Реймънд Чандлър
	Пълна колекция разкази
	Том 3

	Испанска кръв

	1

	Големия Джон Мастърс беше грамаден, угоен, мазен, с гладки синкави бузи и въздебели пръсти с трапчинки вместо кокалчета. Кестенявата му коса беше сресана назад. Носеше виненочервен костюм с външни джобове, винена вратовръзка и кремава копринена риза. Около тлъстата кафява пура между дебелите му бърни се виеше широк червено-златист бандерол.
	Той сбърчи нос, погледна отново току-що получената карта и се насили да не се ухили широко.
	— Давай, Дейв, цапни още — каза. — И внимавай да не ме цапнеш с кметството по главата.
	Показаха се четворка и двойка. Дейв Ейдж тържествено изгледа картите през масата, свали поглед към своите, стиснати в ръка. Беше много висок и мършав, с длъгнесто костеливо лице и коса с цвета на мокър пясък. Хванал тестето в дланта си, бавно обърна най-горната карта и я изстреля в центъра на масата. Беше дама спатия.
	Големия Джон Мастърс широко отвори уста, размаха пурата и се изкиска.
	— Плащай, Дейв. Дамата като никога излезе права. — И обърна с широк замах картата си. Петица.
	Дейв Ейдж се усмихна учтиво, без да помръдне. До лакътя му иззад дългата копринена завеса, закрила високите островръхи прозорци, приглушено зазвъня телефон. Дейв извади цигарата от устата си, положи я внимателно на ръба на пепелника върху табуретката до масата за карти и се пресегна зад завесата за слушалката.
	Заговори с хладен, почти шептящ глас, дълго слуша. Нищо не се промени в зеленикавите му очи, дори проблясък от чувство не премина по тясното му лице. Мастърс зашава в стола си, забил зъби в пурата. След доста време Ейдж произнесе:
	— Добре, ще ти се обадя.
	Затвори и върна апарата зад завесата. Взе цигарата и подръпна мекото на ухото си. Мастърс се развика:
	— Какво те прихваща, дявол да те вземе? Дай ми десет долара!
	Ейдж се усмихна сухо и се облегна назад. Посегна към чашата си, отпи, върна я на мястото й и заговори през цигарата, стисната между устните. Движенията му бяха бавни, замислени, почти разсеяни.
	— Умни момчета сме двамата с теб, нали, Джон?
	— Ъхъ. Целият град е наш, което изобщо не помага на играта ми на двайсет и едно.
	— До изборите остават само два месеца, нали, Джон?
	Мастърс му се озъби, затърси в джоба си нова пура, забучи я в устата си.
	— И к’во от това?
	— Ами ако нещо се случи на нашата най-върла опозиция? Още сега. Това добре ли е, или не?
	— Ъ? — Мастърс вирна нагоре толкова гъсти вежди, че цялото лице трябваше да участва във вдигането им. Попремисли с кисела физиономия. — Адски ще бъде кофти. Освен ако веднага не го пипнат. Дявол да го вземе, избирателите тутакси ще чатнат, че ние сме му платили.
	— Говориш за убийство, Джон — търпеливо поясни Ейдж. — Нищо подобно не съм споменавал.
	Мастърс отпусна вежди и подръпна грубите черни косми, щръкнали от носа му.
	— Изплюй най-сетне камъчето!
	Ейдж се усмихна, издуха колелце дим, проследи го как заплува нагоре и се разпадна на крехки пухчета.
	— Току-що ми съобщиха по телефона — произнесе изключително бавно. — Донеган Мар е мъртъв.
	Мастърс лекичко се размърда. Тялото му съвсем бавно се придвижи към масата за карти и се наклони напред. Когато нямаше накъде повече да се навежда, брадичката му се вирна, докато мускулите на скулите се изпънаха като въжета.
	— Ъ? — измънка с надебелял глас. — Ъ?
	Ейдж кимна, спокоен като лед.
	— Ти обаче излезе прав за убийството, Джон. На истина е бил убит. Само преди половин час. В неговия кабинет. Не знаят кой го е извършил… засега.
	Мастърс тежко сви рамене и се облегна назад. Огледа се с тъпо изражение. Съвсем неочаквано избухна в смях. Смехът му гърмеше и кънтеше ръмжащо като в крепостна кула из малката стая, където седяха двамата, после преля отвъд в просторната дневна, а ехото рикошираше напред-назад през лабиринта от тежки мрачни мебели, достатъчно лампиони за осветяване на цял булевард и наредени в две редици картини в масивни позлатени рамки.
	Ейдж седеше безмълвно. Бавно взе да втрива цигарата си в пепелника, докато от огънчето остана единствено плътна черна цапаница. Почисти кокалестите си пръсти, като ги потри един в друг, зачака.
	Мастърс спря да се смее също толкова внезапно, както и започна. Стаята замря. Големия Джон придоби изморен вид. Попи потта от едрото си лице.
	— Трябва да предприемем нещо, Дейв — обади се тихо. — За малко да забравя. Наложително е бързо да разрешим въпроса. Прекалено е взривоопасен.
	Ейдж повторно се пресегна през завесата и измъкна телефона, побутна го през масата над разпилените карти.
	— Е… поне знаем как, нали? — попита спокойно. Лукава усмивка проблесна в калните кафяви очички на Големия Джон Мастърс. Той облиза устни, протегна огромна лапа към телефона.
	— Ъхъ — измрънка. — Знаем, Дейв. Знаем, и още как, мамка му…
	Занабира номера с дебел пръст, който едва влизаше в дупките.


	2

	Лицето на Донеган Мар изглеждаше непроницаемо, хубаво, умиротворено — дори сега. Беше облечен в сив костюм от мека вълнена материя, а косата му, в съшия цвят като костюма, бе сресана назад над руменото младолико лице. Кожата отстрани по слепоочията, където би падала косата му, ако се изправеше, беше бледа. Иначе имаше хубав загар.
	Лежеше отметнат назад в тапициран син канцеларски стол. В пепелник с бронзова хрътка около ръба имаше изгаснала пура. Лявата му ръка висеше отпусната вяло покрай стола, дясната върху писалището хлабаво държеше пистолет. Добре поддържаните му нокти лъщяха на слънчевата светлина, проникваща през големия затворен прозорец зад гърба му.
	Кръв бе просмукала лявата страна на жилетката, та сивият вълнен план изглеждаше почти черен. Беше съвсем мъртъв, изключително мъртъв.
	Висок мъж, много мургав, слаб и мълчалив, се бе подпрял на кафявата махагонова кантонерка и се взираше втренчено в мъртвия. Ръцете му бяха напъхани в джобовете на спретнат син шевиотен костюм. На темето му се крепеше панамена шапка. Ала в очите му нямаше нищо небрежно, както впрочем и в стиснатата права уста.
	Едър тъмнорус мъж пипнешком търсеше нещо из синия килим.
	— Няма гилзи, Сам — обяви с плътен глас, все тъй наведен.
	Мургавият не помръдна, не отговори. Другият се изправи, прозя се, погледна към мъжа в стола.
	— Ама че работа! Сега като се разсмърди… Два месеца до изборите. Леле, за някои ще е голям ритник в задника.
	Мургавият произнесе бавно:
	— Съученици сме с него, от едно училище. Бяхме добри приятели. Падахме си по едно и също момиче. Той я спечели, но си останахме добри приятели… и тримата. Винаги е бил страхотно момче… Може би една идея прекалено умен.
	Тъмнорусият обикаляше из стаята, без да докосва нищо. Наведе се, помириса пистолета върху писалището, поклати глава и установи:
	— Не е използван… този. — Сбърчи нос, подуши въздуха. — Климатична инсталация. На последните три етажа. Освен това са звукоизолирани. Скъпа работа. Чух, че цялата сграда е заварена. Никакво занитване. Та да си чувал това, Сам?
	Мургавият бавно поклати глава.
	— Къде са били чиновниците? — продължи тъмно русият. — Голяма клечка като него би трябвало да има повече от един сътрудник.
	Мургавият отново поклати глава.
	— Само секретарка, ако не се лъжа. Излязла да обядва. Той беше вълк-единак, Пийт. Пробивен като свредел. След още няколко години градът щеше да бъде негов.
	Тъмнорусият вече беше зад бюрото, почти надвесен над рамото на мъртвия. Взираше се надолу към настолния бележник с кожена подвързия и скъпи плътни листове за отбелязване на срещи.
	— В дванайсет и петнайсет тук е трябвало да дойде някой си Имлей — произнесе бавно. — Единствената насрочена среща. — Погледна евтиния си ръчен часовник. — Един и половина. Отдавна си е тръгнал. Кой е този Имлей?… Я чакай! Има един заместник-прокурор с това име. Кандидат за съдия от екипа на Мастърс-Ейдж. Мислиш ли…
	На вратата рязко се почука. Кабинетът беше толкова дълъг, че двамата трябваше да се позамислят, за да разберат на коя от трите врати се чука. Тъмнорусият се запъти към най-отдалечената, като подхвърли през рамо:
	— Сигурно е съдебният лекар. Подметни това на любимия си вестникар, и оставаш без работа. Прав ли съм?
	Мургавият не отвърна. Бавно се придвижи към бюрото, наведе се леко напред и се обърна към мъртвеца:
	— Сбогом, Дони. Повече не се тревожи. Аз поемам нещата оттук нататък. Ще се погрижа и за Бел.
	Вратата в дъното на кабинета се отвори и в стаята влезе забързан мъж с голяма чанта в ръка. Препусна по синия килим и я постави върху писалището. Тъмнорусият затвори вратата под носа на напиращата отвън тълпа. После се обърна и се върна, без да бърза, до бюрото.
	Припреният наклони глава на една страна и огледа трупа.
	— Два са — промърмори. — Виждат ми се трийсет и втори калибър, доста големи. Близо до сърцето, без да го докоснат. Трябва да е умрял съвсем наскоро. Преди минута-две.
	Мургавият измуча недоволно и отиде при прозореца. Застана с гръб към стаята, загледан навън във върховете на високите сгради и топлото синьо небе. Тъмнорусият наблюдаваше как съдебният лекар повдига единия мъртъв клепач.
	— Къде се бави онзи с отпечатъците? — изръмжа недоволно. — Трябва да използвам телефона. Този Имлей…
	Мургавият извърна леко глава с приглушена усмивка.
	— Използвай го. Това убийство няма да бъде кой знае колко тайнствено.
	— Не съм толкова сигурен — заяви съдебният лекар, докато сгъваше китката на мъртвия, след което притисна опакото на ръката си към лицето му. — Може и да не се окаже особено политически мотивирано, Делагера. За труп е голям красавец.
	Тъмнорусият вдигна изключително предпазливо с носната си кърпа слушалката на телефона, остави я върху бюрото, набра номер, пак я взе, както беше увита, и я долепи до ухото си. След секунда рязко кимна с глава и каза:
	— Обажда се Пийт Маркъс. Събудете господин инспектора. — Прозя се, почака отново, сетне заговори с различен тон: — Маркъс и Делагера, инспекторе, от кабинета на Донеган Мар. Още не са дошли за отпечатъците, нито пък фотограф… Ъ?… Да забавим топката до пристигането на полицейския началник? О’кей… Да, тук е.
	Мургавият се обърна. Пийт Маркъс му махна красноречиво.
	— Твой ред е, испанецо.
	Сам Делагера пое слушалката, без да обръща внимание на предпазливо обгърналата я носна кърпа, и се заслуша. Лицето му се втвърди.
	— Разбира се, че го познавах — каза тихо, — но не спях с него… Няма никой освен секретарката му, младо момиче. Тя вдигна тревогата по телефона. В бележника на бюрото му е отбелязано едно име — Имлей, среща в дванайсет и петнайсет. Не, нищо не сме пипали… Не… Добре, веднага.
	Върна слушалката толкова бавно, че прещракването почти не се чу. Ръката му остана върху нея, после внезапно се отпусна тежко покрай бедрото му. Гласът му прозвуча надебелен.
	— Отнемат ми случая, Пийт. Ти оставаш да командваш парада до появата на главния началник Дру. Никой да не влиза. Нито бял, нито черен, нито индианец.
	— Защо те махат? — ядосано излая тъмнорусият.
	— Не знам. Заповед — равнодушно отвърна Делагера.
	Лекарят спря да попълва бланката, за да хвърли изкосо на Делагера остър, изпълнен с любопитство поглед.
	Делагера прекоси кабинета и мина през свързващата врата. Отвъд нея имаше малка канцелария, частично преградена като чакалня с няколко кожени кресла и масичка със списания. Зад нещо като тезгях стърчаха машинописно бюрце, метална каса, няколко кантонерки. Дребно тъмнокосо момиче седеше зад бюрото, отпуснало глава върху свита на топка носна кърпичка. Шапката му се бе килнала. Раменете му подскачаха, а дълбоките хлипове бяха като запъхтяно дишане.
	Делагера я потупа по рамото. Тя вдигна към него подпухнало от плач лице, с изкривена уста. Той се усмихна на въпроса в очите й и попита кротко:
	— Обади ли се вече на госпожа Мар?
	Тя кимна безмълвно, разтърсена от тежки ридания. Той пак я потупа по рамото, остана за малко до нея, после излезе от стаята с плътно стиснати устни и мрачен блясък в черните очи.


	3

	Голямата английска къща бе встрани от тясната криволичеща лента асфалт, наречена „Де Нийв стрийт“. Тревата на зелената площ беше доста избуяла, през нея криволичеше пътека от полускрити в зеленината плоски камъни. Над портала се извисяваше декоративна куличка, стената бе обрасла с бръшлян. Плътно около къщата растяха множество дървета, които я правеха мрачна и отдалечена.
	Всички сгради по „Де Нийв стрийт“ притежаваха еднакъв, добре преценен занемарен вид. Ала високият зелен жив плет, скриващ алеята за коли и гаражите, беше подкастрен грижливо като френски пудел, а в гъстата маса жълти и пламтящо алени гладиоли в противоположния край на моравата нямаше нищо мрачно или тайнствено.
	Делагера слезе от бежовия си открит кадилак. Беше стар модел, тромав и прашен. Силно изопнат брезент образуваше отзад нещо като палуба. Беше си сложил бяла платнена шапка и тъмни очила, а синият шевиотен костюм бе сменен със сив, спортен, с джобове с ципове.
	Нямаше вид на полицай. И в кабинета на Донеган Мар не мязаше на такъв. Бавно тръгна по плоските камъни, докосна месинговото чукче, но не удари с него по входната врата. Натисна звънеца отстрани, почти закрит от бръшляна.
	Дълго чака. Беше много топло, много тихо. Пчели жужаха морно над топлата ярка трева. Дочуваше се далечното бръмчене на сенокосачка.
	Вратата бавно се отвори и отвътре надзърна черно лице — продълговато, с вадички от сълзи върху лавандуловата пудра. То почти се усмихна и изрече на пресекулки:
	— Здравейте, господин Сам. Толкова е приятно да ви види човек.
	Делагера свали шапка и заклати слънчевите очила покрай хълбока си.
	— Здравей, Мини. Много съжалявам. Трябва да се видя с госпожа Мар.
	— Разбира се. Влезте, господин Сам. Прислужницата отстъпи встрани и той прекрачи в затъмнения вестибюл, застлан с теракота. — Още ли не са се появили репортерите?
	Момичето бавно поклати глава. Топлите му кафяви очи бяха замаяни, като дрогирани от шока.
	— Още никой не е идвал… Тя преди малко се върна. Дума не е обелила. Само стои като истукан в онзи неин солариум, дето слънчев лъч не прониква.
	Делагера кимна и каза:
	— С никого не разговаряй, Мини. Ще се опитат да не вдигат шум известно време, да го опазят от вестникарите.
	— Разбира се, господин Сам. Нито дума.
	Делагера й се усмихна, тръгна безшумно на каучуковите си подметки по керамичния под към дъното на къщата и сви под прав ъгъл в друг коридор, досущ като първия. Почука на някаква врата. Никакъв отговор. Завъртя топката на бравата и пристъпи в дълга тясна стая, мрачна въпреки множеството прозорци. Дървета растяха досами тях, притискаха листа към стъклата. Някои от прозорците бяха закрити от дълги кретонени завеси.
	Високата млада жена в средата на стаята не се обърна да го погледне. Стоеше неподвижно, сковано. Беше вперила поглед навън. Ръцете й, отпуснати покрай бедрата, бяха стиснати в юмруци.
	Имаше червеникаво-кестенява коса, която сякаш бе събрала всичката светлина в стаята и образуваше кротък ореол около студеното й красиво лице. Беше облечена в син кадифен костюм със спортна кройка и външни джобове. Бяла носна кърпичка, поръбена със синьо, се подаваше от горното джобче, надиплена старателно с крайчетата нагоре, както при мъжете контета.
	Делагера изчака очите му да привикнат с полумрака. След малко жената наруши тишината с висок, пресипнал глас.
	— Е… докопаха го, Сам. Най-сетне го докопаха. Нима им беше толкова омразен?
	— Дони бе в безпощаден бизнес, Бел — тихо изрече Делагера. — Допускам, че е играл по правилата, доколкото е възможно, но неминуемо си е спечелил врагове.
	Тя бавно извърна глава и го погледна. В косите й играеха светлини. Златисто проблясваше в очите й. Гласът й потреперваше.
	— Кой го е убил, Сам? Имат ли представа?
	Делагера бавно кимна, седна в плетен стол, за люля шапката и очилата си между коленете.
	— Да. Според нас извършителят е известен. Казва се Имлей, помощник-прокурор.
	— Божичко! — едва издиша младата жена. — Накъде отива този покварен град?
	Делагера продължи монотонно:
	— Ето каква е работата… ако си сигурна, че искаш да знаеш… вече.
	— Искам, Сам. Очите му не се откъсват от мен от стената, накъдето и да погледна. Молят ме да направя нещо. Той беше много добър с мен, Сам. Имахме си и своите неприятности, разбира се, но… не бяха съществени.
	— Този Имлей се е кандидатирал за съдия с подкрепата на групировката Мастърс-Ейдж. Живее нашироко и доколкото ни е известно, съжителства с кабаретната актриса Стела ла Мот. Някъде, някак си са ги снимали заедно — много пияни и разголени. Снимките бяха намерени у Дони, Бел. В бюрото му. Според бележника е имал уговорена среща с Имлей за дванайсет и петнайсет. Предполагаме, че са се спречкали и Имлей го е изпреварил.
	— Ти ли откри снимките, Сам? — съвсем тихо попита жената. Той поклати глава и се усмихна накриво.
	— Не. Ако бях аз, можех и да ги прикрия. Намери ги Дру, началникът на полицията… след като ме отстраниха от разследването.
	Главата й рязко се отметна. Яркосините очи се разшириха.
	— Отстранили са те от разследването? Теб, приятеля на Дони?
	— Да. Не го приемай толкова навътре. Аз съм полицай, Бел. В края на краищата върша каквото ми наредят.
	Тя замълча, повече не погледна към него. След малко той се обади:
	— Ако можеш да ми дадеш ключовете от вилата ви при езерото Пума. Наредено ми е да се кача и да огледам за улики. Дони провеждаше там някои от съвещанията си.
	Нещо се промени в лицето на жената: придоби почти презрително изражение. Гласът й бе изпразнен от нюанси.
	— Ще ги донеса. Но там няма да откриеш нищо. Ако ще им помагаш да намерят улики срещу Дони… за да очистите от подозрение този Имлей…
	Делагера се усмихна едва-едва и леко поклати глава.
	— Какви ги говориш! Преди да направя нещо подобно, ще си подам оставката.
	— Разбирам.
	Тя се насочи към вратата и излезе от стаята. Той остана да седи неподвижно, докато я нямаше, загледан с празен поглед в стената. Лицето му бе наскърбено. Изруга тихо под носа си.
	Жената се върна, приближи се и протегна ръка. Нещо издрънча в шепата й.
	— Ключовете, ченге.
	Делагера ги взе и ги пусна в джоба си. Лицето му се вдърви. Бел Мар отиде до една масичка и ноктите й силно задраскаха по емайлирана кутия, докато изваждаше от нея цигара. Обърнала гръб, тя заговори:
	— Както отбелязах, едва ли ще ти провърви в начинанието. Толкова по-зле — засега можете да го набедите само в изнудване.
	Делагера бавно издиша, постоя малко, после се извърна.
	— Добре — каза тихо. Сега гласът му бе безразличен, все едно денят беше хубав и никой не е бил убит. Стигна до вратата и отново се обърна. — Ще се от бия да те видя, като се върна, Бел. Може би ще се чувстваш по-добре.
	Тя не отговори, не помръдна. Държеше сковано незапалената цигара до устата си, съвсем близо. Делагера продължи:
	— Би трябвало да си наясно какви чувства изпитвам. Навремето с Дони бяхме като братя. Аз… подочух, че напоследък двамата не се разбирате особено… Радвам се, че не е било вярно. Не допускай всичко това да те сломи, Бел. Няма защо да се държиш така… с мен.
	Изчака няколко секунди, загледан в гърба й. Тя отново нито помръдна, нито продума и той излезе.

	4

	Тесен каменист път се спускаше рязко от шосето покрай хълма над езерото. Сред боровете тук-там надничаха покривите на дървени вили. В самия хълм имаше издълбан открит навес. Делагера паркира прашния си кадилак под него и се спусна по тясната пътека към водата.
	Езерото беше тъмносиньо, но доста плитко. Две-три плоскодънни лодки се носеха свободно по него, а в далечината зад един завой бръмчеше мотор. Полицаят мина покрай стени от гъста ниска растителност, стъпвайки върху наслоени борови иглички. Заобиколи мъртъв дънер и прекоси малък дървен мост към вилата на Мар.
	Беше построена от кръгли трупи с широка веранда откъм езерото. Изглеждаше самотна и безлюдна. Поточето под моста се извиваше покрай къщата, а единият край на верандата се спускаше отвесно към големите плоски камъни, през които се процеждаше водата. През пролетта, при пороите, те щяха да останат под нея.
	Делагера изкачи дървените стъпала, извади ключовете от джоба си, отключи тежката входна врата, постоя на верандата и запали цигара, преди да влезе. Беше много спокойно, много приятно, много прохладно и чисто след жегата на големия град. Планинска сойка бе кацнала на един пън и си почистваше крилата. Някой в другия край на езерото подрънкваше на укелеле. Той прекрачи прага на вилата.
	Загледа се в прашните еленови рога, голямата кръгла маса с разхвърляни списания, старомодния радиоапарат. Имаше грамофон във вид на кутия и стърчаща купчина плочи до него. Върху маса близо до обемната, облицована с големи камъни камина стърчаха високи неизмити чаши и половин бутилка шотландско уиски до тях. По пътя горе мина кола и спря някъде наблизо.
	Нямаше никакъв смисъл във всичко това. Човек на Донеган Мар не би оставил нищо съществено в планинска хижа.
	Надникна в две спални, едната — съвсем малка, с две легла и нищо друго, втората — по-обзаведена, с елегантно легло и ярка женска пижама, метната отгоре. Не приличаше да е на Бел Мар.
	В дъното имаше кухничка с газова печка и друга на дърва. Отключи задната врата и излезе на малка веранда на нивото на земята до купчина дърва за огрев и брадва с две остриета, забита в дръвник. Тогава забеляза мухите.
	Дъсчена пътека заобикаляше къщата към навеса с дърва. Слънчевите лъчи се промъкваха през дърветата и огряваха пътеката. Там, насред слънчевата светлина, плътна маса мухи бе накацала върху нещо кафеникаво, лепкаво. Мухите не желаеха да помръднат. Делагера се наведе, протегна ръка, докосна лепкавото място, помириса пръстите си. Лицето му се напрегна.
	По-надолу съгледа второ кафеникаво петно, пред вратата на навеса. Светкавично извади ключовете от джоба си и намери онзи, който отключваше големия катинар. Рязко отвори вратата.
	Вътре имаше голям куп дърва. Не нацепени, дълги по четири фута, ненаредени, нахвърляни както падне. Делагера се зае да ги мята на една страна.
	След като прехвърли голяма част, успя да се пресегне и да докопа два студени, сковани глезена, обути в чорапи на ромбчета, и да измъкне мъртвеца на светло.
	Беше строен, нито висок, нито нисък, облечен в добре скроен костюм. Малките му спретнати обувки бяха лъснати, леко напрашени. Нямаше лице, или поне не много. Беше на пихтия от страхотен удар. Темето му бе сцепено и прошарената кестенява коса примесена с мозък и кръв.
	Делагера бързо се изправи и се върна в къщата при полупълната бутилка шотландско уиски в дневната. Отпуши я, пи направо от нея, изчака, пак отпи.
	— Фю! — подсвирна високо и целият се разтърси, щом уискито удари като с камшик нервите.
	Върна се в навеса, огледа се отново и в същия миг някъде се чу паленето на мотор. Той се скова. Моторът засили звук, после заглъхна и пак се възцари тишина. Делагера сви рамене, претърси джобовете на мъртвия. Бяха празни. Единият, вероятно белязан от ателието за химическо чистене, беше изрязан. Етикетът на шивача бе също изрязан от хастара на вътрешния джоб на сакото, стърчаха само неравни конци.
	Мъжът бе съвсем скован. Мъртъв от двайсет и четири часа, не повече. Кръвта по лицето му се беше съсирила, но не съвсем засъхнала.
	Делагера постоя клекнал до мъжа, загледан в лъскавото просветване на езерото Пума, в далечното проблясване на весло от плоскодънна лодка. После се върна под навеса и започна да опипва наоколо, търсейки тежка цепеница с много кръв по нея, но не откри нищо. Върна се в къщата и излезе на предната веранда, приближи се до ръба и се загледа надолу, където пътят рязко се спускаше, после в големите плоски камъни на поточето.
	— Да — промълви тихо.
	Мухи се бяха скупчили върху два от камъните. Не беше ги забелязал преди. Височината бе около девет метра — достатъчно да сцепи нечия глава, ако се приземи както трябва.
	Седна в един от големите люлеещи се столове и няколко минути пуши, без да помръдне. Лицето му бе сковано от размисъл, черните очи — далечни, вглъбени. В ъгълчетата на устните му играеше стегната, напрегната усмивка, леко саркастична.
	После безшумно прекоси къщата, завлече мъртвия обратно в навеса, покри го на две на три с дърва. Заключи навеса, заключи и къщата, върна се по тясната стръмна пътека на пътя и влезе в колата си. Минаваше шест часът, когато потегли, но слънцето още грееше ярко.


	5

	Стар тезгях от магазин служеше за бар в крайпътната бирария. До него бяха поставени три ниски табуретки. Делагера се настани в единия край близо до вратата и се загледа в пенестата вътрешност на празна халба бира. Барманът беше тъмноок младок в работен гащеризон със свенливи очи и мека редичка коса. Заекваше.
	— Д-д-да ви н-н-налея л-ли още е-д-д-на ч-ч-чаша, гос-п-подине?
	Делагера поклати глава и стана от табуретката.
	— Рекетьорска бира, синко — тъжно каза той. — Безвкусна като блондинка в бардак.
	— Д-д-доставят ни я „П-п-портола б-бру“, господине. П-п-предполага се, ч-че е н-н-най-добрата.
	— Нищо подобно. От нея по-лоша няма. Само че или трябва да купувате от тях, или няма да ви подновят разрешителното. Довиждане, синко.
	Той отиде до мрежестата врата срещу насекоми и погледна към огряното слънчево шосе, по което сенките вече се издължаваха. Отвъд асфалта на застлано с чакъл пространство, оградено от бял дъсчен стобор, бяха паркирани две коли: старият кадилак на Делагера и прашен нащърбен форд. До кадилака беше застанал висок кльощав мъж в спортен, защитен цвят костюм и го оглеждаше.
	Делагера извади лула, натъпка я до половината от кесия с цип, бавно и внимателно я разпали и метна кибритената клечка на една страна. После леко застина, загледан през мрежата.
	Високият кльощав мъж разкопчаваше брезента, покриваш задната част на колата на Делагера. Отметна го донякъде и застана над него, втренчен в пространството отдолу.
	Делагера безшумно отвори мрежестата врата и прекоси асфалта с тихи, широки, небрежни крачки. Каучуковите подметки заскърцаха по чакъла, ала слабият мъж не се обърна. Делагера застана до него.
	— Стори ми се, че ме следите с колата си — каза приглушено. — Какъв е проблемът?
	Мъжът се обърна, без да бърза. Имаше длъгнесто кисело лице и очи с цвят на водорасли. Сакото му беше разкопчано, единият край отметнат назад от ръката на левия хълбок. Беше положена върху пистолет, наместен с дулото напред в кобур на колан, кавалерийски модел.
	Огледа Делагера от главата до петите с лека крива усмивчица.
	— Твоя ли е щайгата?
	— Ти как смяташ?
	Мършавият отметна сакото си още назад и показа бронзовата значка, закачена на джоба.
	— Смятам, че съм лесничеят на окръг Толука, господине. Смятам, че сега не е сезон за лов на елени, а за кошути сезон никога не е имало.
	Делагера бавно сведе поглед, надникна в задната част на колата си, леко се наведе, за да види отвъд брезента. Върху разхвърляни боклуци редом с пушка лежеше тялото на млада кошута. Благите очи на мъртвото животно, загубили блясък в смъртта, сякаш го съзерцаваха с кротък упрек. Върху стройната шия бе засъхнала кръв. Делагера се изправи и спокойно каза:
	— Колко мило.
	— Имаш ли ловджийски билет?
	— Не съм ловец — отвърна Делагера.
	— Това няма да ти помогне. Виждам, че имаш пушка.
	— Аз съм ченге.
	— Ченге значи? А случайно да имаш значка?
	— Случайно имам.
	Делагера бръкна в горното си джобче, извади полицейска значка, потърка я в ръкава си, показа я, полегнала в дланта му. Мършавият лесничей я загледа втренчено, докато облизваше устни.
	— Лейтенант-детектив значи? От градската полиция. — Лицето му стана завеяно, лениво. — Добре, лейтенант. Ще пропътуваме десетина мили надолу с твоята кола. Аз ще се върна на автостоп.
	Делагера прибра значката, внимателно изтръска лулата си и стъпка жаравата в чакъла. Метна брезента на мястото му, без да го закопчава.
	— Задържаш ли ме? — попита напрегнато.
	— Задържам те, лейтенант.
	— Да тръгваме.
	Делагера се пъхна зад кормилото на кадилака. Слабият лесничей заобиколи от другата страна и седна до него. Делагера запали мотора, даде на заден ход и потегли по гладкия асфалт на шосето. Долината беше бездънна мараня в далечината. Отвъд нея огромни върхове се открояваха на фона на небето. Делагера караше голямата кола с лекота, без да бърза. Двамата мъже гледаха право пред себе си, без да разговарят. След доста време Делагера попита:
	— Не знаех, че при езерото Пума имало елени. По-нататък от него не съм стъпвал.
	— Там наблизо има резерват, лейтенант — спокойно отвърна лесничеят. Загледа втренчено през прашното предно стъкло. — Той е част от горското стопанство на окръг Толука… или може би и това не ти е известно?
	— Не ми е известно. През живота си не съм убил елен. Полицейската работа не ме е ожесточила до такава степен.
	Лесничеят се ухили широко, нищо не каза. Шосето се промъкваше през седловина, от дясната му страна имаше дере. Хълмовете отляво бяха насечени от малки каньони. В някои се виждаха прокараните груби пътища, полубуренясали, прорязани от коловози.
	Делагера рязко и внезапно люшна голямата кола наляво, стрелна я в разчистена площадка от червеникава почва, обрасла с изсъхнала трева, рязко натисна спирачката. Колата залитна, наклони се на една страна и закова със стържене на място.
	Лесничеят се метна яростно надясно, после политна напред към стъклото. Изруга, изправи се рязко и се пресегна с дясната ръка към пистолета в кобура.
	Делагера хвана тънката корава китка и остро я изви към тялото на мъжа. Лицето на лесничея пребледня под дълбокия загар. Лявата ръка заопипва кобура, после омекна. Мъжът заговори със стегнат, изпълнен с болка глас:
	— Само влошаваш нещата, ченге. Получих анонимно обаждане от Солт Спрингс. Описаха колата ти, казаха къде се намира. Съобщиха също, че вътре ще намеря убита кошута. Аз…
	Делагера пусна китката, рязко откопча кобура и с едно движение измъкна от него колта. Метна пистолета навън.
	— Излизай, окръг Толука! И се върни на автостоп, както спомена. Какво става — не можеш ли повече да живееш само на заплата? Сам си ми подхвърлил кошутата при езерото Пума, проклет мошеник!
	Лесничеят бавно се измъкна, стъпи на земята с безизразно лице, с вяло провиснала долна челюст.
	— Много грубо пипаш — промърмори. — Ще съжаля ваш за това, ченге. Ще подам оплакване.
	Делагера се плъзна по седалката и излезе през дясната врата. Застана плътно до лесничея и много бавно изрече:
	— Може и да греша, господине. Може и наистина да са ти се обадили. Няма да се учудя.
	Измъкна с рязко движение трупа на кошутата от колата, положи го на земята, без да откъсва поглед от лесничея. Слабият мъж не помръдна, не направи опит да вземе пистолета си, паднал в тревата на три-четири метра от него. Водораслевите очи бяха мътни, много студени.
	Делагера се върна в кадилака, отпусна рязко ръчната спирачка, включи мотора. Излезе на заден на шосето. Лесничеят още не бе помръднал.
	Кадилакът се стрелна напред, спусна се по нанадолнището и изчезна от поглед. Когато съвсем се изгуби, лесничеят вдигна пистолета си, закопча го в кобура, завлече кошутата зад храсталаците и тръгна назад покрай пътя към височинката на седловината.


	6

	— Някакъв мъж звъня три пъти, лейтенант, но не си остави номера. Два пъти ви търси една жена. Не си даде нито името, нито телефона — съобщи момичето от телефонната служба на жилищния блок „Кенуърти“.
	Делагера пое от ръката му листчетата, прочете на три от тях името „Джоуи Чил“ и в колко часа е звънял. Взе двете адресирани до него писма, докосна шапката си вместо довиждане и се качи в асансьора. Слезе на четвъртия етаж, тръгна по тесния смълчан коридор, отключи една врата. Без да пали лампи, отиде до големия френски прозорец, разтвори го широко и застана там, загледан в плътното мрачно небе, в проблясващите неонови светлини и в пронизващите лъчи на фаровете по булевард „Ортега“ две преки по-нагоре.
	Запали цигара и я изпуши до половината, без да помръдне. Лицето му в мрака бе много издължено, особено тревожно. Най-сетне се отдръпна от прозореца, влезе в малката спалня, запали настолна лампа и се съблече. Влезе под душа, после се изтри с хавлиена кърпа, облече чисто бельо и мина в кухнята да си забърка питие. Изпи го и докато се обличаше, изпуши още една цигара. Телефонът в дневната зазвъня, когато си закопчаваше кобура.
	Беше Бел Мар. Гласът й бе завален и гърлен, сякаш бе плакала с часове.
	— Радвам се, че те чувам, Сам. Аз… не исках да кажа това, което ти наговорих. Бях потресена и объркана, направо обезумяла. Разбираш, нали, Сам?
	— Естествено, малката — каза Делагера. — Забрави. Пък и ти беше права. Току-що се връщам от езерото Пума и имам чувството, че бях изпратен там, за да се отърват от мен.
	— Сега само ти ми остана, Сам. Нали няма да им позволиш да ти сторят нещо лошо?
	— Кого имаш предвид?
	— Знаеш кого. Не съм вчерашна, Сам. Разбирам, че това е заговор, мръсен политически заговор, целящ да го отстранят.
	Делагера стисна слушалката до болка. Усети устните си сковани, твърди. Мълча известно време, не бе в състояние да отвори уста. Накрая успя да каже:
	— Може да е това, на което прилича, Бел. Караница за онези снимки. В края на краищата Дони имаше всички основания и право да каже на човек като онзи да си оттегли кандидатурата. Това не е изнудване… Пък и държеше пистолет в ръката си.
	— Ела да се видим при първа възможност, Сам. Гласът й заслабна от изразходвани чувства, прозвуча нотка на копнеж. Той побарабани по бюрото, поколеба се отново.
	— Разбира се — отвърна. — Кога някой от вас е ходил във вилата за последен път?
	— Не знам. Не съм стъпвала там от една година. Той ходеше… сам. Може да се е срещал с хора там горе. Просто не съм наясно.
	Той измънка нещо неангажиращо, след малко се сбогуваха и затвориха.
	Делагера се загледа с празен поглед в стената над писалището. В очите му проблясваше нова светлина, остра искрица. Лицето му бе напрегнато, вече без следа от колебание.
	Върна се в спалнята да си вземе сакото и панамената шапка. На излизане подбра трите листчета с името „Джоуи Чил“, накъса ги на парченца и ги изгори в пепелника.


	7

	Пийт Маркъс — едрият тъмнорус полицай, седеше странично зад малко, отрупано с бумаги бюро В почти празната канцелария, съдържаща две такива бюрца, поставени до срещуположните стени. Второто беше подредено и спретнато, отгоре му имаше зелена попивателна, комплект писалки от оникс, малък месингов календар и голяма раковина, служеща за пепелник.
	Кръгла сламена възглавничка, приличаща донякъде на мишена, беше подпряна изправена върху обикновен дървен стол до прозореца. Пийт Маркъс държеше в ръка шепа перца и ги мяташе по възглавничката като мексикански ножохвъргач. Вършеше това разсеяно и не особено умело.
	Вратата се отвори и в стаята влезе Делагера. Затвори и се облегна на вратата, загледан вдървено в Маркъс. Тъмнорусият изскърца в стола си, докато се извръщаше, наклони го назад и се почеса по брадичката с широкия нокът на палеца си.
	— Здрасти, испанецо. Добре ли пътува? Шефът опищя орталъка къде си.
	Делагера изсумтя и пъхна цигара между гладките си кафеникави устни.
	— Ти беше ли в кабинета на Мар, когато намериха снимките, Пийт?
	— Да, ама не ги намерих аз. Шефът ги откри. Защо?
	— А Видя ли го с очите си как ги намира?
	Маркъс се вторачи в него, после тихо, предпазливо изрече:
	— Наистина ги намери, Сам. Не ги е подхвърлил, ако това имаш предвид.
	Делагера кимна, сви рамене.
	— Нещо за куршумите?
	— Да. Не са трийсет и втори, а двайсет и пети калибър. От проклетите пищовчета. Макар и автоматичен. Гилзи не намерихме.
	— Имлей не е забравил гилзите — монотонно произнесе Делагера, — а си е тръгнал без снимките, заради които е убил.
	Маркъс свали крака на пода и се наведе напред, после вдигна поглед нагоре през светлорусите си вежди.
	— Защо се учудваш? Те му дават мотив, а пистолетът в ръката на Мар праща по дяволите предумишленото убийство.
	— Добре разсъждаваш, Пийт.
	Делагера пристъпи към прозорчето и се загледа навън. След малко Маркъс тъжно добави:
	— Напоследък не съм се преработил, испанецо.
	Делагера бавно се извърна, отиде до него, застана съвсем близо и сведе поглед.
	— Не се ядосвай, момчето ми. Ти си мой партньор, а аз съм нарочен в управлението за човек на Мар. Затова и ти си патиш покрай мен. Стоиш и бездействаш, докато мен ме пратиха до езерото Пума само за да ми подхвърлят убита кошута отзад в колата, та да ме спипа лесничеят.
	Маркъс бавно се надигна и сви юмруци, притиснати до хълбоците. Забулените му сиви очи се отвориха много широко. Ноздрите на големия му нос побеляха.
	— Никой тук не би стигнал чак дотам, Сам.
	Делагера поклати глава.
	— И аз така смятам. Но биха могли да им намекнат нещо, за да ме изпратят горе. А някой извън управлението би свършил останалата работа.
	Пийт Маркъс отново седна. Взе една от стреличките и ожесточено я метна по кръглата сламена възглавничка. Стреличката се заби, затрептя, счупи се и звънна на пода.
	— Слушай — каза с удебелен глас, без да вдига поглед, — за мен това е просто служба. Все още. Начин да си изкарвам хляба. Не храня като теб никакви идеали за полицейската работа. Само една дума, и ще забия значката в задника на стария.
	Делагера се наведе и го ръгна в ребрата.
	— Не се впрягай, ченге. Хрумна ми нещо. Прибери се у дома и си налей чашка.
	Отвори вратата и бързо излезе, прекоси коридора с облицовани в мрамор стени до преддверие с три врати. На средната пишеше:
M	frame
	„НАЧАЛНИК НА ДЕТЕКТИВИТЕ. ВЛЕЗТЕ.“

	Делагера мина в малка приемна, преградена с обикновен парапет. Зад него седеше стенограф, който вдигна очи и кимна към вътрешната врата. Делагера отвори вратичката в парапета и почука на вратата, после влезе.
	В просторния кабинет имаше двама души. Началникът на детективите Тод Макким, седнал зад масивно писалище, погледна към Делагера, докато онзи пристъпваше в стаята. Беше едър, отпуснат мъж, натежал от годините. Имаше продълговато, сприхаво, меланхолично лице. Едното му око леко кривеше.
	Мъжът, който седеше в стола със заоблена облегалка в противоположния край на писалището, беше облечен контешки, носеше и гети. До него върху друг стол бяха положени перленосива шапка, сиви ръкавици и абаносово бастунче. Имаше гъста грива от мека бяла коса и хубаво, опустошено от разгулен живот розово лице, поддържано от постоянни масажи. Усмихна се на Делагера. Видът му бе леко ироничен, насмешлив. Пушеше цигара с дълго кехлибарено цигаре.
	Делагера седна срещу Макким. После хвърли бърз поглед на беловласия мъж и поздрави:
	— Добър вечер, господин полицейски началник.
	Дру, градският полицейски началник, кимна небрежно, нищо не каза.
	Макким се наклони напред, сключи плоски, с изгризани нокти пръсти върху лъскавото бюро.
	— Доста време ти трябваше да се появиш и докладваш. Откри ли нещо?
	Делагера го загледа с безизразни, втренчени очи.
	— Не бях изпратен да открия нещо… освен може би убита кошута отзад в колата си.
	Лицето на Макким не се промени. Нито мускулче не трепна по него. Дру прокара розов маникюриран нокът по гърлото си и изцъка остро с език и зъби.
	— Това не са шегички за пред началство, младежо.
	Делагера продължи да гледа Макким и да чака. Макким заговори бавно, тъжно:
	— Досието ти е отлично, Делагера. Дядо ти беше един от най-добрите шерифи, които окръгът изобщо е имал. Днес ти хвърли доста кал върху името му. Обвинен си в нарушаване на ловните закони, в съпротива на лесничей от окръг Толука по време на изпълнение на служебните му задължения и осуетяване на арест. Какво ще кажеш в тази връзка?
	— Има ли официално предявено обвинение? — попита монотонно Делагера. Макким бавно поклати глава.
	— Обвинението е вътрешноведомствено. Не е подадено официално оплакване. Поради липса на доказателства, ако питаш мен. — И се усмихна сухо, невесело. Делагера тихо изрече:
	— В такъв случай предполагам, че ми искате оставката.
	Макким кимна, без да каже нещо.
	— Много бързаш да натиснеш спусъка — обади се Дру. — Една идея си прекалено бърз.
	Делагера извади значката си, потърка я в ръкава и я побутна по гладкото дърво на бюрото.
	— Дадено, шефе — каза много спокойно. — Моята кръв е испанска, чиста испанска кръв. Не мексиканска или португалска. В подобна ситуация дядо ми би действал с по-малко думи и повече барутен дим, но това не значи, че я намирам за забавна. Целенасочено бях злепоставен, защото навремето бях близък приятел на Донеган Мар. И двамата прекалено сме наясно, че това никога не е имало някакво значение в работата. Началникът на полицията и политическите му поддръжници може би са на друго мнение.
	Дру внезапно се изправи.
	— Забранявам ти да ми говориш по този начин! — изрева той.
	Делагера бавно се усмихна. Нищо не каза, дори не погледна към Дру, който отново седна — навъсен, дишащ тежко.
	След малко Макким загреба с шепа значката, пусна я в средното чекмедже на бюрото си и се изправи.
	— Временно си отстранен от работа, Делагера. Дръж връзка с мен. — И забързан напусна кабинета си, без да се обърне.
	Делагера бутна назад стола, в който седеше, и намести шапката на главата си. Дру се прокашля, надяна си примирителна усмивка и каза:
	— Май поприбързах. От ирландската ми кръв ще е. Не се засягай. Урока, който учиш сега, всички сме го минали. Мога ли да те посъветвам?
	Делагера стана, усмихна му се — суха усмивчица, която помръдна ъгълчетата на устните му, но остави лицето вкаменено.
	— Знам какъв е съветът ви, господин началник. Да забравя случая Мар.
	Дру се засмя, отново самото добродушие.
	— Не съвсем. Случаят Мар не съществува. Имлей си призна, че го е застрелял, чрез адвоката си. Твърди, че било при самозащита. На сутринта ще се предаде. Не, съветът ми е друг. Върни се в окръг Толука и се извини на лесничея. Мисля, че с това ще ти се размине. Опитай и ще се убедиш.
	Делагера бързо отиде до вратата и я отвори.
	— Познавам мошеника от пръв поглед, господин началник. Вече му е платено. — И излезе.
	Дру проследи затварянето на вратата, която сухо изщрака. Лицето му бе сковано от ярост. Розовата му кожа бе придобила тестен цвят. Ръката, стиснала кехлибареното цигаре, се тресеше неудържимо и върху коляното на безупречните, остри като ножове ръбове на панталона му се посипа пепел.
	— Кълна се — произнесе сковано в тишината. — Може да си корав испанец, може да си корав като бронирано стъкло… но никак не е трудно да бъдеш надупчен.
	Стана, несръчен в яда си, внимателно изчетка пепелта от панталона и се пресегна към шапката и бастунчето. Маникюрираните му пръсти трепереха.


	8

	„Нютън стрийт“, в отсечката между „Трета“ и „Четвърта улица“, беше осеяна с евтини магазини за дрехи, аркади с игрални апарати, долнопробни хотели, пред които мъже шареха с очи и плъзгаха покрай цигарите си подбрани думи, без да помръдват устни. Някъде в средата на отсечката над брезентова козирка издаден напред дървен надпис обявяваше:
M	frame
	БИЛЯРДНИ ЗАЛИ „СТОЛС“

	От ръба на тротоара надолу се спускаха стълби. Делагера слезе.
	В предната част на билярдната зала беше почти тъмно. Масите бяха покрити с чаршафи, стиковете строени в сковани редици. Далече в дъното обаче светеха лампи — ярки бели лампи, на чийто фон се открояваха скупчените силуети на глави и рамене. Делагера се насочи натам.
	Внезапно, като по даден сигнал, шумът заглъхна и от тишината долетя острото потракване на билярдни топки, тъпото потропване на стикове от джоб на джоб, категоричното дрънване на изстреляната топка.
	Делагера спря до една от покритите с чаршафи маси, извади от портфейла десетдоларова банкнота, а от една преградка — самозалепващо се листче. На него написа „Къде е Джо?“, лепна го към банкнотата и я сгъна на четири. Пристъпи към тълпата и си проправи път навътре, докато стигна досами масата.
	Висок бледолик мъж с невъзмутимо лице и грижливо сресана на път кестенява коса натриваше с тебешир стика си, докато разглеждаше изучаващо разположението на топките върху масата. Наведе се напред, стиснал дървената пръчка със силни бели пръсти. Шумът от залаганията тупна като камък. Високият без усилие изпълни мазен три джобен удар.
	Седналият върху висока табуретка мъж с пълно плоско лице пропя монотонно:
	— Четирийсет за Чил. Осем разлика.
	Високият отново натри с тебешир етика си, огледа се лениво наоколо. Очите му забърсаха Делагера, без да изразят нищо. Делагера пристъпи плътно до него и каза:
	— Ще приемеш ли залог, Макс? Пет към едно за следващия удар. Високият кимна.
	— Приемам.
	Делагера постави сгънатата банкнота на ръба на масата. Младо момче с раирана риза се пресегна да я вземе. Макс Чил му попречи, без да проличи някаква преднамереност, пъхна банкнотата в джобчето на жилетката си и безразлично обяви:
	— Пет към едно.
	Наведе се за следващия удар.
	Изпълни чист зигзаг, изчислен до милиметър. Проехтяха ръкопляскания. Високият връчи стика на помощника си в раираната риза и рече:
	— Почивка. Трябва да отскоча до едното място.
	Тръгна през полумрака към дъното, мина през врата с надпис МЪЖЕ. Делагера запали цигара, огледа обичайните за „Нютън стрийт“ нехранимайковци. Съперникът на Макс Чил, също висок, блед и невъзмутим, стоеше до един от реферите и му говореше нещо, без да помръдва устни. Близо до тях, самотен и високомерен, красив филипинец с елегантен бежов костюм пушеше шоколадова на цвят цигара.
	Макс Чил се върна при масата, пресегна се за своя стик, натебешири го. Бръкна в джобчето на жилетката си и каза мързеливо:
	— Дължа ти пет, приятел. — И подаде сгъната банкнота на Делагера.
	Изпълни три „топовни гърмежа“ един след друг, без пауза. Реферът пропя:
	— Четирийсет и пет за Чил. Разлика дванайсет.
	Двама мъже се отделиха от тълпата, запътиха се към изхода. Делагера ги последва, движейки се плътно покрай покритите с чаршафи маси към стълбите. В подножието им спря, разгъна банкнотата, прочете адреса, надраскан под въпроса на листчето. Смачка банкнотата, посегна да я пъхне в джоба си.
	Нещо твърдо го ръгна в гърба. Треперлив глас, като опъната струна на банджо, изрече:
	— Защо не помогнеш на един човек, а?
	Ноздрите на Делагера трепнаха и се изостриха. Погледна към краката на двамата мъже по стълбите отпред, към отразения блясък на уличните лампи.
	— Хайде — мрачно додаде треперливият глас. Делагера приклекна рязко на една страна и се извърна във въздуха. Изстреля назад змиевидна ръка.
	Сграбчи глезен, докато падаше. Размаханият пистолет мина над главата, удари се в рамото му и изпрати болезнена стрела надолу по лявата му ръка. Дочу се горещо, тежко дишане. Нещо безмилостно смачка панамената му шапка. В непосредствена близост се дочу слабо остро изръмжаване. Той се претърколи, извъртя глезена, сгъна коляно под себе си и рязко дръпна нагоре. В следващия миг пак беше на крака, гъвкав като котка. Отхвърли със сила глезена далеч от себе си. Филипинецът в бежовия костюм тупна тежко по гръб на пода. Подскочи пистолет. Делагера го изрита от малката мургава ръка и той се плъзна под една от масите, филипинецът лежеше неподвижно по гръб, мъчеше се да надигне глава, шапката с елегантно подвита периферия не помръдваше, като залепена за мазната му коса.
	В дъното на залата мирно си продължаваше билярдният мач на три джоба. Ако някой бе доловил шума от боричкането, поне не помръдна да провери какво става. Делагера измъкна с рязко движение от задния си джоб къса гумена палка и се наведе. Напрегнатото кафеникаво лице на филипинеца се сбръчка.
	— Много има да учиш. Ставай, малкият.
	Гласът на Делагера беше леден, но небрежен. Мургавият се изправи тромаво, вдигна ръце, после лявата му ръка се плъзна като змия към дясното рамо. Палката на Делагера я свали с един удар, с безгрижно махване на китката. Онзи изпищя с тънко гласче на гладно коте.
	Делагера сви рамене. Устата му се опъна в саркастична усмивка.
	— Решил си да ме ограбиш, а? Друг път, жълтурко. Сега съм зает. Разкарай се!
	Филипинецът се приплъзна заднишком между масите, привит одве. Делагера прехвърли палката в лявата си ръка, дясната вдигна рязко към дръжката на пистолета си. Остана така, без да откъсва поглед от очите на филипинеца. После се обърна и бързо изкачвайки стъпалата, изчезна.
	Мургавият се стрелна напред покрай стената и се пъхна под масата да си търси пистолета.


	9

	Джоуи Чил, който отвори рязко вратата, държеше очукан пистолет с къса цев. Беше дребен, одрусан от живота мъж, с напрегнато, угрижено лице. Плачеше за бръснене и чиста риза. От стаята зад него се разнасяше остра животинска миризма.
	Той свали дулото, усмихна се кисело и отстъпи назад.
	— Хайде, ченге. Откога те чакам.
	Делагера влезе и затвори вратата. Килна панамената си шапка на темето върху острата си коса и изгледа безизразно Джоуи Чил.
	— Да не мислиш, че помня адреса на всеки несретник в града? Трябваше да го взема от Макс.
	Дребният изръмжа нещо и си легна в кревата, като пъхна пистолета под възглавницата. Сключи, ръце на тила си и запримигва към тавана.
	— Да ти се намира стодоларова банкнота, ченге?
	Делагера рязко издърпа дървения стол пред леглото и го възседна с ръце върху облегалката. Извади късата си луличка, бавно я натъпка, загледан с отвращение към затворения прозорец, олющения емайл на рамката на кревата, мръсните, измачкани завивки, умивалника в ъгъла с двата захабени пешкира, провесени над него, към голата тоалетна масичка с половинка джин, цопната върху хотелската Библия.
	— Май не смееш да си покажеш носа навън? — попита, но без интерес.
	— Търсят ме, ченге. И като ти казвам, че ме търсят, значи яко ме търсят. Защото разполагам с нещо. Струва стотачка.
	Делагера бавно, безразлично прибра кесията с тютюна, поднесе запалена клечка към лулата и запафка с отчайваща леност. Дребният върху леглото нервничеше, хвърляше му коси погледи. Делагера бавно изрече:
	— Добър доносник си, Джоуи. Не може да ти се отрече. Но сто долара са доста пари за едно ченге.
	— Струват си. Ако се интересуваш от убийството на Мар дотолкова, че да искаш да го разрешиш.
	Очите на Делагера спряха да се разхождат из стаята, станаха леденостудени. Зъбите му здраво стиснаха мундщука на лулата.
	— Слушам те, Джоуи. Ще ти платя, ако си заслужава. Но гледай да си струва — изрече тихо и особено мрачно.
	Дребното човече се обърна на една страна и подпря глава на лакътя си.
	— Знаеш ли кое е момичето, снимано с Имлей сред разхвърляно спално бельо?
	— Знам я по име — рече Делагера с равен глас. — Не съм виждал снимките.
	— Стела Ла Мот е измислено име. Истинското е Стела Чил, по-малката ми сестра.
	Делагера сплете ръце върху облегалката на стола.
	— Дотук добре — отбеляза. — Продължавай.
	— Тя го вкара в капана, ченге. Заради няколко грама хероин от едно филипинче с дръпнати очи.
	— Филипинче?
	Делагера произнесе думата бързо, остро. Лицето му се стегна.
	— Ъхъ. Едно такова ситно, с кафеникава кожа. Хубавец, все издокаран ходи. Търгува с наркотици. Чернилка проклета. Торибо се казва. Викат му Горещия хлапак. Живееше в апартамента срещу Стела. Той я зариби с хероина. После я обработи, за да вкара Имлей в капана. Сипала приспивателно в питието на Имлей и той сдал багажа. Тогава тя вкарала филипинчето в стаята да направи снимките. Хитро, а? След което, нали си е жена, започнаха угризенията, та изплю всичко пред мен и Макс.
	Делагера кимна безмълвно, почти неподвижен. Дребният се усмихна рязко и оголи ситни зъби.
	— И какво правя аз? Ами тръгнах по петите на филипинчето. Станах негова сянка, ченге. И не щеш ли, проследих го до апартамента на Дейв Ейдж на най-горния етаж на „Вандом“… Кажи сега, не си ли заслужава стотачката?
	Делагера кимна бавно, изтръска малко пепел в шепата си и я издуха.
	— Кой друг знае?
	— Макс. Той ще потвърди, ако се отнесеш с него както трябва. Само че не ще да има вземане-даване с тази история. Не си пада по игрички. Бутна на Стела пари да се махне от града и приключи. Защото ония не си поплюват.
	— Макс не би могъл да знае докъде си проследил филипинеца, Джоуи.
	Малкият рязко седна в леглото, спусна крака на пода. Намуси се.
	— Не те будалкам, ченге. Никога не съм те пързалял.
	— Вярвам ти, Джоуи — бавно изрече Делагера. — Но искам повече доказателства. Какво мислиш по въпроса?
	Дребният изпръхтя.
	— Ами че то ще ти избоде очите. Или филипинчето е работило за Мастърс и Ейдж отпреди, или се е свързало с тях, след като е нащракало снимките. Тогава Мар ги докопва и ако питаш мен, няма начин да попаднат у него без тяхно знание и разрешение. Имлей беше кандидат за съдия с бюлетината на Мастърс и Ейдж. Техен негодник е, но пак си остава негодник. Много пие и е кибритлия. Всички го знаят.
	Очите на Делагера леко засвяткаха. Останалата част от лицето му бе като издялкана от дърво. Лулата в устата беше неподвижна, като застинала в цимент. Джоуи продължи с все същата остра усмивчица:
	— И значи раздават картите за голямата игра. Пробутват на Мар снимките, без да е наясно откъде са се появили. Тогава подмятат на Имлей у кого са, какво има на тях и че Мар ще се опита да ги притисне. Как ще постъпи такъв като Имлей? Ами ще хукне на лов, ченге, а Големия Джон Мастърс и другарчето му ще излапат патиците.
	— Или еленското — разсеяно подметна Делагера.
	— Ъ? Кажи де, струва ли си цената?
	Делагера се пресегна за портфейла си, изтръска от него парите, преброи няколко банкноти върху коляното си. Сви ги на плътен фишек и ги подхвърли върху леглото.
	— Искам да ме свържеш със Стела, Джоуи. Какво ще кажеш?
	Дребният пъхна парите в джобчето на ризата си и поклати глава.
	— И дума да не става. Можеш пак да потърсиш Макс. Но ако питаш мен, напуснала е града и аз ей сега ще я последвам, щом се омангизих. Защото, както вече споменах, тия момчета не галят с перце… а може и да не съм бил толкова добър в проследяването… защото и мен ме следи някакъв по петите. — Той стана, прозя се и додаде: — Чашка джин?
	Делагера поклати глава, проследи дребния, който отиде до тоалетната масичка, взе шишето, наля си солидна доза във водна чаша и започна да пие.
	Стъклото на прозореца издрънча. Чу се звук като от небрежно шляпване с ръкавица. Малко стъкълце се отрони върху голия дъсчен под до килима, почти в краката на Джоуи Чил.
	Дребното човече остана съвсем неподвижно две или три секунди. После чашата падна от ръката му, подскочи и се търколи до стената. Сетне поддадоха краката му. Рухна на една страна и бавно се преобърна по гръб.
	Кръв потече мързеливо по бузата му от дупка над лявото око. След това се застича по-бързо. Дупката се уголеми, стана червена. Очите на Джоуи Чил се впериха празни в тавана, все едно всичко това вече не го засягаше.
	Делагера бавно се плъзна от стола и коленичи на четири крака. Запълзя покрай леглото, стената с прозореца, пресегна се оттам и бръкна в ризата на Джоуи. Подържа пръсти до сърцето му, махна ги оттам и поклати глава. Наведе се съвсем ниско, свали си шапката и много предпазливо надникна, докато вече виждаше над долния перваз на прозореца.
	Съгледа високата глуха стена на отсрещния склад. По нея много високо имаше няколко прозореца, нито един от тях осветен. Делагера наведе глава, мърморейки тихо под нос:
	— Явно със заглушител. Добър стрелец.
	Ръката му се протегна напред неуверено и извади фишека банкноти от ризата на Джоуи Чил. Върна се покрай стената до вратата, все така на четири крака, пресегна се и извади ключа. Отвори я, изправи се и светкавично мина през нея. Заключи от външната страна.
	Прекоси мръсния коридор и се спусна по стълбите от четвъртия етаж до фоайето. Беше празно. Имаше рецепция със звънец, но нямаше жива душа. Застана до дебелото стъкло на изходната врата и погледна към отсрещния край на улицата към паянтовия пансион, където двама старци се полюляваха на столовете си върху верандата и пушеха. Имаха умиротворен вид. Наблюдава ги минута-две.
	Излезе, хвърли остри погледи нагоре и надолу по улицата, подмина редица паркирани коли, стигна до ъгъла. След две преки спря такси и се върна в билярдната зала на Столс на „Нютън стрийт“.
	Сега залата беше ярко осветена. Топки тракаха и се завъртаха, играчи влизаха и излизаха от гъсти кълба цигарен дим. Делагера се огледа, после се приближи до кръглоликия мъж, седнал на висока табуретка до касов апарат.
	— Ти ли си Столс?
	Кръглоликият кимна.
	— Къде отиде Макс Чил?
	— Отдавна тръгна, приятел. Играта беше само до сто точки. Сигурно се е прибрал.
	— Къде?
	Кръглоликият му хвърли светкавичен поглед, който бързо изгасна.
	— Откъде да знам.
	Делагера вдигна ръка към джоба, в който носеше полицейската си значка. И пак я отпусна, като се опитваше да не го върши прекалено бързо. Кръглоликият се ухили широко.
	— Ченге, а? О’кей, живее в „Мансфийлд“, на три преки западно от „Гранд“.


