[Kodirane UTF-8]

	Мери Хигинс Кларк
	Къде си сега?


	Мистерията на една семейна трагедия…
	Изминали са десет години, откакто двадесет и една годишният студент Чарлс Макензи е изчезнал. Но той неизменно спазва един ритуал: винаги се обажда на майка си за Деня на майката. Всеки път я уверява, че е добре, отказва да отговори на обезумелите й въпроси, а после затваря. Дори смъртта на баща му не успява да го върне у дома.
	Сестрата на Мак, Каролин, е на 26 години. Завършила е юридическо училище и след две семейни трагедии осъзнава, че няма да може да продължи живота си, докато не намери своя брат. Решена е да разбере защо Мак се крие от тях. Затова тази година, когато Мак отново се обажда на майка си, Каролин го прекъсва, за да му съобщи решението си да го открие, каквото и да й струва това. Скоро се получава съобщение: „Кажи на Каролин, че не бива да ме търси“.
	Загадъчното предупреждение на Мак не може да спре сестра му. Устремът на Каролин бързо я запраща в свят на неочаквани опасности и въпроси без отговори.


	Мери Хигинс Кларк е авторка на двадесет и седем криминални романа и три сборника с кратки разкази. Само в САЩ са отпечатани повече от осемдесет и пет милиона екземпляра от книгите й, а всичките й произведения са световни бестселъри.



	В памет на Патриша Мери Райкър, Пат, скъпа приятелка и прекрасна жена.
	С обич




	„Къде си сега?
	Кой се крие зад твоята магия?“
	„Песен от Кашмир“
	По стихове на Лорънс Хоуп и музика на Ейми Удфорд-Финдън.




	1.

	Точно полунощ е, което означава, че Денят на майката* току-що е започнал. Тази вечер останах с майка си в апартамента в Сътън Плейс, където съм израснала. Тя е в стаята си на долния етаж и двете заедно провеждаме бдението си — едно и също бдение, което правим всяка година откакто брат ми, Чарлс Макензи младши — Мак — излязъл от апартамента, споделян с още двама студенти от предпоследния курс в Колумбийския университет. Оттогава никой не го е виждал. Но всяка година в един или друг момент от Деня на майката той звъни на мама по телефона, за да я увери, че е добре.
	[* В Съединените щати Денят на майката се празнува през втората неделя на месец май. — Б.пр.]
	— Не се тревожи за мен — казва й. — Някой от тези дни ще пъхна ключа в ключалката и ще вляза вкъщи — и затваря.
	Никога не знаем точно по кое време през тези двадесет и четири часа ще се обади. Миналата година Мак звънна само няколко минути след полунощ и бдението ни завърши почти веднага след започването си. Преди две години изчака до последната секунда и мама едва не се побърка от страх, че и този крехък контакт между нас и него е изчезнал.
	Мак със сигурност знаеше, че баща ми е загинал в трагедията с кулите близнаци. Бях абсолютно сигурна, че каквото и да прави, този ужасен ден ще го принуди да се върне у дома. Но се излъгах — той така и не дойде. А на следващия Ден на майката, по време на ежегодното си обаждане, заплака и задъхано изрече:
	— Съжалявам за татко. Наистина съжалявам — и прекъсна връзката.
	Аз съм Каролин. Когато Мак изчезна, бях на шестнайсет години. Поемайки по неговите стъпки, се записах в Колумбийския университет, но после, за разлика от него, продължих в юридическото училище „Дюк“. Преди да изчезне, и Мак беше приет там. След като миналата година получих право да практикувам, започнах стажа си в гражданския съд в съдебната палата на Сентър Стрийт в долната част на Манхатън. Съдия Пол Хюът обаче се пенсионира, така че в момента съм безработна. Възнамерявам да кандидатствам за работа като помощник окръжен прокурор в Манхатън, но не точно сега.
	Първо трябва да намеря начин да проследя и открия брат си. Какво всъщност се бе случило с него? Защо изчезна? Нямаше никакви признаци за нещо съмнително. Кредитните карти на Мак не бяха използвани. Колата му си бе в гаража близо до апартамента му. Никой с неговото описание не бе откаран в моргата, макар че в началото от време на време викаха родителите ми, за да видят трупа на някой неидентифициран млад мъж, изваден от реката или убит при злополука.
	Докато растяхме, Мак бе най-добрият ми приятел, моят довереник, моят другар. Половината ми приятелки бяха влюбени в него. Той бе идеалният син, идеалният брат, красив, мил, забавен, отличен студент. Какво изпитвам към него сега? Вече не знам. Спомням си колко го обичах, но днес тази любов се е превърнала почти изцяло в гняв и негодувание. Дори ми се иска да можех да се съмнявам, че е жив, да мисля, че всички тези обаждания са жестока игра, измислена от някой друг, но със сигурност знам, че не е така. Преди години записахме едно от обажданията му и сравнихме честотата на гласа му със записите от домашното ни видео. Двете честоти бяха еднакви.
	Всичко това означава, че мама и аз бавно се въртим по посока на вятъра и преди татко да загине в онзи пламтящ ад, и той правеше същото. През всички тези години така и не успях да вляза в някой ресторант или театър, без очите ми автоматично да обходят лицата на присъстващите, да не би по случайност Мак да се окаже там. Понякога някой мъж със сходен профил и пясъчноруса коса привличаше вниманието ми и ме заставяше да го погледна отново, а в някои случаи и да го огледам много внимателно. Спомням си как не един и два пъти почти съм събаряла хората по пътя си в стремежа си да се приближа до някой, който неизменно се оказваше съвсем чужд човек.
	Всичко това преминаваше през ума ми за кой ли път, докато нагласях телефона да звъни възможно най-високо, вмъквах се в леглото и се опитвах да заспя. Предполагам, че наистина съм се унесла в неспокойна дрямка, защото пронизителният звън ме накара да подскоча. От осветения циферблат на часовника видях, че е три без пет. С една ръка включих нощната лампа, а с другата сграбчих слушалката. Мама вече бе вдигнала. Веднага чух гласа й, задъхан и нервен:
	— Здравей, Мак.
	— Здравей, мамо. Честит Ден на майката. Обичам те.
	Гласът му бе плътен и уверен. „Звучи така, като че ли нищо на този свят не може да го притесни“ — помислих си горчиво.
	Както обикновено, звукът на гласа му съкруши мама и тя се разплака.
	— Мак, обичам те. Искам да те видя — започна да го умолява тя. — Не ме интересува в каква беда се намираш, какви проблеми имаш да разрешаваш, ще ти помогна. Мак, за бога, минаха десет години. Не ми го причинявай повече. Моля те… моля те…
	Той никога не е оставал на телефона за цяла минута. Знае, че ще се опитаме да проследим обаждането, сигурна съм, но сега, когато технологиите са толкова напреднали, винаги звъни от клетъчен телефон с предплатена карта.
	Бях решила какво да му кажа и сега заговорих бързо, за да го накарам да ме чуе, преди да затвори.
	— Мак, ще те намеря — казах му. — Ченгетата се опитаха и не успяха. Както и частният детектив. Аз обаче ще успея. Кълна се, че ще успея. — Гласът ми бе тих и твърд, както възнамерявах, но плачът на майка ми ме накара да престана да разсъждавам. — Ще те намеря, отрепка такава — изпищях в слушалката, — и дано имаш дяволски добра причина да ни измъчваш така.
	Чух щракване и разбрах, че е прекъснал връзката. Искаше ми се да си прехапя езика, да върна думата, с която го бях нарекла, но разбира се, вече бе прекалено късно.
	Знаех срещу какво се изправям, защото бях сигурна, че мама ще побеснее заради начина, по който се бях разкрещяла на Мак, сложих си пеньоара и слязох на долния етаж на апартамента, в който бяха живели двамата с татко.
	Сътън Плейс е един от скъпите квартали в Манхатън, с градски къщи и апартаменти с изглед към Ийст Ривър. Баща ми купил жилището, след като завършил юридическото училище във Фордхам и успял да се издигне до мястото на партньор в една фирма по корпоративно право. Нашето привилегировано детство с Мак бе осигурено както от ума му, така и от непоклатимата етика на работещ човек, втълпена му от овдовялата му майка. Той никога не позволи дори един цент от парите, наследени от майка ми, да се отразят на начина ни на живот.
	Почуках на вратата и я отворих. Тя стоеше пред огромния панорамен прозорец, който гледаше към Ийст Ривър. Не се обърна, макар да знаеше, че съм там. Нощта беше ясна. Виждах светлините на моста Куинсбъро отляво. Дори в този ранен час преди зазоряване по него се движеше дълга редица коли. За миг ми мина нелепата мисъл, че Мак е в една от тях и след като е направил годишното си обаждане, сега пътува към някое далечно място.
	Мак винаги е обичал да пътува — в кръвта му е. Бащата на майка ми, Лиъм О’Конъл, се родил в Дъблин, завършил колежа „Тринити“ и дошъл в Съединените щати — умен, образован и пробивен. В продължение на пет години изкупувал картофените ниви в Лонг Айлънд, които накрая се превърнали в Хамптънс, недвижими имоти в Палм Бийч, парцели на Трето авеню, когато то все още било само мръсна, тъмна улица в сянката на надвисналата над него железопътна линия. А после повикал при себе си моята баба — английското момиче, което срещнал в „Тринити“ — и се оженил за нея.
	Майка ми Оливия е типична английска красавица — висока, стройна като върба, въпреки че е на шейсет и две години, със сребърна коса, сиво-сини очи и класически черти. На външен вид Мак е същинско нейно копие.
	Аз съм наследила червеникавокестенявата коса, кафявите очи и волевата челюст на баща ни. Когато майка ми носеше токчета, ставаше малко по-висока от татко; също като него, и аз съм със среден ръст. Прониза ме копнеж; той да е тук, докато прекосявах стаята и обгръщах раменете на майка си с ръка.
	Тя рязко се обърна и ме плисна гневът, който бликаше от нея.
	— Каролин, как можа да говориш на Мак по този начин? — остро попита тя, притиснала здраво ръце към гърдите си. — Не разбираш ли, че трябва да има някакъв ужасен проблем, който го държи далеч от нас? Не можеш ли да проумееш, че сигурно е ужасно уплашен, чувства се безпомощен и тези обаждания са вик за разбиране?
	Преди смъртта на баща ми двамата често водеха такива емоционални разговори — майка ми винаги защитаваше Мак, а баща ми стигаше до състояние, в което бе готов да си измие ръцете от цялата история и да спре да се безпокои.
	— За бога, Лив — сопваше се той на мама, — по гласа му личи, че всичко е наред. Може би се е забъркал с някоя жена, която не желае да доведе тук. Или пък се опитва да пробие като актьор — нали това искаше, когато беше дете. Може да съм бил прекалено строг с него, като съм го карал да работи през лятото. Кой знае?
	Накрая винаги се извиняваха един на друг — мама обляна в сълзи, татко измъчен до краен предел и разгневен на самия себе си, задето я е разстроил.
	Не възнамерявах да задълбочавам грешката си, като се опитвам да се оправдая. Вместо това казах:
	— Мамо, чуй ме. След като досега не успяхме да намерим Мак, значи заплахата ми не го притеснява. Погледни на нещата по този начин: знаеш, че е жив. Гласът му звучеше бодро, направо оптимистично. Наясно съм, че ненавиждаш хапчетата за сън, но знам също така и че лекарят ти е предписал такива. Затова сега вземи едно и си почини.
	Не изчаках да ми отговори. Знаех, че няма смисъл да оставам повече при нея, защото и аз бях ядосана — ядосана на нея, задето избухна така срещу мен, ядосана на Мак, ядосана на факта, че този двуетажен апартамент с десет стаи е прекалено голям, за да живее мама сама в него, прекалено изпълнен със спомени. Не иска да го продаде, защото не вярва, че ежегодното обаждане на Мак ще бъде прехвърлено към новото й жилище, а освен това, разбира се, не спира да ми напомня думите му, че някой ден ще пъхне ключа в ключалката и ще си влезе вкъщи… Вкъщи. Тук.
	Върнах се обратно в леглото, но сънят бе на светлинни години от мен. Започнах да планирам откъде да подхвана търсенето на Мак. Помислих си да отида при Лукас Рийвс — частния детектив, когото на времето бе наел татко, но после се отказах. По-добре да се отнеса към изчезването на Мак така, сякаш се е случило вчера. Първото, което направи татко, след като разбрахме, че брат ми е в неизвестност, бе да позвъни на полицията и да съобщи, че е изчезнал. Щях да започна отначало.
	Познавах някои хора в съда, където се намира и кабинетът на окръжния прокурор. Реших да започна търсенето си оттам.
	Най-после се унесох и засънувах как вървя след обгърната в сенки фигура, която крачи по един мост. Колкото и да се опитвах да не го изпускам от поглед, той бе прекалено бърз за мен и когато стигнахме до твърда земя, не знаех накъде да се обърна. Но после го чух да ме вика. Гласът му бе скръбен и тревожен:
	— Каролин, не се приближавай, не се приближавай!
	— Не мога, Мак — казах на глас, след като се събудих. — Не мога.


	2.

	Монсеньор Девън Макензи печално споделяше с един или друг посетител, че неговата любима църква „Свети Франциск от Салес“ е разположена толкова близо до епископалната катедрала „Свети Йоан“, та на практика е почти незабележима.
	Преди няколко години Девън очакваше да затворят „Свети Франциск“ и честно казано, не би могъл да възрази на такова решение. Все пак църквата бе построена през деветнадесети век и имаше нужда от някои основни поправки. После, когато в околността започнаха да израстват все повече и повече блокове с апартаменти и старите постройки бяха обновени, Девън със задоволство установи, че на неделната литургия се появяват все повече и повече нови енориаши.
	Увеличаването на паството му през последните пет години му даде възможност да извърши някои от належащите ремонти. Прозорците със стъклописи бяха почистени; наслояваната в продължение на години мръсотия бе изстъргана от фреските по стените; дървените пейки бяха грижливо почистени и обновени, а местата за коленичене бяха покрити с нов мек килим.
	По-късно, когато папа Бенедикт постанови, че отделните свещеници могат да решават кога да отслужват литургия по римския обичай, Девън, който владееше отлично латински, обяви, че отсега нататък неделната служба в единадесет часа ще бъде провеждана на древния език на църквата.
	Реакцията на енориашите му го смая. От този ден нататък по време на литургия църквата биваше претъпкана до пръсване не само от по-възрастни граждани, а също така от тийнейджъри и млади хора, които почтително отговаряха „Deo gratias“ вместо „Благодаря на Бога“ и се молеха „Pater Noster“ наместо „Отче наш“.
	Девън бе на шейсет и осем години, две години по-млад от брата, когото бе загубил на единайсети септември, и бе кръстник на изчезналия си племенник. На литургията, когато подканваше богомолците да отправят безмълвно молитвите си към всевишния, неговата първа молитва винаги бе за Мак и за завръщането му у дома.
	В Деня на майката тази молитва бе винаги особено гореща. Днес, когато се върна в жилището си, Девън намери на телефонния си секретар съобщение от Каролин. „Чичо Дев, той позвъни в три без пет. Звучеше добре. Затвори бързо. Ще се видим довечера.“
	Монсеньор Девън усети изтощението в гласа на племенницата си. Облекчението му, че племенникът му се е обадил, се примеси с остър гняв. Дявол да те вземе, Мак, помисли си той. Имаш ли представа какво ни причиняваш? Докато сваляше свещеническата си якичка, Девън посегна към телефона, за да се обади на Каролин. Преди обаче да започне да набира номера, някой позвъни на вратата.
	Беше неговият приятел от детинство Франк Ленън — пенсиониран висш служител във фирма за софтуерни продукти, който служеше като главен разпоредител всяка неделя — броеше, вписваше и депозираше неделните пожертвования.
	Девън отдавна се бе научил да разчита израженията на хората и да разбира незабавно, когато човекът насреща му има истински проблем. Точно това четеше сега по набразденото от бръчки лице на Ленън.
	— Какво има, Франк? — попита той.
	— Мак е бил на службата в единадесет, Дев — изрече Ленън с равен глас. — Оставил е бележка за теб в кутията. Беше увита в двайсетдоларова банкнота.
	Монсеньор Девън Макензи сграбчи листчето хартия, прочете единадесетте думи, напечатани на него, а после, невярващ на очите си, ги прочете отново: „Чичо Девън, кажи на Каролин, че не бива да ме търси“.


	3.

	През последните девет години нито веднъж Аарон Клайн не пропусна да измине дългия път от Манхатън до гробището в Бриджхамптън, за да положи камък на гроба на майка си, Естер Клайн. Естер бе жизнена разведена жена на петдесет и четири години, когато загина от ръцете на някакъв крадец рано сутринта по време на всекидневния си крос близо до катедралата „Свети Йоан“.
	Тогава Аарон бе на двадесет и осем, наскоро се бе оженил и се чувстваше сигурен благодарение на издигането си в йерархията на инвестиционната банка „Уолъс и Мадисън“. Днес той имаше двама синове, Ели и Гейбриъл, както и малка дъщеричка, Даниел, чиято прилика с покойната й баба бе така поразителна, че понякога му причиняваше болка. При всяко посещение на гробището отново го обхващаха яростта и чувството на безсилие, породени от факта, че убиецът на майка му все още се разхожда ненаказан по улиците.
	Бяха я ударили отзад по тила с някакъв тежък предмет. Клетъчният й телефон бе на земята до нея. Дали бе усетила опасността и го бе извадила от джоба си, за да се опита да позвъни на 911? Тази възможност бе единственото логично обяснение.
	Положително трябва да се е опитвала да позвъни на някого. Записите, които полицията изиска и получи във връзка с разследването, показаха, че нито тя се е обадила на някого, нито някой й се е обадил по това време.
	Ченгетата решиха, че Естер е станала жертва на случаен обир със смъртен изход. Часовникът й — единственото бижу, което носеше по това време на деня — бе изчезнал, както и ключът за апартамента й.
	— Защо са взели ключа й, щом убиецът не е знаел коя е и къде живее? — запита Аарон ченгетата.
	Те така и не можаха да отговорят на въпроса му.
	Освен наблюдавания от портиер главен вход на сградата, апартаментът на Естер имаше отделен вход на нивото на улицата, но както изтъкнаха детективите, които работеха по случая, от жилището не липсваше нищо. Портфейлът й с неколкостотин долара вътре бе в дамската й чанта. В кутийката за бижута, отворена на тоалетката й, все така си стояха няколкото скъпи накита, които Аарон знаеше, че майка му притежава.
	Дъждът, който вече на няколко пъти бе спирал и отново започвал, пак заваля, докато Аарон коленичеше, за да докосне тревата над гроба на майка си. Коленете му потънаха в калната почва, докато поставяше камъка.
	— Мамо, иска ми се да беше доживяла да видиш децата — прошепна той. — Момчетата завършват първи клас и детска градина. Даниел вече е цяла актриса. Мога да си я представя как след десетина години се явява на прослушване за някоя от пиесите, които ти режисираше в „Колумбия“.
	Той се усмихна при мисълта какво би му отговорила майка му: „Аарон, голям си мечтател. Направи си сметката: по времето, когато Даниел постъпи в колеж, аз вече щях да съм на седемдесет и пет“.
	— Все още щеше да преподаваш, да режисираш и все още щеше да кипиш от енергия — рече на глас той.


	4.

	В понеделник сутринта се отправих към кабинета на окръжния прокурор в долната част на Манхатън. Със себе си носех бележката, която Мак бе пуснал в кутията за дарения. Денят бе прекрасен — слънчев и топъл, с приятен ветрец — времето, което би подхождало на Деня на майката далеч повече от студения и влажен ден, който бе провалил всяка надежда за срещи и празнуване на открито.
	Мама, чичо Дев и аз бяхме излезли на вечеря в неделя. Повече от ясно е, че бележката, която ни даде чичо Дев, хвърли и двете ни в паника. В първия миг майка ми изпадна във възторг при мисълта, че Мак може да е толкова близо — тя открай време бе убедена, че е някъде далеч, в Колорадо или в Калифорния — а после се уплаши, че моята закана да го открия го е поставила в някаква опасност.
	Отначало просто не знаех какво да мисля, но сега ме бе обхванало все по-нарастващото подозрение, че Мак може да е попаднал в някаква беда и да се опитва да ни държи настрана от нея.
	Фоайето на Хогън Плейс номер едно бе претъпкано с хора и мерките за сигурност бяха засилени до краен предел. Въпреки че имах безброй документи, удостоверяващи самоличността ми, без конкретна уговорка за среща не можах да мина покрай охраната. Докато дългата редица хора след мен започна да нервничи, се опитах да обясня, че брат ми е изчезнал и че може би най-после разполагаме с нещо, което да ни помогне да разберем откъде да започнем търсенето.
	— Госпожо, трябва да позвъните в отдел „Изчезвания“ и да си уговорите среща — настоя пазачът. — А сега, ако обичате, има и други хора, които трябва да се качат горе, за да се заемат с работата си.
	Обезсърчена, излязох от сградата и извадих мобилния си телефон. Съдията Хюът работеше в гражданския съд и аз почти не познавах помощник окръжните прокурори, по все пак се бях срещала с един — Мат Уилсън. Позвъних в кабинета на окръжния прокурор и ме свързаха с телефона на Мат. Той не си беше в кабинета и в ухото ми прозвучаха обичайните инструкции на телефонния секретар: „Оставете името и телефонния си номер заедно с кратко съобщение. Ще ви се обадя при първа възможност“.
	— Каролин Макензи се обажда — започнах. — Срещали сме се няколко пъти. Бях стажант-юрист при съдия Хюът. Преди десет години брат ми изчезна. Вчера е оставил бележка за мен в една църква на Амстердам Авеню. Нуждая се от помощ, за да видя дали няма да успеем да го открием, преди отново да потъне в неизвестност. — Приключих обаждането, като оставих номера си.
	Стоях на стъпалата. Покрай мен мина някакъв мъж — широкоплещест, в средата на петдесетте, с ниско подстригана сива коса и решителна крачка. Разбрах, че е чул съобщението ми, защото се обърна и спря, което не ме зарадва особено. За миг двамата се измерихме с поглед, а после той изведнъж проговори.
	— Аз съм детектив Барът — представи се. — Ще ви заведа горе.
	Пет минути по-късно седях в един кабинет с остаряло обзавеждане, състоящо се от бюро, няколко стола и купища папки.
	— Можем да говорим тук — рече той. — В стаята на отдела е прекалено шумно.
	Нито за миг не свали очи от лицето ми, докато му разказвах за Мак, само ме прекъсна на няколко пъти, за да зададе уточняващи въпроси.
	— Значи се обажда само в Деня на майката?
	— Точно така.
	— И никога не моли за пари?
	— Никога. — Бях поставила бележката в найлонова торбичка за сандвич. — Помислих си, че отпечатъците му може да са още на нея — обясних. — Освен ако, разбира се, не е накарал някой друг да пусне бележката в кутията вместо него. Изглежда направо налудничаво, че след всички усилия, които положи, за да изчезне без следа, би поел риска чичо Дев да го види от олтара.
	— Зависи. Може да си е боядисал косата, да е напълнял с десет килограма, да носи слънчеви очила. Не е трудно да се слееш с тълпата, особено когато всички носят дъждобрани.
	Той погледна към късчето хартия. Написаното бе ясно видимо през найлона.
	— Разполагаме ли с отпечатъците на брат ви в досието по случая?
	— Не съм сигурна. Икономката ни вече беше почистила с прахосмукачка стаята му вкъщи и бе избърсала праха още преди да съобщим за изчезването му. Мак делеше студентски апартамент с двама приятели и като на повечето такива места, там влизаха и излизаха купища хора всеки ден. След като е карал колата си за последен път, я измиха и почистиха. Това беше още преди изчезването му.
	Барът ми върна бележката.
	— Можем я да проверим за отпечатъци, но още отсега ви казвам, че няма да постигнем нищо. Вие и майка ви сте я пипали. Както и чичо ви, монсеньорът. А също и разпоредителят, който му я е занесъл. Предполагам, че е имало поне още един разпоредител, който е помагал да се събират пожертвованията.
	Почувствах се длъжна да му дам нещо повече от тази бележка, затова подех:
	— Аз съм единствената сестра на Мак. Майка ми, баща ми и аз се регистрирахме в лабораторията за изследване на ДНК, за да оставим проби за евентуално съпоставяне. Оттам обаче така и не ни се обадиха, затова предполагам, че не са намерили никого, чиято ДНК да съответства поне отчасти на нашата.
	— Госпожице Макензи, от това, което ми казвате, излиза, че брат ви не е имал абсолютно никаква причина да изчезне по своя воля. Но ако го е направил, значи такава причина е съществувала и все още съществува. Вероятно сте гледали някоя от криминалните програми по телевизията и знаете, че когато хората изчезват, причината за това обикновено се оказва ескалиране на проблеми, причинени или от любов, или заради пари. Изоставено гадже, ревнив съпруг или съпруга, неудобна половинка, отчаяно пристрастяване към дрогата. Трябва да преразгледате всички свои предишни представи за брат си. Той е бил на двайсет и една години. Казвате, че е жънел успехи сред момичетата. Имал ли е някоя по-специална връзка?
	— Приятелите му не ни споменаха нищо такова. Със сигурност не посочиха момиче, което да изпъква сред останалите.
	— На неговата възраст много младежи започват да залагат безразсъдно. Още по-голям брой пробват наркотици и се пристрастяват. Да предположим, че е задлъжнял към някого? Как биха реагирали на това родителите ви?
	Установих, че не ми се иска да отговарям на този въпрос, но после си напомних, че преди десет години със сигурност са задали същите тези въпроси на мама и татко. Зачудих се дали не са им отговорили уклончиво.
	— Баща ми щеше да побеснее — признах. — Според него от хора, които само пилеят пари, няма никаква полза. Майка ми си има свой доход от наследството си. Ако на Мак са му трябвали пари, можел е да й поиска. Тя със сигурност щеше да му ги даде, без да казва на татко.
	— Добре. Госпожице Макензи, ще бъда напълно откровен с вас. Не мисля, че тук има престъпление, затова не можем да разглеждаме изчезването на брат ви като такова. Не можете да си представите колко много хора зарязват предишния си живот всеки ден. Намират се под стрес. Не могат да се справят повече, или дори по-лошо, вече не искат дори да полагат усилия. Брат ви се обажда редовно…
	— Веднъж годишно — прекъснах го.
	— Което все пак означава редовно. Вие му заявявате, че ще го намерите, и той незабавно отговаря със съобщение: „Остави ме на мира“. Знам, че звучи грубо, но моят съвет е да осъзнаете, че Мак е там, където иска да бъде, и че единствената връзка, която желае да поддържа с вас и с майка ви, е това обаждане за Деня на майката. Направете услуга и на трима ви. Уважете желанията му.
	Той се изправи — ясен намек, че срещата ни е приключила. Очевидно не биваше да губя повече времето на полицията. Взех бележката и докато го правех, отново прочетох съобщението. „Чичо Девън, кажи на Каролин, че не бива да ме търси.“
	— Бяхте много… откровен, детектив Барът — казах, замествайки „услужлив“ с „откровен“. Изобщо не смятах, че е проявил услужливост, ни най-малко. — Обещавам, че повече няма да ви безпокоя.


	5.

	От двадесет години Гюс и Лил Крамър, сега в началото на седемдесетте, бяха домоуправители на четириетажния жилищен блок на Уест Енд Авеню, който собственикът Дерек Олсен бе обновил и превърнал в квартири за студенти. Когато ги нае, Олсен им обясни: „Вижте, колежанчетата, все едно умни или тъпи, по принцип са мърляви. Ще трупат в кухнята кутии от пица една върху друга. Ще съберат достатъчно кутии от бира, за да покрият цяло бойно поле. Ще хвърлят мръсните си дрехи и мокрите кърпи на пода. На нас обаче изобщо не ни пука за това. Когато завършват, всички те се изнасят.
	Това, което искам да кажа — бе продължил той — е следното: мога да вдигам наема с колкото си пожелая, но само докато общите части изглеждат безупречно. От вас двамата очаквам да поддържате входа и коридора така, че да приличат на къща от Пето авеню. Искам отоплението и климатичната инсталация винаги да работят, проблемите с водопроводната инсталация да се оправят на минутата, а тротоарът да е преметен всяка сутрин. Искам да боядисвате стената всеки път, щом се откърти парче мазилка. Когато бъдещите ни квартиранти пристигнат заедно с родителите си, за да огледат мястото, трябва всички да останат впечатлени“.
	В продължение на двадесет години Крамърови предано бяха следвали инструкциите на Олсен и мястото, на което работеха, се бе сдобило с репутацията на първокласна жилищна сграда за студенти. Всички хлапета, които минаваха оттам, имаха късмета родителите им да са с дълбоки джобове. Немалко от тези родители се уговаряха допълнително с Крамърови редовно да почистват жилищата на децата им.
	Семейство Крамър бе отпразнувало Деня на майката с обяд в „Зелената таверна“ заедно с дъщеря си Уинифред и нейния съпруг Пери. За нещастие разговорът се състоя почти изцяло от монолога на Уинифред, която настояваше родителите й да се пенсионират и да оттеглят в къщата си в Пенсилвания. И преди бяха чували тази тирада, която неизменно завършваше с рефрена:
	— Мамо, татко, не мога да понеса мисълта как чистите с прахосмукачката и бършете праха след всички тези деца.
	Лил Крамър отдавна се бе научила да отговаря:
	— Може и да си права, мила. Ще си помисля по въпроса.
	Над многоцветното си сорбе Гюс Крамър не си направи труда да подбира думите по-деликатно.
	— Ще се оттеглим тогава, когато сме готови да се оттеглим, и нито секунда по-рано. Какво ще правя по цял ден, ако не работя?
	Късно в понеделник следобед, докато плетеше пуловерче за очакваното първо дете на една от бившите студентки в сградата, Лил си мислеше за добронамерения, но дразнещ съвет на дъщеря си. „Защо Уинифред не разбира, че обичам да съм край тези деца — ядосваше се тя. — За нас с Гюс това е почти като да имаме внуци — нещо, което тя така и не ни даде.“
	Стресна я звънът на телефона. Сега, когато Гюс започваше да недочува, той бе увеличил звука, но така бе просто прекалено силно. „Този шум може да събуди и мъртвите“ — помисли си Лил и побърза да вдигне.
	Докато вземаше слушалката, се улови, че се надява да не е Уинифред с продължение на речта за пенсионирането. Миг по-късно й се прищя наистина да беше Уинифред.
	— Добър ден, обажда се Каролин Макензи. Госпожа Крамър ли е на телефона?
	— Да. — Лил усети как устата й пресъхва.
	— Моят брат, Мак, живееше във вашата сграда, когато изчезна преди десет години.
	— Да.
	— Госпожо Крамър, Мак ни се обади онзи ден. Не пожела да ни каже къде се намира. Сигурно разбирате какво причинява това на майка ми и на мен. Ще се опитам да го намеря. Имаме причина да смятаме, че живее някъде наблизо. Може ли да дойда да поговоря с вас?
	„Не — помисли си Лил. — Не!“ Но миг по-късно се чу да изрича единствения отговор, който можеше да даде:
	— Разбира се. Аз… ние… ние много харесвахме Мак. Кога искате да се видим?
	— Утре сутрин?
	„Прекалено скоро — каза си Лил. — Трябва ми повече време.“
	— Утре сме заети.
	— Тогава в сряда сутрин около единадесет?
	— Да, струва ми се, че е добре.
	Гюс влезе, докато тя поставяше слушалката на мястото й.
	— Кой беше? — попита той.
	— Каролин Макензи. Започва свое собствено разследване за изчезването на брат си. Ще дойде да говори с нас в сряда сутрин.
	Лил видя как широкото лице на съпруга й се зачервява, а зад стъклата на очилата очите му се присвиват. Две широки крачки и късото му, набито тяло се закова пред нея.
	— Миналия път се остави ченгетата да видят, че си нервна, Лил. Не допускай това да се повтори сега пред сестрата. Чуваш ли ме? _Този път не го позволявай!_


	6.

	В понеделник следобед смяната на Рой Барът приключи в четири часа. Денят бе протекъл сравнително бавно и в три Барът осъзна, че няма нищо, което да изисква неотложното му внимание. Нещо обаче го безпокоеше. Също като език, който се плъзга из устната кухина, за да намери източника на някаква болка, умът му започна да обхожда изтеклия ден, търсейки извора на безпокойството.
	Когато стигна до срещата си с Каролин Макензи, разбра, че го е намерил. Изразът на недоволство и презрение в очите й, когато бе излязла, сега го накара да се почувства едновременно засрамен и притеснен. Тя отчаяно се тревожеше за брат си и се надяваше, че бележката, която той бе оставил в кутията за дарения в църквата, може да е крачка в посоката към намирането му. Макар да не го беше казала, бе повече от ясно, че според нея брат й е в някаква беда.
	Отрязах я по най-грубия начин, помисли си Барът. Когато си тръгна, тя каза, че няма да ме безпокои повече. Точно това бе думата, която използва — „безпокоя“.
	Сега, докато се облягаше назад в стола пред бюрото си в претъпканата стая на отдела, Барът мислено изолира звъненето на телефоните, които го заобикаляха. После сви рамене. „Защо пък да не погледна досието? — каза си. — Ако не друго, поне ще се успокоя, че става въпрос само за човек, който не иска да го намерят — човек, който един ден ще промени мнението си и ще се появи в някой от епизодите на «Доктор Фил»*, за да се събере отново с майка си и сестра си, докато всички плачат пред телевизора.“
	[* „Доктор Фил“ — телевизионно предаване, водено от психолога д-р Фил Макгроу, в което чрез постоянния поток от гости се третират най-различни теми, вълнуващи днешния човек. — Б.пр.]
	Потръпвайки от артрита в коляното си, той се изправи, слезе на долния етаж до архивния отдел, записа папката „Макензи“ в регистъра, отнесе я на бюрото си и я отвори. Освен купчината официални доклади и показанията на семейството и приятелите на Чарлс Макензи младши, имаше голям плик, пълен със снимки. Барът ги извади и ги разпръсна на бюрото си.
	Една от тях привлече вниманието му незабавно — коледна картичка, на която се виждаше семейство Макензи, застанало пред елхата в къщата си. Тази снимка напомни на Барът за коледната картичка, която двамата с Бет бяха направили през декември — те двамата заедно с децата си Мелиса и Рик, застанали пред своята елха. Все още пазеше тази картичка някъде в бюрото си.
	„На снимката Макензи изглеждат по-сковани от нас“ — помисли си Барът. Бащата и синът бяха със смокинги, а майката и дъщерята — с вечерни рокли. Но общият ефект бе един и същ — едно усмихнато, щастливо семейство, което пожелава на приятелите си весела Коледа и щастлива Нова година. Това трябва да бе последната картичка, която са направили, преди синът да изчезне.
	Сега Чарлс Макензи младши бе изчезнал от десет години, а Чарлс Макензи старши бе загинал на единадесети септември.
	Барът разбута някои лични документи в чекмеджето си и извади коледната картичка на собственото си семейство. Облегна лакти на бюрото и вдигна двете снимки, като ги сравняваше една с друга. „Аз съм щастливец — помисли си той. Рик току-що бе завършил първата си година във «Фордхам» с много висок успех, а Мелиса — още една пълна отличничка — завършваше предпоследния си курс в католическото училище и тази вечер бе балът й. — С Бет сме повече от щастливи. Благословени сме.“
	За миг през ума му пробяга една мисъл: „Ами ако нещо ми се случи, докато съм тук, а Рик излезе от стаята в пансиона и изчезне? Ако вече ме няма, за да го намеря?“.
	Рик никога не би причинил подобно нещо на майка си и сестра си, за нищо на света, каза си Барът.
	„Но всъщност Каролин Макензи иска да ме убеди точно в същото: че нейният брат никога не би го направил.“
	Барът бавно затвори папката „Макензи“ и я прибра в най-горното чекмедже на бюрото си. Ще я погледна сутринта, реши той, и може би ще се отбия при някои от хората, които са дали показания на времето. Няма лошо да задам някои въпроси и да видя дали междувременно паметта им не се е поосвежила.
	Беше четири часът. Време да си тръгва. Искаше да се прибере навреме, за да направи снимка на Мелиса в балната й рокля заедно с приятеля й, Джейсън Кели. „Приятно хлапе — размишляваше Барът, — но толкова слабо, че ако изпие чаша доматен сок, ще се види как течността слиза по тялото му, като живак на термометър. Искам и да си побъбря с шофьора на лимузината, която ще ги вземе — само да хвърля поглед на разрешителното му и да намекна, че е по-добре и през ум да не му минава да кара и с една миля в час повече от допустимото.“ Изправи се и си облече якето.
	„Човек прави всичко по силите си, за да защити децата си“ — мислеше си той, докато се обръщаше и подвикваше: „До скоро!“ на момчетата в стаята на отдела и после, докато вървеше по коридора. „Но понякога, колкото и да се опитваш, нещо се обърква и детето ти се оказва жертва на катастрофа или на нечия мръсна игра.“
	„Моля те, Господи — помоли се, докато натискаше бутона на асансьора, — моля те, не позволявай това някога да се случи на нас.“


	7.

	Чичо Дев бе казал на Елиът Уолъс за бележката, оставена от Макс в кутията за дарения, и в понеделник вечер Елиът ни изведе на вечеря. През невъзмутимото му както винаги изражение прозираше само лека искрица на безпокойство. Елиът е главен изпълнителен директор и председател на борда на „Уолъс и Мадисън“ — инвестиционната фирма на Уолстрийт, която се грижи за финансите на семейството ни. На времето той бе един от най-добрите приятели на баща ми и двамата с Мак винаги сме го смятали за нещо като чичо. Разведен от години, Елиът е влюбен в майка ми или поне на мен така ми се струва. Мисля, че нейното безразличие към него през годините, последвали смъртта на татко, е още една последица от изчезването на Мак.
	Веднага щом седнахме на любимата му маса в „Льо Сирк“, подадох на Елиът бележката на Мак и заявих, че след прочитането й съм по-решена отвсякога да го намеря.
	Надявах се Елиът да подкрепи решението ми да се опитам да открия Мак, но останах разочарована.
	— Каролин — бавно рече той, докато четеше и препрочиташе бележката, — не смятам, че постъпката ти ще бъде честна спрямо брат ти. Той се обажда всяка година, така че знаеш, че е добре. Самата ти си споделяла, че ти се струва спокоен, дори щастлив. Той отговаря незабавно на обещанието ти — или по-скоро заплахата ти — да го откриеш. Заявява ти колкото се може по-директно по най-достъпния за него начин да го оставиш на мира. Защо не уважиш желанията му и още по-важно, защо не престанеш да поставяш Мак в центъра на съществуването си?
	Не очаквах да чуя подобен въпрос от Елиът и съвсем ясно видях усилието, което му струваше да го изрече. Погледът му бе изпълнен с тревога, а челото му — набръчкано, докато преместваше поглед от мен към майка ми, чието лице бе станало съвсем безизразно. Зарадвах се, че сме на ъглова маса, където никой не можеше да я види — страхувах се, че ще избухне гневно срещу Елиът, както направи с мен след последното обаждане на Мак, или по-лошо, ще се разплаче.
	Тъй като тя не каза нищо, Елиът настоя:
	— Оливия, дай на Мак пространството, което той иска. Радвай се, че е жив, и дори намери утеха в това, че очевидно се намира наблизо. Мога да те уверя, че ако Чарли беше тук, щеше да ти каже абсолютно същото.
	Майка ми винаги успява да ме изненада. Тя вдигна вилицата си и разсеяно описа със зъбците нещо по покривката. Бях готова да се обзаложа, че изписва името на Мак.
	Веднага щом проговори, осъзнах, че изцяло съм сгрешила в преценката си за начина, по който бе приела бележката.
	— Откакто Дев ни показа това съобщение от Мак снощи, и аз си мисля нещо подобно, Елиът — рече тя. Болката в гласа й бе очевидна, но нямаше и намек за сълзи. — Нагрубих Каролин, защото тя се ядоса на Мак. Не беше честно да го правя. Знам, че постоянно се тревожи за мен. Сега Мак ни даде отговор — не отговора, който исках да чуя, но все пак някакъв отговор.
	Тук мама се опита да се усмихне.
	— Оттук нататък ще се помъча да го смятам за дезертьор — избягал без разрешение. Може би наистина живее някъде тук — както ти каза, отговорът му дойде наистина бързо — и щом той не желае да ни вижда, ние с Каролин ще уважим желанията му. — Направи пауза, а после добави твърдо: — Точно така.
	— Оливия, надявам се да се придържаш към това решение — одобри разпалено Елиът.
	— Със сигурност възнамерявам да опитам. Като първа крачка, моите приятели семейство Кларънс заминават на пътешествие с яхтата си. Тръгват за гръцките острови този петък. Предложиха ми да ги придружа. Смятам да го направя. — Остави вилицата на мястото й с жест на окончателно решение.
	Облегнах се назад и започнах да обмислям този неочакван обрат на събитията. Допреди малко възнамерявах да разкажа на Елиът за уговорката си с домакините на сградата на Мак в сряда. Сега, разбира се, нямаше да го направя. Иронията на цялата ситуация бе, че в продължение на години бях молила мама да се примири с положението, а сега, когато най-после го бе направила, ми се искаше да не е така. С всеки изминал час се убеждавах все повече и повече, че Мак е изпаднал в голяма беда и е принуден да се справи с нея сам. Тъкмо се канех да облека в думи тази възможност, когато изведнъж стиснах устни и промених решението си. След като мама заминеше, можех да търся Мак, без да трябва да крия какво правя или още по-лошо, да я лъжа.
	— Колко време ще продължи пътуването, мамо? — попитах.
	— Най-малко три седмици.
	— Смятам, че идеята е страхотна — уверих я, без да си кривя душата.
	— Аз също — съгласи се Елиът. — Ами ти, Каролин? Все още ли искаш да станеш помощник окръжен прокурор?
	— Категорично — отговорих аз. — Но ще изчакам още месец-два, преди да си подам молбата. Ако извадя късмет да ме назначат, няма да ми остане никакво свободно време, и то за дълго.
	Вечерта продължи много приятно. Мама, прекрасна в синята си копринена блуза и подходящи панталони, се усмихваше и говореше оживено, както не я бях виждала от години. Като че ли приемането на ситуацията с Мак най-после бе дало покой на духа й.
	Елиът също се ободри, докато я гледаше. На времето, докато растях, се чудех дали той носи риза и вратовръзка в леглото. Винаги е така ужасно скован и официален, но когато мама пусне чара си в действие, той просто се разтапя. По-възрастен е от нея с няколко години и това ме кара да се чудя дали гъстата му тъмнокестенява коса е естествена, но би могла и да бъде. Елиът притежава стегнатата стойка на военен, а изражението му обикновено е резервирано, дори надменно, докато не се усмихне или разсмее — тогава целият грейва и мога да видя проблясък надалеч по-непринудена личност, скрита зад вродената му помпозност.
	Той често се шегува със себе си. „Моят баща, Франклин Делано Уолъс — казва той — е бил кръстен на далечния си братовчед, президента Франклин Делано Рузвелт, който си остана героят на татко до края на живота му. Според вас защо са ме кръстили Елиът? Това име е избрал президентът за един от своите синове. И без да отричам всичко, което е направил за обикновените хора, не забравяйте, че Рузвелт е бил първо и преди всичко аристократ. Боя се, че моят баща пък беше не само аристократ, а и сноб до мозъка на костите си. Затова, когато ви се сторя прекалено превзет, не обвинявайте мен, а превзетия педант, който ме е отгледал.“
	Когато приключихме с кафето, вече бях решила с абсолютна сигурност, че няма дори да намеквам пред Елиът за твърдото си намерение да търся Мак. Предложих да остана в апартамента на мама, докато я няма — предложение, което й допадна. Студиото в Гринич Вилидж, което бях наела миналия септември, когато започнах работата си със съдията, никак не й допадаше. Изобщо не й мина през ума, че основанията ми да остана в Сътън Плейс са свързани с Мак: ако разбереше, че продължавам да го търся, и се опиташе да се свърже с мен, исках да съм на място, където да може да ме открие лесно.
	Когато излязохме от ресторанта, си спрях такси. Елиът и мама предпочетоха да повървят пеш до Сътън Плейс. Докато колата се отдалечаваше, със смесени чувства проследих с поглед как Елиът улавя майка ми за ръката и докосвайки рамене, двамата тръгват заедно по улицата.


	8.

	Шейсет и седем годишният пенсиониран хирург доктор Дейвид Андрюс не знаеше защо изведнъж се почувства толкова нервен, след като изпрати дъщеря си до влака за Манхатън, където трябваше да завърши предпоследната си година в Нюйоркския университет.
	Лизи и нейният по-голям брат Грег бяха дошли в Гринич, за да прекарат Деня на майката заедно с баща си. Този празник бе тежък за всички им — едва вторият без Хелън. Тримата бяха посетили гроба й в гробището „Сейнт Мери“ и после бяха отишли на ранна вечеря в клуба.
	Отначало Лизи смяташе да се върне в града с колата заедно с Грег, но в последния миг реши да остане за през нощта и да замине рано сутринта.
	— Часовете ми започват чак в единадесет — обясни тя, — а ми се иска да поостана тук с теб, татко.
	В неделя вечерта двамата разгледаха някои от албумите със снимки и поговориха за Хелън.
	— Ужасно ми липсва — прошепна Лизи.
	— И на мен, скъпа — призна баща й.
	Но в понеделник сутринта, когато я бе закарал до гарата, Лизи бе жизнерадостна както обикновено. Точно поради тази причина Дейвид Андрюс не можеше да проумее разяждащата го тревога, която провали играта му на голф и в понеделник, и във вторник.
	Във вторник вечерта включи новините в шест и половина и тъкмо бе задрямал пред телевизора, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Кейт Карлайсъл — най-добрата приятелка на Лизи, както и нейна съквартирантка, с която деляха апартамент в Гринич Вилидж. Въпросът, който му зададе, както и тревожният глас, с който го изрече, го накараха да подскочи от стола:
	— Доктор Аидрюс, там ли е Лизи?
	— Не, Кейт, не е. Защо мислиш, че може да е тук? — попита той.
	Докато говореше, той обхвана с поглед стаята. Въпреки че след смъртта на Хелън бе продал голямата къща и жена му никога не бе живяла в този апартамент, той инстинктивно се огледа за нея, за ръката й, протегната да поеме слушалката от неговата.
	Когато момичето не отговори, той настоя с остър тон:
	— Кейт, защо търсиш Лизи?
	— Не знам, просто се надявах… — Гласът на Кейт секна.
	— Кейт, кажи ми какво се е случило.
	— Вчера Лизи излезе с едни наши приятели. Отидоха в „Бараката“ — едно ново заведение, за което си говорехме, че трябва да посетим.
	— Къде се намира то?
	— На границата между Вилидж и Сохо. Лизи останала, след като другите си тръгнали — имало някаква наистина добра група, а нали знаете колко обича да танцува тя.
	— По кое време са си тръгнали останалите?
	— Около два часа.
	— Лизи пила ли е?
	— Не много. Когато си тръгнали, била добре, но когато се събудих тази сутрин, я нямаше в апартамента и никой не я е виждал целия ден. Опитвах се да я намеря на клетъчния, но никой не вдига. Звънях на всички, за които се сетих, но никой не я е виждал.
	— Обади ли се на това място, където е била снощи?
	— Говорих с бармана. Каза, че Лизи останала, докато затворили в три часа, и после си тръгнала сама. Закле се, че изобщо не била пияна, всъщност почти не била пила. Просто останала до края.
	Андрюс затвори очи, опитвайки се отчаяно да прецени какво трябва да предприеме. „Нека да е добре, Господи“ — помоли се той. Лизи, неочакваното бебе, родено, когато Хелън бе вече на четиридесет и пет години и двамата отдавна се бяха отказали от надеждата някога да имат второ дете.
	Той нетърпеливо свали крака от възглавничката, избута я настрана, стана, отметна гъстата бяла коса от челото си и преглътна, за да активира слюнчените жлези във внезапно пресъхналата си уста.
	Пиковите часове на задръстванията вече са преминали, помисли си той. Би трябвало да стигне до Гринич Вилидж за не повече от час.
	„От Гринич, Кънектикът, до Гринич Вилидж“ — бе оповестила весело Лизи преди три години, когато реши да се запише в Нюйоркския университет.
	— Кейт, ще започна веднага да действам — рече Андрюс. — Ще се обадя на брата на Лизи. Ще се срещнем в апартамента ти. Колко далеч от вас се намира този бар?
	— Около една миля.
	— Дали Лизи би взела такси?
	— Времето беше хубаво. По-скоро би тръгнала пеш.
	Сама по тъмните улици посред нощ, помисли си Андрюс. Опитвайки се да не позволи на гласа си да се пречупи, той каза:
	— До един час съм при теб. Продължавай да звъниш на всеки, за когото се сетиш, дано някой има представа къде е Лизи.


	Когато телефонът иззвъня, доктор Грог Андрюс се намираше под душа, затова реши да остави да се включи телефонният секретар. Не беше на смяна и имаше среща с дама, с която се бе запознал предишната вечер на коктейл по случай излизането на романа на един приятел. Сърдечен хирург в болницата „Ню Йорк-Презвитериън“, какъвто беше и баща му преди пенсионирането си, Грег се избърса с хавлията, влезе в спалнята си и се замисли, че в тази майска вечер бе започнало да захладнява. Отвори гардероба и избра светлосиня риза с дълги ръкави, отворена на врата, светлокафяви панталони и тъмносиньо яке.
	„Лизи все ми повтаря, че изглеждам страшно скучен — припомни си той и с усмивка се замисли за сестричката, която бе по-малка от него с цели дванадесет години. — Казва, че трябва да си купя някои дрехи в ярки цветове и да ги смесвам. Също така ме съветва да си сложа контактни лещи и да се отърва от тази ниска подстрижка.“
	— Грег, ти си наистина сладък — не си красавец, но си сладък — беше му казала тя с делови глас. — Искам да кажа, жените харесват мъже, които имат ум в главите си. Пък и винаги се влюбват в лекари. Нещо като неосъзнат комплекс по отношение на бащата, предполагам. Но не е зле да изглеждаш малко по-жизнерадостен.
	Лампичката на телефонния секретар примигваше. Той се зачуди дали да си направи труда да провери съобщението сега, или да го остави за след като се прибере, но накрая все пак натисна бутона.
	— Грег, баща ти е. Съквартирантката на Лизи току-що ми се обади. Лизи е изчезнала. Снощи си тръгнала сама от някакъв бар и оттогава никой не я е виждал. На път към апартамента й съм. Ще се срещнем там.
	Грег Андрюс усети как го побиват студени тръпки, докато спираше секретаря и натискаше бутона, който избираше номера на телефона в колата на баща му.
	— Татко, току-що чух съобщението ти — каза той, когато баща му вдигна. — Ще се видим в апартамента на Лизи. По пътя ще позвъня на Лари Ахърн. Само недей да караш прекалено бързо.
	Грег грабна мобилния си телефон, изхвърча от апартамента, хвана асансьора, който тъкмо слизаше от по-горните етажи, профуча през фоайето и без да поглежда към портиера, се втурна към пътя, за да спре някое такси. Както обикновено по това време, не се виждаше нито едно със светната лампичка. Грег отчаяно се огледа нагоре и после надолу по улицата, надявайки се да види някоя от лимузините, които нямаха право да качват пътници по улиците, но все пак го правеха и които често се срещаха по Парк Авеню.
	Забеляза една, паркирана малко по-надолу по пресечката, и се втурна да я хване. Излая адреса на Лизи на шофьора и отвори клетъчния си телефон, за да се обади на стария си съквартирант от колежа в Джорджтаун, който сега бе началник на детективите в кабинета на окръжния прокурор на Манхатън.
	След две иззвънявания се чу гласът на Лари Ахърн, който приканваше обаждащия се да остави съобщение.
	Грег раздразнено поклати глава и каза:
	— Лари, Грег е. Обади ми се на мобилния. Лизи е изчезнала.
	„Лари постоянно си проверява съобщенията“ — напомни си Грег, докато колата си проправяше път през града убийствено бавно. Докато минаваха по Петдесет и втора улица, се сети, че след петнадесет минути младата жена, с която се бе запознал снощи, щеше да го чака в бара на „Четирите сезона“.
	Тъкмо се канеше да й остави съобщение, когато му се обади Ахърн.
	— Разкажи ми за Лизи — нареди в слушалката.
	— Снощи отишла в някакъв бар или клуб, или както искаш да наречеш онези места във Вилидж и Сохо. Тръгнала си сама, когато затворили, и така и не се прибрала вкъщи.
	— Как се казва барът?
	— Все още не знам. Не се сетих да попитам татко. Той е на път за апартамента.
	— Кой ще знае името?
	— Съквартирантката на Лизи, Кейт. Точно тя се е обадила преди малко на татко. С него ще се срещнем в апартамента, в който живеят двете с Лизи.
	— Дай ми номера на Кейт. Ще ти се обадя.
	Кабинетът на Лари Ахърн се намираше непосредствено до общата стая на детективския отдел. Лари бе доволен, че никой не можеше да види лицето му в този миг, Лизи бе шестгодишна, когато той за пръв път отиде на гости у семейство Андрюс в дома им в Гринич през есента на първата си година в колежа. Тя бе израсла пред очите му и от хубаво дете се бе превърнала в зашеметяващо красива млада жена — жена, към която всеки мъж, не само хищниците, би проявил интерес.
	„Тръгнала си от бара сама, когато затваряли. Мили боже, това лудо дете. Тези хлапета така и не разбират за какво става въпрос.“
	Лари Ахърн знаеше, че скоро ще трябва да каже на Грег и на бащата на Лизи, че през последните десет години три млади жени са изчезнали в същия район на границата на Сохо и Вилидж, след като са прекарали вечерта в някой от баровете там.


	9.

	В сряда сутринта, докато единадесет часа наближаваше все повече и повече, Лил Крамър започна да се чувства все по-неспокойна. Откакто Каролин Макензи се обади, Гюс постоянно я предупреждаваше да каже само това, което знаеше за изчезването на Мак преди десет години.
	— Което означава нищо — продължаваше да й повтаря той. — Абсолютно _нищо_! Просто повтори постоянните си приказки какъв приятен младеж е бил и точка. Никакви умолителни нервни погледи към мен да ти помогна.
	Апартаментът бе както винаги безупречно чист, но днес слънцето светеше особено ярко и като увеличителна лупа излагаше безмилостно на показ изтърканите части на облегалките на дивана и драскотината в ъгъла на стъклената масичка за кафе.
	„Никога не съм искала тази масичка — помисли си Лил, доволна, че разполага с нещо, което да обвини за лошото си настроение. — Прекалено е голяма. Не подхожда на останалите мебели, които са толкова старомодни. Когато Уинифред обзаведе наново апартамента си, настоя да я взема и да махна онази красива маса с кожен плот, която ми беше сватбен подарък от леля Джеси. Това стъклено нещо е прекалено голямо, вечно си удрям коленете в него, а и не подхожда на страничните масички както първата“ — продължи да се тюхка тя.
	Мисълта й се насочи към друг източник на загриженост. „Надявам се само Алтман да го няма, когато дойде момичето на Макензи“ — каза си Лил.
	Хауърд Алтман, агент по недвижими имоти и управител на деветте малки сгради с апартаменти, притежавани от господин Олсен, бе пристигнал преди час на едно от своите неочаквани посещения. „Личното гестапо на Олсен“, така го наричаше Гюс. Работата на Алтман бе да се увери, че домоуправителите на отделните блокове поддържат всичко в безупречен ред. „Никога досега не е имал дори и най-дребно оплакване от нас — помисли си Лил. — Това, което ме плаши, е, че всеки път, когато дойде, повтаря, че двама души в голям петстаен апартамент са си чиста загуба на пари.
	Ако смята, че ще се съглася да се набутам в някое мизерно апартаментче с една стая, ще трябва да поразмисли“ — възмути се тя, докато наместваше листата на изкуственото растение върху перваза. После тялото й се скова, защото чу гласове в коридора и осъзна, че идва Гюс, придружен от Алтман.
	Въпреки топлото време Хауърд Алтман носеше както обикновено риза, вратовръзка и сако. Лил не можеше да погледне към него, без да си припомни презрителните думи, с които го бе описала Уинифред. „Той е натегач, мамо. Смята, че като се появи така издокаран да проверява блоковете, хората ще си помислят, че е страхотен и велик. Преди да започне да целува краката на дъртия Олсен, е бил най-обикновен домоуправител, също като вас с татко. Не му позволявай да те притеснява.“
	„Но той _наистина_ ме притеснява — помисли си Лил. — Притеснява ме начинът, по който се оглежда наоколо, когато влиза през вратата. Знам, че един ден ще се опита да ни накара да се преместим в друг апартамент, за да може да изтъкне пред господин Олсен, че е намерил начин да му докарва повече доходи. Притеснява ме, защото, когато остаря, господин Олсен фактически прехвърли управлението на всички сгради на Алтман.“
	Вратата се отвори и Гюс и Алтман влязоха в дневната.
	— Е, здравей, Лил — рече сърдечно Хауърд Алтман, докато прекосяваше помещението с дълги крачки и протегната ръка.
	Днес носеше модерни слънчеви очила, жълто-кафяво сако с кафяви панталони, бяла риза и вратовръзка на зелени и жълто-кафяви ивици. Според Лил пясъчнорусата му коса бе прекалено къса, а и по това време на годината бе прекалено рано, за да е успял да хване такъв тъмен тен. Уинифред бе убедена, че прекарва половината от свободното си време в козметично студио със солариум. Но въпреки всичко това, както неохотно признаваше Лил, той бе привлекателен мъж със силно изразени черти, тъмнокафяви очи, телосложение на атлет и усмивка, изпълнена с топлота. „Ако не знаех колко е дребнав, можеше и да ме заблуди — помисли си Лил. Той пое ръката й в твърда хватка. — Твърди, че все още няма четиридесет, но аз се обзалагам, че е поне на четиридесет и пет“, каза си тя, докато му се усмихваше със стиснати устни.
	— Не знам защо изобщо си правя труда да се отбивам тук — подхвърли Хауърд дружелюбно. — Ако можехме да сложим двама ви във всичките си сгради, щяхме да натрупаме цяло състояние.
	— Е, опитваме се да поддържаме всичко спретнато — каза Гюс с онзи угоднически глас, който влудяваше Лил.
	— Не само се опитвате. Успявате.
	— Много мило от ваша страна да се отбиете — рече Лил, хвърляйки поглед към часовника на камината. До единадесет часа оставаха пет минути.
	— Не можех да мина оттук, без да се отбия да кажа „здрасти“. Веднага ще тръгвам.
	Домофонът иззвъня от преддверието. Лил беше сигурна, че това е Каролин Макензи. Двамата с Гюс се спогледаха и той отиде до стената да вдигне слушалката.
	— Да, разбира се, влизайте. Чакаме ви…
	„Не казвай името й — помоли се Лил. — Не казвай името й. Когато Хауърд я види, докато излиза, вероятно ще си помисли, че е дошла да огледа някой апартамент.“
	— … госпожице Макензи — довърши Гюс — Апартамент 1 Б. След като влезете във фоайето, точно отдясно.
	Лил забеляза как прощалната усмивка изчезва от лицето на Хауърд Алтман.
	— Макензи. Това не беше ли името на момчето, което изчезна точно преди да започна да работя за господин Олсен?
	Нямаше как да отговори другояче, освен:
	— Да, Хауърд.
	— Господин Олсен ми спомена колко неприятна била цялата тази публичност. Струвало му се, че това наистина е уронило престижа на сградата. Защо това момиче идва при вас?
	Докато вървеше към вратата, Гюс отвърна с равен глас:
	— Иска да поговорим за брат й.
	— Бих желал да се запозная с нея — тихо рече Хауърд Алтман. — Ако нямате нищо против, ще остана.


	10.

