Annotation Хари Бош е най-новият частен детектив в Калифорния. Не се рекламира, няма офис и е много придирчив към клиентите си, но това няма значение. Трийсетте години в полицейското управление на Лос Анджелис говорят сами за себе си. Не след дълго към него се обръща един от най-големите магнати на Южна Калифорния. Отчаяно желаещ да научи дали има наследник, умиращият магнат наема единствения човек, на когото може да се довери — Бош. Залогът е огромно богатство! Бърз, непредсказуем и завладяващ, романът показва, че Майкъл Конъли продължава да изумява с постоянното си майсторство и талант. Майкъл Конъли1.2.3.4.5.6.7.8.9.10.11.12.13.14.15.16.17.18.19.20.21.22.23.24.25.26.27.28.29.30.31.32.33.34.35.36.37.38.39.40.41.42.43.44.ЕпилогБлагодарностиЗа автора Информация за текста notes12345 Майкъл Конъли От погрешната страна на раздялата На Вин Скъли с хиляди благодарностиГероите и събитията в тази книга са художествена измислица. Всяка прилика с реални хора, били те живи или мъртви, е напълно непреднамерена.Втурнаха се от прикритието на еленската трева към хеликоптера — петима, тичаха и от двете страни, единият крещеше: „Давай, давай, давай!“, сякаш се нуждаеха от ръчкане и напомняне, че това са най-опасните секунди в живота им.Вятърът от витлата огъваше тревата и разнасяше сигналния пушек във всички посоки. С оглушителен рев двигателят вдигна обороти. Стрелците при вратите издърпаха всички за ремъците и хеликоптерът се вдигна отново, след като се бе спуснал само за няколко секунди, подобно на водно конче над повърхността на езеро.Докато машината се издигаше и започваше да обръща от лявата страна, откъм банановите дървета проблеснаха светлинки. Някой извика: „Снайперисти!“, сякаш картечарят се нуждаеше от обяснение с какво си има работа.Беше засада. Три отделни проблясъка — трима снайперисти. Бяха изчакали хеликоптерът да се издигне и да стане лесна мишена от двеста метра разстояние.Картечарят завъртя своята М60 и даде откос към дърветата, оловото заразкъсва листа и клони. Но снайперистите продължаваха да стрелят. Хеликоптерът нямаше броня — решение, взето на петнайсет хиляди километра от това място и залагащо на скоростта и пъргавината пред тежестта и защитата.Куршум улучи обтекателя на турбината — глухо туп, което напомни на един от безпомощните мъже на борда за нарочно запратена бейзболна топка удряща кола покрива на паркинга. После се пръсна стъкло — следващият куршум попадна в кабината. Изстрелът беше един на милион и улучи и двамата пилоти едновременно. Пилотът бе убит на мига, а помощникът притисна длани към врата си в инстинктивен, но безполезен опит да задържи кръвта в тялото си. Хеликоптерът се завъртя в спирала и за миг излезе от контрол. Понесе се над дърветата към оризищата. Мъжете отзад завикаха безпомощно. Онзи, който си беше помислил за бейзболната топка, се опита да се ориентира. Светът отвън се въртеше безумно. Човекът не откъсваше поглед от думата, изписана върху металната стена, която разделяше кабината от товарния отсек. Адванс, като напречната чертичка на буквата „А“ бе във формата на стрелка, сочеща към кабината.Не отмести поглед от думата, макар че писъците се засилваха и усещаше, че машината губи височина. Седем месеца усилено разузнаване и подготовка бяха отишли на вятъра. Знаеше, че няма да оцелее. Това бе краят. Последното, което чу, бе викът: „Дръжте се! Дръжте се! Дръжте се!“, сякаш имаше вероятност някой на борда да оцелее при удара със земята, още по-малко при пожара, който щеше да последва. Или да се спаси от бойците на Виетконг, които щяха да дойдат след това с мачете в ръце.Докато останалите крещяха в паника, той прошепна едно име.— Вивиана…Знаеше, че няма да я види отново.— Вивиана…Хеликоптерът се заби в оризището и експлодира на безброй метални парчета. Миг по-късно разлятото гориво се подпали и по застоялата вода затанцуваха пламъци. Във въздуха се издигна черен дим, отбелязващ мястото на катастрофата като сигнален пушек на зона за кацане.Снайперистите презаредиха и зачакаха пристигането на спасителните хеликоптери. 1. Бош нямаше нищо против да чака. Гледката бе забележителна.Не си бе направил труда да седне на канапето в чакалнята. Стоеше на една педя от стъклото, загледан към покривите на сградите в центъра и Тихия океан на заден план. Намираше се на петдесет и деветия етаж на Банк Тауър и Крайтън го караше да чака — винаги го правеше, още от времето в центъра „Паркър“, където чакалнята имаше изглед към задната част на кметството. След годините в Полицейското управление на Лос Анджелис Крайтън се беше преместил само на пет преки от предишната си работа, но определено се бе издигнал много повече, до висините на финансовите богове на града.И въпреки това Бош нямаше представа защо някой би поискал да държи офис в този небостъргач, независимо от гледката. Кулата бе най-високата сграда западно от Мисисипи и на два пъти бе ставала мишена на провалени терористични атаки. Бош подозираше, че хората, които влизат всяка сутрин през стъклените врати, за да отидат на работа, страдат от допълнително напрежение. Облекчението може би щеше да дойде скоро в образа на Гранд Сентър Уилшър — обвита в стъкло заострена кула, която се издигаше към небето само на няколко преки оттук и след завършването си щеше да бъде най-високата сграда западно от Мисисипи. И с това вероятно щеше да се превърне в мишена номер едно.Бош обичаше всяка възможност да види града отвисоко. Като млад детектив често вземаше допълнителни смени като наблюдател на някой от хеликоптерите на Управлението — просто за да полети над Лос Анджелис и да си припомни за безкрайните му на пръв поглед размери.Погледна надолу към автострада 110 и видя, че е покрита през целия Саут-Сентръл. Забеляза също колко много са площадките за хеликоптери по покривите на сградите. Хеликоптерът се бе превърнал в обичайното превозно средство на елита. Беше чувал, че дори някои високоплатени баскетболисти от „Лейкърс“ и „Клипърс“ ходят на работа в центъра „Стейпълс“ с хеликоптери.Стъклото беше дебело и не пропускаше никакъв звук. Градът долу бе притихнал. Единственото, което Бош чуваше, бе рецепционистката зад него, която отговаряше на телефонните позвънявания с един и същи стандартен поздрав: „«Трайдънт Секюрити», с какво мога да ви помогна?“Погледът на Бош се спря върху патрулна кола, която се движеше бързо на юг по Фигероа. Видя голямото 01 на капака — колата беше от Централното управление. След секунди се появи полицейски хеликоптер — летеше в същата посока и по-ниско от етажа, на който се намираше Бош. Той още го следеше с поглед, когато чу зад себе си глас.— Господин Бош?Обърна се и видя някаква жена в средата на помещението. Не беше рецепционистката.— Аз съм Глория. Разговаряхме по телефона — каза жената.— А, да — отвърна Бош. — Асистентката на господин Крайтън.— Да. Приятно ми е да се запознаем. Можете да заповядате.— Слава богу. Още малко и щях да скоча.Тя не се усмихна. Обърна се и го поведе през една врата в коридор с акварели в рамки, окачени на абсолютно равни разстояния по стените.— Стъклото е бронирано — каза тя. — Може да издържи на ураган от пета степен.— Полезна информация — отвърна Бош. — Шегувах се, разбира се. Шефът ви има навика да кара хората да чакат още от времето, когато беше заместник-началник на полицейското управление.— О, нима? Не съм забелязала.Отговорът ѝ му се стори тъп — все пак беше дошла да го вземе от чакалнята петнайсет минути след уговореното време на срещата.— Явно го е прочел в някоя книга за шефове, докато се е катерил по стълбицата — каза той. — Нали се сещате: ако са дошли навреме, да чакат. Така имаш предимство, когато най-сетне влязат в кабинета ти. Показваш им, че си зает човек.— Не съм запозната с тази бизнес философия.— По-скоро полицейска философия.Влязоха в офиса. В предното помещение имаше две бюра. Едното беше заето от костюмиран мъж под трийсетте, а другото бе празно и вероятно бе на Глория. Минаха между бюрата до вратата в дъното. Глория я отвори и отстъпи, за да му направи път.— Влизайте. Да ви донеса ли вода?— Не, благодаря — отвърна Бош.Влезе в още по-голямо помещение с бюро отляво и място за неофициални беседи отдясно с две канапета, обърнати едно срещу друго от двете страни на ниска стъклена масичка. Крайтън седеше зад бюрото, което означаваше, че срещата му с Бош ще е официална.Бяха минали повече от десет години, откакто Бош го беше виждал лично. Дори не помнеше по какъв случай, вероятно на някое събрание, на което Крайтън е дошъл, за да говори за заплащането за извънредна работа или за пътните разходи. По онова време Крайтън беше главният брояч на бобчета — наред с другите си задължения отговаряше и за бюджета на Управлението. Беше станал известен със стриктната си политика за извънредния труд — всички трябваше да пишат на зелени формуляри подробни обяснения, които да бъдат одобрени от някой началник. Тъй като одобрението или неодобрението обикновено идваше, след като вече си работил, на новата система се гледаше като на опит ченгетата да бъдат демотивирани от полагане на допълнителен труд или по-лошо — да работят извънредно и това да не им бъде отчетено. Точно по онова време Крайтън стана известен на всички като Кретена.Макар че малко след това Крайтън напусна полицията, за да се посвети на частния бизнес, „зеленчуците“ продължиха да се използват. Крайтън остана в историята на Управлението не с някаква дръзка спасителна операция, престрелка или отстраняването на опасен престъпник. А със зелените формуляри за извънредна работа.— Хари, влизай каза Крайтън. — Сядай.Крайтън бе с няколко години по-възрастен от Бош, но в добра форма. Стана и протегна ръка. Беше със сив костюм по поръчка, който пасваше идеално на тялото му. От цялата му фигура лъхаше на пари. Бош стисна ръката му и седна пред бюрото. Не се беше облякъл специално за срещата. Беше по джинси, синя дочена риза и тъмносиво кадифено яке, купено преди повече от десет години. Напоследък работните му костюми от времето в Управлението бяха опаковани в найлонови пликове. Не искаше да вади някой специално заради срещата с Крайтън.— Как си, шефе? — попита той.— Вече не съм „шеф“ — разсмя се Крайтън. — Ония времена отдавна отминаха. Наричай ме Джон.— Щом казваш.— Извинявай, че те накарах да чакаш. Имах клиент на телефона, а знаеш, че клиентът винаги е на първо място. Нали така?— Разбира се, няма проблем. Насладих се на гледката.Гледката през прозореца зад Крайтън беше в противоположната посока, на североизток през административния център и снежните върхове на Сан Бернардино. Но Бош предположи, че не планините са били причината Крайтън да избере този офис. А административният център. От бюрото си Крайтън можеше да гледа надолу към кулата на кметството, административната сграда на полицията и към сградата на „Лос Анджелис Таймс“. Крайтън беше над всички тях.— Наистина е забележително да гледаш света от такъв ъгъл — каза Крайтън.Бош кимна и пристъпи по същество:— Е, какво мога да направя за теб… Джон?— Ами, първо, благодаря, че си тук, без да имаш представа защо поисках да се срещнем. Глория ми каза, че здравата се е изпотила, за да те убеди да дойдеш на срещата.— Е, съжалявам. Но както казах и на нея, ако е за някаква работа, не проявявам интерес. Имам си работа.— Чух. В Сан Фернандо. Но е почасова, нали?Каза го с леко подигравателен тон и Бош си спомни думи от един филм, който беше гледал навремето: „Ако не си ченге, значи си от дребните хора“. Намекът бе, че ако работиш в малко управление, пак си от дребните хора.— Държи ме толкова зает, колкото искам да съм каза той. Освен това имам разрешително за частен детектив. От време на време работя и като такъв.— Все по препоръки, нали? — каза Крайтън.Бош го изгледа за момент после попита:— Трябва ли да се впечатля, че си ме проучил? Не проявявам интерес да работя тук. Не ми пука какво е заплащането, нито какви са случаите.— Е, нека тогава те питам само едно нещо, Хари — каза Крайтън. — Знаеш ли с какво се занимаваме?Бош последва над рамото му към планините.— Знам, че осигуряваш първокласна охрана за онези, които могат да си го позволят.— Именно — каза Крайтън.И вдигна три пръста на дясната си ръка — знак, който според Бош би трябвало да означава тризъбец.— „Трайдънт Секюрити“ — каза Крайтън. — Специализирани сме в областта на финансовата, технологичната и персоналната сигурност. Основах калифорнийския клон преди десет години. Имаме бази тук, в Ню Йорк, Бостън, Чикаго, Маями, Лондон и Франкфурт. Предстои да стъпим и в Истанбул. Ние сме много голяма компания с хиляди клиенти и още повече връзки в нашата област.— Браво на вас — каза Бош.Беше прекарал десетина минути с лаптопа в проучване на фирмата, преди да дойде. Скъпата охранителна фирма била основана през 1996 г. в Ню Йорк от корабния магнат Денис Лотън, който бил отвлечен на Филипините и освободен срещу откуп. Отначало Лотън наел бивш служител на Нюйоркската полиция, който да му върши работата, и продължил по същия начин във всеки град, в който откривал база — наемал шефа или някой друг високопоставен началник от местната полиция, за да вдигне медиен шум и да си осигури задължителното полицейско сътрудничество. Говореше се, че преди десет години се опитал да наеме началника на полицията на Ел Ей, но той му отказал и Лотън трябвало да се задоволи с Крайтън.— Казах на асистентката ти, че нямам интерес да работя за „Трайдънт“ — каза Бош. — Тя отговори, че не ставало дума за работа. Така че защо не ми кажеш за какво става дума и да приключваме.— Уверявам те, че не ти предлагам работа в „Трайдънт“ — каза Крайтън. — Честно казано, трябва да имаме пълното сътрудничество и уважение на ЛАПУ, за да си вършим работата и да се справяме с деликатните моменти между нашите клиенти и полицията. Ако те привлечем като наш сътрудник, това би могло да създаде проблем.— Имаш предвид делото.— Именно.Бош беше прекарал по-голямата част от изминалата година в съдене на управлението, в което беше работил повече от три десетилетия. Правеше го, защото смяташе, че са го принудили незаконно да се пенсионира. Делото беше настроило полицаите срещу него. Явно нямаше значение, че през времето, когато бе носил значка, беше вкарал в затвора над сто убийци. Накрая се стигна до споразумение, но враждебността в някои части на управлението си остана, най-вече по високите етажи.Крайтън кимна. Време беше и той да говори по същество.— Името Уитни Ванс говори ли ти нещо?— Разбира се — каза Бош.— Той е наш клиент — каза Крайтън. — Както и компанията му, „Адванс Енджиниъринг“.— Уитни Ванс трябва да е на осемдесет.— Всъщност на осемдесет и пет. И…Крайтън отвори горното средно чекмедже на бюрото си, извади някакъв документ и го сложи на бюрото. Бош виждаше, че е разпечатан чек с прикрепена добавка към него, но не си беше сложил очилата и не можеше да види нито сумата, нито подробностите.— Той иска да говори с теб — довърши Крайтън.— За какво? — попита Бош.— Не знам. Каза, че било по личен въпрос, и спомена изрично името ти. Каза, че щял да го обсъжда единствено с теб. Даде ми този подписан чек за десет хиляди долара. Твой е, ако се съгласиш да се срещнеш с него, без допълнителни ангажименти.Бош не знаеше какво да каже. В момента разполагаше с предостатъчно пари покрай извънсъдебното споразумение, но беше вложил по-голямата част от тях в дългосрочни инвестиции, които трябваше да осигурят комфортни старини за него и солидна финансова основа за дъщеря му. Но в момента на нея ѝ оставаха повече от две години колеж, а после ѝ предстоеше специализация. Имаше добра стипендия, но въпреки това ѝ се налагаше да разчита и на него. За Бош нямаше съмнение, че десет хиляди долара ще му свършат добра работа. Така че попита:— Кога и къде е срещата?— Утре в девет сутринта в дома на господин Ванс в Пасадина — отвърна Крайтън. — Адресът е написан на чека. Няма да е зле да се облечеш малко по-добре.Бош не обърна внимание на шивашката забележка, а извади очилата си от вътрешния си джоб. Сложи си ги, пресегна се и взе чека. Беше на пълното му име — Хиеронимъс Бош.Долната част на чека беше перфорирана. Под линията беше написан адресът и времето за срещата, както и предупреждението „Не носете оръжие“. Бош сгъна чека, прибра го в джоба си, погледна Крайтън и каза:— Отивам направо в банката. Ще депозирам чека и ако няма проблем, утре ще съм там.Крайтън се подсмихна.— Няма да има проблем.Бош кимна.— Е, май това беше всичко. — И стана да си върви.— Има и още нещо, Бош — каза Крайтън.Бош забеляза, че в рамките на десет минути статутът му е паднал и Крайтън вече се обръща към него не по име, а по фамилия.— Какво?— Нямам представа какво ще иска от теб старецът, но той е много важен за мен — каза Крайтън. — Той е повече от клиент и не искам точно в този етап от живота си да бъде изпързалян по някакъв начин. С каквато и задача да те натовари, искам да съм в течение.— Изпързалян? Доколкото си спомням, ти ме потърси, Крайтън. Ако има изпързалян, това ще съм аз. Няма значение колко ми плаща.— Мога да те уверя, че случаят не е такъв. Единственото ти пързаляне ще е до Пасадина, за което току-що получи десет хиляди долара.Бош кимна.— Добре. Ще ти се доверя. Утре ще ида при стареца, за да разбера за какво става дума. Но ако той стане мой клиент, тогава работата, каквато и да е тя, ще бъде между него и мен. Няма да има никакво течение, което да включва и теб, освен ако Ванс не каже друго. Така работя. Независимо кой е клиентът.Тръгна към вратата и когато стигна до нея, спря и се обърна към Крайтън.— Благодаря за изгледа — каза и излезе.На рецепцията спря, за да разпишат квитанцията му за паркинга. Искаше да е сигурен, че Крайтън ще плати двайсетте долара за престоя, както и измиването на колата, което бе поръчал на момчето, което бе взело ключовете му. 2. Имението на Ванс се намираше на Сан Рафаел, недалеч от голф клуб „Анандейл“. Това беше квартал на старите пари. Къщи и имения се предаваха от поколение на поколение, защитени от каменни стени и черни железни огради. Мястото нямаше нищо общо с Холивуд Хилс, където отиваха новите пари и където богаташите оставяха кофите си за боклук да стоят по цяла седмица на улицата. Никъде не се виждаха табели ПРОДАВА СЕ. Трябваше да имаш добър познат или може би роднина, за да си купиш имот тук.Бош паркира на стотина метра от портала на имението на Ванс. По горната му част стърчаха шипове, прикрити като цветя. Остана така няколко секунди, загледан към алеята зад портала, която се виеше нагоре между два зелени хълма, за да изчезне от поглед. Не се виждаха никакви постройки, дори гараж. Всичко това явно бе далеч от улицата, скрито от география, желязо и охрана. Но Бош знаеше, че осемдесет и пет годишният Уитни Ванс е някъде там, отвъд онези боядисани с пари хълмове, и го очаква с нещо предвид. Нещо, за което бе нужен човек от другата страна на портала с шиповете.Беше подранил с двайсет минути за срещата и реши да използва времето и да прегледа няколкото истории, които бе намерил сутринта в интернет и беше свалил на лаптопа си.