	10

	Серафино Торибо — хубавият филипинец с елегантно скроения бежов костюм — прибра от тезгяха на пощата две монети от по десет цента и три по един и се усмихна на скучаещата блондинка, която го обслужи.
	— Нали веднага ще я изпратиш, сладурче?
	Тя ледено изгледа посланието.
	— До хотел „Мансфийлд“? Ще се получи там след двайсет минути… и без „сладурче“.
	— Дадено, сладурче.
	Торибо напусна с напета стъпка сградата. Блондинката бутна бланката с остър нокът и подхвърли през рамо:
	— Тоя не е с всичкия си. Праща телеграма до хотел на три преки оттук.
	Серафино Торибо пое с отмерена крачка по „Спринг стрийт“, оставяйки над грациозното си рамо димна следа от цигара с цвят на шоколад. На ъгъла с „Четвърта улица“ зави на запад, измина още три преки и свърна в страничния вход на „Мансфийлд“ до бръснарницата. Изкачи няколко мраморни стъпала до мецанина, мина покрай задната стена на стаята за писане на писма и по застланите с мокет стълби се изкачи на третия етаж. Подмина асансьорите и се залюшка кръшно по дългия коридор чак до дъното, като оглеждаше номерата по вратите.
	Върна се до средата и седна в разширението, където имаше масичка със стъклен плот, столове и два прозореца към вътрешния двор. Запали от догорелия фас нова цигара, облегна се назад и се заслуша към асансьорите.
	Рязко се навеждаше напред всеки път, когато някой от тях спираше на етажа, наострил слух да дочуе стъпки. След около десет минути ушите му доловиха очакваната крачка. Стана и се доближи до ъгъла на стената, откъдето започваше разширяването на нишата. Измъкна изпод дясната си мишница дълъг тънък пистолет, прехвърли го в дясната ръка, отпусна го покрай крака си плътно до стената.
	Тантурест, белязан от едра шарка филипинец в униформа на пиколо се зададе по коридора с малък поднос в ръце. Торибо изсъска, вдигна оръжието. Тантурестият се извъртя рязко. Устата му зейна и очите му се оцъклиха при вида на пистолета.
	— Коя е стаята, нещастнико? — попита Торибо. Тантурестият се усмихна нервно, опитвайки се да успокои топката. Приближи се до Торибо и му показа жълтия плик върху подноса. В целофаненото прозорче се четеше номер 338.
	— Остави го тук — спокойно изрече Торибо. Филипинецът положи телеграмата върху масичката. Очите му не се откъсваха от пистолета.
	— Изчезвай — нареди Торибо. — Пъхнал си плика под вратата, ясно?
	Тантурестият прибра в раменете си кръглата чернокоса глава, пак се усмихна нервно и възможно най-бързо се отдалечи към асансьорите.
	Торибо пусна пистолета в джоба на сакото си и извади сгънат лист бяла хартия. Много внимателно го разтвори, изтръска от него лъскав бял прах в кухинката между палеца и показалеца на разтворената си лява ръка. Рязко смръкна прашеца, измъкна аленочервена копринена носна кърпа и си избърса носа.
	Известно време остана напълно неподвижен. Очите му придобиха мътността на шисти, а кожата на кафявото му лице сякаш се изопна върху високите скули. Дишането му свистеше през стиснатите зъби.
	Вдигна жълтия плик, пое по коридора към далечния му край, спря пред последната врата и почука.
	Обади се нечий глас. Той долепи устни до дървенията и заговори с писклив, подчертано почтителен глас.
	— Поща за вас, господине.
	Изскърцаха креватни пружини. По пода зад вратата се дочуха стъпки. Ключ се превъртя в ключалката и вратата се отвори. Торибо вече стискаше дългия си тънък пистолет. Докато вратата се отваряше, той светкавично пристъпи в процепа, странично, напористо. Долепи дулото на пистолета до корема на Макс Чил.
	— Назад! — изръмжа и в гласа му дрънна метална та нотка на дръпната струна на банджо.
	Макс Чил отстъпи от пистолета. Прекоси заднишком стаята, докато краката му опряха в леглото, и седна. Пружини изскърцаха и изшумоля вестник. Бледото лице на Макс Чил под старателно разделената на път коса бе напълно безизразно.
	Торибо бързо затвори вратата и завъртя топката. Щом автоматът изщрака, лицето на Макс Чил изведнъж придоби болнав вид. Устните му затрепериха и продължиха да треперят.
	Торибо произнесе подигравателно с металния си глас:
	— Раздрънкал си се пред ченгетата, а? Адиос!
	Тънкият пистолет подскочи в ръката му, продължи да подскача. От дулото се изви блед дим. Шумът от оръжието не беше по-гръмък от чук, удрящ по гвоздей, или от юмрук по дърво. Седем пъти пистолетът издаде този звук.
	Макс Чил бавно се отпусна назад в леглото. Краката му останаха опрени на пода. Очите му се изпразниха, устните му се разделиха и по тях се запениха розови мехурчета. На няколко места по предницата на широката риза изби кръв. Лежеше съвършено неподвижно по гръб и гледаше тавана с крака на пода и розова пяна, бълбукаща от сините устни.
	Торибо прехвърли пистолета в лявата си ръка и го прибра под мишницата. Промъкна се странично до масата и застана до нея, загледан към жертвата си. След малко розовите мехурчета спряха да се пенят и лицето на Макс Чил стана кротко и празно — лице на мъртвец.
	Торибо се върна при вратата, отвори я и заизлиза заднишком, все още вперил очи в леглото. Зад гърба му нещо се раздвижи. Понечи да се извърти, вдигайки рязко ръка. Нещото го фрасна по главата. Подът странно се наклони пред очите му, втурна се към лицето му. Не разбра кога го удари.
	Делагера вкара с ритник краката на филипинеца в стаята, да не препречват входа. Затвори я, заключи, приближи се сковано до кревата, като полюшваше до бедрото си късата гумена палка. Дълго остана така. Накрая прошепна:
	— Разчистват. Добре пипат.
	Върна се при филипинеца, претърколи го и претърси джобовете му. Намери претъпкан портфейл без никакви документи за самоличност, златна запалка, инкрустирана с гранати, златна табакера, ключове, златен молив, нож, алената копринена носна кърпа, дребни пари, два пистолета със запасни пълнители и пет пликчета хероин на прах в горното джобче на кремавото сако.
	Остави всичко разхвърляно по пода и стана, филипинецът дишаше тежко, със затворени очи, на едната му буза потрепваше мускулче. Делагера извади от джоба си тънка тел и завърза ръцете на дребния мъж зад гърба му. Издърпа го до леглото, подпря го седнал до единия крак, направи примка от телта и я омота около врата му и едната пръчка на таблата. Завърза алената кърпа за примката.
	Отиде в банята, наля чаша вода и я лисна със замах в лицето на филипинеца.
	Торибо подскочи, задави се, когато жицата се впи в шията му. Очите му рязко се ококориха. Отвори уста да вика.
	Делагера притегна жицата плътно към кафявото гърло. Писъкът бе прекъснат като с ключ. Дочу се напрегнато, болезнено гъргорене. От устата на Торибо потече слюнка.
	Делагера отпусна жицата и свали ръка към главата на филипинеца. Заговори му кротко, със суха, смъртоносна нежност.
	— Ще ми проговориш, черньо. Може би не веднага и вероятно не особено скоро, но след време иде проговориш.
	Очите на филипинеца се завъртяха, леко жлътнали. Той се изплю. После стисна плътно устни. Делагера едва-едва се усмихна мрачно.
	— Я колко сме корави — подметна тихо. Дръпна носната кърпа назад, задържа я плътно, с твърда ръка, впита в кафявия врат над адамовата ябълка.
	Краката на филипинеца заподскачаха по пода. Тялото му рязко се замята. Кафявият цвят на лицето му премина в гъста, съсирена моравина. Очите му се оцъклиха, налети с кръв.
	Делагера отново отпусна жицата.
	Филипинецът пое спазматично въздух В белите си дробове. Главата му се отпусна, после се отметна рязко назад към крака на леглото.
	— Ще говоря — прошепна едва чуто.


	11

	Когато звънецът издрънча, Айрънхед Туми изключително внимателно положи черна десетка върху червено вале. После облиза устни, остави тестето карти на масата и погледна зад себе си през закръгления свод на трапезарията към входната врата на бунгалото. Бавно се надигна — едър, груб мъж с разпиляна побеляла коса и голям нос.
	В дневната отвъд свода върху дивана лежеше слабо русо момиче и четеше списание под лампа със скъсан червен абажур. Беше хубаво, но прекалено бледо, а тънките извити вежди придаваха на лицето му стреснато изражение. Момичето остави списанието, залюля крака, свали ги на пода и погледна към Айрънхед Туми с остър, внезапно появил се уплах в очите. Туми безмълвно направи знак с палец.
	Русокосата стана и много бързо мина под свода, влезе в трапезарията през люлеещата се врата. Бавно я задържа след себе си, за да не вдига никакъв шум.
	Звънецът прозвуча отново, по-продължително. Туми пъхна краката си, обути в бели чорапи, в меки платнени чехли, окачи очила на носа си и взе пистолет от стола зад себе си. Вдигна измачкан вестник от пода и го нагласи пред пистолета, който държеше с лявата ръка. Без да бърза, пристъпи към входната врата.
	Прозяваше се, докато я отваряше, и с дремливи очи се взираше през очилата към високия мъж, застанал под малкия навес на предната веранда.
	— Хайде — произнесе с досада. — Казвай.
	— Аз съм полицай — рече Делагера. — Искам да говоря със Стела Ла Мот.
	Айрънхед Туми препречи с ръка като дънер за коледно огнище вратата и се облегна с цялата си тежест на нея. Изражението му си остана отегчено.
	— Сбъркал си къщата, ченге. Тук няма женски.
	— Ще вляза да поогледам — съобщи Делагера.
	— Ще се огледаш друг път! — весело отвърна Туми.
	Делагера много плавно и бързо измъкна пистолета от джоба си и с все сила цапна с него ръката на Туми. Вестникът и големият револвер тупнаха на пода пред входа. Лицето на Туми поизгуби отегченото изражение.
	— Стар номер — подхвърли Делагера. — Да влизаме.
	Туми затръска лявата си ръка, свали дясната от рамката на вратата и силно замахна към брадичката на Делагера. Той се отмести с десетина сантиметра. Намръщи се и издаде неодобрително възклицание.
	Туми се метна към него. Делагера отстъпи странично и с пистолета фрасна голямата побеляла глава. Туми се приземи по корем през прага, наполовина навътре, наполовина навън. Изпръхтя, разпери ръце за опора и понечи да се надигне, все едно нищо не го е удряло.
	Делагера изрита пистолета му по-надалеч. В къщата тихо изскърца люлееща се врата. Туми се заизправя на едно коляно, когато Делагера погледна по посока на шума. Замахна към корема му и го удари. Полицаят изръмжа и отново го фрасна по темето, силно. Туми тръсна глава и изгрухтя:
	— Само си губиш времето, като ме халосваш по чайника, малкия.
	Гмурна се странично, докопа крака на полицая, рязко го дръпна. Делагера се стовари върху дъските на верандата и препречи вратата. Главата му се удари в ръба и се замая.
	Слабата блондинка се втурна през свода с автоматично пистолетче в ръка. Насочи го към Делагера, изричайки с бяс в гласа:
	— Хвърли го, мамка ти!
	Делагера тръсна глава, понечи да каже нещо, после дъхът му секна, защото Туми бе стиснал здраво зъби и с такава сила му заизвива крака, все едно бе сам на този свят с него, а кракът си беше негов и можеше да го прави каквото му скимне.
	Главата на Делагера отново се отметна назад и лицето му побеля. Устата му се изкриви в рязка гримаса на болка. Надигна се с пръхтене, сграбчи косата на Туми с лявата ръка, изтегли едрата глава нагоре, докато се показа брадичката, напрегната от усилие. Полицаят заби дулото на пистолета си в кожата му.
	Туми омекна — инертна маса. Падна направо на краката му и го прикова към пода. Делагера не бе в състояние да помръдне. Подпираше се върху дъските с дясната си ръка и се опитваше да попречи на тежестта на Туми да го размаже. Не можеше да вдигне ръката с пистолета. Блондинката беше вече съвсем близо, с широко отворени очи, с побеляло от ярост лице. Делагера омаломощено се обади:
	— Не ставай глупава, Стела. Джоуи…
	Лицето на блондинката бе изгубило човешкия си облик. Очите й също не бяха човешки, с малки като връхчета на топлийки зеници, с особени, мътни отблясъци.
	— Ченгета! — изкрещя тя истерично. — Ченгета! Господи, как мразя ченгета!
	Пистолетът в ръката й избумтя оглушително. Ехото изпълни стаята, литна през отворената входна врата и умря в дървената ограда на отсрещната страна на улицата.
	Остър като тояга удар улучи мъжа в лявата част на главата. Тя се изпълни с болка. Блесна светлина — ослепителна бяла светлина, която облада света. После настана мрак. Той падна беззвучно в бездънната чернота.


	12

	Светлината се върна като червена мъгла пред очите му. Силна горчива болка разтърси отвътре главата, лицето му и заскърца между зъбите. Езикът му беше тежък и надебелен, когато се опита да го помръдне. Насили се да раздвижи ръце, толкова далечни, изобщо не бяха негови.
	Тогава отвори очи и червената мъгла се отдръпна, отстъпи място на нечие лице. Беше широко, много близо до неговото, грамадно лице. Тлъсто, с гладки синкави бузи, с пура, увита в ярък бандерол, и ухилена дебелобърнеста уста. Лицето се изкикоти. Делагера пак затвори очи и болката го заплиска с вълните си, потопи го навътре. Изгуби съзнание.
	Минаха секунди или години. Отново съгледа лицето. Чу плътен глас:
	— Е, пак се върна при нас. Това момче е бая яко.
	Лицето се доближи, запаленият край на пурата мъждукаше като ярка черешка. Делагера се закашля, раздиран от спазми, задушен от пушека. Слепоочието му сякаш избухна и се разцепи. Усети как свежа кръв шурна отстрани по скулата му, загъделичка кожата, а сетне се застича по коравата засъхнала кръв, спекла се вече върху лицето му.
	— Така му се пада — произнесе плътният глас.
	Втори глас с лек южняшки акцент каза нещо спокойно и нецензурно. Голямото лице се извъртя към гласа, оголило зъби.
	В същия миг Делагера дойде на себе си. Ясно видя стаята, съзря четирима в нея. Едрото лице беше на Големия Джон Мастърс.
	Слабото русо момиче се беше настанило в единия край на дивана и се взираше в пода с упоено изражение, ръцете й бяха като сковани, китките бе заровила отзад във възглавниците.
	Дейв Ейдж беше подпрял дългото си мършаво тяло на стената до скрития зад пердета прозорец. По клиновидното му лице бе изписана досада. Началникът на полицията Дру седеше в другия край на дивана, под лампата със скъсания абажур. Светлината превръщаше косата му в сребро. Сините му очи бяха много ярки, особено напрегнати.
	В ръката на Големия Джон Мастърс лъщеше пистолет. Делагера премига срещу него, понечи да се надигне. Силна ръка го блъсна в гърдите, рязко го върна назад. Спазъм за повръщане го разтърси като вълна. Плътният глас изрече остро:
	— Кротко, ченге! Достатъчно се позабавлява. Сега е наш ред.
	Делагера облиза устни.
	— Дайте ми вода — промърмори.
	Дейв Ейдж се отлепи от стената и мина през свода в трапезарията. Върна се с чаша и я опря в устните на Делагера. Той отпи жадно.
	— Харесва ни твоята твърдост, ченге. Само дето не я използваш както трябва. Явно не разбираш от намек. Толкоз по-зле. Това те изважда от играта. Нали разбираш?
	Русокосата обърна глава и се загледа в Делагера с натежали очи, после пак ги извърна. Ейдж зае предишното си място до стената. Дру взе да поглажда лицето си с бързи, нервни пръсти, все едно разкървавената глава на Делагера му предаваше болката си.
	— Убийството ми само ще те обеси на по-висок клон, Мастърс — бавно произнесе Делагера. — Който се е минал, си остава минат, пък ако ще й да е заложил на голяма игра. Ти вече безпричинно уби двама души. Сам не си наясно какво се опитваш да замажеш.
	Грамадният мъж изруга грубо, вдигна отново с рязко движение лъскавия пистолет, после го свали бавно, с мръсна усмивка на устните. Ейдж каза с небрежна леност:
	— По-спокойно, Джон. Нека сподели.
	Делагера продължи със същия бавен, безизразен глас:
	— Момичето там на дивана е сестра на двамата мъже, които убихте. Тя им разказала цялата история с планираното злепоставяне на Имлей, къде са снимките и как са попаднали у Донеган Мар. Филипинското ви главорезче всичко изпя. От него ми стана ясно в общи линии каква е работата. Не сте били сигурни, че Имлей ще убие Мар. Току-виж, Мар убил Имлей, но и в двата случая убийството ви вършело работа. Само че, ако Имлей успее да очисти Мар, случаят трябвало светкавично да се разреши. И точно тук сте се подхлъзнали. Взели сте да заличавате следите, преди да си изясните какво всъщност се е случило.
	— Глупости дрънкаш, ченге! — рязко изрече Мастърс. — Само ми губиш времето.
	Русокосата обърна глава към Делагера, после към гърба на Мастърс. Сега в погледа й имаше напрегната зелена омраза. Делагера едва забележимо сви рамене и продължи:
	— За вас е било рутинна работа да изпратите убийци по следите на братята Чил. Рутинна работа е било да ме извадите от разследването, да ми лепнете лъжливо обвинение и да ми издействате уволнението, защото сте смятали, че съм на заплата към Мар. Но рутинната ви работа заяла, когато не сте открили къде е Имлей… и това ви е притиснало.
	Твърдите черни очички на Мастърс бяха широко отворени и празни. Дебелият му врат се изду. Ейдж се отдели на няколко крачки от стената и застана сковано. След малко Мастърс цъкна през зъби и заговори много тихо:
	— Това е интересно, ченге. Я ни разкажи още нещо.
	Делагера докосна изцапаното си лице с два пръста и ги погледна. Очите му бяха бездънни.
	— Имлей е мъртъв, Мастърс. Бил е мъртъв, преди Мар да бъде убит.
	Стаята замря. Никой не помръдваше. Четиримата, в които Делагера се беше втренчил, бяха смразени от изненада. След доста време Мастърс шумно си пое въздух, изпусна го и почти прошепна:
	— Говори, ченге. Говори бързо… или Бог ми е свидетел, ще те…
	Гласът на Делагера го сряза студено, безразлично:
	— Имлей наистина е отишъл да се срещне с Мар. Защо да не отиде? Не е знаел, че е предаден отвътре. Само че е бил при него снощи, а не днес. Двамата се качили с кола горе на езерото Пума, за да обсъдят всичко най-дружелюбно. Поне такива са били намеренията им. Само че там при езерото се изпокарали жестоко и Имлей е бил убит, хвърлен от ръба на верандата. Главата му се размазала долу в камъните. Мъртъв е като ланшна Коледа, в навеса за дърва до вилата на Мар… Значи Мар го скрива там и се връща в града. А днес му се обаждат по телефона, споменават името на Имлей, уговарят среща за дванайсет и петнайсет. Какво да прави? Започва да бави топката, естествено. Изпраща секретарката си да обядва, слага пистолета си на леснодостъпно място. Подготвил се е за всякакви неприятности. Само че посетителят му го изиграл и той не пуснал пистолета в действие.
	— Стига си разтягал локуми — изръмжа Мастърс. — Няма начин да знаеш всичко това.
	Големия Джон погледна към Дру. Лицето на градския полицейски началник беше посивяло, изопнато. Ейдж се отдалечи още малко от стената и застана близо до Дру. Русото момиче не помръдваше. Делагера продължи уморено:
	— Да, догадки, но пасват на фактите. Така трябва да е станало всичко. Мар е бил бърз с пистолета и е бил нащрек, готов. Защо обаче не е стрелял? Защото обаждането е било от жена. Той вдигна ръка и посочи блондинката.
	— Ето го вашия убиец. Тя е обичала Имлей, нищо че го е вкарала в клопката. Наркоманка е все пак, а наркоманите са си такива. След това й станало мъчно, взела да съжалява за стореното и сама хукнала да отмъщава на Мар. Питайте я!
	Блондинката се метна плавно напред. Дясната й ръка конвулсивно се измъкна изпод възглавниците на дивана, стиснала малкия автоматичен пистолет, с който бе простреляла Делагера. Зелените й очи бяха бледи, празни и вцепенени. Мастърс се извъртя рязко и замахна към ръката й с лъскавия револвер.
	Тя го простреля два пъти от упор, без да се колебае дори за част от секундата. Отстрани на дебелия му врат бликна кръв, шурна по предницата на сакото. Той политна, изпусна лъскавия револвер почти в краката на Делагера. Залитна назад към стената зад стола на полицая, едната ръка търсеше опора в нея. Китката му се удари в мазилката и се провлачи надолу, докато той падаше. Строполи се тежко и повече не помръдна. Делагера почти се докопа до лъскавия револвер.
	Дру беше скочил и крещеше. Момичето бавно се извърна към Ейдж, без да обръща внимание на Делагера. Ейдж рязко измъкна лугера изпод мишницата си и събори Дру с един замах. Малкият автоматичен пистолет и лугерът прогърмяха едновременно. Малкото оръжие не улучи. Момичето бе отметнато назад към дивана, лявата му ръка вкопчена в гърдите. Подбели очи, опита се повторно да вдигне пистолета. После рухна на една страна върху възглавничките и лявата му ръка се отпусна вяло, тупна встрани от гърдите. Предницата на роклята й внезапно се обагри с кръв. Очите й се отвориха и затвориха, пак се отвориха и си останаха така.
	Ейдж рязко насочи лугера си към Делагера. Веждите му бяха изкривени нагоре в остра гримаса на изключително напрежение. Гладко сресаната тъмно руса коса обгръщаше кокалестия му череп като нарисувана.
	Делагера го простреля четири пъти с такава бързина, че изстрелите прозвучаха като чаткането на картечница.
	В момента, преди да падне, лицето на Ейдж стана тънко, празно като на старец, очите — безсмислени като на идиот. После длъгнестото му тяло се сгъна надве на пода, все тъй стискаше лугера в ръка. Единият му крак се подгъна под него, като че ли нямаше кости.
	Остър мирис на барут изпълни стаята. Въздухът бе изненадан от избухналите изстрели. Делагера бавно се изправи и махна на Дру с лъскавия револвер.
	— Оттук нататък ти влизаш в играта, господин началник. Така ли я искаше картината?
	Дру бавно кимна, лицето му бе бяло, трепкащо. Преглътна, бавно затътри крака по пода и мина по край проснатото тяло на Ейдж. Погледна към момичето на дивана, поклати глава. Отиде при Мастърс, коленичи на един крак, докосна го. Пак се изправи. — Всички са мъртви — промърмори.
	— Чудесно — отвърна Делагера. — А какво стана с онзи едрия, бияча?
	— Отпратиха го. Аз… не мисля, че имаха намерение да те убият, Делагера.
	Делагера кимна едва забележимо. Лицето му започна да се отпуска, вдълбаните бръчки се позагладиха. Половината му лице, което не беше кървава маса, отново възвърна човешкия си вид. Попи лицето си с носна кърпа. Тя подгизна от кръв. Той я захвърли и леко оправи с пръсти сплъстената си коса, която се беше спекла, засъхнала в кръв.
	— Имаха, и още как! — промърмори той.
	Къщата беше смразена. Отвън не долиташе никакъв шум. Дру се ослуша, подуши, отиде до верандата пред входа и се огледа. Улицата отпред беше тъмна, смълчана. Върна се и застана плътно до Делагера. Много бавно по лицето му си проби път усмивчица.
	— Страхотно звучи — обяви той, — когато полицейският началник трябва сам да играе ролята на внедрен агент… а честният полицай е уволнен заради несправедливо накисване, с цел да му окаже помощ.
	Делагера го погледна безизразно.
	— Така ли искаш да звучи?
	Дру заговори спокойно. Розовината се върна върху лицето му.
	— За доброто на отдела, човече, и на града… и за наше добро. Друг начин няма.
	Делагера го погледна право в очите.
	— И на мен ми допада — изрече с мъртвешки глас. — Ако прозвучи точно така.


	13

	Маркъс спря колата и се ухили възхитено, гледайки голямата, засенчена от дървета къща.
	— Никак не е зле — отбеляза. — Бих поостанал тук за една продължителна почивка.
	Делагера слезе бавно, сякаш бе окован и много, много уморен. Беше гологлав, панамената шапка носеше под едната си ръка. Лявата част на главата му бе обръсната донякъде, а обръснатата част беше покрита с дебел пласт марля и лейкопласт, скриващи шевовете. Кече от твърда черна коса стърчеше над единия ръб на превръзката и ефектът бе доста забавен.
	— Само дето няма да остана тук задълго, глупчо — отвърна той. — Чакай ме.
	Мина по покритата с каменни плочи пътека, криволичеща през тревата. Дърветата хвърляха дълги сенки над зелената площ, закривайки сутрешното слънце. Къщата тънеше в пълна тишина, завесите бяха спуснати, на месинговото чукче на вратата беше окачен траурен венец. Делагера не тръгна натам. Сви по втора пътека под прозорците, покрай стената на къщата, подмина лехите с гладиолите.
	Отзад имаше още дървета, още зелени морави, още слънце и сенки, изкуствено езеро с водни лилии и голяма каменна жаба. Отвъд водната площ в полукръг около желязна маса с керамична повърхност бяха разположени шезлонги. В един от тях седеше Бел Мар. Беше облечена в чернобяла рокля, свободна и удобна, а върху кестенявата си коса бе нахлупила широкопола градинска шапка. Седеше неподвижно, загледана в пространството отвъд моравата. Лицето й беше бяло. Гримът изпъкваше крещящо по него.
	Бавно извърна глава, усмихна се притъпено, махна към шезлонга до себе си. Делагера не седна. Извади шапката изпод ръката си, чукна с пръст по периферията и каза:
	— Случаят е приключен. Ще има дознания, разследвания, заплахи, куп народ ще крещи до прегракване, за да получи своя дял от шумотевицата. Известно време вестниците ще тръбят от първите си страници до небесата, но под повърхността, по документи, всичко приключи. Можеш вече да се опиташ да забравиш.
	Младата жена рязко вдигна към него поглед, наситените й сини очи се разшириха. После се извърна и се загледа пак над тревата.
	— Зле ли си ранен в главата, Сам? — попита тихо.
	— Не — отвърна Делагера. — Нищо ми няма… Мисълта ми е, че Стела Ла Мот застреля Мастърс. А също и Дони. Ейдж пък уби нея. Всички дружно са мъртви. Вероятно никога няма да научим как именно е бил убит Имлей. Според мен вече няма значение.
	Без да вдига очи към него, Бел Мар едва чуто прошепна:
	— Ти откъде знаеше обаче, че Имлей е горе във вилата? Във вестника пише…
	Тя млъкна и изведнъж се разтрепери. Той се взираше вдървено в шапката, която стискаше в ръка.
	— Не знаех. Мислех, че Дони е бил застрелян от жена. Затова логично предположих, че трупът горе при езерото е на Имлей. Пасваше на описанието.
	— А как разбра, че жена… е застреляла Дони?
	Гласът й пресекваше — задавен шепот.
	— Просто знаех.
	Направи няколко крачки и спря, загледан в дърветата. Бавно се извъртя, върна се, застана отново до нейния шезлонг. Лицето му беше смъртно уморено.
	— Толкова ни беше добре заедно… на тримата. Ти, Дони и аз. Животът погажда гадни номера на хората. Всичко изчезна без следа — всичко хубаво.
	Гласът й бе същият шепот.
	— Може да не е изчезнало, Сам. Трябва често да се виждаме с теб… занапред.
	Лека усмивка раздвижи ъгълчетата на устните му и пак изчезна.
	— За пръв път се опитаха да ме злепоставят — отбеляза с много слаб глас. — Дано да е последен.
	Главата на Бел Мар леко се отметна. Ръцете й се вкопчиха в ръкохватките на шезлонга, бели на фона на лакираното дърво. Тялото й сякаш се скова.
	След малко Делагера бръкна в джоба си и нещо златисто проблесна в ръката му. Погледна го безжизнено.
	— Върнаха ми значката — рече. — Не толкова чиста, колкото беше. Като на всички останали, ако питаш мен. Ще се опитам да я запазя поне в това й състояние.
	Прибра я пак в джоба си.
	Жената много бавно се надигна и застана пред него. Вирна брадичка и втренчи в посетителя си продължителен, немигащ взор. Лицето й зад ружа по бузите беше гипсова маска.
	— Господи, Сам… Започвам да разбирам.
	Делагера не я погледна. Очите му се рееха над рамото й към невидима точка в далечината. Заговори неясно, като от разстояние:
	— Ами да… Реших, че е жена, защото пистолетът беше с малък калибър, какъвто би използвала само жена. Но не единствено затова. След като се качих на вилата, разбрах, че Дони се е бил обезопасил срещу всякакви неприятности и за един мъж би било доста трудно да го изненада. Но за Имлей при така създалите се обстоятелства не би било трудно да го стори. Мастърс и Ейдж са предположили, че именно той го е извършил, и затова накарали някакъв адвокат да се обади по телефона и да признае от негово име, че той е убиецът, и да обещае Имлей да се предаде на другата сутрин. Затова е било естествено за всеки, който не е знаел, че Имлей е мъртъв, да се хване на въдицата. Пък и никой полицай не би допуснал, че жена ще се сети да прибере гилзите. След като Джоуи Чил ми разказа историята, реших, че може да е Стела Ла Мот. Но когато го заявих пред нея, вече не бях убеден. Беше мръсен номер от моя страна. Донякъде това я уби. Макар че не бих заложил на шансовете й да оцелее в онази компания.
	Бел Мар продължаваше да го гледа, без да мига. Лекият ветрец духна кичур от косата й и бе единственото у нея, което помръдна.
	Той върна очите си от далечината, погледна я сериозно, пак се извърна. Извади от джоба си връзка ключове и ги хвърли върху масата.
	— Три неща ме тормозеха, докато не си ги изясних окончателно. Написаното върху бележника, пистолетът в ръката на Дони, липсващите гилзи. И тогава изведнъж всичко си дойде на мястото. Той не е умрял веднага. Дони беше кораво момче и си е останал такъв до последния дъх… за да защити някого. Почеркът върху бележника беше леко разкривен. Написал го е след това, когато е останал сам, умиращ. Мислел е за Имлей и написването на името му допринесе за объркването на следствието. Сетне е измъкнал пистолета от бюрото си, за да умре с него в ръка. Остават гилзите. След време и те ми се изясниха. Изстрелите са били дадени съвсем отблизо, през бюрото. Гилзите са паднали там и са били до Дони, върху бюрото. Можел е да ги стигне. От пода не би могъл да ги вдигне. На твоята връзка има ключ от кабинета му. Отбих се късно снощи. Намерих гилзите в кутията с пурите му. На никого и през ум не му е минало да ги търси там. В края на краищата намираш само онова, което очакваш да намериш.
	Той млъкна и потърка лицето си. След малко добави:
	— Дони е направил каквото може… след което умрял. Добре се е справил и аз възнамерявам да го оставя да се измъкне.
	Бел Мар бавно отвори уста. От нея излезе неясно мучене, после думи, членоразделни думи:
	— Не бяха просто жените, Сам. А типът жени, с които ходеше. — Тя потрепери. — Сега ще сляза в града и ще се предам.
	— Не — отсече Делагера. — Казах ти. Искам да му се размине. На началството им харесва случаят такъв, какъвто е. Чиста политика. По този начин градът се отървава от бандата на Мастърс-Ейдж. Дру ще изплува най-отгоре за известно време, но е прекалено слаб, за да се задържи. Така че няма значение… Нищо няма да предприемаш. Ще направиш това, за което Дони е използвал сетните си сили, за да покаже какво иска. Ще стоиш настрана. Сбогом.
	Той погледна отново разбитото й лице, много бързо. После се извърна, прекоси зелената площ, подмина езерцето с водните лилии и каменната жаба и покрай стената на къщата стигна до колата.
	Пийт Маркъс широко му отвори вратата. Делагера влезе, седна и отметна глава назад, отпусна се и затвори очи. Каза безизразно:
	— Карай бавно, Пийт. Главата ми се цепи.
	Маркъс потегли, сви в улицата и подкара кротко назад по „Де Нийв стрийт“ към града. Оградената с дървета къща се изгуби зад тях. По-високите най-сетне я скриха окончателно.
	Когато се отдалечиха достатъчно, Делагера отново отвори очи.


	Завесата

	1

	За първи път видях Лари Бацел, когато седеше пиян в ролс ройс, купен на старо, пред прочутия ресторант „Сарди“. Беше с висока блондинка с очи, които не се забравят. Помогнах й да надделее в спора си с него и да й отстъпи кормилото.
	Втория път, когато го срещнах, нямаше нито ролс ройс, нито блондинка, нито работа в киното. Притежаваше само алкохолен тремор и костюм, който плачеше за едно хубаво изглаждане. Спомни си кой съм. Беше от тези пияници.
	Почерпих го необходимото, за да дойде на себе си, и му дадох половината си цигари. Започнахме да се виждаме от време на време в промеждутъците между снимането му в два филма. Свикнах да му давам пари на заем. Нямам представа защо. Беше едър, грубоват хубавец с очи на крава и нещо невинно и честно в тях. Нещо, на което не се натъквам често в моя занаят.
	Забавното в случая е, че преди да отменят сухия режим, е бил пласьор на алкохол за една доста непоплюваща си мафиотска фамилия. В киното така и не направи кариера и след известно време спря да ми се мярка пред очите.
	И тогава един ден като гръм от ясно небе получих чек за всичко, което ми дължеше, придружен с писъмце, че се труди на маса — като крупие, не като консуматор — в клуб „Дарданела“, та да се отбия да се видим. Така разбрах, че пак се е върнал към мафиотския живот.
	Не наминах да го видя, но по един или друг начин научих, че заведението е собственост на Джо Месарви и че въпросният Джо Месарви е женен за блондинката с очите — онази, която видях с Лари в ройса. Пак не отидох да го видя.


	Тогава много рано една сутрин до леглото ми застана смътна фигура — между мен и прозорците. Щорите бяха спуснати. Явно това ме бе разбудило. Фигурата беше едра и държеше пистолет. Претърколих се и затърках очи.
	— О’кей — обадих се вкиснато. — В джоба на панталона имам само дванайсет, а за часовника съм платил двайсет и седем и петдесет. Едва ли ще ти дадат нещо за него.
	Фигурата се приближи до прозореца и леко дръпна пердето встрани, за да провери какво става на улицата. Извърна се отново и съзрях, че е Лари Бацел.
	Лицето му бе изпито, уморено и плачеше за бръснене. Костюмът му беше официален, върху него носеше двуреден тъмен балтон, на чийто ревер клюмаше омърлушена миниатюрна роза.
	Седна и известно време държа пистолета, подпрян на коляното си, преди да го прибере с озадачена намръщеност, все едно нямаше представа как се е озовал в ръката му.
	— Ще ме откараш в Бърду — каза. — Трябва да се измъкна от града. Набелязали са ме за покойник.
	— Дадено — рекох. — Разкажи ми всичко.
	Седнах в леглото, опипах килима с пръстите на краката си и запалих цигара. Беше малко след пет и половина.
	— Насилих ключалката ти с парче целулоид — обясни той. — Не би било зле да си слагаш предпазната верига от време на време. Не бях сигурен кой е апартаментът ти и не исках да събудя цялата къща.
	— Следващия път чети какво пише по пощенските кутии — посъветвах го. — Но да не се разсейваме. Нали не си пиян?
	— Де да бях. Преди да се напия, трябва да се измъкна. Нервите ми са раздрусани, това е всичко. Вече не съм едновремешното кораво момче. Нали си чел за изчезването на О’Мара?
	— Да.
	— Въпреки това ме изслушай. Ако говоря, няма да превъртя. Май не ме проследиха дотук.
	— По една чашка няма да навреди и на двама ни — заявих аз. — Шотландското е ей върху оная маса.
	Той бързо напълни две чеши и ми подаде едната. Намъкнах хавлиения си халат и обух чехлите. Чашата потракваше по зъбите му, докато отпиваше. Остави я празна и здраво стисна ръцете си.
	— Доста добре познавах Дъд О’Мара. На времето заедно прекарвахме алкохол през нос Уенеме. Дори си падахме по едно и също момиче. Тя сега е омъжена за Джо Месарви. Дъд се ожени за пет милиона долара. Взе безпътната разведена щерка на генерал Дейд Уинслоу.
	— Всичко това ми е известно.
	— Добре де. Просто слушай. Тя го забърса в една кръчма така, както аз си вземам табла в закусвалнята. Обаче на него не му пасна този начин на живот. Подозирам, че е продължил да се вижда с Мона. Подразбрал, че Джо Месарви и Лаш Йегър се занимават странично с пласирането на крадени коли. Те са го очистили.
	— Не думай! — извиках. — Налей си още.
	— Не. Просто слушай. Има две неща. Нощта, когато очистиха О’Мара… не, нощта, когато вестниците надушиха историята, Мона Месарви също изчезна. Само дето не е вярно. Скрили са я в една съборетина на две-три мили от Реалито, в портокаловия пояс, до автосервиз, собственост на негодника Арт Хък, пласьор на крадени щайги. Сам разнищих всичко. Проследих Джо до мястото. Още си падам по нея. Разправям ти всичко, защото винаги си бил на висота с мен. След като се изпаря оттук, би могъл да проявиш интерес. Крият я там, за да изглежда, сякаш Дъд се е чупил заедно с нея. Ченгетата, то се знае, не са толкова прости и след изчезването на О’Мара са разпитали Джо. Но не открили Мона. Изградили са си представа за изчезванията и действат според нея.
	Лари стана и пак отиде до прозореца, хвърляйки един поглед навън през крайчето на пердето.
	— Долу има синя кола, която ми се вижда позната — каза. — А може и да се лъжа. Такива с лопата да ги ринеш.
	Пак седна. Аз мълчах.
	— Това място зад Реалито се намира в първата отбивка от пътя на север от булевард „Футхил“. Няма начин да го пропуснеш. Наоколо няма нищо — сервизът и до него къщата. Малко по-нагоре е стар завод за цианид. Казвам ти всичко това…
	— Това първо. Кое е второто? — прекъснах го.
	— Шофьорът на Лаш Йегър се покри преди две седмици и духна на изток. Дадох му назаем петдесет зелени. Беше останал без цент. Та той ми изпя, че Йегър е бил в имението на Уинслоу същата нощ, когато О’Мара изчезна.
	Изгледах го учудено.
	— Звучи интересно, Лари, но не дотам, че да си пъхна главата в торбата. В края на краищата нали си имаме полиция?
	— Така е, ама слушай още. Снощи се натаралянках и изплюх пред Йегър каквото знам. След което напуснах службицата в „Дарданела“. А като се прибирах у дома, някой стреля по мен пред къщата ми. Оттогава все бягам и се крия. Е, ще ме закараш ли до Бърду?
	Станах. Беше май, а ми бе студено. На Лари Бацел като че ли също му беше студено, макар и с палто.
	— Иска ли питане — отвърнах. — Но успокой малко топката. По-късно ще бъде доста по-безопасно, отколкото сега. Налей си още. Все пак не си сигурен, че са очистили О’Мара.
	— Ако е научил за търговията с крадени коли, при положение че Джо Месарви е женен за Мона, искат не искат, е трябвало да го премахнат. Защото той беше такъв.
	Отидох в банята. Лари пак се приближи до прозореца.
	— Още е там — подхвърли през рамо. — Може да стрелят по теб, ако сме в една кола.
	— Ще ми бъде доста криво.
	— Ти си свестен негодник, Кармади. Ще вали. Никак не ми се иска да ме погребват в дъжда. А на теб?
	— Много говориш — отвърнах и влязох в банята. Това бяха последните думи, които размених с него.


	2

	Чувах го как ходи из стаята, докато се бръснех, но не и след като влязох под душа, естествено. Когато излязох, от него нямаше и следа. Зашляпах бос по пода и надникнах в кухненския бокс. Не беше там. Метнах си набързо хавлията, отворих входната врата и надникнах в коридора. Беше празен, като изключим новите сгънати вестници, подпрени на затворените врати, и разносвача на мляко, който тъкмо се канеше да слиза по задното стълбище с телената си кошница с бутилки.
	— Ей! — подвикнах на млекаря. — Да си видял някой да излиза оттук? Да е минал покрай теб?
	Той се извърна към мен откъм ъгъла и отвори уста. Беше хубаво момче с едри бели зъби. Спомням си добре зъбите, защото гледах право в тях, когато чух изстрелите. Не бяха нито много близо, нито особено далече. В задната част на жилищната сграда или при гаражите, в уличката. Два бързи, гръмки изстрела, последвани от автоматичен откос. Пет, шест картечни изстрела, колкото му трябват на опитен стрелец. После ревът на отдалечаваща се кола.
	Млекарят затвори уста, все едно бе на повдигач. Очите му, втренчени в мен, бяха огромни и празни. Сетне изключително внимателно постави бутилките на най-горното стъпало и се облегна на стената.
	— Прозвуча като изстрели — каза.
	Всичко продължи две-три секунди, а ми се стори половин час. Прибрах се и набързо се облякох, грабнах ключовете от скрина и се втурнах в коридора. Беше все още празен, нямаше го дори млекарят. Някъде наблизо заглъхваше сирена. Плешива глава с видим махмурлук надзърна от една врата и изсумтя. Спуснах се по задното стълбище.
	В коридора долу се мотаеха двама-трима души. Излязох през задната врата. Гаражите бяха в две редици една срещу друга, разделени от циментирано пространство, и още две редици в дъното с място да се излезе на уличката. Две деца се прехвърляха през оградата през три къщи оттук.
	Лари Бацел лежеше по лице, шапката му на един метър от главата, едната ръка разперена встрани на трийсетина сантиметра от голям черен автоматичен пистолет. Глезените му бяха кръстосани, сякаш се е извъртял при падането. Кръвта бликаше отстрани по лицето му, по русата коса, особено по врата му. Обилна бе и върху циментирания двор.
	Двама полицаи от радиоколата, разносвачът на мляко и мъж в кафяв пуловер и работен гащеризон без предна платка се бяха надвесили над него. Оня с гащеризона беше портиерът.
	Приближих се почти в момента, в който двете деца прехвърлиха оградата и тупнаха в двора. Млекарят ме изгледа с особено, напрегнато изражение. Единият полицай се изправи и попита:
	— Някой от вас да го познава? Половината от лицето му е още цяла.
	Не гледаше към мен. Млекарят поклати глава и продължи да ми хвърля коси погледи. Портиерът рече:
	— Не е от нашите наематели. Може да е бил на гости. Макар че е доста раничко за посещения, ако питате мен.
	— Облечен е официално. Ти познаваш въшкарника си по-добре от мен — каза ченгето многозначително и извади бележник.
	Вторият полицай също се изправи, поклати глава и тръгна към къщата, а портиерът изтича до него.
	Полицаят с тефтера ме посочи с палец и строго изрече:
	— Ти довтаса пръв след тези двамата. Ще кажеш ли нещо?
	Погледнах млекаря. Лари Бацел не би възразил, а човек трябва да си пази хляба. Пък и историята не беше за пред патрулни ченгета.
	— Просто чух изстрелите и дотърчах — обясних. Ченгето прие отговора ми. Млекарят вдигна очи към надвисналото сиво небе и не продума.
	След малко се прибрах и довърших обличането си. Когато вдигнах от масата до прозореца шапката, легнала до бутилката шотландско уиски, открих миниатюрна розичка върху надраскано листче. На бележката пишеше:

	„Ти си свестен човек, но мисля, че е редно да си свърша работата сам. Ако някога ти се удаде възможност, предай розата на Мона.
	Лари.“

	Пъхнах и двете в портфейла си и се подкрепих с една чашка.


	3

	Същия ден към три часа следобед стоях във фоайето на имението на генерал Уинслоу и чаках икономът да се върне. По-голямата част от времето бях прекарал в не ходене до кантората и апартамента и в избягване на ченгетата от отдел „Убийства“. Бях наясно — въпрос на часове е кога ще се наложи да изплюя каквото знаех, но преди това исках да се видя с генерал Дейд Уинслоу, което не беше никак лесно.
	Навсякъде около мен висяха маслени картини, най-вече портрети. Имаше две-три статуи и няколко потъмнели от времето рицарски доспехи върху поставки от тъмно дърво. Високо над необятната мраморна камина бяха окачени две надупчени от куршуми или проядени от молци кавалерийски триъгълни знаменца, кръстосани зад стъклена витрина, а под тях висеше маслен портрет на слаб, напет мъж с черна брада, провиснали мустаци и пълна бойна униформа горе-долу от времето на Мексиканската война от 1848 година. Вероятно е бащата на генерал Дейд Уинслоу. Самият генерал, колкото и да бе античен, нямаше начин да е толкова стар.
	В този момент се върна икономът и обяви, че генерал Уинслоу се намирал в парника с орхидеите и бих ли го последвал, ако обичам.
	Минахме през портална врата в дъното на вестибюла, прекосихме зелената площ и стигнахме просторен остъклен павилион на доста голямо разстояние от гаражите. Икономът отвори вратата към нещо като преддверие, затвори, щом влязох, и тутакси ме лъхна горещина. Тогава отвори вътрешна врата и стана много горещо.
	Въздухът се стелеше като пара. Стените и таванът на оранжерията бяха покрити с капки вода, които току падаха. В полумрака огромни тропически растения бяха разперили във всички посоки цветове и клони, а уханията им опияняваха почти колкото алкохолни изпарения.
	Икономът, стар, слаб, изключително изправен и беловлас, отстраняваше клоните от пътя ми и така стигнахме до свободно пространство в средата на парника. Върху шестоъгълни каменни плочи беше застлан голям червеникав турски килим. Насред килима в инвалидна количка седеше много стар мъж, увит в пътническо одеяло, и следеше нашето приближаване.
	Нищо не живееше върху лицето му освен очите. Черни очи, дълбоки, лъскави, недосегаеми. Останалата част от лицето бе оловна маска на смъртта, хлътнали слепоочия, остър нос, щръкнали уши, уста като тънък бял прорез. Беше увит отчасти в червеникав, много опърпан хавлиен халат и отчасти в одеялото. По черепа му бяха разпръснати няколко пухчета бяла коса.
	— Господин Кармади, генерале — съобщи икономът. Старият ме загледа втренчено. След малко остър, сприхав глас нареди:
	— Дай стол на господин Кармади.
	Икономът довлече плетен стол и аз седнах. Шапката си поставих на пода. Икономът я вдигна.
	— Коняк? — предложи генералът.
	— Как предпочитате коняка, сър?
	— Всякак — отвърнах.
	Той изсумтя. Икономът се оттегли. Генералът ме изпиваше с немигащи очи. Пак изсумтя.
	— Винаги го пия с шампанско — заяви. — Една трета коняк, останалото шампанско. Шампанското студено като лютата зима при Вали Фордж. По-студено, стига да е възможно.
	Откъм него се разнесе звук, който може и да беше кикот.
	— Не съм участвал при Вали Фордж през 1777 година — поясни. — Не съм чак толкоз стар. Можете да пушите, сър.
	Благодарих му и казах, че засега съм се напушил и ще се въздържа. Извадих носна кърпа и си попих лицето.
	— Свалете си палтото, сър. Дъд винаги го сваляше. На орхидеите им трябва много топлина, господин Кармади… както и на болните старци.
	Свалих шлифера, който бях облякъл. Нали се канеше да вали. Лари Бацел каза, че ще вали.
	— Дъд е моят зет. Дъдли О’Мара. Доколкото разбрах, имате да ми казвате нещо във връзка с него.
	— Само слухове — поясних. — Не бих искал да задълбавам в тях без вашето одобрение, генерал Уинслоу.
	Гущеровите очи се вкопчиха в мен.
	— Вие сте частен детектив. Сигурно искате да ви се заплати.
	— Такава ми е работата — признах. — Но това не означава, че трябва да ми се плаща всеки път, когато си поема дъх. Просто до мен достигнаха някои слухове. Може да предпочетете да се обърнете към Бюрото за изчезнали лица.
	— Ясно — произнесе тихо. — Значи е някакъв скандал.
	Икономът се върна, преди да успея да отговоря. Вкара през джунглата масичка на колелца, постави я до лакътя ми и ми забърка коняк и газирана вода. После си тръгна. Опитах една глътка.
	— Доколкото разбрах, замесена е жена — започнах. — Познавал я, преди да се запознае с дъщеря ви. Тя сега е омъжена за гангстер. Чух, че…
	— И аз съм чул всичко това — прекъсна ме той. — Пет пари не давам. Единствено ме интересува къде е и дали е добре. Дали е щастлив.
	Загледах го оцъклено. След малко се обадих изнемощяло:
	— Може би ще успея да открия момичето — или полицията ще го открие, като им кажа каквото знам.
	Той зачовърка ръба на одеялото и помръдна главата си с един-два сантиметра. Според мен кимна. Сетне изрече изключително бавно:
	— Може би говоря повече, отколкото е полезно за здравето ми, но искам да изясня нещо. Аз съм инвалид. Двата ми крака и долната част на тялото за нищо не ги бива. Ям съвсем малко, спя още по-малко. Скучен съм на самия себе си и досаждам до смърт на всички останали. Затова ми липсва Дъд. Той прекарваше доста време с мен. Защо — един Господ знае.
	— Ами… — започнах аз.
	— Мълчете. За мен сте хлапак, затова мога да се държа рязко. Дъд си тръгна, без да се сбогуваме. Крайно нехарактерно за него. Потегли с колата си една вечер и оттогава никой не го е виждал, нито чувал. Ако му е дошло до гуша от глупавата ми дъщеря и разглезеното й зверче, ако е имал нужда от друга жена, много добре го разбирам. Кипнало му е и си е грабнал шапката, без да си вземе довиждане с мен, а сега съжалява. Затова не ми се обажда. Открийте го и му кажете, че разбирам. Това е всичко… освен ако няма нужда от пари. Ако е така, ще му дам колкото иска.
	Оловните му бузи бяха почти порозовели. Черните очи бяха по-бляскави, ако това е възможно. Облегна се съвсем бавно назад и затвори клепачи. Аз дръпнах една голяма глътка.
	— Ами ако е загазил? — попитах. — Примерно покрай мъжа на момичето. Джо Месарви.
	Той отвори очи и премигна.
	— Не и един О’Мара — заяви. — По-скоро другият ще загази.
	— Добре. Да съобщя ли в Бюрото къде съм чул, че се намира момичето?
	— В никакъв случай. Те нищо не са свършили досега. Нека продължат да не вършат нищо. Сам го открийте. Ще ви платя хиляда долара… дори ако само ви се наложи да прекосите улицата. Предайте му, че тук всичко е наред, че старият е добре и му праща своята обич. Това е всичко.
	Не можех да му кажа. Изведнъж разбрах, че не мога да му разкрия нищо от онова, което чух от Лари Бацел, нито какво се случи с него или каквото и да е, свързано с това. Довърших си питието, станах и си облякох шлифера.
	— Твърде много пари за тази работа, генерал Уинслоу — рекох. — Ще поговорим пак някой друг път. Упълномощавате ли ме да действам от ваше име както намеря за добре?
	Той натисна вграден в стола си звънец.
	— Просто му предайте — подчерта. — Настоявам да знам дали е добре и искам той да знае, че аз съм добре. Това е всичко… освен ако няма нужда от пари. А сега ще ви помоля да ме извините. Уморих се.
	Той затвори очи. Върнах се през джунглата и икономът ме пресрещна на вратата с шапката ми в ръка. Вдишах малко хладен въздух и казах:
	— Генералът иска да се срещна с госпожа О’Мара.


	4

	Стаята беше застлана плътно с бял мокет. Множеството невероятно високи прозорци бяха скрити зад завеси с цвят на слонова кост, които небрежно се диплеха долу върху белия под. Прозорците се взираха към тъмнеещите планини, въздухът зад стъклата също беше мрачен. Дъждът още не бе започнал, но в атмосферата нещо тегнеше.
	Госпожа О’Мара се бе изтегнала върху бял диван, събула и двете си обувки на висок ток, краката й бяха в мрежести чорапи, каквито вече не се носят. Беше висока и тъмнокоса, с капризна уста. Хубава, но една идея се разминаваше с красотата.
	— Какво, за Бога, мога да направя за вас? — попита. — Всичко е известно. Прекалено добре, бих отбелязала. Само дето изобщо не ви познавам, нали така?
	— Едва ли се познаваме — потвърдих. — Аз съм само едно частно ченге с дребен бизнес.
	Пресегна се към чашата, която бях пропуснал да забележа, но за която щях да се огледам след секунда заради говора й и факта, че се беше събула. Отпи морно, пръстенът на ръката й просветна.
	— Запознах се с него в една кръчма — каза и се из смя остро. — Красив контрабандист, с къдрава коса и ирландска усмивка. Затова се омъжих за Дъд. От скука. Що се отнася до него, контрабандата тогава вече не беше сигурна работа… ако нещо друго не го е привлякло.
	Направи пауза и зачака да я уверя, че е имало какво да го привлече у нея, но не й пукаше кой знае колко дали ще подхвана репликата. Аз само попитах:
	— Видяхте ли го как потегля с колата си в деня, в който изчезна?
	— Не. Рядко съм го виждала как тръгва или се прибира. Такива ми ти работи.
	Пак отпи.
	— Хъм — изсумтях аз. — Но не сте се карали, нали? Такива никога не се карат.
	— Съществуват толкова разновидности на караница, господин Кармади.
	— Е, да. Прави ви чест, че го казвате. Знаела сте за другата жена, разбира се.
	— Толкова е приятно да откровеничиш пред стария семеен детектив. Да. Знаех за другата жена.
	Взе да усуква на пръста си мастиленочерна къдрица зад ухото.
	— А знаехте ли за нея, преди да изчезне? — попитах учтиво.
	— Естествено.
	— Как разбрахте?
	— Много сте прям. Имам връзки, така де. Открай време си падам по кръчмите. Или сега чувате?
	— Познавате ли бандата от „Дарданела“?
	— Ходила съм там. — Нито се стресна, нито пък се изненада. — Ако искате да знаете, кажи-речи, живях в това заведение цяла седмица. Именно там се запознах с Дъдли О’Мара.
	— Ясно. Баща ви май се е оженил доста късно?
	Наблюдавах как цветът напуска страните й. Исках да я вбеся, но номерът не минаваше. Госпожа О’Мара се усмихна, руменината се върна и тя натисна копче на звънец на върха на шнур някъде из пухените възглавници на дивана.
	— Прекалено късно — отбеляза. — Ако това ви влиза в работата.
	— Не, не ми влиза.
	Игрива на вид прислужница влезе и забърка две питиета върху странична масичка. Подаде едното на госпожа О’Мара, остави другото до мен. Излезе пак, демонстрирайки два хубави крака под къса поличка.
	Госпожа О’Мара проследи затварянето на вратата, после каза:
	— От цялата тая работа баща ми изпадна в мрачно настроение. Иска ми се Дъд да изпрати телеграма или писмо, или каквото и да е.
	Бавно изрекох:
	— Той е много, много стар човек, инвалид, вече наполовина в гроба. Тънка нишка е крепяла интереса му към този живот. Тя се е скъсала, а на никой не му пука. Той се прави, че също не му пука. Не бих нарекъл това лошо настроение. Бих го нарекъл достойна проява на вътрешна издръжливост.
	— Мил човек сте — подхвърли, а очите й бяха остри ками. — Но не сте докоснал чашата си.
	— Трябва да тръгвам. Благодаря все пак.
	Протегна ми тънка маникюрирана ръка, аз отидох до дивана и я докоснах. Гръмотевица проехтя внезапно отвъд хълмовете и тя подскочи. Силен порив на вятъра раздруса прозорците.
	Слязох по покрити с теракотни плочки стълби до централното преддверие. Икономът изникна иззад сенките и ми отвори вратата.
	Загледах се надолу към поредица от тераси, украсени с цветни лехи и внесени от чужбина дървета. В дъното имаше висока ограда от метални прътове с позлатени заострени краища и триметров жив плет от вътрешната страна. Алея за коли, леко вкопана в земята, пълзеше към главния портал с портиерска будка до него.
	Отвъд имението хълмът бавно се спускаше към града и местността със старите петролни кладенци при Ла Бри — сега отчасти парк, отчасти запустели земи, затворени зад огради. Някои от дървените сондажни кули още си стърчаха. Те бяха натрупали състоянието на Уинслоу, след което родът бе избягал от тях нагоре по хълма, достатъчно далеч, за да се отърве от мириса на петрол, но не толкова, та да не поглежда към тях от предните си прозорци и да вижда от какво е забогатял.
	Слязох по тухлените стъпала между терасираните зелени площи. Върху една от тях тъмнокосо бледолико хлапе на десетина-единайсет години мяташе стрели по мишена, закачена на дърво. Доближих го.
	— Ти ли си малкият О’Мара?
	Той се облегна на каменна скамейка, стиснал четири стрели в ръката си, и ме изгледа със студени, мътночерни очи.
	— Аз съм Дейд Уинслоу Тревилиан — обяви мрачно.
	— О! В такъв случай Дъдли О’Мара не ти е баща.
	— Не, разбира се! — Гласът му преливаше от презрение. — Ти пък кой си?
	— Аз съм детектив. Търся твоя… искам да кажа господин О’Мара.
	Това не ни сближи. Детективите бяха едно нищо за него. Гръмотевици се търкаляха по хълмовете като стадо слонове, играещи на препъни кобила. Хрумна ми нещо друго.
	— Обзалагам се, че не можеш да улучиш центъра с четири от пет стрели от трийсет стъпки.
	Той рязко живна.
	— С тези ли?
	— Ъхъ.
	— Колко залагаш?
	— Амии… един долар.
	Бързо изтича до мишената и свали от нея всички стрели, върна се и зае позиция до скамейката.
	— Това не са трийсет стъпки — отбелязах аз. Хлапето ме изгледа накриво и мина на няколко крачки зад скамейката. Ухилих се, но усмивката ми бързо секна. Ръчичката му се замята с такава бързина, че не успях да я проследя. За по-малко от пет секунди и петте стрели затрептяха от идеалния център на мишената. Той ме изгледа победоносно.
	— Божичко, мастър Тревилиан, бива си те — изсумтях и се бръкнах за долара.
	Ръчичката го сграбчи, както пъстърва лапва муха. Банкнотата изчезна мълниеносно.
	— Това е нищо — изкиска се хлапето. — Само да ме видиш на стрелбището ни зад гаражите. Искаш ли да отидем и да заложиш още?
	Обърнах се назад към хълма и зърнах част от ниска бяла постройка, облегната на склона.
	— Днес няма да стане — казах. — Може би следващия път. Значи Дъд О’Мара не ти е баща. Ако все пак го открия, нали няма да имаш нищо против?
	Той сви слабите си остри раменца, облечени в ръждив на цвят пуловер.
	— Естествено. Но какво умееш, което полицията да не го може?
	— Има нещо такова — признах и се разделих с него.
	Спуснах се по тухлените стъпала до края на зелените площи и покрай живия плет тръгнах към будката на пазача. През пролуките в плета се мяркаше улицата. Бях преполовил пътя, когато отвън зърнах синята кола. Беше малка, спретната, ниска, много чиста, по-светла от полицейска, но горе-долу същият калибър. Зад нея бе моят автомобил, чакащ под пиперовото дърво.
	Стоях и наблюдавах синята кола през живия плет. Виждах кълбенцата дим от нечия цигара вътре, издухвани срещу предното стъкло. Обърнах гръб на будката и вдигнах очи към хълма. Малкият Тревилиан се беше скрил от зрителното ми поле вероятно за да скъта някъде долара си, макар че за него един долар не би трябвало да е пари.
	Сгънах се на две, разкопчах от кобура 7,65-калибровия лугер, който носех със себе си този ден, и го напъхах с дулото надолу в левия си чорап, от вътрешната страна на обувката. Можех да се движа, стига да не бързах много. Поех към портала.
	Държаха го заключен и никой не можеше да влезе, без да бъде допуснат от домакините в къщата. Пазачът — едър здравеняк с огромен пищов под мишницата, ме пусна да мина през вратичката встрани от двукрилата порта. Постоях и размених няколко думи с него през решетката, без да изпускам от поглед синята кола.
	Видя ми се наред. Доколкото можех да преценя, вътре имаше двама мъже. Беше на трийсетина метра от мен, в сянката на висока стена на отсрещната страна на улицата — тясна, без тротоари. От моята кола ме делеше относително кратко разстояние.
	Прекосих леко сковано тъмната настилка и влязох вътре, бързо бръкнах в малкото отделение под седалката си, където държах резервен пистолет, полицейски колт. Пъхнах го в кобура под мишницата и включих двигателя.
	Освободих спирачката и се отделих от паважа. Внезапно дъждът се отприщи на едри пльоскащи капки, а небето стана черно като шапката на прочутата въздържателка Кари Нейшън, но не толкова черно, та да не видя как синята кола се отдели от бордюра зад мен.
	Пуснах чистачките и забързано качих до петдесет и пет километра в час. Бях изминал около осем преки, когато ми пуснаха сирената. Това ме заблуди. Улицата беше тиха, мъртвешки тиха. Намалих и спрях отстрани на пътя. Синята кола се изравни с мен и аз се втренчих в черната зурла на автомат над ръба на задния прозорец. Зад него тясно лице с кръвясали очи и стисната уста. Глас изрече през шума на дъжда, чистачките и двата мотора:
	— Влизай при нас. И кротко. Знаеш за какво става дума.
	Не бяха ченгета, но вече нямаше значение. Изключих двигателя, пуснах ключовете на пода и излязох на страничното стъпало. Мъжът зад кормилото не ме погледна. Онзи отзад отвори с ритник вратата и се приплъзна по задната седалка, стиснал здраво автомата. Влязох в синята кола.
	— О’кей, Луи, пребарай го.
	Шофьорът се измъкна иззад волана и застана до мен. Измъкна колта изпод мишницата ми, потупа ме по бедрата и джобовете, около колана.
	— Чист е — обяви и се върна отпред на мястото си.
	Мъжът с автомата се пресегна с лявата ръка и взе колта ми от шофьора, после постави автомата на пода и го уви в кафяво одеяло. Облегна се пак в ъгъла, непоклатим и спокоен, стиснал колта върху коляното си.
	— Окей, Луи, да се повозим.


