[Kodirane UTF-8]

	Ридли Пиърсън
	Без свидетели


	Убийства на деца ужасяват града. Престъпник или маниак иска да постави обществото на колене. Заплахите стигат до най-високо ниво, застрашени са устоите на демокрацията.
	Със случая се заема елитно ченге, което не се спира пред нищо, за да въдвори ред. В негова помощ се задвижват всемогъщите машини на ФБР и ЦРУ.
	Един роман, който напомня най-добрите филми на Брус Уилис.



	На всеки човек понякога се случва да преживее нещо изключително, което променя живота му из основи. След удостояването ми с фулбрайтовата награда на името на Реймънд Чандлър аз получих възможността да работя една година в Оксфорд, където имах неограничен достъп до несравнимо богатите библиотеки на тази институция, както и до личните писма и ръкописите на Реймънд Чандлър. В колежа „Уодъм“, на последния етаж на „Кингс Армс“ номер 11, аз написах както „Ангелът“, така и тази книга — „Без свидетели“. Не съм забравил, и никога няма да забравя десетте месеца, които прекарах в колежа „Уодъм“ благодарение на фондация „Фулбрайт“. За нас двамата с Колийн този период ще остане навеки свещен.
	Тази книга е посветена на господин Греъм К. Грийн, който решил да ознаменува стогодишнината от рождението на Реймънд Чандлър не със статуя или пък с пейка в парка, която да носи името на великия писател, а запазвайки литературното му наследство за поколенията под формата на частна фулбрайтова стипендия, финансирана от богатството на Чандлър. С тази награда вече са били удостоявани няколко британски и американски писатели, а тя самата вече си е извоювала собствена значимост, променяйки съдбите и живота на всички тях.
	Книгата е посветена още на доктор Тим Биньон, доктор Робин Фидиан, господин Джефри Хакни, сър Клаус Мознър и всички приятели от колеж „Уодъм“, Оксфорд, както и на капитан Джон Франклин, на фондация „Фулбрайт“, Лондон, Англия, на госпожа Карън Адамс и на представителството на „Фулбрайт“ във Вашингтон, окръг Колумбия.
	Онова, което ми дадохте, е незаменимо.


	Благодарности

	Авторът държи да изкаже специалната си благодарност към Иън и Анет Къминг и националната корпорация „Люкадия“. А също така и към Джеймс и Уенди Девърман, Алекс и Джина Макдоналд, Марина Томачели и всички останали в Кайлуум.
	Проучванията, които извърших, нямаше да са възможни без щедрата помощ на:
	_Щат Вашингтон:_ доктор Доналд Рийн, главен съдебен лекар на Кинг Каунти; доктор Крисчън Харис, съдебен психиатър; съдия Робърт Ласник от Върховния съд на Кинг Каунти: съдия Майк Рикърт от Върховния съд на Скаджит Каунти; господин Томас Бас; доктор Филип И. Тар, доктор по медицина, асистент по педиатрия, катедрата по гастроентерология в Университета на Вашингтон; лейтенант Дейв Рейхърт от полицията в Кинг Каунти; сержант Сон Камерън, отдел „Убийства“ в полицейското управление на Сиатъл.
	_Англия:_ господин Бил Тъпман от Център за полицейски проучвания към Университета в Екзетър; доктор Джак Райт от Центъра за борба с младежката престъпност „Грендън Ъндърууд“, Айлсбъри; Ричард Бейкър от полицейския участък в Лондон, детектив инспектор Ейдриън Мейбенк от Скотланд ярд; детектив инспектор Фил Гълифорд; инспектор Томас М. Сиймън от полицейското управление на Филаделфия, изпратен на обучение със стипендия „Фулбрайт“; Ник Родити, Хамстед, Лондон; Джон Д. Дрисдейл от „Робърт Флемингс холдингс лимитид“; Шела Джеймс-Хъдсън от Бистър, Оксън; Керъл Блейк и Джулиан Фрийдмън; Мери Петърсън, секретарка; Джуди Маклийн, работила върху ръкописа; Колин Дейли, оказала помощ при редактирането.
	Авторът изказва специална благодарност на Брайън Дефиор, който редактира този ръкопис.
	Благодаря също така и на Албърт Зукърмън и Стийв Рос.


	Едно

	А сега идваше ред на най-интересната част.
	Това беше моментът, в който Лу Болд захвърляше всички условности, в който теорията отстъпваше пред практическия опит и в който той винаги разбираше кои от слушателите му в аудиторията го слушат и кои спят.
	Той повиши глас. Болд беше едър мъж и думите му достигаха съвсем ясно и до последния ред даже и без помощта на микрофона, който обикновено забождаха на вратовръзката му.
	— Всичко, което ви казах през изминалите няколко седмици по отношение на доказателствата, рутинните разследвания, задържането на престъпници и ръководството на всяко разследване, не струва и пукната пара. — Няколко глави рязко подскочиха — повече, отколкото бе очаквал. — Всичко това ще е напълно безполезно, ако не се научите да разгадавате _сцената_ на престъплението, да опознавате жертвата, да се вслушвате и доверявате на собствените си инстинкти. Да чувствате със сърцето си, а не само да мислите с главата си. Да намерите баланса между разум и чувства. Ако всичко опираше само до главата, тогава нямаше да имаме нужда от детективи — техниците от лабораториите щяха да вършат цялата работа. И обратно — ако цялото разследване се ръководеше от чувствата ни, ако можехме просто да открием престъпника и да му кажем: „Ти си го направил!“, кой тогава би имал нужда от лабораторните специалисти? — Няколко усърдни слушатели бързо започнаха да разлистват учебниците си. Болд побърза да ги информира: — Това, което ви казвам, няма да откриете в нито един от учебниците си. И точно тук е проблемът. Всичките учебници на света не биха могли да разкрият никое престъпление. Единствено _детективът_ може да направи това. Доказателствата и събраната информация нямат никаква стойност, ако не са предоставени на хора, които да ги анализират, класифицират и интерпретират. А това сте вие. И аз. Идва обаче момент, в който цялата информация трябва да бъде оставена настрана, настъпва време, когато чувствата и инстинктите взимат връх. Това е материя, която не може да бъде преподавана, но _може_ да бъде _научена_. Разум и чувства — едното не струва нищо без другото. — Той замълча за момент, като се питаше дали тези неопитни и зелени курсисти успяваха да вникнат в думите, или виждаха единствено едно леко закръглено, четиридесет и четири годишно ченге от отдел „Убийства“, облечено с омачкани панталони в цвят каки и старо спортно сако, във вътрешния джоб на което имаше бебешки биберон.
	Едновременно с това се вслушваше в собствените си думи, които още отекваха в залата, и се чудеше каква част от истината би се осмелил да им каже. Дали да им разкаже за кошмарите нощем, за разводите, язвите и политическите интриги? За работното време? За заплатата? За притъпените сетива и безразличието, с което ветераните пристъпваха към мястото на престъплението?
	В залата нахлу светлина, когато една от вратите в дъното се отвори и един дълъг хлапак, облечен с широки джинси и риза за ръгби, бързо се запъти към катедрата. Когато стигна до Болд, той подаде на сержанта розово листче, на което бе записано телефонно обаждане. Болд разгъна листчето пред втренчените погледи на курсистите и го прочете.

	„Парк Волънтиър. След занятията.
	Ще те чакам петнадесет минути.
	Д. М.“

	Парк Волънтиър? Любопитството му се изостри. Защо не в кабинета му? Дафи Матюс бе всичко друго, но не и жена, която си пада по мистериите и драматичните преживявания. Работеше като съдебен психолог към полицейското управление и беше хладнокръвна, уравновесена, компетентна, търпелива. Лаконична, издръжлива, интелигентна. Но не и театрално драматична. Това не. Курсистите не сваляха любопитните си погледи от него.
	— Любовно писмо — подхвърли той и си спечели няколко усмивки. Но не много. От ченгетата не се очакваше да бъдат смешни и забавни — още нещо, което тепърва трябваше да научат.


	Парк Волънтиър бе кацнал високо над огромните небостъргачи в долната част на Сиатъл и над сиво-зелените води на залива Елиот, разпрострял се до изпъстреното с островчета широко устие на Пъджет Саунд. Големият воден басейн проблясваше под паркинга и моравата, ширнала се пред фасадата на музея — сграда, която вече месеци наред се реконструираше, за да подслони градската колекция от азиатски произведения на изкуството. Болд паркира овехтелия си служебен шевролет с четири врати на известно разстояние от червения прелюд, който Дафи Матюс поддържаше безупречно чист. Тя не беше в колата си.
	Каменната фасада на водонапорната кула се издигаше от лявата му страна. Добре поддържани лехи с цъфнали храсти и многогодишни растения заобикаляха сградата и искряха като скъпоценни камъни на фона й. Тревата имаше неповторим смарагдовозелен цвят и Болд си помисли, че толкова зелена трева може да се види само в Сиатъл и Портланд. Може би и в Ирландия, но той никога не бе ходил там. Лятото наближаваше. Всяка живинка наоколо сякаш бе готова за промяната. Небето беше като лазурносин юрган, изпъстрен с бели облачета, които, надвиснали ниско над земята, се движеха бързо на запад. Непосветените биха могли да се заблудят, че облаците вещаят дъжд, но местните хора знаеха, че не е така. Не и тази вечер. Но може би щеше да застудее, ако небето не се изясни.
	Болд забеляза непознато мъжко лице зад желязната решетка на един от високите прозорци на кулата и изчака няколко минути, докато мъжът и придружаващата го жена слязат и напуснат сградата. Веднага щом те си тръгнаха, той пое по стълбището, като се изкачваше по тесните стъпала между тухлената ротонда от дясната му страна и стоманения корпус на водния резервоар, извисил се отляво. Боядисаният резервоар и кулата бяха огромни, може би достигаха дванадесет, петнадесет метра на височина и шест-седем на ширина. С всяко качено стъпало сърцето на Болд започваше да бие все по-силно. Не беше в най-добра форма: а може би сърцебиенето се дължеше на факта, че тя бе предпочела да излезе извън системата и това не можеше да не го интересува. Възможно бе вълнението му да бе на чисто лична основа, нямаща нищо общо с професията им. Той и Дафи бяха близки навремето — твърде близки за женен мъж като него. Все още бяха приятели, но никога не споменаваха онази единствена нощ, която бяха прекарали заедно. Преди месец тя го бе изненадала със съобщението си за нова връзка. След Бил Гейтс Оуен Адлър бе властващият ерген, мечтана награда за всяко момиче от северозападните щати, изминал дълъг път от продавач на еспресо до собственик на най-бързо разрастващата се компания за производство на храни и напитки в западните щати. Имаше собствен самолет, притежаваше имение на стойност няколко милиона долара с изглед към Шилшол Марина, а сега твърде вероятно владееше сърцето и чувствата на Дафи Матюс. Ако съобщението й бе написано с други думи, ако не бе избрала едно такова уединено място за срещата им, Болд би си помислил, че сигурно става дума за любовни проблеми и съмнения.
	Само след два часа парк Волънтиър щеше да се превърне в тържище за секс и наркотици. Въпреки великолепната гледка, която се разкриваше от върха й, кулата не бе любимо място за разходка на почтени хора с официални костюми. Очевидно бе, че Дафи бе подбрала мястото изключително внимателно. Тя не се поддаваше на спонтанни решения. Явно държеше срещата им да остане в тайна и той не можеше да не се пита защо.
	Достигна до откритата наблюдателница на върха на кулата. Тя беше с циментов под, на равни разстояния по стените й имаше прозорчета, закрити с тежки метални решетки, за да попречат на желаещите да проверят дали могат да летят и да предпазят минувачите от изхвърлени от горе предмети.
	Дафи стоеше, обгърнала тялото си с ръце, а цялото й същество излъчваше неприсъща за нея тревога. Кафявата й коса падаше върху лицето и закриваше очите й, а когато тя я отметна назад, той забеляза страх в очите, които обикновено искряха от вълнение. Обикновено изправена и уверена в себе си, сега тя стоеше привела рамене, победена от страховете си.
	Облечена беше със същия син панталон и памучния пуловер, с които я бе видял в управлението по-рано през деня. Очевидно все още не се бе прибирала в къщата си във водата.
	— Какво има? — попита я той, притеснен от изражението й.
	Брадичката й хвърляше сянка и скриваше белега на шията й. Тя не отговори веднага.
	— Става дума за потенциална _черна дупка_ — обясни тя.
	Труден, ако не и невъзможен за разрешаване случай с политически оттенък. И тогава той разбра: Тя бе заобиколила стандартната практика, за да му даде възможност да се откаже от разследването преди още да му е било предложено. Не можеше да разбере обаче откъде тя би могла да попадне на _черна дупка_. Психологът на управлението не водеше разследвания — нейната задача бе да пречи на ченгетата да налапат цевта на личното си оръжие и да изготвя профили на откачалките, които не даваха мира на Болд и останалите му колеги. Помагаше при разпитите. Можеше да вземе коя да е страна при дискусиите и да представи убедителни доказателства в подкрепа на схващанията си. Освен това беше най-добрият слушател, когото Болд познаваше.
	Тя му подаде един факс — първият от цяла купчинка подобни хартийки, които извади от куфарчето си.

	„Супата е избор на майките.
	Невинаги.“

	— Това беше първата заплаха — поясни тя.
	— Адлър — констатира Болд, запълвайки празнината в думите й.
	Тя кимна и косата й се разлюля. Дафи Матюс притежаваше грация. Дори и когато бе изплашена.
	— Това е една реклама, която те използват.
	— Напълно безвредна — заключи той.
	Тя му подаде следващия факс с думите:
	— Да, но не за дълго.

	„Самоубийство или убийство.
	Сам избираш.
	Никакви ченгета. Никакви журналисти. Никакви номера.
	В противен случай ще отнесеш със себе си живота на невинните.“

	— Би могло да не означава нищо — рече Болд, макар че гласът му не прозвуча твърде убедително.
	— Точно това каза и _той_ — сърдито възкликна тя и ги сложи в една категория.
	Болд не желаеше да бъде поставян в една категория с Оуен Адлър.
	— Едно обаче ще ти призная. Когато казваш _черна дупка_, наистина имаш предвид черна дупка. — „Заплахи по факс?“, помисли си той.
	В най-горния ляв ъгъл на листа Болд забеляза датата и часа, изписани с дребен шрифт. Вдясно пишеше: „Страница 1 от 1“. Късмет с проследяването му, каза си.
	Тя му подаде трети факс. Вече не го искаше.
	— Добра колекция — отбеляза той.
	Нервите на Болд му изневеряваха от време на време и когато това се случеше, той прибягваше до глупави забележки, които рядко предизвикваха смях у околните.

	„Ако Адлър Фуудс излезе от бизнеса в срок от 30 дни, и всичките пари изчезнат, а ти си мъртъв и погребан, няма да има никакви безсмислени убийства.
	Изборът е твой.“

	— Колко дни са минали от получаването му? — Това беше първият въпрос, появил се в главата му, макар отговорът да се криеше в датата в ъгъла на листа. Той преброи седмиците наум. Тридесетдневният срок бе изтекъл.
	— Прави ли ти впечатление подборът на думите? — Тя гледаше надолу към краката си и говореше с тих, изпълнен с ужас глас. Любовникът й бе мишената на тези заплахи и въпреки обучението и опита си, тя очевидно не бе подготвена, за да се справи с това. — Заплахата би звучала много по-естествено така: „Ако Адлър Фуудс не излезе от бизнеса в срок от тридесет дни…“. Забелязваш ли разликата?
	Изкушаваше се да й напомни, че това бе по _нейната_, а не по неговата специалност.
	— Толкова ли е важно? — Не го направи, защото на лицето й сякаш бе изписано „чупливо“.
	— За мен е важно. Както и стремежът във всеки факс да се покаже, че вината е _изцяло_ у Оуен: решението е негово, изборът — също.
	Когато вдигна поглед към него, Болд забеляза, че тя едва сдържа сълзите си.
	— Дафи… — рече той и пристъпи към нея.
	— Оуен и аз ще престанем да се виждаме — интимно — за известно време. Нали работя в полицията… — Опита се думите й да прозвучат нехайно, но не сполучи. — Сега вече трябва да приемем заплахите на сериозно.
	Студена тръпка пробяга по тялото на Болд.
	— Така ли?
	Тя му подаде друг факс.

	„Аз чакам.
	Но предлагам ти да не го правиш.
	Ще ти се наложи да живееш със своя избор. Някои други обаче няма да имат този късмет.“

	— Тук за пръв път споменава себе си — отбеляза Болд.
	Тя му подаде последния лист.
	— Предишният е бил изпратен преди четири дни. Този пристигна тази сутрин.

	„Твоята нерешителност струва много скъпо.
	Може и ще стане много по-лошо от това.“

	Под тези думи имаше копие от вестникарска статия.
	— _Днешният_ вестник — поясни тя.
	Заглавието гласеше: „Инфекция затруднява лекарите — две деца хоспитализирани“.
	Той бързо прочете кратката статия.
	— Момиченцето се оправя. Но момчето не — информира го тя. — Може и ще стане _много по-лошо_ от това — повтори думите от факса тя.
	Той вдигна поглед.
	— Това е неговото доказателство в подкрепа на думите му? Така ли смяташ?
	— Той иска да го възприемаме на сериозно.
	— Нещо не разбирам — безсилно се оплака той. — Защо не ми показа тези неща по-рано?
	— Оуен отказваше да повярва. — Тя прибра факсовете. Ръката й трепереше. — Във втория факс го предупреждават да не се обръща към нас.
	Имаше предвид _ченгетата_. Искаше да каже, че причината, поради която се срещаха тук, а не в кабинетите на петия етаж, се коренеше във факта, че тя все още не бе сигурна как да подходи към случая.
	— Служител на Адлър — допусна Болд. — Бивш или настоящ. Това е най-вероятният заподозрян.
	— Оуен накара Фаулър да се заеме с въпроса.
	Имаше предвид Кени Фаулър, който в миналото работеше като полицай в „Углавни престъпления“, а сега беше шеф на охраната на Адлър. Болд харесваше Кени Фаулър и не го криеше. Той беше добър полицай — поне навремето. Тя кимна и се заигра със сребърния си пръстен с формата на делфин, който носеше на дясната си ръка.
	— Не го прецених правилно. — Думите й прозвучаха толкова тихо, че Болд трябваше да се наведе, за да я чуе. А Дафи обикновено не мрънкаше.
	— Добре ли си?
	— Разбира се — излъга тя.
	_Черна дупка. Която поглъща енергия. Не пропуска никаква светлина_ — абсолютен мрак. Болд си даде сметка, че вече е поел случая, и му се прииска да я обвини, загдето го познаваше толкова добре.
	— Кажи ми какво мислиш — подкани я той. Беше изнервен и ядосан.
	— Прав си да смяташ, че вероятно става дума за служител. Това е най-вероятното предположение. Но в подобни случаи обикновено става дума за изнудване, а не за категорични искания за самоубийство. Хауърд Таплин, адвокатът на Оуен, иска проблемът да се разреши вътре във фирмата, за да е сигурен, че няма да изтече информация за медиите, че полицията няма да се намеси и нищо няма да наруши поставените условия. — Думите й звучаха като заучени реплики и това го безпокоеше. Не й беше присъщо да изразява чуждите мнения като свои собствени и Болд започна да се пита що за човек е Хауърд Таплин, че да оказва толкова силно влияние върху нея. — Ето защо трябва да съм особено внимателна в отношенията си с теб. Таплин иска Фаулър _сам_ да разреши проблема. Оуен обаче му се противопостави тази сутрин. Той предложи тази среща — за да започнем някакъв диалог. Но решението му не беше от лесните.
	— Не можем да сме сигурни, че случилото се с онези деца е негово дело — каза й Болд. — Може просто да се е спрял на едно удобно за целите му заглавие.
	— Може. — Дафи очевидно не мислеше така, а Болд се доверяваше на инстинктите й. Разум и чувства — припомни си той собствената си лекция.
	— Какво прави Фаулър по въпроса? — попита Болд.
	— Той не знае за тази среща. Още не е информиран. И той, като Таплин, беше против намесването на полицията. Опитва се да открие някой недоволен служител… но вече цял месец се занимава с това без особен успех. Разполага с няколко заподозрени, но нищо повече. А и изпитва силна лоялност към компанията. Освен това Хауърд Таплин му плаща заплатата, а не Оуен… ако разбираш какво се опитвам да ти кажа.
	Раздразнението на Болд най-после си пролича.
	— Ако описаното в тази статия е негово дело, бих казал, че доста сме позакъснели.
	— Аз съм виновна. Оуен поиска професионалното ми мнение. А аз класифицирах заплахите като _маловажни_. Смятах, че подателят, който и да е той, просто се опитва да вдига шум. Очевидно е човек, който добре си служи с езика. Факсовете са изпращани чрез портативен компютър от телефонни кабини. Фаулър проследи последните два факса, които са били изпратени от телефонна кабина на Пил Хил. А това е съвсем приличен квартал. Всичко това иде да ни покаже, че по всяка вероятност си имаме работа с образован, заможен бял мъж, на възраст от двадесет и пет до четиридесет години. Исканията му ми се сториха толкова нереалистични, че реших, че този човек просто търси отдушник на натрупалия се в душата му гняв. Нищо повече. Оуен се съгласи с мен. Възложи разследването на Кени и се опита да забрави за заплахите. Аз прецаках този случай, Лу. — Тя отново обгърна тялото си с ръце и гърдите й отскочиха нагоре. И отново повтори: — _Може и ще стане много по-лошо от това._
	Гласът й отекна в приличното на пещера помещение, думите й се завъртяха в главата му подобно на кончета от детска въртележка.
	_Черна дупка._ Която вече беше негова.
	— Ако искаш да се заема със случая, ще го направя — неохотно предложи той.
	— Неофициално.
	— Знаеш, че не мога да направя това, Дафи.
	— Моля те!
	— Аз не съм ченге под наем. Нито пък ти. Ние работим на петия етаж. Чудесно знаеш как работи системата.
	— _Моля те!_
	— Не мога да се занимавам с това твърде дълго — уточни той.
	— Благодаря.
	— Ако някое от тези деца умре, Дафи… — Не довърши и думите му увиснаха във въздуха като накъсаните паяжини, които се полюляваха от бетонния таван.
	— Зная. — Тя отбягна погледа му.
	— Ще споделяш _всичко_ с мен. Никакво шикалкавене.
	— Съгласна.
	— Е… може би не чак _всичко_ — коригира се той.
	Този път тя се засмя искрено и Болд остана доволен, макар че усмивката мигновено изчезна от лицето й. Затича се надолу по стълбите, а стъпките му отекваха като плясък на криле на прилеп.
	В статията се споменаваше една от болниците в града. За Лу Болд всяко разследване започваше с жертвата.


	Две

	Болд стоеше до долния край на леглото в интензивното отделение на медицинската клиника „Харбървю“. Слейтър Лоури лежеше в безсъзнание, от него стърчаха половин дузина тръбички, слаби сигнали чертаеха различни графики по зелените екрани на мониторите около него. В сутрешните новини вече се споменаваше за _мистериозната инфекция_. Нищо обаче не бе казано за заплашителните факсове, получени от Оуен Адлър.
	Момчето имаше лененоруса коса, чипо носле и възголемички уши, които сигурно щяха да се оправят с възрастта. Болничната пижама му беше неудобна и силно стягаше вратлето му. Болд погледна към вратата, после към голямата стъклена стена и установи, че е сам с момчето. Пресегна се и дръпна надолу яката на пижамата. Така беше по-добре. Макар че беше много красиво, детето не изглеждаше спокойно в съня си. Измъчваше се, дори и в безсъзнание. Стаята беше прекалено ярко осветена, твърде _болнична_ за едно дете. Приличаше по-скоро на операционна с едно легло по средата. Твърде много машини, прекалено много плочки и неръждаема стомана — място, по-подходящо за умиране, отколкото за възстановяване. Никакви прозорци, никаква човешка топлинка. Стаята е била създадена с една-единствена цел — стерилност — и резултатът бе повече от задоволителен.
	— Дръж се — насърчително прошепна Болд.
	Налагаше си да бъде по-силен, но бе неспособен да се пребори с мисълта, че собственият му син би могъл да е на мястото на това дете. Болд бе така потресен от факта, че болестта на момчето е била причинена от някакъв неидентифициран непознат, че за момент изпита слабост и потърси стол да поседне, но в стаята нямаше такъв.
	_Майлс._ Неговият двегодишен син. Всички клишета важеха и за него — _Слънцето изгряваше и залязваше с детето. Той беше светлинката на живота му. Ами ако нещо се случи с него?_ Тогава какво? Как може един родител да стои безсилно край болничното легло и да гледа как детето му си отива от този свят? Кой заслужава подобна участ? Отново му призля. Той потрепери и дръпна от устата си маската, която го задушаваше.
	Не можеше и дума да става за отказ от това разследване. Пък било то и _черна дупка_. Случилото се попадаше в графа _престъпления срещу личността_ и разследването по право се падаше на отдел „Убийства“. Беше негово, принадлежеше му. Той вече _искаше_ този случай — искаше го настойчиво, чувстваше се като боксьор при излизане на ринга.
	Притисна се към стената, съсредоточил цялото си внимание върху момчето — _жертвата_. Стори му се, че стаята е обгърната от зеленикав мрак. Болд бе слушал най-различни истории за ченгета, които успявали да разгадаят мислите на убиеца. Не и той. Той не четеше мисли, а _наблюдаваше_. Вървеше по следите и събираше доказателства като хрътка. Силата му беше не толкова в интуицията, колкото в неестествената му способност да се вслушва в _жертвата._ Емпатия. В това отношение той притежаваше нещо, което другите нямаха.
	В момента обаче се намираше в безизходица. Обикновено жертвата се намираше на местопрестъплението, заобиколена от доказателства и улики, върху които Болд построяваше разследването си. Слейтър Лоури не предлагаше нищо. „Или?“ — зачуди се детективът и отново пристъпи по-близо до леглото. Вярно, в случая сцената на престъплението бе отделена от жертвата. Но в действителност съществуваше оръжието на престъплението — тази бактерия или вирус.
	Болд позвъни в сутерена на същата тази сграда и след продължително чакане се свърза с доктор Роналд Диксън — Дикси — патологоанатом и главен съдебен лекар на Кинг Каунти. Специалист, когото се опитваха да примамят в Сан Франциско, Лос Анджелис и Ню Йорк с двойно по-висока заплата и два пъти по-дълга отпуска, но той бе останал тук — с двойно по-ниска заплата, два пъти по-къса отпуска и десет пъти повече приятели. Болд помоли Дикси да се качи при него и той, без да задава въпроси, се съгласи. Твърде вероятно бе някъде все пак да съществува сцената на престъплението. По някакъв начин, нарочно или не, храната, изядена от Слейтър Лоури, е била заразена.
	Докато чакаше, Болд стана жертва на собственото си развинтено въображение. Представи си мъжка ръка, която инжектира плод със спринцовка; видя готвач в заведение за бързо хранене да капва от някаква течност в тестото за кифличките. Пред очите му се появи консервна фабрика, съзря поточна линия, по която минават по хиляда консерви на час, и там някъде в този лабиринт от машини забеляза нож от неръждаема стомана, покрит с петънца зеленикава плесен, останала незабелязана от работниците по почистването. Последният образ го накара да се замисли. Ами ако „Адлър Фуудс“ е отговорна за случилото се? Ами ако всичките тези факсове са само хитър номер от тяхна страна, целящ да прикрие колосална грешка, заразен продукт… _техен собствен продукт_? Ами ако Дафи е била използвана? Манипулирана? Ако тя всъщност бе истинската жертва?
	_Подозрения._ Той живееше с тях, разпростираше съмненията си навсякъде, стремеше се да обхване всяка възможност, колкото и противна да е тя. Работеше систематично, методично, проверяваше всяко хрумване, всяко подозрение. Премисляше, претегляше възможностите, анализираше ги, а после ги съпоставяше с наличните доказателства.
	— Това е холерен щам — прозвуча гласът на Дикси.
	Той четеше картона на момчето. Имаше младежко лице за петдесетгодишен мъж. Леко ориенталски очи. Дикси беше едър мъж, също като Болд. Оредяващата му кафява коса силно контрастираше с рошавите му вежди. Носеше златна венчална халка и часовник с пластмасова каишка. Широки рамене, приведени напред от годините, прекарани в моргата над масите от неръждаема стомана.
	— Получихме няколко обаждания по този случай — информира той Болд. Може би бяха работили заедно по повече от двеста престъпления. — Момиченцето, Лори Чин, е много по-добре. Тя ще се възстанови.
	— Кой работи по случая?
	— ХЕИ разследва инфекциозните заболявания. Намесват се и подразделенията на Гражданска защита, ако проблемът е особено сериозен.
	— А този е особено сериозен — промълви Болд, загледан в момчето. — Казвам ти го неофициално.
	— Не, това е холера. А холерата е повече от официална.
	— Как се е заразил? — попита Болд.
	Дикси отново се консултира с картона на момчето.
	— Знаеш ли, щамовете си имат имена, всъщност номера. По този начин могат да бъдат идентифицирани и проследени. — Болд почувства, че едното му око започна да играе. Дикси продължи. — Този щам, който и да е той, е особено вирулентен. Холерата обикновено се влияе от рехидратация. Антибиотиците ускоряват възстановяването, но този щам е резистентен на повечето антибиотици. От теоретична гледна точка — внезапно гласът му прозвуча отчуждено — антибиотиците няма да помогнат за възстановяването. Това момче умира от шок, Лу. Обезводняването при него е протекло с твърде бързи темпове. След рехидратацията е показал моментно подобрение, а след това е изпаднал в силен шок, довел до колапс на всичките му органи. Остра тубуларна некроза на бъбреците, която води до бъбречна недостатъчност и натрупване на течности в организма. Има и още нещо — синдром на остра белодробна недостатъчност, който е характерен за възрастните, но понякога се среща и при децата и който също е възникнал вследствие от шока при рехидратацията.
	— Той ще се оправи — убедено заяви Болд.
	Дикси се размърда неловко и остави картона на мястото му.
	— Не — поправи го кротко. — Няма да се оправи, Лу.
	Болд чу думите, но те сякаш не достигнаха до съзнанието му. Очите му мрачно се спряха върху приятеля му.
	— Как се е заразил? — повторно попита Болд, стиснал здраво зъби.
	— Виж, непрекъснато възникват подобни бактериални огнища. Може би не на холера, но на други тежки инфекции. Повечето от тях остават скрити за обществеността. Хората научават само за най-сензационните от тях. По принцип органите на ХЕИ успяват бързо да открият източника на заразата — ресторант, павилион за риба. Проблемът се разрешава мигновено. Но този случай е дяволски труден. Непознат щам на непозната бактерия. Няма как да установят източника на заразата, преди да са идентифицирали щама.
	— Ами ако _аз_ зная къде е източникът? — попита Болд. — Ако си мисля, че го зная? — уточни той.
	Дикси го погледна напрегнато.
	— Тогава трябва веднага да се заемеш с разследването, Лу.
	— Ще ми трябват няколко техници. Имам нужда от прикритие — нещо, с което да заблудим съседите.
	— Мога да ги помогна. — Дикси нетърпеливо посочи към вратата и каза: — След теб.
	Болд погледна отново към Слейтър Лоури. Усещаше гаденето в стомаха си като тежък и болезнен възел.


	Три

	След по-малко от деветдесет минути, в единадесет и половина сутринта, един микробус на ХЕИ зави покрай два зелени контейнера, предназначени за отпадъци за рециклиране, и влезе в алеята пред дома на улица „Каскадия“, номер 1821. Дикси бе уредил всичко — от ХЕИ използваха подобни микробуси за неофициални разследвания като това.
	Болд паркира своя шевролет на улицата. Облечен беше с униформено яке с надпис „Контрол върху вредителите“, а в ръка държеше голям бележник. Съседите неминуемо вече бяха чули за болестта на Слейтър Лоури. Това усилие да се прикрие намесата на полицията — намеса, която до този момент оставаше неофициална и противоречеше на условията, поставени от изнудвача — изглеждаше напълно оправдано, независимо от забавянето, което бе предизвикало. В микробуса имаше четирима техници, които, облечени с костюми, наподобяващи космически скафандри, чакаха знак от страна на Болд.
	Той се представи на една изумително красива жена и й показа полицейската си карта. Посочи надписа, избродиран с копринени конци върху якето му, и поясни:
	— Просто предпазна мярка. За заблуда на любопитни съседи.
	— Предпазна мярка срещу _какво_? — попита тя, изпълнена със съмнения.
	— Разполагате ли с минутка?
	Тя се извини и го покани вътре.
	Каза му, че се казва Бети и затвори вратата след него. Жената очевидно бе от немско потекло и наближаваше четиридесетте. Имаше руса коса, искрящи сини очи, облечена бе с модни джинси и тениска, на която бяха изрисувани „Слънчогледите“ на Ван Гог. Имаше малки и стегнати гърди, широки рамене, изправен гръб. В очите й проблясваше решителност. Болд си отбеляза, че тя не прилича на жена, която би позволила да я разиграват. Покани го в изискана всекидневна — дървен под, кушетки с кремава дамаска, тухлена камина, тонколони.
	Предложи му чай и той прие. Искаше тя да се чувства комфортно. И да бъде спокойна.
	Няколко минути по-късно тя се върна с чая и поясни:
	— Късно вчера ми се обади един мъж от щатското управление на ХЕИ. Зададе ми много въпроси. Кои ресторанти посещаваме често, в кои магазини пазаруваме. Мога да разбера интереса, който проявява ХЕИ. _Но полицията?_
	— Микробусът на алеята — каза Болд — е на ХЕИ.
	— Но вие _не сте_ — веднага възрази тя. Вдигна поглед докато наливаше чая. — Днес сутринта бяхте при Слейтър. — Той кимна. — Следя кой го посещава. Не бих искала журналистите да го безпокоят.
	— Аз имам двегодишен син — опита се да обясни Болд. В момента, в който ги изрече, думите му се сториха невероятно глупави.
	— Защо? — настойчиво попита тя. — Защо е това посещение? Какво правите тук?
	— Моят интерес е неофициален… — започна той. Не му беше лесно. Искаше да й съобщи новината възможно най-внимателно, но тя настояваше за _честни_ отговори. Момчето й се намираше в критично състояние. Едно ченге седеше на кушетката във всекидневната й. Как би реагирала Лиз на нейно място? Жената стисна челюсти, чайникът леко потрепери в ръката й. Болд изпита облекчение. Макар да изглеждаше корава и непреклонна, тя си оставаше само човек.
	— От кой отдел сте, сержант?
	Ето че се започна, помисли си той. Тя премина директно към въпроса. Би могъл да го избегне — да отговори на въпроса с въпрос. Все пак знаеше всички трикове. Или поне повечето от тях. Но съзнаваше, че й дължи истината.
	— Отдел „Убийства“. — Думите му прозвучаха по-скоро като признание.
	Тя премита няколко пъти, остави чая на масата, извини се и излезе. След няколко мъчителни минути се върна със зачервени очи.
	— Добре, какво става? — разгорещено попита тя. Беше ядосана. Очите й бяха студени като лед.
	— Не знаем.
	— Глупости! Той е _мой_ син. Трябва да ми кажете, по дяволите! Трябва да ми кажете всичко. — Поколеба се за момент. — Убийство?
	— Ние разследваме всички престъпления срещу личността. Може да се окаже — засега само може — че случаят е точно такъв.
	Тя скръсти ръце.
	— Което означава?
	— Все още не можем да потвърдим нищо.
	— Не можете да потвърдите какво? — яростно настоя тя.
	Той й обясни основните моменти: Една компания получава заплахи. В тези заплахи се споменава и заболяването на Слейтър; може да има, но може и да не съществува никаква връзка между двете неща. В микробуса отвън чакат лабораторни техници от ХЕИ и се надяват да получат разрешението й да потърсят доказателства за подобна връзка.
	— Решението е изцяло ваше, но аз съвсем откровено ще ви кажа следното: имаме нужда от вашето сътрудничество и безпристрастност. Не бихме искали и други хора да се озоват в болницата като Слейтър.
	— Може ли да се обадя на съпруга си?
	— Можете да се обадите на съпруга си. Можете и да ме изхвърлите от дома си. — Тя се изправи и се запъти към вратата на кухнята. Той бързо продължи: — А можете да ми позволите да започнем работа.
	Думите му я накараха да спре. Внезапно му се стори съсипана от умора.
	— Не искате да му се обаждам.
	— Искам да държа всичко под контрол. Ако той е разстроен, ако се наложи да напусне офиса си, вероятно ще сподели нещо с околните. Разбирате ли? А това е извън моя контрол. И ме безпокои.
	— Как се казва? — попита тя. — Синът ви. — Върна се обратно на канапето. Изглеждаше отчуждена. Далечна.
	— Майлс — отвърна той. — Аз обичам джаз. Съпругата ми и аз обичаме джаз.
	— Да — промълви тя. — Те са прекрасни, нали? Децата. — Вдигна поглед и очите им се срещнаха. Нейните бяха пълни със сълзи. — Хубаво име. Майлс.


	Претърсването беше истински кошмар. От микробуса излязоха четиримата техници — две жени и двама мъже — облечени в зелени костюми. Носеха още големи плексигласови очила, дълги до лактите оранжеви гумени ръкавици със сребристо покритие по дланите и пръстите, което ги предпазваше от остри предмети. Обути бяха с високи гумени ботуши. Книжни филтри покриваха устата им. Приличаха на истински чудовища.
	Лу Болд и Бети Лоури наблюдаваха, докато тези странни създания методично претърсиха кухнята — от фризера до лопатката за смет. Съдържанието на всеки кухненски шкаф, килера и двата хладилника бе извадено, прегледано внимателно, сортирано, заведено под някакъв номер, или върнато обратно на мястото му. Конфискуваните продукти се поставяха в дебели, прозрачни торби, които се запечатваха, надписваха и прибираха в яркочервен чувал, върху който с големи черни букви пишеше „Заразени отпадъци“. Ръководителят на екипа водеше строга отчетност. На някой по-късен етап щатът Вашингтон щеше да подмени или върне обратно тези продукти. Никой обаче не казваше какво трябва да прави Бети Лоури в промеждутъка. Тясна бутилка с хрян. Шоколадов сироп. Две кисели млека с отдавна изтекъл срок на годност.
	Всяка тоалетна чиния в къщата бе обтрита с номерирани книжни салфетки. Всяка бе поставена в отделна торбичка.
	Бети Лоури наблюдаваше оскверняването на дома си, обгърнала здраво тялото си с ръце. Техниците работеха мълчаливо и ефикасно. Болд чудесно разбираше чувствата й и се чудеше на чия страна е всъщност. Техниците разговаряха помежду си на стегнат, високо специализиран жаргон, което още повече ги изолираше от тях двамата.
	Последният кухненски предмет, опакован и надписан, бе една електрическа отварачка за консерви. Когато излязоха навън, за да преровят боклука, зад тях остана една кухня, лишена от уюта и характерното си излъчване. Чайникът вече не бе върху печката. Целият сифон, заедно с част от крана, бе свален от мивката, което изправяше семейството пред необходимостта незабавно да повика водопроводчик — подробност, която никой не обсъждаше. Солничките за сол и пипер също бяха прибрани. Кафемелачката бе опакована и надписана, сякаш се надяваха, че Слейтър Лоури е пил домашно сварено кафе в деня, в който се е разболял. Къщата внезапно му заприлича на образцов дом, рекламиран от агентите за продажба на недвижима собственост. Разстроената, но храбра Бети Лоури яростно изгледа Болд, обвинявайки го за случилото се. В отговор той я погледна с разбиране и загриженост, но не се извини.
	Двамата стояха далеч един от друг и с неудобство се вслушваха в шумоленето на техниците, които тършуваха из боклука подобно на изгладнели плъхове. В един момент тя промърмори:
	— Преди няколко дни минаха да съберат боклука. Няма да намерят нищо.
	Болд кимна, но не спря претърсването. Техниците бяха инструктирани да обръщат особено внимание на продуктите на „Адлър Фуудс“. До този момент обаче не бяха открили нито един.
	Четиридесет и пет минути след пристигането си микробусът си тръгна, оставяйки след себе си опустошителни следи в дома и живота на Бети Лоури. Техниците, подобно на крадци, отнесоха със себе си огромните червени торби с изхвърлени боклуци, а за нея оставиха многобройните, надраскани набързо жълти разписки, единственото познато нещо, върху които бе собственият й подпис.
	Стаята на Слейтър претърсиха най-накрая. Болд и Бети Лоури стояха до прозореца и наблюдаваха отдалечаващия се микробус. Стените на стаята бяха облепени с плакати на спортисти, баскетболната топка бе поовехтяла, до компютъра „Макинтош“ стоеше речник „Уебстър“. В гардероба намериха кутия от обувки, пълна с оловни войничета, и още една, натъпкана с картички и картинки за размяна. Три чифта гуменки и чифт обувки за футбол. Незавършен модел на космическата совалка.
	Тя го взе и го вдигна пред очите си.
	— Само след няколко дни той сам ще го довърши — опита се да я окуражи Болд.
	— А вие свършихте ли? — сърдито се сопна тя.
	Болд се ужасяваше от подобни вмешателства в личния живот на хората. Отвращаваше го необходимостта да разкрива съкровените тайни на жертвата, интимната и ревниво пазена част от личния живот, която често излиза на повърхността при нечия смърт: наркотици, порнография, белезници, скрити бутилки с алкохол, домашни видеофилмчета, неудобни телефонни номера. Неговите детективи от петия етаж винаги гледаха да извлекат някаква полза от подобни неща, защото изпитваха постоянна нужда от разтуха в работата си. Но Болд чувстваше неудобство. Съзнаваше, че жертвата, волно или неволно, им е преотстъпила всичките си права, но от това не му ставаше по-лесно. Никак не му се искаше някой уморен като куче детектив да попадне на ръкописа му и да го размаха пред очите на всички, ако смъртта го настигнеше ненадейно. Знаеше предварително и шегичките, които хората му от петия етаж щяха да си разменят по адрес на _Йохан Себастиян Болд_. Щяха да си шушукат презрително по негов адрес. Той потрепери само при мисълта за това.
	Когато тя отвори входната врата, нетърпелива да се отърве от присъствието му, Болд забеляза един камион за събиране на отпадъци за рециклиране, който бе запушил колата му. В първия момент си помисли, че това ще е поредното забавяне, поредното неудобство в забързания му живот. Живот на ченге. Но в последната възможна секунда изведнъж си даде сметка какво всъщност означава този камион.
	Извика на работника, който тъкмо се канеше да изсипе пластмасовия варел. Болд бързо излезе на улицата и зарови глава в първия от трите големи контейнера. Внимателно разрови смачканите алуминиеви кутийки.
	— Добре — рече той и предаде контейнера на работника.
	Обърканата и смутена Бети Лоури се приближи до него.
	— Тук? — попита тя и се зае да рови заедно с него, макар да не знаеше какво всъщност търсят.
	Болд разрови изхвърлените стъклени буркани с химикалката си. Те се раздрънчаха като приглушени звънци. Работникът, който се суетеше зад тях, започна да недоволства.
	— Не мога да вися тук цял ден.
	— Остави го — нареди Болд и махна с ръка да го отпрати. После додаде: — Госпожата си изгуби венчалната халка.
	— Ама че късмет! — през рамо извика мъжът.
	Два от бурканите на дъното имаха етикети с емблемата на „Адлър Фуудс“, на които пишеше „Готови спагети“. Болд, обхванат от силно вълнение, съзнателно забави темпото и продължи да търси с изключителна прецизност и внимание. Точно в подобни случаи ченгетата допускаха грешки — изглеждаше странно, но в действителност ентусиазмът беше сериозен враг. В третия варел се намираха консервните кутии, изхвърлени от семейство Лоури. Болд се зарови в контейнера. Кучешка храна. Задушени миди. Риба тон. Зелени чушки. Той закачи с химикала си една кутия, която беше почти по средата на варела, и я вдигна нагоре. Помръдна китката на ръката си и консервата се завъртя. Етикетът се появи пред очите му като многоцветно знаме. Същата емблема: „Адлър Фуудс“. „Пилешката супа на мама“.
	— А! — Болд си позволи един миг на триумф. — Супа — отбеляза той.
	— През уикенда беше хладно, нали си спомняте? — нервно обясни тя, а в думите й се прокраднаха извинителни нотки. — Слейтър обожава всички супи от тази серия — додаде тя, сякаш рецитираше реклама.
	Кутията спря да се върти. Болд внезапно се изпоти. Попита с дрезгав глас:
	— Откъде купихте супата? От един и същ магазин ли пазарувате обикновено?
	— От „Фуудланд“ — отвърна тя, без да се поколебае нито за миг. Точно тази увереност и бързината, с която реагира, убедиха Болд, че казва истината.
	— „Фуудланд“ — повтори той. Ставаше дума за местна верига магазини. — Кой точно?
	— На Бродуей.
	— Сигурна ли сте? — Ченгето у него не можа да се въздържи. Думите просто се изплъзнаха от устата му.
	— Разбира се.
	— Кога?
	— Кога? — повтори тя.
	— Супата! — напомни й той.
	— О, боже, не зная. Тази седмица? Миналата? Пазарувам в този магазин пет дни седмично. Това лошо ли е? — попита тя, забелязала изражението на лицето му.
	— Пазите ли разписките? С чек ли плащате?
	Тя отпусна рамене.
	— Не и на двата въпроса.
	Болд кимна.
	— Няма нищо. Няма нищо.
	_Доказателство!_ Това беше единствената мисъл, която се въртеше в главата му. Доказателство! Горивото, което задвижваше двигателя на всяко разследване.
	В багажника на колата му имаше торби за веществени доказателства. Прибра бурканите и консервните кутии в отделни торби. Трофеи. Каза на Бети, че екипът ще се върне, за да прегледа по-внимателно варелите, и за последен път й изтъкна необходимостта от абсолютна дискретност.
	Тя кимна и му подаде ръка. Беше леденостудена.
	На път за града Болд се обади в лабораторията. Но преди да отиде там, му предстоеше друга, далеч по-важна задача — трябваше да убеди лейтенанта.


	Четири

	Болд остави намерените улики в полицейската лаборатория, разположена на втория етаж на Управлението за обществена безопасност, и изрично се разпореди техниците да следват всички инструкции, отнасящи се до случаите с инфекциозни заболявания. Очакваното затруднение възникна, когато Бърни Лофгрийн го попита за номера на разследването. Защото без такъв номер лабораторията не можеше да започне работа.
	— А ако ти запиша мое изпълнение на Коста?
	— Вече ми дължиш „Рейдио сити“ на Скот Хамилтън. — Лофгрийн носеше очила с дебели стъкла, които уголемяваха очите му. И прогресивно оплешивяваше.
	— В такъв случай ще ти запиша и двете парчета. Плюс „Гайс енд долс“ на Хашим.
	Лофгрийн се ухили.
	— Ще започнем работа без номера на разследването, но, ако желаеш все пак да получиш резултатите…
	— Ще се върна с номера след не повече от час.
	— Сигурно! — саркастично отбеляза Лофгрийн.
	— Какво има? — Болд погледна приятеля си.
	— Шосвиц е бесен. Ранкин го е задъвкал заради процента на разрешените случаи.
	— Значи става дума за _моя_ процент — веднага се сети Болд. — Или по-скоро за липсата на такъв.
	— Нали точно това се опитвам да ти кажа.
	Болд му благодари за предупреждението и бързо пое нагоре.
	Лейтенант Фил Шосвиц командваше трима сержанти на отделения, а Болд бе най-старши и опитен измежду тях и доскоро имаше най-висок процент на разрешени случаи. Болд ръководеше петима детективи, останалите двама командири на отделения работеха с по четирима. Шосвиц докладваше на капитан Карл Ранкин — политическа фигура и истински задник през повечето време. Поради тази причина лейтенантът бе постоянно нащрек. Неговите хора разследваха убийства. Завеждаха ги в Дневника — дебел регистър, подвързан с твърд картон, който лежеше на специална масичка пред стаята за кафе. Един химикал, залепен с тиксо за избелял конец, свързан с регистъра, висеше от едната му страна. Когато някой детектив получеше поредния си случай, той се завеждаше в Дневника под негово име. А когато разследването приключеше, тоест случаят бе разрешен, в дясната колона, срещу името, се слагаше малка отметка. Работата на сержанта бе да направи така, че срещу всеки заведен случай да се появи и съответната отметка. Работата на лейтенанта пък бе да контролира и притиска сержантите. През изминалата година отделението на Болд регистрира процент, достоен за уважение — седемдесет и два процента от всичките убийства и престъпления срещу личността, разследвани от тяхното отделение, бяха разрешени. За разрешен случай се смяташе всяко разследване, завършило с арест, заповед за арест или с неопровержими доказателства срещу заподозряно лице с все още неустановено пребиваване. Процентът на разрешени случаи нямаше нищо общо с броя на заведените дела, нито пък с процента на осъдените да излежат присъдата си в затвора. Този процент бе просто едно мерило за начина, по който сержантът и хората му провеждат съответните разследвания. Освен това статистиката, отчитаща ръста на престъпността, си служеше точно с този процент, което означаваше, че цифрата неизбежно става достояние на широката общественост. Последните шест месеца обаче не бяха особено благоприятни за Болд. Той и хората му поеха разследването на двойното убийство, извършено край доковете — три месеца оттогава, а те все още не бяха стигнали доникъде. _Черна дупка._ Освен това разследваха убийството на жена, полетяла от моста Фримънт — жената бе изцяло парализирана и за нищо на света не би могла да скочи от онзи мост. _Черна дупка._ От две седмици се бореха и със случай на физически мъчения, последвани от убийство, който също боксуваше. Имаха два случая на шофьори, избягали от местопрестъплението — и двата в един и същи квартал. Стрелба в автокино с възможна връзка с наркотици. И всичките бяха неразрешени: _черни дупки_. Хората на Болд бяха получили най-заплетените разследвания — това се случваше понякога. Телефонът звъни, сержантът отговаря и поема съответния случай. После го вписва в книгата. И сега, когато процентът им на разрешени случаи се колебаеше някъде около петдесетте, Болд се намираше в особено неизгодно положение. Хората му се нуждаеха от няколко дребни престъпления — едно-две самоубийства например — и тогава може би щяха да успеят да докарат процента до шейсет за Коледа.
	В последно време късметът като че ли бе на страната на другите две отделения. Отделението на Дейвид Паскуини се перчеше с невероятната цифра от осемдесет и пет процента и това при положение, че там работеха няколко тъпоумни детективи. От известно време насам Паскуини се дуеше като паун из управлението. За разлика от него Болд се стараеше да прекарва възможно повече време вън от кабинета си.
	Да натресе на лейтенанта още един случай, който бе стопроцентова _черна дупка_, и то в момент като този, бе повече от неблагоразумно от страна на Болд. Но номерът на разследването му трябваше. На всичкото отгоре Шосвиц страдаше от особено болезнен пристъп на хемороиди, за който знаеха всички от петия етаж.
	— Отново съзирам онзи шибан поглед в очите ти — отбеляза Шосвиц.
	Кабинетът му бе украсен с принадлежности за бейзбол и евтини трофеи. Лейтенантът имаше големи кафяви очи и тясно лице, движенията и жестовете му бяха припрени като на търговец на употребявани коли. Яката на ризата му бе с половин номер по-широка.
	— Попаднах на сериозен случай. Трябва ми номер на разследването, който да представя на втория етаж.
	— Улики? Не ми казвай, че някой от твоето отделение най-после е попаднал на сериозни улики! — Той замислено тръгна из кабинета.
	Болд забеляза вестника от сряда, който лежеше на един стол. Отвори го на страница седма, разстла го върху бюрото на Шосвиц и посочи статията. Шосвиц я прочете.
	— В „Адлър Фуудс“ са получили няколко много сериозни заплахи. Едно от условията на изнудвачите е полицията да не бъде намесвана — поясни Болд.
	— „Адлър Фуудс“ е огромна компания — отбеляза Шосвиц. В гласа му се долавяше силна загриженост.
	— Напълно възможно е нашият престъпник да използва тези заболявания, за да накара хората от компанията да го приемат на сериозно.
	— Значи този случай не трябва да бъде вписван в Дневника — заключи Шосвиц.
	— Бих искал да го поема лично — каза Болд. Което означаваше, че моли да се занимава единство с това разследване, а останалите му задачи да бъдат преразпределени между колегите му.
	— Бих могъл да оправдая подобно решение.
	Шосвиц очевидно не възнамеряваше да се кара с него, нито да му опява относно процента на разрешените случаи и вътрешната политика на управлението. В действителност с този си ход той се хвърляше в устата на лъвовете, но го правеше, без да се оплаква и хленчи.
	— Ще имаш нужда от Ла Моя и Гейнис. Ще възложа на Даниелсън командването на отделението. Това би трябвало да поуспокои духовете. — Даниелсън беше отскоро в отделението на Болд, и макар колегите му да не го харесваха особено, той бе успял да си извоюва подкрепата и уважението на сержанта и лейтенанта.
	— Колко време мога да работя неофициално? — попита Болд.
	— Ден или два. Ще се наложи все пак да докладваме на Ранкин, но дотогава трябва да разполагаш с повече от това. — И той посочи вестника.
	— Това е един от малкото случаи, в които искрено се надявам да не съм прав — призна си Болд.
	Дежурният полицай почука на вратата на Шосвиц, отвори я и информира Болд, че го търсят от лабораторията.
	Лейтенантът и сержантът се спогледаха, а лейтенантът рече с жалостив глас:
	— Кажи на Бърни, че разследването няма да бъде заведено в Дневника. Ако това го притеснява, да се обърне към мен.


	В лабораторията миришеше на болница, но се долавяше още миризмата на кордит, както и горчивият вкус на изгоряло, предизвикано от късо съединение в електрическата мрежа.
	Под дебелите стъкла на очилата му очите на Лофгрийн изглеждаха като разрязани наполовина варени яйца. Имаше мазно лице и непокорна коса — макар от нея да не бе останало много.
	— Искам да зная дали някои от бурканите и консервните кутии са били заразени по някакъв начин — заяви Болд, докато крачеха бързо из лабораторията.
	— Веднага изключваме бурканите — каза Лофгрийн и бързо поясни: — Ще са ни необходими капачките, за да открием следи от заразяване. Но дори и да разполагахме с тях, пак не можем да сме сигурни, че ще постигнем успех. Консервните кутии обаче — той посочи пред себе си — са съвсем различно нещо.
	— Можеш ли да изследваш бурканите за холера?
	— Мога и ще го направя. Но няма да е днес. А и честно да си призная, малко вероятно е да открием нещо. Бактерията не би могла да оцелее в сух буркан. Даже и в супата животът й продължава само няколко дни. Въпреки това ще направим всичко възможно. Прибързаните заключения не са от полза в този случай.
	— Кога?
	— Осем до десет работни дни. Минимум пет дни. Две седмици в най-лошия случай.
	_Седмици?_ Болд сграбчи Лофгрийн за ръката, издърпа го настрана и заговори шепнешком.
	— Случаят няма да бъде заведен в Дневника, Бърни. Той е един от _онези_. Не разполагам със седмици.
	Лофгрийн се вгледа напрегнато в очите на Болд, а после премести поглед към ръката му, която го стискаше с все сила. Болд мигновено разхлаби хватката. Лофгрийн рече:
	— Може би ще успеем да получим известна помощ. Но нека първо да видим с какво си имаме работа.
	— Аз зная за двама болни. Живи са, но не са добре.
	— Разбрано.
	Двамата седнаха пред високия лабораторен плот, на който ги очакваха скъпоценните улики на Болд — две консервни кутии от супа и един буркан от спагети. Справочник с изпокъсани листи лежеше разтворен до тях.
	— Етикетите съвпадат. Никакви следи от фалшифициране — съвсем истински са. Размерите също — додаде Лофгрийн и почука с пръст по справочника. — Тук разполагаме със спецификациите на всеки продукт — от „Милки Уей“ до „Лийн Кусин“. „Адлър“ използват едни и същи консервни кутии за всичките си супи.
	— Посипал си ги с прах за снемане на отпечатъци — отбеляза Болд, забелязал белите петна по стените на консервите.
	— Посипах едната, но при другите ще използвам пара — отвърна Лофгрийн. Имаше предвид парата „Суперглу“, която се използваше от десетина години насам за сваляне на латентни отпечатъци от повърхности с неясни изображения. — Нищо интересно дотук — добави той. — Размазани петна. Нека сега да проверим целостта на консервите.
	Първоначалният оглед на стените на консервните кутии бе извършен с помощта на увеличителна лупа.
	— Изглеждат старички — рече Лофгрийн. С бавни и методични движения той въртеше консервната кутия, осветена от силен сноп светлина. Когато остави лупата на масата и прикрепи специални увеличителни стъкла към очилата си, Болд не изтрая.
	— Откри ли нещо?
	— Хммм — отвърна Лофгрийн и навря лице в кутията. — Може би.
	Взе консервата в ръка и заведе Болд до един сложен инструмент, който се оказа микроскоп. Бяха му нужни няколко минути, за да го настрои. После бавно завъртя кутията, свали очилата си и притисна мазното си лице към черния гумен визьор.
	Болд инстинктивно пристъпи крачка напред.
	Лофгрийн възкликна:
	— Ето го!
	— Бърни?
	Той тихо обясни:
	— На ръба има следа от припой. — Протегна ръка и завъртя някакво копче, без да отмества очи от визьора. — Съвсем мъничка спойка. Няколко милиметра. Много внимателно направена. Но боята се е излющила. Федералната агенция за контрол върху хранителните продукти преди доста време забрани използването на олово за запояване ръбовете на консервните кутии. Всички компании вече използват специална сплав, съдържаща двувалентно желязо. Тази спойка се забелязва въпреки опитите да бъде изгладена, така че да се слее с ръба.
	Лофгрийн вдигна поглед.
	— Намирала се е точно под — искам да кажа, че е била скрита под — етикета. Пробиваш дупка, инжектираш каквото си искаш, запояваш отвора, залепваш отново етикета и ето че разполагаш със страхотна изненада. Ако съм прав, хроматографът ще открие следи от олово или флюс.
	— Значи консервната кутия е била заразена? — попита Болд.
	Лофгрийн му предложи да погледне сам. Спойката бе уголемена двадесет пъти и Болд можа да различи леко обезцветения сивкав метал, заобиколен от драскотини, причинени очевидно от опита да се изглади припоят.
	— Да скрие следите по този начин… хитро измислено! — одобри Лофгрийн.
	На Болд никак не му се искаше да си има работа с един толкова съобразителен престъпник.
	— Изнудване? — попита Лофгрийн.
	Болд кимна.
	— Поради тази причина разследването няма да бъде заведено в Дневника.
	— Да пробива консервни кутии, а после да ги запоява отново! Все си мисля, че твоят _Консервен престъпник_ има някакви познания по микробиология или химия. Може да е бижутер. Или пък да се занимава с електроника.
	Обичайна практика бе да измислят прякори на престъпниците. Стомахът на Болд се сви, когато си представи някакъв човек, забол спринцовка в кутия със супа.
	Той побутна кутията с химикала си.
	— Това ли да търся? Консерва със супа, която по нищо не се различава от останалите?
	— Много ти помогнах, нали? Нали точно за това ми плащат.
	Болд се изпълваше с ужас при мисълта за голям магазин, пълен с хранителни продукти — рафтове, натъпкани с консервни кутии, всяка от които може да е отровена — но въпреки това тръгна точно към един такъв магазин — гастрономът „Фуудланд“ на Бродуей.
	— Къде, по дяволите, се разбърза такъв? — провикна се Лофгрийн след него. — Трябва да оформим документацията.
	Болд се спря и се обърна едва когато стигна до вратата — намираше се достатъчно далеч и Бърни Лофгрийн не би могъл да го задържи.
	— Никога не карай сцената на местопрестъплението да те чака — рече той, цитирайки един от любимите изрази на Лофгрийн.
	Защото той най-сетне разполагаше с евентуално местопрестъпление.


	Пет

	В същия този юнски вторник, малко след три и половина след обяд, Болд спря очукания шевролет на огромния асфалтов паркинг пред магазин „Фуудланд“ на Бродуей. Преди да влезе вътре, той са обади в ХЕИ, отдето му казаха, че претърсването на дома на втората жертва не е дало никакви резултати. Майката на Лори Чин си спомнила, че давала супа на дъщеря си, но не от същия вид. Освен това в дома и в боклука им не били намерени никакви продукти или опаковки на „Адлър Фуудс“. Болд съсредоточи цялото си внимание върху уликите, свързващи Слейтър Лоури с пилешката супа на „Адлър“.
	Той слезе от шевролета, заключи го и се насочи към автоматичните врати на супермаркета, заобикаляйки празните колички, в които имаше двуцветни рекламни брошури със специалните предложения на магазина за седмината. Патладжаните тук бяха с почти десет цента по-евтини от магазина, в който пазаруваше Болд. Сосът за спагети също беше много на сметка. Болд се занимаваше с пазаруването и прането, поделяше си грижите по детето с Лиз, която бе поела финансите на семейството, част от гладенето, почистването на къщата и грижата за социалните им контакти.
	Болд подозираше, че това бе сцената на престъплението. Само прели няколко минути Дафи се бе обадила по клетъчния му телефон, за да потвърди, че серийният номер върху капака на кутията от супа на „Адлър“, намерена в боклука на Бети Лоури, е валиден и е част от голяма партида, пусната наскоро в по-големите търговски обекти в Сиатъл. Разследването вече започваше да придобива никакви очертания в главата му, макар че малко приличаше на натовареното сутрешно движение по магистрала I-5: прекалено много идеи възникваха наведнъж, а умът му не разполагаше с достатъчно платна за движението им. Основната структура обаче изглеждаше сравнително ясна. Възможностите бяха две — изнудвачът работеше в „Адлър Фуудс“ или пък бе напълно страничен човек. И двете възможности трябваше да се разследват — всяка поотделно, но и в двата случая бе нужна изключителна деликатност и предпазливост.
	По-важното в случая бе, че изнудвачът бе успял — лично или чрез друг човек — да постави заразена консерва със супа на рафтовете в този магазин. Това поне бе неоспорим факт.
	Болд направи първата обиколка на магазина от позицията на жертва: нищо неподозиращата постоянна клиентка Бети Лоури, която бърза да напазарува нужните й продукти. А след това мина отново край рафтовете, но вече като престъпник: нащрек за охранителните камери и продавачите в магазина, опитвайки се да запомни разпределението на продуктите. Подобен подход бе не толкова общоприета техника на разследване, колкото резултат от непоколебимата му вяра в уликите и доказателствата. Той се обля целия в пот, превъплътил се напълно в личността на престъпника. Беше толкова отдаден на начинанието си, че носеше със себе си кутийка с чили, която възнамеряваше да постави сред консервите със супа на „Адлър“ с едничката цел да провери колко трудно може да се окаже подобно действие, което да остане незабелязано от персонала и камерите.
	Обикаляше покрай рафтовете, оглушен от собственото си учестено дишане, от скърцането на изкуствените си подметки по пода. Усещаше хладния повей на силната климатична инсталация на магазина, който галеше изпотеното му тяло. Долавяше присъствието на всеки един човек в магазина, независимо дали го вижда, или не. Клиенти. Служители в магазина. Касиери. Мина край овесените ядки и зърнените каши, от кутиите на които го гледаха поне дузина известни лица — спортни легенди, герои от комиксите, динозаври, астронавти. А той беше център на вниманието, пресечна точка на съвместните им усилия да го примамят да си купи нещо. _Вземи мен! Купи си от тези! Двадесет и пет процента повече!_ Посланието им бе високо и ясно въпреки скучната и блудкава музика, която се носеше из супермаркета.
	Стори му се трудно, ако не и невъзможно, да се избегнат охранителните камери. Над пътека номер пет имаше комбинирана камера с три обектива, които се въртяха и спираха на всеки десет секунди, напомняйки за обърнато нагоре оръдейно дуло. Всяка камера беше малко по-голяма от предишната, а в определен момент от време работеше само една от трите и това личеше по червената лампичка, която мигаше под обектива. Трите се комбинираха, за да осигурят на управителя и на персонала от охранителната фирма както по-широк периметър на наблюдение, така и кадри в близък план на различните рафтове и пътеки между тях. Още две такива камери надзираваха щанда с месо, вината и стенните хладилни шкафове. Очевидно бе, че камерите са били инсталирани така, че да не оставят без наблюдение по-скъпите продукти в магазина, от което Болд заключи, че рафтовете със супи може би не бяха чак толкова добре обезопасени. Болд проследи движението на последните две камери. Те се въртяха на същия принцип в интервал от десет секунди, но началото и краят на въртенето на всяка една не бяха синхронизирани с тези на другата. Би било трудно, но не и невъзможно да бъдат надхитрени от един достатъчно пъргав човек. Номерът беше да се изчисли моментът, в който щандът със супите ще остане за един кратък миг извън обсега на охранителните камери. След осем минути в магазина, разделил вниманието си между трите камери, Болд успя да определи този момент. Осем минути по-късно той се повтори отново. Като по часовник. _Предсказуемо._ Лесно. Мигът беше достатъчно дълъг, за да се постави на рафта консерва със заразена супа.
	„Фуудланд“ все по-убедително се превръщаше в сцена на престъплението.
	Високо на три от четирите стени бяха монтирани големи огледала, а четвъртата стена бе от стъкло. Тя гледаше към паркинга пред магазина и през нея проникваше дневна светлина. Болд предположи, че административните кабинети вероятно се намират зад някое от тези огледала, и ако това наистина бе така, изнудвачът се излагаше на допълнителния риск да бъде забелязан от управата на магазина и уличен в кражба.
	Мисълта за кражба накара Болд да осъзнае, че никой не би го помислил за крадец. Кой купувач, който връща някакъв продукт на рафта, би привлякъл вниманието на персонала? Клиентите непрекъснато променяха решенията си. На всеки рафт можеха да се видят неправилно поставени продукти. Служителите във всеки един супермаркет непрекъснато проверяваха и пренареждаха стоките по рафтовете си. Болд отпусна рамене. Поставянето на продукт върху рафта едва ли би предизвикало нечии подозрения.
	Болд зави зад ъгъла и огледа касите, както и крещящите заглавия на таблоидите, изложени вдясно от него.

	„Плъх с лице на човек — изумените учени твърдят, че бил дяволски умен!“

	Погледна часовника си — една минута до мига, в който рафтът ще остане неохраняем. Вдигна поглед към огледалата, като се питаше дали някой в този момент не наблюдава супите. За пореден път се зачуди дали изобщо ще обърнат внимание на човек, който връща някакъв продукт върху рафта.
	Тридесет секунди.
	Зави по пътека номер четири, стиснал кутийката с чили в ръка. Навсякъде около него имаше супи. Супите на „Адлър“ бяха още напред, вдясно. Пет секунди. Бърз поглед през рамо. Само една жена, но тя гледаше настрани. Всъщност клиентката щеше да го скрие напълно от погледите на касиерките и момчетата, които опаковаха продуктите. Строги редици от консервирани супи на „Кампбел“*. Беше късно следобед и от всеки вид липсваха по няколко кутийки — факт, който накара Болд да си даде сметка, че часът е бил от изключително значение за изнудвача. Супите „Адлър“ бяха местен продукт, ползваха се с изключителна популярност и, в сравнение с останалите видове, на техния рафт имаше значително повече празни места. _Време!_ Главата на Болд започна да пулсира от напрежение — в тези кратки няколко секунди той се превърна в Консервния убиец и това го разстрои. Плъзна консервата с чили на рафта, редом до кутиите с пилешката супа на „Адлър“. Продължи напред. Ушите му бучаха, тялото му се окъпа в пот. Мина през море от жълти кутии с енчилада**, върху които бяха изрисувани мексикански сомбрера, които се сливаха пред очите му.
	[* Марково обозначение на компания за производство на консервирани супи в Камдън, щата Ню Джърси. — Б.пр.]
	[** Мексиканско ястие, състоящо се от питки, пълнени с месо, сирене и подправки с чили. — Б.пр.]
	Беше го направил.
	Бе отровил един човек. Абсолютно непознат. Никой не би могъл да направи връзката.
	Никой не би се досетил.
	Нямаше никакви свидетели.


	Лий Хюндай — той побърза да поясни, че името му се произнася също като колата — управител на супермаркета за дневните смени, беше мъж на около тридесет и пет години, който бе започнал да оплешивява преждевременно. Очичките му постоянно премигваха зад стъклата на очилата му с телени рамки и издаваха нервно напрежение, което може и да не се дължеше на дейна натура и темперамент. Присъствието на ченгетата изнервяше невинните хора, а виновните правеше особено предпазливи. Това понякога пречеше на работата на Болд. Днешният случай бе именно такъв.
	На стената на тесния като кутийка кабинет на Болд висеше малък гоблен, който Лиз му бе подарила за Коледа през втората година от брака им, когато можеха да си позволят единствено изработени от самите тях подаръци. На бял фон бе избродирала със сини букви следния надпис: „Съвършено престъпление не съществува“. Болд познаваше много хора, които биха оспорили подобно твърдение — твърде голям брой престъпления оставаха неразкрити. Дневникът бе пълен с _черни дупки_, които никога нямаше да минат в графа _разрешени случаи_. И въпреки това Болд продължаваше да се придържа към тази максима. Разчиташе на нея, тя му помагаше да издържи, да намери сили да стане сутрин от леглото и да започне поредния ден. Всяка _черна дупка_ бе продукт на собствената му уязвимост, на собствените му слабости и пропуски и в никакъв случай не се дължеше на изключителните способности на противника.
	„Съвършено престъпление не съществува“, помисли си Болд.
	Хюндай го осветли по въпросите на доставките на хранителни продукти от момента на пристигането им в магазина до затварянето на автоматичните врати. Супите се доставяха от търговец на едро в запечатани картонени кашони. Пълни догоре. Неразпечатани. Хюндай поясни, че за него е правило да не приема скъсани или отворени кашони, защото това по принцип означава наличието на няколко чукнати и пообелени консерви, които са непродаваеми.
	— Хората започват да се държат много странно, когато забележат и най-минималния дефект. Щом нещо не е съвършено, така си и остава на рафта. Овесени ядки, супа. Всичко.
	— Кашоните складират ли се някъде временно? Може би в някакво помещение отзад?
	— Разбира се.
	— Ще ми покажете ли?
	— Естествено.
	Той преведе Болд през магазина и излязоха на товарната рампа, на която се извършваше разпределението на продуктите. Месото и млечните продукти се съхраняваха в гигантски хладилници. Някои от тях — най-вече тези за бира и за безалкохолни напитки — се намираха директно зад рафтовете със съответния продукт. Трайните продукти се извозваха с транспортен асансьор до огромния сутерен. Болд се огледа, слисан от огромните количества продукти, които го заобикаляха — редица след редица с кашони, пълни с всевъзможни стоки.
	— Работата по инвентаризацията на толкова големи количества е огромна — осведоми го Хюндай. — Но пък така излиза по-евтино.
	— Някои от тези кашони са отворени — посочи Болд. — Всъщност те са твърде малко на брой.
	— Естествено. Постоянно попълваме запасите си.
	Преди да си тръгне, Болд възнамеряваше да поиска списък на работниците в магазина. Но не сега. По-късно щеше да успокои Хюндай, че такава е обичайната процедура. След това щеше да сравни този списък със списъка на бившите и настоящите работници на „Адлър“, както и с данните за криминално проявени лица, съхранявани в Бюрото за криминално идентифициране. Може би щеше да изпрати един екземпляр и на ФБР. Тук, долу в сутерена, всеки би могъл да постави заразената кутия без всякакви усилия. Болд обаче смяташе, че списъкът с работниците няма да доведе доникъде — изнудванията рядко биваха разкривани толкова бързо и лесно.
	— Сериозен ли е проблемът с кражбите в магазина? — попита Болд. Искаше да отвлече вниманието на управителя от мисълта за отворените кашони.
	— Наехме нова охранителна фирма. Вече разполагаме с най-съвременни технологии за наблюдение и контрол.
	Ако изнудвачът работеше в охранителната компания, той по-добре от всеки друг познаваше слабостите на охранителната система в магазина.
	„Къде ли е той в този момент?“, питаше се Болд.
	Разпита Хюндай за доставчика им на супи, като през цялото време се питаше дали е възможно да се отвори един кашон, да се подмени консерва, а след това да се запечата отново. Подобна измама със сигурност би останала незабелязана. Хюндай му обясни, че работят от години с един и същ доставчик, който обаче преди няколко месеца сменил компанията превозвач. Болд записваше всяка информация, а предположенията и подозренията му нарастваха с всяка изминала минута. Опитваше се да запомни всяко хрумване, да го обмисли внимателно, стараеше се да не губи връзката между отделните предположения, да не пропусне следата, която може да го отведе до нова, още по-обещаваща възможност. Продължи с тези умствени упражнения, както и с въпросите. Чувстваше се изтощен и му личеше. Хюндай го прекъсна и му предложи чаша еспресо. „Еспресо в супермаркет!“, помисли си Болд. Отклони предложението. Обясни, че не пие кафе.
	— Имам дупка в стомаха си.
	— Много лошо — заключи Хюндай.
	— Така че ми е по-лесно просто да не пия кафе.
	Хюндай тръгна към щанда с деликатеси и си поръча дълго двойно еспресо. „Трябва да има някаква следа“, мислеше си Болд. Хюндай подписа разписката и я върна на продавача.
	— Ако знаех какво е естеството на разследването, което провеждате, може би бих могъл да ви помогна повече — предложи Хюндай.
	Болд го дари с усмивка, която сякаш казваше: „Отговаряй на въпросите, не ги задавай!“. Хюндай схвана намека и се зае да обяснява функционирането на охранителната система.
	— Как се казва новата компания? — попита Болд.
	— „Шоп-Алърт“.
	Болд разлисти нова страница в бележника си.
	Във всяко разследване настъпваше момент, в който той ясно осъзнаваше необхватността на даден случай. Безбройните възможности. Това обикновено беше първият и съвсем мимолетен поглед към _черната дупка_, която се отваряше, за да го погълне.
	Хюндай добре познаваше работата си и си служеше добре с цифрите — среден брой клиенти на седмица и на месец; средна цена на покупка — четиридесет и пет долара и петдесет цента, демографски състав на клиентелата… Все цифри, характерни за района, обитателите на който в по-голямата си част бяха колежански възпитаници. Болд записваше всичко — и важното, и маловажното. На по-късен етап сигурно щеше да изхвърли по-голямата част от бележките си, но не и преди да ги е огледал и преценил внимателно.
	Очертаваха се много и различни възможности — всяка една изискваше отделен детектив, който да проучи следата. Болд щеше да будува през по-голямата част от нощта, за да систематизира и опише всички свои предположения. Щеше да стане още на зазоряване. Някъде в този град, дори и в този момент, в който Болд разпитваше Хюндай, Консервния убиец може би пробиваше поредната консервна кутия със супа. Някъде в този град едно друго дете, също като Слейтър Лоури, с нетърпение очакваше да си похапне от нея.
	Болд попита Хюндай за номера, изписан върху капака на всяка консерва. Искаше да разбере дали някой от служителите в магазина би забелязал евентуална внезапна промяна в този номер. Хюндай беше категоричен, че никой не би обърнал внимание на това. За тях важен бе кодовият номер на съответния продукт, а щом той оставаше непроменен, те нямаха основания за тревога.
	— Дори и при промяна в етикета кодовият номер си остава същия — добави в заключение Хюндай.
	Предупредителна камбанка зазвъня в главата на Болд. Можеха да направят така, че да пресекат пътя на заразените консерви към магазините и купувачите. Идеята, подхвърлена мимоходом от Хюндай, бе записана с големи букви в бележника на Болд. _Смяна на етикетите!_
	Той все още пишеше, когато камбанката иззвъня отново и той усети прилив на адреналин.
	— Какво казахте? Повторете го отново — запелтечи глухо.
	Хюндай се стегна. Никак не му се искаше да повтаря едно и също нещо по няколко пъти.
	— Говорех за автоматичната система за проверка — рече той. — Касовите апарати записват всеки отделен закупен артикул. Мога да ви кажа в кои дни какви стоки се харчат. В понеделниците например продаваме много млечни продукти, а в средите — много цигари. Не ме питайте защо. В петъците винаги се боим, че ще свърши бирата и рибата в магазина.
	— Вие казахте _всеки артикул_ — напомни му Болд. — Нека да си изясним това. Аз влизам в магазина и купувам пълна количка с продукти, а вие сте в състояние да проследите всеки артикул?
	— Разбира се.
	— Връщам се след три дни и вие можете да ми кажете какво съм купил предишния път? — „С най-големи подробности при това, мислеше си Болд. Дори и консервата със супа ще е в списъка.“
	— Естествено. Без проблем. Компютри. Записи на касовите апарати. Разполагаме с най-съвременни технологии.
	— А ако платя с чек, пак ли ще имате тази информация?
	— Разбира се. В брой. С чек. С кредитни карти. Държим на отчет всички видове плащане.
	Болд трябваше да разбере кога Бети Лоури е закупила консервата с пилешка супа. Тази информация щеше да му помогне да се върне назад към доставчика, а твърде възможно бе да стигне до записите от камерите на охранителната фирма. Правилното определяне на времето бе от изключително значение. Проследяването на плащане, извършено с чек или пък с кредитна карта, също би му позволило да идентифицира купувачите, които може да са забелязали изнудвача в момента на престъплението. Това, осъзна той, бе следата, която трябваше да следват. _Сцената на престъплението._
	Пейджърът на Болд иззвъня и той се обади в града. Свърза се с Дикси, който го информира, че от ХЕИ са идентифицирали холерния щам, който бил разработен в лабораторията за изследване на инфекциозни заболявания към болницата „Кинг Каунти“. Развълнуван от новината, Болд се сбогува с Хюндай набързо.
	Изуменият Лий Хюндай остана на мястото си, стискайки празната чаша от кафе в ръката си. После се провикна след детектива:
	— Какво толкова казах? _Какво_ казах?


	Шест

	Доктор Брайън Мен стисна енергично ръката му. Очите му трескаво блестяха от изтощение, имаше тъмнокестенява къдрава коса и не съвсем угледен външен вид — също като Болд. Той преведе детектива през лабораторията за изследване на инфекциозни болести към болницата „Кинг Каунти“ и го покани в малък ъглов кабинет, претъпкан с научна литература. В далечния ъгъл се чуваше бръмченето на компютър. Болд беше свръхчувствителен към подобен шум. В кабинета имаше и телефон с избеляла от многогодишната употреба слушалка.
	— И двамата не разполагаме с много време, сержант, затова ще премина веднага към въпроса. Вие, а и всички останали, ще искате да научите къде е източникът на този холерен щам и аз съм в състояние да отговоря на този въпрос. — Мен бе работил двадесет и четири часа без прекъсване и умората и изтощението му бяха повече от очевидни. Той посочи към лабораторията. — Ние сме единствените в този град — всъщност в целия щат — които разполагаме с този щам. Холера-395.
	Точно това му бе казал и Дикси — съществуваше само един източник на разпространение на бактерията убиец. Още една възможна сцена на престъплението.
	— Ние смятаме, че заразяването е било извършено _умишлено_ — натърти Болд. — Надявам се, че разбирате колко важна е в случая абсолютната дискретност и конфиденциалност.
	— И какво точно се опитвате да кажете, по дяволите?
	— Става дума за заразяване на хранителни продукти. В случая консерва супа. Пилешка супа.
	— Протеинова основа — смотолеви Мен и кимна. После реши да поясни. — Холерата има нужда от протеинова среда, за да живее. Супата й я осигурява. — Той разтърка очи. — Какво става с този свят?
	А Болд си мислеше, че този човек би могъл да е копелето, виновно за всичко това. Неговата лаборатория. Неговата холера. И защо не? Само че Дикси се бе заклел в почтеността на Мен, а за Болд това бе повече от достатъчно.
	— Колко души имат достъп до холерния щам? До лабораторията? — попита той.
	— Твърде много — отвърна Мен. — Кафе?
	— Не, благодаря.
	— Нещо друго?
	— Чай, ако обичате.
	— Само след минутка ще е готов. През това време ще ви дам да прочетете някои неща. — Той се изправи.
	Болд извика след него:
	— Без сметана. И без захар.
	— Веднага се връщам.
	Болд не можа да разбере голяма част от материала, който му предложи Мен, но все пак успя да схване някои неща. Разсейваше го донякъде и фактът, че „Кинг Каунти“ беше болница за лечение и изследване на детски заболявания. През последните четиридесет и осем часа почти не бе виждал сина си. А също и Лиз. Всеки път, когато се разделяше с Майлс за по-дълъг период от време, започваше да чувства силна мъка по детето — нещо, което не бе изпитвал никога преди раждането му и изобщо не бе подозирал, че е в състояние да се терзае от подобни чувства. Изпитваше чисто физически копнеж към сина си, подобно на наркоман към дрогата.
	— Разбрахте ли нещо? — попита Мен и остави пред Болд пластмасова чаша с чая му.
	Лиз напоследък отказваше да пие от такива чаши.
	Чаят имаше ужасен вкус, но Болд го изгълта, защото се нуждаеше от ободряване.
	— Защо престъпникът е избрал точно холера?
	Доктор Мен се замисли. Когато най-после заговори, той го направи много внимателно и предпазливо — очевидно се чувстваше не особено комфортно в позицията да разсъждава от гледната точка на напълно непознат за него човек.
	— Зависи от резултата, който се е надявал да постигне. Бих предположил, че е обмислил три различни възможности — отрова, вирусна зараза и бактериална зараза. Отровните токсини — стрихнин или някакво вещество, подобно на онова, което бе открито при заразяване продуктите на Съдафед — може да бъде открито веднага в кръвта на жертвите. Ако целта му е просто да убие няколко души, тогава тази отрова би била идеална за целта. Всички останали отрови — когато става дума за заразяване на хранителни продукти — не са удачни, защото те придават характерен мирис и вкус на храните, които мигновено предупреждават консуматора, че нещо не е на ред. Освен това най-разпространените токсини ще бъдат идентифицирани много лесно и във всяка една лаборатория. Ако бях на мястото на престъпника, аз също бих избрал холера, стига да разполагах с нея. Интересното в случая е, че повечето лаборатории вече не извършват тестове за холера. Боя се, че този проблем приема политически измерения. Тук се намесват въпросите за качеството на здравеопазването и размерите на здравните осигуровки и, повярвайте ми, по-добре е да не навлизаме в това. По-важното е, че точно в тази област най-остро се усещат последствията от намаления здравен бюджет. Лабораториите трябва по някакъв начин да орежат разходите си и те посягат точно към холерата. В действителност в страната _няма_ случаи на холера. От бюрократична гледна точка отпадането на тези тестове е напълно оправдано. Само че не казвайте това на двете болни деца.
	— Значи в лабораториите ще пропуснат холерата като евентуален причинител на болестта. Това ли се опитвате да ми кажете?
	— Ще им е нужно повече време, за да определят вида й. Както и стана в действителност. Ако престъпникът е искал да разболее сериозно няколко души, ако е искал да заблуди властите, използвайки труден за откриване причинител, то той би се насочил точно към такъв холерен щам.
	— Политика на сплашване? — Болд извади бележник и химикал.
	— Възможно е. — Мен опита кафето си. Намръщи се, но го изпи. — За това ли става дума?
	Болд не отговори.
	— Искал е да злепостави компанията? — Мен вдигна поглед. Болд отново не отговори. — Коя компания? Или не можете да ми кажете?
	— „Адлър Фуудс“ — отвърна Болд. Написа серийния номер на продукта върху един лист от бележника си, откъсна го и го подаде на Мен. — В момента прибират от рафтовете в магазините всички консерви с този сериен номер. Номерът ще бъде съобщен довечера в новините. Ще се отпечата и във всички вестници през следващите няколко дни. На този етап обществеността няма да бъде информирана за истинските причини.
	— Защо?
	— Изнудвачът изрично предупреждава, че полицията не трябва да бъде замесвана. Освен това винаги съществува рискът от намесата на смахнати подражатели. Това е най-големият риск при случаите със заразени хранителни продукти. Искаме да скрием от пресата истината за заразения продукт и за връзката с двете болни деца. Ако не го направим, ще изложим много повече хора на риск. _Сигурни_ сме в това. Във Великобритания имаше такъв случай. Когато новината за заразения продукт се появи по страниците на вестниците, в полицията се получиха хиляда и четиристотин доклада за подобно заразяване.
	Мен премигна.
	— Хиляда и четиристотин?
	Двамата мъже потънаха в неловко мълчание.
	— Аз няма да кажа нито дума — промълви Мен.
	Болд погледна през прозореца към морето от къщи, ширнало се пред очите му. Колко консерви със заразена супа могат да пропуснат? Колко такива кутии стояха в килери и кухненски шкафове, готови да избухнат като бомби със закъснител?
	— Ще имам нужда от имената на всички хора, които имат достъп до лабораторията — информира го Болд.
	— Един от _моите_ хора? — отбранително възкликна Мен. — Но щамът е надписан и означен ясно и четливо.
	— Само че случаен човек не може да влезе просто ей така и да го вземе — предположи Болд.
	— И защо не?
	— Шегувате се, надявам се.
	— Ни най-малко. Това е университетска лаборатория. Стотици хора минават през нея всеки ден и много от тях изобщо не се познават помежду си. Студенти. Аспиранти. Научни работници. Посещават ни хора от цял свят. С всякакви професии и обществено положение. С всеки възможен цвят на кожата. Това тук е _учебна_ болница. Мъже, жени, млади, стари, чернокожи, бели, азиатци, испанци, африканци, хора от Близкия изток… всякакви. През всяка една седмица от годината. Понякога в лабораторията работят едновременно половин дузина техници. Друг път само един или дори нито един.
	— И човек може просто да влезе и да вземе щама? — с изумление попита Болд.
	— Стига да знае какво търси.
	— Не мога да повярвам.
	— Опитайте.
	— Какво?
	— Хайде, опитайте. — Мен бутна стола си назад и се изправи. Огледа Болд с погледа на амбулантен търговец. — Не изглеждате зле. Точно от това имаме нужда — приличате на запуснат професор. Чуйте какво ви казвам — влезте вътре и опитайте. — Лекарят очевидно възприемаше този експеримент като начин да отстрани подозренията от неговите хора.
	Свали лабораторната си престилка, която висеше на една кука на вратата, предложи я на Болд и той я облече. Беше му малко тясна.
	Мен го погледна и каза:
	— Ако се държите като човек, който знае какво прави, можете да сте сигурен, че ще успеете. Важното е да изглеждате уверен в себе си. Щамът се съхранява в малкия хладилник вдясно. Ако бях на мястото на вашия човек, щях да вляза по обяд — тогава лабораторията е почти празна. Сега е малко късничко, но пък така е по-добре за експеримента ви. Отивате право до хладилника. Търсите малка паничка. — Той се огледа и до компютъра откри такава паничка, пълна с кламери. — Същата като тази, но пълна с жълтеникав желатин с цветни петна. Трябва ви тази с надпис холера V, щам INABA и съответния номер. Ако някой ви попита нещо, отговорете, че работите на третия етаж. Кажете им, че търсите вибрио холера. И ако сте достатъчно учтив, те лично ще ви я дадат.
	— Ще трябва сам да се убедя в това — изсумтя Болд.
	— Излизате от тази лаборатория, тръгвате надолу по коридора. Влизате в първата врата вдясно.
	Болд излезе в коридора и отново се почувства като крадец. С всяка измината стъпка ставаше все по-нервен. В стаята завари трима души, които, кацнали на високи столчета, работеха нещо пред един плот. Носеха предпазни очила и ръкавици и изглеждаха напълно погълнати от работата си. Помещението бе осеяно със стотици стъклени колби, пластмасови панички, епруветки и друго лабораторно оборудване. Истинска бъркотия. Той се насочи право към малкия хладилник, наведе се и отвори вратата. Никой не каза нито дума. Улови се, че очаква някой да го заговори, но нищо такова не се случи. Рафтовете на хладилника бяха претъпкани с панички. Той взе една, огледа я и я изпусна на пода.
	Жената, която седеше най-близо до него, вдигна очи и го погледна. Привлекателна азиатка на около двадесет и пет години. Усмихна му се и отново насочи вниманието си към работата, която вършеше. Болд прибра падналата паничка и огледа още веднъж съдържанието на хладилника. Почти до задната стена откри паничката, маркирана холера V-395. Взе я, затвори вратата на хладилника и си тръгна.
	Просто ей така.
	Докато се върне при доктор Мен, успя да нормализира дишането си.
	— Е?
	— Оказахте се прав. Ако не го бях направил лично, никога нямаше да повярвам, че е възможно. — Подаде на Мен лабораторната паничка.
	Мен я завъртя в ръката си и я огледа.
	— Какво следва от тук нататък? — попита Болд, свали тясната престилка и отново се зае да си води записки.
	— Не много. Вашият човек вероятно има някакви познания по микробиология — начален колежански курс. Малко агар — лабораторна паничка с протеинова основа; малко бульон — във всеки учебник може да се намери рецепта; инкубатор — но той би могъл да приспособи нещо за целта. Боя се, че не са нужни кой знае какви условия и умения. Всичко е много лесно. На пръв поглед изглежда неразбираемо, терминологията също е доста сложна, но отглеждането на някаква култура всъщност е относително елементарно занимание. Учи се както в гимназията, така и в курсовете по химия и колежите.
	— Има ли още нещо, което би трябвало да зная? — попита Болд. — Например продължителност на живот на бактерията?
	— Не е много кратка. Холерата всъщност е доста удачен избор. Наличието на салмонела би станало ясно веднага след отварянето на консервата заради неприятния бактериален мирис. Но холерата? Бактерията не отделя никаква миризма. И ако не става дума за човек от университета, за някой, запознат детайлно с _холера-395_, а това са не повече от шепа хора — тогава този тип вероятно не подозира дори какво мощно оръжие е избрал. _395_ е силно резистентен щам. Предполагам, че не е знаел с какво се сдобива. И ако тази подробност не се появи в пресата, той би могъл дори да не осъзнае, че може да убива хора.
	Болд за миг сякаш остана без дъх.
	— Да _убива_?
	— _395_ е специално разработен щам. Той не реагира на повечето разпространени антибиотици. Това е причината, поради която онези деца са се разболели толкова сериозно. Всичко е описано в материалите, които ви дадох. — Той посочи купчината литература пред Болд. — Тяхната младост може да ги спаси — тук поне имаме късмет.
	— Значи тази бактерия е смъртоносна и се съхранява просто ей така в някакъв хладилник?
	— Зная. Зная. Но това важи за повечето неща, с които работим тук — в края на краищата това е лаборатория за изследване на инфекциозни заболявания. А целта на нашия труд е да _лекуваме_ хората.
	— Аз ли съм единственият, който съзира иронията в думите ви?
	— Момчето на семейство Лоури е изпаднало в критично състояние преди няколко часа — информира го Мен.
	Болд сякаш отново остана без дъх. Съвсем ясно си представи момчето — хлътналите му очи, необичайния цвят на кожата. Пригади му се. Остави чашата с чая на масата.
	— Съжалявам — промърмори Мен.
	— Имам двегодишен син — поясни Болд.
	— А аз има син и дъщеря. Момчето е на пет, а момиченцето на три годинки — каза Мен и му посочи една цветна снимка до компютъра.
	— Боя се, че шансовете ни не са особено големи. Въпреки цялата изследователска работа, която сме провели върху _395_. Иска ми се да ви кажа, че децата ще се оправят, но не мога, защото не съм убеден, че ще стане точно така.
	Болд го погледна с надежда:
	— Момиченцето е по-добре.
	— Понякога имаме късмет — рече колебливо Мен. Поколеба се и додаде: — Има още нещо, което би трябвало да знаете. Хората от вашите лаборатории би трябвало да са наясно с този въпрос, но в случай че не са, ето за какво става дума: вибрио холерата деградира доста бързо. При стайна температура бактерията ще загине дори и в хранителна среда. В случай на достатъчно количество болестотворни организми те биха могли да причиняват болестта през първите пет до седем дни. След това ще загинат, което означава, че ще останат незабелязани от специалистите в лабораторията ви. Казвам ви го само за информация.
	— Опитвате се да ми кажете, че това са бомби със закъснител, които обаче си имат своя срок на годност? И дори няма да можем да докажем, че супите са били заразени?
	— Не и след като изтекат първите пет до седем дни. След това причинителят загива и вашите тестове ще дадат отрицателни резултати. — Докторът замълча за момент, а после добави: — Добрата новина е, че след една седмица по рафтовете супите вече не биха могли да разболеят когото и да било.
	Болд бе потресен от тази информация. Представянето на доказателства за заразяването в съдебната зала може да се окаже доста непосилна, ако не и невъзможна задача. Поблагодари на доктора за времето, което му бе отделил, и двамата си стиснаха ръцете.
	Когато мина край лабораторията, Болд промуши глава през вратата и погледна хладилника — отключен и леснодостъпен за убиеца.
	Това го накара да се върне обратно при Мен, който затвори телефона като го видя.
	— Ще заключите онзи хладилник, нали?
	— Току-що наредих да го направят. — Мен посочи телефона.
	Болд отново тръгна по коридора.
	Една жена извика след него:
	— Намерихте ли каквото търсехте? — Беше младата азиатка. Очите й изглеждаха уголемени зад предпазните очила, в ръката си държеше метална щипка, която искреше сред пламъка на горелката.
	— Да — извика той, опитвайки се да надвика протяжния вой на центрофугата.
	— Добре — доволно кимна.
	— Не съвсем — промърмори Болд.
	Обърна се и пое по лабиринта от болнични коридори, които толкова много си приличаха, че някой бе нарисувал по пода цветни стрелки, които да служат за ориентиране. Само дето Болд не знаеше кой цвят накъде води. Също като в случая, който разследваше. Най-накрая се добра до главното фоайе, затича се и излезе на паркинга, изненадан от неочаквания дъжд, който се изливаше от небето. Нямаше чадър, не носеше дори и вестник, с който да прикрие главата си. Понякога ужасно мразеше този град.


	Седем

	Срещата с Оуен Адлър трябваше да започне точно в три. В името на сигурността и пълната дискретност бе решено тя да се проведе на яхтата на Адлър. По-рано през деня Болд бе възложил на детектив Джон Ла Моя да изготви списък на студентите на Мен и на членовете на факултета, които са имали неограничен достъп до лабораторията по инфекциозни заболявания. Ла Моя трябваше да изготви освен това списъци с имената на служителите на „Фуудланд“, на охранителната фирма „Шоп-Алърт“, както и на Уогнър Холсейл — дистрибуторът, който зареждаше супермаркета на Лий Хюндай. Всичките тези списъци щяха да бъдат съпоставени със списъка на служителите на Адлър с едничката цел да се опитат да свържат възможния мотив с реалната възможност да бъде извършено престъплението.
	Шилшол Марина бе претъпкана с мачти и оглушена от плющенето на платна и подрънкването на кухи алуминиеви тръби. Вятърът свистеше край стоманените шлагове. Силен дъжд бръскаше по плексигласовото предно стъкло и барабанеше по синия навес на моторницата, която подскачаше по вълните и отнасяше Болд и Дафи към очакващия ги моторен кръстосвач. Той бе временно закотвен откъм подветрената страна на сивите каменни блокове, които служеха като вълнолом и предпазваха от вълните изкуствено създаденото заливче. Седемнадесетметровата яхта можеше, естествено, да спре и на пристанището, но Адлър не желаеше да поеме риска той и придружаващите го да бъдат забелязани с представители на полицията.
	— А преди време тази лодка ми изглеждаше толкова красива! — извика Дафи, за да надвика рева на двигателите. Тя не приличаше на себе си. Може би я изнервяше мисълта, че й предстои да се срещне с Адлър по делови въпрос, и то в компанията на толкова много други хора.
	— Той бесен ли е? — провикна се Болд.
	Тя вдигна вежди. Знаеше за кого става дума. И извика в отговор:
	— _Разтревожен е._ — Вдигна ръце и прибра косата си, за да не я шиба по лицето. — Би искал да потърсим случаи на самоубийства, когато получим списъка със служителите му… съпруга, роднини. И банкрути. Това са непосредствените му искания.
	— Смята, че въпросът е личен?
	— _Любов, пари и отмъщение_ — рече тя, цитирайки най-честите причини, поради които хората се избиват един друг. — Възможно е да си имаме работа с параноиден шизофреник — предупреди Дафи. — Но пък може да се окаже и хладнокръвен психопат.
	На Болд му се стори, че вятърът изведнъж стана по-студен.
	— Бих искала да включа в разследването и доктор Ричард Клемънтс. Работи в БПА.
	Дафи имаше предвид Бюрото за поведенчески анализи към ФБР. Болд знаеше, че бе използвала помощта на Клемънтс и в други разследвания. Той обаче никога не се бе срещал с него.
	Черните дъждовни облаци надвиснаха застрашително ниско. Болд разкопча яката на ризата си и сдъвка две хапчета „Малокс“.
	— Добре ли си? — Тя направи няколко несигурни стъпки и се отпусна на пейката до него. Косата й се ветрееше на вятъра. — Добре ли си? — повтори тя, този път с по-интимен тон и се притисна към него.
	— Чух, че състоянието на момчето се влошило — рече той.
	Тя се пресегна, сложи ръка върху ръкава на спортното му сако и леко стисна ръката му.
	Моторницата намали скоростта си и когато се изравни с яхтата, някаква жена от екипажа им хвърли едно въже. Дафи се изкачи по стълбата, следвана от Болд. Моторницата бързо се отдалечи, като пореше сърдитите зеленикави вълни, оставяйки след себе си диря от бяла пяна.
	— Мръсно време — обади се жената. Беше на около двадесет години, с атлетично телосложение, хубави крака и решителни зелени очи. Облечена бе с шорти в цвят каки, синьо-бели платнени обувки и тениска в аквамаринено синьо. На рамото й се виждаше мокро петно.
	Спуснаха се в просторна, обзаведена с вкус всекидневна. Оуен Адлър, застанал в долния край на стръмната стълба, подаде на Дафи ръка, за да й помогне при слизането.
	— Добре дошли на борда — поздрави той Болд.
	Адлър младееше за своите четиридесет и пет години. Косата му бе посребрена на слепоочията, носеше очила с телени рамки, маншетите на ризата му бяха закопчани със сребърни копчета. Беше малко под метър и осемдесет, но изглеждаше значително по-висок. Облечен бе с кафяви италиански мокасини, ленен панталон и памучна риза на бледорозови точки с колосана яка. Ръкостискането му беше здраво, тъмните му очи гледаха интелигентно и проницателно.
	Адлър и Дафи седнаха в двата противоположни края на малко канапе. Адвокатът на Адлър и негов главен заместник по въпросите на производството, Хауърд Таплин, зае стола вдясно от Адлър. Таплин беше жилав мъж с изпито лице, старателно поддържан мустак и напрегнати сиви очи. Облечен беше със сив костюм, черни обувки и дълги тънки чорапи, които обикновено се носеха с жартиери. Болд се настани между Таплин и Кени Фаулър. Навремето Фаулър работеше като полицай в „Углавни престъпления“ и се занимаваше основно с гангстерските войни. Болд го виждаше от време на време в „Големия майтап“, където свиреше на пиано в малките часове на нощта. Студеният и твърд поглед в очите на Фаулър бе съзнателно култивиран. Тъмната му коса бе пригладена назад, облеклото му бе винаги безупречно. Той самият се възприемаше като чаровник, по когото въздишат всички жени, макар че зад гърба му се шушукаше, че винаги си е падал по млади момиченца. Болд познаваше славата му на изключително избухлив и безжалостно откровен човек. Фаулър силно стисна ръката му и го попита за Лиз и Майлс. Никога не пропускаше да се поинтересува от тях. В устата му имаше няколко нови изкуствени зъба, на долната му устна се забелязваше малък белег. Болд се зачуди как ли изглежда другият участник в търкала — Фаулър поддържаше тялото си в завидна форма, а дрехите му, ушити по поръчка, само подчертаваха внушителното му телосложение.
	Адлър откри съвещанието, а яхтата напусна укритието си зад вълнолома и навлезе в по-бурни води. Екипажът веднага увеличи скоростта и клатенето на лодката престана. Каютата, в която се намираха, бе с невероятно добра шумоизолация. Някакъв мъж от екипажа донесе кана с чай с лед и празни чаши, в които бяха поставили стръкче мента и резенчета лимон. Предложиха и бисквити.
	Адлър започна.
	— Бихме искали да изразим благодарността си за помощта, която ни оказвате, и за безценния ви опит, сержант. Намираме се в ужасна ситуация и сме готови да ви сътрудничим по всякакъв начин, за да разрешим този случай възможно най-бързо. Искам да заявя съвсем открито, че може би сме ви затруднили допълнително и сме обезсмислили част от усилията ви с продължителното си изчакване. — Той погледна към Дафи и Хауърд Таплин. — И бих искал да добавя, че продължаваме да сме убедени, че участието на полицията трябва да бъде изключително дискретно и незабележимо. Който и да е човекът, който стои зад заразяването на продуктите ни, той вече ни доказа, че не се шегува, и ние бихме искали да повярва, че се придържаме към изискванията му… към _всичките_ му изисквания.
	— Съгласен съм — отвърна Болд. — Докъде стигна изтеглянето на продукта от търговската мрежа?
	— Наредихме пълно изтегляне от магазините на въпросната супа. Кени продължава дискретно да се оглежда за евентуален наш служител, който ни има зъб. Сигурен съм, че двамата ще пожелаете да си сътрудничите в това направление.
	— Няма да се поддадем на терористични изнудвания — прекъсна го Таплин.
	Адлър очевидно не остана доволен от намесата му.
	— Тап искаше да каже — той се обърна към Болд, — че бихме _предпочели_ този престъпник да бъде заловен и не бихме искали да бъдем въвличани в преговори с него.
	— А някои от нас предпочитат да държим полицията настрана — натърти Таплин. — Нищо лично — студено додаде той и подаде на Болд последния получен факс.

	„Изборът е твой.
	Повече страдания — и по-страшни последици — ако не се подчиниш.
	Не изтегляй продукта от мрежата, никакви полицаи или вестникари!
	В противен случай ще загинат стотици.
	Ходил ли си в Портланд наскоро?“

	— Портланд? — с тревога попита Болд.
	— Обадихме се във всички болници — обясни Фаулър.
	Дафи взе факса и го прочете отново. После рече, отчасти на себе си, отчасти и заради останалите:
	— Той става все по-многословен. Това е добър знак. Започва да се разкрива малко по малко. — Останалите я слушаха напрегнато. Болд почувства хлад. Тя прочете факса още веднъж. — _Никакви противоречия_; очевидно е добре образован. И използва думата _подчинявам се_, а не _сътрудничиш_. Това е интересно.
	Таплин се обади:
	— Сега разбирате ли в какво положение се намираме?
	— Лошо, ако се подчиним, лошо и ако не го направим — заключи Фаулър.
	— Вие какво предлагате? — попита Адлър. — Ще ви сътрудничим по всеки възможен начин. Бихме искали да заредим магазините с нова партида супа, но не и ако съществува риск от други натравяния.
	— Не можете ли да спрете пилешката супа от продажба, а на нейно място да предложите нещо друго? — попита Болд.
	— Супата е най-рентабилният ни продукт — възропта Таплин.
	— Аз предлагам — намеси се Дафи — да отстъпим пред изискванията му, като едновременно с това вземем всички възможни предпазни средства, за да не позволим _други_ натравяния. Какво ще кажете за ново оформление на продукта?
	Болд поясни:
	— Ако изнудвачът работи в някое от производствените ви звена, бихме могли да разберем това чрез промяна на етикета или пък на цялостния дизайн на продукта. Ако той — или тя — има достъп до новите материали, тогава ще знаем със сигурност, че става дума за вътрешен човек. А и подобна стъпка по никакъв начин не противоречи на поставените условия.
	— Само че дотогава ще мине много време — сърдито вметна Таплин. — Ще са нужни шест до осем работни седмици за отпечатване на новите етикети, и то при положение, че вече разполагаме с новия дизайн. А ние нямаме такъв. Ще ни трябват две до три седмици за изработването му. Ако говорим за ново оформление на консервната кутия — разработването на модел, който да не позволява заразяване чрез външна намеса — както за вътрешния, така и за външния пазар, предполагам, че ще са ни нужни между два и двадесет месеца за такава мащабна промяна.
	Фаулър също се включи.
	— Всички сме чували за случаи със заразени продукти, които са продължавали години наред, нали, Лу? Но ми се струва, че при всички тях нещата винаги са опирали до изнудване за пари. Ние обаче получаваме доста необичайни искания и, като имам предвид, че отпуснатият от него срок вече изтече, си мисля, че е малко вероятно този откачалник да ни остави достатъчно време за подобни промени. Следвате ли мисълта ми? Каквото и да е намислил онзи тип, аз не вярвам, че можем да си позволим неколкомесечно изчакване, докато се подготвим да пуснем супата в буркани или нещо подобно. Затова предлагам да изберем варианта с новите етикети, като внимаваме да не го изплашим.
	— А не може ли да смените лепилото за етикетите. Да използвате лепило, което не се разтваря във вода — предложи Болд. — Този тип е пробил консервите точно под етикетите. С новото лепило ще бъде невъзможно да се отлепят етикетите, и ако заразяването въпреки това продължи, ще стесним кръга на заподозрените до хората, работещи в компанията ви.
	Фаулър отново се намеси:
	— Ще можем да сме сигурни, че става дума за човек, който краде етикети или работи на поточната линия.
	— Точно така.
	— Това е много добро предложение! — възкликна Адлър и надраска нещо на бележника пред себе си. — И е лесно за изпълнение. — Обърна се към Таплин, който кимна в съгласие.
	— Трябва да сме сигурни, че възможно най-малко хора ще бъдат уведомени за тази промяна — настоя Болд.
	— Бихме могли да сменим лепилото, без да въвличаме в тази операция когото и да било — увери го Адлър.
	— Бихме могли да го вбесим — предупреди ги Фаулър.
	— А той заплашва, че ще причини смъртта на _стотици_ хора, ако го предизвикаме — напомни Таплин.
	Болд се замисли каква част от истината може да им каже и заговори:
	— Според лабораторните тестове не съществуват преки доказателства за отлепяне на етикетите с вода или пък на пара. Твърде вероятно е нашият изнудвач да работи със съвсем нови етикети.
	— А такива етикети могат да се вземат от поточната линия, на товарната рампа или от печатницата — обобщи Фаулър.
	— А в складовете? — попита Болд.
	Таплин отговори на въпроса му.
	— При нас всички операции са съгласувани по време. Етикетите и другите печатни материали се съхраняват за не повече от десет дни.
	Фаулър си отбеляза нещо и допълни:
	— Тази подробност трябва да бъде прибавена към списъка.
	Адлър се обърна към Болд:
	— Ако не възразявате, сержант, мисля, че Кени би трябвало да поеме тази част от разследването, свързана с компанията. Ние сме затворена система и ръководим компанията едва ли не на семейни начала. Присъствието на полицията ще бъде забелязано веднага и неминуемо ще стане повод за разговори…
	— А предвид заплахите, ние, разбира се, не бихме желали това — съгласи се Дафи.
	Фаулър се намеси:
	— Напоследък регистрирахме няколко кражби, свързани с наши служители. Мога да използвам това като претекст да се поогледам и да поразпитам наоколо.
	Всички единодушно се съгласиха, че полицията ще участва в разследването, но ще трябва да работи незабелязано и дискретно, изтеглена на по-заден план.
	— Ако се наложи да се срещаме отново — заговори Адлър, като се обърна основно към Болд и Дафи, — бих предложил да уговорим срещата по факса, а не по телефона. Освен това трябва да стоим далеч един от друг.
	— Колко бързо можете да извършите смяната на лепилата?
	— За една нощ. В краен случай и един ден — отговори Таплин. Настроението му се бе подобрило значително.
	— Има ли още нещо, което би могло да ни бъде от полза? — попита Болд.
	Адлър вдигна очи към Таплин, който го изгледа ядосано. След това се обърна към Дафи.
	— Може би е редно да покажеш на сержанта и останалата част от яхтата. Само за няколко минути.
	Последва неловко мълчание и след кратко колебание двамата се изправиха.
	Тя преведе Болд през трапезарията и му показа трите спални каюти, както и плаващия кабинет на Адлър, оборудван с клетъчен телефон и факс.
	— Какво става тук? — попита я Болд.
	— Оуен е в състояние да разреши всички възникнали противоречия. Дай му само няколко минути.
	— Кажи ми нещо за Таплин.
	— Интелигентен, загрижен за компанията, лоялен. Дългогодишен приятел на Оуен. Ръководи основната част от ежедневната работа във фирмата. Оуен твърди, че в голямата си част успехите им се дължат на Хауърд Таплин, но това, само по себе си, е доста красноречиво доказателство за характера на Оуен.
	Болд забеляза малко устройство за идентифициране на подателя, свързано към факс апарата. Устройството веднага изкарваше на дисплей номера, от който е изпратен всеки пристигащ факс.
	— Фаулър — констатира Болд.
	— Идеята е добра, нали?
	— Само ако сподели констатациите си с нас — отвърна Болд и додаде: — Нещо, в което аз силно се съмнявам. Таплин очевидно предпочита да разрешат проблемите си без наше участие. А както самата ти ми каза, Таплин е човекът, който попълва чековете със заплатата на Кени.
	— Оуен ще ти даде всичко, което пожелаеш, Лу.
	— Това поверителна информация от самия източник ли е?
	Коментарът му не й се понрави особено.
	— Време е — обяви Дафи. Поведе го обратно към каютата, където ги очакваха останалите.
	Когато двамата се върнаха на местата си, Адлър заговори:
	— В средата на осемдесетте имахме подобен случай. Не беше холера, а салмонела. Но бе открита в нашите супи.
	— Случай? — сепна се Болд.
	— Не беше съзнателно заразяване. Нищо подобно. Просто в супите ни попадна заразено пилешко месо. Четирима души бяха хоспитализирани, последваха съдебни дела.
	Таплин побърза да се намеси:
	— Позволете ми да поясня. Ние не бяхме отговорни за случилото се. Вината не беше у нас, а у един от доставчиците ни. Инцидентът бе в прерогативите на щатското управление на ХЕИ. Не виждам основание за каквито и да било сравнения между двата случая.
	Болд го погледна:
	— Бихме искали да получим цялата документация, с която разполагате по случая.
	Отговори му Адлър.
	— Разбира се. — Таплин сякаш замръзна от изненада. Отвори уста да възрази, но Адлър го прекъсна и се обърна към Болд: — Всичко, от което имате нужда.


