[Kodirane UTF-8]

|	Рекс Стаут
|	Гамбит


#	ОРХИДЕИ ЗА МИСТЪР УЛФ

	„Ако не се забавлявам, докато пиша, едва ли някой ще се забавлява, когато чете написаното от мен.“ Това са думи на Рекс Стаут (1886—1975), един от най-популярните в световен мащаб представители на криминалния жанр. Старата кафява къща на Западна трийсет и пета улица в Ню Йорк, „обитавана“ от неговия герой Нироу Улф, се е превърнала в туристическа атракция, макар да е също толкова несъществуваща, колкото къщата на Бейкър Стрийт № 221 „Б“ в Лондон. И пак както в случая с „жилището“ на Шерлок Холмс читателите имат чувството, че са виждали прочутия кабинет на Нироу Улф със скъпия килим, глобуса на света (диаметър един метър), огромното писалище и правения по поръчка за масивното туловище на детектива стол.
	Паралелът с Шерлок Холмс е неизбежен, щом става дума за детективския жанр. Конан Доил така твърдо установи основните правила за създаване на този вид произведения, че малко негови последователи съумяват да се отклонят от релсите. Повечето литературни детективи неминуемо приличат в някое отношение на Шерлок Холмс — те или са чудаци като него, или заклети стари ергени със своите мании и хобита, или използуват неговите методи, и прочие, и прочие. Нироу Улф обаче е по-голям чудак дори от Холмс, Еркюл Поаро, лорд Питър Уимзи и Пери Мейсън, взети заедно. Като заклет стар ерген стига до нечувани крайности — женомразството му води до липса на елементарни обноски. И хобито му не е стандартно — на горния етаж на прочутата си къща има оранжерия, в която отглежда над десет хиляди орхидеи. Улф мрази движението — до оранжерията се качва с асансьор, а от къщата излиза изключително рядко, при това никога по работа, а само за да посети изложба на орхидеи или сбирка на клуба на гурманите. Креслата му се правят по поръчка — иначе не могат да поберат неговите сто и трийсет килограма. Той е гастроном от класа, а в много от книгите, описващи приключенията му, фигурират оригинални рецепти за ястия (през 1968 г. издателство „Вайкинг Прес“ публикува „Готварската книга на Нироу Улф“). Едно от правилата в неговия дом гласи: никакви делови разговори на масата, защото храненето е свещенодействие. Улф спазва строго разписание на деня — закусва в леглото, следват два часа при орхидеите в оранжерията, в определено време чете, пие бира и по всяко време на деня се опитва да не работи. Работата (т.е. самият детективски труд) му е крайно досадна и той непрестанно се опитва да се измъкне, ала жестоката принуда — парите — рядко го оставя на спокойствие. Ах, да — парите. Едва ли детективският жанр познава друг герой, който така неприкрито да се пазари за цената на своите услуги. Еркюл Поаро разплита крайно сложни убийства, без нито веднъж да повдигне въпроса за възнаграждението. Филип Марлоу се опитва да припечели по някой долар, но накрая все се оказва на червено. Лорд Питърпък е толкова богат, че изобщо не взима пари от клиентите си и работи само за свое удоволствие. Но Улф… Не си правете труда да търсите помощта му, ако не сте подготвили чек поне за десет хиляди долара, за предпочитане сто (хиляди, разбира се). И едва след като ви прибере парите, „геният“, както го нарича неговият верен помощник Арчи Гудуин, застива в креслото си, затваря очи и започва да мърда устни — навътре-навън, навътре-навън… Тихо! Той мисли. Той работи. Не само Еркюл Поаро разчита в работата си изключително на „малките сиви клетки“.


>	ПЪРВА ГЛАВА

	В единайсет и двайсет и седем сутринта на онзи понеделник през февруари — рождения ден на Линкълн*. — отворих вратата между кабинета и предната стая, влязох, затворих и съобщих:
	[* Рожденият ден на Ейбрахам Линкълн — 12 февруари — е официален празник в САЩ. В някои щати се чествува през първия понеделник на февруари. — Б. пр.]
	— Дойде мис Блънт.
	Без да обърне глава, Улф изръмжа, откъсна още няколко страници, хвърли ги в камината и попита:
	— Коя е мис Блънт?
	Свих устни и после ги разтворих, за да кажа:
	— Дъщерята на Матю Блънт, президента на текстилната корпорация „Блънт“, който е в затвора по обвинение в убийство, а както знаете, тя има час при вас в единайсет и трийсет. Ако се преструвате, че сте забравили — няма да мине! Знаехте, че е изключено да свършите тази операция за половин час. Освен това да ви припомням ли забележките, които съм ви чувал да правите за подпалвачите на книги?
	— Те не се отнасят за този случай. — Той откъсна още страници. — Аз съм частно лице, а не правителство или цензурна комисия. След като заплатих четирийсет и седем долара и петдесет цента за тази книга и след като я прегледах и установих, че е покваряваща и непоносимо оскърбителна, сега я унищожавам. — Той хвърли страниците в огъня. — Не съм в настроение да изслушвам жени. Кажи й да дойде следобед.
	— Чувал съм и забележките ви за хора, които не спазват уговорените срещи.
	Пауза. Още страници. Последва:
	— Добре. Вкарай я.
	Върнах се в кабинета, затворих вратата, приближих се до червеното кожено кресло пред бюрото на Улф, където бях настанил посетителката, и се изправих пред нея. Тя отметна глава, за да ме вижда. Беше от типа; който наричам, „брауни“*, но не в смисъла на скаутската организация: брюнетка, с малки уши и малък нос, големи кафяви очи, дълга кестенява коса и широка уста, която би изглеждала много добре, ако ъгълчетата й бяха обърнати нагоре, а не надолу.
	[* „Брауни“ са най-малките в скаутската организация за момичета в САЩ. Наред с това думата има шеговито значение — „брюнетка“. — Б. пр.]
	— Най-добре да ви обясня нещо — рекох. — Мистър Улф точно сега е получил пристъп. Сложно е. В предната стая има камина, но никога не се пали, защото той мрази открит огън. Твърди, че затормозявал умствените процеси. Но сега камината гори, защото я използува. Седнал е пред нея на стол, който му е твърде малък, къса страници от една книга и ги изгаря. Книгата е последното, трето издание на „Новият международен речник на Уебстър“, несъкратен, издаден от компанията „Дж. и Ч. Мериам“ в Спрингфийлд, щата Масачузетс. Счита го за покваряващ, защото застрашавал чистотата на английския език. Миналата седмица ми даде хиляди примери за престъпното му въздействие. Твърди, че представлявало опит за предумишлено убийство на… извинявайте. Описвам ситуацията надълго, защото ми нареди да ви вкарам вътре и ще ви е трудно. Дори да ви изслуша, умствените му процеси са затормозени… Възможно ли ви е да дойдете по-късно? Следобед може би ще бъде на себе си.
	Тя ме гледаше втренчено.
	— Той изгаря някакъв речник?
	— Точно така. Но това е нищо. Веднъж изгори цяла готварска книга, защото в нея пишеше, че кожата на свинския бут трябва да се махне, преди да го сложите в тенджерата с боб. За това кое обича повече — думите или храната, може да хвърляте ези-тура.
	— Не искам да идвам по-късно. — Тя стана. — Искам да го видя сега. Трябва да го видя още сега.
	Бедата бе, че успеех ли да я убедя да отложи срещата, може би повече нямаше да се появи. Когато се обади да вземе час, помислихме, че Матю Блънт ще ни бъде клиент, а ако се съдеше по вестниците и по онова, което се говореше, той би могъл да се възползува от много и качествена детективска работа и да плати за нея дори по цените на Нироу Улф. Затова не исках да я прогонвам, а другото бе лицето й — не само обърнатите надолу ъгълчета на устата, но и изражението в очите. Загриженост има в очите на почти всеки, който идва в този кабинет, но нейният поглед граничеше с отчаяние. Ако я отпратех, може би щеше да попадне в някоя второкласна агенция без гений като Улф и без хрътка като мен.
	— Добре, но ви предупредих — казах, взех бележника от бюрото си, отидох до вратата и отворих. Тя ме последва, като остави палтото си — светъл визон — върху облегалката на креслото.
	Преместих столове за нас, но Улф бе толкова близо до камината, че не можах да я настаня с лице към него. Той рядко става, когато влиза посетител и, разбира се, не стана и сега, още повече, че в скута си държеше речника — по-скоро двете трети от останките му. Хвърли още страници в огъня, обърна се да я погледне и каза: — Предпочитам да не прекъсвам това аутодафе. Желаете да се консултирате с мен, така ли?
	— Да. Относно баща ми. Той е във… той беше арестуван за убийство. Преди две седмици умря един човек, беше отровен…
	— Моля ви. Чета вестници. Защо идвате при мен?
	— Знам, че не го е убил баща ми, и искам вие да го докажете.
	— Така ли! Баща ви ли ви изпраща?
	— Не.
	— Тогава адвокатът му, Дан Калмъс?
	— Не, никой не ме изпраща. Никой не знае, че съм тук. Нося двайсет и две хиляди долара в чантата си. — Тя я потупа — кафява кожена чанта с дръжки, лежаща в скута й. — Нямах толкова, но продадох някои вещи. Мога да намеря още, ако трябва. Баща ми и майка ми не бива да научат за това, нито пък Дан Калмъс.
	— Тогава е невъзможно. — Улф късаше страници и ги хвърляше в огъня. — Защо не бива да научат?
	— Защото не биха позволили… ще ме спрат. Сигурна съм, че баща ми ще ме спре. — Тя стискаше чантата. — Мистър Улф, дойдох при вас, защото съм в безизходица. Знаех, че ще се наложи да ви разкажа неща, които не бих казала на никого. Това е първото добро нещо, което правя през живота си. Нещастието ми е, че никога не съм извършила нито нещо лошо, нито добро. А съм на двайсет и две години, затова донесох двайсет и две хиляди долара. — Тя пак потупа чантата. — Този път ще действувам. Дан Калмъс е, адвокат на баща ми от години и може да е добър по търговските въпроси, но не го бива по другите. Знам, че не го бива — познавам го, откакто се помня. Миналата седмица му споменах, че трябва да ви наеме, за да помогнете, а той ми се усмихна и каза „не“, не харесвал начина, по който рапортите. Каза, че знае какво прави и че всичко ще се уреди, но не е така. Страх ме е — умирам от ужас. — Тя се наведе към него. — Мистър Улф, баща ми ще бъде осъден за убийство!
	Улф изсумтя. Късаше страници.
	— Ако баща ви иска да ме наеме, мога да обмисля предложението и без да имам съгласието на адвоката му, но ще е трудно.
	Тя поклати глава.
	— Няма да ви наеме. Ако Дан Калмъс не е съгласен, няма да ви наеме. А майка ми няма да ви наеме, ако баща ми не е съгласен. Така че оставам аз. Аз мога да ви наема, нали?
	— Разбира се, че не. Без съдействието на баща ви и неговия адвокат не би могъл да помръдна пръст. — Улф започна да къса страниците малко по-рязко. Двайсет и два бона нямаше да бият никакви рекорди, но щяха да са приятно начало за 1962 година.
	— Това е глупаво — заяви мис Блънт. — Разбира се, умствените ви процеси са затормозени от камината. Казах на Дан Калмъс да ви наеме и дойдох при вас, защото според мен можете да правите неща, които друг не може. Смятат ви за магьосник. Самият Дан Калмъс каза така, но не иска да се нагърбите с неговото дело. Това бяха думите му — „моето дело“. Но то не е негово, а на баща ми!
	— Да — съгласи се Улф, — делото е на баща ви, а не ваше. Вие трябва…
	— Сега става мое! Не ви ли казах, че това е първото добро нещо, КОЕТО правя? — Тя се наведе напред, хвана го за китката, дръпна рязко ръката му от речника и без да го пуска, продължи: — Само с лесни неща ли се занимава един магьосник? Ами ако сте единственият човек в света, който може да спаси баща ми и той да не бъде осъден за убийство, което, не е извършил? Ако имаше нещо, което да е единствено по моите сили, щях да го направя! Не ви е необходим баща ми, нито пък адвокатът му, защото мога да ви кажа всичко, което биха ви казали и те. Мога да ви кажа и неща, които няма да чуете от тях — например, че Дан Калмъс е влюбен в майка ми. Дан Калмъс не би ви го казал, а баща ми не би могъл, защото не знае, пък и той е в затвора, а аз не съм!
	Тя пусна ръката му, а Улф продължи да къса страници и да ги хвърля в огъня. Мръщеше се, но не на речника. Тя бе налучкала вярната нотка, като го нарече магьосник и даде да се разбере (без да прави заключения), че той е единствен в бранша, като преди това спомена какво носи в чантата си.
	Той обърна намръщеното си лице към нея.
	— Значи знаете, че не го е направил той. Дали това е само мнение, достойно за една дъщеря, или можете да го подкрепите с доказателства?
	— Нямам никакви доказателства. Всички улики са против него. Но не е само мнение, знам го със сигурност. Познавам баща си достатъчно добре, за да…
	— Не — прекъсна я рязко той, — това е значимо за вас, но не и за мен. Искате да ме наемете и да ми платите, за да действувам от името на човек без негово знание — човек, който въпреки богатството и положението си е обвинен в убийство и задържан. Уликите трябва да са силни. Баща ви не може да ми бъде клиент — би трябвало вие да сте клиентът.
	— Добре. Аз ще съм клиентът. — Тя отвори чантата.
	— Казах „би трябвало“. Нелепо е, но е примамливо. Трябва да знам… но, първо, какво знаем вече ние с мистър Гудуин. — Той обърна глава към мен. — Арчи! Какво знаем?
	— Цялата история ли — поритах, — или най-интересното?
	— Всичко. После ще видим дали мис Блънт има да добави нещо.
	— Така. — Насочих поглед към евентуалния клиент. — Сведенията ми са от вестниците и от дочути разговори. Ако сгреша някъде, не се мъчете да го помните, докато свърша, а ме прекъснете. „Гамбит“ е шах-клуб, който държи два етажа от стара тухлена сграда на Западна дванайсета улица. Клубът има около шейсет членове — бизнесмени, хора с различни професии и няколко банкери. За шахклуб е доста придирчив към членовете си. Във вторник вечерта, тринайсети януари, утре ще станат две седмици, клубът преживял събитие. Някакъв човек на име Пол Джерин, двайсет и шест годишен, нефигуриращ в списъците на клуба, щял да играе симултанен блиндсеанс срещу дванайсет от членовете.
	Относно Пол Джерин — смесвам прочетеното във вестниците с дочутото, без да ги разделям, — той бил леко смахнат. Доходите му идвали от три източника: писане на стихове и шеговити надписи за пощенски картички, демонстрации на фокуси и игра на зарове. Играел много добре и шах, но само за удоволствие, не участвувал в турнири. Познавали сте го добре. Запознали сте се с него… преди колко време?
	— Преди година. Запознахме се на някаква вечеря, където показваше фокуси.
	— И той се е сприятелил с вас — или пък вие с него. Чувал съм и двете версии — разбира се, съзнавате, че в такива случаи има много приказки. Като сте научили, че играе шах, уредили сте да изиграе една партия с баща Ви у вас. После дошъл още веднъж, след това отново. Често ли идваше у вас?
	— Игра шах с баща ми само три пъти. Три вечери. Каза, че не било интересно, защото било много лесно.
	Последния Път игра с баща ми без един топ и го победи. Това беше преди месеци.
	— Но извън шаха сте се виждали често с него. Според една версия щели сте да се омъжите за него, но баща ви…
	— Това не е истина. Не съм и сънувала да се омъжвам за него. И не се виждахме често. Полицията ме разпитва и затова знам с точност, че през последните три месеца съм го виждала пет пъти, на гости. Той беше добър танцьор. Но никое момиче с малко ум в главата не би се омъжило за него.
	Кимнах.
	— Така е със слуховете. Но вие сте накарали баща си да организира онази работа в клуб „Гамбит“. — Налагаше се да говорим на висок глас поради шума, който Улф вдигаше, докато късаше страниците на речника.
	— Разпитваха ме и за това — отвърна тя. — Как стана? Предложението беше на Пол, каза, че ще е приятно да им натрие носовете, а аз само споменах на баща си, но не съм го карала нищо да урежда. Той смяташе, че двама-трима от членовете на клуба биха могли да победят Пол, ако играе блинд, затова уреди сеанса.
	— Добре, той е уредил сеанса. Това, разбира се, е важно. Баща ви знаеше ли, че Пол винаги пие какао, когато играе шах?
	— Да. Пол пиеше какао почти непрекъснато.
	— Тогава да преминем към случилото се на тринайсети януари. Било е мъжко събиране. Само за мъже.
	— Да.
	— Сега — какво пишеше във вестниците. Чета за убийствата във вестниците, но отдавам цялото си внимание единствено когато ние се занимаваме с даден случай, така че е възможно някъде да сбъркам. Ако е така, прекъснете ме. Присъствували са само членове на клуба, около четирийсет души. Пол Джерин, управителят — казва се Бърнард Наш, и готвачът — името му е Тони Лаги. В голямо помещение на партера били подредени дванайсет шахматни маси в две редици — по шест във всяка, покрай двете стени, а на всяка маса с гръб към стената седял един член на клуба. Това били играчите. По този начин по средата оставало място — по дължината на стаята, където другите членове се движели и наблюдавали играта. Така ли е?
	— Да.
	— Но четирима от останалите членове не само наблюдавали, но и изпълнявали ролята на куриери. Пол Джерин се намирал в една по-малка стая в задната част на къщата, където според един вестник — струва ми се, „Таймс“ — се пази най-добрата библиотека за шах в страната. Седял на някакво канапе, а щом почнала играта, останал сам в стаята. Масите били номерирани и всеки куриер обслужвал три маси. Щом играчът направел първия си ход, куриерът влизал при Джерин и му го съобщавал…
	— Първият ход — не. Играчът, който играе блинд, е с белите фигури на всички дъски и прави първия ход.
	— Това според мен му идва добре. Както и да е, щом някой от членовете на клуба направел ход, куриерът, обслужващ тази маса, влизал при Джерин и му съобщавал номера на масата и хода, Джерин му казвал своя ход, куриерът се връщал и го предавал. Така ли е?
	— Да.
	— Добре, но пак не вярвам. Залисвал съм се малко с шах, достатъчно, за да разбера за какво става дума, и не ми се вярва, че е по силите на когото и да било да води едновременно дванайсет партии наум, без да вижда дъските. Известно ми е, че има хора, които са го правели, дори с двайсет партии, но не мога да повярвам.
	Улф изсумтя:
	— Сто шейсет и девет милиона петстотин и осемнайсет хиляди осемстотин двайсет и девет, и следват двайсет и една нули. Броят на възможните начини, по които могат да бъдат изиграни първите десет хода на двете страни. Човек, който може да играе едновременно дванайсет партии блинд, e lesus naturae*. Направо ненормален.
	[* Чудо на природата (лат.). — Б. пр.]
	— Съществено ли е това? — попитах.
	— Не.
	Обърнах се пак към Сали Блънт. По телефона ми бе казала, че се казва Сара, но всички я наричали Сали и тя предпочитала така.
	— Сеансът трябвало да започне в осем и трийсет, но всъщност започнал в девет без двайсет, с десет минути закъснение. Оттам нататък Джерин останал сам в библиотеката и само от време на време влизал някой от куриерите. Струва ми се, че мога да изредя имената им: Чарлс У. Йъркис, банкер, Даниъл Калмъс, адвокат, Ърнст Хаусман, богат борсов посредник в пенсия, един от основателите на клуба, Мортън Фароу, племенник на мисис Матю Блънт — майка ви. — Спрях за миг и затворих очи. Отворих ги. — Пас. Сигурен съм, че в някой от вестниците пишеше как братовчед ви Мортън си изкарва прехраната, но не мога да си спомня.
	— Работи във фирмата на баща ми. — Тя повдигна вежди, при което очите й станаха още по-големи. — Паметта ви трябва да е добра дори когато не четете с цялото си внимание.
	— Имам толкова добра памет, че съм направо ненормален, но винаги запазваме вестниците от последните две седмици и си признавам, че след като позвънихте по телефона, ги прегледах. Оттук нататък може да ви е известно нещо, което не е публикувано. Полицията и прокурорът винаги спестяват някои дреболии. От вестниците знам, че баща ви играел на маса номер шест. Че управителят и готвачът — Бърнард Наш и Тони Лаги — били в кухнята в мазето, един етаж по-долу. Че малко след като започнала играта, занесли кана какао от кухнята в библиотеката — на Пол Джерин, той изпил една част, не знам колко, а след около половин час се оплакал на един от куриерите — на банкера Йъркис, — че не му е добре, а около девет и половина казал на друг един куриер — на адвоката Калмъс, — че не може да продължи да играе; а Калмъс отишъл и довел лекар, един от играчите — не знам от коя маса, — на име Виктор Ейвъри. Доктор Ейвъри задал няколко въпроса на Джерин и пратил някого да вземе нещо от една аптека на Шесто Авеню. Докато пристигне лекарството, състоянието на Джерин се влошило и докторът го натъпкал с медикаменти. След още половин час състоянието му съвсем се влошило и повикали линейка. Пристигнал с линейката в болницата „Сейнт Винсънт“, придружен от доктор Ейвъри, в единайсет без петнайсет, а се споминал в три и двайсет. По-късно патологът открил арсеник в тялото. „Таймс“ не съобщава колко, но според „Газет“ бил 45 милиграма. Някакви поправки?
	— Не знам.
	— Вестниците не пишат дали арсеникът е бил в какаото. В него ли е бил сложен?
	— Не знам.
	— Не съобщават и името на човека, който е занесъл какаото от кухнята в библиотеката. Знаете ли го?
	— Да. Баща ми.
	Погледнах я изненадан. Улф, който протягаше ръка да хвърли поредните страници в огъня, замръзна. Проговорих аз.
	— Но баща ви е бил на маса номер шест, играел е. Нали така?
	— Да. Но когато направил втория си ход, куриерът за неговата маса — мистър Хаусман — не бил в момента там и той станал и отишъл да види дали Пол има какао. Маса номер шест била в дъното на стаята, до библиотеката. Какаото не било пристигнало, баща ми слязъл в кухнята и го взел.
	— И той самият го занесъл на Джерин?
	— Да.
	Улф й хвърли един поглед. Поех си дъх.
	— Аз, разбира се, ви вярвам, но откъде знаете това?
	— Баща ми ми го каза. На другия ден. Арестуваха го чак в събота — това, разбира се, ви е известно. Разказа ни — на мен и на майка ми — точно какво е станало. Отчасти поради това съм сигурна, че не го е сторил той — поради начина, по който ни разказа за станалото, като приемаше, че се разбира от само себе си, че ще сме сигурни в невинността му. — Тя погледна Улф. — Ще ми отвърнете, че за вас това не е съществено, но на мен ми стига. Сигурна съм!
	— Добре — продължих аз, — занесъл какаото. Поставил го на някаква маса до канапето, където седял Джерин?
	— Да. На поднос с каната, чаша и чинийка, и салфетка.
	— Твърдите, че баща ви ви е разказал всичко. Знаете ли дали Джерин е пил или ял нещо друго освен какаото?
	— Не. Нямало нищо друго.
	— От момента, когато баща ви му занесъл какаото, до момента, когато споменал на Йъркис, че не се чувствува добре — около половин час, — влизал ли е в библиотеката някой друг освен куриерите?
	— Не. Поне баща ми смята така, но не беше абсолютно сигурен. — Тя погледна Улф. — Мога да го попитам. Казахте, че не можете да си помръднете пръста без съдействието му, но аз мога да го видя и да го питам каквото поискате. Без, разбира се, да му казвам за вас.
	Никакъв коментар. Късаше страници.
	Наблюдавах я.
	— Казахте, че не знаете дали арсеникът се е намирал в какаото. Баща ви не спомена ли дали в каната не е останало нещо и дали са го запазили за полицията?
	— Да, запазили го, но каната била пълна.
	— Пълна? Джерин нищо ли не е пил?
	— Не, пил е много. Когато мистър Йъркис казал на баща ми, че Пол се е оплакал и че не е добре, баща ми отишъл в библиотеката. В каната било останало малко, а чашата била пълна до половина. Занесъл ги долу в кухнята и ги изплакнал. Готвачът и управителят потвърдиха, че не са слагали нищо друго освен мляко, какао на прах и захар. Били приготвили още и напълнили каната, а баща ми я занесъл в библиотеката с една чиста чаша. Пол явно не пил повече, защото каната си останала пълна.
	Гледах я изумен, без да мога да кажа нещо. Улф я изгледа не изумено, а направо свирепо.
	— Мис Блънт — започна той, — баща ви или е невиждан глупак, или е невинен.
	— Знам — кимна тя. — Споменах, че ще се наложи да ви разкажа неща, които не бих споделила с никого. Вече ви казах, че Дан Калмъс е влюбен в майка ми, а сега — и това. Не знам дали баща ми го е казал на полицията. Предполагам, че готвачът и управителят са им казали, но може и да не са. Но на вас трябваше да ви кажа, трябва да ви разкажа всичко, което знам, за да решите какво да правите. Нали?
	— Да. Заслужавате похвала. Хората рядко ми казват всичко, което знаят. Готвачът и управителят, разбира се, са съобщили това на полицията; нищо чудно, че баща ви е бил обвинен в убийство. — Улф затвори очи и се опита да се облегне, но в онзи стол бе невъзможно. В направеното по поръчка гигантско кресло при бюрото (чу това движение бе автоматично, когато искаше да обмисли нещо — обляга се и затваря очи, а сега, като разбра, че няма да стане нищо, изръмжа, изправи се и я попита: — Пари ли носите в чантата?
	Тя я отвори и извади дебела пачка банкноти, пристегнати с ластик.
	— Двайсет и две хиляди долара — рече тя и му ги подаде.
	Той не ги взе.
	— Споменахте, че сте продали някакви вещи. Какви вещи? Ваши?
	— Да. Имах малко пари в банковата си сметка, а и продадох някои бижута.
	— Ваши собствени бижута?
	— Да. Разбира се. Как бих могла да продам чужди?
	— Случвало се е. Арчи! Преброй ги.
	Протегнах ръка и тя ми подаде пачката. Докато махах ластиците и започвах да броя, Улф късаше страници и ги хвърляше в камината. От речника не бе останало много и докато броях, първо петстотиндоларови, а после стодоларови банкноти, той късаше и хвърляше. Преброих парите два пъти, за да съм сигурен, а когато свърших, от речника бе останала само подвързията.
	— Двайсет и два бона — потвърдих аз.
	— Това ще гори ли? — попита Улф.
	— Разбира се — от ленено платно е. Може малко да замирише. Още когато го купихте, сте знаели, че ще го изгорите. Иначе бихте го поръчали с кожена подвързия.
	Никакъв отговор. Беше се навел напред, за да нагласи „задоволително“ подвързията. Все още имаше достатъчно огън, тъй като Фриц бе сложил и подпалки, и дърва. Като наблюдаваше как подвързията започва да се свива, каза:
	— Отведи мис Блънт в кабинета и й дай разписка. Ще дойда след малко.


>	ВТОРА ГЛАВА

	Двайсет и две хиляди долара не са за изхвърляне. Дори след разноските и данъците такава сума би била солиден принос към поддръжката на старата кафява къща на Западна трийсет и пета улица, чийто собственик е Улф, обитавана и използувана като работно място от него, от Фриц Бренър — майстор-готвач и иконом, и от мен; къщата служеше за работно място и на Тиодор Хорстман, който прекарва десет часа, а понякога и повече в грижи за десетте хиляди орхидеи в оранжериите на покрива. Веднъж пресметнах разноските на час за шестмесечен период, но няма да споменавам цифрата, защото районният директор на данъчната служба може да прочете това и да накара някой от съгледвачите си да я сравни с данъчната декларация. Що се отнася до онези двайсет и два бона, получени в брой, ще ги намери включени в доходите.
	Но когато в един и четвърт се върнах в кабинета, след като изпратих Сали Блънт и прибрах пачката в сейфа, съвсем не си подсвирквах. Получихме пачката без никакви условия; Улф даде ясно да се разбере, че единственото му задължение е да се опита да направи нещо, но изглеждаше повече от вероятно, че сме загубили, преди да успеем да започнем, а това е тежък удар върху самолюбието на един магьосник, да не говорим за хрътката му.
	Изпълних десетина страници от бележника си с точки като:
	1. Доколкото на Сали й е известно, никой от четиримата куриери — единствените освен баща й, готвача и управителя, които са били достатъчно близо до какаото — нито е познавал нито пък е имал някаква връзка с Пол Джерин; иначе това почти със сигурност щеше да й е известно. Същото се отнасяше за Бърнард Наш и Тони Лаги — управителя и готвача, въпреки че никога не ги бе виждала.
	2. Куриерите. Чарлс У. Йъркис, банкерът, от време на време е имал извънслужебни контакти със семейство Блънт. Блънт е бил член на Управителния съвет в банката на Йъркис. На Йъркис му е било приятно да се намира в една и съща стая с мисис Блънт, майката на Сали, но същото изпитвали и много други. В записките си бях включил в скоби и предположението, че според Сали не би било лошо, ако мъжете откъсват поглед от майка й, за да поглеждат и нея от време на време. Това бе малко странно, тъй като самата Сали не бе неприятна гледка, но разбира се, не бях виждал майка й.
	3. Мортън Фароу, на трийсет и една години, не бе магьосник, но не съзнаваше това. Получаваше добра заплата от текстилната корпорация „Блънт“ единствено защото бе племенник на мисис Блънт, но според самия него бил зле платен. Предавам ви най-общо онова, което ни каза Сали, не я цитирам.
	4. Ърнст Хаусман, пенсионираният борсов посредник, приятел от детинство на Матю Блънт, бе кръстник на Сали. Той бе един нещастен човек и щеше да си умре нещастен, защото би дал десет милиона долара, за да може да играе с някой гросмайстор без авантаж и да го матира, а нямаше никаква надежда. Не бе сядал да играе от години с Блънт, защото подозираше, че Блънт му пуска аванси. Възпротивил се на идеята да поканят Пол Джерин в клуба за сеанса — според него там трябвало да бъдат допускани единствено членове. С една дума, измъчван от страдания сноб.
	5. Даниъл Калмъс, Адвокатът, бил от години консултант в корпорацията на Блънт. Сали изпитва някакво силно чувство към него, но не бях сигурен какво, а и все още не съм, така че ще го пропусна. Спомена, че Йъркис кара четирийсетте, кръстникът й Хаусман бил над седемдесет, но за Калмъс определено заяви, че е на петдесет и една. Ако едно двайсет и две годишно момиче издекламира годините на мъж два пъти по-възрастен от нея, който не й е роднина и с когото не е близка, съществува някаква причина. Забелязах и други признаци — не само в онова; което каза, но в тона и маниера й. Реших, че недоверието й към Калмъс (винаги го споменаваше като „Дан Калмъс“, а не „мистър Калмъс“ или просто „Калмъс“), съмнението й, че Калмъс би измъкнал баща й от капана, се дължеше отчасти на това, че според нея не би могъл. Другата причина бе подозрението й, че дори да можеше, не би го сторил. Ако Блънт бъдеше изпратен на електрическия стол или дори осъден на доживотен затвор, мисис Блънт щеше да бъде свободна. Сали не го каза, на три пъти спомена, че Дан Калмъс бил влюбен в майка й. Улф я попита: „А майка ви влюбена ли е в него?“ Тя отвърна: „Господи, не! Не е влюбена в никого — с изключение, разбира се, на баща ми!“
	6. Толкова за куриерите. От другите точки, записани в бележника ми, ще съобщя само една-единствената съществена. Ако е бил намерен някакъв съд, в който е имало арсеник, вестниците, не знаеха нищо за това, но точно този тип подробности полицията и прокурорът често задържат за себе си. Когато Улф попита Сали дали й е известно нещо, затаих дъх. Нямаше да се учудя, ако беше отвърнала: „Да, в джоба на баща ми намериха шишенце, до половината с арсениев триокис.“ Защо не? Но каза, че доколкото й е известно, не били намирали никакъв съд. Доктор Ейвъри, на когото обикновено се обаждали майка й или баща й, когато им е нужен лекар, казал на баща й два-три дена след случилото се, преди да арестуват Блънт, че след като разпитал и прегледал Джерин, допуснал възможността за отравяне и поогледал наоколо: дори слязъл в кухнята, но не намерил нищо. А преди четири дни, миналия четвъртък, когато Сали след две безсънни нощи отишла в кабинета му, за да й даде рецепта за успокоително, той й казал, че един заместник-прокурор му бил споменал как не намерили никакъв съд, а сега — след като Блънт вече бил обвинен и задържан — се съмнявал полицията да вложи особени усилия в търсенето му. Полицията била повикана едва след смъртта на Джерин, а Блънт, който отишъл пеш до болницата, само на няколко пресечки от клуб „Гамбит“, след като линейката откарала Джерин, е разполагал с много възможности да изхвърли такъв малък предмет, ако е искал да се отърве от него. Доктор Ейвъри, убеден в невинността на своя приятел и пациент Матю Блънт, споменал на Сали, че някой трябва да е имал такъв съд и да го е изхвърлил, и я посъветвал да каже на Калмъс да наеме детектив, който да се опита да го намери. Тъкмо този съвет на доктор Ейвъри бе навел Сали на идеята да дойде при Нироу Улф.
	Една точка, която не е включена в бележника ми. Накрая Улф й каза: абсурдно е да допуска, че би могъл да действува без знанието на Калмъс и на баща й. Щеше да му се налага да се вижда с разни хора. Най-малко трябваше да се срещне с четиримата, които са действували като куриери, а тъй като той никога не излизаше от къщи по работа, трябваше те да дойдат при него, а Сали трябваше да ги доведе или изпрати. Неизбежно Калмъс щеше да се научи за това и да съобщи на Блънт. На Сали това не й хареса. В течение на няколко минути изглеждаше, като че ли ще направим размяна — аз ще й подам пачката, а тя ще ми върне разписката, но след като двайсет секунди хапа устни, реши да не се отказва. Попита Улф кого иска да види първи, а той отвърна, че ще й съобщим. Попита го кога, а той отвърна, че нямал представа, трябвало да помисли.
	В един и четвърт, когато се върнах в кабинета, без да си подсвирквам, след като я бях изпратил и прибрал пачката в сейфа, го заварих да седи изправен, с толкова стисната уста, че устните му не се виждаха, с длани, притиснати върху настолния бележник, и да гледа намръщено вратата на предната стая. Причината можеше да бъде или неговото „сбогом“ към покваряващия речник, или пък поздравът му към един безнадежден случай и едва ли щеше да е от полза да го попитам кое от двете всъщност беше. Докато затварях сейфа, се появи Фриц, за да съобщи, че обядът е готов, видя позата и изражението на Улф, погледна ме, установи, че моята физиономия не е по-различна, каза: „Добре, предай му ти“, и излезе.
	На масата, разбира се, бе изключено да говорим за работа — Улф не можеше да допусне нещо да развали апетита му, особено ако яденето е вкусно, а в тази къща то винаги беше вкусно, и той успешно си даваше вид, че животът е сладък и всичко е чудесно. Но когато изпихме кафето си, станахме и се върнахме през коридора в кабинета, той отиде при бюрото си, седна, отпусна ръцете си със стиснатите юмруци на облегалките и попита:
	— Той ли го е направил?
	Повдигнах едната си вежда. Ако самата Сали бе заподозряна в убийство, бих му угодил, тъй като той очаква, след час в компанията на красива млада дама, да съм в състояние да отговоря на всички въпроси, които иска да ми зададе за нея. Но бе прекалено да допуска, че интуицията ми обхваща и роднините й, които никога не съм виждал, пък макар и баща й.
	— Признавам — отвърнах, — че ако в представата за виновност по индукция има нещо вярно, то може би съществува и невинност по асоциация, но помня, веднъж споменахте пред Луис Хюит, че прехвърлянето на…
	— Млъкни!
	— Слушам.
	— Защо не се намеси? Защо не ме възпри?
	— Работата ми е да ви привеждам в движение, а не да ви възпирам.
	— Пфу! Защо, за бога, се съгласих? Заради парите ли? По дяволите, ще отида да живея в пещера и ще се храня с корени и горски плодове! Пари!
	— Орехите са също вкусни, както и кората на някои дървета, г вместо говеждо бихте могли да опитате прилепи. Парите бяха само част от причината. Тя каза, че можете да правите неща, непосилни за другите хора, и щом стана ясно, че друг не би могъл да измъкне Блънт, загазихте. Дали Блънт е извършил убийството, или не, няма никакво значение. Трябва да докажете, че е невинен, дори да не е така. Прекрасно! Несъмнено вашият най-добър случай.
	— И твоят. Нашият. Ти не ме възпря. — Той протегна пръст към звънеца и го натисна — два пъти късо, един път дълго. Сигналът за бира. Лош признак. Никога не звъни за бира, преди да е изминал един час от обяда — така му остава още половин час до четири, когато започва двучасовият му следобеден сеанс с Тиодор в оранжериите. Приближих се към бюрото си; Като съм седнал, вратата е зад гърба ми, но в огледалото пред мен видях Фриц да влиза с бирата; той направи две крачки и ме погледна въпросително. Едно от моите два милиона задължения, известни на Фриц, е да не позволявам на Улф да нарушава правилата си относно бирата. Затова се завъртях със стола си и казах:
	— Може. Отива да живее в пещера, аз заминавам с него. Това е прощалното тържество.
	Фриц остана на мястото си.
	— Онази жена ли? Или речника?
	— Не искам бира — заяви Улф. — Върни я. Фриц се обърна и излезе. Улф пое колкото можеше по-дълбоко един бушел* въздух и го изпусна с въздишка през устата си. — Съгласен съм — каза той. — Да се обсъжда виновността или невинността му, ще е напразно. Или ще приемем предположението, че е невинен, или се оттегляме. Имаш ли желание да извадиш парите от сейфа, да отидеш и да и ги върнеш?
	[* Мярка за обем, равна на 36 л. — Б. пр.]
	— Не. Взехме ги и я оставихме да си тръгне. Много добре знаете защо не направих опит да ви възпра. Шансът бе прекалено добър, за да се изпуска — да видя как се справяте с нещо абсолютно невъзможно.
	— Значи си готов да приемеш, че мистър Блънт е невинен?
	— Дявол да го вземе, принуден съм. Както казвате вие.
	— Значи виновникът е някой друг. Като начало ще елиминирам готвача и управителя.
	— Добре. Това опростява нещата. Защо?
	— Помисли. Арсеникът е бил в какаото. Следователно, ако който и да е от двамата…
	— Не. Това е неизвестно. Арсеник е открит единствено в стомаха на Джерин. Каната била отново напълнена с какао, без арсеник, чашата — чиста, и не е намерен никакъв съд. Това е неизвестно.
	— Известно е. — Обикновено в тона на Улф, когато ме поправя, има следа от задоволство, но онзи път той не си направи труда. — След четиридневно разследване щ прокурорът е обвинил мистър Блънт в убийство. Блънт едва ли би могъл да даде арсеника на Джерин по някакъв друг начин освен с какаото. Преди да го арестуват, трябвало е да елиминират безусловно вероятността арсеникът да е бил даден по някакъв друг начин, а в този вид разследвания полицията е изключително обиграна. Със сигурност са установили, че Джерин не е погълнал арсеника преди да пристигне в клуб „Гамбит“, а в клуба е пил единствено какао — иначе не биха обвинили Блънт.
	— В шах съм — признах. — А готвачът и управителят?
	— Това не е окончателно, а само силно вероятно. Те са били в кухнята, приготвяли какаото. Единият от тях, или пък и двамата, е познавал мистър Джерин, имал си е причина да желае смъртта му, знаел е, че ще дойде в клуба, знаел е също, че какаото е било за него. Да се ограничим с единия. Поставя арсеника в какаото. В момента, когато извършва това, не знае, че за какаото ще дойде мистър Блънт — предполага, че ще го занесе или той, или колегата му. Не знае, че по-късно Блънт ще донесе каната и чашата и ще ги изплакне. Не знае дали някой член на клуба има зъб на мистър Джерин — освен ако смяташ, че трябва да допусна и това?
	— Не.
	— Не знае дали и някой друг ще има възможност да сложи нещо в какаото. Това, което знае, е, че полицията със сигурност ще разкрие връзката му — каквато и да е тя — с Джерин. Но въпреки това слага арсеник в какаото?
	— Не. Или поне можем да ги запазим за накрая. Естествено, полицията ги е проверила. Като изключим Блънт, готвача и управителя, остават куриерите. Освен ако междувременно не се е промъкнал някой неканен гост?
	Той поклати глава.
	— Мистър Блънт е казал на дъщеря си само, че според него не е имало такова нещо, не е бил абсолютно сигурен, но масата му се е намирала най-близо до вратата на библиотеката. А и би било безразсъдно. Единствено куриерите са имали право да влизат при Джерин и всеки друг щеше да бъде забелязан и запомнен. Би било дързост, граничеща с лудост. Изключвам го, временно. Но освен куриерите съществува и една друга възможност — самият мистър Джерин. Имал е арсеник в разтворима капсула, сложил я е в устата си и я е изпил с какаото. Да се занимавам ли с това?
	— Не, благодаря. Ако е станало така, не ми е нужна помощ. Продължавайте с куриерите. Приемам, че са имали възможност да го направят. Един от тях влиза, за да съобщи някакъв ход, и затваря вратата. Допускаме, че е затворил вратата поради шума от зрителите, които са обикаляли в голямата стая.
	— Да.
	— Така. Известно му е, че някой от другите куриери може да влезе всеки момент, но са му нужни само пет секунди. Каната е на масата. Джерин — на канапето — съсредоточен, със затворени очи. Приготвил е арсеника предварително, например в хартийка, и го сипва бързо. Няма нужда да го разбърква. Нищо работа. Да назова ли името му?
	— Моля.
	— Ърнст Хаусман, запаленият шахматист. Той е бил против това Джерин да бъде поканен, но щом като вече бил там, откривала му се възможност да се справи с човека, който бил в състояние да даде на Блънт преднина с цял топ, който бил способен да победи и самия него! Хаусман би искал да отрови всички живи гросмайстори, като се започне със световния шампион, който, доколкото знам, е руснак.
	— Ботвиник.
	— Не съм чувал за друг случай с такъв мотив — някой да е бил убит, защото прекалено добре играе шах, но всяко нещо си има прецедент. Не дрънкам празни приказки. Хаусман може да е побъркан.
	— Не само „може“ — изсумтя Улф. — Той е побъркан. Щом като би дал цяло състояние, за да е добър на шах. Значи отхвърляш останалите трима.
	— Слагам ги в архива. Докато огледам Хаусман. Клиентката твърди че никога не са се срещали с Джерин, макар че е възможно да са слушали за него от нея. Разбира се, бихме могли да скроим мотив по мярка и за адвоката, Дан Калмъс. Той всъщност не е влюбен в майка й, а в нея. Тъй като е женен — ако е женен, налагало се е да крие увлечението си по момичето, така че когато е у семейство Блънт, прави мили очи на майката за прикритие. Сторило му се е, че Сали харесва Пол Джерин, което би могло да бъде вярно, макар тя да твърди обратното, не може да понесе мисълта, че друг мъж държи ръката й, и купува арсеник.
	— Малко е пресилено.
	— Убийството обикновено е пресилено. Да се задоволим ли с това да направим Блънт само съучастник? Трябва да приемем, че той не е убиецът, така е, но може да е подозирал, че Хаусман или Калмъс са бъркали в какаото, и затова се е погрижил за каната и чашата.
	— Не. — Улф поклати глава. — Приемаме, че мистър Блънт не е замесен. Взел каната и чашата, излял ги и ги измил, защото си помислил, че неразположението на Джерин може да е било причинено от нещо в самото какао — както всъщност е било. Съвсем естествена и нормална постъпка. — Затвори очи, но не се облегна, значи не размишляваше, а само страдаше. Устните му потрепваха. След около десетина такива потрепвания отвори очи и продължи: — Поне имаме свободно поле за действие. Полицията и прокурорът държат мистър Блънт в затвора и това ги задоволява — нашите обекти не ги интересуват освен в качеството си на свидетели и, разбира се, писмените им показания са вече в ръцете им. Така че няма да си търкаме лактите с тях. — Той погледна стенния часовник. — Мистър Коен в редакцията ли е?
	— Разбира се.
	— Виж се с него. Освен от вестниците, сведенията ни идват само от един-единствен източник — мис Блънт, а ние не можем да бъдем сигурни нито в осведомеността й, нито в достоверността на думите й. Предай на мистър Коен, че съм се заел с разследването на някои страни от този въпрос и че ми е нужно…
	— Няма да е честно — имам предвид него. Ще разбере, че това означава само едно — наели са ви да отървете Блънт и смятате, че това е възможно, защото иначе не бихте приели работата, а нима очаквате от него да си мълчи за такова нещо? Не знам.
	— Не очаквам да си мълчи.
	— Би ли могъл да го отпечата?
	— Разбира се. Както казах и пред мис Блънт, намесата ми не може да остане в тайна и колкото по-скоро убиецът научи за това, толкова по-добре. Може да сметне, че е необходимо да стори нещо.
	— Да. Разбира се, ако… Не. Трябва да завържа конец на пръста си, за да ми напомня, че не го е извършил Блънт. — Станах. — Ако не кажа на Лон кой ви е наел, ще си помисли, че е Блънт. Или Калмъс.
	— Нека. Не можеш да му предписваш какво да мисли.
	— Не бих и опитал. Кои моменти да проуча?
	— Всички!
	Излязох в коридора, взех шапката и палтото си от закачалката, отворих вратата и един порив на ледения зимен вятър ме отнесе от стъпалата.


