[Kodirane UTF-8]

|	Реймънд Чандлър
|	По-малката сестра


>	Глава 1

	Върху матовото стъкло на вратата пише с олющена черна боя: „Филип Марлоу. Частен детектив“. Умерено мизерна врата в дъното на умерено мизерен коридор в едно здание, строено, когато баните с фаянсови плочки до тавана са били смятани за върха на цивилизацията. Вратата е заключена, но до нея има втора, със същия надпис, която никога не се заключва. Добре дошли — освен ако не сте от град Манхатън, щата Канзас. Вътре освен мен и една огромна муха-месарка няма жива душа.

	* * *

	Беше ясна слънчева утрин, каквито има често в Калифорния рано напролет, преди да се спуснат гъстите мъгли. Планините са все още зелени, в долината отвъд Холивудските възвишения и по високите върхове белее сняг. Кожарските магазини рекламират годишните си разпродажби. Публичните домове, чиято специалност са шестнайсетгодишни девственици, развиват оживена дейност. Палисандровите дървета в Бевърли Хилс тъкмо започват да цъфтят.
	Вече пет минути дебнех месарката — чаках я да кацне. На нея обаче й се летеше. Правеха й се сложни акробатични номера, идеше й да запее увертюрата към „Палячо“. Мухобойката бе застинала в ръката ми, целият бях нащрек. В единия ъгъл на бюрото грееше ярко слънчево петно и аз знаех, че рано или късно тя ще кацне именно там. Когато обаче това стана, в първия момент дори не я забелязах. Бръмченето спря, и толкоз. Миг след това зазвъня телефонът.
	С лявата ръка много бавно и търпеливо, сантиметър по сантиметър се пресегнах към слушалката. Вдигнах я все така бавно и казах шепнешком:
	— Един момент, ако обичате.
	Лекичко я оставих върху кафявата попивателна. Мухата не бе помръднала — лъскава, синьозелена, греховна. Поех си дълбоко въздух и замахнах. Останките й литнаха през цялата стая и паднаха на килима. Отидох, взех я с два пръста за оцелялото крило и я пуснах в кошчето за боклук.
	— Благодаря, че ме почакахте — казах в слушалката.
	— Търся мистър Марлоу, частния детектив. — Гласът беше тънък, забързан, като на малко момиче.
	— Да, аз съм мистър Марлоу — отговорих, — частният детектив.
	— Колко вземате за услугите си, мистър Марлоу?
	— Какво е естеството на работата? Гласът се изостри.
	— Не мога да ви кажа по телефона. Много е… поверително. А преди да си загубя времето в път до кантората ви, бих искала да знам…
	— Четирийсет долара на ден плюс разноските. Освен ако не предпочитате да се спогодим за твърд хонорар.
	— Прекалено е скъпо. Че то може да ми излезе стотици долари, а заплатата ми е…
	— Къде се намирате?
	— Ами… в една дрогерия. В съседство с кантората ви.
	— Тогава можехте да си спестите цели пет цента. Асансьорът е безплатен.
	— М… моля?
	Повторих казаното.
	— Качете се да ви видя — добавих. — Ако неприятностите ви са по моята специалност, бих могъл да ви посъветвам…
	— Трябва първо да знам нещо за вас — категорично заяви тънкото гласче. — Въпросът е твърде деликатен, много личен. Не мога да го споделям с кой да е.
	— Щом като е толкоз деликатен, по-добре се обърнете към жена детектив.
	— Божичко, за пръв път чувам, че има такива. — Пауза. — Но не мисля, че жена ще може да се справи. Орин живееше в… съмнителен квартал. Поне така ми се стори. Управителят на пансиона е много неприятна личност. Мирише на алкохол. А вие пиете ли, мистър Марлоу?
	— Ами, като стана дума…
	— Не бих искала да наема детектив, който приема алкохол под каквато и да било форма. Не одобрявам дори цигарите.
	— А може ли да си обеля един портокал?
	Чух рязкото поемане на въздух в другия край на жицата.
	— Поне се дръжте като джентълмен!
	— В такъв случай ви съветвам да се обърнете към студентския клуб. Чух, че са им останали един-два ма джентълмени, но едва ли ще ви допуснат до себе си.
	И затворих.
	Предприетата стъпка бе в правилната посока, но не беше достатъчна. Трябваше да заключа вратата и да се скрия под бюрото.


>	Глава 2

	След пет минути дрънна звънчето на външната врата на стаичката, която използувам за приемна. Това означаваше, че някой е влязъл. Чух вратата да се затваря. Сетне тишина. Междинната врата бе открехната. Ослушах се, реших, че някой е надзърнал по погрешка и си е тръгнал. Миг след това чух тихо почукване. И покашляне, чиято функция е същата. Свалих крака от бюрото, станах и надникнах в приемната. Тя беше там. Нямаше нужда да отваря уста — познах я и без това. И едва ли някой някога е приличал по-малко на лейди Макбет. Дребно, спретнато момиче, с педантичен старомомински вид, грижливо пригладена кестенява коса и очила без рамки, само със странични дъги. Беше облечена с кафяв костюм, а през рамото й висеше грозна квадратна чанта, която и придаваше вид на милосърдна сестра, понесла първа помощ на ранените. На гладката й коса бе кацнала шапка, която твърде рано бяха отбили от майка й. Нямаше грим, нито червило, нито бижута. Приличаше на библиотекарка, сигурно заради очилата.
	— Така не се говори по телефона — остро ме смъмри тя. — Засрамете се!
	— Срам ме е, но от честолюбие не го показвам. Влезте.
	Държах й вратата да мине. После й подадох стол. Седна на ръба, като зае не повече от пет сантиметра площ.
	— Ако аз разговарям по този начин с пациентите на доктор Зъгсмит — продължи тя, — положително ще изгубя мястото си. Той много държи да разговарям учтиво с тях, дори и с най-трудните.
	— Как е старият? Не съм го виждал от времето, когато паднах от покрива на гаража.
	Тя ме изгледа учудено и много сериозно.
	— Не е възможно да познавате доктор Зъгсмит. Връхчето на доста анемичния й език се показа между устните и потърси неизвестно какво.
	— Познавам доктор Джордж Зъгсмит от Санта Роза.
	— А, не. Този е доктор Алфред Зъгсмит от Манхатън. Манхатън в Канзас, не в Ню Йорк.
	— Трябва да е друг. А вашето име как е?
	— Не съм убедена, че трябва да ви го кажа.
	— А, значи просто проверявате пазара.
	— Би могло и така да се нарече. Щом като ще споделям семейните си проблеми с непознат човек, би трябвало първо да преценя дали мога да му имам доверие.
	— Казвал ли ви е някой, че сте много сладка? Очите зад цайсите метнаха мълнии.
	— Как смеете!
	Аз се пресегнах към една от лулите си и взех да я пълня.
	— Какво толкова има да смея? Изхвърлете тази шапка и си купете модерни очила с цветни рамки. От онези, дето са извити нагоре и придават леко ориенталски вид…
	— Доктор Зъгсмит не би допуснал такова нещо — побърза да ме парира. После додаде: — Наистина ли го мислите? — И много леко се изчерви.
	Вдигнах запалена клечка към лулата и издухах дим към нея. Тя се отдръпна намръщено.
	— Ако ме наемете, наемате ме такъв, какъвто съм. Ето ме пред вас. Ако си въобразявате, че ще намерите проповедник сред нашего брата, дълбоко се заблуждавате. Затворих ви телефона, но въпреки това сте тук. Значи се нуждаете от помощ. Как се казвате и какви са неприятностите ви?
	Тя само ме гледаше втренчено.
	— Вижте какво — продължих. — Вие сте от Манхатън, щата Канзас. Последния път, когато четох „Световния алманах“, видях, че това е малко градче близо до Топика. С население около хиляда и двеста души. Работите при доктор Алфред Зъгсмит и търсите човек на име Орин. Манхатън е малък град. В Канзас що-годе големите градове се броят на пръстите на едната ръка. Така че разполагам с достатъчно сведения за вас, за да науча цялата ви семейна история.
	— Че защо ви е? — обезпокои се тя.
	— На мен? Хич не ме интересува. Писнало ми е от хорски истории. Седя тук само защото няма къде да отида. Мога и да не работя. Нищо не ми трябва.
	— Много приказвате.
	— Така е. Много приказвам. Всички самотни мъже са приказливи. Или пък изобщо не отварят уста. Ще пристъпим ли към работата? Нямате вид на човек, който прибягва до услугите на частни детективи, особено ако са непознати.
	— Знам — тихо потвърди момичето. — А Орин направо ще посинее от яд, като разбере. И мама много ще се сърди. Попаднах на името ви в телефонния указател…
	— На кой принцип? — прекъснах я аз. — Със затворени или отворени очи?
	Тя ме зяпна, сякаш бях особено уродлив.
	— Шест и единайсет…
	— Моля?
	— Марлоу има шест букви, а Филип Марлоу — единайсет. Шест и единайсет прави…
	— А вие как се казвате? — почти изръмжах аз.
	— Орфамей Куест. — Очите й се свиха, сякаш се канеше да заплаче. — Живея с майка си — продължи по-бързо, като че ли плащаше за времето, което ми отнема. — Баща ми почина преди четири години. Беше лекар. Имам и сестра, Лейла. Брат ми Орин се канеше да стане хирург, но след като следва две години медицина, се прехвърли инженерство. Дойде тук миналата година и постъпи на работа в Бей Сити в самолетостроителната компания „Кал-Уестърн“. Не знам защо му трябваше това. Имаше добра служба в Уичита. Сигурно просто му се е живеело в Калифорния. Кажи-речи, всички това искат.
	— Почти всички — поправих я аз. — Ако държите да носите очила без рамки, трябва да говорите по подходящ начин, в тон с тях.
	Орфамей се изкикоти и свела очи, тегли с пръст черта по бюрото.
	— Наистина ли мислите, че извитите рамки ще ми придадат ориенталски вид?
	— Ъхъ. Но да се върнем към Орин. Докарахме го в Калифорния, в Бей Сити. Какво ще го правим сега?
	Тя се замисли, сбръчкала вежди. После ме изгледа изучаващо, сякаш се опитваше да вземе решение. Думите изригнаха от устата и:
	— Орин не е от хората, които не пишат редовно, а през последните шест месеца писа само два пъти на мама и три пъти на мен. Последното писмо получих доста отдавна. Ние с майка ми много се притеснихме. И понеже дойде време да си взема отпуската, пристигнах тук да го видя. По-рано въобще не е напускал Канзас. — Тя млъкна за миг. — Няма ли да си водите бележки?
	Аз изсумтях.
	— Мислех, че детективите винаги си водят бележки в малки тефтерчета.
	— Шегите аз ще ги пускам. Вие разказвайте. Значи дойдохте тук да си карате отпуската. Е и?
	— Писах на Орин, че пристигам, но не получих отговор. После му телеграфирах от Солт Лейк Сити, а той пак не ми отговори. Какво друго ми оставаше, освен да отида в квартирата му. Ако знаете колко е далеч. Взех автобус. Адресът е в Бей Сити, Айдахо Стрийт номер четиристотин четирийсет и девет.
	Млъкна отново, повтори адреса, но аз пак не го записах. Седях, разглеждах очилата й, гладката кестенява коса, ужасната шапчица, нелакираните нокти, устата без следа от червило, връхчето на езика, което се показваше между бледите устни.
	— Може би не познавате Бей Сити, мистър Марлоу.
	— Ха! Едно знам за Бей Сити — че след всяко отиване там имам нужда от нова глава. Искате ли да доразкажа историята ви?
	— Мооля?
	Очите й така се ококориха зад очилата, че заприличаха на рибешки.
	— Преместил се е. А вие не знаете къде. Страхувате се, че води греховен живот в луксозен апартамент на върха на Риджънси Тауърс с някоя мацка с дълго палто от норка и екзотичен парфюм.
	— Но моля ви!
	— Да не би да се изразявам вулгарно?
	— Моля ви, мистър Марлоу. Нищо такова не си мисля за Орин. Ако пък той ви чуе, ще съжалите за думите си. Понякога е много лош. Сигурна съм обаче, че нещо се е случило. Квартирата му е в евтин пансион, а управителят никак не ми хареса. Ужасен човек. Каза, че Орин се бил изнесъл преди две седмици, но не знаел къде, нито се интересувал и имал нужда само от яка глътка джин. Не разбирам защо Орин изобщо е отишъл Да живее на такова място.
	— Глътка джин ли казахте? Тя пламна.
	— Управителят така се изрази. Аз само предавам думите му.
	— Добре. Продължавайте.
	— Ами обадих се в службата му. В „Кал-Уестърн“, вече ви казах. Отговориха ми, че са го съкратили, като много други, и повече нищо не знаели. Оттам отидох да проверя в пощата дали не е съобщил новия си адрес. Не можели да ми дадат такива сведения. Не било законно. Обясних за какво става дума и чиновникът ми рече: добре, щом съм му сестра, щял да провери. Върна се и ми отговори, че не е оставил новия си адрес. Тогава вече започнах да се безпокоя. Може да му се е случило нещо лошо.
	— Не ви ли хрумна да проверите в полицията?
	— Никога не бих се осмелила. Орин няма да ми прости. Той е толкова сприхав, дори когато няма защо. Нашето семейство… — Момичето се поколеба, а в дъното на очите й зърнах нещо, което тя се опитваше да скрие. — Семейството ни не е такова, че…
	— Слушайте — започнах уморено. — Не казвам, че е задигнал нечий портфейл Може да го е блъснала кола и да не помни нищо или да е толкова тежко ранен, че да не е в състояние да говори…
	Спокойният й поглед ми даде да разбера, че никак не ми се възхищава.
	— В такъв случай щяха да ни известят. В джобовете винаги има документи за самоличност.
	— Понякога има само джобове.
	— Да не би да се опитвате да ме изплашите, мистър Марлоу?
	— Ако е така, не жъна голям успех. Според вас какво се е случило?
	Тя допря тънко пръстче до устните си и много леко го докосна с върха на езика.
	— Ако знаех, нямаше да дойда при вас. Колко ще ми вземете, за да го издирите?
	Дълго мълчах, преди да попитам:
	— Искате да сторя това сам, без да съобщаваме никъде?
	— Да, никъде.
	— Ъхъ. Ами зависи. Казах вече каква е тарифата ми.
	Тя сплете пръсти на ръба на бюрото и здраво ги стисна. Никога не бях виждал по-безсмислени жестове от нейните.
	— Мислех си, че като сте детектив, веднага ще го намерите. В никакъв случай не мога да си позволя повече от двайсет долара. Трябва да се храня, да плащам хотел, да си купя билет за връщане, а знаете колко са скъпи хотелите и храната във влака…
	— Къде сте отседнали?
	— Аз… такова… предпочитам да не ви кажа, ако нямате нищо против.
	— Защо?
	— Ами така. Много ме е страх от Орин, защото, като се ядоса… Пък и винаги мога да ви се обадя по телефона, нали?
	— Ъхъ. И все пак, мис Куест, като оставим настрана яростта на Орин, от какво ви е страх?
	Лулата ми бе загаснала. Поднесох клечка кибрит към огнището, без да откъсвам поглед от нея.
	— Пушенето на лула не е ли много лош навик?
	— Вероятно. Но за да ме откажете от него, ще трябва да платите повече от двайсет долара. И не се опитвайте да отклонявате въпросите ми.
	— Как можете да ми държите такъв тон! — пламна тя. — Пушенето на лула наистина е лош навик! Мама никога не позволяваше на татко да пуши вкъщи, дори през последните две години, след сърдечния му удар. Той понякога седеше и смучеше празна лула. На нея и това й беше неприятно. Имахме много дългове, та тя казваше, че не може да харчи пари за безполезни неща като тютюн. Нуждите на църквата са по-належащи.
	— Започвам да проумявам — произнесох бавно. — В семейство като вашето все се намира по някоя черна овца.
	Тя рязко се изправи и притисна чантата за бърза помощ към хълбока си.
	— Вие никак не ми харесвате. Май че няма да ви наема. Ако намеквате, че Орин е извършил нещо лошо, уверявам ви, че не той е черната овца.
	Дори окото ми не мигна. Тя се извърна рязко, отиде до вратата, хвана дръжката, пак се обърна, върна се на предишното си място и се разрева. Реагирах колкото препарирана риба на стръв. Мис Куест извади носна кърпичка и попи ъгълчетата на очите си.
	— А сссега сигурно ще трябва да се обадя в полицията — изхлипа тя. — Манхатънският вестник ще научи и ще отпечата нещо компрометиращо за нас.
	— Всъщност изобщо не го мислите. Престанете да дърпате нежните струни на моята душа. Дайте ми негова снимка.
	Тя бързо-бързо прибра кърпичката и извади нещо друго от чантата. Подаде ми го през бюрото. Плик. Тънък, но спокойно можеше да побере една-две фотографии. Не го отворих.
	— Опишете го с ваши думи.
	Тя се съсредоточи, което й предостави отлична възможност да мърда с вежди.
	— През март навърши двайсет и осем. Косата му е светлокестенява, много по-светла от моята, и очите му са по-светлосини. Реши се назад. Доста е висок, над метър и осемдесет. Обаче тежи само шейсет и осем кила. Много е слаб. Имаше руси мустаци, но мама го накара да ги обръсне. Каза, че…
	— Сам ще се досетя! Проповедникът е имал нужда от тях да си напълни възглавничка.
	— Как можете да говорите така за майка ми! — излая тя и пребледня от ярост.
	— О, я без глупости! Малко неща знам за вас, но няма защо да се изкарвате вода ненапита! Брат ви има ли някакви отличителни черти, като бенки, белези или татуировка на двайсет и третия псалм на гърдите? И не си правете труда да се изчервявате.
	— Не е нужно да ми крещите. Защо не погледнете снимката?
	— На нея вероятно е облечен. Пък и нали сте му сестра. Би трябвало да го познавате.
	— Няма отличителни черти — нацупено ми отговори. — Само малък белег на лявата ръка, където му изрязаха доброкачествена бучка.
	— А за навиците му какво можете да кажете? Как се забавлява — като изключим това, че не пуши, не пие и не ходи по жени?
	— Вввие откъде знаете?
	— От майка ви.
	Тя се усмихна. Бях започнал да се питам дали изобщо е способна на това. Зъбите й се оказаха много бели, а венци изобщо не видях. Слава богу поне за това.
	— Какви глупости говорите. Много е ученолюбив и има скъп фотоапарат, с който обича да снима хората, когато най-малко го очакват. Понякога ги вбесява. Той обаче твърди, че трябвало да се видят такива, каквито са.
	— Да се надяваме, че няма да му се случи същото. Какъв е апаратът?
	— Съвсем малък, с много чувствителен обектив. Снима при всякакво осветление. „Лейка“.
	Отворих плика и извадих две малки, много ясни снимки.
	— Тези обаче не са правени с такъв апарат.
	— А, не. Филип го фотографира, Филип Андерсън, с когото ходих известно време. — Тя помълча и въздъхна. — Предполагам, че всъщност затова се спрях на вас, мистър Марлоу. Защото и вашето име е Филип.
	— Ъхъ — изсумтях, но се почувствувах странно поласкан. — Какво се случи с Филип Андерсън?
	— Но нали говорим за Орин…
	— Знам — прекъснах я аз. — Питам обаче какво стана с Филип Андерсън.
	— Той си е в Манхатън — отмести тя поглед. — Мама не го харесва особено. Нали знаете как стават тези работи.
	— Да, знам. Ако искате, поплачете си. Нямам нищо против. Аз самият съм ужасно сантиментален.
	И взех да разглеждам двете снимки. Едната беше правена отгоре надолу и не ми вършеше работа. На втората доста добре си личеше високо ъгловато момче с тесни като цепки очи, тънки прави устни и остра брадичка. Изражението беше онова, което очаквах да видя. Ако забравите да си избършете обувките на изтривалката, това момче няма да пропусне да ви направи забележка. Бутнах фотографиите встрани и погледнах Орфамей Куест, като се опитах да открия в чертите й нещо, което поне бегло да ми напомни неговото лице. Не можах. Никаква семейна прилика, което, разбира се, нищо не значи. И никога не е значело.
	— Добре. Ще отида да видя каква е работата. Но и вие би трябвало да се досещате какво е станало. Брат ви попада в непознат голям град. Известно време печели добре. Вероятно повече, отколкото когато и да било през живота си. Запознава се с хора, каквито не е срещал преди. А и градът не е като Манхатън в Канзас — вярвайте ми, познавам Бей Сити много добре. Така че той къса с предишния начин на живот и не желае семейството му да научи за това. Но ще се оправи.
	Тя ме гледа известно време, без да каже нищо, после поклати глава.
	— Не. Орин не е такъв.
	— Всички сме такива. Особено хора като Орин, прекарали целомъдрено живота си в малко провинциално градче с майка, която им върви по петите, и проповедник, който следи всяка тяхна стъпка. Тук той е самотен. Има пари. Иска да си купи малко сладост и светлина, но не от онази, която прониква през източния прозорец на църквата. Не че имам нещо против. Просто казвам, че му е писнало от всичко това. Прав ли съм?
	Тя мълчаливо кимна е глава.
	— Той се включва в играта, по не е запознат с правилата. И за това е нужен опит. Захванал се е с някоя пачавра, започнал е и да пие и сега има чувството, че е откраднал долните гащи на епископа. Човекът в края на краищата кара двайсет и деветата си година и ако му се търкаля в канавката, това си е лично негова работа. Като му мине, все ще намери кого да обвини за всичко.
	— Крайно ще ми е неприятно, ако излезете прав, мистър Марлоу — бавно произнесе момичето. — Крайно ще ми е неприятно, ако майка…
	— Стана дума за двайсет долара — прекъснах я аз.
	Тя бе поразена.
	— Сега ли трябва да ви платя?
	— Какви са обичаите ви в Манхатън, щата Канзас?
	— В Манхатън нямаме частни детективи. Само редовна полиция. Поне така мисля.
	Тя зарови отново из дисагите, измъкна червено портмоне и извади отвътре няколко банкноти — грижливо сгънати, всяка поотделно. Три по пет и пет по един долар. Други като че ли не останаха. Държеше портмонето така, че да се уверя колко е празно. После разгъна банкнотите върху бюрото, нареди ги една върху друга и ги побутна към мен. Много бавно и тъжно, като че ли давеше любимото си коте.
	— Ще ви дам разписка — рекох.
	— Няма нужда, мистър Марлоу.
	— Аз пък имам нужда. Щом като отказвате да ми дадете адреса си, искам нещо с вашия подпис.
	— Защо?
	— За да доказвам, че действувам от ваше име. — Извадих кочана с квитанциите, написах една и посочих къде да се подпише. Никак не й се искаше. След кратко колебание неохотно взе твърдия молив и написа с прилежен секретарски почерк: „Орфамей Куест“.
	— Все така ли няма да получа адреса ви?
	— Предпочитам да не го знаете.
	— Тогава ще ми се обаждате — по всяко време. Домашния ми телефон също го има в указателя. Апартаменти Бристол, номер четиристотин двайсет и осем.
	— Вероятността да ви посетя е твърде малка — хладно заяви мис Куест.
	— Още не съм ви поканил. Ако желаете, обадете се към четири часа. Може да съм научил нещо. А може и да не съм.
	Тя стана.
	— Дано майка не ме упрекне — рече, като чоплеше устна с белезникав нокът. — За това, че съм дошла при вас.
	— Много ви моля, престанете да споделяте с мен какво още не би допаднало на майка ви. Много ви моля.
	— Как можете!
	— И стига с това „как можете!“!
	— Вие сте грубиянин!
	— Всъщност не го мислите. Намирате ме за голям сладур. А вие сте очарователна малка лъжкиня. Надявам се, не допускате, че върша всичко това за двайсет долара, а?
	Изгледа ме, без да мига, много хладно.
	— Защо тогава? — Като не отговорих, додаде: — Защото навън е пролет?
	Продължих да мълча. Тя се изчерви. После се изкикоти.
	Нямах сърце да й кажа, че просто умирах от скука. А може би наистина пролетта бе виновна. Пък и в очите й имаше нещо доста по-възрастно от Манхатън, щата Канзас.
	— Все пак сте много мил — тихо изрече Орфамей. Обърна се бързо и почти тичешком напусна стаята.
	Стъпките й отекнаха ситно, остро, поклъвващо, сякаш майка й барабанеше с пръсти по масата, защото таткото се опитва да си издействува второ парче баница. А той вече няма пари. Нищо няма. Само си седи в люлеещия се стол отпред на верандата в Манхатън, щата Канзас, с празна лула в устата. Полюлява се бавно и спокойно, защото след сърдечен удар трябва да вършиш всичко бавно и спокойно. И да чакаш следващия. С празна лула в устата. Никакъв тютюн. Няма какво да правиш, освен да чакаш.
	Сложих спечелените с пот на чело двайсет долара в един плик, написах името й и го пуснах в чекмеджето на бюрото. Не ми се тичаше из града с толкоз пари в джоба.


>	Глава 3

	Може от години да познавате Бей Сити, без да сте попадали на Айдахо Стрийт. Може също така да познавате почти цялата Айдахо Стрийт, без да сте попадали на номер 449. Асфалтът отпред бе така натрошен, че уличното платно почти се бе върнало към първоначалното си прашно състояние. Изкорубената ограда на склад за дървен материал опасваше напукания тротоар на отсрещната страна. Ръждясали релси се вливаха някъде по средата на улицата във висока дървена порта, завързана с верига, която, изглежда, не бе отваряна поне двайсет години. Деца бяха издраскали с тебешир както портата, така и оградата.
	Номер 449 имаше отпред тясна веранда с олющена боя, на която безрадостно се поклащаха пет люлеещи се стола от дърво и бамбук, които се крепяха на тел и влажен морски въздух. Зелените щори на прозорците на първия етаж, спуснати почти до долу, бяха целите в цепнатини. До входната врата се виждаше голям надпис с печатни букви: _„СВОБОДНИ СТАИ НЯМА“_. И той явно датираше от дълго време. Беше избелял и оплют от мухите. От вратата се влизаше направо в дълъг коридор със стълби в дъното. Вдясно имаше тясна поличка с окачен до нея химически молив, копче за звънец, а над него с черни букви на жълт картон пишеше „Управител“. Картончето бе прикрепено с три кабарчета, и трите различни. На отсрещната стена имаше телефонен автомат.
	Натиснах копчето. Някъде наблизо се чу звънец, но нищо не се случи. Пак позвъних. Същата работа. Тръгнах да поизуча коридора и попаднах на врата с черно-бяла метална табелка — „Управител“. Почуках. После я ритнах. Никой не се възмути.
	Излязох от къщата и я заобиколих по тясната циментирана пътечка до задния вход. Видя ми се подходящ за покоите на управителя. Останалата част от сградата вероятно се състоеше само от стаи под наем. На малката веранда имаше мръсна кофа за боклук и дървена щайга с празни бутилки. Зад рамката с опъната мрежа се виждаше, че вратата на къщата е отворена. Вътре беше мрачно. Долепих лице до мрежата и надникнах. Дървен стол с права облегалка, на който бе окачено сако, а на стола — мъж по риза и с шапка на главата. Дребно човече. Не виждах какво прави, но изглежда, беше седнал в малка ниша за хранене.
	Заудрях по мрежата. Не ми обърна никакво внимание. Заблъсках с все сила. Той наклони стола си назад и ми показа дребно бледо личице с цигара между устните.
	— Кво искаш? — излая.
	— Управителя.
	— Няма го, малкия.
	— А вие кой сте?
	— Теб кво ти влиза в работата?
	— Търся стая.
	— Нямаме, малкия. Не можеш ли да четеш?
	— Сведенията, с които разполагам, са по-различни.
	— Ами? — Той изтръска с нокът пепелта от цигарата, без дори да я свали от устата си. — Заври си ги някъде.
	И като изправи стола, продължи да върши каквото си вършеше. Слязох шумно по дървените стълби и много безшумно ги изкачих отново. Внимателно опипах рамката с мрежата. Беше закачена с кука. Вдигнах я с острието на джобното си ножче и я освободих от халката. Тя леко изтрака, но отвътре, откъм кухнята, се чуваше по-силно тракане.
	Влязох, прекосих малката веранда и проникнах в кухнята. Човечето бе толкова заето, че изобщо не ме забеляза. В помещението имаше газова печка с три горелки, няколко полици с мазни съдове, олющен хладилник и въпросната ниша за хранене, чиято маса бе отрупана с пари. Предимно банкноти, но имаше и всякакви монети, включително доларови. Дребосъкът ги броеше, подреждаше ги на купчинки и ги вписваше в малко тефтерче. Слюнчеше молива, без да обезпокои цигарата, която си живееше върху лицето му.
	Трябва да имаше няколкостотин долара.
	— Днес ли се плаща наемът? — попитах любезно. Той рязко се извъртя. Усмихна се мълчаливо, като човек, комуто никак не е до усмивки. Свали фаса от устата си, пусна го на пода и го стъпка. Извади нова цигара от джобчето на ризата, пъхна я в същата дупка на лицето си и започна да се потупва за кибрит.
	— Много тихо се вмъкнахте — каза любезно.
	Като не намери кибрит, небрежно се пресегна към джоба на сакото. Нещо тежко се удари в дървения стол. Сграбчих китката му, преди да измъкне тежкия предмет. Той се отметна назад и джобът на палтото се надигна към мен. Аз избих стола изпод него.
	Дребосъкът тупна на пода и фрасна главата си в ръба на масата. Това обаче не му попречи да се опита да ме срита в слабините. Отстъпих назад заедно със сакото и извадих от джоба му 38-калибровия патлак, с който си бе поиграл.
	— Ако си седнал там, за да ми демонстрираш гостоприемство, няма нужда — рекох.
	Малкият бавно се изправи, като се изкарваше по-гроги, отколкото беше. Посегна да разхлаби яката на ризата и нещо метално блесна в ръката, която замахна към мен. Неуморимо закачливо петле.
	Пернах го през лицето със собствения му пистолет и той пак се намери седнал на пода. Настъпих ръката, която стискаше ножа. Лицето му се изкриви от болка, но той не издаде нито звук. Изритах ножа в ъгъла на стаята. Беше с дълго и много наточено острие.
	— Как не те е срам! — сгълчах го аз. — Да вадиш пистолети и ножове срещу хора, които просто търсят къде да живеят. Не е редно дори за тези времена.
	Той пъхна настъпената ръка между коленете си, стисна я и взе да си подсвирква през зъби. Ударът през лицето, изглежда, не му бе причинил болка.
	— Добре — рече. — Не твърдя, че съм идеален. Вземай парите и изчезвай. Само не мисли, че няма да те спипаме.
	Погледнах колекцията от едри и дребни банкноти и монети.
	— Както си тръгнал, въоръжен до зъби, явно срещаш голяма съпротива при събирането на наема. — Отидох до вратата към вътрешността на къщата и натиснах дръжката. Беше отключена. Върнах се пак при него. — Ще пусна пистолета в пощенската кутия. А следващия път искай да ти показват полицейската значка.
	Той все така си подсвиркваше през зъби и стискаше ръка между коленете. Изгледа ме замислено с присвити очи, изсипа парите в олющена чанта и щракна закопчалката. Свали шапката си, пооправи я, килна я под закачлив ъгъл на темето си и ми се усмихна спокойно и самодоволно.
	— Хич не ми пука за патлака — заяви. — Този град пращи от старо желязо. Виж, ножката можеш да оставиш на Клозън. Бая труд хвърлих, докато я наточа.
	— И с нея доста си се трудил май?
	— Не е изключено. — Закани ми се игриво с пръст. — Може скоро пак да се срещнем. Само че ще бъда с приятел.
	— Кажи му да си облече чиста риза. И на теб да даде.
	— Леле, леле — с упрек ми рече дребосъкът. — Какви лошави ставаме, щом ни окачат значката.
	Мина безшумно покрай мен, слезе по дървените стъпала и изчезна. Стъпките му отекнаха по улицата и затихнаха. Също като токчетата на Орфамей по коридора. Не знам защо останах с впечатлението, че не съм преброил правилно козовете. Така и не можах да си изясня поради каква причина. Може би заради желязното спокойствие на дребосъка. Нито скимтене, нито суетене, само усмивка, свирукане през зъби, небрежно подхвърлени думи, незабравящи очи.
	Отидох да вдигна ножа. Острието беше дълго, леко заоблено и тънко, като кръгла пила, източена до сплескване. Дръжката и предпазителят бяха от лека пластмаса и ми се сториха направени от цяло парче. Метнах го леко към масата. Острието се изхлузи и затрептя в дървото.
	Поех дълбоко въздух, напъхах дръжката на мястото й и измъкнах ножа. Странна изработка, с много умисъл и намерение, и двете твърде неприятни.
	Отворих вратата в другия край на кухнята и излязох с пистолета и ножа в ръка.
	Попаднах във всекидневна-спалня с легло, което се прибираше към стената. Сега беше спуснато и неоправено. Имаше и меко кресло с дупка от изгорено в страничната облегалка. До прозореца видях опрян в стената секретер с обковани като на едновремешно мазе вратички. До него — канапе, а върху канапето — мъж. Краката му в груби сиви чорапи висяха навън. Две педи не му достигаха, за да улучи възглавницата. Съдейки по цвета на калъфката, не губеше нищо. Горната част на тялото му бе напъхана в безцветна риза и възстар пуловер без ръкави. Устата му зееше отворена, лицето лъщеше от пот, дишаше като стар форд с пробит радиатор. На масата до него имаше чиния, препълнена с фасове, някои ръчна изработка. На пода — почти пълна бутилка джин и чаша, която някога, доста отдавна, бе съдържала кафе. Стаята беше изпълнена предимно с джин и спарен въздух, но се долавяше и спомен от марихуана.
	Отворих прозореца, опрях глава о мрежата срещу комари, за да вкарам в дробовете си малко по-свеж въздух, и се загледах в улицата. Покрай оградата на склада за дървен материал две деца караха колела, като от време на време спираха да се полюбуват на примерите на клозетно изкуство върху дъските. В целия квартал нищо друго не даваше признаци на живот. Дори куче нямаше. В дъното на улицата, при завоя, се вдигаше прах — изглежда, бе минала кола.
	Отидох при секретера, намерих домовата книга и я запрелиствах, докато попаднах на името Орин П. Куест, изписано с ъгловат педантичен почерк, и цифрата 214, Добавена с молив от друга ръка, която по никакъв начин не би могла да мине за педантична. Прегледах книгата докрай, но не намерих по-нова регистрация за номер 214. Някой си Дж. У. Хикс бе настанен в стая 215. Прибрах книгата и отидох при канапето. Мъжът спря да хърка и да пуска мехури и преметна дясната ръка през тялото си, сякаш държеше реч. Наведох се, стиснах го с два пръста за носа и натъпках устата му с пуловера. Хъркането отново спря и той рязко разтвори очи. Безжизнени, с червени жилки. Почна да се съпротивлява и щом се убедих, че е напълно буден, го пуснах, взех бутилката джин, напълних чашата и му я показах.
	Ръката му се вдигна към нея с възхитителна изтерзаност на майка, зърнала отдавна изгубеното си дете. Дръпнах чашата и попитах:
	— Ти ли си управителят?
	Той облиза с лепкав език устни, преди да отговори:
	— Гррррр…
	И посегна към чашата. Сложих я на масата пред него. Стисна я внимателно с две ръце и изсипа джина право в гърлото си. Сетне се изсмя от все сърце и ме замери с чашата. Съумях да я уловя и я оставих на масата с дъното нагоре. Той ме изгледа с тренирана, но несполучлива суровост.
	— Кво става? — изкряка раздразнено.
	— Ти ли си управителят?
	Кимна и за малко да се срути от канапето.
	— Май съм къркан — констатира. — Едва-едва, съвсем мъничко съм кръкнал.
	— Ставаш за работа — успокоих го. — Още дишаш.
	Той стъпи на пода и се изправи. Внезапно се развесели, изкудкудяка, направи три лъкатушни крачки, падна на четири крака и се опита да ухапе стола.
	Вдигнах го, настаних го в креслото с прогорената облегалка и му налях още една доза от лекарството. Изпи я, разтърси се от главата до петите и изведнъж очите му заблестяха здравомислещо и лукаво. Алкохолици като него имат проблясъци на уравновесеност и допир с действителността. Но никога не се знае кога ще настъпят и колко време ще продължат.
	— Кой си ти бе? — изръмжа.
	— Търся един човек на име Орин Куест.
	— Ъ?
	Повторих. Той изплеска лицето си, като прокара мръсна длан през него, и отвърна троснато:
	— Напусна.
	— Кога?
	Махна с ръка, за малко да падне от креслото, и я размаха в другата посока, за да възвърне равновесието си.
	— Дай да кръкна.
	Налях в чашата, но само му я показах.
	— Дай! — нареди ми припряно. — Дай, че съм много нещастен.
	— Искам само сегашния адрес на Орин Куест.
	— Виж ти! — забеляза остроумно и замахна безуспешно към чашата.
	Оставих я на пода и му подадох една от визитките си.
	— Това може да ти помогне да се съсредоточиш.
	Той се взря късогледо в картичката, изсумтя презрително, сгъна я на две, после на четири. Сложи я в дланта си, изплю се отгоре й и я метна през рамо.
	Връчих му чашата. Той пи за мое здраве, кимна ми тържествено и я метна през рамо. Тя се търкулна по пода и се удари в перваза. Мъжът се изправи с изненадваща лекота, насочи палец към тавана, сви останалите пръсти и изпръхтя рязко с език и зъби.
	— Разкарай се! — каза. — Че знайш кви приятели имам. — Погледна телефона на стената, после мен — много лукаво. — Ей сега ще се погрижат за теб — изсумтя снизходително.
	Аз мълчах.
	— Не ми вярваш, а? — ядоса се внезапно.
	Поклатих глава.
	Отиде при телефона, откачи слушалката и набра пет цифри. Аз го наблюдавах. Едно, три, пет, седем, две.
	Това го довърши за момента. Изтърва слушалката, тя се залюля и заудря стената, а той седна на пода. Доближи я до ухото си и изръмжа:
	— Дайте ми доктора. — Аз слушах и мълчах. — Винс! Дайте ми доктора! — изрева сърдито. После разтърси слушалката и я хвърли. Опря длани о пода и взе да пълзи в кръг. Когато ме забеляза, видът му беше изненадан и раздразнен. Изправи се несигурно на крака и протегна ръка. — Искам да пийна.
	Открих хвърлената чаша и му налях. Прие я с достойнство, като къркана вдовица, изпразни я с надменен претенциозен жест, приближи се спокойно до кушетката, легна, подложи чашата под главата си вместо възглавница и моментално заспа.
	Закачих телефонната слушалка, надникнах пак в кухнята, пребърках управителя и измъкнах от джоба му някакви ключове. Единият беше шперц. Вратата към коридора бе с автоматична брава. Нагласих я така, че да мога пак да се върна в стаята, и тръгнах нагоре по стълбите. Спрях за миг да запиша на един плик: _„Доктора, Винс — 13572“_. Можеше да се окаже следа.
	Къщата тънеше в тишина и аз продължих да се изкачвам по стълбите.


>	Глава 4

	Добре изпиленият шперц отключи безшумно номер 214. Отворих вратата. Стаята не беше празна. Як набит мъж се бе навел над куфара върху леглото, с гръб към мен. Покривката бе осеяна с ризи, чорапи и бельо, а той ги сгъваше грижливо, без да бърза, като тихо и монотонно си подсвиркваше през зъби.
	Пантата изскърца и той застина. Ръката му се стрелна под възглавницата.
	— Извинете — рекох. — Управителят ми каза, че тази стая е свободна.
	Беше плешив като грейпфрут, облечен в тъмносиви вълнени панталони и прозрачни найлонови тиранти върху синя риза. Ръката му се измъкна изпод възглавницата, вдигна се към главата и пак се спусна. Обърна се и вече имаше коса.
	Изглеждаше съвсем естествена — кестенява, гладка, без път. А той ме гледаше ядосано изпод нея.
	— Чукането никому не е навредило!
	Плътен глас и широко предпазливо лице, което не беше вчерашно.
	— Защо да чукам? Управителят каза, че стаята е празна.
	Той кимна, успокоен. Ядът изчезна от погледа му.
	Влязох вътре без покана. До куфара се въргаляше разтворено евтино порнографско списание. В зелен стъклен пепелник димеше пура. Стаята бе спретната, подредена и дори чиста в сравнение с къщата.
	— Сигурно е мислел, че вече сте се изнесли — продължих аз, като се опитвах да изглеждам добронамерен и правдолюбив.
	— Ще ви я освободя след половин час.
	— Ще имате ли нещо против, ако я огледам? Той се усмихна, но не весело.
	— Май не сте отдавна в този град, а?
	— Защо?
	— Отскоро сте тук, нали?
	— Защо?
	— Харесват ли ви къщата и кварталът?
	— Не особено. Но стаята не е лоша.
	Той се усмихна широко, като продемонстрира порцеланова коронка, много по-бяла от зъбите му.
	— От колко време търсите?
	— Сега започвам. Защо са всички тези въпроси?
	— Карате ме да се смея — каза мъжът, но не се засмя. — В този град никой не оглежда стаите. Втурваш се и ги наемаш, без да си ги видял. Всичко е толкоз фрашкано, че мога да получа десет долара само като кажа на някого, че тая стая е празна.
	— Много жалко. Аз чух за нея от Орин Куест. Така че нищо няма да получите.
	— Нима?
	Окото му не трепна. Никакво мускулче не помръдна. Все едно, че разговарях с костенурка.
	— Внимавайте как се държите — предупреди ме мъжът. — Ставам много лош, когато се отнасят зле към мен.
	Взе пурата от зеления стъклен пепелник и издуха облаче дим, през което ме изгледа със студени сиви очи. Извадих една цигара и се почесах с нея по брадичката.
	— А какво се случва на онези, които не внимават? — попитах. — Карате ги да подържат перуката ви?
	— Не закачайте перуката ми! — яростно изсъска той.
	— Ах, извинете.
	— Пред къщата виси табела, че няма свободни стаи. Кое ви накара да дойдете все пак?
	— Изглежда, не чухте името, което споменах. Орин Куест.
	Казах му го по букви, но дори това не го ощастливи. Настъпи спарено мълчание.
	После той рязко се извърна и прибра в куфара купчинка носни кърпи. Пристъпих още няколко крачки навътре в стаята. Когато ме изгледа пак, в очите му имаше нещо предпазливо. Но от друга страна, лицето му поначало изразяваше предпазливост.
	— Приятел ли ви е? — попита небрежно.
	— Заедно сме израснали.
	— Тихо, спокойно момче — додаде непринудено. — Понякога си правехме компания. Май че работи в „Кал-Уестърн“.
	— Работеше.
	— Ами? Напуснал ли е?
	— Съкратен.
	Продължихме да се гледаме втренчено. Така обаче доникъде не стигнахме. И двамата бяхме врели и кипели в тая работа, за да очакваме чудеса.
	Той налапа пак пурата и се отпусна на леглото до куфара. Хвърлих едно око вътре и видях крайчеца на квадратен приклад на автоматичен пистолет, който надзърташе изпод чифт зле сгънати гащи.
	— Тоя Куест напусна пансиона преди десетина дни — замислено изрече събеседникът ми. — А пък все още смята, че стаята не е заета, така ли?
	— Според домовата книга тя си е празна. Той изсумтя презрително.
	— Онова пиянде сигурно от месец не е надзъртало в нея. Слушайте… Един момент! — Погледът му се изостри, ръката му разсеяно бръкна в куфара и оправи нещо в непосредствена близост до пистолета. Когато се отдръпна, прикладът вече не се виждаше. — Не съм се разсънил още, иначе веднага щях да се досетя. Вие сте ченге.
	— Добре. Да допуснем, че съм ченге.
	— Какво е оплакването?
	— Няма оплакване. Просто се почудих защо са ви дали стаята.
	— Преместих се от двеста и петнайсета, тя е отсреща. Тази е по-добра. Това е всичко. Много е просто. Доволен ли сте?
	— Напълно — отговорих, без да откъсвам поглед от ръката, която можеше да грабне пистолета, стига да поискаше.
	— Що за ченге сте? Градско? Я да видя значката. Нищо не казах.
	— Май нямате значка.
	— Ако ви я покажа, ще я обявите за фалшива. Познавам вашия тип. Значи вие сте Хикс?
	Той ме погледна изненадано.
	— Джордж У. Хикс — поясних. — Така пише в домовата книга. Стая двеста и петнайсета. — Огледах се наоколо. — Ако имаше черна дъска, щях да ви го изрисувам за по-ясно.
	— Всъщност не виждам защо трябва да се заяждаме. Добре, аз съм Хикс. Приятно ми е. А вие как се казвате?
	И ми протегна ръка. Стиснах я, но не бих казал, че дълго време бях мечтал за това.
	— Марлоу. Филип Марлоу.
	— Знаете ли — учтиво продължи Хикс. — Вие сте лъжец. Адски лъжец.
	Аз се изсмях в лицето му.
	— Доникъде няма да стигнете с това невъзпитано поведение, малкият. Защо се интересувате от Куест?
	Извадих портфейла си и му подадох една от визитките. Той я прочете внимателно и почука с ръбчето й порцелановата си коронка.
	— Може би да е заминал някъде, без да ми каже — рече замислено.
	— Граматиката ви не е на място. Почти като перуката.
	— Не закачайте перуката ми, че ще съжалявате! — развика се той.
	— Нямах намерение да я ям. Не съм толкоз гладен.
	Хикс пристъпи към мен, като отпусна дясното си рамо. Яростна гримаса изкриви лицето му, устната му се отпусна почти колкото рамото.
	— Не ме удряйте. Застрахован съм.
	— А, по дяволите. Още един откачен. Какво искате?
	— Трябва да открия Орин Куест.
	— Защо?
	Не отговорих. След кратка пауза Хикс продължи:
	— Добре. Аз също съм предпазлив. Затова се изнасям.
	— Може би не ви допада миризмата на марихуана?
	— Не само тя — безизразно рече плешивият. — Куест нали затова напусна. Почтено момче. Също като мен. Ако не се лъжа, двама грубияни го сплашиха.
	— Ясно. Значи затова не е оставил адреса си. А защо трябваше да го плашат?
	— Нали сам споменахте марихуаната? А той е от хората, които веднага биха съобщили в полицията.
	— В Бей Сити? — учудих се аз. — Защо ще си прави труда? Но все пак ви благодаря, мистър Хикс. Далече ли заминавате?
	— Не много. Не много далече. Толкоз, колкото трябва.
	— А вашата далавера каква е?
	— Далавера ли? — засегна се той.
	— Ами да. Кого изнудвате? Как си печелите джобните пари?
	— Бъркате ме с някой друг, братко. Аз съм очен лекар, сега пенсионер.
	— Затова ли носите четирийсет и пет калибров пистолет? — посочих куфара.
	— Излишно остроумничите — каза кисело. — Това е семейна реликва. — Погледна пак визитката и додаде замислено: — Значи частен детектив. Главно с какво се занимавате?
	— С всичко почтено в границите на разумното. Той кимна.
	— Тези граници са доста разтегливи. Ухилих му се цинично.
	— Ако знаете колко сте прав. Нека се видим някой тих следобед, та да ги поразтеглим.
	Пресегнах се, измъкнах визитката измежду пръстите му и я пуснах в джоба си.
	— Благодаря, че ми отделихте от времето си.
	Излязох, затворих, допрях ухо до вратата и се ослушах. Не знам какво очаквах да чуя. Така или иначе, не го чух. Имах чувството, че не е помръднал от мястото си и продължава да гледа подире ми. Отдалечих се с шумни стъпки по коридора и застанах при площадката на стълбището.
	Пред къщата потегли кола. Някъде се хлопна врата. Върнах се безшумно при стая 215, отворих с шперца и влязох. Внимателно заключих след себе си и зачаках.


>	Глава 5

	Не минаха и две минути, и Джордж Хикс си тръгна. Излезе толкова безшумно, че нямаше да го чуя, ако не се ослушвах напрегнато. Първо леко метално превъртане на бравата. После бавни стъпки. Вратата внимателно се затвори. Стъпките се отдалечиха, глухо, далечно поскърцване на стълби. Тишина. Изчаках да чуя затварянето на входната врата. То не последва. Пак излязох на площадката. Долу някой се опитваше да отвори безшумно вратата. Надвесих се и зърнах Хикс, който тъкмо влизаше в стаята на управителя. Затвори след себе си. Ослушах се за гласове. Нито звук.
	Свих рамене и се върнах в стая 215.
	Тя имаше вид на обитаема. На нощното шкафче зърнах малко радио, под неоправеното легло — мъжки обувки, а върху напукания, смъкнат надолу абажур, бе метната стара хавлия, за да не блести светлината.
	Огледах всичко, като че ли ми говореше нещо, излязох в коридора и заключих. След това посетих повторно стая 214. Този път вратата бе само затворена. Претърсих старателно и търпеливо цялото помещение, но нищо не ми подсказа някаква връзка с Орин Куест. Не че очаквах. Пък и нямаше защо. Длъжен бях обаче да проверя.
	Слязох долу, ослушах се пред стаята на управителя, нищо не чух, влязох и я прекосих, за да оставя ключовете върху секретера. Лестър Б. Клозън лежеше на канапето с лице към стената, невиждащ и нечуващ. Претърсих секретера, намерих стара счетоводна книга, която ми разказа какви наеми са прибирани и какви разноски са правени, но нищо друго. Надникнах отново в домовата книга. Не беше водена добре, но нищо чудно, предвид спящия на канапето. Орин Куест напуснал. Друг се нанесъл в стаята му. Трети пък наел отсрещната, заемана преди това от Хикс. Дребосъкът, който броеше пари в кухнята, прекрасно се връзваше с околния пейзаж. Фактът, че носеше пистолет и нож, бе социална ексцентричност, която не би изумила никого на Айдахо Стрийт.
	Откачих тънкия телефонен указател на Бей Сити от куката до секретера. Едва ли щях да се затрудня в издирването на доктора или Винс, отговарящ на номер 13572. Но преди това разлистих по-задните страници на домовата книга. Нещо, с което трябваше да започна. Страницата, където бе записан Орин Куест, бе откъсната. Джордж У. Хикс се оказа много предпазлив. Много.
	Затворих книгата, хвърлих още един поглед към Лестър Клозън, смръщих нос от спарения въздух, сладникавонездравия мирис на джин плюс още нещо и се запътих към вратата. Тъкмо я стигнах и се сетих. Пиянде като Клозън би трябвало да хърка гръмогласно, с подобаващ акомпанимент от пуфтене, гъргорене и пръхтене. А той бездействуваше. От брадичката надолу бе увит в кафяво войнишко одеяло. Видът му беше много спокоен, много уютен. Стоях над него и го гледах. Одеялото бе издуто при тила му, но това едва ли бе случайно. Отвих го. От врата на Лестър Б. Клозън стърчеше жълта дървена квадратна дръжка. Отстрани пишеше с печатни букви: „Подарък от железарската компания «Кръмзън»“. Намираше се точно под тилната издутина.
	Дръжка на шиш за трошене на лед…
	Кротко, с петдесет километра в час, се отдалечих от квартала. На излизане от града, едва ли не на самата му граница, влязох в телефонна кабина и позвъних в полицейския участък.
	— Полицията на Бей Сити. Мут на телефона — обади се приглушен глас.
	— Айдахо Стрийт номер четиристотин четирийсет и девет — казах. — В апартамента на домоуправителя. Казва се Клозън.
	— Е и? Какво да правим?
	— Не знам. И аз това се питам. Човекът се казва Лестър Б. Клозън. Записахте ли?
	— Толкова ли е важно? — попита приглушеният глас без капка подозрителност.
	— Аутопсията ще покаже — отговорих аз и затворих.


>	Глава 6

	Прибрах се в Холивуд и се заключих в кантората с телефонния указател на Бей Сити. Четвърт час ми беше достатъчен да науча чий е телефон номер 13572 — на доктор Винсънт Лагарди, претендиращ да бъде невролог, с кабинет и квартира на Уайоминг Стрийт, която, според моята карта, беше на границата на най-добрия жилищен район. Заключих указателя в бюрото си, отбих се в дрогерията на ъгъла за сандвич и кафе и се обадих оттам на доктор Лагарди. Отговори ми жена и се оказа доста трудно да се свържа лично с доктора. Гласът му прозвуча нетърпеливо. Бил много зает, прекъснал съм бил преглед на пациент. Не съм разговарял с лекар, който да не е насред преглед. Познава ли Лестър Клозън? За пръв път чувал това име. С каква цел го разпитвам?
	— Мистър Клозън направи опит да се свърже с вас тази сутрин. Беше толкова пиян обаче, че не можеше да говори.
	— Но аз не познавам никакъв мистър Клозън — настоя докторът със студен глас. Нямах чувството, че все така бърза.
	— Е, тогава няма нищо. Просто държах да се уверя. Защото някой е забил във врата му шиш за лед.
	Безмълвие. После гласът на доктор Лагарди — мазно учтив:
	— Това съобщено ли е на полицията?
	— Естествено. Но няма защо да се тревожите — освен ако шишът не е ваш.
	Той се престори на глух.
	— Ас кого говоря? — продължи приветливо.
	— Казвам се Хикс. Джордж Хикс. Току-що се изнесох оттам. Никак не ми се ще да се забърквам в такива истории. Просто си помислих, че смъртта му може да ви засяга по някакъв начин, защото, преди да умре, искаше да се свърже с вас.
	— Съжалявам, мистър Хикс, но аз наистина не познавам никакъв Клозън. Не съм и чувал за него, нито съм имал някакво вземане-даване. А много помня имена.
	— Е, добре тогава. А сега и да искате, вече няма как да се запознаете. Обаче някой може да прояви интерес защо се е опитвал да ви позвъни… освен ако забравя да съобщя където трябва.
	Мъртва тишина.
	— Нямам какво да кажа — изрече най-сетне доктор Лагарди.
	— Нито пък аз. Но пак ще се чуем. Не ме разбирайте погрешно, докторе. Не ви шантажирам. Аз съм само объркан и имам нужда от приятел. Помислих си, че един лекар… също като свещеника…
	— На ваше разположение съм. Заповядайте за съвет когато пожелаете.
	— Благодаря ви, докторе — откликнах пламенно. — Много, много съм ви признателен.
	И затворих. Ако доктор Винсънт Лагарди беше почтен човек, би трябвало вече да звъни в полицейския участък на Бей Сити. В противен случай съвестта му не е чиста. Което щеше да представлява интерес за мен.