	Не съм сигурна какво очаквах, докато влизах в тази сграда на Уест Енд Авеню. Спомням си, че Мак ми показа апартамента, след като се премести там от общежитието в „Колумбия“. Тогава започваше предпоследния си курс, тоест аз тъкмо съм навършвала петнадесет години.
	Понеже живееше в града, не се налагаше аз или родителите ни да му идваме на гости. Той редовно се отбиваше вкъщи или се срещахме в някой ресторант. Знам, че след изчезването му майка ми и баща ми дойдоха тук, за да разговарят със съквартирантите му и с някои от другите обитатели на сградата, но така и не ми позволиха да ги придружа. Онова първо лято ме накараха да се върна в лагера, макар че единственото, което исках, бе да им помогна в търсенето на брат ми.
	Както се развиваха събитията, това, че не можах да се срещна по-рано с Крамърови, се оказа хубаво. Предния ден майка ми ангажира цялото ми време, докато правеше някои последни покупки за пътуването си. После по новините в единадесет часа чух историята за една студентка от Нюйоркския университет, която изчезнала рано сутринта предния ден, след като си тръгнала от някакъв бар в Сохо. Имаше снимка на баща й и брат й, които излизаха от сградата на апартамента й във Вилидж; с внезапно трепване осъзнах, че тя е съседна на моята. Сърцето ме заболя за тях.
	Никакви пари не можеха да убедят мама, че да живееш във Вилидж е също толкова безопасно, колкото да живееш в Сътън Плейс. За нея апартаментът в Сътън Плейс е райско кътче — дом, който двамата с баща ми купили с огромна радост, докато тя била бременна с мен. Отначало апартаментът бил голямо шестстайно жилище на един етаж, но после, докато баща ми все повече и повече преуспявал, той купил и апартамента над нас, и превърнал двете жилища в огромен мезонет.
	Сега този апартамент ми прилича на затвор, в който майка ми съвсем доскоро непрестанно се ослушваше — чакаше с наострен слух ключът да се превърти в ключалката и Мак да се провикне: „Върнах се!“. За самата мен нейната вяра, че брат ми може да се върне един ден, се бе превърнала в извор на раздразнение — тъга, която никога няма да отмине.
	Чувствам се такъв ужасен егоист. Обичах Мак — моя по-голям брат, моя другар. Но не желая повече да отлагам изживяването на собствения си живот. Дори решението ми да изчакам, преди да кандидатствам за работа в кабинета на окръжния прокурор, не се дължи толкова на мисълта, че започването на нова работа би означавало, че за доста дълго няма да разполагам с никакво свободно време — става въпрос за опита ми да открия Мак и за обещанието, което дадох пред самата себе си, че ако не успея, най-после ще продължа собствения си живот. Ще прекарам следващите три седмици в Сътън Плейс, докато мама я няма, но не защото там се чувствам в по-голяма безопасност, а просто в случай че Мак по някакъв начин разбере, че започвам да говоря с всички, които са му били близки, и се опита да се свърже с мен.
	Сградата, в която бе живял брат ми, бе стара. Фасадата бе изградена от онзи сив камък, който е бил толкова предпочитан в Ню Йорк в началото на двадесети век. Но тротоарът и стъпалата бяха чисти, а дръжката на външната врата — излъскана до блясък. Вратата бе отключена и отворена към тясното преддверие, където човек можеше или да натисне бутона с номера на даден апартамент и да изчака звъна, с който обитателят го пуска да влезе, или да използва ключ, за да отключи вратата към фоайето.
	По телефона бях говорила с госпожа Крамър и незнайно по каква причина очаквах да чуя по домофона нейния глас. Вместо това отговори някакъв мъж и ми обясни как да стигна до техния апартамент на приземния етаж.
	Когато стигнах до апартамент 1 Б, вратата вече бе отворена и ме чакаше мъж, който се представи като Гюс Крамър, домоуправител на сградата. Докато тази сутрин преглеждах папката, си спомних какво каза на времето баща ми за него.
	— Този тип се притеснява повече да не го обвинят за изчезването на Мак, отколкото, че нещо се е случило с него. А жена му е още по-лоша. Имаше нахалството да каже, че господин Олсен ще бъде огорчен. Като че ли трябва да ни пука за собственика на този подновен блок с евтини квартири!
	Беше смешно, че когато се приготвях за тази среща, постоянно променях решението си какво да облека. Отначало бях извадила един лек костюм с панталон, какъвто носех в съда, докато работех при съдията, но реших, че изглежда прекалено делови. Исках семейство Крамър да се чувства непринудено в мое присъствие — да видят у мен малката сестричка на Мак, да ме харесат, да пожелаят да ми помогнат, затова реших да си сложа памучен пуловер с дълги ръкави, дънки и сандали. Като талисман за късмет си сложих верижката, която Мак ми бе подарил за шестнадесетия ми рожден ден. На нея имаше две висулки — едната изобразяваше кънки за лед, а другата футболна топка, в чест на двата ми любими спорта.
	Когато Гюс Крамър ми се представи и ме покани вътре, ми се стори, че съм се пренесла в миналото. Въпреки целия си успех татко така и не успя да убеди баба да се премести от апартамента си в Джаксън Хайтс, Куинс. Този апартамент бе обзаведен със същите меки мебели, изработен на машина персийски килим и маси с кожени плотове като нейния. Единствената вещ, която не подхождаше на стаята, бе стъклената масичка за кафе.
	Първото впечатление, което добих за Гюс и Лил Крамър, бе, че това са хора, които след многото години заедно започват да си приличат. Нейната стоманеносива коса бе с точно същия оттенък като неговата. И двамата бяха малко по-ниски от средния ръст, с набити фигури. Очите им бяха еднакво сини и нямаше как да сбъркам бдителното изражение на лицата им, когато ме удостоиха с неохотна усмивка.
	В действителност ролята на домакин пое не някой от тях, а третият човек в стаята.
	— Госпожице Макензи, много се радвам да се запознаем. Аз съм Хауърд Алтман, мениджърът на „Олсен Пропъртис“. Когато брат ви изчезна, все още не бях на сегашната си работа, но знам колко разтревожен беше господин Олсен от самото начало. Защо не седнем и не ви оставим да ни обясните как можем да ви бъдем полезни?
	Почувствах негодуванието на Крамърови, когато Алтман зае централната роля, но самата аз се почувствах облекчена, защото това ми даде възможност да започна по-лесно с предварително подготвената си реч. Седнах на ръба на най-близкия стол и насочих думите си към него:
	— Както очевидно сте чули, моят брат, Мак, изчезна преди десет години. Оттогава просто не е имало и следа от него. Той обаче ни се обажда всяка година на Деня на майката, както направи и сега, преди няколко дни. Докато разговаряше с майка ми, вдигнах телефона и се заклех, че ще го намеря. По-късно същия ден той е отишъл в „Свети Франциск“ — църква в нашия квартал, където чичо ми е свещеник, и е оставил бележка, с която ме предупреждава да стоя настрана. Ужасно се боя, че Мак може да е в някаква беда и се срамува да ни помоли за помощ.
	— Бележка! — Възклицанието на Лил Крамър ме накара да млъкна. Останах слисана, когато видях как бузите й пламват и несъзнателния жест, с който тя посегна и сграбчи ръката на съпруга си. — Искате да кажете, че е отишъл в „Свети Франциск“ и е оставил бележка за вас? — попита тя.
	— Да, на литургията в единадесет часа. Защо това ви изненадва, госпожо Крамър? Знам, че през всички тези години са излизали статии за изчезването на брат ми, отбелязва се също, че той се свързва с нас.
	Гюс Крамър отговори вместо жена си.
	— Госпожице Макензи, съпругата ми винаги се е чувствала ужасно заради брат ви. Той бе един от най-приятните и възпитани младежи, които сме имали в тази сграда.
	— Точно това каза и господин Олсен — подкрепи го Хауърд Алтман. А после се усмихна. — Госпожице Макензи, позволете ми да ви обясня. Господин Олсен е напълно наясно с капаните, които в наше време са заплаха за младите хора — дори за онези, които са природно надарени в интелектуално отношение. Той винаги идваше да поздрави новите студенти. От години вече не го прави, но ми е разказвал колко силно впечатление са му направили родителите ви и брат ви. И нека ви кажа, семейство Крамър винаги са били особено бдителни по отношение на прекомерната употреба на алкохол или още по-лошо, на наркотици. Ако брат ви е имал подобен проблем, той не е започнал или продължил под този покрив.
	Тези думи излизаха от устата на човек, който дори не бе познавал Мак, а само бе слушал за него от другите. Посланието бе пределно ясно: не търси проблема на брат си тук, госпожице.
	— Не съм имала намерение да намеквам, че пребиваването на Мак тук може да е подбудило по някакъв начин изчезването му. Но положително разбирате, че ми изглежда разумно да започна търсенето от последното място, където са го видели. Братът, когото познавах, никога не би причинил на майка ми, баща ми и мен цялата тъга и болка, с които живеем от десет години. — Почувствах как очите ми се наливат със сълзите, винаги готови да бликнат, докато се поправях: — Искам да кажа болката, с която майка ми и аз продължаваме да живеем и днес. Може би вече знаете, че баща ми бе една от жертвите на единадесети септември.
	— Брат ви изобщо не приличаше на човек, който ще изчезне просто така, без да има някоя наистина важна причина — съгласи се Гюс Крамър.
	Гласът му беше искрен, но забелязах погледа, с който стрелна жена си, както и че тя нервно хапеше устните си.
	— Някога замисляли ли сте се над възможността брат ви да е получил мозъчен кръвоизлив или някакво друго физическо заболяване, което да е предизвикало пристъп на амнезия или дори на частична амнезия? — попита Хауърд Алтман.
	— Обмисляла съм всички възможности — отвърнах. Посегнах към чантата на рамото си и извадих тетрадка и химикалка. — Господин и госпожо Крамър, знам, че са изминали десет години, но мога ли да ви помоля да ми кажете какво си спомняте за всичко, което Мак е казал или направил и което би могло да се окаже важно? Искам да кажа, понякога се сещаме за неща, за които не сме си спомнили предния път. Може би, както предположи господин Алтман, Мак е имал някакъв пристъп на амнезия. Изглеждал ли е обезпокоен, разтревожен или така, сякаш не се чувства добре физически?
	Докато задавах тези въпроси, си спомних как, след като от полицията се отказаха от опитите си да открият Мак, баща ми нае частния детектив Лукас Рийвс да продължи издирването. През последните няколко дни четях и препрочитах всяка дума от бележките му. Всичко, което му бяха казали Крамърови, ми беше подръка.
	Слушах как госпожа Крамър отначало колебливо, а после ентусиазирано ми разказва как Мак бил от онези младежи, които винаги й държали вратата отворена, винаги си слагали мръсните дрехи в коша и неизменно почиствали след себе си.
	— Никога не съм го виждала да изглежда обезпокоен — допълни тя.
	За последен път го видяла, когато почиствала апартамента, който делял с още двама студенти последна година.
	— И двете момчета ги нямаше. Той работеше на компютъра в стаята си и ми каза, че прахосмукачката няма да му пречи. Такъв беше той. Сговорчив. Приятен. Учтив.
	— По кое време беше това? — попитах.
	Тя присви устни.
	— Мисля, че около десет сутринта.
	— Точно тогава беше — бързо потвърди Гюс Крамър.
	— И никога ли не го видяхте след това?
	— Видях го да излиза от блока към три часа. Прибирах се от зъболекаря. Тъкмо пъхах ключа в ключалката на апартамента ни. Гюс ме чу и дойде да ми отвори. И двамата видяхме как Мак слиза по стълбите. Помаха ни, докато минаваше през фоайето.
	Видях я как поглежда към съпруга си за одобрение.
	— С какво беше облечен Мак, госпожо Крамър?
	— С дрехите, които носеше и сутринта. Тениска, дънки и гуменки и…
	— Лил, пак се обърка. Мак носеше яке, панталони и отворена на врата спортна фланелка, когато излезе — остро я прекъсна Гюс Крамър.
	— Точно това имах предвид — изрече припряно тя. — Просто постоянно го виждам с онази тениска и дънните, защото с тях беше облечен, когато двамата си поговорихме онази сутрин. — Лицето й се разкриви конвулсивно. — Двамата с Гюс нямаме нищо общо с изчезването му — извика тя. — Защо ни измъчвате така?
	Докато се взирах в нея, си спомних какво бе написал Лукас Рийвс, частния детектив, в досието — че Крамърови били нервни, тъй като се бояли да не загубят работата си заради изчезването на Мак. Сега, почти десет години по-късно, не вярвах, че може това да е причината.
	Двамата бяха нервни, защото криеха нещо. Сега се опитваха да уеднаквят историите си. Преди десет години госпожа Крамър бе казала на Рийвс, че когато видяла Мак, той тъкмо излизал от сградата, а съпругът й бил във фоайето.
	В този момент бях готова да заложа живота си, че никой от тях не е виждал Мак да излиза от тази сграда. А дали _наистина_ бе излязъл от нея? Този въпрос премина през съзнанието ми съвсем набързо, преди да отхвърля подобен вариант като невъзможен.
	— Знам, че е минало много време — казах, — но ще бъде ли възможно да видя апартамента, в който е живял брат ми?
	Видях, че въпросът ми ги изненада. Този път и двамата Крамър погледнаха към Хауърд Алтман в очакване да получат инструкции.
	— Апартаментът, разбира се, е бил наеман многократно след изчезването на брат ви — рече той, — но тъй като наближава краят на семестъра, много от студентите вече са си тръгнали. Какво е положението в 4 Г, Лил?
	— Двамата, които живеят в по-голямата стая, си заминаха. Уолтър Канън е в старата стая на Мак, но и той си тръгва днес.
	— В такъв случай може би бихте могли да позвъните по телефона и да попитате дали госпожица Макензи може да разгледа жилището? — предложи Алтман.
	Няколко мига по-късно вече се изкачвахме по стълбището към четвъртия етаж.
	— Студентите нямат нищо против да се катерят по стълбите — каза ми Алтман. — Трябва да призная, че самият аз съм много доволен, задето не ми се налага да тичам нагоре-надолу по тях всеки ден.
	Уолтър Канън бе двадесет и две годишен младеж с ръст метър и деветдесет, който прие извиненията за натрапването ми с махване на ръка.
	— Просто се радвам, че не дойдохте преди един час — каза той. — Нещата ми бяха разпилени навсякъде. — И обясни, че се връща в родния си Ню Хампшир за лятната ваканция, преди да започне юридическото училище през есента.
	Той е на същия етап от живота си, на който беше и Мак, когато изчезна, помислих си тъжно.
	Апартаментът не отговаряше на неясния спомен, който пазех от него. Малък коридор, сега претъпкан с багажа на Канън, кухня, разположена непосредствено срещу входната врата, коридор надясно с дневна и спалня отстрани и баня на отсрещния край. Отляво на първия коридор имаше втора баня, а зад нея се намираше стаята, в която бе живял Мак. Без да слушам коментарите на Алтман колко добре бил поддържан апартаментът, влязох в помещението, което преди десет години е било спалня на Мак.
	Стените и таванът бяха боядисани в бледокремаво. На леглото бе метната лека покривка на цветя. Пред двата прозореца висяха подобни по десен пердета. Гардероб, бюро и един удобен фотьойл допълваха обзавеждането. Сиво-син килим покриваше пода от едната стена до другата.
	— Този апартамент, също както останалите, когато ги освободят, незабавно ще бъде боядисан наново — говореше Алтман. — Килимът, покривката и завесите ще бъдат изпрани. Гюс Крамър ще се погрижи кухнята и баните да са в безупречно състояние. Ние много се гордеем с квартирите, които предлагаме.
	„Мак е живял тук цели две години“ — помислих си аз. Представих си, че е изпитвал към това място същите чувства, които изпитвах аз към своя апартамент. Негово собствено кътче. Можеше да става рано или късно, да чете или да не чете, да вдига телефона или да не го вдига. Вратата на гардероба бе отворена и, разбира се, сега той беше празен.
	Спомних си твърдението на Крамър, че брат ми е носел яке, отворена на врата фланелка и панталон, когато е излязъл.
	„Какво беше времето онзи ден?“ — запитах се. Дали е бил някой от онези студени майски следобеди като миналата неделя? Или е било много топло и излизането на Мак в три часа с яке означаваше нещо? Любовна среща? Отиване с колата до дома на някое момиче в Кънектикът или Лонг Айлънд?
	Странно, но както стоях в тази стая десет години по-късно, изведнъж усетих присъствието му. Мак винаги бе така сговорчив. В кръвта на татко бе състезанието, стремежът незабавно да навлезе в някоя ситуация и с абсолютна точност да се ориентира и да направи преценката си. Знам, че и аз съм такава. В това отношение Мак приличаше повече на мама. Той винаги бе готов да отстъпи на другите. Също като нея, ако осъзнаеше, че го използват или се отнасят нечестно с него, той нямаше да направи скандал, а просто щеше да се дистанцира, да се отдръпне от ситуацията. Струва ми се, че сега мама правеше точно това — тя приемаше бележката, оставена от Мак в кутията за дарения, като плесница в лицето.
	Отидох до прозореца, опитвайки се да видя това, което бе видял той. Знаейки колко много обичаше да стои до прозорците в апартамента в Сътън Плейс и да изучава панорамата, Ийст Ривър с лодките и катерите, светлините на мостовете, самолетите, които излитаха и кацаха на летище „Ла Гуардиа“, бях сигурна, че се е взирал често през тези прозорци към Уест Енд Авеню, към тротоарите, пълни с хора, към многобройните автомобили, които задръстваха улиците.
	Сънят, в който го бях видяла онзи път след среднощното му обаждане в Деня на майката, отново изплува в съзнанието ми. Отново вървях по някаква тъмна пътека, изпълнена с отчаяно желание да намеря Мак.
	И той отново ме предупреждаваше да не се приближавам.


	11.

	— Детектив Барът, Лизи е излязла от бара в три часа вчера сутринта — каза с уморен глас доктор Дейвид Андрюс. — Сега часът е един в сряда следобед. Няма я от тридесет и четири часа. Не би ли трябвало да проверите отново болниците? Ако има човек, който да е наясно колко претъпкани са спешните отделения, Бог знае, че това съм аз.
	Бащата на Лизи седеше до малката кухненска маса в апартамента на дъщеря си с отпуснати на коленете ръце и наведена глава. Угнетен, неспал и изпълнен с все по-нарастващо отчаяние, той бе отклонил молбата на сина си да се върне с него в апартамента му и да чака за новини там. След като бе прекарал тук цялата нощ, Грег си бе отишъл у дома, за да се изкъпе и преоблече, преди да се отбие в болницата при онези от пациентите си, които се възстановяваха след операция.
	Рой Барът седеше срещу бащата на Лизи от другата страна на масата. „В нощта, в която моята дъщеря отиде на бал, неговата дъщеря е излязла с приятелите си, а после е изчезнала“ — помисли си и изведнъж се почувства виновен заради собствения си късмет в сравнение с ужаса, който изживяваше човекът срещу него.
	— Доктор Андрюс — отвърна той, — не трябва да се отказвате от мисълта, че е възможно Лизи да се чувства съвсем добре. Все пак е голям човек и има право на уединение.
	Барът видя как лицето на доктора се втвърдява в израз на гняв и презрение. Прозвуча така, като че ли момичето е леконравно, помисли си детективът и побърза да добави:
	— Моля ви, не мислете, че приемам случая с Лизи за такъв. Ние се отнасяме към изчезването й като към сериозен проблем. — Шефът на Барът, капитан Лари Ахърн, вече бе обяснил недвусмислено колко спешен е случаят.
	— Тогава какво правите, за да я намерите? — Гневът се бе отлял от лицето на Дейвид Андрюс. Гласът му бе нисък и несигурен.
	„Още малко, и ще изпадне в шок“ — помисли си Барът.
	— Прегледахме охранителните камери на „Бараката“ и тя наистина си е тръгнала сама. Единствените хора, останали в бара, са от групата, която е свирила вечерта, барманът и охраната. Всички те се кълнат, че нито един от тях не е напускал заведението поне двадесет минути след Лизи, затова смятаме, че никой от тях не я е проследил. Според досегашните проверки всички са извън подозрение. В този момент нашите хора преглеждат всяка подробност от записите на камерите, за да видят дали няма да засечем някои евентуални подозрителни личности.
	— Може би някой, който е бил в бара по-рано, я е изчакал навън да излезе. — Дейвид Андрюс знаеше, че гласът му е съвсем безизразен. „Да ме ободри ли се опитва този детектив?“ — запита се той, а после през ума му за хиляден път премина познатата мисъл: „_Знам_, че с Лизи се е случило нещо ужасно“.
	Избута стола си назад и стана.
	— Ще предложа награда от двадесет и пет хиляди долара на всеки, който ни помогне да я открием — заяви той. — Ще поместя снимката й заедно с описание на дрехите, с които е била облечена, на афиши. Вече се запознахте със съквартирантката на дъщеря ми, Кейт. Тя ще накара приятелите на Лизи да ги разлепят по всички улици от тук до бара. Все някой трябва да е видял нещо.
	„Като баща и аз щях да направя абсолютно същото“ — помисли си Рой Барът, докато се изправяше на свой ред.
	— Доктор Андрюс, това е много добра идея. Дайте ни снимката, която носите в портфейла си, съобщете ни също височината, теглото и цвета на косата на Лизи. Ние ще се погрижим за афишите. Ще е от голяма полза, ако са вече разлепени, когато посетителите се струпат довечера. Обещавам ви, че ще има наши хора под прикритие и в „Бараката“, и във всеки друг бар наоколо. Ще разговарят с посетителите. Ако имаме късмет, може да намерим човек, който да е видял някой да проявява интерес към нея. Предлагам обаче, сър, вие да отидете в апартамента на сина си и да си починете малко. Един от колегите ми ще ви закара.
	Само преча, помисли си унило Дейвид Андрюс. Но той е прав — _наистина_ трябва да поспя. Безмълвно кимна.
	Вратата към спалнята бе отворена. Кейт Карлайсъл бе прекарала безсънна нощ и сега, след кратка дрямка, видя двамата мъже да излизат. Ръката на Барът бе стиснала доктора здраво под мишницата.
	— Доктор Андрюс, добре ли сте? — тревожно попита тя.
	— Доктор Андрюс отива в апартамента на сина си — обясни Барът. — Ще го придружа до долу и веднага ще се върна. Кейт, дали имате някоя скорошна снимка на Лизи? Единствената, която видях, бе тази в портфейла на доктор Андрюс, а тя е отпреди повече от година.
	— Да, имам, и то съвсем прясна. Едва от миналата седмица е. Анджелина Джоли и Брад Пит минаваха през Сохо заедно с децата си и папараците ги заобикаляха отвсякъде. Казах на Лизи да се престори, че е филмова звезда, и я щракнах няколко пъти с клетъчния телефон. Една от снимките излезе страхотна. Лизи дори искаше да я постави в рамка и да ви я подари, доктор Андрюс. — Гласът й се пречупи. Кейт се изчерви, втурна се тичешком обратно в стаята, отвори едно от чекмеджетата на нощното си шкафче, грабна оттам лист хартия и изтича обратно към тях.
	На снимката Лизи бе застанала в поза на фотомодел, усмихнатото й лице бе обърнато към камерата, дългата й коса се развяваше от вятъра, стройното й тяло бе извито съблазнително, а ръцете й бяха заровени дълбоко в джобовете на дънковото й яке.
	Очите на Барът се преместиха от красивото момиче в центъра към минувачите на заден план. Нито едно лице не се виждаше ясно. Възможно ли бе някой от тях да е забелязал Лизи, зачуди се той. Някой хищник, който си търси момиче?
	„Ще накарам да я уголемят“ — помисли си той, докато я вземаше от Кейт.
	— Тази снимка е много ясна — каза на глас. — Но ви моля да ми дадете разпечатки и на другите снимки, които сте й направили. Доколкото разбирам, вечерта, когато е отишла в клуба, е носела дънково яке. На снимката също носи такова яке.
	— Същото е — рече Кейт.
	— Купи го преди две години, точно преди да почине майка й — обясни Дейвид Андрюс. — Към него има и пола и тя ги носеше заедно. Веднъж майка й през смях отбеляза, че от полата висят конци, а Лизи отвърна, че такава е модата. Майка й подхвърли, че ако в наши дни това се смятало за мода, било време да върнат кринолините.
	Какви сълзливо-сантиментални глупости дрънкам — помисли си Дейвид Андрюс. Само преча на този детектив да си върши работата и да намери Лизи. Трябва да се разкарам оттук.
	— Кейт, снимката е много хубава. Всеки ще може да разпознае Лизи по нея. Много ти благодаря.
	Без да чака отговора й, той се отправи към вратата, благодарен за силната ръка, която го крепеше под мишницата. Слезе, без да каже и дума, по трите стълбища. Едва-едва забеляза, че в лицето му святка камера и някой му крещи въпроси, докато прекосяваше тротоара и полицаите му помагаха да се качи в една от колите на отдела. Напомни си да попита детектив Барът какво още би могъл да направи, за да намери Лизи. Барът затвори вратата на колата и после се наведе към прозореца.
	— Доктор Андрюс, вече проверихме хората, които живеят в сградата. От охранителната камера знаем, че Лизи не е стигнала до тази врата, но тези къщи доста си приличат. Може по погрешка да е влязла в някоя друга. Ще започнем да обикаляме от врата на врата из целия квартал. Ще ни е от полза да разполагаме със снимката й.
	— Защо, за бога, си мислите, че може да е сбъркала вратата? Не е била пияна, вие сам го казахте. Барманът и всички онези хора в „Бараката“ се кълнат, че е била добре, когато е излязла от онова място — напомни Дейвид Андрюс на детектива с остър глас.
	На върха на езика на Барът бе да отговори, че ако не може да се докаже противното, деветдесет и девет процента от барманите са готови да се закълнат, че изчезналият клиент си е тръгнал от бара трезвен. Вместо това той каза:
	— Докторе, няма да оставим нито камък необърнат. Обещавам ви.
	Единственият репортер на мястото на събитието натика микрофона в лицето му, докато той се обръщаше с гръб към колата на отдела.
	— Вижте — рече Барът нетърпеливо, — капитан Ахърн е свикал пресконференция за пет часа. Той е упълномощен да направи изявление. Аз не съм.
	Върна се обратно във фоайето на сградата, изчака, докато репортерът и фотографът се качиха в минивана си и потеглиха, а после излезе обратно на улицата и се отправи към следващата сграда. Както в повечето сгради в този район влизането ставаше или с ключ, или с пускане по домофона от някой от обитателите.
	Погледът на Барът се плъзна нагоре, а после надолу по списъка с живеещите тук и очите му се разшириха, когато попаднаха на едно име.
	„Каролин Макензи. Шестият елемент* ли? — запита се той. — Може би.“
	[* Според експеримент, извършен в средата на миналия век от американския психолог и социолог Стенли Милграм, всеки може да достигне до желан от него човек чрез шестима познати. — Б.пр.]
	Рой Барът остана напълно неподвижен, а после плъзна показалец по името на Каролин Макензи.
	Непогрешимият инстинкт, който го правеше такъв превъзходен детектив, сега му казваше, че някак си, по някакъв начин между тези два случая съществува връзка.


	12.

	След като излязох от блока, където бе живял Мак, се върнах в Сътън Плейс. През единия ден и половина, откакто бе решила да предприеме пътуването, мама преливаше от енергия, сякаш след като бе живяла толкова дълго в ада, сега се опитваше да си навакса наведнъж цялото загубено време. Каза ми, че смята да разчисти гардеробите, да отдели дрехите, от които иска да се отърве, а по-късно вечерта ще излезе на вечеря с Елиът и още някои приятели.
	Зачудих се защо се занимава да разчиства гардеробите точно преди да замине на почивка, но скоро отговорът ми стана ясен. Докато обядвахме набързо със сандвичи и чай в стаята за закуска, тя ми каза, че е повикала брокер за оглед на апартамента и веднага щом се върне, смята да си потърси някое по-малко жилище.
	— Ти никога няма да се върнеш да живееш тук — каза тя, — знам го. Ще трябва да уредя да прехвърлят телефона ми на новото място, в случай че Мак реши да се обади на следващия Ден на майката, но от друга страна, ако пропусна обаждането му, така да бъде. Оттук нататък може да спра да си стоя вкъщи и да го чакам да позвъни.
	Погледнах я изумена. Когато заяви, че смята да разчисти гардеробите, реших, че говори за своите собствени. Сега обаче, без да питам изрично, разбрах със сигурност, че гардеробите, които мама ще изпразва, ще бъдат онези в стаята на Мак.
	— Какво ще правиш с нещата на Мак? — попитах, опитвайки се гласът ми да звучи колкото се може по-делнично.
	— Ще помоля Дев да изпрати някой, който да вземе дрехите и да ги занесе някъде, където ще има полза от тях. — Мама ме погледна в очакване на одобрението ми и когато не откри точно това на лицето ми, бързо додаде: — Каролин, нали ти все ми повтаряше да продължа напред. Пък и си остава неопровержимият факт, че дори Мак да отвори вратата и да се върне вкъщи още днес, и дори тези дрехи още да му стават, вероятно вече ще са ужасно старомодни.
	— Не ме разбирай погрешно — казах. — Смятам, че идеята е добра, но същевременно мисля, че това би трябвало да е последното нещо, за което да се тревожиш два дни преди да се качиш на самолета за Гърция. Виж, мамо, направи си услуга: остави ме аз да прегледам нещата на Мак и да ги подредя.
	Още докато говорех, ми хрумна, че е възможно преди десет години никой да не е разгледал достатъчно внимателно купищата панталони и якета, които Мак бе оставил в апартамента си. Лукас Рийвс бе отбелязал в доклада си, че сред облеклото на Мак в студентското му жилище не е намерил нищо важно.
	Мама не се колеба дълго — дори ми се стори, че изпита облекчение, когато се съгласи.
	— Не знам какво щях да правя без теб, Каролин — въздъхна тя. — Ти беше моята опора през цялото това изпитание. Но те познавам. Спря да работиш едва преди две седмици и виждам, че започваш да ставаш неспокойна. Какво ще правиш, докато ме няма?
	Без да иска, думите й ми осигуриха отговор, който бе поне отчасти честен:
	— И двете знаем, че ще има желаещи за това място още в мига, в който го обявиш за продажба — изтъкнах. — Никога не съм възнамерявала да остана в студиото за постоянно. И аз смятам да си потърся нещо по-голямо. Нали ще ме оставиш да взема мебелите, които самата ти няма да използваш?
	— Разбира се. Само кажи на Елиът. Един приличен апартамент с дневна и спалня е разход, който той положително ще одобри.
	Елиът бе попечителят на паричния тръст, който ми бе завещал дядо ми.
	Мама допи последната глътка от чая си и се изправи.
	— По-добре да побързам. Хелън ще изпадне в бяс, ако закъснея за часа в салона й. Като се имат предвид парите, които взема за прическата ми, можеше да е малко по-кротка. — Бързо ме целуна по бузата и добави: — Ако намериш апартамент, който да ти харесва, увери се, че в сградата има портиер. Никога не съм била спокойна, като знам, че живееш на място, където трябва сама да влизаш вътре. Гледах новините. Все още няма следа от изчезналото момиче, което живее до теб. Моля се Бог да помогне на семейството й.
	Радвах се, че мама има ангажимент тази вечер. Сега, когато бях твърдо решена да открия Мак, изпитвах чувството, че не трябва да отлагам търсенето си с нито минута повече. От географска гледна точка той е бил съвсем близо до нас, когато е оставил бележката в неделя. Срещата със семейство Крамър ме бе изпълнила с отчайваща нервност. Вярно, че спомените избледняват с времето, но когато говорих с тях, двамата съпрузи направо си противоречаха, докато описваха с какво е бил облечен Мак и къде точно са го видели за последен път. А Лил Крамър бе направо шокирана, когато й съобщих, че е присъствал на литургията. Защо? Представляваше ли Мак някаква заплаха за тях? Какво знаеха, какво ги ужасяваше толкова?
	Бях взела доклада на детектив Рийвс от бюрото на баща си. Сега исках да открия адресите на двамата предишни съквартиранти на Мак — Брус Гълбрайт и Никълъс Демарко. Отначало Ник поддържаше постоянна връзка с татко, но с течение на времето обажданията му естествено намаляха. За последен път го видях на погребалната служба за татко, но спомените ми за този ден се губят почти изцяло.
	Кабинетът на татко не е голям, но както казваше той, достатъчно голям е за неговите нужди. Масивното му бюро доминира в облицованата с ламперия стая. За ужас на майка ми подът е покрит с избелелия килим с размери два и седемдесет на четири и осемдесет, който някога е покривал пода на дневната им. „Той ми напомня откъде съм дошъл, Лив“ — казваше татко след поредното й усилие да се отърве от килима. Любимото му място за сутринта бе един стол с изтъркана кожена тапицерия и възглавничка. Татко винаги ставаше много рано, правеше си кафе и се отпускаше в този стол със сутрешните вестници, преди да се изкъпе и облече, за да тръгне към офиса.
	Стената срещу прозорците е покрита с лавици с книги. Върху тях са разпръснати снимки на четирима ни от онези щастливи дни, когато все още бяхме заедно. Татко притежаваше властно присъствие, което се долавяше дори на обикновените снимки: решителната челюст, смекчена от широка усмивка, острата интелигентност на погледа му. Бе направил всичко възможно да открие Мак и ако не бе загинал, щеше и сега да го прави, бях сигурна в това.
	Отворих най-горното чекмедже на бюрото му и извадих тетрадката му с телефоните. На лист хартия записах номера на Брус Гълбрайт. Спомних си, че се бе включил в семейния бизнес с недвижими имоти в Манхатън. Записах си и домашния му телефон, и този в офиса.
	Ник Демарко, син на родители имигранти, които притежаваха малък ресторант на приземния етаж на една сграда в Куинс, на времето бе постъпил със стипендия в Колумбийския университет. Спомних си, че след като защити магистърска степен по бизнес администрация в „Харвард“, той навлезе в ресторантьорския бизнес и доколкото знаех, бе постигнал голям успех. Телефонните номера и адресите както на дома, така и на офиса му бяха от Манхатън.
	Седнах на бюрото на татко и вдигнах телефонната слушалка. Реших да се обадя първо на Брус. Имах причина за това решение. Когато бях на шестнадесет години, бях страшно увлечена по Ник. Двамата с Мак бяха много близки приятели и брат ми редовно го водеше у нас на вечеря. Живеех заради тези вечери. Веднъж обаче Ник и Мак доведоха със себе си и едно момиче. Барбара Хановер бе студентка последна година, живееше в същия студентски блок като тях и още от първия миг разбрах, че Ник е луд по нея.
	Макар че бях абсолютно съкрушена, си мислех, че съм успяла да не се издам онази вечер. Мак обаче четеше изражението ми като отворена книга. Преди тримата да си тръгнат, той ме дръпна настрана и каза: „Каролин, знам, че си падаш по Ник. Забрави го. Той сменя приятелките си всяка седмица. По-добре се насочи към момчетата на твоята възраст“.
	Сърдитото ми твърдение, че не е вярно, само накара Мак да се усмихне. „Ще го преодолееш“ — бяха прощалните му думи към мен онази нощ. Това се случи около шест месеца преди изчезването му. Тогава бе последният път, когато останах у дома при гостуване на Ник. Чувствах се притеснена и не исках да се срещам с него. Фактът, че увлечението ми по Ник бе съвсем очевидно за Мак, ме караше да мисля, че е очевидно и за всеки друг. Бях благодарна, че родителите ми никога не споменаха за това, дори с една дума.
	Разговарях със секретарката на Брус в „Гълбрайт Риъл Истейтс“ и разбрах, че е на делово пътуване, което ще продължи до другия понеделник. Дали искам да оставя съобщение? Дадох на секретарката името и телефонния си номер, а после се поколебах и добавих:
	— Става въпрос за Мак. Току-що ни се обади отново.
	След това позвъних на Ник. „Неговият офис е на Парк Авеню 400, на петнадесетина минути разстояние от Сътън Плейс!“ — помислих си, докато набирах номера. Когато попитах за него, вдигна секретарката му и остро ми каза, че ако съм журналистка, единствените изявления ще бъдат направени от адвоката на господин Демарко.
	— Не съм от медиите — успокоих я. — Ник беше приятел на брат ми в Колумбийския университет. Съжалявам, не знаех, че има проблеми със закона.
	Може би съчувствието в гласа ми и това, че нарекох Ник с малкото му име, накараха секретарката да ми отговори толкова откровено.
	— Господин Демарко е собственикът на „Бараката“ — заведението, където са видели за последен път младата жена, изчезнала преди две вечери — обясни тя. — Ако ми дадете телефонния си номер, ще му предам да отговори на обаждането ви.


	13.

	Аарон Клайн работеше за „Уолъс и Мадисън“ от четиринадесет години. Започна веднага след получаването на магистърската си степен. По онова време изпълнителен директор на частната инвестиционна банка бе Джошуа Мадисън, но когато той неочаквано почина две години по-късно, неговият партньор, Елиът Уолъс, зае мястото на председател на борда на директорите и изпълнителен директор.
	Аарон бе обичал резкия, грубоват Джош Мадисън, а първоначално Уолъс, чиито сковани маниери бяха точната противоположност на собствения му дружелюбен характер, го плашеше. После, докато Аарон израстваше все повече и повече в йерархията на компанията, работейки с все по-важни и по-важни клиенти, Елиът бе започнал да го кани на обяд в частната трапезария на изпълнителния директор в офиса им на Уолстрийт — недвусмислен знак, че възнамерява да му повери някоя от най-престижните длъжности.
	Преди десет години отношенията им направиха огромен скок напред, когато Елиът свали бронята си и сподели с Аарон за тъгата и болката, които го измъчваха заради изчезването на Чарлс Макензи младши. Елиът управляваше парите на Макензи от години и откакто Чарлс старши бе загинал на единадесети септември, в начина, по който говореше за Оливия Макензи и децата й, се долавяше нотка на яростна закрила. От всичко, което Елиът някога бе споменавал за изчезналия младеж, Аарон бе разбрал, че той гледа на Мак почти като на свой син. Обстоятелството, че майката на Аарон, Естер, бе преподавала на Мак в един от класовете си по драматично изкуство в „Колумбия“, засили още повече връзката между тях.
	После, когато година по-късно майката на Аарон бе убита при, както се бе произнесла полицията, случаен грабеж, тази връзка бе станала още по-здрава. Сега почти всички в компанията вярваха, че Аарон Клайн е избран от Елиът Уолъс за негов наследник.
	Аарон бе прекарал понеделник и вторник в Чикаго на срещи с клиенти. Късно сутринта в сряда му позвъни шефът му.
	— Имаш ли планове за обяд?
	— Нищо, което да не мога да променя — отвърна незабавно Аарон.
	— Тогава моля те, нека се срещнем в дванадесет и половина в трапезарията.
	„Чудя се какво ли става — помисли си Аарон, докато връщаше слушалката на мястото й. — Обикновено Елиът няма навика да ми звъни в последната минута за обяд.“
	В дванадесет и петнадесет стана от бюрото си, отиде в личната си баня, прекара гребена през рядката си коса и намести вратовръзката си. „Огледалце, огледалце на стената, кажи кой най-плешив е на земята — помисли си иронично той. — На тридесет и седем години съм, в добра форма и не изглеждам зле, но както е тръгнало, когато навърша петдесет, ще съм късметлия, ако имам повече от шест косъма на главата си.“ Въздъхна и остави гребена.
	„Джени твърди, че това е една от причините, поради които съм напреднал толкова много в работата — каза си той. — Според нея изглеждам с десет години по-стар, отколкото съм. Благодаря, скъпа.“
	Колкото и да се бяха сближили двамата, Аарон никога не забравяше, че за Елиът Уолъс, със синята кръв, която течеше във вените му, фактът, че той, избраният от него наследник, е внук на имигранти, със сигурност представлява разочарование. Тази мисъл се въртеше в главата му, докато вървеше към трапезарията. „Момчето от Стейтън Айлънд се приближава към привилегирования наследник на един от първите заселници на Ню Амстердам — каза си той. — Няма значение, че внукът на имигрантите е завършил «Йейл» като един от първенците в курса си и има магистърска степен от «Уортън»: това все пак не е като да имаш аристократичен произход. Чудя се дали отново ще чуя историята за «братовчеда Франклин».“
	Аарон едновременно мразеше и се отегчаваше от често повтаряния анекдот на Елиът как Франклин Делано Рузвелт поканил републиканка да изиграе ролята на домакиня на някакво празненство в Хайд Парк, докато съпругата му Елинор отсъствала. Когато председателят на Конгреса, демократ, го упрекнал за това, изуменият президент отговорил: „Но разбира се, че трябваше да я помоля да играе ролята на домакиня. Тя е единствената жена в Хайд Парк, чието обществено положение отговаря на моето“.
	— Това беше любимата история на баща ми за неговия братовчед Франклин — подхилкваше се всеки път Елиът.
	Докато се приближаваше към масата и сервитьорът му издърпваше стол, Аарон незабавно усети, че днес анекдотите за уважаваните му роднини са последната мисъл в ума на Елиът. Той изглеждаше замислен и обезпокоен — в действителност дори разсеян.
	— Аарон, радвам се да те видя. Нека поръчаме бързо. Имам няколко срещи. Предполагам, че и днес ще искаш същото?
	— Салата „Коб“ без заливка и студен чай, нали, господин Клайн? — попита сервитьорът усмихнат.
	— Познахте. — Аарон нямаше нищо против шефът му да си мисли, че салатата, която си вземаше за обяд, е признак за самоналожена дисциплина. Истината бе, че жена му Джени обичаше да готви и приготвени от нея, дори най-обикновените ястия бяха далеч по-добри от безвкусното меню в трапезарията на изпълнителния директор.
	Елиът също поръча и когато сервитьорът се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чува, премина направо към проблема, който го бе накарал да призове Аарон тук.
	— Мак ни се обади в неделя — каза той.
	— Обичайното обаждане за Деня на майката? — попита Аарон. — Чудех се дали и този път ще остане верен на навика си и ще позвъни.
	— Не само че се обади, а направи и нещо повече.
	Без да откъсва очи от лицето на Елиът Уолъс, Аарон изслуша разказа му за бележката, оставена от Мак.
	— Посъветвах Оливия да уважи желанието му — продължи Елиът. — Но колкото и да е странно, тя като че ли бе стигнала до същия извод още преди да й го кажа. Когато говори за Мак сега, казва, че е „избягал без разрешение“ — дезертьор. Ще отиде на пътешествие край гръцките острови заедно с някакви приятели. Поканиха и мен да се присъединя към тях и може би ще отида за последните десет дни.
	— _Трябва_ да отидете — рече незабавно Аарон. — Почивката, която си давате, далеч не е достатъчна.
	— На следващия си рожден ден ще навърша шейсет и пет. В много компании на тази възраст биха ме отстранили. Това е предимството да притежаваш собствена фирма — не възнамерявам да се оттеглям, и то за много дълго време. — Той направи пауза, като че ли се подготвяше за нещо, а после каза: — Но не те помолих да дойдеш тук, за да си говорим за ваканции.
	Изненадан, Аарон Клайн видя как очите на Уолъс се замъглиха от тревога.
	— Аарон, ти преживя болката да загубиш майка си, убита в случайно престъпление. Ако ролите ви с Оливия бяха разменени, ако твоята майка бе изчезнала и после бе продължила да поддържа някаква връзка с теб, щеше ли да уважиш желанието й, или щеше да продължиш да я търсиш? Чувствам се извънредно несигурен и притеснен. Дали съветът, който дадох на Оливия, бе правилен, или трябваше да я насърча да поднови и удвои усилията си да намери Мак?
	„Да си представя, че мама е изчезнала преди десет години — заразсъждава Аарон. — Да си представя, че ми се обажда веднъж годишно, а после, когато й заявя, че изпитвам нужда да я намеря и ще го направя, тя ми изпраща бележка, в която ми нарежда да я оставя на мира. Как щях да постъпя аз в тази ситуация?“
	Отговорът не бе труден.
	— Ако майка ми бе сторила това, което Мак е причинил на своето семейство и на вас, щях да кажа: „Щом това искаш, мамо, нека бъде така. Имам по-важни неща за правене“.
	Елиът Уолъс се усмихна.
	— „По-важни неща за правене“? Необичаен израз. Все пак ти благодаря, Аарон. Изпитвах нужда някой да ме увери, че не подвеждам Мак или Оливия… — Направи пауза, след което се поправи: — Искам да кажа майка му и сестра му, разбира се.
	— Не ги подвеждате — заяви категорично Арон Клайн.
	Тази вечер, докато с жена му пиеха по чаша вино преди вечеря, Аарон сподели:
	— Джени, днес осъзнах, че дори абсолютните задръстеняци приличат на момчета, когато се влюбят. Елиът не може да изрече името на Оливия Макензи, без очите му да заблестят.


	14.

	Никълъс Демарко, собственик на излезлия на мода клуб „Бараката“, както и на един преуспяващ изискан ресторант в Палм Бийч, бе уведомен за изчезването на студентката от Нюйоркския университет Лизи Андрюс късно във вторник вечерта, докато играеше голф в Южна Каролина.
	В сряда сутринта той отлетя към дома и в три следобед вече вървеше след една секретарка по дълъг коридор на деветия етаж на Хогън Плейс номер едно към отделението, където работеха детективите, прикрепени към окръжния прокурор на Манхатън. Имаше среща с капитан Лари Ахърн — командващия офицер на отдела.
	Висок, със стегнатата фигура на дисциплиниран атлет, Ник вървеше с дълги крачки. Челото му бе тревожно сбърчено. Той разсеяно прокара ръка през късо подстриганата си коса, която въпреки всичките му усилия винаги се къдреше, когато се навлажнеше.
	„Трябваше да се отбия вкъщи поне колкото да се преоблека“ — сгълча се мислено той. Носеше отворена на врата спортна фланелка на сини и бели карета, която му се стори твърде делнична, дори и в съчетание със светлосиньото сако и тъмносините панталони.
	— Това е общата стая на детективския отдел — обясни секретарката, когато влязоха в голямо помещение, претъпкано с редици бюра, които изглеждаха поставени без всякаква мисъл за естетика и удобство на обзавеждането. Само зад половината от тях имаше хора, макар че купища листа и звънящи телефони показваха, че и останалите се използват активно.
	Петимата мъже и жената, които се намираха в стаята, погледнаха към Никълъс, докато прекосяваше помещението, следвайки по петите секретарката. Той си даваше сметка, че го подлагат на внимателен оглед. „Залагам десет срещу едно, че всички знаят кой съм и защо съм тук и до един ме ненавиждат заради това — помисли си. — Вече са ме белязали като собственик на някой от онези мръсни барове, където ходят непълнолетните, за да се напиват.“
	Секретарката почука на вратата на един кабинет отляво на общата стая и без да чака отговор, я отвори.
	Капитан Лари Ахърн бе сам. Изправи се иззад бюрото си и протегна ръка на Демарко.
	— Благодаря, че се отзовахте толкова бързо — рече той отсечено. — Моля, седнете. — Обърна се към секретарката: — Помолете детектив Гейлър да се присъедини към нас.
	Демарко седна на най-близкия до бюрото на Ахърн стол.
	— Съжалявам, че не можах да дойда снощи. Вчера рано сутринта отлетях за Южна Каролина при едни приятели.
	— От секретарката ви разбрах, че сам сте пилотирали частния си самолет и сте излетели от летище „Тетърборо“ — подхвърли Ахърн.
	— Точно така. Върнах се тази сутрин. Не можах да тръгна по-рано заради времето там — в Чарлстън имаше голяма буря.
	— Кога вашите подчинени ви съобщиха, че Лизи Андрюс — младата жена, която си е тръгнала от вашия клуб при затварянето му рано във вторник сутринта — е изчезнала?
	— Звънили са на мобилния ми телефон вчера около девет вечерта. Бях излязъл на вечеря с приятели и не го носех. Откровено казано, като собственик на ресторант смятам хората, които говорят по телефона в ресторантите, за непоносими. Когато се върнах в хотела към единадесет, проверих съобщенията си. Има ли някакви новини за госпожица Андрюс? Свързала ли се е със семейството си?
	— Не — отвърна кратко Ахърн, а после погледна покрай Демарко. — Влизай, Боб.
	Никълъс Демарко не бе чул отварянето на вратата. Изправи се и се обърна, докато един спретнато облечен мъж с посивяваща коса, който изглеждаше около петдесетте, прекоси стаята с бързи крачки. Усмихна се бегло, докато протягаше ръка на посетителя.
	— Детектив Гейлър — представи се той, издърпа един стол и го обърна така, че Ник да се озове под прав ъгъл между детектива от една страна, и бюрото на капитана от друга.
	— Господин Демарко — поде отново Ахърн, — ние сме много обезпокоени, че Лизи Андрюс може да се окаже жертва на някакъв вид престъпление. Вашите служители ни казаха, че сте били в „Бараката“ приблизително в десет часа в понеделник вечерта и че сте говорили с нея.
	— Точно така — потвърди незабавно Ник. — Поради заминаването си за Южна Каролина останах да работя до късно в офиса си на Парк Авеню номер 400. После се отбих в апартамента си, преоблякох се в неофициални дрехи и отидох до „Бараката“.
	— Често ли посещавате клуба си?
	— По-скоро бих казал, че се _отбивам_ често. Вече не се занимавам сам с всекидневните дела, нито пък имам такова желание. Том Ферацано управлява „Бараката“ вместо мен — той е и съдържател, и управител. И ако разрешите да добавя, справя се блестящо. Работим заедно от десет месеца и през това време не е имало нито един инцидент със сервиране на алкохол на малолетен, нито пък са позволили на някой възрастен да изпие повече алкохол, отколкото е разумно. Преди да наемем някого на работа, го проверяваме щателно, същото важи и за музикалните групи, които ангажираме.
	— „Бараката“ се ползва с добра репутация — съгласи се детектив Гейлър. — Но вашите собствени служители казват, че сте прекарали доста време в разговор с Лизи Андрюс.
	— Видях я как танцува — веднага започна да обяснява Ник. — Тя е красиво момиче и наистина великолепна танцьорка. Човек би си помислил, че е професионалистка. Но от друга страна, изглежда много млада. Знаех, че на входа са проверили личната й карта, но все пак, ако трябваше да се обзаложа за възрастта й, бих се заклел, че е непълнолетна. Затова накарах един от сервитьорите да я доведе на масата ми и я помолих лично да видя картата й. Оказа се, че току-що е навършила двадесет и една.
	— Тя е седнала на масата ви — обади се Гейлър с равен глас. — Вие сте я почерпили с питие.
	— Изпихме заедно по чаша пино гриджо, преди да се върне при приятелите си.
	— За какво разговаряхте, докато пиехте тази чаша, господин Демарко? — попита капитан Ахърн.
	— Обичаен светски разговор. Разказа ми, че другата година завършва Нюйоркския университет и все още се чуди с какво иска да се занимава. Каза, че и баща й, и брат й са лекари, но медицината не била професия за нея. Сподели, че все повече и повече се замисля за магистърска степен в областта на социалните грижи, но все още не е сигурна. Искаше след колежа да изкара една година, без да се записва никъде, и през това време да обмисли следващата си стъпка.
	— Не ви ли се стори, че разкрива прекалено много лична информация пред човек, който й е напълно непознат, господин Демарко?
	Никълъс Демарко сви рамене.
	— Всъщност не. После ми благодари за питието и се върна при приятелите си. Едва ли е останала на масата ми дори петнадесет минути.
	— Какво направихте после? — продължи с въпросите Ахърн.
	— Довърших си вечерята и си отидох вкъщи.
	— Къде живеете?
	— Апартаментът ми е на пресечката на Парк Авеню и Седемдесет и осма улица. Наскоро обаче купих една сграда в Трибека с делови цели и имам апартамент на втория етаж в нея. Точно там останах в понеделник през нощта.
	Ник се бе чудил дали да сподели тази информация с полицията, но накрая бе решил, че е най-добре да им я съобщи незабавно.
	— Имате апартамент в Трибека, така ли? Никой от подчинените ви не ни спомена за това.
	— Не споделям с подчинените си личните си инвестиции.
	— В сградата ви в Трибека има ли портиер?
	Той поклати глава.
	— Както ви казах, апартаментът ми е на втория етаж. Сградата е пететажна. Аз я купих и компенсирах предишните наематели за наемите им. Останалите етажи сега са празни.
	— На какво разстояние от бара ви се намира тази сграда?
	— На около седем пресечки. — Никълъс Демарко се поколеба. — Убеден съм, че вече разполагате с по-голямата част от тази информация. Излязох от „Бараката“ малко преди единадесет. Отидох до Трибека и незабавно си легнах. Будилникът ми иззвъня в пет сутринта. Взех си душ, облякох се и тръгнах към летище „Тетърборо“. Излетях в шест и четиридесет и пет и кацнах в Чарлстън на летище „Чарлстън“. По обяд вече бях ядосан на клуба.
	— Значи не сте поканили госпожица Андрюс да се отбие за по едно питие преди лягане?
	— Не, не съм. — Никълъс Демарко премести поглед от единия детектив към другия. — Чух по новините, че бащата на Лизи е обявил награда от двадесет и пет хиляди долара за всяка информация, която би ви помогнала да я намерите. Възнамерявам самият аз да предложа същата сума. Повече от всичко искам да откриете Лизи Андрюс жива и здрава, на първо място, защото би било ужасно, ако й се е случило нещо…
	— _На първо място?_ — попита изненадано Ахърн. — Каква друга причина имате да искате да я намерим?
	— Втората ми, много егоистична причина е, че хвърлих огромна сума пари, за да купя земята, на която е построен „Бараката“, да ремонтирам и обновя мястото, да го обзаведа и да намеря персонал. Исках да създам безопасно, приятно заведение, където младите и не толкова младите хора да си почиват и да се забавляват. Ако изчезването на Лизи се свърже с човек, с когото се е запознала в моя клуб, медиите ще ни погнат и след шест месеца барът ще трябва да затвори. Искам да разследвате служителите ни, клиентите ми и мен самия. Но ако смятате, че имам нещо общо с изчезването на това момиче, уверявам ви, че само си губите времето.
	— Господин Демарко, вие сте един от многото хора, които разпитваме и които ще продължим да разпитваме — рече Ахърн със спокоен глас. — Попълнихте ли летателен план на „Тетърборо“?
	— Разбира се. Ако проверите записите, ще видите, че летателното ми време вчера сутринта бе отлично. Днес, поради наближаващите бури, бе малко по-бавно.
	— Един последен въпрос, господин Демарко. Как отидохте до летището и как се върнахте оттам?
	— С колата си. Нямам шофьор.
	— Каква кола карате?
	— Обикновено карам един мерцедес с подвижен покрив, освен ако поради някаква причина не ми се налага да нося много багаж. Всъщност стиковете ми за голф бяха в моя джип, затова отидох и се върнах от летището с него.
	Дори да не бе видял погледа, който си размениха двамата детективи, Никълъс Демарко щеше да разбере, че току-що е станал оперативно интересно лице във връзка с изчезването на Лизи Андрюс. „Разбирам защо — помисли си той. — Аз говорих с нея няколко часа преди да изчезне. Никой не може да свидетелства, че по-късно не се е отбила в моя апартамент. Рано другата сутрин напуснах Ню Йорк с частен самолет. Не мога да ги виня, че са подозрителни — нали това им е работата.“
	С лека усмивка той протегна ръка първо на единия, а после и на другия за сбогуване и ги увери, че незабавно ще оповести своето предложение за двадесет и пет хиляди долара в замяна на информация, която да им посочи някаква следа към местонахождението на Лизи Андрюс.
	— Мога да ви уверя, че ще работим по двадесет и четири часа седем дни в седмицата, за да я намерим или, ако нещо й се е случило, да намерим човека, който е отговорен за това — заяви Ахърн с тон, който Никълъс Демарко правилно определи като предупредителен.


	15.

	Докато излизах от апартамента в Сътън Плейс, клетъчният ми телефон иззвъня. Човекът отсреща се представи като детектив Барът и при все че пулсът ми се ускори, успях да запазя гласа си преднамерено хладен. В понеделник този човек буквално ме бе изхвърлил от кабинета си, така че каква причина имаше да ми се обажда сега?
	— Госпожице Макензи, както може би сте разбрали, Лизи Андрюс, младата жена, която е изчезнала предната нощ, живее съвсем близо до вас на Томпсън Стрийт. Сега съм там и разпитвам съседите от врата на врата. Видях името ви на таблото във вашата сграда. Много бих желал отново да поговорим. Възможно ли е да се видим скоро?
	Държейки телефона до ухото си, помолих с жест портиера да ми извика такси. Наблизо имаше едно, от което пътникът тъкмо слизаше. Докато чаках възрастната дама да стъпи на тротоара, осведомих Барът, че съм на път към апартамента си и в зависимост от трафика ще бъда там след около двадесетина минути.
	— Ще ви чакам — рече той с равен глас, без да ми даде възможност да кажа дали това ще ми е удобно или не.
	Понякога на такситата им трябват петнадесет минути, за да преодолеят разстоянието между Сътън Плейс и Томпсън Стрийт, но има и дни, в които колите просто пълзят. Днешният бе от тях. Не че толкова бързах да се видя с детектив Барът, но след като веднъж тръгна за някъде, нямам търпение да стигна там — още една черта, наследена от баща ми.
	И това ме накара да се замисля за тревогата на баща ми, когато изчезна Мак, и за тревогата, която бащата на Лизи Андрюс изпитваше сега. Предната вечер по новините в единадесет часа доктор Дейвид Андрюс с мъка сдържаше сълзите си, докато показваше снимката на дъщеря си и умоляваше зрителите да му помогнат да я намери. Помислих си, че добре знам какво изживява, а после се запитах дали наистина е така. Колкото и тежко да бе за нас изчезването на Мак, в крайна сметка той очевидно просто бе изоставил предишния си живот в един слънчев следобед. Лизи Андрюс обаче е била по-беззащитна сама през нощта и със сигурност не е можела да окаже сериозен отпор на един силен и решителен преследвач.
	Всички тези мисли се въртяха в съзнанието ми, докато таксито бавно се приближаваше към Томпсън Стрийт.
	Барът седеше на стъпалата на построената от червеникавокафяв камък сграда и представляваше странно нелепа гледка, както си помислих, докато плащах на шофьора. С напредването на следобеда времето отново се бе затоплило и детективът бе разкопчал сакото и разхлабил вратовръзката си. Когато ме видя, моментално се изправи, затегна вратовръзката и закопча сакото — всичко това с едно-единствено плавно движение.
	Поздравихме се любезно, но резервирано и аз го поканих вътре. Докато превъртах ключа във входната врата, забелязах два вана с обозначителните знаци на телевизии, паркирани пред съседния блок — сградата, където живееше Лизи Андрюс. Или където бе живяла.
	Моят апартамент е едностаен и е в най-задната част на сградата, и същевременно е единственото жилище на приземния етаж. Наех го за една година миналия септември, когато започнах да работя при съдия Хюът. През последните девет месеца това място се превърна в убежище, райско кътче, в което можех да се спася от Сътън Плейс. Там никога не мога да се освободя изцяло от болката от загубата на баща си и тревогата за Мак.
	Мама остана ужасена от размера на жилището. „Каролин, осемдесет квадратни метра, няма да можеш да се обърнеш“ — жалваше се тя. Аз обаче бях очарована от малкото, подобно на утроба местенце. Напомня ми на жизнерадостен пашкул и смятам, че до голяма степен на него дължа вътрешното си развитие от състояние на дълбока тъга и безпокойство до отчаяно желание и дори необходимост да приключа с миналото веднъж завинаги, да продължа живота си. Благодарение на добрия вкус на мама израснах в изискано обзаведен дом, но ми достави голямо удоволствие да купувам мебели за студиото си от разпродажби в мебелните къщи.
	Просторната ми спалня в Сътън Плейс е с отделна обособена част, която играе ролята на дневна. На Томпсън Стрийт имам разтегателен диван, който, удивително, е снабден с много удобен матрак. Докато детектив Барът влизаше след мен в апартамента, забелязах начина, по който огледа стаята с черните й лакирани странични маси, яркочервени модерни лампи, черна лакирана масичка за кафе и два стола без странични облегалки със същата чисто бяла тапицерия като дивана. Погледът му се плъзна по белите стени и килима на квадрати в черно, червено и бяло.
	Кухнята е малко помещение, обособено в единия край на дневната. Масичка, която преди е стояла в заведение за сладолед, и два метални стола с възглавнички под прозореца изчерпват цялото й обзавеждане. Прозорецът обаче е широк, пропуска много светлина и поставените на перваза саксии с цветя внасят нещо от атмосферата на открита градина.
	Барът разгледа всичко, след което учтиво отклони предложението ми да му поднеса вода или кафе и седна срещу мен на един от столовете. Изненада ме, като започна разговора ни с извинение.
	— Госпожице Макензи — каза той, — навярно смятате, че съм отхвърлил с лека ръка вашите тревоги, когато дойдохте при мен в понеделник.
	Замълчах в знак на съгласие.
	— Вчера започнах да разглеждам случая на брат ви. Признавам, че не съм стигнал много далеч — обадиха ни се заради Лизи Андрюс и, разбира се, това разследване получи предимство, но после осъзнах, че то ще ми даде възможност отново да поговоря с вас. Както вече ви казах, сега проверяваме съседите. Познавате ли Лизи Андрюс?
	Въпросът ме изненада. Може би не трябваше, но си помислих, че когато ми позвъни и ме помоли да се срещнем, ако познавах Лизи дори бегло, щях да му го кажа незабавно.
	— Не, не я познавам — отвърнах.
	— Видяхте ли снимката й по телевизията?
	— Да, снощи.
	— И не ви ли се стори, че някога сте я виждали? — продължаваше да настоява той, като че ли не бе сигурен дали не се опитвам да отговарям уклончиво.
	— Не, но разбира се, като се има предвид, че живеем толкова близо една до друга, може да сме се разминавали по улицата. В тази сграда живеят доста студентки. — Знаех, че гласът ми звучи раздразнено, и наистина се бях подразнила. Барът нямаше право да предполага, че след като собственият ми брат бе изчезнал, е възможно да съм свързана по някакъв начин с изчезването на това момиче.
	Устните на Барът се стегнаха.
	— Госпожице Макензи, надявам се, осъзнавате, че ви задавам същите въпроси, които както аз, така и другите детективи, задаваме на всички, живеещи наоколо. Тъй като с вас вече се познаваме и от всички хора вие би трябвало най-добре да разбирате агонията, преживявана от бащата и брата на момичето, се надявам, че можете да ни помогнете. Вие сте извънредно привлекателна млада жена и като адвокат със сигурност сте обучена в тънкостите на наблюдателността. — Леко се приведе напред и сплете ръце. — Случва ли ви се да вървите из този квартал сама през нощта, да речем, след като сте били на вечеря или на кино, или излизате много рано сутринта?
	— Да, случва ми се. — Знаех, че гласът ми е омекнал. — През повечето сутрини отивам да бягам около шест часа, а когато излизам вечер с приятели, често се прибирам сама пеш.
	— Някога изпитвали ли сте чувството, че ви наблюдават, че някой върви след вас?
	— Не, никога. От друга страна, трябва да кажа, че рядко се прибирам след полунощ, а по това време по улиците на Вилидж все още има доста хора.
	— Разбирам. Но ще ви бъда благодарен, ако си държите очите отворени и ни съобщите, в случай че видите нещо. Понякога престъпниците, подпалвачите например, изпитват удоволствие, като гледат паниката, която са предизвикали. И още нещо. Има още един начин, по който може би сте в състояние да ни помогнете. Вашата съседка от втория етаж, госпожа Картър, е много привързана към вас, нали така?
	— И аз съм много привързана към нея. Тя страда от много тежка форма на артрит и се бои до смърт да излезе навън, ако времето е лошо — обясних. — На няколко пъти е падала много лошо. Проверявам как е и й купувам това-онова от магазина, когато има нужда. — Облегнах се назад в стола си, чудейки се какво цели с тази тема.
	Барът кимна.
	— Тя ми разказа за това. Всъщност започна да ви превъзнася до небесата. Но предполагам, че знаете как са устроени някои от старите хора. Те се боят, че ако кажат нещо на полицията, ще се забъркат в неприятности. Моята собствена леля беше такава. Не пожела да признае, че е видяла как един съсед потрошава колата на друг. „Не ми влиза в работата“, така казваше. — Детективът замълча и се замисли. — Докато говореше с мен, госпожа Картър определено изглеждаше нервна — продължи той. — Но спомена, че обича да седи до прозореца. Твърди, че снимката на Лизи не й говори нищо, ала ми се струва, че не е точно така. Може би е забелязала Лизи да минава по улицата, но не иска да се забърква в разследването. Ако е така, може би бихте могли да изпиете чаша чай с нея и тя да ви се довери.
	— Ще го направя — отвърнах с готовност. „Госпожа Картър може и да е стара, но нищо не убягва от вниманието й, а и наистина стои пред прозореца по цял ден — помислих си. — Положително знае всички мръсни тайни на съседите, които живеят на трите етажа над нея.“ Хрумна ми каква ирония е, че щях да разследвам за Барът, когато първоначалното ми намерение бе да накарам _него_ да разследва за _мен_.
	Детективът се изправи.
	— Благодаря, че ми позволихте да се отбия, госпожице Макензи. Както можете да разберете, даваме спешност на този случай, но когато го разрешим, отново ще се върна към досието по случая на брат ви и ще видя дали не можем да намерим някои нови следи, по които да тръгнем.
	В понеделник ми бе дал визитната си картичка, но вероятно подозираше, че съм я скъсала, както и наистина бях направила. Докато ми подаваше още една, той каза, че ще поддържа връзка с мен. Изпратих го до вратата, заключих след него и осъзнах, че коленете ми изведнъж са отмалели. Нещо в поведението му ме караше да подозирам, че детектив Барът не е откровен с мен. За него не бях просто човек, който по една случайност се е оказал съсед на една изчезнала млада жена. Той се опитваше да измисли някакво оправдание, за да поддържа контакт с мен.
	Но защо?
	Просто не знаех отговора.