	Осем

	Облечен в тъмнозелен хирургически екип, привързал бяла книжна маска над устата и носа си, Болд бдеше край болничното легло на Слейтър Лоури. Беше получил разрешението както на болничния персонал, така и на майката на момчето, която бе наквасила със сълзите си предпазната маска върху лицето си.
	Преди около час, когато състоянието на момчето се бе влошило от сериозно в критично, баща му бе колабирал и сега, напълно упоен, спеше в друга стая надолу по коридора. Зеленият хирургически екип на жената бе намачкан на местата, където съпругът й бе стоял вкопчен в нея часове наред.
	Слейтър Лоури умираше. Всичките системи в тялото му отказваха да функционират.
	Болд все още не можеше да повярва, че състоянието на момчето се бе влошило толкова бързо, и то след като е било прието в болница, диагностицирано и подложено на лечение. Огнестрелни рани, прободни рани, удушавания и изгаряния — Болд се бе научил да живее с тези болки през двадесетте, че и отгоре години полицейска служба. Но не можеше да приеме, че нещо такова би могло да се случи на едно малко момче.
	Беше като хипнотизиран от непрекъснатия ритъм на системата, от върховете и падините, които чертаеха апаратите по зелените екрани на мониторите. Кожата на Слейтър беше пепелявосива, покрита със ситни капчици пот, които й придаваха призрачен блясък. Майка му постоянно подсушаваше лицето му, но в следващия миг то се оросяваше отново. Въпреки течностите и антибиотиците, които вливаха в тялото му, Слейтър Лоури изгаряше от треска. Слейтър Лоури си отиваше.
	— Ако само можехме да си разменим местата — бе промълвила жената преди около час.
	Болд знаеше, че има предвид сина си и самата себе си, но в един момент си помисли, че може би би искала да си смени мястото с него, неговият син, Майлс, да лежи в болничното легло, а тя да е само посетител. Оттогава насам не бяха изговорили нито дума повече. Погледите, които си разменяха, не се нуждаеха от обяснения. Тя несъзнателно обвиняваше Болд за случилото се. А Лу Болд, също несъзнателно, поемаше вината върху себе си.
	Часовете се нижеха един след друг, петък премина в събота, лекарите и сестрите идваха и си заминаваха, а Болд си представяше малкото момче като младеж, а после и зрял мъж. Представяше си успехите и несполуките, радостите и скърбите, белязали собствения му живот, преостъпваше ги на Слейтър Лоури, защото вярваше, че е по-добре мечта назаем, отколкото живот без мечти.
	В два сутринта бащата се върна в стаята, с притъпени сетива и неадекватно поведение, полагащ отчаяни усилия да подкрепи съпругата си в този момент. Болд се надигна да си върви, но жената каза „Останете, ако желаете“ и Болд отново се отпусна на мястото си. Не беше сигурен какво точно го привлича към това момче, към жената и болничната стая и макар от опит да познаваше рисковете, които застрашават детектива, взел твърде присърце нещастията на жертвата — добрият полицай трябваше да поддържа известна дистанция и безпристрастност — Болд реши да остане. Поради някаква причина, неизвестна и за него самия, той просто не можеше да си тръгне.
	В два и четиридесет няколко от електронните монитори запищяха пронизително, пулсът на Слейтър Лоури замря, а дишането на Болд се учести. Цял екип от сестри и лекари се струпа около леглото на момчето. Усилията им успяха да спрат пищенето на апаратите, а двадесет минути по-късно, когато състоянието на момчето се стабилизира, лекарят пожела да говори с родителите насаме. От този момент нататък Болд остана извън стаята. Наблюдаваше момчето през стъклената стена, отделяща стаята от сестринския пулт. Там, на по-малки монитори, скрити под преградния плот, се отчитаха жизнените функции на момчето. Вътре в стаята имаше място само за три стола, а този, на който бе седял Болд, в момента бе зает от една монахиня, която се молеше тихичко. Седнала до болничното легло, тя стискаше безжизнената ръка на момчето и движеше устни в беззвучна молитва. Болд осъзна с безпощадна яснота, че Слейтър Лоури никога вече няма да види морския бряг, няма да играе до късно в топлите летни вечери, няма да се усмихва или негодува, няма да разменя с приятелчета картички на футболисти… никога вече няма да празнува рождения си ден.
	Сестрите предложиха на Болд стол и кафе. А когато една жена за трети път му повтори, че болничният бюфет работи денонощно, той рязко се извърна и я скастри:
	— _Той_ се нуждае от вас, не аз!
	Така и не можа да й се извини, защото мониторите в стаята отново запищяха, а на Болд му се стори, че чува църковни камбани.
	Смъртта настъпи в три часа и единадесет минути в събота сутринта на тридесети юни и Болд сякаш бе обгърнат от призрачна и безнадеждна тишина. Мониторите с писък отбелязаха този миг, но Болд продължи да се надява. Стоеше на мястото си и се опитваше да окуражи момчето, да му вдъхне сили и издръжливост. Сестрите и лекарите отново се спуснаха да го съживяват, но въпреки всичките им усилия, въпреки цялата техника, струпана около болничното легло, чудото не стана.
	Родителите, обхванати от неописуем ужас, се вкопчиха един в друг. Монахинята се отдръпна назад и затвори очи.
	Разкъсвана от мълчалива агония, Бети Лоури погледна през рамо и за част от секундата срещна погледа на Болд. Болката и надеждата бяха заменени от покруса и примирение.
	Последният удар на сърчицето на момчето бе последван от прави зелени линии, които пробягаха по екраните, втурнали се в преследване на следващия пациент.
	Лекарят се извърна към родителите, очите му преливаха от жал и състрадание.
	Болд си представи момчето наведено над макета на космическата совалка, видя очите му, изпълнени с любопитство и предизвикателство. Представи си вълнението в очичките на собствения си син, помоли се никога да не го изгуби, никога да не допусне той да стане част от статистическите отчети и бюлетини.
	— Няма да допусна други жертви — изрече на глас Болд, стиснал ръцете си в юмруци. Дъхът му замъгли стъклената стена, пред която бе застанал. Обещанието се изтръгна от най-съкровеното, най-искреното, най-човечното късче на сърцето му.
	Обещание, което съвсем скоро щеше да бъде нарушено.


	Болд се прибра вкъщи малко след четири часа сутринта. Майлс се разбуди, а Лиз се обърна в леглото и избъбри нервно:
	— Ти го събуди, ти се оправяй с него. — Уви се със завивките като в пашкул, главата й отново потъна във възглавницата, а той изпита отчаяна потребност да я люби. Да изтрие от съзнанието си мисълта за смъртта на онова невръстно момче.
	Майлс стоя буден цели четиридесет и пет минути. Най-накрая се унесе и заспа, притиснат в топлата прегръдка на баща си, който също заспа, седнал на канапето във всекидневната. В шест и половина Болд бе събуден отново, този път от сина си, който се бореше да се освободи от ръцете му. Замаян, Болд бързо се надигна от канапето, краката му се подгънаха от умора и той се стовари на пода. Майлс изтича в спалнята им. Лиз се появи по бельо и рече пресипнало:
	— Моля те, мръдни дясната си ръка, ако си жив. — Събу обувките му, разтри стъпалата на краката му и му помогна да се изправи.
	Болд приготви за жена си кафе и препечени филийки, а на себе си сипа половин купа овесени ядки и сложи чай да се запарва. С помощта на баща си Майлс размаза половин банан и малко овесена каша по цялото си личице. Лиз се появи в осем без двадесет, облечена с дънки и тениска — дрехите, които носеше през уикендите. Болд изпита потребност да й разкаже за нощта, която бе преживял, но не знаеше откъде да започне. Беше съсипан от умора, смут и безсилие. Погледна часовника на стената. Закъсняваше.
	— Липсваш ми — чу я да казва, докато с трескава бързина се опитваше да смени ризата си и да се обръсне. През последните четири дни се бе държал като отвратителен баща и още по-лош съпруг и, макар самият той да не си водеше статистика за случаи като този, боеше се, че съпругата му може би го прави.
	Върна се в кухнята при нея и двамата заговориха един през друг за неотложните неща, които трябваше да се свършат — пазаруване, смяна на маслото на колата, разправия с водопроводчика, който им бе взел твърде много пари, без да свърши работата както трябва. Поговориха и за часа при зъболекаря, който Болд бе пропуснал, и тогава Лиз пусна бомбата:
	— Закъснявам с два месеца.
	— Закъсняваш?
	— Мензисът ми. Закъснява с два месеца.
	— _Два_ месеца? — повтори той, зашеметен от изненада.
	— Обикновено така става.
	— Два месеца. — Този път думите му прозвучаха като констатация.
	Лиз избърса брадичката на сина си.
	— И? — попита Болд.
	— Какво _и_?
	— Кога смяташ да отидеш на лекар?
	— Първо ще си направя тест за бременност вкъщи.
	— Кога ще го направиш? — Той несъзнателно пристъпи по-близо до нея. Стояха само на няколко сантиметра един от друг, гласовете им преливаха от нежност и вълнение. Той я прегърна през кръста. Светът изведнъж му се стори великолепно, изпълнено с чудеса място. Място, където едно изгубено дете на часа биваше заменено от друго.
	— Ти кога би искал да го направя? — попита тя.
	— Би ли изчакала?
	— Разбира се.
	— Ще донеса китайска храна. — Любимата й кухня. — И бира — додаде той.
	— По-добре да е от безалкохолната.
	— Не мога да повярвам.
	— Аз съм на тридесет и осем години, скъпи. Не забравяй, че може да се окаже нещо друго.
	— Обичам те — заяви той.
	— Приятно ми е да го чуя.
	Той я притисна към себе си.
	— И ти ми липсваш.
	— Не изглеждаш много добре — искрено рече тя. Имаше предвид, че вече е стар за тази работа. Искаше да каже, че мястото му е зад някое бюро, където се работи на нормиран работен ден. А може би намекваше, че трябва да напусне отдела, в случай че им се родеше още едно дете.
	— Никога не съм се чувствал по-добре — излъга Болд.
	— Хайде, тръгвай — с усмивка рече тя и го побутна към вратата.
	— Китайска храна — напомни й Болд. — В седем часа. Ще ти се обадя преди това.
	— Като снощи? — Очевидно не можа да се сдържи да не го каже и той не можеше да я вини… но му стана неприятно.
	— Ще се обадя. Обещавам.
	Тя се извини с поглед. В очите й видя любовта, която изпитваше към него — споделените им чувства, задружните им усилия да опазят съвместния си живот, благодарността й, че той бе взел участие в създаването на детето, което в този момент може би растеше в утробата й.
	— В седем — потвърди тя.
	— А ако е момче — додаде Болд, — вече съм му избрал име.


	След смяната в осем часа, при която екипът на Болд смени хората на Паскуини и наследи от тях една гангстерска престрелка и предумишлено убийство в някакъв бар, започнало с невинен юмручен бой и завършило с намушкване с нож, Болд официално пое разследването на Консервния убиец. Задълженията му като командир на групата се поемаха от Крис Даниелсън, новоназначения в отряда им. Болд имаше нужда от Ла Моя и Гейнис за собственото си разследване; Франк Хърбърт оставаше на разположение на Даниелсън. Гучиано бе отпуск, който щеше да продължи още десет дни.
	Наричаха Даниелсън _Холивуд_ заради марковите му слънчеви очила и ботушите от щраусова кожа. Беше красив чернокож мъж, надменен и надут като пуяк, защото личният му процент на разкрити престъпления бе най-високият, регистриран някога в Дневника. Даниелсън странеше от колегите си, рядко влизаше в заведенията, в които ченгетата се събираха след работа, почти никога не се появяваше на сбирките им. Беше амбициозен, може би дори прекалено амбициозен, за да се понрави на колегите си. Те постоянно се оплакваха, че той избягва да вдига телефона, не разгръща Дневника и така натриса на останалите по-неприятните случаи. Паскуини се бе отървал от него тъкмо поради тази причина, но Болд бе доволен, че момчето е при него. Даниелсън си падаше по _черните дупки_. Обичаше да разплита случаи, при които се бяха провалили всички останали. Освен това беше добър в работата си и с това до известна степен се обясняваше неговата непопулярност — беше новопоявил се пришълец, който побеждаваше ветераните в собствената им игра.
	— Бих предпочел да участвам в твоето разследване, сержант. Каквото и да е то — обади се Даниелсън.
	— Но аз ти поверявам целия отряд — възрази Болд.
	— Не го искам.
	— Но го получаваш — сърдито го информира Болд.
	— Би могъл да ме използваш — направи още един опит Даниелсън.
	Даниелсън нямаше откъде да знае какъв е случаят, поверен на Болд, и опитите му да изтръгне някаква информация по въпроса останаха напълно безуспешни.
	— Ти си човек, който умее да разрешава проблемите, Крис. Всички го можем, но на теб ти се отдава най-добре. При някои хора това е вродено. И при жените също. Гейнис например притежава същата вродена проницателност. Ти се заемаш с _черните дупки_, от които останалите бягат, и дори успяваш да изясниш някои от най-заплетените случаи. Е, сега всички _черни дупки_ са на твое разположение — тези, които искаш, както и онези, които не желаеш. Ти ръководиш отряда и всички разследвания са твои. Ще имаш възможност да разгърнеш способностите си, да работиш с размах, и то на ниво, което според мен ще изиграе важна роля за развитието ти.
	— Кое е по-важно, сержант — да разрешим твоя случай или да се заровя в купища бумаги? Ти имаш нужда от мен, сержант. Разследването, по което работиш, е тъкмо от ония, които обичам най-много.
	Даниелсън просто имаше нюх, това бе всичко. Виждаше напрегнатия поглед на Болд, забелязваше колко часа прекарва той в управлението, свидетел бе на нескончаемите му разговори с Шосвиц при закрити врати. В Дневника не бе вписано нищо, а това бе достатъчно за Даниелсън, който не можеше да не си дава сметка, че такива разследвания се случват веднъж на десет години и неминуемо се оказват ковачници на кариери и престиж. Болд го наблюдаваше и се досещаше за мислите, които бушуват в главата му.
	— Случаят е отвратителен, Крис. От онези, които, ако не бъдат разрешени, буквално пречупват и съсипват хората, работили по него. Посвещаваш му месец, шест месеца, година, шест години от живота си и така и не успяваш да го разплетеш. Случва се някое момче да налапа цевта на пистолета си заради подобни разследвания. Повярвай ми, сблъсквал съм се с всичко това и преди.
	— Масовият убиец — отбеляза Даниелсън. Познаваме всички случаи на Болд. Изучил ги бе с най-големи подробности и това притесняваше Болд, караше го да се чувства неловко.
	— Късметът понякога ни спохожда.
	— Ти можеше да станеш капитан само за две години след този случай — отбеляза Даниелсън, повтаряйки доводите на Лиз.
	— Но вместо това си взех отпуск. Това би трябвало да ти говори нещо.
	— Но ти си взе _две години_. Едва ли може да се нарече отпуск.
	— Точно това се опитвам да ти кажа. Отрядът е твой. Шибаният процент на разкритите престъпления е изцяло в ръцете ти. Прави каквото искаш с него.
	— Не го искам! — отново възрази Даниелсън, макар да си даваше сметка, че има негови колеги, които са готови да извършат убийство за възможност като тази.
	— Може би точно затова ти го възлагам. — В очите на Даниелсън проблесна негодувание и презрение. — Някой ден ще ми благодариш — додаде Болд.
	Даниелсън се поколеба за миг, а после рече заплашително:
	— Някой ден ще те надмина по чин.
	— Позволи ми да ти напомня, че днес аз съм този, който е с по-висок чин, детектив. — Болд му подаде огромната купчина папки и додаде: — Пази си кръста. Доста са тежички.


	Болд прекара остатъка от съботата, опитвайки се да се пребори със спомените за смъртта на Слейтър Лоури и да направи разбивка на хората, които щяха да са му нужни за сравняването на списъка със служителите на „Адлър“ с всички останали списъци, които бе изискал.
	В седем и пет вечерта, в дома им, изпълнен с ухание на кифлички с яйце и бира, Лиз излезе разплакана от банята, стиснала в ръка дълъг пластмасов наконечник, на върха на който имаше нещо, което приличаше на синя лакмусова хартия. Това парче пластмаса му се стори неестествено изолирано от истинския свят, сякаш съществуваше в някакво измерение, в което Болд не можеше да проникне.
	— Съжалявам — промълви той и я взе в прегръдките си. Опита се да преглътне буцата, заседнала в гърлото му, и да измисли нещо окуражително, с което да я утеши. Каквото и да е. Но не можа дори да проговори.
	Тя с все сила притисна лице към извивката на шията му и той почувства треперенето й. Лицето й гореше. Дъхът й пареше шията му.
	— Бременна съм! — информира го тя. Оказа се, че плаче от радост. Размаха лентичката като знаме, което оповестяваше майчинството й.
	Болд целуна пръстите на ръцете й. Целуна челото й, носа й, после намери устните й. Тя непохватно го поведе към спалнята и затвори вратата с крак. Майлс играеше, скрит зад купчина дървени кубчета.
	— Може би трябва да се упражним веднъж. Просто за да сме сигурни — предложи Болд.
	Когато стигнаха до кифличките с яйце, те бяха напълно студени, а безалкохолната бира бе започнала да се топли. Двамата обаче сияеха от щастие. През тези няколко кратки минути Болд напълно забрави за Консервния убиец.
	Но не за дълго. Работеше върху третия си доклад, когато осъзна, че Лиз си е легнала. Светлината в спалнята бе загасена, но той долови плача й и бързо си даде сметка, че този път едва ли плаче от радост. Болд се помъчи да я утеши, като през цялото време се питаше дали завинаги ще остане така обсебен от работата си.
	— Тук съм — прошепна той, седна до нея и я погали по гърба.
	— Не мисля така — отвърна тя, извърнала лице настрани. — Но беше за малко.
	— Така е — съгласи се Болд, макар да изпитваше болка от това признание. — Но все пак е нещо… начало — неубедително изрече той, макар и двамата да знаеха, че не е. Бяха преживявали това и преди. Всъщност винаги бяха живели по този начин.
	— Страхувам се.
	— Аз също. — „Но по други причини“, помисли си той.
	Сълзите все още блестяха по зачервените й бузи, когато заспа. Болд спа до нея тази нощ, облечен с дрехите, с които ходеше на работа. Сгуши се близо до нея, за да почувства топлинката й, която го изпълваше с всепоглъщащо спокойствие и покой.


	Девет

	— Това е за последен път — прошепна Оуен Адлър в тъмнината, а леглото в къщата й във водата се залюля едва-едва. Беше неделя сутрин и езерото Юниън вече кипеше от трескав живот. Хидроплани и лодки шумно се надпреварваха в далечината. — Наистина е за последно. Така _трябва_. — Гласът му беше тъжен.
	— Зная. — Дафи се завъртя в леглото, притисна към него голите си гърди, уви се около тялото му като змия около клон и страстно го целуна по устните. — И това никак не ми харесва — призна си тя. Съзнаваше, че този път е наистина — тя беше полицай и двамата не можеха да поемат риска да нарушат условията на изнудвача. Може би, помисли си тя, предстоящата раздяла обясняваше и апатичния и лишен от силна страст секс през изминалата нощ. Може би дори й предлагаше начин да изкопчи от него позволение да надникне в документацията на компанията.
	Каза му го.
	— Бих искала да хвърля един поглед на архивите ви. И по специално на материалите за заразяването в Ню Лийф, за което спомена.
	— Тап ще ти помогне в това отношение.
	Дафи не желаеше да въвлича Хауърд Таплин или който и да било друг служител на Адлър в разследването. Не желаеше да поставя филтри между себе си и информацията, която търсеше. Освен това, помисли си тя, подобно участие на служители от компанията представляваше твърде голям риск.
	— Проблемът е в това — обясни тя, — че в компанията Хауърд Таплин има статут почти като твоя. Ако тръгне да изисква старата документация, а изнудвачът се окаже вътрешен човек, рискът той или тя да се досети за участието на полицията става неоправдано голям. А аз си мисля, че също толкова подозрително ще изглежда и решението на Таплин сам да потърси нужните му материали, лишавайки се от съдействието на секретарката си.
	— Може би имаш право.
	— Нашият човек вече ни показа на какво е способен и аз нямам никакво желание да поставям на изпитание заплахата му да убие стотици невинни хора. Не можем да си позволим и най-малкия намек, че полицията е поела разследването. — Замълча, за да му позволи да обмисли думите й, а след това предложи: — Мислех си, че бих могла да поровя из архивите след работно време. Дискретно и безшумно. Съвсем сама, без никакви служители наоколо. Ще намеря онова, което търся, ще си направя копие и ще изляза.
	— Както желаеш. — Той я притисна до себе си и тя почувства страха му.
	— Искам всичко това да свърши.
	Измина доста време, преди той да заговори.
	— Човек никога не е подготвен за нещо такова. И когато се случи, започва да се пита какъв е бил смисълът на всичките му усилия. Само преди месец двамата с теб бяхме толкова близки, а сега усещам отчуждение у теб… долавям _професионализма_ ти. Не че се оплаквам. Не можеш да си представиш какво облекчение изпитвам при мисълта, че работиш по случая, че полицията най-сетне е уведомена… въпреки всички заплахи. Чаках прекалено дълго. Допуснах грешки — и не искам да те чувам да се обвиняваш отново… не това имам предвид. Вярата и упованието в собствените ми инстинкти построиха тази компания. И когато тези инстинкти ми изневерят, преставам да се чувствам уверен и компетентен.
	— Съмненията в собствените сили са пагубни за личността. Не можеш да си позволиш да мислиш за това.
	— Но човек просто не може да избяга от такива размишления.
	Вятърът свиреше край къщата. Преди време този звук й вдъхваше спокойствие, но днес й се стори заплашителен и тревожен. Някакво леко дърво, носено от водата, се блъсна в кея, в далечината боботеше движението по междущатската магистрала.
	— Мислиш ли, че става дума за служител на компанията? — попита Дафи.
	— Боя се, че ще се окаже такъв. — После додаде: — И това ме изпълва с вледеняващ страх, защото, колкото и изтъркано да звучи, ние сме като едно семейство, а предателството към семейството е възможно най-ужасяващото престъпление, което човек би могъл да си представи. Уликите обаче като че ли сочат, че нашият престъпник е вътрешен човек.
	— Мисля, че този случай е свързан с Ню Лийф — с онези отравяния от салмонела — промълви замислено Дафи. — Това е мнението ми на психолог.
	— Иска ми се да избягам някъде с теб — призна й той. — Да оставя цялата бъркотия зад гърба си. Да се събудя на някой остров, да те любя и да се наливам с бира.
	— Ще издържиш около два дни. Кога за последен път си вземал почивен ден?
	— Нали точно за това говоря.
	— Ти не знаеш как да почиваш.
	— Би могла да ме научиш.
	Тя покри тялото му със своето, започна да се движи нагоре-надолу, докато почувства възбудата му.
	— Бихме могли да се учим взаимно — промълви Дафи.
	— Аз схващам много бързо. — Целуна я и тя се улови, че откликва на ласките му.
	Имаше моменти, в които тялото й реагираше така, сякаш отново бе станала на седемнадесет години. Желанието, което изпитваше, нямаше нищо общо с чисто физическите усещания — Дафи искаше да проникне под кожата му, искаше да се слее с душата му. Не можеше напълно да проумее дълбочината на подобно чувство и това й харесваше. Твърде често й се случваше да разбира прекалено много неща, останали скрити за другите.
	Тя се обади:
	— Бързината не е качество, характерно за теб. Ти си всичко друго, но не и бърз и припрян.
	— Наистина ли вярваш, че бих предпочел работата пред теб?
	— Не съм уверена, че това е твоят собствен избор. Поведението на един човек може да се промени, но не съм сигурна, че това важи и за самия човек.
	Той доближи устни до ухото й и лекичко я ухапа.
	— Всеки ден ще ти изпращам цветя — обеща Оуен. — И всеки ден ще си мечтая за това местенце. А веднага щом всичко приключи, ще оставя Корки при госпожа Крътч, а ние двамата ще се затворим в някой хотел, за да наваксаме изгубеното време.
	— Доста примамлива програма.
	След това се любиха — безмълвно единение, което напълно заличи горчилката от предишните им отчаяни усилия. Любиха се бавно и спокойно, но на Дафи й се стори, че за един кратък миг се намериха един друг, сляха душите си така, както си бе мечтала.
	За пръв път от седмици спа спокойно, а когато се събуди, него вече го нямаше. На огледалото в банята бе изрисувал с червило едно сърце, а отдолу бе надраскал „Вече ми липсваш“. Преди време подобни сладникави чувства биха я раздразнили, но днес, по-стара и по-мъдра от онова двадесетгодишно момиче, изпита искрено удоволствие. Нищо не можеше да се сравни с чувството, че си желана и нужна някому.
	Реши да не бърше огледалото преди края на разследването. Съвсем детинска реакция, но надписът щеше да й действа като стимул, като постоянно напомняне за онова, което я очаква след това.
	В кухнята намери ключ, придружен с бележка, в която Оуен й разясняваше как функционира охранителната система. Не бе забравил и кода за изключване на алармата. Тя взе ключа. Стори й се прекалено _студен_.
	Когато се стопли в дланта й, Дафи напълно повярва във важността на начинанието си.


	Десет

	Опитите на Болд да заспи бяха почти винаги неуспешни, а сънищата му — неспокойни и безжалостни. Изгуби апетит и отново премина на диета от антиациди и топло мляко. Колегите му от петия етаж го следяха предпазливо и прибягваха към сложни маневри, целящи да избегнат евентуална среща с него. Мислеше за детето, което вече бе положено в гроба. Мислеше и за детето, което растеше в утробата на жена му. И всичко му се струваше безсмислено. Опитваше се да внесе някакъв ред и разбиране в живота, но не успяваше.
	Първоначалните доклади, които пристигнаха в кабинета му, не бяха добри. С помощта на компютри списъкът със служителите на „Адлър“ бе сравнен с тези от „Фуудланд“ и „Шоп-Алърт“ с надеждата да попаднат на недоволен служител, който поради някаква причина бе сменил работата си и сега си отмъщаваше на „Адлър“. Но такъв просто нямаше. Всеки детектив, получил разследване от категорията _черна дупка_, се надяваше да му провърви, да се сблъска с някое неочаквано, но бързо решение. Болд не правеше изключение от правилото. Не говореше за тези неща, но надеждата тайничко мъждукаше дълбоко в душата му. Последните новини обаче, съчетани със смъртта на Слейтър Лоури, убиха и последната му надежда.
	Лошите новини скоро бяха балансирани от нещо по обещаващо — лентите от касовите апарати в супермаркета „Фуудланд“ на Бродуей, на които бяха регистрирани всички покупки на пилешката супа на „Адлър“, бяха вече сортирани и разпечатани, а периодът, който обхващаха, започваше две седмици преди заболяването на Слейтър Лоури. Тези ленти бяха показани на Бети Лоури, която, въпреки загубата на сина си, а може би точно заради нея, изглежда гореше от желание да помогне. Няколко часа по-късно тя уведоми Болд, че е разпознала сметка, която включва закупуването на супа, соев сос и дървена лъжица. Дървената лъжица всъщност бе най-сигурният й спомен. Сметката бе платена в брой, което напълно съвпадаше с установения от нея начин на пазаруване.
	Болд се обади на охранителната фирма „Шоп-Алърт“, съобщи им датата и часа на покупката и поиска от тях да прегледат видеолентите от охранителните камери, като покрият период, започващ двадесет и четири часа преди и включващ покупката на пилешка супа от Бети Лоури.


	Редмънд, Вашингтон, разположен на четиридесет минути път от града при ненатоварено движение, беше родното място на „Майкрософт“ и други високотехнологични компании. Техният бум през осемдесетте години донякъде обясняваше нежеланата калифорнизация, от която се бяха пръкнали безпрецедентният по своята интензивност трафик, закусвалните за бързо хранене, замърсяването на въздуха и костюмите с марка „Армани“.
	Интериорът на „Шоп-Алърт“ като че ли бе изработен от материали, закупени набързо в някоя съботна сутрин от разпродажба на железарски принадлежности. Всичко бе от изкуствени материали — като се започне от имитацията на ламперия и се стигне до шкафовете. Флуоресцентното осветление придаваше на човешките лица бледозеленикав оттенък, който Болд обикновено свързваше с развалено месо. Индивидуалните, малки като кутийки стъклени кабинетчета бяха мрачни и тъмни въпреки осветлението, което отчасти се дължеше на кафяво-лилавата подова настилка, която поглъщаше светлината като черна дупка. А и беше толкова мръсна, че Болд реши, че под нея нищо чудно да живеят непознати за науката форми на живот.
	Парите, спестени чрез този невзрачен интериор, очевидно са били похарчени за последните постижения на електрониката, струпани из кабинетите, с преплетени като спагети многоцветни кабели, със сложни клавиатури и светнали екрани.
	Болд вече бе забравил името на компютърния хахо, който го бе посрещнал във фоайето. Рон някой си… а може би беше Джон? Беше изключително непривлекателно човешко създание, без никакви маниери и толкова стереотипно и предсказуемо, че Болд се намрази, загдето толкова вярно бе преценил, че ще попадне точно на такъв човек. Говореше носово и непрекъснато мигаше. Може би се казваше Дон. Изглеждаше на около дванадесет години. Мокасините му бяха с пискюлчета, на колана му висеше пейджър. На Болд му се доповръща само като го гледаше.
	— „Фуудланд“ е включен в нашата програма, целяща предотвратяване на кражби от магазините. Нека да ви обясня. Когато получим лентите от магазините, които наблюдаваме, преди да ги подложим на анализ, данните се прехвърлят на ОМ диск — оптично магнитен диск. Прилича на CD-ROM, само че е по-гъвкав и по-точно отговаря на потребностите ни. Това ни позволява да превъртим видеолентата, да я нулираме и да я върнем в магазина за повторна употреба, като в същото време запазваме при нас оригиналния запис. Първата фаза от нашия анализ се извършва тук — рече той и насочи вниманието на Болд към десетина млади човека, които внимателно изучаваха интериорите на различни магазини, които се появяваха на черно-белите монитори пред тях. — Целта е да се открият евентуални крадци или специалисти по етикетите.
	— Специалисти по етикетите?
	— Мошеници, които подменят етикетите с цената. Взимат етикета на някоя по-евтина стока и го прикачват към друга, далеч по-скъпа. Разликата в двете цени отива в джоба на специалиста. Днешните специалисти са далеч по-обиграни заради по-сложните, неподвижни, а отскоро и оптични ценови системи. Затова те влизат в магазина с предварително отпечатани етикети с UPC код*. Залепват ги върху продукта, който са си избрали, и излизат от магазина, реализирали значителна икономия. Обикновено подбиват цените на една-две по-скъпи стоки, които смесват с многобройни дребни и евтини покупки. По този начин затрудняват касиерите, които не успяват да усетят играта. Ето защо наричаме тези техники на кражба игри.
	[* UPC (Universal Product Cod) — щрихово кодиран, за електронен прочит, който стои върху опаковките на стоките. — Б.пр.]
	„Много оригинално“, помисли си Болд.
	— Прехвърлянето на записите върху ОМ дискове има и още едно предимство — в състояние сме да съхраним месеци, даже години от историята на магазина, а това дава възможност на клиентите ни да повдигнат солидни обвинения срещу многократните нарушители. Те обикновено обикалят от магазин на магазин. Твърде умни са, за да крадат от едно и също място. Клиентите на „Шоп-Алърт“ обаче могат да се възползват от нашата картотека на изпечени крадци, което значително увеличава шансовете им да тикнат копелетата зад решетките, като не им позволят да се измъкнат с условни присъди.
	„Никога повече няма да използвам този израз“, помисли си Болд. После рече:
	— Какво имате за мен?
	Дон поведе детектива към едно незаето бюро с табелка върху него, на която на ръка беше написано „Резервирано“. Накара Болд да седне на стола точно пред големия монитор. После обясни:
	— Най-голямото преимущество на ОМ дисковете е дигиталният сигнал. Можем не само да уголемяваме и приближаваме образите, но разполагаме с възможността да прескачаме на кадри, без да прибягваме към превъртане бързо напред или назад. За да си го представите по-добре, помислете си за грамофонна плоча, при която поставяме игличката върху желаната от нас песен, а после сравнете тази техника с касетките, при които трябва да превъртаме напред или назад, за да намерим онова, което ни трябва. Можем да отидем с час, минута или двадесет секунди напред или пък назад, като само изберем желаното от нас време. Можем да монтираме образите от няколко диска, изграждайки по този начин досиета на нарушителите, за които ви говорих. Можем също така да _осветлим_ особено важни участъци от даден магазин, свързвайки кадри от различните камери, които са снимали един и същ участък, но от различни ъгли. С две думи, системата е изключително гъвкава и предлага многобройни възможности.
	— Аз не смятам да купувам нищо от вас — напомни му Болд.
	— Правилно. — Той стана аленочервен и започна да премята в ръце очилата си със замазани стъкла.
	— Бихте ли ми казали името си отново? — попита Болд.
	— Газ.
	— Газ?
	— Точно така.


	Газ седна до Болд. Работеше с клавиатурата на компютъра със същата бързина и обиграност, с които бабата на Болд плетеше навремето.
	— Вашето искане беше от лесните — не спираше да мели той. — Казахте ни коя част от магазина ви интересува и какво да търсим. Без тези уточнения работата може би щеше да ни отнеме ден, че и повече. Мисля, че може би имаме запис на вашия нарушител, макар че аз лично не съм попадал преди на такава _игра_ — поставяне на продукт върху рафтовете. За какво всъщност стана дума?
	— Корпоративен шпионаж — излъга Болд. Почувства се виновен заради лекотата, с която изрече първата хрумнала му лъжа, но технократът се ухили ентусиазирано, сякаш току-що го бяха посветили в някаква важна тайна.
	— Страхотно — измърмори той. — Успях да каталогизирам образите, които съм прегледал до този момент, и ги свързах в хронологичен ред. Ето първия образ от поредицата. Това е входната врата на „Фуудланд“, уловена от една от нашите камери.
	На екрана се появи малко мъглив и неясен черно-бял образ на двойната автоматична врата. Лявата половина се отвори и пропусна вътре някакъв човек с нахлупена шапка и тъмно сако. Среден ръст и тегло. Той (тя) влезе в магазина и се скри от обхвата на камерата.
	— Това е първият ни образ — промърмори Газ. — Нищо особено.
	В десния долен ъгъл на екрана се изписваше датата и времето на записа. Подозрителното лице бе влязло във „Фуудланд“ в пет часа и две минути следобед на двадесет и първи юни. Очевидно бе избрало най-натовареното време за магазина. А и в този час на деня бе по-вероятно рафтовете да са поизпразнени и да има място за заместителите на убиеца. Болд започна да се вълнува. Това ли беше Консервния убиец?
	— Следващият сносен образ е записан три минути по-късно. И тук трябва да поясня нещо, лейтенант. — Болд не си направи труда да го поправи. — Средностатистическият купувач — невинният купувач — се появява непрекъснато по тези записи. Лицето, за което говорим обаче, е успяло да се скрие от камерите в продължение на почти три минути. А това не е никак лесно. Вярно е, че не ние сме монтирали охранителните камери на „Фуудланд“ — ние само анализираме записите им — и разположението им не е особено удачно, но въпреки това е нужно цяло изкуство, за да се скрие човек за толкова дълъг период. Нужно е продължително изучаване на разположението им, но и дяволски голям късмет. Облеклото, разбира се, също играе важна роля. Вие сам ще забележите тъмните дрехи и шапката. Черните дрехи при наситените черно-бели видеоизображения — при тази светлина, както и сам можете да се убедите — поглъщат прекалено много светлина, нарушават цветовия баланс на непосредствено заобикалящите ги райони и предизвикват нещо като зърнеста сянка, която затруднява различаването на образа. Точно поради тъмното облекло е невъзможно да видим лицето й.
	— _Нейното_ лице? — попита Болд. — Аз не съм сигурен, че мога да определя пола.
	— А аз смятам, че е жена. Да, жена е.
	Газ погледна в някакво разписание, поставено на бюрото пред него, а след това натисна няколко цифри.
	— За момента ще прескочим две минути и петдесет секунди напред, за да ви покажа това. — Той натисна бутона ENTER. Появи се ново изображение, задържа се едва половин секунда и замръзна неподвижно, след като Газ натисна някакъв друг клавиш. Изображението беше на същата личност, само че в друга част на магазина. Главата й леко се завъртя и точно в този момент Газ стопира кадъра. — Сега ще го уголемя. За всяка фаза са нужни по една-две секунди.
	С помощта на мишка Газ очерта правоъгълник около лицето. След това правоъгълникът изпълни целия екран. Електронно уголемените изображения следваха едно след друго, а главата на заподозряното лице ставаше все по-голяма. Колкото по-плътен ставаше образът, толкова по-мъгливо бе изображението. Когато процесът най-после бе завършен, онова, което се виждаше на екрана, в голямата си част бе продукт на въображението на Болд, роден от образите, които бе наблюдавал. Той дори не беше сигурен какво точно гледа.
	— Долната част на главата и врата — предположи Болд.
	— Точно така, лейтенант. — Момчето като че ли бе впечатлено. Той подаде няколко допълнителни команди и се облегна назад. — Хайде сега да го пуснем отново. — Изгледаха го няколко пъти, преди Болд да забележи нещо интересно.
	— Подскачането на шапката? — попита той.
	— Очевидно е твърде голяма. А начинът, по който подскача, означава, че под нея е напъхана доста коса.
	— Разбирате си от работата — похвали го Болд.
	— От доста време се занимавам с това. — Газ очерта правоъгълник около ухото на жената и компютърът започна серия уголемявания на образа. Едновременно с това поредицата от образи следваше на забавен кадър. Газ намали скоростта още малко. — Ето! — развълнувано възкликна той. Гласът му прозвуча твърде силно за чувствителния слух на Болд. — Това е единствената ни възможност да я видим. — Той посочи меката част на ухото, където се забелязваше малък квадратен белег.
	Болд изгледа няколко повторения, а Газ се оказа достатъчно схватлив, за да си мълчи, и да даде достатъчно време на детектива. Болд най-сетне реши да изкаже някои догадки:
	— Луничка? Бенка? Не съм сигурен, че разбирам важността на този белег.
	— Това е меката част на ухото — подчерта момчето. Двамата като че ли се състезаваха.
	— Пробити уши! — високо рече Болд и за миг привлече вниманието на другите служители в залата. — Няма обеца, но ухото определено е пробито! Само че това по никакъв начин не е категорично доказателство, че си имаме работа с _жена_.
	— Като прибавим този факт към височината на индивида и очевидното наличие на доста коса под онази шапка…
	— _Може_ да е жена! — заяви Болд. — Съгласен съм с вас — додаде той, макар че това откритие разбиваше на пух и прах образа, който си бе изградил за Консервния убиец, когото считаше за мъж. — Искам да проследим всяко нейно движение.
	Техникът му показа всички изображения на подозрителната жена, уловени от камерите. В нито един кадър не можаха да видят лицето й.
	— Това е причината, поради която считаме, че жената е завършена професионалистка — поясни Газ. — Много малко са крадците като нея. Обърнете внимание на положението на тялото й спрямо камерите. В момента се намира пред рафтовете за супи и зеленчуци. Застанала е така, че по никакъв начин камерата да не може да улови движенията на ръцете й. Поглежда часовника си. Видяхте ли? — Той върна кадъра още веднъж. — Сега изчезва от погледа ни за около седем секунди. В следващия кадър вече я виждаме да се движи надолу по пътеката между рафтовете. Блъска се в онзи мъж с количката… ето, видяхте ли… а в следващия кадър, с който разполагаме, тя вече е на касата, все още с наведена глава, плаща в брой за едно шоколадче и напуска магазина. Въпросът е в това, че тя си гледа часовника, за да засече движението на камерите.
	— Жена? — тревожно попита Болд. „Консервния убиец? Възможно ли е?“, питаше се той.
	— А сега вижте това. Много е интересно! — ентусиазирано заяви техникът. Екранът придоби наситеносин цвят. Следващото изображение, което се появи, беше на пътека номер четири. Техникът блокира един участък, използвайки бял правоъгълник, натисна някакъв клавиш и се облегна назад. Участъкът се уголеми няколко пъти, рафтовете сякаш се приближиха до тях, продуктите — консерви супа — станаха по-ясно различими: Супите на „Адлър“. — Точно на това място стоеше жената — поясни той. Раздели екрана на два сходни образа и дообясни: — Преди и след това. Забелязвате ли разликата? В края на краищата тя не е крадла — не разполагаме с никакви улики срещу нея.
	На дясното изображение се виждаха пет консерви супа, които ги нямаше на образа вляво.
	— _Пет?_ — паникьосан възкликна Болд.
	— Нещо не е на ред ли? — попита младежът. — В края на краищата тя не е крадла — повтори той.
	— Възможно ли е това? — запелтечи Болд.
	— Пет консерви супа? — попита младежът, не разбрал въпроса. — Трябва да видите някои от дрехите, които крадците използват, за да си представите количеството стоки, които биха могли да скрият. Предлагаме семинар по въпросите на дрехите, използвани от крадци в магазините — не можете да си представите дори на какви чудесии сме попадали!
	Болд знаеше за съществуването на две, най-много три консерви супа: Момиченцето на семейство Чин и Слейтър Лоури. Къде бяха другите три консерви?


	— Слушайте внимателно! — Болд се обърна към хората от екипа си — Ла Моя, Гейнис и Франк Хърбърт.
	Хърбърт, на петдесет години, висок метър и шестдесет и пет сантиметра, имаше увиснало шкембе и изглеждаше колкото висок, толкова и широк. Плешивата му глава лъщеше от пот. Лейтенант Шосвиц стоеше прав до вратата.
	В заседателната зала на отдел „Убийства“ имаше половин дузина бюра, правоъгълен прожекционен екран и голяма черна дъска, върху която в момента се мъдреха някакви глупости и една графична карикатура.
	Болд ги запозна накратко със случая, като наблегна на посещението си в „Шоп-Алърт“ и на факта, че вероятно има още няколко заразени консерви със супа, за които нямат никаква информация. Беше прекарал целия следобед на телефона и гласът му бе прегракнал от говоренето. А може би просто от нерви.
	— Губят ни се две или три консерви. Майката на Лори Чин твърди, че у тях няма друга супа на „Адлър“, така че предполагам, че става дума за още три заразени супи. Видеозаписът от охранителните камери ни позволи да уточним времето, в което заподозряното лице е било в магазина и е оставило консервите на рафта — продължи Болд. — Благодарение на компютризираните касови апарати ние сме в състояние да идентифицираме всяко плащане с чек или пък с кредитна карта и да открием човека, извършил покупката. Вече сме идентифицирали тридесет и четирима души, за които знаем, че са пазарували в супермаркета „Фуудланд“ по същото време със заподозряното лице. Освен това сме идентифицирали и единадесетте човека, закупили от пилешката супа на „Адлър“ в двадесет и четири часовия период след поставянето на заразените консерви в магазина.
	Ето какво предстои да се свърши. Първо: Опитах се да открия тези единадесет човека, но успях да се свържа само с трима. Вие трябва да продължите. Трябва да отидете в домовете им, да вземете всички налични консерви — не забравяйте, че става дума за веществени доказателства — и да проведете подробен разговор със съответните лица, за да сте сигурни, че някъде не е останала някоя консерва, за която хората просто са забравили. Ако имаме късмет — ако открием липсващите консерви — тогава, започвайки от утре, всеки един от вас трябва да се свърже и разпита онези тридесет и четирима души, които са били в магазина по времето, по което консервите са били поставени на рафта. — Той замълча за миг, а после додаде: — Този случай, естествено, придобива първостепенна важност за вас, макар официално да не ви е възложен. Което означава, че трябва да продължите да работите и по другите си задачи. Работата е много, съзнавам това — продължи той. — Тези купувачи — както и всички, които са ги придружавали — са потенциални свидетели и трябва да се отнасяме с тях като с такива. Първите разговори ще се провеждат по телефона, а с най-надеждните ще се проведат и допълнителни срещи. Разговорите се записват само с разрешение на интервюираното лице. Затова искам всички да си водите подробни бележки.
	Болд погледна към Шосвиц.
	— Ясно? Въпроси?
	— Хайде да започваме — изпъшка Шосвиц.


	Единадесет

	В седем и петнадесет в понеделник вечерта под прикритието на гъстите облаци, които подсилваха ранния летен здрач, Дафи проникна в административната сграда на „Адлър“ с помощта на ключа, който й бе дал Оуен. Тя затвори и заключи вратата след себе си. Даваше си сметка, че ако иска присъствието й в сградата да остане незабелязано, в следващите тридесет секунди трябва да въведе кода на алармената система, за да я изключи.
	Сградата, административна главна квартира на международния бизнес на „Адлър“, заемаше голям ъглов парцел в старата част на града. „Адлър инкорпорейтид“ притежаваше и останалите сгради в района. Всички те бяха сгушени под величествените корони на вековни дървета, но административната сграда бе по-специална — притежаваше викторианско великолепие и чар. Три етажа и използваем сутерен, четири комина, осем камини, стени с цвят на горчица, бели жалузи и первази, междуетажни корнизи с богати орнаменти, полегат покрив, устремен право нагоре към небето и увенчан с гръмоотводи, които приличаха на удивителни знаци.
	Дафи бе решила да наруши закона.
	Смяташе, че това е единственото възможно решение. Само подозрения не бяха достатъчни за издаването на заповеди за обиск, а в момента тя разполагаше единствено с подозрения и със собственото си любопитство. Умираха деца — нямаше време за продължителни спорове със съдии и прокурори.
	Към това се прибавяше и постоянно глождещото я подозрение, че Хауърд Таплин не възнамерява да й сътрудничи както трябва и да й даде цялата документация относно заразяването в Ню Лийф. _Интуиция? Инстинкти на психолог?_ По време на съвещанието на яхтата на Адлър Дафи бе забелязала явното му нежелание да отговаря на въпросите, свързани с Ню Лийф. Повече от очевидно бе, че Таплин не иска никой да обсъжда и да се рови из архивите по този проблем. „Защо?“, не преставаше да се пита Дафи. Съвещанието им на яхтата се бе състояло в петък, късно след обяд. Първият ден от новата седмица бе изминал, но никой не отвори дума за даденото обещание, никой не предложи на полицията документацията, която бяха изискали. Дафи бе убедена, че всеки опит да изискат материалите по официалните канали — за втори път — вероятно би довел до унищожаването им. И независимо че имаше разрешението на Адлър да влезе в сградата по това време, тя си даваше сметка, че ако я хванат на местопрестъплението, ако Таплин по някакъв начин разбере колко сериозно се отнася тя към подробностите от разследването в Ню Лийф, тези, както и всички останали архиви, свързани с минали заразявания на хранителни продукти, ще започнат да изчезват. Много бързо. И твърде вероятно — завинаги.
	Съществуваше и още едно, далеч по-важно съображение. _Заплахите._ При никакви обстоятелства Дафи не можеше да допусне да бъде разкрита — това би довело до мигновено изясняване на самоличността й, както и разкриване на участието на полицията. Възможността изнудвачът да е някой недоволен служител на компанията продължаваше да бъде една от основните им работни хипотези. Мълвата щеше да се разчуе веднага: „Снощи полицията тайно се е ровила в архивите на компанията“.
	Изпратените по факса заплахи недвусмислено даваха да се разбере, че евентуалната намеса на полицията ще коства живота на още хора. Ако се провалеше тази вечер, щяха да последват още убийства.
	Тя опипа стената на коридора, до който се стигаше през една летяща врата вдясно от нея, опитвайки се да намери таблото на алармената система. Адлър съвсем точно й бе описал местоположението му. В помещението обаче бе твърде тъмно, а тя счете за по-разумно да не пали осветлението, защото бе забелязала служители, които продължаваха да работят в няколко от съседните сгради, принадлежащи към корпорацията „Адлър“. Предвид заплахите, свързани с намесата на полицията, Дафи съзнаваше, че е от съдбоносна важност да остане напълно незабелязана.
	И въпреки това бе поела риска да проникне в сградата на „Адлър Фуудс“. Искаше да разгледа архивите сама, не желаеше да се занимава с рецензираната версия на компанията под зоркия поглед на Хауърд Таплин. Фактът, че преди няколко години компанията „Адлър Фуудс“ е била замесена в скандал със заразени хранителни продукти, предлагаше на Дафи Матюс, съдебен психолог, напълно реален и убедителен мотив. И макар че голямата част от престъпленията срещу личността се извършваха без ясно дефинирана мотивация, Дафи, съдейки по езика и стила, използвани в заплашителните съобщения, смяташе, че това престъпление е по-различно.
	_Петнадесет хиляди… шестнадесет хиляди…_ отброяваше Дафи и правеше с ръка широки кръгове по стените, опитвайки се отчаяно да открие охранителното устройство, докато очите й бавно се приспособяваха към тъмнината. _Ето го!_ Зад вратата, прикрепено към махагоновата ламперия. Тя отвори капака. Червената лампичка в долния край премигваше заплашително. Със средния си пръст Дафи напипа издадената повърхност на клавиш номер пет, въведе кода и червената светлина угасна. На нейно място светна зелена. Дафи въведе кода повторно и, следвайки съвета на Адлър, отново включи алармата. Така щеше да е сигурна, че ще работи необезпокоявана и никой няма да може да проникне в сградата, докато тя се намира в архива на долния етаж.
	Беше идвала в сградата само няколко пъти, и то все през деня, когато наоколо кипеше трескава дейност. Всепоглъщащата тишина, която я заобикаляше, нарушавана единствено от приглушеното бучене на вентилаторите, й се стори заплашителна и зловеща. Сградата беше голяма, старите дървени подове проскърцваха под стъпките й, големият стенен часовник в приемната отброяваше секундите, а тиктакането му кънтеше така, сякаш някой раздробяваше ледено блокче наблизо. Дафи бе живяла сама твърде дълго и бе привикнала със самотата и уединението, но непознатата обстановка и потайният характер на мисията й я изпълваха с лоши предчувствия, със страхове, че някой може би се крие зад следващия ъгъл.
	— Ей? — несигурно се провикна тя, в случай че наистина не беше сама в сградата. После прецени, че е съвсем сама в този своеобразен музей — всеки детайл от интериора и мебелите бяха реставрирани или възпроизведени със съвършенство, което напълно съответстваше на духа на епохата, в която е била построена сградата — и се върна в коридора, застана на най-горното стъпало на витата стълба, която водеше надолу към сутерена. Поколеба се само за миг и пое по стълбите, като стъпваше предпазливо в постоянно сгъстяващия се мрак. Адлър й бе описал разположението на административния пулт на секретарките, обяснил й бе къде се намира помещението с архива, но това по никакъв начин не улесни слизането й към мрака и неизвестността.
	Тя искаше тези материали. Но в този момент повече от всичко на света й се щеше да не бе идвала в сградата.
	Сърцето й биеше все по-силно с всяко изминато стъпало, дишането й се учести, въздухът излизаше със свистене от гърдите й. Дафи нервно опипа двата ключа и усука колосаната панделка, с която бяха завързани.
	На слабата червена светлина на двата осветени надписа, указващи изходите от сградата, Дафи успя да разгледа административния секретарски пулт. Имаше пет работни места, отделени едно от друго със стъклени прегради. На всяко място бе монтиран компютър. Високо на стената бяха закачени цяла редица часовници, които показваха времето в Рим, Лондон, Ню Йорк, Денвър, Сиатъл и Токио. На същата стена висяха и две бели дъски, на които с разноцветни маркери безразборно бяха надраскани различни линии, стрелки и всевъзможни знаци. Стаята с архива, на която висеше табелка „Вход забранен“, се намираше вдясно от Дафи. Тя отвори вратата с втория ключ.
	Мислено си бе представяла огромна зала, препълнена със стандартни сиви шкафове за документи. Вместо това се озова в простичко обзаведен малък кабинет, в който имаше два постоянно включени компютъра с големи монитори, разположени върху тесен работен плот, две копирни машини, цветен лазерен принтер и два цветни скенера. Върху рафтове, монтирани на лявата стена, бяха подредени около дузина кутии, всичките внимателно надписани. На дясната стена имаше още рафтове и две зелени пластмасови кошчета за боклук. Едното беше за черно-бели отпадъци, а другото — за цветни. Под компютрите бяха разположени няколко чекмеджета, пълни с пластмасови кутии с оптични дискове. Приличаха на малки компактдискове и бяха номерирани от номер едно до сто тридесет и едно.
	Стаята беше без прозорци. Дафи запали осветлението, остави вратата полуоткрехната и седна пред десния терминал. Двата компютърни терминала й се сториха абсолютно еднакви. Върху двете клавиатури, както и върху мониторите с печатни букви пишеше ЕЦАС — Електронна цифрова архивираща система. Адлър я бе предупредил, че по-голямата част от поверителната информация е защитена от външен достъп и я бе снабдил със специален пропуск с размерите на кредитна карта, върху който имаше магнитна лента, която, разчетена от компютъра, й осигуряваше най-високо ниво на достъп. Дафи натисна съответния клавиш и пъхна картата в специален процеп, разположен вдясно от клавиатурата.
	Вече бе в системата.
	Тя премина бързо през поредица от менюта и стигна до азбучен индекс, според който информацията бе организирана в четири отделни база данни: (К)атегория, (П)редмет, (Д)ата и (А)втор. Системата й се стори позната — беше сходна с тази, която използваха в обществената библиотека в града. Дафи навлезе по-дълбоко в системата. Системата ЕЦАС позволяваше да се извикат на екрана копия от пресниманите документи. Индексът, независимо дали ставаше дума за някоя от четирите основни категории или за по-специфичен файл, съответстваше на някой от номерираните оптични дискове. Буквата _а_, поставена в скоби, означаваше, че съществува и архивирано копие върху твърд носител извън тази зала.
	В раздел „Застраховки“ откри седемнадесет подзаглавия. Дафи бавно ги прегледа. Измежду няколкото файла, които привлякоха погледа й, бяха: „Пакет от предохранителни мерки за сигурност“ и „Катастрофи“, който се подразделяше допълнително.

	„Катастрофи
	Природни бедствия
	Криминални
	Екологични катастрофи
	Здравни“

	Думата „Криминални“ привлече погледа й. Тя избра този файл и компютърът я подкани да сложи във флопито съответния диск. Дафи изпълни командата и се сблъска с поредното меню. Във файла бяха изредени няколко случая, включително и един със заглавие „Застраховане“; „Щети и размер на застрахователните полици“. До индекса имаше и буква _а_ в скоби — знак за наличието и на архивирано копие. Дафи избра този файл и на монитора се появи самата застрахователна полица. От маркировката в долния ъгъл ставаше ясно, че това са страниците от първа до седемнадесета.
	Тя избра един символ, който приличаше на лупа, и документът мигновено се уголеми и стана по-лесен за четене. Първите няколко страници бяха запълнени с многословна дефиниция на термина „криминална престъпност“ както в рамките на, така и извън компанията „Адлър Фуудс“. Там се уточняваха нарушенията и престъпленията, които се включваха в тази рамка. Дафи не разбираше от право, а документът, който четеше, бе написан на тромав юридически език, но случаите на изнудване за пари и власт, удостоверени и доказани по съдебен път (каквото и да означаваше думата „удостоверени“) бяха детайлно разгледани. Споменат бе дори и максималният размер на евентуалния откуп при подобни престъпления, който възлизаше на пет милиона долара.
	Цифрата бавно попи в съзнанието й: _пет милиона долара_.
	Трети параграф, страница четвърта: „Заразяване на хранителни продукти“. Дафи преглътна на сухо и се огледа, за да се увери, че все още е сама в сградата. Цялата настръхна, коремът й се сви от притеснения и страх.
	Дълга дефиниция, последвана от още цял куп сложни юридически термини. Общият смисъл като че ли можеше да се сведе до следното: всички разходи за реклама, изследователски разработки, доставки, производство и допълнително пропагандиране сред потребителите на всеки продукт, производството на който е било спряно вследствие на някакво криминално деяние, било то вътрешно за компанията, или външно — _виж по-горе_ — се покриват напълно от застрахователната компания, в случай че не надвишават сумата осемдесет милиона долара.
	Дафи ахна на глас и отново прочете сумата: _осемдесет милиона долара_. При всяко криминално действие срещу „Адлър Фуудс“ компанията щеше да получи солидна компенсация, за да започне отново производство и върне съответния продукт на пазара. Дафи веднага си представи как застрахователната компания изцяло поема разходите за нов дизайн, опаковка и търговска реклама на продукт или на цяла серия продукти. Преди това, естествено, полицията трябваше да повярва, че е било извършено престъпление, да проведе съответното разследване и да представи официалните си заключения в съда. Благодарение на настояването й да се обърнат за помощ към Лу Болд на нужното разследване вече бе даден ход, а компанията бе предприела изземането на консервираната пилешка супа от търговската мрежа — решение, което според твърденията на Таплин щеше да им струва четвърт милион долара. Но според този документ компанията нямаше да претърпи никакви загуби. Защо тогава Таплин бе излъгал относно размера на евентуалните щети?
	В душата й се промъкнаха съмнения, почувства хлад и пустота в гърдите си. Устата й пресъхна, дланите й овлажняха. Дафи разхлаби шалчето си. Не й стана по-леко.
	Отново се върна към индексите. Натисна буквата „Н“ и намери файл, посветен на „Ню Лийф Фуудс“ — първоначалното име на компанията, използвано преди реорганизацията, извършена преди няколко години. Намери съответния диск, постави го във флопито, натисна бутона ENTER и се изправи пред поредния индекс. Прегледа набързо огромен брой категории, изумена както от многообразието и всеобхватността на информацията, така и от лесния достъп до нея.
	Дафи прегледа набързо юридическите документи за създаването на „Ню Лийф“ и като използва командата SEARCH, изрови всички документи, съдържащи думата „заразяване“. Бяха й нужни още десет минути, за да пресее материалите и да се ограничи до няколко делови писма и меморандуми, които представляваха част от кореспонденцията между „Ню Лийф“ и щатското управление на ХЕИ във Вашингтон. Върху всички тези документи стоеше индексът, указващ наличието на твърд носител.
	Първото от писмата бе относно документирано телефонно обаждане от страна на щатското управление на ХЕИ, с което предупреждаваха управата на „Ню Лийф“ за възможно заразяване на произвежданите от тях супи. Това писмо, както и цялата останала кореспонденция, бе подписано от Хауърд Таплин, който, ако се съдеше по тона, бе проявил готовност да сътрудничи, но недвусмислено бе заявил, че компанията не носи никаква вина за заразяването. Последвало изтегляне на съответните супи от търговската мрежа.
	Писмата бяха подредени по хронологичен ред. Някъде по средата Дафи попадна на копие от лабораторен доклад на ХЕИ, от който ставаше ясно, че е бил извършен технически анализ на пилешката супа „Фрий Рейндж“ на „Ню Лийф“. Дафи нито за миг не бе забравила подробностите за смъртта на Слейтър Лоури. Психологът у нея изведнъж осъзна не само възможната мотивация за изнудването, но откри и убедителни съответствия и прилики между двете престъпления.
	Тя нетърпеливо се зарови в последвалата кореспонденция, опитвайки се да открие други доказателства в подкрепа на тезата й. Пред очите й минаваха меморандум след меморандум. Бяха твърде много, за да ги изчете обстойно, но все пак успя да им хвърли по един поглед. После прибегна към командата FIND. Най-напред зададе думата „пилешко“, но след като пред очите й се изнизаха поне дузина документи, Дафи въведе думата „домашни птици“. Под това заглавие бяха въведени само шест материала. Дафи ги прегледа един по един и ги прочете внимателно. Още на третия документ попадна на името „Лонгвю фармс“.
	Фермата се намираше край някакъв селски път в Саскуоу, Вашингтон. Дафи си записа адреса и телефонния номер и продължи да чете останалите документи. По случая със заразените консервирани супи са били заведени ред дела и обжалвания. В крайна сметка щатското управление на ХЕИ бе обвинило „Лонгвю фармс“, снемайки по този начин всякаква отговорност от „Ню Лийф“.
	Погледът на Дафи бе привлечен от една дума — _салмонела_ — написана малко накриво. Тя уголеми изображението.
	На по-късен етап Дафи щеше да си даде сметка, че ако този доклад не е бил въведен в компютъра, ако изображението не се бе появило на голям екран, който позволяваше уголемяване на образа, тя по всяка вероятност щеше да пропусне тази леко изкривена дума, както и останалите поправки, които очевидно са били нанесени. Една от тези поправки беше датата — _петнадесети септември_ — която също бе написана под малко неестествен ъгъл и съвсем лекичко се разминаваше с останалите думи на същия ред. През последвалите петнадесет минути Дафи внимателно проучи този документ, разгледа всяка важна дума и откри пет различни поправки. А може да бяха и шест. Най-накрая се облегна назад, вгледа се в екрана и изпусна дълбока въздишка, която до този момент несъзнателно бе сдържала. Възможността това заключение на лабораторията да е било подправено, изглеждаше напълно възможна.
	Защо?
	И от кого?
	И какво означаваше това?
	В момента я занимаваха две неща. Искаше да получи копие от този документ, за да го покаже на Болд и останалите… а може би и на Оуен Адлър. Искаше достъп до архивирания оригинал, за да проучи състоянието му и, ако е възможно, да го подложи на лабораторен анализ в полицейската лаборатория на втория етаж. Натравянето със салмонела от периода на „Ню Лийф“ придобиваше все по-голямо значение и тежест в съзнанието й, все по-очевидна изглеждаше връзката между него и настоящото изнудване, на което бе подложена компанията „Адлър Фуудс“. Обзе я силно вълнение. Права или не, тя трябваше да изясни този въпрос.
	Документът все още бе на екрана. Дафи подаде команда PRINT, но на екрана се изписа съобщение, което я подканяше да провери принтера. Изобщо не се бе сетила да го включи. Побърза да го направи, но не последва нищо. Машината не реагираше.
	Дафи проследи кабела на принтера до контакта на стената и забеляза някакво устройство, което й бе напълно непознато. Приличаше на изход за променлив ток, който се командваше чрез ключ — представляваше метална кутийка с една-единствена ключалка, чрез която щепселът на принтера се заключваше вътре в устройството и принтерът не можеше да бъде включен в мрежата без съответният ключ да бъде поставен в ключалката. Дафи опита с ключа, който й бе дал Адлър, но той не ставаше. Дали бе забравил да й даде нужния ключ, или бе пропуснал да го направи напълно съзнателно, лишавайки я по този начин от възможността да получи копие от някой документ без негово знание?
	Дафи рязко се извърна и погледна към отворената врата. Стори й се, че чу някакъв шум. На стената на секретарския пулт някаква червена лампичка примигна два пъти. Дафи присви очи и се вгледа в устройството: представляваше командно табло за алармената система, идентично с онова, което бе използвала на горния етаж. Това обаче бе монтирано в близост до един от задните входове на долния етаж.
	Познаваше алармените системи достатъчно добре, за да знае, че примигването на червената лампичка означава, че някъде в сградата е бил отворен прозорец или врата.
	Някой бе _влязъл_ в сградата. Някой, който има собствен ключ.
	Миг по-късно примигващата светлина стана зелена. Човекът, който и да бе той, бе набрал съответния код, за да задейства системата отново.
	Дафи отново насочи вниманието си към компютърния екран. Независимо кой бе влязъл в сградата, тя не желаеше той да я открие и да види на екрана лабораторното заключение относно заразените продукти на „Ню Лийф“. Командата за отпечатване все още стоеше на екрана. Дафи се опита да затвори файла, но на екрана се появи второ съобщение, което я информираше, че принтерът не се подчинява на командата за отпечатване. Дафи подаде команда CANCEL, но така изчисти само второто съобщение. Надписът, информиращ я за грешка при подадената команда за отпечатване, както и самият документ останаха на екрана.
	С колко време разполагаше, преди да я открият? Сякаш в отговор на въпроса й под вратата проблесна тънка ивица светлина. Човекът, влязъл в сградата, очевидно бе запалил осветлението на горния етаж. И се бе насочил към сутерена.
	Другият терминал бе включен в програмата за запазване на изображенията на екрана, целяща съхраняването на всякаква информация при евентуална повреда в единия от мониторите. Терминалът бе настроен така, че да поеме функциите на другия монитор след определен период на бездействие на клавиатурата. Дафи нямаше как да знае след какъв интервал от време ще се задейства тази програма, но веднага си даде сметка, че това е единствената й възможност да подведе човека, който в момента слизаше по стълбите към нея. Евентуалното задействане на програмата би й позволило да скрие файла на екрана, който не можеше да бъде затворен заради грешката при командата за разпечатване. Би могла да направи още един опит да затвори файла, но това означаваше да работи с клавиатурата, което би забавило допълнително включването на съхраняващата програма. Освен това Дафи напълно съзнаваше, че дори и да се задейства програмата, натискането на един-единствен клавиш ще я елиминира и лабораторното заключение отново ще се появи на екрана, изобличавайки я напълно. Но най-лошото бе, че в момента беше напълно безсилна — трябваше да стои и, внимавайки да не натисне някой клавиш, да чака програмата, която може и да не задейства навреме.
	Дафи свали ръце от клавиатурата и започна тихичко да се моли програмата да се включи навреме и да прикрие следите й. Едновременно с това постоянно поглеждаше към вратата и секретарския пулт. Хрумна й, че би могла да заключи стаята, в която се намираше, за да спечели малко допълнително време, но веднага отхвърли тази идея, защото подобна постъпка се нуждаеше от специални обяснения и мигновено би засилила подозренията на човека, който се приближаваше.
	Лабораторното заключение продължаваше да стои на екрана. Екранът на другия терминал, който бе по-близо до вратата, продължаваше да е празен. Дафи знаеше, че интервалът за включване на съхраняващите програми може да е една минута, пет минути, десет, че дори и двадесет минути. А тя нямаше как да знае колко дълъг е този интервал при тези два компютъра. Ако човекът, прекъснал заниманията й, бе просто някой от охраната, Дафи щеше да е в безопасност. Много се съмняваше, че той би обърнал някакво внимание на документа върху екрана. Проблемът й ставаше далеч по-сериозен, ако човекът се окажеше _служител_ в компанията. Защото бе повече от вероятно един служител да разпознае документа, който едно напълно непознато лице бе изровило от поверителните файлове на компанията.
	Заключението продължаваше да примигва на екрана. Независимо от горещите молби на Дафи документът си стоеше на екрана.
	— Майната ти! — изсъска тя. Идеше й да изрита монитора с все сила.
	Но психологът в нея взе връх. Като се надяваше да спечели малко допълнително време, тя скочи от стола, рязко отвори вратата и извика от изненада, когато се блъсна в някакъв мъж. Бързо се отдръпна назад, вдигна поглед и видя лицето на Кени Фаулър.
	— Уф! — възкликна той и пооправи сакото си, раздърпано от сблъсъка между двамата. — Ти? — учудено рече той и крадешком огледа залата с компютрите. — Получихме съобщение, че някой е влязъл…
	— Оуен ми даде ключа си. Държеше влизането ми в сградата да остане незабелязано.
	— Дал ти е ключа си? — повтори Фаулър. — За архива? Мислех, че Хауърд…
	— Не исках да безпокоя господин Таплин.
	Той кимна, но не изглеждаше убеден. Отново изпружи врат и огледа залата.
	— Името ти не беше включено в дневника на посетителите за вечерта — обясни Фаулър. — Нито един човек нямаше разрешение за достъп в сградата тази вечер. С всичките тези неприятности… просто ограничихме достъпа. Твоето влизане се сторило много подозрително на момчетата от охраната.
	Дафи го изгледа подозрително. Имаше чувството, че Кени измисля всички тези обяснения в момента. И тя не знаеше на какво да вярва.
	— Намирах се съвсем наблизо — побърза да поясни той, досетил се за подозренията й. — И поех обаждането. — Подръпна ръкавите на ризата си.
	Дафи реши, че е нервен.
	— И веднага се насочи _насам_ — отбеляза тя, припомнила си, че при влизането си не бе палила никакви лампи, с което да даде някакъв ориентир за местонахождението си.
	— Алармената ни система е от най-добрите — рече той.
	Дафи реши, че това вероятно означава, че той предварително е знаел, че някой е проникнал в залата с архива. Какво всъщност охраняваше той — сградата или достъпа до архива на компанията?
	— Имаш ли нужда от помощ? — попита той, опитвайки се да я заобиколи, за да може да огледа стаята по-добре.
	— Справям се. — Кени Фаулър щеше да докладва всичко на Хауърд Таплин. Беше сигурна в това. Те двамата като че ли работеха в пълен синхрон. — Открихте ли нещо съмнително за някой от служителите? — на свой ред попита Дафи. Знаеше, че според споразумението с Адлър, Болд бе оставил разследването вътре в компанията на Фаулър. По този начин се избягваше необходимостта от присъствието на полицейски служители в „Адлър Фуудс“ и многобройните й фирми доставчици и се намаляваше рискът изнудвачът да се досети за действителния размер на предприетите действия.
	— Работим по въпроса — отвърна той и пристъпи още крачка напред. — Значи той вече ти дава и ключовете си? — В гласа му се прокрадваха нотки на ревност.
	Изгледаха се един друг. И двамата бяха изпълнени с подозрения. И двамата бяха войнствено настроени, готови да се защитават докрай. Ако лабораторното заключение продължаваше да стои на екрана, той щеше да го види, защото вече бе повече от ясно, че Фаулър ще влезе в залата с или без нейното разрешение. Може би защото бе убеден, че това е част от работата му. Може би защото проявяваше любопитство. Може би защото изпълняваше нарежданията на Хауърд Таплин. Още преди идването си в сградата е _знаел_, че някой е проникнал в архива. Напълно резонно бе шефът на охраната да държи на неприкосновеността на архива на компанията. А Фаулър беше изключително прецизен по отношение на работата си. Може би това обясняваше всичко.
	Не й се искаше да повярва, че Хауърд Таплин би изфабрикувал цяло престъпление, за да получи пари от застрахователната компания, които биха му позволили да обнови продукцията на „Адлър“. Защо му е да стига до такива крайности? Освен ако икономическата мощ и стабилност на компанията не беше само един мит. Имаше ли компанията финансови затруднения? Нима Оуен бе скрил тази подробност от нея? Каквато и да бе истината, Дафи съзнаваше, че не може да стигне до нея без по-нататъшно задълбочено разследване. Документът, който бе видяла на екрана, навяваше мисли за съзнателно извършено престъпление и при предишното заразяване. Дафи искаше да получи отговори. И за момента държеше тези отговори да си останат за нейно лично ползване.
	Фаулър я заобиколи и мина през вратата. Тя погледна и видя, че и двата монитора бяха празни. За момента се намираше в безопасност.
	Фаулър седна пред първия монитор — онзи, който тя не бе използвала — докосна клавиатурата и на екрана се появи главното меню.
	— Не си постигнала много сама — отбеляза той. — Може би все пак ще мога да ти помогна.
	— Не мисля — отвърна тя. Цялото й внимание бе насочено към клавиатурата вдясно от него. Ако Фаулър случайно докоснеше някой клавиш, ако, без да иска, блъснеше мишката, на екрана отново щеше да се появи подправеното лабораторно заключение за инцидента в „Ню Лийф“.
	— И какво точно търсиш? — попита той. Ръцете му летяха по клавиатурата, няколко менюта се смениха на екрана пред него. — Охраната също разполага с такъв терминал — поясни той, забелязал изумения поглед, с който го наблюдаваше.
	— Искам да работя необезпокоявана от никого — отвърна тя и думите й го ядосаха. — Благодаря ти, Кени, но предпочитам да работя сама.
	— Какво? Какво означава всичко това? Какво искаш да кажеш с това _необезпокоявана_? Та ние работим в един и същи екип, забрави ли? Или аз вече не съм един от вас, защото напуснах полицията заради по-доброто заплащане, което ми предложиха? И какво? Това да не е престъпление?
	— Аз искам само да работя, без да ми пречат.
	— Зная какво си мислите за мен.
	— Но това е абсурдно.
	— Така ли? — възкликна той. — Смятате, че съм свършен като ченге. Че съм предпочел мангизите пред отговорността. Е, майната ви!
	— Кени, аз не мисля нищо подобно. И не подлагам решението ти на каквато и да било преценка.
	— Но другите го правят. Знаеш, че имам право.
	— Единственото, което искам в този момент, е да прегледам някои файлове.
	— Ще ти помогна. Това е единственото, което казвам: _Ще ти помогна._ Познавам системата добре.
	Въпреки стремежа на Фаулър да стопи ледовете, Дафи се притесняваше от близостта на другата клавиатура и се улавяше, че не може да се съсредоточи напълно. Най-накрая се предаде с надеждата, че така ще се отърве от него, и поиска да прегледа досиетата на всички служители от мъжки пол с колежанско образование, които са имали достъп до поточната лента за производство на пилешката супа. Искането й се стори напълно законно, макар че секунда по-късна й хрумна, че така навлиза в периметъра на Фаулър — в самия център на собственото му разследване. Но той изобщо не възрази. Бързо и абсолютно компетентно и точно зададе командата и само след минута извика на екрана съответните файлове.
	— Може ли да получа разпечатка на тези материали? — попита Дафи, надявайки се по този начин да го накара да включи принтера.
	Фаулър почука заключващото устройство и веднага отвърна:
	— Не, с тази кутийка не можеш. — Пъхна ръка под плота и опипа наоколо, търсейки ключа. Дафи не се бе сетила да го направи. Подразни се от собствената си недосетливост, изпита безсилен яд при мисълта, че в края на краищата може да се наложи да поиска помощ от Фаулър. — Доколкото познавам Сузи… — промърмори той, надигна се от стола и се отправи към секретарския пулт. Дафи го чу, но не го видя да отваря някакво чекмедже в съседната стая. После долетя гласът му: — Проблемът на шефа на охраната е, че в никакъв случай не може да надхитри подчинените си.
	В момента, в който застана на вратата, пейджърът му иззвъня. Ключът за принтера висеше на малка верижка само на няколко метра от нея. Прииска й се да се протегне и да я изтръгне от ръцете му.
	— Трябва да се обадя — рече той, забелязал погледа й. Погледна ключа, после измери Дафи с поглед.
	В следващия момент й подхвърли ключето.
	Ключът полетя точно към клавиатурата на съседния компютър. Ако Дафи не успееше да го хване, той щеше да уцели някой клавиш и да изкара на екрана скрития за момента доклад за лабораторните заключения. Тя мигновено протегна ръка, опитвайки се да го хване, и като по чудо успя да сграбчи ключето само на няколко сантиметра от клавиатурата. Лакътят й обаче се блъсна в мишката, която лежеше точно до клавиатурата, и екранът оживя, а подправеният документ се появи пред очите й.
	Гласът на Фаулър я стресна. Беше разкрита. В следващия миг обаче Дафи осъзна, че той не говори с нея, а се обажда по телефона от другата стая.
	Застанала между Фаулър и компютъра, тя пъхна ключа в заключващото устройство на принтера и го завъртя. Кехлибареножълтата лампичка на принтера светна, той тихичко забръмча, а мониторът примигна.
	Появи се ново съобщение. Дафи не го прочете цялото. Видя единствено думите: „Отменяне командата за разпечатване. Да или не?“.
	Тя хвана мишката и отбеляза „Да“. От екрана изчезна надписът за грешно зададената команда. Дафи мигновено излезе от файла.
	Фаулър каза „Добре“ и затвори телефона.
	Сърцето на Дафи биеше в гърлото й, Фаулър се приближаваше зад гърба й. Тя бързо подаде няколко команди: _Файл… затварям… меню… главно…_ Цялото й внимание бе съсредоточено върху екрана и онова, което трябваше да направи.
	Докладът за лабораторните заключения изчезна от екрана и на негово място се появи главното меню.
	Кени Фаулър влезе през вратата.
	— Не е никак трудно, след като човек веднъж схване принципа на действие — рече Дафи. Лицето й пламтеше. Пръстите й трепереха. Щеше ли Фаулър да забележи обхваналото я нервно напрежение? — Благодаря ти — додаде тя с надеждата, че ще се отърве от него.
	— Ще се справиш ли? — попита я. — Трябва да отида да проверя нещо.
	— Добре.
	— Прибери ключа в централното чекмедже на второто бюро — каза Фаулър и добави: — Ще трябва да си поговоря по този въпрос със секретарките.
	— Не се тревожи, ще го прибера — отвърна тя. Гласът й прозвуча неестествено прегракнало и той я изгледа странно. Погледна към двата монитора и Дафи реши, че вероятно се пита защо тя не седи пред първия терминал. Фаулър обаче не каза нищо.
	Преди да тръгне, Кени я инструктира:
	— На излизане използвай същия код за алармената система. — Обърна се и тръгна нагоре по стълбите.
	Няколко минути по-късно, след като заключи вратата на стаята, Дафи отново подаде команда за разпечатване и първите страници от доклада на щатското управление на ХЕИ се плъзнаха в пластмасовата тавичка на принтера.
	Без да губи нито миг, Дафи ги сгъна и ги напъха в дамската си чанта.


	Дванадесет

	Във вторник в седем часа сутринта Дафи изпрати до дома на Оуен Адлър факс със следното съдържание: „Осемнадесетото стъпало; осем часа“. Знаеше, че той ще разпознае сърцето символ, който съпътстваше всичките й съобщения. Едно от преимуществата на интимната връзка, помисли си тя, е, че общите преживявания и спомени не се нуждаят от обяснения. Двамата се бяха срещнали за пръв път на същите тези шлюзове.
	В осем часа, потисната от стоманеносивите облаци, които тегнеха ниско над небето, и измръзнала от студ, твърде необичаен за средата на юни, Дафи паркира своята хонда от северната страна на шлюзовете. Тук, където тъмните води на езерото Юнион се вливаха в делтата на Пъджет Саунд, инженерните войски на американската армия бяха построили система от шлюзове, които трябваше да изравнят разликата в нивата на двата водни басейна, използвайки съществувалите преди това малки водопади.
	Дафи забързано прекоси красивия парк, без дори да забележи тучните зелени морави, пъстрите лехи с красиви цветя, кучетата, помъкнали собствениците си на задължителната сутрешна разходка. Без да спре нито за миг, мина и покрай обновената административна сграда, във фоайето на която се продаваха пощенски картички и географски карти.
	В шлюза имаше един деветметров кеч* с името „Хедър“, който бавно се спускаше надолу, а водата под него се оттичаше към далечните шлюзове. Работниците в шлюза се грижеха за стабилността на плавателния съд, докато двама красиви младежи следяха буферите на монитора пред тях и отчитаха параметрите на спускането. Дафи забързано прекоси тясното мостче, което имаше вериги за перила, и изобщо не забеляза, че няколко от работниците в шлюза обърнаха глави след нея, а после си размениха похотливи погледи. Тя продължи край неподвижните прегради, като следваше знаците, които водеха към рибните прагове. Ниско долу, вдясно от нея сребристите сьомги се стрелкаха сред зеленикавата вода, телата им проблясваха като остриета на силната светлина, после скачаха нагоре сред водопад от бяла пяна, издигаха се на цял метър над водата, а после отново изчезваха във водните дълбини.
	[* Плавателен двумачтов съд. — Б.пр.]
	Тя тръгна надолу по стълбите, мина край няколко платформи от рибните прагове, обърна се и влезе в станцията за наблюдение на рибата, която напомняше на циментен бункер. Предварително записан женски глас повтаряше непрекъснато „Това е осемнадесетото стъпало“.
	Оуен Адлър, облечен с тъмносин делови костюм и розова риза с френски ръкавели, стоеше съвсем сам пред панорамното стъкло и наблюдаваше огромна сьомга, която лениво махаше с опашка, а тялото й се носеше неподвижно по средата на силното течение. Монотонният женски глас продължаваше да кънти от високоговорителя, но Дафи се постара да се абстрахира от него. Приближи до Оуен, двамата се целунаха — не като любовници, а като обикновени познати. Това я притесни.
	— Проследиха ли те? — попита тя.
	— Не. Или поне не забелязах. А теб?
	— Не.
	— Е? — рече той. — Радвам се да те видя. Как мина снощи? Успя ли да свършиш работа?
	— Фаулър ме спипа. — Разказа му за случилото се в стаята с архива. — Трябва да ти задам няколко въпроса — продължи Дафи. — Не ми е никак лесно да ти ги задам, но се нуждая от отговори. От честни отговори. И ако отговорите се окажат не такива каквито се надявам, искам да знаеш, че по-скоро бих изоставила разследването, бих напуснала и полицията дори, но не бих изменила на теб и на доверието, което ми гласуваш. Не зная как е за теб, но на мен ми е много трудно, Оуен. Ужасно ми е трудно да се разкъсвам по този начин между работата си и теб.
	— Да се _разкъсваш_? Та нима не работим заедно? Може би би трябвало да си зададеш този въпрос — отвърна той. Изглеждаше искрено загрижен.
	Тя кимна, погледна за миг към тромавата сьомга, дълга почти цял метър, изминала дългия път от океана до тези рибни прагове и до водите на езерото Юнион — продължително, изпълнено с трудности пътешествие.
	Дафи заговори:
	— Компанията ви е застрахована за сумата от осемдесет милиона долара в случай на умишлено натравяне на ваши продукти. Колко стабилно е финансовото състояние на компанията? Съществува ли някаква възможност някой от приближените ти сътрудници да е предизвикал този инцидент с едничката цел да измъкне достатъчно пари от застрахователната компания, за да обновите продукцията си и да спечелите нови пазари?
	За нейно огромно облекчение лицето му сякаш се вкамени от изумление и потвърди подозренията й, че до този момент Оуен изобщо не бе и помислял за подобна възможност. Измина доста време, преди той да успее да проговори.
	— Наистина ли сумата е толкова голяма? Осемдесет милиона?
	— Това ли е отговорът ти?
	— Финансова стабилност? Дафи, та ние сме интернационална корпорация. Имаме активи и пасиви, които се управляват и манипулират така, че да се представят във вид, който би задоволил институциите, които ни отпускат кредити. Не е рентабилно да се отчита твърде голяма печалба, затова използваме печалбата като гаранция за по-големи кредити, които ни позволяват да разширяваме бизнеса, а това води и до по-голямо задлъжняване. Целият процес е една огромна въртележка. И моята работа е да не й позволявам да спре, защото движението поражда растежа и е единствената база за непрекъснатото увеличаване на активите на компанията. Така че във всеки един момент компанията има сериозни дългове, ако това е, което те интересува. Но продукцията ни е рентабилна и продаваема и аз поне не виждам никакво основание за каквито и да било промени. А и ми се струва абсурдно, че някой би стигнал до такива драстични решения с едничката цел да обнови предлагания от нас асортимент.
	— Можеш ли да си позволиш финансово да обновиш продукцията си в този момент?
	— Точно сега? Това ли всъщност питаш? В момента излизаме на европейските пазари. А това означава, че резервите ни са почти несъществуващи.
	— Някой от служителите да е правил подобно предложение?
	— В компанията? Та подобни предложения са ежедневие при нас! Чуй, ние си имаме наша пазарна ниша: храни с ниско съдържание на мазнини, включващи единствено органични съставки — питателни супи, замразени храни, десерти. Известно време съществувахме там като във вакуум, ние бяхме единствените собственици на тази ниша. В момента обаче не е така. Подложени сме на натиск и нападки от страна на всяка по-голяма компания в бранша. И винаги се намира някой сред нас, който да смята, че залагаме на погрешна тактика, че оставаме извън голямата игра, в която ще можем да се включим отново само с няколко дребни промени и реорганизации. Аз се отнасям благосклонно към хората, които мислят с главите си и имат собствено мнение. Има служители, които настояват за по-унифицирани етикети на нашите продукти; има и такива, които отчитат успеха на разнообразните артикули, които предлагаме, и държат на многообразието. Трети искат да изградим нов имидж на продуктите. Каквато и промяна да ти хрумне, гарантирам ти, че вече сме я обсъждали. — Оуен я погледна изпитателно. — Ти допускаш, че някой от подчинените ми, сблъскал се с моята неотстъпчивост, би стигнал до такива крайности, за да види реализирани предложенията си? Не мога да повярвам в подобна възможност нито за миг. В никакъв случай. Вярно е, че изгубихме част от пазарите си. Не го отричам. Стремежът ни да излезем на европейските пазари несъмнено поопразни джобовете ни… но да прибегнем до нещо такова? Забрави за това!
	Още една голяма сьомга се появи вляво от прозореца, продължи да плува напред и избута към деветнадесетото стъпало другата, която бе поспряла, за да си почине. Двамата се загледаха в рибата, а дикторският глас продължаваше да се носи монотонно над главите им.
	— Разкажи ми за „Лонгвю фармс“ — рече Дафи, вперила поглед в плексигласовия панорамен прозорец, като не преставаше от време на време да се оглежда за евентуални други посетители. Туристите не се появяваха по праговете до към обяд, а когато валеше, дори не си правеха труда да дойдат дотук.
	— Връщаш ме много назад във времето — отвърна Оуен. — От архива ли изкопа това име?
	Тя не отговори. Загледана в рибата, изтощена и белязана от несгодите на дългото й пътешествие, Дафи си помисли, че морето е много по-враждебно и негостоприемно, отколкото го виждаше в представите си. Хрилете на гигантската риба потрепваха ритмично с всяко отваряне на голямата й уста.
	— Собствениците на „Лонгвю“ бяха наши доставчици още по времето, когато компанията се казваше „Ню Лийф“. Семейно предприятие. Ферма за птици. Бяха почтени хора и с тях се работеше лесно. Освен това отглеждаха добри птици.
	— _Заразени_ птици.
	Той кимна.
	— Имаш предвид заразяването със салмонела — заключи той. — Значи все пак успя да откриеш тези материали. Тях търсеше, нали? — укоризнено попита Оуен. — Да си призная честно, случилото се ме изненада навремето. Марк Мериуедър отглеждаше качествени птици и ръководеше предприятието си добре. Това беше и основната причина, поради която го използвах като доставчик.
	— И тогава проблемът е възникнал с пилешките супи, Оуен. И това е съвпадение, което не може да бъде пренебрегвано. Едно предприятие е било изтласкано от бизнеса и доведено до банкрут след поредица от съдебни дела, свързани пряко с предишната ти компания. Оуен, искам от теб абсолютно откровен и категоричен отговор… — Дафи изчака няколко мига и зададе въпроса си: — Знаеш ли, че докладът с лабораторните анализи на щатското управление на ХЕИ, според който салмонелата е била пренесена от птиците, доставени от „Лонгвю фармс“, може да е бил подправен?
	— Повтори отново?
	— Подправен. Фалшифициран. Подменен.
	Недоумението, изписало се на лицето на Адлър, бе най-убедителното доказателство в негова полза. Тежестта в гърдите на Дафи започна да намалява, студена капка пот се плъзна по ребрата й и остави ледена диря по пътя си. Убедена бе, че той не знае абсолютно нищо по въпроса. Устните му помръднаха, но никакъв звук не излезе от гърлото му.
	— Не разполагам с доказателства — заяви тя. — Все още. — Пристъпи по-близо до него. — Но ако някой от щатското управление на ХЕИ е подправил документа, за да обвини „Лонгвю фармс“, то тогава разполагаме със сериозен мотив, чрез който да обясним деянията или дори да идентифицираме нашия изнудвач. — После додаде: — Достатъчно е собствениците на „Лонгвю фармс“ да са останали с убеждението, че са били несправедливо осъдени, за да предприемат подобен акт на отмъщение.
	— Но това беше преди четири, а може би дори пет години.
	— Част от удоволствието от отмъщението се крие във внимателното планиране и грижливата подготовка. Може да ти се стори странно, но самото реализиране на замисъла често се оказва разочарование. Точно поради тази причина извършителите използват всяка възможност, за да удължат времето за подготовка. Престъпленията, мотивирани от желанието за мъст, са абсолютно непредсказуеми в това отношение.
	Влязоха момче и момиче, които се държаха за ръце. Дафи съсредоточено се загледа в таблото, на което бяха показани видовете риба, които можеха да се видят през панорамните прозорци за наблюдение. Момичето се обърна към нея:
	— Много е красиво, нали? — Дафи се усмихна и изчака цели пет минути, докато двойката напусна помещението.
	Когато отново останаха сами, тя се приближи до Адлър.
	— Имам нужда от достъп до архива на „Ню Лийф“… твърдите носители на материалите, които изрових от компютъра в сградата. Искам да получа оригиналния доклад на лабораторията.
	— Защо не ги изискаш от щатското управление на ХЕИ?
	— Възможно е някой от служителите в управлението да е подправил доклада и аз предпочитам да узная това със сигурност, преди да ги уплаша с въпросите си.
	Голямата сьомга се размърда, притеснена от по-дребните риби, които изведнъж нахлуха в резервоара. Само след няколко минути всички те се успокоиха и застанаха неподвижно. Устите им непрекъснато се отваряха и затваряха, сякаш рибите си говореха… или може би се присмиваха на Дафи Матюс и Оуен Адлър.
	— Можеш ли да ме вкараш в архива?
	— А? — Адлър бе потънал в мислите си.
	— Без да вдигаме много шум.
	— Разбира се, че мога.
	— И без Хауърд Таплин да знае — поясни тя.
	— Но ти не смяташ…
	— Не задавай въпроси — прекъсна го. — Подозрителността е неотменна част от работата ми. Не че винаги ми харесва.
	— Предполагам, че съдебните ни искове наистина са съсипали Мериуедър. И вероятно са го разорили. Ами съпругата му? — попита Оуен. — Къде е нейното място във всичко това?
	Дафи се поколеба за секунда. Не й се искаше да му отговаря, но после реши, че откровеността е като двупосочна улица и че му дължи честен и искрен отговор.
	— Тя е на първо място в списъка ми от заподозрени — поясни.
	Сьомгата рязко се извърна и захапа злобно една от по-малките си братовчедки. Водата пред тях се разпени от трескавите движения на малките рибки, а когато отново се успокои, огромната сьомга пак си беше сама в резервоара, а пейката пред стъклото за наблюдения бе празна.


	Тринадесет

	В осем и тридесет сутринта Дафи пристигна в сградата на Управлението за обществена безопасност. Беше силно възбудена от откритието, което бе направила. Сграбчи Болд за ръката и без да му каже и дума, го вкара в кабинета си и затвори с ритник вратата след себе си. Застанала непосредствено до него, Дафи се вгледа в очите му и рече:
	— Преди пет години компанията „Ню Лийф“ е била обвинена от щатското управление на ХЕИ, че продава заразена пилешка супа. След извършените лабораторни тестове вината за заразата била прехвърлена върху частна компания за производство на пилешко месо от Саскуоу, наречена „Лонгвю фармс“. — Дафи му подаде фотокопията от две вестникарски статии, с които бе успяла да се сдобие след срещата си с Адлър. — Собствениците на „Лонгвю фармс“ банкрутирали и прекратили дейността си вследствие на многобройните съдебни искове, повдигнати срещу тях. — Болд премести поглед върху втората статия, а Дафи продължи да говори: — Собственикът на фермата Марк Мериуедър катастрофирал с пикапа си и полетял в урвата Снокуолми. Според официалната версия става дума за случайна катастрофа… но ако всъщност е било _самоубийство_?
	Болд вдигна поглед.
	— Да не би да очакват от нас да повярваме, че става дума за най-обикновени съвпадения? Пилешка супа? _Самоубийство?_
	— Особено пък след като прибавим и това. — Тя му подаде принтерната разпечатка на доклада с лабораторните заключения на ХЕИ. Обясни му за какво става дума и сподели подозренията си, че докладът може да е бил подправен.
	— С това копие няма да можем да го докажем.
	— Зная. Работя по въпроса. — Отново се вгледа в очите му и додаде: — Това ти харесва, нали?
	— Много. — Умът на Болд заработи на високи обороти. — Ако предприятието е банкрутирало, може да се окаже доста трудно да се доберем до имената на хората, които навремето са работили там.
	— Вдовицата на Мериуедър е под първи номер в списъка ми от заподозрени. Изгубила е съпруга си, лишила се е от добри доходи и препитание. Иска да си отмъсти и наема човек, който да заплашва Оуен.
	— Знаем ли нещо за нея?
	— Не. Вкарах името й в компютъра, но не открих нищо. Няма шофьорска книжка, нито автомобил, регистриран на нейното име. Мислех си да помоля Ла Моя да използва връзките си в данъчното и да провери дали няма да попаднем на следа.
	Някой почука и веднага след това през открехнатата врата се появи главата на един от волнонаемните служители.
	— Сержант, Гейнис настоява да разговаря с вас. Твърди, че е спешно.
	Обаждането бе от болницата „Нълридж“. В момента, в който Болд вдигна слушалката, детектив Боби Гейнис промълви с уплашен глас:
	— Сержант, имаме още двама.


	Болницата „Нълридж“ беше малко болнично заведение, което едва ли щеше да преживее реформата в здравеопазването. Сградата не бе модернизирана от години, макар да изглеждаше чиста и добре поддържана.
	Гейнис обясни, че благодарение на архива на „Фуудланд“ бе успяла да открие една от жените, която бе платила с кредитна карта и бе закупила пилешка супа на „Адлър“ в един и същи ден с Лоури. Съпругът и детето на жената били приети в болницата с оплаквания, която тя самата квалифицира като _стомашен вирус_, но симптомите — силна диария, главоболие и умствено объркване — силно напомняха за оплакванията на Слейтър Лоури.
	Болд прекара следващите двадесет минути, опитвайки се да убеди лекуващия лекар да направи тестове за холера — нелека задача предвид старанието му да не споменава директно за случаите със заразени хранителни продукти. Лекарят, който отказваше да приеме, че някакъв си лаик може да му диктува как да си гледа работата, се държа враждебно и нелюбезно до момента, в който Болд го свърза с доктор Брайън Мен. След проведения разговор отношението на лекуващия лекар се промени драстично.
	Възрастният Ковалски се влияеше добре от вливането на течности, но състоянието на дъщеря му — тийнейджърка с отслабнали съпротивителни сили след двегодишна неравна битка с болестта булимия — беше сериозно.
	Макар да съзнаваше, че няма какво толкова да спечели, ако посети двамата пациенти, Болд все пак се отби при бащата. Мъжът беше изпаднал в летаргия, не беше комуникативен, но все пак беше жив — нещо, което не можеше да се каже за Слейтър Лоури.
	Дъщерята беше в безсъзнание. При пристигането на Болд лекуващият екип тъкмо вземаше решение за промяна в схемата на лечение. Лекарят настигна Болд в коридора, извини се за грубостта, която бе проявил в началото, благодари му и добави:
	— Сега поне знаем с какъв враг се борим. — В думите му се криеше ирония, която детективът не можеше да не забележи.
	В единадесет и половина вечерта пикапът на щатското управление на ХЕИ спря пред дома на семейство Ковалски. Болд отново вкара лабораторните техници в чуждия дом и остана да наблюдава отстрани изтощителното претърсване, на което бе станал свидетел в къщата на семейство Лоури.
	В дванадесет и четиридесет и пет през нощта, повикан обратно в управлението, Болд се срещна с Дафи, която кипеше от трескава възбуда докато обясняваше:
	— Имуществените данъци върху „Лонгвю фармс“ не се плащат от много години, но, доколкото можах да преценя, фермата не е била продавана.
	— И в момента е необитаема?
	— Няма да е лошо да го проверим, но тя се намира в район извън нашата юрисдикция.
	— Ами вдовицата?
	— Работя по въпроса. Ла Моя изкопчи информацията за собствеността, но не можа да се добере до никакви сведения за съпругата на Мериуедър или пък да открие някаква документация за бизнеса им. Много ми се иска да надникна в списъка с работниците им.
	— Това май е за предпочитане пред двучасовото пътуване до една необитаема ферма. Ти ще продължиш да издирваш информация за вдовицата на Мериуедър, а аз ще накарам някой местен полицай да хвърли един поглед на фермата.
	Болд се свърза по телефона с шериф Търнър Брам, под чиято юрисдикция се намираше „Лонгвю фармс“. По гласа му личеше, че е пушач, а може би дори и алкохолик.
	— Никак не ми е приятно, че ме будите в три часа сутринта.
	— Въпросът не търпи отлагане — информира го Болд.
	— Винаги е така. Но тази вечер не съм дежурен, сержант.
	— Зная, шерифе. Обаче не мога да натоваря друг човек с една толкова сериозна задача. Това трябва да се свърши. Както трябва. Веднага. Става дума за разследване на убийство, за престъпник, който е на свобода и заплашва, че ще продължи да убива.
	— Имам си заместници за нощните смени. Иначе за какво са ми, по дяволите!
	— Аз не съм от полицейския участък на Кинг Каунти — напомни му Болд.
	Всеки знаеше за кървавата вражда между участъка в Кинг Каунти и някои от местните полицейски подразделения в по-малките райони, попадащи под юрисдикцията на Кинг Каунти. Разправията водеше началото си от едно решение, взето по финансови съображения, според което услугите на полицейския участък в Кинг Каунти се заплащаха.
	— Пет пари не давам откъде си — отвърна шериф Брам. — Щом искаш да ти свършим някаква работа по това време на нощта, значи ще я свършат заместниците ми. Точка по въпроса — изръмжа той и затвори телефона.
	Болд го набра отново.
	— Започвам да се пищисвам — заяви Брам още с вдигането на телефона, без дори да изчака да види кой му се обажда.
	— Измъкни си задника от леглото и тръгни за „Лонгвю фармс“ веднага. В противен случай ще отговаряш пред Клапман — предупреди го Болд, споменавайки името на щатския главен прокурор.
	— Целият се разтреперих от страх — отвърна онзи и отново затвори.
	Когато Болд позвъни за трети път, никой не вдигна. Брам очевидно бе изключил телефона.
	Тъй като не притежаваше никакви пълномощия за действие в този район, Болд позвъни в участъка и учтиво помоли за помощта и съдействието на неопитните заместници на Брам. Обясни им, че иска някой лично да отиде до „Лонгвю фармс“ и да огледа имота, както и да запише имената на всички, свързани по някакъв начин — сега или в миналото — със собствеността и с извършващия се там бизнес. Опита се да внуши на заместник-шерифа, че задачата е от изключителна важност и не търпи отлагане, че иска тя да бъде свършена веднага, а не на следващия или по-следващия ден.
	— Разбира се — апатично отвърна заместник-шерифът.
	Болд затвори телефона. Изобщо не бе убеден, че онзи ще свърши нещо.
	Имаше дни, в които именно полицейските служители се превръщаха в най-лошите му врагове.


	Когато Болд пристигна на работа на следващия ден, Шосвиц набързо го информира за споразумението, което бяха постигнали с щатското управление на ХЕИ. В случай че заболяването на двамата Ковалски привлече вниманието на медиите, официалната версия щеше да твърди, че става дума за заразяване с бактерия E.coli. Всъщност първоначалните симптоми и на двете заболявания бяха почти идентични, което означаваше, че лекарите няма да бъдат принудени да лъжат най-безсрамно. А и градът вече бе преживял една сериозна епидемия, предизвикана от същата бактерия предишното лято, което несъмнено щеше да намали тревогата, която едно такова съобщение би предизвикало сред гражданите.
	Първото телефонно обаждане на Болд бе до шериф Търнър Брам, от когото все още не бяха получили никакъв доклад.
	От другия край на линията долетя същият груб и дрезгав глас. Болд се представи отново и поиска информация относно „Лонгвю фармс“.
	Брам го прекъсна нетърпеливо:
	— Слушай, нощес Томи минал оттам, но не забелязал нищо. Днес обаче го разтресе и аз изведнъж се озовах без помощници, сержант. Разследвам крупна кражба на коли, а освен това получих информация, че в района действа обигран взломаджия. Чуваш ли ме? Крадец в този шибан пущинак! И ако вие си мислите, че ще хукна да върша и вашата работа, много се лъжете. А задето ме събуди миналата нощ…
	— Минал оттам? — прекъсна го Болд. — _Само_ минал?
	— И това ви е много. И не очаквай нищо повече от мен. Чуваш ли?
	— Крупна кражба на автомобили? — недоумяващо попита Болд. — Аз ти говоря за убийство първа степен. За престъпник, намиращ се на свобода. Опитвам се да възпра един убиец, шерифе! — процеди през стиснатите се зъби Болд, като се опитваше да запази част от самообладанието си. — Убиец, който може да е свързан по някакъв начин с един имот, намиращ се в район под вашата юрисдикция. Искам някой от вас да отиде и да почука на оная врата, да зададе няколко въпроса. И ако вие не желаете да го направите, ще действам през главата ти, ще взема разрешение и ще изпратя един от хората си на място, за да свърши работата. Това ясно ли ти е? Не исках да ти създавам проблеми, но ще го направя, без да ми мигне окото, ако продължиш да ми се правиш на тарикат.
	— Тарикат…
	— Последно предупреждение — високо заяви Болд и привлече изпълнения с любопитство поглед на Шосвиц. Болд беше от хората, които трудно можеха да бъдат извадени от равновесие. — Или ще отидеш да почукаш на оная врата и да зададеш няколко въпроса, или ще пратя един от моите хора да го направи.
	— Няма да го посрещна с добре дошъл — побърза да поясни шерифът.
	— Търсиш си белята — отново го предупреди Болд. Заплашителният му глас прозвуча авторитетно и грубо.
	От другия край настъпи тишина. Продължи толкова дълго, че Болд най-накрая рече:
	— Шерифе? — Беше решил, че онзи отново е затворил телефона.
	— Дай ми телефонния си номер — изръмжа шерифът. — Веднага ще ти се обадя.
	— Десет минути, шерифе. След това започвам да действам, без да се съобразявам с теб.
	— Дай ми шибания си телефонен номер! — изрева онзи в слушалката.
	Когато шерифът позвъни десет минути по-късно, настроението му бе толкова драстично променено, че Болд започна да се пита дали междувременно не е гаврътнал едно-две питиета.
	— Можеше да ми кажеш кой си всъщност — упрекна го шерифът. После му обясни, че е провел няколко телефонни разговора.
	— Казах ти — напомни му Болд.
	— Не. Имах предвид да ми кажеш _кой_ си — опита се да поясни шерифът. — Майната му. Няма значение. Щом се нуждаеш от помощ, ще я получиш. Не знаех, че става дума за теб. Това е всичко. Изпитвам дълбоко уважение към теб, Болд. Това се опитвам да ти кажа. Не знаех, че си ти. Разбираш ли?
	— Май не — призна Болд, който си мислеше, че човекът може би го мисли за някой друг, но не искаше да го предизвиква отново. Особено след промяната, настъпила в тона и отношението му. — Но щом си готов да помогнеш, всичко е наред.
	— Веднага тръгвам за фермата. Докато птичките са все още в гнездата, а? Най-напред мисля да поразпитам съседите. Може би дори и пощальона?
	Този щеше да се окаже добро ченге. Изненада!
	— Звучи ми добре — отвърна Болд.
	— Ще ти се обадя отново по обяд. Това устройва ли те?
	— Идеално — заяви Болд. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.


	Четиринадесет

	Вятърът духаше силно от югозапад и изпълваше въздуха с нов, непознат аромат… или може би, помисли си Дафи, това се дължеше на факта, че от доста време не бе идвала на остров Хидбей. Пристигнала бе с колата си. След работа в сряда вечерта… Чувстваше се безотговорна, загдето бе склонила толкова бързо и бе реагирала така спонтанно. Но Оуен винаги й въздействаше по този начин. Той и Корки бяха пристигнали с яхтата му, което означаваше, че абсолютно никой не би могъл да ги е проследил дотук. Къщата принадлежеше на негов приятел. Беше модерна сграда на няколко нива, изпълнена в стил Франк Лойд Райт* — красива постройка от камък и стъкло, заобиколена от зелена морава, която се спускаше надолу към брега.
	[* Световноизвестен американски архитект. — Б.пр.]
	Брегът беше стръмен и назъбен, плажната ивица бе покрита с камъни, големи колкото юмрук. Огромни кедрови пънове, довлечени от бурните вълни на прилива, се търкаляха по брега и служеха за скривалища на Корки, която тичаше пред тях.
	— Не спираме да повтаряме, че не бива да правим това, а ето че отново сме заедно — отбеляза Дафи.
	— Става дума само за една нощ. А и освен това Корки настояваше — оправда се Оуен Адлър. — Иска да те покани на празника си, а в такива моменти един баща не може да каже не, независимо от правилата на възрастните. — После додаде: — Правила, с които лично аз не съм съгласен.
	— Не става дума за правила, а за обикновена предпазливост.
	— Да ти кажа честно, тя май се вълнува повече от мисълта за Монти Клоуна, отколкото от празника.
	— Монти _кой_?
	— Това е сладолед, в кутийката на който винаги има скрита някаква джунджурия. Децата просто го обожават. — Говореше като специалист по маркетинг и продажби.
	— Искаш ли да поговорим за разследването?
	— Не. Дойдох тук, за да избягам от него.
	— Съгласна.
	— Ако толкова се налага, ще поговорим утре сутринта.
	— Не се налага — отвърна му.
	Водата искреше, в далечината се виждаха няколко яхти, които плаваха със свалени платна. Но не морето, а моравите и гората я привличаха, защото сред тях бе израснала.
	Дафи заговори:
	— Начинът, по който не изпускаш Корки от погледа си, стремежът ти да знаеш всичко за нея, да откликнеш на всичките й нужди… това е част от самия теб… неотменна черта от характера ти. Държиш се по същия начин и с мен.
	— Не е достатъчно.
	— Напротив. Достатъчно е. Това е нещо, дълбоко вродено у теб, и аз никога не се опитвам да го измервам, преценявам… въобще не гледам по този начин на отношението ти към мен.
	Той я погледна, а когато заговори, гласът му бе изпълнен с укоризнени нотки:
	— Невинаги ти обръщам достатъчно внимание. Оставям те сама в критични ситуации. Замислям се за нещо и изведнъж си давам сметка, че мислите ми не включват _и теб_ — а при личните взаимоотношения, независимо дали става дума за баща и дъщеря, или за любовници, това е равносилно на криминално престъпление. Нарича се егоизъм и аз често се оказвам обвиняем по това престъпление. Давам си сметка, че подобно отношение е в състояние да съсипе всяка връзка…
	— Отново го правиш — предупреди го тя.
	— Така ли?
	— Опитваш се да ми оставиш вратичка, през която да се измъкна при нужда. Но аз не мисля да си ходя, Оуен. Аз съм тук. Независимо дали ти харесва, или не, аз съм тук, заедно с теб.
	— Харесва ми. А ти имаш право — наистина правех точно това. — Поколеба се за миг, а после додаде: — Ето това е, което ми даваш винаги.
	— И какво е то? — сви въпросително вежди Дафи. Винаги се бе питала какъв ли е отговорът на този въпрос.
	— Прозрение. Самопознание. — Той посочи ято птици в далечината. — Биеш ме в собствената ми игра. Разбираш какво съм намислил преди още самият аз да съм си дал сметка за това.
	— Това не е много добре — призна си тя. — Не искам да бъда психологът в отношенията ни. Искам само да съм твоя спътница.
	— Напротив, добре е. Струва ми се, че имам нужда и от двете — от психолог и спътница. Ти не се _боиш_ от мен… не можеш да си представиш колко много хора се страхуват от мен. И аз ненавиждам това. Случва се толкова често, че не може да не ми влияе… и е ужасно!
	Дафи се опита да събере мислите си.
	— Нервна си — отбеляза той.
	— Чувствам се малко неловко — призна тя. — Проблемът е в това, че се набърквам във времето, което си отделил за себе си, за семейството си… за теб и за Корки. По-различно е… не е като да сме сами в къщата.
	— Наистина е по-различно.
	— Не мога да се избавя от усещането, че се _натрапвам_.
	— Нищо подобно. И ти го знаеш.
	— А може би не го зная. — После бързо додаде: — И не се опитвам да те провокирам. — Направи опит да поясни какво се опитва да му каже. — Винаги ми е било много трудно да проумея какво точно изпитваш дълбоко в душата си.
	Заобиколиха един от големите пънове, после още един. Корки прескочи един от пъновете пред тях, а после се сниши и се изгуби от погледа им.
	— Да се престорим, че не я виждаме. Прави` се на изненадана.
	— Добре.
	Детето изведнъж изникна пред тях, извика силно и размаха ръце. Остана очарована от реакцията им, спусна се към тях и зарови лице в корема на баща си, като се заливаше от смях. Оуен я отдръпна от себе си, погъделичка я и я отпрати да тича пред тях.
	Когато отново останаха сами, той се вгледа в Дафи и честно си призна:
	— И аз се крия… по същия начин.
	Дафи се замисли върху думите му.
	— Винаги ли си го правил?
	— Не. — Самият отговор като че ли му вдъхна кураж.
	— И на какво се дължи тази реакция — на нещо скорошно или пък на друго, погребано далеч в миналото?
	— Може би и на двете. Като дете се криех — криех се в буквалния смисъл на думата. От баща си. Той беше много избухлив. През уикендите пиеше прекалено много и тогава решаваше да си _поиграе_ с мен. _Играта_ беше твърде сурова. Борба. Няколко боксови удара. Нараняваше ме толкова често, че се научих да се крия. Имах едно скривалище в гората. Прекарвах доста време там. Но да си призная честно, истинското криене започна след смъртта на Кони — додаде той, споменавайки името на сестра си. — Тя беше най-добрата ми приятелка. А и последният жив член на семейството ми.
	Оуен се умълча за известно време, а после заговори отново:
	— Ако отърсването от двата спомена означава да запазя връзката си с теб, готов съм веднага да се подложа на психоанализа.
	— Всъщност аз съм тази, която се нуждае от помощ, Оуен.
	Корки отново се скри, но после изгуби търпение и хукна да гони нещо по каменистия бряг.
	— Боя се да се отдам напълно на тази връзка, страхувам се да се обвържа — призна Дафи. — Представям си как ти омръзвам и ме изоставяш и това ме кара да стоя на разстояние през повечето време. Нещо подобно се случи с родителите ми. Те така и не се разведоха, което е още по-лошо. Просто се отегчиха един от друг. Бяха разочаровани, стари и унили. А аз не искам да те отегчавам.
	— Разбира се, че ще ме отегчаваш. И аз ще те отегчавам. Но не е задължително отегчението да е единственото чувство помежду ни. Корки понякога ме вбесява. И какво от това? Ако сме подготвени за онова, което ни очаква, всичко ще е наред. Но ако отказваме да видим нещата в истинската им светлина и гледаме на света през розови очила, тогава ще си имаме проблеми. — Замълча за миг и попита: — Боиш се, че ще свършим като родителите ти?
	— Това се случва непрекъснато около мен — щастливият брак между двама души става отегчителен и скучен. А аз не зная как, нито пък мога да бъда очарователна и привлекателна през всяка една секундичка от живота си.
	— А аз мога?
	— Честно? Да. Никога не се отегчавам с теб. И това ме плаши.
	Продължиха да се разхождат още известно време. Корки бягаше напред, плашеше птиците, накацали по пъновете, и ги преследваше. Когато Оуен най-после заговори, гласът му бе дрезгав и несигурен.
	— Струва ми се, че съвсем съзнателно съм изградил този свой _имидж_… за да скрия от теб ужасеното момче, което в действителност се крие под самонадеяната ми външност.
	— Не желая да те отегчавам — призна му тя.
	Хванаха се за ръце и продължиха да се разхождат.
	Водата придоби сивкав цвят в припадащия здрач, вятърът утихна.
	— Ако искаме връзката ни да продължи, ще трябва да се потрудим сериозно, за да я запазим.
	— Съгласна съм.
	— Готова ли си за това? — попита Оуен.
	— Може би не съм. Но искам да опитам.
	— Разбираш ли какво всъщност казахме току-що? — предизвика я той.
	Дафи разбираше. Стисна ръката му. Той й отвърна.
	— Изпитвам ужас — призна й Оуен.
	— Аз също — отвърна тя.