>	Глава 7

	Точно в четири телефонът върху бюрото ми иззвъня.
	— Открихте ли вече Орин, мистър Марлоу?
	— Не още. Откъде се обаждате?
	— Ами от дрогерията до…
	— Качете се и престанете да се правите на Мата Хари.
	— Случвало ли ви се е някога да бъдете учтив? — тросна ми се тя.
	Затворих и си налях чаша уиски, за да събера сили за предстоящата среща. Тъкмо го допивах, когато чух стъпките й по коридора. Отидох да отворя.
	— Влезте оттук, за да избегнете навалицата. Тя се настани чинно в стола и зачака.
	— Научих само, че в онази кочина на Айдахо Стрийт търгуват с марихуана.
	— Боже мой, та това е ужасно!
	— В този живот покрай доброто се случват и неприятни неща. Изглежда, че Орин е подразбрал и е заплашил да съобщи на властите.
	— Да не искате да кажете — попита тя с тъничко гласче, — че може да му причинят нещо лошо?
	— По вероятно е преди това да го сплашат.
	— А, не е възможно някой да сплаши Орин, мистър Марлоу — решително заяви Орфамей. — Той побеснява, когато се опитват да му диктуват какво да прави.
	— Да, но тук става въпрос за съвсем различни неща. Всеки може да бъде сплашен — с подходящи средства.
	Тя упорито стисна устни.
	— Не, мистър Марлоу. При Орин това е изключено.
	— Добре. Значи не са постигнали нищо. Най-много да са отрязали единия му крак и да са го били с него по главата. Как би постъпил брат ви в такъв случай? Може би ще напише писмо до Бюрото за борба с хулиганските прояви?
	— Вие ми се подигравате — учтиво рече момичето. Гласът му бе студен като супа в частен пансион. — Цял ден с това ли се занимавахте? Установявахте, че Орин се е изнесъл и че кварталът е неблагонадежден? Аз го знаех и преди вас, мистър Марлоу. Мислех си, че като сте детектив…
	Краят на изречението увисна във въздуха.
	— Свърших и други неща. Черпих управителя с джин, прегледах домовата книга, разговарях с някой си Хикс — Джордж Хикс. Носи перука. Предполагам, че не сте се запознали с него по време на посещението си. Той живее, или по-точно е живял, в стаята на Орин. Затова си помислих, че може би…
	Този път моето изречение увисна във въздуха.
	Тя ме изгледа втренчено с бледосините си очи, увеличени от стъклата на очилата. Устата й бе малка, стегната и свита, ръцете си бе стиснала отпред на бюрото, върху огромната квадратна чанта, и цялото й тяло бе напрегнато, изправено, излъчващо хладна вежливост и неодобрение.
	— Платих ви двайсет долара, мистър Марлоу — каза с леден глас. — Доколкото разбрах, това е тарифата за един работен ден. А нямам чувството, че сте свършили работа за цял ден.
	— Така е. Но денят не е свършил. А за двайсетте долара не се притеснявайте. Ако искате, ще ви ги върна. Дори не съм ги докоснал.
	Отворих чекмеджето и извадих плика. Побутнах го към нея. Тя го погледна, но не го взе. После очите й бавно се вдигнаха към мен.
	— Нямах това предвид. Знам, че правите всичко, което е по възможностите ви.
	— Въз основа на фактите, с които разполагам.
	— Но аз ви казах каквото знам.
	— Не съм убеден.
	— Не съм в състояние да контролирам убежденията ви — сприхаво се сопна тя. — В края на краищата, ако знаех повече, едва ли щях да търся услугите ви.
	— Не твърдя, че разполагате със сведенията, които са ми необходими, а че аз ги нямам и затова не мога да свърша работата. Пък и онова, което ми казахте, не се връзва.
	— Кое не се връзва? Не съм ви лъгала. Сестра съм на Орин и можете да ми вярвате, че знам що за човек е.
	— Колко време е работил в „Кал-Уестърн“?
	— Казах ви. Пристигна в Калифорния преди година. Веднага започна работа, защото му беше обещана, преди още да тръгне.
	— Колко често ви пишеше?
	— Всяка седмица. Понякога и по-често. Редуваше писмата си — ту до мен, ту до майка ми. Разбира се, те се отнасяха и до двете ни.
	— За какво пишеше?
	— За какво пишеше ли?
	— Точно това попитах.
	— Няма защо да ми се сопвате. За работата си, за завода, за колегите, понякога за представленията, на които ходи. Или просто за Калифорния. Пишеше и за църквата.
	— Момичета не споменаваше ли?
	— Мисля, че Орин не се интересува особено от момичета.
	— През цялото време на един и същ адрес ли живееше?
	Тя кимна с озадачен вид.
	— Кога спря да пише?
	Трябваше да се замисли. Сви устни и взе да опипва долната с пръст.
	— Преди три-четири месеца.
	— С каква дата е последното му писмо?
	— Боя се… боя се, че не помня. Но нали ви казах — преди три-четири…
	Махнах с ръка.
	— Направи ли ви нещо впечатление в последното писмо? Нещо странно и необичайно…
	— Ами не… Всичко си беше както винаги.
	— Нямате ли близки и роднини в нашия край? Орфамей ме изгледа много особено, понечи да отговори, после рязко поклати глава:
	— Не!
	— Добре. А сега ще ви кажа кое не се връзва. Да оставим факта, че криете от мен къде сте отседнали, защото може би просто се боите да не нахълтам при вас с бутилка под мишница и да започна да ви свалям.
	— Не е възпитано да се говори така!
	— Всичките ми приказки са такива. И аз самият съм невъзпитан. За вас всеки, който не е нарамил поне три молитвеника, е невъзпитан. Но съм любопитен. Това, което не пасва в картината, която ми рисувате, е, че не ви е страх. Нито вие се боите, нито майка ви. А трябва да сте изплашени до смърт.
	Тя притисна чантата до гърдите си.
	— Да не искате да кажете, че нещо му се е случило? Гласът й заглъхна до тъжен шепот, като на погребален агент, искащ предплата.
	— Не знам. Но във вашето положение, като знаете що за човек е Орин и как сте получавали редовно писма, а в един момент сте престанали да ги получавате, не мога да си представя, че ще седнете да чакате лятната отпуска, за да започнете да задавате въпроси. Не мога да си представя също така, че ще пренебрегнете полицията, която в края на краищата се е специализирала в издирването на изчезнали хора, нито че ще се обърнете за помощ към детектив-единак, чието име не сте и чували, и ще го карате да се рови из боклука. Не си представям, че милата ви майчица ще си седи преспокойно в Манхатън и ще кърпи седмица след седмица зимното бельо на свещеника. Няма писмо от Орин. Никакви новини. А тя само въздиша дълбоко и посяга към следващия чифт гащи.
	Орфамей рязко скочи.
	— Вие сте гаден, отвратителен човек! — развика се тя. — И сте злобен! Как смеете да твърдите, че ние с мама не сме се тревожили! Как смеете!
	Побутнах към нея парите.
	— Вашите тревоги струваха двайсет долара, миличка. Но за какво именно се тревожите, не знам. Пък и не ме вълнува особено. Просто си приберете хартийките в дисагите и забравете, че сте ме виждали. Утре може да ви потрябват, за да ги дадете на заем на друг детектив.
	Орфамей напъха плика в чантата си и яростно щракна закопчалката.
	— Никога няма да забравя грубото ви поведение! — изсъска през зъби. — Никой не ми е държал такъв тон! Станах и заобиколих бюрото.
	— Да не вземете да се замислите много над въпроса! Току-виж, ви харесало.
	Пресегнах се и свалих очилата от носа й. Тя направи крачка назад и почти се препъна. Инстинктивно се пресегнах и я улових през кръста. Очите й се ококориха, тя опря ръце в гърдите ми, за да ме отблъсне. Едно котенце би вложило повече сила.
	— Без цайси очите ви са направо страхотни! — възкликнах смаяно.
	Орфамей отметна глава и леко разтвори устни.
	— С всичките си клиентки ли постъпвате така? — попита нежно.
	Ръцете й се отпуснаха. Чантата падна върху краката ми. Тя се облегна на ръката ми. Ако с това целеше да ми покаже, че иска да я пусна, значи бе объркала сигнализацията.
	— Просто не исках да изгубиш равновесие — поясних.
	— Знаех си, че за всичко се сещаш. — И още повече се отпусна в ръцете ми. Отметна глава, притвори очи, а устните й продължиха да се разтварят. Освен това по тях плъзна лека предизвикателна усмивка, на каквато няма нужда да учиш жените. — Сигурно си мислиш, че нарочно го направих.
	— Кое?
	— Дето се препънах.
	— Ами…
	Пресегна се бързо, прегърна ме през врата и ме придърпа. Трябваше да я целуна. Втората възможност бе да я цапардосам. Дълго време притиска устни към моите, после се настани удобничко в прегръдките ми и се сгуши. След което въздъхна с облекчение.
	— В Манхатън за това може да те арестуват — рече.
	— Ако има справедливост, би трябвало да ме арестуват, задето изобщо съм стъпвал там.
	Тя се изкикоти и перна с пръст върха на носа ми.
	— Сигурно си падаш по лесните момичета — каза, като ме гледаше косо. — Е, поне няма да бършеш червило от устните си. Но следващия път може да си сложа.
	— Защо не седнем на пода — предложих. — Ръката ми взе да изтръпва.
	Орфамей пак се изкикоти и грациозно се освободи от прегръдката ми.
	— Сигурно си мислиш, че често съм се целувала.
	— Че кое момиче не се е целувало?
	Тя кимна и ме изгледа отдолу нагоре, при което миглите й засенчиха ирисите.
	— Дори на църковните вечеринки се играят игри с целувки — поясни след малко.
	— Нали за това ги организират.
	Двамата се изгледахме без особена изразителност.
	— Ами… — понечи да каже нещо, но аз й подадох очилата. Тя си ги сложи, отвори чантата, извади малко огледало, погледна се, бръкна пак и измъкна още нещо в стиснатата си ръка. — Извинявай, че се държах така лошо. — Пъхна нещото под попивателната върху бюрото, усмихна ми се едва-едва, отиде до вратата и я отвори. — Ще ти се обадя — каза свойски и излезе — трак-трак-трак по коридора.
	Вдигнах попивателната, извадих измачканите банкноти и ги разгладих. Целувката не беше нищо особено, но изглежда, ми се даваше втора възможност да спечеля двайсетте долара.
	Телефонът иззвъня, преди да започна да се вълнувам за мистър Лестър Клозън. Посегнах разсеяно към слушалката. Гласът, който долетя до слуха ми, беше рязък, но глух и сподавен, сякаш го прецеждаха през завеса или нечия дълга бяла брада.
	— Ти ли си Марлоу?
	— Аз съм.
	— Имаш ли личен сейф в банката?
	Нормата ми за учтивост бе изчерпана за целия следобед.
	— Стига си питал, ами казвай какво искаш.
	— Зададох ти въпрос, Марлоу.
	— Аз пък не ти отговорих. Ето така! — И натиснах вилката.
	Затърсих цигарите си, без да я пускам. Знаех, че пак ще се обади. Това е неминуемо, когато се имат за големи мъжаги. Защото не са си казали ключовата приказка. Затова, когато позвъни, заговорих веднага, без да чакам:
	— Ако ще ми правиш предложение, давай. А докато не съм получил пари от теб, ще ми говориш на „ви“ и ще ме наричаш „мистър“.
	— Обуздай темперамента си, приятел. Закъсах и имам нужда от помощ. Една моя вещ трябва да се съхранява на сигурно място. За няколко дни. Не повече, А ти на бърза ръка ще получиш малко парички.
	— Колко малко и колко бързо?
	— Стотачка. Ей я тук, чака. Пазя ти я топличка.
	— Чувам я как мърка. Къде точно ме чака? — Гласът бе като двоен — веднъж долиташе до слуха ми, после кънтеше в главата ми.
	— В стая триста трийсет и две на хотел „Ван Найс“. Почукай два пъти късо и два пъти дълго. И не много силно. Трябва да се действува бързо. Кога можеш да…
	— Какво искаш да съхранявам?
	— Този въпрос ще изчака идването ти. Нали ти казах, че бързам.
	— Как ти е името?
	— Просто стая триста трийсет и две.
	— Благодаря, че ми се обади. Дочуване.
	— Ей, почакай! Не е каквото си мислиш. Не са диаманти, нито смарагдови обици. Просто нещо много ценно — за мен. За никой друг.
	— В хотела има сейф.
	— Държиш ли да умреш беден, Марлоу?
	— Защо не? И Рокфелер така умря. Дочуване отново.
	Гласът се промени. Приглушените нотки изчезнаха. Сега заговори ясно и бързо:
	— Как вървят нещата в Бей Сити?
	Нищо не казах. Чаках го да продължи. По жицата се разнесе глух кикот.
	— Мислех си, че това ще те заинтригува, Марлоу, Та значи стая триста трийсет и две. Скачай на крака, приятел. Работата е бърза.
	И затвори. Аз също. Неизвестно защо моливът се търкулна, падна и връхчето му се счупи о стъклената джунджурия, която бях подложил под крака на бюрото. Вдигнах го, след което бавно и грижливо го наточих в острилката, прикрепена към рамката на прозореца, като го въртях внимателно, за да е равномерно. Сложих го в поставката за моливи на бюрото и си изтупах ръцете. Разполагах с колкото време си исках. Погледнах през прозореца. Нищо не видях. Нито чух.
	Изведнъж, и аз не знам защо, зърнах лицето на Орфамей Куест без очилата, изрисувано и гримирано, с високо вдигната руса коса, завъртяна на плитка в средата. И обещаващи легло очи. Всички задължително имат такива очи. Опитах се да си представя това лице отблизо, в плен на някой мъжествен тип от широките простори на бар „Романов“*.
	[* Прочут ресторант и нощно заведение в Холивуд, чийто съдържател Хари Гърсефтсън се представял за руски княз и бил личен приятел на всички киноартисти и знаменитости. — Б. пр.]
	След двайсет и девет минути бях в хотел „Ван Найс“.


>	Глава 8

	Някога, много отдавна, може да е бил що-годе представителен. Но вече не. Споменът за стари пури лепнеше из фоайето, както мръсната позлата по таваните и издънените пружини на кожените кресла. Мраморът на регистратурата бе пожълтял от времето. Килимът обаче беше нов и ми се видя корав, също като дежурния регистратор. Минах покрай него, отправих се с небрежна походка към щанда за цигари в ъгъла и сложих на тезгяха монета от двайсет и пет цента за пакет „Кемълс“. Продавачката беше сламеноруса, с дълъг врат и уморени очи. Постави цигарите пред мен, добави кутия кибрит и пусна монетата в касичка, на която пишеше: _„Благодарим ви, че подпомогнахте нашата благотворителност“_.
	— Нали нямате нищо против? — попита с търпелива усмивка. — Сигурна съм, че искате да помогнете на бедните деца с изкривени от рахит крака и така нататък.
	— Ами ако имам нещо против?
	— Ето, и аз ще добавя седем цента, а за мен това е много, страшно много.
	Гласът й бе нисък, провлачен, криещ влажна ласка като използувана хавлия. Сложих още една монета от двайсет и пет цента върху нейните седем. Тогава тя ме дари с голямата си усмивка. Видях чак сливиците й.
	— Много сте мил. От пръв поглед го разбрах. Ако знаете колко на ваше място ще започнат да ме свалят. Можете ли да си представите! Заради някакви си седем цента! Да те свалят!
	— Кой е детективът на хотела? — попитах, без да се възползувам от предоставената ми възможност.
	— Те всъщност са двама. — Тя посегна бавно и изящно към тила си, като демонстрира поне две шепи кървавочервени нокти. — Нощем е мистър Хейди, а през деня мистър Флак. Сега е ден, значи мистър Флак е дежурен.
	— Къде мога да го намеря?
	Блондинката се надвеси над тезгяха, като ми позволи да помириша косата й, и посочи с двусантиметров нокът клетката на асансьора.
	— Ето по онзи коридор, до стаята на портиера. Няма начин да не я забележите, защото вратата е срязана по средата и на горната половинка със златни букви пише „Портиер“. Само че е отворена и едва ли ще можете да прочетете надписа.
	— Ще го прочета. Дори ако се наложи да направя врата си на панти. Как изглежда този Флак?
	— Тантурест, с малки мустачки. Шишкав. Набит, ама нисък. — Пръстите й се разходиха морно по тезгяха, така че да мога да ги докосна без голямо усилие. — Той е ужасно досаден, за какво ви е?
	— По работа — казах и побързах да се отдалеча, докато не ми е приложила някоя силова хватка.
	Погледнах я, когато стигнах до асансьора. Съзерцаваше гърба ми с изражение, което сигурно би нарекла замислено.
	Стаята на портиера беше по средата на коридора, който водеше към изхода на Спринг Стрийт. Съседната врата бе открехната. Надникнах, влязох и я затворих след себе си.
	Зад прашно бюрце с много голям пепелник седеше нисък набит мъж. Под носа му се мъдреше нещо тъмно и щръкнало, дълго близо два сантиметра. Седнах срещу него и сложих визитката си на бюрото.
	Той се пресегна без признаци на възбуда, прочете я, после също тъй старателно изчете написаното на гърба. На гърба нямаше нищо. Взе от пепелника половин изгаснала пура и се извърна, за да я запали.
	— От какво се оплакваш? — изръмжа.
	— От нищо. Ти ли си Флак?
	Не си направи труда да отговори. Изгледа ме, без да мигне, при което може би скри мислите си, стига да ги имаше.
	— Бих искал сведения за един от гостите на хотела.
	— Как се казва? — попита без възторг.
	— Не знам под какво име се подвизава при вас. Наел е стая триста трийсет и две.
	— А под какво име се подвизаваше преди?
	— И това не знам.
	— Тогава как изглежда? — продължи да ме разпитва Флак, но вече с нотка на подозрителност. Прочете отново визитката, но тя не обогати общата му култура.
	— Доколкото ми е известно, никога не съм го виждал.
	— Изглежда, съм се преработил. Нищо не разбирам.
	— Той ми се обади. Иска да отида при него.
	— Че аз да не те спирам?
	— Виж какво, Флак. Човек с моята професия понякога си спечелва врагове. Ти поне би трябвало да го знаеш. Този иска да му свърша някаква работа. Каза ми да дойда, не ми съобщи името си и веднага затвори. Затова реших да проверя туй-онуй, преди да се кача при него.
	Флак извади пурата от устата си и издума бавно:
	— Изглежда, много съм закъсал. Все още нищо не разбирам. Сега вече всичко ми се обърка в главата.
	Наведох се към него и заговорих много бавно и членоразделно:
	— Цялата работа може да е замислена само за да ме вкара в хотела, да ме пречука и после преспокойно да се изнесе. Нали не искаш такива неща в този хотел, Флак?
	— Да предположим, че ми пука. Мислиш ли се за толкоз важен?
	— А ти защо пушиш таз фъшкия — защото ти харесва или си въобразяваш, че така изглеждаш голям мъжага?
	— Като вземам четирийсет и пет долара на седмица, как да пуша нещо по-свястно?
	И пак ме изгледа, без да мига.
	— Все още не ми плащат. Не са ме цанили.
	Той изпръхтя, надигна се уморено и излезе от стаята. Запалих цигара и зачаках. След малко се върна и хвърли на бюрото един регистрационен талон. _„Доктор Дж. У. Хамбълтън, Ел Сентро, Калифорния“_ — пишеше с равен закръглен почерк. Регистраторът беше добавил някои данни, включително номера на стаята и цената на нощувката. Флак посочи талона с нокът, който се нуждаеше от маникюр или поне от ножица.
	— Пристигнал е днес следобед в два часа и четирийсет и седем минути. Още не е платил. Дължи за една нощ. Не е звънял по телефона. Нищо не е правил. Това ли те интересуваше?
	— Как изглежда?
	— Не съм го виждал. Да не мислиш, че стоя до регистрацията и им правя снимки, докато се записват?
	— Благодаря. Доктор Хамбълтън. От Ел Сентро. Много съм ти задължен.
	И му върнах талона.
	— Ако се наложи да ми съобщиш нещо — обади се Флак точно преди да изляза, — не забравяй къде живея. Ако това е живот, разбира се.
	Кимнах и напуснах стаята. Случват се такива дни. Срещаш само изкукуригал народ. После се гледаш в огледалото и си задаваш разни въпроси.


>	Глава 9

	Стая 332 се намираше в задната половина на сградата, близо до аварийното стълбище. Коридорът, който водеше натам, миришеше на стар мокет, на политура за мебели и на безличната анонимност на хиляди нищожни съществувания. Кофата с пясък под пожарогасителя беше претъпкана с фасове, насъбрали се от няколко дни. През прозорчето над една врата дънеше джазова музика. От друго се носеше истеричен кикот. В края на коридора, където беше стая 332, цареше относително спокойствие.
	Почуках два пъти късо и два пъти дълго, както бях инструктиран. Нищо. Почувствувах се стар и изморен. Сякаш цял живот бях чукал по вратите на евтини хотели, а никой не си бе правил труда да ми отваря. Опитах отново. След това натиснах бравата и влязох. От вътрешната страна на вратата висеше ключ е червен картонен държател.
	Озовах се в късо коридорче с баня отдясно. В стаята отсреща видях част от легло, в което лежеше мъж по риза и панталони.
	— Доктор Хамбълтън!
	Не ми отговори. Подминах вратата на банята и се насочих към него. Лъхна ме на парфюм и понечих да се обърна, но не се оказах достатъчно бърз. На вратата на банята бе застанала жена, явно излязла оттам, и държеше пешкир пред лицето си. Над пешкира — слънчеви очила. А най-отгоре — периферията на пепелявосиня широкопола сламена шапка. Под нея зърнах бухнала светлоруса коса. Мярнаха ми се и сини клипси, но те бяха по-назад, в сянка. Очилата имаха бели рамки с широки и плоски странични дъги. Роклята бе в тон с шапката. Бродираното манто от естествена, а може би изкуствена коприна беше разкопчано. Ръкавиците бяха дълги и в дясната си ръка жената стискаше пистолет. С бяла кокалена дръжка. Стори ми се 32-калибров.
	— Ръцете отзад и се обърни — нареди ми през пешкира. Приглушеният глас не ми се стори познат, както впрочем и тъмните очила. По телефона бях разговарял с мъж. Дори не помръднах. — Не си въобразявай, че се шегувам — продължи тя. — Имаш на разположение точно три секунди да направиш каквото ти казах.
	— Не може ли поне минута? Много ми е приятно да ви гледам.
	Тя замахна заплашително с пистолета.
	— Обърни се! Бързо!
	— И гласът ви ми харесва.
	— Добре! — Този път гласът прозвуча стегнато, опасно. — Щом като предпочиташ по този начин, дадено.
	— Не забравяйте, че сте дама — казах и се обърнах, като вдигнах ръце на раменете си.
	Дулото се опря в тила ми. Дъхът й ме погъделичка. Парфюмът бе изискан, нито силен, нито натрапчив. Пистолетът се отмести от тила ми и в следващия миг в очите ми избухна бял пламък. Изохках, паднах на ръце и крака, пресегнах се бързо назад и докоснах найлонов чорап, но за жалост ми се изплъзна. Следващият удар по главата направи играта недотам забавна и аз застенах. Сринах се на пода. Отвори се врата. Звънна ключ. Вратата се затвори. Ключът се превъртя. Тишина.
	Изправих се криво-ляво на крака и отидох в банята. Взех от закачалката един пешкир, наквасих го със студена вода и избърсах добре главата си. Усещах я като ритната с токче на обувка. Във всеки случай не с пистолет. Имаше и кръв, но не много. Изплакнах пешкира, опрях го в подутината и се попитах защо не се развиках и не хукнах подире й. В този миг зърнах отворената аптечка над мивката. Капакът на кутия с талк беше махнат и цялата поличка бе поръсена с бял прах. Пастата за зъби бе срязана на две. Някой бе търсил нещо.
	Върнах се в коридорчето и се опитах да отворя външната врата. Беше заключена. Наведох се и погледнах през ключалката. Тя обаче се оказа двойна — отвън можеше да се заключва, но отвътре бе достатъчно да превъртиш топката, за да излезеш. Момичето с тъмните очила в бели рамки не беше много в течение на хотелските номера. Натиснах копчето, което освобождаваше ключалката, отворих, хвърлих едно око на безлюдния коридор и пак затворих.
	Върнах се при легналия мъж. През цялото време не бе помръднал, и то по твърде уважителни причини.
	В стаята срещу вратата към коридорчето имаше два прозореца, през които се процеждаше сноп светлина от следобедното слънце, стигаше почти до средата на леглото и спираше точно до врата на лежащия. Спираше го нещо синьобяло, лъскаво и кръгло. Човекът се бе изтегнал удобно, по корем, с ръце покрай тялото, със събути обувки. Половината от лицето, което се виждаше върху възглавницата, беше безметежно. Носеше перука. Последния път, когато разговаряхме, името му бе Джордж У. Хикс. Сега се казваше доктор Дж. У. Хамбълтън. Едни и същи инициали. Макар че това вече беше без значение. Нито щях да разговарям пак с него. Кръв нямаше — това е единственото, което харесвам на добре свършената работа с шиш за разбиване на лед.
	Докоснах врата му. Още бе топъл. Междувременно снопът слънчева светлина се бе отместил от кръглата дръжка към лявото ухо на убития. Обърнах се и заоглеждах стаята. Кутията, която скриваше звънеца на телефона, зееше отворена. Библията, чието място бе върху тоалетката, се въргаляше в ъгъла на стаята. Бюрото бе претърсено. Отидох да надникна в гардероба. Имаше дрехи и един познат куфар. Не открих нищо важно, поне така реших. Вдигнах от пода мека шапка, сложих я върху бюрото и се върнах в банята. Въпросът, който ме занимаваше, бе дали човекът, наръгал доктор Хамбълтън с шиш за лед, е открил онова, за което бе дошъл. Защото е имал на разположение твърде малко време.
	Внимателно обискирах банята. Свалих капака на казанчето и го изпразних. Нищо. Проверих в тръбата на ваната, през която се изтичаше излишната вода в случай на препълване. Не открих провесена връв със завързан в единия край предмет. Претърсих скрина. Намерих само празен плик. Откачих мрежите на прозорците и опипах первазите от външната страна. Вдигнах Библията и я прелистих внимателно. Огледах гърбовете на три картини и краищата на мокета. Беше закован за пода и във вдлъбнатините, образувани от гвоздеите, се бе насъбрал прах. Запълзях по колене и проверих под леглото. Все същото. Качих се на един стол и надникнах в чашката на абажура. Прах и умрели нощни пеперуди. Огледах и леглото. Бе оправено от професионалист и оттогава не бе разваляно. Опипах възглавницата под главата на мъртвеца, после извадих резервната от гардероба и също я огледах. Нищо.
	Сакото на доктор Хамбълтън висеше на един стол. Пребърках и него, макар да знаех много добре, че това бе най-невероятното място, където бих открил нещо. Някой бе обработил с нож подплатата и подплънките на раменете. Намерих кибрит, две пури, чифт тъмни очила, чисто нова евтина носна кърпа, откъсната контрола от билет за кино, купен в Бей Сити, гребенче, неотворена кутия цигари. Погледнах я срещу светлината. Не личеше да е била пипана. Отворих я, скъсах капачето, извадих съдържанието, открих само цигари.
	При това положение търсенето се свеждаше до самия доктор Хамбълтън. Обърнах го към себе си и пребърках джобовете му. Дребни монети, още една носна кърпа, клечки за зъби, втори кибрит, връзка ключове, разписание на автобуси. В портфейла от свинска кожа имаше пощенски марки, гребенче (явно добре се грижеше за перуката си), три плоски пликчета, съдържащи бял прах, седем визитки, на които пишеше: „Доктор Дж. У. Хамбълтън, очен лекар, Тъстин Билдинг, Ел Сентро, Калифорния. Приемни часове: 9—12, 14—16. Може да се определи час по телефона. Звънете на номер 50406, Ел Сентро“. Никаква шофьорска книжка, нито карта за социална осигуровка, застраховка или какъв да е друг документ за самоличност. Имаше и 164 долара. Върнах портфейла обратно в джоба.
	Взех шапката от бюрото и опипах панделката и вътрешната кожена лента. Панделката беше обработена с нож и висеше на парцали. В нея нямаше нищо скрито. Не личеше да е била отпорвана и пак зашивана.
	Това бе целият резултат. Ако убиецът е знаел какво търси, значи то може да се побере в книга, телефонна кутия, паста за зъби, панделка на шапка. Върнах се в банята да погледна главата си. От раната продължаваше да се стича тънка струйка кръв. Изплакнах я отново със студена вода, избърсах я с тоалетна хартия, която хвърлих в клозета и пуснах водата. Отидох пак в стаята, загледах се в доктор Хамбълтън и се попитах къде ли е сбъркал. Беше ми се видял доста мъдър. Слънчевата светлина се бе изместила от леглото и сега огряваше един тъжен прашен ъгъл.
	Изведнъж се ухилих до уши, наведох се и все така широко усмихнат, колкото и да бе неуместно, смъкнах перуката от главата на доктор Хамбълтън и я обърнах наопаки. Работата се оказа съвсем проста. Към подплатата със скоч лепенка беше прикрепена оранжева хартийка, увита в целофан, за да не й стане нещо. Измъкнах я, разгънах я и видях, че е квитанция за снимки, поръчани във фотоателие в Бей Сити. Прибрах я в портфейла си и внимателно нагласих перуката върху плешивата като яйце мъртва глава.
	Оставих стаята отключена, защото нямаше как да я заключа.
	В коридора продължаваше да гърми радиото и придружаващият го алкохолен смях от отсрещната врата.


>	Глава 10

	Човекът от фотоателието в Бей Сити ми отговори по телефона:
	— Да, мистър Хикс. Готови са. Шест увеличени фотографии върху гланцирана хартия от ваши негативи.
	— Кога затваряте?
	— След около пет минути. Но ще отворим утре сутринта в девет.
	— Тогава ще ги взема сутринта. Дочуване. Затворих, бръкнах машинално в улейчето и извадих нечия монета. Отидох до щанда за закуски и си купих с нея чаша кафе. Седях, сърбах го и слушах клаксоните, които се оплакваха вън на улицата. Време беше да се прибера у дома. Чуваха се полицейски свирки. Препускащи коли. Скърцащи стари спирачки. Глух тътен на стъпки по тротоара. Тъкмо минаваше пет и половина. Допих кафето, напълних една лула и без да бързам, се върнах в хотел „Ван Найс“. Влязох в стаята за писане на писма и сгънах квитанцията за снимките в лист хартия, който пъхнах в един плик. Адресирах го до себе си, залепих му марка за експресна поща и го пуснах в кутията до асансьора. После отидох пак в кабинета на Флак.
	Отново затворих вратата след себе си и седнах на стола пред бюрото. Той сякаш не бе помръднал. Дъвчеше унило същата угарка със същия празен поглед. Запалих угасналата си лула, като драснах клечка кибрит в бюрото му. Той се намръщи.
	— Доктор Хамбълтън не ми отваря вратата.
	— Ъ? — погледна ме занесено.
	— Онзи от стая триста трийсет и две. Не помниш ли? Не ми отваря.
	— А аз какво да сторя — да се облека в траур?
	— Няколко пъти чуках. Не отговаря. Реших, че се къпе, макар че не се чуваше шум от вода. Почаках и пак опитах. Никакъв резултат.
	Флак измъкна от джоба на жилетката си часовник с формата на ряпа.
	— Смяната ми свършва в седем — рече. — О, господи. Цял час дотогава, че и повече. Умирам от глад.
	— Нищо чудно, като те гледам как се трепеш. Трябва да си пестиш силите. Успях ли поне малко да събудя интереса ти към стая триста трийсет и две?
	— Нали каза, че го няма? — раздразни се Флак. — Какво от това? Голяма работа, че го нямало!
	— Не съм казал такова нещо. Казах, че не отваря вратата.
	Той се наведе напред. Много бавно извади от устата си пурената отломка и я остави в стъкления пепелник.
	— Продължавай. Може да ме заинтригуваш — произнесе предпазливо.
	— Защо не изтичаш до горе да провериш? Сигурно отдавна не си виждал добре свършена работа с шиш за лед.
	Флак стисна здраво облегалките на стола.
	— Ох! — изрече с болка. — Ох!
	Стана и отвори чекмеджето на бюрото. Извади голям черен пистолет, отвори пълнителя, разгледа патроните, хвърли едно присвито око в дулото, щракна барабана. Разкопча жилетката си и напъха пищова в колана на панталоните, така че в случай на нужда да се добере до него най-много след минута. Нахлупи шапката на главата си и кимна към вратата.
	Качихме се на третия етаж, без да продумаме. Тръгнахме по коридора. Всичко беше постарому. Шумът нито се бе увеличил, нито намалял. Флак забърза към номер 332 и по навик почука. После натисна бравата и се обърна към мен с изкривена уста.
	— Нали каза, че е отключено.
	— Не съм казал такова нещо. Макар че беше отключено.
	— Сега обаче не е.
	Той отдели един ключ от връзката, навървена на дълъг синджир. Отключи, хвърли по един поглед наляво и надясно по коридора, натисна бавно и съвършено безшумно бравата и открехна вратата няколко сантиметра. Ослуша се. Отвътре не долиташе никакъв звук. Отстъпи назад и извади от колана си черния пистолет. Измъкна и ключа от вратата, ритна я, за да се отвори широко, вдигна рязко оръжието на височината на очите като филмов герой и произнесе с крайчеца на устата си:
	— Давай напред!
	През рамото му видях, че доктор Хамбълтън си лежеше в същата поза, само че дръжката на острието не се виждаше. Флак се приведе и много предпазливо тръгна към стаята. Стигна вратата на банята, надникна в процепа и я бутна, докато тя опря във ваната. Влезе и излезе, след което най-сетне пристъпи в стаята — напрегнат предпазлив човек, който не обича да рискува. Хвана дръжката на гардероба, насочи пистолета и рязко отвори. Вътре не се криеха съмнителни лица.
	— Виж под леглото — посъветвах го аз. Той се наведе сковано и надникна.
	— А сега под килима — продължих.
	— Будалкаш ли ме?
	— Просто ми е приятно да те наблюдавам как работиш.
	Флак се наклони над убития и заразглежда шиша.
	— Някой е заключил вратата — изрече подигравателно. — Освен ако не лъжеш, че е била отключена.
	Нищо не казах.
	— Е, няма как, ще трябва да викам полиция — продължи бавно. — Не виждам начин да прикрием тая история.
	— Не си виновен — успокоих го. — Случва се дори в прилични хотели.


>	Глава 11

	Рижият лекар попълни смъртния акт и пъхна автоматичната писалка в джобчето на бялата си престилка. После захлопна папката с лека усмивка на лицето.
	— Продупчен е гръбначният стълб, точно под тилната издутина — поясни безгрижно. — Много уязвимо местенце, ако знаеш къде е. А за теб не храня такива съмнения.
	— Да не би за пръв път да се сблъсквам с такъв случай — изръмжа лейтенант Кристи Френч.
	— Така е — съгласи се лекарят, погледна за последен път мъртвеца, обърна се и тръгна да излиза от стаята. — Ще се обадя на съдебния лекар — додаде през рамо.
	— За тях трупът е като за нас с теб вареното зеле — кисело изрече Френч към затворената врата.
	Помощникът му — казваше се Фред Бейфъс — беше коленичил до телефонната кутия. Нанесе с четчица прах за откриване на отпечатъци от пръсти, издуха излишния и се зае да разглежда под лупа размазания резултат. Поклати глава, отдели нещо от болта, с който се скрепваше кутията, и рече разочаровано:
	— Работил е със сиви памучни ръкавици, каквито си слагат погребалните агенти. Струват четири цента чифтът — по цени на едро. Няма смисъл да търсим отпечатъци. Но по всичко личи, че е тършувал в тая кутия.
	— Търсел е нещо, което може да се побере там — съгласи се Френч. — Не очаквах да намериш отпечатъци. С шишове действуват специалисти. Рано или късно ще се доберем до тях. Сега само оглеждаме набързо.
	Той изпразваше джобовете на мъртвеца и нареждаше съдържанието им върху леглото, до мълчаливия и вече придобил восъчен цвят труп. Флак седеше на стола до прозореца и гледаше мрачно. По едно време се качи и заместник-управителят на хотела, помълча с угрижен вид и си отиде. Аз се бях облегнал на стената на банята и броях пръстите на ръцете си.
	— Според мен шишът е женско оръжие — внезапно се обади Флак. — Струват десет цента и се продават навсякъде. Може да го пъхне в чорапа си, ако реши, че ще й потрябва, и там да си стои.
	Кристи Френч му хвърли учуден поглед.
	— С какви мацки се движиш, миличък? — попита Бейфъс. — Като знам колко струват копринените чорапи в днешно време, жените по-скоро биха напъхали в тях трион.
	— Виж, за това не помислих — каза Флак.
	— Мисленето остави на нас, миличък. За него е необходимо специално оборудване — продължи помощникът.
	— Няма защо да се държите по този начин — обиди се детективът на хотела.
	Бейфъс свали шапка и се поклони.
	— Не ни лишавайте от нашите дребни удоволствия, мистър Флак.
	— Освен това — допълни Френч, — ако беше жена, нямаше да го наръга само веднъж, а няколко пъти. Защото те дори не знаят колко пъти е необходимо. Пък и не само жените. А този тук е спец. Още с първия удар е улучил гръбначния стълб. Има и още нещо — за целта жертвата ти трябва да мълчи. А това означава повече от един човек. Иначе трябва да е бил упоен или убиецът да е негов приятел.
	— Ако той ми е позвънил по телефона, не виждам как може да е бил упоен — обадих се аз.
	Френч и Бейфъс ме изгледаха едновременно с еднакво изражение на търпелива досада.
	— Именно „ако“ — рече Френч. — А след като не го познаваш, както твърдиш, винаги съществува вероятността да не си чувал и гласа му. Или може би се изразявам твърде изискано?
	— Откъде да знам? Не съм чел писмата от вашите почитателки.
	Френч се усмихна широко.
	— Не се хаби с него — посъветва го Бейфъс. — Спести си приказките за Петъчния женски клуб. Някои от бабките много си падат по тънкостите на убийството.
	Френч сви цигара и я запали с огромна клечка кухненски кибрит, която драсна в облегалката на един стол. После въздъхна.
	— Техниката на този вид убийства беше разработена в Бруклин — обясни той. — Момчетата на Моу Стейн Слънчицето се бяха специализирали по шишовете, но после опропастиха работата. По едно време не можеше да се мине през някое незастроено място, без да се натъкнеш на убит от тях. А после се прехвърлиха тук, или поне останките от бандата. Питам се защо.
	— Може би защото при нас незастроените места са повече — рече Бейфъс.
	— Странна работа, като си помисли човек — продължи Френч почти замечтано. — Когато през февруари Мойър Ревльото устрои засада на Слънчицето на авеню Франклин, убиецът действува с пищов. На Моу това никак не би харесало.
	— Сигурно затова имаше такъв разочарован вид, когато измиха кръвта от лицето му — допълни Бейфъс.
	— Кой е този Ревльо? — попита Флак.
	— Вторият след Моу в тяхната организация — отговори Френч. — Това като нищо може да се окаже негова работа. Макар че едва ли би я свършил лично.
	— Защо? — продължи да разпитва Флак с кисела физиономия.
	— Ама вие тук не четете ли вестници? Мойър е станал джентълмен. Общува с изискани люде. Дори името си е сменил. А по време на убийството на Моу го бяхме задържали за организиране на хазартни игри. Затова нищо не можахме да разнищим. Но пък какво чудничко алиби му осигурихме. Така или иначе, сега е джентълмен, както вече казах, а джентълмените не ръгат хората с шишове за лед. Те си наемат други за тая работа.
	— Имахте ли улики срещу Мойър? — обадих се аз, Френч ме изгледа рязко.
	— Защо питаш?
	— Хрумна ми нещо. И никак не съм сигурен. Френч ме огледа бавно.
	— Между нас казано, ние дори не можахме да докажем, че арестуваният е Мойър. Но не го разпространявайте. Не знае никой друг освен него, адвоката му, прокурора, полицията, градската управа и най-много още стотина души. — Той се плесна по бедрото с портфейла на убития и седна на леглото. Подпря се небрежно на крака на трупа, запали цигара и продължи, като я размахваше. — Стига маймунджилъци. Да видим какво ни е известно, Фред. Първо, жертвата не е била особено умна. Представял се за доктор Дж. У. Хамбълтън и има визитки с адрес и телефонен номер в Ел Сентро. Две минути ни стигаха, за да установим, че няма такъв адрес, нито телефон. Един умен човек не би се подлагал така евтино на шамарите. Второ, закъсал е с финансите. Четиринайсет долара в портфейла и още два на дребно. Няма ключове от кола, личен сейф в банката или къща. Само от куфара и седем шперца. При това съвсем наскоро изпилени. Предполагам, че е възнамерявал да пообере клиентелата на хотела. Смяташ ли, че ще станат на вратите на тая кочина, Флак?
	Флак се приближи да ги разгледа.
	— Двата ми се виждат с подходящ размер, но не мога да кажа, без да съм ги пробвал. При нас шперц има само управителят, аз държа универсален ключ, с който мога да влизам, само ако гостът не е в стаята. — Той извади от джоба си ключ на дълга верижка и ги сравни. — Няма да станат, ако не се доизпилят — поклати глава. — Металът е много.
	Френч изтръска пепел в дланта си и я издуха. Флак се върна да седне при прозореца.
	— Трето — продължи полицаят. — Няма шофьорска книжка, нито друг документ за самоличност. Дрехите му не са купени в Ел Сентро. Занимавал се е с разни далавери, но няма фасон за фалшиви чекове.
	— Не го виждаш в най-добрата му форма — вмъкна Бейфъс.
	— Пък и хотелът е прекалено долнопробен за такава работа — настоя Френч. — Реномето му за нищо не става.
	— Но моля ви! — възмути се Флак. Френч го прекъсна, като махна с ръка.
	— Познавам всички хотели в града, Флак. Това ми е работата. За петдесетачка мога ей сега да ти организирам в коя да е стая тук шоу с две стриптизьорки и какви ли не други красоти. Не можеш да ме избудалкаш. Ти печелиш хляба си по един начин, аз по друг. Само не ме заблуждавай. Значи клиентът е имал нещо, което се е страхувал да държи у себе си. Знаел е, че някой го гони и вече го настига. Затова предложил на Марлоу стотачка, за да му го съхранява. В портфейла му обаче няма толкоз пари. Излиза, че си е правел сметката да му предложи част от евентуалната печалба. В такъв случай не става въпрос за крадени бижута. Трябва да е нещо полузаконно. Прав ли съм, Марлоу?
	— Бихте могли да изпуснете „полу“-то.
	Френч се подсмихна.
	— Предметът трябва да е плосък или да може да се навие, за да влезе в телефонната кутия, под панделката на шапката, в Библията или в кутията с талк. Не знаем дали е бил намерен, защото престъпникът е разполагал с много малко време. Не повече от половин час.
	— Ако човекът, който ми се обади, е бил доктор Хамбълтън — намесих се аз. — Вие сам поставихте това условие.
	— Иначе не се връзва. Убийците едва ли ще искат да ускорят намирането на трупа. Защо им е да канят някого в стаята? — Той се обърна към Флак. — Има ли начин да се провери кой е идвал при него?
	Детективът поклати мрачно глава.
	— За да стигнеш асансьорите, няма нужда дори да минеш покрай регистрацията.
	— Това може да е една от причините да дойде тук. Като изключим уютната обстановка — каза Бейфъс.
	— Значи установихме — продължи Френч, — че който го е пречукал, е можел да влиза и излиза от хотела както намери за добре. Достатъчно е да знае номера на стаята. Друго не ни е известно, така ли е, Фред?
	Бейфъс кимна.
	— Не съвсем — обадих се пак. — Перуката му е добро качество, но все пак е само перука.
	Френч и Бейфъс се извърнаха едновременно, много бързо. Френч се пресегна, внимателно повдигна косата на мъртвеца и подсвирна.
	— Аз пък се чудех защо онова гадно докторче се подхилваше. Копелето дори дума не обели. Виждаш ли нещо интересно, Фред?
	— Виждам плешив мъж.
	— Нищо чудно, че не можеш да го познаеш. Марстън Далечния. Беше момче за всичко на Девор Асото.
	— Я, вярно бе — изкикоти се Бейфъс, наведе се и нежно потупа плешивата глава. — Къде беше толкоз време, Марстън? Отдавна не съм те виждал, та чак те забравих. Но ти добре ме познаваш, нали, приятел? Аз съм си все същият добряк.
	Мъжът в леглото изглеждаше стар, вкочанен и смален без перуката. Жълтата маска на смъртта бе започнала да втвърдява чертите на лицето му, да ги прави сурови.
	— Олекна ми — спокойно заяви Френч. — С този няма да си трошим главите дълго време, всичко е ясно. Да върви по дяволите. — Той му нахлупи перуката на очите и стана от леглото. — С вас двамата нямам повече работа — обърна се към мен и Флак.
	Флак излезе в коридора и рязко отвори вратата. Аз го последвах. Вървяхме към асансьора и мълчахме. Докато слизахме — също. Изпратих го до кабинета му, влязох вътре и затворих след себе си. Той ме погледна изненадано.
	Седна на стола зад бюрото и посегна към телефона.
	— Трябва да докладвам на заместник-управителя. Искаш ли нещо?
	Аз потъркалях цигарата из пръстите си, запалих я и издухах дим към лицето му.
	— Сто и петдесет долара.
	Напрегнатите му очички станаха като кръгли дупки върху безизразното лице.
	— Ако си решил да се майтапиш, сбъркал си адреса.
	— Може да съм се заразил от онези шегобийци горе, но в случая не се будалкам.
	И зачаках, като барабанях с пръсти по бюрото.
	Ситни капчици пот избиха по горната устна на Флак, малко над мустачките.
	— Имам работа — произнесе по-гърлено от обикновено. — Изчезвай и не се връщай.
	— Ах, какъв си ми мъжага. Доктор Хамбълтън имаше сто шейсет и четири долара в портфейла, когато го пребърках. Нали си спомняш, че ми беше обещал стотачка за услугата? А сега в същия портфейл се оказаха само четиринайсет. Освен това аз наистина оставих вратата на стаята му отключена. Някой я беше заключил след мен. И този някой си ти, Флак.
	Той хвана страничните облегалки на стола и ги стисна. Гласът му прозвуча като от дъното на кладенец:
	— Нищо не можеш да докажеш.
	— Искаш ли да опитам?
	Флак измъкна пистолета от колана на панталоните и го остави на бюрото пред себе си. После го загледа, но явно нищо не научи от него. Така че пак вдигна очи към мен.
	— Да делим наполовина, а? — предложи сломено.
	Настъпи мълчание. Той извади стар опърпан портфейл и взе да рови из него. Измъкна шепа банкноти и ги разстла по бюрото, после ги раздели на две купчинки и побутна едната към мен.
	— Искам всичките сто и петдесет — настоях аз.
	Флак се сгърби в стола и загледа втренчено ръба на бюрото. Дълго мълча, после въздъхна. Събра двете купчинки в една и я тикна към мен.
	— И без това вече не му трябваха. Вземай ги и изчезвай. Но да знаеш, че ще те запомня, приятелче, От вас, частните, направо ми се повдига. Откъде да знам, че не си задигнал хилядарка от джоба му?
	— Аз щях да взема всичко. Същото се отнася и за убиеца. А ти защо остави четиринайсет?
	— Защо ги оставих ли? — уморено повтори Флак, като шаваше с пръсти.
	Взех банкнотите, преброих ги и му ги хвърли обратно.
	— Ще ти кажа защо — отговорих вместо него. — Защото си в бизнеса и си преценил, че трябва да има поне за да плати стаята и един-два долара дребни, И полицаите предположиха същото. На, не ти ща парите. Трябва ми нещо друго.
	Той ме зяпна с увиснало чене.
	— Разкарай ги от очите ми — казах.
	Флак ги натъпка обратно в портфейла си.
	— Какво искаш? — Очите му се присвиха замислено. Езикът му издуваше долната устна. — Нямам чувството, че си в кой знае какво изгодно положение, за да ме изнудваш.
	— Виж, тук грешиш. Ако сега се върна горе и кажа на Кристи Френч и Бейфъс, че вече съм бил в стаята и съм пребъркал трупа, сигурно ще ме направят на нищо. Но ще им стане ясно, че не съм премълчал, за да им погодя номер, а защото някъде в дъното се крие клиент, чиито интереси се опитвам да защищавам. Ще ми наприказват какво ли не, ще ме наругаят, и толкоз. Но ти няма да се отървеш само с това.
	Млъкнах и се загледах в проблясващата влага, която оросяваше сега и челото му. Той преглътна с мъка, а очите му бяха като на болно животно.
	— Стига си дрънкал, ами казвай какво има усмихна се след малко по вълчи. — Доста късно си се заел да я закриляш, а?
	Дебелащината, станала втора негова природа, се възвръщаше — бавно, но сигурно.
	Загасих цигарата извадих втора и преминах през бавния и излишен ритуал по паленето, чиято цел бе да си опазя престижа: хвърлих изгорялата клечка в пепелника, издухах дим на една страна, вдишах дълбоко, сякаш гнусната канцеларийка беше хълм с изглед към морето — с една дума, пуснах в ход всички изтъркани клишета на своя занаят.
	— Добре — рекох. — Признавам, че е жена. Признавам също така, че може да е била горе при трупа, ако това ти доставя удоволствие. Предполагам, че причината за бягството й е шоковото състояние, в което е изпаднала.
	— Ами да — злобно подхвърли Флак. Просташкият присмех се беше настанил вече удобно на мястото си. — А може и цял месец да не е убивала с шиш за лед. Нищо чудно да не е във форма.
	— Защо тогава е взела ключа? — попитах аз повече себе си. — И защо по е оставила на регистрацията? Можела е просто да си тръгне, и толкоз. Освен да е мислела, че трябва да заключи. Защо да не го пусне в кофата с пясък и да го зарови вътре? Или просто да го вземе със себе си и да го изхвърли? Защо е направила нещо, което я свързва със стаята му? — Свалих очи и вперих във Флак оловнотежък поглед. — Друг въпрос е, разбира се, ако някой я е видял на излизане — с ключа в ръката — и я е последвал вън от хотела.
	— Че защо му е потрябвало да я следи?
	— Защото въпросният човек е можел, след като я е видял, да влезе веднага в стаята. Нали има универсален ключ.
	Очите на Флак се стрелнаха към мен и веднага пак се сведоха надолу.
	— Затова казвам, че е тръгнал след нея — продължих аз. — Сигурно е забелязал, че оставя ключа на регистрацията, и е излязъл след нея от хотела.
	— Много си досетлив бе!
	Аз се наведох и придърпах телефона.
	— Най-добре да се обадя на Кристи и да приключим с тая работа. Колкото повече разсъждавам, толкова повече се плаша. Може пък наистина тя да го е убила. Не мога да прикривам убийци.
	И свалих слушалката от вилката. Флак захлупи ръката ми с влажна лапа. Слушалката отскочи върху бюрото.
	— Остави! — почти изхълца той. — Проследих я до една кола, паркирана на нашата улица. Взех номера. За бога, приятел, остави ми някакво изходче! — Той затършува като обезумял из джобовете си, — Знаеш ли колко изкарвам тук? За цигари, пури и нищо друго. Почакай малко. Мисля, че… — Занарежда пасианс с някакви кирливи пликове, спря се най-сетне на един и ми го подхвърли. — Ето номера на колата. Дори не го помня, ако това ти доставя удоволствие.
	Взех плика — на него наистина имаше надраскан номер. Накриво и нечетливо — както, ако е бил писан набързо на улицата от човек, подложил ръка под листа. 6 N 333. Калифорния 1947.
	— Сега доволен ли си?
	Гласът на Флак. Или поне думите излязоха от неговата уста. Откъснах номера и му върнах плика.
	— Четири пе триста двайсет и седем — произнесох, без да откъсвам очи от лицето му. Нищо не проблесна в погледа му. Нямаше следа от присмех или прикритост. — Как да съм сигурен обаче, че това не е просто случаен номер, който си имал преди това?
	— Трябва да ми вярваш.
	— Опиши колата.
	— Спортен кадилак, не много нов, с вдигнат гюрук. Модел хиляда деветстотин четирийсет и втора година — приблизително. Цветът е прашносин.
	— Сега опиши жената.
	— Не искащ ли прекалено много за парите си, приятел?
	— Парите са на доктор Хамбълтън. Той се намръщи.
	— Добре де. Руса. Бяло палто, обшито с цветни конци. Синя сламена шапка с широка периферия. Тъмни очила. Висока около метър и петдесет и пет. Телосложение на фотомодел.
	— Би ли я познал — без очилата? — попитах предпазливо.
	Той се престори на замислен. После поклати отрицателно глава.
	— Кажи ми пак кой беше номерът на колата, Флаки? — опитах се да го изненадам.
	— Кой номер?
	Наведох се през бюрото и изтръсках пепелта от цигарата върху пистолета. После го погледнах в очите. Знаех обаче, че е изгубил играта. И той го знаеше. Взе пистолета, издуха пепелта и го прибра в чекмеджето.
	— Хайде, разкарай се — изсъска през зъби. — Кажи на ченгетата, че съм пребъркал трупа. И какво от това? Най-много да изгубя работата си. Може да ме напъхат и в кафеза. Е и? Ще изляза оттам и ще съм още по-добре. Малкият Флаки няма защо да се притеснява за кафето и кифличките си. Да не мислиш, че тъмните цайси са ме заблудили? Толкова филми съм изгледал, че няма начин да не позная това хубаво задниче. Ако питаш мен, мацето доста време ще се мотае по екрана. Тя е от изгряващите… И кой знае — ухили се победоносно насреща ми — дали в близко бъдеще няма да й потрябва телохранител. Човек, който да й бъде подръка, да държи всичко под око, да внимава да не се забърка в някоя каша. Някой, който познава играта и по отношение на парите не иска майка си и баща си… Какво има? Бях наклонил глава на една страна и се ослушвах.
	— Стори ми се, че чух църковен звън.
	— Наблизо няма църкви — каза той презрително. — Платиненият ти мозък дава фира.
	— Една-единствена камбана. Бие много бавно. Той също се ослуша.
	— Нищо не чувам — рече остро.
	— Няма и да чуеш. При това ти единствен на този свят няма да чуеш.
	Флак седеше и ме гледаше, присвил противни очички, с лъщящи противни мустачки. Едната му ръка потръпваше.
	Оставих го на мислите му, които сигурно бяха нищожни, грозни и уплашени като самия него.