>	ТРЕТА ГЛАВА

	В собствената си малка стая на двайсетия етаж на вестник „Газет“, където на вратата пишеше „Лон Коен“, без да се споменава длъжността му, през две врати от ъгловия кабинет на директора, Лон Коен затвори един от трите телефона на бюрото, обърна се към мен и каза:
	— Ако побързаш, възможно е да успеем за вечерното издание. За първа страница ли е?
	Отпуснах се на стола и кръстосах крака, за да покажа, че има много време. Поклатих глава:
	— Не е дори за втора страница. Търся материали, които може да са били неудобни за отпечатване. Относно Пол Джерин и клуб „Гамбит“.
	— Наистина ли! — Той приглади с ръка косата си, която бе почти черна и вчесана назад над полегатото му чело. Този жест ми бе добре познат, но от горчив опит знаех, че не трябва да се мъча да го разтълкувам. Той бе един от най-добрите играчи на покер, с които прекарвам по една вечер всяка седмица — най-добрият е Сол Панцър, с когото ще се запознаете по-нататък. — Да не пишеш труд върху престъпността? — попита той.
	— За тази цел ще ми е необходимо само огледало. Нироу Улф разследва убийството в клуба.
	— Така, така. Просто от любопитство ли?
	— Не. Има клиент.
	— Не може да бъде! Кога ще ми позволите да напиша материал за разследването?
	— Още утре.
	— Кой е клиентът?
	— Не знам. Улф не иска да ми каже.
	— Обзалагам се, че е така. — Лон се наведе към мен. — Виж сега, Арчи. Едно основно правило. Във вестника изреченията винаги трябва да са в действителен залог, никога в страдателен. Не можеш да кажеш: „Мистър Качински днес бе ухапан от една жена.“ Трябва да кажеш: „Мис Мейбъл Флъм ухапа днес мистър Качински.“ Началното изречение трябва да е: „Даниъл Калмъс, адвокатът на Матю Блънт, нае Нироу Улф да намери доказателства, че Блънт не е убил Пол Джерин.“ А по-нататък споменаваш, че Нироу Улф е най-великият детектив на нашата планета и че с безценната помощ на несравнимия Арчи Гудуин никога не е претърпявал неуспех. Така трябва да се направи. Усмихнах му се:
	— Харесва ми. А можеш ли на следващия ден да отпечаташ опровержение от Калмъс?
	— Искаш да кажеш, че Калмъс не участвува?
	— Не казвам нищо. Защо, дявол да го вземе, не премълчим името на човека, който го е наел, като намекнем, че го знаем, но не го казваме. Това е същото, дори още по-добре. На другия ден хората ще купят милиони вестници, за да научат.
	— Няма ли да запълниш поне малко тази празнина? Още сега?
	— Не. Няма да ти кажа нито дума повече. Само това, че е нает и че е получил аванс.
	— Може ли да спомена, че новината идва директно от теб?
	— Разбира се.
	Той се обърна и се зае с телефона, със зеления. Разговорът не продължи дълго, тъй като Лон имаше материал само за един кратък абзац. Остави слушалката и ме погледна.
	— Точно навреме. Сега да поговорим за продължението в утрешния брой. Не се надявам да ми съобщите подробности, но все пак какво е накарало Улф да сметне, че…
	— Ааа! — Вдигнах ръка, за да го прекъсна. — Нахален си като журналист. Сега е мой ред. Искам всичко за всички, което ти е известно или допускаш, но не си отпечатал.
	— Това ще ни отнеме цяла нощ. Първо, искам да те попитам и това ще остане само между нас, Улф наистина ли се надява да откачи Блънт?
	— Казано само между нас, да — това е замисълът. — Извадих бележника си. — Намерен ли е някакъв съд с арсеник?
	— Ама че работа! Тук има нещо! — Беше наклонил глава. — Улф знае ли, че Блънт слязъл в кухнята за какаото и го занесъл на Джерин?
	— Да.
	— А знае ли, че след като Джерин изпил почти всичкото какао, Блънт отнесъл чашата и каната и ги изплакнал.
	— Да.
	— Знае ли, че Блънт е изгонил Джерин от апартамента си и му е казал да не закача дъщеря му?
	— Не. Ти знаеш ли?
	— Не бих могъл да го докажа, но се чува, че полицията може. Един от нашите хора го научи — добър е, Ал Проктър, — научи го от някакъв приятел на Джерин. Искаш ли да разговаряш с Проктър?
	— Не. За какво? Това само би засилило вероятността Блънт да е имал мотив, а тъй като е невинен, защо да си губя времето с тази работа. Намерили ли са…
	— Ама че работа! Тук трябва да се крие нещо! Господи, Арчи, това е страшно! Хайде, отвори си устата! Неофициално. Няма да публикувам нищо, докато не ми разрешиш. Лъгал ли съм те някога?
	— Не, а и сега няма да успееш. Остави това, Лон. Нищо няма да стане. Намерили ли са съда с арсеник?
	Той посегна към телефона, постоя малко с ръка върху слушалката, отказа се и се облегна.
	— Не — отвърна той. — Според мен не са. Ако го бяха намерили, струва ми се, някой от нашите хора би научил.
	— Дали Джерин е знаел, или подозирал, че е бил отровен?
	— Не знам.
	— Хората на „Газет“ трябва да са разговаряли с онези, които са били там.
	— Така е, но през последните четири часа, в болницата при него са били само докторите и сестрите, а те не приказват.
	— А преди да го изнесат от клуба, Джерин не е ли посочил към някого с пръст и не се ли е провикнал: „Това е твоя работа, копеле такова!“
	— Не. Ако беше, към кого щеше да посочи с пръст?
	— После ще ти кажа. Не днес. Кои са отишли в болницата? Знам, че доктор Ейвъри е влязъл в линейката, а Блънт е тръгнал пеш. Кой друг?
	— Трима от членовете на клуба. Единият бил Калмъс, адвокатът. Мога да науча имената на другите двама, ако ги искаш.
	— Не, освен ако не са Хаусман, Йъркис или Фароу.
	— Не са.
	— Тогава не си прави труда. Какво казват специалистите? Подочух нещичко във „Фламинго“ и на други места, но не се срещам с журналисти с изключение на теб. Какво говорят? Имат ли някакви идеи? Нещо да им е хрумнало?
	— Нищо, което би ти харесало. Разбира се, първите няколко дни идеи не им липсваха, но и те спряха, когато прибраха Блънт. Сега най-важният въпрос е дали Джерин е свалил Сали, или не е. Това не представлява интерес за теб.
	— Никакъв. Значи смятат, че с Блънт е свършено? 1 А какво мислят другите?
	— Не си струва дори да се споменава. Точно поради това новината ви е бомба.
	— Добре. Значи откакто са обвинили Блънт в убийство, никой друг не е привлякъл вниманието. Но дали е било така преди това? Какво е било отношението към четиримата куриери. Имам предвид Хаусман, Йъркис, Фароу и Калмъс. Трябва да сте насъбрали доста факти, които не сте отпечатали.
	Лон ме изгледа така, сякаш хвърлям втори поглед на обърнатата с лице надолу карта пред мен, повдигам веждата си и качвам мизата до тавана.
	— Какво ли не давам — рече той, — за да разбера за кого от тях искаш да научиш нещо. Дявол да го вземе, ние бихме могли да ти помогнем. И тук не страдаме от липса на глупаци, но имаме и способни хора. На твоите услуги сме.
	— Прекрасно — отвърнах. — Изпрати ми имената и телефонните им номера. Кажи им да не ми звънят, аз ще ги потърся. Хайде, разкажи ми за куриерите. Започни с Калмъс.
	Разказа ми. Не само онова, което помнеше, а и което се намираше в папките. Изписах осем страници от бележника си с най-безполезните факти, които можете да си представите. Човек, разбира се, никога не знае — веднъж Улф успя да реши някакъв много труден ребус единствено защото Фреди Дъркин докладва, че едно момченце си купило дъвка за балончета от две различни места, но е безсмислено да си правя труд да ви разказвам, че Йъркис бил полузащитник като студент в Иейл или че Фароу често бил изхвърлян от кабарета. Ще се огранича само с най-същественото.
	Ърнст Хаусман, седемдесет и две годишен, пенсиониран, но все още собственик на половината капитал на голяма фирма от Уол Стрийт, бе вдовец без деца, без приятели (дали Блънт се е смятал за такъв?) и без кучета. Прекомерното му увлечение по шаха бе известно на всички. Притежаваше най-хубавата колекция шахматни фигури в света, около двеста комплекта — единият бе от имперски нефрит в бяло и зелено.
	Мортън Фароу, на трийсет и една, неженен, живееше в апартамента на Блънт на Пето Авеню (което Сали не спомена). Беше помощник-заместник-директор на текстилната корпорация „Блънт“. Вечерта на тринайсети януари — същата вечер, когато станал инцидентът в клуб „Гамбит“ — бил глобен за превишена скорост.
	Чарлс У. Йъркис, четирийсет и четири годишен, първи заместник-председател на акционерното дружество „Континентал Банк“, бе женен и имаше две деца. На двайсет и шест годишна възраст той се бе класирал единайсети сред четиринайсетте участници в ежегодния шампионат по шах на Съединените щати и оттогава не бе участвувал в турнири.
	Даниъл Калмъс, на петдесет и една години, виден юрисконсулт, съдружник във фирмата „Макини, Бест, Калмъс и Грийн“, бе вдовец с четири деца, всички вече женени. Един от членовете на клуба бе заявил пред репортьор на „Газет“, че Калмъс не бил сред играчите, а участвувал единствено като куриер и това много го изненадало, защото според него тъкмо Калмъс, най-добрият шахматист на клуба, би могъл да победи Джерин.
	И тъй нататък. Докато се ровех в папките, Лон няколко пъти звънна по телефона, няколко пъти му се обадиха разни хора, но той не ме изпускаше от очи. Вероятно смяташе, че ако Улф проявява особен интерес към някого от четиримата, аз бих могъл да се издам, като примигна или свия устни. Не исках да го разочаровам, затова измъкнах едно листче и го мушнах в ръкава си, а после, като оставих папките обратно на бюрото му, той ме попита:
	— Не искаш ли да ти дам копие от онова, което пъхна в ръкава си?
	— Е, добре, поне направих опит — рекох аз, издърпах листчето и му го подадох с два пръста. На него бях надраскал с молив: „8 февруари, 11,40 сутринта. Л. К. се оплака, че А. Г. пак го е поставил в шах.“ — Ако „Л. К.“ означава „Лон Коен“, това може би дава някакво обяснение.
	— Разкарай се! — Той хвърли листчето в коша. — Има ли нещо друго?
	— Само няколко дреболии. Как изглежда Сали Блънт?
	— Нали Блънт отпада?
	— Той — да, но възможно е тя да знае някои факти, които ще ни бъдат нужни. Ще ми е от полза да съм подготвен за срещата си с нея. Разбила ли е много мъжки сърца?
	— Не. Естествено, ние продължаваме да се интересуваме от нея, а вероятно и полицията я има предвид. За повечето момичета на нейните години и от такова семейство винаги се намира нещо, което не е за показ понякога малко, понякога — ако се поровиш — повече, но тя явно е различна. Изглежда чиста, би трябвало да представлява интересна новина, но за съжаление не е. Не сме научили нищо срещу нея, дори във връзка с Пол Джерин, и се съмнявам дали полицията има нещо.
	— Къде е учила?
	— В колежа „Бенингтън“. Завършила е миналата година.
	— А какво ще ми кажеш за майка й? Разбира се, върху нея не падат подозрения, но възможно е и тя да знае някои факти. Известно ли ти е нещо за нея?
	— И още как. Казал съм на жена си да не се чуди какво ще правя, ако умре. Ще се оженя за Ана Блънт. Не знам по какъв начин, но ще успея.
	— Значи я познаваш?
	— Не сме се запознавали, но съм я виждал няколко пъти, а това е достатъчно. Не ме питай защо. Не говоря нито за външността й, нито за зова на жлезите си. Тя е в състояние да омагьоса всекиго, но не съзнава това. Ако го съзнаваше, щеше да проличи, а това би развалило всичко. Както казваш, върху нея може и да не падат подозрения, но сега, когато съпругът й е арестуван за убийство, тя си заслужава да влезе в новините и по всичко личи, че не само аз съм на такова мнение. Ана Блънт привлича. Притегля като магнит.
	— И?
	— Както изглежда, няма „и“. Явно и тя е чиста. Трудно е да се повярва, но бих искал да е така. Известно ти е, че имам щастлив брак, жена ми се радва на добро здраве, надявам се, че ще е вечно жива, но все пак е приятно да си сигурен, че наблизо има някой като Ана Блънт — за всеки случай. Не мога да разбера защо не я сънувам. Какво пък, сънищата на мъжа са си негова лична работа. Ако я видиш, непременно ми кажи как ти е подействувала.
	— С удоволствие. — Аз станах. — Този път няма да ти благодаря, защото ти дадох повече, отколкото получих от теб.
	— Искам още. Дявол да го вземе, Арчи, нещо съвсем малко за утрешния брой!
	Отвърнах, че ако науча нещо повече, ще му съобщя, взех палтото и шапката си от стола и тръгнах.
	Отправих се пеш към центъра. Исках да пораздвижа краката си, да поемам дълбоко в гърдите си студения чист въздух, да гледам как снежинките прехвърчат около мен и после продължават пътя си надолу. Такава разходка би трябвало да бъде идеално средство, за да подредя мислите си, стига в главата ми да имаше нещо за подреждане. Отгоре на всичко, макар самият аз вече да бях приел предполагаемата невинност на Матю Блънт, разумът ми все още отказваше да се съгласи с това и все се мъчеше да насочва вниманието ми към фактите, които ни бяха известни засега, а това ми действуваше деморализиращо.
	Вървях по Шесто Авеню и като наближих Трийсет и пета улица, часът бе едва четири и половина, затова, вместо да свия към къщи, продължих към центъра. Улф нямаше да слезе от оранжериите преди шест, а беше безсмислено да се прибирам само за да седна зад бюрото си и да размишлявам върху някакви полезни неща, след като нямаше такива. И така, продължих пеш чак до Дванайсета улица, свих наляво, спрях на половината път до другата пресечка и насочих поглед към една четириетажна тухлена сграда, боядисана в сиво, със зелени орнаменти, от другата страна на улицата. Отдясно на вратата бе окачена месингова табелка с красив, лъскав надпис: „Клуб «Гамбит»“. Прекосих, влязох в преддверието, натиснах дръжката, но бе заключено, позвъних, бравата щракна, отворих и влязох.
	Разбира се, просто гледах да се залъжа с нещо. Вероятността да разкрия някакви нови факти, с които да се захванем, бе по-малка от едно на милион, но поне можех да докажа на себе си, че съм способен да се преборя със собственото си съмнение. В коридора имаше дълга закачалка и докато оставях палтото и шапката си, от вратата отдясно се появи някакъв човек и ме попита:
	— Търсите ли някого?
	Беше Бърнард Наш, управителят. В „Газет“ бяха отпечатали снимката му. Той бе висок мъж, с тесни рамене и дълго тъжно лице. Отвърнах: „Проверявам нещо“, и се насочих към вратата, но Наш не ми отстъпи да мина, а попита:
	— От полицията ли сте?
	— Не — рекох, — от Марс. Колко пъти трябва да видите едно лице, за да го запомните?
	Ако бях спрял, сигурно щеше да поиска да му покажа значката си, но аз продължих и минах почти през него. Помещението беше голямо. Очевидно шахматните маси са били специално подредени за сеанса, защото сега имаше много повече от дванайсет, горе-долу два пъти повече. На три от тях играеха, а при едната имаше няколко зяпачи. Спрях само за да се огледам набързо, и продължих към отворената врата в дъното, последван от управителя. Ако маса номер шест, масата на Блънт, е била в редицата покрай лявата страна, той се е намирал само на три метра от вратата на библиотеката.
	Библиотеката бе толкова малка, че можеше да мине за уютна. Вътре имаше четири кожени кресла, а до всяко — лампа за четене и масичка с пепелник. Двете стени и част от третата бяха запълнени с книги. В единия ъгъл имаше шахматна маса с мраморен плот на жълти и кафяви квадрати, а фигурите не стояха на изходните си позиции, а бяха разместени по тях. В „Газет“ бяха писали, че фигурите са от слонова кост и лапис-лазул от Кокча и заедно с масата били собственост на Луи XIV; фигурите били подредени на позициите след деветия ход от най-прочутата партия на Пол Морфи — победата му над херцог Брънзуик и граф Изуар в Париж през 1858 година.
	Канапето бе до лявата стена, но масата пред него липсваше — имаше само две малки масички от двата края. Изгледах Наш.
	— Преместили сте масата.
	— Разбира се. — Тъй като не бях нищо повече от полицай, така си мислеше той, не беше необходимо да добавя „сър“. — Казаха ни, че можем да местим мебелите.
	— Да, инспекторът така ще каже, след като членовете имат такива доходи. Ако беше някоя дупка, щеше да я държи запечатана цял месец. Часовникът ви със секундарник ли е?
	Той погледна ръката си.
	— Да.
	— Добре, засечете ми времето. Проверявам нещо. Слизам в кухнята и веднага се връщам. Аз също ще го засека, но два часовника са по-сигурни от един. Щом кажа „Почвайте.“ — Погледнах часовника си. — Почвайте! — Тръгнах.
	Освен вратата, през която влязохме, имаше само две други — едната бе към коридора, а до другата в дъното на помещението имаше вратичка, която вероятно бе за някакъв старомоден кухненски асансьор. Приближих се към нея — не към асансьора, — отворих и влязох. Имаше малка площадка и стълби, които водеха надолу, тесни и стръмни. Слязох и се озовах в кухнята, която се оказа по-голяма, отколкото очаквах, и в нея нямаше нищо старомодно. Неръждаема стомана и флуоресцентно осветление. Закръглен плешив човечец в бяла престилка, седнал на висок стол със списание в ръка, примигна срещу мен и промърмори:
	— Господи, още един!
	— Оставяме най-добрите за накрая. — Попитах го безцеремонно: — Вие ли сте Лаги?
	— Наричайте ме Тони. Защо питате?
	— Не ви познавам достатъчно добре. — Обърнах се и се изкачих по стълбите.
	В библиотеката Наш, който явно не бе помръднал от мястото си, погледна часовника си и съобщи:
	— Една минута и осемнайсет секунди.
	— Почти същото — кимнах аз. — В показанията си сте казали, че когато Блънт слязъл първия път да вземе какаото, останал в кухнята около шест минути.
	— Не е вярно. Казах около три минути. Ако не… О! Опитвате се да… Разбирам. Знам какво съм казал в показанията си.
	— Добре. И аз знам. — Тръгнах към вратата на голямата стая, влязох и се приближих до масата, около която стояха няколко зяпачи. Нито те, нито играчите ме удостоиха с поглед. Някаква пешка атакуваше единия от черните офицери, а когато черните вдигнаха топа, за да направят ход, повдигнах веждата си, но после видях, че бялата пешка бе блокирана. Чух гласа на Наш зад рамото си:
	— Този човек е от полицията, мистър Каръдърс.
	Не ме удостоиха с поглед. Белите — очевидно мистър Каръдърс — казаха, без да отместват глава:
	— Не ни прекъсвайте, Наш. Знаете, че не бива. Пленителна игра, стига да ви запленява. Тъй като си нямах друга работа, останах да погледам половин час, като предвиждах ходовете както на белите, така и на черните. Не познах нито веднъж. Когато черните преместиха топа си там, където белите можеха да го вземат с коня, но се разкриваха за шах от офицера, който не бях видял, приех, че никога няма да стана Ботвиник, нито дори Пол Джерин, и отидох в коридора за шапката и палтото си. Единствените думи, които си бяха разменили, бяха, когато белите преместиха една пешка, а черните измърмориха: „Така си и знаех“, а белите отвърнаха също с мърморене: „Очевидно.“
	Снегът валеше по-силно, но все още оставаха двайсет минути до шест, затова повървях пеш още малко. Що се отнася до съмненията ми, сега разполагах с някои нови сведения, върху които да размишлявам, бях огледал местопрестъплението и дори бях установил жизненоважния факт, че за да слезеш до кухнята и да се върнеш, са необходими седемдесет и осем секунди, но съмненията продължаваха да ме гризат. Към Осемнайсета улица се отказах да размишлявам и започнах да зяпам минувачите. Момичетата изглеждат по-добре в снежни бури, особено вечер.
	Изкачих стъпалата пред старата кафява къща и завъртях ключа: установих, че резето не бе сложено, така че не бе нужно да звъня на Фриц. Отърсих снега от палтото и шапката си, преди да вляза, оставих ги на закачалката в коридора и отидох в кабинета, където ме поздравиха само с един поглед накриво. Улф седеше при бюрото си с книгата, която четеше в момента — „Африкански генезис“ от Робърт Ардри. Приближих се до моето бюро, седнах и разгърнах последния брой на „Газет“. Получавахме го в три екземпляра — един за Улф, един за Фриц и третият за мен. Онова, което търсех, се намираше на първа страница — първата бележка под „Последни известия“. Вероятно Улф се бе съсредоточил върху някакъв дълъг абзац, защото, преда да вдигне глава и да проговори, измина цяла минута.
	— Вали ли сняг?
	— Да. А да знаете какъв вятър духа! Той върна поглед към книгата си.
	— Неприятно ми е да ви прекъсвам — продължих аз, — но после може да забравя да ви кажа. Срещнах се с Лон Коен. Поместил го е в днешния брой, както може би сте забелязали.
	— Не съм поглеждал. Ти откри ли нещо полезно?
	— Нищо, което би било от полза за мен. Но може би ще представлява интерес за вас. — Извадих бележника от джоба си.
	— Съмнявам се. Ти имаш нюх. — Той продължи да си чете.
	— Отидох да разгледам и клуб „Гамбит“. Той не каза нито дума.
	— Известно ми е — рекох, — че тази книга е изключително интересна. Както ми споменахте на обяд, в нея се разказва за случилото се в Африка преди стотици хиляди години, а съзнавам, че това е по-важно от нещата, които стават тук сега. Разговорът ми с Лон може да почака, а в клуба не свърших нищо, освен дето видях канапето, където е седял Джерин, и изгледах една партия шах. Но вие казахте на мис Блънт, че ще й съобщите с кого искате да се срещнете най-напред. Ако се надявате да ви докара някого довечера, трябва да й позвъня още сега.
	— Не е спешно — изсумтя той. — Вали сняг.
	— Да. До започването на процеса може и да се проясни. Не ви ли се струва?
	— Дявол да го вземе, не ми вади душата!
	Значи се разтакаваше. Тъй като една от най-важните ми функции бе да го пришпорвам, когато надделееше отвращението му към работата, всичко зависеше от мен, но все още се измъчвах от съмнения. С това, че огледах местопрестъплението, не бях постигнал нищо. Щом като аз не можех да си кажа: „Дръж!“, и да се нахвърля върху работата, как бих могъл да се надявам да насъскам него? Станах и отидох в кухнята, за да попитам Фриц дали се е обаждал някой, макар вече да знаех, че никой не бе звънил, тъй като не бях намерил никаква бележка на бюрото си.
	През следващия час обаче позвъниха три пъти преди обяд и два пъти, докато обядвахме — първо, от „Таймс“, „Дейли Нюз“ и „Поуст“, а после от двете телевизионни мрежи, Си Би Ес и Ен Би Си. Пред всички потвърдих съобщението в „Газет“ и им казах, че нямаме какво друго да добавим. От „Нюз“ се сърдеха, че съм го дал на „Газет“, а от „Таймс“, разбира се, се помъчиха да настояват да разговарят с Улф. Когато прозвучат тръбите за Страшния съд, „Таймс“ ще поиска да чуе от устата на самия Архангел Гавраил дали новината е достоверна, а за следващия си брой ще се помъчи да получи потвърждение от още По-Висшестоящи Инстанции.
	След като си разчистих сметките със Си Би Ес, върнах се в трапезарията, за да си разчистя сметките и с втората си порция крем от папая, и тогава на вратата се позвъни. Като сме на масата, отваря Фриц. Той излезе от кухнята, тръгна през коридора към външната врата и след минута се върна, влезе и съобщи:
	— Мистър Ърнст Хаусман. Каза, че името му сигурно ви е известно.
	Улф ме изгледа, но не като приятел, нито дори като верен помощник.
	— Арчи! Това е твоя работа.
	— Не, сър. Ваша. Вестник „Газет“. Просто изпълних инструкциите ви. Казахте, че убиецът може да сметне за необходимо да предприеме нещо, и ето че е дошъл.
	— Пфу! В тази виелица?
	Той говореше сериозно. В хубав ден би се осмелил да рискува живота си в уличното движение само по строго лична работа, а сега бе нощ и освен това валеше сняг.
	— Налагало му се е — рекох. — Разбрал е, че след като вие сте се заели с тази работа, с него е свършено, и е дошъл да си признае. — Бутнах стола си назад и станах. Да дойде, без да сме му определили час и преди да сме си изпили кафето! Улф бе способен да нареди на Фриц да каже на посетителя да дойде утре сутринта.
	— Добре, Фриц — казах аз. — Сам ще се оправя.


>	ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	Винаги пием следобедното си кафе в кабинета главно защото столът зад бюрото му е единственият, в който Улф може да разположи туловището си наистина удобно, и, естествено, наложи се да поканим и госта там. Той заяви, че имал специални изисквания, що се отнася до кафето, и че ще пийне малко от нашето кафе, но когато Фриц сложи чаша и за него на масичката до червеното кожено кресло и се канеше да му налее, Хаусман рече, че чашата била много малка, и нареди на Фриц да му донесе по-голяма. Чудесна компания, няма що. Сигурно ще е приятно да го поканите на вечеря.
	Изглеждаше по-млад от седемдесет и две години, а трябва да призная, че нямаше и вид на убиец, но убийците рядко имат зверско изражение. Едно бе сигурно — ако тръгнеше да убива някого, би използувал отрова, защото с пистолет, нож или тояга има опасност да си направи лекета на прекрасно скроения прескъп костюм и елегантните обувки, или копринената вратовръзка, да изцапа нежните си ръчички или дори да изпръска с кръв изрядното си личице и грижливо подрязаните мустаци.
	Вдигна голямата чаша и отпи.
	— Доста добре — благоволи да каже той. Гласът му бе тънък и придирчив. Отпи още една глътка. — Доста добре. — Огледа се. — Нелоша стая. Съвсем неочаквано за човек от вашия бранш. Онзи глобус там… забелязах го, като влязох. Какъв е диаметърът му? Един метър?
	— Седемдесет сантиметра и девет милиметра.
	— Не съм виждал по-хубав глобус. Давам ви за него сто долара.
	— Платил съм петстотин. Хаусман поклати глава и отпи кафе.
	— Не струва толкова. Играете ли шах?
	— Вече не. Играл съм.
	— Добър ли бяхте? Улф остави чашата си:
	— Мистър Хаусман! Едва ли сте дошли в снежната буря, през нощта, само за това. — Той посегна към каната.
	— Прав сте. — Хаусман оголи зъби. Не бе усмивка — просто устните му изведнъж се разтвориха, така че да се видят зъбите му, а после пак ги скриха. — Преди обаче да навляза в обсъждане на нещата, трябва да съм сигурен във вас. Известно ми е, че репутацията ви е добра, но това нищо не означава. Доколко може да ви се довери човек?
	— Зависи. — Улф остави каната. — Самият аз имам безрезервно доверие в себе си. На всички други препоръчвам да разберат точно за какво сме се споразумели.
	Хаусман кимна.
	— Това винаги е от значение. Но имам предвид… ъъъ… да речем, че ви наема да свършите нещо, доколко мога да разчитам на вас?
	— Стига да приема. Тогава ще можете да разчитате на мен дотам, докъдето се простират способностите ми. Това обаче е нелепо. Не се надявайте да оцените качествата ми, като ми задавате банални и обидни въпроси. Трябва да ви е известно, че човек може да има само една-единствена неразрушима вярност — верността към собствената си представа за човешките задължения. Всички останали само произтичат от нея.
	— Ха! — рече Хаусман. — Бих искал да изиграя партия шах с вас.
	— Много добре. Нямам нито дъска, нито фигури. Дамската пешка два хода напред.
	— Дамската пешка два хода напред.
	— Пешката пред дамския офицер два хода напред.
	— Пешката пред царя едно поле напред.
	— Конят от царския фланг на третото поле пред офицера.
	— Искате да кажете, че играете с коня от дамския фланг?
	— Не, играя с коня от царския фланг.
	— Но конят от дамския фланг е по-добър ход! Така пише във всички книги.
	— Точно затова не играх така. Знаех, че ще го очаквате и ще знаете най-добрия отговор.
	Хаусман сви устни:
	— Тогава не мога да продължа. Не мога без дъска. — Вдигна чашата си, изпразни я и я остави. — Сече ви главата!
	— Предпочитам израз като „изкусен сте“, но и на този ще се съглася.
	— Имам една работа за вас. — Той оголи зъбите си. — Кой ви е наел да работите но онова… ъъъ… убийство в клуб „Гамбит“? Калмъс ли?
	— Попитайте него.
	— Аз питам вас.
	— Мистър Хаусман! — Улф бе търпелив. — Първо ме разпитахте за мебелировката и навиците ми, после за добросъвестността ми, а сега — за личните ми работи. Не можете ли да формулирате въпрос, който заслужава отговор?
	— Няма да ми кажете кой ви е наел.
	— Разбира се, че няма.
	— Но някой ви е наел, нали?
	— Да.
	— Значи трябва да е Калмъс. Или Ана — мисис Блънт… — Помълча за един миг, за да го обмисли. — Не, Калмъс. Той няма опит с такива работи, нито пък такива способности. Аз съм най-старият приятел на Матю Блънт. Знам го от дете. Кръстник съм на дъщеря му. Така че съм заинтересован, дълбоко съм заинтересован от… ъъъ… благополучието му. А ако Калмъс се захване с това, за него няма надежда, никаква надежда. Калмъс ви е наел, но трябва да следвате указанията му и да му се подчинявате, а щом командува той, няма никаква надежда. Платил ви е аванс. Колко?
	Улф повдигна рамене на три милиметра и отново ги отпусна. Погледна ме, като повдигна вежди, сякаш ме питаше без думи: „Виждаш ли какво ми навлече?“
	— Значи не желаете да кажете — рече Хаусман. — Добре, това може да почака. Искам да ви наема да извършите нещо, което ще донесе резултат. Няма да се появят противоречия, защото ще е в интерес и на Матю Блънт. Ще ви заплатя самият аз. После може да си получа обратно парите от Блънт, но това не е ваша грижа. Колко от онова, което стана онази вечер в клуб „Гамбит“, ви е вече известно?
	— Може би достатъчно. Ако ми липсват необходими сведения, вероятно вие бихте могли да ми ги дадете.
	— Знаете ли за какаото? Че според теорията на полицията Блънт бил отровил онзи човек, като сложил арсеник в какаото?
	— Да.
	— Значи трябва да докажем, че някой друг е сложил арсеник в какаото. Това би освободило Блънт, нали?
	— Да.
	— Значи това и трябва да направим. Дойде ми наум миналата седмица, но знаех как би реагирал Калмъс, ако отидех да му го кажа, а не исках да го направя самият аз, защото има известни… ъъъ… затруднения. После видях онази бележка в днешния вестник относно вас. Попитах ви доколко мога да ви имам доверие, защото трябва да си остане между нас двамата. Готов ли сте да направите нещо, с което ще измъкнете Блънт на свобода, без да го съобщавате на Калмъс — нито преди, нито след това?
	— Стига да е нещо, което съм се наел да сторя.
	— И без да казвате на никого?
	— Ако съм поел задължението при това условие, да.
	— Условието ще е такова. — Хаусман ме изгледа. — Как се казвате?
	— Арчи Гудуин.
	— Излезте от стаята.
	Оставих чашата си. Рядко изпивам три чаши, но обстоятелствата бяха започнали да ми пълзят по нервите още преди три часа и само този глупак ми липсваше.
	— Готов съм на всичко, за да угодя на клиента — рекох, — но вие още не сте клиент. Ако изляза навън, трябва да застана на ключалката, за да подслушвам, а предпочитам да съм седнал.
	Той погледна Улф.
	— Това, което ще кажа, засяга само вас.
	— В такъв случай ме засяга. Което засяга мен, то безусловно засяга мистър Гудуин.
	В продължение на десетина секунди смятах, че Хаусман ще се откаже, а същото си мислеше и той. Беше оголил зъби и устата му бе отворена през цялото това време като поглеждаше ту Улф, ту мен. Накрая се спря на Улф и каза:
	— Аз действувам импулсивно. Дойдох тук по вътрешен импулс. Споменахте нещо за верността към представата ни за човешките задължения, а аз дължа това на Матю Блънт. Аз съм непоколебим човек, Улф. Ако вие или Гудуин ме изиграете, ще съжалявате за това.
	— В такъв случай трябва да положим всички усилия, за да не ви изиграем.
	— За ваше добро ще е. Никой никога не ме е изиграл, без после да съжалява за това. Искам от вас да намерите доказателства, че някой друг е сложил арсеник в какаото. Ще ви обясня точно как да го направите. От вас се иска единствено да спазвате инструкциите ми. Планирал съм го до най-дребната подробност.
	— Така ли! — Улф се облегна назад. — В такъв случай няма да е трудно. Казвате „някой друг“. Имате ли предвид някого конкретно?
	— Да. Казва се Бърнард Наш. Управител е на клуб „Гамбит“. В кухнята е имало арсеник. Нали арсеникът се използува като отрова за мишки?
	— Използува се. Може.
	— В кухнята е имало арсеник и Наш погрешка е сложил малко от него в какаото. Може би вместо захар. Когато казах, че съм планирал всичко до най-малката подробност, имах предвид главните подробности. Вие трябва да уговорите по-несъществените подробности с Наш, разбира се, без да споменавате моето име. В какъв съд е бил арсеникът, къде са го държали, колко е сложил в какаото — всички подобни въпроси. И, разбира се, къде и как се е отървал после от съда с арсеника. Когато Блънт слязъл в кухнята с каната и чашата и ги излял… това известно ли ви е?
	— Да.
	— Той казал на управителя и на готвача, че на Джерин му е прилошало, и поискал какао; След като излязъл с новото какао, Наш се сетил, осъзнал какво е сторил и изхвърлил съда с арсеника. Не е ли достоверно?
	— Допустимо е.
	— Ще трябва, естествено, грижливо да се обмисли кога, къде и как се е отървал от съда. Разбирам, че в случай като този не може да се пропуска нищо, абсолютно нищо. Затова дойдох при вас. При вашия опит ще знаете точно какво ще направи полицията. Ще знаете как да нагласите нещата така, че да се изключи възможността за грешка. Но настоявам за едно. Наш трябва да оттегли онова, което е казал на полицията — несъмнено е дал писмени показания и ще трябва да има основателна причина да ги оттегли. Причината може да бъде следната: след като Калмъс ви е наел, вие сте се срещнали и сте разпитали Наш, и сте го принудили да признае какво е сторил. Настоявам за това. По такъв начин по нищо няма да личи, че имам пръст в тази работа. Разбира се, вие сте съгласен.
	Улф потърка носа си с крайчеца на пръста си.
	— Възможно е да се съглася, след като разговарям с мистър Наш. Той съгласен ли е?
	— Естествено, не. Но ще се съгласи при стимула, който ще му предложите. Да го убедите, няма да представлява трудност; трудното ще бъде да се уредят всички онези малки подробности така, че полицията да остане доволна. Това вече зависи от вас.
	— Какъв стимул ще му предложа?
	— И това зависи от вас. Ще ви заплатя петдесет хиляди долара, а ще ми дадете разписка, че сте получили цялото си възнаграждение срещу извършените от вас услуги. Смятам, че ако предложите на Наш половината от тази сума — двайсет и пет хиляди, ще е предостатъчно. Има си лични затруднения и много се нуждае от пари. Само преди месец се обърна към мен за помощ. Искаше да му заема петнайсет хиляди долара, но нямаше никога да си ги получа обратно. Жена му е болна и има нужда от няколко операции и от скъпо лечение, заради нея е влязъл в дългове, а има и двама синове в колеж плюс две дъщери. Притежава глупавата гордост на човек, който не може да си позволи да бъде горд. От него ще поискате единствено да признае, че е сбъркал. Грешката не е престъпление. С двайсет и пет хиляди долара би могъл да си вземе добър адвокат, а с добър адвокат вероятно би се отървал. Не съм ли прав?
	— Той ще си носи риска, не вие, нито аз — махна с ръка Улф. — Ние поемаме риска да покажем непреднамереност на действията си. Има слаба вероятност да съм ви разбрал погрешно, а както казах, трябва да сме уверени, че сме се споразумели добре. Разполагате ли с някакви улики, че мистър Наш действително е сложил арсеник в какаото?
	— Не.
	— Или пък някаква причина да предполагате, че го е сторил?
	— Причина. — Хаусман оголи зъби. — Причина ли? Никаква.
	— Значи рискът, който поемаме, ще е страхотен. Ако мистър Наш се съгласи с предложението и ми помогне да скалъпим подробностите, естествено, ще запиша всичко в клетвена декларация, подписана от него. Без такава декларация все едно, че нямаме нищо. А ако по-късно я опровергае, не бихме имали защита срещу евентуално обвинение в подстрекателство към лъжесвидетелствуване. Няма адвокат, който би могъл да ни отърве. Бихме…
	— Не „да ни отърве“. „Да ви отърве“. Вашият дял от…
	— Пфу! — Улф се бе изправил. — Мистър Хаусман! Не твърдя, че не бих подтикнал някого да лъжесвидетелствува при някои обстоятелства. Но ако го сторя за пари и то стане известно, допускате ли, че ще скрия кой ми е платил? Или че мистър Гудуин ще откаже да го потвърди? За да покаже колко цени съвместната ни работа, съдията може милостиво да ни осъди на пет вместо на шест години. Или дори на четири.
	— Ще бъдете двама срещу един, но човек с моето положение…
	— Ха! Ако ви попитат за какво сте платили петдесет хиляди долара, какво ще отговорите? — Улф поклати глава. — Казахте, че ви е известна репутацията ми, но това не означава нищо. Положително не означава нищо за вас, тъй като — щом доброто ми име ви е било известно — идвате при мен с това глупаво предложение. Защо? Вие не сте глупак. Това ни навежда на догадки. Дали не сте се загрижили не за мистър Блънт, а за себе си? Да не сте вие онзи, който е сложил арсеник в какаото, дали мистър Наш не знае, или подозира за това и дали това не е ваш хитър…
	Телефонът иззвъня. Завъртях се със стола и вдигнах слушалката.
	— Домът на Нироу Улф, Арчи Гудуин на телефона.
	— Мистър Гудуин, обажда се Сали Блънт. Искам да говоря с Нироу Улф.
	— Почакайте. — Сложих ръка на слушалката и се обърнах. — Онова момиче, което идва сутринта за бижутата си.
	Мръщеше се, защото му прекъснах речта.
	— Какво иска?
	— Да говори с вас.
	Сви устни, обърна се и изгледа кръвнишки телефона, а после го вдигна. Сложих моята слушалка до ухото си.
	— Да, госпожо? Нироу Улф е на телефона.
	— Обажда се Сали Блънт, мистър Улф.
	— Слушам.
	— Знам, че никъде не ходите, но се налага. Налага се. Трябва да дойдете и да разговаряте с майка ми. Не ми казахте, че ще пуснете съобщение във вестника.
	— Реших чак след като си тръгнахте. Името ви не се споменаваше.
	— Знам, но щом го видя, майка ми се досети. Не се досети, знаеше със сигурност. Не ви ли казах, че се бях помъчила да убедя Дан Калмъс, а и нея?
	— Не.
	— Трябваше да ви го кажа. Е, тя разбра, а аз трябваше да си призная и ще трябва да дойдете и да разговаряте с нея. Веднага. Още сега!
	— Не. Доведете я тук утре сутринта.
	— Трябва да стане сега. Тя позвъни на Дан Калмъс, той може да пристигне и… трябва да дойдете!
	— Не. Дума да не става. Ако предчувствувате, че… Вкъщи ли сте си?
	— Да.
	— Мистър Гудуин ще дойде. След малко.
	— Трябва да сте вие! Как да не можете…
	— Не. Мистър Гудуин ще бъде там до половин час.
	Той затвори, но тъй като още слушах, линията не бе прекъсната и тя продължаваше да говори. Прекъснах я:
	— Стига. Успокойте се. След двайсет минути ще бъда при вас. — Оставих слушалката на място и станах от стола си. Улф бе натиснал звънеца и като се отправях към коридора, Фриц се появи на вратата.
	— Ела, Фриц — рече Улф. — Седни на стола на Арчи. Паметта ти не може да се сравнява с неговата, но ще свърши работа.
	— Да, сър. — Фриц тръгна и ми смигна, а като се разминавахме, аз му смигнах в отговор.