	— Чичо Оуен? — Корки бе облечена в светложълта нощница. Винаги го наричаше по този начин, макар че Оуен бе признал на Дафи, че искрено се надява момиченцето да започне да се обръща към него с думичката „татко“.
	— Да, миличка?
	Корки беше наполовина перуанка. Негова племенница, която понастоящем бе законно осиновена от него дъщеря. Сестрата на Оуен и нейният съпруг се бяха блъснали в огромен камион с осемнадесет колела на магистрала I-84 само на пет мили извън Блис, Айдахо.
	— Сестра ми умря в блаженство* — често повтаряше Оуен.
	[* Bliss (англ.) — игра на думи. Името на града буквално означава блаженство, голямо щастие. — Б.пр.]
	Беше се оказало, че шофьорът на камиона, започнал пътуването си от Чикаго, е бил натъпкан с амфетамини. Но очевидно не са му били достатъчни, защото заспал на волана. Ремаркето, пълно с перални машини, се преобърнало през мантинелата и паднало в насрещното платно точно когато там минавали родителите на Корки. Зетят на Оуен никога не говорел за миналото си в Перу. Само веднъж, когато бил много пиян, подхвърлил, че близките му били зверски изклани заради политическите им убеждения, но никога не споменал нищо повече. Адлър, най-близкият приятел и довереник на сестра му, се борил с нокти и зъби, за да задържи Корки при себе си, след като станало ясно, че родителите й не са оставили нито завещание, нито пък друг близък роднина, който да поеме грижите за детето. Спечелил бе делото във Върховния съд на Айдахо и бе осиновил момиченцето на шестия й рожден ден.
	— Лягам си — обяви детето.
	— Не и преди да съм те прегърнал.
	Камъните, с които бе застлана терасата, бяха все още топли от следобедното слънце и Дафи, стъпила върху тях с босите си крака, се почувства прекрасно. Водата в басейна сигурно също бе топла и тя изпита внезапно желание да съблече дрехите си и да отиде да поплува.
	Корки се надигна на пръсти, нежно прегърна Оуен и го целуна. Малко нервно помоли Дафи да я придружи до стаята й и да я завие — молба, която Дафи възприе като височайша чест.
	— Харесва ли ти тук? — попита я Корки, когато влязоха в стаята й.
	— Харесва ми да съм с теб и татко ти.
	— Аз исках да кажа… дали ти харесва къщата.
	— Хубава е.
	— А на мен ми харесва, защото Оуен е по-различен.
	— _Различен?_
	Дафи изчака отстрани, докато Корки изми зъбите и лицето си. Грижеше се добре за себе си — почти като възрастна. След това детето се вмъкна в леглото, зави се до брадичката и каза:
	— У дома той е все изморен, нали, Дафи?
	Дафи едва преглътна голямата буца, която изведнъж заседна в гърлото й.
	— Да, Корки, много е уморен. Той работи твърде много.
	— Разбирам, че е уморен, защото не си играе с мен.
	— Но той много те обича.
	— Не обичам когато е изморен.
	— Нито пък аз.
	Детето събра всичкия си кураж и попита:
	— Ще дойдеш ли на празненството по случай рождения ми ден?
	— Ако ме поканиш, ще дойда.
	— Каня те.
	— В такъв случай ще дойда с удоволствие. Благодаря ти.
	— Обещаваш ли?
	— Доколкото е възможно.
	— Монти Клоуна също ще дойде — информира я Корки, опитвайки се да я подмами на празника.
	— Е, в такъв случай просто не мога да устоя на поканата!
	Корки остана доволна от думите й. Премигна с очички и се изчерви. Дафи погали косицата й, като се питаше дали някога ще има свои деца, дали ще събере силата и куража за това. Косата на Корки беше пухкава, кожата на лицето й — мека и млечнобяла.
	Дафи се върна на терасата и без да каже и дума, започна да се съблича.
	— Нещата май започват да си идват по местата — отбеляза Оуен.
	Тя вдигна очи и го погледна.
	— Май е така.
	Радваше я мисълта, че тялото й оказва такова въздействие върху него. Дафи внимателно подреди блузата, гащите и сутиена си върху облегалката на един стол. Застанала съвсем гола пред него, изведнъж й стана хладно и цялата настръхна.
	Затича се през моравата към басейна, поколеба се за миг на ръба, а после се гмурна във водата. Усещането беше неповторимо. За момент целият заобикалящ я свят сякаш изчезна — не съществуваха отравянията, нямаше работа, към която да се върне отново на сутринта.
	Оуен доплува до нея откъм гърба й, хвана я през кръста, а тя се завъртя, обви крака около него и го прегърна с все сила.
	— Чувствам се така, сякаш се опитваме да се скрием от родителите си — промълви тя.
	Оуен много държеше на дискретността и настояваше Корки да не става свидетел на физическия аспект на тяхната връзка. Дафи беше приятелка, а не любовница, и макар да разбираше мотивите му, тя не можеше да не си задава въпроси относно неговата искреност и мястото й в живота на Оуен.
	Той я погледна в очите и попита:
	— Да го направим ли?
	В гърлото й заседна буца, горещи сълзи опариха очите й. Въпросът нямаше нищо общо с обхваналата го възбуда, която в момента бе почти неконтролируема. Въпросът предполагаше пълно обвързване и себеотдаване. Означаваше обещания — изпълними и неизпълними. Радост и мъка. Един цял живот, преживян заедно. Думите като че ли се изтръгнаха спонтанно от устата му и Дафи се притесни, че в този миг той може би вече съжалява за тях. Оуен рядко говореше и действаше импулсивно. Дафи му остави достатъчно време да оттегли въпроса, но той не направи подобен опит. Ръцете му все така силно обгръщаха тялото й.
	Той вършеше всичко по свой собствен начин. Няколко пъти вече се бе доближавал на косъм от необходимостта да й направи предложение за брак, опипвал бе почвата. А тя бе демонстрирала нужда от независимост и страх от обвързване, убедена, че той очаква от нея точно това. И тъй като винаги след подобни разговори си бе давала сметка, че думите й са израз на собствените й заблуждения и самоизмами, тази вечер се престраши да прояви смелост и решителност. Дафи сдържа дъха си за миг. Щастието им зависеше от нейния отговор. За момент сякаш целият свят около тях замря напълно неподвижно, макар да се чуваше нестройният хор на летните насекоми.
	Никой не отклони поглед от очите на другия, никой не премигна дори.
	Дафи кимна и тихичко рече:
	— Да, нека го направим.
	— Добре — отвърна той.
	Тя изведнъж се почувства неловко. Оуен изглеждаше толкова уплашен, колкото и тя.
	Бяха го направили. Дафи си даде сметка, че вече е сгодена.
	Не започна да крещи от радост и да го прегръща. Не го целуна дори. Адлър Оуен не сключваше сделките си по този начин, а Дафи държеше точно тази сделка да бъде доведена докрай. Хвана се с лявата ръка за ръба на басейна и без да сваля краката си, сплетени около кръста му, се освободи от прегръдката му, отдръпна се назад, като едва не загуби равновесие, и бързо му подаде дясната си ръка. Той я видя и се ухили. Главите им започнаха да потъват под водата, двамата избухнаха в смях и когато само очите им, като на алигатори, останаха да блестят на повърхността, двамата стиснаха десните си ръце и сключиха споразумение да прекарат живота си заедно.
	Дафи пусна лявата си ръка и двамата потънаха заедно, стиснали ръцете си. Краката й все още бяха обвити около кръста му, водата около тях се изпълни с мехурчета от смеха им. Дафи си помисли, че щастието е като този басейн с топла вода, която ги обгръщаше, даде си сметка, че един миг на напълно споделено щастие прави всички останали преживявания маловажни и незначителни.
	След миг двамата разкъсаха прегръдката и рязко изплуваха на повърхността, опитвайки се да си поемат дъх, а Дафи с благодарност си помисли, че благодарение на тъмнината и водата, Оуен не би могъл да забележи сълзите й.


	Петнадесет

	— И аз трябва да си пазя хляба — заяви недъгавият мъж.
	Товарният асансьор спря с трясък на етажа и той отмести встрани стоманената предпазна решетка. Без да обръща внимание на собствения си недъг, мъжът повлече левия си крак след себе си подобно на непокорно дете. Подметката му се тътреше по циментовия под на склада и издаваше звук, наподобяващ неприятното дращене с нокти по черна дъска.
	Дафи се опита да прогони студените тръпки, които разтресоха тялото й.
	— Господин Таплин трябва да присъства — неотстъпчиво повтори той.
	— Той също ще дойде — излъга Дафи. — Освен това господин Адлър — тя наблегна на името — каза, че не възразява. Искате ли да се свържа с господин Адлър по телефона?
	— Не е нужно — отвърна пазачът. Раздрънканият товарен асансьор ги изкачи три етажа по-горе. — Господин Таплин трябва да присъства — повтори той. После отключи масивната врата и я отвори пред Дафи.
	Тя съзнаваше, че трябва да влезе и излезе от този склад по възможно най-бързия начин, без да бъде забелязана от когото и да било. Според нея някой бе фалшифицирал лабораторния доклад на щатското управление на ХЕИ и тя възнамеряваше да разбере кой е бил този някой… при това трябваше да го направи без останалите да разберат.
	Помещението беше огромно, частично осветено от редица източни прозорци с мръсни предпазни стъкла, които й напомниха за съблекалнята на гимнастическия салон в гимназията, която бе завършила. Намираха се на последния етаж на склада. Помещението имаше сводест таван и най-високата му част се намираше на около шест, че и повече метра над главите им. Валеше дъжд и дъждовните капки шумно барабаняха по покрива, в залата миришеше силно на хартия, мастило и плесен, въздухът бе застоял като в стар таван, но имаше металически дъх като във вътрешността на хладилник.
	Дафи долови тежкото бръмчене на някаква машина, която според нея бе причината за миризмата на сухия въздух в помещението, и забеляза контролните уреди, които поддържаха постоянна температура, целяща да запази материалите, които се съхраняваха там.
	Думите на пазача потвърдиха предположенията й:
	— Трябва да държим вратата затворена заради апарата за сушене на въздуха. — После додаде: — Господин Таплин сигурно скоро ще дойде. Искате ли да му кажа, че сте тук?
	— Не — отвърна тя. — Предпочитам да го изненадаме. Аз няма да кажа нищо, ако и вие си мълчите.
	— Господин Таплин не обича изненадите. — Пазачът запали осветлението и затвори вратата след себе си.
	Останала сама, Дафи огледа помещението, което й се стори с размери на футболно игрище. Цялото бе изпълнено с редици от метални рафтове, половината от които бяха натъпкани с мукавени кутии. Върху всяка една бе залепен грижливо надписан етикет.
	Кутиите бяха подредени в хронологичен ред. Вътре, в рамките на една и съща година, кутиите бяха подредени по азбучен ред. Тъй като „Ню Лийф Фуудс“ бе първоначалното име на компанията, Дафи предположи, че документите, които я интересуват, ще се намират измежду първите кутии с архивирани материали. На етикетите на първите няколко кутии пишеше: „НЛФ: А-Д“; „НЛФ: Е-Ж“… и така до края на първата година — 1985.
	В далечния край на огромното помещение Дафи забеляза специално проектирана стълба на колелца, която отчасти приличаше на скеле, защото имаше платформа, задвижвана с батерия. Тя я избута до рафта с материали от осемдесет и пета година, застопори неподвижно колелата и се качи на стълбата. Не знаеше откъде да започне: З от заразяване; Х от ХЕИ; Л от „Лонгвю фармс“. Нужни й бяха часове, за да прегледа материалите само от осемдесет и пета година. Погледна към документите от следващите години и забеляза, че има кутии с етикет „НЛФ“ и през осемдесет и шеста. Щеше да й се наложи да прекара дълги часове в този склад. Дали да не прескочи направо към осемдесет и шеста година? Хранителното натравяне, което я интересуваше, се бе случило почти в края на периода, през който компанията се бе наричала „Ню Лийф Фуудс“. Спомняше си датата — 25 септември — но не и годината.
	Десет минути по-късно Дафи попадна на материали, класифицирани като „Корпоративна сигурност“ и в главата й изведнъж просветна червена лампичка: Предвид длъжностната си характеристика Кени Фаулър не може да не участва в разследването на всяко хранително натравяне и заразяване на хранителни продукти. Изведнъж проумя, че трябва да започне издирването точно оттук. Дафи издърпа кутията от рафта. Бързо прерови материалите. Сърцето й биеше силно, по гърба й се стичаше струйка пот.

	„ПОВЕРИТЕЛНО
	ОТНОСНО: Заразяване със салмонела“

	„ПОВЕРИТЕЛНО
	ОТНОСНО: Салмонела“

	„ПОВЕРИТЕЛНО
	ОТНОСНО: Разследване на ХЕИ“

	Всичките документи бяха подписани от Фаулър. Тук беше първоизточникът на информацията! Разследването на Фаулър може да й покаже някои следи, да й подхвърли някои предположения. А тя търсеше точно това.
	Товарният асансьор потегли отдолу и шумът му отекна като револверен изстрел в ушите й. Тя леко подскочи и почувства, че кутията се преобръща в ръцете й. Само че беше твърде късно. Преди да успее да протегне ръка и да я хване, кутията вече бе изминала половината път към пода. От рязкото движение Дафи изпусна и документите, които четеше. Кутията тупна на цимента и цялото й съдържание се разпиля наоколо. Поверителните материали, обозначени като „Корпоративна сигурност“, се приземиха някъде долу. Безброй листове с всевъзможно съдържание покриха циментовия под като одеяло.
	Асансьорът се изкачваше към нея.
	Тя се паникьоса, подхлъзна се и за малко да падне. Успя да се хване с ръка за най-горното стъпало и увисна на платформата. Размаха крака и успя да се изкачи отново на стълбата, като скъса ръкава на сакото си.
	Асансьорът продължи шумното си изкачване. Дафи се надяваше, че може би ще спре на етажа под нея. Но не се получи. Асансьорът продължи да се изкачва, а помещението, в което се намираше, бе единственото на този етаж.
	Стори й се невъзможно, че кутията е могла да побере толкова много листове хартия. Те се бяха разпилели върху огромна площ под нея. Дафи бързо се свлече по стълбата, започна да загребва с шепи, като се оглеждаше за писмата на Фаулър, и едновременно с това се стараеше да изравни краищата на отделните листи, за да може да ги прибере отново в кутията. Без да обръща никакво внимание на предишната класификация и реда, в който са били архивирани, Дафи тъпчеше отделните страници в папките и ги прибираше в кутията. Забеляза един от меморандумите на Фаулър и го отдели настрана. После видя още един. Намери и трети документ. Търсеше само писмата, които носеха гриф „Поверително“… отчаяно се нуждаеше от тях. Навеждане… загребване… тъпчене в кутията… свят й се зави от бързане. Листите бяха обърнати наопаки, странично, измърсени, изпомачкани… _съсипани_! Дафи пълзеше на колене по пода, цялата покрита с прахоляци, обикаляше около голямата стълба, пъхаше се дори под нея, за да огледа навсякъде за някой лист хартия, отдалечил се от другите по време на свободното падане.
	Асансьорът спря с трясък. Дафи изостави за миг работата си и се ослуша. Чу отварянето на металната решетка. Звукът определено идваше от този етаж!
	Тя отчаяно се захвана отново със събирането. Отказа се от всякакви опити да подрежда листите и започна да ги тъпче в кутията като в контейнер за отпадъци. Най-накрая събра всичко. С усилие постави капака на кутията и леко смачка единия й ъгъл.
	_Стъпки!_
	Не разполагаше с време да се качи на стълбата и да върне кутията на мястото й. Вместо това я тикна на едно от празните места на най-долния рафт, освободи колелцата на стълбата и тичешком я избута надолу по пътеката. Забрави да погледне зад себе си. Беше оставила заделените писма на Фаулър върху една от кутиите на рафта, срещуположен на онзи, който съдържаше архивите от осемдесет и пета година.
	_Нечий ключ се превъртя в ключалката. Никакви гласове…_ Не беше приказливият пазач… беше или Таплин или някой друг от служителите на Адлър.
	_Мисли!_
	Дафи избута стълбата до края на пътеката, зави зад ъгъла и я спря пред следващата редица рафтове. Застопори колелцата, с мълниеносна бързина се изкачи по стълбата, измъкна една кутия, остави я на платформата и побърза да я отвори, опитвайки се да укроти учестеното си дишане. Кутията бе пълна с материали от осемдесет и осма година. Съдържаше някакви строителни планове и чертежи. Трябваше да измисли някаква убедителна версия, с която да обясни интереса си към тези материали.
	Вратата се отвори и Дафи насочи вниманието си натам.
	Болд влезе в помещението и бързо затвори вратата след себе си.
	— Трябва да побързаме — припряно рече той. — Оуен Адлър ни спаси задниците. Преди малко ми се обади, обхванат от паника. Ти очевидно си задействала някаква алармена система. Таплин и Фаулър пътуват насам.
	Едва тогава Дафи забеляза охранителното устройство и примигващата лампичка зад вратата. Бързо се приближи до него, натисна цифрите на кода, който бе използвала при влизането си в сградата, и лампата угасна.
	— По дяволите! — измърмори тя.
	— Да се махаме оттук! — настоя Болд.
	Дафи познаваше решителното изражение, появило се на лицето му. Затича се обратно към рафта с архивите от осемдесет и пета година и подвикна:
	— Вярваш ми, нали?
	Болд я последва.
	— Относно „Лонгвю“ и евентуалната връзка с всичко това? Да. Но предпочитам никой друг, освен Адлър, разбира се, да не подозира за откритието ни. Мисля, че трябва да се постараем да запазим догадките си в тайна. Така че, да се махаме по-бързо.
	В бързината и обхваналото я вълнение Дафи бе забравила за писмата, които бе заделила настрана. Започна да търси кутията, която бе натъпкала на един от рафтовете, и отново не ги забеляза.
	Болд раздрънка ключовете и привлече вниманието й.
	— Трябва да ги върна на Франки.
	— _Франки?_
	— Вече си говорим на малко име. Много си пада по ченгетата. Обеща да запази посещението ни в тайна, но само ако успея да му върна ключовете навреме.
	Тряс! Асансьорът започна да се спуска.
	Болд рязко извъртя глава по посока на звука.
	— Да вървим!
	— Лабораторният доклад! — извика Дафи и се затича по пътеката. — Помогни ми!
	— Нямаме време! — възрази той.
	— Помогни ми! — Тя натисна стълбата с цялата си тежест и яростно изгледа Болд.
	Двамата заедно избутаха стълбата зад ъгъла, тичешком я изтикаха по пътеката, преследвани през цялото време от бръмченето на движещия се асансьор.
	— Мисля, че трябва да се откажем — нервно заяви Болд. — Технически погледнато, би трябвало да разполагаме със заповед за обиск.
	— Имаме разрешението на Оуен — напомни му тя, изкачи се по стълбата и застана пред няколко кутии с етикети, на които пишеше: „НФЛ — Юридически документи“.
	— Въпреки разрешението му извършваме нарушение в момента — рече Болд.
	Кутиите бяха подредени по азбучен ред и Дафи трябваше да избира между З — Заразяване, С — Съдебни дела, Х — ХЕИ. Избра буквите от А до Я, бързо отвори капака на кутията и се залови със съдържанието й.
	Бръмченето на асансьора се чуваше все по-слабо. Вече почти бе стигнал до първия етаж.
	— Остави това! — подкани я Болд.
	— В никакъв случай. — Дафи продължи да рови из кутията и най-накрая я видя — папка с надпис „ХЕИ“. Измъкна цялата папка, върна кутията на мястото й и бързо се спусна по стълбата, като пропусна повечето стъпала.
	Асансьорът спря. Чу се стърженето на отварящата се метална решетка и само след миг асансьорът пое нагоре.
	— Дай ми ключовете — нареди Дафи. — Избутай стълбата зад ъгъла и се махай оттук. Ще се срещнем в подножието на стълбището.
	Без да губи време за повече обяснения, Дафи излезе на бегом от залата, прекоси коридора, бутна вратата към стълбището и се затича надолу, като прескачаше по две стъпала наведнъж, твърдо решена да попречи на Таплин да разбере, че се е ровила из архива на компанията.
	Сградата беше на три етажа и Дафи можеше да предаде ключовете само на един от тях — втория. Асансьорът имаше по две врати, а тя, след като вече го бе ползвала веднъж, знаеше, че пътниците обикновено застават с гръб към предпазната решетка, която водеше към архива на „Адлър“.
	Дафи открехна вратата на втория етаж и надникна към коридора. Асансьорът всеки момент щеше да се появи. Най-напред Дафи видя три мъжки глави: на пазача Франки, на Таплин и на Фаулър. След това се появиха раменете им. Асансьорът продължи изкачването си. Придържайки се близо до стената, Дафи бързо тръгна към тях.
	Асансьорът се движеше твърде бързо и тя осъзна, че разполага с време само за един опит. Бързо скъси разстоянието. Петдесет метра… тридесет… двадесет…
	Вече ги виждаше до кръста. След това се появиха краката им. Асансьорът се изравни с втория етаж и продължи нагоре.
	Дафи стигна до неподвижната врата на асансьора, изработена от стомана, нагъната като хармоника. За разлика от нея решетката на асансьора се състоеше от вертикални дървени летви. Дафи трябваше да проникне през двете решетки едновременно, за да предаде ключовете в движещия се асансьор. Беше намислила да ги подхвърли в асансьора и да се скрие веднага. В този случай Франки би могъл да излъже, че просто ги е изпуснал на пода.
	Подът на асансьора мина край глезените й.
	Дафи държеше ключовете, но не можеше да реши кога да ги хвърли. Понечи да ги метне, но се спря. Повдигна ръка.
	Франки се обърна и се взря право в очите й. Сигурно бе почувствал присъствието й. Той мигновено насочи вниманието си към ръката й — към ключовете — и без да мисли повече, тя пъхна ръка през стоманената решетка, опитвайки се да му ги подаде.
	Случилото се от този момент нататък мина пред очите на Дафи като на забавен кадър.
	— Дяволски дъжд — рече Франки и се обърна към голото теме на Таплин, после отстъпи крачка назад, протегнал ръка зад гърба си за ключовете. Разперените му пръсти сякаш казваха „Дай ми ги!“. Асансьорът обаче продължи изкачването си и маневрата се оказа невъзможна. В същия миг Дафи изведнъж си даде сметка, че е пъхнала ръката си твърде напред — долният край на асансьора можеше да отсече ръката й до китката като гилотина.
	Голото теме на Таплин се извъртя, когато той обърна глава, за да отговори на Франки.
	Дафи моментално приклекна, за да се скрие. Подът на асансьора се приближаваше подобно на касапски сатър към ръката й, която остана протегната право нагоре. Оставаха още само няколко сантиметра!
	Дафи подхвърли ключовете, силно дръпна ръка и скъса верижката на часовника си.
	Ключовете издрънчаха върху пода на асансьора.
	Дафи легна по корем на земята.
	Нещо леко тупна върху гърба й. Часовникът й. Франки го бе изритал от асансьора, когато се бе навел, за да вдигне ключовете.
	— Толкова съм несръчен, да ме вземат дяволите! — долетя до нея гласът на Франки, който се изкачваше нагоре заедно с асансьора. — Едва не ги изгубих.
	— Не ни трябват — отвърна Таплин. — Аз си нося моя ключ.
	_Толкова усилия за нищо!_ Дафи излезе на стълбището и бързо се спусна надолу. Папката беше у Болд и тя изгаряше от нетърпение да разгледа съдържанието й.
	Когато влезе в колата си, Дафи нетърпеливо прегледа документите, като търсеше с поглед лабораторния доклад, който й бе станал до болка познат. Намери го по средата на папката — доклада със заключенията на щатското управление на ХЕИ, който изглеждаше напълно автентичен и по нейна преценка не бе копие.


	Шестнадесет

	Часовете се точеха едва-едва в очакване на първоначалните резултати от лабораторните тестове, проведени върху документа на ХЕИ. Помощниците на Болд продължаваха да провеждат разговори с клиентите, пазарували във „Фуудланд“, а от докладите, които вече бе получил, Болд бе стигнал до заключението, че твърде много време бе изтекло от периода, който ги интересуваше. А и хората обикновено не си спомняха с подробности пазаруването в местния супермаркет.
	Няколкото обаждания до шериф Търнър Брам останаха без отговор, а отношението на шерифа отново разгневи Болд. Смяната му изтече и на работа застъпи отделението на Де Анджело, а по това време вече открито се мърмореше срещу онова, което вършеше Болд. Даниелсън бе хванал един шофьор, избягал от местопроизшествието, освен това бяха попаднали на следа относно грабеж, извършен в магазин за алкохол, но за всички бе ясно, особено след един бърз поглед в Дневника, че хората от отделението на Болд, независимо дали го признават, или не, се занимават основно със задачата, погълнала изцяло вниманието на сержант Болд. Даниелсън работеше на принципа _и сам воинът е воин_, а Лу Болд всъщност ръководеше малка оперативна група.
	В петък сутринта, след постъпилата информация за три хоспитализирани пациенти в Портланд, които имаха симптоми, сходни с тези на холера-395, Болд излетя за среща с ръководството на полицейското управление в Портланд. Срещата се проведе в единадесет часа, а по същото време, тъй като престъплението вече бе излязло извън рамките на щата, бе алармирано местното бюро на ФБР и двама специални федерални агенти бяха изпратени на срещата. За късмет на Болд, а и на цялото разследване, той ги познаваше и двамата лично, и хранеше дълбоко уважение към тях. Както и те към него.
	Местното бюро на ФБР, демонстрирайки добра воля, откликна на молбата на Болд за напътствия и съвети и се съгласи с изискването му федералните агенти да не се намесват в разследването. За момента Бюрото се съгласи да остане на заден план, предлагайки услугите си, но отстъпвайки ръководството на Болд. Той получи достъп до лабораторията на ФБР в сградата Хувър и предаде устно молбата на Дафи, която предлагаше водещият психиатър на Бюрото по въпросите на бихевиоризма да помогне при изработването на психологическия профил на престъпника. Предложението бе прието с ентусиазъм.
	Към четири часа в петък следобед трескавата енергия и настоятелност, с която бе започнало издирването на Консервния убиец започнаха да намаляват поради общото бездействие и пълната липса на каквито и да било следи и улики. Шосвиц се върна към нормалното си разписание и си тръгна за вкъщи след застъпването на новата смяна. Лу Болд обаче остана.
	За пореден път телефонира първо в кабинета, а след това и в дома на шерифа на Саскуоу Търнър Брам. Съпругата му отговори на шестото иззвъняване. Болд размени няколко думи с нея и затвори. Имаше чувството, че някой го бе цапардосал с все сила и му бе изкарал въздуха.
	Детектив Джон Ла Моя влезе в малкия като кутийка кабинет на Болд с думите:
	— Чук, чук… има ли някой вкъщи? Какво ще кажеш за малко пица?
	Ла Моя, който вече наближаваше четиридесетте, беше ветеран с дванадесет години служба в отдел „Убийства“, шест от които бе работил в отделението на Болд. Висок беше около метър и осемдесет и пет, имаше тъмна къдрава коса, мустак и изпито лице, високи скули и огромни кафяви очи. Облечен бе със сини дънки с идеално изгладен ръб. Тренираше постоянно, поддържаше тялото си в идеална форма и имаше слава на женкар. Всички харесваха Ла Моя — от най-обикновените служители до капитан Ранкин, от патрулните по улицата до капитан Ранкин. Непринудената усмивка и доброто му настроение бяха заразни и той без никакви усилия успяваше да изглади различията между униформените ченгета и детективите.
	— Сержант? — Ла Моя бе един от най-наблюдателните детективи.
	— Миналата вечер изобщо не се е прибрал у дома — измънка Болд.
	— За кого говориш?
	Болд изведнъж се задвижи.
	— Аз ще изкарам колата. Ти се обади в участъка на Кинг Каунти и ги уведоми, че тръгваме за Саскуоу. Може да ни се наложи да поискаме подкрепление и е добре да знаем, ако имат техни хора в района.
	— Подкрепление? — В гласа на Ла Моя се прокрадна любопитство.
	Но Болд не му отговори. Той вече тичаше по петия етаж, нетърпелив да тръгне час по-скоро.


	Когато Болд най-сетне намери фермата, вече започваше да се здрачава. Бяха се губили на два пъти, а Ла Моя бе настоял да се отбият в някое заведение на Макдоналдс, за да хапнат. С помощта на клетъчен телефон Болд бе получил разрешение за обиск от заместник-прокурора на областта Майкъл Страйкър и от съдия Майрън Бенкс, което му даваше законно основание да се огледа из фермата. Ла Моя, отхапал голяма хапка от хамбургера си, заговори с пълна уста:
	— Започваш да ме притесняваш, сержант.
	Болд отговори веднага:
	— На твое място бих прегледал оръжието си още веднъж.
	Ла Моя прие предупреждението сериозно и на часа се захвана с пистолета си.
	Групата селскостопански постройки, скупчени под селския път, по който се движеха, едва се виждаше в припадналия мрак.
	Ла Моя включи фенерчето си, насочи го право към Болд и рече:
	— Наистина трябваше да хапнеш нещо. Изглеждаш ужасно.
	— Изпратих местния шериф да послухти наоколо — обясни му Болд. — Никой не го е виждал от тогава насам.
	Ла Моя изключи фенерчето. В настъпилата тишина двамата ясно чуха бръмченето на далекопровода за високо напрежение, минаващ над главите им.
	Двамата увесиха на вратовете си полицейските значки. Ла Моя се прекръсти. Никой не се опита да се шегува. Болд си мислеше за Майлс, съзнавайки, че ако не го види никога повече, никой не би могъл да изясни на детето причината, поради която едно ченге застава пред нечия врата насред полето… а след това си спомни за съпругата на шериф Търнър Брам, за страха, който бе доловил в гласа й… Отвори вратата на колата и се запъти към къщата.
	Двамата мъже вървяха мълчаливо. Градските им обувки потъваха в меката кал, но никой не се оплакваше. Стигнаха до портата, Ла Моя я отвори и безшумно я затвори след тях. В къщата не светеше, но това не означаваше нищо. По алеята пред къщата като че ли скоро бе минавала кола. Една живачна лампа, поставена между къщата и селскостопанските постройки, осветяваше празното пространство с ярка светлина, по-ослепителна и от слънцето в Аризона. Капаците на прозорците бяха затворени, но който и да бе в къщата, разполагаше с достатъчно светлина, за да види приближаването им. Двамата полицаи бяха като гъски на гюме — всеки можеше да ги вземе на прицел.
	Болд вдигна ръка и посочи на Ла Моя да се скрие в сянката до къщата, а после самият той потъна в тъмнината, в която можеха да го забележат единствено бухалите. Оглушен от ударите на сърцето си, които отекваха в ушите му, Болд забави крачка, за да осигури на Ла Моя няколко допълнителни секунди, а на себе си възможност да обмисли още веднъж ситуацията. Изчезнал шериф. Изоставена ферма. Неговият двегодишен син, който го очаква вкъщи. Извади пистолета от кобура си, освободи предпазителя и стисна оръжието с две ръце. По брадичката му се стече струйка пот. Устата му пресъхна. Лиз може би основателно искаше от него да си смени работата. И какво от това? В момента не можеше да промени абсолютно нищо. Защитната му жилетка бе останала в багажника на колата… трябваше да я облече, преди да тръгнат насам.
	Под влиянието на адреналина движенията му станаха по-бързи, той прекоси на бегом ярко осветения двор и се озова пред входната врата на къщата. Сградата тънеше в разруха. Бялата боя се лющеше като изгоряла от слънцето кожа, стъклата на прозорците сивееха от мръсотия, изтривалката пред вратата бе прокъсана по средата, а отдолу се виждаше само грубата основа.
	Болд сдържа дъха си, опитвайки се да долови някакъв шум откъм къщата, а след това почука силно, изчака няколко секунди и почука отново. Вятърът шумолеше високо в короните на кедрите, живачната лампа жужеше подобно на огромно насекомо. Болд погледна през мръсното стъкло и огледа разхвърляната кухня. Осъзна, че е застанал пред задната врата. Заобиколи къщата и намери още една врата. Знаеше, че Ла Моя не го изпуска от погледа си.
	Почука. Изчака. Нищо.
	Махна с ръка и Ла Моя изникна от тъмнината. Огледаха отвън приземния етаж, но установиха, че всички врати и прозорци са заключени.
	— Можем да разбием вратата — предложи Ла Моя.
	— Не и ако нямаме достатъчно убедително основание — изсъска Болд. После се обърна и огледа петте селскостопански постройки. По двора се виждаха следи от гуми, някои от тях съвсем скорошни.
	— Дали да не огледаме първо тях? — подхвърли Ла Моя.
	— Аха! — съгласи се Болд.
	Прекосиха двора и се насочиха към първата сграда.
	Ла Моя отвори огромната стоманена врата. Болд включи фенерчето и огледа вътрешността. Изправени бяха пред дълъг тесен коридор, от двете страни на който от пода до тавана бяха подредени стотици телени клетки. Миришеше на прахоляци. Навсякъде по пода се валяха бели, жълти и кафеникави пера. Стомахът на Болд се сви, пригади му се както всеки път, когато се озоваваше на място, на което е било извършено убийство.
	— _Усещаш_ ли го? — дрезгаво прошепна той. Гърлото му пресъхна отново.
	Ла Моя кимна мрачно. Отново затвори вратата.
	— Може би трябва да повикаме подкрепление.
	Но не го направиха. Мълчаливо прекосиха един буренясал участък от двора. Бодлите и осилите се налепиха по чорапите на Болд и започнаха да боцкат краката му. Из въздуха се носеше миризма на вкиснато, която изведнъж се промени. Двамата спряха пред следващата постройка.
	— Добре ли си? — попита Ла Моя.
	— Не.
	— Да отворя ли?
	— Давай.
	Пантите на вратата изскърцаха. Болд освети вътрешността с фенерчето. Още стотици клетки за птици, няколко редици от мощни лампи, провесени от тавана.
	— Тук сигурно са гледали носачките — предположи Ла Моя, след като огледа внимателно клетките. — Използват лампите, които светят непрекъснато и подмамват птиците да снасят по-често.
	— Имам чувството, че съм попаднал в някой призрачен град — промърмори Болд.
	— Разбирам какво имаш предвид. — Двамата продължиха обиколката си.
	Ако се съдеше по външния й вид, третата постройка очевидно е имала по-различно предназначение — вероятно се е използвала за съхраняване на инструменти и оборудване. Когато наближиха двойната врата, Болд изведнъж протегна ръка и възпря Ла Моя, преди да е нагазил в калта — там ясно личаха скорошни следи от ботуши и гуми на автомобил.
	— Съвсем пресни са — отбеляза Болд, след като ги разгледа внимателно. През миналата седмица бе валяло и всички по-стари следи вероятно са били заличени.
	Те заобиколиха участъка със следите и тръгнаха покрай сградата. Болд вървеше напред с фенера. Вече си мислеше за лабораторните екипи, които трябваше да бъдат повикани, за снимките и гипсовите отпечатъци на следите от стъпки и гуми. Подчиняваше се на инстинкта си — така бе посъветвал студентите в лекционната зала. Неговият инстинкт в момента му нашепваше, че подозренията на Дафи за съществуваща връзка между „Лонгвю фармс“ и заплахите, отправени към Адлър, бяха напълно основателни. Не разполагаше с нищо съществено — само вътрешната си убеденост и няколко неизследвани отпечатъци от гуми — но въпреки това бе готов да се обзаложи, че не греши.
	Страничните стени на постройката бяха без врати, но в далечния край на сградата намериха заключена врата с прозорче от армирано стъкло, което е било боядисано от вътрешната страна. Болд насочи лъча на фенерчето към стъклото, а Ла Моя, притиснал лице към стъклото, се опитваше да открие някакви грапавини по набързо боядисания прозорец.
	— Светни по вдясно… Още… Тук! — рече той.
	Необходими бяха само няколко удара с парчето желязо, което намериха на двора, за да пробият дупка в подсиленото стъкло.
	Когато влязоха вътре, Болд попита:
	— Позната ли ти е тази миризма?
	— С нос като твоя трябва да постъпиш на работа в парфюмерийната индустрия.
	— Подуши ли я?
	— Тази миризма наистина ми е позната — призна Ла Моя. — Боя.
	— Точно така.
	В сградата беше топло и задушно. По циментовия под имаше големи решетки за отводняване, над главите им висеше някакъв конвейерен механизъм с големи метални куки.
	Ла Моя заяви с убедеността на познавач:
	— В това помещение са клали птиците.
	— Аха — съгласи се Болд. Ускори крачка и се приближи до колата на шерифа.
	— Ръкавици — рече той.
	И двамата надянаха ръкавици на ръцете си. Лъчът на фенерчето освети предното стъкло и огледалата за обратно виждане, а после заподскача из вътрешността на колата. На вратата на шофьора бяха изписани думите „Шерифски участък на Саскуоу“. Колата беше заключена. Болд освети задната седалка — нямаше тяло.
	— Отвори багажника — нареди той.
	Ла Моя отиде да потърси желязото, с което бяха разбили прозореца, а Болд обиколи колата и се спря до багажника.
	— Чиста е — отбеляза. — Прекалено чиста за всичката тази кал по двора. Някой я е почистил. — Остра болка преряза сърцето му. Той беше изпратил шериф Търнър Брам тук, настоявал бе, ругал го бе и накрая го бе принудил да приеме задачата. Съзнаваше, че _лично той_ е отговорен за случилото се във фермата.
	— Може би просто я е паркирал тук, за да не се вижда — рече Ла Моя, който се бе досетил за мислите на Болд. — Имам предвид шерифа. Току-виж го открием в къщата на калъп с някое девойче от фермата.
	— Ти само за това ли мислиш? — грубо го прекъсна Болд.
	Ла Моя не отговори. Пъхна желязото под капака на багажника, натисна с все сила и го отвори.
	— Няма тяло — с облекчение отбеляза Ла Моя.
	— Няма и противокуршумна жилетка — отвърна Болд. — На таблото на колата има стойка за оръжие. Празна. Няма радиостанция. Предавателят е бил изтръгнат с кабелите.
	— Сега ще разбием ли вратата? — попита Ла Моя. Имаше предвид вратата на къщата.
	— Можеш да си сигурен в това — кимна заканително Болд. Насочи лъча на прожектора към циментовия под и освети следи от жълта, синя и червена боя.
	Ла Моя коленичи на пода. Помириса боята от близо.
	— Ето го източника на миризмата.
	Болд проследи следите от боя с фенерчето. Те образуваха голям празен правоъгълник на пода.
	— Пребоядисвали са някаква кола — констатира Ла Моя.
	— Камион — поправи го Болд. — А това са трите цвята, които са използвали.


	Ла Моя натисна с рамо за трети път и кухненската врата се отвори.
	Вътре миришеше на развалена храна и прах. Кухнята беше малка. На сушилнята съхнеха чинии, в една купа на масата имаше пресни плодове, които бяха започнали да повяхват. Вратата непосредствено пред тях, която вероятно водеше към сутерена, бе заключена със съвсем нов катинар. Болд даде със знаци указание на Ла Моя да претърси първия етаж. Той, Болд, щеше да огледа втория.
	Сержантът прекоси всекидневната, която миришеше на мухъл, и пое нагоре по скърцащото стълбище.
	— Полиция — предупреди той. — Имаме заповед за обиск.
	Продължи да се изкачва. В лявата си ръка държеше фенерчето, а дясната не се отделяше от дръжката на пистолета. Под него настъпи някакво раздвижване. Ла Моя мълчаливо се плъзна по коридора и изчезна в една от стаите. Необичайно силната светлина на живачната лампа на двора осветяваше помещенията на долния етаж. Болд продължи да се изкачва, като несъзнателно сдържаше дъха си.
	Стълбището свършваше по средата на втория етаж — пред него и от двете му страни имаше по една стая.
	— Полиция — отново извика Болд.
	Изведнъж долови силна неприятна миризма и замръзна неподвижно. Вратът и ръцете му настръхнаха. Познаваше миризмата, която се носеше от вратата вдясно от него.
	Сетивата му отново го предупредиха, че това вероятно бе домът на Консервния убиец. Колкото по` се приближаваше до вратата, толкова по-силни ставаха опасенията му.
	— Полиция — повтори той, стиснал пистолета си в ръка. — Влизам! — Не искаше да се превръща в мишена и затова угаси фенерчето и го прибра в джоба си.
	Внимателно натисна бравата и предпазливо открехна вратата с крак. Стаята пред него тънеше в мрак.
	— Полиция — предупреди той и протегна ръка към ключа за осветлението.
	Празна стая.
	Някой съвсем наскоро бе живял в нея. Вътре миришеше на мръсно пране и боя. Порази го изключителният ред в спалнята. И това го притесни — очевидно човекът имаше подреден ум, беше вманиачен на тема ред и чистота. Изпита силен страх, въпреки опита и практиката си. Прииска му се да се махне далеч от тази стая.
	Долови шум… сякаш звънеше малко звънче. Познаваше този звук — закачалки, които се блъскат една в друга. Гардеробът беше срещу бюрото. И някой се криеше в него. Изведнъж нещо започна да драска по тавана, Болд рязко насочи пистолета нагоре и едва не натисна спусъка. Осъзна, че на тавана има плъхове или прилепи.
	В момента, в който се обърна да извика на Ла Моя, от гардероба долетя някакво шумолене.
	Болд се спусна напред и рязко отвори вратата.
	Закачалките отново се удариха една в друга. Една котка скочи на рамото на Болд. Появата й бе толкова неочаквана, че Болд едва не падна на пода.
	Празно. Гардеробът, другите стаи…
	Ла Моя се присъедини към него, когато оглеждаше последната спалня.
	— Нищо — отбеляза детективът.
	— В антрето се долавя някаква миризма — рече Болд и поведе Ла Моя към стълбището. Всеки полицай от отдел „Убийства“ можеше да разпознае тази миризма.
	Двамата едновременно забелязаха улея за мръсното пране.
	— Трябва да е в сутерена — каза Ла Моя.
	— Катинарът — напомни му Болд.
	Двамата бързо слязоха по стълбите и се върнаха в кухнята.
	С помощта на един нож за масло, който се чупи на два пъти, Ла Моя свали пантите на вратата, преди Болд да е измислил как да се справи с катинара. Вратата се отвори откъм пантите, а Ла Моя изкърти катинара и цялата каса заедно с него. Вратата се стовари на пода. В сутерена беше тъмно и миришеше на _смърт_.
	Ла Моя посегна към ключа за осветлението. Болд хвана ръката му, предупредително поклати глава и извади фенерчето.
	Спуснаха се надолу по стръмното стълбище. Обгърна ги непрогледна тъмнина. Болд следваше лъча на фенерчето. Перална машина и сушилня. Каменна мивка. Пещ за изпичане на грънци и тухли. Навсякъде бе тъмно — прозорците бяха заковани с дъски и боядисани.
	Двамата прекосиха бавно пералното помещение и влязоха в друга, изпълнена с миризмата на мухъл стая с бетонен под и каменни стени — стая, претъпкана до тавана с евтини и стари мебели и ръждясали градинарски сечива. Люлеещи се столове, бебешки играчки, тоалетни масички от бор, прозрачни найлонови торби, пълни с дрехи, матраци, табли за легла. Във въздуха се носеше миризмата на молци и котешка урина. По-нататък се виждаше груба врата, която водеше към друго помещение. Колкото повече приближаваха към тази врата, толкова по-остра ставаше зловонната миризма.
	Болд и Ла Моя внимателно опипаха рамката на вратата. Ла Моя възкликна:
	— Ето го! — И посочи тънка жица, която минаваше през пукнатина точно над ръждясалите панти. Жицата беше хлабаво опъната. Ла Моя надникна през процепа. — От тавана висят балони — съобщи той. — Подготвили са се за палеж.
	— Сега съвсем бавно ще се измъкнем оттук, Джон. _Сега!_ И си отваряй очите на четири. Може да има и други такива капани.
	_Мяяуу…_
	Котката се появи зад тях, привлечена от зловонната воня на ранното разлагане. Беше гладна и искаше да мине през вратата. Без да разменят нито дума помежду си, двамата полицаи мигновено схванаха опасността. Болд се приведе и се опита да примами котката, а Ла Моя изръмжа едно „по дяволите!“ и се отдръпна настрана с надеждата, че ще успее да приклещи котката между тях двамата.
	— Добро котенце… пис, пис, пис… — стараеше се Болд.
	Котката се спря и ги погледна — беше изпосталяла и пълна с бълхи, а погледът в очите й беше неестествено безизразен. Измяука отново, а Ла Моя, който продължаваше да се промъква към нея, прошепна:
	— Заслепи я с фенерчето!
	Котката се отдръпна назад, приклекна леко и се подготви за скок.
	— Готов ли си? — попита Болд, стиснал здраво фенерчето в потната си ръка.
	— Готов — откликна Ла Моя.
	— Сега! — Болд насочи лъча светлина право към очите на животното. То замръзна от изненада. Ла Моя направи една голяма крачка, протегнал напред разперените си ръце, а котката подскочи и се измъкна между тях подобно на калъп мокър сапун.
	После се чуха забързаните й стъпки. Преди някой от двамата да успее да реагира, дървената врата се открехна и котката провря глава през пролуката. Ла Моя се спусна и сграбчи котката, но рамото му закачи вратата и я отвори напълно.
	Шериф Търнър Брам висеше от тавана. Китките на ръцете му бяха завързани за някаква тръба. Униформата му сякаш бе наядена от молци — цялата бе покрита с дупки, прогорени от цигарата на неговия мъчител. Беше без обувки, краката му бяха сгънати в коленете и глезените му бяха завързани с тел за бедрата — така цялата му тежест увисваше на жиците, увити като кървящи гривни около китките му. Лицето му бе застинала маска на неподправен ужас и нечовешка агония.
	В стаята имаше дърводелски тезгях. Повърхността му беше внимателно почистена. Под него бяха подредени кутии.
	От тавана в редици висяха дванадесетина балона, всичките полунадути и пълни с бензин. Детонаторът се задейства от отварянето на вратата и ярки оранжево-сини пламъци обхванаха балоните един по един. Огнената вълна напомняше на воден порой.
	Ла Моя се изправи мигновено и сграбчил котката, се затича към вратата, която се намираше само на няколко метра зад Болд. Докато бягаше, изкрещя нещо, но Болд, който виждаше всичко около себе като на забавен кадър, не разбра нищо.
	Болд почувства върху лицето си течението, докато лазеше на четири крака нагоре по стълбите, устремил се отчаяно към спасението. След възпламеняването на балоните през всяка пукнатина и дупка нахлу свеж въздух, а свистенето му заприлича на многогласен хор.
	Силата на последвалата експлозия изхвърли Болд от килера с такава сила, сякаш бе изстрелян от дулото на мощно оръдие. Само след част от секундата експлозията бе последвана от жълт пламък, който се извиси към небето.
	Болд се спусна напред като обезумял. Забеляза, че сакото му гори едва след като Ла Моя го събори на земята и го отъркаля в калта.
	Къщата пламна от всички страни, пожарът беше с гигантски размери.


	Пожарната команда от доброволци пристигна само колкото да съобщи, че къщата е неспасяема и да направи няколко снимки. За момента Болд и Ла Моя се представиха за случайни минувачи и запазиха служебното си положение в тайна. Никой не спомена за тялото в сутерена, а й огънят бе прекалено силен и най-вероятно бе заличил всички следи. Сержантът и детективът се помотаха наоколо, опитвайки се да запазят непокътнат района на местопрестъплението. Представители на пожарната служба се очакваха да пристигнат рано сутринта.
	В един часа през нощта Болд телефонира на Бърни Лофгрийн от полицейската лаборатория и го събуди. Уведоми го, че иска на зазоряване екип от техници, които да се поровят из пепелта. Лофгрийн замърмори, оплака се, че районът не е под тяхната юрисдикция, напомни му, че все още очаква записите с джаз, обещани му от Болд. Болд обеща да се погрижи и за двата въпроса и Лофгрийн, който чудесно знаеше, че Болд не би могъл да направи почти нищо по проблема с юрисдикцията, се съгласи да изпрати екип.


	Седемнадесет

	Някакъв мъж я следеше — беше убедена в това. Трябваше да се отърве от него. В противен случай щеше да се наложи да пропусне спешно свиканото заседание. Вече закъсняваше. Сутрините в понеделник бяха истински кошмар.
	Заседанието бе свикано набързо от Фаулър и щеше да се проведе, на неутрална територия. Участниците трябваше да пристигнат един по един в интервали от няколко минути. Болд, Фаулър, Адлър, Таплин и Матюс — това бяха хората, които щяха да присъстват. Всички те трябваше да пристигнат с различен транспорт и да влязат през различни входове в сградата на Сиатъл сентър. Целта на тези предохранителни мерки бе да направят невъзможно за евентуален свидетел, проследил някой от тях, да разкрие и останалите участници в заседанието. Двама от хората на Фаулър щяха да държат Адлър под постоянно наблюдение. Ако успееха да идентифицират евентуален преследвач, трябваше само да уведомят полицейския патрул под ръководството на Фил Шосвиц, който имаше готовност да го задържи.
	Ако станеше ясно, че никой не следи Адлър, заседанието щеше да се проведе според първоначалния план.
	Но в момента се оказваше, че не Адлър, а Матюс е била поставена под наблюдение. Или поне тя смяташе така.
	В началото бе просто шесто чувство, интуиция… Имаше усещането, че е разкопчала прекалено много копчета на блузата си и всеки мъж на улицата приковава поглед върху нея. Или пък че заметнатата й пола се разтваря твърде много. Само че днес Дафи не носеше заметната пола, а чифт тъмнозелени дънки, а широката бяла риза, която бе облякла върху тях, бе съвсем старателно закопчана до последното копче. Якичката на ризата бе вдигната нагоре, за да прикрие белега, останал й като подарък от един психопат, с когото се бе сблъскала преди години.
	Уестлейк сентър се намираше долу под хълма. Дафи бе инструктирана да пътува с теснолинейката. Помисли си дали да не обиколи набързо Еди Бор. Една такава разходка щеше да й даде възможност да убие няколко минути — Дафи винаги пристигаше преди уреченото време — и може би дори да забележи и идентифицира човека, който я следваше по петите. Не можеше да твърди със сигурност, че я следят, без да се е опитала да се увери в това.
	Дълбоко в подсъзнанието си Дафи никога не забравяше за възможността да стане мишена за отмъщението на някой престъпник, който е бил осъден с нейна помощ. Работеше като съдебен психолог на управлението и по-често от останалите си колеги заставаше на свидетелската скамейка и в деветдесет и девет процента от случаите свидетелстваше, че подсъдимият е психично здрав и поради тази причина може да носи отговорност за деянията си и да бъде съден. За подсъдимите нейните свидетелски показания бяха от голямо значение: ако, и когато подсъдимият бъде признат за виновен и осъден, той, в случай че е признат за психично здрав, щеше да излежи присъдата си при значително по-сурови условия, отколкото обвиняемите с психични проблеми, които биваха настанявани в болнични заведения при по-лек режим. За престъпниците с по-големи присъди подобна разлика в режима на заведението не бе маловажна. Ситуацията допълнително се усложняваше и от факта, че повечето от подсъдимите, срещу които беше свидетелствала, бяха неуравновесени и не особено стабилни психически.
	В следващия миг на Дафи й хрумна, че следенето й може би бе в резултат от последните й разследвания — проникването й в сградата и в склада, в който се помещаваше архивът на компанията. Може би самият Консервен убиец… или поне човекът, осъществил заразяването на продуктите на „Ню Лийф“.
	Дафи все не успяваше да види добре човека, който я следеше, и това я притесняваше още повече. Преследвачът й очевидно си разбираше от занаята. Ако изобщо имаше някой след нея, той винаги оставаше скрит сякаш предугаждаше всеки неин ход. Когато се обърна за пръв път, тя като че ли забеляза ответна реакция у някакъв мъж, който се намираше на около пряка след нея. Когато след малко отново погледна назад, Дафи го видя да спира небрежно. После се отдалечи от нея и бързо зави зад един ъгъл. Дафи усети присъствието му още на два пъти. И двата пъти се спря и рязко се извърна назад. Но и двата пъти не забеляза никого. Въпреки това чувството, че я следят, не я напускаше. Не искаше да поема никакви рискове, трябваше да се убеди, че не я следват по петите.
	Дафи се отказа от разходката из Еди Бор. Вместо това реши, че ще предприеме съответните действия в сградата на Уестлейк сентър, откъдето тръгваха теснолинейките. Тази сутрин тълпите от туристи бяха по-големи от обикновено — в града се провеждаха два симпозиума, имаше още конференция на търговците на поздравителни картички и изложба на оборудване за водни спортове — и Пето авеню гъмжеше от ентусиасти, пременени с тениски, провесили фотоапарати на вратовете си и понесли чаши с кафе в ръце… истинско кошерище от средни американци, използващи пазаруването като особен вид терапия.
	Уестлейк сентър беше точно мястото, което търсеха — мини търговски център, в който се помещаваха няколко внушителни заведения, а така също и изискани магазинчета, в които се продаваше всичко — от желиран фасул до химикалки за триста долара. Търговският център беше просторен, без това да се отразява върху качеството на услугите, които предлагаше. Неговите служители се грижеха за притежателите на златни кредитни карти, дръзнали да излязат и да потърсят удоволствия сред бездомниците по улиците, да се изложат на капризите на непредсказуемия климат в Сиатъл.
	Дафи се запъти направо към магазинчето за фойерверки не само защото обичаше да наблюдава ексцентричните му клиенти, а и защото то заемаше централно място в търговския център. Освен това стените му бяха от стъкло, а това й позволяваше да държи под око както ескалатора, така и хората, които ползваха единствения асансьор в сградата.
	Дафи отклони предложението за помощ от страна на едно осемнадесетгодишно момиче тип кукла Барби с деколте, достатъчно дълбоко, за да подмами всеки нормален мъж и да го принуди да пазарува часове наред в магазинчето. После застана пред първия рафт, който й осигуряваше възможно най-подходящото място за наблюдение.
	Беше разчела времето си до последната секунда. След пет минути щеше да се изкачи още два етажа, да си купи билет и да се качи на теснолинейката.
	След първите няколко минути на напрегнато наблюдение Дафи започна да изпитва съмнения. Не видя нито един човек, който поне смътно да напомня за мъжа, когото бе забелязала да завива зад ъгъла на улицата. Тя по-добре от всеки друг познаваше силата на въображението и внушението, наясно беше и с опасните последици от безпочвения страх и параноята. Не можеше да си позволи да повярва в каквото и да било, без да разполага със солидни доказателства. Позволяваше си да изпитва съмнения, но те не продължаваха дълго. Вече бе започнала да вярва, че преследвачът й е бил само плод на собственото й въображение, когато го _забеляза_.
	Нямаше никаква представа как бе стигнал до терминала за метрото в Уестлейк, но в момента се намираше едно ниво под нея… или поне гърбът му, защото Дафи все още не бе успяла да види лицето му. Дрехите обаче й се сториха познати, както й ръстът му. А и жестовете и поведението му бяха достатъчно красноречиви — цялото му внимание бе съсредоточено върху заобикалящите го тълпи от хора, но не и върху магазините около него. Може би бе взел автобус, а после бе влязъл през тунела на метрото… Дафи бе наблюдавала само входовете откъм улицата. Но подобна възможност изглеждаше безсмислена. Как би могъл да я следи, щом е пристигнал дотук с автобус? Да не би да я следяха повече хора? Дафи се опитваше да му внуши да се обърне с лице към нея, но той продължи да се отдалечава. Тя погледна часовника си и установи, че няма никакво време — оставаха по-малко от две минути до пристигането на теснолинейката.
	Нямаше какво да му мисли — присъствието на заседанието бе наложително. Дафи напусна магазина, отбягвайки поредната атака на продавачката Барби, която едва не я хвана на входа на магазина. Цялото й внимание бе приковано върху мъжа, който обикаляше на долния етаж. Дафи бавно се приближи до ескалатора. Мъжът бе облечен с яке в цвят каки, сини дънки и рибарски ботуши, но това бе обичайното облекло на половината мъже в Сиатъл по това време на годината. Не беше единственият облечен по този начин дори и в Уестлейк и Дафи отново започна да изпитва съмнения и колебания. Може би този беше друг мъж… може би нямаше нищо общо с човека, когото бе видяла по-рано на улицата.
	В момента, в който отклони очи от него, за да се качи на ескалатора, Дафи почувства погледа му върху себе си. Тя бързо се наведе над перилата и погледна надолу — за да потвърди подозренията си — но в тези няколко кратки секунди той бе успял да изчезне. Колкото и да се опитваше, Дафи не можа да го открие сред морето от хора.
	Докато мъжът беше пред очите й, тя се чувстваше сравнително спокойна, но сега, когато го изгуби, параноята я обхвана отново. Тя грубо си запробива път нагоре по движещия се ескалатор, сякаш бягаше от някого, когото не можеше да види. _Овладей нервите си_, опитваше се да си внуши тя, защото добре познаваше опасностите, произтичащи от подобно поведение — страхът пораждаше страх, който можеше да излезе извън контрол в ситуации като тази. Дафи обаче продължаваше да го усеща зад себе си — подобно на брат й, който я гонеше когато бяха деца, също като пияния й чичо, който я гонеше през спалнята, протягаше ръце към нея… и тя не можеше да не изпита ужаса, който съпътстваше осъзнаването на факта, че е в клопка и непременно ще я хванат. Обезумяла от страх, тя рязко слезе от ескалатора, зави зад ъгъла и се затича към следващия, последен ескалатор, който се движеше нагоре. Подсъзнателно чувстваше — макар да не си даваше сметка за това — че тичайки, привлича вниманието на преследвача и се превръща в още по-лесна за проследяване мишена.
	Сърцето й биеше в гърлото, когато се нареди на опашката за билети. Съзнаваше, че не мисли ясно и рационално. Купи си билет за отиване и връщане като нетърпеливо поглеждаше през рамо, а после се смеси с хората на спирката. Влакчето се подаде иззад завоя и постепенно намали скоростта си. С всяка изминала минута страховете на Дафи се увеличаваха. Двата вагона спряха и от тях слязоха шепа пътници. Миг по-късно тя и останалите пасажери се качиха на влакчето и заеха местата си. Огледа се и с голямо облекчение отбеляза, че наоколо няма нито един човек с яке в цвят каки. Плъзгащите се врати се затвориха и тя въздъхна дълбоко. После тръгна напред към първия вагон, в който имаше по-малко пътници, отдалечавайки се инстинктивно от преследвача си.
	В този момент обаче затворените врати се отвориха със съскане, за да пропуснат трима закъснели пътници. Единият беше мъж с яке в цвят каки, който се обърна с гръб към Дафи още преди да е разбрала, че се качват други хора. Когато забеляза якето, тя едва не извика от изненада, но успя да се овладее, и за да прикрие шока си, се престори, че киха. Даваше си сметка, че не може да си позволи да изпитва толкова силен страх. Чудесно знаеше, че когато едно ченге си позволи подобна параноя, ставаше много трудно, даже невъзможно да се избави от нея. Щеше да започне да вижда навсякъде около себе си лицата на престъпниците, които са били осъдени с нейна помощ. Щеше да стане подвластна на въображението си в една професия, в която това бе абсолютно забранено. Опипа чантата си и докосна малкия пистолет, който носеше вътре.
	Събра всичката си смелост, изправи се, върна се обратно в другия вагон, съсредоточила цялото си внимание върху якето в цвят каки. Заобиколи кръглата пейка, хвана се с ръка за релсата над главата й и се обърна с лице към него. Втренчи се в лицето му и го принуди да отвърне на погледа й. Беше дребен човечец, на около четиридесет и пет години. До лявото си око имаше малък белег. Погледна я с момчешко любопитство и рече:
	— Здрасти.
	— Познавате ли ме? — попита Дафи. И тя самата не знаеше как намери сили да зададе въпроса. Изобщо не познаваше този човек.
	— Струва ми се, че _бих искал_ да ви познавам — позасмя се той.
	— Защо ме следите? — отново попита тя.
	Той се огледа притеснено. Наоколо имаше доста хора, които Дафи съвсем съзнателно използваше в своя полза. Искаше да го предизвика, да го сплаши. Не би могъл да й стори нищо пред толкова свидетели.
	— Какво? — на свой ред попита той.
	Ако се преструваше, го правеше изключително умело.
	— Стойте далеч от мен — предупреди го тя — или ще се оплача и ще ви арестуват. — Направи една крачка и додаде: — Ако знаете нещо за мен, значи сте наясно, че мога да го направя.
	— Слушайте… — започна той.
	Дафи обаче не можеше да допусне каквито и да било обяснения.
	Вече бе направила възможно най-лошия избор — поддала се бе на емоциите, а не на разума си. Ако той наистина я следеше, тя трябваше да се опита да го надхитри, да направи така, че той да се окаже преследваният, да обърне играта в своя полза, да извлече цялата полезна информация от ситуацията. Вместо това тя бе почувствала потребност да докаже пред себе си, че интуицията й не я лъже, и бе пропиляла всичките си шансове за надмощие. Подходът й бе грешен от самото начало. Съзнаваше го, но въпреки всичко изпита доволство, когато се върна и седна на мястото си, защото подобна директна конфронтация изискваше изключителен кураж и самообладание, а точно в онзи момент тя отчаяно се нуждаеше от увереност в собствената си личност. Успяла бе да се пребори с този момент на слабост, но вече бе твърде късно.
	Влакчето спря в края на краткото си пътуване до Сиатъл сентър. Дафи пропиля в размотаване повече време, отколкото бе предвидила, без да изпуска от поглед мъжа, който, без да й обърне каквото и да било внимание, се насочи директно към изложението на предмети на художествените занаяти, а с това я обърка окончателно.
	Подтиквана от желанието си да разнищи тази загадка, Дафи се затича към залата на изложението. Майната му на съвещанието! Щеше да проследи този мъж. Щеше да повика подкрепление и да изчака пристигането на помощта, без да се отделя от него.
	Но той беше изчезнал. Тя прекара десет минути в изложбената зала, огледа входовете и изходите, спря се пред някои от експонатите. Мъжът отново бе успял да се покрие. Точно както бе постъпил и в Уестлейк.
	А може би в този момент я наблюдаваше отнякъде, само че сега действаше особено предпазливо, твърдо решен да не допуска повече грешки.


	Таблото за обяви пред планетариума в Сиатъл сентър беше като онези, които се използваха във фоайетата на хотелите за изнасяне на всевъзможни обяви. В момента на таблото пишеше: „Следващо представление: в 12 часа на обяд“. С по-дребен шрифт отдолу бе отбелязано лятното работно време на планетариума.
	Сградата бе претъпкана със семейства, дошли да разгледат разнообразните научни изложения, и оживлението, което цареше наоколо, осигуряваше прикритието, на което се бе надявал Болд, когато реши да свика заседанието тук. Той дискретно показа значката си и съобщи името си на един човек от охраната, който стоеше на пост пред вратата на планетариума. Онзи му кимна в отговор и Болд влезе в залата. Таплин и Фаулър вече го очакваха.
	На Болд му предстоеше да убеди Адлър да плати парите за откупа и очакваше, че предложението му ще се сблъска с категоричния отказ на представителите на компанията.
	Помещението, в което се намираха, имаше формата на кръг с диаметър около шест метра. По протежение на периметъра му бяха поставени тапицирани пейки. В средата се издигаше голям неподвижен подиум, върху който бяха подредени всевъзможни прожекционни апарати от сив метал. Помещението имаше само един вход и надеждна звукова изолация. Тези две подробности, съчетани с трескавото оживление, което кипеше в сградата на Сиатъл сентър го правеше особено подходящо за тайни срещи.
	Болд бе гледал цялото шоу преди няколко месеца. Беше си уредил среща с един от информаторите си и онзи през цялото време му говореше, опитвайки се да заглуши думите на дикторката, която им обещаваше _пътешествие из необятното нощно небе_. Шоуто беше наистина добро — изключително преживяване за децата под дванадесет години. Майлс обаче трябваше да порасне още малко, за да успее да го разбере.
	— Изглеждаш ми малко поуморен — рече Фаулър и се приближи до него. Таплин, отворил куфарчето си, бе съсредоточил цялото си внимание върху купчината документи на коленете му. — Не е лошо да прекарваш няколко часа седмично в сън, независимо от това дали имаш нужда от почивка, или не — иронично подхвърли Фаулър.
	— Радваш ли се, че си далеч от всичко това? — попита го Болд.
	— Далеч ли съм наистина? Имам чувството, че ти съзнателно ме държиш настрана — оплака се той.
	— Не исках да прозвучи по този начин. Имах предвид работата в отдела.
	— Чакай малко. — Фаулър притисна пръст към лявото си ухо. Едва тогава Болд забеляза тънкия кабел, който излизаше от яката на ризата му. — Шефът пристигна.
	Хората на Фаулър бяха разположени из цялата сграда и той контролираше цялата операция. Това не се понрави особено на Болд, който бе свикнал сам да движи всичко.
	Тапицираната врата се отвори и Адлър влезе в залата.
	Хауърд Таплин остави книжата настрана и се изправи. Изглеждаше отслабнал, измършавял от напрежение и умора.
	Адлър прекоси помещението и подаде ръка на Болд.
	— Изглеждате точно така, както се чувствам аз. — В гласа му се долавяше симпатия.
	— Не съм сигурен как да разбирам думите ви.
	— Ето че се задават неприятности — обяви Фаулър. — При това с доста голямо закъснение.
	Дафи влезе в залата. Като че ли беше уплашена от нещо. Фаулър заключи вратата след нея.
	— Ако имаш проблеми с часовника си — злобно подметна Фаулър, — бихме могли да ти купим друг.
	— Възникнаха непредвидени обстоятелства — поясни Дафи.
	— Трябваше да пристигате в интервали от десет минути — напомни й Фаулър. — А ти трябваше да си тук преди Болд.
	— Възникнаха някои непредвидени обстоятелства — повтори тя и погледна към Болд, който веднага почувства, че се е случило нещо чрезвичайно.
	— Хайде да започваме — с раздразнение ги подкани Таплин. — Трябва да обсъдим твърде много неща. — Подаде на Болд и на Матюс по едно фотокопие от някакъв факс. — Това е първият от двата факса, които получихме.
	— Два? — повтори Болд и започна да чете.

	„Ти наруши правилата.
	Ти ще си виновен за всичко.
	Щом казвам, че не искам ченгета, значи не искам.“

	Фаулър заговори:
	— Разполагам с екип от петнадесет души, които работят на две смени. Трима от тях са бивши полицаи. Момчетата ми са опитни и разполагат с първокласна техника. Затова напълно подкрепям господин Таплин и смятам, че трябва да поемем цялата операция в наши ръце. Не можем да рискуваме повече и да предизвикаме други убийства.
	— Опитвате се да ме отстраните от разследването? — Болд се обърна към Таплин.
	Дафи изумено погледна Адлър.
	— Оуен?
	Адлър изгледа сърдито Фаулър.
	— Тук сме, за да обсъдим всички възможности. Все още не сме взели никакво решение.
	— Не можете да елиминирате участието на полицията — сърдито обясни Болд. Никак не му се искаше да ги информира за убийството на шериф Брам. В миналото „Лонгвю фармс“ е била директно свързана с компанията на Адлър, но Болд искаше да изчака лабораторния анализ на доклада на ХЕИ, преди да им съобщи заключенията, до които бе достигнал. — Ако е нужно, ще вземем допълнителни предохранителни мерки, за да спрем изтичането на информация.
	— Това не е достатъчно — възрази Таплин. — Ще се наложи да преустановите работата си по разследването — каквото и да означава това — и да ни оставите да работим сами. Господин Фаулър работи от доста време по случая и, доколкото зная, не му се е налагало да прибягва до помощта на полицията… така че изтичането на информация очевидно не е по наша вина.
	Адлър недоволно се обърна към съветника си:
	— Хайде да престанем с това партизанско отношение, Тап. Никак не ми се нрави поведението ти.
	Болд осъзна, че няма как да скрие истината за убийството на шериф Брам. Трябваше да им я съобщи, ако искаше да разреши този спор.
	— В момента разследваме убийството на служител на закона, който може би е станал жертва на вашия изнудвач. Убийството е станало в „Лонгвю фармс“ рано предишната вечер.
	Адлър, Фаулър и Таплин се спогледаха, неспособни да прикрият шока си. Никой не каза нищо и Болд заговори отново.
	— Искам да ви припомня, че от събраните до този момент доказателства се налага изводът, че престъпникът е служител на „Адлър Фуудс“. Но сега към разследването се прибавя и това убийство. Макар че все още не разполагаме с убедителни улики в подкрепа на моята теза, смятам, че трябва да имаме предвид възможността някой от бившите работници в „Лонгвю“, или пък човек, нает от семейство Мериуедър, да работи в момента в компанията и да е извършителят на тези престъпления. Имам предвид, че той прибягна към убийство на полицейски служител, когото изпратихме да огледа фермата… а според мен във факса става дума точно за това.
	— Защо не сме били информирани за случилото се? — недоволно попита Таплин.
	— Току-що бяхме — прекъсна го Адлър, който започваше да губи търпение. В очите му проблясваха гневни пламъчета.
	— А какво става с вашата част от разследването? — Болд се обърна към Фаулър. — Стигнахте ли донякъде със списъците на работниците — настоящи и бивши? Защо не съм получил нито един доклад по въпроса?
	— Всички тези документи са за теб — отбранително отвърна Фаулър. Посочи адвоката и поясни: — Господин Таплин пожела да ги прегледа още веднъж. Но трябва да ти кажа, че не сме постигнали кой знае какво. Бях съсредоточил цялото си внимание върху мъжете… И тогава ти хвърляш тази бомба… че търсим жена и аз трябваше да започна всичко отначало. Нужно е време, за да извърша всички тези проверки, без да привлека нечие внимание. Сам съзнаваш това. — Фаулър замълча за миг, а след това попита: — Какво е това разследване на „Лонгвю“?
	— Матюс продължава да работи върху тезата, че е възможна връзка между двата случая — отвърна Болд.
	Фаулър погледна към Дафи и кимна.
	— Ако имаш нужда от помощта ми… — предложи той.
	— Благодаря.
	Адлър заговори отново:
	— Нека да им покажем и другия факс, Хауърд.
	Болд не можа да не отбележи суровите нотки, прокраднали се в гласа му, и използването на истинското име на Таплин вместо приятелското Тап. Напрежението между двамата мъже бе повече от осезаемо.
	— Още един факс? — възкликна Дафи. — Втори факс, изпратен през същия ден? — попита тя, опитвайки се да внесе някаква яснота.
	Фаулър се размърда неловко.
	— Показваме ви ги в реда, в който ги получихме.
	Болд започна да чете:

	„Любимата рецепта на мама:
	$100 000 в Пак-Уест #435-98-8332.
	До петък.
	В противен случай ще умрат стотици хора.“

	— От същия апарат ли е бил изпратен? — поиска да узнае Болд.
	Адлър потвърди с кимане. Изглеждаше разочарован.
	Болд се обърна към Фаулър:
	— Не можем ли да идентифицираме изпращача? Доколкото разбирам, вече разполагаш с някакъв номер.
	— Монетен автомат в района на университета. Когато стигнахме дотам, който и да е изпратил факсовете — той или тя? — отдавна вече си бе тръгнал.
	— Трябваше да бъдем информирани, Кени — упрекна го Болд. Беше бесен, загдето ги бяха изключили от операцията. — Точно за случаи като този разполагаме с патрулни коли.
	— Не сте уведомили полицията? Защо? — гневно се вряза Адлър. Полагаше отчаяни усилия да запази спокойствие, но по всичко личеше, че всеки момент ще избухне.
	— Всичко беше въпрос на време — започна да обяснява Фаулър. — Аз се обаждам в полицията… Болд се свързва с диспечера… Диспечерът на свой ред се свързва с патрулите… Познавам добре системата, сър. Зная как действа. — Той се намръщи. Болд остана с впечатлението, че Кени Фаулър не понася обръщението сър. — Най-бързият и ефективен начин да се справим с възникналото положение — продължи той — бе да тръгнем веднага и да се опитаме да се справим сами.
	— Да, но сте се провалили. За каква ефективност изобщо става дума? Следващия път — разпореди се Адлър — полицията трябва да бъде уведомена незабавно. Съгласни ли сме всички по този въпрос?
	Фаулър се изчерви от смущение — очевидно не понасяше и упреците, отправени към персоната му. Болд почувства, че съвещанието върви към провал. Тримата представители на компанията изглеждаха готови да се хванат за гърлата.
	Болд погледна Дафи.
	— Какви заключения можеш да направиш?
	— Той използва същия език — заплахата да избие _стотици_ хора. Думите му трябва да бъдат приети на сериозно.
	Болд я познаваше доста добре и усещаше, че нещо я притеснява, но не смяташе да я разпитва предвид публиката, пред която се намираха.
	— Онова, което ме притеснява — обади се Адлър, — е, че той поема огромен риск с изпращането на тези факсове… защо тогава е пуснал два? Защо не ги е комбинирал в един?
	— Може би — започна да разсъждава Фаулър — през цялото време е целял да измъкне пари и му е бил нужен някакъв претекст, който да го подтикне да ни съобщи условията си. — Погледна към Дафи и я попита: — Възможно ли е натравянията да са били просто начин да докаже силата си? Първо ни показва какво може, а едва след това преминава към истинската цел — откупа?
	Дафи отговори, като подбираше внимателно думите си. Погледна бързо към Болд, а после отново към Фаулър.
	— Заплахите трябва да бъдат приемани на сериозно — повтори тя. — Първото изречение във втория факс отново се отнася за пилешката супа, а това напълно съответства на стила му в предишните факсове. Мисля, че той не се шегува. Съветът ми е, ако за това ме питате, да платите искания откуп.
	Таплин се намеси веднага.
	— Дума да не става! Нямаме намерение да отстъпваме пред терористи. — Обърна се към Адлър и продължи сърдито: — Все пак трябва да спрем донякъде.
	Болд побърза да го прекъсне. Попита Фаулър:
	— Ами банковата сметка?
	— Не сме ви изолирали отново, ако за това намекваш. Аз, разбира се, бих могъл да науча някои подробности за сметката чрез мои хора в тези среди, но не разполагам с достъпа, на който се радва вашата институция… така че ще оставя тази работа на теб.
	Болд не повярва на нито една дума. Адлър и компанията му разполагаха с достатъчно връзки в банковите институции, за да изпреварят полицията. Предположи, че Фаулър вече е започнал съответното разследване, но не желаеше да си го признае, за да си спести евентуалните юридически проблеми. Болд осъзна невероятната възможност, която се отваряше пред разследването благодарение на постъпилото искане за откуп, даде си сметка, че непременно трябва да убеди Адлър да се бръкне по-надълбоко и да се включи в играта. Хрумна му, че обтегнатите отношения между Таплин и Адлър може да се окажат в негова полза. Освен това беше убеден, че Адлър, повече от всеки друг, ще се вслуша в съвета на Дафи. Той я погледна в очите и попита:
	— Какво още ще добавиш по въпроса?
	Дафи отвърна за миг на погледа му и отговори:
	— Смятам, че искането за откуп е първата сериозна грешка на изнудвача. Позволил е на алчността си да вземе превес. Освен това не съм съгласна с господин Фаулър — не вярвам, че през цялото време единствената му цел е била да измъкне пари. Смея да твърдя, че това искане се е породило по-късно. Може би когато си е дал сметка, че не се съобразяваме с изискванията му, той е осъзнал, че е изправен пред две възможности — да избие стотици хора или да започне да ви изнудва. Смятам, че е предпочел втората. От което можем да си извадим заключението, че не е готов да осъществи заплахата си за масови убийства. Или не разполага с възможността да го направи, или просто не желае. Според мен той изпитва колебания в момента. И ние трябва веднага да се възползваме от това. Ако е достатъчно алчен, бихме могли да обърнем сребролюбието му срещу него самия.
	Таплин продължи да настоява на своето.
	— Ние _няма_ да платим. Компанията отказва да се превръща в заложник на терористи. Освен това напълно е възможно да сме успели да му попречим със смяната на лепилото, за което несъмнено трябва да благодарим на вас, сержант. При натравянията в Портланд стана ясно, че са станали с продукти, произведени преди промяната на лепилото за етикетите. До този момент нямаме информация за заразени консерви след въвеждането на новото лепило. Това искане на пари е просто израз на обхваналото го отчаяние. Той просто си изгърмя патроните.
	Дафи веднага възрази:
	— Не можем да сме сигурни в това. Защо да не предположим, че той разполага със значителни запаси от пилешки супи — примерно стотина консерви? Което пък би означавало, че смяната на лепилото не ни върши никаква работа. Другата важна подробност е тази банкова сметка — _открита_ банкова сметка. Значи той не иска от нас да натъпчем една пазарска торба с пари в брой и да я оставим на някоя автобусна спирка. Наличието на банкова сметка подсказва за предварително обмислен план — за професионализъм, към който сме длъжни да се отнасяме сериозно. Поставяните от изнудвача искания непрекъснато ескалират. Наистина ли сте готови да предизвикате този човек? Аз категорично възразявам срещу подобно решение в този момент. Платете откупа. Надхитрете го. От ФБР биха ви посъветвали същото.
	Таплин се изправи сковано. Когато заговори, гласът му прозвуча предизвикателно и студено:
	— А какво ще стане, ако платим, а впоследствие се окаже, че искането е било само върха на айсберга?
	— Това често се случва — кимна Дафи. — Не е нужно аз да ви обяснявам, че подобни изнудвания, свързани със заразяване на хранителни продукти, могат да продължат с години. Сигурна съм, че сте си написал домашното по този въпрос. Случаят с бебешките храни на „Х. Дж. Хайнц“ в Англия продължи повече от две години. Бяха изплатени тридесет хиляди британски лири, преди изнудвачът да бъде заловен.
	— Запознат съм със случая — призна Таплин. — Точно това се опитваме да избегнем. — Като си играеше с тристадоларовата си химикалка, адвокатът продължи: — Винаги настъпва един момент, в който трябва да кажем _край_.
	— Само че той още не е настъпил — предупреди ги Болд и насочи вниманието си към Адлър. — Напротив, тъкмо сега трябва да се опитаме да играем по свирката му. — Срещна погледа на Таплин, а след това и на Адлър. — Вие и двамата сте мъже, които добре разбират колко важно е да се използва всяка възможност. Нямаше да постигнете такъв успех, ако не знаехте кога да играете и кога да пасувате. Това тук не е просто поредната заплаха. — Болд посочи факса. — Това е _покана_. Той ни осигурява реална възможност да стигнем до него. Точно от това имахме нужда — от начин да го примамим и надхитрим. Забравете за лепилото, за супите и бактериите. В момента той иска _пари_, а те, по дефиниция, могат да бъдат проследени. Вие ги вкарвате в сметката, а той трябва да ги извади оттам. А когато го направи, ние ще сме там и ще го чакаме. Толкова е просто.
	— Той би могъл…
	— Да ги изтегли с едно телефонно обаждане? — Болд побърза да прекъсне Таплин, преди той да е успял да формулира убедителен аргумент в тяхна полза. — Той вероятно си мисли, че ще може да го направи. Но ние ще го проследим. Живеем във века на компютрите — изнудвачът не би могъл да направи каквото и да било с тези пари, без ние да разберем за това. Вижте, с този свой ход той стана доста уязвим. Това е първата ни истинска възможност да го пипнем. Не ни лишавайте от нея. — Обърна се към Адлър и забързано продължи: — Ако не му платите, най-вероятно ще последват други убийства — той самият ни го обещава. Ако платите, ще го заловим и ще го осъдим.
	Таплин продължи да роптае.
	— Ако се поддадем на такова изнудване и пресата научи за това… ще изглеждаме слаби в очите на обществеността. И никога няма да се отървем от изнудвачи като този. Никога! Това ще е краят на компанията.
	Адлър потъна в размишления. Болд предпочете да замълчи. Адлър се вгледа в очите му, сякаш търсеше там верния отговор.
	Сержантът каза:
	— Ако имам някакво право на мнение, бих предпочел да вървя по следите на известна парична сума, а не да разследвам смъртни случаи като този със Слейтър Лоури.
	Адлър погледна часовника си, обърна се към Таплин и рече:
	— Ти знаеш кой посещава места като това… планетариумите? Деца. Деца като моята Корки, като твоите Питър и Емили. Деца като Слейтър Емерсън Лоури. Какво ще стане, ако разгневим този тип? Какво ще правим, _ако_ се окаже, че сме виновни за смъртта на няколко стотици деца като Слейтър Лоури? Как ще живеем с такава вина и отговорност?
	Таплин го изгледа студено.
	— Нямам отговор на тези въпроси, Оуен.
	— Аз обаче имам — заяви Адлър. — Кени?
	— Болд е прав — отвърна Фаулър. После се обърна към Таплин. — Много добре разбирам и вашата гледна точка. Плащайки откупа, ще станем уязвими, ще ни връхлетят всякакви кошмари — но те поне ще бъдат само финансови. Смятам, че Болд има право — този тип ни дава възможност да променим сегашната ситуация. Пари вместо човешки жертви. И мисля, че сме длъжни незабавно да се възползваме от тази възможност.
	— Аз също — съгласи се Адлър.
	Таплин примирено събра разхвърляните пред него бумаги, натъпка ги в куфарчето си и го затвори. Нито веднъж не погледна Болд.
	— Ще се погрижа сумата да бъде преведена веднага.
	— Мисля, че трябва да започнем с по-малка сума — рече Фаулър, адресирайки думите си към Дафи. — С половината може би. Така ще го принудим да продължи да поддържа връзка с нас.
	— Подкрепям това предложение — съгласи се тя.
	— Ще разговарям с ръководството на банката — намеси се Болд. Благодари на Адлър и додаде: — Взехте правилното решение.
	Адлър се залюля на пети и отвърна:
	— Времето ще покаже.


	Осемнадесет

	Болд тръгна обнадежден за срещата, която си бе уговорил с отговорни служители в банка „Пак-Уест“. Може би чрез тази банкова сметка — която поради цял куп причини Болд и колегите му смятаха за фалшива — Консервния убиец съвсем неволно бе оставил следа, която можеше да ги отведе до него, или нея… Болд си имаше своите основания да покани и Дафи на срещата — тя трябваше да потърси психологическо обяснение за решението на изнудвача да си открие банкова сметка.
	Както се бяха разбрали предварително, двамата напуснаха Сиатъл сентър поотделно. Болд се срещна с Дафи в къщата й във водата, където изпиха по един чай и обсъдиха стратегията си на предстоящата среща в банката.
	Болд й разказа за пожара в „Лонгвю фармс“.
	— По гласа ти разбирам, че обвиняваш себе си, загдето си изпратил шерифа там. Не можеш да си позволиш подобни чувства, Лу. Имаме нужда от теб — от целия ти опит и самообладание.
	— Нещо във втория факс те притесни.
	— Променяш темата. В момента разговаряме за Лу Болд.
	— Какво точно? — продължи да настоява Болд, отказвайки да говори за себе си.
	— Нещо дребно — този път не бе посочил кой ще е виновен, ако се случи нещо. Във всички предишни факсове изрично подчертаваше, че Оуен носи цялата вина. Но не и в последния.
	— И намираш това за важно?
	— Да, внушаването на чувство за вина и отговорност е от изключителна важност. Той или тя, не желае да поема отговорността за отравянията. Държи да подчертае, че цялата вина носи Оуен. И докато Оуен е виновен за нещастните случаи, те могат да продължат. Странното в случая е, че нашите истински неприятности ще започнат в момента, в който отговорността престане да бъде приписвана на Оуен. Чувството за вина би могло да накара нашия убиец да превърти напълно. А ние не бихме искали това да се случи.
	— А ти смяташ, че последният факт подсказва, че това вече е станало. — Болд не задаваше въпрос, той само констатира факта.
	Дафи не желаеше да се обвързва с категорично становище. Започна да духа чая си, за да го охлади, и се загледа през прозореца към езерото Юнион и към двамата сърфисти, които кръжаха подобно на пеперуди по повърхността му.
	— Мисля, че самият факт, че получихме два факса — в един и същи ден, като при това вторият бе значително по-различен от всички останали, може да се окаже достатъчен, за да привлече вниманието на доктор Ричард Клемънтс. А ако това стане, ние само ще спечелим. Той е най-добрият, Лу. Бихме могли да се възползваме от опита му.
	— Има и още нещо — настоя той, забелязал странното й изражение.
	— Кой от двама ни е психологът тук?
	— Това отговор на въпроса ми ли е?
	— Промених мнението си по отношение на съпругата. Тя със сигурност не е убила шериф Брам. А и както ми го описваш… мисля, че тук не става дума за нает убиец. Убийството е било извършено от изключително разгневен човек. _Мъж._
	— Да.
	— Знаел си го — отбеляза Дафи.
	— Да.
	— Някой, който има лични сметки за уреждане.
	— Безусловно.
	Дафи се размърда на стола си.
	— Напълно е възможно убиецът да е възприел шерифа като човек, представляващ Оуен. Жестокостта на престъплението идва да ни покаже нечовешката ярост на престъпника, с когото си имаме работа. Дава ни представа за неговата избухливост и лабилна психика. Той иска да види Оуен мъртъв, Лу. И няма да се откаже докато това не стане… или докато не го хванем. — Дафи погледна встрани. Не желаеше Болд да види очите й.
	— Може би в банката ще могат да ни помогнат — рече Болд. — Бръснача ще ни чака там.
	— Срещата може да се окаже интересна.


	Прокурор Майкъл Страйкър беше среден на ръст, но изглеждаше по-дребен, защото имаше малка глава и още по-малка уста. Като дете може би често бяха дърпали ушите му, но сега, в средната му възраст, те се вееха като ветрила и приличаха на листа, обърнати срещу слънцето. Хората го наричаха _Бръснача_ заради стържещия му глас, който напомняше на звука, издаден от лист хартия, прекаран през зъбците на гребен. Дясната му китка завършваше с метална кука, която му служеше за ръка. Понякога, за да се изфука в бара, Бръснача палеше кибритени клечки о стената, използвайки единствено протезата си. Когато беше нервен, несъзнателно подрънкваше с нея, а звукът наподобяваше на стърженето на метална разбивачка за яйца по стената на купата.
	При всяко едно разследване бе изключително важно да се разчита на подкрепата на прокурора. Той самият не участваше в разследването, но го насочваше в съответната, одобрена от закона посока. Детективът, провеждащ разследването, и прокурорът формираха екип, който понякога действаше в синхрон, а друг път — не. Повечето съдебни постановления минаваха през прокурора или биваха издавани директно от съдията, но със задължителното съгласие и одобрение на прокурора. Нужно бе известно време, за да свикне човек с избухливия нрав и нервните изблици на Майкъл Страйкър, но Болд го харесваше и се радваше на компанията му. Страйкър беше един от петимата водещи прокурори в Кинг Каунти и имаше хора, които вярваха, че още през тази година ще бъде избран за член на Върховния съд.
	Болд, Матюс и Страйкър бяха придружени до асансьора и поканени на шестия етаж, където ги посрещна истинска гора от изкуствени дървета и едва доловимият дъх на дезинфектанти.
	Лусил Жилар, чернокожа, около тридесетгодишна жена, с гладка като кадифе кожа, разкошен френски акцент, изумително дълга шия и пронизващи черни очи, бе облечена със син ленен костюм и бяла блуза, които сякаш бе откраднала от гардероба на Лиз. Самоувереността й се допълваше от усмивката, която беше изразителна, но и овладяна и спокойна. Тя се здрависа и с тримата, предложи им да седнат и веднага заговори по същество. Една секретарка донесе три разпечатки на компютризираната информация, касаеща въпросната сметка.
	— _Жена!_ — възкликна Дафи, забелязала първа тази подробност.
	Болд сякаш изведнъж остана без дъх. Видеозаписите на „Шоп-Алърт“ бяха насочили вниманието им към евентуалното участие на жена, но бруталното убийство на шериф Търнър Брам го бе накарало да повярва, че си имат работа с мъж.
	— Няма такъв адрес — заяви Страйкър. — Имам братовчед, който живее в блок номер 5900 — това са четните номера на тази улица. Срещу блока обаче има парк. Не съществува жилищен блок с номер 5908.
	Обърна се към Жилар и я попита остро:
	— Вие изобщо правите ли си труда да проверявате тази информация?
	Жилар настръхна.
	— Аз не работя в отдел „Новооткрити сметки“ — поясни тя. Говореше с такъв тон, сякаш ставаше дума за някакво срамно банково заболяване.
	— Добре, нека да видим оригиналната молба. Не разполагаме с много време. — Протезата на Страйкър започна да подрънква.
	— Всичко е наред, Бръснач — намеси се Болд, опитвайки се да го накара да се успокои.
	Жилар прочете отново нейното копие от компютърната разпечатка.
	— Сметката е била открита през миналата седмица. Това означава, че оригиналната молба е вече унищожена.
	— _Унищожена?_ — повтори Страйкър и се наведе напред, без да става от стола си. — Какво, по дяволите, означава това?
	— Бръснач! — обади се Болд. Чувстваше, че прокурорът всеки момент ще избухне.
	Жената се зае да обясни:
	— В „Пак-Уест“ не се използва хартия. Всички операции са компютризирани, ползваме електронна поща и пощенски кутии с гласова идентификация. Не че това ми харесва особено. Но онова, което е от значение за вас, момчета, е, че оригиналната молба е била сканирана и вкарана в паметта на главния компютър в Сан Франциско пет работни дни след откриване на сметката. Мога да ви предоставя факсимиле на оригинала — с изключително качество при това — но не и самия оригинал.
	— Майната му на факсимилето! — недоволно възкликна Страйкър. — Никой не може да свали отпечатъци от някакво си копие, госпожо. Знаете ли срещу какво сме изправени? _Факсимиле!_ И вие си мислите, че някакво си факсимиле ще помогне на сержанта?
	Болд отново се намеси.
	— И без друго не очаквахме да постигнем кой знае какво, Майки. Госпожа Жилар едва ли носи някаква вина за порядките в банката. Освен това смятахме, че ще се натъкнем на фалшив адрес и име.
	— Много се съмнявам в това — възрази Жилар. Обърна се към Страйкър и сърдито поясни: — Подадените молби се проверяват внимателно.
	Страйкър не се съгласи.
	— Искате ли да ви обясня какво държите в ръцете си? Залагам десет към едно, че името е принадлежало на наскоро споминала се жена. Тази фалшива самоличност осигурява на нашия човек номер на социалната осигуровка, съответстващ на името, който му е нужен в случай, че банката наистина извършва някаква проверка — нещо, в което все още дълбоко се съмнявам. Федералните агенции от години се опитват да автоматизират и препроверят основните данни, с които работят, за да предотвратят онова, което ние наричаме _измама от гроба_, но и те, подобно на банките, са сбирщина от бюрократи, движат се със скоростта на охлюви и са почти толкова интелигентни…
	Дафи го прекъсна:
	— Но тя има нужда от валиден адрес за кореспонденция, нали? На който да й изпращате банковите извлечения?
	— Точно така. Ако в банката се върнат повече от две извлечения, ние автоматично прекратяваме обслужването на сметката. — Френският акцент на Жилар галеше слуха на Болд и извикваше представа за пухкава бяла сметана.
	— Но това означава, че тя разполага с цели два месеца, преди да закриете сметката й — изтъкна Дафи.
	Страйкър веднага се обади:
	— Нали точно това казвам! Бавни са като охлюви. — Дясната му ръка изтрака като желязна порта, затръшната от силен вятър.
	— Ако адресът е фалшив, както предполага господин Страйкър, ще закрием сметката още днес.
	— Не! — възрази веднага Болд. — Не бива да го правите.
	Жилар го погледна недоумяващо. Очевидно не разбираше какво става.
	Дафи побърза да обясни:
	— Бихме предпочели сметката да не се закрива, ако, разбира се, можете да направите това изключение.
	— Не разбирам — оплака се Жилар.
	— Естествено, че не разбирате! — гневно се провикна Страйкър. — Мили боже!
	Болд сграбчи Страйкър за ръката, изведе го в коридора и затвори вратата на кабинета след тях.
	— Достатъчно, Бръснач!
	— Съжалявам, Лу. — Металната му протеза изтрака шумно. — И сам виждаш с кого си имаме работа — чужденка, представителка на малцинствата, жена… та тя нищо не разбира, за бога!
	— Тя е изпълнителен вицепрезидент, Бръснач. Една от дванадесетте в тази банка. Преценката ти този път е грешна.
	Страйкър дишаше тежко. Бавно кимна.
	— Положението вкъщи не е много розово, Лу. Може би имаш право.
	— Защо не поговориш с някой от правния отдел — виж дали можем да получим някаква документация за тази сметка, без да ни се налага да скачаме през горящи обръчи. И се дръж като професионалист, Бръснач. Имаме нужда от тези хора.
	— Да.
	— Разбрахме ли се?
	— Извини се от мое име. — Страйкър се запъти към асансьора, без да каже нито дума повече.
	Болд се върна в кабинета и засипа с извинения госпожа Жилар. Побърза да обясни:
	— Човекът има лични проблеми.
	— Кой ли ги няма — прояви разбиране Жилар. — И въпреки това съм доволна, че той си тръгна. — Позволи си да се усмихне топло. После напрегнато ги изгледа и двамата. — Тук става дума за нещо много сериозно, нали?
	— Боя се, че за момента ще трябва да приемете думите ни на доверие. — Болд се поколеба за миг, а после продължи: — Аз работя в отдел „Убийства“. Господин Страйкър е прокурор. А госпожа Матюс е съдебният психолог на отдела. Опитваме се да заловим човек, извършващ особено гнусни и отвратителни престъпления.
	— И смятате, че човекът, когото преследвате, е тази Шийла Данфорт?
	— Възможно е — уклончиво отвърна Болд. — Все още не сме сигурни.
	Жилар изглеждаше повече от притеснена. Погледна ги и попита със сладкия си френски акцент:
	— Много добре. Как бих могла да ви помогна?
	— Молбата лично ли е била подадена? — с надежда попита Болд.
	Жилар погледна разпечатката.
	— Не. По пощата.
	— По _пощата_? — попита Дафи.
	— За нас е постоянна практика. Няма нищо необичайно в това.
	— По този начин се избягват охранителните камери — обърна се Дафи към Болд.
	— Точно така — съгласи се той и зададе на Жилар поредния въпрос: — А началният депозит?
	Тя видя някакъв код в разпечатката и използва собствения си терминал, за да направи справката.
	— Чрез пощенски запис.
	Дафи обобщи.
	— Много трудно за проследяване. Да не кажем невъзможно. Помислила е за всичко.
	— А този номер? — попита Болд, наведе се над бюрото и го посочи на Жилар. — Кредитна карта? — Всяка кредитна карта можеше да бъде проследена… точно на такава следа се надяваше Болд.
	— Не. Започва с цифрата осем. Това е карта за банкомат.
	— Поръчала си е карта за банкомат? — с безпокойство попита Болд.
	— И сигурно вече я е получила — информира го Жилар. — Най-новата ни маркетингова кампания. Не сте ли виждали рекламите? Гарантираме издаването на карта за банкомат в рамките на два дни след откриването на сметка при нас. Използването й през първите шест месеца е напълно безплатно. На конкуренцията са й нужни няколко седмици, за да издаде подобни карти, и освен това клиентът е принуден да плаща куп такси по обслужването.
	— _Два_ дни? — поиска да се увери Дафи.
	— Два дни, ако клиентът дойде да я получи в някой от клоновете на банката. Това е част от маркетинга, нали разбирате. По този начин осигуряваме обратна връзка с клиентите. И кампанията ни постигна небивал успех.
	Болд знаеше, че за разлика от търговските обекти, охранителните системи в банките работят на двадесет и четири часови интервали, като записът от предишното денонощие се изтрива веднага. Изключение се допускат само в случай на проблеми с охраната. Подаването на молбата, получаването на карта за банкомат, заплахите, изпратени до Адлър… всичко бе прецизно изчислено, а откриването на анонимна банкова сметка осигуряваше на престъпника възможност да тегли пари, без да може да бъде спрян или проследен.
	— Вие сигурно имате хиляди банкомати — промълви Болд.
	— Какво имате предвид? — попита Жилар.
	Болд бързо започна да обяснява.
	— Ще имаме нужда от подробна информация за всяка операция, извършена с банкомат, както и за личния идентификационен номер на всеки клиент. — После веднага додаде: — Можете ли да ни кажете дали личният идентификационен номер се дава от компютъра, или се избира от самия клиент?
	Жилар се обърна към терминала и въведе запитването.
	Болд си помисли, че използването на банкоматите е доста изобретателен метод за прибирането на откупа, който би ги лишил от достатъчно време да засекат операцията и да предотвратят изтеглянето на сумата. Това прозрение предизвика силно чувство на гадене в стомаха му, насъбралата се жлъч се надигна към гърлото му и той се видя принуден да се извини на дамите и излезе да потърси тоалетна.
	Когато се върна в кабинета на Жилар, се чувстваше също толкова зле, а по разтревоженото изражение на Дафи се досети, че сигурно изглежда много блед. Но когато Жилар го информира, че не разполага с информация за личния идентификационен номер на човека, който ги интересуваше, и последната капка кръв се изцеди от лицето му.
	— Време е — рече той.
	Дафи го разбра веднага. Тя се обърна към жената.
	— Госпожо Жилар, налага се да ви доверим информация, която е изключително поверителна. Когато поискахме да се срещнем с някой от изпълнителните директори, дадохме ясно да се разбере, че може да се стигне до този момент. Препоръчаха ни вас, което очевидно означава, че сте човек, на когото може да се има доверие. Преди да продължа по-нататък обаче, съм длъжна да ви предупредя, че превръщането ви в наше доверено лице може да доведе до твърде продължителен ангажимент от ваша страна… може да означава безкрайно дълги часове на работа и сътрудничество. Дълги дни. Работа до късно. В момента просто не бихме могли да предвидим как ще се развият събитията…
	— Ето как стоят нещата — намеси се Болд. — Ако предпочитате — независимо поради каква причина — да работим с някой друг от колегите ви в банката, сега е моментът да го кажете. Трябва много внимателно да премислите нещата.
	— Вие работите в отдел „Убийства“. — Думите й бяха адресирани към Болд. Той кимна. — А вие сте психолог, който изследва психиката на криминално проявени лица.
	— Да, това е един от аспектите на работата ми — съгласи се Дафи. Прииска й се да й каже, че се опитва да попречи на съсипаните си колеги да налапат дулото на пистолета си, че полага усилия да запази техните разпадащи се бракове, че се старае да помогне на наркоманите и алкохолиците измежду тях, като попречи да им бъдат отнети значките. Но не каза нищо подобно, а само продължи: — В момента се опитвам да съставя психологически портрет на човека, когото се опитваме да заловим.
	— Ще ви помогна — заяви жената с мекия си френски акцент.
	Болд реши, че вероятно е от Антилските острови.
	— Сигурна ли сте? — поиска да се увери той. — Това не е като на филм. Положението може да стане много сериозно.
	Дафи кимна. За един кратък миг му се стори, че и тримата сякаш спряха да дишат.
	— Искам да помогна. Предполагам, че става дума или за откуп, или за изнудване, или пък за самоубийство. Права ли съм?
	— А твърде вероятно и за трите заедно — каза Дафи.
	— Може ли? — попита Болд и посочи вратата. Не искаше никой друг да чуе онова, което се канеше да каже.


	По лицето на Лусил Жилар се изписаха изумление, силна тревога и неподправен ужас. Тя сведе за миг глава, а после го погледна възбудено и заяви:
	— Тя ще изтегли парите от откупа чрез банкомат.
	— Освен ако не успеем да се възползваме от това, за да я хванем — коригира я Болд.
	Очите на жената отразяваха напрегнатите й мисли. Като че ли не изглеждаше кой знае колко убедена в успеха.
	— Можем ли да го направим? — попита Болд.
	Дафи също се намеси:
	— Възможно ли е жената да изтегли достатъчно голяма сума пари чрез вашата мрежа от банкомати? Само в такъв случай планът й би имал смисъл.
	— При откриването на сметката тя е разполагала с хиляда долара. Тази сума все още не я превръща в банков клиент с особен статут. Това обаче ще се случи, ако по сметката постъпят парите от откупа в размер на сто хиляди долара. За клиентите с особен статут се определя ежедневен таван при използването на банкоматите. Защото картата по същество е дебитна карта. Всички тегления зависят от баланса на сметката.
	— Тегленията от един и същ банкомат? — попита Болд.
	— От един и същи банкомат да, но не и чрез една и съща операция. Разбирате ли къде е разликата? Всяка една парична операция, извършваща се чрез банкоматите, не може да надвишава четиристотин долара. Това е таванът — четиристотин долара. Всички ние трябва да се съобразяваме с това изискване, наложено от производителя на автоматите поради куп съображения за сигурност. Така че всяка една операция е на стойност максимум четиристотин долара. Но броят на последователните парични операции зависи единствено от определения ежедневен таван или пък от баланса на сметката.
	— Значи _е_ възможно — от техническа гледна точка — да се получат парите от откупа чрез вашите банкомати.
	— Ако условията по използването на сметката са правилно формулирани — да. Твърде е възможно. По хиляда долара на ден, предполагам… ако клиентът е пожелал така. Най-високият ежедневен таван за изтеглени суми, за който съм чувала, е десет хиляди долара. Беше поискан от един търговец на килими, който използваше картата за покупки от цял свят. В този случай обаче той твърде рядко прибягваше към услугите на банкоматите, които се използват за авансово получаване на пари в брой.
	— А проследяването на клиента? Това възможно ли е?
	— Мрежата на съществуващите банкомати е доста сложна. Знаете ли нещо по въпроса?
	— Боя се, че не — отвърна Болд.
	Дафи само поклати глава.
	— Можем да засечем автоматите, от които е било извършено тегленето на сумите. Но това става много трудно и сложно, ако трябва да се извърши в реално време. Ако въпросната жена използва мрежата на „Пак-Уест“, може би ще можем да установим точното местоположение на съответния банкомат. Но ако тя влезе в нашата мрежа, използвайки автомат на друга банкова система, тогава операцията се обработва от регионалната разпределителна станция тук, в Сиатъл. Когато при нас постъпи заявката за теглене на определена сума, ние ще разполагаме само с няколко секунди, за да реагираме.
	— Няколко _секунди_ — повтори Болд, дълбоко разочарован от новината. — Май ще трябва да поставим по един човек за наблюдение пред всеки банкомат. Всъщност с колко такива автомати разполагате?
	— „Пак-Уест“ работи с триста и седемдесет банкомата в този щат. Приблизително половината от тях са концентрирани в града и в районите на около час път от центъра. А броят на автоматите, управлявани от „NetLinQ“ — регионалната разпределителна станция, възлиза на хиляда и двеста машини, разположени между Сиатъл и Еверет. На всеки две седмици се инсталират горе-долу по пет нови банкомата.
	„Цяла армия“, помисли си Болд. Хиляда и двеста полицаи за наблюдение? В най-напрегнатите моменти от преследването на убиеца от Грийн Ривър в разследването участваха сто и четиридесет полицаи. А в момента Болд работеше с екип от четирима. Коремът му се сви при тази мисъл.
	Той глътна две хапчета „Малокс“.
	— В някои от банкоматите има охранителни камери. Те може би ще са ви от полза. На някои места са статични, другаде са видеокамери.
	— Колко са на брой? — с надежда попита Болд.
	— Мисля, че повече от половината банкомати са оборудвани с камери. И то предимно в градската част. Всяка седмица инсталираме камери за наблюдение на поне още три банкомата. Този проблем е от приоритетно значение за банката ни.
	_Половината?_ Не беше достатъчно.
	Дафи, почувствала унинието му, предложи да се срещнат със служителя, отговарящ за „NetLinQ“.
	— Това е Тед Пърч — уведоми ги Жилар. — Не е никак лесно да се работи с него. Особено пък за жена като мен. Разбирате, нали?
	— В такъв случай ще стоя настрана — каза Дафи. Обърна се към Болд: — Отивам в службата, а след това се прибирам у дома.
	Жилар дипломатично предложи:
	— Ще се обадя да проверя дали ще може да ни приеме.


	— Нека да ви обясня нещо, сержант. _Сержант_ бяхте, нали? — Пърч произнесе чина на Болд сякаш ставаше дума за някоя от най-низшите форми на живот. Очевидно смяташе, че той самият е стигнал доста по-напред в еволюцията си. — В миналото винаги сме си сътрудничили със силите на реда и винаги сме готови да окажем нужното съдействие. Но — Болд вече очакваше този миг, — ако си позволим да нарушаваме работата на системата при всяко изнудване, заплаха или измама, по-добре ще е да се махнем оттук и да отидем за риба. Разбрахте ли?
	Болд все още не бе казал нито дума за случая, върху който работеше.
	Пърч му приличаше на човек, който играе тенис или скуош. Очите му бързо се местеха от обект на обект, макар че определено предпочитаха подгъва на полата на Лусил Жилар пред мрачното изражение на Болд. Имаше тъмнокестенява коса, която като че ли миеше твърде често, а спортният му сак бе пъхнат под бюрото, но така, че да не остане незабелязан от посетителите му. Кабинетът му не се отличаваше с нищо необичайно, освен с двата акварела на Сан Хуан и с неособено красивата гледка към междущатска магистрала I-5 и пристанището на езерото Юнион.
	Пърч се бе обадил на Шосвиц, за да потвърди самоличността на Болд. Наричаше Лусил Жилар Луси, а нотките в гласа му намекваха, че двамата са близки приятели — нещо, което очевидно не отговаряше на истината.
	От наученото от Жилар Болд бе стигнал до заключението, че проследяването на финансова операция чрез банкомат в реално време може да се осъществи само чрез координираните усилия на „Пак-Уест“ и „NetLinQ“.
	— Тук не става дума за обикновените изнудвания, с които се сблъскваме ежедневно — поясни Болд.
	— Работил съм с Фреди Гучиано няколко пъти — призна Пърч.
	— Фреди не работи по този случай — информира го Болд.
	— Фреди е добро ченге.
	Болд ненавиждаше този израз.
	— Онова, което е от особена важност в случая, Тед — учтиво заговори Лусил Жилар, — е възможността на разпределителната станция и на банката да определят реалното местоположение на банкомата, което пък ще даде възможност на сержант Болд да проследи определени финансови операции.
	— Разбирам това, Луси. Но се опитвам да обясня — и на двама ви — че проследяването в реално време просто не е осъществимо в рамките на цялата мрежа. Не съществува такъв софтуер — поне аз не съм чувал да е разработван. И дори не е предвиден в дългосрочните ни планове. Какво? Какво, Луси? Защо ме гледаш по този начин?
	— Това е нещо, което _трябва_ да бъде направено. В момента сержант Болд ни моли съвсем учтиво. Нито полицията, нито пък ние от банката бихме искали да се замесим в съдебни постановления и дела. Въпросът опира до желанието ни да си сътрудничим.
	Тед Пърч като че ли се пообиди. Тя очевидно бе по-добре информирана от него, а това никак не му хареса. И ако само още веднъж погледнеше към полата й, Болд щеше да направи някакъв коментар по въпроса.
	Пърч бавно кимна, цъкна с език и насочи цялото си внимание към Болд.
	— Сержант, системата функционира по строго определен начин. Въпросната сметка е открита в „Пак-Уест“. Дотук ясно ли е? Ако се използва банкомат на „Пак-Уест“ — сигурен съм, че Луси ви е обяснила това — тогава запитването отива директно в техния сървър. Почти мигновено се извършват няколко проверки и потвърждения, сървърът одобрява тегленето и инструктира банкомата да изплати поисканата сума. Раз-два и готово! Но ако клиентът на „Пак-Уест“ реши да използва банкомат на друга банка, например „Фърст интърстейт“, тогава се намесваме ние. В този случай личният идентификационен номер се кодира от автомата и никой не е в състояние да се добере до него. Освен това номерът на сметката и банковият идентификационен номер постъпват директно в сървъра на „Фърст интърстейт“ в Калифорния, който разпознава чуждия банков идентификационен номер и пренасочва запитването към нас. Нашите компютри обработват запитването в зависимост от банковия идентификационен номер — в нашия случай „Пак-Уест“. „Пак-Уест“ потвърждава информацията по сметката и одобрява тегленето, чрез нашата станция предава разрешението и личния идентификационен номер на клиента във „Фърст интърстейт“, която пък на свой ред инструктира банкомата да изплати сумата. В някои случаи молбата за теглене може най-напред да мине през една от националните разпределителни станции, а едва след това постъпва при нас. Обратният път е същият — от нас към националната станция и оттам — към съответната банка. Във всеки случай процесът, който ви описах току-що, отнема всичко на всичко три цяло и две десети от секундата. Само в северозападните щати се използват около четири милиона дебитни и кредитни карти. В цялата страна броят им възлиза на осемдесет милиона. И за да добиете представа за обема на операциите, извършвани през тях, ще ви кажа, че банкоматите само във Вашингтон и Орегон обработват един милиард долара на месец. Това възлиза на около двадесет милиона долара на ден в началото на седмицата и на около петдесет милиона долара дневно в петък, събота и неделя. А това прави четиристотин хиляди операции на ден! И вие искате от нас не само да засечем определена операция, но и да го направим в реално време? Започвате ли вече да проумявате проблема?
	Намерението му бе да зашемети Болд с факти и цифри и наистина успя! Четиристотин хиляди тегления дневно. Цифрата петдесет милиона продължаваше да отеква в главата му.
	— С вас срещали ли сме се преди? — попита Пърч, сякаш Болд току-що бе влязъл в стаята.
	— Не.
	— Изглеждате ми дяволски познат. Играете ли тенис?
	— Свиря на пиано. Джаз.
	— В клуб! Прав ли съм?
	— В „Големия майтап“.
	— Точно така. Знаех си, че съм ви виждал и преди. — Обърна се към Лусил Жилар и поясни: — Добър е. — А на Болд рече: — Свирите много добре. Обикновено когато барът е полупразен. Нали?
	Болд му благодари и изтъкна, че се налага да изостави пианото, когато работи по случай като този.
	— Случай като този? Вие не сте от икономическата полиция, нали, сержант? Освен ако не сте постъпил току-що. Защото аз познавам момчетата от икономическата.
	— Отдел „Убийства“ — информира го Болд.
	Самата дума въздействаше страховито на повечето хора и Тед Пърч не бе изключение. Той рязко отметна глава назад, сякаш току-що го бяха зашлевили през лицето.
	— Най-важния отдел — отбеляза той.
	— Не, отдел като всеки друг.
	— И за какво точно става дума? Изнудване? Не само заплахи, нали?
	— Правилно.
	— Обзалагам се, че някой вече е умрял — започна да гадае Пърч. — Иначе какво ще търсите тук.
	— Наистина имаме мъртвец — потвърди Болд. — Възможно е да последват и други, ако не побързаме.
	— Нещата се променят значително щом става дума за човешки живот.
	— Нуждаем се от помощта ти — настойчиво рече Лусил Жилар. — Проблемът е в това, че сержант Болд ще разполага само с около десет секунди — ако не и по-малко — за да залови този човек.
	Болд продължи:
	— А това не е достатъчно. Изобщо не е.
	— Да забавим работата на цялата система? — възкликна Пърч. — Първо, това е невъзможно — поне аз не зная да е правено някога — и второ, ако го направя, ще ме разпънат на кръст. Достатъчно е системата да излезе от строя за пет минути, за да се превърнем в сензацията на деня. Хората са свикнали с банкоматите. И очакват от тях да работят. Не забравяйте, че говорим за операции в размер на двадесет милиона дневно.
	— Нужно ли е да се спира цялата система? Не можем ли да изолираме само въпросния банкомат? — попита Болд.
	— Системата не функционира по този начин. Понякога има два, три, та дори и четири автомата, инсталирани непосредствено един до друг. Какво ще си помисли въпросният човек, ако неговата финансова операция продължи цяла вечност, а хората до него биват обслужвани по обичайния начин? Нека да ви кажа нещо: Хората имат вградени хронометри по отношение на банкоматите. Те _знаят_ колко време отнема една операция. Обикновено всичко приключва в рамките на дванадесет секунди. Направете ги четиридесет и вашият човек — човек, свикнал да заобикаля закона — веднага ще забележи. И ще изчезне на часа. Просто и ясно.
	Болд беше доволен, че Пърч се заблуждава по отношение на пола на техния престъпник.
	Жилар се обади:
	— Но ако забавим _цялата_ мрежа? Или поне всичките банкомати в рамките на града. Какво ще стане тогава, Тед? Освен че ще станем централна новина във вестниците за ден-два?
	Болд се намеси.
	— Колкото и да изглежда странно, вестникарският шум може да ни помогне. Може би ще го накара да повярва, че става дума за повсеместен проблем.
	— На вас може и да помогне. Но мен ще ме уволнят. Можете да сте сигурни в това. Но в момента си говорим празни приказки. Никога досега не съм чувал за подобно нещо — не си мислете, че можете да забавите цялата система, като просто натиснете някакво си копче.
	— И аз това казах на сержанта. Но се надявах, че ти може би си по-информиран от мен. — Жилар го настъпи по болното място. Той отчаяно _искаше_ да бъде по-добре информиран от нея и изобщо не забеляза капана, който му бе заложила.
	— Познавам няколко специалисти по софтуерни технологии. Бих могъл да ги попитам.
	— Моите хора също проучват въпроса — съобщи Жилар, принуждавайки го да се включи в надпреварата.
	— Ще ми е нужно разрешение от национален мащаб — отбеляза Пърч, който вече мислеше в перспектива. — Ще се наложи да даваме много сериозни обяснения.
	— Разполагаме с хора, способни да се справят и с най-сериозните обяснения. Това не би трябвало да представлява проблем — предложи помощта си Болд.
	— Нека да поопипам почвата. Кога ще искате да започнем?
	Лусил Жилар кръстоса крака, но Пърч дори не я забеляза.
	В този момент Болд осъзна, че го е спечелил.