>	Глава 12

	Блокът се намираше на Дохийни Драйв, точно под възвишението на Стрип*. Всъщност бяха две сгради, една зад друга, свързани условно с вътрешно дворче с фонтан и стая, пристроена над арката. Във фоайето, облицовано с изкуствен мрамор, имаше звънци и пощенски кутии. Общо шестнайсет, като три нямаха табелки. А имената, които прочетох, нищо не ми говореха. Явно работата нямаше да е толкоз лесна. Натиснах дръжката на входната врата, която се оказа отключена, но това не улесняваше нещата кой знае колко.
	[* Условно название на главна улица в някои големи американски градове, където са съсредоточени нощни заведения и игрални домове. — Б. пр.]
	Отпред бяха паркирани два кадилака — „Линкълн Континентал“ и „Пакард Клипър“. Нито един не беше с търсения номер и цвят. На отсрещната страна някакъв мъж с бричове за езда се беше изтегнал в спортна ланча с ниски врати, а краката му висяха отвън. Пушеше и гледаше бледите звезди, които бяха достатъчно благоразумни да се държат по-надалеч от Холивуд. Изкачих стръмната улица, водеща към булеварда, изминах една пряка в източна посока и се затворих в една сауна, наречена телефонна кабинка. Обадих се на Смит Бульона — наречен така, защото заекваше. Още една загадка, която нямах време да проумея.
	— Телефонния номер на Мейвис Уелд — казах. — Марлоу на телефона.
	— Д-д-дадено. М-м-мейвис Уелд, казваш? Т-т-те-лефонния й номер, значи?
	— Колко?
	— Д-д-десет долара.
	— Тогава все едно, че не съм се обаждал.
	— Ч-ч-чакай м-м-малко! Н-н-не ми е разрешено д-д-да давам телефонните номера на тези кукли. 3-з-за-това като помощник по д-д-декорите много рискувам.
	Почаках, като вдишвах обратно собствения си дъх.
	— Разбира се, ще искаш и адреса — хленчеше Бульона, забравил да заеква.
	— Петара. Адресът вече е в джоба ми. И стига си се пазарил. Ако си въобразяваш, че ти единствен в студията продаваш телефонните номера на…
	— Чакай! — уморено каза и отиде за червеното си тефтерче. Заекваше като левак — само когато не беше възбуден. Върна се и ми го продиктува. В Крествю, разбира се. Ако телефонният ти номер не е в този район на Холивуд, значи си кръгла нула.
	Отворих вратата на стоманеностъклената клетка, за да влезе малко въздух, докато набирам отново. Две иззвънявания, и ето че ме погали провлачен сексапилен глас. Затворих вратата на кабинката.
	— Алоо? — изгука гласчето.
	— Мис Уелд, ако обичате.
	— Кой я търси, моля?
	— Нося снимки от Уайти, заръча да й ги предам още тази вечер.
	— Уайти? А кой е Уайти, амиго?
	— Главният фотограф на студията. Би трябвало поне това да знаете. Аз съм на една пряка от блока, но не знам номера на апартамента.
	— Мис Уелд се къпе — засмя се тя. — Предполагам, че в стаята, откъдето говореше, е прозвучало като сребърна камбанка. Но на мен ми се счу като прибиране на тенджери в долапа. — Разбира се, донесете снимките. Убедена съм, че умира от желание да ги види. Апартамент номер четиринайсет.
	— Нали и вие ще бъдете там?
	— Разбира се. Съвсем естествено. Защо питате?
	Затворих и се измъкнах с преплитащи крака на свеж въздух. Мъжът с бричовете все така висеше наполовина от ланчата, но единият кадилак бе отпътувал, а на негово място се бяха престроили два спортни буика. Натиснах звънеца на номер 14 и прекосих вътрешния двор, където тънък прожекторен лъч осветяваше храст алени орлови нокти. Втори прожектор бе насочен към големия шадраван, препълнен с тлъсти златни рибки и мълчаливи лилии, чиито цветове се бяха прибрали за през нощта. Имаше две каменни пейки и люлка. Къщата не ми се видя много скъпа, макар че тази година всички къщи бяха много скъпи. Апартаментът се оказа на втория етаж. На просторната площадка имаше само две врати.
	Звънецът прозвуча мелодично и ми отвори високо мургаво момиче по бричове за езда. Да я нарека сексапилна, значи нищо да не кажа. Бричовете и косата бяха катраненочерни. Бяла копринена блуза с алено шалче около врата. Но устните й бяха по-ярки от шалчето. Държеше дълга кафява цигара, стисната от миниатюрни златни щипчици. Пръстите, хванали щипчиците, бяха обсипани с повече скъпоценности, отколкото е прието. Черната коса бе разделена от път в средата, бялата като сняг линия стигаше до темето и се губеше отзад. От двете страни на стройната мургава шия се спускаха дебели плитки, завързани с алени панделки. Въпреки това времето, когато е била малко момиченце, бе отдавна минало.
	Погледна рязко празните ми ръце. Фотоси трудно се побират в джоб.
	— Мис Уелд, ако обичате — казах аз.
	— Можете да ми дадете снимките.
	Гласът бе хладен, провлачен и нагъл, но очите бяха съвсем различни. Изглеждаше недостъпна колкото едно подстригване.
	— Съжалявам, но трябва да ги предам лично на мис Уелд.
	— Нали ви казах, че се къпе.
	— Ще почакам.
	— Сигурен ли сте, че носите снимките, амиго?
	— По-сигурен няма накъде. Защо питате?
	— А как се казвате?
	Гласът й заглъхна при последната дума като отвяно от внезапен полъх перце. Загука, зарея се, издигна се високо и запърха, а крайчетата на устните й се извиха много нежно в няма покана — бавно, като дете, което се опитва да улови снежинка.
	— Последният ви филм беше прекрасен, мис Гонсалес.
	Усмивката ме ослепи като светкавица и преобрази цялото й лице. Тялото й се изопна и завибрира от удоволствие.
	— Беше ужасен — изгука тя. — Направо смърдеше. Но вие сте ужасно сладък. Макар ужасно добре да знаете, че филмът е боклук.
	— Нищо, свързано с вас, не смърди, мис Гонсалес.
	Тя отстъпи от вратата и ми махна да вляза.
	— Да пийнем по нещо. Ужасно ми се иска. Обожавам ласкателството, колкото и да е неискрено.
	Влязох. Пищов, насочен към бъбреците ми, ни най-малко не би ме изненадал. Младата жена застана така, че за да мина покрай нея, трябваше да се отъркам в тялото й. Ухаеше като Тадж Махал на лунна светлина. Затвори вратата и се насочи с танцова стъпка към малък бар на колелца.
	— Уиски? Или предпочитате коктейл? Мога да ви забъркам едно ужасно мартини.
	— Благодаря, уиски.
	Наля две чаши, в които спокойно би се побрал разтворен чадър. Седнах в облечено в пъстър кретон кресло и се огледах. Обстановката беше старомодна. Изкуствена камина с газови цепеници и мраморна поличка, пукнатини в мазилката, две жизнерадостни цветни мацаници на стените, толкова ужасни, че нищо чудно да бяха много скъпи, старо олющено пиано — за голямо мое учудване без метнат през него испански шал. Навсякъде бяха разпръснати чисто нови книги с ярки обложки, в ъгъла — пушка двуцевка с красива резба по приклада и бяла сатенена панделка, завързана около цевите. Холивудско остроумие.
	Мургавата дама с бричовете ми подаде чашата и кацна на страничната облегалка на креслото, в което се бях настанил.
	— Наричайте ме Долорес, ако желаете. — И с тези думи отпи юнашка глътка.
	— Благодаря.
	— А аз как да ви наричам? Усмихнах се широко.
	— Разбира се — продължи Долорес, — много добре си давам сметка, че сте ужасен лъжец и не носите никакви снимки. Макар че изобщо нямам намерение да разпитвам за несъмнено твърде личната ви работа.
	— Нима? — погълнах аз няколко сантиметра от поднесения ми алкохол. — А може ли да попитам за банята на мис Уелд — дали се къпе със старомоден сапун или с арабски подправки във водата?
	Тя размаха остатъка от кафявата цигара в малките златни щипци.
	— Да не би да желаете да й помогнете? Банята е ей там — през портала и надясно. Вратата едва ли е заключена.
	— Щом като е толкоз лесно, не желая.
	— Аха! — огря ме повторно слънчевата усмивка. — Значи обичате трудностите. Да не забравя да бъда недостъпна. — Слезе грациозно от облегалката и изхвърли цигарата, като се наведе така, че да се насладя на извивката на бедрата.
	— Не се притеснявайте, мис Гонсалес. Дошъл съм просто по работа. Нямам намерение да изнасилвам никого.
	— Така ли? — усмивката поомекна, стана ленива и — ако не можете да се сетите за по-подходяща дума — предизвикателна.
	— Но обещавам да се поправя.
	— Вие сте забавен кучи син — сви тя рамене и мина през портала, понесла половинлитровата си дажба уиски и сода. Чух леко почукване, после гласа й: — Миличка, дошъл е един човек, който твърди, че носи снимки от студията. Muy simpático. Muy guapo también. Con cojones.*
	[* Много е симпатичен. И хубав. Мъжествен. (Исп.) — Б. Пр.]
	Познат глас я сряза:
	— Затваряй си устата, кучко. Ей сега ще изляза.
	Мис Гонсалес се върна, като си тананикаше. Чашата й беше празна. Отиде пак при бара.
	— Но вие нищо не пиете! — възкликна, като погледна чашата ми.
	— Вечерял съм. А стомахът ми побира само два литра. Разбирам и малко испански.
	Тя отметна глава.
	— Шокиран ли сте?
	Очите й се вдигнаха към тавана, а раменете изпълниха танц с ветрило.
	— Доста трудно се шокирам.
	— Но ме чухте какво казах, нали? Madre de Diòs.* Моля да ме извините.
	[* Пресвета Дево! (Исп.) — Б. пр.]
	— Има за какво. Вече си беше наляла.
	— Съжалявам — въздъхна. — Поне така ми се струва. А понякога никак не съм сигурна. Друг път изобщо не ми пука. Човек може да се обърка. Всичките ми приятели смятат, че съм прекалено искрена и казвам каквото мисля. Все пак ви шокирах, нали?
	Отново се беше наместила на облегалката на креслото ми.
	— Не. Но ако пожелая да бъда шокиран, ще знам къде да дойда.
	Тя небрежно отметна ръката с чашата и се облегна върху мен.
	— Аз обаче не живея тук, а в Шато Берси.
	— Сама?
	Долорес ме тупна игриво по върха на носа. После, докато се усетя, се намърда в скута ми и правеше сериозни опити да отхапе част от езика ми.
	— Ах ти, сладък кучи сине. — Устата й беше гореща като въглен. Устните й пареха като сух лед. Езикът й се опитваше да счупи зъбите ми. Очите й бяха огромни, черни, отдолу се виждаше и бялото. — Така съм уморена — прошепна в устата ми. — Толкоз износена, невероятно уморена.
	Усетих как бърка в джобчето на сакото ми. Блъснах ръката й, но тя бе успяла да измъкне портфейла. Затанцува с него, засмяна, отвори го и затършува с бързи като змийчета пръсти.
	— Много се радвам, че сте се запознали — хладно се обади отстрани нечий глас.
	Под портала бе застанала мис Уелд.
	Косата й беше небрежно разчорлена и не си бе направила труда да сложи грим. Облечена с халат и нищо друго. На краката — чехли в зелено и сребристо. Погледът й беше празен, устните — презрително свити. Веднага я познах — макар и без очила.
	Долорес й хвърли много бърз поглед, затвори портфейла ми и го хвърли. Улових го и го прибрах. Тя отиде бавно до една масичка, взе чанта с дълга дръжка метна я през рамо и тръгна към вратата.
	Мейвис Уелд не помръдна, нито дори я погледна. Не откъсваше очи от мен. Но лицето й не изразяваше никакво вълнение. Мис Гонсалес отвори вратата, хвърли един поглед навън, притвори и се обърна.
	— Казва се Филип Марлоу. Ужасно е сладък, нали?
	— Не знаех, че си правиш труда да ги питаш как се казват. Познанството ти с мъжете рядко продължава толкоз дълго.
	— Ясно — тихо откликна Долорес, обърна се и леко ми се усмихна. — Какъв изискан начин да наречеш някое момиче курва, не мислите ли?
	Мис Уелд премълча. Лицето й беше все тъй безизразно.
	— Поне напоследък не съм спала е гангстери — продължи мис Гонсалес и пак открехна вратата.
	— Сигурна ли си, че помниш? — със същия тон я попита Мейвис Уелд. — Отвори широко, миличка. Днес е денят, в който изхвърляме боклука.
	Мис Гонсалес я изгледа бавно, без да мига, с кама в очите. Сетне изпръхтя, рязко отвори вратата и я затръшна след себе си. Тъмносините втренчени очи на Мейвис Уелд не трепнаха от трясъка.
	— А сега предлагам да сториш същото, но по-тихо — обърна се към мен.
	Аз извадих носна кърпа и избърсах червилото от лицето си. Беше с цвета на кръв — свежо пролята кръв.
	— С всеки може да се случи — поясних. — Не съм я закачал. Тя ми налетя.
	Мис Уелд отиде с решителна крачка до вратата и рязко я разтвори.
	— Да ти видя гърба, красавецо. Хайде, темпо.
	— Дошъл съм по работа, мис Уелд.
	— Представям си по каква работа. Вън! Не те познавам и не желая да се запозная. Но дори и да изпитвах такова желание, сега нито е денят, нито часът.
	— Часът, мястото и любовта никога не съвпадат.
	— Моля?!
	И се опита да ме изгони с рязко вирване на брадичката, но дори и нея не я биваше достатъчно за тази цел.
	— Перифразирах Браунинг. Поета, не марката пистолети. Макар да съм сигурен, че ще предпочетете второто.
	— Виж какво, малкият, необходимо ли е да викам домоуправителя да те изхвърли надолу по стълбите като баскетболна топка?
	Отидох при нея и затворих вратата. Тя се опъва до последния момент. Не ме срита, но усилието да се сдържи й струваше много. Опитах се да я отместя от вратата, без да си давам вид, ала тя не помръдна. Отстояваше всяка педя, с ръка на дръжката, с потъмнели от ярост очи.
	— Ако възнамерявате да стоите долепена до мен, по-добре се облечете — посъветвах я аз.
	Мейвис Уелд посегна и ме зашлеви е все сила. Плесницата прозвуча като затръшването на вратата след мис Гонсалес, но по-болезнено. И ми напомни за удареното място на тила.
	— Да не би да ти причиних болка? — попита нежно.
	Аз кимнах.
	— Много се радвам тогава. — Замахна и пак ме удари, този път по-силно. — А сега ме целуни — прошепна едва чуто.
	Очите й бяха ясни, кристалнобистри и се топяха. Аз я погледнах небрежно. Дясната й ръка беше стисната в юмрук, който ми се видя съвсем делови. Пък и не беше миниатюрен.
	— Повярвайте ми, има една-единствена причина, поради която ще се въздържа. Дори ако ме заплашвахте с онова ваше черно пистолетче. Или с месинговия бокс, който сигурно държите върху нощното си шкафче.
	Тя се усмихна учтиво.
	— Може да се окаже, че работя за вас — продължих. — А и не тичам подир всеки чифт хубави крака.
	Погледнах надолу към нейните. Виждаха се почти целите. Тя притвори халата си, обърна се и тръгна към бара, като клатеше глава.
	— Аз съм свободна и пълнолетна. Сваляли са ме по всякакви начини. Или поне така си мисля. Но щом като не мога да те стресна, изгоня или прелъстя, с какво да те купя тогава?
	— Амиии…
	— Не ми казвай! — прекъсна ме рязко и се обърна с чаша в ръката. Отпи, тръсна пуснатите си коси и леко ми се усмихна. — Знам, разбира се — с пари. Как можах да не съобразя.
	— Парите никога не са излишни.
	Устните й се изкривиха от отвращение, но гласът й бе почти изпълнен с обич.
	— Колко?
	— Ами стотина долара като начало.
	— Много си евтин. Евтино копеле. Сто долара! В обществото, в което се движиш, сто долара за пари ли минават, миличък?
	— Тогава двеста. Толкова ми стигат да си осигуря старините.
	— Пак си евтин. Сто на седмица, разбира се. В хубав чист плик, нали?
	— Може и без плик. Предпочитам ги мръсни.
	— А какво ще получа за тези пари, обаятелно мое ченгенце? Защото много добре ми е известно какъв си и що си.
	— Ще получите разписка. Кой ви каза, че съм детектив?
	Погледна ме за миг със собствения си поглед, но се усети и отново се вкопчи в ролята си.
	— Трябва да съм подушила миризмата ти.
	Отпи от чашата и отново ме обгърна с леката си презрителна усмивка.
	— Сега ми става ясно, че сама си пишете репликите. Винаги съм се питал какво им куца.
	И побързах да наведа глава. Все пак няколко капки ме опръскаха. Чашата се строши в стената зад гърба ми. Парчетата стъкло паднаха безшумно на килима.
	— С това — заяви съвършено спокойно — май изчерпах целия си запас от девическо обаяние.
	Отидох и си взех шапката.
	— Изобщо не съм помислил, че вие сте го убили. Но би трябвало да изтъкна пред себе си някаква причина за това, че премълчах присъствието ви там. В такива случаи е редно да съм получил достатъчно голям аванс, за да мога да ви представям. И достатъчно сведения, за да бъде оправдан авансът.
	Мис Уелд взе една цигара, хвърли я във въздуха, без никакво усилие я улови с уста и запали с клечка кибрит, която така и не разбрах откъде се появи.
	— О, боже! Нима съм убила някого?
	Аз все така държах шапката си. Това ме накара да се почувствувам ужасно глупаво. И аз не знам защо. Сложих я на главата си и тръгнах към вратата.
	— Надявам се, че имаш пари за такси? — произнесе зад гърба ми презрителният глас.
	Не отговорих. Продължих към вратата. Когато улових дръжката, тя добави:
	— Също така се надявам, че си взел телефона и адреса на мис Гонсалес. От нея всичко можеш да измъкнеш — включително и пари.
	Пуснах дръжката и се върнах със забързани крачки в средата на стаята. Тя не помръдна, усмивката на устните й не отстъпи нито с милиметър.
	— Виж какво — започнах. — Може би ще ш е трудно да ми повярваш, но аз дойдох със странното убеждение, че се нуждаеш от помощ и трудно ще намериш човек, на когото да се осланяш. Помислих, че си отишла в хотелската стая, за да платиш на онзи изнудвач. Фактът, че си се появила там сам-сама и си рискувала да те познаят — и детективът на хотела наистина те е познал, а неговият морал би се разпаднал по-лесно от стара паяжина, — ме наведе на мисълта, че си изпаднала в някоя от типичните холивудски каши, които по принцип слагат кръст на артистичната кариера. Но явно при теб всичко е наред. Стоиш си под прожектора и изпълняваш едни и същи изтъркани номера, достойни за второразредните филми, в които играеш — ако изобщо мога да употребя думата играеш…
	— Млък! — изсъска тя. Стиснатите й зъби чак изскърцаха. — Млъкни, гадно долно човече, което знае само да наднича през чуждите ключалки!
	— Нямаш нужда от мен — продължих аз. — Нито от който и да е друг. Защото си толкоз умна, че с приказки ще се измъкнеш и от заключен сейф. Добре. Върви се измъквай. Няма да ти преча. Само не ме карай да те слушам, защото ще ревна на глас при мисълта, че е възможно такова невинно, чисто и младо създание да е тъй умно. Страшно ми действуваш, малката. Като пургатив.
	Тя не помръдна, затаила дъх — нито когато отново стигнах до вратата, нито когато я отворих. Не знам защо. Речта ми не беше чак на такава висота.
	Слязох по стълбите, прекосих вътрешния двор и на излизане почти се блъснах в строен тъмноок мъж, който бе спрял да си запали цигарата.
	— Извинете — каза тихо. — Май съм ви препречил пътя.
	Понечих да го заобиколя, когато забелязах, че във вдигнатата си дясна ръка държи ключ. Посегнах и го издърпах — и аз не знам защо. Погледнах номера, отпечатан на ключодържателя — № 14. Апартаментът на Мейвис Уелд. Хвърлих го в близките храсти.
	— Не ви е нужен — казах. — Вратата е отключена.
	— Ами да, разбира се. — На лицето му бе застинала много особена усмивка. — Как не се сетих.
	— Да. И двамата сме недосетливи. Иначе нямаше да си губим времето с тази уличница.
	— Не бих се изразил така — промълви той едва чуто, а малките му очи ме гледаха без никакво изражение.
	— И няма нужда. Вече го казах вместо вас. Моля да ме извините. Ще извадя ключа.
	Отидох, разрових храстите, намерих го и му го подадох.
	— Много ви благодаря. Впрочем… — Той млъкна. Аз също мълчах. — Надявам се, че не съм прекъснал някоя интересна караница. Много ще ми е неприятно — добави с усмивка. — Е, щом като имаме обща позната в лицето на мис Уелд, позволете ми да вя се представя. Казвам се Стийлгрейв. Не сме ли се виждали някъде?
	— Не, мистър Стийлгрейв, не сме се виждали. Името ми е Марлоу, Филип Марлоу. Вероятността да сме се срещали е твърде нищожна. И колкото странно да ви звучи, мистър Стийлгрейв, за пръв път чувам името ви. И пет пари не давам, дори ако се казвате Мойър Ревльото.
	Не ме питайте защо казах това — и аз не знам. Нямаше повод, като изключим факта, че бе ставало дума за Ревльото. Лицето на събеседника ми странно застина. Спокойните черни очи ме загледаха много особено, втренчено. Извади цигарата от устата си, погледна запаления край, тръсна пепелта и каза, вперил поглед в краката си:
	— Мойър Ревльото. Чудновато име. Мисля, че не съм го чувал. Трябва ли да го познавам?
	— Само ако си падате по шишове за лед.
	И с тези думи си тръгнах. Слязох по стълбите, отидох при колата си, но преди да вляза в нея, се обърнах назад. Той стоеше и гледаше след мен, с цигара между устните. Беше твърде далече, за да различа израза на лицето му. Когато се обърнах, нито помръдна, нито се извърна. Просто си стоеше. Седнах в колата и потеглих.


>	Глава 13

	Потеглих на изток по Сънсет булевард, но Не се прибрах у дома. При Ла Брея завих на север, после излязох на Хайланд, оттам на Кауенга Пас, спуснах се по булевард Вентура, покрай Стюдио Сити, Шърман Оукс и Енсино. Пътуването ми поне не беше самотно. Трудно можеш да се усамотиш по този маршрут. Забързани кой знае накъде момчета в открити фордове се стрелкаха насам-натам из уличния поток на милиметри от хорските калници, но винаги се разминаваха на милиметри. Уморени мъже в прашни коли, къде с две, къде с четири врати, се мръщеха и стискаха още по-здраво воланите, като пъплеха в северна и западна посока към домовете си, вечерята, спортната страница на вестника, гърмящото радио, хленченето на разглезените си деца и неуморната дрънканица на глупавите си жени. Минавах покрай крещящи неонови реклами и фалшиви фасади, евтини закусвални, които изглеждаха като дворци под ярките светлини, кръгли паркинги-ресторанти, в които те обслужват направо в колата, оживени като циркове, с приказливи пресметливи сервитьори, грейнали барове и мазни потни кухни, чиято храна би отровила и крастава жаба. Огромни камиони с ремаркета дрънчаха по Сепълвида, на път за Ридж Рут, и ръмжаха на светофарите като лъвове в зоологическа градина.
	Зад Енсино тук-таме по хълмовете през гъстите дървета се мяркаха светлинки. Къщите на кинозвездите. И на това ако му казват звезди… Ветерани на хиляди чужди легла. Престани, Марлоу, тази вечер си изгубил човешкия си облик.
	Въздухът захладня. Пътят се стесни. Потокът от коли оредя до такава степен, че фаровете започнаха да дразнят очите ми. Шосето се изкачваше между варовикови стени, а най-горе палуваше свеж ветрец, нахлул право от океана.
	Вечерях в едно заведение близо до Хилядата дъба. Храната беше лоша, но обслужването — бързо. Девизът гласеше: нахрани ги и ги изхвърли. Много сме заети. Не можеш да ни губиш времето, като се мотаеш с втора чаша кафе, мистър. Заемаш място, което носи пари. Виждаш ли опашката отпред? И те искат да вечерят. Или поне така си мислят. Един господ знае защо им е щукнало да дойдат тук. Ако изядат една консерва у дома, сто на сто ще им е по-вкусно. Но не ги свърта на едно място. Също като теб. Затова са се качили в колите и са тръгнали нанякъде. Балами в мрежите на шарлатаните, превзели ресторантите. Ето на, пак почваш. Тази вечер наистина си изгубил човешкия си облик, Марлоу.
	Платих и се отбих в един бар, за да изсипя чашка коняк върху нюйоркската пържола. Защо ли й викат нюйоркска? Доколкото си спомням, стоманените плоскости се произвеждат в Детройт. Излязох да вдъхна малко нощен въздух, за който никой още не бе изнамерил начин как да го продава. Но не се съмнявах, че доста народ си блъска главата над този проблем. И рано или късно ще сполучи.
	Подкарах отново и при Окснард обърнах и тръгнах покрай океана. Огромни камиони, някои с ремаркета, други — без, се носеха на север, целите в оранжеви светлини. От дясната ми страна велик, непоклатим и неумолим Тихият океан бъхтеше брега като уморена чистачка, която се тътри към дома. Никаква луна, никакви шумове, пълно беззвучие. И мирис нямаше. Нито следа от острия натрапчив дъх на морето. Калифорнийски океан. Калифорния — щатът универсален магазин. Количество без качество. Ето пак! Загуби ти човешкия си облик, Марлоу.
	Добре де! Защо да не го загубя? Седя си аз в кабинета, играя си с една мъртва муха и изведнъж нахълтва това старомодно маце от Манхатън, щата Канзас, подбива ми цената до някакви си опърпани двайсет долара и ме навива да търся брат й. Според описанието й той е рядко антипатичен, но тя държи да го намери. Така че аз, със състоянието в джоба, се помъквам към Бей Сити и се натъквам на такива изтъркани истории, че за малко да заспя прав. Запознавам се с приятни хора, кой с шиш във врата, кой — без. Тръгвам си, обаче вече съм твърде уязвим. После тя отново се появява, прибира си двайсетачката, целува ме и отново ми я връчва, защото не съм бил свършил работа за цял ден.
	След това отивам на среща с доктор Хамбълтън, пенсиониран (и то по какъв начин!) очен лекар от Ел Сентро и се натъквам на вече познатия модел украшение за врат. При това не известявам полицията. Само пребърквам перуката на човека и се правя на артист. Въпросът е: защо? Заради кого си слагам този път главата в торбата? Заради една блондинка със сексапилен поглед и твърде много ключове за апартамента? Заради момичето от Манхатън, щата Канзас? И аз не знам. Едно ми е известно: че нещата не са такива, каквито изглеждат. А старото ми уморено предчувствие предупреждава, че ако картите се изиграят така, както са раздадени, мизата ще премине в ръцете на онзи, който не я печели. Влиза ли ми това в работата? Впрочем какво точно ми влиза в работата? Знам ли изобщо? Знаел ли съм някога? Да не задълбаваме в тази насока. Нямаш човешки облик тази вечер, Марлоу. А може никога да не съм го имал, нито ще го имам. Може да съм само ектоплазма с разрешително на частен детектив. Може би рано или късно всички в този студен, полутъмен свят ставаме такива и винаги се случва не онова, което трябва.
	Малибу. Още филмови звезди. Още розови и сини вани. Още пухени легла. Още „Шанел № 5“. Още кадилаци — линкълн-континентали. Още развени от вятъра буйни коси, слънчеви очила, пози, псевдоизискани гласове и плажен морал. Стоп! В киното работи и много свестен народ. Отношението ти не е правилно, Марлоу. Изгубил си човешкия си облик тази вечер.
	Подуших Лос Анджелис, преди да навляза в него. Миришеше на застояло и вехто, като непроветрена стая. Но многоцветните светлини добре хвърляха прах в очите. Бяха великолепни. Трябва да се издигне паметник на изобретателя на неоновите реклами. Висок колкото петнайсететажно здание, от чист мрамор. Защото човекът е съумял от нищо нещо да направи.
	Накрая отидох на кино и разбира се, за проклетия филмът беше с участието на Мейвис Уелд. Действието се развиваше по мед и масло, всички се усмихваха широко, дърдореха прекалено много и си го знаеха. Жените през цялото време се изкачваха по високо извито стълбище, за да се преоблекат. Мъжете вадеха от скъпи табакери цигари с личните си инициали и си ги палеха един другиму със златни запалки. Слугите бяха прегърбени от разнасянето на табли с напитки от терасата до плувния басейн, голям колкото Мичиганското езеро, но много по-изискан.
	Главният герой беше добродушен здравеняк, фрашкан с обаяние, което бе взело да се посъсирва. Звездата бе злобна брюнетка, е презрение в погледа и от един-два зле преценени кадъра отблизо ставаше ясно, че ще си изкълчи китките да бута годините назад, а те наближаваха четирийсет и пет. Мейвис Уелд играеше второстепенната роля, и то напълно облечена. Добре я изпълняваше, но би могла поне десет пъти по-добре. Само че в такъв случай щяха да орежат половината от сцените с нея, за да защитят реномето на звездата. Не бях виждал по-умело въжеиграчество. Отсега нататък обаче няма да играе върху въже, а върху струна от пиано. Опъната много високо. Без предпазна мрежа отдолу.


>	Глава 14

	Имах конкретен повод, за да се върна в кантората. Куриерът с бързата поща трябваше да е пристигнал вече с едно писмо, съдържащо оранжева квитанция. Повечето от прозорците на сградата бяха тъмни, но тук-таме светеше. Не само в моя бранш се работи и нощем. Момчето от асансьора ме поздрави гърлено и ние се затътрузихме нагоре. През отворените към коридора врати се виждаше как чистачките изсмукват останките от прахосаните часове. Завих покрай небрежно бръмчаща прахосмукачка, влязох в тъмния си кабинет и отворих прозорците. Седнах зад бюрото, без да правя нищо, без дори да мисля. Писмото не беше пристигнало. Целият шум от сградата, с изключение на прахосмукачката, сякаш се бе изсипал на улицата и се бе изгубил сред препускащите колела на безбройните автомобили. После навън в коридора някой засвири с уста „Лили Марлен“ — изискано и виртуозно. Знаех кой е това — нощният пазач, който проверяваше вратите на канторите. Светнах нощната лампа и той подмина моята врата, без да я провери. Стъпките заглъхнаха, сетне се дочуха отново, само че по-различни, провлачени. Сигурно беше куриерът. Отидох да си получа писмото, но не бях познал.
	Дебел мъж в небесносини панталони тъкмо затваряше вратата с красивата липса на припряност, която постигат само много пълните хора. Не беше сам, но първо огледах него. Висок и широк, нито млад, нито хубав, но с трайна изработка. Над небесносините габардинени панталони бе навлякъл двуцветно сако, което би изглеждало отвратително върху някоя зебра. Канареножълтата риза бе разкопчана на врата и това явно беше наложително. Не носеше шапка, но затова Пък главата му бе украсена с прилично количество яркорижа коса. Носът му е бил чупен, но добре сраснал, макар че по рождение едва ли е бил предназначен за колекцията на някой ценител.
	Придружаващото го създание беше хилаво, подсмърчащо, със зачервени очи. Двайсетинагодишно, метър и седемдесет и пет, мършаво като кибритена клечка. Носът му шаваше конвулсивно, устата и ръцете — също, а видът му бе крайно жалък.
	Дебелият се усмихна добродушно.
	— Сигурно сте мистър Марлоу.
	— Кой друг?
	— Малко е късничко за делово посещение — продължи той и скри половината стая, като разпери ръце. — Надявам се, че нямате нищо против. Или може би сте много зает?
	— Не ме будалкайте, че нервите ми и без това не са наред. Кое е това наркоманче?
	— Влез, Алфред — обърна се към спътника си. — И престани да се правиш на фльорца.
	— Дрън-дрън — отвърна Алфред. Едрият се обърна пак към мен.
	— Не разбирам защо всички наркомани казват това — спокойно се зачуди. — Нито е забавно, нито е остроумно. Нито пък значи нещо. Този Алфред ми е голяма грижа. Отучих го от наркотиците, нали разбирате? Поне временно. Кажи „добър вечер“ на мистър Марлоу, Алфред.
	— Що не се гръмнеш? Дебелият въздъхна.
	— Името ми е Тоуд*. Джоузеф Тоуд. Нищо не казах.
	[* Крастава жаба (англ.). — Б. пр.]
	— Смейте се де — продължи той. — Свикнал съм. Цял живот си нося името. — Приближи се с протегната ръка. Аз я поех. Дебелият се усмихна благо, — Хайде, Алфред — каза, без да се обърне.
	Алфред едва помръдна, но в резултат на почти незабележимото движение бе насочил срещу мен тежък автоматичен пистолет.
	— Внимавай, Алфред — предупреди го събеседникът ми, като стискаше ръката ми като в менгеме, — Задръж така.
	— Дрън-дрън — отвърна наркоманчето. Пистолетът сочеше гърдите ми. Пръстите около спусъка се напрегнаха. Не откъсвах поглед от тях. Знаех точно в кой миг стягането на пръста ще доведе до освобождаване на петлето. Но някак си не ми пукаше. Имах чувството, че действието се развива в безвкусен евтин филм. Не ме засягаше.
	Спусъкът щракна. Нищо. Алфред свали пистолета с раздразнено изсумтяване и той изчезна там, откъдето бе изникнал. А наркоманът пак зашава конвулсивно. Обаче докато действуваше с пистолета, движенията му бяха съвсем сигурни. Попитах се какъв ли е наркотикът, от който го бяха отучили.
	Едрият пусна ръката ми, а благата усмивка отново се разстла по широкото му червендалесто лице. Потупа джоба си.
	— Пълнителят е у мен. Алфред е станал неблагонадежден напоследък. Като нищо ще ви застреля, копелето му с копеле.
	Малкият седна на един стол, наклони го към стената и задиша през устата си. Аз отпуснах пети на пода.
	— Бас държа, че ви изплаши — каза Джоузеф Тоуд.
	Усетих солен вкус в устата си.
	— Не сте много корав — продължи той, като ме ръгна с дебел пръст в корема.
	Отстъпих назад, без да откъсвам поглед от очите му.
	— Колко ще струва? — попита той почти нежно.
	— Да влезем в кабинета — предложих. Обърнах му гръб и влязох във вътрешната стая на кантората. Трудно ми беше, но се справих. Бях мокър от пот. Минах зад бюрото и застанах прав, докато го чаках. Мистър Тоуд ме последва спокойно. Наркоманчето също влезе, като потръпваше конвулсивно.
	— Имате ли някакво списание с картинки? — попита Тоуд. — За да се забавлява и да си трае.
	— Седнете. Ще проверя.
	Той се хвана за облегалките на стола, а аз дръпнах чекмеджето и сграбчих дръжката на лугера. Бавно го вдигнах, без да откъсвам очи от Алфред. Той дори не ме погледна. Разучаваше тавана и правеше отчаяни опити да попречи на устата си да влезе в окото му.
	— Не разполагам с по-забавна картинка от тази — рекох.
	— Няма да ви потрябва — все тъй приветливо каза дебелакът.
	— Чудесно. — Имах чувството, че не аз, а някой друг говори — отдалече, през плътна стена. Едва различавах думите. — Но в случай на нужда, ето го. При това е зареден, за разлика от вашия. Искате ли да ви докажа?
	Едрият за малко да се разтревожи — и това сигурно щеше да е за пръв път в живота му.
	— Съжалявам, че така приемате шегата. Аз толкова съм свикнал с Алфред, че почти не го забелязвам. Но може и да сте прав. Ще трябва да взема някакви мерки.
	— Да. Трябваше да ги вземете днес следобед, преди да дойдете тук. Сега е вече късно.
	— Ама почакайте, мистър Марлоу — вдигна Тоуд ръка. Аз замахнах към нея с лугера. Той реагира бързо, но не достатъчно. Сцепих му кожата с мерника. Той се отдръпна и засмука порязаното. — Но моля ви! Алфред ми е племенник. Дете на сестра ми. Аз, така да се каже, се грижа за него. Всъщност не би сторил зло и на муха.
	— Като дойдете следващия път, ще му приготвя муха, на която да не стори зло.
	— Ама недейте така, мистър. Моля ви. Аз идвам с такова примамливо предложение…
	— Млък! — Отпуснах се полека в стола. Лицето ми пламтеше. Едва изговарях думите. Чувствувах се като пиян. Казах бавно, защото езикът ми трудно се превърташе: — Един приятел ми разказа какво се случило с негов познат, на когото скроили същия номер. Седял си зад бюрото както аз сега. И имал пистолет — също като мен. Отсреща му били двама, както сте вие с Алфред. Човекът на моето място побеснял от яд. Не можел да се сдържи. Разтреперал се. Дума не бил в състояние да отрони. Само стискал пистолета. И както си мълчал, стрелял два пъти под бюрото, точно където е шкембето ви.
	Едрият стана жълтозелен и взе да се надига. Ала промени намерението си. Извади носна кърпа в непоносима за зрението разцветка и попи лицето си.
	— Гледали сте го на кино — рече.
	— Така е. Но режисьорът ми каза откъде е заимствувал идеята. Това обаче го нямаше във филма. — Сложих лугера на бюрото пред себе си и продължих с по-естествен глас: — Трябва да внимавате с огнестрелното оръжие, мистър Тоуд. Изглежда, нямате представа колко може да се впрегне човек, комуто щракат в лицето с военен пистолет четирийсет и пети калибър — особено ако не знае, че не е зареден. Доста се притесних в един момент. От сутринта не съм си бил морфин.
	Той ме заоглежда проницателно с присвити очи. Наркоманчето стана, отиде при друг стол, обърна го с крак, седна и облегна мазната си коса на стената. Носът и ръцете му все така потръпваха.
	— Аз пък бях чувал, че сте доста корав тип — бавно произнесе Тоуд, като продължаваше да ме гледа зорко, със студени очи.
	— Неправилно са ви осведомили. Много съм чувствителен. От нищо се разтрепервам.
	— Ъхъ. Ясно. — И ме зяпа известно време, без да каже нищо. — Може би сбъркахме с подхода си. Ще ми позволите ли да бръкна в джоба си? Не нося пистолет.
	— Бъркайте. Ще ми доставите невъобразимо удоволствие, ако се опитате да измъкнете оръжие.
	Той се намръщи, после много бавно извади портфейл от свинска кожа, а от него — хрускава нова стодоларова банкнота. Сложи я на ръба на стъклото, което покрива бюрото ми, изтегли втора, досущ като първата, после една по една още три. Нареди ги старателно, като срещна краищата им. Алфред пусна предните крака на стола да тупнат на пода и зяпна банкнотите с отворена уста.
	— Пет стотака — рече дебелият. Затвори портфейла и го прибра в джоба си. Наблюдавах зорко всяко негово движение. — За нищо — само да не си пъхате носа, където не ви е работа.
	Аз го гледах.
	— Никого не търсите — продължи той, — никого не сте намерили. Нямате време да приемате нови поръчения. Нищо не сте чули, нищо не сте видели. Чистичък сте. Колкото пет стотака. Нали така?
	В кабинета ми настана пълна тишина, като изключим подсмърчането на Алфред. Едрият извърна леко глава.
	— Тихо, Алфред. Ще ти бия една инжекция, щом си тръгнем. Опитай да се държиш прилично.
	И пак засмука разранената си ръка.
	— Едва ли му е много трудно, ако взема пример от вас — обадих се аз.
	— Що не се гръмнеш? — рече Алфред.
	— Много му е ограничен речникът — поясни дебелият. — Много. Е, приятел, стана ли ясно? — посочи парите. Аз опипах с пръст дръжката на лугера. Мъжът се наклони леко напред. — Успокойте се, стига вече. Работата е много проста. Това е аванс. За да го спечелите, не трябва нищо да правите. Нищо. И ако продължите да не вършите нищо известно време, ще получите още толкова. Просто, нали?
	— А за кого няма да работя?
	— За мен. За Джоузеф Тоуд.
	— С какви далавери се занимавате?
	— Бизнесмен съм — бихте могли така да ме наречете.
	— А още как бих могъл да ви нарека? Като изключим онова, което ми идва на ума?
	— Ами човек, желаещ да помогне на друг, който не иска да причини неприятности на трети.
	— И как се казва тази прелестна личност?
	Джоузеф Тоуд събра петте банкноти на едно място, старателно подравни краищата им и ги побутна към мен.
	— Просто човек, който предпочита да пролива пари вместо кръв. Но ако се наложи, и кръв ще пролее.
	— А той как е с шишовете за лед? Защото вече видях колко го бива с пищовите.
	Дебелият подъвка долната си устна, после я издърпа с два пръста и подъвка вътрешната страна — също като преживяща крава.
	— Не става дума за шишове — каза най-сетне, — а само за това, че може да стъпите накриво и много да загазите. А от друга страна, ако изобщо никъде не стъпвате, всичко ще бъде наред и ще потекат парички.
	— Кое е русото маце? — попитах.
	Той се позамисли, после кимна с глава и въздъхна.
	— Изглежда, сте нагазили много надълбоко. Вече може да е късно да преговаряме. — След малко обаче се наклони напред и добави кротко: Дадено. Ще питам шефа до каква степен е готов да изплува на повърхността. Може пък да свършим работа в края на краищата. Нека нещата останат непроменени до следващото ми обаждане. Съгласен ли сте?
	Нищо не отговорих. Той се подпря с две ръце на бюрото и много бавно се надигна, без да откъсва очи от пистолета, който побутвах леко заедно с попивателната.
	— Задръжте парите — каза. — Хайде, Алфред.
	И като се обърна, излезе с твърда стъпка от кабинета ми.
	Алфред го проследи косо с поглед, който прехвърли рязко върху парите. Огромният пищов отново се появи изневиделица в дясната му ръка. Приближи се отривисто, като змиорка. Насочи дулото срещу мен и посегна с лявата ръка към банкнотите, които изчезнаха в джоба му. Ухили ми се самодоволно, хладно и безизразно и си тръгна, без да си даде сметка нито за част от секундата, че и аз държах пистолет.
	— Хайде, Алфред — остро подвикна дебелият от другата стая.
	Наркоманчето се плъзна навън и го изгубих от поглед. Външната врата се отвори и затвори. В коридора отекнаха стъпки. Аз седях и премислях разговора, опитвах се да реша дали беше пълна идиотщина или нов начин за сплашване.
	След пет минути звънна телефонът. Приятен плътен глас.
	— Още нещо, мистър Марлоу. Сигурно познавате Шери Балу?
	— Не.
	— Не сте чували за Шеридан Балу? Големият импресарио? Няма да е зле да му се обадите някой път.
	Помълчах известно време, преди да попитам:
	— Той ли е нейният импресарио?
	— Не е изключено. — Джоузеф Тоуд също помълча. — Дано ви е ясно, мистър Марлоу, че ние с вас сме само дребни риби. Нищо повече. Дребни риби. Някой искаше да разбере нещо повече за вас. Това изглеждаше най-лесният начин. Сега вече не съм толкова убеден.
	Не отговорих. Той затвори. Почти веднага телефонът иззвъня отново. Прелъстително гласче попита:
	— Ти май не ме харесваш, амиго?
	— Харесвам те, как да не те харесвам. Само престани да ме занасяш.
	— Аз съм у дома, в Шато Берси. И съм много самотна.
	— Повикай си някой кавалер.
	— Но моля те! Така не се говори. Става дума за нещо много важно.
	— Не се и съмнявам. Едва ли обаче ми влиза в работата.
	— Оная уличница… Какво ти наговори за мен?
	— Нищо. Е, може да те е нарекла мексиканска курва, но ти надали ще обърнеш внимание на такава дреболия.
	Това я развесели. Сребристият кикот дълго оглася ухото ми.
	— Голям си шегобиец, нали? Но тогава още не знаех, че си детектив. А разликата е голяма.
	Бих могъл да й разправя надълго и нашироко колко греши, но казах само:
	— Стана дума за някаква работа. Каква е тя, ако пак не ме занасяш?
	— Искаш ли да спечелиш пари? Много, много пари?
	— Без да ме застрелят ли? Чух как затаи дъх.
	— Si — рече замислено. — И това не бива да се забравя. Но ти си толкова смел, толкова едър, толкова…
	— Ще бъда в кабинета си утре в девет часа, мис. Сутрин съм далеч по-храбър. А сега, ако ме извиниш…
	— Среща ли имаш? Хубава ли е? По-хубава от мен?
	— За бога! От време на време не мислиш ли и за нещо друго, освен за това?
	— Върви по дяволите, миличък. И ми тресна телефона.
	Изгасих лампите и си тръгнах. Към средата на коридора насреща ми се зададе някакъв човек, който гледаше номерата на стаите. В ръцете си държеше плик. Така че трябваше пак да се върна в кабинета и да го прибера в сейфа. Междувременно телефонът иззвъня.
	Оставих го да си звъни. За днес ми стигаше. Вече не ми пукаше. Ако ще да е Савската царица в прозрачно неглиже — или без него. Толкова бях уморен, че нищо не ме интересуваше. Усещах главата си като кофа, пълна с мокър пясък.
	Бях стигнал до вратата, а тон все звънеше. Нямаше как. Наложи се да се върна. Инстинктът е по-силен от умората. Вдигнах слушалката.
	— Ах, мистър Марлоу — изчурулика Орфамей Куест. — Откога ви звъня! Толкова съм разстроена. Направо съм…
	— Утре сутринта. Вече затварям.
	— Моля ви, мистър Марлоу… Само защото си изтървах нервите…
	— Утре сутринта.
	— Трябва на всяка цена да ви видя! — Гласът и премина почти в писък. — Много е важно!
	— Ъхъ…
	Тя подсмъркна.
	— Вие… ме целунахте…
	— И по-добре ме целуваха… след това.
	Реших да я пратя по дяволите. Заедно с всички жени.
	— Орин ми се обади.
	Това ми затвори за миг устата, после се изсмях.
	— Вие сте една малка лъжкиня. Дочуване.
	— Наистина ми се обади. По телефона. Същия, по който сега говоря… където съм отседнала.
	— Добре. Тогава изобщо не ви трябва детектив. А дори да ви трябва, в собственото ви семейство има далеч по-добър от мен — аз дори не можах да разбера къде сте отседнали.
	Кратка пауза. Във всеки случай тя постигна нещо — продължих да разговарям с нея. Не й затворих телефона. Не можех да не й призная заслугите.
	— Бях му писала къде ще бъда — каза най-сетне.
	— Ъхъ. Само че не е получил писмото, защото се е изнесъл, без да остави адрес, на който да му препращат пощата. Забравихте ли? Опитайте пак, когато не съм толкоз изморен. Лека нощ, мис Куест. И вече няма защо да ми съобщавате къде сте отседнали. Спирам да работя за вас.
	— Добре, мистър Марлоу. Тогава ще се обадя в полицията. Съмнявам се обаче, че това ще ви допадне. Дори никак.
	— Защо?
	— Защото става дума за убийство, мистър Марлоу, а тази дума е ужасно грозна, не мислите ли?
	— Я се качете. Ще ви изчакам.
	И затворих. Извадих бутилката уиски. Движенията, с които си налях и после изсипах чашата в гърлото си, не бяха никак мудни.


>	Глава 15

	Този път влезе доста пъргаво. Крачките й бяха ситни, забързани и изпълнени с решителност. На устните й трептеше едва доловима самодоволна усмивка. Остави чантата си на пода с категоричен жест, настани се в креслото за клиенти и продължи да се усмихва.
	— Много мило, че ме изчакахте. При това съм сигурна, че още не сте вечеряли.
	— Нищо подобно. Вечерях. А сега пия уиски. Вие никак не одобрявате пиенето на уиски, ако не греша?
	— Прав сте, не го одобрявам.
	— Чудно. Все се боях да не сте си променили становището.
	Взех шишето и си налях още една доза. Отпих, като й се хилех цинично над ръба на чашата.
	— Ако продължавате в този дух, няма да сте в състояние да ме изслушате — изрепчи се тя.
	— Като казахте убийство, та се сетих — познавам ли убития? Защото, доколкото виждам, вие сте все още жива.
	— Грубиянството ви е напълно излишно. Аз не съм виновна. Вие се усъмнихте в думите ми и трябваше по някакъв начин да ви убедя. Орин наистина ми се обади. Отказа обаче да ми съобщи къде се намира и какво прави. Не знам защо.
	— Защото иска сама да го откриете. Калява характера ви.
	— Не е смешно. Дори не е остроумно.
	— Но не можете да отречете, че е злобничко. Кой е убитият? Или може би това също е тайна?
	Тя си поигра с дръжката на чантата — не за да прикрие смущението си, тъй като изобщо не бе смутена. Но това бе достатъчен повод за мен да отпия пак от чашата.
	— Онзи отвратителен управител, за когото ви говорих — той е убит. Мистър… мистър… забравих му името.
	— Хайде и двамата да го забравим. Поне веднъж да бъдем солидарни. — Прибрах бутилката в чекмеджето и станах. — Виж какво, Орфамей. Не те питам как си разбрала всичко това. Или по-скоро как Орин е научил за убийството. Нито дали изобщо знае за него. Нали си го открила? От мен това се искаше. По-точно той те е открил, което е едно и също.
	— Не е едно и също! — възкликна тя. — Всъщност не знам къде е. Той отказа да ми съобщи.
	— Е, ако новото му жилище прилича на предишното, не го виня.
	Тя сви устни в знак на решително неодобрение.
	— Всъщност Орин не пожела нищо да ми каже.
	— Какво има да се говори за разни дреболии като убийства.
	Момичето се изсмя жизнерадостно.
	— Казах го само за да ви сплаша. Всъщност никой не е убит, мистър Марлоу. Разговаряхте така студено с мен, като чужд. А аз исках още малко да ми помогнете. Затова… просто си го измислих.
	Поех дълбоко въздух, повторих операцията няколко пъти и заразглеждах ръцете си. Бавно изопнах пръсти. Сетне се изправих. Нищо не казах.
	— Много ли ми се сърдите? — боязливо попита Орфамей, като чертаеше кръгче по бюрото.
	— Би трябвало да ти ударя един шамар. И престани да ми се правиш на вода ненапита. Защото тогава може да не те ударя по лицето.
	Дъхът й рязко секна.
	— Как… как смеете!
	— Вече съм чувал тази реплика. Прекалено често я използуват. Затваряй си устата и върви по дяволите! Да не си въобразяваш, че ми е много приятно да се плаша до смърт? Ах, да — да не забравя. — Отворих чекмеджето, като за малко да го изтръгна, извадих двайсетте долара и ги хвърлих пред нея. — Вземи си парите. Направи дарение на някоя болница или научна лаборатория. Притеснявам се, когато държа толкова пари у себе си.
	Ръката й машинално посегна да ги вземе. Очите зад цайсите бяха кръгли, учудени.
	— Божичко! — Вдигна чантата си с достойнство. — Вярвайте ми, не знаех, че сте толкова плашлив. Мислех ви за по-юначен.
	— Само се правя на такъв — изръмжах и заобиколих бюрото. Тя се облегна назад, по-далеч от мен. — Юнак съм само с момиченца като теб, дето още нямат маникюр. Иначе по душа съм пихтия.
	Хванах я за ръката и с рязко движение я изправих на крака. Тя отметна назад глава. Разтвори устни. Днес бях неотразим с жените.
	— Нали ще намерите Орин? — прошепна. — Аз ви излъгах. Всичко беше лъжа. Не ми се е обаждал. Нищо… нищо не знам.
	— Я, парфюм! — подуших аз. — Ах ти, душичка такава! Сложила си парфюм зад ушите! Само заради мен ли?
	Тя едва-едва кимна с глава. Очите й се топяха.
	— Свали ми очилата — прошепна отново. — Нямам нищо против, Филип, ако пиеш от време на време по малко уиски. Вярвай ми, така е.
	Лицата ни бяха на десетина сантиметра едно от друго. Страхувах се да сваля очилата й. За да не я фрасна по носа.
	— Да — изграчих с глас като Орсън Уелс, натъпкал устата си със солети. — Ще ти го издиря, миличка, ако все още е жив. И то безплатно. Нито цент няма да ти взема за разноските. Само едно ще те помоля.
	— Кажи, Филип — изрече нежно и отвори още малко устенцата си.
	— Коя е черната овца в семейството ви?
	Орфамей се изтръгна от ръцете ми като стреснат фавън, ако можете да си представите как прегръщам стреснат фавън и той се изтръгва от прегръдките ми. И ме загледа с каменно лице.
	— Ти самата каза, че не Орин е черната овца в семейството. Помниш ли? Като наблегна много особено на „не“-то. А сестра си Лейла само спомена, сякаш темата ти е крайно неприятна.
	— Аз… изобщо не си спомням такова нещо — много бавно произнесе тя.
	— Та затова си зададох въпроса — продължих, — под какво име се подвизава на екрана?
	— На екрана ли? — попита разсеяно. — А, искаш да кажеш в киното? Изобщо не съм споменавала, че играе във филми. Нищо такова не съм говорила.
	Огрях я с голямата си уютна, крива усмивка. Това я хвърли в неочакван бяс.
	— Гледай си работата и не закачай сестра ми Лейла! Забранявам ти да подмяташ мръсни забележки по неин адрес!
	— Какви мръсни забележки? Да опитам ли да се досетя?
	— Мислиш само за пиене и за жени! — разкрещя се Орфамей. — Мразя те!
	Втурна се към вратата, за малко да я изтръгне от пантите, излезе и хукна по коридора.
	Заобиколих пак бюрото и се отпуснах на стола. Странно момиче. Много странно. След малко, както и очаквах, задрънча телефонът. При четвъртото иззвъняване подпрях глава върху ръката си, свалих пипнешком слушалката и я заврях в лицето си.
	— Погребално бюро „Ътър МакКинли“.
	— Каквооо? — попита женски глас и избухна в писклив смях.
	Този номер се ползуваше със страхотен успех сред полицаите. През 1921 година. Бисер на остроумието. Загасих лампите и си тръгнах.