	5

	Повозихме се — ленно, бавно, а дъждът тракаше по покрива и се стичаше по прозорците от едната страна на колата. Закриволичихме по виещи се планински пътища, покрай обширни имения, чиито къщи бяха далечни купчини островръхи покриви зад размазани дървета.
	Остър цигарен дим заплава под носа ми и онзи със зачервените очи попита:
	— Какво научи от него?
	— Почти нищо — отвърнах. — Мона се чупила от града в нощта, когато вестниците раздули историята. Старият Уинслоу вече знаеше.
	— Не е трябвало много да се поти за тая работа — отбеляза Кръвясалото око. — Както впрочем и ченгетата. Какво друго?
	— Каза, че по него са стреляли. Искаше да го изведа с колата вън от града. В последния момент хукна сам. Нямам представа защо.
	— Развържи си езика, ченге — сухо ми нареди Кръвясалото око. — Няма друг начин да отървеш кожата.
	— Това беше всичко — казах и се загледах през прозореца в навявания от вятъра дъжд.
	— За стария ли работиш?
	— Не. Страшно е стиснат.
	Той се изсмя. Усещах пистолета в обувката си тежък, нестабилен и много далечен.
	— Вероятно няма какво друго да се научи за О’Мара — подхвърлих.
	Онзи от предната седалка поизвърна глава и изръмжа:
	— Къде, по дяволите, каза, че е онази улица?
	— На върха на Бевърли Глен, глупако. „Мълхоланд драйв“.
	— А, тая ли? Боже, тя дори не е павирана.
	— Ами ще я павираме с това ченге — изсмя се Кръвясалото око.
	Именията се разредиха и нискостеблени дъбове превзеха склоновете на планината.
	— Ти не си лошо момче — продължи Кръвясалото око. — Само дето си стиснат не по-малко от стария. Толкова ли не загряваш? Искаме да чуем всичко, което ти е казал, за да разберем дали да те очистим.
	— Върви по дяволите — избухнах. — И без това няма да ми повярваш.
	— Ами опитай. Ние просто си вършим работата. Свършваме я и продължаваме нататък.
	— Сигурно си я бива работата ви — отбелязах. — Докато я има.
	— Внимавай да не прекалиш с майтапите.
	— Правил съм го… преди доста години, докато вие още сте били в изправителното училище. И продължавам да съм всеобщ нелюбимец.
	Кръвясалото око отново се засмя. Явно не беше от докачливите.
	— Доколкото разбрахме, чист си пред ченгетата. И не си се раздрънкал тая сутрин. Нали така?
	— Ако кажа да, може веднага да ме очистите.
	— А какво ще кажеш за една хилядарка джобни и да забравиш всичко?
	— Ти сам не си вярваш.
	— Напротив, вярвам си. Ето значи каква е работата. Изпълняваме си задачата и продължаваме нататък. Ние сме организация. А ти живееш тук, имаш си бизнес, вършиш богоугодни дела. Ще правиш каквото ти се нареди.
	— Разбира се — отвърнах. — Ще правя каквото ми се заповяда.
	— Ние не трепем частни ченгета — тихо изрече Кръвясалото око. — Зле се отразява на бизнеса.
	Облегна се назад в ъгъла, положил пистолета върху дясното си коляно, и бръкна във вътрешния си джоб. Разтвори върху коляното си голям кремав портфейл, измъкна от него две банкноти и ги приплъзна сгънати по седалката. Портфейла прибра в джоба си.
	— Твои са — обяви тържествено. — Няма да оцелееш и един ден, ако се разплямпаш.
	Взех банкнотите. Две по петстотин. Пъхнах ги в джобчето на жилетката си.
	— Дадено — казах. — Иначе няма да съм частно ченге, нали така?
	— Хубавичко си помисли.
	Разменихме си озъбени усмивки — две хубави момчета, които така добре се разбират в този труден, недружелюбен свят. После Кръвясалото око рязко се извърна.
	— О’кей, Луи. Забрави за „Мълхоланд“. Спри тук.
	Колата бе изкачила половината на дълъг пуст завой в планината. Дъждът се спускаше на сиви завеси по склона. Нямаше небе, нямаше хоризонт. Виждах на четвърт миля напред и нищо живо извън колата.
	Шофьорът отби встрани към склона и изключи мотора. Запали цигара и преметна ръка назад през облегалката.
	Усмихна ми се. Имаше хубава усмивка — като на алигатор.
	— Трябва да полеем случая — обяви Кръвясалото око. — Де да можех и аз да изкарам един бон, без да си мръдна пръста. Само като си държа езика зад зъбите.
	— То пък едни зъби — подхвърли Луи, все така усмихнат.
	Кръвясалото око остави моя колт върху седалката и измъкна плоска половинка от джоба на сакото си. Видя ми се добро качество, със зелен печат и всичко каквото й се полага. Отвинти със зъби капачката, подуши съдържанието и млясна с устни.
	— Това не ти е шльокавица — рече. — Нашата фирма го внася. Надигай.
	Задишах плитко с повърхността на белите си дробове, поднесох шишето към устните си, внимателно помирисах. Зад опърления дъх на ръжено уиски долових още нещо, много слаб плодов аромат, който не би ми направил впечатление при други обстоятелства. Внезапно и без никакъв повод се сетих за думите на Лари Бацел: „На изток от Реалито по посока на планините, близо до стария завод за цианид.“ Цианид. Това беше.
	Усетих бързо стягане в слепоочията, докато допирах шишето до устните си. Чувствах накокошинването на кожата си и как въздухът по нея изведнъж поледеня. Вдигнах бутилката достатъчно високо, на равнището на течността, и отпих голяма клокочеше глътка. На драго сърце и от все душа. Около половин чаена лъжичка попадна в устата ми, но нито капка не се задържа в нея.
	Рязко се закашлях и политнах напред, бездиханно задавен. Кръвясалото око се изсмя.
	— Само не ми казвай, че ти призля от една глътка, приятел.
	Изтървах шишето и рухнах като тулуп в крайния ъгъл на седалката, обзет от мощни спазми. Краката ми се приплъзнаха наляво, левият подгънат. Пльоснах се връз тях с безжизнено отпуснати ръце. Напипах пистолета си и го издърпах.
	Застрелях го изпод лявата си мишница, почти без да го погледна. Той дори не докосна колта, освен колкото да го бутне от седалката. Един изстрел му стигаше. Чух го как полита. Пуснах изстрелче и нагоре, където би трябвало да се намира Луи.
	Луи обаче не беше там. Гушеше се ниско долу зад предната седалка. Гък не издаваше. За миг дори дъждът бе съвсем безшумен.
	Все така не разполагах с време да хвърля поглед на Кръвясалото око, но той нищо и не правеше. Пуснах лугера и с рязко движение измъкнах автомата изпод одеялото, обхванах с лявата ръка предната ръкохватка, опрях го ниско долу на рамо. Луи още не бе издал нито звук.
	— Слушай, Луи — обадих се тихо. — Държа автомата. Какво ще кажеш?
	През седалката се разнесе изстрел — изстрел, от който Луи си знаеше, че няма полза. Нечупливото стъкло на единия прозорец се напука звездовидно. Настъпи още тишина. Луи се обади прегракнало:
	— Имам граната. Искаш ли я?
	— Дръпни предпазителя и я подръж — предложих. — Тя ще се погрижи и за двама ни.
	— Мамка му! — изграчи Луи. — Мъртъв ли е? Нямам никаква граната.
	Чак тогава погледнах Кръвясалото око. Видя ми се удобно настанен в ъгъла на седалката, облегнат назад. Като че имаше три очи, едното по-кръвясало от другите две. На човек да му стане чак неудобно от качеството на подобна стрелба изпод мишница. Беше прекалено точна.
	— Да, Луи, издъхнал е — потвърдих. — Как ще се спогодим с теб?
	Сега вече чувах тежкото му дишане, дъждът вече не беше безшумен.
	— Излизай от колата — изръмжа той. — Аз изчезвам.
	— Ти излез, Луи. Аз изчезвам.
	— Божичко, не мога да се прибера пеша оттук, приятел.
	— Няма да ти се наложи, Луи. Ще изпратя кола да те прибере.
	— Господи, нищо не съм направил. Само карах и толкоз.
	— В такъв случай обвинението е в неправомерно шофиране. Ще уредите въпроса — ти и твоята организация. Слизай, докато не съм отпочнал с пушкалото.
	Щракна дръжка на врата и стъпки изтрополиха по страничното стъпало, после по шосето. Рязко се изправих с автомата в ръка. Луи стоеше на пътя, в дъжда, ръцете му празни, алигаторската усмивка все тъй на лицето.
	Измъкнах се покрай елегантно обутия мъртвец, взех си колта и лугера от пода, върнах шесткилограмовия автомат където си беше долу. Откачих белезниците отстрани от колана си и направих знак на Луи. Той се извърна намусено и сключи ръце на гърба си.
	— Нищо не можеш да ми направиш — заоплаква се той. — Имам закрила.
	Щракнах му белезниците и го пребърках за пистолети много по-внимателно, отколкото той мен. Имаше още един освен онзи, който остави в колата.
	Издърпах мъртвото Кръвясало око от седалката и го оставих да се разположи удобно върху мокрия път. Пак взе да кърви, но беше съвършено мъртъв. Луи го изгледа с горчивина.
	— Умно копеле беше — каза. — Различен. Падаше си по номерата. Здрасти, умнико.
	Извадих ключа на белезниците, отключих едната халка, придърпах я надолу и я щракнах около повдигнатата китка на мъртвеца.
	Очите на Луи станаха кръгли и ужасени и най-сетне усмивката му се стопи.
	— Боже! — захленчи той. — Да му… Господи! Нали няма да ме зарежеш така, приятел?
	— Сбогом, Луи — казах. — Този, когото пречука тази сутрин, беше мой приятел.
	— Да му… — изскимтя Луи.
	Влязох в колата, запалих, подкарах към първото място, където можех да обърна, върнах се, минах покрай него и се спуснах по хълма. Той стоеше смразен като опърлено дърво, лицето му бяло като сняг, с мъртвеца в краката, чиято ръка, заключена в белезници, се протягаше нагоре към ръката на Луи. В очите му прочетох ужаса на хиляди кошмари. Оставих го там, под дъжда.
	Започна да се стъмва рано. Паркирах синята кола на две преки от моята, заключих я и пуснах ключовете в масления филтър. Върнах се пеша до автомобила си и потеглих към града.
	Обадих се от телефонна кабина на отдел „Убийства“, поисках да говоря с едно от ченгетата — Гринел, разправих му набързо какво е станало и къде да търси Луи и синята кола. Казах му, че според мен те са главорезите, застреляли Лари Бацел. Нищо не споменах за Дъд О’Мара.
	— Браво на теб — рече Гринел с особен глас. — Но те съветвам веднага да се явиш тук. Даден си за издирване във връзка с нещо, което един млекар ни съобщи по телефона преди час.
	— Капнал съм — казах. — Трябва и да хапна нещо. Задръж малко топката и в най-скоро време ще ти се явя.
	— Съветвам те да дойдеш, момче. Съжалявам, но така ще е най-добре.
	— О’кей, о’кей.
	Затворих и се махнах от квартала, без много да се размотавам наоколо. Трябваше да се чупя. Налагаше се, преди мен да са ме чупили.
	Хапнах в едно заведение до хотел „Плаза“ и потеглих към Реалито.


	6

	Някъде към осем часа две жълти неонови светлини просветнаха високо в дъжда, а неясен надпис, опънат над пътя, провъзгласи: „Добре дошли в Реалито“.
	Паянтови къщи на главната улица, внезапна купчинка магазини, светлини на ъглова дрогерия зад замъглени прозорци, забързани коли пред малък кинотеатър, тъмна банка на друг ъгъл с няколко мъже отпред под дъжда. Това бе Реалито. Продължих. Отново ме обградиха пусти ниви, вече отвъд портокаловия пояс: нищо освен празни полета, приклекнали хълмове и дъжда.
	Биваше си я тази миля. По-скоро изминах три, преди да зърна страничен път и мъждукаща светлина сякаш иззад пердета на къщата. Точно в този миг лявата ми предна гума сдаде багажа със сърдито изсъскване. Колко мило. После и дясната задна връчи оставката си по същия начин.
	Спрях почти на самото кръстовище. Много мило наистина. Слязох, вдигнах още по-нагоре яката на шлифера си, извадих фенерче и се загледах в купчината тежки галванизирани кабари с глави колкото десетцентови монети. Лъскавият плосък край на една такава ми намигна откъм гумата на колата.
	Две спукани, една резервна. Заврях брада в шлифера и тръгнах към смътната светлина нагоре по страничния път.
	Несъмнено това бе мястото. Светлината идваше откъм наклонената капандура в покрива на автосервиза. Голямата двойна порта отпред беше плътно затворена, но през процепите се цедеше светлина, ярка бяла светлина. Вдигнах снопчето на фенерчето си и прочетох:
M	frame
	„АРТ ХЪК. РЕМОНТ НА КОЛИ И АВТОБОЯДЖИЙСКИ УСЛУГИ“

	Зад гаража, встрани от калния път, иззад рехава купчина дървета надничаше къща. И там светеше. Пред дървената входна веранда зърнах малка двуместна кола с вдигнат гюрук.
	Първата ми грижа бяха гумите, ако можеха да се оправят, пък и онези не ме познаваха. Нощта бе твърде мокра за разходки пеша.
	Изгасих фенерчето и почуках с него по портата. Светлините вътре изгаснаха. Стоях там и облизвах дъжда от горната си устна, лявата ръка стиснала фенерчето, дясната пъхната в шлифера. Лугерът пак се бе върнал под мишницата ми.
	През вратата долетя глас и не ми прозвуча никак доволен.
	— Какво искаш? Кой си?
	— Отворете — казах. — Спуках две гуми на пътя, а имам само една резервна. Трябва ми помощ.
	— Затворено е, господине. Реалито е на миля западно оттук.
	Заритах вратата. Отвътре се чуха псувни, после втори, много по-любезен глас:
	— Май си имаме работа с умник, а? Отвори, Арт.
	Изскърца резе и едното крило на портата хлътна навътре. Щракнах фенерчето и светлината му се удари в изпито лице. После ръка замахна и го изби от моята. От замахналата ръка в мен се втренчи дулото на пистолет.
	Наведох се ниско, заопипвах за фенерчето, застанах неподвижно. Не си извадих оръжието.
	— Изгаси фенерчето, господине. Много народ е пострадал по този начин.
	Фенерчето светеше долу в калта. Изгасих го, изправих се с него в ръка. В помещението светна лампа, очерта висок мъж в работен гащеризон. Отстъпи заднишком, без да сваля от мен пистолета.
	— Влез и затвори вратата.
	Така и направих.
	— По вашата улица навсякъде се въргалят кабари — съобщих. — Мислех, че си търсите клиенти.
	— Абе ти с всичкия ли си? Днес следобед обраха банката в Реалито.
	— Не съм тукашен — поясних и се сетих за мъжете, скупчени под дъжда пред банката.
	— Добре, добре. Е, такива ми ти работи, а негодниците са се изпокрили тук из планините. Натъкнал си се на техните кабари.
	— Така излиза.
	Погледнах втория мъж в помещението на автосервиза.
	Беше нисък, набит, с равнодушно кафяво лице и невъзмутими кафяви очи. Носеше кафяв дъждобран от лицева кожа, препасан с колан. Кафявата му шапка бе накривена по обичайния контешки начин и беше суха. Ръцете му бяха в джобовете. Изглеждаше отегчен.
	Из въздуха се долавяше лютивата сладникава миризма на пироксилинова боя. Върху калника на голяма кола в далечния ъгъл лежеше пистолет за боядисване. Буик, почти нов. Нямаше нужда от боята, която получаваше.
	Мъжът с гащеризона скри пистолета си през процепа отстрани в дрехата. Кимна към Кафявия. Кафявия погледна към мен и кимна леко.
	— Откъде си, страннико?
	— От Сиатъл — отвърнах.
	— На запад ли си тръгнал? Към големия град?
	Гласът му беше кротък, кротък и сух като шумоленето на силно износена лицева кожа.
	— Да, колко ми остава?
	— Около четирийсет мили. В такова време изглеждат повече. Отдалече идваш значи? През Тахо и Лоун Пайн ли мина?
	— Не през Тахо. През Рино и Карсън Сини.
	— Пак е дълъг пътят.
	Бегла усмивка докосна кафявите му устни.
	— Вземи крика и му оправи гумите, Арт.
	— Ама чакай, Лаш… — изръмжа мъжът в гащеризона и млъкна, сякаш гърлото му бе прерязано от ухо до ухо.
	Мога да се закълна, че потрепери. Настъпи мъртва тишина. Кафявия не помръдна и мускулче. Нещо надзърна от очите му, после ги сведе, почти свенливо. Гласът му бе все същото кротко, сухо прошумоляване.
	— Вземи два крика, Арт. Гумите са две.
	Мършавият преглътна. После отиде в ъгъла и си сложи дъждобран и шапка. Грабна френски ключ и ръчен крик и забута към вратата втори голям крик на колелца.
	— Горе на пътя ли е? — попита почти нежно.
	— Да. Можеш да използваш резервната, ако нямаш време.
	— Има време — каза Кафявия и погледна ноктите на ръката си.
	Арт излезе с инструментите си. Вратата пак се затвори. Вперих очи в буика. Не гледах към Лаш Йегър. Нямаше начин в сервиза да има двама мъже на име Лаш. Не го поглеждах, защото все едно виждах проснатото бездиханно тяло на Лари Бацел и това щеше да се прочете по лицето ми. Поне за част от секундата. Той също се завзира в буика.
	— Само леко одраскване — каза провлечено, — но собственикът е мангизлия, а на шофьора му трябваха няколко долара. Знаеш как стават тези работи.
	— Знам.
	Минутите минаваха на пръсти. Дълги, лениви минути. После отвън заскърцаха стъпки и някой бутна вратата. Светлината се отрази в моливи дъжд и ги превърна в сребристи нишки. Арт намусено затътри навътре две кални гуми, затвори с ритник и остави спуканата гума да тупне на една страна. Дъждът и свежият въздух му бяха върнали смелостта. Изгледа ме свирепо.
	— Сиатъл! — изръмжа. — Как ли не!
	Кафявия запали цигара, все едно нищо не е чул. Арт свали връхната си дреха, с рязко движение качи гумата на разстилачката, злостно я разтвори, измъкна вътрешната и за нула време я залепи студено. Навъсено се приближи до стената откъм мен, грабна помпа, вкара въздух в гумата колкото да се поиздуе и я понесе с две ръце да я топне във вана с вода.
	Излязох голям балък, но и те бяха страхотна комбина. От момента, в който Арт влезе с гумите, не бяха си разменили нито поглед.
	Арт подхвърли небрежно издутата гума, улови я с разперени ръце, огледа я с кисело изражение, застанал редом с ваната, пристъпи леко встрани и ми я наниза през главата и раменете.
	Метна се зад гърба ми като светкавица, стовари цялата си тежест на гумата, дръпна я и скова гърдите и ръцете ми. Можех да си движа китките, но не и да докопам пистолета.
	Кафявия извади дясната си ръка от джоба и докато прекосяваше гъвкаво пода, подхвърли нагоре увит цилиндър монети от по пет цента.
	Тежко се отметнах назад и внезапно хвърлих напред цялата си тежест. Със същата внезапност Арт пусна гумата и ми подсече изотзад коленете.
	Паднах, но така и не разбрах кога съм се ударил в пода. Юмрукът, подсилен с фишек петцентови монети, ме пресрещна в полет. Безупречно изчислен във времето, идеално преценен в тежестта, подпомогнат и от моето тегло. Изчезнах като прашинка на силно течение.


	7

	Май жена седеше до някаква лампа. Върху лицето ми падаше светлина, затова пак притворих очи и се опитах да я погледна изпод миглите си. Косата й беше толкова платиненоруса, че главата й грееше като сребърна фруктиера.
	Беше облечена в зелена спортна рокля с мъжка кройка и широка бяла яка, която падаше над реверите. До краката й стоеше лъскава чанта с остри ръбове. Пушеше, а до лакътя й имаше бледо питие във висока чаша. Отворих по-широко взор и казах:
	— Здравейте.
	Очите й бяха същите, които помнех от пред „Сарди“ в купения на старо ролс ройс. Много сини, много меки и прекрасни. Не очите на лека жена, която се върти около момчета с набързо натрупани пари.
	— Как се чувствате? Гласът й също беше мек и прекрасен.
	— Чудесно — отвърнах. — Само дето някой е построил бензиностанция върху ченето ми.
	— А вие какво очаквахте, господин Кармади? Орхидеи?
	— Значи знаете името ми.
	— Добре си поспахте. Разполагаха с предостатъчно време да ви пребъркат. Какво ли не правиха с вас, остана само да ви балсамират.
	— Браво — отбелязах.
	Можех да помръдна леко, но не много. Ръцете ми бяха зад гърба, в белезници, в което прозираше известна морална справедливост. От белезниците към глезените ми се спускаше въже и ги връзваше, след което се скриваше от зрителното ми поле зад ъгъла на дивана, закрепено някъде. Нямаше да съм по-безпомощен, ако ме бяха заковали в ковчег.
	— Колко е часът?
	Тя хвърли кос поглед зад спирала цигарен дим към часовника на китката си.
	— Десет и седемнайсет. Да нямаш среща?
	— Това къщата до автосервиза ли е? Къде са момчетата — гроб ли копаят?
	— Какво те интересува, Кармади? Ще се върнат.
	— Ако имаш ключове от белезниците, би могла да споделиш с мен малко от питието.
	Тя стана с едно движение, като излята, и се приближи с високата кехлибарена чаша в ръка. Надвеси се над мен. Дъхът й бе тъй нежен. Извих врат нагоре и залочих от чашата.
	— Дано не ти сторят нещо лошо — каза разсеяно. — Мразя убийствата.
	— И това от устата на съпругата на Джо Месарви! Засрами се. Дай ми още от тая помия.
	Даде ми още. Кръвта взе да шава из вдървеното ми тяло.
	— Започваш да ми харесваш — подхвърли тя. — Нищо, че лицето ти прилича на мястото на катастрофата.
	— Радвай му се, докато го има. Няма да изтрае дълго в това състояние.
	Тя бързо се извърна и май се ослуша. Една от двете врати беше открехната. Гледаше към нея. Лицето й ми се видя бледо. Но единствените звуци идваха от дъжда. После отново седна до лампата.
	— Защо дойде тук да си търсиш белята? — попита бавно, загледана в пода.
	Килимът беше на червени и бежови карета. По тапетите бяха накацали яркозелени борчета, а пердетата бяха сини. Мебелите, от малкото, което успях да съзра, сякаш бяха набавени от онзи тип магазини, които се рекламират по седалките в автобусите.
	— Носех ти една роза — казах. — От Лари Бацел.
	Тя вдигна нещо от масата и бавно го завъртя между пръстите си — миниатюрната розичка, която той остави за нея.
	— Получих я — изрече тихо. — Имаше и писмо, но те не ми го показаха. За мен ли беше?
	— Не. За мен. Остави го на масата, преди да излезе и да го застрелят.
	Лицето й се разпадна като по време на кошмар. Устата и очите й бяха черни хралупи. Не издаде нито звук. След миг лицето й си възвърна същите спокойно красиви черти.
	— И това не ми казаха — произнесе тихо.
	— Застреляха го — казах внимателно, — защото беше разбрал какво са направили Джо и Лаш Йегър с Дъд О’Мара. Пречукали са го.
	Това не й направи и нулево впечатление.
	— Нищо не е сторил Джо на Дъд О’Мара — промълви тихо. — Не съм виждала Дъд от две години. Това, че се срещам с него, са само вестникарски балони.
	— Не е писано по вестниците — казах.
	— Така или иначе, е балон. Джо е в Чикаго. Отлетя вчера, за да продаде своя дял. Ако сделката се осъществи, с Лаш ще го последваме. Джо не е убиец. Аз се опулих насреща й. В очите й отново прочетох нещо обречено. — А Лари… Той…
	— Мъртъв е — казах. — Професионално изпълнение, с автомат. Не твърдя, че са го сторили собственоръчно.
	Тя прехапа устна и известно време я държа стисната между зъбите си. Чувах бавното й тежко дишане. Изгаси цигарата си в пепелник и стана.
	— Джо не го е извършил! — кресна ядосано. — Знам, че не е! Той…
	Млъкна рязко, изпепели ме с поглед, докосна косата си, после с рязко движение я смъкна от главата си. Оказа се перука. Под нея собствената й коса беше момчешки къса, на жълти и белезникавокафяви кичурчета с по-тъмни корени. Не можеше да я загрози. Изцедих нещо като смях.
	— Значи убиваш времето тук, докато ти израсне косата, а, Сребърна перуко? Аз пък мислех, че те крият, за да изглежда така, сякаш си го духнала с Дъд О’Мара.
	Тя продължи да ме гледа втренчено. Сякаш не бе чула нито една моя дума. После бавно се приближи до огледалото на стената, сложи си пак перуката, оправи я и се обърна с лице към мен.
	— Джо никого не е убивал — подчерта отново с нисък, напрегнат глас. — Той е мръсник… но не такъв мръсник. Не знае къде е Дъд О’Мара повече от мен. А аз нищо не знам.
	— Значи богатата жена просто му е писнала и се е чупил — предположих глухо.
	Беше съвсем близо до мен, белите й пръсти отпуснати покрай тялото, ноктите лъскави в светлината от лампата. Главата й над мен беше почти в сянка. Дъждът барабанеше и усещах челюстта си огромна и гореща, а нервът покрай костта болеше, болеше.
	— Единствената кола, която беше тук, е на Лаш — каза тя тихо. — Ще стигнеш ли пеша до Реалито, ако прережа въжето?
	— Разбира се. А после?
	— Никога не съм се забърквала в убийство. И нямам намерение. Никога.
	Много бързо излезе от стаята и се върна с дълъг кухненски нож. Преряза връвта, стегнала глезените ми, издърпа я, сряза мястото, където бе завързана за белезниците. Спря веднъж да се ослуша, но пак беше само дъждът.
	Претърколих се до седнало положение и се изправих. Краката ми бяха изтръпнали, но щеше да премине. Можех да ходя. Можех и да тичам, ако се наложеше.
	— Ключът от белезниците е у Лаш — добави тя глухо.
	— Да вървим — рекох. — Имаш ли оръжие?
	— Не. Няма да дойда. Ти изчезвай. Всеки момент може да се върне. Просто отидоха да изнесат разни неща от гаража.
	— Ще останеш тук, след като ме пусна? Да чакаш онзи убиец? Не си с всичкия си. Хайде, Сребърна перуко, тръгвай с мен.
	— Не.
	— Ами ако той наистина е убил О’Мара? А после и Лари. Няма начин да не е той.
	— Джо никога не е убивал — почти ми се изрепчи тя.
	— Ами тогава може да е Йегър.
	— Лъжеш, Кармади. Само за да ме сплашиш. Махай се. Не ме е страх от Лаш Йегър. Аз съм съпруга на шефа му.
	— Джо Месарви е шепа мекотело — изрепчих й се и аз. — Момиче като теб си пада по криминални типове като него само когато са мекотели. Давай да изчезваме.
	— Разкарай се! — дрезгаво изрече тя.
	— Добре.
	Обърнах й гръб и излязох през вратата.
	Тя почти тичешком мина покрай мен в коридора, отвори входната врата и надникна навън в черната мокрота. Махна ми да продължа напред.
	— Сбогом — прошепна. — Дано откриеш Дъд. Дано откриеш убиеца на Лари. Но не е бил Джо.
	Пристъпих плътно към нея, почти я притиснах с тялото си до стената.
	— Все пак не си с всичкия си, Сребърна перуко. Сбогом.
	Тя бързо повдигна ръце и ги положи върху лицето ми. Студени ръце, леденостудени. Целуна ме бързо по устата със студени устни.
	— Изчезвай, смелчаго! Пак ще се видим. Вероятно на небето.
	Излязох през вратата, спуснах се по хлъзгавите тъмни дървени стъпала на верандата, прекосих чакъла до зелената кръгла площ и купчината рехави дръвчета. Минах покрай тях, за да изляза на шосето, и поех назад към булевард Футхил. Дъждът докосваше лицето ми с пръсти като лед, но не по-студени от нейните.
	Колата ми с перденцето отзад си беше там, където я бях оставил — килната на една страна, лявата предна ос върху асфалтовия банкет на шосето. Резервната гума и едната вътрешна бяха запокитени в канавката.
	Вероятно я бяха претърсили, но все пак хранех надежди. Плъзнах се отпред заднишком, треснах си главата в кормилния лост и се претърколих странично, за да вмъкна окованите в белезници ръце в тайното джобче за пистолета. Пръстите ми докоснаха дулото. Беше си там. Извадих го, измъкнах се криво-ляво от колата, наместих пистолета в ръцете си откъм дясната си страна и го огледах. Държах го притиснат към себе си, за да го предпазя поне малко от дъжда, и се отправих назад към къщата.


	8

	Бях преполовил разстоянието, когато той се върна, фаровете му завиха бързо откъм шосето и за малко да ме спипа. Пльоснах се в канавката, заврях нос в калта и отправих молитва към небето.
	Колата бръмна покрай мен. Чух мокрото стържене на гумите по чакълестия банкет пред къщата. Моторът заглъхна и фаровете изгаснаха. Вратата се затръшна. Не чух затварянето на входната врата, но при отварянето й зърнах тънки ресни светлина между дърветата.
	Изправих се и продължих. Изравних се с колата — малка, двуместна, доста износена. Пистолетът беше отпуснат покрай хълбока ми, придърпай към бедрото, доколкото позволяваха белезниците.
	В колата нямаше никой. Водата в радиатора бълбукаше. Ослушах се, но не чух нищо откъм къщата. Нито гръмки гласове, нито караница. Само тежкото „туп-туп-туп“ на дъждовните капки по улиците.
	Йегър беше в къщата. Тя ме бе пуснала на свобода и сега той беше с нея в къщата. Вероятно нищо нямаше да му каже. Само щеше да стои и да го гледа. Тя бе съпруга на неговия шеф. Това щеше да изплаши Йегър до смърт. Нямаше да остане вътре за дълго, но и нямаше да тръгне оттам без нея. Щеше да отпраши и да я вземе със себе си. Какво щеше да й се случи по-късно, бе съвсем различен въпрос.
	От мен се искаше само да го изчакам да излезе. Не го направих.
	Преместих пистолета в лявата си ръка и се наведох, за да загреба чакъл в шепата си. Хвърлих го по предните прозорци. Слаба работа. Незначителна част от камъчетата изобщо достигнаха стъклата.
	Върнах се тичешком при колата, отворих вратата и видях ключовете в стартера. Приведох се върху страничното стъпало, уловен за рамката.
	Лампите в къщата вече бяха изгаснали, но това бе всичко. Нито звук отвътре. Ни гък. Йегър бе твърде предпазлив.
	Пресегнах се с крак и напипах съединителя, сетне се напънах изотзад с едната ръка и завъртях ключа. Топлият мотор веднага запали, запулсира нежно на фона на барабанящия дъжд.
	Спуснах се пак на земята и се приплъзнах покрай каросерията към задната част на колата, скупчих се ниско долу.
	Шумът на мотора му подейства. Не можеше да остане тук без кола.
	Затъмнен прозорец помръдна един-два сантиметра, само преместването на светлината по стъклото издаде движението му. Оттам забълва пламък, гърмежът на три бързи изстрела. Откъм колата издрънча стъкло.
	Аз изпищях и оставих писъкът да замре в гъргорещо стенание. Вече взех да се изпедепцвам. Стенанието заглъхна в сподавено издихание. Край с мен, свърших. Той ме бе улучил. Страхотно стреляш, Йегър.
	В къщата се изсмя мъж. Сетне отново тишина, нарушавана единствено от дъжда и тихо бръмчащия мотор на колата.
	Сега входната врата се заоткрехва сантиметър по сантиметър. На фона й се обрисува нечий силует. Тя излезе на верандата, сковано, виждах бялото на яката й, перуката също светлееше, но не много. Слезе по стъпалата вдървена. Видях приведения зад гърба й Йегър.
	Жената започна да прекосява чакъла. Гласът й произнесе бавно, равно:
	— Нищо не виждам, Лаш. Прозорците са напълно замъглени.
	Рязко политна напред, сякаш я ръгнаха отзад с пистолет, но продължи да върви. Йегър мълчеше. Вече го различих зад рамото й — шапката му, част от лицето. Не беше обаче добра мишена за човек с белезници на китките.
	Тя пак се спря и гласът й внезапно се изпълни с ужас.
	— Той е зад кормилото! — изкрещя. — Паднал е върху него!
	Йегър се хвана на въдицата. Събори я настрани с един удар и отново взе да стреля. Разхвърчаха се стъкла. Куршумът улучи дървото откъм моята страна на колата. Нейде простена щурец. Моторът все така бръмчеше.
	Беше се снишил, приведен в чернотата, лицето му — безформена сивота, която се възстановяваше много бавно след ослепителните проблясъци на изстрелите. Собственият му огън бе заслепил и него — за секунда. Това ми стигаше.
	Застрелях го четири пъти, стиснал напрегнато пулсиращия колт до ребрата си.
	Той понечи да се обърне и пистолетът се изплъзна от ръката му. Полузамахна към него във въздуха, преди и двете му ръце рязко да притиснат корема и да си останат там. Отпусна се в седнало положение на мокрия чакъл и пресекливото му пъшкане надви всички други шумове в мократа нощ.
	Гледах го как се катурва на една страна, невероятно бавно, без да сваля ръце от корема си. Пъшкането спря.
	Стори ми се цяла вечност, преди Сребърната перука да извика името ми. В следващия миг беше до мен и ме сграбчи за ръката.
	— Изключи мотора! — изкрещях аз. — И извади от джоба му ключовете за тези проклети железа!
	— Ах ти, проклет г-глупак! — задави се тя от яд. — З-защо се върна?


	9

	Капитан Ал Руф от Бюрото за издирване на изчезнали се завъртя в стола си и погледна през слънчевия прозорец. Денят беше нов и дъждът отдавна бе спрял.
	— Много грешиш, братко — изръмжа той. — Дъд О’Мара просто се е смотал в миша дупка. Никой от тези хора не го е очистил. Убийството на Бацел няма нищо общо с тая работа. Прибрахме Месарви в Чикаго и той, по всичко личи, е съвсем чист. Еврейчето, дето си го закопчал за убития, дори не знае за кого са работели. Момчетата го разпитаха достатъчно добре, за да са сигурни.
	— Не се и съмнявам — отвърнах. — Пекох се на огъня им цяла нощ, но и от мен не измъкнаха кой знае какво.
	Той бавно извърна към мен големи, празни, уморени очи.
	— Бил си в правото си да убиеш Йегър, ако питаш мен. Също и наемния убиец при така създалите се обстоятелства. Пък и аз не съм отдел „Убийства“. Не успях да направя никаква връзка между тях и О’Мара… освен ако ти не си в състояние…
	Можех, но се въздържах. Засега.
	— Не — казах. — Май не мога.
	Натъпках лулата и я разпалих. След безсънна нощ вкусът й беше по-хубав от всякога.
	— Само това ли те тормози?
	— Питам се как така не съумяхте да откриете момичето в Реалито. Не би трябвало да представлява някакво затруднение… за вас.
	— Ами просто не я открихме. А би трябвало. Признавам. Трябваше. Нещо друго?
	Духнах дим през бюрото му.
	— Търся О’Мара, защото генералът ме помоли. Никак не се впечатли от думите ми, че вие ще направите всичко възможно. Определено не е проблем да плати на човек, който да се посвети изцяло на въпросното издирване. Предполагам, не можете да ме гледате.
	Не го досмеша.
	— Нямаме нищо против, щом иска да си хвърля парите на вятъра. Тези, които не могат да те гледат, са зад една врата, на която пише отдел „Убийства“.
	Той рязко свали крака и подпря лакти на бюрото си.
	— О’Мара е имал петнайсет бона в себе си. Много пари, но ако съществува човек, който да се разхожда с такива суми в джоба си, това е О’Мара… за да ги вади и размахва пред очите на старите си приятелчета. Само дето те не биха повярвали, че това са петнайсет бона истински пари. Жена му твърди, че са си съвсем истински. У всеки друг освен забогатял бивш контрабандист това би означавало покриване на следите. Но не и О’Мара. Той просто ги е разнасял със себе си непрекъснато.
	Отхапа крайчето на пура и поднесе към нея запалена клечка. Помаха ми с огромен пръст.
	— Разбра ли?
	Казах, че съм разбрал.
	— Значи така. О’Мара се разхожда с петнайсет бона, а човек, който се е скатал, може да се задържи под повърхността само докато изтрае пачката. Петнайсет бона правят доста тлъста пачка. Самият аз бих духнал, ако имах такива пари. Свършат ли паричките в брой, ще го пипнем. Ще осребри чек, ще вземе на заем срещу разписка, ще поиска кредит от хотел или магазин, ще напише препоръка или писмо, или ще получи препоръка или писмо. Сега е в нов град и с ново име, но апетитът му е същият, старият. По един или друг начин ще се наложи да се включи във финансовата система. Няма как да разполагаш с приятели навсякъде, а дори и да ги имаш, няма всички до един вечно да си държат езика зад зъбите. Прав ли съм?
	— Прав си — съгласих се.
	— Заминал е надалеч — продължи Руф. — Обаче единствената му подготовка са тези петнайсет бона. Никакъв багаж, никаква резервация за параход, влак или самолет, никакво такси или наета кола до място извън града. Всичко проверихме. Колата му открихме на десетина преки от жилището му. Това обаче нищо не означава. Има познати, които биха го откарали по един или друг начин на няколкостотин мили оттук и биха си мълчали дори ако им предложат добро възнаграждение. Тук да, но не и навсякъде. Не и новите му приятели.
	— Вие обаче ще го пипнете — подчертах. — Щом изгладнее.
	— Дотогава като нищо ще минат година-две. А генерал Уинслоу вероятно няма да преживее още цяла година. Въпрос на чувства е, а не дали делото все още ще е не приключило, когато ти дойде време за пенсия.
	— Слугуваш на чувствата си, братле.
	Очите му помръднаха, а заедно с тях и рунтавите рижави вежди. Не ме обичаше. Никой не ме обичаше този ден в полицейското управление.
	— Бих искал — казах и станах. — Ами ако пък стигна доста далечко, както им слугувам.
	— Ами-и, да — рече Руф, внезапно замислен. — Е, Уинслоу е важна клечка. Ако мога да помогна с нещо, дай знак.
	— Напъни се да разбереш кой е застрелял Лари Бацел — отвърнах. — Дори ако няма връзка със случая.
	— Ще го сторя. С радост. — Изсмя се гърлено и тръсна пепел върху бюрото си.
	— Ти просто пречукай всички, които знаят нещо, а ние ще свършим останалото. Обичаме да работим по този начин.
	— Беше самозащита — изръмжах. — Нямах избор.
	— Разбира се. Ходи се проветри, брато. Имам работа.
	Големите му празни очи все пак примигваха весело, докато затварях след себе си вратата.


	10

	Утрото бе синьо и златисто, а птичките по декоративните дървета в имението на Уинслоу бяха пощурели да се дерат след големия дъжд.
	Пазачът при портата ме пусна през страничната вратичка и поех нагоре по алеята за коли, минах по най-горната тераса и приближих масивната резбована италианска входна врата. Преди да натисна звънеца, погледнах надолу по хълма и забелязах малкия Тревилиан да седи на каменната си скамейка, стиснал глава в ръце, зареял поглед в нищото. Спуснах се към него по тухлената пътека.
	— Днес не мятаме ли стрелички, синко?
	Той ме погледна с присвитите си каменисто сиви хлътнали очи.
	— Не. Намери ли го?
	— Баща ти ли? Не, синко, още не съм.
	Той рязко вирна глава. Ноздрите му сърдито се разтвориха.
	— Не ми е баща, казах ти! И недей да ми говориш, сякаш съм на четири години. Баща ми е… във Флорида или някъде другаде.
	— Е, така или иначе, още не съм го открил, който и да е баща ти.
	— Кой ти размаза ченето? — попита, след като ме изгледа вторачено.
	— Ами един с фишек монети в юмрука.
	— Монети?
	— Аха. Вършат същата работа като месингов бокс. Опитай някой път, но не на мен — усмихнах се.
	— Няма да го намериш — обяви малкият с горчивина, загледан в челюстта ми. — Имам предвид него. Мъжа на майка ми.
	— Ха на бас, че ще го открия.
	— Колко залагаш?
	— Повече, отколкото дори ти имаш в джоба си.
	Той злобно срита ръба на една от червените тухли на пътеката. Гласът му бе все тъй нацупен, но малко по-мек. Очите му преценяваха.
	— Защо не се обзаложим за нещо друго? Ела с мен на стрелбището. Басирам се на един долар, че ще улуча осем от десет цилиндъра с десет изстрела.
	Погледнах към къщата. Никой не даваше признаци на нетърпение да се срещне с мен.
	— Дадено — съгласих се, — но без да се размотаваме. Хайде.
	Тръгнахме покрай къщата, под прозорците й. Далеч отзад над върховете на буйно раззеленени дървета се мяркаше оранжерията за орхидеи. Мъж в спретнат летен костюм лъскаше пред гаража хромираните части на голяма кола. Минахме покрай него и се запътихме към ниската бяла постройка, опряна в рида.
	Момчето извади ключ, отвори и влязохме в спарения въздух, който още пазеше следи от барутни изпарения. Малкият натисна бутона на автоматичната ключалка на вратата.
	— Аз съм пръв — отсече.
	Помещението беше оборудвано като малко крайбрежно стрелбище. Върху плота лежеше 22-калиброва карабина и дълъг спортен пистолет. И двете оръжия добре смазани, но напрашени. На десетина метра от плота през ширината на сградата минаваше висока до кръста солидна на вид преграда, зад която бяха наредени непретенциозни глинени цилиндри и патици, както и две кръгли бели мишени с очертани черни кръгове, зацапани от оловни куршуми.
	Глинените цилиндри бяха разположени в равна редица по средата. На тавана имаше голяма капандура и цял ред скрити зад матови кълба лампи.
	Момчето дръпна един шнур до стената и плътна брезентова завеса се плъзна върху капандурата. Запали матовите лампи и помещението съвсем заприлича на крайбрежно стрелбище.
	Взе от тезгяха 22-калибровата карабина и бързо я зареди с патрони от картонена кутия.
	— Хващаш ли се на един долар, че ще улуча осем от десет цилиндъра?
	— Започвай — казах и сложих банкнотата на плота.
	Той се прицели почти небрежно и стреля прекалено бързо, за да се изперчи. Не улучи три от цилиндрите. Въпреки това стрелбата му ме впечатли. Захвърли карабината върху плота.
	— Знаеш ли, иди нареди още. Този опит не се брои. Не се бях подготвил.
	— Май не обичаш да губиш пари, а, синко? Сам си ги постави. Стрелбището е твое.
	По тясното му лице се изписа гняв, а гласът му стана писклив.
	— Ти иди! Аз трябва да се успокоя. Трябва да се успокоя.
	Свих рамене, отметнах преградата на плота, тръгнах покрай варосаната странична стена, проврях се между нея и ниската преграда. Зад гърба ми момчето щракна затвора на карабината.
	— Свали я веднага! — изръмжах. — Никога не докосвай оръжие, когато отпред стои човек.
	Свали я с наскърбен вид.
	Наведох се, загребах шепа глинени цилиндри от талаша в голям дървен сандък на пода. Изтръсках ги от жълтите стърготини и понечих да се изправя.
	Спрях тъкмо когато върхът на шапката ми се показа над преградата, само върхът. И сега да ме питате, не съм в състояние да си обясня защо замръзнах. Сляп инстинкт.
	Карабината изтрещя и оловният куршум се сплеска в мишената пред лицето ми. Шапката ми мързеливо шавна върху главата, като забърсана плавно от кос в сезона на гнезденето.
	Сладко детенце. Явно си падаше по номерата, също като Кръвясалото око. Изтървах цилиндрите и хванах шапката за периферията, после я повдигнах с няколко сантиметра право нагоре. Карабината отново изтрещя. Второ метално пльокване в мишената.
	Метнах се тежко на дървения под, сред цилиндрите.
	Врата се отвори и затвори. И толкоз. Нищо друго. Острата светлина от матовите лампи биеше по мен. Слънцето надникна през крайчеца на брезентовата завеса на капандурата. Върху най-близката мишена имаше две ярки, чисто нови петна, а на шапката ми — четири кръгли дупчици, две по две, от всяка страна.
	Стигнах пълзешком края на преградата и надзърнах отстрани. Момчето си беше тръгнало. Виждах малките дула на двете оръжия върху плота.
	Изправих се и се върнах покрай стената, изгасих светлините, завъртях топката на автоматичната брава и излязох. Шофьорът на Уинслоу си подсвиркваше, докато лъскаше колата пред гаражите.
	Смачках шапката в ръка и минах покрай къщата, като се оглеждах за малкия. Не го видях. Натиснах звънеца на входната врата.
	Помолих да ме заведат при госпожа О’Мара. Не позволих на иконома да ми вземе шапката.


	11

	Беше облечена в нещо с цвят на стрида, обшито с бяла пухкава кожа по маншетите, яката и долу по ръба. Салонна масичка на колелца с остатъци от закуска бе придърпана встрани от стола й, а тя тръскаше пепелта от цигарата си сред сребърните подноси.
	Прислужницата с игривия вид и хубавите крака влезе и избута масичката, сетне затвори високата бяла врата. Аз седнах.
	Госпожа О’Мара облегна глава назад на една от възглавничките с уморен вид. Извивката на шията й бе високомерна, студена. Втренчи в мен хладен, тежък поглед с доста неприязън.
	— Вчера ми се сторихте съвсем като човек — започна. — Но вече знам, че сте звяр като всички тях. Едно жестоко ченге.
	— Дойдох да ви задам няколко въпроса за Лаш Йегър.
	Тя дори не си направи труда да изглежда учудена.
	— И от къде на къде ви хрумна да ме питате?
	— Ами… щом като една седмица не сте излизала от клуб „Дарданела“… — махнах със смачканата си шапка. Тя се втренчи в цигарата си.
	— Да, срещала съм го, ако не се лъжа. Запомнила съм доста необичайното име.
	— Тези животни са все с такива имена — рекох. — Доколкото разбрах, Лари Бацел — сигурно и за него сте чела вече във вестника, и Дъд О’Мара са били приятели навремето. Вчера нищо не ви споменах за него. Вероятно сгреших.
	На шията й запулсира веничка.
	— Имам подозрението, че всеки момент ще станете нагъл, навярно дори ще ми се наложи да ви изхвърля.
	— Не и преди да съм си казал думата. Стана ясно също така, че шофьорът на господин Йегър — тези животни освен необичайните имена имат и шофьор, — та той бил казал на Лари Бацел, че господин Йегър е бил тук през нощта, когато О’Мара изчезнал.
	Старата армейска кръв не беше съвсем прахосана по нея. Мускулче не трепна. Застина като мраморна.
	Станах, измъкнах цигарата измежду скованите й пръсти и я изгасих в белия нефритен пепелник. Внимателно наместих шапката си върху седефеното й копринено коляно. Пак седнах на мястото си.
	След известно време очите й се размърдаха. Бавно се сведоха надолу и погледнаха шапката. Лицето й пламна постепенно, две ярки петна цъфнаха върху скулите й. Мъчително се опита да раздвижи език и устни.
	— Наясно съм — продължих. — Като шапка не е нищо особено. Не ви я подарявам. Само хвърлете един поглед на дупките от куршуми.
	Ръката й оживя и посегна към шапката. Очите й се превърнаха в пламъци.
	Оправи дъното, погледна към дупките и потрепери.
	— Йегър? — попита почти беззвучно. Глас като пухче, много стар глас. Произнесох изключително бавно:
	— Йегър не би използвал 22-калиброва спортна карабина, госпожо О’Мара.
	Пламъкът изгасна в очите й. Сега бяха локви мрак, значително по-празни от мрака.
	— Вие сте негова майка — казах. — Какво смятате да предприемете?
	— Милостиви Боже! Дейд! Той… е стрелял по вас!
	— Два пъти.
	— Но защо!… Защо, Господи?
	— Имате ме за хитрец, госпожо О’Мара. Поредният мъж с непроницаем поглед от отвъдната страна на пистата. Сега щеше да ми е лесно, ако бях такъв, но всъщност не съм нищо подобно. Необходимо ли е да уточнявам защо стреля по мен?
	Тя не проговори. Бавно кимна. Лицето й сега беше маска.
	— Допускам, че не е в състояние да се владее — продължих. — Първо, не искаше да открия втория му баща. Второ, момчето определено си пада по парите. Дори да ви звучи като нещо дребно, все пак е част от картината. За една бройка да загуби един долар, заложен от мен за стрелбата му. Сумата е малка, но и той живее в малък свят. Най-вече обаче е едно откачено садистче, което го сърби пръста върху спусъка.
	— Как смеете! — пламна тя.
	Думите й нищо не означаваха. Тя тутакси ги забрави.
	— Как смея ли? Ами ей така, смея. Нека не си губим времето в предположения защо стреля по мен. Защото аз не съм първият, нали така? Иначе нямаше да знаете какво имам предвид, нямаше да допуснете веднага, че го е направил нарочно.
	Нито помръдна, нито проговори. Дълбоко си поех въздух.
	— Затова нека поговорим защо е застрелял Дъд О’Мара.
	Ако съм си въобразявал, че този път ще се разкрещи срещу мен, много съм се лъгал. Старецът от оранжерията й бе предал в наследство много повече от високия ръст, тъмната коса и безстрашните очи.
	Изопна устни, опита се да ги оближе и за секунда заприлича на уплашено момиченце. Очертанията на страните й се изостриха, ръката й се повдигна като изкуствена, задвижвана от конци, хвана бялата кожа около врата, опъна я напред и застиска, докато кокалчетата й заприличаха на избелени кости. Сетне само ме загледа втренчено.
	После шапката ми се свлече от коляното й на пода, без тя да помръдне. Шумът, който вдигна при падането си, беше един от най-гръмките, които съм чувал в живота си.
	— Пари — изграчи тя сухо. — Искаш пари, естествено.
	— Колко пари искам?
	— Петнайсет хиляди долара.
	Кимах със схванат врат като на етажен отговорник в универсален магазин, който се опитва да вижда и с гърба си.
	— Приблизително толкова. Това трябва да е установеният ценоразпис. Толкова е имал в джоба си О’Мара и толкова е получил Йегър, за да ви отърве от трупа.
	— Твърде… умен сте — произнесе тя ужасяващо. — Бих могла собственоръчно да ви убия, и то с удоволствие.
	Опитах да се усмихна.
	— Точно така. Умен и безчувствен. Значи ето горе-долу какво се е случило. Момчето е успяло да накара О’Мара да застане там, където бях и аз, като е използвало същия номер. Едва ли е било планирано. Мразел е втория си баща, но едва ли чак ще седне да планира убийството му.
	— Мразеше го — потвърди тя.
	— Значи двамата са в същото това стрелбище и О’Мара е мъртъв на пода, зад преградата, където не се вижда. Изстрелите, разбира се, там не означават нищо. И кръвта не е много при попадение в главата с малък калибър. Момчето излиза, заключва вратата и се скрива. След време обаче се налага да сподели с някого. Няма как. Казва на вас. Вие сте неговата майка. Естествено е вас да потърси.
	— Да — издиша тя. — Точно това направи.
	Очите й бяха спрели да ме ненавиждат.
	— Хрумва ви да го обявите за нещастен случай и убийството като нищо е щяло да мине за такова, ако не е било едно обстоятелство. Момчето не е с всичкия си и вие сте наясно. И генералът знае, и прислугата. Явно има и други, които знаят. А полицията, колкото и да я смятате за некадърна, е доста в час, що се отнася до ненормалници. Имат работа с прекалено много такива. Освен това мисля, че е щял да проговори. Сигурно след известно време е щял да започне да се фука.
	— Продължавайте — каза.
	— Такъв риск не можете да поемете. Няма как да рискувате сина си и болния старец в оранжерията с орхидеите. Бихте извършила и най-ужасното коравосърдечно престъпление, само и само да не ги подлагате на такава опасност. И го извършвате. Познавала сте Йегър и сте го наела да ви отърве от трупа. Това е всичко… като изключим факта, че скриването на момичето, Мона Месарви, е допринесло случаят да прилича на обмислено доброволно изчезване.
	— Той го откара, след като се стъмни, в колата на Дъд — кухо издума тя. Пресегнах се и вдигнах от пода шапката си.
	— Ами слугите?
	— Норис знае. Икономът. Би се оставил да умре на колелото за мъчения, отколкото да проговори.
	— Ясно. Сега вече разбирате защо Лари Бацел е бил очистен, а мен ме изведоха да ме проветрят с лека кола.
	— Изнудване — каза тя. — Още няма нищо, но го очаквах всеки момент. Бях готова на всякаква сума и той го знае.
	— Постепенно, година след година, той като нищо би натрупал четвърт милион. Не вярвам Джо Месарви да е бил замесен. Със сигурност знам, че момичето не е.
	Тя нищо не каза. Просто не откъсваше поглед от лицето ми.
	— Защо, по дяволите — простенах, — не му отнехте оръжията?
	— Той е много по-зле, отколкото си мислите. Това само би сложило началото на нещо много по-страшно. Аз… аз самата почти се боя от него.
	— Разкарайте го някъде — рекох. — От тук. От стареца. Достатъчно е млад, за да бъде излекуван, ако попадне в опитни ръце. Отведете го в Европа. Някъде надалеч. Още сега. Ако разбере, генералът ще умре при мисълта, че това е и неговата кръв.
	Тя стана, влачейки тялото си, и отиде до прозореца. Застана неподвижно, почти слята с тежките бели завеси. Ръцете висяха покрай бедрата й, също много неподвижни. След малко се обърна и мина покрай мен. Когато беше вече зад гърба ми, дъхът й секна и тя изхълца един-единствен път.
	— Беше страшно. Най-страшното нещо, което съм чувала. Въпреки това пак бих го направила. Татко не би постъпил така. Той веднага би съобщил където трябва. Както казахте, това би го убило.
	— Отведете го — продължих да дълбая. — Сега се крие някъде там отвън. Мисли, че ме е улучил. Крие се като животно. Намерете го. Той не е в състояние да се владее.
	— Предложих ви пари — обади се тя, все тъй зад гърба ми. — Толкова е ужасно. Не бях влюбена в Дъдли О’Мара. Това също е ужасно. Не мога да ви благодаря. Не знам какво да кажа.
	— Забравете. А съм само стар работен кон. Потрудете се сега вие над момчето.
	— Обещавам. Сбогом, господин Кармади.
	Не се ръкувахме. Спуснах се обратно по стълбите, а икономът беше на входната врата както обикновено. По лицето му нищо освен вежливост.
	— Не желаете ли да се срещнете днес с генерала, сър?
	— Днес не, Норис.
	Не видях отвън момчето. Минах през страничната вратичка в портала и се качих на взетия под наем форд. Спуснах се по хълма покрай старите петролни кладенци. Около някои, невидими откъм шосето, все още имаше ями със застояла вода, покрити с гниеща петролна пяна.
	Вероятно бяха три-четири метра дълбоки, навярно и повече. Сигурно криеха тъмни неща. Положително в една от тях… Радвах се, че убих Йегър.
	На връщане към центъра спрях в един бар и обърнах две. Никаква полза. Накараха ме единствено да се сетя за Сребърната перука, която никога повече не видях.


