[Kodirane UTF-8]

|	Пол Дохърти
|	Гибелен грях


A>
	По улиците на средновековен Лондон върлува сериен убиец. Първите му жертви, изкормени и обезобразени, са проститутки, но убийствата на една благородна дама и на един монах карат крал Едуард I да се обърне за помощ към своя довереник, сър Хю Корбет.
	Коварство и измяна преследват сър Хю и помощниците му на всяка крачка, а кръвожадният убиец прикрива умело следите си. Единственият свидетел на едно от убийствата е луд просяк, а единствената улика, с която разполага сър Хю, са загадъчните предсмъртни думи на лейди Съмървил: „Расото не прави монаха“…
C>
	„Дохърти е маестрото на средновековния криминален роман“
@	сп. „Букс“
C$

A$


D>
	На моята дъщеря Ванеса Мари
D$


>	Пролог

	Въжето на ешафода проскърцваше зловещо. Това беше единственият звук, който нарушаваше мрачната тишина, надвиснала над обширните земи около манастира „Сейнт Бартолъмю“. Това пъстро и шумно през деня място нощем се превръщаше в царство на духовете. Там властваше ешафодът. Със стърчащите си греди и жълти плетени въжета, той представляваше страховита гледка, допълвана от висящите тела с извити вратове, изцъклени очи и подпухнали езици, прехапани от пожълтели зъби. По нареждане на градските първенци екзекутираните злодеи оставаха да висят по три дни, докато телата им не подпухнеха и гарваните не започнеха да кълват с острите си клюнове очите и лицата им.
	Нощем никой не доближаваше ешафода. Там, твърдяха старите вещици, демоните ходели да изпълняват своите танци. Възцареше ли се мракът, дори кучетата, котките и каните* напускаха мястото.
	[* Каня — граблива птица от семейство ястребови, която често се храни с мърша или рови за останки от човешки храни в боклуците. — Бел.прев.]
	Просякът Рагуорт мислеше другояче. Обикновено той седеше на завоя на Сейнт Мартин’с Лейн в Уест Чийп, протягаше металната си просешка паница и хленчеше, измолвайки милостиня от вярващите. Хората, които пресичаха голямото лондонско тържище край „Сейнт Пол’с“ бяха богати и жалостиви. Просякът не оставаше гладен. През нощта Рагуорт се връщаше в Смитфийлд и спеше под ешафода, където се чувстваше в безопасност. Никой не го закачаше, а висящите отгоре зловещи тела му бяха като другари и дори защитници срещу разбойниците, крадците и скитниците, върлуващи нощем из тесните лондонски улички.
	Случваше се сънят да не дойде. Тогава Рагуорт се свиваше на дървените трупчета, които му служеха за крака, и бърбореше с труповете. Гласът му звучеше като гарваново грачене. Рагуорт правеше догадки за живота им, чудеше се защо бяха кривнали от правия път. Само на тях — най-добрите слушатели — разказваше своята печална история: как се родил и израсъл в Линкълншир, станал войник, а после стрелец от армията на Едуард Английски в Шотландия. Как с много от своите другари превземали замък, катерили се по обсадните стълби и после как Господ, с помощта на някакъв червенокос шотландец, го запокитил долу в ада. Стълбата се преобърнала, Рагуорт паднал в сухия ров, а когато се опитал да изпълзи от него, краката му потънали в лепкав, врящ, черен катран. Пищял с дни, с месеци се мятал в агония, след което хирурзите умело отсекли краката му под коляното и ги привързали към дървените протези. Дали на Рагуорт няколко монети, качили го на каруца и го изпратили на юг — в Лондон — да прекара остатъка от своя живот.
	Рагуорт се беше примирил със съдбата си на просяк. Имаше добра „клиентела“, а лордовете и дебелите адвокати обичаха да се правят на благодетели. Ядеше до насита и пиеше по гарафа червено вино на ден. Застудееше ли, братята от болницата „Сейнт Бартолъмю“ винаги му позволяваха да спи в избата им и приемаха с разбиране странностите му. Рагуорт твърдеше, че има видения — странни фантазии, които го тормозеха в съня му: понякога разпалено обясняваше как видял демони с червени рога да се разхождат из лондонските улици.
	Беше вечерта на 11 май 1302 година. Рагуорт тъкмо се беше настанил удобно под люлеещите се тела, когато го връхлетя ново предчувствие за наближаващо зло. Усещаше болки в краката си, чувстваше силни пробождания в тила, а стомахът му къркореше като врящ котел. Не можеше да заспи. Придремваше. Изведнъж се разсъни от силния вятър, който разлюля телата над него. Труповете се мятаха насам-натам в някакъв зловещ танц на смъртта. Рагуорт подръпна ходилото на един от обесените.
	— Шшт! — прошепна той. — Оставете Рагуорт да чуе.
	Просякът се сви в тъмнината и наостри уши като куче. Тогава го чу. Странен, ритмичен шум — потрепване на сандали по калдъръма и тежко дишане. Тъмна фигура бързаше към него. Рагуорт се дръпна назад в мрака и почти се скри зад краката на висящите трупове. Завзира се в приближаващата се фигура. Кой беше? Жена ли? Да, жена. Носеше тъмна дреха и пристъпваше тромаво. Стара е, заключи Рагуорт по леко прегърбените рамене и за миг мярналата се изпод качулката посивяла коса. Не изглеждаше да бърза много или да е заплаха за него, затова Рагуорт се зачуди защо сърцето му продължава да бие лудо, гърлото му да е пресъхнало, а по тила си да усеща ужасна студенина, сякаш някой от обесените мъже се е навел да го помилва нежно с ръка. Тогава Рагуорт разбра причината. Още някой бързаше зад жената. Вторият човек се движеше устремено. Дочула преследващите я стъпки, първата фигура спря.
	— Кой е там? — провикна се старата жена. — Какво искаш?
	Рагуорт се притаи и захапа ръката си, за да не издаде звук. Усещаше как злото приближава. Искаше да изкрещи за предупреждение. Ужасно злодеяние предстоеше да се извърши. От мрака изскочи силует и тръгна към жената.
	— Кой си ти? — повтори тя. — Какво искаш? Занимавам се с Божии дела.
	Рагуорт простена сподавено. Как не разбира тази жена!? Не вижда ли, че от мрака изпълзява злото! Втората фигура се приближи. Наметка с качулка беше всичко, което Рагуорт виждаше. На промъкналата се през пролука в облаците лунна светлина, съзря белееща се плът и видя, че вторият странник също е обут в сандали. Старицата въздъхна с облекчение.
	— Ти ли си! Сега пък какво? — тросна се тя.
	Рагуорт не дочу измънканото в отговор. Двете фигури се приближиха заедно. Рагуорт видя проблясване на стомана и закри очи. Чу тихия звук от остър като бръснач нож, разрязващ плът, вени и гръклян. Страшен писък проряза тишината, прекъснат от ужасно хриптене; старицата рухна върху калдъръма, давейки се от бликналата в гърлото й кръв. Рагуорт отвори очи. Втората фигура беше изчезнала. Старицата лежеше в купчина отпадъци. Просякът видя как тялото й помръдна. Беше вкочанен от ужас. Стоеше като прикован и гледаше струйката кръв, виеща се като змия по каменната настилка.


	По-късно, същата седмица, в таванска стая, под самия покрив на голяма, западнала къща, намираща се на завоя при Олд Джуъри и Лотбъри, Изабо Фламандката старателно броеше монети на спретнати купчинки — печалбата от тежкия си нощен труд. Посетителите й бяха трима: млад благородник — буен и силен; йомен* от гарнизона на Тауър** и стар търговец от Бишъпгейт, който обичаше да я връзва, докато беше с нея в леглото. Изабо се ухили. Последният винаги беше най-лесен, много бързо се задоволяваше и много щедро изразяваше благодарността си. Тя изтегли панделките от медночервеникавата си коса и разтърси кичурите да паднат свободно по раменете й. Съблече роклята си от синя дамаска, долната риза и събу чорапите с жартиери. Хвърли всичко на купчина. Завъртя се права пред излъскания до блясък сребърен поднос, който й служеше за огледало, и огледа с одобрение тялото си. Всяка нощ извършваше един и същ ритуал. Старата Теършийт я беше посъветвала да го спазва.
	[* Йомен — в края на Средновековието, свободен селянин. Йомените са съставлявали основната част от английската армия. — Бел.прев.]
	[** Уилям Завоевателя е започнал строежа на крепостта Тауър с Бялата кула, издигната в периода 1078 — 1098 година. В Тауър са се помещавали тъмница, гарнизон, параклис, жилища и подземия. — Бел.прев.]
	— Куртизанката, която се грижи за себе си, Изабо — повтаряше дъртата вещица, — младее и дълго живее. Не го забравяй.
	Изабо застана до металния леген и започна да се мие с гъба и парче кастилски сапун — дар от благодарен генуезки капитан. Кожата на тялото й, мека и бяла като алабастър, порозовя. Изабо беше щастлива. Скоро щеше да събере достатъчно пари, за да се премести в добър квартал. Унесена в кроежи и планове, тя не обърна внимание на странния шум от улицата. Мислите я понасяха към едно прекрасно място с красива градина и водоскок. Пронизително котешко мяукане върна Изабо към действителността. Тя се стресна. Сърцето й заблъска в гърдите като птиче, пърхащо под стрехите на стара къща и мятащо се между капаците на прозорците. Изабо спря да се мие и се заслуша в проскърцванията из къщата. Трябваше да е много внимателна. В крайните квартали се носеха слухове. Говореше се, че нощем край Темза бродел демон. Убиецът вече беше заклал четиринайсет — или бяха повече — от нейните посестрими. Вратовете им били прерязани, главите — почти отделени от телата. Изабо не вярваше лесно на думи, но беше видяла едно от телата — трупът на младата Алмази. Момичето беше французойка, която придирчиво обикаляше нагоре-надолу по Милк Стрийт в търсене на клиенти. Разбираше си от работата… Изабо отново се отдаде на миенето и насладата от чувственото усещане от гъбата, движеща се по кожата й. Обгърна пищните си млади гърди и прокара ръка по стегнатия си, плосък корем. Дочу шум от стълбите, но реши, че е някой тършуващ за храна плъх, взе кърпа и започна да се подсушава. Обърна се, премести свещта на малък сандък до огромното легло, покрито с дюшек от лебедов пух и нахлузи смачкана нощна риза.
	— Изабо — гласът беше тих.
	Проститутката се извърна и впери поглед във вратата.
	— Изабо, Изабо, моля те, трябва да те видя!
	Разпознало гласа, момичето се усмихна и с бързи, безшумни стъпки тръгна към вратата. Измъкна грамадното резе, открехна и се напрегна да различи посетителя в мрака на коридора. Единственото, което успя да различи Изабо Фламандката, беше покрития с качулка силует. Нощният гост държеше свещ в ръка.
	— Какво искаш? — Изабо отстъпи навътре.
	Посетителят прекрачи прага.
	— Точно сега ли реши да говорим? — кокетно се изсмя Фламандката.
	— Ето — отвърна неочакваният гост, — дръж свещта.
	Изабо протегна ръка и за миг зърна широкия остър нож, устремен към нежната й гладка шия. Усети ужасна, изгаряща болка и рухна на земята. Кръвта бликна и обля току-що измитото тяло.


	В подземията на двореца Лувър, който се намираше на Ил дьо Франс — до извисяващата се величествено катедрала Нотр Дам — се простираше лабиринт от тайни ходници и галерии. Някои извеждаха до бяла стена. Завоите и криволиците на други бяха така многобройни, че който и да е натрапник скоро би се изгубил и обезкуражил. В края на лабиринта, като в центъра на грамадна паяжина, беше тайната стая на Филип IV. Два тесни процепа, разположени високо на една от осемте облицовани с дърво стени, бяха единствените прозорци. Дърво, дебело почти две педи, покриваше напълно пода. Филип IV харесваше помещението. Никакъв шум не се чуваше, дори вратата беше така умело вградена в покриващото стените дърво, че беше трудно да се влезе и — припрян ли е човек — още по-трудно да се излезе. В помещението винаги горяха цели дузини свещи от чист пчелен восък, най-добрите, които шамбеланът* можеше да достави. В средата стоеше четвъртита дъбова маса, покрита със зелено сукно, зад нея имаше стол с висока облегалка, а от двете страни на масата — два огромни сандъка с по шест катинара. Във всеки от сандъците се криеше по едно ковчеже, където кралят на Франция — Филип, държеше тайната си кореспонденция, бележки и докладите на шпионите си от цяла Европа. Филип сядаше в центъра на това място и започваше да плете своята мрежа от лъжи и коварства, която да впримчи останалите управници в Европа, били те принцове, крале, или самият папа.
	[* Шамбелан — висш придворен, който се грижи за вътрешния ред в двореца. — Бел.прев.]
	В този момент кралят на Франция седеше отпуснато в грамадния си стол, втренчил поглед в изрисуваните по тавана златни и сребърни звезди и тихо потропваше с пръсти по масата. Насреща му седеше Гийом дьо Ногаре, негов канцлер и напълно доверено лице. Пазителят на кралските тайни говореше тихо и при това бързо за един, после за друг европейски двор и в същото време наблюдаваше най-невъзмутимия измежду кралете. С продълговато бяло лице, светлосини очи и коса с цвят на блестящо злато, Филип, когото наричаха „Хубави“, беше крал до мозъка на костите си. От него се излъчваше кралско достойнство, така както от женското тяло се излъчва фино ухание, а от това на дворцовото конте — мирис на парфюм. Ногаре обаче си знаеше, че господарят му е потайна, хитра лисица, която никому не показва истинското си лице, а оставя другите да се догаждат за истинските му намерения. Пръстите на Филип потропваха все по-бързо по масата. Това не беше добър знак. Всичко показваше, че кралят е изнервен.
	Разколебан, Ногаре преглътна с усилие. Знаеше, че откъм неговата страна на масата беше страховитата тайна тъмница на замъка, чийто капак на отвора се управляваше с лост под ръба на масата от страната на краля, затова предпазливо помести стола си настрани. Ногаре беше наясно какво ще последва, отвореше ли се внезапно капакът. С очите си беше видял една от жертвите да пада върху стоманените остриета на коловете отдолу.
	— Имаш съмнения ли, Гийом? — полугласно рече кралят.
	— Твоя милост, става дума за пари.
	Филип лениво насочи сините си очи към Ногаре.
	— Разполагаме с нашите налози.
	— Една война срещу Фландрия, твоя милост, ще изпразни хазната.
	— Можем да поискаме заем.
	— Ломбардците ще откажат.
	— Има търговци, които ще ни дадат.
	— Невъзможно е да повишаваме повече налозите им.
	— И какво предлагаш, Гийом?
	— Остава Църквата.
	Филип се поусмихна и впери поглед в довереника си.
	— Това ти се ще, нали! Ще ти се да обложим с данък Църквата, така ли? — Филип се наведе напред и сплете тънките си пръсти. — Има хора, Гийом — продължи той, — които твърдят, че не вярваш в Църквата. Не вярваш и в _Le Bon Seigneur*._
	[* Le Bon Seigneur (фр.) Господ Бог. — Бел.прев.]
	Ногаре безизразно отвърна на втренчения му поглед. Не беше тайна, че е ренегат. Всички знаеха, че се е отказал от принципите на църквата и религията.
	— Има хора, които казват същото и за твоя милост.
	От станалите кръгли очи на Филип струеше самата невинност.
	— Но моят дядо е свети Луи, докато твоят дядо, Гийом, и твоята майка са осъдени като еретици, после затворени в каца с катран и запалени на градското тържище.
	Филип наблюдаваше как лицето на Ногаре се изопва от бяс. Харесваше му и се наслаждаваше, когато другите губеха присъствие на духа и лъсваше истинската им природа. Кралят отново се облегна назад и въздъхна.
	— Стига! Стига! — промърмори. — Не можем и няма да обложим Църквата.
	— Тогава „не можем и няма“ — озъби се в отговор Ногаре, подражавайки на краля, — да завладеем Фландрия.
	Филип спотаи у себе си избликналата ярост и се усмихна. Галеше нежно покриващото масата зелено сукно.
	— Внимавай, Гийом — измърмори той, — ти си ми дясната ръка — кралят вдигна ръка — но ако дясната ми ръка знаеше какво прави лявата, бих я отрязал.
	Филип се завъртя, сграбчи каната с вино и докато препълваше чашата, съсредоточено гледаше как шуртящото вино просветва около ръба й. Подаде я на Ногаре.
	— Сега, доверенико мой, край на подмятанията. Трябват ми пари, а ти имаш план.
	Ногаре предпазливо отпиваше от виното и отвръщаше на погледа.
	— Нали имаш план? — повтори Филип.
	Ногаре остави чашата.
	— Да, твоя милост, имам. Планът ми предвижда намеса в делата на Англия — той се наклони напред и тихо заговори.
	Филип слушаше с непроницаемо лице, но докато Ногаре излагаше плана си, кралят скръсти ръце и се наслаждаваше на меденото слово, струящо от устата на Ногаре.


>	Глава първа

	Тежко отпуснат, Едуард Английски седеше на стол до прозореца на стаята за преобличане, която се намираше зад тронната зала на двореца Уинчестър. Известно време наблюдаваше как една от хрътките му лакомо лапа сладкиши от сребърен поднос, украсен със скъпоценни камъни, а после се отдалечи спокойно, клекна в далечния ъгъл и шумно изпразни стомаха си. Едуард се усмихна на себе си и впери поглед изпод гъстите си вежди към двамината мъже, седнали на столове насреща му. Старият, Джон дьо Варен, граф Съри, също беше втренчил безизразния си поглед в него. Едуард оглеждаше жестокото му лице: извития му като клюн нос, квадратната брадичка и очите, които напомняха някак на Едуард за хрътката в ъгъла. Под късо подстриганата коса на дьо Варен, замисли се той, трябваше да има мозък, но Едуард не можеше да се закълне. Никога не го бе спохождала никаква умна мисъл, единственият му отговор — на каквото и да било — беше да обвинява и убива. Тайно Едуард наричаше дьо Варен своя хрътка, понеже каквото и да посочеше Едуард, дьо Варен го хващаше. Сега лордът просто седеше объркан от дългата поредица въпроси, ядно зададени от краля, гледаше своя господар и чакаше поредната заповед. Беше утро в началото на лятото и въпреки това дьо Варен продължаваше да носи дебел вълнен плащ, метална ризница и кафяви вълнени войнишки панталони, напъхани в разхлабени ботуши за езда, с прикрепени към тях шпори. Едуард присви устни. Кралят се зачуди дали лордът изобщо се преоблича. И какво се случваше, когато се отправяше към леглото? Дали съпругата му Алис носеше отпечатъка от тази ризница по нежното си бяло тяло?
	Едуард отправи поглед към мъжа, седящ до дьо Варен, облечен скромно в тъмносиня туника, пристегната от широк кожен колан. Различен от дьо Варен, както денят е различен от нощта, този мъж имаше мургаво, мрачно лице, гладко избръсната брада, хлътнали очи и непокорна, рошава черна коса, в която вече проблясваха тънки сиви нишки. Едуард бавно смигна на главния си писар Хю Корбет, специален пратеник на Едуард и пазител на тайния печат.
	— Схващаш ли проблема ми, Хю? — прогърмя гласът на краля.
	— Да, твое величество.
	— Да, твое величество! — изимитира го в отговор Едуард.
	Престорена усмивка се появи на обжареното от слънцето лице на краля, устните му бяха извити така, че приличаше по-скоро на ръмжащо псе, отколкото на богопомазан. Изправи се и се протегна в цял ръст, докато ставите му не изпукаха, после прокара пръсти през косата си, стоманеносива и гъста като лъвска грива, падаща назад към тила му.
	— Да, твое величество — подигра се отново кралят. — Разбира се, твое величество. Ще се понрави ли на твое величество? — Внезапно Едуард зараздава ритници и блъсна стола на своя писар. — Та, кажи ми, мастър Корбет, какъв проблем имам?
	На писаря му се щеше да обясни на краля, кратко и ясно, че е безочлив, избухлив, жесток и отмъстителен и че гневните изблици не му носят нищо добро. Вместо това Корбет скръсти ръце в скута си и впери поглед в краля.
	Едуард все още носеше тъмнозеления си костюм за лов, по ботушите му, панталоните и късото му кожено палто имаше големи кални петна. След всяко движение на краля се разнасяше мирис на пот. Корбет се чудеше коя миризма е по-лоша — на краля или на кралската хрътка. Едуард приклекна пред Корбет и писарят невъзмутимо се загледа в зачервените, пъстри очи.
	Кралят беше в опасно настроение. Както винаги след лов беше разгорещен: кръвта все още бясно течеше из кралските вени.
	— Кажи ми — започна Едуард с престорена благост — какъв проблем имаме?
	— Проблемът е бунтът в Шотландия, твое величество. Водачът им, Уилям Уолъс, е роден за воин и за водач.
	Корбет видя как върху лицето на Едуард проблясва раздразнение.
	— Уолъс — продължи Корбет — използва блатата, тресавищата, мъглите и горите на Шотландия, за да планира и организира своите набези, нападения и внезапните си кървави засади. Не се знае къде е; появява се, където най-малко го очакват. — Лицето на Корбет стана мрачно. — С две думи, твое величество, Уолъс кара сина ти, принца на Уелс и главнокомандващ твоите войски, да играе по неговата свирка.
	Кралят разтегна устни в неискрена усмивка.
	— И каква е останалата част от проблема, мастър Корбет, с две думи?
	Писарят хвърли поглед настрани към дьо Варен, но не намери подкрепа. Лордът седеше като издялан от камък и Корбет се почуди, не за пръв път, дали Джон дьо Варен, граф Съри, е наред с главата.
	— Втората част от проблема е — продължи Корбет — Филип Френски, който трупа войски по северната си граница и до една година ще предприеме нападение срещу Фландрия. От една страна, ако Бог пожелае, той ще бъде отблъснат, но ако победи, ще разшири владенията си, ще унищожи наш съюзник, ще се намеси в търговията ни с вълна и постоянно ще пречи на корабоплаването ни.
	Едуард се изправи и бавно запляска с ръце.
	— А каква е третата част от проблема?
	— Каза, че си получил писмо от кмета на Лондон, но все още, твое величество, не си разкрил неговото съдържание.
	Кралят седна на стола, порови от вътрешната страна на кожения си елек и измъкна бял свитък пергамент. Разви го, а изразът му стана сериозен.
	— Да, да — каза той. — Писмо от кмета и от градския съвет на Лондон, търсят помощта ни. Има някакъв проклет главорез, някакъв убиец, който реже гърлата на уличниците, проститутките и куртизанките из целия град.
	Корбет избухна в смях.
	— Че откога градските първенци ги е грижа за смъртта на няколко бедни уличници? Поразходи се из лондонските улици посред зима, твое величество, и ще се натъкнеш на трупове на дрипави уличници, на вкочанени от студа тела из рововете и на умрели от глад пред вратите на църквите.
	— Това е друго — проговори дьо Варен, бавно обръщайки глава, сякаш чак сега забелязва Корбет.
	— Защо да е различно, милорд?
	— Не става дума за обикновени нощни скитници, а за истински куртизанки.
	Корбет се усмихваше.
	— Забавно ли ти е, писарю?
	— В никакъв случай! Има още нещо, нали?
	Едуард си играеше с малкия пергаментов свитък.
	— Да — отвърна той уморено, — има още нещо. Първо, тези куртизанки крият доста тайни. Дали са на шерифите и на важните хора в града да се разбере, че ако не се вземат мерки, нашите нощни жрици ще започнат да разправят наляво и надясно каквото знаят.
	Корбет вече открито се смееше.
	— Давам и последното си пени, да съм там, когато се случи. Мръсните ризи на всичките ни достопочтени граждани, изкарани на показ.
	Едуард се усмихна при тази мисъл.
	— И аз щях да сторя същото, ако същите граждани не вдигаха данъците заради мен. Лондон отпуска безлихвени заеми — думите му преминаха в ръмжене. — Сега вече разбираш проблема, нали, Корбет? Нужни са ми средства, за да удържа Филип извън границите на Фландрия и да прогоня Уолъс от Шотландия, иначе войските ми ще се стопят като сняг.
	Кралят се обърна, като кашляше и храчеше.
	— И пукната пара не давам за уличниците, нито за гражданите. Искам златото им, а също и отмъщение.
	— Твое величество? — озадачен рече Корбет.
	Едуард навъсено се взираше в хрътката, готова да вдигне крак срещу един от стенните гоблени. С отсъстващ вид, кралят събу ботуша си и го метна по кучето, което изскимтя и хукна да бяга.
	— Умрели са няколко уличници — отвърна Едуард. — Но има два случая, които няма да оставя така — той пое дълбоко въздух. — В града съществува сестринство на знатни вдовици. Наричат се сестри на света Марта и са посветени на милосърдието. Светски орден. И по-точно: на физическото и духовно спасение на младите момичета от улицата. И така, сестрите имат личната ми протекция. Събират се в катедралния съвет в Уестминстърското абатство, където се молят, общуват и подготвят работата си. Сестринството върши добра работа, оглавява се от лейди Имелда де Лейси, чийто съпруг беше с мен на кръстоносен поход. Срещал ли си го, Корбет?
	Писарят поклати глава, но продължи внимателно да наблюдава краля. Странен човек беше Едуард. Ругаеше, беше жесток, вероломен, коварен, алчен и отмъстителен, но държеше на думата си. Приятелството за него беше свещено и ненарушимо. Кралят особено почиташе другарите си от младини — рицарите, които го бяха придружавали и воювали заедно с него из земите отвъд морето, както и покойната, но все така скъпа на сърцето му кралица Елинор. Щом някой от тези негови другари беше наранен или техните интереси — нарушени, кралят се намесваше с цялата власт и бързина, на които беше способен. Корбет усети боязън в себе си. Беше обещал на съпругата си Мейв да се върне в Лондон и заедно с нея и тримесечната им дъщеря Елинор да идат на гости на семейството й в Уелс. При мисълта какво може да поиска кралят, сърцето на Корбет се сви от страх.
	— Вдовицата на веселия ми другар, лейди Катрин Съмървил — продължаваше бавно Едуард, — беше една от сестрите на ордена „Света Марта“. Преди две седмици лейди Катрин се връщала от Уестминстър по Холборн, спътничката й я оставила при „Сейнт Бартолъмю“ и лейди Съмървил тръгнала напряко през Смитфийлд към къщата си близо до Барбикан. Така и не се прибрала. На другата сутрин тялото й било открито да лежи близо до бесилките, гърлото й било прерязано от край до край. Умряла по същия начин, както и уличниците, на които се мъчеше да помага. Кой — Едуард погледна гневно към дьо Варен — би убил възрастна дама по такъв свиреп начин? Искам отмъщение — негодуваше кралят, — искам убиецът да бъде заловен. Градските първенци са напълно объркани. Не искат имената им да бъдат опетнени, а вдовиците на високопоставените благородници трябва да са защитени.
	— Спомена още една смърт, твое величество.
	— Споменах. В земите на Уестминстърското абатство има къщичка. Убедих абата и монасите да я дадат като награда, благодарност и отплата на един мой стар военен свещеник, отец Бенедикт. Беше стар, благочестив свещеник, който обичаше ближния си и беше отдаден на милосърдни дела. В нощта след убийството на лейди Съмървил, отец Бенедикт умрял при пожар в дома си.
	— Убийство ли е било, твое величество?
	Върху лицето на краля падна сянка.
	— Изглежда като нещастен случай, но според мен е било убийство. Отец Бенедикт може и да беше стар, но беше внимателен и пъргав. Не разбирам защо след като е стигнал до вратата и в ръката си е държал ключа, не е успял да излезе.
	Кралят разпери пръсти и внимателно се зае да разглежда стар белег от нанесена с нож рана върху ръката си.
	— И преди да си попитал, Корбет, има връзка. Отец Бенедикт беше свещеник от ордена на „Сестрите на света Марта“.
	— Има ли мотив за убийствата?
	— За Бога, Корбет, откъде да знам!
	Кралят се изправи и заподскача през стаята, за да си прибере ботуша. Корбет усещаше, че има нещо, което царственият му господар прикрива.
	— Не е само това, твое величество, нали?
	В този миг дьо Варен започна да тегли измъкната нишка от плаща си, сякаш се е натъкнал на най-любопитното нещо в стаята. Предчувствието на Корбет се засили.
	— Да, да, Корбет, има и още. Твой стар приятел отново е в Лондон.
	— Стар приятел ли?
	— Сър Амори дьо Краон, личен пратеник на Негово най-християнско величество, Филип, крал на Франция. Наел е къща на Грейсчърч Стрийт и със себе си е взел доста малобройна свита, както и писмата, израз на приятелството на царствения ми брат, краля на Франция. Дадох охрана на дьо Краон, но щом копелето е тук, значи в Лондон се заплитат много повече кроежи, отколкото ми се ще да разнищвам.
	Корбет потърка лицето си с ръце. Дьо Краон беше специален агент на Филип. Където и да идеше, неприятностите вървяха подире му: предателство, размирици, заговори и интриги.
	— Дьо Краон може и да е копеле — отвърна Корбет, — но не е обикновен убиец. Не може да има връзка с тези убийства.
	— Не — намеси се дьо Варен, — както и мухите, дето летят над лайното не са отговорни за него.
	— Красноречиво казано, милорд.
	Корбет се обърна към краля, който стоеше облегнат на стената.
	— Твое величество, какво общо имам аз с това? Обеща ми, щом привърши настъплението ти в Уелс, да ме освободиш от всичките ми задължения за идните два месеца.
	— Ти си само писар — дьо Варен продума само с ъгълчето на устата си.
	— И съм човек като теб, милорд.
	Старият лорд се оригна гръмовно и отклони поглед.
	— Искам да идеш в Лондон, Хю.
	— Твое величество, даде ми дума!
	— Можеш да целунеш кралския ми задник. Необходим си ми в Лондон. Искам да спреш убийствата, да заловиш главореза и да окачиш копелето на бесилката в Тайбърн*. Искам да откриеш какво кроят дьо Краон и приятелят му Раул дьо Ньовер. В какви купища с гадости са затършували.
	[* Между XII и XVIII век в Тайбърн са се извършвали публичните екзекуции чрез обесване — Бел.прев.]
	— Кой е дьо Ньовер?
	— Бог знае. Някакво френско благородниче с цялата му придворна превзетост. — Кралят се ухили. — И двамата са проявили интерес към теб. Даже любезно са посетили лейди Мейв.
	Корбет подскочи и потръпна от лошо предчувствие. Натрапничеството на дьо Краон беше едно, но дьо Краон под собствения му покрив при жена му и детето му беше друго.
	— Ще идеш ли в Лондон, Хю?
	— Да, твое величество, ще ида в Лондон, ще събера домакинството, ще взема жена си, детето си и ще замина за Уелс, както беше уговорено.
	— Бога ми, няма да го направиш!
	Корбет се изправи.
	— Бога ми, сър, напротив!
	Спря до дьо Варен и го погледна отвисоко.
	— А ти, милорд, добре е да пиеш повече мляко. Ще уталожи газовете в стомаха ти.
	Писарят тръгна към вратата, но при съскането на меча се обърна. Прав до трона си Едуард стоеше извадил огромния си меч от ножницата, която висеше отзад на стола.
	— Възнамеряваш да ме убиеш ли, твое величество?
	Едуард гневно го гледаше в отговор и Корбет видя, че кралят е на ръба на едно от най-впечатляващите си избухвания. Всички необходими признаци бяха налице: бледо лице, прехапани устни, заплашителни движения с меча, нервни нападателни пристъпвания. Като дете, помисли си Корбет, разглезено дете, когато не става на неговото. Корбет се обърна към вратата. Хвърлената от краля чаша, прелетяла на косъм от главата му, го изпревари. Корбет тъкмо щеше да вдигне резето, когато усети убождане от кама на тила си. Дьо Варен стоеше зад него: само дума от краля и — Корбет не се съмняваше — лордът щеше да го убие. Чувстваше издатината от своята кама, затъкната в колана си.
	— И какво, милорд? — рече полугласно, поглеждайки през рамо към краля, който се беше прегърбил на трона, без следа от гняв в умолителния си поглед.
	— Върни се, Хю — измърмори той. — В името на Бога, върни се.
	Кралят хвърли меча на пода. Писарят се обърна и тръгна към него, достатъчно беше схватлив, за да разбере кога е преминал границите на кралското търпение.
	— Махни камата си, дьо Варен! За Бога, та ние сме приятели, а не трима пияни пътници в кръчма! Корбет, сядай!
	Кралят впери поглед в главния си писар. Корбет видя, че очите на Едуард са пълни със сълзи и простена в себе си. Можеше да се справи с изблик на кралския гняв, но растящото самосъжаление на Едуард беше и сърцераздирателно и твърде опасно. Корбет присъства на скорошния разговор между Едуард и най-голямата му дъщеря, която се беше омъжила за човек, стоящ доста по-ниско от нея по мнението на краля. Първо Едуард беше опитал с гняв, после със сълзи, а накрая когато не свършиха работа, наби дъщеря си, хвърли накитите й в огъня и заточи нещастната принцеса и съпруга й в имението, където всички ветрища на Англия вилнееха неспирно. Гневът на краля можеше и да е по-опасен. Корбет беше слушал за шотландски градове, които имали неблагоразумието да не отстъпят пред нападенията му и които превземал с щурм и нямал милост към нищо и никого.
	Кралят щракна с пръсти и дьо Варен, който беше прибрал камата си, наля вино и на тримата. После старият лорд шумно засърба от чашата си, като от време на време мяташе по някой гневен поглед на Корбет, сякаш му се щеше да отреже главата на писаря.
	— Всички ме напускат — мрачно подхвана кралят. — Обичната ми Елинор е мъртва. Върнел го няма вече, помниш ли стария мошеник, Хю? Мътните го взели, щеше ми се да е с мен сега.
	Кралят избърса очи с опакото на ръката си и Корбет се облегна назад, за да се възхити на дарбата на Едуард при изпълнението на една от любимите му роли — старият крал, скърбящ по отминалата слава. Корбет, разбира се, помнеше испанката Елинор, красивата съпруга на Едуард. Докато тя беше жива, кралят владееше гневните си изблици. Колкото до канцлера Върнел, епископ на Бат и Уелс, хитрата стара лисица обичаше Корбет като свой син.
	— Всички си отидоха — завайка се отново кралят. — Синът ми ме мрази. Дъщерите ми се женят за когото си искат. Предлагам на шотландците мир и благоденствие, а те ми ги хвърлят в лицето, а в същото време Филип разиграва коня си около мен, сякаш съм един прост дангалак.
	Кралят се протегна и сграбчи китката на Корбет.
	— Но имам теб, Хю. Дясната ми ръка, моят меч, мой щит и моя закрила.
	Корбет здраво прехапа устни. Не трябваше да се смее, нито да поглежда към дьо Варен, който беше заврял лице в чашата си с вино.
	— Умолявам те — придумваше го кралят, — Хю, нужен си ми. Само този път. Иди в Лондон, разчисти батака. Ще видиш жена си и невръстното си дете. — Хватката на краля стана по-здрава. — Кръсти я Елинор. Няма да го забравя. Ще идеш, нали?
	— Да, твое величество, ще отида. Но щом всичко приключи и играта завърши, ще удържите ли на думата си?
	Едуард открито се засмя, при все това Корбет улови присмеха в очите му.
	— Не съм фигурка за шах, твое величество — промърмори Корбет и хвърли поглед настрани. Лордът не му ли се присмиваше?
	— Дьо Варен! — озъби се Корбет.
	Лордът вдигна глава.
	— Следващия път, когато извадиш кама срещу мен, милорд, ще те убия!
	Корбет стана и тръгна към вратата.
	— Хю, върни се.
	Кралят стоеше прав и държеше меча с двете си ръце.
	— Не си фигурка за шах, Корбет, но аз ще те направя такъв, какъвто си в действителност. Знаеш тайните ми. Дадох ти състояние и имение в Лейтън. Сега ще получиш още. На колене!
	Изненадан, Корбет подви коляно, докато кралят възможно най-бързо, докосна писаря си веднъж по главата и веднъж по всяко рамо, леко тупвайки го по лицето.
	— Провъзгласявам те за рицар!
	Провъзгласяването беше кратко и непретенциозно. Корбет, объркан, изтръска праха от туниката си. Едуард прибра меча в ножницата.
	— До месец канцеларията ще ти изпрати писмото за удостояването ти с благородническа титла. Е, Корбет, какво ще кажеш?
	— Твое величество, благодаря ти.
	— Глупости! — изръмжа Едуард — Ако дьо Варен отново те заплаши и ти го убиеш, ще трябва да те екзекутирам. Но сега вече си рицар с титла и шпори, ще бъде битка между равни. — Кралят улови ръката на Корбет. — По-добре тръгвай, служителите ми ще подготвят необходимите писма, с които ти давам разрешение да се разпореждаш по тези въпроси.
	Корбет излезе колкото се може по-бързо, тайно щастлив от оказаната му чест, но и тихо проклинайки краля, който отново беше получил каквото иска.
	Обратно в стаята за преобличане, дьо Варен бършеше очи и се тресеше от смях заради двуличието на краля. Няколко мига Едуард се наслаждаваше на възхищението му, после се наклони към него.
	— Джон — прошепна Едуард, — обичам те като брат, но извадиш ли отново кама срещу Корбет, кълна се в короната си, самият аз ще те убия!


	Корбет се върна в стаята си и разсеяно се захвана да прибира вещите си, хвърляйки ги в дисагите. Мейв щеше да е бясна, помисли си. Красивото й, спокойно лице щеше да се изопне от гняв, щеше да присвие очи и щом намереше думи, щеше да проклина краля, двора и задълженията на съпруга си. Корбет се усмихна на себе си. Но после Мейв бързо щеше да се успокои. Щеше да се гордее от рицарския сан и да поспре малко преди да се върне към трезвото описание на царствения господар на Корбет. Ами Елинор, която беше само на три месеца и вече бе видно, че ще е красавица като майка си. Здраво, хубаво момиченце. Корбет искаше син, но в действителност не го беше чак толкова грижа, стига Мейв и детето да са здрави. Седна на ръба на леглото си, заслушан наполовина в звуците, които идеха от двора на замъка. Детето трябва да е здраво! Мислите му се залутаха към първата му жена Мери и тяхната дъщеря, починали преди толкова много години. Понякога лицата им отчетливо се появяваха в съзнанието му, а друг път изглеждаха като забулени в мъгла.
	— Не може да се случи отново — промълви на себе си Корбет, потропвайки с крак по пода. — Не може да се случи отново!
	Взе лежащата на леглото флейта и леко изсвири няколко ноти. Затвори очи и — само след мигване — се върна години назад. До него стоеше Мери, а малкото момиченце, така бързо отнесено от чумата, пристъпваше неуверено пред нея. Дойдоха други спомени, лукавия, хитър поглед на Робърт Върнел; красивото, изпълнено със страст лице на Алис-ат-Боу. Изникнаха и други лица, много от тях бяха на убити, а други на погубени от собствените им ужасни предателства или коварни убийства. Корбет мислеше за все по-нарастващата раздразнителност на краля и опасните колебания в настроението му и се зачуди колко още щеше да остане на кралска служба.
	— Имам достатъчно злато — тихо каза на себе си Корбет. — Имам имението в Есекс — поклати глава. — Кралят няма да ме пусне, но колко още ще е крал?
	Корбет се загледа в пода, поглаждаше с ръце флейтата, наслаждавайки се на допира до полираното дърво.
	— Предателство е — прошепна — да се обмисля смъртта на краля.
	Кралят обаче беше преминал шейсетте и какво щеше да се случи, когато умре? Златокосият принц на Уелс беше съвсем друга работа с неговата любов към лова, красивите младежи и насладите в леглото и на масата.
	Когато старият крал умреше, чудеше се Корбет, как щеше да постъпи наследникът му? Щеше ли новият крал да има нужда от него или щеше да го замени? Какво щеше да каже Мейв? Мисълта за неговата жена му напомни думите на краля за дьо Краон.
	— Чудя се какво иска това червенокосо копеле с лисиче лице? — измърмори Корбет.
	Стана от леглото и отиде до покритата с пергамент маса. Две парчета привлякоха погледа му. Първото, изцапано с пръсти парче от велен*, изписано със смесица от числа и странни знаци — шифър, който неговият шпионин в Париж беше използвал. До него стоеше чисто написаното със синьо-зелено мастило писмо, дешифрирано от един от писарите на тайния печат. Корбет взе дешифрираното писмо, прочете го бързо и изруга. Имаше намерение да съобщи на краля, че шпионинът — очевидно английски търговец, купуващ вина от Париж — е видял беглецът от Англия и обявения извън закона Ричард Падликот в кръчма извън главната порта на двореца Лувър в компанията на Гийом дьо Ногаре, първия съветник на Филип IV. Падликот се издирваше в Англия, беше крадец, убиец на кралски пратеник, но най-вече беше измамник. Никой не можеше да даде точно описание на външния му вид, а мошеническите му похвати бяха лишили мнозина търговци от печалбата им. Някогашният служител в Кеймбридж в този момент използваше всичките си знания и находчивост, за да лишава хората от спечеленото с мъка богатство и продължаваше да се появява ту в Англия, ту във Франция с долните си интриги. Никой служител на властта не беше успял да го залови или да го прати на оня свят. Шпионинът на Корбет в Париж го описваше като леко накуцващ, рус, червендалест мъж. А кралският сенешал** в Бордо беше описал Падликот като добре сложен, чернокос мъж с болнав тен.
	[* Фино обработена телешка кожа, имитираща пергамент. — Бел.ред.]
	[** Управител на замък. — Бел.прев.]
	Корбет отново прочете писмото. Всичко, което шпионинът знаеше, беше само, че първият съветник и Падликот са се срещнали, но не и за какво са си говорили и че Ногаре е изглеждал много внимателен и приятелски настроен.
	— Трябваше да го съобщя на краля! — повтори си Корбет, докато крачеше към вратата, стиснал документа в ръка и викаше за служител, който да го заведе незабавно при краля.
	После се огледа из разхвърляната стая. Вълнението от наскоро свършилата среща вече беше утихнало. Най-добре щеше да е, заключи той, веднага да тръгне.
	— Колкото по-скоро тръгна, толкова по-скоро ще приключа — измърмори Корбет. — И така, къде е добродетелният Ранулф?
	Слугата на Корбет, добродетелният Ранулф, беше в голямата зала, клечеше в един от ъглите с пазач от кралската свита, който лека-полека го прилъгваше за игра на зарове. Червенокосият и с бяло лице слуга тържествено се оглеждаше наоколо; очите му гледаха сериозно и непоколебимо.
	— Бива ме малко на зарове — мънкаше Ранулф.
	Войниците се усмихваха при мисълта, че са сгащили будала. Ранулф пораздрънка кесията си.
	— Имам малко сребро — рече той, — а и приятелят ми, ей го там, има.
	Той се обърна към седналия до него коняр на Корбет, Малтоут, рус и кръглолик, същинско невежо селяче. Малтоут се засмя глуповато на войниците, а Ранулф се ухили, понеже вече се бяха хванали на въдицата. Заровете бяха хвърлени, Ранулф загуби и тогава, сред викове „Късметът на начинаещия!“, започна да печели. Напълно се беше потопил в играта, когато видя, че войниците гледат нагоре със страх и почувства здравата желязната хватка на господаря си върху своето рамо.
	— Скъпи ми Ранулф — благо каза Корбет, — имам да ти прошепна само дума на ухо.
	Ранулф се намръщи насреща му.
	— Господарю, насред играта съм.
	— Ранулф — рече Корбет, — аз също. Само дума, но далеч от приятелите ти.
	Ранулф скочи на крака и Корбет го отведе, като все още го стискаше здраво за рамото.
	— Какво не е наред, господарю? — Ранулф потрепери от болка, понеже Корбет беше впил пръсти.
	— Първо, Ранулф, казах ти повече да не използваш тези зарове срещу войниците на краля. Те са хора, които работят много и ти не си тук, за да им измъкнеш всяка спечелена от тях пара. Второ — Корбет охлаби хватката, — незабавно се връщаш в Лондон.
	Ранулф заряза престорената си невинност и лукаво се ухили.
	— Трето — продължаваше Корбет, — трябва да си съберем багажа.
	— Господарю — прошепна дрезгаво Ранулф, — печеля.
	— Знам, че печелиш, Ранулф, както и че ще върнеш обратно всяка пара. Малтоут?
	Ранулф с натежало сърце се помъкна обратно, на минаване край Малтоут повдигна очи към небето. Корбет тревожно погледна младежа.
	— Не носиш оръжие, нали? — запита предпазливо.
	Момчето се засмя.
	— Хубаво! — засмя се и Корбет в отговор, възхитен от невинността в погледа му, момчето имаше очи сини като метличина.
	Корбет не беше срещал войник, който като Малтоут да знае толкова много за конете, да се оправя толкова вещо и умело с тях и да е толкова зле с оръжията. Ако Малтоут носеше нож или щеше да се пореже сам, или да пореже някой друг. Ако носеше лък или щеше да се препъне в него или да извади око на някой невинен, стоящ наблизо. Беше опасен — колкото и всеки враг — когато носеше копие или меч.
	— Малтоут! Малтоут! — измърмори Корбет — Преди беше невинен войник — коняр, добър кавалерист, а после срещна Ранулф — Корбет потрепна от възхитата в очите на слугата си. — Да, да, знам — продължаваше Корбет. — Каквото Ранулф не знае за заровете, жените и пиенето, не си струва да се научи. Но тръгваме за Лондон. И то незабавно. Вземи два коня от кралската конюшня, препусни възможно най-бързо и предай на лейди Мейв, че двамата с Ранулф идваме след теб.
	Корбет облиза устни.
	— Кажи й — рече в завършек, — че няма да идем в Уелс, а ще се задържим малко в Лондон.
	Младият пратеник закима енергично и побягна, като спря само, за да погледа как скръбният Ранулф връща спечеленото по нечестен начин с подправени зарове. Корбет го гледаше как се отдалечава и притвори очи, надяваше се, че Бог и Малтоут ще му простят малодушието. В края на краищата младият пратеник щеше първи да се сблъска с изпепеляващия гняв на лейди Мейв.


>	Глава втора

	В мрака стоеше и чакаше неясен силует. На процеждащата се през тесния прозорец слаба светлина се виждаше само проблясването на месинговата игла, която силуетът забиваше в малка восъчна кукла. Най-чист пчелен восък, събиран от свещите, които стояха на олтарите в църквите, и от златните и сребърни свещници на най-имотните, беше използван при грижливата направа на високата едва шест инча кукла. Като вещ за изливане на омразата, в направата й имаше вложена много любов. Създателят й беше направил кръглото лице, дългите ръце и крака и стегнатите, вирнати гърди с уменията на резбар. Най-отгоре й беше прикрепено парче дърво, боядисано в оранжево, а привързаният през средата й червен креп стоеше като широка пола. Очите — две малки копчета — невиждащо, но втренчено отвръщаха на погледа на създателя си, който се подсмихваше и за пореден път забиваше иглата в мекото бяло тяло. Силуетът извади иглата, след което старателно преряза врата на восъчната кукла.


	В таванската си стаичка над едно магазинче на Кок Лейн, Агнес Редхард умираше от страх. Не смееше да излезе навън. От дни не си беше купувала храна, а при липсата на клиенти купчинката й от монети се беше стопила. Беше гладна, жадна и толкова самотна, че би си легнала с някого даром, само срещу едната утеха да има кой да й говори или да слуша бърборенето й. Момичето трескаво се обличаше, понеже вярваше, че избавлението й е съвсем близо. Изтегли светлочервената си риза надолу по сладострастното си тяло, стегна кожените ремъци на дървените си налъми и със стоманен гребен, който беше виждал и по-добри времена, разреса разпуснатата си, червена коса. Огледа таванската стаичка.
	— Боже! — промълви. — Искам да изляза от това място.
	Стаичката се беше превърнала в затвор от оная нощ, когато прогонена от своя клиент, тя се промъкна по опушената уличка с надеждата приятелката й, Изабо, да й позволи да пренощува на пода. Агнес Редхард проклинаше пекаря, който вместо да я заведе у дома си, грубо се възползва от нея в тъмния ъгъл на улицата, плати й само половината от обещаното, а после я изгони с ругатни и заплахи, че ще извика стражата.
	Агнес беше тръгнала по Олд Джуъри и спря тъкмо когато покрита с качулка фигура се измъкна крадешком от къщата, в която живееше Изабо. Това й се стори странно, но в тъмния вход на магазина зърна лицето и се засмя, а после забързано заизкачва стълбите твърдо решена да подразни Изабо. Чак по средата на пътя се подхлъзна на стичащата се от прерязаното гърло на приятелката й кръв. Несекващите й писъци събраха цялата улица. Въпреки всичко Агнес си държа езика зад зъбите. Беше видяла лицето, но не можеше да повярва, че някой, толкова благочестив ще извърши такова жестоко убийство. Затова Агнес купи паче перо и парче пергамент и изпрати спешно съобщение в Уестминстър. В отговора си нейният благодетел й казваше да иде до малката църквица близо до Грейфрайърс*. Агнес грабна дрипавата си наметка и изтича по стълбите. Навън хлапакът с мърляво лице, на когото беше платила пени, за да наблюдава вратата, се ухили и й махна.
	[* Францискански манастир в Лондон. Действието в книгата се развива преди събитията, довели до отделянето на Англиканската църква като независима от Римокатолическата, затова и в поредицата истории за Хю Корбет присъстват редица католически обреди и ордени. — Бел.прев.]
	— Няма никакви непознати, мистрес! — извика то.
	Агнес се усмихна и момчето се зачуди какво ли не е наред, та проститутката не си е изрисувала лицето. Не можеше да разбере защо тя се крие в стаята си и му плаща пари, за да я предупреждава, ако идват разни непознати. Момчето я изгледа как се отдалечава, после се изкашля и изхрачи. Каквото и да се беше объркало, той се надяваше Агнес Редхард да не разбере, че не е предал съобщението й в Уестминстър. Вместо това беше хвърлил бележката в канала и скрил даденото му от нея пени в кош със сливи, покрити със захар.
	Междувременно Агнес се промъкваше през улиците, като профучаваше покрай слепите просяци, които хленчеха за милостиня, както и покрай сакатия с дървени протези, който се дереше, че е видял дявола в Смитфийлд, но никой не му обръщаше внимание. Под издадените първи катове на къщите, сергиите бяха отворени и облечените в кожа чираци предлагаха на висок глас току-що опечено овнешко, говеждо с подправки и пухкав хляб. Агнес подуши апетитните миризми, носещи се от сергиите и стомахът й се сви от глад. В един момент се почувства така замаяна, че трябваше да спре и да постои облегната на някаква врата, докато наблюдаваше как в другия ъгъл на уличката една старица засуква полите си и кляка да пикае. Старицата улови погледа на Агнес и кудкудякащият й смях оголи възпалени венци с жълти, изгнили зъби. Агнес притеснено отмести погледа си, стисна юмруци и отмина.
	Продължи по градския ров, пълен с отпадъци и боклуци, труповете на мъртвите котки и кучета гниеха под силното лятно слънце. Зави надясно, надолу по Олдърсгейт Стрийт към Сейнт Мартин’с Лейн, после по уличките, които щяха да я отведат към Грейфрайърс. Помощник-шерифът на селото беше струпал върху маса на висока купчина вещите, задигнати от крадец, който вече беше на път за ешафода в Тайбърн. Различни хора се обявяваха за собственици на едни и същи предмети, последва ожесточена кавга, заради която всички пътища се оказаха затворени. Покрай Агнес минаваше уличен търговец с малка ръчна количка, пълна с хляб, буци сирене и приготвена змиорка. Агнес протегна ръка; трябваше да яде, трябваше да сложи нещо в устата си. Изведнъж дребен хлапак метна умряла, подута жаба в количката. Продавачът я хвана и я хвърли обратно, ругаейки високо и Агнес не пропусна късмета си. Грабна малко парче корав ръжен хляб, бучка сирене и видяла пролука в тълпата, се провря през нея и се спусна по тясна, воняща уличка. Зави наляво и видя пред себе си малка църква. Прииска й се да изкрещи от радост с уста, пълна с хляб и сирене. Беше на мястото и в безопасност. Изкачи се по рушащите се стъпала и се вмъкна в сумрачно преддверие. Съобщението, пъхнато под вратата на таванската й стаичка, не беше многословно: да иде до църквата преди молитвата _Angelus*_ и да изчака благодетеля си.
	[* Католическа молитва, изпълнявана три пъти на ден в съпровод от камбанен звън. Първата молитва е в 6 ч. сутринта, втората на обяд, а третата в 6 ч. вечерта. — Бел.прев.]
	Сви се при основите на една колона и натъпка остатъка от хляба и сиренето в устата си, като дъвчеше последното парче бавно, наслаждавайки се на всеки миг. Чувстваше се по-силна, но и толкова уморена. Клепачите й вече натежаваха, когато чу шепота.
	— Агнес! Агнес!
	Момичето се изправи, вперило очи в мрака.
	— Къде си? — попита.
	Никой не отговори. Уплашена Агнес се облегна на колоната. Помисли си, че ако остане там, нищо няма да й се случи.
	— Моля те! — каза тя. — Какво става?
	Пристъпваше покрай колоната с лице обърнато настрани и открита шия: беше толкова уязвима. Застаналият от другата страна на колоната убиец с едно движение на острия като бръснач нож преряза гърлото й и отне живота на Агнес. С отворени очи, в които се четеше ужас, тя се свлече на твърдия, покрит с каменни плочи под, а убиецът смачка восъчната кукла на топка и повдигна нагоре широкия си ръкав. Постоя няколко секунди над тялото на момичето.
	— Сбогом, Агнес — прошепна той. — Може и да си ме видяла, но не разбра, че и аз те забелязах.