>	Глава 16

	На другата сутрин в осем часа и четирийсет и пет минути бях паркирал на десетина метра от фотоателие „Бей Сити“, закусил, умиротворен, и четях местния вестник през чифт слънчеви очила. Вече се бях справил с лосанджелиския печат, който не съдържаше никакви сведения за шишове в хотел „Вай Найс“ или където и да било другаде. Нямаше дори „Тайнствена смърт в един хотел в центъра“, без да се споменават имена или оръжия. Затова пък „Бей Сити Нюз“ бе имал време и място, които да посвети на едно убийство. При това на първа страница, непосредствено до информацията за новата цена на месото:
C>
#	МЕСТЕН ЖИТЕЛ, НАМЕРЕН ПРОБОДЕН В ПАНСИОН НА АЙДАХО СТРИЙТ
	„Късно снощи, в отговор на анонимно телефонно обаждане, полицията препуснала с все сили към един адрес на Айдахо Стрийт, точно срещу склада за дървени материали на компанията «Джансинг». Когато влезли в незаключената стая, полицаите намерили четирийсет и пет годишния управител на пансиона Лестър Клозън убит. Той бил прободен във врата с шиш за трошене на лед, който още стърчал от трупа. След предварителния оглед съдебният лекар Франк Крауди заяви, че Клозън бил в силно опиянено състояние и вероятно в безсъзнание по време на смъртта си. Полицията не забелязала никакви следи от борба. Лейтенант Моузес Маглашан незабавно се зае с делото и разпита наемателите на пансиона, след като те се завърнаха от работа, ала засега никаква светлина не е хвърлена върху обстоятелствата около престъплението. В интервю пред наш репортер съдебният лекар Крауди заяви, че смъртта на Клозън може да е и самоубийство, обаче разположението на раната го карало да се съмнява в това. При обстойния преглед на домовата книга се оказа, че неотдавна от нея била откъсната една страница. След като разпита подробно наемателите, лейтенант Маглашан направи изявление, че по коридорите на пансиона няколко пъти бил забелязан набит мъж на средна възраст с кестенява коса и груби черти на лицето, ала никой от наемателите не знаел как се казва, нито с какво се занимава. След направената щателна проверка на всички стаи Маглашан е на мнение, че съвсем наскоро един от наемателите се е изнесъл много набързо. Обаче скъсаната страница от домовата книга, характерните особености на квартала и липсата на точно описание на изчезналия наемател правят разследването изключително трудно.
	«Засега не мога да кажа нищо относно причината за убийството на Клозън — заяви късно снощи лейтенант Маглашан. — Но от известно време държа под око този човек. Повечето от неговите съучастници са ми известни. Случаят е изключително труден, но ние ще го решим.»“
C$
	Много хубава дописка, при това името на Маглашан се споменаваше едва дванайсет пъти, плюс на още две места в текстовете под снимките. На трета страница беше фотографиран с шиша в ръка, вперил в него дълбокомислен поглед, придружен от сбърчени вежди. Имаше и снимка на пансиона, която му придаваше незаслужено благопристоен вид, и още една на покрито с чаршаф тяло върху кушетка, което лейтенант Маглашан сурово сочеше с пръст. Не бе забравен портретът на кмета с дяволски делови вид, седнал зад служебното си бюро, и интервю на тема престъпността след войната. В него той казваше всичко, което би могло да се очаква — разводнена версия на Едгар Хувър* с още по-лоша граматика и словоред.
	[* Директор на ФБР от 1924 до 1972 г., олицетворение на самото ФБР и мракобесническите сили в САЩ. — Б. пр.]
	В девет без три вратата на фотоателието се отвори и възрастен негър се зае да мете мръсотията от тротоара и да я избутва в канавката. Точно в девет спретнато облечен млад мъж с очила натисна копчето на ключалката, за да не може вратата да се заключва, и аз влязох, стиснал оранжевата квитанция, която доктор Хамбълтън бе прикрепил към опакото на перуката си.
	Спретнатият младеж ме изгледа зорко, докато разменях квитанцията и малко пари срещу плик с миниатюрен негатив и пет-шест лъскави снимки, осем пъти по-големи от негатива. Нищо не каза, но погледът му красноречиво говореше, че си спомня — друг човек му е поръчал снимките.
	Излязох, настаних се в колата и заразглеждах плячката. Фотографиите изобразяваха мъж и русо момиче, седнали в тясно сепаре в някакъв ресторант. На масата пред тях имаше храна. Гледаха нагоре, сякаш вниманието им е било внезапно привлечено и не са могли да реагират, преди да щракне апаратът. От осветлението ставаше ясно, че не е използувана светкавица.
	Момичето беше Мейвис Уелд. Мъжът бе доста дребен, твърде мургав, прекалено безизразен. Не го познавах. Пък и нямаше защо. Кожената тапицерия на канапето бе изпъстрена с фигурки на танцуващи двойки. Значи ресторантът беше „Танцьорите“. Това правеше историята още по-смайваща. Всеки любител фотограф, дръзнал да снима в този ресторант без предварителното съгласие на управителя, би се намерил с ритник в задника чак в Холивуд. Затова предположих, че работата е била свършена със скрит обектив, както Рут Снайдър* бе фотографирана на електрическия стол. Малкият апарат е бил провесен на каишка под сакото, само обективът се е подавал леко навън. Не беше особено трудно да се досетя кой е авторът на снимката. Мистър Орин Куест сигурно е изчезнал с голяма бързина и ловкост от заведението, за да запази главата на раменете си.
	[* Подсъдима в нашумял процес от 20-те години, убила предумишлено съпруга си, подпомогната от своя любовник. Екзекутирана на електрическия стол след едногодишен престой в затвора „Синг-Синг“. — Б. пр.]
	Прибрах плика и съдържанието му в джоба си, при което пръстите ми напипаха смачкано листче хартия. Извадих го и прочетох: _„Доктор Винсънт Лагарди, Бей Сити, Уайоминг Стрийт № 965“_. Същият Винс, с когото разговарях по телефона и комуто Лестър Клозън май се опитваше да позвъни.
	Възрастен полицай се разхождаше покрай паркираните коли и драскаше гумите им с жълт тебешир. Попитах го къде се намира Уайоминг Стрийт и потеглих натам. Уличката бе разположена далеч от търговския център, успоредно на две, означени само с цифри улици. Номер 965 беше ъглова сивобяла дървена къща, а до вратата на месингова табелка пишеше: _„Доктор Винсънт Лагарди, приемни часове сутрин от 10 до 12, следобед от 14,30 до 16 ч.“_
	Къщата имаше спокоен и благопристоен вид. По стълбите към вратата се изкачваше жена, която влачеше подире си съпротивляващо се хлапе. Прочете надписа, погледна часовника си, прикрепен като брошка върху ревера й, и задъвка нерешително устна. Хлапето се озърна предпазливо и я ритна в глезена. Тя се намръщи, но произнесе търпеливо и кротко:
	— Не бива да постъпваш така с леля Фърн, Джони.
	После отвори вратата и вмъкна вътре малкия маймунек. По диагонал срещу къщата имаше огромна бяла постройка в колониален стил, отпред с покрита веранда с колони, само че несиметрично малка за размерите на сградата.
	На моравата пред верандата бяха поставени прожектори. Пътеката, която водеше към къщата, бе обрамчена с разцъфнали розови храсти. На голяма сребриста табела над верандата с черни букви пишеше: _„Дом на спокойствието «Венец»“_. Попитах се как ли се чувствува доктор Лагарди, като гледа през прозорците си погребалното бюро. Може би повече внимаваше.
	Завих на кръстовището и потеглих обратно към Лос Анджелис. Качих се в кантората да прегледам пощата и да заключа в олющения, видял по-добри времена зелен сейф плячката от фотоателието — с изключение на една снимка. Седнах, зад бюрото и се заех да я разглеждам под луна. Качеството й беше много добро, всички подробности се виждаха ясно. На масата пред слабия мургав безизразен мъж лежеше вечерен вестник — „Нюз Кроникъл“. Четеше се дори заглавието с едри букви: на първа страница: _„БОКСЬОР ПОЛУ-ТЕЖКА КАТЕГОРИЯ УМИРА ОТ ТРАВМИ, ПОЛУЧЕНИ НА РИНГА“_. Само обедно или вечерно спортно издание би поместило на първа страница такова заглавие. Придърпах телефона, но той звънна, преди да сваля слушалката.
	— Ти ли си, Марлоу? Кристи Френч на телефона. Нещо ново тази заран?
	— Ако телеграфът ти работи няма какво мен да питаш. Четох един вестник от Бей Сити.
	— Да, и ние научихме — небрежно подхвърли полицаят. — Май трябва да е същият убиец, не мислиш ли? И инициалите, и описанието, и методът на убийството, и времето — всичко съвпада. Моля се на господа бандата на Моу Стейн да не е възобновила действията си.
	— Ако е така, значи са сменили техниката си. Снощи четох за тях. Винаги са мушкали жертвите си многократно. Единият от убитите имал над сто рани.
	— Човек се учи — уклончиво издума Френч, сякаш не му се говореше на тази тема. — Всъщност аз ти се обадих във връзка с Флак. Да си го виждал от вчера следобед?
	— Не.
	— Духнал е. Не се явил на работа. От хотела се обадили на хазайката му. Снощи си стегнал багажа и напуснал в неизвестна посока.
	— Нито съм го виждал, нито съм го чувал.
	— Не ти ли се видя малко странно, че нашият труп имаше само четиринайсет долара в джоба си?
	— Видя ми се, как да не ми се видя. Но ти сам отговори на този въпрос.
	— Знам, ама аз просто си приказвах. Сега вече съм на друго мнение. Флак или е бил уплашен, или е докопал отнякъде пари. Може да е видял нещо, което не е споделил с нас, а после са му платили да си мълчи. Или пък е задигнал парите на мъртвеца, като е оставил само четиринайсет долара, за да не изглежда подозрително.
	— И едното, и другото ми се струва вероятно. А може да са и двете. Онзи, който е претършувал стаята, не е търсил пари.
	— Защо мислиш така?
	— Защото, когато ми се обади доктор Хамбълтън, аз му препоръчах сейфа на хотела, но той отхвърли предложението ми.
	— Такъв като него от всяко положение не би те наел, за да му пазиш парите. Изобщо не би ти се доверил. Искал е да го охраняваш или да му станеш съдружник… А може просто да е имал нужда от куриер.
	— В такъв случай, съжалявам. Съобщих ви всичко, което ми каза, дума по дума.
	— Щом си го заварил мъртъв — продължи Френч някак си прекалено небрежно и провлачено, — не виждам защо е трябвало да му даваш визитната си картичка.
	Стиснах здраво слушалката и светкавично върнах мислите си назад към разговора ми с Хикс в пансиона на Айдахо Стрийт. Видях го как държи с два пръста визитката и чете какво пише. Видях и себе си — как я грабвам от ръката му, преди да я прибере. Поех си дълбоко въздух и бавно го издишах.
	— Няма такова нещо — отговорих. — И престани с тези опити да ми изкараш ума.
	— Да, ама не те лъжа, приятел. Визитката ти беше в малкото джобче на панталоните му, сгъната на две. Затова не сме я видели първия път.
	— Дадох една на Флак — казах със сковани устни. Настъпи тишина. Дочувах смътни гласове, тракане на пишеща машина. Накрая Френч изрече сухо:
	— Може да е така. До скоро виждане. И рязко затвори.
	Аз пък бавно оставих слушалката и разтворих схванатите си пръсти. Загледах се в снимката. Разбрах само, че двама души, единият от които познавах, са обядвали в „Танцьорите“. От вестника научавах, или по-скоро щях да науча, кога е станало това.
	Позвъних в „Нюз Кроникъл“ и помолих да ме свържат със спортната редакция. След четири минути записвах в един бележник: „Ричи Бело, популярен млад боксьор в полутежка категория, починал в болницата малко преди полунощ на 19-и февруари от травми, получени предишната вечер на ринга по време на мач на стадион «Холивуд Лийджън». Обедният спортен брой на «Нюз Кроникъл» на 20-и февруари бил посветен на това събитие.“
	Набрах още веднъж същия номер и помолих да ме свържат с Кени Хейст в стаята на репортерите. Едно време Кени пишеше за углавните престъпления и го познавах от години. Побъбрихме известно време, после попитах:
	— Кой писа за убийството на Моу Стейн Слънчицето във вашия вестник?
	— Тод Бароу. Сега обаче работи в „Поуст-Диспач“, Защо питаш?
	— Бих искал да науча някои подробности, ако има такива.
	Той обеща да даде заявка в архива за досието и да ми се обади. Изпълни обещанието си след десет минути.
	— Бил прострелян два пъти, в главата, в собствената си кола, на две преки от Шато Берси, на авеню Франклин. Около единайсет часа и петнайсет минути вечерта.
	— Датата не беше ли двайсети февруари?
	— Чакай да видя… Да, точно така. Никакви свидетели, никой не е арестуван, като изключим обичайната полицейска колекция от агенти по залагането, безработни боксови менажери и други професионални заподозрени. Защо се интересуваш?
	— Май че един негов приятел е бил по същото време в града?
	— Тук не пише за това. Как се казва?
	— Мойър Ревльото. Познат полицай ми каза, че някакъв холивудски богаташ бил арестуван и освободен поради липса на доказателства.
	— Един момент… Като че ли си спомням нещо… Казва се Стийлгрейв и е собственик на „Танцьорите“. Подозират го, че е професионален комарджия и какво ли не още. Приятен човечец, познавам го. Цялата работа беше пълен провал.
	— Как така?
	— Ами някакъв умник се обадил анонимно в полицията, че той е Мойър Ревльото, и десет дни го държали в пандиза и чакали потвърждение от Кливланд. Кливланд обаче нищо не потвърдил. Но това няма връзка с убийството на Стейн. Стийлгрейв през цялата тази седмица бил зад решетките. Твоят познат полицай е чел евтини криминални списания.
	— Те друго не четат. Затова и езикът им е на съответното равнище. Много ти благодаря, Кени.
	Сбогувахме се, затворих, облегнах се назад и се загледах в снимката. След малко извадих ножичка, изрязах мястото със сгънатия вестник, пъхнах двете парчета в различни пликове и ги прибрах в джоба си заедно с листчето от бележника.
	Набрах номера на Мейвис Уелд. След няколко сигнала се обади женски глас. Беше хладен, официален и не можех да преценя дали ми е познат. При това каза само: „Ало?“
	— Обажда се Филип Марлоу. Вкъщи ли е мис Уелд?
	— Мис Уелд ще се прибере късно вечерта. Да й предам ли нещо?
	— Много е важно. Къде мога да я намеря?
	— Съжалявам, но нищо не мога да ви кажа.
	— Дали нейният импресарио знае?
	— Възможно е.
	— Сигурна ли сте, че вие не сте мис Уелд?
	— Мис Уелд не е у дома. И затвори.
	Поседях, замислен над гласа й. Първо реших, че е тя, после — че не е. Колкото повече мислех, толкова по-несигурен ставах. Слязох на паркинга и изкарах колата.


>	Глава 17

	На терасата на „Танцьорите“ няколко подранили клиенти се канеха да започнат пиенето. Сенникът пред остъклената зала на втория етаж беше опънат. Подминах плавната извивка на пътя, който се спуска към Стрип, и спрях срещу двуетажно квадратно здание от яркочервени тухли с малки бели еркерни прозорци, покрита веранда с гръцки колони и старинна оловна брава с топка, поне доколкото можех да видя от тази страна на улицата. Върху стъклото на полукръглото прозорче над вратата с черни, строго стилизирани букви бе изписано името Шеридан Балу. Заключих колата, прекосих улицата и застанах пред вратата. Беше бяла, висока и широка, а през ключалката спокойно можеше да се промуши мишка. Всъщност тя беше декоративна, истинският заключващ механизъм беше скрит вътре. Посегнах към чукалото, но и за него бяха помислили. Беше неподвижно и не ставаше за чукане.
	Потупах една от стройните бели колони и влязох направо в приемната, която заемаше цялата предна част на къщата. Обзаведена бе с тъмни мебели, на вид старинни; имаше множество кресла и канапета, тапицирани с материя на баклавички, която приличаше на кретон. Пердетата бяха дантелени, а сандъчетата пред прозорците — облечени в същия кретон като мебелите. Имаше килим на цветя и много хора, които чакаха да бъдат приети от мистър Шеридан Балу.
	Някои бяха весели, жизнерадостни и изпълнени с надежда. Други, изглежда, бяха прекарали тук последните няколко дена. В ъгъла дребна млада негърка подсмърчаше в носната си кърпичка. Никой не й обръщаше внимание. Преди компанията да съобрази, че нищо не купувам и не работя тук, бяха ми поднесени няколко профила под изгоден ъгъл — за профилите, разбира се.
	Зад стилно бюро седеше червенокоса дама с опасен вид и говореше по бял телефон. Приближих се до нея и тя ме надупчи е две леденосини сачми, които в нейния случай минаваха за очи, а после се загледа в корниза.
	— Не — каза в слушалката. — Не. Съжалявам. Мисля, че е излишно. Засега е твърде зает.
	Затвори, отметна нещо в списъка пред себе си и отново впери в мен стоманен поглед.
	— Добро утро. Бих искал да се срещна е мистър Балу.
	И сложих на бюрото една от визитките си. Тя я пое за ъгълчето и й се усмихна.
	— Днес ли? — попита любезно. — Или през седмицата?
	— Обикновено колко се чака?
	— Стигало се е до половин година — жизнерадостно ми обясни рижата. — Някой друг не може ли да ви услужи?
	— Не.
	— Тогава много съжалявам. Нямате никакъв шанс. Но наминете пак. Някъде през ноември.
	Облеклото й се състоеше от бяла вълнена пола, виненочервена копринена блузка и жакет с къси ръкави от черно кадифе. Косата й бе слънчев пламък. На ръката си бе сложила златна гривна с топаз, на ушите — обици с топази, на ръката — пръстен с топаз, с формата на щит. Ноктите й бяха точно в тон с блузата. Като я гледах, имах чувството, че се е обличала две седмици.
	— Налага се да го видя — настоях аз.
	Тя отново прочете визитката. Усмихна ми се сияйно.
	— Всички казват така, мистър… ъъ… Марлоу. Погледнете тези прекрасни хора. До един чакат отпреди два часа — тогава отворихме агенцията.
	— Моята работа е много важна.
	— Не се и съмнявам. Мога ли да попитам в какъв смисъл?
	— Искам да му продам малко клюки. Червенокосата извади от кристална кутия цигара и я запали с кристална запалка.
	— Да продадете? Искате да кажете — за пари? В Холивуд?
	— Не е изключено.
	— Що за клюки са това? Не се страхувайте, че може да ме шокирате.
	— Малко са неприлични. Мис… мис… — извих аз глава, за да прочета табелката върху бюрото.
	— Хелън Грейди. Е, благопристойните неприлични клюки никому не са навредили, нали така?
	— Не съм казал, че са благопристойни.
	Тя се облегна внимателно назад и издуха дим в лицето ми.
	— С други думи, изнудване. — Въздишка. — Защо не се изметеш веднага, приятелче? Преди да съм насъскала подире ти пет тлъсти ченгета.
	Приседнах на ръба на бюрото й, сграбчих шепа от синкавия цигарен дим и го хвърлих към косата й. Тя сърдито се отдръпна.
	— Хайде, изчезвай, простак такъв!
	Гласът й би могъл да се използува като разтворител за бои и лакове.
	— Охо! Къде отиде изисканият колежански изговор?
	Без да обръща глава, тя рязко повика:
	— Мис Вейн!
	Високо, стройно, елегантно момиче с високомерно вирнати вежди вдигна очи към нас. Току-що беше влязло през врата, камуфлирана като стъклопис. Приближи се и мис Грейди му подаде визитката, като произнесе думата „спинк“. Мис Вейн изчезна през стъклописа.
	— Седни да ти починат краката — удостои ме пак с вниманието си мис Грейди. — Може да чакаш цяла седмица.
	Седнах в кретонен фатерщул, чиято облегалка стърчеше с една педя над темето ми, от което се почувствувах смален.
	Червенокосата ме дари още веднъж с наточената си на фин брус усмивка и пак сведе глава над телефона.
	Аз се огледах. Момичето в ъгъла бе спряло да плаче и сега най-спокойно и безгрижно си гримираше лицето. Един много висок, изискан индивид вдигна с елегантен жест изящната си ръка, за да погледне шикарния часовник, и плавно се изправи на крака. Нагласи под екстравагантен ъгъл меката седефеносива шапка на главата си, провери в ред ли са жълтите ръкавици от шевро и бастунчето със сребърна дръжка и се приближи морно до рижата секретарка.
	— Вече два часа очаквам среща с мистър Балу — произнесе смразяващо с богат гальовен тембър и възхитително английско произношение, модулирани в резултат на многобройни упражнения. — Не съм свикнал да чакам когото и да било цели два часа.
	— Съжалявам, мистър Фортескю, но мистър Балу е неописуемо зает тази сутрин.
	— Аз пък съжалявам, че не мога да му оставя чек — продължи елегантният висок индивид с отегчена презрителност. — Това вероятно е единственото, което е в състояние да привлече вниманието му. Ала поради липсата на такъв…
	— Един момент, малкият — прекъсна го червенокосата, вдигна телефона и заговори: — Да?… Друг да твърди същото освен Голдуин? Не можеш ли да се свържеш с някой, недотам откачен?… Хайде, опитай пак.
	И тресна слушалката. Високият индивид не бе помръднал.
	— Поради липсата на такъв — продължи той, сякаш изобщо не бе спирал да приказва — ще ви помоля да му предадете едно лично послание.
	— С удоволствие, стига да имам тази възможност.
	— Предайте му освен моите почитания, че е смрадлив пор.
	— Нека бъде скункс*, миличък. Той е зле с британския английски.
	[* Животно от рода на поровете, живеещо в Америка. В случай на опасност изпуска много неприятна миризма. — Б. пр.]
	— Добре тогава, скункс, и то на квадрат. С ароматна прибавка на сероводород и много евтин курвенски парфюм — уточни Фортескю, нагласи шапката и хвърли прощален поглед на профила си в огледалото. — Желая ви приятен ден и по дяволите Шеридан Балу.
	И високият актьор се изнесе елегантно, като си отвори вратата с бастунчето.
	— Какво му е на тоя? — поинтересувах се аз. Тя ме изгледа със съжаление.
	— На Били Фортескю? Нищо му няма. Не получава роли, затова се мъкне тук всяка сутрин и изпълнява този номер. Наумил си е, че някой може да го види и да го хареса.
	Бавно си затворих устата. Може цял живот да прекараш в Холивуд и никога да не видиш онова, което показват в киното.
	Мис Вейн се появи отново през стъклописа и ми кимна. Минах покрай нея.
	— Насам. Втората врата вдясно.
	И не ме изпусна от очи, докато вървях по коридора към втората врата, която зееше отворена. Влязох и затворих след себе си.
	Зад бюрото седеше шишкав беловлас евреин и нежно ми се усмихваше.
	— Здравей. Аз съм Моузес Спинк. Какво има, приятел? Паркирай тялото си. Искаш ли цигара?
	Отвори нещо с формата на сандъче и ми предложи цигара, не по-дълга от трийсет сантиметра. Поставена в собствена стъклена тръбичка.
	— Не, благодаря. Пуша лула.
	Той въздъхна.
	— Добре. Говори. Името ти е Марлоу, нали? Ъ? Марлоу, Марлоу… Чувал ли съм това име?
	— Едва ли. Аз например за пръв път чувам името Спинк. Исках да се срещна с някой си Балу. Това да ти звучи като Спинк? На мен Спинк не ми трябва. И между нас да си остане, всички спинковци да вървят по дяволите.
	— Значи си антисемит, а? — великодушно махна той с ръка, върху която проблесна като светофар светложълт диамант. — Недей така. Седни и отупай прашния си мозък. Не ме познаваш и не желаеш да ме опознаеш. Добре. Не се обиждам. В бизнес като нашия все трябва да има някой, който да не е обидчив.
	— Балу — напомних му аз.
	— Ама недей така бе, приятел. Бъди разумен. Шери Балу е страшно зает. Работи по двайсет часа на ден и пак не може да навакса с програмата си. Седни и поговори с малкия Спинки.
	— Ти за какво си тук?
	— Аз съм нещо като охрана. Пазя спокойствието му. Човек като Шери не може да приема всекиго. Затова аз се срещам с хората вместо него. Ние сме едно и също — до известна степен, както сам разбираш.
	— Аз минавам степента, до която ти стигаш.
	— Не е изключено — любезно се съгласи Спинк. Обели широката лента на алуминиев калъф за пура, извади нежно пурата и я огледа да няма белези по рождение. — Не твърдя, че е изключено. Защо не ми докажеш с нещо? За да сме сигурни. Засега само се правиш на много важен. Но ние така сме обръгнали, че изобщо не се впечатляваме.
	Гледах как срязва кранчето на скъпата пура и я пали.
	— А къде е гаранцията, че няма да играеш двойна игра за сметка на шефа си? — попитах хитро.
	Спинк запремигва с очички и не бих се заклел, че в тях не проблеснаха сълзи.
	— Аз да свия номер на Шери Балу? — попита шепнешком, като на погребение, струващо шестстотин долара. — По-скоро бих измамил родната си майка.
	— Това нищо не ми говори, не познавам майка ти. Спинк остави пурата върху пепелник с размерите на вана за птички, за да разпери и двете си ръце. Мъка разяждаше сърцето му.
	— Ех, приятелю! Така не се говори! — изхлипа той. — Та аз обичам Шери Балу като роден баща. Дори повече. Баща ми… Но да не говорим за това. Хайде. Бъди човек. Гласувай ми малко доверие и дружелюбие, нищо, че това са старомодни понятия. Сподели клюките с малки Спинки, а?
	Извадих плика от джоба си и му го подхвърлих през бюрото. Той измъкна снимката и я заразглежда много сериозно. После я остави с лицето надолу, вдигна очи към мен, свали ги, пак ги вдигна.
	— Е? — попита сковано, а гласът му внезапно се изпразни от доверието и дружелюбието, към които призоваваше. — Какво толкоз?
	— Трябва ли да ти казвам кое е момичето?
	— Кой е мъжът? — рязко попита Спинк. Не отговорих.
	— Попитах кой е мъжът! — почти се разкрещя той. — Изплюй камъчето, мръсник такъв! Хайде!
	Продължих да мълча. Той посегна бавно към телефона, без да откъсва от мен суровите си бляскави очи.
	— Хайде де, обади се — насърчих го аз. — Обади се в участъка и поискай да разговаряш с лейтенант Кристи Френч от криминалния отдел. И той много трудно се поддава на убеждаване.
	Спинк свали ръка от слушалката. Бавно се изправи и излезе с фотографията в ръка. Аз зачаках. Отвън се чуваше приглушеното монотонно движение по Сънсет булевард. Минутите капеха безшумно в дълбок кладенец. Пушекът от прясно запалената пура се заиграваше за миг във въздуха, преди да го изсмуче климатичната инсталация. Аз се загледах в безбройните снимки с автографи по стената, до една посветени с вечна любов на Шери Балу. Предположих, че щом като са в кабинета на Спинк, значи са бивши клиенти.


>	Глава 18

	Спинк се върна след малко и ми направи знак. Тръгнах след него по коридора, минахме през двоен портал и влязохме в нещо като преддверие с две секретарки, после през още един портал от масивно черно стъкло с гравирани сребърни пауни. Като наближихме, двете крила сами се разтвориха.
	Спуснахме се по три покрити с мокет стъпала в кабинет, на който му липсваше само плувният басейн. Беше висок за два етажа, опасан от претоварен от библиотечни шкафове балкон. В единия ъгъл имаше концертен роял „Стайнуей“, множество мебели от стъкло и светло дърво, писалище колкото тенискорт, столове, кушетки, маси и мъж, изтегнат върху една от кушетките, без сако, с разкопчана риза и шалче „Шарве“, което можеш да разпознаеш със завързани очи в тъмното само по мъркането на коприната. Върху очите и челото му бе метната бяла кърпа и гъвкава блондинка изстискваше втора в сребърна купа с вода и лед, поставена върху масичка до кушетката.
	Мъжът бе едър, добре сложен, с тъмна къдрава коса и волево загоряло лице от кърпата надолу. Едната му ръка бе отпусната върху мокета, с цигара между двата пръста, от която се виеше тъничка струйка дим.
	Блондинката сръчно смени кърпата. Мъжът изстена.
	— Ето го момчето, Шери — обади се Спинк. — Казва се Марлоу.
	Втори стон.
	— Какво иска?
	— Не ще да каже.
	— Тогава за какво ми го мъкнеш? Уморен съм.
	— Знаеш, Шери, че понякога се налага.
	— Как беше красивото му име?
	— Сега вече можеш да кажеш какво искаш — обърна се Спинк към мен. — И ако обичаш, по-бързичко, Марлоу.
	Аз мълчах.
	След малко легналият бавно вдигна ръката с цигарата. Немощно налапа филтъра и морно си дръпна като упадъчен аристократ, плесенясващ в порутен замък.
	— На теб говоря, приятел — рязко повиши тон Спинк. Блондинката отново смени кърпата, без да гледа никого. Мълчанието тегнеше над стаята, парещо като цигарения пушек. — Хайде, мутро. Темпо!
	Извадих една от моите „Кемълс“, запалих, придърпах стол и седнах. Протегнах ръка и я заразглеждах. Палецът ми потрепваше нервно.
	Спинк яростно наруши заниманието ми:
	— Ей ти, Шери не разполага с цял ден!
	— Че какво ще прави през останалата част на деня? — чух гласа си. — Ще лежи върху копринена кушетка и ще гледа как му боядисват ноктите на краката с бронзов лак?
	Блондинката рязко се обърна и ме загледа. Ченето на Спинк увисна. Очите му замигаха. Легналият хвана ъгълчето на кърпата, закрила очите му. Повдигна го колкото да ме изгледа с едно тюленовокафяво око. След което кърпата отново бавно се отпусна на мястото си.
	— Тук не е позволено да се говори така! — грубо ме скастри Спинк.
	Аз станах.
	— Забравих да си донеса молитвеника. Едва сега научих, че дядо господ работел като комисионер.
	Около една минута цари пълно мълчание. Блондинката отново смени кърпата. Легналият издума:
	— Измитайте се, милички. Да остане само новият. Спинк ме изпепели с поглед, пълен с омраза. Блондинката напусна безмълвно.
	— Дали не е по-добре да го изхвърля със задника напред? — попита Спинк.
	Измореният глас изрече изпод кърпата:
	— Толкоз дълго разсъждавах над този проблем, че той спря да ме интересува. Изчезвай.
	— Окей, шефе.
	И Спинк неохотно се оттегли. Спря за миг при вратата, изпепели ме отново и излезе.
	Лежащият се ослуша да чуе затварянето, след което попита:
	— Колко?
	— Не става за продаване.
	Той избута кърпата от лицето си, захвърли я и бавно се изправи до седнало положение. Свали на килима меките си обувки — ръчна изработка — и прекара ръка през челото. Видът му бе уморен, но не от разгулен живот. Извади отнякъде нова цигара, запали и мрачно се взря през дима в пода.
	— Продължавайте — рече.
	— Излишно беше да ми излизате с обичайния си номер. Но вероятно сте достатъчно умен, за да прецените, че има неща, за които не можете да сте сигурен, че наистина са купени.
	Балу вдигна снимката, която Спинк бе поставил върху ниската масичка до кушетката. Протегна я морно към мен.
	— Сигурно изрязаната част е ключовата ви реплика.
	Извадих плика от джоба си и му подадох изрязаното ъгълче, като наблюдавах как го нагласява на мястото му.
	— Заглавието се чете с лупа — поясних.
	— На бюрото ми има… ако обичате. Отидох да му я донеса.
	— Свикнали сте да ви обслужват, нали, мистър Балу?
	— За което си плащам. — Прочете заглавието и въздъхна. — Доколкото си спомням, бях на този мач. Трябва по-добре да се грижат за тези момчета.
	— Както вие се грижите за клиентите си.
	Той остави лупата, облегна се назад и ме загледа втренчено с хладни, необезпокоени очи.
	— Мъжът е собственикът на „Танцьорите“. Казва се Стийлгрейв. А момичето е моя клиентка, разбира се. — Махна неопределено към един стол. Аз седнах. — Колко възнамерявахте да поискате, мистър Марлоу?
	— За кое?
	— За всички снимки плюс негатива. Както му е редът.
	— Десет бона — отговорих, без да откъсвам очи от устата му. Тя се усмихна доста любезно.
	— В такъв случай ми дължите повече обяснения, не мислите ли? Защото това тук са двама души, които обядват в ресторант. Едва ли е пагубно за реномето на моята клиентка. Предполагам, че именно това сте имали предвид.
	Усмихнах се широко.
	— Нищо не можете да купите, мистър Балу. От негатива може да се извади снимка, а от нея — нов негатив. Ако това, което държите, е доказателство за нещо, никога няма да сте сигурен, че сте го ликвидирали.
	— За изнудвач не рекламираш добре стоката си — все така усмихнат рече Балу.
	— Винаги съм недоумявал защо хората се поддават на изнудвачите и им плащат. С това нищо не купуват. И въпреки това им плащат, понякога нееднократно. А в крайна сметка всичко започва отначало.
	— Страхът за днешния ден — поясни той — винаги е по-силен от страха за утрешния. Фактът, че частта е по-голяма от цялото, е основен компонент на драматичното чувство. Ако видите на екрана как нещо ужасно заплашва ослепителна красавица, вие се страхувате за нея с емоционалната част на мозъка. Въпреки това разумът ви знае, че тя е само актриса и нищо лошо не може да й се случи. Ако напрежението и заплахата не побеждаваха здравия разум, драмата нямаше да съществува.
	— Сигурно сте прав — съгласих се аз и изпуснах дим от моята „Кемъл“.
	Очите му се присвиха.
	— А що се отнася до това, че няма да получа стоката дори ако заплатя значителна сума, ще уредя да се погрижат за вас. Ще ви смелят на кайма. А като излезете от болницата, може и да ви арестуват, ако настроението ви е агресивно.
	— Вече ми се е случвало. Като частен детектив много добре знам какво имате предвид. Защо изобщо разговаряте с мен?
	Балу се засмя. Дълбок, приятен, непринуден смях.
	— Та аз съм импресарио, синко. Склонен съм да мисля, че търговците крият нещо в резерва. Но хайде да не разговаряме за десет бона. Тя няма толкоз пари. Засега печели един бон на седмица. Признавам обаче, че е на косъм от големите пари.
	— Това ще пререже косъма — кимнах към фотографията. — Нито големи пари, нито плувни басейни с подводно осветление, нито визонени палта, нито изписано с неонови светлини име — нищо. Всичко ще бъде издухано от вятъра като прашец.
	Той се изсмя презрително.
	— Значи нямате нищо против да я покажа на ченгетата в участъка? — попитах.
	Той спря да се смее. Очите му пак се присвиха.
	— Че какво им влиза в работата? — попита тихо. Аз станах.
	— Май няма да стигнем доникъде, мистър Балу. Пък сте и много зает. Ще си тръгвам.
	Той стана от кушетката и се протегна. С целите си метър и осемдесет и пет. Много хубав мъж. Приближи се и застана съвсем близо до мен. Тюленовокафявите му очи бяха със златисти точици.
	— Я да видим кой сте.
	Аз пуснах портфейла си в ръката му. Той прочете фотокопието на разрешителното ми, извади още туй-онуй и хвърли по едно око. После ми върна всичко.
	— И какво ще се случи, ако наистина покажете снимката на полицията?
	— Преди това ще трябва да я свържа с делото, по което се трудят — нещо, станало вчера следобед в хотел „Ван Найс“. А допирната точка е момичето. То отказа да разговаря с мен, поради което сега разговарям с вас.
	— Да, тя ми каза снощи — въздъхна Балу.
	— Какво именно?
	— Частен детектив на име Марлоу се опитал да я изнуди да го наеме под предлог, че я видели в някакъв хотел в неподходяща близост с мястото, където било извършено убийство.
	— Колко близко?
	— Не ми каза.
	— Не вярвам.
	Той отиде до висока цилиндрична ваза в ъгъла, пълна с бастуни, извади един къс, тънък, бамбуков и започна да се разхожда по килима, като ловко го въртеше покрай десния си крак.
	Отново седнах, загасих цигарата и си поех дълбоко въздух.
	— Това може да се случи само в Холивуд — изръмжах.
	Той чевръсто се обърна кръгом и ме изгледа.
	— Кое?
	— Ами напълно нормален на вид мъж да се разхожда напред-назад из къщата си с походка на лондонско конте и с бастунче в ръка.
	Балу кимна.
	— Заразих се от един продуцент в „Метро Голдуин Майер“. Обаятелен мъж. Поне така твърдят. — Спря и насочи бастунчето към мен. — А вие, Марлоу, сте ми ужасно забавен. Честна дума. Толкова сте прозрачен. Опитвате, се да ме използувате като лопата, за да се изгребете от кашата, в която сте се накиснали.
	— Има нещо такова. Но моята каша е нищо в сравнение с онази, в която клиентката ви щеше да нагази с двата крака, ако аз не се бях натопил в моята.
	Той остана неподвижен за момент. Сетне метна бастунчето на една страна, отиде до барчето и разтвори крилата на шкафа. Наля нещо в две тумбести чаши и ми донесе едната. Върна се да вземе своята и пак седна на кушетката.
	— Арманяк — поясни. — Ако ме познавахте, щяхте да се поласкаете от този комплимент. Много рядък коняк. Немците задигнаха половината, а другата половина — нашите офицери. Наздраве.
	И като вдигна чашата, отпи едва-едва. А аз гаврътнах всичко на един дъх. Имаше вкус на добър френски коняк.
	Балу беше поразен.
	— Божичко, това само се отпива, не се гълта!
	— Аз пък го пия екс. Извинете. Тя ви е казала също така, че ако някой не ми запуши устата, много ще загази — клиентката ви имам предвид.
	Той кимна.
	— А предложи ли някакъв начин, по който да ми бъде запушена?
	— Доколкото разбрах, би предпочела тежък тъп предмет. Затова опитах смесица от заплаха и подкуп.
	Имаме си специална служба, която защищава интересите на работещите в киното. Очевидно нито са ви стреснали, нито подкупът е бил достатъчно голям.
	— За стряскането, стреснаха ме, дори ме изплашиха. За малко да пусна в ход лугера си. Онова наркоманче с автоматичния пистолет страхотно си играе ролята. А що се отнася до размера на подкупа, всичко се свежда до това по какъв начин ми се предлага.
	Той сръбна още малко арманяк. Посочи снимката, където двете части бяха срещнати.
	— Стигнахме до запознаването на полицията с това тук. Какво ще стане в такъв случай?
	— Според мен не стигнахме чак дотам. Въпросът беше защо се е обърнала към вас вместо към приятеля си. Той се появи тъкмо когато си тръгвах. Има ключ от нейния апартамент.
	— Просто не го е направила.
	И като се намръщи, впери поглед в арманяка си.
	— Нямам нищо против. Но щях да съм по-доволен, ако онзи нямаше ключ от апартамента й.
	Той ме изгледа някак тъжно.
	— Аз също. И всички ние, останалите. Но шоубизнесът си е бил винаги такъв — всеки шоубизнес. Ако тези хора не водеха напрегнат и доста метежен живот, ако не се ръководеха изцяло от чувствата си, нямаше да са в състояние да улавят същите тези чувства в мимолетния им полет, да ги запечатват върху няколкото метра целулоидна лента.
	— Нямам предвид любовния й живот. Защо обаче трябва да живее с престъпник?
	— За това няма никакви доказателства, Марлоу. Посочих фотографията.
	— Човекът, който ги е снимал, е изчезнал. Вероятно е убит. Убити са още двама, живели на същия адрес. Единият се опитвал да продаде снимките малко преди смъртта си. Тя лично отишла в хотела да ги прибере. Същото се отнася и за убиеца. И двамата обаче не ги намерили. Защото не знаели къде да ги търсят.
	— За разлика от вас ли?
	— Имах късмет. Бях го виждал без перуката. Всичко това още не е доказателство. Биха се намерили аргументи против. Но не си правете труда. Двама, може би трима убити. Тя поема огромен риск. Защо? Защото снимката й е била нужна. А получаването й си е струвало риска. Пак питам — защо? На нея виждаме двама души, които обядват в определен ден. Денят, когато Моу Стейн пада убит на авеню Франклин. Денят, когато някой си Стийлгрейв е в затвора, защото полицията получила сведения, че е всъщност кливландският престъпник Мойър Ревльото. Така е по документите. Ала според снимката той е бил вън от затвора. А тогава става ясно кой е той. И тя го знае. Въпреки всичко той има ключ от апартамента й.
	Млъкнах и известно време се гледахме, без да мигаме. После продължих:
	— Нали не искате снимката да попадне в ръцете на полицията? Каквото и да излезе от тая история, тя ще бъде разпъната на кръст. А когато всичко приключи, вече няма да има абсолютно никакво значение дали Стийлгрейв е Мойър, дали Мойър е убил Стейн, или е наредил да го пречукат, или по една случайност е бил пуснат за един ден от затвора точно тогава. Дори да се измъкне от тази история, винаги ще има хора, които ще мислят, че е било нагласено. Няма да й се размине. За публиката тя ще си остане гадже на гангстер. Що се отнася до вашия шоубизнес, за нея всичко ще бъде приключило.
	Балу помълча, вперил в мен безизразен поглед.
	— А вашето място къде е през цялото време? — повита тихо.
	— Много зависи от вас, мистър Балу.
	— Какво искате всъщност? — Гласът му стана тънък, ожесточен.
	— Същото, което исках и от нея, но не го получих. Нещо, което би ми позволило да действувам в неин интерес, макар и до известна граница, която аз сам ще определя.
	— Ще защищавате интересите й, като потулвате улики? — попита напрегнато.
	— Ако това наистина са улики. Полицията няма начин да открие истината, без да очерни мис Уелд. Но аз може би ще мога. На тях не им пука, въобще няма да си направят този труд. За разлика от мен.
	— Защо?
	— Да речем, че по този начин си печеля прехраната. Може да имам и други основания, но това е напълно достатъчно.
	— Каква е цената ви?
	— Снощи сам я назовахте. Тогава отказах да приема. Сега работата е друга — с подписано писмо в джоба, че сте ме наели, за да разследвам опит да се изнуди ваш клиент.
	Станах с празната си чаша и отидох да я оставя върху бюрото. Докато се навеждах, чух леко бръмчене. Заобиколих и рязко издърпах едно чекмедже, при което излезе жичен магнетофон, прикрепен върху специално приспособление. Моторчето се въртеше и тънката стоманена нишка се придвижваше плавно от едната макара към другата. Погледнах Балу.
	— Ако желаете, можете да го спрете и да вземете записа — каза той. — Не бива да ме вините за това, че го използувах.
	Натиснах копчето за превъртяване, жицата смени посоката и набра постепенно такава скорост, че престанах да я виждам. Шумът беше нежен, много висок, като от две маргаритки, които се боричкат за парче коприна. Жицата се измъкна и машината спря. Свалих бобината и я пуснах в джоба си.
	— Може да имате още един — рекох, — но ще поема този риск.
	— Не сте ли прекалено самоуверен, Марлоу?
	— Де да бях.
	— Бихте ли натиснали копчето върху бюрото. Натиснах го. Черната стъклена врата се отвори и в стаята влезе мургаво момиче със стенографски бележник в ръка.
	Балу започна да диктува, без да го погледне:
	— Писмо до мистър Филип Марлоу, без адрес. Драги мистър Марлоу, настоящата импресарска агенция ви наема да разследвате опит за изнудване на един от нейните клиенти. Подробности за случая Ви бяха съобщени устно. Хонорарът ще бъде сто долара на ден, с аванс от петстотин долара, чието получаване можете да отбележите върху втория екземпляр на това писмо, И тъй нататък, и тям подобни. Това е всичко, Айлийн. Веднага, ако обичаш.
	Съобщих адреса си на момичето и то излезе. Извадих бобината от джоба си и я върнах обратно в чекмеджето.
	Балу кръстоса крака и започна да подмята нагоре-надолу добре излъсканата си обувка, без да откъсва поглед от нея. Прекара ръка през твърдата си тъмна коса.
	— Един ден — каза — ще направя грешката, от която хората в моя бизнес най-много се страхуват. Ще срещна човек, на когото мога да имам доверие, и ще имам глупостта наистина да му се доверя. Това най-добре да остане у вас — подаде ми двете парчета на снимката.
	След пет минути си тръгнах. Стъклената врата се отвори, когато бях на метър от нея. Минах покрай двете секретарки, по коридора, покрай отворената врата на Спинк. Отвътре не се чуваше никакъв звук, но долових аромата на пурата му. В приемната същите хора седяха в кретонените кресла. Мис Хелън Грейди ме дари със специалната си празнична усмивка. Мис Вейн също ме озари с трийсет и два зъба.
	Бях прекарал цели четирийсет минути с шефа. Биех на очи като схема на акупунктурист.