	Изстрели в „Сирано“

	1

	Тед Кармади обичаше дъжда, приятно му бе да го усеща по лицето си, да чува ромона му, да вдъхва аромата му. Излезе от двуместния си ласал и постоя край страничния вход на хотел „Каронделет“, пъхнал ръце в джобовете на синьото велурено палто, чиято висока яка гъделичкаше ушите му; овлажнялата цигара между устните му пропукваше. После влезе във фоайето и мина покрай бръснарницата, аптеката и парфюмерията с дискретно осветени шишенца, подредени като изпълнителите във финала на бродуейски мюзикъл.
	Заобиколи набраздена със златисти жилки колона и се качи в асансьора, застлан с дебел килим.
	— Здравей, Албърт. Чуден дъжд. На деветия.
	Слабичкият, клюмнал от умора хлапак с униформа в светлосиньо и сребристо подпря ръката си в бяла ръкавица до затварящите се врати и възкликна:
	— Божичко, да не мислите, че не знам етажа ви, мистър Кармади!
	Бързо качи кабината до деветия, без да гледа светлинното табло, отвори вратите, сетне изведнъж се облегна на стената и притвори очи.
	Кармади спря и го изгледа проницателно със светлокафявите си очи.
	— Какво има, Албърт? Болен ли си?
	Момчето разтегли устни във вяла усмивка.
	— Работя вече втора смяна. Корки го закъса, налегнали го циреи. А на мен нищо ми няма, просто не съм се наял като хората.
	Високият кестеняв мъж измъкна от джоба измачкана петдоларова банкнота и я размаха под носа на момчето. То ококори очи и се изправи.
	— Боже мой, мистър Кармади. Не исках да кажа…
	— Остави, Албърт. Какво е една петачка, нали сме приятели! Това е от мен, да си хапнеш добре.
	Излезе от асансьора и тръгна по коридора.
	— Мухльо… — промърмори под носа си.
	Бягащият мъж едва не го събори. Зави бързо, залитна покрай рамото на Кармади и се втурна към асансьора.
	— Надолу! — извика и се пъхна между затварящите се врати.
	Под мократа от дъжда прихлупена шапка Кармади зърна бяло безжизнено лице с приближени и безизразни черни очи. Очи с онзи особен втренчен поглед, който му беше познат. Доза наркотик.
	Кабината се спусна като олово. Кармади изгледа мястото, където тя беше само преди миг, сетне продължи по коридора.
	Съзря момичето, проснато пред прага на апартамент 914.
	Лежеше настрани, облечена в тъмносиво лъскаво кимоно с панталон, притиснало буза към килима в антрето; гъстата й лененоруса коса бе подредена в съвършена прическа, всеки косъм стоеше на мястото си. Момичето беше младо, много хубаво и нямаше вид на мъртвец.
	Кармади се отпусна до нея, докосна бузата й. Беше топла. Внимателно откри челото й и видя подутината.
	— Здраво са я халосали — присви устни той.
	Вдигна я, пренесе я през антренцето до дневната на апартамента и я положи върху голямо, тапицирано с велур канапе пред газовата камина.
	Остана все тъй неподвижна, със затворени очи и въз синкаво под грима лице. Той затвори външната врата, разгледа внимателно апартамента, после се върна в антрето и взе от пода нещо, което се белееше до перваза на паркета. Беше автоматичен пистолет 22 калибър, от седем патронните, с кокалена дръжка. Помириса го, пусна го в джоба си и се върна при момичето.
	Извади от вътрешния джоб на сакото си плоска сребърна манерка, отвинти капачката, отвори устата на момичето и наля уиски между ситните й бели зъби. Тя се задави, отметна глава от ръката му, отвори очи. Бяха тъмносини с виолетов оттенък. Постепенно възвърнаха блясъка си и заискриха.
	Кармади запали цигара и продължи да я гледа. Тя се поразмърда и след време прошепна:
	— Харесва ми вашето уиски. Може ли още малко?
	В банята намери чаша и отсипа от питието. Момичето се надигна съвсем бавно, опипа главата си, изохка. После взе чашата от ръката му и с привично рязко движение на китката изля алкохола в гърлото си.
	— Харесва ми и това си е — каза тя. — Кой сте вие?
	Имаше мек, плътен глас, който му допадна.
	— Тед Кармади. Живея в номер деветстотин трийсет и седем, в дъното на коридора.
	— Аз… сигурно ми се е завило свят.
	— Ами! Халосали са те, гълъбче.
	Не откъсваше от нея ясния си изпитателен поглед, а в ъгълчетата на устните му трепкаше усмивка.
	Очите й се разшириха. Блясъкът им внезапно помръкна и тъмносините ириси станаха непроницаеми, сякаш емайлирани.
	— Видях човека — продължи той. — Беше яко надрусан. А това е пистолетът ти.
	Извади го от джоба, подържа го в дланта си.
	— Предполагам, сега ще се наложи да ви измисля някаква историйка за преди лягане — проточи момичето.
	— Не ми е притрябвала. Ако си загазила, бих могъл да ти помогна. Зависи.
	— От какво? — Гласът й стана по-студен и рязък.
	— От това в какво си се забъркала — тихо поясни той. Издърпа пълнителя на малкия пистолет, погледна най-горния патрон. — С никелиран връх, а? Разбираш от муниции, гълъбче.
	— Налага ли се да ми викате „гълъбче“?
	— Не знам как се казваш.
	Ухили се, отиде до бюрото пред прозореца и остави пистолета. Забеляза кожена рамка с две снимки. Отначало ги погледна небрежно, сетне прикова поглед в тях. Черноока красавица и слаб русоляв мъж със студено изражение; високата колосана яка на мъжа, връзката с голям възел и тесните ревери говореха, че снимката е отпреди доста години. Втренчи се в мъжа.
	— Аз съм Джийн Ейдриън. Играя в „Сирано“, в кабаретната програма.
	Кармади все още гледаше снимката.
	— Познавам много добре Бени Сирано — каза разсеяно. — Това родителите ти ли са?
	— Да. Починаха преди години — промълви глухо. — Следващият въпрос?
	Той се върна бързо до канапето и застана пред момичето.
	— Добре — рече тихо. — Любопитен съм. И какво толкова? Това е родният ми град. Някога тук командваше баща ми. Старият Маркъс Кармади, народен човек. Това е моят хотел, притежавам част от него. Онзи наркоман имаше вид на главорез. Защо да не искам да помогна?
	Русото момиче го изгледа вяло.
	— Все пак твоето уиски ми харесва — рече тя. — Мога ли…
	— Гълтай от манерката, гълъбче — продължи той. — Така влиза по-бързо.
	Тя изведнъж се изправи и лицето й леко пребледня.
	— Разговаряш с мен, сякаш съм мошеничка — озъби се тя. — Слушай, щом искаш да знаеш. Заканват се на мой приятел. Боксьор е и искат да загуби един мач. Сега се мъчат да му го внушат чрез мен. Това успокоява ли те донякъде?
	Кармади взе шапката си от стола, извади фаса от устата си и го смачка в пепелника. Кимна леко и каза с променен тон:
	— Извинявай.
	Тръгна към вратата.
	Не бе направил и няколко крачки, когато се разнесе кикот. Момичето подхвърли зад гърба му:
	— Лош нрав имаш. А забрави и манерката си.
	Върна се и взе манерката. Сетне изведнъж се наведе, повдигна брадичката й и я целуна по устните.
	— Да те вземат дяволите, гълъбче. Харесваш ми — каза нежно.
	Върна се към антрето и излезе. Момичето докосна с пръст устните си, разтърка ги бавно. На лицето й се появи плаха усмивка.


	2

	Тони Акоста, старшият пиколо, беше мургав, тънък и строен като момиче, с изящни ръце, кадифени очи и малка, рязко очертана уста. Стоеше на прага и обясняваше:
	— Седми ред е най-доброто, което успях да взема, мистър Кармади. Този Дийкън Вера не е лош, Дюк Тарго е следващият шампион в полутежка.
	Кармади рече:
	— Влез да пийнеш нещо, Тони. — Отиде до прозореца и се загледа в дъжда. — Ако му купят титлата — добави той през рамо.
	— Ами… само едно малко, мистър Кармади.
	Мургавият внимателно приготви напитката си върху подноса на едно бюро, имитация на стил Шератън. Държеше бутилката срещу светлината, отмери старателно доза уиски, разбърка леко леда с дълга лъжичка, отпи, усмихна се и показа малки бели зъби.
	— Тарго е фантазия, мистър Кармади. Бърз, ловък, бъхти и с двете ръце, носи яко, не отстъпва нито крачка.
	— Трябва да подпира некадърниците, дето му пробутват, та да не паднат — провлече Кармади.
	— Вярно, още не се е срещал с достоен противник — призна Тони.
	Дъждът плющеше в прозорците. Тежките капки се размазваха по стъклата и се стичаха на вълнички.
	— Той е нехранимайко — заяви Кармади. — Колоритен, красавец, но нехранимайко.
	Тони въздъхна дълбоко.
	— Щеше ми се да отида. Пък и днес ми е свободната вечер.
	Кармади се извърна бавно, отиде до бюрото, приготви си питие. По страните му избиха две тъмни петна. Измърмори уморено:
	— Така значи. Какво ти пречи?
	— Боли ме глава.
	— Пак си безпаричен — изръмжа Кармади. Мургавият погледна косо изпод дългите си миг ли, не каза нищо.
	Кармади сви в юмрук лявата си ръка, бавно я отпусна. Очите му помръкнаха.
	— Изръсете Кармади — въздъхна той. — Добрият Кармади. Бута мангизи. Лесен е. Само си поискайте. Бива, Тони, върни този билет и вземи два заедно.
	Бръкна в джоба и му подаде банкнота. Мургавият изглеждаше обиден.
	— Боже мой, мистър Кармади, не бих искал да мислите…
	— Няма нищо. Какво е един билет за мач между приятели? Вземи два и заведи момичето си. Да върви по дяволите този Тарго.
	Тони Акоста взе банкнотата, известно време гледа внимателно по-възрастния мъж, сетне много тихо добави:
	— По-добре да ида с вас, мистър Кармади. Тарго ги сваля, и то не само на ринга. Има си разкошна блондинка точно на този етаж. Мис Ейдриън, в деветстотин и четиринайсет.
	Кармади настръхна. Остави бавно чашата, завъртя я върху бюрото. Гласът му прозвуча дрезгаво:
	— Той си е нехранимайко, Тони. Добре, в седем ще те чакам за вечеря пред твоя хотел.
	— О, това е чудесно, мистър Кармади!
	Тони Акоста излезе тихо и безшумно затвори външната врата.
	Кармади стоеше до бюрото, гладеше с пръсти повърхността му, впил поглед в пода. Остана така дълго.
	— Кармади, мухльото на Америка — чу мрачния си глас. — Човекът, който интимничи с прислугата и се заплесва по безпризорни мадами. Да.
	Довърши питието, погледна часовника си, сложи шапката и синьото велурено палто и излезе. Тръгна по коридора, спря пред номер 914, вдигна ръка да почука, сетне я отпусна, без да докосне вратата.
	Продължи бавно към асансьорите, слезе с единия, пое към улицата и колата си.
	Редакцията на „Трибюн“ беше на ъгъла на „Четвърта улица“ и „Спринг“. Кармади паркира зад ъгъла, влезе през служебния вход и се качи до четвъртия етаж в раздрънкания асансьор, обслужван от един дядка със загаснала пура в устата и навито на руло списание, което държеше на педя от носа си, докато управляваше асансьора.
	На четвъртия етаж върху голяма двойна врата висеше надпис: „Редакция «Вътрешна информация»“. Друг старец седеше край вратата зад бюрце с микрофон. Кармади почука по бюрото и каза:
	— Адамс. Търси го Кармади.
	Дядката промърмори нещо в микрофона, отпусна бутона и кимна.
	Кармади мина през вратата покрай редакторска маса във формата на подкова, сетне покрай редица малки бюра, върху които тракаха пишещи машини. В дъното на стаята длъгнест червенокос мъж бездействаше, опънал крака върху издърпано от бюрото чекмедже, опрял тила си върху облегалката на опасно наклонения въртящ се стол. От устата му право към тавана стърчеше голяма лула.
	Кармади застана до него, мъжът извъртя очи, без да помръдне никаква друга част от тялото си, и процеди покрай лулата:
	— Привет, Кармади. Как са ленивите богаташи?
	— Какво ще кажеш, ако хвърля поглед върху изрезките ти за един мъж — Кортуей. Или да бъда точен, щатски сенатор Джон Майърсън Кортуей.
	Адамс свали крака на пода. Изправи се, като се подпря на ръба на бюрото. Отпусна лулата водоравно, измъкна я от устата си и се изплю в кошчето за боклук.
	— Тая стара ледена шушулка? — учуди се той. — Кога ли пък са писали за него? Разбира се. — Стана отегчено, подхвърли: — Ела, човече — и тръгна покрай стената.
	Подминаха друга редица бюра и някакво дебело момиче с размазан грим, което пишеше на машина и се кискаше над текста. Влязоха в голяма стая с двуметрови стелажи с папки, тук-там по някоя ниша между тях с масичка и стол.
	Адамс зашари из папките, издърпа една и я сложи върху масичката.
	— Разполагай се. Каква е далаверата?
	Кармади подпря лакът на масичката, запрелиства дебел сноп изрезки. Бяха еднообразни, с политически характер, нищо сензационно. Сенатор Кортуей казал това и това по този и този въпрос, интересуващ обществото, говорил на това и това събрание, отишъл някъде, завърнал се от еди-къде си. Всичко изглеждаше невероятно досадно.
	Разгледа няколко изрезки с фотографии на слаб белокос мъж със спокойно безизразно лице и хлътнали черни очи, в които не личеше никакво оживление или топлота. След малко попита:
	— Имаш ли снимка, която може да задигна? Имам предвид истинска.
	Адамс въздъхна, протегна се, изчезна някъде зад стелажите с папки. Върна се с лъскава черно-бяла снимка, хвърли я върху масичката.
	— Можеш да я вземеш — рече той. — Имаме дузини. Тоя тип е безсмъртен. Да ти уредя ли автограф?
	Кармади дълго разглежда снимката с присвити очи.
	— Добра е — отбеляза бавно. — Кортуей женил ли се е някога?
	— Не, откакто се помня — изръмжа Адамс. — Вероятно никога. Слушай, що за мистерия е това, по дяволите?
	Кармади бавно му се усмихна. Извади манерката си, сложи я на масата до папката. Лицето на Адамс бързо живна и дългата му ръка се пресегна.
	— Значи не е имал дете — продължи да разпитва Кармади. Адамс се ухили цинично зад манерката.
	— Ами… май не е разгласявал такова нещо. А ако изобщо разбирам от мутри, не е имал. — Отпи яко, избърса устни, пак отпи.
	— А това е много, много странно — обобщи Кармади. — Пийни още три пъти… и забрави, че си ме виждал.


	3

	Дебелакът се наведе към Кармади и изпръхтя:
	— Мислиш, че е нагласена ли, съседе?
	— Да. За Вера.
	— Колко залагаш?
	— Виж си кесията.
	— Имам пет стотачки, дето искат да се размножат.
	— Дадено — рече Кармади равнодушно и продължи да гледа тила на една сламеноруса глава близо до ринга. Под накъдрената до съвършенство коса се спускаше бяла наметка с кожена яка. Не можеше да види лицето, но не беше и нужно.
	Дебелакът примига и внимателно измъкна тлъст портфейл от вътрешния джоб на сакото. Постави го на коляното си, отброи десет петдесетдоларови банкноти, нави ги на руло, напъха портфейла обратно на мястото му.
	— А сега ти, хапльо — пък изпръхтя той, — да видя твоите мангизи.
	Кармади отвърна поглед, извади тънка пачка нови стотачки, разлисти ги. Измъкна пет изпод бандерола и ги показа.
	— Дар Божи — рече дебелакът. Пак се наведе към Кармади. — Аз съм Скийтс О’Нийл. Няма да се скатаваме, нали?
	Кармади се усмихна много бавно и пъхна парите в ръката на дебелия.
	— Дръж ги ти, Скийтс. Аз съм Кармади. Синът на стария Маркъс Кармади. Умея да стрелям по-бързо, отколкото ти да тичаш… и мога да се оправя после.
	Дебелакът дълбоко пое дъх и се облегна на стола си. Тони Акоста втренчи копнееш поглед в парите, които дебелакът стискаше в пухкавата си ръка. Навлажни устни и неловко се усмихна на Кармади.
	— Божичко, отидоха ви мангизите, мистър Кармади — прошепна той. — Освен… освен ако не знаете нещо по-така.
	— Знам достатъчно, за да рискувам пет стотачки — изръмжа Кармади. Звънецът обяви шестия рунд.
	През първите пет силите бяха равни. Едрото русо момче Дюк Тарго не се стараеше. Черноокият Дийкън Вера, як поляк с отпуснати крайници, развалени зъби и деформирани от безброй удари уши, имаше нужното телосложение, но не знаеше друго, освен да влиза брутално в клинч; замахът му беше страхотен — започваше някъде изпод ринга, но никога не намираше целта. Засега успяваше някак да държи на разстояние Тарго, когото запалянковците вземаха на подбив.
	За сетен път издърпаха столчето от ринга, Тарго оправи черните си гащета със сребрист пояс и лекичко се усмихна на момичето с бялата наметка. Беше много хубав младеж, по лицето му нямаше никакви следи от удари. Лявото му рамо беше изцапано с кръв от носа на Вера.
	Звънецът прозвуча и Вера се втурна през ринга, плъзна се покрай рамото на Тарго, нанесе ляво кроше. Тарго преигра с това кроше. Сгромоляса се върху въжетата, отскочи от тях, влезе в клинч. Кармади спокойно се усмихна в тъмнината.
	Съдията ги раздели лесно. Тарго излезе ловко от клинча, Вера опита ъперкът, пропусна. Боксираха се една минута. Откъм галерията се носеше валсова музика. Сетне Вера се засили със замах, който започваше чак от върха на обувките му. Тарго май предвиждаше атаката, стоеше и чакаше да го ударят. По лицето му се изписа странна, неестествена усмивка. Момичето в бялата наметка изведнъж се изправи.
	Ударът на Вера одраска брадата на Тарго. Почти без да се олюлее, той нанесе дълъг прав, който попадна над окото на Вера. Ляво кроше разтърси брадата му, последвано от десен прав почти на същото място.
	Черноокото момче бавно се свлече на пода, първо на ръце и колене, сетне се отпусна по корем с ръкавиците под себе си. Докато съдията му броеше, се раздадоха освирквания. Дебелакът се надигна с мъка, широко ухилен.
	— Какво ще речеш, приятел? — подхвърли. — Още ли мислиш, че е нагласена работа?
	— Номерът не се получи — рече Кармади. Гласът му прозвуча бездушно като полицейско радио.
	— Със здраве, приятел. Наминавай честичко — рече дебелакът. Ритна глезена на Кармади, докато го прекрачваше.
	Кармади седеше неподвижно и гледаше как залата се опразва. Боксьорите и помощниците им бяха слезли по стълбите под ринга. Момичето с бялата наметка беше изчезнало в тълпата. Светлините угаснаха и подобната на хамбар зала придоби долнопробен, жалък вид.
	Тони Акоста не го свърташе, докато гледаше как някакъв мъж в раиран работен гащеризон събираше вестниците между седалките. Кармади изведнъж стана и каза:
	— Ще поговоря с онзи нехранимайко, Тони. Чакай ме отвън в колата.
	Бързо изкачи наклона до фоайето и през разотиващата се публика от галерията стигна до сива врата с надпис „Вход забранен“. Оттам по коридора до втора врата със същия надпис. Пред нея стоеше полицай в поизбеляла и разкопчана кафеникава униформа с бутилка бира в едната ръка и сандвич в другата.
	Кармади измъкна полицейска карта и полицаят се отдръпна със залитане, без да я погледне. Хлъцна миролюбиво, а Кармади мина през вратата и продължи по тесен коридор с номерирани врати от двете страни. Зад вратите се чуваше шум. На четвъртата отляво на забодена с кабарче картичка беше надраскано „Дюк Тарго“.
	Кармади я отвори и някъде отвътре долетя шумът от силно пуснат душ. В тясната не мебелирана стая мъж с бял пуловер седеше до масата за масажи, по която бяха разхвърлени дрехи. Кармади позна в него секунданта на Тарго.
	— Къде е Дюк? — попита той.
	Мъжът с пуловера кривна палец натам, откъдето се чуваше душът. Сетне иззад вратата се показа друг мъж, който залитна много близо до Кармади. Беше висок, с къдрава кестенява коса, започнала да се прошарва. В ръка държеше голяма чаша. По лъсналото му лице си личеше, че е пиян-залян. Косата му беше овлажняла, очите кръвясали. Свиваше и отпускаше устни с мимолетни безсмислени усмивки. Заплете език:
	— Д-да те н-няма, дръвник.
	Кармади спокойно затвори вратата, облегна се на нея и забърка под синьото велурено палто за табакерата, която беше в джоба на жилетката му. Изобщо не погледна към къдрокосия.
	Оня изведнъж вдигна свободната си дясна ръка, пъхна я под палтото и отново я извади. Синкавата стомана на пистолета се открои на фона на светлия му костюм. От чашата в лявата му ръка се разплиска алкохол.
	— Да ги нямаме такива! — озъби се той. Кармади подчертано бавно извади табакерата, показа я в ръката си, отвори я и пъхна цигара между устните си. Пистолетът беше така близо до него и се люшкаше застрашително. Ръката с чашата потрепваше конвулсивно.
	— Май си търсиш белята — нехайно подхвърли Кармади.
	Мъжът с пуловера се изправи, после остана неподвижен, загледан в пистолета. Къдрокосият рече:
	— На нас белите ни харесват. Пребарай го, Майк.
	— Не искам да се бъркам, Шенвеър — рече мъжът с пуловера. — Спокойно, за Бога. Натряскал си се до козирката.
	— Можеш да ме претърсиш. Нямам оръжие — обади се Кармади.
	— Не — отсече мъжът с пуловера. — Тоя младеж е телохранител на Дюк. Мен не ме бройте.
	— Разбира се, къркан съм — рече къдрокосият и се разкиска.
	— Ти приятел ли си на Дюк? — попита мъжът с пуловера.
	— Имам да му споделя някои неща — отвърна Кармади.
	— Относно какво?
	Кармади не каза нищо.
	— Добре. — Мъжът с пуловера обидено сви рамене.
	— Знаеш ли какво, Майк? — обади се сприхаво къдрокосият. — Струва ми се, че кучият му син иска да ми вземе работата. Ами, да. — Ръгна Кармади с дулото на пистолета. — Ей, мистър, ти да не си ченгенце?
	— Може би — отвърна Кармади. — И подпирай с патлака собствения си търбух.
	Къдрокосият извърна глава и се захили през рамо.
	— Как ти харесва това, Майк? Той е ченге. Заплюл си е мястото ми. Иска го бе!
	— Прибери пистолета, глупак такъв! — рече с погнуса мъжът с пуловера. Къдрокосият се поизвърна още малко. — Нали аз съм му охраната — замрънка той. Кармади някак си нехайно отблъсна оръжието с ръката, в която държеше табакерата. Къдрокосият извърна рязко глава към него. Кармади пристъпи и го халоса с юмрук в стомаха, като придържаше пистолета встрани с лакътя на другата си ръка. Къдрокосият се задави и изпръска с алкохол палтото на Кармади. Чашата му падна на пода и се счупи. Пистолетът отхвръкна от ръката му в ъгъла на стаята. Мъжът с пуловера се спусна след него.
	Шумът от душа бе спрял неусетно и от банята излезе русокосият боксьор, като се бършеше енергично с хавлията. При гледката застина с отворена уста.
	— Писна ми вече — викна Кармади.
	Отблъсна къдрокосия и докато той залиташе назад, го фрасна в брадата със силно дясно кроше. Къдрокосият се люшна, подпря стената с гръб и се свлече на пода.
	Мъжът с пуловера грабна пистолета и остана нащрек, без да изпуска Кармади от поглед.
	Кармади извади носна кърпа и избърса предницата на палтото си, а Тарго бавно затвори голямата си добре оформена уста и заразтърква гърдите си с хавлията. След малко се обади:
	— А кой си ти, по дяволите?
	— Някога бях частен детектив. Казвам се Кармади. Мисля, че ти бъде нужна помощ.
	Зачервеното от душа лице на Тарго стана още по-алено.
	— Защо?
	— Чух, че трябвало да загубиш, видях, че опита, но Вера беше прекалено слаб. Просто не се стърпя и следователно се насади.
	— Някои остават без зъби за подобни приказки — процеди Тарго.
	За миг в стаята стана много тихо. Пияният се размърда на пода, премига, помъчи се да стане и се отказа. Кармади рече спокойно:
	— Бени Сирано ми е приятел. Той те поддържа, нали?
	Мъжът с пуловера се разсмя рязко, сетне извади патроните от пистолета и пусна оръжието на пода. Отиде до вратата, излезе и я затръшна зад гърба си. Тарго изгледа вратата, после Кармади.
	— Какво си чул? — попита много бавно.
	— Приятелката ти Джийн Ейдриън живее в моя хотел, на моя етаж. Днес следобед я цапардоса някакъв хулиган. Минавах случайно, видях го, когато избяга, вдигнах я. Тя ми спусна това-онова.
	Тарго вече беше по бельо, чорапи и обувки. Бръкна в шкафчето, извади черна сатенена риза, облече я. — Тя нищо не ми каза — рече той. — Не и… преди мача.
	Тарго кимна, сетне добави:
	— Щом познаваш Бени, може да ти се вярва. Напоследък ме заплашват. Всичко навярно е само дрънканици, но може и на някой комарджия от „Спринг стрийт“ да му е хрумнало да удари лесна печалба. Играх мача така, както исках. А сега е време да се изпаряваш, мистър.
	Той обу черен панталон с висок колан и завърза бяла вратовръзка върху черната риза. Извади от шкафчето сако от бял шевиот, обшито с черна сърма, и го облече. От джобчето на сакото надничаха трите връхчета на черно-бяла кърпичка.
	Кармади се зазяпа в дрехите му, тръгна към вратата и погледна пияния на пода.
	— Добре — каза. — Както виждам, имаш си телохранител. Просто ми беше хрумнала някаква идея. Моля да ме извиниш.
	Излезе, внимателно затвори вратата, върна се във фоайето, озова се на улицата. Заобиколи в дъжда ъгъла на сградата и стигна до голям паркинг, посипан с едрозърнест пясък.
	Насреща му премигаха автомобилни фарове, колата му се плъзна по мокрия пясък и спря. На волана беше Тони Акоста. Кармади седна до него и каза:
	— Да отскочим до „Сирано“ и да пийнем по нещо, Тони.
	— Ух, екстра. Мис Ейдриън е там в кабаретната програма. Нали знаете, блондинката, дето ви разправях.
	— Видях се с Тарго — подхвърли Кармади. — Стана ми симпатичен… но дрехите му не ми харесаха.


	4

	Гюс Нийшакър беше стокилограмово конте с много червени бузи и тънки, фино изрисувани вежди — като на китайска ваза. На ревера на широкия си смокинг носеше червен карамфил и току го помирисваше, докато следеше как оберкелнерът настанява група клиенти. Когато Кармади и Тони Акоста минаха през арката на фоайето, на лицето му изведнъж грейна усмивка и той се насочи към тях с протегната ръка.
	— Как си, Тед, момчето ми? С компания ли си?
	— Само двамата сме — отвърна Кармади. — Запознай се с мистър Тони Акоста. Гюс Нийшакър, шеф на кабаретната програма в „Сирано“.
	Гюс Нийшакър се здрависа с Тони, без да го гледа.
	— Я да си спомня — рече той. — Последния път, когато се отби…
	— Тя напусна града — прекъсна го Кармади. — Ще седнем някъде до дансинга, но не прекалено близо. Не сме двойка за танци.
	Гюс Нийшакър дръпна менюто изпод мишницата на оберкелнера и ги поведе надолу по петте тъмночервени стъпала и покрай масите, ограждащи овалния дансинг.
	Седнаха. Кармади поръча уиски със сода и сандвичи. Нийшакър даде поръчката на келнера, придърпа стол и седна при тях. Извади молив и зарисува триъгълници по опакото на кибритена кутия.
	— Беше ли на мача? — подхвърли той.
	— Че това мач ли беше?
	Гюс Нийшакър се усмихна отстъпчиво.
	— Бени говори с Дюк. Той разправя, че си в течение. — Сепнато погледна Тони Акоста. — Не се притеснявай от Тони — рече Кармади.
	— Добре. Направи ни една услуга, а? Погрижи се това да не се повтаря. Бени харесва момчето. Няма да позволи да му се случи нещо. Ще го обгради с охрана… истинска охрана… ако сметне, че ония заплахи са нещо повече от сметкаджийството на някой комарджия. Бени никога не залага на повече от един боксьор, а изборът му е особено прецизен.
	Кармади запали цигара, пусна дим от крайчеца на устата си и тихо каза:
	— Не искам да се бъркам, но те предупреждавам — работата е съмнителна. Надушвам такива неща.
	Гюс Нийшакър го гледа втренчено известно време, сетне сви рамене.
	— Дано грешиш — рече, стана бързо и се отдалечи между масите. Навеждаше се тук-там да се усмихне и да поговори с някой клиент. Кадифените очи на Тони Акоста блестяха.
	— Боже мой, мистър Кармади, мислите ли, че играта ще загрубее?
	Кармади кимна, без да продума. Келнерът сложи на масата питиетата и сандвичите, отдалечи се. Оркестърът на сцената в края на овалния дансинг проточи акорд; ловко хилещо се конферансие излезе на сцената и долепи устни до малкия микрофон.
	Кабаретната програма започна. Под дъжд от разноцветни светлини на сцената изтичаха полуголи момичета. Те сгъваха и разгъваха дългата змиеподобна редица, голите бедра проблясваха, а в нежната белота на голата плът тъмнееха пъпните трапчинки.
	Червенокоса с коравосърдечен вид изпя коравосърдечна песен с глас, който ставаше да си нацепиш дърва за печката. Момичетата се върнаха в черни трика и цилиндри и изпълниха същия номер от малко по-друг ъгъл.
	Музиката стана по-мека и под кехлибарената светлина висока мулатка склони глава и запя за нещо много далечно и злочесто с тембър, напомнящ мекия блясък на стара слонова кост.
	Кармади отпиваше от уискито и човъркаше сандвича в полумрака. Изопнатото от възбуда младежко лице на Тони Акоста се белееше до него като малко петно с размазани очертания.
	Мулатката свърши, последва кратка пауза, сетне изведнъж всички светлини в заведението изгаснаха освен лампите над нотните подставки на оркестъра и бледожълтите лампички над входовете за сепаретата, разположени радиално зад масите.
	В непрогледния мрак отекнаха резки, пищящи звуци. Високо, под самия таван, примигна бял прожектор, снопът светлина заля пътека край сцената. В отразената светлина лицата станаха тебеширенобели. Тук-там блещукаха червените връхчета на цигари. На пътеката излязоха четирима високи негри, понесли на раменете си бял ковчег на мумия. Пристъпваха по пътеката бавно, с ритмично поклащане. Главите им бяха обвити в бели египетски тюрбани, около бедрата им имаше бели кожени препаски, а краката им бяха в бели сандали с връзки до под коленете.
	Стигнаха средата на дансинга, където бавно изправиха ковчега, докато капакът му се плъзна и бе хванат, преди да падне. Сетне увита в бяло фигура се наклони напред и започна да пада — бавно, като последното листо от изсъхнало дърво. Тялото се залюля във въздуха, сякаш за миг се поколеба, сетне гъвкаво се приземи под оглушителния екот на барабаните.
	Светлината угасна, плисна отново. Увитата фигура се беше изправила и се въртеше около себе си, а един от негрите се въртеше в обратна посока, набивайки белия покров около тялото си. Покровът се размота и под ярката светлина блеснаха облеченото в сребристо трико тяло на момиче и гладките й бели крака и ръце; тялото й се стрелна във въздуха, четиримата негри го подхванаха и го запрехвърляха ловко от ръце на ръце като бейзболна топка.
	После музиката премина във валс и тя затанцува между негрите бавно и грациозно, като между четири абаносови колони, съвсем близо до тях, но без да ги докосва.
	Номерът свърши. Люшнаха се вълни от аплодисменти. Прожекторът угасна, настъпи мрак, а когато светнаха всички лампи, момичето и четиримата негри вече ги нямаше.
	— Страхотно — промълви Тони Акоста, — о, страхотно! Това беше мис Ейдриън, нали?
	— Много дръзко — проточи Кармади. Запали нова цигара и се озърна. — Още един номер в черно и бяло, Тони. Самият Дюк, лично.
	Застанал на входа към едно от радиално разположените сепарета, Дюк Тарго ръкопляскаше разпалено и се хилеше до уши. Изглежда, беше обърнал няколко чаши.
	Някаква ръка се стовари върху рамото на Кармади. Една лапа се насади в пепелника до лакътя му.
	Завоня му на уиски. Бавно обърна глава и съгледа лъсналата пиянска физиономия на Шенвеър, телохранителя на Дюк Тарго.
	— Чернилки и бяла мацка — изхриптя Шенвеър. — Кофти. Отвратително. До немай къде отвратително.
	Кармади бавно се усмихна, поотмести стола си. Тони Акоста зяпна учудено Шенвеър, присвил малката си уста.
	— Маскирани като негри, мистър Шенвеър. Не са истински чернилки. Хареса ми.
	— Кой, по дяволите, го е еня какво ти харесва? — сопна се Шенвеър.
	Кармади се усмихна вежливо и подпря цигарата си на ръба на една чиния. Отново поотмести стола си.
	— Още ли мислиш, че искам да заема мястото ти, Шенвеър?
	— Да. А ти дължа и един в муцуната. — Извади ръката си от пепелника, избърса я в покривката и я сви в юмрук. — Харесва ли ти сега?
	Един келнер го хвана за ръката и го завъртя.
	— Масата ли си загубихте, сър? Оттук!
	Шенвеър потупа келнера по рамото, опита се да го прегърне през врата.
	— Чудесно, да идем да му цапнем по едно. Тия тук не ми харесват.
	И изчезнаха между масите.
	— Омръзна ми това място, Тони — рече Кармади и втренчи унил поглед към площадката на оркестъра. Сетне се вторачи.
	Момиче със сламеноруса коса, в бяла наметка с яка от бяла кожа, се появи в края на площадката, заобиколи отзад, дойде по-близо. Премина покрай сепаретата до мястото, където стоеше Тарго. Плъзна се между тях и изчезна.
	— Омръзна ми това място. Да си вървим, Тони — повтори Кармади ниско и гневно. Сетне добави много тихо и възбудено: — Не… почакай. Ето още един, който не ми харесва.
	Мъжът беше от другата страна на дансинга, където в момента нямаше никой. Следваше овала, мина покрай масите. Беше малко по-друг без шапката, но лицето бе все тъй безизразно, със същите близо разположени очи. Младееше, нямаше повече от трийсет, но вече си имаше грижи с плешивината. Леката издутина от пистолета под лявата му мишница почти не личеше. Мъжът, който избяга от апартамента на Джийн Ейдриън в „Каронделет“.
	Стигна до входа на сепарето на Тарго, в което миг преди това влезе Джийн Ейдриън. Вмъкна се вътре.
	— Почакай тук, Тони — рязко рече Кармади. Бутна стола назад и стана.
	Някой му нанесе изотзад отсечен удар по врата. Той се извърна към хилещото се запотено лице на Шенвеър.
	— Ето ме пак, приятелче — изкиска се къдрокосият и го удари в брадата.
	Ударът беше рязък и доста сполучлив за един пиян. Кармади загуби равновесие, олюля се. Тони Акоста рипна като котка, озъбен. Кармади все още се олюляваше, когато Шенвеър замахна с другия юмрук. Твърде бавно, много отдалеч. Кармади се сниши и яростно подпря носа на къдрокосия, ръката му поаленя от кръв, преди да я отдръпне. Повечето от кръвта отново се размаца върху лицето на Шенвеър при следващия удар.
	Шенвеър се заклати, политна назад и тупна тежко на пода. Притисна носа си с ръка.
	— Понаглеждай този навлек, Тони — изръмжа Кармади.
	Шенвеър хвана най-близката покривка и я дръпна. Тя се свлече от масата. По пода се посипаха прибори, чаши и чинии. Някакъв мъж изруга, изпищя жена. Келнер се втурна към тях, почервенял и вбесен. Кармади почти не чу двата изстрела.
	Прозвучаха слабо и приглушено, един след друг — малокалибрен пистолет. Тичащият келнер се закова на място, изведнъж около устата му се очерта бяла линия — сякаш изрязана дълбоко от удар с камшик.
	Черноока жена с остър нос отвори уста и извика, но не последва никакъв звук. В такива моменти — след пистолетен изстрел — никой не гъква и като че ли никога вече няма да се чуе друг шум. Сетне Кармади хукна. Блъскаше се в хора, наскачали и проточили шии. Стигна пътеката между сепаретата, където се вмъкна онзи с бялото лице. Сепаретата бяха с високи стени и с не толкова високи двукрили вратички. Над тях надничаха глави, но още никой не бе излязъл на пътеката. Кармади се втурна по застлания с тънък килим наклон, в другия край на който бяха отворените вратички на сепарето.
	През тях се виждаха безжизнено изпружени крака в черен панталон, с подсечени колене. Върховете на черните обувки сочеха към сепарето.
	Кармади се освободи от нечия ръка, добра се до мястото.
	Мъжът се беше проснал в края на масата, коремът му и едната буза бяха върху бялата покривка, лявата ръка висеше надолу и почти докосваше тапицираната седалка, дясната върху масата държеше с разхлабени пръсти голям черен пистолет калибър 45 със срязано дуло. Плешивината на главата му лъщеше под лампата, а до нея блестеше омазнената метална повърхност на пистолета. Яркочервена кръв струеше от гърдите му върху бялата покривка и се просмукваше в нея като в попивателна хартия.
	Дюк Тарго в бялото си шевиотено сако стоеше в дъното на сепарето. Подпираше се в края на масата с лявата си ръка. До него седеше Джийн Ейдриън. Тарго погледна безизразно Кармади, сякаш го виждаше за пръв път. Протегна напред голямата си дясна ръка. В дланта му лежеше малък автоматичен пистолет с бяла ръкохватка.
	— Застрелях го — рече Тарго. — Насочи пистолет към нас и аз го застрелях.
	Джийн Ейдриън бършеше ръцете си с носна кърпичка. Лицето й бе изопнато, равнодушно, без следа от уплаха. Очите й бяха мрачни.
	— Аз го застрелях — повтори Тарго. Хвърли малкия пистолет върху покривката. Той отскочи и за малко не удари главата на мъртвеца. — Хайде… хайде да се махаме оттук.
	Кармади допря ръка до шията на мъжа, подържа я там секунда-две, после я вдигна.
	— Мъртъв — обяви той. — Когато гражданин пречука гангстер… това е новина.
	Джийн Ейдриън го гледаше сковано. Той й се усмихна, сложи ръка на гърдите на Тарго, бутна го назад.
	— Сядай, Тарго. Никъде няма да ходиш.
	— Ами… добре. Застрелях го, разбираш ли — не спираше да повтаря Тарго.
	— Разбирам. Просто се успокой.


	5

	Бени Сирано бе оформен като две яйца: едно по-малко за глава, върху голямо, което беше тялото му. Късите му чевръсти крака в лачени обувки бяха пъхнати под плота на черно матово писалище. Стискаше здраво между зъбите си крайчето на носна кърпа и я подръпваше с лявата ръка, а с пухкавата си дясна ръка сечеше въздуха пред себе си. Говореше с приглушен от кърпичката глас:
	— Почакайте малко де, момчета. Почакайте малко.
	В единия ъгъл на канцеларията върху вградено раирано канапе Дюк Тарго седеше между двама полицаи. На една от скулите му имаше синина, гъстата му руса коса беше разрошена, а черната сатенена риза бе усукана, сякаш някой се е мъчил да го обеси на нея.
	Устната на единия полицай, този с прошарената коса, беше сцепена. Младият, рус като Тарго, беше с насинено око. И двамата бяха бесни, но русият изглеждаше по-бесен.
	Кармади беше възседнал стол до стената и гледаше сънливо Джийн Ейдриън, седнала близо до него в люлеещ се кожен стол. Тя въртеше в ръце носна кърпичка и бършеше дланите си с нея. Правеше го отдавна, като че ли беше забравила откога, стиснала сърдито малката си уста.
	Гюс Нийшакър пушеше, облегнат на затворената врата.
	— Почакайте малко, момчета — повтори Сирано. — Ако не бяхте груби с него, нямаше да ви отвърне. Добро момче е… най-доброто, което съм имал. Оставете го да си отдъхне.
	От единия ъгъл на устата на Тарго по издадената му брадичка се стичаше струйка кръв. Тя се събра там и заблестя. Лицето му беше празно, безизразно. Кармади се обади безучастно:
	— Да не би да искаш от момчетата да оставят играта на палки, Бени?
	Русият полицай се озъби:
	— Още ли имаш разрешително за частен копой, Кармади?
	— Търкаля се някъде, струва ми се — отвърна му той.
	— Може и да ти го отнемем — изръмжа русият.
	— Що не пофръцкаш задник, ченге. Може и да си по тая част, де да знам.
	Русият се надигна. По-възрастният рече:
	— Остави го. Отмери му шест стъпки. Прекрачи ли, ще го разглобим.
	Кармади и Гюс Нийшакър си размениха усмивки. Сирано размаха безпомощно ръце. Момичето погледна Кармади изпод мигли. Тарго изплю кръв точно пред себе си на синия килим.
	Отвън някой натисна бравата. Нийшакър се отдръпна, открехна вратата, после я отвори широко. Влезе Макчесни.
	Макчесни беше лейтенант от полицията, висок, с пясъчноруса коса, към четирийсетгодишен, слаболик, със светли очи и мнителна физиономия. Затвори вратата, завъртя ключа, бавно прекоси стаята и застана пред Тарго.
	— Съвсем мъртъв — рече. — Един под сърцето, един в него. Точна стрелба като по мишена. Да не тренираш в някой клуб?
	— Заемеш ли се с нещо, върши го както трябва — отрони унило Тарго.
	— Разбра ли кой е? — попита колегата си полицаят с прошарената коса и се отдалечи от канапето. Макчесни кимна.
	— Подпалвача. Наемен убиец. Не съм го виждал цели две години. Много опасен, ако си е взел дозата. Наркоман.
	— Трябва да е такъв, щом точно тук е устроил веселбата — подхвърли прошареният.
	Продълговатото лице на Макчесни беше сериозно, не сурово.
	— Имаш ли разрешително за пистолета, Тарго?
	— Да, Бени ми го извади преди две седмици. Отправят ми сума закани.
	— Слушайте, лейтенант — зачурулика Сирано, — някакви комарджии се мъчат да го сплашат, та да загуби с нокаут, разбирате ли? Печели девет мача поред с нокаут и те биха взели хубава пара. Подхвърлих му, че май трябва да загуби веднъж.
	— За малко така да стане — навъси се Тарго.
	— И затова му изпратиха гангстера — добави Сирано.
	— Може и така да е — съгласи се Макчесни. — Как го изпревари, Тарго? Къде беше пистолетът ти?
	— В джоба ми.
	— Покажи!
	Тарго бръкна в десния си страничен джоб, бързо измъкна носна кърпа и мушна пръст в нея като дуло на пистолет.
	— Тая кърпа в джоба ти ли беше? — попита Макчесни. — При пистолета?
	Едрото румено лице на Тарго помръкна. Кимна.
	Макчесни някак между другото се наведе и измъкна кърпата от ръката му. Помириса, разгъна я, помириса пак, сгъна я и я сложи в джоба си. Лицето му не изразяваше нищо.
	— Какво каза той, Тарго?
	— Каза: „Имам новина за теб, глупако, ето я.“ После бръкна за патлака, но пълнителят му се закачи. Измъкнах моя пръв.
	Макчесни се усмихваше леко и се поклащаше на пети. Леката усмивка сякаш се изниза от върха на дългия му нос. Измери Тарго.
	— Да-а-а — изрече тихо. — Бих казал, адски сполучлива стрелба с пистолет калибър двайсет и две. Май си доста ловък за тоя ръст… Кой получаваше заканите?
	— Аз — отвърна Тарго. — По телефона.
	— Познат ли ти е гласът?
	— Може да е бил точно този тип. Не съм съвсем сигурен.
	Макчесни отиде със скована походка до другия край на стаята и постоя там, загледан в някаква цветна гравюра. Върна се бавно, приближи до вратата.
	— За тип като този няма какво да се тревожим толкова — рече кротко, — но наш дълг е да свършим работата си. Вие двамата трябва да дойдете в управлението и да дадете показания. Да вървим.
	Излезе. Двамата полицаи станаха с Дюк Тарго помежду им. Прошареният се озъби:
	— Ще се държиш ли прилично, приятел?
	— Ако успея да измия лицето си — рече подигравателно Тарго.
	Излязоха. Русият изчака Джийн Ейдриън да мине пред него. Отвори вратата и се сопна на Кармади:
	— А пък ти… върви търкаляй орехи!
	— Ще ми хареса — отвърна меко Кармади. — По душа съм катеричка, ченгето ми.
	Гюс Нийшакър се разсмя, сетне затвори вратата и отиде до писалището.
	— Треса се като третата гуша на Бени — рече. — Я всички да му обърнем по един коняк.
	Наля по малко в три чаши, взе едната, после отиде до раираното канапе, изтегна на него дългите си крака, отметна глава и отпи от коняка.
	Кармади стана и гаврътна своята чаша. Извади цигара и я размачка между пръстите си, гледайки изпод вежди гладкото бяло лице на Сирано.
	— Според теб колко са разиграни на мача тази вечер? — попита тихо. — Имам предвид облозите.
	Сирано премига, разтърка устни с пухкавата си ръка.
	— Няколко хилядарки. Това беше просто редовият седмичен мач. Не е за вярване, нали?
	Кармади пъхна цигарата в устата си и се наведе над писалището да драсне клечка. Добави:
	— Ако повярваме, значи убийството доста поевтинява в този град.
	Сирано не изкоментира. Гюс Нийшакър допи коняка си и внимателно остави празната чаша върху кръгла коркова маса до канапето. Зазяпа мълчаливо тавана.
	След малко Кармади кимна на двамата, прекоси стаята, излезе и затвори вратата зад себе си. Тръгна по коридора покрай гримьорните, вече тъмни. Мина през арка със завеса и се озова зад сцената.
	Във фоайето оберкелнерът стоеше до стъклените врати, загледан в дъжда навън и в гърба на униформен полицай. Кармади влезе в празната гардеробна, намери шапката и палтото си, облече се, излезе и застана до оберкелнера.
	— Случайно да знаете какво стана с момчето, което беше с мен?
	Оберът поклати глава и посегна да отключи вратата.
	— Тук имаше четиристотин души… триста се изметоха, преди да дойде полицията. Съжалявам.
	Кармади кимна и излезе на дъжда. Униформеният му хвърли бегъл поглед. Пое по улицата към мястото, където беше оставена колата. Нямаше я. Огледа се, постоя малко на дъжда, сетне закрачи към Мелроуз. След известно време намери такси.


	6

	Рампата на гаража на „Каронделет“ се виеше надолу в мразовития полумрак. Тъмните туловища на колите се очертаваха зловещо на фона на варосаните стени, а единствената висяща лампа в канцеларийката напомняше за неумолимата светлина в килията на смъртниците.
	Едър негър в изпоцапан работен гащеризон излезе, търкайки очи, после на лицето му цъфна широка усмивка.
	— Хей, здрасти, мистър Кармади. Нещо май не ви свърта таз вечер?
	— Поприхващат ме, когато вали — отвърна Кармади. — Обзалагам се, че таратайката ми не е тук.
	— Не, няма я, мистър Кармади. Обиколих всички коли да ги бърша, но вашата я няма.
	Кармади изрече с равен тон:
	— Заех я на един приятел. Сигурно я е ударил…
	Подхвърли на пазача монета от половин долар и излезе по рампата в страничната улица. Свърна зад хотела, стигна до тясна пресечка, от едната страна на която беше задната стена на „Каронделет“, а от другата — две бараки и четириетажна тухлена постройка. На матовия глобус над вратата пишеше хотел „Блейн“.
	Кармади изкачи трите циментови стъпала и опита вратата. Беше заключена. Погледна през стъклото в малкото, слабо осветено и празно фоайе. Извади два шперца. Вторият пораздвижи бравата. Дръпна силно вратата към себе си, опита пак с първия. Той отмести езичето достатъчно, за да се отвори хлабаво прилепващата врата.
	Влезе и погледна към празното гише за регистрация с табелка „Администратор“, до която имаше звънец. На стената отзад се виждаше правоъгълна рамка с празни номерирани касетки. Кармади заобиколи и измъкна отдолу регистъра с кожена подвързия. Проследи имената три страници назад, намери изписаното с детски почерк „Тони Акоста“ и номера на стаята с друг почерк. Прибра регистъра, мина покрай асансьора и се качи по стълбите на четвъртия етаж.
	В коридора беше изключително тихо. Крушка на тавана хвърляше слаба светлина. От прозорчето над предпоследната врата вляво се процеждаше светлина. Това беше стая номер 411. Протегна ръка да почука, после я отдръпна, без да докосва вратата.
	Топчестата дръжка беше цялата в нещо лепкаво, което приличаше на кръв.
	Кармади сведе поглед и забеляза локва кръв върху мръсния дървен под между вратата и ръба на дългия тесен килим в коридора. Изведнъж усети как ръката му овлажня в ръкавицата. Свали я, стисна за миг ръката си като с щипци, после бавно я разтърси. Очите му заблестяха напрегнато.
	Извади носна кърпа, обви бравата, завъртя я бавно. Вратата беше отключена. Влезе. Надникна вътре и промълви:
	— Тони…, о, Тони.
	После, пак с кърпата, затвори вратата и превъртя ключа в бравата.
	Светлината идваше от куполовидния абажур, който висеше от тавана на три месингови вериги. Тя падаше върху оправеното легло, няколко светло боядисани мебели, килим в тъмнозелено и квадратно писалище от евкалиптово дърво.
	Тони Акоста седеше пред писалището. Главата му беше отпусната върху лявата ръка. Под стола, на който седеше, лъщеше кафеникава локва.
	Кармади прекоси стаята толкова сковано, че глезените го заболяха след втората крачка. Стигна до писалището и докосна рамото на Тони Акоста.
	— Тони — изхриптя той ниско. — Боже мой, Тони!
	Тони не мърдаше. Кармади мина встрани. Върху притиснатите едно до друго бедра на момчето беше метната подгизнала от кръв хавлиена кърпа. Дясната му ръка беше опряна върху предния ръб на писалището, сякаш се е мъчил да се привдигне. Почти под лицето му лежеше плик от писмо, целият в драскулки.
	Кармади бавно го придърпа, вдигна го като тежест, зачете криволичещите думи.

	„Проследих го… италианския квартал… 2в «Корт стрийт»… над гаража… рани ме… мисля, че го… колата ви…“

	Редът се издигаше към ръба на плика и завършваше с петно. Писалката беше на пода. Върху плика личеше кървав отпечатък от палец.
	Кармади сгъна плика внимателно, за да не повреди отпечатъка, и го пъхна в портфейла си. Повдигна главата на Тони и я извърна към себе си. Вратът беше още топъл, но започваше да се вдървява. Кротките печални очи на момчето бяха отворени и в тях имаше нещо от мекия блясък на котешкия поглед. Бяха като очите на всички току-що умрели — уж те гледат, а погледът им се плъзга встрани.
	Кармади внимателно положи главата му върху протегната лява ръка. Постоя отпуснат, наклонил глава встрани, с притворени очи. Сетне изведнъж я тръсна, погледът му стана суров.
	Съблече шлифера и сакото си, запретна ръкави, намокри кърпа за лице на мивката в ъгъла на стаята и отиде до вратата. Избърса топчестите дръжки, коленичи и изтри размазаната в коридора кръв.
	Изплакна кърпата и я окачи да съхне, избърса внимателно ръцете си, облече се. С носната си кърпа отвори прозорчето над вратата, извади ключа и заключи вратата отвън. През прозорчето хвърли ключа в стаята, чу го как издрънча вътре.
	Слезе долу и напусна хотел „Блейн“. Още валеше. Отиде до ъгъла, огледа улицата, потънала в мрак под клоните на дърветата. Намери колата си на десетина метра от кръстовището, старателно паркирана, фаровете загасени, ключовете на таблото. Извади ги, опипа седалката под волана. Беше влажна, лепкава. Кармади избърса ръката си. Вдигна страничните стъкла и заключи колата. Остави я на мястото й.
	На връщане към „Каронделет“ не срещна никого. Дъждът продължаваше да плющи полегато по безлюдните улици.


	7

	Под вратата на номер 914 се прокрадваше светлина. Кармади почука тихо, оглеждайки коридора, и докато чакаше, ръката му в ръкавицата шареше леко по вратата. Чака дълго. Сетне се чу уморен глас:
	— Да? Кой е?
	— Кармади, гълъбче. Трябва да те видя. Идвам по работа.
	Вратата щракна, отвори се. Той погледна изнуреното бледо лице, загадъчните очи, сега тъмносиви, а не теменуженосини. Под тях имаше петна като от грим. Силната ръчичка на момичето потрепваше на ръба на вратата.
	— Ти ли си? — проточи тя. — Така си и мислех… Да, добре, но трябва да се изкъпя. Смърдя на полицаи.
	— Петнайсет минути? — осведоми се нехайно Кармади, но я гледаше проницателно.
	Тя бавно сви рамене, сетне кимна. Стори му се, че затварящата се врата рипна отгоре му. Продължи към своята стая, там хвърли шапката и шлифера, наля си уиски в чаша и отиде в банята да наточи студена вода от кранчето над мивката. Пиеше бавно, вгледан през прозорците към тъмния широк булевард. От време на време минаваше някоя кола — два бели лъча без начало, струящи от нищото.
	Довърши питието, съблече се, пъхна се под душа. Облече си чисти дрехи, допълни манерката и я пъхна във вътрешния си джоб, извади от куфарче автоматичен пистолет с късо дуло и го подържа в ръка, вперил поглед в него. Пак го прибра в куфарчето, запали цигара и я изпуши.
	Сложи си суха шапка и палто и се върна до номер 914.
	Вратата беше дискретно открехната. Почука леко и се вмъкна, затвори, продължи към дневната и видя Джийн Ейдриън.
	Седеше на канапето, току-що изкъпана, в широко виолетово кимоно с панталон. Влажен кичур коса висеше над слепоочието й. Дребните й гладки черти изпъкваха с релефност, каквато умората отпечатва върху лицата на младите.
	— Ще пийнеш ли? — попита Кармади. Момичето махна вяло.
	— Може.
	Той взе чаши, наля уиски и студена вода и ги отнесе до канапето.
	— Прибраха ли Тарго?
	Брадичката й потрепна, докато се взираше в чашата си.
	— Пак се разбесня, щеше да пробие стената с две ченгета. Обичат го това момче.
	— Има още много да пати с ченгетата — отбеляза Кармади. — Сутринта фотографите ще го чакат с нетърпение. Мога да се сетя за някои хубави заглавия: „Известният боксьор се оказва по-бърз от гонг“, „Дюк Тарго обърква плановете на гангстерския свят“.
	Момичето отпи от чашата си.
	— Уморена съм — промълви. — И кракът ме сърби. Да обсъдим защо смяташ, че тази работа те засяга.
	— Добре. — Щракна табакерата си, поднесе я под носа й. Докато тя се мъчеше да вземе цигара, добави: — Когато я запалиш, кажи ми защо го застреля.
	Джийн Ейдриън пъхна цигарата между устните си, наведе глава да запали, всмукна и отметна глава. Очите й бавно възвърнаха цвета си, лека усмивка заигра по стиснатите й устни. Не отговори.
	Кармади я наблюдава известно време, въртейки чашата в ръце. После каза, загледан в пода:
	— Това беше твоят пистолет, пистолетът, който намерих тук следобеда. Тарго твърди, че го измъкнал от страничния си джоб — най-бавната работа на този свят. При това стрелял два пъти достатъчно точно, за да го убие, а онзи дори не успял да извади оръжието си от кобура под мишницата. Вятър работа! Но ти, с пистолета в чантата, която е в скута ти, и познавайки гангстера, би могла да успееш. При това онзи е гледал Тарго.
	Момичето изрече безучастно:
	— Чух, че си частен детектив. Син на някакъв голям политик. Обсъждаха те в управлението. Държат се така, сякаш се плашат малко от теб, от хората, които познаваш. Кой те насъска по мен?
	— Те не се плашат от мен, гълъбче — рече Кармади. — Говорили са така, за да видят как ще реагираш, да разберат дали и аз съм замесен, и прочие. Нямат представа за какво става дума.
	— Достатъчно ясно им бе казано за какво става въпрос.
	Кармади поклати глава.
	— Полицаят никога не вярва на онова, което му идва наготово. Писнало му е от врели-некипели. Според мен Макчесни се досеща, че ти си стреляла. Вече е наясно дали при кърпата на Тарго в джоба е имало пистолет.
	Омекналите й пръсти изпуснаха недопушената цигара. Течението завъртя пердето на прозореца и в пепелника запълзяха люспици пепел. Тя бавно промълви:
	— Добре, застрелях го. Допускаш ли, че бих се по колебала след случилото се днес следобед?
	Кармади разтърка ухото си.
	— Държа се несериозно — рече тихо. — Но не знаеш какво ми е на душата. Случи ми се нещо отвратително. Мислиш ли, че гангстерът е искал да убие Тарго?
	— Така смятах… иначе нямаше да убия човек.
	— Може би са искали просто да го сплашат. Както преди. В края на краищата не можеш да избягаш лесно от кабарето.
	Тя троснато му възрази:
	— Хората не ритат много срещу пистолети като неговия, калибър четирийсет и пет. Би могъл да избяга като нищо. Сигурно е имал намерение да убие някого. А и изобщо не съм искала Дюк да ме прикрива. Той просто грабна пистолета от ръката ми и пое всичко върху себе си. Има ли някакво значение? Естествено, че накрая всичко ще се разбере.
	Зачовърка разсеяно все още горящата цигара в пепелника, загледана в пода. След миг се обади почти шепнешком:
	— Това ли е всичко, което искаше да знаеш?
	Без да движи главата си, Кармади крадешком погледна овала на лицето й, гъвкавата шия. Рече пресипнало:
	— Шенвеър е знаел нещо. Момчето, с което бях в „Сирано“, го е проследило до някакво скривалище. Шенвеър го е убил. То е мъртво. Мъртво е, гълъбче… онова хлапе, дето работеше тук, в хотела. Тони, старшият пиколо. Още не съм съобщил в полицията.
	Унило прозвуча автомобилен клаксон. Изведнъж момичето клюмна напред, после встрани и се просна върху коленете на Кармади. Лежеше почти по гръб в скута му, а клепачите й потрепваха. Сините венички по тях изпъкваха ясно под нежната кожа.
	Той бавно раздвижи ръце и леко я прегърна, после напрегна мускули и я повдигна, Доближи лицето й до своето. Целуна я в крайчеца на устата.
	Очите й се отвориха, загледа го с празен, невиждащ поглед. Той я целуна пак, силно, после я сложи да седне на канапето. Каза тихо:
	— Това не беше преструвка, нали?
	Тя скочи, извърна се. Гласът й беше нисък, напрегнат, гневен:
	— Има нещо противно у теб! Нещо… сатанинско. Идваш тук, заявяваш ми, че е убит още един човек… после ме целуваш. Не мога да повярвам.
	Кармади мрачно каза:
	— Има нещо противно у всеки мъж, който изведнъж си падне по жената на друг.
	— Не съм негова! — озъби се тя. — Дори не го харесвам… а и теб не харесвам.
	Кармади сви рамене. Гледаха се един друг студено, враждебно. Момичето стисна зъби, след това извика яростно:
	— Махай се! Не мога да говоря повече с теб. Не мога да те понасям. Ще се махнеш ли?
	— Защо не — рече Кармади. Стана, взе шапката и палтото си.
	Момичето рязко изхлипа, после с леки бързи крачки отиде до прозореца и застина там, с лице до стъклото.
	Кармади измери гърба й, доближи я и се загледа в меката коса на тила й.
	— Защо, по дяволите, не искаш да ти помогна? — попита. — Знам, че нещо не е наред. Няма да ти сторя зло.
	Момичето заговори с омраза, втренчено в завесата пред себе си:
	— Махай се! Не искам помощта ти. Върви си и не се връщай. Не искам да те виждам… никога вече.
	Кармади бавно каза:
	— Определено трябва да ти се помогне. Независимо дали ти харесва, или не. Онзи на снимката там, върху бюрото… струва ми се… знам кой е. И смятам, че не е умрял.
	Момичето се обърна. Сега лицето й беше смъртнобледо. Впери очи в неговите. Дишаше хрипливо, с мъка. Мина доста време, преди да се обади:
	— Хваната съм натясно. Това е. Нищо не можеш да направиш.
	Кармади вдигна ръка, бавно прокара пръсти по бузата й, около изопнатата брадичка. Кестенявите му очи заискриха, устните му се присвиха в усмивка. Лукава, почти мошеническа усмивка.
	— Бъркам, гълъбче — рече. — Изобщо не го познавам. Лека нощ.
	Прекоси стаята, излезе в антрето. Когато отвори вратата, момичето сграбчи завесата и бавно взе да търка лице в нея.
	Кармади не затвори вратата. Замръзна на прага, озовал се срещу двамата, които стояха отвън с пистолети в ръка. Бяха точно отпред, сякаш готови да почукат. Единият беше дебел, черноок, навъсен. Другият — албинос с остър поглед, продълговата глава и лъскава снежнобяла коса, която се подаваше изпод наквасената от дъжда черна шапка. Оголил в усмивка тънки остри зъби, приличаше на плъх.
	Кармади понечи да затвори вратата зад себе си. Албиносът се обади:
	— Задръж така, нещастник. За вратата говоря. Ще влезем.
	Другият пристъпи бързо и с лявата си ръка опипа внимателно Кармади от горе до долу. Отстъпи и каза:
	— Никакъв патлак, но под мишницата има разкошно шише.
	Албиносът замахна с пистолета.
	— Назад, нещастник. Трябва ни кукличката.
	Кармади безизразно рече:
	— Няма нужда от пистолета, Криц. Познавам и теб, и шефа ти. Ако иска да ме види, ще се радвам да поговорим.
	Обърна се и влезе в стаята, последван от двамата гангстери.
	Джийн Ейдриън не беше мръднала. Стоеше още до прозореца, притиснала завесата до бузата си, със затворени очи, все едно гласовете до вратата изобщо не бяха стигнали до нея.
	После ги чу да влизат и очите й се отвориха. Обърна се бавно и втренчи поглед покрай Кармади в двамата гангстери. Албиносът спря насред стаята, огледа се мълчаливо, продължи към спалнята и банята. Чу се шум от отваряне и затваряне на врати. Върна се с леки котешки стъпки, разкопча палтото и килна шапката назад.
	— Облечи се, кукло. Ще се повозим в дъжда. Ясно?
	Момичето извърна очи към Кармади. Той сви рамене, усмихна се леко, разпери ръце.
	— Такива ми ти работи, гълъбче. Няма да е зле да се съобразиш с думите му.
	Лицето й се изопна, по него се изписа презрение. Бавно изрече:
	— Ти… ти… — Гласът й премина в съскащ, неразбираем шепот. Прекоси сковано дневната и влезе в спалнята.
	Албиносът пъхна цигара между тънките си устни, изкиска се задавено, сякаш устата му беше пълна със слюнки.
	— Май не те харесва, нещастник.
	Кармади се намръщи. Бавно отиде до писалището, облегна се на него и се втренчи в пода.
	— Мисли, че съм я предал — обади се мрачно.
	— Може и така да е, нещастник — провлече албиносът.
	— Ти по-добре внимавай с нея — подразни го Кармади. — Бива си я с пистолета.
	Подпря нехайно ръце зад гърба си на писалището, забарабани леко с пръсти по него, сетне неусетно сгъна кожената рамка със снимките и я подпъхна под попивателната.