	Деветнадесет

	Някой я следеше.
	Дафи бе изследвала достатъчно параноици, работила бе с някои от тях и познаваше симптомите добре. Симптоми, които в момента забелязваше у себе си: силно нервно напрежение, непрекъснато озъртане и оглеждане през рамо, безсъние, липса на апетит, изпълнени с подозрения мигове, в които спираше и се ослушваше. Но всичко това беше въпрос на _енергия_, а тя разбираше от това. Чужда енергия, фокусирана върху личността й… а ако се окажеше, че всичките й страхове са плод на въображението й, то тогава трябваше да му отдаде заслуженото, защото никога преди не бе изпитвала подобно нещо.
	Някъде зад нея? Или ей там? Не беше сигурна. Имаше моменти, в които й се струваше, че чуждото присъствие е навсякъде около нея. Друг път си мислеше, че идва от конкретно място, но когато се обърнеше, за да провери… нищо! В такива моменти цялата настръхваше. И това не се случваше само по време на ежедневните й кросове както в момента. Изпитваше чувството, че е наблюдавана дори в спалнята си, в колата си… струваше й се, че я следят даже и когато се съблича в банята, където обикновено се преобличаше. В останалата част от къщата си насред водата се чувстваше гола, преди дори да е свалила дрехите си. И това я караше да изпитва влудяващ страх и несигурност, с каквито не се бе сблъсквала преди.
	„Това не е ли същата кола?“, зачуди се тя. Изглеждаше й ужасно позната. Беше паркирана срещу входа на пристана, на който бяха закотвени плаващите къщи. Каква беше марката й? Японска? С регистрационни номера от Детройт? Искаше й се да разбира повече от коли. Помисли си, че цветът е абсолютно същият. А също и размерът. Тъмносиня. Малка количка. Никакви особени отличителни белези. _Точно колата, която един професионалист би избрал, за да наблюдава някого!_ Точно подобни параноични мисли вкарваха човек в сериозни неприятности. Съществуваха най-различни термини за състояние като нейното… като _мания за преследване_ например. Веднъж бе чула да използват термина _заболяване на Оливър Стоун_ и тогава бе избухнала в смях. Сега обаче изобщо не й бе смешно.
	Тя пое по редовния си вечерен маршрут. Зави надясно по Гейлър, а после отново сви по Ейстлейк — тактика, сходна с четирите последователни десни завоя, които се използваха при следене чрез превозно средство. Дафи хвърли един поглед през рамо. „Бъди нащрек!“, нашепваше й някакъв вътрешен глас. А това беше симптом номер едно.
	Дафи пробяга още четвърт миля и буквално подскочи във въздуха, когато някаква синя кола я настигна и задмина. Веднага си даде сметка, че това е _друга_ синя кола. Ядосана на себе си, тя реши да съкрати бягането и пое по обратния път. Вече се смрачаваше. Докато се прибере у дома, щеше да е напълно тъмно. Обикновено бягаше след работа на светлината на уличните лампи, но тази вечер подобна мисъл никак не й се нравеше. Не й харесваше, че съкрати маршрута почти наполовина, но се надяваше да навакса следващата вечер.
	Дафи бягаше бързо, напрягаше се повече от обикновено поради по-късия маршрут. Сивият й анцуг бе потъмнял от пот под гърдите и на гърба. Косата й лепнеше за врата й, бялата лента около китката й, с която бършеше потта от лицето си, бе цялата наквасена.
	Дафи обикновено използваше вечерните си кросове за медитация — опитваше се да си почине, да мисли колкото е възможно по-малко. Махна с ръка на една съседка, доволна от факта, че вижда познато лице, а жената й се усмихна широко и махна в отговор. Макар че не се познаваха официално, Дафи знаеше всичко за тази жена — такива бяха отношенията в тяхната колония във водата. Въпросната съседка бе доктор по медицина и работеше на доброволни начала в местната клиника за бедни. Съпругът й, бивш свещеник, сега пишеше книги. Двамата живееха в малка къщичка във водата, която излъчваше особено очарование — никаква претенциозност и натруфеност. А и двамата винаги поздравяваха хората, които срещаха по време на разходките си.
	Едно мърляво куче лениво прекоси пътя, като не обърна никакво внимание на лъскавия черен котарак, излегнал се върху пощенската кутия в края на пристана.
	Дафи извървя последните метри, за втори път през този ден надникна в пощенската си кутия и тръгна по пристана.
	Не бе изминала и половината път, когато кожата й настръхна, но тя го отдаде на лекия ветрец, който полъхваше откъм езерото.
	Дали от предпазливост, или от обхваналата я параноя, но Дафи внимателно огледа къщата си докато се приближаваше. Беше малка, по-малка от двадесет и пет квадратни метра, но гледана отвън, изглеждаше поне два пъти по-голяма; Дафи чуваше зад гърба си неспирния грохот на движението по магистралата — далечен, но натрапчив. В този момент шумовете й се струваха по-силни, ъглите и ръбовете й изглеждаха по-остри. Сърцето й биеше учестено, но тя забави крачка. Повишената чувствителност на сетивата й като че ли бе възникнала от само себе си, но Дафи Матюс, психологът, знаеше, че няма безпричинни реакции — нещо бе задействало рефлексите й. Ченгето, с което работеше в момента в клиниката за рехабилитация на оцелели след престрелки служители, описваше сходни усещания непосредствено преди избухване на престрелката. Болд би го нарекъл инстинкт, но Дафи предпочиташе да говори за рефлекси. Може би бе доловила нещо необичайно — звук, миризма, образ… станала бе жертва на околните влияния.
	Въздухът миришеше на дървени въглища. Дафи долови бръмченето на хидроплан, който излетя някъде в далечината. Наблизо работеше телевизор, чуваше се неприятният смях, съпътстващ повечето телевизионни предавания.
	Лицето й пламтеше от бягането, кожата я сърбеше от потта. Мозъкът й работеше напрегнато, опитвайки се да си изясни положението.
	В същото време Дафи започна диалог със самата себе си, упреквайки се, че се държи като истинска параноичка. _Ама че си бебе!_ Освен това се стараеше да се пребори с гласовете на неколцина приятели — и Лу Болд беше измежду тях — които се бяха опитали навремето да я накарат да се откаже от покупката на плаващата къщичка. С течение на времето добрата инвестиция ги бе принудила да млъкнат — къщата в момента струваше цяло състояние и тя едва ли би могла да подбере по-подходящ момент за закупуването й. Но домът й беше много изолиран, а тази вечер й се струваше прекалено самотен и уединен.
	„Влез в къщата!“, рече си тя. Наведе се да вземе ключа, който бе завързала за една от връзките на гуменките си. „Влез в къщата!“ повтори вътрешният й глас — този път по-високо и убедително.
	Дафи отключи вратата, остави я леко открехната и бързо се запъти към най-близката лампа, за да пусне осветлението. Лампата стоеше на една масичка заедно с дамската й чанта. В чантата бе пистолетът й. Лампата проблесна за миг и угасна. Крушката бе изгоряла.
	Дафи почувства течение зад гърба си. Входната врата се затвори от вятъра. Стресната, Дафи се хвърли натам, спусна резето и заключи. Непрогледна тъмнина. Въпреки това нищо — дори и пълният мрак — не можеше да я принуди да отвори тази врата отново. _В безопасност!_ Тя бавно запристъпва напред, представяйки си мислено разположението на мебелите: право пред нея бе всекидневната, по средата на която имаше малко канапе и масичка, люлеещ се стол и печка на дърва. Вдясно от нея се намираше тясната стълба, която водеше към малката й спалня и балкончето; вляво беше миниатюрната кухничка, отделена с барплот, облицован със сини плочки, пред който бяха поставени два стола. До кухнята имаше малко антре, от двете страни на което имаше вградени гардероби, а в края му се намираше задната врата.
	Очите й започнаха да привикват с тъмнината. Дафи протегна ръка и хвана страничната облегалка на люлеещия се стол. Добре! Знаеше точно къде се намира. През прозореца зад канапето проникваше слаба светлина откъм езерото — беше прекалено бледа, изглеждаше сивкава и призрачно студена. Дафи направи крачка напред и вляво и без да иска се блъсна в дървения подпорен стълб. Малки вълнички се блъскаха в пристана… сякаш някакво животно ближеше лапата си. Хладилникът бръмчеше силно. Лампата, към която се бе запътила, се намираше вдясно от нея — вече различаваше неясния й силует.
	Дафи прекоси стаята. Тъкмо когато стигна до лампата, чу проскърцването на дъска. Идваше от задния край на къщата, в близост до кухничката. Дафи напомни сама на себе си, че плаващата къща постоянно издава подобни шумове. Във всяка друга нощ тя вероятно изобщо нямаше да обърне внимание на скърцането. Но точно този звук й беше до болка познат — почти като гласа на стар приятел. Преди около година, при един силен дъжд през задната врата бе протекла вода и бе намокрила дъските на пода. Само една от тях скърцаше — звукът наподобяваше цвърченето на птица — когато някой _стъпеше_ отгоре й. А това бе точно звукът, който бе чула преди миг.
	Тя замръзна неподвижно. Палецът й бе върху ключа на лампата, в гърлото й напираше нещо средно между поздрав и вик на ужас. „Трябва да е било нещо друго“, разумно допусна някакъв глас в главата й.
	_Няма нищо! Нали така?_
	Но гласът я предупреди: „Някой трябва да е стъпил върху онази дъска, за да изскърца тя по този начин“.
	Сърцето й се сви болезнено. Ушите й пламнаха. „Аз съм прекалено обучена“, помисли си тя, когато в главата й нахлуха десетина инструкции от полицейското й обучение. „Това е само параноя.“ Дафи внимателно обмисляше всяка мисъл и подозрение, опитваше се по възможно най-убедителен начин да открие противоречия и несъответствия.
	_Излез от къщата! Повикай някого! Потърси помощ!_
	_Запали осветлението и виж… Няма нищо._
	_Иди вземи пистолета и тогава запали осветлението._
	Пистолетът се намираше в дамската й чанта, а тя беше върху масичката до входната врата.
	Самата й нерешителност я тормозеше. Презираше се за бездействието си — полицай, замръзнал от страх.
	Дафи се наведе, сдържа дъха си за миг и запали лампата. Изобщо не погледна към източника на шума — най-напред насочи поглед към дамската си чанта.
	Мозъкът й започна да обработва новата информация: няколко стъпки да стигне дотам, още няколко части от секундата, за да свали предпазителя и да зареди оръжието. Може би щяха да са й нужни пет секунди от момента, в който направи първата крачка, до мига, в който ще държи зареден пистолет в ръката си. _Цяла вечност, ако в къщата имаше друг човек._
	Цял един живот!
	Едно добро ченге не можеше да си позволи моменти на нерешителност. И ако това беше единственият критерий за добро ченге, значи тя не беше такова. Благодарение на собствената си нерешителност сега носеше един десетсантиметров белег на гърлото си. Мразеше този белег не само заради грозния му вид, а и защото го възприемаше като символ на нерешителността си.
	В този момент искаше единствено да докаже сама на себе си, че греши, че проскърцването, което бе чула, не означава нищо. Копнееше за един горещ душ, за топла вечеря и за чаша вино „Пино Гриджо“, която да изпие на верандата. После следваше хубава книга, но преди това трябваше здраво да залости всички врати и прозорци. Утре щеше да си инсталира охранителна система и щеше да помоли за това Кени Фаулър. Но това утре, а сега краката й сякаш бяха като заковани към боровите дъски.
	Светлината, която се бе задържала не повече от две секунди, изведнъж изгасна. Тя сграбчи ключа и го натисна. Нищо!
	„Тишина!“, помисли си Дафи. Дори и хладилникът не работеше. Бушоните бяха изключени.
	Дъската отново изскърца.
	Дафи бързо се раздвижи — направи две големи крачки. Блъсна се челно в централния подпорен стълб и се строполи на земята. Главата й се размъти. Гадеше й се, виеше й се свят. Представи си динозаври, паднали в катранените ями, които се опитват да се измъкнат навън, но с всяко движение потъват все повече. В черния и лепкав катран. Дафи изгуби всякаква представа за времето. С мъка се изправи на крака и бавно се затътри по посока на пистолета.
	Заговори като сливаше думите:
	— Въоръжена съм. Имам пистолет! Веднага напуснете дома ми! — Оръжието натежа в ръцете й, главата й бучеше. — Напуснете дома ми — отново промърмори тя. Падна на едно коляно, а после с усилие се изправи отново. Имаше чувството, че е станала със стотина килограма по-тежка. Главата й се цепеше от болка и при най-малкото движение. Започна да се придвижва напред, като опипваше пътя пред себе си с пръста на десния си крак. — Напуснете дома ми — повтори Дафи с неубедителен глас. Имаше усещането, че не говори тя, а някой друг.
	С лявата си ръка потърси фенерчето, което държеше в един кухненски шкаф заедно с ножовете. Пъхна ръка в чекмеджето.
	— Майната му! — изпъшка тя, когато един остър нож се заби в пръста й. Бързо измъкна ръка и инстинктивно пъхна порязания пръст в устата си.
	Дафи включи фенерчето. Лъчът му прокара светъл тунел през стаята и освети голям кръг по стените. Но зрението й не беше наред.
	Като се потеше обилно, с биещо до пръсване сърце, Дафи излезе с олюляване от кухничката, завъртя се наляво, готова за стрелба. Нямаше никой.
	Тя бавно насочи лъча на прожектора към изметнатата дъска, която цвъртеше като птиче. Ахна, когато забеляза водните капки, блеснали на светлината като скъпоценни камъни. Те вече не бяха плод на въображението й. Някой бе _влязъл_ в къщата.
	_Прецени ситуацията!_ Шансът й да успее беше петдесет процента. Натрапникът можеше да е вдясно от нея или пък се криеше в тясното антре, готов да побегне през задната врата. Не беше чула задната врата да се отваря или затваря и макар че вратата не скърцаше, Дафи не вярваше, че натрапникът би могъл да излезе без тя да го усети.
	_Мисли`!_ Но не можеше.
	— Въоръжена съм — повтори Дафи, този път по-силно. Смелостта й започна да се възвръща.
	Направи бързо крачка напред, завъртя се рязко и подпря гръб в единия ъгъл — входната врата сега се намираше вдясно, а задната — право пред нея. Никой.
	_Дали се крие в някой от гардеробите? Или си е отишъл? Дали не е излязъл без да го чуя?_
	Дафи събра цялата си смелост, като стискаше здраво пистолета и фенерчето си. Завъртя се първо надясно, насочила оръжието към вратата. _Нищо!_ После направи пълен кръг и взе гардеробите на прицел. Едва не повърна от резките движения.
	Натрапникът я нападна в гръб и я блъсна с все сила. Тя изкрещя силно и изгуби равновесие.
	Твърде бързо бе огледала помещението вдясно от нея. „Сигурно се е криел в банята“, осъзна Дафи и в следващия миг блъсна главата си в отсрещната стена. Долови две тромави стъпки, задната врата се отвори, после до слуха й долетяха още стъпки. Представи се как натрапникът прескача на съседната платформа, прекосява палубата на съседната къща, а после несъмнено се прехвърля и на следващата. Движеше се твърде бързо, за да успее да го спре. Освен това беше прекалено тъмно.
	Дафи се изправи, насочи се към задната врата и излезе навън, като държеше пистолета с особено внимание. Знаеше, че го е изпуснала, но обучението и собственото й спокойствие изискваха от нея да се увери, че районът е чист. Не направи никакъв опит да го преследва и залови. Мислеше единствено за самозащита. Районът наистина беше чист — наоколо беше достатъчно светло, за да е сигурна в това. Дафи отново влезе в къщата, затвори и заключи задната врата, бързо се приближи и провери предната, която все още бе заключена.
	Намери прожектора, тръсна го няколко пъти, но и той отказа да свети. Тъмнина.
	Разтреперана от нерви, със сърце, което блъскаше в гърдите й като обезумяло, пред прага на нервен срив, Дафи заобиколи ъгъла, намери един стол, който предложи здрава опора за отмалелия й гръб, и като не изпускаше от поглед входната врата, хвана шнура на телефона и го придърпа към себе си.


	Двадесет минути по-късно чу Болд да тича по пристана и му отключи вратата.
	Той я освети с фенерчето си и възкликна:
	— Исусе!
	— Таблото с бушоните е в гардероба до задната врата. Аз не посмях да отида дотам — каза му Дафи.
	Миг по-късно Болд се провикна:
	— Тези палта достатъчни ли са ти?
	Думите му я накараха да се разсмее. Да се почувства по-добре. А също и светлината, която заля стаята.
	Хладилникът отново забръмча. Часовникът на микровълновата фурна премигна срещу нея.
	Болд се появи иззад ъгъла, понесъл в ръка шапката й от леопардова кожа.
	— Ако питаш мен, време й е да я подариш на Армията на спасението. — Дафи се разсмя. Главата я заболя отново. Болд видя, че премигва от болката. — Трябва да те щракнем няколко пъти — отбеляза той. Имаше предвид рентгенови снимки.
	— Бих предпочела да изпия чаша вино.
	Той й наля.
	— Не искам да ти досаждам, но мисля, че трябва да те прегледа лекар.
	— Може би по-късно, а?
	— Ти си решаваш.
	— Сигурно си много добър съпруг — отбеляза Дафи.
	Не вложи никакви задни мисли. Искаше само да му направи комплимент, но Болд се почувства неловко. Думите й го накараха да си помисли за Лиз и Майлс, които бе зарязал вкъщи без никакви обяснения. Накараха го да си спомни за Оуен Адлър. После отново погледна челото й и рече:
	— Той взел ли е нещо?
	— Не съм гледала — отвърна Дафи. Погледна го право в очите и заяви: — Това не беше обикновено влизане с взлом.
	— Не, разбира се. Не и когато става дума за дома на ченге.
	— Нямах предвид това. — Тя опита виното. Беше добро на вкус. Отпи още малко.
	— А какво тогава?
	— Напоследък ме следят… наблюдават ме… не зная… Постоянно има някой около мен. — Отново отпи. — Но че тази вечер тук имаше някой, съм абсолютно сигурна.
	Болд не се опита да спори; не зададе никакви въпроси. Просто се залови за работа. Понякога това бе единственото нещо, което можеше да стори.
	Проведе цялостно претърсване на къщата. Дафи беше скрупульозно спретнат и подреден човек и той съзнаваше, че няма да му е трудно да открие следи от присъствието на взломаджията. Спалнята беше подредена. Вече бе видял кухнята. Огледа банята, предната част на къщата, задното антре и гардеробите. През цялото време Дафи седеше на стола си, притиснала кърпа с лед към челото си. Виното в чашата прогресивно намаляваше.
	Болд нахлузи ръкавици и огледа къщата за втори път. Сега вече отваряше чекмеджета, проверяваше рафтовете и гардеробите. От години не бе разследвал кражби и обири с взлом, но знаеше какво да прави — през годините бе претърсвал и оглеждал твърде много помещения, в които са били извършени убийства, за да се затрудни от един обикновен оглед.
	При третия си оглед на жилището той съсредоточи вниманието си върху дребните детайли — търсеше зацапани петна по стъклата на вратите и прозорците, пропълзя на четири крака по целия под, като се оглеждаше за следи от човешко присъствие, хартийки, та дори и косми от домашни любимци (Дафи нямаше животно в къщата). Ако е била преследвана от някой предсрочно освободен престъпник, я грозеше една опасност; съвсем иначе изглеждаха нещата, ако някой просто е бил привлечен от привлекателния й външен вид. Неизвестно по какви причини, но щатът Вашингтон и градската част на Сиатъл привличаха твърде много откачалки, които вестниците описваха като психопати, и процентът им бе по-висок от средния за страната. Дафи и колегите й използваха по-различни термини, когато говореха за тези хора. За Болд обаче всичко се свеждаше до едно: това бяха болни хора, които често проявяваха агресивност и преследваха жени. А когато решаха да нападнат, извършваха едни от най-нечовешките и гнусни престъпления.
	Едва при третата си обиколка Болд забеляза нагорелия контакт в банята, и малките капчици вода непосредствено до мивката. Без да каже на Дафи, той внимателно огледа тоалетната, както и кабинката с душа и ваната. Мастурбацията често беше последната стъпка, предхождаща акта на насилие.
	Когато приключи с претърсването, Болд придърпа един стол в близост до Дафи и каза:
	— Защо не ми разкажеш какво се случи?
	Тя се изсмя нервно.
	— Говориш също като мен. Често започвам терапевтичните сеанси с това изречение.
	Болд я изчака търпеливо. Съзнаваше, че тя сигурно изпитва ужасен страх, макар отчаяно да се опитваше да го прикрие. След проточилото се неловко мълчание Дафи се обърна към него:
	— Защо не започнеш първо ти? Моля те!
	— Посетителят ти е бил запознат с ежедневния ти график и е проникнал в къщата по време на вечерния ти крос. — Тя изглеждаше добре — прекалено добре — с тясното боди за джогинг и шорти, но той предпочете да не говори по този въпрос. По-късно можеха да обсъдят мерките, които би могла да вземе за самозащита — на първо място широка тениска и торбест анцуг. — Съкратила си бягането си — отбеляза той.
	Тя рязко вдигна глава и го погледна.
	— Как разбра? — В гласа й се долавяше изумление.
	— Направо ли да ти го кажа? Ако е искал да те нападне и нарани, то той щеше да го направи. И двамата знаем, че можеш да чуеш всеки, който се опитва да се приближи до къщата. Нали? Значи той вече е бил в банята, когато си се прибрала. Къде отива човек, след като се прибере от джогинг? — Въпросът беше риторичен. — Значи единственото, което е трябвало да направи, е било да те изчака. Ти едва ли би влязла под душа с пистолет в ръка. Но той е искал да напусне къщата. Разбираш ли? Ето защо в първия момент си помислих, че става дума за кражба. Може би дори добре планиран обир. Това би обяснило подозренията ти, че си следена. Престъпникът те наблюдава, за да разучи графика ти, и след като те е следил няколко дни, решава да проникне в дома ти. Но ти го изненадваш, защото съкращаваш кроса си и се връщаш по-рано. Когато отваряш входната врата, той замръзва от изненада, после решава да се измъкне от къщата на всяка цена.
	— Вратата помръдна — прекъсна го тя, припомнила си нещо. — Входната врата.
	— Просто се е затворила — обясни той.
	— Да. Но как…
	— В едно толкова малко помещение винаги става течение при отваряне на някоя врата. А то раздвижва врати. Или пердетата по прозорците.
	— Струва ми се, че тогава инстинктивно съм почувствала опасността. Изплаших се много, когато вратата се затвори. И веднага я заключих.
	— Опитвал се е да излезе, но се е обърнал — очите му са били по-добре приспособени към тъмнината от твоите…
	— В тоалетната има малка лампичка.
	— Ето, видя ли? Обръща се назад — оставил е нещо в близост до мивката и не е искал ти да го намериш. След това е застанал неподвижно. Точно до задната врата. С това се обясняват капките вода наоколо. Ако си се приближила до него, той мигновено щял да изхвърчи през вратата. Но онова, което бил оставил, очевидно си е струвало усилието да се върне и той решил да изчака. Струва ми се, че можем да сме напълно сигурни в това.
	— Но аз не се приближих. Опитвах се да намеря лампа, която работи.
	— Точно така. И той решил да се възползва от предоставилата се възможност. Върнал се обратно в къщата и ти си го чула.
	— Мразя го този тип! — Тя скръсти ръце пред гърдите си, опитвайки се да се пребори с тръпката, разлюляла тялото й.
	— Докато си се опитвала да стигнеш до лампата, натрапникът прекосил антрето и влязъл в банята.
	— А аз чух проскърцването на дъската.
	— Точно така.
	— И запалих лампата.
	— Можеш да си представиш паниката му в този момент. Но очевидно е доста съобразителен. На рафта в банята има една кошничка с фиби и всякакви джунджурии. Той е с ръкавици. Знаем това, защото е взел една фиба, разтворил я, протегнал е ръка иззад ъгъла и е пъхнал фибата в контакта. Извадил е късмет. Къщата е малка и той успял да изгори всички бушони за долния етаж. Къщата отново потъва в тъмнина. И той отново тръгва към вратата.
	— Аз го чувам и хуквам да бягам. — Изведнъж й стана студено. Може би не само от потта, изсъхнала по тялото й. Описанието на Болд й помогна да си представи по-ясно действията на натрапника. Почувства се преследвана. Дяволска късметлийка бе, щом след всичко това сега си седеше в къщата и отпиваше вино.
	— Той те чува, че се блъскаш в онзи стълб и падаш върху стола. Поколебава се — само за миг. Не знае как да постъпи. Ти се оказваш твърде бърза за него. Изведнъж в ръцете ти проблясва оръжие. Не мисля, че той самият е бил въоръжен. Законът се отнася много по-снизходително към крадците, които проникват в чужди домове без оръжие. Във всеки случай твоят крадец не е дошъл в къщата ти, за да бъде застрелян или пък да застреля теб. Положението обаче не е никак розово. Ти се приближаваш, предупреждаваш, че си въоръжена, а той разбира, че е в опасност… чувства се като плъх, попаднал в капан. Въпросът обаче е в… — Той изведнъж млъкна. — Добре ли си?
	— Ти като че ли си твърде добър в тази област — рече Дафи. — Нали не си ти човекът, проникнал в дома ми? — Насили се да се усмихне, но примигна от болка.
	— Е, останалото ти е известно.
	Тя се изправи, кръстоса ръце и погледна Болд.
	Беше виждал същия този поглед в очите на Лиз.
	— Искаш ли да те прегърна?
	Тя кимна.
	Той обви дългите си ръце около нея, придърпа я и я притисна силно към себе си — без резерви, без свян, без никаква мисъл за миналото и онази нощ, в която бе прегръщал голото й тяло. Дафи не искаше да плаче. Прегърна го на свой ред и зарови лице на гърдите му. Косата й миришеше на пот. Някаква моторна лодка бавно прекоси езерото. Дафи му благодари за помощта и подкрепата.
	Той тихичко предложи:
	— Защо не ми дадеш някакъв вестник, за да се занимавам? А ти през това време ще се изкъпеш и облечеш? Искаш ли?
	— Да, но не искам да отнемам времето ти.
	— След това ще трябва да поговорим още малко. — Тя кимна. — Ще докладваш ли за случилото се? Искам да кажа _официално_? Нямам никакво намерение да те разубеждавам да не го правиш. Имаш пълното право…
	— Не, Лу. Не, благодаря. Зная процедурата. Питаш ме дали искам да стоя будна до два сутринта. Дали искам да отговарям на стотици въпроси. Дали искам да вдигна много шум с единствения резултат никога да не пипнем онзи тип? Не, благодаря. Предпочитам да не го правя.
	— И въпреки това нямам право да те разубеждавам…
	— Мога да се справя и сама.
	— Сигурна ли си?
	— Абсолютно. Вече съм голямо момиче. Но ако искаш, можеш да останеш. Ял ли си нещо?
	— Ние вечеряме рано. Заради Майлс — обясни той.
	— Вярно.
	— Бих искал да използвам телефона, ако нямаш нищо против.
	Тя кимна. Качи се на горния етаж. Болд я чу да се съблича и си помисли, че може би е редно да си върви. Но не го направи. След няколко минути Дафи слезе по дървената стълба и без да каже нито дума, се запъти право към банята.
	Болд седя до нея, докато тя хапна претоплени останки от вчерашната си вечеря и изпи още една чаша вино.
	От време на време Дафи вдигаше поглед към него и се усмихваше с очи, докато дъвчеше.
	— Чувствам се малко глупаво — призна му. — Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш нещо?
	— Кажи ми когато свършиш. Искам да чуя разказа ти.
	Тя остави вилицата на масата, отпи още малко вино и кимна. Болд отбеляза, че на челото й ще остане цицина, макар и не много голяма. Може би дори щеше да изчезне до сутринта, ако продължеше да я налага с лед. Двамата седяха на високи столчета пред кухненския плот и Болд се вглеждаше в златистите и червеникави точици в иначе кафявите й очи — те проблясваха като магически искри и с блясъка си сякаш осветяваха стаята още по-силно. Дафи притежаваше неизчерпаема енергия, скрити сили, които на моменти изглеждаха безгранични. Тя започна разказа си от случилото се при пътуването й с теснолинейката. Болд сякаш не можеше да повярва, че срещата им в планетариума се бе състояла едва предишния ден. Все му се струваше, че оттогава е изминала цяла седмица. Дафи му разказа как бе изгубила мъжа в изложбената зала. Каза му и за синята кола, която като че ли твърде често се бе изпречвала на пътя й. А после си призна за параноята, обхванала я през последните няколко дни.
	— Не мисля, че един мъж може да разбере подобно състояние — рече тя. — Жените винаги усещат кога ги зяпат. Това е нещо, което обществото толерира — мъже, които събличат жените с погледи. Наречи го чукане от разстояние. Но какъвто и термин да използваме, жените стават потърпевши още от дванадесет или тринадесетгодишната си възраст и развиват някакво шесто чувство… поне с мен е така. Имам непрекъснатото усещане, че мъжът срещу мен може да проникне с поглед през дрехите ми. Това звучи ли ти смислено? Чувствам се омърсена. Често ми се е искало да разкопчея блузата си с един замах и да приключа веднъж завинаги. А на петия етаж, на който работим, е най-зле. Присъстващите се изключват, но според мен ченгетата са най-наглите в това отношение, а аз ежедневно съм заобиколена от тях. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че винаги усещам, когато някой като Майкъл Страйкър ме зяпа в бюста. И точно това усещане не ме напускаше през последните три или четири дни. Имах чувството, че някой непрекъснато ме наблюдава с бинокъл. Че е с мен в стаята, когато се събличам, когато съм под душа… през цялото време. Постоянно ми се струваше, че живея под обсада. Това е единственият начин, по който мога да ти го обясня. Някой се спотайваше зад мен. Трайно присъстваше в живота ми… като мазнина, която не може да се отмие от тялото ми… А вчера сутринта се появи колата… сега пък това… Зная, че изглежда като взломна кражба, Лу. Особено от гледната точка на мъж. Но аз не мисля, че става дума за обир. Не зная _какво_ е. Не зная и _защо_. Дяволски ми се иска да можех да ти кажа кой го е направил, но зная само, че някой е там навън и е изцяло обсебен от мен — гласът й потрепери, — а аз искам да приключа с него веднъж завинаги. — Очите й се напълниха със сълзи. Тя отблъсна чинията си настрана. Вече нямаше апетит.
	Болд се чувстваше отговорен. По някакъв странен начин изпитваше отговорност дори и за случилото се тази вечер.
	— Съзнавам, че не разполагам с никакви доказателства — отбеляза тя, сякаш четеше мислите му.
	— Значи ти директно заговори онзи тип в теснолинейката?
	— Да.
	— И какво ти подсказаха чувствата ти тогава?
	— Бих искала да можех да ти кажа, че почувствах, че се взирам в очите на Джак Изкормвача — защото вече съм виждала такива очи… познавам този поглед… Но истината е, че не забелязах нищо подобно. Той изглеждаше объркан, смутен от директната ми атака. Странното е, че за миг ми се стори, че го _познавам_, че сме се срещали и преди. Но това е характерно за преследвачите — за добрите от ранга на Тед Бънди — защото те знаят как да си придадат вид на абсолютна невинност и неподправеност. Държат се като стари познати. Добри приятелчета. Но само се съгласи да се качиш в караваната им, и си изнасилена или дори убита. Цялото им поведение излъчва искрена доброжелателност, но са готови да изтръгнат черния ти дроб и да го изядат за вечеря.
	— Нали знаеш какво ще те попита Шосвиц? — подметна Болд.
	— Дали не съм преуморена? Дали не живея под постоянен стрес? Разбира се. Зная. И ако това се бе случило с някой друг, щяха да го изпратят при мен, за да си побъбря с него и да се опитам да разбера какво става. Но то се случи с _мен_. А аз наистина живея в стрес и съм преуморена. Но, ако трябва да съм искрена, не смятам, че случилото се е в резултат на преумора и стрес. Това обяснение достатъчно задоволително ли е?
	— За мен — да.
	— Но не и за него по всяка вероятност — заключи Дафи. — За мен обаче най-важно е _твоето_ мнение.
	Болд я погледна внимателно.
	— Да не би да намекваш за нещо, за което и двамата избягваме да говорим? Да не би да смяташ, че случилото се е свързано с разследването на „Ню Лийф“?
	— Искам още една чаша вино, но ако я изпия, може да започна да танцувам ориенталски танци във всекидневната. Или просто ще заспя. Носил ли си някога жена по тясно стълбище?
	— Ще те оставя на канапето — успокои я той, изправи се и донесе бутилката с вино. — Анестезия. Позволява ти се от време на време.
	— Наистина се тормозя от невъзможността да се виждам с Оуен.
	— Много ми е мъчно за теб! — саркастично заяви Болд.
	— Да не би да ревнуваш?
	— Може би само малко.
	Очите й се изпълниха с топлота, пъстрите точици заискриха, тя сякаш понечи да каже нещо, но се въздържа. Искаше му се да чуе какво има да му каже, но съзнаваше, че така е по-добре. Той беше сигурен в чувствата и желанията си, но това не означаваше, че не може да обича тази жена малко повече от позволеното… особено ако за това знаеше само той. А може би и тя криеше истинските си чувства.
	— Каза, че за пръв път си изпитала чувството, че те следят преди три-четири дни. И на двама ни този период ни се струва по-дълъг… като цяла седмица. Спомняш ли си какво се е случило преди три или четири дни? Можеш ли да отделиш дните един от друг?
	— Трябва да поговорим за това — отвърна Дафи. Разговорът им изведнъж стана по-напрегнат и сериозен.
	— Да — съгласи се той. — Трябва.
	— Ти смяташ, че има връзка с работата ми върху „Ню Лийф“?
	— Допускам, че може и да има. Убеден съм, че си струва да проверим.
	Тя прокара нервно ръка през косата си.
	— Някой знае с какво се занимавам и това никак не му харесва. За това ли става дума? Такъв ли е сценарият според теб?
	— Няколко души знаят с какво се занимаваш. Доста повече са хората, които изпитват известни подозрения. Може би онзи пазач в склада с архива е казал нещо. Може би Кени и Таплин са те видели да му предаваш ключовете, но са предпочели да замълчат. Може някой друг служител да се е досетил за намеренията ти.
	— Служител, замесен във фалшифицирането на оригиналния документ.
	— Твоите твърдения и подозрения относно този документ са много сериозни. Има хора, които ще трябва да защитават постовете и общественото си положение…
	— Не намесвай Оуен в това!
	— Не съм казал нищо! — възрази Болд. Изчака секунда и изрече онова, което непрекъснато се въртеше в ума му от няколко дни насам. — Адлър замесен ли е? Споделил ли е нещо с теб?
	Тя ахна от изненада, топлотата в очите й се превърна в ледени късове. Тялото й се скова и тя едва не го заплю.
	— Някои въпроси просто не бива да бъдат задавани! — Извърна поглед от него и продължи: — Мислиш ли, че бих запазила подобна информация в тайна? Как изобщо можа да го допуснеш?
	— Убеден съм, че едно евентуално негово признание би те поставило в много затруднено положение. Ти не би го обвинила, ако не разполагаш с дяволски убедителни доказателства — не и ако си човешко същество, каквото си. И тогава може би ще потърсиш доказателствата някъде другаде, в случай че положението започне да става много напечено. И може би — само може би — в един момент би го попитала направо… и ако той отговори, че би предпочел да не си го правила… тогава? В какво положение ще се окажеш?
	Тя поомекна.
	— Е, нищо подобно не се е случило.
	— В момента цялото ми внимание е насочено към „Лонгвю фармс“ — призна Болд. — Ситуацията в „Ню Лийф“ ме интересува само дотолкова, доколкото в случай че подозренията ти се оправдаят и се окаже, че щатското управление на ХЕИ или някой в „Ню Лийф“ съзнателно е подправил документите, за да прехвърли вината върху „Лонгвю“, аз ще мога да стигна с тази информация до най-различни инстанции. Вече сме говорили по този въпрос. А и случилото се вчера само потвърждава мнението ми. А може би — отново само може би — онзи, който е подправил документите в ХЕИ или в „Ню Лийф“, ако изобщо стигнем до този човек, участва по някакъв начин и в сегашното престъпление. И двамата знаем, че общите престъпления понякога създават странни приятелства.
	— Смяташ, че става дума за _повече_ от един човек?
	— Вече знаем, че има замесена и жена. Почти сме го потвърдили. Дали обаче действа сама? Или работи с някакъв приятел? Любовник?
	— Шерифът — обади се психологът в нея.
	— Просто не мога да повярвам, че една жена би му причинила това. Не и онова, което видях.
	— Изгарянията? — попита тя.
	Той кимна.
	— Гениталиите?
	— Не.
	— Лицето?
	— Да.
	Тя се замисли.
	— Лицето? Това не ми харесва. Но трябва да се съглася с теб, че едва ли става дума за жена. Може би имаш право. И какво, по дяволите, означава това?
	— Мога да прикача някой от хората си към теб — предложи Болд, променяйки темата. — Да следи дали някой те следи.
	— Да бе, като знам с колко много хора разполагаш! — саркастично подметна Дафи. — И кого имаш предвид, сержант?
	— А може би Фаулър би могъл да ти осигури охрана. Ако помолиш Адлър…
	— … той ще се съгласи — довърши тя. — Мислиш ли? Може би имаш право — призна тя. — Но неговите хора са нещо като ченгета под наем. Ако някой наистина ме следи — искам да знаеш, че тази вероятност никак не ми харесва — и ние го подплашим по някакъв начин, всичко, което сме постигнали до този момент, ще отиде по дяволите.
	— Но от друга страна — възрази Болд, — ако те хванат този тип и ние успеем да си побъбрим с него, можем да се озовем светлинни години напред в разследването.
	— Разбрах гледната ти точка — рече Дафи. — Ще изпратя факс на Оуен и ще изчакам отговора му.
	Болд я погледна с изражение, което сякаш казваше: _На твое място бих го направил._
	— А междувременно, сержант?
	— Ще се разровим из „Лонгвю фармс“. Всъщност вече го направихме — лабораторията работи на няколко фронта. Но аз имах предвид да се разровим в историята. Да издирим съпругата. Да открием хората, които са работили там. Да побъбрим със съседите, с окачествителите на месото, с пощальона. С всеки, когото успеем да намерим. И се обзалагам, че ще открием нашето момче измежду тези хора.
	— _Момче?_
	— Когато работиш в отдел „Убийства“, развиваш шесто чувство за тези неща — подигравателно заяви Болд.
	— А „Ню Лийф“?
	— Да. Мисля, че трябва да продължим… _ти_ трябва да продължиш. Ако имаш сили. Възможно е да съществува връзка между двата случая и ние трябва да я открием. Случаят е такъв, че ще имаме нужда от всичко, до което успеем да се доберем.
	— Шерифът — отново смени темата тя и заговори за най-страшния кошмар на Болд. — Намесата на полицията.
	— Той ни предупреди, а аз провалих всичко.
	— Нищо не си провалил.
	Болд й хвърли един поглед. Думите й не помагаха. И сам знаеше кога се е провалил.
	— Добре ли си? — попита Болд и слезе от стола.
	— Прекрасно. Изчезвай оттук — подразни го тя.
	— Сигурна ли си?
	— Върви.
	Болд се наведе и я целуна по бузата. Тя му изпрати една въздушна целувка в отговор.
	Беше стигнал до вратата, когато Дафи го спря.
	— Само още едно нещо, сержант.
	Той се обърна.
	— Може би ще искаш да свалиш тази шапка от главата си, преди някой да те е видял.
	Той изведнъж си даде сметка, че цели два часа е стоял с шапката и е изглеждал като пълен глупак.
	— Исусе! — промърмори той, смъкна я от главата си и я захвърли върху люлеещия се стол. — Можеше да ми кажеш.
	— Да, можех — призна му тя и се разсмя, примигвайки от болка.


	Двадесет

	В сряда сутринта, две седмици след като Дафи го бе въвлякла в разследването, Болд тъкмо се занимаваше с информацията за първата сума, изтеглена с помощта на банкомат, когато Ла Моя влезе при него и направи съобщението си. Първото теглене на пари бе осъществено в единадесет и половина предишната вечер. Дванадесет хиляди долара бяха изтеглени чрез три последователни операции. Най-близкият полицай се намирал на единадесет преки от мястото. Тъкмо когато ченгето пристигнало до първия банкомат, било регистрирано следващото теглене — този път от банкомат, отдалечен на десет преки от първия. Гонитбата бе продължила около деветдесет минути. Изтеглената сума в края възлизаше на тридесет и шест хиляди долара и при нито една от операциите не е имало полицай в близост до съответния банкомат. Случилото се по безспорен начин доказваше, че Болд не разполага с достатъчно хора. Шосвиц бе скастрен от капитан Ранкин, а той на свой ред бе прочел на Болд едно конско под мотото „Трябва да работите по-добре“…
	Болд си мислеше, че отговорът на проблемите им може би се криеше в личния идентификационен номер, изписан върху картата. Лусил Жилар, изпълнителният директор на „Пак-Уест“, бе информирала Болд, че този номер е бил специално избран от титуляря на сметката. Хората обикновено изискваха номера, които се помнят лесно — обикновено съставени от цифри, които по някакъв начин са важни за съответния човек. Ето защо Болд смяташе, че цифрите от този конкретен номер — 8165 — играеха важно значение в живота на убиеца. Това беше следа, която Болд възнамеряваше да проследи.
	В момента обработваха с компютър тези четири цифри и ги съпоставяха с телефонни номера, номера на шофьорски книжки, регистрационни номера на автомобили, номера на социални осигуровки, други идентификационни номера, номера на действащи кредитни карти и банкови сметки. Болд дори поиска от Данъчното управление на щата Вашингтон списък на всички лица, родени на първи август шейсет и пета година или на осми януари същата година. Очакваха да получат от централната поща списък на всички техни клиенти, които притежават пощенски кутии с номер 8165. Болд изиска и имената на всички лица, които живееха на адреси, включващи номер 8165. Този номер по всяка вероятност означаваше нещо за убиеца и Болд искаше да проучи всяка възможност.
	Ла Моя връхлетя през секретната врата, която ограничаваше достъпа до помещенията на отдел „Убийства“, огледа се набързо и се провикна към Болд:
	— Намерих свидетел!
	Болд го поведе към малката стаичка за разпити, която вонеше на пот и цигарен дим. Когато беше особено развълнуван, кафявите очи на Ла Моя се уголемяваха, лицето му сякаш изтъняваше, гласът му ставаше писклив.
	— Добре. Ето за какво става дума. Провеждам си аз стандартен разпит. Типична домакиня от предградията. Бяла англосаксонска протестантка*. Волво. Скъпи дървени подове. Познаваш този тип. Но когато се представям на вратата, тя като че ли подскача от уплаха. Сякаш и друг път си е имала вземане-даване с ченгетата. А може би дори твърде често. В началото си помислих, че сигурно съпругът й е пияница или комарджия, или пък често го безпокоят момчетата от Нравствената полиция. Допуснах дори, че е възможно да се друса и да търгува с наркотици, а тя да умира от страх. Започнахме да говорим за „Фуудланд“ — тя е една от списъка ни с тридесет и четирите клиенти, пазарували в онзи отрязък от време — а тя се притеснява все повече и повече. Още не съм й задал въпроса, а тя вече клати отрицателно глава и поглежда към вратата. Нали си ги виждал такива? Значи иска да ме изгони. Започнах да си мисля, че може би очаква съпругът й да се прибере по-рано. А после си викам може пък самата тя да има проблеми. Откъде да зная? Жената се вкисва все повече. И тогава чувам, че задната врата се отваря, а майката буквално извива врат като бухал, опитвайки се да надникне в кухнята… само че аз я изпреварих. И кого мислиш видях? _Нея!_
	[* С това понятие се обозначават средните и горните социални слоеве в САЩ, в които и до днес доминират бели с религиозно-консервативни ценности. — Б.пр.]
	— _Нея?_ — повтори Болд.
	— Нашата видеокралица, госпожица „Фуудланд“. Онази с широкото палто и пробитите уши.
	— _Нея?_ — отново повтори Болд, този път силно развълнуван.
	— Знам, че си мислиш, че не мога да съм сигурен, защото я видяхме много бегло на онези записи… но чуй какво ти говоря… Ти ме познаваш, нали? Аз разбирам от жени. Какво да ти кажа? Ние всички гледахме онзи запис безброй пъти. А това момиче Макнамара има абсолютно същата походка и маниери. И извърна глава по същия начин, когато ме видя да разговарям с майка й. И още нещо: Тя моментално позна, че съм ченге. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа? Човек ги чувства тия неща. Тя разбра, че съм от полицията, и изобщо не й беше до приказки.
	— Разпита ли я?
	— Не, по дяволите! Малолетна е. Майката изобщо не ми позволи и си мисля, че може би ще трябва да изискаш заповед за обиск. Да видим дали няма да намерим дрехите, които видяхме на записа.
	— Никога няма да получим такава заповед — заяви Болд.
	Детективът бръкна в джоба на сакото си и извади оттам лист хартия.
	— Страйкър вече се погрижи. Обясни, че понеже момичето е малолетно, изобщо няма да можем да припарим до досието й без някой от прокуратурата да го изиска.
	— Досието й? А тя е малолетна?
	— Клептоманка е. През последните шест месеца е била арестувана седем пъти за кражби от магазини. Сериозна клептоманка ти казвам! Краде от аптеки, универсални магазини, магазини за железария… какво ли не! И все големи неща. Предмети, които е почти невъзможно да бъдат изнесени незабелязано. Така че може би тези кражби са нещо като игра за нея.
	— Но ако тя е клептоманка… — започна Болд.
	— … това означава, че по всяка вероятност е _крадяла_, а не е _оставяла_ заразени консерви по рафтовете.
	— Което пък означава, че не е нашият човек. Но може да го е видяла. В края на краищата времето съвпада. Съществува един-единствен интервал от седем секунди, през който някой е поставил онези пет консерви със супа на рафта.
	— Кога можем да я разпитаме?
	— Сигурни ли сме, че момичето ще си бъде вкъщи?
	— Тя е включена в програмата за домашен арест на малолетни престъпници. Разрешено й е да ходи единствено на лятно училище. Оттам се прибира направо у дома и не излиза никъде. Или поне така би трябвало да бъде. Нашият запис от „Фуудланд“ доказва, че Холи отново се е държала като лошо момиче — изобщо не е трябвало да бъде в магазина по онова време.
	— Щом е била арестувана за кражби толкова много пъти, едва ли можем да се надяваме, че ще научим много от един приятелски разговор във всекидневната на майка й — отбеляза Болд.
	— Може би имаш право — съгласи се Ла Моя.
	— Ще ми се да направим едно показно претърсване на къщата — методично и бавно, за да сме сигурни, че ще я уплашим. Да й сервираме нещо, което не е виждала до този момент. И държа тя да е там през цялото време и да наблюдава отстрани. После я докарваме тук, вкарваме я в тая кутийка и оставяме Бръснача да й прочете _Евангелието_. После влизам аз, заговарям я приятелски, и ако имаме късмет, току-виж проговорила. Ако ли пък откаже, ще я забодем с обвинението, че е нарушила условията по домашния арест, ще й подхвърлим една затворническа пижама и ще я оставим да прекара нощта в клетката за малолетни. А на сутринта ще я подхванем отново.
	— Днес проявяваш особено благ нрав — отбеляза Ла Моя.


	Само след час Болд седеше редом с някоя си Милдред Макнамара, майка на евентуалната им свидетелка.
	Болд вдигна големите прозрачни торби, в които бяха напъхали дрехите на дъщеря й. Ако майката беше детектив, работещ на петия етаж на полицейското управление, несъмнено щеше да забележи, че многобройните етикети, залепени по торбите, нямаха номер на случая — това се дължеше на факта, че разследването по изнудването на Адлър все още не бе вписано в Дневника и от гледна точка на нескончаемите бюрократични изисквания все още се провеждаше неофициално.
	— Тази шапка и палтото бяха намерени в гардероба на дъщеря ви.
	— Защо не сме на етажа за разпит на малолетни престъпници? — попита тя.
	— Защото аз работя в отдел „Убийства“. А вашата дъщеря е заподозряна по случая, по който работя.
	— Мили боже… — Тя се разрида. Болд побутна към нея кутия с книжни кърпички. — А защо не присъства адвокат?
	— Аз, като водещ разследването, имам доста силни позиции, госпожо Макнамара. В повечето случаи става онова, което кажа. Което означава, че ако реша, Холи може да си излезе оттук, без да повдигаме срещу нея никакви обвинения.
	— Не разбирам.
	— Необходимо ми е да разговарям с дъщеря ви като с възрастен човек. И държа тя да е сама. Срещала ли сте някога адвокат, който да опрости дадена ситуация? Помислете малко: адвокатите може и да помагат, но винаги усложняват нещата. А по проблемите на младежката престъпност неизяснените моменти са твърде много понастоящем. Имам предвид от юридическа гледна точка. Мога отсега да ви гарантирам, че ако повикаме адвокат, и двамата ще си изгубим цял месец в разпити, а вероятността да бъда принуден да повдигна обвинения срещу дъщеря ви само за да мога да получа възможност да разговарям с нея, е твърде голяма. Аз не желая това; Холи не желае още едно обвинение, прибавено към дългия списък от прегрешенията й… а ми е много трудно да повярвам, че и вие го желаете.
	— Разбира се, че не! Но как…
	— Холи е нарушила условията, при които е била освободена под домашен арест при последната й присъда. Ние разполагаме с _доказателства_ за това. А доколкото съм информиран, това е била последната възможност, дадена й от съдията. — Жената кимна. — Така че единственото, което трябва да направя, е да повдигна обвинения срещу нея. В резултат на което все някога ще успея да проведа с нея разговора, на който държа. Но истината е — аз съм докрай откровен с вас — че не мога _да чакам_ толкова. Затова ви моля за писмено разрешение, подписано от вас, с което позволявате на мен и колегите ми да зададем на дъщеря ви няколко въпроса. Не искаме толкова много — сигурен съм в това. Онова, което мога да направя като родител, е да ви дам думата си, че ще направя всичко възможно да не се повдигат обвинения срещу нея. Ако това, разбира се, е възможно. Естествено, не мога да ви дам никакви гаранции — неохотно додаде той. И честността си имаше своята цена.
	Не беше нужно да й казва, че претърсването на вещите на дъщеря й — много старателно и методично при това — не бе изкарало на показ никакво доказателство за евентуална връзка с банка „Пак-Уест“, нито пък бе помогнало да открият карта за банкомат. При обиска обаче се натъкнаха на скрито съкровище от крадени стоки — от компактдискове до бижута. За момента Болд задържаше информацията за себе си, но бе готов да я поднесе като съкрушителен удар, когато дойде моментът за такъв ход. Пълната липса на улики като че ли подкрепяше теорията на Ла Моя, че Холи Макнамара е била в близост до рафтовете в момента на поставянето на консервираните супи, но самата тя не носи отговорност за това деяние.
	— Може ли да се обадя на съпруга си?
	Болд отвърна, че е в правото си да направи каквото пожелае, но й повтори онова, което бе казал на Бети Лоури преди две седмици — не пропусна да отбележи, че съпругът й може да вдигне прекалено много шум, а това би проиграло шанса на Холи да се порадва на снизходителността на закона.
	— Не зная… — Жената изхлипа и отново избухна в сълзи.
	Болд осъзна, че изпитва нещо като омраза към самия себе си. Изчака я търпеливо, а когато долови едва забележимото й кимване, пъхна формуляра пред нея и я помоли да натиска по-силно.
	— Екземплярите са три — поясни той. — Както всичко останало при нас. — Изрече последните думи с надежда да получи усмивка в отговор, макар да бе готов да признае — напълно основателно както се оказа — че това е малко вероятно.
	— Не ви харесвам, сержант. И ако сте ме излъгал, ако по някакъв начин сте ме вкарал в капан — тя побутна формулярите към него, — значи не сте по-добър от хората, които преследвате.


	Холи Макнамара мълчаливо седеше до Дафи от другата страна на прогорената от цигари маса в стаята за разпити. Болд и Ла Моя седяха срещу тях. И четиримата се опитваха да се настанят що-годе удобно на металните столове с прави облегалки. Големите найлонови торби, в които бяха напъхани шапката и тъмното палто с допълнително пришитите големи джобове, бяха поставени на видно място, подобно на печена пуйка в Деня на благодарността.
	Болд включи касетофона, назова имената на присъстващите, уточни часа и датата.
	Страйкър се присъедини към тях няколко минути по-късно, като нервно подрънкваше с протезата си. Болд побърза да добави името му към списъка на присъстващите.
	Холи Макнамара гледаше Болд с хладно презрение и наглост и той се надяваше Майлс никога да не усвои подобно държание. Момичето беше твърде кораво за възрастта си, твърде вглъбено в себе си и изпълнено с подозрения, а и доста самоуверено, предвид нелекото положение, в което се намираше. Имаше тъмни вежди, високи скули, дълга тъмна коса. Опитваше се да прикрие акнето си с някакви помади, а на долните си зъби носеше скоби. Едно дете, попаднало твърде рано в играта за възрастни. Имаше сребърни обички и остана доста изненадана, когато Болд започна разговора с молба да ги свали от ушите си.
	Това не помогна кой знае колко на Болд да я свърже с жената от видеозаписа, но с този си ход успя да я смути и обърка, което бе от особена важност при подобни разпити.
	Болд започна:
	— На двадесет и първи юни, по време на постановения от съдията домашен арест, ти си била заснета от охранителните камери на супермаркета „Фуудланд“ на Бродуей. Била си облечена с дрехи, подобни на тези — той посочи торбите, — а от поведението ти е видно, че съвсем съзнателно си избягвала същите тези камери.
	— И какво от това? — попита Холи Макнамара.
	Дафи, която по време на разпита щеше да играе ролята на доброто ченге, я посъветва:
	— Не си длъжна да отговаряш на въпроси, на които не желаеш, но значително ще улесниш всички, ако отговаряш веднага на по-лесните от тях.
	— Може би си пазарувала заедно с майка си — предположи Ла Моя, давайки й по този начин възможност да се измъкне от неизреченото обвинение в криминално деяние. — Стояла си пред рафта със супи. Спомняш ли си?
	— Не.
	— Опитай се да си спомниш, Холи — посъветва я отново Дафи.
	— Супи? — повтори момичето. — Не мисля.
	Болд кимна на Ла Моя, който пусна записа на „Шоп-Алърт“, изготвен от фирмата специално за полицията. Изгледаха го заедно — Холи гледаше екрана, а полицаите наблюдаваха Холи. Когато стигнаха до момента, в който Холи се блъска в количка, бутана от някакъв мъж или жена — беше невъзможно да се каже категорично — Ла Моя спря записа.
	— Холи? — върна я към мига Болд.
	Изпълнена с подозрения към всички тях, Холи погледна към Дафи, която й кимна едва-едва.
	Болд поясни:
	— Не искаме да ни сервираш сега някоя скалъпена история. Искаме и се нуждаем единствено от _истината_.
	Протезата на Страйкър изтрака няколко пъти, когато той заговори:
	— Ако ни сътрудничиш, няма да повдигаме срещу теб никакви обвинения, свързани с евентуални твои криминални деяния, които ще станат ясни по време на разговора ни. Това е нещо като _имунитет_. Знаеш какво е това — не мисля, че трябва да ти разяснявам термина имунитет. Всичко, което ни кажеш сега, ще остане неофициално, само между нас. Но сержант Болд е прав — ние имаме нужда от истината. Освен това искам да си наясно, че сме готови да заиграем и по-грубо, ако това е, което искаш.
	Болд се обади:
	— Ти току-що видя нещо, което те накара да си спомниш.
	— Ами, ето как беше… — Думите се заизливаха като водопад от устата й. — Май бях взела няколко „Бетър-Веги“ — напитката, нали я знаете… Май смятах да купя няколко…
	Болд я погледна пронизващо, изразявайки най-искрените си съмнения.
	— Е, може би нямаше да ги купя — призна тя. — Всъщност вече бях задигнала три кутийки. Освен това бях свила малко плодова салата и още нещо — вече не си спомням какво точно. И ето че си седя аз там, доста понатоварена, и си мисля да чопна малко „V-8“, което се намира на същия рафт, на който са и супите… но там се действа доста трудно заради онази камера… и тогава се появява онзи тип… — Тя изведнъж млъкна.
	Болд почувства, че косъмчетата на тила му настръхнаха. Идеше му да изкрещи: „Продължавай! Какъв тип?“.
	Сякаш доловила нетърпението му, Холи го погледна в очите и продължи:
	— Той се появи изневиделица. Блъснах се в количката му… нали разбирате… А той ме възнагради с такъв поглед… сякаш гледаше през мен… като че ли знаеше всичко, а аз изведнъж се бях изпречила на пътя му. Имаше вид на крадец… или пък на човек от охраната. Помислих си, че съм разкрита, но той искаше единствено да се махна от пътя му. И аз побързах да го направя. Но се обърнах назад… нали разбирате… И какво видях? Той измъкна няколко консерви от палтото си, сложи ги в количката, извървя няколкото метра до рафта и ги постави _върху_ него! Аз изстинах… Викам си, наблизо сигурно има човек от охраната. Онзи тип се освободи от крадената стока. А щом той го прави, значи и аз трябва да сторя същото. — Холи примигна и ги огледа по ред. Очевидно се боеше, че бе отишла твърде далеч с признанията си.
	— Всичко е наред, Холи — успокои я Болд. — Справяш се чудесно.
	— Наистина чудесно — механично повтори Страйкър.
	Дафи се намеси:
	— Спомняш ли си някакви подробности за този човек? Започни от най-общото и премини към по-специфичните подробности!
	Бяха изминали няколко седмици оттогава… колко можеха да очакват от това момиче?
	— Питаш ме дали си спомням как изглеждаше? — изнервено попита момичето. — Изобщо не помня.
	— Нещо за дрехите му? — подсети я Ла Моя. — Ти рече, че измъкнал плячката от палтото си? — Ла Моя, свикнал с жаргона на улицата, веднага влезе в тона й и заговори с нейния език.
	— Шлифер. Все пак е лято — припомни им тя. — Никой не влиза да краде в магазините, ако навън не вали. Ако нямаш дъждобран, къде, по дяволите, ще скриеш чопнатите стоки?
	Ла Моя рече:
	— Значи шлифер?
	Тя кимна. Болд си го записа. _Първият пробив._
	— И какъв точно? Хипарски? Официален? В цвят каки? Черен?
	— Май беше зелен. Дълъг. Като на онези типове от уестърните. Нали ги знаете?
	Децата по правило бяха едни от най-добрите свидетели. Момичетата си спомняха и най-малките подробности за дадена дреха — била тя мъжка или женска. Момчетата пък можеха да кажат всичко за лицето и тялото на някое момиче.
	— Зелен дълъг шлифер — повтори Ла Моя.
	— Да, дълъг шлифер. Но не видях лицето му.
	— А шапка? — отново попита Ла Моя. Човекът, за когото ставаше дума, се появяваше за части от секундата на техния видеозапис, но образът беше много замъглен и неясен.
	— Да. Мисля, че беше с бейзболна шапка. Като моята.
	— Ами обувките му? — не спираше Ла Моя.
	— Ботуши — веднага отвърна тя. — Не носеше обувки.
	Болд веднага й повярва.
	— Ботуши — повтори той и си записа информацията.
	— Каубойски ботуши — поясни Холи. — И сини дънки! — гордо обяви тя. Като че самата тя бе изненадана от себе си.
	— Като моите? — попита Ла Моя и й показа идеално изгладените си дънки.
	— Не. Неговите бяха износени — отвърна момичето. — Бяха разръфани по крачолите… нали разбирате? И кафяви каубойски ботуши. Като че ли бяха кални. Но съм повече от сигурна, че бяха кафяви. Може да бяха ботуши за работа. Или туристически… не си спомням.
	„Кал“, помисли си Болд, припомнил си гъстата и лепкава кал в „Лонгвю фармс“. Улови погледа на Дафи, която го наблюдаваше възбудено. Очевидно вярваше на свидетелката, убедена бе, че са попаднали на следа.
	Ла Моя продължи да пита:
	— Някакви украшения? Татуировки? Белези? Накуцване? Нещо отличително?
	— Ботушите — гордо повтори Холи. — Просто са ми се набили в съзнанието.
	— Той каза ли ти нещо? Заговори ли те?
	— Ами не! Но погледът му беше много сърдит. Сякаш беше готов да ме убие, задето съм се блъснала в количката му.
	— Видя ли го отново? След известно време? — намеси се Дафи.
	Холи Макнамара отрицателно поклати глава.
	— Помисли си — насърчи я Ла Моя.
	— Май го зърнах на опашката. — Тя се обърна към детектива. — Пред касата… Купуваше нещо. — После убедено заяви: — Всеки път трябва да се купи по нещо.
	— Спомняш ли си какво си купи той? — попита я Болд.
	— Даже съм сигурна! — саркастично рече момичето. — Та аз дори не съм сигурна дали го видях на опашката — призна тя. — Много бързах. Исках само да се изпаря оттам.
	Болд се наведе към Дафи и прошепна:
	— Започни да й показваш снимките на служителите от „Адлър“, „Фуудланд“ и „Шоп-Алърт“. После се заловете с картотекираните престъпници. — С помощта на компютрите бяха намерили снимки на служителите на „Фуудланд“. Останалите две компании разполагаха с техни собствени поради съображения за сигурност.
	„Видеозаписът“, помисли си Болд. Една от камерите на „Шоп-Алърт“ не беше ли насочена към касовите апарати?
	Как се казваше онзи тип от охранителната фирма? Дон? Дейв? Рон?


	Газ от „Шоп-Алърт“, охранителната компания със седалище в Редмънд, която бе поела охраната на „Фуудланд“, посрещна Болд като стар приятел. Бързо го придружи до задната стая, където попаднаха в царството на електронната апаратура.
	— В мига, в който получих обаждането ви, започнах да преглеждам архивите, опитвайки се да открия човека, от когото се интересувате. Занимавам се с това вече почти час. Той е добър, лейтенант. Много добър. — Служителят натисна някакъв клавиш и на екрана се появи мъгляво, черно-бяло изображение на висок мъж с бейзболна шапка на „Маринърс“ и дълъг шлифер. — Това е единственият запис, с който разполагаме. А ако го погледнете по-внимателно — Газ започна да увеличава образа, — ще видите, че се крие зад жената пред него, използва я като щит срещу обективите на нашите камери. Виждате ли? Движи се в синхрон с пълната жена пред него и камерите почти не могат да го уловят. Разбира си от работата. Както ви казах и преди — този тип е много изпечен крадец.
	На две пътеки зад крадеца Болд забеляза Холи Макнамара, която също се опитваше да се скрие от камерите.
	— Ами лицето му?
	— Не е заснето нито веднъж. Опитах се да уголемя изображението. Разгледах и записите от другите времеви интервали, но той почти не се появява на записите. Очевидно познава системата много добре. Твърде добре.
	— Служител? — изпусна се Болд, докато се опитваше да обхване всички възможни хипотези.
	— Или изпечен крадец — допусна Газ. — Или пък някой, който доста се е потрудил да изучи системата… написал си е домашното дяволски добре.
	Болд си записа точното време, изобразено в долния ъгъл на екрана.
	— Каса номер шест — отбеляза той.
	— Касите с номера шест, седем и осем са предназначени за експресни услуги — подчерта Газ. — А крадците по правило ги предпочитат.
	Болд се надяваше, че реалното време на присъствието на онзи мъж в магазина може да му помогне да засече чрез лентата на касовия апарат точната покупка, направена от него.
	Когато се върна в сградата на Управлението за обществена безопасност, той възложи задачата на Боби Гейнис. Два часа по-късно тя влезе в кабинета му и съобщи, че с помощта на Лий Хюндай е успяла да открие въпросната разписка. Подаде му уголеменото фотокопие. Повърхността му изглеждаше зърнеста, буквите бяха ъгловати и леко размазани, но все пак достатъчно четливи. Разписката изброяваше четири артикула, платени на каса номер шест във „Фуудланд“.
	От четирите покупки, класифицирани като сладкиши и сладолед, трите носеха четирибуквения код на производител, когото Болд познаваше до болка: АДФД — „Адлър Фуудс“.
	— Шоколадчетата на Адлър — тихичко прошепна той.
	— Може би е възнамерявал просто да ги изяде, сержант — с надежда предположи Гейнис. — Не можем да твърдим със сигурност какво смята да прави с тях.
	— Напротив, можем — мрачно възрази Болд. — Боя се, че можем.


	Двадесет и едно

	В пет часа след обяд във вторник, дванадесети юли, Бърни Лофгрийн надникна в кабинета на Дафи и размаха пред очите й един прозрачен плик, в който се намираше докладът на щатското управление на ХЕИ.
	— Печелиш кукличка на Купидон*, Матюс. Този доклад е една юридическа кофа с лайна. — Изведнъж се взря по-внимателно в лицето й. — Какво си направила със себе си?
	[* Марково наименование на дундеста кукла с големи бебешки очи, която се продава от 1908 година. — Б.пр.]
	— Една кутия падна от най-горния рафт на гардероба и ме улучи по лицето.
	— Трябва да е била доста тежичка — отбеляза той.
	Дафи зърна някакъв мъж, който надничаше иззад рамото на Лофгрийн, и попита:
	— Мога ли да ти помогна с нещо, Крис? — Въпросът й бе адресиран към Даниелсън, който се размотаваше наблизо, опитвайки се да чуе нещичко от разговора им.
	Даниелсън смутено заобяснява, че четял бюлетина на дъската за съобщения, поставена точно до кабинета на Дафи, но извиненията му прозвучаха неубедително. Дафи махна с ръка на Лофгрийн да влезе вътре и го помоли да затвори вратата.
	— Имам по-добра идея — предложи ентусиазираният Лофгрийн. — Защо не слезеш в кабинета ми, за да ти покажа как работя? — Той намигна, а зад дебелите стъкла на очилата уголемените от диоптрите очи блеснаха като светкавици.
	Няколко минути по-късно Лофгрийн затвори зад тях вратата на кабинета си. През големия прозорец в другия край на кабинета му се виждаше лабораторията, която бе почти безлюдна по това време на деня. В кабинета му, както винаги, цареше пълна бъркотия.
	— Харесва ли ти как съм се подредил? — попита той, а Дафи премести два купа с хартия, за да може да си освободи едно местенце за сядане. — Имаш ли нещо против? — Бърни пусна касета с джаз и намали звука. — Помага ми да мисля — поясни той и се ухили широко.
	Когато беше щастлив, Лофгрийн излъчваше заразителен ентусиазъм. А той беше щастлив винаги когато лабораторните резултати му позволяваха да стигне до категорично заключение. Дафи знаеше това и започна да се настройва оптимистично.
	— Значи докладът е бил подправен? — попита тя.
	— Много мърлява работа. Банда дилетанти. Използвали бял коректор, а после писали върху него. Добре поне, че някой от тях имал достатъчно ум да ги подсети да използват една и съща пишеща машина — допълнително нанесените букви обаче са леко изкривени на една страна, както и самата ти си забелязала.
	Лофгрийн продължи с обясненията:
	— Коректорът бил позастарял, макар че навремето сигурно е бил почти толкова бял, колкото и листът. Изработен е на емайлова основа и поради това се е съединил добре с тъканта на хартията. Което означава, че на практика е невъзможно да бъде отстранен с помощта на стандартните разтворители, без това да разруши първоначалната повърхност и да доведе до загуба на отпечатъците, предизвикани от първичния натиск — клавиши на пишеща машина например. — Очите му се въртяха като силно надути плажни балони, полюшвани от морския бриз. — Интересът, който ние проявяваме към този документ, е по своята същност археологически: Какво лежи под коригиращия слой и защо е било толкова важно да се скрие? Също като разкопките на Троя, нали разбираш?
	— Разбира се — кимна Дафи.
	— Коректорът, естествено, е непрозрачен. Боя се, че опитите ни да използваме силно осветление като средство за проникване до първоначалния текст, се оказаха пълен провал. — Той й подаде едно от доказателствата за усилията, положени в лабораторията — плътен лист фотографска хартия. Преобладаващата част от документа бе абсолютно нечетлива, тъй като снимката е била направена с помощта на силен сноп светлина, насочен през листа хартия, под който е бил поставен самият негатив. Местата, на които са били нанесени поправките върху текста, бяха изпъстрени с абсолютно нечетливи черни чертички, които по никакъв начин не загатваха дори за оригиналните думи, заличени с коректора.
	— И въпреки това успяхме да се преборим — продължи въодушевено Лофгрийн. — Използвахме дълговълнова светлинна техника, която често се прилага за откриване на фалшиви банкноти. Емайлът, естествено, има пореста структура и е непрозрачен само за светлина с определена честота. Онова, което направихме, много напомня по своята същност за техниката, използвана в рентгенологията — ако искаш, можеш да сравниш слоя емайлов коректор с човешката кожа, а думите, написани под него — с костите на тялото ни. В резултат на което проявихме ето това — завърши той, измъкна поредния лист от папката си и й го подаде.
	Дафи рядко бе присъствала на някоя от подробните лекции на Лофгрийн — Ла Моя ги наричаше проповеди. Въпреки това бе подготвена за тези пространни обяснения. Шефът на лабораторията никога, ама никога не се ограничаваше само с предаването на лабораторните резултати по етапния ред. Той пускаше някой от записите си с джаз, облягаше се назад и започваше да говори. С най-големи подробности описваше всеки етап от своето трудно и изнурително пътешествие из света на уликите. И всичко това с едничката цел да накара офицера да проумее какви свръхчовешки усилия са били положени от хората в лабораторията.
	Документът, който се озова в ръцете на Дафи, представляваше негатив, който наистина й напомняше за рентгенова снимка, но на местата, където преди се виждаше само по една дума, сега имаше две, написани една върху друга, преплетени в лабиринт от чертички и напълно нечетливи йероглифи.
	— Не бих го нарекъл четливо — съгласи се Лофгрийн, — но по своята същност това е първата и може би най-важна стъпка към разгадаването на онова, което някой се е опитал да заличи. — Той се облегна назад на стола си, който жално проскърца, когато Лофгрийн леко се залюля в такт, напълно различен от онзи на любимата му джазова музика. — Шрифтът на използваната пишеща машина изписва по десет знака на инч. Ако това се бе случило преди няколко години, може би щяхме да открием подобна машина и да изличим горните букви с помощта на бяла лента. Компютърните графики обаче значително ускоряват този процес. Ейми Чу прекара почти целия следобед, опитвайки се да изличи горния слой от напечатани букви. — Лофгрийн й подаде друг лист — този път разпечатан на компютър. — И в крайна сметка се получи ето това. — Във всеки един от участъците, в които са били нанесени някакви корекции, бяха останали само малки части от буквите, които напомняха за китайски йероглифи, а в особено плачевните случаи приличаха на обикновени цапаници. — Не че и това е особено четливо — отново призна Лофгрийн. — Дължи се на факта, че буквите често са се припокривали почти напълно, така че когато сме изтрили долната част на буквата t, твърде възможно е да сме изличили и буквата i. Ако обаче помислиш, ще установиш, че има само два знака — една цифра и една буква — които са напълно взаимозаменяеми върху клавиатурите на стандартните пишещи машини. — Даде й само миг за размисъл и веднага отговори вместо нея. — Дори нулата и главната буква О не съвпадат напълно.
	Дафи като добра ученичка побърза да отговори:
	— Цифрата I и малката буква l.
	— Печелиш златен медал, Матюс — доволно изчурулика той. — Което означава, че всички останали букви и цифри оставят свой собствен специфичен отпечатък — бил той ченгелче, заврънкулка, точица или чертичка. — Лофгрийн спря да се люлее. — Компютърните сканиращи технологии ни предлагат нещо, наречено ОЗД — Оптична знакова диференциация. Софтуерен продукт. Компютърът познава всичките тези индивидуални отличителни особености на знаците от всеки печатарски шрифт и с помощта на логаритми е в състояние да определи буквите върху дадена страница с много нисък процент на вероятна грешка. След сканиране всеки документ се превръща в система от графични знаци. С помощта на ОЗД тези знаци се трансформират в текст, който може да бъде обработван. В заключение ще ти кажа, че включихме ОЗД и поискахме да разберем какво всъщност се крие под луличките и ченгелчетата, изписани пред очите ни. — Лофгрийн измъкна последния лист от папката си, но не й го подаде. — Ейми трябваше да направи седемнадесет опита с ОЗД, защото дори и компютърът не разполагаше с достатъчно материал за работа и допускаше необичайно много грешки. Но все пак успяхме — ето тук са всички имена, датата и информацията, която са се опитали да скрият — гордо заяви той. — _Истината_, която са се опитали да заличат.
	Документът наистина бе възстановен в първоначалния си вид.
	Лофгрийн побърза да я увери:
	— Призови ме на свидетелската скамейка и ще повторя всичко това пред съдията или пред съдебните заседатели.
	„Господ да ни е на помощ“, помисли си Дафи.
	Тя прокара пръст по формуляра, сравнявайки фалшифицирания документ с този, който държеше в ръката си. Цялата се изпоти от напрежение и любопитство. Ето че стигна до графата, която най-силно я интересуваше.

	„ИНСПЕКТОР ОТ ХЕИ: Уолтър Хамънд“

	Редом с името се виждаше и напълно четливият подпис, който през последните няколко години е бил заличен с помощта на коректор. Много по-шокираща се оказа истинската причина за заразата, която в оригиналния документ бе отразена не като _салмонела_, а като _стафилококова инфекция_. Лофгрийн, който изобщо не се съмняваше коя част от документа е приковала вниманието на Дафи, поясни:
	— Стафилококовите инфекции са заразни. Предават се от човек на човек. И нямат нищо общо със салмонелата, причинена от животински източник.
	Всичко, това потвърждаваше по категоричен начин подозренията й: собствениците на „Лонгвю фармс“ са били неоснователно обвинени в хранително натравяне, за което всъщност не са били отговорни по никакъв начин.


	Уолтър Рой Хамънд живееше в квартал, който приятелката на Дафи, Шарън, наричаше _бавно загниващо населено място_. Жителите на Понтасет Пойнт обаче възприемаха квартала си като _напредничав и прогресивен_. Пред къщите имаше морави с размера на пощенски марки. Възстановителният център, който включваше игрище за шавълборд*, три тенискорта и басейн, се намираше в близост до Хоспис — невзрачен на вид дом за възрастни, който по всяка вероятност едва успяваше да посрещне минималните изисквания на щатското законодателство.
	[* Игра, при която се тласкат дискове върху маркирана плоскост. — Б.пр.]
	Хамънд имаше изкуствени ченета и светлорозов слухов апарат, а увисналият му като парашут търбух свидетелстваше за цял един живот, прекаран в тъпкане с пържени картофи и хамбургери. По всичко личеше, че този тип никога не се навеждаше да вземе от земята онова, което бе изпуснал — кафявият му килим бе осеян с всевъзможни химикалки, хартийки от бонбони, та даже и две лъжици, които щяха да изчакат на пода пристигането на момичето, което почиства къщата. Телевизорът, с размери на хладилник, поставен пред един от двата прозореца в стаята, бе усилен до последно и си остана така даже и след като Дафи помоли да го изключи.
	— Надявам се, че не носиш касетофон, нали? — Мъжът срещу нея имаше стоманеносини, студени като лед очи и огромни ръце с къси пръсти, изрязани до кръв нокти и набръчкана, покрита със старчески петна кожа.
	— Никакви касетофони — увери го Дафи.
	— Затова ли каза, че разговорът ще бъде неофициален*?
	[* Игра на думи. На английски неофициален — off the record. Думата record означава още и записвам. — Б.пр.]
	— Може и така да се разбере — съгласи се тя, а сърцето й взе да бие учестено. Защо й задаваше всичките тези въпроси?
	— Мисля, че така ще е най-добре, госпожо — заяви той.
	— Чудесно. Значи разговорът ни ще си остане неофициален.
	— И какво точно искате от мен?
	Дафи премери с поглед събеседника си.
	— А вие какво си мислите, че мога да искам, господин Хамънд?
	— Викай ми Рой. Всички ме наричат така. — Външният й вид му допадаше — Дафи отвратена съзря блясъка, появил се в очите му. Мислеше си, че щеше да е по-добре, ако се бе сетила да си облече сако. — Нямам и най-малка представа — отвърна той.
	— Ама никаква?
	— Опитваш се да ме ядосаш ли?
	— Допреди четири години сте работил като инспектор в щатското управление на ХЕИ.
	— Това го пише в трудовата ми книжка.
	— Името „Лонгвю фармс“ говори ли ви нещо?
	Увисналата му гуша се разтресе, когато той преглътна на сухо. Този път не успя да изиграе ролята си на човек, отегчен до смърт от въпросите й.
	— Всяко едно предприятие, което съм инспектирал редовно през годините, ми говори нещо, госпожо. Те са част от живота ми, нали разбирате? Част от работата, която вършех, за да си изкарвам прехраната. И какво точно искате да знаете за „Лонгвю фармс“?
	— Ето това. — Тя му подаде двете фотокопия — преди и след фалшификацията.
	Гушата му, която й напомняше за охранена боа, отново помръдна. Очите му премигнаха няколко пъти. Все знаци, които според Дафи говореха за нарастваща тревога. Той изключи телевизора и регулира слуховия си апарат, който изпищя пронизително, докато Рой си играеше с него. Побелелият му език се плъзна по напуканите му устни, но устата му си остана мъчително суха.
	— Тези два листа свързани ли са с някакъв въпрос? — попита той.
	— Какво означават различията между двата документа?
	Той се замисли за момент. Очите му се спираха ту върху Дафи, ту върху двата документа в ръката му.
	— Не зная откъде си взела това — той посочи първоначалния доклад. — Но този тук — Рой разклати доклада за салмонелата — носи по-късна дата и поради тази причина е официалният документ, издаден от управлението. Но да си призная честно, госпожо, аз вече не работя там и ми се струва, че си дошла да разговаряш с неподходящ човек.
	— Според _оригиналния_ документ — Дафи подчерта думата оригинален — вие сте бил проверяващият инспектор. — После додаде: — В следващия документ обаче името е било променено.
	— Знаеш ли — лицето му изведнъж почервеня, ноздрите му се разшириха от гняв, — наистина си спомням този случай.
	— Страхотно — равнодушно заяви Дафи. Искаше той да разбере, че не му вярва особено.
	— Навремето бяхме страхотен екип, госпожо. А после почнаха да вземат на работа всякакви цветнокожи — и това по нареждане на правителството на САЩ — и нещата се влошиха катастрофално.
	— А също и жени — посочи Дафи.
	— Мацки, да. Да, точно така. Не че аз имам нещо против мацките.
	— Но не сте съгласен да работите с цветнокожи?
	— Въпросът е в това, че нито един от тях не е достатъчно умен. А аз не понасям хора, които само се чудят как да изпразнят джоба на Чичо Сам. Знаете ли какво? Те са отчайващо тъпи. Ами вземете например Джейк Джеферсън. Та значи ме питате за „Лонгвю“. Точно този Джеферсън забърка кашата, а всички ние трябваше да се скъсаме от работа, за да оправим нещата.
	— Докладът от лабораторния анализ?
	— Онзи тип обърка всичко, а след това отказа да си признае. Няма нищо по-проклето от чернилка, която смята, че е права.
	— Не ми допада езикът ви, господин Хамънд.
	— Е, извинявай тогава — сърдито заяви той. — Живеем в свободна държава, госпожо. Може и да не си го разбрала, но останалите от нас сме я защитавали с живота си. Знаеш ли, в момента върви една интересна игра по телевизията. Бих предпочел да я гледам, ако си свършила с въпросите. — С големи усилия се надигна от мекия си трон, завлече се до бара, където си наля двойно уиски „Уайлд Търки“ с две бучки лед. Възглавниците, сред които бе седяло огромното му туловище, бяха смачкани и получилата се вдлъбнатина приличаше на дълбок кратер. През цялото това време Рой си мърмореше нещо под носа.
	Дафи погледна към вратата, за да се увери, че е наблизо. После прикова очи към Рой Хамънд, който започна да отваря и затваря чекмеджетата из кухнята.
	— Защо са сменили името ви в доклада?
	— Защо? — повтори той.
	Стоеше с гръб към нея и Дафи осъзна, че се опитва да печели време. Отпусна се отново във въртящия се, широк фотьойл и отпи огромна глътка уиски, без да премигне дори. После се заигра с чашата, като подрънкваше с бързо топящите се бучки лед.
	Дафи поясни:
	— Човекът, чието име е заменило вашето, някой си господин Патрик Шонеси, очевидно вече не живее в този щат. Ето защо ни е трудно да го открием и да му зададем някои въпроси.
	— Много по-трудно, отколкото си мислиш, госпожо. Пат Шонеси е покойник от доста време насам. Рак на белия дроб. А като си помисля, че не е изпушил и една цигара през живота си. Говори се, че ракът бил причинен от радон. Живеел близо до голямо находище. На мен ми се струва възможно. Жена му умря от някаква женска болест две години и нещо преди Пат. Докторите й изрязали всичко, но тя пак се спомина.
	Дафи си помисли, че може би смъртта на Шонеси обясняваше промяната на датата върху документа. През целия път дотук Дафи се бе питала защо е било необходимо подправеният документ да носи дата, предхождаща с единадесет дни датата на оригинала. Кому е било нужно това? Освен ако не се е налагало да се уточни отрязък от време, в който Пат Шонеси все още е бил на работа — а после е умрял и така е бил елиминиран единственият човек, който би могъл да отговори на всички важни въпроси. Дафи вече бе получила няколко ценни късчета информация, макар че същността все още й убягваше.
	— Нека да видим дали съм ви разбрала правилно — рече тя и неволно поприведе рамене, опитвайки се да отклони погледа на мъжа, прикован върху бюста й. — Шонеси е поел този случай от вас единадесет дни преди да започне първоначалното разследване. Решил, че натравянията са били причинени от салмонела, а не от стафилококова инфекция — заключението, под което сте се подписал във вашия доклад.
	— Нека да ти обясня нещо…
	— Моля ви да го направите — прекъсна го Дафи.
	— Онова заключение не беше мое, както твърдиш ти — беше на Джеферсън. Той извърши тестовете, ясно ли е? А що се отнася до Пат, не си спомням особено добре какво участие е взел той във всичко това.
	— Но неговото име фигурира върху втория документ — _подправения_ документ.
	— Разбирам, госпожо, но това не означава непременно, че има някакъв смисъл в това, което ми казвате.
	— Но вие сте познавал Марк Мериуедър?
	— Разбира се, че го познавах.
	— А господин Шонеси?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Той също е познавал господин Мериуедър, нали? И е инспектирал „Лонгвю фармс“?
	— Ами сигурно.
	— Струва ми се, че казахте, че „Лонгвю“ е част от вашата…
	— Ние често се замествахме един друг.
	— Но кой все пак разследва случая със заразените продукти на „Ню Лийф“? Вие или господин Шонеси? Напомням ви, че вашият подпис се вижда съвсем ясно върху оригиналния документ.
	— Разследването беше мое. — Мъжът изглеждаше видимо объркан. — Колко години минаха оттогава? Няма ли някакъв срок на давност върху тия неща?
	Във всеки друг случай Дафи би се усмихнала на този въпрос, но Хамънд я отвращаваше и тя се изкуши да го излъже. Онова, което повечето хора не можеха да проумеят — и това бе в тяхна вреда, естествено — бе фактът, че не съществува морален принцип или формално изискване, задължаващо офицерите от силите на реда да говорят истината. Освен, разбира се, в случаите, в които са положили клетва. Тази им свобода да спестяват истината ставаше особено очевидна в стаите за разпит, където полицаите обикновено измисляха някаква версия, която би подпомогнала каузата им. А тя бе само една — да вкарат престъпниците в затвора. Най-изпечените лъжци провеждаха най-успешните разпити, а Дафи Матюс си бе извоювала репутация на една от най-добрите в този занаят. Според нея единствената разлика между стандартен разпит и разговор със заподозрян бе в мястото на провеждане на разговора. Онова, което Хамънд не знаеше, бе, че Дафи е навлязла в територия извън нейната юрисдикция и не е уведомила полицията от Кинг Каунти за намерението си да проведе този разговор, което пък означаваше, че всичко, казано до този момент, е повече от неофициално. И че тя може да каже всичките лъжи, които й дойдат наум, че може да изпързаля Хамънд по какъвто си иска начин, но не може да използва получената от него информация в съда.
	— Сигурна съм, че давностният срок на разследването на заразата в „Лонгвю“ вече е изтекъл. Не мисля, че имаме шанс да подведем под съдебна отговорност хората, които се споменават в тези документи. Но, за да бъда максимално честна към вас, ще ви кажа, че това не ме интересува особено. Аз искам да узная истината, господин Хамънд. Един човек може да попадне зад решетките за много дълъг период от време, ако не успеем да разберем истината за „Лонгвю“. — От години наред по коридорите на петия етаж на който работеше Дафи, се разправяше един и същи анекдот: _Какво се казва в китайските съдилища преди започването на всеки процес? Това са само лъжи!_
	— Онова момче, Хари — рече той.
	— Да, Хари — повтори Дафи, а сърцето й подскочи от вълнение.
	— Голям бунтар беше този Хари. Само неприятности си имахме с него. Беше си внушил нещо и по никакъв начин не искаше да отстъпи. Но изчезна така бързо, както се и появи. Нарече ме лъжец. Застана тук, погледна ме в очите и ме нарече лъжец.
	— Как казахте, че е фамилното му име? — бързо попита Дафи, надявайки се да успее да го измами.
	— Не съм ти го казвал. Нямам и най-малката представа. Да си виждал някои хора и да ги познаваш отблизо, са две различни неща, госпожо. Аз редовно инспектирах седем мандри, пет птицеферми, една ферма за зайци, предприятие за производство на козе сирене и единадесет производители на хранителни продукти. В някоя години съм имал и повече обекти. Поддържах делови контакти с хората като Марк Мериуедър. Но с работниците им? С някакъв си нехранимайко, който се смяташе за покровител на птиците? Забрави за това!
	И въпреки това с това си изявление Хамънд й даде да разбере, че знае за Хари повече, отколкото е готов да си признае.
	— Чух, че имал колежанско образование — опита се да го подмами тя.
	— Щеше да поеме работата на Ханк Ръсел след пенсионирането на Ханк. Поне така се говореше. Ако питаш мен, Марк прахоса прекалено много време и пари за това момче. Той беше просто един непрокопсаник, а Марк се отнасяше с него като със собствен син. И обърка момчето, ето какво направи! Чух, че бил в затвора за нещо.
	Дафи внимателно написа думата _затвор_.
	— Господин Ръсел е работел там на половин ден, нали?
	— Ханк Ръсел? Той ръководеше фермата, госпожо. Беше шеф в продължение на пет-шест години. И дяволски добре си вършеше работата.
	Дафи разрови някакви бумаги.
	— Чудя се защо не разполагам с никакви данни за Ханк Ръсел.
	— Какви данни? Обзалагам се, че говорите за данъчни декларации. — Той се разсмя толкова силно, че се наложи след това да изтрие брадичката си. — Да плаща на Чичо Сам? Не и Ханк Ръсел. Предполагам, че се е споразумял някак си с Мериуедър. Точно както бе направил и с Доувър, собственика на фермата за пуешко месо „Бътърбрест“, където бе работил, преди да отиде в „Лонгвю“. Искал е само покрив над главата си, малко храна и малко пари в брой, дадени като на член от семейството.
	— Нещо не ми е ясно. — Дафи вдигна единия документ, а след това и другия. — За какво всъщност ставаше дума? За стафилококова инфекция или за салмонела?
	Очите на Хамънд започнаха да се изцъклят от пиенето. Той отпи още една голяма глътка, докато обмисляше въпроса й. Адамовата му ябълка подскочи сякаш боата се опитваше да преглътне част от плячката си. Лявата му ръка здраво стисна страничната облегалка на стола. На Дафи й се стори, че сега вече ще проговори. Но когато отвори уста, той рече:
	— Нямам какво да ти кажа, госпожо. Защо не отнесеш тези документи някъде другаде?
	— Само че…
	Той я прекъсна с вцепеняващ рев, от който лицето му стана аленочервено, а на бледото му чело изхвръкна дебела синя вена.
	— Казах ти да ги занесеш някъде другаде! Махай се оттук. Махай се оттук веднага, преди да съм те накарал да си платиш за нахалството!
	Дафи мигновено скочи от стола и се зае да прибира книжата в куфарчето си.
	— Не желая да говоря повече — заяви Рой. Обърна се с гръб към нея, грабна полупразната си вече чаша от масичката до него и се запъти към бутилката, която го очакваше.
	Само за няколко секунди Дафи изхвърча от стаята, запали колата и пое надолу по пътя. Изтощена и все още напрегната от сблъсъка, тя проведе три телефонни разговора докато шофираше — първия с централата в града, втория — със собственика на фермата за пуйки „Бътърбрест“ и третия с една малка ферма, сбутана нагоре по пътя към Самамиш. След като заяви на собственика на фермата, че работи за Централното учреждение за изравняване на клирингови сметки, той я информира, че Ханк Ръсел е в караваната си и по всяка вероятност _гледа мача_.
	Дафи затвори телефона, сложи го на седалката до себе си и вдиша дълбоко. Превключи скоростите, взе един завой с опасно висока скорост и си прошепна тихичко последната реплика от онзи анекдот: _Това са само лъжи!_ На устните й, които най-после бяха възвърнали цвета си, заигра крива усмивка.


	— Къде е сакото ти?
	— Моля?
	Ханк Ръсел беше нисък и набит. Приличаше на петдесет и пет годишен състезател по родео — дънки, прашни каубойски ботуши, светлосиня работна риза с метални копчета и външни джобове. Сребърната тока на колана му бе с размерите на чиния за салата, а когато се обърна, за да намали телевизора, Дафи забеляза, че на задната част на кафявия му кожен колан с големи релефни букви бе изписано просто ХАНК. Гласът му стържеше като автомобилни гуми по алея, насипана с чакъл.
	— Онези типове, дето се занимават с клиринговите сметки, имат специални блейзъри като на кондукторите в метрото. Но ти не си от тях, нали?
	— Не, сър. — Дафи моментално хареса усмивката му.
	— Ти ме излъга, млада госпожо.
	— Да, сър. Излъгах ви.
	— Твърде си хубава, за да си от данъчното, а и вече почти се мръкна. Кажи ми, че не си от данъчното. Иначе Господ да ми е на помощ!
	— Не съм от данъчното.
	На лицето му се изписа искрено облекчение.
	— Някой далечен роднина, за когото не съм знаел, е умрял? Приличаш ми повече на адвокат.
	— Не съм и адвокат — информира го Дафи. — Полицай съм, господин Ръсел. Мисля, че Хари се е забъркал в неприятности.
	— Хари Колфийлд? Отново? Исусе! — Той широко отвори летящата врата. — Влизай! Влизай! — Отново натисна дистанционното и този път напълно изключи телевизора. Дафи си помисли за каубоите и бързите им пистолети — сега използваха само дистанционни устройства. — Искаш ли малко лимонов пай? — В зелените му очи проблеснаха весели пламъчета. — Сам съм го правил. Това е най-хубавият пай, който си опитвала през живота си.


	Дафи и Болд се разхождаха из малкия двор зад къщата на Болд. Сержантът от време на време се навеждаше, за да вдигне някоя от ярките пластмасови играчки, разхвърляни навсякъде.
	— Фамилното му име е Колфийлд — говореше Дафи. — Хари Колфийлд. Появил се във фермата на седемнадесетгодишна възраст. Не пожелал да разкаже миналото си. На никого. Работел много, бил изключително схватлив. Всички се отнасяли към него като към член от семейството. Собственикът, Мериуедър, му поставил условие да завърши гимназия, ако иска да остане в „Лонгвю“. След това го изпратил в колеж. И го издържал от собствения си джоб.
	— Тук ли? — попита Болд и се спря за миг.
	Тя кимна.
	— Поне това твърди управителят. Според него учил природо-математически дисциплини.
	— Като микробиология например?
	— Възможно е — съгласи се Дафи. — Смятал е, че знанията ще са му нужни във фермата — заболявания на птиците, лечение.
	— Той е.
	— Всяко лято и през ваканциите работел във фермите. Работата очевидно му допадала. Дал имена на някои от кокошките. Наистина си обичал занаята.
	— А после започнали неприятностите.
	— Ръсел смята, че някой е бил подкупен. Седмицата преди ХЕИ да ги затвори, някой проникнал във фермата, но не откраднал нищо. Решили, че съседските деца са си направили майтап, и подценили въпроса. Така и не докладвали за инцидента.
	— Някой е заразил птиците им — предположи Болд.
	Тя кимна.
	— Заложил им е капан. Те така и не разбрали, че се задават проблеми. Инфекцията тъкмо започнала да се разпространява и ето че се появил инспектор Хамънд и веднага затворил фермата. Всичко се случило твърде бързо. Необичайно бързо според Ханк Ръсел. Затова той смята, че всичко е било предварително нагласено. Било им заповядано да унищожат птиците, а момчето по това време било там — тъкмо се било върнало от колежа. Мериуедър не бил на себе си. Жена му се пропила. Хората, натровени от заразените продукти, заплашвали със съдебни процеси. Мериуедър щял да загуби всичко и той и момчето чудесно съзнавали това. Ръсел ми каза, че по онова време Мериуедър изобщо не спял, престанал да разсъждава нормално. Отказал да отрови птиците и ги изклал — всичките до една. В един и същи ден. Повече от хиляда птици. На ръка. Той и момчето. Хари. Ръсел казва, че никога не е преживявал по-зловещ ден. Дворът на фермата бил залят с кръв. В средата му се издигала цяла планина от обезглавени птици. И още една — от глави. А Марк Мериуедър и Хари Колфийлд плакали през цялото време… плакали цели шестнадесет часа — толкова време им е било нужно, за да изколят всичките птици и да ликвидират фермата. — Психологът в нея се намеси: — Не е трябвало да въвличат момчето във всичко това.
	Болд се спря, вторачи поглед в луната, понечи да каже нещо с предрезгавял глас, но се отказа. Когато все пак събра сили да заговори, й рече:
	— Не съм сигурен, че мога да продължа да бъда родител. — Наведе се и взе още една играчка — приличаше на мост — и я прибра при другите.
	Може би всичките тези елементи се сглобяваха, за да построят крепост или къща, помисли си Дафи.
	— Съдебните дела не закъснели и в една леденостудена есенна нощ Мериуедър се хвърлил с колата в една пропаст заради парите от застраховката. Жена му била прибрана в психиатрична клиника. Както ми я описва Ръсел, мисля, че се е пропила безнадеждно. Никой не предявил претенции върху собствеността на фермата. Семейство Мериуедър било единственият собственик, а жената все още била жива. И собствеността бавно се рушала и съсипвала.
	— А нашият приятел Хари?
	— Отказал да говори след смъртта на Мериуедър. Отказал и да яде и едва не умрял от глад. Ръсел ми каза, че го прибрали в болницата за известно време, а когато излязъл оттам, отишъл при Ръсел с готов план как да докажат, че са били измамени.
	Болд седна на миниатюрната люлка и изпружи крака. Светлосинята седалка на люлката, огряна от лунната светлина, изглеждаше като обвита с жълта панделка. Дафи седна на съседната люлка, но се притесни, че и двамата са твърде тежки, побърза да се изправи и непохватно се хвана за синджира.
	— Но Ръсел не е искал да участва в това — отгатна Болд.
	— Ханк Ръсел, макар и по природа честен и почтен човек, живее извън закона. Той просто не е част от системата. Не кара кола. На плаща данъци. Но знае всичко за животните и, ако се съди по думите му, е отглеждал какви ли не животинки.
	— И ти му вярваш.
	— Да. Вярвам му.
	— Значи Хари започва личен кръстоносен поход срещу Оуен Адлър.
	— Не — поправи го Дафи. — Хари бива обсебен от тази идея едва преди няколко години.
	— Не разбирам. — Болд я погледна.
	— Историята на Ръсел спира дотук. Навремето чул, че момчето се забъркало в някакви неприятности, но така и не разбрал за какво става дума.
	— Затвор?
	— Хамънд спомена нещо за затвор. Не се обадих до управлението, за да направя съответната справка, защото не знаех кой може да подслуша радиото.
	— Правилно. — Болд рязко скочи от люлката. — Значи ще трябва да проверим изправителните домове.
	— Това хлапе е много объркано, Лу.
	— Това хлапе убива хора, Дафи. И ти искаш от мен да го съжалявам?
	Тя не отговори.
	— Може би и сам виждам това — обади се Болд. — Може би дори ще проумея мотивите му някой ден. Но никога няма да го оправдая. Никога няма да му простя заради Слейтър Лоури.
	— Той не е убиецът.
	— Не започвай да ме убеждаваш в това.
	— Не е той, Лу.
	— Той е, Дафи. Той извършва всичко това. Не се заблуждавай. Ти го откри, Дафи. Ти го идентифицира. Ти го направи! Би трябвало да се гордееш със себе си.
	— Само че изобщо не изпитвам гордост — отвърна тя и тръгна след него към колата си.


	Болд също предпочете да не използва радиостанцията. Не искаше да поеме риска името на Хари Колфийлд да бъде чуто от някой любопитен репортер, включил се на полицейските честоти. Вместо това двамата с Дафи се върнаха поотделно на петия етаж и незабавно се заеха с издирването. Чрез терминала на Болд се опитаха да установят всички предишни обвинения и съдебни постановления срещу човека, който ги интересуваше. Попаднаха на един-единствен човек на име Х. Колфийлд.
	— Харолд Емерсън Колфийлд — започна да чете Болд. — На двадесет и осем години. Търговец на наркотици. Арестуван и обвинен преди четири години за притежанието на два килограма кокаин. Освободен условно четири месеца по-късно. Домашен адрес — виж това! — Саскуоу, Вашингтон. — Погледна я развълнувано и заяви убедено: — Това е нашият човек!
	Хвана Дафи за ръката, привлече я към себе си и бързо я целуна по устните. Лицата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго, Дафи се бе зачервила от вълнение и в един кратък миг Болд изпита смущение и страх. Побърза да я пусне, преди чувството да се е задълбочило.
	Тя се усмихна, а после се разсмя на глас, но смехът й прозвуча малко нервно.
	— Е, най-после! — От устните й се отрони дълбока въздишка.
	— Хайде! — подкани я Болд и я задърпа за ръката. — Ела да извадим досието.
	Двамата заедно прекосиха етажа с чевръсти, забързани крачки, които на моменти преминаваха в подтичване, и в този ранен час на деня неизбежно привлякоха вниманието на няколкото човека от отряда на Паскуини, които вече бяха по бюрата си.
	— Къде е пожарът? — подвикна им един от тях.
	А друг побърза да отговори:
	— В гащите им!
	Всички останали избухнаха в неудържим смях. Болд съзнаваше, че отстрани поведението им вероятно изглеждаше най-малкото странно — създаваха впечатление за хора, които искат час по-скоро да се доберат до някоя празна стая — но този път изобщо не му пукаше. Чувстваше се като пиян от факта, че бяха открили Колфийлд.
	По това време на денонощието работеше само един асансьор и тъй като той доста се забави, Дафи предложи да слязат по стълбите. Затичаха се надолу един до друг. В един момент Дафи го погледна и каза:
	— Искам да запозная Клемънтс с всичко, което сме открили до този момент. Ако нямаш нищо против, разбира се.
	— Той тук ли е?
	— Ще пристигне днес след обяд. Утре трябва да участва в някакво заседание. Някакви възражения?
	— Никакви.
	— Той ще ни помогне с изработването на психологическия портрет.
	— Не възразявам — повтори Болд.
	Слязоха в сутерена и тръгнаха по коридора. После изведнъж се затичаха и двамата. Всички полицаи с ранг детектив и нагоре притежаваха ключове от трите стаи с архива. Болд извади неговия и отключи най-напред вратата, а след това и вътрешната решетка. Това помещение в сутерена бе кръстено Костницата, защото в него се помещаваха всички разрешени случаи за периода от три до седем години назад. Два пъти годишно най-старите досиета се преместваха в постоянното гробище за полицейски архиви в един склад край Марджинал Уей.
	Хилядите досиета бяха подредени върху метални рафтове, които носеха различни цветни кодове — също както при лекарите и зъболекарите. Осветлението беше лошо, документите — изпомачкани от разлистване, цялата организация на подреждането им — плачевна. Въпреки това не им бе трудно да намерят „КОЛ“… следвайки цветните стикери, подредени по азбучен ред.
	Досиетата бяха наблъскани в толкова тясно пространство, че Болд с мъка успяваше да ги отдели едно от друго. Дафи му помогна, опитвайки се да му осигури достатъчно пространство, за да може да вижда номера на разследването и името.
	Той ги прегледа веднъж, а после — още веднъж. Погледна надолу към нея — тя стоеше на пръсти, за да може да стигне рафта — и каза:
	— Не го виждам.
	— Ела ти да държиш — инструктира го тя и двамата си размениха местата.
	Дафи ги прерови четири пъти и тревожно заяви:
	— Трябва да е тук някъде.
	— Но не е.
	— Може би името е било написано погрешно.
	Болд разлисти окъсания дневник до вратата, в който се вписваха изнесените от архива материали. Вписваше се името на човека, който ги е взел. Системата беше твърде архаична, а половината от написаното вътре беше абсолютно нечетливо.
	— Не е тук — осведоми я Болд.
	По настояване на Дафи двамата прекараха още десет минути, преглеждайки досиетата, започващи с буквите „КО“, но отново не намериха нищо за Хари Колфийлд. Дафи остана без дъх. Опита се да издуха къдриците, паднали на челото й, но те бяха залепнали от пот и се наложи да ги отмести с ръка.
	Двамата мълчаливо се загледаха в огромните рафтове, претъпкани с изпоцапани и оръфани папки. И двамата кипяха от гняв. Болд имаше чувството, че стаята е с размерите на футболно игрище. А досието на Колфийлд можеше да е пъхнато къде ли не.
	— Някой го е взел — най-накрая рече Болд и по този начин изрече на глас и нейните съмнения.
	Тя го погледна, а от обхваналото я безсилие очите й се напълниха със сълзи.
	— Искаш ли да се обзаложиш, че случилото се в „Лонгвю фармс“ е стигнало не само до щатското управление на ХЕИ, но и до далеч по-важни и отговорни институции?
	— Не съм хазартен тип и не обичам да се обзалагам — отвърна Лу Болд.


	Двадесет и две

	— За никого не е тайна, че някои от вас считат работата ми за вуду магии — рече прославеният съдебен психиатър и специален агент на ФБР доктор Ричард Клемънтс.
	Дълбокият му гърлен глас отекна в смълчаната заседателна зала на отдел „Убийства“. Вечерната смяна бе започнала преди тридесет минути, а Ла Моя и Гейнис, заедно с осем други полицаи, вече наблюдаваха банкоматите из града.
	Болд, Шосвиц, Ранкин и Дафи Матюс представляваха полицейското управление на Сиатъл. Присъстваха още двама цивилни полицаи от управлението в Кинг Каунти, един лейтенант от отдел „Убийства“ и двама детективи от полицейското управление в Портланд, специалният агент на ФБР за Сиатъл и още двама агенти на ФБР.
	Доктор Клемънтс имаше леко зеленикав и нездрав вид, предизвикан от изкуственото осветление в залата. Облечен бе в семпъл сив костюм, бяла риза и крещяща вратовръзка с абстрактни мотиви. Имаше дълга посивяла коса, избуяла силно край ушите му, тъмните му очи бяха твърди като стомана, а общото впечатление, което създаваше, бе за човек, който управлява музей на някаква частна фондация. Изобщо не премигваше с очи. Носеше очила за четене, от време на време се консултираше с материалите в оръфаната папка, която стоеше пред него, и си водеше записки с черен молив, докато говореше.
	Преди започването на тази среща той с досада бе споделил пред Болд, че би предпочел в този момент да коси моравата си във Вирджиния и да пие джин фис. Болд бе заключил за себе си, че това вероятно бе опит от страна на доктора да създаде някакво по-човешко впечатление за себе си. Болд знаеше всичко, което трябваше да се знае за доктор Ричард Клемънтс.
	Доктор Клемънтс бе разпитвал най-зловещите масови и серийни убийци, задържани в Съединените щати, както и в няколко други държави отвъд океана, включително и в бившия Съветски съюз, и бе натрупал огромно количество психологическа информация, която на по-късен етап бе довела до популярното в момента изработване на психологически портрети на престъпниците. През четирите години от управлението на Рейгън той бе работил като съветник на тайните служби и бе анализирал както реалните, така и предполагаемите заплахи срещу живота на президента. Носеха се слухове, че в три от случаите той съвсем точно бе предсказал къде се крие евентуалният убиец само дни преди датите на заплануваните покушения.
	За пръв път бе работил с Дафи Матюс като съветник и специален агент на бюрото за поведенчески анализ на ФБР по време на преследването на Религиозния убиец от страна на полицейското управление на Сиатъл. За този ексцентрик се носеха легенди из полицейските среди, обикновено го възприемаха като Айнщайн в областта на криминалното разследване. Четеше лекции в „Йейл“ и „Джон Хопкинс“, написал бе няколко книги, включително и учебник, който се използваше във всички курсове по криминология в страната. Говореше се, че дълбоките белези, почти невидими над яката на ризата му, но много по-очебийни на лявата му ръка, непосредствено под маншета на ризата, са му подарък от Бясното куче — шведски убиец, който едва не го убил преди пазачите да успеят да го измъкнат от ръцете му. За доктор Клемънтс се разказваха и други истории — някои дори се отнасяха за същите тези белези. Болд се беше наслушал на най-различни версии през годините — някой от тях възхваляваха доктора, други — не. До днешната среща Болд бе отказвал да повярва в която и да било от тях. Сега обаче, докато наблюдаваше този екземпляр, започваше да изпитва известни колебания. По всичко личеше, че доктор Клемънтс прекарваше твърде много време сред масови убийци: в очите му гореше налудничав блясък, пристъпите му на енергична деятелност се редуваха със странни промеждутъци на мълчание, което никой не се осмеляваше да наруши.
	— Може би е вярно, че тази наука отчасти напомня за вуду. Понякога профилите помагат, а друг път — не. Онова, което ще ви кажа за този мъж — о, да, става дума за мъж — може да се използва само като отправна точка, като допълнителна информация, която, надявам се, ще ви помогне да разберете по-добре психиката му и дори да предскажете бъдещите му ходове. — Докторът се обърна към капитан Ранкин — едър и тромав ирландец с червендалесто лице. — Моята работа е отчасти наука, отчасти измишльотина. Но аз я възприемам много сериозно и бих помолил само да ме изслушате внимателно и да помислите върху онова, което ще ви кажа. Най-напред трябва да ви информирам за онова, което сме направили до момента. По мое настояване сержант Болд инструктира управата на „Адлър Фуудс“ да започне да иззема от търговската мрежа всички свои шоколадови продукти. Както може би знаете, мъжът, когото смятаме за заподозрян по случая, е бил забелязан да купува няколко такива шоколадчета и аз съм убеден, че намерението му е да ги направи опасни за консумация. Всички иззети продукти ще бъдат заменени с нови, а върху бракуваните шоколадчета ще бъдат проведени тестове. По този начин няма да нарушим изискванията, поставени от престъпника, но ще предприемем мерки в защита на обществеността. А сега за по-важния въпрос. Въпросният индивид се казва Харолд Колфийлд. Неженен, двадесет и осем годишен. Въпреки че е възможно да живее постоянно в „Лонгвю фармс“, вярвам, че напоследък се е преселил в жилище, намиращо се в радиус от две мили от супермаркета „Фуудланд“ на Бродуей. Може би живее с някого, макар дълбоко да се съмнявам в това — по-вероятно е да предпочита самотата и уединението. Работи, или до скоро е работил, работа, свързана с физически труд. Може временно да е работил в „Адлър Фуудс“, или в някое от сателитните предприятия, макар че съм склонен да вярвам, че името му никога не е било включвано във ведомостта на служителите. Капитан Ранкин, виждам, че приемате със скептицизъм моите заключения.
	Ранкин с неудобство се размърда на стола си.
	— Мисля, че съм в състояние да обясня някои от тях. Първите два факса, получени от господин Адлър преди няколко месеца, бяха компилирани от изрязани от вестници и списания букви, за разлика от последните, които са разпечатани на компютър. Вашата лаборатория успя да идентифицира периодичните издания, послужили като източници на изрезките. Били са използвани копия на „Плейбой“ и „Пентхауз“, както и някои местни брошури, раздавани из супермаркетите. Двете списания ни помогнаха да установим демографския фактор; местните брошури ни позволиха да стесним района на настоящата му, или вече бивша квартира, защото тези издания не се радват на особено голям тираж. Освен това бе установено, че е изрязвал букви от „Спортс илюстрейтид“ и от един национален работнически парцал, наречен „Хартланд“ — тези две издания бяха идентифицирани от лабораториите на ФБР — което още повече стесни кръга на предположенията ни и ни позволи да допуснем вероятността за професия, свързана с физически труд. Така че всичко, което ви казах, почива на реални факти, а не е просто изсмукано от пръстите ми.
	Той се усмихна самодоволно. Огледа един по един присъстващите.
	— Но кой е той? — продължи да разсъждава докторът. — Вашият човек е самотник. Вероятно страда от безсъние. Не е нечий наемник — сам взима решенията и извършва престъпленията. Може да има, а може и да няма известни познания в областта на — докторът започна да свива пръстите си един по един — микробиологията, животновъдството, електрониката и хранително-вкусовата промишленост. Убеден е, че преследва справедлива кауза — а това го прави изключително опасен, и всички ние трябва да приемаме заплахите му с нужната сериозност. Този човек вярва, че прави онова, което е длъжен да стори — наказва „Адлър Фуудс“ или самия Оуен Адлър за някаква ужасна злина, която са му сторили в миналото.
	Докторът направи кратка пауза, сякаш за да реши кое по-напред да изложи от акумулираната информация.
	— Технически погледнато — продължи той, явно взел решение — този човек вероятно е параноиден шизофреник. В действителност личността му е раздвоена надве — едната, лошата половина, извършва всичките тези престъпления, а в главата му отекват гласове, които го окуражават и подтикват да продължи, но едновременно с това го предупреждават за зловещите резултати от действията, които е предприел. Този човек умее да разсъждава логично — с това се обяснява способността му да планира нещата и да върви една крачка преди вас. Макар да е шизофреник, той не е луд в смисъла, който вие влагате в тази дума. — Клемънтс се обърна към Ранкин. — Психиката му безусловно е разстроена, но това е съвсем различно от лудостта. Този човек не се шегува. И трябва да бъде възприеман изключително сериозно. Има защо да се страхуваме от него. Ако ви определя двуседмичен срок, значи няма да отпусне нито ден повече. Щом е казал, че ще убие стотици, значи няма да се задоволи с по-малко.
	Клемънтс пак огледа иззад очилата си аудиторията и продължи:
	— Той не вярва, че може да бъде заловен. Подсмивате се, капитане, но това е самата истина. Престъпникът е убеден, че е по-умен от вас — от всички нас взети заедно. Гарантирам ви, че следи медиите много отблизо, опитвайки се да открие някакъв знак за своя успех или провал. Решението ви да запазите в тайна случилото се до този момент е похвално. Доколкото схванах, бояли сте се да не се появят други негови подражатели и тревогата ви е била напълно основателна. По-лошото обаче е, че нашият престъпник е човек, който ще се стреми всяко следващо престъпление да е по-ужасно от предишното.
	Ранкин, който все още не изглеждаше убеден, попита:
	— И къде в тази схема се вмества изнудването? Поставените условия?
	— Въпросът е много по-сложен — кимна доволно Клемънтс. — По всичко личи, че той е замислил нещо голямо и работи по този план от самото начало. Състои се от три фази: предупреждение, нападение и заключителна фаза. Струва ми се, че вече се намираме във втората фаза. Не е постигнал резултатите, на които се е надявал, но вероятно от самото начало е бил подготвен за подобно развитие на нещата. Ето защо се е отказал от по-големите изисквания, които и за него самия може да са изглеждали нереалистични, и е насочил вниманието си към по-конкретното парично изнудване.
	— А заключителната фаза? — с неохота попита един от полицаите от Портланд.
	— Предполагам, че тя се отнася до обещанието му да убие стотици хора. Не се съмнявайте, че ще го направи. Не е изключено дори да е разработил предварителен план, който да се задейства даже и в случай, че бъде арестуван. — После додаде: — С индивид, способен да направи всичко това, нищо не е изключено.
	Той се усмихна накриво, а изцъклените му, немигащи очи заблестяха на силната светлина. Доктор Ричард Клемънтс очевидно искрено се _забавляваше_.