>	Глава 19

	Униформеният пазач на студията остави слушалката върху полукръглото си писалище в стъклената будка и записа нещо в бележник. Откъсна листчето и го промуши през половинсантиметровия процеп между стъклото и писалището. Гласът му, който стигна до мен през микрофона, монтиран в стъклената преграда, дрънчеше като метален.
	— Вървете все направо, до края на коридора. Ще видите вътрешен двор с чешма. Там ще ви чака Джордж Уилсън.
	— Благодаря. Стъклото устойчиво ли е на куршуми?
	— Разбира се. Защо?
	— Просто се питах. Не бях чувал някой да се е опитвал да проникне в света на киното с пистолет в ръка.
	Чух кискане зад гърба си. Обърнах се и зърнах ухилено момиче с панталони и карамфил зад ухото.
	— Ех, братко, де да можеше с пистолет… Отправих се към маслиненозелена врата без дръжка. Чу се бръмчене, бутнах я и тя се отвори. Пред мен се простираше коридор в същия зелен оттенък, с голи стени и врата в дъното. Капан за мишки. Ако стигнеш дотук и нещо се окаже не наред, все още не е късно да те върнат. Вратата в дъното издаде същия бръмчащ звук и щракна. Попитах се по какъв начин пазачът е разбрал, че вече съм до нея. Затова вдигнах очи и срещнах зоркия му поглед, отразен в поставеното под ъгъл огледало. Щом докоснах вратата, очите му изчезнаха. За всичко бяха помислили.
	Навън под палещото обедно слънце в малкото, оградено от всички страни дворче буйно растяха цветя. Имаше покрити с плочи пътеки, шадраван в средата, мраморна пейка, а до нея — чешма. Възрастен, много елегантен мъж се бе изтегнал на мраморната седалка и наблюдаваше три светлокафяви боксера, които старателно изкореняваха чайните рози. Лицето му изразяваше напрегнато, ала същевременно умиротворено задоволство. Дори не ме погледна. Единият от боксерите, най-едрият, дотича до него и се изчишка върху пейката досами крака му. Мъжът се наведе и потупа покритата с къси косми глава на кучето.
	— Вие ли сте мистър Уилсън? — попитах.
	Вдигна разсеян поглед. Средно големият боксер също доприпка, подуши и последва примера на първия, на същото място.
	— Уилсън ли? — Гласът му бе ленив, провлачен. — А, не. Не съм. Трябва ли да се казвам Уилсън?
	— Извинете тогава.
	Отидох до чешмата и пуснах струята да ме удари в лицето. Докато се бършех с носната си кърпа, най-малкото от кучетата тъкмо доопикаваше пейката.
	Мъжът, който не се казваше Уилсън, рече с много обич:
	— Винаги го вършат в строго определен един и същ ред. Направо ме захласват.
	— Какво вършат?
	— Пикаят. Явно е въпрос на старшинство. Спазват реда. Първо Мейзи. Тя е майката. После Мак. Тон е с една година по-голям от Джок. Винаги в този ред. Дори в кабинета ми.
	— В кабинета ви? — попитах и едва ли някой някога е гледал по-тъпо, задавайки въпрос.
	Мъжът вдигна побелелите си вежди, извади от устата си обикновена кафява пура, отхапа кранчето и го изплю в шадравана.
	— Рибите няма да се зарадват — казах. Той ме изгледа отдолу нагоре.
	— Аз отглеждам боксери. Рибите да вървят по дяволите.
	С Холивуд не се спори, реших аз. Запалих цигара и седнах на пейката.
	— Значи в кабинета ви. Е, човек се учи всеки ден.
	— В ъгъла на бюрото ми. Редовно го препикават. Секретарките направо пощуряват. Мокрел се килимът. Какво им става на жените в днешно време? Аз пък хич не се притеснявам. Дори ми харесва. Ако обичаш кучета, дори ти е приятно да ги гледаш как пикаят.
	Едното домъкна при краката му цъфнала бегония и я просна насред пътеката. Той я вдигна и я метна в шадраванчето.
	— Градинарите сигурно ще си скубят косите — забеляза, докато сядаше отново. — А, по дяволите, като не им харесва, да си… — Той млъкна, за да изгледа стройната пощаджийка с жълти панталони, която нарочно се отклони от маршрута си, за да прекоси дворчето. Тя му хвърли един поглед и се отдалечи, а походката й бе същинска музика. — Знаете ли кое му е лошото на нашия бизнес?
	— Никой не знае.
	— Прекалено много секс. Нямам нищо против секса — където му е мястото и когато му е времето. Обаче тук при нас го стоварват с камиони. Газим в него до колене. Затъваме до гуша. Като мухи върху лепкава Хартия. — Той стана. — И мухите са много. Приятно ми беше, мистър…
	— Марлоу. Боя се, че не ме познавате.
	— Вече никого не познавам. Паметта ми изневерява. Прекалено много хора срещам. Казвам се Опънхеймър.
	— Джулиъс Опънхеймър?
	Той кимна.
	— Точно така. Почерпете се пура. — И ми протегна една. Аз му посочих цигарата си. Той хвърли пурата в шадравана, после се намръщи. — Паметта ми изневерява — повтори. — Прахосах половин долар. Не биваше.
	— Нали сте собственик на студията.
	Той кимна разсеяно.
	— Не трябваше да я изхвърлям. Ако спестите петдесет цента, какво ще имате?
	— Петдесет цента — отвърнах, като се питах какво, по дяволите, ми разправя.
	— Но не и в нашия бизнес. Тук, ако спестите половин долар, ще имате счетоводна работа за пет. — Млъкна и махна на боксерите. Те спряха да изкореняват — не видях какво точно — и го загледаха. — За вас остава да се грижите за финансите. А това е лесно. Хайде, деца, да се връщаме в бардака. — Въздъхна. — Хиляда и петстотин киносалона! — добави.
	Изглежда, пак съм го зяпал глупаво. Той махна с ръка.
	— Трябват ви само хиляда и петстотин киносалона. Това е къде-къде по-лесно от отглеждането на чистокръвни боксери. Киното е единственият бизнес в света, в който можете да вършите колкото си искате грешки и пак да печелите пари.
	— И сигурно е единственият бизнес в света, в който кучетата безнаказано препикават бюрата.
	— Достатъчно е да имате хиляда и петстотин киносалона.
	— Това може да ме позатрудни.
	— Да — съгласи се старецът с доволен вид. — Именно тук е трудното. — Погледна над изкосената морава към четириетажното здание, което ограждаше открития двор от едната страна. — Там има само кантори. Кракът ми не стъпва. Вечно сменят мебелите и обстановката. Призлява ми, като гледам с какви боклуци си тъпчат кабинетите. Най-скъпо струващият талант на този свят. Даваме им каквото пожелаят, колкото пари поискат. Откъде накъде? И аз не знам. По навик. Защото няма никакво значение какво вършат и по какъв начин го постигат. Дайте ми само хиляда и петстотин киносалона.
	— Сигурно не бихте желали да ви цитирам, мистър Опънхеймър?
	— Репортер ли сте?
	— Не.
	— Жалко. Бих изпитал удоволствие, ако отпечатат тази елементарна истина във вестниците. — Той млъкна, после изсумтя. — Само че никой няма да я публикува. Страх ги е. Хайде, деца!
	Най-голямото се приближи и застана до крака му. Средният се забави за миг, колкото да погуби още една бегония, след което дотича и се нареди до Мейзи. Малкият Джок също се строи, но обзет от внезапно вдъхновение — вдигна крак към маншета на Опънхеймъровите панталони. Голямата небрежно го избута.
	— Видяхте ли? — засия старецът. — Джок се опита да пререди, но на Мейзи такива не й минават.
	Наведе се и потупа кучката по главата. Тя вдигна към него преливащи от обожание очи.
	— Очите на твоето куче — замислено произнесе Опънхеймър. — Най-незабравимото нещо на този свят.
	И тръгна бавно по покритата с плочки пътека към сградата с канторите, следван от трите боксера.
	— Мистър Марлоу?
	Обърнах се и видях висок русоляв мъж с нос като лакът на правостоящ пътник.
	— Аз съм Джордж Уилсън. Много ми е приятно. Както виждам, познавате мистър Опънхеймър.
	— Поприказвахме си. Той ми обясни как се ръководи кинобизнесът. Оказа се, че ти трябват само хиляда и петстотин киносалона.
	— Пет години работя тук, но не съм разговарял с него.
	— Защото не знаете на кои кучета да позволите да ви препикават.
	— Сигурно сте прав. С какво мога да ви бъда полезен, мистър Марлоу?
	— Искам да се срещна с Мейвис Уелд.
	— Тя е на снимачната площадка. В момента се снима.
	— Мога ли да се видя с нея за малко на самата площадка?
	Уилсън нямаше убеден вид.
	— Какъв пропуск ви дадоха?
	— Обикновен, ако не се лъжа. Показах му го. Той го разгледа.
	— Значи Балу ви изпраща, нейният импресарио. Мисля, че ще можем да уредим едно посещение на сцена номер дванайсет. Веднага ли искате да отидете?
	— Ако разполагате с време…
	— Аз съм рекламният агент на екипа. Затова ми плащат.
	Тръгнахме по алеята към ъгъла, където се срещаха две от сградите. Между тях минаваше циментирана пътека и водеше към снимачните площадки.
	— От служителите на Балу ли сте? — попита Уилсън.
	— Оттам идвам.
	— Голяма организация, доколкото съм чувал. И на мен ми се ще да опитам в този бизнес. Сегашната ми работа е чисто главоболие.
	Минахме покрай двама униформени полицаи, свихме в тясна пътека между две сцени. Над пътеката се полюшваше запален червен фенер, над една врата, белязана с цифрата 12, също светеше червена лампа и дрънчеше звънец. Уилсън спря до нея. Трети полицай, седнал в наклонен назад стол, му кимна, а мен огледа от главата до петите с познатата мъртвешка безизразност, която се лепи на физиономиите им както плесента по стените на резервоарите.
	Звънецът заглъхна, фенерът и лампата угаснаха. Уилсън дръпна тежката врата и аз минах покрай него. След слънчевото пладне вътре ми се стори непрогледен мрак. Сетне забелязах в единия ъгъл сноп светлинни. Иначе огромната сцена бе съвършено празна.
	Тръгнахме към светлините. Подът под краката ни бе осеян с тлъсти черни кабели. Имаше цяла редица сгъваеми столове, множество преносими гримьорни с имена, изписани по вратите. Намирахме се зад кулисите, виждах само опакото на шперплатовите декори и два огромни екрана отстрани.
	— Започни! — извика нечий глас.
	Гръмко задрънча звънец. Двата екрана оживяха и по тях започнаха да се премятат бурни вълни. Втори, по-спокоен глас изрече:
	— Запомнете къде сте застанали, моля ви, може да се наложи да кашираме. Готови, започни!
	Уилсън замръзна на мястото си и докосна ръката ми. Гласовете на актьорите долетяха неизвестно откъде, нито гръмки, нито отчетливи, просто неразбираемо бръщолевене.
	Единият екран внезапно угасна. Спокойният глас произнесе със същия тон:
	— Стоп!
	Звънецът отново задрънча, настъпи всеобщо раздвижване. Ние с Уилсън продължихме напред. Той прошепна в ухото ми:
	— Ако Нед Гамън не успее да заснеме тази сцена преди обяд, сигурно ще фрасне Торанс по носа.
	— О! Торанс ли участвува?
	По него време Дик Торанс беше звезда измежду второстепенните актьори, с каквито Холивуд гъмжеше — режисьорите не искаха да работят с тях, но накрая ги наемаха поради липса на нещо по-свястно.
	— Ще си направиш ли труда пак да изрепетираш сцената, Дик? — попита спокойният глас точно когато заобиколихме ъгъла и ни стана ясно какво представлява декорът — палуба на богаташка яхта, близо до кърмата.
	Имаше две жени и трима мъже. Първият бе на средна възраст, издокаран в спортно облекло и изтегнат в шезлонг. Вторият беше в бял костюм, риж и приличаше на капитан. Третият бе типичният собственик на яхта — красива фуражка, тъмносин блейзър със златни копчета, бели панталони и обувки, надменен чар. Това бе Торанс. Едната жена беше мургава красавица, попрехвърлила крехките години — Сюзан Кроли. Втората бе Мейвис Уелд в мокър бански костюм от лъскава материя и по всичко личеше, че току-що се е качила на яхтата. Един гримьор пръскаше с вода лицето, ръцете и кранчетата на русата й коса.
	Торанс още не бе отговорил. Обърна се внезапно и впери поглед в камерата.
	— Да не искаш да кажеш, че не си знам репликите? От полумрака излезе побелял мъж в сив костюм.
	Очите му горяха но гласът му не бе никак разгорещен.
	— Освен ако нарочно не ги променяш… — каза, без да откъсва поглед от актьора.
	— А може би просто не съм свикнал да играя пред екран, чийто филм има навика да свършва по средата на снимките.
	— Оплакването ти е основателно — съгласи се Нед Гамън. — Лошото е, че разполагаме само с шейсет метра лента — за това аз съм виновен. Но ако изиграеш ролята малко по-бързо…
	— Хм! — изпръхтя Торанс. — Аз да съм играел по-бързо. Ако можехте да внушите на мис Уелд, че за едно изкачване на яхтата е необходимо по-кратко време, отколкото за построяването й…
	Мис Уелд го изгледа презрително.
	— Нейната бързина е точно такава, каквато трябва да бъде — каза Гамън. — Играта й също.
	Сюзан Кроли сви грациозно рамене.
	— И аз останах с впечатлението, че трябва да поускори темпото, Нед. Играта й е добра, но би могла да бъде още по-добра.
	— Ако беше по-добра, миличка — обърна се към нея Мейвис Уелд с много спокоен глас, — току-виж, някой ме нарекъл актриса. Нали не би искала това да се случи във филм, в който ти изпълняваш главната роля?
	Торанс се изсмя. Сюзан Кроли се обърна и го изгледа свирепо.
	— Кое е смешното, господин Тринайсети? Лицето на Торанс застина в ледена маска.
	— Не чух как ме нарече — изсъска.
	— Боже господи, нима не знаеш? — изуми се Сюзан Кроли. — Наричат те господин Тринайсети, защото преди теб дванайсет души отхвърлят ролята, която ти приемаш да играеш.
	— Ясно — хладно откликна Торанс, после отново избухна в смях. — Е, Нед — обърна се към Гамън. — След като се освободихме от змийската отрова, може и да изиграем сцената както я искаш.
	Нед Гамън кимна.
	— Размяната на остроумия най-добре прочиства въздуха. Хайде, започваме.
	И застана зад камерата. Асистентът извика: „Пускайте филма“, и сцената бе заснета без проблеми.
	— Стоп! — нареди Гамън. — Промийте лентата. Обедна почивка.
	Актьорите се спуснаха по дървените стълби и кимнаха на Уилсън. Последна слезе Мейвис Уелд, тъй като се забави, за да наметне хавлиен халат и да обуе чифт сандали. Като ме видя, се закова на място. Уилсън пристъпи напред.
	— Здравей, Джордж — поздрави го тя, без да откъсва поглед от мен. — Трябвам ли ти за нещо?
	— Мистър Марлоу иска да поговори с теб. Нали нямаш нищо против?
	— Мистър Марлоу ли?
	Уилсън ме изгледа остро.
	— От агенцията на мистър Балу. Предположих, че го познаваш.
	— Май съм го виждала. — Тя все така не откъсваше очи от мен. — Какво има?
	Аз мълчах.
	След малко мис Уелд додаде:
	— Благодаря ти, Джордж. Най-добре да отидем в моята гримьорна, мистър Марлоу.
	Обърна се и се запъти към най-далечния край на снимачния павилион. Там до стената бе опряна подвижна гримьорна в бяло и зелено. На вратата пишеше „Мис Уелд“. Преди да я отвори, тя спря и внимателно се огледа. След това закова прекрасните си сини очи в моите.
	— Е, мистър Марлоу?
	— Значи наистина ме помните.
	— Така ми се струва.
	— Да започнем ли, откъдето спряхме, или да раздавам картите наново?
	— Кой ви пусна тук и защо? Трябва да ми обясните.
	— Работя за вас. Получих аванс, квитанцията е у Балу.
	— Колко мило. Ами ако не желая да работите за мен? Каквато и да е работата.
	— Добре, пишете се много важна.
	Извадих фотографията от джоба си, показах й я, тя ме изгледа продължително, без да мига, и сведе очи към Стийлгрейв и самата себе си в сепарето на „Танцьорите“. Съзерцава я дълго и сериозно. После много бавно вдигна ръка и докосна влажната си коса. И едва-едва потрепери. Посегна и взе снимката. Загледа я втренчено. Очите й се вдигнаха много, много бавно.
	— Е?
	— У мен са негативът и още няколко отпечатъка. И вие щяхте да ги намерите, ако разполагахте с повече време и знаехте къде да търсите. Или ако той бе останал жив, за да ви ги продаде.
	— Студено ми е. Трябва да хапна нещо. И ми протегна снимката.
	— Студено й било и трябвало да обядва!
	Стори ми се, че на шията й запулсира вена. Но осветлението беше лошо. Тя се усмихна леко. Като скучаеща аристократка.
	— Не виждам смисъла на всичко това — издума.
	— Прекалено много време прекарвате по яхтите. Всъщност едно е ясно — познавам вас, познавам и Стийлгрейв, затова въпросът е следният: какво й е на тая снимка, та всеки се опитва да я купи от мен срещу богатствата на хиляда и една нощ?
	— Е? Какъв е отговорът на този въпрос?
	— Не знам. Но ако изнамирането му ви извади от позата на благородна херцогиня, ще си го поставя за цел. А междувременно ви е студено и трябва да хапнете.
	— Прекалено дълго сте чакали — тихо произнесе тя. — Вече няма какво да продавате. Освен може би живота си.
	— Продавам го евтино. За любовта на чифт слънчеви очила и сивосиня шапка плюс удар по главата с токче на обувка.
	Устата й помръдна, сякаш щеше да се разсмее. Ала в очите й нямаше смях.
	— Забравихте трите шамара. Сбогом, мистър Марлоу. Дойдохте твърде късно. Твърде, твърде късно.
	— За мен… или за вас?
	Тя отвори заднишком вратата на гримьорната.
	— За двама ни.
	И влезе бързо, но остави открехнато.
	— Елате и затворете! — обади се отвътре.
	Така и направих. Гримьорната не беше като за кинозвезда. Най-нужното и нищо повече. Доста разнебитено канапе, едно кресло, малка тоалетка с огледало и две лампи, дървен стол пред нея, поднос с кафе.
	Мейвис Уелд включи кръгла електрическа печка. После грабна един пешкир и започна да попива мокрите краища на косата си. Аз седнах на канапето и зачаках.
	— Дайте ми цигара. — Тя метна пешкира на една страна. Докато й палех цигарата, очите ни се доближиха. — Как ви се видя импровизираната сценка на яхтата?
	— Злобничка.
	— Такива сме си. Злобни. Някои се усмихват повече от другите и толкоз. Шоубизнес. В него има нещо евтино. Винаги е имало. Някога артистите са минавали през черния вход. Ако питате мен, на повечето и сега там им е мястото. Много напрежение, бързане, омраза и всичко се отприщва в грозни сцени. Но те нищо не значат.
	— Злобни заяждания.
	Тя прекара пръст по бузата ми. Беше горещ като нажежено желязо.
	— Колко печелите, мистър Марлоу?
	— Четирийсет долара на ден плюс разноските. Толкова искам. А получавам двайсет и пет. Вземал съм и по-малко.
	Сетих се за опърпаната двайсетачка на Орфамей.
	Тя отново повтори номера с пръста, но аз не я сграбчих в прегръдките си. Отмести се, седна на стола и загърна халата си. Печката беше позатоплила помещението.
	— Двайсет и пет на ден — повтори невярващо.
	— Малки самотни доларчета.
	— Много ли са самотни?
	— Като фарове в нощта.
	Кръстоса крака и бледият отблясък, който хвърляше кожата й, сякаш изпълни гримьорната.
	— Задавайте ми въпросите си — каза, без да направи опит да прикрие бедрата си.
	— Кой е Стийлгрейв?
	— Един човек, когото познавам от години. И го харесвам. Собственик на един-два ресторанта. А откъде е… представа си нямам.
	— Но доста добре го познавате.
	— Защо направо не ме попитате дали спя с него?
	— Такива въпроси не задавам.
	Тя се изсмя и тръсна пепелта от цигарата.
	— Мис Гонсалес с удоволствие би ви отговорила.
	— По дяволите мис Гонсалес.
	— Тя е мургава, прелестна и страстна. И много, много мила.
	— И избирателна като пощенска кутия. Да върви по дяволите — повторих. — Да се върнем на Стийлгрейв. Имал ли е неприятности?
	— Че кой е нямал?
	— Искам да кажа — с полицията.
	Очите й се разтвориха прекалено невинно. Смехът й звънна твърде сребристо.
	— Не ме разсмивайте. Та той има поне два милиона долара.
	— А как ги е спечелил?
	— Откъде да знам?
	— Добре. Няма как да знаете. Цигарата ще изгори пръстите ви.
	Взех фаса от ръката, отпусната върху голия крак. Докоснах дланта й. Тя я отдръпна, ръката й се сви в юмрук.
	— Недейте! — изрече остро.
	— Защо? Правил съм го като дете.
	— Знам. — Дишаше учестено. — Карате ме да се чувствувам съвсем млада, невинна и някак си палава. А вече никак не съм млада и невинна.
	— Значи нищо не знаете за Стийлгрейв.
	— Време е да решите веднъж завинаги дали ме подлагате на разпит, или ме ухажвате.
	— Това не зависи от мен. Помълчахме, след което тя каза:
	— Трябва наистина да хапна нещо, Марлоу. Ще работя цял следобед. Нали не искаш да припадна на сцената?
	— Позволено е само на звездите. — Аз станах. — Добре, тръгвам си. И не забравяй, че работя за теб. Ако мислех, че си убила някого, нямаше да се захващам. Но все пак ти беше в хотела и пое невероятен риск. Нещо ти е трябвало, и то много.
	Тя извади отнякъде снимката и се взря в нея, прехапала устна. Вдигна очи, без да помръдне глава.
	— Едва ли е било това.
	— Единствено нея бе скрил така добре, че не беше намерена. Но за какво? Ти и някой си Стийлгрейв седите в едно сепаре на „Танцьорите“. Не виждам нищо особено.
	— Съвършено нищо.
	— Трябва да е свързано с него… или с датата на срещата ви.
	Очите й рязко се наведоха към снимката.
	— Няма как да се познае датата — каза забързано. — Дори да означава нещо. Освен ако изрязаното парче…
	— Ето го. Но ще ти трябва лупа. Покажи го на Стийлгрейв. Питай го дали значи нещо. Или попитай Балу.
	И тръгнах към вратата.
	— Само не се заблуждавай, че датата не може да се установи — додадох през рамо. — Стийлгрейв ще ти каже същото.
	— Строиш пясъчен замък, Марлоу.
	— Нима? — обърнах се да я погледна, но не се усмихнах. — Наистина ли мислиш така? Не, виждам, че си на друго мнение. Отишла си там, но човекът бил убит. Имала си пистолет. Той е известен мошеник. А аз открих нещо, за което полицията ще ми даде медал, ако разбере, че съм го скрил от тях. Защото е фрашкано с Мотиви за убийство както океанът — със сол. Докато полицията не го намери, ще имам разрешително за упражняване на професията. Докато някой друг не го намери, ще ми бъде спестен шишът в тила. Смяташ ли, че занаятът ми е прекалено добре платен?
	Тя само стоеше и ме гледаше, като мачкаше с една ръка коляното си. Пръстите на другата шаваха върху облегалката на креслото.
	Трябваше само да натисна дръжката и да си тръгна. Не знам защо това се оказа толкова трудно.


>	Глава 20

	В коридора пред кабинета ми както винаги гъмжеше от народ, а когато отворих вратата и се озовах в познатата плесенясала тишина на малката чакалня, отново изпитах чувството, че съм паднал в кладенец, пресъхнал преди двайсет години и който вече на никого нямаше да потрябва. Мирисът на отдавнашна прах тежеше във въздуха — спарен и изветрял като интервю с футболист.
	Бутнах междинната врата и ме лъхна същият дъх на умряло, същата залежала прах, същата неизпълнена надежда за охолен живот. Отворих прозорците и включих радиото. То гръмна и докато намалявах звука, телефонът задрънча така, сякаш от половин час е звънял. Свалих шапката си и вдигнах слушалката.
	Крайно време беше да ми се обади. Хладният й стегнат глас започна направо:
	— Този път наистина се обади!
	— Слушам те.
	— Преди те излъгах, но сега говоря истината. Орин ми се обади.
	— Продължавай.
	— Но ти не ми вярваш! По гласа ти познавам.
	— По гласа ми нищо не можеш да познаеш. Нали съм детектив. Откъде се обади?
	— От Бей Сити.
	— Почакай малко. — Оставих слушалката върху старата изплескана попивателна и запалих лула. Нямаше защо да бързам. Лъжите могат да потърпят. После пак я вдигнах. — Вече водихме този разговор. Още си много млада, за да забравяш. Доктор Зъгсмит би се огорчил.
	— Не ме дразни, моля те. Работата е сериозна. Получил писмото ми. Отишъл в пощата и го взел. Знаеше къде ще отседна и по кое време ще бъда тук, затова се обадил. Работи при някакъв лекар, с който се запознал в Бей Сити, и живее у тях. Нали ти казах, че две години учи медицина.
	— Как се казва лекарят?
	— Много особено име — доктор Винсънт Лагарди.
	— Един момент. Някой звъни на вратата. Внимателно оставих слушалката върху бюрото. Току-виж, се оказала чуплива. От стъклени нишки. Извадих носната си кърпа и избърсах дланта, с която я държах. Станах, отидох до вградения гардероб, отворих вратата и се погледнах в напуканото огледало. Нищо ми нямаше. Малко напрегнато изражение, но нали живеех устремно.
	Доктор Винсънт Лагарди, Уайоминг Стрийт № 965. Срещу погребалното бюро „Венец“. Ъглова дървена къща. Спокойна. В приятен квартал. Приятел на покойния Клозън. Може би. Не и според самия доктор. Но все пак не бе изключено.
	Върнах се при телефона и изгоних от гласа си треперливите нотки.
	— Как се пише името му?
	Каза ми го по букви — без да се запъва, съвсем точно.
	— Значи всичко е наред — рекох. — И ангелите са доволни, както биха се изразили в Манхатън, щата Канзас.
	— Престани да ме иронизираш. Орин е закъсал. Някакви… — Гласът й потрепера и тя задиша учестено. — Някакви гангстери са го подгонили.
	— Стига си приказвала глупости, Орфамей. В Бей Сити няма гангстери. Всички работят в киното. Кой е телефонният номер на доктор Лагарди?
	Тя ми го продиктува. Същият. Не бих казал, че нещата си идваха на мястото, но поне заприличаха на части от една и съща картинна мозайка. Повече от това никога не съм постигал, не съм се и надявал.
	— Моля те, иди се срещни с него и му помогни. Страх го е да излезе от къщата. В края на краищата нали ти платих.
	— Аз ти върнах парите.
	— Е, предложих ти ги повторно.
	— Ти и друго ми предложи, което не бих приел. Пауза.
	— Добре де, добре — предадох се аз. — Ако все още съм на свобода. Защото и аз загазих.
	— Какво стана?
	— Лъгах и мазах. В такива случаи рано или късно ме разкриват. Нямам късмет като някои хора.
	— Вярвай ми, Филип, не те лъжа. Честна дума. Обезумяла съм от тревоги.
	— Поеми си въздух и обезумей така, че да те чуя.
	— Може да го убият — прошепна тя.
	— А какво прави през всичкото това време доктор Лагарди?
	— Той нищо не знае, разбира се. Моля те, много те моля — иди веднага. Ей сега ще ти дам адреса. Почакай малко.
	Чух малкото звънче — онова, дето дрънчи в дъното на коридора, много тихичко, но трябва да го чуеш. Какъвто и шум да се вдига наоколо, ти трябва да го чуеш, за свое собствено добро.
	— Сигурно го има в телефонния указател — рекох. — По една случайност разполагам с указателя на Бей Сити. Обади ми се след четири. Или пет. По-добре в пет.
	И побързах да затворя. Станах и спрях радиото, без да бях чул нищо. Затворих отново прозорците. Извадих лугера от чекмеджето на бюрото и го пъхнах в кобура. Нахлупих шапката си. На излизане се погледнах в огледалото.
	Имах вид на човек, твърдо решил да се хвърли в пропастта.


>	Глава 21

	Заупокойната служба в погребалното бюро беше към своя край. Пред входа чакаше огромна сива катафалка. Двете страни на улицата бяха задръстени от коли, а до къщата на доктор Лагарди бяха паркирали три черни лимузини. От параклиса чинно излизаха хора с траурни физиономии и се качваха в автомобилите. Спрях малко по-долу и зачаках. Нито една кола не потегли. Тогава се зададоха трима души, които почти носеха на ръце облечена в черно жена, с плътна воалетка пред лицето. Шефът на погребалното бюро пърхаше грациозно наоколо като заключителен Шопенов акорд. Спокойното му сивкаво лице бе тъй издължено, че можеше да го намотае около врата си.
	Любителите носачи — приятели на покойния — изнесоха ковчега от страничната врата. Професионалните гробари го поеха с лекота и го плъзнаха през задната врата на катафалката, сякаш тежеше колкото тава с кифли. За нула време го затрупаха с цветя. Стъклената врата се затвори и по цялата улица започнаха да се палят двигатели.
	След минута на отсрещния тротоар остана само един автомобил плюс погребалният агент, който тръгна да брои печалбата. Помириса един розов храст и изчезна с лъчезарна усмивка в прекрасния вход на бюро „Венец“. Светът отново опустя. Единствената останала кола не бе помръднала. Минах покрай нея, направих пълен завой и спрях до задната й броня. Шофьорът беше в синя униформа, с фуражка с лъскава козирка. Решаваше кръстословицата от сутрешния вестник. Надянах на носа си чифт огледални слънчеви очила, бавно минах покрай него и се запътих към къщата на доктор Лагарди. Не ме погледна. Извървях няколко метра, свалих очилата и се престорих, че бърша стъклата. Образът му се отрази в едното огледало. Все така не вдигаше очи. Просто си решаваше кръстословица, и толкоз. Сложих си пак очилата и застанах пред входната врата.
	Надписът гласеше: „Позвънете и влезте“. Позвъних, но вратата не се отваряше. Почаках. Отново натиснах копчето. Почаках. Отвътре — нито звук. Изведнъж вратата едва-едва се открехна и през процепа ме погледна жена с бяла престилка и слабо безизразно лице.
	— Извинете, днес докторът не приема пациенти. Примигна, като видя огледалните слънчеви очила.
	Не и харесаха. Езикът й неспокойно зашари из устата.
	— Търся мистър Куест. Орин Куест.
	— Кого?
	В очите й прочетох бледия отблясък на ужас.
	— Куест. „К“ като конфиденциален, „у“ като урбанизация, „е“ като екстраполация, „с“ като сублимация, „т“ като трътка. Всички заедно се четат като „брат“.
	Тя ме погледна така, сякаш бях излязъл от дъното на океана с удавена сирена под мишница.
	— Извинете, но доктор Лагарди не е… Невидима ръка я издърпа назад и в тесния процеп се появи мургав мъж с измъчено изражение на лицето.
	— Аз съм доктор Лагарди. Какво желаете, моля? Подадох му визитката си. Той я прочете, после ме изгледа. Имаше вид на човек, който очаква всеки момент да се случи непоправимо нещастие.
	— Разговаряхме по телефона. Относно Клозън.
	— Влезте, ако обичате — бързо изрече той. — Не си спомням, но заповядайте вътре.
	Влязох в мрачна стая със спуснати щори на затворените прозорци. Беше тъмно и студено.
	Сестрата отстъпи заднишком и седна зад малко бюро. Обикновена всекидневна с боядисани в бяло врати и прозорци, които — съдейки по вероятната възраст на къщата — някога са били тъмни. В трапезарията се минаваше през отворена портална врата. Имаше кресла и маса със списания. Приличаше на това, което беше — приемна на лекар в бивша жилищна сграда.
	Телефонът пред медицинската сестра започна да звъни. Тя се стресна, ръката й посегна към него, после замръзна. Втренчи поглед в апарата. След малко той млъкна.
	— Кое име споменахте? — кротко попита докторът.
	— Орин Куест. Сестра му каза, че работел при вас. От няколко дни го търся. Снощи й се обадил. Според нея — оттук.
	— В къщата няма такъв човек — вежливо заяви той. — И никога не е имало.
	— Изобщо ли не го познавате?
	— Дори името му не съм чувал.
	— Тогава не мога да си обясня защо е казал на сестра си, че е тук.
	Сестрата скришом избърса очите си. Телефонът отново иззвъня и тя пак подскочи.
	— Не го вдигай — нареди докторът, без да се обърне към нея.
	Оставихме го да се назвъни. В такива случаи всички стоят и чакат. Накрая млъкна.
	— Защо не си тръгнете, мис Уотсън? Нямате повече работа.
	— Благодаря, докторе. — Тя обаче остана да седи неподвижно, свела поглед. Стисна силно очи и пак ги отвори. После поклати отчаяно глава.
	Доктор Лагарди ме погледна.
	— Заповядайте в кабинета ми.
	Излязохме през друга врата в тъмен коридор. Стъпвах като по черупки от яйца. Атмосферата в къщата бе наелектризирана с нещо тревожно. Докторът отвори една врата и ме покани, доколкото разбрах, в бивша спалня, макар че сега приличаше на истински спретнат лекарски кабинет. През отворена врата се виждаше част от приемната. В ъгъла бе включен стерилизатор, в който вряха куп игли.
	— Колко много игли — рекох аз, — нали съм си схваткив.
	— Седнете, мистър Марлоу.
	Той се настани зад бюрото и взе дълъг тънък нож за отваряне на писма. Погледна ме с тъжни очи.
	— Пак повтарям, че не познавам човек на име Орин Куест. И не мога да си представя защо му е потрябвало да твърди, че се намира в къщата ми.
	— За да се крие. Той вдигна вежди.
	— От какво?
	— От хора, които биха желали да го промушат в тила с шиш за трошене на лед. Защото прекалено бързо действува със своята „Лейка“. Фотографира хората, когато предпочитат да не ги закачат. Може да е нещо друго — например да е подразбрал, че някъде продават цигари с марихуана. Достатъчно ли съм ясен?
	— Значи вие изпратихте тук полицията — хладно изрече той.
	Нищо не казах.
	— Вие сте съобщили за смъртта на Клозън — продължи докторът.
	Останах ням.
	— Обадихте се и ме питахте дали познавам Клозън. Казах, че не съм го чувал.
	— Което не беше вярно.
	— Изобщо не бях длъжен да ви давам сведения, мистър Марлоу.
	Кимнах, извадих цигара и я запалих. Докторът хвърли поглед към часовника си, извърна се в стола и изключи стерилизатора. Аз пак се зазяпах в иглите. Колко много бяха! Вече бях имал неприятности в Бей Сити с един човек, който вареше купища игли.
	— На какво разчитате? — попитах. — На пристанището на яхтклуба?
	Той пак взе зловещия нож със сребърна дръжка във формата на гола жена. Убоде възглавничката на палеца си. Показа се бисерна капка кръв. Докторът я близна.
	— Обичам вкуса на кръвта — поясни тихо. Някъде в далечината се отвори и затвори врата. И двамата наострихме уши. Чуха се отдалечаващи се по стъпалата пред къщата стъпки. Ние все така старателно се ослушвахме.
	— Мис Уотсън си тръгна. Сега сме сами. — Обмисли думите си и отново близна палеца. Грижливо постави ножа върху попивателната. — Споменахте пристанището на яхтклуба. Сигурно мислите, че понеже Мексико е близо… Лекотата, с която може да се пренася марихуана…
	— Вече не мисля за това — прекъснах го аз и пак се вторачих в иглите. Той проследи погледа ми. После сви рамене. — Защо са толкова много?
	— Влиза ли ви в работата?
	— Ни най-малко.
	— Обаче очаквате отговори на въпросите си.
	— Само си приказвам. Чакам нещо да се случи. Защото в тази къща нещо ще се случи. Лъха от всеки ъгъл.
	Доктор Лагарди изсмука още една капка кръв. Аз го гледах втренчено. Само че не успях да надникна в душата му. Спокоен, мургав, съсипан, а в очите му се Летеше покруса. Ала все още се държеше любезно.
	— Нека аз ви разкажа за иглите — предложих.
	— Но моля ви, разбира се.
	И пак взе дългия тънък нож.
	— Недейте — казах рязко. — Тръпки ме побиват. Сякаш галите змия.
	Той го остави внимателно и се усмихна.
	— Май говорим за какво ли не, освен за същественото.
	— Ще стигнем и до него. Та думата ми беше за иглите. Преди няколко години разследвах един случай във вашия град и имах работа с някой си доктор Олмър. Живееше на Олтеър Стрийт. Практикуваше професията си по много особен начин. Излизаше нощем с пълна чанта със спринцовки. Готови да бъдат пуснати в действие, заредени с опиати. И клиентите му бяха особени. Алкохолици, богати наркомани — такива има много повече, отколкото мислите, — превъзбудени хора, които не са в състояние да се отпуснат по естествен начин, страдащи от безсъние невротици. Те вече не могат без хапчета или инжекция, която да им помогне да прескочат още веднъж трапа. Но от един момент нататък животът им се превръща предимно в трапове. Разкошен бизнес за доктор Олмър. Те много си падаха по него. Вече мога спокойно да разкажа историята. Той умря преди година.
	— Да не мислите, че съм наследил бизнеса му?
	— Все някой трябва да го е наследил. Докато има пациенти, ще има и лекар като Олмър.
	Той ме погледна още по-уморено.
	— Вие сте едно магаре, приятелю. Не познавам доктор Олмър. И не практикувам онова, което му приписвате. А що се отнася до иглите — за да приключим с този въпрос веднъж завинаги, — в днешно време те твърде често се използуват в медицината за съвсем невинни лекарства, например за витамини. А иглите се изтъпяват. Тогава много боли. Затова лекарят за един ден може да използува над десет-петнайсет. Без наркотици в нито една от тях.
	И като вдигна бавно глава, ме изгледа с откровено презрение.
	— Може и да греша. Първо подуших марихуана вчера в стаята на Клозън, а после той ви се обади — при това ви наричаше с малкото име. Всичко това може да ме е навело на прибързани и неправилни изводи.
	— Имал съм работа с наркомани. Кой лекар е нямал? Пълна загуба на време.
	— Понякога успяват да ги излекуват.
	— Може да ги лишиш от наркотика. След едногодишни мъки започват да свикват без него. Но това не е излекуване, приятелю. Така не се премахва нервната или емоционална подбуда, която ги е тласнала към опиатите. По този начин само ги превръщат в затъпели излишни хора, които седят на припек, скръстили ръце, и накрая умират от скука и изтощение.
	— Теорията ви е твърде сурова.
	— Вие повдигнахте въпроса. Аз го приключих. Но ще засегна друг. Сигурно сте забелязали, че в къщата цари известно напрежение. Дори с тези идиотски очила, които вече можете да махнете. Ни най-малко не приличате на Кари Грант.
	— Съвсем ги забравих — казах аз и ги свалих.
	— При нас идва полицията, мистър Марлоу. Някой си лейтенант Маглашан, който разследва смъртта на Клозън. С удоволствие ще се запознае и с вас. Може ли да му се обадя? Убеден съм, че веднага ще дойде.
	— Ами обадете му се. Аз само се отбих — бях тръгнал да се самоубивам.
	Ръката му посегна към телефона, но магнетичното привличане на ножа се оказа по-силно. Пак го взе. Явно не можеше без него.
	— Да не убиете човек с това.
	— Като нищо — усмихна се леко лекарят.
	— Стига да го забиете в тила, на дълбочина три сантиметра, малко под тилната издутина.
	— По-лесно е с шиш за лед. Особено ако е къс и силно изпилен. За да не се изкриви. Дори да не улучиш прешлените, пак ще постигнеш целта.
	— Значи са нужни знания по медицина?
	Извадих стар смачкан пакет „Кемълс“ и едва измъкнах една цигара от целофана. А той само се усмихваше. Съвсем леко, доста тъжно. Но това не беше усмивката на изплашен човек.
	— Не биха навредили — съгласи се кротко. — Но всеки що-годе сръчен мъж би овладял техниката за десетина минути.
	— Орин Куест е следвал две години медицина.
	— Казах ви вече, че не познавам човек с такова име.
	— Чух, но не ви повярвах.
	Докторът сви рамене. Очите му отново неудържимо бяха привлечени от острието на ножа.
	— Ние с вас сме големи сладури — продължих аз. — Седим и си разменяме реплики през бюрото. Все едно, че всичко е наред и нямаме никакви грижи. А до довечера и двамата ще бъдем в кафеза.
	Той вдигна учудено вежди.
	— Вие за това, че сте били на „ти“ с Клозън и вероятно последен сте разговаряли с него. А аз, защото върша неща, които ченгетата не прощават на един частен детектив. Крия улики, сведения, откривам трупове, а не се явявам чинно, свел глава и мачкащ шапка, пред прелестната полиция на Бей Сити. С мен е свършено, две мнения няма. Ала днес следобед из въздуха витае безумен аромат. Затова може би не ми пука. А нищо чудно да съм се влюбил. Защото всичко ми е безразлично.
	— Вие сте пиян — бавно произнесе докторът.
	— Опиянен съм от „Шанел номер пет“, целувки, бледия проблясък на великолепни крака, закачливото приканване на бездънни сини очи. И други безобидни неща.
	Той стана още по-тъжен.
	— Жените могат да подкопаят силата на един мъж, не мислите ли? — попита.
	— Да поговорим за Клозън.
	— Безнадежден алкохолик. Сигурно разбирате какво означава това. Такива като него пият, пият, а нищо не ядат. Така постепенно недостигът на витамини ги довежда до делириум тременс. Помага им едно-единствено нещо. — Той се обърна и погледна стерилизатора. — Игла след игла. Чувствувам се омърсен. Аз съм завършил в Сорбоната, обаче практикувам сред мръсни хорица в мръсно градче.
	— Защо?
	— Защото преди години ми се случи нещо — в друг град. Не задавайте прекалено много въпроси, мистър Марлоу.
	— Той ви наричаше с малкото ви име.
	— Това е присъщо на хората от определена класа. Най-вече на дребните актьори. И на дребните мошеници.
	— Аха. Това ли е всичко?
	— Да.
	— Тогава появата на полицията тук не ви е разстроила във връзка с Клозън. Страхувате се само заради онова, което се е случило другаде преди много време. Може дори да е любов.
	— Любов?
	Той отрони думата бавно, сякаш я опитваше на вкус. След нея остана тъжна крива усмивка, както мирис на барут след изстрел. Сви рамене и побутна към мен кутия за цигари, която до този момент бе скрита от погледа ми зад купчина папки.
	— Значи не е любов. Просто се опитвам да чета мислите ви. Завършили сте в Сорбоната, а имате дребна практика в евтино и покварено градче. Познавам го добре. Затова въпросът е — какво правите тук? Какво общо имате с хора като Клозън? Къде е засечката, докторе, какво сте извършили? Наркотици, аборти или може би сте лекували гангстери в някой размирен град в Източните щати.
	— Например? — едва-едва се усмихна той.
	— Например Кливланд.
	— Идеята ви, приятелю, е безумна. Гласът му бе станал леден.
	— Никак даже не е безумна. Но хора като мен, с ограничен мозъчен капацитет, по принцип се опитват да натъкмят фактите така, че да паснат. Често грешат, разбира се, но в моя случай става дума за професионално заболяване. Та историята, както я виждам, е следната, ако желаете да ме изслушате.
	— Слушам ви.
	И като взе пак ножа, започна да боде с него попивателната.
	— Познавали сте Клозън. Той бе убит много умело с шиш за лед, и то докато се намирах в къщата — разговарях на горния етаж с един професионален изнудвач на име Хикс. Хикс побърза да се изнесе, като пътем отмъкна и една страница от домовата книга — страницата с името на Орни Куест. Същия ден късно следобед и Хикс беше убит с шиш за лед, само че в Лос Анджелис. Стаята му бе претършувана. Заварих и една жена, отишла да откупи нещо от него. Не бе успяла обаче. Аз разполагах с повече време за претърсване и го намерих. Предположение номер едно: Клозън и Хикс са били убити от един и същ човек, но не обезателно по една и съща причина. Хикс може да е пострадал, защото е изместил някого от бизнеса, а Клозън — понеже е дрънкал в пияно състояние и би могъл да има представа кой би очистил Хикс. Дотук как е?
	— Всичко това не представлява интерес за мен.
	— Обаче ме слушате. Предполагам, от добро възпитание. Добре. Да продължим. Какво намерих в стаята на Хикс? Снимка на кинозвезда и бивш кливландски гангстер, понастоящем собственик на ресторант в Холивуд, които обядват в един определен ден. Денят, когато въпросният бивш кливландски гангстер би трябвало да се е намирал в затвора. Денят, когато едновремешен негов партньор бил застрелян на авеню Франклин в Лос Анджелис. А защо е бил в затвора? Защото на полицията анонимно било съобщено кой е, а независимо какво приказват за лосанджелиската полиция, тя наистина се опитва да изчисти града от гангстерите, пришълци от Източните щати. Кой се обадил? Човекът, когото арестували, защото бившият партньор започнал да му създава главоболия и трябвало да бъде ликвидиран, а какво по-прекрасно алиби от това да се намираш в затвора в момента на престъплението?
	— Фантастично — уморено се усмихна доктор Лагарди. — Направо фантастично.
	— Така е. Нататък става още по. Полицията не могла да намери никакви доказателства срещу бившия гангстер, защото колегите им от Кливланд не проявили интерес. Наложило се да го пуснат. Но ако бяха видели снимката, това нямаше да се случи. Което я превръща в прекрасен материал за изнудване: първо, на бившия гангстер, ако това наистина е той, и второ, на кинозвездата, задето се разхожда с него на обществени места. Един ловък мъж би забогатял с тази снимка в джоба. Хикс обаче не се оказал такъв. Нов ред. Предположение номер две: снимката е била направена от Орин Куест, когото се опитвам да издиря. Използуван е „Контакс“ или „Лейка“, без светкавица и без обектите да усетят, че ги фотографират. Куест имал и „Лейка“, и навика да изненадва хората по този начин. В случая, разбира се, намерението му било доста по-меркантилно. Въпросът е по какъв начин е бил допуснат до двойката и е могъл да направи снимката. Отговорът е — кинозвездата е негова сестра. Тя би допуснала своя брат наблизо, би му позволила да разговаря с нея. Той бил без работа и имал нужда от пари. По всяка вероятност тя му е дала някаква сума при условие, че я остави на мира. Не желае да има нищо общо със семейството си. Все още ли ви се вижда фантастично, докторе? Той ме загледа навъсено.
	— Не знам — произнесе бавно. — Нещата се проясняват. Но защо ми разказвате тази доста опасна история?
	Взе цигара от кутията и ми подхвърли една. Улових я и я огледах. Египетски тютюн, по-дебела от обикновените, овална, малко по-ароматна, отколкото ги обичам. Не запалих, а продължих да я държа, без да откъсвам поглед от тъмните му тъжни очи, Той запали своята и нервно запафка.
	— Сега ще ви включа в играта — обещах. — Познавали сте Клозън. Твърдите, че отношенията ви били професионални. Аз му казах, че съм ченге. Той незабавно се опита да ви позвъни. Беше прекалено пиян и не можеше да говори. Видях кой номер набра и по-късно ви съобщих за смъртта му. Защо? Ако бяхте чист, веднага трябваше да се обадите в полицията. А вие не го сторихте. Защо? Покрай Клозън може да сте виждали някои от наемателите му. Няма доказателства, но е възможно. Предположение номер три: познавали сте Хикс или Орин Куест, а може би и двамата. Лосанджелиската полиция не установи самоличността на бившия кливландски хубавец — да го наречем с новото му име Стийлгрейв. Но някой е можел да го разпознае, щом като си струва да убиват хора за една снимка. Практикували ли сте медицина в Кливланд, докторе?
	— Не, разбира се.
	Гласът му сякаш долетя отдалече. И очите му гледаха в далечината. Устните му едва се разтваряха, колкото да пропуснат цигарата. Стоеше съвсем неподвижно.
	— В телефонната централа има указатели от цялата страна — пълна стая. Проверих вашето име. Държали сте кабинет в луксозна сграда в центъра на града. А сега — тази забутана къща и мижава клиентела в малко крайбрежно градче. Бихте предпочели да смените името си, но това не е възможно, защото документите за практикуване на професията са издадени на доктор Лагарди. Някой стои зад цялата работа. Клозън е несретник, Хикс — глупак, Орин Куест — злобен психопат. Но биха могли да бъдат използувани. Вие едва ли бихте се изправили лично срещу Стийлгрейв. Нямаше да сте жив дори колкото да измиете зъбите си. Налагало се да действувате чрез подставени лица — при това скъпо струващи. Е, постигаме ли нещо?
	Той се усмихна и се облегна назад с въздишка.
	— Предположение номер четири: мистър Марлоу, вие сте безподобен глупак.
	Ухилих се до уши и посегнах към кибрита, за да запаля тлъстата египетска цигара.
	— На всичкото отгоре — продължих — ми се обади сестрата на Орин Куест да ми съобщи, че той се намира във вашата къща. Взети поотделно, доводите ми са слабички, признавам. Но се фокусират все върху вашата особа.
	И запафках миролюбиво.
	Той не ме изпускаше от очи. Лицето му сякаш започна да става вълнообразно, да се размазва, да отплува надалеч и пак да се връща. Усетих присвиване в гърдите. Умът ми заработи със скоростта на препускаща костенурка.
	— Какво става? — чух собствения си шепот. Опрях ръце на страничните облегалки на стола и се надигнах.
	— Май сглупих, а? — изрекох с цигарата в уста, като продължих да я пуша. „Сглупих“ не беше точната дума. Ще трябва да измисля нова, подходяща за случая.
	Бях станал от стола, но усещах краката си натопени в два варела с цимент. Когато проговорих, думите излизаха като през памук.
	Пуснах облегалките и посегнах към цигарата. Два пъти не я уцелих, но третия път сполучих. Не я усетих като цигара, а като слонски крак. С остри нокти. Забиха се в дланта ми. Тръснах ръка и слонът отмести крак.
	Размазана, но затова пък гигантска фигура се извиси над мен и някакво муле ме ритна в гърдите. Строполих се на килима.
	— Малко калиев хидроцианид — каза глас по презокеанския телефон. — От него не се умира, дори не е опасен. Само отпуска…
	Заех се с непосилната задача да стана от пода. Опитайте някой път. Но преди това да ви заковат за паркета. Светът направи лупинг. След малко се поуспокои. Избрах четирийсет и пет градусов наклон. Събрах сили и тръгнах. На хоризонта се мержелееше нещо — заприлича ми на гробницата на Наполеон. Доста подходяща цел. Запреплитах крака натам. Сърцето ми биеше хем бързо, хем тежко, белите дробове не ми се подчиняваха. Както ако ти изкарат въздуха при игра на ръгби. Имаш чувството, че вече няма да поемеш кислород. Никога, никога, никога.
	Гробницата на Наполеон се оказа сал на гребена на вълна. Върху сала имаше мъж. Бях го виждал някъде. Симпатяга, добре се разбирахме. Запътих се към него и рамото ми фрасна стената. Ударът ме завъртя. Опитах да се вкопча с нокти в нещо, да се задържа. Нямаше в какво — освен в килима. Как се озовах там? Какво ли питам? Тайна. Зададеш въпрос, и веднага ти навират лицето в пода. Запълзях. На бившите си ръце и крака. Нямах усещане, което да представя като доказателство. Пъплех бавно към тъмна дървена стена. Или може би от черен мрамор. Пак гробницата на Наполеон. Какво толкова съм му сторил на този човек? Защо току ми завира гробницата си в лицето?
	— Искам вода — произнесох.
	Ослушах се за ехото. То не последва. Никой нищо не каза. Може би не съм проговарял? Може да е било моментно хрумване, от което съм се отказал. Цианкалий. Твърде дълга дума, когато пълзиш през тунели. Не било смъртоносно, така каза. Добре бе, щом е само на майтап… Да го наречем полусмъртоносно. Филип Марлоу, трийсет и осем годишен, частен детектив със съмнителна репутация, бил арестуван от полицията снощи, както пълзял през градската канализация с роял на гърба. При разпита Марлоу заявил, че го носел на махараджата на Тъпбахран. На въпроса защо е надянал шпори, отвърнал, че тайната на клиента е свещена. Марлоу е задържан за по-нататъшно разпитване. Лейтенант Хорнсайд ни осведоми, че полицията не може да прави за момента други изявления. Запитан дали роялът е бил настроен, лейтенант Хорнсайд отговори, че след като свирил „Котешкия валс“ в продължение на трийсет и пет секунди, установил, че няма струни. При което намекна, че имало нещо друго. „В близките дванайсет часа ще дам пресконференция — рязко завърши лейтенант Хорнсайд. — Бродят слухове, че всъщност Марлоу се опитвал да се отърве от нечий труп.“
	От тъмнината изплува лице. Промених посоката и се насочих към него. Но беше твърде късно, слънцето залязваше. Бързо се стъмваше. Нямаше никакво лице. Нито стена, нито пък бюро. Миг по-късно нямаше и под. Нямаше нищо.
	И аз не бях там.


>	Глава 22

	Грамадна черна горила притискаше лицето ми с грамадна черна лапа и се опитваше да го слее с тила ми. Аз понечих да й върна със същото. При спор винаги се оказвам губещата страна — това е моя специалност. После осъзнах, че всъщност иска да ми попречи да си отворя очите.
	Затова реших на всяка цена да ги отворя. Други са го правили, защо не и аз. Насъбрах сили и много бавно, като се стараех да държа гърба си изправен, да напрегна бедра и колене и да използувам ръцете като въжета, повдигнах страшната тежест от клепачите си.
	Лежах на пода по гръб — положение, в което нееднократно съм изпадал по професионални причини — и гледах тавана. Обърнах глава на едната, после на другата страна. Белите ми дробове бяха като схванати, усещах устата си суха. Стаята се оказа чисто и просто приемната на доктор Лагарди. Същият стол, същото бюро, същите стени и прозорец. Във въздуха висеше затворена с капаци тишина.
	Коленичих, стегнах се и разтърсих глава. Тя полетя в шеметен въртеж, като бумеранг. Издигна се на хиляда и петстотин метра, но аз я улових и укротих. Замигах с очи. Същият под, същото бюро, същите стени. И нито следа от доктор Лагарди.
	Облизах устни и издадох странни звуци, на които никой не обърна внимание. Изправих се на крака. Бях замаян като дервиш, безсилен като повредена перална машина, смазан като настъпен банан, неуверен като синигер и със същите шансове за успех като балерина с дървен крак.
	Промъкнах се пипнешком зад бюрото и се пльоснах в стола на доктора. Взех да тършувам неуверено из чекмеджетата с надеждата да открия бутилка с подкрепително. Уви. Станах отново. Сякаш изправих мъртъв слон. Запреплитах крака из кабинета, надничах в лъскавите шкафчета, покрити с бял емайл, които съдържаха всичко, спешно необходимо на някой друг. След четири години каторжен труд докопах шишенце с около двеста грама етилов алкохол. Така твърдеше етикетът. Остана да намеря чаша и вода. Един истински мъж трябва да се справи с такава задача. Запътих се към стаята за прегледи. Въздухът продължаваше да мирише на презрели праскови. На влизане през вратата се ударих и в двете страни на рамката и поспрях да събера пресни впечатления.
	В същия миг откъм коридора се дочуха стъпки. Облегнах се уморено на рамката и се ослушах.
	Бавни, провлачени стъпки, с паузи между всяка. Отначало ми се сториха боязливи, а после много, много немощни. Старец, който се опитва да се добере до сетното си кресло. Станахме двама. Сетих се, и аз не знам защо, за бащата на Орфамей на верандата в Манхатън, щата Канзас, видях го как бавно се тътри към своя люлеещ се стол, с изстинала лула в ръката, за да погледа моравата и да попуши икономично — без кибрит и без тютюн, които да изплескат килима в хола. Преместих стола му на по-удобно място — в сянката в дъното на верандата, където пълзящите растения са най-гъсти, и му помогнах да седне. Той ме погледна и ми благодари с половината от лицето си, която не беше парализирана. Ноктите му драскаха по страничните облегалки, докато се опираше о задната.
	Ноктите драскаха, но не по облегалки. Звукът беше истински, идваше отблизо, откъм затворената врата, през която се излизаше в коридора. Тъничко немощно дращене — вероятно някое коте искаше да влезе. Дадено, Марлоу, ти така си падаш по животните. Иди отвори на котето. Запътих се натам с помощта на кушетката, която имаше удобни ръкохватки, и закачените хубави чисти пешкири. Дращенето престана. Горкото котенце, чака отвън да го пуснат в стаята. От окото ми се отрони сълза и се плъзна по набраздената ми буза. Пуснах масата и извървях безпрепятствено цели четири метра до вратата. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Все още усещах белите си дробове така, сякаш две години са били на склад. Поех дълбоко въздух, хванах дръжката и отворих. В същия миг се сетих да посегна към пистолета. Сетих се, но с това си останах. Аз съм от хората, които обичат да отнесат хрумването си на ярка светлина и добре да го огледат. За да предприема нещо, трябваше да пусна дръжката. А това не бе по силите ми, Така че я натиснах и отворих вратата.
	Той висеше на рамката на четири изкривени пръста от бял восък. Бледи, сивкавосини, широко разтворени, очите му бяха хлътнали в орбитите си. Гледаше, но не ме виждаше, макар че лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Дъхът му се смеси с моя, който беше учестен и стържещ. Неговият приличаше на далечен шепот, но още не бе преминал в предсмъртно хриптене. От устата му излизаше кървава пяна и се стичаше по брадичката. Нещо ме накара да погледна надолу. По вътрешната страна на крачола се стичаше кръв, пълнеше обувката му, а оттам, без да бърза — на пода. Вече имаше малка локва.
	Раната не се виждаше. Зъбите му изтракаха и ми се стори, че ще проговори или поне ще се опита. Ала друг звук не последва. Спря да диша. Челюстта му се отпусна. Предсмъртното хъркане започна. То, разбира се, не е никакво хъркане. Дори няма нищо общо с хъркането.
	Гумените му подметки изскърцаха по линолеума между прага и килима. Белите пръсти се свлякоха от рамката на вратата. Краката се подкосиха. Отказваха да държат тялото. Преплетоха се като ножици. Трупът му се завъртя във въздуха като плувец, подхванат от вълна, и се метна към мен.
	В същия миг другата му ръка, която дотогава не се виждаше, се вдигна нагоре в конвулсивен замах, зад който като че ли нямаше жив импулс и не можеше да има. Отпусна се върху лявото ми рамо, докато посягах към него. Пчела ме ужили между лопатките. Оставих шишето с алкохола, което държах, още нещо тупна на пода и издрънча в перваза на стената.
	Стиснах здраво зъби, разкрачих се и го хванах под мишниците. Тежеше за петима. Отстъпих назад и се опитах да го задържа в изправено положение. Все едно, че вдигах отсечено дърво. Строполих се заедно с него. Главата му се фрасна в пода. Нищо не можех да направя. Нямах сили. Понагласих го и се отместих. Коленичих и се ослушах. Хъркането спря. Настъпи продължителна тишина. Сетне приглушена въздишка, много тиха, ленива и небързаща за никъде. Пак тишина. Втора въздишка, още по-мудна, кротка и благодушна, като летен полъх сред кимащи рози.
	Някаква промяна настъпи в лицето му, а сетне — онзи неуловим, винаги озадачаващ и неразгадаем миг, когато идва изглаждането, връщането през годините към първоначалната непоквара. В израза се четеше бегла насмешка, ъгълчетата на устните се повдигнаха почти дяволито. Което, разбира се, беше много глупаво, тъй като отлично знаех, че Орин Куест никога не е бил такъв.
	В далечината зави сирена. Останах коленичил, наострил уши. Воят отмина къщата. Изправих се и отидох да погледна през прозореца. Пред погребалното бюро се строяваше ново шествие. Улицата пак бе задръстена от коли. Хората бавно минаваха покрай розовите храсти. Много, много бавно, а мъжете сваляха шапки доста преди да стигнат входа с колоните.
	Пуснах пердето и вдигнах шишето с етилов алкохол, избърсах го с носната си кърпа и го оставих настрана. Вече не ме интересуваше. Когато се навеждах, ужилването между лопатките ми напомни, че има още нещо за вдигане. Нещо с кръгла бяла дървена дръжка, което се въргаляше до перваза. Шиш за лед с изпилено острие, дълго не повече от седем сантиметра. Вдигнах го към светлината и огледах острия като игла връх. Можеше да е изцапан с моя кръв. Лека прокарах пръст по него. Нямаше кръв. Беше много наточен.
	Пак пуснах носната кърпа в действие, наведох се и пъхнах шиша в ръката му — бяла и восъчна на фона на мъхнатия тъмен килим. Получи се прекалено изкуствено. Разтърсих ръката му, та дланта да се опре на пода. Хрумна ми да пребъркам джобовете му, но това сигурно вече бе свършено от далеч по-безжалостна ръка от моята.
	Обзет от внезапна паника, претърсих своите. Нищо не липсваше. Дори лугерът си беше под мишницата ми. Извадих го и го помирисах. Не беше стреляно с него — нещо, което можех да установя и без да го погледна. Човек не се разхожда много-много, ако е бил застрелян с лугер.
	Прекрачих тъмночервената локва до вратата и огледах коридора. Къщата бе все тъй притихнала, дебнеща. Кървавата следа ме отведе отсреща — в една стая, обзаведена като работна. Имаше кушетка, бюро, книги и медицински списания, пепелник с пет тлъсти овални угарки. Металният блясък до крака на кушетката се оказа гилза от автоматичен пистолет 32-ри калибър. Под бюрото открих втора. Прибрах ги в джоба си.
	Върнах се в коридора и се качих по стълбите. Имаше две спални, и двете използувани, но в първата почти нямаше дрехи. В пепелника зърнах още няколко от овалните фасове на доктор Лагарди. Другата стая съдържаше оскъдния гардероб на Орин Куест: втория му костюм, грижливо окачено палто, ризи, чорапи и бельо, също тъй старателно подредени в чекмеджетата на скрина. В дъното, под ризите, открих фотоапарат „Лейка“ и специален обектив.
	Оставих всичко както си беше и се върнах долу в стаята, където лежеше мъртвият, изпълнен с безразличие към всички тези дреболии. Избърсах още няколко брави, нали съм си педант, поколебах се пред телефона, но си тръгнах, без да го докосна. Фактът, че се разхождах здрав и читав, убедително доказваше, че добрият доктор Лагарди не бе убивал никого.
	Хора все така пъплеха към странно малкия вход на погребалния дом. Вътре стенеше орган.
	Заобиколих ъгъла, влязох в колата си и потеглих. Карах бавно и дишах дълбоко с пълни гърди, ала кислородът не ми достигаше.
	Бей Сити свършва на около шест километра от океана. Спрях пред последната дрогерия. Беше време за поредното ми анонимно телефонно обаждане. Елате да си приберете трупа, ако обичате. Кой съм аз ли? Просто късметлия, който все ви върши работата и ги открива вместо вас. Пък съм и скромен. Не държа да споменавате името ми във вестниците.
	Погледнах през витрината на дрогерията. Очилато момиче четеше списание. Напомни ми с нещо за Орфамей Куест. Гърлото ми се сви.
	Отпуснах съединителя и продължих напред. Тя имаше право да научи първа, а полицията да си гледа работата. И без това бях прескочил всички граници на закона.