	8

	По средата на задната седалка в колата имаше тапицирана ръкохватка. Кармади се облакъти на нея, подпря брадичката си с ръка и се загледа през запотените стъкла. В светлината на фаровете дъждът падаше като гъста бяла пелена и отекваше върху покрива на колата подобно на далечен барабанен огън.
	Джийн Ейдриън се гушеше в ъгъла на другия край на седалката. Беше с черна шапка и сиво палто от кожа със снопчета, по-дълги от астраганените, но толкова къдрави. Не поглеждаше Кармади и не му говореше.
	Албиносът седеше до черноокия дебелак, който шофираше. Движеха се по тихи улици, покрай неясните очертания на къщи и дървета, под замъглената светлина на уличните лампи. Сред гъстите струи дъжд проблясваха неонови реклами. Небето не се виждаше.
	После се заизкачваха и извитата в дъга лампа над кръстовище слабо освети улична табелка, върху която Кармади прочете: „Корт стрийт“. Рече тихо:
	— Това е италианският квартал, Криц. Шефът ви май не е фрашкан с мангизи както преди.
	Очите на албиноса заискриха, когато хвърли поглед назад.
	— Щом казваш, нещастник.
	Колата забави пред голяма дървена къща със зарешетена веранда, стени, облицовани със заоблени летвички, и прозорци със спуснати щори. На тухлената постройка перпендикулярно на тротоара от другата страна на улицата изработена с шаблон фирма гласеше: „Паоло Перуджини — погребално бюро“.
	Колата направи широк завой в пясъчна алея към къщата, фаровете осветиха отворен гараж. Влязоха в него и спряха до голяма лъскава катафалка. Албиносът грубо ги подкани:
	— Хайде вън!
	— Виждам, че всичко е готово за следващото ни пътуване — обади се Кармади.
	— Умник — озъби се албиносът. — Дървен философ.
	— Аха. Просто държа на добрите обноски пред ешафода — провлече Кармади.
	Черноокият изключи двигателя и запали голям фенер, сетне угаси фаровете и излезе от колата. Насочи лъча на фенера нагоре по тясна дървена стълба в ъгъла. Албиносът нареди:
	— Качвай се, нещастник. Пусни момичето пред себе си. Аз съм отзад с патлака.
	Джийн Ейдриън излезе от колата покрай Кармади, без да го погледне. Заизкачва сковано стъпалата, а тримата я последваха в индианска нишка.
	Горе имаше врата. Момичето я отвори и в очите им плисна ярка светлина. Влязоха в гола мансарда с открит гредоред, с по един квадратен прозорец отпред и отзад, здраво затворени, с черно боядисани стъкла. Силна крушка висеше от тавана над кухненска маса, до която седеше едър мъж, а край лакътя му имаше чинийка с фасове. Два от тях още димяха.
	Мършав човек с увиснала устна седеше на легло с тежък люгер до лявата си ръка. Стаята беше оскъдно мебелирана, застлана с протрит килим, а в ъгъла имаше полуотворена врата от застъпващи се дъски, през която се виждаха тоалетна чиния и единият край на дълга старовремска вана с железни крака.
	Мъжът зад масата беше едър, но не и красавец. Имаше червеникава коса и малко по-тъмни вежди, енергично квадратно лице и яка челюст. Дебелите му устни здраво стискаха цигарата. Дрехите сигурно му бяха стрували доста пари, но имаха вид, сякаш бе спал с тях.
	Хвърли небрежен поглед към Джийн Ейдриън и процеди през цигарата:
	— Сядай, кукло. Здравей, Кармади. Левак, дай ми това желязо, а вие, момчета, се върнете долу.
	Момичето спокойно прекоси мансардата и седна на обикновен дървен стол. Онзи от леглото стана и остави люгера на кухненската маса до лакътя на едрия мъж. Тримата гангстери слязоха по стълбата, като оставиха вратата отворена.
	Едрият докосна люгера, погледна Кармади и подхвърли саркастично:
	— Аз съм Дол Конант. Може би ме помниш.
	Кармади стоеше спокойно до кухненската маса, разкрачил широко крака, с ръце в джобовете на палтото и отметната назад глава. Притворените му очи бяха сънливи, съвсем безучастни.
	— Да — рече той. — Помогнах на баща ми да ти лепне единствената присъда, която ти остана.
	— Не остана, негоднико. Апелативният съд я отмени.
	— Може би сегашната ще остане — рече Кармади равнодушно. — В този щат обикновено уважават присъдите за отвличане.
	Конант се ухили, без да разтваря устни. Веждите му бяха свъсени, но изражението му издаваше добро настроение.
	— Хайде да не се заяждаме — рече. — Чака ни работа, остави плоските си шеги. Седни… или първо виж веществено доказателство номер едно. Във ваната, зад теб. Да, разгледай го. После ще обсъдим фактите.
	Кармади се обърна, отиде до дървената врата, вмъкна се вътре. На стената стърчеше крушка с ключ. Щракна го, наведе се над ваната.
	За миг тялото му се вцепени, дъхът му секна. После много бавно изпусна въздуха, пресегна се назад с лявата ръка и притвори вратата. Наведе се още повече над голямата чугунена вана.
	Беше достатъчно дълга да побере изтегнат човек и в нея наистина лежеше някой. Беше напълно облечен, дори с шапка, макар че ако се съдеше по положението й, не си я беше сложил сам. Имаше гъста къдрава коса, вече леко прошарена. Лицето му беше изцапано с кръв, в ъгъла на лявото му око зееше червена дупка. Беше Шенвеър — мъртъв, и то отдавна.
	Кармади пое дъх и бавно се изправи, сетне изведнъж се наведе още повече между ваната и стената. Долу в праха лъщеше нещо синкаво, металическо. Синкавата стомана на пистолет. Пистолет като този на Шенвеър.
	Кармади бързо се озърна назад. През открехнатата врата видя ъгъл от мансардата, горната част на стълбата, единия крак на Дол Конант, стъпил здраво и неподвижно на килима под масата. Бавно бръкна зад ваната и вдигна пистолета. В четирите открити гнезда имаше патрони.
	Кармади разкопча палтото си, пъхна пистолета в панталона, затегна колана и отново се закопча. Излезе от банята и внимателно затвори вратата.
	Дол Конант посочи стола срещу себе си, от другата страна на масата.
	— Сядай.
	Кармади погледна Джийн Ейдриън. Тя го фиксираше с любопитен поглед изпод черната шапка, с начумерени и безцветни очи върху бледото лице. Махна й, усмихна се едва-едва.
	— Мистър Шенвеър, гълъбче. Случило му се е не щастие… мъртъв е.
	Момичето го гледаше съвсем безизразно. Сетне потрепери силно. Загледа го пак, без да гъкне. Кармади седна на стола срещу Конант. Конант го стрелна с поглед, увеличи с още една димяща угарка колекцията в бялата чинийка и запали нова цигара, драскайки клечката по цялата дължина на масата. Запуши, после небрежно подхвърли:
	— Да, мъртъв е. Ти го застреля.
	Кармади поклати леко глава, усмихна се.
	— Не.
	— Не се прави на младенец, човече. Ти си го застрелял. Перуджини, оня жабар отсреща, е собственик на тая къща и от време на време я дава под наем на подходящ човек, за да поспечели нещо. Между другото, той ми е приятел, оправя ме много с другите жабари. Дал я под наем на Шенвеър. Не го познавал, но Шенвеър му допаднал. Перуджини чул стрелба тук тази вечер, надникнал от прозореца, видял мъж да отива към кола. Запомнил и номера й. Твоята кола. Кармади отново поклати глава.
	— Но аз не съм го убил, Конант.
	— Върви го доказвай… Италианецът притичал и намерил Шенвеър мъртъв, насред стълбата. Довлякъл го горе и го напъхал във ваната. Предполагам, щукнало му е нещо относно кръвта. После го пребъркал, намерил полицейска карта, разрешително за частен детектив и това го уплашило. Обади ми се по телефона и щом чух името, запраших насам.
	Конант спря, загледа втренчено Кармади. Кармади каза много тихо:
	— Разбра ли за стрелбата в „Сирано“ тази вечер?
	Конант кимна. Кармади продължи:
	— Бях там с едно приятелче от хотела. Малко преди стрелбата Шенвеър ме халоса с юмрук. Хлапакът го проследил дотук и започнали да се стрелят. Шенвеър беше пиян и изплашен, обзалагам се, че е стрелял пръв. Дори не знаех, че хлапакът има оръжие. Шенвеър го прострелял в корема. Момчето се добрало до дома си, умряло там. Оставило ми е бележка. Тя е у мен.
	След малко Конант се обади:
	— Ти си убил Шенвеър или си наел за тази работа онова момче. Ето защо: опитвал се е да спечели от вашата история с изнудването. Продал се е на Кортуей.
	Кармади изглеждаше слисан. Рязко завъртя глава към Джийн Ейдриън. Тя се наклони напред, загледа го втренчено, по бузите й изби руменина, очите й блестяха. Промълви:
	— Съжалявам… гълъбче. Бях несправедлива към теб.
	Кармади се поусмихна, обърна се към Конант и рече:
	— Тя мислеше, че аз съм се продал. Кой е Кортуей? Ловджийският ти пес, щатският сенатор?
	Конант пребледня. Остави много внимателно цигарата в чинийката, наведе се през масата и удари с юмрук Кармади в устата. Кармади се прекатури назад заедно с паянтовия стол. Падна на пода и удари главата си.
	Джийн Ейдриън скочи от мястото си, зъбите й затракаха, сетне застина.
	Кармади се претърколи, стана и изправи стола. Извади носна кърпа, избърса устата си, погледна кърпата.
	По стълбата изтопуркаха стъпки и албиносът пъхна в стаята продълговатата си глава, предшествана от пистолета.
	— Трябва ли ти помощ, шефе?
	Без да го погледне, Конант каза:
	— Махай се… затвори вратата… и не влизай!
	Вратата се затвори. Стъпките на албиноса затихнаха надолу по стълбата. Кармади сложи лявата си ръка на облегалката на стола и бавно я заплъзга насам-натам. В дясната още стискаше кърпата. Устните му започнаха да се подуват и да посиняват. Загледа се в люгера до лакътя на Конант. Конант взе цигарата, пъхна я в устата си и каза:
	— Може би си мислиш, че ще преглътна тази изнудваческа история. Не, братче. Ще я ликвидирам… веднъж завинаги. Ще кажеш и майчиното си мляко. Имам три момчета долу, които трябва да се поразкършат. Почвай да говориш.
	— Да, но трите ти момчета са долу — каза Кармади. Пъхна кърпата в палтото си и извади ръка със синкавия пистолет в нея. — Хвани люгера за дулото и го бутни по масата към мен.
	Конант не помръдна. Присви очи. Цигарата подскочи веднъж в дебелите устни. Не докосна люгера, само процеди:
	— Струва ми се, че знаеш какво ще ти се случи сега.
	Кармади поклати леко глава.
	— Може и да не ме интересува чак толкова — отвърна. — А пък ако наистина се случи нещо, обещавам ти, няма да бъдеш свидетел.
	Конант продължаваше да го гледа, без да мърда. Наблюдава го дълго, сетне премести поглед върху револвера.
	— Откъде го взе? Тези простаци не те ли претърсиха?
	— И още как. Това е пистолетът на Шенвеър. Твоят приятел, жабарят, сигурно го е ритнал зад ваната. Колко лекомислено.
	Конант протегна два дебели пръста, завъртя люгера и го блъсна към другия край на масата. Кимна и отрони глухо:
	— Губя тая партия. Трябваше да се сетя за това. Сега май аз ще говоря.
	Джийн Ейдриън бързо прекоси стаята и застана до масата. Кармади посегна над стола, взе люгера в лявата си ръка и го пъхна в джоба на палтото си, без да го изпуска. После подпря синкавия пистолет на облегалката на стола.
	— Кой е този? — попита Джийн Ейдриън.
	— Дол Конант, местна клечка. Сенаторът Джон Майърсън Кортуей е неговото „ухо“ в щатския сенат. А сенаторът Кортуей, гълъбче, е човекът на снимката върху твоето писалище. Човекът, за когото каза, че ти е баща и бил мъртъв.
	Момичето много тихо промълви:
	— Наистина ми е баща. Знаех, че не е мъртъв. Шантажирам го, искам му сто хилядарки. Участваме Шенвеър, Тарго и аз. Не се е женил за майка ми, така че съм незаконородена. Но пак съм негово дете. Имам права, а той не ги признава. Отнесъл се с майка ми ужасно, оставил я без пукнат цент. Следеше ме чрез детективи години наред. Шенвеър беше един от тях. Разпознал ме по снимката, когато дойдох тук и срещнах Тарго. Спомнил си. Отишъл в Сан Франциско и извадил препис от акта ми за раждане. Нося го в себе си.
	Зарови в чантата, дръпна ципа на вътрешно джобче и извади сгъната хартия. Хвърли я на масата.
	Конант я погледна, посегна към документа, разгъна и го разгледа. Бавно произнесе:
	— Това не доказва нищо.
	Кармади измъкна лявата ръка от джоба си и посегна към документа. Конант го бутна към него.
	Беше заверен препис от акт за раждане, чийто оригинал носеше дата 1912 година. Освидетелстваше раждането на момиче, Адриана Джани Майърсън, дете на Джон и Антонина Джани Майърсън. Кармади пусна документа на масата и каза:
	— Адриана Джани — Джийн Ейдриън. Това ли те подсети, Конант?
	Конант поклати глава.
	— Шенвеър се изплашил. Предупредил Кортуей. Беше много притеснен. Затова си беше приготвил това скривалище. Мислех, че по тази причина са го убили. Тарго не го е застрелял, защото е все още в пандиза. Може би сбърках с теб, Кармади.
	Кармади го гледаше безизразно, не каза нищо. Джийн Ейдриън се обади:
	— Грешката е моя. Аз съм виновна за всичко. Беше отвратително. Сега разбирам. Искам да го видя, да му кажа, че съжалявам и никога повече няма да чуе за мен. Искам да го накарам да обещае, че няма да стори нищо на Дюк Тарго. Може ли?
	Кармади отвърна:
	— Можеш да направиш всичко, което искаш, гълъбче. Имам два пистолета, които го гарантират. Но защо си чакала толкова? И защо не си го подхванала чрез съда? Ти си актриса. Щеше да спечелиш от рекламата… дори и да загубеше делото.
	— Майка ми никога не е знаела кой е той, не е знаела дори фамилното му име. За нея е бил Джон Майърсън. И аз не знаех, докато не дойдох тук и не видях случайно снимката в местния вестник. Изменил се е, но познах лицето. Разбира се, и презимето…
	Конант подхвърли подигравателно:
	— Не си го подхванала открито, защото си знаела много добре, че не си негово дете. Майка ти просто го е хързулнала с теб, като всяка друга никаквица, която усеща, че й отнемат кльопачката. Кортуей разправя, че може да докаже това, и ще го направи, ще те сложи на мястото ти. Повярвай ми, кукло, той е точно от онези твърдоглави мухльовци, които ще затрият положението си в обществото, като разровят един двайсетгодишен скандал заради такава дреболия.
	Гневно изплю угарката и добави:
	— Пръснах пари да го наредя там, където е сега, и възнамерявам да го задържа на поста. Затова съм се забъркал. Няма как, кукло. Ще го натисна. Ще пиеш една студена вода и с това ще си останеш. Що се отнася до приятеля ти с двата патлака… може и да не е бил наясно, но сега знае и е в кюпа.
	Конант удари с юмрук по масата и се облегна, гледайки спокойно синкавия пистолет в ръката на Кармади.
	Кармади погледна едрия мъж в очите и каза много тихо:
	— Онзи бандит в „Сирано“ тази вечер… да не би така да си представяш по-силния натиск, Конант?
	Конант се ухили и поклати глава. Вратата откъм стълбата тихичко се открехна. Кармади не чу, гледаше Конант. Джийн Ейдриън обаче видя. Очите й се разшириха, тя отстъпи и възкликна уплашено, което накара Кармади да се обърне към нея.
	Албиносът се прокрадна през вратата с насочен пистолет. Червените му очи светеха, устата му беше разтегната в подигравателна усмивка.
	— Вратата е тъничка, шефе. Подслушвах. Добре ли сторих?… Пусни патлака, нещастник, или ще ви направя на решето и двамата.
	Кармади се поизвърна, отвори ръката си и пистолетът тупна на протрития килим. Сви рамене и разпери ръце, без да погледне Джийн Ейдриън.
	Албиносът се махна от вратата, доближи бавно и опря пистолета в гърба на Кармади. Конант стана, заобиколи масата, извади люгера от джоба му, претегли го на ръка. Без да каже дума или да промени израза на лицето си, фрасна с него Кармади отстрани по челюстта. Той залитна като пиян и се свлече на хълбок на пода.
	Джийн Ейдриън изпищя, впи нокти в Конант. Той я отблъсна, премести пистолета в лявата си ръка и я зашлеви с твърдата си длан.
	— Престани, кукло. Налудува се вече.
	Албиносът отиде до площадката на стълбата и подвикна надолу. Другите двама се качиха в мансардата и застанаха ухилени до вратата.
	Кармади не помръдваше на пода. След малко Конант запали нова цигара и чукна със свития си пръст по масата до акта за раждане. После кисело съобщи:
	— Тя иска да види стария. Добре, може да го види. Всички ще идем при него. В тая работа име нещо, което смърди. — Вдигна поглед, погледна дебелака. — Ти и Левака отивате в града, вижте там Тарго да излезе от пандиза и веднага го докарвате в дома на сенатора. Да ви няма!
	Двамата гангстери отново слязоха по стълбата.
	Конант погледна към Кармади, ритна го леко в ребрата и продължи да го подритва, докато Кармади не отвори очи и не се размърда.


	9

	Колата чакаше на върха на хълма пред двукрила врата от ковано желязо, зад която беше къщичката на пазача. Вратата на къщичката се отвори и на жълтата светлина се очерта внушителната фигура на мъж с палто и прихлупена шапка. Той излезе бавно, с ръце в джобовете.
	Дъждът плискаше в краката му. Облегнат на вратата, албиносът тракаше със зъби. Здравенякът му подвикна:
	— К’во искаш? Виждам те.
	— Поразмърдай се, нещастник. Мистър Конант иска да навести шефа ти.
	Мъжът се изхрачи в мокрия мрак.
	— Е, та? Знаеш ли кое време е?
	Конант рязко отвори вратата на колата и отиде до тях. Шумът от дъжда заглушаваше гласовете.
	Кармади бавно извърна глава и потупа Джийн Ейдриън по рамото. Тя бързо отблъсна ръката му. Гласът й прозвуча тихо:
	— Глупак… ох, какъв си глупак!
	Кармади въздъхна.
	— Екстра съм, гълъбче. Екстра.
	Мъжът зад вратата извади ключове на дълга верижка, отключи вратата и изблъска назад двете крила, докато те удариха подпорните клинове. Конант и албиносът се върнаха при колата.
	Конант остана под дъжда, с крак върху стъпалото. Кармади извади от джоба си манерката, опипа я да види дали не е очукана и отвинти капачката. Протегна я към момичето:
	— Пий за кураж.
	Тя не отговори, нито помръдна. Той отпи, прибра манерката, загледа се покрай широкия гръб на Конант към гората от подгизнали дървета и към куп осветени прозорци, които сякаш висяха от небето.
	Колата се изкатери по хълма, като пронизваше мокрия мрак с лъчите на фаровете си, изравни се с лимузината и спря. Конант отиде до нея, пъхна глава в прозорчето и каза нещо. Колата даде заден, зави в алеята, фаровете й осветиха подпорните стени, изчезнаха, появиха се пак в края на алеята като бял овал срещу каменен портал.
	Конант се качи в лимузината и албиносът я подкара по алеята след другата кола. Стигнаха до кръгъл циментиран паркинг, заобиколен от кипариси, и всички слязоха.
	В горния край на стълбището се виждаше голяма отворена врата и в очертанията й беше застанал мъж по халат. Притиснат здраво между двама души, Тарго беше изкачил наполовина стълбището. Беше гологлав и без палто. Едрото му тяло в бялото сако изглеждаше огромно между двамата гангстери.
	Другите се качиха, влязоха в дома и последваха загърнатия в халат иконом по коридор, украсен с портретите на нечии прадеди, през тихо елипсовидно фоайе, после по друг коридор и влязоха в облицован с ламперия меко осветен кабинет с тежки драпирани завеси и дълбоки кожени кресла.
	Зад голямо черно писалище, разположено в ниша от ниски библиотеки, издадени напред, стоеше мъж. Беше невероятно висок и мършав. Бялата му коса беше толкова гъста и пухкава, че отделните косми не личаха. Имаше малка, права, упорита уста и черни безизразни очи на бледото, набраздено от бръчки лице. Стоеше поприведен; неестествено мършавото му тяло беше загърнато в халат от синьо рипсено кадифе със сатенени ревери и маншети.
	Икономът затвори вратата, а Конант я отвори и кимна на двамата, които бяха влезли с Тарго. Те излязоха. Албиносът пристъпи зад Тарго и го блъсна да седне в някакъв стол. Тарго изглеждаше зашеметен, не на себе си. Едната страна на лицето му беше изцапана, очите му бяха като на упоен. Момичето се втурна към него и възкликна:
	— Дюк… добре ли си, Дюк?
	Тарго примига и се насили да се усмихне.
	— Значи трябваше да ни наклепаш, а? Няма значение. Много добре съм. — Гласът му звучеше неестествено.
	Джийн Ейдриън се отдръпна от него, седна и се сгуши, сякаш й бе студено.
	Високият мъж с равнодушен поглед огледа поред всички в стаята, сетне изрече немощно:
	— Това ли са изнудвачите… и беше ли необходимо да ги докарвате тук посред нощ?
	Конант се освободи от палтото си и го хвърли на пода зад някаква лампа. Запали цигара и застана разкрачен насред стаята — едър, брутален, начумерен мъж, изключително самоуверен. Сетне заговори:
	— Момичето настояваше да те види, да ти каже, че съжалява и иска да помогне. Младежът в бялото сако е Тарго, боксьорът. Набъркал се е в пукотевица в едно кабаре и така се развилнял, че му дали сънотворно, та да го усмирят. Другият е Кармади, синът на стария Маркъс Кармади. Още не съм наясно какво да мисля за него.
	— Аз съм частен детектив, сенаторе — сухо заяви Кармади. — Тук съм заради моята клиентка, мис Ейдриън. — Разсмя се.
	Момичето бързо го изгледа, сетне впери очи в пода. Конант каза кисело:
	— Шенвеър, знаеш за него, се оставил да го пречукат. Не сме ние. Още не знаем кой.
	Високият мъж кимна равнодушно. Седна зад писалището, взе бяло перо за писане и почеса ухото си с него.
	— Как смятате да процедирате по въпроса, Конант? — осведоми се тихо. Конант сви рамене.
	— Не си поплювам, но тук ще постъпя по законния ред. Ще поговоря с областния прокурор, ще ги тикна в дранголника като заподозрени в изнудване. Скалъпвам нещо за вестниците, после оставям всичко да утихне известно време. След това ги изхвърлям зад щатската граница и им казвам да не се връщат, инак…
	Сенатор Кортуей зачеса с перото другото си ухо.
	— Пак могат да се заяждат с мен, от разстояние — отбеляза студено. — Аз съм за окончателно уреждане на въпроса, да ги поставим на мястото им.
	— Не можеш да ги съдиш, Кортуей. Това ще те погуби политически.
	— Уморен съм от политическия живот, Конант. С удоволствие ще се оттегля. — Високият мършав мъж изкриви уста в немощна усмивка.
	— Как не — изръмжа, извърна глава и рязко заповяда: — Ела тук, кукло.
	Джийн Ейдриън стана, мина бавно през стаята, застана пред писалището.
	— Познаваш ли я? — озъби се Конант.
	Кортуей дълго и безизразно разглежда напрегнатото лице на момичето. Остави перото на писалището, отвори чекмедже и извади снимка. Премести очи от нея към момичето, пак погледна снимката и глухо рече:
	— Правена е преди много години, но намирам доста голяма прилика. Без колебание ще кажа, че е същото лице.
	Остави снимката на писалището, също така мудно извади от чекмеджето автоматичен пистолет и го сложи до нея.
	Конант погледна пистолета с недоволна гримаса и се обади с пресипнал глас:
	— Няма да ти потрябва, сенаторе. Идеята ти за открит конфликт е напълно погрешна. Ще взема от тези тук подробни признания и ще ги запазя. Ако пак реагират, ще имаме достатъчно време да ги насолим.
	Кармади се позасмя, закрачи по килима и доближи писалището.
	— Бих искал да видя снимката — рече той, наведе се бързо и я взе.
	Мършавата ръка на сенатора посегна към пистолета, сетне се отпусна на писалището. Кортуей се облегна на стола си, загледан в Кармади.
	Той погледна снимката, остави я и тихо каза на Джийн Ейдриън:
	— Иди да седнеш.
	Тя се обърна, добра се до стола, отпусна се уморено в него. Кармади продължи към Кортуей:
	— Харесвам идеята ви за окончателно уреждане на въпроса, сенаторе. Чиста и пряма, приятно разнообразие след поведението на мистър Конант. Но няма да я бъде. — Перна с нокът снимката. — Има само бегла прилика, нищо повече. Лично аз смятам, че това изобщо не е същото момиче. Ушите са с по друга форма и по-ниско на главата. Очите са по-близо разположени от очите на мис Ейдриън, челюстта е по-удължена. Тези неща не се променят. Та с какво разполагате? Писмо за изнудване. Може би, но няма как да го свържете с никого, иначе досега бихте го направил. Името на момичето. Просто съвпадение. Какво друго?
	Лицето на Конант стана твърдо като гранит, устните му се свиха злобно. Гласът му потрепери:
	— Ами актът, дето малката извади от чантата си, умнико?
	Кармади се усмихна леко, поглади с пръст брадичката си.
	— Доколкото разбрах, чул си това от Шенвеър — рече той лукаво. — А той е мъртъв.
	По лицето на Конант се изписа ярост. Сви юмрук и пристъпи напред.
	— Ах, ти… проклет, гаден…
	Джийн Ейдриън се наведе и слисано се втренчи в Кармади. Тарго също бе вторачил в него светлите си студени очи, по лицето му играеше бегла усмивка. Кортуей го гледаше с абсолютно безизразна физиономия. Седеше студен, отпуснат, сдържан. Конант неочаквано се разсмя, щракна с пръсти.
	— Добре, поперчи се — промърмори той. Кармади бавно додаде:
	— Ще ви назова и друга причина, поради която няма да има никакъв открит конфликт. Стрелбата в „Сирано“. Заканите, чиято цел беше да принудят Тарго да загуби един маловажен мач. Гангстерът, който отиде в стаята на мис Ейдриън в хотела и я зашемети, остави я просната до вратата. Не можеш ли да свържеш всичко това, Конант? Аз мога.
	Кортуей неочаквано се наведе напред и сложи ръка върху пистолета; пръстите му обхванаха дръжката. Очите му приличаха на две черни дупки върху бледото застинало лице. Конант не помръдна, не каза нищо. Кармади продължи:
	— Защо Тарго получи заканите, а след като не изгуби мача, защо гангстерът го потърси в „Сирано“, крайно неподходящо място за такава игра? Защото в „Сирано“ той беше с момичето; Сирано е неговият покровител и ако нещо станеше там, на полицията щяха да поднесат историята със заканите, преди да имат време да се сетят за друго. Ето затова. Заканите са били един вид подготовка за убийство. Стигнеше ли се до стрелба, Тарго трябваше да бъде с момичето, та гангстерът да го да пречука, а на пръв поглед да изглежда, че боксьорът е бил целта му. Би се опитал да убие и него, разбира се, но преди всичко е трябвало да ликвидира госпожицата. Защото тя е главното действащо лице в шантажа, без нея няма да се получи, а с нея винаги би могло шантажът да се прекрои в законен иск за признаване на бащинство. Ако не се успее по първия начин. Вие знаете за нея и за Тарго, защото изплашеният Шенвеър се продава. Той знаеше за гангстера, защото, когато онзи дойде и аз го видях — а Шенвеър знаеше, че го познавам, чу ме да разправям на Тарго — се опита да ме предизвика в пиянски бой и да ми попречи да се намеся.
	Кармади млъкна и отново взе да глади брадичката си с пръсти, много бавно, съвсем леко. Следеше Конант изпод вежди. Конант изрече провлечено, с доста дрезгав глас:
	— Не играя такива игри, приятел. Вярваш или не вярваш: не играя.
	Кармади продължи:
	— Слушай. Гангстерът можеше да убие момичето и в хотела. Не го направи, защото Тарго не беше там, мачът още не беше изигран и подготовката би отишла напразно. Ходил е там да я види отблизо, без грим. А тя се бояла от нещо, имала е пистолет у себе си. Тогава онзи я поваля и бяга. Посещението е било просто запознаване с жертвата.
	Конант повтори:
	— Не играя такива игри, приятел. — Извади от джоба си люгера и го задържа до хълбока си.
	Кармади сви рамене, извърна глава и впери поглед в сенатор Кортуей.
	— Да, но той ги играе — рече тихо. — Подбудата е налице, а и никой не би се усъмнил в него. Скроил е тази работа заедно с Шенвеър… ако нещо се обърка, както стана, Шенвеър щеше да духне, а ако полицията се досети, големият нахакан Дол Конант е момчето, което ще опере пешкира.
	Кортуей се усмихна и каза с апатичен глас:
	— Младият човек е много остроумен, но нали…
	Тогава Тарго стана. Лицето му беше като маска. Раздвижи бавно устни и извика:
	— Звучи ми доста правдоподобно. Струва ми се, че ще извия проклетия ти врат, мистър Кортуей.
	— Сядай, негоднико — изръмжа албиносът и вдигна пистолета си.
	Тарго се извърна леко и халоса албиноса в челюстта. Той се прекатури и главата му се удари в стената. Пистолетът се плъзна по пода от омекналата му ръка. Тарго се запъти през стаята.
	Конант го погледна през рамо и не мръдна. Тарго мина покрай него, почти го докосна. Конант не трепна. Едрото му лице беше безизразно, присвитите му очи заискриха изпод тежките клепачи.
	Всички освен Тарго стояха неподвижни. После Кортуей вдигна пистолета, пръстът му на спусъка побеля и пистолетът гръмна.
	Кармади светкавично прекоси стаята и застана пред Джийн Ейдриън, между нея и останалите.
	Тарго погледна ръцете си. Лицето му се сгърчи в глупава усмивка. Седна на пода и притисна гърдите си с две ръце.
	Кортуей пак вдигна пистолета и тогава Конант се раздвижи. Люгерът подскочи, избълва две пламъчета. Кръв потече от ръката на Кортуей. Пистолетът му падна зад писалището. Дългото му тяло сякаш се устреми след пистолета. То се сгъна и над писалището останаха да стърчат само прегърбените му рамене. Конант рече:
	— Стани да си го получиш, мръсна свиня!
	Зад писалището проехтя изстрел. Раменете на Кортуей се свлякоха и изчезнаха.
	Конант отиде зад писалището, наведе се, пак се изправи.
	— Глътнал е един — обяви много спокойно. — През гърлото… А аз загубих спретнат, симпатичен сенатор.
	Тарго отпусна ръце от гърдите си, свлече се на пода и застина.
	Вратата шумно се отвори. Икономът застана на прага с разрошена коса, зяпнал глупаво. Понечи да каже нещо, видя пистолета в ръката на Конант, отпуснатия на пода Тарго. Не издаде нито звук.
	Албиносът се привдигна, като разтъркваше брадата си, опипваше зъбите, тръскаше глава. Придвижи се бавно покрай стената, прибра пистолета си. Конант му изръмжа:
	— Ама че мухльо! Хващай телефона. Намери Малой, нощния дежурен в управлението… и по-живо!
	Кармади се обърна и хвана студената брадичка на Джийн Ейдриън.
	— Зазорява се, гълъбче. И дъждът май спря. — Измъкна неизбежната манерка. — Да пийнем… за мистър Тарго.
	Момичето поклати глава, зарови лице в ръцете си. Мина доста време, преди да чуят сирените.


	10

	Слабичкият, уморен на вид хлапак в светлосинята сребриста униформа на „Каронделет“ вдигна ръка в бяла ръкавица пред затварящите се врати и каза:
	— Циреите на Корки са по-добре, но още не е дошъл на работа, мистър Кармади. Старшият пиколо Тони също го няма тази сутрин. Доста леко я карат някои.
	Кармади стоеше до Джийн Ейдриън в ъгъла на асансьора. Бяха сами.
	— Ти така си мислиш — рече той.
	Момчето почервеня. Кармади го потупа по рамото и го успокои:
	— Не ми обръщай внимание, синко. Не мигнах цяла нощ покрай един болен приятел. Ето, купи си още една закуска.
	— Боже мой, мистър Кармади, не исках да…
	Вратите се отвориха на деветия и двамата поеха по коридора към номер 914. Кармади извади ключа, отвори, премести го отвътре и каза, като държеше вратата:
	— Подремни и ще станеш като нова. Вземи манерката и му дръпни малко. Помага.
	Момичето мина през вратата и подхвърли през рамо:
	— Не искам алкохол. Влез за минутка. Трябва да ти кажа нещо.
	Той влезе, затвори вратата и я последва. Ярък слънчев сноп минаваше по килима чак до канапето. Запали цигара и се загледа в него.
	Джийн Ейдриън седна, свали шапката и разроши косата си. Помълча, сетне заговори бавно, предпазливо:
	— Беше много мило от твоя страна да понесеш всички тези неприятности заради мен. Не ми е ясно защо се натискаше да го правиш.
	— Бих могъл да изброя няколко причини — отвърна Кармади, — но те не опазиха Тарго от смъртта, а това донякъде бе моя грешка. Но от друга страна, не е така. Не съм го карал да извива врата на сенатор Кортуей.
	Момичето рече:
	— Имаш се за коравосърдечен, но всъщност си един голям мухльо, който смята, че трябва да загази заради първата уличница, попаднала в беда. Няма смисъл. Забрави Тарго, забрави и мен. Не си струваше да си губиш времето с никой от нас. Исках да ти кажа това, защото ще си отида, щом ми разрешат, и няма да те видя повече. Това е сбогуване.
	Кармади кимна, загледан в слънчевото петно на килима. Момичето продължи:
	— Малко трудно е да се обясни. Не търся съчувствие, когато казвам, че съм уличница. Търкалях се в твърде много хотелски стаи, събличах се в твърде много мръсни гримьорни, хранех се от дъжд на вятър и изрекох твърде много лъжи, за да бъда нещо друго. Ето защо не бих искала да имам нищо общо с теб, никога.
	— Хубаво говориш. Продължавай — рече Кармади. Тя го погледна бързо, отвърна очи.
	— Аз не съм Джани. Ти се досети. Но я познавах. Играехме сестри в евтин вариететен номер, тогава бяха на мода. Ада и Джийн Ейдриън. Съчинихме имената си от нейното. Номерът нямаше успех, постъпихме в пътуваща трупа, пак се провалихме. В Нови Орлеан. Тя не можа да понесе тежкия живот. Отрови се. Пазех снимките й, защото знаех миналото й. Като гледах този мършав студен човек и си мислех какво би могъл да направи за нея, намразих го. Тя наистина беше негово дете. Не мисли, че не е така. Пратих му дори писма, подписани с нейното име, молех го да й помогне, поне мъничко. Никакъв отговор. Намразих го дотам, че когато тя се отрови, исках да му сторя нещо. Щом събрах пари, дойдох тук.
	Млъкна, преплете здраво пръстите на ръцете си, после ги дръпна яростно, сякаш искаше да я заболи. Продължи:
	— Запознах се с Тарго чрез Сирано, а после и с Шенвеър. Той знаеше за снимките. Някога работел в бюро в Сан Франциско, на което било възложено да следи Ада. Останалото ти е известно.
	Кармади каза:
	— Много неща не знаеш за уличниците, гълъбче. Направила си нещо непозволено и те хванаха. Това е. Но тези пари нямаше да ти донесат нищо добро. Щяха да бъдат мръсни пари. Питай мен.
	Тя вдигна глава, загледа го. Той пипна челюстта си, потръпна и продължи:
	— Знам, защото такива са и моите пари. Баща ми ги е натрупал от нечестни договори за канализация и паваж, от хазартни концесии, от рушвети за на значения, дори от проституция. Трупал ги е по вся какъв мръсен начин за печелене на пари в градските афери. И когато направи състояние и не му оставаше нищо друго, освен да седи и да му се радва, умря и ми го остави. Това не ми донесе никакво удоволствие. Все се надявам да изпитам удоволствие, но не става. Защото съм негов син, негова кръв, от един дол дренки сме. По-лош съм от уличница, гълъбче. А съм човек, който живее от мръсни пари, без дори сам да краде.
	Млъкна, тръсна пепел върху килима, оправи шапката на главата си.
	— Помисли върху това и не бягай много далече, защото време у мен колкото щеш и няма да се получи. Ще бъде доста по-забавно да избягаме заедно.
	Насочи се към вратата, спря да погледне слънцето върху килима, хвърли бърз поглед към нея и излезе.
	Щом вратата се затвори, тя стана, отиде в спалнята и легна на леглото, както си беше с палтото. Втренчи се в тавана. След доста време се усмихна. Сънят я свари с усмивка на лице.


	Ще те чакам

	В един часа след полунощ Карл, нощният портиер, изгаси и последната от трите настолни лампи в централното фоайе на хотел „Уиндърмиър“. Синият килим потъмня с един-два оттенъка, а стените се отдръпнаха назад в далечината. В креслата тъмнееха сенките на почиващи гости. В ъглите лепнеха спомени като паяжини.
	Тони Ресек се прозя. Отпусна глава на една страна и се вслуша в крехката трептяща музика откъм стаята с радиото зад полувидимия свод в най-далечния край на фоайето. Намръщи се. След един часа стаята му принадлежеше. В нея не би трябвало да има никой. Онова червенокосо момиче му проваляше вечерите.
	Спря да се мръщи и в ъгълчето на устните му трепна бегла усмивчица. Седеше, отпуснат безметежно — нисък, блед, шкембест мъж на средна възраст, впил във верижката на часовника си дълги, изящни пръсти — на фокусник, на артист, с лъскави, гледани нокти, изтънени стави и едва приплеснати връхчета. Тони Ресек ги потърка леко, а в кротките му морскосиви очи се таеше безбрежно спокойствие.
	Намръщеността се върна върху лицето му. Музиката го дразнеше. Стана от креслото с неочаквана гъвкавост, целият едно цяло, без да помръдне впитите във верижката на часовника пръсти. В един миг бе облегнат назад, отпуснат, в следващия беше прав, с безупречно равновесие, неподвижен, така че самото ставане сякаш бе недоглеждане, грешка на окото.
	Прекоси с малките си излъскани обувки синия килим и мина под свода. Музиката се усили. Жаркият рев и френетично-спазматичните ритми на джем сешън. Прекалено гръмко. Червенокосото момиче просто си седеше там, безмълвно втренчено в орнаментната решетка на големия комбиниран радиоапарат, все едно виждаше оркестъра с неподвижните професионални усмивки и потта, стичаща се по гърбовете. Сгушила се бе с подвити крака на дивана, побрал сякаш всички възглавнички в стаята. Беше се наместила много старателно сред тях, като букетче в мека цветарска хартия. Не се извърна. Седеше облегната на една страна, свила малък юмрук върху прасковено коляно. Носеше панталон и горнище от тежка рипсена коприна с избродирани черни лотосови пъпчици.
	— Харесвате ли Бени Гудман, госпожице Креси? — попита Тони Ресек.
	Момичето бавно извъртя очи. Светлината им бе приглушена, ала виолетовото в тях причиняваше почти болка. Бяха големи, дълбоки очи, без помен от мисъл. Лицето й бе класическо и безизразно. Не му отговори.
	Тони се усмихна и раздвижи пръстите на отпуснатите покрай тялото си ръце — един по един, усещайки всяко тяхно помръдване.
	— Харесвате ли Гудман, госпожице Креси? — повтори кротко въпроса си.
	— Не дотам, та да се разрева — отвърна тя безразлично.
	Тони се олюля назад на пети и се вгледа в очите й. Големи, дълбоки, празни очи. Или не? Пресегна се и намали звука на радиото.
	— Не ме разбирайте погрешно — обади се пак момичето — Гудман печели добре, а човек, който в наши дни печели по законен начин, заслужава уважение. Само дето тази налудничава музика ме вълнува колкото изветряла бира. Предпочитам нещо с цветя и рози.
	— Навярно харесвате Моцарт?
	— Хайде, иронизирайте ме — рече момичето.
	— Не ви иронизирам, госпожице Креси. Според мен Моцарт е най-великият мъж, живял някога на тази земя, а Тосканини е негов пророк.
	— Мислех, че сте хотелският детектив. — Тя отметна глава върху една от възглавниците и се втренчи в него през гъстите си мигли. — Дайте нещо от този ваш Моцарт — добави.
	— Много е късно — въздъхна Тони. — Едва ли ще се намери по това време.
	Тя му отправи поредния си прям, бистър поглед.
	— Държиш ме под око, нали, ченге? — Засмя се въз душно, почти придихателно. — Къде стъпих накриво?
	Тони я озари с кукленската си усмивка.
	— Никъде, госпожице Креси. Никъде. Но се нуждаете от свеж въздух. От пет дни сте в хотела, а носа не сте си показала навън. Пък и стаята ви е горе в кулата.
	Тя пак се засмя.
	— Разкажете ми нещо с такъв сюжет. Умирам от скука.
	— Навремето тук имаше едно друго момиче, отседнало в същата стая. Остана в хотела цяла седмица, също като вас… без да излиза, имам предвид. Почти с никого не размени и дума. И какво, мислите, направи накрая?
	Момичето го изгледа сериозно.
	— Напусна, без да си плати сметката.
	Тони протегна изящната си ръка и бавно я извъртя, като трепкаше с пръсти, сякаш ленива вълна се разбива на кея.
	— Не. Изпрати да й донесат сметката и я плати. После каза на момчето да се върне след половин час за куфарите. И накрая излезе на балкона…
	Момичето леко се наклони напред, очите му все тъй сериозни, едната ръка сключена върху прасковеното коляно.
	— Как ти беше името?
	— Тони Ресек.
	— Звучи източноевропейско.
	— Така е. Полско.
	— Продължавай, Тони.
	— Всички стаи горе на кулата имат балкони, госпожице Креси. А парапетите им са прекалено ниски за четиринайсет етажа над улицата. Нощта беше черна, имаше високи облаци. — Той отпусна ръка в прощален, безвъзвратен жест. — Никой не я видял кога е скочила. Но когато се удари в паважа, беше като топовен гърмеж.
	— Измисляш си, Тони.
	Гласът й беше чист, сух шепот.
	Той отново я дари с кукленската си усмивка. Спокойните му морскосиви очи почти заглаждаха плавните вълни на косите й.
	— Ива Креси — произнесе замислено. — Име, чакащо да го огрее светлина.
	— Чакащо един висок, мургав нехранимайко, Тони. Едва ли ще те интересува защо. Бях омъжена за него на времето. Може отново да се омъжа за него. Човек е способен да направи много грешки само за един живот. — Ръката върху коляното бавно се разтвори, докато пръстите постепенно се изпънаха до краен предел. Сетне се свиха бързо и стегнато и дори в мътната светлина кокалчетата лъщяха като полирани кости. — Преди време му погодих калташки номер. Заврях го в миша дупка, без да искам. И това едва ли ще те интересува. Работата е там, че му дължа нещо.
	Тони се наведе бавно и завъртя копчето на радиото. В топлия въздух смътно се завихри валс. Натруфен, но все пак валс. Той усили звука. Музиката се ливна от високоговорителя във вихър от празнична мелодичност. Откакто умря Виена, всички валсове са призрачни.
	Момичето облегна глава на една страна и измърка два-три такта, сетне млъкна, свило напрегнато устни.
	— Ива Креси — каза. — Някога беше изписано със светлини. В долнопробен нощен клуб. Изключително долнопробен. Полицията го затвори и светлините изгаснаха.
	Той й се усмихна почти подигравателно.
	— Не е бил долнопробен, докато вие сте била в него, госпожице Креси…
	Този валс винаги се изпълняваше от оркестъра, докато старият портиер се разхождаше нагоре-надолу пред входа на хотела, изпъчен и горд с медалите на гърдите си.
	— „Последен смях“. Емил Дженингс. Едва ли си го спомняте, госпожице Креси.
	— Пролет, животворна пролет — каза тя. — Не, никога не съм го виждала.
	Той се отдалечи на три крачки от нея и се обърна.
	— Трябва да се кача горе и да проверя бравите на вратите. Дано не съм ви нарушил спокойствието. Няма да е зле да си лягате вече. Доста е късно.
	Валсът свърши и от радиото зазвуча глас. Момичето заговори над него:
	— Наистина ли си го помисли — за балкона?
	Той кимна.
	— Може и да съм, но вече не…
	— Изключено, Тони. — Усмивката й беше приглушена като изгубен есенен лист. — Ела да си поговорим още. Червенокосите не скачат от балкони, Тони. Те се държат със зъби и нокти… и оцеляват.
	Той я гледа известно време много сериозно, после прекоси килима. Под свода към централното фоайе стърчеше портиерът. Тони още не беше погледнал в посоката, но знаеше, че там има човек. Винаги усещаше дали наблизо има някой. Чуваше как расте тревата също като магарето от „Синята птица“.
	Портиерът напрегнато му направи знак с брадичката. Широкото му лице над униформената якичка беше потно и възбудено. Тони го приближи, заедно минаха през свода и влязоха в полутъмното фоайе.
	— Неприятности ли? — попита Тони предпазливо.
	— Един мъж отвън иска да те види. Отказа да влезе. Тъкмо бършех стъклото на вратата и той се приближи изотзад. Такъв един висок. „Извикай Тони“, издума през ъгълчето на устата си.
	— Хм — рече Тони и се вгледа в бледосините очи на портиера. — Кой е?
	— Само настоя да те извикам.
	Лицето на Тони стана безизразно като тесто.
	— Добре — промърмори и тръгна към входната врата. Портиерът го дръпна за ръкава на сакото.
	— Ей, Тони. Имаш ли врагове?
	Тони се засмя учтиво, но лицето му остана като тесто.
	— Виж какво — продължи портиерът, вкопчен в ръкава му. — По-надолу е спряла голяма черна кола — до отсрещния тротоар. До нея стои някакъв тип с единия крак върху страничното стъпало. Този, дето ме заговори, е облечен с широко тъмно палто, препасано с колан, с висока яка, та чак му закрива ушите. Шапката му е нахлупена много ниско. От лицето му, кажи-речи, нищо не се вижда. И ми изръмжа „Извикай Тони“ с ъгълчето на устата, ето така. Нали нямаш врагове, Тони?
	— Само банката ми — отвърна детективът. — Изчезвай.
	Тръгна бавно и с леко скована походка през синия килим нагоре по трите ниски стъпала към фоайето пред главния вход с трите асансьора от едната страна и регистрацията от другата. В момента работеше само единият асансьор. До разтворената врата беше застанал нощният администратор със скръстени ръце, мълчалив в разкошната си синя униформа със сребристи ширити. Слаб, мургав мексиканец — Гомес. Беше нов, сега го обучаваха за нощната смяна.
	Срещу асансьорите беше регистрацията, покрита с розов мраморен плот, върху който внимателно се беше облегнал нощният дежурен. Дребен, спретнат мъж с редички рижи мустаци и толкова румени бузи, та приличаха на напудрени. Загледа се втренчено в Тони и разроши с нокът мустаците си.
	Тони насочи към него показалец, сви стегнато другите три пръста и „щракна“ два пъти с палец нагоре-надолу по изпънатия пръст. Дежурният докосна и другия край на мустаците си и го изгледа със скучаещ поглед.
	Тони мина покрай затворения и тъмен щанд за вестници и през страничния вход се озова пред дрогерията, откъдето се излизаше към обкованата с месинг главна врата с бронирани стъкла. Спря точно пред тях и рязко дълбоко пое дъх. Разкърши рамене, бутна вратата и излезе в студения влажен нощен въздух.
	Улицата тънеше в мрак и тишина. Гъргоренето на уличното движение по „Уилшър булевард“ на две преки беше лениво, сякаш въздушно. Вляво дремеха две таксита. Шофьорите се бяха облегнали на калника на едната, един до друг, и пушеха. Тони тръгна в обратна посока. Голяма тъмна кола беше спряла на една трета от разстоянието между първата пряка и входа на хотела, фаровете й бяха угасени и чак когато съвсем се приближи до нея, дочу лекото ръмжене на включения мотор.
	Висока фигура се отлепи от тъмния силует на колата и бавно се запъти към него, с двете ръце в джобовете на тъмното палто с висока яка. В устата на мъжа просветваше запаленият край на цигара, ръждив бисер. Спряха на две крачки един от друг.
	— Здрасти, Тони. Отдавна не сме се виждали — обади се високият. — Здравей, Ал. Как вървят работите?
	— Не се оплаквам. — Високият понечи да измъкне дясната си ръка от джоба на палтото, но се спря и се изсмя тихо. — Забравих. Едва ли ще искаш да се ръкуваш с мен.
	— Здрависването не значи нищо — отвърна Тони. — И маймуните го правят. Какво си намислил, Ал?
	— Все същият забавен шишко си, а, Тони?
	— Щом казваш.
	Тони замижа плътно. Гърлото му беше схванато.
	— Харесва ли ти работата тук?
	— Работа като работа.
	Ал отново пусна съшия тих смях.
	— Ти не бързаш за никъде, Тони. За разлика от мен. Значи работа като работа и искаш да я задържиш. Дадено. В твоето тихо хотелче е отседнало едно момиче — Ива Креси. Изведи я навън. Бързо и незабавно.
	— Какво е станало?
	Високият огледа улицата от двете страни. Зад колата леко се прокашля мъж.
	— Хванала се е с когото не трябва. Нямам нищо против нея лично, но ще ти навлече неприятности. Измъкни я от хотела, Тони. Разполагаш с около час.
	— Дадено — отвърна Тони безцелно, без да влага смисъл в думата.
	Ал извади ръка от джоба си и я протегна към гърдите на Тони. Побутна го леко, лениво.
	— Не ти го казвам само да се намирам на приказки, дебело ми братче. Изведи я!
	— О’кей — рече Тони монотонно.
	Високият отдръпна ръка от гърдите му и се пресегна към вратата на колата. Отвори я и понечи да се плъзне вътре като мършава черна сянка, но спря и каза нещо на мъжа в колата, след което отново излезе. Приближи се до Тони, който стоеше безмълвен, улавящ с бледите си очи мътната светлина от улицата.
	— Слушай, Тони. Винаги си се държал настрана. Ти си добър брат.
	Тони не продума.
	Ал се наклони към него — висока, напрегната фигура. Вдигнатата яка почти докосваше ушите му.
	— Работата ще предизвика неприятности, Тони. Спускам ти го, въпреки че това няма да се хареса на момчетата. Тази Ива Креси беше женена за един младеж — Джони Ролс. Ролс излезе от „Куентин“ преди два-три дни, ако не и седмица. Излежа три години за непредумишлено убийство. Момичето го навря там. Пиян, една нощ прегазил някакъв старец. Тя била с него. Отказал да спре. Настояла да се предаде, иначе ще го обади. Той не отишъл. После ченгетата дошли да го приберат.
	— Кофти работа — отбеляза Тони.
	— Самата истина, малкият. Работата ми е да знам. Този Ролс разправял наляво и надясно как момичето ще го чака, когато излезе от кафеза, готов бил да прости и да забрави и се е запътил право към нея.
	— Той какъв ти е? — попита Тони. Гласът му беше сухо, сковано прашене, като твърда хартия. Ал се засмя.
	— Лошите момчета искат да се видят с него. Действал нещичко по рулетка на главната улица и измътил страхотен план. С друг един завлекли заведението с петдесет бона. Оня върнал парите, но още си искаме двайсет и петте на Джони. На лошите момчета не им се плаща, за да забравят.
	Тони огледа тъмната улица. Единият от таксиметровите шофьори метна изпушената си цигара в широка дъга над покрива на колата. Тони я проследи, докато се разсипа в искри на паважа. Заслуша се в кроткото мъркане на мотора на голямата кола.
	— Не искам да знам за тая история — каза. — Ще я изведа.
	Ал отстъпи заднишком и кимна.
	— Умно момче си, как е мама?
	— Добре.
	— Кажи й, че съм питал за нея.
	— Питането е нищо.
	Ал бързо се обърна и се пъхна в колата. Тя направи мързелива дъга докъм средата на пряката и бавно се върна към ъгъла, фаровете се включиха и изпръскаха със светлина някаква стена. Колата зави зад ъгъла и изчезна. Покрай носа на Тони се разнесе остатъчна миризма от ауспуха й. Той се извъртя и се върна към хотела, влезе вътре. Мина покрай стаята с радиото.
	То още мърмореше, но момичето го нямаше върху дивана. Възглавниците носеха издълбания отпечатък на тялото му. Тони се пресегна и ги докосна. Стори му се, че още са топли. Изключи радиото и остана да стои и да върти бавно протегнат напред палец с длан, притисната плътно към корема. После се върна през фоайето до асансьора и застана при голямата саксия с декоративен храст, чиято пръст бе поръсена с бял пясък. Дежурният администратор се суетеше зад матовата стъклена преграда в дъното на регистрацията. Въздухът бе мъртъв.
	Фоайето пред асансьорите тънеше в мрак. Тони погледна стрелката на средния асансьор и видя, че е спряла на четиринайсет.
	— Легнала си е — прошепна тихо.
	Вратата на портиерната зад асансьорите се отвори и отвътре излезе дребният мексиканец, вече без униформа. Погледна към Тони кротко, странично, с очи като пресушени кестени.
	— Лека нощ, шефе.
	— Да — разсеяно отвърна Тони.
	Извади тънка пура с мундщук от джоба на жилетката си и я подуши. Бавно я огледа, като я въртеше в изящните си пръсти. От едната страна тютюнът беше пробит. Намръщи се и прибра пурата.
	Чу се далечен звук и стрелката на индикатора се завъртя около бронзовия циферблат. Светлина проблесна в горната част на шахтата и правата линия на асансьорния под стопи мрака под себе си. Асансьорът спря, вратите се отвориха и отвътре излезе Карл.
	Очите му отскочиха стреснато от погледа на Тони и той тръгна към него, наклонил глава. Над розовата му горна устна проблясваше влага.
	— Слушай, Тони.
	Тони ловко и силно сграбчи ръката му и го извъртя. Избута го бързо, макар и някак небрежно, надолу по стъпалата към полумрачното централно фоайе и го насочи към единия ъгъл. Пусна ръката му. Гърлото му отново се стегна, неизвестно защо и за самия него.
	— Е? — попита мрачно. — Какво да слушам?
	Портиерът бръкна в джоба си и извади банкнота от един долар.
	— Ето това ми даде — каза завалено. Лъскавите му очи гледаха покрай Тони в нищото. Премигваха бързо-бързо. — Джинджифилова лимонада с лед.
	— Не ми губи времето — изръмжа Тони.
	— Мъжът в четиринайсет „бе“ — поясни портиерът.
	— Я ми дъхни! — рязко нареди Тони.
	— Черпи ме една чашка.
	Тони сведе поглед към доларовата банкнота.
	— В четиринайсет „бе“ няма никой — каза. — Поне според моя списък.
	— Да, ама има. — Портиерът облиза устни, а очите му няколко пъти се отвориха и затвориха. — Висок мургав мъж.
	— Добре — ядосан просъска Тони. — Добре. Значи в четиринайсет „бе“ има висок мургав мъж и те черпи долар и чашка. Друго?
	— Има пистолет под мишницата — додаде Карл и премигна.
	Тони се усмихна, но очите му бяха придобили безжизнения блясък на плътен лед.
	— Ти ли качи госпожица Креси с асансьора?
	Карл поклати отрицателно глава.
	— Гомес. Видях я да се качва.
	— Разкарай се — извика Тони през стиснати зъби. — И повече да не съм те видял да приемаш почерпки от гости на хотела.
	Не помръдна, докато Карл не се прибра в стайчето си до асансьорите и не затвори вратата. Чак тогава бавно изкачи трите стъпала и застана пред рецепцията, загледан в жилките по мрамора, комплекта писалки и мастилница от оникс, новата регистрационна карта в кожената й рамка. Вдигна ръка и я плесна тежко върху мрамора. Иззад стъклената преграда като катерица от хралупа изскочи администраторът.
	Тони извади лист от горното джобче на костюма си и го оправи върху тезгяха.
	— Тук не фигурира никой в четиринайсет „бе“ — подчерта огорчено.
	Администраторът избърса възпитано мустаците си.
	— Много съжалявам. Сигурно си бил излязъл на вечеря, когато той се регистрира.
	— Кой?
	— Записа се като Джеймс Уотърсън от Сан Диего.
	Администраторът се прозя.
	— Пита ли за някого?
	Прозявката секна по средата и администраторът се загледа в темето на Тони.
	— Ами да. Пита какъв ни е оркестърът. Защо?
	— Умно, бързо и смешно — подигра го Тони. — Ако си падаш по тези шегички. — Написа нещо върху листа и го върна в джобчето си. — Качвам се горе и ще проверя всички врати. Остават ти четири празни стаи. Стегни се, момче. Даваш фира.
	— Оправям се някак — провлачи администраторът и довърши прозявката си. — Върни се бързо, татенце. Без теб не знам как да си убия времето.
	— Вземи обръсни розовия мъх по горната си устна — посъветва го Тони и прекоси фоайето.
	Отвори един от тъмните асансьори, запали лампата на тавана и го подкара към четиринайсетия етаж. Там отново изгаси лампата, слезе и затвори след себе си вратите, фоайето тук беше по-малко от останалите с изключение на това точно под него. Имаше по една синя дървена врата в двете стени. Върху всяка се четеше златиста цифра и буква, оградена със златисто венче. Тони пристъпи към 14А и долепи ухо до дървенията. Нищо не се чу. Ива Креси вероятно спеше в леглото си или пък бе в банята, или на балкона. А можеше и да седи там в стаята, на няколко крачки от вратата, и да гледа втренчено стената. Е, не е разумно да очаква да чуе как тя седи и съзерцава стената. Приближи се до 14Б и пак долепи ухо до вратата. Тук беше различно. Чу се звук. Мъж се прокашля. Прозвуча някак като самотна кашлица. Не се чуха гласове. Тони натисна седефеното копче на вратата.
	Приближиха се не бързащи стъпки. Плътен глас проговори през дървенията. Тони не отвърна, не издаде нито звук. Плътният глас повтори въпроса. Леко, злобно, Тони натисна повторно звънеца.
	Господин Джеймс Уотърсън от Сан Диего би трябвало сега да отвори и да каже нещо, но не го направи. Зад вратата настъпи тишина, като в ледник. Тони отново долепи ухо. Самата тишина.
	Извади шперц на верижка и особено предпазливо го пъхна в ключалката. Завъртя го, бутна вратата десетина сантиметра навътре и издърпа шперца. Сетне зачака.
	— Добре — рязко прозвуча гласът. — Влез и си го получи.
	Тони бутна вратата, отвори я широко и застана като в рамка на фона на светлината от фоайето. Мъжът беше висок, тъмнокос, ъгловат и белолик. Стискаше пистолет в ръка. Държеше го така, сякаш знаеше всичко за пистолетите.
	— Хайде, влизай — изрече провлечено.
	Тони пристъпи напред и затвори след себе си с рамо. Ръцете си държеше встрани от хълбоците, умелите пръсти извити и отпуснати. Усмихна се с кротката си усмивчица.
	— Господин Уотърсън?
	— И после?
	— Аз съм детективът на хотела.
	— Ах, ще припадна.
	Високият, белолик, някак хубав и по своему грозен мъж отстъпи назад. Стаята беше голяма, с нисък балкон покрай двете стени. Френски прозорци извеждаха към него. И двете стаи на кулата бяха с такива балкони. Имаше и камина с наредени за огрев дърва зад дървен параван пред жизнерадостно пъстър диван. Висока запотена чаша бе поставена върху хотелски поднос до дълбоко, уютно кресло. Мъжът отстъпи натам и застана пред него. Големият лъскав пистолет се отпусна и се насочи към пода.
	— Направо ще припадна — повтори той. — От един час съм в тази дупка и хотелското ченге вече ми звъни на вратата. Добре, скъпи, надникни в гардероба и банята. Само че тя току-що си тръгна.
	— Още не си се видял с нея — уточни Тони. Лицето на мъжа неочаквано се набръчка. Плътният му глас се изостри и премина в ръмжене.
	— Нима? И с кого не съм се видял още?
	— С момичето — Ива Креси.
	Мъжът преглътна. Остави пистолета си върху масичката до подноса. Отпусна се заднишком в креслото — сковано, като засегнат от лумбаго. После се наклони напред, постави ръце върху коленете и опъна устни над зъбите си във весела усмивка.
	— Значи се е добрала дотук, а? Още не съм питал за нея. Предпазливо момче съм. Още не съм питал…
	— От пет дни е тук — поясни Тони. — Чака те. И за секунда не е напускала хотела.
	Мъжът взе да мърда с устни. В усмивката му проблесна разбиране.
	— Задържах се на север — подхвърли небрежно. — Знаеш как става. Гостувах на стари приятели. Ти, ченге, май доста си наясно с моите работи.
	— Така е, господин Ролс.
	Мъжът скочи и ръката му се стрелна към оръжието. Застана наклонен напред, стиснал пистолета върху масичката, втренчен в Тони.
	— Жените много плямпат — каза приглушено, сякаш стискаше нещо меко между зъбите си и говореше през него.
	— Не са жени, господин Ролс.
	— Ъ? — Пистолетът се плъзна по твърдото дърво на масата. — Говори по-ясно, ченге! Врачката ми току-що си тръгна.
	— Не са жени, а мъже. Мъже с пистолети.
	Помежду им отново настъпи ледено мълчание. Джони бавно изпъна тяло. Лицето му бе като измито от всякакво изражение, ала очите му бяха на преследван звяр. Тони се наклони към него — нисък, шишкав мъж с кротко, бледо, дружелюбно лице и очи, чисти като планински ручей.
	— На тези никога не им свършва бензинът — обади се Джони Ролс и облиза устни. — От зори до късен мрак все се трудят. Старата фирма не заспива.
	— Знаеш ли кои са? — тихо попита Тони.
	— Имам около десет предположения. Дванайсет от тях ще излязат верни.
	— Лошите момчета — усмихна се Тони с крехка, чуплива усмивка.
	— Къде е тя? — рязко попита Джони Ролс.
	— В съседната стая.
	Мъжът отиде до стената, като остави пистолета на масичката. Застана пред преградата и взе да я изучава. Пресегна се и сграбчи железния парапет на балкона. После го пусна, обърна се и лицето му изгуби част от бръчките. Очите му проблясваха по-спокойно. Отиде до Тони и се извиси над него.
	— Имам една кръгла сумичка — заразправя. — Ива ми изпрати малко мангизи и аз ги поумножих чрез сделчица на север. Бели пари за черни дни.
	— Лошите момчета имат предвид двайсет и пет бона. — Тони се усмихна накриво.
	— Според мен по-скоро пет стотака. Само дето доста ще се озоря, ако река да ги убедя в това.
	— Вярвам ти — обяви Тони.
	— Не убиват често, но щом искат, пипат доста грубо.
	— Мухльовци — отсече Тони с много презрение. — Пищовлии. Обикновени мухльовци.
	Джони Ролс се пресегна към чашата си и я пресуши. Кубчетата лед протракаха леко, докато я оставяше на масата. Взе пистолета, подхвърли го леко в дланта си, после го затъкна с дулото надолу във вътрешния джоб до сърцето си. Втренчено загледа килима.
	— Защо ми съобщаваш всичко това, ченге?
	— Мислех си, че може да я оставиш на мира.
	— Ами ако не я оставя?
	— Нещо ми подсказва, че ще я оставиш — възрази Тони. Джони Ролс кимна леко. — Има ли начин да се измъкна оттук?
	— Слез със служебния асансьор до гаража и наеми кола. Ще ти дам визитка да я покажеш на момчето от гаража.
	— Ти си забавно малко човече — отбеляза Джони Ролс.
	Тони извади износен портфейл от щраусова кожа и надраска нещо върху визитка. Джони Ролс го прочете и остана да стои с картичката в ръка, почуквайки с нея по нокътя на палеца си.
	— Бих могъл да я взема със себе си — промърмори, присвил очи.
	— Би могъл да се повозиш и в катафалка — отвърна Тони. — Казах ти вече, от пет дни е тук. Забелязали са я. Един мой познат ми се обади и ми поръча да я измъкна от хотела. Светна ме за какво става въпрос. Така че вместо нея ще измъкна теб.
	— Страхотно ще им хареса — подхвърли Джони Ролс. — Ще ти изпратят теменужки.
	— В почивния си ден ще поплача над тази мисъл.
	Джони Ролс обърна ръката си и се вгледа в длан та.
	— Бих могъл да я видя все пак. Преди да се смотая. В съседната стая ли каза?
	Тони се извърна кръгом и тръгна към вратата.
	— Не си губи времето, красавецо — предупреди го през рамо. — Току-виж съм променил решението си.
	Мъжът произнесе почти нежно:
	— Откъде да знам, че не ме предаваш?
	Тони не се обърна.
	— Това е риск, който трябва да поемеш.
	Отиде до вратата и излезе от стаята. Затвори след себе си внимателно, хвърли поглед на 14А и влезе в тъмния асансьор. Спусна се на етажа, където съхраняваха чаршафите и хавлиите, и излезе, за да махне коша, който задържаше вратата на служебния асансьор отворена. Вратата тихо се затвори. Той я задържа, за да няма никакъв шум. В дъното на коридора от стаята на домакина се процеждаше светлина. Тони се върна в другия асансьор и се спусна в централното фоайе.
	Дребният администратор се беше скрил зад опушеното преградно стъкло и проверяваше някакви сметки. Детективът прекоси фоайето и сви към стаята с радиото. То пак беше включено, съвсем тихо. Тя бе там, отново сгушена на дивана. Високоговорителят бръмчеше на ухото й — смътен звук, толкова нисък, че казаното бе безшумно като шумоленето на дървета. Тя извърна бавно глава и му се усмихна.
	— Приключи ли с проверката? Не можах да мигна. Затова пак слязох тук. Нали нямаш нищо против?
	Той се усмихна и поклати глава. Седна в едно зелено кресло и потупа брокатената тапицерия на страничните облегалки.
	— Разбира се, госпожице Креси.
	— Чакането е трудна работа, не мислиш ли? Защо не поговориш с това радио? Звучи като геврек, който огъват.
	Тони повъртя копчето, не намери нищо, което да му хареса, и го върна на предишната станция.
	— Сега го слушат само пияни бираджии.
	Тя пак му се усмихна.
	— Нали не ви притеснявам с присъствието си, госпожице Креси?
	— Дори ми е приятно. Голям сладур си, Тони.
	Той изгледа сковано вратата и по гръбнака му преминаха иглички. Изчака ги да се махнат. Изчезнаха бавно. Отметна се назад, отпусна се отново, впи красиви пръсти във верижката на часовника си. Заслуша се. Не в радиото — в далечни несигурни, заплашителни неща. И може би в безопасното бръмчене на колела, отдалечаващи се в непозната нощ.
	— Никой не е само лош — произнесе на глас. Ива го изгледа лениво.
	— В такъв случай съм срещала един-двама, за които не съм била права.
	Той кимна.
	— Да — призна мъдро. — Има и такива.
	Момичето се прозя и бездънните му виолетови очи се притвориха. Сгуши се уютно между възглавниците.
	— Поседи малко с мен, Тони. Току-виж съм подремнала.
	— Дадено. И без това нямам какво да правя. Защо ли ми плащат?
	Тя заспа бързо в пълна неподвижност, като дете. Тони почти спря да диша в продължение на десет минути. Само я наблюдаваше с леко отворена уста. В бистрите му очи имаше кротка омагьосаност, сякаш съзерцаваше олтар.
	Сетне се надигна с безкрайна предпазливост и мина тихо през свода към фоайето и регистрацията. Застана до тезгяха и се заослушва. Чу стърженето на перо по хартия. Заобиколи ъгъла на мраморния плот и се приближи до редицата телефонни апарати в малки сепарета със стъклени прегради. Вдигна една от слушалките и помоли нощната телефонистка да го свърже с гаража.
	Чуха се три или четири иззвънявания, след което се обади момчешки глас.
	— Гаражът на хотел „Уиндърмиър“.
	— Тони Ресек съм. Онзи Уотърсън, дето ти го пратих с визитката… тръгна ли?
	— Разбира се, Тони. Преди близо половин час. На твоята сметка ли да го пиша?
	— Да. На моята. До скоро.
	Затвори и се почеса по врата. Върна се на рецепцията и плесна с ръка по мраморната плоча. Администраторът се показа иззад преградата, наместил приветствена усмивка върху лицето си. Смъкна я при вида на Тони.
	— Не оставяш човек да понавакса с работата — изръмжа той.
	— Каква е тарифата за вътрешни хора за четиринайсет „бе“?
	Администраторът се втренчи навъсено в него.
	— За кулата не важат вътрешните тарифи.
	— Ще трябва да измислиш нещо. Онзи вече напусна. Остана само около час.
	— Виж ти — подхвърли небрежно администраторът. — Значи личният чар не свърши работа тази вечер. Измъкнаха ни се, без да платят.
	— Пет долара ще те задоволят ли?
	— Да не ти е приятел?
	— Не. Просто пияндурник с мания за величие и без пукната пара.
	— Май ще трябва да се направим на разсеяни, Тони. Как е офейкал?
	— Аз го свалих със служебния асансьор. Ти спеше. Пет долара задоволяват ли те?
	— Защо?
	Изтърканият портфейл от щраусова кожа отново видя бял свят и по мрамора се приплъзна пет доларова банкнота.
	— Само това успях да му измъкна — небрежно подметна Тони. Администраторът взе парите с озадачен вид.
	— Както кажеш — и сви рамене.
	Телефонът върху мраморния плот рязко иззвъня и той се пресегна. Заслуша се, после го побутна към Тони.
	— За теб.
	Тони пое слушалката и я сгуши до гърдите си. Сетне я долепи до ухото. Гласът беше непознат. Звучеше метално. Сричките произнасяше с педантична анонимност.
	— Тони? Тони Ресек?
	— На телефона.
	— Имам да ти предам нещо от името на Ал. Мога ли да говоря?
	Тони се втренчи в администратора.
	— Бъди човек — каза над слушалката. Администраторът му хвърли тясна усмивка и се прибра зад преградата. — Говори — продължи Тони в слушалката.
	— Имахме малко вземане-даване с един от твоя хотел. Пипнахме го, като се опитваше да духне. Ал имаше чувството, че ти си го подгонил да бяга. Проследи го и го принуди да спре. Не се получи особено гладко. Имаше пукотевица.
	Тони стисна много здраво телефона и слепоочието му се охлади от допира.
	— Май има още нещо.
	— Съвсем малко. Онзи спря с гърдите си черната гостенка. На място. Ал… Ал заръча да ти кажа сбогом.
	Тони се облегна с цялата си тежест на мраморния плот. Устата му оформи звук, който не бе членоразделна реч.
	— Разбра ли ме? — Металният глас прозвуча нетърпеливо, донякъде скучаещо. — Онзи имаше патлак. Пусна го в действие. Ал вече никога на никого няма да се обади по телефона. Тони залитна към апарата и той се олюля върху мрамора. Устата му беше стегната на як възел. Гласът продължи: — Толкова от нас, мой човек. Лека ти нощ.
	Апаратът щракна сухо, като речно камъче, ударило се в стена.
	Тони върна слушалката върху вилката бавно и особено внимателно, за да избегне всякакъв звук. Погледна стиснатия юмрук на лявата си ръка. Извади носна кърпичка, бавно избърса дланта си и изправи пръстите с другата ръка. Сетне си попи челото. Администраторът излезе пак иззад стъклената преграда и го изгледа с лъскав поглед.
	— Тръгвам си. Петък е. Ще ми дадеш ли онзи телефонен номер?
	Тони му кимна и се усмихна с малката си крехка усмивка. Прибра носната кърпа и потупа джоба, в който я сложи. Обърна се и се отдалечи от рецепцията през фоайето, надолу по трите стъпала, покрай тънещото в сенки централно фоайе, и през свода се върна за кой ли път в стаята с радиото. Вървеше с безшумна предпазливост като човек, влизащ в помещение с тежко болен. Стигна креслото, в което беше седял, и се отпусна в него сантиметър по сантиметър. Момичето продължаваше да спи, неподвижно, с онази сгушена отпуснатост, която се постига от някои жени и всички котки. Дишането й не издаваше и най-малък звук на фона на смътно ромолящото радио.
	Тони Ресек се отпусна назад в креслото, впи пръсти във верижката на часовника си и кротко затвори очи.