Подобно на повечето калифорнийци, Бош бе запознат с общите контури на живота на Уитни Ванс. За него обаче детайлите бяха по-увлекателни и дори достойни за възхищение — Ванс беше от редките щастливци, наследили огромно богатство и превърнали го в нещо още по-голямо. Той беше четвърто поколение минен магнат от Пасадина, като началото на рода му можеше да се проследи до Калифорнийската златна треска. Златото бе привлякло прадядото на Ванс тук, но родовото богатство не се основаваше на него. Разочарован от търсенето на злато, прадядото основал първата открита мина, извлякла милиони тонове желязна руда в окръга Сан Бернардино. Дядото на Ванс продължил делото с втора мина в Импириъл Каунти на юг, а баща му разширил успеха с отварянето на стоманодобивен завод, който подпомогнал зараждащата се авиоиндустрия. По онова време лицето на тази индустрия бил Хауард Хюз и Нелсън Ванс бил първият му изпълнител, а после и партньор в множество различни начинания, свързани с авиацията. Хюз станал и кръстник на единственото дете на Нелсън.Уитни Ванс се родил през 1931 г. и още като млад се заел да си проправи уникален път. Постъпил в Университета на Южна Калифорния да учи филмово дело, но се отказал и се върнал, за да влезе в Калифорнийския технологичен институт в Пасадина — учебното заведение, в което завършил и „чичо Хауард“. Именно Хюз повлиял на младия Уитни да учи самолетостроене в Калтек.Когато дошъл негов ред, Ванс се заел подобно на предшествениците си да поведе семейния бизнес в нови и все по-успешни посоки, винаги свързани с оригиналния продукт — стоманата. Спечелил правителствени поръчки за изработка на самолетни части и основал „Адванс Енджиниъринг“, която държеше много патенти. Куплунгите, използвани за безопасно зареждане на самолети, били усъвършенствани в заводите на семейството и се използваха и до днес на всяко летище по света. Извличаният от желязната руда ферит бил използван в най-ранните опити за построяване на невидим за радарите летателен апарат. Всички тези процеси били педантично патентовани и пазени от Ванс и гарантирали участието на компанията му в продължилото десетилетия разработване на стелт технологии. Ванс и компанията му станали част от така наречения военнопромишлен комплекс и Виетнамската война им донесла още повече печалби. Всяка мисия до и от онази страна през цялата война включвала и оборудване от „Адванс Енджиниъринг“. Бош си спомняше логото на компанията — буквата „А“ със стрелка през нея, която можеше да се види по стоманените стени на всеки американски хеликоптер във Виетнам.Рязко почукване по прозореца го стресна. Бош вдигна очи и видя униформен полицай, а в огледалото се виждаше паркирана патрулна кола в бяло и черно. Толкова се беше задълбочил в четенето, че дори не бе чул кога ченгето е приближило. Наложи се да изключи двигателя на джипа и да свали прозореца. Знаеше каква е причината за появата на полицая. Двайсет и две годишна кола, плачеща за пребоядисване и паркирана пред имението на фамилия, помогнала за създаването на щата Калифорния, определено будеше съмнения. Нямаше значение, че колата наскоро бе минала през автомивка и че Бош беше облечен в безупречен костюм с вратовръзка, спасени от найлоновия им калъф. На полицията ѝ бяха нужни по-малко от петнайсет минути, за да реагира на подобно грубо навлизане в квартала.— Знам как изглежда, полицай — започна той. — Но след около пет минути имам среща от другата страна на улицата и тъкмо…— Чудесно — прекъсна го ченгето. — Бихте ли излезли от колата?Бош го погледна. На гърдите му имаше табелка, на която пишеше „Купър“.— Майтапите се, нали? — попита той.— Не, сър — отвърна Купър. — Излезте от колата, ако обичате.Бош пое дълбоко дъх, отвори вратата и направи онова, което му бе наредено. Вдигна ръце на височината на раменете си и каза:— Аз съм полицай.Купър моментално се напрегна, както и се очакваше.— Не съм въоръжен — побърза да каже Бош. — Оръжието ми е в жабката.В този момент беше благодарен за написаното към откъсващата се част от чека — да дойде на срещата с Ванс невъоръжен.— Покажете ми някакъв документ — нареди Купър.Бош внимателно бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади значката си. Купър я огледа внимателно, след което прегледа и служебната му карта.— Пише, че сте от полицай от резерва.— Да — потвърди Бош. — На почасова работа.— При това на двайсет и пет километра от резервата си. Какво правите тук, детектив Бош?Върна му значката и Бош я прибра.— Тъкмо се опитвах да обясня — каза той. — Имам среща с господин Ванс, за която ще закъснея заради вас. Предполагам знаете, че той живее ето там.Бош посочи към черния портал.— По някаква полицейска работа ли? — попита Купър.— Това всъщност не ви влиза в работата — отвърна Бош.Двамата се изгледаха продължително, без да мигат. Накрая Бош каза:— Господин Ванс ме очаква. Човек като него сигурно ще се зачуди защо закъснявам и нищо чудно да направи нещо по въпроса. Имаш ли си първо име, Купър?Купър примигна.— Да — Майната ти — каза намръщено. — Приятен ден.Обърна се и тръгна към патрулката.— Благодаря, полицай — извика Бош след него.Седна зад волана и незабавно потегли. Ако старата кола още имаше сили да остави следи от гуми по асфалта, щеше да го направи. Но единственото, което можа да покаже на Купър, който остана паркирал, беше облак син пушек от древен ауспух.Спря при портала на имението на Ванс, до камера с интерком. От кутията почти веднага се разнесе глас:— Да?Беше мъжки, млад и уморено арогантен. Бош се подаде през прозореца и заговори високо, макар да знаеше, че едва ли се налага.— Хари Бош за господин Ванс. Имам уговорена среща.Секунди по-късно порталът пред него започна да се отваря.— Продължете по алеята до паркинга при охранителния пункт — каза гласът. — Господин Слоун ще ви чака там с детектор за метал. Оставете всички оръжия и записващи устройства в жабката на колата си.— Разбрано — каза Бош.— Тръгвайте — нареди гласът.Порталът вече беше напълно отворен и Бош потегли. Продължи по калдъръмената алея между безупречно поддържани изумрудени могилки, докато не стигна до втора ограда и будка за охрана. Мерките за сигурност тук бяха като в повечето затвори, които бе посещавал, но с обратната цел, разбира се — Да държат хората да не влизат вътре.Вторият портал също се отвори. От будката излезе униформен охранител и посочи на Бош да спре на паркинга. Докато минаваше покрай него, Бош забеляза на рамото на тъмносинята униформа емблемата на „Трайдънт Секюрити“.След като паркира, му наредиха да сложи ключовете, телефона, часовника и колана си на пластмасова табла и да мине през детектор на метал като онези на летищата, наблюдаван от още двама от „Трайдънт Секюрити“. Върнаха му всичко, освен телефона, като му обещаха да го сложат в жабката на колата му.— Някой да вижда иронията? — попита той, докато прокарваше колана си през гайките на панталона. — Нали знаете, фамилията е направила богатството си от метал. А сега трябва да минеш през детектор за метал, за да влезеш в къщата.Двамата охранители му отвърнаха с мълчание.— Е, значи аз съм единственият — предаде се Бош.След като си закопча колана, беше предаден на следващото ниво на охраната — мъж с костюм и със задължителната слушалка в ухото, микрофон на китката и безизразния поглед на човек от Сикрет Сървис. Главата му беше бръсната, за да завърши облика на корав тип. Не си каза името, но Бош предположи, че е Слоун, който бе споменат по интеркома. Без да каже нито дума, мъжът въведе Бош през задния вход на огромна къща от сив камък, която сигурно спокойно можеше да съперничи на всичко, с което можеха да се похвалят Дюпон или Вандербилт. Според Уикипедия състоянието на Ванс възлизаше на шест милиарда долара. За Бош нямаше съмнение, че влиза в дома на човек, който би могъл да се нарече най-близкото американско подобие на кралска особа.Въведоха го в помещение с тъмна ламперия и десетки големи фотографии, окачени в рамки на едната стена. В отсрещния край имаше две канапета и бар. Мъжът с костюма посочи на Бош едното канапе.— Седнете, сър. Секретарката на господин Ванс ще дойде, когато той е готов да се срещне с вас.Бош се настани на канапето, гледащо към стената със снимките.— Искате ли вода? — попита костюмът.— Не, благодаря — отвърна Бош.Костюмът зае позиция до вратата, през която бяха влезли, и скръсти ръце на гърдите си в поза, която казваше, че е нащрек и готов за всичко.Бош използва времето да разгледа фотографиите. Те представляваха история за живота на Уитни Ванс и хората, с които се е срещал. На първата снимка се виждаше Хауард Хюз с млад тийнейджър, който трябваше да е Ванс. Двамата се бяха облегнали на небоядисаната метална обшивка на самолет. Снимките бяха подредени от ляво надясно в хронологичен ред. Показваха Ванс с различни известни фигури от индустрията, политиката и медиите. Бош не можеше да назове по име всеки, но разпозна Линдън Джонсън и Лари Кинг. На всички снимки Ванс показваше една и съща полуусмивка — лявото ъгълче на устата му беше извито нагоре, сякаш да покаже на камерата, че идеята за снимка не е била негова. С всяка снимка лицето му ставаше все по-старо, клепачите се спускаха, но усмивката си оставаше все същата.Имаше две снимки на Ванс с Лари Кинг, дългогодишния журналист, интервюиращ знаменитости по Си Ен Ен. На първата Ванс и Кинг седяха един срещу друг в студиото, което Кинг ползваше повече от двайсет години. На бюрото между двамата имаше изправена книга. На втората снимка Ванс държеше златна писалка и слагаше автограф на книгата за Кинг. Бош стана и отиде до стената, за да разгледа фотографиите по-добре. Сложи си очилата и се наведе към първата снимка, за да прочете заглавието на книгата, представяна в предаването.СТЕЛТ — Създаването на изчезващия самолетУитни П. ВансЗаглавието събуди у Бош някакъв смътен спомен — Уитни Ванс беше написал история на фамилията, която критиците бяха оплюли не заради съдържащото се в нея, а заради пропуснатото. Баща му Нелсън Ванс бил безскрупулен бизнесмен и доста спорна политическа фигура. Говорело се, но така и не било доказано, че участвал в заговор на богати индустриалци, поддръжници на евгениката — така наречената наука за подобряване на човешката раса чрез контролирано кръстосване, което трябвало да елиминира нежелателните характеристики. След като нацистите въвели подобна извратена доктрина, за да извършат своя геноцид през Втората световна война, хората като Нелсън Ванс започнали да крият схващанията и предпочитанията си.Книгата на сина му пък била просто суетен проект, пълен с хвалебствия към личния му герой и с подминаване на негативите. През по-късните си години Уитни Ванс бе станал такъв отшелник, че книгата бе станала причина да го извадят пред публика и да го питат за нещата, които е пропуснал.— Господин Бош?Бош се обърна. На вратата към коридор в другия край на стаята стоеше жена. Изглеждаше на около седемдесет, с побеляла коса, прибрана на практичен кок.— Аз съм Айда, секретарката на господин Ванс — каза жената. — Заповядайте.Бош я последва в коридора. Изминаха разстояние колкото две преки, след което се качиха по някакви стълби и продължиха по друг коридор, минаващ през крило на имението, построено на по-горно ниво по хълма.— Съжалявам, че се наложи да чакате — каза Айда.— Няма нищо — отвърна Бош. — Беше ми интересно да разгледам снимките.— Много история има в тях.— Така е.— Господин Ванс очаква с нетърпение да се срещне с вас.— Супер. Никога досега не съм се срещал с милиардер.Грубият му коментар сложи край на разговора. Сякаш споменаването на пари беше абсолютно неуместно и просташко в къща, построена като паметник на парите.Най-сетне стигнаха до двукрила врата и Айда въведе Бош в домашния кабинет на Уитни Ванс.Мъжът, при когото бе дошъл Бош, седеше зад бюро с гръб към студена камина, достатъчно голяма да послужи за убежище при торнадо. С ръка, която бе толкова бяла, сякаш беше облечена в латексова ръкавица, домакинът даде знак на Бош да приближи.Бош пристъпи към бюрото и Ванс посочи единственото кожено кресло пред него. Не понечи да стисне ръката му. Докато сядаше, Бош забеляза, че Ванс е в инвалидна количка с електрическо управление на лявата дръжка. Бюрото бе празно, с изключение на един-единствен лист, който бе или неизползван, или обърнат върху тъмното полирано дърво.— Господин Ванс — каза Бош. — Как сте?— Стар съм, как да съм — отвърна Ванс. — Мъчих се като луд да победя времето, но някои неща не могат да бъдат надвити. Трудно е човек в моята позиция да приеме подобно нещо, но вече съм примирен, господин Бош.Вдигна отново костеливата си бяла ръка и обхвана стаята с жест.— Всичко това скоро ще стане безсмислено.Бош се огледа да види дали Ванс не иска да му покаже нещо. Отдясно имаше кът с дълго бяло канапе и бели фотьойли. Имаше и голям бар, зад който при нужда можеше да застане барман. По две от стените висяха картини, които приличаха просто на цветни петна.Бош погледна отново Ванс и старецът го дари с кривата усмивка, която той бе видял на снимките в чакалнята, с повдигнатото ляво ъгълче на устата. Ванс не можеше да се усмихне напълно. Ако се съдеше по снимките, никога не беше успявал.Бош нямаше представа как да отговори на думите му за смъртта и безсмислеността. Затова продължи с въведението, върху което бе мислил от срещата си с Крайтън.— Е, господин Ванс, казаха ми, че искате да се срещнете с мен, и ми платихте доста сериозна сума, за да дойда тук. За вас може да е незначителна, но не и за мен. Какво мога да направя за вас?Усмивката изчезна и Ванс кимна.— Човек, който говори направо по същество. Това ми харесва.Докосна пулта за управление и приближи количката към бюрото.— Четох за вас във вестника. Миналата година, ако не се лъжа. За случая с доктора и престрелката. Оставам с впечатлението, че сте човек, който отстоява убежденията си, господин Бош. Оказали са ви силен натиск, но не сте отстъпили. Това ми харесва. Това ми трябва. Напоследък малко хора могат да се похвалят с такива качества.— Какво искате от мен? — отново попита Бош.— Да намерите един човек — отвърна Ванс. — Човек, който може и никога да не е съществувал. 3. След като заинтригува Бош с искането си, Ванс обърна с трепереща ръка листа на бюрото и му каза, че трябва да се подпише, преди да продължат разговора.— Това е декларация за поверителност — обясни той. — Адвокатът ми каза, че била желязна. Подписът ви гарантира, че няма да споделяте съдържанието на разговора ни и на разследването си с никого, освен с мен. Нито дори с мои служители или с хора, които твърдят, че идват при вас от мое име. Единствено с мен, господин Бош. Ако подпишете документа, ще отговаряте само пред мен. Ще докладвате резултатите от разследването си само на мен. Разбирате ли?— Да, разбирам — каза Бош. — Няма проблем да подпиша.— Ето ви писалка.Ванс плъзна листа по писалището и извади писалка от изящната златна стойка на бюрото. Беше тежка, дебела и вероятно изработена от истинско злато. Напомняше за писалката, с която Ванс беше подписал книгата на Лари Кинг.Бош бързо прегледа документа и го подписа. Остави писалката върху листа и го бутна към Ванс. Старецът го прибра в чекмеджето на бюрото и го затвори. После вдигна писалката, за да може Бош да я огледа по-добре.— Изработена е от злато, открито от прадядо ми в Сиера Невада през хиляда осемстотин петдесет и втора. Преди конкуренцията да го принуди да отиде на юг. Преди да осъзнае, че може да спечели много повече от желязо, отколкото от злато.Завъртя писалката в ръката си.— Предава се от поколение на поколение. Моя е, откакто отидох в колежа.Загледа се в писалката, сякаш я виждаше за първи път. Бош не каза нищо. Запита се дали Ванс не страда от някакво старческо оглупяване и дали искането му да намери някой, който може и да не е съществувал, не е някакъв показател за състоянието му.— Господин Ванс? — каза той.Ванс остави писалката в стойката ѝ и го погледна.— Няма на кого да я предам — каза той. — Няма на кого да предам нищо от това.Истина беше. Според биографичните данни, които бе намерил Бош, Ванс никога не се беше женил и нямаше деца. Някой от материалите загатваха, че е хомосексуалист, но това така и не било потвърдено. Според други материали пък просто бил прекалено отдаден на работата си, за да поддържа стабилна връзка, още по-малко да създаде семейство. Имаше сведения за няколко кратки връзки, предимно с холивудски звезди от съответния период — може би за пред камерите, колкото да опровергае слуховете за хомосексуалните си наклонности. Но Бош не беше успял да открие нищо за личния живот на Ванс през последните четирийсет, че и повече години.— Имате ли деца, господин Бош? — попита Ванс.— Дъщеря — отвърна Бош.— Къде е тя?— Учи. В университета Чапман в Ориндж Каунти.— Добро учебно заведение. Кино ли изучава?— Психология.Ванс се облегна в стола си и се загледа в миналото. След малко каза:— Навремето исках да уча филмово изкуство. Мечтите на младостта…Не довърши мисълта си. Бош осъзна, че ще трябва да му върне парите. Всичко това бе резултат от някакво умопомрачение и той нямаше никаква работа тук. Не можеше да вземе пари от този човек, дори да са капка в морето за него. Не взимаше пари от увредени хора, независимо колко са богати.Ванс откъсна поглед от бездната на паметта и го погледна. Кимна, сякаш беше прочел мислите му, вкопчи се в лявата дръжка на количката си и се наведе напред.— Май трябва да ви кажа за какво става дума.Бош кимна.— Да, не би било зле.Ванс също кимна и отново пусна кривата си усмивка. Сведе поглед за момент, после отново погледна Бош. Дълбоко разположените му очи блестяха зад очилата без рамки.— Преди много време допуснах една грешка — каза той. — Така и не я поправих, така и не погледнах назад. Сега искам да откриете дали имам дете. Дете, на което да мога да дам златната си писалка.Бош го изгледа продължително с надеждата, че ще продължи. Но когато заговори отново, Ванс сякаш беше подръпнал друга струна на паметта си.— Когато бях на осемнайсет, не исках да имам нищо общо с бизнеса на баща ми — каза тихо. — Мечтата ми беше да стана следващия Орсън Уелс. Исках да правя филми, а не самолетни части. Бях изпълнен със самочувствие, както е типично за младежите на тази възраст.Бош си помисли за себе си на осемнайсет. Желанието му да прокара свой собствен път го беше отвело в тунелите на Виетнам.— Настоях да уча киноизкуство — продължи Ванс. — Влязох в университета през четирийсет и девета.Бош кимна. Беше прочел, че Ванс е изкарал само една година в университета на Южна Калифорния, преди да смени посоката, да се прехвърли в Калтек и да продължи семейното дело. Никъде в интернет не беше намерил обяснение за тази промяна. И предполагаше, че всеки момент ще научи каква е била причината.— Срещнах едно момиче — каза Ванс. — Мексиканка. И малко след това тя забременя. Това бе второто най-лошо нещо, което ми се е случвало. Първото беше, че казах на баща си.