	Двадесет и три

	Същия този четвъртък вечерта Ла Моя спря пред къщата на Болд, защото знаеше, че сержантът го очаква. Болд излезе, преметнал сакото си през ръка, а с другата се опитваше да натъпче ризата в панталона си. Цял облак нощни пеперуди се тълпяха около лампата на верандата. Други техни посестрими бяха обсадили уличната лампа, под която Ла Моя бе спрял колата.
	Ла Моя го пресрещна на вратата и му подаде едно листче, на което с нечетлив почерк бе надраскан адрес, намиращ се изненадващо близо до тях. Болд си спомняше този квартал от един друг случай, който би предпочел да забрави час по-скоро.
	— Дикси?
	— На път е. Хората му ще го чакат там.
	— Бръснача?
	— Оставих му номера на клетъчния ти телефон.
	Ла Моя му подаде телефона и Болд разсеяно го пъхна в джоба на сакото си. Опипа вътрешния си джоб. Пистолетът му беше на мястото си.
	Болд провери внимателно дали е заключил външната врата. Двамата мъже бързо се запътиха към колата.
	— Кой е приел съобщението? — попита Болд.
	— Кой друг би проявил такъв интерес към _черна дупка_ като тази? Холивуд, сержант — рече Ла Моя, забелязал недоумяващия поглед на Болд. — Даниелсън.
	Секунда по-късно Ла Моя вече бе в колата. Погледна към Болд и се провикна:
	— Идваш ли?
	Болд стоеше като закован, подпрял ръка на вратата на колата. Дафи бе споменала, че е хванала Даниелсън да подслушва. На Болд това никак не му хареса.
	— Сержант?
	Болд влезе в колата.
	— Добре ли си?
	— Натисни газта — нареди Болд. А иначе се славеше като човек, който редовно кара със скорост по-ниска от тридесет мили в час.


	Къщата беше паянтова, на два етажа, почти долепена до къщите от двете й страни. Улицата се изкачваше стръмно нагоре и Ла Моя качи предните гуми на тротоара, преди да спре колата. Няколко циментови стъпала, а след това и две-три дървени отведоха Болд до площадката пред входната врата, където го очакваше Даниелсън, седнал на верандата. Бърни Лофгрийн и екипът му останаха на улицата в очакване да бъдат повикани.
	След тях пристигна колата на съдебния лекар — лимоненозелена камионетка без отличителни знаци. Едва ли би се намерил човек, който да хареса точно този нюанс на зеленото. С камионетката обикновено превозваха трупове, но понякога я използваха за превоз на лабораторните техници. Болд осъзна, че суматохата се увеличава и сухо нареди на Ла Моя да разчисти някои от превозните средства, за да не привличат толкова силно вниманието на хората от съседните къщи.
	— Трябва да приключим тук възможно най-бързо. Ако се появи някой любопитен съсед, никой да не отговаря на въпросите му. И наистина имам предвид _никой_!
	— Ясно! — отсече Ла Моя. Погрижи се заповедта да стигне до всички и отново се върна при Болд, който тъкмо се приготвяше да влезе.
	Болд и Ла Моя надянаха прозрачни ръкавици.
	Болд натисна предната врата, но тя се оказа заключена. Даде знак на Бърни Лофгрийн и само след няколко минути един от помощниците на Лофгрийн отключи задната врата.
	Болд даде знак на Ла Моя да влезе пръв. Младият детектив отвори вратата, надникна вътре и се провикна:
	— Скъпа, върнах се.
	Въздухът в къщата се стори на Болд потискащо тежък. И това не се дължеше на миризмата на повръщано — Болд се бе погрижил за това и бе размазал малко „Викс“ под носа си. Когато влязоха, подаде тубичката на Ла Моя и той последва примера му. Тежестта, която тегнеше във въздуха и го притискаше, се дължеше на чувството за провал, което не го напускаше. Още четири човешки живота. Четири жертви като Слейтър Лоури.
	Философските разсъждения не бяха в стила му, но сега се обърна към Ла Моя и рече:
	— Смъртта докосва всички ни по някакъв начин, но убийството оставя неизличим отпечатък върху живота и съдбите на хората. След двадесет години всеки нормален човек би забравил хората, споминали се от естествена смърт, но не и онези, които са станали жертви на убийство.
	— Струва ми се, че си прав — кимна неуверено Ла Моя, който не бе съвсем сигурен какво да каже в отговор.
	— Ако мислех, че ще има някаква полза, ако сега се закълна пред теб, че това ще са последните жертви на този убиец, щях да го направя.
	— Ако притежаваше такива способности, щеше да носиш тюрбан на главата си, а не полицейска значка.
	Масата бе подредена за четирима — по приборите личеше, че е била готова за закуска, не за вечеря. По всяка вероятност някой бе приготвил масата за утрото, което така и не бяха дочакали. Печката бе чиста, в миялната машина имаше съдове, които щяха да бъдат анализирани в лабораторията.
	Двете бани — на долния и на горния етаж — изглеждаха зловещо. Хората наистина са били много зле и на края вече никой не е имал сили да почисти. Болд си представи как се събуждат с остри болки в стомаха — първо децата, а след това и родителите. Дикси ги бе информирал, че това се е случило от два до шест часа след поемането на храната. А когато болките се засилили, родителите сигурно са се притеснили и са започнали да обсъждат идеята за постъпване в болница. Гърчели се от стомашните спазми. Децата плачели от болка. Болд не можеше да си представи страха, обхванал ги в мига, в който осъзнали, че _всички_ са болни, без дори да знаят от какво. Силно повръщане. Диария. Убийствено главоболие. Някой — бащата или майката — се затичал към колата. Помислил да се обади на 911, но после решил, че ще се справят и сами.
	Обаче не успели.
	Най-отгоре в торбата за боклуци, годни за рециклиране, Болд намери две смачкани кутийки от готовите месни манджи на „Адлър“. Улики за лабораторния екип на Лофгрийн, който след малко щеше да нахлуе в къщата.
	Случилото се в тази къща неминуемо щеше да стигне до пресата и да се превърне в сензация. Не можеше да се скрие трагичната смърт на едно цяло семейство. Болд вече мислеше върху някакво правдоподобно обяснение, което Дикси и щатското управление на ХЕИ да предложат на медиите. Смяташе се, че семейството е вечеряло навън — в ресторант, който все още не бе уточнен. Симптомите, наблюдавани при починалото семейство, не се различаваха особено от симптомите, характерни за натравяния от E.coli. На пръв поглед диагнозата изглеждаше напълно правдоподобна. А за Болд това бе единственият начин да скрие истинската причина за смъртта на тези хора, за да се опита да предпази обществото от други подобни натравяния. Обществеността на Сиатъл вече бе отчасти претръпнала — и по-рано бяха възниквали натравяния с E.coli — за да приеме обяснението. Болд съзнаваше, че не би могъл вечно да залъгва населението с една такава история, но можеше да спечели няколко дни… дори и седмица, ако извади късмет.
	Стаята на момичетата — те очевидно бяха живели в нея заедно — го покруси напълно. Малко плетено столче, на което седеше парцалива кукла. Завивките бяха отметнати настрани — по всичко личеше, че майка им им е помогнала да станат от леглата. И вече не са се върнали в тях. Хората на Дикси ги бяха напъхали в черни найлонови чували, с цип по средата. Масата за закуска бе подредена, но само след няколко минути и закуската щеше да се озове в черните торби.
	Веднъж, когато беше дете, Болд се бе опитал да помогне на една ранена лястовица. Уплашената птичка обаче се бе опитала да избяга от ръката му, а той, в опит да я задържи, я бе стиснал толкова силно, че бе пречупил вратлето й. Спомни си как държеше птичето върху протегната си длан, подхвърляше го нагоре във въздуха и му се молеше да полети. Взимаше го и отново го подхвърляше. И така, докато разплаканата му майка не дойде при него и не го накара да престане.
	Макар че се бе опитала да го убеди в противното, той знаеше, че бе _убил_, стараейки се да помогне. Сега се чувстваше по същия начин. Болд се отпусна на пода на малката розова стая и затвори вратата, опитвайки се напразно да намери малко покой.
	Страйкър пристигна по-късно. Вонеше на алкохол и изглеждаше малко пиян. Размаха пейджъра си под носа на Болд и изломоти:
	— Това шибано нещо е пълен боклук.
	— Той е — рече Болд и кимна по посока на къщата.
	— Работа на господин Колфийлд?
	— Точно така.
	— Що се отнася до мен, всички жени са боклуци — прочувствено заяви Страйкър.
	— Друг продукт на „Адлър“. Този път месна консерва. — Болд осъзна, че думите му не стигат до съзнанието на Страйкър.
	— Обвързват те с вериги. Пречат ти да разсъждаваш нормално.
	— Четиричленно семейство. Всичките са мъртви, Бръснач.
	Протезата на Страйкър яростно издрънча.
	— _Мъртви?_ — Очевидно само тялом стоеше пред Болд.
	— И четиримата. Изчакали твърде дълго, преди да решат да потърсят лекарска помощ. Майката била добре известно време, но и тя се споминала. Лекарите казват, че може би е от скръб. Твърдят, че скръбта може да предизвика нечия смърт.
	— Винаги умират невинни хора — оплака се Страйкър. — Разбираш ли за какво говоря?
	— Не — честно си призна Болд.
	— Е, майната ти тогава — заяви Страйкър. Заобиколи Болд, като умишлено го закачи с рамо, и влезе в къщата.
	Болд изчака цели петнадесет минути, застанал под мрачното, облачно небе, което като че ли вещаеше дъжд. Група униформени полицаи се опитваше да държи на разстояние репортерите и фотографите. Зяпачите непрекъснато споменаваха думата E.coli. За момента всичко тече по план, помисли си Болд. Започваше да свиква с лъжите и се мразеше заради това.
	— Вътре вони — констатира Страйкър, когато най-сетне излезе. — Все същото. _Все същото!_
	— Имаме нужда от снимка на Колфийлд. В щатското управление на затворите би трябвало да разполагат със снимка от досието му.
	— Нямаш нужда от мен, за да я получиш.
	— Ще бъде по-лесно, ако ти го направиш. Искам да получа всичко, което имат за Колфийлд, но бих предпочел да не се знае, че аз съм човекът, направил искането. Ти и бездруго постоянно правиш такива запитвания.
	— До утре сутринта ще ги имаш. — Страйкър си записа нещо. Първият признак на трезв разум.
	— Май си обърнал няколко, а, Бръснач?
	— Ей, аз не съм на повикване. По дяволите! Илейн изобщо не се прибира у дома. И защо да не пийна?
	— Само не се забърквай в неприятности.
	Страйкър се славеше с навика си да предизвиква тридесетгодишни мъже на юмручен бой с една ръка — и обикновено побеждаваше. Понякога пропускаше предизвикателството. Просто избухваше и нападаше първия човек, изпречил се на пътя му.
	— А, ето го и него — рече Страйкър, забелязал Даниелсън, който ядосано се взираше в Болд през прозореца на една паркирана кола. — Оная заповед за обиск сигурно е свършила работа, а?
	— Каква заповед? — попита Болд. — За Холи Макнамара?
	— Клептоманката? Не, по дяволите. Имам предвид неговата заповед, на Даниелсън. За данъчните документи на „Лонгвю фармс“. Трябваше да се боря с нокти и зъби, за да ви я издействам. Ония момчета от данъчното имат задници като на катерици — нищо не можеш да пъхнеш в тях.
	Болд положи неимоверни усилия да прикрие изумлението си. Отклони поглед встрани, сякаш продължаваше да разглежда къщата.
	— Заповед за проверка на данъчните декларации — повтори той.
	— Точно така. Искали сте да научите имената на хората, работили във фермата. Така сте попаднали на името на Колфийлд. Нали? И всичко това благодарение на мен. И на Даниелсън, може би — или той просто е изпълнявал заповеди? — Сръчка Болд твърде силно с металната си протеза. — Би могъл да ми благодариш за услугата. Няма да се оплача.
	— Да, благодаря ти, Бръснач. — Болд едва успя да произнесе думите.
	— Не е нужно да си чак толкова възторжен! — саркастично рече Страйкър.
	— Не. Винаги съм ценил помощта ти. Наистина. — Този път гласът на Болд прозвуча по-убедително, макар цялото му внимание да бе съсредоточено върху профила на Даниелсън. — Данъчните декларации на „Лонгвю“ — повтори той.
	— Точно така, по дяволите! Някой път трябва да се опиташ да се пребориш с онези от данъчното. Изобщо не е забавно. Можеш да си сигурен в това.
	Болд накара Ла Моя да го откара в града. Слезе от колата, преди да е спряла напълно, и бързо тръгна към вратата на управлението. Детективът се провикна след него:
	— Ей, чакай малко!
	Болд не можеше да чака. Затича се надолу към сутерена, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Преди да стигне вратата, вече държеше в ръка ключа за Костницата. Отключи вратата, а после и решетката. Без да се оглежда, намери ключа за осветлението.
	Само с няколко крачки се озова до познатия рафт. „КОЛ“…
	Този път беше там: полицейското досие на Харолд Емерсън Колфийлд. Беше поставено точно на мястото му.


	Двадесет и четири

	Натоварена с цял куп снимки на престъпници, включително и тази на Хари Колфийлд, която бе получила от Болд, Дафи се срещна с Холи Макнамара. Беше петък сутринта и младото момиче трябваше да тръгва за лятно училище.
	Холи беше облечена със сини дънки, бяла тениска и черни гуменки. Майката непрекъснато се суетеше около тях и за да й попречат да се намеси в разговора им, Дафи и момичето потърсиха уединение в стаята на Холи. Стените бяха облепени с плакати на гръндж състави. Матракът бе поставен направо върху пода, цялата стая миришеше на тамян.
	— Питаш ли ме как живея с нея? — възкликна момичето.
	— Майките понякога са досадни — призна Дафи.
	— Така ли?
	— Майка ми направо превъртя докато бях в гимназията. Все си мислеше, че ще забременея или пък ще стана наркоманка.
	— Ти?
	— Аз — отвърна Дафи. Постави първата група снимки пред Холи, като задържа снимката на Колфийлд за третата или четвъртата група. Искаше момичето да посвикне с процеса на разпознаване преди решаващия момент. Но повече от всичко искаше да й помогне да си стъпи на краката.
	Холи Макнамара внимателно ги разгледа, взе една от тях, погледна я отблизо, върна я обратно и отрицателно поклати глава.
	— Не е тук — рече тя.
	— Проблемът беше в това — сподели Дафи, — че колкото повече време прекарвах у дома, толкова по-лошо ставаше, защото каквото и да направех, мама все не беше доволна. Тя искаше да бъда нейното малко, умно момиченце. Не можеше да приеме, че растях, че имах голям бюст и редовен цикъл, че проявявах любопитство и любознателност и исках да опитам вкуса на бирата. — Всичко това в ни най-малка степен не напомняше дори за годините й в гимназията, но Дафи бе проучила внимателно психиката на Холи Макнамара и смяташе, че я познава достатъчно добре, за да подмами момичето към искреност и приятелство.
	— На мен ли го казваш!
	— И с теб ли е така?
	— Абсолютно същото.
	Дафи разстла пред нея втората група снимки.
	— Ами тези? — попита тя.
	Холи обаче не гледаше снимките, а Дафи.
	— Бедата е в това, че тя никога не спира. Не се отказва за миг поне. А аз искам само малко собствено пространство. И знаеш ли какво? Тя няма и най-малка представа що за човек съм аз.
	— Е, представа може и да има — възрази Дафи, — но очевидно не е много наясно.
	— Точно така.
	Дафи за втори път посочи снимките и Холи ги разгледа внимателно. Дафи се надяваше, че след този разговор Холи ще прояви по-голямо старание.
	— Не, не мисля, че е тук — рече момичето.
	— Сигурна ли си?
	— Абсолютно.
	Дафи взе следващата купчинка, но не ги разстла веднага пред Холи, защото снимката на Хари Колфийлд беше измежду тях. Вместо това рече:
	— Аз работя на доброволни начала в Убежището…
	— Онзи приют за бегълци?
	— Да. Една моя близка приятелка е говорител на заведението и аз работя там около осем часа седмично — предимно вечер. Мислила ли си някога да работиш на доброволни начала?
	— _Аз?_
	— Зная, че не е същото като да се размотаваш с приятелките си из града. Но момичетата в приюта са горе-долу на твоята възраст — е, възрастта им е по-близка до твоята, отколкото до моята — и повече от всичко се нуждаят от контакт с хора, изпитват потребност да намерят някаква опора, някакъв нов център на живота си. Доброволците вършат всичко — сервират храна, сменят спалното бельо или просто си бъбрят с момичетата. Мислех си, че тук обстановката не ти понася особено. Присъдата ти налага да си седиш у дома, но точно в дома ти се коренят голяма част от проблемите ти. Мисля, че бих могла да убедя съдията да ти позволи да прекарваш известно време като доброволка в Убежището. Какво ще кажеш? Може би в началото ще ходим там по едно и също време. Смяташ ли, че би могла да проявиш интерес?
	— Бих могла да опитам.
	— Това _да_ ли означава?
	Холи внимателно се вгледа в лицето на Дафи.
	— Да, отговорът ми е да.
	— Добре. — Дафи се усмихна доволно.
	Тя подреди следващата група снимки. Първата, втората, след това снимката на Хари Колфийлд, след нея — още една.
	— Какво ще кажеш за тези? — Очите на Холи се местеха от снимка на снимка, а Дафи я наблюдаваше внимателно. Когато стигна до снимката на Колфийлд, очите й се разшириха и тя прехапа долната си устна. После, без да каже нищо, премести поглед към четвъртата снимка.
	— Искам да те попитам нещо. — Холи Макнамара я погледна. Дафи кимна. — Ако разпозная този тип — не казвам, че съм го направила — тогава ще бъда въвлечена в разследването, нали? И ще се превърна в доносник. — Гласът й се промени, тя заговори бързо, подтиквана от обхваналия я гняв. — Знаеш ли колко неприятности съм си имала, само защото все се намираше някой да ме изпее? Знаеш ли как се чувства човек в подобни случаи? А сега очакваш от мен да предам този тип? Не ти ли се струва, че искаш твърде много?
	— Ще споделя с теб нещо, което не би трябвало да ти казвам. Ще го направя, защото _вярвам_, че няма да го повториш пред никого. Ако споделиш с някого, би могла да ми навлечеш доста сериозни неприятности. Бих могла дори да изгубя работата си… защото нещата, които ще ти кажа, наистина са изключително поверителни. Не те познавам много добре, Холи, но те харесвам и искрено се надявам, че не се лъжа в теб. — Дафи замълча за миг, за да даде възможност на момичето да осмисли казаното. — Разбирам отношението ти към доносниците. Мисля, че знам какво си преживяла през годините. И осъзнавам, че ще ти е трудно… особено ако се наложи да издадеш крадец като теб. Не казвам, че трябва да се гордееш с кражбите, които си направила, но все пак разбирам, че ти е трудно. Само че човека, когото се опитваме да заловим, не е крадец, Холи. — Колфийлд я гледаше от снимката. Беше гладко избръснат, с тъмни очи. Не беше особен красавец, изобщо не се набиваше на очи. Най-обикновен човек. Можеше да бъде сервитьор, адвокат, дори и ченге. Тъмна коса, изсечени скули, твърд поглед. Но той беше масов _убиец_ и в този момент сякаш се взираше в Дафи със самодоволно презрение и омраза. _Мразя всички ви_, сякаш казваха очите му.
	Дафи продължи.
	— Мъжът, когото преследваме, не е крадец. Той уби едно момченце, което можеше да е твое по-малко братче. Уби и едно четиричленно семейство — две малки момиченца и родителите им. Други хора попаднаха в болницата пак по негова вина. Освен това заплашва, че ще убие още много хора, а ние приемаме заплахите му съвсем сериозно. Подозираме, че може би не разполагаме с още много време и трябва непременно да разберем дали е човекът, когото подозираме, истинският убиец. Вече имаме заподозрян, но никой освен теб не го е виждал, не се е сблъсквал с него! Ако успееш да го идентифицираш, тогава ще знаем накъде да насочим усилията си. И може би ще успеем да го спрем навреме. — Дафи посочи отново редицата от снимки. — Виждаш ли го, Холи? Някой от тези мъже ли е?
	Без да се поколебае нито за миг, Холи Макнамара протегна ръка и взе снимката на Хари Колфийлд.
	— Това е човекът, когото видях във „Фуудланд“.


	Уголемените от очилата зеници на Бърни Лофгрийн изглеждаха изкуствени, като онези очила, които носеха клоуните в увеселителните паркове. Кабинетът му бе претъпкан с купчини материали за четене и доклади, които запълваха столовете и се извисяваха като паянтови небостъргачи от пода. Чаша димящо кафе се мъдреше до телефона, а Бърни размахваше химикалката във въздуха като жезъл.
	Болд остави касетите с джаз върху разхвърляното му бюро, премести купчина хартии и седна на стола срещу него.
	— Е, проклет да съм! — възкликна Лофгрийн и приближи касетите до лицето си, за да може да прочете заглавията, които Болд бе написал върху тях. — Аха! — измърмори той и продължи да го повтаря след всяко прочетено заглавие. Изглеждаше доволен. — Ти си човек, който държи на думата си — заключи Бърни. Втренчи се по-отблизо и възкликна възторжено: — Чет Бейкър! И Ред Родни! Страхотно! — Лофгрийн обичаше тромпетите.
	— Допълнителна компенсация за това, че толкова ги забавих — поясни Болд.
	— Възразяваш ли? — Лофгрийн стана от мястото си, затвори вратата на кабинета, сложи касетата с тромпетите, включи касетофона и намали звука. Джазът моментално подобри настроението на Болд. Доволен бе, че знаеше парчетата почти наизуст и те не го разсейваха, не приковаваха вниманието му така, както би направило някое ново, непознато изпълнение.
	— Снощи проверихме и трите банкомата. Никакви отпечатъци. Никакви улики.
	Докато Болд разследваше натравянето на семейство Мишнов, още две хиляди и осемстотин долара бяха изтеглени от три различни банкомата. И този път хората на Болд, които наблюдаваха автоматите, се бяха оказали твърде далеч. Въпреки това хората на Бърни Лофгрийн бяха изследвали банкоматите за евентуални отпечатъци или някакви други подозрителни следи.
	Лофгрийн продължи:
	— Има нещо, което ме безпокои… Онзи тип вече четири пъти тегли пари, нали така? А според компанията, осигуряваща охраната на тези банкомати, поне петдесет процента от тези машинки са снабдени с видеокамери. Този изнудвач май ще се окаже с дяволски късмет, а?
	— И мен бе безпокои този въпрос, Бърни.
	— Оставам с неприятното чувство, че някой постоянно ти бърка в задния джоб… Разбираш какво имам предвид, нали?
	— Разбира се, и още как! Вече работя по въпроса.
	— Схванах намека. Добре, има и други неща, които трябва да бъдат обсъдени.
	— Уликите от „Лонгвю фармс“ — напомни му Болд.
	— Както ни беше помолил, съсредоточихме усилията си върху онази стая в сутерена. Работихме в тясно сътрудничество с шефа на пожарната Питър Крамър, а също и с Фъргъс и тяхната лаборатория, защото когато става дума за пожар, те са най-големите специалисти в това отношение. Боя се, че ни остава още много работа. Благодарение на споразумението ти с момчетата от Бюрото, успяхме да изпратим някои неща във Вашингтон. Само че след толкова силен пожар не е останало кой знае колко. Извадихме късмет, че работната маса, под която са били наблъскани всичките онези кутии, е била покрита с метално фолио. Тежестта на срутилата се сграда, а също и минималната защита, осигурена от този метален пласт, е притиснала съдържанието на кутиите и до тях просто не е достигнал достатъчно кислород, за да могат да изгорят напълно. Така успяхме да открием малки количества люспест въглерод — изключително чуплив, ронлив като многолистно тесто, чувствителен към кислорода, но все таки — непокътнат. Голяма част от него изпратихме във Вашингтон, защото искаме да направим всичко както си му е редът, а при толкова неустойчив материал няма място за грешки. При съприкосновение с въздуха той просто се превръща на прах, преди да сме успели да изследваме каквото и да било.
	— Колко време ще отнеме?
	— Хората от Бюрото са много прецизни. Може да минат седмици, преди да са готови с резултата. Предполагам, че няма да се забавят повече от две седмици. Помолихме ги да побързат, но предполагам, че всички ги молят за това и не очаквам кой знае какъв резултат. Те са информирани подробно за случая и това може да помогне. Допускам, че ще ги включат в приоритетните си задачи, и ако имаме късмет, след седмица до десет дни може да узнаем заключенията им.
	— Не разполагаме с десет дни.
	— Разбирам — рече съчувствено Лофгрийн. — Просто ти казвам как стоят нещата. Нищо повече не мога да направя.
	— Значи ще чакаме?
	— Налага се. Ще трябва да изчакаме специфичните подробности и детайли, които могат да преобърнат представите ни за този случай. О, чуй това! — Той се облегна назад. Двата тромпета извисиха глас до неописуеми височини, постигайки безупречна хармония и синхрон, а след това звукът затрептя и бавно утихна. — Онова, което можем да ти кажем още сега, едва ли ще те зарадва особено — подхвърли Лофгрийн и отново се наведе напред. — Кутиите под работния плот са били пълни с различни по размер тънки листи хартия. Печатна. И по всяка вероятност, цветна.
	— Етикети — констатира детективът.
	— Да, мисля, че става дума за етикети. Но пък кой би могъл да знае със сигурност? Възможно е в кутиите да е имало църковни програми, политически памфлети и какво ли не още. Не можахме да ги разгледаме добре, защото се разпадат при съприкосновение с въздуха. Поради това решихме да ги изпратим във Вашингтон — надяваме се, че колегите ще са в състояние да стигнат до някакво категорично заключение, върху което да изградиш хипотезите си.
	Болд през цялото време си водеше записки, макар да знаеше, че Бърни Лофгрийн ще му изпрати екземпляр от предварителния доклад на лабораторията. По принцип обаче тези доклади се пишеха на строго технически език и поради това на моменти бяха трудни за разбиране.
	— Що се отнася до нас, най-тревожната новина е свързана с наличието на следи от стрихнин.
	Болд неволно повиши глас.
	— Какво?
	— Във всяко едно мазе е възможно да попаднем на отрови против гризачи — предимно антикоагуланти. Стрихнинът обаче няма какво да търси в подобно помещение… особено пък в близост до работния плот, където го намерихме. Попаднахме на следи в някои от пробите с пепел — искам да ти обърна внимание, че става дума за съвсем минимално количество, едно на милион — но следите категорично са от стрихнин, който се е намирал в близост до изследвания от нас участък.
	— Холера?
	— Ако е била там, бактерията е била стерилизирана от огъня. Почти сме сигурни, че останките от електрооборудването, които открихме, чудесно пасват на параметрите на инкубатора, който доктор Мен ти е описал. Освен това попаднахме на обилно количество разтопени полимери — материал, който се използва при производството на лабораторни предметни стъкла.
	— Значи в мазето се е помещавала домашната му лаборатория — заключи Болд.
	Лофгрийн кимна.
	— Твърде е възможно. — Очните му ябълки се въртяха непрестанно като да бяха на пружини.
	— Защо му е бил нужен стрихнин? — Болд зададе въпроса на себе си, но Лофгрийн побърза да отговори.
	— Преподобният Джим Джоунс и лимонадата „Кул-Ейд“* — припомни му Лофгрийн. — Масовото клане в Гана. Случаят Судафед тук при нас. Масовото натравяне с тиленол**. Предпочитаната отрова за подобни престъпления — поясни той. — Без вкус и мирис, лесно се смесва с други вещества.
	[* Има се предвид масовото самоубийство, заповядано от преподобния Джим Джоунс на членовете на неговата секта „Хората от храма“ и извършено на 18.11.1978 г. в Джоунстаун, Гвиана. 914 мъже, жени и деца изпиват лимонада „Kool-aid“, примесена с цианкалий. — Б.пр.]
	[** Марка хапчета против главоболие. Препаратът вдига много шум през 1982 година, когато 7 души умират в Чикаго от таблетки тиленол, отровени с цианкалий. Убиецът остава неоткрит. — Б.пр.]
	— Масово отравяне? — сепна се Болд, спомнил си за заплахите, изпратени по факса.
	— При холерата — напомни му Лофгрийн — пациентът има доста прилични шансове да оживее, в случай че болестта се открие навреме и се лекува както трябва. При стрихнина това не е възможно. Отровата действа изключително бързо — няколко минути и край! Ето тук се крие основната разлика.
	— _Няколко минути_ — повтори Болд и отново си припомни заплахата на Колфийлд да убие стотици хора.
	Телефонът на Лофгрийн иззвъня. Той намали музиката, вдигна слушалката и след миг затвори. Обърна се към Болд.
	— Обади се Матюс. Казва, че има за теб добри новини.
	— Крайно време беше.


	— Можем ли да си позволим риска да покажем снимката му пред медиите? — попита Болд, окрилен от положителната идентификация, извършена от Макнамара.
	— Мисля, че не — отвърна Дафи. — Две неща ще се случат, ако онзи тип види собствената си снимка по новините: първо, той ще потъне вдън земя и ние ще се простим напълно с шанса да го заловим край някой от банкоматите; и второ, престъпникът ще се почувства предаден и измамен и може да премине към още по-жестоки заплахи. Нека да се консултирам с Клемънтс. Той ще ни посъветва нещо.
	Болд й разказа за стрихнина. Двамата обсъдиха възможните психологически мотиви за прибягване към по-смъртоносна отрова, а Дафи отново заговори за доктор Клемънтс. Болд стана да си върви, но преди това си направи копие от снимката. Оригинала остави при една от волнонаемните служителки с молба снимката да бъде размножена и с нея да бъдат снабдени всички патрулиращи полицаи. Издадена бе заповед за повишено внимание — всеки полицай бе длъжен да задържи Колфийлд, ако случайно попадне на него.
	Болд прекара следобеда из града. Обиколи всички полицаи, които дежуреха край банкоматите, и им занесе копията от снимката. Вече разполагаха с реално лице и Болд възприемаше това като първия действителен пробив в разследването.


	Кени Фаулър живееше в луксозен апартамент, а наемът му включваше румсървис и ежедневно почистване. Той изглеждаше хем горд, хем малко смутен, когато покани Болд в дома си. От ъгловия апартамент, разположен точно над ресторант „Кампейн“, се разкриваше великолепна гледка към залива Елиът и светлините на носещите се по водата търговски кораби на Сиатъл. Влязоха в стая с бар, два дивана, два прекалено изтумбени фотьойла, масичка за кафе и малка маса за хранене. От дневната се влизаше в малка кухничка, спалня с изглед към водата и луксозна баня, за каквато Лиз отдавна мечтаеше.
	Болд имаше нужда от помощ и никак не му се нравеше фактът, че трябваше да дойде при Кени Фаулър с протегната за милостиня ръка. Не смяташе, че може да има пълно доверие на Фаулър, защото — независимо че и двамата искаха да сложат край на отравянията — Фаулър се стремеше най-вече да натрупа актив, несъмнено подтикван от корпоративната йерархия, насърчаваща постоянното съревнование и конкуренция между служителите. Освен това той вероятно щеше да поиска нещо в замяна от Болд, а той не беше сигурен, че ще може, или пък ще иска да му окаже такава услуга.
	Фаулър, загледан през прозореца, заговори пръв.
	— Сигурно става дума за нещо важно, щом планината е дошла при Мохамед. — После започна неспокойно да кръстосва из стаята, наля си джин и тоник и се приближи до Болд.
	— Имам нужда от помощта ти — обяви Болд в момента, в който Фаулър отново му обърна гръб. Думите му очевидно свариха шефа на охраната неподготвен за подобен обрат. Той остави чашата си на бара и се върна на дивана без нея.
	— Слушам те.
	— Един от хората ми се държи странно. Имам нужда от основна проверка, може би дори наблюдение, но не искам да въвличам отдел „Вътрешна сигурност“ в това разследване.
	Фаулър кимна.
	— Подобен ход би те поставил в неизгодно положение.
	— Става дума за човек от моя отряд, Кени. Крис Даниелсън.
	— Даниелсън? Да не би да се опитваш да ми кажеш, че той по някакъв начин е въвлечен във всичко това? Разговарял ли си с него?
	— Не още. Искам първо да направим съответната проверка.
	— И какво точно е направил?
	— Имам нужда от помощта ти, Кени. И може би трябва да спрем дотук с обясненията.
	— Всичко ли искаш?
	— Всичко, до което успееш да се добереш, без той да разбере, че проявяваш интерес към личността му. — Този разговор караше Болд да се чувства долен и омърсен. Съзнаваше, че това не бе стандартната практика за разрешаване на подобни проблеми, но в момента не виждаше друг, по-ефикасен метод за пестене на време и хора.
	— Смяташ, че Крис Даниелсън може би разпробива тези консерви със супа? — Фаулър чак се изчерви от обхваналото го объркване.
	— Не, не смятам нищо подобно. Но не мога да си обясня как става така, че нашият изнудвач никога не припарва в близост до банкоматите, които наблюдаваме.
	— Майната му! Този Даниелсън изнася секретна информация за разположението на постовете?
	— Не зная какво точно прави, но искам да изкараш всичките му кирливи ризи. Ако има такива, разбира се.
	Фаулър започна да си води бележки, като говореше на глас:
	— Финансово положение. Пътувания. Особено големи покупки. — Вдигна поглед към Болд, а после отново насочи внимание към писанията си. — Семейство и произход, може би.
	— Пълна и щателна проверка. Образование, колеж — всичко, до което успееш да се добереш.
	Фаулър го изгледа странно — като елен, попаднал неочаквано в светлината на фарове.
	— Какво има? — попита Болд.
	— Трябва ли да разбирам, че този разговор никога не се е състоял? Че аз сам съм усетил, че Даниелсън си вре носа насам-натам и съм решил да го прецакам? Защото съм готов да направя това за теб, ако искаш. Истината е, че съм много добре с паметта, Лу.
	— Няма да се стигне дотам. Нека се надяваме, че от тая трънка няма да изскочи заек.
	— Но ако все пак _изскочи_?
	— Тогава… не искам никакви лъжи.
	— Сигурен ли си? — поиска да се увери Фаулър. — Защото един такъв ход би могъл да ти струва значката. Даваш си сметка за това, нали? Както вече ти казах, паметта ми не е особено добра.
	— Остави това за друг път. Аз ще напиша резюме на този разговор, за да съм сигурен, че поне ти си чист. Идеята е изцяло моя. Както и отговорността.
	— Както искаш.
	Болд не можеше да се освободи от усещането, че извършва криминално деяние и то отчасти се дължеше на Фаулър и драматичното му изпълнение. Технически погледнато, в определени граници, естествено, следенето не бе незаконно. Щателната проверка обаче бе друго нещо и те и двамата го знаеха. Истината бе, че хора като Фаулър непрекъснато получаваха неофициално големи суми, за да извършват подобни проверки. Болд отлично знаеше, че Фаулър не за пръв път ще се занимава с подобна дейност.
	— Не ми е особено приятно, че трябва да помоля тебе, Кени. И държа да съм максимално откровен.
	— Аз съм тук, Лу. И съм част от всичко това. Зная как гледа отделът на хората като мен.
	— Не става дума за това.
	— Разбира се, че за _това_ става дума. Аз непрекъснато отмъквам най-добрите ви хора. Веднъж предложих работа и на теб, Лу… знаеш, че предложението още е в сила. Началната ти заплата ще бъде два пъти по-висока от сегашната…
	— Зная — прекъсна го Болд. Не му се слушаше рекламната тирада на Фаулър. — Благодаря.
	— Слушай — откровено заговори Кени. — Аз заобикалям доста закони. Има си причина, поради която полицията дели хората на добри и лоши, нали? Всичко е или бяло, или черно. Е, аз пък съм от сивите. И какво от това? Живея по-добре от кой да е от вас. И може би точно тук се корени негативното ви отношение към мен. Никакви доклади в три екземпляра. Никакви други глупости. Вършиш си работата, а в замяна на това получаваш големи пари. Понякога работата ни може да ни принуди да кривнем малко встрани. И какво толкова? Цивилните демократи и бездруго отдавна прецакаха системата. Прав ли съм? Шибаните хамали имат по-големи права от полицаите. Значи системата е така построена, че да толерира хора като Кени Фаулър. А ето че сега и ти имаш нужда от мен. И няма какво да те лъжа, Лу — това ме кара да се чувствам _добре_. Дълго ще помня днешния ден, но не поради причините, които ти си мислиш. Не… просто ми даваш възможност да реша някои от собствените си дилеми.
	Болд се бе страхувал точно от това, от необходимостта да седи смирено, докато Фаулър се дуе пред него. И доколкото познаваше човека, можеше да е сигурен, че съвсем скоро ще му поиска съответната услуга в замяна.
	Пианото му, времето, което отделяше на Майлс, а сега и опитът му да заобиколи една система, която, въпреки безсилието, което изпитваше понякога, винаги бе уважавал и почитал. Малки късчета от живота на Болд сякаш започваха да му се изплъзват. А от тези малки парченца се образуваше нещо голямо и мисълта за това изпълваше Болд с ужас. Той взе две хапчета „Малокс“.
	— Онова, за което ме молиш, струва много пари — рече Фаулър, сякаш прочел мислите на Болд. — Но парите са на Адлър, а той очевидно иска разследването да приключи час по-скоро. Така че какво толкова, по дяволите! Можем да го направим.
	— Тук вече не мога да ти помогна, Кени. Знаеш как стоят нещата.
	— Не говоря за пари, Лу. Чудесно схващаш какво имам предвид.
	— Надявах се, че Адлър може би не е единственият човек, който би искал разследването да приключи — опипа почвата Болд.
	Фаулър отвърна с пресилена усмивка и коремът на Болд се сви.
	— Разбира се. Ама, разбира се — заяви той. Заговори, като внимателно подбираше думите си. — Ние бихме искали да се включим в наблюдението над банкоматите, Лу. Адлър, Таплин, аз… на нас не ни харесва, че вие, момчета, сте единствените, които търсите парите на господин Адлър. Знаеш как стоят нещата. Ние имаме достъп до някои свръхмодерни технологии. Неща, за които вие даже не можете и да сънувате. Можем да обединим усилията на всичките полицаи, включени в наблюдението, да ограничим достъпа, да използваме устройства за определяне на местоположението… през последните няколко години Адлър ми даде пълна свобода на действие в тази област. Разполагаме с най-модерните играчки, Лу.
	— Ръцете ми са вързани, Кени. Знаеш го. Не включваме частни лица в нашите операции. Просто не е възможно.
	— Това са глупости, Лу. Хайде, стига! Забрави ли с кого разговаряш? С мен, с Кени! Шосвиц те слуша за всичко — та ти от години негласно ръководиш този отдел. Винаги получаваш онова, което искаш.
	— Не е вярно.
	— Вярно е. Всичко, за което те моля, е да ми позволиш да защитя интересите на клиента си. Разбираш ли? Да работя с пълна пара. Да ти бъда в помощ. Ако ни включиш в наблюдението, ще мога да ти дам около десетина човека. Ще осигуря достъп на твоите момчета до командния ми център. Мога да помогна по много начини. Сам ще се убедиш. Не можеш да ме убедиш, че разполагаш с достатъчно хора. По дяволите, та вие все още използвате радиостанции с открити честоти. Кажи ми, че не е истина де! Аз съм на десетки години пред вас, когато става дума за техническо осигуряване. Всичките ни комуникации са цифрови, с напълно ограничен достъп, изцяло кодирани. Можем да ви бъдем от голяма помощ! Казвам ти!
	Болд внезапно схвана всичко. Почувства се глупак, задето не го бе предвидил от самото начало.
	— Вие вече наблюдавате банкоматите, нали? — Въпросът беше риторичен. — Само тези на „Пак-Уест“ или и други? И сега настояваш да ви включа официално, за да избегнете възможността за евентуални бъдещи промени? Правилно ли съм те разбрал?
	— Лу…
	— _Колко_ автомата, Кени? Какъв достъп до системата имате?
	Фаулър отказваше да погледне Болд в очите. Изправи се, прекоси стаята и взе питието си. Обърнал се с лице към огледалото зад бара, той рече:
	— Един списък ще ни е достатъчен, Лу. Само един списък на банкоматите, които покриват твоите хора. Безсмислено е двама души да наблюдават на едно и също място. Нали? Нека да разгърнем целия отбор. Зная, че няма да допуснеш участието на частни лица в наблюдението. И го приемам. Но аз и хората ми — моите ресурси — ние можем да помогнем. Можем да покрием районите, за които не ти стигат хора. Нали? Разбираш това, нали? Нима предложението ми е престъпление? Или сътрудничество? Координиране на усилията? Аз искам да помогна, но никой, и ти в това число, не ми позволява. Какъв смисъл има в това, по дяволите? Да не би предложението ми да е глупаво? Кажи ми? Кажи ми де! — Той донесе питието до фотьойла си и се отпусна бавно, като внимаваше да не разлее пълната догоре чаша. — Момчетата ми са добри, Лу. Познаваш някои от тях не по-зле от мен самия. До неотдавна те бяха от твоите хора: Хал Фредерикс, Джони Чи, Мак Макензи — все опитни момчета. Ако се съгласиш да работим заедно с теб, ще можеш да покриеш по-голям брой банкомати. Нали това искаш? — Най-после срещна погледа на Болд. — Какво ще кажеш да се разберем така? Ти ми даваш списък на банкоматите, които се наблюдават от твоите хора. Само един списък, Лу. Нищо друго. Но така ще сме сигурни, че няма да се блъскаме в един и същи район. — Той отпи от джина. Болд се замисли върху сделката. — Дай ми този списък, а аз ще ти изровя най-съкровените и тъмни тайни на Даниелсън. — Кени изчака няколко секунди. — Какво ще кажеш?
	Болд се опита да си поеме въздух. Апартаментът, въпреки просторните помещения и умопомрачителната гледка, изведнъж му се стори потискащо малък и задушен. Почувства пристъп на клаустрофобия. Опита се да прецени възможностите си — ако искаше да разрови около Даниелсън, Фаулър би могъл да го направи вместо него само за една нощ. А и толкова ли лошо щеше да бъде, ако се споразумееха, за да избегнат двойното наблюдение върху банкоматите? Погледна Фаулър и се опита да изясни позицията си:
	— Искам проучването на Даниелсън да стане възможно най-бързо. Не желая нито той, нито който и да било друг да научи за участието ви в наблюдението. Никакви провали. Никакви пропуски. Не можем да допуснем разследването да бъде застрашено по някакъв начин.
	— Разбирам, Лу. Разбирам.
	— Фредерикс, Чи, Макензи… Даниелсън ги познава и тримата.
	Фаулър като че ли се обиди.
	— Мога да организирам едно наблюдение, приятел. Би ли дошъл при мен, ако не можех? Какво си мислиш, че правехме по цял ден в „Углавни престъпления“? Да не би да смяташ, че по цял ден сме предъвквали пици и сме обсъждали спортните прояви? — Тези камъни бяха в градината на отдел „Измами“, но Болд се направи, че не е схванал намека.
	— Матюс смяташе да се обърне към теб за помощ. Направи ли го? — смени темата сержантът.
	— Омотах цялата й къща с жици. Добра работа. Никой няма да я безпокои повече. — После заядливо додаде: — Ние се грижим за хората си. Само да възникне някъде проблем, и го решаваме на часа. Нали това ни е работата. Много по-просто е, отколкото да носиш значка, повярвай ми.
	Клетъчният телефон на Болд иззвъня и в първия момент му беше трудно да схване, че звъненето долита от собствения му джоб.
	— Мисля, че е за теб — подсети го Фаулър.
	Болд не се чувстваше много сигурен, когато трябваше да използва този телефон, и му се стори, че Фаулър по всяка вероятност е усетил непохватността му. Техническата му некомпетентност сякаш засили аргументите на Фаулър в полза на неговото техническо превъзходство, а този факт никак не се понрави на сержанта.
	Заговори с кратки, насечени изречения. В този момент иззвъня и телефонът на Фаулър, но той не се помръдна. Напрегнато наблюдаваше Болд и остави телефонният секретар да поеме обаждането. Болд затвори телефона и рече:
	— Значи искаш да участваш в разследването? — Вече бе станал от стола си. — Отново е засечена операция на един от банкоматите в града.


	Нямаше никакъв шанс да хванат изнудвача при това първо теглене на пари, но ако той и тази вечер решеше да се придържа към вече установената рутинна практика, неминуемо щеше да последва и втора операция при друг банкомат. А Болд искаше да е там, когато това стане.
	Пусна червената лампа на колата и отпраши по Първо авеню. Веднага се свърза по телефона с Лусил Жилар от „Пак-Уест“. Фаулър здраво затегна предпазния си колан. Настигнаха още една полицейска кола, насочила се към Куин Бей и Балар. Първата сума е била изтеглена от района на университета — Лусил Жилар се опитваше да предвиди вероятните възможности за следващите операции и бе убедена, че следващата най-близка цел са четирите автомата на Северна петдесет и пета улица.
	— С колко души разполагаш? — попита Фаулър.
	Синята светлина на монтираната върху таблото полицейска станция хвърляше призрачни отблясъци върху лицето му и то изглеждаше жестоко и зло.
	— Три подвижни поста. Плюс още петима, които стоят на строго определени места.
	— Осем души? — Фаулър зяпна от изненада. — Осем шибани полицаи, с които да покриеш всичките банкомати в града? Ти да не се будалкаш с мен, по дяволите? — Замълча за момент и започна с признанията: — Аз разполагам с четири неподвижни поста. Разположени се през две преки от местата, на които има по три и повече банкомати. Още четирима патрулират из града, но в строго определени райони. При тази разстановка мисля, че покривам около тридесет и пет от петдесетте най-използвани автомати в града. Обзалагам се обаче, че и ти наблюдаваш някои от тях.
	Болд се въздържа от коментар. Фаулър разполагаше със стройна организация, задоволително финансиране и очевидно имаше достатъчно хора, които да използва в случаи като този. За човек в положението на Болд подобно прозрение бе най-малкото тревожно.
	Втората сума бе изтеглена от район номер тридесет и три. Тази информация получиха от диспечера, чиито непрестанни коментари и инструкции, произнесени с абсурдно спокоен глас, долитаха изпод таблото. Цифрите се използваха в случай, че на някой тарикат от журналистическото войнство му хрумнеше да подслушва полицейските честоти.
	Фаулър разтвори схемата върху коленете си. Разгледа я за миг и каза:
	— Северна четиридесет и пета улица.
	Болд зави надясно, а Фаулър се обади отново:
	— Добра система. Добра и секретна. Харесва ми. Изцяло ли се придържате към нея, или използвате и други такива?
	— Смятаме да я променим малко — информира го Болд.
	— Това е всичко, от което имам нужда, Лу. Дай ми тази схема и поне ще сме сигурни, че хората ни няма да си вървят по петите.
	— Млъкни малко! — прекъсна го Болд, разпознал гласа на Ейдриън Уолкот, който съобщи, че се намира на пресечката на Северна четиридесет и пета улица и Латона.
	Болд здраво стъпи на газта и се понесе напред. На Стоунуей зави наляво, премина два пъти на червено, без да сваля ръка от клаксона, на Петдесет и пета улица рязко зави на жълта светлина, следвайки указанията на Фаулър, който сочеше надясно.
	Уолкот се обади отново. В гласа му се долавяше тревога и яд.
	— Заседнах в уличното движение.
	Фаулър се обърна към Болд.
	— Петък вечер. Четиридесет и пета улица — добро място да изчезнеш бързо, ако ти се наложи. Добро място да се измъкнеш под носа на ченгетата.
	Болд можеше да се надява най-много на петнадесет-двадесет секунди — толкова отнемаше една стандартна финансова операция на банкомат. Прецени, че това време почти изтича. Съмненията му се потвърдиха от диспечера, който обяви:
	— Операцията е приключена. Повтарям: Операцията е приключена.
	— Продължавам пеша — оповести изнервеният Уолкот. — Сега минавам край „Меридиан“.
	Още две преки, помисли си Болд.
	— Там ли си? — Лусил Жилар се обади по клетъчния телефон.
	— Тук съм.
	— Изтегли хиляда и двеста. Можем да очакваме, че ще опита отново.
	Изпод таблото долетя задъханият глас на Ейдриън Уолкот.
	— Намирам се на пост тридесет и три. Никой не използва банкоматите в момента.
	Болд отби встрани, закова колата на място, грабна ключовете и побягна на запад по натоварената улица. Отвсякъде засвириха клаксони. Фаулър пое надясно, увеличавайки разстоянието между тях.
	Болд продължи да бяга. Край него минаваха млади студенти, които, забелязали напрегнатото му изражение, смутено отместваха погледи встрани. Не срещна обаче нито един сто и осемдесет сантиметров мъж с дълъг шлифер. Стигна до Уолкот, който, целият плувнал в пот, само поклати глава и изпсува.
	Фаулър нетърпеливо погледна Болд.
	— Няма да се отказваме.
	Опитвайки се да избегнат насрещното движение, двамата мъже се затичаха към очакващата ги кола.
	Болд сграбчи микрофона на полицейското радио. Беше решил да рискува.
	— Покрийте крайбрежието на юг. Искам да съм сигурен, че всички полицейски патрули се оглеждат за човек, отговарящ на описанието, което им дадохме.
	Диспечерът потвърди указанията.
	— Ами северната част? — попита Фаулър. — Искаш ли да изпратя моите хора…
	— Само южната — настоя Болд. — Най-много банкомати има в градската част.
	— Но така поемаш дяволски голям риск — възрази Фаулър.
	Болд грубо му тикна в ръцете клетъчния телефон.
	— Инструктирай твоите хора да покрият района южно от моста — Бродуей и на изток по I-5. Аз ще разположа моите патрули на запад от магистралата. — Указанията му в този момент съвпадаха напълно с онова, което Фаулър бе предложил. Шефът на охраната изглеждаше малко изненадан, но побърза да се обади, преди Болд да е променил решението си.
	Радиото отново оживя. Постовете бяха инструктирани за новия развой на събитията. Болд насочи колата към университета. Когато задмина отбивката за магистралата, Фаулър, който тъкмо бе приключил с телефонния разговор, попита:
	— Къде, по дяволите, отиваме?
	— Обратно на първото квадратче.
	— И защо?
	— Точно заради този въпрос. — Болд рязко завъртя волана, за да заобиколи две хлапета с планински бегачи, пресекли кръстовището на червено.
	Зави зад ъгъла и паркира пред хотел „Мийни тауър“ на Единадесето авеню. Това местоположение му осигуряваше пряк достъп до района на университета, както и възможност да блокира най-вероятния път за бягство на изнудвача, който вероятно щеше да поеме по магистрала I-5, изходите за която се намираха само на две преки оттук.
	Фаулър започна да чопли някакво петно върху панталона си. Болд започна да обяснява. Говореше тихичко, за да може да чува гласа на диспечера.
	— Ако съм на негово място, ще избера възможно най-оживеното място и ще се опитам всячески да заблудя преследвачите си. В петък вечер няма по-оживен район от този. Е, може би и някои от пазарните центрове, но там навсякъде гъмжи от охранителни камери. Значи, тегля пари на булеварда, после отивам на Четиридесет и пета — съвсем близко е. И много лесно. После се връщам отново при университета, защото районът ми предлага всичко, което търся, а и защото при първия ми опит не са възникнали никакви проблеми.
	— Не зная… — Фаулър очевидно изпитваше съмнения.
	— Бродуей — там, където са разположени твоите хора — е другият вероятен избор. И там е много оживено в края на седмицата. Районът създава трудности за полицията и само няколко…
	Беше прекъснат от необяснимо спокойния и монотонен глас на диспечера.
	— Пост четиридесет и едно. До всички полицаи: Пост четиридесет и едно се задейства. Повтарям: _задейства_!
	Фаулър се консултира със схемата и развълнувано възкликна:
	— Банкоматът е на „Пак-Уест“. И точно зад шибания ъгъл.
	Болд пъхна слушалката на радиостанцията в ухото си, изхвърча от колата и се затича.
	— Десет секунди — обяви гласът на диспечера.
	Всяка финансова операция чрез банкомат — от вкарването на личния идентификационен номер до връщането на картата, отнемаше средно по осемнадесет секунди.
	— Няма полицаи в непосредствена близост — оповести гласът на диспечера в ухото на Болд.
	Болд не бе обозначил собственото си местоположение и диспечерът нямаше откъде да знае за присъствието му в района.
	_Десет хиляди… единадесет хиляди…_ не спираше да брои Болд.
	Натали Смит, която работеше в отдел „Сексуални престъпления“, се обади по радиото. Пресичала моста Монтлейк, когато чула съобщението. Веднага поела обратно и сега беше само на минута път от мястото на операцията. Цяла вечност.
	_Четиринадесет хиляди… петнадесет хиляди…_
	— Операцията приключена — съобщи диспечерът.
	Болд зави надясно, после незабавно сви наляво през паркинга и зави зад ъгъла. Синьо-зеленият знак на банкоматите на „Пак-Уест“ се виждаше на тротоара на около двадесетина метра от него.
	Болд заговори:
	— Висок около метър и осемдесет. Може би е облечен с шлифер.
	Даде знак на Фаулър да поеме отсрещната страна на улицата. Бързо се насочи към светещия знак и банкомата на „Пак-Уест“. Тротоарът гъмжеше от народ. Болд се опита да открие лицето на Колфийлд в тълпата. Свят му се зави от скоростта, с която лицата на хлапаците по тротоара минаваха пред очите му.
	Стигна до светещия знак. През стъкленото стъкло видя три банкомата, поставени един до друг. Единият се използваше от млада червенокоса и ниска жена, а не от високия Хари Колфийлд. Болд подръпна вратата. Беше заключена. Един малък надпис даваше указания как да се отвори вратата с помощта на кредитна карта. Болд пъхна картата си в процепа и вратата се отвори.
	Жената бързо го погледна, но лицето й не изразяваше нито страх, нито тревога, така характерни за хората с гузна съвест.
	— Някой да си е тръгнал току-що? — Болд прекъсна операцията и й показа значката си.
	Тя премигна.
	— Онова момиче?
	— _Момиче?_ — попита Болд, припомнил си информацията за лицето, открило банковата сметка.
	— Странна птица — на главата си имаше каска за мотоциклет. — Жената кимна по посока на вратата. — Тъкмо си тръгна. Току-що.
	Болд отново се озова на тротоара сред гъмжилото от студенти. Огледа се наляво… надясно…
	Видя блестящата повърхност на каската от другата страна на улицата. Момичето вървеше точно срещу Фаулър.
	Болд не искаше да крещи, за да не изплаши жената. Даде знак на Фаулър, вдигна ръце над главата си, опитвайки се да изобрази каска, и посочи надолу по улицата.
	Фаулър я видя.
	Болд прекоси улицата точно когато Натали Смит рязко закова полицейската кола на улицата. Гумите изсвириха. Някой наду клаксон. Жената с каската се обърна.
	— Сержант? — провикна се Смит от колата си.
	Жената с каската хукна по една уличка, Фаулър се затича да я догони.
	Болд се понесе сред мелето от шумни студенти към съседната уличка. В носа го блъсна силна миризма на урина, в последната секунда прескочи нечии крака, обърна се и видя някакъв мъж, заспал редом с бутилката си.
	Каската проблесна на пресечката с друга уличка и продължи вляво от Болд.
	Само след миг Фаулър профуча след нея.
	Болд се затича по-бързо и достигна на ъгъла навреме, за да види Фаулър, който зави по уличка, успоредна на неговата.
	Болд зави зад следващия ъгъл, а когато стигна до края на уличката, се озова до друга широка улица, претъпкана със студенти.
	Кени Фаулър, останал без дъх, стоеше превит надве на ъгъла.
	Задъхано прошепна:
	— Изпуснах я.
	В продължение на половин час Болд продължи да оглежда улицата. Издаде заповед до всички патрули да търсят мотоциклетистка с черна каска. Обезсърчен и разочарован, Лу Болд се насочи към мястото, на което бе оставил Фаулър, но него вече го нямаше. Върна се в колата. На седалката на мястото на схемата за наблюдение намери визитна картичка. Схемата с постовете вече принадлежеше на Кени Фаулър.
	Чрез това споразумение Болд щеше да удвои броя на хората, ангажирани с наблюдение на банкоматите, но въпреки това, не смяташе, че постъпва правилно. Изпитваше известни съмнения по отношение на Фаулър, които си обясняваше с факта, че Фаулър бе напуснал полицията, за да си търси късмета другаде. А може би просто изпитваше неприязън към безцеремонната му грубост и нетолерантност.
	Обърна картичката. Фаулър бе написал на гърба: „Благодаря, партньор“.
	Болд я сложи в джоба си и се насочи право към „Големия майтап“.


	Двадесет и пет

	По телевизията вървеше късно телевизионно шоу, когато Беър Беринсън отключи трите ключалки и пусна Болд в апартамента си.
	— Добре дошъл — поздрави го Беринсън, пусна приятеля си да влезе и заключи вратата след него. Всеки път, когато чуеше някой да заключва входната си врата, Болд изпитваше чувството, че се е провалил напълно в работата си.
	— Лиз е бременна.
	— Да те поздравя ли, или да ти изкажа съболезнованията си?
	— Майлс ще си има братче или сестриче — въодушевено изрече Болд.
	— В такъв случай, моите поздравления.
	— Благодаря.
	В дома му на Беринсън, както винаги, цареше пълна бъркотия. Той водеше стопроцентов ергенски живот, който описваше като _магически реализъм_, защото напоследък се бе пристрастил към латиноамериканските писатели. Болд на свой ред наричаше начина му на живот _хедонизъм_, подсилен от щедри количества марихуана, която всъщност пораждаше и магията.
	Беър бе малко по-нисък от метър и осемдесет. Беше набит, с тъмни арабски черти и изразителни кафяви очи — често подути и кървясали. Притежаваше „Големия майтап“ — бар, ресторант и клуб, който се помещаваше непосредствено под тях и в който Болд често свиреше в малките часове на нощта.
	— Мислех, че ще те намеря на долния етаж.
	— Оркестърът и програмата са ужасни. Наел съм много неподходящи хора.
	— Заведението ми се стори препълнено.
	— Никога не съм могъл да си обясня лошия вкус на публиката.
	Беринсън натисна дистанционното и загаси телевизора.
	— Реших да се кача тук и започнах да сменям каналите. И знаеш ли какво си мисля? Цялата информация, с която ни заливат, е първокласен боклук. Пълна помия. При наличието на тридесет канала пак няма какво да се гледа. Трудно ми беше да го повярвам, но това е самата истина. Накъдето и да погледнеш — все безвкусица и пошлост. Петстотин канала? И какво от това, по дяволите? Нула, умножена по петстотин си е пак нула.
	Двамата седнаха. Беър си сви цигара. Полицаят у Болд се изкуши да го помоли да не пуши трева, но реши да не го прави поне тази вечер.
	— Май отново се озовах в задънена улица — сериозно рече Болд.
	Беър кимна.
	Приятелството, което ги свързваше, бе такова, че Болд не изпитваше потребност да се оправдава пред Беър или пък да търси одобрението му. През годините винаги се бяха поддържали, преживели бяха заедно много добри и лоши мигове.
	— Отново се започна старата песен — затънал съм до гуша в работа. Всички останали — Лиз, Майлс, ти и другите приятели, се озовахте на заден план. Толкова работа имам, че не мога дъх да си поема. Имам чувството, че съм погребан… заедно с няколко жертви.
	— Искаш ли почивка?
	— Имам _нужда_ от почивка. А това са две различни неща.
	— За мен? Та това тук е само един шибан клуб. — Преди около година данъчните власти бяха затворили клуба и конфискували по-голямата част от собствеността на Беър, но той се бе опълчил срещу системата и бе спечелил. Сега отново притежаваше заведението, макар че на моменти продължаваше да се оплаква от него. — За какво говорим всъщност? За свобода или за бягство от работата ти?
	— За малко лично пространство. За възможността да стоя далеч от смъртта повече от три седмици годишно. Три седмици, които не помня от кога не съм ползвал. Обичам тази работа и тук се корени истинският проблем.
	Беър запали цигарата.
	— Последно, мразиш ли, или обичаш работата си?
	— Изтощен съм. Съсипан съм от умора. А в такива моменти обикновено започвам да говоря глупости.
	— Ти постоянно дрънкаш глупости. — Беър се ухили доволен от себе си и дръпна от цигарата. После я остави в пепелника и задържа дима в дробовете си безкрайно дълго. Когато най-сетне издиша, от устата му излезе изненадващо малка струйка дим.
	Болд се обади:
	— Мисля, че измежду хората ми има негодник.
	— От твоя отряд?
	Болд кимна.
	— Това е ужасно.
	Още едно кимване.
	— Един тип, когото харесвам.
	— И какво правиш по въпроса?
	— Крия истината от него. Стоя отстрани и наблюдавам. — Болд замълча за момент, а после додаде: — Някой проникна с взлом в дома на Дафи. Може дори да я е следил преди това.
	— И смяташ, че е твоят човек?
	— Държи първо място в списъка на заподозрените.
	— Има добър вкус, щом се е залепил за Дафи — подметна Беринсън и побърза да добави: — Само се пошегувах.
	— Какво правиш, когато подозираш някой барман, че бърка в касата? — попита го Болд.
	— Наблюдавам го. Залагам му капан.
	— И получава ли се?
	— Понякога. Разбира се. Знаеш ли, мошениците стават много непредпазливи. Започват да си въобразяват, че са непобедими. Ако става дума за нещо дребно и аз просто искам да го прекратя, отивам при човека и му го казвам направо. Ако обаче нещата са сериозни, залагам цяло минно поле, а после подлагам крак на негодника. Ето така. — Той отново пусна телевизора и започна да превключва каналите. На екрана се появи черно-бяло изображение на вътрешността на заведението — камерата бе поставена точно над бара и наблюдаваше касата, както и няколко от столовете с клиенти. — Никой не знае за това.
	— Сигурен ли си?
	— Странно, че ми задаваш точно този въпрос. Някои хора очевидно се досещат. Гледат право в камерата. Не могат да я видят — скрита е зад огледалото — но очевидно усещат присъствието й. Нещо като шесто чувство. Но след известно време спират да се притесняват. Стават непредпазливи. Претръпват. Също като крадливите бармани. — После додаде: — Може би ти просто си претръпнал, Лу. Може би се взираш прекалено дълго в това огледало.
	— А ти може би си дрогиран.
	— Никакво _може би_. Гипсиран съм. — Изчака минута и попита: — И какво е твоето извинение?
	— Мисля в момента.
	— Значи това било. Винаги съм се чудил как изглежда един човек, когато мисли.


	Шосвиц нареди на Болд да си вземе два почивни дни в края на седмицата. В отдела съществуваха правила за работното време и за броя на часовете, прекарани на служба без почивка — правила, които непрекъснато се нарушаваха, но влизаха в сила винаги, щом някой началник като Шосвиц решеше, че е време да се намеси. Въпреки това Болд прекара ранната сутрин в кухнята, заровен в купчина документи.
	— Навън спря някакъв мерцедес и ми се струва, че търсят теб — обяви Елизабет Болд, която стоеше до прозореца и надничаше иззад пердето. — Кой е този, който идва без предупреждение в осем и тридесет в събота сутринта? А и аз! Виж ме на какво приличам!
	Болд бе станал преди час. Бавеше Майлс, седнал до кухненската маса с бебешка лъжичка в едната ръка и с химикал в другата. Спал бе само четири часа и му личеше.
	Лиз бе облечена с бяла сатенена роба с остро деколте. Робата беше разкопчана до кръста и силно пристегната с колан. На краката си бе обула черни китайски пантофки, които използваше като домашни чехли и които подсилваха елегантността й. Тъмната й коса бе силно опъната назад от съненото й лице и привързана с тюркоазнозелено ластиче, на ушите й проблясваха сребърни обички.
	— Аз смятам, че изглеждаш фантастично — каза й Болд, подаде й първата й чаша кафе за деня и погледна през прозореца. — О, майната му!
	Болд рядко ругаеше и жена му веднага застана нащрек.
	— Лу?
	— Адлър е. — Бързо тръгна към входната врата, за да отвори, като се оправдаваше отбранително. — Изобщо не съм го планирал.
	— Аз изчезвам — заяви жена му и бързо се оттегли.
	Майлс зърна майка си и зарева за нея, като я видя да изчезва в спалнята — видение от сатен и блестяща кожа.
	— Ей сега, миличък — подвикна му тя, но думите й само усилиха копнежа на детето.
	Болд рязко отвори вратата и рече:
	— Влизай! — Затвори я толкова бързо, че Адлър изобщо не се поспря, за да наруши ритъма си. — _Какво_ търсиш тук?
	Очите на Адлър изглеждаха кървясали, кожата му имаше нездрав сивкав оттенък. Облечен бе с омачкана синьо-зелена риза, избелели сини дънки и кожени обувки с кожени връзки. Носеше златен часовник. И имаше нужда от бръснене.
	— Закривам компанията — обяви той. — Реших, че е редно да ти го кажа, преди да свикам пресконференция.
	На Болд му се прииска да го удуши начаса, но се постара да запази спокойствие.
	Предложи му кафе и Адлър прие. Твърде изнервен, за да седне, Адлър се усмихна неискрено на Майлс и започна да кръстосва из малката кухничка, като си играеше с нещата, които намери върху кухненския плот. С неясен глас започна да обяснява:
	— Всички медии говорят само за това — за смъртта на онова семейство… твърдят, че се _смята_, че натравянето е причинено от E.coli. Но не става дума за това, нали?
	— Най-напред трябва да се опиташ да се успокоиш — строго го посъветва Болд. — И съзнавам, че никак не е лесно да го направиш.
	— Мислех, че ще поискаш да изтеглим всичките си продукти от пазара.
	— Ял ли си нещо?
	— Да ям? Шегуваш ли се? И какво ще ми препоръчаш за закуска? Малко супа може би?
	— Спал ли си?
	В очите на Адлър проблесна гняв.
	— В момента не става дума _за мен_. А за онова нещастно семейство. За усилията, моите и на Тап, да се задържим на пазара, защото откажем ли се веднъж — особено пък в резултат на подобна ситуация — после ще бъде почти невъзможно да си възвърнем изгубените позиции. Става дума за човешката алчност, сержант. И за егото — за желанието ни да запазим нещо, за което сме се борили упорито години наред. И сега всичко свърши.
	— Да не би да смяташ да се самоубиеш?
	Въпросът накара Адлър да се закове на място. Вдигна поглед към Болд, който поясни:
	— Защото това е втората част от поставените искания.
	— Не зная какво смятам да правя.
	— Здравейте! — Беше Лиз. Очевидно бе успяла да навлече чифт дънки и тениска. Боса. Съвсем малко червило. Нищо повече.
	Представи се на Адлър — всъщност оказа се, че се познават отпреди. Той мигновено се сети, че тя работи в банка. Банката на Лиз бе финансирала отчасти кампанията на Адлър за излаз на европейските пазари — нещо, което тя изобщо не бе споделяла със съпруга си, защото много държеше на поверителността, която дължаха на клиентите си. Само един поглед й бе достатъчен, за да прецени мъдро, че състоянието на госта им е такова, че изключва необходимостта от любезности и разговори за времето.
	— Май трябва да поема задълженията си тук. — Тя посочи сина си, който, разперил ръчички, я умоляваше да го вземе.
	Болд поведе Адлър към всекидневната. Лиз спря Адлър на излизане от кухнята и внимателно измъкна от ръцете му назъбения кухненски нож. Той като че ли се смути. Имаше вид на човек, който не помни как ножът се е озовал в ръцете му. Болд го настани на канапето и постави чаша с кафе пред него.
	Адлър, който сякаш всеки момент щеше да се разплаче, заяви:
	— Не искам повече смърт.
	Болд нямаше никакво намерение да се превръща в бавачка на Оуен Адлър. Обърна се към него и заговори с обичайния си делови глас:
	— Ако наистина си решил да прекратиш бизнеса си, едва ли бих могъл да те спра по някакъв начин. Но съм длъжен да те посъветвам да не го правиш. И макар че в началото на това разследване аз лично възразих срещу желанието ви да продължите да разпространявате продуктите си из търговската мрежа, сега вече не виждам начин да го преустановим.
	Болд съзнаваше, че няма кой знае какъв избор. Щеше да се наложи да се довери на Адлър. И макар че би предпочел да се посъветва с Дафи преди да направи подобна стъпка, не можеше да позволи на Адлър да се паникьоса и да рискува живота на стотици хора.
	— Знаем кой е убиецът.
	Адлър, твърде зашеметен от изненада, за да каже каквото и да било, изкриви глава на една страна и го изгледа с блеснали от гняв очи.
	— Казва се Харолд Колфийлд. Работил е за Марк Мериуедър в „Лонгвю фармс“.
	— Но защо не съм бил…
	Болд го прекъсна.
	— Ние сме на мнение, че той обвинява теб за случая със салмонелата в „Лонгвю фармс“. Иска да те види съсипан и мъртъв… иска да те постигне съдбата на Марк Мериуедър. Дафи се занимава с тази част от разследването, но трябва да ти кажа, че аз взех решението да не информираме за това нито теб, нито останалите ръководители на компанията. Разполагаме с доказателства, че щатското управление на ХЕИ е подправило поне едно лабораторно заключение, което е изиграло решаваща роля при определяне на виновния за заразените със салмонела продукти на „Ню Лийф“. На мен ми се струва малко вероятно един държавен чиновник да предприеме подобна стъпка по своя собствена инициатива. Остават открити обаче въпросите _кой_, _кога_ и поради _какви причини_ го е подтикнал да я направи.
	Адлър посрещна новината като поредния жесток удар. Отново заприлича на болен и се отпусна бавно на канапето. Беше твърде слисан, за да проговори. Болд продължи:
	— Познавам те от твърде кратко време, но винаги съм смятал, че си прям и откровен човек. Затова реших, че съм длъжен да ти отвърна със същото. Дали обаче си честен и почтен… Това не мога да преценя. Но каквото и да сте сторили — ти или твоите хора — на Марк Мериуедър, то бледнее в сравнение с отнетите животи на Слейтър Лоури и семейство Мишнов. Искам обаче да знам дали ти си един от хората, които стоят зад подправения доклад на ХЕИ.
	— Нямам никаква представа за какво говориш.
	Някои хора лъжеха добре. Болд, изпълнявайки службата си на ченге, бе разпитвал някои от най-изпечените лъжци и често бе отгатвал, че лъжат. Струваше му се обаче невъзможно даден човек да пребледнее нарочно, и то да пребледнее така, че кожата му да придобие зеленикав оттенък, а устните му да посинеят като на труп. И той повярва на Адлър.
	— Няма да те лъжа, че сме готови всеки момент да арестуваме този човек, но все пак сме постигнали известен напредък и не бих могъл да предвидя последиците от едно затваряне на компанията в този момент. Вярваме, че наблюдението над банкоматите ни осигурява най-бързия и надежден начин да арестуваме Колфийлд. Даже и ако използва подставено лице, което е много вероятно, парите за откупа ще ни покажат пътя към Колфийлд. Затварянето на компанията, изтеглянето на продуктите ви от търговската мрежа по всяка вероятност ще окажат неблагоприятно въздействие върху него. Ще промени плановете му — ще отклони вниманието му от парите — и отново ще го насочи към мисълта за масови отравяния. В момента той като че ли не изпитва особено желание да осъществи заплахите си и аз нямам никакво намерение да го предизвиквам, да го принуждавам да възприеме по-драстични ходове.
	— Искам да знам всичко за този инцидент в „Лонгвю фармс“. — Гласът на Адлър прозвуча твърде спокойно. Той очевидно бе в шок. — Какво точно знаете, сержант?
	— Ние _вярваме_, че натравянето не е било причинено от салмонела, а от стафилококови бактерии. Те се предават най-често при физически контакт, което означава, че е твърде вероятно някой от работниците ти да е забравил да си сложи ръкавиците. Заразеният продукт стигнал до търговската мрежа и хората се разболели.
	— Мили боже! — смаяно възкликна Адлър.
	— _Вярваме_ още, че някой е потулил истината, за да оневини „Ню Лийф“. За целта е фалшифицирал някои документи и е прехвърлил отговорността върху „Лонгвю фармс“.
	— Сега разбирам защо Дафи искаше достъп до файловете ни.
	— Да, така е — съгласи се Болд и додаде: — Твоето сътрудничество и дискретност са от съдбоносно значение за успеха на това разследване. Трябва да продължиш да изпълняваш задълженията си така, сякаш не знаеш нищо по въпроса, колкото и трудно да ти се струва това в момента. В същото време искам да подчертая, че готовността да ни сътрудничиш — да осигуриш на Дафи помощта, от която се нуждае — ще бъде добре дошла за нас.
	Адлър бавно кимна, приковал немигащ поглед в някаква точка над рамото на Болд.
	— Да не би да искаш да ми кажеш, че тези убийства… всичките тези страдания са в резултат на нечий злощастен опит отпреди шест години да спаси компанията от неприятности?
	Болд кимна. Неведнъж бе ставал свидетел на подобни неща.
	— Най-жестоките престъпления често се извършват, за да прикрият по-дребни и незначителни провинения.


	В неделя сутринта Болд закара Лиз и Майлс на езерото, и то само защото Лиз го помоли, а той нямаше нито сили, нито желание да спори с нея. Скоро семейството им щеше да се увеличи с още един член, но същото това семейство за момента изглеждаше разпокъсано и уязвимо. В подобни ситуации къщичката им край езерото винаги помагаше — без телефон, без радио. Играеха на анаграми понякога, свършваха някоя и друга работа из къщата, четяха. В по-студените вечери палеха огън. А ако съберяха достатъчно смелост, за да се потопят в студената вода на езерото, даже можеха и да поплуват.
	Тази нощ обаче Болд не успя да заспи и по някое време излезе навън в тъмнината, облечен с кариран халат с протрити от годините лакти. Постоя, загледан в гладката повърхност на езерото, осветена от лунните лъчи, а после се приближи до колата, в която бе оставил куфарчето с книжата и документите по случая. Лиз се събуди около четири часа сутринта, но не каза нищо, когато го завари да се рови из бумагите си, седнал пред слабия огън в камината. Болд обаче разбра, че е съсипал почивката й. На сутринта наистина излезе да поплува и измръзна до кости, но когато излезе на брега, Лиз вече го очакваше с приготвена хавлия.
	Лиз мълча по време на обратния път за дома; Майлс не млъкна през цялото време. Трябваше да тръгнат преди шест, за да могат да се приберат навреме за работа, и попаднаха в най-оживеното и натоварено движение. След четиридесет минути изнурително пълзене в дългата колона от коли Болд, който седеше максимално изправен, за да се предпази от ярките лъчи на сутрешното слънце, протегна ръка, за да пусне радиото за сутрешните новини. Лиз се пресегна и го възпря.
	— Опитвам се да не се намесвам в разследванията, които водиш — тихичко рече тя, без да го поглежда. — Дори и в случаи като този, които изцеждат всичките ти сили и бавно те убиват. Не се меся, защото не мога да направя нищо, за да ти помогна, но вярвам, че поне единият от двамата трябва да е стъпил здраво на земята, за да помогне на другия да намери опора и сигурност.
	Болд не можа да измисли нищо в отговор. Задмина ги един огромен камион с осемнадесет колела. Болд забеляза, че камионът превозва птици, натъпкани в открити клетки. Няколко перца излетяха от каросерията, завъртяха се от въздушната струя и се понесоха след камиона като булчински воал.
	— Понякога си мисля, че може би ще мога да ти помогна — продължи Лиз, — но се боя да го направя, защото това по някакъв начин би нарушило измеренията на нашите взаимоотношения, а тази възможност ме плаши. Когато имам неприятности в банката, ти си моето убежище и разтуха и много ми се иска да вярвам, че това важи и за теб… и се боя, че дори и най-незначителната намеса от моя страна в работите ти ще ни тласне по течението. Ще ни свърже по-тясно, но в същото време ще ни отдалечи от реалността. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?
	— Разбира се — отвърна Болд, макар да съзнаваше, че думите не прозвучаха убедително.
	— Аз работя в банка, любими. И зная всичко за банкомати, текущи сметки, депозити и заеми. Сега стана ли ти по-ясно?
	Той не отговори.
	— Ти сподели с мен проблемите си в това разследване — поне част от тях, свързани с банкоматите — но така и не потърси съвет от мен. Това е единствената област, в която съм специалист, а ти дори не ме помоли за помощ.
	— Не мислех…
	— Така е, не мислеше — прекъсна го тя, защото държеше да изясни позицията си докрай. — И аз не зная дали защото просто не искаше да ме въвличаш, не желаеше да нарушиш крехкия баланс във взаимоотношенията ни, или защото просто не ти е минало през ума, че можеш да се консултираш с мен.
	Болд не обичаше сериозните дискусии по време на пътуване и жена му го знаеше. Започваше да се пита защо бе изчакала точно този момент, за да повдигне въпроса. Бяха прекарали двадесет и четири часа в усамотение на брега на езерото, а тя бе избрала точно пътуването, през което не можеха да се погледнат дори в очите, за да заговори сериозно.
	— Разговорът не ти харесва — констатира Лиз.
	— Това не е най-подходящият момент за него.
	— Разговор в кола.
	— Точно така.
	— Но за мен понякога е по-лесно да говорим по пътя. Не можеш ли да го проумееш? И ми е по-лесно именно поради причините, които те карат да мразиш да разговаряш в колата. Така мога да избягна пронизителния ти и твърд поглед, макар да го усещам върху себе си.
	— Никога не съм се опитвал да те изолирам от каквото и да било — опита се да се извини Болд.
	— Зная. Всъщност, ти наистина го правиш, но аз зная, че не е нарочно.
	— И имам нужда от всичката помощ, която мога да получа.
	— Това исках да чуя — отвърна Лиз и протегна ръка към радиото.
	Този път Болд я възпря.
	— Ще ми кажеш ли какво мислиш?
	— Трябва първо да проведа няколко телефонни разговора, да проуча някои неща. Не исках да започна да се занимавам с това, преди да съм се уверила, че намесата ми няма да създаде проблеми между нас. И бездруго си ги имаме достатъчно.
	Болд за миг отклони поглед от пътя и я погледна в очите. После отново насочи поглед към пресечената линия пред себе си и пътните знаци, но не можа да се отърси от мисълта за онова, което съзря в очите й, поглед, който казваше всичко… И тя като него се ужасяваше от онова, което им носеше бъдещето, и кой знае защо това прозрение го накара да изпита необяснимо спокойствие.
	Плъзна ръка по седалката и намери нейната. Окъпаният от слънчевите лъчи град заблестя пред тях и те продължиха пътя си хванати ръка за ръка. Зад тях Майлс продължаваше да хленчи и да се върти на столчето си. И Болд си помисли, че би искал това пътуване да продължи вечно.


	От пръв поглед си личеше, че Дафи Матюс изобщо не бе почивала през уикенда.
	— Прекарах по-голямата част от събота и цялата неделя и неделя вечер с доктор Клемънтс. Работихме над психологическия портрет на нашия престъпник. Клемънтс е разтревожен от двата факса, които пристигнаха в един и същи ден. Безпокои го и фактът, че изнудвачът не показва и най-малко чувство на вина за онова, което върши.
	— Значи ти се оказа права — припомни й Болд, опитвайки се да повдигне духа й.
	Само че Дафи се притесняваше не толкова от мнението на доктор Ричард Клемънтс, колкото от съдържанието на факса, който подаде на Болд.
	— Току-що пристигна — информира го тя.

	„Обичате ли сладкиши?
	Мама ви предупреди, че тези шоколадчета са отровни.
	Но вие не пожелахте да я чуете, нали?
	Сега ще ви се прииска да го бяхте направили“

	Болд прочете посланието няколко пъти, макар че това едва ли бе нужно. Дафи изтъкна, че в този факс вината отново е прехвърлена изцяло върху Адлър. Беше силно възбудена, а думите й очевидно криеха подтекст, който Болд като че ли не схвана напълно.
	— Очевидно Колфийлд неслучайно е купил онези шоколадчета във „Фуудланд“ — рече той. Беше предчувствал подобно развитие от самото начало, но все се бе надявал, че може би греши.
	— Те подмениха всичките си шоколадови продукти — напомни му Дафи, но смръщените вежди и нервно преплетените пръсти на ръцете й издаваха собствените й страхове. — Оуен ми каза за разговора ви.
	— Ти си се виждала с него? — недоволно извиси глас Болд.
	— Не, не на живо. Но поддържаме връзка по телефона — и двамата звъним от улични автомати. Въобще… страхотна организация — саркастично заяви тя. — Не се тревожи, сержант — раздразнено продължи Дафи. — Взимаме всички необходими предохранителни мерки. — После додаде: — И държа да ти кажа, че гледам на частните си телефонни разговори като на лично моя работа.
	— Отнасям се с пълно уважение към това твое изискване.
	— Искрено се надявам да е така. — По всичко личеше, че е обидена. Умората и изтощението забулваха лицето й със сивкав воал. — Оуен е ужасно вбесен от мисълта за евентуалното фалшифициране на онези документи. Предложи ми да ни осигури всички книжа, от които се нуждаем, но аз му казах, че от тук нататък вероятно ще започнем да разпитваме хората с призовки, ако искаме разкритията ни да имат доказателствена сила в съда. Виждам, че се тревожиш, но държа да ти кажа нещо: Оуен Адлър може да се справи и с най-тежката ситуация без нито мускулче да мръдне на лицето му. Няма защо да се безпокоим за него, Лу. Той никога не би разгласил поверителната информация, която си му доверил.
	— Съзнавам, че това положение сигурно е много тежко за теб — с разбиране подхвърли Болд.
	— За всички нас е тежко. Но, да! За мен е особено тежко. Благодаря ти за разбирането, Лу.
	Все още беше сърдита, макар че ядът й като че ли започваше да се топи. Не беше сигурен на кого се гневи — на него или на положението, в което се бяха озовали.
	Болд остави факса на бюрото си.
	— Надявам се, че вече сме научили урока си добре и няма да е трудно да изискаме незабавно повторно подменяне на всички шоколадови изделия. Независимо от заплахите. Да се замразят всички продажби на дребно. През нощта да се подменят стоките по рафтовете. И да се надяваме, че Хари Колфийлд няма да научи за тази операция.
	Дафи се съгласи, че незабавно трябва да изпратят факс на Адлър, в който да го информират за решението си.
	— Знаеш ли какво ме притеснява най-много? — намръщи се Болд. — Новите етикети за консервите супа ще са готови само след няколко дни. А той взе, че смени продукта. И още нещо не ми дава мира — този човек е или невероятен късметлия, или пък просто знае със сигурност _кои_ банкомати наблюдаваме.
	Върху бюрото му лежаха докладите на дежурните полицаи, които бяха регистрирали тегленията на определени суми както в събота, така и в неделя вечерта. В резултат бе изтеглена обща сума, възлизаща на четири хиляди и двеста долара. Във всеки един случай най-близкият полицай се е намирал на десет преки от банкомата, избран за съответната финансова операция. Болд не й каза, че Фаулър вече разполага с копие от схемата за наблюдение, в резултат на което бяха удвоили броя на екипите, включени в наблюдението. Не искаше тя да знае за това, защото да я информира, означаваше да я въвлече в комбинацията, а не желаеше и тя да пострада, ако двамата с Фаулър се провалят с гръм и трясък.
	— Той вече е изтеглил над десет хиляди долара — заключи Болд.
	— Не е лошо за по-малко от една седмица.
	— Сумата е малко по-голяма от месечната ми заплата — отбеляза Болд и върху лицето й се появи лека гримаса, която едва ли можеше да се нарече усмивка. — Значи ще чакаме да бие някой, така ли? — попита Болд. Припомни си, че Адлър бе предложил да изтегли всичките си продукти от търговската мрежа, но той лично го бе разубедил. Спомни си и лабораторното заключение за наличието на стрихнин в пепелта от „Лонгвю“, спомни си Бърни Лофгрийн, който бе направил аналогия с трагедията около преподобния Джим Джоунс, припомни си отново причините, подтикнали го да убеди Адлър да не се паникьосва и да запази присъствие на духа. Само че в този момент не друг, а Лу Болд бе обхванат от паника.
	— Обади се на Клемънтс — нареди той и й подаде телефона. — Попитай го какво мисли за възможността да съберем шоколадчетата незабавно, вместо да чакаме до вечерта. И виж какво ще предложи да направим, за да предупредим обществеността за евентуалната опасност.
	Дафи изпитваше неподправен ужас и й личеше. Набра номера по памет и веднага я свързаха. Двамата разговаряха почти пет минути. По средата на разговора Дафи погледна Болд и отрицателно поклати глава — Клемънтс ги съветваше да не нарушават условията, поставени от престъпника. Затвори телефона и рече:
	— Той е убеден, ме Колфийлд ще изпълни заплахите си. Но все пак ти решаваш.
	Почувства потребност да каже нещо жлъчно и саркастично, но се въздържа. Направи всичко, което бе по силите му, за да обуздае страховете си.
	През следващите няколко часа часовникът сякаш забави своя ход, Болд все не можеше да повярва, че той отмерва същите часове и минутки, които управляват живота му. Едните сякаш нямаха нищо общо с другите. Молеше се телефонът му да не иззвъни, но в същото време в главата му отекваше непрестанният звън на телефоните около него. Никога преди не бе обръщал внимание на това. На този етаж като че ли нямаше нито секунда спокойствие и тишина. Непрекъснато някой говореше, звъняха телефони, затваряха се врати, хора крещяха, упрекваха се един друг, псуваха. Идеше му да се разкрещи и да ги накара да млъкнат. При всяко иззвъняване на телефон си мислеше, че е настъпил краят на нечий живот. И в много от случаите имаше право, макар смъртта на тези хора да нямаше нищо общо с Хари Колфийлд. Работата в отдел „Убийства“ продължаваше и без Лу Болд. Тийнейджъри, любовници, удавници… всички те трябваше да бъдат разследвани. Отрядът на Паскуини бе затънал до шия в работа по цял куп нови случаи.
	Но единствената _черна дупка_ в целия отдел принадлежеше само на Лу Болд. А факсът, който лежеше на бюрото му, беше като предупреждение за онова, което го очаква зад следващия завой — само че Лу Болд нямаше никакво желание да стигне дотам. В мислите си се връщаше назад във времето, макар да си даваше ясна сметка, че това е толкова безсмислено, колкото и да се опитваш с плуване да избягаш от водопад.
	В шест часа и няколко минути Оуен Адлър предприе второто тайно изземане от търговската мрежа на всички шоколадови блокчета и десертчета — скъпа и бавна операция, която можеше да се окаже безнадеждно закъсняла. Болд съзнаваше, че до този момент Колфийлд бе изпращал заплашителните си факсове едва след като се бе убеждавал, че натровеният продукт е попаднал в ръцете на някой невинен купувач. Болд си го представи как стои наблизо и наблюдава, как периодично оглежда рафтовете, за да провери дали някой е грабнал наградата.
	Ла Моя донесе на Болд малко китайска храна, преди да излезе за нощното си дежурство около банкоматите. Предложи я и на двамата — на Дафи и Болд, но никой не се докосна до нея. Болд не бе ял през целия ден — ден, проточил се безкрайно дълъг и изнурителен.
	Когато телефонът все пък започна да звъни, Болд заговори с кратки и накъсани изречения, подготвен за най-лошото — още случаи на болни от холера, още хора, които се борят за живота си. Говореше грубо, затваряше бързо и му бе трудно, ако не и невъзможно, да свърши някаква работа.

	„Но вие не пожелахте да я чуете, нали? Сега ще ви се прииска да го бяхте направили.“

	Безброй пъти се върна към разговора си с Адлър, припомни си усилията, които бе положил, за да го убеди да не изтегля продуктите си от търговската мрежа. Въпреки че доктор Ричард Клемънтс бе подкрепил решението му, в този миг Болд бе убеден, че е допуснал непростима грешка.
	Подготвил се бе психически за всякакви нещастия — но не и за това, което се случи. Той механично отбеляза часа на обаждането — деветнадесет часът и двадесет и две минути. Пак по навик провери оръжието си, увери се, че е взел значката си и ключовете от колата.
	Диспечерът, дежурен на телефон 911, го бе информирал, че две момчета са мъртви и че все още се намират в къщичката си, построена в короната на високо дърво. Този път не беше холера. Никакви спешни отделения и реанимации. И без заключението на патологоанатома, без лабораторни изследвания и консултации със специалист, Болд знаеше какво е било оръдието на престъплението и кое е причинило смъртта.
	Шоколадово десертче. И стрихнин.


	Двадесет и шест

	Телата бяха открити в Уеджууд в къщичка в короната на едно дърво в задния двор на къщата на Северозападна осемдесет и втора улица, номер три хиляди и сто. Изпадналата в истерия майка обяснила на диспечера на телефон 911, че момчетата не отговорили, когато ги повикала да се приберат у дома.
	— Те просто си седят там горе — ридаела по телефона. — Просто си седят.
	И понеже ставало дума за смърт, причинена при съмнителни обстоятелства, обаждането на телефон 911 било предадено най-напред до властите в Уеджууд, после погрешно бил информиран полицейският участък в Кинг Каунти и най-накрая, благодарение на проницателната телефонистка в управлението, информацията стигнала и до служебния телефон на Болд.
	Болд пристигна на местопроизшествието, опитвайки се да преодолее вътрешната си съпротива. Изобщо не му се искаше да излезе от колата. Както се случваше в един от сънищата, който го спохождаше твърде често, той изпита непреодолимо желание да върне времето назад, да го спре в мига преди инцидента, за да може да спаси жертвите.
	Силното следобедно слънце бе олющило сивата боя, с която бе боядисана къщичката на дървото. Стара дървена стълба, с издълбани по страничните греди инициали, се губеше нагоре към притъмнялата дупка на входа. Самата къщичка не беше като онези, които Болд си спомняше от детството си, по-скоро имаше вид на закупена чрез поръчка по каталог.
	Той предпочете да не разговаря с обезумялата майка и се упъти директно към сцената на престъплението. По-късно щеше да има достатъчно време за разговори. Предостатъчно даже, що се отнася до Болд.
	Униформена полицайка вървеше до него и благоразумно си държеше устата затворена. Болд имаше репутацията на самотник дори и в работата си и всеки униформен полицай знаеше това. Дикси вече пътуваше насам, както и Бърни Лофгрийн заедно с екипа си. Разследването се провеждаше възможно най-дискретно, макар че този път медиите със сигурност щяха да се появят, а фактите не можеха да се преиначат така, че до обществеността да стигне изкривената версия за заразяване с E.coli. Колфийлд безусловно знаеше, че този път неизбежно ще бъдат намесени както пресата, така и полицията, и това, повече от всичко останало, изпълваше Болд с неподправен ужас. На Колфийлд вече не му пукаше; случило се бе нещо, което го бе накарало да се промени.
	При все това за момента не се налагаше да се споменава пред пресата връзката с „Адлър Фуудс“. Нито с шоколадовите десертчета, които, Болд бе сигурен в това, щяха да открият в къщичката над главите им. Пред медиите щеше да бъде съобщено, че това е случай на убийство, който се разследва. И нищо повече.
	Болд отново погледна дългата стълба, която изчезваше в тъмния вход на къщичката. Полицайката му подаде фенерче, без да промълви нито дума, и Болд си помисли, че по-късно ще трябва да научи името й, за да й благодари лично за проявения професионализъм. В задния двор пристигнаха още няколко ченгета, но когато видяха, че Болд е започнал огледа, незабавно напуснаха и възпряха отвън и останалите, които напираха да влязат. В двора останаха единствено Болд и униформената му придружителка.
	Той се заизкачва бавно по стълбата. Не изпитваше никакво желание да се изправи лице в лице с първото истинско убийство по този случай. И този път нямаше свидетели на престъплението, а Лу Болд не разполагаше с почти нищо, което да му помогне да пипне престъпника.
	Болд съвсем ясно си спомняше обещанието, което бе дал пред майката на Слейтър Лоури — беше я уверил, че момчето ще се прибере у дома, за да довърши започнатия модел на космическата совалка. Само че този път не можеше да разказва подобни лъжи на жената в къщата. Тя първа бе изкачила тази стълба.
	Едното от момчетата се бе опитало да стигне до стълбата, но безуспешно. Сага лежеше по очи, широко разперило ръце пред себе си, сякаш се опитваше да стигне топката, която бе изпуснало. Другото дете лежеше свито като ембрион в единия ъгъл, на мъртвешки бледото му лице бе замръзнало изражение на неописуем ужас, в гърлото му като че бе заседнал неизречен писък.
	Помещението беше малко. Техниците щяха да срещнат големи трудности.
	Слабият лъч на фенерчето освети един розов пластмасов пистолет, салфетки от сандвичи и книжки с комикси. Тесте карти. Малък бял череп и част от гръбнака на мишка, която момчетата бяха запазили като трофей. Роман на Стивън Кинг с оръфани страници, поставен върху единствения рафт в къщичката. До книгата имаше свещ, около която се бе образувала локвичка от разтопен восък. Топка за бейзбол, изпъстрена с автографи. Плакат с динозаври и още един, който авторът бе нарекъл „Морският живот в Пъджет Саунд“.
	Болд си представи момчетата да си говорят, сгушени тук горе. Опита се да чуе смеха им, замлъкнал завинаги.
	Първото десертче, което видя, бе изядено наполовина. С големи искрящи букви върху опаковката пишеше: „НОВО! НАЙ-ДОБРОТО ЗА ВАС!“. Беше от шоколадчетата с карамел на „Адлър Фуудс“. И бе отровно.
	Болд си припомни зърнестото изображение на Колфийлд, заснето от камерите във „Фуудланд“. Спомни си, че според касовите разпечатки, Колфийлд бе закупил три шоколадчета и някакъв сладолед. Спомни си още усърдието, с което бе убеждавал Адлър да не изтегля продуктите на компанията от търговската мрежа.
	Извини се на момчетата. Улови се, че трие очите си с ръкав, забеляза униформената полицайка, която го наблюдаваше и очевидно се чудеше какво прави.
	— Махай се оттук! — изкрещя й Болд.
	Тя побърза да се подчини, преди да е имал възможност да я спре, преди да е успял да й се извини.
	Болд се зачуди какво става с него. Обърна се към двете невръстни жертви и се запита какво става с детските души, отправили се към отвъдното.


	Двадесет и седем

	— Ще те чакам на стълбите, които водят към къщата за гости в парка. Никакви светлини. Ще се видим там.
	Връзката се разпадна. Дафи затвори телефона и погледна часовника. Дванадесет през нощта. Оуен бе поел риска да й телефонира. Този факт сам по себе си бе красноречиво доказателство за състоянието му, а страхът, който се долавяше в гласа му, й каза повече, отколкото би искала да знае. Тя скочи от стола, бързо закопча дънките си и заряза документа, върху който работеше. Това бе писмената декларация, с която изискваше банковите извлечения за „Ню Лийф“ и която двамата със Страйкър бяха обсъдили в най-големи подробности по телефона. За да отбележи мястото, до което бе стигнала, Дафи насочи писеца на молива към последната фраза. _Труден за проследяване._
	Излезе от къщата, внимателно включи алармената система, заключи и бързо се упъти към колата си.
	Обезумяла от притеснения заради странните нотки, които бе доловила в гласа на Оуен, тя заобиколи езерото, прекоси моста Фримънт, насочи се по Лиъри и Маркет към Шилшол Марина, влезе в парка, пое по криволичещите алеи, докато най-накрая стигна до поляната за пикник вляво от алеята. Паркира колата в сенките и едва когато излезе навън и се потопи в мрака, си даде сметка, че е съвсем сама. Огледа се за миг, за да се ориентира, позволи си кратък миг на страх — дърветата около нея тънеха в тъмнина, а до имението имаше още доста път. Мисълта, че има пистолет, не й донесе кой знае какво успокоение. Никога не бе възприемала оръжието като решение на даден проблем. Ако имаше избор, щеше да предпочете да влезе през парадния вход на имението на Адлър. Но Адлър не можеше да си позволи да бъде забелязан с представител на полицията — заплахите бяха безпрекословни в това отношение — и тя се почувства задължена да се промъкне през задния вход… точно както я бе помолил. Освен това трябваше да го направи така, че да не бъде забелязана от никого.
	Двамата с Оуен няколко пъти бяха излизали на дълги разходки през гората и се бяха спускали до същата тази поляна за пикник, а и още по-надолу към пътя и към жилищните блокове, които се извисяваха като нежелани наематели на самия бряг в близост до пристанището. Дафи никога не се бе разхождала по тъмно — не и сама — никога не се бе изкачвала по стръмните стълби, които водеха към имението. Само бе слизала по тях.
	На връзката с ключовете й бе привързан и силен прожектор под формата на химикал и въпреки изричните заповеди на Оуен да избягва светлините, тя се почувства изкушена да го включи. Винаги носеше малка дамска чанта със себе си — заради оръжието и картата. Чантата й обикновено висеше преметната през рамо. Тази вечер обаче я носеше закрепена за колана на джинсите си.
	Тези стълби — най-стръмните в целия парк — не бяха поддържани, откакто градската паркова управа бе отказала да изпълнява тези си задължения преди няколко години. Като причина управниците бяха посочили бюджетните ограничения, но всъщност бяха вбесени от Адлър, който бе оспорил правото на минаване през собствеността му. Оуен от своя страна твърдеше, че стълбището е било затворено, след като двете страни са успели да се споразумеят извън съда. В резултат на това споразумение и липсата на каквато и да било поддръжка, невероятно стръмните, опасни и изронени стъпала бяха обгърнати от всевъзможни увивни растения и храсталаци. На някои от най-коварните и стръмни участъци стълбите бяха оградени от ръждясал парапет, който обаче не изглеждаше особено надежден.
	Дафи се приближи и започна трудното изкачване. Беше по-светло, отколкото бе очаквала. Напредваше бавно, често спираше, за да си поеме дъх и да укроти бесния ритъм на сърцето си. На половината на пътя й се прииска да се бе опитала да промени мястото на срещата.
	Когато спря да си почине за трети път, първо почувства, а след това и _чу_ някакво движение навътре в гората. Силно разтревожена, Дафи изведнъж осъзна, че не е сама.
	— Ало? — импулсивно извика тя, а после се наруга наум заради непредпазливостта си. Независимо от всички подозрения, които изпитваше от две седмици насам, тя все още не можеше да започне да разсъждава като _жертва_. Винаги е била _ченге_ и никога жертва. Няколко секунди по-късно започна да се изкачва отново, осъзнала, че неподвижният обект представлява по-лесна мишена. Хрумна й, че слизането по обратния път ще е много по-бързо от изкачването, но шумът, който бе доловила, идваше отдолу и малко вляво — човекът очевидно се движеше по същото стълбище и като че ли не беше много далеч от нея.
	Дафи продължи да се изкачва безшумно, наострила слух. Опитваше се да убеди сама себе си, че шумът може да е предизвикан от елен, куче, че дори и катеричка. После рязко спря и го чу отново — само че този път беше над нея и малко вдясно и идваше от посока почти противоположна на предишната.
	Колкото и да не й се искаше да го приеме, Дафи си даде сметка, че по всяка вероятност става дума не за животно, а за човек, и той, или тя, знае, че Дафи се изкачва по стълбите.
	Психологът у нея осъзна, че страхът може да бъде победен само чрез приемане на реалността такава, каквато е. Да се противопоставиш на страха означаваше да се поддадеш на параноята и ужаса — а тя бе изпитала това през последните няколко седмици. Постара се да изпъди всички мисли от съзнанието си, позволи на страха да се загнезди в гърдите й. Нямаше избор — трябваше да продължи нагоре. Изпита желание да се разкрещи, но вместо това, събрала цялата си енергия, се затича нагоре по стъпалата. Тичайки, отвори чантата си, извади пистолета и докосна с пръст предпазителя, за да се убеди, че е спуснат. За нея оръжието беше средство за защита. А защо не и средство за сплашване на врага!
	Скоро нормализира дишането си и плавно се понесе по спираловидното стълбище. Очите й, вече напълно привикнали с тъмнината, оглеждаха района за шубрак, в който да се скрие при необходимост, защото щеше да е повече от глупаво да заведе евентуалния преследвач до къщата за гости на Оуен. Не знаеше кой се промъква зад нея, но смяташе, че възможностите са три: репортер — и това й се струваше най-вероятно; човекът, който я следеше от известно време насам; и третата възможност бе Хари Колфийлд. Изведнъж осъзна, че е твърде вероятно _именно_ Хари Колфийлд да я е следил и наблюдавал през цялото това време и тази догадка я зареди с нова енергия.
	Стъпи на едно прогнило стъпало, кракът й хлътна в дупката и тя рухна по очи. Намираше се на сравнително равна площадка. Ослуша се, долови стъпките на преследвача съвсем близо зад нея и се шмугна в храсталаците. Беше съвсем близо до върха, оставаха й още само четиридесетина метра, но теренът беше изключително стръмен, а стълбището се промъкваше между една V-образна скала и предлагаше единствения път към върха.
	Дафи се скри зад един кедър, внимателно измъкна ключовете от джоба си, като насочи цялото си внимание към закрепеното към тях фенерче.
	Преследвачът й напредваше нагоре по стълбите и сега се намираше само на двадесетина метра от нея. Дафи си представи района, който бе прекосила току-що, вдиша дълбоко няколко пъти, за да успокои нервите си, и се зае внимателно да обмисли бъдещите си ходове.
	В следващия миг долови нечие накъсано дишане и забързани стъпки. После настъпи абсолютна тишина. Чуваше единствено кръвта, която шумеше в ушите й. Ръцете й се разтрепериха, самоувереността започна да я напуска. Тя отново позволи на страха да изпълни гърдите й, почувства демоничното му присъствие и ръцете й се успокоиха.
	Колко близо до нея беше _той_?
	Мисълта още не бе изчезнала от главата й, когато само на няколко метра от нея се появи заплашителен мъжки силует, който продължи да се прокрадва крадешком нагоре по стълбището. Той също изглеждаше нащрек — даваше си сметка, че я бе изгубил.
	Тя рязко се изправи и с невероятна сила и бързина го изрита в коляното, заби дясното си рамо в гърдите му и го събори върху мръсната площадка. Без да губи нито миг, Дафи високо и авторитетно изрецитира думите, които се казваха в подобни ситуации:
	— _Полиция! Въоръжена съм! Не мърдай!_ — Запали фенерчето и нарочи светлината към него.
	Той лежеше по очи. В ръцете си не държеше оръжие, а стискаше удареното си коляно. Заради нея бавно разтвори ръце и заприлича на птица, която разперва криле след сън.
	— Спокойно — измърмори той. — И аз съм от добрите.
	Дафи познаваше този глас, макар че в момента не можеше да каже на кого е. Продължи да го осветява.
	— Макензи? — Бившият детектив Макензи от „Углавни престъпления“. Сега на работа при… — Мак? — отново попита тя, макар да бе очевидно, че е именно той. Отстъпи крачка назад, свали оръжието и го прибра в чантата си. — Защо ме следиш?
	— Да те _следя_? — попита на свой ред той, като смени ударението. Внимателно разтри коляното си и седна. — Не се надценявай. — Отново опипа коляното си и възкликна: — За бога, Матюс, можеше да го счупиш!
	— Какво пра…
	— Аз ли? Ти какво правиш тук? Аз патрулирам в този участък. Кени е разположил по един патрул в четирите страни на имението. Имаш късмет, че не се падна на Дъмбо — досега да ти е счупил ключицата.
	— Патрулираш?
	— Той е _шефът_, Матюс. По дяволите, та той дори не знае, че обикаляме. Но ние си гледаме работата. — Той се изправи и се отупа. — Поне тези, които останахме — саркастично додаде той. — Ако още не си разбрала, някакъв смахнат пробива дупки в консервите със супа. А наше задължение е да му попречим да направи една дупка и в тялото на шефа. Comprehendo?
	— Да убие Оуен?
	— Това е една от целите му, нали? Да не започнеш сега да ме замайваш с психологическа плява и да твърдиш, че онзи тип ще играе по правилата? Не го прави, става ли? Не и пред мен. Прави се на доктор Рут* пред някой друг.
	[* Известна американска сексоложка, водеща на извънредното популярно предаване „Питайте доктор Рут“. — Б.пр.]
	Подготвена бе за всичко друго, но не и за появата на Мак Макензи и от изненада за миг загуби дар слово. Преди по-малко от година Фаулър го бе отмъкнал от отдела, примамвайки го с висока заплата, служебна кола и шестседмичен платен отпуск. Макензи беше добро ченге — или поне беше такова, докато работеше в полицията. Той беше жив пример за кампанията по промиване мозъците на държавните служители, предприета от частните компании.
	— Какво точно правиш тук? — шепнешком я попита той, докосна ръката й и я накара да загаси фенерчето. — Искам да кажа… зная, че вие двамата… но си мислех… останал бях с впечатлението, че…
	— Не става дума за _това_! — възмутено възкликна тя, осъзнала, че за извратеното съзнание на Макензи сексът изглеждаше единственото разумно обяснение. — Той ме извика спешно — поясни Дафи. — Не пожела да каже за какво става дума. И ако изпуснеш и една думичка за присъствието ми тук тази вечер, ще ти размажа и другото коляно.
	— Ако ти кажеш на някого за случилото се, Матюс — предупреди я той, опитвайки се да защити своята мъжественост, — ще ти създам големи неприятности. И не си мисли, че говоря празни приказки. — Опипа коляното си и се убеди, че е здраво.
	— Я иди да препикаеш някое дърво, Макензи. Направо се разтреперих от страх. — После додаде: — И не ме следвай повече! — Обърна се и се затича нагоре по стълбите.
	Докато се приближаваше към върха, Дафи не спираше да се чуди защо изобщо не й бе хрумвало, че животът на Оуен може да е в опасност, защо подобна възможност не бе обсъждана по време на разговорите й с Клемънтс. Дали всички избягваха тази тема заради интимната й връзка с Адлър? Затича се още по-бързо, развинтеното й въображение се опитваше да намери обяснение за внезапното обаждане на Оуен. Дали не е бил нападнат? Това ли бе причината, поради която Макензи патрулираше из гората? Мисълта, че може да загуби Оуен я изпълни с ужас. Страхът й, че може да го загуби завинаги, за пореден път й даде да разбере дълбочината на чувствата, които изпитваше към него, показа й колко силна е любовта им. От самото начало на връзката им Дафи бе започнала да се крие, да се товари с допълнителна работа. Боеше се да се доближи твърде близо до него. Доброволните й дежурства в Убежището, отношенията с приятелките й също бяха пострадали. През цялото време мислеше за Оуен, но се опитваше да избяга от чувствата си. Сега обаче тичаше към него, разкъсвана от ужас при мисълта, че може да й се наложи да живее без него.
	Дафи рязко отвори вратата на къщата за гости и забеляза характерния му силует, който се открояваше пред затъмнения прозорец, бързо прекоси стаята и се хвърли в прегръдките му.
	— Слава богу! — прошепна тя.
	Той я притисна силно към себе си, довери й, че с нищо не може да се оправдае раздялата им, сподели страховете си, че може да я изгуби, а тя се разсмя, когато си даде сметка, че двамата са се измъчвали от едни и същи мисли. Може би, помисли си Дафи, може би най-сетне бе познала любовта.
	След няколко минути се умълчаха, опиянени от сигурността и спокойствието, което изпитваха, когато бяха заедно. Малко по-късно се откъснаха един от друг и Дафи неловко промърмори:
	— Не ме повика за това.
	— Но е приятно — призна той.
	— Какво има?
	— _Той_ ми се обади. — Съобщи го толкова делово и спокойно, че Дафи в първия момент не схвана смисъла. Вгледа се в лицето му на слабата светлина, която идваше от къщата и проникваше през големия прозорец. — Не бях сигурен как да постъпя.
	— _Обадил_ ти се? — Макар да бе чула думите му съвсем ясно, професионалистът в нея се опита да спечели малко време, да анализира случилото се. Да го вмести в някой познат модел.
	— Вдигнах телефона, след като иззвъня, но никой не се обади. При нормални обстоятелства щях да затворя — щях да реша, че някой е набрал грешен номер, че си правят шега с мен, или пък, че е някое приятелче на Корки, което е твърде срамежливо, за да заговори. Този път обаче не затворих. _Знаех_, че е той. Не ме питай как и откъде.
	Тя внимателно се вгледа в лицето му, опитвайки се да прецени състоянието на духа му. Колко далеч би могла да стигне? Той изглеждаше разтърсен от случилото се, но нищо повече. Сега беше шансът й да чуе истината. Умът му не беше достатъчно бърз, паметта — не толкова бистра. Разкрасяване на истината, пропуски. Непрекъснато се сблъскваше с подобни неща при всички свидетели.
	Адлър продължи.
	— _Аз съм_, рече ми той. _Факсовете._ А аз не можах да отвърна нищо. Замръзнах от изненада. Участвал съм в десетки, може би дори стотици трудни и изнурителни преговори, но никога не съм се вкаменявал така. — Оуен изпита известно затруднение със следващите думи. — Каза ми, че съм му отнел всичко, което е обичал, че съм съсипал живота му, че съм лъгал и мамил прекалено дълго. Даде ми да разбера, че мога да сложа край на трагедиите. Но ако не успея, той ще ми отнеме всичко. Каза нещо от рода на: _За теб е толкова просто да спреш. И въпреки това не желаеш да го направиш, нали? И знаеш защо, нали? И двамата знаем защо…_ — Гласът на Адлър потрепери и заглъхна. Той отмести поглед встрани. Лицето му се забули в сянка и Дафи не можеше вече да различава чертите му. Видя го само да хваща главата си с две ръце, като че ли изпитваше дълбок срам.
	— Оуен?
	— Той ме нарече _страхливец_… и аз съм такъв, разбира се…
	— Това е абсурдно и ти го знаеш.
	— Попита ме дали съм чул последните новини? Каза: _Може да стане много по-лошо. И ще стане много по-лошо. Времето ти изтича — знаеш това, нали? Тик-так, тик-так, тик-так._ Започна да тиктака като часовник, а после заяви: _Ще стане твърде късно и няма да можеш да предотвратиш нищо._ После затвори. Най-странното е, че през цялото време аз не казах нито дума. Той просто няма как да знае дали не е говорил с бавачката например.
	Дафи усети ледена тръпка, която се породи в основата на черепа й.
	— Сигурен ли си? — попита го тя.
	— Не произнесох нито дума.
	Тя го сграбчи за ризата, скочи от кушетката, хвърли се на пода и го дръпна заедно със себе си.
	— Дафи! — опита се да възрази той, но тя го накара да замълчи и го поведе пълзешком през стаята към банята, която нямаше прозорци. Затвори вратата след тях, заключи я и запали слабата нощна лампа, която придаде бежов оттенък на белите стени. Дрехите й бяха мокри от изтощителното изкачване по стълбите.
	— Какво правиш? — нежно я попита той и се ухили, развеселен от постъпката й. После погали кичур от косата й, който бе паднал върху очите й.
	Тя го погледна възбудено. В очите й напираше страх. Бръкна в малката си чанта и издърпа антената на клетъчния си телефон. После го попита:
	— Как е разбрал, че _ти_ си на телефона, Оуен? — Набра телефонния номер прекалено бързо и допусна грешка. Наложи се да набира отново. После сърдито повтори въпроса си: — _Как е разбрал?_
	Устата на Адлър увисна от изумление.
	— През тунела ли дойде? — попита Дафи.
	Но той отново не съумя да отговори.
	Навремето Адлър бе закупил два парцела с изглед към водата и ги бе свързал в едно имение. Предишният собственик, продукт на параноята, присъща за шестдесетте години, бе построил бомбено укритие в задния си двор, което чрез подземен тунел се свързваше с къщата. Оуен използваше бомбеното укритие като винарска изба и бе прокопал друг тунел, свързващ укритието с къщата за гости, с едничкото намерение да осигури на гостите си достъп до скъпите му вина и, което бе по-важно, да се спаси от непрестанните дъждове при непрекъснатото си сноване между двете къщи. Истинска глезотия, но Адлър не го използваше много често, защото при пренатоварения си трафик много рядко посрещаше гости, които да останат в къщата за повече от една вечер. И въпреки това той обичаше да се фука както с тунела, така и с богатата си колекция от скъпи вина и използваше всяка възможност, за да мине през тунела — дори и когато времето бе хубаво.
	— През…
	— Да… тунела — успя да промълви той.
	Болд не си беше у дома. Дафи се извини на Лиз задето я безпокои толкова късно, затвори, набра номера на пейджъра на Болд и остави номера на клетъчния си телефон. Изминаха две минути, които тя и Оуен Адлър прекараха в неловко мълчание, седнали рамо до рамо на пода на банята.
	Телефонът й иззвъня и тя мигновено отговори.
	— Аз съм — информира тя Болд. — Намирам се в дома на Оуен. Той е бил тук, Лу. Колфийлд… може би все още е тук.
	— Какво? — възкликна Адлър.
	— Точно така! — рече тя. — Ние сме в къщата за гости. Ще чакаме.
	— Корки! — извика Адлър, спомнил си за дъщеря си. Рязко се изправи, но Дафи го сграбчи за ризата.
	Тя затвори телефона. Без да пуска ризата му, Дафи каза:
	— Аз ще отида.
	Лицето на Адлър се сгърчи от тревога.
	— _Тук?_
	Тя бързо заговори:
	— Той е _знаел_, че разговаря с теб, Оуен. Сам ми го каза. — Замълча за момент, за да му даде възможност да осмисли казаното, но Адлър бе прекалено объркан. Тя продължи нетърпеливо: — Знаел е, защото те е _виждал_ — _наблюдавал_ те е.
	Адлър се спусна към вратата, но Дафи му препречи пътя с ръка и му нареди да заключи вратите след нея.
	— Той иска _теб_. Аз ще отида за Корки.
	— Да върви по дяволите! — възкликна Оуен и рязко я отблъсна настрани. Отвори вратата и се затича към тунела.
	Дафи го последва, но не успя да го догони. Бетонният тунел се състоеше от два дълги подземни коридора, които се срещаха пред стоманената врата на винарската изба. Коридорът, който водеше към къщата, бе видимо по-стар, лампите му бяха разположени по` нарядко и поради това беше и по-тъмен.
	Настигна го чак в стаята на Корки. Беше обвил ръце около тялото на единадесетгодишното момиченце, което все още не знаеше дали е будно, или сънува.
	Корки се освободи от ръцете на баща си, скочи от леглото и се хвърли към Дафи.
	— Дафи! — възкликна тя, използвайки прякора, даден й от Болд, който я следваше навсякъде.
	Понесла тежкото дете, което непохватно висеше на врата й, Дафи се приближи до прозорците и дръпна пердетата. Забелязал това, Адлър се спусна да й помогне и в стаята стана още по-тъмно.
	— Ами сега? — попита той и й помогна да свали Корки на земята.
	— Ти оставаш тук — категорично заяви тя. — Аз ще се погрижа за осветлението и ще заключа.
	Този път Адлър кимна.
	— Ти ли ще приготвиш закуската? — попита я Корки. Това беше евфемизмът, до който прибягваха винаги, когато Дафи прекарваше нощта в къщата.
	— Не, не и този път — отвърна Дафи. Срещна погледа на Оуен. Очите му бяха пълни със сълзи.