	Дръзко убийство

	1

	Портиерът на хотел „Килмарнок“ беше като върлина. Носеше светлосиня униформа и бели ръкавици, в които ръцете му изглеждаха направо огромни. Отвори вратата на жълтото такси с нежността, с която стара мома гали котката си.
	Джон Далмас излезе и се обърна към червенокосия шофьор:
	— Най-добре ме чакай зад ъгъла, Джоуи.
	Шофьорът кимна, забучи още по-навътре клечката за зъби, пъхната в края на устата му, и изкусно обърна таксито, като го отдалечи от бялата линия край бордюра. Далмас прекоси огрения от слънцето тротоар и влезе в просторното прохладно фоайе на хотела. Килимите бяха дебели и заглушаваха стъпките. Пиколата стояха прави със скръстени ръце, а двамата служители зад мраморния плот на рецепцията гледаха строго.
	Далмас тръгна направо към асансьорите. Влезе в облицованата с ламперия кабина и нареди:
	— На последния етаж, моля.
	Фоайето на надстроения етаж беше малко и тихо. И на трите стени имаше врати. Далмас застана пред едната и позвъни.
	Дерек Уолдън се показа на прага. Изглеждаше четирийсет и пет годишен или малко по-възрастен, с доста побеляла коса и мъжествено, съсипано от алкохола лице с торбички под очите. Беше облечен в домашен халат с монограм и в ръката си държеше чаша с уиски. Личеше, че е пил.
	— А, ти ли си, Далмас. Влизай — посрещна го навъсено с удебелен глас.
	После се обърна и като остави вратата отворена, влезе навътре. Далмас затвори зад себе си и го последва в просторна стая с висок таван и балкон. Стената отляво бе с двойни стъклени врати, от които се излизаше на дълга тераса.
	Дерек Уолдън седна до стената на стол, тапициран с материя в кафяво и златисто, и опъна краката си върху табуретката отпред. Разклати питието, като гледаше в чашата.
	— Какво става? — попита.
	Далмас го наблюдаваше мрачно. След малко отвърна:
	— Отбих се само да ти кажа, че повече няма да се занимавам с твоя случай.
	Уолдън отпи от чашата и я остави в края на масата. Сетне потърси с ръка цигарата, пъхна я в устата си, но забрави да я запали.
	— Така ли? — измърмори безразлично.
	Далмас се обърна с гръб и застана до една от стъклените врати, която беше отворена. Вятърът си играеше с брезентовия навес над терасата. Шумът от автомобилите по булеварда едва достигаше дотук.
	— Разследването е в задънена улица — каза Далмас през рамо. — Само ти си наясно защо са те изнудвали. Аз откъде да знам. В „Еклипс филмс“ се безпокоят, защото от филма ти печелят добри пари.
	— Да вървят по дяволите в „Еклипс филмс“! — рече Уолдън почти шепнешком. Далмас поклати недоволно глава и се обърна.
	— Да, но аз не мога да кажа така. Те губят, ако се забъркаш в някоя каша, с която рекламните агенти не могат да се справят. Нае ме, защото са те помолили. Напразно си хабих времето. Пет пари не струва твоята помощ.
	— Сам се оправям — сопна се Уолдън. — И в никаква каша не съм се забърквал. Ще преценя кога да купя нещо, което наистина си струва да се купи… А това, което ти трябва да правиш, е да накараш ония от „Еклипс филмс“ да повярват, че положението е в ръцете ни. Сега ясно ли ти е?
	Далмас се приближи с няколко крачки, застана до масата и се опря с ръка на нея. Пепелникът отгоре беше пълен с фасове със следи от тъмно червило. Той ги погледна разсеяно и каза студено:
	— Това не ми беше изяснено, Уолдън.
	— Мислех те за достатъчно умен, за да схванеш как стоят нещата — подхвърли Уолдън саркастично. После се наведе и си сипа още уиски. — Ще пиеш ли?
	— Не, благодаря — отвърна Далмас.
	Уолдън се сети за незапалената цигара в устата си, хвърли я на пода и отпи от чашата.
	— Какво искаш, по дяволите? — изсумтя той. — Частен детектив си и ти се плаща, за да направиш няколко хода, които нищо не значат. Чиста работа, що се отнася до последствията за теб.
	— Това пък е друга щуротия, без която спокойно мога да мина — възрази Далмас.
	Уолдън махна сърдито с ръка. Очите му блестяха. Ъгълчетата на устните му се дръпнаха надолу и лицето му се навъси. Избягваше погледа на Далмас.
	— Не съм против теб — обясни Далмас, — но и ни кога не съм бил за теб. Изобщо не си човек, когото ще подкрепя. Ако беше играл почтено, щях да направя всичко възможно. Все пак ще свърша работата, но не заради теб. Не ми трябват парите ти и спокойно можеш да ме освободиш от опашката, дето се влачи подире ми.
	Уолдън свали краката си на пода. Внимателно постави чашата в края на масата. Цялото изражение на лицето му се промени.
	— Опашка ли?… Не разбирам за какво говориш — извика и преглътна. — Не съм нареждал да те следят.
	Далмас го погледна изпитателно и кимна.
	— Добре тогава. Ще проследя следващия тип и ще се опитам да го накарам да си признае за кого работи… Непременно ще разбера.
	— На твое място не бих постъпил така — промълви Уолдън. — Играеш си с хора, които могат да си покажат зъбите, и зле ще си изпатиш… Наясно съм.
	— Е, няма да позволя подобно нещо да ме разстрои — отвърна Далмас. — Ако става дума за хората, които искат парите ти, то те отдавна си точат зъбите.
	Той държеше шапката пред себе си и я погледна. Лицето на Уолдън лъщеше от пот. Очите му светеха като на болен. Отвори уста да каже нещо. Позвъни се.
	Уолдън се намръщи и изруга. Погледна към вратата, но не помръдна от мястото си.
	— Прекалено много хора взеха да идват, без някой да ги е канил — измърмори. — Днес прислужникът ми е в почивка.
	Отвън отново позвъниха и Уолдън понечи да стане.
	— Ще видя кой е. И без това си тръгвам — каза Далмас, кимна за довиждане, прекоси стаята и отвори вратата.
	В стаята връхлетяха двама мъже с пистолети. Единият пистолет моментално се заби в ребрата на Далмас и притежателят му настойчиво нареди:
	— Назад, назад! И по-бързичко! Влизане с взлом. Нали си чел по вестниците.
	Беше тъмнокос, хубавец и веселяк. По усмихнатото му, чисто като камея лице нямаше и следа от жестокост.
	Другият зад него беше нисък и риж, гледаше намръщено. Тъмнокосият се обърна назад.
	— Това е ченгето на Дик, Ноди. Заеми се с него. Претърси го за оръжие.
	Рижият Ноди подпря с късоцевния си пистолет корема на Далмас, а приятелят му ритна вратата, за да я затвори, и с небрежна походка тръгна към Уолдън.
	Ноди извади изпод мишницата на Далмас 38-калибровия колт, застана отзад и опипа джобовете му. После премести своя пистолет в лявата си ръка и взе колта от дясната.
	— Готово, Рикио. Този е чист — измормори той. Далмас свали ръцете си, обърна се и се насочи към средата на стаята. Погледна замислено Уолдън. Той се бе навел напред. Устата му беше отворена, на лицето му се бе появило напрегнато, съсредоточено изражение. Далмас хвърли поглед към тъмнокосия гангстер и подхвърли учудено:
	— Рикио ли?
	Тъмнокосият го изгледа.
	— Ела тук до масата, драги, и си затваряй устата. Сега аз ще приказвам.
	От гърлото на Уолдън се изтръгна хриптящ звук. Рикио застана пред него. Гледаше го мило и си играеше с пистолета, увиснал на пръста му.
	— Много се бавиш с парите, Уолдън. Ужасно дълго се бавиш. Та затова дойдохме, да те подсетим. Проследихме дотук ченгето ти. Хитро, нали?
	— Тоя хлапак е бил от твоите хора, ако името му е Рикио, така ли, Уолдън? — попита тихо и настойчиво Далмас. Уолдън кимна мълчаливо и облиза устните си.
	— Недей да остроумничиш, ченге. Предупреждавам те за втори път — изръмжа Рикио и гневно стрелна с поглед Далмас.
	После пак се обърна към Уолдън и зачука по часовника на китката си.
	— Сега е три часът и осем минути, Уолдън. Мисля, че за тип с твоите възможности няма да е късно да изтегли мангизи от банката. Даваме ти един час да приготвиш десет хилядарки. Ама само един! А ние ще вземем тоя многознайко, за да уговорим предаването.
	Уолдън кимна отново, без да каже нещо. Сложи ръце на коленете си и преплете пръсти, като ги стисна силно. Кокалчетата им побеляха.
	— Ще играем честно, иначе цялата олелия ще иде на вятъра. Ти също ще играеш честно. Ако ли не, тоя многознайко ще се озове на бунището. Само дето няма да се събуди. Ясно ли е?
	— А ако той уреди плащането на сумата, навярно ще ми позволите да съобщя за вас в полицията — рече Далмас презрително.
	Хладнокръвно, без да погледне към него, Рикио отвърна:
	— За това също сме помислили… Днес искаме само десет хиляди, Уолдън. Другите десет в понеделник следващата седмица. Разбира се, ако не ми създадеш главоболия… В противен случай ще си платиш и за главоболията.
	Уолдън безпомощно разпери ръце и побърза да каже:
	— Мисля, че ще уредя въпроса.
	— Чудесно. Тогава да тръгваме.
	Рикио кимна и прибра пистолета си. Извади мека кафява ръкавица от джоба си и я нахлузи на дясната ръка. Приближи се до рижия, взе колта на Далмас и го огледа. Ръката с ръкавицата потъна в страничния му джоб и остана там, стиснала пистолета.
	— Хайде да се омитаме — кимна подканващо. Тримата напуснаха стаята. Дерек Уолдън оста на мрачно загледан след тях.
	В кабината на асансьора беше единствено момчето, което го управляваше. Слязоха на полуетажа над партера, минаха през тихо фоайе, покрай витража, зад който бяха светнали лампа за имитация на слънчева светлина. Рикио вървеше малко зад Далмас от лявата му страна, а рижият го охраняваше отдясно.
	Слязоха по застланите с килим стълби, преминаха през безистена с павилиончета за луксозни стоки и се измъкнаха от хотела през страничния изход. От другата страна на улицата бе паркиран малък кафяв седан. Рижият седна зад кормилото, пъхна пистолета под бедрото си и стъпи на педала за газта. Рикио и Далмас се качиха отзад.
	— На изток по булеварда, Ноди. Трябва да обмисля нещо — нареди провлечено Рикио. Ноди изсумтя.
	— И това ако не е мръсен номер — измърмори той през рамо. — Да возиш тоя тип посред бял ден по „Уилшир“.
	— Хайде, хайде, карай, шефе.
	Рижият изсумтя отново, отдалечи малкия седан от бордюра и намали скоростта при знака преди булеварда. Празно такси се отдели от отсрещния тротоар, направи завой по средата на улицата и се залепи зад тях. Ноди изчака при знака и зави надясно. Таксито също. Рикио извърна назад глава и го погледна, без да прояви интерес. По „Уилшир“ имаше голямо движение.
	Далмас се облегна на тапицираната седалка и замислено рече:
	— Защо Уолдън не използва телефона, докато слизахме надолу?
	Рикио му се усмихна, свали шапката от главата си и я постави отпред на коленете. После извади дясната си ръка от джоба и я пъхна с пистолета под шапката.
	— Защото не иска да му се разсърдим, драги.
	— И какво позволи на двама хлапаци да ме водят на разходка!
	— Е, не е точно разходка. Нужен си ни в играта… И не сме хлапаци, ясно! — извика Рикио студено.
	Далмас потърка брадичката си с пръсти, усмихна се и внезапно попита:
	— Направо при Робъртсън ли отиваме?
	— Ще видиш. Мисля, още не съм решил — отвърна Рикио.
	— Какъв мозък! — подигра се рижият.
	Рикио се усмихна пестеливо и равните му зъби се бялнаха. Светофарът на следващата пресечка светна червено. Ноди даде газ и седанът застана пръв в редицата на кръстовището. Празното такси се нареди отляво почти на същата линия. Шофьорът беше червенокос. Шапката му бе килната над едното ухо. Свирукаше си весело. От устата му стърчеше клечка за зъби. Далмас прибра краката си на седалката и прехвърли цялата си тежест върху тях. Притисна гръб към тапицираната облегалка. Високият светофар даде зелено и седанът потегли, после намали скоростта, защото една кола се вмъкна в редицата пред него, за да направи ляв завой. Жълтото такси също бързо зави наляво след нея. Сетне червенокосият шофьор, наведен над волана, внезапно обърна надясно. Пронизително изскърцаха гумите. Занитеният калник на таксито се вряза в ниския калник на кафявия седан и се блъсна в предното ляво колело. Двете коли рязко спряха.
	Клаксоните на автомобилите зад тях нададоха яростен и нетърпелив вой.
	Десният юмрук на Далмас се заби в ченето на Рикио, а лявата му ръка натисна силно шапката върху пистолета. Рикио се свлече в ъгъла. Далмас бутна шапката на пода. Главата на Рикио се олюля, очите му запримигваха. Далмас леко се отмести встрани и пъхна колта под мишницата си.
	Ноди седеше мирно на предната седалка. Дясната му ръка посегна предпазливо към пистолета под бедрото. Далмас отвори вратата на седана, излезе и затвори. Направи няколко крачки и отвори вратата на таксито. Застана прав и погледна към рижия.
	Спрелите коли ожесточено надуваха клаксоните. Шофьорът на таксито бе излязъл и правеше героични, но явно съвсем безрезултатни опити да избута настрана колата си. Клечката за зъби в устата му мърдаше нагоре-надолу. Полицай с жълти очила провираше мотоциклета си между автомобилите и отегчено следеше какво става. Кимна на шофьора и подхвърли:
	— По-добре влез вътре и дай заден. Разправяйте се някъде другаде. Кръстовището ни трябва.
	Шофьорът се ухили, заобиколи отпред таксито, качи се, запали и припряно се запромъква назад, като енергично махаше с ръка и силно натискаше клаксона. Най-накрая успя да се изтегли. Рижият бе подал глава от седана и гледаше изумено назад. Далмас влезе в таксито и затвори вратата.
	Полицаят с мотоциклета извади свирката си, свирна два пъти и разпери ръце на изток и запад. Кафявият седан профуча през кръстовището като котка, подгонена от полицейско куче.
	Жълтото такси го последва. Когато се поотдалечиха, Далмас се наведе напред и почука на стъклената преграда.
	— Остави го, Джоуи. Не можеш да го настигнеш, а и не ми трябват… Майсторски се справи.
	Червенокосата глава се наклони към микрофона на таблото.
	— Нищо работа, шефе — каза усмихнат. — Някой път ме пробвай с нещо по-сериозно.


	2

	В пет без двайсет телефонът иззвъня. Далмас лежеше по гръб на леглото в стаята си в „Меривейл“. Пресегна се да вдигне слушалката, без да погледне апарата.
	— Ало!
	Гласът на момичето отсреща беше приятен и малко напрегнат.
	— Обажда се Миане Крейл. Сещате ли се?
	Далмас извади цигарата от устата си.
	— Разбира се, мис Крейл.
	— Слушайте, моля ви, на всяка цена идете да видите Дерек Уолдън. Кой знае защо, направо се е побъркал и сигурно вече е мъртво пиян. Нещо трябва да се направи.
	Погледът на Далмас се плъзна покрай телефонния апарат и се спря на тавана. Пръстите на ръката, която държеше цигарата, барабаняха по страничната табла на кревата.
	— Но Уолдън не вдига телефона, мис Крейл. Опитах да се свържа с него един-два пъти — обясни той бавно.
	От другата страна последва мълчание. След това гласът на момичето отново прозвуча:
	— Оставих ключа си под вратата. По-добре ще бъде направо да отидете там.
	Далмас присви очи. Пръстите на дясната му ръка престанаха да се движат.
	— Отивам веднага, мис Крейл — каза той бавно. — Къде мога да ви намеря?
	— Не съм съвсем сигурна къде ще бъда… Може би у Джон Сутро. Щяхме да ходим там.
	— Чудесно! — рече Далмас.
	Изчака момичето да затвори, постави слушалката на вилката и върна телефона на нощната масичка. Приседна на леглото и се загледа в слънчевото петно на стената. След малко сви рамене и се изправи. Допи алкохола в чашата до телефона и си сложи шапката. Слезе с асансьора. Качи се във второто такси в редицата пред хотела.
	— Пак към „Килмарнок“, Джоуи. Хайде, давай.
	Трябваха им петнайсет минути, за да стигнат дотам.
	Обичайните следобедни танци в открития ресторант, където сега сервираха чай, бяха свършили и улиците около големия хотел гъмжаха от коли, които с много шум се опитваха да се измъкнат през трите изхода. Далмас слезе от таксито недалеч от хотела. Проправи си път между групичките ентусиазирани девойки и кавалерите им и се насочи към входа на безистена. Влезе, изкачи стълбите до полуетажа над партера, прекоси фоайето и се качи в претъпкания асансьор. Всички слязоха преди надстроения етаж.
	Далмас позвъни два пъти на апартамента на Уолдън. Наведе се и погледна под вратата. Тънкият лъч светлина, който се процеждаше отдолу, бе прекъснат от предмет. Далмас се извърна и видя по индикатора на кой етаж е асансьорът. Пак се наведе и с помощта на джобното си ножче успя да притегли към себе си предмета. Беше плосък ключ. Отключи, прекрачи прага и спря стъписан.
	В голямата стая витаеше смъртта. Далмас тръгна напред бавно и внимателно, целият нащрек. В сивите му очи блеснаха сурови искрици. Решително издадената му брадичка бе побеляла и контрастираше на мургавината по скулите.
	Дерек Уолдън седеше в обичайната си отпусната поза на златисто кафявия стол. Устата му леко отворена. На дясното слепоочие тъмнееше дупка. Тънка струйка кръв се бе проточила надолу по бузата към вдлъбнатината на врата отпред, при меката яка на ризата. Дясната му ръка лежеше безжизнена на дебелия килим. Пръстите стискаха малък черен пистолет.
	В стаята бе започнало да притъмнява. Далмас стоеше неподвижно, вперил поглед в Дерек Уолдън. Наоколо цареше тишина. Вятърът бе утихнал и брезентовият навес над терасата не шумолеше.
	Далмас извади от десния джоб на панталона си чифт тънки кожени ръкавици и ги надяна. Коленичи на килима до Уолдън и внимателно освободи пистолета от свитите, вкочанени пръсти. Пистолетът беше трийсет и втори калибър, с дръжка от орехово дърво и черно покритие. Далмас го обърна от другата страна и огледа дръжката. Стисна устни. Номерът беше изпилен и изпиленото петно лъщеше на фона на черната повърхност. Постави пистолета на килима, изправи се и тръгна към телефона на масичка до плосък съд с цветя.
	Посегна към слушалката, но не я докосна. Ръката му се отпусна до тялото. Постоя така, после се обърна, върна се при трупа и пак взе пистолета. Измъкна пълнителя и извади гилзата от цевта. Взе я и я натисна да влезе в пълнителя. С двата пръста на лявата си ръка прихвана цевта от двете страни, придърпа спусъка назад, завъртя цевта и разглоби пистолета. Занесе дръжката на светлина до прозореца.
	Номерът, изписан и от вътрешната страна на дръжката, не беше изпилен.
	Далмас бързо сглоби оръжието, постави празната гилза в патронника, намести пълнителя, запъна пистолета и го нагласи в предишното положение в мъртвата ръка на Дерек Уолдън. След това свали кожените ръкавици и си записа номера в тефтерче.
	Излезе от апартамента, взе надолу асансьора и напусна хотела. Беше пет и половина и някои от колите по булеварда бяха включили фаровете си.


	3

	Русият, който отвори вратата у Сутро, го направи така решително, че тя се блъсна с трясък в стената отзад. Мъжът се олюля и седна на пода, като все още държеше топчестата дръжка, и изсумтя възмутено:
	— Земетресение ли има, дявол да го вземе!
	Далмас му хвърли безстрастен поглед и попита:
	— Мис Миане Крейл тук ли е? Дали можете да ми кажете изобщо?
	Русият се изправи и оттласна вратата. Тя се затвори пак със страхотен шум.
	— Всички са тук. Само котаракът на папата липсва, но се очаква да дойде — сопна се високо мъжът. Далмас поклати глава:
	— Сигурно чудесно се забавлявате.
	Мина покрай русия мъж, прекоси коридора и влезе през сводеста врата в просторна, старомодно подре дена стая с вградени шкафове за порцеланови съдове и поизтъркана мека мебел. Вътре имаше седем-осем души и всички бяха пияни до козирката.
	Момиче по шорти и зелено поло седеше на пода и играеше на зарове с мъж в официално вечерно облекло. Друг дебел господин с кацнали на носа очила говореше намръщено по телефон-играчка:
	— Междуградски искам… Сиу Сити… И по-живо, кукло!
	По радиото гърмеше „Блажена лудост“.
	Две двойки танцуваха, олюлявайки се насам-натам, като се блъскаха ту една в друга, ту в мебелите наоколо, без това ни най-малко да ги смущава. До тях с чаша в ръка и зареян поглед танцуваше сам мъж с маниера на Ал Смит. Стройна белолика блондинка се заклатушка към Далмас, като разливаше по пътя чашата с уиски.
	— Скъпи, очарователно е, че те срещам! — извика тя пронизително.
	Далмас успя да заобиколи и се отправи към току-що влязла жена с жълто като минзухар лице, която държеше в двете си ръце по една бутилка джин. Тя остави бутилките на пианото и се облегна на него с отегчен вид. Далмас се приближи и я попита за мис Крейл.
	Жената с минзухареното лице се пресегна и извади цигара от отворената кутия върху пианото.
	— На двора е, отвън — рече с беззвучен глас.
	— Благодаря, мисис Сутро — отвърна Далмас. Домакинята го удостои с празен поглед. Далмас мина под друг свод и влезе в тъмна стая с плетени мебели. Врата водеше към остъклена веранда. От нея по стъпала се слизаше по пътека, криволичеща между тъмните стволове на дърветата. Далмас тръгна по нея. Изведе го на ръба на стръмна скала, от която се откриваше панорама към светлините на Холивуд. На самия край на скалата бе направена каменна пейка. С гръб към къщата там седеше момиче. Цигарата й светеше в тъмнината. Тя бавно обърна глава и стана.
	Беше дребна на ръст, нежна, мургава. Начервените й устни се открояваха в мрачината, но чертите на лицето не се виждаха ясно. Очите й бяха в сянка.
	— Отпред чака таксито ми, мис Крейл. Или може би сте с кола? — обади се Далмас.
	— Не, без кола съм. Да вървим. Тук е отвратително, пък и не пия джин.
	Върнаха се обратно по пътеката и заобиколиха къщата. Излязоха на тротоара през външната порта, украсена в горната част с дървена решетка. Покрай оградата поеха към таксито. Шофьорът се бе облегнал на колата с крак върху стъпалото. Отвори им да се качат.
	— Спри някъде да вземем цигари, Джоуи — каза му Далмас.
	— Добре — отвърна таксиджията.
	Таксито запълзя надолу по стръмния лъкатушещ път. Асфалтът беше влажен и гумите свистяха по паважа, а звукът се връщаше като ехо, отблъснат от фасадите на крайпътните магазини.
	— В колко часа си тръгнахте от Уолдън? — попита Далмас след кратко мълчание.
	— Беше към три — отвърна момичето, без да обърне глава към него.
	— Било е малко по-късно, мис Крейл. В три той беше жив и при това при него имаше хора.
	Момичето издаде отчаян, задавен вик и изхълца. После много тихо каза:
	— Знам, че той… е мъртъв.
	Вдигна облечените си в ръкавици ръце и притисна слепоочията си.
	— Естествено. Хайде да не се правим на по-хитри, отколкото е нужно… Навярно ще ни се наложи по-късно.
	— Бях там, но той вече беше мъртъв — изрече тя много бавно и тихо.
	Далмас кимна, без да я погледне. Не след дълго таксито спря пред будка в края на улицата. Шофьорът се отмести и се обърна назад. Далмас погледна към него, но заговори на момичето:
	— Трябваше да ме ориентирате повече по телефона. Можех да се забъркам в невероятна каша! А кой знае дали не съм се забъркал вече.
	Момичето се олюля напред, сякаш се канеше да припадне. Далмас бързо протегна ръка да я прихване. Облегна тялото й назад на възглавницата. Главата й се олюля и потъна между раменете. Устата зейна като черна дупка на тебеширенобялото лице. Далмас подпря рамото й и опипа пулса със свободната си ръка.
	— Продължавай към Карли, Джоуи. Остави сега цигарите… Там сигурно ще има нещо за пиене. Побързай — подкани го припряно и навъсено. Джоуи енергично натисна педала на газта.


	4

	Карли държеше малък клуб в края на тясна уличка между магазин за спортни стоки и обществена библиотека. Мъжът зад прозорчето на вратата отдавна бе престанал да си дава вид, че има значение кой влиза.
	Далмас и момичето се настаниха в сепаре с твърди седалки и привдигнати зелени пердета. Сепаретата бяха отделени с високи прегради. В дъното на помещението беше барът. В края на дългия плот стърчеше грамофон-автомат. От време на време, щом шумът намалееше, барманът пускаше в него по някоя монета.
	Келнерът постави на масата две чашки с бренди. Миане Крейл изпи своята на един дъх и погледът й се посъживи. Тя изхлузи от дясната си ръка черно-бялата шофьорска ръкавица и започна да си играе с празните й пръсти, навела надолу глава. След малко келнерът се върна с две високи чаши уиски. Щом пак се отдалечи, Миане Крейл заговори с тих, ясен глас, без да вдига глава.
	— Не му бях първата — имал беше няколко десетки любовници, а в никакъв случай нямаше да съм и последната. Но в известен смисъл беше почтен. И ако щете, вярвайте, но не ми е плащал наема за квартирата.
	Далмас кимна мълчаливо. Момичето продължи да говори с наведена глава:
	— Имаше отвратителен характер. Трезвен ли е, изпадаше в депресия и светът му беше черен. Ядосаха ли го, ставаше зъл. Дойдеше ли му обаче музата, беше чудесно момче. Да не говорим, че правеше най-хубавите порнофилми в Холивуд. Умееше по-добре от всеки друг да се изплъзва на Хейс Офис и пускаше страхотни парчета.
	— Песента му беше вече почти изпята. Порното излиза от мода, а това беше единственото, което му се удаваше да прави — вметна Далмас с безстрастен глас.
	Момичето хвърли към него бърз поглед, сведе отново очи и отпи от чашата с уиски, извади от джоба на спортното яке носна кърпичка и попи с нея устните си. Посетителите от другата страна на преградата доста шумно се забавляваха.
	— Обядвахме на балкона. Дерек беше пиян и продължаваше да се налива. Нещо не му излизаше от ума. И то страшно го тормозеше — добави Миане Крейл. Далмас се поусмихна.
	— Сигурно е било заради двайсетте хиляди долара, които някой се опитваше да му измъкне, или и за това нищо не знаехте?
	— Възможно е. Дерек не даваше особено охотно пари.
	— Търговията с алкохола му излезе бая скъпичка — уточни Далмас сухо, — а и моторницата, с която сновеше насам-натам през границата.
	Момичето рязко вдигна глава. В тъмните й очи проблесна тъга.
	— Купуваше алкохола от Аржентина и го внасяше сам. Трябваше да е по-предпазлив с количеството, което заделяше за себе си — каза тя съвсем тихо.
	Далмас кимна в знак на съгласие. Хладна усмивка трепна в краищата на устните му. Допи питието, сложи цигара в устата си и потърси в джоба кибрит, защото на поставката върху масата не бе останала нито една клечка. — Продължавайте, мис Крейл.
	— Влязохме вътре, извади две нови бутилки, извика, че отсега нататък ще се промени, и пак започна да се налива… После се скарахме… Не издържах повече на всичко това. Тръгнах си. Прибрах се у дома и нещо започна да ме гризе отвътре. Позвъних му, но той не вдигаше. Най-накрая се върнах… отключих с моя ключ… и го намерих мъртъв на стола.
	След малко Далмас попита:
	— Защо не ми казахте поне част от всичко това по телефона?
	Момичето притисна дланите си и отвърна почти шепнешком:
	— Бях ужасно изплашена… Освен това имаше… имаше нещо, което ме смути.
	Далмас опря глава назад на преградата. Леко присви очи.
	— Банална измама. Неудобно ми е дори да го кажа, но Дерек Уолдън беше левак… Това поне мога да твърдя с абсолютна сигурност, нали разбирате.
	— Доста хора трябва да са знаели, но един от тях е проявил небрежност — установи Далмас тихичко.
	Загледа се в ръкавицата, която Миане Крейл въртеше между пръстите си, после бавно добави:
	— Щом Уолдън е бил левак, значи не се е самоубил. Пистолетът беше в дясната му ръка. Нямаше никаква следа от борба, а по обгорената от барута дупчица в слепоочието е ясно, че куршумът е дошъл отдясно. Следователно този, който го е застрелял, е бил някой, влязъл необезпокояван и свободно приближил се до него. Или Уолдън е бил мъртво пиян. В такъв случай убиецът е имал ключ от апартамента.
	Миане Крейл хвърли ръкавицата и стисна ръце.
	— Спестете си по-нататъшните разсъждения — сряза го тя. — Знам, полицията ще реши, че аз съм го направила. Е, добре! Но не съм аз. Обичах този проклет глупак. Какво ще кажете за това?
	— Вероятност да сте го извършила вие има, мис Крейл — отбеляза Далмас безстрастно. — Полицаите ще си го помислят, нали така? Ще решат, че сигурно сте достатъчно умна да реагирате точно така, както всъщност сте постъпила.
	— Не е умно! — възрази тя горчиво. — А дръзко.
	— Дръзко убийство! — Далмас се засмя мрачно. — Не е лошо.
	Той прокара пръсти в къдравата си коса.
	— Не, не смятам, че можем да ви прикачим убийството, а навярно ченгетата няма да разберат, че е бил левак… Докато на някой друг не му се удаде да разплете нишката.
	Далмас се наклони малко напред и постави ръце на ръба на масата, сякаш се канеше да стане. Присви замислено очи.
	— Имам един приятел в Центъра, който би ни помогнал. Полицай е, но вече е на години и пет пари не дава какво ще напишат за него в пресата. Може би, ако дойдете с мен да ви види и сам да чуе история та, за да разбере за какво става дума, ще успее да позабави с няколко часа нещата и да спре съобщенията във вестниците. Далмас погледна въпросително момичето. То си сложи ръкавицата и промълви:
	— Да вървим.


	5

	Щом вратите на асансьора в „Меривейл“ се затвориха, едрият мъж свали вестника, който държеше високо пред очите си, и се прозя. Надигна се бавно от канапето в ъгъла и с небрежна походка прекоси малкото, но уютно фоайе на хотела. Вмъкна се в последната от телефонните кабини. Пусна монета в прореза и набра номера с дебелия си показалец, като мърдаше беззвучно устни, произнасяйки наум цифрите.
	След малко приближи слушалката до устата си и докладва:
	— Дени се обажда. В „Меривейл“ съм. Нашият човек току-що дойде. Изгубих го от поглед и дойдох тук да го изчакам да се върне.
	Имаше дрезгав глас и произнасяше „р“-то гърлено. Изслуша какво му наредиха от другата страна, кимна и без да отговори, окачи слушалката. Излезе от кабината и се отправи към асансьорите. По пътя пусна фас от пура в керамичния съд с бял пясък.
	— Десетият етаж — съобщи на момчето, като влезе в асансьора.
	Свали шапката си. Черната му права коса бе влажна от пот. Имаше широко безизразно лице с малки очи. Дрехите му не бяха виждали ютия, но не бяха износени. Работеше като детектив в студията „Еклипс филмс“.
	Слезе на десетия етаж, мина по слабо осветения коридор, в дъното зави и почука на една врата. Отвътре се дочуха стъпки. Вратата се отвори и на прага се показа Далмас.
	Едрият мъж влезе, хвърли небрежно шапката си на леглото и седна без покана на фотьойла до прозореца.
	— Здрасти, приятел. Разбрах, че имаш нужда от помощ.
	Далмас го изгледа внимателно, но не отговори. След това бавно и намръщено каза:
	— Може би. Трябва ми човек за опашка. Помолих да пратят Колинс. Реших, че теб лесно ще те забележат.
	Той се обърна, влезе в банята и се върна с две чаши. Напълни ги и подаде едната на едрия мъж. Оня отпи, примлясна с устни и остави чашата на перваза на отворения прозорец. После извади къса дебела пура от джоба на жилетката си.
	— Колинс го нямаше в момента, а аз и без това си клатех краката. Та шефът възложи работата на мен. Пеша ли ще се ходи?
	— Не знам. Вероятно не — отвърна Далмас без особен ентусиазъм.
	— Ако ще трябва да следя някого с кола, нямам проблеми. Докарал съм автомобилчето си.
	Далмас взе другата чаша и седна на края на леглото. Изгледа мъжагата със слаба усмивка. Онзи отхапа крайчеца на пурата и го изплю на пода. След това се наведе, вдигна парченцето, разгледа го и го хвърли през прозореца.
	— Каква чудесна нощ! Доста топло е за това време на годината.
	— Познаваш ли добре Дерек Уолдън, Дени? — попита бавно Далмас.
	Дени погледна през прозореца. Трептеше мараня и червената неонова реклама зад къщата отсреща сякаш гореше в пламъци.
	— Не знам какво разбираш под това „познаваш ли“. Виждал съм го, знам, че е от големите клечки, паралия.
	— Значи няма да припаднеш, ако ти съобщя, че е мъртъв — добави Далмас равнодушно.
	Дени бавно се обърна. Все още незапалената пура мърдаше нагоре-надолу в широката му уста. Не изглеждаше особено развълнуван от новината.
	— Забавна история — продължи Далмас. — Банда изнудвачи се опитваше да го шантажира, Дени. На вярно ги е раздразнил. Сега е мъртъв, с куршум в слепоочието и пистолет в ръката. И това е станало днес следобед.
	Дени разтвори изненадано малките си очи. Далмас отпи глътка и опря ръката с чашата на бедрото си.
	— Приятелката му го намерила така. Имала ключ от апартамента в „Килмарнок“. Японецът този ден не бил на работа, а това беше единственият прислужник, който той държеше. Момичето не казало на никого. Направо си плюло на петите. Звънна ми по телефона. Ходих там… Аз също никого не съм уведомил.
	— Боже Господи! Ченгетата ще лепнат веднага вината върху теб и ще зарежат случая, братле. Не можеш да се измъкнеш от тая каша! — много бавно изрече мъжагата.
	Далмас го погледна, извърна глава и впери поглед в картината на стената.
	— Това си е моя работа. Единственото, което искам от теб, е да ми помогнеш — каза хладно. — Възложили са ни работа, а зад гърба ни стои страхотно мощна организация. В риска има нещо сладко.
	— Какво си намислил? — попита Дени намръщено. Не изглеждаше очарован.
	— Приятелката му смята, че не е самоубийство, Дени. Аз съм на същото мнение и имам нещо като следа, но трябва да се действа бързо, защото за нас тя е важна, колкото и за полицията. Не вярвах, че ще успея да проверя всичко веднага, но ми провървя.
	— Аха, само че на мен не ми обяснявай толкова сложно, защото бавно загрявам — каза Дени.
	Драсна клечка кибрит и запали пурата си. Реката му съвсем леко трепна.
	— Никак не е сложно, направо е тъпо. Пистолетът, с който е стреляно по Уолдън, е с изпилен номер. Аз обаче го разглобих. Вътрешният номер не беше изпилен. В Специалния отдел на Центъра имат номера.
	— И ти отиде там, поиска сведението и те веднага ти го дадоха — присмя се мрачно Дени. — А когато открият Уолдън и сами направят справка за пистолета, ще им стане драго, че чудесно си ги метнал.
	— Спокойно, момче. На приятеля, дето направи сверката, може да се разчита. Няма защо да се притеснявам.
	— Защо, по дяволите, да се притесняваш! А от къде на къде тип като Уолдън ще държи у себе си пистолет с изпилен номер? Това се смята за углавно престъпление.
	Далмас довърши питието си и занесе празната чаша на бюрото. Извади отвътре бутилката с уиски. Дени поклати глава, че не иска повече. Изглеждаше особено раздразнен.
	— Ако пистолетът е бил негов, възможно е да не е знаел, че номерът е изпилен. А може пистолетът изобщо да не е бил негов! Ако пистолетът е на убиеца, тогава убиецът със сигурност е аматьор. Професионалист никога не би държал такова оръжие.
	— Добре — обади се мъжагата примирено. — И какво откри за пистолета?
	Далмас отново седна на леглото. Измъкна пакет цигари от джоба си и запали. Наведе се напред, за да изхвърли кибритената клечка през отворения прозорец.
	— Разрешителното е било издадено преди около година на някой си Дарт Бурванд, журналист от „Прес кроникъл“. На този Бурванд му светили маслото миналия април на гара Аркейд. Бил се приготвил да напусне града, но така и не го направил. Не разплели случая, но се подозира, че въпросният Бурванд е бил свързан с доста голяма и добре организирана измама и се е опитал да шантажира един от важните шефове. И важният шеф му затъкнал устата. Бурванд напуска сцената.
	Дени дишаше тежко. Беше забравил за пурата и тя догаряше. Далмас го гледаше с напрегнат израз на лицето.
	— Подробностите научих от Уестфолс от „Прес кроникъл“ — продължи той. — Приятел ми е, но историята не приключва дотук. Пистолетът сигурно е бил върнат на жената на Бурванд. Тя все още живее тук, някъде в Северен Кенмор. Може пък и да ми сподели какво е направила с него… а може и тя самата да е замесена в някое изнудване, Дени. Ако е така, едва ли ще ми признае нещо, но след разговора ни вероятно ще се опита да се свърже с някого. Ето кое ме интересува. Схващаш ли?
	Дени драсна друга клечка кибрит и я задържа пред края на пурата си. После с дрезгав глас рече:
	— Значи това, което трябва да направя, е да следя малката, след като ти й пуснеш мухата за пистолета.
	— Точно така!
	Мъжагата стана, понечи да се прозее и изсумтя.
	— Лесна работа. Но защо е всичката тази потайност около Уолдън? Защо не оставим ченгетата да си блъскат сами главите? Рискуваме да си навлечем куп неприятности в Центъра.
	— Трябва да се рискува — обади се бавно Далмас. — Не знам с какво бандата изнудвачи е държала Уолдън в ръцете си. Студията ще загуби сума пари, ако това се разкрие при разследването и излезе по първите страници на вестниците в страната.
	— Ти пък! Сякаш става дума не за Уолдън, а за Валентино. Та Уолдън е само директор на продукция, мътните го взели! Всичко, което трябва да направят, е да задраскат името му от няколко афиша на филмите, които още не са пуснати по екраните.
	— Те са на друго мнение, сигурно защото не са се посъветвали с теб — подигра се Далмас.
	— Добре! — сопна се Дени. — Във всеки случай, ако аз съм на твое място, ще оставя мацето да си опере пешкира. На полицията й трябва някой за виновен.
	Той заобиколи леглото, взе шапката си и я нахлупи.
	— Чудно ще се подредим! — рече с кисела физиономия. — Като капак на всичко ще трябва да привършим преди още ченгетата да научат, че Уолдън е мъртъв. — Махна с ръка и се изсмя безрадостно. — Съвсем като на кино!
	Далмас прибра шишето с уиски в чекмеджето на бюрото и си сложи шапката. Отвори вратата и направи път на Дени да мине. После загаси лампата. Часът беше девет без десет.