Ванс замълча, беше забил поглед в бюрото пред себе си. Не беше трудно да се състави картина на станалото, но Бош искаше да чуе от Ванс колкото се може повече, така че попита:— И какво стана?— Той прати хора — отвърна Ванс. — Хора, които да я убедят да не ражда детето. Хора, които да я върнат в Мексико, за да се грижи за него.— И тя направи ли го?— Дори да го е направила, не е било с хората на баща ми. Изчезна от живота ми и никога повече не я видях. А бях прекалено голям страхливец, за да я търся. Бях дал на баща си всички средства, които му трябваха, за да ме контролира — потенциалното публично опозоряване. Дори съдебно преследване заради възрастта ѝ. Направих това, което ми нареди той. Прехвърлих се в Калтек и така всичко приключи.Ванс кимна, сякаш потвърждаваше нещо за себе си.— Тогава времената бяха различни… за мен и за нея.Изгледа дълго Бош в очите, преди да продължи.— Но сега искам да знам. Когато стигнеш края на живота си, искаш да се върнеш назад…Минаха няколко секунди, преди да заговори отново.— Можете ли да ми помогнете, господин Бош?Бош кимна. Вярваше, че болката в очите на Ванс е истинска.— Минало е много време, но мога да опитам — каза той. — Нещо против да ви задам няколко въпроса и да си водя бележки?— Водете си бележки — каза Ванс. — Но ви предупреждавам отново, че всичко това трябва да си остане строго поверително. Животът на някои хора може да се окаже в опасност. На всяка крачка трябва да се оглеждате през рамо. Не се съмнявам, че доста хора ще положат усилия да разберат защо поисках да се срещна с вас и какво работите за мен. Имам измислена версия, на която ще се спрем по-нататък. Засега задайте въпросите си.Животът на някои хора може да се окаже в опасност. Думите рикошираха в гърдите на Бош, докато той вадеше малък бележник от вътрешния джоб на сакото си. Извади и химикалка. Пластмасова химикалка — не златна писалка. Беше я купил от една бакалия.— Току-що казахте, че животът на някои хора може да се окаже в опасност. На кои хора? Защо?— Не бъдете наивен, господин Бош. Сигурен съм, че сте направили някакви проучвания, преди да дойдете тук. Нямам наследници — поне известни наследници. Когато умра, контролът върху „Адванс Енджиниъринг“ ще бъде поет от борда на директорите, които ще продължат да пълнят джобовете си с милиони от държавни поръчки. Един законен наследник би могъл да промени всичко това. Става дума за милиарди. Нали си давате сметка, че доста хора и кръгове биха убивали за такива пари?— Според опита ми хора могат да убиват по всякаква причина и дори без причина — каза Бош. — Ако открия, че имате наследници, сигурен ли сте, че искате да ги направите евентуални мишени?— Ще им дам избор — каза Ванс. — Смятам, че им го дължа. И бих ги защитавал, доколкото е по силите ми.— Как се казваше тя? Момичето, което забременяло от вас.— Вивиана Дуарте.Бош си записа.— Случайно да знаете датата ѝ на раждане?— Не я помня.— Студентка в университета ли е била?— Не, срещнах я в КУВ. Тя работеше там.— КУВ?— Студентското кафене се казваше „Кухня за всеки“. Съкратено КУВ.Бош веднага си даде сметка, че това елиминира възможността да проследи Вивиана Дуарте чрез студентските архиви, които обикновено бяха много полезни, тъй като повечето учебни заведения следяха внимателно питомците си. Което пък означаваше, че откриването на жената ще е страшно трудно и с минимални изгледи за успех.— Казахте, че била мексиканка — каза той. — Имате предвид латиноамериканка? Имаше ли американско гражданство?— Не зная. Май не. Баща ми…И млъкна.— Какво баща ви? — попита Бош.— Не знам дали е истина, но баща ми твърдеше, че планът ѝ бил такъв — каза Ванс. — Да забременее, за да се наложи да се оженя за нея и да получи гражданство. Но баща ми казваше много неща, които не бяха верни, и вярваше в много неща, които бяха… нестандартни. Така че не зная.Бош си помисли за онова, което бе чел за Нелсън Ванс и евгениката. Продължи с въпросите.— Случайно да имате снимка на Вивиана?— Не — отвърна Ванс. — Не можете да си представите колко много пъти ми се е искало да имам нейна снимка. Просто да мога да я погледна още веднъж.— Къде живееше тя?— Близо до училището. Само на няколко преки. Идваше на работа пеша.— Помните ли адреса? Или може би улицата?— Не, не ги помня. Беше толкова отдавна и прекарах толкова много години да забравя всичко. Но истината е, че никога след това не съм обичал истински.Това беше първият път, когато Ванс споменаваше за любов или намекваше колко дълбока е била връзката им. Бош знаеше от личен опит, че когато поглеждаш назад към живота, винаги го правиш през лупа. Всичко изглежда по-голямо, по-силно. Увлечение в колежа може да се превърне в любовта на живота в спомените ти. Въпреки това болката на Ванс изглеждаше истинска толкова много десетилетия след събитията, които описваше. Бош му вярваше.— Колко време бяхте заедно, преди да се случи всичко това? — попита той.— Осем месеца между първия и последния път, когато я видях — каза Ванс. — Осем месеца.— Помните ли кога ви каза, че е бременна? Имам предвид месеца или времето от годината?— Беше след началото на летния семестър. Бях се записал, защото знаех, че така ще я виждам. Така че е било в края на юни петдесета година. Или може би в началото на юли.— И казахте, че сте се запознали осем месеца по-рано?— Започнах колежа през септември предишната година. Забелязах я веднага в КУВ. Два месеца дори не можех да събера кураж да я заговоря.Старецът отново заби поглед в бюрото.— Какво още си спомняте? — подкани го Бош. — Срещали ли сте се със семейството ѝ? Помните ли някакви имена?— Не — каза Ванс. — Тя ми каза, че баща ѝ бил много строг и че са католици, а аз не съм. Нали разбирате, бяхме като Ромео и Жулиета. Никога не съм се срещал с нейното семейство, нито тя с моето.Бош се хвана за информация от отговора на Ванс, която би могла да помогне на разследването.— Знаете ли коя църква е посещавала?Ванс рязко вдигна очи и го погледна.— Каза ми, че била наречена на църквата, в която я кръстили. „Света Вивиана“.Бош кимна. Старата „Св. Вивиана“ се намираше в центъра, само на една пряка от централата на ЛАПУ, където бе работил навремето. Построена преди повече от сто години, църквата бе сериозно повредена при земетресението от 1994 г. Недалеч беше построена нова, а старата сграда бе дарена на града и запазена. Бош не беше сигурен, но сега тя май се използваше като библиотека и място за различни събития. Но връзката с Вивиана Дуарте беше добра. Католическите църкви пазеха изчерпателни записи за раждания и кръщенета. Той смяташе, че информацията е добра в сравнение с лошата вест, че Вивиана не е била студентка. Освен това беше сериозен показател, че тя вероятно е имала американско гражданство, независимо от статута на родителите ѝ. Ако беше американка, щеше да е по-лесно да я проследи чрез публичните регистри.— Ако бременността ѝ е била нормална, кога би трябвало да се роди детето? — попита той.Въпросът бе деликатен, но Бош трябваше да стесни периода, ако му предстоеше потапяне в регистрите.— Мисля, че беше най-малко във втория месец, когато ми каза — отвърна Ванс. — Така че според мен би трябвало да роди през януари следващата година. Или може би през февруари.Бош си записа, после попита:— На колко години беше, когато бяхте заедно?— Когато се запознахме, беше на шестнайсет — каза Ванс. — А аз на осемнайсет.Още една причина за реакцията на бащата на Ванс. Вивиана е била непълнолетна. Забременяването на шестнайсетгодишно момиче през 1950 би навлякло на Уитни малки, но опозоряващи неприятности със закона.— Гимназистка ли е била?Той познаваше района на университета. Наблизо се намираше Гимназията по приложни изкуства — още една възможност да намери някаква информация.— Наложило се да отпадне, за да работи — каза Ванс. — Семейството се нуждаело от пари.— Казвала ли ви е какво работи баща ѝ?— Не си спомням.— Добре, да се върнем на рождения ѝ ден. Не помните датата, но помните ли някога да сте празнували с нея през онези осем месеца?Ванс се замисли за момент, после поклати глава.— Не, не мога да си спомня празнуване на рожден ден.— Ако съм разбрал правилно, били сте заедно от края на октомври до юни или може би началото на юли, така че вероятно рожденият ѝ ден би трябвало да е някъде между юли и втората половина на октомври. Горе-долу.Ванс кимна.Стесняването до четири месеца би могло да помогне в някакъв момент, когато Бош преглеждаше регистрите. Свързването на рождена дата към името Вивиана Дуарте щеше да е ключова отправна точка. Бош си записа периода и вероятната година на раждане — 1933. После погледна Ванс.— Мислите ли, че баща ви е платил на нея или на семейството ѝ? За да си мълчат и просто да се махнат?— И да го е направил, никога не ми го е казвал — отвърна Ванс. — Аз бях онзи, който се махна. Постъпка на страхливец, заради която винаги съм съжалявал.— Опитвали ли сте се да я търсите? Наемали ли сте някого да я издири?— Уви, не. Не мога да кажа дали някой друг го е правил.— Какво искате да кажете?— Искам да кажа, че е напълно възможно подобно издирване да е било извършено като предварителен ход при подготовка за смъртта ми.Бош се замисли. Погледна малкото бележки, които си беше направил. Реши, че разполага с достатъчно като за начало.— Казахте, че имате измислена история за мен?— Да. Джеймс Франклин Олдридж. Запишете си го.— Кой е той?— Първият ми съквартирант в университета на Южна Калифорния. Беше изключен през първия семестър.— Заради лош успех ли?— Не, заради друго. Прикритието ви е, че съм ви наел да откриете съквартиранта ми от колежа, защото искам да се извиня за нещо, което сме направили двамата, но той е поел цялата вина. Така, ако търсите сведения от онова време, версията ще изглежда достоверна.Бош кимна.— Може и да се получи. Историята истинска ли е?— Да.— Може би е по-добре да знам какво сте направили.— Не е нужно да знаете, за да го намерите.Бош изчака за момент, но Ванс нямаше какво повече да каже по темата. Хари си записа името и затвори бележника.— Последен въпрос. Много е вероятно Вивиана Дуарте да е мъртва. Но ако е родила детето и открия живи наследници? Какво искате да направя? Да се свържа лис тях?— В никакъв случай. Няма да се свързвате с никого, докато не ми докладвате. Ще ми трябва категорично потвърждение, преди да бъде направен опит за връзка.— ДНК потвърждение ли?Ванс кимна, изгледа продължително Бош, после отново отвори чекмеджето на бюрото. Извади плътен бял плик, върху който не пишеше нищо, и го плъзна по бюрото към Бош.— Доверявам ви се, господин Бош. Вече ви дадох всичко, което ви е нужно, за да измамите един старец, ако решите. Вярвам, че няма да го направите.Бош взе плика. Не беше запечатан. Погледна и видя стъкленица с тампон, използван за събиране на слюнка. ДНК пробата на Ванс.— Точно тук вие можете да измамите мен, господин Ванс.— В смисъл?— Би било по-добре аз самият да взема проба от вас.— Имате думата ми.— А вие моята.Ванс кимна и като че ли нямаше какво повече да каже.— Мисля, че разполагам с необходимото, за да започна.— В такъв случай имам един последен въпрос към вас, господин Бош.— Слушам ви.— Любопитно ми е, защото не беше споменато в статиите за вас, които четох във вестниците. Но ми изглеждате на подходящата възраст. Какво беше положението ви по време на Виетнамската война?Бош помълча, после каза:— Бях там. На два пъти. Вероятно съм летял повече от вас на хеликоптерите, построени с ваша помощ.— Сигурно е така.Бош стана.— Как да се свързвам с вас, ако имам още въпроси или искам да ви докладвам какво съм открил?— А, да.Ванс отвори чекмеджето, извади визитка и я подаде с трепереща ръка на Бош. На картичката имаше само телефонен номер и нищо друго.— Обадете се на този номер и ще се свържете с мен. Ако не отговоря аз, значи нещо не е наред. Не се доверявайте на никой друг, с когото говорите.Бош погледна от картичката към Ванс, който седеше в инвалидната количка — кожа като от папиемаше и рядка коса, крехък като изсъхнал есенен лист.Запита се дали тази предпазливост е параноя, или информацията, която щеше да започне да търси, е наистина опасна.— В опасност ли сте, господин Ванс? — попита той.— Човек с моето положение винаги е в опасност — отвърна Ванс.Бош прокара палец по твърдия ръб на визитката, после каза:— Скоро ще се свържа с вас.— Не сме обсъдили заплащането на услугите ви — каза Ванс.— Платихте ми достатъчно, за да започна. Да видим докъде ще стигнем.— Това плащане беше само да дойдете тук.— Е, проработи, при това с пълна сила, господин Ванс. Мога ли да си тръгна сам? Или ще задействам някаква аларма?— Веднага щом излезете от стаята охраната ще разбере и ще ви посрещне.Забеляза озадачената физиономия на Бош и обясни:— Това е единственото помещение в къщата, което не се наблюдава. Дори в спалнята ми има камери. Но аз настоях за усамотение тук. Веднага щом излезете, те ще дойдат.Бош кимна и каза:— Разбирам. Ще се чуем скоро.Излезе и тръгна по коридора. След секунди го пресрещна мъжът с костюма и безмълвно го поведе навън към колата му. 4. Работата по неразкрити случаи беше направила Бош специалист в пътуването във времето. Той знаеше как да се връща в миналото, за да открива хора. Връщането в 1951 година щеше да е най-далечното и може би най-трудното пътуване, което бе предприемал, но той смяташе, че е готов за него, и предизвикателството го вълнуваше.Отправната точка бе да открие рождената дата на Вивиана Дуарте и той мислеше, че знае най-добрия начин, по който да го направи. Така че вместо да се върне у дома след срещата с Ванс, излезе на автострада 210 покрай северния край на долината и пое към Сан Фернандо.С площ около шест квадратни километра, Сан Фернандо бе като остров в мегаполиса Лос Анджелис. Преди сто години всички малки градчета и градове в долината Сан Фернандо били присъединени към Лос Анджелис поради една-единствена причина — новопостроения акведукт, който предлагал в изобилие вода, която да напоява и поддържа плодородните земеделски площи. Градчетата се включвали едно по едно и Лос Анджелис се разраснал на север, заемайки цялата земя — с изключение на шестте квадратни километра на Сан Фернандо, на който била кръстена долината. Малкото градче не се нуждаело от водата на Ел Ей. Собствените му източници били повече от достатъчни и Сан Фернандо останал независим, избягвайки предложенията на големия град, който сега го заобикаляше от всички страни.Сега, сто години по-късно, положението си оставаше същото. Земеделието в долината отдавна бе отстъпило пред сградите и инфраструктурата на мегаполиса, но Сан Фернандо си оставаше типично старомодно градче. Разбира се, градските проблеми и престъпността бяха неизбежни, но малкото местно полицейско управление бе напълно в състояние да ги държи под контрол.Така беше до финансовия срив през 2008 година. Когато се разрази банковата криза и икономиката се сви и тръгна надолу по целия свят, минаха само няколко години преди вълната да се стовари върху Сан Фернандо. Бюджетът беше орязан сериозно веднъж, после още веднъж. Между 2010 и 2016 началникът на полицията Антъни Валдес стана свидетел как управлението му се стопи от четирийсет и седем полицаи на трийсет. Видя как детективският отдел от петима следователи се сви до двама — един детектив за имотните престъпления и един за посегателства срещу хората. Започнаха да се трупат неразкрити престъпления, някои от които дори не бяха разследвани подобаващо при подаването на сигнала.Валдес беше роден и израснал в Сан Фернандо, но бе натрупал опит като ченге в ЛАПУ, където бе служил двайсет години и се бе издигнал до капитан, преди да се пенсионира и после да заеме мястото в управлението на родния си град. Връзките му с по-голямото управление бяха силни и решението му на кризата бе да разшири запасната програма на СФПУ и да привлече повече полицаи, които работеха почасово и без заплащане.И именно това разширение стана причина Валдес да срещне Хари Бош. Едно от първите му назначения в ЛАПУ беше в отряд за борба с бандите в Холивуд. Там той се сблъска с един лейтенант, казваше се Паундс, който подаде вътрешно оплакване срещу него и направи неуспешен опит Валдес да бъде понижен или дори изхвърлен.Валдес избегна и двете възможности и само няколко месеца по-късно чу за детектив на име Бош, който също се бе забъркал в неприятности с Паундс и накрая го беше изхвърлил през една витрина на гара Холивуд. Валдес запомни завинаги това име и години по-късно, когато прочете, че Хари Бош съди ЛАПУ заради принудителното му пенсиониране от отдела за неразрешени случаи, веднага посегна към телефона.Валдес не можеше да предложи на Бош заплата, но имаше нещо, което Бош ценеше повече — детективска значка и достъп до всички неразрешени случаи в малкото градче. За влизане в запасния отряд на СФПУ имаше само три изисквания. Служителите му трябваше да поддържат физическата си форма, да се явяват веднъж месечно на стрелбището и да работят поне две смени на месец.За Бош това не беше никакъв проблем. От ЛАПУ вече не го искаха, но това определено не важеше за малкото градче в долината. А тук имаше достатъчно работа и предостатъчно жертви, които очакваха справедливост. Бош прие работата веднага щом му беше предложена. Знаеше, че тя ще му позволи да продължи мисията на живота си, а за това не му трябваше заплата.Бош с лекота посрещна и надмина минималните изисквания за запасните полицаи. Рядко се случваше да не работи поне две смени на седмица в детективското бюро. Ходеше там толкова често, че му бяха отделили една от кабинките, която беше останала свободна след орязването на бюджета и съкращенията.През повечето дни Бош работеше в кабинката или в стария градски затвор срещу полицейския участък на Пета улица, чиито килии се използваха за складови помещения. В някогашния изтрезвител сега имаше три редици рафтове, пълни с неразкрити случаи — някои бяха там от десетилетия.Поради давността на всички престъпления, с изключение на убийствата, повечето от тези случаи щяха да си останат неразрешени и едва ли някой щеше да ги погледне някога. В градчето нямаше много убийства, но Бош ги проучваше педантично и търсеше начини да прилага нови техники към стари улики. Освен това се зае и с всички сексуални посегателства, престрелки без смъртни случаи и нападения, довели до сериозни наранявания, стига да не им беше минала давността.В работата му имаше много свобода за действие. Бош сам определяше работното си време и винаги можеше да отсъства, ако му се отвореше възможност да работи частно. Валдес знаеше, че е късметлия да има в екипа си детектив с опита на Бош, и нямаше никакво желание да му пречи да работи срещу заплащане. Просто не пропускаше да отбележи, че двете работи не бива да се смесват. Хари не биваше да използва значката си и правата си на достъп като ченге от Сан Фернандо, за да улесни частно разследване. За подобно нарушение щеше да бъде уволнен. 