>	ПЕТА ГЛАВА

	В мраморното фоайе на облицования с мрамор блок на Пето Авеню в района на Седемдесета улица вече ме очакваха. Човекът с униформата не ме изчака дори да свърша. Когато казах: „Казвам се Арчи Гудуин, отивам при…“, той ме прекъсна с: „Да, мистър Гудуин“, и ме съпроводи до асансьора. Но докато се изкачвах, беше позвънил, защото, когато излязох на шестнайсетия етаж, клиентката бе там, чакаше ме на вратата. Протегна ръка, но не като предложение за здрависване, а като молба за помощ. Поех я с десницата си, а с лявата я потупах и й рекох:
	— Деветнайсет минути. Шофьорите на таксита не обичат сняг.
	Свалих шапката и палтото си в антрето, което имаше размерите на кабинета на Улф, и тя ме поведе под един свод и по няколко десетки метра килим към камината. Оглеждах се по пътя. Картини, кресла, пиано в единия ъгъл, украшения по масичките, цветя в саксии, на рафтовете, които заемаха по-голямата част от дъното на стаята, и навсякъде лампи. Камината, в която гореше огън, бе три пъти по-широка от онази, която Улф използуваше за изгаряне на речници.
	— Седнете — каза Сали. — Ще доведа майка си, но не знам какво ще й кажете. Вие знаете ли?
	— Разбира се, че не. Зависи. Какво толкова е станало?
	— Настоява да се откажа… от услугите на Нироу Улф. Кани се да съобщи на Дан Калмъс да уведоми баща ми, а аз знам той какво ще отговори. Сигурна съм. — Докосна ръката ми с върха на пръстите си. — Ще ви наричам Арчи.
	— Добре. Отговарям на това име.
	— Него не мога да наричам Нироу, не ми се вярва някой да посмее, но вас мога да ви наричам Арчи и така и ще направя. Нали сутринта ви казах, че това е първото добро дело в живота ми?
	— Да.
	— Е, така е и имам намерение да го осъществя, но трябва да знам, че някой е с мен, че наистина ме подкрепя! — Хвана ме за ръка. — Ще бъдете ли с мен? Подкрепяте ли ме? Отговорете ми, Арчи!
	Мислите ми не бяха с нея. Все още бяха при фактите. Но след като въпросът бе поставен така директно, ако бях опитал да се измъкна, нямаше да остана верен на представата си за човешките задължения. Трябваше да отговоря „да“ или „не“.
	— Добре — рекох, — щом като е първото добро дело в живота ви, ще бъда с вас докрай. Във всеки случай вие сте клиентка на Нироу Улф, а аз работя за него, така че всичко съвпада. Колкото до това какво ще кажа на майка ви, ще реша, когато я видя. Ако тя има желание да…
	Млъкнах, защото вече не ме гледаше. Тя беше с гръб към камината и виждаше цялата стая, а аз — не. Обърнах се. Една жена беше влязла и се приближаваше към нас.
	— Тъкмо идвах да те повикам, майко — започна Сали. — Мистър Улф не е могъл да дойде. Това е Арчи Гудуин.
	Щеше ми се осветлението да е по-добро. Лампите бяха с абажури, далеч от мен. Като се приближи, пламъците от камината заиграха върху лицето й, но това бе измамно — за секунда изглеждаше по-млада от дъщеря си, а в следващата — същинска старица.
	— Ще ме извините, че не ви подавам ръка, мистър Гудуин — каза тя, — но няма да е от сърце. Моля, седнете.
	Тя не седна, а потъна в едно кресло отдясно. Седнах на друго, разположено под прав ъгъл спрямо нейното, и се извърнах, за да съм с лице към нея. Сали остана права.
	— Дъщеря ви ме попита какво се каня да ви кажа, а аз й отговорих, че не знам. Тя нае Нироу Улф да извърши нещо от нейно име, а аз работя за него. За да ви кажа каквото и да е относно това, трябва да имам съгласието на дъщеря ви. Тя е клиентът.
	Очите й бяха кафяви като на Сали, но не толкова големи.
	— Вие сте частен детектив — рече тя.
	— Точно така.
	— Но това е чудовищно. — Тя поклати глава. — Един частен детектив да ми заявява, че моята дъщеря е негова клиентка и може да разговаря с мен само с нейно съгласие. Впрочем всичко е чудовищно. Съпругът ми в затвора, обвинен в убийство. Той си има адвокат, добър адвокат. Дъщеря ми не може да наема частен детектив без негово разрешение. Казах й го, а сега трябва да й го кажете и вие. Това е… не е ли нередно? Трябва да е така.
	Огледах я, склонен да проявя снизходителност. Тогава, когато (според Сали) на всички онези мъже им е било приятно да са в една и съща стая с нея и когато Лоен Коен бил запленен от нея от пръв поглед, обстоятелствата са били различни. Трябваше да се вземе под внимание напрежението на изминалите десет дни и въпреки това си признах, че навярно аз също бих изпитал приятно чувство да се намирам в една стая с нея. Подозирах, че притежава дори магнетизма на онези жени, които привличат трима от всеки пет мъже — без да го съзнава, можеше да ви внуши чувството, че не знае абсолютно нищо, но всичко разбира. Това е рядък талант. Навремето познавах една жена, навлязла в шейсетте, която… но мисис Блънт ми бе задала някакъв въпрос. Пред нея все още имаше много път, докато стигне шейсетте.
	— Зависи — отвърнах. — Ако дъщеря ви е навършила двайсет и една години и плаща на мистър Улф със собствените си пари, кой би могъл да каже, че е нередно?
	— Аз мога. Аз съм й майка.
	Кимнах.
	— Разбира се, но това не урежда въпроса, само предизвиква спор. Ако под „нередно“ имате предвид незаконно или неетично, отговорът е „не“. Това е съвсем просто, мисис Блънт. Става въпрос единствено за различие в мненията. Според дъщеря ви услугите на Нироу Улф са необходими, а според вас — не. Така ли е?
	— Не. Искам да кажа, че не става въпрос само за различие в мненията.
	— А за какво?
	Тя отвори уста да каже нещо и я затвори. Погледна Сали, а после отново мен.
	— Не знам какво ви е казала дъщеря ми — отвърна тя.
	Обърнах се към Сали:
	— Ако не ми развържете ръцете, няма да стигнем доникъде. Ако не ме освободите от всички условия. Освобождавате ли ме, или не?
	— Освобождавам ви — рече тя.
	— Аз не съм магьосник, Сали.
	— Няма значение, стига да сте били искрен, когато казахте, че сте с мен.
	— Искрен бях. Седнете.
	— Предпочитам да остана права.
	Обърнах се към мисис Блънт:
	— Дъщеря ви каза на мистър Улф, че според баща й, както и според вас Дан Калмъс има данни да поеме защитата му, но че тя самата не мисли така; твърди, че Калмъс може да е добър по търговските въпроси, но не е подходящ за този случай и се бои, че ако остане на Дан Калмъс, баща й ще бъде осъден за убийство. Затова все още смея да твърдя, че е въпрос на различие в мненията. Можем да допуснем, че тя греши, но това си остава нейно мнение и тя плаща с парите си. А дори и да греши и Калмъс да се справи успешно, защо е целият този шум? Тя ще изпита удовлетворение от това, че е опитала, баща й ще бъде на свобода, а мистър Улф ще получи хонорар, така че всички ще бъдат доволни. Единственото възражение, което можете да отправите е, че мистър Улф би могъл да обърка работата и да я направи по-трудна вместо по-лесна, но това разбира се, е изключено — както за него, така и за мен. Изключено е за всеки, който познава досегашната му кариера.
	Тя бавно поклащаше глава, а докато я гледах, започнах да добивам бегла представа за впечатлението, което бе направила на Лон Коен. Не се дължеше нито на очите й, нито на нещо определено: тя внушаваше, че между мен и нея не са необходими никакви обяснения, и това по някакъв начин ми се предаваше. Разбира се, такова усещане може да предизвика всяка жена, в която сте влюбен или сте в процес на влюбване, но аз далеч не бях на път да се влюбя в нея и въпреки това ясно изпитвах това чувство. Би могла да омагьоса всекиго, без да го съзнава, бе казал Лон. Дяволски опасна жена, независимо дали го съзнаваше, или не.
	— Не става въпрос за това, мистър Гудуин — отвърна тя.
	Обикновено не е много трудно да отгатнете какво иска да каже някоя жена, но погрешната догадка в този случай беше рискована, затова попитах:
	— А за какво, мисис Блънт?
	— Прочетете това — рече тя и протегна ръка със сгънат лист хартия.
	Взех го и го разгърнах. Формат на бележник, 5 на 15 сантиметра, добро качество, в горния край бе отпечатано „Кантора Даниъл Калмъс“. На него бе написано с химикалка следното:
C>
	Петък
	Скъпа моя, изпращам ти това по Дан. Кажи на Сали, че знам за нейните добри намерения, но съм единодушен с Дан относно идеята й да наеме онзи детектив, Нироу Улф. Не виждам с какво това би помогнало, пък и не е необходимо. Както ти е казал Дан, има един факт, известен единствено на него и на мен, който той ще използува в подходящия момент и по подходящ начин — факт, който не съм споделил дори с теб. Не се тревожи, скъпа моя, не се тревожи и предай на Сали да не… Дан знае какво прави. Целува те
@	ТВОЯТ МАТ
C$
	Прочетох го два пъти, сгънах го и й го подадох.
	— Все пак твърдя, че става въпрос за различие в мненията. Вие, естествено, сте показали това на дъщеря си?
	— Да.
	— Имате ли някаква представа какъв е този факт — фактът, за който съпругът ви пише, че е известен само на него и на Калмъс?
	— Не.
	Обърнах се.
	— А вие, Сали?
	— Не — отвърна тя.
	— И нямате абсолютно никакво предположение?
	— Не.
	— Сега разбирате ли защо вашата намеса е нередна? — рече мисис Блънт. — Мистър Калмъс говори с мен по телефона и според него онова съобщение във вестника вече е причинило вреда, защото всички ще помислят, че той е наел Нироу Улф. Затова утре във вестника трябва да пише, че съобщението не отговаря на истината и че никой не е наемал Нироу Улф. Няма значение, че дъщеря ми вече е платила — мистър Улф може да задържи парите.
	Погледнах Сали, която все още стоеше права. В главата ми се въртяха всички факти, разбира се, с изключение на онзи, който бе известен единствено на Калмъс и на Блънт, и на мен ми се дощя да се хвана за това извинение и да зарежа цялата проклета бъркотия. Ако Калмъс вече разполагаше с някакъв факт, който би свършил работа, всичко бе приключено; ако ли пък не, вероятността някъде да съществува такъв факт, който ние с Улф бихме могли да изровим, изглеждаше по-слаба от всякога. Когато Улф ме изпращаше с някаква задача без конкретни инструкции, по правило трябваше да постъпвам, както повелява разумът, като се ръководя от досегашния си опит. Би трябвало да се прибера и да му кажа, че съм постъпил точно така и съм стигнал до заключението, че трябва да се откажем. Ако в погледа на Сали личеше дори най-малко съмнение или паника, може би щях да се предам. Но тя бе насочила големите си кафяви очи право в майка си, без да примигва, с вдигната брадичка и стиснати устни. Ето защо аз се обърнах към мисис Блънт и рекох:
	— Добре, признавам, че не става въпрос само за различие в мненията.
	Тя кимна.
	— Бях сигурна, че ще го разберете, след като ви покажа бележката от съпруга ми.
	Поклатих глава.
	— Не е там работата. Дъщеря ви плати на мистър Улф двайсет и две хиляди долара и за да…
	— Казах, че може да ги задържи.
	— Той задържа единствено парите, които изработва. За да намери сумата, тя е изтеглила всичко от банковата си сметка и е продала бижутата си. Едно момиче не продава бижутата си току-така. — Щракнах с пръсти. — Не ви предадох онова, което тя каза пред мистър Улф, а само заключението, до което стигнах от казаното. Тя три пъти му повтори, че Калмъс е влюбен във вас. Заключението ми бе, че според нея баща й ще бъде осъден за убийство не само защото Калмъс е некомпетентен, но защото, ако осъдят Блънт и го изпратят на електрическия стол или на доживотен затвор, вие ще бъдете свободна. Така че, ако това е, което…
	— Спрете — каза тя. Седеше неподвижна и ме гледаше намръщено. — Не съм сигурна дали разбирам правилно. Твърдите, че мистър Калмъс иска съпругът ми да бъде осъден?
	— Не. Твърдя само, че вярвам, че дъщеря ви мисли така. Затова е продала бижутата си. И тя сигурно заслужава…
	— Спрете! — Тя скочи на крака. Тръгна, приближи се до дъщеря си и стисна ръцете й. — Сали — каза тя, — мила моя Сали! Как можеш да си помислиш, че… как можеш!
	— Да, мога — отвърна Сали. — Така си мисля. Знаеш, че е влюбен в теб. Знаеш, че би сторил всичко, абсолютно всичко, за да си негова. Сляпа ли си, майко? Сляпа ли си! Действително ли не забелязваш как те гледат мъжете? Как те гледа Дан Калмъс? Щях… миналата седмица щях да…
	— Има ли някой вкъщи? — отекна силен глас. Беше влязъл някакъв мъж и сега се приближаваше към нас. Мисис Блънт му каза, като повиши глас:
	— Заети сме, Морт… — но без да спре, той отвърна:
	— Може би аз ще ви помогна. — Дойде и я целуна по двете бузи.
	Сали се бе отдръпнала. Той се обърна да ме погледне, отвори уста да каже нещо, спря и ме погледна пак.
	— Вие сте Арчи Гудуин — каза той. — Виждал съм ви. — Протегна ръка. — Казвам се Морт Фароу. И вие може да сте ме виждали, но аз не съм известен детектив, така че хората не ме сочат с пръст. — Обърна се към леля си: — Бях канен на една вечеря, но се измъкнах колкото можеше по-скоро, щом научих за Нироу Улф. Помислих си, че ще ви бъда полезен. Ти ли го нае или Дан? Или чичо Мат? Осведоми ме накратко, а?
	Няма що, подходящ момент за появата на дърдорко, висок метър и осемдесет. Ако му бях леля или чичо и живееше под моя покрив, отдавна щях да съм го поставил на мястото му. Но Ана Блънт, без да протестира, рече само:
	— Станала е грешка, Морт — с Нироу Улф. Тъкмо обяснявах това на мистър Гудуин. После ще ти разкажа. — Тя ме погледна. — Нали разбрахте, мистър Гудуин, това беше просто… грешка. Недоразумение. Извинявайте, много съжаляваме за станалото, мистър Калмъс ще уведоми вестника. Що се отнася до парите, моля, предайте на Нироу Улф…
	Тя спря, погледна зад мен и аз се обърнах. Отнякъде се дочу звън, а през вратата зърнах за миг униформата на прислужницата, която минаваше в антрето. След миг чух мъжки глас, а след още миг се появи и собственикът му, спря, за да огледа набързо положението, после продължи, а мисис Блънт направи три крачки към него. Като пое ръката й, той каза нещо толкова тихо, че не го долових, а тя отвърна:
	— Мистър Улф не дойде, но тук е мистър Гудуин и тъкмо му обяснявах.
	Не бях сядал, след като станах, за да се ръкувам с Мортън Фароу, и по тази причина бях на крака, когато новодошлият, след като кимна на Сали и Фароу, се обърна към мен, протегна ми ръка и рече:
	— Аз съм Дан Калмъс. Един от съдружниците ми трябвало да ви разпита по едно дело преди няколко години — вие сте били свидетел за другата страна — и още ви помни.
	Можеше да го позная, а можеше и да не го позная по снимката му, която бях видял в „Газет“. Когато го видях сега от плът и кръв, забелязах, че той нямаше много плът, беше само кожа и кости — плътта му бе съсредоточена главно по ръката му, по брадичката и бузите му. Тъй като нямаше нито бръчки, нито гънки, той изглеждаше по-млад от петдесет и една, колкото му бе дала Сали.
	— Боя се, че не си спомням — отвърнах. — Така че трябва да ме е направил на маймуна.
	— Не. Точно обратното. — Гледаше ме с присвити очи. — Мисис Блънт казва, че ви е обяснила какво е положението, но не бих ли могъл и аз да добавя нещо? Имате ли някакви въпроси към мен?
	— Да. Какъв е този факт, който е известен единствено на вас и на мистър Блънт?
	Очите му за миг се разшириха, а после той отново ги присви.
	— Знаете ли — отвърна, — въпросът щеше да е подходящ, ако Улф се занимаваше със случая. Но тъй като не е натоварен с подобна поръчка — мисис Блънт ви е обяснила, — не е редно да го задавате. Разбирате, надявам се.
	Реших да прехвърля топката към Сали, тъй като всъщност всичко зависеше от нея. Ако настояваше на своето и в присъствието на Калмъс, след скандала, който бях предизвикал, то това би решило нещата веднъж завинаги, поне що се отнасяше до мен.
	— Отговорът ви щеше да е подходящ — рекох аз, — стига мистър Улф да бе изоставил случая. Но доколкото ми е известно, той все още не го е направил. Нека попитаме мис Блънт, всичко зависи от нея. — Обърнах се към Сали. — Какво ще кажете? Искате ли да се откажете?
	— Не. — Гласът й бе пресипнал и тя повтори: — Не.
	— Искате ли мистър Улф да продължи да работи но случая? И аз?
	— Да.
	— Тогава имам едно предло…
	— Хайде стига, Сали. — Калмъс се бе обърнал към нея. — Упорита палавница! Ако татко ти беше тук… все едно, той е тук чрез пълномощника си. — Потупа се по гърдите. — Чрез мен. Това е заповед, която ти предавам, от него и за него. Не можеш да не послушаш татко си.
	— Мога. — Тя се бе отдръпнала, когато той пристъпи по-близо до нея. — Не бих го послушала дори да беше тук и да ми го кажеше лично. Той ти има доверие, аз — не.
	— Глупости. Ти не си в състояние да преценяваш професионалните ми способности. Ти нямаш дори…
	— Не става въпрос само за професионалните ти способности. Нямам ти доверие! Кажете му, Арчи!
	— Мис Блънт смята — казах на гърба му, — че ако баща й бъде признат за виновен и осъден, ще може да се доберете до съпругата му, а според нея това може би влияе върху преценките ви. Точно поради това…
	Беше се завъртял и приготвил юмрук — десния, и канеше да ме удари в лицето. Ана Блънт направи опит да хване ръката му, но не успя. Племенникът пристъпи и спря. Можех да се наведа, за да избегна удара и да го ударя в бъбреците, но беше толкова муден, че беше по-просто да направя крачка встрани, да го хвана за китката и хубавичко да му я извия. Заболя го, но проклетият глупак се канеше да ме удари с лявата си ръка, натиснах и когато той се смъкна на колене, погледнах Фароу, който бе направил още една крачка.
	— На ваше място не бих опитвал — посъветвах го аз. — Очевидно съм в по-добра форма и съм тренирал повече от вас. — Погледнах Калмъс, който правеше опити да стане. — Ако трябва да удряте някого, ударете мис Блънт. Аз само ви предадох какво смята тя. Поради това дойде при Нироу Улф и поради това не иска да се откаже. — Обърнах се към нея. — Имам едно предложение. Тук няма да е много приятно за вас. Ако желаете да спите при някоя приятелка, ще ви придружа с удоволствие, а докато си приготвите пътната чанта, ще чакам долу. Разбира се, ако предпочитате да останете тук и да понесете…
	— Не. — Тя тръгна. — Ще си приготвя чантата. — Отправи се към вратата, а аз я последвах. Зад мен мисис Блънт рече нещо, но ние продължихме. В антрето Сали ми каза: — Няма да се забавя. Ще почакате ли?
	Отвърнах, че ще я почакам, взех шапката и палтото си, отворих асансьора и натиснах копчето.
	Според мен вероятността майка й или Калмъс, или пък и двамата да я разубедят да тръгне бе петдесет на петдесет и долу във фоайето премислих другите възможности. Часовникът ми показваше 10,41. Щях да й дам половин час, а после щях да се върна горе или пък да намеря някой телефон на Медисън Авеню и да й позвъня; или пък щях да се прибера вкъщи, да докладвам на Улф и да го оставя да постъпи, както повелява разумът, като се ръководи от досегашния си опит. Но тя ме избави от грижата да вземам решение. Тъкмо бях погледнал часовника си и бях установил, че е 10,53, когато вратата на асансьора се затвори и след две минути се отвори пак и ето че тя се появи: със светлия визон, тюрбан в същия цвят и с багажа си — не просто пътна чанта, а кафяв кожен средноголям куфар.
	Изражението на лицето й бе мрачно, но тя непоколебимо бе стиснала зъби. Портиерът тръгна да поеме куфара, но аз го изпреварих. Помолих го да спре такси, а докато бе навън, я попитах дали се е обадила на някого. Тя ми отвърна, че не била решила къде да отиде. Продължи да говори нещо, но портиерът извади късмет в снежната вечер. Едно такси спря отвън, поведох я, позволих на прислугата и шофьора да натоварят багажа, подадох четвърт долар на портиера, качих се след клиентката, казах на шофьора, че първо ще спрем при най-близкия телефон, и потеглихме. Сали отвори уста да каже нещо, но аз сложих пръст на устните си и поклатих глава. Шофьорът може би не само знаеше адреса на Матю Блънт, задържан за убийство, но вероятно бе разпознал и дъщеря му по снимката й във вестника, а не виждах смисъл да го уведомяваме за най-новото по случая. Той сви вдясно по Седемдесет и осма улица, пак вдясно по Медисън Авеню и след няколко пресечки спря пред някаква дрогерия.
	Наведох се напред да му пъхна един долар.
	— Вземи — рекох, — влез и го похарчи. Аспирин, цигари, червило за жена ти — каквото искаш. А ние тук ще си поговорим. Ще дойда да те повикам, да речем, след десет минути, може би по-рано.
	— Не мога — отвърна той. — Полицията.
	— Глупости! Ако се появи полицай, ще му кажа, че е спешен случай. — Извадих портфейла си и му показах разрешителното си. Той му хвърли един поглед, рече: „О, много ми е приятно“, взе долара, изскочи и тръгна към дрогерията.
	Сали обърна лице към мен.
	— Доволна съм, че постъпихте така — смутолеви тя. — Много съм доволна.
	— Разбира се — казах, — помислих си, че няма да е лошо да останем за малко насаме. Шофьорите на таксита приказват прекалено много. Сега, ако сте решили…
	— Нямах предвид това. Доволна съм, че казахте на майка ми. И на него. Аз исках, но не можех. Сега знаят. Вие откъде знаехте?
	— По дедукция. Аз съм правоспособен детектив, така че ми е разрешено да правя догадки. Решихте ли къде ще отидете?
	— Да. На хотел — малък хотел. Вие познавате хотелите, нали?
	— Да, но… нямате ли приятелка?
	— Разбира се, че имам. Щях да позвъня на една от тях, но после си помислих — какво ще й кажа? Така, внезапно, в единайсет вечерта… Трябва да посоча някаква причина! А при тия приказки… — Тя поклати глава. — Отивам в хотел.
	— Така. — Помислих малко. — Може да стане още по-лошо. Можете да се запишете под чуждо име, но ако някой ви забележи и това стигне до вестниците, тогава ще видите приказки. Заглавия с големи букви. _ДЪЩЕРЯТА НА БЛЪНТ БЯГА ОТ КЪЩИ ПОСРЕД НОЩ._ Ще пишат вероятно и за това, че съм ви придружавал аз. Портиерът ме видя. Показах на шофьора разрешителното си.
	— О! Това би било ужасно. — Гледаше ме в очите. Мълчеше. Ръката ми бе на облегалката между нас и тя я докосна. — Предложението беше ваше.
	— Ха така! — рекох. — Вярно е. Добре. Както може би знаете, живея там, където и работя — в къщата на Нироу Улф. На третия етаж, над неговата стая, има една друга, която наричаме „южната стая“. В нея има удобно легло, два прозореца, самостоятелна баня, гореща и студена течаща вода, персийски килим четири и половина на три и резе на вратата. Най-добрият готвач в Ню Йорк, Фриц Бренър, ще ви поднася закуска, която ще можете да изяждате в стаята си или пък в кухнята с мен. Палачинките му с кисело мляко са несравни…
	— Не мога — смутолеви тя. — Ако се наложи да остана… Не знам колко.
	— Ще ви излезе по-евтино, ако плащате на месец. Ще го приспаднем от онези двайсет и два бона. Все едно, не бихте могли да си платите сметката в хотела, продали сте дори и бижутата си. Разбира се, никога няма да ви простят, че сте живели с трима неженени мъже, при това единият французин, но не може да спите в парка.
	— Обръщате го на шега, Арчи. Това не е шега.
	— Ами, не е! Момиче с палто за десет хиляди долара, със собствено легло в шестнайсетстаен апартамент на Пето Авеню, с цяло ято от така наречени приятелки и с кредит във всеки нюйоркски хотел, да си търси безопасно място за спане? Разбира се, че е смешно!
	Опита се да се усмихне и почти успя.
	— Добре — отвърна тя. — Един ден може и на мен да ми стане смешно. Добре.
	Излязох и тръгнах към дрогерията, за да повикам шофьора.