	16.

	Лил Крамър бе нервна от мига, в който Каролин Макензи й позвъни в понеделник, за да я помоли за среща, но в сряда, скоро след като младата жена си тръгна, тя отиде в спалнята, легна на леглото, затвори очи и заплака. Сълзите се стичаха по лицето й, без Лил да издава звук.
	Тя чу как Гюс се сбогува с Хауърд, а после съпругът й влезе в спалнята и застана над нея. Когато нетърпеливо я попита какво й става, очите й се отвориха широко.
	— Какво ми става ли? Ще ти кажа какво ми става! Гюс, аз бях на литургията в „Свети Франциск от Салес“ тази неделя. Мислех си да отида още откакто започнаха отново да я четат на латински миналата година. Не забравяй, баща ми беше католик и от време на време ме водеше на църква, когато всички служби се провеждаха на латински.
	— Не си ми казвала, че си ходила там в неделя.
	— А защо да ти казвам? Ти не почиташ никоя религия и нямах желание да те слушам как беснееш, че всички свещеници до един са мошеници.
	Изражението на Гюс Крамър се промени.
	— Добре, добре. Значи си отишла там. Надявам се, че си казала една молитва за мен. И какво от това?
	— Църквата беше толкова претъпкана, направо не е за вярване. Хората бяха навсякъде, дори по пътеките. Нали чу какво ни каза Каролин Макензи — _че Мак е бил там_! Знам, няма да ми повярваш, но по време на литургията ми се стори, че виждам някой познат, само за миг. Но както знаеш, без очилата си съм сляпа като прилеп, а когато взех другата чанта, ги забравих у нас.
	— Повтарям: какво от това?
	— Гюс, не разбираш ли какво казвам? Мак беше там! Ами ако реши да се върне? Нали знаеш — довърши тя с шепот, — нали знаеш.
	Както и очакваше, Гюс незабавно се ядоса.
	— По дяволите, Лил, това момче трябва да е имало причини, за да изчезне по този начин. Писна ми да те гледам как кършиш ръце заради него. Престани. Спри. Каза на сестра му толкова, че да остане доволна. Сега си дръж устата затворена. Погледни ме. — Рязко се наведе над леглото и повдигна брадичката й, за да я принуди да го гледа в очите. — Без очилата си за далечно виждане си полусляпа. Правиш си прибързани изводи само заради бележката, която Мак бил оставил в кутията за дарения. Не си го видяла там. Затова забрави за тази работа.
	Лил почти не повярва, че е събрала кураж да попита съпруга си откъде е толкова сигурен.
	— Как можеш да си толкова убеден, че Мак не е бил там? — попита тя с напрегнат шепот.
	— Просто ми повярвай — процеди Гюс с потъмняло от гняв лице.
	Беше също толкова разярен, както преди десет години, когато му каза какво е намерила, докато е почиствала стаята на Мак. Точно тази ярост я бе накарала да прекара последните десет години в отчаяно питане дали е възможно Гюс да е отговорен за изчезването на Мак.
	С непохватен жест на привързаност Гюс плъзна загрубялата си ръка по челото на Лил, а после с тежка въздишка каза:
	— Знаеш ли, Лил, започва да ми се струва, че все пак може би е добра идея да се пенсионираме и да отидем в Пенсилвания. Ако сестрата на Мак започне да се появява тук по повод и без повод, рано или късно ще те огорчи толкова, че ще кажеш прекалено много.
	Лил, която обичаше живота си в Ню Йорк и се ужасяваше само при мисълта за безцелен живот в пенсия, изхлипа:
	— Искам да тръгнем още сега, Гюс. Толкова много се боя и за двама ни.


	17.

	Брус Гълбрайт винаги завършваше работния си ден с разговор със секретарката си. За разлика от повечето си познати, той не носеше устройство „Блекбъри“ и често изключваше клетъчния си телефон. „Прекалено ме разсейват — обясняваше той. — Като че ли наблюдавам фокусник, който се опитва да жонглира с прекалено много топки едновременно.“
	Тридесет и две годишен, среден на ръст, с пясъчноруса коса и очила без рамка, той се шегуваше, че е толкова обикновен, та няма да го забележи дори някоя охранителна камера. От друга страна, не бе чак толкова скромен, че да не си дава сметка за собствената си стойност. Нямаше равен в сключването на сделки и колегите му смятаха, че притежава почти свръхестествена способност да предвижда измененията в пазара на недвижими имоти.
	В резултат на тази си способност Брус Гълбрайт многократно бе умножил размера на семейната фирма за недвижими имоти. Бе го увеличил дотолкова, че шейсетгодишният му баща просто му бе предал управлението. На вечерята по случай пенсионирането си бе казал с усмивка:
	— Брус, сега всичко е в твои ръце. Ти си добър син и далеч по-добър бизнесмен от мен, а и мен си ме биваше. Сега продължавай да трупаш пари за всички ни, а аз ще се опитам да осъществя мечтата си да стана първокласен играч на голф.
	Тази сряда Брус беше в Аризона, откъдето както обикновено се обади на секретарката си късно следобед. Тя му докладва, че го е търсила някоя си Каролин Макензи, оставила е съобщение, че Мак отново се е свързал с тях, и моли Брус да й се обади.
	Каролин Макензи? Малката сестра на Мак? Това не бяха имена, които искаше да чува.
	Брус току-що се бе върнал в хотела, който притежаваше в Скотсдейл. Клатейки глава, той отиде до барчето и бръкна вътре, за да си извади една студена бира. Часът бе едва четири, но той бе прекарал по-голямата част от деня навън, в жегата, и заслужаваше да пийне една чаша, увери сам себе си.
	Отпусна се в голямото кресло с лице към високия от пода до тавана прозорец, от който се откриваше изглед към пустинята. По всяко друго време щеше да се наслади на тази своя любима гледка, но в този миг виждаше само студентския апартамент, който бе делил с Мак Макензи и Ник Демарко, и отново си спомняше всичко, което се бе случило там.
	„Не искам да виждам сестрата на Мак — каза си той. — Минаха десет години, а и дори тогава родителите на Мак знаеха, че двамата с него никога не сме били близки. Нито веднъж не ме покани в Сътън Плейс на вечеря, макар че всеки път вземаше Ник със себе си. Дори и през ум не му мина, че може би и аз бих искал да отида там. За него бях просто ненатрапчив тип, който по една случайност живее в един апартамент с него.
	Ник, донжуанът Мак, според всеобщото мнение, най-приятният младеж в целия свят. Беше толкова приятен, че дори се извини, когато ме изпревари със съвсем малко за челната десетка на випуска при завършването. Никога няма да забравя погледа на татко, когато му казах, че не съм успял. Четири поколения от семейството в «Колумбия» и аз бях първият, който да не е в челната десетка. И Барбара. Господи, колко луд бях по нея тогава. Направо я боготворях… А тя дори не поглеждаше към мен“ — припомни си.
	Наклони глава назад и допи последните глътки от бирата. „Ще трябва да се обадя на Каролин — реши все пак. — Но ще й кажа същото, което на времето съобщих и на родителите й. С Мак живеехме заедно, но никога не сме били приятели. Дори не го видях в деня, в който изчезна. Излязох, докато двамата с Ник още спяха, затова ме остави на мира, малка сестричке.“
	Брус стана от фотьойла. „Забрави го — каза си нетърпеливо той. — Просто го забрави.“ Фразата, която често минаваше през ума му, когато се сетеше за Мак, отново се появи. Знаеше, че цитатът не е съвсем точен, но му вършеше работа: „Но това се случи в друга земя, а освен туй мъртъв е кралят“.
	Той отново отиде до телефона, вдигна го и набра номера. Когато жена му отговори, бе сигурен, че звукът на гласа й е накарал лицето му да грейне.
	— Здравей, Барб — поздрави я. — Как си, мила? И как са децата?


	18.

	След обяда с Аарон Клайн Елиът Уолъс се върна в кабинета си и се улови, че мисли за Чарлс Макензи старши и за приятелството, което ги бе свързало във Виетнам. Чарли бе минал през Корпуса за подготовка на офицери и по времето, когато се срещнаха, беше младши лейтенант. Елиът му бе разказал, че е роден в Англия от родители американци и е прекарал по-голямата част от детството си в Лондон. Когато бе навършил деветнадесет, се бе преместил в Ню Йорк заедно с майка си. След това се бе записал в армията и четири години по-късно си бе спечелил офицерски чин, поради което двамата с Чарли се оказаха рамо до рамо в някои от най-яростните битки на войната.
	„Допаднахме си още от първия ден — припомни си Елиът. — Чарли бе човекът с най-състезателна природа от всички, които съм срещал през живота си, а вероятно и най-амбициозният. Възнамеряваше да постъпи в юридическо училище в мига, в който се уволни. Закле се, че ще стане преуспяващ адвокат, а също и милионер. И наистина бе доволен, че е израснал в семейство, което е нямало пукната пара. Обичаше да ме закача заради потеклото ми. И как се казваше икономът, Ел? — все ме питаше. — Бърти, Чанси или Джийвс?“
	Докато се облягаше назад в кожения си стол, Елиът се усмихна на спомена си. „Отговорих му, че икономът се казваше Уилям и че напусна, когато навърших тринадесет. Казах му, че баща ми, Бог да успокои душата му, бе най-благовъзпитаното човешко същество и най-лошият бизнесмен в историята на света. Точно затова на майка ми най-после й писна, напусна Англия и ме доведе у дома.
	Тогава Чарли не ми повярва, но аз му се заклех, че по свой собствен начин съм точно толкова амбициозен, колкото него. Той искаше да стане богат, защото никога не бе познавал света на богатството. Аз бях богаташ, който се бе превърнал в бедняк, и исках отново да забогатея. Докато Чарли беше в юридическото училище, аз постъпих в колеж и после защитих магистърска степен по бизнес администрация.
	И двамата успяхме във финансово отношение, но личният ни живот се разви по съвсем различен начин. Чарли срещна Оливия и двамата имаха прекрасен брак. Господи, какъв натрапник се чувствах, когато ги виждах как се гледат! Имаха двадесет и три щастливи години заедно, преди Мак да изчезне, а оттогава не са прекарали и един ден, без да се тревожат за него. А после дойде единадесети септември и Чарли си отиде. Бракът ми с Норма не бе честен от моя страна. Какво каза принцеса Даяна на онзи журналист — че в нейния брак с принца на Уелс винаги имало трима души? Да, точно така беше и с мен и Норма, само че не толкова бляскаво.“
	Елиът се намръщи при спомена, взе химикалката си и започна да драска по едно листче. „Норма не го знаеше, разбира се, но чувствата ми към Оливия винаги заставаха между нас. А сега, когато бракът ми е само далечен спомен, може би след всички тези години можем да имаме бъдеще заедно с Оливия. Тя най-после разбра, че животът й не може да продължава да се върти единствено около Мак, и усещам, че отношението й към мен се променя. За нея вече не съм само най-добрият приятел на Чарли и довереният съветник на семейството. Разбрах го, когато я целунах за лека нощ, а тя ми сподели, че Каролин трябва да се освободи от тревогата за нея, и най-вече, когато спомена, че се кани да продаде апартамента в Сътън Плейс.“
	Елиът се изправи, отиде до онази част на махагоновата секция за книги, зад която имаше хладилник, и отвори вратата. Докато посягаше да извади бутилка вода, се зачуди дали е прекалено скоро да каже на Оливия, че една къща на Пето авеню, надолу по следващата пресечка от музея „Метрополитън“, може да е прекрасно място за живеене.
	„Моята къща — помисли си той — Още когато я купих преди двадесет и пет години, след развода с Норма, си представях, че я купувам за Оливия.“
	Телефонът иззвъня и след миг по интеркома прозвуча отсеченият британски акцент на секретарката му:
	— Обажда се госпожа Макензи, сър.
	Елиът се втурна обратно към бюрото си и вдигна слушалката.
	— Елиът, Лив е. Джун Крабтрий трябваше да дойде на вечеря, но нещо изникнало в последната минута, затова отмени уговорката. Знам, че Каролин има среща с приятелката си Джаки. Дали случайно не си готов да заведеш една дама на вечеря?
	— Много ще се радвам. Какво ще кажеш да пийнем по нещо в моята къща около седем и после да отидем в „Льо Сирк“?
	— Идеално. Значи, дотогава.
	Когато върна слушалката на мястото й, Елиът осъзна, че челото му е покрито с тънък слой пот. „През целия си живот никога не съм искал нещо толкова силно — помисли си той. — Нищо не трябва да ни попречи, а така се боя, че може да изникне някоя спънка.“ После се отпусна и се засмя на глас, като си представи какво щеше да каже баща му за подобно негативно мислене.
	„Както казваше братовчедът Франклин — помисли си той, — единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх.“


	19.

	Късно в сряда следобед и до късно вечерта студенти от Нюйоркския университет с мрачни лица обикаляха Гринич Вилидж и Сохо, разлепяйки афиши по стените на магазините, телефонните будки и дърветата с надеждата, че някой може да разпознае Лайза, или Лизи, Андрюс и да даде информация, която би довела до намирането й.
	Снимката, направена от съквартирантката й само преди няколко дни — усмихнатата Лизи — заедно с описание на височината и теглото й, както и адресът на „Бараката“, времето, по което бе излязла оттам, и адресът на апартамента й, накъдето би трябвало да се е отправила след това, заедно със съобщението за петдесетте хиляди долара, предложени от баща й и от Никълъс Демарко, до едно бяха поместени на афиша.
	— Обикновено не даваме толкова много информация, но сега сме се отказали от всички спирачки — обясни капитан Ахърн на брата на Лизи в девет часа вечерта в сряда. — Но, Грег, ще бъда откровен с теб. Истината е, че ако Лизи е била похитена, шансовете ни да я намерим жива и здрава намаляват с всеки изминал час.
	— Знам. — Грег Андрюс се бе отправил към полицията, след като бе дал на баща си силно успокоително и го бе заставил да си легне в стаята за гости в апартамента си. — По дяволите, Лари, чувствам се толкова безпомощен. Какво мога да направя? — Прегърби се обезсърчено на стола си.
	Капитан Ахърн се наведе през бюрото към Грег. Изражението му бе сериозно.
	— Можеш да бъдеш опора на баща си и да се грижиш за пациентите си в болницата. Остави другото на нас, Грег.
	Младият мъж се постара да си придаде спокоен вид,
	— Ще се опитам. — Изправи се бавно, като че ли всяко движение му струваше огромно усилие. Посегна към вратата на кабинета на Ахърн, а после се обърна.
	— Лари, ти каза „_ако_ Лизи е била похитена“. Моля те, не губи време да мислиш, че тя преднамерено би ни подложила на тази агония.
	Той отвори вратата и се озова лице в лице с Рой Барът, който тъкмо се канеше да влезе в кабинета на началника си. Барът бе чул думите на Андрюс и бе осъзнал, че те почти буквално повтарят онова, което Каролин Макензи бе казала за брат си преди два дни. Изтиквайки от ума си това съвпадение, той поздрави Андрюс, а после влезе в кабинета на Ахърн.
	— Привършихме с лентите — докладва той кратко. — Искаш ли да ги видиш, Лари?
	— Да — отвърна Ахърн, загледан след отдалечаващата се фигура на Грег. — Как мислиш, дали ще има полза, ако позволим на брат й да ги изгледа заедно с нас?
	Барът бързо се извърна, за да проследи погледа на началника си.
	— Може би. Ще го спра, преди да се е качил на асансьора.
	Детективът настигна Грег, който тъкмо натискаше бутона на асансьора с всичка сила, и го попита дали ще ги придружи до стаята на техниците по-нататък по коридора.
	— Доктор Андрюс — обясни той, — записите, направени в понеделник вечер от охранителните камери в „Бараката“, са увеличени кадър по кадър, за да се опитаме да разпознаем някого, който се е притискал по-близо до Лизи на дансинга или е бил сред последните, които са си тръгнали.
	Без да каже нито дума, Грег кимна, последва Барът и Ахърн към стаята на техниците и седна на един стол. Докато лентата се въртеше, Барът, който вече я бе изучавал два пъти, осведомяваше накратко Грег и Ахърн за подробностите.
	— С изключение на младежите, с които е седяла цялата вечер, няма нищо, което да изглежда от значение. Приятелите й са единодушни, че Лизи не се е отделяла от тях, с изключение на петнадесетте минути, които е прекарала с Демарко на неговата маса, или когато е била на дансинга. След като останалите от компанията си тръгнали в два часа, тя е танцувала и се е върнала на масата чак когато музикалната група също е започнала да се приготвя да си върви. Дотогава не били останали почти никакви клиенти, затова имаме няколко ясни кадъра с нея, преди да излезе сама.
	— Може ли да върнете кадъра, на който Лизи седи на масата? — помоли Грег. Гледката на сестра му на записа предизвика тъга в сърцето му.
	— Разбира се. — Барът превъртя касетата. — Забелязвате нещо, което сме пропуснали ли, докторе? — попита той, опитвайки се да запази гласа си безстрастен.
	— Изражението на Лизи. Докато танцуваше, се усмихваше, а само я погледнете сега. Изглежда замислена, толкова тъжна. — Замлъкна за миг. — Майка ни почина преди две години и Лизи много трудно преодоля болката от тази загуба.
	— Грег, смяташ ли, че това душевно състояние може да е предизвикало временна амнезия или пристъп на страх, който да я накара да избяга? — Въпросът на Ахърн бе прозорлив и изискваше недвусмислен отговор. — Съществува ли такава възможност?
	Грег Андрюс вдигна ръце и ги притисна към слепоочията си, като че ли се опитваше да стимулира мисловния си процес.
	— Не знам — рече той най-после. — Просто не знам. — Поколеба се и продължи: — Но ако трябва да заложа главата си, както и главата на Лизи, бих се заклел, че не се е случило по този начин.
	Барът превъртя касетата на бърз кадър напред.
	— Добре. Когато камерата попада върху нея през този последен час, тя нито веднъж не държи чаша в ръката си, което подкрепя думите на сервитьора и бармана — че е изпила само няколко чаши вино за цялата вечер и не е била пияна, когато си е тръгнала. — Изключи устройството. — Нищо — рече с отвращение.
	Грег Андрюс се изправи.
	— Сега ще се прибера вкъщи — заяви с напрегнат глас. — Имам операция утре сутрин и трябва да поспя.
	Барът изчака Андрюс да се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чува, след което се изправи и се протегна.
	— И на мен би ми дошло добре да поспя малко, но отивам в „Бараката“.
	— Смяташ ли, че Демарко ще се появи там тази вечер? — попита Ахърн.
	— Предполагам, че да. Той е наясно, че клубът ще бъде пълен с наши хора, а и е достатъчно умен да си дава сметка, че днес ще е голяма вечер за заведението. Цял куп клиенти ще искат да влязат просто от любопитство, а и разбира се, така наречените знаменитости — онези, по-незначителните — ще се струпат там, защото знаят, че ще е пълно с журналисти и фотографи. Имай ми доверие. Цялата измет ще е на линия.
	— Разбира се. — Ахърн се изправи. — Не знам дали си проверявал, след като се върна, но проследяването на телефона на Лизи показва, че който и да я е отвел, се е движил целия ден напред-назад из Манхатън. Демарко се е върнал от Южна Каролина едва тази сутрин, така че ако го е направил той, значи има съучастник в Ню Йорк.
	— Би било много успокоително да си мисля, че момичето е откачило и точно то скита из цял Манхатън — подметна Барът, докато посягаше към сакото си. — Но не вярвам да се окаже така. Смятам, че който и да я е хванал, вече я е захвърлил някъде и е достатъчно умен да си дава сметка, че когато телефонът е включен, можем да засечем района и да започнем да го претърсваме.
	— И достатъчно умен, за да е наясно, че като разнася клетъчния й телефон напред-назад, това дава възможност все още да я смятаме за жива. — Ахърн изглеждаше замислен. — Проверили сме Демарко толкова основно, че знаем кога са му паднали млечните зъби. Нищо в миналото му не подсказва, че е склонен да извърши нещо такова.
	— Успяхме ли да намерим нещо в досиетата на другите три момичета, които са изчезнали там?
	— Нищо, което да не сме разследвали тогава. Проверяваме извлеченията на кредитните карти от понеделник вечер, за да видим дали няма да съвпаднат някои от клиентите на „Бараката“ с имената на хората, били в съответните барове в тези случаи.
	— Аха. Е, до скоро, Лари.
	Ахърн измери с изучаващ поглед лицето на Барът.
	— Имаш някого наум — някой друг освен Демарко, нали, Рой?
	— Не съм сигурен. Дай ми време да помисля — отвърна Барът уклончиво. Ахърн обаче знаеше, че подчиненият му наистина си има нещо наум.


	20.

	Джаки Рейнолдс бе най-добрата ми приятелка още от първи клас, когато на шест години ни записаха в училището „Светото сърце“. Тя е един от най-интелигентните хора, които познавам, както и надарена атлетка. Джаки може да удари топка за голф с такава сила, че да накара Тайгър Удс да примигне. През септември в годината, в която завършихме „Колумбия“, двете заминахме заедно за „Дюк“. Докато аз учех право, тя подготвяше докторат по психология.
	Джаки притежава фигурата на роден атлет — висока, със стегнато тяло и дълга коса с цвят на кестен, която носи прихваната на тила с ластик също толкова често, колкото и пусната. Най-впечатляващата й черта са изключителните й кафяви очи — те излъчват топлина и съчувствие и подтикват хората да й се доверяват. Винаги съм й казвала, че трябва да таксува пациентите си по намалена тарифа.
	— На теб не ти се налага да измъкваш проблемите от устата им дума по дума, Джаки. Те влизат в кабинета ти и веднага си изливат сърцата.
	Двете редовно си говорим по телефона, а веднъж на няколко седмици непременно се срещаме. Преди го правехме по-често, но сега Джаки се ангажира сериозно с мъжа, с когото се среща от една година. Тед Сойер е лейтенант в противопожарната служба и определено се е ориентирал към високите постове. Възнамерява един ден да стане шеф на противопожарната служба в Ню Йорк, а после да се опита да спечели кметското място и съм готова да заложа и последния си долар, че ще постигне и двете.
	Джаки открай време се тревожи, че нямам желание да ходя по срещи. Основателно смята, че тази липса на интерес се дължи на факта, че съм емоционално прегоряла отвътре. Ако довечера пак се върнеше на тази тема, щях да я уверя, че работя сериозно, за да се отърва от емоционалната си инертност.
	Срещнахме се в „Мулино“ — любимото ни заведение за макарони във Вилидж. Над лингуини със сос от миди и чаша пино гриджо й разказах за последното обаждане на Мак и за бележката, която бе оставил в кутията за дарения.
	— „Чичо Дев, кажи на Каролин, че не бива да ме търси“ — повтори Джаки. — Съжалявам, скъпа, но ако Мак наистина е написал тази бележка, това означава, че може да е в някаква беда — рече тихо тя. — Ако не беше в стрес и просто искаше да го оставите на мира, мисля, че щеше да напише: „Моля ви, не ме търсете“ или просто „Каролин, остави ме на мира“.
	— Точно от това се боя. Колкото повече чета бележката и мисля за това, толкова по-отчаяна ми се струва тя.
	Разказах на Джаки за срещата си с детектив Барът.
	— Той на практика ми показа вратата — рекох. — Изобщо не се заинтересува от бележката. Даде ми да разбера, че ако Мак иска да го оставя на мира, трябва да уважа желанието му. Затова започнах свое собствено разследване. Първо се срещнах с домакините на сградата, където живееше Мак.
	Тя изслуша описанието ми как е минала срещата, като ме прекъсна само за да ми зададе въпрос за госпожа Крамър.
	— Казваш, че е изглеждала нервна, докато си говорела с нея?
	— Наистина беше нервна и не спираше да поглежда към съпруга си за одобрение, като че ли искаше да се увери, че е казала точно това, което трябва. А после и двамата промениха версиите си за последния път, когато са видели Мак, и как е бил облечен.
	— Понякога паметта може да стане забележително неточна, особено след десет години — отбеляза Джаки. — На твое място щях да се опитам да поговоря с госпожа Крамър, когато съпругът й не е наоколо.
	Постарах се да го запомня, а после й разказах за втората си среща с детектив Барът. Джаки не бе осъзнала, че моето студио е врата до врата със сградата, където живееше Лизи Андрюс. Описах й как разговарях там с детектив Барът и споделих подозренията си, че зад желанието му да поддържа връзка с мен се крие още нещо.
	Изразът в очите на Джаки се промени. Видях как в тях се изписва нарастваща загриженост.
	— Обзалагам се, че сега на детектив Барът му се иска да беше взел от теб онази бележка — изтъкна тя разпалено. — Обзалагам се, че в най-скоро време ще ти я поиска.
	— За какво намекваш? — попитах я.
	— Каролин, нали не си забравила за онези изчезнали момичета, даваха ги по всички новини точно преди изчезването на Мак? Че един куп момчета от „Колумбия“, в това число и Мак, са били в онзи бар в Сохо, където е ходело първото момиче? Това беше само няколко седмици преди самият Мак да изчезне.
	— Не се бях замисляла за това — признах. — Но какво значение има то сега?
	— Предоставила си на полицията възможен заподозрян. Мак не иска да го търсиш, което, както предположих, може да означава, че е в някаква беда. Или че самият той е бедата. Позвънил е на майка ви в неделя и е оставил бележката в кутията за дарения по-късно същия ден. Да допуснем, че е решил да провери къде живееш сега, може би, за да те предупреди отново да го оставиш на мира. Адресът на апартамента ти е записан в телефонния указател. Ако е дошъл рано сутринта във вторник и е видял на улицата Лизи Андрюс, която се е прибирала у дома? Обзалагам се, че точно така тълкува нещата твоят детектив Барът.
	— Джаки, да не си полудяла? — започнах, но думите заседнаха в гърлото ми. Обзе ме отчаян страх, че може да е анализирала начина, по който мисли Барът, съвършено точно. В неговите очи, и то по моя вина, моят изчезнал брат можеше да се е превърнал в заподозрян за изчезването на Лизи Андрюс, а може би и на младата жена, изчезнала преди десет години, само седмици преди самият той да потъне в неизвестност.
	А после с още по-дълбок ужас си припомних, че през тези десет години, преди Лизи Андрюс да не стигне до дома си, бе изчезнало не само едно, а цели три момичета.
	Възможно ли бе в най-необузданите полети на фантазията си Барът да започва да вярва, че ако е жив, Мак може да се е превърнал в сериен убиец?


	21.

	Понякога най-прекрасният миг в отнемането на нечий живот бе, когато миризмата на страха изпълваше ноздрите му. Те знаеха, че ще умрат, и в този момент успяваха да измънкат няколко думи.
	Една бе попитала: „Защо?“.
	Друга бе прошепнала молитва: „Господи, приеми… ме…“.
	Трета се бе опитала да се отскубне, а после му бе изсъскала някаква гадост.
	Най-младата го бе умолявала: „Недей, моля те, недей“.
	Отчаяно искаше да се върне в „Бараката“ тази вечер, да чуе всичко, което се говори там. Винаги бе забавно да наблюдава детективите под прикритие по време на работа. Можеше да ги различи от един километър. Клепачите им винаги бяха полуспуснати, защото се опитваха да прикрият, че живите им малки очички непрестанно шарят из помещението.
	Един час по-рано в Бруклин той бе позвънил на номера, отпечатан на афиша, използвайки нерегистриран мобилен телефон с предплатена карта. Бе придал на гласа си въодушевление и бе казал: „Току-що излязох от ресторанта «Питър Лугер». Там видях това момиче, Лизи Андрюс. Вечеряше с някакъв мъж“. След което бе изключил и този телефон, и телефона на Лизи и бе забързал към метрото.
	Направо можеше да види как ченгетата задръстват ресторанта, притеснявайки клиентите и разпитвайки сервитьорите… Досега сигурно вече бяха отписали обаждането като дело на някакъв луд. „Чудя се колко ли ненормалници са се обадили, за да кажат, че са видели Лизи — помисли си. — Но само един човек наистина я е видял. АЗ!
	Семейството обаче не може да е сигурно, че обаждането наистина е от някакъв шантавелник. Семейството никога не е сигурно, докато не видят тялото. Не разчитай на това, семейство. Ако не ми вярваш, иди да си побъбриш с роднините на другите момичета.“
	Той включи телевизора, за да изгледа новините в единадесет. Както и очакваше, извънредната новина се предаваше пряко от мястото срещу „Бараката“. Имаше тълпи от хора, строени там в опит да влязат в клуба. Някакъв репортер тъкмо казваше: „Информацията, която получи полицията, че Лизи Андрюс е била видяна да вечеря в ресторант в Бруклин, общо взето се приема за ненадеждна“.
	Остана разочарован, че полицията не е разгласила информацията за проследяването на клетъчния й телефон в Бруклин. „Но по-късно ще занеса за малко телефона на Лизи на Томпсън Стрийт — реши той. — Това наистина ще ги подлуди — мисълта, че някой може да я държи насила някъде толкова близо до дома й.“
	Едва не се разсмя с глас.


	22.

	Едва в петък следобед успях да разговарям с Ник Демарко. Какъвто ми е късметът, когато мобилният ми телефон иззвъня, се намирах до отворената врата на апартамента в Сътън Плейс и се сбогувах с мама.
	Елиът току-що бе пристигнал, за да я придружи до летище „Тетърборо“. Там тя щеше да се присъедини към семейство Кларънс на частния им реактивен самолет за полета към Корфу, гръцкия остров, където яхтата им тъкмо бе хвърлила котва.
	Шофьорът на Елиът бе пренесъл багажа по коридора и сега натискаше бутона на асансьора. Само след тридесет секунди и тримата щяха да са изчезнали, но аз автоматично отворих телефона. Бях готова да си прехапя езика миг след като казах: „Здравей, Ник“.
	Мама и Елиът незабавно застанаха нащрек. Без капка съмнение и двамата бяха предположили, че този Ник е Ник Демарко. Изявлението, което бе дал на пресконференция по новините и в което изразяваше дълбокото си съжаление, че Лизи Андрюс може да е срещнала преследвач в неговия клуб, бе предавано многократно през четиридесет и осемте часа, откакто го бе направил късно в сряда следобед.
	— Каролин, съжалявам, че не ти се обадих по-рано — поде Ник. — Сигурно разбираш, че тези дни всичко е много напрегнато. Каква е програмата ти? Свободна ли си да се видим тази вечер или по някое време утре?
	Леко се обърнах настрана и направих крачка назад към дневната.
	— Тази вечер е добре — казах бързо с ясното съзнание, че Елиът и мама ме гледат. Напомниха ми на играта на статуи, която играехме, когато бях на около десет години. Водачът върти участниците за ръката и когато ги пусне, всеки трябва да остане замръзнал в същата позиция, в която е спрял да се върти. Този, който успее да остане така най-дълго, без да помръдне нито един мускул, печели играта.
	Тялото на мама се бе сковало, ръката й бе като залепена за дръжката на вратата, а Елиът, който държеше ръчната й чанта, бе застинал като статуя във вестибюла. Исках да кажа на Ник, че ще му позвъня по-късно, но се боях да не изпусна възможността да си уредя среща с него.
	— Къде ще бъдеш?
	— В апартамента в Сътън Плейс — отвърнах.
	— Ще те взема оттам. Седем часът, става ли?
	— Добре.
	И двамата затворихме.
	Лицето на мама се бе смръщило тревожно.
	— Това Ник Демарко ли беше? Защо, за бога, ти се обажда, Каролин?
	— Аз му звъннах в сряда.
	— Защо си го направила? — Гласът на Елиът бе озадачен. — Не си поддържала никакъв контакт с него от погребението на баща си, нали така?
	Събрах няколко истини и ги омесих в една лъжа.
	— Преди години бях страшно увлечена по Ник. Може би все още не съм се отървала съвсем. Когато го видях по телевизията, си казах: защо да не му се обадя и да изразя загрижеността си, задето Лизи Андрюс е изчезнала точно след като е излязла от клуба му. И ето го резултата — той ми позвъни!
	На лицето на майка ми се изписа предпазливо облекчение.
	— Винаги съм се наслаждавала на компанията на Ник, когато Мак го водеше на вечеря. А и знам, че _наистина_ е преуспял.
	— Определено изглежда, че се е справил добре през последните десет години — съгласи се Елиът. — Доколкото си спомням, родителите му имаха ресторант на първия етаж на някаква сграда. Трябва обаче да призная, че точно сега не му завиждам за цялата известност, която е придобил. — А после докосна ръката на майка ми. — Оливия, трябва да тръгваме. Както изглежда, ще попаднем в най-натоварения трафик, а тунелът „Линкълн“ ще бъде същински кошмар.
	Майка ми е знаменита с това, че винаги тръгва в последната минута и очаква всички светофари да светят зелено, за да улеснят пътя й. В този миг се улових, че сравнявам нежното напомняне на Елиът с начина, по който би реагирал баща ми, ако беше тук.
	„За бога, Лив, предлагат ни безплатен полет до Гърция. Хайде да не го изпускаме“ — с тези думи щеше да я подкани да побърза.
	С последна вихрушка от прощални целувки и съвети мама влезе в асансьора заедно с Елиът.
	— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо, Каролин — бяха последните й думи, приглушени от затварящата се врата.
	Признавам, че мисълта за тази среща с Ник — ако изобщо можеше да се нарече среща — доста ме изнервяше. Освежих грима си, сресах косата си, реших да я оставя пусната свободно, а сетне в последната минута си сложих новия костюм от „Ескада“, който майка ми бе настояла да ми купи. И сакото, и панталоните бяха бледозелени; знаех, че подчертават червеникавия оттенък на кестенявата ми коса.
	Защо си правех целия този труд? Защото след цели десет години все още се притеснявах от думите на Мак, че било очевидно колко съм увлечена по Ник. Не се глася заради него, казах си, просто искам да се уверя, че не приличам на захласната от обожание ученичка, която припада при вида на своя идол. Само че когато портиерът позвъни от фоайето, за да ми съобщи, че господин Демарко е пристигнал, трябваше да призная, че за една наносекунда се почувствах пак като онова шестнадесетгодишно момиче, което бе така глупаво да позволи чувствата му да станат очевидни.
	А после, когато му отворих вратата, веднага ме порази откритието, че буйният, поне привидно безгрижен Ник, когото си спомнях, бе изчезнал.
	Когато по-рано го видях по телевизията, забелязах, че линията на челюстта му е станала по-твърда и че на тридесет и две години в тъмната му коса вече са се прокраднали сиви кичури. Сега обаче, изправена лице в лице с него, осъзнах, че става въпрос за нещо много повече от това. На времето тъмнокафявите му очи винаги бяха шеговити и изпълнени с готовност за флирт, но сега изразът им бе сериозен. Въпреки това обаче усмивката, с която пое ръката ми, бе същата, която си спомнях, а и той изглеждаше искрено зарадван да ме види. Целуна ме приятелски по бузата, но ми спести обичайните клишета от рода на „малката Каролин, колко си пораснала“.
	Вместо това каза:
	— Каролин Макензи, доктор по право! Чух отнякъде, че си получила разрешение да практикуваш и работиш заедно с някакъв съдия. Мислех да ти се обадя, за да те поздравя, но така и не се наканих.
	— Пътят към ада е осеян с добри намерения — изрекох делово. — Поне така ни учеше сестра Патриша в пети клас.
	— А на нас брат Мърфи ни казваше в седми клас: „Не оставяй днешната работа за утре“.
	Разсмях се.
	— И двамата са били прави — изтъкнах. — Но ти очевидно не си ги слушал.
	Ухилихме се един на друг. Точно така се заяждахме на времето на масата. Взех дамската си чанта.
	— Готова съм — казах.
	— Добре. Колата ми е долу.
	Той се огледа наоколо. От мястото, където бе застанал, можеше да види ъгъла на трапезарията.
	— Имам толкова хубави спомени от посещенията си тук — призна той. — Когато от време на време се прибирах вкъщи за уикенда, майка ми искаше да разбере до най-малките подробности какво сме яли и трябваше да й описвам цвета на покривката и салфетките и какви цветя поставя майка ти в центъра на масата.
	— Уверявам те, че не се хранехме така всяка вечер — казах, докато ровех из чантата си за ключа. — Мама обичаше да се суети, когато идвахте с Мак.
	— Мак нямаше нищо против да се фука пред приятелите си с това място — отбеляза Ник. — Но и аз му се отплащах, знаеш ли? Водех го вкъщи в „Астория“ и го черпех с най-вкусните пици и макарони на света.
	Имаше ли острота в думите на Никълъс Демарко, дали все още изпитваше ненавист към това сравнение? Може би не, но не бях сигурна. В асансьора на път за долу той забеляза, че Мануел, отговорникът за асансьора, носи училищен пръстен, и го попита за това. Младежът гордо му съобщи, че току-що е завършил колежа „Джон Джей“ и възнамерява да се запише в полицейската академия.
	— Нямам търпение да стана ченге — каза той.
	Аз, разбира се, не бях живяла вкъщи, откакто постъпих в юридическото училище „Дюк“, но дори и така двамата с Мануел често си разменяхме любезности. Той работеше в нашата сграда поне от три години и все пак за няколко секунди Ник разбра за него повече, отколкото аз изобщо бях знаела някога. Осъзнах, че Ник притежава способността да кара хората да му се доверяват незабавно и че може би това е причината ресторантьорският му бизнес да е толкова успешен.
	Черният мерцедес-бенц на Ник бе паркиран пред сградата. Изненадах се, когато видях от него да слиза шофьор, който ни отвори задната врата. Не знам защо, но никога не си бях представяла Ник като човек, който може да има шофьор. Този тук бе едър мъж с набита фигура, в средата на петдесетте и с вид на пенсиониран професионален боксьор. Широкият му нос като че ли бе загубил по-голямата част от хрущяла си, а по линията на челюстта му имаше белег от рана.
	Ник ни запозна.
	— Бени работеше за татко цели двайсет години. Наследих го преди пет години, когато татко се оттегли — за мое голямо щастие. Бени, това е Каролин Макензи.
	Въпреки кратката усмивка и учтивия поздрав „Приятно ми е да се запознаем, госпожице Макензи“, изпитах чувството, че Бени ме оглежда много внимателно от горе до долу. Очевидно знаеше къде отиваме, защото подкара, без да чака инструкции.
	Докато се отдалечавахме от тротоара, Ник се обърна към мен.
	— Каролин, предполагам и се надявам, че си свободна за вечеря.
	„А аз предполагах и се надявах, че ще искаш да ме заведеш на вечеря“ — помислих си.
	— Ще ми бъде приятно — отвърнах му.
	— Има едно местенце в Ниак, само на няколко мили от моста „Тапан Зий“. Храната е отлична, а също така е тихо. В този момент ми се ще да стоя по-далеч от медиите. — Отпусна глава на кожената облегалка.
	Докато пътувахме по магистралата ФДР, ми разказа, че са го помолили отново да отиде в кабинета на окръжния прокурор, за да отговори на още някои въпроси за разговора, който бил водил с Лизи Андрюс в нощта на изчезването й.
	— Просто лош късмет, че останах в Трибека онази нощ — рече откровено той. — Сега разполагат единствено с моята дума, че не съм я поканил да се отбие там на път за вкъщи, и ми се струва, че при липсата на други, върху които да се съсредоточат, аз съм единственият, който остава в светлината на прожекторите.
	„Не си _единственият_“ — помислих си, но реших да не споделям с него увереността си, че благодарение на мен детектив Барът сега смята и Мак за възможен заподозрян. Забелязах, че Ник не спомена името на брат ми в колата, и се зачудих каква ли е причината. Като се има предвид съобщението, което бях оставила на секретарката му — че искам да го видя, защото Мак се е обадил отново — той със сигурност знаеше, че ще говорим за брат ми. Запитах се дали е възможно да не иска Бени да чуе разговора — подозирах, че шофьорът е надарен с много остър слух.
	Ресторантът, който бе избрал Ник — „Ла Прованс“ — бе всичко, което ми бе обещал, че ще бъде. Първоначално е бил частен дом и все още бе запазил тази домашна атмосфера. Масите бяха разположени далеч една от друга. В центъра им бе поставена по една свещ, заобиколена от току-що напъпили цветя, които бяха различни за всяка маса. По дървената ламперия на стените висяха картини, за които реших, че изобразяват пейзажи от френската провинция. От топлия поздрав, който метрдотелът отправи към Ник, беше очевидно, че господин Демарко е редовен посетител тук. Двамата последвахме служителя към ъглова маса до прозорец, от който се откриваше изглед към река Хъдзън. Нощта бе ясна и гледката към простряния над реката мост „Тапан Зий“ бе великолепна.
	Сетих се за съня, в който се опитвах да последвам Мак, докато той вървеше по някакъв мост, а после пропъдих тази мисъл.
	Над чаша вино разказах на Ник за обичайното обаждане на Мак за Деня на майката, а после за бележката, която бе оставил в кутията за дарения.
	— Това, че е написал, че не трябва да се опитвам да го намеря, ме кара да мисля, че в живота му има някакъв проблем — заключих. — Просто се боя, че има нужда от помощ.
	— Не съм толкова сигурен, Каролин — тихо рече Ник. — Аз бях свидетел колко близък беше Мак с теб и с родителите ви. Той със сигурност е знаел, че ако са му трябвали пари, майка му ще му ги даде на минутата. Ако е болен, смятам, че би желал да е близо до теб и до майка ви. Никога не съм виждал Мак да докосва наркотици, но не знам, може би е започнал и си е давал сметка, че баща ви ще бъде съкрушен, ако разбере. Не си мисли, че през всички тези години не съм се опитвал да проумея какво го е накарало да изчезне.
	Предполагам, че точно това бях очаквала да чуя, но все пак се почувствах, сякаш всяка врата, която се опитвам да отворя, се затръшва в лицето ми. Когато не казах нищо, Ник изчака около минута, а после продължи:
	— Каролин, ти сама каза, че Мак е звучал бодро и жизнерадостно, когато се е обадил в Деня на майката. Защо не погледнеш на това съобщение не като на молба за помощ, а като на твърдо искане и дори заповед? Със сигурност може да го погледнеш и от този ъгъл. „Кажи на Каролин, че не бива да ме търси!“
	Беше прав. Знаех го. И все пак в по-широк смисъл грешеше. Всеки инстинкт в тялото ми подсказваше, че е така.
	— Остави всичко това зад себе си, Каролин. — Сега гласът на Ник беше неясен. — Когато и ако Мак реши отново да се покаже на лицето на земята, ще го изритам здравата заради това, което причинява на теб и майка ви. Сега ми разкажи за себе си. Предполагам, че работата ти със съдията скоро ще свърши. Нали такава е процедурата?
	— Ще ти разкажа — обещах. — Но преди това искам да си поговорим само още малко за Мак. В сряда сутринта отидох да се видя с Крамърови.
	— С Крамърови ли? Имаш предвид домоуправителите на сградата, където живеехме с Мак?
	— Да. И, Ник, може да не ми повярваш, но госпожа Крамър беше нервна. Не спираше да поглежда към съпруга си, за да е сигурна, че ми дава правилните отговори. Кълна се, че се боеше да не направи някаква грешка. Какво ти беше мнението за тях, докато живееше там?
	— За да съм честен, ще споделя, че едва ли съм имал мнение, тъй като изобщо не съм мислил за тях. Госпожа Крамър чистеше апартамента, благодарение на щедростта на майка ти, и переше прането ни веднъж седмично. Ако не беше тя, жилището вероятно щеше да заприлича на кочина. Беше добра чистачка, но страшно любопитна. Знам, че Брус Гълбрайт й беше бесен. Един ден се прибрал и я заварил да чете писмата на бюрото му. И щом е четяла неговата кореспонденция, реших, че вероятно чете и моята.
	— Попита ли я?
	Той се усмихна.
	— Не. Направих нещо глупаво. Написах едно писмо на компютъра, поставих отдолу нейното име и го сложих най-отдолу под другите писма, така че да го намери. Пишеше нещо от този род: „Скъпи, за мен е такова удоволствие да ти пера дрехите и да ти оправям леглото. Когато погледна към теб, се чувствам като младо момиче. Ще ме заведеш ли на танци някой път? С цялата ми любов, Лили Крамър“.
	— Не си го направил! — възкликнах.
	За миг в очите на Ник припламна онази палава момчешка искрица, която си спомнях от едно време.
	— Като се замислих по-добре, май изхвърлих писмото, преди да може да го види. Понякога ми се иска да не бях го правил.
	— Мислиш ли, че Мак се е ядосал, когато е разбрал, че тя чете писмата му?
	— Никога не го каза, но ми се стори, че това огорчи и него. Така и не сподели защо обаче. А после изчезна.
	— Искаш да кажеш, че се е случило точно преди изчезването му?
	Изражението на Ник се промени.
	— Каролин, нали не мислиш, че семейство Крамър имат нещо общо с изчезването на Мак?
	— Ник, разговорът ни за тях извади наяве нещо, за което очевидно никога не е станало дума на времето при разследването — че Брус я е хванал да си пъха носа където не й е работа и че Мак може да се е огорчил заради нещо, видяно от нея. Кажи ми какво мислиш за Гюс Крамър.
	— Добър домоуправител. Неприятен характер. На няколко пъти го чух как крещи на госпожа Крамър.
	— Неприятен характер? — попитах, повдигайки вежди, а после добавих: — Не си длъжен да отговаряш, но си помисли за следното. Можем ли да предположим, че между него и Мак е имало някакъв сблъсък?
	Сервитьорът дойде да вземе поръчката и Ник така и не отговори на въпроса ми. След това започнахме да се осведомяваме един друг за начина, по който се бе развил животът ни през последните десет години. Разказах на Ник, че се каня да кандидатствам за работа в кабинета на окръжния прокурор.
	— _Каниш_ се да кандидатстваш? — Сега бе ред на Ник да вдигне вежди. — Както казваше брат Мърфи, „не оставяй днешната работа за утре.“ Имаш ли някаква по-специална причина да отлагаш?
	Дадох му неясен отговор, че ми е нужно малко време, за да си намеря апартамент. След като приключихме с храненето, Ник дискретно отвори своето „Блекбъри“ и го прегледа за съобщения. Помолих го да провери дали има някакво развитие по случая с Лизи Андрюс.
	— Добра идея. — Той натисна един бутон, погледна откъсите от новините и после изключи устройството. — Надеждата, че ще я открият жива, намалява все повече и повече — съобщи унило той. — Няма да се изненадам, ако утре отново ме помолят да се отбия в кабинета на окръжния прокурор.
	„А на мен може да ми се обади Барът“ — помислих си. Допихме кафето си и Ник направи знак на сервитьора да донесе сметката.
	Едва по-късно, когато ме оставяше пред вратата в Сътън Плейс, той отново повдигна въпроса за Мак.
	— Мога да прочета мислите ти, Каролин. Смяташ да продължиш да търсиш Мак, нали така?
	— Да.
	— С кого още смяташ да говориш?
	— Обадих се на Брус Гълбрайт.
	— Не очаквай от него помощ или съчувствие — рече сухо Ник.
	— Защо?
	— Помниш ли Барбара Хановер, момичето, което веднъж дойде у вас на вечеря заедно с мен и Мак?
	„И още как“ — помислих си.
	— Да, спомням си я — отвърнах. Не можах да се сдържа и добавих: — Помня също така и че ти беше луд по нея.
	Ник сви рамене.
	— Преди десет години бях луд по различно момиче всяка седмица. Както и да е, нямаше да ме огрее. Ако нея я интересуваше някой, това беше Мак.
	— Мак ли? — Възможно ли бе да съм била толкова съсредоточена върху Ник, че да не съм забелязала?
	— Не се ли досети? Барбара обаче си търсеше билет към медицинското училище. Майка й страдаше от фатално заболяване, което изяде парите, отделени за образованието на Барбара. Затова тя се омъжи за Брус Гълбрайт. Двамата избягаха заедно онова лято, помниш ли?
	— Ето още нещо, за което така и не е станало дума по време на разследването — отбелязах. — Брус ревнуваше ли от Мак?
	Ник сви рамене.
	— Човек никога не можеше да каже какво си мисли Брус. Каква е разликата обаче? Говорила си с Мак преди по-малко от седмица. Нали не смяташ, че Брус го е принудил да мине в нелегалност?
	Почувствах се като кръгла глупачка.
	— Не, разбира се — казах. — Всъщност не знам нищо за Брус. Той никога не е идвал у нас заедно с теб и Мак.
	— Саможив е. Онази последна година в „Колумбия“, дори във вечерите, когато идваше в клубовете във Вилидж и Сохо заедно с нас и още цял куп хора, винаги изглеждаше отчужден от другите. Наричахме го „самотния странник“.
	Погледнах изпитателно Ник, изпълнена с желание да науча още подробности.
	— След изчезването на Мак, когато започна разследването, полицията изобщо разпитвала ли е Брус? Единственото, което намерих за него в доклада, бяха показанията му за това кога за последен път е видял Мак в апартамента.
	— Не смятам, че са го разпитвали по-обстойно. Защо им е било да го правят? Двамата с Мак никога не са били близки.
	— Тази седмица една стара приятелка ми напомни, че около седмица преди да потъне в неизвестност, Мак е бил заедно с няколко други момчета от „Колумбия“ в един клуб същата вечер, когато първото момиче е изчезнало. Спомняш ли си дали и Брус е бил там?
	Ник изглеждаше замислен.
	— Да, беше там. Спомням си, защото клубът беше открит наскоро и бяхме решили да проверим как е. Мисля обаче, че Брус си тръгна рано. Никога не е бил душата на компанията. Както и да е, вече става късно, Каролин. Беше ми много приятно. Благодаря, че дойде.
	Положи бърза целувка на бузата ми и ми отвори вратата на фоайето. Не спомена, че би искал отново да излезем някой път. Прекосих фоайето, застанах пред асансьора и после погледнах назад.
	Ник вече се бе качил в колата, а Бени стоеше на тротоара, притиснал към ухото си мобилен телефон. Лицето му бе съвършено безизразно. По някаква причина видях нещо зловещо в начина, по който се усмихна, докато затваряше телефона, връщаше се в колата и потегляше.


	23.

	Всяка събота сутрин Хауърд Алтман се срещаше със своя шеф Дерек Олсен на късна закуска. Срещаха се точно в десет часа в ресторанта „Лайтлайтър“, близо до един от жилищните блокове, които Олсен притежаваше на Амстердам Авеню.
	През десетте години, откакто работеше за все по-сприхавия и раздразнителен Олсен, Алтман бе станал много близък с възрастния вдовец — връзка, на чието развитие много държеше. Напоследък осемдесет и три годишният старец не се церемонеше да говори открито за своето недоволство от племенника си, който бе единственият му близък роднина.
	— Да не би да мислиш, че Стив дава и пукната пара дали ще живея, или ще умра, Хауи? — попита реторично той, докато обираше последния жълтък от чинията си с хапка препечен хляб. — Би трябвало да ми се обажда по-често.
	— Сигурен съм, че Стив дава повече от пукната пара, Дерек — отвърна Хауърд с усмивка. — Аз със сигурност давам пукната пара за вас, но въпреки това не мога да ви убедя да не си поръчвате две пържени яйца, бекон и наденичка, когато се срещаме в събота.
	Погледът на Олсен омекна.
	— Ти си добър приятел, Хауи. Денят, в който дойде да работиш за мен, е бил щастливият ми ден. Изглеждаш добре. Обличаш се с вкус. Маниерите ти са безупречни. Спокойно мога да отида да играя бридж с приятелите си и да знам, че ти си там навън и вършиш добра работа за мен. И така, какво става в блоковете? Всичко ли е на нужната висота?
	— Бих казал, че да. В апартамент 825 две хлапета закъсняват с наема, но вече се отбих да ги видя и им напомних, че имената им не са споменати във вашия списък за благотворителност.
	Олсен се изкиска.
	— Аз бих се изразил малко по-грубо. Дръж ги под око. — Почука с чашата си по чинийката, за да покаже на сервитьорката, че иска още кафе. — Нещо друго?
	— Нещо, което наистина ме изненада. Гюс Крамър ми се обади вчера и ми даде двуседмично предупреждение.
	— Какво? — Дружелюбното изражение на Олсен се стопи. — Не искам да си отива. Той е най-добрият домоуправител, който съм имал някога, а Лил е като майка квачка на студентите. Родителите също я харесват. Чувстват се сигурни, като знаят, че тя е наблизо. Защо искат да си тръгнат?
	— Гюс каза, че са готови да се оттеглят.
	— Не бяха готови миналия месец, когато се отбих там. Хауи, ще ти кажа нещо. Понякога се мъчиш да спестяваш разходи и усилия, когато от това просто няма смисъл. Смяташ, че ми правиш услуга, като настояваш да ги изриташ от обширния им апартамент, за да можеш да го дадеш под наем за голяма сума. Знам всичко това, но като се има предвид заплатата, която им давам, предоставянето на по-голямо жилище е изгодна сделка за мен. Понякога си превишаваш правата и това е един от тези случаи. Иди при тях и се дръж мило. Предложи им повишение, но ги _накарай_ да останат! И сега, докато сме още на тази тема, когато разговаряш с тях, както и с останалите домоуправители, не забравяй едно нещо. Ти ме представляваш, но ти _не_ си аз. Ясно ли е? Напълно ясно?
	— Разбира се… — Устните на Хауърд Алтман започнаха да оформят името „Дерек“. Вместо да го произнесе обаче, той каза смирено: — Напълно ясно, господин Олсен.
	— Радвам се да го чуя. Нещо друго?
	Хауърд бе възнамерявал да спомене на шефа си, че Каролин Макензи е била в апартамента на Крамърови в сряда и е задавала въпроси за изчезналия си брат, но сега осъзна, че това би било грешка. В сегашното си настроение Олсен щеше да реши, че е трябвало да го научи веднага, че Хауи не разбира кое е важно и кое не. Пък и през последното десетилетие старецът не можеше да заговори за изчезването на младия Макензи, без да побеснее — лицето му почервеняваше, а гласът му се издигаше в остро кресчендо от раздразнение.
	— Това хлапе изчезва през май — бушуваше той. — Апартаментите до един са наети за следващия септември. А после половината резервации се отменят. Последното място, където са видели Макензи, е моята сграда, така че родителите му решават, че някакъв откачалник може да се е мотал по стълбището…
	Хауърд осъзна, че шефът му го гледа внимателно.
	— Хауи, изглеждаш така, сякаш имаш още нещо наум. Така ли е?
	— Съвсем не, господин Олсен — отговори твърдо Хауърд.
	— Добре. Сигурно си чел за онова изчезнало момиче? Как се казваше, Лизи Андрюс?
	— Да, четох. Много тъжно. Тази сутрин гледах новините, преди да изляза. Не мисля, че очакват да я намерят жива.
	— Младите жени би трябвало да стоят по-далеч от тези клубове. По мое време си седяха у дома заедно с майките си.
	Хауърд посегна към сметката, когато сервитьорката я остави пред Олсен. Това бе ритуал, през който преминаваха всяка седмица. Деветдесет процента от времето Олсен му позволяваше да я вземе. Когато бе ядосан, не го правеше.
	Олсен грабна листа.
	— Не искам Крамърови да напускат, Хауи, ясно ли е? Спомняш ли си миналата година, когато започна да си пъхаш носа в работата на домоуправителя от Деветдесет и осма улица? Заместникът му не струва. Ако Крамърови напуснат, може би няма да е зле да си потърсиш друга работа. Чувам, че племенникът ми пак е безработен. Не е глупав, всъщност е дяволски умен. Може би ако разполага с твоя удобен апартамент и добра заплата, ще започне да ми обръща повече внимание.
	— Разбирам, господин Олсен. — Хауърд Алтман бе бесен на своя работодател, но още повече на самия себе си. Беше изиграл козовете си по погрешния начин. Крамърови бяха нервни като котки върху горещ ламаринен покрив, когато Каролин Макензи се появи онзи ден. Защо? Трябваше да е достатъчно умен, за да разбере какво ги притеснява. Безмълвно се закле, че ще го изкопчи от тях, преди да е станало прекалено късно. „Искам да запазя работата си — помисли си той. — Имам _нужда_ от нея.“
	Нямаше да позволи нито на Крамърови, нито на Каролин Макензи да станат причина да я загуби!


	24.