	6

	Високата блондинка изгледа Далмас със зеленикавите си очи с изключително малки зеници. Той побърза да влезе и се постара това да не проличи. Бутна вратата с лакът и каза:
	— Аз съм детектив, мисис Бурванд, частен детектив. Опитвам се да се добера до някои факти, за които вие навярно знаете нещичко.
	— Казвам се Долтън, Хелън Долтън. За Бурванд забравете.
	Блондинката сви рамене и се отдръпна навътре в стаята. Приседна на стол, чиято странична облегалка бе украсена със следи от гасени в нея фасове. Стаята представляваше обикновена дневна на мебелирана квартира под наем и бе отрупана с безброй непотребни джунджурии. На пода имаше възглавници с воланчета по края и два лампиона, които светеха. Върху поставката на единия от тях се бе изтегнала гола женска фигурка. На рафта над газовата камина бяха наредени книги с шарени обложки.
	— Става дума за пистолета, собственост на Дарт Бурванд. Появи се в разследване, с което се занимавам сега. Опитвам се да разбера какво е станало с него от времето, когато ви е принадлежал — рече Далмас учтиво, като въртеше шапката в ръцете си.
	Хелън Долтън се почеса над лакътя. Ноктите й бяха дълги като на орлица.
	— Нямам понятие за какво говорите — отвърна рязко.
	Далмас впери поглед в нея и се облегна на стената.
	— Надявам се все пак си спомняте, че преди време сте били омъжена за Дарт Бурванд и са му видели сметката миналия април… Или смятате, че е станало твърде отдавна? — нападна я той с нервна нотка в гласа.
	Блондинката захапа едно от кокалчетата на ръката си и безцеремонно извика:
	— Ще ми остроумничиш ли?
	— Не, но щом се налага. Все пак гледай да не заспиш след последната доза морфин.
	Хелън Долтън внезапно изпъна гръб. Съмнението, прокраднало се в израза на лицето й, се стопи.
	— Какво ви интересува пистолетът? — попита през зъби.
	— Нищо особено. С него е убит човек — отвърна Далмас безгрижно. Тя го погледна и след малко добави:
	— Бях останала без пукната пара и го заложих. Повече не съм го виждала. Мъжът ми печелеше по шейсет долара седмично, но не ми даваше нищо. Никога не съм разполага и с цент.
	Далмас кимна и попита:
	— Спомняш ли си в коя заложна къща го остави? Може би пазиш квитанцията.
	— Не. Беше някъде на „Мейн стрийт“. Там е пълно с такива магазинчета. А и квитанцията не пазя.
	— Ето от това се опасявах — промърмори Далмас. Той прекоси бавно стаята, погледна някои от заглавията на книгите върху рафтовете и спря пред сгъваема масичка, на която бе поставена снимка в сребърна рамка. Вгледа се в нея, после бавно се обърна.
	— Това с пистолета е много лошо, Хелън. Твърде важна птица е гръмната с него днес следобед. Номерът от външната страна е изпилен. Ако си го заложила, да предположим, че го е купил някой дребен мошеник, понеже човек от бранша не би си играл да пили номера. Наясно, че е изписан и отвътре. Та това не е работа на гангстер. От друга страна, на мъжа, у когото е намерен пистолетът, изобщо не му подхожда да си купува оръжие от заложен магазин.
	Блондинката бавно се изправи. По бузите й пламнаха червени петънца. Беше изпънала ръце до бедрата си. Дишането й се учести.
	— Престани да ми вадиш душата, ченге такова! Хич не искам и да знам полицейските ви истории… а пък имам и добри приятели, които ще се погрижат за мен. Така че по-добре се разкарай.
	Далмас погледна през рамо към снимката на масичката и невинно отбеляза:
	— Джони Сутро не бива да оставя така на показ муцуната си в апартаменти на жени със съмнителна репутация. На някого би му хрумнало, че изневерява на жена си.
	Блондинката прекоси с вдървена походка стаята, захлупи снимката в чекмеджето и го затвори с трясък. Сетне облегна бедра на масата.
	— Нещо не си наред, бъбривецо! Това не е никакъв Сутро. Хайде, разкарай се! Боже мой! Разбираш ли какво ти говоря?
	Далмас се изсмя презрително.
	— Днес следобед те мернах в къщата на Сутро. Беше пияна-заляна и сега не си спомняш нищо.
	Блондинката замахна така, сякаш се готвеше да скочи върху него, но внезапно спря вцепенена. Ключалката изщрака, вратата се отвори и влезе мъж. Застана на прага и бавно затвори. Дясната му ръка беше в джоба на светлото туидено палто. Беше мургав, широкоплещест, с остри черти на лицето и издадена напред брадичка. Далмас го погледна спокойно и поздрави:
	— Добър вечер, съветник Сутро!
	Мъжът сякаш изобщо не го забеляза. Погледът му се плъзна покрай него и спря въпросително на момичето.
	— Тоя тип разправя, че е ченге и ме тормози за някакъв пистолет… разправя, че бил мой. Изхвърли го навън, ако обичаш! — каза тя с треперещ глас.
	— Ченге! Така ли? — възкликна Сутро.
	Мина покрай Далмас, без да го погледне. Блондинката отстъпи назад и се смъкна безпомощно на един стол. Лицето й пребледня. Гледаше изплашено. Сутро я изгледа отгоре. После се обърна и извади от джоба си малък пистолет. Държеше го небрежно насочен към пода.
	— Нямам много време — обяви той.
	— Тъкмо си тръгвах — обясни Далмас и се насочи към вратата.
	— Първо да чуем историята — настоя остро Сутро.
	— Разбира се — съгласи се Далмас.
	Без да бърза, но доста пъргаво отиде до вратата и широко я разтвори. Сутро рязко вдигна ръката си с пистолета.
	— Не се дръж като глупак! — извика Далмас. — Няма да рискуваш да стреляш тук, нали?
	Двамата мъже напрегнато се изучаваха. След малко Сутро сложи пистолета обратно в джоба и облиза тънките си устни.
	— Мис Долтън някога е притежавала пистолет, с който съвсем наскоро е убит човек. Всъщност от доста време вече пистолетът не бил у нея. Това е всичко, което исках да разбера — обясни Далмас.
	Сутро бавно кимна. В очите му светнаха странни пламъчета.
	— Мис Долтън е приятелка на жена ми е не бих искал никой да я безпокои — хладно изясни той.
	— Съгласен съм и нямам нищо против — отвърна Далмас, — но всеки детектив с удостоверение като представител на властта има право да задава обикновени въпроси. Не съм влязъл тук насила.
	Сутро го изгледа.
	— Добре, но по-внимателно с приятелите ми! В този град имам достатъчно влияние и може да ти се случи нещо неприятно.
	Далмас кимна с разбиране, излезе безшумно и затвори вратата. Спря за миг и се заслуша. Отвътре нищо не стигна до слуха му. Той вдигна рамене, мина по коридора и слезе по трите стъпала в малко фоайе. Излезе от входа и се огледа. Беше обикновен жилищен квартал и в двете посоки на улицата имаше доста паркирани коли. Далмас тръгна към запалените фарове на таксито, което го чакаше.
	Шофьорът, червенокосият Джоуи, стоеше накрая на тротоара пред автомобила си. Пушеше цигара и наблюдаваше паркираната до отсрещния тротоар голяма черна кола. Левите й врати бяха обърнати към бордюра. Щом Далмас се появи, хвърли цигарата и го посрещна.
	— Слушай, шефе — рече Джоуи бързо, — гледам оня тип в кадила…
	В този миг над вратата на големия автомобил припламна револверен изстрел и бледите искри светкавично се разпръснаха. Глухият звук се блъсна в сградите от двете страни и изтрещя надолу по улицата. Джоуи се хвърли пред Далмас. Колата отсреща рязко потегли. Далмас се приведе встрани и опря коляно на земята. Опита да извади пистолета, но не успя, защото шофьорът се беше притиснал до него. Колата се скри зад ъгъла. Гумите й изсвистяха. Джоуи се отпусна до Далмас и се претърколи по гръб на тротоара. Ръцете му се вдигаха и падаха върху цимента. Острата болка изтръгваше от гърлото му хриптящи звуци.
	Отново изскърцаха гуми. Далмас скочи и ръката му моментално се стрелна към лявата мишница. Въздъхна облекчено, когато видя да спира малка кола. От нея слезе Дени и с бърза крачка тръгна към него.
	Далмас се наведе над шофьора. Светлината от фенерите пред входа на блока позволяваше да се види кръвта на гърдите на Джоуи, попила в грубата материя на сакото. Очите му ту се отваряха, ту се затваряха, като на умираща птица.
	— Няма смисъл да гоним кадилака. Вдига висока скорост — обади се Дени.
	— Намери телефон и извикай линейка — нареди Далмас припряно. — Горкият, много му дойде… После гледай да излъжеш блондинката и ми я докарай.
	Дени забърза към колата, качи се и след малко зави зад ъгъла. Наблизо отвориха прозорец и се чу мъжки глас. Няколко коли спряха. Далмас се наклони над Джоуи и промълви:
	— Сега, стари приятелю… Спокойно, моето момче… Спокойно.


	7

	Лейтенант Уайнкасъл, завеждащ отдел „Убийства“, бе сипаничав, с мека руса коса и леденостудени сини очи. Беше се изтегнал на въртящия се стол, с крака високо върху ръба на отвореното чекмедже и лакът, опрян на бюрото до вградения телефон. В стаята миришеше на прахоляк и фасове.
	Другият полицай, Лонерган, як мъжага със сива коса и сиви мустаци, бе застанал до отворения прозорец и мрачно гледаше навън.
	Уайнкасъл дъвчеше края на кибритена клечка и бе вперил очи в Далмас, който седеше срещу него, от другата страна на бюрото.
	— По-добре кажи нещо. Шофьорът ти не може да говори. В този град винаги си имал късмет и сигурно не би искал да се разделиш с него — настоя Уайнкасъл.
	— Твърдоглав е. Няма да проговори — подхвърли Лонерган, без да се обръща.
	— Ще ти бъде от полза, ако не прекаляваш толкова със заровете, Лони — отбеляза Уайнкасъл с убийствен глас.
	Далмас неволно се усмихна и потърка длан в ръба на бюрото. Това произведе шумолящ звук.
	— Какво да кажа? — рече той. — Беше тъмно и изобщо не видях мъжа с револвера. Колата беше кадилак, фаровете й не светеха. Всичко това вече ви обясних, лейтенант.
	— Не ми минавай с тия — изсумтя Уайнкасъл. — В цялата работа има нещо съмнително. Все пак сигурно имаш някаква идея кой може да е бил. Прозрачно ясно е, че са искали да застрелят теб.
	— Защо точно мен? Улучен е шофьорът, не аз. Колко момчета от нашите обикалят района! Някой може да се е набил в очите на ония типове.
	— Някой като теб? — вметна Лонерган, като продължаваше да стои до прозореца.
	Уайнкасъл хвърли намръщен поглед към гърба му и търпеливо продължи:
	— Колата е стояла пред блока, докато ти си бил все още вътре. Шофьорът през цялото време е стоял отвън. Ако оня с револвера е търсел него, не е трябвало да те чака да излезеш.
	Далмас недоумяващо вдигна рамене и разпери ръце.
	— Вие, момчета, смятате, че знам кой е бил, така ли?
	— Не съвсем. Ние сме на мнение, че можеш да ни дадеш няколко имена, за да направим все пак проверка. При кого си ходил в блока?
	Далмас замълча. Лонерган се обърна с лице към тях и седна на края на бюрото, като провеси надолу крака. Нахална, цинична усмивка озари плоското му лице.
	— Хайде сега да те видим, миличък! — обяви възторжено.
	Далмас наклони стола назад и сложи ръцете си в джобовете. Погледна замислено Уайнкасъл, без да обърне ни най-малко внимание на сивокосия полицай, все едно не съществуваше.
	— Бях там по работа във връзка е клиент. Няма начин да ме накарате да говоря за това.
	Уайнкасъл сви рамене и го изгледа студено. После извади клечката от устата си, поогледа сдъвкания й край и я захвърли.
	— Представи си, храня подозрението, че работата ти е свързана със случая — каза той мрачно. — И тогава ще се наложи да пренебрегнем така наречената тайна на клиента. Какво ще ми отговориш?
	— Представям си — отвърна Далмас. — Щом като това е подходът, избран от вас, за да постигнете целта си. Все пак трябва да ми предоставите възможност да говоря с него.
	— Добре! Имаш време до утре сутринта. Тогава слагаш картите на масата. Ясно ли е?
	Далмас кимна и стана от стола.
	— Така вече е честно, лейтенант.
	— Тайната на клиента! Само това си баят частните ченгета — озъби се Лонерган.
	Далмас излезе от кабинета, мина по тъмния коридор и се изкачи по стълбите на фоайето. Напусна Общинската палата, слезе по многобройните циментови стъпала, пресече „Спринг стрийт“ и се отправи към мястото, където беше паркиран не съвсем нов син спортен пакард. Качи се в него, даде газ и зави зад ъгъла. Излезе от тунела на „Втора улица“, отмина една пресечка и при втората пое на запад. Караше и поглеждаше в огледалото.
	На „Алварадо“ влезе в дрогерия и се обади в хотела си. Служителят му продиктува оставен за него номер. Той го набра и чу от другия край на линията гласа на Дени:
	— Къде беше? — попита Дени нетърпеливо. — Докарах оная мръсница тук, в къщи. Пияна е. Идвай насам. Ще я накараме да изпее това, което те интересува.
	Далмас погледна замислено през стъклото на телефонната кабина. След малко бавно каза:
	— Блондинката ли? Как успя да я изкараш?
	— Дълга история, приятел. Като дойдеш, ще ти разправям. Адресът е „Саут Ливси“, номер четиринайсет, петдесет и четири. Знаеш ли къде е?
	— Имам карта. Ще го открия — отвърна Далмас сдържано.
	Дени заобяснява надълго и нашироко как да се ориентира и най-накрая завърши:
	— И идвай по-бързо. Сега спи, но може да се събуди и да се разпищи.
	— Там, дето живееш, това едва ли ще е от значение… Веднага идвам, Дени.
	Далмас окачи слушалката, излезе от кабината и отиде при колата. Извади от джоба на седалката половинлитрова бутилка уиски и отпи солидна глътка. После запали и потегли в посока на Фокс Хилс. На два пъти спира. Седеше в колата замислен. След това потегли отново.


	8

	След Пико пътят се отклони от главната магистрала и закриволичи сред хълмистата равнина, между две игрища за голф, оформяйки своя мрежа с безброй разклонения. Следваше плътно очертанията на едното игрище, оградено с висока телена мрежа. Тук-там между хълмовете се мяркаха едноетажни дървени вилички. Скоро пътят се спусна в котловина. Долу, точно срещу игрището за голф, стърчеше самотна къща.
	Колата мина покрай нея и спря под гигантския евкалипт, чиято плътна сянка изпъкваше ясно на огрения от лунна светлина път. Далмас слезе и се върна пеша назад. Тръгна по циментовата алея към къщата. Тя беше ниска, просторна, с големи замрежени прозорци. Високите храсти отпред стигаха до средата на мрежите. Вътре светеше. През отворените прозорци долиташе тихият звук на радио.
	Една сянка се плъзна по мрежите и входната врата се отвори. Далмас влезе в дневната, която гледаше към пътеката. Лампата светеше. Скалата на радиоапарата се открояваше в тъмнината. Бледата лунна светлина слабо проникваше в стаята.
	Дени беше без сако, с навити нагоре ръкави на яките си ръце.
	— Оная мръсница още спи. Ще я събудя, след като разбереш как я докарах тук — каза той.
	— Сигурен ли си, че не са те проследили? — попита Далмас.
	— И дума да не става! — махна Дени с голямата си лапа.
	Далмас седна на плетен стол в ъгъла между радиото и последния прозорец. Остави шапката си на пода, извади бутилката с евтино уиски и я погледна с неудоволствие.
	— Дай нещо истинско за пиене, Дени! Уморен съм до смърт. Не съм и вечерял.
	— Имам „Мартел“ — три звезди. Ей сега ще дойда.
	Излезе от стаята. В задната част на къщата светна лампа. Далмас постави шишето до шапката и разтърка с два пръста челото си. Болеше го глава. След малко светлината оттатък изгасна и мъжагата се върна с две високи чаши.
	Конякът беше истински, силен. Дени седна на другия плетен стол. На слабата светлина тялото му се открояваше като черна грамада. Подхвана разказа си бавно, с дрезгав глас.
	— Представям си как тъпо ще ти прозвучи всичко, но нали свърших работа! След като ченгетата престанаха да се мотаят наоколо, паркирах колата в алеята и минах през задния вход. Знаех в кой апартамент живее тая мръсница, но нея самата не бях виждал. Мислех да я забудалкам по някакъв начин и да видя какво ще направи. Почуках на вратата, но тя изобщо не се обади. Чувах как снове вътре. След малко започна да върти телефона. Върнах се по коридора и пробвах вратата на черния вход. Тя се отвори и успях да вляза в апартамента. Отвътре имаше резе, прикрепено с болтчета. Нали ги знаеш, ония, дето излизат от строя само като ги докоснеш, а някои си въобразяват, че са се заключили здраво.
	— Сещам се, Дени — каза Далмас и кимна. Едрият мъж отпи от чашата и потърка ръба й нагоре-надолу по долната си устна. После продължи:
	— Обаждаше се на Гаен Донър. Познаваш ли го?
	— Чувал съм за него — отвърна Далмас. — Значи с такива си има работа.
	— Говореше му на малко име. Така разбрах с кого говори. Направо се беше побъркала. Донър държи заведение на „Марипоза канион драйв“ — „Марипоза клъб“. Оркестърът се чуваше отдалече, Ханк Мун и момчетата му… Сигурно го знаеш.
	— Знам го, Дени — отвърна Далмас.
	— Добре. Изчаках да остави слушалката и й се явих. Тя пребледня като платно и се защура из стаята. Явно изобщо не схващаше какво става. Хвърлих едно око наоколо. Върху масата имаше снимка на Джон Сутро, съветника. Използвах това за претекст. Излъгах я, че Сутро иска да я отведе на по-спокойно място за известно време, че съм един от неговите хора и ме е пратил да я взема. Хвана се на въдицата. Смахната жена! Поиска нещо за пиене. Казах й, че имам бутилка в колата, и тя си облече палтото и сложи шапката.
	— Значи толкова лесно мина всичко? — тихо каза Далмас.
	— Ами да. — Дени допи коняка и остави чашата. — Бутилката в колата ме спаси, държа си устата затворена. И ето дойдохме дотук. После заспа. Това е всичко. За какво мислиш? Ченгетата не си поплюват, нали?
	— Да, изобщо не си поплюват — отвърна Далмас. — Аз, общо взето, не се правих на особено хитър.
	— Нещо около убийството на Уолдън ли?
	Далмас поклати глава.
	— Предполагам, японецът още не се е прибрал, Дени.
	— Искаш ли да говориш с оная мръсница?
	Радиото свиреше валс. Далмас се заслуша. После каза с уморен глас:
	— Нали уж за това пристигнах.
	Дени стана и излезе от стаята. Чу се шум от отваряне на врата и шепот.
	Далмас извади пистолета изпод мишницата си и го постави отстрани на стола.
	Блондинката влезе, олюлявайки се малко повече, отколкото трябва. Огледа стаята, като се кискаше и размахваше неестествено дългите си ръце. Щом съзря Далмас, примигна, спря и залитна. Смъкна се на стола, на който преди седеше Дени. Едрият мъж плътно я следваше. Облегна се на библиотечната масичка до вътрешната стена.
	— Я виж, моят стар приятел — ченгето. Къде се изгуби бе, човек? — възкликна тя с пиянски глас. — Няма ли да предложиш пиене и на дамата?
	Далмас я гледаше, без мускул да трепне по лицето му.
	— Може би ти е просветнало нещо ново за пистолета? — изрече той бавно. — Нали се сещаш, тъкмо говорехме за него, когато Джон Сутро нахълта… Изпиленият пистолет… Пистолета, с който е убит Дерек Уолдън.
	Дени трепна и рязко посегна към бедрото си. Далмас вдигна колта и стана от стола. Дени погледна насочения към него пистолет. Ръката му се вцепени и се отпусна надолу до тялото. Момичето не помръдна, но изтрезня с бързината, с която пада обрулен лист. Лицето й придоби горчив, напрегнат израз.
	— Дръж ръцете си така, че да ги виждам, Дени — предупреди Далмас, без да повишава тон, — и всичко ще бъде наред. Евтини лъжци! Сега, предполагам, ще ми кажете за какво съм тук.
	Мъжагата се обади с дрезгав глас:
	— Но, за Бога! Какво те прихваща? Изкара ми акъла, като спомена за Уолдън.
	Далмас презрително се изсмя.
	— Добре, добре, Дени! Още малко и ще ме убедиш, че тя изобщо не е чувала за него. Дай набързо да се изясним. Защо ми се струва, че не съм дошъл тук за добро?
	— Направо си се смахнал — изръмжа дебелият. Далмас поотмести пистолета встрани. Опря гръб на стената до прозореца, наведе се и изключи радиото с лявата си ръка. После рече горчиво:
	— Сам се издаде, Дени. И то прекалено лесно. Твърде едър си за опашка и на няколко пъти те забелязах да ме следиш. Щом цъфна тая нощ при разчистването на сметките, бях почти наясно… А като взе да ми пробутваш смешната история как си на карал мацето да дойде тук, съвсем се убедих. Да те вземат мътните, нима мислиш, че тип като мен, успял да остане жив толкова време, ще повярва на прозрачните ти лъжи? Хайде, Дени, не се опъвай и ми кажи за кого всъщност работиш… Мога да те пусна да офейкаш… За кого работиш? За Донър? За Сутро? Или за някой, когото не познавам? Защо ми устроихте тоя капан тук в гората?
	Момичето внезапно скочи и се нахвърли върху Далмас. Той я отблъсна със свободната си ръка. Тя се просна на земята и изпищя:
	— Дай му да се разбере, дебелако! Чуваш ли, дай му да се разбере!
	Дени не помръдна.
	— Затваряй си човката! — остро рече Далмас. — Нямам намерение да се хващаме за гушите. Това е просто разговор между приятели. Стани и стига си хвърляла чифтета!
	Блондинката бавно се изправи.
	В полумрака на стаята лицето на Дени не промени изражението си и остана като камък. Гласът му прозвуча глухо и раздразнено:
	— Продадох се. Постъпих подло… Ето, това е. Писна ми да гледам как ония глупачки, статистките, си крадат една на друга червилата… Ако ти се иска, фрасни ми един.
	Продължаваше да стои неподвижно до масата. Далмас бавно поклати глава и попита отново:
	— Кой е шефът, Дени? За кого работиш?
	— Не знам — отвърна Дени. — Обаждам се по телефона, получавам заповеди и по същия начин давам отчет. Парите ми изпращат по пощата. Опитах се да осуетя тая гадост с идването тук, но без успех… Все пак мисля, че ти е устроен капан, и не знам абсолютно нищо за стрелбата на улицата.
	Далмас го погледна изпитателно.
	— Не би увъртал, за да ме задържиш по-дълго, нали, Дени? — попита той спокойно.
	Мъжагата бавно вдигна глава. Изведнъж в стаята стана абсолютно тихо. Отвън бе спряла кола. Приглушеното бумтене на мотора й замря.
	Червеното око на прожектора се блъсна в горната част на мрежите. Светлината ги заслепи. Далмас се наведе, опря коляно на пода, бързо и безшумно се прилепи до стената. В тишината прозвуча дрезгавият глас на Дени:
	— Ченгета! Да ги вземат мътните!
	Червената светлина сякаш разтопи телената дупчеста мрежа, превръщайки я в розово сияние, и хвърли огромно ярко петно върху вътрешната стена. Момичето хлъцна задавено. За миг, преди да успее да се снижи извън обсега на светлината, лицето й се обагри в червено. Далмас погледна през крайния прозорец, като държеше главата си ниско под перваза. Листата на храстите стърчаха като черни остриета на фона на червеното сияние. По алеята отекнаха стъпки. Груб глас раздра тишината:
	— Всички навън! С вдигнати ръце!
	Чу се трополене в къщата. Далмас вдигна пистолета си, но напразно… Щракна електрически ключ и на верандата светна. Миг след това, преди още да успеят да се прикрият, на светлината се откроиха фигурите на двама мъже със сини полицейски униформи. Единият държеше в ръцете си автомат, а другият — люгер с дълга цев и специален магазин, прикрепен към него.
	Нещо щракна. Дени бе застанал до вратата и отваряше шпионката. В ръката му се появи пистолет и той стреля в дупката.
	Тежък предмет падна на цимента и издрънча. Мъжагата се олюля напред-назад в кръга на светлината. Беше се хванал ръце за корема. Шапка с твърда козирка падна на земята и се изтърколи по пътеката.
	В момента, в който автоматът изтрещя, Далмас се хвърли на пода и се притисна ниско долу, в самия ъгъл между стената и дюшемето. Заби лице в дъските. Момичето зад него пищеше.
	Изстрелите светкавично надупчиха стаята, от единия край до другия, и изпълниха въздуха с прахоляк от откъртени парчета мазилка. Стенното огледало се свлече с трясък. Непоносимата барутна смрад се смеси с възкиселата миризма на хоросан. Това трая сякаш цяла вечност. Нещо падна върху краката на Далмас. Той продължаваше да държи очите си затворени, притиснал лице към пода.
	Задъханата канонада и трясъкът утихнаха. Вътре дъждът от мазилка не спираше. Някакъв глас изкрещя:
	— Е, хареса ли ви, приятелчета!
	Друг глас, по-отдалече, подвикна ядосано:
	— Хайде! Да тръгваме!
	Отново се чу шум от стъпки. Нещо се влачеше. После още стъпки. Моторът на колата изръмжа. С трясък хлопна врата. Гумите изсвистяха по чакъла на пътя, бученето на мотора се усили, после замря.
	Далмас скочи. Ушите му бучаха. Вдигна колта от пода, извади от вътрешния си джоб фенерче и го щракна. Лъчът зашари наоколо през прашния въздух. Блондинката лежеше по гръб с широко отворени очи и разкривена уста. Хлипаше. Далмас се наведе над нея, но тя, изглежда, изобщо не го забеляза.
	Далмас продължи да проучва стаята. Откри шапката си непокътната до стола. Облегалката бе пречупена наполовина от изстрелите. Бутилката с уиски лежеше до шапката. Вдигна и двете. Мъжът с автомата бе помел всичко в стаята, в едната и в другата посока, но само в една плоскост — на нивото на кръста. Не бе наклонил оръжието достатъчно надолу. Далмас продължи огледа и стигна до вратата.
	Дени беше до нея, опрян на колене. Олюляваше се напред-назад и стискаше едната си ръка. Между дебелите му пръсти се стичаше кръв и капеше на пода.
	Далмас отвори вратата и излезе навън. На пътеката пред къщата тъмнееше петно кръв и разпилени гилзи. Наоколо не се забелязваше никой. Той застана на място. Кръвта биеше в двете му слепоочия, сякаш забиваше в лицето му чукчета. Усещаше кожата около носа си като облазена.
	Отпи от уискито в бутилката, обърна се и влезе в къщата.
	Дени се бе изправил. Беше извадил носна кърпа и се опитваше да омотае с нея окървавената си ръка. Изглеждаше така замаян, сякаш бе пиян. Олюляваше се на краката си. Далмас насочи светлината на фенерчето към лицето му.
	— Боли ли много? — попита.
	— Не, когато я притискам — отвърна мъжагата с дрезгав глас.
	Пръстите му несръчно притискаха кърпата към раната.
	— Блондинката се е побъркала от страх — каза Далмас. — Това е твоята тайфа, момче. Чудесни приятелчета имаш. Мислеха да видят сметката и на трима ни. Ти им пообърка плановете, като стреля през шпионката. Оставам ти длъжник за това, Дени… Добре че оня с автомата не беше чак толкова добър.
	— Къде отиваш? — попита Дени.
	— А ти къде мислиш?
	Дени го погледна.
	— Сутро е този, за когото ме питаше — каза той бавно. — Аз съм вън от играта. Това е краят. Всички да вървят по дяволите.
	Далмас излезе отново и тръгна по пътеката към улицата. Качи се в колата и подкара без светлини. Когато зави зад ъгъла и се поотдалечи от вилата, включи фаровете. После спря, за да изтупа прахта от дрехите си.


	9

	Сребристо-черните завеси, прихванати в долния край, откриваха задимено от пури и цигари помещение. От време на време сред пушилката проблясваха медните инструменти на оркестрантите. Стелеше се миризма на храна, алкохол, парфюми и пудра. Дансингът, цветно кехлибарено петно, изглеждаше малко по-голям от килимче за баня.
	Сетне оркестърът засвири отново и светлината лека-полека намаля. Появи се оберкелнерът. Изкачи застланите стъпала, като почукваше със златен молив по лъскавия кант отстрани на панталона си. Очите му бяха тесни и безизразни, челото кокалесто, русата, почти бяла коса беше зализана назад.
	— Бих искал да говоря с мистър Донър — обърна се към него Далмас.
	Оберкелнерът чукна със златния молив по зъбите си. — Съжалявам, но е зает. Вашето име?
	— Далмас. Кажете му, че съм близък приятел на Джон Сутро.
	— Ще опитам да направя нещо — отвърна оберкелнерът.
	Отправи се към табло с ред бутони и вграден телефон. Откачи слушалката и я долепи до ухото си, фиксирал поглед напред като препарирано животно.
	— Ще изчакам във фоайето — осведоми го Далмас.
	Мина обратно под завесите и с небрежна походка влезе в мъжката тоалетна. Вътре извади от джоба си бутилката с уиски и изпи това, което беше останало в нея, застанал разкрачен, с отметната назад глава, по средата на покрития с плочки под. Сбръчкан негър се засуети разтревожено около него.
	— Забранено е да се пие тук, господине.
	Далмас хвърли празната бутилка в коша за кърпи. Взе чиста кърпа от стъкления рафт и изтри с нея устните си. Постави десетцентова монета на края на мивката и тръгна да излиза.
	Между вътрешната и външната врата имаше известно разстояние. Далмас се облегна на рамката на външната врата и извади от джоба на жилетката си малък пистолет с десетсантиметрова цев. Прихвана го ловко с три пръста от вътрешната страна на шапката и излезе от тоалетната, като небрежно поклащаше шапката край тялото си.
	Не след дълго висок филипинец с черна копринена коса влезе във фоайето и се огледа. Далмас го приближи. Оберкелнерът надникна през завесите и кимна на филипинеца.
	— Оттук, господине — обърна се момчето към Далмас.
	Тръгнаха по дълъг, тих коридор. Музиката на оркестъра лека-полека заглъхна зад тях. През отворена врата се мярнаха няколко празни маси със зелени покривки. Коридорът завиваше под прав ъгъл в друга отсечка. В края й имаше открехната врата, откъдето се прокрадваше светлина.
	Филипинецът спря в крачка и след грациозно фокусническо движение в ръката му се появи голям черен пистолет. Заби го в ребрата на Далмас и любезно каза:
	— Налага се да те пребъркам, шефе. Чиста формалност.
	Далмас застана мирно и разпери ръцете си встрани. Филипинецът измъкна колта и го пусна в джоба си. Потупа с ръка останалите джобове, отстъпи назад и сложи в кобура своето оръжие.
	Далмас свали ръце, пусна шапката на земята и малкият пистолет, скрит досега от вътрешната й страна, заби дуло в корема на филипинеца. Той погледна надолу изумен и неловко се ухили.
	— Само се пошегувах, хитрецо. Нали може! — каза Далмас, като взе колта си и го върна на предишното му място.
	След това измъкна големия пистолет изпод мишницата на филипинеца. Избута магазина навън, извади патрона от патронника и върна оръжието на притежателя му.
	— Пак си го дръж, за самочувствие. Ако стоиш пред мен, не е нужно шефът ти да знае, че това е единственото, за което би ти послужил.
	Филипинецът облиза устните си. Далмас го провери за резервно оръжие и двамата продължиха по коридора. Стигнаха до открехнатата врата, филипинецът влезе пръв.
	Стаята беше голяма, облицована с дървени летвички, наредени по диагонал на стените. Подът бе застлан с китайски килим, мебелите бяха доста и все от добро качество, вратите — уплътнени и явно шумоизолирани, прозорци липсваха. Високо на стената зад няколко позлатени решетки вграден вентилатор приглушено и приспивно мъркаше. В стаята чакаха четирима. Когато влязоха, никой не се обади.
	Далмас седна на кожен диван и закова поглед в Рикио, голобрадото момче, което го бе извело от апартамента на Уолдън. Седеше завързан на стол с висока облегалка. Ръцете му бяха извити назад и стегнати в китките. Гледаше като обезумял, а лицето му бе цялото в кръв и подутини. Бяха го били с дръжката на пистолета. Рижият Ноди, който го придружаваше в „Килмарнок“, сега седеше на табуретка в ъгъла и пушеше.
	Джон Сутро бавно се поклащаше напред-назад в червен кожен люлеещ се стол и съсредоточено гледаше в пода. Когато Далмас влезе, той не вдигна глава.
	Четвъртият мъж седеше зад бюро, което никак не изглеждаше евтино. Имаше мека кестенява коса, сресана на път и пригладена назад, тънки устни и червеникавокафяви очи, в които светеха дръзки пламъчета. Той проследи, докато детективът седна, огледа се и заговори, като кимна към Рикио.
	— Хлапакът е пипал с две леви ръце. Опитвахме се да му го обясним. Предполагам, не те разстройвам.
	Далмас се изсмя безрадостно и рече:
	— Добре, стига да сте успели, Донър. А другият? По него не виждам никакви следи.
	— Към Ноди нямаме забележки. Изпълняваше нарежданията точно — поясни Донър с равен глас. После взе пиличка с дълга дръжка и започна да пили нокътя си. — С теб имаме да си поговорим за някои неща. Затова си сега тук. Като те гледам, май ще се споразумеем, ако, естествено, не прекалиш с номера, че си частно ченге.
	Очите на Далмас се разтвориха широко.
	— Слушам те, Донър.
	Сутро вдигна поглед от килима и го впери в тила на Донър. Оня продължи с равен, безразличен глас:
	— Наясно съм какво се е случило в апартамента на Дерек Уолдън, знам и за стрелбата на Кенмор. Ако съм предполагал, че Рикио иде стигне чак дотам, щях по-отрано да го спра. При сегашното положение мисля, че от мен зависи да се оправят нещата… Щом се споразумеем, Рикио ще отиде в полицията и ще направи самопризнания. А ето и цялата история: Рикио работеше при Уолдън по времето, когато в Холивуд се тълпяха да стават телохранители. Уолдън купуваше уиски от Аржентина, а доколкото ми е известно, и сега си го доставяше оттам и го внасяше сам. Никой не го закачаше. Под това удобно прикритие на Рикио се удал случай да прекара тайно и малко кокаин. Уолдън обаче го спипал. Не искал да стане скандал и просто му показал врата та. Рикио решил да се възползва, като се опитал да изнуди Уолдън, убеден, че оня няма да се справи с разпита на федералните, понеже не му е особено чиста работата. Уолдън обаче устоял по-дълго, отколкото било по вкуса на Рикио, това го влудило и решил да предприеме крути мерки. С шофьора ти сте се забъркали в играта и Рикио стрелял по вас.
	Донър остави пиличката и се усмихна. Далмас сви рамене и погледна филипинеца, застанал между стената и дивана.
	— Нямам вашата организация, Донър, но се ориентирам. Мисля, че легендата е добра и би могла да мине с малко съдействие от страна на полицията. Не отговаря обаче на фактите, каквито са — подчерта Далмас.
	Донър повдигна вежди. Сутро започна да люлее нагоре-надолу носа на излъсканата си обувка.
	— Например каква е ролята на мистър Сутро в тази история? — продължи Далмас.
	— Приятел е на Уолдън — усмихна се Донор. — Уолдън му е споменал за неприятностите си, а Сутро знае, че Рикио работи при мен. Понеже е съветник, не е искал да каже на Уолдън всичко, което знае.
	— Ще те светна какво му липсва на твоето съчинение, Донър — рече Далмас мрачно. — Липсва му страхът. Когато работех за Уолдън, той беше твърде много уплашен, за да ми помогне… А днес следобед някой е бил толкова уплашен от него, че го е застрелял.
	Донър се наклони напред, присви очи и погледът му се вледени. Ръцете му отпред на бюрото се свиха в юмруци.
	— Уолдън… мъртъв? — едва прошепна той. Далмас кимна.
	— Застрелян е в дясното слепоочие… с трийсет и два калибров. Изглежда като самоубийство, но не е.
	Сутро вдигна бързо ръка и закри лицето си. Рижият застана нащрек на табуретката в ъгъла.
	— Искаш ли сега да чуеш истинската версия, Донър?… Да я наречем версия… Уолдън лично е бил замесен в контрабандата на наркотици и в никакъв случай не е бил сам. След отменянето на сухия режим е решил да се откаже. Бреговата охрана нямало да отделя вече толкова много време да следи дали на корабите се превозва алкохол и контрабандата с наркотици по крайбрежието нямало вече да носи лесна печалба. Освен това Уолдън се влюбил в момиче с хубави очи и животът му бил пълен. Затова ре шил да зареже наркотиците.
	Донър облиза устните си и каза:
	— Какви са тия наркотици?
	Далмас го погледна.
	— Не си и чувал за такова нещо, нали, Донър? По дяволите, та откъде накъде! Само лошите момче та си играят с подобни неща. Но на лошите не им допаднала идеята Уолдън да се оттегли ей така. Доста си пийваше и като нищо щял да изпее нещичко на приятелката си. Те искат той да се оттегли така, както им е угодно — посрещнат от дулото на пистолета, и постигнаха своето.
	Донър бавно извърна глава и изгледа вързания за облегалката на стола мъж.
	— Рикио — промълви той.
	После стана и заобиколи бюрото. Сутро свали ръка от очите си и го проследи. Устните му трепереха.
	Донър застана пред Рикио. Насочи ръка към лицето на момчето и блъсна главата му назад в облегалката на стола. Рикио изстена. Донър се ухили, надвесен над него.
	— Остарявам. Как не се сетих по-рано! Ти си убил Уолдън, ти, копеле. Върнал си се и си му светил маслото. Забрави да споменеш тая подробност, миличък.
	Рикио отвори уста и изхрачи кървава струя върху дланта и китката на Донър. По лицето му премина нервна тръпка. Отстъпи и се отдалечи, като държеше ръката си изпъната напред. Извади носна кърпа, внимателно се избърса и я пусна на пода.
	— Дай ми пистолета си, Ноди — обърна се към рижия.
	Сутро трепна и устата му се отвори. Гледаше като болен. Високият филипинец зареди празното си оръжие, сякаш бе забравил, че в него няма патрони. Ноди извади изпод дясната си мишница пистолет с къса цев и го подаде на Донър. Той го взе и се върна при Рикио. Насочи го в него.
	— Рикио не е убил Уолдън — обади се Далмас. Филипинецът скочи бързо напред и го цапардоса с големия пистолет. Пистолетът удари Далмас по рамото и надолу по ръката му плъзна болезнена вълна. Той се претърколи настрана и светкавично извади колта. Филипинецът отново се засили да го удари, но този път не успя да го улучи.
	Далмас скочи, отстъпи странично и фрасна с все сила филипинеца по лицето с цевта на колта. Онзи рухна, седна на пода и подбели очи. Бавно падна напред, като се вкопчи с две ръце в дивана.
	Лицето на Донър остана безизразно като маска. Държеше късоцевния пистолет, без ръката му да трепне ни най-малко. По тънката му горна устна се бяха появили капчици пот.
	— Рикио не е убил Уолдън — повтори Далмас. — Уолдън е убит с пистолет с изпилен номер, поставен след това в ръката му. Рикио не би извършил подобна глупост да стреля с изпилен пистолет.
	Лицето на Сутро бе пребледняло като на мъртвец. Рижият бе станал от табуретката и стоеше прав, с провесена до бедрото дясна ръка.
	— Разкажи ми всичко по-подробно — настоя Донър със спокоен глас.
	— Следата с изпиления пистолет води към проститутка — Хелън Долтън или Берванд. Бил е неин. Каза ми, че преди време го дала в заложна къща. Не й повярвах. Приятелка е на Сутро, а той бе толкова разтревожен от посещението ми при нея, че реши да ми покаже пистолета си. Защо, мислиш, съветникът беше толкова притеснен, Донър, и откъде според теб е знаел, че вероятно ще посетя проститутката?
	— Продължавай! — каза Донър и погледна към Сутро.
	Далмас пристъпи миролюбиво към него и свали ръката си, стиснала колта.
	— Ще ти кажа как и защо. Откакто започнах да работя за Уолдън, зад мен се закачи опашка — някакво непохватно говедо, студийно ченге. Забелязваш го от миля, толкова е едър. Беше подкупен, Донър. Убиецът на Уолдън го бе подкупил. Направил си е сметката, че студийното ченге има шансове да се добере до мен. Позволих му да направи точно това, подхвърлих му стръвта, за да разбера какво е намислил. Негов шеф беше съветникът. Сутро собственоръчно е убил Уолдън. Работа точно като за него — аматьорска — дръзко убийство. Дързостта всъщност го издаде — инсценираното самоубийство с изпилен пистолет, който според сметките на убиеца няма да бъде издирен, защото самият убиец не е знаел, че на повечето пистолети номерът е изписан и отвътре.
	Донър завъртя късия револвер, докато го насочи по средата между рижия и Сутро. Не каза нищо. Гледаше заинтригуван, със замислен поглед.
	Далмас се наклони малко напред и усети напрежение в мускулите на стъпалата си.
	Филипинецът, който лежеше на пода, простря ръка на дивана и ноктите му издраскаха кожената тапицерия.
	— И това, Донър, ще го вземат мътните, съвсем не е всичко! Сутро беше приятел на Уолдън и е можел да се приближи достатъчно близко до него с пистолет в ръка и да стреля в главата му. Изстрел на пристроения етаж на „Килмарнок“ не би се чул долу, изстрел от трийсет и два калибров. И така, Сутро спокойно сложил пистолета в ръката на Уолдън и си заминал. Но съвсем забравил, че Уолдън е левак, а освен това не подозирал, че пистолетът може да бъде издирен. Когато това стана, а и тоя тип, когото бе подкупил, го разбра що за птица е, щом измъкнах каквото ми трябваше от момичето, именно той, Сутро, нае хора с автомати и ни притисна и тримата във вила в Палмс с намерението да ни затвори устите завинаги. Само че те, както и всички останали, не си свършиха много добре работата.
	Донър кимна замислено, избра подходящо място в корема на Сутро и се прицели.
	— Разкажи ни за всичко това, Джони — подкани го той полека. — Разкажи как си поумнял на стари годи ни…
	Ненадейно рижият се размърда. Приведе се зад бюрото и в същия миг ръката му посегна към резервния пистолет. Изстрелът прокънтя иззад бюрото. Куршумът мина през дупката за краката и се заби със свистене в стената. Това произведе такъв трясък, сякаш, пробивайки ламперията, куршумът срещна метална плоскост.
	Далмас светкавично вдигна колта и стреля два пъти към бюрото. Разхвърчаха се трески. Рижият извика и се изправи с пистолет в ръка. Донър се олюля. Пистолетът му се обади с два последователни изстрела. Рижият извика отново и от едната му буза шурна кръв. Смъкна се зад бюрото и повече не стана.
	Донър взе да отстъпва назад, докато не се опря на стената. Сутро се изправи, сложи ръце на корема си и се опита да простене.
	— Така, Джони. Сега е твой ред — рече Донър. После се закашля силно и се смъкна надолу с гръб, опрян на стената. Чу се характерният шум от търкането на дрехите в ламперията.
	Той се наклони напред и изпусна пистолета. Опря ръце на пода и продължи да кашля. Лицето му взе да посинява.
	Сутро бе застанал неподвижно, притиснал корема си с ръце, сгънати в лактите. Пръстите му бяха свити като нокти на хищна птица. Очите му гледаха безжизнено — очи на мъртвец. След малко коленете му се огънаха и той падна по гръб на пода. Донър продължи тихо да кашля.
	Далмас отиде до вратата, ослуша се, отвори и надникна в коридора. После бързо затвори.
	— Звукова изолация, и то каква! — измърмори си. Върна се при бюрото и вдигна телефонната слушалка. Остави колта и набра номера. Изчака и каза:
	— Капитан Каткарт… Трябва да говоря с него… Да, да, важно е… Много е важно.
	Почака, като барабанеше с пръсти по бюрото и оглеждаше със суров поглед стаята. Сепна се, когато от другия край на жицата се обади сънен глас:
	— Далмас е, шефе. Обаждам се от Каза Марипоза, от частния кабинет на Гаен Донър. Малък инцидент, но няма тежко ранени… Открих убиеца на Дерек Уолдън… Джон Сутро е… Да, съветникът… Побързайте, шефе, нали разбираш, не бих искал да влизам в схватка с персонала.
	Затвори телефона, взе колта от бюрото, задържа го върху дланта си и погледна към Сутро.
	— Хайде, ставай, Джони — рече той с уморен глас. — Стани и кажи на мен, нещастното глупаво ченге, как да скрия това, умнико.


	10

	Лампата над голямата дъбова маса в Централното полицейско управление светеше прекалено ярко. Далмас прекара пръст по плота, погледна го и се избърса в ръкава си. Подпря брадичка с жилестите си ръце и се загледа в стената над бюрото с повдигащ се капак, поставено до масата. Беше сам в стаята.
	Високоговорителят на стената занарежда провлечено:
	— Кола седемдесет и едно „бе“ да тръгне към седемдесет и втори район — номер три и „Берендо“… в дрогерията… чака мъж…
	Вратата се отвори. В стаята влезе капитан Каткарт и внимателно затвори зад себе си. Беше едър, вече на възраст, с широко потно чело, щръкнали мустаци и възлести ръце. Седна между дъбовата маса и бюрото и докосна с пръсти незапалената лула в пепелника. Далмас свали ръцете си и вдигна глава.
	— Сутро е мъртъв — обяви Каткарт. Далмас го погледна и нищо не каза.
	— Жена му го застреля. Поиска да се отбием у тях за малко. Момчетата са го наблюдавали внимателно, но не и нея. Преди да успеят да реагират, тя го гръмнала.
	Каткарт отвори уста и пак я затвори. Зъбите му бяха едри и жълти.
	— Изобщо дума не обелила. Извадила отзад малък пистолет и стреляла три пъти… един, втори, трети. Завесата пада, актьорите се покланят, край на представлението. Ето това е. После най-спокойно, както би си представил, обърнала пистолета в ръка та си и го предала на момчетата… Защо, по дяволите, го е сторила?
	— Направи ли самопризнание? — попита Далмас. Каткарт го изгледа, пъхна незапалената лула в устата си и шумно всмукна.
	— Той ли?… Да… макар и не писмено… Защо според теб го е застреляла?
	— Знаела е за блондинката — обади се Далмас. — Решила е, че това е последният й шанс да си отмъсти. Вероятно е била наясно и за наркотиците, и за изнудването.
	Капитанът бавно кимна.
	— Да, навярно това е причината. Преценила е, че й се удава последен шанс. Тогава защо веднъж завинаги да не му даде да разбере на мръсника! Ако адвокатът й е оправен, ще издейства оправдателна присъда за убийство — петнайсет месеца затвор. Принудителна почивка.
	Далмас се намести в стола си и се намръщи. Каткарт продължи:
	— Това е шанс за всички ни. Никаква мръсотия по твоя път, никаква мръсотия пред администрацията. Ако не беше го направила, щеше да е удар под пояса за всички. Трябва да й се отпусне пенсия.
	— „Еклипс филмс“ да се погрижи за това — предложи Далмас. — Когато отидох у Сутро, разбрах, че съм вързан от пресата. Бих могъл сам да го застрелям, ако не беше такъв мерзавец и ако не беше съветник.
	— Не, хиляди пъти не, моето момче. Остави това на властта — изръмжа Каткарт. — Ето каква е ситуацията. Няма как да обявим, че Уолдън се е самоубил. Изпиленият пистолет излиза против тази версия и трябва да изчакаме аутопсията и доклада на експертите за оръжието. А парафиновата проба на ръката положително ще покаже, че изобщо не е стрелял с пистолета. От друга страна, уликите свеждат случая до Сутро, а това, което ще се разкрие, не бива да е особено болезнено. Прав ли съм?
	Далмас взе цигара и я намачка с пръсти. Запали бавно и тръсна клечката кибрит, за да я изгаси.
	— Уолдън не беше цвете за мирисане — каза той. — Историята с наркотиците ще вдигне ужасен шум, но какво пък. Ние сме с чисти ръце, като оставим настрана няколкото неясни момента.
	— Да вървят по дяволите неясните моменти — рече Каткарт и се ухили. — Както гледам, с всичко ще се оправим. Твоят приятел Дени ще изчезне на бърза ръка, а ако оная мръсница Долтън ми падне в лапите, ще я пратя в Мендосино да си почине хубавичко! Ловко ще подхванем Донър, като излезе от болницата. Трябва да им дадем да се разберат на тези хищници, независимо кой точно го е направил, заради таксиметровия шофьор и капана, който ти устроиха. Но те няма да проговорят. Имат години напред и трябва да мислят за бъдещето си. Пък и таксиметровият шофьор не е толкова тежко ранен. Остава бандата с автоматите. — Каткарт се прозя.
	— Положително са от Фриско. Тук рядко стрелят с автомати.
	Далмас се отпусна в креслото.
	— Няма ли да пийнем нещо, шефе? — попита уморено. Каткарт го погледна косо.
	— Има само още нещо, което искам непременно да ти кажа — продължи той мрачно. — Че си разглобил пистолета, стига да не си съсипал пръстовите отпечатъци — хубаво. Че не ми спомена дори за това, дето си се заплел в тази бъркотия… Хайде, така ти е изнасяло. Но проклет да бъда, ако говори добре за теб, че си ни губил времето и си ни мамел със собствените ни карти.
	Далмас се усмихна замислено.
	— Абсолютно си прав, шефе — рече смирено. — Трябваше да се върши работа. Това е всичко, което имам да кажа.
	Каткарт потърка енергично бузите си. Намръщената му гримаса се смени с усмивка. Наведе се напред, отвори чекмедже и извади бутилка уиски. Постави я на бюрото и натисна звънеца. Влезе огромен униформен мъжага.
	— Хей, дребосък — изръмжа Каткарт, — дай назаем тирбушона, дето си го задигнал от бюрото ми.
	Мъжагата изчезна и пак се появи.
	— За какво да пием? — попита капитанът, когато останаха сами.
	— За нищо, просто така — отвърна Далмас.


	Моливът

	Възпълният мъж беше с фалшива усмивка, която леко разтегляше ъгълчетата на устата му, но дебелите му устни оставаха стиснати, а очите — студени. За възналят походката му беше бавна. Повечето дебели хора са пъргави и подвижни в краката. Носеше сив габардинен костюм и вратовръзка с ръчно изрисувано гмуркащо се момиче. Ризата му беше чиста, което ме успокои, а кафявите му мокасини, неподходящи за костюма, както и за вратовръзката, блестяха, явно току-що лъснати.
	Мина боязливо покрай мен, докато държах вратата между чакалнята и „стаята за размишления“. Щом се озова вътре, бързо се огледа наоколо. Попитаха ли ме, щях да го нарека бандит второ качество. Този път се оказах прав. Ако носеше пистолет, той не се намираше в джоба на панталона му. Сакото беше твърде тясно, за да скрие издутината, образувана от кобура под мишницата.
	Седна предпазливо, аз се настаних насреща и се загледахме. На лицето му бе изписана лисича алчност. Леко се потеше. Стараех се да изобразя на лицето си заинтересованост, но не и дружелюбност. Посегнах за лулата си и кожената кесийка за тютюна. Подадох му цигари.
	— Не пуша. — Гласът му беше хриплив.
	Този не ми допадаше, не ми харесваха нито дрехите, нито лицето му. Докато пълнех лулата, той бръкна под сакото си, потършува в някакъв джоб, измъкна банкнота, погледна я и я подхвърли през бюрото към мен. Беше хубава банкнота, чистичка и новичка. Хиляда доларова.
	— Спасявал ли си някога човешки живот?
	— От време на време може би.
	— Спаси моя.
	— Какво става?
	— Чух, че се погаждаш с клиентите си, Марлоу.
	— Затова съм беден.
	— Все още ми се намират двама приятели. С теб ще станат трима, а ти ще си оправиш положението. Ще получиш пет бона, ако ме отървеш.
	— От какво?
	— Много дрънкаш тази сутрин. Не загряваш ли какъв съм?
	— Не.
	— Никога ли не си бил в източните щати?
	— Разбира се…, но не и в твоето обкръжение.
	— И какво е според теб обкръжението ми?
	Започваше да ми писва.
	— Не престанеш ли да го увърташ, вземай си хилядарката и изчезвай.
	— Аз съм Ики Розенщайн. И ще изчезна завинаги, ако не измислиш някакъв изход. Сети се сам.
	— Вече се сетих. Разправяй по-бързо. Няма да те гледам цял ден и да ти тегля думите с ченгел от устата.
	— Чупих се от тайфата. А това не се нрави на големите шефове. За тях то значи, че си станал доносник, започнал си да мислиш самостоятелно или те е хванало шубе. Е, мен ме гони шубето. Дойде ми ей дотук. — Допря с показалец адамовата си ябълка. — Вършех лоши неща. Плашех разни хора и ги измъчвах, но до убийство никога не съм стигал. За тайфата това е все едно нищо. Не вървя в крак. Затова взеха молива и ми теглиха чертата. Получих предупреждение. Изпълнителите са на път. Направих голяма грешка. Опитах се да се скрия в Лас Вегас. Не се надявах да им мине през ум, че се спотайвам в тяхното свърталище. Но ме надушиха. И други са правили като мен, ама не го знаех. Когато взех самолета за Лос Анджелис, в него сигурно е имало някой от тях. Затова са наясно къде живея.
	— Премести се.
	— Вече няма смисъл. По петите ми са.
	Разбрах, че е прав.
	— Защо досега не са ти видели сметката?
	— Имат си начини. Винаги наемат професионалисти. Не си ли светнат как стават тия работи?
	— Горе-долу. Собственик на солиден железарски магазин в Бъфало. Или млекарничка в Канзас Сити. Все с подходящ параван. Съобщават в Ню Йорк или някъде другаде. Когато се качат на самолета за западните щати или за където и да е, в чантите си носят пистолети. Кротки са, добре облечени и не сядат заедно. Понякога са двойка адвокати или данъчни мошеници — не бият на очи, с добри маниери. А кой ли не носи чанта? Дори жените.
	— Съвсем вярно. Щом слязат, ще ги насочат към мен, ама не от летището. Имат си похвати. Отида ли при ченгетата, някой ще узнае. Доколкото съм надушил, май имат двама мафиоти в градската управа. Случвало се е. Ченгетата ще ми дадат двайсет и четири часа да напусна града. Тъй че няма отърване. Да избягам в Мексико? Там е по-лошо оттук. Канада? По-добре ще е, но все пак няма смисъл. И там имат връзки.
	— Ами Австралия?
	— Няма начин да се сдобия с паспорт. Тук съм от двайсет и пет години… незаконно. Няма да ме депортират, докато не ми лепнат някое престъпление. Тайфата ще се погрижи да съм чист. Да речем, че ме натикат в дранголника. След двайсет и четири часа съм навън със съдебно решение. И „добрите“ ми приятели ще ме чакат с кола, за да ме закарат вкъщи — само дето няма да е в моя дом.
	Бях запалил лулата си и тя гореше добре. Погледнах намръщено хилядарката. Хубава работа можеше да ми свърши. Спестяванията ми бяха равни на нула.
	— Стига си го усуквал — рекох. — Да предположим, само да предположим, че намеря начин да се измъкнеш. Какво ще правиш после?
	— Знам едно място… ако успея да се добера дотам, без да тръгнат по петите ми. Ще оставя моята и ще взема кола под наем. Ще я продам малко преди да мина границата на окръга и ще си купя някоя на старо. На половината път до мястото, където отивам, ще я заменя за най-нов модел, от излишъка. Сега е най-подходящото време на годината. С добра отстъпка, защото новите модели ще излязат скоро. Не за да спестя пари, а за да не бия на очи. Мястото, където отивам, е доста голямо, но все още никой не го знае.
	— Аха — кимнах. — Доколкото схващам, Уичита. Но може нещо да се е променило там.
	Той ме погледна навъсено.
	— Много си умен, Марлоу, но не прекалявай.
	— Ще бъда толкова умен, колкото е нужно. Не се опитвай да ми определяш какво да правя. Ако се заема с тази работа, сам ще решавам. Съгласен съм заради тази хилядарка, остатъкът ще получа, ако всичко свърши благополучно. Не ми възразявай. Може да те издам. Пречукат ли ме, сложи само една червена роза на гроба ми. Мразя брани цветя. Обичам да ги гледам как растат. Но розата ще приема, защото си симпатяга. Кога пристига самолетът?
	— По някое време днес. Пътят от Ню Йорк до тук е девет часа. Сигурно ще кацне към пет и трийсет следобед.
	— Може да минат през Сан Диего, с прехвърляне, или през Сан Франциско, пак с прехвърляне. Има сума самолети от Сан Диего и Фриско. Трябва ми помощник.
	— По дяволите, Марлоу…
	— Чакай! Познавам едно момиче. Дъщеря на полицейски началник, който се провали заради честността си. Дори да я изтезават, няма да издаде нищо.
	— Нямаш право да я излагаш на опасност — рече троснато Ики.
	Направо се залях от смях. Затворих бавно уста и преглътнах.
	— Велики Боже, значи този тук имал сърце!
	— Жените не са за подобна груба работа — обясни той без желание. Взех хилядарката и я подхвърлих във въздуха.
	— Съжалявам. Не мога да ти дам разписка — рекох. — Не искам да намерят името ми в джоба ти. А и няма да има грубости, ако ми работи късметът. Те са далеч по-силни от мен. Виждам само един начин да успеем. А сега ми дай адреса си и всички сведения, за които се сетиш: имена, описания на агенти те им, които си виждал в плът и кръв.
	Даде ми всичко. Оказа се доста наблюдателен. Бедата беше там, че тайфата знаеше какво е видял. „Изпълнителите“ щяха да бъдат непознати за него.
	Той стана и мълчаливо протегна ръка. Нямаше как, стиснах я, понеже това, което ми каза за жените, ме предразположи към него. Ръката му беше влажна, и моята щеше да бъде такава в неговото положение. Кимна и излезе, без да обели дума.