	На сутринта след заминаването на Малтоут, Корбет и Ранулф напуснаха Уинчестър. Сам кралят слезе до външната стена на замъка да се сбогува, постоя и си поприказва с Корбет по незначителни въпроси. Сграбчил юздите на коня, кралят се приближи и отправи настойчив поглед нагоре.
	— Ще се погрижиш, Хю. Ще сложиш край на убийствата.
	— Ще направя всичко възможно, твое величество.
	— Що се отнася до Падликот… — измърмори кралят.
	— Той е мошеник и един ден ще увисне на бесилката.
	— Не е толкова лесно — кралят потупа коня по врата. — Ако се ползва с приятелството на мастър Ногаре, скоро Падликот здраво ще се намеси в делата ни, но — кралят се подсмихна — ще видим какво има да става.
	Пусна юздите и отстъпи.
	— Предай поздравите ми на лейди Мейв и на малката Елинор. Дръж ме в течение. Ще остана малко в Уинчестър и после ще тръгна на север към Херефорд.
	Корбет кимна, потупа коня си и тръгна по тесния, настлан с плочи път, който извеждаше от замъка и продължаваше надолу към града, а Ранулф го следваше с товарното си конче. След час, когато камбаните на Уинчестър звъняха за утринната молитва, преминаха през градските порти и подхванаха лъкатушещите селски пътеки към Стария римски път. Небето беше безоблачно и слънцето се издигаше по него. Корбет забави хода на коня си до раван, наслаждаваше се на топлия и сладък мирис на поле. Селяните бяха наизлезли и работеха по нивите си; по тучните ливади из които растеше иглика, зимзелен и други полски цветя, пасяха говеда и овце. Росата още не беше се вдигнала от живия плет и Корбет слушаше песента на дивите гълъби, кукувиците и дроздовете, скрити високо в тъмната, кадифена зеленина на дърветата. Лисица, захапала едър заек, притича пред тях, стресна Ранулф и отнесе ругатните му.
	Спряха за кратко да похапнат бял хляб и разредено с вода вино, които Ранулф беше изпросил от готварницата на замъка. Слугата на Корбет беше раздразнителен, понеже мразеше селото. Ако зависеше от него, нямаше да спира устремен слепешката, чак докато не влезе през Крипългейт* и не се окаже изгубен сред блъсканицата, шаренията и смрадта на лондонските улици. Корбет пък беше щастлив. Можеше да изброи сполетелите го дарове: беше се освободил от краля, връщаше се в Лондон и, ако Малтоут си беше свършил добре работата, гневът на Мейв щеше да е позатихнал. При все това виждаше, че Ранулф е нещастен и докато яздеха по пътя, обясни на слугата си причините за тяхното завръщане. Ранулф се отърси от неприязънта си към откритото поле, докато слушаше с широко отворени очи Корбет, а после леко подсвирна през зъби.
	[* Крипългейт е порта в защитната стена на средновековен Лондон, дала име и на района извън града, но в близост до нея. — Бел.прев.]
	— Мътните го взели! — прошепна той. — Някой прерязва гърлата на уличниците в Лондон. Убит е свещеник. А онова френско копеле си вре носа насам-натам.
	Ранулф мълчаливо поклати глава.
	— Не забравяй Падликот.
	Ранулф-ат-Нюгейт се намръщи.
	— Как може някой да забрави Падликот? — отвърна той.
	— Какво искаш да кажеш, Ранулф?
	— Ами — слугата сви рамене — преди да започна служба при теб, господарю…
	— Говориш за времето, когато беше скитник и крадец?
	— Не съм бил крадец!
	— Да, Ранулф, не беше крадец, да го кажем така: по времето, когато трудно правеше разлика между своята и чуждата собственост.
	Ранулф отправи гневен поглед към господаря си. Рядко засягаха въпроса за миналото му. Ако не беше намесата на Корбет, Ранулф щеше да увисне на бесилката, а мъртвото му тяло до бъде хвърлено във варниците близо до Чартърхауз.
	Корбет му смигна.
	— Прощавай, Ранулф, докъде беше стигнал?
	— Ами из бардаците и кръчмите на Съдърк — сборища на крадци около Уайтфрайърс* Падликот беше легенда. Можел да влезе в която и да е къща, да отключи всеки катинар на сандък. Твърдяха, че даже можел да обръсне човек, докато спи.
	[* Област извън границите на средновековен Лондон, получила името си от съществувалия там манастир на кармелитите, наричани „белите братя“ (white friars), заради белите роби, носени от тях и за разграничаване от „сивите братя“(grey friars) — францисканците. — Бел.прев.]
	— Някой знае ли как изглежда?
	Ранулф се загледа в бавно кръжащия над полето ястреб.
	— Не. Едни казват, че е нисък и дебел, други го описват като висок и слаб. Един разправя, че е червенокос, а друг — че косата му е черна. Говори свободно латински и може да те убеди, че черното е бяло, че ти си мошеник, а аз — почтен човек. Но не може той да е отговорен за убийствата на проститутките.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Нещо подобно се случи в Лондон, когато бях момче. Имаше някакъв мъж — майка ми знаеше името му, но аз съм го забравил — мразел жените, ходел по проститутки, но единственият начин, за да получи наслада, бил да ги пребива. Добре, но нещата се влошили. Накрая успявал да получи удовлетворение единствено, ако ги удуши.
	— Луд човек — отбеляза Корбет.
	— Напълно луд. Обикалял улиците на Съдърк облечен в червена роба. Доста уличници убил, преди да започнат да го преследват и да го заловят.
	— Какво се случило с него?
	— Майка ми гледала как го варят жив под бесилките близо до дома на епископа на Или. Разказвала ми е, че пищял часове наред. Такъв човек е и нашият убиец, не е Падликот.
	Корбет потръпна и зарея поглед. Дьо Краон беше едната част от въпроса, ами този безумец? Помисли си за Мейв и лошото му предчувствие се засили. Щом започне гонитбата, ще бъдат ли тя и малката Елинор в безопасност? И защо, чудеше се Корбет, лудият убиваше вече и уважавани дами? Имаше ли вероятност да е убил и стария свещеник?
	Продължиха без да си говорят, по обед спряха в кръчма, а късно през деня, като използваха кралските си разрешителни, получиха чисти легла и солидна храна в малък манастир извън Андовър, досами гъстата гора.
	Късно на следващата сутрин влязоха в Лондон по Ред крос през Крипългейт и се спуснаха по градските улици. Ранулф на мига се отпусна и впери светнали очи в готвачите, предлагащи пред гостилничките хляб, ейл, вино и говежди ребра. На ъгъла на Кат Стрийт група певци — момчета от местната кръчма, изпяха игрива песен. След всеки стих странник с обжарено лице говореше за църквата във Витлеем и стълба, на който се опряла Дева Мария.
	— Същият — викаше разказвачът, — си остава влажен от времето, когато тя се е опряла на него и колкото и да го сушат, по него продължава да избива влага.
	На ъгъла на Уест Чийп Корбет се спря да послуша разгорещен проповедник.
	— Проклет да е този град! — дереше се мъжът с блеснали като горящи въглени очи. — Проклети да са уличниците, които умряха! Сами си навлякоха присъдата!
	С очи, светнали от лудостта, проповедникът гневно се вгледа в Корбет и Ранулф.
	— Сатаната сам се грижи за делата си! — изкрещя той. — Отначало храни избраниците си с мръвки, извадени от устата му, като да са му най-скъпите, после се обръща срещу тях, подгонва ги и ги разкъсва като свирепо куче, поглъща ги в нечистата си, черна паст както много други сочни мръвки.
	Корбет огледа изпосталялото лице на мъжа. Луд като този тук ли беше, чудеше се той, убиецът на проститутките, същите като онези, чиито червени перуки съзираше пред себе си в тълпата.
	— Да го задържим ли, господарю? — пошегува се Ранулф.
	Писарят се загледа в безумеца. Човекът беше сух и жилав като котка и докато крещеше, очите му се стрелкаха като на същински дявол. Плътта по страните и челюстта му беше колкото по страните на отшелник, който живее на хляб и вода от рововете. Изведнъж проповедникът прекъсна обвинителната си тирада, скочи и затанцува странен, налудничав танц.
	Корбет погледна към Ранулф и поклати глава.
	— Съмнявам се, че този приятел знае къде върви — разсъди той, — какво ли остава да надвие някоя яка мома, да върти умело остър нож или да реже с него.
	Продължиха надолу по уличката, слязоха от конете и ги поведоха за юздите им през група дрипави деца, които се въртяха около премазан от каруца мелез. Моравите вътрешности на кучето се бяха изсипали от провисналия му корем. На завоя стражарите бяха заловили човек, незаконно точил вода от Големия водопровод. Караха го да носи на главата си течащо ведро с вода, което те ликуващо пълнеха отново.
	Корбет се ухили на Ранулф.
	— Хубаво е да се върнеш в Лондон — рече кисело той.
	Ранулф решително поклати глава, загледан в пъстрото множество: качулки, плащове и туники във всевъзможни цветове. Тъмноморавото и жълтеникавокафявото на градските управници, златистата коприна на високопоставените благородни дами, вълнените наметки на търговците, отметнати назад, за да разкрият тежки кесии и широки, украсени със скъпоценни камъни пояси. Покрай тях на коне минаха неколцина тамплиери с плащове с големи кръстове на раменете, флаговете и знамената им плющяха от вятъра. Корбет и Ранулф продължиха през Чийпсайд, ускориха ход през насъбралите се млади благородници, които се възхищаваха на глутница стройни, с очертаващи се ребра хрътки за продажба.
	Най-накрая излязоха на Бред Стрийт. Оставиха конете си в кръчмата „Червената фуста“. Внимателно прекрачиха стръмната помийна канавка, за да пресекат улицата и се насочиха към градската къща на Корбет. На натоварения с дисагите Ранулф му се щеше неговият господар да продължи, но Корбет се спря и се полюбува на наскоро боядисаната външна порта, направи му впечатление как майсторът е подредил тежки стоманени гвоздеи в гъсти редици, за да я подсили. На останалото Корбет се засмя, Мейв беше наела бояджии, за да пребоядисат трикатната къща и се оказваше, че вместо мазилката да е варосана, а гредите да са в черно — каквато си беше опърничава — Мейв беше наредила мазилката да е черна, а гредите да са бели. Над портата имаше ярко изображение на фамилния герб на Люелин с изправения уелски червен дракон до него.
	Спуснаха се по улицата от страната на къщата и влязоха през задната врата. Поздравиха ги двама стари слуги — уелсецът Грифин и жена му Ана. Жената беше служила при Мейв в Уелс и когато Мейв се премести в Лондон след брака си с Корбет, Ана вярно последва своята господарка в „земята на чужденците“, както сама я наричаше. И Грифин, и жена му гледаха на Англия с очите на чужденци, сякаш е земята на Божи гроб, а лондончани за тях бяха демони, превъплътени в хора. Харесваха обаче Корбет и затова двамата възторжено го поздравиха, бързо бърборейки на уелски. Корбет само се засмя, разцелува ги и двамата по страните и им направи знак да не известяват Мейв за неговото пристигане. Обърна се да каже нещо на Ранулф, но слугата му беше пуснал дисагите на пода и изчезнал светкавично. Ранулф имаше голям страх от Мейв и изпитваше благоговение пред не само красивата, но и умна жена, която получава каквото иска, пък има остър като бръснач език. Грифин подозрително погледна Корбет и посочи дисагите.
	— Да, да — рече писарят, — ще съм ти благодарен, ако ги преместиш. Ранулф ще се върне. Вероятно е отишъл да види малкия си син.
	Старецът поклати глава и свъси вежди, сякаш не разбираше, но Корбет подозираше обратното. Сигурен беше, че Грифин е разбрал всяка негова дума, но настоятелно държеше на уелската си природа и тихо се наслаждаваше на бъркотията, която създаваше. Внезапно Ана, старата дойка на Мейв, го сграбчи за ръка със сериозно лице и занарежда думи, от които Корбет разбра само повтарящата се „Люелин“. Писарят поклати глава с обич, стисна ръцете и на двамата и тихо се запромъква към стаята на горния етаж.
	Горе застина, загледан през открехнатата врата. В другия край на стаята седеше Мейв, облечена в червеникавокафява рокля, затворена до врата, със син пояс на кръста и бял воал, прикрепен с накити към русите й коси. Столът й беше близо до огъня. Като видя, че жена му ядно бодеше във везмото си — сигурен знак, че лейди Мейв не е в най-добро разположение на духа, Корбет простена тихо. Тя не понасяше шиенето, мразеше да бродира, но й харесваше да изкарва яда си на най-близкото парче плат, което хване. Въпреки настроението си, тя полугласно си тананикаше, някаква странна приспивна песен от Уелс и в същото време поклащаше с върха на крака си малката люлка до себе си.
	Напълно наясно за бурята, която щеше да се разрази, Корбет стоеше и се любуваше на спокойната домашна сцена. Огледа стаята възхитен от начина, по който Мейв беше превърнала помещението на горния етаж във великолепна, дори разкошна стая. Направената от дърводелците дървена облицовка стигаше до средата на високите стени, които нагоре бяха боядисани в бяло. Гоблени в ярки цветове или грижливо изрисувани щитове с фамилни гербове на рода на Корбет и този на Мейв покриваха една част от стените. Не тръстика — червени вълнени килими покриваха пода на помещението; прозорците бяха от стъкло, а част от стъклото беше в блестящи, пъстри цветове. При подновяването на камината каменоделците й бяха изваяли сложна рамка, стояща върху две колони с издълбани върху им дракони, скорпиони и крилати змейове. Корбет се наведе към вратата и усети топло ухание — вероятно от кесийките с треви, които Мейв беше хвърлила в слабия огън. Изведнъж жена му вдигна глава, като да беше усетила, че я наблюдават.
	— Какво значи това, жено? — викна Корбет и с ръка отвори вратата. — Прибирам се вкъщи и намирам жена си седнала в пепелищата.
	Мейв извика, изпусна бродерията и без преструвки изтича през стаята, а белият й воал се вееше след нея като знаме.
	— Хю! Хю! — обви ръце около врата на Корбет и се притисна силно към него, обхвана лицето му с длани и страстно го целуна по устните.
	— Трябваше да накараш да съобщят, че си пристигнал — каза високо и отстъпи назад. — Онзи, който наскоро е бил провъзгласен за рицар трябва да спазва определено поведение.
	— Значи си чула новостите.
	— Разбира се, Малтоут ми разказа.
	Корбет преглътна с мъка.
	— А другите новини?
	Мейв се подсмихна. Корбет я хвана за ръце и я притисна обратно към себе си. Изненада се, че не изглежда ядосана; лицето й с гладка и безупречна кожа не изглеждаше изопнато, нито пък по челото или устните й имаше бразди — знаците със сигурност говореха, че жена му се е успокоила. Устните, които току-що беше вкусил, бяха меки и топли, а очите й гледаха дръзко.
	— Не си ли ядосана. Мейв?
	— Защо да съм? Съпругът ми току-що се прибра.
	— Заради новините.
	— Сър Хю — отговорът на Мейв беше престорена изненада. — Дали са ти благородническа титла.
	— Мадам — ядно рече Корбет, — няма да идем в Уелс. Няма да видиш чичо си.
	Мейв плъзна ръцете си около кръста му.
	— Така, така — присмя се тя. — Няма да идем в Уелс — лицето й стана сериозно, — но ще видя чичо си.
	— Какво говориш?
	— Той ще дойде тук. Вече изпратих Малтоут с поканата.
	Лицето на Корбет се вкамени, а цялото му същество искаше да закрещи. Не беше помислил за това: лорд Морган-ап-Люелин тържествено нахлува в дома му като див вятър от планините на Уелс. О, Боже, помисли си Корбет, той ще пристигне, ще пие и ще яде, като за последен път в живота си. Слугите му ще се напиват из лондонските кръчми, стражите ще ги задържат и ще ги хвърлят в тъмницата, когато се опитат да си потрошат вратовете. Очакваха го гуляи и песни по цели нощи, лорд Морган обичаше да пее бурно преди да избухне в сълзи по отминалата слава на Уелс. А на сутринта лорд Морган щеше да става свеж като росна трева и готов да се кара за политиката на Едуард в Уелс. Щеше да предизвиква Ранулф на игра на зарове, а къщата да прогърми от ругатните им, докато двамата с всички сили се стремят да се преметнат един друг. Корбет тежко се отпусна на някакъв стол.
	— Лорд Морган ли ще дойде тук? — рече безпомощно.
	Мейв се сви до него и сграбчи пръстите му.
	— Само не възразявай, Хю. Може и да е див, но остарява.
	— Чичо ти — гласът на Корбет беше дрезгав — никога няма да остарее.
	— Хю, той ме обича и въпреки нрава си, дълбоко ти се възхищава.
	О, всемилостиви небеса, помисли си Корбет. Тъкмо щеше да се противопостави, когато съзря сълзите готови да се отронят от очите на жена му — един от любимите й похвати: приемаш сега, казваше тя, или ще обикалям из къщата като осъдена на клада мъченица.
	— Колко ще остане?
	— Два месеца.
	С други думи — шест, мина през ума на Корбет. Въздъхна.
	— Нека лорд Морган да дойде.
	Мейв го целуна отново.
	— Всички ще сме заедно — прошепна тя с блеснали от радост очи.
	Да, унило си помисли Корбет, всички ще сме заедно.
	Мейв плесна с ръце.
	— Може да го настаним в стаята в задната част на къщата, а слугите му да отседнат в хан или да останат в залата долу.
	Корбет стана, улови кичурче от косите на жена си и се ухили.
	— Ще съм зает — заяви той и внезапно сграбчи жена си за раменете. — Кралят каза, че си имала посетители, Мейв. Французинът дьо Краон и спътникът му, дьо Ньовер.
	Мейв се намръщи.
	— Дьо Краон беше очарователен. Да, Хю, знам, че е лисица, но ми донесе шал от чиста коприна, излязла от лионските тъкачници и сребърна лъжица за Елинор.
	— Изхвърли ги — ядно каза Корбет.
	— Хю, той беше любезен.
	— А какъв беше спътникът му?
	— Дьо Ньовер ли? — Мейв учудено сви вежди. — Хубав, по-тих от дьо Краон, дипломатичен и приветлив. Хареса ми.
	Корбет хвърли ядосан поглед на жена си, после осъзна колко смешен трябва да изглежда.
	— Прости ми — промърмори, — но дьо Краон винаги ме изважда от равновесие.
	Мейв го хвана за ръка.
	— Забрави го тогава, както аз го забравих. Ела да видиш дъщеря си.
	Корбет я последва и се взря надолу в невръстната си дъщеричка. Само на три месеца и Елинор вече приличаше на Мейв: красива, нежна кожа и чисти, правилни черти. Той докосна мъничките й пръстчета.
	— Толкова са малки! — прошепна.
	Бебешката ръчичка беше топла и нежна като сатенена възглавничка. Стисна я леко и завитата с одеялце от разноцветни парчета Елинор се размърда и се усмихна в съня си.
	— Всичко наред ли е с нея?
	— Разбира се.
	Корбет внимателно постави ръка на бебешкото челце, а Мейв нежно го наблюдаваше. Съпругът й, който обикновено беше толкова спокоен, дори студен, изпитваше ужасен страх от това, какво може да сполети детето. Мейв отклони поглед. Колкото и да й се искаше да не е така, умът на съпруга й все още беше измъчван от призраци. Най-ужасният страх — изненадващо за такъв самотник като него — беше да не изгуби най-близките си и да остане сам. Улови ръката му.
	— Да вървим — прошепна тя. — Стаята ни е готова. До леглото има вино, хляб и плодове. — Мейв се засмя. — Леглото е постлано с червена коприна — шепнеше тя. — В средата й са избродирани влюбени гълъби — лицето й стана сериозно. — Може би искаш да си починеш? Или да пиеш нещо сладко? Трябва да си уморен от това дълго пътуване.
	Корбет се засмя в отговор.
	— Извикай Ана — промърмори Корбет, придърпвайки Мейв близо до себе си. — Нека остане с Елинор, а аз ще ти покажа, мадам, колко съм уморен!


>	Глава трета

	На сутринта Корбет стана рано. Загаси свещта от стенния свещник и отвори зарешетеното прозорче, което гледаше към различните градини — между които и една с овошки — в задния двор на къщата. Съмваше и небето започваше да светлее. Дочуваше биенето на камбаните на „Сейнт Лоурънс Джуъри“, които известяваха зазоряването. Само след техния звън градските порти се отваряха и започваше новия работен ден. Върна се обратно към леглото и целуна по страната все още спящата си съпруга; после поспря над люлката на Елинор и погледа как малката му дъщеря отвръща сериозно на погледа му. Корбет стоеше запленен. Детето беше така тихо, така спокойно. Преди да стане, я чу как гука на дървената кукла, оставена от Мейв редом до нея на валчестата възглавничка. Корбет се отдръпна неохотно и припряно облече дрехите, наредени предната вечер от Мейв на сандъка: тъмносини кожени гамаши, мека, бяла риза и туника без ръкави с връвчица, за да се пристяга в кръста, която Корбет захвърли. Наясно беше с опасностите, срещу които можеше да се изправи, затова откачи от куката на стената колана с меча и го закопча на кръста си. Взе ботушите и плаща си и излезе тихо на пръсти от стаята, тъкмо когато Елинор неочаквано разбра, че е гладна и ревна, сякаш за да покаже пред баща си и други страни от своя характер.
	— Същата като майка си — пошушна Корбет на себе си, докато се прокрадваше по стълбите, и блъсна вратата на стаята на Ранулф, която обикновено изглеждаше като бойно поле след ожесточена битка.
	Само по продължителното, гръмогласно хъркане можеше да разбере, че слугата му е тук. Корбет с удоволствие го разтърси, за да го събуди и слезе до кухнята да го изчака. Слугите в кухнята още не бяха запалили огъня, затова сам напълни кана разреден с вода ейл. Ранулф се появи небръснат и с мътен поглед. Корбет го остави да утоли жаждата си, после подбра сънливия си слуга извън къщи, към кръчмата от другата страна на улицата. Последва обичайното спречкване, докато едър коняр извеждаше и оседлаваше конете им. Ранулф наплиска лицето си с вода от огромната бъчва и скастри коняря, като на бърза ръка му изясни, че някои хора трябва да работят, а не само да се въргалят из сламата. Конярят му отвърна с поток от ругатни, което откровено зарадва Ранулф. Той продължи да ругае през рамо, докато яздеха през Мърсъри*, надолу към кметството.
	[* Пазар за тъкани. — Бел.прев.]
	Предстоеше хубав ден. Чираците и търговците подреждаха вече сергиите си срещу къщите, забиваха прътове, опъваха платнища и редяха стоките си. Гъстият дим от горящите дърва в занаятчийските работилнички от другата страна на Чийпсайд* насищаше въздуха. Натоварени с добитък каруци трополяха по калдъръма, а около тях се носеше плющене на камшици и ругатни, отправени към конете. Натоварените с платнища и къси кожени елеци чираци, не изпускаха от зорките си очи навъртащите се из сумрака между къщите просяци. Те не бяха истински бедняци, ами чудаци и измамници, които търсеха лесна плячка преди да подхванат обичайните си дела за деня. Четирима градски пазачи вървяха, повели след себе си нощни скитници, пияници, крадци, евтини уличници и скандалджии във върволица, точеща се към голямото водохранилище, или Големия водопровод**, където повечето щяха да останат оковани в клетки през деня, изложени на ругатните на почтените граждани, чийто сън бяха смутили.
	[* Известна търговска улица в средновековен Лондон. — Бел.прев.]
	[** Големият водопровод е подземно съоръжение, строено в продължение на 50 години през 14 век, чрез което град Лондон се е снабдявал с питейна вода през Тайбърн и Чийпсайд. — Бел.прев.]
	Корбет вдигна поглед към камбанарията на Сейнт Мери-ле-Боу*, които зазвъняха и съгледа как гасят голямата свещ — светлината, която водеше лондончани през нощната тъма. Зазвъняха и други камбани в призив към вярващите за утринната служба. Ранулф гледаше около себе си и се опиваше от гледката, после се намръщи към Корбет и занедоволства, че не бил ял, а умирал от глад. Спряха в една гостилница и, преметнали през ръце свитите поводи на конете си, гладно запоглъщаха парещо говеждо с подправки от малки купи. Ранулф говореше за сина си — незаконен плод на едно от безчетните му любовни похождения. Корбет слушаше съсредоточено. На Ранулф му се щеше да вземе за кратко момчето в къщата на Бред Стрийт. Корбет храбро се усмихна, но сърцето му се сви в отчаяние. С лорд Морган, Ранулф и сина на Ранулф вкъщи с мира и спокойствието на домашното му огнище беше напълно свършено.
	[* Днешната църква Сейнт Мери-ле-Боу е построена през 1671 — 1673 година. Камбанният звън от камбанарията на по-ранната й сграда е служел за вечерен сигнал за загасяването на светлините и огньовете. — Бел.прев.]
	Корбет сдъвка последното парче месо и изми ръцете си в купичка с розова вода, донесена от хлапак със слабо лице. Момчето изглеждаше недохранено, на лицето му бяха останали едните очи. Корбет притисна монета към дланта на момчето.
	— Купи си нещо за ядене, момче.
	Изсуши ръцете си с кърпа и почака да се увери, че момчето ще стори каквото му поръча. После, повели конете си, тръгнаха надолу по Чийпсайд. Надал половин ухо към Ранулф, който разгорещено описваше сина си, Корбет си припомняше предишната нощ: след като страстно се любиха, Корбет и Мейв слязоха за храна в кухнята, преди отново да се върнат в леглото. Припомни си сладострастното и лениво бъбрене на Мейв за любовните интриги в двора. Щом обаче Корбет изложи причините за завръщането си в Лондон, Мейв се разтревожи.
	— Чух за убийствата — каза Мейв, седна и придърпа завивките около себе си. — Отначало не им обърнаха внимание. В град като този момичетата биват убивани или изчезват и никой не го е грижа, но — Мейв поклати глава и добави — смъртта на тези жени е ужасна. Наистина ли са умрели по този начин?
	Корбет, който дотогава лежеше изтегнат по гръб, се размърда.
	— Наистина ли са умрели как?
	— Говори се, че убиецът — Мейв потръпна, сви колене и опря брадичката си на тях. — Говори се, че убиецът обезобразява труповете на момичетата.
	Корбет погледна нагоре към нея изненадано.
	— Кой ти го каза?
	— Всички така разправят. Повечето жени се страхуват да излизат нощем, но последното убийство е станало през деня.
	Мейв продължи с разказа за наскорошното убийство и обезобразеното тяло на уличница, открита в преддверието на църква в Грейфрайърс. Корбет нежно хвана ръката й.
	— Но защо се страхуват? Убитите жени са били проститутки или куртизанки, нали?
	— И какво? — Мейв отметна глава. — Пак са жени, а и лейди Съмървил със сигурност не е била проститутка.
	Корбет замълча. По някакъв начин той беше убеден, че убийството на лейди Съмървил не беше като останалите. Дали пък възрастната дама не е открила нещо? Дали не беше изненадала убиеца?
	Корбет се огледа, Чийпсайд започваше да се оживява. Пред погледа му вече се мяркаха проститутките с ярките си дрехи и крещящи перуки. Изведнъж денят помръкна и Корбет се почувства неловко, понеже си спомни думите на Мейв за жестоките убийства. Обичайните му противници, бил той дьо Краон или някой пресметлив убиец, имаха причина и основание за действията си. Но в този случай? Дали не преследваше — спомни си разказа на Ранулф от предишния ден — някакъв луд, побъркан, с извратена омраза към жените, който считаше за по-лесно да напада бедните проститутки, но който може да се промени и да нападне всяка сама и достатъчно уязвима жена. На Корбет му се дощя да се обърне и да се прибере вкъщи. Усещаше, че навлиза в изпълнено с мрак пространство, в сумрачен лабиринт от проходи, а някъде се спотайваше убиец и го причакваше. О, Господи, отправи той молитва, пази ме. „Избави ме от примката на ловеца.“*
	[* Псалом 90:2. — Бел.ред.]
	В кметството мрачното настроение на Корбет не се подобри от гледката на застаналия на стълбите служител, който продаваше на търг вещите на някакъв обесен разбойник: разбита маса, два потрошени стола, продран дюшек, два метални наконечника, чифт чорапи, риза, елек и очукана чаша от калай и олово със сребърни инкрустации. Човекът явно беше обрал църква, но съучастникът му избягал, затова дрипав монах със свещ в едната ръка и камбана в другата, на висок глас обявяваше отлъчването на съучастника с тирада от проклятия.
	— Проклет да бъде, където и да е. Под покрив или из полето, на път или пътека, в гората или във водата. Проклет да е в живота и в смъртта, докато яде и пие, докато е гладен и жаден, докато спи, ходи, стои, седи, почива, пикае, изхожда се и кърви. Проклет да е и последният косъм от главата му, да са проклети слепоочията му, челото, устата, гърдите, сърцето, слабините, краката му, та чак и ноктите на краката му.
	Страховитата и шумна тирада продължаваше без край.
	— Според мен — пошушна Ранулф на Корбет — горкият нещастник сега вече трябва да си вземе поука!
	Корбет се засмя и метна поводите на коня си на Ранулф.
	— Вкарай го в конюшнята на някоя кръчма — нареди той. — Ще те намеря там.
	Просяк с маскирано и забулено с качулка лице се сви в преддверието на кметството и захленчи за милостиня. Насреща му търговец на дребно продаваше красиви панделки. Корбет спря и даде знак и двамата да се махнат от пътя му.
	— Знам ви аз вас — рече им кротко. — Вие сте измамници и докато аз се занимавам с просяка, другият ще се опита да ми измъкне кесията.
	Двамата мъже изчезнаха яко дим и Корбет продължи пътя си, прекоси вътрешния двор и влезе в малка постройка. Самото кметство представляваше заградено с дървена ограда пространство, в което се помещаваха няколко постройки и триетажна сграда. Корбет изчака Ранулф да се присъедини към него при влизането. Изкачиха разнебитеното дървено стълбище до просторна, варосана стая, в която на една маса седяха писари, чиито пера скрибуцаха по голям брой свитъци от велен и пергамент. Никой не обърна внимание на влизането на Корбет и Ранулф, но седящият начело на масата едър дебел мъж стана и се затътри към тях. Корбет разпозна червенобузото, дундесто лице над неподходящата роба и лекьосания с храна елек.
	— Мастър Нетлър — Корбет протегна ръка, която Нетлър — шерифът на северен Лондон, стисна със светнали от удоволствие очи.
	— Очаквахме те, Хю. Кралските писма пристигнаха снощи. — Нетлър стрелна с очи писарите и заговори по-тихо. — На никого не може да се вярва — прошепна той. — Всеки в тази стая може да е убиецът. Аз не се занимавам с този въпрос. Един от заместниците ще те съветва. Елате! Елате!
	Поведе ги навън и после по коридора към малка, прашна стая. В ъгъла на високо писалище седеше писар и преписваше писма. Зад него стоеше висок, широкоплещест, добре изглеждащ мъж, когото Нетлър представи като Александър Кейд, заместник-шериф на града. Веднага щом ги представи, Нетлър излезе; заместник-шерифът довършваше писмото, докато Корбет го изучаваше. Чувал беше за Кейд: изключителен ловец на крадци, чието набито око можеше да съзре злосторника и в претъпкана кръчма. Мошениците от крайните квартали на Лондон с право се бояха от него, въпреки неговия ръст — Кейд изглеждаше като дворцово конте, с крещящо украсената си роба, високи ботуши за езда, батистена риза и малката шапчица на темето, която носеше назад върху гъстата си черна коса. Четвъртитата му брадичка беше изкусно оформена и ведно с бледото лице и ленивите му, добронамерени очи, му придаваха вид на човек, който извлича удоволствие по-скоро от добрите страни на живота, отколкото от настървеното преследване на злодеи и мошеници. С ръка посочи на Корбет и Ранулф мястото за сядане до прозореца, докато привърши с писмото. Щом приключи се обърна към тях с елегантен жест.
	— Тук си заради убийствата на проститутките, нали? — Кейд се намръщи. — Или, ако трябва да съм честен, присъствието ти тук не се дължи на тях, а на смъртта на лейди Съмървил, както и на тази на отец Бенедикт.
	Кейд пошушна нещо на подчинения си, който слезе от мястото си, отиде до рафтовете и донесе сноп документи.
	— Благодаря — промърмори Кейд. — Свободен си.
	Изчака, докато старият човек затвори вратата след себе си, взе стол и се настани срещу Корбет.
	— Има три въпроса, които ме засягат — каза той. — Убийствата на проститутките, убийствата на лейди Съмървил и отец Бенедикт, и пристигането на Падликот в Лондон.
	От изненада Корбет зяпна.
	— О, да — рече Кейд — нашият приятел, майсторът на превъплъщенията, Ричард Падликот, притежател на безброй имена, отново е в града — Кейд широко отвори очи. — Този път искам да го спипам. Искам да видя това умно копеле оковано.
	— Откъде знаеш, че е тук?
	— Само прочети това — Кейд му подаде наръч с документи и повтори: — Прочети ги. Имаш колкото ти е необходимо време, мастър Корбет. Или трябва да те наричам „сър“ Корбет? — Кейд се усмихна. — Чухме новината. Приеми поздравленията ни. Лейди Мейв трябва да е щастлива.
	— Да, да — измърмори Корбет. — Щастлива е.
	Кейд се отдалечи, напълни две чаши с вино и ги донесе на Корбет и Ранулф.
	— Ще ви оставя сами. Ще поговорим, когато ги изчетете.
	Кейд излезе бавно, Ранулф се обърна и загледа през прозореца към редица от затворници, изведени долу на двора, докато Корбет четеше внимателно документите. Първите две писма съобщаваха на шерифите на Лондон колко гневен е кралят от многото кървави убийства, извършени в града; особено от ужасната смърт на лейди Съмървил и мистериозните обстоятелства около пожара, погубил отец Бенедикт. Следващият документ беше бележка, очевидно написана от самия Кейд, в която се посочваше броя на убитите жени, както и датата на смъртта на всяка от тях. Корбет тихичко подсвирна. Без лейди Съмървил убитите бяха шестнайсет. Смъртта беше застигнала всяка една от тях в границите на града: на запад до Грейс Ин, на изток — Портсокън, Уайткрос Стрийт на север, а на юг до Въжарницата*, която беше на брега на Темза. Забеляза, че убийствата са започнали преди осемнайсет месеца и че на месец е извършвано по едно убийство — на тринайсетия ден от месеца или около него. Изключения правеха лейди Съмървил, убита на единайсети май и последната жертва — откритата в църква до Грейфрайърс проститутка, убита само преди два дни. Убийствата на проститутките са ставали в собствените им стаи, въпреки че последните три бяха извършени другаде. Всичките бяха намерили смъртта си по един и същ ужасяващ начин: изцяло прерязано гърло, извадени с нож органи и нарязани слабини. Изключение отново се оказваше смъртта на убитата в Смитфийлд лейди Съмървил, настъпила след прерязване на гърлото с един замах на ножа. Кейд беше записал, че други прояви на жестокост липсват и че роклята на всяка проститутка е била неизменно отново грижливо нагласена. Корбет се втренчи в бележката, а после вдигна поглед.
	[* Въжарницата е мястото, където са се изработвали корабните въжета, дейност от изключително значение за една морска страна като Англия. — Бел.прев.]
	— По едно убийство на месец — каза полугласно. — На тринайсети или около тринайсети.
	— Какво означава това, господарю?
	— Проститутките са били убити на една и съща дата, гърлата им са прерязани, а слабините им обезобразени.
	От устата на Ранулф се чу силен звук.
	— Какво мислиш, господарю?
	— Може да е някой луд, на когото му харесва да убива жени — най-вече проститутки. А може и да е някой, който търси определена проститутка или…
	— Или какво?
	— Някой последовател на черните изкуства — на магьосниците кръвта им е слабост.
	Ранулф сви рамене и отвърна поглед. От прозореца можеше да види величествената сграда на Сейнт Мери-Ле-Боу, където беше свърталището на вещиците, водени от красавицата и убийцата Алис-ат-Боу. Преди време Корбет се беше изправил и борил срещу тях.
	— Не знам — тихо каза Корбет и продължи с четенето на съставения от писаря на съда документ за смъртта на отец Бенедикт. В него се казваше, че в нощта на дванайсети май монасите от Уестминстърското абатство са били събудени от бученето на пожара, втурнали се навън и видели, че разположената в усамотена част на манастирските земи и отдалечена къща на отец Бенедикт е обхваната от пламъци. Организирани от иконома на намиращия се наблизо дворец Уестминстър, Уилям Сенч, братята опитали да потушат пламъците с вода от близкия кладенец, но усилията им се оказали напразни. От къщата останали само стените, а вътре, проснато до вратата, открили обгореното тяло на отец Бенедикт. В ръката си държал ключа, а до него бил трупът на неговата котка.
	Очевидна причина за пожара нямало. Капаците на прозореца високо горе на стената стояли отворени и вероятно било пламъкът да е тръгнал от искра от огъня или от свещта, подхваната от слабия повей.
	Корбет вдигна поглед и възкликна:
	— Странна работа!
	Загледания с едно око в редицата престъпници, които оковаваха долу на двора, Ранулф скочи.
	— Кое, господарю?
	— Смъртта на отец Бенедикт е странна. Свещеникът е бил стар човек, Ранулф, и сънят му трябва да е бил лек. Събудил се е посред нощ от неизвестно как тръгналия пожар. Твърде стар е, за да скочи през прозореца, затова грабва ключа, стига до вратата, но така и не я отваря. Странно е още, че и котката му е умряла с него. Куче би могло да остане с господаря си, но котката щеше да се измъкне, да изскочи навън, особено при този отворен прозорец, а ето че и котката е мъртва.
	— Може да се е задушила от дима — предположи Ранулф.
	— Не — поклати глава Корбет. — Не разбирам как човек може да стигне до вратата, да държи в ръка ключа, въпреки това да не направи усилие да го постави в ключалката и да го завърти. А котката ме озадачава още повече. Малкото, което знам за тях, ми напомня за теб, Ранулф. Имат силно чувство за самосъхранение и изпитват ужас най-вече от огън.
	Ранулф се засегна и отклони поглед. Корбет се върна към бележката и разгледа драскулките на Кейд в долната част на документа. Според заместник-шерифа по-рано в деня на смъртта си отец Бенедикт изпратил кратко писмо до шерифа, в което съобщавал, че научил нещо ужасно и светотатствено, което предстои да се случи, но не са му известни други подробности. Корбет поклати глава и погледна последното малко и мазно парче пергамент. Кратък доклад от държавния шпионин относно мълвата, че най-добрият измежду измамниците, Ричард Падликот, е бил видян на Брайд Лейн, близо до дома на епископа на Солсбъри. Корбет потупа с пергамента коляното си, загледан в мръсната тръстика, покриваща пода. Толкова много загадки, чудеше се той, а Падликот наистина събуди любопитството му. Какво правеше този злодей в Англия, когато кралски пратеници го преследваха из цяла Европа? Присъствието му имаше ли връзка с убийствата? Или нечестивата му цел беше друга? Беше ли тя само негова или и на Амори дьо Краон? Корбет седеше потънал в мислите си и отпиваше от виното си, докато Кейд не се върна.
	— Четивото грабна ли вниманието ти, Корбет?
	— Да. Никакви следи ли нямаш за убийствата на проститутките?
	— Никакви.
	— Ами лейди Съмървил?
	— Връщала се е от събрание на ордена на „Сестрите на света Марта“ в Уестминстър заедно със своя посестрима. Отминали Холбърн и поспрели при болницата на „Сейнт Бартолъмю“. Лейди Съмървил казала, че ще върви напряко през Смитфийлд до къщата си, която е близо до Барбикан. Посестримата й възразила срещу това нейно намерение, но лейди Съмървил просто се засмяла. Казала, че била стара и тъй като се занимавала с милосърдни дела и всички скитници я познавали, даже нямало и да я заговорят.
	Корбет сви рамене.
	— Лейди Съмървил има син, който се веселял извън къщи с приятели. Прибрал се в малките часове, открил, че майка му не е вкъщи и организирал търсенето й. Слугите му открили тялото й близо до бесилките в Смитфийлд, гърлото й било прерязано.
	— Не е имало каквито и да било следи от обезобразяване по тялото, така ли?
	— Никакви.
	— Лейди Съмървил била ли е притеснена или разстроена преди смъртта си?
	— Не. Не съвсем.
	— По-точно, мастър Кейд.
	Заместник-шерифът прикри раздразнението си.
	— Една от спътничките й твърди, че била затворена в себе си и непрекъснато си повтаряла някаква пословица.
	— Каква поговорка?
	— _Cucullus non facit monachum._ Расото не прави монаха.
	— Какво е искала да каже?
	— Не знам. Може да е говорила за някое от своите задължения, свързани с милосърдните й дела.
	— Кое именно задължение?
	— Често е перяла расата на монасите в Уестминстър. Техният абат, Уолтър Уенлок, е болен. Приорът им е починал, затова лейди Съмървил често е надзиравала перачницата на абатството.
	Корбет върна наръча от пергаменти.
	— Ами смъртта на отец Бенедикт?
	— Известно ти е какво знаем.
	— Не е ли странно, че не е отключил вратата? Дали не се е задушил от дима, или пък расото му се е подпалило? А котката?
	Кейд се облегна на стената и затропа с крак по пода.
	— Мастър Корбет, из цял Лондон имаме трупове, а ти ме питаш за някаква котка?
	Корбет се усмихна.
	— Не разбирам защо котката не се е измъкнала през прозореца?
	Кейд повдигна вежди, после присви очи.
	— Разбира се — промърмори. — Не се бях замислял.
	— Искам да огледам къщата или онова, което е останало от нея. А съобщението, което отец Бенедикт ти е изпратил?
	— Не знаем какво е имал предвид, нито за какво може да се отнася. Знаеш какви скандали тровят живота на свещениците и монасите. Може да е ставало дума за нещо такова или да е свързано с Уестминстър.
	— Как да е свързано?
	— Хората напускат абатството и двореца. Ненадейно е спряла всякаква работа по сградата, защото кралят не може да плаща на зидарите. Хазната и финансовият министър сега съпровождат краля, затова дворът не е бил там с години. Абатът Уенлок е болен и монасите са доста разпуснати. Всъщност Уестминстър е важен само заради това, че кралят премести голяма част от хазната си в подземието на катедралния съвет.
	Корбет го погледна сепнат.
	— Защо?
	— Заради строителните работи в Тауър. Повечето помещения там в момента са ненадеждни. Подземието на Уестминстър май е най-сигурното място в Лондон.
	— Убеден ли си, че няма опасност за хазната?
	— Да, в същия ден, в който умря отец Бенедикт, отидох да го видя, но го нямаше, затова проверих хазната. Печатите на вратата бяха непокътнати и по тях разбрах, че няма опасност. Има само един вход към подземието: запечатаната врата. При това дори някой да влезе, тесните стъпала надолу нарочно са разбити, а останалата част от сградата е защитена от най-яките стени, които съм виждал.
	— А мастър Падликот?
	— Мога да кажа само — повтори Кейд, — че са забелязали копелето в Лондон, макар съобщението да не идва от онзи, който го е видял.
	— Тук сякаш живеят само хора със зли помисли!
	Кейд се изсмя с ирония.
	— Разбира се, и какво?
	Корбет смуши с лакът задрямалия Ранулф, за да се събуди.
	— Мастър Кейд, известно ли ти е за пребиваването в Лондон на френския пратеник дьо Краон и неговия спътник дьо Ньовер? Привидно са тук, за да донесат приятелски известия от господаря си до нашия крал, но истинската причина за присъствието им е друга.
	— Да не би да твърдиш, че имат нещо общо с Падликот?
	— Възможно е. Видели са Падликот заедно с мастър Гийом дьо Ногаре, пазителя на кралските тайни на Филип IV.
	Кейд отиде и си наля чаша вино, към което щедро добави вода.
	— О да — отвърна. — Известно ни е, че дьо Краон е в Лондон. Беше приет от кмета, на когото връчи акредитивните си писма. Оттогава без много шум държим къщата му на Грейсчърч Стрийт под око, но вече ни е дотегнал. Не е направил нищо нередно и явно проявява интерес най-вече от корабоплаването ни по Темза. И тъй като не сме във война с Франция, не върши нищо престъпно.
	Корбет се изправи и протегна.
	— Така — въздъхна той, — откъде ще започнем?
	Заместник-шерифът разпери ръце.
	— Както каза моят господар, на твоите услуги съм.
	— Тогава да се вслушаме в Цицерон: _Et respice corpus?_
	— Прощавай, мастър Корбет?
	— Да огледаме тялото — Корбет взе наметката си. — Позволяваш ли да взема списъка с имената на убитите жени?
	Кейд му го подаде.
	— Последната жертва погребана ли е вече?
	— Не, намира се в гробницата на Сейнт Лоурънс Джуъри.
	Кейд пресуши чашата и препаса меча си.
	— Ако искаш да я огледаш, трябва да побързаш. Добрият свещеник възнамерява да я погребе до останалите по-късно тази сутрин.
	— Какво каза? — запъна се Ранулф. — Каза „до останалите“, така ли?
	— Ами — отвърна Кейд, — винаги докарват мъртвите проститутки с каруца от малка постройка в кметството. Плащаме на свещениците от Сейнт Лоурънс Джуъри да ги погребат — по шилинг, ако добре си спомням.
	— И всички — уточняваше Ранулф — без лейди Съмървил са погребани там?
	— Да. За по шилинг не получават кой знае какво: дрипав конопен покров, плитка дупка в земята и споменаване на сутрешната литургия.
	— Не се ли е случвало някое тяло да бъде потърсено?
	— Не, разбира се. Някои от тези бедни момичета са от Шотландия, Ирландия, Фландрия, отдалечени села и градове като Корнуол на запад или Берик-он-Туийд на север.
	— И никой не ходи на погребенията им?
	— Не. Помислихме за това и държим внимателен пазач — Кейд потръпна. — Заравят ги като псета. Даже редовните им клиенти не идват за последно сбогом.
	Корбет довърши виното си и подаде чашата обратно на Кейд.
	— Няма да обърна внимание на изчервяването ти, мастър Кейд, когато ти кажа, че кралят храни голяма почит към теб.
	Заместник-шерифът изглеждаше притеснен и затътри големите си, обути с ботуши крака.
	— Но — Корбет рязко дръпна примката — не е ли странно, че си пропуснал да съставиш списък с клиентите на тези проститутки? Кои са ги посещавали? В края на краищата, твоите доносници са те известили за мошеник като Падликот, но не и за клиентите на убитите проститутки.
	Усмивката на Кейд се стопи.
	— Първо — заместник-шерифът седна на един стол и заизброява оправданията си на късите си пръсти, — някои от тези проститутки са скъпо платени куртизанки. О, да, след смъртта си нямат нищо, но приживе са покровителствани от някои от богатите и влиятелни мъже в града…
	— Почакай — прекъсна го Корбет. — На някои от тези млади дами им е плащано в злато и сребро. Къде са парите?
	Кейд се нацупи.
	— Повечето веднага изхарчват припечеленото. Веднага след смъртта им имуществото им се разграбва от почти непознати хора Най-вече, те нямат наследници, нито роднини и цялото останало имущество се конфискува от Короната.
	Корбет кимна.
	— Продължавай.
	— Та както казвах, богатите лордове и преуспяващите търговци няма да се зарадват, ако имената им се свързват с тези, които сега наричат обикновени уличници. Второ, — Кейд пое дъх, отвърна поглед и Корбет усети, че заместник-шерифът не казва цялата истина.
	— Второ, продължи Кейд, начинът, по който смъртта ги е застигнала ме прави предпазлив: повечето са убити в стаите си, така че трябва да са познавали убиеца, иначе не биха му отворили. Мастър Корбет, аз съм заместник-шериф, доходите ми идват от заможните граждани, не искам да съм онзи служител, който ще открие, че някой от тези, които му плащат, е бил при проститутка в нощта на нейното убийство.
	Кейд вече наистина беше почервенял от притеснение и потриваше с ръка лицето си.
	— Да, добре, признавам — продължи той, — че съм изплашен. Готов съм да заловя всеки мошеник — бил той свещеник, търговец или лорд, но мастър Корбет, това е различно. Мога да открия, че кметът е бил при проститутка, какво обаче доказва това?
	— Могъл си да потърсиш клиент, посещавал всички убити момичета.
	Кейд бутна с ръка Корбет.
	— Не, мастър писарю, ти си довереник на краля. Наскоро той те направи рицар. Открий ги ти! Ти ги посочи. За Бога, човече, именно затова си изпратен тук и с думите си най-малко целя да те обидя.
	Корбет задъвка вътрешната част на устната си, протегна се и потупа успокоително ръката на Кейд.
	— Наясно съм — измърмори.
	Така си и беше, Корбет схващаше защо на един заместник-шериф е възложено да се занимава с нещо, което стоящите по-високо от него и с пръст не биха доближили. Корбет се усмихна на себе си; разбра и защо кралят го изпрати обратно в Лондон.
	Вторачи поглед в списъка, който Кейд му даде.
	— Доста си наблюдателен, мастър Кейд — отбеляза той. — Тези проститутки трябва да са познавали убиеца си и да са му имали доверие. Дори и последната, Агнес, чието тяло ни предстои да огледаме. Убита е в църква — продължаваше Корбет. — Подозирам, че сам убиецът я е поканил там.
	— Вероятно — отвърна Кейд. — Да оставим убийствата на тези бедни момичета. Как обаче ще обясниш убийството на лейди Съмървил?
	— Не знам — промърмори Корбет. — Може старата дама да е узнала нещо. Но ще ти кажа едно, Кейд, опасенията ти са основателни. Когато задържим убиецът — ще го хванем, не бери грижа за това — обзалагам се, че ще се окаже някое високоблагородно копеле с много неща за криене.
	— Мили Боже! — прошепна Кейд.
	Корбет се загледа в насрещната стена.
	— Озадачава ме — продължи Корбет — увеличаването на убийствата. Според списъка ти, мастър Кейд, на всяко тринайсето число на месеца или около него е умирала проститутка, но от месец май поведението на убиеца се променя: Съмървил е убита в понеделник, единайсети май; свещеникът на следващата вечер; в сряда. На тринайсети май е убита проститутката Изабо, а скоро след нея и онова момиче в Грейфрайърс. Какво е принудило убиеца да промени поведението си?
	— Освен… — прекъсна го Кейд.
	— Освен какво?
	— Освен ако убиецът не е един.