5. За убийствата няма граници и градски очертания. Повечето случаи, по които работеше Бош, го отвеждаха на територията на ЛАПУ. Това си беше съвсем нормално. Две полицейски поделения на големия град граничеха със Сан Фернандо — Мишън на запад и Футхил на изток. За четири месеца Бош бе приключил две неразкрити гангстерски убийства, като ги беше свързал чрез балистичните експертизи с убийства в Ел Ей, чиито извършители вече бяха зад решетките; успя да свърже и трети случай с двама заподозрени, които вече се издирваха за убийство от ЛАПУ.Освен това Бош беше използвал анализ на поведението и ДНК, за да свърже четири сексуални престъпления в Сан Фернандо, извършени в продължение на четири години, и беше на път да определи дали нападателят е отговорен и за две изнасилвания в Лос Анджелис.Пътуването по автострада 210 позволи на Бош да провери дали някой не го следи. Обедният трафик не беше натоварен и като отначало караше с десет километра в час под разрешената скорост, а после с двайсет над нея, той можеше да следи в огледалото дали някои коли не правят същото. Не беше сигурен колко сериозно да приема настояването на Уитни Ванс разследването да се пази в тайна, но това не пречеше да провери за опашка. Не забеляза нищо необичайно зад себе си. Разбира се, даваше си сметка, че може да са лепнали проследяващо устройство на колата му, докато беше бил в къщата с Ванс или дори предишния ден, когато се бе срещнал с Крайтън. По-късно трябваше да огледа добре джипа.За петнайсет минути успя да пресече горната част на долината и отново се озова в Ел Ей. Зави на отбивката за Маклей Стрийт и продължи към Сан Фернандо, след което зави по Първа улица.СФПУ се намираше в едноетажна сграда с бели измазани стени и керемиден покрив. Деветдесет процента от населението на градчето бяха латиноамериканци и всички общински сгради бяха проектирани като отдаване на почит към мексиканската култура.Бош спря на служебния паркинг и използва електронния си ключ, за да влезе през страничната врата на участъка. Кимна на две униформени ченгета от другата страна на прозореца на приемната и продължи по задния коридор покрай кабинета на началника към детективския отдел.— Хари?Бош спря и надникна в кабинета на началника. Валдес седеше зад бюрото си и му махаше да влезе.Хари прекрачи прага. Кабинетът не беше голям като на началника на ЛАПУ, но бе удобен и имаше кътче за неофициални разговори. От тавана висеше черно-бял макет на хеликоптер с надпис СФПУ на фюзелажа. При първото влизане на Бош тук Валдес му бе обяснил, че това бил хеликоптерът на Управлението — шега с факта, че местната полиция си нямаше своя машина и при нужда се налагаше да иска въздушна подкрепа от ЛАПУ.— Как върви? — попита Валдес.— Не се оплаквам — отвърна Бош.— Е, определено оценяваме работата ти. Нещо ново около Резача на мрежи?Имаше предвид серийния изнасилвач, идентифициран от Бош.— Смятам да проверя имейлите за отговори. След това ще поговоря с Бела за следващите ни ходове.— Четох доклада на профайлъра, когато одобрих плащането. Интересна работа. Трябва да спипаме този тип.— Работим по въпроса.— Добре. Е, няма да те задържам.— Добре, шефе.Бош хвърли поглед на хеликоптера и излезе.Детективският отдел беше само на няколко крачки нататък по коридора. Според стандартите на ЛАПУ — и не само — беше съвсем малък. Навремето беше заемал две помещения, но сега едното беше отстъпено на Окръжната съдебномедицинска служба като сателитен офис за двама от следователите ѝ. Сега имаше три детективски кабинки, набутани в една стая, и кабинет на началник-отдела с размерите на килер.Кабинката на Бош беше с размери метър и половина на метър и половина и му осигуряваше уединение от три страни. Четвъртата обаче беше открита към вратата на помещението и кабинета на началника. Този пост би трябвало да се заема от щатен лейтенант, но бе свободен от бюджетните съкращения насам и в момента началникът бе единственият капитан на управлението. Казваше се Тревино и още не беше убеден, че присъствието на Бош в участъка и работата му върху случаи е добро нещо. Изглеждаше подозрителен към мотивите на Бош да работи толкова часове без заплащане и затова го следеше зорко. За Бош единственото облекчение от нежеланото внимание бе, че Тревино изпълняваше по съвместителство много други задължения, както се случваше често в малките агенции — ръководеше детективския отдел, отговаряше за вътрешната работа на участъка, в това число за диспечерския център, стрелбището и ареста с шестнайсет места, който беше построен вместо стария затвор от другата страна на улицата. Тези отговорности често го принуждаваха да бъде извън отдела и по-далеч от Бош.Бош провери пощата си и откри напомняне, че закъснява за ежемесечната проверка на стрелбището. Отиде в кабинката си и седна зад бюрото.По пътя видя, че вратата на Тревино е затворена и прозорчето горе е тъмно. Капитанът вероятно беше някъде в сградата по другите си задължения. Бош си помисли, че разбира подозренията и недоверието му. Всеки негов успех при разрешаването на случаи можеше да се разглежда като провал от страна на Тревино. В края на краищата детективското бюро в момента беше негово. Не помагаше и мълвата, че Бош навремето бил изхвърлил началника си в ЛАПУ през стъклото.Въпреки това Тревино не можеше да направи нищо относно назначаването на Бош в отдела, защото то бе част от усилията на шефа на полицията да се справи със съкращенията на персонала.Бош включи компютъра си и го изчака да зареди. Бяха минали четири дни, откакто за последно бе идвал тук. Една листовка за състезание по боулинг се беше озовала на бюрото му и незабавно замина в кошчето отдолу. Бош харесваше колегите си в новото управление, но не си падаше особено по боулинга.Отключи шкафчето за папки, извади няколко неразкрити случая, по които работеше, и ги пръсна на бюрото, за да изглежда, че работи за СФПУ. Посегна за досието на Резача на мрежи и видя, че го няма. Всъщност беше на неправилно място: беше подредено по името на първата жертва, вместо по прозвището на заподозрения извършител. Това незабавно го накара да застане нащрек. Знаеше, че не би могъл да направи подобна грешка. През цялата си кариера беше подреждал материалите си много внимателно. Досието, независимо дали беше дебел том или папка, беше сърцевината на всеки случай и винаги трябваше да бъде съставяно съвестно и да се пази на съответното място.Обмисли вероятността някой да има ключ и да рови в книжата му, за да следи работата му. Знаеше отлично кой може да е този някой. Върна всички папки в чекмеджето и го заключи. Имаше план как да изобличи натрапника.Надигна се да погледне над преградите и видя, че другите две кабинки са празни. Бела Лурдес, която се занимаваше с посегателствата срещу личността, и Дани Систо, който работеше върху имуществените престъпления, вероятно бяха на терен по някой случай. Двамата често работеха заедно.Бош влезе в компютърната система на управлението и отвори базата данни. Извади бележника си и започна да търси Вивиана Дуарте с ясното съзнание, че нарушава единственото условие, което му беше поставил началникът — да не използва правото си на достъп за частно разследване. Това можеше не само да доведе до уволняването му от СФПУ, но и беше престъпление според законите на щата. Ако Тревино решеше да провери работата му в компютърната система, Бош можеше да загази сериозно. Но беше решил, че подобно нещо няма да се случи: Тревино нямаше как да не си дава сметка, че ако предприеме нещо срещу него, предприема нещо срещу началника на управлението, а това беше равносилно на кариерно самоубийство.Търсенето по име се оказа кратко. Нямаше никакъв резултат — никакви данни за шофьорска книжка в Калифорния, никакви сведения за извършено престъпление; нямаше дори регистрирана глоба за неправилно паркиране. Разбира се, компютърните бази данни ставаха все по-непълни с движението назад във времето, но Бош от опит знаеше, че рядко се случва да не намериш някакво сведение срещу въведено име. Това подкрепяше предположението, че Дуарте е била нелегална имигрантка и вероятно се е върнала в Мексико след забременяването си през 1950 г. По онова време абортите в Калифорния са били противозаконни. Възможно бе да е пресякла границата, за да роди или да абортира в някоя съмнителна клиника в Тихуана.Бош знаеше за забраната на абортите по онова време, защото самият той беше роден през 1950 като извънбрачно дете и малко след като бе станал ченге беше прегледал законите, за да може да разбере по-добре какъв избор е имала и е направила майка му.Не беше запознат обаче с Наказателния кодекс в Калифорния от онзи период. Сега го отвори и провери наказанията за сексуални престъпления. Бързо установи, че през 1950 по силата на параграф 261 половият контакт с жена под осемнайсетгодишна възраст се е смятал за равносилен на изнасилване. Нямаше изключения за контакти по взаимно съгласие. Единственото изключение бе ако жената е съпруга на извършителя.Бош си помисли как бащата на Ванс е решил, че забременяването е било капан от страна на Дуарте, целящ принудителен брак, който би ѝ донесъл американско гражданство и пари. Ако случаят беше такъв, Наказателният кодекс ѝ даваше сериозни преимущества. Но липсата на сведения за Дуарте в Калифорния, изглежда, отхвърляше тази посока на разсъждения. Вместо да се възползва от предимството си, тя беше изчезнала, вероятно обратно в Мексико.Бош превключи екрана, върна се в базата данни и въведе „Джеймс Франклин Олдридж“ — името, което му бе дал Ванс.Преди да се появят резултатите, видя капитан Тревино да влиза в помещението с чаша кафе от „Старбъкс“. „Старбъкс“ беше на две преки от управлението на Труман. Самият Бош често отскачаше дотам, когато работеше повече на компютъра. Така можеше не само да даде почивка на очите си, но и да се поглези с едно ледено лате, към което се бе пристрастил напоследък покрай редовните срещи с дъщеря си в различни кафенета около кампуса ѝ.— Какво те води насам днес, Хари? — попита Тревино.Капитанът винаги го поздравяваше сърдечно и му говореше на малко име.— Бях в района — отвърна Бош. — Реших да си проверя имейла и да пратя още няколко предупреждения за Резача на мрежи.Докато отговаряше, изключи търсачката и зареди електронната поща, която беше получил при назначаването си. Не се обърна, когато Тревино отиде до вратата на кабинета си и я отключи.Бош чу как вратата се отваря, но после усети, че Тревино е зад него в кабинката.— В района ли? — попита капитанът. — Чак тук? И си с костюм!— Ами, бях в Пасадина да се видя с един човек и после минах през Футхил — каза Бош. — Реших да пусна малко имейли и да си тръгна.— Името ти не е на дъската, Хари. Ще трябва да се запишеш, за да ти се отчетат часовете.— Отбих се само за няколко минути. И не се безпокой за часовете. Само миналата седмица навъртях двайсет и четири.На входа на отдела имаше присъствено табло, на което Бош трябваше да се записва и отписва, та да може Тревино да отчита часовете, за да е сигурен, че е спазил минималното работно време за полицай от резерва.— И въпреки това искам да се записваш и отписваш — каза Тревино.— Дадено, капитане — отвърна Бош.— Добре.— Между другото… — Бош посегна надолу и почука вратата на шкафчето за досиета. — Забравих си ключа. Да имаш случайно резервен? Трябват ми някои папки.— Не, нямам. Гарсия върна единствения. Каза, че получил само един ключ от Докуейлър.Бош знаеше, че Гарсия е последният детектив, който е заемал това бюро, и че го е наследил от въпросния Докуейлър. И двамата бяха станали жертви на съкращенията. Беше научил от клюките, че напуснали правозащитната система. Гарсия станал учител, а Докуейлър спасил заплатата и пенсията си, като се преместил в общинската служба, където се отворило свободно място.— Някой друг да има ключ? — попита Бош.— Аз поне не знам — отвърна Тревино. — Защо просто не го отвориш с шперцовете си, Хари? Чух, че си много добър с тях.Тонът му беше почти подигравателен.— Може и да го направя — каза Бош. — Благодаря за идеята.Тревино влезе в кабинета си и Бош чу как вратата се затваря. Отбеляза си да поговори с Докуейлър. Искаше да е сигурен, че бившият детектив е нямал ключ, преди да предприеме стъпки да докаже, че Тревино тайно рови в досиетата му.Отвори отново търсачката и пусна името на Олдридж. Установи, че Олдридж е имал калифорнийска шофьорска книжка от 1948 до 2002 г., когато я предал, защото се преместил във Флорида. Записа си датата му на раждане и я въведе заедно с името в базата данни на Флорида. Оказа се, че Олдридж е предал шофьорската си книжка на осемдесетгодишна възраст. Последният известен адрес беше някакво място на име Вилиджис.Бош си записа информацията, потърси уебсайт и откри, че Вилиджис е голяма общност за възрастни хора в Съмтър Каунти, Флорида. Продължи да търси някакви онлайн сведения за Олдридж и откри адрес, но без некролог. Вероятно Олдридж бе предал книжката си, защото вече нито можеше, нито имаше нужда да кара — но се оказваше, че все пак е още жив.Подбуден от любопитство за инцидента, довел до изхвърлянето на Олдридж от университета, Бош вкара името в базата данни за престъпления, с което удвои нарушенията за деня. Олдридж бил хванат да шофира в пияно състояние през 1986 — и това беше всичко. Онова, което се бе случило, докато е бил първокурсник, си оставаше скрито.Доволен, че е проучил името достатъчно, Бош реши да провери имейлите по случая с Резача на мрежи. Това разследване бе погълнало по-голямата част от времето му, откакто бе постъпил в полицейското управление на Сан Фернандо. В ЛАПУ бе работил по серийни убийства и в повечето случаи, ако не и във всички, имаше сексуален компонент, така че територията не беше нова за него. Но Резача на мрежи бе един от най-озадачаващите случаи, с които се бе сблъсквал. 6. „Резача на мрежи“ бе работното прозвище на серийния изнасилвам, който Бош бе идентифицирал сред неразкритите случаи на сексуално посегателство. Докато преравяше досиетата в стария градски затвор, бе открил четири случая от 2012 година, които изглеждаха свързани според поведението на извършителя, но сходствата бяха останали незабелязани.Случаите имаха пет общи поведения на заподозрения, които сами по себе си не бяха необичайни, но ако се вземеха заедно, показваха, че посегателствата най-вероятно са дело на един и същи извършител. Всеки път изнасилвачът прониквал в дома на жертвата през задна врата или прозорец, след като срязвал мрежата, вместо да я махне. И четирите нападения били извършени през деня, петнайсет минути преди или след дванайсет. Изнасилвачът разрязвал с нож дрехите на жертвата, вместо да ѝ нареди да се съблече. Всеки път бил с маска — два пъти с маска за ски, един път с маска на Фреди Крюгер за Хелоуин и веднъж с Луча Либре — маска на мексикански професионален борец. И освен това не използвал презерватив или някакъв друг начин да не оставя ДНК следи.Предвид тези сходства Бош се съсредоточи върху четирите случая и бързо установи, че макар в три от тях да е била взета проба от семенната течност на извършителя, само една от тях е била анализирана в Окръжната криминална лаборатория на шерифа на Ел Ей и пратена за сравнение с щатските и национални ДНК бази данни, където не било открито съвпадение. Анализът на двата последни случая бил забавен поради големия брой проби, постъпили в лабораторията. В четвъртия случай, който всъщност бе първото регистрирано изнасилване, била взета проба, но във вагината не била открита ДНК на извършителя, защото жертвата се изкъпала, преди да се обади в полицията да съобщи за нападението.Окръжната лаборатория и лабораторията на ЛАПУ деляха една и съща сграда и Бош използва връзките си от предишната си работа, за да ускори анализа на пробите от двата последни случая. Докато чакаше резултатите, реши, че може твърдо да свърже двете престъпления, и се зае да разпита жертвите. Всяка от тях — три жени на по двайсет и няколко и една, която сега беше на осемнайсет — се съгласиха да се срещнат с детективите. Бош трябваше да прехвърли разпита в два от случаите на Бела Лурдес, защото бе забелязал, че жертвите предпочитат да дават показания на испански. Това подчертаваше един от недостатъците на Бош в работата му в град, където девет на всеки десет жители бяха латиноамериканци и не всички знаеха добре английски. Самият той говореше криво-ляво испански, но за разговор с жертва на престъпление, в който нюансите в разказа може да са важни, имаше нужда от Лурдес, чийто майчин език беше испанският.На всяка среща Бош носеше въпросник, използван от следователите от ЛАПУ. Въпросите се събираха на девет страници и трябваше да помогнат за идентифицирането на навиците на жертвата, които биха могли да привлекат вниманието на извършителя. Въпросниците бяха полезни при разследването на серийни престъпления, тъй като позволяваха съставянето на профил на извършителя, и Бош си беше осигурил копие от един приятел от Холивуд.Въпросникът стана повод за нови разпити и историите бяха колкото тъжни, толкова и ужасяващи. Изнасилванията несъмнено бяха дело на непознат и на някои от жените им бяха трябвали четири години, за да се възстановят психически и физически. Всички живееха в страх, че нападателят им може да се върне, и никоя не си бе възвърнала някогашното самочувствие. Една от жертвите била омъжена по време на изнасилването си и се опитвала да зачене. Нападението преобърнало брака ѝ и по време на втория разпит двойката се бе намирала в процес на развод.След всеки разпит Бош се чувстваше потиснат и нямаше как да не мисли за собствената си дъщеря и как би ѝ подействало подобно посегателство. Всеки път ѝ се обаждаше да провери дали е добре и в безопасност, без да може да ѝ каже истинската причина за обаждането си.На повторните разпити не само отвориха раните на жертвите. Те помогнаха за фокусиране на разследването и потвърдиха належащата нужда да идентифицират и арестуват Резача на мрежи.Бош и Лурдес възприеха спорен подход към всяка жертва, който започваше с уверения, че случаят още се разследва като един от най-важните за управлението.Насрочиха разпитите в хронологическия ред на посегателствата. Първата жена беше жертвата, от която не беше събран ДНК материал. В първоначалния доклад за престъплението се обясняваше, че жената е взела душ незабавно след нападението от страх да не забременее. Със съпруга ѝ се опитвали да заченат дете и тя знаела, че денят на изнасилването е и денят от овулационния ѝ цикъл, в който е най-плодовита.От случая бяха минали почти четири години и макар психологическата травма да бе налице, жертвата бе намерила механизми за справяне, които ѝ позволяваха да говори по-открито за най-ужасния час в живота ѝ.Тя описа станалото подробно и разкри, че опитала да разубеди извършителя, като излъгала, че била в цикъл. Каза на Бош и Лурдес какво отвърнал той: „Не си. Мъжът ти ще се прибере по-рано, за да те изчука и да ти направи бебе“.Това беше нова информация за следователите. Жената потвърди, че в онзи ден съпругът ѝ трябвало да се прибере по-рано от банката, в която работел, за да прекарат една романтизма вечер с надеждата, че тя ще доведе до забременяването ѝ. Въпросът беше откъде Резача на мрежи е знаел зова?