	— Надеждата, че ще открият Лизи Андрюс жива, се стопява все повече и повече — прочете доктор Дейвид Андрюс, докато записите от последните новини се плъзгаха по долната част на телевизионния екран.
	Той седеше на кожения диван в кабинета в апартамента на сина си на Парк Авеню. Неспособен да заспи, бе отишъл там по някое време преди зазоряване. Знаеше, че в един момент трябва да се е унесъл, защото скоро след като чу Грег да излиза, за да посети пациентите си в болницата, осъзна, че е покрит с одеяло.
	Сега, три часа по-късно, той все още седеше там, като в промеждутъците между дремките си гледаше телевизия. „Трябва да се изкъпя и да се облека“ — помисли си, но бе прекалено уморен, за да помръдне. Часовникът на камината показваше, че часът е десет без петнадесет. „Все още съм по пижама — установи Дейвид Андрюс. — Това е смешно.“ Погледна към екрана на телевизора. Какво бе видял току-що? „Трябва да съм го прочел, защото звукът е изключен“ — осъзна той.
	Пипнешком потърси дистанционното управление, което помнеше, че е оставил на възглавницата, за да може да включи незабавно звука, ако се появеше нещо за Лизи.
	„Вече е неделя — помисли си. — Минаха повече от пет дни. Какво изпитвам точно в този момент? Нищо. Нито страх, нито тъга, нито онзи убийствен гняв към този, който я е отвел. Точно сега, в тази минута, се чувствам абсолютно вцепенен отвътре.
	Но това няма да продължи дълго.
	«Надеждата намалява все повече и повече.» Това ли прочетох току-що на лентата с новините на екрана? Или съм си го съчинил? Защо тези думи звучат толкова познато?“
	Съзнанието му изведнъж се изпълни с образа на майка му, която свири на пиано на семейните тържества и всички пеят. „Всички обичахме старите вариететни песни“ — припомни си. Една от тях започваше с думите: „Остарявам, мили мой“.
	„Лизи никога няма да остарее“ — помисли си и затвори очи, за да се спаси от неудържимия прилив на болката. Емоционалното вцепенение бе изчезнало.
	„Остарявам, мили мой… Ето, тук блести сребро… Тук, над моето чело… И животът се топи…“
	_Надеждата се стопява_… „Точно тези думи ме накараха да си спомня за старата песен.“
	— Татко, добре ли си?
	Дейвид Андрюс вдигна поглед и видя разтревоженото лице на сина си.
	— Не те чух да влизаш, Грег. — Той потърка очите си. — Знаеш ли, че животът се топи все повече и повече с всеки изминал час? Животът на Лизи. — Спря и се опита да започне отново. — Не, не е това. Стопява се надеждата, че ще я открият жива.
	Грег Андрюс прекоси стаята, седна до баща си и обгърна раменете му с ръка.
	— Моята надежда не се стопява, татко.
	— Така ли? Тогава значи вярваш в чудеса. И защо не? Едно време и аз вярвах в тях.
	— Продължавай да вярваш, татко.
	— Спомняш ли си как изглеждаше, че майка ти се възстановява, а после всичко се промени само за една нощ и я загубихме? Оттогава спрях да вярвам в чудеса.
	Дейвид поклати глава, опитвайки се да я проясни, и потупа сина си по коляното.
	— Грижи се за себе си, заради мен. Ти си всичко, което ми е останало. — Изправи се. — Чувствам се така, сякаш бълнувам. Но ще се оправя, Грег. Ще се изкъпя, ще се облека и ще си отида вкъщи. Тук съм абсолютно безполезен. Програмата ти в болницата е толкова натоварена, че когато си тук, трябва да си почиваш, а и аз ще успея да сложа мислите си в ред по-добре, когато съм вкъщи. Ще се помъча да се върна горе-долу в рамките на обичайния си живот, докато чакаме да видим какво ще стане оттук нататък.
	Грег Андрюс изгледа баща си с критичния поглед на лекар; забеляза дълбоките тъмни кръгове под очите му, обезсърчения израз в тях, начина, по който за тези четири дни стегнатата му фигура ненадейно бе станала извънредно слаба. „Откакто разбра за Лизи, не е сложил в уста дори една хапка“ — помисли си Грег. От една страна, искаше да възрази на решението му да си тръгне, а от друга, разбираше, че баща му ще се справи по-добре в Гринич, където три дни в седмицата работеше на доброволни начала в центъра за спешна помощ и където щеше да бъде сред близки приятели.
	— Разбирам, татко — каза той. — И още нещо: може би самият ти си _мислиш_, че си спрял да се надяваш, но аз не ти вярвам.
	— Повярвай ми — рече баща му просто.
	Четиридесет минути по-късно, изкъпан и облечен, той бе готов да си тръгне. На вратата на апартамента двамата мъже се прегърнаха.
	— Татко, знаеш, че един куп хора искат да вечерят с теб. Иди довечера в клуба с някои от тях — подкани го Грег.
	— Ако не тази вечер, ще го направя много скоро.
	След заминаването на баща му апартаментът изведнъж му се стори празен. „Аз се опитвах да си придавам смел вид заради него, а той — заради мен — помисли си Грег. — По-добре да последвам собствения си съвет и да се ангажирам с нещо. Ще отида да потичам в Сентрал Парк, а после ще се опитам да поспя.“ Вече бе решил да измине пътя от „Бараката“ до апартамента на Лизи и обратно в три часа през нощта — същото време, по което и тя бе поела по този път. „Може би ще намеря някой, който е видял нещо, някой, когото ченгетата са пропуснали“ — вдъхваше си надежда. Детектив Барът му бе казал, че детективите в цивилно облекло изминават маршрута всяка вечер, но желанието да помогне в разследването се бе превърнало в трескава необходимост за Грег.
	„Не можех да отида, докато татко беше тук — помисли си той. — Щеше да настоява да дойде с мен.“
	Денят бе започнал с облачно време, но когато излезе навън в единадесет часа, слънцето вече си бе пробило път сред облаците и Грег почувства как собственият му дух се повдига малко. В такава красива сутрин не бе възможно малката му сестричка, забавната, красива Лизи, вече да я няма. Но ако не бе мъртва, тогава къде беше? „Нека да е някакъв емоционален срив или пристъп на амнезия“ — молеше се Грег, докато вървеше с дълги крачки по трите пресечки, които го деляха от парка. Веднъж стигнал там, реши да тръгне на север и да завие обратно край ресторанта с лодките.
	Десен крак, ляв крак, десен крак, ляв крак. „Нека… да… я… намерим… Нека… да… я… намерим“ — молеше се той в ритъм с бягането.
	Един час по-късно, уморен, но вече не толкова напрегнат, той вървеше обратно към апартамента си, когато клетъчният му телефон иззвъня. Със смесени чувства на надежда и страх той го грабна от джоба на якето си, отвори го със замах и видя, че се обажда баща му.
	Думите „Здравей, татко“ замряха на устните му, докато ужасено слушаше. От другия край долитаха неудържими ридания. „О, Господи — помисли си той, — открили са тялото й.“
	— Лизи — най-после успя да изрече Дейвид Андрюс. — Грег, Лизи е. Тя се е _обадила_!
	— Тя _какво_!
	— Оставила е съобщение на телефонния секретар преди по-малко от десет минути. Току-що влизам. Не мога да повярвам. Съвсем за малко съм пропуснал обаждането й.
	Грег Андрюс отново чу плача на баща си.
	— Татко, _какво_ е казала? Къде се намира?
	Риданията изведнъж спряха.
	— Казва, че… че… че ме обича, но трябва да остане сама. Моли ме да й простя. Казва… казва, че ще се обади отново в Деня на майката.


	25.

	Прекарах съботната сутрин в стаята на Мак в апартамента в Сътън Плейс. Не бих казала, че притежава нещо от излъчването на булевард „Сънсет“, но със сигурност не изпитвах чувството, че долавям присъствието му — вече не. Няколко дни след изчезването на Мак татко прерови бюрото му, надявайки се да открие някаква следа, която да му подскаже къде би могъл да отиде, но намери единствено обичайните принадлежности на всеки студент — бележки за изпитите, пощенски картички, черни канцеларски принадлежности. В една от папките имаше копие от молбата, с която Мак бе кандидатствал в юридическото училище „Дюк“ и писмото, с което му съобщаваха, че е приет. На него Мак бе написал едно огромно, въодушевено „Да!“
	Татко обаче не бе намерил това, което търсеше — календара с ангажиментите на Мак, който можеше да ни даде следа към евентуална уговорка за среща, направена преди изчезването му. Още преди години мама бе накарала икономката ни да свали плакатите, които Мак бе залепил на стената, както и таблото с групови снимки на него самия и приятелите му. Всеки човек на тези снимки бе разпитван от ченгетата, а по-късно и от частния детектив.
	Кувертюрата в кафяви и бежови тонове, съответстващите по цвят възглавници и контрастиращите пердета си бяха същите, както и килимът с цвят на какао.
	Върху скрина все още стоеше една снимка на нас четиримата. Установих, че стоя и я гледам, чудейки се дали сега на слепоочията на Мак няма сиви нишки. Преди десет години лицето му бе така младо и жизнено. Сега той не само бе безкрайно далеч от онзи студент, който беше някога, но и вероятно бе задочно заподозрян в повече от един случай на отвличане и убийство.
	В стаята имаше два гардероба. Отворих и двата и усетих леката миризма на мухъл, която се появява, когато в сравнително малко пространство дълго време не е влизал никакъв свеж въздух.
	Взех купчина сака и панталони от първия гардероб и ги сложих на леглото. Всички те бяха поставени в найлонови пликове и аз си спомних, че около година след изчезването на Мак мама нареди всичките му дрехи да се изперат и да се приберат обратно в гардероба. Спомням си как татко каза: „Лизи, нека да ги раздадем. Ако Мак се върне, аз лично ще го заведа на пазар. По-добре да дадем тези неща на хора, на които наистина ще са им полезни“.
	Мама категорично бе отхвърлила предложението му.
	В тези стерилно запазени дрехи не успях да открия нищо. Не исках просто да набутам всичко в големи торби за боклук. Знаех, че така ще е по-лесно да ги занеса до някой център за дарения, но щеше да е срамота, ако нещо се намачкаше. Тогава си спомних, че няколко от големите куфари на Мак — онези, които бе използвал по време на последната ни семейна ваканция — все още стояха в килера до кухнята.
	Наистина ги намерих там и ги занесох в стаята му, след което ги качих на леглото. Отворих първия и по силата на навика прокарах пръсти през джобовете, за да видя дали вътре има нещо. Нямаше. Напълних куфара със спретнато сгънати костюми, сака и панталони, като се забавих малко над смокинга, който Мак носеше на семейната ни снимка онази последна Коледа.
	Вторият куфар бе малко по-малък. Отново прокарах пръсти през страничните джобове и този път напипах нещо, за което реших, че е фотоапарат. Когато обаче го изтеглих, с изненада установих, че е касетофон. Не си спомнях някога да съм виждала Мак да използва такъв. Вътре имаше касета и аз натиснах бутона за пускане.
	— Как смятате, госпожо Клайн? Звуча ли като Лорънс Оливие или като Том Ханкс? Записвам ви, затова бъдете мила.
	Чух женски смях.
	— Нито като единия, нито като другия. Но звучиш добре, Мак.
	Останах така шокирана, че натиснах бутона за спиране, а очите ми се наляха със сълзи. Мак. Стори ми се, че е в стаята и се заяжда с мен, а гласът му е пълен с жизнерадост и оживление.
	Тези ежегодни обаждания за Деня на майката и постоянно нарастващата неприязън, с която реагирах на тях, ме бяха накарали да забравя как звучеше гласът на Мак — колко забавен и изпълнен с енергия.
	Отново натиснах бутона за пускане.
	— Добре, започвам, госпожо Клайн — каза Мак. — Казахте да си избера нещо от Шекспир, нали така? Как ви се струва това? — Прочисти гърлото си и започна: — Когато и бездушната Съдба…
	Гласът му се бе променил изцяло и сега звучеше дрезгаво и меланхолично.
	— … и хората ме гледат с неприязън, аз пълня свода с горестна молба…*
	[* Шекспиров сонет 29, превод — Валери Петров. — Б.пр.]
	Това бе всичко, което бе записано на тази касета. Превъртях я и отново я пуснах. Какво означаваше? Дали този текст бе подбран случайно или преднамерено, защото е отговарял на душевното състояние на Мак по онова време? Кога бе направен този запис? Колко време преди да изчезне?
	Името на Естер Клайн бе в списъка на хората, с които ченгетата бяха говорили за Мак, но очевидно тя не бе могла да им каже нищо съществено. Смътно си спомнях, че мама и татко бяха изненадани, когато разбраха, че Мак е вземал при нея частни уроци по актьорско майсторство. Разбирам защо не им го беше казал. Татко открай време се боеше, че Мак е прекалено увлечен по театъра, дори го изучаваше като факултативен предмет.
	След това Естер Клайн стана жертва на обир с фатален край близо до апартамента си на Амстердам Авеню, почти година след изчезването на Мак. Хрумна ми, че може да има други записи, които е направил, докато е учел при нея. Ако наистина бе така, какво бе станало с лентите след смъртта й?
	Стоях в стаята на Мак с касетофона в ръка и изведнъж осъзнах, че ще е съвсем лесно да разбера.
	Синът на Естер Клайн, Аарон, бе близък сътрудник на чичо Елиът. Трябваше само да му се обадя.
	Пъхнах касетофона в чантата си и започнах да опаковам дрехите на Мак. Когато приключих, чекмеджетата на скрина бяха празни, както и гардеробите. Мама бе позволила на татко да раздаде дебелите палта на Мак през една особено студена зима, когато благотворителните организации умоляваха за такива дрехи.
	Докато посягах да затворя втория куфар, се поколебах, а после извадих официалната черна вратовръзка, която бях завързала вместо Мак точно преди да направим коледната снимка онази последна година. Задържах я в ръцете си и си спомних как му бях казала да се наведе, защото не мога да стигна до врата му, за да я завържа както трябва.
	Докато я увивах в една носна кърпичка, за да я взема със себе си на Томпсън Стрийт, си спомних изречения през смях отговор на Мак: „Благословена да е връзката*… А сега те моля, направи го както трябва, Каролин“.
	[* Християнски химн по текст на д-р Джон Фосет (1740–1817), английски пастор. — Б.пр.]


	26.

	Той се чудеше дали баща й вече е чул съобщението. Почти можеше да види реакцията му, докато го слуша. Малкото му момиченце беше живо, но не искаше да го види! Казваше, че ще позвъни на Деня на майката! Само петдесет и една седмици чакане!
	„Таткото сигурно вече е започнал безнадеждно да брои дните“ — помисли си.
	Досега ченгетата със сигурност бяха започнали да подслушват телефона на доктор Андрюс в Гринич. Той направо си представяше как са откачили. Дали щяха да вдигнат ръце, да решат, че Лизи има право на уединение, и да престанат да я търсят? Може би. Хората правеха такива неща.
	Щеше да е по-безопасно за него, ако наистина го направеха.
	Дали щяха да съобщят на медиите, че се е обадила?
	„Обичам първите страници на вестниците — призна си той. — И обичам да чета за Лизи Андрюс. От вторник знаят, че е изчезнала, и нейната история беше на първите страници.“ Днес обаче бе погребана чак на четвърта страница, което го разочарова.
	Същото бе и с останалите три момичета — след две седмици историите бяха мъртви.
	Мъртви като тях самите.
	„Ще си поиграя с някои идеи как да задържа Лизи в ума на всички, но засега — каза си, — засега ще продължа да се забавлявам, като разнасям телефона й напред-назад. Това трябва да ги подлудява.“

	„Гъске, гъске с гъсока,
	де да ида? В таз посока?
	Горе нейде? Долу нейде?
	Или в стаята с милейди?“*
	[* Английско детско стихче, корените, на което се смята, че датират от XV в. и са свързани с климата на религиозна нетърпимост и преследване по онова време. — Б.пр.]

	Той се разсмя. „На всичките три места“ — помисли си. И на трите.


	27.

	— Докторе, сигурен ли сте, че гласът, записан на секретаря, наистина е на сестра ви?
	— _Абсолютно_ сигурен! — Грег несъзнателно потърка челото си с палеца и показалеца. „Аз никога не страдам от главоболие — помисли си. — Не ми трябва да започвам точно сега.“
	Три часа след като баща му се обади, той вече бе в центъра на града в отдела на детективите в службата на окръжния прокурор. Съобщението, което Лизи бе оставила на секретаря на баща му в Гринич, Кънектикът, бе записано от подслушвателното устройство и усилено многократно. В стаята на техниците детектив Барът вече го бе пуснал няколко пъти на него и Лари Ахърн.
	— Съгласен съм с Грег — рече Ахърн на Барът. — Познавам Лизи от малко момиченце и съм готов да се закълна, че това е нейният глас. Звучи нервно и възбудено, но, разбира се, може да е преживяла някакъв срив или… — Погледна към Грег. — Или е била принудена да остави това съобщение.
	— Искаш да кажеш от човека, който я е отвлякъл?
	— Да, Грег, точно това имам предвид.
	— Сигурни ли сте, че това обаждане е дошло от нейния мобилен телефон? — попита Грег, опитвайки се да запази гласа си спокоен.
	— Да — потвърди Ахърн. — Било е засечено от кулата на „Мадисън“ и Петдесета улица. Затова си мислим, че може да я държат някъде в този район. От друга страна, ако сама е решила да изчезне, не виждам как би се решила да излезе някъде там дори само да си купи хляб, без да се тревожи, че ще я забележат. Снимката й е по всички вестници, по телевизията, навсякъде из интернет.
	— Освен ако не разполага с някакво прикритие, нещо като бурка, което ще скрие цялото й лице, освен очите — изтъкна Барът. — Но от друга страна, и това би привлякло внимание в Манхатън. — Започна да превърта лентата с обаждането на Лизи. — Нашите техници работят по фоновия шум. Да се концентрираме, докато го слушаме.
	Лари Ахърн забеляза безнадеждността, изписана по лицето на Грег.
	— Не мисля, че е необходимо да я слушаме отново, Рой.
	— И сега какво? — попита го Грег. — Ако решите, че Лизи _наистина_ е изчезнала по своя воля, ще спрете ли търсенето?
	— Не — отвърна натъртено Ахърн. — Нито за миг. Познавам добре Лизи и знам, че дори да е изчезнала по свое желание, нещо съвсем не е наред. Ще продължаваме да работим по двадесет и четири часа, седем дни в седмицата, докато я намерим.
	— Благодаря на Бога за това. — „Трябваше да ги попитам още нещо — помисли си Грег. — А, да.“ — Ами медиите? Ще им съобщите ли, че се е свързала с нас?
	— Не искаме никой да разбере — поклати глава Лари. — Това беше първото, което казах на баща ти, когато говорехме с него.
	— Каза го и на мен, но си помислих, че искаш просто да отхвърлиш възможността да е някакъв откачалник, който имитира гласа на Лизи.
	— Грег, не искаме нито дума от това да се разчува. — Гласът на Лари Ахърн звучеше твърдо и настойчиво. — Колкото и да е ужасно, все пак е добре да знаем, че преди няколко часа Лизи е била жива.
	— Предполагам, че си прав. Но ако е жива, тогава _къде е_? Какво може да става с нея в този момент? Другите момичета, които изчезнаха на излизане от клубовете в Сохо, така и не бяха открити.
	— Но и никоя от тях не се е обаждала на семейството си, Грег — напомни му Ахърн.
	— Доктор Андрюс, има и нещо друго… — започна Барът.
	— Наричайте ме Грег, ако обичате. — По устните на Грег Андрюс пробяга мимолетно подобие на усмивка. — След като получих докторската си степен и хората започнаха да ми звънят у дома и да търсят доктор Андрюс, на Лизи й трябваха месеци, за да свикне и да спре автоматично да подава слушалката на баща ми.
	Барът се усмихна.
	— Същото е и у нас. Когато синът ми получи отлични бележки или го наградят за някакво постижение, сестра му винаги смята, че е станала някаква грешка. Добре, Грег — продължи той, — казвате, че за последен път сте видели сестра си преди една седмица в Деня на майката. Този ден означава ли нещо специално за вас?
	— Точно това ме обърква изцяло — рече Грег. — Майка ми почина едва преди две години, затова за нас този ден естествено не е радостен. Тримата отидохме на църква, а после на гроба й и накрая вечеряхме в клуба. Лизи искаше да се върне в града заедно с мен, но в последния момент реши да остане през нощта при татко и да се прибере с влака на другата сутрин.
	— Преди майка ви да почине, Денят на майката беше ли специален за всички вас — нещо по-различно от обичайните емоции, свързани с него?
	— Съвсем не. Празнувахме го заедно, но не беше кой знае какво. Докато баба ми и дядо ми бяха живи, го прекарвахме заедно с тях. Нямаше нищо особено, съвсем нищо.
	Грег забеляза погледа, който си размениха двамата детективи, а после и начина, по който Лари Ахърн кимна на Рой Барът.
	— Има нещо, което не сте ми казали — отбеляза той. — Какво е то?
	— Грег, познаваш ли Каролин Макензи? — попита Ахърн.
	Сега слепоочията му започнаха да пулсират. Грег започна да рови в паметта си и после поклати глава.
	— Не, не мисля. Коя е тя?
	— Адвокат е — пое Ахърн инициативата да отговаря на въпросите му. — На двадесет и шест години. Студиото, в което живее, се намира на Томпсън Стрийт, в съседната сграда на тази, в която е апартаментът на сестра ти.
	— Тя познава ли Лизи? — бързо попита Грег. — Има ли представа къде може да е?
	— Не, не я познава, но може би си спомняш един случай отпреди десет години, когато един студент излязъл от апартамента си и изчезнал? Казвал се Чарлс Макензи младши. Всички го наричали Мак.
	— Спомням си случая. Така и не го намериха, нали?
	— Не — отговори Ахърн. — Но той се обажда на майка си всяка година на Деня на майката.
	— _На Деня на майката!_ — Грег скочи на крака. — Изчезнал е преди десет години и се обажда на майка си на Деня на майката. Да не би да предполагате, че Лизи може да реши да последва този налудничав модел?
	— Грег, не предполагаме нищо — рече успокоително Ахърн. — Когато Мак Макензи е изчезнал, Лизи е била на единадесет години, така че няма причина да смятаме, че може да го е познавала. Мислим обаче, че е възможно ти или баща ти да познавате семейството му. Предполагам, че повече или по-малко се движите в същите кръгове.
	— Каквото и да означава това. — Грег изглеждаше озадачен. — Мак Макензи обадил ли се е на майка си миналата неделя?
	— Да. — Ахърн реши да не бърза да споделя, че Мак е оставил съобщение в кутията за дарения. — Не знаем с какво се занимава този човек или защо е трябвало да изчезне от лицето на земята. Със сигурност фактът, че все още се обажда на семейството си винаги на този ден, не е всеобщо достояние. Това ни кара да се чудим дали в един или друг момент Лизи не се е запознала с него, може би в един от онези клубове в Сохо и ако е решила да изчезне по собствено желание, както изглежда е направил той, дали ще иска да поддържа връзка с вас по същия начин.
	— Какво знаете за Макензи, Лари? Искам да кажа, щом е изчезнал доброволно, да не е бил в някаква беда? — Грег погледна многозначително приятеля си, опитвайки се да прочете отговора по лицето му.
	— Не успяхме да се доберем до нищо, което да го потвърждава. Всичко му е било наред и все пак един ден той просто зарязал живота си и не се върнал.
	— Същото може да се каже и за Лизи — тросна се Грег.
	— Да не би да започвате да мислите, че ако Лизи се е натъкнала на този тип, следващия път, когато ще разберем нещо за нея, ще бъде в Деня на майката другата година? — Премести поглед от единия детектив към другия. — Един момент, да не би да мислите, че този Мак може да е някакъв психар и да е замесен в изчезването на Лизи?
	Лари погледна през масата към съквартиранта си от колежа. „Баща му не е единственият, който се е състарил през тази седмица — помисли си. — Грег изглежда с десет години по-стар, отколкото когато играхме голф миналия месец.“
	— Грег, разследваме всички и всяка ситуация, която може да ни даде нишка, по която да тръгнем. Повечето от следите ще ни отведат до задънени улици. Сега ми направи една услуга и последвай съвета, който ще ти дам: иди си вкъщи, изяж една стабилна вечеря и си легни рано. Помъчи се да намериш някаква утеха във факта, че със сигурност Лизи е била жива тази сутрин. Имаш множество пациенти, които зависят от теб, само ти можеш да им дадеш надежда за живот. Не допускай да ги провалиш, а точно това ще направиш, ако не започнеш да се храниш и да спиш както трябва.
	„Почти същия съвет, който самият аз дадох на татко — помисли си Грег. — Ще си отида вкъщи. Ще поспя няколко часа и ще хапна нещо. Но довечера ще отида от този клуб в Сохо до Томпсън Стрийт и обратно. Тази сутрин Лизи е била жива. Но това не означава, че ако наистина е с някакъв луд, ще _остане_ жива.“
	Той оттласна стола си назад и се изправи.
	— Напълно си прав, Лари — каза.
	Махна с ръка за сбогуване и се обърна да си тръгне, но рязко се завъртя, когато клетъчният телефон на Ахърн иззвъня. Ахърн го грабна от джоба си и го вдигна до ухото си.
	— Какво има?
	Грег видя сърдитото намръщване още преди да чуе приглушената ругатня на Лари. За втори път през този ден ужасено си помисли, че са открили тялото на Лизи.
	Ахърн погледна към него.
	— Преди няколко минути някой се е обадил на „Ню Йорк Поуст“ и е казал, че днес Лизи Андрюс е оставила съобщение на баща си, което гласи, че ще се обади отново в Деня на майката. От „Поуст“ искат потвърждение. — И като говореше остро и гневно, изкрещя: — Без коментар! — след което със замах затвори телефона.
	— Лизи ли се е обадила? — попита Грег.
	— Репортерът, който е приел обаждането, не е сигурен. Казва, че е било приглушен шепот. Номерът, от който са се обадили, не се е изписал на екрана.
	— Това означава, че обаждането не е било направено от телефона на Лизи — заключи Грег. — Нейният номер се изписва.
	— Точно това имам предвид, Грег. Ще бъда брутално откровен с теб. Или Лизи преживява някакъв нервен срив и иска да бъде в центъра на общественото внимание, или е в ръцете на някой опасен луд, който си играе игрички.
	— Който се обажда у дома единствено на Деня на майката — додаде тихо Рой Барът.
	— Или който има апартамент близо до „Бараката“ и дългогодишен шофьор, готов да направи всичко за него — заключи горчиво Ахърн.


	28.

	Хауърд Алтман внимателно обмисли подхода, с който да убеди Крамърови да останат домоуправители на сградата със студентските апартаменти. „Олсен е прав — призна пред себе си той. — Домакинът, когото го подтикнах да уволни миналата година, наистина ни спестяваше много пари. Аз просто не го разбрах. Олсен не желае да прави никакви големи ремонти в онази сграда. Съседната е обявена за продан и когато се продаде, той е сигурен, че ще му направят много изгодна оферта и за неговия блок. Старият домакин закърпваше нещата с дъвка и конци за въдица. Новият има списък на всички ремонти, които трябва да се извършат, и повтаря на Олсен, че е престъпление да не ги направи незабавно.
	Трябваше да си държа устата затворена, но така и не разбрах защо им е на Крамърови апартамент с три спални — та те изобщо не използват другите две.“
	От време на време, когато се отбиваше у Крамърови, Хауърд ги молеше за позволение да използва банята. Това му даваше възможност да погледне в двете свободни стаи. Нито веднъж за десетте години, откакто работеше за Дерек Олсен, не бе видял разместване на плюшените мечета по възглавниците на леглата. Знаеше, че домакините изобщо не използват тези стаи, но си каза, че е _трябвало_ да разбере до каква степен Лил Крамър изпитва вулгарна гордост от големия си апартамент.
	„А на мен вулгарността ми е така позната — каза си унило той. — Когато бях дете и татко си купи първата чисто нова кола, най-евтината на паркинга, човек можеше да си помисли, че е спечелил от лотарията. Трябваше да се изфукаме с нея пред всички роднини просто защото татко се надяваше, че ще им потекат лигите от завист.
	Трябва да си открия блог, в който да пиша за собственото си побъркано семейство. Не мога да позволя на Крамърови да се оттеглят. Може би Олсен ще го преглътне, ако успея да им намеря добри заместници за кратко време. От друга страна, съвсем в стила му би било да ме уволни и да даде работата ми на онзи свой смахнат племенник. Най-вероятно тридесет дни по-късно ще ме умолява на колене да се върна, но все пак не мога да поема този риск. И така, какъв подход да възприема към Крамърови?“
	През уикенда Хауърд Алтман обмисли най-различни възможни решения. Най-после, удовлетворен от плана, на който се бе спрял, в десет без петнадесет в понеделник сутринта той влезе в сградата на Уест Енд Авеню, където живееха Крамърови.
	Бе напълно убеден, че молбите да останат, предложенията за увеличаване на заплатата и уверенията, че просторният апартамент винаги ще бъде техен дом ще бъдат най-погрешната възможна стратегия. „Ако Гюс Крамър реши, че тяхното оттегляне може да доведе до уволнението ми, ще го направи, дори и да не иска да се пенсионира все още.“
	Когато превъртя ключа във входната врата и влезе във фоайето, завари Гюс Крамър да лъска вече блестящия месинг на пощенските кутии.
	Гюс вдигна поглед.
	— Предполагам, че скоро вече няма да се занимавам с това — рече той. — Надявам се, че следващият, когото намерите, ще е също толкова добър, колкото бях аз в продължение на почти двадесет години.
	— Гюс, Лил тук ли е? — попита Хауърд почти шепнешком. — Трябва да говоря и с двама ви. Безпокоя се за вас.
	Виждайки страха, изписан по лицето на Крамър, разбра, че е налучкал верния подход.
	— В апартамента е, прибира нещата — отвърна Гюс. Без да си прави труда да избърше последния облак от препарат за полиране от пощенските кутии, той се обърна и се запъти през фоайето към апартамента си. Отключи вратата, отвори я и влезе, оставяйки Хауърд да сграбчи дръжката, преди да я затръшне в лицето му.
	— Ще доведа Лил — съобщи отсечено Гюс.
	За Хауърд бе очевидно, че Крамър иска да поговори с жена си и може би да я предупреди, преди да се срещне с него. „Сигурно е в една от онези две стаи надолу по коридора — помисли си той. — Там трябва да подрежда нещата. Най-после е намерила някакво приложение за цялото това пространство.“
	Преди Крамърови да се присъединят към него в дневната, минаха почти пет минути. Лил Крамър бе видимо раздразнена. Стискаше устни с всичка сила, а когато Хауърд протегна ръка към нея, избърса собствената си ръка в полата си, преди неохотно да му я подаде за поздрав.
	Както очакваше, дланта й бе съвсем мокра от притеснение.
	„Направи го сега — каза си Хауърд. — Накарай ги да им се завие свят.“
	— Ще говоря без заобикалки — поде той. — Не съм бил тук, когато момчето на Макензи е изчезнало, но присъствах, когато сестра му дойде при вас. Лил, тогава беше също толкова нервна, колкото си сега. Като наблюдател веднага разбрах, че се боиш да говориш с нея. Това ми подсказва, че знаеш нещо за причината, поради която онова момче е изчезнало, или за това как е станало, или пък може би вие двамата имате нещо общо с това.
	Видя как Лил Крамър хвърля ужасен поглед към съпруга си, а бузите на Гюс Крамър се оцветяват в грозен морав цвят. „Значи съм прав — помисли си Хауърд. — Те наистина са уплашени до смърт.“ Окуражен, той продължи:
	— Сестрата не е приключила с вас. Следващия път, когато дойде, може да доведе със себе си частен детектив или ченгетата. Ако смятате, че ще избягате от нея, като се втурнете към Пенсилвания, значи сте луди. В случай че дойде и не ви завари тук, ще започне да задава въпроси. Ще разбере, че сте се оттеглили внезапно. Лил, на колко хора си казвала през годините, че няма да мръднеш от Ню Йорк, преди да навършиш деветдесет?
	Сега Лил Крамър се мъчеше да преглътне сълзите си. Хауърд смекчи тона си.
	— Гюс, Лил, помислете. Ако сега си тръгнете, Каролин Макензи и ченгетата ще бъдат сигурни, че криете нещо. Не знам какво е то, но вие сте ми приятели и искам да ви помогна. Нека да кажа на господин Олсен, че сте размислили и сте се отказали да се оттегляте. Следващия път, когато Каролин Макензи се обади и поиска да се срещнете, ми позвънете и аз ще дойда. Ще й кажа недвусмислено, че управата на блока не гледа с добро око на опитите й да притеснява служителите ни. Нещо повече, ще й напомня, че в тази страна има сурови закони срещу преследването.
	Видя облекчението, изписано на лицата им, и разбра, че ги е убедил да останат. „И дори не се наложи да им давам повишение или да им обещавам да останат в този апартамент“ — помисли си тържествуващо той.
	Но докато приемаше угодническите благодарности на Лил и неохотния израз на признателност на Гюс, той умираше да разбере от какво се боят толкова и какво знаят — ако изобщо знаеха нещо — за изчезването на Мак Макензи преди десет години.


	29.

	В неделя сутринта отидох на последната литургия в „Свети Франциск от Салес“. Пристигнах рано, плъзнах се на последния ред и след това се опитах да разгледам внимателно лицата на членовете на пристигащото паство. Излишно е да казвам, че не видях никого, който поне малко да прилича на Мак.
	Проповедите на чичо Дев винаги бяха изпълнени със смисъл и често обагрени с ирландски хумор. Днес обаче не чух нито дума от това, което говореше.
	Когато службата свърши, отидох в квартирата му за чаша кафе. Усмихнат, Девън ми махна да вляза в кабинета и каза, че има уговорка с приятели за игра на голф в Уестчестър, но те могат да почакат. Наля кафе в две дебели бели чаши и ми подаде едната, докато сядахме.
	Все още не му бях казала, че съм посетила семейство Крамър, и когато го направих, с изненада установих, че си ги спомня, и то ясно.
	— След като разбрахме, че Мак е изчезнал, отидох заедно с баща ти в апартамента на Уест Енд — каза той. — Помня, че жената беше много разтревожена от мисълта, че Мак може да го е сполетяло нещо.
	— А помниш ли каква беше реакцията на Гюс Крамър? — попитах.
	Когато чичо Девън се намръщи замислено, приликата му с баща ми става направо стряскаща. Понякога това ми действа успокояващо. Друг път боли. Поради някаква причина днес бе един от дните, в които болеше.
	— Знаеш ли, Каролин — каза той, — този Крамър е особняк. Мисля, че се притесняваше повече от възможността да попадне в центъра на медийното внимание, отколкото, че нещо се е случило на Мак.
	Десет години по-късно самата аз бях изтълкувала реакцията на Крамър точно по същия начин, но знаейки, че чичо Девън скоро трябва да излиза, реших да не губя повече време в обсъждане на въпроса. Вместо това извадих касетофона, който бях намерила в куфара на Мак, и обясних как съм го открила. После му пуснах записа. Видях тъжната усмивка на чичо си, когато Мак заговори на учителката, а после обърканата му гримаса, когато Мак започна да рецитира:

	„Когато и бездушната Съдба,
	и хората ме гледат с неприязън,
	аз пълня свода с горестна молба…“.

	След като изключих касетофона, чичо ми каза с дрезгав глас:
	— Радвам се, че майка ти не е била там, когато си намерила тази касета, Каролин. Не мисля, че трябва да я чува, когато и да било.
	— Не възнамерявам да й позволя да я чуе. Но, Девън, опитвам се да разбера какво означава това, ако изобщо означава нещо. Мак споменавал ли ти е някога, че взема частни уроци при учителка по драматично майсторство в „Колумбия“?
	— Спомням си, че всичко стана почти случайно. Нали знаеш, когато Мак навърши тринадесет и гласът му започна да мутира, имаше един период, в който беше станал наистина писклив. В училище му се подиграваха безмилостно заради това.
	— Не си спомням гласът на Мак да е бил писклив — възразих, но после спрях и прерових паметта си. Когато Мак е станал на тринадесет, аз съм била осемгодишна.
	— Разбира се, с времето гласът му стана по-дълбок, но Мак бе по-чувствително дете, отколкото осъзнаваха повечето хора. Никога не показваше, че е наранен, но години по-късно ми призна колко нещастен се е чувствал през този период. — Чичо Дев почука стената на чашката си, потънал в спомени. — Може би някакъв остатък от тази болка го е накарал да се захване с тези уроци за гласа. От друга страна, Мак искаше да стане съдебен адвокат, и то добър. Каза ми, че добрият съдебен адвокат трябва да бъде и добър актьор. Може би това е обяснението и за уроците, и за стиховете, които рецитира на тази лента.
	Очевидно е, че не успяхме да стигнем до заключение. Дали Мак бе избрал този мрачен откъс поради собственото си душевно състояние, или просто рецитираше предварително подготвен, случайно избран текст, нямаше как да узнаем. Нито пък можехме да сме сигурни дали е спрял касетофона, или е изтрил останалата част от урока с преподавателката по драматично изкуство.
	В дванадесет и тридесет чичо Дев ме прегърна сърдечно и се отправи към игрището за голф. Аз се върнах в Сътън Плейс и останах доволна, че мога да отида там, защото вече не се чувствах у дома си в апартамента в Уест Вилидж. Ужасно ме потискаше това, че той бе съвсем близо до мястото, където живееше Лизи Андрюс. Сигурна съм, че ако жилището ми бе някъде другаде, детектив Барът нямаше да се опитва да свърже Мак с нейното изчезване.
	Исках да разговарям с Аарон Клайн — сина на учителката по драматично изкуство на Мак. Нямаше да е трудно да се свържа с него. Аарон работеше в „Уолъс и Мадисън“ почти от двадесет години и бе избран да наследи чичо Елиът. Спомних си, че една година след изчезването на Мак майката на Аарон стана жертва на грабеж, завършил с убийство, и че мама и татко отидоха заедно с чичо Елиът да му изкажат съболезнованията си, докато изпълняваше шивах*.
	[* В юдаизма — седемдневен период на жалеене след смъртта на близък роднина. — Б.пр.]
	Проблемът се състоеше в това, че не исках чичо Елиът да научава за срещата ни. Доколкото знаеше той, двете с мама възнамерявахме да уважим желанието на Мак, което бе просто и ясно: „Оставете ме на мира“. Ако Елиът разбереше за намерението ми да се свържа с Аарон Клайн заради Мак, щеше да реши, че е негов дълг да го сподели с мама — знаех това със същата сигурност, с която знаех, че слънцето изгрява от изток.
	Това означаваше, че трябва да си уговоря среща с Клайн извън офиса му, да го помоля да запази разговора ни в тайна и да разчитам, че няма да хукне да издрънка всичко на Елиът.
	Върнах се в кабинета на татко, запалих лампите и отново разгледах папката на Мак. Знаех, че Лукас Рийвс — частният детектив — е разговарял с преподавателката на Мак по актьорско майсторство, както и с други преподаватели в Колумбийския университет. Бях прочела бележките му онзи ден и знаех, че в тях няма нищо полезно, но сега търсех конкретно това, което бе написал за Естер Клайн.
	Беше съвсем кратко. „Госпожа Клайн изрази тъгата и шока си от изчезването на Мак. Не знаела да е имал някакъв по-особен проблем.“
	„Съвсем безцветно изявление“ — помислих си и си спомних речниковото определение за думата „безцветно“: „бледо; скучно; без силата да заинтригува или да въодушевява“.
	Малкото думи, които жената и Мак бяха разменили на лентата, подсказваха за близки и топли отношения помежду им. Възможно ли бе Естер Клайн да е била преднамерено уклончива, когато е разговаряла с Рийвс? И ако е така, защо?
	Този въпрос ме накара да прекарам цялата нощ, мятайки се в леглото. Струваше ми се, че понеделник сутрин никога няма да дойде. Реших да заложа на възможността Аарон Клайн да е един от онези директори, които сядат зад бюрото си от ранни зори, и в девет и двадесет позвъних в „Уолъс и Мадисън“ и попитах за него.
	Секретарката му ми зададе обичайния въпрос: „По какъв повод?“ — и изглеждаше раздразнена, когато й казах, че въпросът е личен, но след като съобщи името ми на Аарон Клайн, той незабавно вдигна слушалката.
	Обясних му колкото се може по-кратко, че не искам да огорчавам Елиът или майка си, като продължавам да търся брат си, но че съм намерила касета, на която са записани Мак и майката на Аарон, и попитах дали е възможно да се срещнем някъде извън офиса и да му я пусна?
	Гласът му бе топъл и изпълнен с разбиране:
	— Елиът ми каза, че брат ви се е обадил на Деня на майката миналата седмица и е оставил бележка за вас да не го търсите.
	— Точно така — потвърдих. — И това е причината да помоля да запазим този разговор само между нас. Но лентата, която намерих, може би подсказва, че Мак е имал някакъв проблем. Не знам дали майка ви ви е говорила за него и колко.
	— Тя много харесваше Мак — рече незабавно Клайн. — Разбирам защо не искате Елиът или майка ви да разбират. Винаги съм съжалявал за брат ви. Вижте, тази вечер ще си тръгна по-рано. Момчетата ми участват в една училищна пиеса тази вечер и не смятам да се заклещя в пиковия час на трафика и да я пропусна. Всички ленти на майка ми с учениците й са в една кутия на тавана. Какво ще кажете да дойдете вкъщи около пет часа този следобед? Ще ви ги дам всичките.
	Естествено, съгласих се веднага. Позвъних долу в гаража и съобщих на отговорника, че ще взема колата на майка си. Знаех, че ще изпитам болка да чувам гласа на Мак отново и отново, но ако се уверя, че касетата, която намерих в куфара, е част от цяла поредица, това би спряло мъчителния страх, че брат ми е изчезнал, защото е имал някакъв ужасен проблем, който не е могъл да сподели с нас.
	Удовлетворена, че съм се свързала с Аарон Клайн и съм направила уговорката, си сварих кана прясно кафе и включих сутрешните новини, а после със свито сърце изслушах последния доклад по случая с Лизи Андрюс. Някой се бе обадил на един репортер в „Поуст“, че е телефонирала на баща си в събота и е обещала да позвъни отново на Деня на майката.
	_На деня на майката!_
	Клетъчният ми телефон иззвъня. Всеки инстинкт в тялото ми крещеше, че е детектив Барът. Не отговорих и когато миг по-късно проверих съобщенията си, чух гласа му: „Госпожице Макензи, бих желал да се видим колкото се може по-скоро. Номерът ми е…“.
	Изключих телефона с лудо биещо сърце. Имах номера му и нямах ни най-малко намерение да му звъня, преди да съм се видяла с Аарон Клайн.


	В пет часа следобед, когато пристигнах в дома на семейство Клайн в Дариен, попаднах в центъра на истинска буря. След като позвъних на вратата, ми отвори привлекателна жена в края на тридесетте, която се представи като съпругата на Аарон, Джени. Напрегнатото изражение на лицето й ми подсказа, че нещо ужасно се е объркало.
	Заведе ме в кабинета. Аарон Клайн бе коленичил на килима, заобиколен от преобърнати кутии. Безброй касети бяха натрупани една върху друга на отделни камари. Трябва да бяха поне триста.
	Лицето на Аарон бе смъртнобледо. Когато ме видя, бавно се изправи и погледна покрай мен към жена си.
	— Джени, тях просто ги няма, всички до една.
	— Но това е безсмислено, Аарон — възрази тя. — Защо някой би…
	Той я прекъсна и погледна към мен с враждебно изражение на лицето.
	— Никога не съм вярвал в заключението, че майка ми е станала жертва на случайно престъпление — каза той с равен глас. — На времето изглеждаше, че нищо не е било взето от апартамента й, но сега разбирам, че не е така. Тук няма нито една лента от уроците на брат ви с нея, а знам със сигурност, че бяха тук, след като той изчезна. Единственият човек, който би могъл да се интересува от тях, е брат ви.
	— Не разбирам — промълвих и се отпуснах с подкосени колене на най-близкия стол.
	— Сега вярвам, че майка ми е била убита, защото някой е искал да вземе нещо от апартамента й. Човекът, който я е убил, е взел ключа от входната врата. На времето мислех, че нищо не липсва. Сега обаче знам, че все пак са взели нещо — кутията, в която бяха всички касети, които е направила на брат ви.
	— Но вашата майка е била нападната почти цяла година след като Мак изчезна — изтъкнах. — Защо му е било да ги иска? Каква полза би имал той от тях? — А после с внезапна ярост попитах: — Какво намеквате?
	— Нищо не намеквам — сопна ми се Аарон Клайн. — Направо ви заявявам, че вашият изчезнал брат може да е отговорен за смъртта на майка ми! На тези ленти трябва да е имало нещо, което го уличава. — Посочи към прозореца. — Онова момиче от Гринич изчезна и вече цяла седмица го няма. Не я познавам, но ако новините, които чух в колата на път за насам, са верни, тя се е обадила на баща си и е обещала да позвъни отново на следващия Ден на майката. Това не е ли денят, на който звъни брат ви всяка година? Нищо чудно, че ви е предупредил да не се опитвате да го намерите.
	Изправих се.
	— Брат ми не е убиец. Не е преследвач на жени. Когато се разкрие истината, ще разберете, че Мак не е виновен за случилото се с майка ви и с Лизи Андрюс.
	Излязох, качих се в колата и потеглих към къщи. Предполагам, че съм била в състояние и на такъв шок, че съм превключила на някакъв вътрешен автопилот, защото следващият ми ясен спомен е как спирам пред нашата сграда в Сътън Плейс и виждам детектив Барът, който ме чака във фоайето.


	30.

	— О, хайде де, татенце. Знаеш, че не си ми наистина сърдит. — Гласът на Стив Хокни бе придумващ и ласкателен, докато седеше от другата страна на масата срещу възрастния си вуйчо, Дерек Олсен. Бе взел Олсен от апартамента му и го бе завел с такси до „Шън Ли Уест“ на Шейсет и пета улица за вечеря. — Наслаждаваме се на най-добрата китайска храна в цял Ню Йорк, така че празнуваме рождения ти ден няколко седмици по-късно. Може би ще го празнуваме през цялата година.
	Стив видя, че е налице реакцията, на която се надяваше — гневът изчезна от очите на вуйчо му и в ъгълчетата на устните на стареца започна да потрепва неохотна усмивка. „Трябва да съм по-внимателен — предупреди се мислено Хокни. — Да забравя рождения му ден, бе най-глупавото нещо, което съм правил от дълго време.“
	— Имаш късмет, че все още не съм те изхвърлил от апартамента ти и не съм те накарал сам да си изкарваш хляба за разнообразие — измърмори Олсен, но в гласа му нямаше злоба. Винаги се изненадваше от неочаквания изблик на чувства, който го обземаше, когато бе с красивия син на покойната си сестра. „Защото прилича толкова много на Ирма“ — напомни си Олсен. Стив имаше същата тъмна коса, същите големи кафяви очи, същата прекрасна усмивка. „Плът от плътта ми“ — помисли си, докато отхапваше от димящите кнедли.
	— Много са вкусни — каза той. — Постоянно ме водиш по хубави места. Май ти давам прекалено много пари.
	— Не, татенце. Имам много ангажименти в центъра. Ще бъдеш страшно горд с мен. Само си помисли. Моята група ще бъде следващите „Ролинг Стоунс“.
	— Все това слушам, откакто стана на двадесет. На колко години си сега? На четиридесет и две?
	Хокни се усмихна.
	— На тридесет и шест съм и ти го знаеш.
	Олсен се разсмя.
	— Така е, знам го. Но чуй какво ти казвам: все още смятам, че трябва да се заемеш с управлението на апартаментите. Понякога Хауи страшно ми лази по нервите. Дразни хората. Днес щях да го уволня, ако Крамърови не се бяха отказали да напускат, слава богу.
	— Крамърови ли? Те никога няма да напуснат Ню Йорк! Дъщеря им ги накара да купят онова място в Пенсилвания и ще ти кажа защо. Не иска родителите й да работят като домоуправители. Това вреди на имиджа й пред онези нейни скучни, надути приятелки.
	— Е, Хауи ги е убедил да останат, но наистина трябва да помислиш да се включиш по-сериозно в бизнеса.
	„О, моля те!“ — помисли си Стив Хокни, но после потисна раздразнението си. „Бъди внимателен — отново си отправи предупреждение. — Много внимателен. Аз съм единственият му жив роднина, но като го знам какъв е, като нищо може да остави всичко за благотворителни цели или дори да завещае голяма част на Хауи. Тази седмица му е сърдит, но следващата ще ми разправя как никой не може да управлява делата му така добре като Хауи и че му е като син.“
	Той преглътна няколко хапки и каза:
	— Добре, татенце. Напоследък си давам сметка, че би трябвало повече да ти помагам. Само като си помисля за всичко, което правиш за мен. Може би следващия път, когато с Хауи отидете да огледате блоковете, ще дойда с вас. Наистина бих искал.
	— Сериозно ли говориш? — Тонът на Дерек Олсен бе остър, очите му — приковани върху лицето на племенника му. А после, доволен от това, което прочете там, отсъди: — Наистина говориш сериозно. Виждам.
	— Разбира се, че говоря сериозно. Защо смяташ, че те наричам „татенце“? Ти пое ролята на мой баща, откакто станах на две години.
	— Предупреждавах майка ти да не се омъжва за онзи човек. Не беше свестен. Нечестен, с престъпни наклонности. Когато навлезе в пубертета, се боях, че ще станеш като него. Слава богу, че си оправи характера. С малко помощ от моя страна.
	Стив Хокни се усмихна, а после бръкна в джоба си и извади оттам малка кутийка. Постави я на масата и я побутна към чичо си.
	— Честит рожден ден, татенце.
	Без да обръща внимание на последната кнедла, Олсен бързо развърза панделката, разкъса празничната опаковка и отвори кутията. Вътре имаше писалка „Монблан“ с неговите инициали, гравирани на златната повърхност. На лицето му грейна доволна усмивка.
	— Откъде разбра, че съм си загубил любимата писалка?
	— Когато те видях за последен път, използваше една евтина химикалка. Не ми беше трудно да стигна до това заключение.
	Сервитьорката пристигна с поднос, на който имаше чиния с патица с мандарини. През останалата част на вечерята Стив Хокни внимателно насочваше разговора към спомени за покойната си майка и как тя винаги бе казвала, че нейният брат е най-умният и най-добрият човек, когото е познавала.
	— Когато мама беше болна, ми каза, че единственото, което иска от мен, е да приличам на теб.
	Усилията му бяха възнаградени, когато очите на вуйчо му се наляха със сълзи от умиление.
	След като вечерята свърши, Хокни повика такси и придружи вуйчо си до къщи, без да се отделя от него, докато старецът не влезе в апартамента си.
	— Заключи два пъти — напомни му той с последна любяща прегръдка. Веднага щом щракането на ключалката потвърди, че Олсен е изпълнил инструкциите му, младият мъж изтича надолу по стълбите и със забързани стъпки се втурна към собствения си апартамент, на десет преки от този на чичо му.
	Веднъж влязъл вътре, той смъкна със замах сакото, панталоните, ризата и вратовръзката си и навлече джинси и пуловер с дълги ръкави. „Време да се отбия в Сохо — помисли си. — Боже, имах чувството, че ще откача да седя толкова време с този старец.“
	Апартаментът му на приземния етаж имаше самостоятелен вход. Когато излезе, той се огледа и както правеше често, се замисли за предишната обитателка на жилището — учителката по актьорско майсторство, която бе убита на улицата, само на една пресечка оттук.
	„Онова място, където живеех преди, беше коптор — припомни си. — Но след смъртта на учителката татенцето с радост ме остави да се преместя тук. Успях да го убедя, че хората са суеверни. Той се съгласи, че е по-добре да не го дава под наем, докато смъртта й все още се коментира по всички вестници. Това беше преди девет години. Сега кой си спомня за нея?“
	Никога нямаше да напусне този апартамент, зарече се безмълвно Стив. Идеално отговаряше на целите му, а и нямаше скапани охранителни камери, които да следят всяка негова стъпка.


	31.

	Детектив Барът имаше сериозна причина да ме търси. Искаше да получи бележката, която Мак бе оставил в кутията за дарения. Бях я пъхнала в папката на Мак в кабинета на баща ми. Поканих Барът да се качи горе и той ме последва в апартамента.
	Преднамерено проявих грубост, като го оставих да чака във фоайето, докато отивах за бележката. Намерих я все още увита в найлоновата торбичка за сандвичи. Извадих я и я разгледах. Единадесет думи, напечатани с главни букви. „Чичо Дев, кажи на Каролин, че не бива да ме търси.“
	Как можех да съм сигурна, че не друг, а Мак е напечатал тези думи?
	Листът изглеждаше като неравно изрязан от друг, по-голям лист хартия. Когато миналия понеделник го показах на Барът, той не прояви интерес. Каза, че бележката е била държана поне от един разпоредител, от чичо ми, от майка ми и от мен самата. Не си спомням дали споменах, че съм я показала и на Елиът. Дали изобщо съществуваше някаква вероятност отпечатъците на Мак все още да са се запазили върху нея?
	Върнах я в пликчето и я занесох на Барът. Той говореше по мобилния си телефон. Когато ме видя да се приближавам по коридора, прекрати разговора.
	Надявах се, че просто ще вземе бележката и ще си тръгне, но той не го направи.
	— Госпожице Макензи, трябва да поговорим — каза вместо това.
	„Нека запазя спокойствие“ — помолих се, докато го въвеждах в дневната. Коленете ми внезапно омекнаха и се отпуснах в голямото кресло в стил „Кралица Ан“, което бе любимото място на татко в тази стая. Погледнах към портрета му, поръчан от майка ми, който все още висеше над камината. Креслото бе обърнато с лице към нея и татко се шегуваше, че когато седи там, не прави нищо друго, освен да се възхищава на самия себе си. „Боже мой, Лив, само погледни онзи страхотен тип там — казваше той. — Колко отгоре даде на художника, за да ме изтипоса толкова красив?“
	Това, че седях в креслото на татко, по някакъв начин ми вдъхна кураж. Детектив Барът седна на ръба на дивана и ме погледна без капка топлота.
	— Госпожице Макензи, току-що разбрах, че Аарон Клайн от Дариен, Кънектикът, е позвънил в нашия отдел и е заявил, че според него вашият брат е човекът, който преди девет години е убил майка му. Винаги е вярвал, че убиецът е искал да вземе нещо от апартамента й. Сега е убеден, че това са били записите на вашия брат от уроците му. Съобщи, че сте се канели да му пуснете някаква касета. У вас ли е тази касета?
	Все едно плисна в лицето ми ледена вода. Знаех как ще му прозвучи този запис — и той, и всички останали в кабинета на окръжния прокурор щяха да решат, че Мак се е намирал в някаква голяма беда и се е доверил на Естер Клайн. Сграбчих страничните облегалки на креслото.
	— Баща ми беше адвокат, каквато съм и аз — казах на Барът — и преди да изрека и дума повече или да ви дам каквото и да било, ще се посъветвам с адвокат.
	— Госпожице Макензи, искам да ви кажа нещо — поде Барът. — В събота сутринта Лизи Андрюс все още е била жива. Няма нищо по-важно от това да я намерим, ако вече не е твърде късно. Сигурно сте чули по новините, че преди два дни се е обадила на баща си и му е казала, че ще позвъни пак на следващия Ден на майката. Навярно ще се съгласите колко невероятно е да е просто съвпадение, че Лизи следва — или е _принудена_ да следва — начина на действие на брат ви.
	— Не е тайна, че Мак ни се обажда в Деня на майката — възразих аз. — И други хора го знаеха. Една година след изчезването му някакъв репортер написа статия за случая и спомена за това. Има го в интернет и всеки може да го види.
	— Но в интернет няма информацията, че след като преподавателката на брат ви по актьорско майсторство е била убита, всички записи с неговия глас са били откраднати от апартамента й — изстреля в отговор Барът и ме изгледа сурово. — Госпожице Макензи, ако на касетата, която държите, има нещо, което по някакъв начин би могло да ни помогне да открием брат ви, чувството ви за дълг би трябвало да ви принуди да ми я предадете още сега.
	— Няма да ви дам касетата — заявих. — Но съм готова да ви се закълна, че на нея няма нищо, което би могло да ви подскаже къде се намира Мак сега. Нещо повече. Ще ви кажа, че продължителността на записа е по-малко от минута. Мак казва няколко думи на учителката си по актьорско майсторство и после започва да рецитира откъс от Шекспир. Това е всичко.
	Мисля, че Барът ми повярва. Поне кимна.
	— Ако брат ви се обади — рече — или се сетите за нещо, което би ни помогнало да го намерим, се надявам да не забравяте, че животът на Лизи Андрюс е много по-важен от опитите ви да защитите брат си.
	Когато Барът си тръгна, направих това, което знаех, че трябва да направя незабавно — позвъних на шефа на Аарон Клайн, Елиът Уолъс — най-добрия приятел на баща ми, моя чичо по съвместителство, обожателя на майка ми — и му казах, че като съм нарушила споразумението ни да уважим желанието на Мак, съм превърнала брат си в заподозрян в убийство и отвличане.


	32.

	Ник Демарко бе прекарал тежък уикенд. Не искаше да признае дори пред себе си колко дълбоко му бе въздействала срещата с Каролин след толкова години. На времето „пица и макарони“ бе неговото кодово название за вечеря в дома на семейство Макензи в Сътън Плейс.
	„Нямах грам понятие как да се държа в обществото — припомни си той. — Постоянно гледах коя вилица използват, как разстилат салфетките на коленете си. Татко пъхаше своята под брадичката си. Дори шегите на господин Макензи за собствения му работнически произход не ми помагаха. Мислех, че просто се проявява като добър човек, който се опитва да помогне на мен, непохватния идиот, да се почувствам добре дошъл.
	А онова увлечение по Барбара? Като си мисля за това сега, осъзнавам, че е било просто още нещо, заради което да завиждам на Мак.
	Изобщо не ставаше въпрос за нея.
	Всъщност харесвах Каролин.
	Винаги ми е било приятно с нея. Беше толкова забавна и остроумна. Приятно ми беше да сме заедно вечерта онзи ден.
	Семейството на Мак въплъщаваше идеала ми на сноб. Обичах родителите си, но ми се щеше татко да не носи тиранти. Искаше ми се мама да не стиска в мечешка прегръдка редовните клиенти на ресторанта. Какво означава това? Нещо от рода на: «Нашите деца започват живота си, като ни обичат; докато растат, ни съдят; и понякога ни прощават».
	Би трябвало да бъде точно обратното — «Родителите започват живота ни, като ни обичат; докато растем, ни съдят; и понякога ни прощават.» Но не много често.
	Не исках татко да продължава с онзи ресторант на първия етаж. Не знаех какво му причинявам, когато го направих управител на новия си ресторант. Той беше нещастен там. На мама също й липсваше работата в кухнята. Техният син, човек от висшата класа, не искаше да ги остави да бъдат самите себе си.
	Ник Демарко, с големия му успех, избран за най-желания ерген на месеца, човекът, когото момичетата не спират да преследват“ — помисли си той с горчивина. А може би сега вече бе станал Ник Демарко — глупака, възползвал се от една допълнителна възможност, превърнала се в опасност.
	Лизи Андрюс.
	„Дали някой ме е чул как й предложих да й помогна да пробие в шоубизнеса? — запита се той. — Камерата не гледаше към нас, когато й дадох картичката с адреса си, но дали някой не ме е видял как я побутвам към нея?“


	33.

	Във вторник сутринта капитан Лари Ахърн и детектив Боб Гейлър, и двамата сравнително освежени след шестчасов сън, отново се върнаха в стаята на техниците в кабинета на окръжния прокурор и започнаха да преглеждат наново записите от охранителните камери от другите три нощни клуба, в които млади жени са били видени за последен път преди изчезването си.
	Случаите на всичките три млади жени — Емили Вали, Розмари Къмингс и Вирджиния Трент — отново бяха отворени. Зърнистите снимки от случая на Емили Вали, вече на десет години, бяха направени по-отчетливи и по-ярки благодарение на най-новите постижения на фотографската технология. Сред тълпата от студенти, влезли в клуба на име „Сцената“, ясно се виждаха Мак Макензи и Ник Демарко.
	— Когато започнахме да издирваме Емили Вали, всички тези хлапета от „Колумбия“ дойдоха накуп, след като се свързахме с платилите с кредитни карти — отбеляза Ахърн, мислейки на глас. — Само месец след като говорихме с всички тях, момчето на Макензи изчезна. Като се замисля за това сега, може би трябваше да приемем изчезването му за подозрително и да го свържем със случая „Вали“.
	— Макензи не се вижда на записите от другите клубове, с другите две момичета. Разбира се, момичето на Къмингс изчезва едва три години по-късно, а Трент — само преди четири години. През това време може да е изменил външността си, и то много. В гимназията, както и в колежа, живо се е интересувал от актьорско майсторство — изтъкна Гейлър.
	— Бих се заклел, че Демарко е нашият човек, но касетите, които са изчезнали от апартамента на онази учителка, и връзката с Деня на майката отново насочват нещата към Мак Макензи — рече Ахърн. В гласа му се долавяше раздразнение, както и в израза на лицето му. — Как е успял да се крие цели десет години? Как си изкарва прехраната? Как е възможно да се движи между Бруклин и Манхатън и да разнася мобилния й телефон, без някой да го разпознае? Всяко ченге в Ню Йорк разполага с негова снимка, и то компютърно състарена. И къде е държал Лизи, докато се е обадила в събота? И ако е още жива, къде я държи сега?
	— И какво прави с нея? — вметна горчиво Рой Барът. Нито един от колегите му не го бе чул да влиза. И двамата погледнаха стреснато към него.
	— Мислех, че си у вас и се опитваш да поспиш поне малко — рече Ахърн.
	Барът поклати глава.
	— Бях. Спах толкова, колкото имах нужда. Вижте, току-що бях при техниците. Привършили са с обработката на двете снимки, които съквартирантката на Лизи, Кейт, й е направила, включително онази, която използвахме за афиша. Щракнала ги е по-малко от минута след снимките, които е направила на Анджелина Джоли, Брад Пит и децата им. Сега можем да видим лицата на хората, които са на заден план.
	— И какво намери там? — попита Ахърн.
	— Погледни _тази_ снимка. Мъжът отляво познат ли ти е?
	— Това е Демарко! — възкликна Ахърн, а после го повтори, като че ли не можеше да повярва на очите си. — Демарко!
	— Точно така — потвърди Барът. — Демарко не ни каза, че е бил в Гринич Вилидж една седмица преди Лизи да изчезне и че е бил от другата страна на улицата, когато Кейт я е снимала. Съобщи ни, че когато не е със своя джип, кара мерцедес с подвижен покрив, но изобщо не спомена за мерцедес седан с шофьор.
	Ахърн се изправи.
	— Мисля, че е време да повикаме този тип, за да му зададем още въпроси, и да го притиснем здравата — рече той. — Не би го затруднило да накара шофьора си да отведе Лизи от апартамента му посред нощ и да я скрие някъде. Нашите хора откриват все повече и повече информация за него. Демарко е купил много недвижими имоти и сега няма много свободни пари. Финансово стъпва по много тънък лед. Ако загуби разрешителното за сервиране на алкохол в тази модерна нова „Барака“, като нищо ще свърши в Куинс на някоя сергия за макарони. — Хвърли поглед към Боб Гейлър. — Повикай го.
	— Залагам десет срещу едно, че ще доведе адвокат — вметна остро Барът. — Изненадан съм, че посмя да дойде сам миналата седмица.