>	Глава четвърта

	Корбет и Ранулф изчакаха Кейд да си събере вещите. Излязоха от кметството и се спуснаха по Кат Стрийт, местата около Олд Джуъри и тъмната, внушителна църква „Сейнт Лоурънс“. Пред малката порта на гробището се бяха насъбрали хора. Повечето от зяпащите бяха от градската паплач и се гавреха с окован мъж, продавал некачествена тетива. Негодната му стока беше струпана на камара и гореше под носа му. Главата на бедния нещастник стоеше заклещена между дървените дъски и той трябваше да диша лютивия дим, който възпаляваше очите му, а устата и носа разраняваше. От време на време крещеше обиди към мъчителите си, после се задушаваше в кашлица, а главата му се удряше о дъските.
	Корбет и спътниците му си проправиха път през навалицата и влязоха в запуснатото гробище. Кейд се отправи към дома на свещеника, потропа на вратата и заговори с някого отвътре. След малко се появи ниска, пълна фигура с огромна връзка ключове в ръката си. При вида на закръглената снага, руменото лице и типично женската походка на свещеника, Корбет предупреди с очи Ранулф да се държи прилично, понеже си личеше, че отецът е отдаден повече на сладостите на земния живот, отколкото на спасението на душите. Яркозелената му наметка беше обточена с катеричи кожи, а на китките и пръстите му проблясваха евтини украшения. Искрящите му очички гневно проблеснаха към Корбет. Представянето беше пропуснато. Вместо това свещеникът отвори малката кожена торбичка, която носеше и от нея измъкна три напоени с оцет и билки гъби.
	— Ще ви потрябват — каза троснато свещеникът и подаде по една на всеки. — Вървете след мен.
	Заобиколиха църквата и стигнаха до продълговата колиба без прозорци. Свещеникът отключи катинара на вратата и ги подкани да влязат.
	— Наслаждавайте се! — той внезапно спря. — Ще погреба тази окаяница след час. На поличката вдясно от вратата ще намерите свещ.
	Корбет пръв влезе в тъмнината и веднага усети вонята на разложението. Беше доволен, че има гъбата и че стомахът му е здрав. След като използва прахан, за да запали свещта обаче, лицето на Ранулф стана зелено и Корбет му нареди да изчака отвън.
	— Не обръщай внимание на плъховете — провикна се свещеникът. — Ковчегът е на дървена маса в средата.
	Корбет държеше свещта високо, и въпреки неудобството, сянка на съчувствие премина през него при вида на самотния, дървен сандък. Проклинащият полугласно Кейд повдигна незакования капак и отвътре се показа тялото на жената, което представляваше отблъскваща гледка. Виждаше се, че е трябвало да я погребат още когато са я открили, пък и никой не си беше направил труда да подготви тялото. Бялото й като вар лице изпъкваше на треперливия пламък на свещта, кожата й вече подпухваше, тялото й се подуваше от гниенето. Корбет оглеждаше дългата кървава рана, която разсичаше гръкляна. Запушил нос и уста с една ръка, Кейд повдигна роклята на нещастницата. Корбет хвърли поглед на обезобразеното тяло, обърна се и повърна току-що изпитото вино. Олюлявайки се стигна до вратата, а след него на слънце с побеляло лице излезе и Кейд. Корбет хвърли и гъбата и свещта в краката на свещеника.
	— Дано Бог се смили над нея! — едва продума между пристъпите на гадене. — Тя е нечия дъщеря, нечия сестра.
	Изведнъж се сети за невръстната си дъщеря Елинор. Някога масата от накълцана плът, която преди малко беше видял, е била гукащо в люлката невръстно дете.
	— Бог да й е на помощ! — повтори Корбет.
	Приклекна на един крак и с опакото на ръката избърса устата си. Ранулф донесе кана с вода от къщата на свещеника и без да му иска позволение, поля на Корбет да измие лицето и ръцете си. След това писарят се изправи, погледна гневно свещеника и отвърза кесията си.
	Подхвърли две сребърни монети към свещеника.
	— Дръж, отче! — избъбри Корбет. — Искам да има опело. За Бога, преди да я погребеш, поръсете ковчега в смес от оцет и розова вода и покрийте трупа с бял покров. Вероятно е водила мизерен живот. Смъртта й е била ужасна. Заслужава малко достойнство.
	Свещеникът побутна с върха на високите си обувки сребърните монети.
	— Няма да го направя — изписка той.
	— Ще го направиш и още как! — изрева Корбет. — Ще намериш кой да го направи, ако ли не — а аз ще проверя какво си свършил — лично ще се погрижа да те махнат от тая служба. Чувам, че негово величество кралят се нуждае от военни свещеници в Шотландия.
	Надвеси се над вече изплашения свещеник.
	— Казвам се — изсъска той — сър Хю Корбет, пазителя на тайния печат, приятел и съветник на краля. Ще направиш каквото искам от теб, нали така?
	Надутостта на отчето се спихна като спукан мехур. Той закима и вдигна сребърните монети. Без да го чака Корбет се запъти обратно към малката порта на гробището, където поспря при вързаните там коне, за да поеме дълбоко въздух.
	— Който и да го е сторил — кимна с глава към църквата, — трябва да е и зъл, и покварен.
	Кейд, на когото явно още му се повдигаше, само промърмори и поклати глава, а Ранулф изглеждаше като да е видял призрак. Тръгнаха по Поултри. Стомасите им още се бунтуваха. Вървяха покрай вонящите тезгяси и качетата на кожарите, които седяха с ножове в ръце, остъргваха мазнината от животинските кожи преди да хвърлят готовите парчета в качетата с вода.
	Посъвзелият се Ранулф подсвиркваше обидно на чираците, които потопени до кръста газеха накиснатите кожи в огромни каци с вода. Някои от чираците на свой ред го ругаеха, но жлъчта на повечето се изливаше върху мъж, окован от стражарите за стълба на една от кожарските сергии. Увесената на шията му табела гласеше, че предишната нощ този скандалджия се е мотаел пиян между къщите на кожарите и е мяукал като котка. Обидно подмятал, че някои кожари вместо истински кожи пробутват котешки на пазара.
	Най-после Корбет и спътниците му стигнаха Мърсъри, където застаналите зад сергиите търговци се надвикваха, че имат дантели, панделки, шапки, броеници, гребени от чемширово дърво, мелнички за черен пипер и конци за шев. На минаване през покритото тържище в Уест Чийпсайд, заради подкараните през Шембълс към кланиците в Нюгейт крави, те едва владееха конете си. Животните като да усещаха надвисналата над тях орис и дърпаха въжетата на вратовете си. Усетили паниката им, конете цвилеха от страх. По-нататък близо до Нюгейт касапите бяха затрупани с работа, калдъръмът беше почервенял от кръв, съсиреци и слузеста карантия. Прекосиха Нюгейт, летният повей разнесе отвратителните зловония от тъмницата и противната воня от помийната канавка, която минаваше покрай него.
	— Зловонна сутрин — измърмори Кейд.
	Посочи с пръст градския канал — гъмжило от умрели плъхове, кучешка и котешка мърша, човешки останки и гниещи сред застоялата вода отпадъци от тържищата. Кейд шеговито смушка Ранулф в ребрата.
	— Не криввай от правия път — предупреди го той. — Шерифите имат намерение да накарат всички престъпници от градските затвори да чистят канала, да изгребат целия боклук и да го изхвърлят в морето.
	Унесен в мисли за трупа, който току-що беше огледал, Корбет спря на Флийт бридж да си купи черпак прясна вода от търговците на вода, които я продаваха от бокали и водни бъчви. Другите двама го последваха и прочистиха гърлата си преди да продължат към Холбърн. Отминаха църквата „Свети Дънстан“ в Уест, хранилището за документи на Върховния съд, продължиха през Темпъл Бар*, после по широката Стренд**, която водеше към Уестминстър. Широката улица беше обградена от наскоро измазаните и боядисаните домове на известни благородници; по нея вървяха съдии, адвокати и писари, облечени в блестящите си роби и с бели шапчици*** на път за и от съдилищата.
	[* Най-известната изкуствена граница, построена през Средновековието, с цел да регулира търговията между търговския център — Лондон и политическия център — Уестминстър. Намирала се е в близост до църквата на тамплиерите, откъдето е получила и името си. — Бел.прев.]
	[** Продължението на Флийт стрийт. — Бел.прев.]
	[*** Бяла шапка, носена в някои страни от адвокатите. — Бел.прев.]
	Пред лечебницата на църквата „Света Богородица от Ронсевал“, близо до село Чаринг, Корбет се полюбува на прекрасния резбован кръст, който неговият височайш господар беше издигнал в памет на своята многообичана съпруга Елинор*. По-нататък по пътя завиха и съгледаха пред себе си кулите, фронтоните и богатата каменна украса на Уестминстърското абатство и дворец. През малка странична порта в северната стена влязоха в земите на краля, абатството се извисяваше от дясната им страна, а наблизо беше църквата „Сейнт Маргарет“ — вклинена между градините на абатството и тези на двореца — красива, въпреки ръждясалата бесилка насреща им, която хвърляше сянка и върху великолепието на абатството, и на двореца. Зидарите — които бяха прекъснали работа, щом надниците им от хазната бяха секнали — я бяха сковали надве-натри.
	[* Чаринг е последното от дванайсетте места, на които е почивал ковчегът с тялото на кралица Елинор, преди тя бъде погребана в Уестминстър. Кръстът е наричан „Кръст на Елинор“. — Бел.прев.]
	Кейд посочи на север, към другата страна на абатството.
	— Ей там — каза той, — сред малка овощна градина ще откриете развалините от къщата на отец Бенедикт, а — махна с ръка — зад църквата на абатството е катедралният съвет, където се събират „Сестрите на света Марта“. Да идем ли първо там?
	Корбет поклати глава.
	— Не. Първо ще посетим двореца и ще се видим с иконома, възможно е той да ни каже нещо повече.
	Кейд се намръщи.
	— Управителят е Уилям Сенч. Обикновено е пиян и не е в състояние да ти каже ден ли е или нощ. Знаеш как е, сър Хю, щом котката я няма, мишките танцуват.
	Въведоха конете си в двора на двореца. От няколко години кралят не беше идвал в двореца си и личаха следите на запустението: из двора растяха бурени, капаците на прозорците бяха затворени, вратите залостени, конюшните празни, а цветята в лехите прораснали. Някакво куче изтича и залая насреща им настръхнало, накрая Ранулф прогони мелеза. Близо до хазната, която гледаше към прорасналите градини покрай реката, откриха намръщен слуга и го изпратиха да потърси Уилям Сенч. Същият изникна на най-горното от стъпалата, които водеха към църквата „Сейнт Стивън“ и Корбет изруга полугласно. Видът на Уилям Сенч отговаряше точно на същността му — роден и завършен пияница. Имаше изпъкнали и изцъклени като на риба очи, ъгълчетата на устата му висяха като да цивреше, а носът му аленееше. Беше много грозен мъж с рядка коса и изпъкнало чело. Вече беше надигнал чашката, но щом разбра кой е Корбет, се опита да си придаде смел вид — отговорите му бяха кратки и груби, но продължаваше да гледа встрани, сякаш му се щеше да се скатае някъде.
	— Не, не — каза с раздразнение. — Нищо не знам за „Сестрите на света Марта“. Срещат се в абатството, но с тамошните работи — мрачно добави — се разпорежда абат Уенлок, той е много болен.
	— Тогава кой дава нарежданията?
	— Ами, има само петдесет монаси и повечето са стари. Приорът Роджър почина, та пазителят на светата утвар Адам Уорфийлд дава разпорежданията.
	Мъжът пристъпваше от крак на крак, като за собствено успокоение. Притеснението му нарасна, когато от едната му страна застана Кейд, а от другата Ранулф.
	— Ела, ела, мастър Уилям — благо му се подигра Корбет. — Ти си важен служител, а не някаква _придворна муха._ Има и други въпроси, които бихме желали да обсъдим с теб.
	— Какви?
	— Ами най-вече смъртта на отец Бенедикт.
	— Нищо не знам — изломоти управителят.
	Корбет леко го подръпна за предницата на покрития с лекета елек.
	— Това е — каза той — последната лъжа, която ще изречеш пред мен. Вечерта на дванайсети май, вторник, ти си видял, че къщата на отец Бенедикт гори.
	— Да, да — светнаха очите на Сенч.
	— И как стана това? От двора на двореца къщата не се вижда.
	— Не можах да заспя. Излязох на разходка. Видях пламъците и пушека и ударих камбаната за тревога.
	— И после?
	— Има малък кладенец между дърветата. Донесохме ведра, но пламъците бяха силни.
	Устните му провиснаха, от което още повече заприлича на уловен шаран.
	— Щом потушихме огъня, претърсихме стаите. Отец Бенедикт лежеше точно зад вратата.
	— И държеше ключ в ръка, така ли?
	— Точно така.
	— Друго нещастно обстоятелство?
	— Нямаше.
	— А знаеш ли как е почнал огънят?
	— Отец Бенедикт беше стар, може да е изпуснал свещ, светилник или пък причината да е искра от огъня.
	— И ти не забеляза нищо подозрително?
	— Абсолютно нищо. Повече от това не мога да ти кажа. Адам Уорфийлд може да ти е по-полезен.
	След тези думи управителят се обърна и хукна като заек, който изведнъж е съзрял лисица.
	Корбет погледна Кейд, вдигна вежди и се върна през страничната врата в земите на абатството, а заместник-шерифът се смееше гръмогласно на Ранулф, който имитираше говора и кривенето на управителя.
	Огромното здание на църквата на абатството, с каменни озъбени грозни фигури по капчуците и видения от ада, се издигаше пред тях. Корбет ги загледа, впечатлен от вещината с която скулпторът ги беше изобразил. Под тържествуващия на Страшния съд Христос отвратителни демони водеха прокълнатите, за да бъдат сварени в грамадния казан с врящо олио, в който дяволите ръгаха нещастните изгубени души с копия и мечове, както правят готвачите, когато варят парчета месо. Корбет дочу шум и погледна наляво към огромното и пусто, старо гробище. Тревата и конопът бяха високи към метър и половина, но Корбет видя стар градинар, който се мъчеше да очисти гробовете.
	— Сър — извика Корбет, — тежка задача имаш.
	Мъжът се поизвърна и погледна Корбет с воднисти очи. Беше мръсен и дори по бузите имаше кал.
	— Така е — отвърна градинарят с твърдия говор на селяните, като потропа по запуснат надгробен камък. — Клиентите ми обаче не възразяват.
	Корбет с усмивка се загледа в извисяващите се над гробището огромни сгради.
	— Това ли е катедралният съвет?
	Кейд кимна.
	— И подземието е отдолу, така ли?
	— Да.
	Корбет внимателно оглеждаше дебелите основи и здравата гранитна стена.
	— Разкажи ми отново за начина, по който може да се влезе в тайното подземие.
	— Зад катедралния съвет — каза Кейд — е манастирът, но в подземието се влиза само през врата в югоизточния край на църквата на абатството. Вече казах, че вратата е запечатана. Тя води към коридор с нисък свод и стръмна поредица от стъпала. Стъпалата са потрошени. За да се слезе в тайното подземие, при златото, трябва да се използват други стълби. — Кейд присви очи. — Вече ти го разказах, защо ме питаш отново?
	— Мислех си за тайното съобщение на отец Бенедикт. Чудех се, дали предупреждението му не се е отнасяло за хазната. Дали не е видял нещо?
	Кейд поклати глава.
	— Съмнявам се. Вратата към хазната е запечатана, залостена и заключена, и дори някой да успее да проникне вътре, ще се нуждае от специални приспособления, за да се добере до средата на подземието. Пък и се съмнявам, че благочестивите братя ще позволят някому да се измъкне от тайното им подземие с торби със злато.
	Корбет се съгласи с неохота и те се запътиха към главните сгради на абатството. Послушник със сълзливи очи, който си влачеше краката, се погрижи за конете им, после ги поведе надолу по покритите с плочи ходници към стаята на Адам Уорфийлд. Още щом го видя Корбет усети неприязън към пазителя на светата утвар. Той беше висок, костелив, твърде дребнав, с дълъг крив нос и присвити, с увиснали краища устни. На Корбет му мина през ума, че под рошавите вежди, очите му гледаха лукаво и притеснено. Уорфийлд изтънчено замаха към тях за приветствие с дългите си костеливи пръсти, предложи им ейл и хляб, които Корбет отказа, въпреки негодуването на Ранулф. Обзети от неудобство тримата седнаха на една пейка, като ученици в класна стая, а пазителят на светата утвар, прикрил ръце в широките ръкави на кафявото си расо, се беше нагласил на висок стол насреща им. Изглежда доста свеж, помисли си Корбет, твърде е спокоен, не прилича на човек, натоварен с управлението на голямо абатство. Разговорът им тръгна несвързано. Корбет попита за здравето на стария абат, който в действителност беше прикован на легло и поднесе съболезнованията си за скорошната кончина на приора Роджър. Адам Уорфийлд не показа никакво вълнение.
	— Изпратихме известие до Рим — гласът му беше дрезгав. — Но досега не сме получили разрешение да изберем нов приор — усмихна се с пренебрежение. — Но правя каквото мога.
	— Сигурен съм, че е така — отвърна Корбет.
	С усилие се опита да понесе лицемерната усмивка върху лицето на монаха, затова се огледа из неприветливата, оскъдно обзаведена стая. Усещаше, че Уорфийлд е двуличен, забеляза кристалчетата фина захар по тъмното монашеско расо, очертанията на петно върху масата, оставено от чаша за вино. Писарят беше убеден, че този монах също като свещеникът от Сейнт Лоурънс Джуъри угаждаше на стомаха си.
	— Ами смъртта на отец Бенедикт? — попита рязко той.
	Адам Уорфийлд застина.
	— Вече разказах на мастър Кейд — простена монахът. — Бяхме събудени в нашето спално помещение от мастър Уилям — иконома. Направихме каквото можахме, но от къщата останаха само зидовете.
	— Не ти ли се струва странно — продължи Корбет, — че в деня на своята смърт, отец Бенедикт е изпратил до Кейд съобщение, че става нещо ужасно, нещо твърде светотатствено? Питам те сега Адам Уорфийлд, какво толкова се случва в абатството на краля, че така е разтревожило този възрастен и благочестив свещеник?
	Пазителят на светата утвар дълбоко въздъхна. Корбет долови миризма на вино.
	— Нашият господар, кралят — продължи Корбет, — беше дълбоко привързан към отец Бенедикт и каквото и да го е притеснявало, сега то интересува мен. Повярвай ми, ще удовлетворя своето любопитство.
	Свещеникът беше загубил своето хладнокръвие, пръстите му потрепваха върху кафявата му роба.
	— Отец Бенедикт беше възрастен човек — запелтечи той. — Въобразяваше си разни неща.
	Протегна мършавата си шия и внезапно Корбет забеляза избледняващ морав белег от дясната страна на врата на монаха. Как така, зачуди се Корбет, ръкоположен свещеник и монах от Уестминстър има следа от любовна игра на врата си? Погледна отново и се увери, че следата не беше от порязване или одраскване при бръснене. Корбет се изправи и се загледа през ромбоидния прозорец.
	— Какво знаеш за „Сестрите на света Марта“, брат Адам?
	— Това са дами, благочестиви и отдадени на вярата, които се срещат в нашия катедрален съвет всеки следобед. Молят се, занимават се с благодеяния, най-вече посветени на уличниците и проститутките в града.
	— Одобряваш ли това, което вършат?
	— Разбира се, че го одобрявам.
	Корбет се поизвърна.
	— Потресе ли те смъртта на лейди Съмървил?
	— Естествено.
	— Научих, че е работила в перачницата. Какво точно е правила?
	Корбет се взря през рамо в свещеника и отбеляза как е пребледняло лицето му. Дали по челото му нямаше капчици пот, зачуди се Корбет.
	— Лейди Съмървил переше и най-вече се грижеше за покривките: тези за престола в олтара, тези за олтара, за други църковни одежди, както и за монашеските раса.
	— Знаеш ли какво е искала да каже лейди Съмървил с думите _„Cucullus non facit monachum“?_
	— Расото не прави монаха? — свещеникът леко се усмихна. — Неприятелите ни често използват тези думи, с които искат да кажат, че не е достатъчно да носиш свещенически одежди, за да бъдеш монах.
	— Така ли е? — обади се Ранулф. — А ти съгласен ли си, братко?
	Уорфийлд му хвърли презрителен поглед, а Корбет потропа с пръсти по перваза на прозореца.
	— Значи не знаеш какво е имала предвид?
	— Не, нямам почти никакви отношения със „Сестрите на света Марта“. Имам си достатъчно работа. Понякога ги срещам в катедралния съвет, но това е всичко.
	— Така, така, така! — Корбет се върна при пейката. — Изглежда в Уестминстър никой нищо не знае. Прав ли съм, братко? И така иска ми се да видя три неща: първо, къщата на отец Бенедикт; второ — вратата към тайното подземие и накрая — „Сестрите на света Марта“. Казвате, че се срещат всеки следобед, така ли?
	Пазителят на светата утвар кимна.
	— Тогава, скъпи ми братко, да вървим. Да започваме.
	Излязоха от сградата на абатството и Уорфийлд ги поведе през прорасналите градини към малка овощна градина.
	— Какво става тук? — прошепна високо Ранулф. — Това е абатството на краля, домът на краля и въпреки това, за нищо не се полагат грижи.
	— Грешката си е на краля — измърмори Корбет. — Твърде е зает с дела в Шотландия, та да притисне папа Бенедикт за правото да проведе избори. Отведе прислугата от Уестминстър, а в хазната му няма пари, за да се плаща на зидари или градинари. Не мисля, че знае колко зле е положението. Ще бъде просветлен, щом приключим работата си.
	— А останалите нехаят — додаде Кейд. — Състоятелните ни съграждани гледат на Уестминстър като на село, а епископите на Кентърбъри и на Лондон са предоволни от неговия упадък.
	Овошките оредяха и пред тях се откри заградено пространство с потрошена ограда, сред което се издигаха черните руини от къщата на отец Бенедикт. Корбет бавно обиколи около сградата. Не беше построена от преплетени пръти и кал, ами от камъни, обработени от каменоделци, иначе щеше да се е превърнала в тлееща купчина. Корбет разгледа каменната рамка на прозореца, поставен високо на стената, на около два ярда над зеленчуковата градина.
	— Това ли е единственият прозорец? — попита той.
	— Да.
	— А покривът със слама ли беше покрит или с плочник?
	— О, беше покрит с червени плочи.
	Корбет отиде до входната врата, която все още подозрително висеше на железните си панти. Беше дъбова, около два инча дебела и подсилена с железни шини.
	— Има само една врата, така ли?
	— Да! Да!
	Корбет я бутна настрана и влязоха в опушената, разрушена къща, смръщили носове от вонята на изгоряло дърво и застоял пушек. Вътрешността на къщата беше напълно обгоряла, варосаните някога стени — оголени и почернели. Каменното огнище в насрещния край се беше превърнало в трошащи се отломки.
	— Скромно място — измърмори Корбет. — Леглото на отец Бенедикт трябва да е било в отсрещния край, нали? Близо до огнището. Така ли е?
	Уорфийлд кимна.
	— Вероятно тук се е хранел, спял и работил?
	— Да, мастър Корбет, има само едно помещение.
	— Ами пода бил ли е покрит?
	— Вероятно с тръстика.
	Корбет отиде до близкия ъгъл и разрови пепелта на пода. Издърпа няколко стъбълца и ги разтри между пръстите си; да, бяха тръстикови, а и вероятно са били много сухи и е било лесно да пламнат.
	Корбет застана в центъра на помещението и загледа стената до прозореца, където огънят беше вилнял и превърнал дървената рамка на прозореца в тъмна мека пепел. По стената имаше дълбоки черни следи от опустошителните пламъци. Корбет отиде до огнището и останките от дървеното легло. Постоя за кратко, без да обръща внимание на нетърпеливото мърморене на своите спътници и поразрови пепелта с крак.
	— Донеси ми пръчка, Ранулф!
	Слугата му забърза към овощната градина и донесе дълго парче от тисово дърво, което беше окастрил с камата си. Корбет започна да рови в пепелта. Продължи да дълбае в отъпканата пръст, съсредоточен върху линия, която идваше направо от прозореца, после се върна при другите, които стояха близо до вратата.
	— Отец Бенедикт е убит — заяви той.
	Монахът простена.
	— Точно така, братко Адам. Ще ми разкажете ли пак какво се случи, когато се опитвахте да потушите пламъците?
	— Не можехме да се доберем до вратата, горещината беше много силна. Хвърляхме кофи с вода по стените и през прозореца. Друго не можехме да направим.
	— Ами после?
	— Пламъците отслабнаха и ние разбихме вратата.
	— Все още ли беше заключена?
	— Беше, но пантите й бяха хлабави.
	— И открихте обгорялото тяло на отец Бенедикт, така ли?
	— Беше вътре, а мъртвата котка лежеше до него — пазачът на светата утвар поклати глава. — Не разбирам как е бил убит. Вратата беше заключена, ключът беше само един. Отец Бенедикт едва ли е отключил и поканил някой, който да запали пожара, после да си тръгне и да заключи след себе.
	Монахът се усмихваше победоносно, като да беше направил някакво блестящо умозаключение.
	— Убиецът не е влизал — отвърна Корбет. — Ако пожарът е започнал от огнището, там щяха да са най-силните пламъци. Но погледнете стената под прозореца и стената отсреща. И двете са силно обгорели, а също и линията на пода между тях. Пожарът е започнал в средата на стаята. Ето как се е случило: някой е метнал гърне, или мях с мазнина — много чиста мазнина, защото изгаря напълно и е трудно да се открият следи. Хвърлил го е през прозореца в средата на стаята. Гърнето или мехът се е пръснал, онзи е хвърлил и прахан или свещ и сухите, напоени с мазнината тръстики бързо са се превърнали в бушуващ ад.
	— Разбира се! — възкликна Кейд. — Затова котката не е могла да изскочи през прозореца, бил й е твърде високо, а подът под прозореца е бил напоен и е горял.
	— А другата стена? — Ранулф се опитваше да обясни видяното. — Обгоряла е силно, заради вятъра откъм прозореца, носел е пламъците нататък.
	— Празни приказки! — възкликна монахът.
	— Не, не — отвърна Корбет. — Разгледах пода в средата на стаята под тръстиките. Има само отъпкана земя, макар и в пръстта там да има мазни петна, на места е по-слабо обгоряла.
	— Но — възрази монахът — отец Бенедикт е стигнал до вратата.
	— Да — отвърна Корбет. — Звукът от подхвърленото олио и пращенето на пламъците са го събудили. Той взима наметалото си и ключа, който стои до леглото, хваща котката и се втурва към вратата.
	— Ами пламъците на пода?
	— Трябва да са били силни, но вероятно все още не са се разгорели съвсем. Отец Бенедикт трябва да е бил отчаян и смело да се е хвърлил през тях, преди да се разгорят напълно и да са подхванали гредите на покрива.
	— Откъде знаеш, че ключът не е бил в ключалката? — попита Кейд.
	— Иначе отец Бенедикт щеше да остане жив, а убиецът да изработи друг план — Корбет погледна към колана на меча на помощник-шерифа. — Вашата кама, мастър Кейд, е италианска направа, тънка и остра. Мога ли да я взема?
	Кейд сви рамене и му я подаде.
	— Така — рече Корбет. — Бихте ли излезли всички навън? Ранулф, дръж ръката си под дупката на ключалката.
	Спътниците на Корбет, доста замаяни, напуснаха изгорялата постройка. Корбет придърпа плътно вратата, задържа я ловко с една ръка преди да плъзне италианската кама на Кейд в ключалката. В началото камата не помръдваше, затова Корбет внимателно започна да я натиска, докато не чу изненаданото възклицание на Ранулф. Писарят отвори вратата и върна камата.
	— Е, Ранулф, какво държиш?
	Слугата му показа тънко парченце обгоряло дърво, дълго и заоблено, сякаш издялано от майстор дърводелец.
	— Разбирате ли — заключи Корбет, — станало е така, че убиецът е знаел къде отец Бенедикт държи ключа си. В нощта, в която е убил свещеника, той е поставил това парченце дърво в ключалката, тихо е заобиколил до прозореца, хвърлил е вътре гърнето и запален парцал и после се е измъкнал. Отец Бенедикт се е добрал до вратата, огънят го е обгръщал от всички страни, поставил е ключа в ключалката, но тя е била запълнена. Измъкнал е ключа, вероятно е опитал още веднъж, но е било твърде късно — Корбет впери поглед в монаха. — Убиецът не може да е бил преди това тук, защото отец Бенедикт не би могъл да заключи вратата след него, а и самият убиец надали би го сторил. Не, пазителю на светата утвар, отец Бенедикт е убит хладнокръвно. И аз смятам да открия от кого и защо!
	Дочуха се стъпки и Корбет се обърна. Нисък, дебел монах, по чертите на чието посивяло лице се четяха тревога и съмнение, бързаше през дърветата към къщата на свещеника.
	— Братко Уорфийлд! Братко Уорфийлд! — ломотеше неразбираемо той. — Какво става тук?
	Спря се, главата му се въртеше като на врабче, имаше устни с провиснали краища и черни очички, които стрелкаха присъстващите.
	— Кои са тези хора? Трябва ли ти помощ?
	— Не, братко Ричард! — отговори Уорфийлд.
	Дебелият монах мушна палци в украсеното с пискюли въже около кръста си.
	— Ами! — възкликна, като оглеждаше помещението. — Според мен ти трябва!
	— Махай се, нещастнико! — отвърна му Ранулф. — Това е сър Хю Корбет, пазителят на тайния печат, специалният пратеник на краля!
	— Съжалявам, съжалявам — запелтечи дебелият монах, очите му умоляващо гледаха към Уорфийлд.
	— Не се притеснявай, братко Ричард — пазителят на светата утвар силно го тупна по рамото. — Всичко тук е наред!
	Уорфийлд се усмихна към Корбет.
	— Брат Ричард е мой помощник и много ревностно изпълнява задълженията си.
	— Чудесно — Корбет щракна с пръсти. — Тогава вие двамата можете да ми покажете входа към тайното подземие.
	Преди да се обърне Корбет улови бързите, предупредителни погледи, които си размениха Уорфийлд и неговият дебел помощник.


>	Глава пета

	Адам Уорфийлд ги поведе към църквата на абатството. Заредиха се каменни колони и коридори, в които цареше гробна тишина. В застоялия въздух Корбет долови мириса на тамян и гниещи цветя. През поставените високо на стените прозорци от цветно стъкло нахлуваха разноцветни лъчи, които падаха върху и без това шарените сенки. Вървяха през трансепта*, стъпките им кънтяха глухо и даже дишането им сякаш отекваше в простора под сводестия покрив. Най-после стигнаха до южния трансепт, който беше препречен от огромна дъбова врата, обкована с железни ленти и железни гвоздеи. Ръбът на вратата — там, където стигаше до горния праг, беше запечатан на няколко места с червен восък, върху който стоеше печатът на хазната. Вратата беше подсилена с три резета, всяко от които имаше по два катинара.
	[* Трансепт — напречен неф на готическа катедрала. — Бел.прев.]
	— За всеки катинар — обясни Адам Уорфийлд — има два ключа. Единият се пази от краля, а другият — от кмета.
	Посочи ключалката.
	— Ключалката също е запечатана.
	Корбет се приведе и се вгледа в големия кръгъл печат от яркочервен восък, поставен от канцлера. Огледа го много внимателно.
	— Не е счупен — каза. — А какво става, когато кралят пожелае да влезе?
	— И аз се питах същото — намеси се Кейд. — Лордовете, натоварени с делата на хазната са го измислили много просто: вратата може да се отваря само в присъствието на краля. Досега е имал достатъчно сребро и злато, ако се нуждае от още ще разтопи резерва, който все още се пази в Тауър.
	Кейд се намръщи.
	— Мирът с Франция — допълни той — е причината кралят да не прибягва до хазната си.
	Корбет кимна. Изглежда нямаше опасност за хазната и казаното от Кейд му напомни как из двора се носеше мълвата за хвалбите на ковчежниците, че до този момент на краля не му се е налагало да топи сребърни чаши, за да плаща на войската си.
	Корбет потропа на вратата.
	— Има ли стъпала зад вратата?
	Адам Уорфийлд въздъхна отчаяно.
	— Да, и са изпотрошени. Онзи, който опита да разбие вратата, бързо ще бъде хванат. Не казахте ли, че искате да се срещнете с жените от ордена „Сестрите на света Марта“?
	И без да дочака отговор, пазителят на светата утвар и брат Ричард ги поведоха навън от абатството към манастирската обител. Квадратният вътрешен двор беше заобиколен от колонада, средата му представляваше зелен остров от тучна трева с бликащ фонтан, около който чуруликаха и прехвърчаха птици. Минаха през малка врата, спуснаха се по още ходници и влязоха в залата на катедралния съвет.
	Корбет долови приглушени гласове, които стихнаха, щом прекрачиха прага. Примижа на влизане. Макар прозорците да бяха отворени, залата беше мрачна. В сенчестите ниши проблясваха свещи. Около дълга дъбова маса бяха насядали група жени. Щом спряха да говорят и се обърнаха към тях, Корбет усети тъгата, която цареше. В началото трудно ги различаваше, едва ги виждаше на слабата светлина и се завзира в тях по-старателно: всичките бяха покрити с тъмносини воали, прикрепени със златни ширити. Роклите и ризите им бяха в различни цветове, но отгоре носеха къси наметки в тон с воалите. Съсредоточи вниманието си върху облеклото им и различи образа на Христос и на жена, коленичила до него, вероятно света Марта. Зърна голи глезени под масата и осъзна, че тези дами, макар и от висшата аристокрация, също като много от благородните вдовици, следват монашеския правилник в духовния си път. Като си даваше сметка, че собствените му ботуши глухо тропат по покрития с дъски под, Корбет поведе другите през залата, въпреки че забеляза как Кейд и монасите се дърпат, сякаш искат да се скрият.
	— Винаги ли ходят така облечени? — прошепна Ранулф.
	— Едва ли — промърмори Корбет. — Само когато се срещат.
	— Защо шепнеш? Какво търсиш тук?
	Възрастна, белокоса дама, седнала начело на масата, се изправи и сложи шепа на ухото си. Отново се провикна към тях и високата дама от дясната й страна повтори въпроса.
	— Господа, това е събрание на нашето сестринство. Не почукахте, нито поискахте позволение да влезете.
	— Милейди — отвърна Корбет, — тук сме по нареждане на краля.
	Останалата част от седящите дами зашушукаха помежду си, но възрастната дама начело на масата плесна с ръце за тишина, а високата жена от дясната й страна се изправи и с плавна походка тръгна към тях да ги посрещне. Корбет хвърли бърз поглед на дамите около масата и преброи, че са седемнайсет.
	— Аз съм лейди Катрин Фицуорън — заяви високата жена. — Нашата игуменка, лейди Имелда де Лейси, ви зададе въпрос. Вие кои сте?
	Корбет впери поглед в нея и забеляза измъкналата се изпод монашеската шапчица сива коса, макар жената да беше все още млада: кожата по лицето й беше гладка и без бръчки, високите й скули подчертаваха гълъбовосивите й очи, но присвитите й като на стара мома устни правеха изражението й кисело. Корбет не изгуби самообладание, беше привикнал на властните маниери на придворните и знаеше, че колкото по-малко говори, толкова по-добре.
	— Знам кои сте — очите на лейди Фицуорън блестяха презрително към монасите. — А ти — дългият й костелив пръст се насочи към Кейд — си помощник-шерифът, неспособен да залови убиеца, окървавил ръцете си с бедните, нещастни момичета.
	Докато тя говореше, Корбет отправи поглед към дамата, която седеше начело на масата. „Трябва да съм много внимателен“, помисли си той. Тази де Лейси трябваше да е към седемдесетгодишна, вдовица на един от великите наставници на Едуард, а покойният съпруг на лейди Фицуорън беше един от най-добрите генерали на краля в Уелс. Корбет си пое дълбоко въздух и предупредително стрелна с очи Ранулф.
	— Милейди — пристъпи той, — аз съм сър Хю Корбет, пазител на тайния печат и главен писар на Върховния съд.
	Лейди Катрин веднага му протегна бялата си, фина ръка, за да я целуне, което той и стори, като реши да пренебрегне сподавения смях на Ранулф.
	— Сам кралят ме изпрати тук, за да разследвам смъртта на лейди Съмървил и — Корбет се запъна — другите нещастия, за които ти спомена.
	— Тогава ти, сър Хю, си добре дошъл — грубо отвърна тя, — но за какво са ти притрябвали монасите?
	На Уорфийлд и брат Ричард не им беше необходимо второ подканване, за да се измъкнат от залата като подплашени зайци.
	— Е? — лейди Катрин се обърна, усмивката й беше крива. — Трябват ни още столове.
	Плесна с ръце и прислужващата жена, седнала в тъмна ниша с прозорец, скочи да изпълни нареждането й. Корбет едва остана сериозен, когато жената с мърморене и мрънкане повлече от стоящите до стената три стола с високи облегалки и ги остави до близкия край на овалната маса. Корбет нареди на Ранулф и Кейд да й помогнат. Лейди Катрин се оттегли отново на мястото си, докато тримата смутени мъже заемаха своите места.
	— Май ще е най-добре — обяви старата де Лейси с неочаквано ясен глас, — ако разкажем на кралския пратеник — в думите й имаше сарказъм — нещичко за „Сестрите на света Марта“.
	— Ние сме послушници — допълни тя сърдечно, — вдовици, които следват повелите на свети Павел и сме посветили себе си на милосърдни дела. Дали сме тържествен обет за подчинение пред епископа на Лондон, а работата ни е сред жените, скитащи из улиците на Лондон. Жените — проницателните й очи се сведоха към Корбет, — които трябва да продават телата си, за да задоволяват мъжете мръсните си, лъстиви желания.
	Тя спря и се вгледа в Корбет, сякаш той лично носеше отговорност за всяка уличница в Лондон.
	Корбет прехапа отвътре устни, за да не се разсмее. Ранулф сведе глава и получи ритник под масата.
	— Ако се засмееш, Ранулф — изсъска с крайчеца на устата си Корбет, — ще ти извия врата със собствените си ръце!
	— Какво беше това? Какво беше това? — де Лейси пак сложи шепата си на ухото.
	— Нищо, милейди. Дощя ми се да се уверя, че слугата ми добре е настанил конете в конюшнята.
	Възрастната дама почука по масата с дървено чукче.
	— Когато говоря, ви се разрешава да слушате внимателно!
	Корбет скри лицето си в ръце и здраво прехапал долната си устна, си припомняше истории за де Лейси: как тази жена често придружавала съпруга си на военните походи и беше способна да използва език, от който и закоравял търгаш би се изчервил. Погледът му се стрелна към останалите около масата. За голяма изненада, не и за лейди Катрин Фицуорън, останалите вече седяха, свели глави, раменете на някои се тресяха и Корбет осъзна, че не само той намира ситуацията за комична. Понеже лейди Имелда приключваше с язвителното си описание на предназначението на ордена, той остана неподвижен.
	— В края на тази среща и то едва когато сме приключили — властно обяви лейди Имелда, — нашата помощник-игуменка, лейди Катрин, ще ви окаже по-нататъшно съдействие. Тя и нейната приятелка, лейди Мери Невил.
	Де Лейси щракна с пръсти и посочи към една от жените на масата, които в този момент вдигнаха глави и открито впериха поглед в тях.
	Корбет и Ранулф наблюдаваха дребничката с приятна външност и маслинова кожа лейди Мери. Ранулф погледна тъмносините й очи и преглътна, тъй като гърлото му пресъхна, а сърцето му заби бързо. Досега не беше виждал такава красота. Въпреки многото жени, които беше имал, той разбра, че както си седеше в тази странна зала на катедралния съвет, за пръв път в живота си се е влюбил лудо. Жената се усмихна нежно и отклони погледа си. Ранулф я поглъщаше жадно с очи и за него останалата част от срещата потъна в далечно жужене.
	Корбет, който също се загледа в младата вдовица, отвърна очи. Как е възможно, чудеше се той. Не можеше да бъде! Беше потресен, ръцете му станаха студени като лед. Лейди Мери носеше същото име, имаше същите черти, същото поведение, като първата му съпруга, починала преди години. Корбет не можеше да повярва, беше така разтърсен, че загуби обичайната си предпазливост и не си даде сметка, че лейди Мери действаше по същия начин и на слугата му. Кейд обаче изгледа подозрително и двамата и внимателно смушка с лакът Корбет.
	— Ти, сър Хю Корбет — провикна се над масата лейди Имелда, — самохвалко или заплес! На теб говоря!
	Корбет се поусмихна и се поклони.
	— Прости ми, милейди, но изминатия път от Уинчестър беше тежък. Яздих без почивка.
	Хю Корбет се вгледа в състареното, но властно лице, подчертаните скули и строгото изражение и устоя на желанието да й отвърне със същата монета. Положи усилия да се съсредоточи, и въпреки мрачната атмосфера в залата, у него се породи възхищение към тези изтънчени дами, които, по всичко личеше, единствени в Лондон ги беше грижа за принудените да проституират млади жени, чийто брой нямаше чет.
	Събраните жени обсъждаха едно след друго делата си. Лейди Имелда разказа как са си разделили града на участъци — всяка имаше квартал, за който да се грижи; как са изградили приюти близо до „Сейнт Мери ъф Бетлеем“, близо до Тауър на Марк Лейн, в Лотърбъри и на кръстопътя между Найт Райдър и Теймз Стрийт. Как са набавяли пари и дрехи, уреждали бракове за по-младите момичета, докато останалите са получавали дрехи, храна, малко пари и са били изпращани обратно в селата и махалите, откъдето идваха.
	Корбет беше завладян от съчувствие при това пестеливо на думи описание на лейди Имелда, направено с искрена загриженост към онези, към които съдбата не е била така благосклонна както към нея. Научи, че орденът съществува от двайсет години и дамите вече имаха тесни връзки с лечебниците на „Сейнт Бартолъмю“ и „Сейнт Антони“, в които лекарите им предоставяха услугите си безплатно, а гилдията на аптекарите им продаваше билки и лекарства на много ниски цени. По-добре, че се занимаваха с тази дейност, помисли си Корбет, отколкото да са като замаяни придворни пеперуди, отрупани с бижута, облечени в сатен и без друга мисъл в празните глави, освен как изглеждат лицата им и как да се натъпчат.
	Молитва отбеляза края на събранието и докато останалите послушници трябваше да се оттеглят, стеснително смеейки се на мъжете и шушукайки помежду си, лейди Катрин и лейди Мери ги поведоха към малка празна стая в непосредствена близост до залата на катедралния съвет. Изведнъж лейди Имелда гръмогласно обяви на Корбет как се надявала кралят да си намята раменете, за да не студува и да пие билковите лекове, които му изпращала.
	— Кралят открай време страда от хрема — гласът на старата дама прогърмя, така че половината Уестминстър да я чуе. — Като момче непрекъснато беше настинал и носът му все течеше. Бога ми, ще ми се да бях с него сега! Трябва ми само един добър и як кон и ще им дам да се разберат на проклетите шотландци!
	Гласът й заглъхна, понеже вратата се затвори след тях.
	Лейди Катрин се усмихваше едва забележимо, но спътницата й се облегна на стената, скри лице в шепите си и се заля в смях.
	— Трябва да извините лейди Имелда — промърмори лейди Фицуорън, щом насядаха около ниска разнебитена маса. — Вече е глуха като пън, езикът й е пиперлив, но сърцето й е златно.
	Лейди Катрин присви устни.
	— Опасявам се, че нямаме вино.
	Корбет вдигна рамене безразлично и отвърна, че няма значение. В този момент вниманието му беше насочено към неговия слуга, който не откъсваше очи от лейди Мери. Проследи погледа му. Красива е, помисли си Корбет, и изглежда нежна като гълъбица. Сви юмруци в скута си, трябваше да забрави миналото, както и да предупреди Ранулф, че лейди Мери Невил не е от повлеканите, с които може да се флиртува и да им се досажда.
	— Е какви са — приведе се напред лейди Катрин — въпросите ти, писарю?
	Прокашля се и хвърли поглед към събеседника си.
	— Знаехме, че идвате насам — добави тя. — Кралят ни извести, но лейди Имелда винаги постъпва така.
	Лейди Фицуорън приглади синята наметка на коленете си.
	— Имате въпроси към нас за убийствата на момичетата, нали?
	— Да, милейди.
	— Не знаем нищо. Опитахме се да ги разкрием, но дори и сред жените, с които работим, няма и следа от намек, слух или подозрение кой може да е убиецът — лейди Фицуорън облиза устни. — Работим с окаяните, онези, които поне така изглеждат, и Бог е изоставил. Разбира се, ние вярваме в обратното. Не се интересуваме какво правят и кого познават, къде ходят и кои мъже купуват телата им. Дори от душите им не се интересуваме. Грижим се за тях като за човешки същества, като за хванати в клопката на мизерията и невежеството жени, които са били подмамени от красиви, празни обещания за богатство. Вярваме, че ако ги измъкнем от тази клопка, после всичко ще се нареди.
	Корбет не откъсваше очи от жената. Не можеше да я разбере. Беше рязка и същевременно нежна; имаше идеали, но беше и трезвомислеща. Погледна встрани и му се дощя Ранулф да престане да зяпа лейди Мери, а и тя да спре да го гледа с тези кръгли, като на кошута очи, които разбунваха толкова спомени в неговата собствена душа.
	— И вие не знаете нищо, така ли?
	— Съвсем нищо.
	— Наистина ли, лейди Мери?
	Корбет се обърна, като пренебрегна раздразненото сумтене на лейди Фицуорън. Младата жена прочисти гърлото си.
	— Лейди Катрин беше точна.
	Гласът й беше мек, но Корбет долови гърления изговор, следа от акцент в мелодията на изказа. Много напомняше на шотландския и Корбет си припомни, че Невил беше могъщ род, който притежаваше обширни земи в Уестморленд и по протежението на Нордърн Марч.
	— Не знаем друго, освен това, че някой с черна като нощ душа убива тези нещастници — измърмори тя. — В началото присъствах на погребенията им в Сейнт Лоурънс Джуъри, на първите три или четири, но после спрях. Нали разбираш, сър Хю? Завършекът на един живот заслужава повече от мръсно платно, в което да те увият и да те метнат като вързоп в дупка в земята.
	Корбет си спомни видяното в църквата по-рано този ден и кимна.
	— Тогава да обсъдим друго — Корбет млъкна, защото големите камбани на абатството зазвъняха за следобедната литургия и той се зачуди дали монасите ще си направят усилието да изпълнят духовните си задължения.
	— Какво друго имаме да обсъждаме? — тросна се лейди Катрин.
	— Смъртта на лейди Съмървил. Една от вашите сестри, която е била убита в понеделник, единайсети май, докато е преминавала през Смитфийлд.
	— За това мога да ти помогна — обади се лейди Мери. Приведе се с ръце в скута. — В деня на смъртта й имахме събрание тук, приключихме късно следобед. Тогава двете с лейди Съмървил си тръгнахме от Уестминстър. Решихме да вървим пеша, заради хубавото време. Отминахме Холборн и посетихме пациенти в болницата на „Сейнт Бартолъмю“. Лейди Съмървил си е тръгнала от болницата, но така и не се е прибрала вкъщи, мъртвото й тяло било открито в ранните часове на следващата сутрин.
	— Таеше ли някой неприязън към нея?
	— Не, тя беше тиха, неприветлива и саможива. Доста тъга се бе насъбрала в живота й.
	— Каква именно?
	— Съпругът й починал преди години на бойното поле в Шотландия. Мисля, че единственият им син беше разочарование за нея — лейди Мери изглеждаше разстроена. — Сър Гилбърт Съмървил се интересува повече от удоволствията в живота, непрекъснато напомняше на майка си, че като военачалник на краля баща му нищо не е спечелил през живота си, като се изключи една стрела във врата.
	Корбет седеше и разглеждаше стената зад нея. Твърде много играчи има, помисли си. Всеки можеше да е убиецът.
	— Преди да умре — попита той — лейди Съмървил казвала ли е нещо, което да е странно или неудобно за някого?
	— Не — отвърна хапливо Фицуорън.
	— О, хайде стига! — гласът на Корбет стана рязък. — Чух, че непрекъснато е повтаряла думите _„Cucullus non facit monachum“:_ расото не прави монаха, така ли е?
	— О, да — лейди Мери сложи пръсти на устните си. — Непрекъснато го повтаряше. Всъщност повтори го и на мен в деня на смъртта си.
	— При какви обстоятелства?
	— Бяхме тук и наблюдавахме как монасите излизат един по един от църквата на абатството. Казах нещо за това колко си приличат и колко е трудно да ги различиш един от друг с техните качулки. Тя само повтори тия думи. Попитах я, какво иска да каже, но тя се засмя и тръгна нанякъде.
	— Това ли е всичко? Друго нямаше ли?
	— Да. Имаше — Фицуорън плесна лице с ръцете си. — Седмицата преди смъртта си тя ме попита дали има смисъл от работата ни. Зададох й въпроса защо ме пита, а тя ми отвърна: каква полза има в този толкова грешен свят? Петъка преди смъртта си, ти трябва да си спомняш, лейди Мери, тя дойде доста късно, изглеждаше много притеснена и развълнувана. Каза, че е ходила да види отец Бенедикт.
	— Обясни ли защо?
	Корбет се обърна, когато лейди Мери развълнувано плесна с ръце.
	— О, спомних си нещо! — каза тя, очите й възторжено блестяха.
	Корбет си даде сметка, как става наистина красива, щом изоставеше изражението на унила благочестивост.
	— Тъкмо преди да стигнем до „Сейнт Бартолъмю“ тя промърмори нещо за напускане на ордена. Възразих, но тя твърдеше, че в абатството се крие зло.
	Лейди Мери сви рамене.
	— Звучи странно, знам, но именно това каза.
	— Лейди Съмървил беше ли отдадена напълно на работата си?
	— Не дотам — отвърна Фицуорън. — И това прави казаното пред лейди Мери още по-странно. Виждате ли, лейди Съмървил страдаше от ревматизъм в краката, струваше й се болезнено да кръстосва улиците, нищо, че лекарите твърдяха, че за нея ще е добре. Всъщност работата й беше в перачницата на абатството, или по-скоро във вестиария* от другата страна на катедралния съвет. Отговаряше за чистотата на олтарните одежди, покривките и расата.
	[* Вестиарий — в католическите (и англиканските) църкви място за пазене на църковните одежди и утвар. — Бел.прев.]
	— А смъртта на отец Бенедикт?
	— Сър Хю — отговори му лейди Фицуорън, — той загина при пожар. Бяхме дълбоко наскърбени. Той не беше просто нашият свещеник, но и стар и много благороден по душа духовник. Защо питаш?
	— Какъв беше преди да загине? Казвал ли е нещо нелицеприятно?
	— Странно е, че го споменаваш, сър Хю — намеси се лейди Мери. — Не, никога, напротив — тя поклати глава, — но напоследък беше много тих и сдържан.
	Дамата сви рамене.
	— Но не знам защо. Бог да го прости!
	— Преди лейди Съмървил да го посети ли го забелязахте?
	— Да, но не знам за какво са говорили. Лейди Катрин си имаше свои проблеми, а отец Бенедикт беше _нашият свещеник._
	Корбет се изправи.
	— Дами, има ли друго?
	И двете заедно поклатиха глави.
	— Може би — рискува Корбет — ще е възможно да видя работата ви?
	— Тази нощ излизаме — отвърна лейди Катрин.
	Пред очите на Корбет изведнъж се появи лицето на Мейв и той поклати глава отрицателно.
	— Не, невъзможно е.
	— Къде всъщност работите? — попита Ранулф.
	— В наш собствен район — отговори лейди Мери. — Фарингдън.
	Корбет усети ревност от това как младата жена се усмихна на Ранулф.
	— Смятаме, че е най-добре, ако работим — обясняваше тя — на територия, където сме познати и в безопасност, където винаги можем да разчитаме на подкрепата на стражата. Може би утре вечер?
	Корбет се усмихна и се поклони.
	— Може би.
	Двете жени станаха и ги поведоха обратно към катедралния съвет. Корбет хвърли подозрителен поглед на спътниците си. Кейд беше известен с мълчаливостта си, но откакто бяха прекрачили прага на катедралния съвет, съвсем се беше затворил в себе си, беше като собствената си сянка, докато Ранулф престана да се хили и полугласно да се задява.
	На половина път към катедралния съвет Корбет спря.
	— Може ли да погледна във вестиария?
	Лейди Фицуорън ги поведе нататък и отвори вратата в стената отсреща. Вътре Корбет се огледа, вестиарият не беше нищо повече от дълго, с неправилни ъгли помещение, окичено с качулки и други монашески одежди, които висяха на забити в стената куки. По рафтовете на спретнати купчинки стояха олтарните одежди, покривките за умивалниците, кожени качулки, епитрахили* и филони**. Корбет не видя нищо подозрително и със сигурност нищо, което да обясни дълбокото безпокойство на лейди Съмървил. Излезе и, вече вън от катедралния съвет, се сбогува с дамите, като и на двете целуна ръка. Корбет се изчерви и се извърна, понеже беше убеден, че лейди Мери може би притисна ръката му по-здраво, отколкото би трябвало.
	[* Епитрахил — архиерейска и свещеническа одежда, която се носи надяната на врата и се простира отпред до долу; слага се при изпълнение на обреди. — Бел.прев.]
	[** Филон — одежда без ръкави, която се облича върху другите одежди при литургия (за православието). — Бел.прев.]
	Тръгнаха обратно, заобиколиха абатството и взеха конете си. Ранулф беше станал мълчалив, но сега пък Кейд стана разговорлив, изглежда беше възхитен от лейди Имелда и накара дори затворилия се в себе си Ранулф да се засмее на живото описание как старата благородна дама няма да се подвоуми да нахлуе в кметството и да дръпне една реч пред кмета и градските съветници, за каквото й се прииска. Яздейки конете си, излязоха през северната порта. Вече на пътя, Корбет спря и обърна поглед към тъмната грамада на Уестминстърското абатство. Стисна здраво поводите. Какво зло се таеше в това велико абатство, което така да е изплашило отец Бенедикт и лейди Съмървил? Какво са научили, та е причинило жестоката смърт и на двамата? Корбет се загледа в капчука със зловещите фантастични фигури и му се стори, че издяланото в камъка създание се хвърля към него.
	— Щом приключим с тази задача — каза Корбет, — кралят ще трябва да се намеси в тукашните дела. Има нещо гнило във великото ни абатство.
	Обърна се и пришпори коня си в лек галоп. Забулената с качулка фигура, която се криеше в една от залите на абатството над катедралния съвет, наблюдаваше тримата мъже, които се отдалечаваха на конете си в посока Холборн. Фигурата, която ги наблюдаваше, стисна китка розови пъпки, усмихна се, а после изсъска със злобата на истинска змия.
	При дома на епископа на Или, Корбет и неговите другари спряха и слязоха от конете си. Кейд ги напусна, като мрачно се извини с други свои задължения. Корбет изгледа как помощник-шерифът зави надясно по Шу Лейн.
	— Какво му става на Кейд? — измърмори. — Защо е толкова мълчалив? Какво ли крие?
	Ранулф едва повдигна рамене, затова писарят реши да продължат. Сляха се с тълпата. Едва си проправяха път към Нюгейт, понеже улицата се стесняваше и беше задръстена от каруци, които бавно се мъкнеха навътре в града, натоварени с продукти, плодове, ръж, овес, дебели парчета червено месо, крякащи гъски и пилета, затворени в дървени клетки. Нарастващият шум стана оглушителен, заради тежко движещите се, огромни товарни коне, впрегнати в каруци. Колелата на каруците громоляха и трещяха като гръмотевици и вдигаха облаци прах. Въздухът звънеше от клетви, внезапни свади, плющенето на камшиците и дрънченето на броните. Корбет свърна наляво точно при градската порта, Ранулф го следваше надолу по уличката, обсипана с изпотрошени камъни от настилката, които задръстваха и помийната канавка, минаваща по средата. Налагаше им се да вървят бавно, заради дупките и траповете по пътя. Някои бяха запълнени от дървени стърготини и китки зановец, други бяха помийни ями, пълни със съдържанието на нощните гърнета, изхвърлени от околните къщи.
	— Къде отиваме, господарю?
	— В „Сейнт Бартолъмю“. Искам да надзърна в душата на един убиец.