Разпитана от Лурдес, жената сподели, че имала на телефона си приложение, което следяло менструалния ѝ цикъл и ѝ посочвало деня на овулацията ѝ, когато било най-вероятно да зачене. Освен това записвала информацията в календара на вратата на хладилника. Всеки месец отбелязвала датата с червени сърца и фрази като „Време за бебе!“, така че съпругът ѝ да знае, че денят е специален.Във въпросния ден жената излязла да разходи кучето и отсъствала от дома си повече от петнайсет минути. Телефонът ѝ бил у нея. Резача на мрежи проникнал в къщата и я чакал, когато тя се върнала. Заплашил я с нож, накарал я да заключи кучето в банята, след което я отвел в спалнята и я изнасилил.Бош се запита дали тези петнайсет минути с кучето са били достатъчни за Резача на мрежи да влезе, да види календара на хладилника и да разбере смисъла дотолкова, че да коментира пред жертвата, че знае какво са планирали за деня със съпруга и.С Лурдес обсъдиха това и имаха чувството, че е по-вероятно изнасилвачът да е бил в къщата и преди — или докато е следял жертвата си, или защото е бил семеен приятел, роднина или някой друг, имал основание да бъде там.Теорията се подкрепи от разказите на другите жертви и в начина на действие на Резача на мрежи се добави нов зловещ компонент. Във всеки от случаите в дома на жертвата бе имало нещо, разкривало подробности за менструалния ѝ цикъл. И във всеки случай изнасилването бе ставало по време на овулацията.При разпитите втората и третата жертви разкриха, че използвали противозачатъчни хапчета. Една от жените държала своите в аптечка в банята, а другата в нощното си шкафче. Хапчетата потискали овулацията, а блистерите били оцветени така, че да показват периода от пет до седем дни, когато тя би трябвало да настъпи.Последната жертва бе атакувана предишния февруари. Тогава била на шестнайсет и сама вкъщи, по време на ваканция. Момичето разказа, че на четиринайсет ѝ поставили диагноза младежки диабет и цикълът ѝ влияел на нуждите ѝ от инсулин. Тя следяла цикъла си на календар на вратата на банята, за да могат с майка ѝ да подготвят необходимата доза инсулин.Сходството във времето при всеки случай беше ясно. Жертвите бяха нападани във фаза на овулация — времето, когато жената е най-плодовита. За Бош и Лурдес беше ясно, че не може да става дума за съвпадение. Започна да се оформя профил. Изнасилвачът очевидно беше избирал внимателно дните на атаките си. Макар че информацията за цикъла на всяка жертва се бе намирала в дома ѝ, нападателят би трябвало да е знаел предварително. Това означаваше, че е следил жертвите си и по всяка вероятност е прониквал в домовете им преди нападението.Освен това от описанията на тялото беше ясно, че нападателят не е латиноамериканец. Двете жертви, които не знаеха английски, казаха, че им заповядвал на испански, но било ясно, че това не е майчиният му език.Сходствата между случаите бяха зашеметяващи и повдигаха сериозни въпроси защо връзката между нападенията не е била забелязана преди Бош да се появи като следовател на доброволчески начала. Отговорите се кореняха в бюджетната криза в полицията. Нападенията бяха станали, докато детективският отдел се беше топял и останалите следователи бяха имали повече случаи и по-малко време, за да работят по тях. Първоначално всяко от четирите изнасилвания било поето от различни детективи. Първите двама вече ги нямало, когато се случили третото и четвъртото нападение. Нямало общо разбиране какво става. Нямало и постоянен надзор в отдела. Лейтенантското място било замразено и задълженията на поста били прехвърлени на капитан Тревино, който имал и други отговорности.Откритите от Бош връзки между нападенията се потвърдиха от ДНК анализите на събраната семенна течност, които свързаха трите случая. Вече нямаше съмнение, че в малкия Сан Фернандо има сериен изнасилвач, направил поне четири удара.Бош смяташе, че жертвите са повече. Според преценките само в Сан Фернандо имаше около пет хиляди нелегални имигранти, половината жени, много от които не биха се обадили в полицията, ако станат жертви на престъпление. Освен това изглеждаше малко вероятно подобен хищник да действа само в рамките на малкото градче. Четирите известни жертви бяха латиноамериканки със сходен външен вид — дълга тъмна коса, тъмни очи и стройни тела — всичките по не повече от петдесет килограма. В двата съседни района на ЛАПУ по-голямата част от населението беше с латиноамерикански произход и Бош трябваше да приеме, че там също ще бъдат открити жертви.След откриването на сходствата между случаите той прекарваше почти цялото си време в СФПУ и поддържаше връзка със следователи от ЛАПУ, разследващи влизалия с взлом и сексуални нападения в Долината и в съседните райони на Бърбанк, Глендейл и Пасадина. Интересуваше се от неразкрити случаи, включващи разрязване на предпазни мрежи и използване на маски. Засега удряше на камък, но знаеше, че трябва събуди интереса на детективите, за да започнат да търсят, или може би да попадне на правилния човек, който ще се сети нещо.С одобрението на началника Бош се бе свързал и с една стара приятелка, старши профайлър в Отдела за поведенчески анализ на ФБР, Метан Хил. Беше работил с нея няколко пъти, докато той бе в ЛАПУ, а тя в Бюрото. Сега Метан бе напуснала ФБР и работеше като преподавател по криминална психология в Колежа за наказателно правосъдие „Джон Джей“ в Ню Йорк. Освен това продължаваше да съставя профили като частен консултант. Тя се съгласи да погледне случая на Бош на по-ниска цена и той ѝ изпрати материалите за Резача на мрежи. Бош много искаше да разбере мотивацията и психологията зад атаките. Защо извършителят следеше набелязаните си жертви, за да установи фазата на овулация? Ако бе искал жените да забременеят, защо бе избрал две, които са вземали противозачатъчни? Нещо липсваше и Бош се надяваше, че Хил ще го открие.На Хил ѝ трябваха две седмици. Мнението ѝ за случаите бе, че извършителят не избира датите на нападенията от желание жертвите му да забременеят. Тъкмо обратното. Детайлите около следенето и нападенията говореха за субект, изпитваш дълбока омраза към жените и отвращение от менструалното кървене. Денят на атаката бил избиран, защото нападателят смятал, че жертвата е в най-чистия период от цикъла си. Психологически за него това бил най-безопасният момент за атака. Хил описваше изнасилвача и като нарцистичен хищник с интелигентност над средната. Имало обаче вероятност работата му да не е свързана с интелектуални стимули и да позволява особеностите му да останат незабелязани от работодателя и колегите му.Освен това нападателят беше много уверен в способността си да избягва идентифициране и залавяне. Престъпленията бяха свързани с внимателно планиране и изчакване, но в същото време бяха белязани с критична на пръв поглед грешка — оставянето на семенна течност. Хил отхвърляше предположението, че това е част от намерението му да оплоди жертвата — според нея целта била да се подиграе на следователите. Извършителят даваше на Бош всички улики, които му трябваха, за да го тикне в затвора. Бош трябваше просто да го открие.Освен това Хил се спираше върху несъответствието, че изнасилвачът оставя идентифициращи следи — семето си — и в същото време извършва престъпленията си маскиран. Заключението ѝ бе, че може да е човек, когото жертвите са срещали или виждали преди, или възнамерява да установи с тях контакт след атаките, може би с цел да получи някакво удовлетворение, че ги доближава отново.Профилът на Хил завършваше със зловещо предупреждение:„Ако елиминираш идеята, че мотивът на извършителя е да създаде живот (да оплоди), и си дадеш сметка, че атаките са подтикнати от омраза, става ясно, че субектът не е завършил еволюцията си като хищник. Въпрос на време е изнасилванията да се превърнат в убийства“.Предупреждението накара Бош и Лурдес да се задействат още повече. Започнаха, като изпратиха до местните и националните агенции нови имейли с прикрепения профил на Хил. На местно ниво упорито звъняха по телефони, за да разбият типичната за правоприлагането инерция, която обхваща следователите, когато имат твърде много случаи и недостатъчно време.Резултатът бе почти нулев. Един детектив от отдела в Северен Холивуд на ЛАПУ съобщи, че има случай с взлом с разрязана мрежа, но без изнасилване. Жертвата била мъж, латиноамериканец на двайсет и шест години. Бош подтикна следователя да разговаря отново с пострадалия и да види дали няма съпруга или приятелка, които са били нападнати, но се страхуват или се срамуват да съобщят за станалото. След седмина детективът се обади и каза, че в апартамента не живеели жени. Случаят нямаше връзка с изнасилванията.Бош започна игра на изчакване. ДНК-то на изнасилвача не фигурираше в базите данни. Никога не му бяха вземали проби. Не беше оставил отпечатъци или други следи, освен семенната си течност. Бош не откри други свързани случаи нито в Сан Фернандо, нито другаде. В кабинета на Валдес вече течеше дебат дали случаят да бъде оповестен и да се обърнат към гражданите за помощ. Това бе стара дилема в бранша — дали да разгласят престъплението и евентуално да открият следа, която ще доведе до арест? Или да разгласят и да предупредят хищника, който ще промени начина си на действие и ще продължи да тероризира хората някъде другаде?В случая с Резача на мрежи възгледите на Бош и Лурдес се разминаваха. Лурдес искаше да го оповестят, та дори това само да пропъди изнасилвача от Сан Фернандо. Бош пък искаше повече време, за да продължи да го издирва. Имаше чувството, че разгласяването наистина ще прогони извършителя от града, но че това няма да го спре. Хищниците не спираха — докато не ги хванат. Те просто се адаптираха и продължаваха, движеха се като акули към следващата си жертва. Бош не искаше да прехвърли опасността другаде. Чувстваше се морално задължен да спипа заподозрения на мястото, където действа.Разбира се, правилен отговор нямаше и началникът като че ли изчакваше с надеждата, че Бош ще разреши случая, преди да се появи нова жертва. Бош изпитваше огромно облекчение, че решението не зависи от него. Явно затова началникът вземаше пари, а той не.Провери имейла си и видя, че няма нови съобщения с тема Резача на мрежи. Разочарован, изключи компютъра. Прибра бележника в джоба си и се запита дали Тревино не е надникнал в него, докато беше в кабинката — Бош го беше оставил отворен на страницата, на която беше записал името на Джеймс Франклин Олдридж.Излезе от помещението, без да каже довиждане на Тревино и да се отпише от таблото при вратата. 7. След като напусна участъка, Бош излезе на автострада 5 и се върна към случая на Уитни Ванс. Не беше открил рождената дата или друга информация за Вивиана Дуарте в базата данни — разочароващ, но само временен неуспех. Пътуваше на юг към Норуок, където се намираше една истинска златна мина за пътешественици във времето — Общинският департамент по здравеопазване на Лос Анджелис. Докато разследваше неразкрити случаи, беше прекарал в архива толкова много време, че знаеше отлично как всеки служител обича кафето си. Беше сигурен, че там ще успее да намери някаква информация за Вивиана Дуарте.Пъхна диск в уредбата на джипа и се заслуша в един млад валдхорнист — Крисчън Скот. Първото парче — „Молитва против страх“ — имаше задъхан и настойчив ритъм, точно какъвто му трябваше в момента. Пътуването до Норуок по натоварената автострада покрай центъра му отне цял час. Бош спря на паркинга пред седеметажната сграда и изключи двигателя, докато Скот беше по средата на „Наима“, която спокойно можеше да се сравнява с класическата версия на Джон Хенди, записана преди петдесет години.Докато излизаше от колата, телефонът му иззвъня и Бош погледна екрана. На него пишеше „Неизвестен номер“, но въпреки това той вдигна.Беше Джон Крайтън, което не го изненада.— Е, видя ли се с господин Ванс? — попита той.— Да — отвърна Бош.— И как мина?— Отлично.Беше решил да поизпоти Крайтън. Поведението му можеше да се изтълкува като пасивно-агресивно, но Бош не забравяше желанието на клиента си.— Можем ли да ти помогнем по някакъв начин?— Ами не, мисля, че ще се справя. Господин Ванс иска нещата да си останат между нас, така че няма да коментирам повече.Последва дълго мълчание, после Крайтън каза:— Хари, двамата с теб се познаваме отдавна от Управлението, познавам отдавна и господин Ванс. Както ти казах вчера, преди да те наема, той е важен клиент на фирмата ни и ако има нещо нередно около комфорта и сигурността му, трябва да знам. Надявах се, че като бивш брат по униформа ще споделиш с мен какво става. Господин Ванс е възрастен, не искам някой да се възползва от това.— Мен ли имаш предвид под „някой“? — попита Бош.— Разбира се, че не, Хари. Зле си подбрах думите. Исках да кажа, че ако някой изнудва стареца или го тормози по някакъв друг начин, че да го принуди да наеме частен детектив, ние сме насреща и разполагаме с огромни ресурси. Трябва да участваме.Бош беше очаквал подобна игра от страна на Крайтън след искането му да бъде държан в течение.— Е — рече той, — на първо място мога да ти кажа, че не си ме наемал. Ти беше посредникът. Даде ми чека. Господин Ванс ме нае и аз работя за него. Той беше много конкретен и дори ме накара да подпиша документ, с който се съгласявам да следвам инструкциите му. Каза ми да не споделям с никого какво правя и защо го правя. Включително и с теб. Ако искаш да отстъпя от обещанието си, трябва да му се обадя и да поискам неговото разре…— Не е необходимо — побърза да го прекъсне Крайтън. — Щом господин Ванс иска така, добре. Само знай, че сме насреща, ако имаш нужда от помощ.— Абсолютно — каза Бош с фалшиво приповдигнат тон. — Ще те потърся при нужда, Джон. И благодаря, че се обади.Прекъсна връзката преди Крайтън да успее да отговори и тръгна през паркинга към сградата, в която се пазеха записите за всички официални дати на раждания и смърт в окръг Лос Анджелис. Тук бяха и всички записи за бракове и разводи. Сградата винаги напомняше на Бош за гигантска съкровищница. Информацията беше тук, стига да знаеш къде да я търсиш — или да познаваш човек, който знае. За онези, които не знаеха, на стъпалата чакаха ловци, готови да консултират непосветения как да попълни различните формуляри за търсене — само срещу няколко долара. Някои дори имаха формулярите в куфарчетата си. Това бе странна индустрия, изградена върху наивитета и страха на онези, на които им се налага да навлязат в пастта на държавната бюрокрация.Бош изкачи енергично стъпалата, без да обръща внимание на хората, които го питаха дали търси фиктивно име за фирма, или свидетелство за брак. Влезе, мина покрай информацията и продължи към стълбището. От опит знаеше, че чакането на асансьор тук може да съсипе човек, и затова слезе пеша в подземното ниво, където се намираше отделът РСБ на Службата по вписванията.Докато минаваше през стъклената врата, от едно от бюрата от другата страна на гишето, където можеше да се поиска информация за раждания, смърт и бракове, се разнесе вик. Една жена се изправи и му се усмихна широко. Беше азиатка и се казваше Флора. Бе изключително услужлива към Бош по времето, когато той носеше значка.— Хари Бош! — извика тя.— Здрасти, Флора! — извика той в отговор.Имаше специално гише за служители на реда, които винаги се ползваха с приоритет, както и две гишета за граждани. Едното гише за граждани беше заето от някакъв мъж. Бош отиде на другото. Флора — вече вървеше към гишето за служители на реда — настоя:— Не! Тук.Бош се подчини и се пресегна над стъклото за тромава прегръдка.— Знаех си, че пак ще дойдеш при нас — каза Флора.— Рано или късно, нали? — отвърна той. — Но виж, този път идвам като цивилно лице. Не искам да ти създавам неприятности.Бош знаеше, че може да извади значката от Сан Фернандо, но не искаше подобно нещо да стигне до Валдес или Тревино. Можеше да причини проблеми, от които нямаше нужда. Затова тръгна обратно към цивилното гише. По-добре беше да държи работата си като частен детектив отделна от следователската.— Няма проблем — каза Флора. — Не и за теб.Бош се предаде и остана на гишето за служители на закона.— Ами, може да отнеме доста време. Не разполагам с цялата информация и трябва да се върна много назад.— Ще се оправя. Какво искаш?Бош винаги внимаваше да не говори като нея, тоест с накъсани изречения и пропуснати думи. Беше се хванал, че го прави в миналото, и оттогава се опитваше да говори нормално.Извади бележника си и погледна датите, които си бе записал сутринта в кабинета на Ванс.— Търся дата на раждане. Става въпрос за трийсет и трета или трийсет и четвърта. Има ли някакви данни за толкова отдавна?— Не в база — каза Флора. — Само филм. Вече без картони. Да видя име.Бош разбираше какво има предвид. Всички данни бяха прехвърлени на микрофилм през 70-те, но така и не бяха качени в бази данни. Той обърна бележника, та Флора да види как се пише Вивиана Дуарте. Надяваше се, че необичайната фамилия ще помогне. Поне не беше толкова често срещана като Гарсия или Фернандес. А и едва ли много жени се казваха Вивиана.— Стара — каза Флора. — Искаш и смърт?— Да. Но нямам представа кога и дали е умряла. Знам само, че е била жива през юни петдесета.Флора се намръщи.— О, разбирам, Хари.— Благодаря, Флора. Къде е Паула? Още ли е тук? Паула беше другата служителка, която помнеше от честите си посещения в мазето като детектив. Откриването на свидетели и роднини на жертвите беше ключова част от разследването на стари престъпления и обикновено беше основата на случая. Първо казваш на роднините, че разследването е продължено. Но досиетата на старите случаи рядко съдържаха нови сведения за смърт, бракове и преместване на хора. Затова Бош вършеше част от най-добрата си работа като детектив в архивите и библиотеките.— Днес не — каза Флора. — Само аз. Записвам, а ти пий кафе. Ще отнеме време.Тя си записа всичко, което ѝ трябваше.— Ти искаш ли кафе, Флора? — попита Бош.— Не, ти пий — отвърна тя. — Ще чакаш.— В такъв случай ще остана тук. Вече пих кафе, а и имам да свърша някои неща.Извади телефона си и го вдигна като обяснение. Флора тръгна на лов в архивите, а Бош седна на пластмасовия стол в една свободна кабинка за четене на микрофилми.Мислеше за следващите си ходове. В зависимост от информацията, която намереше тук, трябваше да иде или в „Св. Вивиана“ да види дали там няма някакви записи, или в градската библиотека в центъра, където пазеха телефонни указатели отпреди десетилетия.Зареди приложението за търсене и въведе УЮК КУВ, за да види дали няма да излезе нещо. Моментално получи резултат. КУВ още работеше в кампуса и се намираше в Бърнкрант Резиденшъл Колидж на 34-та улица. Бош въведе адреса в картата и след секунди гледаше огромния кампус южно от центъра. Ванс беше казал, че Вивиана живеела само на няколко преки от КУВ и ходела на работа пеша. Кампусът беше разположен покрай Фигероа Стрийт и Харбър Фрийуей. Това ограничаваше броя на жилищните улици в района с пряк достъп до КУВ. Бош започна да си ги записва, за да може да намери адреса на Дуарте, когато провери старите телефонни указатели в библиотеката.