>	ШЕСТА ГЛАВА

	В девет и четвърт вторник сутринта седяхме със Сали на малката маса в кухнята и тъкмо й подавах маслото от гуава, за да намаже третата си палачинка. Бях й съобщил утринното разписание на дома още в един часа след полунощ, когато качих нея и куфара й в „южната“ стая — Улф: закуска в 8, 15, която Фриц носи в стаята му на поднос, от девет до единайсет в оранжериите с орхидеите; аз — закуска в кухнята, когато сляза, без определен час, а след това — ако няма излизане по работа — в кабинета, за да избърша прах, да сменя водата във вазата на бюрото на Улф, да отворя пощата, да дочета утринния „Таймс“, ако не съм го прочел на закуска, и да свърша всички други необходими домакински работи.
	Улф се бе представил доста добре, като имам предвид отношението му към жените. Когато в единайсет и половина влязохме със Сали, заварихме го на бюрото му, вглъбен в „Африкански генезис“; радостното бе, че не стана да си излезе, когато съобщих, че гостенката ще спи у нас. След едно изръмжаване и няколко дълбоки вдишвания остави книгата си, а когато го попитах дали иска само резюме на случилото се или всичко дума по дума, той пожела да научи всичко дума по дума. Изпитвам по-голямо удовлетворение, когато предавам дълги разговори в присъствието на някой, който е участвувал в тях — точно както преди години като дете, в Охайо, изпитвах много по-голямо удоволствие да се покатеря до върха на някое дърво, ако ме гледаше някое момиче. Или петнайсет-двайсет момичета. След като свърших и Улф ми зададе няколко въпроса, той разказа на клиентката за посетителя, когото бяхме приели същата вечер — кръстника й, Ърнст Хаусман, но не дума по дума, а само най-важното. Краят на този разказ бе предназначен и за мен, тъй като Сали бе позвънила точно когато Улф изказваше предположението, че самият Хаусман е сложил арсеник в какаото. Той обаче не се размекнал и не си признал. След няколко невъзпитани забележки станал и си отишъл.
	Преди да си легне, Улф не ми даде никакви инструкции, нито пък направи някакъв коментар.
	В „Таймс“ имаше бележка, дълга пет сантиметра, на двайсет и седма страница, в която пишеше, че Арчи Гудуин бил съобщил на репортьор на „Таймс“, че Нироу Улф е ангажиран във връзка с разследването на убийството на Джерин, но Даниъл Калмъс, адвокатът на Матю Блънт, заявил, че не бил прибягвал към услугите на Улф и се съмнявал дали изобщо някой го е наемал.
	На закуска двамата със Сали решихме: а) че е желателно майка й да научи къде е; б) че тя ще й телефонира, за да й каже; в) че ще излиза и ще се разхожда, когато пожелае, но в единайсет часа ще си бъде в стаята, в случай че Улф я повика, когато слезе от оранжериите; г) че може да си вземе от библиотеката всяка книга с изключение на „Африкански генезис“; д) че няма да идва с мен, като отивам в банката, за да внеса двайсет и двата бона; и е) че ще обядва с нас в трапезарията в 1,15.
	В единайсет, когато чух асансьора, който Улф използува винаги, а аз — никога, бях при бюрото си. Той влезе както обикновено с орхидеите за вазата на писалището, каза „добро утро“, постави стръковете Laelia gouldiana* във вазата, седна, прегледа утринната поща, насочи поглед към мен и попита:
	[* Вид орхидея, разпространена в Южна Америка, най-много в Бразилия. — Б. пр.]
	— Къде е тя?
	Завъртях се със стола.
	— В стаята си. Закуси с мен в кухнята. Маниерите й на масата са добри. Позвъни на майка си, за да я уведоми къде е, отиде до Осмо Авеню, за да си купи кърпи за лице, тъй като не харесва нашите, върна се и взе три книги от библиотеката с мое разрешение. Аз бях в банката.
	Той стана от стола си и отиде до библиотеката. Съмнявам се дали наистина би могъл да познае по празните места между хиляда и двестате книги кои точно е взела тя, но не бих се обзаложил нито „за“ нито „против“. Върна се зад бюрото си, седна, присви очи към мен и каза:
	— Това няма да е поредната ти победа. Не и този път.
	— Може би — признах аз. — Но когато мисис Блънт заяви, че можете да задържите парите, които ви е платила дъщеря й, почувствувах се неудобно, така че не издържах и й го казах. Или имате предвид, че казах на Калмъс?
	— Нито едното, нито другото. Имам предвид това, че я доведе тук. Стори го, разбира се, за да упражняваш натиск върху мен. Пфу! След като ти е известно, че в къщата си бих държал по-скоро тигър, отколкото жена, си сметнал, че ще…
	— Не, сър. Невинен съм. — Наблегнах на „невинен“. — Започвам да упражнявам натиск върху вас или поне правя опити за това единствено когато се преструвате, че работите. Доведох я, защото, ако отиде в хотел, никой не би могъл да каже какво може да стане. Може да се предаде. Може дори да изчезне. Казах на мисис Блънт, че задържате само парите, които си изкарате с труд. Бихме изпаднали в неудобно положение, ако клиентката не ни е подръка, за да й върнем хонорара, щом решите, че не можете да го спечелите. Признавам, че като ме накарахте да подхвърля онова съобщение на Лон Коен, предизвикахте известно оживление, дори получихте предложение за петдесет бона, може би от убиеца, а после какво? Да не би да се надявате, че някой от другите ще ви предложи повече? Той се намръщи.
	— Ще разговарям с мис Блънт след обяд. Първо трябва да се срещна с тях — с мистър Йъркис, мистър Фароу, доктор Ейвъри — и ако е възможно, с мистър Калмъс. Може би няма…
	— Ейвъри не е бил куриер.
	— Обаче е останал в болницата с Джерин до смъртта му. Казал е на мистър Блънт, че още в клуб „Гамбит“ допуснал, че може да са го отровили, и огледал наоколо; слизал в кухнята. Ако съществува някаква надежда да стигнем до…
	На вратата се позвъни. Станах и отидох в коридора, за да погледна през шпионката на външната врата, влязох пак в кабинета и рекох:
	— Оживлението продължава. Креймър.
	— Защо? Той си е намерил вече убиеца!
	— Да. Може би идва за мис Блънт. Да я задържи като съучастник.
	— Как не! Доведи го.
	Приближих се до вратата и постоях няколко секунди, за да го погледам през шпионката, преди да му отворя. Настроението на инспектор Креймър от отдел „Убийства — Западен Ню Йорк“ си личи по някои признаци, които са ми известни — стойката на широките му яки плещи, червенината на едрото му кръгло лице, ъгъла, под който носи старата си филцова шапка. Когато е очевидно — както се случва често, — че възнамерява да ни досажда, отварям вратата на сантиметър и му казвам нещо поучително като например: „Моят дом е моята крепост.“ Но този път той имаше донякъде човешки вид, затова отворих широко и го поздравих, без да му отказвам правото на достъп, а на влизане той ми позволи да взема палтото и шапката му и дори направи някаква забележка за времето, преди да продължи към кабинета. Човек можеше да си помисли, че изведнъж е възприел идеята за мирно съвместно съществуване. В кабинета той, разбира се, не предложи ръка на Улф, тъй като знаеше мнението му за ръкостисканията, но като разположи големия си задник на червеното кожено кресло, рече:
	— Преди да дойда, сигурно трябваше да позвъня по телефона, но вие винаги сте си тук. Как мечтая, господи, и аз да можех да съм на едно и също място. Искам да ви питам за това, за случая с Джерин. За Матю Блънт. Според вестниците са ви наели да работите по него. Гудуин го е казал.
	— Да — отвърна Улф.
	— Но според адвоката на Блънт не са ви наемали. Кой е правият?
	— Може и двамата да сме прави. — Улф направи жест с ръка. — Мистър Креймър! Съществуват и други възможности. Да ме е наел мистър Калмъс, но да предпочита да не го признава, или пък мистър Блънт — независимо от адвоката си, или пък някой друг. Във всеки случай наели са ме.
	— Кой?
	— Някой, който има законен интерес.
	— Кой?
	— Не мога да ви кажа.
	— Работите ли по случая?
	— Да.
	— Отказвате да ми кажете кой ви е наел?
	— Да. Това няма никакво отношение нито към изпълнението на задълженията ви, нито към изискванията на закона.
	Креймър извади от джоба си пура, разтри я между дланите си и я пъхна в уста. Тъй като той никога не пали пурата, разтъркването й между дланите бе неуместно и несъществено. Той ме изгледа, върна поглед към Улф и каза:
	— Смятам, че ако някой ви познава добре, това съм аз, може би като изключим Гудуин. Не вярвам Калмъс да ви е наел, а после да твърди, че не ви е наемал. Защо да отрича? Не вярвам и Блънт да ви е наел без разрешението на адвоката си. Дявол да го вземе, ако наистина не му вярва, той би си взел друг адвокат. Що се отнася до останалите, то кой от тях би ви наел? Съпругата, дъщерята или племенникът не биха го сторили без съгласието на Блънт и Калмъс. Това се отнася и за всички останали. Не ви вярвам. Никой не ви е наемал.
	Улф повдигна ъгълчето на устните си.
	— В такъв случай защо сте си правили труда да ме навестите?
	— Защото ви познавам. Защото може да сте попаднали на следа. Накарали сте Гудуин да предаде на приятеля си Лон Коен, че са ви наели, така че да ги предизвикате наистина да ви наемат, което ще ви донесе хонорар. Не знам на какво сте се надявали, не знам защо сте изиграли този ход така, вместо да отидете при Калмъс с предложението си, каквото и да е то, но по всяка вероятност имате нещо предвид — иначе изобщо не бихте предприемали някакъв ход. Известно ви е нещо, което смятате, че ще ви докара тлъст хонорар, а единствения г начин да си го докарате е да отървете Блънт. Така че какво знаете?
	Улф повдигна вежди.
	— Наистина си вярвате, нали?
	— Прав сте, вярвам си. Според мен знаете нещо, с което смятате, че ще отървете Блънт или най-малко ще му дадете добра възможност за измъкване. Разберете ме, не възразявам, че се мъчите да пипнете хонорара. Но ако съществува някаква причина да смятате, че Блънт не е убил Пол Джерин, искам да я знам. Ние намерихме уликите, с които го вкарахме в затвора, а ако в тях има нещо невярно, мое право е да го науча. Изобщо мислите ли, че бих искал да видя един невинен човек да бъде несправедливо обвинен в убийство?
	— Не, разбира се!
	— Прав сте, не бих искал. — Креймър насочи пурата си към Улф и я размаха. — Ще бъда откровен. Знаете ли, че Блънт е слязъл в кухнята за какаото и го е занесъл на Джерин?
	— Да.
	— Знаете ли, че когато Джерин изпил почти всичкото какао и му прилошало, Блънт отишъл, взел каната и чашата, отнесъл ги в кухнята, изплакнал ги, налял ново какао и го занесъл горе?
	— Да.
	— Е, в такъв случай той не е ли най-големият глупак, за когото сте чували?
	— Не го познавам. Глупак ли е?
	— Не. Той е много интелигентен човек. Може да е всичко друго, но не и глупак. И е уравновесен. Някои хора, които са се наредили като него, хора с пари и положение, смятат, че могат да правят каквото си поискат и ще им се размине, защото са извън всякакво подозрение, но не и той. Блънт не е такъв, съвсем не. Затова не се разтревожих или по-скоро тъкмо заради това се разтревожих. Трудно бе да се повярва, че такъв човек е сложил отрова в какаото, занесъл го е на Джерин, а после е отишъл, взел е чашата и каната и ги е изплакнал. Няма нужда да ви обяснявам защо.
	— Не, няма.
	— Затова направихме щателно разследване, от всички страни. Изключихме напълно възможността арсеникът да е бил поет с нещо друго освен с какаото и като казвам това, значи наистина сме я изключили. Установихме, че никой друг освен Блънт и онези четиримата — куриерите, не е влизал в библиотеката, след като започнали партиите, а когато Блънт отишъл да провери какво става с какаото, вече били изминали осем минути — и като го казвам, значи наистина сме го установили. Затова остава абсолютно сигурно, че арсеникът е бил сложен в какаото от един от тези седем души — четиримата куриери, готвача, управителя и Блънт. Добре. Кой от тях или кои от тях са имали някаква връзка с Джерин? Възложих тази страна на въпроса на единайсет от моите хора, а прокурорът натовари със същото осем души от Бюрото за разследване на убийства. За този вид работа по-добри хора няма да намерите никъде. Това ви е известно.
	— Способни са — призна Улф.
	— Нещо повече от способни. Открихме връзката между Блънт и Джерин веднага, от самия Блънт. Разбира се, това ви е известно. Дъщерята.
	— Да.
	— Но оставихме деветнайсет души да работят върху другите шестима. За четири денонощия не успяха да надушат нищо. Даже след като прокурорът реши, че трябва да е Блънт, и отправи официалното обвинение, оставих деветима от моите хора да продължават с другите. Цяла седмица. Добре. Знаете как стоят нещата, когато липсват доказателства, не можете да кажете нищо със сигурност, но се обзалагам на едногодишната си заплата срещу едно от цветята в онази ваза, че никой от шестимата не се е познавал с Пол Джерин, нито пък е имал някаква връзка с него или роднините му.
	— Не бих рискувал цветето — рече Улф.
	— Не бихте рискували цветето, така ли?
	— Не.
	— В такъв случай да не смятате, че някой от тях случайно е имал у себе си арсеник и го е сложил в какаото само защото не му е харесвало как Джерин играе шах?
	— Не.
	— Що за игра разигравате? Какво изобщо може да знаете вие, та да си мислите, че можете да отървете Блънт?
	— Не съм казал, че знам нещо.
	— Глупости! Дявол да го вземе, познавам ви! Улф се покашля, за да прочисти гърлото си.
	— Мистър Креймър! Признавам, че ми е известно само едно нещо, което вие не знаете: знам кой ме е наел и защо. Стигнахте до заключението, че не ме е наемал никой, че след като по някакъв начин съм научил за някакво обстоятелство, което ви е неизвестно, се стремя да се възползувам от него за своя лична изгода. Грешите! Вие сте несравнимо по-добре запознат от мен с всички обстоятелства — абсолютно всички — около смъртта на Пол Джерин. Но вие не ми вярвате.
	— Не.
	— В такъв случай нямам какво друго да ви кажа. Съжалявам, че не разполагам с нищо полезно за вас, защото сега съм ви длъжник. Току-що ми предоставихте един факт, който ми подсказва съвсем различен подход към проблема. Това ще ми спести…
	— Какъв факт?
	Улф поклати глава.
	— А, не! Няма да ми повярвате. Няма да приемете обяснението ми. Аз обаче съм ви задължен, а не забравям дълговете си. Щом науча нещо съществено, ще направя изключение и ще го споделя с вас веднага щом е възможно. Засега нямам нищо за споделяне.
	— Ами, нямате! — Креймър се изправи на крака. Замери с пурата си кошчето ми — на около четири метра от него — и както обикновено не го улучи. — Една дреболия, Улф. Всеки има право да ви наеме, за да разследвате нещо, дори убийство. Но ако не са ви наели, а аз много добре знам, че не са, ако се тикате сам, това е вече нещо друго. А пък ако притежавате сведения, които правосъдието има право да научи… няма нужда да ви обяснявам! — Той се обърна и си излезе.
	Станах, отидох в коридора, реших, че няма да оцени помощта ми, ако му държа палтото, затова стоях и го гледах, докато си излезе и затвори вратата. Върнах се в кабинета с думите: „Значи ви даде…“, и спрях. Улф се бе облегнал назад със затворени очи и нацупени устни. Той сви устните си навътре, издаде ги пак навън, пак ги сви — и продължаваше така. Стоях и го наблюдавах. Смята се, че това е признак за усилена работа, но нямах и най-слаба представа върху какво работи. Ако размишляваше върху фактите, които Креймър току-що му бе предоставил, то върху кой точно? Стоях и чаках, като ги прехвърлях наум. Упражнението с устните не бива да се прекъсва. Вече бях решил, че това ще трае доста дълго, и тъкмо тръгвах към бюрото си, когато той отвори очи, изправи се на стола си и издаде заповед:
	— Доведи мис Блънт!
	Подчиних се. Както споменах, не използувам асансьора — изкачих се по стълбите, два етажа. Като видях, че вратата на „южната“ стая е затворена, почуках. Не чух стъпки, но след малко вратата се отвори. Не бях чул стъпки, защото беше боса.
	— Мистър Улф иска да ви види — рекох. — Със или без обувки, както предпочитате.
	— Случило ли се е нещо?
	Не ми бе известно дали той иска тя да разбере, че сме имали посещение, и затова отвърнах:
	— Току-що направи упражнения за устните си, но вие, разбира се, не знаете колко са важни. Не си правете труда да си слагате червило и да се вчесвате, той и без това няма да забележи разликата.
	Естествено, не ме послуша. Отиде до тоалетката, за да се вчеше и да постави червило, после до стола при прозореца, за да се обуе, и след това тръгна. Когато някой слиза по стълбите пред вас, виждате фигурата му в нова светлина — тя имаше красиви рамене, а вратът й сключваше елегантен ъгъл с тях. Като влязохме в кабинета. Улф се мръщеше на ъгъла на бюрото си и не ни обърна внимание. Сали отиде при червеното кожено кресло и след като поседя в мълчание цяла минута, каза: Добро утро.
	Той прехвърли намръщения си поглед към нея, примигна и строго попита:
	— Защо взехте Волтер?
	Очите й се разшириха от учудване. — Арчи каза, че може да си взема всяка книга с изключение на книгата, която четете.
	— Но защо Волтер?
	— Без особена причина. Единствено защото не съм го чела…
	Хм! — рече Улф. — Ще поговорим за това на обяд. Случи се нещо. Арчи каза ли ви… — Той рязко спря. Безразсъдно си бе позволил да говори фамилиарно с жена. Поправи се: — Мистър Гудуин каза ли ви, че идва един полицай? Инспектор Креймър? Не. — Пристигна. Неканен и нечакан. Току-що си отиде. После мистър Гудуин може да ви разкаже защо дойде и какво си говорихме. А аз трябва да ви кажа, че ми даде някои сведения, които съществено изменят положението. Полицията е установила — според мистър Креймър несъмнено три факта. Първо, че арсеникът е бил в какаото. Второ, че възможност да го сложи в какаото не е имал никой друг освен готвача, управителя, четиримата куриери и баща ви. Трето, че единствено баща ви би могъл да има някакъв мотив. Никой от другите шестима — цитирам мистър Креймър — „не е познавал Пол Джерин, нито пък е имал някаква връзка с него или роднините му“. Въпреки че всички…
	— И аз ви казах същото. Не ви ли казах?
	— Да. Но единствено въз основа на онова, което знаете самата вие, което беше недостатъчно. Заключенията на мистър Креймър са основани на щателно и продължително разследване от цяла армия специално обучени хора. Макар и трите факта да са важни, показателен е третият, че никой от шестимата не би могъл да има мотив да убие Джерин. Джерин обаче е бил убит — предумишлено, тъй като арсеникът е бил приготвен предварително. Играете ли шах?
	— Не сериозно. Знам как се местят фигурите. Искате да кажете, че сте…
	— Моля ви. Знаете ли какво е гамбит?
	— Ами… смътно…
	— Това е откриване на партията, при което играчът жертвува пешка или друга фигура, за да спечели някакво предимство. Убийството на Пол Джерин бе гамбит. Джерин бе пешката или фигурата. Предимството, спечелено от убиеца, бе, че баща ви беше изложен на смъртна опасност — да бъде обвинен в убийство и вероятно осъден. Той не е мразел Джерин. Джерин не е бил целта, а само пешка. Целта е бил баща ви. Разбирате ли как се изменя положението, какво влияние оказва това върху работата, за която ме наехте?
	— Не разбирам… Не съм сигурна…
	— Заслужавате откровеност, мис Блънт. Допреди половин час трудностите изглеждаха едва ли не непреодолими. За да приема работата и парите ви, трябваше да допусна, че баща ви е невинен, но за да го докажа, бе нужно да намеря улики, че някой от другите шестима е имал добър мотив, за да убие Джерин, и в действията си се е ръководел от него. А трите най-убедителни улики срещу баща ви — че е занесъл какаото на Джерин, че е взел каната и чашата и ги е изплакнал и че познава Джерин и е допустимо да има някакъв мотив — бяха единствено случайности и трябваше да бъдат пренебрегнати. Откровено казано, виждаше ми се безнадеждно и след като не ми хрумна нищо по-добро като начало, предприех един празен ход — накарах мистър Гудуин да уреди да бъде оповестено, че са ме наели.
	— Не ми казахте, че се каните да го направите.
	— Рядко казвам на клиента какво се каня да направя. Сега ви казвам, защото се нуждая от помощта ви. Този ход доведе мистър Креймър, а той пък донесе факта, че би било безсмислено да работя върху предположението, че някой от останалите е замислил убийството на Пол Джерин. Но ако се придържаме към предположението, че убиецът не е баща ви, би трябвало да е някой от останалите. Защо? Джерин не е бил никакъв на този някой, но този някой е отишъл там с отровата, готов да го убие, което е и сторил — и какво става? Един низ от обстоятелства сочи толкова ясно към баща ви, че го задържат без право на гаранция и сега е изложен на сериозна опасност. Чрез привеждането в действие на причина, изчислена причина, която води към следствие. Трите най-очевидни точки срещу баща ви не бяха случайни — те са били главните фактори в изчислението. Ясно ли е това?
	— Мисля, че… да. — Тя ме погледна, после пак обърна очи към Улф. — Искате да кажете, че някой е убил Пол, защото е знаел, че ще си помислят, че го е убил баща ми.
	— Да. И ако този някой е бил мистър Калмъс, знаел е, че ще бъде в изгодна позиция, като адвокат на баща ви, да защити спечеленото от гамбита си.
	— Да. — Беше стиснала ръце. — Разбира се.
	— И така, предлагам да продължим нататък с хипотезата, че Джерин е бил единствено пешка в един гамбит и че истинската цел е бил баща ви. Ако продължа да приемам невинността на баща ви, не мога да защитавам друга хипотеза. Това разкрива изцяло нова ситуация, защото сега имам някои показатели, посредством които ще установя дали хипотезата е състоятелна — някои факти и някои предположения. Ще ги проверим. За да избегнем словесни усложнения, ще наричам убиеца Калмъс, въпреки че може би го клеветя. Той вдигна единия си пръст.
	— Първият факт. Калмъс е знаел, че Джерин ще пие или яде нещо по време на играта, нещо, в което би могло да се сложи арсеник. Да приемем, че е знаел, че Джерин ще пие какао. Знаеше ли?
	Сали се мръщеше.
	— Не съм сигурна. Възможно е. Може да ме е чул да споменавам за това или да му го е казал баща ми. Пол винаги пиеше какао, когато двамата с баща ми сядаха да играят шах.
	— Това е достатъчно. — Улф вдигна друг пръст. — Вторият факт. Калмъс е знаел как ще протече сеансът. Тоест, че Джерин ще бъде сам в библиотеката, а той ще е куриер, така че ще има възможност да се възползува от арсеника. Знаеше ли?
	— Не твърдя с положителност, но трябва да е знаел. Баща ми трябва да им е казал на всички, на куриерите.
	Улф вдигна още един пръст.
	— Третият факт. Калмъс е знаел, че при разследването ще разкрият приемлив мотив за баща ви. Знаел е за връзката ви с Джерин и за отношението на баща ви към нея. Така ли е?
	— Знаеше, че познавам Пол, естествено. Но отношението на баща ми… ако искате да кажете, че може да е искал да го убие, това е направо глупаво. Той смяташе, че е … както го нарекохте самият вие — ненормален.
	— И не одобряваше ла се виждате с него?
	Не одобряваше да се виждам и е много други хора. Но със сигурност не е имал никакви…
	— Моля ви — сряза я Улф. — Това не е съд, а аз не съм обвинител, който се мъчи са осъди баща ви. Просто питам дали Калмъс е знаел, че при разследването ще се разкрият обстоятелства, които биха могли да се разглеждат като възможен мотив за баша ни. Приемам, че е знаел. Така ли е?
	— Е… да.
	Това е достатъчно. Толкова за фактите. Наричам ги факти, защото, ако един или повече бъдат успешно оборени, моята хипотеза ще рухне. Сега — догадките; те са две. Не могат да се проверят, могат единствено да бъдат формулирани с думи. Желателни са, но не са съществени. Първо. Калмъс е знаел, че баща ви сам те занесе какаото. В идеалния случай самият Калмъс му е подсказал това, но нека не приемаме идеалния случай за единствено верен. Второ, когато мистър Йъркис му съобщил, че Джерин е неразположен, Калмъс казал на баща ви, че може би ще е добре да се погрижи за каната и чашата. Тъй като Калмъс е бил куриер, имал е възможността да види, че Джерин е изпил по-голямата част от какаото. А и не е бил изложен на опасността да се усъмнят в добронамереността му. Тъй като на Джерин му е прилошало внезапно, подобен съвет би бил естествена защитна мярка. Вчера споменахте, че баща ви е разказал — на вас и на майка ви — точно какво е станало. Спомена ли, че някой му е дал съвет да се погрижи за каната и чашата?
	— Не. — Сали бе стиснала юмруци толкова силно, че можех да видя бялото на кокалчетата й. — Не го вярвам, мистър Улф, не мога да го повярвам. Разбира се, Арчи беше прав, помислих си, че Дан Калмъс може би иска… Помислих си, че не би сторил всичко, което е по силите, което трябва да се стори… но сега като казвате, че той е убил Пол, значи е насочвал нещата по план, според който баща ми да бъде арестуван и осъден. Не мога да повярвам в това!
	— Не е и нужно. Както споменах, използувам името Калмъс само за да избегна словесни усложнения. Може да е някой от другите — Хаусман, Йъркис, Фароу, — дори готвачът или управителят, макар че за тях вероятността е по-малка. Този човек трябва да отговаря на условията на моите факти и двете ми догадки. Преди всичко трябва да отговаря на най-очевидното изискване — да има силна причина да желае да унищожи баща ви, да му отнеме свободата, ако не и живота. Някой от останалите отговаря ли на тези условия — Хаусман, Йъркис, Фароу, готвачът или управителят?
	Тя поклати глава. Отвори уста и я затвори, без да каже нищо.
	— Това, разбира се, е възможно, без на вас да ви е известно. Но това бе още една причина да се спрем на Калмъс — вие самата ни подсказахте вероятен мотив за него. И сега, след като приехме тази хипотеза, трябва, естествено, да го видя на всяка цена. Ако е невинен и подготвя защитата на баща ви въз основа на предположението, че смъртта на Джерин е била единствената и крайна цел на убиеца, баща ви е загубен, освен ако не се намеся аз. Възможно е фактът, известен единствено на Калмъс и на баща ви, споменат в бележката до майка ви, която мистър Гудуин е прочел, да е съществен, но да се размишлява по това, би било безполезно. Трябва да видя мистър Калмъс, независимо дали е прегрешил, или не, а за това ми е нужна помощта ви. — Обърна се към мен. — Арчи, вземи бележника си!
	Взех го заедно с писалката си.
	— Казвайте.
	— Чернова за мис Блънт. На каквато и да е хартия, без индиго. Тя ще си напише обръщението. Предполагам, майка ми ти е казала, че живея в дома на Нироу Улф. И имам намерение да остана тук, докато се убедя, че съм направила всичко каквото мога за баща си. Точка. Мистър Улф има една хипотеза, за която трябва да научиш, и се налага да дойдеш и да разговаряш с него утре, сряда. Точка. Той ще си бъде у дома цял ден и вечерта, но не приема между девет и единайсет сутрин и между четири и шест следобед. Точка. Ако не дойдеш до четвъртък на обяд, ще се срещна с някой журналист и ще му обясня защо се намирам тук и защо ти нямам доверие като защитник на баща ми. Обърна се към нея.
	— От вас до мистър Калмъс, на ръка. На моя бланка или на обикновена хартия, както предпочитате. Мистър Гудуин ще го отнесе в кантората му следобед.
	— Не мога — рече твърдо тя. — Не бих могла да го кажа пред никакъв журналист.
	— Разбира се, че няма. Няма да ви се наложи. Той ще дойде.
	— А ако не дойде?
	— Ще дойде. Ако не дойде, ще опитаме нещо друго. Уведомете го, че сте наели адвокат, който да предприеме юридически стъпки да бъде сменен като защитник на баща ви. Аз не съм адвокат, но познавам един, който е много добър в професията, а в закона има място за различни стратегии. — Той притисна длан към бюрото. — Мис Блънт! Или ще се срещна с мистър Калмъс, или се отказвам. Както обичате.
	— Искам да не се откажете. — Тя ме погледна. — Как беше… ще го прочетете ли, Арчи?
	Прочетох го.
	Тя поклати глава.
	— Не пиша така. Ще познае, че не съм го написала аз. — Погледна Улф. — Ще познае, че сте вие.
	— Разбира се, че ще познае. Това е целта.
	— Добре. — Тя въздъхна. — Но няма да говоря с никакви журналисти, независимо какво ще стане.
	— Нямаме такава цел. — Улф се обърна, за да погледне стенния часовник. — Преди да го напишете, моля ви, обадете се на едн-два телефона. На мистър Йъркис, мистър Фароу, доктор Ейвъри. Добре стана, че не се видях с тях, преди мис по Креймър да ми донесе този факт — би било само загуба на време и сили. Можете ли да ги накарате ла дойдат? В шест часа или — за предпочитане след вечеря, да речем, в девет и половина. Или поотделно, или заедно.
	— Мога да опитам. Откъде да се обадя? В стаята ми няма телефон.
	Улф стисна устни. Трудно беше да понесе някаква жена да произнася безгрижно думите „в стаята ми“, след като ставаше дума за стая в неговата къща. Казах й, че може да използува моя телефон, и отидох да донеса друг стол, за да седна, докато печатам писмото до Калмъс, което тя щеше да препише на ръка.


>	СЕДМА ГЛАВА

	Обикновено знам какво точно върши Улф, кога го върши и защо. Впоследствие винаги ми е известно точно какво е извършил и почти винаги — защо. Но все още — оттогава изминаха месеци — не съм абсолютно сигурен, че знам защо поиска Сали да се обади на онези хора и да ги накара да дойдат тоя ден. По онова време не само че не бях сигурен, а не можех дори да се досетя. Той мрази да работи. Когато се върна от някаква задача, свързана с работата ни, и седна да му докладвам, а той знае, че трябва да ме изслуша и при това — внимателно, по погледа, който ми отправя, бихте си помислили, че съм му сложил кетчъп в бирата. Когато в кабинета влезе посетител, дори ако се надява да измъкне от него някакъв съществен факт във връзка с някой труден случай, по начина, по който го посреща, бихте си помислили, че човекът е дошъл да проверява данъчните декларации за последните десет години.
	Така че защо накара Сали да му води разни хора, върху които да работи както преди, така и след вечеря, преди да е опитал силите си с най-вероятния кандидат? Не разбрах това. Сега смятам, че макар и да не го е съзнавал, той се бе улавял за сламки. Преструваше се не само пред нас със Сали, но и пред самия себе си, че новата ситуация, произтичаща от факта, донесен му от Креймър, бе направо идеална, тъй като му предоставяше нов подход. Но всъщност тя се свеждаше само до едно: вече бе почти съвсем сигурно, че никой от останалите кандидати не бе имал и помен от причина да убива Пол Джерин и следователно човек трябваше или да е упорит като магаре, или да е наивник, за да се придържа към основното предположение — че Блънт не е убиецът. Не можете да си седите и да се наслаждавате на някоя книга, дори такава увлекателна книга за онова, което е станало в Африка преди сто хиляди години, като същевременно се мъчите да сподавите подозрението си, че се държите като магаре или наивник, и затова казвате на клиента си да накара някакви хора да дойдат и да ви избавят от душевните ви терзания. Както споменах, не съм абсолютно сигурен, но подозирам, че работата бе такава.
	Съществува, разбира се, слаба вероятност дори в онази фаза да е имал някаква смътна представа някъде в главата си какво наистина се е случило оная вечер в клуб „Гамбит“, но не ми се вярва. В такъв случай той би… но по-добре да премълча това.
	Първата му среща преди вечеря, с Мортън Фароу не изискваше много работа. Йъркис, банкерът, бе казал на Сали, че ще дойде към девет и половина, но всичко, което бе успяла да измъкне от Ейвъри, доктора, бе, че щял да се помъчи да пристигне вечерта по някое време. След обяд решихме — след като занесох писмото в кантората на Калмъс (намираше се в един петдесететажен небостъргач от стомана и стъкло във финансовия район, в който фирмата му заемаше цял етаж) и се прибрах, — че Сали няма да се появява, когато той дойде, и преди да стане шест часът, тя се качи в стаята си. Фароу бе казал, че ще пристигне в шест, но закъсня с двайсет минути. Оставих на Фриц да го вкара, като сметнах, че би му се сторило нередно прочут детектив като мен да отваря вратата, щом се позвъни.
	Когато Фриц го въведе в кабинета, той се приближи към мен с протегната ръка. Хванах я и я пуснах и той се насочи към Улф, но Улф, винаги подготвен за опасността да се ръкува, се бе обърнал към „Новият международен речник на Уебстър“, второ издание, подвързан в кожа, на масичката до себе си и прелистваше страниците му. Фароу постоя и го погледа няколко секунди, а после се обърна пак към мен и се провикна: „Къде е Сали?“ Отвърнах му, че е горе и може би по-късно ще слезе, посочих към червеното кожено кресло и щом седна и опасността премина, Улф затвори речника и се обърна към него.
	— Добър вечер — започна той. — Аз съм Нироу Улф. Казахте на мис Блънт, че не бихте могли да останете дълго.
	Фароу кимна.
	— Поканен съм на вечеря. — Два пъти по-високо, отколкото бе необходимо, за да го чуем. Погледна часовника си. — Трябва да потегля след около половин час, но надявам се, времето да ни е достатъчно. Не можах да дойда в шест, претрупан съм с работа. Зарадвах се, като ми се обади Сали. Каза, че сте искали да ме видите, а и аз исках. Познавам я, а вие, естествено — не. Тя е добро момиче и аз съм изцяло на нейна страна, но като всички останали и тя си има странности. Явно ви е наговорила какво ли не. Самият аз съм търговец, търговски директор на корпорация с капитал за милиарди долари, но зависи какво предлагате. Сали просто не разбира майка си — леля ми, и никога няма да я разбере. Това е изцяло семейна работа, но самата тя предизвика тази бъркотия. Тя ви е накарала да повярвате и аз трябва да ви покажа правилния път. Убедила ви е, че между леля ми и Дан Калмъс има нещо. Това е чиста измислица. Всеки, който познава леля Ана… Виждали ли сте я някога?
	— Не. — Улф го наблюдаваше без ентусиазъм.
	— Стига да поиска, би могла да има нещо не само с Калмъс, а с всеки, когото би пожелала да си избере. Аз съм й племенник, така че може да помислите, че съм пристрастен, но попитайте когото и да е. Тя обаче не го съзнава, защото е жена, за която съществува само един-единствен мъж — и тя вече е омъжена за него. Сали го знае, няма как да не го знае, но вероятно ви е известно как стоят нещата с дъщерите.
	— Не.
	— Винаги става така, че или майката ревнува дъщерята, или дъщерята ревнува майката. Без изключение. Оставете ме десет минути с кои и да е майка и дъщеря, и ще ви кажа какво е положението, а леля Ана е пред очите ми от години. Това хрумване на Сали, че Калмъс ще изиграе чичо Мат, за да може по този начин да спечели майка й, е чиста глупост. Тя може би дори си мисли, че майка й го знае или го подозира, но се преструва. Така ли си мисли?
	— Не.
	— Обзалагам се, че е така. Дъщеря, която ревнува майка си, може ла си мисли какво ли не. И така, за да защити баща си, тя идва и ви наема, а какво печели от това? Фактът, че всичко е било организирано от него, не се променя — и отиването на Джерин в клуба, и това, че му е занесъл какаото, взел е чашата и каната и ги е измил. Може да сте велик детектив, но не сте в състояние да промените фактите. Улф изръмжа:
	— Значи смятате, че мистър Бтьнт е виновен.
	Не, разбира се. Аз съм му племенник. Казвам само, че не можете да промените уликите.
	— Мога да се опитам да ги парирам. Играете ли шах, мистър Фароу?
	— Играя. Справям се добре с първите три-четири хода — с всякакво откриване от Руи Лопес до Каро-Кан, но бързо се обърквам. Чичо ми ме накара да започна, защото смята, че развива умствените способности. Не съм толкова уверен. Вижте Боби Фишер, американския шампион. Има ли той ум? Ако съм се развил достатъчно, за да се справям с корпорация с капитал за милиарди долари, а точно с това се занимавам вече две седмици, смятам, че шахматът никак не ми с помогнал. Роден сьм за директор, а не да седя, да се съсредоточавам половин час и после да поместя някоя пешка.
	— Доколкото разбирам, онази вечер не сте играли срещу мистър Джерин?
	— Как не! Той би ме матирал в десет хода. Бях куриер. Намирах се в библиотеката, при Джерин, тъкмо му съобщавах един ход от маса номер десет, когато чичо Мат му донесе какаото.
	— На поднос? Кана, чаша и чинийка, и салфетка.
	— Да.
	— Поостана ли чичо ви, или си тръгна веднага, за да се върне в другата стая при дъската си?
	— Не. Сложи подноса на масата и си излезе. Няколко пъти повторих това пред полицията.
	— Тогава може би ще бъдете така любезен да ми помогнете да разтълкувам уликите. Изглежда слабо вероятно мистър Блънт да е сложил арсеника в какаото, докато се е намирал в кухнята, тъй като управителят и готвачът са били там. Може да го е сторил, докато се е изкачвал по стълбите, които са стръмни и тесни, но би било трудно. Не го е направил, след като е влязъл в библиотеката, защото там сте били вие и бихте го видели, а след това е останал на масата си, докато съобщили, че на Джерин му е прилошало. Така че той е могъл да постави арсеника единствено на стълбите, докато всеки куриер е имал възможност за това всеки път, когато е влизал в библиотеката, за да предаде някакъв ход. Правилно ли е?
	— Не, ако ви разбирам добре. — Фароу бе преметнал крак върху крак и сега ги размени. — Да не искате да кажете, че някой от куриерите би могъл да сложи арсеник в какаото?
	— Да.
	— С Джерин до себе си? Точно под носа му?
	— Може да е затворил очи, за да се съсредоточи. Аз често го правя. Или пък може в този момент да е станал да се разходи напред-назад и да се е обърнал с гръб.
	— Може, но не го е направил. Влизах при него, за да предавам ходовете, около трийсет пъти и той нито веднъж не мръдна от канапето, а очите му бяха отворени. Както и да е… Знаете, разбира се, кои бяха другите куриери освен мен?
	— Мистър Йъркис, мистър Калмъс, мистър Хаусман — кимна Улф.
	— Тогава може ли да сте толкова глупав! Някой от тях да е сложил отрова в какаото!
	— Разглеждам фактите. Имали са възможност. Не смятате ли, че е допустимо?
	— В никакъв случай!
	— Така ли! — Улф се почеса под брадичката. — Тогава остават само управителят, мистър Наш, и готвачът, мистър Лаги. Кой от двамата ви се вижда по-вероятен?
	— Нито единият, нито другият. — Фароу махна с ръка. — Ясно ви е, че вече съм минал всичко това пред полицията и пред прокурора. Ако съществуваше някаква причина да са го направили Наш или Тони, то аз не знам каква може да е тя, а полицията би я изровила.
	— Тогава ги изключвате?
	— Щом полицията ги изключва, то същото ще направя и аз.
	— Тогава стигате в задънена улица, мистър Фароу. Изключихте всички. Никой не е слагал арсеник в какаото. Можете ли да обясните как арсеникът е попаднал в стомаха на Джерин?
	— Не е нужно да обяснявам. Това не е моя работа, работа е на полицията. — Той свали крака си. Погледна часовника си. — Добре, дойдох, за да ви кажа нещо, и вече го казах. Преди да си тръгна, искам да видя братовчедка си. Къде е тя?
	Улф ме погледна, като остави тази работа на предполагаемия експерт по жените. Струваше ми се, че положението изисква по-скоро експерт по директори, но бях готов на всичко, което можеше да хвърли малко светлина или надежда, затова казах, че ще я повикам, станах и тръгнах към коридора. Като изкачих двата етажа, установих, че не бе нужно да чукам; тя беше на площадката, обута. Спрях на третото стъпало и я попитах:
	— Чуваше ли се?
	— Не съм се напрягала — отвърна тя. — Исках да сляза, но мистър Улф ми забрани. Разбира се, чух гласа му. Какво казва?
	— Той е психолог. Твърди, че си имате странности. — Твърди, че винаги става или едното, или другото — или майката ревнува дъщерята, или дъщерята ревнува майката, а дъщеря, която ревнува майка си, е способна да си измисли какво ли не. Иска да ви види, преди да си тръгне, вероятно да ви разубеди за това-онова, и ако искате…
	— Какво каза за Дан Калмъс?
	— Това е едно от нещата, за които иска да ви разубеди. Хрумването ви относно Дан Калмъс е чиста глупост. Може би дори сте…
	Тя тръгна. Трябваше или да отстъпя, или да бъда прегазен, затова й направих място да мине и като я последвах по стълбите, погледнах пак красивите й рамене и извивката на врата. Когато влязохме в кабинета, Фароу се обърна, стана, очевидно възнамеряваше да я целуне по братски, но го възпря изражението на лицето й. То положително би възпряло и мен.
	— Виж сега, Сали, ти… — Но тя го прекъсна.
	— И ти! — Не бих предположил, че е способна на такъв унищожителен тон. — И ти би искал да е така, нали? Смяташ, че тогава тя ще разполага е всичко, ще притежава всичко и ще те остави да се разпореждаш. Така смяташ, но грешиш. Винаги грешиш. Тя ще остави на него да се разпорежда, той това и иска, освен самата нея. Ти си просто един глупак, кръгъл глупак, винаги си бил глупак.
	Обърна се, тръгна към вратата и излезе Фароу остана на мястото си, с втрещен поглед, вперен в гърба й, а после се обърна към Улф, вдигна ръце и поклати глава.
	— Боже мой — рече, — видяхте ли! Да ме нарече глупак. Какво ви разправях! Да нарече мене глупак!


>	ОСМА ГЛАВА

	По време на вечерята, а и после, докато си пиехме кафето в кабинета, Улф възобнови темата, която бе подхванал на обяд. Главният въпрос бе дали може да наречете някого велик човек заради умението му да борави с думи, въпреки че е подмазвач, безпринципен тип, фантазьор и интелектуален позьор. Това бе разгледано на обяд и Волтер се бе отървал доста леко, с изключение на обвинението в подмазвачество. Как бихте могли да наричате велик един човек, който е търсел компанията и благоволението на херцози и херцогини, на Ришельо и Фридрих Пруски? Но на вечеря, а после и в кабинета Волтер наистина си изпати. Онова, поради което в края на краищата бе зачеркнат, изобщо не бе споменато на обяд: липсвал му вкус към храната и нямал много апетит. Бил безразличен към храната; дори можел да яде само веднъж на ден; и не пиел почти нищо. През целия си живот бил изключително кльощав, а в последните си години — направо скелет. Такъв човек да бъде наречен велик бе абсурдно; строго погледнато, той изобщо не бе човек, тъй като му липсвал вкус и имал свит стомах. Бе забележителен като фабрика за думи, но не бе човек, да не говорим пък за велик.
	Сигурно не би трябвало да го правя. Би трябвало или да предавам приказките на Улф на масата дума по дума, така че да можете да изпитате удоволствие от тях или да ги прескочите, или изобщо да не ги споменавам. Обикновено ги пропускам, но оная вечер изпитах едно подозрение, което искам да включа в разказа си. Когато му докладвах за посещението си в апартамента на Блънт, добавих, разбира се, и описание на Калмъс; главно кожа и кости. Подозирах, че поради тази причина Улф се захвана с Волтер както на обяд, така и на вечеря, достигайки кулминационната точка. Връзката не бе кой знае каква, но все пак съществуваше, а това показваше, че той не може да забрави дори на масата в какво затруднено положение се намира. Това бе подозрението ми, а ако бях прав, никак не ми се нравеше. Такова нещо не се бе случвало никога. Трябваше да означава, че се страхува да не би рано или късно да му се наложи да преглътне нещо особено неприятно както на вкус, така и за стомаха му предположението, че Матю Блънт е невинен.
	Чашите от кафето все още не бяха вдигнати и той все още говореше за Волтер, когато малко преди девет и трийсет Чарлс У. Йъркис пристигна. Друг признак за душевното сьстояние на Улф бе, че когато се позвъни и Сали го попита дали трябва да излезе, той повдигна рамене на сантиметър и рече: „Както искате.“ Направо не можах да го позная, а като тръгнах към външната врата, за да посрещна посетителя, трябваше да променя изражението на лицето си, за да не остане с впечатление, че се нуждаем от съчувствие, и то в големи дози.
	Като тръгнах да отворя. Сали бе станала и се срещна с Йъркис на вратата на кабинета. Той пое протегнатата й ръка в своите, промърмори нещо, потупа я и я пусна и на влизане хвърли бърз поглед наляво и надясно. Когато Улф не му предложи ръка, той, разбира се, също не му подаде своята — наистина бе директор. Размениха си кимвания, докато ги представях, той изчака Сали да седне на един жълт стол, който бях преместил, и сам зае червеното кожено кресло. Щом седна, той се обърна към нея и започна:
	— Дойдох, защото ти обещах, Сали, но съм малко объркан. След като ми позвъни, аз се обадих на майка ти и явно има някакво… някакво недоразумение. Тя, изцежда, смята, че правиш грешка.
	Сали кимна.
	— Обясни ли ти какво според мен… защо съм тук?
	— Съвсем смътно. Може би ти ще ми обясниш, за да разбера защо аз съм тук. — Усмихваше й се приятелски, но наистина искаше да знае. Бе предпазлив. Един първи заместник-директор на банка с милиарди долари, замесен в убийство на първа страница, дори случайно, не би се замесил по-надълбоко, стига да можеше да го избегне. Освен това беше добър шахматист.
	— Аз пък не смятам, че правя грешка — отвърна Сали. — Причината, поради която съм тук, е… защото… — Тя не довърши, обърна се да ме погледне, а после погледна Улф. — Ще му кажете ли, мистър Улф?
	Улф се бе облегнал назад и гледаше Йъркис.
	— Предполагам, че сте дискретен човек.
	— Искам да мисля, че е така. — На Улф банкерът не се усмихваше. — Стремя се да съм дискретен.
	— Добре. Обстоятелствата го налагат. Става въпрос само за различие на мнения, но би било неприятно, ако това бъде разгласено точно сега. Може да сте видели една бележка във вчерашния вестник, че съм нает да разследвам убийството на Пол Джерин.
	— Показаха ми я.
	— Нае ме мис Блънт, като престъпи съвета на баща си и адвоката му, а майка й е съгласна с тях. Мис Блънт ми предложи значителен хонорар и аз го приех. Тъй като знае, че баща й е в сериозна опасност, тя се страхува, че неговият адвокат не ще може да се справи с тези критични обстоятелства, а уважава много моите способности, които са вероятно преувеличени. За да извърша някакво разследване, ми се налага да разследвам, а вие сте един от хората, свързани със случая. Мисис Блънт смята, че дъщеря й е сбъркала, като ме е наела, но дъщеря й не споделя това мнение, аз — също. Самоуважението ми ме кара да отхвърлям всякакъв намек, че ще представлявам пречка. Възможно е аз да се натъкна на нещо, което мистър Калмъс би пропуснал — не че оспорвам способностите му, макар той да принизява моите. Поясних ли ви защо мис Блънт ви помоли да дойдете?
	— Не напълно. Разбира се, служителите на закона и мистър Калмъс ме разпитваха, но не можах да помогна с нищо полезно. — Йъркис погледна Сали, като изкриви очи на деветдесет градуса, при което почти не помръдна глава. Добър трик, ако крадете в магазините или сте джебчия, тъй като допринася за сигурността ви, а вероятно не е лош и на директорски заседания, защото спестява енергия. Той попита: — Защо смяташ, че Дан няма да се справи, Сали? Някаква конкретна причина?
	Или мисис Блънт не бе споменала за проблема с ревнивите дъщери, или той проявяваше дискретност. Сали се държа много добре.
	— Не — отвърна тя, — нищо конкретно. Просто ме е … страх.
	— Така. — Бързите му, проницателни очи скочиха към Улф. — Откровено казано, Улф, склонен съм да се съглася с мисис Блънт и Калмъс. Банката ми не ползува услугите на фирмата на Калмъс, аз също, но той наистина е адвокат с име и доколкото знам — способен адвокат. Какво можете да направите вие, което той да не може?
	— Не мога да знам, преди да съм го направил. — Улф се понадигна от стола си. — Мистър Йъркис! Смятате ли, че мистър Блънт е убил този човек?
	— Не, разбира се. Сигурен съм, че не го е убил. — Но преди да го каже, той стрелна Сали с поглед, с което веднага се издаде. Ако наистина бе вътрешно убеден в това „Не, разбира се“, защо ще я поглежда? Или не беше искрен, или пък бе изключително изпечен мошеник, известни му бяха много номера и знаеше повече за смъртта на Пол Джерин, отколкото би трябвало. Не прибави нито една от изпитаните баналности, като например, че с Блънт се знаели от години и че той не бил в състояние да убие и муха.
	— И аз не смятам така — каза Улф, като че ли наистина си вярваше. — Но фактическите улики, сочещи към него, са тежки и не могат да бъдат оборени. Известно ли ви е това?
	— Да.
	— В такъв случай да ги оставим настрана. Съществуват други факти — например, че други четирима души, четиримата куриери, са имали възможност да сложат отрова в какаото, когато са влизали в библиотеката да съобщават ходовете. Доколкото знам, в тези случаи — поне в някои от тях — Джерин е затварял очи, за да се съсредоточи. Вярно ли е?
	— Да. Обикновено затваряше очи, след първите три-четири хода. Навеждаше глава и понякога покриваше очите си с ръце. — Йъркис се обърна към клиентката. — Сали, ти, разбира се, знаеш, че готовността ми да отговарям на тези въпроси не означава, че вземам твоята страна срещу баща ти и майка ти. Не е така. Но ти имаш право на свое мнение и аз съм готов да ти помогна в границите на разумното. — Пак към Улф: — Съгласен съм, че едва ли ще представлявате пречка. Знам някои неща за вас. Но на Калмъс му е добре известно, че четиримата куриери, в това число и аз, са имали много възможности. Това е очевидно. Въпросът е: защо бих го сторил аз? Защо би го сторил който и да е от тях?
	Улф кимна.
	— Там е работата. Да вземем вас. Не сте изпитвали ненавист към мистър Джерин. Но да допуснем, че сте били и все още сте злонамерен спрямо мистър Блънт. А смъртта на Джерин е само едната от двете ужасни последици от изпиването на какаото — другата е, че Блънт се намира в смъртна опасност. Дали това по някакъв начин не ви е приятно, мистър Йъркис? Нает съм да извърша разследването и сега разследвам. Може би сте подметнали на Блънт той да занесе какаото на Джерин. Или, когато сте му съобщили, че Джерин не е добре, сте го посъветвали да се погрижи за каната и чашата?
	Банкерът бе присвил очи и стиснал устни.
	— Разбирам — промълви той толкова тихо, че едва го чух, а аз имам добър слух. — Значи вие… Разбирам. — Той кимна — Много умно. Може би повече от умно. Възможно е и Калмъс да мисли същото — не знам. Зададохте ми два въпроса — не, три. Отговорът на всички е „не“. Но със сигурност нето сте налучкали. По този начин… хм-хм… Хаусман. Фароу и Калмъс… хм-хм. Разбира се, нямам какво да кажа. — Обърна се към Сади: — Не съм толкова сигурен, че си направила грешка. — Пак към Улф: — Правилно ли ви разбирам? Казвате, че Джерин е бил просто пешка, която е трябвало да бъде жертвувана в преднамерен план за унищожаването на Блънт?
	— Това е предположението ми. Това е работната ми хипотеза. Естествено, отговорихте с „не“ на трите ми вънроса: така ще отговорят и останалите трима. Бихте казали „не“ и ако ви попитам дали ви е известно нещо за отношенията им с Блънт, което би било показателно — същото ще ми отвърнат и те. Но когато някой изпитва толкова силна омраза към другиго, че да се стреми непоколебимо към гибелта му, такова чувство не съществува във вакуум. Корените му могат да бъдат открити и аз възнамерявам да го сторя. Или пък това чувство, това силно чувство може да не е насочено към Блънт: може да е отправено към някакъв желан предмет, който би станал достъпен единствено с отстраняването на Блънт. Възможно е за Фароу това да е власт над една промишлена империя чрез леля му; за Хаусман, който е по природа фанатик — някаква чудовищна амбиция; за вас или за Калмъс — може би мисис Блънт. Възнамерявам…
	— Не забравяйте, че тук присъствува дъщерята на мисис Блънт, Улф!
	— Какво от това? Правя произволни догадки. Не вмъкнах името на мисис Блънт напразно; мистър Гудуин, който я е виждал и е способен на преценка, твърди, че тя би могла несъзнателно да накара някой мъж да наруши второто предписание от десетата божа заповед — не пожелавай жената на ближния си. Но това са само догадки. Възнамерявам да разкрия корените. Не разполагам с легионите на закона, но освен мистър Гудуин имам още трима способни мъже, пък и работата не е толкова неотложно спешна. Мистър Блънт няма да бъде изправен на съд нито тази седмица, нито дори този месец.
	Приказваше си, за да слуша гласа си, като дрънкаше за вакууми и корени и цитираше Библията. Той нямаше и най-слаба представа дали Чарлс У. Йъркис бе убил Пол Джерин, за да заличи Матю Блънт, нито се надяваше да получи и капка полезна информация от тази персона. Просто предпочиташе да си приказва, вместо да опита някакъв друг начин да не мисли за задънената улица, в която се намираше.
	При това бе попаднал на добър слушател. Йъркис не пропускаше нито дума. Когато Улф спря да си поеме дъх, той попита:
	— Подхвърлихте ли своята работна хипотеза на хората от прокуратурата?
	Добре. Задоволителният отговор на този въпрос, заедно с подробни обяснения към него, щеше да трае цели три минути. Но Улф само каза:
	— Не, господине. Те са се задоволили с Блънт. Аз — не.
	Йъркис погледна Сали, после мен, но не виждаше; просто отморяваше очи от Улф, докато решаваше нещо наум. Необходими му бяха няколко секунди, преди отново да погледне Улф.
	— Разбирате — започна той, — че за висш служител на важна финансова институция известността, свързана с афера като тази, е… печална. Дори малко… неудобна. Разбира се, за полицията бе както редно, така и необходимо да се срещне с някои от приятелите и колегите ми, да научи дали съм имал някаква връзка с онзи Джерин, но трябва да ви призная, че не ми беше приятно. А сега вие, хората ви, частни детективи, сте се заели да разследвате отношенията ми с Блънт — това може да бъде дори още по-неприятно, но знам, че т мога да ви възпра. Признавам, хипотезата ви е най-малкото допустима. Но мога да ви спестя известно време и усилия и може би ще мога да намаля неприятностите за самия себе си. — Прекъсна, за да преглътне — думите не му идваха лесно. — Широко известно е в банковите кръгове, че предстои избирането на нов председател на нашата банка и че вероятно ще бъда предложен аз, но някои директори — разбира се, малцинство — сега подкрепят другиго. Матю Блънт спада към това малцинство, но естествено, тъй като сега е… при съществуващите обстоятелства не ще бъде в състояние да присъствува на заседанието на управителния съвет идната седмица. Нямаше да ви се наложи да правите кой знае какви разследвания, за да научите това, знаят го стотици хора, но искам да добавя, че този факт не се е отразил върху личните ми отношения с Блънт. Не--че той има нещо срещу мен, става въпрос единствено, че задълженията му към другия кандидат са по-големи, и аз разбирам това, той — също. Няма да допълвам, че аз не съм убил онзи Джерин с цел Блънт да бъде обвинен в убийството му — не искам да удостоявам едно толкова фантастично твърдение с отрицанието си.
	Той стана.
	— Желая ви успех с хипотезата ви. Другите трима — Хаусман. Фароу и Калмъс са ми само познати и нищо повече, но Матю Блънт е мой стар и скъп приятел, а също и съпругата му. Доближи се към Сали.
	— И ти, Сали. Според мен трябва да се прибереш вкъщи, там е мястото ти в такъв момент. Сигурен съм, че баща ти би искал…
	На вратата се позвъни. Бих могъл да оставя да отвори Фриц, тъй като все още беше в кухнята и нямаше десет часа, но и без това трябваше да изляза в коридора, за да изпратя Йъркис, затова тръгнах натам. Вестниците не бяха публикували снимка на доктор Виктор Ейвъри, но ако очаквате при вас да се отбие някой много добре печелещ лекар и съзрете пред вратата добре охранен тип на средна възраст в строго сиво палто, с шал и тъмносива мека шапка, отваряте и го поздравявате любезно.
	— Доктор Ейвъри?
	Докато сваляше палтото си с малко помощ от моя страна, пристигна Йъркис, следван от Сали, и аз забелязах, че Ейвъри бе само един от познатите на Йъркис или пък Йъркис бе прекалено замислен, за да му отдели повече от една дума и кимване, а цялото внимание на Ейвъри бе погълнато от Сали. Той я хвана за ръка, потупа я и каза: „Мило мое дете!“, и я пусна чак като стигнаха до вратата на кабинета. Когато се върнах при тях, след като изпратих Йъркис, Ейвъри седеше на червеното кожено кресло и говореше разправяше на Сали, че бил оставил помощника си в кабинета, за да може да дойде. Като минавах покрай него и го погледнах отгоре, забелязах, че в косата му се виждаха точно толкова бели косми, колкото трябваше да има един добре печелещ лекар.
	Обърна се към Улф:
	— Малко са нещата, които не бих сторил заради мис Блънт. Всъщност изпитвам отговорност към нея, тъй като аз я изкарах на бял свят. Така че ето ме на ваше разположение, макар да не знам точно за какво. По телефона тя ми каза, че ви е наела да защитавате интересите на баща й — професионално. Правилно ли е да се каже за детектив, че е човек с професия?
	— Речникът би го позволил — кимна Улф.
	— Добре тогава. Мис Блънт ми съобщи също, че действувате независимо от адвоката на баща й. Това ми се вижда малко трудно, малко неудобно, но нямам право да давам преценки. Единствената професия, за която знам нещичко, е медицината. Сали ми каза, че сте искали да ме видите — ето ме. Бих отишъл много по-далеч, бих се видял и с дявола, стига да е от полза за бащата на мис Блънт.
	Улф изсумтя.
	— Смятате ли, че той е убил Пол Джерин?
	— Не. Не смятам така. — Той не погледна Сали, както бе сторил Йъркис.
	— Откога сте член на клуб „Гамбит“?
	— От петнайсет години.
	— Добре ли се познавате с мистър Хаусман?
	— Изобщо не го познавам. Рядко се виждаме освен в клуба. Веднъж годишно се срещаме на рождения ден на Матю Блънт. На този ден мисис Блънт кани гости.
	— Познавате ли се добре с мистър Йъркис?
	— Не по-добре, отколкото с Хаусман. Съвсем бегло, като се изключи клубът.
	— Ас мистър Фароу?
	— Него вече го познавам, разбира се. Знаете, че той е племенник на мисис Блънт.
	— Да. А с мистър Калмъс?
	— Познаваме се от години. Освен че сме приятели, той ми е и пациент. — Ейвъри се разположи по-удобно в креслото. — И четиримата бяха куриери, както, разбира се, ви е известно.
	— Известно ми е. После ще говорим повече за тях. Първо, разкажете ни за самото събитие. Доколкото знам, именно мистър Калмъс ви е извикал да отидете при мистър Джерин?
	— Точно така. Но още преди това научих, че Джерин бил неразположен — около половин час преди това, когато Йъркис го съобщи на Блънт. Бях на маса номер пет, до Блънт, който играеше на номер шест.
	— И после Блънт отиде в библиотеката да вземе каната и чашата и да ги измие.
	— Точно така.
	— Йъркис ли посъветва Блънт да го стори?
	— Ако го е казал, не съм го чул.
	— Тогава някой друг?
	— Струва ми се, не. Не знам. Йъркис беше куриер на нашите маси. Беше ми съобщил шестия ход на Джерин и аз се съсредоточавах върху отговора си. Опитвах контрагамбита на Албин. Хотлинг го е използувал срещу Додж в 1905 година и го е матирал в шестнайсетия ход. Но може би вие не играете шах.
	— Не знам този гамбит. — Тонът на Улф показваше, че не иска и да го знае. — Когато влязохте при Джерин, след като Калмъс ви повика, заподозряхте ли веднага, че е отровен?
	— О, не, не веднага. Той се оплакваше от слабост, потиснатост и повръщаше, а такива симптоми могат да се дължат на най-различни причини. Едва когато се оплака, че страда от силна жажда и устата му пресъхва, обмислих възможността за отрова, и то точно за арсеник, но клиничната картина на отравяне с арсеник никога не е една и съща. За всеки случай изпратих да вземат от една близка аптека горчична вода, ферихлоридна тинктура и магнезиев окис, а като ги донесоха, му дадох горчичната вода, но не и тинктурата. Тя е общоприетият антидот за отравяне с арсеник и трябва да се използува само след промивка на стомаха и анализ на секрета. Разбира се, в клуба нямаше необходимото оборудване и когато симптомите се изостриха, повиках линейка и го взеха в болница. В „Сейнт Винсънт“.
	— В болницата продължихте ли да се грижите за пациента?
	Ейвъри кимна.
	— Заедно с лекарите от болницата. Всъщност нататък го поеха те.
	— Но вие присъствувахте?
	— Да. Докато умря.
	— В кой момент Джерин разбра, че е бил отровен?
	— Трудно е да се каже. — Ейвъри сви устни. — Когато отидох при него, той си мислеше, че какаото не е било прясно, и това е естествено, тъй като не бе приемал нищо друго. Нали разбирате, всяка храна, която причинява неразположение, е токсична, но едва след като прекара известно време в болницата, той изказа подозрение, че е бил преднамерено отровен. Попитахте кога го е разбрал. Той така и не разбра, но го подозираше.
	— Спомена ли нечие име? Обвини ли някого?
	— Предпочитам да не ви казвам.
	— Пфу! Спомена ли нечие име единствено пред вас?
	— Не.
	— Спомена ли нечие име пред вас и пред някой друг?
	— Да. Пред мен и пред други.
	— Тогава полицията го знае, а вероятно и мистър Калмъс. Защо да не го знам и аз?
	Ейвъри се обърна бавно, за да погледне Сали.
	— Не съм ти казал, Сали — рече той, — нито на майка ти. Но разбира се, предали са го на полицията — край Джерин бяха един лекар и две сестри. Ти ме накара да дойда да се видя с Улф, така че, предполагам, искаш и той да знае. Така ли е?
	— Да — отвърна Сали. — искам той да знае всичко. Ейвъри задържа поглед върху нея за миг, отвори уста, затвори я, обърна се към Улф и каза:
	— Спомена Блънт.
	— Какво каза?
	— Каза — предавам ви думите му: „Къде е онзи негодник Блънт? Той стори това, той го стори. Къде е? Искам да го видя. Къде е негодникът?“ Разбира се, бълнуваше. Това не означава абсолютно нищо. Но го каза и полицията знае. — Отново към Сали: — Не го казвай на майка си. Не би било от полза, а на нея и без това й е достатъчно тежко.
	Сали го гледаше с широко отворени очи и клатеше глава.
	— Защо би… — Тя ме погледна и аз трябваше да кажа нещо.
	— Глупости — рекох. — Той не е бил на себе си. — След като вече бях преглътнал цяла камила, макар да ми бе трудно да я храносмилам, нямаше да се задавя от някаква си муха.
	Улф, без да изпуска Ейвъри от погледа си, попита: Добави ли нещо повече?
	— Не. Това беше всичко.
	— Повтори ли го?
	— Не.
	— Разпитваха ли го? Вие или някой друг?
	— Не. Не беше в състояние да бъде разпитван.
	— В такъв случай това няма стойност като информация. Да се върнем към клуба. Казахте, че когато сте отишли при него, смятал, че какаото не е било прясно, и естествено, вие сте споделили това подозрение. Направихте ли някакво разследване?
	— Да, но без резултат, тъй като от какаото, което бе изпил, не бе останало нищо. Каната и чашата са били отнесени …но вие знаете това. Слязох в кухнята да разпитам готвача и управителя и се поогледах. Не направих обаче единственото нещо, което би трябвало да сторя, и сега съжалявам — дълбоко съжалявам. Би трябвало да попитам Джерин дали е слагал нещо в какаото, нещо, което е носел със себе си. Тогава тази възможност не ми хрумна, тъй като той твърдеше, че на какаото трябва да му е имало нещо още като му го сервирали. Дойде ми наум чак после, два дена по-късно, когато работата стигна дотам, че Блънт бе сериозно заподозрян в предумишлено убийство. Ако бях осъзнал напълно ситуацията още там и в онзи момент, в клуба, щях да разпитвам Джерин настойчиво. Дори щях да претърся джобовете му. Дълбоко съжалявам за това.
	— Да не би да искате да кажете, че се е самоубил? А после, в предсмъртния си миг, е обвинил Блънт?
	— Не непременно самоубийство. Допустимо е, искам да кажа — по-вероятно е да е сложил в какаото нещо, което е смятал за безобидно. Възможно е да е било някакъв стимулант или на прах, или течност, или дори някакъв специален вид захар, която е обичал. А или погрешка, или поради злонамереността на някое друго лице това безобидно вещество да е било заменено с арсеник в някоя от многобройните му форми. Разбира се, трябвало е да се намира в някакъв вид съд, ходих в клуба, за да го потърся и да разпитам, но бяха изминали два дена и полицията бе извършила щателна проверка. Управителят бе подредил библиотеката във вторник вечерта, а кошчето за отпадъци бе изхвърлено. Полицията ми каза, че у самия Джерин не са намерили нищо, но всъщност те не могат да знаят, тъй като го съблякоха малко след пристигането му в болницата.
	Улф изсумтя:
	— Значи имате само едно предположение, което не може да бъде подкрепено с доказателства?
	— Не съм толкова сигурен и ми е неприятно, че говорите така. — Ейвъри се наведе напред. — Държите се също като Калмъс, когато изказах пред него същото предположение. Калмъс е способен адвокат, блестящ адвокат, но естествено, неговият подход към всеки проблем е юридически. Прав сте, хрумването ми не става за нищо, ако не може да бъде подкрепено с доказателства, но точно там е работата, може би е възможно да се подкрепи и затова исках да ви го кажа, тъй като това е работа за детектив, а не за адвокат. Няма да правя опит да изреждам десетките различни начини, по които би могло да се подкрепи с доказателства, тъй като това е в кръга на вашата професия, не моята. Но ще ви кажа едно; ако аз бях детектив и се стремях да събера доказателства, с които да снема обвинението в убийство срещу Блънт, убийство, което не е извършил, или най-малкото да предизвикам силно съмнение — в никакъв случай не бих го пренебрегвал като предположение само защото не може да се докаже. Не искам да ви се натрапвам, но както разбирате, дълбоко съм загрижен.
	— Естествено. — Улф проявяваше търпение. — Съгласен съм, че по предположението ви си струва да се помисли. То има голямото достойнство, че ако може да се докаже, ще снеме подозренията не само от Блънт, но и от другите, които са имали достъп до какаото — от четиримата куриери. Споменах, че после ще се занимаваме повече с тях. Истинският детектив трябва да вземе и тях предвид. Вие направихте едно предположение; сега аз предлагам друго. Някой от онези четиримата е убил Джерин не защото го е мразел, а за да унищожи Блънт. Той е мразел Блънт, а не Джерин. Затова ви попитах дали ги познавате добре. Ако може да се докаже, че…
	— Господи! — Ейвъри го гледаше с отворена уста. — Това са глупости! Не говорите сериозно, нали?
	— Защо не? Моето предположение си струва да бъде обмислено не по-малко от вашето, а и разследването му ще бъде по-лесно. Защо да са глупости?
	— Ами… — Ейвъри разпери ръце. — Може би би трябвало да кажа… неправдоподобно е. Да убиете така един човек, нарочно, човек, който не ви е никакъв, за да се опитате да навредите на другиго… Може би съм наивен за човек на моята възраст и с моя опит, но толкова долно нещо… трудно ми е да го повярвам. Не мога да отрека, че е възможно.
	— Значи не са глупости. Но явно би било безполезно да ви питам дали ви е известно нещо, или имате някакво подозрение, което би ни насочило към някого от тях.
	— Действително би било безполезно. — Наблегна на тези думи. — Дори да ми бе известно… — Прекъсна рязко, погледна Сали и върна поглед към Улф. — Не, не е вярно. Ако ми бе известно нещо или имах някакво подозрение, бих ви казал. А вие подозирате ли нещо?
	Улф поклати глава.
	— Ако подозирам нещо, ще го задържа за себе си. Разговарях с трима от тях: с Хаусман, Фароу и Йъркис — и се надявам утре да се видя с Калмъс. Всички се кълнат, че вярват в невинността на Блънт, което е приятно, но не помага. Аз не само се кълна в нея, аз съм обвързан с това. И дали чрез вашето или пък чрез моето предположение, или чрез някакво друго средство, което все още не е измислено, възнамерявам да я докажа.
	Ура!