>	Глава шеста

	Пресякоха улицата и слязоха по друг, потънал в почти пълен мрак сокак, който сякаш беше нарязан от тесни пресечки. Фронтоните на горните катове на къщите бяха издадени толкова много, че почти се допираха и спираха цялата слънчева светлина. Най-после стигнаха Смитфийлд. Обширните открити земи вече бяха претъпкани с хора, очакващи пазара на коне. Най-много бяха богатите, нетърпеливи да наддават на търга за кобилите варварийска порода*. Млади кавалери в пищни одежди, сериозно подплатени на плещите, прилепнали в талията и с бухнали ръкави, в цели водопади кадифе, сатен и дамаска. Краката им бяха обути в прилепнали пъстроцветни чорапи, подчертаващи формата на прасците, а парчето плат, прикриващо отвора отпред на панталоните, подчертаваше издутината между краката им. Точно толкова ослепителни дами, облечени в пищни рокли с квадратни деколтета, затворени високо с копринени връзки, с натруфени воали, които се издуваха над челата и безмилостно оскубаните им вежди, бяха прихванали под ръка контетата. Сравнението между тях и „Сестрите на света Марта“, с техните тъмни одежди и небоядисани лица предизвика у Корбет усмивка.
	[* Източна порода коне, използвана в създаването на най-скъпата порода коне днес — английска чистокръвна. — Бел.прев.]
	Пробиха си път през тълпата, подминаха публична екзекуция на клада, върху която престъпниците бяха живи изгаряни, и влязоха през сводестия вход на болницата в „Сейнт Бартолъмю“. Прекосиха двора, отминаха конюшните, ковачниците и другите постройки по протежението на болницата, високия сводест коридор, който вървеше успоредно на църквата на приората*. Стар войник, вече прислужник, който се припичаше на топлото следобедно слънце, предложи да им стане водач. Тръгнаха по коридорите, отминаха стаите, чисти и добре изметени, с отворени прозорци, с подновена тръстика на пода, поръсена с билки. Във всяка стая имаше по три или четири легла и Корбет видя болни мъже и жени, положили глави на твърди, покрити с лен възглавници. Всъщност това бяха бедните клетници от града, които монасите прибираха, за да се погрижат за тях, да ги лекуват или поне да им осигурят малко достойнство в смъртта. Старият войник спря и почука на една врата.
	[* Приорат — клон на манастир. — Бел.прев.]
	— Влез! — чу се глас отвътре. Корбет и Ранулф бяха въведени в оскъдно обзаведена стая.
	Във въздуха се носеха ухания от купи и гърнета със стрити билки и разни отвари. Аптекарят, брат Томас, седеше гърбом към тях, приведен над поставената под прозореца маса.
	— Кой е? — попита той.
	Гласът му прозвуча сприхаво, понеже го отвличаха от корена, който разрязваше с малък, остър нож.
	— Ако не ни искаш тук, ще си идем, братко!
	Монахът се обърна, беше висок мъж с приветлива усмивка, макар и грозноват.
	— Хю! Ранулф! — на грубото му лице грейна усмивка. Стана и улови ръката на писаря, когото познаваше от дните им в Оксфорд. Корбет стисна здраво ръката на монаха.
	— Сър Хю вече, отче!
	Брат Томас шеговито се поклони, поздрави Ранулф и попита за Мейв. После се обърна и се поприсмя на Ранулф, който се усмихна, но не отвърна на присмеха с присмех според обичая си, що се отнася до близки приятели или познати. Брат Томас издърпа столове и попита:
	— Гладни ли сте?
	— Да — отвърна Корбет.
	Освен малкото блюдо с месо сутринта, не беше ял нищо друго, а и беше повърнал по-голямата част в гробището на Сейнт Лоурънс Джуъри. Брат Томас отиде до вратата, отвори я и се провикна в коридора. Само след минути влезе послушник с прясно изпечени хлебчета увити в ленени кърпи и две халби, препълнени с разреден с вода пенест ейл.
	— Аз сам го варих — гордо обяви брат Томас.
	Корбет опита студения, с остър вкус ейл и изрази одобрението си с усмивка, а Ранулф само измърмори.
	— И така — седна насреща им Томас. — С какво мога да ви помогна? Друго убийство? Някоя рядка отрова?
	— Не, Томас, искам да ми помогнеш да надзърна в душата на един убиец. Чул си за убитите проститутки и смъртта на лейди Съмървил, нали?
	— Да, чух.
	— Научих, че лейди Съмървил е наминала оттук в нощта, в която е била убита.
	— Така направи, да.
	Корбет се приведе напред.
	— Е, братко, що за човек ще преследва проститутки, ще прерязва гърлата им и ще обезобразява слабините им?
	Брат Томас се намръщи.
	— Хю, знам, че напръстникът засяга сърцето, но как…? — поклати глава. — Знам, че в малки дози арсеникът води до намаляване на стомашните оплаквания, но приет в големи дози ще раздере стомаха. Как и защо, не съм в състояние да ти кажа. Стане ли дума за съзнанието, за мозъка, за душата, аз съм невежа.
	Въздъхна, обърна се и взе пожълтял череп от масата си. Задържа го в дланта си.
	— Гледай, Хю, някога този череп е съдържал мозък. В дланта си държа вместилище, на което някога е било по силите да се смее, да плаче, да разказва истории, да пее, вероятно да прониква в божествени тайнства или да проектира сградата на величествена катедрала.
	Брат Томас постави пожълтелия череп до себе си на пода.
	— Когато учех в Салерно, се срещнах с арабски лекари, които твърдяха, че човешкото съзнание, съдържимото на черепа, който току-що ти показвах, работата на мозъка, е също такова тайнство, каквато е същината на Бог.
	Монахът нагласи робата си, тъй като темата го беше разгорещила.
	— Да говорим открито, Хю, тези лекари имаха няколко теории. Първо, че всички физически страдания идват от мозъка. Дори застъпваха идеята, че чудодейно получилите изцеление, всъщност сами са се изцелили. Твърдяха също, че така както изяденото и изпитото оказва въздействие върху тялото, преживяното оказва влияние върху мозъка. Някои хора се раждат с раздвоено небце или с уродливи крайници. Защо други да не са родени с извратено съзнание и с желание да убиват?
	— Вярваш ли в това, братко?
	— Не, не напълно!
	— Тогава как ще обясним поведението на нашия убиец?
	Брат Томас се втренчи в ръцете си.
	— Да се върнем към казаното от арабските лекари. Те твърдяха, че мозъкът, съзнанието, се променя от собствените си преживявания. Ако върху човека като дете, да речем, е имало насилие, той ще израсте като насилник. Някои свещеници ще възразят срещу това твърдение. Те ще настояват, че цялото зло е дело на сатаната.
	— Ами ти, братко?
	— Вярвам и в едното, и в другото. Ако човек пие твърде много вино — брат Томас се намръщи по посока на Ранулф, — стомахът му се подува, лицето му става червено, а съзнанието му размътено. За да продължим в тази посока, ако съзнанието е преизпълнено с омраза и озлобление, какви ще са тогава последствията?
	— Съжалявам, братко, не знам!
	— Убиецът на тези момичета може да е някой, който е потискал всяко плътско желание и сега иска да наложи силата си. Държи се така, сякаш и животът, и смъртта са му подвластни.
	— Следователно прерязването на гърлата им е част от плътското изживяване?
	— Възможно е.
	— Защо тогава ги обезобразява?
	— А! — брат Томас повдигна вежди. — Това може и да противоречи на теорията ми. Възможно е убиецът да е загубил мъжката си сила или, напротив, може тя да се проявява само при такова ужасно деяние — брат Томас прокара пръсти през рядката си коса. — Не знам всички подробности, но подозирам, че последната теория е по-точна. Твоят убиец, Хю, мрази жените, проститутките най-вече. Обвинява ги в нещо, държи ги отговорни и се чувства овластен да изпълнява присъдите им.
	— Следователно убиецът е луд?
	— Да, вероятно е полудял от разяждащата го омраза, растяща в него.
	— Непрекъснато ли се държи като луд?
	— О, не, тъкмо напротив. Всъщност такива убийци притежават невероятна хитрост и използват всякакви похвати и всяка възможност, за да прикрият злодеянията си.
	— Тогава може да е всеки?
	Брат Томас се приближи и се приведе към него.
	— Хю, може да си ти, може да съм аз, Ранулф, кралят, архиепископът на Кентърбъри — брат Томас съзря объркването в очите на Корбет. — О, да, може да е свещеник, дори някой, който води несъмнено благочестив живот. Чувал ли си за убиецът от Монпелие?
	— Не съм.
	— Преди около десет години във Франция, в град Монпелие, вилнееше подобен убиец. Уби към трийсетина жени преди да го заловят и знаеш ли какъв се оказа? Духовник. Блестящ лектор по право в университета. Не искам да те плаша, Хю, но убиецът може да е последният човек, за когото би си помислил.
	— Брат Томас — наведе се Ранулф, забравил цялата си мудност, погълнат от ужасяващите думи на свещеника, — брат Томас — повтори той, — вероятно мога да разбера защо такъв човек убива проститутките, но защо е убил лейди Съмървил?
	Брат Томас поклати глава.
	— Ранулф, на това не мога да отговоря. Може да е била единствената жена изпречила се на пътя му в този момент.
	— Но защо не е обезобразил и нея?
	— Може да си е навлякла гнева на убиеца, заради помощта, която е давала на жертвите на неговата омраза или…
	— Или какво, братко?
	— Може да е научила истинската му самоличност и е трябвало да замълчи завинаги.
	Корбет остави бокала си.
	— Странно е, че го казваш, братко, защото лейди Съмървил непрекъснато си е повтаряла думите: расото не прави монаха.
	— А! Доста разпространени думи и много подходящи за задачата ти, Хю. Никой не е този или тази, за какъвто може да се представя.
	Брат Томас се изправи и пристегна въжето около кръста си.
	— Не мога да съм ти от полза за смъртта на лейди Съмървил, но почакай — брат Томас отиде до вратата, повика послушника и шепнешком му даде нареждания. — Изпратих да повикат някого, който може да ти е от помощ. Кажи сега, Хю, как намираш ейла?
	В средата на обсъждането на начина на варенето на ейл, на вратата се потропа и влезе млад монах с русолява коса и детинско лице.
	— А, брат Дейвид — брат Томас ги представи според обичая.
	Монахът се усмихна на Корбет и от усмивката му с раздалечени зъби, луничавото му лице стана още по-момчешко.
	— Сър Хю, какво мога да направя за теб?
	— Братко, на единайсети май, понеделник, тук са дошли две жени, от ордена „Сестрите на света Марта“. Лейди Съмървил и лейди Мери Невил.
	— Дойдоха на посещение при две болни пациентки, жени, които бяхме прибрали.
	— И какво се случи?
	— Останаха около час, приказваха си, а после лейди Съмървил каза, че трябва да си върви. Лейди Мери се опита да я спре, предложи да я придружи през Смитфийлд, но по-възрастната, лейди Съмървил, отказа, нямало опасност. Тръгна си и това е всичко.
	— Кога си тръгна лейди Мери Невил?
	— Скоро след това.
	— Накъде тръгна?
	Младият монах се усмихна.
	— Това, сър Хю, не мога да ти кажа.
	Корбет му благодари, но на половината път към вратата брат Дейвид внезапно се обърна.
	— Чух за убийството на лейди Съмървил — рече той. — Тялото й било намерено близо до бесилката в Смитфийлд, така ли е?
	— Да, точно така.
	Монахът кимна към прозореца.
	— Става тъмно, търгът на коне вече е приключил. Ако искате, а може да е от полза, познавам там един просяк, полупобъркан човек, загубил краката си в кралските войни. Нощем спи под бесилката; там се чувства в безопасност — младият монах сви рамене. — Може да е видял нещо. Една нощ, докато минаваше през вратите на приората, го чух да крещи, че дяволът се е развилнял из Смитфийлд. Попитах го, какво иска да каже, но той живее в свой си свят. Непрекъснато твърди, че има видения.
	Младият монах затвори вратата след себе си, а Корбет впери поглед първо в брат Томас, а после в Ранулф.
	— Ужасяващо — измърмори той. — Убиецът може и да е всеки, но някак усещам, че ключът към всичко се крие в смъртта на лейди Съмървил.
	Сбогуваха се с брат Томас. Корбет се поспря в болницата, за да види стариците, които лейди Невил и лейди Съмървил бяха посетили в нощта на единайсети май. Стариците обаче се оказаха слабоумни, мислите им бяха блуждаещи, а приказките им несвързани и Корбет ги остави. В двора на болницата той нагласи наметката си и погледна към Ранулф, който все още изглеждаше потиснат, погълнат от собствените си мисли.
	— Ранулф — настоя меко Корбет, — какво има?
	— Нищо, господарю.
	Корбет го улови за ръката и го придърпа по-близо.
	— Стига, човече, тих си като мушица!
	Ранулф се освободи, отдръпна се и се загледа нагоре в сгъстяващия се мрак; синевата на небето беше обагрена от отслабващите лъчи на залязващото слънце, а лекият бриз носеше към тях все по-слабите звуци от града.
	— Има нещо — рече едва чуто. — Но не искам да го обсъждам.
	— Има и друго, нали?
	Ранулф въздъхна.
	— Сигурно остарявам, господарю. Излизам да пия и гуляя в кръчмите. Имам вземане-даване с момичета като убитите. Виждам игривите им погледи. Досаждам им и им плащам със злато — Ранулф изду бузи. — А сега виждам друга страна от живота им и…
	— И какво?
	— Наистина ме плаши казаното от брат Томас. Всеки може да е убиецът. Ако с теб не бяхме заедно в Уинчестър, като всеки друг човек в града, щяхме да сме сред заподозрените, включително и нашият приятел Александър Кейд.
	Лицето на Корбет застина.
	— Какво имаш предвид, Ранулф?
	— Ами Кейд е добър служител на закона. Никога не взема рушвети. Почтен е и безмилостен. Защо тогава беше толкова мълчалив в абатството? А и забелязах, че в Сейнт Лоурънс Джуъри той набързо излезе от моргата, държа се настрана. Може и да греша, господарю, но все пак съм съгласен с теб, той крие нещо.
	— Предполагам, че всички крием нещо — отвърна Корбет. — Чу брат Томас. Имаме си работа с човек, който води двойствен живот: през деня е праведник, а нощем пълзи из улиците като безмилостен убиец. Е, Ранулф, притисни нос и стегни стомаха си. Време е да посетим бесилката.
	Излязоха от приората и пресякоха вече безлюдната земя на пазара в Смитфийлд. Само неколцина бяха още там: търговец на коне, отчаяно мъчещ се да продаде две стари кранти, които, както беше видно, едва стояха прави от изтощение; дребен търговец с почти пълната си с ябълки ръчна количка; две момчета, които ритаха надут свински мехур, и един пияница, който се подпираше на един от брястовете и пееше мръсна песен. Мракът вече се сгъстяваше. Отминаха мястото, на което изгаряха престъпниците, и изкачиха полегатия хълм, където се издигаше разклонената на три бесилка. Нощният бриз разнесе сладникавия мирис на разложение. Корбет и Ранулф веднага повдигнаха краищата на плащовете си, за да покрият лицата си, понеже и на оскъдната светлина можеха да видят, че на бесилката все още има увиснали по въжетата тела. Корбет каза на Ранулф да остане и отиде да разгледа. Не поглеждаше към клюмналите глави, опитваше се да не гледа подутите стомаси, увисналите голи нозе, които сякаш продължаваха да се опитват да стигнат земята. Огледа около бесилката: нищо. После обаче дочу потрепването на дървени летви, така че спря и зачака. Странно наглед създание бавно се придвижваше по отъпканата пътека към бесилката. Във все по-плътния мрак изглеждаше като някое джудже, увито в парцали. Щом видя Ранулф, то спря, ръката му се протегна и захленчи за милостиня. После съзря Корбет, който се беше устремил към него по пътеката. Мъжът прибра ръката си и се обърна пъргаво като заек, въпреки дървените летви, привързани към отрязаните му крака.
	— Спри! — извика Корбет.
	Ранулф улови мъжа за раменете. Просякът заскимтя, на изкривеното му лице се изписа жалостива молба.
	— Имайте милост, пуснете ме! — извика той. — Аз съм един беден просяк.
	Корбет се приближи и приклекна пред него. Взря се в почти лудия поглед на светлите очи, забеляза небръснатите му страни и челюст, провисналите от двете страни на устата му стръкове салвия.
	— Всяка нощ идваш тук, нали?
	Мъжът продължаваше опитите да се освободи от ръката на Ранулф.
	— Не искаме да ти причиним зло — добави Корбет успокоително. — Напротив.
	Протегна ръката си и двете сребърни монети и няколкото пенита привлякоха погледа на просяка. Мъжът си отдъхна и се ухили.
	— Мислите ми доброто — каза той. — Идвате да помогнете на стария Рагуорт.
	Седна с клатушкане на дървените си дъсчици и Корбет се почувства неловко, изглеждаше сякаш говори с някой, който е полузакопан в тъмната земя.
	— Не ми мислите злото — повтори той и Корбет видя мръсната ръка на мъжа да се протяга към монетите.
	— Твои са — прошепна Корбет, — ако ни кажеш какво си видял.
	— Имам видения — отвърна просякът, вече по-спокоен, намествайки се, понеже Ранулф беше отпуснал хватката. — Виждам как дяволът се разхожда. Затова се крия при мъртвите. Те ме защитават. Понякога им говоря. Казвам им какво знам, какво виждам, а понякога те ми говорят. Казват колко съжаляват — мъжът се ухили лукаво. — Никога не съм самотен. Даже през зимата.
	Посочи към светлините на „Сейнт Бартолъмю“.
	— Покаже ли се слънцето, показвам се и аз. Спя в мазето, но там виденията не ме спохождат.
	— И какво видя? — настоя Корбет. — В нощта, в която умря старата дама?
	Мъжът стисна очи.
	— Забравил съм сега.
	Монетите смениха притежателя си.
	— Вече си спомням! — Корбет насмалко не оглуша, така силно се провикна просякът.
	— Тихо! — изшътка Корбет и вдигна пръст към устните си. — Само трябва да ми кажеш и останалите пари също ще са твои.
	Рагуорт изви глава и кимна към бесилката.
	— Седя си тук и си говоря с приятели.
	Корбет внезапно си даде сметка, че той говори за увисналите на бесилката хора.
	— Когато изведнъж чува стъпки и в тъмнината вижда фигура да идва насам. Жената е.
	— А след това?
	— Чува други стъпки.
	— Какви бяха стъпките?
	— О, тромави. Дяволът е тромав, нали знаеш?
	Изнервен, Корбет погледна към Ранулф. Просякът си беше почти луд и писарят се почуди колко от казаното беше истина и колко измислица на трескавото му въображение.
	— После какво се случи? — измърмори Корбет.
	— Знае аз, че е дявол — повтори мъжът. — Иска аз да предупреди жената, но тя спира. Поглежда назад в мрака и извиква: „Кой е?“. Дяволът се примъква по-близо и жената казва: „О, това си ти!“.
	— Повтори го пак.
	— Старата жена рече „О, това си ти!“.
	— Какво се случи после?
	— Дяволът се примъкна близо. Чух как й прерязва гърлото и дяволът си беше отишъл.
	— Как изглеждаше дяволът?
	— О, носеше плащ и грамадни черни сандали на копитата си.
	— Сандали? — удиви се Корбет и погледна Ранулф. — Някой от нашите приятели — монаси!
	— Не! — извика просякът. — Беше самият сатана, защото грамадните му криле като на прилеп изплющяха във въздуха и той изчезна в нощта.
	Корбет въздъхна и му даде остатъка от монетите.
	— Твърде е хубаво, за да е истина — рече полугласно. — Хайде, Ранулф, нямаме повече работа тук.
	Корбет и Ранулф се прибраха през потъналия в мрак град на Бред Стрийт. Завариха цялото домакинство силно развълнувано. Малтоут се беше върнал и двамата с Ранулф увиснаха на вратовете си, сякаш са открили отдавна загубения си брат. Корбет изви очи към небето, целуна Мейв и малката Елинор, която го гледаше с кръглите си опулени очи, после се качи в спалнята си. Мейв го последва с чаша вино и седна до него на леглото.
	— Навън е тъмно! — рече Корбет изтощено. Погледна към зарешетения прозорец и добави: — Тъмно като в ада. Има нещо зло, злокобно, безчовечно. Природата му не е човешка, не е като тази на дьо Краон, който иска власт, или на Едуард, който иска да е новият Юстиниян на запада!
	Корбет обхвана с ръка жена си през кръста.
	— Не трябва да излизаш сама, особено след като се смрачи, не и докато не приключа задачата си.
	Остави чашата и прегърна жена си, целуна я нежно по шията, а когато вдигна очи, мракът продължаваше да напира към прозореца.


	На следващата сутрин Корбет стана рано, втурна се към склада за провизии, каза на Грифин, който се препъваше към кухнята, че не иска да го безпокоят и отиде в своето работно помещение в задната част на къщата. Взе парченце пергамент, изглади го с пемза и започна да подрежда в списък всичко, което знаеше.
	Първо: убити са шестнайсет проститутки. Всеки месец е умирала по една, обикновено на или около тринайсето число от месеца. Всички са убити по един и същи начин: гърлата им са прерязани, а телата им обезобразени. Повечето са убити в собствените си стаи, но последната е убита в църква. Корбет захапа крайчеца на перото си. Какво друго му беше известно? По думите на Кейд всички жертви са били млади, по-скоро куртизанки, отколкото обикновени уличници. Тогава защо убиецът е избрал именно тези жертви, а не стариците и мърлявите уличници, които спяха из смрадливите улички? Корбет отметна глава. Щом повечето са убити в своите стаи, трябва да са отворили вратата и да са пуснали убиеца до тях, тогава не трябва ли той да е някой, на когото са имали доверие? Кой ли може да е? Някой богаташ? Редовен клиент на всяка от тях? Градски управник? Или свещеник? Корбет потри челото си. Нали Кейд беше докладвал, че никой нищо не е видял. Кой беше убиецът? Кой можеше да се промъква като смъртоносна сянка, злостно да напада, да прерязва гърла и да изчезва като някакъв сатанински блуждаещ огън? И защо на тринайсети? Да не би да е някаква сатанинска дата? Имаше ли датата някакво значение? Защо веднъж месечно? Какъв беше мотивът? Корбет си припомни думите на брат Томас и потръпна. Потопи перото си в мастилото и продължи да пише.
	Второ: смъртта на лейди Съмървил. Убита е на открито. Ако можеше да се вярва на лудия просяк, а Корбет нямаше вяра на брътвежите му, лейди Съмървил трябва да е познавала убиеца си, защото го е разпознала в тъмнината. Криеше ли този факт ключ към разкриването на убиеца? Корбет отново се върна към общия за всичките убийства факт. Кого може да е познавала лейди Съмървил? Заради кого би се спряла в тъмното? Свещеник? Монах? Градски управник? Някой от нейния ранг? Някой, на когото е имала доверие?
	Трето: какво е имала предвид лейди Съмървил с думите „расото не прави монаха“? Дали не се е отнасяло за двойствения живот на убиеца? За убиеца ли е говорела? Или пък е имала предвид личния живот на някой свещеник или монах? Корбет прехапа устни и поклати глава. Лейди Съмървил може да е говорела за някой друг скандал, може би за нещо, което е видяла в Уестминстър? Убиецът й беше ли същият, окървавил ръцете си със смъртта на проститутките? Или някой, който е искал да изглежда така?
	Четвърто: отец Бенедикт. Какво го е тревожило? Защо е изпратил на Кейд онова тайнствено съобщение? Не беше ли странно, че Кейд така и не е съумял да го намери и да разбере какво е стояло зад тревогите на свещеника? Беше ли убиецът на отец Бенедикт свързан със смъртта на проститутките?
	Пето: Ричард Падликот. Беше ли този ловък мошеник въвлечен в някоя от изкусните машинации на дьо Краон? Има ли това нещо общо с убийствата, които Корбет разследваше? Корбет се облегна на стола си, в мислите му кръжаха най-различни предположения.
	— Колко ли загадки има тук? — промърмори той на себе си. — Една, две или три? Имат ли нещо общо или не?
	— Хю!
	Корбет се извърна. Мейв стоеше на прага със сънливи очи. Изглеждаше като призрак в увитото около нея бяло вълнено одеяло. Дойде на пръсти при него и го целуна нежно по главата.
	— Сам ли си говориш? — попита го тихо.
	— Непрекъснато го правя — той погледна жена си. — Дали Ранулф не е станал и не е наблизо?
	— Спи като заклан. Чух го как хърка от основата на стълбите. Снощи с Малтоут излизаха. Не казвай нищо, Хю, но си мисля, че нашият Ранулф е влюбен.
	Корбет се засмя, макар стомахът му да се сви.
	— Хю, знаеш ли коя е?
	— Не — излъга той. — Познаваш Ранулф, Мейв. Любовният му живот е също толкова заплетен и сложен, колкото и някоя от твоите бродерии.
	Мейв се завъртя на пети.
	— О, впрочем — каза му през рамо тя — Малтоут ми донесе новини. Скъпият ми чичо, лорд Морган, до седмица ще е при нас.
	Корбет изчака да затвори вратата след себе си.
	— Боже Господи — въздъхна той, — Ранулф е влюбен в лейди Мери Невил и ще направи някоя поразия, а чичо Морган само ще утежни положението.
	— Казах ти да не си говориш сам. Лейди Мери Невил била значи!
	Корбет се обърна.
	— Ти, хитрушо такава! — извика той. — Мислех, че вече си си отишла!
	— Лейди Мери Невил — очите на Мейв станаха кръгли. — Чувала съм за нея. Ранулф се прицелва високо. Знае ли човек — тя се промъкна през вратата преди Корбет да успее да я замери, — следващия път ще ухажва някоя уелска принцеса!
	Корбет се засмя и се върна към бележките си. Припомни си разговора с Кейд и ядосано се почеса по главата. Търсеше общата схема, но ако такава имаше, защо той не успяваше да я открие? Взе перото си.
	Първо: Каква е ролята на дьо Краон?
	Второ: Къде е Падликот? Защо се появява в Париж, после в Лондон? Какво прави? Има ли връзка между него и дьо Краон? Има ли някой от тях двамата — или и двамата — общо с убийствата?
	Трето: Какво крие Кейд?
	Четвърто: Какво крие Уорфийлд?
	Пето: Какво е имала предвид лейди Съмървил с тайнствените си забележки за монасите и злото в Уестминстър? Станал ли е отец Бенедикт неин довереник? Жертви на един и същ убиец ли са?
	Шесто: Техният убиец и убиецът на проститутките един и същ човек ли е? Ако е така, имал е трудна седмица, започнала на единайсети май. Убийствата на лейди Съмървил, отец Бенедикт и проститутката Изабо са извършени в последователни вечери.
	Седмо: Последната жертва, Агнес, чието тяло беше огледал. Била е убита преди два дни, по времето, когато Корбет е бил на път обратно към града. Убийството й е извършено на двайсети, не на тринайсети. Защо?
	Корбет потръпна. Прав ли беше Кейд? Наистина ли имаше обща схема? Един, двама или трима убийци преследваха?


>	Глава седма

	Час по-късно, в лошо настроение и притеснен, Корбет излезе от къщи, тихо заричайки се, че ще си поговори с Ранулф, който продължаваше да си отспива след запоя предишната нощ. Мейв вече беше погълната от приготовленията по посрещането на „скъпия“ чичо, а Корбет беше решен да разнищи плетеницата от мистерии, пред които се беше изправил. Мина през претъпкания пазар на Уест Чийп, спря, за да поразпита за новини градските стражи, но те поклатиха глави.
	— Нищо, сър — отвърнаха му, — крадци са се промъкнали в една къща на Три нийдъл Стрийт, двама мошеници с прашки са счупили прозорец в Лотърбъри, а пиян студент от Оксфорд е пял непристойни песни на Бишъпгейт.
	Корбет им благодари с усмивка и продължи нататък по Уд Стрийт, после по Грейсчърч Стрийт, като се отдръпваше настрани при необходимост и се пазеше от търговците на дървен материал, които отваряха сергиите си и се готвеха за оживен пазарен ден. Попита за пътя гръмогласен чирак, момчето поклати глава и се провикна, че не знае къде живее някакъв си французин. Слугиня, помъкнала ведра с прясна вода от Големия водопровод, му показа къщата, която дьо Краон беше наел — малка, на два етажа, здраво притисната между два магазина, запусната и доста разнебитена. Корбет се ухили на себе си. Камбаните на църквата още биеха за първата сутрешна служба и той се надяваше да е подранил достатъчно, за да вдигне дьо Краон от спокойния му сън. Повдигна голямото чукало на вратата и с трясък го пусна да падне обратно. Повтори бързо потропването. Чу стъпки, вратата се отвори и се появи дьо Краон, напълно облечен с тъмночервена туника и кожени панталони, втъкнати в меки, черни ботуши за езда. Лукавото му, лисиче лице грейна във възможно най-лицемерна усмивка към Корбет.
	— Скъпи ми Хю, очаквахме те — хвана ръката на Корбет и я стисна здраво. — Изглеждаш уморен. Или трябва да кажа лорд Корбет?
	Близко разположените, зелени очи на французина заблестяха от злоба и подигравка.
	— О, да, чухме новината. Влизай! Влизай!
	Корбет последва мъжа, който на драго сърце би го убил, в една малка стаичка близо до стълбите. Стаичката беше мизерна, с мръсна тръстика по пода. Вместо огън имаше студена купчинка пепел, а стените бяха очукани и олющени. Разнебитеният стол, който дьо Краон измъкна изпод масата, изглеждаше опасен и негоден да послужи за друго освен за подпалки.
	— Сядай! Сядай!
	Корбет, макар и целият нащрек, прие поканата му, а сам дьо Краон приседна на крайчеца на олюляващата се маса. На писаря му се дощя ироничната, злобна усмивка да се изтрие от лицето на французина. Дьо Краон плесна с ръце.
	— Е, Хю, от любезност ли е посещението? О — наведе се напред и докосна Корбет по ръката, — срещнах лейди Мейв. Дъщеря ти е красавица. На майка си се е метнала. Ще пиеш вино, нали?
	— Не!
	Усмивката на дьо Краон се стопи.
	— Добре, Корбет, какво искаш?
	— Защо си тук, дьо Краон?
	— Нося послание на добра воля и приятелство от моя господар, краля на Франция.
	— Лъжеш!
	Дьо Краон втренчи поглед в Корбет.
	— Съвсем скоро, Хю — с подигравателен шепот рече той, — съвсем скоро ще направя така, че да се задавиш с оскърбленията си!
	Корбет се усмихна на свой ред.
	— Само обещания и нищо повече, дьо Краон! Още не си ми казал защо си в Англия и какво те задържа в Лондон?
	Дьо Краон се изправи и отиде до другия край на масата.
	— Тук живеят френски търговци, интересите им засягат крал Филип. Вие, англичаните, сте известни с враждебността си към чужденците.
	— Ами тогава трябва да внимаваш, дьо Краон!
	— Внимавам, а и ти трябва да го правиш. Къде е твоята сянка — Ранулф?
	— В началото на улицата — излъга Корбет. — Седи в една кръчма с отряд кралски стрелци в очакване да се върна.
	Дьо Краон наклони глава на една страна.
	— Беше в Уинчестър, сега си в Лондон. Защо му е на краля да праща най-доверения си служител и пазител на тайния печат обратно в града? — дьо Краон сложи пръст на устните си. — Убийствата — каза сякаш говореше на себе си. — Знам, че на ония дебелаци в града не им се ще греховете им да се разчуят. Смъртта на лейди Съмървил и, разбира се, мистериозният пожар в къщата на стария свещеник на краля, отец Бенедикт.
	Дьо Краон се отдаде на самодоволство, прокара ръка през рядката си червена коса.
	— Какво друго може да има? — запита той с подигравателна почуда.
	— Ричард Падликот.
	Дьо Краон отвори и затвори уста.
	— А, да. Падликот.
	— Познаваш ли Падликот?
	— Разбира се — французинът се засмя, — широко известен английски престъпник. Как наричаш такъв като него? Мошеник? Издирват го от най-високо място и в Париж, както и тук, в Лондон.
	— Какви са причините?
	— Същите, каквито са и тук, в Лондон.
	— Защо тогава — попита бавно Корбет — са видели как най-близкият съветник на твоя крал — мастър Гийом Ногаре забавлява Падликот?
	Дьо Краон не допусна да го объркат.
	— Падликот е престъпник, но е и полезен. Продава ни тайни. Получените от него сведения са ценни, със сигурност и твоят господар купува тайни от французи — предатели.
	Корбет дочу шум и се изправи. Стана напрегнат в тая тиха, запусната къща. Обърна се и впери поглед във вратата, тъкмо когато някакъв непознат се шмугна като сянка в стаята.
	— А, Раул — дьо Краон заобиколи масата. — Мастър Корбет, или по-скоро сър Хю, може ли да ти представя Раул, виконт дьо Ньовер, специален пратеник на крал Филип във Фландрия и Ниските земи*.
	[* Общо наименование на земите, приблизително обхващащи днешните територии на Холандия и Белгия. — Бел.прев.]
	Дьо Ньовер разтърси сърдечно ръката на Корбет и Корбет веднага го хареса. На външен вид напомняше Малтоут. Беше слаб, приведен, с руса коса, правилни черти, доста момчешки, но Корбет забеляза хитрите му очи и волевите уста и челюст. Разбра защо се беше понравил на Мейв. Притежаваше лениво очарование и честно, открито поведение, което рязко се отличаваше от лицемерието на дьо Краон.
	— Преди да попиташ защо Раул е в Англия — промърмори дьо Краон, — аз ще бъда честен: следващата пролет кралят възнамерява да навлезе във Фландрия. Той има известни права там, които…
	— Които крал Едуард не признава — прекъсна го Корбет.
	— Така е! Така е! — отвърна дьо Ньовер на завален английски. — Но нашият господар би желал да държи под око фламандските търговци. Знаем, че идват в Лондон. Наблюдаваме движението им и носим послание за твоя крал, колко лош би бил за него съветът да им дава надежди и да ги закриля.
	Корбет гледаше и двамата. Може и да казват истината, помисли си, или поне част от нея, а и дьо Ньовер звучеше по-разумно от дьо Краон. Английски пратеници държаха под око шотландските търговци в Париж, защо тогава французите да не държат под око фламандските търговци в Лондон? Корбет взе плаща си.
	— Мосю дьо Краон, мосю дьо Ньовер, желая ви спокоен престой в Лондон, но от своя господар ви нося предупреждение. Вие сте тук под защитата на документите ви за пропуск. Мосю Дьо Краон, познаваш правилата на играта. Ако те хванат, че се месиш където не трябва, аз лично ще те ескортирам до най-близкото пристанище и ще те прогоня обратно във Франция.
	Корбет им се поклони едва-едва и, преди двамата да успеят да му отговорят, си тръгна от къщата, без да изчака да го изпратят.
	Вече отвън, на улицата Корбет въздъхна с дълбоко облекчение. Доволен беше, че е хванал дьо Краон и неговия спътник неподготвени, понеже беше убеден, че са замесени в някакво злодеяние. Какво точно, щеше да покаже само времето. Запъти се обратно, като заобикаляше купчините отпадъци и се загледа любопитно в стоящата на отсрещната страна на улицата празна каруца за боклуци с уморен наглед кон. Имаше нещо нередно, което му убягваше. Беше зърнал подробност, която не пасваше. Сви рамене.
	— Само времето може да покаже — промърмори.
	Погледна нагоре и надолу по улицата, забеляза, че купчините отпадъци са струпани от двете страни на помийната канавка, после предпазливо тръгна, целият нащрек, понеже прозорците над него се отвориха и съдържимото от нощните гърнета беше изсипано върху калдъръма и минувачите. Спря пред гостилничката на ъгъла на Уд Стрийт и си купи пай, който изхвърли в канала, щом в зъбите му изхрупа нещо твърдо.
	— Проклети управници! — възропта той.
	Щеше му се стражата и членовете на гилдията да ги е грижа повече за това, което се продава по улиците, отколкото за скъпоценната си репутация. Обърна се и тръгна обратно към Шембълс, поспря за кратко, за да погледа един мъж, облечен изцяло в черно, с ярко изрисувани по облеклото му бели кости на скелет да танцува зловещ танц, докато друг мъж до него биеше барабан, а момче свиреше на флейта зловещ марш на смъртта. Корбет си запробива път през навалицата около тезгясите на месарите, като пазеше кесията си с ръка и внимателно следеше къде стъпва. Извън Нюгейт се беше събрала тълпа, за да наблюдава осъдените, натоварени на каруци към бесилката в Смитфийлд или в долната част на града към Елмс. Сети се за лудия просяк от предишната нощ, потрепери и ускори крачка.
	На Корбет му се щеше Ранулф да беше с него. На ъгъла на Кок Лейн, стари куртизанки и обикновени уличници вече ловяха клиенти. Белилото по лицата им беше толкова много, че на места стоеше напукано, обръснатите им глави бяха покрити с червени или рижи перуки.
	— Едно пени за боричкане! — изкряска една срещу Корбет.
	— Два пенса и можеш да правиш каквото ти се прище!
	— Не се притеснявай! — изкудкудяка друга. — Няма да трае дълго!
	Корбет се запъти към групата. Усмихна се, опита се да прикрие отвращението си от мириса на вкиснало, който се носеше от дрехите им, да не забелязва чернилото по очите им, което на места беше започнало да се разтича и да се размазва по боядисаните им страни.
	— Добро утро, дами — отправи поздрав към всички.
	Две жени се спогледаха онемели от изненада, а после избухнаха в гръмогласен кикот.
	— Ами, добро утро, сър! — отвърнаха му вкупом, отметнаха червените си поли и се поклониха в насмешливи реверанси.
	— Какво искаш? — едра жена, дебела като бъчва, си пробиваше път напред, устните й бяха разтворени в изкуствена усмивка и разкриваха почернелите корени на зъбите й.
	— Коя от нас ти хваща окото? — обърна се и се изхили на другите около нея. — Срещу шилинг можеш да ни имаш всички накуп. Дяволска дузина, а!
	Остроумието й беше одобрено с нов гръмогласен кикот. Корбет се опита да прикрие объркването си и отклони очи.
	— Милейди, вероятно ще ви изтощя — измърмори и се усмихна на забележката си. — Имам предвид всичките.
	Смеховете и подсвиркванията заглъхнаха, щом между пръстите му се мерна сребърна монета.
	— Засега, хубавици мои, приемете извиненията ми, че не ми е възможно да се възползвам от вашите услуги, но тази сребърна монета — Корбет огледа групата — тази сребърна монета е за онази от вас, която може да ми каже нещо за смъртта на Агнес — момичето, убито до църквата близо до Грейфрайърс.
	Уличниците се отдръпнаха и заприличаха на група изплашени деца.
	— Няма да ви сторя зло — продължи меко Корбет. — На кралска служба съм. Работя с помощник-шерифа, Александър Кейд.
	— За Голямото копие ли говорите? — викна му едрата жена.
	Корбет я изгледа с любопитство.
	— Така му викаме. Бива си го, мастър Кейд, казвам ти.
	Младо момиче, на не повече от петнайсет или шестнайсет години, със слабо, костеливо тяло, обвито в дрипи, си проби път и излезе пред останалите.
	— Аз мога да ти кажа за Агнес.
	Корбет задържа сребърната монета пред очите й.
	— Чакам, дете.
	Момичето се усмихна, бледото й, бяло лице стана изведнъж трогателно и уязвимо. За няколко мига погледът й загуби своята подозрителна твърдост.
	— Там долу — посочи момичето, — близо до аптеката, Агнес държеше таванска стая.
	Избърса с опакото на ръцете хремавия си нос.
	— Все се имаше за по-добра от коя да е от нас. О, да, истинска дама със собствена стая и хубави рокли.
	— Друго какво знаеш?
	— Агнес беше изплашена. Казваше, че е видяла нещо — устата на момичето провисна и тя поклати глава. — Не знам какво е, но беше след убийството на едно от другите момичета. Както и да е, тя отказваше да излезе навън. Плати на едно момче, хлапак, да наблюдава вратата.
	Сви рамене.
	— Това е, което знам.
	Протегна мръсната си ръка.
	— Моля те, сър — нетърпеливо прошепна. — Може ли да си получа монетата?
	Корбет притисна монетата в ръката й и извади камата си. Тръгна по сенчестата уличка. При магазинчето до аптеката спря и погледна нагоре към гниещото дърво и ронещата се мазилка, преди да потропа на вратата. Отвори му беззъба старица с малки очички, колкото малки черни копчета на жълтеникавото си, сбръчкано лице. Обикновена куртизанка, помисли си Корбет, една от дъртите вещици, които даваха под наем стаи на проститутките от улицата, взимаха им парите и си затваряха очите пред онова, което ставаше. Разбира се, в началото дъртата вещица не знаеше нищо, но след няколко монети, изведнъж си припомни всичко. Корбет изслуша дърдоренето й. Вещицата не му каза нищо, което да не беше чул от проститутката, срещу още една монета, обаче му показа стаята на Агнес. Вътре нямаше нищо, вещите на мъртвото момиче, заедно с цялата мебелировка бяха изнесени и писарят разбра, че старицата го разиграва.
	Отново на улицата, Корбет се долепи до зида на къщата и се огледа. Беше мръсно. В зеленикавата вода на помийната яма съгледа да плуват разни неща, от които стомахът му се обърна и той запуши нос заради невероятната воня, която се носеше от огромното количество боклуци, накамарени до зидовете. Беше убеден, че го наблюдават и внимателно огледа тесните улички, които водеха към Кок Лейн. Повървя малко нагоре по улицата, с една ръка се подпираше на зида, но бързо я отдръпна, когато пръстите му се натъкнаха на нещо топло и космато. Обърна се и изруга плъха, който се шмугна из процепите, после се върна обратно към аптеката. Да, видя я: изплъзваща се сянка в една от уличките.
	— Тази сутрин ще се окаже разорителна — измърмори. Измъкна нова монета от кесията си, вдигна я високо и се провикна: — Знам, че си там момче! Продължаваш да наблюдаваш къщата, нали? Няма да ти сторя зло.
	Говореше кротко, искаше му се да избегне все още скупчените проститутки в началото на Кок Лейн, както и изгладнелите очи, втренчени в него от прозорците.
	— Приближи се, момче! — насърчи го Корбет. — Ще получиш добра отплата.
	Момчето се измъкна от уличката. Беше босо и от слабост очите му така изпъкваха на лицето, че приличаше на уплашено от светлината малко бухалче. Нервно задърпа грубото платнище, което му служеше за плащ. Протегна малката си ръка напред.
	— Благодаря, сър.
	Гласът беше писклив и Корбет разпозна обиграния глас на просяк. Вероятно родителите изпращаха бедното дете да проси из улиците. Корбет приклекна на прага на аптеката и го придърпа. Момчето, нащрек за опасностите на улицата, предпазливо се примъкна, очите му не се отделяха от сребърната монета. Корбет се протегна пъргаво, хвана слабата ръка на момчето и усети как го прободе съчувствие. Детето беше само кожа и кости. Още един нещастник, който едва ли щеше да преживее още една свирепа зима.
	— Ела — подкани го меко, — няма да ти сторя никакво зло. Виж, имам сребърна монета. Ще ти дам и друга, ако ми кажеш истината.
	Момчето пъхна пръста на другата си ръка в устата и започна да го смуче.
	— Познаваше ли Агнес, момичето, което умря?
	Момчето кимна.
	— От какво се страхуваше тя?
	— Не знам.
	— Защо се беше затворила в стаята си?
	— Не знам.
	— Какво знаеш?
	— Дойде един мъж.
	— Какъв мъж?
	— Свещеник, монах. Беше висок и носеше расо с качулка, но бързо си тръгна.
	— Какво друго се случи?
	— Агнес ми даде съобщение.
	— Какво беше то?
	— Само парче пергамент, сър. Трябваше да го занеса в Уестминстър.
	— На кого?
	— Не знам — големите му очи се насълзиха. — Направих нещо лошо. Не исках, но бях гладен. Хвърлих съобщението в канала и похарчих парите, които момичето ми даде. Купих си хляб.
	Корбет се усмихна.
	— Можеш ли да четеш?
	— Не, но Агнес можеше да пише. Беше умна. Можеше да прочете и напише няколко думи. Каза, че ако продължавам да пазя вратата й, някой ден ще ме научи.
	— Но не знаеш до кого е изпратила съобщението?
	— Мисля, че беше до жена.
	— Защо?
	— Защото Агнес ми каза да го отнеса в катедралния съвет късно следобед — момчето потри лицето си. — Агнес каза, че тя ще разбере.
	— Това ли е всичко?
	— Да, господарю, честно. Моля — изхленчи момчето, — пусни ми ръката. Обеща ми монета.
	Корбет му я подаде и момчето изчезна.
	— Ако някога си гладен — извика Корбет, потресен от слабите му като сламки крака — иди в къщата на Хю Корбет на Бред Стрийт. Кажи на слугите, че господарят те праща.
	Момчето се обърна, затича като вятър нагоре покрай една от помийните вади.
	Корбет стана на крака и тръгна обратно, спря при малка кръчма близо до моста над Холборн. Влезе вътре, поръча кана ейл и седна под единствения прозорец в помещението. В другия край група калайджии дразнеха огромен булмастиф, чиито лиги течаха, заради месото, с което го настървяваха, като го отдръпваха внезапно и на косъм отърваваха пъргавите си пръсти. Корбет наблюдаваше жестокото им поведение, а мислите му се насочиха към просещото момче, ужасната смърт на Агнес и отблъскващата грозота на проститутките на Кок Лейн. Замисли се нямаше ли право брат Томас? Дали вонящата гнилост на града не беше родила прокрадващото се из улиците зло? Сръбна от халбата, като се опита да не обръща внимание на ръмженето на кучето и подигравките на калайджиите. Имаше ли нещо, което Агнес да е видяла? Скрила се е била в стаята си, а на посещение й е дошъл мъж, облечен като монах или свещеник. Убиецът ли беше това? Ако е бил, защо не я е нападнал тогава? Защото къщата е била под наблюдение ли? Но пък и Агнес би отказала да отвори вратата? Стигна до извода, че последното е най-логично. Тогава по каква причина този мъж е посетил тази къща на Кок Лейн? Разбира се, Корбет сложи халбата на масата, Агнес е била примамена към смъртта си, вероятно убиецът й е подхвърлил, може и под друго име, съобщение да се срещне с него в онази църква близо до Грейфрайърс. Корбет проследи с пръст ръба на халбата и се опита да набележи чистите факти около убийството. Агнес е знаела нещо, затова се е скрила, пращала е съобщения до някого, който щял да й помогне, някоя от ордена „Сестрите на света Марта“, лейди Фицуорън или де Лейси, но момчето я е хвърлило. Затвори очи, какво идваше после? Някак убиецът е разбрал, че Агнес се е превърнала в опасност, затова я е посетил в стаята й. Оставил й е загадъчно съобщение, а клетото едва поназнайващо буквите момиче не е успяло да види различния почерк. Останалото е било лесно. Агнес отива в църквата с надежда да намери спасение, а убиецът вече я очаква.
	Корбет рязко погледна към отсрещния ъгъл, откъдето се разнесоха писъци и крясъци и изпълниха общото помещение. Усмихна се на себе си. Понякога се въздаваше справедливост, защото булмастифът се беше освободил и захапал ръката на един от мъчителите си, помещението вече беше цялото оплескано с кръв. Корбет допи халбата си и се измъкна от неразборията. Трябваше да се отбие на още едно място и тръгна по улица в покрайнините на града, покрай приората на „Свети Йоан Йерусалимски“*, от другата страна на Смитфийлд. Там попита утоляващ жаждата си пияница как да стигне до къщата на Съмървил. Мъжът знаеше точно къде е и Корбет, като избягваше всячески стичащата се към Смитфийлд навалица, прекоси Олдърсгейт към Барбикан Стрийт.
	[* Орденът „Свети Йоан Йерусалимски“ е създаден през 1080 година. Близо век по-късно — 1118 година, орденът е реорганизиран и силно военизиран. Членовете му се наричат йоанити или хоспиталиери. Днес е известен под името Малтийски орден. — Бел.прев.]
	Къщата на Съмървил беше великолепна постройка, дори със затворените си в този момент прозорци и големите парчета черен лен, надиплен и закован на дървените колони в знак на траур. Опечалена слугиня отвори вратата и го поведе нагоре към малка, но разкошно обзаведена дневна на втория етаж. И макар стаята да беше неразтребена, сякаш непочиствана с дни, тя подсети Корбет колко хубава беше направила Мейв къщата му на Бред Стрийт. По масата и по някои от покритите с дамаска столове имаше петна от вино. Окачените по стената вещи изглеждаха мръсни и запуснати, в камината не гореше огън и решетката й не беше чистена.
	— Искал си да ме видиш?
	Корбет се обърна и погледна младия мъж, застанал на прага.
	— Казвам се Гилбърт Съмървил. Слугинята каза, че ти си сър Хю Корбет, кралски пратеник.
	Младият мъж се ръкува вяло с него. Корбет гледаше черната, чорлава коса, белите, възпълни страни, зачервените очи, челюстта и линията на устата също издаваха слабоволие. Къркач, заключи Корбет. Син, който скърби за майка си, но обича бордото повече от всичко друго.
	— Съжалявам за загубата ти — каза Корбет.
	Младият мъж придърпа обточената си с кожа роба и му показа стол.
	— Спах до късно. Заповядай, седни — потърка наболата брада по бузата си. — Погребението на майка ми беше вчера — промърмори той. — Къщата все още не е сложена в ред, аз… — гласът му заглъхна.
	— Моите съболезнования, мастър Гилбърт.
	— _Сър_ Гилбърт — прекъсна го младият мъж.
	— Моите съболезнования за смъртта на майка ти, сър Гилбърт. Доколкото ми е известно си се прибрал в малките часове във вторник, дванайсети май, открил си, че майка ти не си е в стаята и си започнал да я търсиш, така ли?
	— Да. Слугите са я намерили близо до бесилката в Смитфийлд.
	— Преди смъртта си майка ти да се е държала странно или пък да е изричала странни думи?
	— Моята майка почти никога не говореше с мен, затова я оставях сама.
	Корбет видя гнева и болката в очите на младежа.
	— Нея вече я няма — отвърна меко Корбет. — Откъде идва това дълбоко разногласие между една майка и единственото й дете?
	— Тя искаше да съм като баща ми, но аз не съм.
	Не, не си — помисли си Корбет. Имаше неясни спомени от стария Съмървил. Висок, умел воин, който беше направил много за кралството в последните години на войните в Уелс. Корбет смътно си спомняше, че го е виждал да крачи устремно из Върховния съд или как се бие рамо до рамо с краля в някаква битка, или пък да върви по коридорите на някакъв замък или дворец.
	— Говори ли ти нещо поговорката „Расото не прави монаха“.
	Съмървил се усмихна криво.
	— Нищо.
	— Майка ти имаше ли си доверени хора измежду прислугата?
	Младежът го изгледа с раздразнение.
	— Нямаше, тя беше със старомодно възпитание, мастър Корбет.
	— _Сър_ Хю Корбет!
	— _Touche!_* — отвърна младият мъж. — Не, сър Хю, своите мисли майка ми държеше за себе си, единствените хора, с които говореше, бяха жените от ордена „Сестрите на света Марта“.
	[* Touche (фр.) — Туш. — Бел.прев.]
	Корбет не откъсваше очи от младия мъж.
	— Тогава нямаш никакви предположения относно убийството на майка ти?
	— Нямам.
	Корбет го побиха тръпки от явното безразличие, което младият мъж показваше по отношение на смъртта на майка си и заоглежда стаята.
	— Майка ти имаше ли някакви книжа?
	— Имаше, но аз вече ги прегледах. Там няма нищо.
	— Не искаш ли да има възмездие за смъртта на майка ти?
	Младият мъж повдигна рамене.
	— Разбира се, но ти си сър Хю Корбет, пазителят на кралските тайни. Изцяло ти се доверявам, служителю. Ти ще откриеш убиеца. Приличаш на баща ми. Не изпускаш следата, също като кралските хрътки, тичаш по плячката или я влачиш. Ще откриеш убиеца и аз ще пия от бокала си вино, докато го гледам как увисва на бесилката в Елмс.
	Корбет се изправи и подбутна назад стола си с крак.
	— Сър Гилбърт, остани си със здраве — обърна се и тръгна към вратата.
	— Корбет!
	Писарят не спря. Беше стигнал до първото стъпало, когато Съмървил го настигна.
	— Сър Хю, моля те.
	Корбет се обърна.
	— Съжалявам за смъртта на майка ти — тихо рече той, — но, сър, намирам поведението ти позорно.
	Младежът сведе очи.
	— Ти не разбираш — промърмори Гилбърт. — Баща ти правеше това! Баща ти правеше онова! Да, майка ми е мъртва. И какво от това, писарю. За нея мъртвият бях аз.
	Корбет погледна младия мъж и изведнъж се запита — беше ли изпълнен достатъчно с омраза, за да извърши убийство? Помътнелият поглед на младежа срещна неговия.
	— О, не — каза той. — Досещам се какво си мислиш, мастър писарю. За мен майка ми не съществуваше, защо ми е тогава да я убивам? Но почакай, имам нещо за теб.
	Изтича нагоре по стълбите и след няколко минути се върна с парче пергамент в ръцете си.
	— Вземи го — каза бързо. — Разгледай го и го използвай както намериш за добре. Повече няма защо да стоиш тук или за какво да се връщаш.
	Корбет се поклони сдържано, затвори врата след себе си и си тръгна.
	Спря да разгледа парчето пергамент, чак когато стигна Сейнт Мартин’с Лейн. Беше списък на дрехи, вероятно правен от лейди Съмървил заради работата й в абатството, но грубо беше надраскала и язвителни рисунки на събрали ръце за молитва монаси. Рисунките бяха детински и несръчни, като се изключи, че тук-там, вместо да нарисува обръснатата глава на монах, лейди Съмървил беше нарисувала глава на гарван, лисица, свиня или на куче. Най-много го порази обаче нарисуваната в центъра на групата фигура, по-висока от останалите, облечена в монашеско расо с качулка, която беше отметната назад и откриваше подлизурската муцуна на кръвожаден вълк. Корбет разглеждаше рисунката и се опитваше да проследи мислите на мъртвата жена. Да не би да е правила списък на прането и това да е предизвикало някакъв спомен? Корбет поклати глава.
	— Каквото и да е било — рече си полугласно, — има какво да се желае от отношението на лейди Съмървил към нашите монаси в Уестминстър.
	— Какво е това? Какво е това?
	Корбет погледна към дребна просякиня, която държеше счупена, дървена кукла и подскачаше нагоре-надолу пред него.
	— Какво е това? Какво е това? — повтаряше тя. — Харесваш ли бебето ми?
	Корбет се огледа и си даде сметка, че около тях започват да се трупат хора. Подхвърли монета в ръката на просякинята и бързо се отправи към Бред Стрийт.
	Корбет усети суматохата още щом влезе в дома си. От дневната на горния етаж се чуваха детски писъци и разпозна ясния и мощен глас на сина на Ранулф. Грифин печално потвърди новината: Ранулф и Малтоут бяха заети с игри с малкото момче, а се предполагаше, че ще гледат малката Елинор, докато лейди Мейв работи в градината. Корбет го последва навън. Мейв беше потънала в работа сред кремове, невени, рози и шибои. Спря и се загледа в нея. Тя говореше с прислужницата Ана, а на гаснещата слънчева светлина Корбет стоеше под портика и се възхищаваше на начина, по който Мейв беше преобразила обраслата пустош в красива градина с насипани с чакъл пътеки, млади ябълкови дръвчета, лози, пълзящи по огряната от слънцето стена. По-надолу от мястото, определено за малка овощна градина, Мейв беше наредила на зидарите да издигнат близо до дългата редица кошери голям, боядисан в бяло гълъбарник. Сякаш усетила присъствието, му Мейв се обърна.
	— Хю! Хю! Ела тук! Виж! — сочеше земята. — Насажденията са оцелели през зимата.
	Корбет погледна към синапа, магданоза, градинския чай, чесъна, копъра, исопа и пореча, които тя беше посяла предишната година.
	— Виждаш ли! — провикна се тя победоносно. — Поникнали са.
	Обърна се, лицето й пламтеше от топлината и усилната работа.
	— Ако всичко върви добре, на Архангеловден* месото ни ще бъде с доста подправки.
	[* В Англия се празнува на 29 септември. — Бел.прев.]
	Лейди Корбет присви очи.
	— Май изглеждаш уморен, Хю?
	Мейв свали дебелите си вълнени ръкавици, които използваше и подаде градинската лопатка на Ана, която й помагаше да махне плевелите около никнещите насаждения.
	— Ела — тя обърса чело с опакото на ръката си. — Бокал студен ейл ще ти се отрази добре. С Ана приготвихме вечерята.
	Докато се миеше и освежаваше, Корбет усети, че вечерята няма да е от спокойните. Малкият Ранулф само крещеше, а малката Елинор, която иначе трябваше да спи в люлката си, гукаше и се смееше на номерата му, преди да писне за храната си — парченца сладък хляб, потопен в мляко. Беше невъзможно да се разговаря, понеже Ранулф си беше върнал чувството за хумор — според Корбет твърде бързо — и държеше на всички да разкаже за преживените наскоро неблагополучия на Малтоут с камата. Накрая, щом се нахраниха, Корбет щракна с пръсти на Мейв и Ранулф да го последват в дневната на горния етаж.
	— Добре ли мина денят ти, Ранулф? — попита го той невинно и затвори вратата.
	— Да, добре мина.
	Корбет огледа красивата стая. Мейв любопитно го следеше с очи, понеже не беше успяла да улови раздразнението и лошото настроение на съпруга си.
	— Съжалявам — измърмори Корбет. — Но нямаме много възможности за изход от проблема. Убиецът може да е всеки. Всичко, което успях да науча е, че със сигурност носи наметало с качулка.
	— Тогава може да е монах, нали? — прекъсна го Ранулф.
	— За Бога, Ранулф! — грубо отвърна Корбет. — Всеки мъж в тоя град има наметало с качулка! — настани се на един стол. — А какво свърши ти?
	Ранулф се ухили широко. Корбет простена едва чуто.
	— Проявих находчивост, господарю. Нали си спомняш думите на лейди Фицуорън, че сме добре дошли да видим как работи? Ами направих посещение от учтивост на лейди Мери Невил.
	Мейв закри уста с ръка. Корбет впери поглед в пода.
	— Денят още не е свършил, господарю. Лейди Фицуорън ти отправи покана, да идеш в болницата на „Сейнт Катрин“ до Тауър. Кой знае — лицето на Ранулф светна — може пък да открием нещо повече.
	Корбет скри лицето си в ръце.