>	Глава 23

	Спрях с ключовете в ръка пред вратата на кантората. После безшумно се приближих до другата, дето е винаги отключена, и се ослушах. Може би вече ме чакаше вътре, с блеснали зад цайсите очи и с отворена за целувка малка влажна уста. Трябваше да й съобщя новина, която по своята жестокост надминаваше всичко, а тя щеше да си тръгне след това и никога вече нямаше да я видя.
	Нищо не чух. Върнах се, отключих, вдигнах пощата от пода и я отнесох при бюрото. Нямаше нещо, което да ме окрили. Оставих писмата, дръпнах резето на междинната врата и след един дълъг-дълъг миг отворих и надникнах. Тишина и празнота. В краката ми лежеше сгъната хартийка. Била е пъхната под прага.
C>
	„Моля те, обади ми се у дома. Много е спешно. Трябва да те видя. Д.“
C$
	Набрах номера на Шато Берси и поисках да ме свържат с мис Гонсалес. „Кой се обажда, моля? Един момент, ако обичате, мистър Марлоу. Зън-зън. Зън-зън.“
	— Ало?
	— Испанският ти акцент се е позасилил днес.
	— А, ти ли си, амиго? Ако знаеш колко време те чаках в смешната ти кантора. Можеш ли да дойдеш да поговорим?
	— Не. Чакам да ми се обадят.
	— Тогава аз да дойда?
	— За какво става дума?
	— Изключено да говорим по телефона, амиго.
	— Добре, ела.
	Седях и чаках телефонния звън. Ала апаратът мълчеше. Погледнах през прозореца. Долу гъмжеше от народ, вентилаторът на закусвалнята в съседния блок бълваше аромати на евтини аламинути. Времето минаваше, а аз стоях прегърбен до бюрото, подпрял брадичка, загледан в охреножълтата мазилка на отсрещната стена, виждах смътния силует на умиращия, стиснал шиша в ръка, усещах убождането между лопатките си. Холивуд върши истински чудеса с никому неизвестни хора. Превръща безцветното момиче, чието място е да глади ризите на някой шофьор, в ослепителна звезда, а избуялия момък, който би трябвало да пренася чували на пристанището — в мъжествен идол с бляскави очи, главозамайваща усмивка и сексапил на талази. Неграмотна провинциална келнерка преобразява в куртизанка от международен мащаб, омъжвала се пет-шест пъти все за милионери и накрая, толкова отегчена н преситена, че за да си създаде силни усещания, прелъстява хамали със спечено от пот бельо.
	Чрез дистанционно управление привлича Орин Куест, целомъдреник от затънтено провинциално градче, и го превръща в многократен убиец, като само за няколко месеца преобразува най-обикновената му лошотия в класически садизъм.
	Долорес пристигна след десетина минути. Чух отварянето и затварянето на вратата, излязох в чакалнята и тя вече беше там — мечтата на цяла Америка. Красотата й ме блъсна в очите. А нейните бяха дълбоки, черни и сериозни.
	Беше в черно, както и предишната нощ, но този път в майсторски ушит костюм, широкопола черна сламена шапка, нахлупена под доста смел ъгъл, а яката на бялата копринена риза беше извадена отгоре. Шията бе мургава и стройна, устата — яркочервена като чисто но па пожарна кола.
	— Много дълго те чаках и не съм вечеряла — обяви.
	— Аз пък вечерях. Цианкалий. Много засища. Допреди малко бях син.
	— Не ми е до шеги, амиго.
	— Аз и не очаквам да ме веселиш. Сам си върша тази услуга. После припадам от смях. Да влезем вътре.
	Влязохме в личния ми мисловен кабинет и се настанихме удобно.
	— Винаги ли си облечена в черно?
	— Си. Толкова е възбудително да сваляш черни дрехи.
	— Трябва ли да говориш като уличница?
	— Явно, представа си нямаш от уличници, амиго. Те винаги се държат крайно почтено. Освен най-евтините, разбира се.
	— Добре, че ми каза. Кое е спешното? За какво трябва да разговаряме? Преспиването с теб ще изчака. Винаги може да се осъществи.
	— Нещо не си в настроение.
	— Не съм, разбира се.
	Тя извади от чантата си една от познатите дълги кафяви цигари и внимателно я нагласи между златните щипци. Изчака ме да й запаля. Аз не помръднах, та трябваше да се самообслужи със златна запалка.
	Държеше това сложно съоръжение с черната си ръкавица и ме гледаше с бездънните си очи, но този път в тях не играеха весели искри.
	— Не искаш ли да спиш с мен?
	— Че кой не иска? Много те моля обаче — да забравим засега секса.
	— Никога не тегля разделителна линия между работата и секса — каза безизразно. — И не се опитвай да ме унизиш — няма да можеш. Сексът е мрежа, в която ловя глупаците. Някои от тях са полезни и щедри. Но понякога попадам на опасни екземпляри.
	Млъкна и се замисли.
	— Чакаш да кажа нещо, с което да се издам, че знам кой е въпросният екземпляр. Добре тогава — знам.
	— А можеш ли да го докажеш?
	— Едва ли. Щом полицията не можа…
	— Полицията — презрително откликна тя — не винаги съобщава какво й е известно. И не винаги доказва всичко, което е в състояние да докаже. Предполагам, знаеш, че той беше десет дни в затвора през февруари.
	— Да.
	— А не ти ли се стори странно, че не се е освободил под гаранция?
	— Не знам какво е било обвинението. Ако е бил задържан като свидетел…
	— Не мислиш ли, че ако бе поискал, щеше да промени обвинението и пак да излезе под гаранция?
	— Не съм мислил по въпроса — излъгах. — Пък и не познавам човека.
	— Не си ли разговарял с него? — подметна небрежно — прекалено небрежно.
	Не отговорих. Тя се изсмя.
	— Снощи, амиго. Пред къщата, където е апартаментът на Мейвис Уелд. Аз бях в една кола до отсрещния тротоар.
	— Може случайно да съм се сблъскал с него. Той ли беше?
	— Не се опитвай да ме будалкаш.
	— Добре. Мис Уелд се отнесе доста грубичко с мен. А на излизане се натъкнах на този тип с ключ от вратата й в ръце. Измъкнах го и го метнах в храстите. После се извиних, намерих го и му го дадох. Стори ми се много приятен човек.
	— Мнооого приятен. Беше и мое гадже.
	Аз изпръхтях.
	— Колкото и странно да звучи, мис Гонсалес, любовните ти афери ни най-малко не ме интересуват. Предполагам, че те покриват доста обширна територия — от Стейн до Стийлгрейв.
	— Стейн ли? — попита спокойно. — Кой е този Стейн?
	— Кливландски гангстер, убит през февруари пред къщата, в която живееш. И неговият апартамент бил там. Мислех, че го познаваш.
	Тя се засмя сребристо.
	— Амиго, все пак има мъже, които не познавам. Дори в Шато Берси.
	— Според полицейския доклад бил застрелян на две преки от Шато Берси. Но на мен повече ми допада друга версия — че убийството е станало точно отпред, Ти си гледала през прозореца и всичко си видяла. Зърнала си и убиеца, докато е бягал, а когато се обърнал под една улична лампа — ах, колко странно! — това бил старият Стийлгрейв. Познала си го по изкуствения гумен нос и циркаджийския цилиндър на главата.
	Тя не се развесели.
	— Значи тази версия повече ти харесва? — измърка.
	— Можем да забогатеем от нея.
	— Обаче Стийлгрейв беше в затвора — усмихна се Долорес. — А дори да не е бил — дори ако например съм приятелка на някой си доктор Чалмърс, който лекува затворниците, и той е споделил с мен, в момент на интимност, че дал на Стийлгрейв пропуск за зъболекар — съпроводен от пазач естествено, но пазачът бил разумен човек — същия ден, когато Стейн бил застрелян, — дори ако това е вярно, не е ли твърде неблагоразумно да използуваме сведението, като се опитаме да изнудваме Стийлгрейв?
	— Не обичам големите приказки, но изобщо не ме е страх от Стийлгрейв и още десет като него.
	— А мен ме е страх, амиго. В тази страна няма нищо по-опасно от това да станеш свидетел на разчистване на сметки между гангстери. Не, няма да изнудваме Стийлгрейв, нито ще споменем дума за мистър Стейн, когото може да съм познавала, а може и да не съм. Стига ни, че Мейвис Уелд е близка с известен гангстер и се появява в негова компания на обществени места.
	— Преди това ще трябва да докажем, че е известен гангстер.
	— А не можем ли?
	— По какъв начин?
	Тя се намуси разочаровано.
	— Аз пък останах с впечатлението, че през последните няколко дни само това си правил.
	— Защо се интересуваш?
	— Имам си причини.
	— Докато са само твои, нищо не означават.
	Тя пусна кафявия фас в пепелника. Аз се наведох и го изгасих с един изгризан молив. Момичето докосна ръката ми с върха на пръста си. Усмивката й не би могла да се нарече приспивна. Облегна се назад и кръстоса крака. В очите й заиграха пламъчета. Интервалът между закачките бе твърде дълъг — за нея.
	— Любов е безцветна дума — рече замислено. — Отначало много се учудвах, че английският език, тъй богат на любовна поезия, е приел такава слаба дума, за да обозначи това чувство. В нея няма живот, няма вибрация. Като я произнеса, си представям момиченца с бухнали роклички, сладко усмихнати, със срамежливи гласчета и по всяка вероятност с твърде прозаично бельо.
	Премълчах. Тя без усилие смени темата и отново заговори делово.
	— Отсега нататък Мейвис ще получава по седемдесет и пет хиляди долара за всеки филм, а после по сто и петдесет. Започна да се катери към върха и нищо не е в състояние да я спре. С изключение на грозен скандал.
	— Значи някой трябва да я предупреди кой е Стийлгрейв. Защо не й сториш тази услуга? Впрочем, ако наистина разполагахме с доказателство, какво ще прави той, докато ние изнудваме мис Уелд?
	— Че защо трябва да знае? Не вярвам тя да му каже. Всъщност си мисля, че дори ще спре да има вземане-даване с него. Всичко това е без значение за нас — ако разполагаме с доказателството. И ако тя знае, че го имаме.
	Ръката в черната ръкавица посегна към черната чанта, замръзна, побарабани по ръба на бюрото и по този начин можа да се отпусне пак в скута й. Тя дори не погледна чантата. Нито пък аз.
	— А не ти ли е хрумвало, че може да имам някакви задължения към мис Уелд? — попитах и станах.
	Тя само се усмихна.
	— И в такъв случай — продължих — не мислиш ли, че е крайно време да се изметеш от кабинета ми?
	Все така усмихната, тя се опря с две ръце на облегалките на стола и се надигна. Сграбчих чантата, преди да успее да реагира. Очите й се изпълниха с бяс. От устата й излезе змийско съскане.
	Пребърках съдържанието и открих бял плик, който ми се стори познат. Извадих отвътре снимката от „Танцьорите“ — двете парчета бяха старателно натъкмени и залепени върху лист хартия.
	Затворих чантата и я подхвърлих на Долорес.
	Стоеше права, с изопнати устни. Мълчеше.
	— Интересно — казах и щракнах с пръст по гланцираната повърхност на фотографията. — Ако не е монтаж, разбира се. Това ли е Стийлгрейв?
	Сребристият смях звънна отново.
	— Ти си нелепо човече, амиго. Не знаех, че още съществуват такива като теб.
	— Предвоенно производство. С всеки изминал ден ставаме все по-малобройни. Откъде я взе?
	— От чантата на Мейвис Уелд, в нейната гримьорна. Докато беше на снимачната площадка.
	— Тя знае ли?
	— Не.
	— Интересно откъде я има.
	— От теб.
	— Глупости. — Вдигнах вежди. — Аз пък откъде? Тя протегна ръка през бюрото.
	— Дай ми я, ако обичаш.
	Гласът й беше леден.
	— Ще я върна на Мейвис Уелд. Мъчно ми е, че трябва да ти го кажа, но никак не ме бива за изнудвач. Липсва ми нужното обаяние.
	— Върни ми я веднага! Ако немия…
	Млъкна. Изчаках я да продължи. Гладките й черти се изкривиха в презрителна гримаса.
	— Е, добре. Грешката е моя. Мислех те за умен, а ти се оказа поредното тъпо частно ченге. Тази мижава канцеларийка и мижавият живот, който водиш в нея, би трябвало да ми подскажат що за глупак си всъщност.
	— Така е.
	Тя бавно се обърна и тръгна към вратата. Аз станах и Долорес изчака да й отворя вратата. Излезе, без да бърза. Начинът, по който го направи, едва ли е бил разучаван в курсове по машинопис.
	Вървеше по коридора, без да се обръща назад. Походката й беше рядко красива.
	Вратата бавно взе да се затваря, задържана от пневматичния автомат, докато накрая леко прищрака. Имах чувството, че това й отне много време. Стоях и гледах, сякаш за пръв път виждах как става. После се обърнах, тръгнах към бюрото и телефонът иззвъня.
	Беше Кристи Френч.
	— Ти ли си, Марлоу? Ела в управлението.
	— Веднага ли?
	— Ако може дори по-бързо. И затвори.
	Измъкнах залепената снимка изпод попивателната и я прибрах в сейфа при другите. Сложих си шапката и затворих прозореца. Нямаше какво повече да чакам. Загледах се в зеленото връхче на секундарника на ръчния си часовник. Той обикаляше циферблата като амбулантен търговец. Часът беше четири и десет. Трябваше да се обади досега. Съблякох сакото си, разкопчах кобура и го заключих заедно с лугера в чекмеджето на бюрото. Полицаите много мразят да носиш оръжие на тяхна територия. Дори да имаш разрешително. Обичат да влезеш смирено, да мачкаш шапката си в ръце, да говориш тихо и учтиво, а в погледа ти нищо да не се чете.
	Погледнах пак часовника. Ослушах се. Този следобед сградата се оказа много тиха. А когато съвсем заглъхне, ще се появи мадоната на тъмносивия парцал, ще търти крака по коридора и ще проверява затворени ли са вратите.
	Облякох пак сакото, заключих междинната врата, изключих звънеца на входа и излязох в коридора. В този миг звънна телефонът. За малко да отнеса вратата от пантите. Гласът бе нейният, но дочух интонации, които по-рано липсваха. Хладен, уравновесен тон, нито монотонен, нито празен или безжизнен — дори не беше като на малко дете. Просто глас на момиче, което уж познавах, а всъщност чувах за пръв път. Преди да е казала и три думи, вече знаех защо.
	— Обаждам ти се, защото така се разбрахме. Но няма какво да ми казваш. Бях там.
	Държах слушалката с две ръце.
	— Била си там. Добре. Е и?
	— Взех… на заем една кола — продължи тя. — Паркирах отсреща. Автомобилите бяха толкова много, че нямаше как да ме забележиш. Близо до къщата има погребално бюро. Не те следях. Опитах се да тръгна след теб, когато излезе, но не познавам улиците и те изгубих. Затова се върнах там.
	— Защо се върна?
	— И аз не знам. Ти ми се стори особен, когато се появи от къщата. А може да съм имала предчувствие. Брат ми е все пак. С две думи, върнах се и натиснах звънеца. Никой не ми отвори и това също ми се видя странно. Може наистина да имам развито шесто чувство. Изведнъж нещо ми подсказа, че трябва да вляза вътре. Не знаех как, но просто трябваше.
	— И с мен се е случвало.
	Гласът беше моят, но някой бе използувал езика ми вместо шкурка.
	— Тогава се обадих в полицията и казах, че съм чула изстрели. Веднага пристигнаха и един счупи прозореца, за да влезе вътре. После отвори на другите. След малко ме извикаха. Не ме пуснаха да си вървя. Трябваше всичко да им разкажа — кой е, какъв е, че съм ги излъгала за изстрелите, защото съм се бояла да не му се е случило нещо. И за теб им разказах, нямаше как.
	— Нищо. Аз сам щях да им се обадя веднага след разговора си с теб.
	— Неприятно ли се получи?
	— Да.
	— Ще те арестуват ли?
	— И това е възможно.
	— Оставил си го да лежи там на пода. Мъртъв. Предполагам, че не си можел да постъпиш по друг начин.
	— Налагаше се. Това едва ли ще се хареса на полицията, но нямаше как. А на него вече всичко му беше безразлично.
	— Вероятно си имал причини. Толкова си съобразителен. Винаги си намираш причини. Сигурно ще трябва да ги споделиш в участъка.
	— Не е задължително.
	— Ще ги кажеш, всичко ще си кажеш — рече гласът с нотка на задоволство, която не можах да си обясня. — Няма начин. Ще те принудят.
	— Да не спорим. В моята работа най-важното е да защищаваш интересите на клиента. Случва се в този стремеж да прехвърлиш някои граници. Както в моя случай. Поставих се в уязвимо положение. Но не само заради теб.
	— Зарязал си го на пода, мъртъв — повтори тя. — Затова никак не ме интересува какво ще ти направят. Ще бъда много доволна, ако те хвърлят в затвора. Сигурно ще посрещнеш новината ужасно мъжествено.
	— Естествено. С весела усмивка на уста. Видя ли какво държеше брат ти в ръката си?
	— В ръката му нямаше нищо.
	— Искам да кажа — до нея.
	— Нищо нямаше. Нищичко. Какво имаш предвид?
	— Както и да е. Радвам се тогава. Е, дочуване. Отивам в полицейския участък. Викат ме. Всичко хубаво, ако не се видим повече.
	— Пожелай всичко хубаво на себе си. Може да ти потрябва. А на мен за какво ми е?
	— Направих за теб каквото можах. Е, ако още от самото начало ми беше казала всичко…
	Тя затвори, преди да довърша.
	Оставих слушалката нежно, сякаш беше новородено дете. Извадих носна кърпа и избърсах дланите и лицето си. Отидох до умивалника и се наплисках със студена вода, изтрих се хубаво и вдигнах очи към огледалото.
	— Знаех си, че ще паднеш в пропастта — казах на лицето отсреща.


>	Глава 24

	Насред стаята имаше дълга жълта дъбова маса. Ръбовете й бяха грапави от безбройните гасени фасове. Стъклата на прозореца бяха армирани. Зад масата, цялата осеяна с книжа, зърнах лейтенант Фред Бейфъс. В единия й край, наклонил стола си на двата му задни крака, седеше едър тромав мъж, чието лице ми се видя смътно познато, като от размазана снимка във вестник. Ченето му приличаше на пейка в парка. Беше захапал парче дърводелски молив. Стори ми се буден и май че дишаше, но иначе само седеше, и толкоз.
	В другия край на масата бяха долепени две писалища от едновремешните, тип секретер, а зад тях — втори прозорец. Едното опираше в рамката му. До него на специална поставка за пишеща машина тракаше жена с оранжеви коси. Зад другото, поставено с тясната страна към стената, седеше Кристи Френч, бутнал назад въртящия се стол и качил крака на бюрото. Зяпаше през прозореца, който бе отворен и по този начин разкриваше великолепна панорама към паркинга за полицейски коли и гърба на таблото за обяви.
	— Ей там седни — посочи ми Бейфъс.
	Настаних се срещу него на дървен стол без странични облегалки — не беше нов, а като нов не е бил никак изящен.
	— Това е лейтенант Моузес Маглашан от полицията на Бей Сити — продължи Бейфъс. — Никак не си пада по теб, по-малко дори от нас.
	Лейтенант Маглашан извади от устата си дърводелския молив и се загледа в отпечатъците от зъбите си върху дебелия осмоъгълен огризък. После премести поглед върху мен. Очите му бавно, изучаващо ме опипаха, класифицираха, каталогизираха. Нищо не каза. Пак пъхна молива в устата си.
	— Може да не съм нормален — рече Бейфъс, — но за мен имаш по-малко сексапил дори от една костенурка. — Извърна се към машинописката в ъгъла. — Мили!
	Тя се прехвърли от машината към стенографския си бележник.
	— Името му е Филип Марлоу — задиктува Бейфъс — Кой е номерът на разрешителното ти? — обърна се към мен.
	Аз му го казах. Оранжевата царица го записа, без да вдигне очи. Ако кажа, че при вида на лицето й всяко дете би се разплакало, значи да я обидя. И закоравял отцеубиец би ревнал на глас.
	— А сега, ако обичаш — продължи полицаят, — започни от самото начало и кажи всичко, което вчера пропусна да споменеш. Не си прави труда да сортираш материала. Остави го да се лее естествено. Доста неща са ни известни и докато говориш, ще сверяваме нашите сведения.
	— Искате от мен изявление, така ли?
	— И то много пълно. Смешно, нали?
	— Изявлението ще бъде доброволно, без принуда. Правилно ли ви разбрах?
	— Ами да. Те всички са такива — ухили се Бейфъс.
	Маглашан ме загледа с немигащи очи. Оранжевата царица пак зачатка на машината. За нея още нямаше работа. Трийсетгодишният стаж бе усъвършенствувал чувството й за време.
	Маглашан извади от джоба си тежка износена ръкавица от свинска кожа, надяна я на дясната си ръка, сви и изпъна пръсти.
	— За какво ти е това? — попита Бейфъс.
	— Гриза си ноктите. Странна работа. Само на дясната ръка. — Бавно повдигна очи и ги впери в мен. — Някои хубавци са по-доброволни от други — подхвърли небрежно. — Било свързано с бъбреците, така ми обясниха. Познавам някои от по-недоброволните, които, седмици след като станаха доброволни, трябваше на всеки петнайсет минути да ходят до клозета. Иначе се напикаваха.
	— Айде бе! — учуди се Бейфъс.
	— А има и такива, дето след това разговарят само шепнешком — продължи Маглашан. — Също като ударен през гърлото боксьор.
	И ме погледна. Явно беше мой ред да се изкажа.
	— Трети пък изобщо не стигат до клозета — рекох. — Колкото и да им се иска. Налага им се да седят в столове като този тук по трийсет часа, без да мърдат. След което падат и си спукват далака или им се пръска пикочният мехур. Престарават се да помагат на полицията. А призори ги намират мъртви в някоя канавка. Трябвало да отидат на лекар, но човек не може да предвиди всичко, нали, лейтенанте?
	— Ние в Бей Сити всичко предвиждаме. Стига да има какво.
	В ъгълчетата на челюстите му играеха твърди като бучки мускулчета.
	— Чудесно бих се оправил с теб — изрече замечтано, впил в очите ми тежкия си поглед. — Направо чудесно.
	— Не се и съмнявам, лейтенанте. В Бей Сити винаги съм прекарвал много добре — ако запазя съзнание.
	— Ще те запазя дълго време в съзнание, миличък. Специално ще се постарая. Лично ще се погрижа за теб.
	Кристи Френч бавно обърна глава и се прозя.
	— От какво сте така мъжествени в Бей Сити? — попита. — Да не би да си киснете яйцата в саламура?
	Бейфъс извади връхчето на езика си и го прекара през устните.
	— Винаги сме били такива — отговори Маглашан, без да погледне Френч. — Много ни се нрави. Шегаджии като този ни поддържат тонуса. — Обърна се пак към мен. — Значи ти си кукличката, която ни се обади за Клозън. Много те бива да си играеш с телефонните автомати, нали, душко?
	Нищо не казах.
	— На теб ти говоря, маце. Зададох ти въпрос. А когато задавам въпроси, получавам отговори. Ясно ли е, красавецо?
	— Продължавай да приказваш и току-виж, сам си отговорил на въпросите си — обади се Кристи. — А ако отговорът не ти хареса, защо не се фраснеш с ръкавицата по носа, за да докажеш колко си мъжествен?
	Маглашан се изправи. По бузите му избиха червени петна колкото половиндоларови монети.
	— Дойдох, за да ми окажете помощ — бавно изрече, като гледаше Френч. — Сарказми мога да чуя и вкъщи. От жена си. Не очаквах майтапи по мой адрес.
	— Помощ ще получиш — обеща Френч. — Само не се опитвай да ни отнемеш ролите във филма с този диалог от трийсетте години. — Завъртя се в стола и ме погледна. — Хайде да извадим чист лист хартия и да се направим, че току-що сме започнали разследването. Знам всичките ти аргументи. Не ми е работа да преценявам доколко са състоятелни. Въпросът е — ще приказваш ли, или да те задържим като свидетел?
	— Питайте. Ако отговорите не ви харесат, тогава ме задръжте. Но в такъв случай имам право да се обадя на адвоката си.
	— Така е — съгласи се той. — Ако те задържим. Но не сме длъжни. Можем просто да те разпитваме. Понякога са необходими дни наред.
	— А междувременно ще кльопаш затворническа помия — жизнерадостно обеща Бейфъс.
	— Откровено казано, няма да е в рамките на закона — продължи Френч. — Но го правим. Сигурно и ти вършиш сума ти неща, дето не бива. Би ли нарекъл играта си в случая законна?
	— Не.
	— Ха! — изхриптя гърлено Маглашан.
	Погледнах оранжевата царица, която пак се бе заловила за стенографския бележник — мълчалива и безразлична.
	— Сигурно имаш клиент, когото трябва да прикриваш — рече Кристи.
	— Може би.
	— По-скоро имаше. Тя те продаде.
	Нищо не казах.
	— Името й е Орфамей Куест — продължи той, като не откъсваше поглед от лицето ми.
	— Задавай въпросите.
	— Какво се случи на Айдахо Стрийт?
	— Отидох там да търся брат й. Беше ми казала, че е сменил квартирата си, а тя е пристигнала в Калифорния да се срещне с него. Притесняваше се. Домоуправителят Клозън беше толкова пиян, че две смислени думи не можеше да каже. Прегледах домовата книга и видях, че в стаята на Куест се е нанесъл друг наемател. Разговарях с него, но нищо съществено не научих.
	Френч взе един молив от бюрото и започна да почуква с него зъбите си.
	— Видя ли повторно този човек?
	— Да. Казах му кой съм. Когато слязох пак долу, Клозън беше убит, а някой бе откъснал от домовата книга страницата с името на Куест. Обадих се в полицията.
	— Но не остана да я дочакаш?
	— Нямах никакви сведения за смъртта на Клозън.
	— Но не остана да дочакаш полицията — повтори Френч.
	Маглашан изръмжа свирепо и метна дърводелския молив през цялата стая. Той отскочи от стената и се търкулна по пода.
	— Така е.
	— В Бей Сити — каза Маглашан — бихме те пречукали за това.
	— В Бей Сити бихте ме пречукали за това, че съм си сложил синя вратовръзка.
	Той понечи да се надигне. Бейфъс го изгледа накриво и рече:
	— Остави Кристи да се оправя с него. Последната дума е наша.
	За тази работа спокойно можем да ти отнемем разрешителното — каза Френч с равен тон.
	— Аз сам се отказвам от него. Този бизнес и без това не ми е по сърце.
	— Стигнахме дотам, че си се върнал в кантората си. После?
	— Докладвах на клиентката. Сетне ми се обади някакъв мъж и ме помоли да отида в хотел „Ван Найс“. Оказа се същият, с когото разговарях на Айдахо Стрийт, само името му беше различно.
	— Можеше да ни съобщиш това, не мислиш ли?
	— Ако ви бях казал, трябваше да изплюя всичко от самото начало, а това е в разрез с професионалната ми етика.
	Френч кимна и почука с нокът по молива. После произнесе бавно:
	— Убийството преустановява спазването на всякакви етики. А две убийства — двойно. Ако са извършени по един и същ начин — тройно. Не ми харесваш, Марлоу. Никак не ми харесваш.
	— Аз и на моята клиентка не се харесвам. След днешните събития.
	— Какви са те?
	— Обади се, че брат й бил позвънил от къщата на този лекар, доктор Лагарди. Бил в опасност. Да съм хукнел веднага да се грижи за него. И аз хукнах. Докторът и медицинската сестра бяха затворили кабинета. Държаха се като изплашени. Той каза, че полицията го била навестила.
	Погледнах Маглашан.
	— Поредното ти телефонно обаждане — изръмжа.
	— Този път не съм аз.
	— Добре, продължавай — каза след малко Френч.
	— Лагарди отрече, че познава Орин Куест. После отпрати сестрата, подхвърли ми упойваща цигара и аз изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, бях сам в къщата. Скоро се оказа, че не било така. По вратата взе да дращи Орин Куест, или поне външната му обвивка. Щом отворих, рухна на пода и умря. С последните си мижави силици се опита да ме промуши с шиш за лед.
	Размърдах рамене. Усетих леко смъдене между лопатките, нищо повече.
	Френч впи тежък поглед в Маглашан, който поклати глава, но Френч продължи да го фиксира. Бейфъс взе тихичко да си подсвирква. Отначало не разпознах мелодията, но после се сетих коя е — „Старият Моузес умря“.
	Френч се обърна към мен и произнесе бавно:
	— До тялото не бе намерен никакъв шиш.
	— Падна от ръката му — настоях аз.
	— Май че пак ще трябва да надяна ръкавицата си — обади се Маглашан. Опъна я добре на ръката си. — Тук някой много лъже, но не съм аз.
	— Хайде стига — каза Френч. — Без театър. Дори да е имал шиш в ръката, това не значи, че го е стискал по рождение.
	— Силно изпилен — допълних. — Седем сантиметра от дръжката до върха. В железарските магазини ги продават по-различни.
	— Защо му е трябвало да те промушва? — попита Бейфъс с подигравателната си усмивка. — Нали си негов човек? Отишъл си да го съхраниш цял-целеничък за кака му.
	— Просто се бях изпречил на пътя му. Шавах срещу светлината и може да ме е взел за човека, който е стрелял в него. Умираше прав. За пръв път го виждах. Ако той ме е познавал, аз не знам.
	— Между вас е могла да разцъфне красива дружба — въздъхна Бейфъс. — Като изключим шиша, разбира се.
	— Но фактът, че го стискаше в ръка и се опита да ме наръга, все пак означава нещо — рекох.
	— По-точно?
	— Човек в неговото състояние действува инстинктивно. Не изобретява нови методи. Улучи ме между лопатките — последно немощно усилие на умиращ. Но ако беше напълно здрав, мястото можеше да е друго, а пробождането — много по-дълбоко.
	— Още колко време ще се размотаваме с тая маймуна? — попита Маглашан. — Разговаряте с него като с човек. Я ме оставете да му кажа туй-онуй, както аз си знам.
	— Капитанът не обича такива работи — небрежно подхвърли Френч.
	— Като не обича, да върви по дяволите.
	— А още по-малко обича, когато разни селски ченгета го пращат по дяволите.
	Маглашан стисна зъби и челюстите му побеляха. Очите му се присвиха и засвяткаха. Пое си дълбоко въздух през носа.
	— Много ви благодаря за съдействието — рече и се изправи. — Време е да си вървя.
	Заобиколи масата и спря до мен. С лявата ръка повдигна брадичката ми.
	— Пак ще се видим, душко. В моя град.
	И ме перна през лицето с ръкавицата. Копчетата опариха кожата ми. Вдигнах ръка и потърках долната си устна.
	— За бога, Маглашан, седни и остави човека да си каже думата! — рече Френч. — И не давай воля на ръцете си.
	— Иначе какво ще ми направиш?
	Френч само сви рамене. След малко Маглашан изтри уста с огромната си ръка и бавно се върна на мястото си.
	— Кажи ни мнението си, Марлоу.
	— По всяка вероятност една от дейностите на Клозън е била продажбата на марихуана. Подуших я още щом влязох в стаята му. В кухнята дребно човече с вид на закоравял престъпник броеше пари. Имаше пистолет и наточена кръгла пила, които се опита да пусне в действие. Отнех му ги и той си тръгна. Предполагам, че беше снабдителят. Клозън обаче се пропил до такава степен, че вече за нищо не можели да му имат доверие. А в такива организации много мразят това. Снабдителят ме взе за полицай. Хора като тях не биха искали Клозън да попадне в ареста. Лесно би изплюл и майчиното си мляко. Щом надушиха полиция около къщата, с Клозън беше свършено.
	Френч погледна Маглашан.
	— Връзва ли се с твоите сведения?
	— Не е изключено — неохотно изръмжа мъжагата.
	— Дори да е така, какво общо има това с Орин Куест?
	— Всеки може да опре до марихуаната. Дори е много привлекателна, ако ти е тъпо и самотно, ако си потиснат и без работа. Пушенето й обаче притъпява чувствата и изкривява съзнанието. При това на различните хора действува по различен начин. Някои загрубяват душевно, на други спира да им пука. Да предположим, че Куест се е опитал да изнуди някого, като заплашил да обади в полицията. Нищо чудно и трите убийства да са свързани с търговията на марихуана.
	— Това обаче не пасва с изпиления шиш в ръката му — обади се Бейфъс.
	— Според лейтенант Маглашан шиш не е имало. Сигурно ми се е сторило. А може случайно да е попаднал у него. Нищо чудно шишът да е от домашните уреди в къщата на доктор Лагарди. Научихте ли нещо за него?
	Бейфъс поклати глава.
	— Засега нищо.
	— Щом не ме уби, значи едва ли е убивал. Куест казал на сестра си — предавам нейните думи, — че работел при доктора, но го преследвали гангстери.
	— Какво мислиш за тоя Лагарди? — попита Френч, като бучкаше с молива попивателната преса.
	— Практикувал е в Кливланд. На широка нога, в центъра на града. Сигурно има основателни причини да се укрива в Бей Сити.
	— Кливланд, казваш? — бавно произнесе Френч, загледан в тавана.
	Бейфъс сведе очи към книжата върху бюрото. Маглашан изръмжа:
	— Явно се занимава с аборти. Отдавна го държа под око.
	— Кое око? — кротко попита Бейфъс.
	Маглашан пламна.
	— Сигурно второто, свободното от Айдахо Стрийт — обади се и Френч.
	Маглашан рязко се изправи.
	— Вие, момчета, се имате за много умни, но нека ви кажа, че макар нашето градче да е малко, полицията ни е два пъти по-малобройна, отколкото се полага. На мен ми харесва версията с марихуаната. Работата ми ще се съкрати наполовина. Веднага ще се заема.
	И напусна с тежка стъпка стаята. Френч и Бейфъс го изпратиха с очи. Щом вратата се затвори, двамата се спогледаха.
	— Хващам се на бас, че обиските ще започнат още тази вечер — рече Бейфъс.
	Френч кимна.
	— В някой апартамент над обществена пералня — продължи Бейфъс. — Сетне ще обиколят плажа, ще приберат четирима бездомници, ще ги напъхат там и ще извикат фотографи от пресата да ги снимат.
	— Много плямпаш, Фред.
	Бейфъс се усмихна и млъкна.
	— Щом си започнал да гадаеш — обърна се Френч към мен, — какво са търсели във „Ван Найс“?
	— Квитанция за куфар с марихуана, даден някъде на багаж.
	— Звучи добре. Продължавай да гадаеш — къде е била скрита квитанцията?
	— И за това съм мислил. Когато разговарях с Хикс в Бей Сити, той беше без перука. Което е нормално, ако човек си е у дома. Обаче върху леглото във „Вайн Найс“ беше с нея. Може би друг му я бе надянал?
	— Е и?
	— Хубаво скривалище за квитанция.
	— Да, може да се прикрепи с парченце скоч. Добро хрумване.
	Настъпи мълчание. Оранжевата царица отново затрака на машината. Аз гледах ноктите си. Можеха да бъдат по-чисти. Френч се обади пръв:
	— Не си въобразявай, че си се оневинил, Марлоу. Как стана така, че доктор Лагарди отвори дума за Кливланд?
	— Никаква дума не е отварял. Аз си направих труда да проверя. Един лекар не променя името си, ако иска да продължи да практикува. Шишът за лед те наведе на мисълта за Мойър Ревльото, а той е действувал в Кливланд. Същото се отнася за Моу Стейн Слънчицето. Вярно, че техниката е различна, но все пак шишът си е шиш. Ти сам спомена, че може да са се усъвършенствували. А има ли гангстери, някъде в дъното се спотайва и лекар.
	— Гадаеш напосоки — каза Френч. — Доводите ти са съшити с бели конци.
	— Ще си помогна ли, ако ги потъмня?
	— Можеш ли?
	— Ще опитам.
	Френч въздъхна.
	— Малката Куест е наред, разговарях с майка й в Канзас. Наистина е пристигнала да търси брат си и те е наела за тази цел. Нарисува ти доста добър портрет. Донякъде. Действително го подозирала, че се е забъркал в някоя каша. Спечели ли нещо от цялата работа?
	— Не бих казал. Върнах й хонорара. Тя беше почти без пари.
	— Е, поне няма да плащаш данъци върху него — обади се Бейфъс.
	— Стига сме се занимавали с тоя случай — рече Френч. — Сега вече е ред на прокурора, а аз добре познавам Ендикът и мога да ви кажа, че ще мине поне една седмица, преди да реши да предприеме нещо.
	И махна към вратата. Аз станах.
	— Ще имате ли нещо против, ако не напускам града? Не си направиха труда да ми отговорят. Раната от шиша все така смъдеше, а мястото наоколо беше схванато. Бузата и устата ме боляха от удара, нанесен от Маглашан с ръкавицата от свинска кожа, която — по всичко личеше — често бе влизала в употреба. Бях загазил, плувах много надълбоко и не можех да изляза на повърхността. Водата беше мръсна, мътна, в устата си усещах солен вкус.
	А те седяха и ме гледаха. Оранжевата царица чаткаше на машината. За нея полицейските разпити бяха като чифт крака за балетмайстор. Лицата на двамата изглеждаха спокойни, калени, като на здрави мъже, поставени в тежки условия. Очите им бяха типични — мътни, сиви — цветът на замръзваща вода. Твърдо стиснати устни, мрежа от бръчици около очите, неподвижен, безизразен, кух поглед — не бих го нарекъл жесток, ала все пак на хиляди километри от любезността. Безлични костюми конфекция, носени без капка елегантност, по-скоро с презрение. Изглеждат бедни, но горди с получената власт и винаги са нащрек да не пропуснат да я демонстрират, да ти я наврат в мутрата, да натискат, докато те заболи и започнеш да се гърчиш, безмилостни, но без злоба, жестоки, и все пак понякога човечни. Какво искате от тях? Думата цивилизация нищо не им говори. От нея са видели само провали, мръсотия, утайка, извращения и омраза.
	— Кво стоиш? — рязко попита Бейфъс. — Да не чакаш да те цункаме? Няма ли да кажеш нещо остроумно? Жалко.
	Гласът му заглъхна монотонно. Намръщи се и взе един молив от бюрото. С бързо движение го счупи и протегна към мен двете половинки.
	— Давам ти една хилава възможност да се оневиниш, иначе ей така ще те строша — произнесе тихо, без следа от усмивка. — Върви да разчистиш цялата бъркотия. Иначе за какво мислиш, че те пускаме? Маглашан ти дава само отсрочка. Използувай я.
	Вдигнах ръка и потърках устните си. Имах чувството, че устата ми е претъпкана със зъби.
	Бейфъс наведе очи, взе лист хартия и се зачете. Кристи Френч се извъртя, вдигна крака на бюрото и се зазяпа през прозореца към паркинга. Оранжевата царица спря да пише на машината. Стаята внезапно се изпълни с тишина, тежка като клисав хляб.
	Излязох, като порех тишината, сякаш плувах под вода.


>	Глава 25

	Кантората беше празна. Никакви дългокраки брюнетки, нито момичета с очила. Нямаше дори мургави мъже с гангстерски очи.
	Седнах зад бюрото и се загледах в умиращия ден. Шумът от прибиращите се коли бе утихнал. Неоновите светлини оттатък булеварда примигваха една към друга. Трябваше да правя нещо, но не знаех какво. И без това щеше да е излишно. Разтребих бюрото, заслушах се да чуя тракането на кофа по плочките в коридора. Прибрах всички документи в чекмеджето, оправих чашата с писалките, извадих парцал и избърсах стъклото, после и телефона. Стана тъмно, петмезено. На никого няма да се обадя тази вечер. И никой няма да ме потърси. Сега вече не. И може би никога.
	Прибрах парцала, както си беше с прахта, облегнах се назад и останах така, без да пуша, без дори да мисля. Празен човек. Без лице, без смисъл, без личност, почти без име. Не ми се ядеше. Не ми се и пиеше. Бях страница от миналогодишен календар, захвърлена на дъното на кошчето за боклук.
	Затова придърпах телефона и набрах номера на Мейвис Уелд. Звън, звън, звън. Много дълго звъниш, Марлоу. Сигурно няма никой. За теб никой никога не си е вкъщи. Затворих. А сега на кого искаш да се обадиш? Имаш ли приятел, който би пожелал да чуе гласа ти? Не. Нямаш.
	Остави телефона, може да звънне. Нека се обади някой, за да ме включи отново в редиците на човечеството. Ако ще да е полицай. Дори някой Маглашан. Не е задължително да ме харесва. Просто искам да сляза от тази замръзнала звезда.
	Телефонът иззвъня.
	— Амиго! Случиха се неприятности. Големи неприятности. Тя иска да те види. Харесва те. Мисли те за почтен.
	— Къде е?
	Не беше въпрос, а просто звук, излязъл от гърлото ми. Засмуках студената лула, облегнах глава на ръката си, загледан замислено в телефона. Все пак можех да разговарям с този глас.
	— Ще дойдеш ли?
	— Тази вечер бих правил компания и на болен папагал. Къде да отида?
	— Аз ще те закарам. След петнайсет минути ще бъда отпред. Там, където отиваме, не се стига лесно.
	— Ас връщането как сме? Или не ни пука? Но тя вече бе затворила.
	Слязох в закусвалнята — имах време за две чаши кафе и сандвич с топено сирене и два резена ерзац-шунка — като мъртви риби в тинята на пресушен басейн.
	Явно не съм наред. Хареса ми.


>	Глава 26

	Колата й беше черен спортен мъркюри с вдигнат гюрук. Когато отворих вратата, Долорес се плъзна по седалката към мен.
	— Ти ще караш, амиго. Много мразя да шофирам. Светлината от дрогерията хвърли отблясъци върху лицето й. Пак бе сменила дрехите си, но гамата бе спазена — всичко черно, с изключение на огненочервената риза. Панталони и свободно горнище, като спортно мъжко сако. Облегнах се на вратата.
	— А защо тя не ми позвъни?
	— Нямаше как. Нито знаеше телефонния ти номер, нито имаше достатъчно време.
	— Защо?
	— Трябваше да се обади, докато някой излезе за малко от стаята.
	— Откъде?
	— Не знам как се казва улицата. Но мога да открия къщата. Затова именно дойдох. Хайде, моля те, влизай и да побързаме.
	— Може да вляза. А може и да се въздържа. Годините и артритът са ме направили предпазлив.
	— Дай ти само да се шегуваш. Странен човек си.
	— Шегувам се само когато е уместно. Иначе съм съвсем обикновен човек с една-единствена глава, към която са се отнасяли много зле. И винаги е започвало по този начин.
	— Ще се любим ли довечера? — попита нежно.
	— Да оставим въпроса открит. Вероятно не.
	— Уверявам те, че няма да съжаляваш. Не съм изрусена блондинка с кожа като шмиргел. Тези бивши перачки имат огромни кокалести ръце, остри колене и расли-недорасли бюстове.
	— Хайде поне половин час да не говорим за секс. Той е знаменита работа — като шоколадова мелба, обаче понякога предпочиташ да си прережеш гърлото. За мен моментът е точно такъв.
	Заобиколих колата, плъзнах се зад кормилото и запалих мотора.
	— Тръгни на запад — каза тя. — Ще прекосим Бевърли Хилс и ще продължим по шосето.
	Отпуснах съединителя, бавно завих зад ъгъла и потеглих на юг към Сънсет булевард. Долорес извади една от кафявите си цигари.
	— Носиш ли пистолет? — попита.
	— Не. За какво ми е?
	Притиснах леко с ръка лугера под мишницата си.
	— Е, може би така е по-добре.
	Тя нагласи цигарата в миниатюрните златни щипци и я запали със златната запалка. Светлината от огънчето, отразила се върху лицето й, сякаш бе погълната от бездънните й черни очи.
	Завих на запад, за да се включа в Сънсет, и бях всмукан от трите платна, по които състезатели в спортни коли натискаха до дъно педалите на газта, забързани за никъде, където нямаше да вършат нищо.
	— Що за неприятности има мис Уелд?
	— Не знам, амиго. Каза само, че е загазила, много се бои и има нужда от теб.
	— Разполагаше с достатъчно време да съчиниш по-достоверна история.
	Долорес не отговори. Спрях на светофара и се обърнах да я погледна. Тя плачеше беззвучно в мрака.
	— Никога нищо лошо не бих сторила на Мейвис. Знам обаче, че няма да ми повярваш.
	— Всъщност фактът, че не си съчинила нещо по-правдоподобно, говори в твоя полза.
	Тя се плъзна към мен.
	— Стой си в твоята половинка. Трябва да управлявам тая таратайка.
	— Не искаш ли да сложа глава на рамото ти?
	— При това напрегнато движение? Не.
	Спрях на зелено при Феърфакс, за да може колата до мен да направи ляв завой.
	Отзад неистово натискаха клаксоните. Когато потеглих, задният автомобил рязко изви, изравни се с мен и шишкавият шофьор по фланелка изрева:
	— Защо не вземеш да си полегнеш?
	После даде рязко напред и така ме засече, че натиснах спирачките, за да не се врежа в него.
	— Едно време този град ми харесваше — казах, колкото да се намирам на приказки и да попреча на мислите си да ме тормозят. — Много отдавна. Покрай булевард Уилшър имаше дървета. Бевърли Хилс беше провинциално градче. Уестуд представляваше голи хълмове, парцелите се предлагаха за по хиляда долара и пак нямаше купувачи. Холивуд се състоеше от няколко дървени къщи покрай железопътната линия. Лос Анджелис бе просто голям слънчев град, в който бяха забранени спиртните напитки, с грозни къщи, демоде, но затова пък с голямо сърце и много спокойствие. Климатът беше чудесен, сега можем само да си спомняме за него. Хората спяха по верандите. Разни групички, които се имаха за интелектуални, го наричаха американската Атина. Нищо общо нямаше с Атина, разбира се, но не беше и неонов бордей.
	Прекосихме Ла Сиенега и навлязохме в извивката на Стрип. „Танцьорите“ светеха ослепително. Терасата беше претъпкана. Паркингът приличаше на полазен от мравки презрял плод.
	— А сега разни стийлгрейвовци са собственици на ресторанти. Пълно е и с хора като онзи шишко, който ми крещя. Много пари, мошеници, комисионери, печалбари, гангстери, избягали от Ню Йорк, Чикаго, Детройт и… Кливланд. В техни ръце са скъпите заведения, нощните клубове, хотелите, жилищните блокове, мошениците, проститутките и останалата измет. Търговци на луксозни стоки, вътрешни архитекти педерасти, модистки лесбийки и прочие сган, плъпнала из големите градове, с обаяние и индивидуалност на пластмасови чашки за кафе. В скъпите крайни квартали милите татковци четат по пантофи спортните страници на вестника пред прозорци с красиви гледки и се имат за много изискани, защото гаражите им са за по три коли. А майчетата седят пред разкошни тоалетки и се опитват да замажат с френски гримове чувалите под очите си. Синчетата пък се обаждат по телефона на гимназистки, които говорят неправилен английски и в тоалетните си чантички носят противозачатъчни средства.
	— Във всички големи градове е така, амиго.
	— Истинските градове са по-различни, със своя скелетна система под мръсотията. А Лос Анджелис си има Холивуд и го ненавижда. Всъщност би трябвало да се има за късметлия. Ако не беше Холивуд никой нямаше пет пари да дава за него. Всеки друг град би бил по-свестен.
	— Нещо си озлобен тази вечер, амиго.
	— И аз си имам неприятности. Единствената причина, поради която съм тук в колата редом с теб, е, че съм затънал в такава каша, та повече няма накъде.
	— Накриво ли си стъпил? — попита тя и пак се плъзна към мен.
	— Просто колекционирам трупове. Всичко зависи от гледната точка. Полицаите мразят, когато ние, аматьорите, им вършим работата. Имали си собствено обслужване.
	— Какво ще ти направят?
	— Дори да ме изгонят от града, пак не ми пука. Не ме натискай толкова. С тази ръка сменям скоростите.
	Тя рязко се отдръпна.
	— Ни се водиш, ни се караш. При Лост Каньон Роуд завий надясно.
	Минахме покрай университета. Градът бе запалил светлините си и те се стелеха като килим на юг по склона и по-нататък, до безкрая. Над главите ни бръмчеше самолет, снижаваше се, сигналните му светлини ту светваха, ту изгасваха. При Лост Каньон свих вдясно, покрай огромната порта за Бел-Еър. Пътят започна да криволичи и да се изкачва нагоре. Движението беше много натоварено, фаровете се отразяваха ярко и сърдито във виещия се бял бетон на шосето. Задуха лек ветрец, който донесе аромата на градински чай, тръпчивия щипещ привкус на евкалипт, мириса на прах. По склоновете проблясваха прозорци. Подминахме двуетажна бяла сграда, струваща не по-малко от седемдесет хиляди. На фасадата пишеше с неонови букви: „Развъдник за кучета“.
	— Следващата вдясно — обади се Долорес.
	След завоя пътят стана още по-стръмен и по-тесен. Зад високи стени и живи плетове имаше къщи, но нищо не се виждаше. На разклона бе спряла полицейска кола със светещ червен буркан, а срещу нея — други два автомобила под прав ъгъл. Направиха ни знак с фенерче. Намалих и спрях успоредно на полицейската кола. Вътре седяха и пушеха две ченгета. Изобщо не помръднаха.
	— Какво става?
	— Нямам представа, амиго.
	Гласът й бе приглушен, леко дрезгав. Може би се уплаши. Не знам от какво.
	Мъжът с фенерчето заобиколи, приближи се, насочи снопа светлина към лицето ми, после го свали.
	— Тази вечер пътят е затворен — съобщи. — Къде отивате?
	Дръпнах ръчната спирачка и посегнах към фенерчето, което Долорес бе извадила от жабката. Запалих го и го насочих към мъжа. Висок, със скъпи панталони, спортна риза с инициали на джобчето и шалче на точки около врата. Очила с рогови рамки и лъскава вълниста черна коса. Олицетворение на Холивуд.
	— Ще получа ли някакво обяснение… или вие създавате законите?
	— Законите ги създават ей ония отсреща. Ако искате, говорете с тях. — Гласът му прозвуча презрително. — А ние сме частни лица. Това тук е жилищен район. И държим да остане такъв.
	От тъмнината изникна втори мъж със спортна пушка и застана до високия. Държеше я преметната през лявата си ръка, с цевта надолу. Но нямаше вид на човек, комуто е нужна само за баласт.
	— Както кажете — отвърнах. — Нямам намерение да променям облика на квартала. Просто отиваме на едно място.
	— Къде по-точно? — хладно попита високият.
	— Кажи къде — обърнах се към Долорес.
	— Бялата къща на върха на хълма.
	— Какво щяхте да правите? — продължи високият.
	— Там живее мой приятел — остро се сопна тя. Той я освети за миг с фенерчето.
	— Страхотно изглеждате. Но приятелят ви не ни харесва. Мразим типовете, които се опитват да организират игрални домове в жилищен район като този.
	— За пръв път чувам за някакъв игрален дом — все тъй остро продължи момичето.
	— Полицията също. Дори не желаят да отидат и да проверят. Как се казва приятелят ви, миличка?
	— Не ви влиза в работата — изсъска тя.
	— Тогава върви вкъщи да плетеш чорапи, кукло. — Високият се обърна към мен: — Сега разбрахте защо пътят е затворен тази вечер.
	— Мислите ли, че ще успеете да наложите забраната?
	— Във всеки случай няма вие да сте този, който ще ни разколебае. Да знаете само какви данъци плащаме! Погледнете онези маймуни в колата и още колко като тях в кметството — всеки път, когато поискаме да приложат закона, се правят на глухи. Затова сами си вършим работата.
	Отворих вратата. Той отстъпи назад, за да сляза. Отидох до полицейската кола. Двете ченгета се бяха изтегнали лениво назад. Радиостанцията едва чуто мърмореше. Единият ритмично дъвчеше дъвка.
	— Какво ще кажете да вдигнете бариерата и да пуснете гражданите да си гледат работата?
	— Нямаме никакви заповеди, приятел. Тук сме само за да пазим реда. Ако някой започне нещо, ние ще го довършим.
	— Онези твърдят, че там някъде имало игрален дом.
	— Така казват.
	— Не им ли вярвате?
	— Дори не се опитваме, приятел. И се изплю покрай рамото ми.
	— Ами ако имам важна работа?
	Той ме изгледа безизразно и се прозя.
	— Благодаря, приятел — казах.
	Върнах се при колата, извадих портфейла си и подадох на високия една от визитните си картички. Той насочи фенерчето към нея, после попита:
	— Е и?
	Загаси и зачака мълчаливо. Лицето му бавно започна да изплува от мрака.
	— Идвам по работа. Много важна — за мен. Пуснете ме и може би повече няма да има нужда да затваряте пътя.
	— Много на едро приказваш, приятел.
	— Имам ли вид на човек, който разполага със суми за залагане в частен игрален дом?
	— Ти нямаш, но за нея не бих казал същото — посочи с очи Долорес. — Откъде да знам, че не те е довела в качеството на телохранител? — Обърна се към мъжа с пушката: — Какво мислиш?
	— Дай да рискуваме. Само двама са, при това трезвени.
	Високият включи пак фенерчето и махна с него наляво и надясно. Запали се мотор. Една от колите, препречили пътя, даде на заден и се отмести до бордюра. Влязох в колата и се промуших през възтесния отвор, който се образува. В огледалото видях как автомобилът отново се върна на предишното си място, след което изгаси дългите фарове.
	— Това ли е единственият път?
	— Те така си мислят, амиго. Има и друг, но е частен и минава през едно имение. Щеше да се наложи да заобиколим откъм долината.
	— За една бройка да не ни пуснат. Не ми е ясно как е възможно мис Уелд да разчита на нашата помощ.
	— Знаех, че ще измислиш нещо, амиго.
	— Работата намирисва — подхвърлих злобничко. — Не на диви люляци.
	— Колко си подозрителен! Не искаш ли поне да ме целунеш?
	— Трябваше да пуснеш чара си в действие преди малко, на шосето. Високият ми се видя самотен. Можеше да го отведеш в храстите.
	Тя ме зашлеви през устата с опакото на ръката си.
	— Мръсник такъв — рече небрежно. — Следващата пряка вляво, ако обичаш.
	Изкачихме едно възвишение и пътят рязко свърши в широка кръгла площадка, обрамчена с варосани камъни. Пред нас имаше телена ограда с широка порта и надпис: „Частен път. Забранено за външни лица“. Портата зееше отворена, на единия стълб бе метната веригата с катинара. Заобиколих цъфнал бял закум и се озовах в паркинга на ниска бяла къща с гараж за четири коли под голям балкон. Двете огромни порти на гаража бяха затворени. Нито един прозорец не светеше. Високата луна хвърляше синкави отблясъци по бялата гипсова мазилка на стените. Някои от прозорците на долния етаж бяха със затворени капаци. На долната площадка на стълбите имаше четири кашона, пълни със смет. Огромната кофа за боклук бе обърната с дъното нагоре, празна. Имаше и два метални контейнера, натъпкани с хартии.
	Откъм къщата не долиташе никакъв звук, нямаше признак на живот. Спрях колата, загасих фаровете и останах зад волана. Долорес се отдръпна в другия край. Стори ми се, че седалката се друса. Пресегнах се и я докоснах. Тя трепереше.
	— Какво ти става?
	— Моля те… моля те, излез — произнесе през тракащи зъби.
	— А ти?
	Момичето отвори вратата и скочи навън. Аз също слязох, но оставих отворено, дори не извадих ключовете. Тя заобиколи отзад и се приближи — усетих я как трепери още преди да се допре до мен. После се притисна плътно към гърдите ми, прегърна ме през врата.
	— Толкова съм глупава — рече тихо. — Той ще ме убие за това… така, както уби Стейн. Целуни ме.
	Целунах я. Устните и бяха горещи и сухи.
	— Той тук ли е?
	— Да.
	— Кой още?
	— Никой… освен Мейвис. И нея ще убие.
	— Чуй…
	— Целуни ме пак. Малко ми остава да живея, амиго. Когато си доносник на хора като него, умираш млад.
	Отблъснах я, но много нежно.
	Долорес отстъпи назад и бързо вдигна дясната си ръка. Държеше пистолет.
	Не можех да откъсна очи от него. Проблясваше матово на слабата лунна светлина. Ръката й беше спряла да трепери.
	— Ако натисна спусъка, ще стане ясно чия приятелка съм.
	— Откъм пътя ще чуят изстрела. Тя поклати глава.
	— Не. Помежду ни лежи голям хълм. Едва ли ще чуят, амиго.
	Помислих си, че пистолетът ще отскочи в момента на изстрела. Ако навреме се хвърля на земята…
	Нищо нямаше да излезе. Мълчах, а езика си усещах огромен. Тя продължи бавно с тих, уморен глас:
	— Убийството на Стейн беше без значение. Сама бих го премахнала, и то с удоволствие. Беше отрепка. Колко е лесно да умреш, а да убиеш — още повече. Но да примамваш хората към смъртта им… — Тя изхлипа. — Амиго, ти така ми харесваше, и аз не знам защо. Би трябвало отдавна да не се влияя от такива глупости. Мейвис ми го отне, но не искам да я убива. Светът е пълен с богати мъже.
	— Той ми се стори доста симпатичен — обадих се, без да откъсвам очи от пистолета. Ръката й не трепваше.
	Долорес се изсмя презрително.
	— Че как иначе? Нали затуй е постигнал всичко това. Имаш се за голям мъжага, амиго. А си презряла праскова в сравнение със Стийлгрейв.
	Свали леко ръка — сега беше моментът да се хвърля отгоре й. Но все още не бях във форма.
	— Убил е десетки хора — продължи. — Винаги с усмивка. Много отдавна го познавам. Още от Кливланд.
	— От времето на шишовете за лед?
	— Ако ти дам пистолета, ще го убиеш ли? Заради мен.
	— А ти ще ми повярваш ли, ако ти обещая?
	— Да.
	Някъде далече, под хълма, запали кола. Ала все едно, че беше на Марс — лишено от смисъл като маймунските пререкания в бразилската джунгла. Нищо общо с моя милост.
	— Ще го убия, ако се наложи — казах и облизах устни.
	Бях напрегнат, с присвити колене, в изходно положение за отскок.
	— Лека нощ, амиго. Нося черно, защото съм красива и лоша… и защото с мен е свършено.
	И ми подаде пистолета. Поех го и останах така. Измина един безкраен миг, в който мълчахме, без да помръднем. Сетне тя се усмихна, отметна глава и се шмугна в колата. Запали мотора и затвори с трясък вратата. После намали оборотите и се загледа в мен. Широко усмихната.
	— Бива ме, нали? — попита тихо, спокойно. Колата даде рязко на заден ход, гумите яростно изсвистяха по асфалта. Фаровете блеснаха ярко, заобиколиха закумовия храст и завиха наляво към частния път. Понесоха се между дърветата, шумът на мотора се сля с монотонното виене на дървесните жаби. После и това изчезна, настъпи тишина. Единствената светлина бе уморената стара луна.
	Отворих да видя пълнителя. Имаше седем патрона и един в цевта. С два по-малко, отколкото трябваше. Помирисах дулото. Беше стреляно — от последното почистване насам. Може би два пъти.
	Върнах пълнителя на мястото му и сложих пистолета върху дланта си. Бяла кокалена дръжка, калибър трийсет и втори.
	В Орин Куест бе стреляно два пъти. Двете гилзи, които намерих на пода, бяха от трийсет и втори калибър.
	А вчера следобед в стая 332 на хотел „Ван Найс“ едно русо момиче с пешкир пред лицето насочи към мен автоматичен пистолет с бяла кокалена дръжка — същия калибър.
	Може много да си въобразиш, когато става дума за такива неща. А може и да не си въобразиш достатъчно.