>	ДЕВЕТА ГЛАВА

	Даниъл Калмъс, адвокат, пристигна малко след дванайсет в сряда. Добре стана, че не отложи посещението си за следобед, тъй като едни изключително вкусни агнешки бъбреци, набодени с клечки, за да ги държат разтворени, залети със зехтин, подправен със сол, пипер, мащерка, горчица на прах и мушкатово орехче, запечени „пет на три“ — пет минути от горната страна и три от долната — и двойно намазани с пикантно масло, щяха да отидат на вятъра. Споменавал съм, че Улф не позволява нищо да му разваля обяда, щом яденето е вкусно, но в онзи ден, ако Калмъс не бе отвърнал на ултиматума на Сали поне по телефона, бъбреците щяха, естествено, да бъдат сдъвкани и преглътнати, но не и оценени по достойнство. Все едно, че сте ги сервирали на Волтер.
	Това бе първият и единствен случай, в който Улф ми даде инструкции и после ги отмени, без да се е случило нищо, което да го разколебае. Двамата със Сали закусвахме топли франзели и яйца, приготвени на очи в червено вино и бульон, когато Улф ми звънна по вътрешния телефон от стаята си и нареди да се обадя на Сол Панцър, Фред Дъркин и Ори Кадър — тримата способни мъже, за които бе споменал пред Йъркис — и да ги помоля да дойдат в шест. Това ме накара да дъвча закуската си с още по-голям апетит. Нямах и най-смътна представа какво ще ги накара да извършат, но едва ли щеше само да ги попита на какво мнение са относно предположението на доктор Ейвъри, тъй като им плащаше общо двайсет и пет долара на час. После, само след минути, той позвъни отново и ми каза да не им се обаждам. Нечувано! Ако има нещо, което никога не прави, то е да проявява нерешителност. Няма що, денят започваше добре.
	Когато в единайсет слезе в кабинета и видя клиентката, седнала до шкафа с „Таймс“ в ръка, той спря, изгледа я намръщено няколко секунди, отвърна на нейното „добро утро“ с леко кимване, обърна намръщеното си лице към мен, подреди орхидеите във вазата, седна, отмести преспапието — парче вкаменено дърво — от купчинката с утринната поща и взе най-горния плик, писмо от председателката на някакъв женски клуб в Монтклер, в което тя го питаше дали сто членки на клуба биха могли да дойдат да видят орхидеите и кога. Бях обмислил въпроса дали да не го задържа и да отговоря самият аз, като имах предвид изострилото се в момента негово отношение към клубните членове изобщо, но реших, че щом като аз мога да понеса такова нещо, той също би трябвало да може.
	Прегледа пощата, върна преспапието на мястото му и ме погледна:
	— Някой обаждал ли се е?
	Нямаше навика да ми задава подобен въпрос, тъй като знаеше със сигурност, че ако се е обаждал някой, за когото би искал или би трябвало да научи, щях да му съобщя, без да е нужно да ме пита. Така че рекох:
	— Да, сър. Лон Коен иска да изпрати репортьор да вземе интервю от мис Блънт.
	— Защо му каза, че е тук?
	— Не съм му казвал. Много добре знаете, че не съм. Тя излезе на разходка и някой журналист вероятно я е видял и я е проследил. Можем да повикаме Сол, Фред и Ори и да ги накараме да разследват случая.
	— Арчи! Не съм в настроение да ме поднасяш.
	— И аз не съм.
	Той отмести поглед към клиентката си.
	— Мис Блънт! Когато дойде мистър Калмъс, вие, разбира се, ще се оттеглите, преди да влезе.
	— Предпочитам да остана — отвърна тя. — Искам.
	— Не. Мистър Гудуин после ще ви разкаже какво сме говорили. Ще ви помоля да излезете.
	Тя поклати глава.
	— Имам намерение да остана. — Не влизаше в спор с него, а го поставяше пред свършен факт.
	В подобни случаи той избухваше, а ако тя продължеше да упорствува, щеше да ми нареди да я отнеса горе и да я заключа. Вместо това Улф само я изгледа яростно, после погледна мен, отмести преспапието от писмата, взе най-горното и изръмжа:
	— Арчи, бележникът ти!
	През следващия час продиктува шестнайсет писма, като само три от тях бяха в отговор на писмата, получени онази сутрин. Бележникът е още в мен и асортимента си го бива. Макар че всички бяха напечатани на машина, девет така си и останаха неподписани и неизпратени. Писмата бяха много учтиви. В едно от тях, адресирано до някакво момче от Уичита, щата Канзас, той се извиняваше, че не е отговорил на писмото, което се бе получило преди две седмици и което съдържаше две страници с въпроси относно работата на детектива, но не стигна чак дотам, че да даде отговори. Беше по средата на писмото до някакъв ловец на орхидеи в Еквадор, когато на вратата се позвъни; излязох в коридора да погледна, обърнах се и му съобщих: „Калмъс!“ Часът бе дванайсет и десет.
	Естествено, бях любопитен да видя как ще се държи Сали, така че, когато вкарах посетителя в кабинета, се намирах точно зад него. Тя не помръдна от стола си до шкафа, втренчила поглед в Калмъс, но очевидно без да има намерение да стане или да му каже нещо. Той тръгна към нея, спря насред път, измърмори: „Глупава малка гъска!“, и се обърна кръгом. Погледът му срещна този на Улф, аз ги представих един на друг от разстояние шест метра и посочих червеното кожено кресло. Калмъс започна пръв:
	— Значи използувахте заплахите на едно истерично момиче, за да ме накарате да дойда.
	Беше трудно да му се отговори, тъй като, според Улф, всяка на вид спокойна и тиха жена просто временно си отпочива от хроничната си истерия, като набира сили за следващото избухване. Така че той пренебрегна думите му.
	— След като вече сте дошли — рече той, без да се горещи, — няма да е лошо да седнете. Когато хората се гледат от една височина, те са равни. Това е причината, поради която съдийският стол се поставя по-високо.
	Калмъс се приближи до червеното кожено кресло, но не се разположи в него, а седна на самия му край.
	— Искам да поясня нещо — заяви той, — ако си мислите, че можете да ме принудите да ви приема като колега по защитата на Матю Блънт, то грешите. Решенията ми за това какво да направя или да не направя зависят от едно-единствено нещо и то е дали е в интереса на клиента ми, или не е. Искам също така да кажа, че не съм изненадан от тактиката, която използувате. Бях против наемането ви отчасти заради това, че ми бе известно как действувате. Не обвинявам мис Блънт, защото на нея толкова й е умът. Тя не знае, че принудата чрез заплаха е по същество изнудване, нито пък че ако извърши онова, с което ме заплашва, то това би било клевета. Не може да отречете, че е написала писмото по ваше наставление.
	Улф кимна.
	— Продиктувах го на мистър Гудуин, той го напечата, а тя го преписа. — По изражението, с което наблюдаваше адвоката, човек би могъл да си помисли, че той просто се мъчи да реши дали съм преувеличил, когато му разказах, че е само кожа и кости. — Относно изнудването — то ще отнеме само около половин час от времето ви. Що се отнася до намерението й да ви оклевети, тя би могла да се защити, като докаже верността на твърдението си, но признавам, че едва ли би могла да го стори. За нас двамата би било безсмислено да обсъждаме това. Тя не вярва в добросъвестността ви като адвокат на баща й, защото смята, че сте в състояние да го предадете за своя лична изгода, а вие, разбира се, отричате това. Въпросът е спорен и не може да бъде разрешен, затова защо ще си хабим времето и думите? Отново, което бих…
	— Това е смешно! Детинщини!
	— Може и да е така. Вие сте единственият, комуто е известен верният отговор, тъй като е вътре във вас, в главата и в сърцето ви. Онова, което бих искал да обсъдим, е хипотезата, спомената от мис Блънт в писмото й. Отчасти тя почива върху заключение, произтичащо от установени факти, и отчасти — върху едно предположение. Предположението е, че мистър Блънт е невинен. Заключението е, че…
	— Известно ми е всичко относно хипотезата ви.
	Улф повдигна вежди.
	— Така ли!
	— Да. Стига да е същата, която сте разказали на Йъркис снощи. Същата ли е?
	— Да.
	— Предаде ми я сутринта. Не по телефона, дойде в кантората ми. Хипотезата ви му е направила впечатление, на мен също. Развълнувах се още когато ми хрумна за пръв път, преди седмица, а като казах на Блънт, той също се развълнува. Не сторих онова, което направихте вие — да я обсъждам пред онези, които може да са жизнено заинтересувани, — тя би могла да се отнася поне за един от тях. Казахте ли на Фароу и на Хаусман?
	Улф все още седеше с вдигнати вежди.
	— Това вече ви е дошло наум?
	— Разбира се. Налагаше се. Щом като Блънт не е сложил арсеник в онова какао, а той не е, би трябвало да е някой от останалите трима, а този някой би трябвало да си има причина. Не е нужно да ви казвам, че когато бъде извършено престъпление, първият и последният въпрос е cui bono*. А единственият резултат от убийството на Джерин, който можеше евентуално да е от полза за някой от онези тримата, бе арестуването на Блънт по обвинение в убийство. Разбира се, вие ме включвате в списъка, а аз се изключвам. Затова ли казахте на Йъркис? Защото мислите, че това идиотско хрумване на мис Блънт ме уличава, а той е извън подозрение?
	[* В чия полза? (Лат.) — Б. пр.]
	— Не. Засега вие изглеждате най-вероятният кандидат, но никой от тях не е извън подозрение. На Йъркис казах, за да предизвикам приказки. Не само за вас и мисис Блънт; дори ако подозрението на мис Блънт е основателно, вероятно сте били прекалено дискретен, за да дадете повод за приказки; приказки за другите трима и за отношенията им с Блънт. Успехът на всяко разследване зависи главно от приказките, както, не се съмнявам, знаете. — Улф махна с ръка. — За вас може би това не е необходимо. Познавате се с всички от години. Може би вече имате смътно подозрение, дори повече от смътно подозрение и като сте го съчетали с факта, известен единствено на вас и на Блънт, може да сте си осигурили спечелването на делото. Ако е така, не съм ви нужен.
	Калмъс се хвана с ръце за дръжките на креслото, за да се отмести назад, наклони глава и затвори очи, за да погледне нещо вътре в себе си. Обърнат с лице към прозореца зад бюрото на Улф, той не изглеждаше чак толкова мършав, както срещу отблясъците от камината в гостната на Блънт, но затова пък изглеждаше по-възрастен — от ъгълчетата на устните му и от носа надолу вървяха дълбоки бръчки.
	Той отвори очи.
	— Не съм си осигурил спечелването на делото — рече той.
	— Хм… — отвърна Улф.
	— Не е сигурно. Що се отнася до онази хипотеза, тя е съвсем очевидна, щом като Блънт е невинен. Но защо сте толкова сигурен в това? Аз знам защо съм сигурен, но вие защо?
	Улф поклати глава.
	— Не можете да се надявате на искрен отговор, тъй като не сме колеги. Но дори да нямах друго основание, остава едно: ако Блънт е виновен, вероятността да заслужа хонорара си, който приех от дъщеря му, е слаба, а незаслуженият хонорар е като сурова риба — пълни стомаха, но е трудносмилаем. Следователно бащата на моята клиентка не е убил онзи човек.
	— В случая сте прав. Не го е убил той.
	— Добре. Приятно ми е да съм на едно мнение с човек, който знае повече. Би било приятно също така да ми кажете откъде го знаете, но не мога да очаквам толкова много. Това вероятно е фактът, известен единствено на вас и на мистър Блънт.
	— Отчасти, да. В основната си част. — Калмъс пое дълбоко дъх. — Ще ви попитам нещо. Днес следобед ще се видя с клиента си. Ако му предложа да ви наемем да разследвате нещо и той се съгласи, ще го направите ли? Да разследвате един конкретен въпрос по мои указания?
	— Не знам. Съмнявам се. Първо би трябвало да знам какво точно ще се разследва и доколко ще бъда ограничен от указанията ви. Вие по принцип не одобрявате тактиката ми.
	— Но тя носи резултати. Ако бъдете удовлетворен по тези две точки, ще приемете ли?
	— Стига да не е в противоречие с интересите на мис Блънт и тя да се съгласи и стига писмено да декларирате, че мистър Блънт ще ми бъде клиент, а не вие. Какво ще разследвам?
	— Ще почакате, докато се консултирам с Блънт. Ще си бъдете ли вкъщи довечера?
	— Но имайте предвид, че ако изобщо поема такова задължение, то ще е само срещу писмена молба от мистър Блънт. Дължа известно уважение към мнението на мис Блънт относно вашата почтеност, независимо дали е правилно или погрешно. Моят клиент е тя. А какво означава внезапното ви салтомортале спрямо мен?
	— Не бе внезапно. — Калмъс се извърна, за да погледне Сали, понечи да каже нещо, но реши да премълчи и се обърна към Улф. — Фактът, който споменахте два пъти, фактът, известен единствено на Блънт и на мен, изискваше разследване — не самият той, а онова, което подсказва. Мислех си, че бих могъл да се справя сам с помощта на няколко души от кантората ми, но онзи ден, в понеделник следобед, разбрах, че за това е нужен специалист, и реших да ви се обадя. После се появи съобщението във вестника, че сте били нает от името на мис Блънт. Помислих си, че се мъчите да ни се натрапите, и реакцията ми бе естествена. Но онази вечер мисис Блънт ми съобщи по телефона, че дъщеря й ви била наела, което означава, че не сте се мъчили да се натрапвате, и когато отидох там, възнамерявах да загладя нещата и да ви наема. Вие сам знаете на какво се натъкнах. На смешното хрумване на мис Блънт. Признавам, че се държах като последен глупак. Не бе виновен нито Гудуин, нито вие — вината бе нейна. — Той махна с ръка, за да покаже, че това няма значение. — Както и да е, това беше глупаво. После, вчера, пристигна онова писмо, явно съставено от вас. Насилих се да го погледна обективно и трябваше да призная, че от ваша гледна точка действувахте съобразно законния интерес на лицето, което ви е наело. А тази сутрин, когато пристигна Йъркис и ми предаде какво сте му казали снощи — хипотезата, която самият аз бях вече приел, — стана ясно, че не правите просто ходове, за да си получите хонорара, а наистина смятате Блънт за невинен. Затова дойдох тук с ясното намерение да ви наема. Може да не ви е прозвучало така по начина по който започнах, но все още бях раздразнен от писмото и вие не можете да ме обвинявате в това. Така че не съм направил никакво внезапно салто спрямо вас. Стана и се приближи към Сали.
	— Откъде ти дойде тази глупава идея — рече той, — един бог знае. Ако имаш поне малко разум, ще се прибереш вкъщи, където ти е мястото. В кантората ми тази сутрин позвъниха от два различни вестника да питат какво търсиш в къщата на Нироу Улф. За бога, бъди разумна! — Протегна ръка, после я отдръпна и се обърна с лице към Улф. — Ще се видя с Блънт следобед и ще ви се обадя или довечера, или утре сутринта. Той ще изпита облекчение, ако му кажа, че ще изпратите дъщеря му вкъщи. Мога ли да му го предам?
	— Не, сър. Аз не диктувам действията на клиентите си.
	— Добре. — Той помисли дали да каже още нещо, отказа се и се отправи към вратата. Последвах го навън, за любезностите в коридора.
	Тръгнах обратно към кабинета, но не влязох, защото Сали бе застанала на прага.
	— Вярвате ли му? — попита тя. По тона и изражението й личеше, че ако кажех „да“, щеше да ми издере лицето, затова я хванах под ръка и я завъртях, за да я придружа до червеното кожено кресло. Да можехте да видите как се дръпна! Не искаше да седне на мястото, което бе все още топло от Дан Калмъс. Освободи ръката си, застана до бюрото на Улф и го попита: — А вие вярвате ли му?
	— Дявол да го вземе — сопна й се Улф, — седнете! Вратът ми не е от каучук!
	— Но ако ще…
	— Седнете!
	Обърна се, видя, че съм преместил стол, седна и заяви:
	— Казахте, че трябва да се съглася. Е, не съм съгласна. Не съм съгласна да работите по негови указания.
	Улф я изгледа, но без ентусиазъм.
	— Той направи отлично предложение — каза Улф. — Да ви изпратя вкъщи. Но ако ви изгоня, вероятно няма да се приберете, не се знае къде може да отидете, а сте ми нужна. Нужна сте ми сега и може да ми потрябвате отново всеки момент. Хем му вярвам, хем не му вярвам. — Той се обърна. — Арчи!
	Бях се върнал при бюрото си.
	— Пас — отвърнах му аз. — Ако е лъжец, бива си го. Ако казва истината, ще се окаже, че Сали е глупачка, а в понеделник вечерта й обещах да съм на нейна страна докрай, така че съм предубеден. Пасувам.
	Той изсумтя и се обърна към нея:
	— Чухте ме. Казах му, че би трябвало да съм съгласен с указанията. Какво искате, мис Блънт? За какво ме ангажирахте — да дискредитирам мистър Калмъс или да сваля обвинението от баща ви?
	— Ами… заради баща ми, разбира се.
	— Тогава не ми пречете. Ако действително съществува някакъв важен факт, известен единствено на Калмъс и на баща ви, може би скоро ще го науча, преди да съм поел задължение към Калмъс, а после ще реша какво да правя. Той все още не е успял да ме убеди в почтеността си и имам намерение да похарча част от парите ви, за да направя опит да потвърдя или опровергая мнението ви за него. Вдовец ли е?
	— Да. Жена му почина преди десет години.
	— Има ли деца?
	— Четири — кимна тя. — Двама синове и две дъщери. Всички са женени.
	— Някой от тях живее ли при него? Или той при тях?
	— Не. Има апартамент на Трийсет и осма улица в една преустроена къща, негова собственост. Когато децата му се ожениха и си излязоха, той преустрои къщата на апартаменти, по един на етаж. — Сам ли живее?
	— Да. Той не…
	— „Да“ е достатъчно. Има ли прислуга? Прислужница?
	— Не спи там. Има чистачка само за през деня. Само закусва…
	— Моля ви. Имате ли ключ от апартамента му? Тя отвори широко очи.
	— Не, разбира се. Защо трябва да имам ключ?
	— Не бих могъл да кажа. Просто питам. — Обърна се към мен: — Арчи! Намери Сол, Фреди и Ори. Следобед. В два и половина, ако е възможно.
	Завъртях се заедно със стола, взех телефона и започнах да въртя. Да ги хвана по това време, бе съмнително, но Сол бе абонат на секретарска служба, която приемаше съобщения за него, Фред си имаше съпруга, а за Ори имах три различни номера, два от които си бяха лично негова работа; а всеки поотделно и всички заедно биха оставили работата си във всеки момент заради Улф, стига да не беше нещо наистина неотложно.
	Занимавах се с телефона, докато стана време за обяд. Наложи се два пъти да ставам от масата, защото позвъниха Фред и Ори, но не бих имал нищо против изобщо да не обядвам, ако това бе необходимо, за да потръгне работата, макар да ми се струваше, че Улф само си придава важност. Ако бе намислил единствено да се направи един тур в апартамента на Калмъс, както сочеха въпросите, които бе задал на Сали, защо му бе нужна цялата рота? Защо не ме изпратеше сам? Имах едно подозрение, което не ми харесваше. Той искаше да се навъртам вкъщи заради Сали. Ако не бях вкъщи да я наглеждам, възможно бе да се опита да поучава Фриц как да готви, да сложи кабърчета в леглото на Улф или да размества мебелите. Ако бе така, ако гостуването й при нас означаваше, че няма да ме изпраща навън, когато имаше някаква работа, бях склонен да се съглася с Йъркис и Калмъс, че в момент като този мястото й бе вкъщи.
	На обяд отново ровехме кости, но не Волтеровите; въпросните кости били намерени в някакво дефиле някъде из Африка и доказвали, че главната разлика между мен и непохватните същества, които преди един милион години са ги оставили там, бе, че аз можех да пиша на машина; според мен това бе всичко. Достойнствата на бъбреците бяха напълно оценени и докато дъвчех последния от чинията си, Фриц влезе, след като се бе позвънило и бе отворил, за да съобщи, че е пристигнал мистър Панцър. Ако Сали не присъствуваше, би го нарекъл, разбира се, Сол. Докато свършихме със салатата и кафето, дойдоха и Фред, и Ори.
	По телефона им бях съобщил, че ще присъствува Сали Блънт, и когато влязохме в кабинета и й ги представих, бе интересно, както винаги, да наблюдавам колко типично се държаха. Сол Панцър, ръст — 1,68, тегло — 70 кг, с голям нос и щръкнали уши — неподходящи данни за манекен, — привидно само й хвърли бегъл поглед от учтивост, но без да поемате никакъв риск, бихте могли да заложите хиляда срещу едно, че бе картотекирал и най-малката подробност по нея завинаги. Фред Дъркин, ръст — 1,75, тегло — 95 кг, плешив и широкоплещест, я погледна, а после отмести поглед, после я погледна пак. Той не знае, че прави така. Откакто преди години се бе влюбил краткотрайно в едно хубаво момиче с пищни форми, а жена му бе научила, той няма доверие на жени под трийсетте. Ори Кадър, ръст — точно 1,80, тегло — 90 кг, с данни за манекен от глава до пети, я погледна прямо, честно, изпитателно и с нескрит апетит. Той бе роден с онова отношение към всички красиви жени, което рибарят има към пъстървата в реката, и досега не бе открил никаква причина да го промени.
	Трите им стола, подредени един до друг пред бюрото на Улф, не оставяха много място; а червеното кожено кресло вече бе изстинало от Калмъс и Сали седна там. Улф изнесе обичайното представление с триото — ръкува се с всички, защото искаше да стисне ръка на Сол, седна, огледа ги от ляво на дясно и обратно и рече:
	— Ако съм ви причинил някакво неудобство във връзка с идването ви, трябва да ви благодаря и ви благодаря. Предполагам, знаете с какво се занимавам — с Матю Блънт, обвинен в убийството на Пол Джерин. Току-що се запознах с дъщеря му. Няма да описвам ситуацията, тъй като засега за вас имам една-единствена конкретна задача. Вероятно ви е известно името на адвоката на Блънт: Даниъл Калмъс.
	Кимнаха.
	— Съществува причина да го подозирам, че в един момент преди вторник вечер, тринайсети януари, той си е набавил отнякъде арсеник; нямам ни най-малка представа откъде, как или кога, но вероятно не е било повече от седмица-две преди тринайсети януари; много възможно е това да е станало един-два дена преди тази дата. Забележете, че казах „причина да го подозирам“ — нищо повече. Обикновено когато ви карам да намерите нещо, вече съм стигнал до заключението, че то съществува; този път не става въпрос за заключение, а само за допускане. Но не бива да жалите усилията си и ако го откриете, хонорарите ви ще бъдат двойни. Сол ще ръководи операцията и ще ви дава указания, но вие ще докладвате тук, на Арчи, както обикновено.
	Той спря поглед върху Сол.
	— В такава операция вие знаете по-добре от мен как да процедирате. Нищо не ви предлагам. Би било повече от задоволително, ако откриете улики, че действително си е набавил или е притежавал арсеник в някаква форма, но дори само да установите, че е имал достъп до арсеник, това би спомогнало значително. Не правете излишни жертви, за да пазите разследванията си в тайна — ако се научи, няма да последва нищо лошо, защото — разбира се — вече е взел всички възможни предпазни мерки. Но при разследването ще изключите лекаря му и неговия апартамент. Лекарят, Виктор Ейвъри, му е стар и близък приятел; разговарях с него; всеки опит да се доберете до него или до кабинета му трябва да обсъждате предварително с мен. Що се отнася до апартамента на Калмъс, довечера Арчи ще го посети и провери, в компанията на мис Блънт. Мис Блънт е отличен източник на сведения за навиците на Калмъс, за любимите му места, за близките му — нещата около него. Първо научете всичко, което можете, от нея. — Той се обърна към Сали: — В предната стая има удобни столове. Ако обичате.
	Пак бе свила ръцете си в юмруци и кокалчетата й бяха побелели.
	— Но аз ви казах… просто не мога да повярвам…
	— От вас не се изисква такова нещо. Аз нито вярвам, нито отхвърлям възможността — аз разследвам. Затова сте ме наели.
	— Казахте, че ще отида в апартамента му с Арчи. Не бих могла да го направя.
	— Ще обмислим това после. Като разговаряте с мистър Панцър, мистър Дъркин и мистър Кадър, не е нужно да разкривате нищо, което желаете да задържите в тайна. Мистър Гудуин ще бъде с вас. — Той се обърна. — Арчи, вземи си бележника.
	Взех го, станах и тръгнах към вратата на предната стая, триото ме последва, а пред вратата отстъпи, за да даде път на Сали. Детективите обичат да са любезни — те имат толкова малко възможности за това. Докато затварях, хвърлих един поглед и видях, че Улф посяга да вземе „Африкански генезис“. Сега, като се бе заловил здравата за работа, отново можеше да чете.