>	Глава осма

	Корбет вдигна глава и отправи гневен поглед към Ранулф.
	— Не желая — повиши глас той — да обикалям из града посред нощ!
	Погледна към Мейв, която стоеше зад Ранулф и притискаше маншета на ръкава си към устата си, за да не се разсмее.
	— Но, господарю, мислех си, дали пък няма да е от полза? Трябва да разпитаме и двете дами, най-вече лейди Мери. Все пак тъкмо тя последна е видяла лейди Съмървил жива.
	Корбет потърка върха на ботуша си в килима. Можеше да долови плача на Елинор и радостните викове на малкия Ранулф, които идваха от стаята долу. Погледна първо към Ранулф и после към Мейв. Помисли си, че може би ще е по-добре, ако те излязат; в къщата нищо не беше както трябва. Мейв мислеше единствено за неизбежното пристигане на чичо си, а двете деца се деряха с пълни гърла. Корбет изобщо нямаше да има мира, а го чакаха неотложни въпроси за разрешаване.
	— Добре — съгласи се той. — Но изпрати Малтоут да предупреди за нас. Преди да посетим жените от ордена „Сестрите на света Марта“, искам да се срещна с Уилям ъф Сенч, брат Адам Уорфийлд и дебелия му приятел — брат Ричард. Предай на тези многоуважаеми личности от Уестминстър, че ги очаквам в кръчмата „Трите щъркела“ във Винтри. Ще се опитат да възразят, да се измъкнат с разни извинения, да ти изредят очакващите ги задължения, може дори да са пияни. Предай им, че не давам пукната пара за това! Призовани са от овластен от краля служител и или ще дойдат, или ще прекарат следващите две седмици в тъмницата Флийт*, та били те свещеници, монаси или градски управници.
	[* Тъмницата Флийт — затвор с лоша слава, построен през 1197 година. — Бел.прев.]
	Ухилен до уши, Ранулф хукна през глава. В стаята си се изми старателно и се преоблече, нагласи се пред металния диск, който му служеше за огледало.
	— До тук добре! — промърмори той.
	Лейди Мери не му излизаше от мислите, тя беше така гостоприемна по време на посещението в знак на любезност, което направи от името на господаря си по-рано през деня. Ранулф й беше казал, че идва по поръка на Корбет. Надяваше се само господарят му да не разпитва твърде отблизо дамата, а лейди Мери дори в тъмната си домашна роба беше като омайно видение. Седна насреща му в малката си гостна, поднесе му чаша студено елзаско вино и му предложи захаросан марципан върху сребърна чиния. Ранулф беше изиграл ролята си, разказа й как баща му бил рицар, убит в смутните години. Как се бил наредил на добра служба във Върховния съд, с добър доход и как целият оставал на нейно разположение. Лейди Мери беше запърхала с ресници и той припна обратно към Бред Стрийт с радостта на Галахад, който се завръща в Камелот.
	В този момент Ранулф нагласяше навлажнената си коса и щедро пръскаше елека си с розова вода. Втурна се надолу по стълбите, целуна отрочето си за лека нощ и заблъска мърморещия Малтоут навън през вратата към кръчмата, където бяха конете им.
	Корбет излезе час по-късно, все така недоволен от това, че Мейв беше изцяло погълната от пристигането на чичо си и грижите около наранения му лакът — малкия Ранулф го беше прилъгал да поиграят в склада за провизии и беше хвърлил своя меч — играчка по него.
	— Тъжен е денят — оплакваше се Корбет, — в който мъжът не намира покой в дома си.
	Като продължаваше да проклина, наметна плаща си и се запъти през Тринити към потъналите в мрак улици към Олд Фиш Стрийт, после към Винтри и гостоприемната топлина на кръчмата „Трите щъркела“. Трябва да беше изминал час откакто беше пристигнал и се настанил в тъмна ниша от едната страна на голямото открито огнище, когато към него се присъединиха Ранулф и Малтоут, придружени от неговите трима ядосани посетители: икономът Уилям беше полупиян, докато на останалите двама лицата пламтяха от яд, че са били измъкнати безцеремонно от вечерната трапеза. Корбет ги поздрави и поръча халби ейл, разреден с вода. Пламналото лице, зачервеният нос и отнесеният поглед на иконома Уилям подсказваха, че още вино би го докарало до пиянски ступор. Пазителят на светата утвар наглед единствен се владееше напълно.
	— Призова ни тук — той се загърна плътно в тъмните си одежди — без основателна причина.
	Корбет се намръщи.
	— Братко, кралят е този, който ви събра тук. Затова, ако имате възражения, отнесете ги към него.
	— Какво искаш?
	— Открити отговори на открити въпроси.
	— _Вече_ отговорих на въпросите ти.
	— Какво се е случвало в Уестминстърското абатство и дворец?
	— Какво имаш предвид?
	Корбет измъкна рисунката на лейди Съмървил от кесията си, подхвърли я към пазителя на светата утвар и приближи лоената свещ към него, за да може монахът да я види добре.
	— На какво ти прилича това, Адам Уорфийлд?
	Пазителят на светата утвар я разглеждаше.
	— Нескопосана рисунка — отвърна му грубо той.
	Корбет видя, че той се разгневи и усети страха му. Брат Ричард се надвеси и заразглежда рисунката, без да схване нищо.
	— Нечувано! — измърмори той. — Който и да го е нарисувал, осквернява църквата.
	— Нарисувала я е лейди Съмървил — отвърна Корбет. — Високопоставен член на ордена „Сестрите на света Марта“. Работила е във вестиария и в перачницата на абатството. Какво е разкрила тази вдовица с почтено име, тази благочестива дама от благородно потекло? Какво толкова е видяла, та то я е накарало да нарисува тази пародия на така наречените „Божи люде“? Мастър Уилям, може би ти ще ми помогнеш?
	Икономът поклати глава и Ранулф, седнал зад посетителите на Корбет, се ухили до уши. Ситуациите, в които на обявените за „благочестиви“, себичните, високопоставените и онези с власт се търсеше сметка, му доставяха огромно удоволствие. Корбет непрекъснато повтаряше думите на Ювенал: _Quis custodiet ipsos custodes?_ „Кой ще опази пазителите?“. Ранулф непрекъснато повтаряше думите на Корбет, та не се сдържа да ги промърмори и в този случай в ухото на Адам Уорфийлд.
	Монахът се извърна, озъбен като куче.
	— Млъкни, негоднико! — изръмжа той.
	— Стига! — нареди Корбет. — Братко Адам, братко Ричард, мастър Уилям, познавате ли някои от проститутките, които наскоро бяха убити в града?
	— Не! — отвърнаха те в хор.
	— Говорят ли ви нещо имената Агнес или Изабо?
	Адам Уорфийлд скочи на крака.
	— Ние сме Божи люде! — беше грубият му отговор. — Ние сме свещеници, монаси, дали сме обет за целомъдрие. Защо ще си имаме работа с проститутки, уличници или куртизанки? — Надвеси се над масата с блеснали от омраза очи. — Имаш ли други въпроси, писарю?
	Корбет се намръщи.
	— Не — отвърна той. — Но вие все още не сте отговорили на онези, които зададох.
	— Не познаваме никакви проститутки.
	— И не знаете нищо за смъртта на лейди Съмървил, така ли?
	— Не знаем! — извика монахът и привлече вниманието на другите посетители.
	— Нито какво е имала предвид с думите: „Расото не прави монаха“?
	— Мастър Корбет, тръгвам си. Мастър Уилям, брат Ричард?
	Монахът забързано се запъти към вратата, двамата му подпийнали спътници се олюляваха зад него. Когато дрехата на монаха се завъртя около него, Корбет съзря скъпите му испански ботуши за езда с високи токове и красивите позлатени шпори, прикачени на токовете.
	— Ей, монахо! — Корбет повиши глас и се изправи.
	— Какво има, писарю?
	— Дал си обет и за бедност. Преди да дойдеш, си се нахранил и напил до насита. Спътникът ти, брат Ричард, е полупиян, а ти носиш ботуши, за които и кралят би ти завидял.
	— Това не те засяга, писарю.
	Корбет изчака свещеникът да стигне до вратата.
	— Последен въпрос, Адам Уорфийлд!
	Пазителят на светата утвар се обърна и се облегна на горния праг на вратата със самодоволна усмивка. Все пак беше дошъл, за да се срещне с този писар, да отговори на въпросите му и случаят да приключи.
	— За Бога, писарю, какво има?
	Корбет прекоси голямото притихнало помещение на кръчмата и сграбчи полуотворената врата. Приближи лицето си до това на монаха.
	— Познаваш ли — просъска той — някого на име Ричард Падликот?
	— Не, не го познавам — Уорфийлд се обърна, хлопна вратата зад себе си и излезе на двора на кръчмата.
	Корбет се върна при своите спътници. Самодоволната усмивка не беше слязла от лицето на Ранулф. Както винаги Малтоут седеше зяпнал, така и не привикнал с безцеремонното поведение на господаря си към някои от най-видните личности в страната. Корбет седна и се облегна на пейката.
	— Нищо не научихте, нали, господарю? — подразни го лукаво Ранулф.
	— Не, научих три неща. Първо, Адам Уорфийлд и спътниците му, или поне един от тях, са познавали убитите. Разбираш ли, Ранулф, въпреки яда си брат Адам не полюбопитства _защо_ му задавам такъв въпрос. Всъщност аз изобщо не споменах, че Агнес и Изабо са били проститутки, как тогава той стигна до това заключение?
	Усмивката на Ранулф се стопи.
	— Да, да, разбира се. Какво още?
	— Второ, в абатството става нещо. Не знам какво, но Адам Уорфийлд отново не ме попита откъде-накъде му задавам такъв въпрос. Като на всеки виновен, отговорите му бяха кратки и немногословни.
	— С други думи — прекъсна ги Малтоут като момче, което решава задача от училище — колкото по-малко думи, толкова по-добре!
	— Точно така!
	— Какво още? — попита сърдито Ранулф и погледна Малтоут.
	— По-важното… — Корбет погледна към другия край на кръчмата, където някаква повлекана почистваше маса. — Момиче, ела тук!
	Прислужницата забърза към тях. Корбет пусна пени в джоба на мръсната й престилка.
	— Кажи ми, момиче, познаваш ли Ричард Падликот?
	— Не, сър, кой е той?
	— Няма значение — отвърна Корбет. — Само се чудех. Виждаш ли — промърмори Корбет, щом момичето се отдалечи, — когато я попитах за Падликот, тя веднага отвърна на въпроса ми с въпрос. Добрият ни пазител на светата утвар не попита нито за проститутките, нито за имената им, за това какво може да става в имението и, най-важното, защо ми трябва да го питам за някакъв непознат на име Ричард Падликот.
	Корбет допи халбата си, взе плаща си и се изправи.
	— Поне имаме някакъв напредък — измърмори той. — Но само Бог знае докъде ще ни отведе този напредък.


	Корбет, Ранулф и Малтоут наеха лодка от Куиншийт и се отправиха нагоре по реката, слязоха при Митницата близо до Ул кей. Тръгнаха по брега на реката, подминаха потъналия в мрак внушителен силует на Тауър, излязоха на открито поле и поеха, водени от светлините й, към болницата на „Сейнт Катрин“. Ранулф потъна в намусено мълчание, понеже обичаше да хваща господаря си в грешка, а откритото перчене на Малтоут не го караше да се чувства по-добре. Пазачът на вратата на „Сейнт Катрин“ ги пусна и поведе към малка църква, построена до самата главна постройка на лечебницата.
	— Сестрите се срещат винаги тук — осведоми ги той. — Струва ми се, че вече са дошли.
	Корбет отвори широко вратата и влезе в покритото преддверие. Църквата беше доста скромна: дълъг, тесен неф и над него гредите на високия сводест покрив, преграда за олтара в далечния ъгъл и дебели кръгли колони от двете страни на нефа. Повечето от сестрите вече бяха дошли. В началото никой не обърна никакво внимание на Корбет и неговите спътници, сестрите се суетяха насам-натам, палеха кандила, събираха една към друга надве-натри сковани маси. Отгоре им поставяха купчинки чисти дрехи и разрязваха продълговати хлябове, изваждаха купички със сол, чинии със сушено месо и купи с ябълки и круши, нарязани и поръсени със захар. Лейди Фицуорън влезе през странична врата, усмихна им се и им помаха. Зад нея лейди Мери хитро гледаше към Ранулф.
	— Дойде да погледаш ли, сър Хю?
	— Да, мадам. Но и да ти задам някои въпроси.
	Усмивката на Фицуорън се стопи.
	— Когато съм готова! Когато съм готова! — отвърна му троснато. — Още не е изваден кърчага с вино. Мисля, че времето ще се промени и май ще имаме доста работа тази нощ.
	Корбет и спътниците му трябваше да седнат на пейка и да чакат, докато Фицуорън и лейди Мери се присъединят към тях.
	— Е, сър Хю, какви въпроси имаш още?
	Корбет долови раздразнението в гласа й.
	— Първо, лейди Мери, ти ли беше с лейди Съмървил онази нощ, в която тя умря?
	Жената кимна.
	— Кога си тръгна от „Сейнт Бартолъмю“?
	— Около четвърт час след лейди Съмървил.
	— И не видя нищо необичайно?
	— Съвсем нищо. Беше тъмно като в рог. Наех едно момче да носи факла и се запътих към къщи във Фарингдън.
	— Лейди Фицуорън, познаваше ли някои от убитите момичета?
	— Някои, но както знаеш, жертвите до една са били най-обикновени куртизанки. Стремим се да се срещнем с онези, чието положение е най-жалко.
	— Познаваше ли Агнес, убитото в църква близо до Грейфрайърс момиче?
	— Познавах я, странно е, че споменаваш името й. След смъртта й получих неясна бележка от някой, който е знаел, че тя иска да разговаря с мен.
	— Кой ти даде бележката?
	Лейди Фицуорън поклати глава.
	— С толкова много момичета се срещам, беше някое от тях.
	— Следователно с Агнес не сте се срещнали?
	— Разбира се, че не!
	— Има ли и друго, лейди Катрин?
	— Какво друго да има?
	— Срещате се в катедралния съвет на Уестминстър. Забелязали ли сте нещо необичайно в абатството или двореца?
	— Напълно запуснати са — намеси се лейди Мери. — Старият абат е болен, нямат си приор, кралят наистина трябва да се прибере в Уестминстър.
	Лейди Фицуорън отправи поглед към своята придружителка, после отново се обърна към Корбет.
	— Сър Хю, мисля, че има нещо, което трябва да знаеш — жената заговори с приглушен глас, заради лейди де Лейси, която се втурна в църквата като мартенски порив на вятъра.
	— Преди около година — продължи тя почти шепнешком — малко след като започнаха тези ужасни убийства, лейди Мери, която седи тук, дочула слухове — доста разпространени сред скитниците и куртизанките приказки, за това как някои момичета са докарвани в абатството и по-често в двореца, за веселби и гуляи, които траели по цели нощи.
	Жената сви рамене.
	— Известно ти е как се случва, сър Хю. Обичайно явление. Кралските дворци често пустеят, особено по време на войни. Икономите и управниците лентяйстват и решават да се забавляват за сметка на по-високопоставените от тях. — Фицуорън се усмихна се леко, погледна през рамо и помаха на лейди Де Лейси, която я викаше. — Това е всичко, което знам, сър Хю. Но кажи ми, имаш ли представа кой извършва тези ужасни престъпления?
	— Не, милейди, но се надявам да сложа край.
	— Пожелавам ти успех в такъв случай.
	— А, лейди Катрин?
	— Да?
	— Знаете ли нещо, ти или лейди Мери, за френския пратеник, сър Амори дьо Краон? Или за мъж, познат като Ричард Падликот?
	И двете поклатиха глави в знак на отрицание.
	— Дьо Краон не ми говори нищо — бързо отвърна лейди Фицуорън, — но за Падликот съм чувала. Негодник и измамник. Някои от момичетата от улицата говорят за него с такова благоговение и уважение, с каквото аз говоря за краля.
	Корбет кимна и остана загледан в отдалечаващите се жени. Седна на пейката и хвърли поглед на Ранулф, който изглеждаше глух и сляп за всичко останало освен за лейди Мери Невил. Корбет примигна и отвърна очи. Беше виждал Ранулф пиян, вбесен, тъжен, похотливо настроен и разнежен, но не и безнадеждно влюбен и на Корбет все още му беше трудно да приеме, че любовта може да порази и Ранулф. Корбет въздъхна и насочи мислите си към онова, което току-що беше научил. Всичко сочеше, че в Уестминстър се случваше нещо нередно. Лейди Фицуорън беше права: за управниците на запуснатите кралски дворци беше обичайно да прекарват времето си в гуляи — веднъж се беше разпореждал с кралското домакинство, за да изправи злосторници пред съда — но в тези ли гуляи се криеше разкриването на ужасните престъпления? Бяха ли монасите от Уестминстър въвлечени в тези пиршества по цяла нощ? Дали не се беше случило нещо и убийствата да са имали за цел да пресекат развързаните езици и позорните слухове?
	Вратата на болницата бавно се отвори и Корбет, загубил дар слово, се загледа в двете стари уличници, които се затътриха навътре в църквата. Дрехите, покриващи съсухрените им тела, бяха целите в дрипи. Косите им бяха тънки и невчесани, изглеждаха като две близначки — вещици с кривите си носове, сълзливи очи и зинали устни, от които се стичаше слюнка. Бъбреха и се кискаха като слабоумни, докато се влачеха към масите, настървено отхапваха от хляба и шумно сърбаха от оловните чаши с вино. Вонята от мръсните им тела измъкна даже Ранулф от унеса.
	— Мили Боже! — измърмори той. — Не ни трябва да чакаме, докато умрем, за да се сблъскаме с видения от ада.
	Лейди де Лейси забеляза погнусата им и закрачи към тях.
	— Мастър Корбет, на колко години мислиш, че са тези жени?
	— Те са стари вещици.
	— Не, не. И двете едва са стигнали трийсет и пет години. Уличници са, мърляви и състарени, разяждани от болест, захвърлени след като дълго време са задоволявали мъжкото сладострастие.
	Корбет поклати глава.
	— Не съм съгласен.
	— Какво имаш предвид? Мъжете са ги използвали!
	— А те са използвали мъжете — въпреки че, подозирам, за разлика от мъжете, те са били лишени от избор.
	Де Лейси го прониза с очи.
	— Така наречените „добродетелни мъже“ са се възползвали от тези жени — продължи Корбет. — Почтените граждани, членовете, които заседават в съвета, вървят в шествията на гилдията, които посещават неделните служби, хванали за ръка съпругите си и с децата си, които тичат наоколо им — Корбет сви рамене. — Тъкмо такива мъже са лъжци, а браковете им са лишени от смисъл.
	— Повечето бракове са такива — не му остана длъжна де Лейси. — Съпругата е като движимата собственост, като парче земя, имущество, кон, крава, поток.
	Корбет си помисли за Мейв и се разсмя.
	— Не всички съпруги са такива.
	— Църквата казва: Грациан* написал, че жените трябва да се подчиняват на съпрузите си. Те са тяхна собственост.
	[* Грациан — монах, юрист, живял през ХII век, посветил живота си на каноничното право. Автор на правен сборник от закони, известен като „Декрети на Грациан“, който се превърнал в основна книга за всички изучаващи правото или практикуващи юристи. Сборникът е имал правна сила до началото на XX век. — Бел.прев.]
	— Английският закон — отвърна Корбет — казва също, че предателят трябва да бъде обесен, измъчван и разчекнат, което не означава, че е правилно.
	Отправи усмивка към де Лейси.
	— Трябва да прочетете свети Бонавентура*, милейди. Той казва: „между съпрузите трябва да има най-здравото приятелство, което може да съществува на света“.
	[* Джовани ди Фиданца (1221 — 1274), канонизиран под името св. Бонавентура — францискански теолог, избран за генерал на своя орден. — Бел.ред.]
	Искрена усмивка грейна на грубоватото лице на де Лейси.
	— Ами — отвърна тя и се обърна гърбом, — ако свинете летяха, клоните на дърветата щяха да са пълни с прасета.
	Корбет я проследи с поглед как се отдалечава и заговори кротко на една от старите уличници.
	— Прекрасна е — измърмори Ранулф.
	— Такива са повечето светци, Ранулф. Ела, да си тръгваме.
	По-късно през нощта Корбет лежеше до спящата Мейв в леглото им с балдахин и се взираше в тъмния заслон от плат над тях. Опитваше се да разреши проблемите, които непрекъснато се явяваха в умореното му съзнание, но въпреки подозренията, нямаше нито едно солидно заключение, нищо, за което наистина да се залови. Припомняше си видяното в „Сейнт Катрин“, двете стари проститутки, благородната загриженост на лейди де Лейси и неговите думи, че мъжът и жената трябва да са най-близки приятели. Погледна към Мейв, която спеше до него. Вярно ли беше това, замисли се той. Странно, той продължаваше да си спомня за Мери, първата му жена и спомените бяха станали по-отчетливи след като срещна лейди Невил. Корбет затвори очи, не можеше да продължава така, трябваше да загърби миналото. Прехапа устни и се замисли какво ще прави след като приключи с тази задача. Беше видял мръсотията и нищетата на проститутките. Вероятно можеше да стори нещо повече от това презрително да мине на отсрещната страна на улицата. Във Франция поне се мъчеха да контролират положението, имаха си специално назначен _Крал на нощта,_ който да налага някакъв ред и да осигурява макар и слаба защита на дамите на нощта. Във Флоренция бяха взети много по-строги мерки, бордеите се контролираха от градските власти, които бяха чиновници, специално назначени в онова, което наричаха „нощна служба“. Църквата не можеше ли да направи нещо повече от едното осъждане? Болници, подслони? Трябваше да посъветва краля да стори нещо, но какво? Корбет в просъница обмисляше възможностите.
	В момента, в който господарят им потъваше в сън, Малтоут и Ранулф, с обвити в парцали ботуши, се прокрадваха надолу по стълбите, отключиха страничната врата и се измъкнаха на тъмната улица. Ранулф нареди на Малтоут да запази мърморенето и ругатните за себе си. Заситниха по Бред Стрийт към мястото, където в една цепнатина Ранулф беше скрил букет рози, отмъкнати по-рано от градината на някакъв търговец в Уест Чийп. Цветята бяха непокътнати и той въздъхна облекчено, продължиха нагоре по тесните улички, покрай помийните вади към старата градска стена, подминаха тъмницата Флийт и поеха по Шу Лейн, където живееше лейди Мери Невил. Ранулф забрани на Малтоут дори да шепне, държеше под око стражата, а в ръката си беше стиснал кинжала си заради разбойниците, крадците и яките просяци, които нощем дебнеха за плячка.
	Ранулф спря отвън пред тъмната къща и като прибягна до старите си умения на обирджия, внимателно се покачи по покритата с летви и бяла мазилка стена и по ръба на подпорните черни греди. С шепот и мърморене каза на Малтоут да се изкачи до перваза на по-ниския прозорец и да остави розите, които младият пратеник отчаяно стискаше. Като използваше множеството издатини и процепи в мазилката около перваза на прозореца, за който предполагаше, че е на лейди Мери, Ранулф не се спря, докато цялото пространство не беше обкичено от рози. Някои щяха да паднат, но той беше взел достатъчно, за да заинтригува и заплени единствената любов в своя живот. Накрая скочи на земята, засмя се леко и, повлякъл Малтоут със себе си, забърза към Бред Стрийт.
	В другата част на града Хоиуза, млада куртизанка, дошла наскоро в Лондон от Уорчестър, пристъпваше леко по Монкуел Стрийт близо до Крипългейт. През нощта беше доставяла наслада на един възрастен търговец в стаята зад магазина му, жена му и цялото семейство бяха заминали да се поклонят на свети Томас от Кентърбъри. Хоуиза повдигна ръба на тъмноморавата си пола, като старателно избягваше купчините с отпадъци, подскачаше и възкликваше страхливо заради плъховете, които се шмугваха обратно в дупките си. Най-после стигна къщата, построена до старата, рушаща се градска стена и стаичката, който търговецът на вълна й беше купил. Хоуиза беше уморена и много доволна, че се прибира вкъщи, в стаята, която беше наредила и обзавела удобно за себе си. Постави ключа в ключалката, завъртя го, а после замръзна заради шума, дошъл отзад. Друг плъх ли беше? Или беше човек? Спря, със сигурност беше дочула стъпки зад гърба си нагоре по улицата. Подаде се навън от портика и погледна зад себе си към тъмните стъпала. Нищо. Върна се и затърси опипом ключалката и тогава се стресна, усетила лек допир по рамото си.
	— Хоуиза — чу шепот, — чаках те!
	Хоуиза се усмихна, изправи глава тъкмо в мига, в който ножът на убиеца се плъзна към шията й и остави върху нея дълъг, кървав прорез.


>	Глава девета

	Рано на другата сутрин Корбет закусваше в кухнята, когато спокойствието на цялата къща беше нарушено от блъскане по външната врата. Предусети какви са новините, още щом отвори широко вратата и видя пред себе си помощник-шерифа Александър Кейд, несресан и небръснат.
	— Станало е ново убийство, нали? — попита тихо Корбет.
	— Да, преди около четири часа. Проститутка на име Хоуиза е била убита пред вратата на жилището й.
	Корбет го покани с жест да влезе.
	— Мъртвата ще почака малко — промърмори той. — Закусвал ли си?
	Кейд поклати отрицателно глава. Корбет го поведе към кухнята, настани го на масата и бутна към него чаша вино, парче сушено месо и прясно изпечен черен хляб. Кейд се нахрани, като лакомо гълташе храната, а Корбет го наблюдаваше с любопитство: не беше само гладът, помощник-шерифът беше разтревожен.
	— Познаваше ли Хоуиза? — попита го Корбет в момента, в който сънените Ранулф и Малтоут се промъкнаха в кухнята.
	Помощник-шерифът, зяпнал с уста, пълна с хляб и месо, вдигна очи към него. Корбет разбра, че въпросът му го е изненадал.
	— Познаваше ли я?
	Кейд кимна.
	— Да — измънка. — Познавах момичето, но това си е моя работа.
	Ранулф и Малтоут седнаха до него на пейката.
	— Мастър Кейд, почакайте. Ранулф, трябва да поговоря с теб.
	Вече отвън, Корбет сграбчи Ранулф за предната част на кожения елек.
	— Снощи си излизал, нали?
	— Да, господарю. Но, както каза мастър Кейд, това си е моя работа.
	— Щом излезеш от къщата ми, става моя работа! — изръмжа Корбет. — Имам достатъчно врагове в тоя град, без да приканвам на всеослушание всеки минувач или разбойник и без да споменавам един безжалостен, вилнеещ нощем главорез.
	Притисна Ранулф до стената.
	— Къде ходи? При лейди Мери Невил?
	— Да, при нея! — Ранулф впери в него свиреп поглед.
	— Тя е лейди и е вдовица.
	— А аз какво? Да си знам къде ми е мястото, така ли, господарю?
	Ранулф се приближи.
	— Или искаш да я запазиш за себе си, господарю? Така ли е? Видях как я гледаше.
	Ръката на Корбет се плъзна към кинжала му и Ранулф сграбчи дръжката на своя.
	— От дълго време ти служа, господарю — тихо продължи Ранулф. — И ти служа добре. Само един Бог знае кой е баща ми, а майка ми е била дъщеря на селянин. Имала е мечти, но не и способности да ги постигне. Вярвай ми, аз имам и двете. Един ден ще коленича пред краля — Ранулф вирна брадичка. — Ще стана рицар.
	Корбет отпусна ръце и се облегна на стената на ходника.
	— Бог да ни пази, Ранулф! — рече полугласно. — Погледни ни само, с кинжали в ръце! Прави каквото искаш. Имаме други неща за вършене.
	Взеха Кейд и още несъбудилия се Малтоут от склада за провизии и тръгнаха по безлюдната Бред Стрийт нагоре към Чийпсайд. Голямата улица беше пуста, само един монах с преметнат през рамо филон и воден от сънено момче с горяща факла, бързаше, за да даде последно причастие за болен. Около купчините гнила шума се биеха кучета и котки. Двама пазачи от градската стража се олюляваха толкова пияни, колкото и гуляйджиите, които задържаха. Корбет погледна нагоре към сивото небе.
	— Къде е тялото на момичето, мастър Кейд?
	— Вече е пренесено в Сейнт Лоурънс Джуъри. Превозихме я на една от колите за боклук.
	— Кой я е открил?
	— Градската стража — Кейд отмести поглед и се изхрачи. — Чули кучетата да ръмжат и да се джафкат около трупа.
	Кейд стисна устни, за да потисне гаденето.
	— Бог да ни пази! — промълви той. — Псетата лочели и ближели кръвта й.
	Корбет прошепна тихо една молитва.
	— Все още има смисъл да идем до мястото — каза той. — В стаята си ли е било убито момичето?
	— Не, пред самата врата. Държала е ключа в ръка, когато убиецът е нанесъл удара си.
	— Ще идем ли до Сейнт Лоурънс Джуъри?
	— Мастър Корбет, първо трябва да се погрижа за други въпроси. Ще ме почакате ли? — Кейд потупа кесията си. — Помолих моя писар да се поразрови в записките. Направил е списък с фактите, които са ни известни за Падликот.
	Корбет се усмихна.
	— Първо се погрижи за своите задължения, мастър Кейд.
	Помощник-шерифът ги поведе нагоре към Грейт стокс близо до Водопровода, там облечени в сини и жълтеникавокафяви униформи войници бяха събрали престъпниците и скитниците за изпълнение на наказанията им. Когато Корбет стигна на мястото, отвеждаха духовник заловен в прелюбодеяние с омъжена жена, а пред него мъж свиреше на гайда.
	— Трябва да извърви гол шест пъти пътя до Нюгейт и обратно — поясни Кейд — със смъкнати до глезените панталони.
	Докато отвеждаха горкия нещастник, войниците се смееха гръмко. Кейд трябваше да прегледа реда на останалите наказания. Измамник беше купил два плаща за пет лири, под предлог, че взема единия, за да го покаже на свой приятел. Мъжът платил четвърт нобъл* и оставил като депозит петнайсет подобни монети, вързани в кесия. Търговецът ги приел и чак когато клиентът му си тръгнал, открил, че в кесията няма пари, а пулове. Друг пък, обущар, твърдял, че може да открива откраднати вещи с помощта на хляб и забодени от двете страни ножове. В този момент ножовете се люлееха около врата на мъжа, който беше завързан за позорния стълб, а натопения в конска урина хляб беше размазан по лицето му. Наказанията продължаваха. Някакъв богохулник трябваше да отнесе три фунта** восък в църква в Съдърк. Върхът на езика на друг, който се правел на ням, за да може да проси, беше изгорен с нажежен до червено ръжен. От процедурата на бързо налагане на наказанията, Корбет се почувства уморен и си тръгна.
	[* Старинна английска монета. — Бел.прев.]
	[** Един фунт е равен на 453,6 г. — Бел.прев.]
	Трябваше да чака около час в близката кръчма, докато Кейд приключи със задълженията си, после вкупом се отправиха към Сейнт Лоурънс Джуъри. Вече съвсем буден Малтоут разпалено си шепнеше с Ранулф, колко щастлива ще е лейди Мери, когато се събуди и открие розите. Неволно дочулият разговора им Корбет се надяваше да е така, в противен случай Ранулф можеше да се окаже редом до окованите престъпници, които тъкмо бяха оставили. Крадешком погледна Кейд, който продължаваше да мълчи и беше доста нервен.
	— Трябва да ти задам някои въпроси, Александър — пошушна Корбет, за да не могат да го чуят Ранулф и Малтоут.
	— Какви въпроси?
	— Познавал ли си и други от убитите момичета?
	Кейд отрече с поклащане на глава и отклони поглед.
	Щом стигнаха Сейнт Лоурънс Джуъри, Кейд извика ниския и дебел свещеник, който им отвори малката стая за мъртъвци, докато недоволстваше от ранния час и че трябва да погребва уличница след уличница. Млъкна чак, когато Кейд грубо му напомни, че градът плаща добри пари за неговите услуги. Корбет хвърли бърз поглед към тялото вътре, големият морав разрез през шията, ужасяващо обезобразената утроба. Не издържа повече и всички излязоха обратно на чист въздух.
	— Съгласен съм с теб, свещенико! — извика той. — Да видиш седемнайсет такива тела не е по силите и на светец!
	Все още разтревожения от предишната си среща с Корбет свещеник закима с глава.
	— Шестнайсет — изписка той. — Това е шестнайсетата!
	Корбет забеляза как лицето на Кейд внезапно пребледня.
	— Не, не — поправи го Корбет. — Това е седемнайсетата жертва или осемнайсетата, ако включим и лейди Съмървил.
	Свещеникът сви рамене и влезе обратно в къщата си, върна се понесъл в ръце огромна, боядисана в пурпурно книга.
	— В тази книга се записват погребенията в църквата — обясни и запрелиства пожълтелите страници. Обърна в края. — Ето тези, на които е направено просешко погребение. Гледал съм дълго имената на жертвите — убитите през последните месеци уличници.
	Корбет взе книгата и прегледа внимателно покъртителните записи. Старец умрял в окови, паднало от камбанария момче, убит на Фладгейт Лейн калайджия. Между тях стояха, отбелязани със звезда отстрани, имената на убитите проститутки. Корбет се отдалечи, без да обръща внимание на възраженията на свещеника. Постави книгата върху рушащ се надгробен камък, извади изпод наметката си списъка на жертвите, който му даде помощник-шерифа и ги сравни. Кейд стоеше далеч с гръб към тях, а Малтоут и Ранулф в безделието си наблюдаваха изгрева, облегнати на стената. Корбет внимателно проучи и двата списъка. После затвори книгата и я върна на свещеника.
	— Благодаря ти, отче. Може би никога няма да разбереш колко е ценна тази книга. Ранулф! Малтоут! — извика той. — Не мърдайте от мястото си! Мастър Кейд, последвай ме!
	Свещеникът побърза да се отдалечи, а Корбет поведе Кейд към задната част на църквата. Останали вече насаме, Корбет притисна помощник-шерифа към стената, с едната си ръка стисна гърлото му, а с другата притискаше кинжала към откритото място на шията, точно под дясното му ухо.
	— Сега, мастър Кейд — прошепна Корбет, — край на лъжите и на измислиците. Какво става? А? Според твоя списък, проститутка на име Джудит е била убита преди шест седмици!
	Помощник-шерифът отвори и затвори уста. Корбет блъсна леко главата му в стената.
	— Без лъжи, мастър Кейд. Ти отговаряш за всички погребения. Какво е станало с тялото на тази жена? — Корбет се поусмихна. — И щом отваряме дума, носи ти се славата сред проститутките из града.
	Кейд изпъшка.
	— Ще ти кажа — гласът му беше дрезгав. — Махни ръката си и прибери ножа, сър Хю. Рано или късно истината щеше да излезе наяве.
	Внезапно изникнаха Ранулф и Малтоут и Корбет прибра ножа си в ножницата и ги постави на мястото им.
	— Казах ви да не мърдате от мястото си! — извика им Корбет. — Връщайте се обратно!
	Помощник-шерифът разтриваше шията си, приклекнал ниско до зида на църквата.
	— Да, да — заговори той, — познавах някои от убитите момичета. Аз съм ерген, сър Хю. Притежавам само дрехите на гърба си и доходите от работата си. Не взимам подкупи, не криввам от правия път, но като всеки мъж се усещам самотен. Кръвта ми кипи и едно хубаво лице и нежна плът ще ми донесат утеха. Познавах последното момиче, Хоуиза, както и другите, Мабел, Розамунд, Дженора, но Джудит беше моята любимка. Виждаш ли, мастър Корбет, нея са я нападнали, но не е била убита. Грижа се за нея и сложих името й в списъка, за да я защитя.
	— Какво? — учуди се Корбет. — Твърдиш, че някое момиче е оцеляло след нападение на този извратен убиец?
	— Почти нищо не е видяла — измърмори помощник-шерифа. — Беше изплашена. Заплаши, че ще каже на другите какво знае за мен и останалите градски управници, ако не бъде защитена.
	— И къде е сега?
	— Настаних я в манастира на сестрите Клариси* близо до Тауър. Добрите сестри се съгласиха да се погрижат за нея — Кейд изтри уста с опакото на ръката си. — Това ще продължи, докато не събера достатъчно пари, за да я пратя до един от градовете от Синк портс**.
	[* Францискански орден, създаден през 1212 г. по името на св. Клара — една от първите последователки на свети Франциск и съоснователка на ордена. Сестрите Клариси следват напътствията на света Клара и живеят в бедност и усамотение. Дните си прекарват в труд, покаяние, молитви и съзерцание. — Бел.ред.]
	[** Синк портс (от фр. — петте пристанища) историческо обединение на градове в Кент и Съсекс, разположени в най-отдалечения източен край по брега там, където разстоянието по море между Англия и Франция е най-кратко. — Бел.прев.]
	— В такъв случай, мастър Кейд, най-добре да й идем на посещение.
	Взеха със себе си озадачените Ранулф и Малтоут и се отправиха към сградата на кметството, откъдето наеха коне, за да продължат пътя си по улиците на Олдърсгейт, из които минувачите все още бяха рядкост и излязоха извън стените на града. Пътят им завиваше на юг през тучни пасища, минаваше покрай стопанства с крави и водеше към покритите със сиви каменни плочи манастирски сгради на кларисите, удобно разположени сред гори и поля.
	Сестрите, които следваха заветите на света Клара, им оказаха сърдечен прием, доволни, че имат посетители и то видни люде. Суетяха се и вдигаха врява около Корбет и спътниците му, като квачки. Наложи се писарят в обичаен знак на любезност да се присъедини към тях в малката манастирска трапезария, където бяха поднесени хляб и ейл, преди Кейд да попита дали може да се види със „скъпата си сестра, Джудит“ в някоя от стаите за гости.
	Добрите сестри се съгласиха, но Корбет улови как се спогледаха лукаво с прикрити усмивки. Каквото и да твърдеше помощник-шерифът, монахините не бяха толкова наивни, колкото изглеждаха, и бяха наясно с истинския занаят на Джудит. Незабавно изпратиха млада послушница да подготви момичето. Ранулф и Малтоут останаха в манастирските градини с ясни заповеди да се държат прилично, а Корбет и Кейд се запътиха към варосаната килия, където ги чакаше Джудит. Тя беше хубавка, сочна и червенокоса, облечена в тъмнокафява роба, пристегната здраво около врата. Поздрави сърдечно Кейд, разцелува го по двете страни и притисна ръката му, но тъмните кръгове около очите й издаваха тревогата й.
	— Монахините продължават да мислят, че съм ти сестра — рече му дръзко.
	— И защо мислят, че си тук? — попита Корбет.
	— Ти явно знаеш коя съм, сър, но ти кой си? — не му остана длъжна тя.
	Корбет се усмихна, поднесе извиненията си и се представи.
	— А сега отговори на въпроса ми! — настоя той.
	— Монахините — намеси се Кейд — мислят, че моята сестра Джудит е била нападната в къщата си от крадец.
	— А каква е истината?
	Момичето се усмихна и отвърна очи.
	— Аз съм любовницата на мастър Кейд — отвърна му тя. — Държа стая над един магазин на Фладгейт Лейн. Там ме посещаваше мастър Кейд.
	Заговори по-високо и в гласа й започна да се долавя слаб напевен акцент.
	— Имах и други приятели. Животът ми беше хубав. Чух за убийствата, но си помислих, че някой си излива гнева — момичето седна на единствения стол в килията. — Прибрах се късно и се качих по задните стълби към стаята си. Често оставям вратата отворена, заради котката си. Влязох и запалих свещ. Имам голям гардероб, подарък от един дърводелец, в него висят роклите ми. Чух шум и, понеже така и не виждах котката, реших, че горката животинка е останала затворена вътре.
	Джудит млъкна и сплете пръсти.
	— Никога няма да го забравя — промълви тя. — Взех свещта и отворих вратата на гардероба. Мисля, че свещта ме спаси. Видях тъмна фигура, блясък на стомана и, тъй като се отдръпнах, ножът ме поряза.
	Момичето развърза ризата около врата си и я смъкна надолу, за да се види дългата, яркочервена резка, която стигаше от едното рамо до другото точно под врата й.
	— Пищях, понеже кръвта ми рукна, после съм припаднала. Трябва някой да ме е чул. Изпратили са да повикат мастър Кейд — хвърли поглед към Корбет. — А ти май знаеш останалото, нали?
	— Реших, че е най-добре убиецът да си мисли, че е умряла.
	Момичето се намръщи.
	— Кой ще ми повярва?
	— Какво видя?
	— Само го зърнах, но мисля, че беше монах.
	— Защо мислиш така?
	— Фигурата беше забулена, с качулка и с наметка, но виждаш ли, сър Хю — момичето се усмихна високомерно, — когато вдигнах свещта видях ръкава на нападателя. Беше от тъмнокафяв плат какъвто носят монасите. Видях и друго.
	— Хайде, момиче, казвай!
	— Когато се отдръпнах и свещта падна, видях бяло въженце с пискюл, сигурна съм — тя вдигна очи, — само монасите носят такова.
	В погледа, който Корбет отправи към Кейд имаше обвинение.
	— Затова беше мълчалив, когато бяхме в Уестминстърското абатство и се срещнахме с пазача на светата утвар и най-доверения му приятел. Кафяви одежди носят само бенедиктинците. Не си ли даваш сметка, Кейд, убиецът със сигурност е монах!
	Кейд удари с юмрук по стената.
	— Разбира се, че си дадох сметка — отвърна той, — но кой ще повярва на проститутка?
	Срещна тъжния поглед на Джудит.
	— Съжалявам — измърмори той, — но точно това ще кажат, думата на една проститутка срещу думата на един монах и какво доказателство има тя, сър Хю, освен собствената си преценка? На страната на всеки монах, обвинен в престъпление, ще застанат братята му и тържествено ще се закълнат, че брат еди-кой си или отец не-знам-кой си по времето на нападението е бил на друго място.
	— Никога не си говорил така преди — прекъсна го момичето. — Винаги казваше, че си ме довел тук, за да ме защитиш. Защитавал си себе си!
	Обърна се към Корбет.
	— Преди помощник-шерифът да продължи — добави тя — и да ме попита защо му е на един монах да напада проститутки, аз ще ти кажа, сър Хю. Ще си единственият, на когото съм го разказала.
	Корбет приклекна пред момичето и леко хвана ръката й.
	— Кажи ми истината — настоя той. — Кажи ми всичко, което знаеш, и аз ще заловя мъжа, който те е нападнал. Ще ти осигуря защита, писмена заповед от самия крал и щедро възнаграждение. Да — добави при проблесналата надежда в погледа на момичето. — Достатъчно сребро, за да идеш другаде и да започнеш нов живот. Малка зестра, с която вероятно ще можеш да се върнеш в родното си село, да се омъжиш и да си имаш дом.
	Момичето сграбчи ръката на Корбет.
	— Обещаваш ли?
	Корбет вдигна другата си ръка.
	— Кълна се тържествено в краля и в Светото причастие. Ще бъдеш защитена и възнаградена.
	— Преди около година — започна Джудит — в края на лятото и началото на есента, аз и други момичета бяхме наемани, за да ходим в празния дворец в Уестминстър. Плащаха ни щедро и ни отвеждаха с лодка по реката. Въвеждаха ни по стълбището на краля в една от залите на пустия дворец. Били сме там най-малко дузина пъти, отдавахме се на най-разюздани гуляи. Дотогава такова нещо не бях виждала. Виното се лееше като река, върху подносите имаше цели камари с храна — усмихна се тя, — но светлината винаги беше приглушена. Към нас се присъединяваха мъже. Единия го познах, мисля, че се казваше Уилям, иконом на двореца, винаги беше пиян.
	— Разпозна ли друг?
	— Вече казах, че виното се лееше като река. Събличахме се, свиреше музика и танцувахме. Мъжете винаги носеха маски, но съм убедена — момичето замлъкна и се замисли за миг, — убедена съм, че някои от тях бяха монаси от съседното абатство.
	Корбет подсвирна през зъби и хвърли поглед към Кейд.
	— Мътните го взели, Кейд! Дочух слухове за тия гуляи. Знаят ли други в града за тях?
	Помощник-шерифът пребледня.
	— Носеха се слухове — измънка той.
	— Можем само да предполагаме — продължи Корбет — какъв ще е гневът на краля, когато научи.
	Усмихна се на момичето и я хвана по-здраво.
	— Не към теб, Джудит. Кралят ще се цели в по-едра плячка от теб. Ти ще си в безопасност — вгледа се в пълните със страх очи на момичето. — Кой беше водачът, организаторът на тези гуляи?
	— Не знам. Отначало мислех, че е икономът, но той е роден пияница. Беше пиян до такава степен, че между него и момичетата нищо не се получаваше.
	Джудит затвори очи и се съсредоточи в спомените си.
	— Не, там имаше друг мъж. Висок, добре сложен, с мускулесто тяло, който винаги носеше маска на сатир. Той проверяваше дали светлината в стаите е приглушена, дали храната е сервирана, виното разлято и, най-важното, че преди изгрев ще бъдем изведени от двореца и върнати с баржа по реката.
	— Знаеш ли кой е бил?
	— Не, винаги го наричаха „Господарят“.
	— Как разбра, че са замесени и монаси?
	Момичето се разсмя.
	— Сър Хю, може и да съм невежа, но щом работиш по улиците на Лондон, скоро наученото за мъжете стига, за да изпълниш хиляди листове пергамент.
	Сви рамене.
	— Знам, беше тъмно, но мъжете имаха охранени тела, с глезена плът. Във всеки случай — изкикоти се тя — единствено монасите имат тонзура.
	Корбет се ухили.
	— И така, те са пиели, тъпчели, танцували и…
	— Да — прекъсна го момичето с усмивка. — И другото. Разделяхме се по двойки, после надуваха рог, поднасяха се пресни меса и пълни чаши и гуляят продължаваше до ранните часове.
	— Каза, че са ставали преди година. Защо внезапно са престанали?
	— Не казах, че са престанали. Според мен „Господарят“ се е спрял на друга група момичета.
	— А! — Корбет се изправи. — Разбира се, за да не научите твърде много.
	— Но защо — прекъсна ги Кейд — никой не е съобщил на властите?
	Момичето го погледна снизходително.
	— Александър — отвърна му тя. — Толкова си глупав, макар и добър човек. Кой щеше да съобщи? Господарят и останалите от сборището? Момичетата? И така да се лишат от добър източник на сребро, храна и пиене? Кой би се осмелил?
	Поклати глава.
	— А и нали сам го каза, Александър, кой би повярвал на нас — уличници и проститутки!
	Корбет се отдалечи и застана близо до малък прозорец. Загледа се в седналите на зелената поляна в манастирската градина Ранулф и Малтоут, ранното утринно слънце ги топлеше, те се смееха и кикотеха на подвизите си от изминалата нощ.
	— Има логика — заключи той — в това, което казваш, Джудит. Мислиш, че някои монаси от абатството са въвлечени в тези нощни гуляи. Възможно ли е някой от тях да е започнал да се чувства засегнат, дори заплашен и да е решил да премахне свидетелите?
	Момичето кимна и му отвърна:
	— Така предполагам. Убийците може и да са повече от един, сър Хю. Навсякъде из града станаха убийства.
	— Възможно е — потвърди Корбет. — Всичко, което разказа, пасва напълно. Първо, лейди Съмървил — той стрелна с очи момичето, — която е една от ордена „Сестрите на света Марта“, и беше жестоко убита в Смитфийлд. Чувала ли си за добрите сестри?
	Джудит кимна.
	— Имала е — продължи Корбет — много ниско мнение за монасите. Непрекъснато повтаряла поговорката „расото не прави монаха“ и им нарисувала няколко твърде жестоки карикатури. Дали не е знаела за този разврат и не се е наложило да я накарат да замълчи завинаги? Второ, никак не мога да си обясня как убиецът успява да се движи незабелязано из града, но кой би спрял и заразпитвал монах, нали? Трето, видели са някакъв монах да влиза в къщата на една от жертвите. И накрая, монахът се ползва с доверие, което обяснява защо момичетата са допускали своя убиец близо до себе си.
	Корбет обърна поглед през прозореца към обления в слънчева светлина вътрешен двор на манастира. Разбира се, пасваше и на казаното от брат Томас: може и монах да убива тия момичета, за да ги накара да замълчат завинаги. А може и да се чувства виновен за извършеното от него и да вярва, че проливайки кръвта им, се пречиства от своя грях. Казаното от стария просяк вече също придобиваше смисъл: грубите крака на дявола в действителност бяха обутите в сандали крака на монаха. А пък и лейди Съмървил би спряла в тъмното и би поздравила един монах, който бърза след нея.
	— Смъртта на отец Бенедикт! — намеси се развълнувано Кейд. — Старият свещеник е загинал, защото е видял или научил нещо за среднощните гуляи на монасите. Затова е искал да се срещнем. Затова е бил убит!
	Корбет се облегна на стената и кимна. Но каква е точната причина, почуди се той, бяха ли тези непристойни действия организирани? Кой е Господарят? Момичето призна, че не е бил Уилям ъф Сенч. Възможно ли беше да е Адам Уорфийлд? Но защо, защо, защо? Корбет впери поглед в тревата, капките роса проблясваха като диаманти и внезапно му стана студено.
	— Разбира се! — изкрещя той. — Разбира се!
	Закрачи обратно към момичето и здраво я сграбчи през кръста.
	— Това ли е всичко?
	— Да. Казах всичко, което имах за казване.
	— Добре, тогава ще останеш тук. Кейд, последвай ме!
	Корбет се втурна навън към Ранулф и Малтоут, които все още седяха в двора.
	— Ранулф! Малтоут! Тръгвайте! Какво сте сепнали като влюбени оръженосци, когато наоколо се ширят предателства и убийства!
	Двамата мъже се втурнаха след него като зайци. Корбет се сбогува припряно с изненаданата майка-игуменка, взе коня си и премина през манастирските порти в галоп, като да го беше подгонил самият дявол.
	Яздиха без почивка по лъкатушещите пътечки, не спряха чак докато не влязоха в тесния лабиринт от улички в Пети Уелс около Тауър, където слязоха от конете си при кръчмата „Златния турчин“.
	— Не си поръчвай пиене, мастър Кейд, чака те работа! — Корбет измъкна заповед от кесията си. — Отнеси я на конетабъла* на Тауър. Предай му почитанията на сър Хю Корбет, пазител на кралския печат, и му кажи, че до час искам три баржи на Уол Кей. Една за нас и две пълни с кралски стрелци. Искам да са ветерани, надеждни мъже, които ще изпълнят всяка моя заповед.
	[* Конетабъл — висш придворен, началник на полицията. — Бел.прев.]
	Като видя лицето на помощник-шерифа поклати отрицателно глава.
	— Не. Сега не мога да обяснявам. Просто изпълнявай и се върни тук, щом всичко е готово.
	Стоеше и наблюдаваше как Кейд се отдалечава.
	— Какво не е наред, господарю?
	— Всичко е наред засега, Ранулф. Гладен съм. Искам да ям. Можете да ме придружите.
	Вътре в кръчмата Корбет каза на Ранулф и Малтоут да се погрижат за себе си, а сам поиска от плешивия и опасан с омазнена престилка съдържател да му даде стая.
	— Искам да съм сам! — нареди той. — Донеси ми чаша вино!
	Усети апетитното ухание, което се носеше от кухнята.
	— Какво готвиш, мастър кръчмарю?
	— Пайове с месо.
	— Донеси два! — Корбет кимна към изненадания Ранулф и тръгна нагоре по стълбите след кръчмаря.
	Малката стая беше чиста, подредена и добре преметена. Корбет полегна за кратко на ниското легло и се загледа в тавана. Съдържателят се върна с поднос с храна и вино. Корбет яде и пи жадно, като се опитваше да обуздае собственото си вълнение от това, че накрая има напредък. Разви пергамента, който Кейд му беше дал, и започна да проучва сведенията за Ричард Падликот, осигурена му от писарите. Според документите, Падликот имаше дълго и разнообразно минало на престъпник. Роден в Норич и отличил се в учението, бил приет в Кеймбридж, където се дипломирал и станал част от нисшия клир. После заменил чиновническия живот за по-изгодното съществуване на търговец на вълна, сирене и масло. Известно време пътувал в чужбина, посетил Гент и Брюж, но по тези места късметът му го напуснал. Англичаните били принудени да не изплатят заемите си на търговците в Брюж и Падликот се оказал от ония англичани, които били задържани в замяна и оставени да гният във фламандския затвор. Накрая избягал като убил двама от пазачите и у себе си таял пареща обида към Едуард Английски.
	Падликот се върнал в Лондон и станал част от престъпния свят. Измамил някакви златари от Чийпсайд; преметнал и обрал един ломбардски банкер, крадял ценности от църквите. Като измамник бил в стихията си и можел да се престори на когото и да било, само за да отмъкне нечии пари. На няколко пъти властите били на косъм да го заловят, но Падликот — майстор на предрешаването — все успявал да се измъкне.
	Корбет отпи от виното и се зачуди на дързостта на този измамник. Беше заплаха за всеки. Опитни търговци, управници с опит, разнежени вдовици, хитри войници, алчни земевладелци, всякакви хора ставали жертва на мошеничествата на Падликот.
	Хю Корбет усети напрежение, щом заразглежда списъка с данните. Кралски шпионин беше чул, че Падликот е бил предишната есен в Англия. Имаше сведения, че е бил видян на няколко пъти и през пролетта, а след това идваше сведението от английския шпионин, че Падликот е видян в Париж. Корбет отпусна пергамента и се облегна на леглото. Зачуди се, дали е възможно, дали „господарят“, който Джудит беше описала, организаторът на среднощните гуляи в Уестминстърския дворец, да е не друг, ами Ричард Падликот? Но защо? Дали мошеникът пък не показваше своето презрение към властта като развращава монаси с помощта на проститутки? Корбет само напипваше истината, а имаше само един начин да се разбере каква е тя. Чу тропот по стълбите и Ранулф заблъска по вратата.
	— Господарю! Господарю! Кейд се върна, баржите са готови!
	Корбет стана, допи виното от чашата и заслиза по стълбите. Уреди сметката със съдържателя и закрачи през двора към мястото, където го чакаше все още смутения на вид Кейд и нервно стискаше и отпускаше големите си ръце.
	— Всичко ли е готово, мастър Кейд?
	— Да, сър Хю. Чакат на Уол кей.
	— Тръгваме към Уестминстър, нали? — извика Ранулф и плесна с ръце. — Тия дяволи, монасите!
	Кимна весело към Малтоут.
	— Сега става весело — прошепна той. — Почакай само старият господар „Кисела физиономия“ да упражни дадената му власт.
	Господарят „Кисела физиономия“, както Ранулф тайно наричаше Корбет, вече крачеше надолу по тесните улички към речния бряг. На Уол Кей три баржи ги очакваха. Офицер от гарнизона при Тауър излезе напред да ги поздрави.
	— Сър Хю, казвам се Питър Лимър, носител на жезъла.
	Махна към баржите, пълни със стрелци с кожени шлемове, над които носеха шлемове от метал. Всеки от тях беше въоръжен с меч, кама и тежък арбалет.
	— Добре! — полугласно каза Корбет. — Отиваме в Уестминстър и ще правите точно това, което ви кажа.
	Тромавият офицер с късо подстригана коса кимна. Качиха се в баржите. Заповедите за тръгване бяха дадени и баржите бяха насочени към средата на реката.