След малко обаче се сети, че гледа карта на кампуса и околностите му от 2016 година и че Харбър Фрийуей може дори да не е съществувал през 1950-а. Това би могло напълно да преобрази района около университета. Отвори отново търсачката и намери историята на автострадата, известна и като автострада 110, която прорязваше осемлентов диагонал от Пасадина до пристанището. Откри, че била построена на части през 40-те и 50-те. Това беше зората на ерата на автострадите в Ел Ей и 110 бе първата. Частта, която минаваше покрай източната част на кампуса, била започната през 1952-ра и завършена две години по-късно, доста след времето, когато Уитни Ванс бе учил тук и се беше срещнал с Вивиана Дуарте.Върна се на картата и започна да включва улици, които през 1949-а и 1950-а все още бяха осигурявали достъп до североизточния ъгъл на кампуса, където се намираше КУВ. Скоро разполагаше със списък от четиринайсет улици и сгради, заемащи четири преки. В библиотеката първо щеше да потърси Дуарте в телефонните указатели, за да види дали на някоя улица има Дуарте. По онова време почти всички бяха включвани в указателите — стига да бяха имали телефони.Още беше наведен над малкия екран и проверяваше картата за изпуснати улици, когато Флора се върна от недрата на архива. Носеше триумфално една ролка за четеца на микрофилми и това веднага ускори пулса на Бош. Флора беше намерила Вивиана.— Не родена тук — каза Флора. — Мексико.Това обърка Бош. Той стана и отиде при гишето.— Откъде знаеш?— Смъртен акт — отвърна Флора. — Лорето.Навремето Бош бе проследил един заподозрян в убийство до Лорето, далеч на юг по вътрешния бряг на Баха. Предположи, че ако отиде там сега, ще намери църква или катедрала „Света Вивиана“.— Значи си намерила и смъртния акт?— Лесно — каза Флора. — Погледнах само петдесет и първа.Думите ѝ оставиха Бош без дъх. Вивиана беше мъртва, при това от много отдавна. Беше чул за първи път името ѝ преди по-малко от шест часа, а вече я беше намерил — в известен смисъл. Зачуди се как ли Ванс ще приеме новината.Протегна ръка за микрофилма. Докато му го даваше, Флора му каза номера на записа, който да търси — 51-459. Бош го разпозна като малък номер, дори според стандартите на 1951 година. Четиристотин петдесет и деветата смърт, записана в окръг Лос Анджелис за годината. Кога ли беше станало? През февруари? Или март?Хрумна му нещо. Погледна Флора. Дали беше прочела причината за смъртта?— При раждане ли е умряла?Флора го погледна озадачено.— Ъ-ъ, не. Чети. Провери.Бош взе ролката и се върна при четеца. Бързо зареди филма и включи прожекционната лампа. Машината имаше копче за бърз преглед. Той прехвърли документите, като спираше през няколко секунди, за да провери номера на записа в горния ъгъл. Беше стигнал до средата на февруари, когато откри четиристотин петдесет и деветата смърт. Оказа се, че смъртните актове в щата Калифорния не са се променили особено през десетилетията. Сигурно това бе най-старият документ, който бе виждал, но се ориентира моментално. Погледът му се насочи към частта, попълнена от съдебния или лекуващия лекар. Причината за смъртта беше изписана на ръка — задушаване (с въже за пране) при самоубийство.Остана загледан в реда дълго, без да помръдне, със затаен дъх. Вивиана се беше самоубила. Нямаше никакви други подробности, освен онова, което вече беше прочел. Само нечетлив подпис, последван от печатните букви „помощник съдебен лекар“.Най-после си пое дъх. Заля го тъга. Не знаеше подробности. Беше чул само версията на Ванс за историята — преживяванията на осемнайсетгодишен младеж, филтрирани през крехката и изпълнена с чувство за вина памет на осемдесет и пет годишен старец. Но знаеше достатъчно, за да разбира, че в случилото се с Вивиана нещо не е наред. Ванс я беше оставил от погрешната страна на раздялата и случилото се през юни беше довело до случилото се през февруари. Бош инстинктивно усещаше, че животът на Вивиана ѝ е бил отнет много преди да си нахлузи примката.В смъртния акт имаше допълнителна информация и Бош си я записа. Вивиана бе отнела живота си на 12 февруари 1951 година. На седемнайсет. Като най-близък роднина бе отбелязан баща ѝ Виктор Дуарте. Адресът му бе на Хоуп Стрийт1, една от улиците, които Бош си беше записал от картата. Помисли си, че в името има тъжна ирония.Единственото странно в документа беше мястото на смъртта. Споменаваше се само адрес на Норт Оксидентъл. Бош знаеше, че булевардът се намира западно от центъра при Еко Парк, доста далеч от квартала на Вивиана. Въведе адреса в търсачката на телефона си. Попадна на адреса на Дом за неомъжени майки „Сейнт Хелън“. Имаше адреси на няколко сайта, свързани с дома, както и връзка към статия в „Лос Анджелис Таймс“ от 2008 г. по случай стогодишнината от основаването му.Бош последва връзката и зачете.ДОМ ЗА МАЙКИ ОТБЕЛЯЗВА СТОТНИЯ СИ РОЖДЕН ДЕН Скот Б. Андерсън, „Лос Анджелис Таймс“ Домът за неомъжени майки „Сейнт Хелън“ тази седмица чества стотния си рожден ден с празненство в чест на еволюцията му от място за пазене на семейни тайни в център на семейния живот.През цялата седмица обширният комплекс край Еко Парк ще бъде средище на различни програми, включващи семеен пикник и обръщение от жена, която преди повече от петдесет години била принудена от семейството си да остави новороденото си дете за осиновяване в центъра.Промените на обществените нрави през последните няколко десетилетия не подминаха и „Сейнт Хелън“. Навремето преждевременното забременяване водело до укриване на майката, тайно раждане на детето и незабавното му отнемане и предаване за осиновяване…Бош спря да чете, когато разбра какво се е случило с Вивиана Дуарте преди шейсет и пет години.— Родила е бебето — прошепна той. — И те са ѝ го взели. 8. Флора го гледаше странно.— Хари, добре ли си?Той стана и отиде при нея.— Флора, трябват ми актовете за раждане за първите два месеца на петдесет и първа.— Добре. Име?— Не знам. Дуарте или Ванс. Не съм сигурен как са го записали. Дай ми химикалката си и ще ти напиша имената.— Добре.— Болницата е „Сейнт Хелън“. Всъщност ми трябват само ражданията в „Сейнт Хелън“ за първите два…— В Ел Ей няма болница „Сейнт Хелън“.— Не е точно болница. А дом за неомъжени майки. — Значи тук няма архиви.— Какви ги говориш? Трябва да има…— Засекретени. Ражда се бебе, осиновяват го. Акт за раждане без „Сейнт Хелън“. Разбираш?Бош не беше сигурен дали разбира. Знаеше, че има какви ли не закони, защитаващи информацията за осиновени деца.— Да не искаш да кажеш, че издават акт за раждане едва след като детето бъде осиновено?— Именно — отвърна Флора.— И в него са записани имената на новите родители, така ли?— Да. Точно така.— И новото име на бебето?Флора кимна.— А името на болницата? Подменят ли го?— Пишат го раждане вкъщи.Бош удари раздразнено плота с длани.— Значи няма начин да разбера кое е детето?— Съжалявам, Хари. Не се ядосвай.— Не се ядосвам, Флора. Поне не на теб.— Ти добър детектив, Хари Бош. Ще го разнищиш.— Да, Флора, ще го разнищя.Все още с ръце на плота, Бош се опита да мисли. Трябваше да има начин да открие детето. Помисли си дали да не отиде в „Сейнт Хелън“. Това можеше да е единственият му шанс. После си помисли нещо друго и отново погледна Флора.— Хари, никога не съм те виждала такъв — каза тя.— Знам, Флора — отвърна той. — Съжалявам. Не обичам задънените улици. Би ли ми донесла ролките с ражданията през януари и февруари петдесет и първа?— Сигурен? Много бебета се раждат за два месеца.— Да, сигурен съм.— Добре.Флора отново изчезна и Бош се върна да чака в кабинката. Погледна си часовника и видя, че вероятно ще остане да преглежда микрофилма до края на работното време в 17:00. След това щеше да му се наложи да се бори с бруталния трафик през центъра и нагоре през Холивуд, за да се прибере — дълго влачене, което щеше да му отнеме два часа. Тъй като беше по-близо до Ориндж Каунти, отколкото до дома си, реши да прати есемес на дъщеря си, ако случайно е свободна, да вечерят в студентското кафене на университета Чапман.Мадс, аз съм в Норуок по работа. Може да вечеряме заедно, ако имаш време.Тя му отговори незабавно.Къде е Норуок?Близо до теб. Мога да те взема в 17:30 и в 19 ще се върнеш да си учиш уроците. Какво ще кажеш?Отговорът се забави и Бош разбра, че тя преценява възможностите. Беше втора година студентка и социалните и училищните ѝ ангажименти се бяха увеличили неимоверно в сравнение с предишната година, така че Бош я виждаше все по-рядко и по-рядко. Това понякога го караше да се чувства тъжен и самотен — но и много доволен повечето пъти. Той знаеше, че това ще е една от вечерите, в които ще му е кофти, ако не успее да я види. Малкото, което знаеше от историята на Вивиана Дуарте, го потискаше. Тя беше била само няколко години по-млада от собствената му дъщеря и случилото се с нея беше напомняне, че животът невинаги е честен, дори за невинните.Докато Бош чакаше решението на дъщеря си, Флора излезе с две ролки. Той остави телефона си на масата до четеца и зареди ролката за януари 1951 г. Започна да преравя стотици актове за раждане, като проверяваше името на болницата и разпечатваше всеки документ, в който се посочваше, че раждането е станало вкъщи.След час и половина Бош спря на 20 февруари 1951 година — една седмица след смъртта на Вивиана, за да вземе предвид забавянето на акта за раждане и включването на имената на новите родители. Беше разпечатал шейсет и седем документа за раждания в домашни условия на деца от бялата или латиноамериканската раса. Не разполагаше със снимка на Вивиана Дуарте и нямаше представа дали е била мургава или светла. Не можеше да изключи възможността бебето ѝ да е било описано като бяло, дори единствено с цел да отговаря на цвета на осиновителите.Докато подреждаше купчинката листа, си даде сметка, че е забравил за вечерята с дъщеря си. Грабна телефона и видя, че е изпуснал последния ѝ есемес. Беше пристигнал преди повече от час и тя приемаше, стига да приключат с вечерята до 7:30. Тази година дъщеря му делеше квартира с три други момичета на няколко преки от кампуса. Бош погледна часовника си и видя, че правилно е преценил, че ще приключи към края на работното време на архива. Прати бърз есемес на Мади, че тръгва към нея.Отнесе микрофилмите на гишето и попита Флора какво дължи за шейсет и седем разпечатки.— Ти полицай — каза тя. — Безплатно.— Да, ама не е точно така, Флора — отвърна той. — Въпросът е личен.Бош отново отказваше да изиграе картата си на полицай от Сан Фернандо, щом не беше необходимо. Нямаше избор, когато се налагаше да търси имена в базите данни, но това беше различно. Ако приемеше безплатни копия под лъжлив предлог, това щеше да е нарушаване на финансовите правила и последиците можеше да са сериозни. Така че извади портфейла си.— Тогава пет долара на копие — каза Флора.Цената го изуми, макар че същата сутрин беше изкарал десет хиляди. Шокът явно пролича на лицето му. Флора се усмихна.— Виждаш ли? — каза тя. — Ти си полицай.— Не, Флора, не съм — отвърна Бош. — Мога ли да платя с кредитна карта?— Не, само в брой.Бош се намръщи, бръкна в портфейла си и извади стодоларовата банкнота, която винаги носеше за спешни случаи. Добави парите от пачката в джоба си и събра общо 335 долара, при което му останаха само шест. Поиска разписка, макар че едва ли щеше да дава отчети за разходите си на Ванс.Помаха на Флора за довиждане и благодаря с листата и излезе. След минути беше в колата си и се опитваше да излезе от паркинга наред с всички служители, които напускаха сградата точно в пет. Пусна уредбата, като този път реши да чуе последния албум на саксофонистката Грейс Кели. Тя бе една от малкото джаз музиканти, които дъщеря му харесваше. Искаше албумът да свири, ако Мади избере ресторант, до който ще им се наложи да пътуват с колата.Но вместо това дъщеря му избра заведение в Олд Тауни, което беше съвсем близо до къщата ѝ на Палм Авеню. По пътя му обясни колко по-доволна е, че наема къща с три момичета, вместо да живее като миналата година в стая за двама в общежитие с една баня на етаж. Освен това сега беше много по-близо до кампуса, където се намираше факултетът по психология. Като цяло животът ѝ ѝ се виждаше хубав, но Бош се тревожеше за сигурността в частната къща. Там нямаше полицейски патрул като в кампуса. Четирите момичета бяха сами под юрисдикцията на полицията на Ориндж Каунти. Разликата във времето на реакция между екипите в кампуса и тези на градската полиция беше минути, а не секунди, което също го тормозеше.Ресторантът беше пицария и се наредиха на опашка за специалитета, който тъкмо беше изваден от пещта. Бош седна срещу Мади и загледа неоново розовите кичури в косата ѝ. Накрая не издържа и я попита защо го е направила.— В знак на солидарност — отвърна тя. — Майката на една моя приятелка е болна от рак на гърдата.Бош не схвана връзката и тя поясни:— Майтапиш ли се? Октомври е месец на борба с рака на гърдата, татко. Би трябвало да го знаеш.— О, вярно. Забравих.Бе видял по телевизията, че някои футболисти от „Лос Анджелис Рамс“ носят розово. Сега разбра каква е причината. И макар да се зарадва, че Мади е боядисала косата си за добра кауза, беше и тайно доволен, че това сигурно ще си остане временно. След няколко дни месецът свършваше.Мади изяде точно половината от пицата си и прибра другата половина в картонена кутия за вкъщи с обяснението, че ще я дояде на закуска.— И по какъв случай работиш? — попита тя, докато вървяха обратно по Палм към квартирата ѝ.— Откъде разбра, че работя по случай? — попита той.— Написа го в есемеса, освен това си с костюм. Ама че си параноик! Като някакъв таен агент или нещо такова.— На лов за наследник съм.— Наследник? Какъв наследник?— Всъщност почти престолонаследник.— В смисъл?— Опитвам се да разбера дали един старец от Пасадина с много пари има наследник, на когото да остави всичко, след като умре.— Еха, страхотно! И намери ли някого?— Ами, в момента имам шейсет и седем възможни кандидати. Затова бях в Норуок. Ровех се в актове за раждане.— Супер.Бош не искаше да ѝ казва за случилото се с Вивиана Дуарте.— Но не бива да казваш на никого за това, Мадс. Всичко е строго секретно, независимо дали съм таен агент, или не.— Че на кого да кажа?— Просто искам да знаеш. Да не вземеш да го пуснеш в Майфейс, Снапкат или нещо подобно.— Много смешно, татко, но моето поколение си пада по картинките. Не казваме на хората какво правят други хора. А показваме. Качваме снимки. Така че не е нужно да се тревожиш.— Добре.Когато стигаха къщата, той я попита дали може да влезе да провери ключалките и другите мерки за сигурност. През септември беше добавил допълнителни ключалки на всички врати с разрешението на собственика. Провери всичко и не успя да избегне мислите за Резача на мрежи, докато обикаляше къщата. Накрая излезе в малкия заден двор, за да се убеди, че вратата на дървената ограда е заключена отвътре. Видя, че Мади го е послушала и е сложила кучешка купичка при стълбите, макар че момичетата нямаха куче, а и собственикът беше против гледането на животни.Всичко изглеждаше наред и той напомни отново на дъщеря си да спи на отворен прозорец. После я прегърна и я целуна по темето, преди да си тръгне.— И гледай в купата да има вода — каза той. — Празна е.— Да, татко — отвърна тя с онзи неин тон, опърничавия.— Иначе никой няма да се върже.— Ясно, загрях.— Добре. Ще взема няколко табели „Зло куче“ и ще ти ги донеса следващия път.— Татко…— Добре де, тръгвам си.Прегърна я отново и се върна при колата си. Не беше виждал съквартирантките ѝ при кратките си отбивания. Замисли се за това, но не попита от страх, че Мади ще го обвини, че нагазва в личното пространство на другите момичета. Вече му беше казала, че въпросите му за тях граничат със зловещото.Качи се в колата, написа си бележка за кучешките табели и запали двигателя.Трафикът бе оредял. Бош беше доволен от постигнатото през деня, включително от вечерята с дъщеря си. На сутринта щеше да започне да стеснява търсенето на Вивиана Дуарте и детето на Уитни Ванс. Името му трябваше да е някъде в купчината актове за раждане на седалката до него.Имаше нещо успокояващо, че отбелязва напредък по случая на Ванс, но в същото време страховете му около Резача на мрежи се трупаха дълбоко в него. Нещо му казваше, че дебнещият изнасилвач си е набелязал нова жертва и се подготвя за удар. Някъде в Сан Фернандо цъкаше часовник. Сигурен беше. 9. На сутринта си направи кафе и го изпи на задната веранда, на масата за пикник с разпечатките на актовете за раждане. Започна да преглежда имената и датите в документите, но скоро стигна до заключението, че не разполага с нищо, което да фокусира търсенето му. Никое от свидетелствата не беше издадено навреме. Всички бяха съставени поне три дни след раждането и това не му позволяваше да гледа на забавянето като на индикатор за осиновяване. Реши, че най-добрият му шанс е да получи по някакъв начин информацията от „Сейнт Хелън“.Знаеше, че няма да е лесно. Законите за поверителност на осиновяванията бяха трудни за преодоляване, дори с полицейска значка и авторитет. Помисли си да се обади на Ванс и да го попита дали иска някой негов адвокат да подаде искане за достъп до сведения за детето на Вивиана Дуарте, но реши, че подобен ход няма изгледи за успех. Най-вероятно само щеше да обяви на всеослушание плановете на Ванс, а той бе категоричен, че всичко трябва да остане в тайна.Спомни си статията в „Таймс“ за „Сейнт Хелън“ и влезе вътре да вземе лаптопа, за да довърши четенето. Внесе и купчината актове за раждане, за да не ги разпилее вятърът и да ги прати в каньона под къщата.Историята в „Таймс“ описваше преобразяването на „Сейнт Хелън“ от място на бърза раздяла между майка и дете и осиновяване в заведение, в което много майки задържаха децата си след раждането и биваха съветвани да се върнат в обществото с тях. Социалното клеймо на нежеланата бременност от 50-те бе отстъпило на приемането на 90-те и „Сейнт Хелън“ имаше редица успешни програми, целящи запазването на тепърва прохождащи семейства.Статията продължаваше с цитати от жени, родили в „Сейнт Хелън“: разказваха как животът им бил спасен от центъра, който ги приел, когато били позорно пропъдени от собствените си семейства. Тук нямаше отрицателни гласове. Нито интервюта с жени, които се чувстваха предадени от общество, което буквално отмъквало децата им, за да ги даде на непознати.Последната история привлече вниманието на Бош, понеже той осъзна, че тя дава нова насока на разследването му. Започваше с цитати от седемдесет и две годишна жена, която постъпила в „Сейнт Хелън“ през 1950 година да роди дете, след което останала там цели петдесет години.