	34.

	Мама трябваше да се върне от Гърция в сряда и нервността ми нарастваше с всеки изминал час. След паническото ми обаждане в понеделник вечерта Елиът незабавно бе дошъл в апартамента, за да ме успокои. Имаше нещо безкрайно утешително в начина, по който прие всичко, включително и факта, че Аарон Клайн, неговият бъдещ наследник в „Уолъс и Мадисън“, сега е убеден, че Мак е виновен за смъртта на майка му.
	— Това е абсолютна глупост — отсече твърдо Елиът. — Аарон забравя как по онова време твърдеше, че нищо не е било взето от апартамента й. Съвсем ясно си спомням думите му: „Защо някой ще убива майка ми, ще краде ключа й и няма да си направи труда да обере апартамента?“. Най-вероятно е бил някой наркоман, който се е паникьосал, когато е осъзнал, че я е убил. Аарон от цяла вечност се опитва да обвини някого за смъртта на майка си, но проклет да съм, ако позволя да прикачи тази вина на Мак.
	В разпаления отговор на Елиът нямаше нищо сковано или официално. Дори и татко не би могъл да говори по-страстно. Мисля, че това бе моментът, в който всяко колебание, което изпитвах във връзка с нарастващата близост между мама и Елиът, изчезна завинаги. Това бе също така мигът, в който реших да се откажа от „чичо“ и да го наричам просто по име.
	Съгласихме се, че е неизбежно от полицията да ме повикат отново, за да ме разпитват за Мак, и че трябва да наемем адвокат.
	— Няма да позволя да разпънат Мак на кръст и да го обявят за виновен във вестниците — зарече се Елиът. — Ще се огледам наоколо и ще наема най-добрия, когото мога да намеря.
	Съгласихме се също така и че мама трябва да разбере какво става.
	— Не след дълго някой по-интелигентен репортер ще свърже изчезването на Мак с това на момичето заради връзката с Деня на майката — отбеляза Елиът. — Нещо още по-лошо, не е изключено детективите сами да го подхвърлят на медиите. _Не трябва_ да изглежда така, сякаш майка ти се крие от тях.
	Той й се обади и деликатно предложи да се върне у дома по-рано. По времето, когато мама се прибра в сряда вечер, всичко, което бе предрекъл Елиът, вече се бе случило. Репортерите се бяха нахвърлили като кучета по прясна следа върху старите случаи на другите три момичета, които бяха изчезнали от нощни клубове, и изтъкнаха факта, че Мак и неговите приятели от колежа са били в „Сцената“ през нощта, когато е изчезнало първото момиче, Емили Вали. Разбира се, връзката с Деня на майката между редовните обаждания на Мак и съобщението, което Лизи Андрюс бе оставила на баща си, също бе сред водещите новини.
	Мама, здраво обгърната от ръката на Елиът, трябваше да си проправя път покрай камерите и микрофоните, когато те двамата пристигнаха в Сътън Плейс. Поздравът й към мен беше точно такъв, какъвто очаквах, но се надявах да не е. С тъмни кръгове под подутите от плач очи, за пръв път изглеждаща на истинската си възраст от шейсет и две години, майка ми каза:
	— Каролин, бяхме се съгласили да оставим Мак да живее собствения си живот. Сега, заради твоята намеса, синът ми е преследван като престъпник. Елиът любезно ми предложи гостоприемството на дома си. Чантите ми са все още в колата му и аз възнамерявам да отида там. Междувременно ти се оправяй с бъркотията на улицата и се извини на съседите ни за нарушаването на _тяхното спокойствие_. А сега, преди да тръгна, искам да чуя този запис.
	Безмълвно превъртях касетата, а после двете с майка ми седнахме в кухнята и аз й пуснах записа. Гласът на Мак, който се шегуваше с учителката си по актьорско майсторство: „Звуча ли като Лорънс Оливие или като Том Ханкс?“ — а после драматичната промяна в тона му, когато започна да рецитира сонета от Шекспир.
	Когато изключих касетофона, лицето на мама бе побледняло от болка и скръб.
	— Нещо не е било наред — прошепна тя. — Защо не е дошъл при мен? Каквото и да се е случило, не може да е било чак толкова лошо, че да не му помогна. — А после протегна ръка към мен. — Дай ми касетата, Каролин — настоя.
	— Не мога, мамо — отвърнах. — Не би ме учудило, ако ни накарат да я предадем на полицията. Според теб тя означава, че Мак е бил в беда. Има обаче и друго обяснение — че просто е рецитирал случайно избрано произведение. Утре с Елиът имаме среща с един адвокат по криминално право. Трябва да е у мен, за да му я пусна.
	Без да каже нито дума повече, майка ми се извърна и си тръгна.
	— Ще ти се обадя по-късно — прошепна Елиът, преди да се втурне по коридора след нея.
	Когато си отидоха, отново пуснах лентата.
	— „Когато и бездушната Съдба, и хората ме гледат с неприязън, аз пълня свода с горестна молба…“
	Мак можеше просто да се вживява в ролята си или да говори за самия себе си, но в този момент, както бях изпълнена с болка и горчивина, си помислих, че думите могат спокойно да се отнасят и за мен. Няколко минути по-късно стационарният телефон в апартамента иззвъня. Когато вдигнах слушалката и казах: „Ало“, човекът от другата страна затвори.


	35.

	Не можеше да се насити на новите истории в медиите за останалите три момичета — Емили, Розмари и Вирджиния. Спомняше си ги и трите толкова ясно. Емили беше първата. Отначало вестниците не се заинтересуваха особено от изчезването й. Вече бе бягала от къщи, затова, когато отново не се прибра у дома в Трентън, Ню Джърси, дори родителите й решиха, че е възможно просто да е избрала да се махне.
	Когато обаче изчезна Розмари, три години по-късно, започнаха да мислят, че е възможно и Емили да е била похитена. А после, когато преди четири години Вирджиния се стопи от лицето на земята, медиите имаха голям ден, докато свързваха трите случая.
	Това, разбира се, не продължи дълго. От време на време някой мераклия да спечели „Пулицър“ пишеше статия, в която свързваше трите млади жени, но тъй като нямаше нови следи, интересът на публиката заглъхна.
	Лизи бе променила всичко това. „Къде си, Мак?“ бе въпросът, който бе на устата на всички.
	Облечен в екип за бягане с качулка, с тъмни очила на очите, той тичаше покрай Сътън Плейс. Както очакваше, бе претъпкано с вановете на разни медии. „Чудесно — помисли си той, — чудесно.“ Извади малката метална кутийка от джоба си, отвори я и извади клетъчния телефон на Лизи. Сега, когато набереше, полицаите щяха да успеят да засекат местоположението му някъде в този район. „Но нали точно това искам?“ — каза си с усмивка, докато набираше телефонния номер на апартамента, чакаше Каролин да вдигне и после прекъсваше връзката. След това, ускорявайки крачките си, той изчезна по задръстения от пешеходци тротоар на Петдесет и седма улица.


	36.

	Досега Брус Гълбрайт и неговата съпруга, доктор Барбара Хановер Гълбрайт, бяха избягвали да говорят за Мак Макензи. Но най-после в сряда вечер, след като децата си легнаха и родителите изгледаха новините в десет, Брус разбра, че трябва да повдигне темата.
	Двамата се намираха в библиотеката на просторния си апартамент на Парк Авеню. Всеки път, когато заминеше на служебно пътуване, Брус отново и отново осъзнаваше колко е щастлив в своя дом, заедно със семейството си. Барбара се бе преоблякла в светлозелена пижама и бе разпуснала пепеляворусата си коса, така че тя падаше свободно по раменете й. Брус отдавна бе преодолял периода, в който се чувстваше тромав и непохватен в нейно присъствие, но дори и сега чувството, че един ден може да се събуди и да разбере, че е сънувал, че животът, такъв, какъвто го познаваше, е само една илюзия, никога не напускаше подсъзнанието му.
	През последните дни, откакто медиите започнаха да свързват Мак с изчезването на Лизи Андрюс — онова момиче от Кънектикът — а после и с убийството на преподавателката по актьорско майсторство — бе видял как Барбара става все по-напрегната и по-напрегната.
	По време на новините с ревност, която така и не бе успял да преодолее, Брус бе наблюдавал изражението на съпругата си всеки път, когато на екрана се появяха снимки на Мак. След като натисна бутона на дистанционното и видя как екранът потъмнява, той разбра, че е време да обсъдят стъпките, които трябваше да предприемат.
	— Барб — каза той, — аз бях в клуба вечерта, когато изчезна първото момиче.
	— Знам, но там бяха и двадесет други момчета от „Колумбия“, включително Ник и Мак — отвърна Барбара, отбягвайки погледа му.
	— Каролин Макензи ми се обади, но аз не й позвъних, както ме беше помолила. Готов съм да се обзаложа на каквото кажеш, че не се е отказала. Докато полицейското разследване се разширява, няма начин да не стигнат до мен. Все пак двамата с Ник бяхме съквартиранти на Мак.
	Той наблюдаваше как жена му се опитва да преглътне сълзите си.
	— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита тя с треперещ глас.
	— Мисля, че ти и децата трябва да отидете на гости при баща ти в Мартас Винярд. Той е преживял три сърдечни удара. Никой няма да се усъмни, ако кажеш, че отново не е добре.
	— Ами училището?
	— Като се имат предвид таксите, които плащаме, няма да е трудно да уредим индивидуална програма на уроците и частен учител. А и бездруго училищната година свършва след няколко месеца.
	Брус видя изписаната по лицето на жена му несигурност.
	— Барбара, поддържаш кабинет заедно с още двама педиатри хирурзи, така че би могла да се възползваш от правото си на личен живот. Смятам, че е време да го предявиш.
	Той стана, отиде до нея, наведе се и я целуна по главата.
	— Бих могъл да убия Мак за това, което ти причини — рече тихо.
	— Вече го преодолях, Брус, наистина.
	„Не, не си — помисли си той. — Но аз се научих да живея с това и няма начин да позволя на Мак отново да те нарани.“


	37.

	В сряда вечерта, скоро след като си отидоха мама и Елиът, се обади детектив Барът. Мислех, че нещата не могат да станат още по-лоши, но се оказа, че греша. Барът тихо попита дали знам, че обаждането, което току-що бях получила и бях сметнала за грешно набиране, е дошло от мобилния телефон на Лизи Андрюс.
	Бях толкова поразена, та ми се струва, че измина цяла минута, преди да успея да изрека нещо като:
	— Но това е невъзможно. — Замлъкнах и се опитах да асимилирам това, което току-що ми бе казал. — Това е абсолютно невъзможно — повторих.
	Барът кратко ме увери, че е вярно, и се поинтересува дали мисля, че може да е бил брат ми, който се опитва да се свърже с мен.
	— Когато вдигнах, отсреща затвориха. Реших, че някой е сбъркал номера. Не можахте ли да _видите_, че не съм говорила с никого? — троснах се сърдито.
	— Знаем това. Знаем също така, че номерът на телефона в апартамента ви не фигурира в указателя, госпожице Макензи. Не си правете илюзии. Ако телефонът на Лизи е у брат ви и той отново се опита да се свърже с вас, а вие не ни помогнете да го намерим, можете да се окажете съучастница в много сериозно престъпление.
	Не му отговорих. Просто прекъснах връзката.
	По някое време между четири и седем часа сутринта в четвъртък реших да се обадя на Лукас Рийвс и да го помоля да се срещнем колкото се може по-скоро. Трябваше ми помощ от човек, на когото да мога да разчитам, че ще е старателен и безпристрастен. Вече бях разбрала от папката, че Рийвс е свършил добра работа, разговаряйки очевидно с всички възможни хора, които са били близки с брат ми. Заключението, което бе дал на татко, бе съвсем ясно: „Нищо в живота на сина ви не подсказва да е имал проблем, който би го накарал да избяга. Не бих изключил възможността за душевно заболяване, което успешно да е крил от всички“.
	На обяд двамата с Елиът имахме среща в офиса на Търнстън Карвър — защитник по криминално право, когото Елиът бе ангажирал да ни представлява. В девет часа сутринта се обадих на Рийвс. Все още не беше в офиса си, но секретарката му обеща, че ще ми се обади веднага щом пристигне. Очевидно бе разпознала името ми. Половин час по-късно той ми позвъни. Колкото се може по-кратко обясних какво се е случило.
	— Може ли да се видим тази сутрин? — попитах и усетих отчаянието в собствения си глас.
	Неговият бе дълбок и звучен, когато ми отговори:
	— Ще променя програмата си. Къде е срещата ви с адвоката?
	— На Парк Авеню и Петдесет и пета — казах, — в сградата на „Метлайф“.
	— Телефонният ми номер е същият, но преди две години преместих офиса си. Сега съм на Парк Авеню и Тридесет и девета улица, само на няколко пресечки от „Метлайф“. Можете ли да бъдете тук в десет и половина?
	Можех. Вече се бях изкъпала и облякла. Непредвидимото време отново ни бе удостоило с ветровит ден. Поглеждайки през прозореца към хората, облечени с якета и скрили ръце в джобовете си, смених лекия костюм, с който смятах да изляза, с кадифен спортен костюм, който ме правеше да приличам по-малко на адвокат и повече на нечия сестра. Не бих казала, че ме показва в ласкателна светлина. Беше тъмносив на цвят и когато погледнах в огледалото, видях, че подчертава кръговете под очите ми и необичайната бледност на кожата ми. Обикновено не губя много време за грим през деня, но днес реших да си сложа фон дьо тен, малко сенки, руж, спирала и червило. „Красиво накичена в защита на брат си“ — казах си горчиво и възненавидях горчивината в мисления си тон.
	Само ако не бях отишла да видя детектив Барът. Само ако не бях намерила онази касета в куфара на Мак. Мисли, които сега бяха напълно безполезни.
	Усетих началото на главоболие и макар да не бях гладна, слязох в кухнята, направих си каничка кафе и препекох една кифла. Занесох ги в алкова за закуска и седнах на масата, загледана във великолепния изглед към Ийст Ривър. Силният вятър караше водата да тече бързо и аз се улових, че се отъждествявам с нея. Носеше ме течение, на което не можех да се съпротивлявам, и трябваше да се оставя на движението му или докато ме надвиеше, или докато ме освободеше.
	През последните няколко дни се радвах, че мама е в Гърция и целият апартамент е на мое разположение. Тогава обаче отсъствието й бе планирано — тя трябваше да бъде някъде другаде. Струваше ми се невероятно, че сега е в Ню Йорк, а не живее в апартамента си, но когато излязох, разбрах основанията й. Медиите бяха във вихъра си, а репортерите веднага хукнаха към мен, надявайки се да дам изявление. „Точно така е било и с нея снощи“ — помислих си.
	Бях позвънила на портиера да ми повика такси и то ме чакаше. Без да обръщам внимание на микрофоните, скочих вътре и казах:
	— Потегляйте.
	Не исках никой да чуе къде отивам.
	Двадесет минути по-късно седях в чакалнята в офиса на Лукас Рийвс. Точно в десет и тридесет той изпрати до външната врата видимо напрегната двойка, за която реших, че са други клиенти, огледа се и тръгна към мен.
	— Госпожице Макензи, влизайте.
	Спомнях си, че съм го виждала само веднъж, когато дойде в Сътън Плейс преди десет години, затова или той си спомняше как изглеждам, или, тъй като бях единственият човек в чакалнята, правилно заключи, че трябва да съм Каролин Макензи.
	Лукас Рийвс бе дори по-нисък, отколкото си спомнях. Не мисля, че надвишаваше метър и шейсет на високи токове. Косата му бе гъста, остра, смесица от черно и бяло, която очевидно бе боядисана, за да създаде впечатлението за естествено посивяване. Лицето му бе набраздено от малки бръчици около устата, които ме наведоха на мисълта, че почти със сигурност е бил сериозен пушач. Неговият дълбок, приятен глас звучеше странно от устата на такъв дребен мъж, но съответстваше на топлината в очите му и на енергичното му ръкостискане.
	Последвах го в кабинета. Вместо да седне зад бюрото си, той ме заведе до обособен кът за сядане с два стола, диван и масичка за кафе.
	— Не знам за вас, госпожице Макензи — започна той и ми посочи да се настаня на един от столовете, — но за мен е време за второто ми сутрешно кафе. Какво ще кажете? Или като британските ми приятели бихте предпочели чай?
	— Черно кафе би било идеално — отвърнах.
	— Значи ставаме двама.
	Администраторката отвори вратата и подаде глава.
	— Какво ще бъде, господин Рийвс?
	— Две черни. Благодаря, Мардж. — След това се обърна към мен и заговори: — В тези дни на равноправие и правилно разпределение на задачите започнах сам да правя кафето в нашата малка кухня, но помощникът ми, секретарката, администраторката и счетоводителят буквално ме изхвърлят — твърдят, че кафето ми е достатъчно силно да обели боята от стените.
	Бях толкова благодарна за опита му да ме накара да се отпусна, че почувствах как очите ми се наливат със сълзи. Той се престори, че не забелязва.
	Бях предложила да донеса папката на Мак, но той бе отвърнал, че има дубликат. Това копие сега лежеше на масичката за кафе. Той посочи към него.
	— А сега ми обяснете какво става, Каролин.
	Очите му не се откъсваха от лицето ми, докато му разказвах как заради мен Мак се бе превърнал в заподозрян както в случая на Лизи Андрюс, така и в този на Естер Клайн.
	— И сега смятат, че мобилният телефон на Лизи е у Мак. Вярно, номера ни наистина го няма в указателя, но е един и същ още откакто бях дете. Стотици хора го знаят. — Прехапах устна. Тя трепереше толкова много, че не можах да продължа. През ума ми се стрелна мисълта, че причината мама да иска да остане в апартамента през всички тези години е желанието й да е сигурна, че никога няма да пропусне обаждането на Мак.
	Докато ме слушаше, изражението на Рийвс ставаше все по-тревожно.
	— Боя се, че брат ви е много удобен заподозрян, Каролин. Ще бъда откровен с вас. На времето не успях да видя никаква причина защо млад мъж на двадесет и една години с общественото положение и възможностите на Мак би решил доброволно да изчезне. Честно казано, през последните няколко дни, с целия шум, който се вдигна около него в медиите, отново започнах да чета папката му и да правя някои проучвания, най-вече за свое собствено удовлетворение. Баща ви ми плати повече от щедро, а аз не можах да му помогна с абсолютно нищо да разбере какво се крие зад изчезването на брат ви.
	Той погледна покрай мен.
	— А, ето го кафето, което не съм приготвил аз. — Изчака да сложат чашите на масата и когато отново останахме сами, продължи: — Сега ще разгледам нещата от гледна точка на полицията. В нощта, когато е изчезнало първото момиче, брат ви е бил в онзи клуб, „Сцената“. Но там са били и двамата му съквартиранти, други студенти от „Колумбия“ и още поне петнадесет клиенти. Клубът е бил малък, но, разбира се, все пак е имало барман, няколко сервитьори и една малка музикална група. Този списък, толкова подробен, колкото можах да го направя, е тук, в папката на брат ви. Тъй като сега полицията вярва, че брат ви може да е бил замесен в това първо изчезване, нека помислим като тях. С развитието на технологиите става все по-лесно да следим живота на хората. С гордост заявявам, че тази агенция разполага с ненадмината техническа система. Ще започнем да събираме сведения за всички, за които знаем, че са били в този клуб преди десет години, когато е започнала цялата история.
	Той отпи от кафето си.
	— Превъзходно. Силно, но не горчиво. Възхитително качество, не смятате ли?
	Запитах се дали тези думи не са всъщност съвет. Дали не бе почувствал все по-нарастващата горчивина у мен срещу Мак и дори, както си признах неохотно, срещу майка ми?
	Той не изчака да му отговоря.
	— Казахте, че според вас домакините, семейство Крамър, крият нещо?
	— Не знам дали крият нещо — отвърнах. — Знам само, че изглеждаха ужасно нервни, сякаш се бояха да не ги обвиня, че знаят нещо за изчезването на Мак.
	— Разговарях с тях преди десет години. Ще трябва да накарам хората си да проверят дали в живота им няма нещо, което би било добре да знаем. Кажете ми сега за Никълъс Демарко. Разкажете ми за всичко, което ви е направило дори най-бегло впечатление в поведението му, било то положително или отрицателно. Исках да бъда безпристрастна.
	— Ясно е, че сега Ник е с десет години по-възрастен — подех. — Сега е по-зрял, разбира се. Когато бях на шестнадесет, си падах по него, затова не знам дали съм можела да го преценя обективно. Беше красив, забавен, сега, като погледна назад, ми се струва, че флиртуваше с мен, а бях достатъчно млада да мисля, че за него съм нещо по-специално. Мак ме предупреди да стоя настрана от Ник и няколкото пъти, когато той дойде на вечеря след това, се погрижих да не присъствам — излизах навън с приятелите си.
	— Мак ви е предупредил да стоите настрана от Ник? — повдигна вежда Рийвс.
	— Беше се вживял в ролята си на по-голям брат. Предполагам, че увлечението ми е било очевидно, а и Мак каза, че всички момичета си падали по Ник. Като се изключи това, бих казала, че когато го видях за последен път, Ник имаше вид на човек, на когото са му се струпали много неща наведнъж.
	— Говорихте ли с него за другия студент в онзи апартамент — Брус Гълбрайт?
	— Да. Ник изобщо не поддържа връзка с него. Честно казано, не мисля, че го е харесвал особено. Дори го нарече „самотния странник“. Казах ви, че оставих съобщение, в което моля Брус за среща, но поне досега не ми е отговорил.
	— Пак му се обадете. Съмнявам се, че с всичкия шум, който се вдига в медиите около брат ви, Брус Гълбрайт ще откаже да се видите. Междувременно аз незабавно ще започна да допълвам сведенията, с които разполагаме за останалите. Заради връзката с Деня на майката полицията вече се опитва да свърже Мак с изчезването на Лизи Андрюс и по подразбиране — с изчезванията на всички онези млади жени. Сега вече това позвъняване в дома ви от клетъчния телефон на Лизи ще ги убеди, че е виновен. Всяка нишка удобно води до Мак. Започвам да се чудя дали всичко случило се не е започнало онази нощ в „Сцената“, седмици преди Мак да изчезне.
	Веднага разбрах какво иска да каже.
	— Господин Рийвс, да не би да казвате, че някой умишлено може да се опитва да свърже Мак с изчезването на тези четири жени?
	— Мисля, че е възможно. Както сама изтъкнахте, преди няколко години една статия е направила всеобщо достояние факта, че брат ви се обажда единствено на Деня на майката. Кой знае дали някой не е запомнил тази информация и сега не я използва да отклони подозренията от самия себе си? Съществуват всевъзможни начини да откраднеш нечия самоличност. Да се използва човек, който е изчезнал и не може да се защитава, е един от тях. Клетъчният телефон на Лизи е у похитителя й. Възможно е той да знае и вашия номер, въпреки че не фигурира в телефонния указател.
	Тази възможност звучеше разумно. Когато излязох от офиса на Рийвс, почувствах, че този път съм дошла при правилния човек — някой, който ще се опита да открие истината без предварителното убеждение, че Мак се е превърнал в убиец.


	38.

	Придружен от своя адвокат Пол Мърфи, в четвъртък следобед Ник Демарко се върна в детективския отдел към кабинета на окръжния прокурор. Този път атмосферата в кабинета на капитан Ахърн излъчваше неприкрита враждебност. Нямаше ръкостискания, никакви кратки изрази на благодарност, задето незабавно се е отзовал на телефонното обаждане, което изискваше идването му колкото се може по-скоро.
	Ник обаче си имаше други грижи, които да ангажират вниманието му. Рано във вторник сутринта след ужасеното обаждане на майка му, че баща му е бил откаран по спешност в болницата с болки в гърдите, Ник бе отлетял за Флорида. Когато пристигна, изследванията вече бяха направени и бяха отрицателни, но въпреки това задържаха баща му в болницата, за да са сигурни, че няма да получи сърдечен удар. Когато Ник влезе в отделението, майка му се хвърли в прегръдките му и го притисна с всичка сила към себе си.
	— О, Ник, помислих, че сме го загубили! — извика тя.
	Баща му — по-възрастно копие на самия Ник — облегнат на възглавниците, с бледо лице, кислородна тръбичка в ноздрите и венозна система на ръката, бе очевидно нещастен.
	— Ник, ненавиждам болниците — бе неговият поздрав към сина му, — но може би не е чак толкова зле, че се случи това. В линейката си мислех за всички неща, които ми се искаше да ти бях казал, но майка ти не ми даваше. Сега най-после ще ги чуеш. На шейсет и осем години съм. Работя от четиринадесетгодишен. Сега за пръв път в живота си се чувствам безполезен и това не ми харесва.
	— Татко, купих ти цял ресторант, който да управляваш — възрази Ник. — _Ти_ всъщност реши да се оттеглиш.
	— О, да, наистина купи ресторант тук, но трябваше да знаеш, че това не е за мен. Тук не съм на мястото си. Направо се поболявам, като те гледам как пръскаш пари за тези скъпи места и скъпа храна. Виждал съм как такива заведения идват и си отиват едно след друго. Направи услуга на самия себе си и го продай или поне включи в менюто някои основни храни, които хората да могат да си поръчат, когато искат нещо друго, освен гъши дроб и хайвер.
	— Доминик, не се вълнувай — примоли се майката на Ник.
	— Трябва да се вълнувам. Трябва да махна от гърдите си тази тежест, преди наистина да получа сърдечен удар. „Ерген на месеца“! Беше направо отвратително да те гледам колко си доволен. Човек би си помислил, че си получил медал за храброст. Докато все още съм тук, за да ти го кажа, зарежи тая работа.
	— Татко, чувам те. И независимо дали ми вярваш или не, този път наистина те слушам. Кажи ми, какво искаш? Какво мога да направя, за да си щастлив?
	— Не искам да играя голф, нито да седя в някакъв скъп офис, където може да ме прасне по главата някоя топка за голф, защото сме близо до шестнадесетата дупка.
	— Татко, всичко това може да се уреди съвсем лесно. Какво още?
	Дори сега, два дни по-късно, Ник не бе успял да преодолее презрението, което прочете в очите на баща си.
	— Ти си на тридесет и две години. Слез на земята. Бъди синът, с когото да се гордеем. Спри да скиташ с жени, които срещаш в клубовете. Всъщност престани да се занимаваш с тези клубове, откажи се да ги превръщаш в свой бизнес! Здравата ще загазиш. Намери си някое хубаво момиче. С майка ти сме почти на седемдесет. Бяхме женени от петнадесет години, преди Бог да ни дари със син. Не ни карай да чакаме още петнадесет години за внук!
	Всичко това преминаваше през главата на Ник, докато двамата с адвоката му се наместваха на твърдите неудобни столове пред бюрото на капитан Ахърн. Детективите Барът и Гейлър седяха от двете страни на капитана.
	„Наказателен взвод“ — помисли си Ник. Един поглед към адвоката му показа, че и на него му минават същите мисли.
	— Господин Демарко — започна Ахърн, — не ни казахте, че имате мерцедес седан 550, който използвате само когато ви кара шофьорът ви.
	Ник се намръщи.
	— Един момент. Ако не греша, вие попитахте какви коли карам. Аз никога не карам седана. Когато съм сам, винаги карам или колата с подвижния покрив, или джипа.
	— Не споменахте и нищо за шофьора си.
	— Не мислех, че има причина да го споменавам.
	— Не сме съгласни с вас, господин Демарко — рече Ахърн. — Особено, при положение че вашият шофьор, Бени Сепини, има дълго криминално досие.
	Без да поглежда към адвоката си, Ник знаеше какво си мисли Пол Мърфи: „Защо клиентът ми не ме е уведомил за това?“.
	— Бени е петдесет и осем годишен — отговори Ник на Ахърн. — Като дете животът му вкъщи е бил ужасен и в младежките си години се е забъркал с някаква улична банда. На седемнадесет е бил съден като възрастен и изпратен в затвора за кражба с взлом. Лежал е там пет години. Това се е случило преди тридесет и пет години. Когато баща ми се оттегли преди пет години, Бени започна да работи за мен. Той е добър и честен човек.
	— Преди десет години бившата му съпруга не е ли поискала ограничителна заповед срещу него? — попита с леден тон Ахърн.
	— Първата съпруга на Бени почина млада. Втората се опита да го накара да подпише, че се отказва от апартамента им. Обвинението беше изфабрикувано и скалъпено отвсякъде и тя го оттегли в мига, в който получи апартамента.
	— Аха. Господин Демарко, често ли обикаляте Гринич Вилидж през деня?
	— Не, естествено. Аз съм бизнесмен.
	— Някога виждали ли сте Лизи Андрюс преди понеделник вечер миналата седмица?
	— Доколкото знам, абсолютно не.
	— Позволете ми да ви покажа една ваша снимка, господин Демарко. — Ахърн кимна на Барът, който бутна няколко от увеличените копия на снимките, които съквартирантката на Лизи бе направила, по бюрото към Ник и Мърфи.
	— Разпознавате ли човека, който стои на заден план на втората снимка? — попита Барът.
	— Разбира се, че съм аз — тросна се Ник. — Спомням си този ден. Имах среща с един агент по недвижими имоти. Обядвахме заедно. Интересувам се от закупуване на недвижима собственост в района, където се разработват старите железопътни линии. Веднъж започне ли това развитие, цената на имотите наоколо ще хвръкне до небето. В онзи ден всички папараци се бяха натрупали там, затова отидох да видя какво става. Оказа се, че минават Брад Пит и Анджелина Джоли.
	— Къде обядвахте?
	— В „Каза Флоренца“, зад ъгъла вдясно от мястото, където е направена тази снимка.
	— Значи твърдите, че не сте видели как приятелката на Лизи Андрюс я снима?
	— Не само го твърдя, _наистина_ не съм я видял — отвърна Ник разпалено.
	— Пазите ли сметката от този обяд? — попита Гейлър с тон, който подсказваше, че ще остане изненадан, ако наистина съществува такава сметка.
	— Не. Агентът по недвижими имоти се опитва да ме убеди да купя нещо, затова плати той. Ако успее, комисионата му ще му осигури бензин за колата за дълго време.
	— А колко време още вие самият ще можете да наливате бензин в _своите_ коли, господин Демарко? — попита Ахърн. — В момента финансите ви са доста изтънели, нали така?
	— Какво общо имат бизнес делата на господин Демарко с нашето присъствие тук? — намеси се Пол Мърфи.
	— Може би нищо — отговори Ахърн. — А може би много. Ако държавата реши да му вземе разрешителното за сервиране на алкохол в „Бараката“, не мисля, че клиентът ви ще успее да си плаща сметките, като продава сладолед на клечка. А повярвайте ми, ние ще намерим причина да накараме да го вземат, ако дори само заподозрем, че господин Демарко не е напълно искрен с нас.
	Сетне се обърна към Ник:
	— Имате ли номера на семейство Макензи в дома им в Сътън Плейс? Този номер го няма в указателя.
	— Стига да не са го променили, съм сигурен, че го имам някъде. Спомням си, че позвъних на госпожа Макензи, когато съпругът й загина на единадесети септември.
	— Смятате ли, че Лизи Андрюс е мъртва?
	— Надявам се, че не. Това би било трагедия.
	— Знаете ли дали е все още жива?
	— Що за невероятен въпрос ми задавате?
	— Ник, тръгваме си. — Пол Мърфи стана на крака.
	Ахърн не му обърна внимание.
	— Господин Демарко, притежавате ли клетъчен телефон, който да не е регистриран на ваше име, с предплатени карти — от онези, които използват комарджиите и тия, дето се мислят за много умни?
	— Това е прекалено! Повече няма да слушаме вашите евтини инсинуации! — изкрещя Мърфи.
	Лари Ахърн сякаш не го чу.
	— А вашият шофьор с тежка съдба също ли има такъв телефон, господин Демарко? И ако има, дали се е отзовал на вашето паническо обаждане да изнесе Лизи от апартамента ви в Трибека? И ако не е била вече мъртва, дали не е решил да я задържи някъде за свое собствено удоволствие? И ако случаят е такъв, държи ли ви в течение за нейното състояние?
	Ник, свил ръце в юмруци, почти бе стигнал до вратата, когато го настигна последният въпрос на Ахърн:
	— Или защитавате своя съквартирант от колежа, Мак Макензи? Или може би помагате на красивата му сестра да го защити? В петък вечерта сте имали малко тет-а-тет с нея, нали така?


	39.

	След като се сбогувах с Лукас Рийвс, се срещнах с Елиът в офиса на Търнстън Карвър в сградата на „Метлайф“.
	Още щом видях Карвър, осъзнах, че съм го виждала в съда, докато работех за съдия Хюът. Той беше едър мъж с буйна грива, за която реших, че е побеляла преждевременно — не вярвах да е на повече от петдесет и пет години.
	След срещата си с Рийвс се чувствах ободрена. Разказах на Карвър за теорията, която бе изложил пред мен детективът. Мак бе изчезнал. Всички знаеха, че се обажда на Деня на майката, и който и да бе отвлякъл Лизи Андрюс, се опитваше да хвърли подозренията върху Мак с телефонните обаждания.
	Елиът, който изглеждаше уморен и много разтревожен, се вкопчи в тази възможност. Разказа ми, че предишната вечер майка ми била толкова разстроена, та когато стигнали в апартамента му, рухнала, обляна в сълзи. Била толкова зле, че сега ужасно се тревожел за нея.
	— Снощи осъзнах, че Оливия винаги е била сигурна, че нещо в ума на Мак трябва да е прещракало, за да го накара да изчезне по този начин — обясни той на Карвър. — Сега е убедена, че ако наистина е виновен за тези изчезвания, може напълно да е полудял и може да го застрелят, когато полицията го открие.
	— И обвинява мен — додадох аз.
	— Каролин, тя трябва да обвинява някого. Това няма да продължи дълго. Знаеш, че няма.
	„Ти беше моята опора през цялото това време“ — това ми каза мама миналата седмица, след като Мак се обади на Деня на майката. Все още вярвах, че в даден момент тя ще разбере защо се бях опитала да доведа ситуацията с Мак до някаква развръзка. Междувременно тя си имаше Елиът, който да й помага, и аз осъзнах колко съм му благодарна, задето я подкрепя. Без значение какво щеше да излезе накрая, в този миг, седнала в облицования с красива ламперия офис на Търстън Карвър, преодолях всяка ревност, която изпитвах при мисълта Елиът да замести баща ми в живота на майка ми.


	По-късно същия ден се обадих на Брус Гълбрайт. След чакане, което ми се стори цяла вечност, той взе телефона и неохотно се съгласи да се срещнем в офиса му в петък следобед.
	— Трябва да ви кажа, Каролин — рече той, — че нито съм виждал, нито съм чувал Мак от деня, в който изчезна. Не мога да си представя какво се надявате да разберете от мен.
	Замръзнах от злобата в гласа му, но не му дадох отговора, който бе на върха на езика ми: „Искам да знам защо толкова много ненавиждаш Мак“.


	В петък следобед ме въведоха в офиса на Гълбрайт. Той се намираше на шейсет и третия етаж на сградата му на Авеню ъф ди Америкъс и предлагаше панорамен изглед към града. Единствената гледка, за която се сещам, че може да му съперничи, е тази, която се открива от Стаята на дъгата в центъра „Рокфелер“.
	Споменът ми за Брус бе съвсем смътен. Татко и мама ме държаха настрана от търсенето на Мак, когато сновяха между апартамента му и Сътън Плейс, след като изчезна. Бегло си спомнях, че Брус има пясъчноруса коса и очила без рамки.
	Поздравът му бе достатъчно дружелюбен и той предпочете да седне не на обичайния си според мен стол, а на един от двата кожени фотьойла от двете страни на бюрото. Започна разговора, като изрази съчувствие за начина, по който медиите свързваха Мак с изчезването на Лизи Андрюс.
	— Мога само да си представям какво причинява това на майка ви — отбеляза той. И после, след известна пауза: — И на вас, разбира се.
	— Брус — казах, — навярно разбирате колко отчаяно искам не само да намеря Мак, но и независимо дали ще го намеря или не, да очистя името му от всякаква връзка с трите жени, които са изчезнали.
	— Напълно ви разбирам — кимна той. — Но работата е там, че аз, Мак и Ник просто споделяхме един апартамент, нищо повече. Мак и Ник бяха много близки. Излизаха заедно, ходеха по срещи заедно. Ник често идваше на вечеря във вашия дом. Той определено е човек, който би могъл да ви каже повече за Мак от мен. Със същия успех можете да говорите с всички останали от нашия випуск в „Колумбия“ — просто не знам нищо повече от тях.
	— Ами Барбара? — попитах. — Веднъж дойде на вечеря у нас. Реших, че е гадже на Ник, но той ми каза, че си падала по Мак, а после, след изчезването му, се омъжила за вас. Двамата с нея говорили ли сте някога за Мак? Дали тя няма някаква представа какво се е въртяло в главата му, преди да изчезне?
	— Разбира се, че с Барбара говорихме за Мак, при целия шум, който се вдигна напоследък. Тя е също така озадачена като мен от мисълта, че Мак може да се окаже забъркан в някакво престъпление. Каза, че това със сигурност не е човекът, когото е познавала.
	Гласът му бе спокоен, но видях как по врата му избива тъмна червенина и се плъзва нагоре по бузите. „Той наистина ненавижда Мак — помислих си. — От ревност ли? И докъде може да го е довела тази ревност?“ Брус бе толкова скован и резервиран — съвсем безличен мъж, който, съдейки по успехите му, бе извънредно надарена в областта на недвижимите имоти акула. Образът на Мак със зашеметяващия му външен вид, с великолепното му чувство за хумор, с неизменния му чар проблесна през съзнанието ми.
	Спомних си, че на времето чух как Мак изпреварил Гълбрайт със съвсем малко, за да влезе в челната десетка на випуска. „Това трябва да е било жесток удар за егото на Гълбрайт“ — помислих си. А след изчезването на Мак Барбара, момичето, за което Ник каза, че е било лудо по брат ми, се бе омъжила за Гълбрайт, може би, за да си купи пътя към медицинското училище…
	— Преди години се запознах с Барбара у дома — казах. — Бих желала да поговоря с нея.
	— Боя се, че не е възможно — отвърна Гълбрайт безизразно. — Бащата на Барбара е много болен. Живее в Мартас Винярд. Тя и децата отидоха там, за да са близо до него през последните му седмици. — Изправи се, за да ми покаже, че срещата е свършила. Изпрати ме до чакалнята и аз посегнах да стисна ръката му. Не пропуснах да забележа начина, по който той избърса длан в крачола на панталона си, преди неохотно да поеме моята. Неговата ръка бе все още потна и влажна. Безличен мъж в скъп костюм, с преднамерено безизразни очи.
	Спомних си, че Ник го бе нарекъл „самотен странник“.


	40.

	Ако имаше човек, когото Лил Крамър да ненавижда повече от Хауърд Алтман, то това беше Стив Хокни — племенникът на Дерек Олсен. Точно затова, когато Хокни се появи в апартамента й без предупреждение в петък сутрин, тя ужасно се уплаши. Първоначално двамата с Гюс бяха приели с благодарност съвета, който им бе дал Хауи — че би било неразумно да хукнат към Пенсилвания, като че ли крият нещо. Лил обаче бе съвсем наясно с постоянно менящите се предпочитания на Олсен ту към племенника му Стив, ту към помощника му Хауи, затова като видя Стив, който бе дошъл сам, изпадна в паника.
	„Хауи се е скарал с Олсен — помисли си тя — и сега Стив ще заеме мястото му.“ Добре, че Гюс се бе качил горе да смени филтрите на климатичните инсталации в някои от апартаментите. Съпругът й бе в лошо настроение, след като му се бе наложило да мие стълбищната площадка между втория и третия етаж — някой от студентите бе разлял там бира миналата нощ.
	— Трябва да са дотъркаляли цяла бъчва — мърмореше той минути преди пристигането на Хокни. — Цялата площадка е залята с бира. Нямаше да умрат, ако бяха почистили те самите.
	„Добре, че Гюс го забеляза, преди да дойде Хокни — помисли си тя. — Този тип сигурно ще направи голямо шоу, всички да разберат колко внимателно проверява коридорите и стълбищата, опитвайки се да намери нещо, което не е наред.“ Заля я внезапна умора. Може би все пак щеше да е приятно да _не_ е заета през цялото време. Опитвайки се да бъде учтива, тя покани посетителя да влезе и му предложи чаша чай. Той я озари с широка усмивка, докато минаваше покрай нея.
	„Определено изглежда добре — прецени Лил — и го знае.“ Стив открай време си беше самонадеян и когато беше на двадесетина години, Олсен трябваше да го измъква от проблеми със закона. Без малко да отиде в затвора. Сега в очите му блестеше нагъл пламък. Той отклони предложението за чай, но се настани на дивана, преметна ръка през облегалката и кръстоса крака.
	— Лил — започна той. — Миналия месец вуйчо ми навърши осемдесет и три.
	— Знам — отвърна тя. — Изпратихме му картичка.
	— Вие сте по-добри от мен. — Стив отново се усмихна. — Но смятам, че е време аз да се заема с управлението на повечето от делата му. Нали го знаеш — няма да покаже, че усеща как остарява, но виждам, че е така. А и знам, че напоследък Хауи Алтман доста му лази по нервите.
	— Ние се разбираме с Хауи — рече внимателно Лил.
	— Той ви тормози да се откажете от този апартамент, нали така?
	— Мисля, че това вече приключи.
	— Той обича да мачка хората. Знам, че вуйчо ми ще се вслуша в думите ви, ако му съобщите колко отвратително се е държал и продължава да се държи Хауи с вас.
	— Защо да създавам неприятности, когато не ми влиза в работата какво мисли господин Олсен за Хауи?
	— Защото имам нужда от помощта ви, Лил. Ти май забравяш, че бях тук, в тази сграда, когато Мак Макензи почти те обвини, че си откраднала часовника му — само няколко дни преди да изчезне.
	Устните на Лил побеляха.
	— Той си намери часовника — изпелтечи тя. — И ми се извини.
	— Някой _чул_ ли го е да се извинява?
	— Не знам. Искам да кажа, не, мисля, че не.
	Хокни се надигна от дивана.
	— Лил, лъжеш за извинението. Познавам. Но не се тревожи. Не съм казал на никого за часовника на Мак и никога няма и да кажа. Ние не харесваме Хауи, нали така, Лил? Между другото, ще кажа на вуйчо Дерек, че тази сграда е перлата в короната му благодарение на начина, по който я поддържате ти и Гюс.


	41.

	Дерек Олсен съвсем не бе единствено онзи сприхав, вироглав старец, за когото го вземаха племенникът му Стив и управителят на сградите му Хауи. В действителност бе хитър инвеститор, който се бе погрижил имотите му в стратегически избрани блокове с апартаменти да се превърнат в състояние, възлизащо на милиони долари. Сега бе стигнал до извода, че е време да започне да ликвидира активите си.
	В петък сутринта той позвъни в „Уолъс и Мадисън“ и безцеремонно поиска да го свържат с Елиът Уолъс. Секретарката на Уолъс, отдавна свикнала с поведението на Олсен, не си направи труда да му каже, че господин Уолъс е излязъл на важна среща. Вместо това го помоли да изчака и се втурна по коридора, за да хване Елиът в асансьора.
	— Олсен се обажда — съобщи тя.
	С въздишка на раздразнение Елиът се върна в кабинета си и вдигна слушалката на телефона.
	— Дерек, как си? — попита сърдечно.
	— Добре съм. Доколкото разбирам, твоят, нека да го наречем племенник, е в голяма беда.
	— Както знаеш, Мак изчезна преди десет години. Направо е абсурдно, че полицията се опитва да го свърже с някакво престъпление. Какво мога да направя за теб?
	— Той ми причини доста неудобства, като изчезна, докато живееше в един от моите апартаменти. Както и да е, не за това ти се обаждам. Миналия месец имах рожден ден. Вече съм на осемдесет и три години. Време е да продам всичко.
	— От пет години ти го предлагам.
	— Ако бях продал преди пет години, нямаше да взема цената, която ще получа сега. Искам да дойда да говоря с теб. Понеделник сутрин, десет часа. Удобно ли ти е?
	— Понеделник в десет е добре — отвърна Елиът със сърдечен тон. Когато се увери, че Олсен е затворил, затръшна слушалката. — Ще трябва да променя програмата си за целия ден! — троснато каза той на секретарката си, докато бързаше обратно към асансьора.
	Тя наблюдаваше излизането му със съчувствен поглед. На срещата, на която отиваше сега, щяха да решат кой да поеме задълженията на Аарон Клайн във фирмата. След като си остана вкъщи четири дни, Клайн бе позвънил, за да съобщи, че напуска, защото му било невъзможно да продължи да работи рамо до рамо с човек, който защитава убиеца на майка му.


	42.

	Грег Андрюс си бе изработил режим и се придържаше към него. След като приключеше в болницата, се прибираше право вкъщи, хапваше нещо набързо и си лягаше. Будилникът му бе нагласен за един часа през нощта. В два вече седеше на бара на „Бараката“ с бира в ръка и оставаше там, докато затвореха. После, седнал в колата си по-надолу по улицата, наблюдаваше начина, по който сервитьорите, барманите и членовете на групата напускаха сградата. Искаше да види дали всички излизат в разстояние на няколко минути един след друг и дали наистина никой не си тръгва сам, както бяха заявили, че са направили в нощта на изчезването на Лизи.
	През последните три нощи след края на наблюдението си той бе изминавал разстоянието от една миля между клуба и апартамента на Лизи, спирайки се да говори с всеки минувач и питайки дали случайно човекът не е бил наблизо по времето, когато бе изчезнала Лизи, и дали не я е видял. Отговорът винаги бе отрицателен. През четвъртата и петата нощ той обикаля с колата, минавайки по други улици, в случай че сестра му е избрала да не тръгва по най-прекия път.
	В събота в три часа и тридесет минути през нощта, след като видя как работещите в „Бараката“ заключват бара, тъкмо се канеше отново да пообиколи с колата наоколо, когато някой почука на прозореца. От другата страна на стъклото стоеше мъж с ивици от мръсотия по лицето и рошава нечиста коса. Убеден, че ще го молят за пари, Грег свали прозореца само с няколко сантиметра по-надолу.
	— Ти си братът — рече мъжът с дрезгав глас. Дъхът му вонеше на алкохол и Грег инстинктивно отдръпна глава назад.
	— Да, аз съм.
	— Аз я видях. Обещаваш ли, че ще ми дадеш наградата?
	— Ако ми помогнеш да открия сестра си, да.
	— Запиши си името ми.
	Грег бръкна в жабката и извади бележник.
	— Зак Уинтърс. Живея в приюта на Мот Стрийт.
	— И смяташ, че си видял сестра ми?
	— Видях я в нощта, когато изчезна.
	— Защо не дойде по-рано?
	— Никой не вярва на хора като мен. Ако им кажа, че съм я видял, веднага ще се усъмнят, че съм й направил нещо. Винаги така става. — Уинтърс подпря мръсната си ръка на колата, за да запази равновесие.
	— Ако казаното от теб ни помогне да намерим сестра ми, лично аз ще ти връча наградата. Какво знаеш?
	— Тя беше последният посетител, който си тръгна. Запъти се натам — и посочи. — После един голям джип се приближи и спря до нея.
	Грег почувства как вътрешностите му се сгърчват.
	— Насила ли я вкараха в колата?
	— Съвсем не. Чух как шофьорът се провиква: „Хей, Лизи“, и тя веднага скочи сама вътре.
	— Можеш ли да ми кажеш каква марка беше джипът?
	— Разбира се. Черен мерцедес.


	43.

	В събота сутринта той изпадна в един от периодите си на угризения. Разяждаше го ужасно съжаление за всичко, което направи. „Не мислех, че някога отново ще убия някого — помисли си. — Бях уплашен. След първия път се опитах да бъда добър. Но после се случи още два пъти. Тогава все още се опитвах да спра. Но не можех. А после _той_ ме накара да го направя отново, а после и още веднъж. И след това вече не можех да спра.
	Понякога ми се иска да му го кажа, но това би било лудост, а аз не съм луд.
	Знам какъв риск поемам. Ще бъде опасно, но пък то и бездруго винаги е било опасно. Знам, че някой ден ще ме хванат. Но няма да им позволя да ме пратят в затвора. Ще го направя по моя си начин и ще завлека със себе си всеки, който се случи наоколо.
	Не съм докосвал телефона от сряда вечер. Ще позвъня отново в събота.
	Това е толкова добра идея.
	И след това ще намеря някоя друга.
	Все още не е време да спра.“


	44.

	Рано сутринта в събота Грег Андрюс позвъни на клетъчния телефон на Лари Ахърн. Думите му се застъпваха от бързане, когато съобщи, че са видели Лизи да влиза в черен джип мерцедес през нощта на изчезването си.
	— И е познавала шофьора. — Гласът на Грег бе пресипнал от умора и напрежение. — Той я е повикал по име, а тя се е качила сама в колата.
	През последните единадесет или дванадесет дни, откакто съобщиха за изчезването на Лизи, Ахърн не бе спал повече от четири часа на нощ. Когато телефонът му иззвъня, той си беше у дома, потънал в тежък сън от изтощение. Сега, опитвайки се да се разсъни, той погледна към часовника.
	— Грег, часът е четири и половина сутринта. _Къде_ се намираш?
	— На път към апартамента си, с мен е Зак Уинтърс — един скитник от улиците. Пиян е. Ще го оставя да си отспи у нас, а после ще го доведа да говориш с него. Убеден съм, че не знае нищо повече от това, което ти съобщих, но това е първата ни солидна следа. Кажи ми за собственика на нощния клуб — онзи, който е поканил Лизи да седне на масата му. Каква кола кара той?
	„Ник Демарко е карал джип онази нощ — помисли си Ахърн. — Каза ни, че го е взел, защото е носел стиковете си за голф. Не съм сигурен дали ни спомена какъв цвят е.“ Сега, напълно буден, той седна, измъкна се от леглото и излезе в коридора, затваряйки вратата на спалнята след себе си.
	— Демарко ни каза, че има поне три коли — рече той. — Ще проверим дали джипът му е черен мерцедес. Май така беше. Грег, освен това ще трябва да проверим и този свидетел. Каза, че името му е Зак Уинтърс?
	— Да.
	— И него ще го проверим. Внимавай, щом ще го водиш в апартамента си. Вероятно е пиянде.
	— Такъв е. Но не ми пука. Може би ще си спомни нещо повече за Лизи, когато се събуди. _О, Господи!_
	— Грег, какво става?
	— Лари, заспивам на волана. Току-що за малко да ударя едно такси, което ме изпревари. Ще се видим около десет часа в твоя кабинет.
	Чу се щракване и Андрюс разбра, че Грег Андрюс е изключил мобилния си телефон.
	Вратата на спалнята се отвори. Жената на Лари, Шийла, която все още завързваше колана на пеньоара си, каза спокойно:
	— Ще ти направя кафе, докато си вземеш душ.


	Един час по-късно Лари бе в кабинета си заедно с Барът и Гейлър.
	— Звучи ми съмнително — рече Барът с равен глас.
	Гейлър кимна.
	— Предполагам, че ако този тип, как се казваше — Зак Уинтърс, — е бил близо до „Бараката“ онази нощ, е бил прекалено пиян, за да вижда, а камо ли да чуе какво са си казали Лизи и шофьорът. Готов съм да се обзаложа на всичко, че просто се опитва да докопа наградата.
	— Точно така смятам и аз — съгласи се Ахърн. — Но нека все пак го проверим. Грег каза, че ще го доведе тук към десет часа.
	Гейлър се консултираше с бележките си.
	— Последния път, когато Демарко беше тук, спомена, че джипът му е бил в гаража в Трибека, за да може да занесе стиковете си за голф до самолета на другата сутрин. — Погледна към Барът и Ахърн. — Неговият джип е черен мерцедес — подчерта отсечено той.
	— Значи може би, след като е напуснал клуба, е отишъл в апартамента си, взел го е и е решил да се свърже с Лизи. — Устните на Ахърн бяха стиснати в твърда, тясна черта. — Смятам, че е време да притиснем Демарко и да подскажем на медиите, че го смятаме за оперативно интересно лице във връзка с изчезването на Лизи.
	Барът отваряше досието по случая „Макензи“.
	— Чуй това, Лари. Първия път, когато бащата е дошъл тук, след като са съобщили за изчезването на сина, момчетата са записали какво е казал: „Няма причина Мак просто да реши да изчезне. Целият свят е в краката му. Завърши в челната десетка на випуска си. Юридическото училище «Дюк». Получи джип мерцедес за завършването си. Никога не е имало по-щастлив младеж от него, когато му го подарихме. Беше навъртял само неколкостотин мили, когато изчезна“.
	— И какво от това? — тросна се Ахърн.
	— Оставил го е в гаража, когато е изчезнал.
	— Попита ли какъв цвят е бил?
	— Черен. Просто се чудех дали мерцедесът _все още_ не е любимата кола на Мак.
	— Какво се е случило с този, който му е купил баща му?
	— Не знам. Може би сестра му ще може да ни каже.
	— Обади й се — нареди Ахърн.
	— Още няма шест часа — изтъкна Гейлър.
	— Ние сме будни, нали така?
	— Почакай — вдигна ръка Ахърн. — Рой, помоли ли Каролин Макензи да ти даде бележката, която брат й е оставил в кутията за дарения?
	— Даде ми я, когато ме посети преди две седмици. — В гласа на Барът се прокрадна отбранителна нотка. — Аз й я върнах. Представляваше само лист хартия с единадесет думи. Бяха напечатани. Мислех, че няма да ни помогне да открием нещо. Не разполагаме с отпечатъци от пръстите на брат й. Нейният чичо, свещеникът, поне един от разпоредителите, самата Макензи и майка й са докосвали бележката.
	— Най-вероятно е безполезно, но искам съдебна заповед за изземването на тази бележка, както и на касетата, която онази нощ е отказала да ти даде. А сега й се обади и попитай какво се е случило с колата на брат й. Предполагам, че са я продали след година-две.
	Барът си призна, че мисълта да събуди Каролин толкова рано му доставя удоволствие. Нейният отказ в понеделник вечерта да му пусне касетата или да му я даде го бе убедил, че тя без всякакво съмнение защитава брат си. Остана доволен, когато тя вдигна при първото позвъняване, което означаваше, че вероятно не е спала добре. „И ние не спим“ — помисли си той.
	Разговорът му с нея продължи кратко. Когато видяха изненадата, която се появи на лицето му, Ахърн и Гейлър разбраха, че се е натъкнал на интересно развитие на нещата.
	Барът затвори и каза:
	— Ще се консултира с адвоката си. Ако той се съгласи, ще ни даде касетата и бележката. Сигурно сте ме чули как я уверявам, че адвокатът ще се съгласи.
	— А джипът на брат й?
	— Няма да повярвате. Около осем месеца след изчезването на Мак са го откраднали от гаража в сградата, в която живеят, в Сътън Плейс.
	— Откраднали са го! — възкликна Гейлър.
	— Откраднали ли са някоя друга кола? — припряно попита Ахърн.
	— Не. Само джипа. Не е било кой знае колко трудно. На пост било едно хлапе, което след полунощ задрямало в будката и в следващия миг се събудило с торба на главата, залепена уста и приковано с белезници към стола. Когато го намерили, колата вече я нямало.
	Тримата мъже се спогледаха.
	— Ако Мак е откраднал собствената си кола, напълно е възможно все още да я кара — предположи Гейлър. — Мерцедесът на тъста ми е на двайсет години.
	— И ако все още я кара и историята на пияндето излезе вярна, точно толкова възможно е Лизи да е потеглила с колата на Макензи, а не на Демарко — мрачно заключи Ахърн. — Добре, извадете тези заповеди. Може би лентата, която Макензи е записал с учителката си, ще ни даде нещо, с което да започнем.


	45.

	Хауърд Алтман бе наясно с постоянно променящите се симпатии на шефа си, но първият признак, че нещо наистина не е наред, се появи в събота сутрин, когато господин Олсен не се появи на тяхната късна закуска. Бе забелязал, че Олсен използва нова писалка „Монблан“, и бе стигнал до правилното заключение, че тя вероятно е подарък от Стив Хокни — неговия племенник.
	„Стив манипулира стареца — помисли си горчиво Хауърд. — Напълно в стила на Олсен би било да му остави всичко. Първото, което ще направи Стив, е да ме уволни. А после ще продаде блоковете и ще прибере печалбата.“
	Сградата, в която живееше Хауърд, на Деветдесет и четвърта улица, бе една от най-малките, които притежаваше Олсен — четириетажна, само с два апартамента на всеки етаж. Повечето от наемателите живееха там от години. Неговият апартамент бе единственият на приземния етаж. В оскъдно обзаведената и безупречно чиста дневна централно място заемаше телевизорът със сто и петдесет сантиметров екран. Хауърд разделяше повечето от вечерите си поравно между двете си любими занимания — гледане на филми по телевизията и общуване в интернет с приятели от цял свят, които намираше за далеч по-интересни от хората, с които се срещаше във всекидневието си.
	Отличен готвач, той винаги си приготвяше вкусна вечеря, а после гледаше филм, докато изпиваше няколко чаши вино и се хранеше на сгъваема масичка, след което изключваше телевизора и отиваше право пред компютъра в спалнята си.
	Хауърд обичаше апартамента, който вървеше заедно с работата му. Обичаше и работата си, особено сега, когато отговаряше за всички сгради на Олсен. „Заслужил съм си го — помисли си отбранително той. — Получих го, защото съм доказал качествата си. Мога да поправя всичко, което е повредено. Мога да издигна стена, така че да превърна една стая в две. Мога да сменям стари жици и да поставям шкафове. Мога да боядисвам, да летя тапети и да търкам подове. Точно затова Олсен продължи да ме повишава все повече и повече. Но какво ще стане, ако завещае всичко на Стив?“
	Този въпрос не преставаше да го преследва. За пръв път не можа да се съсредоточи върху филма в дивиди плеъра си. Как можеше да накара Олсен да се разсърди на племенника си?
	А после отговорът му хрумна изведнъж. Той имаше ключове за всички апартаменти в сградата, където живееше Стив Хокни. Щеше да постави камера в апартамента на Стив. „Виждал съм го, когато е надрусан, и винаги съм подозирал, че търгува с наркотици — помисли си Хауърд. — Ако успея да го докажа, вуйчо му ще го отреже веднъж завинаги.
	Кръвта вода не става. Може би.“
	Доволен, че е намерил едно възможно решение на надвисналия проблем, той изключи телевизора и се отправи по коридора към спалнята си. Усмихна се на познатия свистящ звук, който чу, когато включи компютъра си.
	Осъзна с какво нетърпение очаква да се свърже с приятеля си Синг в Мумбай тази вечер.


	46.