>	Глава 27

	Отидох до гаража, като стъпвах безшумно на гумените си подметки, и се опитах да отворя някоя от широките врати. Дръжки нямаше, значи се задействуваха механично. Осветих рамката с джобното си фенерче, но не видях никакво копче.
	Зарязах гаража и се промъкнах към контейнерите с боклука. Дървени стълби водеха към задния вход. Не допуснах, че ще е отворен за мое улеснение. Под площадката на стълбите имаше втора врата. Оказа се отключена и отвътре ме лъхна на тъмнина и евкалиптови цепеници. Затворих след себе си и отново пуснах в действие фенерчето. В ъгъла видях втора стълба, до нея — кухненски асансьор. Не успях да го задействувам, затова тръгнах нагоре по стълбите.
	Някъде в далечината се чу приглушен звън. Спрях. Звъненето също. Тръгнах. Не се възобнови. Стигнах до една врата без дръжка, плътно затворена. Пак механично задействуване.
	Само че този път открих къде е номерът — подвижната продълговата пластинка, монтирана в рамката. Беше докосвана от твърде много прашни ръце. Натиснах я и ключалката се освободи. Отворих предпазливо като млад гинеколог, който изражда първото си бебе.
	Видях коридор с отворена към кухнята врата. През капаците на прозорците се просмукваше лунна светлина и падаше върху белия ъгъл на печка и хромиран тиган на едно от колелата. Помещението бе колкото бална зала. През отворен свод се виждаше килер, догоре с фаянсови плочки. Умивалник, огромен вграден хладилник и какви ли не електрифицирани приспособления за приготвяне на напитки. Избираш си отровата, натискаш копчето и след четири дни се събуждаш върху масата за масажи на изтрезвителното за богаташи.
	От килера се излизаше през двукрила врата. Попаднах в потънала в мрак трапезария с остъклена зимна градина, в която лунната светлина нахлуваше като вода през отворени шлюзове на язовир.
	Покрит с килим коридор. През втори свод се виждаше вита стълба, която чезнеше нагоре в тъмното, но по много сияен начин — явно бе направена от стъклени блокове и неръждаема стомана.
	Най-сетне стигнах дневната. Завесите бяха спуснати; и тук цареше мрак, но някак си се усещаше по-големият мащаб. Тъмнината тегнеше, а носът ми подсказа, че съвсем наскоро тук е имало някой. Спрях да дишам и се ослушах. Може би от мрака ме дебнеха тигри? Или мъже с огромни пистолети, стъпили твърдо на разкрачени крака, дишащи безшумно с отворена уста. Или само твърде много неуместно въображение.
	Примъкнах се към стената и затърсих пипнешком ключа на лампата. Поне ключове винаги има. Навсякъде. Обикновено са от дясната страна. Влизаш в тъмна стая и искаш да светнеш. Добре, ето го ключа, където му е мястото, на подходяща височина. Но не и тук. Тази къща бе съвсем различна. По друг начин се отнасяха към вратите и лампите. Може би този път номерът бе по-сложен? Дали не трябваше да изпея гамата в до мажор? Или да стъпя върху копче, скрито под килима? Нищо чудно, ако трябва просто да изрека: „Да бъде светлина!“, така, че гласът ми да бъде подет от микрофон, вибрациите — превърнати в нискочестотен електрически импулс и предадени на трансформатор, който при определен волтаж ще включи живачен ключ.
	Тази нощ не бях наред. Искаше ми се да имам компания в тъмното, готов бях да платя скъпо и прескъпо, за да я получа. Лугерът под мишницата и трийсет и два калибровият в ръката ми даваха страхотно самочувствие. Марлоу. Двата Пищова.
	Изгладих бръчките около устата си и рекох високо:
	— Ало! Някой има ли нужда от детектив? Никакъв отговор, нито дори ехо. Гласът ми тупна в тишината като уморена глава върху пухена възглавница.
	Миг по-късно високо зад корниза, обикалящ тавана на просторната стая, засия кехлибарена светлина, която много бавно се усилваше, сякаш се контролираше от реостат като в театрите. Прозорците се оказаха закрити от тежки завеси с кайсиев цвят.
	Стените бяха в същия нюанс. В дъното имаше бар — уютно местенце, скътано до килера. Ниша с малки маси и тапицирани скамейки. Лампиони, меки кресла за един или двама души и обичайните дрънкулки, които могат да се видят във всяка дневна. Насред стаята имаше дълги покрити маси.
	Онези момчета, дето ни спряха долу на пътя, в края на краищата се оказаха прави. Ала домът бе мъртъв. Стаята бе безжизнена. Не съвсем обаче.
	На един от фатерщуловете се бе облегнала блондинка с кожено палто в бледошоколадов цвят. Ръцете й бяха пъхнати в джобовете, косата — небрежно бухнала, а лицето не бе тебеширенобяло само защото светлината не беше бяла.
	— Здравей — каза с безжизнен глас. — Все пай ми се струва, че закъсня.
	— За какво съм закъснял?
	Отидох при нея — нещо, което винаги ми доставяше удоволствие. Дори тогава, в оная прекалено смълчана къща.
	— Много си мил. По-рано не го мислех. Намери начин да дойдеш. Ти…
	Гласът й изключи, задушен в гърлото.
	— Искам да пийна нещо — продължи след безкрайна пауза. — Иначе ще се строполя на пода.
	— Палтото ти е прекрасно.
	Вече бях при нея. Посегнах и го докоснах. Тя не помръдна. Устните й се движеха непрекъснато, трепереха.
	— Бялка. Четирийсет хиляди долара. Под наем. За филма.
	— Това част от декора ли е? — посочих стаята.
	— Това е последната сцена — за мен. Много… много искам да пийна нещо. Ако се опитам да направя една крачка…
	Ясният глас премина в шепот, после — в нищо. Клепачите й затрепкаха.
	— Давай, припадай. Ще те хвана, преди да си залитнала.
	Бледа усмивка поведе борба да промени израза на лицето. Тя стисна устни, положи всички усилия да се задържи на крака.
	— Та защо съм закъснял? — настоях аз. — И за какво?
	— За да те застрелят.
	— Язък. Така разчитах на това. Мис Гонсалес ме докара.
	— Знам.
	Посегнах пак към кожата. Много е приятно да галиш четирийсет хиляди долара, макар и под наем.
	— Долорес ще остане разочарована — произнесе тя с побеляла уста.
	— Мислиш ли?
	— Доведе те, за да бъдеш убит. Както направи със Стейн.
	— Може би първоначалните й намерения са били такива. Но после ги промени.
	Тя се изсмя. Глупав пресилен смях, като на малко момиченце, което иска да се прави на високомерно по време на детска забава.
	— Страшен си с жените — прошепна. — Как го правиш, дявол да те вземе? Да не използуваш опиати? Да кажеш, че си елегантен или имаш пари, или си обаятелна личност… Нищо подобно. Нито си млад, нито хубав. Добрите времена са вече зад гърба ти…
	Говорът й ставаше все по-бърз, като мотор със счупен регулатор. Накрая вече дърдореше. Като млъкна, чух въздишка, коленете й се подкосиха и тя рухна като отсечено дърво, право в ръцете ми.
	Ако се преструваше, много добре го изигра. Девет пищова в девет джоба да бях имал, щяха да ми помогнат колкото девет розови свещички върху торта за рожден ден.
	Обаче нищо не се случи. Никакви престъпници не се нахвърлиха отгоре ми с автоматично оръжие, Стийлгрейв не ми се ухили със сухата нехайна — усмивка на професионален убиец. Зад гърба си не чух крадливи стъпки.
	Момичето висеше в ръцете ми като мокър пешкир, по-леко от Орин Куест, защото не беше толкова мъртво, но достатъчно тежко, за да ме заболят сухожилията зад коленете. Когато отдръпнах главата й от гърдите си, очите й се оказаха затворени. Дишаше безшумно, разтворените й устни бяха посинели.
	Пъхнах дясна ръка под коленете й и я отнесох на тапициран със златен брокат диван. После отидох до барчето. В единия му ъгъл имаше телефон; не можех да стигна бутилките, затова се прехвърлих от другата страна и открих едно шише, което ми се стори подходящо за случая — със синьосребрист етикет и пет звездички. Тапата лесно се отвори. Налях от тъмния и много ароматичен коняк в неподходяща чаша и пак се преметнах през бара, като взех и бутилката.
	Тя не бе помръднала, само очите й бяха отворени.
	— В състояние ли си да държиш чаша?
	Да, но все пак трябваше да й помогна. Отпи от коняка и притисна силно устни към стъклото, сякаш за да не треперят. Дъхът й замъгли отвътре чашата. После се усмихна.
	— Много е студено тази вечер. — Спусна крака на пода. — Налей ми още — подаде чашата си. — А твоята къде е?
	— Няма да пия. Нервите ми и без това са опънати.
	Втората чаша я разтърси. Ала устните й вече не бяха сини и не светеха като стопове на кола, бръчиците около очите й не изпъкваха както преди.
	— Кой ти е опънал нервите?
	— Ами сума ти жени, които ме прегръщат, припадат в ръцете ми, целуват ме и какво ли не още. Доста напрегнати два дни за претрепано ченге без собствена яхта.
	— Без яхта! Това е ужасно. Аз съм израснала в богато семейство.
	— Не се и съмнявам. Родила си се с кадилак в устата. Искаш ли да позная къде?
	Тя присви очи.
	— Можеш ли?
	— Да не мислиш, че е голяма тайна?
	— Аз… такова… — Не можа да довърши, само махна безпомощно с ръка. — Тази вечер си забравям репликите.
	— Това е от диалозите в сценариите — сковават те.
	— Не ти ли се струва, че разговаряме като побъркани?
	— Тогава да вложим малко здрав разум. Къде е Стийлгрейв?
	Само ме погледна, подаде ми празната си чаша, аз я поех и я оставих някъде, без да откъсвам очи от лицето й. И тя не откъсваше очи от моето. Измина една дълга минута.
	— Тук беше — произнесе най-сетне бавно, сякаш сега измисляше думите. — Може ли една цигара?
	— Старият номер с цигарите — да се убие времето.
	Извадих две, сложих ги в устата си и ги запалих. Наведох се и пъхнах една в нейната, с цвят на рубин.
	— Какъв старомоден жест — рече. — Може би само въздушната целувка е по-банална.
	— Сексът е чудесно нещо. Особено когато не ти се иска да отговаряш на въпроси — казах.
	Запафка, премигна от дима и протегна ръка, за да нагласи цигарата. За толкова години не се научих да я поставям така, че момичетата да не я оправят след мен.
	Отметна глава, меките, свободно пуснати коси се залюляха край лицето и, а тя ме погледна да види дали съм очарован. От мъртвешката й бледност не бе останала и следа. Бузите й пламтяха. Ала очите й дебнеха, изчакваха.
	— Много си мил — рече, след като не направих нищо сензационно. — Като се има предвид що за човек си.
	Понесох и това, без да ми мигне окото.
	— Всъщност аз изобщо не те познавам. — Изсмя се внезапно, неизвестно откъде се появи сълза и се плъзна по бузата й. — Може поначало да си много мил. — Извади цигарата и захапа ръката си. — Какво ми става? Да не се напих?
	— Опитваш се да печелиш време — обясних. — Само не мога да разбера дали за да успее някой да дойде, или да се измъкне от къщата и да се отдалечи на по-голямо разстояние. А може наистина да е от коняка и шоковото състояние. Искаш като малко момиченце да се наплачеш в престилката на майка си.
	— В никакъв случай. Ще постигна много повече, ако се разрева на рамото на някой варел.
	— Добре. Обсъдихме този въпрос. Сега — къде е Стийлгрейв?
	— Би трябвало да се радваш, че е там, където е. Защото щеше да те убие. Или поне вярваше, че е наложително.
	— Затова ли ме извика тук? Толкова ли го обичаше?
	Тя издуха пепелта, паднала върху опакото на ръката й. Една от прашинките попадна в окото ми и аз премигнах.
	— Сигурно… някога. — Сложи ръка на коляното си, разпери пръсти и се зае да изучава ноктите си. Бавно вдигна очи, но без да помръдне глава. — Преди хиляди години срещнах един много мил и кротък мъж, който умееше да се държи пред хората и не развяваше чара си из градските кръчми. Да, харесвах го. Много го харесвах. — Вдигна ръка и я захапа. После я пъхна в джоба на коженото палто и извади автоматичен пистолет с бяла кокалена дръжка — братчето на онзи, който бе у мен. — А накрая доказах любовта си ето с това. — Взех го и помирисах дулото. Ставаха два, е които бе стреляно. — Няма ли да го увиеш в носната си кърпа, както правят във филмите?
	Но аз просто го пуснах в другия си джоб — да прави компания на няколко интересни трохи тютюн за лула и на две-три семенца, каквито има само по югоизточния склон на Бевърли Хилс. Може би щеше да забавлява химиците от полицейската лаборатория, поне за известно време.


>	Глава 28

	Гледах я и хапех долната си устна. Тя също ме гледаше. Не забелязах промяна в израза на лицето й. После бавно обиколих с очи стаята. Повдигнах калъфа на една от дългите маси. Беше пригодена за рулетка, но липсваше колелото. Под масата нямаше нищо.
	— Виж креслото с магнолиите — обади се тя. Не го посочи с очи и трябваше сам да го търся.
	Това ми отне изумително много време. Оказа се фатерщул, тапициран с кретон на цветя. Някога, много отдавна, тези кресла са предпазвали хората от течение, когато са седели, превити на две, пред камината с нискокалорийни въглища.
	Креслото беше с гръб към мен. Приближих се много бавно. Обърнато бе към стената. Въпреки това се учудих, че отивайки към бара, не съм го забелязал. Той се бе скупчил в единия ъгъл с отметната назад глава. Карамфилът в петлицата бе червен с бяло по крайчетата и съвършено свеж, сякаш цветарката току-що го е забола на ревера. Очите му бяха полуотворени, вперени в тавана. Куршумът бе влязъл през външното джобче на двуредното му сако, изстрелян от някой, който много добре знае точно къде е сърцето.
	Докоснах бузата му — беше още топла. Вдигнах ръката и я пуснах. Съвсем безжизнена. Сложих пръст на вратната артерия. Кръв не циркулираше в тялото му, а по сакото почти нямаше. Избърсах ръце в носната си кърпа и останах известно време, загледан в спокойното му дребно лице. Всичко, което бях свършил или не успях да свърша, всичките ми грешки и сполуки — всичко отиваше на вятъра.
	Върнах се при нея, седнах и стиснах коленете си.
	— Какво друго можех да направя? — попита. — Той уби брат ми.
	— Брат ти не беше ангел небесен.
	— Нямаше защо да го убива.
	— Все някой трябваше да го направи… и по възможност по-бързо.
	Очите й се разтвориха широко.
	— Не си ли си задавала въпроса защо Стийлгрейв не ме преследваше и защо те остави да отидеш във „Ван Найс“, вместо сам да стори това? Никога ли не си се питала защо човек с неговите възможности и опит изобщо не предприе нищо, за да докопа фотографиите, при това, без да подбира средствата? — Тя мълчеше. — Откога знаеш за съществуването на снимките?
	— От няколко седмици, близо два месеца. Получих една по пощата няколко дни след като… след като обядвахме заедно.
	— След като Стейн беше убит.
	— Да, разбира се.
	— Помисли ли, че Стийлгрейв го е убил?
	— Не, откъде накъде? Едва тази вечер…
	— А след като получи снимката? Какво стана?
	— Брат ми Орин се обади. Каза, че го съкратили и бил без пари. Искаше да му дам. Дума не спомена за фотографията. И нямаше защо. Можеше да бъде направена при един-единствен случай.
	— Как е научил номера ти?
	— Телефонния ли? А ти как го научи?
	— Купих го.
	— Ами… — Тя махна неопределено с ръка. — Защо не извикаш полицията и да приключим с тази история?
	— Почакай малко. Какво стана след това? Продължи ли да получаваш снимки?
	— По една на седмица. Показах му ги — махна към кретоненото кресло. — Той много се ядоса. Не му казах за Орин.
	— Вероятно е знаел. Такива като него винаги научават.
	— Сигурно.
	— Но не и къде се е криел. Иначе нямаше да чака толкова дълго. Кога каза на Стийлгрейв?
	Отмести поглед. Взе да пощипва ръката си.
	— Днес — произнесе едва чуто.
	— Защо днес? Дъхът й секна.
	— Моля те. Не ми задавай излишни въпроси. Не ме измъчвай. Не можеш да ми помогнеш. Когато се обадих на Долорес, мислех, че ще можеш. Но вече не.
	— Добре. Явно не си в състояние да проумееш нещо. Стийлгрейв е знаел, че който се крие зад снимката, иска пари. Много пари. Знаел е, че рано или късно изнудвачът ще трябва да се появи. Той именно това е чакал. Изобщо не му е пукало за самата фотография, само доколкото е засягала теб.
	— И го доказа, няма що — уморено изрече момичето.
	— По свой начин — да.
	Гласът й стана смразяващо студен.
	— Той уби брат ми. Сам си призна. Гангстерът показа лицето си. Какви ли не хора можеш да срещнеш в Холивуд… включително и мен.
	— Нали някога си го обичала — напомних й грубо. По бузите й избиха червени петна.
	— Никого не обичам. Писнало ми е да обичам. — Бегло погледна към креслото с убития. — А него снощи спрях да обичам. Разпита ме за теб — кой си, какво си и така нататък. Казах му. Казах му също така, че ще се наложи да призная, дето съм била във „Ван Найс“ и че мъжът вече е бил мъртъв.
	— Щеше ли да съобщиш в полицията?
	— Щях да кажа на Джулиъс Опънхеймър. Той знае как да се справи с такава ситуация.
	— Поне някое от кучетата му ще знае. Тя не се усмихна. Нито пък аз.
	— Ако Опънхеймър не е в състояние да уреди въпроса, с филмовата ми кариера е свършено — додаде безучастно. — Макар че сега вече — край на всичко.
	Извадих цигара и запалих. Предложих и на нея. Отказа. Нямаше закъде да бързам. Времето бе престанало да ме стиска в лапите си. Както и всичко останало. Беше ми безразлично.
	— Много бързаш — обадих се след малко. — Когато си отишла в хотела, още не си знаела, че Стийлгрейв е Мойър Ревльото.
	— Не, не знаех.
	— Тогава защо отиде?
	— За да откупя снимките.
	— Нещо не се връзва. Те не би трябвало да значат нищо друго за теб, освен че двамата обядвате кротко в ресторант.
	Загледа ме втренчено, стисна очи, после широко ги отвори.
	— Няма да се разрева. Казах, че не съм знаела. Но когато влезе в затвора, разбрах, че в живота му има нещо, което той не иска да бъде достояние на хората. Досещах се, че не е особено почтено. Но и през ум не ми мина, че става дума за убийства.
	— Ъхъ — промърморих аз, станах и отново заобиколих креслото с високата облегалка.
	Очите й бавно се придвижиха, проследиха ме. Наведох се над Стийлгрейв и го опипах под лявата мишница. Имаше кобур с пистолет. Не го докоснах. Върнах се и пак седнах срещу нея.
	— Много скъпо ще излезе потулването на тази история.
	За пръв път се усмихна. Едва-едва, но все пак беше усмивка.
	— Нямам много пари. Затова по-добре да забравим този начин.
	— Обаче Опънхеймър има. За него ти означаваш милиони.
	— Не би рискувал. Киноиндустрията напоследък и без това е подложена на нападки. Ще поеме загубите и след половин година всичко ще забрави.
	— Нали каза, че ще отидеш при него.
	— Казах, че ако закъсам, без да съм виновна, ще се обърна към мистър Опънхеймър. А аз извърших нещо.
	— А Балу? Все пак значиш много за него.
	— Никой пет пари не дава за мен. Забрави цялата история, Марлоу. Знам, че си добронамерен, но познавам тези хора.
	— Значи оставам само аз. Затова си ме повикала.
	— Прекрасно. Ти ще оправиш всичко, миличък. Безплатно.
	Гласът й отново бе станал чуплив, кух.
	Седнах до нея на канапето. Хванах ръката й, извадих я от джоба и я стиснах. Беше леденостудена въпреки коженото палто.
	Обърна се и ме загледа право в очите. Поклати леко глава.
	— Вярвай ми, не заслужавам… дори да спиш с мен.
	Обърнах ръката й и разтворих пръстите. Бяха схванати, съпротивляваха се. Разтворих ги един по един, погладих дланта.
	— А сега ми кажи защо носеше пистолет.
	— Пистолет ли?
	— Не печели време, за да обмислиш отговора. Имаше ли намерение да го убиеш?
	— А защо не, миличък? Мислех си, че държи на мен. Изглежда, съм суетна. А той ме измами. Стийлгрейвовците не държат на никого. Същото се отнася вече и до разните Мейвис Уелд. Отдръпна се от мен и се усмихна.
	— Не биваше да ти давам пистолета. Ако те бях убила, имах някакъв шанс да се измъкна.
	Извадих го и й го подадох. Тя го взе и бързо се изправи. Насочи го към мен. Устните й отново се опънаха в тънка уморена усмивка. Пръстът й обгърна спусъка, без да трепне.
	— Стреляй по-нагоре. Сложил съм си непробиваемо за куршуми бельо.
	Отпусна оръжието и остана така, загледана в мен. После го хвърли на дивана.
	— Сценарият не ми допада. Репликите издишат. Не са за мен, нали разбираш?
	Засмя се и впери очи в пода. Носът на обувката й зашари по килима.
	— Добре си побъбрихме, миличък. Телефонът е ей там, върху бара.
	— Благодаря. Знаеш ли номера на Долорес?
	— Защо пък нейния?
	Не отговорих. Тя ми го каза. Прекосих стаята, отидох до бара, вдигнах слушалката, набрах. Същите встъпителни думи: „Добър вечер, тук е Шато Берси. Кой търси мис Гонсалес, ако обичате? Един момент, моля. Зън-зън, зън-зън.“ Зноен глас:
	— Ало?
	— Марлоу на телефона. Наистина ли ме изпрати да бъда убит?
	Почти чух как дъхът й секна. Но не съвсем. Такива неща всъщност не се чуват по телефона. Понякога обаче имаш това чувство.
	— Амиго! Толкова се радвам, че се обаждаш! Толкова се радвам!
	— Изпрати ли ме, или не?
	— Ами… не знам. Тъжно ми е, като си помисля, че може и да съм го сторила. Много си ми симпатичен.
	— Тук имам неприятности.
	— А той… — Дълга пауза. Все пак разговорът минава през телефонистка. Трябва да се внимава. — Там ли е?
	— Ами… би могло да се каже. Хем е тук, хем го няма.
	Този път вече чух дъха й. Разтеглена въздишка, преминала почти в изсвирване.
	— Кой друг е там?
	— Никой. Само аз и домашното ми. Искам да те попитам нещо. Много е важно. Кажи ми истината. Откъде взе онова нещо, което ми даде тази вечер?
	— От него, откъде. Той ми го даде.
	— Кога?
	— Късно следобед. Защо?
	— Колко късно?
	— Към шест часа, ако не се лъжа.
	— А защо ти го даде?
	— Помоли ме да го пазя. Винаги има в себе си…
	— Защо искаше да му го пазиш?
	— Не ми каза, амиго. Но често вършеше такива неща, без да обяснява постъпките си.
	— Нещо не ти ли се видя странно в предмета, който ти даде?
	— Ами… не, не, разбира се.
	— Лъжеш. Забелязала си, че с него е било стреляно и че мирише на барут.
	— Не е вярно…
	— Вярно е. И си се запитала защо. Не си искала да остане у теб. Затова не си го приела. Върнала си му го. Пък и не обичаш да държиш такива неща у себе си.
	Продължително мълчание. Най-сетне рече:
	— Да, разбирам. Защо обаче е искал да бъде у мен? Искам да кажа, щом това се е случило.
	— Не ти е дал обяснение. Просто се опитал да ти пробута пистолет, но номерът не минал. Запомни ли?
	— Това ли да твърдя?
	— Си.
	— Безопасно ли ще е за мен?
	— Че откога започна да се грижиш за безопасността си?
	Засмя се.
	— Ах, амиго, толкова добре ме разбираш.
	— Лека нощ.
	— Един момент, така и не ми каза какво се е случило.
	— Та аз дори не съм ти се обаждал по телефон.
	Затворих и се обърнах.
	Мейвис Уелд бе застанала насред стаята и ме наблюдаваше.
	— Колата ти тук ли е? — попитах.
	— Да.
	— Заминавай тогава.
	— А после?
	— Засега просто се прибери у дома. Нищо друго.
	— Няма да ти се размине — произнесе тихо.
	— Нали си ми клиентка.
	— Не мога да го допусна. Аз го убих. Откъде накъде да замесвам и теб?
	— Не се бави. Излез през черния вход. Не през вратата, където ме остави Долорес.
	Гледа ме известно време право в очите и повтори напрегнато:
	— Но аз го убих!
	— Не чувам какво говориш.
	Прехапа долната си устна, при това доста жестоко. Като че спря да диша. Стоеше сковано. Приближих се до нея и докоснах бузата й с пръст. Натиснах силно, докато побелялото място се зачерви.
	— Ако се интересуваш защо го правя — казах, — причината не е в теб. Всичко е заради ченгетата. В тази игра участвувах с маркирани карти. Те го знаят не по-зле от мен. Сега просто ще им предоставя възможност да ми го върнат тъпкано.
	— Като че ли някога са искали разрешение за това — промърмори тя, рязко се обърна и си тръгна.
	Мина през свода. Зачаках да ме погледне. Не го направи. След малко чух тихо бръмчене. После по-силен и тъп звук — вдигаше се вратата на гаража. Някъде далече се запали мотор. Заглъхна, пауза, отново бръмченето.
	Когато спрях да го чувам, моторът вече се бе отдалечил. Настъпи тишина, която се спусна върху мен на тежки свободни гънки като коженото палто около раменете на Мейвис Уелд.
	Отнесох чашата и шишето коняк на бара, покатерих се през него, измих чашата в малкия умивалник и върнах бутилката на мястото й. Този път налучках номера и отворих вратата в дъното на бара, срещу телефона. Върнах се при Стийлгрейв, извадих пистолета, който Долорес ми бе дала, изтрих го, сложих го в отпуснатата му ръка, подържах го така известно време и го пуснах. Той падна с тъп звук на килима. Разположението му ми се видя естествено. За отпечатъците и не мислех. Отдавна трябва да се е научил да не ги оставя върху пистолет.
	Оставаха ми още три. Извадих онзи под мишницата му и го скрих на една от лавиците на бара, под тезгяха, като го увих в кърпа. Лугера не закачих изобщо. Не можех да реша как да постъпя с втория пистолет с бяла кокалена дръжка. Опитах се да преценя на какво разстояние от Стийлгрейв е било стреляно. Достатъчно далеч, за да не се получи опърляне, но вероятно не много. Застанах на метър от трупа и стрелях три пъти — не в него. Куршумите се забиха миролюбиво в стената. Домъкнах едно кресло и го обърнах към средата на стаята. Оставих пистолета върху калъфа на една от масите за игра. Докоснах големия мускул на врата му, защото вкочанясването обикновено започва от него. Не можах обаче да преценя дали вече се втвърдява. Но кожата му бе изстинала още повече.
	Не разполагах с кой знае колко време да се забавлявам.
	Отидох до телефона и набрах номера на полицейското управление на Лос Анджелис. Помолих телефонистката да ме свърже с Кристи Френч. Обади ми се друго ченге от неговия отдел да каже, че се бил прибрал у дома, и да попита какво има. Отговорих, че го търся по личен въпрос и Френч чака да му се обадя. Тогава ми даде домашния му номер — много неохотно, но не защото им пука, а защото страшно мразят да дават каквото и да било.
	Набрах, отговори ми женски глас и изкрещя името му. Той ми се стори отпочинал и спокоен.
	— Марлоу на телефона. Какво правиш?
	— Чета приказки на детето. Време му е да ляга. Нещо ново?
	— Помниш ли какво ми каза вчера във „Ван Найс“ — че ако някой ти даде сведения за Мойър Ревльото, ще има в твое лице приятел.
	— Ъхъ.
	— Имам нужда от приятел.
	Не ми се стори обаче много заинтригуван.
	— Какво знаеш за него?
	— Предполагам, че той и Стийлгрейв са едно и също лице.
	— Твърде много предполагаш, малкият. Държахме го в аквариума, защото и ние така мислехме. Само дето доникъде не стигнахме.
	— Действували сте въз основа на анонимно обаждане. Той самият ви е позвънил. Трябвало му е сигурно алиби за нощта, когато Стейн е бил убит.
	— Това предположения ли са, или имаш доказателства?
	— Ако някой излезе от затвора с пропуск от лекаря, това отразява ли се в документацията?
	Мълчание. Чух детски глас, който хленчеше, и женски, който му говореше нещо.
	— Случвало се е — бавно отговори Френч. — Не знам. Трудно е да се изработи. Сто на сто трябва да го придружава пазач. С него ли се е спогодил?
	— Така мисля.
	— Запази мислите за себе си. Нещо друго?
	— Намирам се на Стилуд Хайтс. В голямата къща, пригодена за игрален дом, което никак не се е понравило на хората от квартала.
	— Четох за това. Стийлгрейв там ли е?
	— Да. Двамата сме сами.
	Второ мълчание. Детето ревна, стори ми се, че чух шамар. Писъкът се засили. Френч закрещя на някого.
	— Нека ми се обади — рече най-сетне.
	— Нещо не съобразяваш тази вечер, Кристи. Защо ти позвъних, как мислиш?
	— Ъхъ. Глупости приказвам. Какъв е адресът там?
	— Не знам. В дъното на Тауър Роуд на Стилуд Хайтс, а телефонният номер е Холдейл девет петдесет трийсет и три. Ще те чакам.
	Той повтори адреса и додаде бавно:
	— Но този път да чакаш, ясно ли е?
	— Все някога трябваше да ми се случи. Телефонът щракна и аз затворих.
	Обиколих къщата, загасих лампите, излязох през задния вход и зачаках на горната площадка на стълбите. Открих копче за прожектор, насочен към паркинга, и го щракнах. Слязох и обиколих закума.
	Портата все така зееше отворена. Бутнах двете крила, закачих веригата, щракнах катинара. Върнах се бавно, загледан нагоре в луната, вдишвах нощния въздух, заслушах се в дървесните жаби и щурците. Отидох при главния вход и светнах лампата над него. Отпред имаше просторен паркинг и кръгла морава с рози. Но за да се измъкнеш с кола, трябваше да заобиколиш къщата.
	Наоколо беше пусто и мъртво — с изключение на пътя, който минаваше през съседното имение. Запитах се кой ли живее там. Далече през дърветата проблясваха светлините на голяма къща. „Трябва да е важна клечка от Холивуд — рекох си, — някой спец по лигавите целувки, преливащи в порнографски сцени.“
	Върнах се в къщата и пипнах пистолета, с който бях стрелял. Беше изстинал. И мистър Стийлгрейв бе започнал да прилича на човек, който възнамерява да си остане мъртъв.
	Никакви полицейски сирени. Ала най-сетне чух как по хълма се изкачва кола. Излязохме да я посрещнем — аз и прекрасната ми мечта.


>	Глава 29

	Нахълтаха както се полага — едри, груби, безшумни, със святкащи от наблюдателност и предпазливи от недоверие очи.
	— Хубава къщичка — обади се Френч. — Къде е клиентът ни?
	— Ей го там — посочи Бейфъс, без да изчака моя отговор.
	Прекосиха с отмерена крачка стаята, застанаха пред него и го загледаха тържествено.
	— Май че е мъртъв, какво ще кажеш? — произнесе Бейфъс първата реплика от представлението.
	Френч се наведе и вдигна падналия пистолет, като хвана предпазителя с два пръста. Очите му се стрелнаха встрани, посочи с вирване на брадичката втория пистолет с бяла дръжка. Бейфъс го взе, като промуши молив в цевта.
	— Надявам се, че отпечатъците са си на мястото — каза Бейфъс, докато душеше дулото. — Да, тази кукличка не е стояла със скръстени ръце. А твоята, Кристи?
	— Стреляла е. — Помириса го повторно. — Но не съвсем скоро. — Извади от джоба си миниатюрно фенерче и освети цевта — Преди няколко часа.
	— В Бей Сити, в една къща на Уайоминг Стрийт — обадих се аз.
	Главите им се извърнаха към мен в пълен унисон.
	— Това предположение ли е? — бавно попита Френч.
	— Да.
	Той отиде до покритата с калъф маса и остави пистолета на известно разстояние от другия.
	— Най-добре е веднага да ги маркираш, Фред, защото са съвсем еднакви. Ще се подпишем и двамата на етикетите.
	Бейфъс кимна и взе да рови из джобовете си. Извади две картончета, завързани на връвчици. Полицаите винаги носят такива неща.
	Френч дойде пак при мен.
	— А сега да оставим предположенията и да поговорим за онова, което ти е известно със сигурност.
	— Привечер една позната ми се обади, че мой клиент е в опасност тук в тази къща — от него — кимнах към мъртвеца в креслото. — Тя ме докара. Пътят беше преграден, така че няколко души ни видяха. Остави ме пред вратата и се прибра.
	— Как се казва?
	— Долорес Гонсалес. Живее в Шато Берси, на авеню Франклин. Киноартистка е.
	— Не думай! — завъртя Бейфъс очи.
	— А клиентът ти кой е? — попита Френч. — Пак ли тя?
	— Не. Няма нищо общо с нея.
	— И име ли няма?
	— Засега поне.
	Те впериха очи в мен. Лицата им бяха жестоки, умни. Френч рязко стисна зъби, мускулите на челюстите му изпъкнаха. — Нови правила ли въвеждаме? — изрече тихо.
	— Не познаваш добре нашия прокурор, Марлоу — каза Бейфъс. — Той си пада по рекламата и я хруска, както аз хрускам пресен грах.
	— Освен това няма да те оставим ти да диктуваш условията — додаде Френч.
	— Тя няма име — повторих упорито.
	— Имаме поне десетина начина да го научим, малкия — заяви Бейфъс. — Защо да бъде сложно за всички ни?
	— Никаква гласност — настоях. — Освен ако няма конкретни обвинения.
	— Няма да ти се размине, Марлоу.
	— По дяволите! — ядосах се аз. — Този човек е убиецът на Орин Куест. Отнесете пистолета в града, сравнете куршумите, намерени в тялото му, и сами ще се убедите. Дайте ми поне този шанс, преди да ме набутате в задънена улица.
	— Не бих ти дал и изгорена кибритена клечка — каза Френч.
	Аз премълчах. Той ме гледаше със смразяваща ненавист. Устата му бавно се отвори, гласът му бе надебелен:
	— Ти беше ли тук, когато са го пречукали?
	— Не.
	— А кой е бил?
	— Той — погледнах мъртвия Стийлгрейв.
	— Кой друг?
	— Не искам да лъжа. Затова няма да кажа нищо, което не желая да разкрия… освен при условията, които споменах. Не знам кой е бил тук, когато са го убили.
	— Кой беше тук, когато пристигна в къщата? Не отговорих. Той бавно извърна глава и каза на Бейфъс:
	— Сложи му белезници. Зад гърба.
	Бейфъс се поколеба. После извади чифт стоманени белезници от левия си заден джоб и се приближи до мен.
	— Дай си ръцете отзад — каза смутено.
	Подчиних се. Той ми ги сложи. Френч се приближи бавно и застана пред мен. Очите му бяха притворени. Кожата около тях бе посивяла от умора.
	— Сега ще произнеса малка реч, която никак няма да ти допадне.
	Нищо не казах.
	— Такива сме си ние, малкия. Ченгета. И всички ни мразят до мозъка на костите си. И само ти ни липсваш, понеже си нямаме никакви неприятности. Не ни стига, дето шефовете ни правят на луди, не ни стига градската управа, която се чуди за какво да се заяде с нас, не ни стигат дневни дежурства, нощни дежурства, Търговската палата, негова милост кметът в кабинета с лампериите, дето е четири пъти по-голям от трите скапани стайчета, в които се гъчка целият ни криминален отдел, не ни стигат сто и четиринайсетте убийства миналата година, които трябва да разкрием от тези три стайчета, в които няма достатъчно столове дори за дежурните. Целият ни живот минава в ровене из мръсно бельо и дишане на чужда смрад. Катерим се по тъмни стълбища, за да пипнем въоръжено хлапе, нагълтало наркотици, само че понякога стигаме до горната площадка и жените ни чакат за вечеря, но не ни дочакват. Не знаем вече що е дом. Нощем се прибираме претрепани като кучета, та чак нямаме сили да хапнем, да дремнем или да прочетем лъжите, които вестниците пишат за нас. Затова лежим в тъмното с отворени очи в евтина къща на евтина улица и слушаме как се забавляват пияните в съседния блок. И тъкмо да се унесем, телефонът задрънчава и ние ставаме, за да започне всичко отново. Каквото и да направим, все сме криви. Винаги. Ако онзи си признае, значи сме го пребили от бой. В съда разни мръсни адвокатчета ни наричат гестапо и ни се подиграват, като пообъркаме граматиката. Ако стъпим накриво, веднага ни понижават, надяват ни униформата, пращат ни да обикаляме бордеите и прекарваме чудните прохладни летни вечери, като вадим пияниците от канавките, отнемаме ножове на хулигани с кожени якета и слушаме как ни ругаят проститутките. Но всичко това ни е малко, за да сме напълно щастливи. Трябваш ни и ти.
	Млъкна да си поеме дъх. Лицето му лъщеше, явно от пот. Леко се наведе напред.
	— Да, трябваш ни н ти. Трябват ни умници с разрешителни за детективи, които потулват сведения, крият се зад ъглите и вдигат прах, за да го вдишваме. Трябваш ни ти, за да унищожаваш уликите и да режисираш сцени, които не биха заблудили и болно бебе. Нали няма да ми се сърдиш, ако те нарека евтин, подъл, играещ двойна игра мръсник, който знае само да наднича в хорските ключалки?
	— А искаш ли да ти се разсърдя? Той се изправи.
	— И още как! Направо нямам търпение.
	— Част от това, което каза, е вярно — рекох. — Не всичко обаче. И частният детектив иска да е на чисто е полицията. Но е много трудно да разбере човек кой определя правилата в тая игра. Понякога частният няма доверие на полицията и напълно основателно. Друг път се накисва, без да иска, и трябва да изиграе картите си така, както са били раздадени. А той би предпочел ново раздаване. Би предпочел да продължи да си вади хляба.
	— Вече нямаш разрешително — заяви Френч. — Поне този проблем няма да ме тревожи отсега нататък.
	— Разрешителното ми ще бъде анулирано от комисията, която ми го е дала. Не и преди това.
	— Дай да продължим работата, Кристи — тихо се обади Бейфъс. — Това може да почака.
	— Ще я продължа — заяви Френч. — Само че както аз си знам. Този още не е започнал да остроумничи. Чакам го да се прояви. Да ми отговори нещо мъдро и хитро. Само не ми казвай, че си изчерпал запаса си от духовитости, Марлоу.
	— Какво по-точно очакваш от мен?
	— Познай де.
	— Тази вечер си в людоедско настроение. Решил си да ме прекършиш. Но ти е нужно оправдание. Искаш да ти го предоставя, така ли?
	— Това би ме улеснило — изсъска през зъби.
	— Ти как ще постъпиш на мое място?
	— Никога не бих паднал толкова ниско.
	Облиза горната си устна. Дясната му ръка висеше отпуснато. Без да съзнава, свиваше и отпускаше пръсти.
	— Успокой се, Кристи — намеси се Бейфъс. — Остави го.
	Ала Френч не помръдна. Бейфъс се приближи и застана между нас.
	— Махни се, Фред! — каза Френч.
	— Няма.
	Френч сви юмрук и го фрасна яко по брадичката. Бейфъс залитна назад, като повлече и мен. Краката му се подкосиха. Сви се одве и се закашля. Бавно разтърси глава, както беше приведен. След малко се изправи, изръмжа, обърна се, погледна ме и широко ми се усмихна.
	— Това е нов начин на обработка трета степен. Ченгетата се претрепват взаимно и заподозреният си признава, защото не издържа на мъчителната гледка.
	Вдигна ръка и разтри челюстта си. Вече беше подута. Устата му се усмихваше, ала очите му все още бяха замътени. Френч стоеше, без да помръдне, без да каже дума.
	Бейфъс извади цигари, взе една и подаде пакета на Френч. Френч само погледна партньора си.
	— Седемнайсет години съм ченге. Дори жена ми вече ме мрази.
	Вдигна ръка и леко потупа Бейфъс по бузата. Бейфъс продължи да се усмихва.
	— Теб ли ударих, Фред?
	— Никой не ме е удрял, Кристи. Поне не си спомням такова нещо.
	— Свали белезниците и го отведи в колата. Арестуван е. Ако сметнеш за нужно, закови го за оградата.
	— Дадено. — Бейфъс ме заобиколи, отключи белезниците. — Хайде, малкият.
	Аз не откъсвах очи от Френч. А той ме гледаше, сякаш бях тапет. Май не ме виждаше. Минах под свода и излязох от къщата.


>	Глава 30

	Не му знаех името, но беше доста нисък и слаб за полицай, а явно бе такъв, първо, защото се намираше там, и второ, защото, като се пресегна през масата да вземе една карта, зърнах под мишницата му, кожения кобур и дръжката на полицейския колт трийсет и осми калибър.
	Малко приказваше, но затова пък гласът му имаше приятен тембър, като мека вода. А усмивката му сгряваше цялата стая.
	— Страхотно ги редиш — казах аз, като го погледнах над картите.
	Играехме двоен канфийлд*. Или по-скоро той играеше. Аз седях и го наблюдавах, разглеждах дребните му, много чисти и сръчни ръце, които се стрелкаха през масата, докосваха някоя карта, нежно я повдигаха и сменяха мястото й. При това леко присвиваше устни и си подсвиркваше монотонно, ниско, тихо, като съвсем младо локомотивче, което още няма самочувствие.
	[* По името на Робърт Канфийлд, американец, измислил играта. Представлява вид пасианс. — Б. Пр.]
	Усмихна се и сложи червена деветка върху черна десетка.
	— А в свободното си време какво правиш? — попитах.
	— Свиря на пиано. Имам концертен „Стайнуей“. Главно Моцарт и Бах. Вкусовете ми са старомодни. Повечето хора ги намират за скучни, но аз съм на друго мнение.
	— Страхотно ги редиш — казах и сложих една карта.
	— Нямаш представа колко е труден понякога Моцарт. А звучи толкова просто, когато се изпълнява добре.
	— Кой го свири добре?
	— Шнабел.
	— А Рубинщайн?
	Той поклати глава.
	— Не. Много е тежък, емоционален. А Моцарт е музика, нищо друго. Не се изисква коментар от изпълнителя.
	— Сигурно със свиренето си настройваш доста народ към пълни самопризнания. Харесва ли ти работата?
	Премести още една карта и леко присви и отпусна пръсти. Ноктите му бяха лъскави, но къси. Ставаше ясно, че обича да движи ръце, да прави нищо незначещи неволни движения, но затова пък жестовете му бяха ловки, леки, летливи като лебедов пух. Вдъхваха увереност, че умело върши неща, изискващи голяма сръчност, и не излъчваха слабост. Виж, Моцарт, да. Добре си го представях.
	Наближаваше пет и половина, небето зад щорите просветляваше. Старомодното писалище в ъгъла бе затворено. Стаята бе същата, в която бях следобед. Квадратният дърводелски молив се търкаляше в другия край на масата — някой го бе вдигнал, след като лейтенант Маглашан от Бей Сити го бе запратил по стената. Бюрото, зад което седеше Кристи Френч, бе поръсено с пепел от цигари. На ръба на стъкления пепелник едва се крепеше угарка от пура. Около лампата се въртеше нощна пеперуда. Самата лампа висеше на шнур и имаше стъклен абажур в зелено и бяло, каквито още се срещат в провинциалните хотели.
	— Уморен ли си? — попита ме полицаят.
	— Страшно.
	— За какво ти е да се забъркваш в тези сложни каши? Не виждам никакъв смисъл.
	— Не виждаш смисъл в това да застреляш някого?
	Усмихна се топло.
	— Никого не си застрелял.
	— Защо мислиш така?
	— Здравият разум ми го подсказва… и дългогодишният ми опит.
	— На теб работата май ти допада.
	— Дежуря нощем. По този начин дните ми са свободни и мога да свиря. Вече дванайсет години с това се занимавам. Какви ли не съм виждал да идват и да си отиват.
	Измъкна още едно асо — съвсем навреме. Иначе се задръствахме.
	— Много признания ли правят пред теб?
	— Аз не съм по тая част. Само настройвам на подходяща вълна.
	— Защо издаваш играта?
	Той се облегна назад и потропа по масата с ръба на картата.
	— Нищо не издавам. Ти си ни пределно ясен — и то много отдавна.
	— Тогава защо ме държите?
	Не отговори. Погледна часовника на стената.
	— Май че е време да похапнем. — Стана, отиде до вратата, открехна я и поговори тихо с някой отвън. Върна се, седна и погледна какво сме наредили. — Няма смисъл да продължаваме. Още три и се запушва. Искаш ли да започнем наново?
	— Искам изобщо да не започваме. Не съм по картите. Играя шах.
	Хвърли ми бърз поглед.
	— Защо не каза? И аз бих предпочел шах.
	— А най бих предпочел вряло черно кафе, горчиво като грях.
	— Ей сега ще донесат. Не обещавам обаче, че ще бъде такова, на каквото си свикнал.
	— Ами — храня се, където ми падне… Щом аз не съм го застрелял, кой тогава?
	— Май това именно ги дразни.
	— Би трябвало да се радват, че е убит.
	— Сигурно са доволни. Но не им харесва начинът.
	— Останах с впечатлението, че работата е свършена изрядно.
	Той ме изгледа, без да каже нищо. Беше събрал картите и ги държеше накуп в ръцете си. Изравни краищата им, обърна ги с картинките нагоре и бързо ги раздели на две колоди. Стичаха се от ръцете му като ручей със замъглени очертания.
	— Де да беше толкова бърз с пистолета — започнах аз.
	Потокът от карти секна. Без да забележа някакво движение, мястото им бе заето от колта. Държеше го небрежно в дясната ръка, насочен към ъгъла на стаята. Миг след това изчезна и картите отново потекоха.
	— Прахосваш си таланта — казах. — Мястото ти е в Лас Вегас.
	Взе едната коледа, разбърка я леко и бързо, сече и ми раздаде кинг флаш роял на пики.
	— „Стайнуеят“ е по-безопасен — заяви.
	Вратата се отвори и влезе униформен полицай с поднос в ръце.
	Ядохме говежда консерва и пихме горещо, но слабо кафе. Докато свърши ме, настъпи утрото.
	В осем и четвърт се появи Кристи Френч с килната назад шапка и тъмни кръгове под очите.
	Отместих поглед към дребния мъж срещу мен. Но него вече го нямаше. Картите също бяха изчезнали. Остана само столът, грижливо прибран н чиниите, подредени върху подноса. За миг усетих странни тръпки по гърба си.
	Кристи Френч заобиколи масата, дръпна рязко стола, седна и подпря глава. Свали шапка и разроши коса. Впери в мен сурови, мрачни очи. Отново бях в царството на ченгетата.


>	Глава 31

	— Прокурорът иска да се явиш при него в девет часа. След това сигурно ще можеш да се прибереш. Ако не издаде заповед за арестуването ти, разбира се. Извинявай, че цяла нощ ти се наложи да седиш на този стол.
	— Няма нищо. За мен е полезно да се пораздвижа.
	— Пак ли започваш? — попита и се загледа мрачно в чиниите върху подноса.
	— Хванахте ли Лагарди?
	— Не. Обаче наистина се оказа лекар. — Очите му се преместиха, впериха се в моите. — Практикувал е в Кливланд.
	— Никак не ми харесва, че всичко е толкова нагласено.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Младият Куест решава да изнудва Стийлгрейв и съвсем случайно се натъква в Бей Сити на единствения човек, който може да докаже кой е Стийлгрейв. За мен е нагласено.
	— А не забравяш ли нещо?
	— Толкова съм уморен, че и името си ще забравя. Кое именно?
	— И аз съм капнал. Ами някой му е казал кой е Стийлгрейв. Когато е правена онази снимка, Моу Стейн още не е бил ликвидиран. Така че каква полза от нея, ако някой не е знаел самоличността на Стийлгрейв?
	— Предполагам, че мис Уелд е знаела. А Куест е неин брат.
	— В думите ти няма логика, приятел — уморено се усмихна Френч. — Нима ще помогне на брат си да изнудва гаджето й, че и самата нея?
	— Тогава се предавам. А може снимката да е чиста случайност. По-малката му сестра — моята клиентка — твърди, че обичал да прави импровизирани фотографии. Колкото по-импровизирани и откровени, толкова по-добре. Ако беше живял по-дълго, сигурно щяхте да го арестувате за това.
	— Не за това, а за убийство — безразлично додаде Френч.
	— Ами!?
	— Маглашан все пак е намерил въпросния шиш. Просто не искаше да се издава пред теб.
	— Не е достатъчно като доказателство.
	— Доказателства има, но смисъл няма. И Клозън, и Марстън са стари наши клиенти. Малкият е мъртъв. Семейството му е почтено. Имал е перверзна жилка и попаднал в лоша среда. Защо да позорим семейството само за да докажем, че можем да разкрием каква е работата.
	— Много мило от ваша страна. А как стои въпросът със Стийлгрейв?
	— Вече не се занимавам с това. — Той се надигна. — Когато някой гангстер падне убит, колко дълго трае разследването?
	— Докато от него се интересуват първите страници на вестниците. Но тук стои въпросът със самоличността на убития.
	— Не, не стои. Аз го зяпнах.
	— Как така?
	— Просто така. Сигурни сме. — Вече беше станал, сега решеше косата си с пръсти, оправяше вратовръзката и наместваше шапката си. После каза тихо с крайчеца на устата си: — Между нас казано, от самото начало знаехме. Само нямахме за какво да се заловим.
	— Благодаря. На никого няма да казвам. Ами пистолетите?
	Спря и впери очи в масата. После бавно ги вдигна към мен.
	— И двата са на Стийлгрейв. Нещо повече — имал е разрешително за носене на оръжие. От шерифа на друг окръг. Не ме питай защо. С единия от тях… — Млъкна и се загледа в стената над главата ми. — С единият е убит Куест… Същият, с който е стреляно в Стейн.
	— Кой именно?
	Френч се усмихна.
	— Голям номер ще се получи, ако в лабораторията ги объркат и така и не научим кой.
	Изчака ме да кажа нещо. А аз нямах думи. Той махна с ръка.
	— Е, хайде, довиждане. Не че ти имам зъб, но ще ми стане дяволски приятно, ако прокурорът ти смъкне кожата — на дълги, тънки ивици.
	Обърна се и излезе.
	И аз можех да сторя същото, но останах седнал, загледан в стената отсреща, сякаш бях забравил как се става от стол. След малко вратата се отвори и влезе оранжевата царица. Отключи старомодното писалище, свали шапката от невероятната си коса и окачи жакета на гвоздея, забит в голата стена. Отвори прозореца до бюрото си, свали калъфката на пишещата машина и сложи във валяка лист хартия. Едва тогава ме погледна.
	— Чакате ли някого?
	— Тук съм отседнал. Цяла нощ не съм мръднал от този стол.
	Известно време ме гледа втренчено.
	— Бяхте тук вчера следобед, сега си спомних. Обърна се към машината и пръстите й захвърчаха.
	От отворения прозорец зад гърба й долетя ръмженето на коли, запълващи паркинга. Небето ярко белееше, дори нямаше много смог. Денят се очертаваше горещ.
	Телефонът върху бюрото на оранжевата царица иззвъня. Тя поговори тихо, така че не чух нищо, и затвори. Пак ме погледна.
	— Мистър Ендикът е вече в кабинета си — каза. — Знаете ли къде е?
	— Работил съм в прокуратурата. Не с него обаче. Уволниха ме.
	Погледът й беше като на всички държавни служители. Чух глас, който нямаше откъде да излезе освен от устата й:
	— Цапардосайте го с мокра ръкавица през зъбите.
	Приближих се и сведох очи към оранжевите къдрици. Корените им бяха побелели.
	— Кой го каза?
	— Стената — отвърна. — Тук и стените приказват.
	С гласовете на мъртвите, минали през тази стая на път за ада.
	Излязох на пръсти и затворих безшумно.