Абигейл Търнбул била само на четиринайсет, когато била оставена с куфар на стъпалата на „Сейнт Хелън“. Била бременна в третия месец и дълбоко религиозните ѝ родители били силно унизени от този факт.Те я изоставили. Приятелят ѝ я изоставил. И тя нямало къде да отиде.Родила детето си в „Сейнт Хелън“ и го дала за осиновяване, след като прекарала по-малко от час с новороденото момиченце в ръцете си. Но след това нямало къде да иде. Никой от семейството ѝ не я искал. Позволили ѝ да остане в „Сейнт Хелън“ и я товарели с незначителни работи като миене на подове и пране. През годините обаче тя посещавала вечерно училище и накрая завършила както него, така и колеж. Станала социален работник в „Сейнт Хелън“, утешавала онези, които били в нейното положение, и останала в заведението до пенсионирането си — цял половин век.Търнбул бе изнесла програмната реч на честването на стогодишнината на центъра и разказваше история, която според нея показвала как всеотдайната ѝ работа в „Сейнт Хелън“ била възнаградена неимоверно:„Един ден, докато бях в стаята за персонала, дойде едно от момичетата ни и каза, че на рецепцията имало някаква жена, която търсела подробности за осиновяването си. Искала да научи откъде е. Родителите ѝ ѝ казали, че била родена в «Сейнт Хелън». Срещнах се с нея и изведнъж преживях нещо много странно. Гласът, очите ѝ — имах чувството, че я познавам. Попитах я на коя дата е родена и тя каза 9 април 1950 година — и тогава разбрах, наистина разбрах, че тя е моето дете. Прегърнах я и всичко изчезна. Цялата ми болка, цялото съжаление, което съм изпитвала. И разбрах, че това е чудо, заради което Бог ме е задържал в «Сейнт Хелън»“.Статията завършваше с описание как Търнбул представя дъщеря си и как речта ѝ накарала всички присъстващи да се просълзят.— Джакпот — прошепна Бош.Трябваше да говори с Търнбул. Записа си името ѝ с надеждата, че тя все още е жива осем години след публикуването на статията. Това означаваше, че би трябвало да е на осемдесет.Помисли си какъв е най-добрият начин бързо да стигне до нея и започна, като пусна името в търсачката. Получи няколко резултата от платени сайтове, но знаеше, че повечето от тях са просто въдици за шарани. Имаше Абигейл Търнбул в бизнес ориентираната социална мрежа ЛинкдИн, но Бош се съмняваше, че това е осемдесетгодишната жена, която търсеше. Накрая реши да зареже дигиталния свят и да опита онова, което дъщеря му наричаше социално инженерство. Отвори сайта на „Сейнт Хелън“, намери телефонния номер и го набра. На третото позвъняване му отговори женски глас.— „Сейнт Хелън“.— Ъ-ъ, здравейте — започна Бош с надеждата, че гласът му звучи притеснено. — Мога ли да говоря с Абигейл Търнбул? Разбира се, стига още да е при вас.— О, няма я от години.— О, не! Тоест, тя… жива ли е? Зная, че е много възрастна.— Мисля, че е жива. Пенсионира се преди доста време, но доколкото знам, е жива и здрава. Мисля, че ще надживее всички ни.Бош видя искрица надежда, че може да намери Абигейл Търнбул.— Видях я на празненството по случай юбилея. С майка ми разговаряхме с нея.— Това беше преди осем години. Мога ли да попитам кой се обажда и за какво става въпрос?— Ъ-ъ, казвам се Дейл. Роден съм в „Сейнт Хелън“. Майка ми винаги казваше, че Абигейл Търнбул била чудесна приятелка и се грижела много за нея, докато била там. Както вече ви казах, успях най-сетне да се запозная с нея, когато дойдохме на годишнината.— С какво мога да ви помогна, Дейл?— Ами, историята е тъжна. Майка ми почина и остави съобщение за Абигейл. Освен това искам да я поканя на погребението, ако се съгласи да дойде. Имам покана. Знаете ли как мога да ѝ я предам?— Можете да я пуснете на нашия адрес. Ще се погрижим да я получи.— Да, знам, но се боя, че ще отнеме твърде много време. Нали разбирате, да минава през трета страна и тъй нататък. Може да не я получи навреме, а погребението е в неделя.Последва кратка пауза.— Изчакайте момент. Ще видя какво можем да направим.Настъпи тишина и Бош зачака. Реши, че е изиграл добре ролята си. След две минути гласът прозвуча отново.— Ало?— Да, чувам ви.— Обикновено не правим така, но имам адрес, на който можете да пратите поканата на Абигейл. Не мога да ви дам телефонния ѝ номер без нейното разрешение и току-що се опитах да се свържа с нея, но не успях.— Адресът ми е достатъчен. Ако пратя поканата днес, ще я получи навреме.Жената даде на Бош адрес на Вайнленд Булевард в Студио Сити. Той си го записа, благодари и бързо затвори.Погледна адреса. Студио Сити не беше много далеч от дома му. Адресът имаше допълнителен номер, което го накара да предположи, че е някакъв център за възрастни хора. Може би имаше реална охрана, освен обичайния портал и копчета, каквито можеха да се открият при всеки жилищен комплекс в града.Намери ластик в кухнята и захвана с него купчината листа. Искаше да вземе актовете за раждане със себе си, за всеки случай. Взе ключовете и докато вървеше към страничната врата, на предната рязко се почука. Той промени посоката и тръгна натам.Безименният охранител, който го бе ескортирал през дома на Ванс предишния ден, стоеше на прага.— Господин Бош, радвам се, че ви заварих.Погледът му се спря върху листата и Бош инстинктивно свали ръка и ги скри зад левия си крак. Раздразни се от очевидния си опит да ги скрие и попита грубо:— Какво искате? Тъкмо излизам.— Господин Ванс ме прати — каза мъжът. — Иска да разбере дали имате някакъв напредък.Бош го изгледа.— Как се казвате? Така и не се представихте вчера.— Слоун. Аз съм шеф на охраната в имението в Пасадина.— Откъде разбрахте къде живея?— Потърсих.— Къде? Адресът не фигурира никъде и къщата не е на мое име.— Имаме начини да откриваме хора, господин Бош.Бош отново го изгледа продължително.— Е, Слоун, господин Ванс ми каза да разговарям за работата ми само с него. Така че ако обичате…Понечи да затвори вратата, но Слоун вдигна ръка и я спря.— Не ви съветвам да го правите — каза Бош.Слоун отстъпи и вдигна ръце.— Извинявам се. Но трябва да ви кажа, че господин Ванс се почувства зле вчера след разговора с вас. И тази сутрин ме прати да ви попитам дали сте постигнали някакъв напредък.— Напредък в какво?— В онова, за което сте нает.Бош вдигна пръст.— Бихте ли изчакали за момент?Не изчака отговор. Затвори вратата и пъхна актовете за раждане под мишницата си. Отиде до масата в дневната, където беше оставил визитката с директния телефон на Ванс. Въведе номера, върна се при вратата и отвори, като слушаше ситната за повикване.— На кого се обаждате? — попита Слоун.— На шефа ви — отвърна Бош. — За да съм сигурен, че мога да обсъждам случая с вас.— Той няма да вдигне.— Е, тогава просто ще…Прозвуча продължителен сигнал и се включи гласова поща без съобщение от Ванс.— Господин Ванс, Хари Бош се обажда. Моля ви, обадете ми се.Каза номера си, прекъсна връзката и се обърна към Слоун.— Знаете ли какво не разбирам? Това, че Ванс ви е пратил да ме питате, без да ви каже за каква работа ме е наел.— Казах ви, стана му зле.— Значи ще изчакаме да се оправи. Кажете му да ми се обади тогава.Видя колебанието на лицето на Слоун. Имаше и нещо друго. Зачака и Слоун най-сетне изплю камъчето.— Господин Ванс има основания да смята, че телефонният номер, който ви е дал, е компрометиран. Иска да му докладвате чрез мен. Аз отговарям за личната му охрана от двайсет и пет години.— Тогава да ми го каже лично. Когато се оправи, обадете ми се и ще го посетя в двореца му.И рязко бутна вратата, което изненада Слоун. Вратата се тресна в рамката. Слоун почука отново, но Бош вече тихо беше отворил страничната врата. Излезе от къщата, тихо отвори вратата на джипа и се качи. Запали и веднага превключи на задна и излезе бързо на пътя. Видя седан с цвят на мед, паркиран надолу по склона от другата страна на улицата. Слоун вървеше към него. Бош завъртя волана и зави надясно, след което даде газ нагоре, като профуча покрай Слоун. Знаеше, че той ще трябва да използва алеята му, за да обърне на тясната улица — маневра, която щеше да даде на Бош достатъчно време да му се измъкне.След двайсет и пет години живот тук вземането на завоите по „Удроу Уилсън“ му бе станало като втора природа. Бош бързо стигна до стопа на Мълхоланд Драйв и зави рязко надясно, без да намалява скоростта. Продължи по асфалтовата змия по хребета, докато не стигна Райтуд Драйв. Погледна в огледалото, но не видя Слоун или друга кола след себе си. Зави рязко по Райтуд, бързо се спусна по северния склон към Студио Сити и влезе в Долината през булевард „Вентура“.След няколко минути беше на Вайнленд, пред жилищен комплекс на име „Сиера Уиндс“2. Беше построен покрай надлеза на автострада 101 и изглеждаше овехтял. Покрай автострадата имаше шестметрова звукоизолираща бетонна стена, но Бош можеше да си представи как звукът от трафика се носи през двуетажния комплекс като планински вятър.Важното бе, че Абигейл Търнбул изобщо не живееше в център за възрастни хора. Бош нямаше да има проблем да стигне до жилището ѝ, а това беше добре. 10. Помота се малко при портала на комплекса, като се правеше, че всъщност слушаше гласова поща, оставена от дъщеря му преди година, когато я бяха приели в университета.„Татко, днес е много вълнуващ ден и искам да ти благодаря за цялата ти помощ, за да стигна дотук. Много се радвам, че няма да съм далеч от теб и че винаги, когато имаме нужда един от друг, ще сме само на един час път. Добре де, може и да са два заради трафика“.Усмихна се. Не знаеше колко дълго се пазят съобщенията в телефона му, но се надяваше, че винаги ще може да чува чистата радост в гласа на дъщеря си.Видя някакъв мъж да приближава портала от другата страна и изчака, за да стигна едновременно до него. Направи се, че се опитва да продължи разговора, докато рови в джоба си за ключа.— Чудесно — каза в телефона. — Радвам се за теб.Мъжът от другата страна отвори вратата. Бош му кимна за благодаря и влезе. Записа съобщението на дъщеря си още веднъж и прибра телефона.Знаците по каменната алея го упътиха към сградата, която търсеше.Апартаментът на Абигейл Търнбул беше на първия етаж. Докато се приближаваше, Бош видя, че предната врата зад мрежестата е отворена. Отвътре се чу глас:— Приключи ли, Абигейл?Бош се приближи и надникна през мрежата. Видя къс коридор, водещ до дневна, където възрастна жена седеше на канапе, пред което имаше сгъваема масичка. Изглеждаше много стара и крехка, с очила с дебели стъкла и кафява коса, която очевидно беше перука. Друга, много по-млада жена вдигаше чиниите и приборите от масата. Старицата, която вероятно беше Абигейл, току-що бе приключила със закуската или с ранния си обяд.Бош реши да изчака да види дали гледачката няма да си тръгне, след като разчисти. Пред апартамента имаше малък двор с фонтан, който заглушаваше по-голямата част от шума от автострадата. Вероятно това беше причината Търнбул да оставя вратата отворена. Бош седна на бетонната пейка пред фонтана и сложи купчината актове за раждане до себе си. Докато чакаше, провери телефона си за съобщения. След по-малко от пет минути от апартамента отново се разнесе глас:— Да ти оставя ли вратата отворена, Абигейл?Бош чу приглушен отговор и видя как по-младата жена излиза с кутия за храна. Беше от благотворителна организация, която се грижеше за живеещи в уединение хора — същата, в която дъщеря му работеше като доброволка през последната си година в гимназията. Помисли си, че и Мади може да е носила храна на Абигейл Търнбул.Жената тръгна по пътеката към портала. Бош изчака още малко, отиде при мрежестата врата и надникна. Абигейл Търнбул още седеше на канапето. Сгъваемата масичка беше сменена с проходилка с две колела. Възрастната жена се взираше в нещо, което Бош не можеше да види, но му се стори, че чува приглушен звук на включен телевизор.— Госпожо Търнбул?Каза го високо, за да е сигурен, че го е чула. Гласът му я стресна и тя погледна уплашено към мрежестата врата.— Извинете — бързо добави Бош. — Не исках да ви стряскам. Дали бих могъл да ви задам няколко въпроса?Старицата се огледа, сякаш търсеше някой, който би могъл да ѝ се притече на помощ.— Какво искате?— Аз съм детектив — каза Бош. — Исках да ви разпитам за един случай, по който работя.— Не познавам никакви детективи.Бош побутна мрежестата врата. Не беше заключено. Отвори я наполовина, за да може старицата да го вижда по-добре. Вдигна полицейската си значка и се усмихна.— Работя по едно разследване и мисля, че можете да ми помогнете, Абигейл.Жената, която ѝ бе донесла храна, се беше обръщала към нея с пълното ѝ име. Не пречеше да опита същото. Търнбул не отговори, но Бош видя как ръцете ѝ се свиват нервно в юмруци.— Може ли да вляза? — попита той. — Ще ви отнема само няколко минути.— Не приемам посетители — каза тя. — Нямам пари, за да купувам каквото и да било.Бош бавно влезе в коридора. Продължаваше да се усмихва, макар че му беше неприятно, че плаши старата жена.— Не се опитвам да ви продам нищо, Абигейл. Честна дума.Пристъпи в малката дневна. Телевизорът наистина беше включен. В помещението имаше само канапе и един кухненски стол в ъгъла. Зад него се виждаше кухненски бокс с малък хладилник. Бош пъхна актовете за раждане под мишница и извади полицейската си карта от портфейла си. Старицата я взе с неохота и я огледа.— Сан Фернандо? — попита тя. — Къде е това?— Не много далеч — отвърна той. — Аз…— Какво разследвате?— Търся един човек отпреди много време.— И защо искате да говорите с мен? Никога не съм стъпвала в Сан Фернандо.Бош посочи стола до стената.— Нещо против да седна?— Сядайте. Какво искате от мен?Бош придърпа стола и седна пред нея, от другата страна на проходилката. Абигейл беше с широк пеньоар с избледняла шарка на цветя. Още гледаше картата му.— Как се произнася това име?— Хиеронимъс — отвърна Бош. — Кръстен съм на един художник.— Никога не съм го чувала.— Не сте единствената. Четох една статия, излязла преди няколко години за „Сейнт Хелън“. В нея се разказва за речта ви на годишнината. Как дъщеря ви дошла да търси отговори и ви намерила.— И какво?— Работя за един човек — много възрастен човек, който също търси отговори. Детето му е било родено в „Сейнт Хелън“ и се надявах, че бихте могли да ми помогнете да го открия.Абигейл се облегна назад, сякаш искаше да се отдръпне от разговора, и поклати глава.— Много деца са родени в „Сейнт Хелън“. А аз бях там петдесет години. Не мога да запомня всички бебета. Повечето получават нови имена, когато ги осиновяват.Бош кимна.— Зная. Но става въпрос за особен случай. Мисля, че сигурно помните майката. Вивиана. Вивиана Дуарте. Става въпрос за годината, след като сте влезли в „Сейнт Хелън“.Търнбул затвори очи, сякаш се мъчеше да прогони силна болка. Бош моментално разбра, че тя познава и помни Вивиана и че пътуването му назад във времето е стигнало целта си.— Помните я, нали?Търнбул кимна.— Бях там. Беше ужасен ден.— Можете ли да ми разкажете?— Защо? Беше много отдавна.Бош също кимна. Въпросът ѝ бе основателен.— Прочетох как дъщеря ви дошла в „Сейнт Хелън“ и ви намерила. Наричате го чудо. Същото е. Работя за човек, който иска да намери детето си. Детето на Вивиана.Видя изписалия се на лицето ѝ гняв и тутакси съжали за думите си.— Не е същото — каза тя. — Той не беше принуден да се отказва от бебето. Заряза Виви, заряза и сина си.Бош бързо се опита да поправи издънката си, но си отбеляза, че детето е било момче.— Зная, Абигейл — рече той. — Изобщо не е същото. Ясно ми е. Но той е родител, който търси детето си. Стар е и скоро ще умре. Има много, което да завещае. Това няма да оправи нещата, разбира се. Но ние ли трябва да решаваме, или синът? Нима не трябва да му дадем възможност да реши?Абигейл като че ли се замисли над думите му. После каза:— Не мога да ви помогна. Нямам представа какво е станало с момчето, след като го взеха.— Поне ми кажете каквото знаете, ако можете — рече Бош. — Наясно съм, че историята е ужасна, но искам да знам какво е станало. Ако можете. И ми кажете за сина на Виви.Търнбул сведе поглед към пода. Бош разбра, че вижда онзи ден и че ще му разкаже. Тя протегна ръце и се вкопчи в проходилката, сякаш търсеше опора.— Беше много слаб — започна тя. — Роди се недоносен. Имахме правило никое дете да не напуска, докато не стане поне килограм и осемстотин грама.— И какво стана? — попита Бош.— Ами семейството, което искаше да го вземе, не можеше. Не и в това състояние. Бебето трябваше да е по-здраво и по-тежко.— Значи осиновяването се е забавило?— Понякога се случва. Забавя се. Казаха на Виви, че детето ѝ трябва да укрепне. Държеше го в стаята си и го кърмеше. Кърмеше го през цялото време, за да укрепне и да наддаде.— Колко време продължи това?— Седмица. Може би повече. Знам само, че Виви прекара по-дълго с бебето си, отколкото другите. Аз така и не получих тази привилегия. И след онази седмица стана време за предаването. Двойката дойде отново и последва осиновяването. Взеха бебето на Виви.Бош кимна. Историята ставаше по-лоша, откъдето и да се погледнеше.— Какво стана с Виви?— Тогава работех в пералнята — каза Абигейл. — Парите не бяха много. Нямаше сушилни. Простирахме всичко навън, зад кухнята. Едва по-късно направиха пристройката. Сутринта след осиновяването изнесох чаршафи да ги простра и видях, че едно от въжетата липсва.— Вивиана.— И после чух. Едно от момичетата ми каза. Виви се обесила. Отишла в банята и вързала въжето за един от душовете. Намерили я, но било късно. Била мъртва.Търнбул отново сведе поглед. Сякаш не искаше да поглежда Бош в очите, докато разказва тези ужаси.Бош беше ужасен. Но трябваше да научи повече. Трябваше да открие сина на Вивиана.— И това ли беше? — попита той. — Момчето било взето и никога не се върнало?— Отидат ли си веднъж, край.— Помните ли името му? Или името на двойката, която го е осиновила?— Виви го наричаше Доминик. Не зная дали са оставили същото име. Обикновено не го правят. Аз наричах дъщеря си Сара. Когато тя се върна при мен, името ѝ беше Катлийн.Бош извади удостоверенията за раждане. Сигурен беше, че бе видял името Доминик, когато преглеждаше документите сутринта на задната веранда. Започна да преравя купчината. Намери акта и се загледа в името и датата. Доминик Сантанело, роден на 31 януари 1951 г. Раждането му обаче бе регистрирано чак след петнайсет дни. Бош знаеше, че забавянето вероятно е било причинено от забавеното осиновяване на бебето.Показа листа на Търнбул.— Това той ли е? — попита. — Доминик Сантанело?— Казах ви — отвърна Търнбул. — Знам само как го наричаше тя.— Това е единственият акт за раждане с името Доминик от онзи период. Трябва да е той. Записано е, че е роден в домашни условия, каквато е била практиката тогава.— В такъв случай явно сте открили човека, когото търсите.Бош отново погледна документа. В квадратчетата за националността на детето бе отбелязано „Исп.“ Адресът на семейство Сантанело беше в Окснард, окръг Вентура. Лука и Одри Сантанело, и двамата на по двайсет и шест. Лука Сантанело работел като търговец на домакински уреди.