	В петък вечер бях спала съвсем малко и обаждането на детектив Барът в шест часа сутринта унищожи всяка надежда да успея отново да заспя поне за още няколко часа.
	„Защо Барът толкова се интересува какво се е случило с джипа на Мак?“ — запитах се, докато връщах слушалката на мястото й и ставах от леглото. Както обикновено бях оставила прозорците на спалнята си отворени и сега прекосих стаята на пръсти, за да ги затворя. Слънцето вече се бе издигнало над Ийст Ривър и обещаваше прекрасен ден. Вятърът бе хладен, но усещах, че този път синоптиците са прави — времето щеше да бъде топло и слънчево, около двадесет и един градуса по обяд. Накратко, идеално време за края на май, което означаваше, че хората, които все още не са се запътили към летните си вили, масово се преселват натам в същия този миг. Обитателите на Сътън Плейс, които нямаха втора къща в Хамптънс, почти задължително имаха такава на Кейп, в Нантъкет или в Мартас Винярд — изобщо _някъде_.
	Татко никога не бе желал да е прикован към един-единствен ваканционен дом, но преди изчезването на Мак задължително прекарвахме август извън Ню Йорк. Най-любимият ми спомен бе от годината, когато татко нае една вила в Италия, на половин час път от Флоренция. Беше вълшебен месец, още повече, защото това бе последният път, когато всички бяхме заедно.
	Мисълта ми рязко се върна към настоящето. Защо Барът ми се обади с въпрос за джипа на Мак?
	Нашият гараж е сравнително малък — само за автомобилите на обитателите на сградата плюс десет допълнителни за посетители. Татко бе купил джипа за Мак само една седмица преди изчезването му. Мак го бе паркирал в един гараж в Уест Сайд, близо до апартамента си. След като минаха две седмици от изчезването му, татко взе резервните ключове и докара джипа обратно. Спомням си, че Мак очевидно го бе карал при лошо време, защото отстрани и на постелката на шофьорското място имаше кални пръски. Татко плати на един от хората в гаража да почисти и той свърши страхотна работа — толкова страхотна, че когато ченгетата решиха да проверят колата за отпечатъци, не намериха нищо.
	Когато я откраднаха, татко бе сигурен, че някой от пазачите в гаража я е видял и е решил да я открадне. Докрай смяташе, че завързаното момче е било съучастник на крадците, но нямаше доказателства, а и младежът напусна скоро след това.
	Защо Барът ми се обади да пита за джипа на Мак?
	Този въпрос продължаваше да се върти в главата ми, докато си правех кафе и си пържех бъркано яйце. Журналистите продължаваха да се тълпят пред вратата и аз хвърлих поглед към тях, докато се хранех. Таблоидите не преставаха да разнищват изчезването на Лизи Андрюс и спекулираха с участието на Мак в него. Обвинението на Аарон Клайн, че Мак е убил майка му, за да вземе касетите със своите записи, все още бе гореща история. Сега на трета страница се мъдреше снимката на Мак от годишника в колежа, но обработена, за да покаже как би изглеждал той днес. Разгледах я, опитвайки се да не заплача. Лицето на Мак бе малко по-пълно, линията на косата му бе повдигната по-високо, а усмивката му бе загадъчна. Зачудих се дали Елиът получава същите вестници и ако е така, дали мама ги е видяла.
	Както я познавах, тя със сигурност би настояла да ги види. Замислих се за това, което ми каза Елиът в офиса на Търнстън Карвър — как мама открай време била убедена, че изчезването на Мак е следствие на някакъв душевен срив. Сега се запитах дали е възможно да е права и ако е така, дали Мак може да е откраднал собствения си автомобил? Тази перспектива ми изглеждаше толкова невероятна, та осъзнах, че клатя глава.
	— Не, не, не — казах на глас.
	„Но нали говорих с него преди две седмици — признах сама пред себе си. — И той наистина остави онова съобщение за чичо Дев. Единственото рационално обяснение за поведението на Мак е, че е лишен от разум. Мама се бои, че ако е виновен за изчезването на Лизи Андрюс и ченгетата го открият, може да го застрелят, ако окаже съпротива при арестуването си. Това дали е вероятно или възможно?“ — зачудих се.
	Нито мама и татко, нито аз бяхме забелязали някаква промяна в поведението на Мак преди изчезването му, но може би някой друг бе забелязал. „Може би госпожа Крамър?“ — запитах се. Покрай чистенето и прането тя редовно влизаше в апартамента му. По време на срещата ни изглеждаше толкова нервна. Дали бе видяла в мен някаква заплаха? „Може би, ако успея да я намеря сама, без съпругът й да е наоколо, ще мога да я накарам да ми каже истината“ — помислих си.
	Брус Гълбрайт ненавиждаше Мак. Какво се бе случило помежду им, за да доведе до такава омраза? Ник бе казал, че Барбара била луда по Мак. „Дали Брус просто ревнува, или се е случило нещо, което подхранва гнева му дори и сега, след десет години?“
	Тази линия на разсъждения ме накара да се замисля пътуването на доктор Барбара Хановер Гълбрайт до Мартас Винярд да види болния си баща. Зачудих се колко дълго възнамерява да остане там. Спомних си, че Брус Гълбрайт ми бе отказал разпалено, когато му казах, че искам да говоря с нея. Хрумна ми, че може да я е накарал да напусне града, за да предотврати срещата помежду ни или възможността полицейското разследване да се насочи към нея. „Нейното име се споменава в папката на Мак като близка приятелка“ — напомних си.
	Поставих няколкото мръсни чинии в миялната машина, отидох в кабинета на татко и включих компютъра, за да видя дали мога да открия адреса и телефонния номер на баща й в Мартас Винярд. Във Винярд имаше регистрирани няколко семейни двойки с името Хановер — Джуди и Сид, Франк и Натали и един Ричард Хановер. Знаех, че майката на Барбара е починала точно когато тя е завършвала колежа, затова рискувах и набрах номера на Ричард Хановер.
	Един мъж вдигна след първото позвъняване. Гласът бе на възрастен човек, но определено звучеше бодро. Бях планирала какво ще кажа и сега го изрекох:
	— Обаждам се от „Клуни Флауърс“ в Ню Йорк. Искам да потвърдя адреса на Ричард Хановер. Мейдън Пат номер единадесет, нали така?
	— Да, но кой ми изпраща цветя? Нито съм болен, нито умрял, нито пък имам рожден ден. — Изглеждаше здрав и в добро настроение.
	— О, боя се, че съм сбъркала — изрекох бързо. — Доставката е за госпожа Джуди Хановер.
	— Няма нищо. Следващия път може да са за мен. Приятен ден.
	Когато затворих, първата ми реакция бе срам от самата себе си. Бях се превърнала в лъжкиня. Втората ми мисъл бе, че доктор Барбара Хановер Гълбрайт бе напуснала Ню Йорк не защото баща й е получил сърдечен удар, а защото не иска да е тук и да я разпитват за Мак.
	Знаех какво ще направя. Взех душ, облякох се и започнах да хвърлям някои неща в чанта. Трябваше да се изправя лице в лице с Барбара. Ако мама беше права и Мак бе изперкал преди десет години, дали Барбара не бе станала свидетел на поведение, което да предполага душевно заболяване? Осъзнах, че отчаяно се опитвам да съставя защита за Мак, ако той наистина бе някъде там жив, нестабилен и извършващ престъпления.
	Позвъних на клетъчния телефон на Елиът. Това, че не каза името ми и с нисък глас обеща да ми се обади, ми подсказа, че мама е наблизо.
	Когато наистина ми се обади половин час по-късно, не можах да повярвам на това, което ми каза.
	— Твоят детектив Барът дойде тук и поиска да говори с майка ти. Казах му, че ще повикаме адвоката си, за да присъства, но тогава Оливия му изкрещя нещо от рода на: „Не разбирате ли, че синът ми е преживял срив? Не разбирате ли, че не е отговорен за всичко това? Той е болен. Не знае какво прави“.
	Устата ми бе така пресъхнала, че можех само да шепна, макар че нямаше нужда.
	— Какво каза Барът?
	— Записа думите на майка ти — че според нея Мак може да е душевноболен.
	— Къде е мама сега?
	— Каролин, тя изпадна в истерия и трябваше да повикам лекар. Той й постави инжекция, но смята, че трябва да прекара няколко дни под наблюдение. Ще я заведа в един чудесен санаториум в Кънектикът, където ще може да си почине, а също така и… ъъъ… да поговори с някой психолог.
	— Къде е това място? — попитах. — Ще се срещнем там.
	— „Седжуик Менър“, в Дариен. Каролин, недей да идваш. Оливия не иска да те вижда и ако настояваш да я посетиш, това само ще я наскърби. Според нея ти си предала Мак. Обещавам, че ще се погрижа за нея и ще ти се обадя веднага щом я настаня.
	Не можех да направя нищо друго, освен да се съглася. Нищо не би могло да бъде по-лошо за Мак от това мама отново да заяви пред полицията убедеността си, но той е душевноболен. Когато затворих, отидох в спалнята си, извадих касетата на Мак и я пуснах, като същевременно разглеждах листчето хартия, на което бе отпечатал единадесетте думи, отправени към чичо Девън: „Чичо Девън, кажи на Каролин, че не бива да ме търси“. Слушах гласа му:
	— Когато и бездушната Съдба, и хората ме гледат с неприязън, аз пълня свода с горестна молба…
	Можех само да си представя реакцията на Барът, ако успееше да се докопа до тази бележка и лентата, след като е чул избухването на мама. Едва си го бях помислила, когато портиерът позвъни, за да ми съобщи, че детектив Гейлър се качва нагоре.
	— Съжалявам, госпожице Каролин, но той не ми позволи да съобщя за пристигането му по-рано. Показа ми съдебна заповед, която трябва да ви връчи.
	Още преди да иззвъни звънецът, панически набрах номера на клетъчния телефон на Търстън Карвър — нашия криминален защитник. Той ми повтори същото, което бе казал и когато се срещнахме в офиса му — че не мога да откажа да предам на полицията нещо, щом се изисква със съдебна заповед.
	Когато отворих вратата на детектив Гейлър, той ми връчи съдебната заповед. Поведението му бе професионално и безстрастно. Заповедта бе за бележката, която Мак бе оставил в кутията за дарения, и за касетата, която бях намерила в куфара му. Разтреперана от ярост, почти му ги хвърлих в лицето. Намерих известна утеха в мисълта, че вече бях направила копия и на двете.
	След като детективът си тръгна, се строполих на най-близкия стол и осъзнах, че отново и отново си повтарям думите, които Мак бе изрекъл на лентата: „Аз пълня свода с горестна молба…“. Най-после станах, отидох в стаята си и изпразних чантата, която бях започнала да опаковам. Очевидно плановете ми да отида до Мартас Винярд трябваше да бъдат отложени. Така се бях съсредоточила в обмисляне какъв да бъде следващият логичен ход, който да предприема, че дори не чух звъненето на клетъчния ми телефон. Втурнах се да го вдигна. Беше Ник, който тъкмо се канеше да остави съобщение.
	— Тук съм — казах.
	— Добре. Щеше да се получи доста странно съобщение. Каролин — рече напрегнато той, — мисля, че трябва да го знаеш: току-що обявиха, че полицията ме смята за оперативно интересно лице във връзка с изчезването на Лизи Андрюс. От вестниците разбирам, че другата теория на ченгетата е, че Мак се подвизава наоколо и убива хора. Реших да ти кажа, че когато бях в кабинета на окръжния прокурор в четвъртък, те дори изказаха предположението, че ти и аз може да действаме в комбина, за да защитим Мак.
	Не ми даде възможност да отговоря, побърза да продължи:
	— Тази сутрин летя за Флорида за втори път тази седмица. Баща ми е в болница. Вчера е получил лек сърдечен удар. Смятам да се върна утре. Ако по някаква причина не ми се наложи да остана във Флорида, съгласна ли си утре да вечеряме заедно? — И добави: — Много ми беше приятно да те видя отново, Каролин. Започвам да разбирам защо с такова нетърпение очаквах Мак да ме покани на вечеря у вас и защо не беше същото, когато малката му сестричка я нямаше там.
	Отвърнах му, че се надявам баща му да се възстанови бързо и че да, утре вечер ме устройва. Задържах клетъчния телефон до ухото си няколко мига след като Ник затвори. Съзнанието ми представляваше топка от противоречиви чувства. Първата ми мисъл бе признанието пред самата себе си, че така и не бях преодоляла някогашното си увлечение по Ник, че през последната седмица непрекъснато бях чувала гласа му и си бях спомняла топлината, която изпитвах, докато седях на масата срещу него онази вечер.
	Втората ми реакция бе въпросът дали Ник не си играеше с мен на котка и мишка. От кабинета на окръжния прокурор го бяха обявили за оперативно интересно лице във връзка с изчезването на Лизи Андрюс. Знаех, че това е нещо много, много сериозно, почти равнозначно на обвинение. Полицията обаче вярваше, че е възможно той да ми помага да прикрия Мак. Ник не ми се бе обадил цяла седмица, макар че името на Мак бе във всички заглавия. Когато вечеряхме заедно, не прояви дори най-слабо разбиране към опасенията ми, че Мак може би се нуждае от помощ.
	Наистина ли бяха обявили Ник за оперативно интересно лице? Или това бе просто средство, което му бяха предложили от полицията, за да притъпи подозренията ми? И дали Ник, близък приятел на своя бивш съквартирант, понастоящем превърнал се в престъпник, сега не се надяваше да използва влиянието си, за да ме убеди да предам Мак на полицията, ако отново се свърже с мен?
	Поклатих глава, като че ли исках да я отърся от всички тези въпроси, но те не ме напуснаха.
	Нещо още по-лошо, те не ме отвеждаха никъде.


	47.

	Доктор Дейвид Андрюс не бе излизал от дома си в Гринич, откакто се бе получило първото обаждане на Лизи. Почти без да спи, превърнал се в бледа, изтощена сянка на мъжа, който бе, преди дъщеря му да изчезне, той бдеше край телефона и го сграбчваше още при първото иззвъняване. Носеше слушалката със себе си от стая в стая. Когато вечер си лягаше, я слагаше на възглавницата до главата си.
	Когато някой му се обадеше, той прекратяваше разговора почти незабавно, като обясняваше, че иска линията да е свободна, в случай че Лизи отново се обади.
	Икономката, която работеше при него повече от двадесет години и обикновено си тръгваше след обяда, започна да остава до вечерта, опитвайки се да убеди доктор Андрюс да хапне нещо, дори и само купичка супа или чаша кафе и един сандвич. Той бе обяснил на приятелите си, че не иска никой да заема линията, и не им позволяваше да се отбият, за да видят как е.
	— Чувствам се по-добре, когато не трябва да поддържам разговор — каза им той.


	В събота сутрин Грег заведе Зак Уинтърс в кабинета на Лари Ахърн, но докато гледаше как върви разпитът, остана с впечатлението, че историята за Лизи и черния джип мерцедес започва да куца. Зак бе заявил, че се е навъртал край клуба около половин час, но служителите в „Бараката“, които си бяха тръгнали само няколко минути след Лизи, до един се заклеха, че не са го видени на улицата. Той призна, че е хроничен пияница и че веднъж са го изхвърлили от „Бараката“, защото влязъл и започнал да проси от клиентите. Призна, че е ядосан им собственика Ник Демарко, който е наредил да го изхвърлят, и че знае, че Ник притежава черен джип мерцедес.
	След пространния разпит Грег откара Зак обратно до мястото, където го бе намерил, след което се върна право в апартамента си и спа до девет часа сутринта в неделя. После, с прояснена глава и отново способен да се концентрира, той се изкъпа, облече се и потегли към Гринич.
	Промяната, настъпила у баща му, откакто го бе видял за последен път преди една седмица, бе потресаваща. Икономката на Дейвид Андрюс, Ани Потърс, която никога не идваше в неделя, сега беше там.
	— Не иска да хапне — прошепна тя на Грег. — Часът е единадесет, а той не е слагал нищо в уста от вчера.
	— Би ли приготвила нещо за двама ни, Ани? — помоли Грег. — Ще видя какво мога да направя.
	След като го поздрави, баща му незабавно се бе върнал в креслото си с регулируема облегалка и поставка на краката, близо до портативния телефон. Грег се присъедини към него в дневната и седна на стола, който бе най-близко до креслото.
	— Татко, през последната седмица не съм спрял да бродя по улиците посред нощ да търся Лизи. Но не мога да продължавам така, а и ти не можеш да продължаваш _така_! Това с нищо не помага на Лизи, а ние двамата само се съсипваме. Бях в кабинета на окръжния прокурор. Лари Ахърн и хората му правят всичко, за да я намерят. Сега настоявам да хапнеш нещо, а после ще излезем на разходка. Денят е толкова хубав. — Стана от стола и се наведе да прегърне баща си. — Знаеш, че съм прав.
	Доктор Дейвид Андрюс кимна, после лицето му се сгърчи. Грег го прегърна.
	— Татко, знам, знам. Хайде ела и остави телефона тук. Ако иззвъни, ще го чуем.
	Ободри се, когато видя, че баща му изяде половината от бърканите яйца с бекон, които Ани сложи пред него. Грег гризеше парче препечена филийка и пиеше втората си чаша кафе, когато телефонът иззвъня. Баща му скочи и се втурна нататък, но съобщението започна, преди да стигне до слушалката.
	Несъмнено беше Лизи.
	— Татко, татко — изхлипа тя, — помогни ми. Моля те, татко, той казва, че ще ме убие.
	Съобщението свърши с риданията на Лизи.
	Доктор Дейвид Андрюс се хвърли към телефона и го сграбчи, но вече се чуваше само сигналът за свободна линия. Коленете му се подгънаха и Грег едва успя да го намести в креслото му, преди да рухне на пода.
	Тъкмо проверяваше пулса на баща си, когато телефонът отново иззвъня.
	— Грег, това _беше_ Лизи, нали?
	Грег натисна бутона, така че баща му да чува разговора.
	— Сто процента, Лари. Знаеш, че беше тя.
	— Грег, тя още е жива и ние ще я намерим.
	Кълна ти се. Доктор Дейвид Андрюс сграбчи телефона и с дрезгав глас изкрещя:
	— Трябва да я намериш, Лари! Нали я _чу_? При когото и да е, той ще я убие! За бога, трябва да я намериш, преди да е станало твърде късно!


	48.

	Изтощението бе забравено, докато Лари пускаше на детективите от отдела лентата с вика за помощ на Лизи.
	— Обаждането беше в единадесет и половина, точно преди един час — каза той. — Направено е от центъра на Манхатън. Разбира се, винаги е възможно похитителят да е записал гласа й и да е пуснал лентата от някое друго място.
	— И ако случаят е такъв, може вече да я е убил — рече Барът тихо.
	— Ще продължим да работим по предположението, че още е жива! — сопна се Ахърн. — Няма съмнение, че който и да я държи, я държи здраво. Иска внимание. Говорих с нашия специалист по криминални профили, доктор Лоу. Според него този тип обожава заглавията във вестниците и начина, по който Грета ван Сустерен и Нанси Грейс отразяват историята. Вероятно очаква с огромно нетърпение шума, който ще се вдигне, когато разпространим информацията, че Лизи отново се е обадила на баща си и е оставила това съобщение.
	Прекалено нервен, за да стои дълго на едно място, той стана и потропа с пръсти по бюрото си.
	— Не искам дори да си мисля за това, но трябва да вземем и него предвид. Фактът, че Лизи се е обадила отново, ще остане голяма новина през близките пет, може би седем дни, но без нова информация вече няма да бъде водещо заглавие.
	Всички детективи от общата стая се бяха събрали и кабинета на Ахърн за кратко изложение на новопоявилите се обстоятелства. Израженията на лицата им ставаха все по-мрачни, докато следваха мисълта на Ахърн.
	— Лизи отива в онзи клуб в понеделник и изчезва. Съобщението, с което обещава да позвъни отново в Деня на майката идва в събота, шест дни по-късно. След интервал от една седмица следва това ново обаждане. Според доктор Лоу нашият човек може и да не дочака да мине още една седмица, преди да ни даде ново заглавие.
	— Това е Макензи — рече категорично Рой Барът. — Трябваше да видите майка му вчера, когато бях в апартамента на приятеля й.
	— Приятелят й ли? — възкликна Ахърн.
	— Елиът Уолъс, големият инвестиционен банкер. Аарон Клайн, синът на учителката по драма, е работил за него четиринадесет години. Клайн ми каза, че двамата наистина са се сближили след убийството на майка му. Уолъс все още бил страшно разстроен от изчезването на Макензи предната година и това ги свързало. Бащата на Мак Макензи е бил във Виетнам заедно с Уолъс и двамата станали приятели за цял живот. Според Клайн Уолъс винаги е бил влюбен в Оливия Макензи.
	— Тя с него ли живее? — попита Ахърн.
	— Не бих го нарекъл така. С целия шум, който се вдигна около Сътън Плейс, тя просто е отишла в дома му. След като ми каза това, Клайн добави, че няма да се учуди, ако накрая тя се омъжи за Уолъс. Той сто на сто е побързал да я настани в частен психиатричен санаториум, за да й попречи да продължава да ни повтаря, че синът й е луд.
	— Съществува ли възможност да поддържа връзка със сина си?
	Барът сви рамене.
	— Според мен, ако Мак поддържа контакт с някого от семейството си, това по-вероятно е сестрата.
	— Добре. — Ахърн се обърна към цялата група. — Аз все още съм на мнение, че Демарко може би стои зад цялата работа. Искам да му сложите опашка по двадесет и четири часа, седем дни в седмицата. Също и на Каролин Макензи. Ще помолим за разрешение да подслушваме всички телефони, които все още не подслушваме: на Макензи в апартамента й на Томпсън Стрийт, в Сътън Плейс и клетъчния й телефон; на Демарко, където и да работи или където там се навърта.
	— Лари, искам да предложа още нещо — намеси се Боб Гейлър. — Зак Уинтърс може да е пиянде, но мисля, че опази нощ наистина е видял нещо. Той се свива във входовете до вратите. Това, че музикантите и сервитьорите от „Бараката“ не са го видели, не доказва нищо, а съм готов да се закълна, че този тип премълча нещо, когато беше тук.
	— Говори отново с него — нареди Ахърн. — Живее в онзи приют на Мот Стрийт, нали така?
	— Понякога, но когато времето е хубаво, прибира нещата си в количка за пране и спи навън.
	Ахърн кимна.
	— Добре. Ще си сътрудничим с ФБР, но искам всички добре да запомните нещо. Познавам Лизи от шестгодишна. Искам я обратно и държа _ние_ да сме тези, които ще я намерят!


	49.

	В събота сутринта, използвайки входа за персонала, за да избягам от медиите, излязох на дълга, дълга разходка покрай реката. Чувствах се като ударена с камшик след обаждането на Елиът за мама, а съмненията ми за Ник и, нека да го кажем открито, за Мак, направо ме поболяваха.
	Денят бе изпълнил обещанието си от сутринта — топъл, с лек бриз. Течението на Ийст Ривър, което често биваше толкова силно, сега изглеждаше меко като слънчевата светлина. Лодкарите бяха навън — и не бяха прекалено много — допринасяйки за гледката. Обичам Ню Йорк. Бог да ми е на помощ, обичам дори онзи крещящ, натрапчив знак на пепси-кола на брега на Йист Ривър към Лонг Айлънд.
	В края на тричасовата си разходка бях физически и психически изтощена. Когато се върнах в Сътън Плейс, се съблякох, изкъпах се и си легнах. Спах цял следобед и се събудих в шест, чувствайки се с поне леко прояснена глава и малко по-способна да се справя с всичко. Облякох се в обикновени дрехи — риза на сини и бели райета и бели дънки. Не ми пукаше дали Ник ще се появи със сако и вратовръзка. Не исках да си помисли, че малката Каролин се конти за среща.
	Ник пристигна точно в седем часа. Носеше спортна риза и памучен панталон. Възнамерявах да го избутам през вратата в мига, в който пристигне, но първите му думи бяха:
	— Каролин, наистина трябва да говоря с теб и може би ще е по-добре да говорим тук.
	Последвах го в библиотеката. Думата „библиотека“ звучи впечатляващо, но в действителност помещението изобщо не е толкова претенциозно — просто стая с рафтове с книги, удобни кресла и дървена част, която се отваря, за да се открие вграденото барче. Ник се запъти право към него, наля си скоч с лед, а после, без да ме пита, напълни една чаша с бяло вино и няколко кубчета лед за мен.
	— Това си поръча миналата седмица. Четох някъде, че херцогинята на Уиндзор слагала лед в шампанското си — каза той, докато ми подаваше чашата.
	— А аз четох, че херцогът на Уиндзор предпочитал уискито си чисто — вметнах аз.
	— Като се има предвид, че е бил женен за нея, не бих се учудил. — Усмихна се кратко. — Шегувам се, разбира се. Изобщо нямам представа каква е била.
	Седнах на ръба на дивана. Той избра един от фотьойлите и го завъртя.
	— Спомням си, че обичах тези кресла — каза той. — Обещах си, че ако някога стана богат, един ден ще си купя поне едно такова.
	— И? — попитах.
	— Така и не ми остана време да помисля по въпроса. Когато започнах да печеля пари и си купих апартамент, си наех специалист по вътрешен дизайн. Тя предпочиташе западния стил. Когато видях готовия апартамент, се почувствах като Рой Роджърс.
	Докато говореше, го гледах. Осъзнах, че сивото по слепоочията му бе дори по-ясно изразено, отколкото си мислех. Под очите му имаше торбички, а безпокойството, което бях видяла по лицето му миналата седмица, сега се бе превърнало в дълбока тревога. Вчера бе летял до Флорида, защото баща му бе получил сърдечен удар. Попитах го как е.
	— Добре. Ударът наистина е бил лек. След няколко дни го изписват.
	След тези думи Ник ме погледна право в очите.
	— Каролин, мислиш ли, че Мак е жив? И ако смяташ така, дали е способен да извърши това, което подозират ченгетата?
	На върха на езика ми бе да съм честна, да отвърна, че на този етап просто не знам, но успях да се спра навреме.
	— Какво, за бога, те накара да го кажеш? Разбира се, че не. — Надявах се да звуча толкова възмутено, колкото се опитвах.
	— Каролин, не ме гледай така. Не можеш ли да разбереш, че Мак бе най-добрият ми приятел? Така и не проумях защо би предпочел да изчезне. Сега се чудя дали в главата му не е ставало нещо, за което на времето никой не е разбрал.
	— За Мак ли се безпокоиш, или за себе си, Ник? — попитах.
	— На този въпрос няма да ти дам отговор. Каролин, единственото, за което те моля, _умолявам те_, е, ако той е във връзка с теб или ако ти се обади, не мисли, че му правиш услуга, като го прикриваш. Чу ли съобщението, което Лизи Андрюс е оставила на баща си тази сутрин?
	За миг останах прекалено потресена, за да проговоря, а после успях да изрека, че цял ден не съм пускала нито радио, нито телевизия. Когато обаче Ник ми каза, единственото, за което можех да мисля, бе теорията на Барът, че Мак е откраднал собствената си кола. Налудничаво е, но това ми напомни деня, когато бях на пет или шест години и от носа на Мак внезапно потече река от кръв. Татко си беше у дома и грабна една от кърпите с монограм от закачалката в банята, за да спре потока.
	По онова време икономка ни бе една възрастна жена, които обожаваше Мак, Тя толкова се разстрои, че се опита дп изтръгне кърпата от ръката на татко. „Тази кърпа е само за пред хората! — изписка тя. — Тя е за пред хората!“
	Татко винаги разказваше тази история с огромно удоволствие, но никога не пропускаше да добави: „Горката госпожа Андерсън много се разтревожи за Мак, но в нейното съзнание красивите кърпи просто не биваше да се ползват. Казах й, че на тях е изписано нашето име и щом Мак иска, може спокойно да ги съсипва!“.
	Можех да си представя Мак да открадне собствената ги кола, но не и да държи Лизи като заложничка и да измъчва баща й. Погледнах Ник.
	— Не знам какво да мисля — казах. — Готова съм да се ни кълна и пред теб, и пред всеки, който желае да ме чуе, че с изключение на тези обаждания за Деня на майката нито съм чувала, нито съм виждала Мак от десет години.
	Ник кимна и ми се струва, че ми повярва. После попита:
	— Смяташ ли, че аз съм отговорен за изчезването на Лизи? Че аз я държа затворена някъде?
	Потърсих отговора в сърцето и в душата си, преди да отговоря:
	— Не, не смятам така. Но вие и двамата сте въвлечени в тази история — Мак, защото аз отидох в полицията, а ти, защото е изчезнала от твоя клуб. Щом не е нито един от двама ви, тогава кой _е_ отговорен?
	— Каролин, не знам дори откъде да започна да търся отговора на този въпрос.
	Говорихме повече от час. Казах му, че ще се опитам да се срещна с Лил Крамър насаме, защото тя се боеше да каже нещо пред съпруга си. Отново и отново се връщахме към факта, че точно преди да изчезне, Мак е бил огорчен от нещо, свързано с госпожа Крамър, но не бе споделил причината с Ник. Разказах му за враждебността, която Брус Гълбрайт бе проявил към брат ми по време на срещата ни миналата седмица, и как подозирам, че Барбара се е втурнала към дома на баща си в Марта е Винярд само за да избегне въпросите.
	— Ще отида там утре или във вторник — казах. — Мама не иска да ме вижда, а Елиът ще се грижи за нея.
	Ник ме попита дали мама ще се омъжи за Елиът.
	— Така мисля — отвърнах. — Честно казано, надявам се. Двамата са много подходящи един за друг. Мама обичаше татко, но на него му харесваше да бъде малко нещо бунтовник. В действителност Елиът е повече сродна душа за нея от татко, което, разбира се, ми е малко трудно да преглътна. И двамата са перфекционисти и мисля, че ще бъдат много щастливи заедно. — А после добавих думи, които никога не бях очаквала, че ще изрека: — Точно затова Мак винаги е бил нейният любимец. Той правеше всичко така, както трябва. Аз съм прекалено импулсивна за вкуса на мама — виж само как отидох в полицията и забърках цялата тази каша.
	Останах ужасена, че съм признала това пред Ник. Струва ми се, че искаше да дойде при мен, може би да ме прегърне, но навярно разбра, че не желая да го прави. Вместо това подхвърли с небрежен тон:
	— Виж дали можеш да отгатнеш за кого става въпрос: „Тя изскочила в пълно бойно снаряжение от челото на баща си“.
	— Богиня Минерва — казах. — Сестра Катрин, шести клас. Боже, как обичаше да преподава митология. — Изправих се. — Нали помниш, че ме покани на вечеря. Как ти се струва „Нийрис“? Искам сандвич с телешко и сирене и пържени картофки.
	Ник се поколеба.
	— Каролин, трябва да те предупредя за нещо. Отвън е пълно с камери. Колата ми е близо до вратата. Можем да побегнем към нея и да скочим вътре, преди да разберат какво правим. Не мисля, че ще ни последват.
	Точно така и стана. Светлините на камерите защракаха в мига, в който излязохме от сградата. Някой се опита да навре микрофон в лицето ми.
	— Госпожице Макензи, мислите ли, че брат ви…
	Ник сграбчи ръката ми и двамата се втурнахме към колата му. Той се устреми по Йорк Авеню, а когато стигнахме до Седемдесет и втора улица, обърна и подкара обратно.
	— Мисля, че сега всичко е наред — каза.
	Нито се съгласих, нито възразих. Единствената ми утеха бе мисълта, че мама е на безопасно място, и там медиите не могат да се доберат до нея.
	„Нийрис“ е една ирландска кръчма на Петдесет и втора улица, на една пряка разстояние от Сътън Плейс. За мнозина от нас, жителите на квартала, тя е като втори роден дом — атмосферата е приятна, храната е добра и обикновено която и вечер да отидеш, познаваш половината от клиентите.
	Когато имах нужда от морална подкрепа — а Бог знае, че сега имах — Джими Ниъри винаги бе готов да ми я осигури. Когато ме видя, незабавно пресече помещението, устремен към мен.
	— Каролин, това, което се опитват да внушат за Мак, е безобразие — каза той и сложи топла ръка на рамото ми. — Момчето беше светец. Само почакай, истината ще излезе наяве.
	Той се обърна и разпозна Ник.
	— Здрасти, хлапе. Помниш ли как с Мак дойдохте тук и ти се обзаложи с мен, че макароните на баща ти били по-вкусни от моето осолено телешко?
	— Така и не успяхме да ги подложим на сравнение — рече Ник. — А сега татко се оттегли и живее във Флорида.
	— Наистина ли? И как му се струва този живот? — попита Джими.
	— Ненавижда го.
	— И аз щях да го ненавиждам. Кажи му да се върне и тогава най-после ще разберем отговора.
	Джими ни настани на една ъглова маса в дъното. След като седнахме, Ник ми разказа по-подробно за посещението си във Флорида.
	— Помолих майка да държи нюйоркските вестници по-далеч от татко — каза той. — Не знам как ще му се отрази откритието, че са ме обявили за „оперативно интересно лице“ в изчезването на Лизи.
	По мълчаливо взаимно съгласие над сандвичите с телешко и сирене прехвърлихме разговора на неутрална тема. Ник ми разказа как е отворил първия си ресторант и колко успешен е той. Намекна, че през тези последни пет години се е придвижвал напред прекалено бързо.
	— Мисля, че съм чел прекалено често историята за успеха на Доналд Тръмп — призна. — Накрая реших, че ходенето по тънкия лед е забавно. Инвестирал съм страшно много пари в „Бараката“. Този клуб е на подходящото място и е много посещаван. Ако обаче от щатската агенция по алкохола решат да го затворят, ще намерят начин. И ако това се случи, ще изпадна в голяма беда.
	Предпазливо разговаряхме за Барбара Хановер.
	— Спомням си, че на времето си мислех колко е красива — казах му.
	— Наистина беше и все още е красива, но, Каролин, Барбара притежава и още едно качество — постоянно преценява „кое е най-добро за Барбара“. Трудно е да се обясни. След като всички ние завършихме, аз заминах и записах магистратурата си, Мак изчезна, а колкото до Брус, не ми пукаше дали ще го видя отново някога.
	Пихме капучино, а после Ник ме откара обратно до Сътън Плейс. Беше останал само един телевизионен ван, на половин пресечка от нас. Ник забързано ме въведе в сградата и към асансьора. Докато портиерът държеше вратата отворена, Ник каза:
	— Каролин, не сме го направили нито аз, нито Мак. Дръж се за тази мисъл.
	Този път пропусна бездушната обществена целувка. Само след миг вече бе изчезнал. Влязох в апартамента и се качих на горния етаж. Лампичката на телефонния секретар светеше. Съобщението беше от детектив Барът.
	— Госпожице Макензи, в единадесет часа и четиридесет минути тази вечер сте получили ново обаждане от клетъчния телефон на Лизи Андрюс. Брат ви не е оставил съобщение.


	50.

	Лукас Рийвс не бе използвал уикенда за почивка — бе го прекарал в работа в офиса си заедно със своите техници. Почти десет години по-рано Чарлз Макензи старши го бе наел, за да открие изчезналия му син, и фактът, че не бе успял да се добере дори до най-малката следа, бе накарал Рийвс да изпита чувство на провал, което дори след всичкото това време не бе успяло да изчезне напълно.
	Сега смяташе, че е дори още по-неотложно да намери отговора, не само за да разбере какво се е случило с Мак, а и за да открие истинския убиец и може би да спаси живота на Лизи Андрюс.
	В понеделник сутринта Лукас се върна в офиса си на Парк Авеню Саут в осем часа сутринта. Всичките му трима постоянни детективи бяха получили инструкции също да дойдат рано. В осем и половина вече седяха около бюрото му.
	— Имам предчувствие, а в миналото немалко от предчувствията ми са се оказвали верни — поде Лукас, — затова ще действам съобразно настоящето. Ще работя по предположението, че Мак е невинен за тези престъпления, и ще предположа, че някой, който го е познавал поне относително добре, _е_ виновникът. Искам да кажа, някой, който го е познавал достатъчно добре, за да е чул за обажданията в Деня на майката и да разполага с телефонния номер на семейството му, който не фигурира и указателя.
	Рийвс премести поглед от единия детектив към другия, а после и към третия.
	— Ще започнем, като се съсредоточим върху хората около Мак. Имам предвид двамата му съквартиранти, Ник Демарко и Брус Гълбрайт. Ще изровим всичко, които можем да разберем, за домоуправителите в блока, където е живеел Мак — Лил и Гюс Крамър. Оттам ще се съсредоточим върху останалите приятели на Мак от „Колумбия“, които са били заедно с него в нощния клуб вечерта, когато е изчезнало първото момиче. През уикенда нашите сътрудници събраха всички статии във вестниците и снимки в медиите, водещите заглавия, когато всяко от тези три момичета е изчезнало. Уголемили сме лицата на всички, които са били на тези снимки, независимо дали можем да ги разпознаем или не. Изумете тези лица. Запаметете ги _черта по черта_.
	Лукас бе дошъл толкова рано, че си бе направил сам кафе. Сега отпи една глътка, направи отвратена гримаса и продължи:
	— Медиите са се събрали на лагер край Сътън Плейс. Един от вас трябва постоянно да е там наблизо. Ще използва клетъчния си телефон като камера. Трябва да има и някой на улицата пред „Бараката“, когато отворят довечера. Искам снимки не само при влизането и излизането на клиентите, а и на хората, които се навъртат наоколо. Тази седмица в Сохо още няколко клуба отварят врати. Бъдете там заедно с папараците.
	— Лукас, това е невъзможно — възрази Джак Роджърс, най-старшият сред помощниците му. — Тримата не можем да покрием сами цялата тази площ.
	— Никой не ви е карал — сопна се Рийвс. Обикновено дълбокият му глас сега бе с няколко октави по-висок. — Погледнете списъците на хората, които използваме, когато ни трябва допълнителна помощ. Трябва да има поне тридесет пенсионирани ченгета, които да можем включим.
	Роджърс кимна.
	— Добре.
	Рийвс сниши глас:
	— Предполагам, че извършителят обича да е в центъра на вниманието. Може да иска да е на мястото на събитието, когато всички медии се втурнат натам. Лицата от всички снимки, които направите, ще бъдат уголемени в лабораторията ни. Не ме интересува колко са на брой — предполагам, че ще бъдат стотици. Може би — само може би — ще се окаже, че някой от тях е присъствал на медийните оргии и при онези други изчезвания. Повтарям, понастоящем ще работим по предположението, че Мак Макензи е невинен.
	Той погледна към Роджърс.
	— Защо не го кажеш, Джак?
	— Добре, Лукас, ще го кажа. Ако си прав, може да намерим снимка на един и същ човек, който се е подвизавал на всички места. Може да е дебел, може да е слаб; може да е плешив, може да има опашка. Ще бъде някой, когото и собствената му майка няма да познае, и ще бъде Чарлс Макензи младши.


	51.

	Детектив Боб Гейлър започна да издирва Зак Уинтърс и неделя след срещата на отдела. Зак не беше в приюта на Мот Стрийт, който от време на време бе негов дом. Не го бяха виждали на улицата от ранната събота сутрин, когато се бе шлял около „Бараката“, а после бе отишъл в апартамента на Грег Андрюс. В събота следобед го бяха разпитвали, а после би трябвало да се е отправил към обичайните си свърталища. Само че не се бе върнал в приюта.
	— Зак обикновено се връща поне през ден — сподели с Гейлър Джоан Колман, привлекателна тридесетгодишна жена, която работеше в кухнята на доброволни начала. — Разбира се, зависи от времето. Обича района на клубовете в Сохо. Перчи се, че там му дават повече подаяния.
	— Някога споменавал ли е, че е бил близо до „Бараката“ вечерта, в която е изчезнала Лизи Андрюс?
	— Не, поне на мен. Но той си има неколцина, които нарича своите „истински добри другарчета“. Нека да поговоря с тях — грейна тя при мисълта да се заеме с детективска работа.
	— Ще дойда с вас — предложи Гейлър.
	Тя поклати глава.
	— Не, недейте, ако искате да научите нещо. Обикновено не идвам за вечерята, но тази вечер замествам една приятелка. Дайте ми номера си. Ще ви се обадя.
	Боб Гейлър трябваше да се задоволи с това. Прекара по-голямата част от деня, бродейки из Сохо и Гринич Вилидж, без да има полза.
	Зак Уинтърс просто бе изчезнал от лицето на земята.


	52.

	Верен на думата си, Дерек Олсен пристигна в офиса на Елиът Уолъс точно в десет часа сутринта. Походката му бе скована, костюмът — чист и изгладен, но излъскан от годините, а все още останалите му кичури бяла коса бяха пригладени по черепа му. От него се излъчваше особена бодрост и Елиът Уолъс, който го наблюдаваше, правилно заключи, че старият му клиент, ако все още постоянства в намерението си да ликвидира всичките си холдинги, то с нетърпение очаква да каже на своя племенник Стив и на управителя на сградите си Хауи, както и на всеки друг, за когото може да се сети, да иде да се гръмне.
	С дружелюбна усмивка на устните Уолъс покани посетителя да седне.
	— Знам, че няма да откажеш чаша чай, Дерек.
	— Последния път чаят ти имаше вкус на препарат за миене на съдове. Кажи на секретарката си, че искам четири бучки захар и много сметана.
	— Разбира се.
	Олсен едва дочака Елиът да даде указания на секретарката си, преди да изрече с доволна усмивка:
	— Ти и твоите съвети. Помниш ли как настояваше да се отърва от онези три полуразрушени градски къщи, които от години стояха затворени?
	Елиът Уолъс знаеше какво предстои.
	— Дерек, плащаш данъци и застраховки за тези руини от години. Разбира се, че цената на недвижимите имоти е скочила, но ако искаш, мога да ти докажа, че ако ги бе продал и бе купил акции, щеше да си на печалба.
	— Не, нямаше! Знаех, че някой ден ще срутят онези сгради на ъгъла на Сто и четвърта улица и тогава предприемачите ще поискат моя имот.
	— Предприемачите май са се справили и без него. Вече разкопават земята около онези блокове.
	— От същата фирма се обърнаха към мен. Този следобед приключвам с продажбата.
	— Поздравления — възкликна искрено Уолъс. — Но се надявам да не си забравил, че съм ти спечелил доста пари, правейки инвестиции от твое име.
	— С изключение на онзи хедж-фонд.
	— С изключение на хедж-фонда, съгласен съм, но това беше преди много време.
	Чаят на Олсен и кафето на Елиът пристигнаха.
	— Хубав е — рече Олсен, след като отпи една предпазлива глътка. — Точно както го обичам. А сега да преминаваме към темата. Смятам да продам всичко. Искам да учредя тръстов фонд. Ти ще го управляваш. Възнамерявам да бъде използван за изграждането на паркове в Ню Йорк — големи паркове с много дървета. В този град има прекалено много големи сгради.
	— Много щедро от твоя страна. Смяташ ли да оставиш нещо на племенника си или на някой друг?
	— Ще оставя на Стив петдесет хиляди долара. Нека си купи нови барабани или китара. Това момче не е в състояние да ме погледне на масата за обяд, без да се опита да отгатне колко ли време ми остава. Чух от двама от домоуправителите в сградите си, че се кани да поеме работата на Хауи като мой управител. Купува ми скъпа писалка и ме води на вечеря и тъй като демонстрирам добри чувства към него, си мисли, че може да сложи ръка на бизнеса ми. Той и неговите музикални щуротии! Всеки път, когато го отрежат от онези мизерни клубове измисля ново име за групата си от неудачници, намира облекло, което е последният вик на шантавото, и наема някой некадърен рекламен агент. Само заради майка му, сестра ми, Бог да успокои душата й, не съм го сритал по задника още преди години.
	— Знам, че Стив е разочарование за теб, Дерек — опита се Елиът да запази състрадателното си изражение.
	— Разочарование! Ха! Между другото, смятам да оставя петдесет хиляди долара и на Хауи Алтман.
	— Сигурен съм, че той ще оцени щедростта ти. Знае ли за плановете ти?
	— Не. И той започва да ме притиска. Има нахалството да смята, че е в правото си да очаква някакво голямо наследство от мен. Не ме разбирай погрешно. Той ми върши добра работа и аз съм ти благодарен, задето ми го препоръча, когато предишният управител не успя да се справи.
	Елиът кимна, приемайки благодарността.
	— Един от останалите ми клиенти продаваше сграда и спомена, че в момента Алтман няма работа.
	— Е, скоро отново няма да има работа. Той обаче не е от моята кръв, пък и не разбира, че когато разполагаш със служители, добри като Крамърови, не може да ги притискаш само заради една или две излишни спални.
	— Твоят адвокат все още е Джордж Роденбърг, нали?
	— Разбира се. Защо да го сменям?
	— Имах предвид, че ще трябва да говоря с него във връзка с учредяването на фондацията. Казваш, че този следобед приключваш с продажбата. Искаш ли да присъствам?
	— Роденбърг ще се оправи. Предложението беше направено още преди години. Единственото различно е сумата долари.
	Олсен се изправи, за да си тръгне.
	— Роден съм на Тремонт Авеню в Бронкс. По онова време мястото бе приятно. Пазя снимки как двамата със сестра ми седим на стъпалата на едно от онези малки блокчета с апартаменти — такива, каквито притежавам сега. Отидох с колата там миналата седмица. Сега изглежда ужасно. На ъгъла на улицата, където живеехме, се е заселила някаква улична сган. Същински ужас с марихуана, кутии от бира и боклуци. Докато все още съм на този свят, искам да го видя превърнато в парк. — Пд лицето му се появи блажена усмивка, докато се обръщаше към вратата. — Довиждане, Елиът.
	Елиът Уолъс придружи клиента си през чакалнята и после надолу по коридора към асансьора, след което се върна в кабинета си и за пръв път в зрелия си живот отиде до хладилното барче и в единадесет часа сутринта си наля чист скоч.


	53.

	Късно в понеделник сутринта отидох с колата в стария блок на Мак. Натиснах бутона на семейство Крамър и след миг бях възнаградена с колеблив поздрав. Знаех, че трябва да говоря бързо.
	— Госпожо Крамър, тук е Каролин Макензи. Трябва да говоря с вас.
	— О, не. Съпругът ми го няма тази сутрин.
	— Искам да говоря с _вас_, а не с него, госпожо Крамър. Моля ви, пуснете ме да вляза. Само за няколко минути.
	— На Гюс няма да му хареса. Не мога…
	— Госпожо Крамър, убедена съм, че четете вестници. Няма как да не знаете, че полицията смята за възможно брат ми да е отговорен за изчезването на това момиче. Трябва да говоря с вас.
	За миг си помислих, че е затворила, но после чух щракването, с което входната врата се отвори. Влязох, прекосих фоайето и натиснах звънеца на Крамърови. Лил открехна вратата съвсем малко, като че ли искаше да се убеди, че не съм довела цяла армия, готова да щурмува апартамента, а после я отвори точно толкова, колкото да ми позволи да вляза.
	Стаята, която при първото ми посещение ми бе заприличала толкова много на дневната на баба ми по бащина линия в Джаксън Хайтс, бе в процес на пълно оголване и опразване от всякакви мебели. В единия ъгъл бяха струпани големи картонени кутии. Пердетата и тежките завеси бяха свалени от прозорците. По стените нямаше снимки, а страничните масички бяха освободени от лампите и джунджурийките, които бях видяла при предишното си посещение.
	— Местим се в къщата си в Пенсилвания — рече Лил Крамър. — С Гюс сме готови да се пенсионираме.
	„Бяга“ — помислих си, докато я изучавах. При все че стаята бе хладна, по челото на домакинята бяха избили капчици пот. Посивялата й коса бе опъната назад и твърдо пригладена зад ушите. Лицето й бе също така сиво като косата. Сигурна съм, че не осъзнаваше как ръцете й се търкат една в друга в уплашен, нервен ритъм.
	Седнах без покана на най-близкия стол. Осъзнах, че няма абсолютно никакъв смисъл да преминавам направо към въпроса.
	— Госпожо Крамър, познавали сте брат ми. Вие смятате ли, че е убиец?
	Устните й се притиснаха една до друга.
	— Не знам какъв е. — А после избухна: — Той разправяше куп лъжи за мен. Аз бях толкова мила с него. Наистина го харесвах. Грижех се добре за дрехите и стаята му. А после той ме обвини.
	— В какво ви обвини?
	— Няма значение. Не беше вярно, но не можах да повярвам на ушите си, когато го изрече.
	— Кога се случи това?
	— Няколко дни преди да изчезне. А после ми се подигра.
	Нито аз, нито тя бяхме чули как входната врата се отваря.
	— Затваряй си устата, Лил — нареди Гюс Крамър, докато пресичаше стаята. Обърна се с лице към мен. — А вие се махайте оттук. Брат ви имаше нахалството да се отнесе с жена ми скандално, а вижте сега какво е направил с онези млади момичета.
	Побесняла, скочих на крака.
	— Господин Крамър, не знам за какво говорите. Не мога да повярвам, че Мак се е отнесъл зле със съпругата ви по какъвто и да било начин, и съм готова да заложа собствения си живот, че не е виновен за никакво престъпление.
	— Продължавайте да вярвате в каквото щете, но ми позволете да ви обясня за какво говоря. Жена ми ще получи нервна криза от тревога, че когато заловят вашия брат убиец, той ще се нахвърли върху нея и ще я обвини с мръсните си лъжи.
	— Не го наричайте убиец — извиках. — Не _смейте_ да го наричате убиец!
	Лицето на Гюс почервеня от ярост.
	— Ще го наричам както искам, но ще ви кажа нещо. Той е убиец, който ходи на църква. Лил го е видяла в деня, в който е оставил бележката в кутията за дарения, нали така, Лил?
	— Тогава не носех очилата си, но съм сигурна. — Лил Крамър започна да плаче. — Познах го. Той ме видя, че го гледам. Искам да кажа, носеше дъждобран и тъмни очила, но беше Мак, в онази църква.
	— Просто за ваше сведение: ченгетата бяха тук преди един час и ние им казахме това — изкрещя ми Гюс Крамър. — А сега се разкарайте оттук и оставете жена ми на мира.


	54.

	В събота вечер, след като се увери, че Стив е излязъл за един от музикалните си ангажименти, Хауърд Алтман се вмъкна в апартамента му. Внимателно и сръчно постави скрити камери в дневната и спалнята. Видеото щеше да изпраща записите направо в личния му компютър.
	„Защо по-рано не се сетих за това? — запита се, докато нагласяше камерите. — Благодаря ти, Стив, задето толкова си улеснил работата ми.“
	Стив бе оставил лампите светнати и в двете стаи, както и в банята. „Дерек му поема сметките и за газ, и за електричество — помисли си с негодувание Хауърд. — А мен ме кара да си ги плащам!“
	Стив беше мърляч. Леглото му не беше оправено. Няколко от онези глупави костюми, които носеше на някои от участията си, бяха натрупани на един стол. Частичните и целите перуки, които използваше, когато се въплъщаваше в някой от героите си, бяха захвърлени в картонена кутия до леглото. Хауърд изпробва една от тях — перука с дълга тъмнокестенява коса. Взря се в отражението си в огледалото, а после гневно отскубна перуката от главата си. С нея приличаше на жена и това го накара да се замисли за преподавателката, която някога бе живяла в този апартамент и я бяха убили.
	„Не знам как Стив Хокни може да живее в жилище, което е принадлежало на убит човек — помисли си. — Трябва да се махна оттук.“
	В понеделник вечерта Хауърд отиде да вземе господин Олсен за едно от уговорените им посещения на имотите, но старецът не си беше у дома. Домакинът в сградата му каза, че Олсен вече е потеглил с такси.
	Много притеснен, Хауърд се отправи към тяхната обичайна първа спирка — сградата, на която Крамърови бяха домоуправители. Тъкмо щеше да отключи вратата на фоайето, когато тя се отвори широко и една красива млада жена, обляна в сълзи, се втурна покрай него.
	„Каролин Макензи! — разпозна я. — Какво прави тя тук?“ Обърна се и хукна след нея. Настигна я на половин пресечка от сградата в мига, в който, стиснала дистанционното в ръка, тя отваряше ключалката на вратата на колата си.
	— Госпожице Макензи, аз съм Хауърд Алтман. Запознахме се преди няколко седмици, когато дойдохте да говорите със семейство Крамър. — Говореше бързо, леко задъхан.
	Видя как тя припряно избърсва сълзите, които все още се стичаха от очите й.
	— Боя се, че наистина не мога да говоря сега — каза тя.
	— Вижте, видях снимката ви във вестниците и изчетох всички онези слухове за брат ви. Това се е случило, преди да започна да работя за господин Олсен, но ми се иска да можех да ви помогна по някакъв начин.
	— Благодаря. И на мен ми се иска да можехте.
	— Ако Крамърови са ви разстроили по някакъв начин, ще се погрижа за тях — обеща той.
	Тя не отговори, но побутна ръката му, за да го накара да се отмести от пътя към шофьорската врата. Хауърд отстъпи назад; само след миг, с едно-единствено бързо движение, тя вече бе отворила и затворила вратата и включваше двигателя. Не го погледна втори път, докато даваше един метър назад, завърташе волана, излизаше от мястото за паркиране и изчезваше.
	С мрачно лице Хауърд Алтман се устреми право към апартамента на Крамърови. Те не отговориха на настойчивото звънене на вратата. Хауърд се опита да я отвори със своя ключ, но секретната брава бе заключена.
	— Гюс, Лил, трябва да говоря с вас — изкрещя той.
	— Върви по дяволите! — кресна Гюс Крамър от другата страна на вратата. — Още днес се махаме оттук. Можеш да получиш тази работа и апартамента, и всичко, което върви заедно с него. И просто за твое сведение, Хауи, по-добре си пази гърба. Ако зависеше от Стив, самият ти щеше да си търсиш жилище. А сега се разкарай!
	Застанал в коридора, Хауърд нямаше какво друго да направи, освен да си тръгне. Дали Стив обхождаше в този момент имотите заедно с Олсен? Защо иначе старецът би поръчал такси тази сутрин?
	Имаше един начин, по който би могъл със сигурност да разбере дали Стив е наоколо. Хауърд се върна в апартамента си и включи компютъра. Гледайки метража на видеокамерата, забеляза, че Стив бе влизал и излизал от апартамента си през целия ден вчера, но винаги сам. Сега в дневната нямаше никого. „Може би наистина е навън заедно с Олсен“ — помисли си Хауърд. После обаче камерата в спалнята показа Стив, седнал по бельо на ръба на леглото, да пробва една след друга перуките си. Тази, която избра последна, бе с дългата кестенява коса. Камерата го улови как се усмихва на отражението си и хвърля целувка на огледалото. После Стив се обърна и погледна право в обектива.
	— Хауи, инсталирал съм тук свои собствени охранителни камери — рече той. — Имам нужда от тях. Някои от приятелите ми не са точно това, което бих нарекъл „благонадеждни граждани“. Ако ме гледаш сега или когато ме гледаш, пожелавам ти приятен ден.
	С треперещи пръсти Хауърд изключи компютъра.


	55.

	На обяд в понеделник младата работничка в кухнята, с която детектив Боб Гейлър се бе запознал в приюта на Мот Стрийт, му се обади.
	— Здравейте, тук е Джоан Колман — рече тя. Гласът й звучеше въодушевено. — Обещах да разбера каквото мога за Зак.
	В стаята на отдела беше шумно, но Гейлър изключи всичко, освен гласа на Джоан Колман.
	— Да — подкани я той. — Какво можете да ми кажете?
	— За дълго време ще остане по улиците. Сега, когато времето е топло, няма да идва повече в приюта. Снощи се е появил с нещата си близо до Бруклинския мост, нафиркан до козирката. Разправял на приятелите си, че може да получи награда от случая „Лизи Андрюс“.
	— Опита се. Не мисля, че ще проработи.
	— Моят информатор, Пийт, е младеж, който може да успее да оправи живота си. Наркоман е, но продължава да се мъчи да се откаже. В момента е чист, затова вярвам на думите му. — Тя понижи глас: — Според него Уинтърс твърди, че има някакво доказателство, но не може да го покаже, защото ще обвинят него за всичко.
	— Добре, Значи Уинтърс е бил около Бруклинския мост снощи?
	— Да, до някакъв строителен обект и най-вероятно все още е там. От думите на Пийт заключих, че ще му трябва доста сън, за да се отърве от махмурлука.
	— Джоан, ако някога поискате място при нас — извика пламенно Гейлър, — да знаете, имате го!
	— Не, благодаря. Достатъчно ми е трудно и така, докато се опитвам да направя каквото мога за тези нещастници.
	— Отново благодаря, Джоан.
	Гейлър се изправи, отиде в кабинета на Лари Ахърн и накратко го осведоми какво става. Ахърн го изслуша мълчаливо.
	— Ти смяташе, че Уинтърс премълчава нещо — каза той. — Намери го и му измъкни информацията. Може би все още е достатъчно пиян, за да се разприказва пред теб.
	— Чувал ли си се със семейството на Лизи?
	Ахърн се облегна с въздишка обратно на стола си.
	— Говорих с Грег тази сутрин. Дава на баща си силни успокоителни. Не иска да се отделя от него, докато всичко не приключи — по един или по друг начин. — Той сви рамене. — Естествено, и ти, и аз знаем, че може никога да не разберем какво се е случило или ще се случи на Лизи.
	— Не вярвам — възрази Гейлър. — Вчера беше прав, когато посочи, че според теб този тип иска внимание.
	— Започвам също така да мисля, че иска да го хванем, но по начин, който ще се превърне в грандиозно зрелище. — Ръцете на Ахърн се бяха свили в юмруци. — Преди час Грег сподели колко дяволски безпомощен се чувства. Е, точно така се чувствам и аз.
	Докато Гейлър се обръщаше, за да си тръгне, телефонът отново иззвъня. Ахърн вдигна, заслуша се за миг и каза:
	— Свържи ме. — Махна на Гейлър да остане, като му прошепна: — Грег Андрюс е.
	Гейлър слушаше, докато Лари Ахърн говореше.
	— Разбира се, щом баща ти иска да отправи призив по медиите, ще се погрижим да го получат. — Седна и взе една химикалка. — От Библията е. Добре. — Започна да пише, държейки телефона до ухото си, като веднъж спря Грег Андрюс, за да повтори нещо. Накрая обяви: — Записах го. Ще се погрижа.
	С дълбока въздишка той постави слушалката на мястото й.
	— Ето какво желае доктор Андрюс да се прочете по телевизионните програми и да се отпечата във вестниците, та похитителят на Лизи да разбере колко отчаяна нужда изпитва той да я види до себе си жива и здрава. От пророк Осия е.

	„Когато бе дете, те обичах…
	Аз сам те научих да ходиш, носих те на ръцете си…
	Аз бях за теб като такъв, който сваля хомота от челюстите ти…
	И кротко ти храна подложих… Как ще те предам?“*
	[* Леко перифразиран цитат от Книга на пророк Осия, гл. 11. — Б.пр.]

	В очите на двамата мъже заблестяха сълзи, докато детектив Тайлър излизаше да търси Зак Уинтърс.


	Видения на доларови банкноти — пачки и пачки от тях — танцуваха в мозъка на Зак Уинтърс, докато отваряше очи, за да види някакъв тип, застанал над него. Зак лежеше свит на едно от любимите си места — строителен обект близо до Бруклинския мост, където съществувалият преди гараж бе съборен, но все още не бяха започнали да строят новата сграда. Оградата бе килната настрани и сега, когато беше топло, Зак и много от приятелите му използваха мястото за своя домашна база. Също като Зак, всички те разбираха, че когато строежът наистина започне, отново ще се окажат на улицата, но засега тук бе идеално за лагеруване.
	Зак тъкмо сънуваше наградата от петдесет хиляди долара, която щеше да получи веднага щом открие начин да я вземе, без да си навлече беда, когато почувства как някой го разтърсва за рамото.
	— Хайде, Зак, събуди се — настояваше някакъв мъж.
	Бездомникът бавно отвори очи и през ума му премина спомен за нещо познато. „Тоя тип съм го виждал. Полицай е. Беше в стаята, където ме заведе братът, за да им разкажа за Лизи. Внимавай — предупреди се мислено. — Точно той беше доста гаден онзи ден.“
	Зак се превъртя и бавно се надигна на лакти. Беше се покрил със зимното си яке и сега го избута настрана. Примигна от светлината на силното следобедно слънце, а после бързо се огледа наоколо, за да се увери, че количката му за зеленчуци все още е там. Преди да легне да спи, я бе поставил на земята до себе си и бе обгърнал дръжката с крака, за да не може никой да бръкне в нея, без да го събуди. Изглежда, никой не я беше бутал, макар че някои от вестниците, които бе напъхал най-отгоре, бяха започнали да се плъзгат надолу.
	Отново примигна.
	— К’во искаш? — попита.
	— Искам да говоря с теб. Ставай.
	— Добре, добре. По-кротко. — Зак слепешком заопипва наоколо за винената бутилка, която бе до него, когато заспа.
	— Празна е — тросна се рязко Гейлър. Сграбчи ръката на скитника и грубо го изправи на крака. — Разправял си на приятелите си, че знаеш нещо за изчезването на Лизи, нещо, което не си ни казал онзи ден. Какво е то?
	— Не знам за какво говориш.
	— Напротив, знаеш. — Гейлър се наведе, сграбчи дръжката на количката и я изправи. — Разправял си на приятелите си, че разполагаш с нещо, с което можеш да спечелиш наградата, обявена за Лизи Андрюс. Какво е то?
	Зак направи жест, като че искаше да изтърси мръсотия от якето си.
	— Знам си правата. Махни се от мен. — Посегна за дръжката на количката си, но Гейлър не я пусна и застана пред него, препречвайки пътя му.
	Гласът на детектива беше ядосан:
	— Зак, защо не ми съдействаш? Искам да разтовариш тази количка и да ми покажеш всичко в нея. Наясно сме, че нямаш нищо общо с изчезването на Лизи. Прекалено много пиеш, за да успееш да организираш отвличане. Ако сред вещите ти има нещо, което да ни помогне да я намерим, ще си получиш наградата. Обещавам.
	— Да, да, как не. — Бездомникът посегна и се опита да изтръгне дръжката на количката от ръцете на Гейлър. Количката се люшна и някои от вестниците изпопадаха от нея. Под тях имаше отвратително мръсна мъжка риза, отчасти увита около нещо, което Гейлър незабавно разпозна като скъпа козметична чантичка.
	— Откъде взе това? — остро попита той.
	— Не ти влиза в работата. — Зак бързо изправи количката и бутна вестниците обратно на мястото им. — Махам се. — Припряно затика количката към най-близкия тротоар.
	Без да изостава, Гейлър отвори клетъчния си телефон и набра Ахърн.
	— Трябва ми заповед за обиск, за да преровя нещата в количката на Зак Уинтърс — рече той. — Вътре има скъпа козметична чантичка в сребристо и черно, за която съм готов да се обзаложа, че е на Лизи Андрюс. Няма да се отделям от него, докато заповедта не дойде. И виж дали съквартирантката на Лизи знае каква козметична чантичка е носело момичето онази нощ.
	Четиридесет минути по-късно, с две коли на отдела зад гърба си и заповедта за обиск в джоба си, Гейлър отваряше дамската чантичка на Лизи Андрюс.
	— Боях се да не си помислите, че съм я откраднал — скимтеше Зак Уинтърс. — Докато влизаше в онзи джип, тя изтърва дамската си чанта. Някои неща изпадаха. Тя прибра повечето от тях, но когато потеглиха, реших да проверя дали пък не се търкалят там няколко незабелязани долара. Знаете какво имам предвид. И тогава видях това и го взех и, ще бъда честен с вас, вътре намерих банкнота от петдесет долара, та може да съм се облажил мъничко и…
	— И защо не вземеш да млъкнеш? — прекъсна го Боб Гейлър. — Ако ни беше дал чантичката, дори и в събота, можеше да има някакво значение.
	Освен обичайните козметични принадлежности на младите жени, той откри вътре визитна картичка. Тя принадлежеше на Никълъс Демарко и отгоре бяха изписани адресът и телефонният номер на апартамента му в Трибека. На гърба собственикът бе написал:

	„Лизи, мога да отворя за теб някои врати в шоубизнеса и ще се радвам да го направя. Обади ми се.
	Ник“.