>	ДЕСЕТА ГЛАВА

	В десет и десет вечерта двамата със Сали излязохме от едно такси на ъгъла на Парк Авеню и Трийсет и осма улица, повървяхме пресечка и половина на изток, а поривистият зимен вятър духаше в гърба ни и ни тласкаше напред, застанахме на тротоара и погледнахме към прозорците на четвъртия етаж — последния — на тухлена къща, боядисана в сиво със зелени орнаменти, на отсрещната страна на улицата. Като видяхме, че не свети, прекосихме, влязохме в преддверието и прегледахме подредените на таблото имена и звънци, а аз натиснах звънеца, на който пишеше „Калмъс“, без да очаквам отговор, тъй като бях набрал телефонния му номер само преди четвърт час и не ми се бе обадил никой. Изчаках трийсет секунди и натиснах най-долното копче, където пишеше „Портиер“, при което Сали се вкопчи в ръката ми.
	Трябваше доста да я убеждаваме, за да я накараме да дойде — дори нещо повече, тъй като тя упорствува, докато накрая Улф й обясни, че ако отида сам, трябва да нося различни ключове и инструменти и дори някой от ключовете да стане, може да ме приберат за влизане с взлом. Естествено, това подействува, тъй като бе изправена пред перспективата аз да вляза в затвора, а тя да бъде изоставена в ръцете на Улф. Уговорката бе, че ако вечерта Калмъс пристигне да разговаря с Улф, ние със Сали няма да се появяваме, а след като Фриц го придружи до кабинета и затвори вратата, щяхме да потеглим със задачата си; Улф щеше да го задържи, докато му съобщя, че сме свършили. Ако пък не дойдеше до десет и ако не отговаряше на телефона, пак щяхме да отидем и да рискуваме да ни прекъснат. Това ме бе поуплашило и в девет и петдесет му бях позвънил по телефона.
	И така, намирахме се в преддверието. Слушалка нямаше — единствено две малки кръгли решетки в стената на височината на брадичката ми — и след малко се чу пращене и някой попита:
	— Кой е?
	Сали, все още вкопчена в ръката ми, каза в решетката:
	— Аз съм, Сара Блънт. Искаме да видим мистър Калмъс. Позвънихме на неговия звънец, но не отговаря. Знаете ли къде е?
	— Не, не знам.
	— Ами… искаме да се видим с него, но в преддверието е студено. Може ли да почакаме вътре? Ще ни отворите ли?
	— Да. Идвам веднага.
	Поставих ръка на вратата и почаках, но не чух изщракване. Измина цяла минута, втора, все още нямаше изщракване и после вратата се отвори. Човекът, който я отвори, висок и слаб, с лице, черно като на Чичо Том, отстъпи, за да влезем, и затвори. От Сали знаех повече за него, отколкото той за мен. Казваше се Добс. Когато семейството на Калмъс държало цялата къща, бе изпълнявал длъжността на иконом.
	Той бърчеше чело срещу Сали.
	— Наистина сте вие, мис Сара — рече. — Толкова отдавна не съм ви виждал.
	— Наистина отдавна — кимна тя. — Това е мистър Гудуин. Мистър Добс, Арчи.
	Протегнах му ръка. Разбира се, да се ръкуваш с иконома, е просташко, но той вече не бе иконом, сега беше портиер.
	— Никак не си се променил — каза Сали. — Като се изключи косата ти. Колко е посивяла! — Мразеше бели коси и признавам, че не можех да й се сърдя.
	— А вие сте се променили — рече Добс, — но това е естествено. Вие отивате нагоре, аз — надолу. Ще ми разрешите ли да ви кажа — съжалявам, задето баща ви има такива неприятности. Знам, че всичко ще се оправи, със сигурност ще се оправи, но е голяма неприятност. — Той ме изгледа, а очите му бяха остри и проницателни. — Знам името ви, вие сте детектив. — Обърна се пак към Сали: — Сигурно затова искате да се видите с мистър Калмъс, заради неприятностите на баща си.
	— Да, затова. — За момент си помислих, че Сали ще провали всичко, но тя успя да го изрече: — Може ли да го почакаме в апартамента му? Можеш ли… би ли ни пуснал вътре? Ако се наложи да го чакаме дълго… трябва да го видим тази вечер…
	— Разбира се. — В края на краищата беше я държал на едното си коляно, а дъщерята на Калмъс — на другото, и им бе разказвал приказки, преди косата му да посивее — подробност, която бях научил от Сали. Той каза: — Мистър Калмъс не би искал точно вие да го чакате тук долу, това е сигурно! — И се отправи към отворената врата на асансьора. Влезе след нас, натисна копчето, вратата се затвори и ние поехме нагоре.
	Площадката на четвъртия етаж бе с размерите на килия — метър и половина на метър и половина — само колкото да осигури стени за вратата. Добс бе извадил връзка ключове от джоба си, но преди да отключи, натисна звънеца — в случай че Калмъс бе вътре, но бе предпочел да не отговори на позвъняването ни отдолу. Очевидно не бе така. Отключи, отвори вратата, влезе и щракна ключа на стената — и беше светлина — много светлина, макар и непряка, от лампите, които бяха скрити в тавана.
	— Заповядайте, мис Сара — каза той. — Не е както беше, нали?
	— Не, не е, Добси. — Тя понечи да протегне ръка, но се спря. Не е редно да се подава ръка на човек, когото мамите. Но явно бе прието да бъде целунат. Така или иначе, тя го целуна съвсем леко по бузата и продължи: — Чу ли какво казах? Добси!
	— Как да не съм чул! Как може да не съм го чул! — Той направи поклон към нея и все едно, че й се поклони някой иконом или пък посланикът на някоя африканска държава. — Надявам се, че няма да го чакате дълго — каза той и си излезе. Когато вратата зад него се затвори, Сали се строполи на най-близкия стол.
	— Боже мой! — простена тя. — Колко е ужасно! Не исках да идвам. Ще побързате ли, Арчи? Моля ви, побързайте!
	Казах й да се успокои, свалих шапката и палтото си, оставих ги на един стол и се огледах. Стаята бе голяма и в никакъв случай не бе гола, а разбира се, сигурно имаше и спалня, и баня, и малка кухня. Дори да търсех някакъв конкретен предмет като шишенце с арсенов окис, би ми отнело не по-малко от три часа, ако вършех работата както трябва, а тъй като не очаквах да намеря нещо толкова очевидно, а просто се надявах на нещо — независимо какво, — което би открило някаква пролука, през която да проникне малко светлина, може би не би ми стигнала и цялата нощ. Да кажем, че бе някакво листче хартия, писмо или бележка — само книгите на лавиците, които заемаха цялата стена отдясно, биха ми отнели часове. А Калмъс можеше да се появи всеки миг.
	Реших да погледна първо в спалнята и тръгнах към вратата наляво, но зърнах нещо с края на окото си, спрях и се обърнах. После се приближих.
	Беше Калмъс. Намираше се на пода, пред едно канапе, което го скриваше от погледа, докато не минете край него. Беше напълно облечен, лежеше по гръб, с изпънати крака. След като погледнах Сали и видях, че все още седи на стола, с наведена глава, покрила лицето си с ръце, приклекнах до него. Очите му бяха отворени, гледаха към тавана, зениците — разширени, лицето му — виолетово, езикът му — изплезен, а около устата и носа бе засъхнала пяна. След като бе засъхнала, нямаше смисъл да търся пулс или дишане. Пъхнах пръст в една дълбока гънка около врата му и усетих нещо друго освен кожата. Наведох се да го разгледам по-отблизо, като разтворих гънката. Беше въже, каквото се използува за венециански щори, възелът се намираше под лявото му ухо, а краищата бяха подпъхнати под рамото му. Казах си в същия момент да не забравя да попитам убиеца, когато го заловим, дали е подпъхнал краищата съзнателно — защото по природа е прибран човек, или пък си е мислел за нещо друго и го е сторил несъзнателно. Това бе една от най-забележителните подробности, които съм виждал или чувал в случай на насилствена смърт. Борех се с изкушението да го издърпам, за да видя колко е дълго, когато зад себе си чух шум, обърнах се и после скочих. Зад мен бе застанала Сали, гледаше надолу с отворена уста и когато я хванах, бе започнала да се свлича. Тъй като не исках да я свестявам, аз я вдигнах, пренесох я на един стол в другия край на стаята, сложих я да седне, наведох главата й напред, до коленете, и задържах ръката си там, върху красивия й врат. Бе отпусната и не се съпротивляваше, но не бе изгубила съзнание. Коленичих до нея в случай, че припадне.
	— Значи сте направили грешка — рекох. — Ако не я бяхте направили, нямаше да дойдете при Нироу Улф, но, по дяволите, това не го очаквах. Чувате ли ме?
	Никакъв отговор.
	— Дявол да го вземе, чувате ли ме?
	— Да. — Говореше тихо, но се долавяше. — Мъртъв ли е?
	— Разбира се, че е мъртъв. Той…
	— Как?
	— Удушен е. Около врата му има въже. — Дръпнах ръка и тя започна бавно да вдига глава, а аз се изправих. — Мислите ли, че сте в състояние да ходите?
	— Не искам… да ходя. — Тя бе вдигнала глава.
	— Толкова по-зле. Ще се наложи да ви отнеса додолу и да ви натоваря в таксито.
	— Арчи! — Тя отметна глава, за да ме погледне. Брадичката й затрепери неудържимо и тя спря, за да се овладее. Усилието й успя и тя ме попита: — Самоубил ли се е?
	— Не. С удоволствие ще ви обясня всичко после, но сега трябва да свърша едно-друго. Убит е. Не искам да сте тук, когато пристигне полицията. Предпочитам да обясня защо сме дошли и сме накарали Добс да ни отвори. Искате ли цяла нощ да отговаряте на въпроси?
	— Не.
	— Можете ли да се доберете додолу и да вземете такси? Мистър Улф ви очаква. Ще му позвъня.
	— Мисля, че… ще се прибера вкъщи.
	— Не. В никакъв случай. Или ми давате честната си дума, че ще се върнете направо при Улф, или оставате тук и понасяте всичко. Е?
	— Не искам да остана.
	— Ще отидете ли при Нироу Улф? Ще направите ли каквото ви каже?
	— Да.
	— Добре. Можете ли да се изправите на крака? Можете ли да ходите?
	Можеше. Не й помогнах. Отидох до вратата, отворих я и тя се приближи, не бе много устойчива, но се добра. Задържах вратата отворена с крак, посегнах към копчето на асансьора и го натиснах, а когато дойде и вратата се отвори, тя влезе и натисна копчето — вратата се затвори. Върнах се, прекосих до масата в ъгъла, където бях видял телефон, вдигнах слушалката и набрах номера, който ми бе познат до болка.
	Чух гласа на Улф.
	— Да? — Никога не отговаря по телефона както трябва и няма никога да се научи.
	— Аз съм — казах. — В апартамента на Калмъс. Всичко се разви добре, както бе планирано. Сали се държа много хубаво, портиерът Добс ни качи догоре, отвори ни и си отиде. Но Калмъс си беше вкъщи и все още е тук. Проснал се е на пода с въже, опънато здраво около врата му. Започнал е да изстива, но разбира се, мършавите хора изстиват по-бързо. Струва ми се, че е мъртъв от около три часа. Не си е вързал въжето самичък, а във всеки случай някой е подпъхнал краищата старателно под рамото му.
	Той помълча пет секунди, а после рече:
	— Пфу!
	— Да, сър! Съгласен съм. Изхвърлих Сали, тя текущо си тръгна и ако запази съзнание и удържи на обещанието си, ще е при вас след десетина минути. Имам едно предложение. Изпратете я да си легне и повикайте доктор Волмър. Той може да установи, че се нуждае от успокоително и че до утре не трябва да приема никакви посетители — нито официални, нито неофициални. Ще уведомя властите веднага, тъй като ще научат от Добс в колко часа ни е отворил. Имате ли някакви инструкции?
	— Не. Дявол да го вземе!
	— Да, сър. Абсолютно съм съгласен. Предполагам, че не трябва да уведомявам властите какво сме имали наум, като дойдохме, тъй като онова, което сме имали наум, изобщо не им влиза в работата. Вие сте се чудели защо Калмъс не идва тази вечер, а когато съм отишъл да му позвъня, не е отговарял никой, затова сме дошли да го попитаме. Става ли?
	— Да. Налага ли се да останеш там?
	— О, не! Оставам, защото тук ми харесва. Кажете на Фриц, че може да се върна за закуска, а може и да не се върна.
	Затворих и в продължение на няколко секунди клатих глава към телефона със свити устни. Налагало ли се да остана! Само един гений би могъл да зададе такъв глупашки въпрос. Все още клатейки глава, вдигнах телефона и набрах друг един номер, който знам много добре: VVA 9–8241. Набрах него вместо централното управление, защото предпочитах да съобщя новината на самия инспектор Креймър или поне на сержант Пърли Стебинс, ако някой от тях двамата бе дежурен.


>	ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

	Няколко електротехници бяха монтирали мюзикбокс в главата ми и все още не си тръгваха, а го изпробваха, за да видят колко песни можеше да изпълнява едновременно. Очевидно около десетина, ако се съдеше по шума. Освен това подскачаха, за да разберат доколко може да издържа на вибрации. Или пък може би не беше мюзикбокс, а цял оркестър и оркестрантите подскачаха нагоре-надолу. Ако исках да науча кое от двете беше истина, трябваше да извъртя очи навътре, а докато се мъчех да го сторя, клепачите ми се отвориха и видях пред мен часовника на нощната масичка. Отказах се от опитите си да извъртя очи и се съсредоточих върху часовника. Единайсет и седемнайсет минути. Шумът не идваше нито от мюзикбокс, нито от оркестър — звънеше вътрешният телефон. Някой някъде бе натиснал копчето и не вдигаше пръста си от него. Глупости. Бих могъл да го спра, като се пресегна за шнура и го изтръгна от контакта. Но за нещо толкова разумно е необходим герой, а не бях достатъчно разбуден, за да се държа като герой, затова протегнах ръка, хванах слушалката вместо шнура, повдигнах я някъде близо до устата си и рекох:
	— Сега какво?
	Чу се гласът на Улф:
	— В кухнята съм. Кога се прибра вкъщи?
	— В седем без девет минути и докато си правех попара с мляко и препечен хляб, съм изпил три пръста уиски. Възнамерявах да спя до обяд. Защо сте в кухнята?
	— Мистър Креймър е в кабинета. Има ли нещо, което трябва да знам?
	— Да. Пелтеченето на лейтенант Роуклиф се влошава, сержант Стебинс носи превръзка на средния пръст на лявата си ръка, вероятно го е клъвнал някой гълъб, като се е опитвал да го примами. Някакъв помощник-прокурор на име Скипъл, когото не съм виждал досега, е допълнил конституцията: човек е виновен, докато се докаже, че е невинен. Това е всичко. В отговорите си на десетки хиляди въпроси и в показанията, които подписах, нямаше нищо, което би се отразило върху програмата ви, ако имате такава. Дори не признах открито, че Сали ви е клиент. Относно Калмъс, преди да му вържат въжето на шията, бил е ударен по темето, вероятно с тежкия метален пепелник, който се намираше на една маса. Въжето бе откъснато от една от щорите в стаята. Първото предположение на съдебния лекар беше, че смъртта е настъпила два до пет часа преди това. Къде е Сали?
	— В „южната“ стая. — (Дори след три нощи, не „в нейната стая“). — Доктор Волмър се погрижи за нея. Снощи, преди да й даде успокоително, й обясних защо сте ходили в апартамента на Калмъс — в случай, че я питат. След колко време можеш да слезеш?
	— О, след шест часа. Какво иска Креймър? Едва ли иска да види мен, гледахме се, цяла нощ с малки прекъсвания. Сали ли му е нужна?
	— Не знам. Когато пристигна, аз влязох в кухнята, а Фриц го вкара в кабинета. Може да се осмели да цитира нещо, което си казал, дори нещо от показанията ти, затова трябва да присъствуваш. Можеш ли да слезеш след десет минути?
	— Мога, но ще сляза след двайсет. Предайте на Фриц, че ще му бъда признателен, ако ми приготви портокалов сок и кафе.
	Той каза: „Разбира се“, и затвори, а аз се изтегнах по гръб и се прозях широко и продължително, преди да се пресегна да изключа електрическото одеяло. Станах, за да затворя прозореца, но първо подадох глава навън за глътка зимен въздух, което малко ми помогна — достатъчно, за да ме разбуди до такава степен, че да не си обуя панталоните наопаки и да не разменя обувките си. Нищо повече не би могло да се очаква. Цяла нощ, в паузите между разпитите с детективите и помощник-прокурора, бях обмислял ситуацията вече без Калмъс и бях решил, че най-добре би било с утринната поща да пристигне писмото от Калмъс, в което той да обяснява защо е убил Джерин и да пише, че след разговора си с Улф е разбрал, че всичко е свършено и поради това напуска сцената завинаги. Можех да си легна и да чакам утринната поща, ако не беше едно нещо. Не бе абсолютно немислимо за Калмъс да си бе вързал въжето сам, но просто не би могъл да подпъхне краищата под рамото си; не би имал сили за това.
	Докато сляза долу — точно след двайсет минути, — мъглата в главата ми малко се бе вдигнала. Като се появих в кухнята, Улф, който проверяваше някаква връзка сушени гъби на голямата маса, я остави и тръгна. Казах: „Портокалов сок“, а той отвърна, че Фриц ще ми го донесе, отстъпих, за да му направя път, и го последвах към кабинета. Ако Креймър, седнал на червеното кожено кресло ни пожелаваше добро утро, то не го спомена на глас. Като отивахме при бюрата си, погледна часовника си, но не само за секунда, а като придържаше ръкава си вдигнат с другата ръка и се взираше, а щом Улф седна, изръмжа:
	— Половин час, за бога! Да бяхте кмет на Ню Йорк — разбирам, но не сте!
	— Не ви предлагам извинения — отвърна му Улф, без да се обижда. — Нямахте час.
	Креймър изрече една дума, която пропускам от уважение към ранга му и дългогодишната му вярна служба на обществото. И той не си бе доспал, което си личеше по очите му. Обаче продължи:
	— Глупости — час! Наливахте се в кухнята с бира, нали? — Пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади лист хартия. — Адресирано е до вас, но бе намерено в дрехите на човек, умрял от насилствена смърт, поради което представлява улика и ще го задържа. Да ви го прочета ли?
	Улф повдигна рамене на милиметър.
	— Както искате. Ще ви го върна.
	— Кога?
	— Веднага щом мистър Гудуин го препише.
	Креймър ме изгледа. Очевидно реши, че най-вероятно ще го изям, защото поклати глава и рече:
	— Аз ще ви го прочета. — Разтвори листа. — Отгоре е напечатано: „Адвокатска кантора Даниъл Калмъс“. Има вчерашна дата — 14 февруари 1962 г. Пише на ръка, с мастило: „До Нироу Улф. С настоящето наемам професионалните ви услуги от мое име и ще ви заплатя съответния хонорар плюс необходимите разноски. Моят адвокат Даниъл Калмъс ще ви обясни какво желая да разследвате, а ще работите съвместно с него и под негово ръководство.“ Подписано е: „Матю Блънт“. — Той ме погледна. — Виждам, че го записа.
	— Разбира се — казах аз и затворих бележника си. Той пъхна листа отново в джоба си.
	— Добре — обърна се той към Улф. — Искам да знам. В понеделник разгласихте чрез Гудуин, че са ви наели от името на Блънт. Калмъс го опроверга. Във вторник ми казахте, че са ви наели, но няма да ми съобщите кой ви е наел. В сряда, вчера, Калмъс идва при вас и според Гудуин ви казва, че иска да ви наеме, но първо трябва да получи съгласието на Блънт. Снощи Калмъс е убит, а в джоба му е тази бележка до вас от Блънт. Искам да знам и вие ще ми кажете. Първо, ако са ви наели в понеделник, то кой ви е наел?
	Улф повдигна вежди.
	— Мистър Гудуин не ви ли каза?
	— Много добре знаете, че не е. Каза ни страшно малко. Исках да го задържа като важен свидетел, но прокурорът не се съгласи. Кой ви нае?
	— Не е ли очевидно? — Улф обърна ръка. — След като тя е отишла там снощи с мистър Гудуин, а аз все още не съм бил нает нито от мистър Калмъс, нито от мистър Блънт? Сигурно може да сметнете колко прави две и две. Мис Блънт, разбира се.
	Креймър кимна.
	— Да, мога да смятам. Казвате ми го сега, когато ви е известно, че вече знам. Знам също, че е тук от поне-5 делник вечер и че е тук сега. Искам да я видя.
	— Тя е под лекарски надзор и трябва да вземете разрешение от лекаря. Доктор Едуин А. Вол…
	— Глупости. Тя е намерила трупа и си е тръгнала преди пристигането на полицията. Къде е, в кухнята ли е?
	— Трупът бе намерен от мистър Гудуин и вие го държахте цяла нощ. — Улф се обърна към мен. — Кажи на мис Блънт да залости вратата.
	Завъртях се със стола си, за да взема вътрешния телефон, но Креймър изрева: „Пак с вашите маймунджилъци!“ — аз се завъртях обратно, ухилих му се и рекох на Улф:
	— Не искам да я безпокоя. Ако тръгне нагоре, ще имаме достатъчно време.
	— Това е първото, което искахте да научите — каза Улф на Креймър. — Мис Блънт беше и все още е мой клиент. Сега и баща й ми е клиент, ако приема молбата му. Друго?
	Креймър се бе вкопчил в дръжките на креслото, за да възвърне самообладанието си. През годините трябва много пъти да си е повтарял никога да не позволява на Улф да го докарва до крещене и ето че пак се развика. Очаквах да извади пура и да започне да я масажира, но Фриц му спести този труд и разноски, като пристигна с моя портокалов сок и с кафето на поднос, и докато го остави на бюрото ми и си излезе, и докато аз вдигна чашата си и отпия една глътка, Креймър бе дошъл на себе си.
	Креймър се изкашля.
	— Спомняте си — започна той малко дрезгаво, — споменах, че във вторник ми беше много добре известно, че не са ви наемали. Добре, може да съм сбъркал. Но също споменах, че според мен сте се добрали до нещо, до някакво сведение или улика, с което сте смятали, че ще отървете Блънт или най-малко бихте могли да опитате да го отървете. Сега вече съм сигурен в това. Основателно е да се допусне, че сте го научили от дъщерята. Използували сте го, за да накарате Калмъс да дойде тук. Казали сте му каквото сте знаели или пък сте му намекнали ясно, достатъчно ясно, така че да го предаде на Блънт и да го посъветва да ви наеме, и Блънт ви е написал тази бележка. — Той се потупа по джоба. — Но Калмъс е продължил нататък и самият той е направил нещо с това сведение, без да ви уведомява, което е станало причина да бъде убит, а вие сте научили или сте подозирали какво ще стане и когато Гудуин отишъл снощи там, като взел и дъщерята, за да го вкара вътре, той е очаквал да намери труп. — Спря, за да си поеме дъх. — Вие и вашите проклети номера! Вероятно вие сте казали на Калмъс да се опита да направи нещо. Обзалагам се на цял долар срещу десет цента, че знаете кой го е убил. Добре, докопахте се до хонорара и Калмъс е мъртъв, но клиентът ви все още се намира в затвора. Можете ли да го измъкнете, или не можете? Няма да ви повтарям за двайсети път, че ако прокурорът сметне, че може да отправи обвинение срещу вас за създаване на пречки за правосъдието чрез укриване на улики, ще направя всичко по силите си да не се изплъзнете, а изглежда, вече му е дошло времето. Трябва ли да вземам заповед за арестуването на Сара Блънт като важен свидетел?
	Улф, облегнат назад, пое дъх колкото можеше по-дълбоко — което не бе малко — и го изпусна.
	— Онзи ден — рече той — ви казах, че сте несравнимо по-добре запознат от мен с всички обстоятелства около смъртта на Пол Джерин. Вярно беше, все още е така и важи в еднаква степен за обстоятелствата около смъртта на Даниъл Калмъс. Армията ви работи върху това вече дванайсет часа, а аз прочетох единствено сутрешния вестник. Мистър Гудуин не ми е докладвал. Относно очакванията му да намери труп, когато е отишъл снощи там, по онова време той бе на мнение — както и аз, — че вероятно Калмъс е убил Пол Джерин.
	Креймър отново изрече една дума, която пропускам, същата, и този път не добави нищо.
	— Не беше мнение, почиващо върху доказателства — поясни Улф, — а единствено върху подозренията на едно лице, с което разговарях, сега вече, разбира се, отхвърлени. Познавате Сол Панцър, Фред Дъркин и Ори Кадър.
	— Няма как да не ги познавам. Какво общо имат те?
	— Наех ги вчера. Задачата им бе да намерят улики, че Калмъс е придобил или е притежавал арсеник в някаква форма преди вторник вечерта, тринайсети януари. Когато мистър Панцър ми телефонира тази сутрин, му казах да изостави това. Естествено.
	Креймър го гледаше втренчено.
	— Това не е вашият тип лъжа. Би трябвало да я потвърдят поне трима души.
	— Надявам се, че не е и моят тип истина — да признавам грешките си. Двеста долара от парите на мис Блънт отидоха на вятъра.
	Креймър все още го гледаше втренчено:
	— Калмъс беше адвокат на Блънт. Мислели сте си, че той е сложил арсеник в какаото. Защо?
	— Сметнах го за най-вероятната възможност. Няма да ви отговоря защо; както казах, това не почиваше върху доказателства. Нека да поговорим за единствените възможности, които ни остават — за Хаусман, Йъркис и Фароу, тъй като изключваме Блънт. Сега не го ли изключвате и вие? Сложната ви теория за моите коварни действия бе погрешна, но едно от предположенията в нея — че Калмъс е убит от онзи, който е убил и Джерин — е наистина разумно, а Блънт е в затвора. Трябва ли да го държите още там?
	Креймър ме изгледа. Бях си изпил портокаловия сок и пиех второ кафе.
	— В показанията си ти излъга — каза ми той. — Заяви, че сте отишли в апартамента на Калмъс, за да разберете дали Блънт се е съгласил да наеме Улф, но истинската причина е била да го претърсите, за да се опиташ да намериш… — Той изведнъж спря. — О, глупости! — Той стана. — За пръв път си тръгвам оттук — рече той на Улф — с мисълта, че е възможно да сте се хванали за сламка и да не можете да я пуснете. Но ще ви се наложи. Ако наистина снощи в десет часа сте си мислели, че Калмъс е убил Джерин, какво ще правите сега? Кой е следващият? А?
	Обърна се и тръгна, но аз останах на мястото си, готов светкавично да грабна вътрешния телефон. Можеше да направи опит да се втурне по стълбите към „южната“ стая, а ако бях в коридора, положението щеше да е деликатно. Разрешено е да затръшнете вратата на дома си под носа на някой полицай, но не можете да го докосвате. Той обаче сви надясно, към външната врата, и щом чух да се затваря, излязох в коридора, за да проверя дали още не беше там, после се върнах при бюрото си, налях си кафе, като изпразних каната, и отпих една глътка. Както обикновено утринната поща бе върху настолния бележник и щом си изпих кафето, започнах да отварям писмата.
	Чух, че Улф изръмжа:
	— Спал си четири часа.
	— Не съм. — Не се обърнах. — За да си направите попара с мляко и препечен хляб и да я изядете, трябва време. Искате ли да докладвам?
	— Не.
	Отворих един плик.
	— Ето още една покана да станете член-основател на Американската фондация за ограничаване на престъпността. Имате ли някакви указания относно престъпността?
	— Имам един въпрос. Можеш ли да се видиш с мистър Блънт днес? Сега?
	— Съмнявам се. Никой не може да отиде на свиждане с човек, затворен за убийство без право да бъде пуснат под гаранция, освен адвоката и най-близките му с разрешение от прокурора. Часовете за свиждане са от шест до осем вечерта. Той ви е клиент, но вие не сте адвокат. Може да помолим прокуратурата да направи изключение и да ни бъде отказано. Креймър би могъл да ни уреди отказа като особена услуга лично от него.
	— Пфу!
	— Точно така. — Отворих друг плик и извадих съдържанието. — Уенигър е получил нова партида крем-сирене „Беришон“, което е невероятно вкусно. Когато снощи със Сали открихме Калмъс, първото нещо, което й дойде в главата, бе да се прибере вкъщи при мама. Сигурен ли сте, че е в стаята си?
	— Не.
	Обърнах се към него:
	— Не?
	— Фриц й занесе закуската горе, а доктор Волмър дойде да я прегледа малко преди десет часа. Аз бях както обикновено в оранжериите, а той разговаря с мен по вътрешния телефон.
	— Възможно е да е слязла по стълбите и да си е отишла.
	— Да. Върви да провериш.
	Завъртях се със стола, станах и тръгнах към коридора. Естествено, беше му кипнало, тъй като тя го бе пратила за зелен хайвер относно Калмъс, но едно нещо бе сигурно — трябваше да се доберем до Блънт, а под носа ни се намираше един от най-близките му. Или се бе намирал. Като слизах, бях забелязал, че вратата й е затворена, а сега, вземайки по две стъпала наведнъж, установих, че все още е затворена. Бях толкова сигурен, че е изчезнала, че вдигнах ръка към дръжката, без да почукам, но си казах: „Недей!“, свалих я и почуках — малко по-силно, отколкото бе необходимо, и веднага чух гласа й: „Кой е?“ — отворих вратата и влязох.
	Стоеше до прозореца и въпреки че светлината идваше откъм гърба й, личеше си от един поглед, че бе остаряла с двайсет години. Тъй като доктор Волмър й бе дал успокоително, сигурно бе спала, но въпреки това изглеждаше много по-зле от мен с моите нищо и никакви три часа сън. Нямаше да ми казва нищо, само ме наблюдаваше, докато се приближавах към нея. Спрях на две ръце разстояние, изгледах я, поклатих глава и рекох:
	— Вслушайте се в един приятелски съвет — не се поглеждайте в огледалото. Какво толкова е станало? Не бяхте права за него, но не сте го убили вие. Двамата с Фриц можем да ви осигурим желязно алиби. Посети ни инспектор Креймър и едно от нещата, които искаше, бе да се видите, но мистър Улф му отказа. Когато все пак се видите с някого от полицията, можете да кажете истинската причина, поради която отидохме там — да потърсим нещо, с което бихме могли да уличим Калмъс, но като ви попитат защо сме го подозирали, което ще сторят, кажете само, че не знаете и ще трябва да попитате мистър Улф или мен. Дойдох да ви съобщя това, а също да проверя дали сте още тук. Помислих си, че може да сте изчезнали, да сте си отишли вкъщи. Продължавам да приказвам, защото, като слушате мъжествения глас на човека, който е все още с вас докрай въпреки грубата ви грешка с Калмъс, може би ще се окуражите. Ако пожелаете да говорите, вдигнете ръка. Що се отнася до мен, тъй като моят интерес е единствено професионален, а не личен, всяко зло за добро и ще се задоволя с второто. Креймър разбира, че онзи, който е убил Джерин, е убил и Калмъс, а вероятността да държи в затвора невинен човек е по-голяма от петдесет процента. Ще му е неприятно да го пусне, и на него, и на прокурора, но баща ви не е дребна риба. Би било страхотна идея да заведе дело, че е бил неоснователно задържан. Искате ли да кажете нещо, или да продължавам?
	— Арчи! — каза тя.
	Кимнах.
	— Това съм аз. Добро начало. Вие пък сте Сали Блънт. Ще обядваме след час и половина.
	— Какво ще… какво да правя?
	— Елате на себе си, разбира се. Изживяхте тежък удар, а все още се държите на краката си, което е нещо. Направете си косата и си сложете червило преди обяд. Според мен съществува голяма вероятност мистър Улф да ви накара да отидете да се видите с баща си следобед. В джоба на Калмъс са намерили бележка, написана от баща ви, до Нироу Улф, с която го наема, и естествено ние искаме…
	Вътрешният телефон позвъни. В онази стая той се намира на една маса в ъгъла, отидох дотам, вдигнах го и казах:
	— Аз съм. Гласът на Улф:
	— Аз съм в кухнята. Тя там ли е?
	— Да. Малко е поизтощена, но е тук. Тя ме гледаше втренчено.
	— Майка й е в кабинета и желае да я види. Фриц ще я доведе горе.
	— Чакайте. — Помислих две секунди. — Не. Аз ще я доведа долу. Приемете съвета на специалиста си по женските въпроси, така е по-добре. Ще ви обясня защо някой ден, когато ви се намира един час свободно време.
	— Бих предпочел…
	— Разбира се, че бихте предпочели. Това е единственият стол, който наистина обичате. Малко неудобства ще са ви от полза.
	Затворих и се обърнах. Обмислих как да й съобщя внимателно, реших да не си правя труда и казах:
	— Майка ви е долу и иска да ви види. Червило?
	Човек никога не знае. Би могла да припадне, да изкрещи, да вдигне упорито брадичка и да откаже да помръдне или пък нещо друго. Онова, което направи, бе да каже: „Добре!“, и да се отправи към вратата, а като я последвах надолу по стълбите, си припомних основното правило за специалистите по женските въпроси: ограничавайте се единствено с обяснения защо една жена е направила нещо, което вече е свършен факт — така ще си спестите труда да обяснявате защо не е направила нещо, което сте предположили, че ще направи. Забравих дори да обърна внимание на красивия й врат и извивката на раменете й.
	Мисис Блънт се намираше в червеното кожено кресло. Допускам, че би било тактично и аз да отида в кухнята при Улф, но именно аз бях надрънкал онези работи по молба на Сали и може би щях да съм в състояние да помогна да се сдобрят, затова влязох до средата на стаята и спрях. Мисис Блънт стана, понесе се плавно и хвана ръцете на Сали. В тази жена несъмнено имаше нещо омагьосващо — когато се повдигаше от мястото си, човек оставаше с впечатление, че не й бяха нужни мускули, а всичко се извършваше по някакъв автоматичен начин, за който електронните машини на Ай Би Ем не бяха дори и чували. Не каза нищо, само хвана ръцете на Сали и да пукна, ако не се улових, че искам да съм на мястото на дъщеря й. Бяха застанали съвсем близо една до друга — раменете им почти се докосваха. Сали бе вдигнала брадичка.
	— Ще ти кажа „извинявай“, ако искаш — започна тя, — но няма да призная, че съм сбъркала. Арчи твърди, че е така, но не съм сбъркала. Той наистина беше влюбен в теб, трябва да ти е било известно. Много мъже са влюбени в теб, това също трябва да ти е известно. Може би сгреших, като не му повярвах за татко, и ако е така, бих му се извинила, но сега не ми е възможно. Искаш ли да се извиня на теб?
	Мисис Блънт леко поклати глава.
	— Няма значение — отвърна тя. — Разбира се, че и двете съжаляваме.
	— Да, сигурно и двете съжаляваме.
	— Разбира се. Съжалявам не по-малко от теб, че толкова обиди Дан. Обиди го ужасно. — Тя пусна ръцете на Сали. — А за себе си, за това, че мъжете били влюбени в мен, няма какво да ти кажа. Така си мислеше още отпреди години, така ми каза, когато беше съвсем малка, и какво мога да ти отговоря аз? Не си ли спомняш какво ти отговорих тогава?
	— О, да, помня. Каза, че любовта била истинска само когато била взаимна. Никога не съм твърдяла, че ти си им отвръщала с взаимност. Не съм и помислила, че е била взаимна. Дори с Дан Калмъс. А онова, което сторих — идването ми при Нироу Улф и тръгването ми онази вечер, — то нямаше нищо общо с теб, това бе само заради баща ми.
	— Знам, че беше така. Но аз съм ти майка.
	— Бих го направила и заради теб, майко. Бих го направила!
	— Вярвам ти. Но надявам се… — Мисис Блънт не довърши. Тя се обърна към мен: — Мистър Гудуин, изглежда, ви е писано да изслушвате интимните ни разговори. Онази вечер не се ръкувах с вас, защото нямаше да бъда искрена, но бих се ръкувала сега. — Тя протегна ръка. — Стига да искате.
	Приближих се и поех ръката й. Бе малка, твърда и студена.
	— Вече не съществува различие в мненията — рекох. — Защо да не седнем?
	Сали вече бе седнала, и то къде според вас? На червеното кожено кресло. Докато местех един от жълтите столове за майка й, си мислех, че не ставаше въпрос единствено за ревност, нещата бяха по-сложни, но мисис Блънт попита:
	— Може ли да се видя с Нироу Улф? Ако не е много зает?
	Казах, че ще проверя, и излязох. В кухнята Улф седеше на табуретката пред голямата маса, пиеше бира и гледаше как Фриц бели лук. Намръщи ми се и попита:
	— Карат ли се?
	— Не, сър. И двете се извиняват, но Сали докопа червеното кожено кресло. Мисис Блънт иска да ви види, ако не сте много зает. Ръкува се с мен, така че се подгответе за физически контакт с жена.
	Нямаше какво да се прави. Каза нещо на Фриц, стана от табуретката, взе чашата в една ръка, бутилката — в другата, потегли към кабинета, влезе, спря на три крачки от жълтия стол, рече: „Аз съм Нироу Улф, мисис Блънт“, поклони се от кръста като посланик или като иконом, отиде при бюрото си, остави чашата и бутилката, седна и попита Сали:
	— Трябва ли да ставате? Доктор Волмър каза, че се нуждаете от почивка и спокойствие.
	— Добре съм — отвърна тя. Но не изглеждаше добре.
	Той се обърна към майката:
	— Искали сте да ме видите?
	Тя кимна.
	— Да. Съпругът ми иска да ви види. Иска да отидете… иска да ви види. Днес.
	Улф изсумтя.
	— Говорихте ли с него?
	— Не, но мистър Макини е говорил. Той е директорът на адвокатската кантора. Видял се е с него сутринта. Мъжът ми му е казал, че не би… О! Може би не знаете. Каза ли ви мистър Калмъс, преди да… каза ли ви вчера, че мъжът ми ви е писал, че ви наема?
	— Не.
	— На мен ми съобщи по телефона, вчера следобед. Каза, че…
	— В колко часа ви се обади?
	— Около шест. Малко преди шест.
	— Откъде ви се обади?
	— Не знам. Спомена, че бил разговарял със съпруга ми, смятал, че трябва да ви наеме, за да разследвате нещо, а съпругът ми ви бил написал писмо. После тази сутрин…
	— Спомена ли мистър Калмъс какво е трябвало да разследвам?
	— Не спомена какво; само, че било нещо, за което знаели единствено той и съпругът ми. После мистър Макини отиде да се види сутринта със съпруга ми и… — Тя спря и се усмихна. Не беше истинска усмивка, а леко повдигане на устните, което изискваше много добро зрение, за да бъде забелязано. — Струва ми се неестествено — рече тя — да повтарям „съпругът ми, съпругът ми“. Тъй като вие ще… Наричам го Мат. Имате ли нещо против?
	— Както обичате, госпожо.
	— Сутринта мистър Макини отиде да се види с него, да му съобщи за Дан — за мистър Калмъс, а той му казал, че иска да ви види. Не пожелал да каже пред мистър Макини какво трябва да разследвате. Мистър Макини в момента вади разрешение за свиждане на ваше име в прокуратурата. Искаше да ви позвъни, да ви помоли да отидете и да разговаряте с него, но му казах, че предпочитам да дойда аз. Аз… аз настоях.
	Нямаше нито вид, нито глас на настоятелен човек, но силата на характера проличава в постъпките и ето че нито очите й бяха зачервени, нито бе оклюмала, и то само няколко часа след като бе научила за Калмъс. Но тя не бе студена, въпреки че ръката й бе хладна — човек не би могъл да я погледне и да я нарече студена.
	Улф скръсти ръце.
	— Разрешението ще трябва да е за мистър Гудуин — заяви той, — тъй като напускам дома си само по лична работа. Но ми е необходимо да получа…
	— Мат е казал на мистър Макини, че трябва да се види с вас.
	— Извън тази къща мистър Гудуин — това фактически съм аз, той е ако не второто ми „аз“, то поне мой наместник. Но ми е необходимо да получа някои сведения от вас. Предполагам, споделяте мнението, че съпругът ви не е убил Пол Джерин.
	— Не става въпрос за мнение. Убедена съм, че не е!
	— Помислили ли сте върху другите възможности?
	— Ами… да. Да, мислила съм.
	— Като изключим двамата в кухнята — готвача и управителя, а по този въпрос приемам заключението на полицията и прокурора, — някой от четиримата трябва да е сложил арсеника в какаото. Някой от четиримата куриери. Съзнавате ли го?
	— Да.
	— Това е очевидно. Но какъв е бил мотивът? Никой от тях не е имал нито някаква връзка, нито нещо общо с Джерин. Поради това стигнах до извода, че целта е била да се навреди на съпруга ви — всъщност да бъде унищожен — и явно е била постигната. Вчера вниманието ми бе насочено към мистър Калмъс като най-вероятен кандидат сред четиримата. Неговата цел сте били вие. Искал е да ви спечели, а съпругът ви му е пречел. Когато мистър Гудуин…
	— Това е абсурдно, мистър Улф. Абсурдно.
	— След като ви видях, смятам, че не е абсурдно дори сега. За всеки мъж, податлив на женските изкушения, а повечето мъже са такива, вие представлявате изключителна съблазън. Насилствената смърт на Калмъс направи предположението ми за виновността му недоказуемо, но не и абсурдно. Сега ни остават другите трима — Хаусман, Йъркис и племенникът ви Фароу. Според единствената приемлива хипотеза, с която разполагаме, някой от тях е убил и двамата — Джерин, за да навреди на съпруга ви, а Калмъс — защото е знаел или подозирал истината и го е заплашил, че ще я разкрие. Когато мистър Гудуин се срещне със съпруга ви, може би ще научи какво е знаел Калмъс, но вие сте тук и имам въпроси към вас; и ако се надявате да видите съпруга си реабилитиран, ще ми отговорите съвсем откровено. Кой от тримата имаше причина да унищожи съпруга ви?
	Тя го гледаше право в очите.
	— Никой — отвърна тя. — Или пък ако са имали… не. Невъзможно.
	— В отношенията между мъжете и жените няма нищо невъзможно. Например вашият племенник Мортън Фароу. Някой подхвърли, че може да си е правел такава сметка — ако съпругът ви бъде премахнат, чрез вас би могъл да получи управлението на корпорацията. Невъзможно ли е?
	— Разбира се, че е невъзможно. Не бих дала на племенника си да управлява каквото и да е и това му е известно. — Пак повдигна леко устни: — Той идва да се види с вас, нали?
	— Да.
	— Е? Улф кимна.
	— Точно така. Но все пак е възможно да не си е направил добре сметката. Мистър Хаусман?
	Тя махна с ръка.
	— Ърнст Хаусман е най-старият приятел на Мат. Той е кръстник на дъщеря ни. Готов е да направи всичко за Мат, всичко. Абсолютно сигурна съм.
	— Той е един изкуфял дъртак. Да не кажа слабоумен. В понеделник вечерта пристигна, за да ми предложи план за измъкването на съпруга ви, и планът му няма равен, поне в моята практика, по плиткоумие и безразсъдност. Или му хлопа нещо, или пък е изключително хитър, а ако излезе второто, значи ви е преметнал. Мистър Йъркис?
	Тя поклати глава.
	— Не.
	— Дъщеря ви го накара да дойде тук и той сам ми съобщи за разногласието между него и съпруга ви. Иска да стане председател на банката, а съпругът ви подкрепя друг кандидат.
	Тя кимна.
	— Знам. Мат ми спомена. Мистър Йъркис знае защо и не му се сърди. Това не се е отразило върху приятелството им.
	— Пфу! И тримата ли са толкова добродетелни? Дори да го приемем, и най-добродетелният си остава все пак мъж. Щом като не бе абсурдно да допуснем, че мистър Калмъс ви е пожелал, какво остава за мистър Йъркис? Виждали сте се много често, нали?
	През следващите пет секунди си помислих, че няма да му отговори. Седеше неподвижно и го гледаше право в очите. После каза:
	— Необходимо ли е да полагате толкова усилия, за да се държите обидно, мистър Улф?
	— Глупости! — троснато отвърна той. — Обидно към кого? Според мен притежавате външност и характер, които могат да събуждат желание; трябва ли да се обиждате от това? Допускам, че мистър Йъркис не е сляп и не е лишен от чувства; нужно ли е той да се обижда от това? Не сме седнали да си разменяме любезности, госпожо — обсъждаме съдбата на съпруга ви. Помолих ви за откровеност. Какви чувства изпитва мистър Йъркис към вас?
	— Приятели сме. — Все още не помръдваше. — Но само защото е приятел на съпруга ми. Дъщеря ми ви е създала погрешно впечатление. — Тя се обърна към дъщеря си. — Не ти се сърдя, Сали, но е така. — Пак към Улф: — Щом като не сте искали да обиждате никого… много добре. Но аз съм само това, което виждате — една жена на средна възраст, а предположенията ви за мен са невероятни. Със сигурност не бих могла да повярвам такова нещо за Чарлс Йъркис.
	Очевидно говореше искрено. Лон Коен се бе оказал прав — тя просто не го съзнаваше. Улф бе присвил очи към нея. Веднага щом останехме сами, щеше да поиска изчерпателното мнение на специалиста си по женските въпроси за нея, а специалистът бе готов.
	— Значи напразно сме загубили десет минути — рече той. Погледна стенния часовник. — Каквото трябва да бъде направено, каквото може да бъде направено, сега зависи от онова, което мистър Гудуин ще научи от съпруга ви, а да размишляваме върху това предварително, би било безсмислено. Можете ли да се свържете с мистър Макини сега? Да му предадете, че разрешението трябва да е на името на мистър Гудуин?
	— Да. В кантората му. Каза, че ще бъде там.
	— Знаете ли номера?
	Отвърна, че го знае, стана и се понесе плавно, а аз й отстъпих стола си — седна и набра номера. Отправих очи към Сали, а нейният поглед сякаш ми казваше: „А сега, разбира се, и ти се влюби в нея.“ Което бе лъжа. Просто бях съгласен с Улф, че притежаваше външност и характер, които можеха да събуждат желание — една чисто обективна преценка.