>	Глава десета

	Пътуването им мина спокойно, сред плясъците от греблата, проскърцването на кожата и дрънченето на ризниците. Над реката все още се стелеше гъста мъгла и Корбет се почувства откъснат от напрегнатия живот в града. От време на време подминаваха по някоя лодка или кораб. Тишината се нарушаваше само от виковете на Лимър, който нареждаше да гребат към средата на сводовете на Лондонския мост, където беше по-широко за преминаване. Тук водата се пенеше около съоръженията, изградени с цел да предпазват речните съдове от масивните каменни колони на моста. Греблата потънаха във водата, баржите се стрелнаха под моста и навлязоха в по-спокойни води. Мъглата не се беше вдигнала, когато обърнаха към Уестминстър. Гребците трескаво загребаха към брега, когато венецианска галера с позлатен нос внезапно изникна от мъглата и почти връхлетя върху баржите. Други събития по време на пътуването нямаше. Гребците се придържаха близо до северния бряг, мъглата започна да се вдига и те съгледаха кулите на Уестминстър.
	Дебаркираха пред главния вход, гръмко прозвучаха заповеди и в две колони стрелците тръгнаха в марш след Корбет и неговите спътници. Профучаха през градините и слисаха стария, още не съвсем буден прислужник, прекосиха пространството около двореца и влязоха в земите на абатството. Страничната врата на абатството беше отворена. Корбет остави военния ескорт отвън и влезе в безлюдния неф. Беше студено и тъмно.
	— Донесете пейки! — нареди на Лимър и му посочи пътеката между редовете към южния трансепт. — Искам да поставите една пейка до стената и срещу нея стол. После искам да ми доведете Уилям ъф Сенч, който вероятно ще е пиян.
	Корбет долови мириса на тамян.
	— След това идете в трапезарията на абатството, арестувайте и доведете тук, без значение какво ще ви кажат, Адам Уорфийлд, пазител на светата утвар и брат Ричард. Искам да има пазач отвън, а всички изходи от абатството и двореца да са затворени. Никой да не излиза или влиза без мое позволение.
	— С Уилям ъф Сенч ще се справим лесно — отвърна му офицерът, — но монасите могат да ни обвинят в светотатство; злоупотреба с църковното имущество и оскверняване на църковните им наредби.
	Войникът горчиво се усмихна.
	— Не искам някой свещеник да се разкрещи, че отново подлагат на изтезания мъченика Томас Бекет, нито пък хората ми да бъдат прокълнати, а и отлъчени от църквата.
	— Няма да се случи — отвърна Корбет. — Това не е сблъсък между Църквата и краля, а между служители на закона и доказани престъпници.
	— Те са монаси.
	— И все пак са престъпници, а аз ще го докажа, мастър Лимър. Уверявам те, когато приключим с тази задача и кралят научи за твоето участие в нея, ще получиш похвала и ще бъдеш възнаграден. Колкото до светата майка Църквата, тя може единствено да бъде щастлива, че законът ще възтържествува.
	Офицерът се засмя и се отдалечи забързано като крещеше заповеди на своите хора.
	— Ами ние, господарю!
	— Ранулф, двамата с Малтоут ще останете тук, близо до страничната врата. Ще се доближите само ако някой от разпитваните от мен използва насилие или заплаши да използва такова, макар да не вярвам, че ще го направят.
	Корбет тръгна по пътеката между редовете към южния трансепт, където стрелците вече бяха наредили пейката и стола, домъкнат от страничния олтар на Дева Мария. Писарят седна и прошепна тихо една молитва дано се окаже прав. Пред войника беше говорил смело, но Корбет беше напрегнат и се чувстваше неловко. Ако предположенията и теорията му се окажеха погрешни, щеше да му се наложи дълго да дава обяснения на епископите и на краля.
	Корбет чу викове и неясни клетви, които дойдоха отвън. Вратата се отвори с трясък и влезе водената от Лимър група стрелци, а с тях и три борещи се фигури, пазени строго с оръжие. Корбет се изправи. Адам Уорфийлд изглеждаше сякаш всеки миг ще се строполи мъртъв. Върху бледото му лице, скулите пламтяха от гнева, очите му блестяха диво, а в ъглите на устата му Корбет видя следи от пяна.
	— Ще отговаряш за това, писарю! — извика монахът. — Ще гледам как те отлъчват от нашия орден! От църковните власти на Англия, от самия папа!
	Започна да се съпротивлява и успя да се освободи от хилещите се стрелци, които го държаха от двете му страни и се обърна с лице към своите мъчители.
	— Всички вие! — прогърмя гласът му. — Проклети да сте всички! Това е свято място и личното абатство на краля! А този човек — обърна се и размаха пръст към Корбет — е изчадие на сатаната!
	Корбет погледна към брат Ричард и видяното му вдъхна кураж. Нисичкият, дебел монах изглеждаше угрижен, очите му непрекъснато шареха, розовото връхче на езика му току се стрелкаше навън и облизваше устни. До него Уилям ъф Сенч беше чак изтрезнял от страх. Накрая Адам млъкна, спря се, изправи рамене и отпусна ръцете си. Корбет огледа кафявата му качулка, одеждите, които носеше и бялото въженце с пискюли около кръста. Беше видял изблика му на бяс, пяната от устата му, сатанинския му гняв. Това ли беше убиецът, който нападаше бедните проститутки по тесните улички на Лондон, зачуди се той. Пазителят на светата утвар пое дъх за нова тирада. Корбет беше наясно, че ако позволи на монаха да говори, може и да загуби подкрепата на военния си ескорт, някои вече изглеждаха разтревожени от ужасните клетви, произнесени от свещеника. Корбет пристъпи към него и с опакото на ръката си зашлеви силно Адам през лицето. Монахът изскимтя и отстъпи, покрил с ръка удареното място.
	— Осквернител! — изсъска.
	— Има съдилища — спокойно рече Корбет, — където ще отговарям за стореното от мен, както има съдилища, Адам Уорфийлд, където ти ще отговаряш за ужасните неща извършвани тук. Аз, сър Хю Корбет, пазител на тайния печат, арестувам вас, Адам Уорфийлд, брат Ричард от Уестминстър и Уилям ъф Сенч, иконом на двореца за ужасните престъпления: оскверняване, светотатство, прикриване на предателство и сътрудничество с враговете на краля.
	Адам Уорфийлд позагуби от безсрамното си високомерие. Брадичката му провисна, а погледът му стана по-предпазлив.
	— Какво искаш да кажеш? — измънка той и стрелна гневно с очи брат Ричард, който тихо стенеше, докато Корбет с отвращение забеляза локвичката урина между краката на Уилям ъф Сенч.
	— Точно така — продължи Корбет. — Обвиненията, които изброих са само началото. Тримата ще седнете на тази пейка. Тримата, заради верността си към краля, ще отговорите на моите въпроси. А когато приключа, ще ви дам и доказателството за обвиненията към вас.
	— На никакви въпроси няма да отговарям! — изкряска Уорфийлд.
	Корбет отново го удари.
	— Ще отговаряте и тримата — повтори той, — или ще ви отведат в Тауър. Ако продължите да се държите нападателно, било с думи или с действия, или се опитате да избягате, мастър Лимър има заповед да ви убие! Сега седнете!
	Тримата задържани бяха принудени да седнат на пейката.
	— Сър Хю, ще се справиш ли?
	— Да — Корбет сложи стола си срещу тримата мъже. — Сигурен съм, че ще се справя, мастър Лимър. Моля те, върни се на мястото си. Ще те повикам, ако е нужно. Арбалетите на твоите хора заредени ли са?
	Лимър кимна.
	— Добре! — Корбет се обърна към тримата задържани. — Да започваме.
	Изчака стрелците да се отдалечат, така че да не могат да чуват и се приведе напред с повдигната ръка.
	— Кълна се във всичко свято, че знам какво е ставало тук. Среднощните гуляи с ядене и пиене, разврата и проститутките от града — погледна към вече треперещия от страх Уилям ъф Сенч. — Ти, сър, ще отговаряш пред краля и единствената ти надежда е да се оставиш на кралската милост.
	Адам Уорфийлд продължаваше да се държи нагло, но изведнъж брат Ричард скочи на крака.
	— Всичко е истина — призна той. Монахът погледна към пазителя на светата утвар. — За Бога, Адам, не виждаш ли, че той знае? Мастър Уилям, писарят говори истината. Няма да лъжа. Ще призная, че наруших монашеския си обет. Ще призная, че злоупотребих с кралска собственост.
	Обърна се и се усмихна отчаяно на Корбет.
	— Е какво, мастър писарю? Ще понеса наказанието си, ще остана на хляб и вода три години, ще изпълнявам най-долните задължения в абатството. Може да застана и на позорния стълб. Но какво чак толкова ужасно има в това?
	Корбет погледна към ниския дебел монах, после отново се обърна към Адам, който вече седеше с наведена глава.
	— Умен си, брат Ричард — отвърна му Корбет. — Мислиш, че става дума само за престъпен обет. Приемам признанието ти, но както ми се струва твоите събратя знаят, че говоря за нещо повече от монаси, които пиянстват и развратничат с проститутки в среднощни гуляи.
	Брат Ричард огледа събратята си.
	— За какво говори той? — запелтечи монахът. Сграбчи пазителя на светата утвар и го задърпа. — В името на Бога, Адам, какво друго има?
	Пазителят на светата утвар не го погледна.
	— Седни, брат Ричард! — нареди Корбет. — Е, Уорфийлд, искам името на онзи, който отговаряше за гуляите, Господарят, който ги е организирал? С какво име го наричахте?
	— Не знам — измърмори монахът, без да вдигне очи.
	— Наричахме го Ричард — пропищя Уилям, още малко и очите му щяха да изхвръкнат от страх. — Това е името, което сам ни каза.
	— Млъкни — излая пазителят на светата утвар, лицето му се изкриви от страх и бяс.
	— Няма! — кресна Уилям.
	— Как изглеждаше?
	— Не знам — икономът потри лицето си с ръце и пропищя. — Наистина не знам. Винаги идваше вечер и не излизаше от мрака. Мислеше, че така е по-добре. Винаги се обличаше като монах в расо и с качулка, която покриваше изцяло главата му, а на гуляите носеше маска на сатир.
	— Носеше ли брада?
	— Носеше. Мисля, че косата му беше черна.
	Корбет стана и се изправи пред тримата мъже.
	— Според мен брат Адам Уорфийлд май знае истинската му самоличност. Да, мастър Уилям, наричали сте организатора на вашите гуляи Ричард. Цялото му име е Ричард Падликот, добре известен престъпник. Питали ли сте се защо напълно непознат за вас мъж толкова е държал да ви организира гуляи и непристойни забавления?
	— Дойде една вечер в двореца — запелтечи икономът. — Казах му, че съм отегчен. И той ми предложи малко забавление.
	Плъзна поглед към пазителя на светата утвар.
	— Един ден Адам Уорфийлд научи — сви рамене Уилям. — Останалото ти е известно. Присъединиха се някои монаси.
	Погледът му към Корбет беше жалостив.
	— Не сме сторили нищо лошо. Не сме наранили никого.
	— Докато някой не реши на празненствата да се сложи край и да се затворят устите на канените проститутки.
	Ужасени и икономът, и брат Ричард простенаха.
	— Нали не искате да кажете — гласът на брат Ричард се извиси до крясък, — не искате да кажете, че имаме общо с ужасните убийства на онези момичета в града?
	— Тъкмо това казвам и не само това, а вероятно имате общо и със смъртта на отец Бенедикт, който е разкрил среднощните ви пиршества, и на лейди Съмървил, която сама е имала своите подозрения.
	Адам Уорфийлд скочи на крака и Корбет се отдръпна. Лицето на монаха вече беше бледо и напрегнато, леко блестеше от пот. Очите му светеха от изгарящия го бяс.
	— Никога! — рече грубо. — Не съм… не сме свързани с убийството.
	Корбет седна на стола си и поклати глава.
	— Имам свидетел — каза той. — Убиецът е видян на няколко пъти. Всичко води до мъж, облечен в дрехите на бенедиктински монах, както сте облечени и вие сега — Корбет поиздърпа кинжала си от ножницата. — Предлагам ти да седнеш, пазителю на светата утвар.
	Монахът се присви между своите събратя, очите му не изпускаха Корбет.
	— Нямаш доказателства — промърмори.
	— Сега не, но може би скоро.
	Монахът се загледа втренчено и внезапно лицето му се изкриви от злорада усмивка.
	— Не можеш, писарю — повтори той. — Можеш да докажеш само, че сме нарушили обетите си. Греша ли? Съгрешихме, признавам. Но ти заяви в присъствието на свидетели, че сме обвинени в предателство. Не разбирам много от законите, мастър Корбет, но ако развратът вече е предателство, тогава всеки мъж в тоя град трябва да бъде арестуван!
	Корбет се изправи отново.
	— Ще докажа тези обвинения. Мастър Лимър, Ранулф, Малтоут! Елате с нас! Към вратата на хазната!
	Писарят се усмихна мрачно на Уорфийлд. С удоволствие видя как цялото високомерие и престореност върху лицето на монаха се стопиха. Стана уязвим като немощен старец.
	— Какво ще правите? — прошепна той.
	Корбет щракна с пръсти и се отдалечи, следван от тримата задържани, които се мъкнеха, а също и от техния ескорт. Влязоха в южния трансепт и спряха пред голямата, допълнително укрепена врата. Корбет сграбчи кинжала си и като пренебрегна разтревожените възгласи на своите спътници, съсече до един печатите.
	— За какво му е? — измърмори Ранулф. — Нямаме ключове.
	— Разбира се — тихо проклинайки, че във вълнението си е забравил за тях. — Мастър Лимър, трябват ми четирима от вашите хора. Нека донесат една от тежките пейки. Искам вратата да се разбие!
	Офицерът понечи да възрази, но Корбет изпляска с ръце.
	— В името на краля! — извика той. — Искам да измъкнете вратата от пантите й!
	Лимър се отдалечи забързано.
	— А други е добре да донесат и стълба — провикна се Корбет. — Най-дългата, която открият.
	Корбет застана до вратата, водеща към хазната, и зачака войниците да се върнат. Зад него Ранулф и Малтоут мърмореха мрачни предупреждения, а Уилям ъф Сенч ломотеше страхливо. Брат Ричард се излегна до стената с прекръстени ръце, а пазителят на светата утвар стоеше като обезумял, лишен от всякаква емоция.
	Войниците се върнаха. Шестима носеха тежка църковна пейка, следвани от двама, които носеха дълга, тънка стълба. Корбет се отдръпна, Лимър изблъска тримата задържани, наслаждаващите се на своята задача стрелци удариха с импровизираната стенобойна машина голямата врата. Люлееха напред-назад тежката пейка, а екотът от ударите кънтеше из празното абатство като камбанен звън. В началото вратата не поддаваше на ударите, след което Лимър им нареди да се съсредоточат върху другия край, където пантите влизаха в стената. Войниците нанесоха нов удар и Корбет долови как дървото пука и се троши. Една от пантите се разхлаби и войниците, задъхани и изпотени, спряха за почивка преди да подхванат отново работата си. Най-после вратата започна да се изскубва. След още един удар, последван от оглушителен трясък, вратата изскърца и се изтръгна от пантите си. Стрелците я повдигнаха на една страна, извадиха тежките болтове и ключалката и Корбет пристъпи в нисък, тъмен ходник с каменен свод. Донесоха свещ и след като нареди да бъдат запалени факлите по стената, Корбет грабна една.
	— Лимър, остави двама, не, трима стрелци да пазят задържаните, останалите нека ме последват, но да внимават къде вървят! Ходникът е стръмен и свършва при стълбище, чиито стъпала са били потрошени. Внимавайте! — обърна се Корбет. — О, да не забравя, къде е Кейд?
	Корбет си даде сметка колко дълго помощник-шерифът се е държал настрани от случващото се.
	— Отвън е — полугласно рече Ранулф.
	— Тогава го доведи.
	Изчакаха Ранулф да се върне с Кейд, който удивен застана пред разбитата врата на хазната.
	— Мили Боже, мастър писарю! — прошепна той. — Надявам се, че знаеш какво правиш!
	— Мили Боже! — изимитира го Корбет. — Май съм единственият, който знае какво прави!
	Слязоха по ходника, на светлината от факлите сенките им танцуваха по стените, стъпките им глухо отекваха в някакъв призрачен барабанен ритъм. Корбет изведнъж спря и протегна факлата напред. Ходникът свършваше рязко и приведен той предпазливо се запромъква, размахал факлата над тъмното подземие отдолу. Стълбището беше там или поне първите четири стъпала — после потъваше в мрака. Донесоха стълбата, спуснаха я и щом я закрепиха, Корбет веднага заслиза предпазливо. С една ръка се държеше за стълбата, а с другата държеше факлата далече от лицето и косата си. Погледна нагоре, където останалите стояха в остров от светлина.
	— Оставете там двама стрелци! — извика той. — И слизайте. Вземете колкото можете факли!
	Стигна дъното и изчака ругаещите и недоволстващи стрелци да се присъединят към него. Запалиха още факли и щом очите им привикнаха със светлината, се огледаха наоколо. Подземието беше огромно и празно, само с един централен стълб. Корбет предположи, че това е долната част от голямата колона, която се извисяваше и даваше опора на високите сводове на катедралния съвет отгоре. Пое дълбоко въздух. Щеше ли да се окаже прав? Тогава го съзря, безценния блясък на злато и сребро от полуотворените сандъци, ракли и ковчежета.
	— Не трябва ли да са заключени? — измърмори Кейд, видял ги в същия миг, в който ги видя и Корбет.
	Изтича към тях.
	— Да! Да! — възкликна. — Ключалките са строшени! — наведе факлата си. — Погледни, сър Хю, има покапал восък от свещ.
	Приближи се предпазливо към петно от восък.
	— Съвсем от скоро е — извика той.
	Другите се пръснаха и заразглеждаха различните ковчежета и сандъци. Някои от тях бяха със строшени ключалки, други бяха разбити с железен прът или лост, а съдържанието им беше отмъкнато. Но нито един не беше празен.
	— Подземието е било обрано! — обяви Корбет. — Взети са някои съдове. Те обаче са тежки, обемисти, неудобни и е много трудно да бъдат продадени! Погледни!
	Измъкна от един сандък сребърна чинийка, чийто ръб беше инкрустиран с червени рубини. Приближи я до светлината на факлата.
	— Върху нея е гравиран знака на златаря и отличителните знаци на кралската хазна. Само глупак би се опитал да я продаде. А нашият крадец далеч не е глупав.
	Върна се обратно и се вгледа в колоната, забеляза, че дяловете на колоната са били изсечени от каменоделец така, че да съставляват поредица от изкусно направени вдлъбнатини. Корбет пъхна ръка в една от тях и измъкна празна, съдрана торба.
	— В името на Вси светии! — промълви. — Всички елате тук!
	Вдигна съдраните остатъци от торбата.
	— Нашият крадец не е идвал за съдинки, а за новоизсечени монети от злато и сребро. Предполагам, че преди време в тия вдлъбнатини са били скрити торби с монети, които вече са изчезнали. Торбите са били набелязаната от крадеца плячка.
	— Как обаче е влязъл? — попита Кейд.
	Корбет отиде до сивата, плесенясала стена на подземието, изградена от гранитни блокове.
	— Така — полугласно рече Корбет, но думите му отекнаха под тъмния свод, — знаем, че не е могъл да се вмъкне отгоре и със сигурност не е минал през вратата.
	Потупа с крак по здраво отъпкания под.
	— Невъзможно е да е минал отдолу, тогава е прокопал тунел през стената.
	— Трябвали са му месеци — отвърна Лимър.
	— Бил ли си в обсада?
	Войникът кимна.
	— Стените са с дебелина тринайсет стъпки. В много замъци са толкова дебели. Как един командир би пробил такава стена?
	— Стенобойната машина ще е безполезна. Вероятно ще опита да прокопае дупка, тунел, който започва от другия край на стената, минава под основите и отново излиза нагоре.
	— И ако това не помогне?
	— Ще се съсредоточи върху самата стена. Ще отнеме обаче много време.
	— Според мен, нашият крадец разполага с толкова време, колкото му е необходимо — тихо каза Корбет. — Огледайте стената с факлите. Щом пламъкът се раздвижи от силно течение, тогава сме намерили мястото.
	Само след няколко минути Ранулф развълнувано се провикна иззад няколко преобърнати сандъка и привлече вниманието им. Корбет и останалите разглеждаха мястото, а Ранулф заблъска камъка.
	— Хлабав е! — каза той. — Вижте!
	Посочи изпоцапаната мазилка на стената на височина около стъпка.
	— О, Господи! — промълви Корбет. — Досещам се какво е направил.
	Почука по стената.
	— Какво има от другата страна?
	— Старото гробище?
	— Да идем там.
	Изкачиха се обратно по стълбата. Корбет нареди на стрелците да стоят на пост при нея, докато пред вратата тримата задържани, с набързо завързани ръце и крака, стояха безмълвни и отчаяни. Корбет и останалите излязоха почти тичешком от абатството и отидоха в старото гробище. Наложи им се да газят през високия до кръста коноп и други храсталаци, за да стигнат до стените на подземието. На това място натрапникът беше оставил по-отчетливи следи: счупена лопата, ръждив търнокоп, парчета от старо зебло, Ранулф намери дори блестяща сребърна монета сред бурените. Корбет се опита да си представи вътрешността на подземието, посочи паднал, очукан надгробен камък и каза:
	— Повдигнете го!
	Лесно преобърнаха на една страна камъка и пред тях се откри дупка, широка достатъчно, за да се вмъкне в нея човек. Корбет се огледа и се засмя притеснено, за да прикрие нервността си. Не понасяше такива затворени места и знаеше какъв ужас ще го обхване, ако се окажеше заклещен или не можеше да се обърне. Сви рамене неловко.
	— Страх ме е от такива места — промълви.
	Ранулф не чака втора покана, ами коленичи и пропълзя в дупката, Корбет го чу как се придвижва надолу в тунела като лисица, която се връща в дупката си. След няколко напрегнати минути Ранулф се върна, целият в пръст и усмихнат до уши.
	— Тунелът се разширява, щом наближите основата на стената.
	— А самата стена?
	— Само дупка. Явно нашият крадец просто е прокопал път през нея, копаел е в камъка на светлината на малък огън, после изкопаното е изнасял навън в зеблото и е разхвърлял натрошения камък и пръстта между гробовете.
	— Били са необходими месеци! — Лимър повтори невярващ.
	— Може да се осъществи — отвърна Корбет. — Виждал съм миньори в кралската армия, които са извършвали подобен подвиг срещу стените на замъци. Помни, не става дума за обикновена скала, а за направени от човешка ръка каменни блокове. Веднъж разбити, остава само да се изгребат навън.
	— А последния камък? — попита Кейд. — Онзи, който Ранулф раздвижи в подземието?
	— Там свършва тунела — отвърна Ранулф. — Ако обаче се вържеш и промушиш крака си, камъкът просто се плъзга навън и встрани. Нашият крадец дори е направил кука, за да го придърпа обратно. Щом веднъж е изблъскан, се открива естествен отвор към подземието и кралската хазна.
	Корбет огледа запуснатото гробище.
	— Имаме си работа с човек, който вероятно е работел нощем. Започнал е оттук, прокопал е меката глина, докато не е стигнал до основата на стената. После е копаел през зидарията, вероятно си е помагал с огън и е изнасял натрупаното при работата си в торби. Справил се е и с последния камък, измъкнал го е, поставил е халка в него и е направил кука, за да го издърпва и намества обратно. Крадецът си прибира няколко от кралските съдини, но истинската му цел са онези торби с монети — писарят се огледа наоколо. — А те вече са изчезнали.
	Корбет потърка лицето си с ръка. Щеше му се тези предположения да се окажат верни. Оставаха още два проблема. Първо, крадецът? Без съмнение е Падликот, но къде беше този човек? И по-важният въпрос — къде беше откраднатото? Корбет стисна устни с пръсти. Второ, въпреки че прикритият живот на монасите излезе наяве, все още му липсваха доказателства, които да ги свържат с убийствата. Разполагаше само с драсканиците на една старица и разказите на едно просещо момче и проститутка от улицата. Корбет въздъхна и вдигна поглед към синьото небе.
	— Разбира се — промърмори той. — Има и още нещо, кой ще съобщи на краля…? Тук направихме каквото можахме — каза високо Корбет. — Мастър Кейд, вземете стрелците и сложете охрана на хазната, поставете камъка обратно, намерете зидари и дърводелци от града и направете каквото ви е по силите. Мастър Лимър, искам от теб да забравиш закона! Заведи тримата, които задържахме, в Тауър, за да бъдат разпитвани, но без косъм да падне от главите им, докато не разкажат всичко.
	Притеснен от събитията, в които беше въвлечен, войникът плю и поклати глава.
	— Сър Хю, двама от тях са свещеници!
	— Пукната пара не давам, ако ще да са и епископи! — изрева Корбет. — Отведете ги и направете каквото трябва. Говорим за предателство, човече. Кралската хазна е обрана. Ще протестираш, ако кралят не може да ти плати изработеното, нали?
	— Откъде да сме сигурни, че са замесени? — прекъсна го Кейд.
	— О, ще разбереш — отвърна му Корбет. — Мастър Уилям може и да не е, брат Ричард и той, но Адам Уорфийлд със сигурност е замесен. Предлагам ти и да претърсиш стаята на последния. Убеден съм, че ще се натъкнеш на повече от чифт скъпи ботуши за езда.
	Корбет плесна с ръце.
	— Хайде сега, чака ни още много работа.
	Лимър и Кейд се отдалечиха забързани. Корбет тупна Малтоут по рамото и младият преносител на съобщения, който наблюдаваше с отворена уста дупката в земята, скочи и примигна.
	— Да, господарю?
	— Вземи два коня, Малтоут. Най-бързите, които имаме. Трябва да идеш до Уинчестър и да предадеш на краля точно какво видя тук. Ще помолиш негово величество да се върне възможно най-скоро в Лондон. Разбра ли? Имаш ли пари?
	Младежът кимна.
	— Тогава тръгвай!
	Малтоут хукна и Корбет сграбчи ръката на Ранулф.
	— Грижи се за себе си възможно най-добре, Ранулф — рече му тихо. — Когато кралят се върне, градът ще забръмчи като преобърнат кошер!
	Изчакаха Лимър да сложи стражи около тайния тунел, после се отправиха обратно през земите на абатството.
	— Какво ще правим, господарю?
	Корбет наблюдаваше стрелците на Лимър, които бързаха напред-назад и с облекчение забеляза новите отряди въоръжени мъже, които пристигнаха от Тауър. Неколцина от послушниците в абатството, от управителите и прислужниците от кухнята се чудеха на задаваните им въпроси, в същото време стрелци с извадени мечове отблъскваха струпали се любопитни зрители.
	— Господарю, попитах какво ще правим?
	Корбет погледна своя рошав прислужник.
	— Имаме нужда да се измием и искам да утоля глада и жаждата си. Затова да се върнем обратно в „Златния турчин“ и да си отдадем заслуженото.
	Стисна ръката на прислужника си.
	— Впрочем да не забравя, благодаря ти, че влезе в тунела вместо мен. Може и да ми се удадеше да вляза, но се съмнявам, че щях да се измъкна от него.
	Ранулф тъкмо щеше да му отговори пиперливо, когато изневиделица пред тях изникна лейди Мери Невил, с пусната черна коса под синия воал и останала без дъх от бързане към тях.
	— Сър Хю, мастър Ранулф, какво се е случило?
	Младата вдовица спря пред тях, леко поруменяла и с блеснали от вълнение очи.
	— Какво се е случило? — повтори тя. — Навсякъде из абатството има войници. Казват, че има арестувани монаси! Хванахте ли убиеца, сър Хю?
	Корбет улови малката, бяла ръка на младата жена в своята, вдигна я и нежно я допря до устните си.
	— Повече от това, лейди Мери. Засега обаче, нека оставим слуховете да свършат своето.
	Поклони се и си тръгна, а Ранулф завистливо крачеше бързо след него.
	— О, мастър Ранулф!
	Корбет нарочно продължи, когато Ранулф спря и се обърна към лейди Невил.
	— Да, лейди Невил?
	Младата вдовица го погледна хитро. Повдигна ръката си, Ранулф я хвана и поднесе към устните си с елегантност, на която би завидял всеки придворен. Младата жена се разсмя, издърпа ръката си, обърна се и бързо се отдалечи. Чак тогава Ранулф осъзна, че тя е притиснала към ръката му дребен, златен амулет, на който пишеше _„Amor vincit omnia“_ — „Любовта побеждава всичко“. Загубил дар слово от изумление, Ранулф остана загледан след нея, докато накрая виковете на господаря му не го изтръгнаха от златния му блян.