	Болд моментално схвана трудността, пред която беше изправен. Ако обградеше имението на Адлър и нахлуеше вътре с десет патрулни коли и с целия дежурен екип от лабораторията, участието на полицията щеше да стане повече от очевидно, в случай че престъпникът наблюдаваше къщата. От друга страна, ако Консервния убиец се спотайваше някъде из имението и Болд пропуснеше възможността да го арестува, това би означавало да рискува живота на още невинни жертви.
	Той погледна часовника си. Смяната на хората от неговия отряд бе свършила в полунощ, преди четиридесет и пет минути.
	Намери Ла Моя в дома му, а десет минути по-късно се свърза с Боби Гейнис в апартамента й. Позвъни и в дома на Даниелсън, не го намери и помоли диспечера да се свърже с пейджъра на детектива с надеждата, че той ще му позвъни веднага по клетъчния телефон. Извика пет патрулни коли, всяка с по двама униформени полицаи, и ги разположи около имението на Адлър — доста трудна задача предвид площта и релефа на областта Лойъл. Един от полицаите от всеки екип трябваше да остане в колата, а другият трябваше да е в готовност да тръгне към къщата, в случай че се наложи.
	Болд събуди Шосвиц и прокурор Майкъл Страйкър и ги информира за последните събития. При разговора си с Шосвиц научи, че през същата тази вечер са били изтеглени още три хиляди долара от два различни банкомата.
	Болд пристигна преди всички в имението на Адлър, ширнало се на площ от хиляди квадратни метра. Дръпна Дафи настрана и двамата обсъдиха плана на Болд в продължение на няколко минути.
	— В момента се стараем да останем незабележими — обясни Болд. — В случай че ситуацията се промени, Шосвиц има готовност да ни изпрати хеликоптер за наблюдение от въздуха.
	На борда на хеликоптера на новинарския екип — той често се използваше и от полицията — щеше да има и специален отряд за бързо реагиране, но Болд предпочете да пропусне тази подробност. Дафи изпитваше истински ужас от подхода на снайперистите и специалните части — _първо стреляй, после питай_!
	Поканиха го в разкошния кабинет на Адлър, който бе скрит зад подвижен рафт с книги. Обстановката напомняше за изискания стил на английските аристократически замъци. Прозорците гледаха към водата и към стръмния склон, който водеше към скритата кола на Дафи, паркирана ниско долу, в парка Голдън гардънс.
	— Този кабинет може да бъде наблюдаван единствено от моравата или от едно от онези дървета — отбеляза Болд.
	Тримата се загледаха в назъбените контури на хоризонта. Дафи вече бе информирала Болд за сблъсъка си с Макензи в гората и Болд се опитваше да реши какви действия да предприеме по случая. Гейнис и Ла Моя пристигнаха поотделно, но почти по едно и също време и завариха Болд да разговаря по телефона с Фаулър. Кени не пожела да отговори директно на нито един въпрос, свързан с патрулирането из имението, и заяви, че той лично ще се погрижи за всичко. Болд, побеснял от ярост, го посъветва да го стори възможно най-бързо.
	— Ще навлезем сред дърветата със заредено оръжие — предупреди го Болд. — По-разумно ще е да изтеглиш хората си оттам.
	Болд, изнервен и потен от напрежение, се зае да запознае двамата си детективи с обстановката. Кени Фаулър позвъни отново.
	— Всичките ми хора са изтеглени от района — информира ги Фаулър. — Но имаме и един малък проблем, който може да се окаже технически. А може и да не е. Не можем да се свържем с Макензи.
	С помощта на Дафи претърсиха къщата внимателно, провериха всяко забутано кътче и възможно скривалище, след което я заключиха отвсякъде и включиха охранителната система. Ла Моя се зае да огледа градините и храсталаците около къщата. Тримата детективи носеха подсигурени против подслушване полицейски станции, чрез които се свързваха както помежду си, така и с патрулите около имението, които се намираха в постоянна готовност за стрелба. Болд и Боби Гейнис се заеха да претърсят стръмния хълм, а Дафи остана да пази вътре в къщата.
	Двамата поеха по стръмните стълби заедно, но побързаха да се разделят, когато си дадоха сметка, че единствените дървета, от които се виждаше кабинетът на Адлър, се намираха на самия връх на склона. Болд тръгна наляво, а Гейнис — надясно.
	Болд често се обръщаше назад и се оглеждаше за лъча на фенерчето й, който подскачаше по дърветата и храсталаците под тях. Той мислено раздели района на няколко квадрата и се зае да го претърсва така, сякаш ставаше дума за вече извършено престъпление. Бавно и методично се местеше от квадрат в квадрат, опитвайки се да открие някакъв признак за човешко присъствие.
	Намери го на около двадесетина метра в храсталака — беше се пъхнал толкова навътре, че когато се обърна, не можа да види светлината от фенерчето на Боби Гейнис. Стеблата на някакво голямо растение бяха намачкани. Няколко метра по-нататък се забелязваше следата, оставена от нечия подметка в мекия килим от окапали борови иглички. Малко по-нататък се забелязваха изпочупени клончета в храсталака. Тук, навътре в гората, беше твърде влажно, слънчевите лъчи не проникваха под короните на дърветата и под тях миришеше на гнило. Болд включи станцията и тихичко съобщи, че е попаднал на следа. Посъветва Гейнис да се върне на стълбите и да започне бавно да се спуска надолу, като търси евентуални следи, оставени от човек, отклонил се в гората. Ла Моя трябваше да остане на пост на върха, готов да пресрещне престъпника, в случай че двамата с Гейнис го подплашат и той хукне нагоре.
	Болд продължи да се промъква бавно напред. Даваше си ясна сметка, че представлява чудесна мишена със запаленото си фенерче. След няколко метра следата го доведе до дънера на дърво, което можеше съвсем лесно да бъде изкачено. На места кората му бе обелена от обувката на катерача. Болд насочи светлината към дебелите клони. Макар да се смяташе за твърде едър и непохватен за подобни упражнения, Болд здраво стисна оръжието си, напъха фенерчето в джоба на сакото си така, че лъчът му да сочи нагоре, и започна да се катери.
	Не му се наложи да се изкачва много нагоре. Беше на пет метра от земята, когато забеляза къщата. Видя Ла Моя, който нервно крачеше в горния край на стълбите, близо до къщата за гости. Изкачи се малко по-нагоре и попадна на дебел клон, който бе почти успореден на земята и вероятно твърде удобен за седене. На светлината на фенерчето забеляза, че тъмната кора на дървото тук бе разпокъсана и жълтееше. Някой бе прекарал известно време върху този клон. Болд не се качи на него, защото искаше да запази следите за лабораторните техници, които очакваха позвъняването му, паркирали на няколко преки от имението. Но дори и от мястото, на което се намираше, Болд беше сигурен, че от клона се разкрива чудесна гледка към прозорците на домашния кабинет на Адлър.
	Той насочи светлината на фенерчето към земята и за миг му се зави свят. Започна да обмисля как ще измине обратния път към земята, когато погледът му попадна на нещо блестящо. Внезапно забрави за внимателно обмисления си план и се смъкна от дървото с бързината и пъргавината на шимпанзе.
	Гледани отгоре, те приличаха на жълти борови иглички, макар и разположени твърде неестествено. Болд преброи три — само че изобщо не бяха борови иглички. Всяка бе сдъвкана от двете страни — очевидно са били изхвърлени от Консервния убиец, който търпеливо е седял качен на дървото и е чакал подходящия момент да позвъни на Адлър. _Клечки за зъби._ Три на брой. Сдъвкани съвсем наскоро — мокри от единия край, изсъхнали в другия.
	Станцията изпука и до ушите му долетя напрегнатият глас на Боби Гейнис.
	— Сержант, трябваш ми тук долу. Намирам се на около тридесет метра под мястото, на което се разделихме. Ще разклатя фенерчето, за да ме видиш.
	Болд изключи своето фенерче и забеляза лъча светлина, който се отразяваше в короните на дърветата.
	— Видях те. — Огледа се внимателно, за да е сигурен, че по-късно ще може отново да намери мястото. Свърза се с Бърни Лофгрийн и лабораторния екип, каза им да влязат в имението и да чакат заедно с Ла Моя в горния край на стълбите. Ла Моя също прие съобщението.
	След това Болд се свърза с Дафи и й нареди да предаде на прокурор Майкъл Страйкър, че трябва да им осигури незабавен достъп до дневниците на всички компании, обслужващи клетъчни телефони в околността. Ако Колфийлд е бил на онова дърво и е позвънил оттам, то тогава го е направил от клетъчен телефон. Ако Колфийлд притежаваше клетъчен телефон, значи имаше и сметка в някоя от компаниите, ако имаше такава сметка, значи бе оставил и адрес за кореспонденция. Болд уточни Страйкър да му позвъни в момента, в който разбере нещо по въпроса.
	Затича се надолу по стълбите. Теренът беше доста неравен. Болд се спъна в някаква жица и падна на земята. Изправи се моментално и продължи, макар и с няколко видими охлузвания и синини.
	Гейнис беше на десетина метра навътре в гората и на Болд му се стори, че мястото, на което бе застанал, се намираше почти по права линия под дървото, което бе открил.
	— Вечерял ли си? — попита го Гейнис, когато се приближи до нея.
	— Не.
	— Е, имаш късмет. Аз току-що повърнах моята в един храсталак.
	Болд никога не бе смятал, че Гейнис има капризен стомах. Застана до нея. Почувства металния дъх на прясна кръв преди още да е видял тялото. Гейнис наведе надолу фенерчето и освети тялото на Макензи. Клонът, с който бе премазано лицето му, лежеше на няколко метра от обезобразеното му тяло. Болд си помисли, че Мак може би е щял да оцелее след този удар, стига ръцете му да не бяха отрязани от китките с някакъв изключително остър предмет. Те лежаха отделени от тялото му и приличаха на чифт ръкавици от еленова кожа. Мак Макензи, изпаднал в безсъзнание след удара по главата, бе умрял от загуба на кръв, а лицето му, останало без капчица кръв, призрачно белееше в мрака.
	Ла Моя пристигна няколко минути по-късно, огледа се и се обърна към Гейнис.
	— Хайде, ела! Мисля, че му трябва помощ.


	В три сутринта Болд откара Дафи до поляната за пикник, на която бе оставила колата си.
	— Много си мълчалива — отбеляза той.
	Дафи само кимна.
	— Просто си уморена — предположи той. — Вече е много късно.
	— Напълно будна съм — заяви тя. Не можеше да измисли начин, по който да му обясни какво чувства — самата тя почти не разбираше какво става. Като психолог искаше да бъде силна, да може бързо да преодолява подобни болки, да се приспособява. Но като жена, като човешко същество, тя, като последен егоист, страдаше не заради Мак Макензи, а заради самата себе си. После изведнъж реши, че Лу Болд бе може би единственият човек, който би я разбрал.
	— Пет минути по-рано или по-късно — дрезгаво прошепна тя и гласът й я издаде.
	Болд спря колата редом с нейната хонда, но не изключи двигателя.
	— И тогава мъртвата щеше да си _ти_ — довърши изречението той.
	Тя кимна, усети грапавата буца, заседнала в гърлото й, почувства сълзите, които опариха лицето й, и се намрази заради слабостта, която проявяваше. Наведе се напред, а Болд постави голямата си ръка на гърба й и започна да я разтрива. Присъствието му я поуспокои.
	— Този път бях дяволски близо до смъртта — заяви тя и се разрида. — И през цялото време мисля за себе си, а не за Мак Макензи… можеш ли да си го представиш!? И знаеш ли как умря той? Като балама. Като шибан новобранец. И това е последното нещо, което беше през живота си — балама и новобранец! Слушай какво ти говоря!
	Той продължи да разтрива гърба й, а когато пръстите му докоснаха врата й, тя почувства как напрежението изведнъж я напуска. Успя да се овладее и рече:
	— Извинявай!
	— Когато загине някое ченге — от тези, които познавам — първото чувство, което изпитвам, е благодарност. Радост, че не съм бил _аз_. Винаги съм се чувствал гузен и виновен заради тези си чувства… до този момент. Никога не съм говорил за това с когото и да било, никога не съм разкривал пред друг човек тази част от себе си. Дори и пред Лиз. _Втората_ ми мисъл вече е за загиналия… не че не скърбя за него, но _първоначалната_ ми реакция е огромно чувство на облекчение. Мисля си, че за пореден път съм отървал кожата… нещо от този сорт.
	— Аз бях там — тихичко изрече тя. — Чух, че някой се прокрадва в гората. Най-напред беше под мен и малко вляво, а после се появи отдясно. Значи съм чула стъпките на _двама_ души, не на един. _Той_ е бил там. Съвсем близо до мен. — Вдигна поглед към Болд. В очите й се четяха недоверие и изненада. — Напълно възможно е да е вървял по петите ми.
	— А може да е бил Макензи — предположи Болд.
	— Не — поклати глава Дафи. — Макензи просто беше на работа. И не е стигнал много далеч, след като се разделихме.
	— Вероятно е чул нещо. Влязъл в гората. Колфийлд скочил и го ударил с все сила в лицето. Струва ми се, че по-късно му е хрумнала идеята да му отреже ръцете. Може би Макензи се е опитал да извади оръжие. Може да е опитал да се обади по радиостанцията. Мисля, че Хари просто е искал да спечели време — нямал време да ги върже и затова решил да ги отреже. Толкова е просто. Но въпросът, който не ми дава мира, е какъв дяволски нож разнася този човек със себе си.
	— Опитваш се да ми кажеш, че при тези обстоятелства не съм могла да направя нищо повече. Опитваш се да ми кажеш, че нищо не е зависело от мен…
	— В края на краищата не си ти човекът, който е нарушил знаците и правилата. — Болд посочи през предното стъкло. Фаровете на колата осветяваха знака, поставен в началото на стълбите: ЗАРАДИ СОБСТВЕНАТА ВИ БЕЗОПАСНОСТ, НЕ СЕ ОТКЛОНЯВАЙТЕ ОТ СТЪЛБИТЕ!


	Дафи паркира колата си на улицата срещу къщата, в която живееше. Имаше запазено място, за което плащаше по седемдесет и пет долара на месец. Участъкът бе добре осветен и това като че ли би най-голямото му преимущество напоследък. Загаси двигателя на колата, заключи я и бързо се насочи към къщата си. Минаваше три и половина сутринта и всички съседни къщи тънеха в мрак.
	Стигна до вратата, отключи я, отвори и се запъти право към таблото на охранителната система, което, регистрирало влизането й, мигаше с червена светлина. Въведе отново кода, заключи предната врата, запали всички лампи в къщата, и без да изпуска дамската си чанта, обиколи всички стаи, провери гардеробите, надникна дори и под леглото, убеждавайки се за сетен път, че се е превърнала в стопроцентова параноичка.
	Опита се да убеди сама себе си, че по това време на нощта всеки нормален човек ще си легне веднага, но разумът не й помогна особено. Хрумна й да си вземе вана, но се отказа. Не и тази вечер. Едва ли щеше да заспи през следващия един час, а всички опити да се приспи вероятно щяха да я разсънят напълно.
	Разкопча джинсите и блузата си, свали сутиена без да се съблича, изми ръцете си два пъти един след друг, а след това си наля чаша „Пино Гриджо“.
	Остави виното на бара, издърпа високото столче, настани се върху него и изпусна дълга и тежка въздишка. Тъкмо отпиваше втората си глътка, когато сърцето й се сви от страх. Очите й се разшириха и, следвайки инстинкта си, тя мигновено скочи от стола с разкопчани джинси, хукна към чантата си… обувките… алармената система… навън през вратата… _заключи` я_! Нахлузени наполовина обувки… бяга с все сила без да поглежда назад… бяга по пристана… покрай пощенските кутии… надолу по улицата към колата си… Едно куче се измъква от сенките и Дафи започва да пищи с пълно гърло… затичва се още по-бързо… по-бързо. Влиза в паркинга… насочва се право към колата… отключва я! Вътре е! Заключва всички врати! Запалва двигателя… Рязко потегля, под гумите хвърчи чакъл… закопчава предпазния колан в движение. Минава на червено, пронизителен клаксон… отново на червено…
	Ще си вземе стая в някой хотел. Отделът ще плати сметката. Няма да се прибира в дома си, докато не се съмне. Няма да казва за случилото се на никого, ако не намери някакви други улики. А може би — сега когато беше в безопасност, си позволи да изпита съмнения — може би не си спомня добре…
	Но образът в съзнанието й беше категоричен: Беше оставила молива насочен към някаква фраза. Коя беше фразата? Коя?
	_Труден за проследяване!_ — спомни си Дафи.
	А сега същият този молив лежеше встрани от листа хартия. И не сочеше наникъде. Само че тя не го бе оставила в това положение.
	А това не беше добре.


	Двадесет и осем

	Болд се бръснеше пред огледалото в банята, когато чу, че Лиз се измъкна от леглото. Майлс още спеше. Лиз съблече нощницата си и притисна топлото си от съня тяло към него.
	— Скъпа? — предпазливо се обади Болд.
	— Имам нещо за теб. — Пресегна се край него, сграбчи едно ластиче за коса и прибра косата си назад. Значи намеренията й бяха сериозни. Елизабет никога не разпускаше косата си преди секс. Тъкмо обратното — прибираше я нагоре. Обгърна го с ръце и разкопча панталона му.
	— Ще се порежа — предупреди я той.
	— Внимавай тогава — посъветва го тя и погали гърдите му по начин, за който знаеше, че му доставя огромна наслада.
	— Имам нещо за теб — повтори Лиз.
	Болд пусна самобръсначката във водата и тя потъна в облак от крем за бръснене. Лиз го поведе към плота, качи се отгоре му и обви крака около кръста на съпруга си.
	— Ела и го вземи — измърка тя.
	След известно време Лиз се облегна на стената, но не му позволи да се отдръпне от нея. Беше потна, очите й изглеждаха далечни и замечтани.
	После отпусна прегръдката си и спусна крака, но не се помръдна от мястото си, докато Болд не се доизбръсна и докато не го накара да й приготви душа.
	Лиз, облечена с бяла роба, силно пристегната в кръста, сушеше косата си във всекидневната и наблюдаваше сина им, който вече бе буден. После се обърна към Болд.
	— Имали са сходен случай в Лондон — рече тя и прикова вниманието му.
	— Кои?
	— Властите в Лондон. Отвличане. Откуп, получен чрез банкомати. Нали ти казах, че имам нещо за теб.
	— Помислих си, че имаш предвид…
	— Не — поправи го тя. — Онова беше за _мен_.
	— Лиз?
	— Изплатили са сто осемдесет и пет хиляди лири за десет месеца. Реших, че ако и твоят случай се проточи цели десет месеца, ние най-вероятно ще се разведем и затова сметнах, че е в мой интерес да разнищя този проблем из основи. — Болд се приближи по-близо до нея. Тялото й ухаеше прекрасно. — Доколкото мога да преценя, случаят е бил почти идентичен със ситуацията, пред която си изправен в момента. Онзи тип се местел от банкомат на банкомат, от един град в друг и все успявал да изпревари полицията.
	— Точно като при нас — отвърна Болд, който с нетърпение чакаше да чуе продължението. Но Елизабет не можеше да бъде принудена да бърза. Тя си имаше свой собствен ритъм — _във всичко_!
	— На един етап от разследването банкоматите са били наблюдавани от над две хиляди полицаи. И пак не успели да го пипнат. Но това, естествено, си има своето обяснение — всяка операция с банкомат отнема само няколко секунди. И точно поради тази причина това се оказва най-находчивият начин за получаване на откуп.
	— И те намерили начин да премахнат тази трудност — предположи Болд, забелязал пламъчето, което искреше в очите й.
	— Точно така. Повикали на помощ няколко хакери — брилянтни специалисти. Та те изобретили нещо, което нарекли _капан на времето_ — софтуерен продукт, който забавя цялата система.
	— Ние разговаряхме със специалистите от регионалната разпределителна станция и им предложихме да направим именно това, но те заявиха, че създаването на един такъв продукт би отнело месеци.
	— И са били прави. Наистина били нужни месеци за създаването му. Но вече съществува. Всичките тези системи и мрежи говорят един и същ компютърен език — длъжни са да го правят, за да можеш ти примерно да изтеглиш от сметката си, открита в Сиатъл, пари от банкомат, намиращ се в Париж. Затова си мисля, че софтуерът, изобретен в Лондон, би трябвало да е приложим и тук. Ако пък не може да се използва направо, при нас в „Редмънд“ работят някои от най-добрите компютърни специалисти в света. Би трябвало да са в състояние да ти помогнат.
	— _Капани на времето_ — повтори Болд.
	— Те забавят системата и ти осигуряват време да заловиш престъпника. И знаеш ли какво още ми хрумна? — позасмя се Лиз. — Знаеш ли, че някои банкомати могат да бъдат инструктирани да _изяждат_ определен вид карти? Използват се за изтегляне на подправените карти и преустановяване на операциите по незаконните сметки.
	— И за това помислихме. Но ние не искаме да взимаме картата му. Само чрез нея можем да го хванем. Но тези капани на времето…
	— Тръгвай — подтикна го Лиз, изпреварила извинението, което той още не бе произнесъл.
	— Сигурна ли си?
	— Това беше моя идея. Тръгвай.
	Той грабна пистолета и значката си и буквално хукна през задната врата. Преди да затвори вратата, до ушите му долетяха последните думи на Лиз:
	— И хвани най-после това копеле! Всички имаме нужда от малко спокойствие.


	Болд проведе десетина телефонни разговора със съпругата си и след всеки един от тях надеждите му се покачваха. В дванадесет на обяд тихоокеанско време — в Лондон вече бе вечер — благодарение на изумителните съвременни технологии софтуерният продукт бе предаден от сателитите на телефонната компания чрез компютърен модем и приет от техниците на регионалната разпределителна станция „NetLinQ“ на Тед Пърч. Цялата операция отне двадесет и две минути.
	Поддържайки непрекъсната телефонна връзка с Лондон, техниците на „NetLinQ“ положиха неимоверни усилия, за да инсталират продукта, който заработи веднага и замрази дейността на стотици банкомати за повече от петнадесет минути. В два часа и осемнадесет минути след обяд на седемнадесети юли Пърч разреши повторното активиране на софтуерната мрежа и този път банкоматите преустановиха работа за седемнадесет минути.
	При повторния опит бяха блокирани 120 автомата на „Фърст интърстейт“, което впоследствие бе характеризирано като голям успех. Точно в пет часа бе направен първият опит да се удължи с шест секунди времето на всяка финансова операция. В експеримента бяха включени седемнадесет процента от директно контролираните от „NetLinQ“ банкомати. Този интервал на забавяне на операциите бе наречен _ПВ — прозорец във времето_. Шестсекундните ПВ-та бяха вмъкнати между обичайното набиране на личния идентификационен номер и появата на първото операционно меню. Забележителното бе, че системата издържа. При двеста седемдесет и девет от клиентите на банкоматите бе регистрирано кратко, но изключително важно забавяне на операциите, което остана незабелязано от тях, но предизвика небивал възторг в „NetLinQ“, отзивите за който стигнаха чак до Лондон.
	Болд на няколко пъти се опита да убеди Пърч да увеличи броя на автоматите, включени в експеримента, но Пърч не пожела да направи трети поред опит, и то само за една вечер.
	— Бих искал и утре да продължа да работя тук — заядливо рече той.
	Болд обаче не отстъпи. В седем часа и двадесет и две минути търговската мрежа на още една банка бе включена в системата и така процентът на банкоматите в щата Вашингтон и Западен Орегон, намиращи се под директния контрол на софтуерния продукт, наречен _капан на времето_, се увеличи на двадесет и седем.
	Болд прекара ранните часове на вечерта в „NetLinQ“, за да се убеди в ефективността на новия продукт и да поздрави техниците за положените усилия. Тъй като всички предишни финансови операции на престъпника започваха след осем вечерта, Болд и останалите подозираха, че Колфийлд по всяка вероятност работи някъде през деня. Тед Пърч обаче смяташе, че това не е задължително, и бе убеден, че вечерните часове са най-подходящи за подобни операции. Много банки презареждаха банкоматите си в края на работния ден — ако изнудвачът не желае да бъде видян от служителите в банката, би предпочел да изчака до края на работния ден, а в някои клонове той настъпваше в шест часа вечерта.
	Техническата зала на „NetLinQ“ предлагаше внушителна колекция от високотехнологична апаратура и напомняше на Болд за телефонните командни центрове, които бе виждал. Вътре беше почти тъмно, а цялото внимание бе съсредоточено към трите огромни цветни монитора с плоски екрани, на които графично се изобразяваха всички финансови операции на банкоматите в региона на „NetLinQ“. Около тези монитори в три редици бяха подредени компютри, пред част от които в момента имаше оператори. Най-десният екран показваше разположението на всички банкомати, контролирани от софтуера, създаващ капан на времето. Пърч неохотно отстъпи пред горещите увещания на Болд и прибави още един шестсекунден ПВ, който този път бе вмъкнат между потвърждаването на сметката и получаването на парите.
	Отделът за връзки с обществеността на „NetLinQ“ бе разпространил съобщение за пресата, в което се казваше, че могат да възникнат известни неудобства за гражданите поради извършващата се в момента рутинна поддръжка на системата. От телевизионните станции бяха обещали да го излъчат по новините в единадесет часа.
	И тази вечер, шеста по ред, престъпникът започна да тегли парични суми малко след осем вечерта.
	— Точен е като часовник — отбеляза Пърч и показа мигащата точка на екрана над главите им. А Болд разчиташе именно на това — колкото по-рутинни и предсказуеми бяха действията на престъпника, толкова по-голяма бе възможността да го заловят.
	Пърч обяви:
	— Пет секунди.
	Болд предаде съобщението направо на диспечера в полицейското управление.
	— Местоположението на банкомата е Н-16. Повтарям: Н-едно-шест.
	— Десет секунди — рече Пърч, който продължаваше да следи времето. После погледна към някакъв компютър. — Този банкомат не е под контрола на нашия капан на времето — предупреди той.
	Болд си представи как някой от цивилните детективи бързо включва на скорост и се понася с колата към указаното местоназначение. Не хранеше обаче големи надежди, защото човекът му разполагаше с не повече от пет секунди.
	Имаше нужда от повече хора. И от по-голям процент банкомати, включени в капана на времето.
	— Операцията приключи — унило съобщи Пърч.
	— Лейтенант? — излая Болд в телефонната слушалка. В гласа му се прокрадваше надежда.
	— Патрулът е на четири преки от мястото — информира го Шосвиц.
	На Болд му се прииска да се прекръсти. Представи си колата без отличителни знаци, която се носи по улиците с бясна скорост, пресича на червено и спира с рязко стържене на спирачките.
	Обърна се към Пърч и каза:
	— Имаме нужда от по-добра връзка с патрулите.
	— На мен ли го казваш — изскърца Пърч. Беше разстроен, чувстваше се слаб и безсилен.
	Гласът на Шосвиц долетя по линията:
	— Нищо. Повтарям: Не е осъществен визуален контакт.
	Болд предаде думите му на Пърч, който изруга толкова високо, че привлече вниманието на неколцината служители на „NetLinQ“, който се намираха в залата.
	Час по-късно последва второ теглене на пари. И този път от банкомат извън системата за контрол. Патрулът се намираше на дванадесет преки от мястото, когато операцията приключи.
	— Трябва да включим повече автомати към капана на времето — оплака се Болд.
	— Не ми казвай как да си гледам работата, сержант. Не можем да предприемем нищо повече до сутринта. По принцип съществуват два интервала от време, през които банкоматите не се използват — от девет и половина до единадесет сутринта и от два до пет след обяд. Тогава най-рано може да започнем да включваме още банкомати към системата.
	— Но те ни трябват _тази_ вечер!
	— Системата ще се срине. А ако това стане, докато нашият човек тегли пари, той веднага ще се досети, че нещо не е на ред. Това ли искаш? — разгорещено възрази той.
	Болд неохотно седна на мястото си, за да наблюдава осъществяването на третата, и последна за вечерта операция. И за трети път тази вечер патрулите се намираха твърде далеч от съответния банкомат.
	Няколко минути преди полунощ Болд бе повикан в хотелската стая, в която бе отседнал доктор Ричард Клемънтс.
	Пристигна в хотела потиснат и изтощен.
	Шосвиц и Дафи бяха пристигнали в хотел „Алексис“ преди Болд и той ги завари и тримата да го чакат.
	Апартаментът беше просторен. Плъзгащи се японски врати отделяха спалнята от всекидневната, в която имаше голяма заседателна маса със стъклен плот, два дивана, малка масичка за кафе, няколко лампиона, камина и бар. Интериорът, от гранит, стъкло и стомана, беше ултрамодерен и макар Болд да не си падаше по тази мода, с изненада установи, че обстановката му допада.
	Звукът на телевизора в ъгъла бе намален до минимум. Картината беше на Си Ен Ен. Майкъл Кинсли, само по риза, интервюираше някакъв писател. Устройството за дистанционно управление лежеше до ръката на Клемънтс.
	Той самият беше облечен небрежно — ленени панталони, бяла риза от египетски памук, изработена в Италия, черни мокасини без чорапи. Пиеше нещо, което отдалеч приличаше на бренди, неизменната дъвка издуваше горната му устна и приличаше на тампон за спиране на кръвотечение от носа. На върха на носа му се мъдреха очила за четене с половинки стъкла и кокалени рамки, имитация на черупка от костенурка. Седеше начело на заседателната маса в удобен стол от черна кожа и неръждаема стомана, размахваше във въздуха химикалката си, която струваше най-малко двеста долара, и ги командваше с назидателен глас.
	— Вие седнете там. А вие — там. Не! Там, ако обичате — последната реплика бе насочена към Шосвиц. — Да, благодаря ви. Конякът е превъзходен, с отлични препоръки и в голямо количество. Заповядайте. — Той ги огледа един по един.
	Дафи и Болд отклониха поканата. Шосвиц предпочете „Милър Лайт“ — искане, което като че ли изпълни Клемънтс с такова отвращение, че само презрително го насочи към хладилника на бара и го посъветва да си вземе _каквото намери вътре_.
	Доктор Ричард Клемънтс заговори с присъщата си самонадеяна арогантност, а останалите веднага се почувстваха засегнати.
	— Преди да ви дам думата за въпроси, нека да се опитам да отклоня част от тях, като ви представя изработения от мен осъвременен профил на престъпника. — Той отпи от коняка, задържа го за миг в устата си и Болд се зачуди какъв ли вкус има „Арманяк“-а, комбиниран с дъвка. — Доста интересно е. Поведението разкрива много повече, отколкото самото деяние. Имам предвид, разбира се, инцидента в гората около имението на Адлър и проведения непосредствено преди това телефонен разговор. Късно е и затова ще се постарая да не ви отегчавам. Вие всички знаете за етапа на изчакване, през който минава всеки сериен убиец или изнасилвач, преди да премине към нападение. Самият период на изчакване може да е предшестван от поредица различни инциденти: палежи, избиване на домашни любимци, воайорство, мастурбиране. Във всички случаи обаче етапът на изчакване непосредствено предшества основното престъпление. Подобно поведение наблюдаваме при дивите животни — котките, дори и някои ловджийски кучета, внимателно обикалят жертвата си и изчакват известно време, преди да я убият — дори и в случаите, в които плячката им е ранена или неспособна да бяга. И въпреки това те не я нападат _веднага_ — въртят се около нея, наблюдават я и изчакват. Нашият господин Колфийлд всъщност се опитва да се приближи, да се запознае лично с господин Адлър — плячката, която си е набелязал. Самият факт, че е навлязъл в тази фаза, е достатъчно красноречиво предупреждение — представлението наближава към края си. Намираме се вече в последното действие. Този етап може да продължи дни наред, седмици, даже месеци и години, а ние все още не можем да установим _кое точно_ обуславя желанието на престъпника да доведе пъкленото си дело до край. Отегчение? Ярост? Свръхсексуалност? Тези мотиви са различни при различните случаи.
	Той си наля отново от съдържанието на кристалната гарафа и подуши алкохола. Изглеждаше неимоверно доволен от резултата. Слушателите му бяха прекалено зашеметени от думите му, за да го прекъснат или реагират по някакъв начин.
	— И така, вече знаем, че престъпникът е пристъпил към последната си ария преди финала. — Той размаха химикалката в такт с музиката, която очевидно звучеше в главата му, а на Болд му се стори, че дори и устните му помръдват едва забележимо в същия ритъм. — За нещастие обаче не знаем продължителността на тази ария. Извод номер едно. — Той започна да изброява на висок глас. — Адлър — или някой от другите обитатели на къщата — е мишената на опасните му намерения.
	Извини се, отиде до тоалетната и се облекчи без да затваря вратата, така че всички можаха да чуят шумния плисък от урината му.
	Шосвиц, който едва сдържаше гнева си, прошепна:
	— Климатикът ли е включен, или студът, който усещам, повява от него самия?
	Дафи, видимо разстроена, побърза да прошепне в отговор:
	— Независимо дали ти харесва, или не, той е най-добрият.
	— И го _знае_ — допълни Болд.
	— Извод номер две — продължи Клемънтс, веднага щом се върна в стаята. — Нашият човек е объркан и смутен от собствената си алчност. Всеки ден той тегли по две или три хиляди долара. И изведнъж установява, че е станал зависим от толкова лесно спечелените пари. Докопал се е до златната кокошка, така че защо да не се възползва от нея колкото е възможно по-дълго? Всичко това звучи доста логично, нали? Само че тези разсъждения са абсолютни глупости, наивни и неправдоподобни. Онова, с което се сблъскваме, е дълбок конфликт, който — трябва да призная това — силно ме смущава. От една страна, той очевидно е навлязъл във фазата на изчакване — това личи от заплахите, отправени към Адлър по телефона, от езика, който е използвал, от намека за лични нещастия в миналото… все неща, които потвърждават дълбоко вкорененото в душата му убеждение за извършена несправедливост спрямо него и близките му. От друга страна обаче, този човек непрекъснато обикаля банкоматите и тегли парични суми. Ако това беше сценарий в някоя телевизионна игра, компютърът веднага щеше да се разписука и да обяви, че подобно решение е невъзможно и дълбоко погрешно. Така че кой е истинският господин Харолд Колфийлд? И до каква степен можем да предвидим неговата шизофрения, така очевидна при тези две противоречащи си страни от личността му? Та какъв е истинският Хари Колфийлд? Убиец, тласкан от желанието за мъст, или алчен изнудвач?
	Докато беше в тоалетната, Клемънтс очевидно бе изплюл дъвката си, защото издутината под носа му вече я нямаше, а той отпиваше от коняка и издул бузи и устни, се жабуреше с него като с тоалетна вода.
	— Извод номер три. Неговата лудост ми се струва твърде методична. Става все по-очевидно, че в миналото е била извършена ужасна несправедливост по отношение на човек или хора, към които господин Колфийлд е изпитвал дълбока синовна привързаност и от които е бил зависим както финансово, така и емоционално. Той като че ли си е изработил лична програма за отмъщение, която изпълнява с фанатична последователност и, опирайки се на опита си от други подобни случаи, мога да ви кажа, че трябва да сме готови за всичко. Трябва да сме наясно, че от господин Колфийлд може да се очаква абсолютно всичко. Да убие стотина човека? Защо не? Хиляда? Отговорът е същият. Колфийлд вярва, че има пълното основание да го направи, а това го прави особено опасен. Да взриви камион с експлозиви в складовете на пристанището? Защо не? Да хвърли във въздуха Световния търговски център? Отговорът е същият. — Клемънтс протегна ръка към телефона и си поръча друго питие. Без да попита лейтенанта, поръча и „Милър Лайт“, макар да произнесе думите с погнуса, сякаш ставаше дума за някакво особено опасно заболяване. После ги изгледа един по един и високомерно заяви: — Е, добре, настъпи моментът за въпроси.
	Думите на Шосвиц изненадаха всички.
	— Преди двадесет минути капитан Ранкин, след като бе информиран за убийството на Макензи, заповяда всички продукти на „Адлър“ да бъдат изтеглени от търговската мрежа. Това трябва да стане до шест часа сутринта или най-късно до започването на работния ден.
	Болд изведнъж като че ли остана без дъх.
	— Това онзи същия булдог, с когото се запознах ли е? Онзи с евтиния костюм и старомодната подстрижка? — попита Клемънтс.
	— Той е капитан от отдел „Убийства“ — поясни Болд.
	— Ако искате да знаете как ще се отрази върху нашия господин Колфийлд едно такова решение, ще ви кажа следното: Това никак няма да му хареса. Изтеглянето на продуктите на „Адлър“ от пазара за Колфийлд ще означава, че е изгубил контрол върху ситуацията, а _контролът_, в края на краищата, е онова, което го кара да се чувства силен и властен. — Клемънтс затвори очи, клепачите му странно потрепнаха и той тихо продължи: — Представете си _властта_, която този човек си мисли, че притежава. Да налага исканията си на човек с положението на Оуен Адлър! Да трови хора, да наблюдава безсилието на лекарите, които не могат да направят нищо, за да го спрат. Да получава парични подаръци като на Коледа. Всичко това го изпълва с грандиозно чувство за абсолютна власт и тотален контрол. — Клемънтс отвори очи, изправи се, отвори вратата — преди още Болд с острия си слух да е доловил, че някой се приближава — и небрежно поздрави сервитьора. Миг по-късно отново седна на мястото си и започна да разплисква алкохола из широката си, напомняща на аквариум чаша. — Загубата на контрол, дори само _подозрението_ за нещо такова, ще ускори плановете му. Той беше непредсказуем и преди — сега ще стане още по-неконтролируем. Ще трябва да си поговоря с вашия капитан Ранкин.
	Болд се реши да разкрие онова, което до този момент не бе споменавал пред никого. Погледна Дафи, после срещна погледа на Клемънтс и заговори:
	— Оуен Адлър е готов да изтегли продуктите си от пазара и при най-малък знак от наша страна. Той дойде при мен, за да поиска разрешение да го направи, но аз го разубедих. — Дафи изглеждаше ужасена от мисълта, че не знае нищо за това. — Ако разбере за заповедта на Ранкин, ще загърби всичките ни предупреждения и съображения и ще се подчини. Той иска да се измъкне от всичко това. Ако все още продължава да участва в играта, то е, защото се страхува да не вземе _сам_ погрешно решение. Успях да го убедя, че всеки опит да се пренебрегнат ултимативните изисквания на престъпника е погрешен.
	— Когато говорите за _измъкване_, предполагам, че имате предвид изтеглянето на продуктите, а не намерение да се подчини на искането да извърши самоубийство.
	— Точно така — кимна Болд. — Последните убийства го потресоха. Той се чувства пряко отговорен за смъртта на тези хора.
	— Точно това иска нашият господин Колфийлд. Интересно.
	— От това, което чувам, излиза, че ако Ранкин се свърже с Адлър без да ни уведоми, ние ще се окажем в положението на губеща страна — заключи Шосвиц.
	Клемънтс заговори отново.
	— Аз изобщо не се съмнявам, че в момента най-интелигентното решение изисква по рафтовете в търговската мрежа да останат колкото е възможно повече продукти на „Адлър“. Освен това трябва да държим медиите на разстояние, макар да си мисля, че вече сме загубили тази битка. Въпросът е в това — и аз мисля, че сержант Болд ще се съгласи с мен — че благодарение на постоянството, с което той тегли пари от банкоматите, ние разполагаме с първата си реална възможност да подмамим господин Колфийлд в капан.
	— Аз дори смятам, че вече сме постигнали известен напредък в това отношение — намеси се Болд. Осведоми ги за относителния успех, който бяха постигнали с монтирането на софтуера, наречен _капан на времето_.
	— Ето защо препоръчвам да инструктираме вашия отдел за връзки с обществеността да отказва всякакви коментари по случая и да принудим всички, свързани по някакъв начин с това разследване, да си затварят устата. Ако няма източници на информация, няма да има и история. Толкова е просто. В тази група би трябвало да попаднат нашите приятели от ХЕИ и от онази лаборатория за изследване на инфекциозните заболявания.
	Клемънтс адресира последната си реплика към Болд, а после се обърна към Шосвиц.
	— И _всеки един_ от вашия отдел, който знае нещо по въпроса. — Той отпи от питието си. — Аз ще поработя тук още малко и се надявам до сутринта да разполагам с достатъчно убедителен профил, който да накара нашия капитан Ранкин да проумее собствената си некадърност и пагубното влияние, което едно подобно решение би оказало върху кариерата му. Сега, когато ви виждам да работите като екип, аз вярвам във вас — във всички вас — и трябва да си призная, че втората и по-маловажна цел на работата ми тук бе отчасти шпионска… исках да оценя способностите ви да се справите с това разследване. Надявам се, ще се радвате да научите, че във всички свои рапорти, изпратени до момента, съм дал висока оценка на работата ви и така ще бъде и занапред. Държа обаче да ви предупредя за наличието на хора, които надничат зад рамото ви и които са готови да ви попречат при първа възможност. — Клемънтс отново отпи от коняка си.
	— А какво мислите за специалните агенти? — попита Болд, решил да се възползва от предоставилата се възможност. После се обърна към Шосвиц. — Не бихме ли могли да помолим Бюрото да ни окаже съдействие за наблюдението над банкоматите? Да разположим в района петдесет или дори сто специални агенти? Ще работим на равни начала, а ние бихме могли да се възползваме от всепризнатия опит на ФБР при разрешаване на подобни случаи, свързани с откупи и изнудване. В момента като че ли се намираме в най-критичния етап от разследването и ако включим федералните сега, може би ще успеем да предотвратим евентуални по-късни техни опити да изземат случая напълно. В същото време ще разрешим нашия основен проблем, свързан с недостига на достатъчно хора, които работят по улиците.
	Шосвиц се замисли върху предложението.
	Болд продължи:
	— Не искам да те поставям в затруднено положение…
	— Не, не става дума за това — отвърна Шосвиц.
	— Може би трябва да обмислите въпроса по-задълбочено — приятелски подхвърли Клемънтс. — Не бързайте. Помислете тази вечер.
	Болд мигновено усети, че Клемънтс одобрява предложението му, почувствал възможността да затвърди собствените си позиции между двете институции.
	— Предложението ми харесва — призна Шосвиц.
	— Единственото ми притеснение е — той се обърна към Клемънтс, — че в един момент федералните може да поискат от нас да се откажем напълно от собственото си разследване. Защото става дума за _нашия_ град, за нашите съграждани, за нашето разследване. И ние си имаме нашите политически мотиви и страхове. Бюрото има две лица — едното е сътрудничество, но другото означава тотален контрол. Обществеността на този град не би погледнала с добро око на полиция, която доброволно се отказва от контрола върху собственото си разследване, и ние не бихме желали да се стига дотам.
	— Разбирам. И това е една от причините, поради които одобрявам предложението на сержант Болд. Възможността да работим на равноправни начала — и аз съм сигурен, че това може да бъде уредено — ще предотврати всички… — Той се замисли, опитвайки се да подбере най-сполучливата фраза. — … опити за насилствена узурпация. — После додаде: — Бих могъл да проуча възможностите за подобно сътрудничество, ако желаете.
	Шосвиц дълго мисли по въпроса, като от време на време напрегнато поглеждаше Болд. Най-накрая рече:
	— Ако успеем да го заловим край някой от банкоматите, ще решим случая. — Което означаваше, че вече имат разрешението му за съвместна работа с ФБР.
	Дафи и Болд слязоха заедно с асансьора и се уговориха да отидат до дома й, за да анализират резултатите от срещата. Къщата му беше почти на път и Болд прие предложението, защото си помисли, че тя може би иска някой да я придружи, за да се увери, че жилището е празно. Беше един и половина след полунощ. Дафи запари билков чай и наля в две големи чаши за двамата.
	Дафи заговори с глас, който накара Болд да застане нащрек.
	— Аз завърших доклада си по случая, Страйкър получи разрешително за обиск, а освен това се свързахме с „Норуест нешънъл“, за да поискаме от тях информация относно „Ню Лийф Фуудс“. — „Норуест нешънъл“ беше банката, в която работеше Лиз. След поредица от сливания и изкупувания името й бе сменено и тази подробност очевидно бе известна на Дафи. — Искам да видя какви чекове са били издавани на и около датата, на която е бил подправен лабораторният доклад, защото съм повече от убедена, че някой е получил пари за това и се надявам да открия някаква следа.
	— Не възразявам. Но моите усилия си остават съсредоточени върху Колфийлд.
	— Не става дума за това — прекъсна го Дафи. — От банката ми отговориха, че вече са предали тази информация и дори не са поискали заповед. Бяха недоволни, че трябва отново да правят същата справка.
	— Не съм аз — заяви Болд.
	— Очевидно не съм и аз — съгласи се тя.
	— Даниелсън — предположи Болд. — Как става така, че Колфийлд винаги успява да стои далеч от банкоматите, които наблюдаваме?
	— Даниелсън му помага?
	— Дали вярвам в това? Не. Мога ли категорично да изключа подобна възможност? Отново не. Крис не е престъпник. Тогава какъв би могъл да е мотивът му?
	— Пари?
	Болд кимна.
	— Предложение от таблоидите, от телевизията, предложение за написване на книга, сценарий за филм — в наши дни светът предлага безброй изкушения за едно ченге. Всичко е по-различно от времето, в което аз започнах работа.
	— Крис да продаде душата си? Та той е най-доброто ченге в отдела!
	Болд се поколеба, преди да пусне бомбата и да потвърди по-раншните подозрения на Дафи.
	— Ами ако Таплин му плаща за информацията? Ако му е обещал работата на Фаулър и е поискал в замяна Даниелсън да разреши случая тихомълком, без цялата шумотевица и сензациите, които съпътстват един арест, извършен от полицията?
	— Кой от двама ни е психологът? — нервно попита тя.
	— Какво ще кажеш за тази хипотеза?
	— Звучи правдоподобно, ако това те интересува. Да, възможно е. И обяснява дяволски много неща, които се случват напоследък. И пасва на отбранителната позиция, която Таплин възприе от самото начало. Името на Таплин се споменава непрекъснато във всички документи, свързани със заразяването в „Ню Лийф“. Ако ти трябва списък на хората, които имат какво да губят, ако Колфийлд разгласи далаверата с ХЕИ, Хауърд Таплин ще застане начело в класацията. Трябва да пипнем Колфийлд. И то не само заради убийствата — заключи тя.
	— Трябва да пипнем Колфийлд. Точка — съгласи се Болд.


	Двадесет и девет


	„Прочетох за двете момчета, които ти уби. А въоръжените ти приятели не трябва да се разхождат из горите. Но ти просто не искаш да ме чуеш, нали? Повярвай в предупреждението ми — ще си платиш за всичко. По-скоро рано, отколкото късно. А докато това стане, ще умрат още хора. Още много.“

	Към факса бяха прикрепени и две вестникарски статии — едната бе посветена на мъртвите момчета, а другата — на мистериозното убийство в парка Голдън гардънс. От техническите служби информираха Болд, че статиите са били сканирани на компютър, а факсът е бил изпратен по електронен път от телефонен автомат на странична уличка в близост до Кингдъм. Всичко това би трябвало да е от някакво значение за Болд, но не беше. Бе насочил цялото си внимание към думите в началото на страницата, които потвърждаваха предвижданията на Клемънтс: Хари Колфийлд започваше да губи търпение. Времето, с което разполагаха, бе към края си.
	Болд отново прегледа уликите, с които разполагаха, обади се на Бърни Лофгрийн и се оплака за забавения от ФБР доклад относно доказателствата, които бяха открили в „Лонгвю фармс“. Лофгрийн му предложи да отнесе оплакването си към Клемънтс. Болд го послуша, а Клемънтс на свой ред обеща да направи каквото може.
	От своя страна Клемънтс вярваше, че е успял да убеди капитан Ранкин да отмени заповедта за изтегляне на продуктите на „Адлър“ от търговската мрежа, с която ги бе заплашил, макар да бе признал пред Болд, че Ранкин е трудно за разгадаване копеле.
	В резултат на всичко това имаше много приказки и малко действия. Хората от отдела за връзки с обществеността звъняха непрестанно, притиснати от вестникарите, които надушваха, че зад смъртта на двете момчета в къщичката на дървото се крие далеч по-страховита история. За момента Болд отказваше всякаква информация по въпроса, но не можеше да не си дава сметка за неизбежния изход от цялата тази ситуация. Истината щеше да излезе на бял свят, а когато това стане, ще последва незабавно изтегляне на всички продукти на „Адлър“. А според Клемънтс именно комбинацията от тези събития би тласнала Колфийлд към изпълнение на заплахата за масови убийства.
	__Много повече.__
	Болд не можеше да прогони тези думи от съзнанието си. И непрекъснато очакваше телефонът му да иззвъни и да му съобщят за нови убийства. Отново стана кисел и раздразнителен, а хората от отряда му побързаха да изчезнат от погледа му. Изгуби апетит. Вътрешностите му кървяха и изгаряха от болка, но хапчетата „Малокс“ вече не помагаха и единствено придаваха на дъха му мирис на лимон.
	Когато дойде време за вечеря, той отказа всякаква храна, но глътна едно хапче „Зантаг“. После се приготви да се присъедини към Тед Пърч в „NetLinQ“, където тази вечер, за пръв път, наблюдаваните от Лусил Жилар банкомати на „Пак-Уест“ щяха да бъдат показани на голям монитор. Софтуерният продукт, наречен капан на времето, вече обхващаше шестдесет процента от системата „NetLinQ“.
	Лиз гладеше една плисирана пола за следващия ден.
	— Дължа ти вечеря с шампанско заради идеята за софтуерния продукт — каза й Болд.
	— Съгласна съм, но ако вечерята е в Рим.
	— Е, значи ще бъде в Рим.
	Тя се разсмя.
	В ъгъла върху сушилнята бе струпана гигантска купчина изпрани дрехи, които чакаха за гладене. Гладенето беше негова отговорност и Болд моментално отклони поглед, защото изпита силно чувство за вина при вида на огромната камара. В състоянието на пълно изтощение, в което се намираше, неизгладените дрехи му се струваха нагледно доказателство за пълния му провал като баща и съпруг.
	— Ако излезеш сега, какво да кажа на бедния Майкъл Страйкър?
	— Какво за Страйкър? — Той оправи ризата си и се наведе да я целуне.
	— Обади се докато ти беше в банята. Каза, че иска да намине към нас. Позвъни само да провери дали си вкъщи и аз му казах, че още не си излязъл. — Лиз пооправи полата и продължи, свела поглед към дъската за гладене. — Предполагам, че желанието му да те види, няма нищо общо с работата ви. Той те чувства много по-близък, отколкото ти него. — Тя вдигна поглед към съпруга си. — И това важи за много от приятелите ти.
	Болд я познаваше достатъчно добре, за да знае кога се опитва да скрие нещо от него.
	— Лиз?
	Тя продължи спокойно.
	— Помислих си, че може би ще иска да разговаря с теб за онзи детектив от твоя отряд, който напоследък чука Илейн.
	— Какво! — Болд удари с юмрук по дъската за гладене и шишето с водата падна на пода.
	Майлс, който трябваше да си е легнал още преди два часа, започна да блъска по пода с някаква лопатка. До този момент баща му дори не бе разбрал, че момченцето си играе в другия край на обърнатия панер за дрехи, макар че присъствието на Майлс обясняваше необичайната разсеяност на Лиз. Осъзнаването на факта, че през последните пет минути изобщо не бе отразил присъствието на детето си, го нарани дълбоко.
	Болд се обърна към Лиз.
	— Сигурна ли си в това? — попита я той, макар да знаеше, че е така. Лиз не беше клюкарка.
	— Сигурна съм, че той иска да те види. — После додаде: — А времето е малко необичайно за служебни разговори. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че наистина не си чул нищо?
	— Знаеш ли кой е въпросният детектив?
	— Не. Зная само, че работи на петия етаж и е член на твоя отряд. Запознали се, когато един съботен следобед той почукал на вратата им — търсел Майкъл, за да подпише някаква заповед за обиск, или нещо подобно. Само че Майкъл бил отишъл да играе голф, а Илейн била вбесена от решението му да прекара уикенда в клуба… а може и да се е чувствала малко самотна. Както и да е, но Илейн се пуснала на твоето момче. Ако съдя по думите на Сузи, излиза, че Илейн знае как да подбира мъжете. А твоят детектив очевидно е страхотен мъжкар. Трябва да знаеш още, че нещата не спрели дотам, в случай че те попита. От известно време насам двамата се срещат редовно.
	— Ла Моя?
	Лиз се разсмя.
	— И аз се спрях на него — призна си тя. — И двамата мислим еднакво.
	Болд често се шегуваше с Лиз и я обвиняваше, че си пада по Ла Моя.
	— Сузи не знае кой е загадъчният мъж, но е категорична, че онези двамата правели страхотен секс, а Илейн твърдяла, че се намирала в една от онези фази, в които човек преоткрива себе си.
	И Лиз бе минала през подобен период преди няколко години, макар че двамата вече не говореха за това.
	— Исусе! Бръснача ще го убие, ако научи. Не съм срещал по-избухлив човек.
	— Природни закони, скъпи. Естествен подбор. А ние сме безсилни срещу тях.
	— Можеш ли да поговориш с Илейн?
	— Аз? Та аз почти не я познавам. А и освен това Сузи й обещала да не казва на никого, а аз никак не бих искала да я злепоставям. Съветвам те да се престориш на изненадан, в случай че Майкъл ти каже нещо.
	— Но аз наистина съм изненадан.
	— Природни закони.
	— Не мога да се мотая тук и да го чакам — оплака се Болд.
	— А не, няма да го направиш! Няма да ме оставиш да се оправям сама с Майкъл. — После предложи: — Защо не го сложиш да си легне. И без това отдавна трябваше да е в леглото.
	Болд прекара следващите двадесет минути със сина си. Смени му памперса — съзнаваше, че наближава денят, в който няма да имат нужда от тези пелени — бързо обтри телцето му с влажна топла кърпа и проведе с него поредния разговор, който изобилстваше от съществителни и само от време на време се включваше и някой глагол: „Ва“ означаваше както вода, така и вана; „Айко“ означаваше зайче, а когато се споменеше думата „мама“, това бе сигурен знак, че детето иска Лиз да седи до леглото му докато заспива. Двамата се върнаха при Лиз, която все още гладеше същата пола. Предугадил какво ще последва, Болд побърза да заяви:
	— Не съм много добър с плисетата. — Въпреки това предложи да опита, а Лиз го целуна по бузата и започна да сгъва дрехите, които тъкмо излизаха от сушилнята.
	Докато гладеше и я наблюдаваше как нагъва дрехите, Болд се питаше дали съпругата му завижда на Илейн Страйкър заради младия й любовник, заради ласките, вниманието и горещите страсти. За момент се изкуши да я попита, но веднага се отказа. Имаше някои неща, които е по-добре съпругът да не знае.
	От няколко дни не бяха разговаряли за бременността й и Болд я попита как се чувства. Лиз обаче побърза да смени темата и заговори за някакви курсове по йога, които искала да посещава. Болд веднага си припомни за суеверието, което жена му проявяваше по отношение на първите три месеца от бременността.
	Страйкър спря пред къщата тъкмо когато Болд вдигна пред себе си изгладената пола и попита:
	— Какво ще кажеш?
	— Би изглеждал по-добре, ако полата беше кафява и стигаше поне до под колената ти — изстреля в отговор Лиз.


	Страйкър сновеше по малката предна веранда подобно на куче, което си търси място да легне, а металната му протеза потракваше като клавиш на телеграф.
	— Изненадвам се, че те вижда в този час. За теб е ужасно късно — отбеляза Болд, опитвайки се да завърже някакъв разговор. Да наблюдаваш колега и приятел, който снове като обезумял по предната ти веранда не беше особено приятна гледка. Болд погледна часовника си — искаше час по-скоро да тръгне за града. Цяла ескадрила от малки черни пеперуди се скупчи около лампата на верандата.
	Страйкър се зае да обясни.
	— Не исках да останеш с впечатлението, че не съм направил както трябва проверката за онзи клетъчен телефон. И трите компании прегледаха архивите си за разговор, проведен с домашния телефон на Адлър, но така и не откриха нищо. И тъй като ние сме абсолютно сигурни, че Колфийлд е провел разговора, качен на онова дърво, аз продължих да настоявам. Две от компаниите започнаха повторни проверки, но въпреки това не откриха нищо. Преди около час разговарях с една от служителките им и тя ме уведоми, че липсата на данни за проведен разговор можела да бъде обяснена с технически причини, но аз не се поинтересувах от подробностите.
	— Той ни изигра — заключи Болд.
	— Така излиза.
	Страйкър се загледа пред себе си. Очите му бяха безжизнени и далечни, протезата му подрънкваше непрестанно.
	Болд го погледна и попита:
	— Е? Към града ли си?
	Лицето на Страйкър се сгърчи от болка и гняв.
	— Бръснач?
	— По-добре в града, отколкото вкъщи.
	— Проблеми? — възможно най-невинно попита Болд.
	— Тя никога не е там, където е казала, че ще бъде, Лу. Излиза от къщи пременена и цялата ухае. Освен това изглежда твърде щастлива. Нали разбираш? Най-лошото е, че приятелките й, които се опитват да я прикриват, не се справят особено сполучливо с мисията си. Сякаш всички, освен мен знаят какво става. Но в крайна сметка и аз започвам да се досещам.
	Страйкър срещна погледа на Болд, който, доловил страданието и гнева на приятеля си, побърза да му предложи съвет, който според него самия беше разумен и добър.
	— Прости й, Бръснач. С течение на годините ще се убедиш, че това е бил единственият възможен изход.
	Страйкър го погледна.
	— Говориш от собствен опит, нали?
	— Точно така — не отрече Болд. — Съчувствам ти, приятел… искам да знаеш това. Но в същото време съзнавам, че подобни неща се случват с всички нас. А понякога дори си въобразяваме някои неща. Няма нищо по-лесно от това да позволиш на чувствата си да те подведат.
	— Тя определено се чука с някого — направо рече Страйкър, поддал се отново на гнева. Дъвчеше горната си устна и гледаше право надолу. После повтори: — Тя се чука с някого — в нашето легло при това — в _моето_ легло… ако изобщо си способен да повярваш в подобна мерзост! — Извърна се настрана. — А аз не зная как да постъпя, по дяволите!
	— Разговарял ли си с нея?
	Страйкър вдигна поглед. Очите му бяха пълни със сълзи. Пребледнял, с разширени от гнева ноздри, той яростно промълви:
	— Ще й откъсна главата.
	— Бръснач… Трябва да помислиш, преди да предприемеш каквото и да било. Сега, като разсъждавам по проблема, ми се струва, че ще е по-добре, ако не й поставяш въпроса направо — започна да отстъпва Болд. — Може би няма да е зле да се консултирате със специалист. Да изгладите разногласията си с помощта на професионалист. Аз обаче не съм никакъв професионалист, по дяволите!
	— В собственото ми шибано легло!
	— Може да не е точно така — възрази Болд. Питаше се дали Лиз имаше право като смяташе, че любовникът е един от детективите на Болд. Надяваше се, че греши. Надяваше се още, че Страйкър изобщо не се досеща за самоличността на въпросния мъж, защото бе убеден, че Страйкър може и да успее да се въздържи и да не удари собствената си съпруга, но няма да прости на любовника й. Болд не хранеше никакви съмнения по въпроса. — Чуй ме! Имам нужда от теб в това разследване — искрено, па макар и егоистично, заяви Болд. — Трябва да се вземеш в ръце.
	— Значи искаш да се взема в ръце? — възкликна Страйкър и продължи, като следваше собствената си изкривена логика. — Знаеш ли, постоянно си я представям как го чука. Как изпитва наслада. И стига до оргазъм. Навремето винаги стигаше до оргазъм, знаеш ли? Но не и напоследък. В последно време е страшно отегчена. Обзалагам се, че с него обаче стига до неподозирани върхове. — Лицето му пребледня още повече. Прикова безжизнения си поглед в една точка, долната му устна затрепери.
	Болд чуваше шума от бръмбарите и пеперудите, които се блъскаха в електрическата крушка, подмамени от светлината. Някой от съседите надолу по улицата бе пуснал телевизора си прекалено високо. Стори му се нелепо да водят подобен разговора на фона на веселия смях, долитащ от телевизора на съседите.
	Страйкър изведнъж изви глава към Болд. Направи го толкова рязко, че вратът му изпука.
	— Как постъпи, по дяволите, когато разбра за Лиз… нали се сещаш?
	Болд затвори входната врата и поведе Страйкър надолу по стъпалата. Застанаха един до друг в малкия преден двор. Насекоми кръжаха над главите им, смехът от телевизора се чуваше още по-ясно. И той не знаеше как точно, но сред познатите му се разнесе мълвата за връзката на Лиз с някакъв неин колега. За Болд случилото се беше отдавна отминала история — дори не го възприемаше като грешка на Лиз. За него това бе поредното изпитание в живота им — като болест, която бяха прекарали и двамата. Доколкото знаеше, единствено Лиз си даваше сметка за онази единствена нощ, която той бе прекарал с Дафи. Нейното увлечение обаче бе продължило няколко месеца. Каза:
	— Онова, което бих направил, ако бях на твое място, е да се опитам да оправя нещата, започвайки със себе си. Защото когато една връзка отиде по дяволите, вина носят _и двамата_. Провалът във взаимоотношенията между двама души никога, ама никога, не е по вина само на единия от тях.
	— Клишета? — вбесено възкликна Страйкър. — Аз ти показвам мръсните си ризи, а ти ме бомбардираш с клишета?
	— Аз бих започнал със себе си — повтори Болд.
	— Със _себе си_? Работя прекалено много. Съзнавам го. И какво толкова? Понякога нарушавам дадените обещания. Прибирам се късно у дома. Работя през почивните дни или играя голф. Държа да имам свободно време само за себе си и си давам сметка за това. Отсъствам твърде често от дома си. И това зная. Но никога не съм нарушавал брачните клетви! Разбра ли? Аз ли се търкалям с чужди жени? — дрезгаво попита той. — Аз не съм такъв човек, по дяволите! И _тя_ не беше такава!
	— Може би просто се е _случило_, Майк. Може би става дума за едно от онези неща, които просто се случват. Мисля, че трябва да запазиш спокойствие и да се опиташ да поговориш с нея. Предлагам ти да не забравяш, че ти самият представляваш половината от проблема, да помислиш за посещение при психиатър…
	— Няма да ходя при никакви шарлатани!
	— Той ще послужи като рефер… като буфер помежду ви. Терапевт. Отдушник. Както искаш го наречи.
	— Не желая да мисля по този въпрос. Искам да пипна онзи тип — да ги спипам двамата на местопрестъплението. Искам да докажа изневярата й — по един или друг начин. Но нямам никаква идея как да подходя. Ти, от друга страна…
	Болд веднага видя капана, в който Страйкър се опитваше да го вкара.
	— Ти _не_ искаш да направиш това, Бръснач. Идеята ти не струва.
	— Ти на чия страна си?
	— Искаш да ги спипаш на местопрестъплението — повтори Болд. Щеше му се приятелят му да чуе собствените си думи, да се сблъска с истинския им смисъл. — Кога по-точно? Преди да започнат? Или по средата? _Кога?_ Помисли си по въпроса.
	— Млъквай!
	Очевидно се замисли върху казаното и Болд реши, че това е добре, защото човек с избухливостта на Страйкър трябваше непременно да бъде разубеден от подобни начинания.
	— И защо искаш да я хванеш на местопрестъплението? Заради себе си или заради нея?
	Здравата ръка на Страйкър беше изключително силна и когато замахна с нея и удари Болд, той залитна назад, спъна се в пръскачката, с която поливаше моравата, и с все сила тупна на земята.
	— Виждаш ли? — попита Болд и седна на мократа трева. — Искаш тези представи да останат завинаги в съзнанието ти? Да те разяждат като червеи? Искаш ли го? Защото мога да ти кажа нещо по въпроса. Рано или късно те ще излязат на повърхността и в крайна сметка ще унищожат връзката ви завинаги. Не можеш да изличиш подобни неща от съзнанието си. Онова, което се каниш да направиш, е голяма грешка. Ако си достатъчно умен, ще се опиташ да стоиш колкото е възможно по-далеч от тях. Онова, което трябва да направиш, е да разговаряш с жена си. Да чуеш онова, което има да ти каже. Трябва да я накараш да седнете и да поговорите. Освен това си длъжен да приемеш онова, което ще ти каже — без значение какво е то. — Замълча за миг, а след това добави: — Защото точно в този момент тя може да е изпълнена с ненавист. Може би изпитва вина. И тук на помощ идва терапията — защото терапевтът няма да ви позволи да си играете игрички един с друг. — Болд се изправи. Страйкър приличаше на изгубено дете. — Ще ме послушаш ли, приятел?
	Страйкър дълго време не му отговори.
	— На теб какво ти пука? В твоето семейство всичко е наред.
	— Бръснач, разбира се, че ми пука. Наистина!
	Прокурорът се обърна и бързо се запъти към колата си.
	Болд се затича след него.
	— Майки…
	— Майната ти! — Той се качи в колата.
	— Майк, послушай…
	Но Страйкър запали и потегли. Болд се спусна да го догони, като викаше името му, но скоро се отказа, осъзнал, че се бори за обречена кауза. Колелото на сина му бе захвърлено в азалиите. Той го извади, замъкна го в задния двор и го остави при другите играчки. Погледна с изумление огромната камара с играчки на детето.
	Видя Лиз, която стоеше пред кухненския прозорец с Майлс на ръце. Момчето явно бе отказало да заспи. На лицето й бе изписана тревога. Той сви рамене. Тя повтори жеста в отговор.
	— Трябва да вървя — напомни й Болд, когато влезе в кухнята.
	Тя го обгърна с ръка и тримата се притиснаха един към друг. Майлс докосна лицето на баща си и едва не бръкна в окото му.
	— Съжалявам, че трябваше да се занимаваш и с това — подхвърли Лиз.
	— В случаи като този винаги има по няколко души, които не издържат на напрежението. Ама винаги!
	— Няма значение… стига да не си ти! — отвърна тя и го притисна силно към себе си. — Ние сме късметлии — добави Лиз, но не направи опит да го погледне в очите. — Какво мислиш? За него?
	— Не бих искал да съм на мястото на онзи мъж.
	— Това би могло да ти създаде проблеми, нали? — попита жена му.
	— Всичко е наред — отвърна Болд. Но тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че не е точно така.
	— Та-та? — Майлс протегна ръчички към баща си. — Разходка — неясно изрече той.
	Болд го сложи на дясната си обувка, а детето обгърна крака му с ръчички.
	— Отиваме на разходка — обяви Болд. Синът му, засиял от щастие, го погледна с безгранична любов. Болд започна бавно да го разхожда из кухнята, а детето се разкрещя от радост.
	— Не го разсънвай твърде много — предупреди го Лиз, която знаеше, че след излизането на Болд тя ще трябва да понесе кошмара на умореното и превъзбудено дете.
	Болд искаше това и само това: да стои в кухнята си в лятната вечер с тези двама души, да слуша радостните викове на сина си. Да се освободи от Консервния убиец и от Майкъл Страйкър, да забрави за огромното имение на Адлър. Да подражава на Скот Хамилтън, когато никой не го слуша.
	Няколко минути по-късно той се приближи до колата си и потегли. Когато мина край една от къщите надолу по улицата и звукът от телевизора стана по-отчетлив, Болд изведнъж осъзна, че самият той е обект на смеха, който бе чувал през цялото време.


	Тридесет

	— Помогна ли ви по някакъв начин? — попита Лиз, седнала срещу него по време на закуската.
	Софтуерният капан на времето не се бе оказал от голяма полза предишната вечер. Болд обаче се стараеше да мисли позитивно.
	— Този път успяхме да се доближим най-много до използвания банкомат. Когато операцията приключи, се намирахме само на няколко преки от него. — Не обичаше да носи работата си вкъщи и да въвлича Лиз в случаите, по които работи, но в момента считаше, че й дължи някакви обяснения. — Казаха ми, че съществува реална възможност хората на Бюрото също да се включат в разследването, което ще означава повече хора и по-добро техническо оборудване. Ако това стане, мисля, че шансовете ни да го пипнем ще станат напълно реални.
	Телефонът иззвъня. Лиз не се помръдна.
	Болд веднага разпозна плавния френски акцент на Лусил Жилар.
	— Сержант Болд? В ръцете си държа нещо, което сигурно много бихте искал да видите. Ще можете ли да дойдете в кабинета ми?
	Петнадесет минути по-късно Болд вече беше в колата. Попадна в ужасно задръстване, което му отне още тридесет минути. В банката го накараха да се подпише в някакъв дневник при дежурната администраторка и да забоде на сакото си значка с надпис ПОСЕТИТЕЛ — практика, която очевидно бе въведена след последното му посещение.
	Жилар бе облечена с тъмносин костюм с позлатени копчета и блуза с изящна яка и бяла копринена бродерия по маншетите. Косата й бе изправена и прибрана назад в стегнат кок — прическа, която издължаваше лицето и подчертаваше очите й. Светлочервеното червило контрастираше с черната кожа и белите й зъби. Предложи му кафе; Болд помоли за чаша чай и три аспирина.
	— Странен начин да пиете чая си — отбеляза тя. Повика един от помощниците си, помоли го да направи чай и кафе, а тя излезе, за да потърси аспирин. Няколко минути по-късно, когато поръчката им бе изпълнена, тя затвори вратата и двамата останаха сами.
	Щорите бяха вдигнати и от сградата на „Пак-Уест“ се разкриваше величествена гледка, която включваше и търговския център Уестлейк заедно с хилядите купувачи, които се тълпяха из него подобно на пчелен рояк около кошер. Искрящата слънчева светлина ги обливаше като златист мед. Един уличен артист, който подхвърляше кегли във въздуха, привлече вниманието на Болд. От тази височина кеглите изглеждаха като кибритени клечки.
	Лусил измъкна нещо от една папка, наведе се напред през бюрото си и обяви:
	— Ето го вашия изнудвач.
	Подаде на Болд черно-бяла снимка с размери двадесет на двадесет и шест сантиметра. На зърнестата фотография се забелязваше леко замъглено изображение, което на пръв поглед приличаше на астронавт, облечен с черен космически костюм. Болд сложи очилата си за четене и образът стана малко по-ясен.
	Жилар поясни:
	— Снимката е била направена на видеолента по време на финансовата операция от девет часа вечерта. Снощи не знаех за това, иначе щях да ви кажа още тогава. Камерата е била инсталирана през почивните дни.
	На преден план се виждаха разперените като звезда пръсти на нечия ръка, а зад нея блестеше някаква огледална повърхност — Болд изведнъж осъзна, че това е каска за мотоциклет — и високите и ъгловати рамене на черно кожено яке. Никакво лице. Никакви отличителни белези. Сърцето му се сви. Опитвайки се да прояви нужната учтивост, той се взира в снимката една цяла минута, а после свали очилата си.
	— Човекът е носил ръкавици — изтъкна Жилар. — Опитал се да се прикрие, в случай че в кабината има видеокамера — поясни тя. — Но и сам виждате, че е закъснял за част от секундата. Някои от камерите ни се задействат при поставянето на картата. Други — от самото движение в кабината. Предполагам, че в случая става дума за камера от втория вид.
	Болд отново сложи очила и приближи снимката до лицето си. Облечената в ръкавица ръка бе задействала автофокуса на лещата, което обясняваше неясните изображения на предметите, останали на по-заден план. Много малко хора можеха да си позволят да носят ръкавици през лятото, без да привлекат вниманието на околните и да бъдат запомнени. Мотоциклетистите обаче можеха да си го позволят. Каската пък добре прикриваше лицето. Снимката потвърждаваше убеждението на Болд, че трябва да съсредоточат усилията си в района на университета. Твърде възможно бе да преследват жена с каска.
	— Сигурна ли сте, че това е именно снимката, която ни е нужна?
	Тя му показа цялата серия от три фотографии. На втората снимка не се виждаше абсолютно нищо, защото ръката с ръкавицата бе закрила изцяло обектива на скритата камера. В долния край на снимката обаче, редом с датата и часа на операцията, бе изписан номерът на картата за банкомата, който съвпадаше с номера на банковата сметка. Третата снимка беше почти идентична с втората — различаваха се единствено по времевата индикация, защото последната снимка бе направена няколко секунди по-късно.
	— Зная, че не ви предлагам кой знае какво — извини се тя.
	— Това е повече, отколкото можете да си представите — отвърна Болд, опитвайки се да се възползва максимално от твърде оскъдната информация.
	— Значи ще ви помогне?
	— Много.
	Тя го погледна колебливо и неуверено попита:
	— Може ли да споделя нещо, което ме притеснява?
	— Естествено.
	— Става дума за камерите — за тяхното местоположение. Както вече ви казах, тази камера е била монтирана едва преди няколко дни. Поради тази причина тя все още не е включена в нито един от списъците ни тук, в банката. Разбирате ли? _В нито един списък._ А преди това? Вашият човек нито веднъж не изтегли пари от банкомат, оборудван с охранителна камера. Нито веднъж! Разбирате ли? Такова съвпадение е просто невъзможно. Съжалявам, че ще го кажа отново, но съвпадението е невъзможно. Това означава, че изнудвачът притежава копие от последните списъци на наблюдаваните банкомати. В тези списъци са упоменати и автоматите, които се следят от _вашите_ хора.
	Проумял най-сетне смисъла на казаното от нея, Болд усети, че коремът му се сви от тревога. Нима Хари Колфийлд имаше достъп до тази информация? Определено не. Но Крис Даниелсън? Хауърд Таплин? Кени Фаулър? Всички те бяха запознати с всички подробности.
	— Знаем ли имената на хората, които разполагат с този списък?
	— Да. Помислих и за това. Тук, в „Пак-Уест“, вероятно сме около десетина човека. Подготвих ви списък с имената им. Все висши ръководни кадри. Няма човек с по-нисък пост от изпълнителен вицепрезидент. Освен това мисля, че трябва да се проверят компаниите, монтирали камерите. Служителите от „Пак-Уест“, работили в конкретния клон по време на инсталацията, сигурно също имат някаква информация, но тя ще е ограничена в рамките на съответния банков клон. Тед Пърч от „NetLinQ“ сигурно ще може да ви предложи далеч по-подробен списък, обхващащ всички банкомати в целия северозападен район.
	Всеки би могъл да има достъп до тази информация, осъзна Болд. В самата банка, а също и извън нея.
	— Това има някакво значение — отбеляза Жилар. — Не мислите ли? Имам чувството, че тези съвпадения не са случайни.
	— Има значение — съгласи се Болд. И отново се изпълни с подозрения срещу хората, с които работеше. Обади се на Фаулър и настоя да се срещнат и да поговорят.


	По обяд Болд се срещна с Кени Фаулър в пазарния център „Пайкс Плейс“, сред гъмжилото от туристи, които търсеха да си купят тениски с надпис „Спасете китовете“, аспержи и прясна сьомга. Двамата мъже се разхождаха бавно по павираните алеи, върху които бяха гравирани имената на дарителите, които бяха помогнали за реставрирането на открития пазар. Туристите бяха пременени в къси шорти и гумени сандали в крещящи цветове, голите им крака и ръце проблясваха във въздуха, около тях ухаеше на плажно масло, лицата им излъчваха задоволство и оптимизъм. Мяркаха се провиснали шкембета и широкоплещести бабаити, по вратовете им висяха фотоапарати „Кодак“, децата под шест годинки вървяха близо до родителите си. Някои от туристите излъчваха достолепие, други парвенющина, всички ближеха сладолед, а около тях се носеше всепроникващата миризма на риба.
	— Изгарянето ти изглежда ужасно — отбеляза Болд, забелязал мехура по показалеца на Фаулър. Кени го разтриваше през цялото време сякаш се опитваше да го спука.
	— Това се получава като се опитвам да пека риба на тъмно — отвърна Фаулър, очевидно развеселен от собствената си шега.
	Повървяха още малко, преди Кени да заговори отново.
	— Моите хора не откриха нищо за Даниелсън. Няма големи покупки в брой, нито пък някакви финансови проблеми. Редовно си плаща данъците. Сметките — също. Може би е малко необщителен и избягва обществените контакти. Докладът е в колата.
	— А резултатите от наблюдението?
	— Той се труди в „Боди Шоп“ всеки ден — и в дъжд и в пек. Не ти говоря за магазина за перилни препарати, а за гимнастическия салон. — Болд знаеше къде се намира. Полицаите често го използваха, защото от управата им позволяваха отстъпки в цената. — На два пъти е успял да се измъкне от момчетата ми — а това не е никак лесно — но и двата пъти е станало по тяхна вина, а не заради специални трикове от страна на Даниелсън. И двата пъти се случило по обяд.
	— Някакъв личен живот?
	— Най-скандалната информация, до която се добрахме за твоето момче, е фактът, че си пада по секстелефоните. Набира 900 и очаква от момичетата отсреща да говорят доста вулгарно. Обича да ги кара да описват всичко с най-големи подробности. Ако трябва да съм искрен, струва ми се, че е свръхсексуален.
	— Семейна среда?
	— Умно хлапе. От добро средно заможно семейство. Баща му е авиоинженер. Майка му работи като мениджър от средния ешелон в Нордстром. Брат му случайно присъствал по време на нападението над някаква бензиностанция и загинал по време на стрелбата и с тази трагедия официално се обяснява желанието на Даниелсън да стане ченге.
	— _Официално?_
	— Ти го познаваш по-добре от мен. Този тип е обсебен от желанието да се самодокаже. Разбираш ли? Прави всичко не заради мъртвия си брат, а заради самия Крис Даниелсън. Иска някой ден да получи собствен кабинет, секретарка и златна значка.
	— Пари?
	— Не би взел подкуп, ако това имаш предвид. Ти как смяташ? Аз вярвам, че е прекалено амбициозен, за да си го позволи. Не би рискувал бленувания кабинет и секретарката заради няколко кирливи долара.
	— Този човек е мръсник, Кени. Не зная как и защо, но е мръсник.
	— Не и според фактите, които изровихме за него. Добре че не поиска разследване от момчетата от отдела за вътрешна сигурност, защото щеше да се злепоставиш. — Двамата спряха пред една сергия за плодове. Ярки на цвят, с безупречни форми и чистота, плодовете бяха сортирани и подредени на спретнати купчинки. Фаулър си купи една ябълка с банкнота от пет долара и се наложи да изчакат известно време за рестото. Когато отново тръгнаха сред гъмжилото от шумни туристи, Фаулър побърза да напомни: — Господин Банкомат отново ни надхитри снощи. Трябва да си направим съответните изводи.
	Фаулър беше изключително користолюбив и Болд предпочете да не му споменава за срещата си с Жилар. Между двамата се възцари неловко мълчание.
	— Пропусна погребението на Мак — укори го Фаулър.
	— Така ли? — Болд изобщо не се бе сетил за това.
	— Лиза искаше да приключи час по-скоро. Има късмет, че нямат деца.
	Болд изчака миг-два и попита:
	— Какво правеше Мак в парка през онази нощ — патрулираше или следеше Матюс?
	Фаулър се стъписа и наруши ритъма на стъпките си, макар да се престори, че просто се е спънал в нещо.
	— Като те слушам какви въпроси задаваш, човек би си помислил, че ти се блъскаш в разни стълбове в тъмнината, а не Матюс.
	— Това ли е отговорът ти?
	— Така както аз виждам работата си в този случай… мое основно задължение и отговорност е да се грижа за безопасността на Номер 1, който в случая е Адлър. Ние го наблюдаваме почти денонощно, Лу. На него това не би му харесало и затова не му казваме. През онази нощ Мак трябваше да патрулира из парка. Лош късмет.
	— Значи е бил в парка. Като патрул — отново попита Болд.
	— Точно така.
	— А Даниелсън е чист? — скептично рече Болд.
	— По гласа ти разбирам, че не ми вярваш. И защо ме накара да свърша тази работа заради теб, след като отказваш да ми повярваш? Отношението ти ме вбесява, Лу. И какво? И без твоите кирливи ризи си имам достатъчно работа. Знаеш ли какъв ти е проблемът, Лу? Ти искаш всичко около теб да бъде ясно и подредено. Тип-топ. Само че в живота не става по този начин, мой човек. — Фаулър едва се владееше. На челото му се изду дебела вена. — От хаоса да се роди ред и порядък и други подобни дивотии. Това си ти.
	Двамата заобиколиха някакъв уличен музикант. Болд пусна една монета от двадесет и пет цента в калъфа на китарата. Забелязал това, Фаулър пусна един долар и си взе обратно петдесет цента като ресто.
	— Искаш Даниелсън да излезе мръсник, защото по този начин ще пасне на предварителното ти мнение по случая. Ако съдя по последния ни разговор, искаш да изкараш и Таплин подлец. Като те гледам какви погледи й хвърляш, все ми се чини, че си готов да навреш лице в путката на Матюс. — Болд се вцепени от изненада. — И как, по дяволите, съм разбрал? Но тези неща не стават така, Лу. Нищо не е тип-топ. Даниелсън не е мръсник. А Матюс я язди Адлър, не ти. В тия неща не съществува никакъв шибан ред, Лу. Всичко е произволно… случайно — и винаги е било така. Не съществува начин да подредиш събитията според собствените си представи за ред. И това е проблемът ти, Болд.
	— Имаш много мръсна уста, Кени.
	— А ти имаш мръсно съзнание — не му остана длъжен Фаулър. — Но Даниелсън въпреки всичко е чист.
	— Не, не е, мой човек. Ти просто не обичаш да грешиш. Но и сам знаеш, че хората ти са прецакали разследването. — Болд се обърна и се отдалечи. Фаулър почти бе докоснал открит нерв в душата му. Преброи до десет. И още веднъж. Имаше нужда от едно питие. И от храна. Искаше му се да се върне обратно и да стовари един юмрук в лицето на Фаулър. А може би искаше Фаулър да го удари. Търсеше ред там, където той просто не съществува.
	Вървя из пазара цели три часа, преди най-накрая да се върне при колата си.
	На следващия ден краката му бяха покрити с мехури.


	Тридесет и едно

	В петък сутринта Болд получи съобщение от доктор Ричард Клемънтс, който го информираше, че оперативният агент от сиатълския офис на ФБР се бе свързал с централата в Хувър, в резултат на което от Бюрото изпращаха на Болд седемдесет и пет специални агенти заедно с апаратура за проследяване и комуникация. Съобщаваше още, че някакъв човек на име Мейснър желаел да разговаря с Болд и Шосвиц относно настаняването и разпределението на агентите.
	От смъртта на Слейтър Лоури бяха изминали три седмици.
	Болд слезе с асансьора на втория етаж, като по пътя надраска някои бележки за себе си. Краката го боляха прекалено много, за да върви по стълбите. Получил бе съобщение и от Бърни Лофгрийн.
	Болд влезе в лабораторията и махна с ръка на Лофгрийн, който се намираше в другия край на стаята. Шефът на лабораторията внимателно свали големите очила, с които работеше, и догони сержанта, който вече бе влязъл в кабинета му. Тъмночервен белег с формата на бъбрек, получен в резултат на продължителното носене на онези очила, заобикаляше очите и носа му. Оредяващата му посивяла коса бе разрошена, а част от нея стърчеше право нагоре. Той се опита да я оправи, но тя веднага щръкна отново, заредена със статично електричество. Приличаше на какаду.
	Кабинетът му бе почистен, макар че не можеше да мине за подреден. Болд седна на един стол.
	— Клемънтс сигурно е оказал известен натиск върху Бюрото — отбеляза Лофгрийн и затвори вратата след себе си. — Факсът ни заработи още в седем часа сутринта. Когато федералните власти изпращат някакъв доклад, те не си играят на дребно. С цялата тази бумащина — той посочи внушителната купчина факсове върху бюрото му — никак не е за чудене, че им е нужен цял месец, за да ни изпратят заключенията си.
	Лофгрийн се разположи зад бюрото си и пусна изпълнение на Скот Хамилтън, което Болд му бе записал. Сержантът започна да става нетърпелив. Беше сигурен, че го очаква поредната обстоятелствена лекция на Бърни Лофгрийн.
	Лофгрийн внимателно избърса очилата си с някакво меко парцалче и отново ги закрепи върху носа си. После се наведе напред.
	— Знаеш ли как наричаме камерата за летливи газове на нашия хроматограф? — Процесът на газова хроматография се състоеше в изгарянето на дадена мостра и анализиране на отделените газове, с цел да се открие наличието на всички органични и химични съставки, участващи в строежа й.
	Болд поклати отрицателно глава. Всеизвестно бе, че шегите на Лофгрийн бяха плоски и безвкусни.
	— Пепелницата.
	Лофгрийн се засмя. Преливаше от доволство от самия себе си. Болд се почувства задължен да се усмихне поне с устни, но откри, че му е невъзможно да го направи. Съзнанието му бе затормозено от заплахите на Колфийлд и от онова телефонно обаждане, което очакваше с ужас и което още не бе постъпило.
	— Пепелницата се възпламенява чрез хелиум и температурата на изгаряне в нея е почти два пъти по-висока от тази на обикновените пожари — започна да обяснява Лофгрийн. Болд бе чувал всичко това и преди. Изобщо не му пукаше от метода, който използваха — интересуваха го единствено резултатите. — Три хиляди и петстотин градуса*, че и нагоре. Изгаряме повторно елементите, открити в пепелта, които не са изгорели първия път, а газовете ни позволяват да открием всички съставки на веществото.
	[* По Фаренхайт. — Б.пр.]
	Забелязал, че Болд не проявява никакъв интерес, Лофгрийн изведнъж рече:
	— Добре де, отново започнах да ти чета лекции. Съди ме, ако искаш. Та под работния си плот Колфийлд е държал някакви кутии. От направения анализ стигнахме до извода, че са били картонени. Още преди време ти казах, че разполагаме с доказателства в подкрепа на схващането, че в три от тези кутии може би е съхранявал книжни продукти — етикети, рекламни брошури и кой знае какво още. Картонът, от който са изработени кутиите, очевидно е продукт на един и същ производител — „Евърест Форест продъктс“. „Евърест“ има клиенти из целия щат, но аз разполагам със списък. — Той се разрови в купчината и подаде на Болд един факс. Дълъг беше няколко страници и съдържаше имената на над двеста клиенти. — Около седемдесет от тези клиенти са поискали девиза и емблемата на компанията им да бъдат изписани върху кашоните още преди доставката. Седемнадесет от тези седемдесет имат свой собствен търговски код тук в града. — Той се ухили и подхвърли заядливо: — Готов съм да се обзаложа, че до този момент си вярвал, че ти си единственият, който обича детективската работа.
	Болд попита нетърпеливо:
	— Знаем ли дали кутиите, намерени в „Лонгвю фармс“, са били с надпис и емблема?
	— Нищо не знаем със сигурност. В момента говорим за заключения, до които сме достигнали след анализ на пепелта, Лу. Вследствие на проведените тестове допускаме, че тези кутии са били без всякакви надписи. Което означава, че може да са били доставени на всеки един от останалите сто и тридесет клиенти на „Евърест“.
	Надеждите на Болд се изпариха.
	— Лабораторните техници на ФБР са попаднали и на други следи. И в трите кашона са открити влакна, които не се използват в производството на картон, което ни подсказва, че е твърде вероятно и в трите кутии да е имало книжни продукти. — Лофгрийн се зачете в един друг факс, изпратен от Бюрото, и рече: — В една от кутиите е открито наличието на избелващи вещества и тежки метали, които влизат в състава на някои мастила, използвани в търговията. В другите два са открити незначителни следи от органични вещества, наличието на които ни насочва, но не категорично, към мастилата на билкова основа…
	— „Адлър“ използва именно такива — напомни Болд.
	— Да. И на мен ми хрумна тази мисъл. — Лофгрийн не обичаше да го прекъсват.
	— Извинявай — разкаяно избъбри Болд.
	Уголемените от очилата очи на Лофгрийн премигнаха, а Болд остана с усещането, че човекът, седнал срещу него, му маха с клепачи. Лофгрийн продължи:
	— Тъй като знаехме, че „Адлър“ използва мастила на билкова основа за отпечатване на етикетите си, ние помолихме за сравнителен анализ и ти сигурно ще останеш доволен да научиш, че мастилото, открито в два от кашоните в „Лонгвю“, е съвместимо с това, използвано за етикетите на „Адлър“. Не можем, естествено, да кажем дали става дума за етикет за пилешка супа, или за домашна яхния, но можем да твърдим с известна доза сигурност, че е твърде възможно етикетите в тези два кашона да са на компанията „Адлър Фуудс“. От особен интерес за нас е и фактът, че съдържанието на третия кашон — този, в който са открити следи от тежки метали — няма нищо общо с етикетите на „Адлър Фуудс“. Споменах ли ти, че благодарение на успешното напластяване, в лабораторията на Бюрото са успели да уточнят приблизителния размер на книжните продукти?
	— Не.
	— Ами мисля, че вече ти споменах, че при достъп на кислород остатъците от тези кутии веднага се разпадат. Момчетата от Бюрото разполагат с достатъчно голяма вакуумна камера, в която са успели да направят сравнително точни измервания. А те на свой ред подкрепят предположението ни, че две от кутиите са били пълни с етикети на „Адлър“. Но не и третата. Така че, в най-общи линии, можем да допуснем, че в два от кашоните е имало книжни продукти, съвместими с тези на „Адлър“, а в третия — не.
	— Различна компания? — предположи Болд.
	Лофгрийн кимна.
	— Точно така. Ако се съди по размера и формата им, може да се заключи, че става дума за етикети от друга компания. Не мога да кажа дали и тя произвежда хранителни продукти.
	— И тя — категорично отсече Болд.
	— Има още един момент, който би представлявал интерес за теб. — Лофгрийн се завъртя към компютъра си. — Това заключение ми бе изпратено по прословутата _нова_ информационна система, която ние случайно използваме от _осем години_ насам… разпечатаният материал ще пристигне допълнително по куриер. — Той започна да рови из файла, като не спираше да говори. — Момчетата от Бюрото са успели да направят чудесна снимка на мостра от онова, което аз наричам _кашона с тежките метали_. Естествено, направили са го във вакуумната камера, къде другаде? Така ми се иска да се снабдим с това оборудване… — Екранът изведнъж изгасна, а после по него започнаха да се появяват различни линии, които се преплетоха в нещо, което заприлича на детски пъзел. Лофгрийн натисна няколко клавиша и изображението се уголеми. Той поясни. — Това е част от един от етикетите, които според нас са се намирали в кашона със следи от тежки метали. Малка е, само няколко квадратни сантиметра — просто една люспица — но обърни внимание на цветовете.
	След поредното уголемяване цветовете вече се различаваха съвсем ясно: червено, жълто и синьо. Основни, наситени цветове.
	Болд, надвесил се над рамото на Лофгрийн, поиска да види снимките, заснети след пожара в „Лонгвю фармс“.
	— Цветни или черно-бели?
	— Цветни.
	На Лофгрийн му бяха нужни няколко минути, за да открие фотографиите. Когато се върна в кабинета си, той превъртя записа на Скот Хамилтън и пусна отново любимата си балада.
	Докато ровеше из купчината със снимки, Болд сграбчи телефона и се обади на Ла Моя.
	— Намери някой в „Адлър Фуудс“, който да ни каже коя компания се занимава с отпечатване на етикетите им. По принцип това е работа на Фаулър, но не искам да го въвличам в това.
	— Не искаш да го въвличаш или не искаш той _да научи_ за нашето запитване? — поиска да уточни Ла Моя.
	— И двете — отвърна Болд. После го информира, че се намира в кабинета на Лофгрийн, и затвори.
	Продължавайки да рови из снимките, Болд се обърна към шефа на лабораторията:
	— Нуждая се от мнението ти по един въпрос.
	— Това е основната ми специалност.
	— Ако нося ръкавици и пъхна дамска шнола в електрически контакт, възможно ли е искрата да прогори ръкавицата и да достигне до пръста ми?
	— Защо не пробваш сам? — заяде се Лофгрийн, но веднага заговори сериозно: — Ако имаш късмет, ще се отървеш само с един изгорял пръст. Но ако ръкавиците са тънки, а електрическата верига силна, тогава сърцето ти може да спре и да станеш пациент на Дикси.
	Пръстът на Кени Фаулър беше изгорен. Беше се пошегувал пред Болд, но по-нататък в разговора бе споменал нещо за ударената глава на Дафи, което продължаваше да тревожи Болд.
	— Ето я! — Болд подаде снимката на шефа на лабораторията.
	Лофгрийн бавно изправи глава, а очите му се ококориха още повече и заприличаха на чинии. Малкото сираче Лофгрийн, помисли си Болд. С тих и приглушен глас, така несвойствен за самонадеяния Лофгрийн, той отбеляза:
	— _Същите_ цветове.
	После остави снимката на масата. На нея се виждаше циментеният под на кланицата — смесица от трите бои, образуващи права линия, получила се след отстраняването на платнището, което вероятно е било постлано, за да предпази пода от боята.
	Болд се обади:
	— Жълто, синьо и червено. — Той приближи цветната снимка до екрана на компютъра. Цветовете съвпадаха напълно.
	Телефонът иззвъня. Болд го грабна пръв и излая името си в слушалката. Ла Моя съобщи:
	— Компанията е „Гремблинг принтърс“ и се намира тук, в града.
	Дебелият пръст на Болд, с мръсен и дълъг нокът, се плъзна надолу по списъка с клиенти на „Евърест Форест продъктс“ и бързо спря, когато стигна до края на буквата „Г“.
	— Тук е — промълви той, а след това нареди на Ла Моя: — Приготви кола! — Затвори телефона и целуна Лофгрийн по челото. — Ти си гений.
	— Лу? — извика след него Лофгрийн, докато енергично триеше челото си.
	Болд обясни с дрезгав глас.
	— Заплахата на Колфийлд… да убие стотици… Напълно реална е. Стрихнин, етикети на друга компания за производство на хранителни продукти, прясно боядисан камион — вероятно камион за доставки — погрижил се е за всичко.
	— И коя е _добрата_ новина тогава? — не разбра Лофгрийн.
	Болд вдигна снимката.
	— Разполагаме с тези цветове.


	Ла Моя караше понтиак със затъмнени стъкла. Колата бе конфискувана от полицейското управление при един удар срещу изградена мрежа за производство на порнофилми. Имаше изработени по поръчка алуминиеви джанти на гумите, а интериорът беше от червен велур. Задната седалка се плъзгаше напред и се превръщаше във внушително легло. Говореше се, че в същата тази кола били снимани някои от филмите, макар че те бяха гледани само от специално упълномощените лица и няколко адвокати. Ла Моя редовно караше тази кола, която бе наречена от колегите му _Сводникомобил_. Той обаче я наричаше _Сладурчето_. Често казваше: „Хайде да вземем Сладурчето“, или пък „Днес смятам да измия Сладурчето и да я излъскам с паста“. Отнасяше се към колата по-добре, отколкото към някои от приятелите си.
	Седнал зад волана, Ла Моя се обърна към Болд:
	— Фаулър вече е прекарал снимката през компютрите на Адлър, нали?
	— На теория, да.
	— И какво означава това?
	— Няма нищо общо между онова, което Фаулър ти казва, че е направил, между онова, което наистина е свършил, и между резултата от свършената от него работа. Той си има компания, която да защитава. И хора, за които да работи.
	— Искаш да кажеш, че Кени Фаулър ни мами?
	— На Кени ще му се наложи да даде някои обяснения. Напоследък си пъха носа там където не му е мястото. Предполагам, че го прави само защото иска да изтъкне заслугите и възможностите си и да ни изпревари поне с една крачка в разследването. Но ако не греша в предположенията си, ще се окаже, че около него вони. Че се занимава с долни и непочтени неща, които не могат да му бъдат простени, независимо от мотивацията му.
	Ла Моя рязко спря и Болд политна напред и се подпря на украсеното с ресни табло.
	— Майсторско шофиране — отбеляза той.
	— Спирачките трябва да се регулират.
	Компанията бе обзаведена с евтини мебели и украсена с трофеи от турнири по боулинг. Болд затвори вратата след себе си. Тя застърга по пода и се наложи да я бутне още веднъж. По пластмасовите столове се виждаше дебел слой мазнина, останал от опаковките на сандвичи на хамбургери. Двамата с Ла Моя останаха прави.
	— Познавате ли този човек? — попита Болд и подаде на Реймънд Фион снимката на Колфийлд.
	— Никога не съм го виждал — директно отвърна мъжът. Фион даваше ясно да се разбере, че не обича ченгетата.
	— Погледнете отново — подкани го Болд.
	— Зрението ми е идеално.
	— Вероятно е заемал някоя от най-ниско платените работи. Възможно е да не сте го виждали често.
	— Чуйте. Вярно е, сержант… — Той се замисли за името. — Блот?
	Болд го поправи.
	— Разбира се — та аз прекарвам цял ден забил поглед в проклетия екран на компютъра. А и кой не го прави напоследък? Това е като оловото в римските тръби. Всичките тези толкова умни машини ще ни накарат да затъпеем напълно. Но аз дяволски добре познавам хората, които работят за мен, а този човек не е един от тях.
	— Сам ли извършвате доставките?
	— При сегашните застраховки? Не, по дяволите!
	— Значи той може да е от хората, които превозват продуктите ви.
	— Може — съгласи се Фион. — Но какво ме интересува това, по дяволите?
	— Интересува те — намеси се Ла Моя.
	Фион му хвърли гневен поглед.
	Болд продължи с въпросите.
	— Кой доставя продукцията за „Адлър“?
	— „Адлър“ е наш много добър клиент. Вижте, двамата с Фаулър вече го играхме това упражнение. Ясно ли е? И какво очаквате да ви кажа? Да не би да искате да ви излъжа? Кажете де!
	— Кой доставя продукцията за „Адлър“?
	— „Пейсър“ се грижи за _всички_ наши доставки — отвърна Фион.
	Ла Моя си записа името.
	Решил се на изстрел в тъмното, Болд отново пъхна снимката в ръцете на Фион и заяви:
	— Този човек е кандидатствал за работа при вас. — Замълча за момент. Фион се изчерви и сведе поглед. Не смееше да ги погледне в очите. — Имал е затворническо досие. Тъкмо е бил излязъл от затвора и вие сте отказали да го назначите.
	Мъжът заговори, забил поглед в бюрото си.
	— Той беше много напрегнат. Превъзбуден. Не ми хареса. — Осмели се да погледне Болд. — Това престъпление ли е?
	— Но не си споменал пред Фаулър за това.
	— Не ме е питал.
	Ла Моя се обади отново.
	— Искал си да се отървеш от него и затова си му дал името на друга компания.
	— Не. Нищо подобно. Просто го отпратих. Нищо повече.
	— Какви са цветовете на камионите на „Пейсър“? Червено, жълто и синьо? — попита Болд.
	— Не — отвърна мъжът. — Зелено и черно струва ми се.
	Болд опита отново.
	— Тогава сигурно става дума за някой от клиентите ви. Компания за производство на хранителни продукти, която използва червено, жълто и синьо за етикетите си.
	— Спомняте ли си какво сте учил в първи клас, сержант Болд? Основните цветове участват във всички останали — назидателно рече той.
	— Не, става дума за тези цветове. Само основни цветове. Червено. Жълто. Синьо. Някой от вашите клиенти използва тези цветове.
	— Компаниите за производство за хранителни продукти са наши основни клиенти, нашата ниша на пазара. И знаете ли колко много такива компании има в този щат? Имате ли представа с колко клиенти поддържаме връзка? — Въпросът очевидно бе риторичен, защото Фион побърза да отговори: — Може би шестдесет или седемдесет. А знаете ли колко често тези клиенти променят дизайна, цветовете и външното оформление на продуктите си? Очаквате от мен да идентифицирам един от нашите клиенти само по тези три цвята? Вие изобщо знаете ли _нещо_ за този бизнес?
	— Тежки метали — заяви Болд.
	— Синът ми слуша този боклук* — отвърна Фион.
	[* Игра на думи: „Heavy metal“ има две значения — тежък метал и стил в музиката. — Б.пр.]
	Ла Моя пристъпи към него.
	— Не става дума за музиката, задник такъв. За мастило.
	Фион изглеждаше готов за бой.
	— Тежки метали? Те не участват във вашите основни цветове — срещат се във фолиото, в златистите и сребристите опаковки.
	— Добре — отбеляза Болд. — А дали случайно нямате клиент, който използва червено, синьо, жълто и фолио? Сега стана ли ти по-ясно?
	— Ако възнамерявате да се отнасяте към мен като към някой невеж задник, можете да го духате, сержант — предупреди ги Фион. — Вратата е точно зад вас? Схванахте ли?
	Обърна се към компютъра си и започна да пише нещо.
	Ла Моя погледна към Болд, който кимна. Детективът пристъпи крачка напред и рязко завъртя Фион заедно със стола му. Наведе се напред и заговори заплашително:
	— Ние сме от отдел „Убийства“, задник. Някакъв тип избива невинни хора, а _твоите_ етикети са замесени по някакъв начин. Така че можеш да се окажеш затънал до шия. Имаме нужда от някои шибани отговори. _Веднага! Схвана ли?_
	Лицето на Фион стана аленочервено. Погледна първо Болд, а после и Ла Моя.
	— Ще ви свържа с дизайнерския отдел.


	Когато отново седнаха в крещящата кола, Ла Моя попита:
	— Сега накъде?
	— Нека да допуснем, че ти си Колфийлд. Пуснат си под гаранция и си твърдо решен да накараш „Адлър“ да си плати за стореното. Къде най-напред ще си потърсиш работа?
	— В „Адлър Фуудс“.
	— Но там отказват да те назначат — допускаме, че е заради досието ти. После? — попита Болд. Започваше да осъзнава, че е допуснал грешка, като скри името на Колфийлд от Фаулър и Таплин и вече съжаляваше за това.
	— Отивам при източника: „Гремблинг принтърс“.
	— Но те също те отпращат. Никой не те иска.
	— Откривам кой превозва етикетите. Опитвам се да започна работа при тях или просто открадвам няколко кашона, докато шофьорът е зает с някоя доставка.
	— Точно така. После скриваш кашоните под работната си маса — съгласи се Болд. — И се захващаш за работа.
	— „Пейсър тръкинг“? — попита Ла Моя.
	— Ще се обадя да поискам адреса.


	Ла Моя и Боби Гейнис наблюдаваха южния вход на „Пейсър тръкинг“, докато задният вход се охраняваше от Фреди Гучиано, който тъкмо се бе върнал от отпуск, и Дон Чан, когото Шосвиц бе изтеглил временно от „Углавни престъпления“.
	Болд и Дафи чакаха Джери Пейсър в едно сепаре в заведението на Дени. Дафи си поръча английска кифличка със сирене. Болд си избра хотдог, пържени картофки и домашно сирене. Пейсър пристигна, заръча си кафе със сметана и захар и ги накара да се преместят на маса за пушачи. Очите му бяха изпъкнали като на хрътка, имаше увиснала двойна брадичка, а косата му, боядисана в два различни цвята, загатваше за наличие на тупе. Беше от хората, които биха изпитали отегчение и досада дори и в разгара на разрушително земетресение.
	Подаде на Болд работното досие на Харолд Колфийлд. Болд погледна адреса — спомни си, че това е един пансион в близост до общинския колеж. Намираше се само на няколко преки от „Бродуей фуудланд“ и се включваше в района, в който според доктор Ричард Клемънтс трябваше да търсят убиеца.
	Пейсър хвърли един бърз поглед на полицейската снимка.
	— Тук е по-млад, но е същият човек. — Гласът му стържеше като циментобъркачка, пусната на бавни обороти. — Това ли е всичко? Трябва да се погрижа за едни камиони.
	Болд изпита силен прилив на вълнение и дълбоко облекчение. В гърлото му заседна буца. Прииска му се да се разсмее на глас.
	Дафи се обади.
	— Не изглеждате изненадан?
	— В този бизнес ли, госпожо? Ама вие да не си мислите, че работя с колежани? Вероятно познавам повече ченгета от вас. — После попита отново: — Свършихме ли?
	— Той днес на смяна ли е? — обнадеждено попита Болд.
	— Това е без значение. Хлапето вече не работи при мен. Изчезна без предупреждение. Просто ей така. Непрекъснато се случва, но въпреки това продължавам да се вбесявам. И сам мога да се досетя, че е затънал в неприятности, щом не дойде дори да си получи парите. Чекът му все още стои на бюрото ми. Така че не бях особено изненадан, когато ми се обадихте. Наистина не мога да ви помогна повече. Това ли е всичко? Може ли да се връщам на работа? _Моля ви!_ — саркастично додаде той.
	— Останете — твърдо рече Болд и размаха хотдога си. По масата покапа горчица.
	Пейсър въздъхна дълбоко и го изгледа с негодувание. Болд си даде сметка, че този мъж наистина прекарва доста време с ченгета едва когато той започна да отговаря на въпроси, които не са били зададени.
	— Това хлапе беше свястно. Ясно ли е? Защо тогава ченгетата се интересуват от него?
	— Той общуваше ли с останалите шофьори? — попита Дафи.
	— Не. Беше единак. И какво от това? И аз не си падам много по пиянските оргии.
	— Каква котка имате? — изведнъж го попита Болд. Обичаше да задава изненадващи въпроси, които разсейваха събеседника му. Ръкавите на ризата на Пейсър бяха покрити с котешки косми.
	Лицето му се изкриви в странна гримаса, но само част от косата му помръдна. Определено носи тупе, помисли си Болд.
	— Обикновена улична котка. Защо питате?
	— Как се казва? — продължи да разпитва Болд, докато се хранеше. Умираше от глад.
	Мъжът сви рамене.
	— Трикс. Трикси. И какво общо има моята котка с всичко това, по дяволите? — Адресира въпроса си към Дафи, която само сви рамене в отговор.
	— Нещо да е изчезвало някога от камиона на Колфийлд? — попита Болд.
	— Пратките се объркват през цялото време.
	— Говорим за камиона _на Колфийлд_.
	— Откъде да зная, по дяволите!
	— Има ли начин да проверим?
	— Имаме дневници, водим нужната документация, ако това ви интересува.
	— Значи може да бъде проверено — заключи Болд.
	— Не и от моите хора — нападателно заяви Джери Пейсър. — Не и за моя сметка.
	— Но ще ни предоставите нужните документи — предложи Дафи. — Без да ангажирате цяла тайфа адвокати.
	— Нямате проблем.
	— Завеждате ли фактури на името на шофьора? — продължи да разпитва Болд.
	— Никога. Фактурите са на името на клиента. Нашите шофьори постоянно сменят маршрутите, защото според някакво проучване това намалявало риска от злополуки. И трябва да призная, че подобна практика дава резултати, но за администрацията тя е истинско изпитание. — Той погледна часовника си. — Трябва да разберете, че цялата ни работа отива по дяволите, ако отсъствам по това време на деня. Не можем ли да поускорим нещата?
	Болд се престори, че не го е чул.
	— Компанията „Гремблинг принтърс“ е един от клиентите ви.
	— Щом казвате.
	— Работата, която вършите за „Гремблинг“, къде се завежда? При „Гремблинг“, при доставчика или и на двете места?
	— На двете места. Те се занимават с техните документи, ние — с нашите.
	— Искаме тези документи — повтори Болд.
	Пейсър посочи Дафи и рече:
	— Вече се разбрахме по този въпрос. Хайде! Пуснете ме да си ходя.
	Дафи се притече на помощ.
	— Една от компаниите, които обслужвате, използва мото или специално име — не си спомням в момента — изписано с червено, жълто и синьо. Трите основни цвята. Може би има и малко златисто и сребристо.
	— Откъде да зная, по дяволите!
	— Помислете! — настоя Болд. В гласа му се долавяше нетърпение.
	Тонът му поуплаши Пейсър. Той взе солницата и я запремята между пръстите си като шайба за хокей.
	— Не зная. Струва ми се, че може да е компания за плодове и зеленчуци. „Дел Монте“? Някои от фермерите. Камионите им са боядисани така, че да привличат погледа. Може да се занимават и с цветя. Ние нямаме отношение.
	Болд и Дафи се спогледаха. Болд се надигна от мястото си и в движение извади портфейла си.
	— Какво? — колебливо попита Пейсър.
	Дафи му даде една визитна картичка и му каза:
	— Трябва да получим документацията, свързана с „Гремблинг“ незабавно. Веднага. Още в този момент.
	— Зная какво значи думичката _незабавно_. Шофьорите ми не могат да четат, но аз мога.
	— Ще я получим ли?
	— Имате я.
	Пейсър се изправи. Изглеждаше смутен и несигурен. Прокара ръка по тупето си, за да се увери, че все още си е на мястото. Кимна с глава и бързо излезе от ресторанта. Болд напъха остатъка от хотдога в устата си и даде знак на сервитьорката.
	— Селскостопанска продукция — обяви Дафи. — Фермери със собствени камиони. Той може да е навсякъде и да продава спанак от някой открит пикап.
	През летните месеци фермерите окупираха второкласните пътища из щата Вашингтон, отбивките за почивка по междущатските магистрали и паркингите в търговската част на града.
	— Купува зеленчуци, подправя ги със стрихнин и ги продава от каросерията на камиона си. Движи се непрекъснато и убива хора по пътя си.
	— Или ги доставя на зарзаватчийските магазини.
	— Или пък зарежда ресторанти.
	Пейджърът на Болд иззвъня. Той неохотно се пресегна и го изключи. Никак не му се искаше да погледне малкия дисплей и да прочете информацията, изписана на него. Стомахът му се сви от притеснение — в действителност това позвъняване бе по-страшно от телефонното обаждане, което чакаше.
	Болд прочете кода на дисплея. Кръвта се отцеди от лицето му, ръцете му се вледениха.
	— Лу?
	Болд грабна дамската чанта на Дафи, разтършува се из нея и измъкна клетъчния й телефон. Обади се в управлението и ясно произнесе името си в момента, в който диспечерът отговори.
	— Обажда се Болд. — Имаше чувството, че слуша гласа на някой друг. — Кой е? — Изчака да чуе отговора, а след това затвори телефона и го подаде на Дафи. Ръката му силно трепереше.
	Тя грабна пейджъра от ръцете му и се взря в дисплея.
	— Убит е полицай? — с разтреперан глас попита тя. За всяко ченге това бе възможно най-ужасното съобщение. — Кой?
	— Страйкър току-що застрелял Даниелсън в някаква хотелска стая на Четвърта улица.