	56.

	С доволна усмивка Дерек Олсен подписа последния лист от планината хартии, които прехвърляха разнебитената градска къща, която притежаваше на ъгъла на Сто и четвърта улица и Ривърсайд Драйв, на „Туайнинг Ентърпрайсис“ — опериращата с много милиони долари фирма за недвижими имоти, която строеше блок с неимоверно луксозни апартаменти на крачка от нея. Дерек бе настоял Дъглъс Туайнинг — председател на борда и изпълнителен директор на компанията — лично да присъства на продажбата.
	— Знаех, че ще ми платиш колкото поискам, Дъг — рече Олсен. — Това, че не си имал нужда от сградата ми, бяха просто големи приказки.
	— Наистина нямах нужда от нея. Просто я исках — отвърна тихо Туайнинг. — Можех да се справя и без нея.
	— И да загубиш ъгъла? Изгледа? Значи за теб не би имало значение, ако я бях продал за строеж на някоя от онези нелепи груби сгради, така че изисканите ти купувачи да гледат на запад и да виждат тухлена степа? Хайде де.
	Туайнинг погледна към адвоката си.
	— Приключихме ли?
	— Смятам, че да, сър.
	Туайнинг се изправи.
	— Е, Дерек, предполагам, че трябва да те поздравя.
	— Защо не? Дванадесет милиона долара за площ от петстотин и шейсет квадрата плюс полуразрушена къща, за която преди четиридесет години платих петнадесет хиляди? Страхотно покачване на цената в твой ущърб. — Ликуващата усмивка изчезна от лицето на Олсен. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, знай, че ще използвам тези пари за благородна кауза. Безброй деца в Бронкс — деца, които няма да израснат в твоите претенциозни апартаменти, нито ще прекарват лятото в Хамптънс, ще имат паркове, в които да играят — парковете на Дерек Олсен. Е, кога смяташ да събориш къщата?
	— Стенобитната топка ще бъде там в четвъртък сутринта. Мисля сам да я управлявам. Не съм забравил как се прави.
	— Ще дойда да гледам. Довиждане, Дъг.
	Олсен се обърна към своя адвокат, Джордж Роденбърг.
	— Добре, хайде да се махаме оттук — рече той. — Можеш да ме заведеш на ранна вечеря. Бях прекалено въодушевен, за да обядвам. И докато се храним, ще се обадя на племенника си и на Хауи, за да ги уведомя, че къщата рухва в четвъртък сутрин. Ще им кажа, че току-що съм получил дванайсет милиона кинта за нея и всички те, до последния, ще отидат за моите паркове. Иска ми се само да можех да видя лицата им. И двамата ще получат сърдечен удар!


	57.

	След като излязох от апартамента на Крамърови, потеглих право към гаража на Сътън Плейс, минах покрай святкащите камери, качих се в апартамента и нахвърлях някои неща в една чанта. Сложих си най-големите слънчеви очила, които успях да намеря, за да скрия лицето си, върнах се в асансьора и слязох обратно в гаража, този път вземайки колата на майка, за да ги заблудя. А после, молейки се на Бога да не направя някоя катастрофа, излетях на улицата и направих бърз завой на Петдесет и седма улица. Профучах по Първо авеню със същата скорост, с която минах и по Деветдесет и шеста улица, опитвайки се да се изплъзна от евентуалните си преследвачи. Не исках никой да се досети къде може да отивам.
	Разбира се, не можех да бъда сигурна, но когато завих надясно по Деветдесет и шеста и излязох на магистралата ФДР, определено не видях никакви медийни ванове. Магистралата, разбира се, бе наречена на Франклин Делано Рузвелт. Това ме накара да се сетя за Елиът. Прониза ме смразяващата мисъл, че ако Мак наистина е виновен за всички тези престъпления и го хванат, ще последват месеци на отразяване в медиите, както и най-страхотният процес на света. Много от клиентите на Елиът бяха от висшето общество и тънеха в пари. Знаех, че е влюбен в мама, но дали би желал да се свърже точно с този тип обществено внимание? Ако се оженеше за мама, щеше ли да понесе да вижда снимката й по таблоидите по време на съдебния процес?
	В този момент той бе неин закрилник, но колко щеше да продължи това? Ако татко беше жив и Мак наистина бе извършил нещата, които току-що бях предположила, знаех, че татко ще го подкрепи. Щеше да стои зад него като скала и да обърне земята и небето, за да му осигури защита въз основа на невменяемост. Сетих се за анекдота, който Елиът постоянно повтаряше — как в отсъствието на Елинор Рузвелт избрал републиканка да играе ролята на домакиня на приема му, защото в Хайд Парк нямало нито една демократка, чието обществено положение да е равно на неговото. Зачудих се какво би казал ФДР — или Елиът, — изправен пред перспективата да бъде свързан с майката на осъден сериен убиец? Както се развиваха нещата, почти можех да чуя как Елиът казва на мама: „Нека си останем приятели“.
	Докато се вливах в както винаги отвратителното движение на магистралата „Крос Бронкс“, се опитах да спра да мисля и да се съсредоточа върху шофирането. Докато движението се забавяше все повече и повече, стигайки до пълзене, извадих мобилния си телефон и успях да си запазя място на последния ферибот за Мартас Винярд от Фалмът. После си направих резервация в хотел „Винярд“ в Чапакуидик. След което изключих клетъчния телефон. Не исках с никого да говоря и никого не исках да чувам.
	Когато пристигнах на острова и влязох в хотела, часът бе почти девет и тридесет. Въпреки че бях изтощена, все още не ме свърташе на едно място, затова слязох в бара, поръчах си хамбургер и изпих една след друга две чаши червено вино. След което, в разрез с всяко благоразумие от медицинска гледна точка, глътнах едно от приспивателните хапчета, които бях намерила в нощното шкафче на мама, и си легнах.
	Спах непробудно цели дванадесет часа.


	58.

	В четири часа и тридесет минути през нощта Ник Демарко се намираше в офиса си в центъра на града, когато мобилният му телефон иззвъня. Беше капитан Лари Ахърн с острото искане Ник незабавно да дойде в кабинета му. Преглъщайки въпреки абсолютната сухота в устата и гърлото си, Ник се съгласи. Веднага щом затвори, се свърза с адвоката си, Пол Мърфи.
	— Тръгвам веднага — увери го Мърфи. — Ще се срещнем във фоайето там.
	— Имам по-добро предложение — рече Ник. — И бездруго смятах да си тръгвам след петнайсет минути, затова Бени най-вероятно сега е на завоя за насам. Ще ти се обадя, когато се кача в колата. Ще минем покрай вас и ще те вземем.
	В пет и пет, с Бени на волана, мерцедесът се движеше на юг по Парк Авеню.
	— Както го виждам аз, опитват се да те стреснат — каза Мърфи на Ник. — Единствената, пак повтарям, _единствената_ косвена улика, с която разполагат срещу теб, са два факта: първо, поканил си Лизи на своята маса в клуба и сте поговорили и второ, притежаваш черен джип мерцедес, което те превръща в един от хилядите собственици на подобни автомобили.
	Той стрелна Демарко с поглед.
	— Разбира се, можеше да ми спестиш изненадата последния път, когато бяхме там.
	Мърфи бе снишил гласа си почти до шепот, но въпреки това Ник го сръга с лакът. Знаеше за какво говори адвокатът: за факта, че втората съпруга на Бени бе поискала ограничителна заповед срещу него. Знаеше също така, че Бени притежава отличен слух и нищо не пропуска.
	Движението бе така непоносимо бавно, че Мърфи реши да се обади в кабинета на Ахърн.
	— Просто за да ви съобщя, че сме в обичайното за пет часа задръстване и нищо не можем да направим.
	Отговорът на Ахърн беше прост:
	— Просто стигнете дотук. Ние никъде не отиваме. Кой кара колата ви? Шофьорът на Демарко, Бени Сепини ли?
	— Да.
	— Доведете и него.
	В десет часа без шест минути Ник Демарко, Пол Мърфи и Бени Сепини прекосиха стаята на отдела и влязоха в кабинета на Лари Ахърн. Забелязаха студените погледи на детективите в стаята, докато минаваха през нея.
	Вътре в кабинета на Ахърн атмосферата бе дори още по-студена. Детективите Барът и Гейлър отново седяха от двете страни на началника си. Пред бюрото му бяха поставени три стола.
	— Седнете — рече Ахърн отсечено.
	Бени Сепини погледна към Демарко.
	— Господин Демарко, не мисля, че ми влиза в работата…
	— Зарежете тези изпълнения „служител — работодател“. Наясно сме, че го наричате Ник — прекъсна го Ахърн. — А сега сядайте.
	Сепини изчака Демарко и Мърфи да заемат местата си, преди да седне на своя стол.
	— Познавам господин Демарко от много години — заговори той. — Важен човек е и когато не сме сами, го наричам господин Демарко.
	— Трогателно — подхвърли саркастично Ахърн. — А сега нека всички чуем това. — Натисна бутона за пускане на касетофона и стаята се изпълни с гласа на Лизи Андрюс, която умоляваше баща си да й помогне.
	След края на записа за миг се възцари мълчание, а после Пол Мърфи попита:
	— Каква е целта на пускането на този запис?
	— Ще се радвам да ви кажа — увери го Ахърн. — Помислих си, че това може да напомни на клиента ви, че вчера Лизи Андрюс вероятно е била все още жива. А също, че този запис може да подтикне по-добрата му част да ни каже къде да я намерим.
	Демарко скочи от стола си.
	— Не знам повече от вас къде е това клето момиче и бих дал всичко, за да спася живота й, ако можех.
	— Сигурен съм, че можете — обади се Барът. От гласа му капеше сарказъм. — Помислили сте си, че е много сладка, нали така? В действителност дори сте й дали визитката си с адреса на уютния ви апартамент в Трибека.
	Детективът вдигна картичката, прочисти гърлото си и прочете:
	— „Лизи, мога да отворя за теб някои врати в шоубизнеса и ще се радвам да го направя. Обади ми се. Ник“.
	Хвърли картичката със сила на масата.
	— Дали сте й тази картичка онази нощ, нали така?
	— Не си длъжен да отговаряш на този въпрос, Ник — предупреди го Мърфи.
	Ник поклати глава.
	— Няма причина да не отговоря. През няколкото минути, които тя прекара на масата ми, й казах, че е прекрасна танцьорка, което си бе самата истина. Тя пък сподели, че след завършването си би желала да прекара една година, без да прави нищо определено, просто да пробва дали би могла да успее на сцената. Познавам доста знаменитости, затова й дадох картичката. И какво от това? — Очите му срещнаха подозрителния поглед на Ахърн.
	— Явно сте забравили да ни споменете за това — рече Ахърн. Всяка сричка, която произнасяше, звучеше презрително.
	— Идвах тук три пъти. — Ник бе очевидно раздразнен. — И вие всеки път се държахте така, като че ли аз съм отговорен за изчезването й. Заплашихте ме, че можете да намерите начин да вземете разрешителното за алкохол на „Бараката“, дори ако се наложи, да причините някакви проблеми на заведението…
	— Престани, Ник — нареди Мърфи.
	— Няма да престана. Нямам нищо общо с изчезването на това момиче. Последния път, когато бях тук, изказахте предположението, че съм се разраснал прекалено много. Напълно прав сте. Ако затворите „Бараката“, ще фалирам. През годините съм вземал някои много глупави решения, не го отричам, но нараняването или отвличането на дете като Лизи Андрюс не е едно от тях.
	— Дали сте й визитната си картичка — намеси се Боб Гейлър.
	— Да, така е.
	— Кога очаквахте да ви се обади в апартамента ви в Трибека?
	— В Трибека ли?
	— Дали сте й картичка с адреса на апартамента ви в Трибека и номера на стационарния телефон там.
	— Това е абсурдно. Дадох й картичка с деловия си адрес — Парк Авеню 400.
	Барът му метна визитката.
	— Прочетете я.
	С избила на челото пот Ник Демарко прочете думите на картичката няколко пъти, преди да проговори.
	— Това беше преди две седмици, смятано от днес — рече той, повече на себе си, отколкото на другите. — Бях си поръчал нови картички, само с адреса в Трибека. Излязоха от печат същия ден. Трябва да съм пъхнал в портфейла си някоя от тях. Мислех, че давам на Лизи визитната картичка с деловия си адрес.
	— Защо ви е било да си поръчвате картичка с адреса и телефона на апартамента в Трибека, ако не за да я давате на красиви момичета като Лизи? — заяде се Барът.
	— Ник, можем да станем и да си тръгнем още в този миг — рече Мърфи.
	— Не е необходимо. Бях обявил апартамента си на Пето авеню за продажба. Смятам да се преместя в Трибека. Имам много приятели, които не съм виждал от дълго време, защото бях прекалено зает да се опитвам да бъда преуспяващ собственик на ресторант и на нощен клуб. Поръчването на тези картички бе обещание към бъдещето. — Той постави картичката обратно на бюрото.
	— Да не би сестрата на Мак Макензи, Каролин, да е една от тези, които се надявате да ви посетят в Трибека? — попита Барът. — Видях много сладка снимка на вас двамата как тичате ръка за ръка към вашата кола снощи. Чак се просълзих.
	Ахърн се обърна към Бени Сепини.
	— Бени, хайде сега да си поговорим с теб. През нощта, когато Лизи е изчезнала, ти си закарал черния джип мерцедес на Ник — извинявай, исках да кажа на господин Демарко, в дома си в Астория, нали така?
	— Закарах неговия _седан_ вкъщи. — Грубото, покрито с белези лице на Бени започна да се оцветява в тъмночервено.
	— Ти нямаш ли кола? Със сигурност ти плащат достатъчно, за да можеш да си позволиш свое собствено превозно средство.
	— Аз мога да ви отговоря — намеси се Ник, преди Бени да успее да проговори. — Миналата година, когато Бени ми каза, че заменя старата си кола за нова с доплащане, му казах, че е глупаво да плаща осигуровки и разходи за поддръжка на кола, когато аз плащам за гараж на три превозни средства в Манхатън по цени за центъра. Предложих му да кара джипа, когато се движи между дома си и Манхатън, а после да взема седана от гаража, когато ме кара на срещи.
	Ахърн не му обърна внимание.
	— Значи, Бени, ти си закарал черния джип мерцедес, който твоят любезен работодател ти е предложил да използваш за своите собствени нужди, в апартамента си в Астория през нощта преди две седмици — нощта, в която е изчезнала Лизи Андрюс.
	— Не. Джипът беше в гаража на господин Демарко, защото той искаше на сутринта да шофира до летището, като вземе и стиковете си за голф. Закарах го в „Бараката“ към десет часа със седана, а после си отидох с колата вкъщи.
	— Отишъл си в апартамента си и си си легнал.
	— Аха. Това беше около единадесет часа.
	— Бени, в твоя район намирането на места за паркиране е доста гадна задача, нали?
	— Намирането на места за паркиране е гадна задача в цял Ню Йорк.
	— Но си извадил късмет. Намерил си място за колата на работодателя си точно пред блока. Не е ли така?
	— Да, точно там я паркирах. Прибрах се вкъщи, легнах си и пуснах по телевизията шоуто на Джей Лено. Беше страшно смешен. Говореше за…
	— Не ми пука за какво е говорел. Пука ми за факта, че черният мерцедес, притежаван от господин Демарко, не е бил там цялата нощ. Твоят съсед от апартамент 6 Г те е видял да го вкарваш на мястото пред сградата около пет и петнадесет сутринта, когато е тръгвал за работа. Кажи ни, Бени, къде си ходил? Получи ли спешно обаждане от господин Демарко? Имаше ли някакъв проблем?
	Изражението на Бени Сепини стана гневно и упорито.
	— Не ви влиза в работата — излая той.
	— Бени, имаш ли мобилен телефон с предплатена карта? — попита Ахърн.
	— Не си длъжен да отговаряш, Бени! — кресна Пол Мърфи.
	— Защо не? Разбира се, че имам. Правя залози по телефона. Стотина кинта тук-там. Е, хайде, арестувайте ме.
	— Не сте ли купили един от тези клетъчни телефони с предплатени карти като шега — уж като подарък за рождения ден на Ник, искам да кажа, на господин Демарко?
	— Мълчи, Бени! — викна Пол Мърфи.
	Бени се изправи.
	— Защо да го правя? Ще ви кажа какво се случи онази вечер. Около полунощ ми се обади една много мила дама, разделена с пияния задник, който й се пада съпруг. Беше уплашена. Съпругът знае, че с нея се харесваме. Оставил на клетъчния й телефон някакво шантаво съобщение, доста заплашително. Не можах да заспя, затова се облякох и отидох с колата дотам. Домът й е на около миля разстояние от моя. Седях в колата пред сградата, за да съм сигурен, че той няма да се появи, след като баровете затворят. Останах до пет часа. После си отидох вкъщи.
	— Ти си бил същински сър Галахад, Бени — подхвърли саркастично Ахърн. — Коя е тази жена? Кой е мъжът, който я заплашва?
	— Ченге е — отвърна Бени с равен глас. — Едно от най-добрите в цял Ню Йорк. Големите й вече деца смятат, че той е най-страхотният човек на света и просто има малък проблем с алкохола. Тя не иска неприятности. Аз не искам неприятности. Затова няма да ви кажа нищо повече.
	Пол Мърфи се изправи.
	— Търпяхме достатъчно — заяви той на Ахърн, Барът и Гейлър. — Убеден съм, че сте в състояние да намерите потвърждение на историята на Бени, и знам, че клиентът ми е готов да направи всичко, за да намери младото момиче, което е изчезнало. — Хвърли и на трима им презрителен поглед. — Защо не спрете да лаете под грешното дърво и не потърсите похитителя на Лизи Андрюс и останалите млади жени? И защо не престанете да си губите времето, като се опитвате да поставите кръгли гвоздеи в квадратни дупки, докато все още съществува шанс да спасите живота й?
	Тримата детективи наблюдаваха как мъжете излизат от стаята. Когато вратата се затвори след тях, Ахърн процеди:
	— Тази история издиша отвсякъде. Вярно, Бени може да си е осигурил алиби, като е висял пред апартамента на приятелката си за известно време, но все пак е имал повече от достатъчно време, за да отговори на спешно обаждане от страна на Ник и да изведе Лизи от онзи апартамент.
	Тримата се спогледаха с агонията на пълна безизходица. В главата на всеки от тях отново кънтеше отчаяният вик на Лизи Андрюс за помощ.


	59.

	„И стените градски рухнаха до основи…“ Не беше ли това стара религиозна песен? Нещо за Исус Навин и стените на Йерихон? Не беше сигурен. Единственото, в което беше сигурен, бе, че времето му изтича, и то бързо.
	„Наистина, _наистина_ не исках да свърша по този начин — помисли си. — Принудиха ме да го направя. Наистина се опитах да спра след първата.“ Това не включваше обаче _истинската_ първа жертва — онази, за която никой не знаеше. „Но после не ме оставиха да спра.“
	Не беше честно. Не беше.
	„Краят наближава — предусети, чувствайки ускоряването на пулса си. — Не мога да спра. Всичко е свършено. Ще ме разкрият, но няма да ги оставя да ме арестуват. Ще умра, но ще взема със себе си още някой нов. Какъв е най-добрият начин — най-_вълнуващият_ начин — да го направя?
	Ще го открия“ — увери се той сам.
	В крайна сметка, винаги досега го бе откривал.


	60.

	Мартас Винярд се намира на около триста мили североизточно от Манхатън и се стопля по-бавно. Когато се събудих във вторник сутринта, погледнах през прозореца към светлия студен ден. Чувствах се физически и емоционално по-силна, станах от леглото и се замислих какво да облека за срещата си с Барбара Хановер Гълбрайт. Времето бе достатъчно хладно за спортния костюм, който бях хвърлила в чантата си, но това не бе облеклото, което бих избрала.
	Не исках да изглеждам нито наконтена, нито прекалено небрежно облечена. Когато се изправех пред Барбара, не исках да създавам впечатлението, че съм малката сестричка на Мак. Тя бе педиатър хирург. Аз бях доктор по право, адвокат и току-що бях приключила стажа си при съдия от гражданския съд. За случая можех да избера едно тъмнозелено кашмирено сако, удобна бяла камизола и бели джинси, които бях извадила от гардероба в последната минута. Сега останах доволна, че мога да ги облека.
	Макар че бе почти време за обяд, се обадих на рум-сървиса и поръчах типична континентална закуска; докато се обличах, пиех черно кафе и гризях кифла с канела. Осъзнах, че съм толкова изнервена, та пръстите ми бяха непохватни и тромави, докато махаха от дрехите етикетчетата на фирмата за химическо чистене.
	Напълно осъзнавах, че може да съм се впуснала и преследване, което да се окаже съвършено безполезно. Досега Барбара и децата й може да се бяха върнали обратно в Манхатън. Не мислех обаче, че са го направили. Бях убедена, че е дошла тук, за да избегне въпросите за Мак, а в такъв случай със сигурност щеше да остане на това място.
	Сигурна бях, че ако й се бях обадила предварително, тя щеше да ме отреже. Ако обаче просто застанех на прага, не съществуваше почти никакъв цивилизован начин, по който да може да затвори вратата в лицето ми, след като самата тя преди години бе вечеряла в дома ни в Сътън Плейс.
	Поне се надявах да няма.
	Поглеждайки часовника си, осъзнах, че ако искам да хвана Барбара, трябва да побързам. В колата включих джипиес системата. Улицата, на която живееше Ричард Хановер, бе на около шест мили от хотела. Възнамерявах да отида до къщата и да натисна звънеца. Ако нямаше никого, щях да се отправя към центъра на града и да се поразходя, отбивайки се периодично в къщата, докато Барбара не се завърнеше.
	Планът изглеждаше добър, но разбира се, събитията не се развиха по този начин. Пристигнах пред къщата в дванадесет и половина. Нямаше никого. Продължих да се връщам на всеки час до пет и половина. Дотогава вече бях решила, че пътуването дотук е било само загуба на време, и се чувствах като най-обезсърченото човешко същество на света, а после, точно когато правех завой, един джип мина покрай мен и влезе в алеята. За миг мярнах зад волана някаква ясена и мъж, седнал до нея, и няколко деца на задната седалка.
	Обикалях с колата наоколо към десетина минути, а после се върнах до къщата и натиснах звънеца. Отвори ми възрастен мъж около седемдесетте. Очевидно нямаше представа коя съм, но усмивката му бе приветлива. Представих се и казах, че съм разбрала от Брус, че семейството му е на гости тук.
	— Заповядайте — покани ме той. — Сигурно сте някоя приятелка на Барбара.
	— Господин Хановер — отвърнах, пристъпвайки през прага, — аз съм сестрата на Мак Макензи. Трябва да поговоря с нея за него.
	Изражението му се промени.
	— Не мисля, че идеята е много добра — рече той.
	— Не става въпрос дали е добра или не — заявих. — Боя се, че е необходимо. — И без да му давам възможност да отговори, минах покрай него и влязох в дневната.
	Къщата бе един от онези стари домове в стил „Кейп Код“, които бяха разширявани през годините. Дневната не беше голяма, но беше очарователна, с обзавеждане в стил от ранните колониални години и килим с клупчета прежда. Над главата си чух звуци от бягащи крака, писъци и смях. Съдейки по гласовете им, децата със сигурност бяха малки. Спомних си, че бях чула, че Барбара и Брус Гълбрайт имат момче и две момиченца близначки.
	Ричард Хановер бе изчезнал, вероятно да съобщи на дъщеря си за появата ми. Докато чаках, три малки момиченца слязоха с трополене по стълбите, следвани от момиче на около единадесет години. По-малките се втурнаха към мен. Две от тях очевидно бяха близначки. Момичетата се скупчиха около мен, очаровани, че имат гостенка.
	— Как се казваш? — попитах, сочейки към едната от близначките.
	— Саманта Джейн Гълбрайт — отвърна гордо тя. — Всички ме наричат Сами и днес ходихме с ферибот до Кейп Код.
	„Били са на целодневна екскурзия до Кейп Код“ — помислих си. Посочих към другата близначка.
	— А ти как се казваш?
	— Маргарет Хановер Гълбрайт. Кръстена съм на баба си, която е в рая, и всички ме наричат Маги.
	„И двете момичета са наследили русата коса на майка си“ — установих.
	— А това вашата братовчедка ли е или някоя приятелка? — попитах, сочейки към другото малко момиченце.
	— Това е Ава Грейс Грегъри — нашата най-добра приятелка — обясни Саманта. Ава Грейс направи една крачка към мен и грейна в усмивка. Саманта се обърна и подръпна по-голямото момиче за ръката. — А това е Виктория Самърс. Когато сме тук, тя ни идва на гости, а понякога ние й ходим на гости в нейното ранчо в Колорадо.
	— Понякога и аз отивам с тях — сериозно ми съобщи Ава Грейс. — А моят татко ни заведе всичките до Белия дом.
	— Аз никога не съм ходила там — казах й. — Това е прекрасно.
	„Обичам децата — казах си наум. — Един ден ще имам поне четири, надявам се.“
	— Добре, деца. Качете се горе и се измийте, преди да стане време да излезем на вечеря.
	Тонът на гласа бе небрежен, а децата бяха обърнати с лице към мен, така че не можеха да видят израза на лицето на Барбара Хановер Гълбрайт. Тя ме погледна с такава омраза, че единственото, което можех да изпитам, бе удивление.
	Бях я срещнала веднъж на вечеря, когато бях шестнадесетгодишна. Тогава останах с разбито сърце, защото ми се бе сторило, че Ник е увлечен по нея, но сега той твърдеше, че тя пък била влюбена в Мак. Изведнъж се зачудих дали разгадавам правилно изражението й. Презрение ли бе това, което виждах в присвитите й очи и в движенията на напрегнатото тяло, или нещо друго?
	Момичетата се сбогуваха в хор и се отправиха нагоре по стълбите.
	— Предпочитам да разговаряме в кабинета.
	Последвах я по тесния коридор. В края му имаше голяма кухня, която преминаваше в семейна стая. Кабинетът бе помещението отляво преди кухнята. Предположих, че това е мястото, където Ричард Хановер прекарва вечерите си, когато е сам. Шарките на тапетите бяха ведри, килимът — на фигурки. Обзавеждането се състоеше от средно голямо бюро със стол пред него и кресло с регулируема облегалка, обърнато към монтирания на стената телевизор. Отляво зад креслото имаше лампа за четене, а близо до него бе поставена кошница с книги и списания.
	Можех с лекота да си представя баща си в тази стая.
	Барбара затвори вратата и седна зад бюрото, като ми остави единствено креслото, което изглеждаше прекалено голямо и твърде дълбоко за мен. Знаех, че Барбара е на възрастта на Мак — тридесет и една години, — но тя бе от жените, чиято ранна красота скоро увяхва. Лицето й, което си спомнях като безупречно красиво, сега бе прекалено слабо, а устните й — твърде тънки. Водопадът от руса коса, на която някога се бях възхищавала и завиждала, сега бе здраво стегнат в кок шиньон. Но тя все още бе неустоима по един елегантен, аристократичен начин. Реших, че нейното властно присъствие сигурно е утеха за родителите на нейните малки пациенти.
	— Защо сте дошли, Каролин? — попита тя.
	Погледнах я, опитвайки се да изразя същата враждебност, която струеше от нея.
	— Барбара — подех, — доколкото разбирам, двамата с Мак сте се срещали преди десет години, когато той изчезна. Честно казано, казаха ми, че сте били луда по него. Ако, както смята полицията и както със сигурност сте чели във вестниците, Мак извършва престъпления, съществува само една причина за това и тя е, че той е претърпял абсолютен нервен срив. Трябва да знам дали сте забелязали у него някакви симптоми за това.
	Тя не отговори.
	Продължих да я гледам.
	— Още сега ще ви кажа, че когато се срещнах със съпруга ви в неговия офис, той показа такава враждебност към Мак, че останах поразена. Какво е направил брат ми на Брус и има ли то нещо общо с изчезването му? Каква причина сте имали да хукнете насам, за да избегнете въпросите? Ако смятате, че можете да се скриете тук, не сте познали. Медиите са се заселили трайно пред дома ни в Сътън Плейс. Всеки път, когато влизам или излизам, се опитват да натикат в лицето ми микрофон. Ако не получа от вас някои честни отговори — а аз съм убедена, че знаете нещо за причината, накарала Мак да изчезне, — тогава следващия път, когато медиите ме нападнат, ще им кажа, че вие и съпругът ви криете информация, която би могла да ни помогне да намерим Лизи Андрюс.
	Видях как кръвта се оттече от лицето й.
	— Не бихте _посмели_!
	— О, напротив, бих — уверих я. — Готова съм на всичко, за да намеря Мак и да го спра, ако наистина той е извършителят на всички тези престъпления, или да очистя името му, ако е невинен. Съдейки по онова, което знам, брат ми е станал жертва на амнезия и може да живее на три хиляди мили оттук.
	— Не знам къде е той, но _наистина_ знам защо изчезна. — Брадичката на Барбара Гълбрайт започна да трепери. — Ако ви кажа, ще се закълнете ли да ни оставите на мира? Брус няма нищо общо с изчезването му. Той ме обича и спаси живота ми. Ако ненавижда Мак, то е само заради това, което ми причини той.
	— Какво ви е причинил Мак?
	Едва намерих сили да изрека думите. Осъзнах, че съм грешила. Не само омраза бях видяла в изражението на доктор Барбара Хановер Гълбрайт. Бях видяла болка, която тя се опитваше да спре да не се излее в неудържим порой.
	— Бях луда по Мак. Двамата излизахме заедно. За него връзката ни не беше нищо особено, знаех това. После обаче забременях. Едва не се побърках. Майка ми умираше. Здравната осигуровка бе мизерна и всички пари, които бяха отделени за медицинското училище, бяха похарчени. Бях приета в „Колумбия Презвитериън“, а не можех да си позволя да отида. Споделих с Мак.
	Тя преглътна, за да не избухне в ридания.
	— Той обеща да се погрижи за мен. Каза, че ще се оженим и че мога да отложа училището за една година и после да постъпя в него.
	„Това звучи съвсем в стила на Мак“ — помислих си.
	— Повярвах му. Знаех, че не ме обича, но бях убедена, че мога да го _накарам_ да ме обикне. А после той изчезна. Просто ей така. Не знаех какво да правя.
	— Защо не сте отишли при родителите ми? — попитах. — Те щяха да се погрижат за вас.
	— Да ми дават милостиня, с която да издържам детето на сина им? Не, благодаря. — Барбара прехапа долната си устна. — Аз съм педиатър хирург. Изпълвам се с трепет и вълнение всеки път, когато мога да докосна някое малко бебенце и да спася живота му. Спасявала съм бебета толкова малки, че могат да се поберат в дланта ми. Притежавам дарбата да ги лекувам. Но имаше едно бебе, което не спасих. Моето собствено. Направих аборт, защото бях отчаяна. — Отклони погледа си и продължи: — Знаете ли нещо, Каролин? Понякога в бебешката стая в педиатрията, когато някое мъничко същество започва да плаче, отивам и го вземам, за да го успокоя, и когато го правя, си мисля за бебето, което насила изтръгнах от собствената си утроба.
	Тя се изправи.
	— Брат ви не беше сигурен, че иска да стане адвокат. Каза ми, че ще вземе диплома, за да удовлетвори баща си, но че в действителност би искал да опита късмета си в актьорското майсторство. Не мисля, че е луд — мисля, че е някъде, незнайно къде, и може би след цялото това време дори има благоприличието да се срамува от себе си. Дали смятам, че той е извършителят на тези престъпления? Категорично не. Ненавиждам го заради това, което ми причини, но той не е сериен убиец. Учудвам се, че изобщо сте се замислили над тази възможност.
	— Ще си тръгна и обещавам, че няма да спомена името ви никога и пред никого, нито пък ще ви безпокоя повече — казах тихо, докато ставах от креслото, — но имам още един въпрос. Защо Брус ненавижда Мак толкова много?
	— Отговорът е съвсем прост. Брус ме обича. Винаги съм го знаела — през всичките ни години в „Колумбия“, още от първи курс, след като направих аборта, отидох в една хотелска стая и взех приспивателни хапчета. А после реших, че искам да живея. Позвъних на Брус. Той дойде незабавно, без да губи нито миг. Спаси живота ми. Винаги ще бъде до мен и аз го обичам заради това, а с времето се научих да го обичам и заради него самия. Сега ми направете услуга и се разкарайте от тази къща.
	Останалата част от първия етаж бе съвсем тиха, докато вървях по коридора към входната врата. Чувах гласовете на децата от първия етаж и предположих, че Ричард Хановер ги е задържал там, за да не чуят какво си говорим с Барбара.
	Ако можех да опиша чувствата, които изпитвах в този миг, щях да кажа, че се чувствах като погълната от вихрушка, която ме блъска напред-назад и ме удря между две противоположни стени. Сега най-после знаех защо брат ми бе изчезнал. Мак бе проявил неописуема себичност, не бе искал да постъпи в юридическото училище, не бе обичал Барбара и новината за бременността й го бе подтикнала да избяга. Дори и цитатът на онзи запис изглеждаше логичен.

	„Когато и бездушната Съдба,
	и хората ме гледат с неприязън,
	изпълня свода с горестна молба…“

	В негова защита трябва да отбележа, че навярно е разчитал Барбара да отиде при родителите ми, за да й помогнат да издържа детето му.
	Недвусмисленото заявление на Барбара, че Мак не е виновен за тези престъпления, негодуванието, което бе показала, задето изобщо мога да обмислям съществуването на тази възможност, бе за мен едновременно упрек и облекчение. В съзнанието си се бях опитвала да му изградя защита въз основа на невменяемост. Сега, каквито и страхове да бях таила, че е способен да отвлича и убива жени, с тях бе свършено веднъж завинаги. Вече можех да заложа безсмъртната си душа, че е невинен.
	Тогава кой правеше това? Кой? — запитах се, докато се качвах в колата. Разбира се, отговор нямаше.
	Върнах се обратно в хотела, като стисках палци дано мога да удължа престоя си. Мястото приличаше повече на странноприемница, отколкото на хотел, и имаше само осем или десет стаи. Когато излязох по обяд, бях възнамерявала да си тръгна в шест часа следобед и сега трябваше да платя глоба, задето не бях спазила крайния срок за напускане.
	Слава богу, стаята ми все още бе свободна. Не мислех, че бих могла да изчакам до тръгването на ферибота и после да шофирам до вкъщи в сегашното си психическо състояние. „При какво да се прибирам?“ — запитах се горчиво. При медиите, които ме гонеха по петите? При пълните с недвусмислени намеци обаждания на Барът? При майка, която я нямаше у дома и която не искаше да ме вижда? При „приятеля“ Ник, който по всяка вероятност просто ме използваше, за да очисти собственото си име?
	Качих се на горния етаж. В стаята беше студено. Бях оставила един прозорец отворен и икономката не го бе затворила. Сега го затворих, включих терморегулатора и се погледнах в огледалото. Изглеждах изпита и изтощена. Косата, която бях оставила да пада свободно, сега висеше безжизнено по раменете ми.
	Грабнах хавлията, собственост на хотела, от гардероба, влязох в банята и започнах да пълня ваната. Три минути по-късно започнах да чувствам как топлата вода започва да се просмуква в замръзналото ми тяло. Когато започнах да се обличам, избрах спортния костюм, който, слава богу, бях взела със себе си. Чувствах се добре в него — закопчан високо на врата, той оставяше открити само лицето и главата ми. Завъртях косата си на една страна и я прихванах с фиба, а после си сложих малко грим, за да прикрия стреса, който виждах в очите и в израза на лицето си.
	Винаги съм се развеселявала при вида на знаменитости, които се крият зад тъмни очила. Често се чудех как изобщо успяват да прочетат менюто, когато седнат в някой ресторант. Тази вечер самата аз си сложих очилата, които бях носила, докато шофирах предния ден. Те закриваха половината ми лице и ме караха да се чувствам в безопасност.
	Взех си дамската чанта, слязох на долния етаж и отидох в ресторанта, където за свое разочарование установих, че няма нито едно свободно място, с изключение на една голяма маса в средата с табелка, че е резервирана. Метрдотелът обаче се съжали над мен.
	— Има една малка маса в ъгъла, близо до вратата на кухнята — каза той. — Обикновено не я препоръчвам на клиентите, но ако нямате нищо против…
	— Ще бъде чудесно — съгласих се.
	Бях там достатъчно дълго, за да си поръчам чаша вино и да прегледам менюто, когато те влязоха в салона. Доктор Барбара Хановер Гълбрайт, баща й, четирите момичета. И още някой. Момче на девет-десет години, момче с пясъчноруса коса, чието лице разпознах с такава сигурност, с каквато бих разпознала своето собствено, ако се погледнех в огледалото.
	Взирах се в него занемяла. Широко разположените очи, високото чело, зализаният кичур коса, правият нос. Момчето се усмихваше. Усмивката на Мак. Гледах лицето на Мак. Мили боже, гледах _сина_ на Мак!
	Изведнъж почувствах замайване, когато осъзнах какво означава това. Барбара бе излъгала. Тя не бе направила аборт. И никога не бе ходила в бебешката стая в педиатрията, тъгувайки за детето, което е убила. Тя бе родила това дете и го отглеждаше като син на Брус Гълбрайт.
	Колко от останалата част от историята й беше вярна, запитах се.
	Трябваше да се махна оттам. Станах и прекосих кухнята, без да обръщам внимание на изумените погледи на готвачите. Минах през фоайето, изкачих се, олюлявайки се, на горния етаж, опаковах чантата си, отписах се на рецепцията и хванах последния ферибот от Винярд. В два часа през нощта се прибрах обратно в Сътън Плейс.
	По изключение в този момент пред блока нямаше нито една медийна кола.
	В гаража обаче видях детектив Барът. Очевидно бе разбрал, че съм на път за вкъщи, и това ме накара да осъзная, че трябва да са ме проследили. Бях замаяна от изтощение.
	— Какво искате? — едва не изкрещях.
	— Каролин, Лизи отново се обади на доктор Андрюс преди един час. Точните й думи бяха: „Татко, Мак каза, че ще ме убие. Повече не иска да се грижи за мен. Довиждане, татко. Обичам те, татко“.
	Гласът на Барът кънтеше в гаража, докато той крещеше:
	— И после тя изкрещя: „Не, _моля те, недей_!“. Той я душеше. _Душеше я_, Каролин. И ние не можахме да я спасим. Къде е брат ви, Каролин? Знам, че знаете. Къде е този проклет убиец? Трябва да ни кажете. Къде е той сега?


	61.

	В три часа през нощта в сряда, докато обикаляше с колата из Сохо в търсене на някоя уязвима жена, която да превърне в новата си жертва, клетъчният му телефон иззвъня.
	— Къде си? — попита един напрегнат глас.
	— Размотавам се из Сохо. Нищо особено. — Сохо бе любимият му окръг. Цял куп млади жени, които се препъват пияни на път за къщи по това време.
	— Улиците гъмжат от ченгета. Нали няма да се опиташ да направиш нещо глупаво?
	— Глупаво, не. Вълнуващо, да — рече той. Очите му все така обхождаха околността. — Имам нужда от още една. Не мога да се спра.
	— Върни се у дома и си легни. Имам една жена за теб и нейното име ще предизвика по-голяма сензация от всички други.
	— Познавам ли я?
	— Познаваш я.
	— Коя е?
	Заслуша се и чу името.
	— О, това наистина е страхотно! — възкликна той. — Някога казвал ли съм ти, че ти си ми любимият вуйчо?


	62.

	Записът с прощалните думи на Лизи към баща й бе разтърсил дори суровите детективи до дъното на душата. Необходимостта да заловят серийния убиец, преди да е успял да удари отново, се бе превърнала в изгаряща нужда за всеки един от тях. Отново и отново целият отдел разглеждаше и преразглеждаше всеки факт, излязъл наяве по време на разследването.
	Сряда сутринта ги завари отново скупчени в кабинета на Ахърн.
	Гейлър докладваше какво е открил. Историята на Бени Сепини вече бе проверена. Той се срещаше с Ана Райън — разделената с мъжа си съпруга на Уолтър Райън, полицейски сержант, известен с постоянното си пиене, както и с избухливия си характер. Ана Райън бе потвърдила, че в понеделник през нощта преди две седмици се е обадила на Бени и му е казала, че се страхува от съпруга си. Когато чула как Бени твърдял, че е паркирал колата си пред блока й, тя се усмихнала и казала: „Да, Бени би постъпил _точно_ така“.
	— Това не означава, че Бени не е получил спешно телефонно обаждане от Демарко онази вечер — изтъкна Ахърн. — Само че никога няма да успеем да го докажем.
	Той започна да чете на глас бележките си. През тези няколко дни, откакто бе следван навсякъде от цивилни детективи, Ник Демарко не бе направил нищо необичайно. Телефонните му разговори, които полицията подслушваше, се отнасяха най-вече до бизнеса му. Имаше няколко обаждания от агент по недвижими имоти, които потвърждаваха, че апартаментът на Демарко на Парк Авеню наистина е обявен за продан. Бе предложена дори оферта, която Демарко каза, че ще обмисли. Около пет-шест пъти се бе опитвал да позвъни на Каролин Макензи, но тя очевидно бе изключила клетъчния си телефон.
	— Знаем, че по това време е била на път за Мартас Винярд — рече Ахърн. — Демарко обаче не го знаеше и започна ужасно да се безпокои за нея.
	Той вдигна поглед от бележките, за да се увери, че всички го слушат внимателно.
	— Каролин е отишла да посети бившата приятелка на брат си, доктор Барбара Хановер Гълбрайт, но не е останала дълго. Съпругът не е бил там. После, когато семейството отишло да вечеря в хотела на Каролин, тя изхвърчала оттам и се прибрала у дома. В хотела не й е звънял никой, нито пък тя е звънила на някого. Не е използвала клетъчния си телефон от времето, когато е напуснала града в понеделник, след като се е разделила със семейство Крамър, досега. Когато е излязла от Крамърови в понеделник сутринта, е плачела. Имаме снимка как излиза от сградата. После един мъж я е последвал до колата й. Ето негова снимка с нея. — Ахърн остави бележките на бюрото си и връчи фотографиите на Барът. — Проверихме го. Казва се Хауърд Алтман. Работи за Дерек Олсен, който притежава цял куп малки блокове с апартаменти, включително и онзи, в който е живял Мак. Алтман е започнал работа едва няколко месеца след изчезването на Макензи.
	Снимките обиколиха всички детективи и накрая се върнаха на бюрото на Ахърн.
	— Нашите хора се върнали да посетят Крамърови в понеделник следобед. — Докато говореше, гласът на Ахърн ставаше все по-уморен. Той не можеше да спре да чува вика на Лизи „Не, _моля те_, недей…“ Прочисти гърлото си. — Гюс Крамър твърди, че е съобщил на Каролин, че жена му е видяла Мак на литургията, когато е оставил бележката в кутията с дарения, и че Мак бил убиец и Каролин трябвало да ги остави на мира. Каролин се разплакала и си тръгнала.
	— Когато говорихме с нея първия път — намеси се Гейлър, — госпожа Крамър не ни каза, че е видяла Мак в църквата онази сутрин. Тъй като не си била сложила очилата за далечно виждане, не можела да бъде сигурна, че е той. А в понеделник сутринта е убедена, че наистина е бил Мак. Вярваме ли й?
	— Не вярвам на нищо, което ни казват Крамърови — отсече решително Ахърн, — но не мисля, че Гюс Крамър е сериен убиец. — Той погледна към Барът. — Разкажи им какво ти е казала Каролин Макензи, когато си я видял в гаража тази нощ.
	Тъмните кръгове под очите на Рой Барът бяха отстъпили място на огромни торбички.
	— Изпокарахме се в гаража. Тя се закле, че брат й е невинен, че само защото Лизи е споменала неговото име, това не означава, че някой не я е принудил да го каже. Заяви, че ще прегледа всяко изявление, което правим или сме направили, ще прочете всяка дума, публикувана във вестниците, и ако открие нещо, което сочи, че брат й е убиец, ще ни съди до дупка. — Той направи пауза, потривайки челото си. — Каза, че е адвокат, и то дяволски добър, и че ще ми го докаже. Добави, че ако брат й е виновен, тя ще бъде първата, която би го предала в наши ръце, за да не го застреляме при съпротива при арест, а после ще работи като луда, за да му осигури защита поради невменяемост.
	— Вярваш ли й? — попита Чип Дейли, един от най-новите детективи в отдела.
	Барът сви рамене.
	— Да, вярвам, че тя вярва в невинността му. Сега вече вярвам също така и че тя не е във връзка с брат си. Ако той е този, който на два пъти е звънил в апартамента на майка й, използвайки мобилния телефон на Лизи, значи това е просто още една от неговите игрички.
	Телефонът на Ахърн иззвъня. Когато капитанът вдигна слушалката, изражението му се промени, после той каза:
	— Уверете се, че не е станала някаква грешка.
	Когато прекъсна връзката, обясни на останалите:
	— Когато е била на двадесет и четири години, Лил Крамър е прекарала две години в затвора. Работела за някаква възрастна дама. Когато жената починала, се оказало, че много от бижутата й липсват. Лил била осъдена заради кражбата им.
	— Признала ли е? — попита Барът.
	— Никога. Но това няма значение. Била е осъдена на съдебен процес. Искам да ми доведете нея и Гюс Крамър още в тази минута. — Огледа присъстващите в стаята. — Добре. Всички знаете какви са задачите ви. — Погледът му падна върху Барът, който почти заспиваше прав. — Рой, върви си у дома и легни да спиш. Значи наистина си убеден, че Каролин не е във връзка с брат си?
	— Да.
	— Тогава отмени опашката й. Не разполагаме с достатъчно доказателства да задържим Крамърови, но когато излязат оттук, искам да започнете да ги следите.
	Докато детективите се обръщаха, за да излязат, Ахърн каза нещо, за което допреди миг не бе сигурен, че иска да сподели.
	— Слушах този запис поне сто пъти. Ще ви кажа нещо, което може да звучи налудничаво, но ние си имаме работа със смахнат. На записа се чува как Лизи крещи, и после задъхване и давене, но после той прекъсна връзката. Всъщност не я чухме как умира.
	— Наистина ли смяташ, че може още да е жива? — попита Гейлър невярващо.
	— Мисля, че подобна игра би била напълно в стила на този тип, с когото си имаме работа.
	Барът сви рамене.
	— Да, вярвам, че тя вярва в невинността му. Сега вече вярвам също така и че тя не е във връзка с брат си. Ако той е този, който на два пъти е звънил в апартамента на майка й, използвайки мобилния телефон на Лизи, значи това е просто още една от неговите игрички.
	Телефонът на Ахърн иззвъня. Когато капитанът вдигна слушалката, изражението му се промени, после той каза:
	— Уверете се, че не е станала някаква грешка. Когато прекъсна връзката, обясни на останалите:
	— Когато е била на двадесет и четири години, Лил Крамър е прекарала две години в затвора. Работела за някаква възрастна дама. Когато жената починала, се оказало, че много от бижутата й липсват. Лил била осъдена заради кражбата им.
	— Признала ли е? — попита Барът.
	— Никога. Но това няма значение. Била е осъдена на съдебен процес. Искам да ми доведете нея и Гюс Крамър още в тази минута. — Огледа присъстващите в стаята. — Добре. Всички знаете какви са задачите ви. — Погледът му падна върху Барът, който почти заспиваше прав. — Рой, върви си у дома и легни да спиш. Значи наистина си убеден, че Каролин не е във връзка с брат си?
	— Да.
	— Тогава отмени опашката й. Не разполагаме с достатъчно доказателства да задържим Крамърови, но когато излязат оттук, искам да започнете да ги следите.
	Докато детективите се обръщаха, за да излязат, Ахърн каза нещо, за което допреди миг не бе сигурен, че иска да сподели.
	— Слушах този запис поне сто пъти. Ще ви кажа нещо, което може да звучи налудничаво, но ние си имаме работа със смахнат. На записа се чува как Лизи крещи, а после задъхване и давене, но после той прекъсна връзката. Всъщност не я чухме как умира.
	— Наистина ли смяташ, че може още да е жива? — попита Гейлър невярващо.
	— Мисля, че подобна игра би била напълно в стила на този тип, с когото си имаме работа.


	63.

	След крясъците, които си разменихме с детектив Барът, се качих на горния етаж, за да намеря множество загрижени съобщения от Ник и Елиът на телефонния секретар. „Къде си, Каролин? Моля те, обади ми се. Безпокоя се за теб.“ Това беше от Ник. Последното му съобщение бе оставено в полунощ. „Каролин, клетъчният ти телефон е изключен. Когато се върнеш, моля те, обади ми се, независимо кое време е.“
	Елиът бе оставил три съобщения, последното в единадесет и половина. „Каролин, мобилният ти телефон е изключен. Моля те, обади ми се. Толкова се тревожа за теб. Видях се с майка ти тази вечер и виждам, че сега е по-силна емоционално, но се чувствам така, като че ли със загрижеността си за нея може би съм ощетил теб. _Знаеш_ колко си ми скъпа. Обади ми се веднага щом получиш това съобщение.“
	Да слушам всички тези съобщения, да усещам загрижеността в гласовете и на двамата ме накара да се почувствам така, като че ли след ледена буря най-после съм се озовала в топла стая. Обичах ги и двамата, но нямах намерение да им звъня в три и половина през нощта. Бях излетяла от ресторанта в Мартас Винярд, без да вечерям и сега осъзнах, че умирам от глад. Отидох в кухнята, изпих чаша мляко и изядох един сандвич, намазан наполовина с фъстъчено масло. Не бях яла фъстъчено масло от цяла вечност, но в този миг по някаква неизвестна причина умирах за него. После се съблякох и се строполих в леглото. Бях толкова напрегната, та не мислех, че ще заспя, но се унесох в мига, в който затворих очи.
	Попаднах в лабиринта на тъжни сънища, ридаещи сенки и още нещо. Какво беше то? Чие лице се опитвах да видя, докато то се изплъзваше от мен, объркваше ме и ме измъчваше? Не беше Мак. Когато го сънувах, виждах десетгодишно момче с пясъчноруса коса със зализан кичур и широко разположени очи. _Синът на Мак. Моят племенник._ Събудих се към осем часа, облякох пеньоар и все още наполовина грохнала от изтощение, слязох на долния етаж и отидох в кухнята.
	В светлината на утрото кухнята изглеждаше успокоително позната. Когато мама отиваше на почивка някъде, винаги даваше на дългогодишната ни икономка малка ваканция и тогава Сю идваше само веднъж седмично, за да поддържа апартамента чист и спретнат. Всички малки знаци ми подсказваха, че е била тук вчера, докато съм била във Винярд. В хладилника имаше прясно мляко, а писмата, които бях захвърлила на един плот в кухнята, сега бяха подредени едно върху друго. Благодарих на Бога, че бе дошла през единствения ден, когато ме нямаше в апартамента. Просто не бих могла да понеса, ако започнеше да ми съчувства заради Мак.
	Нямах ни най-малко желание да ям каквото и да било. Главата ми обаче се бе прояснила и знаех, че трябва да взема някои решения. Опитах се да ги обмисля над три чаши кафе.
	Детектив Барът. Наистина мислех, че съм го убедила, че не защитавам Мак, но от друга страна, не му бях казала нещо, което можеше да е пряко свързано с изчезването на брат ми…
	Барбара ми бе казала, че гневът, който Брус изпитва към Мак, е изцяло заради начина, по който Мак се бе отнесъл с нея. Но може би имаше нещо повече от това — много повече. Брус винаги е бил отчаяно влюбен в Барбара. Очевидно се бе оженил за нея при нейните условия: „Стани баща на бебето ми и ме изпрати в медицинско училище“. Дали не бе свързан с изчезването на Мак? Дали не го бе принудил да се махне? Дали не го бе заплашил? И ако е така, с какво?
	Това просто нямаше никакъв смисъл.
	Детето на Мак. Трябваше да го защитя. Барбара не знаеше, че съм го видяла. Той растеше като син на педиатър хирург и на богат предприемач по недвижими имоти. Имаше две малки сестрички. Не можех да разруша целия му свят, а ако се опитах да хвърля подозрение върху Брус и Барът започнеше да се рови във връзката, която бе съществувала между Барбара и Мак, преди брат ми да изчезне, това можеше да се случи.
	Трябваше да говоря с някого — някой, на когото можех да се доверя безрезервно. Ник? Не. Адвокатът, когото бяхме наели, Търнстън Карвър? Не. И тогава изведнъж видях отговора и той бе толкова прост, та просто не можех да проумея как не съм се сетила за това по-рано: Лукас Рийвс! Той бе участвал в разследването още от самото начало. Беше разпитвал Ник и Барбара, Брус и семейство Крамър. Позвъних в офиса му. Часът бе едва осем и тридесет, но той вече беше там. Каза ми, че и той, и екипът му работят по една-единствена задача: да открият похитителя на Лизи.
	— Дори ако е Мак? — попитах.
	— Разбира се, дори ако е Мак, но категорично не вярвам, че това е отговорът.
	Изкъпах се, включих телевизора и се загледах, докато се обличах. Сега полицията бе известила медиите, че Лизи отново се е обадила на баща си.
	— Съдържанието на съобщението не е известно, но източник от полицията потвърди, че съществува голяма вероятност Лизи да е мъртва — каза говорителят на Си Ен Ен.
	Докато навличах дънки и памучен пуловер с дълъг ръкав, си помислих, че тъй като съдържанието на съобщението не е известно, поне името на Мак не е замесено в него.
	Обичам бижутата и винаги нося обеци и нещо около врата. Днес избрах тънка златна верижка с перла, която ми бе подарил татко, а после започнах да ровя из чекмеджето за обеците, които Мак ми бе подарил за шестнадесетия ми рожден ден. Дизайнът им представляваше златно слънце с бликащи от него лъчи, с малък диамант в центъра на всяка обеца. Почувствах се по-близо до татко и до Мак, докато ги закопчавах.
	От Сътън Плейс до офиса на Рийвс имаше около миля, но реших да отида пеша. След толкова време, прекарано в колата през последните няколко дни, имах нужда от това упражнение. Въпросът бе как да избегна медиите. Успях, като слязох в гаража и почаках няколко минути, докато се появи един от обитателите на сградата. Помолих го да ме вземе в колата си. Той бе възрастен мъж с достолепен вид. Никога не го бях срещала.
	— Мога ли просто да се скрия на пода пред задната седалка, докато се отдалечим на няколко пресечки? — помолих го.
	Той ме погледна съчувствено.
	— Госпожице Макензи, разбирам защо искате да се измъкнете от медиите, но се боя, че не аз съм човекът, който би трябвало да ви помогне. Разбирате ли, аз съм федерален съдия.
	Едва не се изсмях. Не можех да повярвам. После обаче съдията махна на някого, който току-що бе слязъл от асансьора.
	— Здравей, Дейвид — каза той. — Тази млада дама има нужда от помощ и знам, че ще й я окажеш.
	Усетих как бузите ми пламтят от притеснение, докато благодарях и на двамата.
	Дейвид, който и да беше той, ме остави на ъгъла на Парк Авеню и Петдесет и седма улица. Изминах останалата част от пътя пеша. Мислите ми бяха също така объркани като късчетата хартия, които вятърът повдигаше и оставяше на бордюра. Май месец беше почти изтекъл. „О, Мария, с корона от цветя, небесна царице, царице на май.“ В училището „Светото сърце“ пеехме това всеки май, а веднъж, когато бях около седемгодишна, ме избраха да короновам статуята на Девата.
	Превъртане на бърз кадър към сцената, която се бе разиграла едва днес — как съм се свила на колене на пода на колата, за да се скрия от микрофоните и камерите!
	Когато стигнах до офиса на Лукас Рийвс, видът на този дребен мъж със силни черти и плътен глас отново ми помогна да се концентрирам. Той стисна ръката ми енергично, като че ли разбираше, че имам нужда от човешки контакт.
	— Влезте, Каролин — покани ме. — Тук си имам цяло фотографско студио.
	Въведе ме в голяма съвещателна зала. Стените бяха покрити със снимки, лицата, на които бяха уголемени. Някои от тях бяха снимани в помещения, а други — очевидно на открито.
	— Тези са правени, когато е изчезнала първата млада жена, преди десет години — обясни Рийвс. — Набавихме ги от вестниците, от телевизионни клипове и охранителни камери. Правени са в и около клубовете, където са изчезнали четирите млади жени. Поканил съм детективския отдел към кабинета на окръжния прокурор да дойдат и да ги разгледат. Може би, просто може би някой от тях ще види връзка, която досега сме пропуснали. Защо и вие не ги погледнете?
	Закрачих из стаята и спрях, когато видях лицата на Мак и Ник и някои от приятелите им в онзи първи клуб.
	„Всички изглеждат толкова млади“ — помислих си. После обиколих всичките четири стени от един колаж към следващия, а после и към по-следващия. Очите ми търсеха и търсеха. Внезапно се заковах. „Този прилича на…“ помислих си, а после почти се разсмях с глас. Колко глупаво. Дори не можех да видя лицето на мъжа, само очите и челото му.
	— Нещо познато? — попита Лукас.
	— Не, само снимките на Мак и Ник в онзи пръв клуб.
	— Добре. Да идем в кабинета ми.
	Настанихме се там. Поднесоха ни ритуалното кафе, а после разказах на Лукас Рийвс какво бях узнала в Мартас Винярд. Той ме слушаше и изражението му ставаше все по-напрегнато.
	— Сега изглежда, че Мак е имал много основателна причина да изчезне. Жена, която не е обичал, е носела неговото дете. Той не е искал да се жени за нея. Не е искал да ходи в юридическото училище. Затова, вместо да поеме риска да разочарова родителите си и особено баща си, е предпочел да избяга. Обикновено причината за повечето престъпления е едно от две неща: любов или пари. В случая с Мак основният мотив за изчезването му би бил това, че не е обичал Барбара.
	Рийвс се облегна назад в стола си.
	— Хора са бягали и заради по-малко. Ако — и повтарям, _ако_ — Мак е забъркан в смъртта на тази първа млада жена, това би могло да обясни и кражбата на лентите от учителката му по актьорско майсторство. Когато я разпитвах аз, а и когато са я разпитвали ченгетата, тя не можа да даде никакво обяснение за изчезването му. Каза само, че от него е щял да се получи превъзходен актьор. Възможно е обаче да й е доверил прекалено много неща и да е решил, че по някакъв начин трябва да си вземе тези ленти. Разгледах записките по случая. Смъртта й е била причинена не толкова от удара по главата, който я е повалил в безсъзнание, колкото от самото падане на тротоара. Точно това е предизвикало мозъчния кръвоизлив, който е отнел живота й.
	Той стана и отиде до прозореца.
	— Каролин, има въпроси, на които все още нямаме от говор. Дори ако брат ви наистина е забъркан в похищенията, не мисля, че той е _изцяло_ отговорен. — Замълча, а после добави: — Когато се обадих на капитан Ахърн, той не ми разкри пълното съдържание на обаждането на Лизи, но подчерта, че е говорила за Мак.
	— Детектив Барът ми предаде какво е казала. — Гърлото ми се стегна, докато повтарях агонизиращите думи на Лизи, а после и своите, които бях изкрещяла на Барът.
	— И сте били права. Може да са я принудили да използва неговото име.
	— Продължавам да се връщам към факта, че Брус Гълбрайт ненавижда Мак — казах. — Само си помислете колко много трябва да го е мразел, когато Мак е започнал връзка с Барбара. — Заех се да правя предположения. — Може би Брус все още се бои, че един ден Мак ще се върне и Барбара ще се втурне към него. Тя твърди, че мрази Мак, но се чудя дали това е истината. Брат ми беше изключителен човек. Постоянно повтаряше, че Брус не е никаква личност. Когато се срещнах с Брус миналата седмица, поведението му бе откровено враждебно, така че отношенията му с Мак определено не са били на добри познати. Но той е съвсем обикновен на вид и при все че успехът му може да е колосален, обзалагам се, че в личния си живот е скучен и отегчителен. Ник каза, че го наричали „самотния странник“. Той е бил в клуба вечерта, когато е изчезнало първото момиче.
	Наблюдавах Рийвс, докато той обмисляше всичко това.
	— Чудя се колко сериозно са разследвали господин Гълбрайт преди десет години — промърмори той. — Ще проверя.
	Изправих се.
	— Няма да ви задържам повече, Лукас — казах. — И се радвам, че сте в моя отбор. — А после се поправих: — А също така и в отбора на Мак.
	— Да, наистина съм там. — Той тръгна с мен през чакалнята до вратата. — Каролин, ако ми позволите да навляза в лична територия, ще отбележа, че вие живеете под напрежение, което може да прекърши и най-коравия мъж. Няма ли някое място, където да се измъкне те, да останете сама или с някой близък приятел?
	Погледна ме загрижено.
	— Мисля по въпроса — отвърнах. — Но първо ще отида да видя майка си, независимо дали тя иска да ме види или не. Както знаете, тя все още е в онзи частен санаториум, където я заведе Елиът.
	— Знам. — На вратата Рийвс отново взе ръката ми. — Каролин, целият детективски отдел към кабинета на окръжния прокурор ще бъде тук по едно или друго време целия следобед. Може би някой от тях ще различи в това море от лица някое, което ще ни отвори някоя врата.
	Прибрах се пеша. Този път не се опитах да се промъкна незабелязано в блока. Вратите на медийните ванове, които бяха стояли в очакване пред сградата, се отвориха и репортерите хукнаха към мен, докато се приближавах към входната врата.
	— Каролин… какво мислите?
	— Госпожице Макензи, ще отправите ли апел към брат си по телевизията да се предаде?
	Обърнах се с лице към микрофоните.
	— Ще отправя апел към всеки един поотделно и към всички заедно да смятат брат ми за невинен по отношение на каквото и да било престъпление. Не забравяйте, че срещу него няма и _следа_ от каквото и да било доказателство. Всичко е базирано на инсинуации и предположения. И позволете да напомня на всички ви, че съществуват закони срещу клеветата, както и сериозни наказания за нарушаването им.
	Побързах да вляза в блока, без да им дам възможност да продължат с въпросите. Качих се в апартамента и започнах да отговарям на телефонните обаждания, които предната вечер бях оставила без отговор. Първо позвъних на Ник. Облекчението му при звука на гласа ми изглеждаше толкова искрено, че го оставих в едно ъгълче на съзнанието си, та по-късно да го обмисля.
	— Каролин, никога повече не ми причинявай това. Направо ме съсипа. Дори се обадих на капитан Ахърн, за да проверя дали не те държат там. Той каза, че изобщо не са се свързвали с теб.
	— Не са се свързвали с мен, но въпреки това са знаели къде съм — изтъкнах. — Очевидно са ме следили.
	Разказах на Ник, че съм се срещнала с Барбара в Мартас Винярд, но че пътуването се е оказало само загуба на време. Грижливо подбрах информацията, която щях да му предоставя.
	— Съгласна съм с теб. Вероятно се е омъжила за Гълбрайт, за да си осигури билет за медицинското училище, но смятам, че изпълнява своята част от сделката. — Не можах да се въздържа да не я оплюя. — Намекна ми колко отдаден на професията си и любящ детски хирург е и как понякога, когато минава през бебешката стая в педиатрията, отива до някое плачещо бебе и го взема на ръце, за да го успокои.
	— Типично за Барбара — съгласи се Ник. — Каролин, как се справяш?
	— Едва-едва. — Долавях изтощението в собствения си глас.
	— И аз. Ченгетата отново ме въртят на шиш — и мен, и Бени. Искаш ли да чуеш една добра новина? — Гласът му прозвуча по-весело. — Продадох апартамента си на Парк Авеню.
	— Този, който те кара да се чувстваш като Рой Роджърс? — усмихнах се.
	— Точно него. Агентът ми съобщи, че купувачът възнамерява да го направи на пух и прах и после да го обзаведе наново. Пожелавам му успех.
	— Къде ще отидеш?
	— В апартамента в Трибека. Очаквам го с нетърпение, ако в този момент изобщо мога да очаквам нещо с нетърпение. Снощи хванахме в клуба едно деветнадесетгодишно момиче с фалшива шофьорска книжка. Ако й бяхме сервирали, можеше да ни затворят. Няма да се учудя, ако се окаже, че са го организирали ченгетата, за да ме притиснат още повече.
	— На този етап нищо не може да ме изненада — заявих съвсем сериозно.
	— Да вечеряме заедно довечера? Искам да те видя.
	— Не, не мисля. Смятам да отида до санаториума и да посетя мама. Имам нужда да видя с очите си как е.
	— Ще те закарам.
	— Не, предпочитам да отида сама.
	— Каролин, искам да те попитам нещо. Преди години Мак ми каза, че си падаш по мен и че трябва да внимавам да не те окуражавам, като флиртувам с теб. — Той направи пауза, очевидно опитвайки се да запази тона си игрив. — Има ли начин, по който бих могъл да съживя това увлечение, или този път ще си остане едностранно от моя страна?
	Знаех, че усмивката се усеща в гласа ми.
	— Много подло от негова страна да ти го каже.
	— Не, не беше. — Гласът на Ник отново стана сериозен. — Добре, Каролин. Засега ще те оставя на мира. Но се дръж за мисълта, че и ти, и аз ще се измъкнем от тази каша.
	Разплаках се. Не исках той да разбере и затворих, но веднага се зачудих дали Ник не бе започнал да казва „заедно“, или само съм си въобразила, че чувам тази дума, защото толкова отчаяно исках нещата да се развият по този начин?
	А после за пръв път ми хрумна, че е възможно клетъчният ми телефон и телефонната линия в апартамента да се подслушват. „Разбира се, че ги подслушват“ — помислих си. Барът бе убеден, че поддържам връзка с Мак. Не биха си позволили да пропуснат възможността да разберат, ако той ми се обади.
	Размишлявайки за разговора си с Ник, се зачудих дали ушите им не пламтят от предположението, че е възможно преднамерено да са се опитали да го закопаят с непълнолетна консуматорка на алкохол в „Бараката“.
	Надявах се, че пламтят.