>	Глава единадесета

	След като се върнаха при кръчмата Корбет влезе вътре, а Ранулф остана отвън, за да се измие в големите бъчви с вода близо до коритата за конете. Присъедини се към господаря си, тъкмо когато съдържателят оставяше на масата два подноса с горещо агнешко печено на шиш, с подправки и в гъст сос от кромид, праз и други зеленчуци. Корбет си беше поръчал и малка кана вино, най-доброто, което кръчмата можеше да предложи и докато наливаше в чашите на двамата, похвали Ранулф за смелостта му, който пламна цял от притеснение.
	— Разплетохме ли цялата история, господарю? — Ранулф направи опит да отклони посоката на разговора от неговите успехи.
	— Не знам. С какво разполагаме, Ранулф? Монаси с непристойно поведение и ловък крадец, който е обрал кралската хазна. Можем да докажем тези факти, по-трудното е да намерим логическата връзка, нишката, свързваща разгулните гуляи в абатството, от една страна, с обира в подземието на кралската хазна; и от друга с убийствата на бедните проститутки в Лондон. Да не забравяме и убийството на лейди Съмървил и отец Бенедикт.
	Корбет обра и последните залъци в купата си с костената си лъжица, след което я уви в кърпа и я прибра отново в кесията си.
	— Единственото, което ни е известно, е, че има връзка, но един добър адвокат ще докаже, че в основата на предположенията ни има повече дупки, отколкото в рибарска мрежа. Още повече, че не знаем кой е крадецът.
	— Трябва да е Падликот?
	— О, да. Ние мислим така, ние _знаем,_ че е той. Ти знаеш. Аз — също. Ние сме сигурни в това — натърти Корбет — и все пак нямаме доказателства. Кой е Падликот, къде е Падликот? Нямаме отговор на тези въпроси.
	Взе чашата си с вино, задържа я и я разклати.
	— Отгоре на всичко не знаем самоличността на убиеца.
	Отпи голяма глътка, а прислужникът му го наблюдаваше с любопитство — Корбет беше известен със своето въздържание.
	— Притеснен ли си, господарю?
	— Да, Ранулф, притеснен съм, защото когато кралят ми поиска обяснение, ще му представя твърде много проблеми, а ще му предложа твърде малко решения.
	— Ти разкри обира на хазната.
	— Кралят няма да даде и пукната пара за това! Ще бъде много по-заинтересован да си върне откраднатото от хазната и да обеси копелето, извършило обира. Не, не — Корбет разхлаби туниката около врата си. — Убийствата не ми излизат от главата, имам два кошмара, Ранулф. Първо, свързани ли са убийствата с абатството? И второ, за колко убийци говорим — двама или дори трима? Убиецът на проститутките, убиецът на лейди Съмървил и загадъчният убиец на отец Бенедикт.
	— Забравяш нещо, господарю. Амори дьо Краон, лукавото копеле трябва да има нещо общо с цялата тази гадост.
	Погледът на Корбет се стрелна към Ранулф. Думите на прислужника му раздвижиха някакъв спомен и той си даде сметка, че е забравил напълно за своя противник — французина.
	— Разбира се — въздъхна той. — Амори дьо Краон. Приключи ли, Ранулф? Добре! Да идем тогава на Кок Лейн.
	Прислужникът му се ухили и той поклати глава.
	— Не, не, озапти похотливостта си. Искам да останеш пред аптеката и да потърсиш едно малко просяче, облечено в дрехи от груб плат. Заведи го на Грейсчърч Стрийт и му кажи да не изпуска от око къщата на французина. Да дойде и да ми остави съобщение веднага, ако се случи нещо необичайно, да речем: ако пристигне неочакван посетител или започнат приготовления за отпътуване.
	Ранулф забързано се отправи да изпълни заповедта. Корбет допи виното си, почувства се силно загрят от него и леко сънлив, напусна кръчмата и се отправи към главната порта на Тауър. Показа пълномощията си на дежурния пазач, прекоси пълния с вода ров, мина под редицата сводове и влезе във вътрешните части, които обкръжаваха централните четвъртити кули. На всяка от портите часовите му искаха парола, но подчинявайки се на писмената заповед на краля го пускаха да продължи. Най-после стигна до вътрешния двор, притихнал в жегата на ранното лято. Корбет успя да види, че строителните работи в Тауър бяха подновени, понеже кралят се страхуваше да не би французите да нахлуят в Есекс и дори по устието на Темза. Около огромни пещи бяха струпани тухли и пясък, накамарени бяха дебели дъбови трупи.
	Тауър беше цяло селище с редици от конюшни, гълъбарници, открити кухни, хамбари и кокошарници, всичките струпани покрай вътрешната стена. В единия край, досами измазаните дървени къщи на офицерите от Тауър, имаше малка овощна градина. Корбет подмина огромните каменохвъргачки и стенобойни машини, които бяха в готовност, и беше прекосил наполовина поляната пред Бялата кула, когато го спря офицер с грубо лице. Мъжът все още сричаше дадената на Корбет заповед, когато Лимър внезапно се появи и бързо се намеси.
	— Сър Хю — каза той, — разпитът започна. — Поклати глава. — Досега обаче не сме научили кой знае колко.
	С жест поведе Корбет надолу по стръмни стъпала, които свършваха до една от стените на Бялата кула и влязоха в една от отбранителните кули. Корбет потръпна: мястото беше с нисък свод, студено, влажно и въпреки че влизаше дневна светлина, бяха запалени факли, които пращяха и поразпръскваха мрака. Усети мириса на влажната земя под нозете си, който се смесваше с миризмата на пушек, горящи дърва, пот и страх. В стаята нямаше други мебели освен грамадни железни мангали, скупчени в единия ъгъл. По стените имаше окачени вериги и белезници, но погледът на писаря бе привлечен от малка ниша и ужасната група там. Корбет се приближи и видя палачите: голи до кръста мъже с парчета плат завързани на челата им, за да не позволяват на потта да се стича в очите им. Бяха приведени над мангалите в поза, която издаваше ревностно старание, а телата им блестяха като намазани с олио. Поставяха и изваждаха от мангалите железни пръти с дръжки, обвити в парцали, за да предпазват ръцете си. Един от палачите повдигна пръта, подухна на нажежения връх и се насочи към тъмната ниша. Мъжът каза нещо полугласно и Корбет чу писък. Той се приближи и видя Адам Уорфийлд, брат Ричард и иконома Уилям само по бричове, вдигнатите им ръце бяха приковани с белезници към стената. Палачът отново зашептя, изсумтя и допря желязото до плътта, която се загърчи ужасно, веригите задрънчаха по стената. Донесоха още нажежено желязо, последваха още прошепнати думи от писаря, който седеше на столче и записваше дословно всичко казано. Проклятие, писък, вик — така продължаваше разпитът. Корбет се извърна.
	— Сложете край на това, Лимър! — просъска той. — Веднага сложете край! И кажете на писаря да се присъедини към нас отвън.
	Корбет излезе на чист въздух.
	— Иисусе! — произнесе хрипливо. — Избави ме от тези ужаси!
	С пресъхнало гърло седна на един от дървените трупи, щеше му се да не беше пил вино. Наложи си да се успокои като поседи на зелената трева под чистото синьо небе и да забрави ужасите, на които стана свидетел. Лимър и писарят дойдоха при него. Писарят беше плешив, топчест и червендалест мъж, който май обичаше истински работата си и гледаше на жестокостите, които трябва да наблюдава лично като на отвратителна житейска необходимост.
	— Признаха ли затворниците? — попита Корбет.
	Лимър повдигна рамене.
	— И да, и не — беше плахият отговор на писаря.
	— Какво искате да кажете?
	— Трябва да направим равносметка, сър Хю. Брат Ричард може да бъде обвинен само в пиене на вино и в престъпване на някои монашески обети. Беше сплашен, но не и изтезаван. Настоятелно препоръчвам да бъде освободен.
	Корбет втренчи поглед в наситено сините очи на писаря и кимна.
	— Съгласен съм. Задръжте го обаче до вечерта, после го предайте на епископа на Лондон. Има ли друго?
	— Икономът, Уилям ъф Сенч, е виновен за големи престъпления срещу краля.
	— Нищо друго?
	— Търпение, сър Хю. Призна също, че познава добре известния престъпник Ричард Падликот. Също така мастър Уилям има известни познания за крадците, тъй като неговият брат е пазач на тъмницата в Нюгейт. Уилям се сближил с Падликот и заедно са планирали да се обогатят за сметка на всички ни.
	Пазачът облиза устни.
	— Преди да ме попиташ, сър Хю, според признанията на Уилям, не разполагаме с точно описание на злодея Ричард Падликот, с изключение на приказки за черни коса и брада, и как непрекъснато е бил с качулка.
	Мъжът повдигна рамене.
	— Както и да е. Ако щете вярвайте, според признанията, икономът и мошеникът обикаляли из двора на абатството. Видели как слугите, които прислужвали на монасите по време на хранене, внасят и изнасят сребърни съдове от манастирската трапезария и алчността им се събудила — писарят се изсмя тихо. — Споходени били от щастливата идея, че среброто може да стане тяхно. Една нощ подпрели стълба на стената на трапезарията и си осигурили богата плячка от съдини, които отнесли и продали.
	— И никой не открил липсата им?
	— Ами — писарят се усмихна мрачно — няма нищо необичайно. Болен стар абат, липсва приор.
	Хвърли поглед към Корбет.
	— Да, сър Хю, и на мен ми мина през ума същата мисъл. Наистина се чудя, дали на добрия приор не са помогнали да премине в страната на сенките. Както и да е, стигаме до Адам Уорфийлд. Забелязал е изчезването на среброто. Научил също и за гуляите, давани от Уилям в двореца, помолил да го включат в тези нечестиви събития или щял да иде право при краля. Мастър Уилям и Падликот се съгласили. Уорфийлд получил една трета от парите, които спечелили от продажбата на среброто и златото от абатството. Тогава ги завладяла блестящата идея да оберат кралската хазна — писарят намести снопа пергаменти в ръката си — Обмислили добре плана си. Преди шестнайсет месеца Адам Уорфийлд обявил, че гробището не е в границите на абатството. Засели в изобилие семе от коноп, който расте бързо и Падликот се заел с прокопаването на тунела. Преди десетина дни успял да се промъкне в хазната, не търсел сребърни и златни съдове, добрият ни пазител на светата утвар ги продал.
	Писарят се усмихна.
	— Подозирам, мастър Корбет, че в града ни има златари, които са съвсем наясно, че среброто и златото, което са придобили, е крадена собственост.
	Млъкна и Корбет подсвирна невярващо през зъби.
	— А кога Падликот е копаел в тунела?
	— По думите на Уорфийлд, нощем, но тъй като гробището е било безлюдно, понякога и през деня.
	Корбет закри ръка с уста.
	— Мили Боже! — възкликна той.
	— Сър Хю — попита Лимър, — какво има?
	Корбет само поклати глава. Не му се щеше да си признае, че вероятно е видял Падликот, защото си спомни работещия гърбом към тях стар градинар, с лице закрито от качулката, при първото си посещение в абатството. Какъв ти градинар, помисли си горчиво Корбет, ами мастър Падликот в едно от хитроумните си предрешавания.
	— Какво още? — остро запита той. — Имат ли какво да ни кажат за Падликот?
	— Не, мошеникът е бил господар на мрака. Винаги той се е свързвал с тях и никога не им е казвал къде е отседнал. Бил е там или много късно, или много рано и е изчезвал без думица към когото и да било. Понякога е идвал редовно, друг път е отсъствал със седмици.
	— Ами откраднатото злато и сребро?
	— Получавали са дела си, но естествено лъвският пай е бил на Падликот.
	— А убийствата?
	— А! — писарят поклати глава. — Отричат да са участвали в убийство, било то на лейди Съмървил, отец Бенедикт или проститутките от града.
	Писарят измъкна паче перо иззад ухото си и потупа пергамента.
	— При все това — додаде обнадеждено той, — Уорфийлд е убиец. Вече е толкова Божи човек, сър Хю, колкото и плъховете в кралските подземия. Присъствал съм на много разпити.
	Корбет се вгледа в неумолимите очи и напълно му повярва.
	— Присъствал съм на много разпити — писарят продължи упорито, — Уорфийлд е убиец. Извършил е убийство. Убеден съм, че има пръст в смъртта на приора. Знаете как става, нали, сър Хю? Който веднъж е убил, ще убие и втори път.
	Писарят нави пергамента.
	— Нищо повече — заключи той упорито — не мога да ти кажа.
	Усмивката му беше мрачна.
	— Разбира се, все още не сме приключили с брат Адам.
	Корбет му благодари и дребничкият човек се заклатушка обратно към своите задължения.
	— Какво още можем да направим? — попита Лимър.
	— Вече казах да предадете брат Ричард в ръцете на църквата. Разпитвайте Уорфийлд. Искам и известие от шерифите и водачите на гилдиите. Нека, в името на краля, щателно се претърси целия град. Да търсят за сребърни и златни съдове, които носят кралските отличителни знаци и да докладват за появата на наскоро сечени монети. Нека шерифите ми донесат събраните сведения в къщата ми на Бред Стрийт. Ясно ли е?
	Корбет изчака войникът да повтори дословно нарежданията, сбогува се с него и напусна Тауър.
	Когато стигна до Бред Стрийт, Ранулф беше приключил със своята поръчка. Мейв не беше вкъщи, а заедно с дъщеричката им и дойката Ана бяха отишли до една от сергиите в Корнхил. Затова потиснатият и уморен Корбет се качи на горния етаж в спалнята си. Изрита ботушите си и легна на копринената покривка в червено и бяло. Ту потъваше в съня, ту се пробуждаше, а съзнанието му беше измъчвано от страшни кошмари, изпълнени с изтезания, вървящи трупове на млади момичета с прерязани от ухо до ухо шии, изпълнения с ненавист поглед на Адам Уорфийлд и гръмовния гняв на неговия царствен господар. Корбет се пробуди и впери поглед в украсата на стената, изобразяваща танца на Саломе пред Ирод. Защо ли Мейв я е окачила там? Раздвижи се рязко, обърна се и се замисли за смъртта на последната проститутка, Хоуиза. Защо ли е била убита по това време? Корбет очакваше следващото убийство да бъде извършено някъде в средата на юни. Замисли се за лейди Мери Невил и нейната сладка усмивка, същата като на първата му съпруга. Корбет потъна в по-спокоен сън, от който го събуди Мейв, надвесена над него и разтърсваща го за рамото.
	— Хю, Хю, вечерята е готова!
	Корбет се прозя и отпусна краката си на пода.
	— Хайде, писарю! — настоя Мейв с шеговита строгост. — Излежаваш се, а работата чака. Още повече, че масата е сложена и яденето е готово.
	Настойчивостта на Мейв най-накрая извади Корбет от мрачната му потиснатост. Освен това съпругата му беше решила, той да участва в определени семейни задължения. От управителите на имението им в Лейтън, Есекс, бяха дошли писма. Искаше да обсъди приготовленията за престоя на лорд Морган. Ще се освободи ли Хю от задълженията си? И Корбет, по настояване на съпругата си, прекара следващите няколко дни в къщата си. Забавляваше се с пеленачето Елинор. Седеше в градината си със своя иконом Грифин и преглеждаха сметките на домакинството, и за пореден път направи опит да предупреди неудържимия Ранулф относно любовната му среща с лейди Мери Невил. Ранулф обаче беше напълно преобразен и Корбет виждаше промяната: червенокосият му прислужник сега беше наконтен, косата му старателно пригладена, елека, чорапите и ботушите му бяха най-хубавите, които можеха да се намерят в Чийпсайд. Корбет тайно се усмихваше на щедростта, с която Ранулф втриваше в кожата си ароматни масла. Мейв се забавляваше всеки миг, а когато Ранулф нае трупа музиканти, за да направи серенада на лейди Мери, тя се смя до премала.
	Омаята на домашния уют бе нарушена от Малтоут, който се завърна от Уинчестър. Беше нервен и пребледнял, когато Корбет и Ранулф го срещнаха в личния кабинет на писаря във Върховния съд.
	— Предаде ли на краля моите сведения?
	— Да, господарю.
	— Какво направи той?
	— Измъкна камата си и ако там не беше лорд дьо Варен, щеше да я хвърли по мен.
	— После какво стана?
	— Повечето мебели в стаята бяха изпотрошени. Кралят грабна боздугана от стената и започна да чупи всичко пред погледа си. Господарю, мислех, че не е на себе си. Проклинаше и крещеше. Каза, че ще обеси всеки проклет монах в абатството.
	— Ами мен?
	— Теб ще заточи на остров Лънди, ще те лиши от всички почести и ще те остави на хляб и вода.
	Корбет изпъшка и седна на стола. Гневът на краля беше страховит и вероятно Едуард мислеше всяка дума, която изричаше, поне докато не се успокоеше.
	— Сега какво?
	— Напуснах Уинчестър същата вечер. Кралят беше в двора на двореца и крещеше заповеди на носачите, конярите, войниците и прислужниците от двореца. Трябваше да се подреждат сандъци, да се товарят коне, да се разпратят съобщения. Утре сутринта ще бъде в Шийн и настоява за присъствието ти там.
	Корбет улови как Ранулф злорадо се ухили.
	— Ще дойдеш с мен, Ранулф! — озъби му се той и измърмори. — Мили Боже! Утре е кралят, а вдругиден — лорд Морган! Повярвай ми, Ранулф, права е светата ни майка Църквата, когато казва, че само глупаците бързат към женитбата.
	— Какво ще правим, господарю?
	Радостта на Ранулф от ужаса, обзел първите хора в кралството, се стопи. Освен това той винаги беше нащрек що се отнася до краля и ако видеше, че службата на неговия господар „Кисела физиономия“ бе изложена на опасност, той щеше да направи всичко по силите си, за да го предпази. Корбет се загледа през прозореца. Слънцето залязваше и той едва долавяше звъна на градските камбани за вечерня.
	— Ще излезем — рече той. — Ще се държим като трима гуляйджии, ще пием ейл и херес* и ще се приберем вкъщи с песен. В древен Рим са казвали, че щом ти предстои да умреш, трябва да се насладиш на живота.
	[* Вид слабо вино. — Бел.прев.]
	Ранулф хвърли поглед към Малтоут и се намръщи. Двамата възнамеряваха да посетят лейди Мери във Фарингдън, но Корбет беше настоятелен, така че грабнаха плащовете и коланите си, измъкнаха се от къщи и поеха нагоре по безлюдната в този час Чийпсайд. Корбет крачеше бързо, сякаш физическото усилие ще разсее лошото предчувствие в душата му за неизбежната среща с краля. Влязоха в кръчмата „Трите рози“ в Корнхил и, докато Ранулф и Малтоут си говореха за какво ли не, Корбет пи, през цялото време мисълта му ровичкаше проблемите, с които се беше сблъскал. Колкото повече пиеше, толкова повече се отчайваше, осъзнавайки, че е доказал само два факта. Първо, че монасите от Уестминстър са нарушили обетите си и, второ, кралската хазна е била плячкосана от най-големия крадец в кралството.
	Три часа по-късно, Корбет още по-потиснат, подкрепян и побутван от Ранулф и Малтоут, излезе със залитане от кръчмата и пое по дългия път към дома през потъналите в мрак безлюдни улици. Ранулф вярваше, че господарят „Кисела физиономия“ не беше пиян, ами леко замаян, понеже последния час беше държал реч за неуспеха на браковете между съпрузи от различни прослойки, за възможността лейди Мери да се забавлява с него, като подклажда чувствата му. Корбет вече се беше умълчал, защото си беше спомнил за дьо Краон и се мъчеше да си припомни какво го беше озадачило, когато посети французина. Стигнаха края на Уолбрук и завиха по Бъдж Роу. Пресякоха пенливия поток и щяха да завият надолу по тясна уличка, която вървеше покрай църквата „Сейнт Стивън“. Малтоут вървеше напред и пееше някаква глупава песен, когато изведнъж ги нападнаха мъже с покрити лица. Бяха очаквали Корбет и Ранулф да вървят до младия приносител на съобщения, но понеже нещата стояха иначе, върху Малтоут падна първия удар на изненадващото нападение и шепите негасена вар. Малтоут закрещя в агония от изгарящия плам, предизвикал нетърпима болка в очите му и припадна в мръсотията. Остатъкът от варта засегна косата на Корбет и едната страна на лицето му, както и това на Ранулф, но очите и на двамата останаха невредими. После четиримата прикрили лицата си мъже, всеки с щит и меч, се изплъзнаха от мрака към писаря и неговите спътници. Подминаха свлеклия се на колене Малтоут, който крещеше, че не може да вижда. Изненадани и замаяни, Корбет и Ранулф отстъпиха. После, обезумял от гняв, Ранулф извади меча и камата си и се втурна към нападателите. Те бяха отрепки и побойници, привикнали на странния ритъм на уличните схватки, а не на безумната смелост на Ранулф. Той премаза водача им като го вдигна и го просна на земята. Друг получи удар от камата му в рамото си, притисна ръка към кървящата рана и с олюляване се оттегли нагоре по улицата, докато Ранулф се нахвърли върху третия. Корбет вече беше изтрезнял от виното и също се включи в боя, когато четвъртия нападател се съвзе. Действието на стълкновението се местеше. Корбет и Ранулф предпазливо се приближаваха, биейки се гръб в гръб. Мечовете и камите им проблясваха, докато цялата улица не се огласи от дрънчене на метал, стържене на ботуши и задъханото дишане на биещите се мъже. Ранулф за пореден път бясно се хвърли напред в боя, със съзнанието, че все още покрилият очите си с ръце Малтоут отчаяно се нуждае от помощта му. Нападателите бяха получили своето и като същински сенки се стопиха в тъмнината. Ранулф прибра меча си в ножницата, докато Корбет продължаваше да размахва меча си срещу ранените им, но все още силни противници. Крещейки проклятия към тях, писарят изведнъж осъзна безполезността на своя плам и се върна при Ранулф, който беше клекнал в мръсотията и люлееше Малтоут в ръцете си, докато се мъчеше да махне ръцете му далеч от очите.
	— Горкият проклетник е сляп! — изкрещя Ранулф. — Ти си виновен, проклети писарю! Ти и твоето сълзливо настроение. Трябваше да идем до Фарингдън!
	— Млъкни! — грубо му отвърна Корбет.
	Корбет коленичи до Малтоут и дръпна ръцете на младежа далеч от лицето му. На слабата светлина на уличката успя да види, че кожата около очите му изглежда сякаш е била посипана с пясък, а в същото време очите му бяха зачервени и от тях течеше бистра течност. Корбет се втурна обратно нагоре по Уолбрук, затропа по вратите, докато един от стопаните, по-смел от останалите, отвори. Довлякоха Малтоут до осветеното преддверие и пораженията на очите му ставаха все по-видими с всяка кана вода, която Корбет изливаше върху тях, за да ги очисти от варта. Стражата, четирима войници и член на градския съвет, разтревожени от шума, дойдоха на Уолбрук. Корбет им каза да се разкарат и да не досаждат, освен ако не искат да помогнат. Градският съветник успя да набави два коня. Помогнаха на Малтоут да се качи и Корбет препусна нагоре по Бъдж Роу към Уест Чийп, после по Шембълс към Нюгейт, толкова бързо, колкото позволяваше състоянието на ранения. Ранулф ги следваше. Малтоут пъшкаше и стенеше, а Ранулф крещеше към него да не пипа очите си.
	Не спряха, чак докато не стигнаха в „Сейнт Бартолъмю“. Потънали в пот и мръсотия, затропаха по вратата и закрещяха името на брат Томас. Пуснаха ги да влязат, а послушници помогнаха на Малтоут да слезе от седлото. Излезлият от църквата брат Томас дойде тичешком и отведе младия вестоносец. Корбет и Ранулф останаха да чакат в дългия и празен коридор. Зад здравата и залостена врата чуваха как крясъците на Малтоут се примесваха със спокойния глас на брат Томас и кротките успокоения на послушниците, които забързано носеха купи с вода и подноси с билки и мехлеми. Корбет се умори от назиданията на Ранулф и легна на пейката, за да подремне, докато прислужникът му кръстосваше напред-назад. Той изпрати по един послушник съобщение на Бред Стрийт и зачака брат Томас да се погрижи за очите на Малтоут. Вече беше съмнало, когато лекарят излезе.
	— Не, не можете да го видите — заяви уморено. — Изпи чаша вино с приспивателно и ще спи до пладне.
	— А очите му? — извика Ранулф, сграбчвайки свещеника за ръкава. — Загубил ли е зрението си?
	Лекарят внимателно се освободи.
	— Не знам — промълви той. — Водата, която сте излели върху лицето му е предотвратила по-нататъшните увреждания. Почистих кожата му и варта от очите му, засега това е всичко, което мога да направя.
	Ранулф се обърна и заблъска с юмруци стената на коридора.
	— Корбет — продължи брат Томас, — трябва да тръгвам. Ще те държа в течение.
	Корбет сърдечно стисна ръката му, улови все още проклинащия Ранулф за лакътя и го изблъска навън от болницата.
	На излизане срещнаха послушника, който се връщаше от Бред Стрийт.
	— Съобщих на лейди Мейв — заяви той. — Тя се разтревожи. Иска да се връщате веднага.
	Корбет му благодари и продължи пътя си. Бяха извървели половината от улицата, водеща към Нюгейт, когато Корбет чу послушника зад себе си.
	— О, сър Хю! Сър Хю!
	— Какво има, братко?
	— Когато си тръгвах от дома ти, бях спрян от едно хлапе, което подскачаше нагоре-надолу като дяволче от ада. Каза ми, че има съобщение за теб.
	— Какво е съобщението?
	— Каза, че французинът е приготвил багажа си за заминаване.
	— Това ли е всичко?
	— Да, сър Хю.
	Послушникът забърза обратно. След съвсем скорошния гняв, който все още проблясваше в очите му, Ранулф беше враждебно настроен и затворен в себе си. Вдигна един камък и го метна колкото можеше по-далече надолу по улицата.
	— Защо се случи всичко, господарю?
	Корбет само стоеше, без да помръдва, загледан в послушника.
	— Зададох ти въпрос, господарю?
	— Знам, Ранулф, но задръж лошото си настроение за себе си. Вероятно нападателите са ни причаквали цяла вечер. И да бяхте тръгнали към Фарингдън, те пак щяха да ви чакат там. Доколкото мога да преценя и вкъщи да си бяхме останали, може би щяха да нападнат и къщата.
	— Кой е изпратил кучите синове?
	Корбет се усмихна леко.
	— Малтоут е в добри ръце. Лейди Мейв знае къде сме. Хайде да закусим. — Той посочи малка кръчма „Масата на Флетчър“, която отваряше рано, за да обслужва месарите и касапите, които работеха в Шембълс. — Малко храна и разреден с вода ейл?
	— Малтоут е на легло ни жив, ни умрял! — злобно отвърна Ранулф.
	— Известно ми е — отговори му Корбет. — Трябва обаче да помислим. Дьо Краон се готви да заминава. Подозирам, че той е изпратил нападателите.
	Ранулф сви рамене и позволи на Корбет да го преведе от улицата в тихото голямо помещение на кръчмата. Сънливи прислужници и бледи момчета — готвачи им донесоха пресни пайове и кани с ейл. Корбет нареди на Ранулф да спре да мърмори, да седне, да се храни и да пие, а сам се опитваше да си припомни всяка подробност от срещата си с дьо Краон. Поне Ранулф стана по-поносим.
	— Господарю, какво те кара да мислиш, че дьо Краон стои зад нападението?
	— Ранулф, ти беше в къщата на французина на Грейсчърч Стрийт. Направи ли ти впечатление нещо необичайно?
	— Беше доста мръсно и порутено. Помислих си, че е странен избор за дом на пратеника на френския крал. Имам предвид, господарю, че улиците около нея бяха затрупани с купища отпадъци, въпреки че колите за боклука стояха празни.
	Корбет едва не се задави с парчето пай, което ядеше.
	— Разбира се — промълви.
	Картините нахлуваха в съзнанието му: срещата с дьо Краон и дьо Ньовер, старият градинар в гробището на Уестминстърското абатство, тиха улица, празните, изоставени коли за боклук, Падликот в Париж и после в Лондон.
	— Слушай, Ранулф! Бързо! Имаш да свършиш две задачи. Наеми кон и иди до кметството. Кейд ще е там. Кажи му, че началникът на пристанището на Темза трябва да спре всякакво корабоплаване. Нека всички войници от града да се съберат на ъгъла на Теймз Стрийт. Трябва да са там до един час.
	Сграбчи халбата от ръката на Ранулф.
	— Върви, човече! Вероятно няма да можем да сторим нищо за очите на Малтоут, но може да заловим мъжете, наели нападателите!
	След тръгването на Ранулф, Корбет седеше и проклинаше собствената си глупост. Беше установил, че хазната е обрана, че стената е умело прокопана в последните няколко дни. Падликот трябва да е работил над този тунел с усърдието на земеделец, който разчиства нива, без да бърза и редовно през последните месеци. Повечето от сребърните и златни съдове са останали недокоснати, бяха твърде обемисти и се набиваха на очи, за да бъдат изнесени и продадени незабавно. Вероятно крадците са решили да си поделят плячката, Уорфийлд да вземе сервизите, а Падликот парите. Корбет прехапа устни и бавно се изправи на крака. Но, чудеше се, не бяха ли обемисти и набиващи се на очи и торбите с монети! Падликот можеше да ги прибере, но нали ако започнеше да ги харчи, със сигурност щеше да остави следи? Къде появата на такова количество нови монети не би привлякла вниманието…? Разбира се! Корбет простена, грабна плаща си и бързо излезе от кръчмата.


>	Глава дванадесета

	Корбет се настани в една от многото кръчми по Теймз Стрийт, докато пристигнат Ранулф и Кейд. Нае и петима рибари, които празнуваха нощ на голям улов, за да дебнат из кейовете и доковете за френски кораб, който се готви да отплава със сутрешния отлив. Шпионите му се върнаха до час и съобщиха за френски рибарски кораб, _Grace a Dieu*,_ който бил закотвен на Куиншийт и на който царяло голямо оживление. Единият от рибарите много точно описа дьо Краон, Корбет се разтревожи от думите на друг рибар, според който екипажът на рибарския кораб бил добре попълнен, имал оръдия и на пост стояли войници.
	[* Grace a Dieu (фр.) Милост Божия. — Бел.прев.]
	— Предполага се, че корабът превозва вино, но — мрачно заключи мъжът — нали ги знаете французите, мастър? Корабът е бил търговски, превърнат е във военен.
	Корбет изруга и се разплати с мъжете. Имаше опасност корабът да се измъкне от пристанището, а не искаше да бъде въвлечен в битка по вода в Темза или, още по-лошо, във водите на Ламанша, където французите можеха да се измъкнат от всеки преследвач и за _нула време_ да стигнат до Диеп или Булон. Напусна кръчмата и неспокойно закръстосва насам-натам. Според получените заповеди вече трябваше да е на път за Шийн, но на краля щеше да му се наложи да почака. На Корбет му оставаше да се надява само догадките му да се окажат верни.
	Най-после Ранулф се върна заедно с Кейд, един от шерифите и отряди от градски стрелци и въоръжени мъже. Войниците заляха широките и тесни улички и предизвикаха изумлението на ранобудните дребни или важни търговци, моряците, продавачите на сергии и зарзаватчиите. Помощник-шерифът изглеждаше все така нащрек и нервен, даваше си сметка, че измамата му относно Джудит остава без разрешение.
	— Има ли новини от Тауър, мастър Кейд?
	Помощник-шерифът поклати отрицателно глава.
	— Брат Ричард е освободен, а Адам Уорфийлд продължава да повтаря разказа си. За какво е цялата врява, мастър Корбет?
	— „Врявата“ — озъби му се Корбет — е заради предателство!
	Погледна към Ранулф.
	— Предупредиха ли началника на пристанището?
	Ранулф потвърди с кимване.
	— Двама войници са предупредени — додаде Кейд. — Темза е затворена надолу, след Уестминстър, но с този отлив един кораб ще успее да си проправи път и да избяга в открито море. Реших, че търсим именно кораб, така ли е?
	Корбет потвърди с кимване.
	— Един френски търговски кораб е превърнат във военен. На котва е в Куиншийт. Не искам глупости. Забравете възраженията си, протокола и дипломатическите връзки. Искам този кораб да бъде спрян, войниците му обезоръжени и да не остане местенце непретърсено на кораба.
	Кейд пребледня.
	— Сър Хю, надявам се, че знаете какво правите, нали? Ако сгрешите, а подозирам, че търсите откраднатото от хазната, гневът на краля ще се излее върху всички ни.
	— А в случай, че имам право — кротко отвърна Корбет — тогава всички ще танцуваме около дангалака.
	Поведе стрелците и войниците по тясната уличка към пристанището и кейовете. Нарежданията бяха дадени шепнешком, накрая стигнаха речния бряг. Корбет заоглежда френския кораб: подвижните му въжени стълби още бяха спуснати, но моряците вече се катереха по мачтите, за да подготвят кораба за плаване.
	— Сега! — извика Корбет.
	Той, Кейд и Ранулф поведоха нападението от калдъръмената уличка. Щурмуваха въжетата. Двама войници — мъже в кралската френска униформа, опитаха да ги спрат, но бяха отблъснати от връхлитащите кораба от всички страни английски стрелци и войници. На изненаданите моряци в такелажното им бе заповядано да налягат, а откритите на палубите моряци бяха обезоръжени.
	Опасностите на кораба бяха за кратко време премахнати и френските войници се оказаха в положението на обикновени зрители. Вратата на малката каюта на кърмата се отвори и дьо Краон, следван от дьо Ньовер се втурнаха през палубата към Корбет, който стоеше до основата на голямата мачта.
	— Възмутително! — изкрещя дьо Краон. — Ние сме официални пратеници на крал Филип, това е френски кораб!
	Посочи грамадния флаг, който стърчеше от кърмата.
	— Плаваме под кралската защита на династията на Капетингите.
	— Ако ще да плавате под защитата на самия Свети отец! — отвърна му Корбет. — Край на престъпленията ти, дьо Краон. Искам да върнеш златото на краля на Англия. Веднага!
	Дьо Краон развеселено примигна.
	— Сега и крадци ли излязохме?
	— Да. Такива сте.
	— Ще отговаряш за това!
	— Готов съм! — Корбет се обърна към Кейд. — Претърсете кораба!
	Помощник-шерифът се обърна и отсечено даде заповедите. Английските войници охотно се заеха със задачата, пренебрегвайки протестите на дьо Краон. Каютата беше претърсена, но претърсващите излязоха със строги лица и поклатиха глави в знак на отрицание. Цял отряд беше изпратен в трюма. Корбет наблюдаваше застаналия със скръстени ръце дьо Краон как потупва нетърпеливо с крак по палубата. Английският писар умишлено не поглеждаше към дьо Ньовер, но прошепна на Ранулф къде да застане. Войниците се върнаха горе на палубата.
	— Няма нищо — казаха те, — само платове и чували с храна.
	Корбет овладя паниката си, когато усети слисването на Кейд и останалите офицери. Знаеше, че златото и среброто са на борда, но къде?
	— Господарю.
	— Млъкни, Ранулф!
	Ранулф сграбчи ръката на Корбет.
	— Господарю, някога се мотаех из пристанището. Корабът се готви да излиза в морето, нали? Моряците са по въжетата и се подготвят за отплаване. Искат отплаването да е бързо.
	— Е, и?
	— Господарю, котвата на кораба все още е спусната. Трябва да е вдигната!
	Корбет се извърна гърбом към дьо Краон.
	— Какво се опитваш да ми кажеш, Ранулф?
	— Господарю, не са вдигнали котвата!
	Корбет се засмя и се обърна към Кейд.
	— Нека трима плувци да се уверят, че всичко с котвата на кораба е наред. Дали да не проверите корабната верига?
	Дьо Краон пребледня и зяпна. Дьо Ньовер се запримъква към бордовата ограда, но Корбет го сграбчи за ръката.
	— Мастър Падликот — процеди през зъби, — настоявам да останеш!
	— Падликот! — озъби се дьо Краон.
	— Да, мосю, английски престъпник, издирван от шерифа на този град, както и в други краища по цял списък с престъпления дълъг, колкото тази река!
	Дьо Ньовер се опита да се измъкне. Корбет щракна с пръсти и нареди на двама войници да го държат здраво. В това време Кейд беше подбрал доброволците. Трима стрелци свалиха шлемовете и коланите с мечовете си, смъкнаха ботушите си и се гмурнаха като водни плъхове в пълната с нечистотии река. Изчезнаха под водата и се показаха с победоносни възгласи.
	— Торби! — крещеше един от тях като разплискваше вода и клатеше глава. — Има тежки торби с монети, завързани около веригата на котвата.
	— Осигурете баржа — нареди Корбет. — Плувците да измъкнат торбите, поставете строга охрана и наредете торбите да бъдат откарани с каруци до замъка Шийн.
	Кейд издаде заповеди и се отдалечи. Корбет погледна към противниците си.
	— Мосю дьо Краон, ще те оставя засега. Ще отведа мастър Падликот, понеже това _е_ Ричард Падликот, не Раул дьо Ньовер, нали? Той е английски поданик, който дължи вярност на краля и без съмнение ще отговаря за своите тежки престъпления.
	Дьо Ньовер закрещя към дьо Краон, но французинът само поклати глава и задържаният, пребледнял като платно Падликот, беше отведен с блъскане.
	— Не знаехме нищо — запротестира дьо Краон. — Взехме дьо Ньовер заради лъжите му.
	Корбет се ухили на съшитата с бели конци лъжа и посочи към веригата на котвата.
	— Предполагам — отвърна му той, — че при вдигането на котвата, в момента на отплаването, щяхте да откриете торби, завързани със здрави въжета за веригата. Разбира се, щяхте да настоявате, че сте открили съкровище и да искате да го занесете вкъщи на царствения си господар, като свеж доход за войските му във Фландрия. След време, няма как, щяхте да пошушнете какво сте направили и да превърнете Едуард Английски в посмешище — принц, на когото са обрали златото, за да се разплаща с него врага му, когато напада съюзниците му.
	Корбет поклати глава.
	— Хайде, хайде, мосю. Върховният ни съд ще повдигне към теб обвинения. Ти ще заявиш, че си невинен и все пак ще си останеш лъжец и кръгъл глупак!
	Корбет, следван от Ранулф, отиде до края на борда.
	— Ти ли ги изпрати? — извика му през рамо Корбет. Обърна се и срещна пълните с омраза очи на французина.
	— Кого да съм изпратил? — грубо му отвърна Дьо Краон.
	— Убийците, които ни нападнаха.
	Дьо Краон се засмя и поклати глава отрицателно.
	— Един ден, Корбет, ще го направя!
	Корбет и Ранулф тръгнаха надолу по въжетата, където ги чакаше задържаният, вече окован за сигурност и между двама стражи. Зад себе си Корбет чу изсвирванията на офицерите, които даваха заповед на хората си да напуснат френския кораб и притеснените викове на френския капитан, който нямаше търпение _Grace a Dieu_ да излезе в морето, възможно най-скоро.
	— Къде да отведем задържания, сър Хю?
	Корбет погледна към офицера, после към Падликот.
	— Към затвора Нюгейт, трябва обаче да остане окован и с двама пазачи.
	Корбет пристъпи по-близо и се взря в бледото лице на майстора на предрешаванията.
	— Падликот — актьорът — прошепна Корбет и докосна русата коса на мъжа. — Колко ли пъти си я боядисвал? Черна, червена, червеникава? Ами брадата? С брада и гладко избръснат, после отново с брада — отговаряло е на целите ти, нали?
	Падликот хладнокръвно отвърна на погледа му.
	— Какви доказателства имаш, мастър Корбет?
	— Всички, от които се нуждая. Знаеш ли, че Адам Уорфийлд е задържан? Той направо хвърли вината върху теб. Знам и за маскировките: брадата, различното боядисване на косата, качулката, но те няма да те спасят от примката на палача. Не мога да се радвам на това, Падликот, но ще бъдеш обесен.
	Безсрамното хладнокръвие на лицето на Падликот се стопи.
	— Признаеш ли — продължи Корбет — и отговориш ли на някои въпроси, тогава може би ще може да се направи нещо.
	— Какво например? — присмя се Падликот.
	— Извършил си предателство. Знаеш какво гласят новите закони. Да бъдеш бесен, съсечен, изкормен и разчекнат.
	Корбет потръпна от ужасения поглед в очите на затворника.
	— Добре, мастър писарю — едва продума той, — май е хубаво да поговорим.
	Корбет обхождаше с поглед кея. Единственото, което можеше да направи за този мъж беше да облекчи пленничеството му.
	— Водете затворника! — нареди той.
	Войниците, с Падликот помежду им, последваха Корбет и Ранулф в малка пивница за ейл. Корбет поиска да ги оставят насаме в помещението.
	— Пуснете го! — нареди на войниците. — Веригите нека останат. Можете да пазите отвън пред вратата.
	Войниците, разочаровани — надеждите им за безплатна гощавка бяха попарени — освободиха Падликот, но пак нагласиха оковите и веригите му, така че да може да влачи краката си и да движи ръцете си. Корбет побутна затворника към масата в ъгъла.
	— Настани се удобно на този стол. Съдържателю, специалитетът ти. Какъв е?
	— Пай с риба.
	— Пресен ли е?
	— Вчера рибата плуваше в морето.
	Корбет се засмя.
	— Най-голямата порция за моя гост тук и бяло вино.
	Падликот, с половин усмивка, наблюдаваше как съдържателят се разтича да им прислужва, сякаш той е важен държавен гост, а не осъден злосторник. Чакаха мълчаливо, докато съдържателят се върне. Падликот яде с голям апетит и нямаше как Корбет да не се възхити на неговото хладнокръвие. Когато приключиха, Падликот пресуши чашата си и протегна ръка за още вино.
	— Канят ли те — яж! — ухили се Падликот, после стана сериозен. — Ще ти поискам услуга, писарю.
	— Не ти дължа нищо.
	— Имам брат — настоя Падликот. — Слабоумен е по рождение. Братята от болницата в „Сейнт Антъни“ се грижат за него. Дай ми думата си, че ще се грижат добре за него на разноските на краля и ще ти кажа каквото знам.
	Повдигна чашата си.
	— Ако трябва да умра, нека е бързо. Ричард Падликот не се е появил на Божията земя за забавление на лондонската сган!
	— Имаш думата ми и по двата въпроса. И така, ти ли открадна златото и среброто?
	— Разбира се. Участваха и Адам Уорфийлд и Уилям ъф Сенч. Уилям си е обикновен пияница, но Адам Уорфийлд е гаден кучи син. Надявам се да увисне до мен.
	— Ще увисне.
	— Боже, така ще бъде къде по-забавно — Падликот отпи от чашата си.
	— Преди осемнайсет месеца — започна той — бях във Франция след краткия си престой в Уестминстър, където помогнах на Уилям ъф Сенч да отмъкне известна част от скъпоценностите на абатството от монашеската трапезария.
	Ухили се и продължи:
	— Виж, не съм крадец, просто ми е трудно да правя разлика между моето си и чуждото. Пробвах със същата уловка в Париж при братята минорити*. Заловиха ме и ме осъдиха на обесване. Казах на тъмничаря си, че знам как френският крал да забогатее за сметка на Едуард Английски — Падликот изду устни. — Знаеш какъв е светът, Корбет, нали? Щом си в безизходица, си готов на всичко. Мислех, че няма да обърнат внимание, но един ден преди да ме обесят, в килията на осъдените дойдоха да ме посетят дьо Краон и пазителят на кралските тайни, Гийом Дьо Ногаре. Казах им плана си и хоп! Бях на свобода.
	[* Fratrum Minorum (ит.) Малките братя — Францискански орден, основан през 1209 г. — Бел.прев.]
	— Можел си да се отметнеш от думата си — намеси се Ранулф. — И да си плюеш на петите.
	— И къде да избягам? — попита Падликот. — В Англия? Като дрипав просяк? Не — усмихна и поклати глава, — дьо Краон каза, че ако не удържа на думата си, ще ме преследва докрай. Пък и имах за какво да му връщам на Едуард Английски. О, между другото, Корбет, дьо Краон те мрази и смята един ден да си разчисти сметките с теб.
	— Дотук не си ми казал нищо, което вече да не ми е известно — тросна се Корбет.
	— А, да, върнах се в Англия. Пуснах си брада, боядисах си косата черна и започнах да уреждам пиршества в абатството.
	— Защо?
	— Адам Уорфийлд мисли с главата, която е под кръста. Слабост са му проститутките, здравото пиене и добрата храна. Уилям се продава за кана хубаво вино, така че и двамата не ми мърдаха. Казах им за плана си: гробището се обявява за неизползваемо, засаждам коноп за прикритие — расте бързо и ще прикрива работата ми.
	— Нощем ли работеше по тунела?
	— Обикновено. Понякога копаех и през деня. Планът беше блестящ, Корбет. Никой не обича гробищата денем или нощем, и с покровителството на Уорфийлд и Уилям можех да копая, колкото искам — сви рамене Падликот. — Останалото ти е известно. Трябваха ми монетите. Уорфийлд взе от златните и сребърните сервизи, глупавият му кучи син! Отнасях и криех торбите в една каруца за боклук. Ти го разбра, нали?
	— Да — отвърна Корбет. — И аз, и Ранулф я видяхме там. Странното беше, че улицата изобщо не е чистена.
	Падликот се засмя.
	— Къде още сгреших?
	Корбет улови ръцете на Падликот и ги обърна с дланите нагоре.
	— Когато стиснах ръката ти в дома на Дьо Краон, усетих, че нещо не е наред, но чак по-късно разбрах какво. Ти беше благородник, Падликот, или се предполагаше, че си такъв, въпреки това ръцете ти бяха груби и мазолести. Наследство от пропиляната младост и копаенето в двора на абатството — Корбет напълни с вино чашата на затворника. — Сега за убийствата.
	Падликот се облегна назад.
	— Какви убийства?
	— На проститутките! Отец Бенедикт! Лейди Съмървил! Според нас проститутките са избивани заради среднощните гуляи, а лейди Съмървил и отец Бенедикт са убити заради нещо, което са знаели.
	Падликот отметна глава и избухна в смях.
	— Корбет, аз съм крадец и мошеник. Ако мислех, че съм способен да те убия и да се измъкна, щях да го сторя. Но някакви си бедни момичета, стар свещеник и сивокоса старица? Стига, стига, мастър Корбет — отпи вино от чашата си и изражението на лицето му стана по-сериозно — Срещу удобна килия в Нюгейт ще ти кажа още нещо!
	Ранулф прихна.
	— Още нещо, господарю, и ще започне да се пазари за свободата си.
	— Съгласен съм с молбата ти — рязко каза Корбет, — но за последно. Добре, какво е?
	— Нещо, което видях в нощта, в която умря отец Бенедикт. Бях в земите на абатството и си почивах от копаенето. Видях висока, тъмна фигура да се промъква. Привлече вниманието ми, затова я последвах. Фигурата спря пред къщата на отец Бенедикт и приклекна до ключалката. Неясната като сянка фигура заобиколи към отворения прозорец и хвърли нещо вътре. Видях праханът да се разпръсва, досетих се какво става, затова избягах.
	— И това е всичко, което знаеш?
	— Ако имаше друго, щях да ти кажа.
	— Тогава, мастър Падликот, да се сбогуваме — Корбет се изправи и повика пазачите, а Падликот грабна чашата си и я пресуши.
	Корбет стоеше и наблюдаваше как пазачите старателно заключват веригите на Падликот към себе си.
	— Водете го в затвора „Нюгейт“! — нареди Корбет. — Да бъде считан за гост на краля. Да получи най-удобното помещение и всичко, което поиска. За сметка на хазната.
	Завъртя се на пети и напусна пивницата, но продължи да чува сърдечното сбогом на Падликот.


	Едуард Английски беше коленичил до прозореца и се взираше навън в градините на замъка Шийн. Корбет и дьо Варен, граф Съри, седяха и го наблюдаваха сдържано. Разбира се, кралят беше щастлив. Бароните на хазната вече брояха монетите от торбите, а високопоставени служители бяха изпратени в хазната, за да направят пълна проверка. Лондонските пазари бяха претърсени за всеки от златните и сребърни сервизи на краля, в земите на абатството имаше разположен кралски отряд. Едуард вече беше изпратил нота на гневен протест пред добрия си брат, краля на Франция, в която английският крал обявяваше мосю Амори дьо Краон за _persona non grata,_ че ако кракът му стъпи на английска земя ще се сблъска с цялата строгост на английския закон. Корбет получи благодарност: сребърна верижка със златен келтски кръст за Мейв и сребърна чашка пълна със златни парченца за малката Елинор. Кралят беше потупал Корбет по рамото и го беше нарекъл най-верния и доверен служител, но Корбет беше нащрек. Едуард Английски беше истински актьор: гневните изблици, сълзите, лъжливото добродушие, ролята на смел военачалник и строг законодател, всички те бяха маски, които Едуард си слагаше и махаше за свое удоволствие. Едуард изглеждаше вече владеещ се, невъзмутим и спокоен, но Корбет долавяше истинската му ярост от това, което бе извършено: предателство, предаване на вярата и светотатство.
	— Мога да обеся Кейд — промърмори през рамо краля.
	— Твое величество, още е млад и неопитен — каза Корбет. — Доказа, че в него има много хляб. Беше единствения служител в Лондон, който ми помагаше. Една награда би увеличила верността му повече отколкото някой упрек.
	Едуард се усмихна на себе си.
	— Съгласен съм. Познавах бащата на Кейд. Започна като йомен-стрелец от моята свита. Кейд е тринайсетият му син. Знаеш ли, че още като малко момче Кейд непрекъснато вдигаше фустите на момичетата? Трябва да научи по трудния начин, че служителите на краля трябва да внимават с кого си лягат, както и с кого имат делови отношения.
	— Ами момичето, Джудит?
	— За нея ще има награда.
	Корбет размърда краката си и хвърли поглед настрани към дьо Варен.
	— А Падликот и другите?
	— А! — Едуард се обърна и изражението на лицето на краля не се понрави на Корбет. — Ще бъдат обесени!
	— Уорфийлд е свещеник, монах!
	— Има си врат, като останалите хора.
	— Църквата ще възрази.
	— Не вярвам. Подчертах, че монасите от Уестминстър са потъпкали не само монашеските си обети, но и обета си към своя крал. Представяш ли си стария Уинчелси ъф Кентърбъри? — Едуард се усмихна на себе си. — Мили Боже, понякога обожавам да бъда крал. С нетърпение чакам да съобщя на нашия уважаван архиепископ на Кентърбъри и неговите братя епископите, колко немарливи са били в грижата си за своето паство. Трябва по-изкъсо да следят лозята си и онова, което лицемерно наричат „свое стадо“.
	— Дадох дума на Падликот — прекъсна го Корбет, — че ще бъде обесен, но ще умре бързо. Без изтезания. А остава и въпросът за неговия брат…
	Кралят се отпусна на мястото си до прозореца.
	— Не се боря със слабоумни хора, ще се грижат за момчето. Колкото до Падликот… — кралят поклати глава.
	— Твое величество, дадох дума.
	Кралят се намръщи.
	— Дадох дума — повтори Корбет, — защото знаех, че ще я уважите.
	Едуард разпери ръце.
	— Съгласен! Съгласен! Падликот ще бъде изправен на съд пред съдиите от Уестминстър, ще бъде изслушан и после обесен.
	Кралят потри ръце и злорадо се усмихна на дьо Варен.
	— Хубава каша, а, Съри?
	— Щом казваш, твое величество — лордът открито погледна към Корбет. — Убийствата обаче още разбунват улиците на града и не стихват. Това ти беше задачата, Корбет.
	— Твое величество, вниманието ми беше отвлечено — отговори му грубо Корбет.
	— Нямаш ли предположения? — попита Едуард.
	— Никакви засега. Смътни подозрения и това е всичко.
	— Сестрите от ордена оказаха ли ти своята помощ?
	— Разбира се.
	Кралят се ухили.
	— Особено лейди Невил, нали?
	— Особено лейди Невил!
	— А старата де Лейси още ли изкарва ангелите на всички?
	— Повече търсех помощта на лейди Фицуорън.
	— А, да — кралят присви очи. — Помня, когато съпругът й умря. Бяхме в Уелс, близо до Конуей, празникът на сейнт Мартин, папа и мъченик. Фицуорън — мъж на място. — Кралят стана и плесна с ръце. — Във всеки случай, Корбет, ти се връщаш в Лондон.
	Едуард протегна ръка към Корбет да я целуне.
	— Хю — рече полугласно, — няма да забравя верността ти и направеното от теб в този случай.
	Едуард затвори вратата след своя служител, облегна се на нея и изчака стъпките му да заглъхнат. Дьо Варен се усмихна самодоволно.
	— Ще удържиш ли на думата си, Едуард?
	— Относно кое?
	— Кейд и онази жена, Джудит.
	Едуард сви рамене.
	— Разбира се — ухили се Едуард — аз държа на думата си. За теб обаче имам задача, Съри. Трябва да се присъединиш към Корбет в Лондон, да поднесеш поздравленията ми на лорд шерифа, да похвалиш публично Кейд, да наблюдаваш екзекуцията на Падликот и да се увериш, че ще умре бързо.
	— И после, твое величество?
	— Искам да се одере кожата на копелето! — процеди през зъби кралят. — Разбираш ли ме, дьо Варен? Искам да му свалите кожата и да я заковете, като на прасе, на вратата на абатството, та всеки да знае каква е наградата за кражба от Едуард Английски!