	Тридесет и две

	Болд бе оглеждал стотици подобни местопрестъпления, но сега, когато в случая бяха въвлечени негови приятели и колеги, хотелската стая му се струваше по-различна от обикновено. Шосвиц бе поверил разследването на сержант Дейвид Паскуини и Болд се стараеше да не му се пречка в краката.
	Униформеният полицай на входа на хотела го информира, че Даниелсън бил изнесен на носилка — жив, но в критично състояние. Страйкър, окован в белезници, не спирал да ругае и да се проклина за лошата стрелба.
	На леглото имаше значително количество кръв. По столовете бяха натрупани две купчинки дрехи; пистолетът на Даниелсън все още си беше в кобура. На килима се търкаляха четири гилзи. Един техник от лабораторията ги фотографираше в момента. Въздухът миришеше на кордит. Болд прекоси стаята и погледна през прозореца. Медиите вече бяха завихрили истински цирк долу на улицата.
	— Къде е проклетото кафе? — провикна се Паскуини и открехна леко вратата на банята.
	Болд веднага се върна до вратата на стаята, грабна чашата с кафе от постовия полицай, приближи се до банята, пъхна крак в процепа и открехна вратата малко по-широко, за да може Паскуини да поеме чашата.
	— Добре! — Паскуини се смили над Болд и го пусна в тясната баня.
	Илейн Страйкър, обвила тялото си с хавлиена кърпа, седеше на затворената тоалетна чиния. Една полицайка стоеше надвесена над ваната и записваше нещо в тефтера си.
	Болд затвори вратата.
	Паскуини махна капака на пластмасовата чаша с кафе и я подаде на жената, която трябваше да я хване с две ръце, за да успее да я поднесе до устата си и да отпие.
	По лицето на Илейн се стичаха черни вадички размазан грим, очите й бяха кървясали, кожата й бе на петна. Илейн имаше лунички — голямата част от тях се виждаха съвсем ясно — а разрошената й червена коса обвиваше лицето й като огнена рамка. Вдигна поглед към Болд. Очите й бяха празни, изпълнени с разкаяние.
	— Просто се случи — промълви тя.
	Паскуини държеше жената да разговаря с него, а не с Болд.
	— Той имаше ли ключ?
	— Влезе и ни изненада. Ние бяхме… заети. Сигурно е стоял в стаята и ни е наблюдавал. — Тя избухна в плач.
	Паскуини нетърпеливо поклати глава и взе чашата, защото кафето започна да се разлива по ръцете й.
	Болд й предложи кърпа.
	Илейн избърса ръцете си, загърна се по-здраво с хавлията, увита около тялото й, и вдигна поглед към двамата полицаи.
	— Крис седна в леглото, а Майк започна да стреля.
	Болд забеляза кръвта по косата й. Имаше малко и по лявата страна на шията й. И едва тогава видя малката купчинка от напоени с кръв кърпи, с които се бе опитала да почисти кръвта от себе си.
	— Колко изстрела? — попита Паскуини.
	— Нямам представа.
	— Един? Десет?
	— Повече от един. Няколко. А после Крис… — Отново избухна в плач.
	Болд бе чул достатъчно. Той се наведе към нея, надявайки се така да й вдъхне малко смелост, и хвана протегната й към него ръка. След няколко секунди успя да се освободи и излезе.


	Адресът, посочен в работното досие на Колфийлд в „Пейсър тръкинг“ послужи за основание за издаване на заповед за обиск на пансиона. Седемнадесет униформени и цивилни полицаи обсадиха стаята на Колфийлд подобно на орляк пчели. При извършената проверка бе установено, че Колфийлд е напуснал пансиона в деня след убийството на шериф Търнър Брам — една дата, която Болд не можеше да прогони от съзнанието си. След това стаята бе дадена на някакъв гръндж музикант и приятелката му, които бяха унищожили всички евентуални следи и доказателства, приложими в съда. Болд тъкмо обсъждаше резултатите от обиска заедно с Шосвиц и Лофгрийн, когато Дафи влезе в кабинета му.
	— Уредих да влезем при Страйкър.
	Сестрите в психиатричното отделение на „Харбървю“ познаваха Дафи по име и им позволиха да прескочат голяма част от формалностите, които практиката за посещения изискваше. И въпреки това, преди да ги пуснат в голата болнична стая на Страйкър, двамата с Болд трябваше да свалят оръжието, значките и коланите си, да извадят от джобовете си всички моливи и химикали. Болд трябваше да свали дори връзките на обувките си. Това беше първото предупреждение за състоянието на Страйкър. За да получат разрешение за посещението, Дафи бе преувеличила малко истината, изтъквайки, че е тук, за да проведе _сеанс_ със заподозрения. Присъствието на Болд обясни с желанието да си осигури _някаква защита_. След стрелбата Майкъл Страйкър бе счупил ръката на един от патрулиращите полицаи и се бе хвърлил сред вихъра на уличното движение с очевидното намерение да се самоубие. Дафи обясни на Болд, че това бе причината за настаняването му в психиатричното отделение и за отказа от страна на лекуващите лекари да позволят пациентът им да бъде разпитан от полицията. Един санитар отключи, а след това заключи след тях вратата на стаята.
	Страйкър бе нарязал краката си докато тичал сред колите по улицата, но нямаше нищо счупено. Беше завързан за леглото. Дафи прошепна на Болд, че освен това е леко упоен.
	— Здрасти — рече Болд, опитвайки се да говори нехайно.
	Стаята беше мрачна и потискаща. Вместо прозорец на стената бе монтирано някакво електронно приспособление, което излъчваше светлина и едновременно с това предлагаше пасторална гледка от канадските Скалисти планини, която изглеждаше почти истинска.
	— Значи няма измъкване оттук — обади се Страйкър от леглото си. — Това нещо струва десет хиляди долара. Предполага се, че помага за възвръщане на душевното равновесие. — Той се усмихна едва-едва. — Това нещо можело дори да имитира залези и изгреви.
	Облечен беше в болнична пижама на синьо и бяло райе, по която нямаше никакви връзки — така се елиминираше рискът някой пациент да се обеси. Очите на Страйкър бяха тъжни и безжизнени. Лицето му бе изпито, бузите — хлътнали, а изпъкналите очи наистина му придаваха малко налудничав вид.
	— Натъпкаха ме с толкова боклуци — поясни той, — че в момента съм нещо като самоходна аптека. Задраскайте това — коригира се бързо. — Напоследък не вървя много. — Подръпна ръцете си, завързани към леглото.
	Дафи разговаря с него почти двадесет минути. През цялото време беше невероятно спокойна и Страйкър малко по малко започна да говори по-разумно.
	— Слушай — рече той и Болд си помисли, че това вече е обичайният тон на нетолерантния адвокат. — Сигурно съм превъртял, за да направя нещо подобно. Говоря и за желанието си да се хвърля под онзи камион. Но сега всичко свърши и аз се чувствам _страхотно_. Валиумът е прекрасно лекарство.
	— Можеш ли да ни разкажеш какво се случи? — попита Дафи.
	— Какво има за разказване? Онзи тип чукаше жена ми; затова аз трябваше да го прееба. — Бузата го засърбя и той помоли Болд да го почеше.
	Болд се обади.
	— Заварил си го заедно с Илейн. Така ли е, Майки?
	— Ти ме предупреди, Лу. Зная това. Спомних си за думите ти веднага след като го направих.
	— Но въпреки това си я проследил.
	— Нещо такова. Да.
	— Има ли нещо, което би искал да ни кажеш? — попита Дафи.
	Болд също почувства, че Страйкър премълчава нещо, и остана впечатлен от прозорливостта на Дафи.
	— Йергенсън работи като охрана в хотела. Спомняш ли си Йергенсън, Лу? Предложих му петдесетарка, но той заяви, че ще ми свърши услугата безплатно, защото да хваща прелюбодейците било част от работата му. А и освен това ме познаваше отпреди. Хората никога не забравят това. — Той показа протезата си. — Един от психиатрите тук изприказва куп глупости за желязото ми. Говори ми надълго и широко за мъжествеността и за онова, което съм се опитал да причиня на Даниелсън. Не се обиждай, Матюс, но този доктор е пълен боклук.
	— Аз не съм психиатър — отвърна тя.
	Болд изобщо не бе сигурен, че Страйкър чу думите й. Изглеждаше напълно дрогиран.
	— Случилото се няма кой знае колко общо с протезата ми — по-скоро с пикалото и сърцето ми. Тя разби сърцето ми. Особено пък накрая. Изобщо не се опитваше да се крие. Контеше се пред очите ми и най-демонстративно излизаше през вратата. Връщаше се у дома и миришеше на курва. Исусе!
	— Значи Йергенсън те пусна в стаята.
	— Точно така.
	— А ти как разбра в коя стая са, Майки?
	Той се загледа в пейзажа със Скалистите планини, а Дафи използва този момент и разтревожено погледна Болд.
	— Той беше… Трябваше да я видите… Сякаш я бе пренесъл на друга планета. Беше я извисил до такива висоти, че не съм сигурен дали изобщо ме позна. Разбираш ли за какво говоря?
	Болд се досещаше. Струваше му се, че и Дафи също — ето защо му бе хвърлила онзи поглед. Само че той не знаеше как да подходи. Намираха се на нейна територия; Болд се възприемаше по-скоро като зрител, но въпреки това Страйкър като че ли предпочиташе да разговаря с него. Изобщо не поглеждаше към Дафи.
	— Този същият Йергенсън познаваше ли съпругата ти? — попита тя.
	— Не. Навремето той беше ченге. Последните години работеше като охрана в съда. Оттам го познавам. Изненадан съм, че не го помните.
	Дафи продължи да пита:
	— Значи не беше той човекът, който ти каза къде да намериш жена си?
	Болд се намеси:
	— Ти ли я проследи? Така ли беше?
	— Това не е толкова важно — властно заяви прокурорът. — Хванах ги на местопрестъплението. На местопрестъплението, човече. Спипах копелето и го гръмнах. През живота си съм стрелял много малко и все с дясната ръка. Ако не беше това — той посочи протезата си — щях да уцеля мишената.
	Събеседниците му не казаха нищо.
	— Не е лесно да се стреля с лявата ръка, а, Лу? Правил ли си го някога и преди?
	— Все още не разбирам нещо, Бръснач — прекъсна го Болд. — Когато разговаряхме пред къщата ми, ти ми каза, че не желаеш да я следиш сам. Помоли ме да го направя вместо теб. Излиза, че след това си променил решението си, така ли?
	— Ти не схващаш най-главното — повтори Страйкър, отбягвайки отговора, опитвайки се да приложи уменията си на адвокат, които обаче бяха силно притъпени от медикаментите, с които го бяха натъпкали. — Трябваше да си осигуря някакво доказателство. Можеш ли да разбереш това? Бях извадил на показ кирливите й ризи — и не го казвам фигуративно. Задавах й въпроси и наблюдавах внимателно реакциите й — работата ми се състои в това да зная кога човек изпитва чувство на вина. Знаех, че ми сервира лъжи. Имаше случаи, в които се прибираше у дома и избягваше да ме докосва, докато не си вземе вана или душ. А когато това се случва ежедневно, човек престава да се пита какво става с жена му. Но аз трябваше да _зная_. Това е част от мен самия. Трябваше да разбера.
	— Би ли искал да ни кажеш как разбра в кой хотел точно се срещат? — настоя Дафи.
	Болд усети, че му става горещо, макар в стаята да не бе топло. Освен ако топлината не идваше от фалшивия прозорец. Притесняваше се, защото Страйкър беше изключително нервен и сержантът знаеше, че ако не беше завързан за леглото, протезата му щеше да подрънква безспирно.
	— Забърках ви в голяма каша — извини се Страйкър.
	Болд се обади.
	— Винаги ми се е искало да те подложа на кръстосан разпит, но съм виждал как в съда разбиваш на пух и прах всеки подобен опит. Затова ще питам направо.
	— Давай.
	— Кого нае, за да проследи Илейн.
	Страйкър тръсна глава подобно на човек, който знае, че в косата му се е заплела някаква буболечка. Болд се вгледа в Дафи, която леко поклати глава, давайки му знак да остави Страйкър на мира. Очите й казваха „Не го притискай“.
	На Страйкър му беше нужен само миг, за да се съвземе. За пръв път погледна Дафи в очите и тя почувства омразата, която изпитваше към всички жени. Прие го за нормално и предложи:
	— Мога да изляза от стаята, ако искаш.
	— Не. Не е това. — Той погледна Болд. — Не съм наемал никого, Лу. Не беше така.
	— Добре. Значи не си наемал никого. След като разговаря с мен, отиде ли при някой друг от отдела, за да го помолиш да ти свърши тази _услуга_? А може би си се обърнал към детективите от съда? Никакви заобикалки, Бръснач. Говоря ти направо: ти ме забърка в голяма каша. И аз имам нужда от някои отговори.
	— Обадиха ми се по телефона.
	Болд погледна към Дафи, която се наведе напред.
	— По телефона? — попита Болд с възможно най-спокоен тон.
	— Обадиха ми се по телефона и ми казаха, че ако търся Илейн, мога да я намеря в стая четиристотин и седемнадесет.
	— Мъж или жена?
	— Илейн е жена, Лу.
	Медикаментите си казваха думата. Страйкър се изхили и макар смехът му да продължи малко по-дълго, Болд го изчака търпеливо.
	— Мъж — най-после отговори по същество Страйкър.
	— Разпозна ли гласа?
	— Не. — Изглеждаше леко отегчен и потиснат от този разговор.
	— Но му повярва. И отиде в хотела, подготвен да застреляш мъжа.
	— Изобщо не разсъждавах. Движех се като на автопилот. — Този път се разсмя по-силно. — Знаеш ли, тиквал съм за двадесет години в затвора типове, които се опитваха да минат с този номер! А виж как се обърнаха нещата! — Той се поколеба за миг и продължи: — Ти се опитваш да ме объркаш в момента, Лу, но аз разбирам какво ми казваш. Смяташ, че някой ми е позвънил по телефона с ясното съзнание, че ще отида и ще гръмна онзи тип. Мислиш, че е разчитал, че ще постъпя точно така. Само че, ако нямаш нищо против, точно в този момент тези размишления ми идват малко множко. Защото чудесно зная какво говорят хората за моята избухливост — искам да кажа, че това не е никаква тайна.
	Болд попита:
	— Кога точно ти се обадиха по телефона?
	— Малко след десет часа.
	— В офиса?
	— Да, в офиса.
	— Номерът ти там има ли го в указателя?
	Страйкър кимна.
	— Съзнавам какво се опитваш да докажеш, Лу, но няма да се получи. Не разпознах гласа. В момента съм напълно искрен с теб.
	— Но това е било капан, Бръснач. Някой е искал да отстрани теб или Даниелсън. Или и двамата заедно.
	— Така ли? — сърдито възкликна Страйкър. — Е, изобщо не ми пука дори и да е така. Ако отново ми се обадят по телефона, ще отида право там и ще довърша започнатото. Кълна ти се, че ще го направя. Единственото ми съжаление е, че не _уцелих_. Нямах намерение да го _убивам_. Един прокурор знае разликата между нападение и убийство първа степен. Но аз не уцелих, по дяволите. Четири изстрела, а не можах да уцеля проклетото нещо. Четири шибани опита. Не че беше кой знае колко голям. Слуховете са били силно преувеличени — можете да ми вярвате.
	В първия момент му се стори, че смехът е напълно уместен, макар че Дафи изглеждаше разтревожена. После изведнъж Болд си даде сметка, че смехът няма да престане и след цяла минута се изплаши сериозно, защото Страйкър очевидно напълно бе изгубил контрол над себе си. Той плачеше и се смееше едновременно, отчаяно се взираше в тях и сякаш не разбираше откъде му се струпа всичко това на главата, сякаш ги молеше да изключат щепсела и да сложат край на това мъчение. Десет минути по-късно продължаваше да се смее. Тогава влезе сестрата, изрита ги от стаята и му инжектира нещо, което според Дафи щяло да го успокои.
	Но не можа.
	Стигнаха до колата, а на Болд му се струваше, че все още чува смеха на Страйкър, който прониква през електронния прозорец и оглася целия паркинг. Дори и след като затвори вратата на колата, Болд продължи да го чува. Обърна се към Дафи и й го каза.
	— Знаеш ли какво означават тези две думи? — попита тя и включи на задна. — _Смехът на мъжа?_ Преди малко видяхме как повечето хора си плащат заради него.
	Болд свърза мислено двете думи и тихичко промълви:
	— Убийство*.
	[* Непреводима игра на думи. При произнасяне на английски „смехът на мъжа“ и „убийство“ звучат еднакво. — Б.пр.]
	— Майкъл Страйкър трябва да извърви много дълъг път — отбеляза Дафи.
	Болд хвана ръката й и я накара да спре колата.
	— Колко добра памет имаш? — попита я той и отдръпна ръката си.
	— Дяволски добре знаеш, че винаги съм се гордяла с отличната си памет.
	— Забравих кой точно беше, но някой ми каза, че цицината на главата ти е от някаква кутия, която паднала от рафта и те ударила.
	— Трябва да е бил Лофгрийн, Ла Моя или Боби. Само те тримата са ме питали за цицината. — Тя го погледна. — Вече минава седем часът. Не трябваше ли по това време да си в „NetLinQ“? Искаш ли да те оставя там?
	Болд продължи да настоява.
	— Защо? Защо измисли тази история с падналата кутия?
	— Защото двамата се споразумяхме да не казваме на никого, че някой е влязъл в къщата ми, а историята за това как съм се блъснала в тъмното в един стълб щеше да прозвучи доста неубедително. Това е една съвсем невинна лъжа, Лу. И какво толкова? — После отново се върна към предишния си въпрос. — Искаш ли да те закарам, или не?
	— Ами Фаулър? Щом си казала една версия на колегите си, защо си споделила нещо съвършено различно с Фаулър?
	— Изобщо не съм разговаряла с Фаулър за това. Почти не съм го виждала оттогава.
	— Но той те е виждал — заяви Болд.
	Лицето на Дафи се вкамени.
	— Притиснах го с един въпрос и когато той се опита да се измъкне, неволно спомена за твоя сблъсък със _стълба_. — Болд се поколеба. — И така, откъде е научил?
	— Какво _точно_ се опитваш да кажеш? — Устните й се разтрепериха и тя здраво кръстоса ръце пред себе си. Вече знаеше.
	— Когато монтираха охранителната система, те претърсиха цялата ти къща за подслушвателни устройства, нали?
	Тя зяпна от изненада.
	— Хората на Фаулър.
	Беър Беринсън му бе казал, че някои хора усещат присъствието на камерите за наблюдение.
	— Но ти така и не можа да се отървеш от това чувство, нали?
	Тя отметна глава назад, сякаш се опитваше да попречи на сълзите да потекат по лицето й.
	— _Защо?_ — задавено попита Дафи.
	— „Лонгвю фармс“ — отвърна Болд.
	Вдигна очи, срещна погледа на Болд и се опита да каже нещо, но нищо не се получи.
	— Имам идея — промърмори сурово Болд.


	Устройството приличаше на малка ракета за скуош или пък на електрическа запалка за въглища, макар че по функциите, които изпълняваше, бе по-скоро сходно с онези ръчни детектори за метали, които се използваха по летищата. Хората от техническите служби го наричаха просто „Кларк“, на името на Кларк Кент, открил рентгеновите лъчи. Според специалистите се срещаше в две разновидности — под формата на мухобойка и с формата на бърсалка за прах от пера с еднометров удължител. И с двата вида можеше да се претърси всяко едно помещение за подслушвателни устройства без никой да разбере за това.
	Детектив Лаура Бетълс носеше „Кларк“ в куфарчето си. В ухото й имаше слушалка, която пиукаше всеки път, когато устройството откриеше подслушвател.
	След като се задействаше веднъж, микропроцесорът в устройството следеше за наличието на магнитно поле, създадено от скритите микрофони, и специалистите твърдяха, че ги открива в деветдесет и пет процента от случаите. Не беше толкова надеждно при откриването на оптичните камери, последното поколение от които бяха по-малки от копче за риза, и не създаваше никакво магнитно поле. Но „Кларк“, благодарение на някаква съвременна технология, която никой не си бе направил труда да разясни пред Болд, достигаше шестдесет и седем процента откриваемост и в тази област.
	Дафи, придружена от Бетълс, влезе през входната врата на къщата си и, следвайки предварителната уговорка, продължи започнатия още отвън оживен разговор за цените на имотите. Дафи се явяваше продавач, а Лаура — агент на недвижима собственост. Обиколиха внимателно цялата къща без да пропуснат нито една стая. Бетълс през цялото време си водеше бележки — очевидно бе от най-старателните агенти.
	Когато двете се върнаха на паркинга, където ги очакваше Болд, тя заяви:
	— Домът ти представлява едно наколно звукозаписно студио. Извинявай, Дафи. — Погледна записките си и ги информира: — Микрофони има в кухнята, в дневната, антрето, спалнята, до задната врата, на верандата и в телефонните апарати. — Поколеба се за миг. Очевидно изпитваше неудобство. — Оптичните камери са монтирани в банята, дневната и спалнята.
	Дафи се свлече на чакъла.
	Болд се опита да я вдигне, но тя го отблъсна.
	Бетълс продължи:
	— Използвани са най-съвременни модификации — инфрачервени сензори с възможност за нощно виждане.
	— Всичко — обобщи Дафи. Вдигна поглед към Болд. Никога не бе виждал такъв израз в очите й.
	— Мисля, че ще трябва да ги оставим по местата им — рече той.
	Дафи рязко се изправи и започна да го удря ожесточено. Опита се да я възпре, но тя му причиняваше болка. Лаура Бетълс излезе от колата, а Дафи се завъртя, изрита вратата на колата, а след това заби коляно в слабините на Болд и го повали на земята. Той я чу да казва:
	— О, боже!
	В следващия миг Дафи побягна, без да се обърне назад.
	Лаура Бетълс му помогна да се изправи. Тя като че ли се притесняваше повече заради огънатата врата на колата си, отколкото заради състоянието на Болд. Почти цял час обикаляха с колата из квартала. На два пъти провериха дали Дафи не се е върнала в дома си.
	— Аз ще остана да наблюдавам — предложи Бетълс.
	Болд се отправи към „NetLinQ“, където щеше да прекара и тази нощ. Но този път имаше цяла армия на свое разположение.


	Още една нощ, прекарана в „NetLinQ“, не им донесе очаквания успех. Този път главните проблеми се оказаха технически. Прекалено много хора се включиха едновременно в екипа за наблюдение и разполагането им из града се оказа истински технически кошмар. В резултат на което Болд видя как техниците опъват жици и инсталират съвременни радиопредаватели, а изнудвачът успя отново да се изплъзне с две хиляди и четиристотин долара в брой.
	Потиснат и разочарован, той си тръгна за вкъщи в два часа сутринта. По пътя обаче спря, събуди Лаура Бетълс, от която научи, че Дафи Матюс не е била открита.
	Болд се отби най-напред в дома й.
	Дафи не си беше у дома. Болд почука и на предната, и на задната врата и вече започваше да се тревожи, когато му хрумна да провери съобщенията, оставени за него. Но и там нямаше нищо. Най-накрая се сети да й позвъни по клетъчния телефон. Тя вдигна още на първото позвъняване.
	— Къде си? — попита Болд.
	— Стая шестстотин и четиринадесет.
	— В хотел?
	— Странноприемницата на пазара. Има страхотна гледка.
	Гласът й звучеше ужасно.
	— Дафи? Как си?
	— Прекрасно.
	— С _някого_ ли си?
	— Няма никой при мен в стаята, ако това те интересува.
	— Събудих ли те? — По начина, по който говореше, създаваше впечатление, че е сънена и замаяна.
	— Глупости!
	— Искаш ли малко компания?
	— Само ако можеш да ми простиш заради онова, което ти причиних.
	— Приведи се в приличен вид. Идвам.
	Стая шестстотин и четиринадесет се оказа апартамент с изглед към морето. Сигурно струваше триста долара на нощ. В стаята ухаеше на чай „Ърл Грей“*. Болд на два пъти се опита да запали осветлението, но тя не му позволи.
	[* Марка скъп чай. — Б.пр.]
	— Не! — сърдито настоя тя и хвана ръцете му при втория опит.
	Той все пак успя да я огледа на слабата светлина — изглеждаше така, сякаш бе изплакала очите си.
	Без да пуска ръката му, Дафи го заведе до едно канапе, поставено пред огромния панорамен прозорец. Миг по-късно му сервира чай. Сложи една чаша и за себе си. Седна до него. Двама души в една тъмна стая, зареяли погледи през прозореца.
	— Хубава гледка, а?
	Болд огледа залива — лунните лъчи огряваха гладката му повърхност, нарушена само от един кораб, който чакаше да бъде разтоварен на сутринта.
	— Тя пристигна преди час и половина. Поговориха известно време — всъщност той й говореше. Мисля, че беше сърдит. После я сграбчи откъм гърба. Точно там. Тя се подпря на онази маса. Виждаш ли масата? Не мисля, че й хареса много. Но не възрази, което говори красноречиво за маниера, по който той сключва сделки. Питам се колко ли му струва.
	Апартаментът на Фаулър. Тя наблюдаваше апартамента на Фаулър, не водата. Нито пък лодките и луната. Тънките пердета бяха спуснати, но Болд успя да различи силуетите на двама души. Единият очевидно бе мъж — Фаулър — а другият — жена. Невъзможно бе да прецени как изглежда и на колко години е.
	— Ето какво прави в свободното си време, когато не наблюдава _другите_ хора. — Гневът, който прозираше зад думите й, го притесни. — Купува си апетитно парче мръвка за среднощен пир. — Дафи заговори с гласа на Бети Бууп*. — Какво? Не ти се спи тази вечер? Тогава набери: осемнадесет-нула-нула и аз ще те изчукам.
	[* Чернокоса дама, секссимвол в рисуваните филми и комиксите през 30-те години, създадени от Макс Флайтър (1883–1972) — Б.пр.]
	— На твоите услуги — предложи Болд.
	Дафи продължи да говори, без да сваля поглед от прозореца.
	— Гледал ли си някога как се чукат други хора? Не на кино — на живо. Беше отвратително. За пръв път ми се случва. В много отношения това наистина е един долен мръсен акт — особено пък ако го правят на някоя маса като тях. Цялото това блъскане и стискане. Няколко минути и край. Като разгонени улични котки. Та те дори не се целунаха. Можеш ли да си го представиш? Той я облада като парче месо. Сякаш си бе поръчал пица или нещо подобно. Не мисля, че на нея й хареса — повтори Дафи.
	— Хайде да се махаме оттук — предложи Болд.
	— Готова съм да се обзаложа на каквото и да е, че ни е наблюдавал в леглото с Оуен. — Тя рязко извърна глава към Болд, но мигновено отклони поглед встрани. — Но ако съдя по това, което видях тази вечер, очевидно не е научил нищо.
	— Можем да отидем да хапнем някъде яйца — отново предложи Болд. Искаше да я измъкне от тази стая.
	— Тя си тръгва. Умно от нейна страна. — Болд видя, че жената наистина си тръгва. — Два пропилени часа. Е, не съвсем пропилени. Независимо колко й е платил, не е достатъчно. Не и щом е била с мъж като него. Питам се колко ли струват тези два часа. На час ли се плаща, или как?
	— Какво постигаш с това, Дафи?
	— Когато го наблюдавам, зная, не той не наблюдава _мен_. Да не би да искаш да оспориш логиката ми? — После додаде: — Лу, искам да повдигна обвинения.
	— Дафи, направи онова, което трябва.
	— Ако искаш да ми кажеш нещо, просто го направи.
	— Ние се опитвахме да го изолираме, Дафи. И той го знаеше. Дори ми го каза. Ти се ровеше в миналото на компанията, а той искаше да знае какво имаш.
	— Чудесно казано — саркастично отвърна тя. — Аз съм _напълно сигурна_, че той вече знае какво имам.
	— Ако толкова искаш да обвиниш някого, по-добре това да е Таплин. Да не би да смяташ, че Фаулър сам е измислил всичко това? Той получава заповеди, Дафи. Той е момчето, което върши мръсната работа заради Таплин.
	— Вероятно са се събирали двамата да похапнат пица и да ме погледат как се къпя.
	— Те се занимават с бизнес, а не с пийпшоу. Ако наистина искаш да ги смачкаш, забрави за обвиненията, които искаш да повдигнеш. Ще изчакаме и в един момент ще използваме всичко това срещу тях.
	— Как?
	— Още не зная.
	— Смяташ, че мога да се прибера у дома и да се престоря, че не зная нищо за микрофоните и камерите?
	Той не каза нищо.
	— Опитваш се да ми кажеш, че те вече и бездруго са видели всичко, което _е могло_ да се види… така че… защо не?
	— Всъщност нищо подобно. Ще измислим нещо. Един приятел спешно се нуждае от теб. Адлър те моли да се преместиш при него.
	— Трябваше да преустановим връзката си заради полицейската ми значка.
	— Ще измислим нещо. Но предпочитам да не разкриваме картите си веднага.
	Светлината в апартамента на Фаулър изгасна.
	— Тук ли ще останеш тази вечер? — попита я Болд.
	Тя кимна.
	— Ще се справиш ли?
	Отново кимване.
	— Аз съм голямо момиче. — Леко се усмихна. — Питай него.
	— Мога да остана.
	— Прибери се при семейството си. — Вдигна поглед към него. — Съжалявам за начина, по който се държах. Изгубих, това е всичко.
	— Да. Наистина изгуби — съгласи се Болд.
	И тя за пръв път се усмихна искрено.
	Той я целуна. Тя се дръпна. И той си тръгна.


	Тридесет и три

	— Къде беше до четири часа сутринта?
	— Не би трябвало да ми задаваш този въпрос в шест и половина.
	— Въпросът остава.
	— Ако ти кажа, че бях в апартамент с изглед към океана в шикозен хотел заедно с хубава жена, какво ще ми кажеш?
	— Че си измисляш.
	— Добре. Отговорът остава.
	— Ти си безнадежден случай.
	Тя се разхождаше гола из стаята, влизаше и излизаше от банята, приготвяше се за започването на деня. Болд си спомни за реакцията на Дафи, когато научи, че някой я наблюдава непрекъснато, и си помисли, че сега, докато наблюдаваше собствената си съпруга да се разхожда толкова неглиже из дома им, започва да я разбира по-добре. Той също беше ядосан и може би още по-твърдо решен да предприеме нещо по въпроса.
	— Събуди се!
	Отново се бе унесъл в сън.
	— Поръча ми да не те оставям да заспиваш — напомни му Лиз и додаде: — Не е честно да ми поставяш такива задачки. — Вече бе облечена, но не за работа.
	— Какъв ден сме днес?
	— Двете със Сузи отиваме да видим Илейн. Майкъл все още е заключен в онази стая с гумените стени.
	Болд си даваше сметка, че отсъствието на прокурора ще забави хода на разследването, но се постара да не мисли за това в момента.
	— Ще трябва да те обявят за светица.
	— И една вечеря ще свърши работа.
	— Не съм забравил.
	— Напротив, забрави.
	— Наистина — призна си Болд. — Но сега си спомних. Дължа ти една вечеря с шампанско.
	— А на сина си дължиш поне две свободни седмици.
	— Отбелязвам си го.
	— Той прекарва твърде много време в детската градина. Сега ще мина да го оставя. — Тя се намръщи. — Но днес ще го прибера рано. Така че забрави, ако случайно си мислиш нещо мръснишко. — Погледна го. — Не си мислиш.
	— Не съм сигурен, че изобщо мога да мисля.
	— Това е от безсънието. — Тя се поколеба на вратата. Не й се тръгваше.
	— Какво? — попита Болд.
	Тя колебливо попита:
	— Колко красива беше? И в кой хотел?
	Той се усмихна самодоволно.
	Телефонът иззвъня. И двамата се поколебаха.
	— Трябва ли да се обаждаме? — попита го.
	Болд вдигна слушалката.
	Шосвиц му продиктува един адрес на „Лейкууд“.
	Болд затвори.
	— Скъпи? — попита Лиз.
	— Случи се отново — промълви Болд.


	Болд пристигна в осем без петнадесет, а по това време мястото на престъплението бе заприличало на истински цирк. Наоколо се тълпяха любопитни зяпачи, улицата бе задръстена с колите на радиото и телевизията плюс още три национални медии със сателитни връзки, пълно бе с всякакви полицаи и кой знае защо имаше и две противопожарни коли. Болд бе принуден да спре чак на „Сиера“ и да мине през нечий чужд заден двор, за да стигне до къщата. За негово огромно огорчение всички на местопрестъплението очакваха пристигането на един-единствен човек — Лу Болд. Появата му предизвика моментално раздвижване из тълпата, а този ден се оказа един от най-отвратителните в кариерата му. Репортерите навряха микрофоните си под носа му, но той закри лицето си с ръце, опитвайки се да се спаси както от камерите, така и от въпросите. Когато най-сетне успя да влезе в къщата, с изумление видя, че там се е настанил екип на таблоидно новинарско шоу, излъчвано по един от местните телевизионни канали, и заснема всички подробности от разположението на труповете. Телата бяха три. Операторите се бяха разположили във всекидневната и го очакваха. Носеха си собствено осветление, което бе толкова силно, че го заслепяваше. Всички улики на местопрестъплението бяха съсипани, но не това бе най-важното. Неконтролируемият гняв на Болд бе предизвикан от наглостта, с която тези хора си позволяваха да нарушават неприкосновения дом на едно семейство дори и в момент като този. По негова заповед всички членове на екипа бяха арестувани за проникване с взлом в чужда собственост.
	Когато най-после успяха да изчистят района, на местопрестъплението пристигнаха Дикси и Бърни Лофгрийн с екипите си. Тримата влязоха в кухнята, затвориха вратата след себе си, за да се абстрахират от хаоса наоколо, и се заеха с мъртвите тела.
	Съпругът бе успял да се добере до телефона, макар че очевидно така и не бе набрал номера. Според Дикси тези няколко допълнителни секунди живот се обясняваха с телесното му тегло и с проявената от него голяма доза смелост. Съпругата — типична домакиня на средна възраст от предградията — вероятно се бе хвърлила към осемгодишната си дъщеря, събаряйки стола й при падането си. Майка и дъщеря лежаха плътно прегърнати под кухненската маса. На лицето на майката бе застинало изражение на неописуем ужас.
	Източникът на отровата — Дикси откри причините за смъртта няколко минути след като започна предварителния оглед — вероятно беше една диня. Смъртта вероятно бе настъпила преди осем до шестнадесет часа — допълнителните тестове щяха още да стеснят този интервал. На масата бяха сервирани три чинии и във всяка имаше по един резен диня — семките бяха внимателно отстранени, а всеки резен бе нарязан на прегледни кубчета. Никой от тримата не бе успял да погълне повече от шест кубчета.
	Дикси заяви:
	— Двамата с теб сме видели доста мъртъвци, Лу, но никога досега не бях виждал нещо подобно.
	Това беше самата истина. Тялото на бащата бе запечатало последните му съзнателни усилия — той лежеше на пода с протегната напред ръка, която продължаваше да стиска телефонната слушалка. Чиниите бяха спретнато подредени до мивката. Бяха вечеряли свински пържоли, царевица и зелена салата.
	Лофгрийн се обади:
	— Хората от новинарския екип опропастиха всяка възможност да попаднем на някакви отпечатъци, но въпреки всичко ще опитаме.
	Общите черти между убийствата, извършени в трите къщи от известно време насам, не убягнаха на репортерите и те започнаха да задават въпроси за евентуален сериен убиец. Все още гадаеха, но бяха доста близо до истината.
	Болд имаше нужда да остане сам. Прекоси кухнята и влезе в малка дневна. Срещу канапето имаше телевизор, библиотеката бе претъпкана с книги с меки корици. Фамилното име на мъртвите бе Кроули, а кварталът, в който живееха, къщата и обзавеждането ги поставяха в графата на хора с шестцифрени доходи. Още една къща, в която Лиз би искала да живее. А Болд не можеше да се отърси от мисълта за майката и дъщерята, които лежаха прегърнати под масата в напразен опит да се защитят от страховете и болката преди смъртта… И изпитваше огромно облекчение, че това не са Лиз и Майлс.
	Стръмно стълбище от кленово дърво отвеждаше на втория етаж. Болд се изкачи на горната площадка и тогава чу звука. Тръгна предпазливо нататък, защото нямаше представа какво да очаква. С всяка измината стъпка плачът ставаше по-силен и по-жалостив. Още преди да отвори вратата. Болд разбра, че в къщата има куче. Завари едно коли да вие жално в стаята на родителите. Лежеше в долния край на леглото и притиснало глава към пода, гледаше Болд с тъжните си очи, в които прозираше самота и недоумение. Болд изведнъж си даде сметка, че това куче е единственият свидетел на случилото се. Бе изгубило цялото си семейство само за една вечер.
	Болд коленичи и го погали, опитвайки се да се пребори с яростта, надигнала се в душата му.


	Доктор Ричард Клемънтс бе окупирал кабинета на Шосвиц. Присъстваха Дафи Матюс, Болд и лейтенантът. Клемънтс се обърна към Болд.
	— Вие насочвате вниманието и усилията си към онези фермери, собственици на търговски камиони, така ли?
	— Да.
	— Подобен подход е неправилен.
	— Изтеглихме всички дини от пазара…
	— Дини! Глупости! Той вече не държи да бъде оригинален. Трагедията наближава развръзката си. Той се опитва да ви заблуди, сержант! А вие не бива да допускате това. Запознах се с доказателствата, които сте събрал до този момент — боята, цветовете, уликите. Придържайте се към тях. Динята е само уловка, предназначена да ви отклони от пътя. Нека не забравяме, че той е лисицата, а вие сте хрътката. Не бива да забравяме, че лисицата може да отърве кожата само ако се опита да надхитри преследвачите си, защото просто няма никакъв шанс да ги надбяга.
	Шосвиц шумно въздъхна. Очевидно започваше да губи търпение. От нервното напрежение раменете и очите му леко потрепваха и той напомняше на марионетка с оплетени конци. Болд се боеше, че лейтенантът може да каже нещо, с което да засегне доктора. И понеже самият той високо ценеше помощта и познанията на Клемънтс, побърза да заговори, за да предотврати всяка възможност за конфронтация между тях двамата.
	— Но той би могъл да убие стотици хора с натровена селскостопанска продукция.
	— Той не иска да убива стотици. Какво точно каза по телефона? — Клемънтс се обърна към Дафи.
	— Че Оуен е убил хората, които е обичал.
	— Той иска да убие Адлър. Според моята диагноза шизофренията му бързо прогресира и е достигнала до етап, в който първоначалните импулси, подтикнали го да замисли този грандиозен план, са победени от желанието за мъст, което представлява далеч по-силен мотив. Колфийлд е убеден, че Оуен Адлър му дължи няколко много дълги години от живота му. Колко от вас са прочели това? — Той размаха някакви листи във въздуха, но никой не можа да види какво пише на тях. Клемънтс побърза да обясни. — Това е опит на Колфийлд да докаже невинността си няколко години след процеса. Много внимателно обмислено, въздействащо и убедително творение. Аз поне му вярвам. Той твърди, че е станал жертва на предварително подготвен заговор и че наркотиците не били негови. Подкрепя това си твърдение с направените кръвни тестове, при нито един от които не се откриват следи от кокаин в кръвта му. След това използва в своя защита заключението на полицейската лаборатория, според което в дома и в колата му не са били намерени никакви следи от наркотика. Колфийлд пише тази изумителна молба за преразглеждане на присъдата му по време на третата му година в затвора, но поради щатските закони за минималните присъди, не успял да се пребори за нов процес, нито пък бил освободен условно. Смятам, че под влиянието на тази очевидна несправедливост нещо в душата му се е пречупило. Неговата по-рационална половина го е съветвала да уважава системата; наранената му половина обаче се вдигнала на бунт, отказвайки каквото и да било сътрудничество със същите онези сили, довели живота му до пълен провал. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че в момента тази втора половина изцяло контролира живота му. Въпреки това обаче този човек притежава изобретателен, рационален и високоинтелигентен ум, който прекрасно си дава сметка за немалките възможности и способности на противниците си. Историята вече се разгласи по новините. Той съзнава, че времето му изтича. Разбира срещу какво е изправен и, независимо от подсъзнателните му импулси, този човек не изпитва особено желание да се превърне в мъченик, като се остави да го хванем.
	— Значи съзнателно ни заблуждава — обобщи Дафи.
	— Точно така. Отровил е една-единствена диня. Хрътките хукват по следата с динята — грешната следа в случая — а лисицата през това време се връща обратно и напада кокошарника.
	Шосвиц възрази.
	— Но ние не можем да сме сигурни, че става дума само за една диня.
	— Разбира се, че можем — категорично заяви Клемънтс. — До този момент не е постъпила информация за друго подобно отравяне. Нали? Нито един подобен инцидент. Едва ли можем да твърдим, че намерението му е било да избие стотици, използвайки дини за целта. — Той се изсмя. — Не съзнавате ли колко показно е извършено последното убийство?
	Лейтенантът настръхна, осъзнал, че Клемънтс очевидно се забавлява неимоверно с този случай. Всяко ченге от отдел „Убийства“ приемаше като свои болките и страданията на жертвите и техните близки… независимо от практиката, независимо от многобройните убийства, независимо от хладнокръвието, с което поемаха всеки нов случай. Трагедията на семейство Кроули бе разстроила дълбоко всички, които работеха на петия етаж, но Клемънтс очевидно беше изключение. Само един _посетител_ в отдела.
	— Опитвам се да ви кажа, че Колфийлд иска Адлър. Не се оставяйте да ви заблуди. Умен е и ще се възползва от всяка възможност, за да ви надхитри. Предупредих ви и преди: Вие просто не можете да проникнете в съзнанието на този човек. Но аз мога, господа. — Погледна Матюс и се усмихна. — Аз мога.


	Тридесет и четири

	В неделя вечерта Болд влезе в бойната зала на „NetLinQ“ изгубил напълно вяра, че ще успеят чрез банкоматите да подмамят Колфийлд в капан. Твърде много нощи бе стоял в този стол, приковал поглед върху електронната карта, проектирана на огромен екран. Твърде много нощи се бе прибирал у дома единствено със силно главоболие.
	Специален агент Шийла Лок беше на около двадесет и шест години, имаше къса кафява коса, слабо и бледо лице с огромни очи. Облечена бе със син блейзър, който скриваше фигурата й. Безжичният комплект за свръзка покриваше дясното й ухо, а микрофонът скриваше сочната й уста. Възползвайки се от новите комуникации на ФБР Лок и един друг агент, когото Болд познаваше само като Били, поддържаха постоянна връзка с близо седемдесет и петте мъже и жени, които наблюдаваха банкоматите в Кинг Каунти. Малкият единадесетчленен отряд на Болд наблюдаваше банкоматите в търговската част на града, а специалните агенти на ФБР и служителите под прикритие от Кинг Каунти бяха разположени в по-отдалечените и глухи райони, включващи Къркланд-Белвю и Сийтаг-Рентън.
	Тед Пърч си бъбреше с Лусил Жилар, която следеше компютърния терминал, осигуряващ й личен контрол върху всички банкомати на „Пак-Уест“. Освен това имаше постоянен достъп до баланса по сметката на изнудвача. Така можеха да са сигурни, че ще засекат всяка извършена операция, дори и ако тя остане нерегистрирана от софтуера, който използваха.
	Повече от хиляда и седемстотин банкомата, включени в системата „NetLinQ“, вече се контролираха от софтуерния капан на времето. През последните четиридесет и осем часа системата не беше отказала нито веднъж. Официалната версия за пред обществеността бе, че удължаването времетраенето на финансовите операции се дължи на извършван в момента ремонт и поддръжка на системата.
	Електронната карта бе цялата изпъстрена с разноцветни точици: червените се използваха за автомати, които не се намират под пряко наблюдение. Такива имаше стотици. Зелените, значително по-малко на брой, сочеха банкоматите, поставени под контрол. За всяка финансова операция до този момент изнудвачът бе използвал различни банкомати и те бяха обозначени с кехлибареножълти точки.
	Болд си даваше сметка, че използваните технологии са забележителни в техническо отношение, но тази мисъл не му вдъхваше кой знае какъв оптимизъм. По другите два големи екрана, част от постоянно действащия команден център на разпределителната станция, непрекъснато премигваха оранжеви и зелени линии, указващи паричния трафик по банкоматите. Тези контролни линии се стрелкаха по картата като стрели, стигаха до различни центрове, които обозначаваха банковите клонове, променяха цвета си и продължаваха движението си. Шестима служители на „NetLinQ“ наблюдаваха тези екрани, макар че те по принцип не се радваха на вниманието на гостите от полицията.
	— Готов ли си, Били? — попита Лок след няколко минути на относителна тишина.
	Били се премести заедно със стола си пред един компютърен терминал, поставен централно спрямо всички карти. Нагласи внимателно слушалката си и я пробва два пъти. Написа нещо на клавиатурата, за да провери монитора и картите, а после заговори с тих, даже монотонен глас:
	— Седемнадесети, обади се! — Заслуша се, отново написа нещо и пак заговори в микрофона: — Четиридесет и шести, обади се! — Отново повтори същата процедура. — Шестдесети, обади се! — Продължи така няколко минути и едва тогава кимна на Лок.
	Диспечерите, помисли си Болд, са някаква друга форма на живот. Трябваха им стоманени нерви и плътни, монотонни гласове. Плащаха им, за да запазват спокойствие и в най-сложните, най-хаотичните и рисковани ситуации и да местят човешки същества и превозни средства като фигурки по шахматна дъска.
	Последваха двадесет минути на мълчание, нарушавано единствено от потрепването на компютърните клавиатури. Болд беше задрямал, когато един силен глас го изтръгна от унеса му.
	— Започна теглене на пари! Три секунди! Броя!
	В самото начало едно такова съобщение предизвикваше у Болд вълнение и очакване, но сега детективът изпитваше единствено безсилие.
	Ярка бяла светлина проблесна на дисплея, указвайки банкомата, от който се извършваше операцията. Намираше се в Ърлингтън. В горния десен ъгъл цифров дисплей отчиташе секундите, изминали от началото на банковата операция.
	Били се свърза с двама от агентите и насочи единия северно от мястото на операцията, а другия изпрати направо към банкомата. Никой не беше особено изненадан, че въпросният банкомат не беше от наблюдаваните.
	Жилар извика:
	— Наш е!
	Пърч също се разкрещя.
	— Изминаха десет секунди. — Изстреля някакви инструкции към помощника си, който чукаше с бясно темпо по клавиатурата. — Двадесет секунди.
	Пърч се обърна към Били:
	— Къде, по дяволите, са вашите хора?
	Диспечерът запази невъзмутимо мълчание.
	Болд видя как помощникът на Пърч поклати глава и обяви:
	— Край на операцията.
	Болд се намеси:
	— Имаме нужда от повече време…
	Чул думите му, Били пришпори агентите. Последва водопад от спокойно произнесени инструкции. Били информира Болд:
	— Наблюдателен пост номер девет вече е близо. Номер четиринадесет също.
	Пърч, Жилар и Болд седяха неподвижно, насочили цялото си внимание към двамата диспечери. Никой не проговаряше. Колите препускаха с бясна скорост по улиците. А Колфийлд спокойно се отдалечаваше от банкомата.
	Били най-после вдигна поглед.
	— Екипът докладва, че не е установен зрителен контакт. Банкоматът е празен.
	Пърч гневно стовари юмрук върху бюрото.
	— Ще удължа прозореца във времето. — После додаде: — Молете се системата да издържи.
	В стаята се възцари неловко, но делово мълчание. През следващите тридесет минути Болд твърде често поглеждаше часовника си и непрекъснато местеше поглед от Били към големия екран над главата му и обратно.
	За хората от „NetLinQ“ това си беше поредният работен ден. Служителите наблюдаваха несекващия паричен поток — стотици операции на стойност хиляди долари минаваха през компютрите на „NetLinQ“.
	В девет без пет Жилар развълнувано обяви:
	— Нашият човек предприема втори опит. Ще забавя операцията с тридесет и пет секунди. Някакви възражения? — Тя разполагаше с право да осъществява независим контрол над софтуерния капан на времето за банкоматите от нейната банка.
	Пърч изглеждаше като човек, който всеки момент ще получи апоплектичен удар. Видно бе, че се пита доколко е разумно да се осигури толкова дълъг прозорец във времето.
	— Тридесет и пет секунди?
	Болд го погледна ядосано.
	— Майната му! Просто го направете! — даде съгласието си Пърч.
	Болд се изправи, когато на екрана се появи уголемена карта на Ърлингтън, на която се виждаха всички улици. Малките точици изведнъж се превърнаха в големи кръгове с номера по средата. Всеки агент носеше със себе си предавател, който във всеки един момент съобщаваше точното му местоположение, което пък се отбелязваше върху електронната карта. Един син триъгълник, номериран с цифрата шест, се движеше бързо към жълтия банкомат на Седма югозападна улица. Друга синя точка, означена с номер четири, напредваше на север по Път сто шестдесет и седем, а трети агент, следвайки монотонните инструкции на Били, пътуваше на север по Шосе 405.
	— Поискано е разрешение за теглене на пари от сметката.
	Болд си представи Колфийлд, който стои и чака да получи парите си. Дали щеше да забележи забавянето? Дали бе чул пуснатата в обращение информация за текущия ремонт в цялата северозападна система, отговорен за забавянето на паричните операции?
	— Разрешението е дадено — провикна се Пърч, който следеше монитора иззад рамото на Джими.
	_Двадесет секунди._
	— Започва отброяването на парите — съобщи Жилар.
	Софтуерният капан на времето включваше и начин за забавяне на процеса на получаване на банкнотите. Пърч им бе обяснил, че клиентите чуват как машината отброява парите. Той бе убеден, че от психологическа гледна точка за клиента ще е далеч по-трудно да избяга от автомата, след като веднъж е чул и разпознал звука, съпътстващ броенето.
	_Тридесет секунди._
	Били заговори в микрофона:
	— Разбрах, шести. — После се обърна към Болд и рече спокойно: — Осъществен е зрителен контакт. — Подаде слушалката на Болд.
	Това бяха най-сладките думи, които Лу Болд бе чувал от доста време насам. Независимо от всичките им усилия, никой до този момент не бе виждал Колфийлд на живо.
	— Описание?
	Гласът на агент номер шест беше напълно непознат. Очевидно принадлежеше на някой от многобройните агенти на ФБР, които участваха в операцията. Описанието, което получи от агента, също не съвпадаше с представата му за заподозрения. Главата му изведнъж олекна, зави му се свят.
	— Сто и седемдесет или сто седемдесет и два сантиметра. Каска за мотоциклет. Кожено яке.
	— Повторете височината — нареди Болд. Хари Колфийлд беше над сто и осемдесет сантиметра.
	— Сто седемдесет и два.
	— Пол?
	— Женски.
	— Повторете!
	— Определено женски. Не забравяйте, че я гледам в гръб.
	Болд вече познаваше това описание — Лусил Жилар му бе показала снимката. Беше разочарован, че няма да могат да пипнат самия Колфийлд, но трябваше да реши какво да правят със съучастницата му.
	— Какво ще наредите? — долетя до Болд гласът на агента.
	Той огледа залата. Всички погледи бяха приковани върху него.
	Били попита спокойно:
	— Вашите инструкции, сержант?
	Болд се почувства измамен. Опитваше се да премисли възможностите, с които разполагаше, докато съучастницата на Колфийлд чакаше да получи парите си, а федералният агент, който я наблюдаваше, очакваше някакви инструкции.
	— Продължете да я наблюдавате — нареди Болд. Гласът му бе толкова тих, че едва се чу в залата.
	Пърч скочи от мястото си и се развика:
	— Но софтуерът проработи! Пипнахме я!
	— Отдръпнете се по-далеч от банкомата — нареди Болд. — Поддържайте зрителен контакт. — Болд спокойно повтори разпорежданията си пред Били. Приковал поглед върху електронната карта, той отново изпита увереност, че ще успеят.
	Диспечерът повтори нарежданията му в слушалката. Съдейки по безизразния му глас, човек би си помислил, че току-що си е поръчал сандвич с риба тон.
	— Колко време ще е нужно, за да я обградим, Били? — попита Болд. Според първоначалния план един или два от екипите, ангажирани с наблюдението, трябваше да осъществят ареста. Патрулните коли бяха готови да се притекат на помощ, в случай че нещо се обърка. Сега обаче ситуацията бе коренно различна.
	Били и Шейла Лок се консултираха с екраните пред тях. Лок беше тази, която отговори.
	— След две минути можем да завардим всички основни пътища и да осигурим поне по един агент. Мога да вкарам птичката в капан, ако го искаш. — Тя погледна картата пред себе си. — Седем минути и сме там. Можем да разчитаме на подкрепата на патрулните коли, макар че навън е доста тъмно тази вечер.
	— Направи го. Стесни кръга около нея и го затвори. — Не обърна никакво внимание на Пърч, който се въртеше около него. — Поддържайте непрекъснат зрителен контакт. Нищо повече.
	— Ясно.
	— Операцията приключи — оповести Жилар от своя ъгъл.
	— Какво, по дяволите, правиш? — умолително възкликна Пърч.
	— Чух те още първия път. Благодаря ти за помощта — заяви Болд. Имаше готови и други отговори — всичките до един клишета: „Върша си работата“, „Правя онова, заради което ми плащат“. Но се постара да си държи езика зад зъбите, докато се питаше как би могъл да накара едно цивилно лице да проумее равновесието между поетия риск и постигнатите резултати.
	Били разположи агентите така, че да бъдат покрити всички кръстовища, автобусни спирки и маршрути. Без да сваля поглед от екрана пред себе си, той обясни на Болд:
	— Ако тръгне бързо на юг, решена да напусне града оттам, може и да я изгубим. Не сме подготвени за такова преследване.
	— Разбирам — отвърна Болд. — Няма да тръгне на юг — предрече той.
	Клемънтс, заедно с още двама експерти от ФБР, бяха проучили внимателно движението на обекта при предишните тегления на парични суми и бяха стигнали до заключението, че изнудвачът винаги се движи по посока на града и шосе I-5. Предполагаше се, че той възприема I-5, вероятно в комбинация с други основни пътища, като възможен маршрут за бягство. Полицаите пък на свой ред предпочитаха подобно преследване да се осъществява именно по такива магистрали с ограничен достъп.
	Телефонът на Лусил Жилар иззвъня тихичко и тя вдигна слушалката. Миг по-късно затвори и информира Болд:
	— Разполагаме със снимка, заснета от охранителната видеокамера. — После се обърна към Лок. — Вашите техници вече са били информирани.
	Лок обясни на Болд:
	— Може би ще могат да ни я изпратят директно тук в залата.
	Болд бе забелязал на паркинга една кола със сателитен предавател и се бе зачудил за какво им е нужна.
	Нямаше време да разсъждава върху правилността на взетото решение. След като бе повече от ясно, че човекът, изтеглил сумата, не е Колфийлд, Болд можеше само да се надява, че заподозряната евентуално би го отвела до него. Хрумна му мисълта, че Колфийлд може би няма нищо общо с исканата сума за откуп, но в момента не можеше дори да си позволи да се разсейва с подобни мисли. Особено предвид всички усилия и технически средства, хвърлени по операцията за наблюдение над банкоматите.
	— От хеликоптера ще ни препратят снимката — обади се Били, притиснал с пръст слушалката към ухото си. — Ще разполагаме с нея само след няколко минути — увери ги той и отново се зае с клавиатурата пред себе си.
	Лок даде знак на Болд да си сложи слушалките, които висяха около врата му. Той ги нахлузи на главата си навреме, за да чуе гласа на оперативния агент, който докладваше, че заподозряната тръгва пеша на север.
	— След ъгъла зави наляво — съобщи агентът.
	Болд се улови, че е спрял да диша.
	Агентът продължи да докладва шепнешком.
	— Намирам се на около тридесет метра зад нея. Поддържам зрителен контакт.
	Били посочи екрана и се обърна към Болд:
	— На следващото кръстовище в наблюдението ще се включи още един агент.
	— Забелязвам евентуално превозно средство — съобщи наблюдаващият агент.
	— Мотоциклет? — попита Болд.
	— Не. Кафяв датсун. Вашингтонска регистрация: 94511.
	Били повтори номера, а после каза на Болд:
	— Нашите хора ще прекарат номера през картотеката.
	— Вече разполагам с информацията — обяви Лок. Минута по-късно се облегна назад и тъй като бе инструктирана да не повтаря на глас подобна информация, тя я написа върху едно листче.

	„Регистрация на превозно средство: Корнелия Ули, двадесет и шест годишна, женски пол, бяла. Адрес: Сиатъл, «Еъпорт уей», 517.“

	Болд сгъна листчето и го пусна в джоба си. Определяйки задачата като основен приоритет, той се разпореди къщата да бъде поставена под постоянно наблюдение. Лок се зае с разстановката на агентите, които трябваше да поемат тази нова задача.
	— Качва се в колата — информира ги агентът. — Аз съм без кола и ще я изгубя.
	— Аз също — обади се и вторият агент, който вече бе пристигнал в района.
	Болд, обхванат от ужас, че може да я изпуснат, се приближи до диспечера, който изключи микрофона, ухили се широко и каза:
	— Не се притеснявай, сержант. Обръчът около нея е по-стегнат и от задник на комарче. — Той посочи екрана. — Разполагам с пет коли само на четири пресечки от нея. Можем да я изпуснем само ако полети със свръхзвукова скорост.
	Били се зае с разстановката на превозните средства и разговорите, които Болд чуваше в слушалките си, станаха по-забързани и напрегнати. Колите, които следваха обекта, се сменяха на всеки шест преки, или през две мили по магистралата. Сините триъгълничета, с които се отбелязваше местоположението на агентите върху екрана, ту влизаха, ту излизаха от района, в който Били ръчно движеше по картата бяла проблясваща точка, указваща местоположението на заподозряната.
	Бялата точка напусна Път I-5. Били съобщи на глас:
	— Заподозряната спира.
	Болд се заслуша в продължителния диалог между диспечера и агентите. Затвори очи и се опита да си представи банкомата, намиращ се върху тротоара на една не твърде оживена уличка. Представи си и дребната жена с каска в ръка да се движи на слабото улично осветление, представи си и полицаите, които не я изпускаха от поглед и продължаваха да следят всеки неин ход. В този момент жената беше нещо като обществена собственост. Ако се наложеше, Корнелия Ули щеше да бъде проучена чак до бенките и рождените петна, които носеше по тялото си. Но всяко нещо с времето си. Сега, измъчван от нервния си стомах, Болд се облегна назад и се загледа в една разпечатка, указваща местоположението и задачите на различните агенти, като едновременно с това следеше работата на екипите, които изпълняваха необичайно спокойните разпореждания на диспечера от ФБР.
	„Диспечер: Двадесет и шести… Мини край заподозряната и докладвай.
	Двадесет и шести: Тук двадесет и шести. Разбрано. Да мина край заподозряната.“
	Последваха няколко напрегнати секунди.
	„Двадесет и шести: Потвърждавам. Заподозряната стои пред банкомата.“
	Болд се консултира с разпечатката в ръцете си. Номер двадесет и шест — Джеймс Флин — тази вечер бе облечен като разносвач на пици. Понесъл пиците си, той бе минал край банкомата и без да нарушава крачка, бе погледнал за миг към обекта. Никакъв признак, че я е разпознал, никакви проучващи погледи. Бързо. Професионално. Надеждно.
	Лусил Жилар оповести:
	— Банкоматът е задействан.
	На картата на стената проблесна точка, заобиколена от море от сини триъгълничета.
	Болд се обърна към диспечера:
	— Можем ли да направим така, че колата й да се повреди по пътя?
	Били вдигна ръка и бързо заговори в микрофона.
	„Диспечер: До подвижната техническа служба. Наложителна повреда на колата на заподозряната. Ясно?
	Кола на техническата служба: Повреда на колата. Разбрано. Една минута, моля.“
	Болд и Били се спогледаха. Диспечерът изглеждаше абсолютно спокоен.
	„Кола на техническата служба: Колата на заподозряната е паркирана на пряка, пряка и половина на север — повтарям, северно — от местоположението на банкомата. Струва ми се, че ще можем да направим нещо по въпроса, Били.“
	Жилар обяви:
	— Изминаха петнадесет секунди. Остават още двадесет.
	Болд се обърна към нея.
	— Удължете времевия капан. Осигурете ни няколко допълнителни секунди.
	После попита Били:
	— Могат ли да го направят за тридесет секунди?
	— Удължаваме капана на четиридесет и пет секунди — потвърди Жилар. — Не бива да прехвърляме тази граница, сержант.
	„Кола на техническата служба: Ще успеем за тридесет секунди. Заповеди?“
	Били погледна Болд, който натисна бутона за предаване и ясно и отчетливо нареди:
	— Започвайте!
	„Диспечер: Четиридесет и четвърти! Осведомявай ни за всяка промяна в местоположението на заподозряната.
	Четиридесет и четвърти: Разбрано, диспечер.
	Агент от техническата служба: Тръгвам.“
	Болд си представи човека, който се движи бързо по смълчаната уличка, насочил се към една от многото паркирани коли. В джоба си сигурно носеше гаечен ключ за масления филтър.
	„Агент от техническата служба: Диспечер? Имам проблем. Попаднах на двойка, излязла на разходка. Отминавам.“
	Жилар продължи да отброява времето:
	— Остават още десет секунди.
	„Диспечер: Времето накъся.
	Агент от техническата служба: Разбрано. Ще предприема втори опит.“
	Жилар обяви:
	— Пет секунди.
	„Диспечер: Остават пет секунди до края на операцията.
	Агент от техническата служба: Разбрано, диспечер. Пет секунди. Втори опит… Хоризонтът е чист. Влизам под колата.“
	Шийла Лок се обади:
	— Техниците са ни осигурили видеопредаване на живо. Всеки момент ще се появи на екрана.
	Всички обърнаха погледи към екрана, който, разделен на две, показваше две черно-бели изображения. Вляво се виждаше направена с телеобектив размазана снимка на жена, застанала пред банкомата. Вдясно видяха призрачния силует на агента, който се пъхна под датсуна и изчезна. Болд стисна с все сила облегалката на стола и пръстите му побеляха от усилието.
	Изобщо не можеше да си обясни как хората от ФБР бяха успели да осъществят тази видеовръзка. Но предпочете да не пита. Техническите служби във всеки един отдел се гордееха със способността си да вършат чудеса.
	— Край на операцията — съобщи Жилар.
	Видеокамерата проследи жената, която излезе от кабинката на банкомата, зави зад ъгъла и се насочи към колата си. Отдалечила се достатъчно от банкомата, тя свали каската си и разтръска глава, за да оправи косата си.
	„Диспечер: Агент от техническата служба, заподозряната тръгна към теб. Чуваш ли ме?“
	Не последва никакъв отговор от агента, но на екрана пред тях се виждаха краката му, които стърчаха изпод колата на заподозряната.
	Били спокойно докладва на Болд:
	— Не отговаря. Вероятно има смущения в предавателя.
	Заподозряната вече се намираше на по-малко от половин пряка от колата си.
	— Измъкни го оттам! — нареди Болд.
	„Диспечер: Техническа служба? Заповед за прекъсване. Повтарям: Да се прекъсне работата по колата.
	Техническа служба: Разбрано, диспечер.“
	Една жена, облечена небрежно със сини дънки и бяла тениска, излезе бързо от колата на техническата служба и се запъти по улицата към колата. Не направи никакъв опит да погледне към заподозряната, която беше само на няколко метра от нея и вървеше по тротоара.
	В момента, в който жената от техническата служба се изравни с колата на заподозряната, тя хвърли чантата си на тротоара, като съзнателно разпиля съдържанието й наоколо.
	Болд наблюдаваше действието на големия екран. В залата се чуваше само слабото бръмчене на компютрите, нарежданията на Били, произнесени почти шепнешком, и потропването на клавиатурите. Жената пъхна глава под колата и каза нещо в момента, в който заподозряната се намираше само през две коли от нея. Агентът от техническата служба бързо се изтърколи изпод колата, застана на колене и незабавно започна да събира разпилените по улицата дамски принадлежности.
	Корнелия Ули се приближи до вратата на шофьора и ги видя и двамата. Жената от техническата служба се разсмя и поклати глава, сякаш се смущаваше, загдето бе изпуснала и разпиляла чантата си. Двамата с агента измърмориха нещо. Докато събираха последните дреболии, Ули отключи багажника на датсуна и прибра каската. Тя самата изглежда не се притесняваше особено от факта, че носи мотоциклетна каска, а кара кола. Същото важеше и за двамата агенти, които клечаха насред улицата и събираха разпиляното съдържание на някаква дамска чанта. Когато приключиха с работата си, двамата агенти си тръгнаха без всякакви прибързани движения и паника. Поеха по тротоара в посока обратна на колата на техническата служба и камерата, която ги снимаше.
	Датсунът се отдели от бордюра и потегли.
	— Следвайте я! — нареди Болд. Беше убеден, че следващите няколко минути ще са от съдбоносно значение.
	Имаше два подхода към тази жена, която Болд смяташе за съучастник на Колфийлд, и той вече бе направил своя избор. Първият, и по-консервативен подход, бе да я следват отдалеч, без да я изпускат от поглед нито за миг. Да получат необходимите заповеди за обиск, да сложат подслушвателни устройства на телефона й, да инсталират дори видеокамери в дома й, да записват всяко нейно движение, всяка изречена дума и да се надяват, че ще се свърже с Колфийлд. Вторият — и това бе подходът, който Болд предпочиташе да следва — беше значително по-агресивен: трябваше да я притиснат и уплашат с надеждата, че, обхваната от паника, тя ще се обърне към Колфийлд за помощ и или ще разкрие местоположението му, или пък ще го примами да дойде при нея.
	Болд се чувстваше безсилен и безпомощен в тази зала, далеч от другите, които сега бяха на улицата. Имаше усещането, че оставайки тук да координира и ръководи операцията, той сякаш бе преминал невидимата граница и се бе превърнал в бюрократ, седнал зад бюрото си — представа, която не му допадаше ни най-малко. Слушаше разговорите между агентите и си представяше колите, които непрекъснато сменяха местата си, за да останат незабелязани от шофьора на датсуна. Извика от радост заедно с останалите, когато след колата започна да се процежда тънка струйка масло и напомни на Лок да се свърже с регионалната телефонна компания, защото щеше да им е нужен указател с разположението на всички монетни телефони.
	Три минути по-късно датсунът отби и двигателят угасна пред едно заведение за бързо хранене. Едната от колите на ФБР я отмина и спря на паркинга на съседното капанче за хамбургери. Други две коли спряха на няколко метра от тях и се установиха от двете страни на пътя.
	— Били, какъв е адресът? — забързано попита Болд.
	Диспечерът направи справка с оперативните агенти и веднага докладва на Болд.
	Болд, подобно на диригент, даде знак на Лок и тя съобщи адреса на служителя от телефонната компания, който вече чакаше на другия край на линията. След няколко секунди тя започна трескаво да записва нещо. После откъсна листа, на който бе писала, подаде го на Болд, който го прегледа набързо, и го предаде на Били с молба да изкара местоположението на телефоните на картата. Само минута по-късно на картата цъфнаха шест розови звезди с по една буква „Т“ по средата.
	През следващите няколко минути постъпваха съобщения от наблюдаващите агенти, които докладваха, че заподозряната нееднократно се опитва да запали колата си. През това време Шийла Лок определи реалното местоположение на монетните телефони според адресите им: два се намираха точно зад заподозряната в заведения на Макдоналдс и Бъргър кинг; от другата страна на улицата в малък търговски център имаше още един; на половин миля по-надолу по улицата, близо до междущатската магистрала, се намираха две конкуриращи се бензиностанции и във всяка една от тях имаше телефон; последният бе разположен в кабинка непосредствено до автобусната спирка на около тридесет метра по-нататък.
	Болд инструктира агентите от техническата служба, които също бяха заели позиции, да осигурят видеонаблюдение над датсуна и телефона, който се намираше в непосредствена близост до автобусната спирка. Три минути по-късно на централния екран на „NetLinQ“ се появи зърнесто черно-бяло изображение на самотния датсун, спрян неумело върху тревистата отбивка.
	— Заподозряната се раздвижи — съобщи мъжки глас в слушалките.
	Болд и Били се спогледаха. По-раншните съмнения, които Били изпитваше по отношение решението на Болд да не арестува заподозряната, а да я проследи, вече бяха забравени и заменени с увереност в успеха, граничеща с възхищение.
	На екрана се видя как жената, очевидно ядосана от повредата, излиза от колата. Погледна нагоре и надолу по улицата, опитвайки се да открие телефон. Болд мълчаливо я заклеваше да се спре на двете заведения за бързо хранене; никак не му се искаше жената да забележи автобусната спирка. Но тя като че ли го чу, реши да му направи напук и се упъти в другата посока.
	Опитвайки се да предвиди всяка възможност, Болд посъветва Лок:
	— Свържи се с местната компания за автобусни превози и поискай разписанието им. Искаме промяна в маршрута на всеки автобус, който трябва да пристигне на спирката през следващите десет минути. Кажи им, че искаме да подготвят един празен автобус, който да ни чака на десет преки от въпросната спирка. И извикай хеликоптера. Може да ми дотрябва. — Тя записа всичките му разпореждания. — Освен това трябва да проверим колко таксиметрови компании покриват този район. Всички наши хора трябва да се преобразят в таксиметрови шофьори. И никакви патрулни коли — подчерта той. — Не искам патрулна кола на десет преки от района.
	През следващите няколко минути Лок и Били се заеха да изпълнят разпорежданията на Болд. Наблюдаващите агенти бяха разположени около двете таксиметрови компании и компанията за автобусни превози. Автобусът, който се движеше по разписание, бе отклонен от маршрута си. Шофьорът обясни на пътниците, че това се налага поради задръстване, предизвикано от катастрофа по пътя.
	Камерата на техническата служба неотлъчно следеше Корнелия Ули, която категорично не бе от бързите пешеходци. Изглеждаше нервна или може би просто притеснена заради колата си. Постоянно се обръщаше назад и оглеждаше паркингите, опитвайки се да открие телефон.
	Болд чу бръмченето на хеликоптера, който се приближаваше.
	— Ще отиде на автобусната спирка — предрече Болд.
	— Хеликоптерът кацна — съобщи Лок.
	Болд се обърна към нея:
	— Обади се в телефонната компания и ги информирай кой телефон ще бъде използван. Предупреди ги, че искаме информация в реално време за всеки един номер, който заподозряната евентуално ще набере.
	— Имаш я.
	Следващите си заповеди Болд адресира към Били.
	— Искам седем пътници и шофьор за нашия автобус. Нека бъдат смесена група. Искам нашите хора да бъдат разположени по спирките по маршрута. Всеки да следи зорко за Колфийлд. Ще трябва да пуснем цивилни граждани в автобуса, в случай че Колфийлд прати някого да проучи обстановката, и затова настоявам да ме чуете добре: _Никакви каубойски каскади и подвизи._ Ще приемем, че тя е въоръжена, но цивилните граждани са наша първостепенна отговорност. Ако заподозряната натисне бутона за спирка по желание в близост с дома й на „Еъпорт уей“, това ще бъде знак за нас да я арестуваме. Не искам да влиза в дома си преди нас. Ясно ли е? — После додаде: — А сега ме свържи с някой от агентите на автобусната спирка. Веднага. Искам да зная какво се говори, ако това изобщо е възможно.
	Били моментално се зае за работа, но движенията му си останаха все така сдържани, а в гласа му не се прокрадна и намек за вълнение.
	Шийла Лок се обърна и информира сержанта, че в телефонната компания всичко е готово.
	Заподозряната прекоси и последния паркинг и, забелязала телефона, ускори крачка. В далечината се виждаше млада жена, която приближаваше към автобусната спирка.
	Болд попита:
	— От нашите ли е?
	Били кимна.
	Болд си помисли: _Тези хора са невероятни._
	После попита Лок:
	— Имаме ли отворена линия с телефонната компания?
	Тя само кимна утвърдително.
	Болд седеше на самия край на стола, раздвоил вниманието си между огромния екран пред него и главата на Шийла Лок.
	През тези няколко секунди в залата се възцари пълно мълчание — чуваше се само тихото бръмчене на компютрите. Всички напрегнато очакваха този телефонен разговор.
	Жената, която се приближаваше пеша към спирката, закъсня. Заподозряната набра някакъв номер, изчака известно време и затвори. Ъгълът, под който я снимаше камерата, и разстоянието бяха такива, че никой не можеше да прецени дали изобщо бе казала нещо.
	— Какво стана, по дяволите? — изпусна се Болд.
	И Били, и Болд насочиха цялото си внимание към Шийла Лок, която поблагодари на някого, помоли го да остане на линията и се обърна към Болд.
	— Набрала е служебен номер. В момента го установяват. — На Болд му се искаше да можеше да се включи в линията и да чуе всички разговори, ако изобщо се проведат такива. Той чудесно си даваше сметка, че от техническа гледна точка едно такова включване не представлява никакъв проблем, но също така съзнаваше, че за подобна процедура му трябва разрешение от прокурора, а когато става дума за обществен телефон, това би отнело минимум няколко часа. Системата, създадена да защитава правата на индивида, сега не позволяваше на Болд да си гледа свободно работата.
	Лок докосна с пръст слушалката си, заслуша се, а после се обърна към Болд.
	— Позвънила е на пейджър. Може и да е набрала собствен идентификационен номер, но от телефонната компания не засичат номерата, избрани след като линията е била осъществена.
	Болд бе сломен от това съобщение. В слушалката му се чу едва доловимият шепот на жена:
	— Телефонът звъни. Човекът, на когото е оставила съобщение на пейджъра, й звъни в отговор.
	Болд чуваше звъненето на телефона. Агентката на ФБР, която бяха изпратили на спирката, се намираше само на няколко метра от телефонната кабина.
	— Сержант? — Беше Били, който насочи вниманието на Болд към екрана.
	Корнелия Ули вдигна телефона.
	Болд се обърна към Лок:
	— Свържи се с…
	— Компания за пейджърни услуги — прекъсна го Лок. — Вече го направих.
	— Усили звука в слушалките си, сержант — обади се Били. — Ще се опитаме да направим една магия.
	Болд регулира звука. В слушалките си чу дрезгаво, равномерно дишане, а после изведнъж долови гласа на жена, която ядосано обясняваше нещо за _скапаната кола_. Само след миг Били обясни:
	— Силният шум, който се чува като фон, е дишането на нашата агентка. Заподозряната спомена автобусната спирка. Замълча, а после два пъти повтори _добре_. Остави телефонната слушалка да виси и се запъти към автобусната спирка.
	В слушалките се чу неимоверно силно пращене, което принуди Болд да ги смъкне от главата си. Те се търкулнаха в скута му.
	Били се ухили и отново обясни:
	— Нашата агентка току-що изключи микрофона си. — После додаде: — Но трябва да сме й благодарни, защото, ако беше проговорила, сега щяхме да сме оглушали.
	— Отивам там — обяви Болд. — Можете ли да се свържете с хеликоптера?
	Били веднага му отговори с неестествено спокойния си глас.
	— Сержант, техническата служба може _всичко_.


	Полетът с хеликоптера беше кратък, но и малко страшничък в тъмното. Летяха ниско, а сградите, наподобяващи детски играчки, се сменяха долу под тях с главоломна скорост. Кацнаха на едно училищно игрище за футбол, което се намираше на седем преки от очакващия ги автобус. Така можеха да са сигурни, че заподозряната и хората около нея няма да чуят бръмченето на хеликоптера. Болд бе посрещнат от един агент на име Нейтън Джоунс, за когото знаеше, че е от полицията в Кинг Каунти.
	— Всичко е готово — информира го агентът, настани Болд в една кола и препусна по улиците, без да обръща никакво внимание на пътните знаци.
	Болд видя автобуса, който му се стори заплашителен и зловещ на вид. Беше паркиран край шосето, вътрешността му бе ярко осветена Болд се качи и видя, че седем души бяха седнали на различни седалки из целия автобус. Той се представи, огледа ги набързо, помоли двама да си сменят местата, а други двама да седнат заедно. Ако се вгледаше внимателно, Корнелия Ули би могла да забележи, че повечето от тях си приличат по възраст и външен вид. Само един от пътниците като че ли бе над петдесет години — още един детектив от полицията в Кинг Каунти, когото Болд познаваше бегло, макар че в момента не можеше да си спомни името му.
	— Ще й осигурим достатъчно време и пространство — информира ги той. — Ако реши да слезе по-рано, тогава вие — Болд посочи една от трите жени, — ще слезете на същата спирка. Не се приближавайте прекалено близо до нея, но непрекъснато докладвайте за движението й. И запомнете — Болд ги огледа един по един, — навсякъде около нас има разположени наши хора, готови да ни помогнат във всеки един момент. Според информацията, с която разполагам, тя може би ще смени автобуса, за да вземе друг към града. Мисля, че съвсем спокойно четирима от нас — аз и вие тримата — можем да направим същата смяна. Ще направим всичко възможно да подменим и другия автобус. Нашите хора ще се качват в него по различните спирки. Вие двамата ще слезете съответно на третата и на петата спирка. Ако пътуваме чак дотам. Ако обаче тя продължи с този автобус и реши да слиза на „Еъпорт уей“, ставаме и я арестуваме. Правим го бързо и без излишен шум и показност, за да не й позволим да слезе от автобуса. Някакви въпроси?
	Нямаше въпроси.
	— Тръгвай — нареди Болд и се хвана за една седалка, когато вратата на автобуса се затвори и той потегли по пътя.
	Завиха зад ъгъла. Двама от агентите четяха вестник, а един — книга с меки корици. Други двама зяпаха разсеяно през прозореца. Болд се опита да се успокои. Облегна се на прозореца и се отпусна, преструвайки се на смазан от умора човек, който си подремва в автобуса — нещо, което по всяко друго време би могъл да стори без особени усилия.
	Беше свалил слушалката от ухото си и я скрил под яката на ризата си. Автобусът и всичките му пътници, с изключение на шофьора, вече бяха изолирани от диспечера Били, от Шийла Лок, от Фил Шосвиц, който се намираше в отдела, и от всички коли, които стояха по местата си, готови да се втурнат на помощ при необходимост. Задминаха повредения датсун, а няколко от пътниците извиха глави да го огледат. Автобусът намали и спря на спирката.
	Вратата се отвори със съскане.
	Болд разпозна агентката, която бе видял на екрана. Тя се качи първа. Трябваха й няколко секунди, преди да успее да отброи точната сума. В този момент Корнелия Ули подаде глава и извика след агентката:
	— Извинете!
	Сърцето на Болд заблъска с все сила в гърдите му. Искаше шофьорът незабавно да затвори вратата и да вкара Ули в капана, който й бяха подготвили.
	Агентката се обърна.
	— Имате ли дребни? — Тя размаха новичка двадесетдоларова банкнота и Болд осъзна, че това е една от банкнотите, които бе изтеглила от банкомата. Агентката като че ли се парализира.
	Болд мълчаливо заклеваше шофьора да затвори вратата.
	Младият мъж, който седеше точно пред Болд, скочи и каза:
	— Аз имам. — После извади портфейл от джоба си. Взе от нея двадесетдоларовата банкнота и я развали на няколко по-дребни банкноти, които извади от портфейла си.
	Ули пъхна една от тях в автомата и зачака за билетче. Обърна се към шофьора — полицай от Кинг Каунти — и го попита за маршрута. За щастие някой бе помислил предварително и бе избрал местен човек за ролята на шофьора, който без всякакви затруднения отговори на въпросите й и я информира с подробности за смяната, която Болд бе предсказал, преди да тръгнат.
	Всички заеха местата си.
	Вратата се затвори.
	С всяка измината миля напрежението на Болд нарастваше. Коремът му се свиваше от нерви. Вдигна поглед и я погледна само веднъж. Никакво взиране. Облечена беше с прилепнали дънки и черно кожено яке. Имаше кафяви очи и пълни, леко нацупени устни. Не използваше грим. Почеса се по главата и в този момент Болд осъзна, че е виждал тази жена и преди — не само на видеокадрите, осигурени от техническата служба на ФБР, и мисълта за това не му даде мира през цялото пътуване.
	Шофьорът обяви следващата спирка и спря доста непохватно. Болд се извърна настрана и уж се загледа през прозореца, но в действителност използваше отражението, за да разгледа профила на заподозряната. Смяташе да я последва, ако тя изведнъж решеше да слезе от задната врата. На спирката нямаше никакви пътници, а без сигнал отвън предната врата никога не се отваряше. Автобусът отново набра скорост и продължи.
	На третата спирка слезе един от агентите. На негово място се качи друг: симпатична жена от ФБР с лъчезарно лице и интелигентни очи. Тя седна точно срещу Ули, която заемаше една от предните седалки. Агентката се огледа за някаква хартия, останала от предишните пътници в автобуса, а после извади пиличка от чантата си и се зае с маникюра си.
	Всички агенти бяха инструктирани да докосват лявото си ухо при качване, за да се идентифицират, а това бе причината, поради която Болд бе седнал от дясната страна на автобуса и се радваше, че Ули седеше от другата страна с гръб към него. По този начин Болд предварително разпознаваше хората си, които се качваха в автобуса. На четвъртата спирка се качи цивилен гражданин — набит, беззъб човек. Показа картата си и попита шофьора:
	— Къде е Дани тази вечер?
	— Ще трябва да се задоволиш с мен — отвърна шофьорът.
	— Не съм те виждал никога преди — заяви мъжът.
	Болд се вгледа в отражението върху стъклото, опитвайки се да прецени реакцията на Ули. Тя като че ли не обърна никакво внимание на забележката. Шофьорът се държеше хладнокръвно, макар че не се справяше толкова добре с автобуса. Потегли твърде рязко, а не твърде стабилният новопристигнал пътник политна напред по пътеката между седалките и едва успя да запази равновесие. Миришеше силно на цигари и алкохол.
	— Браво бе! — проникна се той и седна непосредствено зад Болд.
	Сержантът се почувства некомфортно.
	Мъжът се наведе над рамото му и рече:
	— Този зад волана е истински дръвник, приятел. И със завързани очи мога да карам по-добре от него.
	Болд не направи никакъв опит да му отговори. Този човек имаше вид на досаден бъбривец, а това беше последното нещо, което му трябваше в момент като този. Един от агентите, преценил ситуацията, се надигна от мястото си, приближи се до мъжа и попита:
	— Може ли?
	Без да дочака отговор, седна до него и веднага го заговори, лишавайки го по този начин от възможността да досажда на Болд.
	Автобусът продължаваше да се движи по маршрута си. Проскърцваше и подскачаше по пътя, спираше на светофарите и автобусните спирки. На следващата спирка не чакаха никакви хора. На по-следващата слезе още един агент. На другата се качиха двама нови пътници — и двамата федерални агенти.
	Шофьорът обяви поредната спирка. Обърна се към Ули и й каза:
	— Тук трябва да слезете, за да се прехвърлите на друг автобус.
	Болд се поколеба. Не искаше да слезе от автобуса, преди да се е уверил, че и Ули ще слезе.
	Автобусът се приближи до спирката и намали. Ули се изправи. Болд също стана от мястото си и се запъти към предната врата. Другите трима агенти го последваха. Всичките получиха от шофьора билетчета и за следващия автобус. На спирката имаше други двама човека. Болд предположи, че са агенти, но нито един от двамата не успя да подаде уговорения сигнал и той просто не можеше да е сигурен в самоличността им. Автобусът потегли.
	Нощта беше спокойна, въздухът — топъл. Две бели чайки прелетяха над главите им, едната издаде силен писък, а после и двете изчезнаха в мрака. Двама от агентите обсъждаха мача на „Маринърс“. Жената, която държеше в ръка книга с меки корици, застана под уличната лампа и се зачете. Болд се обърна към един от непознатите:
	— Оттук ли трябва да хвана автобус за града?
	Мъжът замислено докосна ухото си.
	— Оттук можете да стигнете до интернационалния квартал и до административната част на града — отвърна той. — Ако желаете да отидете до университета, ще трябва да направите още една смяна.
	Болд му благодари.
	Корнелия Ули попита жената, която стоеше непосредствено до нея за часа. Изглеждаше неспокойна, а начинът, по който стискаше дамската си чанта, накара Болд да предположи, че вътре са парите, които изтегли по-рано вечерта.
	Датсунът на Ули сигурно вече бе посетен от полицейска патрулна кола. Тъй като съществуваше минимална възможност Колфийлд да отиде да прибере колата, докато Ули пътува към къщи, беше решено цялата операция да бъде проведена според закона и установения ред. Патрулиращият полицай щеше да напише призовка и да повика влекач. Влекачът щеше да пристигне след не повече от десет минути. Влекачът заедно с колата щеше да мине по магистралата и по някои внимателно подбрани улици далеч от маршрута на автобуса. Колата щеше да бъде закарана в полицейския гараж, където Бърни Лофгрийн и хората му щяха да я подложат на пълната си програма от трикове.
	По улицата се зададе автобус и спря на спирката. Шофьорът бъркаше с пръст в лявото си ухо. Болд се качи и показа билетчето си. Шофьорът го погледна в очите и макар лицето му да си остана напълно безизразно, в погледа му се четеше решителност и готовност за действие.
	Боби Гейнис седеше на петата седалка отзад напред.
	В автобуса пътуваха още шест души — всичките полицаи от участъка в Сиатъл. Зърнал познатите лица, Болд изпита мигновено облекчение. Без значение колко високо ценеше останалите служби, които им помагаха, нищо не можеше да се сравни с усещането, че се намира сред _собственото си семейство_.
	Ули седна на първата седалка и се загледа напред през прозореца. Автобусът подскачаше по разбитите пътища, заобикаляше дупките и тромаво се полюляваше на завоите, лашкайки пътниците прекалено силно.
	Когато автобусът намали, за да спре на третата спирка, Болд погледна през прозореца и почувства, че се изпотява. На спирката чакаха двама мъже. Единият беше Дигър Шуп — пенсиониран детектив от отдел „Углавни престъпления“. Той щеше да разпознае лицата на поне половината пътници в автобуса. Болд не познаваше другия човек, но той не направи никакъв опит да докосне лявото си ухо. В ръцете си държеше две големи пазарски торби.
	Вратите се отвориха и Дигър Шуп се качи в автобуса. Шофьорът хвърли на Болд един бърз, напрегнат поглед, а после извърна лице така, че Шуп да не го познае. Обстановката в автобуса се наелектризира. Новите пътници платиха билетчетата си, Шуп вдигна глава, видя Болд и заговори:
	— Виж ти! Проклет да съм… — Но в този момент шофьорът натисна газта, после рязко скочи на спирачката, отново даде газ, а двамата прави пътници паднаха на пода.
	Дени Левин се престори, че помага на Дигър Шуп да се изправи. Наведе се надолу, почти допря устни до ухото му, и Болд го видя да произнася няколко думи. Шуп кимна едва забележимо, изправи се и като истински професионалист спокойно се отправи към задния край на автобуса и седна на едно от свободните места.
	Шофьорът на автобуса започна да се извинява надълго и нашироко — особено на мъжа, който бе разпилял покупките си. Помогнаха му да събере провизиите и мъжът седна на мястото до Боби Гейнис. Автобусът отново потегли.
	След още две спирки Болд забеляза Ла Моя да чака под навеса и отново изпита истинско облекчение, че вижда един от хората си. При задната врата настъпи раздвижване, защото двама от агентите избраха именно тази спирка, за да слязат.
	Ла Моя плати билетчето си, насочи се право към заподозряната и седна до нея. Стомахът на Болд се сви. Само на Ла Моя можеше да му хрумне подобно нещо.
	— Времето най-после се пооправи — дружелюбно я заговори той.
	Тя го погледна и се усмихна неуверено.
	— Но летата, разбира се, са си най-приятни.
	Никакъв отговор.
	— Карате ли сърф? — продължи да я разпитва той.
	Тя поклати отрицателно глава, но се усмихна по-широко, очевидно поласкана от вниманието му.
	— Страхотен спорт — осведоми я Ла Моя. — Най-добре е да се практикува в езерата, защото те не са толкова студени. Някога била ли си на някое от езерата?
	Тя гледаше право напред. Не му отговори.
	— Караш ли мотор? — не се отказваше той. — Това яке… заради модата ли е, или наистина караш мотор?
	— „Харли“.
	— „Харли“! Не мога да повярвам! _Ти_ караш „Харли“?
	Болд се извърна към прозореца и се усмихна на себе си. Минаха край още една спирка. Шофьорът намали, но не спря.
	Корнелия Ули надникна през прозореца, после се пресегна и даде знак на шофьора с отвратително пронизителния звън на електронния бутон за спирка по избор.
	Болд осезателно почувства нарасналото напрежение в автобуса, но иначе лицата на пътниците си останаха спокойни и невъзмутими.
	Оставаха още стотина метра.
	— Това твоята спирка ли е? — попита Ла Моя и й даде да разбере, че е готов да се отмести, за да й направи път.
	— Да, благодаря.
	Ла Моя се изправи.
	Шофьорът срещна погледа на Болд в огледалото за обратно виждане. Той му кимна едва забележимо в отговор, стисна здраво облегалката на седалката пред него и посегна за оръжието си.
	Автобусът намали преди спирката, после рязко сви наляво и запрати Корнелия Ули в прозореца. Ла Моя, демонстрирайки рефлекс на пантера, буквално завря значката си под носа й, завъртя я с все сила към себе си и изкрещя:
	— Сиатълски полицейски участък! Вие сте арестувана! _Не мърдайте!_ Не го правете! — додаде той и заби коляно в кръста й, за да я укроти.
	Автобусът спря на един празен парцел.
	Корнелия Ули се развика за помощ и погледна през рамо, но за нейна голяма изненада се оказа пред дулата на половин дузина пистолети, насочени в главата й. Някои от агентите не се виждаха от седалките, други стояха в цял ръст на пътеката. Белезниците щракнаха около китките й.
	— Шибано копеле! — извика тя и се опита да се изкопчи от хватката на Ла Моя.
	— Чантата! — изкрещя Болд.
	Един от агентите коленичи и погледна под седалката.
	— Чантата — повтори Болд и този път в гласа му се прокраднаха нотки на безпокойство. В нея бяха доказателствата: парите, кредитната карта. Забеляза, че Ла Моя, който все още държеше заподозряната, се оглеждаше наоколо за така важната чанта. Други двама агенти се заловиха да огледат пода на автобуса. Единият от тях бавно се изправи, срещна погледа на Болд и бавно я вдигна във въздуха. _Чантата._
	Всички избухнаха в радостни възгласи.
	Болд се провикна с пълно гърло:
	— Закарай това чудо в града!
	А Ла Моя добави:
	— И внимавай с проклетите спирачки!


	Тридесет и пет

	Заместник-прокурорът Пени Смит пиеше третата си чаша кафе. Премигваше всеки път, когато отпиваше от полицейската мътилка, но го приемаше като лекарство срещу необходимостта да стои будна в този нечовешки час — два след полунощ. От другата страна на стъклената преграда окованата с белезници Корнелия Ули седеше на изпогорената от цигари маса. От едната й страна се намираше знакът „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“, а от другата й страна бе поставен пепелник. Заподозряната изглеждаше неспокойна и превъзбудена.
	Дафи я погледна и заяви:
	— Това момиче ще говори.
	— И двамата знаете правилата — каза им Смит. — Не е нужно аз да ви ги казвам. Нямам никакво намерение да влизам там заедно с вас, защото току-виж ви се наложило да ги спазвате.
	Разпитът на заподозрените лица беше единствената част от съдопроизводството, в която на полицията се даваше значителна свобода за действие. Офицерът, провеждащ разпита, можеше спокойно да излъже и да поеме ред неизпълними обещания. Въпросът беше само да накара заподозряното лице да говори. Мълчанието и времето всъщност бяха единствените реални защитници на заподозрените през този двадесет и четири часов период на задържане. Заподозряното лице имаше право да поиска да му бъде изпратен назначен от съда адвокат, но ако арестантът се съгласеше да сътрудничи, офицерът не бързаше да повика въпросния адвокат. И тъй като умението да се проведе този пръв разпит беше единствената възможност за бързо приключване на случая, много от детективите бяха довели това умение до съвършенство, граничещо с изкуство. Като екип Дафи Матюс и Лу Болд бяха измежду най-добрите, а по коридорите на петия етаж ги наричаха Добряка и Злобаря.
	Смит побърза да обясни:
	— Тя има дълго досие, което е твърде красноречиво предвид крехките й двадесет и една години. Обвинения за участие в банди, пласиране на наркотици, подправяне на чекове. Била е арестувана и по няколко други обвинения — включително и убийство втора степен — но не е била осъдена. Често се е срещала с нас и на ваше място не бих забравяла това. Разполагаме с неопровержими доказателства за изнудването, а ако успеете да я свържете със заплахите и убийствата, може да се повдигне и друго обвинение. Ако не се съгласи да говори, това може да й коства много годинки в затвора. А вие трябва да й го внушите и да се възползвате от създалата се ситуация.
	В стаичката за разпити се носеше миризмата на човешки _страх_. Колкото и често да я миеха или пък боядисваха, само след седмица стените се пропиваха отново с тази миризма. Подобно на забутана някъде из пущинака малка гара, така и тази стая бе краят на пътуването за много хора. Последната спирка. За много от арестантите, попаднали тук, това бе последната им възможност да носят цивилни дрехи. И то за доста години напред. Тези, които имаха повече опит — виновните, го знаеха. Без значение колко е силен гневът му срещу престъпника, Болд рядко влизаше в това помещение, без да изпитва жал някъде дълбоко в сърцето си. Винаги се бе питал какви събития в живота на тези хора ги бяха докарали до тази мрачна, зловеща и тъжна стаичка, в която един преуморен от работа държавен служител се нахвърляше върху тях с настървението на булдог и подобно на касапин с остър нож разкъсваше живота им.
	Помисли си, че преди години момичето сигурно е било доста хубавичко. Само че уличният живот я бе състарил преждевременно, изсушил бе кожата й, напълнил бе очите й с мъка и страх, които сега избиваха на повърхността в нервно потръпване и безпокойство, които държаха Болд нащрек.
	Дафи си придърпа един стол. Болд остана прав. Добряка и Злобаря се заловиха за работа.
	Дафи се загледа в младата жена. Болд започна да обикаля из малката стаичка с тежки стъпки, скръстил ръце зад гърба си. Нито един от двамата не проговаряше. Изчакваха заподозряната, която най-сетне заяви:
	— Искам адвокат.
	— Адвокат? — повтори Болд. После се обърна към Дафи: — Тя иска адвокат.
	— Ще си го запиша.
	— Сега.
	— Искаш адвокат _сега_? — отново попита Болд.
	— Току-що ви го казах.
	— Сигурна ли си, че искаш точно това? Защото аз тъкмо щях да ти предложа възможност да се измъкнеш от цялата тази каша. Но ако _настояваш_ да повикам адвокат, то тогава аз… ей! Та тя дори си го записа. Получаваш своя адвокат и ще се видим в съда. От друга страна, ако проявиш малко здрав разум, госпожице Корнелия Ули, аз току-виж съм се оказал твоя рицар в лъскава броня.
	— На куково лято.
	— Тя ме смята за куку.
	— На мен ми изглеждаш съвсем в ред — заяви Дафи.
	— Ама вие какво? Да не сте екип комедианти? Искам адвокат.
	— И _ние ще ти определим такъв_, Корнелия. Погрижил съм се за това. — Обърна се към Дафи. — Ти си го записа, нали?
	— Всичко е точно — информира го тя и посочи стенографския си бележник.
	— Глупости!
	Болд с все сила стовари юмрук върху масата. Ули подскочи от изненада. Дафи дори не помръдна.
	— Чуй ме сега! — изрева той. — Аз съм _последния_ ти шанс. — После, значително по-спокойно, додаде: — Или ще ни сътрудничиш, или ще си платиш за всичко. Толкова е просто. Знаеш ли с какво разполагаме срещу теб? Знаеш ли какви обвинения смятаме да повдигнем? — Обърна се към Дафи. — Хайде, давай. Кажи й.
	Болд погледна часовника си. Два и половина. Не си спомняше някога да се е чувствал толкова уморен. Всеки момент Ла Моя щеше да донесе предварителните резултати от обиска в таванския апартамент на Ули. Болд бе присъствал, когато екипът проникна в сградата — надявал се бе да завари там Колфийлд — но веднага след това си тръгна и остави хората от лабораторията и Ла Моя да си вършат работата.
	Дафи прочете на глас невероятно дългия списък с обвинения, които включваха изнудване и завършваха с убийство първа степен.
	Когато чу и последното обвинение, Ули ги изгледа мрачно и заяви:
	— Това са пълни глупости.
	— Тя все още не разбира — рече Болд, адресирал думите си към Дафи. — Ние трябваше да повярваме, че тази жена е просто куриер, някакъв второстепенен участник, но всъщност вече знаем, че всичко извършено е нейно дело. — После заговори директно на Ули. — Номерът на сметката е споменат в една от заплахите, млада госпожице. Има пряка връзка между теб и тези заплахи, между теб и смъртта чрез натравяне на десет души. _Десет._ И ако си мислиш, че би могла по някакъв начин да се отървеш от смъртоносната инжекция и да получиш само доживотна присъда, значи напоследък не си следила отблизо какво става наоколо. Този щат е в настроение да убива, госпожице Ули. А престъпленията, които си извършила, са точно от вида, за който ти говоря.
	— От друга страна… — Дафи заговори, преди Ули да е успяла да им сервира задължителната порция лъжи, — ако имаш да ни кажеш нещо, желанието да ни сътрудничиш _може_ и да те отърве от килията на смъртните.
	— _Може_ дори да си тръгнеш оттук — подкрепи я Болд.
	— Не е особено умна — съобщи Дафи. — Момичетата като нея винаги си мислят, че знаят повече от нас. — После погледна Ули. — Което ми се струва странно, защото ние си вадим хляба, като затваряме хора като теб. А хората като теб прекарват целия си живот зад решетките. Не ти ли се струва странно?
	— Искам адвокат.
	Дафи заговори на Болд.
	— Казах ти, че не е особено умна. Не помни дори, че вече си записах за адвоката.
	Болд отговори напълно сериозно:
	— Сигурно ще можеш да предложиш тялото си на пазачите, за да ти дадат някоя цигара. Чувам, че оралният секс струвал цял пакет. А пък истинското чукане — един картон. Поне през първите няколко години ще можеш да си осигуряваш цигари по този начин. Имаш хубаво тяло. Млада си. Но и по-млади от теб са влизали в затвора. Обаче в един момент на пазачите им писва от теб и играта загрубява. Опитваме се да предотвратим това. Не ни харесва особено тази практика. Само че затворниците продължават да я поддържат. Отчаянието какво ли не прави. Жените започват да си падат по други жени. Разбираш ли ги тия неща?
	— Тя всичко разбира — подметна Дафи.
	— Да ви го начукам!
	— Значи все пак схвана темата на разговора — заключи Болд.
	— Определено — съгласи се Дафи.
	Болд отново погледна часовника си.
	— Уморен съм. Ами ти?
	— Направо съм смазана.
	— Тя няма да ни сътрудничи.
	— Мисля, че имаш право.
	— И как разбрахте? — попита заподозряната.
	Болд я погледна.
	— Не забелязах да си особено словоохотлива, Корнелия.
	— Може ли да се изправя — попита тя.
	— Моля — отвърна Болд.
	— Когато съм права, мисля по-добре — поясни тя.
	— Ама разбира се! Имаш нужда да помислиш добре — насърчи я Болд.
	Корнелия започна да обикаля стаичката и продължи така няколко минути. Болд изведнъж забеляза, че Дафи я следи с повишено внимание и интерес. По лицето й се изписа объркване, тя премигна и внезапно нареди на заподозряната:
	— Вдигни отново ръце над главата си. Точно както беше направила преди малко. — Ули се спря на едно място. — Сложи ръце зад главата си.
	Ули погледна към Болд, сякаш го молеше за подкрепа.
	— Направи каквото ти каза — подкани я сержантът.
	Ули се подчини, вдигна ръце и ги сплете на тила си.
	— Какво става тук?
	Имаше малки, стегнати гърди, които почти се изгубиха, когато вдигна ръце. Беше по-слаба, отколкото му се бе сторила в началото, шията й беше дълга и елегантна.
	— Обърни се — инструктира я Дафи.
	Тя се подчини, но отново попита:
	— Хайде де. Какво става?
	— Обърни се! — Дафи вече бе станала от стола си. — Кой ти даде картата за банкомата?
	Заподозряната, която все още бе с лице към стената, отговори веднага:
	— Беше ми изпратена по пощата.
	Дафи като че ли се ядоса.
	— Не, не е. _Ти_ си подала молбата по пощата. Открила си сметка. — Дафи извади фотокопие на молбата за откриване на банкова сметка, предоставена от Лусил Жилар. — Всеки един графолог ще докаже, че молбата е била попълнена от теб. Сигурни сме в това. Но кой те накара да го направиш?
	Ули понечи да свали ръцете си.
	— Дръж ги така. Обърни се отново с гръб — нареди Дафи и погледна Болд. — Виждаш ли?
	Искаше му се да я подкрепи, но не можеше да проумее тактиката й. Погледна я въпросително.
	— _Кой_ те накара да откриеш сметката? — попита Дафи.
	Ули гледаше към документа върху масата. Лицето й беше безизразно, ръцете й все още бяха сплетени зад главата й.
	— Аз…
	— И не се опитвай да ми пробутваш тъпите си лъжи, Ули, защото започва да ми писва от теб.
	Добряка и Злобаря. Никога не знаеха предварително кой коя роля ще играе. Понякога планираха тактиката си предварително — кой ще се държи приятелски със заподозрения, кой ще бъде лошото ченге. Друг път нещата се развиваха от само себе си и всеки поемаше ролята си в хода на самия разпит.
	— Не мога да кажа — заяви Ули.
	Болд усети гореща тръпка, която пробяга по гръбнака му. С тези си думи Ули току-що бе признала, че е виновна в извършването на престъпление.
	Разпитваха я още четиридесет и пет минути, като непрекъснато се сменяха.
	Малко след три часа решиха да я пратят долу в ареста. На следващата сутрин щяха да опитат отново.
	Докато слизаха с асансьора към гаража, Болд се обърна към Дафи.
	— За какво беше цялата тази хореография?
	На лицето на Дафи се изписа тревога и тя отговори предпазливо:
	— Не че го разбирам, Лу, но зная, че съм виждала тази жена и преди.


	Тридесет и шест

	В понеделник сутринта Болд се пробуди в осем часа, но в главата му цареше истински хаос. Изпи цяла кана чай и се натъпка в колата си. На път за града пусна радиото, за да чуе новините. Бяха се уговорили да се срещнат с Дафи в управлението и да продължат разпита на Ули.
	Но когато чу водещата новина по сутрешния блок, Болд едва не причини катастрофа. Той неволно извъртя волана и принуди една друга кола да свие рязко в съседното платно и да направи опасен обратен завой, а шевролетът на Болд се оказа обърнат диагонално в малкото пространство за успоредно паркиране край пътя. Задният край на колата стърчеше извън паркинга и пречеше на натовареното сутрешно движение.
	Беше очаквал, че новината за стрелбата между Страйкър и Даниелсън ще заеме своето подобаващо място сред главните новини за деня, но вместо това приятен женски глас съобщи за _неочаквано разпореждане_, според което „Адлър Фуудс“ са били принудени от Федералната агенция за контрол върху хранителните продукти и от Управлението за обществена безопасност да изтеглят до обяд всички свои хранителни продукти от търговската мрежа на града. В новините се намекваше за започнало разследване относно ролята на компанията в така нареченото натравяне, причинено уж от E.coli, и от по-скорошните отравяния, отнели живота на няколко души. За слушателите стана ясно, че тази версия все още не е потвърдена, но _източници, близки до полицията_, твърдели, че ужасяващо натравяне на хранителни продукти и умело подготвен план за изнудване държат „Адлър Фуудс“ в _пълна парализа_ от почти три седмици насам и че местните власти едва вчера са се решили да поискат помощ от ФБР.
	Капитан Ранкин и бюрократите в управлението отново бяха отбелязали точка: Неволно или не, те бяха предизвикали Хари Колфийлд да поиграе на руска рулетка.
	Изтеглянето на хранителните продукти, самото _споменаване_ на ФБР — всичко това развързваше ръцете на Колфийлд. Той вече знаеше противниците си. Безразсъдното решение на капитан Ранкин бе сближило детектива и престъпника. Защото и двамата изпитваха ужас от това решение. Без да проверява дори, Болд знаеше, че в кабинета му ще го очаква поредният факс.
	И по някакъв странен начин остана доволен, че е познал.


	Дафи бе прекарала нощта с Оуен Адлър и се събуди късно. Беше се почувствала безсилна и омърсена от проведения разпит и бе побързала да хвърли дрехите си и да поплува на лунна светлина. След това се присъедини към Оуен в леглото и потъна в дълбок сън.
	Беше се измъкнал безшумно от леглото, успял беше да се изкъпе и обръсне и вече се обличаше, когато тя се събуди.
	— Имението е под наблюдение. Иначе нямаше да дойда.
	— Зная — отвърна той. — Радвам се, че дойде.
	— От седмици не съм спала толкова добре.
	— Липсваше ми — промълви той. — А също и на Корки.
	Оуен закопча ризата си догоре.
	Дафи изправи възглавницата и седна в леглото. Чаршафът се бе смъкнал до кръста й и тя се почувства прекрасно при мисълта, че може да си позволи да стои частично гола, без да се чувства омърсена от чужди погледи. Тук не изпитваше чувството, че е постоянно следена. Въпреки това реши да не споделя подозренията си относно Фаулър. Поне за момента.
	— Татко? — Корки идваше по коридора.
	Адлър не искаше дъщеря му да разбере, че Дафи споделя леглото му. Дафи знаеше това, затова веднага се спусна към банята, но успя да стигне само до вградения гардероб, където бе принудена да се скрие. Почувства се като тийнейджърка, която се крие от нечий родител, и тази мисъл я накара да се разсмее — Корки като родител на Оуен, а не обратното — и тя трябваше да запуши уста с ръкава на едно спортно сако, за да не я чуят.
	— Факсапаратът се включи — докладва дъщеря му.
	— Веднага идвам. — Оуен се поколеба за миг, преди да извика: — Скъпа?
	— Защо Дафи се крие в гардероба?
	Хлапета. Умът на Дафи трескаво заработи.
	— Опаковам подаръка за рождения ти ден, Корки — провикна се тя.
	— Така ли?
	— Да не си посмяла да надничаш! — Дафи огледа закачалките, опитвайки се да открие някой халат, и накрая се спря на една от шитите по поръчка ризи на Оуен.
	— Ще дойдеш ли с нас на яхтата?
	— Може би след това — отговори Дафи. — Не мога да обещая.
	— Ще изпуснеш Клоуна Монти.
	— Дафи е изключително заета, скъпа, но ще се опита да дойде поне на партито.
	— А какъв е подаръкът?
	— Да не си посмяла да надничаш! — повтори Дафи и за всеки случай нахлузи един от слиповете на Оуен. Разсмя се отново, защото й трябваше и колан, за да го закрепи около кръста си. Побърза да го събуе.
	— Ще се видим в кухнята — обади се Адлър.
	— Добре — разочаровано отвърна детето.
	Адлър се приближи до гардероба.
	— Не се притеснявай за партито. Аз напълно разбирам колко си заета. А също и Пийчис.
	Но Корки нямаше да го разбере и Дафи съзнаваше това по-добре от собствения й баща.
	— Ще се присъединя към вас по-късно. Оставете ми малко торта и сладолед. — Изчака за миг и му напомни:
	— Факсът.