>	ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

	В пет без четвърт същия следобед седях на дървен стол пред дървена маса, лице срещу лице с Матю Блънт, бележникът ми бе на масата, а писалката — в ръката ми. След толкова години практика бях доказал, неведнъж, че мога да предавам дума по дума, без бележки, едночасов разговор с трима-четирима участници, но в онзи случай не исках да поемам никакви рискове. Само веднъж — преди шест години — ми се бе случвало да идвам в дранголника, за да беседвам с човек, вкаран за убийство: казваше се Пол Хералд, известен още като Питър Хейз, но тогава бяхме разделени от решетка в голямо помещение с други затворници и посетители. Този път помещението бе малко и нямахме компания — пазачът, който го бе довел, стоеше зад стъклената врата. Разбира се, прокурорът ми бе разрешил да дойда в час, когато няма свиждания, и ни бе предоставил известно уединение поради две причини: първо, Блънт бе виден гражданин с много видни приятели, и второ, убийството на Калмъс бе предизвикало у него известни подозрения, че може да е сбъркал адреса.
	Матю Блънт, четирийсет и седем годишен, завършил Харвард в 1937 година, съвсем не изглеждаше така, както бихте очаквали да изглежда човек, прекарал дванайсет дни на сянка по обвинение в убийство. Не че беше жизнерадостен, но лицето му — с правилни черти — бе чисто и се бе обръснал сутринта, косата му бе подстригана преди не повече от три-четири дни, ръцете му бяха безупречно чисти, както и ноктите, ушитото му по поръчка сако изглеждаше така, сякаш бе изгладено сутринта, ризата му бе на един ден и носеше вратовръзка. Би могъл да отиде в този вид и в най-реномираното заведение на чашка, стига да можеше да мине през пазача на вратата и да излезе.
	Не бе лесно да го убедя, че съм наместник на Улф. Обясних му, че дори Улф да бе нарушил единственото правило, което никога не нарушава, и да бе дошъл, щеше да е все едно, тъй като веднага щом се прибереше вкъщи, би ми разказал всичко, което си струваше да се разкаже.
	— Не, нямаше да ви го разкаже — отвърна Блънт. — Щеше да е задължен да пази тайна.
	— Ами! — рекох. — Никой никога не е съумял да го накара да пази нещо в тайна, нито пък би успял, ако това означава да скрие нещо от мен. Държи ме в неведение само когато той самият пожелае. Ако бе дошъл и вие настоявахте, че трябва да запази всичко само за себе си, щеше да си излезе.
	Той поклати глава.
	— Не съм казвал това на никого, дори на жена си, защото ме беше срам. Все още се срамувам. Знаеше го само Калмъс, а той е мъртъв. Не съм… О! Вие сте Арчи Гудуин? Вие сте онзи, който е отишъл там и го е намерил, а дъщеря ми е била с вас?
	— Точно така.
	— Дъщеря ми… тя как го прие?
	— Държа се добре. Три минути след като го открихме, беше в състояние да си тръгне без чужда помощ, сама, да слезе с асансьора и да вземе такси. И съпругата ви, и дъщеря ви са добре, както ви съобщих, мистър Блънт. Веднага щом.
	— Няма нужда да ми казвате „мистър“.
	— Добре. Веднага щом се уреди да получа разрешение за свиждане, те си тръгнаха заедно към вкъщи.
	— Ще ви задам един прям въпрос и искам да ми отговорите по същия начин. Съпругата ми каза ли на Улф какво е онова, което искам от него да разследва?
	— Не. Каза, че не знае. Каза, че никой не знаел — освен Калмъс.
	Той кимна.
	— Значи е удържал на думата си. Малко са онези, на които може да се разчита. Дан Калмъс бе такъв човек. Вече го няма. — Той стисна зъби. След малко продължи: — Това нещо, от което се срамувам, не съм споделял с никого. Макини искаше да му го кажа сутринта, настояваше, но не му го казах. Не съм го казвал и на Калмъс, той знаеше всичко. От онова, което ми разправи за Нироу Улф, реших, че именно той е човекът, на когото ще го разкажа. Сега пък вие твърдите, че трябва да го съобщя и на вас.
	— Не че трябва. Казах ви само, че ако го кажете на мен, все едно че сте го казали на мистър Улф. Ще добавя нещо — ще го предам единствено на него. Ще ви кажа също какво би ви отговорил, ако направите опит да го накарате да го запази в тайна. Че собствената му дискретност ще запази най-сигурно тайната ви и че ако се появи такова обстоятелство, което да го накара да сметне за необходимо да я разгласи, първо ще ви пита. Това е, което ще получите от него в най-добрия случай. От мен имате думата ми, че ще го съобщя единствено на него и на никой друг при каквито и да е обстоятелства.
	Погледите ни се срещнаха, а той умееше да среща погледи.
	— Калмъс ми беше адвокат — рече той.
	— Известно ми е.
	— Сега ще се наложи да си намеря друг, но няма да му кажа това — не искам да му го казвате нито вие, нито Улф.
	— Значи няма да му казваме. По дяволите, Блънт, какво е това нещо? След всичко станало… вие ли сложихте отровата в какаото?
	— Да, аз.
	Погледнах го с широко отворени очи.
	— Вие сте я сложили?
	— Да.
	— Тогава нищо чудно. — Прибрах писалката в джоба си и затворих бележника си, в който не бях записал нищо. В случая предпочитах да разчитам на паметта си вместо на бележника, който можеше да се изгуби или дори евентуално да ми бъде взет на излизане. Попитах:
	— Това ли е фактът, известен единствено на Калмъс и на вас, с който се е надявал да ви отърве?
	— Да. Горчиво съжалявам и страшно се срамувам от това. Както знаете, аз уредих Джерин да играе в клуба. Уредих всички подробности. Знаех, че като играе шах, пие какао, и казах на управителя да му го приготвят. Не знам и никога няма да разбера откъде, боже господи, ми хрумна да сложа нещо в какаото, което да му замае главата. Не обичам дебелашки шеги, никога не съм ги обичал. Може да ми е дошло наум след нещо, което съм чул някой да казва, но ако е така, не си спомням, пък и все едно — направих го. Възможно е дори да съм се гордеел прекомерно с умението си да играя шах и подсъзнателно да съм изпитвал омраза към човека, който бе в състояние да играе срещу мен без един топ и да ме бие. Неприятно ми е да си мисля, че съм дребнав, но дявол да го вземе, направих го — аз сложих нещо в какаото, докато му го носех по стълбите, и го разбърках с молив.
	— Арсеник, за да му замаете главата?
	— Не беше арсеник. Беше отрова, тъй като всичко токсично е отрова, но не арсеник. Научих какво точно беше едва после, когато го занесох на анализ. Калмъс ми го бе намерил. Казах му какво възнамерявах да направя като предпазна мярка — нямаше голяма опасност да ме разкрият, но исках да разбера дали би дало основания за съдебно преследване. Той каза „не“, идеята ми му се понрави, което не беше чудно, защото вече си бях помислил, че ще му хареса, допадаха му точно този вид шеги. Но ме предупреди, че трябва да бъда изключително внимателен какво използувам, аз, разбира се, знаех това и той ми предложи да разучи какво би било най-подходящо, за да постигнем желания ефект. Помолих го да го намери и той ми обеща. Така и стана. Даде ми го онази вечер, вторник вечерта, в клуба. Беше шишенце от шейсет милилитра с някаква течност. Каза ми да сипя половината — така и направих. — Той насочи пръст към мен. — Слушайте, Гудуин. Не искам съпругата ми и дъщеря ми никога да научат какъв невероятен тъпак съм аз, при никакви обстоятелства.
	— Да. Не ви упреквам. Така че, естествено, налагало се е вие да отидете за какаото и да му го поднесете.
	— Естествено.
	— А когато Йъркис пристигнал да ви съобщи, че на Джерин му е призляло, вие сте отишли, взели сте каната и чашата, измили сте ги и сте му занесли ново какао.
	— Естествено. Отидох да го видя и разбрах, че бе изпил достатъчно.
	— Тогава заподозряхте ли, че в какаото е имало и нещо друго, освен каквото сте сложили вие?
	— Не, откъде-накъде? Калмъс ми бе дал шишенцето и то стоеше в джоба ми.
	— Когато състоянието му се влошило, Калмъс повикал доктор Ейвъри, за да го прегледа. И тогава ли не заподозряхте, че някой е сложил в какаото нещо друго?
	— Не. Изпитах такива подозрения едва два дена по-късно, в четвъртък. Онова, което си помислих в момента, бе, че са сгрешили при приготвянето на съдържанието. Така смяташе и Калмъс. Помислих си същото, когато на Джерин му стана толкова лошо, че се наложи да го откарат в болница, а на път за болницата — тръгнах пеш и бях сам — скрих шишенцето и после, като се връщах вкъщи…
	— Къде го скрихте?
	— В една саксия. Пред сутерена на една от къщите, покрай които минах, имаше саксия с някакъв вечнозелен храст и зарових шишенцето в пръстта. Като се връщах от болницата, след като Джерин бе умрял, го взех и го отнесох вкъщи, а на другия ден го дадох в една лаборатория, за да направят анализ. Получих резултата от анализа…
	— Каква лаборатория?
	— Лабораторията „Лъдлоу“ на Четирийсет и трета улица. Получих резултата на следващия ден, в четвъртък, и го показах на Калмъс. Излезе точно онова, което бе поръчал — силно разреден разтвор на хлорхидрат и тетрахлорметан. Не би могъл да се окаже фатален в никакъв случай, дори да бях сипал цялото шишенце.
	— И никакъв арсеник?
	— Не, дявол да го вземе, само каквото ви казах.
	— Къде е резултатът от анализа сега?
	— Заключен е в едно чекмедже на бюрото в кабинета ми, заедно с шишенцето и каквото е останало в него.
	— Така. — Спрях, за да помисля за миг. — Не сте подозирали, че някой друг е сложил арсеник в какаото, а сте го знаели със сигурност. Нали? Тъй като сте научили, че в тялото на Джерин са открили арсеник?
	— Разбира се, че знаех.
	— Имахте ли представа кой?
	— Не.
	— Сега имате ли някаква представа?
	— Явно трябва да е бил някой от четиримата, онези, които действуваха като куриери, тъй като единствено те влизаха в библиотеката. Това изглеждаше невъзможно, защото никой от тях не би могъл да има някаква причина. След това, миналата седмица, на Калмъс му хрумна, че целта на този някой е била да се справи с мен — да бъда вкаран, където съм сега. Но кой? Разбира се, не беше Калмъс, а кой от другите би могъл да поиска да ме унищожи? Те са ми приятели. Единият е племенник на жена ми.
	— Искате да кажете, че все още нямате представа кой е бил?
	— Да. Махнах с ръка.
	— Вижте. Снощи Калмъс бе убит почти със сигурност от човека, който е убил Джерин, за да премахне вас. Щом като е така, Калмъс е имал представа, при това много ясна, прекалено ясна. Опитал се е да направи нещо, което не е било много умно от негова страна, защото вече ви е бил убедил да наемете Нироу Улф. Ударили са го по главата и са го удушили. Нали вчера следобед дойде при вас и ви убеди да наемете Нироу Улф?
	— Не се наложи да ме убеждава. Не бях против.
	— Но сте разговаряли и той е имал някого предвид. Трябва да е било така. Не ви ли каза кой?
	— Не. Спомена само, че трябва да разкаже на Нироу Улф — да му разкаже какво съм сложил в какаото, защото му трябвал детектив, а Улф бил най-добрият. Ако имаше някого предвид, то не ми каза кой е. Той само… почакайте! Каза едно нещо. Попита ме дали не разбирам какво може да е станало, отвърнах „не“, попитах го какво има предвид, а той рече, че ще ми каже, след като обсъди работата с Улф. Смятате ли, че е имал някой определен човек предвид?
	— Разбира се.
	— Кого?
	Това бе едно от най-големите изкушения, които някога ми се е налагало да сподавям. Би било изключително приятно да докажа веднага на клиента, че макар и Улф да притежава най-добрия мозък, то неговият не е единствен в света, да не говорим за допълнителното удоволствие да съобщя на Улф какво съм казал на клиента. Но трябваше да се сдържа — убеден съм, че вероятността да съм сбъркал бе едно на хиляда и все пак трябваше да обмисля и свържа празнините.
	Затова поклатих глава.
	— Нямам представа — рекох. — В апартамента му може да е имало нещо, което да ни подскаже, но и да е имало, сега е в полицията. Бих могъл да продължа да ви задавам въпроси, имам много, но научих онова, за което дойдох — факта, известен единствено на Калмъс и на вас, а сега Калмъс щеше да е жив, стига да бе изчакал да се консултира с Нироу Улф, вместо да предприема нещо на своя глава. — Вдигнах бележника си, в който нямаше нищо. — Щом мистър Улф реши как ще процедира, възможно е да ви уведоми, а също — и да не ви уведомява. Тъй като се намирате тук, работата е сложна и изисква време. — Станах и взех шапката и палтото си от стола. — За него е невъзможно да се посъветва с адвоката ви, защото дори да имахте такъв, не бихте искали да научи тайната ви.
	— Но как ще… какво ще прави?
	— Не знам. Само той може да ви каже. Едно е сигурно — нещо ще направи, но първо е възможно да ме изпрати пак при вас с въпроси. Може да се видим утре.
	Пъхнах ръка в единия ръкав. Той стана.
	— Боже мой — рече той. — Целият ми… Аз съм изцяло в ръцете на човек, когото никога не съм виждал. Помнете какво ви казах — предпочитам да остана тук месец, година, отколкото жена ми и дъщеря ми да разберат какъв кръгъл глупак съм бил.
	Това страшно му тежеше, усетих го, когато стисна ръката ми, но на мен ми тежеше друго. Възможно ли бе да се окаже толкова просто, колкото изглежда? Няма ли някъде някаква клопка. Докато крачех с придружителя си по коридора и докато излязох на улицата и махнах на едно такси, продължавах да обмислям работата от всички възможни страни и преди таксито да завие по Трийсет и пета улица, вече бях решил, че вероятността двете ми заключения да са верни бе сто към едно: първо, знаех точно какво бе станало онази вечер в клуб „Гамбит“, и второ, за да се докаже, щеше да е необходим някой по-способен дори от Нироу Улф. Направо нямаше пукнатина, където човек би могъл да забие клин.
	Но най-малкото можех да го слисам. С каквото и да очакваше да се завърна — ако изобщо очакваше нещо, — щеше да бъде излъган. Когато таксито отби до тротоара и спря пред старата кафява къща, часът бе шест и две минути, така че вече трябваше да е слязъл от оранжериите. Платих на шофьора и излязох, изкачих стъпалата до вратата, отворих с моя ключ, оставих шапката и палтото си на закачалката в коридора и отидох в кабинета. Седеше зад бюрото си, разгърнал някаква книга със сини корици — явно бе свършил „Африкански генезис“. Затвори я, когато се приближих до моето бюро. Сложих празния бележник в чекмеджето, седнах, обърнах се към него и рекох:
	— Мога да посоча името на човека, който е убил Пол Джерин и Дан Калмъс.
	— Празно самохвалство! — изръмжа той.
	— Не, сър. Обзалагам се на каквото поискате. Но предпочитам да разбера дали главата ви сече колкото моята, затова просто ще ви докладвам и ще започна, като ви стресна, както ме стресна Блънт: той е поставил отрова в какаото!
	— Пфу! Кой е убил Калмъс?
	— Скоро ще узнаете. Дума по дума ли?
	— Да.
	Разказах му всичко дума по дума, от начало до край. Обикновено когато започна да докладвам, затваря очи и остава до края така, но в онзи случай ги отвори на мястото, когато питам Блънт дали той самият е сложил отрова в какаото, а той отвръща: да, той я е сложил, и не ги затвори до онова място, където Блънт казва, че резултатите от анализа и шишенцето са в едно чекмедже на бюрото в кабинета му. Когато свърших, отвори очи, наклони глава на една страна и рече:
	— Нищо чудно, че можеш да посочиш името му.
	— Да, сър. Струва ми се, че всичко съвпада. Тази възможност дойде ли ви наум във вторник на обяд, когато накарахте Сали да им позвъни, за да ги принуди да дойдат, включително и него?
	— Не. Откъде да предположа? Без съмнение на Джерин му е прилошало от какаото. Сега разполагаме с обяснението. — Той пое дълбоко дъх. — Безкрайно облекчен съм. Не можех да го понасям повече — напрежението да се насилвам да допусна нещо толкова оскърбително спрямо здравия разум — че един от тях е сложил нещо в какаото, когато е влязъл да съобщи някой ход, след като Джерин е бил там и при вероятността да… не, след като е било абсолютно сигурно, че всеки момент биха могли да го заловят. Знаех, че това е върхът на глупостта, както и ти. Това е задоволително. Арчи. — Пое пак дълбоко дъх. — Балсам за самоуважението ми. Някакви грешки?
	Това показваше колко тежко го бе приел — да ме попита дали има някакви грешки, вместо да ми ги изреди. Докато докладвах, изпита такова удоволствие от топенето на напрежението, че макар да схвана главното, не можа да се съсредоточи достатъчно.
	— Не виждам нищо — рекох. — Разбира се, предположението се потвърждава от това, че е убил и Калмъс. След като Калмъс и Блънт отпадат и след като изпитвате такова облекчение от увереността, че можем да изключим другите трима куриери, какво друго ни остава? Арсеникът по някакъв начин е попаднал в него. Разбира се, съществуват много обстоятелства, за които можем да правим догадки — например какво е казал или направил Калмъс, което да му е подсказало, че се е досетил, но това не са грешки, а само празнини. Единственият недостатък, който виждам, е, че не съществува никакъв начин да докажете, че той е убил Джерин. Алибито му е желязно. Относно Калмъс може да имате някакъв шанс. Той отива в апартамента на Калмъс, може би поканен и очакван, може би не. Както и да е, Калмъс му отваря, няма портиер — нито на вратата, нито във фоайето, а асансьорът е автоматичен. Сварва Калмъс неподготвен, нокаутира го с пепелника, взема въжето, връзва му го и си отива. Отпечатъците не са представлявали никога проблем — вече не са проблем за никого с капка ум. Имаме някакъв шанс единствено ако някой го е видял, като влиза или излиза, и, естествено, полицията работи по този въпрос, макар да не подозира точно него. За да намерите мотив, трябва да докажете, че той е убил Джерин, а Калмъс е знаел или е подозирал това — което, струва ми се, е безнадеждна работа. Относно мотива му да убие Джерин, защо да не приемем вашата теория — да унищожи Блънт, защото е искал жена му. Той е имал повече физически и духовни контакти с нея, отколкото всеки от останалите. А що се отнася до това, че е взел арсеник със себе си, когато онази вечер отишъл в клуба — това е лесно. Знаел е какво се кани да извърши Блънт, защото Калмъс го е попитал какво да използуват, за да постигнат желаното от Блънт въздействие. Съвсем нормално е било Калмъс да пита тъкмо него.
	Кимнах и продължих:
	— Прекрасно. Няма грешка, като се изключи малката подробност, че вие, Отделът за разследване на убийства и ФБР — всички заедно — никога няма да докажете, че е той. Постъпил е глупаво, като е убил Калмъс, защото е поел риска да го разкрият, стига да намерят някой, който да го е видял на влизане или на излизане, а независимо колко точно Калмъс му е описал убийството на Джерин, той едва ли би могъл да разполага с доказателства, за да подкрепи думите си. Просто няма никакви улики. Можел е да посъветва Калмъс да отиде да си накваси главата със студена вода.
	Улф изръмжа:
	— Добро обяснение.
	— На мен ми харесва.
	— Добро дотам, докъдето стига. Но ако приемем, че Калмъс не е имал доказателства, с които да убеди полицията, дори да е разкрил твърдото решение на Блънт да си мълчи, това, че е знаел или го е подозирал, е представлявало вече заплаха. Ами ако Калмъс успееше да убеди Блънт? Или — още по-лошо — мисис Блънт?
	Повдигнах вежда.
	— Да. Разбира се. За него това щеше да е досадно обстоятелство, каквото и да се случеше с Блънт. Въпреки че по този начин може да се обясни защо е убил Калмъс, това не променя основната…
	Спрях. Беше се облегнал назад със затворени очи и бе започнал да мърда устни, напред-назад, напред-назад. Както вече споменах, упражнението за устните не бива да се прекъсва, кръстосах крака и се настаних удобно, готов да почакам две, може би три минути, като гледах по часовника си.
	Изминаха не три, а почти трийсет. Двайсет и една минути и десет секунди, докато отвори очи и се изправи, което беше рекорд. Както винаги, бях поразмърдал мозъка си, като се мъчех да реша накъде и към какво се бе насочил, и както обикновено стигнах до най-фантастични хрумвания, никое от които не струваше и пукната пара. Онова, което направи той, не се бе мярнало сред моите хрумвания. Нищо чудно, че му трябваше почти половин час, за да се реши — да се обади на една жена.
	— Трябва да говоря с мисис Блънт — заяви той. — Кой е номерът й?
	Завъртях се със стола и посегнах към телефона, но той рязко рече:
	— Недей. Номерът. Аз ще го набера. Теб те няма. Обърнах се да го погледна:
	— Къде съм?
	— Не знам. Уволнен си, изгонил съм те, защото си престъпил служебните си задължения, след като си ми докладвал за разговора си с мистър Блънт. Не излизай никъде. Не вдигай телефона и не отваряй вратата. Кажи на Фриц, че ако те търси някой, не си вкъщи — че не му е известно нищо друго. Ще ти дам инструкции, след като разговарям с мисис Блънт. Кой е номерът й?
	Казах му го, седях на стола си и гледах как набира. Както споменах, това не бе ми хрумнало — да бъда уволнен точно след като съм му донесъл безкрайно облекчение.


>	ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

	Три часа по-късно, в десет без двайсет, стоях в нишата в дъното на коридора до кухнята и наблюдавах през дупката в стената трупата, събрана за онова, което според мен бе една от най-сполучливите шаради, поставяни някога от Улф.
	Откъм кабинета дупката бе прикрита с красива картина, изобразяваща водопад, окачена на стената на метър и половина вдясно от бюрото на Улф. Откъм нишата бе закрита с метален капак, разположен на височината на очите; капакът се отваря встрани без ни най-малък шум, а ако застанете там, ще установите, че направеният по поръчка водопад не ви пречи да наблюдавате и да слушате какво става в кабинета. Ако си бях останал при бюрото, бих наблюдавал и слушал много по-добре, но нямаше как да съм вътре, след като бях позорно уволнен, пък и столът ми щеше да е малък за двама, а сега на него бе седнал Сол Панцър.
	В десет без двайсет влезе Улф, отиде до бюрото си, поздрави присъствуващите с три скъпернически кимвания — наляво, в средата, надясно — и седна. Всички, с изключение на Сол, бяха дошли по молба на мисис Блънт — тя им се бе обадила след телефонния си разговор с Улф. Сол я бе настанил в червеното кожено кресло съгласно указанията ми. На първия ред жълти столове най-отляво седеше Сали, Ърнст Хаусман бе в средата, а доктор Ейвъри — отдясно, до Сол, който се намираше при моето бюро. Зад тях бяха племенникът, Мортън Фароу, и банкерът Чарлс У. Йъркис.
	Единствено Сали имаше някаква представа за това какво се готви. Тъй като трябваше не само да бъде инструктирана, но и да репетира грижливо ролята си, тя бе пристигнала в седем и половина и бяхме вечеряли заедно в кухнята. Вечеряхме в кухнята по две причини — за да може Улф да спази правилото си да не говори за работа на масата и за да дадем възможност на Фриц да чуе за какво си говорим. Възможно бе някой от тях да зададе някакъв въпрос на Фриц, когато им отваряше вратата, въпрос, на който трябваше да отвърне според изискванията, и се налагаше той добре да знае какво да каже. На Сали не й бе известно само едно — че ще наблюдавам представлението през дупката. Както и да е, това не бе част от него — гледах само за да минава време и за да видя и чуя как Улф ги засипва с лъжи; пък и Сали сигурно би поглеждала толкова начесто към картината с водопада, че можеше да привлече внимание, а Улф искаше цялото внимание за себе си.
	Постигаше го — седем чифта очи го гледаха внимателно.
	— Не ви благодаря, че сте дошли — започна той, — не само защото дойдохте заради мисис Блънт, не заради мен, а и защото не съм в настроение да изпитвам благодарност за абсолютно нищо. Както всички знаете, преди три дни, в понеделник, мис Блънт ме нае, за да защитавам интересите на баща й. Самият той вчера ми изпрати писмено пълномощно, с което от своя страна наема услугите ми, въпреки че научих това едва тази сутрин. Сега съм принуден да направя едно изключително унизително признание и реших, че трябва да го направя пред всички вас — пред вас, които поради загрижеността си бяхте така добри да дойдете да се срещнете с мен и да отговорите на въпросите ми. Някой от вас наистина е извършил двойно убийство — някой от вас е убил Пол Джерин и Даниъл Калмъс, но не можех да не го поканя, защото не знам кой е. Няма да ви зъдържам дълго. Исках просто…
	— Това е клевета — избърбори Хаусман. — Злословене. — Той разтвори устни и оголи зъбите си. — Освен ако можете да го докажете. Можете ли?
	— Не. — Улф се бе обърнал в профил и не виждах очите му. — Нито пък се надявам. Оттеглям се от случая. Ще върна на мис Блънт хонорара, който ми даде. Не съм получавал хонорар от баща й.
	Не мога да ви предам реакциите на другите, защото бях насочил цялото си внимание към Сали. Тя се справи добре с ролята си. Погледна го втренчено, отвори уста, а после скочи и извика:
	— Не можете да постъпвате така! Не можете! Къде е Арчи?
	Бих могъл да ви предам какво правеше мисис Блънт, стига да имаше нещо за предаване, тъй като я виждах в профил почти на една линия със Сали, но тя нито помръдна, нито каза нещо.
	— Седнете — нареди Улф на бившата си клиентка. — Дявол да го вземе, не ме прекъсвайте. Това е най-унизителният миг в дългата ми практика и не искам да го протакам. Мистър Гудуин не е и никога няма да бъде тук. Заслужил си…
	— Защо? Къде е?
	— Не знам. Седнете! Ако ви трябва, потърсете го в пъкъла; ако не е там, то там му е мястото. Заслужил си го е! — Улф обърна глава към мисис Блънт. — Насилвам се да ви погледна в очите, госпожо. Днес ви съобщих, че вчера вниманието ми бе насочено към мистър Калмъс, но не ви описах какво предприех. Вчера следобед натоварих четирима души с тази работа. Един от тях е тук — при бюрото, което принадлежеше на мистър Гудуин, — мистър Сол Панцър. На двама от тях възложих известни задачи във връзка с мистър Калмъс. На другите двама — мистър Панцър и мистър Гудуин — бе наредено да държат мистър Калмъс под постоянно наблюдение, като си поделят времето. Късно следобед, поради неизбежно стечение на обстоятелствата, мистър Панцър изпуснал Калмъс от очи и когато телефонира, за да ми съобщи… — Той се обърна: — В колко часа, Сол?
	— В четири и трийсет и девет — рече Сол. Улф продължи:
	— …мистър Гудуин му каза, че ще го чака пред къщата на мистър Калмъс и ще поеме наблюдението за през нощта. Срещнали се там няколко минути след шест, мистър Панцър приключил работата си за деня, а мистър Гудуин си намерил подходящо място да наблюдава входа на къщата. Разбира се, първото и ненарушимо правило при този вид работа е наблюдението да бъде постоянно. В противен случай…
	— Нищо не разбирам. — Мисис Блънт погледна Сали. — Ти отиде там с него… с мистър Гудуин. Каза ми, че сте излезли в десет.
	Въпросът й бе нарочно предизвикан. Тази точка трябваше да бъде спомената. Не само че милиони хора — всички онези, които четяха криминалната хроника във вестниците — знаеха, че двамата със Сали бяхме влезли заедно, но знаеха и в колко часа; освен това Сали ми бе споменала, че казала на майка си как в сряда е вечеряла с Улф и с мен. Бяхме обсъдили въпроса дали да не инструктираме и мисис Блънт и да направим репетиция с нея и със Сали, но се отказахме поради прекалено големия риск. Не беше сигурно дали мисис Блънт изобщо би се съгласила, а дори да се съгласеше, можеше да обърка всичко. А тази точка трябваше непременно да бъде спомената.
	Сали се справи с ролята си блестящо.
	— Така ти казах, знам — отвърна тя на майка си, без да й се извинява. — Само че се срещнахме там. Не исках да ти казвам, че по своя воля съм отишла на тази среща, за да накарам Добс да го пусне в апартамента на Дан. Предполагам… срам ме беше. Ако беше ме взел със себе си, ако ме беше принудил да отида… щеше да е друго. — Тя рязко се обърна към Улф. — Мистър Улф, къде е той?
	Улф пренебрегна въпроса й.
	— Както казах — продължи той към мисис Блънт, — такова наблюдение трябва да е непрекъснато, защото иначе резултатът му е нула. Естествено, мистър Гудуин знаеше това. Но докато е бил на поста си или по-точно докато е трябвало да бъде да поста си, някакъв човек, когото той щеше да разпознае, защото е бил някой от присъствуващите в тази стая, е влязъл в къщата, след малко си е излязъл, само че мистър Гудуин го е изпуснал. От негова страна това бе непростимо неизпълнение на задълженията му и сутринта, като се върна тук, след като бе прекарал нощта с полицията и с прокурора, сериозно го смъмрих. Но днес следобед, когато се завърна след разговора със съпруга ви, научих, че става въпрос за нещо още по-лошо. Той призна, че бил напуснал поста си за почти цял час. Отказа да съобщи къде е ходил, но това нямаше значение. Ако си беше изпълнил задълженията, ако не бе злоупотребил с доверието ми, сега щях да знам кой е убил и Джерин, и Калмъс и можех да приключа работата, за която дъщеря ви и съпругът ви ме наеха. — Той завъртя глава — първо надясно, после наляво. — Щях да знам кой от вас е коварен приятел и двоен убиец и щях уверено да продължа. Сега това е невъзможно. Относно Джерин — вероятността да бъдат открити някакви неопровержими улики е толкова слаба, че е безнадеждно; а що се отнася до Калмъс, ако съществуват някакви улики, то те ще бъдат разкрити от полицията по обичайните й методи, не от мен. И така, аз се оттеглям. Това е най-голямото унижение, което някога ми се е налагало да понеса, и смятах, че всички вие трябваше да чуете признанието ми. Дължах ви това, но нищо повече, оттеглям се. — Той бутна стола си назад и стана. — Както споменах, уволних Гудуин и добре ще се погрижа да загуби разрешителното си на частен детектив. Пфу! Той не е способен да работи каквото и да е! — Направи една крачка: — Мис Блънт, мистър Панцър ви е приготвил чек за сумата, която ми платихте… Сол, дай й го. — Улф тръгна към вратата.
	Пак не мога да ви предам реакцията им и в никакъв случай думите им, защото бях насочил цялото си внимание върху човека, с когото се надявах да разговарям след около час — доктор Ейвъри. Той изигра ролята си не по-зле, отколкото Сали своята. Когато Улф си излезе, той стана, отиде до мисис Блънт, наведе се към нея и й каза нещо, но останалите също говореха и не можах да го чуя; а когато Хаусман се присъедини към тях, той му направи място и след малко се приближи към Сали; точно тогава стиснах зъби — когато Ейвъри хвана Сали за ръка. Или щеше да се отдръпне, или да замръзне, като я докоснеше, но дявол да го вземе, тя не направи нищо и контролираше изражението си така, сякаш бе репетирала с години. Прекрасно. Спаси я Сол, като пристигна с чека; сега тя можеше да се обърне, за да му каже, че не го иска, но най-накрая го прие, тъй като това влизаше в сценария. Докато си го прибираше в чантата, затворих капака и се оттеглих в кухнята. Шансът някой от тях да свие наляво вместо надясно на излизане от кабинета и да се сблъскаме бе едно на милион и все пак беше нежелателно. В кухнята извадих от хладилника пакета мляко и си налях една чаша. Идваше време за моята роля и имах нужда малко да се подкрепя. Фриц бе излязъл в коридора, за да помогне на Сол да ускори отпращането на гостите.
	Чувах ги, като си тръгваха, чух как на два пъти се затвори външната врата, но останах в кухнята дори след като Фриц се появи, за да ми съобщи, че хоризонтът е чист. След няколко минути влезе Сол, спря, опули очи и ме попита:
	— Какво търсиш тук? Днес е денят на твоя позор, пък и аз харесвам новата си работа. Фриц, помогни ми да го изхвърлим.
	— Как не! — рекох. — Ще се справя с вас двамата със завързани ръце. Тя си изигра ролята много добре, нали?
	— Много добре. Както и той.
	— Естествено. Той има много опит. Ама и теб те биваше. Как само произнесе: „Пет и трийсет и девет“ — туш!
	— Отидох до вътрешния телефон, натиснах копчето за стаята на Улф и чух гласа му: „Да?“
	— Отидоха си и аз потеглям. Някакви промени?
	— Не. Действувай.
	— Добре. Ще се постарая да не злоупотребя пак с доверието ви. — Окачих слушалката, взех палтото и шапката си от стола, където ги бях приготвил, сложих си ги, грабнах багажа си — чантата, която също бях приготвил предварително, казах на Сол, че се надявам да му се обадя скоро, и излязох през задната врата. Възможно бе на слизане по стъпалата убиецът да си бе навехнал глезена и сега да седеше навън да го разтрива. Задната врата води към малък двор, където Фриц отглежда билки или поне се мъчи да го прави, а в дъното му има заключена врата и двуметрова ограда. Фриц дойде да затвори вратата след мен. Оттам през тесен проход между две сгради излизате на Трийсет и четвърта улица. Часът бе десет и четвърт, когато взех такси и казах на шофьора да ме закара в хотел „Талбот“, където си бях запазил стая, а в единайсет и четвърт се качих в стая 914, позволих на пиколото да закачи палтото ми, дадох му бакшиш и му казах „лека нощ“, приближих се до телефона и помолих телефонистката да ме свърже с един номер.
	Едно от милионите дребни неща, които човек научава и които вероятно никога няма да са му от полза, но все пак знае ли се, е как да различавате гласа на енергичната млада дама от службата за приемане на съобщения по телефона от гласа на някоя прислужница или секретарка. Обяснението би отнело цяла страница, затова го пропускам. Тъй като доктор Ейвъри бе ерген, не можеше да става въпрос за съпруга или дъщеря. Жената, която ми се обади, бе от службата за приемане на съобщения. Тя ми каза, че доктор Ейвъри не си е вкъщи, но по-късно ще се свърже с него и дали не искам да му предаде нещо. Исках. Съобщих й името си, телефона и номера на стаята и добавих, че трябва да разговарям с Ейвъри колкото може по-скоро по изключително спешна работа.
	Службите за приемане на съобщения са често дяволски досадни. Ако позвъните на някой телефон и не ви отговорят, можете да продължите да опитвате, но щом ви се обадят от такава служба, единственото, което ви остава, е да чакате, без да знаете дали съобщението ви ще бъде предадено; а ако продължите да им звъните, да речем, през десет минути, телефонистката побеснява и можете да се обзаложите със сигурност, че няма да го предаде. В случая обаче нямаше от какво да се оплаквам. Бях решил да започна да се притеснявам в дванайсет без четвърт и да позвъня отново в полунощ, така че едва се настаних на един стол с „Газет“ в ръка, когато в 11,20 телефонът позвъни. Станах, вдигнах слушалката и казах: „Ало.“
	— Кой се обажда? — попита някакъв глас. Въпрос, зададен с подобен тон, не заслужава отговор, затова казах:
	— Кой иска да знае?
	— Аз съм доктор Виктор Ейвъри. Арчи Гудуин ли е?
	— Да. Трябва да съм сигурен, че сте вие, докторе, заради вашата, както и заради собствената си сигурност. Възможно е да си спомняте, че във вторник вечерта споменахте пред Нироу Улф как се казва онзи гамбит, който сте използували срещу Пол Джерин. Как се казваше… гамбитът?
	Кратко мълчание.
	— Контрагамбитът на Албин.
	— Добре. Има ли някаква вероятност да ни подслушват от друг апарат?
	— Не.
	— Искам да се видим. Дълго е за разправяне и само ще ви нахвърля накратко нещата. Вече не работя за Нироу Улф. Следобед бях уволнен. Вчера в шест часа вечерта той ме изпрати да държа под око входа на къщата на Даниъл Калмъс и да не го изпускам. Когато му докладвах тази сутрин, след като бях прекарал нощта в полицията, казах, че не съм видял никого, когото познавам, нито да влиза, нито да излиза. Следобед Улф се нахвърли върху мен и ме накара да призная, че съм напуснал поста си за около час. След това ме изрита.
	— Това е неприятно.
	— Да. Но работата е там, че го излъгах. Не съм напускал поста си. Не мръднах оттам цяла вечер и видях един човек, когото разпознах, да влиза и да излиза. Това е, което исках да обсъдя с вас.
	— Защо с мен?
	— Ами вие имате голям опит да давате съвети на хората. Всички постоянно питат докторите за какво ли не. Мисля, че мога да си възвърна работата, ако отида при мистър Улф и му кажа истината, но искам да знам дали вие бихте ме посъветвали да постъпя така. Не мога да отлагам — ако изобщо отида при него, ще го сторя утре. Затова ще трябва да ви видя — да речем, към обяд? В един часа?
	По-дълго мълчание. После ми каза с непоколебимо спокойствие в гласа си:
	— Не вярвам на нито една ваша дума. Това е някакъв недодялан номер. Не искам да имам нищо общо с това.
	— Добре. Съжалявам, но вие, разбира се, ще съжалявате повече от мен. Лека нощ и приятни сънища.
	Затворих, погледнах часовника си, върнах се на стола и отново взех вестника в ръка. Единственият въпрос бе колко време ще измине. Половин час? Не. Точно след осемнайсет минути телефонът позвъни и когато го вдигнах и казах „Ало“, чух неговия глас:
	— Гудуин?
	— На телефона. Кой се обажда?
	— Виктор Ейвъри. Като поразмислих, реших, че може би ще съм в състояние да ви дам някои полезни съвети. Не на обяд и не в един часа, защото имам пациенти. Всъщност ще ми е трудно да се видим преди седем вечерта. Най-доброто място за частен разговор е в кола и за целта можем да използуваме моята. Ще ви взема в удобен за вас…
	— Достатъчно — прекъснах го аз. Бе време да стана груб. — Да не си мислите, че имате работа с някоя квачка? Слушайте и запомнете. Има едно ресторантче, „Пиоти“, П-и-о-т-и, на Тринайсета улица малко на изток от Второ Авеню. Ще бъда там, вътре, ще ви чакам утре в един часа. Ако не дойдете до един и петнайсет, ще отида направо при Нироу Улф. Ще отида при него дори да дойдете, ако не носите сто хиляди долара в брой. Лека нощ още веднъж.
	— Почакайте! Това е нечувано! Не бих могъл в никакъв случай да намеря такава сума. А и защо?
	— Спестете си реториката! Носете колкото можете повече, нека сумата бъде голяма и може би ще успеем да се разберем за останалата част. Сега си лягам и не обичам да ме безпокоят. Запомнихте ли? Ресторант „Пиоти“, Тринайсета улица, на изток от Второ Авеню?
	— Да.
	— Няма да е лошо да си го запишете. Затворих, изправих се, протегнах се и се прозях хубаво. Общо взето, смятам, че съм се справил не по-зле от Сали, но разбира се, моята роля още не бе изпълнена докрай. След второто протягане се върнах при телефона и накарах телефонистката да ме свърже с един номер. След малко чух глас:
	— Домът на Нироу Улф, на телефона е Сол Панцър. Казах с фалцет:
	— Обажда се Лиз Тейлър. Моля ви, може ли да говоря с Арчи?
	— Арчи е навън, обикаля улиците, мис Тейлър. Аз не му отстъпвам с нищо, всъщност съм по-добър.
	Казах му с нормален глас:
	— Ами, по-добър. Всичко е готово. В един часа в „Пиоти“. Сутринта ще имаме много работа. Елате да закусим в осем в ресторанта на Талбът.
	— Някакви гафове?
	— Абсолютно никакви. Повалих го като дънер. А сега ви пожелавам същото, което пожелах и на заподозрения. Приятни сънища.
	Приготвях се да си лягам и докато вадех пижамата си, ми дойде наум, че този тип, който се бе справил толкова умело с Калмъс, бе способен да предприеме какво ли не, затова, след като заключих вратата, преместих масата до нея, а отгоре сложих един стол. Прозорците бяха абсолютно недостъпни без въже от покрива, а ако успееше да се справи с тази трудност между полунощ и седем сутринта, щеше да бъде добре дошъл.