>	Глава тринадесета

	Корбет си отдъхна, щом видя, че лорд Морган все още не е пристигнал на Бред Стрийт.
	— Отложил е пътуването — простена Мейв, — има проблеми в Уелс, които не са му позволили да тръгне, както е възнамерявал.
	По-скоро е твърде пиян, помисли си Корбет, за да може да накара коня си да го пренесе през подвижния мост. Запази обаче за себе си тези мисли, неизразяващи топло отношение, заради Мейв, която се поболяваше от притеснение за здравето и добруването на дъртия мошеник.
	Когато Корбет се прибра, Ранулф все още го нямаше, едва влязъл съобщи, че няма опасност за живота на Малтоут, но брат Томас не може да каже дали ще възвърне зрението си.
	Корбет се оттегли в стаичката, в която съхраняваше книжата си и запреглежда писмата, бележките, сметките и молбите, изпратени му от Върховния съд. Мислите му обаче бяха другаде: в земите на абатството, сякаш наблюдаваше тъмния силует така живо описан от Падликот, който се промъква към къщата на отец Бенедикт, за да подпали ужасяващия пожар.
	Мейв влезе с малката Елинор и Корбет ги обсипа с нежности и закачки, докато не дойде бърборещата на уелски Анна. Тя грабна детето, хвърли ядосан поглед на Корбет и измърмори, че детето е превъзбудено. Мейв се позадържа за кратко, колкото Корбет да й разкаже за последния си разговор с краля и раздразнението си, че не успява да залови подпалвача и убиеца на проститутките от града.
	— Може да е всеки — продума глухо той. — Може да е бил Уорфийлд или някой от другите монаси.
	Мейв улови ръката му.
	— Разстроен си, Хю. Хайде, ела с мен в кухнята. Приготвям вечерята.
	Корбет я последва надолу по коридора и й помогна да приготви яденето, в същото време Мейв приказваше за едно или друго в старанието си да разсее своя съпруг. Обичаше да я гледа как готви: беше толкова веща, толкова чиста и подредена, а ястията, които поднасяше, винаги бяха пресни и вкусно ухаещи. След доста коравия препечен хляб и гранясалото месо на лондонските кръчми и кралските кухни, Корбет по достойнство оценяваше всичко, което тя приготвя.
	Тя сръчно одра кожата върху бялото месо на печеното пиле, разряза го на кубчета с малък нож, постави парчетата в купа и ги обърка в смес от зехтин и подправки. После стреснато вдигна очи към съпруга си, който рязко си беше поел въздух. Корбет стоеше втренчен в нея с отворена уста.
	— Хю! — възкликна тя. — Какво има?
	— Разбира се! — промърмори Корбет като изпаднал в унес. — Мътните го взели, разбира се!
	Той остави ножа, който държеше и като сомнамбул се отправи към вратата.
	— Хю! — отново възкликна Мейв.
	Той само поклати глава и остави съпругата си объркана и разгневена. Отвън в коридора Корбет се загледа в бялата мазилка, толкова беше изненадан от мислите си, че опря пламналото си чело в стената, заради облекчаващата й хладина.
	— Не — промълви той, — може ли да е истина?
	Ранулф дойде тичешком в коридора.
	— Добре ли си, господарю?
	— Да — каза Корбет с унесен вид. — Радвам се, че Малтоут е добре.
	Потупа изненадания Ранулф по рамото.
	— Лейди Мейв има нужда от помощ — Корбет потръпна и присви очи. — Какво казах, Ранулф?
	Прислужникът поклати глава.
	— Да не си пил, господарю?
	— Не — измърмори Корбет и се запъти към кабинета си. — Не — повтори. — Но, Бога ми, ще ми се да бях.
	Вече в кабинета си, Корбет посегна за календара с празниците на светците в края на Часослова, след което седна и в продължение на час усърдно описваше идеята, осенила го внезапно в кухнята. Опита се да опровергае собствената си теория, но какъвто и път да избереше, заключението, до което беше стигнал, бе непоклатимо и той проклинаше своята липса на логика.
	— Толкова просто — мърмореше на себе си, повдигна глава и се взря през прозореца. — Знам кой е убиецът. Имам доказателства за убийствата, какво още?
	Изправи се, отиде до врата и извика Ранулф.
	— Ела, човече! — пришпори го Корбет. — Имаме да вършим работа в града. Ще отнесеш следното съобщение на лейди Мери Невил.
	Корбет се върна до писалището си и надраска няколко думи на парче пергамент, което после сръчно нави и запечата.
	— Предай й това и наблюдавай изражението й. После ще идеш до кметството и ще направиш следното…
	Корбет дочу приближаващите се стъпки на Мейв по коридора, затова набързо прошепна нарежданията си на още по-слисания Ранулф.
	— Господарю, това е глупаво.
	— Прави, каквото ти казвам, Ранулф. Тръгвай сега!
	— Какво става, Хю?
	Корбет сграбчи жена си и я целуна по челото.
	— Какъв глупак бях, Мейв, но бъди търпелива с мен.
	Върна се, грабна колана за меча си, ботушите и своя плащ, извика за довиждане на жена си и дъщеря си и се затича по тъмната улица. Взе баржа от Фиш кей и, без да обръща внимание на приказките на лодкаря, седна увит в плаща си, докато малката лодка, движена от прилива, го отнесе до главния вход на Уестминстър. Из абатството и земите около него вече навсякъде имаше войници, въоръжени мъже и стрелци. Бяха си построили колиби от отсечени от близките дървета клони, а за офицерите имаше грубо сковани и подредени къщурки.
	Проверяваха Корбет на всеки завой, но го пропускаха през различните, разпръснати из абатството кордони, щом видеха кралската заповед, накрая стигна катедралния съвет. Ключовете от абатството вече се пазеха от офицер, който му отключи вратата.
	— Вземете трима мъже и останете пред вратата! — нареди Корбет. — Не позволявайте на всеки да влезе!
	Войникът се подчини и Корбет влезе в дългата, с висок свод, пуста зала, в която стъпките му кънтяха зловещо в напрегнатата тишина. Лятната вечер беше топла, но въпреки това катедралният съвет си оставаше студен и тъмен, затова Корбет взе прахан и запали няколко от факлите по стените и восъчните свещи на масата, седна в стола на Де Лейси и зачака началото на представлението.
	Първи дойдоха Ранулф и Кейд, помощник-шерифът изглеждаше изпит и уморен.
	— Сър Хю, какво става?
	— Седни, мастър Кейд. Ранулф, изпълни ли другата задача?
	— Изпълних я.
	Корбет потропа с пръсти по масата.
	— Тогава да почакаме гостите ни да пристигнат.
	Чакаха вече към половин час, Кейд се опитваше да води безцелен разговор, когато чуха почукване на вратата.
	— Влез! — извика Корбет и лейди Мери Невил се промъкна в залата.
	Качулката над плаща й се спускаше ниско над лицето и когато тя я дръпна назад и седна на предложения й от Корбет стол, той долови нейното безпокойство. Кожата й беше загубила блясъка си, непрекъснато облизваше устните си, а погледът й се стрелкаше насам-натам, понеже имаше усещането за надвиснала голяма опасност.
	— Искал си да ме видиш, сър Хю, така ли е?
	— Да, лейди Мери. В нощта, когато умря лейди Съмървил, ти си ходила в болницата на Сейнт Бартолъмю, нали?
	— Казах ви го вече.
	— Каза ни. И кой още знаеше, че ще ходиш?
	Корбет наблюдаваше отблизо жената, когато чу, че вратата на катедралния съвет се отваря.
	— Е, лейди Фицуорън, ти можеш ли да отговориш?
	Високата, кокалеста жена се насочи към него, суровото й лице изглеждаше грубо. Очите й бяха два гранитни къса на продълговатото й лице, върху което се беше изписал гняв. Корбет видя, че ръцете й са пъхнати в ръкавите на робата й и когато Ранулф измъкна камата си, не го спря.
	— Мастър Кейд, стол за втория ни гост.
	Лейди Фицуорън седна предпазливо.
	— Тъкмо казвах, че лейди Мери и спътницата й са ходили в болницата на „Сейнт Бартолъмю“ в понеделник, единайсети май. През цялото време смятах, че смъртта на лейди Съмървил е нещастен случай, но вече промених мнението си. Видях собствената си грешка — пропусках някаква подробност. Само някой, който я е познавал, ще се сети, че тя ще тръгне сама през полетата на Смитфийлд. — Корбет се усмихна към двете жени. — О, да, лейди Съмървил е познавала убиеца си. Знаете ли, има човек, който е видял убиеца.
	Видя как в очите на Фицуорън проблесна страх.
	— Един луд просяк, който е бил клекнал в основата на ешафода е видял лейди Съмървил да спира и да изчаква убиеца си, чул я е да вика: „О, това си ти!“. Да бях по-умен — Корбет протегна ръцете си към масата, — щях да се вслушам по-добре в думите на просяка. По описанието му убиецът беше висок като дявола и с копита. Реших, че говори за някакъв призрак, но той е говорил за теб, лейди Катрин. Ти си по-висока даже и от повечето мъже. И носиш качулка и расо, когато извършваш кървавите си убийства.
	Лейди Мери се отдръпна ужасена. Фицуорън сви устни.
	— Не знаеш какво говориш, писарю!
	— О, напротив. Да видим другото убийство. Отец Бенедикт. Някой запушва ключалката на вратата на бедния свещеник, хвърля вътре гърне с олио през отворения прозорец, после пали прахана и също го хвърля вътре. Иди и виж останките от къщата на отец Бенедикт. Прозорецът е високо горе на стената, гърнето е хвърлено вътре от някой, който е по-висок от обичайното.
	— Може да се е покачил на пън или на камък — пошушна лейди Мери.
	— Да, възможно е, но не е. Отвън не беше открит нито пън, нито камък, нито пък следи от такива по земята.
	— Все още не си представил някакво доказателство — предизвика го Фицуорън.
	— О, ще стигна и до това. Когато оглеждах стаята, открих следи от олио, бистро и чисто, с много високо качество. Само богатите купуват такова олио за трапезата си. Досетих се, когато тази вечер наблюдавах жена си да приготвя вечерята ни. Подпалвачът е използвал такова олио, защото то не оставя никаква миризма и ако се разсипе върху суха тръстика, скоро ще се възпламени.
	— Подпалвачът може да го е купил! — озъби се Фицуорън.
	Корбет се подготви вътрешно за лъжата, която щеше да изрече.
	— А, да, но в тъмницата Нюгейт има мъж на име Падликот, осъден е на смърт, заради обира на кралската хазна. Чули сте вече за това, нали? Бил е в земите на абатството в нощта, в която е изгоряла къщата на отец Бенедикт. Видял те е, лейди Фицуорън, да хвърляш гърне с олио през прозореца на отец Бенедикт.
	— Той е лъжец и мошеник! — изсъска тя. — Кой ще му повярва?
	— Кралят, като начало. Падликот няма защо да лъже за теб. Не търси помилване или прошка. И за двете и дума не може да става. Познал те е, лейди Фицуорън.
	Лицето на старицата с благородна кръв загуби от безсрамното си високомерие. Корбет се надвеси над нея, като в себе си се молеше казаното от него с такава увереност да предизвика признание.
	— Дори да не повярват на историята на Падликот — продължи той тихо, — видели са те и други. Спомняш ли си проститутката Джудит? Според мен си се криела в голям гардероб на таванската й стаичка, така ли е? Отворила е вратата и ти си я нападнала с ножа. Не си останала да обезобразиш тялото й, защото е крещяла, но лейди Фицуорън, тя е оцеляла и сега е под защитата на краля. Мастър Кейд ще се закълне в казаното.
	Помощник-шерифът, който се беше втренчил с отворена уста в лейди Катрин, тържествено кимна.
	— Тя също те е познала — настоя Корбет. — Уловила е уханието на парфюма ти и е зърнала лицето ти. Джудит е оцеляла, защото се е разкрещяла, когато си се опитала да я убиеш.
	Лейди Фицуорън се отдръпна, просъсквайки и мърморейки на себе си.
	— Мога да продължа — добави Корбет. — Проститутката Агнес, онази, която си убила в църква до Грейфрайърс, също е видяла лицето ти на излизане от къщата, в която е умряла приятелката й. Предполагам, че тъкмо е щяла да изпрати бележка на лейди де Лейси, тук в Уестминстър, но момчето е изхвърлило бележката в канала. Някак обаче си научила, че момичето представлява опасност. Тя те е видяла, може би и ти също си я видяла. Както и да е, измайсторила си една бележка, вероятно с почерка на де Лейси и преоблечена като монах, си я пъхнала под вратата й. Бедното момиче е паднало в капана. И през ум не й е минало, че убиецът й ще я примами, за да я убие на осветена земя. Тя е една от малкото, които не са убити на тринайсето число на месеца. Понеже те е видяла да си тръгваш от жилището на една от жертвите, се е наложило Агнес да замълчи бързо завинаги. Що се отнася до лейди Съмървил…
	— Не е възможно — прекъсна го лейди Мери, — защо ще й е на лейди Фицуорън да убива една от своите посестрими и бедния отец Бенедикт?
	— Права си да мислиш, че извършителят и на двете убийства е един и същ. Нашият убиец се е обличал като монах. Носел е сандали, плащ и качулка на бенедиктински монах. Вземал ги е от вестиария, който се намира до този катедрален съвет. Мога само да предполагам, но подозирам, че докато е чистела и прала монашеските одеяния, лейди Съмървил се е натъкнала на монашеска качулка, или расо, които са били изцапани с кръв, дори може да са ухаели на женски парфюм. Естествено е била озадачена, това обяснява и защо постоянно е повтаряла: „Расото не прави монаха“. Не е влагала глупава морална поука за братята монаси, макар Бог ни е свидетел, че май се е оказала права, думите й са имали съвсем буквален смисъл. Само защото някой надява качулка и расо, това не означава, че се превръща в монах.
	— Ами отец Бенедикт? — попита Кейд и напомни за присъствието си.
	— Подозирам, че лейди Съмървил е говорила с него. Може дори да му е разказала за подозренията си, че онзи, който убива проститутките в Лондон вероятно е една от посестримите й — Корбет погледна към лейди Мери Невил. — Шокът от откритието е накарало лейди Съмървил да нарисува карикатура за случващото се в Уестминстър. Вероятно монасите тук са били разпуснати, още повече, че са приютили при себе си кръвожаден вълк. Това също обяснява защо лейди Съмървил е искала да напусне ордена „Сестрите на света Марта“.
	— Но защо убиецът е заподозрял лейди Съмървил? — попита Ранулф.
	— По пътя на умозаключението и на логиката. Лейди Съмървил си мрънка загадъчни поговорки, за които само убиецът е наясно какво именно означават и, може би, убиецът си е дал сметка за грешката, която е допуснал с връщането на дрехи с петна от кръв. Най-вече расото, защото е било предназначено за някой, доста висок на ръст. Убиецът е наблюдавал лейди Съмървил и е видял накъде отива. Лейди Съмървил не е могла да говори с братята в абатството, а пък и разказът й е бил твърде недостоверен, за да привлече вниманието на някой от управниците, била е отчуждена и от собствения си син, затова единствено й е оставал логичния избор — отец Бенедикт.
	— Прав е — намеси се лейди Мери, вперила очи във Фицуорън. — Прав е.
	Гласът й се изпълни с гняв.
	— Лейди Съмървил и отец Бенедикт бяха много близки.
	— Да, да, вероятно са били — отговори Корбет.
	— Всичко се подрежда в картината — отбеляза Ранулф, стана от стола си, отиде и застана зад лейди Фицуорън. — Предимствата на нашия убиец са били две: монашеското облекло, можела е да иде навсякъде, и като една от ордена „Сестрите на света Марта“ е била наясно коя от проститутките е била по-уязвима, къде са живеели, навиците им, обстоятелствата в живота им. Пък и коя жена гледа на друга жена като на заплаха.
	Ранулф се приведе към стола на жената и я хвана за китките.
	Фицуорън се съпротивляваше изкривила лице.
	— Копеле! — просъска тя. — Махни си ръцете от мен!
	Ранулф измъкна ръцете на лейди Катрин от ръкавите на роклята й и погледна изненадано към Корбет, там нямаше кама.
	Корбет се взираше в изражението на грозното, старческо лице, пълно с отровна ненавист. Тя е луда, помисли си. Като всички убийци беше допуснала някаква зараза да предизвика разложение дълбоко в душата й и да отрови всяко кътче на съзнанието й. Фицуорън го погледна с очите на злобна кавгаджийка, чието лошо поведение е разкрито.
	— Последно — завършваше Корбет — бях заинтригуван, защото убийствата на жените са ставали на тринайсето число всеки месец. Ти знаеш причината. Съпругът ти, лейди Катрин, е умрял на празника на свети Мартин, папа и мъченик, в чието име се отслужва литургия на тринайсети април.
	— Но последното, убийството на Хоуиза, не се включва в този ред — намеси се Кейд.
	— Знам — отвърна Корбет, — но то е било с цел да ни обърка. Виждаш ли, мастър Кейд, само шепа хора са схванали модела, който следват убийствата. Ранулф, аз, ти и още двама, с които говорих: лейди Мери Невил и лейди Катрин Фицуорън.
	Корбет се усмихна леко.
	— Признавам, че за кратко и ти, мастър Кейд, беше заподозрян. Лейди Мери, чудех се дали не си ти. Обаче и Падликот, и просякът описаха убиеца като много висок. Накрая негово величество, кралят, неволно ми съобщи датата на смъртта на лорд Фицуорън. Последното момиче, лейди Фицуорън, си убила само за да размътиш водата. Водата около теб винаги е била мътилка — додаде Корбет и забарабани с пръсти по масата.
	— Когато ви посетихме в болницата „Сейнт Катрин“ близо до Тауър, ти намекна, че монасите от Уестминстър са замесени в някакъв скандал, който може би е свързан със смъртта на момичетата от улицата — Корбет се усмихна едва доловимо — Подозирам, че когато пушилката утихне, всичко ще се разчуе. Ти обаче си виждала в тези слухове прикритие за смъртоносното си дело.
	Фицуорън се поизправи на стола си със злобна усмивка.
	— Всичко това са само предположения — отвърна му тя в същия тон. — Нямате истинско доказателство.
	— И така да е, имам достатъчно, за да бъдеш дадена на кралския съд в Уестминстър. Ами тогава, лейди Катрин? Публичното унижение? Подозрението? Ще се отнасят с теб като към най-недостойната от недостойните — видя как усмивката угасна върху лицето й. — Ами след присъдата? Само един Бог знае какво ще последва. Ако те признаят за невинна, или по-вероятното — оневинена поради липса на доказателства — ще можеш ли някога да се покажеш из улиците на Лондон? А ако те признаят за виновна, ще те отведат в тъмницата Флийт, ще те облекат в червените дрипи на убийците и ще изгориш на кладата в Смитфийлд, а всички проститутки от града ще се съберат, за да се порадват на предсмъртните ти писъци.
	Фицуорън сведе поглед, после бързо погледна отново към Корбет.
	— Имам ли друга възможност? — попита тихо.
	— Кралят ще поиска случаят да се разреши без шум. Пълното и искрено признание и конфискация на цялото ти имущество ще бъде удовлетворително разрешение.
	— Ами аз?
	— Ще се подстрижеш за монахиня в някой отдалечен и самотен манастир. Вероятно някъде из Уелс или по границата с Шотландия и ще останеш там до последния си ден на хляб и вода като изкупление за извършените от теб ужасни престъпления.
	Старицата се изсмя и вирна глава настрана.
	— Ти си много, много умно момче — промърмори и тихо додаде: — Трябваше да те убия. С това твое непроницаемо лице, съсредоточено изражение и лукави очи.
	— Но се опита, нали? Ти си наела убийците, които ни нападнаха на Уолбрук?
	Фицуорън поприсви рамене и се понамръщи сякаш Корбет я е укорил безобидно.
	— Ти си много, много умно момче — повтори Фицуорън. — Разбираш ли, Корбет — раздвижи се на мястото си, сякаш се готвеше да разказва приказка на група деца, — разбираш ли, аз обичах съпруга си. Той беше благородник. Нямахме деца и живеех за него.
	Огледа се наоколо с плувнали в сълзи очи.
	— Можеш ли да го разбереш? Той беше център на всеки мой дъх, всяка моя мисъл и всяко мое действие. Умря като войник на бойното поле в битка в името на краля.
	Фицуорън скръсти ръце, маската на ненавистта се смъкна от лицето й, когато тя потъна в спомените си и върху него легна тъга.
	— Обичах истински съпруга си — повтори тя, — по някакъв начин все още го обичам, въпреки ужасната рана, която ми е нанесъл — в очите й проблесна злост и тя погледна към Корбет. — Присъединих се към ордена „Сестрите на света Марта“ и посветих живота си на милосърдни дела, жалех тези момичета и не съм и помисляла на каква тайна ще се натъкна. Един ден говорех с една от тях, беше млада, с бяла и гладка като мрамор кожа, със сини очи като лятното небе, изглеждаше като ангел, красива и невинна.
	Фицуорън скръсти по-здраво ръце.
	— Такава беше, докато не си отвори устата. Опитвах се да я вразумя, да й обясня грешката, която допуска. Казах й колко труден е бил животът ми, една Фицуорън, чийто съпруг е военачалник в кралската войска — устата й се изкриви. — Кучката попита за името ми и аз й го повторих. Отново и отново ме питаеше, докато се полюшваше напред-назад и се заливаше в смях.
	Старицата замлъкна и сведе поглед към масата.
	— Милейди — подтикна я Корбет.
	Фицуорън вдигна поглед към него, в очите й гореше злоба и Корбет усети как лудостта завладява съзнанието й.
	— Кучката — просъска тя — вдигна полите си и ми показа срамните си части! „Виж ги, милейди Фицуорън!“ — извика ми. — „Твоят съпруг ги галеше, целуваше ги и проникваше в мен, защото ти не си могла да му дадеш такава наслада!“.
	Фицуорън потърка лицето си с ръце.
	— Не можех да повярвам — промълви тя, — но проститутката описа съпруга ми, кожата, цвета на косата му, походката, осанката му, даже любимите му ругатни. По думите й съпругът ми ползвал не само нейните услуги, но и на други като нея. Не можах да го отрека, защото когато бяхме в Лондон съпругът ми често отсъстваше по делата на краля, или така казваше.
	Старицата с благородна кръв грубо се изсмя.
	— На мръсницата й се струваше забавно. Ето ме мен, в услуга на ония, които така добре са обслужвали съпруга ми! Момичето продължи да повдига полите си, седеше на стола и навираше мръсната си голота в очите ми. На масата имаше нож, не знам какво стана. Грабнах го и замахнах. Момичето се разпищя, затова я дръпнах за косата и й прерязах гърлото.
	Фицуорън впери очи в Корбет.
	— Как е могъл — сипкаво прошепна тя, — как е могъл да се свърже с такива жени и да ме прави за посмешище, всяка проститутка да ми се подиграва? О, не съм глупачка — добави тя. — Думите на момичето разбуниха мислите ми. Как ме е пренебрегвал съпругът ми и всичко започна да се разпада. Пък и открих, че смъртта на проститутката ми е подействала като пречистване, пречисти кръвта и съзнанието ми, затова убих отново. Всеки път носех расо и качулка от вестиария в Уестминстър — усмихна се. — Тия тлъсти монаси никога не забелязаха, че има нещо нередно. Дочух слухове за среднощните им гуляи и прозрях в тях чудесна възможност. Помислих и за скъпия си покоен съпруг и дадох обет, че всеки месец на датата на неговата смърт една проститутка ще умира.
	Повдигна пръсти с побелели кокалчета към устните си.
	— Харесваше ми. Подготвях се внимателно, избирах всяка от жертвите си и планирах убийството й. — Фицуорън се наведе и потупа с ледените си пръсти ръката на Корбет. — Разбира се, ти си много, много умно момче и имаше право. Случваше се нещо да се обърка. Агнес ме видя. Какво глупаво момиче! Мислеше си, че се е скрила в тъмното, но видях евтините й украшения да проблясват, очите й се взираха в тъмното — тя потърка бузата си. — Беше лесно да я убия, но с лейди Съмървил беше различно. Обикновено проверявах расото, което съм използвала, дори сама го перях, но един ден допуснах грешка. Знаеш как става, нали, Корбет? Тъмните петна от кръв не личат почти никак върху кафява тъкан. После, разбира се, моят парфюм. Както и да е, хванах Съмървил да държи расото, стоеше, гледаше ме и ми се усмихваше.
	— А отец Бенедикт?
	— Знаех, че Съмървил ще иде при него — злобно рече тя. — Никак не се погаждаха с де Лейси — усмихна се на себе си. — Стана много сложно. Съмървил ме подозираше и вече разказваше всичко на отец Бенедикт. Знаех, че той ще я посъветва какво да прави, а вече бях набелязала Изабо за следваща моя жертва.
	Фицуорън се загледа някъде пред себе си, сякаш не разказваше на другите.
	— Съмървил трябваше да умре, възможно най-скоро след нея и отец Бенедикт, преди да се е съвзел от страха и да си е дал сметка какво точно се случва. Следващата вечер посетих Изабо. Не съм си и помисляла, че Агнес ще дойде. Останалото… — Фицуорън сви рамене и пъхна ръка в расото си, сякаш искаше да се почеше. — Ами — прошепна, после се изправи и извади ръката си със светкавично движение.
	Корбет съзря проблясването на камата. Фицуорън се втурна и нанесе удар, не към гърдите, а към лицето му. Кейд скочи, а лейди Мери изпищя, когато Корбет улови китката на Фицуорън и здраво я стисна, докато убийцата, с изкривено от болка лице, не изпусна камата си. Ранулф се хвърли към тях, сграбчи жената, изви ръцете й зад гърба и умело завърза здраво ръцете й с въже от своята кесия. Фицуорън стоеше и самодоволно се усмихваше.
	— Какво умно момче — мърмореше тя, — платих на тия кучки каквото заслужават, но оставих едно копеле да провали нещата.
	Извърна глава и започна да се смее, докато Ранулф не я зашлеви по лицето.
	— Копеле! — изкрещя тя.
	Ранулф я улови за рамото и зашепна в ухото й. Старицата се отдръпна с побледняло от страх лице.
	— Няма да посмееш, нали? — просъска тя.
	— Напротив — тихо отвърна Ранулф.
	Корбет стоеше и наблюдаваше зловещата пантомима.
	Ранулф отново зашепна в ухото на старицата.
	— В кръчмата „Вълчата глава“, Съдърк — отговори Фицуорън. — Някогашният палач Уормуд.
	Ранулф кимна и се отдръпна. Корбет щракна с пръсти на Кейд.
	— Отведи я — нареди той — в някоя стая на Бялата кула. Да бъде задържана, докато не стане известна волята на краля.
	Корбет кимна към лейди Мери Невил, която седеше пребледняла, с втренчен поглед и полуотворена уста.
	— Ранулф, заведи лейди Мери до дома й.
	Корбет седна, докато Кейд изблъскваше вече смирената Фицуорън към вратата. Ранулф внимателно помогна на лейди Мери да се изправи на краката си, обгърнал я покровителствено с една ръка и излязоха от катедралния съвет, без да се обръщат назад. Корбет гледаше как вратата се затвори след тях и се облегна обратно на стола, обвил ръце около себе си. Втренчи поглед в нищото.
	— Свърши се — промълви той.
	А беше ли? Както след битка имаше жертви и оставаха рани. Щеше да напише набързо доклада си, да го подпечати с тайния печат и да подхване други въпроси. Но какво щеше да стане с Кейд и неговата млада любовница Джудит? С Падликот и неговия брат? С младия Малтоут? С монасите от Уестминстър? С ордена „Сестрите на света Марта“? Събитията бяха оставили болезнен отпечатък върху всички. Корбет въздъхна и предпазливо се изправи на крака, озадачен какво ли беше прошепнал Ранулф на лейди Фицуорън.
	— Станал е друг — измърмори на себе си Корбет.
	Лейди Мери Невил, мислеше си, само още повече засилваше промяната: Ранулф беше по-разсъдлив, по-целеустремен, а Корбет вече прозря горещата амбиция в душата на своя прислужник.
	— Така, така, така! — Корбет пристегна колана на меча около кръста си и се ухили сам на себе си.
	Щом Ранулф търси повече власт, рече си на ум, тогава ще трябва да приеме и съпътстващата я отговорност. Писарят се ухили още по-широко на решението си на Ранулф да падне отговорността да осведоми прекрасната лейди де Лейси за случващото се в нейния орден.
	Писарят се огледа из сгъстяващите се сенки. Толкова много неща се бяха случили тук, че в стаята сякаш отекваха нажежените страсти, които се бяха разиграли на това място. Корбет си припомни язвителните думи на Фицуорън, че бил умно момче. Засмя се мрачно.
	— Не чак толкова умно! — промърмори.
	Винаги се беше гордял със своята логика и тъкмо тя беше спъвала напредъка му: смяташе, че Уорфийлд, Падликот, дьо Краон, убиецът и убитите жертви са свързани. Не трябваше да забравя, че според логиката не е необходимо всички части да влизат в състава на цялото и че късметът, съдбата и съвпаденията се противят на логиката. Единственият общ фактор беше Уестминстър, почти обезлюденото абатство и дворецът. Вглъбен в мислите си, Корбет запотропва по масата.
	— Кралят трябва да се върне — прошепна той, — да сложи ред в дома си и църквата си.
	Корбет излезе от катедралния съвет, пресече земите на абатството и нае лодка, която да го откара надолу по реката. Не спираше да мисли за Ранулф, когато отвори вратата на къщата си и чу врявата от горния кат: писъците на пеленачето Елинор, викове и тропане на крака, диви гласове, които пееха на уелски. Корбет се облегна на стената и закри лицето си с ръце.
	— Сега — простена той — щастието ми е пълно!
	Вратата в горния край на стълбите се отвори и Корбет се насили да се усмихне на облегналата се на дългокос здравеняк Мейв, която му извика:
	— Хю! Хю! Само как ще се зарадваш! Чичо Морган току-що пристигна!


	Ранулф остави лейди Мери Невил до ъгъла на улицата й във Фарингдън. Нежно целуна уханната й ръка, кимна отчетливо, когато тя промърмори колко е благодарна за неговата закрила и не откъсна погледа си от младата, красива вдовица надолу по улицата, докато тя не влезе в къщата си. Тя спря, постави едната си ръка на резето, обърна погледа си нагоре по улицата, където стоеше той, разкрачен и с пъхнати в колана на меча си пръсти. Тя отметна качулката си назад, разтърси разпуснатата си коса и му изпрати по въздуха най-сладката целувка. Ранулф я изчака да се прибере вкъщи, полагаше големи усилия да не закрещи и заплаче от радост.
	Той още не беше приключил работата си за деня. Върна се обратно в града, мина през работилницата на един майстор на стрели тъкмо след Уест Чийп, после се отправи с бърза крачка надолу по Теймз Стрийт и баржите, които чакаха на Куиншийт. Щеше му се да се прибере на Бред Стрийт или дори да беше отишъл при Малтоут в болницата „Сейнт Бартолъмю“, но Ранулф беше решен да доведе докрай замисъла си. Само ако господарят му знаеше, само да го беше заподозрял, Корбет щеше да използва цялата си власт, за да осуети и попречи на плановете му. Ранулф дръпна по-надолу качулката на главата си, уви се по-стегнато в плаща си и се покатери в лодка с две весла. Остана със скрито лице, даде грубо нареждане на лодкаря да го остави в Съдърк, точно под Лондонския мост. Докато якият лодкар караше лодката си през неспокойната Темза, Ранулф сграбчи здраво меча си и внимателно обмисли осъществяването на плана си. Надяваше се само Фицуорън да е казала истината. Ранулф я заплаши, че ако не му даде сведенията, ще разкаже истината на всяка проститутка в Лондон. Признанието й дойде лесно. Нощем Съдърк се считаше за лондонската врата към ада и Ранулф знаеше, че на кръчмата „Вълчата глава“ й се носи слава, по-лоша и от тая на дявола.
	Мълчанието на Ранулф заинтригува лодкаря, който реши, че пътникът му ще посети известните като долнопробни бордеи на Съдърк и не го остави да слезе, докато не го посъветва как да похарчи сполучливо парите си в кръчмата „Златната камбана“, където уличниците срещу пени се разгонвали като зайки, а за две пенита изпълнявали всяко желание. Ранулф се сети за окаяните, жалки трупове, които беше видял, усмихна се мрачно и щом стигнаха брега се насочи към преплетените улички, които тръгваха от речния бряг. Нямаше запалени светлини или факли. Жилищата и бордеите се притискаха едни в други и Ранулф почувства, че поема път през тъмен лабиринт. Известно му беше, че Съдърк се събуждаше за живот през нощта: убийци, джебчии, сводници, скитници и обявени извън закона бродеха из уличките в търсене на плячка сред слабите и безпомощните. Помийните ями бяха задръстени с мръсотии от всякакъв вид. Мръсотиите воняха като гниещите останки в костница. Ранулф навлезе по-навътре в тъмнината и мрачни сенки изплуваха от тесните порти, но бързо се шмугнаха обратно, щом видяха дръжката на неговата кама и на меча му.
	Накрая намери „Вълчата глава“ — малка, опушена кръчма с тесни като процепи прозорци, от които се носеха звуците на невероятно буен гуляй. Ранулф бутна разнебитената врата и влезе в шумно, полуосветено и спарено помещение. Щом влезе, врявата стихна. Ранулф отметна плаща си, при вида на меча и камата, глъчката на разговора се възобнови. Омазнен, с пълно лице, прислужник забързано и с реверанси — сякаш Ранулф е кралят — се затътри към него. Алчните му очички опипваха скъпия плат на плаща на Ранулф и кожата на ботушите му с хубави токове.
	— Ейл? Вино? — нададе хленч прислужникът. — Момиче? Или две?
	Ранулф му махна да се приближи и сграбчи мъжа за лекьосания с храна кожен елек.
	— Търся Уормуд! — продума полугласно. — И не ме лъжи, бъчво със сланина! Той и неговите другарчета винаги се срещат тук. Мога да ги наема, нали?
	Тлъстият прислужник облиза устни, очите му се стрелкаха като на уловен плъх.
	— Не поглеждай! — изсъска той. — В оня ъгъл седят Уормуд и другарчетата му. Тук са. За какво си дошъл, господарю? За игра на зарове?
	Ранулф го бутна.
	— Да, да — измърмори. — Игра на зарове.
	Изтласка мъжа настрани, отиде до ъгъла, загледа към четиримата играчи, които разтърсваха пукнати зарове в мръсна чаша. Отначало не му обърнаха внимание, но после едноокият мъж в ъгъла вдигна очи. Имаше тясно, слабо лице, което заради разкривената уста и раната от нож под здравото му око, изглеждаше още по-покварено. Мазната му коса беше разделена на път и падаше на разбъркани къдрици по раменете.
	— Какво искаш, мъжаго?
	— Ти ли си Уормуд?
	— Аз съм. Ти кой си?
	— Препоръчаха те!
	— За какво? — ръцете на Уормуд се спуснаха под масата, както и ръцете на тримата му другари.
	Над всички се извисяваше Ранулф. Бяха точно каквито изглеждаха: разбойници, убийци, които и на дете щяха да прережат гърлото само срещу грош. Небръснати, с очи, които лукаво проблясваха. Ранулф видя, че единият лекува рана на рамото си и разбра, че е открил жертвата си.
	— Искам да те наема — заяви Ранулф. — Но първо искам да поразиграя златото си.
	Ръцете на Уормуд, както и тези на другарите му, се показаха над масата. Ранулф забеляза завързаните около раните им парцали и видя петната от вар. Знаеше, че професионалните убийци си имат запазена марка. Някои използваха гарота, други арбалет, докато тези хубавци използваха вар, за да заслепят жертвата си, преди да нанесат удара с кама или меч. Уормуд разпери покритите си с парцали ръце.
	— Та значи искаш да ни наемеш, но първо искаш да поиграем на зарове? — изсмя се към другарите си. — Скъпи мои братя, съдбата ни се усмихва тази нощ.
	— Кръчмарю! — провикна се той. — Донеси стол на приятеля ни. Кана от най-доброто си вино и пет чаши! Той черпи!
	Кръчмарят хукна, но скри лицето си, защото се досещаше какво ще последва. Донесоха стола и виното. Уормуд разклати заровете в чашата.
	— Хайде, мастър, първо гостите!
	Ранулф разклати заровете и хвърли десет, после подаде чашата на мъжа, който седеше вляво от него. Всеки хвърли по веднъж, като пиеха вино и ругаеха, и всички хвърлиха по-малко от Ранулф. Чашата със заровете обиколи по веднъж.
	— Най-доброто от три! — ядосано заяви Уормуд. — И ще видим златото ти, щом загубиш!
	Ранулф плъзна монета по масата и останалите впериха алчно очи в нея. Ранулф взе чашата със заровете.
	— Странно! — възкликна Уормуд.
	— Кое? — усмихна се Ранулф.
	— Видяхме златото ти, но за какво играем?
	Ранулф постави чашата обратно на масата.
	— О, не ви ли казах? — усмивката му стана още по-широка. — Вашия живот!
	Уормуд отпусна ръце, преди останалите да успеят да се съвземат от изненадата. Ранулф скочи на крака и ритна стола си назад. Измъкна изпод плаща си малък арбалет и стрела с шипове отстрани се заби в гърдите на Уормуд, преди ръката на разбойника да стигне до камата му. Другарите му бяха или твърде мудни, или твърде пияни. Единият се изправи и почти се стовари върху камата на Ранулф. Отдръпна се с крясъци, притиснал ръце върху кървящата рана в корема си. Не ги сполетя по-добро и другите двама, Ранулф гъвкаво се измести и притисна единия до стената. Отдръпна се и извади меча си, защото последният разбойник беше сграбчил камата си, ломотеше пиянски ругатни и залиташе към него. Ранулф се изплъзна, мъжът запристъпя срещу него, после изкрещя от болка и се строполи на пода, Ранулф извади отново меча си и го заби в кръста му. Четвъртият убиец, все още приклещен между масата и стената, се мъчеше да се освободи. Ранулф грабна привързаната за колана на един от лежащите на пода торбичка. Развърза я, изсипа варта в шепите си и я хвърли в лицето на седящия мъж. Разбойникът се блъсна назад, разпищя се, затропа с крака по пода. Ранулф се обърна и се огледа из вече притихналата кръчма.
	— Беше раздадено правосъдие! — ревна насреща им — Има ли някой, който да иска да говори с мен?
	Никой не отговори. Ранулф измъкна камата си от мъртвия убиец и предпазливо се запъти към вратата. Чуваше се само проскърцването на столовете и неясните ругатни на останалия жив другар на Уормуд, стенещ за вода. Ранулф се измъкна в нощта и забърза обратно по тъмните улички към речния бряг. Там почисти оръжията си, постави ги в ножниците и тръгна по кея, за да наеме лодка. Плати и се качи в нея. Щом лодкарят се отблъсна от брега, Ранулф се загледа в ленивите вълни на реката. Не чувстваше угризения за стореното. Тези мъже го бяха нападнали без друга причина, освен тази, че оная кучка Фицуорън им е платила. Почти им бяха светили маслото на него, на господаря му и причиниха само Бог знае какви поражения на очите на бедния Малтоут. Ранулф се облегна назад на кърмата. Когато му дойдеше времето, щеше да каже на Корбет за стореното. Ранулф се замисли за лейди Мери Невил и се усмихна. Може би трябваше да каже още нещо на господаря „Кисела физиономия“? Над него пропищя чайка, но Ранулф едва се помръдна. Той си припомни как се опълчи на Корбет: той, Ранулф-ат-Нюгейт, струваше колкото и всеки друг, ще коленичи един ден пред краля, ще го провъзгласят за рицар, ще получи висока служба и ще помоли лейди Мери Невил да се омъжи за него. И как можеше да попречи на това господарят „Кисела физиономия“? Ранулф затвори очи и се размечта за бъдещите почести.
	Когато стигнаха до стъпалата на Рибарския кей, Ранулф така се беше унесъл в мечти, че лодкарят трябваше силно да го разтърси. С напълно отнесен вид, Ранулф подхвърли няколко монети в ръцете на мъжа и остана зареял поглед над кея. Мислите му се въртяха около разговора на Корбет с Падликот. Мошеникът, който в момента пребиваваше във Флийт, пропусна да разбули една малка загадка; нещо, което Корбет не беше догледал, дребен детайл, който озадачаваше Ранулф. Спомни си своите амбициозни мечти и се запита беше ли тъкмо сега моментът да направи първата стъпка към осъществяването им. Или трябваше чисто и просто да се прибере вкъщи? Погледна нагоре към уличките, водещи към Теймз Стрийт, мокър, опашат плъх пробяга през ботуша му. Ранулф ядосано го изрита, но го прие и като знак. Започваше да се уморява да търчи по тъмно в изпълнение на поръчките на своя господар. Да, заключи той, време беше Ранулф-ат-Нюгейт да се погрижи за своето бъдеще. Докато бързо вървеше нагоре по уличката, две тъмни фигури се измъкнаха от някаква врата. Ранулф разтвори плаща си и измъкна меча си.
	— Разкарайте се! — извика той.
	Фигурите изчезнаха и Ранулф закрачи по пътя си из уличките до Картър Лейн, пресече Бойрс Роу, тръгна нагоре по Олд дийнс Лейн, която минаваше под тъмната и величествена катедрала „Сейнт Пол’с“. Обхванат от любопитство, Ранулф спря и предпазливо тръгна нагоре покрай високата стена на гробището на катедралата. Както обикновено, в старото гробище, зад стената кипеше усилена дейност. Ранулф долови уханието на готвено и съгледа тъмни силуети, насъбрани около огньове и потрошени сергии с джунджурии и финтифлюшки, на които търговията продължаваше дори и нощем. „Сейнт Пол’с“ беше свято убежище за хора, които се криеха от въдворяващите правосъдие градски или кралски власти. Ранулф постоя, безмълвно взрян в нощта. Ако господарят му не го беше измъкнал от Нюгейт, това щеше да бъде най-доброто бъдеще, което съдбата щеше да му предложи. Изпълнен с решимост повече от всякога, скочи долу, изчисти ръцете си и тръгна към Нюгейт. Подкупи някакъв сънлив пазач, който го пусна да влезе през задната врата на крепостта и пресече полетата на Смитфийлд към приората на „Сейнт Бартолъмю“. Спря близо до ешафода, не обърна внимание на разкапващите се и люлеещи се насам-натам тела.
	— Там ли си, Рагуорт? — провикна се кротко.
	— Старият Рагуорт не е там и тук не е — отвърна му ядно лудият просяк.
	Ранулф се усмихна и подхвърли пени към бесилото, после отиде да почука на вратата на приората. След малко един послушник го въведе в болницата. Ранулф постоя във ветровития коридор, като се чудеше какви ли новини го чакаха.
	— Ранулф, Ранулф! — брат Томас бързаше към него. — За Малтоут ли идваш?
	— Минавах оттук, отче. Не искам да те притеснявам.
	— Не ме безпокоиш, Ранулф. Нощем работя най-добре.
	— Е — припряно запита Ранулф, — Малтоут сляп ли е?
	Отец Томас хвана ръката му утешително и го поведе към пейката.
	— Малтоут ще се оправи — отговори отец Томас и седна до него. — Известно време очите ще го болят и ще парят, но варта е била почистена или промита много бързо. Ще останат белези по едната страна на лицето му, но тялото му ще се възстанови бързо.
	Ранулф го гледаше разтревожен.
	— Какъв е проблемът, отче?
	— Тревожи ме душевното му състояние.
	— Какво имаш предвид?
	— Може да изпитва ужас от нападение, особено от оръжия.
	Ранулф кимна.
	— Продължавай, отче.
	— Дадохме му нож, за да нареже месото си. Той насече пръстите си много повече от храната си.
	Ранулф се облегна назад, разсмя се с явно облекчение и потупа успокояващо ръката на отец Томас. Аптекарят седеше озадачен от пристъпа на смях у Ранулф.
	— О, прости ми, отче. Моля те, извини ме. Не знаеше ли?
	Отец Томас поклати глава.
	— Не трябва никога да давате на Малтоут нож, лопата или каквото и да е, което реже. Ще се нарани и ще нарани всички в „Сейнт Бартолъмю“. Отче, благодаря ти, че се погрижи за него.
	— Не искаш ли да го видиш?
	— Спи ли?
	— Да, спи.
	— Да го оставим тогава, отче, имам да върша още работа.
	Излязъл от „Сейнт Бартолъмю“, Ранулф отново пресече мерите и прикрил лице, заради ужасната воня, която идваше от градския канал, тръгна по калдъръмените улички към входа на тъмницата Флийт. Пазачът на портата не беше много отзивчив, позволи на Ранулф да влезе във вонящата входна зала едва след като прибра среброто. Як тъмничар с мазна, стърчаща коса и с лице на пияница го заговори.
	— Какво искаш? — попита го мъжът и скръсти ръце пред лекьосания си кожен елек.
	— Да поговоря с Падликот.
	Дебелите устни на тъмничаря се разтегнаха в усмивка.
	— А, онзи, дето плячкосал кралската хазна! Наредиха ни да не пускаме никого при него.
	— Кой ви нареди?
	— Хю Корбет, пазителя на тайния кралски печат.
	Ранулф порови в кесията си и извади заповед, носеща печата на Корбет.
	— Господарят ми ме праща! Прави каквото ти казвам!
	Мъжът не можеше да чете, но беше впечатлен от печата, а още повече — от сребърната монета, която Ранулф постави върху заповедта.
	— Ела с мен. Той сега е добре и на сигурно място. Има си хубаво жилище, далеч от останалата измет.
	Тъмничарят го поведе през схлупено помещение, където обикновените оковани към стената престъпници лежаха на земята. Веригите бяха достатъчно дълги, за да могат затворниците да се изправят и да се поразтъпчат, но в този миг лежаха скупчени под протрити одеяла, стенеха и хленчеха в съня си. Ранулф погледна с отвращение дългата, обща маса, покрита с мазни нечистотии, върху която безразлични към присъствието им мишки продължаваха да огризват мръсните остатъци от храна и разпръснатите късчета сланина. Неколцина от затворниците се събудиха и се затътриха към тях: мръсни, вонящи мъже и жени, облечени в дрипи, по кожата им имаше ужасни, болезнени и морави рани. Тъмничарят им кресна и затворниците се отдръпнаха.
	Ранулф и тъмничарят излязоха от залата, пресякоха застлания с камък коридор, минаха покрай прозорци с решетки, през които затворниците чакаха каруците с осъдени на смърт, размахваха просешки канчета или крещяха обиди. Спуснаха се по хлъзгави, потрошени стъпала към дълъг, осветен с факли коридор, по чиято дължина имаше няколко килии. Ранулф веднага разбра в коя килия е Падликот по двамата тъмничари, приклекнали отвън. Те едва се помръднаха, когато тъмничарят отключи вратата и бързо бутна Ранулф вътре.
	— Падликот, момчето ми? — провикна се тъмничарят. — Нещастно, тъпо копеле такова! Имаш посетител!
	Ранулф се взря в тъмнината. Килията беше квадратна, чиста и преметена. Имаше нужник в ъгъла, който очевидно беше свързан с градския канал. Имаше даже и малко мебели: масичка, счупен стол, дълго легло и дюшек, пълен със слама. Падликот се беше понадигнал на него със сънливо лице. Поразтърси се, за да се събуди, протегна се и се прозя. Ранулф трябваше да се възхити на хладнокръвието му. Затворникът се усмихна към него.
	— На масата има свещ, но нямам огниво.
	Ранулф извади своето и свещта заблещука. Падликот отиде да се облекчи в нужника, после взе плаща си и седна обратно на ръба на леглото.
	— Корбет те праща пак, така ли? Да не е пропуснал нещо?
	Ранулф приседна на масичката.
	— Не съвсем, вече знаем какво се е случило. Явно си влизал и излизал от страната, когато си искал, изнасял си торбите с монети до Грейсчърч Стрийт, после надолу към доковете с кола за боклук.
	Ранулф се облегна назад и се загледа в тавана. С Корбет бяха допуснали грешка: така и не попитаха защо важен пратеник като дьо Краон не е избрал по-добро жилище. При това пратениците с дипломатическа мисия имаха право да избират къде да отседнат.
	— Не си ли се питал — рязко зададе въпроса Ранулф — защо някои от проститутките, водени в абатството са убити? Някои от твоите момичета трябва да са измежду жертвите.
	Падликот сви рамене и се обви по-плътно в дрехата си.
	— Знаеш какъв е светът. Ти си Ранулф, нали?
	Посетителят му кимна.
	— Мъжете умират по жесток начин, също и жените, и децата, защо не и проститутките — Падликот протегна крака. — Господарят ти ще спази ли думата си за моя брат?
	— Да — отвърна Ранулф. — Ако ми кажеш още нещо, ще ти дам дума два пъти годишно да ходя до „Сейнт Антъни“ за да се уверя, че всичко е наред.
	Падликот се изправи на крака и застана пред Ранулф.
	— Не те е пратил Корбет. Сам си дошъл. Казах му каквото знам и макар да съм наясно, че всички представители на властта са копелета, ти не си тук, за да злорадстваш. Какво искаш? Убиеца на проститутките ли?
	— Не — отвърна отбранително Ранулф. — Вече приключихме със случая.
	— Какво тогава?
	— Сведения.
	— За Корбет?
	— За мен.
	Падликот се разсмя гръмогласно и седна обратно на леглото.
	— Значи играеш сам, мастър Ранулф? Слугата съперничи на господаря си, така ли е? Защо си мислиш, че знам още нещо?
	Ранулф се надвеси напред.
	— Приемам — започна той, — че дьо Краон е дошъл в Англия, за да измъкне и отнесе хазната вкъщи. Разбирам и защо се е криел, но не и защо ти, мастър Падликот, който си копаел в основите на подземието, е трябвало да оставиш тази така важна задача и да се върнеш обратно във Франция.
	Ранулф погледна затворника.
	— Това е единственото слабо място във веригата. Защо не си остана в Лондон, Падликот, защо е трябвало да пътуваш обратно до Париж? Не отричай, че си пътувал. Съучастниците ти потвърдиха, че си изчезвал за цели седмици. Какви си ги вършил още?
	Падликот размаха пръст насреща му.
	— Много си проницателен, мастър Ранулф. Корбет не ме попита.
	— Може да е решил, че си ходил за нови нареждания.
	Падликот сви рамене.
	— Е, и?
	— Е — отвърна Ранулф, — ще ми кажеш ли истинската причина?
	Падликот отново легна на леглото си и скръсти ръце зад главата си.
	— Нямаш какво да губиш.
	— Нямам и какво да спечеля — озъби се Падликот.
	— Имаш брат и както ти е известно, Падликот, палачът знае някои начини да облекчи болката. Сигурен съм, че добрият ни приятел — тъмничарят, ще може да донесе голяма чаша вино с подправки преди за последно да се повозиш на каруцата с осъдените на смърт.
	Падликот лежеше и подсвиркваше тихичко през зъби.
	— Съгласен съм — каза остро той и се залюля на леглото. — Аз съм на прага на смъртта, Ранулф. Знаеш, че клетвата, която ми дадеш, ще е свещена.
	— Ще я спазя.
	Падликот потропа с крака по пода.
	— Искаш ли да видиш лицето на Христос? — попита го внезапно той.
	— Какво?
	— Искаш ли да видиш лицето на Христос?
	— Разбира се. Какво имаш предвид?
	— Знаеш ли за ордена на тамплиерите?
	— Разбира се! — озъби се Ранулф.
	— Добре — въздъхна Падликот. — Не знам цялата история, но понякога, когато обърне няколко чашки, дьо Краон става бъбрив. Неговият господар, Филип Френски, отчаяно се нуждае от пари. Улиците в Северна Франция са претъпкани с въоръжени мъже, защото Филип събира войските си за нападение срещу Фландрия.
	Падликот вдигна ръка.
	— Знам, че ти е известно. Както и да е, Филип е дочул за безценна реликва, покровът на Христос, който се пази от тамплиерите.
	— И сега го иска, за да може да го продаде в чужбина?
	Падликот се намръщи.
	— А, има и още. Разбираш ли, имах три задачи: да проникна в подземието беше първата, другите две бяха да събера сведения за тамплиерите в Англия, както и всичко около тяхната прочута реликва.
	— Защо точно за тамплиерите?
	— А — Падликот се изправи и зашушна в ухото на Ранулф. После се отдръпна, наслаждавайки се на смаяното изражение, изписано на лицето на Ранулф.
	— Истината ли казваш? — попита той.
	Падликот кимна.
	— Проникването в подземието е нищо в сравнение с плановете на Филип за бъдещето. Сега само четирима други знаят каквото и ти — Падликот вдигна пръсти. — Филип Френски, мастър Ногаре, дьо Краон и аз.
	Падликот присви рамене.
	— Скоро ще съм мъртъв. Да си го кажем направо, копелето дьо Краон и пръста си не мръдна да ме спаси.
	Ранулф се дръпна от масата и потропа на вратата на килията.
	— Ще удържиш ли думата си? — умоляващо го попита Падликот.
	Ранулф го погледна през рамо.
	— Разбира се, стига казаното то теб да е истина.
	В жилището на пазача на портата, Ранулф бръкна под наметката си и извади кесията си. Отброи няколко сребърни монети и ги пусна в дланта на тъмничаря.
	— Ще направиш ли каквото ти казах? — попита Ранулф.
	— Разбира се, мастър — отвърна мъжът. — Сутринта на изпълнението на присъдата ще се погрижа Падликот да пие много и тогава ще се отправи нагоре по стълбата на палача.
	Ранулф го увери, че ще провери дали не е прахосал среброто си на вятъра и въздъхвайки дълбоко излезе от тъмницата. Обкованата с гвоздеи врата се затвори плътно след него. Постоя, поемайки дълбоко хладния нощен въздух, вперил поглед в звездите.
	— Ранулф-ат-Нюгейт — прошепна на себе си. — Търсачът на тайни.
	Припомни си пошушнатото от Падликот. О, той щеше да каже на господаря „Кисела физиономия“, но сам щеше да реши кога и къде. Разкриването на ужасната тайна на Падликот щеше да е ключът към щастието на Ранулф.


>	Бележка на автора

	Описаните в книгата събития са действителни. Ричард Падликот е бил образован писар, майстор на превъплъщението и добре известен злосторник с международна слава. Бил е търговец във Фландрия и Холандия и заради икономическите мерки, предприети от Едуард I, е преживял финансови трудности. Падликот се върнал в Англия и заедно с Адам Уорфийлд и Уилям от двореца са замислили грабежа в абатството. Положението в Уестминстър е било каквото е описано в книгата: не имало истинска власт в запуснатите сгради на двореца и бенедиктинските монаси, разпуснали се по отношение на монашеските си обети, са били лесни жертви за човек като Ричард Падликот. Среднощните гуляи са ставали в запуснатите сгради на двореца и в тях главни действащи лица да били Ричард Падликот, Адам Уорфийлд и Уилям от двореца. Проститутки и куртизанки са били канени на тези гуляи, а от среднощните веселби Падликот и Уорфийлд отивали да грабят.
	Старото изоставено гробище било засято с коноп и Падликот, прикриван от Уорфийлд, е прокопавал тунел към подземието. Изнесени били голямо количество сребърни и златни съдове, както и новоизсечени монети. Рибари намирали бокали да плуват в Темза, някои съдове се оказали в Кентиш таун и даже в оная част на града, в която били златарите. Хора като Уилям Торел, чиито работи могат и днес да се видят в абатството, били щастливите приемници на откраднатите съдове. След разкриването на грабежа Едуард Английски побеснял от гняв, Ричард Падликот и Уилям от двореца заплатили с живота си за своите престъпления. Подземието в Уестминстър може да се посети, а аз седях там, където някога е било запустялото гробище и размишлявах за най-дръзкия грабеж, осъществен преди около 690 години.
	Все още съществуват записи за грабежа, в това число и признанията на Падликот. Главният извор е ръкописът Четъм №6712, който се пази в библиотеката в Четъм, Манчестър. Всъщност авторът на този ръкопис може да е един от четиридесет и деветимата монаси, осъдени при последвалото разследване и изпратени да гният в тъмницата Тауър. Дръзкото признание на Падликот, с което той поема цялата отговорност за събитията, може да се прочете в оригинал (Записи на хазната K.R. 322/8 в архива на Ченсъри Лейн), има описание и на предполагаем грабеж в ръкопис от сбирката Котън _Nero D_ II том 192 D в Британската библиотека. От всички документи личи, че Падликот е бил способен, с остър ум измамник, невероятно очарователен и само може да се съжалява, че краят му е бил такъв. Понесъл е най-тежкото наказание, заради безсрамието си и няма съмнение, че тялото му е било одрано, а кожата закована на вратата на абатството. Стотици години по-късно, археолози открили следи от кожата му, останките били върху старата врата на абатството. Може да е оставена там да изгние: смазващо свидетелство за жестокия ответ на Едуард срещу грабежа на неговата хазна.
	Изследване на дворцовите записи в Лондон за споменатата в книгата година показва, че са убити няколко проститутки. Свързах списъка на тези трагични смъртни случаи с набега на Падликот в Уестминстърското абатство. Връзките на Падликот с Франция са били рехави, но не може да се отрече дипломатическото оживление сред натоварените с мисии агенти на Филип и Едуард заради стремежа и у двамата да получат надмощие над другия. Финансовите и икономически мерки, предприети от Филип IV стигат до атака на Църквата, както и до проучвания на въпроса може ли да е от изобщо някаква полза алхимията. Плановете му за тамплиерите, прочутия военен орден, по-късно довели до един от най-големите скандали на Средновековна Европа, но той ще е предмет на друга книга.
	Много хора са ми писали и са ме питали дали образът на Хю Корбет се основава на историческа личност и вероятно сега е моментът да призная истината: да. Този писар е бил главно действащо лице при разкриването на престъплението и изправянето на Падликот пред съд, както и при връщането на откраднатото от хазната на краля. Името му е Джон де Дроксфорд и всеки, който иска да види какъв е почеркът на Корбет, може да погледне в Коул’с рекордс (комисия по архивите 1844), където е отпечатан нотариално заверен документ, в който Дроксфорд описва изгубените и намерените скъпоценности. Джон Доксфорд е бил упълномощен да определи съдебните заседатели при разследването на Падликот и е бил действащо лице при разрешаването на този и други мистериозни случаи. Може би е точно това е моментът да му отдадем признание, тъй като заслужава такова.





	КРАЙ
I>
	© 1992 Пол Дохърти
	© 2007 Евелина Пенева, превод от английски

	Paul C. Doherty
	Murder Wears a Cowl, 1992

	Сканиране: Galimundi, 2009 г.
	Разпознаване и редакция: Dave, 2009 г.

	__Издание:__
	Пол Дохърти. Гибелен грях
	Издателство „Еднорог“, 2007
	Редактор: Мария Станкова
	Художник: Христо Хаджитанев
	ISBN: 978–954–365–018–7

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/14623]
I$