	64.

	Лил и Гюс Крамър седяха, сковани от напрежение, в кабинета на капитан Лари Ахърн. Ахърн ги гледаше внимателно, обмисляйки по какъв начин да подходи към тях. Още когато Гейлър ги подкани да влязат, стана очевидно, че Лил Крамър е на ръба на нервен срив. Ръцете й трепереха, а едната страна на устата й видимо се сгърчваше. Всеки момент щеше да заплаче. Дали да започне деликатно, или да я остави да рухне?
	— Лил, не ни казахте, че сте лежали две години в затвора за кражба на бижута — каза грубо той.
	Като че ли някой я удари в устата. Тя ахна, очите й се разшириха, сетне започна да стене. Гюс скочи на крака.
	— Млъквайте! — изкрещя той на Ахърн. — Проверете онзи случай. Лил е била младо момиче от Айдахо, без семейство, ден и нощ се е грижела за една възрастна дама. _Никога_ не е докосвала бижутата й! Братовчедите на старата дама са били единствените, които са знаели комбинацията за сейфа в къщата й. Набедили са Лил, за да докопат не само бижутата, а и осигуровката, дано да горят в ада.
	— Никога не съм срещал затворник, който да не е бил набеден — рече безцеремонно Ахърн. — Седнете, господин Крамър. — Отново се обърна към Лил. — Мак някога обвинявал ли ви е, че сте откраднали нещо?
	— Лил, не казвай нито дума. Тези хора отново се опитват да те набедят.
	Раменете на Лил Крамър хлътнаха.
	— Ако е така, нищо не мога да направя. Никой няма да ми повярва. Точно преди да изчезне, Мак ме попита за новия си часовник, попита дали съм го виждала. Всъщност намекваше, че аз съм го откраднала. Толкова се огорчих, че му се развиках. Казах: „И тримата в този апартамент сте толкова небрежни, а после, когато не можете да намерите нещо, обвинявате мен“.
	— Кой друг ви е обвинил? — попита Ахърн.
	— Онзи ужасен Брус Гълбрайт. Не можеше да намери пръстена си от колежа, като че ли аз бих могла да го открадна. Какво щях да правя с него? А после, една седмица по-късно, каза, че го е намерил в джоба на панталоните си. Естествено, не се извини. Дори не каза: „Съжалявам, госпожо Крамър“. — Сега Лил плачеше — уморени, безнадеждни сълзи.
	Ахърн и Гейлър се спогледаха. И двамата си мислеха едно и също: това щеше лесно да се провери.
	— Значи не знаете дали Мак е намерил часовника си, преди да изчезне?
	— Не. И точно затова толкова се страхувам, че когато се върне, отново ще ме обвини. — Лил Крамър открито зарида. — И точно затова, когато си помислих, че съм го видяла в църквата онзи ден…
	— _Помислили_ сте си, че сте го видели в църквата! — прекъсна я Ахърн. — Преди ни казахте, че сте сигурна, че сте го видели там.
	— Видях мъж с неговия ръст, а после, когато чух, че е оставил бележката, бях сигурна, но после се разколебах и предполагам, че сега съм сигурна, но…
	— Защо изведнъж решихте да се преместите в Пенсилвания? — намеси се Гейлър.
	— Защото племенникът на господин Олсен, Стив Хокни, е чул как Мак ме пита за часовника и сега ме държи с това — изкрещя тя. — Иска да се оплачем на вуйчо му от Хауи и да го накараме да го уволни, и… и… не мога… да… го… понеса… повече. Просто искам да умра. Искам да умра…
	Лил Крамър се наведе напред и закри лице с ръцете си. Слабите й рамене се разтърсиха от ридания. Гюс коленичи до нея и я прегърна.
	— Всичко е наред, Лил — зашепна, — наред е. Отиваме си вкъщи.
	Вдигна поглед, първо към Ахърн, а после към Гейлър.
	— Ето какво мисля за вас двамата — каза той и се изплю на килима.


	65.

	Другото телефонно обаждане, което направих, след като приключих разговора с Ник, бе до Джаки Рейнолдс, моята приятелка психолог, която многократно се бе опитвала да се свърже с мен и на която постоянно отлагах да се обадя. Разбира се, Джаки бе чела вестниците, но не бяхме говорили много след вечерята ни, когато започна всичко това. Припомняйки си подозрението, че подслушват телефона ми, отговарях на въпросите й само най-общо.
	Знаех, че се е досетила какво ме притеснява.
	— Каролин, няколко пациенти отложиха сеансите си — каза тя. — Имаш ли някакви планове за обяд?
	— Не.
	— Тогава защо не дойдеш и не си поръчаме кафе и сандвичи?
	Това ми прозвуча чудесно. Кабинетът на Джаки е свързан с апартамента й на Източна седемдесет и четвърта улица и Второ авеню. Докато затварях, осъзнах колко много искам да ми даде някои напътствия за предстоящото ми посещение при мама. Което ми напомни, че все още не бях говорила с Елиът.
	Набрах номера на офиса му и незабавно ме свързаха с него.
	— Каролин, не знаех какво да мисля, когато не успях да те намеря на клетъчния.
	Долових упрека в гласа му и се извиних. Знаех, че му го дължа. Обясних, че съм отишла до Мартас Винярд и причината за това. После, без да забравям за вероятното подслушване, казах, че само съм си загубила времето с това посещение и че по-късно този следобед ще отида с колата да видя мама.
	— Ако откаже да ме приеме, поне ще съм опитала. Ще съм там между четири и пет — казах му.
	— Мисля, че времето е много подходящо — рече бавно той. — Надявам се самият аз да съм там около пет. Искам да говоря и с теб, и с Оливия едновременно.
	С тези думи приключихме разговора. За какво искаше да говори и с двете ни? В нестабилното състояние на мама сигурно нямаше да я лиши от подкрепата си. „Моля те, Господи, само не това!“ Тя имаше нужда от него. Помислих си за онази вечер само преди няколко седмици, когато получихме бележката на Мак и тя оповести на вечеря, че е решила да го остави да живее собствения си живот. Спомних си за начина, по който двамата с Елиът се бяха погледнали и как той бе решил да я придружи в Гърция. Сетих се за начина, по който се докосваха раменете им, докато вървяха по улицата, след като напуснахме „Льо Сирк“. Елиът можеше да направи мама щастлива. „Мама е на шейсет и две години — помислих си. — Има всички шансове да живее още двадесет или тридесет години — освен ако, разбира се, не съм разрушила тези шансове, когато нахлух в стаята на детективите и се обърнах към Барът.“
	Преоблякох се със сако и панталони и както предната вечер в Мартас Винярд, се опитах да прикрия тъмните кръгове под очите си с фон дьо тен и придадох малко цвят на изпитото си лице със спирала и червило.
	Излязох от гаража, този път със собствената си кола, и — изненада, изненада! — оказа се, че поне засега медийните ванове са изчезнали. Предположих, че са решили, че за днес няма да успеят да изкопчат нищо повече от мек.
	Когато стигнах до Седемдесет и четвърта улица, оставих колата в гаража на Джаки и се качих горе. Тя ми отвори и се прегърнахме.
	— Тоновете стрес са наистина несравнима диета — подхвърли тя. — Не съм те виждала само от две седмици, а се обзалагам, че си свалила най-малко два-три килограма.
	— Най-малко — съгласих се, докато влизах след нея в кабинета й — голяма, удобна стая с две тапицирани кресла с лице към бюрото. Спомних си, че тя колекционира картини на кучета и коне от деветнадесети век и се възхитих на глас на някои наистина прекрасни творби, окачени на стената. Представях си как пациентите споменават нещо за тях, преди да разкрият проблема, който ги бе подтикнал да потърсят помощта на Джаки.
	Спряхме се на шунка и швейцарско сирене върху ръжен хляб с маруля и горчица и черно кафе. Тя позвъни в „Доставки по домовете“ и двете се настанихме и започнахме да говорим. Разказах й за срещата си с Барбара, премълчавайки само факта, че тя бе родила сина на Мак. Вместо това с усещането, че съм лъжкиня, й предадох версията на Барбара — че е направила аборт.
	— Да, това наистина е възможна причина за изчезването на Мак — съгласи се тя. — Но ако си представим, че бе отишъл при баща ти или при майка ти? Какво щеше да направи единият или другият, или и двамата?
	— Щяха да ги подкрепят в решението им да се оженят и да задържат бебето. Щяха да платят за обучението на Мак в юридическото училище.
	— А дали биха платили обучението на Барбара в медицинското училище?
	— Не знам.
	— Такъв, какъвто го познавах, баща ти със сигурност не би се примирил, ако Мак бе решил да пробва силите си в актьорската професия.
	— О, с _това_ съм напълно съгласна.
	После разказах на Джаки колко много се безпокоя, че Елиът може да се откаже да се ожени за мама, докато подозрението върху Мак продължава да тегне или ако го арестуват и изправят пред съда.
	— На твое място и аз бих се тревожила — съгласи се откровено Джаки. — Безупречната репутация означава толкова много за хората като Елиът. Познавам един такъв човек. На възрастта на Елиът е, вдовец, един от най-приятните хора, които съм срещала, но ужасен сноб. Шегувам се с него, че по-скоро би умрял, отколкото да излезе с жена, която не е от висшето общество, все едно колко изискана и красива е.
	— И какво ти отговори, когато му каза това? — попитах.
	— Засмя се, но не го отрече.
	Обадиха се от доставките, за да ни съобщят, че поръчката е тръгнала. Седнахме да обядваме и Джаки започна да ми напомня, че възнамерявам да кандидатствам за служба в кабинета на окръжния прокурор. Знаех, че само миг по-късно бе готова да си прехапе езика. Можете ли да си представите окръжният прокурор на Манхатън да вземе на работа сестрата на предполагаем убиец?


	66.

	Целия следобед, сами или по двойки, членовете на детективския отдел се отбиваха в офиса на Лукас Рийвс и изучаваха снимките, които той бе приготвил за тях. Понякога се спираха на една или няколко фотографии. Разгледаха компютърно обработената снимка, която показваше как би изглеждал Мак Макензи днес. Някои от тях я вдигнаха, за да я сравнят с една от снимките на стената, в която бе хваната само глава, но накрая всички си тръгнаха, свивайки рамене с разочарование и поражение.
	Рой Барът бе сред последните, които дойдоха, в пет без четвърт. Преди това си бе отишъл у дома и се бе строполил в леглото за три часа. Сега, прясно избръснат и способен да се концентрира, той старателно прегледа стотиците снимки, докато Лукас Рийвс търпеливо чакаше в кабинета си.
	Най-после в седем и петнадесет, когато Лукас дойде да види какво става, Барът се предаде.
	— Всички те започват да ми изглеждат познати — каза той. — Не знам защо, но имам чувството, че пропускам нещо. — Вдигна ръка и посочи към най-далечната стена.
	Лукас Рийвс се намръщи.
	— Странно, Каролин Макензи също се спря пред нея. Имам чувството, че нещо привлече интереса й, но навярно е решила, че е невъзможно. Сигурен съм, че иначе щеше да каже нещо.
	Барът отново застана пред стената.
	— Няма да стане, поне не тази вечер.
	Рийвс бръкна в джоба си и извади визитна картичка.
	— Записал съм номера на мобилния си телефон. Ако се сетите за нещо и искате да дойдете тук, по което и да е време, само ми се обадете и аз ще кажа на охраната долу да ви пусне незабавно.
	— Това би било удобно. Благодаря.
	Барът се върна в стаята на отдела, за да открие, че тя пращи от възобновена енергия. Ахърн, с охлабена вратовръзка и измъчено, изпито лице, кръстосваше из кабинета си.
	— Може да сме намерили нещо — поде той. — Стив Хокни, племенникът на собственика на блока, в който е живял Мак Макензи, има поверително досие като малолетен. Успяхме да го видим доста сериозни неща, но нищо, което да показва склонност към насилие. Продавал е марихуана, бил е замесен в кражби, включително и е взлом. Вуйчо му е бил в състояние да му наеме добър адвокат, който го е пратил за няколко години в младежки център. Според Лил Крамър Хокни я изнудвал с това, че часовникът на Макензи бил изчезнал. Сега търсим Хокни. Групата му редовно има участия в заведенията по границата на Сохо и Гринич Вилидж, а той си слага най-различни костюми, дори и перуки, и се гримира, за да промени външността си.
	— Ами останалата част от историята на Крамърови?
	— Разговаряхме с Брус Гълбрайт. Студенокръвна риба. Призна, че е попитал Лил Крамър за училищния си пръстен, но тя го била разбрала погрешно. Не я обвинявал. Твърди, че просто я е попитал дали не го е виждала, докато е чистела. Тя вдигнала голяма врява и страшно се разстроила. Като знаем миналото й, можем да разберем защо е била свръхчувствителна, когато Гълбрайт й е задал такъв въпрос.
	Докато Ахърн говореше, в стаята бе влязъл Боб Гейлър.
	— Нашите хора тъкмо се свързаха с вуйчото на Хокни, Дерек Олсен — онзи старец, който притежава сградата. Потвърди, че между неговия помощник, Хауърд Алтман, и племенника му Стив Хокни съществува съперничество. Било му дошло до гуша и от двамата. Оставил съобщения на мобилните им телефони, че продава всичко и че стенобитната топка ще удари къщата на Сто и четвърта улица още утре сутринта. Не се издадохме, че търсим информация за племенника. Съобщихме му, че искаме да потвърдим историята на Крамърови.
	— Какво каза Олсен за тях?
	— Добри, работливи хора. Бил готов да им повери всичко, което притежава.
	— Имаме ли снимки на Хокни? — попита Барът. — Искам да го сравня с едно лице, което видях в офиса на Рийвс съвсем скоро. Гризе ме чувството, че съм пропуснал нещо.
	— Има една негова рекламна снимка заедно с групата му тук, на бюрото ми — каза Ахърн. — При положение че хората ни са навсякъде по улиците, имаме стотици снимки.
	Барът започна да рови из безредно нахвърляната купчина на бюрото на Ахърн, а после вдигна една от снимките.
	— _Ето го_ — рече той гласно.
	Ахърн и Гейлър се взряха в него.
	— За какво говориш? — попита Ахърн.
	— Говоря ето за _този_ тип — отвърна Барът и посочи човека на снимката. — Къде е _другата_ снимка, на която Лизи позира за приятелката си — онази, на която Ник Демарко е на заден план?
	— Някъде в купчината има копие.
	Барът започна да рови и с доволно изсумтяване рече:
	— Ето я.
	Вдигна двете снимки една до друга, като ги сравняваше. Миг по-късно вече набираше номера на клетъчния телефон на Лукас Рийвс.


	67.

	Както очаквах, санаториумът, където се намираше мама, бе точно толкова луксозен отвътре и отвън, колкото си представях, че ще бъде всяко място, което Елиът би избрал за нея. Дебели килими, меко осветление, красиви картини на стените. Пристигнах там в четири и половина и администраторката очевидно бе уведомена за посещението ми.
	— Майка ви ви очаква — каза тя. Гласът й бе професионално мелодичен и напълно подхождаше на обстановката. — Апартаментът й е на четвъртия етаж, с красив изглед навън.
	Изправи се и ме заведе до асансьора — прекрасно помещение с украса, с оператор и тапицирана с кадифе пейка.
	— Апартаментът на госпожа Оливия, ако обичаш, Мейсън — заръча придружителката ми и аз си спомних какво съм чувала — че в някои от тези скъпи психиатрични санаториуми хората не споменават фамилните имена. „Чудесно — помислих си. — Няма нужда другите гости да знаят, че госпожа Чарлс Макензи се намира сред тях.“
	Асансьорът спря на четвъртия етаж, ние излязохме и тръгнахме по коридора към ъгловия апартамент. След като почука на вратата, придружителката ми я отвори.
	— Госпожа Оливия — провикна се тя. Гласът й леко се повиши, но въпреки това запази професионалния си тон.
	Влязох след нея в скъпо обзаведена дневна. Бях виждала снимки на апартаментите на „Плаза Атене“ в Париж и се почувствах така, като че ли влизам в някой от тях. После мама се появи на вратата на спалнята. Без да каже нито дума повече, администраторката изчезна и аз и мама се погледнахме.
	Всички противоречиви емоции, кълбото от чувства, които изпитвах тази последна седмица, откакто мама бе намерила убежище в апартамента на Елиът, ме връхлетяха, докато я гледах. А после изчезнаха и единственото, което бях в състояние да изпитам, бе любов. Прекрасните й очи бяха изпълнени с тъга. Гледаше ме несигурно, като че ли не знаеше какво да очаква от мен.
	Прекосих стаята, отидох до нея и я прегърнах.
	— Толкова съжалявам — промълвих. — Ужасно съжалявам. Предполагам, че колкото и пъти да си казвам „Само ако не се бях опитала да намеря Мак“, полза няма. Мога да ти кажа само, че бих дала живота си, за да залича стореното, но не мога.
	И тогава ръцете й започнаха да галят косата ми, както когато бях малко момиченце и нещо ме бе наскърбило. Тези ръце бяха любящи и успокояващи и аз разбрах, че майка ми се е примирила с това, което бях направила.
	— Каролин, ще се справим с всичко — каза успокоително тя. — Без значение какво ще излезе накрая. Ако Мак наистина е направил онова, което твърдят, тогава съм сигурна в едно: той не е на себе си.
	— Какво по-точно са ти казали? — попитах я.
	— Предполагам, че всичко. Вчера заявих на доктор Ейбрамс, моя психиатър, че не желая повече да ме предпазват. Мога да се отпиша оттук, когато поискам, но предпочитам да науча всичко, което трябва да знам, тук, където мога да говоря с него за това.
	Това беше майката, която мислех, че съм загубила — онази, която помогна на татко да запази разсъдъка си, когато Мак изчезна, онази, чиято първа мисъл беше за мен, когато на единадесети септември разбра, че сме загубили татко. Тогава бях предпоследна година в „Колумбия“. Съвсем случайно бях останала да спя вкъщи и все още съм спяла, когато се е разбил първият самолет. Ужасена, мама го гледала със собствените си очи. Офисът на татко беше на сто и третия етаж на Северната кула — първата, която удариха. Опитала се да позвъни на татко и наистина успяла да се свърже с него. „Лив, огънят е точно под нас — казал й той. — Мисля, че няма да се спасим.“
	Връзката прекъснала и минути по-късно мама видяла как кулата се срутва. Оставила ме да спя, докато около четиридесет и пет минути по-късно се събудих сама. Отворих очи и я видях седнала в стаята ми. От очите й бликаха сълзи. После ме притисна в прегръдките си и ме залюля, докато ми разказваше какво се е случило.
	Това беше майка ми — такава, каквато бе някога, преди година след година ежегодните обаждания на Мак за Деня на майката да я разкъсат на части.
	— Мамо, щом се чувстваш добре тук, искам да останеш още малко — казах й. — Повярвай ми, не е добре за теб да бъдеш в Сътън Плейс точно сега, а веднъж разберат ли медиите, че си се върнала в апартамента на Елиът, ще те обсадят там.
	— Да, разбирам. Но, Каролин, ами ти? Знам, че няма да дойдеш тук, но няма ли някое място, където да можеш да се спасиш от тях?
	„Можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш“ — помислих си.
	— Мамо, смятам, че е много важно да съм там и всички да ме виждат — казах. — Защото, докато не получим неопровержимо доказателство за противното, аз ще продължавам да вярвам и да се кълна пред всички, че Мак е невинен.
	— Точно така би постъпил и баща ти. — Сега мама се усмихна — с истинска усмивка. — Хайде, ела да седнем. Щеше ми се да изпием по един коктейл, но тук това е абсолютно изключено. — Погледна ме с лека нервност. — Нали знаеш, че и Елиът ще дойде?
	— Да. Нямам търпение да го видя.
	— През цялото време стоеше зад мен като скала.
	Признавам, че почувствах прилив на ревност, а после изпитах вина. Елиът _наистина_ стоеше зад мама като скала. Преди две седмици тя ми каза, че аз съм опората й. Чувството ми за вина избледня, когато си спомних, че Елиът може точно сега да оповести, че трябва да се отдалечи от нашите проблеми. Думите на Джаки отново отекнаха в ушите ми: „Безупречната репутация означава толкова много за хората като Елиът“.
	Но когато той пристигна, всичките ми страхове се оказаха съвсем неоснователни. Всъщност по своя симпатичен, скован начин той ме молеше за моята благословия да се ожени за мама. Седна до нея на дивана и се обърна откровено към мен:
	— Каролин, предполагам, знаеш, че винаги съм бил влюбен в майка ти — призна той. — Винаги съм смятал, че тя е блестяща звезда, която не мога да достигна. Сега обаче знам, че мога да й предложа подкрепата на съпруг в един много труден период от живота й.
	Почувствах се длъжна да го предупредя.
	— Елиът, ако Мак отиде на процес като сериен убиец, трябва да си наясно, че шумът, който ще се вдигне, ще бъде ужасен. Хора като твоите клиенти може да не останат очаровани, че финансовият им съветник редовно се появява на първа страница в таблоидите.
	Елиът погледна първо към майка ми, а после към мен. В очите му блесна малко пламъче и той заяви:
	— Каролин, майка ти ми произнесе дума по дума същата реч. Обещавам ти едно: по-скоро съм готов да кажа на всичките си изтъкнати клиенти да отидат да скочат от някоя скала, отколкото дори за един ден да се откажа да бъда до майка ти.
	Тримата вечеряхме в една от частните трапезарии. Тържеството беше съвсем тихо. Съгласих се с плановете им, че трябва да се оженят колкото се може по-скоро и по-безшумно. Тази вечер, когато потеглих към къщи, се чувствах много по-спокойна за мама, но също така и изпълнена със странното чувство, че Мак се опитва да стигне до мен. Можех почти да усетя присъствието му в колата. Защо?
	В Сътън Плейс отново нямаше и следа от медиите. Легнах си и изслушах новините в единадесет часа. Показаха кадър с моето обръщение към медиите и установих, че гласът ми звучи пронизително и отбранително. На този етап вече се бе разчуло — или полицията преднамерено се бе погрижила да се разчуе — че Лизи е назовала Мак като свой похитител.
	Изключих телевизора. „Любов или пари — помислих си, докато затварях очи. — Лукас Рийвс каза, че това са мотивите за повечето престъпления. Любов или пари. Или, в случая на Мак, _липсата_ на любов.“
	В три часа сутринта чух бръмченето на домофона. Станах от леглото и се втурнах надолу по стълбите, за да отговоря. Беше портиерът.
	— Извинявайте, госпожице Макензи — каза той. — Но някакъв човек току-що остави бележка и подчерта, че е въпрос на живот и смърт да я получите незабавно.
	За миг се поколеба, но добави:
	— С целия този шум в медиите, някой може да е решил да си направи шега, но…
	— Изпратете я — прекъснах го.
	Застанах на вратата и зачаках, докато Мануел се появи по коридора и ми подаде един обикновен бял плик. Бележката в него бе написана на обикновена хартия:

	„Каролин, изпращам ти това по куриер, защото телефонът ти може да се подслушва. Мак току-що ми се обади. Иска да ни види и двамата. Ще ни чака на ъгъла на Сто и четвърта улица и магистрала «Ривърсайд». Ще се видим там.
	Елиът“.


	68.

	— Ето го — възкликна Барът, — на улицата пред „Бараката“ в нощта, когато Лизи е изчезнала. Ако погледнем от ъгъла, от който го е хванала охранителната камера, той е могъл да вижда масата на Демарко. А ето го отново, на същата снимка като Демарко, как гледа Лизи, докато тя позира за съквартирантката си.
	Придружени от охраната, която бе получила инструкции да ги пусне, те се намираха в офиса на Лукас Рийвс. Бяха разгледали стотици снимки на монтажите на стената, докато най-накрая намериха лицето, което търсеха.
	— Ето още един, който прилича на него, но косата е по-къса — посочи Гейлър и в гласа му се прокрадна забележима нотка на въодушевление.
	Часът бе десет и половина. С ясното съзнание, че им предстои дълга нощ, двамата детективи забързаха обратно към офиса, за да започнат да обработват информацията за още един възможен заподозрян.


	69.

	Лукас Рийвс не спа добре вечерта в сряда. „Любов или пари“ бяха думите, които отново и отново се повтаряха напевно в главата му. В шест часа сутринта, докато се събуждаше, въпросът, който досега така и не успя да формулира, изведнъж изникна в главата му: кой би имал интерес да накара хората да мислят, че един мъртвец е още жив?
	Любов или пари?
	Пари, разбира се. Всичко започваше да се подрежда в цялостна картина като парченца от пъзел. Толкова абсурдно просто, ако наистина се окажеше прав.
	Лукас, който винаги ставаше извънредно рано, никога не се колебаеше да събужда останалите, когато търсеше отговор на някакъв въпрос. Този път, за щастие, неговият съветник — изтъкнат адвокат по имуществено право, също имаше навика да става рано.
	— Възможно ли е попечителство върху имущество да бъде отменено, или винаги е неприкосновено? — попита рязко Лукас.
	— Не е лесно, но ако има основателна причина да се изтеглят пари от него, попечителят обикновено се съгласява.
	— Така си и мислех. Няма да те задържам повече. Благодаря, приятелю.
	— За теб винаги, Лукас. Но следващия път изчакай до седем, става ли? Аз ставам рано, но жена ми обича да спи до по-късно.


	70.

	Навлякох някакъв панталон, грабнах един дъждобран, за да покрия горнището на пижамата си, и хукнах към асансьора, пъхайки бележката на Елиът в чантата си, докато тичах по коридора. В бързината да се добера до Мак, преди да е променил намерението си и да се откаже да ме види, забравих, че гаражът затваря в три часа през нощта. Мануел ми го напомни, когато му казах да ме свали там.
	Направих единственото, което можех — излязох на улицата и отчаяно се огледах с надеждата да хвана някое такси. На Сътън Плейс нямаше нито едно, но когато завих на Петдесет и седма улица, видях една от онези коли, които нерегламентирано качват пътници. Сигурно съм изглеждала налудничаво в очите на шофьора, докато размахвах и двете си ръце, за да привлека вниманието му, но той така или иначе спря. Качих се и той направи завой на запад.
	Когато стигнахме на ъгъла на Сто и четвърта улица и „Ривърсайд“, там нямаше никого. Платих на шофьора и слязох на тихата улица. Забелязах един ван, паркиран на пресечката, и макар че светлините бяха угасени, имах чувството, че Елиът и Мак може да са вътре. От другата страна на улицата видях голям строеж близо до оградена с дъски къща на ъгъла.
	От тъмния вход на следващата сграда излезе мъж. За миг реших, че е Елиът, но после установих, че е много по-млад. Лицето му ми се стори познато. След миг го разпознах като представителя на собственика на сградата, където на времето живееше Мак. Бях се запознала с него първия път, когато отидох у Крамърови, а и го срещнах в понеделник, след като излязох от апартамента им, обляна в сълзи.
	„Какво, за бога, прави той тук?“ — запитах се. И къде беше Елиът?
	— Госпожице Макензи — заговори припряно той. — Не знам дали ме помните. Аз съм Хауърд Алтман.
	— Помня ви. Къде е господин Уолъс?
	— С някакъв тип, когото намерих да живее тук. Мястото е собственост на господин Олсен и от време на време се отбивам да проверя дали всичко е наред, макар че е затворено. — Той кимна към оградената с дъсчена ограда сграда на ъгъла. — Човекът, когото намерих, ми даде петдесет кинта, за да се обадя вместо него на господин Уолъс, а после господин Уолъс ми обеща още петдесет кинта, ако напиша едно съобщение до вас и ви го доставя.
	— Те са в тази сграда? Как изглежда този човек?
	— Мисля, че е към тридесетгодишен. Разплака се, когато господин Елиът влезе в къщата. И двамата се разплакаха.
	Мак беше там вътре, опитвайки се да се скрие в тази руина, която всеки миг можеше да падне. Последвах Хауърд Алтман, като пресякох улицата и минах покрай заграждението на строежа към задната врата на къщата. Той я отвори и ми направи знак да вляза, но когато погледнах в тъмнината, която цареше вътре, се уплаших и отстъпих назад. Усетих, че нещо не е наред.
	— Помолете господин Уолъс да излезе — казах на Хауърд.
	Неговият отговор бе да ме сграбчи и да ме дръпне навътре в къщата. Така се стреснах, че дори не помислих да се съпротивлявам. Той дръпна вратата зад себе си, затвори я и преди да успея да изкрещя или да започна да се боря, за да се освободя, ме блъсна по някакво стълбище. Някъде по пътя ударих главата си и загубих съзнание.
	Не зная колко време мина, преди да отворя очи. Около мен цареше непрогледна тъмнина. Въздухът, който дишах, бе непоносимо зловонен. Усетих, че лицето ми е покрито със засъхнала кръв. Главата ме цепеше ужасно, а нещо с десния ми крак не бе наред — бе подвит под тялото ми и пулсираше от болка.
	После почувствах как нещо помръдва до мен и един шепнещ глас простена:
	— Вода, моля ви, вода.
	Опитах се да се раздвижа, но не успях. Знаех, че кракът ми трябва да е счупен. Направих единственото, за което се сетих. Навлажних пръст с езика си, а после заопипвах слепешком в тъмнината, докато най-накрая намерих засъхналите устни на Лизи Андрюс.


	71.

	Постоянно напредващият артрит на Дерек Олсен често го будеше през нощта, когато хълбоците и коленете му пулсираха от болка. В сряда през нощта, когато болката в ставите му го събуди, той не можа да заспи повече. Обаждането на полицията във връзка с племенника му Стив естествено означаваше, че непрокопсаникът отново се е забъркал в беда. „Толкова за петдесетте хиляди, които се канех да му оставя — помисли си Олсен. — Може само да си мечтае. Няма да му дам и пукнат грош!“
	Единствената светлинка в тунела бе, че след няколко часа щеше да изпита удоволствието да види как стенобитната топка разбива онази грохнала стара къща на късчета. „Всяко парче, което лети във въздуха, олицетворява парите, които спечелих от сделката — помисли си той със задоволство. — Няма да се учудя, ако Доналд Туайнинг лично дойде да управлява топката — направо е бесен, задето трябваше да ми плати толкова много.“
	Тази приятна мисъл го успокои дотолкова, че по някое време той потъна в дълбок сън, който обикновено продължаваше до осем часа. В четвъртък сутринта обаче телефонът му иззвъня в шест. Беше детектив Барът, който искаше да знае къде е Хауърд Алтман. Цяла нощ не се бил прибирал в апартамента си.
	— Да не съм му бавачка? — сопна се недоволно Олсен. — Будите ме само за да ме питате къде е той? Откъде да знам? С него не сме приятели. Той просто работи за мен.
	— Каква кола кара Хауърд? — попита Барът.
	— Когато ме кара някъде, използва моя джип. Не знам да има своя собствена кола. Не ми пука.
	— Понякога взема ли вашата вечер?
	— Не знам да прави такова нещо. Ако знае кое е добре за него, значи не го прави. Моят джип е мерцедес.
	— Какъв цвят?
	— Черен. Какво си мислите, че на моята възраст ще си взема червен ли?
	— Господин Олсен, наистина трябва да поговорим за Хауърд — настоя Барът. — Какво знаете за личния му живот?
	— Нищо. И нищо не искам да знам. Работи за мен от десет години и се справя добре.
	— Проверихте ли препоръките му, когато го наехте?
	— Препоръча ми го железен източник — моят финансов съветник Елиът Уолъс.
	— Благодаря ви, господин Олсен. Приятен ден.
	— Благодарение на вас по-голямата част от него със сигурност няма да е такава. Целия ден ще бъда уморен. — Дерек Олсен затръшна слушалката. „Но не целият ден ще е лош“ — помисли си, докато си представяше как стенобитната топка пробива дупка право в средата на детската му касичка.
	На другия край на линията Барът, неспособен да скрие ликуването си, съобщи:
	— Елиът Уолъс го е препоръчал на Олсен.
	— Това се връзва с теорията на Лукас Рийвс — съгласи се Ахърн. — Но трябва да внимаваме. Уолъс е важна клечка на Уолстрийт.
	— Така е, ала няма да е първият попечител, който бърка в парите на клиентите си, ако предположението ни излезе вярно — рече Барът. — Някакви резултати от пръстовите отпечатъци?
	— Още не. Не можем да бъдем сигурни, че онези, които взехме от външната врата на апартамента на Хауърд, наистина са негови, но така или иначе сме ги пуснали за проверка. Готов съм да се закълна, че този тип има досие — каза Гейлър.
	Барът си погледна часовника.
	— Охраната в сградата на Уолъс казва, че той обикновено отива там в осем и половина. Ще бъдем там и ще го чакаме.


	72.

	Каролин отново не отговаряше на мобилния си телефон. Ник й позвъни в осем часа сутринта в четвъртък, за да я покани на закуска. Искаше да я види. „Трябва да я видя“ — помисли си той. Бе я гледал по късните новини по телевизията как пламенно защитава Мак.
	Искаше да разбере как бе минало посещението при майка й. Знаеше колко наранена се бе почувствала тя от отказа на майка й да я види.
	Най-после клетъчният й телефон се включи и започна да звъни. Целия понеделник следобед и целия вторник беше изключен. Гризящото го чувство, че нещо не е наред, накара Ник да се отбие до Сътън Плейс, за да се убеди, че Каролин си е у дома.
	Дневният портиер тъкмо бе започнал смяната си.
	— Не мисля, че се е върнала — каза той, когато Ник попита за нея. — Разбрах, че в три часа нощес е получила спешно съобщение и веднага е излетяла навън. Който и да е предал съобщението на портиера, е настоял, че е въпрос на живот и смърт. Надявам се, че всичко е наред.
	„_Не_ е наред!“ — помисли си трескаво Ник и започна да набира вече познатия номер на детектив Барът.


	73.

	— Благодаря, че ни приехте, господин Уолъс — каза учтиво Барът.
	— Няма нищо. Има ли някакви новини за Мак? — попита Елиът.
	— Не, боя се, че няма, но възникнаха някои въпроси, които вие можете да ни помогнете да изясним.
	— Разбира се. — Елиът направи знак на детективите да седнат.
	— Познавате ли Хауърд Алтман?
	— Да. Работи при моя клиент Дерек Олсен.
	— Не е ли вярно, че именно вие сте го препоръчали на Олсен преди десет години?
	— Мисля, че да.
	— Откъде познавате господин Алтман?
	— Не съм съвсем сигурен. Доколкото си спомням, един предишен клиент беше продал свои имоти и искаше да го препоръча на някой друг. — Лицето на Елиът бе съвсем безизразно.
	— Кой беше този клиент?
	— Не съм сигурен, че изобщо си спомням. Имах работа с него съвсем за кратко. Чисто съвпадение. Олсен беше при мен и се оплака, че не може да си намери добър помощник, и аз му споменах Алтман.
	— Разбирам. Бихме се радвали да научим името на този клиент и съм сигурен, че и вие ще искате да го намерим. Алтман може да се окаже виновен за отвличането на Лизи Андрюс, което, разбира се, би очистило името на Мак Макензи.
	— Всичко, което би очистило името на Мак, ще бъде безценно за мен. — Гласът на Елиът потрепери.
	Барът го изучаваше, отбелязваше си красиво ушития костюм, искрящата от белота риза, хубавата вратовръзка в червено и синьо. Гледаше как Елиът сваля очилата си, излъсква ги и отново си ги слага. „У него има нещо, което ми прави впечатление. Какво е то? — запита се. — В очите и челото е.“ Да, очите и челото на Елиът Уолъс му изглеждаха познати. А после се запита: „Възможно ли е? Мили боже, та той прилича на Алтман“. Направи знак на Гейлър да продължи с въпросите.
	— Господин Уолъс, не е ли вярно, че вие сте попечителят на имуществото на Мак Макензи?
	— Аз съм попечителят на всички тръстове на семейство Макензи.
	— _Единственият_ попечител?
	— Да.
	— Какви са условията на тръста на Мак?
	— Тръстът беше създаден от дядо му. Мак не може да получава доходи от него, преди да навърши четиридесет години.
	— А през това време, разбира се, сумата продължава да расте.
	— Да. Парите бяха грижливо инвестирани.
	— Какво ще се случи, ако Мак умре?
	— Тръстът ще се прехвърли на децата му, а ако няма такива — на сестра му, Каролин.
	— Би ли могъл Мак да поиска известна сума от тръста си поради някаква причина, която вие като попечител прецените, че е основателна?
	— В такъв случай тази причина би трябвало да бъде извънредно сериозна. Дядо му не желаеше наследникът му да се окаже плейбой.
	— А какво бихте казали за факта, че Мак е искал да се ожени; че бъдещата му съпруга е била бременна с неговото дете; че вече не е искал родителите му да плащат разходите му вместо него; че е искал да се запише в юридическо училище и да плати, за да може жена му да учи в медицинско училище? Всичко това щеше ли да бъде достатъчна причина, за да изтегли пари?
	— Би могло да бъде, но подобна ситуация не е възниквала. — Елиът Уолъс се изправи. — Както разбирате, имам натоварена програма и…
	Клетъчният телефон на Барът иззвъня. Обаждаше се Ник Демарко. Барът се заслуша, твърдо решен да запази изражението си непроницаемо. Каролин Макензи бе изчезнала. „Следващата жертва“ — помисли си той.
	Уолъс, протегнал ръка, ги подканваше да излязат от кабинета му. „Лукас Рийвс е прав — помисли си Барът. — Сега всичко си идва на мястото.“ Реши да подведе Уолъс с фалшива информация.
	— Не бързайте толкова, господин Уолъс — каза той. — Никъде няма да ходим. Хауърд Алтман е арестуван. Не спира да се перчи за онези отвличания. Фука се, че е работел за вас. — Направи кратка пауза. — Вие не ни казахте, че сте негов _роднина_.
	Най-после невъзмутимостта на Елиът като че ли поддаде.
	— О, горкият Хауи — въздъхна той, подпря се с една ръка на бюрото си, а с другата бръкна в най-горното чекмедже. — Той, разбира се, е съвършено невменяем.
	— Не, не е — процеди хладно Барът.
	Елиът Уолъс отново въздъхна.
	— Моят племенник психопат обеща да умре по спиращ дъха начин и да вземе Каролин и Лизи със себе си. Дори и това не успя да направи.
	С едно-единствено бързо движение Елиът Уолъс извади малък пистолет от чекмеджето на бюрото си и го допря до челото си.
	— Както би се изразил братовчедът Франклин, „Сбогом, мои драги сънародници“ — каза той и дръпна спусъка.


	74.

	Лари Ахърн бе в стаята на отдела, когато му позвъни Барът.
	— Лари, бяхме прави за Уолъс. Току-що си пръсна мозъка. Преди това ни уведоми, че Алтман му е племенник. Съобщи, че Алтман държи Каролин и Лизи и ще ги убие, а после ще се самоубие. Но не ни каза къде са.
	С ледено спокойствие Ахърн обмисли тази зашеметяваща информация.
	— През последните няколко часа нито един опит да проследим тези телефони не е дал резултат — отбеляза той. — Или са изключени, или са в район, където не можем да получим сигнал. Ами Алтман? И той трябва да има мобилен телефон. Ще позвъня на шефа му Олсен по друга линия. Не затваряй.


	75.

	Дерек Олсен, стиснал в ръка сгъваем стол, тъкмо се канеше да излезе и да се отправи надолу по пресечката, за да види как стенобитната топка унищожава старата му къща. Вече раздразнен от второто обаждане на детективите, той се ядоса още повече, когато чу причината за него.
	— Да, Хауи има клетъчен телефон. Кой няма? Да, знам номера му. 917-555-6262. Но ще ви кажа нещо. Това е телефонът, за който плащам аз. Аз получавам сметките. Наблюдавам го като ястреб. Всички обаждания са свързани само с работата му. Предполагам, че има и друг. Откъде да зная? Тръгнал съм да се позабавлявам малко. Довиждане.


	Докато Барът чакаше Ахърн да приключи разговора с Олсен, детектив Гейлър се движеше бързо напред-назад, предприемайки обичайните мерки. Заключи с една ръка вратата на кабинета на Уолъс, докато с другата набираше 911 по мобилния си телефон.
	После чу как Барът избухва в отговор на това, което му казваше Ахърн:
	— Деловият телефон, който Олсен ти е дал за Алтман, е изключен! Но чакай един момент. Уолъс и бездруго никога не би бил толкова глупав да звъни на Алтман по тази линия. Трябва да е имало и друг номер, на който се е свързвал с него. Стой така, Лари.
	С две крачки Барът прекоси стаята, коленичи до трупа на Уолъс и започна да рови из джобовете му.
	— Ето го!
	Измъкна един малък мобилен телефон, последно постижение на технологията, отвори го и заразглежда указателя. „Това трябва да е“ — помисли си той, когато видя инициалите Х. А. Натисна 5, а после бутона „изпрати“ и като шепнеше едва чута молитва, вдигна телефона до ухото си.
	Телефонът иззвъня два пъти, а после отсреща вдигнаха.
	— Вуйчо Елиът — обади се от другия край на линията нервен, писклив глас, — нали се сбогувахме снощи. Не искам да говоря повече. Остават само още няколко минути.
	Връзката прекъсна. Няколко секунди по-късно Барът вече се беше върнал на собствения си телефон и диктуваше номера на Хауърд Алтман на Ахърн, който трескаво го чакаше да свърши, за да го предаде на техниците, които да установят къде се намира телефонът.


	76.

	През тази дълга нощ той дойде три пъти в мазето. Докато лежах до Лизи на онзи студен, влажен и мръсен под с втвърдено от засъхнала кръв лице и пръсти, преплетени с тези на Лизи, той минаваше от ридания към смях, от стенания към кикот. Всеки път, когато чуех звук от стъпки по стълбите, ме обземаше страх, защото не знаех дали този път не е решил да ни убие.
	— Помниш ли убиеца Зодиак*? — изхлипа той първия път, когато слезе долу. — Той не е искал да продължава. И аз не исках. Написал е писмо до един вестник и бил сигурен, че така следите водят към него. И аз написах писмо, но го скъсах. Измъчвам се, но не искам да отида в затвора. Убих първото момиче, когато бях на шестнадесет години. Бях го оставил зад себе си. Но после отново се случи. Бях управител на един имот, а дъщерята на икономката беше толкова хубава. Когато намериха тялото й, ме заподозряха. Майка ми ме изпрати в Ню Йорк при скъпия й по-голям брат, моя вуйчо, Елиът Уолъс…
	[* Сериен убиец, действал в Северна Калифорния в края на 60-те години на XX век. Самоличността му все още не е разкрита. Известен е с множеството подигравателни писма, които изпраща до медиите. — Б.пр.]
	Елиът Уолъс! Чичо Елиът! „Но това е невъзможно — помислих си. — Не може да бъде!“
	Почувствах дъха му по бузата си.
	— Не ми вярваш, нали? Трябва да ми повярваш. Майка ми му каза, че трябва да ми помогне или тя ще разкрие мошеничествата му. Само че още преди да се запозная с него, се случи отново, веднага след като пристигнах в Ню Йорк. Първото момиче в нощния клуб. Взех тялото й и го хвърлих в реката. После се срещнах с вуйчо Елиът и му разказах всичко. Казах му, че съжалявам и че той трябва да ми намери работа, иначе ще отида в полицията, ще се предам и ще оповестя във вестниците, че е измамник.
	Гласът на Алтман стана саркастичен:
	— Той _естествено_ обеща, че ще ми намери работа. — Устните му докоснаха челото ми. — Сега ми вярваш, нали, Каролин?
	Дишането на Лизи се бе превърнало в тихо, ужасено хлипане. Стиснах ръката й.
	— Вярвам ти — отвърнах. — Знам, че казваш истината.
	— Знаеш ли, че съжалявам?
	— Да. Да, знам.
	— Добре.
	Беше толкова тъмно, че не можех да го видя, но усетих, че се е отдалечил от нас. После отново го чух как се качва по стълбите. Колко време щеше да мине, преди да се върне, запитах се отчаяно. Каква глупачка излязох. Никой не знаеше къде съм отишла. Можеше да минат часове, преди някой да ме потърси. „Ник — помислих си, — Ник, моля те, разтревожи се. Разбери, че нещо не е наред. Потърси ме. Потърси ни.“
	Мисля, че минаха няколко часа, преди да изкрещя. Той се бе придвижвал толкова тихо, че изобщо не го бях чула как се връща. Ръката му покри устата ми.
	— Няма смисъл да викаш, Каролин — рече. — Отначало Лизи също крещеше. Слизах тук и й разказвах как снимката й е във всички вестници. Тя не искаше да прави онези записи със съобщения до баща си, но й казах, че ако го направи, може да я пусна. Не че го мислех наистина. Сега недей да викаш повече. Ако викаш, ще те убия.
	И отново си тръгна. Главата ми пулсираше ужасно. Болката в крака ми бе непоносима. Дали Лукас Рийвс или детектив Барът щяха да се опитат да ме намерят? Щяха ли те и Ник да разберат, че нещо не е наред?
	Последния път, когато се върна, имах чувството, че е сутрин. Този път видях сянката му на стълбището.
	— Никога нямаше да извърша друго престъпление, Каролин — заговори той. — Наистина обичах да управлявам онези сгради. Обичах и приятелите, които си бях намерил по интернет. Все още мислех, че мога да спра. Но после вуйчо Елиът заяви, че сега аз му дължа услуга. Искаше да го отърва от брат ти. Мак беше отишъл при Елиът. Искаше да започне да се разпорежда с наследството си. Приятелката му беше бременна и Мак искаше да се ожени за нея и да плати за образованието си, както и за нейното. Но вуйчо Елиът вече беше отмъкнал повечето доходи от тръстовете и на двама ви. Беше инвестирал тонове пари в начинание, което се провали. Опита се да залъже брат ти, но знаеше, че Мак започва да подозира нещо. Трябваше да го убия.
	_Трябваше да го убия. Трябваше да го убия._ „Мак е мъртъв — помислих си горчиво. — Те са го убили.“
	— Елиът трябваше да накара всички да повярват, че Мак е още жив, за да няма причина да проверяват тръстовете. Накарах Мак да изрече думите, които сте чули на първия Ден на майката, преди да го убия. После, една година по-късно, Елиът ме накара да убия учителката и да открадна записите, които тя беше направила на Мак, за да може телефонните обаждания за Деня на майката да са различни. Елиът е технически гений. В продължение на години смесваше думите, които Мак бе произнесъл на онези ленти, и записваше обажданията. Брат ти е погребан тук заедно с другите три момичета. Погледни насам, Каролин.
	Той насочи тънкия лъч на фенерче по пода на мазето. Вдигнах глава.
	— Виждаш ли къде са кръстовете? Брат ти и момичетата са погребани там, един до друг.
	Мак е бил мъртъв през всички тези години, в които се надявахме и се молехме да се върне при нас. Мисълта, че брат ми е погребан в това отвратително, мръсно мазе ме изпълни с всепоглъщаща тъга. По някаква причина винаги бях вярвала, че ще го намеря. Мак. Мак. Мак.
	Сега Алтман се смееше — висок, писклив кикот.
	— Е, да, Елиът наистина е роден в Англия. Майка му е от Канзас. Била прислужничка в американско семейство, което се преместило в Англия. Забременяла в Лондон и след като се родило бебето, я изпратили вкъщи. Тя го насърчила да измисли всички онези истории за роднинството с президента Рузвелт. Съчинявали ги заедно. Помогнала му да усвои и претенциозния английски акцент. Той е много добър в имитирането на чужди гласове. През последните три години дори се обаждаше на Деня на майката вместо Мак. Знаеше, че вече сте сравнили истинския глас на Мак със семейните филми. И ви заблуди, а?
	Гласът на Алтман ставаше все по-пронизителен.
	— Разполагаме само с петнадесет минути, преди всичко да свърши. Тази сграда ще бъде съборена. Но искам да ти кажа нещо. Аз пуснах онази бележка в кутията за дарения. Вуйчо Елиът се разтревожи, че ще започнеш да търсиш Мак. Накара ме да оставя бележката. Лил Крамър ме зърна в църквата. Видях я как ме погледна на няколко пъти. Но после реши, че е бил Мак, защото ти й каза, че е присъствал на онази литургия. Довиждане, Каролин. Довиждане, Лизи.
	За последен път чух стъпките му да се оттеглят. Петнадесет минути. Тази сграда щеше да бъде съборена след петнадесет минути. „Ще умра — помислих си, — а мама ще се омъжи за Елиът…“
	Лизи трепереше. Бях сигурна, че е разбрала какво каза той. Продължих да държа ръката й и да навлажнявам устните й, да й говоря, да я умолявам да се държи, да й повтарям, че всички ни търсят. Сега обаче не вярвах на собствените си думи. Вярвах, че аз и Лизи ще бъдем последните жертви на този луд и на Елиът Уолъс. В този момент си помислих, че ако не друго, то поне съвсем скоро ще бъда при Мак и татко.


	77.

	— Намерихме го. На Сто и четвърта и „Ривърсайд“ е — изкрещя Лари Ахърн.
	Изпратиха сигнал за тревога до всички коли на отдела, които се намираха близо до ъгъла. С виещи сирени всички те се устремиха към мястото.
	Стенобитната топка вече беше там. Изпълнен със задоволство, Дерек Олсен видя, че неговият съперник в бизнеса, Доналд Туайнинг, седи зад контролното табло.
	— Едно — скочи от мястото си Дерек Олсен и започна да брои. — Две.
	И тогава триумфалният вик замря на устните му. Някой отваряше закования с дъски прозорец на втория етаж на старата къща. Някой люлееше крака над перваза и ръкомахаше. Алтман. Беше Хауи Алтман.
	Стенобитната топка се люлееше все по-близо и по-близо до къщата. В последния миг Туайнинг видя Алтман и извъртя топката така, че пропусна къщата на сантиметри.
	Иззад ъгъла се появиха полицейски коли със скърцащи гуми.
	— Върнете се! Върнете се! — крещеше Хауи Алтман и тичаше по покрива на верандата, размахвайки ръце към машината. Когато започна да скача на едно място, изгнилият покрив поддаде и къщата започна да се руши.
	Етажите започнаха да пропадат един върху друг. Виждайки какво става, Алтман се хвърли обратно през прозореца точно навреме, за да се окаже заровен под тонове отломки.
	От полицейските коли се заизсипваха детективи.
	— Мазето! — изкрещя един от тях, — мазето! Ако са там, това е единственият им шанс!


	78.

	Таванът падаше около нас. Надигнах се и се помъчих да се хвърля върху Лизи, която вече едва дишаше. Почувствах как парчета хоросан ме удрят по рамото, а после и по главата и ръката. „Прекалено късно, прекалено късно“ — помислих си. Също като Мак и другите три момичета, двете с Лизи бяхме обречени да свършим живота си тук.
	А после чух как вратата на мазето се отваря и отгоре долетяха гласове, които крещяха. Приближаваха се към мен. И в този миг си позволих да се отпусна и да се спася от болката. Предполагам, че са ми дали силни успокоителни, защото минаха два дни, преди наистина да се събудя. Майка ми седеше на един стол до прозореца на болничната стая и бдеше над мен, както бе направила на единадесети септември. И както в онзи ден, двете се прегърнахме и заплакахме, този път за Мак — достойния млад мъж, син и брат, който бе умрял, защото бе искал да поеме своите отговорности.


	Епилог

	_Една година по-късно_
	Когато провериха сметките на тръстовете, разбрахме, че Елиът ни е откраднал цяло състояние. Очевидно, точно както се бе изперчил Алтман, Мак бе осъзнал, че нещо не е наред с неговия тръст, и това откритие му бе коствало живота.
	Беше същинско чудо, че Лизи бе все още жива. Бе прекарала шестнадесет дни и нощи на онзи мръсен под, неспособна да помръдне, с постоянните заплахи на Алтман, че ще я убие, които се редували с подигравки как веднага скочила в неговия джип пред „Бараката“, когато й казал, че Ник го е изпратил да я откара у дома. Беше й давал само по няколко капки вода на ден. Изтощена от глад и дехидратирана, тя била в извънредно критично състояние, когато я завели в болницата. Точно както мама бдеше до леглото ми, бащата и братът на Лизи не се отделяха от нейното, като я окуражаваха и умоляваха да се държи.
	Семейство Андрюс се превърнаха в наши много добри приятели. Доктор Дейвид Андрюс, бащата на Лизи, редовно ни кани с мама на вечеря в клуба си в Гринич. Тяхното приятелство ни бе голяма утеха, докато двете с мама се борехме с болката от смъртта на Мак. Знам, че и ние оказваме помощ на Лизи, докато тя се възстановява емоционално от ужасното си премеждие. Майка ми продаде апартамента в Сътън Плейс и сега живее на Сентрал Парк Уест. Забелязвам, че доктор Дейвид редовно се отбива да я изведе на вечеря или на театър.
	Успяхме да опазим от медиите пълната история за причината Мак да заподозре, че има нещо не наред с тръста му. Разбира се, казах на мама за сина на Мак. Нямах право да го скрия от нея. Доктор Барбара Хановер Гълбрайт дойде да ни види и изрази съжаленията си, задето е повярвала, че Мак я е изоставил. Дори и тогава тя не бе напълно честна — не призна, че е дала живот на детето на Мак, докато аз не й казах, че знам. Тогава започна да ни умолява да почакаме, докато синът й порасне, преди да му съобщим истината, и ние неохотно се съгласихме. И аз, и мама желаем с цялото си сърце да бъдем близки със сина на Мак. Дискретно посещаваме пиеси и концерти в неговото училище „Свети Дейвид“ и се чувстваме така, като че ли виждаме отново Мак. Те го наричат Гари. За мама и мен той винаги ще бъде Чарлс Макензи Трети.
	Семейство Крамър се наслаждават на живота си в Пенсилвания. Когато разбраха истината за изчезването на Мак, те дойдоха да се извинят на мен и на майка. Лил ни призна, че понеже като млада била лежала в затвора, проявила прекалена чувствителност, когато Мак я попитал за часовника си. Намериха часовника в апартамента на Хауърд Алтман. Никога няма да разберем дали го е откраднал от студентския апартамент на Мак, или го е взел от него, след като го е убил.
	Лил обясни също така какво е намерила в стаята на Мак, което накарало Гюс толкова да се ядоса.
	— Беше само една глупава бележка, в която Мак ми се подиграваше — уж съм искала да ме заведе на танци, — но наистина нарани чувствата ми.
	Това, разбира се, беше бележката, която бе написал Ник и после я бе изхвърлил. Очевидно се бе оказал прав, че Лил е страшно любопитна. Когато го попитах, той обясни, че я е смачкал и я е хвърлил в кошчето за боклук до бюрото на Мак. Точно затова Лил решила, че я е написал брат ми.
	С гордост съобщавам, че съм един от натоварените помощник окръжни прокурори на Манхатън и често работя с детективите, които отначало ме бяха заподозрели и които сега са мои близки приятели и колеги.
	Ник и аз се оженихме преди три месеца. Превърнахме жилището в Трибека в прекрасен нюйоркски апартамент. „Бараката“ се развива добре. Едно от любимите ни места за хранене е наново отворения ресторант на баща му за макарони и пица в Куинс. Винаги съм казвала, че ще имам четири деца, и сега с Ник с нетърпение очакваме раждането на първото, до което не остава много време. Надявам се да е момче. Ще го кръстим Чарлс Макензи Демарко.
	Ще го наричаме Мак.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5045
	__Издание:__
	Мери Хигинс Кларк. Къде си сега?
	Американска, първо издание
	ИК „Бард“, София, 2008
	Редактор: Мария Василева
	ISBN: 978-954-585-956-4