	„Денят на смъртта.
	За кого бие камбаната?
	Бие за теб…“

	През по-голямата част от последните тридесет минути вниманието на Болд бе разделено между съдържанието на факса и заседателната зала, където забождаха с кабарчета единадесетте етикета, отпечатани в „Гремблинг принтърс“. Всички те съдържаха трите основни цвята — червено, жълто и синьо — и поне една ивичка фолио — медно, сребристо или златисто. Продуктите бяха абсолютно различни — като се почне с енчилади и се свърши със замразено кисело мляко, а капризният стомах на Болд започваше да се бунтува само при вида им.
	Беше девет часа сутринта, а Ла Моя и Гейнис си бяха у дома и се възстановяваха след снощното тежко дежурство.
	Следвайки съвета на доктор Ричард Клемънтс, Болд бе разделил екипа си на две групи. Фреди Гучиано продължи да се занимава с фермерите и задачата му бе да проследи всеки един от тях, който имаше превозно средство, боядисано в тези три цвята. Вечер Фреди изучаваше внимателно картата на района и си набелязваше обектите и стратегията за следващия ден. И макар че десетки фермери вече бяха разпитани, Хари Колфийлд все още бе на свобода.
	Шосвиц говореше по телефона — напоследък това като че ли бе основното му занимание.
	В залата влезе един униформен полицай, приближи се до Гучиано и му подаде огромно руло от алуминиево фолио, в което бе завита лепкава кифла с размерите на средно голям път.
	— Взе ли касовата бележка? — попита Гучиано.
	Униформеният полицай му я подаде, а Гучиано я прибра в горния джоб на сакото си.
	Две жени детективи, изпратени на помощ от отдел „Сексуални престъпления“, проучваха внимателно продуктите и деловите контакти на компаниите, подредени върху прегледна карта на стената, като търсеха някаква връзка с „Адлър Фуудс“.
	Дафи влезе, приближи се до стената, огледа продуктите върху картата и се обърна към двете жени.
	— Хайде да поговорим за тези неща. — После огледа стаята. Сякаш никой не бе чул предложението й.
	— Лу?
	— Не виждам какво ще постигнем с разговори.
	— И точно затова аз съм психолог, а ти — детектив.
	Гучиано подсвирна — не можеше да не се възползва от възможността да подразни Болд.
	— Днес май си весела — отбеляза Болд.
	— Уплашена съм — честно си призна тя.
	— Добре. Да поговорим тогава. — Той огледа дъската, върху която бяха забодени етикетите. — Разполагаме с единадесет компании. Девет от тях имат собствени превозни средства, боядисани с цветовете на компанията. Пет от тях използват само камиони.
	— Значи за момента ще се занимаваме само с тези пет компании — съгласи се тя.
	Болд посочи средната редичка с етикети.
	— От горе надолу макарони, замразени морски храни, сладолед, сладка и мармалади, пушени морски продукти.
	Дафи помоли двете жени да прочетат някои от продуктите.
	— Не забравяй — тя се обърна към Болд, — че Колфийлд твърди, че е в състояние да убие _стотици_ хора с продукта и метода, на който се е спрял. Така че това би трябвало да ограничи възможностите му.
	— Искаш да кажеш, че той възнамерява да направи това в един-единствен ден, преди да сме имали възможност да изтеглим всички продукти?
	— Идеята е на Клемънтс.
	Болд знаеше, че по този начин Дафи се опитва да придаде по-голяма тежест на думите си. После се обърна към една от двете жени и попита:
	— Денис, от тези пет компании коя има най-висока продуктивност?
	Денис се зарови в книжата пред себе си. Болд погледна Дафи в очите. Кимна едва забележимо, с което признаваше, че дискусията, предизвикана от Дафи, действително ще помогне да се изчистят някои неясни моменти. И ако не беше толкова изплашена, тя вероятно би се усмихнала, за да изрази благодарността си.
	Денис бе готова.
	— Ако говорим за доларово изражение, компаниите са две — полуготовите рибни продукти на „Калмър“ и сладоледът на „Монтклер“. Ако обаче става дума за обем на произведената продукция, сладоледът на „Монтклер“ далеч надхвърля по количество рибните продукти на „Калмър“.
	Дафи се приближи до Денис и взе материалите й за „Монтклер“.
	Болд я познаваше твърде добре и веднага попита:
	— Какво има?
	— Това име ми звучи познато… — Тя внимателно прегледа материала.
	Денис, направила още една справка, погледна Болд:
	— Освен това двете компании разполагат с най-голям брой камиони — техните превозни средства далеч превъзхождат по брой тези на всички останали компании, които проучваме.
	Болд почувства, че хрътката в него се събужда. Изправи се и започна да сваля останалите етикети. Този на „Монтклер“ остана съвсем сам в средата на таблото.
	— Пак ли ти се струва познат? — Той внимателно погледна Дафи.
	— Вероятно си въобразявам — заключи тя, но не отговори на въпроса му.
	Дафи прерови материалите, в които бяха описани подробно различните продукти на „Монтклер“. Стигна до голяма снимка на клоун, на която пишеше „Клоунът Монти“. Остра болка прониза гърдите й, гласът й предрезгавя.
	— Но може и да не е въображение.
	Забележката й привлече вниманието на Болд. Тя като че ли бе изпаднала в транс.
	— Дафи?
	— Клоунът Монти — повтори тя и вдигна пред очите му черно-белия етикет, който бе нарисуван на ръка в материалите, които държеше. — Това е сладоледено блокче с детска играчка. Хлапетата го обожават. — И му разказа какво бе споделил Оуен, когато я предупреди да очаква покана за празненството по случай рождения ден на Корки.
	Празненството беше _днес_.
	— Сладоледено блокче? — повтори Болд. Гласът му натежа от тревога.
	Повтори думите няколко пъти, а после започна като обезумял да се рови из високата купчина материали, складирани на бюрото му.
	— Сладоледено блокче не спираше да повтаря той.
	— Лу… — Гласът на Дафин прозвуча по-уверено, вече бе уверена, че не става дума за обикновено съвпадение.
	Гучиано вдигна глава, почувствал напрежението им.
	— Трябва да е тук някъде — мърмореше си Болд. Намери го във втората папка от долу нагоре. — Ето го! — изрева той и опъна до скъсване нервите на Гучиано.
	Болд се спусна към указателя и бързо намери номера на „Бродуей фуудланд“. Отидоха да повикат Лий Хюндай. Болд чакаше нетърпеливо. Най-после вдигна поглед и забеляза няколко чифта очи, приковани върху него.
	Вдигна разписката във въздуха и припомни на присъстващите в залата.
	— Четири артикула, закупени от мъж с дълъг сив шлифер, когото Холи Макнамара идентифицира като Хари Колфийлд. Три от тези артикула бяха продукти на „Адлър“ — шоколадови блокчета. После дойде смъртта на онези момченца на дървото и аз напълно забравих за тази разписка и съсредоточих цялото си внимание върху шоколадовите десертчета.
	Припомни си думите на доктор Ричард Клемънтс, които не му даваха мира от известно време насам. _Той ще се опита да ви измами._ Музиката спря и гласът на Лий Хюндай долетя по линията. Болд погледна разписката и попита:
	— Колко струва едно сладоледено блокче на „Монтклер“?
	Пръстът му се спря върху цифрата на разписката — 1.66. След дълга пауза, през която Болд чуваше потропването на компютърна клавиатура, Лий Хюндай отговори:
	— Един долар и шестдесет и шест цента.
	Болд затвори телефона и изрева:
	— Имаме следа!
	Гучиано стана от стола си.
	Дафи се обърна към Болд и заговори. Очевидно й бе изключително трудно да произнесе думите.
	— Може и да не ми повярвате, но аз зная какво планира да направи. Зная и къде да го намерим.


	— Тези камиони снабдени ли са с камбанки? — доктор Ричард Клемънтс бе един от единадесетте полицейски служители, свикани спешно на заседание, което течеше в момента в заседателната зала. Четири проверки бяха направени в отдела за регистрация на превозните средства. Нямаше нито едно такова, регистрирано на името на Хари, Харолд или Х. Колфийлд. В архивите фигурираха четирима души с името Колфийлд, като двама от тях бяха на преклонна възраст, а другите двама наближаваха шестдесетте.
	Издадена бе заповед за повишено внимание по отношение на всички автомобили с емблемата на „Монти“. Под давлението на областния прокурор юридическият съветник на компанията бе разрешил да се предоставят на полицията сведения за личния състав, което решение веднага бе приведено в изпълнение. Макар че от компанията знаеха в най-общи линии районите, които се покриват от техните камиони, между шофьорите не съществуваше никакъв начин за комуникация, а специфичните маршрути се избираха по собствено усмотрение. Заключението от всичко това не беше особено обнадеждаващо: Камионите със сладолед щяха да останат в движение до късния следобед. Заповедта за издирване бе единственият начин да го хванат.
	Доктор Брайън Мен многократно бе повторил по телефона, че стрихнинът е най-подходящата отрова за замразени продукти.
	— Холерата не би оцеляла в такава среда — додаде той.
	Клемънтс повтори въпроса си:
	— Тези камиони имат ли камбанки?
	В момента течаха три или четири разговора едновременно и той трябваше да повиши глас, за да привлече вниманието на останалите.
	— Камбанки на камионите, които продават „Монти“? — обади се Шосвиц. — Кой знае…
	— Да — намеси се един от агентите на ФБР. — Или поне такава е практиката на изток.
	— Е, нека някой да се залови с това и да разбере — нареди Клемънтс. Той вдигна факса и го подаде на Болд, за да го прочете отново.

	„За кого бие камбаната?
	Бие за теб…“

	— _Бие за теб…_ Разбирате ли? Аз бях прав по отношение на нашия приятел. Той би искал да го спрем… стига да можем с нашата ограничена интелигентност… и държи да повярваме в заплахите му. Камбаната бие за господин Адлър, господа. Как можем да сме сигурни? Дъщерята на господин Адлър е почитателка на Клоуна Монти. — Погледна към Дафи, която кимна в съгласие.
	През по-голямата част от това съвещание тя бе стояла мълчалива и намусена, неспособна да разбере как — при положение че тя беше абсолютно сигурна за настоящото местоположение на Колфийлд — тези малоумници могат да си губят времето със съвещания.
	Болд съзнаваше, че чакането я убива.
	— А дъщерята на господин Адлър днес има празненство, на което, според предварителните им планове, ще присъства и Клоуна Монти.
	— Което означава маскировка — вметна Шосвиц.
	— Безусловно — съгласи се Клемънтс.
	— Освен това допускаме, че той _разполага_ със собствен камион — този извод се налага от следите от боя, които бяха намерени в „Лонгвю“.
	— Съгласен — обади се Болд.
	— Не можем ли да побързаме? — нетърпеливо възкликна Дафи.
	Клемънтс я погледна.
	— Бързата работа — срам за майстора, Матюс. Всички разбираме твоята тревога и загриженост. Но искаме да свършим работата както трябва. Методично. Господин Колфийлд е достоен противник — не бива да го подценяваме.
	Тя настръхна и предизвикателно скръсти ръце, но благоразумно си замълча.
	Болд им напомни:
	— Разполагаме с регистрационните номера на всички законни камиони с Клоуна Монти.
	— Един от които трябва да пристигне в онзи яхтклуб за партито — допълни Клемънтс. — Но ние трябва да сме в състояние да идентифицираме точно неговия камион. Това е абсолютно наложително.
	— По-лесно би било да се пребоядиса стар камион, отколкото да се изрисуват оригиналните шарки върху нов — вметна Боби Гейнис.
	— Списък на _разпродажбите_! — Клемънтс щракна с пръсти. — Намерете го! Всички компании трябва да се отърват по някакъв начин от старите си камиони!
	Гейнис изтича от стаята.


	През следващите двадесет минути обсъждаха тактиката, която щяха да следват, за да бъдат готови за арестуването на Колфийлд на партито.
	Гейнис влетя в стаята и остави някакъв факс на масата пред Болд. В него бяха изброени шестнадесет камиона на „Монтклер“, предложени на търг през последните пет месеца.
	— Името му не фигурира в списъка — изпъшка Болд. Всичките му надежди отново отидоха по дяволите.
	— Предлагам да потърсите името Мериуедър — предложи Клемънтс с надутия си глас на всезнайко.
	Болд прокара пръст по списъка и моментално попадна на името.
	— Открих го! — обяви той и подсвирна силно с уста. Вратата на залата рязко се отвори и някакъв униформен полицай се затича към него. Болд огради името и подаде листа на полицая. — Вид и регистрационен номер на камиона. Бягай! Какво? — попита веднага след това, уловил погледа на психиатъра, който сякаш не можеше да фокусира погледа си върху един предмет.
	Той посочи Пени Смит.
	— Разясни им положението.
	— Бързо! — подкани я Болд, без да сваля поглед от вратата в очакване на полицая.
	— Никой от нас не би искал Колфийлд да се отърве при всичките тези обвинения.
	— Какво? — предизвикателно възкликна Шосвиц.
	Тя побърза да обясни.
	— Ако го спрете сега, ще разполагате с един камион, в който има отровен сладолед. Разполагате с _престъпно намерение_ и това не подлежи на съмнение. — Тя продължи да говори, а Клемънтс през цялото време размахваше химикалката си във въздуха и като диригент подчертаваше всяка нейна дума. На устните му играеше слаба усмивка. — Но престъпното намерение е всичко, с което разполагате… _разполагаме_. И някои косвени улики, разбира се. Както и убедителна мотивация, която може да се използва от психиатър експерт в наша полза. Не отричам всичко това.
	— Какви са тези глупости? — не изтрая Шосвиц.
	Клемънтс, затворил очи, отговори вместо прокурорката.
	— Такъв е законът. — Отвори очи, наведе се напред върху масата и остави химикалката. — Тя е права, разбира се. Това й е работата.
	Шосвиц отново премести поглед към Смит, която каза:
	— Ако искаме да изградим случай, който да ни гарантира доживотен затвор или смъртна присъда, трябва да го хванем в момента, в който подава на някого отровния продукт. Не казвам, че доказателствата, с които разполагаме до момента, не са добри, но не са достатъчно — съжалявам, че трябва да ви го кажа — за да го видите сред редиците на смъртните. Ако го хванете в този момент, ще можем да му дадем от десет до двадесет години. Ако случим със съдебните заседатели, присъдата може да бъде и два пъти по-голяма. Само че никак няма да е лесно да докажем връзката му с всички регистрирани досега убийства… далеч по-просто ще е да го заковем за опит за убийство — доставка на смъртоносни храни и вещества. В наркозаконите има известни ниши, които биха ни позволили да го затворим до живот, а ние всички искаме точно това, нали? — Тя тъжно погледна Болд. И тя, както и всички присъстващи в залата, не бе особено очарована от закона в този му вид.
	Болд се обади:
	— Значи трябва да го хванем на местопрестъплението.
	Тя кимна.
	Дафи погледна часовника и нетърпеливо напомни:
	— Остават по-малко от четиридесет минути.
	Униформеният полицай влетя през вратата, размахал лист хартия в ръката си.
	— Установихме регистрационния номер — обяви той.


	От запад подухваше лек ветрец, издуваше деветте бели платна и леко полюляваше лодките. Болд, облечен с мръсни работни дрехи, се подпираше на една лопата, а Ла Моя, сграбчил една кирка, усилено копаеше някаква дупка, която не водеше за никъде. Двамата работеха на асфалтовата пътека, излизаща от паркинга, която свързваше пристанището с паркираните коли. На ухото на Болд бе прикрепена малка слушалка с телесен цвят, а кабелът й се губеше надолу между яката и врага му. Под второто копче на работната му дреха бе закрепен скрит микрофон. Болд се заслуша в монолога на дежурния диспечер. Ако се престореше, че се чеше по гърдите, Болд можеше да натисне едно копче, което включваше микрофона му.
	Двамата работници, които почистваха басейна, бяха членове на ударната група. Както и другите четирима — двама мъже и две жени, едната от които бе Дафи Матюс — които се занимаваха с довършителните подробности от подготовката за партито. Хората от предварително наетата за целта фирма бяха затворени в сградата на яхтклуба и не се показваха навън. Един от снайперистите на ФБР седеше край комина на клуба и се преструваше, че ремонтира нещо. До него имаше руло насмолен брезент, в което бе скрита полуавтоматична пушка с лазерен мерник. Този мъж бе в състояние да улучи неподвижна мишена от двеста и петдесет метра и притежаваше куп награди, които го доказваха. В момента обаче можеше да мисли единствено за изтръпналите си глезени.
	На борда на една седемметрова лодка, закотвена до кея за зареждане с гориво, компания от трима души пиеше следобедните си коктейли. И тримата бяха от отряда — и тримата първокласни стрелци. А коктейлът беше изстуден чай, налят в бутилка от бърбън. Един от посетителите на клуба очевидно имаше проблем с двигателя на колата, а негов приятел му помагаше да отстрани повредата — и двамата бяха наврели глави под капака на шевролета, а пистолетите им, невидими за обикновения минувач, бяха готови за действие. В сградата на клуба бяха скрити шестима агенти на силите със специално предназначение, а в съблекалнята край басейна се криеха още шест.
	Всичко на всичко двадесет и четири ченгета и агенти, осем от които екипирани със слушалки и микрофони за радиовръзка. Диспечерът поддържаше постоянна връзка с всички звена, със спокоен и монотонен глас ги информираше за последните събития и беше в готовност да реагира при първи подаден сигнал.
	Болд долови бръмченето на приближаващия се хеликоптер на местната радиостанция. Човекът с птичия поглед пътуваше заедно с пилота и докладваше на диспечера по специална радиочестота. Този човек се славеше със способността си да забележи лисица сред горски гъсталак от триста метра височина. Ако хладилният камион на Колфийлд се намираше в района, той щеше да го открие.
	Съдействаха му четиринадесет полицейски коли без обозначителни знаци, които патрулираха из седемнадесетте улици, свързани с двете шосета, които пък преминаваха в черен път, на края на който се намираше въпросният яхтклуб. Радиовръзката между тези коли се осъществяваше от въоръжени агенти на ФБР.
	Пътуващият търговец, който спираше пред всяка врата на съседната уличка, бе всъщност детектив Гучиано. На практика той не продаваше нищо — задачата му бе да предупреди хората да приберат децата си у дома, да заключат вратите на къщите си и да чакат сигнал за отбой. Освен това навсякъде показваше снимката на Колфийлд, в случай че заподозреният е обикалял из квартала и в други дни.
	— Не се безпокой толкова много, сержант — небрежно подхвърли Ла Моя и се зае да направи дупката, която копаеше, малко по-дълбока.
	В ухото на Болд пропука статично електричество.
	— Платноходките се намират на около пет минути път от клуба — докладва диспечерът. — Алфа ще пристигне след около четири минути. — Това беше Адлър. — Р1 и Р2 готови за действие, моля.
	— Родители 1. Родители 2. Едно БМВ 700 и един мерцедес седан, конфискувани и двете при акции срещу наркопласьори, завиха по пътя, минаха под телефонните техници, които, качени на един стълб, уж поправяха линиите, и спряха на паркинга пред клуба — в колите уж имаше родители, които възнамеряват да се присъединят към децата си на партито. През изминалите тридесет минути усилията на част от екипа бяха насочени към издирване родителите на децата — в по-голямата си част момиченца — поканени на тържеството. Успяха да се свържат с родителите на единадесет от общо осемнадесет дечица, в резултат на което местата им на партито щяха да бъдат заети от полицаи под прикритие. Къде се намираха родителите на останалите седем деца не бе установено.
	Хеликоптерът се спусна ниско над главите им, а после направи завой и се насочи за поредната си обиколка над плаващия мост. Болд вдигна поглед. Човекът с птичия поглед беше седнал от другата страна на стъклената кабина и в момента сигурно внимателно оглеждаше с бинокъл местността. Човекът с птичия поглед, който можел да преброи миглите на бълха.
	Пристигнаха още няколко коли — някои бяха полицейски, други — не. Болд почувства струйка пот, която се стичаше по гърба му. На всичкото отгоре пристигаха и цивилни граждани. Искаше му се да бяха изнамерили начин да предотвратят това.
	— Добре ли си? — Болд се обърна към Ла Моя.
	Ла Моя остави кирката, вдигна поглед към сержанта и кимна мрачно.
	— Копането на дупки е лайняна работа.
	— Запомни ли репликите си?
	— Готов съм, сержант. Отпусни се.
	Болд чу лая на кучетата, макар че все още не се виждаха. Очакваха да пристигна три немски овчарки. Даяна, която оглавяваше взвод К-9 и обучаваше кучетата, беше облечена с дънки и тениска с лика на Боб Дилън — приличаше на жена, излязла на следобедна разходка, за да наблюдава лодките, които се прибират в пристанището. А иначе имаше за цел да въведе някакъв ред в хаоса и представляваше поредния актьор в набързо скалъпената пиеса.
	Гласът на диспечера затвори спокойно в ухото на Болд.
	— Установихме зрителен контакт. Повтарям: _зрителен контакт_.
	— Задръж! — разпалено прошепна Болд, а Ла Моя, вдигнал кирката над главата си за поредния удар, я свали на земята и зачака.
	Болд се заслуша, а после докладва:
	— Човекът с птичия поглед забелязал сив покрив на камион с прилични размери, паркиран сред дърветата на около четвърт миля оттук.
	— Пристигнал е рано — отбеляза Ла Моя. — Точно според предвижданията на Клемънтс. Обзалагам се, че Клемънтс е бил бойскаут. — После додаде: — Винаги съм мразил бойскаутите. Виж, момичетата скаути бяха друго нещо… — Той отново замахна с кирката. Когато беше нервен, Ла Моя бе неизчерпаем източник на шегички. Болд копнееше за малко тишина. Ла Моя продължи да бъбри: — Като си помисля обаче, струва ми се, че бих могъл да свикна с тая работа. Физическият труд започва да ми липсва.
	— Стига приказки! — скастри го Болд.
	Хеликоптерът се издигна високо над моста. Болд предположи, че оттам човекът с птичия поглед можеше да държи под око камиона. Диспечерът му предаде въпрос, зададен от Шосвиц, и Болд побърза да отговори:
	— Никой да не минава край него. Не искам да го уплашим. Ясно? — После кимна и отново се подпря на лопатата.
	Болд притисна ръка към слушалката и информира Ла Моя.
	— Втори камион. Тъкмо навлиза по пътя… Изчакай! Отби встрани… Нещо не е наред… Спукани гуми… Човекът с птичия поглед информира, че и четирите гуми са пукнати.
	— Сложил е шипове по пътя — заключи Ла Моя.
	В същото време Болд докладва:
	— Шипове по пътя. — Ла Моя се ухили доволно. И сам се бе досетил.
	— Освобождава се от конкуренцията — каза Ла Моя. — Иска да е сигурен, че предварително наетият камион няма да се появи. Този тип е много умен, сержант.
	— На мен ли го казваш?
	— Нервен ли си? — попита Ла Моя, съсредоточил цялото си внимание върху работата. — Нищо не може да се сравни с една операция като тази, нали? И аз никога не успявам да се възстановя напълно. Това е като да сложиш твърде много марки на едно писмо. Така и не можеш да си ги получиш обратно след това. — После додаде: — Вашият пощальон някога да ти е връщал пари за излишните марки?
	Болд се сети за майката на Лиз, която започваше да бъбри безспирно винаги когато бе притеснена и разстроена — скачаше от тема на тема и някак си успяваше да намери връзка между абсолютно несъвместими неща и поводи.
	Болд погледна към покрива. Снайперистът бе пъхнал ръка в рулото с брезента. Един от двамата мъже, които работеха в басейна, почистваше стъпалата на високия трамплин, за да е сигурен, че ще има отлична видимост, ако се наложи да стреля. Всичките бяха винтчета на едно и също колело. А то се въртеше бавно по посока на Харолд Колфийлд.
	— Лодките ще пристигнат след две минути — докладва диспечерът. Леко пращене в слушалката и отново гласът на диспечера: — Камионът на заподозрения тръгна. — Спокойно и отмерено той повтори: — До всички постове. Заподозреният тръгна. Желая късмет на всички. — Диспечерите рядко прибягваха до подобни пожелания, но Болд изпита приятно чувство, когато го чу.
	Диспечерът проследи маршрута на камиона на заподозрения, който мина край първия пост на маскираните телефонни техници.
	— Регистрацията на превозното средство е потвърдена.
	— Ние сме на ход! — Болд погледна Ла Моя.
	— Време за шоу — отвърна детективът. — Не забравяй да се усмихваш.
	Болд чу плисъка на вълните при пристигането на първата лодка, а после до ушите му долетя щастлив детски смях. Една от майките мина край тях двамата на път за пристана и Болд изведнъж си даде сметка, че жената се взира в каубойските ботуши на Ла Моя и вероятно се пита що за човек е този тип, дошъл да копае дупки в клуба й, пременен с великолепни ботуши от щраусова кожа. Тя обаче не направи никакъв коментар. Хвана се с ръка за парапета и продължи бавно и с подчертана предпазливост по пътя си. Един-единствен път се обърна назад и ги изгледа с любопитство.
	„Има твърде много цивилни граждани“, помисли си Болд, изкушен от мисълта да отмени операцията и да остави Пени Смит сама да се оправя. Можеха да арестуват заподозрения веднага, а за обвиненията щяха да мислят когато му дойде времето.
	— Не го прави, сержант — обади се Ла Моя, който сякаш четеше мислите му. — Копелето е вече в ръцете ни. Още пет минути и всичко ще свърши.
	Слушалката изпука и до слуха на Болд долетя неизбежният въпрос, зададен от Фил Шосвиц.
	— Време е да вземем окончателно решение. Заподозреният ще бъде при вас след тридесет секунди. — В гласа му се прокрадваше колебание. И той очакваше решението на Болд — да арестуват Колфийлд веднага или да продължат с операцията.
	Ла Моя го погледна втренчено.
	Нетърпеливата майка стигна до пристана с пристигащите лодки и сграбчи въжето, което й подхвърлиха на брега. Останалите родители чакаха на моравата. Болд срещна погледа на Дафи — в очите й се четяха тревога и загриженост, но и твърда решимост да проведат операцията докрай.
	Болд обмисли възможността за двадесетгодишна присъда. При добро поведение престъпникът щеше да излезе на свобода след шест години.
	Ла Моя, забелязал вътрешната борба на Болд, се вгледа дълбоко в очите му и с напълно сериозно изражение прошепна:
	— Слейтър Лоури.
	В далечината се чу подрънкването на евтини камбанки.
	Болд натисна бутона за микрофона, скрит под ризата му.
	— Започваме — прошепна той.
	Диспечерът мигновено заговори в ухото му.
	— До всички постове: Зелена светлина. — Повтори изречението още веднъж и додаде: — Камионът на заподозрения пристигна на мястото.
	Болд вдигна поглед, за да провери местоположението на снайпериста. Агентът се бе скрил зад комина, за да може да се прицели по-лесно. Болд си помисли, че в близките няколко минути можеха да убият човек… можеха да убият много повече и при най-малка грешка от тяхна страна. И защо? За да улеснят съдебната процедура?
	Звънът на камбанките стана по-силен, към него се прибави и ръмженето на двигател. Групичка от седем деца се втурнаха към Болд и Ла Моя, а Адлър извика след тях, предупреждавайки ги да не тичат по пристана.
	Болд разпозна Корки по описанието на Дафи: беше трета отзад напред в групата. С блеснали от радост очи, щастлива и невинна. След днешния ден, независимо от изхода на операцията, животът й щеше да се промени завинаги, а това само по себе си бе престъпление срещу личността й.
	Хладилният камион спря на около петнадесет метра от Болд. Камбанките му шумно звъняха. Сержантът нехайно извърна глава. Шофьорът имаше клоунско лице с тумбест нос и жълта перука. Облечен бе в торбест костюм на червени, жълти и сини райета. Той вдигна ръка, извади клечка за зъби от устата си и я хвърли в пепелника. Това бе напълно достатъчно за Болд: Човекът бе Хари Колфийлд.
	На Болд му стана още по-горещо — химична реакция на тялото. Не можеше да си позволи да го оглежда, затова веднага отново насочи поглед към черната дупка, изкопана от Ла Моя, която поразително напомняше на детско гробче. Наведе се и загреба за пръв и последен път с лопата, а после разсипа пръстта в дупката. Като вдовица на погребение. Докосна бутона на гърдите си и промълви под напрегнатия поглед на Ла Моя:
	— Самоличността на заподозрения потвърдена. — Чу, че диспечерът веднага повтори думите му, измъкна слушалката от ухото си и я скри под яката на ризата си. Вече нямаше контакт с останалите. Беше сам. Изолиран.
	Според предварителния план Болд и Ла Моя трябваше първи да предприемат своя ход — задачата им бе да примамят децата към камиона, събирайки ги по този начин по-близо до паркинга и по-далеч от пристана и моравата, украсена за партито. Болд пристъпи две крачки към камиона и небрежно подвикна през рамо — достатъчно силно, за да бъде чут от шофьора.
	— От кой вид искаш?
	— С портокал и ванилия — високо отвърна Ла Моя, произнасяйки единствената реплика, която му бе отредена.
	Болд ускори крачка, видял децата, които бързо се приближаваха зад него. Сетивата му бяха напрегнати и изострен до краен предел — слънчевата светлина изведнъж му се стори ослепително ярка — непоносима и заслепяваща. Вляво от него полицаят, застанал на високия трамплин, леко промени местоположението си. Вдясно се намираше снайперистът, който, застанал върху гребена на покрива, вече не се виждаше, но Болд и така можеше да си представи черното око на цевта, насочено надолу към него.
	Ако Болд решеше да натисне бутона, скрит под ризата му, и да произнесе думите „Обезвредете го“, с Колфийлд беше свършено — присъдата му щеше да бъде изпълнена начаса. Болд чудесно съзнаваше каква власт му даваше правото да вземе подобно решение. Той сам щеше да изпълни ролята на съдията, на съдебните заседатели и на екзекутора. Най-ироничното в цялата ситуация бе, че единствено арестът можеше да спаси човека в камиона.
	Тези размишления го накараха да позабави крачка. Две от децата изтичаха край него и като се състезаваха помежду си, стигнаха първи до камиона. Не го бяха планували по този начин, помисли си Болд. Задачата му бе да пипне Колфийлд, преди да е започнал да продава сладолед, само че това вече не бе толкова лесно, защото двете деца — евентуални заложници — се намираха твърде близко до престъпника.
	Спасителният изход бе Даяна и трите й немски овчарки. Болд я потърси с поглед, видя, че вече е заела позиция точно зад камиона — седеше на колене, говореше нещо на кучетата си, дебнеше и изчакваше.
	Болд не би могъл да пипне Колфийлд, преди да махне двете деца от пътя му.
	Първото дете си поръча голям сладолед с ядки. Колфийлд, който като че ли се чувстваше малко несигурен, мина от едната страна на камиона, отвори две вратички, а после се върна и рече не твърде убедително:
	— Нямам с ядки. — После подаде сладоледа на момиченцето. — С ядките свърши.
	Детето пое сладоледа и незабавно връчи на Колфийлд от два долара. Болд веднага забеляза страха, проблеснал в погледа на заподозрения — след цялата предварителна подготовка той очевидно бе пропуснал да си вземе дребни пари за рестото. Промърмори нещо, погледна към Болд и бързо влезе в камиона. Излезе с дребни монети и върна няколко на момиченцето. Отново погледна Болд — този път погледът му беше изключително спокоен — и Болд си помисли, че Колфийлд знае, че са го вкарали в капан.
	Второто дете си поръча „Ред Бар“ — замразен плодов сок на пръчка — а Болд, който чакаше реда си на опашката, си помисли, че в този момент всичките замразени продукти на „Монтклер“ се изтеглят от търговската мрежа на три съседни щата, всеки хладилен камион се проверява и изпразва, а продуктите се унищожават. Надяваха се по този начин да попречат на Колфийлд да реализира плановете си в по-широк мащаб — ако, разбира се, е имал такива.
	— Имате ли дребни? — Мъжът се обърна към Болд. — Имате ли някакви дребни? — повтори Колфийлд. Болд се бе отнесъл в мислите си. — От по двадесет и пет цента?
	Работните дрехи позволяваха на Болд да бръкне в джоба на панталона си и той измъкна пет монети по двадесет и пет цента и няколко по десет. Протегна разтворената си ръка към Колфийлд, който му благодари, избра монети, равностойни на един долар, и му подаде банкнота в замяна.
	„Той ми благодари. Аз току-що му помогнах“, помисли си Болд. Натъпка банкнотата на Колфийлд в джоба на панталона си, но за това простичко действие трябваше да извика на помощ цялото си самообладание и концентрация.
	Момиченцето с плодовия сладолед излезе от опашката и Лу Болд застана очи в очи с Хари Колфийлд.
	— Какво ще обичате? — попита клоунът.
	— Един с портокал и ванилия и един „Биг Дипър“, ако обичате. — Току-що бе казал _ако обичате_ на един убиец. Направо невероятно.
	Колфийлд отвори две врати. Около него се вдигна бяла пара от дълбоко замразения сух лед и за миг го забули в облак.
	— Един с портокал и „Биг Дипър“? — повтори поръчката той.
	— Точно така.
	Болд чу зад себе си шум от разкъсана хартия. Двете хлапета не си губеха времето и бързаха да се нахвърлят върху любимото лакомство. Той погледна Даяна. Тя освободи обучените кучета, които веднага се затичаха към момиченцата, събориха ги на земята и им откраднаха сладоледите. Пронизителните писъци на стреснатите деца пронизаха душата на Болд. Даяна се втурна към групичката, за да се убеди, че сладоледът вече не е в ръцете на децата, извика кучетата си настрана и се извини за случилото се. Сурово се накара на двете кучета, като през цялото време ги потупваше по гърбовете — трик на добрия дресьор. Сякаш по даден знак Дафи и една от другите жени, които уж работеха за обслужващата фирма, се спуснаха да помогнат на децата.
	Хората от екипа си бяха по местата. Тилът му беше подсигурен.
	Престорил се, че е напълно погълнат от случилото се, Болд не изпускаше Колфийлд от поглед, който пък приемаше сравнително спокойно развоя на събитията. В следващия миг обаче Колфийлд рязко изви глава и Болд проследи погледа му: неизвестно защо третото овчарско куче лакомо поглъщаше единия сладолед. Беше се промъкнало зад дресьорката си, която държеше изкъсо нашийниците на другите две овчарки и продължаваше да им се кара. Забелязал това, Колфийлд като че ли се паникьоса.
	Болд се опита да срещне погледа на Даяна, но закъсня. Раз, два и големият сладолед вече го нямаше.
	— Два долара и деветдесет цента — рече Колфийлд.
	Болд не бе помислил за това. Изобщо не му бе хрумнало, че ще му се наложи да държи двата сладоледа в едната си ръка, а с другата да рови за пари в джоба си. Сега и двете му ръце бяха заети и не можеше да извади оръжието си. Докато той ровеше из джобовете си, за да измъкне няколко долара оттам, Корки Адлър изведнъж застана пред него и поиска голямо сладоледено блокче с фондан. Оуен Адлър, който вървеше точно зад дъщеря си, погледна първо Болд, а после и Дафи. Осъзнал какво става в действителност, той леко се олюля пред очите им. Трябваше му само секунда, за да се съвземе и да каже първото хрумнало му изречение:
	— Корки, хайде да изчакаме първо тортата!
	Видял Адлър пред себе си, Хари Колфийлд се оказа неспособен да помръдне. Въздухът между тях натежа от омраза. Корки, която не забелязваше нищо, се обърна към клоуна:
	— Днес е моят рожден ден и мога да правя каквото си искам, нали, Монти?
	Болд подаде парите на Колфийлд и това движение изтръгна престъпника от унеса му. Ако само успееше да измести Корки встрани, всичко щеше да свърши. Освободил едната си ръка, Болд докосна оръжието си. _Измести се, Корки._
	— Защо не послушаш баща си? — намеси се и се опита да я избута встрани.
	— Престани! — властно изрече тя, твърдо решена да не отстъпва.
	_Отмести се!_ Болд отново се опита да я избута.
	— Стига!
	— Вече нямам сладолед с фондан — обади се Колфийлд и за миг спря поглед върху момиченцето. После се доближи до вратата на фризера, която бе най-близо до него. — Какво ще кажеш за един „Биг Дипър“? Монти смята, че момиченцата, които имат рожден ден, обожават „Биг Дипър“.
	Адлър изгуби и ума и дума.
	Дафи пристъпи напред и застана редом с Болд. Лицето й беше като издялано от камък. Тя хвана лявата ръчичка на Корки.
	— Послушай баща си, Корки.
	— Ти успя! — радостно възкликна Корки. — О, моля те! Моля те, Дафи!
	Останалите деца се скупчиха около Болд, нетърпеливи да си купят сладолед. Насъбраха се твърде много хора. Ситуацията беше отчайваща. Не можеха да посегнат на Колфийлд, докато Корки стои пред него, но не можеха и да му позволят да продължи да продава.
	Колфийлд се разсея за миг. Болд проследи погледа му и видя, че едното куче се върти като обезумяло в кръг и вие жалостиво, а Даяна се опитва да го успокои. Болд проумя, че всичкият сладолед е отровен, а не само няколко блокчета, предназначени за Адлър и дъщеря му. Още един поглед към питомеца на Даяна затвърди убеждението му. Кучето се олюля, предните му лапи се подгънаха и то рухна на земята. На два пъти пада и непохватно се изправя на краката си, тласкано от желанието да изпълни командата на дресьорката си. Всичко обаче беше напразно — кучето умираше.
	Болд се извърна точно в момента, в който Колфийлд се наведе към Корки и й подаде един сладолед „Биг Дипър“.
	Момиченцето го взе в ръка и веднага се залови да разкъса опаковката му.
	— Не, Корки! — извика Адлър, но тонът му не беше на баща, притеснен, че дъщеря му ще си развали апетита.
	Колфийлд реагира мигновено и протегна ръка към Корки — искаше заложник.
	— Кучи син — промърмори той, като не сваляше поглед от Адлър.
	Болд посегна да извади пистолета си, но той се заплете в работните му дрехи.
	Колфийлд успя да сграбчи детето. Дафи замахна с дамската си чанта и с все сила го удари по лицето. Рязко издърпа Корки от ръцете му, блъсна я на паважа и легна отгоре й, за да я прикрие с тялото си.
	Децата, струпани около Болд, се разпищяха.
	Болд се спусна към убиеца. Колфийлд облегна гръб на камиона. В следващия миг Болд почувства коляното му, което се заби със страшна сила в корема и му изкара въздуха. Зави му се свят, зад гърба му прокънтяха нови писъци — писъци на деца. После чу, че някой измъква оръжие от кобури си и само след миг Ла Моя изрева с пълно гърло:
	— Не стреляйте!
	Болд падаше към земята като на забавен кадър. С периферното си зрение видя Ла Моя, който се появи изневиделица.
	И тогава видя пистолета шериф Търнър Брам. Беше излъскан до блясък, на края на цевта се виждаше прясно положено сребро и Болд си помисли, че оръжието вероятно е било в един от фризерите.
	— Залегни! — изкрещя някой посред цялата тази бъркотия.
	— Хвърли оръжието! — сурово нареди друг.
	Ла Моя се хвърли към Оуен Адлър и го събори на паважа.
	Болд, който продължаваше невероятно бавно да се свлича към земята, докосна бутона на гърдите си и рече:
	— Убийте го!
	Чу глухо изпукване — сякаш някой бе плеснал с ръце и страничната стена на камиона се обагри с кръвта на Колфийлд. Ранен беше в рамото и макар че очите му се замъглиха от болката, ръката му изобщо не трепна. Той механично натисна спусъка. Болд протегна крак и изрита Колфийлд в коляното. Той се сгъна и изпищя от болка.
	Куршумът отнесе огледалото на камиона и направи предното стъкло на сол.
	Двама от хората на Болд се спуснаха към Колфийлд.
	Главата на Болд издрънча на паважа и пред очите му настъпи мрак. Чу някой да вика:
	— Извикайте линейка. Ударен е лошо! И махнете тези хлапета оттук.
	Болд дойде на себе си и се надигна до седнало положение. Колфийлд лежеше заровен под купчина полицаи, хвърлили се отгоре му. Чифт белезници проблеснаха на следобедното слънце и изчезнаха някъде сред телата. Някой от детективите прочете правата на арестувания.
	Миг по-късно телата се размърдаха и Болд видя клоунско лице без нос и перука — само ярко начервени бузи и очи, преливащи от омраза. Раненото му рамо кървеше обилно.
	Дафи притискаше Корки към себе си и галеше косичката й. Болд не виждаше нито Ла Моя, нито Адлър.
	Но видя Даяна. Тя плачеше край тялото на неподвижното куче. Приличаше на майка, изгубила детето си.
	Сърцето на Болд се сви от болка. Бяха поели твърде голям риск. И бяха успели, но на косъм. И въпреки това изпитваше радост от победата. Консервния убиец беше закопчан с белезници, но очите му бяха фиксирани в някаква точка зад Болд, фиксирани върху мъжа, който извиси глас над всички останали и радостно извика името на дъщеря си.


	Тридесет и седем

	Докато хирурзите в медицинската клиника „Харбървю“ кърпеха рамото на Колфийлд, Болд и шестима други участници в операцията прекараха няколко часа в анализи и преценки. Под ръководството на Бърни Лофгрийн в лабораторията на втория етаж започна анализ на всеки един от шестдесет и един сладоледени продукта, извадени от хладилния камион.
	Независимо от смазващата умора, походката на всички, които работеха на петия етаж, бе бодра и отривиста. В заседателната зала в Уестин бе свикана пресконференция, насрочена така, че репортаж от нея да бъде излъчен по новините в единадесет часа. На нея присъстваха над осемдесет журналисти и новинарски екипи. Капитан Ранкин, шефът на полицията и кметът на града отговаряха на въпросите и уверяваха обществеността, че този ужасен човек е бил задържан, че е била избегната касапница, която гражданите не биха могли да си представят и в най-лошите си кошмари, и че супермаркетите на Сиатъл отново са безопасно място за пазаруване.
	Боби Гейнис, Джон Ла Моя, Фреди Гучиано и всички останали участници в операцията получиха шестнадесетчасова почивка, през която да се приберат у дома и да се наспят. Някои от тях се възползваха от нея, други — не.
	Операцията на Колфийлд отне четиридесет и пет минути и завърши няколко минути преди шест вечерта. Главният хирург позволи на Болд и на един друг детектив да разпитат заподозрения, като единственото условие бе разпитът да не продължава повече от тридесет минути. Болд обаче възрази и в крайна сметка успя да убеди лекаря, че на разпита трябва да присъстват трима, дори четирима души. После се споразумяха, че на следващата сутрин ще проведат друг, по-подробен разпит. Макар че Колфийлд вече се бе отказал от правото си на адвокат, на сутринта щяха да му определят обществен защитник и делото щеше да попадне в ръцете на адвокатите. При _черните дупки_ законът се спазваше до последната му буква.
	В десет и тридесет същата вечер, въоръжен с касетофон и голяма чаша чай, Болд застана пред болничната стая на Колфийлд заедно с двамата униформени полицаи от полицейския участък на Сиатъл, които охраняваха стаята. Придружаваха го доктор Ричард Клемънтс и областния заместник-прокурор Пени Смит.
	Болд искаше да получи пълни самопризнания и не смяташе да се задоволява с нищо друго. Бяха предотвратили опит за убийство, разполагаха с достатъчно косвени улики, които да представят убедително в съда, но едно самопризнание би сложило подобаващ край на това разследване. Клемънтс искаше да надникне в мислите на престъпника. Смит от своя страна държеше да е сигурна, че разпитът ще бъде проведен според правилата.
	— Преди да влезем — възпря ги Клемънтс, — искам да сте наясно, че с неговия свят е свършено и той го знае прекрасно. Колфийлд продължава да обвинява Адлър — не нас, както ще имате възможност да се убедите — за всичко. А това е от изключително значение, защото ни предоставя възможност да достигнем до истината. Той ще ни я каже, без да иска. Колкото повече се опитва да я скрие от нас, толкова повече ще научим от него. Виждам, че не разбирате. Всичко ще ви стане ясно в процеса на разпита. — Той отвори вратата и тримата влязоха в стаята.
	Колфийлд беше буден. Главата му бе подпряна с няколко възглавници, в бистрите му и ясни очи проблясваха гневни пламъчета. Стаята, обзаведена оскъдно само с най-необходимото, миришеше на спирт и дезинфектанти. При операцията бяха използвали само местна упойка, което означаваше, че заподозреният не е приемал медикаменти, които биха могли да омаловажат или анулират резултатите от разпита.
	Болд включи касетофона и заговори с ясен и отчетлив глас — изреди мястото, на което се провежда разпитът, часа и имената на присъстващите.
	Сивите като олово очи на Колфийлд пробягаха по тях. Човекът изглеждаше толкова _нормален_.
	Клемънтс придърпа един стол и седна до леглото. Болд и Смит останаха прави.
	— Нямам какво да кажа — информира ги Колфийлд.
	Смит заговори първа:
	— Желанието ви да ни сътрудничите във вашия случай би означавало смъртната ви присъда да бъде заменена с доживотен затвор.
	— Искам да ме обесят — заяви Колфийлд, изумявайки както Болд, така и Смит.
	Клемънтс се усмихна и тихо се обади:
	— Разбира се, че искате.
	Колфийлд го изгледа странно.
	Клемънтс продължи.
	— Но не и преди да очистите позора от името на Марк Мериуедър. Хмм? Помислете върху това.
	— Вие знаете?
	— Ние знаем _всичко_, момчето ми. И проявяваме силен интерес към господин Мериуедър.
	Колфийлд го изгледа с любопитство. Очевидно се питаше доколко може да се довери на този човек.
	— Глупости — най-сетне промърмори той.
	— Мериуедър е станал жертва на заговор, синко.
	— Не ме наричай така.
	— Много добре. А как би искал да те наричам? Господин Колфийлд? Харолд? Хари?
	— Остави ме на мира.
	— Ако те оставя сега, адвокатите като нашата госпожа Смит ще те лапнат и с теб е свършено. Веднъж вече си минал по този път, Хари. Знаеш за какво говоря. Иначе не би се отказал от правото си на адвокат.
	— Адвокатите са кръвопийци. — Той погледна директно към Смит. — Никакви адвокати.
	— Нека да поговорим една минута за твоето обесване.
	— Искам всичко да свърши.
	— Разбирам. Но защо толкова бързо? Ами Марк Мериуедър?
	— Той е мъртъв. Всичко свърши.
	— Ти си го обичал.
	— Той беше добър с мен.
	— А те го разориха.
	— Те излъгаха.
	— Да. Знаем това.
	Колфийлд леко се наведе напред. Болката в раненото рамо го накара да спре, но вратът му остана издаден напред.
	Клемънтс продължи:
	— О, да. Знаем за случилото се. Те затриха птиците. Платиха на хора, за да хвърлят вината върху Марк Мериуедър. — Той замълча за миг. — Накараха ви да избиете птиците.
	На лицето на Колфийлд се изписа неописуема болка. Последното нещо, което Болд искаше, бе да изпита съжаление към това чудовище.
	— Не беше лесно, нали? Да изколите всичките птици?
	Колфийлд леко поклати глава. Сякаш изобщо не бе в стаята.
	— Никога преди не беше виждал господин Мериуедър в такова състояние, нали?
	— Толкова много кръв — прошепна Колфийлд.
	— Той не беше на себе си.
	— Той се промени.
	— Да, клането на всичките онези птици го промени, нали? — После додаде: — Промени всички ви.
	Колфийлд кимна.
	— Ти обичаше тези птици.
	Той кимна отново.
	— Имаме нужда от помощта ти, Хари. Ако ни помогнеш, и ние ще ти помогнем. Сержант Болд знае всичко, което се е случило в „Лонгвю фармс“, но искаме да разберем за супата. Какво сложи в супата?
	— Птиците _не_ бяха болни.
	— Знаем това. И ти обвиняваш господин Адлър.
	— Те излъгаха за нас.
	— Ами супата, Хари? Кажи ни за супата.
	— Те натровиха птиците ни. Аз ги предупредих. Но те не ме чуха. — Очите му се изцъклиха, погледът му вече не бе насочен към Клемънтс, Болд или Смит, а прикован в някаква точка на отсрещната стена или тавана. Беше се отнесъл в някакъв негов си свят. — Помислих си, че холерата може би ще ги убеди.
	— Ти си сложил холера в супата?
	Той кимна.
	Болд погледна към касетофона. _Касетата все още не бе свършила._
	Клемънтс забеляза погледа му и каза:
	— Не те чух, Хари.
	Хари Колфийлд продължи да се взира в стената.
	— Имаме нужда от помощта ти, Хари.
	— Направих го, защото те ни сториха зло. Направих го, за да им покажа, че е по-добре да ме послушат.
	— Какво направи?
	— Натрових супата.
	Болд и Клемънтс се спогледаха. Ето го признанието — записано на лента при това.
	Колфийлд отново се опита да седне, но пак бе победен от болката. Погледна ги и рече умолително:
	— Защо не ми повярваха? Защо допуснаха да умрат всичките онези хора?
	— Извинете ме — обади се Смит. Беше пребледняла, устните й трепереха. Мълчаливо се отправи към вратата и излезе от стаята.
	— Разкажи ми за парите — подхвърли Болд.
	— За какво говориш? — Колфийлд прикова пламналия си поглед върху Болд.
	— За парите за откупа — напомни му сержантът. На лицето на Колфийлд се изписа пълно недоумение. Болд бе сигурен, че не се преструва.
	— Ти си се побъркал. — Обърна се към Клемънтс и рече: — Всичките ченгета са откачени.
	— А ти, Хари?
	— Кой е този? — Колфийлд адресира въпроса към Болд. После рече на Клемънтс: — Ти си психиатър, нали?
	— Какво изпитваш, когато мислиш за всичките тези убийства, Хари? Разкажи ми за убийствата.
	— Питай Оуен Адлър. Вината не е моя.
	— Разкажи ми за убийствата.
	— Не съм убивал никого.
	— Напротив, Хари. Ти уби дванадесет души, включително две…
	— Не съм убивал _никого_! И не зная нищо за никакъв откуп и за каквото там ме питахте, по дяволите! — Последните думи бяха адресирани към Болд.
	Клемънтс се приведе още напред, почти допря лице до неговото, и прошепна с искрен и приятелски тон:
	— Ние те слушаме, Хари. Искаме да чуем всичко, което имаш да ни кажеш. Без значение какво. — Очите на Колфийлд се напълниха със сълзи. — Този свят не се е отнесъл добре към теб, синко, нали? — Този път Колфийлд не възрази срещу думата _синко_. Само поклати глава и сълзите се затъркаляха по лицето му. Клемънтс заговори сърдечно, но в гласа му се прокрадваха неестествени и мистериозни нотки. — Никой не иска да те чуе, нали? Зная какво означава това, синко. Повярвай ми! Наистина зная. Никой никога не слуша. — Колфийлд отново поклати глава. — Ти им разказа за случилото се в „Лонгвю“, но те не пожелаха да те чуят. Това честно ли е? Казал си им и за онова обвинение за притежаване на наркотици — о, да, четох молбата ти. Брилянтно изпипан документ, синко. Нещо, с което можеш да се гордееш. Изчетох го от начало до край. — Колфийлд простена. — Но никой не те слуша, нали? Казват ти да си вървиш. Гонят те. Отнасят се с теб като с дете. Но никога не те _слушат_, нали? — Клемънтс направи кратка пауза. — Никой не те е слушал така, както Марк Мериуедър навремето. А те ти отнеха Марк. Съсипаха живота му, нали?
	Викът, който се изтръгна от гърдите на Колфийлд, сигурно се е чул в няколко от болничните крила. Пациентът отвори уста и започна да вие, вперил поглед в тавана, залюлял глава върху възглавниците. Доктор Ричард Клемънтс отметна глава назад, затвори очи и се заслуша подобно на оперен ценител, който се наслаждава на прекрасна ария.
	— Аз те слушам! — извика Клемънтс по средата на един протяжен вой, но това само подтикна пациента да зареве още по-силно.
	Болд погледна касетофона. Никой няма да повярва на това, помисли си той.
	Сестрите рязко отвориха вратите, но Клемънтс вече бе вдигнал ръка, за да ги възпре и да ги накара да напуснат стаята. Болд дори не бе чул, че се приближават.
	— Добре сме — информира докторът. — Само едно полезно за здравето разтоварване. — После се обърна към пациента. — Те те чуха, Хари. Видя ли? Сега вече те слушаме! И те _чуваме_!
	Колфийлд спря да вие и отвори насълзените си очи. Болд си помисли, че Хари Колфийлд току-що бе направил съдбоносно пътуване, и те бяха станали свидетели на последните останки от здрав разсъдък. Клемънтс обаче изобщо не изглеждаше притеснен. Заради разтревожените сестри той се обърна към пациента:
	— Ние сме добре, нали, синко? Сега сме по-добре, нали? — Погледна сестрите и додаде: — Видяхте ли? — Махна снизходително с ръка, за да ги отпрати, и довърши жеста, като изчетка някакви невидими прашинки от реверите на двуредното си сако.
	— А сега да започнем от самото начало. Какво ще кажеш, синко? Всяко действие е предшествано от някаква мисъл. Можеш ли да ми кажеш кога за пръв път ти хрумна, че Оуен Адлър трябва да си плати за извършените престъпления? Кога те осени първото вдъхновение? А аз разполагам с всичкото време на света, синко. _Всичкото време на света._
	Клемънтс погледна към Болд и се усмихна широко.
	Болд не беше съвсем сигурен кой от тия двамата е по-луд.
	— Парите — повтори Болд.
	— Не зная нищо за никакви пари — сърдито отвърна Колфийлд.
	И Болд му повярва за втори път.
	Той обаче _не_ разполагаше с всичкото време на света. Грабна касетофона и тръгна направо към службата, за да прослушат записа и да го напишат на хартия.


	Болд спа непробудно четиринадесет часа и се събуди в два часа след обяд. Хапна малко, обади се в службата и отново заспа. В единадесет през нощта беше напълно буден, а в главата му се въртяха най-различни мисли. Целуна заспалата си съпруга, преоблече се и отиде в службата. На смяна беше отрядът на Де Анджело. Всички го поздравиха за успешната акция и за изтръгнатото самопризнание. Отнасяха се с него като с герой, но Болд не се чувстваше такъв: изнудвачът, поискал откуп от Адлър, бе все още на свобода.
	Обади се на Дафи, но не можа да я намери. Научи, че Корнелия Ули е получила обществен защитник. Вече бе станала част от системата.
	Все още не бяха установили никаква връзка между Ули и Хари Колфийлд. У самия Колфийлд не бяха намерени никакви пари и кредитни карти, а и той категорично отричаше да знае нещо за изнудването — при положение че бе признал за хладнокръвно извършените убийства. Всичко това даваше на Болд основание да вярва, че Колфийлд няма никакво отношение към финансовата измама.
	Той извади досието на Ули и задълбочено проучи миналите й арести: обвинения за участие в улични банди, продажба на наркотици и проституиране, които впоследствие са били оттеглени. Разгледа снимките от предишните арести — била е шестнадесет-седемнадесетгодишна. По онова време е била невероятна красавица. Сега, на двадесет и една, бе изгубила красотата си — животът на улицата си бе казал думата. Участието в банди се отразява най-зле върху младите момичета.
	Болд проучваше съдържанието на досието, като хвърляше само по един бърз поглед на името на отдела и на офицера, водещ разследването — свръхпозната информация, с която всяко ченге се сблъскваше ежедневно и към която не проявяваше почти никакъв интерес. Един номер обаче привлече вниманието му. Едно малко номерче, напечатано преди години в съответната графичка. Толкова лесно можеше да бъде пропуснато. Едно малко късче информация, запазило се върху този формуляр. Вече повече от шест години. Полицаят, осъществил ареста, бе попълнил празната графичка: „Арестуващ офицер: 8165“.
	Личният идентификационен номер, използван при измамата с банкоматите. Болд вдигна телефона с трепереща ръка, избра отново номера на Дафи, но тя отново не отговори. Наложи се да погледне в тефтера, в който бе записал необявения в указателя номер на Адлър. Натисна бутоните и го избра. Изчака няколко позвънявания преди Адлър да отговори и да предаде слушалката на Дафи.
	— Имам нужда от теб — заяви Болд.


	Крис Даниелсън спеше, когато Болд запали лампата в стаята му. Дафи и дежурната през нощта сестра вървяха след него. Болд се обърна към сестрата, посочи другото легло в стаята на Даниелсън и нареди:
	— Той да бъде преместен оттук. Веднага.
	Сестрата отвори уста да възрази, но Болд вече си бе имал достатъчно разправии с нея на сестринския пулт и му бе дошло до гуша.
	— Махнете този човек от стаята! Веднага!
	Сестрата измрънка нещо, но се подчини. Извини се на болния съквартирант на Даниелсън, сложи го на количка и го изведе в коридора, а Дафи затвори вратата на стаята.
	— Имам нужда от точни отговори, Крис.
	Той все още изглеждаше полузаспал.
	— Сержант?
	— И Матюс — оповести присъствието си Дафи.
	— Само след минута ще ни изритат оттук — все още не ни е позволено да те виждаме — но въпросът не може да чака до сутринта. Ще ми помогнеш ли?
	— Давай! — Даниелсън тръсна глава, премигна енергично и протегна ръка към една картонена чаша, пълна с ледена вода, която поемаше през сламка.
	Болд му я подаде и Даниелсън отпи глътка.
	— Ти си взел досието на Колфийлд от Костницата, без да се разпишеш в дневника, и това е станало един ден _преди_ да го идентифицираме. Когато разбра, че го търсим, ти го върна. Трябва да зная защо.
	Вратата щеше да се отвори всеки миг.
	На лицето на Даниелсън се бяха появили нови бръчки, в очите му се четяха болка и пълно изтощение. Една специална конструкция държеше завивките над стомаха му, а краката му бяха на екстензии, в двата края на които висяха две големи тежести. Гласът му беше дрезгав и безжизнен.
	— Сдобих се с данъчните справки за служителите в „Лонгвю фармс“. Колфийлд имаше досие. И отидох да го намеря.
	— Но _защо_? — предизвикателно попита Болд. — За пари?
	— Пари? — Крис като че ли не можеше да повярва на ушите си. — За да разреша _черната дупка_, как защо? — Човекът бе твърде уморен и натъпкан с твърде много медикаменти, за да може Болд да се надява да прочете нещо по изражението му.
	— Предложили са ти работа извън полицията — продължи да настоява Болд.
	— Не е вярно. — Даниелсън го погледна в очите. — Аз исках _твоята_ работа.
	Под прозореца проблесна светлина, чу се сирената на пристигаща линейка. Лъчът от фаровете й освети лицата им.
	— Повече от теб самия исках да разреша този случай. Работех върху него ден и нощ… освен когато не ми се налагаше да се занимавам с _твоята_ бумащина. Едно изпълнително и прилежно негро, което седи зад бюрото си и оставя на белите момчета да вършат истинската, опасната работа. Не и това негро, сержант. Не, по дяволите!
	— Нещата _изобщо_ не стоят по този начин.
	— Така ли?
	И двамата едновременно повишиха гласове и започнаха да си крещят. Дафи ги прекъсна и двамата и ги скастри сурово:
	— Преминахте границата! Дръжте се прилично.
	Болд рядко изпускаше нервите си и му бяха нужни няколко секунди, за да се овладее. Той погледна часовника си — скъпоценни секунди.
	Дафи се обърна към ранения полицай:
	— Илейн Страйкър.
	Даниелсън я погледна.
	— Едно от тези неща, които просто се случват. Изобщо не се гордея с онова, което сторих. Тя е самотна и отдавна вече е забравила какво всъщност означава любовта.
	— А после се появява тази _черна дупка_ — продължи да го притиска Дафи.
	— Както вече ви казах, изобщо не се гордея с онова, което стана. Излиза, че Майкъл Страйкър говори прекалено много, а жена му знае всичко, свързано с това разследване… става така, че аз проявявам по-голям интерес към разговорите в леглото, но тя не се оплаква.
	— Колко си романтичен — сряза го Дафи.
	— Платих си за стореното, Матюс. Искаш ли да си сменим местата? — Той извърна глава към ъгъла на стаята, където, подпрян на стената, стоеше сгънат инвалиден стол.
	Дафи потрепери.
	— Вижте, Страйкър беше напълно превъртял по отношение на Лони… Илейн. Изобщо не разсъждаваше нормално. Аз ходих при него за разрешение да изискам банковите извлечения на „Ню Лийф“ — той отмени проверките — но на него изобщо не му хрумна да ти се обади и да провери дали казвам истината.
	— Намерил си доказателства за платен подкуп — заключи Дафи.
	— Не, не можах. Пипали са много предпазливо. А и аз не хранех особени надежди да намеря писмено доказателство. Вече се бях досетил кой е платил подкупа, но не можех да го докажа. Затова смених подхода.
	— Слушаме те, Крис.
	— Проверете стенографските записи от процеса на Колфийлд. Доказателствата не са били особено убедителни. Но по онова време обществеността бе силно настроена срещу наркотиците — достатъчно бе само да се спомене думата _кокаин_ и заподозреният получава дълга и предълга присъда. И на какви доказателства бе изграден случаят? На някакво обаждане, получено от арестуващия офицер. В крайна сметка цялото разследване е почивало единствено на това анонимно обаждане. Значи едно анонимно позвъняване и Колфийлд е отстранен за четири години. Били са сигурни в благоприятния изход, защото ченгетата от наркоотдела никога не разкриват имената на информаторите си. Но ако прочетете внимателно стенограмата, ще забележите, че арестуващият офицер — някакво ченге на име Дънъм — се е държал доста нервно на свидетелската скамейка. И защо ли? Защото всъщност не е имало никакво обаждане. Всичко е било нагласено предварително. И Колфийлд станал жертва на хитра постановка.
	— И?
	— Само че преди да стигна до Дънъм, Страйкър стигна до мен. Трябва да е проследил Лони — Илейн — до хотела.
	— Но ти си подозирал някого?
	— Няма да е честно да ви кажа името му. Така и не можах да докажа нищо.
	— Кени Фаулър. — Болд услужливо подхвърли името. И продължи: — Номер на значката 8165.
	Дафи го погледна изумено.
	Очите на Даниелсън заблестяха. Той се поколеба за миг, кимна едва-едва и започна да обяснява.
	— Пет години е бил партньор на Дънъм в отдел „Углавни престъпления“. След това постъпва на работа в компанията „Ню Лийф“. Дънъм се прехвърля в наркоотдела. Не се справя добре с новата работа, изобщо не знае как да подходи към случаите. И изведнъж прави голям удар: пипва Хари Колфийлд с няколко килограма висококачествен прашец. Познай къде започва работа четири месеца по-късно? С двойна заплата и два пъти по-дълъг отпуск?
	Болд се прегърби и подпря ръце на леглото.
	— Исусе! — После продължи с тих, изпълнен с разкаяние и чувство на вина глас. — Аз съм виновен за случилото се с теб, Крис. — Никой не каза нито дума, докато Болд не заговори отново. — Подозирах, че си откраднал онова досие. Не исках да се занимавам с вътрешно разследване по средата на цялата тая бъркотия с _черната дупка_. Помолих Фаулър да те постави под наблюдение. Не исках да ангажирам униформени полицаи. Той ме излъга относно онова, което е изровил за теб. Очевидно е разбрал, че не си само изповедник на Илейн Страйкър, и се е досетил, че спиш с нея.
	Последва друго дълго мълчание. Чуваше са само тихото бръмчене на машините около леглото, но на Болд звукът му се струваше оглушителен. Искаше да получи прошка от човека срещу себе си, но съзнаваше, че е невъзможно.


	— Адвокатът й е тръгнал — информира ги областният заместник-прокурор Пени Смит.
	— Ще го чакаме ли? — попита Болд.
	— Никой не може да я накара насила да разговаря с теб — изтъкна Смит. — Можеш да я притиснеш, но тя не е длъжна да говори.
	— Ясно.
	Смит много внимаваше да не показва прекалено ясно одобрението си спрямо онова, което правеха.
	— Не разполагате с много време. — Обърна се към Дафи с молба. — Ако някой случайно те попита, можеш да кажеш, че си ми отстъпила кабинета си, където съм останала, докато вие двамата бяхте вътре при заподозряната, нали?
	— Доколкото си опомням, това почти отговаря на истината.
	Болд и Дафи тръгнаха бързо надолу по коридора.
	— Имам идея. Просто ме подкрепи — помоли го тя и го погледна в очите миг преди той да протегне ръка, за да отвори вратата.
	— С теб съм — обеща Болд.
	— Ако играта позагрубее, тя ще проговори. Обзалагам се. Но гледката може да стане доста неприятна.
	— Струва ми се, че едно такова отношение ще й подхожда напълно.
	Двамата влязоха в стаята за разпити. Дафи връхлетя решително през вратата, без дори да си направи труда да я затвори, и изкрещя на заподозряната:
	— Стани от стола! Веднага!
	Корнелия Ули беше облечен в оранжев затворнически костюм, а лицето й бе уморено и изпито след двете нощи прекарани в ареста. Тя мигновено се изправи.
	— Ела тук! — Дафи посочи края на масата. — Ето тук.
	Ули застана в края на масата за разпити. Изглеждаше разтревожена.
	Дафи започна:
	— Нека сега да си изясним едно нещо — ако откажеш да ни сътрудничиш, животът ти ще стане много труден. Ще отидеш там, където жените правят разни неща на млади момичета като теб — все неприятни неща, за каквито не си и чувала досега — а пазачите правят още по-лоши неща и никой не им търси отговорност за нищо. Държиш си устата затворена… освен ако някой не пожелае да я използва за нещо. Това е първата ти възможност. Другата ти възможност е да си отвориш същата тази уста пред мен. И то веднага. В момента не става дума за някакво си обвинение за притежание на наркотици, което би те отстранило за две годинки. Сега няма ала-бала. И въпросът не опира до някаква си карта за банкомат, уредена от някакво си твое приятелче. Защото смятаме да повдигнем обвинение в убийство първа степен. А това ще е краят на твоя жалък и мизерен живот, Корнелия… освен ако не ме послушаш и не направиш _точно_ онова, което ти казвам.
	— Нямам какво да ти кажа.
	Дафи хвърли един разгорещен поглед към Болд, после се обърна към заподозряната и нареди:
	— Подпри се на масата!
	— Няма да го направя — възрази Ули.
	Дафи силно удари с ръка по масата и жената се стресна.
	— Подпри се на масата.
	— Хайде, давай — подкани я Болд.
	Ули неохотно подпря длани на масата.
	— И ръцете до лактите — заповяда Дафи. — Добре. Сега разкрачи крака. Още. Мърдай! Добре.
	— Е, как ти се струва? — попита Дафи, отстъпи встрани и се загледа в профила на младата жена така, сякаш съзерцаваше рисунка.
	Болд, който нямаше и най-малка представа с какво точно се съгласява, побърза да каже:
	— Мисля, че имаш право.
	Дафи застана зад изнервената до краен предел Корнелия Ули, обгърна я с ръце, като внимаваше да не я докосва, и се наведе над нея в провокативна поза, която беше повече от красноречива. После предизвикателно завъртя бедра и прошепна с интимен глас:
	— Напомням ли ти за някого?
	— Махни се от мен.
	— Не съм върху теб. И той не беше. Но беше _в теб_.
	Болд се почувства като идиот, когато най-после осъзна какво става: Жената, която бяха видели в апартамента на Кени Фаулър. През онази нощ, през която Дафи си бе взела стая в хотела и бе стояла в мрака пред прозореца.
	Без да променя интимните нотки в гласа си, Дафи продължи да шепне:
	— Видях ви двамата заедно.
	Главата на Ули подскочи.
	— Не разбирам за какво говориш.
	— Не мисля, че ти хареса особено — продължи Дафи, а после додаде съвсем тихичко: — С каквото и да разполага срещу теб, вече не може да го използва. Ние ще го скъсаме, ще го изгорим, ще направим каквото кажеш. Нямаме интерес да те съдим.
	— И всичко, което трябва да направя, е да _пропея_, така ли? Забрави за това.
	Първата пукнатина.
	Болд се намеси:
	— Говорим за повдигане на обвинения в изнудване и съучастие в убийство. Ще прекараш остатъка от живота си зад решетките. — После добави: — Знаем, че си била ти.
	Вратата рязко се отвори и някакъв сърдит мъжки глас нареди:
	— А сега се махайте оттук!
	Беше адвокатът на Ули. Той веднага се приближи до клиентката си и ги остави да затворят вратата на излизане.


	От другата страна на стъклената преграда Ули, адвокатът й и Пени Смит чакаха нетърпеливо Дафи и Болд, които разговаряха оживено през последните няколко минути.
	Опитвайки се да подреди доказателствата, с които разполагаха в някаква стройна система, Болд каза:
	— Фаулър беше един от малкото хора, запознати подробно със случая, и затова е знаел как да формулира искането за откупа така, че да го припишем на Колфийлд.
	— Но се провали — в искането за откупа изобщо не се споменаваше нищо за вината на Адлър — нещо, което обезпокои както мен, така и доктор Клемънтс.
	— Ние _очаквахме_ искания за откуп. И той просто ни даде онова, което искахме.
	Дафи погледна Ули през преградата и гордо поясни:
	— Всъщност най-напред жестовете й привлякоха погледа ми. Когато започна да кръстосва из стаята, осъзнах, че я познавам. Тогава седях в онази хотелска стая и ги наблюдавах часове наред. Трябваше ми само известно време, за да направя връзката.
	Болд заговори цинично:
	— Двамата в онзи апартамент — точно срещу нас…
	— Той й беше ядосан за нещо. Може би изобщо не е трябвало да се появява в дома му. Изчука я набързо на масата в трапезарията, за да я накара да си плати, и я отпрати.
	— Истински принц — отбеляза Болд, отвори вратата и двамата се присъединиха към останалите.
	Адвокатът на Ули се оказа млад евреин на име Карсмън, който току-що бе завършил юридическия факултет. Беше неугледен като неоправено легло. Гласът му беше пронизително висок и писклив. Адвокатчето се считаше задължено да оспорва всяка думичка, произнесена от Болд. Пени Смит, която се държеше най-професионално, издърпа Карсмън, за да си поговорят в коридора, а след като се върнаха в стаята за разпити, той изведнъж престана с възраженията. Непрекъснато си водеше записки и от време на време подаваше по някоя бележчица на разколебаната си клиентка.
	Болд подаде на Ули досието с арестите й.
	— Номер на значката 8165. Значката е принадлежала на детектив Кенет Фаулър. Той те арестувал за участие в банда, а по-късно към теб било повдигнато обвинение за убийство втора степен. След това обвинението било оттеглено поради липса на доказателства.
	— А ние те видяхме в апартамента му преди няколко вечери — заяви Дафи.
	— Майната му — процеди заподозряната, провеси нос и уморено поклати глава.
	Болд изпита истински триумф. Но лицето му си остана непроницаемо. Безизразно. Уморено.
	— С какво те държи в ръцете си, Корнелия? — попита Дафи.
	Момичето запелтечи:
	— Един видеозапис. От проследяване. Бях седемнадесетгодишна.
	— Секс? — попита Дафи.
	— Убийство — убедено заяви Болд.
	— Не отговаряй! — намеси се Карсмън.
	Болд продължи:
	— Лестър Гамон. Осемнадесетгодишен. Намушкан седем пъти.
	Корнелия Ули се подчини на адвоката си, макар че не сваляше поглед от Болд.
	— Кара ме да върша някои неща за него от време на време. И аз изпълнявам.
	— Като през онази вечер? — попита Дафи.
	— Я си го начукай! — яростно възкликна Ули. — Какво знаете вие за живота на улицата? Нека да ви кажа нещо — там трябва да правиш услуги на хората, ако искаш да те оставят на мира. На улицата всичко е съвсем просто. И опира до първичното оцеляване. Ти и съвършената ти прическа и парфюма, с който си се окъпала… — Тя изгледа Дафи с презрение. — Направо ми се драйфа от теб.
	Дафи се изчерви, но впрегна цялата си забележителна воля и сила, за да сдържи гнева си.
	— Значи си правила услуги на Фаулър — повтори Болд.
	— Като тази история с банкоматите. Да.
	— Не казвай нищо повече! — посъветва я адвокатът й.
	— Млъквай! — озъби му се Корнелия.
	— Не мога да те защитавам, ако…
	— Млъквай! — Обърна се към Болд и заговори: — Ходех там, където ми кажеше. И правех онова, което ми нареждаше. — Погледна Дафи. — И ти си права. От време на време ме чукаше. А на мен наистина не ми харесваше особено. Но това не е нещо ново за мен. Той го прави още от времето, когато беше ченге. По онова време имаше много момичета като мен. Ако Кени те арестува, отиваш да работиш при него. И тогава всички обвинения отпадат. Лесна работа. Сега разбирате ли защо се страхувам от ченгетата? Всичко започна, когато бях на петнадесет години и избягах от къщи с една банда. Кени обаче ме хареса. Просто извадих лош късмет. — Тя като че ли се извиняваше на Дафи. — Човек с времето свиква с хората като Кени Фаулър. Защото другата алтернатива е още по-страшна. Именно затова Кени и другите успяваха да ни държат в ръцете си. Защото да правиш услуги на разни хора, е далеч по приятно, отколкото да спиш под мостовете, скрит от вятъра в мукавен кашон. Да се влачиш с отрепките от бандата. Да си инжектираш опасни наркотици. Човек, който не го е изпитал, не може да го разбере.
	— Права си — заяви Дафи, която, преодоляла личната си неприязън, се зае да установи някакво разбирателство със заподозряната. А и чудесно знаеше за какво й говори момичето. Приятелката й Шарън бе минала по пътя на Ули. Дафи знаеше всичко за живота на улицата, но нямаше да й го каже, нямаше дори да направи опит да се защити. И Болд й се възхищаваше заради това.
	— Значи той ти даде картата за банкомата — предположи Болд.
	— И номера на сметката. Казваше ми от кои автомати да тегля пари. Много изгодна сделка. Даваше ми по стотачка на вечер.
	— Много щедро от негова страна — изкоментира Болд.
	— Достатъчно, за да преживявам — сломено отвърна Ули.
	— Сержант? — Пени Смит го помоли да излязат за кратко съвещание в коридора.
	Дафи остана при заподозряната.
	Смит заговори:
	— Така, както стоят нещата, в момента разполагаме само с нейната дума срещу тази на Фаулър. Разполагате ли с някакво друго доказателство, че са действали заедно? Защото искам да те предупредя, че нито един съдия няма да я хареса като свидетел. Дали Фаулър още държи парите? Няма начин. Отървал се е от тях в момента, в който пипнахте момичето. Той е бил ченге, нали? Познава правилата на играта. Вероятно е имал някакъв план — неслучайно е използвал именно нея. Права съм, нали? Ще се заема със случая, ако държиш на това. Ще поговоря с по-големите началници, за да сондирам почвата. Но ако питаш мен, тази история вони. Тя е млада. Освен това има причини, сериозни причини при това, да мрази Фаулър и да иска да му навреди. А това веднага ще излезе в съда. Не е убедително, сержант. Матюс не би могла да се закълне, че именно това момиче е било в апартамента на Фаулър през онази нощ.
	— Но ние разполагаме с личния идентификационен номер на сметката. Разполагаме с доказателства за извършени предишни арести — възрази Болд.
	— Банковата сметка е била открита _от нея_. Използвала е номера на значката на Фаулър, за да му навреди, в случай че бъде пипната. Както и стана в действителност. Показвам ти как _могат_ да бъдат изтълкувани думите й в съда. Казвам ти, че момичето не струва като свидетел. Ти решаваш. Кажи ми какво искаш да направя. — Тя го погледна в очите.
	— Мразя адвокатите — осведоми я Болд.
	— Аз — също. — Тя се усмихна. — Всичките ми приятели са ченгета.
	Той й върна усмивката.
	— Какво предлагаш, съветнико?
	— Предлагам да я екипираме с микрофон и да я пуснем при Фаулър. Ще й обещаем присъда до шест месеца с възможност за предсрочно освобождаване при добро поведение. Карсмън ще направи задно салто от радост, ако успее да сключи сделката. А Фаулър ще си остане в дранголника докато побелее.
	— Ти наистина ли вярваш, че Кени Фаулър ще посмее да се приближи до тази жена? — невярващо попита Болд. — Няма начин, по дяволите! Да я убие може би, но не и да… — Той изведнъж млъкна.
	— Какво има? — попита го тя.
	— Може би ще позволим на Фаулър да поработи за нас. Струва ми се, че ни го дължи.


	Болд помоли техниците да проверят колата му за подслушвателни устройства, преди да откара Дафи до Алки Пойнт. Паркира така, че да имат изглед към водата и към групата младежи, които играеха волейбол под последните лъчи на залязващото слънце. Слава богу, в колата не бяха намерени микрофони.
	Преди години едно тяло, изхвърлено на брега, бе променило едно разследване, а заедно с него и живота им. Болд неслучайно бе паркирал именно тук.
	— Не мога да искам това от теб, Дафи.
	— Не го прави тогава. — Вече знаеше. Но се бе съгласила на разходката с кола, така че може би имаше някакъв шанс да я убеди. Тя погледна през прозореца. — Не го прави. Моля те — повтори му.
	— Трябва да се върнеш да живееш там, ако искаме планът ни да успее. Ще напишем някои реплики, които двамата с Адлър ще трябва да произнесете. Ще трябва да поразклатим водата. В противен случай ще забележи стръвта.
	— Съзнаваш ли какво точно искаш от мен?
	— Зная какво искам — онова, което не зная, е как ще се _почувстваш_. И не съм сигурен, че аз самият бих могъл да го направя.
	— А Уотсън и Молдър — те също ще ме видят, ако нещата се развият така, както си ги планирал. В тоалетната, под душа… За бога, Лу!
	— Ние му дадохме затворническата снимка на Колфийлд, Дафи. Знаем, че я е показал из преработващите предприятия, из складовете. В някой момент все някой трябва да го е разпознал. Колфийлд е бил редовен снабдител на компанията. Фаулър обаче е задържал тази информация за себе си с една-едничка цел — да може да продължи играта с изнудването. Той е толкова виновен, колкото и Колфийлд. Ако искаме да го тикнем в затвора заради стореното от него, имаме нужда от неоспорими доказателства. Трябва да започнем от самото начало и да докажем, че Кени Фаулър — поради собствената си алчност — е позволил отравянията на хора да продължат. За да успеем да направим това обаче, трябва да го пипнем заради откупа. Искаш ли да съм максимално откровен? — изгледа я Болд. — Да ти кажа право, не се впрягам толкова заради изнудването. Но не мога да му простя отнетите човешки животи. Не мога да му простя напрежението, на което бяхме подложени само заради неговата алчност. Той заслужава повече от едно перване през ръцете. И да… означава, че ще трябва да си свалиш дрехите. Ще трябва да вършиш всички онези дълбоко лични неща, които вършим всеки ден от живота си. Да, ще трябва да ги правиш така, сякаш не знаеш, че те наблюдават камери, а микрофони записват всяка произнесена от теб дума. А аз… аз наистина не зная как човек би могъл да направи това. Но зная, че и ти не по-малко от мен искаш да го пипнем — в противен случай не бих те молил да го направиш.
	Тя въздъхна и плъзна нокът по таблото.
	— Благодаря ти, че не ми каза, че той _вече_ е видял всичко това — че разполага с мои записи — така че какво толкова? Благодаря ти още, че не ми каза, че съм достатъчно силна, за да издържа. Мога да ти кажа, че не съм в настроение да оценя точно такива откровения. Не можем да сме сигурни дали притежавам такава сила, докато не опитам — _ако_ опитам. Затова всякакви размишления в тази област биха били само празни приказки, целящи да ме манипулират. — Тя се подсмихна и додаде: — Това е по-скоро от моята компетентност, отколкото от твоята. Бих могла да проваля всичко, Лу. Благодаря ти още, че не спомена директно показанията на онзи свидетел от доковете. Ние знаем, че Фаулър е получил потвърждение за самоличността на Колфийлд, но изобщо не е реагирал. Това го прави съучастник във всичките извършени престъпления.
	Болд не си даваше сметка, че Дафи е чела доклада.
	— Както решиш — рече той. Сърцето му обаче биеше учестено, защото му се струваше, че тя като че ли вече е взела решение.
	— Изискват прекалено много от нас — промълви Дафи и здраво стисна устни, сякаш се опитваше да се пребори с емоциите си. — Даваме толкова много от себе си, а получаваме толкова малко в замяна. Медиите ни разкъсват на парчета. Шефовете от шестия етаж непрекъснато ни мелят сол на главите. И какво получаваме насреща?
	— Студена пица и „Малокс“ — отвърна Болд.
	Тя се разсмя горчиво.
	— Да. Облагите на професията.
	— Точно така.
	Вятърът подухна над водата, във въздуха се завъртяха прашинки пясък, хората, които играеха волейбол, прикриха очите си с ръце.
	— Когато бях тийнейджър, като повечето момичета на тази възраст, исках да стана филмова звезда. Тогава смятах, че е съвсем _лесно_. Човек трябва да е много предпазлив с мечтите си. Защото някой ден може да се сбъднат.
	— Ако ще го правиш, трябва да си убедена в това. Нищо няма да се получи, ако се чувстваш притисната до стената. Трябва да го накараш да повярва, че всичко, което казваш, всичко, което става в дома ти, е _истина_.
	— Работа както винаги — презрително заяви тя.
	Той остави думите й без коментар.
	— Ще го направя — обяви Дафи. Погледна го студено и продължи: — Но поради _мои_ си причини, Лу. Поради мои лични причини.


	Всички го наричаха Уотсън, а той се разпореждаше из „Техническите служби“ сякаш бе единствен господар на отдела, което в действителност не бе истина. Наричаха го Уотсън от толкова много години, че Болд вече не си спомняше истинското му име. Беше плешив и носеше очила, имаше дебели червени устни и хората често го мислеха за по-малкия брат на Бърни Лофгрийн. Ако нещо се задвижваше с електричество, тогава Уотсън можеше да го построи, модифицира, възпроизведе или приспособи по някакъв начин.
	Уотсън и най-добрият му техник, един мъж на име Молдър, прекараха два последователни дни на една малка яхта, закотвена встрани от къщите лодки на езерото Юнион. Двамата се редуваха да инсталират оборудването и да ловят риба на кърмата — _за да не се набиват на очи_ — и събраха върху себе си завистта на целия отдел.
	Двете най-трудни представления бяха изнесени от Дафи Матюс и Оуен Адлър, които само дето не се изчукаха пред камерите. Според предварителния сценарий те обсъдиха случая с Ули, а Дафи даде ясно да се разбере, че заподозряната с всеки изминал ден узрява за идеята за сътрудничество с полицията. Дафи се къпеше, бръснеше си краката и си миеше зъбите както обикновено, а Уотсън се придържаше до буквата на инструкциите и никога не свързваше мониторите с камерите в спалнята и банята.
	Използваната технология бе изключително сложна, но техниците се постараха да я разяснят пред Болд като пред лаик. Системата за наблюдение на Фаулър работеше на принципа на инфрачервени и радиочестотни импулси, като по този начин се избягваше необходимостта от прокарване на кабели. Сигналите от микрофоните и камерите се предаваха чрез радиовълни до място, което, по преценка на Уотсън, се намираше на около четвърт миля от къщата на Дафи. Най-вероятно ставаше дума за друго подобно жилище във водата, но възможно бе да се използва моторно превозно средство или лодка. Специалистите подозираха, че получените сигнали се записват на това място, макар че не изключваха възможността те да се предават по телефона до някоя охраняема зала в „Адлър Фуудс“ или пък до апартамента на Фаулър. Никой не можеше да твърди това със сигурност, докато не се извършеше внимателно претърсване на въпросните помещения. Самата техника не беше много по-различна от оборудването за наблюдение, използвано от полицията. Единствената разлика бе, че Фаулър бе подходил изключително сериозно и прецизно към наблюдението на къщата, а и освен това бе внедрил свръхмодерни дигитални технологии, които принудиха Уотсън да се обърне към ФБР, за да вземе назаем някои устройства.
	На Уотсън и хората му им бяха нужни двадесет и няколко часа, за да идентифицират различните използвани честоти, и да се вмъкнат по трасето на сигналите. Сега вече всичко, което Фаулър виждаше и чуваше, се записваше и в закотвената наблизо лодка, на която си почиваха двама от най-бездарните рибари в света. По-важното обаче бе, че при даден сигнал Уотсън можеше да заглуши сигналите, постъпващи от жилището на Дафи, и да ги замени с друг запис, оставяйки по този начин Фаулър с погрешното впечатление, че къщата е празна, и то в момент, когато в нея ще кипи особено оживена и трескава дейност. Това беше ключовият момент в плана на Болд, без който не можеха да са сигурни в успеха. На Уотсън му бяха нужни почти седемдесет и два часа, преди да сметне, че е готов, макар че никой не можеше да гарантира със сигурност, че измамата ще бъде осъществена.
	На четвъртия ден от подготовката сутрешните вестници и местни радио- и телевизионни станции разпространиха новината, че Корнелия Ули се е съгласила да сътрудничи на властите и като свидетел на обвинението да разкрие пред съдебните заседатели името на човека, запланувал и осъществил изнудването на Оуен Адлър. Цитираха се думите на областния заместник-прокурор Пенелоуп Смит, която твърдо вярваше, че с помощта на показанията на Ули щатът ще представи убедителни доказателства. Посочи още, че поради съображения за сигурност, свидетелката е била скрита на сигурно място, така че нищо да не може да застраши както намерението й да даде показания, така и обвинителната стратегия на щата.
	В един и половина през нощта — доста преди новината да се появи на първите страници на вестниците — един тъмносин седан без отличителни белези спря на алеята, която водеше към къщата на Дафи. Двама цивилни полицаи слязоха от колата, внимателно обиколиха района, а когато пет минути по-късно се върнаха при колата, и двамата докладваха, че наоколо е чисто. Задната врата на колата се отвори и от вътре излезе дребна фигурка, придружавана от едър като мечок мъж. Двамата бързо тръгнаха към къщата на Дафи. Входната врата рязко се отвори и те влязоха вътре без всякакви обяснения и запознанства. Само миг по-късно синята кола отпраши по пътя.


	Дафи затвори вратата и я заключи.
	— Добре ли мина всичко?
	— Чудесно — отвърна Болд.
	Корнелия Ули свали качулката на анцуга си и тръсна глава.
	— Мислех, че отиваме на хотел — оплака се тя.
	— Това ще си помислят и всички останали — заяви Болд. — Вестникарите ще започнат да претърсват всички хотели, мотели и странноприемници, разположени на един час път с кола от съда. Но една плаваща къща в Лейк Юнион, само на пет минути от центъра? Тук си в по-голяма безопасност, отколкото в кой да е хотел. Къщата е подсигурена с чисто нова охранителна система и…
	— Истинска полицайка ще те наглежда и ще се грижи за теб.
	— Ами телевизия?
	— Телевизор има в спалнята, а тя е твоя, докато всичко това приключи.
	— Добре, съгласна съм. — Корнелия Ули обиколи къщата. Оглеждаше обстановката, докосваше някои предмети, радваше се на гледката. — Къщата е убиец — доволно заяви тя.
	— Да се надяваме, че не е — отвърна Дафи. — И нека още отсега си изясним нещо: Аз не съм ти прислужница. Ще си поделим миенето на чинии, готвенето и чистенето.
	— Забрави за това.
	— Това не подлежи на преговори. Ако предпочиташ, можеш да се върнеш в затвора и да поемеш всички произтичащи от това рискове.
	Болд се зае да спусне щорите и пердетата.
	— Освен това не можеш да излизаш навън — назидателно продължи Дафи. — Кварталът е малък и всички се познаваме. Решихме да не разполагаме наши хора в района, защото сметнахме, че появата им ще бъде твърде подозрителна и вероятно в крайна сметка ще ни принуди да те преместим оттук. А ние не желаем това. И ние се безпокоим относно евентуално изтичане на информация. Само няколко души знаят къде се намираш в момента и на всички тях може да се вярва безусловно. — Болд продължи да се занимава с щорите. — Няма да излизаш навън, няма да използваш телефона, няма да вдигаш щорите. Не желаем да поемаме никакви рискове. И запомни, всичко, което правим, е заради _теб_, а не заради нас.
	— Глупости — възрази жената. — Правите го, за да изпея всичко. Така ще можете да тикнете Кени Фаулър в затвора. И не ми пробутвайте повече подобни фъшкии.
	Корнелия Ули не знаеше нищо за плана на Болд, но за негова голяма радост, тя, без да си дава сметка дори, се справяше съвършено с предвидената за нея роля.


	В продължение на ден и половина двете жени живяха заедно — понякога в конфликти, друг път в хармония, но Дафи през цялото време носеше оръжие или го оставяше най-много на една ръка разстояние.
	Болд и хората му бяха екипирани с някои от цифровите технологии за комуникации, използвани при операцията с банкоматите, които елиминираха всяка възможност за електронно подслушване. Официално обаче полицията изобщо не се занимаваше с този въпрос. В действителност най-изявените детективи от отряда, в това число Гейнис и Ла Моя, следваха внимателно режисирания сценарий, в който Корнелия Ули бе единственият участник, неподозиращ нищо за ролята си. Поради риска от евентуално наблюдение вече бе решено, че капанът ще бъде заложен след смрачаване.
	През втората вечер от затворничеството на Ули Дафи седеше и нетърпеливо очакваше момичето да влезе в банята. Както обикновено, Дафи бе въоръжена със слушалки и радиопредавател.
	Ули бе пристрастена към телевизията и почти не се отделяше от телевизора в спалнята. Болд се възползва и от този й навик при съставяне на плана за действие. Диуретикът, който пуснаха във вечерята й, им гарантираше чести посещения в тоалетната. В един момент тя все щеше да посети и банята — нещо, което беше от съдбоносно значение за успеха на акцията. По-важното бе, че тя, вярна на себе си, щеше незабавно да се върне при телевизора и забавните програми, които толкова обичаше. И нямаше да има време да се мотае на долния етаж и да проверява гардеробите. Което бе от изключително значение, защото през тази вечер гардеробите щяха да крият не само палтата на стопанката.
	На Дафи обаче й се струваше, че времето се влачи едва-едва. Най-накрая Ули слезе от спалнята — очевидно не бе изключила телевизора, защото от спалнята долиташе музика — прекоси дневната и влезе в банята. Дафи веднага скочи и се залови за работа.
	Бързо се приближи до входната врата и я отключи. Едновременно с това деактивира охранителната система и предаде уговорения сигнал — три натискания на предавателния бутон на радиостанцията й. После се спусна към задната врата и я отключи. Всичко това й отне само няколко секунди.
	Слава богу Ули винаги миеше ръцете си, след като бе използвала тоалетната. Шумът от течащата вода послужи като предупреждение за Дафи.


	Трите бързи пиукания по радиото бяха сигнала, който всички очакваха. Болд, Ла Моя и Гейнис, всичките облечени в черно, излязоха от каросерията на един камион и бързо се спуснаха по пристана към най-отдалечената къща. Едновременно с това монотонният глас на диспечера, който отекваше в слушалката на Болд, го информираше за всеки ход на Кени Фаулър. В момента Фаулър се намираше в апартамента си в другия край на града.
	Уотсън, който се намираше на борда на малката лодка, също получи сигнала на Дафи. За него това беше знак, че трябва да заглуши предавателните устройства на Фаулър и да му пусне предварително направените записи. Точно поради тази причина Дафи остана близо до задната врата — в тази част на къщата не бяха монтирани камери за наблюдение. В един момент скритите камери показваха действителното положение вътре в къщата, а в следващия момент реално предаваха единствено микрофона и камерата, които следяха уриниращата Корнелия в тоалетната. Останалите показваха само звуци и образи от празните стаи.
	Точно през тези няколко скъпоценни мига Болд и хората му тихо проникнаха в къщата — Болд и Гейнис влязоха през входната врата и я заключиха след себе си. Няколко секунди по-късно Ла Моя се появи през задната.
	Ла Моя зае позиция в гардероба до задната врата.
	Болд се натъпка в гардероба до предната врата.
	Боби Гейнис се спусна към стълбището и се скри на малката площадка пред спалнята.
	Дафи чу шума от водата в банята.
	Задейства отново охранителната система и лампичката светна червено.
	Погледна към всекидневната. Част от сакото на Болд се подаваше през недобре затворената врата. Той като че ли не забелязваше.
	Не разполагаше с време. Уотсън я бе предупредил, че трябва да се върне _на екрана_ от същото място, от което бе излязла. Не можеше изведнъж да се появи по средата на стаята в момент, в който всички камери отново работеха нормално.
	Много й се искаше да оправи сакото на Болд, но нямаше избор — върна се на мястото си до задната врата и натисна три последователни пъти бутона на радиопредавателя си.
	Уотсън, с оросено от пот чело, стоеше до помощника си на малката лодка. Двамата с Молдър, чиито пръсти не спираха да летят по клавиатурата пред него, очакваха сигнала на Дафи. Радиото изпука три пъти.
	— Готов ли си? — попита Уотсън.
	Молдър кимна.
	— Едно, две, три!
	Двамата натиснаха бутоните едновременно. Видеокамерите в къщата отново започнаха да предават на живо. Но сега в къщата вече имаше трима полицаи.
	Уотсън спокойно заговори в микрофона:
	— Вече предаваме на живо.


	Ули излезе от тоалетната в момента, в който Дафи чу потвърждението на Уотсън и се върна отново на екрана. Сърцето й биеше до пръсване. Изобщо не бе предполагала какво огромно напрежение влече след себе си участието й в тази операция.
	Сякаш по даден знак телефонът иззвъня. Дафи отговори с типичния отегчен маниер, с който винаги се обаждаше по телефона, макар нито за миг да не забравяше за електронните устройства, които улавят всяка нейна дума.
	— Ало?
	— Аз съм. — Беше лейтенант Фил Шосвиц. — Имаме нужда от теб тук. Спешно е — изслушването е издърпано напред. Има решение показанията й да бъдат изслушани утре сутринта. Смит иска да разговаря с теб.
	— Но аз…
	— Става дума за двадесет минути, не повече. Зная, че ще се наложи да я оставиш сама, но по-добре е така, отколкото да изпращаме човек да я пази и да привличаме вниманието на съседите. Заключи добре и включи охранителната система. Правила си го и преди. Нищо няма да се случи.
	— Но аз наистина не смятам, че…
	— Ако не решим този въпрос сега, на сутринта ни очакват големи проблеми. Веднага идвай тук. — После додаде: — Никой не може да влезе в къщата ти, без да разберем. Ще поставя пост в кола без обозначителни знаци на „Феървю“. Те ще реагират при необходимост, но не искам да се приближават особено до дома ти.
	— Да, сър.
	Тя затвори и се обърна към Ули.
	— Трябва да отида в града.
	— Глупости.
	— Трябва да отида. Ти ще си добре. Ще заключа и ще задействам алармената система след мен. Няма да се бавя повече от половин час. — После додаде: — И друг път съм излизала за храна.
	Дафи се обърна и видя разширеното от напрежение око на Болд, което надничаше от дрешника. Смаяна от изненада, тя побърза да се овладее. Болд не можеше да се извърти в ограниченото пространство и да освободи сакото си, без да вдигне някакъв шум. Нито пък можеше да затвори вратата на гардероба, без да бъде чут.
	— Но не и вечер — оплака се Ули.
	— Заповед. Трябва да се подчиня.
	— Половин час, не повече — заяви Ули, но думите й прозвучаха като молба.
	— Мислех, че не обичаш ченгетата — припомни й Дафи и се приближи до гардероба.
	— Харесва ми пистолетът ти. Предполагам обаче, че няма да ми го оставиш.
	— Всичко ще бъде наред. — Припомни й кода, макар че Ули бе използвала охранителната система и преди. — Заключи след мен.
	— Не — саркастично възкликна момичето. — Май ще я оставя отключена, за да може Фаулър да влезе съвсем спокойно.
	Дафи застана до вратата на гардероба и възкликна:
	— О, по дяволите, за какво ми е това палто? — После натисна вратата и я затвори. От процепа на пантите остана да стърчи само едно малко триъгълниче от спортното сако на Болд.


	Болд не обичаше особено затворените, причиняващи клаустрофобия пространства. Беше толкова едър, че дори предните седалки на колите му се струваха прекалено тесни. Времето се нижеше мъчително бавно. Непрекъснато следеше часа, като натискаше лампичката на часовника си марка „Касио“.
	Четири минути след излизането на Дафи Болд чу тихия глас на диспечера:
	— Заподозреният излиза от дома си. Повтарям: излиза от дома си.
	Съвсем съзнателно бяха оставили на Фаулър съвсем кратко време, в което да отреагира, защото знаеха, че никой не би могъл да остане абсолютно неподвижен в тесен и тъмен гардероб повече от тридесет минути и защото се надяваха, че, притиснат от времето, той ще трябва да предприеме бързи и може би дори необмислени действия. Това бе и причината, поради която Шосвиц спомена пред Дафи за променената дата на процеса.
	— Заподозреният се движи на изток по „Дени уей“ — предупреди диспечерът.
	Над главата му проскърцаха дъските на пода — Ули беше в спалнята и гледаше телевизия и изобщо не подозираше, че Боби Гейнис се спотайва в сенките само на няколко метра от нея.
	Болд непрекъснато получаваше съобщения от екипа, който следеше Фаулър. Той се приближаваше към къщата, а когато най-после зави на север и пое към езерото, Болд разбра със сигурност, че се е запътил към тях. _Седем минути._
	— Заподозреният пристигна на местоназначението — съобщи спокойният глас на диспечера.
	Болд имаше чувството, че не би могъл да издържи дори още миг без въздух. Бутна вратата на гардероба и я открехна съвсем лекичко — осигури си достъп на чист въздух и малка пролука, през която да наблюдава какво става в стаята.
	Около три минути по-късно задната врата се отвори. Кени Фаулър разполагаше с ключ за ключалките, които собствените му хора бяха монтирали. Той натисна специалния код, който изключваше алармената система, без да се въвежда личният идентификационен номер на собственика — практика, въведена от компаниите за случаите, в които клиентите им забравяха собствения си идентификационен номер. После затвори вратата и отново задейства алармата.
	Точно в този момент Корнелия Ули бе намалила звука на телевизора заради някаква реклама, а Кени Фаулър успя да стъпи на същата проскърцваща дъска, която го бе забъркала в такива неприятности при последното му посещение в дома на Дафи. Ули се спусна надолу по стълбите и се провикна:
	— Какво? Ти май промени решението си?
	Фаулър застана в полезрението на Болд. Облечен беше с тъмнозелено шушляково яке. Ули не се виждаше.
	— О, майната му! — стъписано възкликна тя, когато го видя.
	— Успокой се! Не съм тук да те убивам. — Гласът му бе лишен от всякакви емоционални нотки.
	— Глупости!
	— Никакви глупости. — Той извади пачка пари — двадесетдоларови банкноти. — Ще те измъкнем оттук.
	— Какво имаш предвид?
	— Давам ти право на избор — спокойно поясни той. — Или получаваш веднага самолетен билет и три хиляди долара, или утре сутринта заставаш на свидетелската скамейка.
	— Няма да е утре сут…
	— Млъквай! Не разполагаме с време, Корни. — Фаулър очевидно изпитваше някакви чувства към тази жена. Болд изобщо не бе предвидил това. — Значи утре заставаш на свидетелската скамейка и забравяш всичко. Никакви банкомати. Никакъв Кени Фаулър. Никакви показания. Откупът е бил изцяло твоя идея. Мога да те науча как да направиш така, че думите ти да прозвучат убедително. Направи каквото ти казвам, а аз ще ти дам тридесет хиляди долара, когато излезеш от затвора.
	— _Никога_ няма да изляза.
	— Четири години. Може би шест. И тридесет хиляди, когато те пуснат на свобода. Ще депозирам половината от тази сума на твое име, преди да застанеш на онази скамейка.
	— Значи да поема целия удар върху себе си.
	— Нещо такова.
	— Исусе! — промълви тя.
	Болд изведнъж осъзна, че тя сериозно обмисля предложението.
	Болд протегна ръка и натисна два пъти бутона на радиостанцията си. Чу, че Гейнис се размърда на горния етаж. Видя, че Фаулър, който вероятно бе доловил движението на Ла Моя, рязко се обърна. Болд отвори с един замах вратата на гардероба и излезе с насочено оръжие.
	Корнелия Ули изпищя.
	Фаулър, смаян от изненада, понечи да извади оръжието си.
	— Ние сме трима, Кени! Пусни пистолета! — предупреди го Болд.
	— Горе ръцете! — обади се Ла Моя, застанал точно зад него.
	Гейнис се спусна бързо по стълбите и дръпна Ули, за да я предпази.
	Фаулър поклати глина. Бавно седна на пода — само на няколко сантиметри от стълба, в който Дафи бе ударила главата си.
	— Но как? — попита той, вперил поглед към стената и една от скритите си камери.
	— Разполагаме с най-съвременна техника — обясни Болд, цитирайки думите му, изречени по друг повод.
	Фаулър беше като замаян.
	Ла Моя се обади:
	— Ей, сержант, как ти се струва това: Тази вечер двамата с теб излязохме от гардероба.


	Тридесет и осем

	По предложение на Оуен Адлър се срещнаха в „Плейс Пигал“, защото заведението беше малко и уютно, но предлагаше зашеметяваща гледка към океана. Болт веднага забеляза новия пръстен на Дафи, но не каза нищо, защото не бе сигурен дали Лиз го е видяла. Естествено, че го бе видяла. Лиз не пропускаше нищо, свързано с Дафи Матюс. Пръстенът беше красив и елегантен, но ненатрапчиво крещящ и Болд се възхити на Адлър заради добрия вкус.
	Болд бе приел поканата неохотно. Не му се искаше да излиза от дома си по никакъв повод, а още по-малко му допадаше идеята за светски срещи с тях двамата. Истината обаче бе, че никога не бе успявал да откаже на Дафи каквото и да било. Беше го въвлякла в това разследване, а сега, по неин си начин, му даваше възможност да се измъкне.
	Болд попита:
	— Как разбираш изявлението на Фаулър?
	С надеждата да получи по-малка присъда, Кени Фаулър се бе съгласил да сътрудничи на властите и бе подписал писмено изявление в този дух. Едно от задълженията на Дафи бе да анализира психологическите мотиви, подтикнали го към този ход.
	— В деня, в който напусна полицейския участък, той каза на всички, че един ден ще си има собствена агенция. Докато работел за Оуен, харчел всичките си пари — всъщност през повече време сметките му били на червено и си позволявал да живее над стандарта си. Чувствал се непълноценен — момчето за всичко на Таплин. Твърди, че случаят с Колфийлд изострил всичките тези чувства. Изведнъж видял начин, позволяващ му да спечели достатъчно пари и да започне да работи за себе си. Знаел е как изглеждат факсовете, познавал е езика и стила и е решил, че може да имитира убиеца и да поиска откуп от Адлър. Смятал е, че ако Колфийлд продължи да избива хора, това ще му послужи като основание да окаже по-силен натиск върху Оуен.
	— Но той _скри_ от нас важна информация — напомни й Болд.
	— Той излъга всички ни — рязко се обади Адлър. — Не става въпрос за парите… — Оуен рязко замълча. Очевидно бе твърде разстроен, за да говори.
	Дафи продължи колебливо:
	— В това изявление не се казва нищо за първоначалната измама в „Ню Лийф“, нито за скалъпеното срещу Колфийлд обвинение за притежание на наркотици. Предполагам, че намеренията му още от самото начало са били да хване Колфийлд преди нас и да го отстрани. По този начин е щял да продължи с изнудването, а връзката между „Ню Лийф“ и убийствата щяла да остане недоказана и забравена с течение на времето. — Тя погледна навън към прекрасната панорама. — Възползвал се е от всичко и всеки около себе си.
	Очевидно бе, че включва и себе си в това число. Лиз незабелязано срита съпруга си под масата. Болд мигновено престана с въпросите.
	Лиз промени темата и ги попита за Корки. Лицето на Оуен се разведри и той започна да им разказва забавни историйки за дъщеря си.
	Адлър поръча шампанско, но Лиз поиска за себе си „Сан Пелегрино“ заради детето, което растеше в утробата й. Съобщението й стана причина за няколко тоста и още разговори за Корки и постепенно се стигна до момента, в който Дафи трябваше да обяви годежа им, защото Адлър, изчервен до корените на косата си, се оказа неспособен да говори.
	— Това е може би единственият годеж на света, който бе скрепен не с целувка, а с ръкостискане — призна си Дафи.
	Очите на Болд и Дафи се срещнаха за миг и той видя вътре неистовата радост, която от години копнееше да съзре в погледа й. Далече на хоризонта се разминаваха лодки и фериботи, светлините им се отразява върху водната повърхност. Дафи нервно отпи и започна да разказва историйки за Болд, припомняйки му неща, които той смяташе, че е забравил.
	Адлър вдигна тост за Лиз, осигурила им софтуерния капан на времето, и за Болд заради всичко, което бе направил, и за годеницата си, задето му бе помогнала да _открие истината_. Никой не спомена името на Хари Колфийлд. Хауърд Таплин в момента се опитваше да сключи сделка с властите, но всички единодушно решиха, че не заслужава тост тази вечер. Болд мълчаливо пи за Даниелсън и Страйкър — единият се възстановяваше в болницата, а другият бе изправен пред тежък процес и кошмарен развод.
	Болд се чувстваше доста неловко през цялата вечер. Опита се да се пребори с Адлър и да плати сметката, но загуби, макар това да бе от голямо значение за него. Мълча през целия път до дома им. Лиз дремеше на мястото до него, но когато спряха пред гаража, тя, без да отваря очите си, заяви:
	— Дафи винаги ще си остане твоя приятелка. Годежът няма да промени отношенията ви. Ще видиш.
	Не знаеше какво да й каже в отговор. Отвори вратата пред нея и, хванали се за ръце, двамата се запътиха към кухнята. След като отидоха да видят как е Майлс, Лиз плати на гледачката, а Болд седна до телефона в кухнята и се залови с пощата за деня. Измежду писмата намери един кафяв пакет и като добро ченге го огледа подозрително. Засрами се от себе си едва след като прочете адреса на подателя.
	— И аз се зачудих какво е това — обади се Лиз, докато съпругът й внимателно отваряше пакета. — Но не посмях да го докосна — додаде тя.
	Болд мразеше всичките тези предохранителни мерки, мразеше твърде много аспекти на работата си. Пакетчето беше невероятно леко, а върху него бяха налепени яркочервени стикери с надпис „ЧУПЛИВО“.

	„За вашето момченце. Забравих името му. А може би не сте ми го казал? Не си спомням. Помислих си, че ще е престъпление да оставя това да се съсипе. Зная, че синът ви е още твърде малък. Но може би някой ден ще успее да я довърши.
	Бети“

	Вътре Болд намери частично довършения модел на космическата совалка.


	Тридесет и девет

	Хауърд Таплин заставаше на свидетелската скамейка за трети път през последните три дни. Свидетелстваше от името на щата, а обвиненията се трупаха едно след друго и процесът се отразяваше не само от местните телевизионни канали, но и от „Корт ТВ“ и Си Ен Ен. Последвалите процеси се оказаха почти толкова изтощителни за адвокатите, колкото беше и разследването на Болд. За него това бе най-ужасната част от годината — между Деня на благодарността и Коледа — когато небето беше сиво и мрачно, въздухът студен, а всички улици бяха огласени от стари високоговорители с некачествен звук, които денонощно бълваха коледни песнички.
	Кени Фаулър се сгромоляса с гръм и трясък — получи три тридесетгодишни присъди, които трябваше да излежи една след друга. За огромно изумление на Болд Корнелия Ули бе оправдана, и то след като обвинението недвусмислено доказа, че е действала като съучастник на Фаулър, открила е фалшивата банкова сметка и е изтеглила чрез банкоматите повече от дванадесет хиляди долара. Телевизионните репортери охарактеризираха решението на съдебните заседатели като _израз на съчувствие_, което можеше да бъде обяснено с факта, че преди седем години Ули е била арестувана от Фаулър и принудена от него да стане негов сексуален партньор и съучастник. Съдебните заседатели очевидно са повярвали в тезата, застъпена от защитата, че момичето е било силно наплашено и манипулирано от Фаулър. Според Болд Ла Моя най-вярно бе изразил целия този парадокс само с няколко думи:
	— Ами това е законът. И сам можеш да си направиш съответните изводи.
	Болд все още дължеше на съпругата си една вечеря с шампанско и макар тя да си мислеше противното, той изобщо не бе забравил за обещанието си. В действителност спестяваше пари, за да може да я заведе в Рим, макар това да означаваше още няколко месеца работа в малките часове в „Големия майтап“. Двегодишният Майлс ангажираше цялото им свободно време и това беше единствената компенсация за безкрайните процеси.
	Той се измъкна от съдебната зала в момента, в който получи бележката от един от пазачите. Знаеше какво да очаква, макар че написаното не беше съвсем ясно. Репортерите го проследиха с погледи. Напоследък пресата го следваше навсякъде. Беше му писнало от журналисти. Искаше си обратно предишния живот. Репортерите обаче не можаха да го проследят чак до вратата на общинския затвор, защото охраната ги спря.
	Спусна се долу в недрата на сградата и се отправи на дълъг път из една система, която демонстрираше разрухата си на всяка крачка. Остави пистолета си на първия пост и потръпна, когато металните решетки се затвориха зад гърба му. Подметките му скърцаха по чистия циментов под, а той внимателно избягваше да стъпва по централния дренажен улей.
	Пазачите, които го придружаваха, не спираха да се извиняват, но Болд почти не ги чуваше. Беше спорил с тях; предупреждавал ги бе. Предал им бе думите на доктор Ричард Клемънтс, който го бе предупредил на летището:
	— Дръж го под око! Той е един много решителен човек.
	Затворът не беше място за Колфийлд. Беше лежал вътре и преди, а петте години, които бе прекарал в затвора по скалъпено срещу него обвинение, го бяха спасили от смъртното наказание и му бяха издействали доживотна присъда. Тогава Болд бе настоял пред властите да сложат затворника под постоянно наблюдение, но му бе отказано. Като аргументи бяха изтъкнати големите разходи, които щяха да бъдат направени за една такава охрана.
	Спряха пред една килия. Болд се надяваше, че пазачът вече е приключил с извиненията, но той заяви:
	— Предполагам, че когато един човек си е луд, нищо не може да се направи.
	Хари Колфийлд бе повръщал — също като жертвите си. Лежеше в леглото си със затворени очи и изкривена на една страна глава. Може би се бе споминал в мир.
	— Значи смятате, че се е оплаквал от плъховете само за да ни накара да сложим отрова? И що за идиот трябва да си, за да направиш такова нещо? Вие какво смятате, по дяволите?
	— Че той получи онова, което желаеше. — Сутрешният вестник, захвърлен на пода, не означаваше нищо за пазача. Но Болд видя, че е отворен на бизнес страниците. Знаеше коя е статията, привлякла вниманието на Колфийлд: „Адлър Фуудс“ се връща на пазара. Обезкървен от безкрайните съдебни процеси, Адлър бе свил производството си, но според Дафи възнамерявал скоро да започне отначало. Адлър не беше човек, който би се примирил с неуспеха.
	— Лудо копеле! — промърмори пазачът.
	Болд се обърна и тръгна обратно към изхода, вървейки край килиите, в които човешки същества живееха отделени от света с решетки. Те стояха, вкопчили ръце в решетките, гледаха го и му завиждаха, че е свободен да напусне това място.
	Когато стигна до първия пост, пазачът му подаде оръжието. Болд се спря за миг, вперил поглед в пистолета. Ръката на пазача се умори — оръжието бе твърде тежко за него.
	Болд го пое от ръката му и с един замах го пъхна в кобура.
	Потръпна отново, когато металната решетка се затвори с трясък зад него.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6504
	__Издание:__
	Ридли Пиърсън. Без свидетели
	Американска. Първо издание
	ИК „Компас“, Варна, 1998
	Редактор: Любен Любенов
	Коректор: Диана Черногорова
	Корица: Светла Карагеоргиева
	ISBN: 954-701-060-3
	Издателски №216