>	ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

	В един без десет в петък следобед седях на една от масичките от дясната страна в ресторантчето на Пиоти, ядях спагети със сос от аншоа и отпивах червено вино — но не онова, което биха сервирали на вас. Веднъж Улф бе измъкнал Джон Пиоти от голямо затруднение и не му бе одрал кожата, а оттогава, когато и да се отбиех за порция спагети — най-вкусните в Ню Йорк, — получавах срещу шейсет цента половин литър вино, което Джон държеше за себе си и за трима-четирима любими клиенти — при това доста по-добро от виното, за което ще платите осем долара във „Фламинго“. От благодарност към Улф още през 1958 година Джон ни бе разрешил да използуваме ресторанта му за залагане на капан: прокарахме кабели през мазето — единият им край излизаше от пода в кухнята, а другият стигаше до една от масите в ресторанта. Това беше масата, на която седях.
	Сутринта не бях толкова зает, колкото очаквах, главно защото кабелите, прокарани през мазето, все още бяха непокътнати, а когато ги изпробвахме, се оказаха като нови. Изобщо не ни се наложи да викаме техник. За единия им край, в кухнята, Сол донесе магнетофона от кухнята, а в края им в ресторанта поставих най-новия модел миниатюрен микрофон. Това бе основният разход, направен с пари в брой — 112,50 долара, доста суха пара за някакъв микрофон, но той трябваше да е качествен и да се побере във вазата с изкуствени цветя на масата. Вазата, разбира се, трябваше да е същата като останалите по другите маси и страшно се измъчихме, докато пробием дупка в дъното й за кабелите. За да избегнем опасността в случай, че на моя сътрапезник му текнеше да премести вазата, при което да установи, че изтегля и някакви кабели през дупка в масата (а това би сложило край на цялото представление), пробихме два по-малки отвора в дъното на вазата и я закрепихме с винтове към масата. При това положение, ако се опиташе да я премести и тя не помръднеше, можех да кажа: „Боже, боже, Пиоти не дава на клиентите да си вземат нищо за спомен от ресторанта му, нали?“
	До единайсет и половина всичко бе готово, много преди времето за обяд, което в този район настъпва рано. Сол отиде да виси в кухнята, тъй като имаше вероятност, макар и слаба, лицето да дойде предварително, за да хвърли един поглед, и не биваше да съзре човека, който ми бе взел мястото. Отидох до „Талбът“, да проверя дали има някакви съобщения за мен. Нямаше. Позвъних на Улф, казах му, че сме готови, и се върнах в „Пиоти“ в дванайсет и трийсет. Джон бе запазил масата, заех я и се залових със спагетите и виното. В един без десет ресторантът вече се бе понапълнил с клиенти, двама от които ми бяха познати. На масата пред моята седеше с лице към мен Фред Дъркин, а през една маса зад мен — Ори Кадър. Аз бях с лице към вратата. Много елегантно.
	В един без четири минути влезе доктор Виктор Ейвъри, направи три крачки и спря, видя вдигнатата ми ръка и се приближи. Докато сваляше палтото и шапката си и ги закачаше на куките на стената, аз си напълних устата със спагети, а когато седна, отпих глътка вино. Стори ми се още по-възрастен, отколкото снощи — изглеждаше попрехвърлил средната възраст и не толкова закръглен.
	— Спагетите тук са нещо изключително — рекох. — Не е зле да ги опитате.
	Той поклати глава.
	— Не съм гладен.
	— И виното е изключително.
	— Никога не пия през деня.
	— Обикновено и аз не пия, но днес имам специален случай. — Гледах в чинията си, където навивах с вилицата си спагети, вдигнах я и я насочих срещу него. — Колко донесохте? Ръцете му бяха върху масата, а върховете на пръстите му потреперваха.
	— Дойдох от любопитство — каза той. — Що за номер е това?
	Не бе и наполовина толкова уверен, колкото по телефона, но това бе обяснимо — беше прекарал тежка нощ.
	Наведох се към него.
	— Вижте — рекох, — ако ще се мъчите да го увъртате, не си хабете думите. Видях ви да влизате в къщата на Калмъс в сряда, видях ви да излизате. Вчера си зададох…
	— В колко часа влязох? В колко часа излязох?
	— Глупости! Не си мислете, че не мога да кажа на Нироу Улф, а също и на полицията, и на съдията, и на съдебните заседатели, когато му дойде времето. Ако искате да направите опит да си скалъпите някакво алиби, часовете са ви известни не по-зле, отколкото на мен. Това не е някакво телевизионно състезание, в което вие задавате въпросите. Вчера се запитах: възможно ли е вие да сте убили Пол Джерин? Разбира се, че е възможно: като сте разбърквали горчична вода, в нея сте сложили арсеник. Лошото обаче е, че на Джерин му е прилошало, преди да влезете при него, и това ме възпираше до вчера следобед, когато научих защо му е призляло, преди да ви извикат. И не само това, научих също откъде сте знаели, че ще му прилошее — носели сте си арсеник, защото ви е било известно, че ще имате възможност да се възползувате от него. Така че вие сте убили Джерин, и аз знам защо или поне имам много убедително предположение. Във вторник вечерта Улф ви каза, че човекът, който е убил Джерин, не е хранел лоши чувства към самия него, а е искал да унищожи Матю Блънт, на което вие отвърнахте: „Небивалици!“, но знаехте, че Улф е прав, защото точно вие сте го извършили и точно този е бил мотивът ви. После, като сте разбрали, че Калмъс се е досетил и че ще ви спипа, вие сте отишли в апартамента му и сте го убили, а аз ви видях на влизане и на излизане. Така че колко донесохте?
	Той беше осъзнал, че ръцете му треперят и ги бе свалил от масата.
	— Всичко това са небивалици — рече той. — До последната дума.
	— Добре, в такъв случай станете и си излезте. Или се обадете в прокуратурата и им кажете да дойдат и да ме арестуват за опит за изнудване. Телефонната будка е в дъното на ресторанта. Обещавам да ги изчакам тук.
	Той облиза устни.
	— Точно така трябваше да направя — каза той, — да се оплача, че се опитвате да ме изнудвате.
	— Хайде!
	— Но би било… би предизвикало… скандал. Би било много… неприятно. Дори ако сте ме видели да влизам и излизам от къщата, а вие не сте, но дори да сте ме видели, това не доказва, че аз съм убил Калмъс. Било е след десет, когато сте отишли в апартамента му и сте намерили трупа. Някой е влязъл, след като съм си тръгнал — тоест трябва да е било след като съм си тръгнал, ако изобщо съм бил там. Така че лъжата ви, че сте ме видели да влизам и да излизам… не е много убедителна. Но ако вие…
	— Стига! — прекъснах го аз. — Готов съм да изслушам нещо разумно, стига да имате капка разум, но не и тези глупости. Нека изясним нещата веднага с „да“ или „не“, а ако отговорът ви бъде „не“, то аз ще стана и ще си изляза. Ще отида при Нироу Улф. Влязохте ли в къщата на Калмъс в сряда късно следобед или рано привечер — наречете го както искате, — или не? Да или не?
	Той облиза устни.
	— Няма да ви доставя удоволствието да ме принудите…
	Бутнах стола си назад и започнах да се надигам. Той протегна ръка.
	— Не — каза. — Седнете. Наведох се към него.
	— Не?
	— Искам да кажа — да.
	— Влязохте ли в къщата по онова време в сряда?
	— Да. Но аз не съм убил Дан Калмъс.
	Седнах и вдигнах чашата си, за да отпия глътка вино.
	— Съветвам ви да внимавате какво говорите — казах му аз. — Ако трябва непрекъснато да скачам на крака, за да ви накарам да приказвате като разумен човек, това ще привлече вниманието на околните. Колко пари донесохте?
	Той пъхна ръка към вътрешния си джоб, но я извади празна.
	— Признавате, че сте изнудвач — заяви той.
	— Разбира се. Ние с вас сме като краставите магарета — вие сте убиец, аз съм изнудвач.
	— Не съм убиец. Но ако откажа да ви стана жертва и изпълните заплахата си, ще се замеся в скандал, който никога няма да бъде забравен. Ще нося върху себе си подозрение, което никога няма да се изличи напълно. За да избегна това, аз съм готов… да отстъпя. Но протестирам.
	Отново пъхна ръка в джоба си и този път извади нещо, едно листче, разгъна го, погледна го, рече: „Прочетете го“, и ми го подаде. Беше написано на ръка, с мастило:
	С настоящото потвърждавам и ако е нужно, ще се закълна, че твърдението ми пред д-р Виктор Ейвъри, че съм го видял да влиза в къщата на Даниъл Калмъс в сряда, 14 февруари 1962 г., не беше истина. Никога не съм виждал д-р Виктор Ейвъри да влиза в тази къща по което и да е време. Горното написах собственоръчно и го подписвам по свое собствено желание, а не по принуда.
	Пуснах листчето на масата и му се усмихнах.
	— Можете да си го сложите в рамка — посъветвах го аз.
	— Нося десет хиляди долара в брой — отвърна той. — Щом го препишете и ми го върнете подписано, ще ви дам парите.
	— А останалите деветдесет хиляди?
	— Това е нечувано. Невъзможно ми е да платя такава сума, а дори да я имах… това е абсурдно. Освен десетте хиляди ще гарантирам, че ще ви дам още двайсет хиляди в срок от една седмица.
	— Дявол да го вземе! Действително имате безочието да се пазарите.
	— Не се пазаря. За мен трийсет хиляди долара са цяло състояние.
	Изгледах го.
	— Знаете ли, възхищавам се на самообладанието ви, наистина ви се възхищавам. Вие сте над моите възможности. — Огледах се, привлякох погледа на мисис Пиоти и й направих знак да се приближи. Попитах я колко е сметката, тя отвърна, че е долар и четирийсет, подадох и два долара и й казах да задържи рестото. Това, разбира се, бе само представление — вече бях дал петдесет долара на Джон и щях да му дам още. Поклатих глава към Ейвъри.
	— Направо сте над моите възможности. Ще трябва да отидем и да разкажем всичко пред мистър Улф.
	Той ме загледа глупаво.
	— Какво?
	— Казах — да разкажем всичко пред мистър Улф. Той дава представлението, не аз, аз само работя при него. Онова снощи — уволнението ми — бе само част от декора. Ще се наложи да дойдете и да се пазарите с него. Той едва ли ще се съгласи на някакви си жалки трийсет бона.
	Все още не бе разбрал какво съм казал.
	— Нироу Улф ли стои зад тази работа?
	— Естествено. И зад нея, и пред нея. — Бутнах стола си назад. — Добре, да вървим.
	— Няма да дойда.
	— За бога! — Наведох се към него. — Доктор Ейвъри, вие несъмнено сте шампион по глупост. Нироу Улф вече ви е опаковал и адресирал направо за ада, а вие си седите тук и си повтаряте: „Няма да дойда.“ В ада ли предпочитате да идете, или ще дойдете с мен?
	Вдигнах листчето, пъхнах го в джоба си, станах, взех палтото си от закачалката и го облякох, сложих си шапката и се отправих към вратата. Като минавах покрай съседната маса, Фред Дъркин, натъпкан догоре със спагети и вино, стана и тръгна в обратната посока, към кухнята. Излязох на улицата и един порив на зимния вятър почти отнесе шапката ми; точно когато я задържах с ръка, се появи и Ейвъри, метнал палто на ръка. Помъчи се да го облече, но вятърът го обърна, затова му помогнах и той ми поблагодари. Убиец и изнудвач — и двамата с добри обноски.
	Онази част на Второ Авеню се падаше в центъра, затова тръгнахме към Трето за такси. Когато се качихме и потеглихме, доста се надявах, че Ейвъри ще подхване разговор, но той мълчеше. Не пророни нито дума. Не го поглеждах, но с крайчеца на окото си зърнах, че конвулсивно свива и разпуска ръка в джоба си. Възможно бе да притежава самообладание, но не бе лишен и от нерви.
	През онези пет дни, докато разследваше случая Блънт, Улф бе направил повече компромиси, отколкото за цяла година. В два без десет — часа, в който двамата с Ейвъри се изкачихме по стъпалата пред старата кафява къща и влязохме — Улф обикновено е преполовил обяда си, ето защо очаквах, че ще трябва да забавлявам госта в кабинета поне половин час, докато го чакаме. Но както научих после от Фриц, когато му занесъл закуската, Улф наредил обядът да е точно в 12,45. За вас това означава само, че поради обстоятелствата Улф е имал благоразумието да измени разписанието си, но за мен то беше много повече: следователно още на закуска Улф си бе направил сметка, че половин час с Ейвъри в ресторанта на Пиоти ще ми е напълно достатъчен и че ще го докарам преди два часа. Приятно е да признават способностите ви, но мисля, че някой ден Улф ще сбърка в сметките си.
	Така че едва бях вкарал госта в кабинета и го бях настанил в червеното кожено кресло, когато се появи Улф. Отидох да затворя вратата. Сол, Фред и Ори след малко щяха да минат през коридора към кухнята с магнетофона и лентата. Като се върнах при бюрото си, Ейвъри дрънкаше несвързано:
	— Тук съм против волята си и ако си мислите, че двамата с Гудуин…
	— Млъкнете! — Прозвуча не като рев, а само като плясък с камшик. Улф се обърна към мен: — Имаше ли някакви трудности?
	— Не, сър. — Седнах. — Всичко мина добре. Разполагаме с предостатъчно материал. На въпроса дали е влязъл в онази къща в сряда по онова време, той отговори направо „да“. Предложи ми десет хиляди в брой веднага и гаранция за още двайсет бона в срок от една седмица, ако подпиша декларация, че не съм го видял да влиза. Той не…
	— Това е лъжа — заяви Ейвъри.
	Значи затова не бе подхванал разговор в таксито — усилено бе размишлявал каква линия да възприеме и беше решил да ме нарече лъжец и да принуди Улф да започне отначало. Не беше чак толкова глупав.
	Улф се облегна назад и го огледа, но не враждебно, а просто като предмет, представляващ интерес? Разбира се, просто искаше да мине време, докато триото пристигне.
	— Би могло да се напише цяла книга — каза той — за видовете поведение на хора, попаднали в безизходно положение. За поведението на хора, изправени пред гибел. В почти всички случаи непреодолимата трудност е, че умствените им процеси са притъпени от емоционалното въздействие на затрудненото положение, в което се намират. Погрешно е да се допуска, че най-добрият ум ще се справи най-сполучливо с някаква трудност; щом емоциите са задушили мозъка, то каква е ползата от него? Ето например да вземем вас и мистър Гудуин в онзи ресторант. Тъй като сте превъзходен професионалист, вероятно притежавате доста добър ум, но реагирахте като глупак. Би трябвало или да отречете категорично и да сте готов да отстоявате това, или след като го карате да подпише документ, чрез който отстранявате заплахата, да изпълните изцяло исканията му; и не би трябвало да си признавате нищо. Вместо това сте се опитали да се пазарите на дребно и сте направили признание от решаващо значение — че сте влизали в къщата на Калмъс в сряда вечерта. Наистина…
	— Това е лъжа. — Явно щеше да пее тази песен. Идеята не беше лоша, стига да имаше кураж да я отстоява, но в случая той просто би трябвало да стане и да си излезе.
	Отвън се позвъни, станах и открехнах вратата към коридора едва-едва. Фриц излезе от кухнята, тръгна към външната врата, отвори я и аз видях триото да влиза — никой не спря при закачалката, за да остави там палтото си. Като минаваше, Сол ми кимна през пролуката, а Ори направи уговорения знак — махна ми с ръка, свил палец и показалец във формата на „О“. Когато се скриха в кухнята, отворих широко, върнах се при бюрото си и се пресегнах отзад, за да щракна един ключ. От мен не се искаше нищо друго.
	Улф продължаваше:
	— …и може би това би било най-разумно за вас. След като мистър Гудуин ви се е обадил снощи от хотела, вие сте разбрали, че сте изложен на смъртна опасност, и сте мислели, че той е единствената причина за това. Само той е знаел съдбоносния факт; с изключение на него, едва ли е имало от какво да се страхувате. Защо не го убихте с цената на какъвто и да е риск? Знаехте къде е и разполагахте с цяла една нощ. Дегизирайте се и подкупете някого от служителите на хотела — независимо от сумата, — за да ви вкара в стаята. Наемете съседната стая, стаята отгоре или стаята отдолу и се прехвърлете през прозореца. Човек във вашето положение би трябвало да рискува да се изкатери дори по отвесна мраморна стена само със силата на волята си. Човешката воля е в състояние да преодолее всяка обикновена трудност — но воля, доведена до отчаяние поради надвиснала опасност, би трябвало…
	Вътрешният телефон позвъни. Вдигнах го, казах: „Арчи“, и чух гласа на Сол: „Всичко е готово.“
	— Добре, ще ти позвъня.
	Затворих и кимнах на Улф, а той ми кимна в отговор и стана.
	— Отегчавам ви — каза той на Ейвъри. — Няма значение какво е можело да сторите. Важното е какво ще направите сега, а за да го обмислим трезво, трябва да чуете нещо. — Той се обърна към мен: — Хайде, Арчи.
	Натиснах копчето, три пъти късо, и се завъртях заедно със стола си, за да съм с лице към Ейвъри. След малко от решетката на стената над бюрото ми, където беше високоговорителят, се чу леко бръмчене, после няколко пропуквания, после други шумове, невисоки, които биха могли да бъдат от някакъв ресторант, където се движеха, хранеха и разговаряха хора, а после — моят глас:
	— Спагетите тук са нещо изключително. Не е зле да ги опитате.
	След кратка пауза се обади друг глас:
	— Не съм гладен.
	— И виното е изключително.
	— Никога не пия през деня.
	— Обикновено и аз не пия, но днес имам специален случай. Колко донесохте?
	— Дойдох от любопитство. Що за номер е това?
	— Вижте, ако ще се мъчите да го увъртате, не си хабете думите. Видях ви да влизате в къщата на Калмъс в сряда, видях ви и да излизате. Вчера си зададох…
	— В колко часа влязох? В колко часа излязох? Както бе посочил Улф, би могло да се напише цяла книга за видовете поведение на хора, намиращи се в безизходно положение. Като чу първата реплика — моите думи, Ейвъри ме изгледа намръщено. Щом чу собствения си глас: „Не съм гладен“, завъртя глава да се огледа, първо надясно, после наляво; след това прехапа устни и продължи да ме гледа намръщено, докато аз си разказвах урока, а когато чу „Всичко това са небивалици, до последната дума“, кимна одобрително. Но като го попитах дали е влизал в къщата на Калмъс в сряда и той отвърна „да“, изкрещя:
	— Това е лъжа! — Скочи и се хвърли към мен. Аз бях вече на крака, но той не мислеше нито да нанася удари, нито да ме души, нищо не мислеше, това бе просто спонтанна реакция. Отстъпих настрана единствено защото исках да подам нещо на Улф — онова листче, — а той ми пречеше. Улф го взе и започна да чете, а през това време от високоговорителя се чуваше само общият шум в ресторанта, защото, докато аз четях листчето, ние не разговаряхме. Улф го хвърли на бюрото си точно така, както бях направил аз, и рече:
	— Бихте могли да си го сложите в рамка. Добър синхрон. А Ейвъри престана да реагира и пристъпи към действия. Хвърли се с всички сили, за да вземе листчето, но аз го изпреварих. Насочвам вниманието ви към Улф. Ако бе задържал листчето, може би трябваше да си направи труда да отблъсне Ейвъри, затова предостави тази работа на мен. Пак си беше направил сметката. Ейвъри сграбчи ръката ми, а аз не я отдръпнах, като си помислих, че нещастният глупак може да се зарадва на физическия контакт между нас. Беше се вкопчил в мен с две ръце, но когато му съобщих или по-скоро когато високоговорителят му съобщи, че Улф вече го е опаковал и адресирал направо за ада, което, признавам, беше малко сладникаво, той ме пусна, изправи се, стиснал зъби, и отправи поглед към Улф. Отидох при бюрото си, пресегнах се отзад и щракнах ключа, а като се обърнах, Сол, Фред и Ори стояха на вратата.
	— Реших, че ще е най-добре — обясни Улф на Ейвъри — да не ви оставям никаква възможност за измъкване. — Той посочи към групата. — Снощи видяхте човека отляво, мистър Панцър, тук. Той беше с магнетофона в кухнята. Другите двама — мистър Дъркин и мистър Кадър — се намираха в ресторанта на съседни маси, докато вие беседвахте с мистър Гудуин. Няма място за изплъзване, докторе.
	Ейвъри направи няколко нерешителни крачки към групата и спря. Улф каза:
	— Отдръпни се от вратата, Сол. Не му пречи, ако желае да си тръгне.
	Ейвъри се обърна.
	— Пет души! — извика той. — Пет души! — Приближи се към бюрото. — Споменахте магнетофон. Записано ли е на лента?
	— Да.
	— Ще ви дам сто хиляди долара за нея. В брой. Утре сутрин. За лентата и за листчето, подписано от Гудуин. Не можете нищо да докажете. Знам това, но не… Добре. Утре сутринта.
	Улф кимна.
	— Виждате ли? Опитахте се да се спазарите със смъртта. Мистър Гудуин би ви отказал, но вие не знаехте това, а ако се бяхте подготвили да изпълните условията му, трудно щяхме да измъкнем официално признание от вас. Сега мога да отхвърля предложението ви, без да се тревожа. Прав сте, не мога да докажа нищо, но мога да изкарам хонорара си и мога да докажа на клиента си, че съм го заслужил — ще накарам мистър Блънт, съпругата му и дъщеря му да чуят тази лента.
	— Не! — извика Ейвъри. — Никога!
	— Но да. Разбира се. Брадичката на Ейвъри потреперваше.
	— Колко искате? Улф поклати глава.
	— Твърде много се уважавам, за да го сторя. Съвсем възможно е вие да сте по-ценен за света, за обществото, на което, съм член, отколкото Матю Блънт. Ако поставях интересите на обществото над всичко, може би щях да ви спася, но самолюбието ми не ми го позволява. Като повечето хора прекалено много обичам себе си. Когато седна и гледам как семейство Блънт слуша този запис, ще бъда непоносимо самодоволен. По-добре си вървете, докторе.
	— Няма да си тръгна. Колко ще приемете? Колко?
	— Дявол да го вземе, вървете си!
	— Не! Не! Не! Улф се обърна.
	— Фред! Ори! Арчи и Сол вече си свършиха работата за днес. Вие бяхте само наблюдатели. Изхвърлете го!
	Приближиха се и като го хванаха за ръцете, Фред дрезгаво му рече: „Хайде, какво толкова!“ Бих искал да мога да запиша, че ги е блъснал настрана и си е излязъл, но разказът ми е документален. Наложи се да го избутат и докато го влачеха към вратата, той пищеше, а веднага щом излязоха в коридора, Сол затвори зад себе си. Улф изръмжа към мен:
	— Човек без достойнство не е човек. Намери мистър Креймър.
	Помислих си, че би било по-достойно да изчакам Фред и Ори да се върнат, за да съобщят, че Ейвъри е вън от къщата, тъй като Улф нямаше да иска да се види с Креймър, преди да се е върнал от оранжериите в шест часа, така че бе излишно да се бърза, но се подчиних. И изживях много неприятности. Някакъв тип от отдел „Убийства“ изобщо не искаше да ме свърже — дори със сержант Стебинс, — ако не му разкажа всичко, а когато най-после ме прехвърли, на телефона беше лейтенант Роуклиф. Разбира се, това означаваше словесна битка, която спечелих само защото му припомних един случай отпреди няколко години, когато ми бе затворил телефона и бяхме позвънили на прокурора, а Улф му бе съобщил нещо, което Креймър би искал да научи пръв. Така че най-после се добрах до Креймър и кимнах на Улф, а той вдигна слушалката си. Останах да слушам.
	— Обажда се Нироу…
	— Знам, че сте вие. Зает съм. Какво искате?
	— Да дойдете при мен колкото е възможно по-скоро. Човекът, който е убил Пол Джерин и Даниъл Калмъс, току-що напусна къщата ми и аз…
	— Напусна къщата ви?
	— Да, и аз…
	— Защо му позволихте да си тръгне?
	Не бихте могли да направите по-голям комплимент на Улф. Не „откъде знаете, че ги е убил“ или „защо и как“, а направо: „Защо му позволихте да си тръгне?“
	— Защото будеше отвращение — отвърна Улф. — Изгоних го, бих искал…
	— Кой е той?
	— Дявол да го вземе, престанете да ме прекъсвате. Бих искал да отнеса случая към вас. Тук имам нещо…
	— Искам името му още сега!
	— Кога мога да ви очаквам?
	— Много добре ви е известно кога можете да ме очаквате. — Той затвори.
	Погледнах часовника си. Три без двайсет. Трудно ми беше да го повярвам. В опасност беше едно друго правило и този път най-строгото от всички. От години на-; сам точно в четири Улф отиваше в оранжериите независимо от всичко, всеки ден с изключение на неделя, а днес не би могъл да изостави Креймър насред развръзката. Очевидно бе раздразнен. Като се завъртях със стола, за да попитам Фред и Ори дали е имало счупени кости, телефонът иззвъня, завъртях се обратно и го вдигнах.
	— Бюрото на Нироу Улф, Арчи Гуд…
	— Обажда се Сали, Арчи.
	— Добро утро. Искам да кажа — добър ден. Липсвате ни. Канех се да ви се обадя веднага щом намеря време. Бях доста зает.
	— Бяхте ли… стана ли…
	— Бях и стана. Всичко мина по плана. Приятно ми е, че се запознах с вас, и искам да ми дадете автограф. Ако това е първото ви добро дело, извършихте го сполучливо. Ако някога пожелаете да работите като съучастника на изнудвач, позвънете ми.
	— Но стана ли… той направи ли…
	— Направи точно това, което се искаше от него. Ще ви разкажа всичко, от игла до конец, но не сега. Всичко е наред. Само изчакайте търпеливо още двайсет и четири часа, може би по-малко. Разбира се, не споменавайте нищо нито пред майка си, нито пред някой друг.
	— Разбира се, че няма. Но не може ли… бих могла да дойда…
	— Не сега, заети сме. Ако не можете да не се притеснявате, то в такъв случай притеснявайте се, но потърпете, докато ви позвъня. Разбрахме ли се?
	— Разбрахме се. — Тя затвори.


>	ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

	След като се настани в червеното кожено кресло, Креймър каза:
	— Пропуснете сюжетната линия. Какво сте научили?
	Имахме семейно тържество — Сол, Фред и Ори бяха насядали пред бюрото на Улф, с чаши в ръце. Фред пиеше уиски с вода, Сол, Ори и аз споделяхме бутилка шампанско. Улф пиеше бира. Креймър не пожела да пие нищо, въпреки че му предложихме.
	Улф остави чашата си и облиза устни.
	— Това е встъпление, мистър Креймър, а не сюжетна линия. Необходимо е да ви го разкажа, но ще бъда кратък. Може би помните едно събитие, което се случи преди четири години в ресторант „Пиоти“ на Тринайсета улица.
	— Помня. Сержант Стебинс — в кухнята, заедно с Гудуин, със слушалки.
	— Да. Подобно нещо стана и днес, с някои изменения. Мистър Панцър бе в кухнята, с магнетофон вместо със слушалки. Мистър Дъркин и мистър Кадър се намираха в ресторанта, на отделни маси. На една друга маса седеше мистър Гудуин, сам, а във ваза с отвратителни изкуствени цветя пред него бе поставен микрофон. Имаше уговорена среща с доктор Виктор Ейвъри. Малко преди един часа доктор Ейвъри влезе в ресторанта, приближи се към масата, където бе мистър Гудуин, и седна, а мистър Пиоти уведоми мистър Панцър в кухнята и той включи магнетофона. Сега ще чуете записа. Достатъчно ли е това описание на обстановката?
	— Да.
	— Имате ли някакви въпроси?
	— Първо ще го чуя. Улф се обърна.
	— Хайде, Сол. — Сол стана и излезе, като си взе чашата с шампанското. Говорителят бе вече включен. След малко се чу пращенето и фоновият шум, а после моят глас:
	— Спагетите тук са нещо изключително. Не е зле да ги опитате.
	Нямаше смисъл да наблюдавам Креймър — той щеше да остане с поглед прикован върху Улф, стиснал устни и присвил очи, независимо какво чуваше. По-интересно бе да гледам Фред и Ори, които не бяха слушали записа и не знаеха почти нищо. Бяха обърнали глави към решетката. Фред си бе придал безизразен вид, но се усмихна широко, когато посъветвах Ейвъри да позвъни в прокуратурата. Ори критично наклони глава, за да прецени работата на колегата си, и от време на време ме поглеждаше, за да покаже, че тънкостите не му убягват. Усмихна се и кимна одобрително, когато изтръгнах от Ейвъри признанието, че е влязъл в къщата, а сви устни, когато му казах, че Улф го е опаковал и адресирал направо за ада — единствено от завист, защото съзнаваше, че такава изящна реплика бе далеч над неговата категория, последвана от думите, с които напусках сцената: „В ада ли предпочитате да идете, или ще дойдете с мен?“ Завеса.
	Креймър помести крака, но не за да стане.
	— Дявол да го вземе — рече дрезгаво той. — И дойде ли? Тук?
	— Да. След като чу записа, ми предложи сто хиляди долара в брой, пред четиримата, срещу лентата и декларация, подписана от мистър Гудуин… Дай му я, Арчи.
	Извадих листчето от джоба си, приближих се до него и му го подадох. Креймър го прочете и ме изгледа.
	— Това неговият почерк ли е?
	— Не знам. Вероятно.
	Прочете го пак, сгъна го и го пъхна в джоба си.
	— Известни са ми някои ваши ужасно фантастични изпълнения. Доколко фантастично е това?
	— Ако под „фантастични“ разбирате „измислени от мен“, то в случая нямаше нищо фантастично. Като научих, че доктор Ейвъри е извършил две убийства, реших да докажа това. Тъй като бе невъзможно…
	— Кога научихте? Знаехте ли го, когато… — Креймър млъкна, стана, отправи се към мен и тъй като знаех какво искаше, аз му отстъпих стола си да седне. Докато вдигаше телефона и набираше, аз си налях шампанско, а когато върнах бутилката в кофичката с лед, вече говореше със сержант Стебинс.
	— Пърли? Аз съм при Улф. Намери доктор Ейвъри, прибери го и го задръж, докато се върна. Върви самият ти. Не чакай заповед за арестуване. Задръж го като важен свидетел по убийството на Калмъс, не се шегувам. Искам да е там, когато се върна… след половин час, може би малко повече.
	Той стана, хвърли ми най-киселия поглед, с който някога ме е удостоявал, върна се при червеното кожено кресло, изгледа Улф по същия начин, ако не и по-лошо, и рече:
	— А като си тръгна, ти и Улф ще дойдете с мен. За какви се мислите, палячовци такива! Гудуин излъга хладнокръвно в писмените си показания, а вчера сутринта вие ми заявихте, че аз съм бил по-добре запознат от вас с всички обстоятелства около смъртта на Калмъс. Как смятате да се отървете… дявол да го вземе, не ме гледайте с тази презрителна усмивка! Ще я изтрия от лицето ви!
	— Ще ви спестя това усилие — отвърна Улф, без да се обижда. — Мистър Гудуин излъга доктор Ейвъри, не вас. Той не е наблюдавал къщата в сряда. Както ви е казал, там е пристигнал малко след десет часа, придружен от мис Блънт, така че не би могъл да види убиеца нито да влиза, нито да излиза. Изиграхме доктор Ейвъри. Тъй като беше невъзможно… — Този път не го прекъсна Креймър. Бе влязъл Сол с втора бутилка шампанско. Направи три крачки, спря и като видя, че Улф му отстъпва думата, продължи, взе празната чаша, напълни я и я подаде на Креймър, наля отново чашите на Ори, моята и своята, сложи бутилката в кофичката с лед и седна. Креймър, който бе поел чашата, без да обърне внимание, разля малко върху панталона си, изгледа я разярено, сякаш се питаше как се е озовала в ръката му, вдигна я, пресуши я на три глътки и я остави на масичката.
	Креймър прехвърли яростния си поглед върху Улф.
	— Не ви вярвам — каза. — За да ме накарате да ви повярвам, помъчете се да ми разкажете откъде сте знаели, че Ейвъри е влизал в къщата, след като Гудуин не го е видял. И откъде сте знаели, че той е убил Джерин. Да чуем.
	Улф кимна.
	— Там е работата, че не е просто.
	— Сигурно не е никак просто. Ще се помъча да разбера. Е?
	Улф се облегна назад.
	— Това бе извод, направен по дедукция, а не заключение въз основа на доказуеми улики, защото нямах такива. Дедуктивният ми извод почиваше върху три предположения. Първо, Блънт не бе убил Джерин. Както знаете, предварително бях допуснал това, а убийството на Калмъс го потвърди. Второ, никой от куриерите — Хаусман, Йъркис и Фароу — не бе убил Джерин. Вече се извиних на самия себе си за абсурдната си преструвка, че това наистина би било възможно; сега се извинявам и на вас. Как би било възможно, след като Джерин е седял там, подносът е бил до него, а останалите куриери непрекъснато са влизали? — Той махна с ръка, за да изтрие този спомен. — Пфу! Трето, оставаше единствено Ейвъри. Той бе имал не по-лоша възможност от Блънт, ако не и по-добра; забъркал е някаква смес, привидно горчична вода, и е накарал Джерин да я изпие. Възможно бе да е имал някакъв мотив — както е записано на онази лента, мистър Гудуин му каза, че Ейвъри не е изпитвал неприязън към Джерин, целта му е била да унищожи Блънт. Това не може да се…
	— Защо да е искал да унищожи Блънт?
	— Защото е искал да вземе съпругата на Блънт. Това не може да се докаже, тъй като единствените улики са вътре в самия него, но и не може да бъде опровергано. Предполагам, че сте разговаряли с мисис Блънт?
	— Да, няколко пъти.
	— Възможно ли е да предизвика несъзнателно нечий апетит?
	— Дявол да го вземе, да!
	— Значи мотивът е допустим. Но след като приемем, че е имал възможност и мотив, остават два въпроса: защо на Джерин му е прилошало толкова навреме, преди да повикат Ейвъри да го прегледа, и защо — пак толкова навреме — Ейвъри е носел със себе си арсеник? Всъщност насочих вниманието си към доктор Ейвъри едва когато след вчерашния си разговор с мистър Блънт в затвора мистър Гудуин намери отговорите на тези два въпроса. Съществува и трети въпрос: знаел ли е доктор Ейвъри предварително, че на Джерин ще му прилошее, но той е само част от втория, а отговорът е, че е било възможно и почти със сигурност е знаел. Казал му го е Калмъс. Това бе, което…
	— Хайде стига! — прекъсна го Креймър. — Гудуин го бил научил от Блънт! Той лежи в затвора за убийство. На вас може да ви е клиент, но не и на мен!
	— Ще стигна и дотам. Сега ви обяснявам защо се спрях на Ейвъри. Точно това нещо е накарало Калмъс да го заподозре и той е направил грешката да се заеме с него тет а тет — грешка, която му струваше живота. — Улф обърна ръка. — Така стана ясно. Когато мистър Гудуин ми докладва разговора си с мистър Блънт, вътрешно бях убеден, че убиецът е Ейвъри, но нямах и помен от улики, нито пък някаква надежда да намеря такива. Казвам — вътрешно убеден, но такава вътрешна убеденост не е сигурност, а аз исках да съм сигурен. Реших да изпробвам предположението си и направих грижливи приготовления. Помолих мисис Блънт да доведе тук всички — всички замесени, включително и доктор Ейвъри — и когато снощи се събраха, обявих, че съм уволнил мистър Гудуин, който не присъствуваше, и че се отказвам от случая. Върнах на мис Блънт хонорара, който ми бе дала. Тя бе посветена в плана. Разказах им как съм уволнил мистър Гудуин, тъй като е престъпил задълженията си — наблюдавал е къщата на Калмъс в сряда вечерта, напуснал е поста си за час и повече и затова не е видял убиеца да влиза и да излиза.
	— Не познават Гудуин — измърмори Креймър, а аз повдигнах вежда към него.
	— Сега вече го познават — отвърна Улф — или, поточно, сега вече Ейвъри го познава. Той позвъни на Ейвъри от една хотелска стая, каза му, че съм го уволнил и защо, каза му също, че не е напускал поста си, даде му да разбере, че го е видял да влиза и да излиза от къщата на Калмъс във вторник вечерта, и му каза да донесе сто хиляди долара на срещата им в ресторант „Пиоти“. Реакцията на Ейвъри, естествено, разреши въпроса. Ако не бе приел това предизвикателство, независимо дали бе виновен, или не, с мен би било свършено. Може ли да направя едно отклонение?
	Креймър изръмжа:
	— Непрекъснато правите разни отклонения.
	— Във връзка със случая е, но не е съществено. Според мен той не би приел, ако освен от закона не се страхуваше и от нещо друго. Знаеше, че срещу него няма решаващи улики и че вероятността да бъдат намерени е много малка; само заради това, че са го видели да влиза и излиза от къщата, не биха го осъдили за убийство, дори ако повярват на думите на мистър Гудуин. Той не би могъл да има някаква подбуда да убие Калмъс, освен ако не бе убил Джерин — а вероятността да се докаже, че той е убиецът на Джерин, бе не само нищожна, а изобщо не съществуваше. Ейвъри изпитваше непреодолим страх не от закона, а от мисис Блънт. Дали тя би повярвала на мистър Гудуин? Или, нещо по-важно, дали нямаше да се усъмни в него? Ако само за миг се усъмнеше, неговата цел пропадаше. За него това бе непоносимо. Затова се уговори с мистър Гудуин и отиде на срещата. Чухте резултата. Улф скръсти ръце.
	— Това е всичко, мистър Креймър. По закон можете да вземете лентата единствено със съдебно нареждане, но няма да настоявам за такива формалности. Вземете я при условие, че ако се окаже необходимо, ще мога да уредя да я чуят мистър и мисис Блънт. Ще освободите ли днес мистър Блънт, или ще трябва да чака до утре?
	— Това било всичко! — Креймър се сдържаше да не избухне. — Признавам, че не можем да задържим Блънт, прав сте — ще взема лентата, и вие чухте, че казах на Стебинс да прибере Ейвъри, но с какво ще разполагам, когато го прибера? Както споменахте самият вие, няма помен от улики. Имали сте сведения, които са сочели кой е убиецът, и какво направихте с тях?
	— Глупости! — отвърна рязко Улф. — Току-що изказахте пренебрежението си към тези сведения, защото били получени от човек, затворен за убийство, а на всичкото отгоре и мой клиент. Длъжен ли съм да ви разкривам сведения, които моят клиент ми е доверил, за да извърша разследване в защита на интересите му?
	— Това не е…
	— Искам да ми отговорите. Длъжен ли съм?
	— Не. Не сте длъжен. Поставяте капан на убиеца, карате го да изслуша тази лента и го пускате да си тръгне, преди да ми се обадите. Сега вече сте длъжен да ми предадете сведенията и аз ги искам. От какво му е прилошало на Джерин? От нещо, което е било в какаото? Кой го е сложил там? Откъде Ейвъри е знаел, че ще му прилошее? Какво е знаел Калмъс? Какво точно е казал Блънт на Гудуин? Е? Улф се обърна към мен:
	— Арчи! Какво задължение пое към мистър Блънт?
	Признавам, настроението ми бе леко приповдигнато. Рядко пия шампанско, когато съм на работа, за да мога съвестно да изпълнявам задълженията си.
	— Всичко, което ми съобщи — заявих аз, — бе абсолютно поверително. Нямах Библия подръка, затова само се прекръстих и му се заклех. Ако го кажете на някой полицай, дори да е инспектор, аз загивам. Възможно е Сол, Фед и Ори, тримата заедно, да са в състояние да ме заместят.
	Улф се обърна към Креймър.
	— Мистър Гудуин си е пийнал. Но задължението, което е поел, важи и за мен. Съветвам ви, преди да освободите Блънт, да го помолите да ви даде сведенията, които е съобщил на мистър Гудуин, разбира се, поверително, и той вероятно ще изпълни молбата ви. Много добре знаете…
	Телефонът позвъни, завъртях се със стола си и го вдигнах. След първите две думи от телефонната ми формула ме прекъсна един дълбок, мъжествен глас: „Дайте ми инспектор Креймър.“ Обърнах се към Креймър и му съобщих:
	— За вас е. Стебинс.
	При писането на тези документални разкази се стремя да не създавам впечатлението, че съм способен да виждам какво става зад дебели врати или зад ъгъла. Ако понякога имам някакво предчувствие, което от време на време ми се случва, обикновено не го споменавам, защото не мога да искам от вас да повярвате на честната ми дума. Но щом Улф може да нарушава правилата си, то и аз мога да наруша моите, и ето — едно отпада.
	Когато подадох слушалката на Креймър, знаех какво ще чуе. Не подозирах, а знаех. Може би защото Пърли ме прекъсна и аз чух тона му, може би защото не попита дали Креймър е там, а направо поиска да говори с него… все едно, аз знаех и бях дори още по-сигурен, когато Креймър не каза почти нищо, само слушаше, няколко пъти изръмжа и зададе няколко въпроса. Така че не се изненадах, когато върна слушалката на вилката, обърна се към Улф и се провикна дрезгаво:
	— Дявол да ви вземе и вас, и глупавите ви номера! Дявол да ви вземе!
	— Мистър Креймър, ако вие…
	— Престанете с това „мистър Креймър“! Смятате, че сте…не знам за какъв се смятате, но знам какъв сте според мен! Ейвъри е напъхал пистолет в устата си и си е пръснал черепа. Хайде, приберете си хонорара! Това ще ви достави удоволствие, нали? Доволен ли сте? — Той удари с юмрук по бюрото. — Доволен ли сте?
	Улф се обърна, за да погледне стенния часовник. Четири и петнайсет. Щеше да закъснее за срещата си с орхидеите.
	— Да — отвърна любезно той. — Доволен съм. Щом се поуспокоите, и вие ще се почувствувате доволен. Бяхте избавен от позора да осъдите един невинен човек и от неудобството да арестувате виновника, когото не бихте могли да осъдите.


	КРАЙ
I>
	© 1974 Рекс Стаут
	© 1987 Илиян Лолов, превод от английски

	Rex Stout
	Gambit, 1974

	Сканиране, разпознаване и редакция: Boman, 2007

	__Публикация:__
	Рекс Стаут
	ГАМБИТ
	Американска
	Първо издание

	Рецензент Жечка Георгиева
	Литературна група — ХЛ. 04 95366/15531/5637–327–87
	Редактор Мария Донева
	Художник Гриша Господинов
	Художник-редактор Николай Пекарев
	Технически редактор Йордан Зашев
	Коректор Грета Петрова
	Дадена за набор май 1987 г. Подписана за печат август 1987 г. Излязла от печат септември 1987 г.
	Формат 70×100/32. Печатни коли 24,50. Издателски коли 15,88 УИК 15,67. Цена 2,35 лв.
	ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
	ДП „Георги Димитров“ — София
	София, 1987

	Rex Stout
	Gambit
	Fontana Books, 1974

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/3633]
I$