>	Глава 32

	Влиза се през летяща врата. Вътре зад бюро с двойствена функция — нещо средно между вътрешна телефонна централа и служба справки — седеше жена без възраст, каквито има в държавните канцеларии из цял свят. Те никога не са млади, но и не остаряват. Нямат красота, нито обаяние, да не говорим за елегантност. Не са длъжни да се харесват на никого. Работата им е сигурна. Държат се възпитано, но никога любезно, умни са и знаят каквото трябва, без да се интересуват от нищо. Те са точно онова, в което се превръщат хората, щом заменят живот срещу съществуване и амбиции срещу осигуреност.
	Зад бюрото й по протежение на дългата стая бяха наредени работни кутийки, отделени една от друга със стъклени прегради. На отсрещната страна бе чакалнята — редица твърди столове, обърнати към стъклените кутийки.
	Почти половината бяха заети — хората чакаха и това бе изписано по лицата им, както и перспективата още дълго да седят там. Повечето имаха опърпан вид. Единият бе в затворническо облекло, придружаваше го пазач. Съвсем младок, с много бледо лице, телосложение на пиявица и болни, празни очи.
	Зад редицата кутийки — врата, на която пише: _СЮЪЛ ЕНДИКЪТ — ПРОКУРОР_. Почуках и влязох в просторна ъглова стая. Доста приятна, малко старомодна, тапицирани с черна кожа меки кресла и снимки на бивши прокурори и губернатори по стените. Ветрецът залюля тюлените завеси на четирите прозореца. На висока полица бръмчеше вентилатор и бавно се въртеше, като описваше ленив полукръг.
	Сюъл Ендикът седеше зад тъмно бюро и ме наблюдаваше. Посочи ми стола срещу себе си. Седнах. Беше висок, слаб, мургав, с разпиляна черна коса и дълги елегантни пръсти.
	— Вие ли сте Марлоу? — попита е лек южняшки акцент.
	Прецених, че едва ли всъщност чака отговор на въпроса.
	— Много сте загазили, Марлоу. Много. Хванали са ви, че укривате улики, които биха помогнали да се разкрие едно убийство. Това е противозаконно. За такова нещо се влиза в затвора.
	— Какви улики съм укрил?
	Той взе една снимка от бюрото и я загледа намръщено. Погледнах другите двама в стаята. Седяха един до друг. Едната беше Мейвис Уелд. Носеше тъмните очила с белите дъги. Не виждах очите й, но имах чувството, че ме гледа. Не се усмихна. Седеше съвършено неподвижна. Мъжът до нея бе облечен в ангелскиблед сив вълнен костюм с карамфил в петлицата колкото цяла гергина. Пушеше цигара с монограм и тръскаше пепелта на пода, без да обръща внимание на пепелника до себе си. Познах го от снимките във вестниците. Лий Фарел, един от най-известните адвокати в страната — с него шега не биваше. Косата му бе бяла, но очите — млади, горящи. Силен загар покриваше лицето му. Имаше вид, сякаш за едно ръкостискане ще ти вземе хиляда долара.
	Ендикът се облегна назад и побарабани с дългите си пръсти по облегалката на креслото. Обърна се с вежлива почтителност към Мейвис Уелд:
	— Доколко добре познавахте Стийлгрейв, мис Уелд?
	— Интимно. В някои отношения беше много мил. Просто не мога да повярвам, че…
	Не довърши, само сви рамене.
	— Готова ли сте да заявите под клетва кога и къде е правена тази фотография?
	Той обърна снимката, за да й я покаже. Фарел се обади с безразличен тон:
	— Един момент. Това ли е уликата, укрита от мистър Марлоу?
	— Въпросите задавам аз! — сряза го Ендикът. Адвокатът се усмихна.
	— В случай, че отговорът е положителен, тази снимка не е никаква улика.
	— Бихте ли отговорили на въпроса ми, мис Уелд? — кротко настоя Ендикът.
	Тя отвърна тихо, без капка смущение:
	— Не, мистър Ендикът, не мога да заявя под клетва къде и кога е правена тази снимка. Дори не знам, че съм била фотографирана.
	— Достатъчно е само да хвърлите един поглед — настоя прокурорът.
	— Знам само онова, което виждам.
	Усмихнах се широко. Фарел ме гледаше с весели искри в очите. Ендикът улови усмивката ми с периферното си зрение.
	— Кое е толкова забавно? — попита рязко.
	— Цяла нощ не съм мигнал. Лицето не ми се подчинява.
	Изгледа ме строго и пак се обърна към Мейвис Уелд:
	— Бихте ли ми обяснили по-подробно, мис Уелд?
	— Много често ме фотографират, мистър Ендикът. Къде ли не и с кого ли не. Обядвала съм в „Танцьорите“ както с мистър Стийлгрейв, така и с много други мъже. Не ми е ясно какво очаквате да чуете.
	Фарел отново се намеси мазно:
	— Доколкото разбирам, бихте искали да използувате мис Уелд като свидетел — да даде показания във връзка с тази снимка. За какво по-точно става дума?
	— Това е моя работа — лаконично отвърна Ендикът. — Снощи някой е застрелял Стийлгрейв. Може да е била жена. Дори самата Мейвис Уелд. Съжалявам, че го казвам, но фактите сочат натам.
	Мейвис сведе очи. В ръцете си сучеше бяла ръкавица.
	— Добре, нека направим така — продължи Фарел. — Да предположим, че фотографията е част от улика — ако успеете да го докажете. Но вие не успявате. И мис Уелд не може да ви помогне в това отношение. Тя знае за снимката само онова, което вижда на нея. Което всички ние виждаме. Първо трябва да имате свидетел, който да се закълне къде, кога и как е била направена. В противен случай, ако се намирах в съдебната зала, бих протестирал. Дори бих представил експерти, които да докажат, че снимката е фалшифицирана.
	— Убеден съм в това — сухо изрече прокурорът.
	— Единствено човекът, направил фотографията, е в състояние да даде такива показания — продължи Фарел, без да се горещи, без да бърза. — А доколкото разбрах, той е мъртъв. Подозирам, че именно затова е бил убит.
	— Тази снимка доказва недвусмислено, че в определен момент Стийлгрейв не е бил в затвора и следователно не разполага с алиби за убийството на Стейн — заяви Ендикът.
	— Тя ще се превърне в улика, когато докажете всичко това — заяви адвокатът. — За бога, Ендикът, трябва ли да ви цитирам законите? Достатъчно добре ги познавате. Забравете тази снимка. Не е улика. Вестниците няма да посмеят да я публикуват. Никой съдия няма да я признае, защото нямате свидетел, който да докаже обстоятелствата около нея. Ако това е уликата, укрита от Марлоу, тогава той не е извършил нищо престъпно.
	— Нямах намерение да съдя Стийлгрейв за убийство — сухо поясни Ендикът. — Интересува ме по-скоро него кой е убил. Колкото и фантастично да звучи, полицейското управление също се интересува от този въпрос. Надявам се, че нашето отношение не ви оскърбява.
	— Никак дори. Затуй съм това, което съм — рече Фарел. — А сигурен ли сте, че Стийлгрейв е убит?
	Ендикът зяпна насреща му. Фарел продължи словоохотливо:
	— Доколкото знам, намерени са два пистолета, и двата собственост на Стийлгрейв.
	— Кой ви каза? — рязко попита прокурорът и се наклони напред, свъсил вежди.
	Фарел пусна цигарата си във високия пепелник и сви рамене.
	— Знаете как се разчуват тези неща. Куест и Стейн са убити с единия пистолет. Стийлгрейв е застрелян с втория. При това съвсем отблизо. Признавам, че хора като него обикновено не избират такъв край. Но не е изключено.
	— Несъмнено. Благодаря за предположението. Само че е погрешно.
	Фарел се усмихна и нищо не каза. Ендикът бавно се обърна към Мейвис Уелд:
	— Мис Уелд, прокуратурата, или по-скоро изпълняващият длъжността прокурор, не търси популярност за сметка на хора, за които известността от определено естество може да се окаже пагубна. Мой дълг е да реша дали някой трябва да бъде съден за тези убийства и въз основа на предоставените доказателства да дам ход на обвинението. Но не желая да погубя кариерата ви — заради лошия късмет или несполучливия избор да бъдете приятелка на човек, който, макар и неосъждан, нито дори даван под съд, несъмнено е бил член на престъпна организация. Мисля, че не бяхте искрена с мен по отношение на тази снимка, но засега няма да настоявам. Излишно е да ви задавам въпроса дали вие сте застреляли Стийлгрейв. Ала все пак ще ви попитам дали знаете нещо за човека, който би могъл да извърши убийството или го е извършил. Фарел побърза да се намеси:
	— Дали знаете, мис Уелд… а не дали предполагате.
	Тя погледна Ендикът право в очите:
	— Не.
	Той стана и се поклони.
	— В такъв случай нямам други въпроси. Благодаря ви, че дойдохте.
	Фарел и Мейвис Уелд станаха. Аз не помръднах. Адвокатът попита:
	— Ще свикате ли пресконференция?
	— Мисля да оставя това на вас, мистър Фарел. Вие така умело се оправяте с журналистите.
	Фарел кимна и отвори вратата. Двамата излязоха. Тя сякаш не ме погледна, но нещо едва-едва докосна тила ми. Сигурно чиста случайност. Ръкавът й.
	Ендикът изчака да затворят вратата, преди да ме погледне.
	— Фарел и вас ли защищава? Забравих да го попитам.
	— Не мога да си позволя неговите услуги. Така че съм уязвим.
	Прокурорът се усмихна едва забележимо.
	— Мислите, че ги оставих да използуват всички възможни номера, а сега ще спася достойнството си, като си го изкарам на вас, така ли?
	— Не бих могъл да ви попреча.
	— Нали не сте доволен от себе си в този случай, Марлоу?
	— Не ми потръгна от самото начало, а после вече нямаше как да не понеса шамарите.
	— А не смятате ли, че дължите нещо на правосъдието?
	— Да — ако правосъдието беше като вас…
	Той прекара дълги бледи пръсти през рошавата си черна коса.
	— Много отговори бих дал на този въпрос, но в крайна сметка те се свеждат до едно и също. Законът, това е гражданинът. А в тази страна все още не сме проумели тази истина. Гледаме на правосъдието като на враг. Ние сме народ, който ненавижда полицията си.
	— За да се промени това отношение, ще са необходими големи усилия — и от двете страни.
	Той се наведе напред и натисна някакво копче.
	— Да. Така е — каза тихо. — Но все някой трябва да започне. Благодаря ви, че дойдохте.
	Докато излизах, през другата врата влезе секретарка с тлъста папка в ръце.


>	Глава 33

	Едно избръсване и втора закуска намалиха донякъде усещането ми, че съм кашон с талаш, в който котката е родила малките си. Отидох до кантората, отключих, подуших въздуха, вече два пъти вдишван и издишван от мен, с мирис на прах. Отворих един прозорец и поех в дробовете си уханието на пържена мазнина от съседната закусвалня. Седнах зад бюрото и прокарах пръст по него — прахта стържеше. Напълних една лула, запалих я, облегнах се назад и се огледах. — Здравейте — рекох.
	Говорех на канцеларските принадлежности — на трите зелени кантонерки, на протрития килим, на стола за клиенти, поставен срещу моя, на абажура с трите мъртви нощни пеперуди, които висяха там поне от половин година, на стъклото на вратата, на мръсната дървения, на поставката за моливи и писалки върху бюрото и на уморения, ах колко уморен телефон. Говорех на люспите на един алигатор на име Марлоу — частен детектив в нашето преуспяващо общество. Не бих го нарекъл най-големия мозък на този свят, но поне услугите му са евтини. Започна евтино и завърши още по-евтино.
	Извадих бутилката уиски „Старият лесничей“. Две трети бяха изпити. „Старият лесничей“. Откъдето имаш, приятел? Та то е със зелен етикет. Много над твоята класа. Трябва да е подарък от клиент. Веднъж, много отдавна, имах клиент.
	Тази мисъл ми напомни за нея, а може би мислите ми са далеч по-силни, отколкото си въобразявам. Звънна телефонът и смешното педантично гласче прозвуча точно както първия път.
	— Аз съм в телефонната кабинка. Ако си сам, ще се кача.
	— Ъхъ.
	— Сигурно много ми се сърдиш.
	— На никого не се сърдя. Само съм уморен.
	— Сърдиш ми се, сърдиш ми се — настоя стегнатото гласче. — Но въпреки това ще се кача. Изобщо не ме интересува дали си ядосан.
	И затвори. Отпуших „Старият лесничей“, помирисах тапата. Целият се разтърсих. Това реши въпроса. Щом потрепервам от миризмата на уиски, значи съм свършен човек.
	Прибрах шишето и отидох да отключа междинната врата. Сетне чух ситните й стъпки в коридора. Винаги бих различил нейните ситни стегнати крачки. Отворих, тя влезе и ме погледна смутено.
	Всичко бе изчезнало. И очилата с изтеглени нагоре модерни рамки, и новата прическа, и елегантната шапчица, и парфюмът, и лекият грим, и евтините бижута, червилото, всичко. Нямаше и следа от тях. Влезе такава, каквато я видях онази първа сутрин. Същият кафяв костюм, квадратната чанта, очилата без рамки, същата целомъдрена тесногръда усмивка.
	— Аз съм — рече. — Прибирам се у дома.
	Последва ме в частния ми мисловен кабинет и седна добродетелно, а аз се отпуснах в първия изпречил се отпреде ми стол и я зяпнах.
	— Значи се връщаш в Манхатън. Учудвам се, че те пускат.
	— Може да се наложи пак да дойда.
	— Как ще си го позволиш? Изсмя се смутено.
	— Нищо няма да ми струва. — Докосна очилата. — Чувствувам ги някак си неудобно. Другите повече ми харесваха. Но доктор Зъгсмит нямаше да ги одобри.
	Постави чантата си върху бюрото и тегли с пръст една черта по прахта. Също като първия път.
	— Не си спомням дали ти върнах двайсетте долара — казах. — Толкова пъти си ги разменяхме, че в последна сметка им изгубих края.
	— Върна ми ги. Благодаря.
	— Сигурна ли си?
	— Никога не греша по отношение на парите. А ти как си? Много ли неприятности си имаше?
	— С полицията ли? Не. И това беше най-трудното за тях — да не ми сторят нищо.
	Беше искрено изненадана. После очите й блеснаха.
	— Ти, изглежда, си ужасно храбър.
	— Късмет и нищо друго.
	Взех един молив и пипнах връхчето. Добре наострено — в случай, че някой поиска да пише с него. Аз не исках. Пъхнах молива в дръжката на чантата и я притеглих към себе си.
	— Не я пипай! — побърза да каже и посегна да си я вземе.
	Ухилих се до уши и я дръпнах, за да не може да я стигне.
	— Дадено. Само че е толкова хубава, много ти отива. Момичето се облегна назад. В очите й се промъкна леко безпокойство, но успя да се усмихне.
	— Мислиш ли, че съм хубава, Филип? Та аз съм толкова обикновена.
	— Не бих казал.
	— Наистина ли?
	— Ами да. Ти си най-необикновеното момиче, което познавам.
	Залюлях чантата и я поставих в единия край на бюрото. Очите й незабавно се впиха в нея, но тя само облиза устни и продължи да ми се усмихва.
	— Хващам се на бас, че познаваш страшно много момичета. Защо… — Сведе поглед и отново взе да чертае с пръст по стъклото. — Защо не си се оженил?
	Помислих си колко много отговори мога да дам на този въпрос. Сетих се за всички жени, които съм харесвал до такава степен, че да мисля за женитба. Не, не за всички. За някои от тях.
	— Мисля, че знам защо — отвърнах. — Но ще ти прозвучи изтъркано. Онези, за които бих се оженил… ами чисто и просто не притежавам онова, което им трябва. А с другите няма защо да се стига дотам. Тях само съблазняваш… ако не те изпреварят.
	Тя се изчерви до корените на безцветната си коса.
	— Отвратителен си, като говориш така.
	— Това се отнася и за някои от най-свестните — продължих. — Не твоите думи — моите. Ти самата би ми паднала лесно в ръцете.
	— Моля те, не говори така!
	— Не е ли вярно?
	Момичето се загледа в бюрото.
	— Много искам да ми кажеш — произнесе бавно — какво стана с Орин. Толкова съм объркана.
	— Вече споменах, че по всяка вероятност е кривнал от правия път. Още в началото стана дума за това, не помниш ли?
	Кимна бавно, все тъй изчервена.
	— Ненормален семеен живот. Човек с множество задръжки и високо развито чувство за собствена многоценност. Ставаше ясно още от портрета, който ми нарисува. Не искам да се пиша голям психолог, но според мен той е бил предразположен към откачане. На всичкото отгоре и този глад за пари, от който страдате всички в семейството ти — с едно изключение.
	Този път ми се усмихна широко. Ако е помислила, че имам предвид нея, толкова по-добре.
	— Искам да ти задам още един въпрос — казах. — Баща ти бил ли е женен преди?
	Тя кимна.
	— Сега ми става ясно. Значи Лейла е от друга майка. Всичко пасва. Кажи ми още нещо. В края на краищата доста поработих срещу много нисък хонорар — нула долара без удръжките.
	— Беше ти платено! — рязко се сопна Орфамей. — И то много добре. От Лейла. И не искай да я наричам Мейвис Уелд. Няма да го направя!
	— Но ти не знаеше, че ще ми бъде платено.
	— Е, да… — Дълга пауза, по време на която очите й се върнаха върху чантата. — Но тя ти плати.
	— Добре, да оставим този въпрос. Защо обаче отказваше да ми съобщиш коя е тя?
	— Срамувах се. Ние с мама много се срамуваме.
	— А Орин никак. Дори му е било много приятно.
	— Орин ли? — Стегнато мълчание, отново поглед към чантата. Взех и аз да проявявам интерес към нея, — Но той живя тук и вероятно е свикнал с мисълта.
	— Да си киноартист не е чак толкова позорно.
	— Не е само това — побърза да каже. Прехапа устни, нещо проблесна в погледа й и бавно умря.
	Поднесох клечка кибрит към лулата си. Бях твърде уморен, за да демонстрирам чувства, дори да ги имах.
	— Знам. Или по-скоро се досетих. Как е научил Орин за Стийлгрейв нещо, което не е било известно дори на полицията?
	— Ами… не знам — изрече бавно, а думите подбираше предпазливо, като котка, ходеща по ограда. — Да не е от онзи лекар?
	— Ами да, разбира се — съгласих се с топла усмивка. — Те с Орин някак се сприятелили. Общ интерес към острите предмети по всяка вероятност.
	Тя се облегна на стола. Дребното й личице изтъня, стана ъгловато. Очите й ме гледаха зорко.
	— Пак ставаш зъл. От време на време все натам те избива.
	— Жалко. Ако можех да се контролирам, щях да съм самата прелест. Хубава чанта.
	Придърпах я и щракнах закопчалката. Тя скочи от стола и се метна към мен.
	— Остави я!
	Погледнах я право в очилата.
	— Нали искаш да се прибереш у дома в Манхатън, щата Канзас? Още днес, ако не се лъжа? Имаш ли билет и всичко необходимо?
	Тя зашава с устни и бавно се отпусна пак на стола си.
	— Добре — продължих. — Не те спирам. Просто ми е интересно колко си изкярила от цялата сделка.
	Заплака. Отворих чантата и я пребърках. Нищо, додето не стигнах до задното отделение, затворено с цип. Отворих го и бръкнах вътре. Имаше пачка банкноти. Извадих ги и ги разлистих. Десет стотачки. Все нови. Точно хиляда долара. Добра сума за из път.
	Облегнах се и потупах с парите по бюрото. Орфамей стоеше неподвижно и ме гледаше втренчено с влажни очи. Извадих носна кърпа от чантата и я подхвърлих в скута й. Обърса си очите, като ми хвърляше погледи над кърпата. От време на време много трогателно изхлипваше.
	— Лейла ми ги даде — произнесе тихо.
	— Какъв размер длето пусна в ход?
	Но тя само отвори уста и една сълза се стече вътре от бузата й.
	— Хайде, недей. — Пуснах парите обратно в чантата, затворих и я бутнах към нея. — Вие с Орин сте от хората, които умеят да си внушат, че всичките им постъпки са правилни. Изнудва сестра си, а когато двама дребни мошеници му измъкнат козовете от ръцете, той се промъква зад гърба им и ги убива с шиш във врата. Това едва ли е разтревожило съня му. Ти не си по-добра. Парите не са от Лейла. Стийлгрейв ти ги е дал. Срещу какво?
	— Ти си мръсник! Гаден мръсник! Как смееш да ми приказваш така!
	— Кой се е обадил анонимно в полицията, че доктор Лагарди е познавал Клозън? Докторът мислеше, че съм аз, но всъщност си била ти. Защо? За да принудиш брат си да излезе от скривалището и да те включи в играта, тъй като точно тогава той беше изгубил картите си и се спотайваше. Много ми е интересно да прочета какви писма ви е пишел. Хващам се на бас, че са твърде интересни. Ясно си представям как следи сестра си, дебне я с „Лейката“, а добрият доктор Лагарди чака спокойно у дома да получи своя пай. Всъщност ти защо ме нае?
	— Аз не знаех — каза монотонно. Избърса пак очи, прибра кърпичката в чантата и се стегна, готова да си тръгне. — Орин не беше споменал никакво име. Нямах представа, че е изгубил снимките. Знаех само, че ги е направил и са много ценни. Дойдох да се уверя.
	— В какво?
	— Че е почтен с мен. Понякога ставаше много подъл. Като нищо можеше да задържи всичките пари за себе си.
	— А защо ти се обади по-миналата нощ?
	— Беше уплашен. Доктор Лагарди бил недоволен. Снимките не бяха у него, а у някой друг. Той не знаеше у кого. Страхуваше се.
	— У мен бяха. И още са тук. В сейфа.
	Тя много бавно обърна глава да погледне сейфа. Замислено прекара пръст през устните си.
	— Не ти вярвам — каза, а очите й ме следяха както котка — миша дупка.
	— Какво ще кажеш да си разделим хилядарката? Срещу снимките.
	Обмисли предложението ми.
	— Как мога да ти дам толкова пари за нещо, което не е твое? — Усмихна се. — Моля те, Филип, дай ми ги. Моля те. Трябва да ги върна на Лейла.
	— Срещу каква сума?
	Намръщи се. Видът й бе наскърбен.
	— Сега тя е моя клиентка — продължих. — Но бих я продал — ако цената е добра.
	— Не вярвам, че са у теб.
	— Добре.
	Станах, отидох до сейфа и след малко се върнах с плика. Изсипах снимките и негатива върху бюрото — откъм моята половина. Погледна ги и понечи да посегне.
	Взех ги светкавично, разбърках ги като карти и вдигнах едната към нея, за да я види добре. Щом посегна, я отдръпнах.
	— Ама не мога да я видя от такова разстояние — оплака се Орфамей.
	— За по-отблизо трябва да си платиш.
	— Мога да те принудя да ги предадеш на полицията.
	— Опитай.
	Изведнъж задърдори като картечница:
	— Не мога да ти дам тези пари, вярвай ми, наистина не мога. Ние… мама и аз… дължим още пари… заради баща ми… и къщата не е изплатена, и…
	— Какво продаде на Стийлгрейв срещу хилядарката?
	Челюстта й увисна и тя изведнъж погрозня. Затвори уста и стисна устни. Сега имах насреща си едно сурово дребно личице.
	— Само едно нещо си имала за продан — знаела си къде е Орин. Стийлгрейв с удоволствие би дал цял бон за това сведение. И още как. Всичко е въпрос на логична връзка. Но ти не знаеш какво значи това. Стийлгрейв отишъл и го убил. А парите ти е платил за адреса.
	— Лейла му го даде — чух гласа й сякаш отдалече.
	— Тя и на мен каза същото. Би го разправила на цял свят, ако потрябва. Както би разправяла наляво и надясно, че е убила Стийлгрейв — ако няма друг изход от положението. Тя е холивудско маце без никакви задръжки и моралът й съвсем не е на висота. Но когато въпросът опре до истински кураж — тук няма равна на себе си. Няма да ти забие шиш във врата. И няма да вземе кървави пари.
	Лицето й пребледня и стана почти прозрачно, като лед. Устните й потрепераха, сетне се свиха в стегнат възел. Бутна стола назад и понечи да стане.
	— Кървави пари — повторих тихо. — Родния си брат. Уредила си да го убият. Хиляда долара срещу кръвта на брат си. Дано ти донесат щастие.
	Продължавах да държа плика със снимките. Запалих клечка кибрит, пуснах негатива в пепелника и се загледах в пламъка. Тя замръзна, потресена, ужасена. Започнах да късам снимките, като я гледах усмихнато.
	— Евтино дребно детективче — продължих. — Какво очакваш? Нямам братя и сестри за продан. Затова продавам клиентите си. — Тя продължаваше да стои сковано и да ме изпепелява с поглед. Аз скъсах каквото имаше за късане и подпалих парченцата хартия в пепелника. — Само за едно съжалявам — че няма да видя срещата с милото мамче в Манхатън, Канзас. Няма да видя как ще се сбиете при подялбата на парите. Сигурен съм, че зрелището си заслужава.
	Побутнах хартийките с молива, за да изгорят докрай. Тя се приближи бавно, стъпка по стъпка, до бюрото, впила очи в малката пламтяща купчинка скъсани снимки.
	— Мога да съобщя в полицията — прошепна. — Много неща мога да им кажа. Ще ми повярват.
	— Аз пък мога да им кажа кой е застрелял Стийлгрейв. Защото знам. Може и на мен да повярват.
	Вирна рязко глава. Пламъкът се отрази в очилата й. Не видях очи зад тях.
	— Не бой се. Няма да го сторя — успокоих я. — Не си струва. А на един друг човек ще струва твърде много.
	Звънна телефонът и тя подскочи. Обърнах се да вдигна слушалката.
	— Ало?
	— Как си, амиго?
	Нещо изшумоля зад гърба ми. Извъртях се и зърнах как вратата се затваря. Останах сам в стаята.
	— Как си, амиго?
	— Уморен съм. Цяла нощ съм бил на крак. Да не говорим за…
	— Малката обади ли ти се?
	— По-малката сестра ли? Преди малко беше тук. Вече е на път за Манхатън с плячката в джоба.
	— Каква плячка?
	— Джобните пари, получени от Стийлгрейв за това, че е дала адреса на брат си.
	Настъпи мълчание, после Долорес каза сериозно:
	— Сигурен ли си, амиго?
	— Колкото съм сигурен, че съм се подпрял на бюрото и говоря по телефона. Колкото съм сигурен, че чувам твоя глас. И не толкова, но във всеки случай достатъчно сигурен, че знам кой застреля Стийлгрейв.
	— Глупаво постъпваш, че ми го казваш, амиго. Съвсем не съм безупречна. Не бива да ми се доверяваш до такава степен.
	— Случва ми се да греша, но не и този път. Изгорих всички снимки. Опитах се да ги продам на Орфамей. Но не наддаде достатъчно.
	— Ти май се шегуваш, амиго.
	— Кой, аз? За чия сметка? Смехът й звънна по жицата.
	— Искаш ли да ме заведеш някъде да обядваме)
	— Защо не? Вкъщи ли си?
	— Си.
	— След малко пристигам.
	— Ще ми доставиш удоволствие, амиго. Затворих.
	Край на пиесата. Седях в празната зала. Завесата бе спусната и действието се проектираше върху нея, но не много ясно. Някои от актьорите вече придобиваха размазани, нереални очертания. Най-вече по-малката сестра. След няколко дни щях да забравя как изглежда. Защото в някои отношения тя наистина беше нереална. Представих си я как пътува към Манхатън, щата Канзас, и към милото майче, с тлъстата чисто нова хилядарка в чантата. Няколко души бяха убити, за да я получи, но не мислех, че това ще я тревожи дълго време. Представих си как отива сутрин на работа—в кабинета на… как му беше името? А, да. Доктор Зъгсмит. Бърше прахта от бюрото му и подрежда списанията в чакалнята. С очила без рамки, с лице без грим, с обикновена рокля, с най-коректни маниери към пациентите.
	— Доктор Зъгсмит ще ви приеме, мисис Едикояси.
	Ще й държи вратата, леко усмихната, а мисис Едикояси ще мине покрай нея, доктор Зъгсмит ще е седнал зад писалището си, страхотно компетентен, с бяла престилка и провесен през врата стетоскоп. Пред него вече ще е поставен болничния картон на пациента, тефтер, кочан с рецепти — всичко спретнато и подредено. Нищо ново и непознато за доктор Зъгсмит. Него не можеш да излъжеш. Знае всичко на пръсти. Щом погледне пациента, и знае отговорите на всички въпроси, които ще зададе само формално.
	А като погледне секретарката си мис Орфамей Куест, вижда една мила, кротка млада госпожица, в подходящо за лекарски кабинет облекло, без червени нокти и ярък грим, без нещо, което да оскърби старомодния пациент. Идеална секретарка, ето какво е мис Орфамей Куест.
	Ако изобщо се сеща за нея, доктор Зъгсмит върши това със задоволство. Тя е продукт на неговите изисквания. Като по лекарско предписание.
	По всяка вероятност още не се е опитвал да я сваля. Нищо чудно това да не е прието в малките градчета. Xa-ха! И аз съм израснал в малко провинциално градче.
	Поразмърдах се, погледнах часовника и извадих все пак „Старият лесничей“ от бюрото. Помирисах го. Приятна миризма. Налях си добра доза и я вдигнах към светлината.
	— Е, доктор Зъгсмит — казах на глас, сякаш той седеше отсреща с чаша в ръка. — Не ви познавам добре, а вие изобщо не сте чували за мен. Обикновено съм против това да се дават съвети на непознати, но изкарах кратък интензивен курс при мис Орфамей Куест и затова ще наруша своето правило. Ако това момиченце някога ви поиска нещо, дайте й го незабавно. Не се мотайте, не губете време в приказки какви данъци плащате и какви са режийните ви разноски. Просто си окачете една усмивка и се ръсете. Не влизайте в спорове кое на кого принадлежи. Най-важното е тя да бъде доволна. Желая ви всичко най-хубаво, докторе, и не оставяйте харпуни да се въргалят из кабинета ви.
	Изпих на един дъх половината и зачаках да ме стопли. Щом усетих това, изгълтах и втората половина я прибрах шишето.
	Изчуках студената пепел от лулата и я напълних отново от кожената кесия, която един почитател ми бе подарил за Коледа — този почитател по едно съвпадение имаше моето име.
	Щом я натъпках добре, започнах да я паля — внимателно, без да бързам, после излязох и тръгнах по коридора — свеж като британски поданик, завръщащ се от лов на тигри.


>	Глава 34

	Шато Берси беше стара къща, но изцяло ремонтирана. Фоайето си просеше плюш и фикуси, но бе получило огледални стени, скрито осветление, триъгълни масички със стъклени плотове и общия вид на помещение, чийто интериор е бил проектиран от пуснат в домашна отпуска пациент на заведение за душевноболни. Цветовата гама бе издържана в зелено като спукана жлъчка, кафяво като лапа от ленено семе, синьо като маймунско дупе и тротоарносиво. Погледът си отпочиваше като от заешка устна.
	До малкото бюро нямаше никой, но огледалното стъкло зад него можеше да се окаже еднопосочно, затова не се опитах да се промъкна нагоре по стълбите. Натиснах звънеца и иззад някаква стена се провря едър мекотелесен мъж и ми се усмихна с влажни устни, синьобели зъби и неестествено блеснали очи.
	— Търся мис Гонсалес. Името ми е Марлоу. Тя ме очаква.
	— Да, да, разбира се — запърха той с ръце. — Разбира се. Веднага ще й се обадя.
	Гласът му също пърхаше. Вдигна телефонната слушалка, изгъргори нещо и я остави на мястото й.
	— Да, мистър Марлоу. Мис Гонсалес каза да се качите. Апартамент четиристотин и дванайсет. — Кикот. — Но вие сигурно знаете.
	— Сега вече знам. Впрочем къде бяхте през февруари?
	— През февруари? Февруари ли казахте? Ах, да — бях тук.
	Произнасяше „февруари“ буква по буква, сякаш го пишеше.
	— Спомняте ли си нощта, когато ликвидираха Стейн пред Шато Берси?
	Усмивката побърза да напусне тлъстото лице.
	— От полицията ли сте?
	Гласът му изведнъж стана тънък, вибриращ.
	— Не. Но ако това ви интересува, ципът на панталоните ви не е вдигнат.
	Погледна надолу ужасен и вдигна ципа с треперещи ръце.
	— Много ви благодаря. Благодаря ви. — Наклони се през ниското бюро. — Обаче не го убиха пред Шато Берси. Не съвсем. Беше почти на другия ъгъл.
	— Той нали живееше тук?
	— Предпочитам да не говоря на тази тема. — Помълча, после облиза долната си устна с розово езиче. — Защо питате?
	— За да се намирам на приказка. Трябва да си по-предпазлив, приятел. Веднага ме лъхна.
	Порозовя чак до корените на косите си.
	— Ако намеквате, че съм пил…
	— Само билков чай. И не от чаша.
	Извърнах се. Той нищо не каза. Стигнах до асансьора. Погледнах назад. Стоеше, опрял длани на бюрото, склонил напрегнато глава, и не откъсваше от мен очи. Дори оттук се виждаше, че трепери.
	Асансьорът беше на самообслужване. Четвъртият етаж бе в хладно сиво, застлан с дебел килим. До вратата на апартамент 412 имаше копче. Звънецът нежно пропя. Вратата незабавно се отвори. Прекрасните бездънни черни очи ме изгледаха, червената, ах колко червена уста ми се усмихна. Черни панталони и огнена риза като първия път.
	— Амиго! — произнесе нежно и протегна ръце към мен. Хванах я за китките, срещнах дланите й, докоснах ги и си поиграх на пляс-пляс ръчички. Погледът й бе хем морен, хем пламенен.
	Пуснах я, затворих с лакът вратата и се вмъкнах покрай нея. Също като първия път.
	— Трябва да ги застраховаш — казах, като докоснах неволно едната й гърда. Беше съвсем истинска. Зърното твърдо, същински рубин.
	Звънна радостният й смях. Влязох и се огледах. Френско сиво и прашно синьо. Това не бяха нейните цветове, но ефектът бе твърде приятен. Изкуствена камина с газови цепеници, достатъчно кресла, масички и лампи, без да е прекалено. В ъгъла — уютно барче.
	— Харесва ли ти гнезденцето ми, амиго?
	— Не казвай „гнезденце“ — звучи като от устата на курва.
	Не я погледнах. Не исках да я гледам. Седнах на един диван и прокарах ръка през челото си.
	— Четири часа сън и две-три чашки — това ще ми е достатъчно, за да приказвам отново глупости. Сега обаче силите едва ми стигат, за да разговарям умно. А се налага.
	Дойде и седна до мен. Поклатих глава.
	— Иди ей там. Умът ми трябва да е бистър. Настани се отсреща и ме загледа сериозно с тъмните си очи.
	— Разбира се, амиго, както кажеш. На твое разположение съм — или поне бих искала да бъда твоя.
	— Къде живееше в Кливланд?
	— В Кливланд ли? — Гласът й бе нежен, почти гукащ. — Нима съм споменавала някога Кливланд?
	— Веднъж ми каза, че го познаваш оттам. Замисли се, спомни си и кимна.
	— Тогава бях омъжена, амиго. Защо питаш?
	— В Кливланд ли живееше?
	— Да — отрони много тихо.
	— Как се запозна със Стийлгрейв?
	— Ами тогава се смяташе за много шик да се движиш сред гангстери. Нещо като снобизъм наопаки. Беше модерно да се ходи в заведенията, които те посещаваха, и току-виж, някоя вечер, с малко късмет…
	— Някой от тях би могъл да те свали — довърших аз.
	Долорес кимна енергично.
	— По-скоро аз го свалих. Той бе такъв приятен и мил човек. Вярвайте ми, така беше.
	— А съпругът? Имам предвид твоя. Или не си спомняш?
	Усмихна се.
	— Улиците на този свят са застлани със зарязани съпрузи.
	— Така е. Навсякъде ги има. И в Бей Сити.
	Никаква реакция. Само сви учтиво рамене.
	— Няма да ти противореча.
	— Може дори да е завършил в Сорбоната. И да тлее в някое жалко градче. Да чака и да се надява. Ето това съвпадение ужасно ми допада. В него има нещо поетично.
	Учтивата усмивка не слезе от прекрасното лице.
	— Много се раздалечихме — продължих. — Много. А по едно време бяхме тъй близки. — Погледнах пръстите си. Главата ме цепеше. Не бях дори четирийсет процента от онова, което съм. Долорес ми подаде отворена кристална кутия и аз си взех цигара. Тя също нагласи една в златните си щипци. Но я извади от друга кутия. — Искам да опитам от твоите.
	— Мексиканският тютюн е много остър.
	— Стига да е тютюн — казах, без да откъсвам очи от нея. И промених решението си. — Впрочем недей, права си. Едва ли ще ми хареса.
	— Какво означават тези преамбюли? — попита бавно.
	— Портиерът ви пуши марихуана. Тя кимна.
	— Хем го предупредих. Няколко пъти.
	— Амиго — казах.
	— Какво?
	— Испанският ти е доста беден, не намираш ли? Може би не го знаеш достатъчно? Амигото се изтърка до скъсване.
	— Надявам се, че няма да се държим един към друг както вчера следобед — все така бавно произнесе тя.
	— Няма. Единственото мексиканско в теб са няколкото думи и грижливият изговор, който трябва да остави у събеседника ти впечатлението, че това не е родният ти език.
	Нищо не каза. Пое елегантно дим и се усмихна.
	— Аз малко позакъсах. Изглежда, че мис Уелд е имала благоразумието да каже всичко на шефа си — на Джулиъс Опънхеймър — и той е предприел необходимото. Осигурил й е Лий Фарел. Според мен не допускат обаче, че тя е застреляла Стийлгрейв. Но са убедени, че знам кой е убиецът, и доста са ме разлюбили.
	— А ти знаеш ли, амиго?
	— Нали ти казах по телефона, че знам. Дълго ме гледа, без да мига.
	— Аз бях там. — Като никога гласът й прозвуча сухо и сериозно. — Беше много любопитно. Малката искаше да види игралния дом. Никога не била виждала, а във вестниците пишело…
	— При теб ли беше отседнала?
	— Не в моя апартамент, амиго. Наех й една стая тук, в Шато Берси.
	— Нищо чудно тогава, че отказа да ми съобщи къде живее. Едва ли си имала време обаче да я научиш на занаята.
	Понамръщи се и махна леко с ръката, в която държеше кафявата цигара. Пушекът изписа нещо нечетливо в неподвижния въздух.
	— Моля те! Та както казах, искаше да види игралния дом. Затова му се обадих и той ни покани. Отидохме, но беше пиян. За пръв път го виждах пиян. Засмя се, прегърна малката Орфамей и каза, че заслужено била спечелила парите. После рече, че е приготвил малък подарък за нея, извади от джоба си портфейл, увит в някаква кърпа, и го подаде на момичето. Когато тя го разви, се оказа, че е продупчен по средата и изцапан с кръв.
	— Не е постъпил добре. Дори не бих го нарекъл типично за него.
	— Та ти не го познаваше.
	— Така е. Продължавай.
	— Орфамей държеше портфейла и го гледаше, после вдигна очи към него, а лицето й беше бяло и много неподвижно. Благодари му и отвори чантата си, за да го прибере вътре, поне аз така си помислих… беше толкова интересно…
	— Страхотно. Аз бих се търкалял от смях по пода.
	— Но вместо това извади пистолет. Доколкото знам, той го бе подарил на Мейвис. Също като другия, с който…
	— Много добре ми е известно. И аз си поиграх с него.
	— Орфамей се обърна и го уби на място с един-единствен изстрел. Беше ужасно драматично.
	Пъхна кафявата цигара в устата си и ми се усмихна. Особена разсеяна усмивка, сякаш си мислеше за нещо много далечно.
	— Ти си я накарала да признае всичко на Мейвис Уелд.
	Кимна.
	— Защото на теб Мейвис не би повярвала.
	— Не исках да рискувам.
	— Да не би ти да си дала хилядата долара на Орфамей, миличка? За да каже на сестра си? Защото тя е малко момиченце, което за хиляда долара е готово на всичко.
	— Няма да отговарям на такъв въпрос — заяви с достойнство.
	— Добре. Значи снощи, когато ме замъкна там по спешност, вече си знаела, че Стийлгрейв е мъртъв и няма от какво да се боиш, а номерът с пистолета е бил просто номер и нищо друго.
	— Не обичам да изпълнявам ролята на дядо боже — каза кротко. — Положението беше особено, а аз знаех, че ще намериш начин да измъкнеш Мейвис от него. Друг не можеше да го стори. Тя твърдо беше решила да поеме вината.
	— Трябва да пийна нещо. Иначе ще рухна.
	Скочи и отиде до бара. Върна се с две огромни чаши с уиски и сода. Подаде ми едната и ме загледа над ръба на своята как отпивам. Беше чудесно. Сръбнах още една глътка. Долорес се отпусна в креслото и посегна към златните щипци.
	— Изгоних я — проговорих след дълга пауза. — Имам предвид Мейвис. Твърдеше, че го е застреляла. Държеше пистолета. Същият като онзи, който ти ми даде. Вероятно не си забелязала, че с твоя е стреляно.
	— Слабо познавам оръжията — рече кротко.
	— Да, разбира се. Преброих куршумите и ако предположим, че е бил пълен, два бяха изстреляни. Куест беше убит с две куршума от автоматичен пистолет трийсет и втори калибър. Същият. Празните гилзи се търкаляха там на пода и аз ги взех.
	— Къде там, амиго?
	Взе да прекалява. Много станаха тези амиго, твърде много.
	— Разбира се, не бях сигурен, че оръжието е същото, но си заслужаваше да опитам. Просто да пообъркам нещата и да дам на Мейвис някакъв шанс да се измъкне. Затова размених пистолетите, а неговия скрих зад бара. Беше черен, трийсет и осми калибър. Повече му отиваше. Защото отпечатъци може да останат дори върху нарязана на квадратчета дръжка, а върху слоновата кост няма начин да не се отпечатат от лявата страна. Стийлгрейв не би носил такова оръжие.
	Очите й бяха широко отворени, празни, озадачени.
	— Боя се, че не следя добре мисълта ти.
	— Освен това, ако убие някого, ще бъде на място, в това можеш да бъдеш сигурна. А Куест беше станал и се разхождаше.
	Нещо се мярна в очите й и изчезна.
	— Много ми се иска да кажа, че е успял да проговори — продължих. — Но уви, дробовете му бяха напълнени с кръв. Умря в краката ми. Там.
	— Но къде там? Така и не ми каза къде е това там…
	— Необходимо ли е?
	Отпи малко уиски. Усмихна се. Остави чашата.
	— Ти си присъствувала, когато Орфамей му е съобщила адреса.
	— Ах да, разбира се.
	Много бързо се съвзе. Бързо и умело. Само усмивката й стана по-уморена.
	— Само че той не е отишъл.
	Цигарата й замръзна на път към устата. Нищо друго. После бавно я приближи до устните си и елегантно издуха пушек.
	— Именно това ме тревожеше през цялото време. Просто не можех да приема фактите, които ми се навираха в очите. Стийлгрейв е Мойър Ревльото, няма никакво съмнение, нали?
	— Никакво. Може да се докаже.
	— Стийлгрейв започнал почтен живот и се справял добре, преуспявал. Появил се Стейн и взел да му досажда, да иска пай от бизнеса. Това са мои предположения, но приблизително така са се развили събитията. Значи Стейн трябвало да бъде ликвидиран. Стийлгрейв не искал да убива — впрочем той никога не е обвиняван в убийство. Кливландската полиция отказала да дойде да си го прибере. Срещу него нямали обвинения. Нищо неразгадано — просто някога по някакъв начин бил свързан с престъпна организация. Но той трябвало да се отърве от Стейн. Затова прави така, че да бъде прибран в затвора, сетне се измъква, като подкупва затворническия лекар, убива Стейн и пак се прибира зад решетките. Щом се разчуело за убийството, докторът щял чевръсто да се разтича и да унищожи всички документи и записки в дневника, свързани с излизането му. Защото полицията щяла да задава въпроси.
	— Естествено, амиго.
	Погледнах да видя дали се е пропукала, но нищо не забелязах.
	— Дотук добре. Но все пак трябва да допуснем, че този човек има поне малко ум в главата си. Защо се е оставил да го държат десет дни в затвора? Отговор номер едно — за да си осигури алиби. Отговор номер две — защото е знаел, че рано или късно ще се запитат дали той е Мойър Ревльото и е искал да им даде една възможност да изяснят този въпрос, за да не закачат Стийлгрейв всеки път, когато гангстерите застрелят свой човек в града.
	— Харесва ли ти тази версия, амиго?
	— Да. Нека я огледаме и от друг ъгъл. Защо му е трябвало да обядва на обществено място в деня, когато е излязъл от кафеза, за да пречука Стейн? А дори да го е сторил, по каква случайност младият Куест се е навъртал наоколо и е щракал с апарата си? Стейн още не бил убит и снимката не била улика. Обичам късметлиите, но тук има твърде, твърде много късмет. Още нещо — дори Стийлгрейв да не е знаел, че са го фотографирали, той все пак познавал Куест. Няма начин. Орин просел пари от сестра си, откак останал без работа, а може би отпреди това. Стийлгрейв имаше ключ от апартамента й. Сигурно е знаел нещо за братчето. Всичко това недвусмислено говори, че тъкмо тази нощ Стийлгрейв за нищо на света не би убил Стейн — дори да е имал такива намерения.
	— А сега трябва да попитам кой го е убил — обади се тя учтиво.
	— Някой, който познавал Стейн и можел да се приближи до него, знаел, че снимката вече е направена, че Мейвис Уелд е на ръба да стане звезда, че връзката й със Стийлгрейв е опасна, но ще стане хиляди пъти по-опасна, ако той бъде обвинен в убийството на Стейн. Познавал и Куест, защото го бил виждал в апартамента на Мейвис, и го замаял с чаровете си, а момчето лесно би се поддало на такава обработка. Знаел, че двата пистолета с кокалени дръжки се водели на името на Стийлгрейв, макар че той ги бил купил, за да ги подарява на момичета. Ако самият Стийлгрейв е носел оръжие, щял е да се погрижи то да не е на негово име, за да не могат да го пипнат. Този някой знаел, че…
	— Млъкни! — Гласът й беше остър като кама, но нито изплашен, нито сърдит. — Млъкни веднага, ако обичаш! Няма да търпя това нито минута повече! Върви си!
	Станах. Тя се облегна назад — вената на врата й пулсираше. Възхитителна, мургава, смъртоносна. Никога нищо не би могло да я докосне, да я трогне — нито дори законът…
	— Защо уби Куест? — попитах.
	Стана и дойде при мен, отново усмихната.
	— Причините бяха две, амиго. Беше напълно откачен и в крайна сметка щеше да ми забие шиша. А втората причина е, че нищо — нищо от това — не бе извършено за пари. Само от любов.
	Понечих да й се изсмея в лицето. Но не го сторих. Тя бе съвършено искрена. Невероятно.
	— Колкото и любовници да има една жена — тихо продължи Долорес, — рано или късно се появява един, когото не може да понесе да й бъде отнет. И това бе той.
	Само се взирах в изумителните черни очи.
	— Вярвам ти — произнесох най-накрая.
	— Целуни ме, амиго.
	— О, господи!
	— Имам нужда от мъже, амиго. Но мъжът, когото обичах, е мъртъв. Аз го убих. Него не исках да деля.
	— Много дълго си чакала.
	— Умея да бъда търпелива — стига да има надежда.
	— Я престани!
	Усмихна се волно, красиво и тъй естествено.
	— Пък и нищо не можеш да направиш, миличък, защото ще погубиш завинаги и Мейвис Уелд.
	— Снощи тя доказа, че е готова да се самоунищожи.
	— Освен ако не е играела. — Изгледа ме рязко и се разсмя. — Убодох ли те в сърчицето? Ти си влюбен в нея.
	— Това би било глупаво — произнесох бавно. — Бих могъл да седя с нея в тъмното и да си държим ръцете… Но колко време ще продължи това? Тя бързо ще се отдалечи от мен, обгърната от блясък, скъпи дрехи, нереалност и приглушен секс. И вече няма да е човек като всички останали. Само глас зад екрана, лице от филмовата лента. А на мен ми е необходимо много повече.
	Тръгнах към вратата, без да се обръщам с гръб към нея. Не че очаквах куршум. Мисля, че ме предпочиташе такъв — неспособен да сторя каквото и да било, с вързани ръце.
	Докато отварях, се извърнах да я погледна. Стройна, мургава, прелестна и усмихната. Секс на талази. Извън всички морални закони на този или кой да е друг свят.
	Плачеше за кафеза.
	Излязох тихо от стаята. Преди да затворя, чух шепота и:
	— Керидо, толкова те харесвах. Жалко.
	Когато вратата на асансьора се отвори долу във фоайето, някакъв мъж чакаше да се качи. Висок, слаб, с нахлупена ниско над очите шапка. Денят беше топъл, а той бе навлякъл тънко палто и бе вдигнал яката, заровил в нея брадичка.
	— Доктор Лагарди — казах тихо.
	Погледна ме, но не ме позна. Влезе в асансьора и потегли нагоре.
	Отидох при бюрото на портиера и натиснах звънеца, Едрият рохкав мъж се появи с нарисувана усмивка върху отпуснатите меки устни. Очите му не блестяха като преди.
	— Дай ми телефона.
	Той го сложи върху бюрото. Набрах Мадисън 7911.
	— Тук е полицейският участък.
	— Обаждам се от Шато Берси, на ъгъла на авеню Франклин и авеню Джирард в Холивуд. Току-що в апартамент четиристотин и дванайсет се качи доктор Винсънт Лагарди, когото лейтенант Френч и лейтенант Бейфъс от отдела за убийства искат да разпитат. На телефона Филип Марлоу, частен детектив.
	— Франклин и Джирард. Чакайте там, ако обичате. Имате ли оръжие?
	— Да.
	— Задръжте го, ако се опита да излезе.
	Затворих и избърсах устата си. Мекият шишко се беше облегнал на бюрото, бял като платно.

	* * *

	Пристигнаха бързо, но не достатъчно. Може би трябваше да му попреча да се качи. Дали не съм имал предчувствие какво ще направи и нарочно съм го оставил да го извърши? Понякога, когато ми е криво, се опитвам да проумея, но ми е много сложно. Целият случай бе твърде объркан. Всеки път, когато трябваше да сторя естественото и очевидното, се налагаше да спра, за да си поблъскам главата дали няма да навредя на някого, комуто съм задължен.

	* * *

	Когато разбиха вратата, той седеше на канапето и я притискаше към сърцето си. С невиждащи очи и кървава пяна по устните. Беше прехапал езика си.
	Под лявата й гърда от огнената копринена риза стърчеше сребърната дръжка на нож, който вече бях виждал. С формата на гола жена. Очите на мис Долорес Гонсалес бяха полуотворени, а по устните й играеше едва доловима предизвикателна усмивка.
	— Хипократова усмивка — поясни лекарят, дошъл с линейката, и въздъхна. — Отива й.
	Погледна доктор Лагарди, който, ако можеше да се съди по лицето му, нито виждаше, нито чуваше.
	— Някой е останал без мечтата си — каза лекарят, наведе се и затвори очите на Долорес.


	КРАЙ
I>
	© 1949 Реймънд Чандлър
	© 1986 Жечка Георгиева, превод от английски

	Raymond Chandler
	The Little Sister, 1949

	Сканиране, разпознаване и редакция: Boman, 2007

	__Публикация:__
	РЕЙМЪНЛ ЧАНДЛЪР
	ПО-МАЛКАТА СЕСТРА

	Превела от английски ЖЕЧКА ГЕОРГИЕВА
	Рецензент Жечка Георгиева
	Американска — Първо издание
	Литературна група — ХЛ. 04/9536622511 /5557—153—86
	Редактор Мариана Неделчева
	Художник Стефан Десподов
	Художник-редактор Николай Пекарев
	Технически редактор Йордан Зашев
	Коректор Евелина Тодорова
	Дадена за набор февруари 1986 г.
	Подписана за печат април 1986 г.
	Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32
	Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01
	Цена 3,20 лв.
	ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
	ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
	НАРОДНА КУЛТУРА СОФИЯ 1986

	Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/4070]
I$