	Беше тиха улица в Бей Сити, ако изобщо има тихи улици при това бийтпоколение, когато не можеш да се храниш, без световнонеизвестен певец или певица да бълва любовна песен, старомодна като рокля от XIX век, или някое пиано да разтърсва с джазовата си музика супата на клиента.
	Двуетажната къщурка беше спретната като нова детска престилчица. Моравата отпред бе невероятно зелена и старателно окосена. По гладката алея за автомобили нямаше мазни петна от бензин, а живият плет край нея изглеждаше така, все едно всеки ден го минаваха с бръснач.
	На бялата врата имаше чукче с тигрова глава, решетесто прозорче и приспособление, през което можеш да си разговаряш с някого, без да отваряш прозорчето.
	Бих ипотекирал левия си крак, за да живея в такава къща, но май никога няма да ми се случи.
	Звънецът запя вътре и след малко тя отвори вратата. Носеше бледосиня спортна риза и бели къси панталонки, достатъчно къси, за да се държиш приятелски с нея. Имаше сиво-синкави очи, тъмно-рижа коса и фини черти на лицето. Обикновено в сиво-синкавите очи се долавяше мъка. Не забравяше, че животът на баща й бе съсипан от мошеник, собственик на игрален дом; майка й също бе умряла. Успяваше да потисне мъката, като пишеше глупости на тема младежката любов за разни лъскави списания, но това не бе живот. Всъщност за нея нямаше живот. Само съществуване без особени затруднения и с достатъчно пари, за да се чувства осигурена. Поставеха ли я на тясно обаче, проявяваше хладнокръвието и находчивостта на добър полицай. Казваше се Ан Райърдан.
	Отстъпи от прага и минах съвсем близо до нея, но и аз си имам правила. Тя затвори вратата, настани се на една кушетка и пристъпи към обичайната си процедура с цигара. Ето ви кукла, която може сама да запали цигарата си.
	Стоях прав и се оглеждах. Забелязах известни промени, но не много.
	— Нуждая се от твоята помощ — започнах.
	— Единствено в такива случаи те виждам.
	— Имам клиент, бивш гангстер, вършел мръсната работа на тайфата, синдиката, голямата банда или както щеш я наречи. Знаеш много добре, че тайфата съществува и е богата като Рокфелер. Не можеш да им излезеш насреща, защото малцина биха се заловили с тая работа, особено адвокатите, които се трудят за тях и изкарват по един милион годишно, нито адвокатските сдружения, дето пък се стараят май повече да защитават други адвокати, отколкото собствената си родина.
	— Боже мой, да не би да искаш да се докопаш до някоя служба? Досега не съм чувала от теб подобни засукани речи.
	Тя пораздвижи краката си, не го направи предизвикателно — не беше от тия — но все пак затрудни правилното ми мислене.
	— Стига си си показвала краката — не се въздържах. — Или си обуй дълъг панталон.
	— Върви по дяволите, Марлоу! Как не измисли нещо друго?
	— Ще се опитам. Приятна ми е мисълта, че познавам поне една хубава и очарователна жена, която няма обли пети. — Преглътнах и продължих: — Онзи се казва Ики Розенщайн. Не е красавец и не ми допада — с едно изключение: побесня, щом подхвърлих, че ми трябва помощничка. Заяви, че жените не били за такава груба работа. Затова именно се залових с нея. За истинския гангстер жената е чувал брашно. Използват жените по предназначение, но наложи ли се да се отърват от тях, действат, без да им мигне окото.
	— Досега чух нищо и половина. Май ти трябва чаша кафе или нещо по-силно.
	— Много си мила, но сутрин не пия… само понякога, но сега случаят не е такъв. Кафе по-късно. Та… Ики бил зачеркнат.
	— Какво пък значи това?
	— Имаш списък. Теглиш с молив черта на някое име. Човекът го пиши умрял. Тайфата си има причини. Вече не го вършат само за удоволствие. Не им прави кеф. За тях това е счетоводство.
	— И какво се очаква от мен… какви ще ги вършиш ти?
	— Бих могъл да опитам. А например ти ще ми помогнеш да засека самолета им и да разбера къде отиват агентите, натоварени с въпросната работа.
	— Да, но какво изобщо би могъл да направиш ти?
	— Казах, че бих опитал. Ако са взели нощен полет, трябва да са вече тук. Тръгнали ли са пък със сутрешен, ще бъдат тук не по-рано от пет часа. Разполагаме с много време за действие. Знаеш как изглеждат.
	— О, разбира се. Всеки ден се срещам с убийци. Каня ги на лимонов коктейл с уиски и препечен хляб с хайвер.
	Тя се усмихна. Докато се усмихваше, направих четири големи крачки по килима със светлокафяви фигури, повдигнах я и я целунах по устните. Не се възпротиви, но и не се разтрепери от вълнение. Върнах се на мястото си и седнах.
	— Изглеждат като обикновени хора, които работят в прилично, добре ръководено предприятие, имат подобаваща професия. Носят скромни дрехи и са учтиви, когато искат. В чантите им има огнестрелно оръжие, което толкова често е минавало от ръка на ръка, че няма как да установиш чие е. Когато и ако свършат работата си, ще захвърлят оръжието. Сигурно си служат с револвери, но може и с пистолети. Няма да използват заглушители, защото понякога засичат, тежки са и пречат на точната стрелба. В самолета няма да седнат един до друг, а щом слязат, сигурно ще се престорят, че не са се познавали по време на полета. Възможно е да си стиснат ръцете с подходящи усмивки, да тръгнат заедно и да се качат на едно и също такси. Предполагам първо ще отидат в хотел. Съвсем скоро ще се преместят другаде, откъдето ще следят Ики и ще се запознаят с „разписанието“ му. Няма да бързат, докато Ики не предприеме нещо. Така ще разберат, че ги е надушил. Все още му се намират двама приятели… поне така твърди.
	— Оттам ли ще го застрелят, от апартамента на отсрещната страна на улицата — при положение че има такъв?
	— Не. Ще го застрелят от три крачки. Ще се приближат изотзад и ще кажат: „Здрасти, Ики!“ Той или ще се закове на място, или ще се обърне. Ще го натъпчат с олово, ще хвърлят пистолетите и ще скочат в чакащата ги кола. Друга ще ги прикрива, за да изчезнат от сцената.
	— Кой ще шофира другата кола?
	— Някой благонадежден и материално обезпечен гражданин, без разправии със закона. Ще кара собствената си кола. Ще им разчисти пътя, дори ако се наложи — уж случайно — ще блъсне някого, даже полицейска кола. И толкова ще се разкайва, че сълзите ще се стичат по ризата му. А убийците ще офейкат.
	— Боже Господи! — възкликна Ан. — Как ще се опазиш жив? Пречкаш ли им се, ще пратят убийци и след теб.
	— Нищо подобно. Не убиват пазители на закона. Вината ще падне върху изпълнителите. Виж какво, тези гангстерски главатари са бизнесмени. Имат нужда от много, много пари. Стават груби само когато трябва да се отърват от някого, но и това не е по вкуса им. Винаги е възможно да стане някоя грешка. Не особено голяма възможност. Нито едно такова убийство не е било разкрито тук или където и да било другаде, само с две-три изключения. Лепке Бухалтер например отиде на електрическия стол. Помниш ли Анастазия? Беше страшно голяма клечка и невероятно брутален. Прекалено голяма клечка, прекалено брутален. Зачеркнаха го от списъка. Тя потръпна.
	— Май и аз имам нужда от нещо подкрепително.
	Усмихнах й се.
	— Улучи, мила. Вече не съм въздържател.
	Тя донесе две чаши уиски със сода. Докато пиехме, продължих:
	— Ако ги откриеш или мислиш, че си ги открила, проследи ги, но без да се излагаш на опасност. Иначе недей. Ако са в хотел — а залагам десет срещу едно, че ще бъдат в хотел, настани се там и върти телефоните, докато ме намериш.
	Ан знаеше номера на кантората ми, все още бях на „Юка авеню“. Това също й беше известно.
	— Голям дявол си — засмя се тя. — Жените правят всичко каквото пожелаеш. Как така съм останала девственица на двайсет и осем години?
	— Де да имахме няколко като теб? Защо не се омъжиш?
	— И защо? За някой циничен сваляч ли, дето не знае нищо друго освен техниката на свалянето? Не познавам други наистина изискани мъже… освен теб. Не се подлъгвам по бели зъби и евтини усмивки.
	Приближих се и я изправих. Целунах я силно и продължително.
	— Аз съм честен — почти прошепнах. — А това все пак е нещо. Но съм доста плесенясал за момиче като теб. Мислех за теб, желаех те, но този нежен, чист поглед в очите ти ми подсказва да не посягам.
	— Вземи ме — изрече тя тихо. — И аз имам мечти.
	— Не мога. Това не ми се случва за пръв път. Имал съм прекалено много жени, за да заслужавам такава като теб. Налага се да спасим живота на един човек. Тръгвам си.
	Тя стана и ме проследи с мрачен поглед, докато излизах.
	Жените, които притежаваш, и тези, които не притежаваш, живеят в различни светове. Не пренебрегвам нито единия, нито другия свят. Самият аз живея и в двата.
	На лосанджелиското летище няма как да припариш до самолетите, ако не пътуваш с някой от тях. Виждаш ги как се приземяват, случиш ли се на съответното място, но трябва да чакаш пред бариерата, за да огледаш пътниците. Сградите на летището не те улесняват. Пръснати са от тук до не знам къде си и има опасност да ти излязат мазоли, докато стигнеш от „Трансуърлд Еър Лайне“ до „Американ“.
	Преписах разписанието за пристигащите самолети и взех да шаря насам-натам като куче, забравило къде е скрило кокала си. Самолети пристигат, заминават, хамали носят багаж, пътници се потят и подтичват, деца реват, високоговорителят заглушава всички шумове.
	Няколко пъти се разминах с Ан. Тя не ми обръщаше внимание.
	Трябва да са пристигнали в пет и четирийсет и пет, защото Ан изчезна. Дадох й половин час, просто в случай че е възникнала друга причина да се изпари. Но не. Никъде я нямаше. Излязох, качих се на колата си, изминах няколко предълги мили по задръстения път до Холивуд и кантората си. В седем без петнайсет телефонът иззвъня.
	— Така и предполагах — каза тя. — Хотел „Бевърли уестърн“. Стая четиристотин и десет. Не успях да науча имената им. Знаеш, че сега не оставят картите за регистрация да се търкалят къде да е. Не исках да задавам въпроси. Но се качихме заедно с асансьора и така открих в коя стая са. Минавах покрай тях, докато пиколото пъхаше ключа в бравата, и слязох на мецанина, а после на по-долния етаж заедно с жени от кафенето. Не се наложи да наемам стая.
	— Как изглеждаха?
	— Вървяха заедно, не ги чух да разговарят. И двамата имаха чанти, и двамата носеха обикновени костюми, нищо крещящо. Бели колосани ризи, единият със синя вратовръзка, другият — с черна на сиви райета. Черни обувки. Двама бизнесмени от източното крайбрежие. Биха могли да бъдат издатели, адвокати, лекари, банкови директори — не, зачеркни последното, защото не бяха толкова крещящо облечени. Да, ще ги подминеш, без да ги погледнеш повторно.
	— Ти обаче непременно ги огледай повторно. В лицата.
	— И двамата имат средно дълги кестеняви коси, на единия е по-тъмничка. Гладки лица, доста безизразни. Единият е със сиви очи; другият, с по-светлата коса — със сини. Очите им са интересни. Доста подвижни, много проницателни, нищо не пропускат. Възможно е и да греша. Навярно вниманието им е обсебено от това, за което са дошли, или пък намират Калифорния за интересна. Определено се заглеждаха в лицата на хората. Добре че ги открих аз, а не ти. Нямаш вид на ченге, но не приличаш и на човек, който не е ченге. Като белязан си.
	— Е, не, аз съм страшно красив покорител на женски сърца.
	— В лицата все едно са излезли от конвейер. Нито един не приличаше на италианец. И двамата носеха дипломатически куфарчета. Едното беше сиво, с две хоризонтални ивици — червена и бяла, другото — в сиво и бяло — шотландско каре. Не подозирах, че съществува такъв плат.
	— Има, но не съм сигурен дали така се казва.
	— Аз пък си въобразявах, че знаеш всичко.
	— Почти всичко. А сега бързо се прибирай.
	— Ще получа ли вечеря или поне целувка?
	— По-късно и ако внимаваш, навярно ще получиш повече, отколкото искаш.
	— Изнасилване, а? Само дето ще съм с пистолет. Ще поемеш ли щафетата да ги следиш по-нататък?
	— Ако са онези, които ми трябват, сами ще ме следят. Вече наех апартамент срещу дома на Ики. Блокът на „Пойнтър стрийт“, пък и всички останали там имат по шест евтини апартамента. Предполагам, процентът на проститутките е твърде висок.
	— Напоследък навсякъде е висок.
	— И тъй, довиждане, Ан. Пак ще се видим.
	— Когато имаш нужда от помощ.
	Тя затвори телефона. Аз също. Това момиче ме озадачаваше. Прекалено, за да бъде толкова хубаво. Май всички хубави жени са умни. Позвъних на Ики. Беше излязъл. Пих уиски от служебната бутилка, пуших половин час и пак му звъннах. Този път го хванах.
	Съобщих му за досегашните резултати и добавих, че сигурно Ан е попаднала на хората, които ни трябват. Не премълчах и за наетия апартамент.
	— Ще ми покриеш ли разходите? — попитах.
	— С пет бона ще се покрие всичко.
	— Ако ги заслужа и получа. Чух, че си гушнал четвърт милион — подхвърлих наслуки.
	— Възможно е, приятел, но как да си ги взема? Босовете знаят къде са. Парите ми дълго ще стоят замразени.
	Отвърнах, че това не е беда. Аз самият отдавна бях замразен. Разбира се, не очаквах да си получа четирите бона дори и да завършех успешно работата. Такива като Ики Розенщайн са способни да откраднат дори златните зъби на майка си. Все пак в него като че ли имаше нещичко добро — „нещичко“ е точната дума.
	Следващият половин час прекарах в усилия да измисля план за действие. Нищо обещаващо не ми идваше на ум. Беше почти осем часът, та трябваше да хапна. Смятах, че тази вечер въпросните момчета няма да се размърдат. На другата сутрин щяха да се пораздвижат с кола покрай квартирата на Ики, да огледат квартала.
	Точно се канех да изляза от кантората и на вратата на чакалнята ми се позвъни. Отворих междинната врата. Насред стаята стоеше дребен, спретнат на вид мъж, който се поклащаше на пети, с ръце на гърба. Усмихваше ми се, но някак насила. Тръгна към мен.
	— Ти ли си Марлоу?
	— Че кой друг? С какво мога да ви бъда полезен?
	Сега беше съвсем близо до мен. Измъкна бързо иззад гърба дясната си ръка, в която държеше пистолет. Ръгна ме с пистолета в корема.
	— Зарежи Ики Розенщайн — нареди с глас, който страхотно подхождаше на физиономията му, — докато не съм ти натъпкал търбуха с олово.
	Аматьор. Ако стоеше поне не четири крачки от мен, можеше да успее. Аз посегнах, извадих цигарата от устата си и я задържах небрежно в ръка.
	— Какво те кара да мислиш, че познавам някой си Ики Розенщайн?
	Той се изсмя пискливо и натисна корема ми с дулото на пистолета. — Искаш ли да знаеш?
	Глупава усмивка, суетно чувство на превъзходство и сила, когато държиш голям пистолет в малка ръка.
	— Редно би било да споделиш.
	Щом отвори устата да изтърси поредното остроумие, пуснах цигарата и замахнах. Има и по-бързи момчета от мен, но те не опират пистолети в корема ти. Сложих ръка върху неговата, палец — зад спусъка. Ударих го с коляно в слабините. Той се преви на две и заскимтя. Извих ръката му надясно и му взех пистолета. Спънах го и той се просна на пода. Лежеше там, мигаше от изненада и болка, свил колене до стомаха си. Търкаляше се ту на една, ту на друга страна и охкаше. Посегнах, сграбчих лявата му ръка и рязко го изправих. Бях със седемнайсет сантиметра по-висок и с осемнайсет килограма по-тежък от него. Трябвало е да пратят някой по-едър, по-добре трениран посланик.
	— Да влезем в моята „стая за размишления“ — предложих. — Да си побъбрим, а ти ще пийнеш нещо ободрително. Следващия път не се приближавай до жертвата си толкова, че да си му на сгода да хване ръката ти с пистолета. Трябва да проверя дали не носиш и друго оръжие.
	Не носеше. Избутах го през вратата и го тръшнах на един стол. Дишането му вече не беше толкова тежко. Извади носна кърпа и обърса лицето си.
	— Следващия път — процеди през зъби той. — Следващия път.
	— Не бъди оптимист. Не ти подхожда ролята.
	Налях му уиски в картонена чаша, сложих я пред него. Извадих пълнителя на 38-калибровия му пистолет и изсипах патроните в чекмеджето на бюрото си. Върнах пълнителя и поставих пистолета на бюрото.
	— Да не го забравиш на тръгване… ако изобщо си идеш.
	— Това е нечестна борба — измънка той, все още задъхан.
	— Не ще и дума. Да застреляш човек е къде-къде по-чиста работа. И тъй, как се добра дотук?
	— Върви по дяволите!
	— Не се перчи. Имам приятели. Не са много, но все пак се намират. Ще те натопя за въоръжено нападение и знаеш какво следва. Ще те пуснат със съдебно решение или срещу гаранция и повече никой няма да чуе за теб. Шефовете ти не обичат провалите. И тъй, кой те прати и как разбра къде да ме намериш?
	— Следят Ики — отвърна онзи мрачно. — Задръстен е. Проследих го дотук без никакво затруднение. Защо му е притрябвал частен детектив? Някои настояват да са наясно.
	— Друго?
	— Върви по дяволите!
	— В последна сметка не е нужно да те топна за въоръжено нападение. Ще измъкна от теб каквото ми трябва тук, и то веднага.
	Станах от стола, а той вдигна ръце да се запази.
	— Пречукаш ли ме, ще те навестят двама здравеняци, които не си поплюват. Ако не се върна да докладвам, пак същото те чака. Козовете не са в твоите ръце. Само така изглежда — каза той.
	— Ти пък няма какво да докладваш. Дори този Ики да е идвал при мен, не знаеш за какво и дали съм приел да работя за него. От гангстерите ли е, значи не е клиент по вкуса ми.
	— Дошъл е да те накара да се опиташ да спасиш кожата му.
	— От кого?
	— Това вече е друг въпрос.
	— Казвай веднага! Устата ти май работи отлично. И предай на момчетата, че реша ли да закрилям бандит, връщане няма.
	От време на време в занаята ми се налага да по-излъжа. И в случая поизлъгах.
	— Какво е направил Ики, та сте го намразили толкова? Или и това е друг въпрос?
	— Придаваш си важност — рече подигравателно той, разтривайки мястото, където го бях ръгнал с коляно. — В моя отбор няма да те вземат дори да прибираш топките.
	Изсмях се в лицето му. После сграбчих дясната му китка и я извих зад гърба му. Той завряка. Бръкнах с лявата си ръка в горния джоб на сакото му и извадих портфейл. Пуснах нашия човек. Той посегна за пистолета си на бюрото, но го фраснах през ръката. Строполи се на стола за клиенти и заохка.
	— Ще си вземеш пистолета — поясних — единствено когато лично ти го дам. А сега мирувай, иначе ще трябва да те смлатя просто за кеф.
	В портфейла намерих шофьорска книжка, издадена на името на Чарлз Хикън. Това изобщо не ми помагаше. Такива негодници винаги имат вулгарни псевдоними. Навярно са го наричали Малкия или Тънкия, или Топчето, или дори просто „ей ти“. Подхвърлих му обратно портфейла, който падна на пода. Дори не успя да го улови.
	— Дявол да го вземе — рекох, — трябва да има някаква кампания за икономии, щом са те пратили да вършиш и нещо друго, освен да събираш угарки по улиците.
	— Млъквай!
	— Добре, храбрецо. А сега тичай в пералнята. Ето ти пистолета.
	Той го взе, пъхна го с усилие в колана си, изправи се, хвърли ми най-смъртоносния поглед, на който беше способен, и закрачи към вратата бавно и небрежно като крадец, току-що задигнал нова-новеничка кожа от норка. На вратата се обърна и ме изгледа с мънистените си очички.
	— Остани си чист, фукльо. Но и ти ще се огънеш.
	С тази съкрушителна реплика отвори вратата и се измъкна навън.
	След малко заключих другата врата, изключих звънеца, затъмних прозорците и излязох. Не забелязах никой, дето да прилича на убиец. Стигнах с колата у дома, приготвих си куфара, подкарах към сервиза, където почти ме обичаха, оставих там автомобила си и взех един „Шевролет“. Стигнах с него до „Пойнтър стрийт“, стоварих куфара си в мърлявия апартамент, който бях наел рано следобед, и влязох в заведението „При Виктор“. Беше девет часът, твърде късно, за да отида до Бей Сити и да доведа Ан на вечеря. Сигурно отдавна вече си бе сготвила.
	Поръчах си двоен джин с лимон и го изпих, а бях гладен като вълк.
	По пътя обратно към „Пойнтър стрийт“ дълго обикалях и спирах, а на седалката до мен лежеше пистолет. Доколкото виждах, никой не се опитваше да ме следи. Спрях в автосервиз на „Сънсет булевард“ и проведох два разговора от телефонната кабина. Хванах Бърни Оле точно когато си тръгваше за вкъщи.
	— Бърни, обажда се Марлоу. От години не сме се карали. Чувствам се самотен.
	— Ами ожени се. Сега аз съм главен следовател при шерифа. Още съм капитан, докато мине изпитът. Почти не разговарям с частни детективи.
	— Разговаряй поне с мен. Може да ми потрябва помощ. Заел съм се с една завързана работа и току-виж ме претрепали.
	— И искаш да се намеся в естествения развой на събитията?
	— Недей така, Бърни. Не съм лошо момче. Опитвам се да спася бивш мафиот от двама палачи.
	— Колкото повече се изтребват помежду си, толкова по-добре.
	— Така е. Ако ти се обадя, притичай сам или прати две добри момчета. Ще имаш време да ги обучиш.
	Разменихме си още няколко невинни шегички и затворихме телефона. Набрах номера на Ики Розенщайн. Твърде неприятният му глас произнесе:
	— Хайде, казвай!
	— Обажда се Марлоу. Бъди готов да се изнесеш оттам около полунощ. Открихме приятелите ти. Окопали са се в „Бевърли уестърн“. Тази вечер няма да припарят до твоята улица. Запомни: не знаят, че си надушил работата.
	— Май върви на добре.
	— Велики Боже, да не мислиш, че си на неделен ученически пикник! Непредпазлив си, Ики. Проследили са те до кантората ми. Това съкращава времето, с което разполагаме.
	Той помълча. Чувах дишането му.
	— Кой ме е проследил? — запита.
	— Някакъв дребосък. Заби пистолет в корема ми и ме принуди да му го отнема. Само гадая защо са пратили този негодник: не искат на науча твърде много, в случай че още не знам нищо.
	— Загазил си, приятел.
	— А кога не съм загазвал? Ще прескоча до апартамента ти около полунощ. Бъди готов. Къде ти е колата?
	— Пред блока.
	— Закарай я в някоя странична улица и внимавай да я заключиш добре. Къде е задният вход на бърлогата ти?
	— Отзад, къде искаш да бъде? Откъм уличката.
	— Остави там куфара си. Ще излезем заедно и ще се качим в колата ти. Ще минем по уличката и ще приберем куфара или куфарите ти.
	— Я си представи, че някое леке ги задигне?
	— Ами да. Но я си представи, че умреш? Кое е за предпочитане?
	— Добре де — изръмжа той. — Ще чакам, но поемаме големи рискове.
	— Така е и със състезателите. И нима това ги спира? Няма друг начин да се измъкнем бързо. Към десет угаси лампите и разхвърляй добре леглото си. Хубаво ще бъде, ако можеш да оставиш малко багаж. Така няма да изглежда толкова нагласено.
	Той изръмжа пак „добре де“ и аз затворих телефона. Кабината беше добре осветена отвън. Обикновено така е в автосервиз. Не забелязах нищо обезпокоително. Взех карта на Сан Диего и се качих на наетата кола.
	На „Пойнтър стрийт“ паркирах зад ъгъла, влязох в мърлявия си апартамент на втория етаж, седнах в тъмното и се загледах през прозореца. Нищо смущаващо. От сградата с апартамента на Ики излязоха двама типове — средна хубост, взе ги кола последен модел. Човек почти с ръста и телосложението на Ики влезе в блока. Разни хора идваха и си отиваха. Улицата беше сравнително спокойна. Откакто построиха холивудската магистрала, никой не използва много-много страничните улици, ако не живее в квартала.
	Беше хубава есенна нощ — доколкото хубава може да бъде при отвратителния климат на Лос Анджелис — почти ясна, но не хладна. Не знам какво е станало с времето в нашия пренаселен град, но не е вече същото, каквото беше, когато дойдох тук.
	Минутите до полунощ се нижеха убийствено бавно. Не забелязвах никой да следи някого, нямаше двойка мъже в обикновени костюми, които да търсят нещо в някой от шестте жилищни блока. Бях почти сигурен, че когато дойдат, първо ще опитат в моя блок — ако Ан ги е разпознала, ако изобщо бяха пристигнали и ако имах полза или вреда от онова, което оня дребосък е казал на шефовете си. Съществуваха и сто възможности Ан да е сбъркала, но усещах, че е права. Убийците нямаха причина да са предпазливи, щом не знаеха, че Ики е бил предупреден. Никаква причина освен една. Той бе идвал в кантората ми и го бяха проследили. Но на тайфата с цялата й арогантна мощ май й изглеждаше смешно, че е надушил работата или че е дошъл при мен за помощ. Бях невероятно дребна риба и едва ли щяха да ме забележат.
	В полунощ излязох от апартамента си, изминах две преки, като се озъртах за „опашка“, прекосих улицата и се вмъкнах в бърлогата на Ики. Вратата не беше заключена, но нямаше и асансьор. Изкачих се до третия етаж и потърсих апартамента му. Почуках леко. Той отвори вратата с пистолет в ръка. Изглеждаше уплашен.
	До вратата имаше два куфара, а до отсрещната стена още един. Приближих се до третия и го вдигнах. Тежеше доста. Отворих го, понеже не беше заключен.
	— Няма защо да се безпокоиш — каза той. — Вътре има всичко необходимо за три-четири дни и дрехи, които не се намират в магазин за конфекция.
	Вдигнах другия куфар.
	— Да измъкнем тоя през задния вход.
	— Можем да излезем през уличката.
	— Не, през главния вход. Ако ни следят — в което не вярвам — просто сме двама души, които излизат заедно. И още нещо. Дръж си и двете ръце в джобовете на сакото, пистолета — в дясната. Извика ли някой зад теб името ти, бързо се обърни и стреляй. Само убиец би направил така. И аз ще стрелям.
	— Страх ме е — обади се той с хрипливия си глас.
	— И мен, ако това те утешава. Нямаме обаче друг изход. Бъди нащрек, те ще държат пистолети. Не си прави труда да им задаваш въпроси. Не отговарят с думи. Ако е малкият ми приятел, ще го усмирим и ще го набутаме във входа. Разбра ли?
	Той кимна, облизвайки устни. Свалихме куфарите и ги сложихме пред задния вход. Огледах уличката. Нямаше никой, а страничната уличка не беше далече. Влязохме обратно и по коридора стигнахме до главния вход. Излязохме на „Пойнтър стрийт“ с небрежността на съпруга, която купува вратовръзка за рождения ден на съпруга си.
	Нищо не помръдваше. Улицата беше пуста. Заобиколихме и се добрахме до наетата кола на Ики. Той я отключи. Върнах се с него за куфарите. Никакво движение. Настанихме куфарите в колата, потеглихме и стигнахме до съседната улица.
	Светофар, който не работеше, едно-две спирания на булеварда, началото на магистралата. Дори в полунощ по нея движението е натоварено. Калифорния гъмжи от хора, които отиват някъде, и то все с висока скорост. Не се ли движиш с осемдесет мили в час, всички те изпреварват. Караш ли с такава скорост пък, трябва да следиш в огледалото за полицейски патрули. Тук е най-бясната надпревара.
	Ики караше с безопасната скорост от седемдесет мили. Стигнахме до разклонението на шосе 6в и свърнахме по него. Дотук нищо. Останах с него до Помона.
	— Тук ще сляза — рекох. — Ще взема автобус, ако има такъв, или кола под наем. Да отидем до автосервиз да попитаме къде е автобусната спирка. Трябва да е близо до магистралата. Карай към търговския квартал.
	Той подкара и спряхме по средата между две преки. Ики ми подаде четири банкноти от по хиляда долара.
	— Струва ми се, че не съм заслужил толкова. Беше прекалено лесно.
	Той се позасмя, топчестото му лице се разкриви от леко кисела гримаса.
	— Не бъди глупав. Аз успях. Нямаш представа каква беля щеше да си навлечеш. Пък и неприятностите сега започват. Тайфата има очи и уши навсякъде. Внимавам ли, вероятно нищо няма да не ми се случи. Може обаче и да не съм в безопасност, както си въобразявам. Така или иначе, ти направи каквото исках. Вземи парите. Имам много.
	Взех ги и ги прибрах в джоба си. Той ме закара до един денонощен автосервиз и там ни упътиха къде е автобусната спирка.
	— В два и двайсет и пет има маршрутен автобус — осведоми ме служителят, втренчен в разписанието. — Ще ви вземат, стига да има място.
	Ики ме закара до автобусната спирка. Стиснахме си ръцете и той отпраши към магистралата. Погледнах часовника си, открих един все още отворен магазин за алкохол и купих половинлитрова бутилка уиски. После намерих бар и си поръчах двойно уиски с вода.
	Неприятностите ми сега започваха, както бе казал Ики. И излезе напълно прав…


	Слязох на холивудската автогара, взех такси и стигнах до кантората си. Помолих шофьора да почака няколко минути. Той прие с удоволствие, защото беше на нощна тарифа. Цветнокожият пазач ме пусна в сградата.
	— Работите до късно, мистър Марлоу, но винаги е така, нали?
	— Такава ми е работата — отвърнах. — Благодаря, Джаспър.
	Качих се в кабинета си, огледах пода за пощата, но не намерих нищо освен продълговата тясна кутийка, специална пратка, с пощенско клеймо от Глендейл. В нея имаше само нов, току-що подострен молив — мафиотският знак на смъртта.
	Не ме разтревожи особено. Ако наистина възнамеряват да го направят, не ти пращат такова нещо. Сметнах го за строго предупреждение да зарежа поръчката. Вероятно просто щяха да ми дръпнат един бой. От тяхна гледна точка беше подобаващо наказание. „Зачеркнем ли някого, всеки, опитал да му помогне, да очаква хубав пердах.“ Сигурно това искаха да ми кажат.
	Мислех да отида в къщата си на „Юка авеню“, но тя беше твърде усамотена. Или да прескоча до дома на Ан в Бей Сити. Още по-лошо. Усетят ли я истинските мафиоти, не биха се поколебали да я изнасилят и после да я пребият.
	Най-добре да се завра в бърлогата на „Пойнтър стрийт“. Несъмнено беше най-безопасното място в момента. Слязох долу и помолих шофьора на чакащото такси да ме закара през три пресечки до така наречения жилищен блок. Качих се, съблякох се и си легнах гол. Нищо не ме смущаваше освен счупена пружина на леглото. Убиваше ми. Лежах до три и половина, обмисляйки положението със съвършения си мозък. Заспах с пистолет под възглавницата — неподходящо място за държане на пистолет, когато възглавницата е тънка и мека като подложка за пишеща машина. Пречеше ми, затова го преместих в дясната си ръка. Практиката ме е научила да го държа така дори когато спя.
	Събудих се, а слънцето грееше. Чувствах се като парче развалено месо. Едва се затътрих до банята, облях се със студена вода и се избърсах с така изтъняла хавлиена кърпа, че няма да я забележиш, ако не я държиш здраво. Апартаментът наистина си го биваше. Липсваха само мебели в стил Чипъндейл, за да го причислим към копторите.
	Нямаше нищо за ядене, но излезех ли, Всевиждащият Марлоу този път можеше да пропусне нещо. Имах половин литър уиски. Погледнах го, помирисах го, но не вървеше да го пия вместо закуска на празен стомах, дори и да успеех да достигна стомаха си, който се рееше към тавана. Надзърнах по шкафовете да не би някой предишен наемател при спешното си заминаване да е оставил коричка хляб. Нямаше. Дори и натопена в уиски, нямаше да ми е по вкуса. Затова седнах до прозореца. Прекарах така час и бях готов да отхапя дори мръвка от някое пиколо.
	Облякох се, качих се в наетата кола, паркирана зад ъгъла, и се добрах до нещо като закусвалня. Сервитьорката също беше кисела. Набързо прокара парцал по масата пред мен и изтърси в скута ми трохите от предишния клиент.
	— Слушай, сладурано — рекох, — не бъди толкова щедра. Спести си трохите за черни дни. Искам само две яйца, варени три минути — не повече, филийка от прословутия ви циментов препечен хляб, висока чаша доматен сок с капчица сок „Лий и Перинс“, широка щастлива усмивка и не давай кафе на други. Може да имам нужда от всичкото.
	— Настинала съм — обяви тя. — Не ме разигравай. Може да те цапна по физиономията.
	— Хайде да се сприятелим. Не ми се сърди — и аз изкарах тежка нощ.
	Тя ме дари с полуусмивка и мина през двукрилата врата. Така показа заоблените си форми, доста заоблени, дори прекалено. Но получих яйцата каквито ги обичах. Препеченият хляб беше оцветен с топено масло, преминало първа младост.
	— Няма „Лий и Перинс“ — каза тя, слагайки на масата доматения сок. — Искаш ли малко „Табаско“? Арсеникът ни също свърши.
	Сложих си две капки „Табаско“, излапах яйцата, изпих две чаши кафе и се канех да й оставя препечения хляб за бакшиш, но се трогнах и дадох двайсет и пет цента. От това тя буквално светна. Заведението беше такова, че или оставяш десет цента, или нищо. Обикновено — нищо.
	Върнах се на „Пойнтър стрийт“ и всичко си беше на мястото. Пак се приближих до прозореца и седнах. Към осем и половина човекът, когото бях видял да влиза в отсрещния блок — с ръста и телосложението на Ики, излезе с чантичка и тръгна в източна посока. От тъмносиня лимузина изскочиха двама души. Еднакви на ръст, доста скромно облечени и с меки шапки, ниско прихлупени. Всеки измъкна револвер.
	— Ей, Ики! — подвикна единият от тях.
	Човекът се обърна. „Сбогом, Ики“ — каза другият. Сред сградите отекнаха револверни изстрели. Човекът се строполи и замря неподвижно. Двамата хукнаха към колата си и се понесоха в западна посока. От пресечката излезе кадилак, който потегли и ги изпревари. Още миг и изчезнаха.
	Бяха свършили работата си добре, бързо и чисто. Единствената им грешка бе, че не бяха предвидили достатъчно време за подготовка. Застреляха друг.
	Излязох бързо, почти толкова бързо, колкото двамата убийци. Около трупа се бе струпала малка тълпа. Не беше нужно да го погледна, за да разбера, че е мъртъв — момчетата бяха професионалисти. Не го виждах, както лежеше на тротоара, от другата страна на улицата, защото хората ми пречеха. Бях наясно как изглежда и вече чувах сирените в далечината. Значи някой бе телефонирал. Беше рано за обяда на полицаите.
	Свърнах с куфарчето си зад ъгъла, напъхах се в наетата кола и подкарах, за да се махна по-скоро. Кварталът вече не беше удобен за мен. Наясно бях как щяха да ме разпитват:
	— Какво те привлече тук, Марлоу? Квартира ли имаш?
	— Нае ме бивш мафиот, навлякъл си неприятностите на тайфата. Пратили убийци по петите му.
	— Не ни ги разправяй тия. Да не е искал да стане честен?
	— Не знам, но парите му ми дойдоха тъкмо на място.
	— Но не си направил кой знае какво, за да ги заслужиш, нали?
	— Миналата нощ го измъкнах. Нямам представа къде е сега. И не искам да знам.
	— Измъкна ли го?
	— Точно това казах.
	— Аха… само дето е в моргата с бая рани от куршуми. Опитай нещо по-сполучливо.
	— В моргата обаче е някой друг.
	И тъй нататък, и тъй нататък. Полицейски диалог. Излиза като от стара кутия за обувки. Думите им нямат смисъл, въпросите — също. Просто дълбаят, докато толкова се измориш, че объркаш някоя подробност. Тогава се ухилват доволно, потриват ръце и викат: „Май се препъна, а? Хайде всичко отначало.“ Колкото по-малко от това, толкова по-добре.
	Паркирах на обичайното място и влязох в кантората. Беше пълна със застоял въздух. С всяко отиване в бърлогата си се чувствах все по-отегчен. Защо, по дяволите, не си намерих държавна служба преди десет години? Е, нека са петнайсет. Имах достатъчно ум да следвам задочно и да стана адвокат. Страната гъмжи от адвокати, които не могат да напишат дори жалба, без да надникнат в учебника.
	И тъй, седнах на креслото в кабинета си, разочарован от себе си. След малко се сетих за молива. Приготвих 45-калибров пистолет, необичайно за мен оръжие — прекалено е тежко. Набрах номера на шерифското управление и поисках Бърни Оле. Веднага ми го дадоха. Гласът му беше кисел.
	— Марлоу е. В беда съм… истинска беда.
	— Защо го казваш на мен? — изръмжа той. — Би трябвало вече да си свикнал с това.
	— С такива беди не се свиква. Искам да се отбия при теб да ти разкажа.
	— В старата кантора ли си?
	— Все същата.
	— Тъкмо имам път натам. Ще намина.
	Той затвори телефона, а аз отворих два прозореца. Лекият ветрец довя откъм близката закусвалня „При Джо“ мирис на кафе и гранясала мазнина. Мразех това, мразех себе си, мразех всичко.
	Оле не си направи труда да мине през елегантната ми чакалня. Почука направо на кабинета ми и го пуснах. Седна намръщен на стола за клиенти.
	— О’кей. Разказвай.
	— Чувал ли си за субект на име Ики Розенщайн?
	— А трябва ли? Какво му е досието?
	— Бивш мафиот, вече несимпатичен на бандата. Теглили черта на името му и пратили със самолет обичайните двама убийци. Той надушил каква е работата и ме нае да му помогна да се измъкне.
	— Хубава, чиста работа.
	— Стига, Бърни! — Запалих цигара и издухах дима в лицето му. За отмъщение той пък задъвка тютюн. Никога не палеше, просто обезобразяваше цигарите.
	— Виж какво — продължих. — Да предположим, че онзи иска да стане честен, или пък да допуснем, че не иска. Има право да живее, поне докато не е убил някого. А твърди, че никого не е убивал.
	— И ти повярва на тоя бандит, а? Кога ще поумнееш?
	— Нито му повярвах, нито се усъмних. Просто се съгласих с него. Нямаше причина да не се съглася. Двамата с едно познато момиче следихме самолетите вчера. Тя разпозна убийците и ги проследи до хотела. Беше уверена, че са именно те. Изглеждали такива от главата до петите. Слезли от самолета поотделно, а после се престорили, че едва сега се виждат. Това момиче…
	— Има ли си име?
	— Само за теб.
	— Ще я понеса, ако не е нарушила законите.
	— Казва се Ан Райърдан. Живее в Бей Сити. Баща й е бил едно време полицейски началник там. И не споменавай, че заради това е бил мошеник, защото не е така.
	— Аха. Да чуем останалото. И по-накратко.
	— Наех апартамент срещу този на Ики. Убийците още бяха в хотела. В полунощ измъкнах Ики и стигнахме с кола чак до Помона. Той продължи с друга наета кола, а аз се върнах с автобус. Настаних се в апартамента си на „Пойнтър стрийт“ точно срещу неговата бърлога.
	— Защо… щом вече го няма?
	Отворих средното чекмедже на бюрото си и извадих красивия подострен молив. Написах името си на листче и го зачеркнах с молива.
	— Защото някой ми е изпратил това. Не смятам, че ще стигнат до убийство, но вероятно ще ме пребият от бой, та да не смея повече да се развихрям.
	— Знаеха ли, че си се заел с работата?
	— Ики е бил проследен дотук от нахален дребосък, който после се отби и ме смушка с пистолет в корема. Поотупах го, но се наложи да го пусна. Разсъдих, че след това на „Пойнтър стрийт“ ще бъде по-спокойно. Аз живея усамотено.
	— Аз пък обикалям — каза Бърни. — Получавам доклади. Значи са застреляли друг.
	— Със същия ръст, същото телосложение, подобен на вид. Видях, като го гръмнаха. Не съм сигурен дали бяха типовете от „Бевърли уестърн“. Изобщо не съм ги виждал. Бяха просто двама с тъмни костюми, с ниско прихлупени шапки. Скочиха в син понтиак и офейкаха, а голям кадилак ги прикриваше.
	Бърни стана и дълго ме гледа вторачено.
	— Засега, според мен, няма да те закачат — успокои ме той. — Улучили са когото не трябва. Известно време бандата ще кротува. Знаеш ли какво? Този град става мръсен, кажи-речи, като Ню Йорк, Бруклин и Чикаго. Накрая май съвсем ще се скапем.
	— Имаме добър старт.
	— Не ми спомена за нищо, което да ме накара да действам, Фил. Ще поговоря с момчетата от отдел „Убийства“. Май не си в беда. Но си видял убийството. Това им стига.
	— Не съм в състояние да разпозная никого, Бърни. Не познавам застреляния. А ти откъде разбра, че са сбъркали и са убили друг?
	— Нали ти ми каза, глупчо.
	— Мислех, че момчетата вече са го регистрирали.
	— Дори да беше така, нямаше да ми кажат. Освен това едва ли са имали време дори да излязат да закусят. За тях той е само труп в моргата, докато не е идентифициран. Сигурно обаче ще искат да си поговорят с теб, Фил. Просто обичат магнетофоните.
	Той излезе и вратата се затвори със скърцане зад гърба му. Аз седях и се чудех дали не сбърках, че разговарях с него или че се бях заел да спасявам Ики. Петте хилядарки обаче казваха „не“. Е, може и да грешаха.
	Някой почука на вратата ми. Държеше телеграма. Взех я, разписах се и я отворих. Тя гласеше:

	НА ПЪТ СЪМ ЗА ФЛАГСТАФ. МОТЕЛ „МИРАДОР“. МИСЛЯ, ЧЕ СА МЕ ОТКРИЛИ. ЕЛА БЪРЗО.

	Накъсах телеграмата на парченца и ги изгорих в големия си пепелник. Обадих се на Ан Райърдан.
	— Случи се нещо странно — казах и й разправих всичко.
	— Моливът не ми харесва — отсече тя. — Не ми харесва и това, че е застрелян друг, сигурно е беден счетоводител в бедно предприятие, иначе нямаше да живее в онзи квартал. Не биваше да се захващам с тази работа, Фил.
	— Ики има право на живот. Там, където отива, вероятно ще стане честен. Би могъл да смени името си. Трябва да е червив с пари, иначе нямаше да ми плати толкова много.
	— Казах, че моливът не ми харесва. Я по-добре ела тук за известно време. Може да прехвърлиш пощата си на моя адрес — ако изобщо получаваш поща. Във всеки случай сега нямаш кой знае каква работа. Пък и Лос Анджелис гъмжи от частни детективи.
	— Не ме разбираш. Не съм приключил работата. Градските ченгета трябва да знаят къде съм, а в такъв случай и всички репортери от криминалната хроника ще бъдат наясно. Току-виж ченгетата прехвърлили подозренията си върху мен. Никой очевидец на убийство няма да даде смислено описание. Американците не обичат да свидетелстват за гангстерски убийства.
	— Добре, умнико, но предложението ми остава в сила.
	На входната врата се позвъни. Казах на Ан, че се налага да прекъсна разговора. Отворих вратата към чакалнята. Там стоеше някакъв добре облечен — бих подчертал елегантен — мъж на средна възраст. На лицето му бе изписана приятна, изкуствена усмивка. Носеше бяла широкопола шапка и една от ония много тесни вратовръзки. Кремавият му спортен костюм бе с хубава кройка.
	Запали цигара със златна запалка и ме погледна над първото облаче дим.
	— Мистър Марлоу?
	Кимнах.
	— Аз съм Фостър Граймс от Лас Вегас. Собственик съм на ранчо „Есперанса“. Чувам, че сте се позабъркал с един на име Ики Розенщайн.
	— Няма ли да влезете?
	Той мина покрай мен и се вмъкна в кабинета ми. Външността му не ми говореше нищо. Заможен, който обича или смята, че е хубаво да има малко западняшки вид. В Палм Спрингс през зимния сезон ще ги видите с дузини. Акцентът му показваше, че е от източните щати, но не от Нова Англия. Вероятно от Ню Йорк или Балтимор. Не от Лонг Айлънд или Бъркширс — много е далеч от големия град.
	Посочих му стола за клиенти и седнах на старомодния си скърцащ въртящ се стол. Зачаках.
	— Да знаете къде е Ики?
	— Не знам, мистър Граймс.
	— Как така се забъркахте с него?
	— Ами за пари.
	— Страшно основателна причина — усмихна се той. — Докъде е стигнала работата?
	— Помогнах му да напусне града. Казвам ви това, макар че не знам кой, по дяволите, сте, защото вече съобщих на един мой стар приятел и враг, който е шериф.
	— Как така приятел и враг?
	— Блюстителите на закона не се надпреварват да ме целуват, но него познавам от години и сме приятели дотолкова, доколкото една частна детективска звезда може да бъде приятел с човек на закона.
	— Съобщих ви кой съм. Имаме голяма организация в Лас Вегас. Градът е в наши ръце с изключение на един опърничав издател на вестник, който все се катери по гърбовете ни и по гърбовете на нашите приятели. Оставяме го да живее, понеже така имаме по-добра репутация, отколкото ако го пречукаме. Убийствата вече не са изгодни.
	— Като Ики Розенщайн.
	— Това не е убийство, а екзекуция. Ики излезе от строя.
	— И затова вашите стрелци трябваше да очистят друг. Трябваше да се позавъртят наоколо, за да са сигурни.
	— Така и щяха да направят, ако не си бяхте напъхал носа, където не ви е работа. Избързаха. Няма да ги похвалим за това. Настояваме да действат трезво и хладнокръвно.
	— Кои са тия големи, велики, мастити „ние“, за които говорите непрекъснато?
	— Я не се правете на хлапак, Марлоу.
	— Добре. Да речем, че знам.
	— Ето какво искаме. — Той бръкна в джоба си и извади едра банкнота. Сложи я до себе си на бюрото. — Намерете Ики Розенщайн, кажете му да се върне в строя и всичко ще се оправи. Не искаме неприятности и излишна гласност, след като е застрелян невинен минувач. Работата е проста. Ще получите това веднага — кимна към банкнотата. Беше хилядарка. Вероятно най-дребната банкнота, която имаха. — И още една, когато намерите Ики и му съобщите каквото ви казах. Ако се опъне — завесата пада.
	— Ами ако ви кажа да си вземете мърлявата хилядарка и да се изсекнете в нея?
	— Би било неблагоразумие — Извади „Колт Удсман“ с къс заглушител. С такъв пистолет ще те пречукат без засечка. При това този човек беше и бърз, и сръчен. Добродушното изражение на лицето му не се променяше.
	— Не съм напускал Лас Вегас — каза той спокойно. — Мога да го докажа. Вие ще умрете на този стол и никой нищо няма да разбере. Просто още един частен детектив, оплел конците. Сложете ръцете си на бюрото и помислете малко. Впрочем аз съм отличен стрелец дори с проклетия заглушител.
	— Няма да сложа ръце на никакво бюро, нито ще сляза малко по-ниско в обществената стълбица, мистър Граймс. Но я ми кажете нещо за това.
	Извадих изящно подострения молив и го подхвърлих към него. Той го грабна, след като премести пистолета в лявата си ръка бързо, светкавично. Държеше молива така, че да може да го разгледа, без да ме изпуска от очи.
	— Получих го със специална поща — добавих. — Без съобщение, без обратен адрес. Само молива. Мислите ли, мистър Граймс, че никога не съм чувал за такъв молив?
	Той се намръщи и захвърли молива. Преди да успее да премести пистолета обратно в дясната си ръка, пъхнах моята под бюрото, сграбчих дръжката на 45-калибровия и сложих пръст на спусъка.
	— Погледнете под бюрото, мистър Граймс. Ще видите четирийсет и пет калибров пистолет в отворен кобур. Закрепен е там, насочен към корема ви. Дори да успеете да ме простреляте в сърцето, че трийсет и пет калибровия пак ще гръмне само от конвулсивното движение на ръката ми. И коремът ви ще се изсипе на пода, а вие ще изхвръкнете от стола. Куршум от четирийсет и пет калибров пистолет ще ви отхвърли на шест стъпки. Дори в киното най-после се научиха на това.
	— Май така действат мексиканците — каза той спокойно. Прибра пистолета си в кобура. Ухили се. — Браво, добре изпипано, Марлоу. Вероятно ще ни бъдеш полезен. И имаш много време, а ние нямаме. Издири Ики и не бъди глупав. Той ще се вслуша в здравия разум. Положително не иска да се крие до края на живота си. Накрая все ще го намерим.
	— Я ми кажете, мистър Граймс, защо се хващате за мен? Като изключим Ики, какво съм направил, та не ви допадам?
	Без да помръдне, той помисли малко или се престори, че мисли.
	— Заради случая Ларсен. Ти помогна да изпратят един от нашите в газовата камера. А ние не забравяме подобно нещо. Бяхме те набелязали като изкупителна жертва на мястото на Ики. Винаги ще бъдеш изкупителна жертва, щом не си на наша страна. Нещо ще те улучи, когато най-малко очакваш.
	— Човек с моя занаят винаги е изкупителна жертва, мистър Граймс. Вземете си хилядарката и се измитайте тихомълком. Може и да реша да бъда с вас, но трябва да помисля. Що се отнася до Ларсен, ченгетата свършиха цялата работа. Аз просто случайно разбрах къде е. А и Ларсен май не ви липсва чак толкова.
	— Не обичаме да ни се месят. — Той стана. Пъхна небрежно едрата банкнота обратно в джоба си. Докато вършеше това, пуснах 45-калибровия пистолет и извадих моя 38-калибров „Смит и Уесън“. Граймс го изгледа презрително.
	— Ще бъда в Лас Вегас, Марлоу. Всъщност изобщо не съм напускал Лас Вегас. Можеш да ме намериш в „Есперанса“. Вярно е, че не ни пука за Ларсен. Просто още един от охраната. Такива с лопата да ги ринеш. Но ни пука за това, че някакъв си некадърен частен детектив го спипа.
	Кимна и излезе от кабинета ми. Замислих се. Знаех, че Ики няма да се върне в организацията. Дори и да съществуваше подобна възможност, не можеше да им вярва вече. Но сега се явяваше и друга причина. Обадих се пак на Ан Райърдан.
	— Тръгвам да търся Ики. Налага се. Ако не ти се обадя до три дни, свържи се с Бърни Оле. Заминавам за Флагстаф, Аризона. Ики ми съобщи, че ще бъде там.
	— Ти си глупак — каза жално тя. — Това е клопка.
	— Някой си мистър Граймс от Лас Вегас ме посети с пистолет със заглушител. Оправих се е него, ама няма все да съм късметлия. Намеря ли Ики и съобщя на Граймс, организацията ще ме остави на мира.
	— Нима ще го осъдиш на смърт? — Гласът й прозвуча рязко, сякаш не вярваше на ушите си.
	— Не. Него няма да го има, когато им съобщя. Ще се качи на самолет за Монреал, ще си купи фалшиви документи — Монреал е корумпиран, кажи-речи, колкото нас тук — и ще отлети за Европа. Там предполагам да бъде горе-долу в безопасност. Организацията обаче има дълги ръце и Ики ще трябва да живее страшно скучно, за да остане жив. Няма избор. Или трябва да се крие, или и той ще получи молив.
	— Много си умен, мили. А какво става с твоя молив?
	— Ако имаха намерение да ме убият, нямаше да ми го пращат. Просто малък опит за сплашване.
	— А ти не се плашиш, прекрасно животно такова.
	— Плаша се, но не съм се парализирал от страх. Довиждане. Не си хващай любовник, докато не се върна.
	— По дяволите, Марлоу!
	Затвори телефона. И аз направих същото.
	Едно от специалните ми достойнства е, че все говоря каквото не трябва.
	Измъкнах се от града, преди момчетата от отдел „Убийства“ да са ме надушили. Щеше да мине доста време, докато ми хванат дирите. Та Бърни Оле не би дал за частен детектив дори пробита книжна кесия. Хората на шерифа и градските полицаи се погаждат като два котарака на плет.
	Пристигнах във Финикс вечерта и спрях пред мотел в предградията. Във Финикс беше адски гореше Мотелът имаше ресторант. Вечерях. Взех от касиерката няколко дребни монети, затворих се в телефонна кабина и се помъчих да се свържа с „Мирадор“ във Флагстаф. Ама че глупост! Ики можеше да се е регистрирал под всякакво име — от Коен до Кордилеоне, от Уотсън до Войчеховски. Все пак се обадих и в отговор получих само усмивка, доколкото е възможно да ти се усмихнат по телефона. Поисках стая за следващата нощ. Нямало места, освен ако някой не напуснел, но все пак щели да ме запишат, ако някой отмени резервацията си или стане нещо друго, Флагстаф е твърде близо до Големия каньон. Ики навярно си беше запазил стая предварително. Върху това си заслужава да се замислиш.
	Купих си евтин роман и го зачетох. Нагласих будилника си за шест и половина. Романът така ме уплаши, че пъхнах два пистолета под възглавницата си. Разказваше се за субект, който се опънал на мафиотския главатар в Милуоки и го пердашели на петнайсет минути. Мислех си: от черепа му трябва да е останало само парче кост, от което виси ивица кожа. В следващата глава беше весел като полска чучулига. Тогава се зачудих защо чета този боклук, когато бих могъл да науча наизуст „Братя Карамазови“. Не намерих сполучлив отговор на въпроса, угасих лампата и заспах. В шест и половина се избръснах, взех душ, закусих и тръгнах за Флагстаф. Пристигнах за обяд и заварих Ики в ресторанта да яде планинска пъстърва. Седнах срещу него. Изглежда, се изненада, че ме вижда.
	Поръчах си същото. Започнах да ям планинската пъстърва според правилата. Предварителното вадене на костите леко разваля удоволствието.
	— Какво става? — попита ме той с пълна уста. Определено е изискан.
	— Чете ли вестниците?
	— Само спорта.
	— Хайде да идем да поговорим в стаята ти. Има и още нещо.
	Платихме обяда и минахме в хубава стая с две легла. Мотелите вече са толкова комфортни, че в сравнение с тях редица хотели изглеждат долнопробни. Седнахме и запалихме цигари.
	— Двамата убийци станаха много рано и отидоха на „Пойнтър стрийт“. Паркираха пред твоя блок. Не са били осведомени добре. Застреляха един, който малко приличаше на теб.
	— Оплескали са я — ухили се той. — Но ченгетата ще разберат, тайфата също ще разбере. Така че пак съм белязан.
	— Май ме вземаш за глупак — рекох. — Такъв съм си.
	— Според мен свърши екстра работа, Марлоу. Какво глупаво има тук?
	— За късмет, не, но е хубаво да си имаш помощник.
	— Искаш да кажеш балама.
	Лицето му се изопна. Той изръмжа:
	— Не те разбирам. И ми върни част от ония пет хилядарки, чуваш ли? По-закъсал съм, отколкото си мислех.
	— Ще ти ги върна, когато си видиш ушите.
	— Не бъди такъв — леко въздъхна и измъкна пистолет.
	На мен не ми се налагаше да измъквам пистолет. Държах го в страничния си джоб.
	— Не трябваше да върша глупости — казах. — Махни тоя патлак. От него ще имаш толкова полза, колкото от игрален автомат в Лае Вегас.
	— Грешиш. От тия автомати често излиза печалба. Иначе няма да има клиенти.
	— Рядко, искаш да кажеш. А сега слушай добре.
	Той се ухили. На зъболекаря сигурно му е писнало да го чака.
	— Тази работа ме озадачи — продължих весело; бях леко поумнял. — Първо, можеше ли да стане това? Второ, ако можеше да стане, къде щеше да е моето място? Но постепенно забелязах петънцата, които развалиха картинката. Защо въобще трябваше да идваш при мен? Та ония от тайфата не са толкова наивни. Защо ще пращат дървеняк като тоя Чарлз Хикън или каквото е там поредното му име. И защо печен мафиот като теб ще се остави да го проследят и да открият една опасна връзка?
	— Ти ме закла, Марлоу. Толкова си блестящ, че мога да те видя дори на тъмно. Но си и толкова тъп, че не успяваш да разпознаеш жирафа на червени, бели и сини райета. Обзалагам се, безмозъчният ти център си е играл с тия пет бона като котка с торбичка валерианови корени. Обзалагам се, че си целувал банкнотите.
	— Не след като си ги пипал ти. Защо ми изпратиха молива, а? Страхотно опасна заплаха. Тя допълваше останалото. Но както казах на вашия левак от Лас Вегас, не пращат моливи, когато имат сериозно намерение да те очистят. Той също носеше пистолет. „Удсман“, двайсет и втори калибър, със заглушител. Наложи се да го накарам да си го прибере. Беше особено любезен. Размаха под носа ми хилядарка, за да разбера къде си и да му кажа. Добре облечен, симпатичен параван на тайфа мръсници. Любезниченето с убийци не влиза в репертоара ми. Това не са хора. Всеки има право на някоя и друга грешка, но не и мръсниците. Те винаги са съвършени. Иначе ще загазят с такива като теб.
	— Какви ги плямпаш, дявол да го вземе? Разбирам само, че твърде дълго дърдориш.
	— Е, позволи ми тогава да ти го кажа просто и ясно. Някакъв жалък шушумига от източните щати влиза в организация, сред нисшите чинове. Знаеш ли какво е „чин“, Ики?
	— Нали съм служил в армията — озъби се.
	— Та израства той в бандата, но не е съвсем покварен. По-точно не е достатъчно покварен. Затова се опитва да се измъкне. Идва тук, намира си нископлатена работа, променя името си или имената и заживява тихомълком в евтин блок. Но организацията вече разполага с агенти къде ли не. Някой му хваща дирята и го разпознава. Вероятно наркопласьор, шеф на комарджийски вертеп, проститутка, дори полицай, който си получава пая. Тогава организацията, или наречи я тайфата, си казва през дима на пурите: „Ики не може да ни направи този номер. Той е дребна риба, затова не е толкова важен, но ни досажда. Лошо се отразява на дисциплината. Повикайте две момчета и да му зачеркнем името.“ Но какви момчета повикват? Двама, които са им омръзнали. Прекалено много са се навъртали около големите. Може да сбъркат нещо или да ги хване шубе. Може да им хареса да убиват. А това вече е лошо. Прави ги неблагоразумни. Може да се разчита само на пасуващите. Та призованите вече са отписани, без да знаят. Но ще бъде особено хитро да натопят и друг, който не им е симпатичен, понеже, от своя страна, е натопил мафиот на име Ларсен. От ония шегички, за които тайфата мре. „Слушайте, момчета, имаме време дори да погодим номер на един частен детектив.“ И за целта пращат негодник.
	— Братята Тори не са негодници. Те пипат здраво. И го доказаха… макар че направиха грешка.
	— Грешка, друг път. Те светиха маслото на Ики Розенщайн. А ти си просто пееща търговска реклама в това шоу. И сега си арестуван за убийство. Но има и нещо по-лошо. Организацията ще те измъкне от дранголника и после ще те изрита. Изпълни задачата си, но не успя да ме баламосаш.
	Пръстът му стисна спусъка. Избих пистолета от ръката му. Моят в джоба на сакото беше малък, но на такова разстояние точен. А това бе един от дните, когато съм точен.
	Той простена и взе да смуче ръката си. Приближих се и го блъснах в гърдите. Залитна назад, настрана и направи четири-пет крачки, като се олюляваше. Взех пистолета му и като го държах насочен срещу него, опипах местата, където може да се скрие втори пистолет. Не намерих нищо.
	— Какво искаш от мен? — захленчи той. — Нали ти платих. Сметките ни са чисти. Платих ти много добре.
	— И двамата имаме проблеми. Твоят е да останеш жив.
	Извадих от джоба чифт белезници, извих ръцете му отзад и щракнах белезниците. От едната му ръка течеше кръв. Отидох до телефона.
	Флагстаф беше достатъчно голям, за да си има полиция. Дори окръжният прокурор можеше да се е настанил тук. Това е Аризона, сравнително беден щат. Възможно бе дори полицаите да са честни.
	Налагаше се да кисна тук няколко дни, но нямаше значение, стига да разполагах с пъстърва, уловена на 2000–2500 метра височина. Обадих се на Ан и на Бърни Оле. Аризонският окръжен прокурор се оказа енергичен млад мъж, а полицейският началник — един от най-отзивчивите, които съм срещал.
	Върнах се в Лос Анджелис навреме, за да заведа Ан в „Романов“ на вечеря с шампанско.
	— Не мога да разбера — каза тя на третата чаша — защо те забъркаха в тази каша, защо ти пробутаха мнимия Ики Розенщайн? Защо просто не оставиха двамата убийци да си свършат работата?
	— Откровено казано, и аз не съм наясно. Сигурно големите клечки се смятат за толкова недосегаеми, че развиват чувство за хумор. А вероятно оня тип, Ларсен, дето отиде в газовата камера, е бил по-важен, отколкото изглеждаше. Само трима-четирима високопоставени мафиоти са стигнали до електрическия стол, въжето или газовата камера. И доколкото знам, няма такъв случай в нито един от щатите като Мичиган, където най-тежкото наказание е доживотен затвор. Ако Ларсен е бил по-голяма клечка, отколкото се предполага, възможно е да са нанесли името ми в дългия списък, докато ми дойде редът.
	— Но защо трябва да чакат?
	— Те разполагат с време. Кой ще им попречи? По нареждане на Капоне са убити стотици, само неколцина са застреляни лично от него. Наложи се да се намесят данъчните, за да го пипнат. Организацията рядко допуска такива грешки.
	— Ще ти кажа какво ми харесва у теб освен огромния ти чар. Когато не знаеш какво да отговориш, сам си съчиняваш отговора.
	— Парите ме безпокоят — рекох. — Цели пет хилядарки от мръсните им пари. Какво да ги правя?
	— Не бъди балама цял живот. Заслужи си парите, рискува живота си заради тях. Можеш да си купиш държавни облигации. Така ще ги „изпереш“. А за мен това ще бъде само част от шегата.
	— Я ме светни защо се лепнаха точно за мен?
	— Притежаваш по-голямо реноме, отколкото си представяш. И какво щеше да стане, ако мнимият Ики бе успял да те очисти? Той не е от ония, дето се церемонят много.
	— Организацията щеше да му иска сметка, задето е действал на своя глава… в случай че си права.
	— Стига окръжният прокурор да не му поиска сметка. А аз пет пари не давам какво ще стане с него. Още шампанско, моля.
	Екстрадираха „Ики“, той се огъна и посочи имената на двамата убийци — след като вече ги бях назовал, — братята Тори. Никой обаче не успя да ги намери. Повече не се появиха. Няма как да обвиниш един-единствен човек в заговор. По закон дори не е съучастник. Нямаше начин да се докаже, че е знаел за убийството на истинския Ики.
	Щяха да го пратят в затвора за някоя дреболия, но им хрумна нещо по-добро. Оставиха го на приятелите му. Пуснаха го. Къде е сега? Шестото ми чувство казва: никъде.
	Ан Райърдан се радваше, че всичко свърши и аз съм в безопасност — състояние, което не пасва на мъже с моята професия.



	$id = 673
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 3