Забеляза, че ръцете на Абигейл Търнбул стискат здраво алуминиевите дръжки на проходилката. Благодарение на старицата беше открил отдавна изчезналото дете на Уитни Ванс, но цената бе много висока. Бош знаеше, че ще носи дълго със себе си историята на Вивиана Дуарте. 11. Подкара на запад, докачи стигна булевард Лоръл Каниън, след което зави на север. Сигурно щеше да е по-бързо, ако бе излязъл на автострадата, но му трябваше време да помисли за историята, разказана му от Абигейл Търнбул. Трябваше също и да хапне, така че отби на едно крайпътно заведение.След като се нахрани в колата, извади телефона и набра отново последния номер онзи, даден му от Уитни Ванс. Отново се включи гласовата поща и той остави съобщение:— Господин Ванс, пак съм аз, Хари Бош. Трябва да ми се обадите. Мисля, че открих информацията, която търсите.Прекъсна връзката, сложи телефона в стойката за чаши и потегли.Трябваха му още двайсет минути да прекоси Долината от юг на север по Лоръл Каниън. При Маклей зави надясно и влезе в Сан Фернандо. Детективският отдел отново пустееше и той отиде направо в кабинката си.Първата му работа беше да провери имейла си в СФПУ. Имаше две съобщения и от заглавията им беше ясно, че са отговори относно случая на Резача на мрежи. Първото беше от детектив от поделението на ЛАПУ в Уест Вали.Хари Бош, ако си бившият детектив от ЛАПУ със същото име, който съдеше управлението, в което е служил повече от тридесет години, надявам се да пипнеш рак на гъза и да умреш бавно и болезнено. Ако не си, грешката е моя. Приятен ден.Бош прочете съобщението два пъти и усети как кръвта му кипва. Не заради изразените сантименти. Не му пукаше за тях. Натисна бутона за отговор и бързо написа отговора.Детектив Матсън, радвам се да науча, че следователите от поделението в Уест Вали поддържат нивото на професионализъм, което очакват гражданите на Лос Анджелис. Изборът да наругаете питащия вместо да помислите върху питането показва невероятната всеотдайност на поделението ви да служи и защитава. Благодарение на вас зная, че сексуалните хищници в Уест Вали живеят в страх.Понечи да натисне бутона за изпращане, но размисли и изтри имейла. Опита се да потисне раздразнението си. Поне Матсън не работеше в поделенията в Мишън или Футхил, където несъмнено действаше Резача на мрежи.Отвори втория имейл. Беше от детектив в Глендейл и представляваше само потвърждение, че питането за информация е получено и му е предадено. Детективът добавяше, че ще разпита в поделението си и ще се свърже с Бош възможно най-скоро.Бош беше получил няколко подобни имейла в отговор на пратените наслука запитвания. За щастие отговори като този на Матсън бяха редки. Повечето детективи, с които се бе свързал, бяха професионалисти и макар да бяха затрупани с работа, обещаваха да разгледат бързо питането му.Затвори имейла и влезе в търсачката на управлението. Време беше да намери Доминик Сантанело. Докато се регистрираше, пресметна наум. Сантанело трябваше да е на шейсет и пет. Може би наскоро пенсиониран, може би живееше от пенсията си, без да има представа, че е наследник на огромно състояние. Бош се запита дали някога е напускал Окснард, където са живели осиновителите му. Знаеше ли, че е осиновен и че животът на майка му е свършил, когато е започнал неговият?Въведе името и рождената дата от акта за раждане и базата данни бързо намери съответствие, но много кратко. Доминик Сантанело беше изкарал шофьорска книжка на 31 януари 1967, когато навършил шестнайсет и имал право да шофира. Но книжката му така и не била подновена или върната. Последният запис в досието му гласеше просто Починал.Бош въздъхна. Имаше чувството, че са го изритали в корема. Работеше по случая от по-малко от трийсет и шест часа, но бе вложил всичко в него. Историите на Вивиана и Абигейл, неспособността на Ванс да се освободи от чувството за вина след толкова много десетилетия. А сега и това. Според базата данни синът на Ванс бе умрял, преди да изтече срокът на първата му шофьорска книжка.— Хари, добре ли си?Бош погледна наляво и видя, че Бела Лурдес е влязла в помещението и върви към кабинката си срещу неговата.— Добре съм — каза той. — Просто… поредната задънена улица.— Познато чувство — каза Лурдес.Тя седна и изчезна от погледа му. Беше висока само метър и петдесет и пет и преградата я скриваше напълно. Бош продължи да се взира в екрана. Нямаше други подробности за смъртта на Сантанело освен тази, че е настъпила, докато книжката му е била валидна. Бош беше изкарал първата си книжка една година по-рано, през 1966 година. Сигурен беше, че валидността ѝ беше четири години. Иначе казано, Сантанело бе умрял на възраст между шестнайсет и двайсет.Знаеше, че когато съобщи на клиента си за смъртта на сина му, ще трябва да му даде пълни и убедителни подробности. Знаеше също, че в края на 60-те повечето умрели тийнейджъри загивали при автомобилни катастрофи или във войната. Наведе се отново към компютъра, извика търсачката и въведе ТЪРСИ СТЕНАТА. В отговор получи препратки към множество сайтове, свързани с Мемориала на ветераните от Виетнамската война във Вашингтон, където върху черна гранитна стена бяха изписани имената на всички петдесет и осем хиляди войници, убити във войната.Избра сайта на Мемориалния фонд на ветераните от Виетнам, защото го беше посещавал и преди, за да направи дарение и да търси подробности за хората, с които бе служил и за които знаеше, че не са се завърнали. Въведе Доминик Сантанело и предчувствието му се потвърди, когато се отвори страница със снимка на войника и подробности около службата му.Преди да започне да чете, Бош се загледа в изображението. До този момент не беше виждал снимки на никой от героите в сегашното си разследване. Само си беше представял Вивиана и Доминик. А ето че сега от екрана го гледаше черно-бяла снимка. Сантанело беше с костюм и вратовръзка и се усмихваше към обектива. Може би снимката беше от годишния албум на училището му или бе направена при постъпването му в армията. Младежът бе с тъмна коса и още по-тъмни, пронизващи очи. Дори на черно-бялата снимка си личеше, че е наполовина латиноамериканец. Бош се вгледа в очите му и си помисли, че в тях има нещо, което му напомня за Уитни Ванс. Инстинктивно знаеше, че гледа сина на стареца.На страницата на Сантанело беше посочен панелът и номерът на реда, на който бе гравирано името му на мемориала. Имаше също основни подробности около службата и смъртта му. Бош си ги записа в бележника. Сантанело бил в Медицинския корпус към Военноморските сили, постъпил на 1 юни 1969, четири месеца след навършването на осемнайсет. Загинал на 9 декември 1970 в провинция Тай Нин. По време на смъртта си служил в Първи медицински батальон в Да Нанг. Бил погребан в Националното гробище в Лос Анджелис.Бош беше служил във Виетнам като тунелен сапьор — или тунелен плъх, както ги наричаха по-често. Специалността му го бе отвела в много различни провинции и военни зони, където бяха откривани мрежи от тунели на врага, които трябваше да бъдат разчистени. Освен това беше работил с войници от всякакви подразделения — от военновъздушните сили, от флота, от морската пехота. Така беше получил обобщена представа за войната, която му позволяваше да интерпретира основните неща, отбелязани на мемориалната страница на Доминик Сантанело.Бош знаеше, че в Медицинския корпус на Военноморските сили бяха служили медици, работещи в тясна връзка с морските пехотинци. Към всеки екип на пехотинците имаше по един медик. Макар че бе зачислен към Първи медицински батальон в Да Нанг, Сантанело бе загинал в провинцията Тай Нин, който беше на границата с Камбоджа, което означаваше, че е бил убит по време на мисия.Мемориалният сайт изброяваше войниците според датата на смъртта им, защото имената им върху стената също бяха изписани в хронологичен ред. Това означаваше, че Бош може да превключва екрана със стрелките и да вижда имената и подробностите за войниците, убити в същия ден като Сантанело. Той го направи и откри, че в Тай Нин на 9 декември 1970 били убити общо осем души.Войната отнемаше почти всеки ден живота на десетки млади мъже, но Бош смяташе, че смъртта на осем души в един и същи ден и в една и съща провинция е необичайна. Явно бяха попаднали на засада или на приятелски огън. Прегледа подробностите за войниците — всички бяха морски пехотинци, сред които двама пилоти и един бордови картечар.Това беше важно. Бордовите картечари летяха на транспортни хеликоптери, които докарваха и евакуираха войниците в джунглата. Това означаваше, че Доминик Сантанело е загинал в хеликоптер. Убит в машина, произведена вероятно с помощта на неизвестния му баща. Жестоката ирония на това беше зашеметяваща. Бош не беше сигурен как ще може да съобщи подобна новина на Уитни Ванс.— Наистина ли си добре?Бош вдигна очи и видя Лурдес да наднича над преградата. Погледът ѝ се бе спрял върху купчината актове за раждане на бюрото.— Ъ-ъ, да, добре съм — побърза да отговори той. — Какво има?Опита се да постави небрежно ръка върху купчината, но движението му се получи тромаво и тя го забеляза.— Получих имейл от приятелка, която работи по сексуални престъпления във Футхил — каза Лурдес. — Намерила случай, който може да е свързан с нашия човек. Няма срязани мрежи, но други аспекти съответстват.Бош усети как ужасът се надига в гърдите му.— Случаят пресен ли е?— Не, стар е. Проверявала в свободното си време и попаднала на него. Може да е отпреди времето, когато е започнал да реже мрежи.— Може би.— Искаш ли да дойдеш с мен?— Ами…— Добре, ще ида сама. Виждам, че си зает.— Бих дошъл, но ако можеш да се оправиш сама…— Ще се оправя. Ще ти се обадя, ако има нещо важно.Лурдес излезе и Бош се захвана отново за работа. За да попълни бележките си, прегледа екран след екран и си записа имената и подробностите за всички убити при мисията в Тай Нин. Докато го правеше, осъзна, че бордовият картечар е само един. Бош знаеше, че са винаги по двама на хеликоптер — две страни, две врати, двама картечари. Това означаваше, че на мястото, където е бил свален хеликоптерът, би трябвало да има оцелял.Преди да напусне сайта, отново се върна на страницата на Доминик Сантанело. Щракна върху бутона Възпоменания и попадна на страница, на която хората бяха оставили съобщения в чест на службата и саможертвата на Сантанело. Прелисти ги, без да ги чете, и пресметна, че са около четирийсет, оставени от отварянето на сайта през 1999. Започна да ги чете в хронологичен ред — от съобщението на човек, който казваше, че бил съученик на Доминик и винаги щял да го помни заради саможертвата му в далечна страна.Някои послания бяха от напълно непознати, които просто искаха да почетат падналия войник и очевидно бяха попаднали на страницата му съвсем случайно. Но други очевидно го бяха познавали. Сред тях беше някой си Бил Бисингър, който пишеше, че също е служил в Медицинския корпус на Военноморските сили. Преминал обучение със Сантанело в Сан Диего преди и двамата да бъдат пратени във Виетнам в края на 1969 и зачислени на болничния кораб „Санкчюъри“ в Южно Китайско море.Информацията накара Бош да спре. Самият той също се бе озовал на „Санкчюъри“ в края на 1969, след като беше ранен в един тунел в Чу Чи. Осъзна, че двамата със Сантанело вероятно са били на кораба по едно и също време.Възпоменанието на Бисингър внасяше известна яснота около случилото се със Сантанело. Фактът, че бе написано сякаш до самия Доминик, го правеше още по-потискащо.Ники, помня, че бях в столовата, когато чух, че са те свалили. Картечарят имаше изгаряния, но оцеля и го докараха при нас и затова знаем историята. Стана ми много зле. Никой не бива да умира толкова далеч от дома и за нещо, което вече няма особен смисъл. Помня как те умолявах да не отиваш в Първи медицински. Умолявах те. Казах да не се махаш от кораба, приятелю. А ти не ме чу. Трябваше да получиш онази ВМЗ и да видиш войната. Ужасно съжалявам, приятел. Чувствам се виновен, че не успях да те спра.Бош знаеше, че ВМЗ означава военномедицинска значка. Под излиянията на Бисингър имаше коментар от друг посетител на сайта, Оливия Макдоналд.Не се чувствай виновен, Бил. Всички познавахме Ник и знаехме колко е твърдоглав и как търсеше приключенията. Точно затова постъпи в армията. Избра да стане медик, защото мислеше, че така може да е в разгара на всичко, но само да помага на хората, без да му се налага да убива. Такъв беше духът му и трябва да го почетем по достойнство, а не да оценяваме със задна дата постъпките му.Коментарът говореше за близост и познаване на Сантанело, което накара Бош да си помисли, че Оливия е член на семейството му или може би бивша приятелка. Бисингър бе написал отговор, в който ѝ благодареше за разбирането.Бош продължи да преглежда съобщенията и откри, че Оливия Макдоналд е оставила още пет през годините, винаги на 11 ноември Деня на ветераните. Съобщенията ѝ винаги бяха в смисъл „отишъл си, но не и забравен“.В началото на страницата за възпоменания имаше бутон, който позволяваше потребителите да бъдат предупреждавани всеки път, когато се появи ново съобщение. Бош се върна на посланието от Бисингър и видя, че Оливия Макдоналд е коментирала само един ден след него. А Бисингър ѝ беше благодарил в същия ден.Бързината на отговорите показваше, че Макдоналд и Бисингър са се регистрирали за предупрежденията за нови съобщения. Бош бързо отвори полето за коментари под благодарностите на Бисингър и написа съобщение до двамата. Не искаше да разкрива в публичен форум какво точно прави, независимо колко често се посещаваше страницата на Доминик Сантанело. Състави съобщение, за което се надяваше, че ще привлече вниманието на поне един от двамата и ще го накара да се свърже с него.Оливия и Бил, аз съм ветеран от Виетнам. Бях ранен през 1969 г. и лекуван на „Санкчюъри“. Искам да поговоря с вас за Ник. Имам информация.Добави личния си имейл и номера на мобилния си телефон и пусна съобщението. Надяваше се, че някой от двамата скоро ще се свърже с него.Разпечата снимката на Доминик Сантанело и излезе от системата. Взе купчината актове за раждане и излезе от кабинката, като на път към изхода взе разпечатаната снимка от мрежовия принтер. 12. Върна се в колата си и остана да седи за малко в нея. Чувстваше се виновен, че не е отишъл във Футхил с Бела Лурдес, за да говори с детектива, занимаваш се със сексуалните престъпления. Поставяше частното си разследване пред работата си за града, а случаят на Резача на мрежи беше по-належащ. Помисли си дали да не се обади на Лурдес и да ѝ каже, че идва, но истината бе, че тя можеше да се справи. Отиваше в друг полицейски участък да поговори с колега. Това не беше работа за двама души. Затова излезе от паркинга и започна да обикаля.В хода на разследването беше посетил всяко жилище, в което Резача на мрежи бе нападал жени. Правеше визитите след свързването на жертвата със серийния изнасилвач. Никоя от жените вече не живееше на предишния си адрес и достъпът до домовете беше труден за уреждане и обяснение. В един случаи жертвата се съгласи да се върне на мястото с детективите, за да им покаже къде и как точно е станало всичко.Не за първи път Бош минаваше покрай домовете на жертвите в реда, в който бяха извършени нападенията. Не беше съвсем сигурен какво може да спечели от това, но знаеше, че обиколките го карат да мисли върху разследването. Това беше важно. Не искаше работата за Ванс да намали решимостта му да намери Резача на мрежи.Направи обиколката за не повече от петнайсет минути. Спря пред последната къща. Лесно беше да си намери място за паркиране — беше ден за чистене на улицата и едната ѝ страна трябваше да е свободна от коли. Бръкна под седалката и извади старата карта на братята Томас. Сан Фернандо беше толкова малък, че се побираше на една страница на книжката. Бош вече беше отбелязал местопрестъпленията и сега разгледа отново картата.Нямаше ясно различим модел. Бош и Лурдес вече бяха търсили усилено обши черти — техници, пощальони и други, които биха могли да свържат жертвите, адресите или кварталите им. Усилията им обаче не бяха довели до нищо.Лурдес смяташе, че всяка жертва е попаднала в полезрението на изнасилвача, докато е била извън дома си, и после е била проследена през фазата на дебненето. Бош обаче се съмняваше. Сан Фернандо беше съвсем малко градче. Идеята изнасилвачът да се спре върху потенциална жертва на едно място и да я последва до друго изглеждаше малко вероятна, когато в четири от четирите случая подобно поведение водеше до адрес в Сан Фернандо. Бош смяташе, че жертвите са подбрани, когато изнасилвачът ги е видял в домовете им или в непосредствена близост до тях.Обърна се и се загледа във фасадата на къщата, в която Резача на мрежи бе извършил последното си известно нападение. Беше малка, построена след войната, с предна веранда и едноместен гараж. Изнасилвачът разрязал мрежата на един заден прозорец на неизползвана спалня. Бош виждаше, че е бил напълно скрит от улицата.Някаква сянка мина покрай страничния прозорец и Бош се обърна. Пред колата му спря пощенски ван. Пощальонът слезе и тръгна към предната врата, където имаше процеп за поща. Погледна небрежно колата на Бош, позна го, вдигна среден пръст и го задържа през целия път до вратата. Казваше се Мичъл Марон, за кратко заподозрян за изнасилванията; бяха се издънили, когато опитаха тайно да му вземат ДНК проба.Издънката бе станала преди месец в „Старбъкс“ на „Труман“. Когато откриха, че Марон разнася пощата по маршрут, обхващащ три от четирите жилища на жертвите, Бош и Лурдес решиха, че най-бързият начин да го идентифицират или елиминират като заподозрян е да вземат негова ДНК и да я сравнят с тази на изнасилвача. Следиха го два дни. Макар че не правеше нищо подозрително, той всяка сутрин спираше в „Старбъкс“ за сандвич и чай.Малко импровизирано Лурдес последва Марон в кафенето на третия ден, поръча си чай с лед и седна на една маса отвън до пощальона. Когато приключи със закуската, той избърса устата си със салфетка, пъхна салфетката в празната хартиена торбичка на сандвича и я метна в кошчето за боклук. Докато Марон се връщаше към вана си, Лурдес зае позиция до кошчето, за да не го използва някой друг клиент. Когато видя, че Марон се качва във вана, свали капака на кошчето и погледна хартиената торбичка. Сложи си латексови ръкавици и извади найлоново пликче, за да вземе евентуалната ДНК проба. Бош слезе от колата и извади телефона си, за да запише прибирането на пробата, ако се случи да я представят пред съда. Съдилищата признаваха валидността на тайно вземане на ДНК от публични места, но следователите трябваше да документират откъде точно е взета пробата.Непредвиденият проблем бе, че Марон беше забравил мобилния си телефон на масата и се бе усетил точно преди да потегли. Той скочи от вана си и се върна при масата. Когато видя Бош и Лурдес да събират изхвърления му боклук, каза: „Какво правите, мамка му?“В този момент детективите трябваше да го третират като заподозрян — знаеха, че Марон може да побегне. Подканиха го да отиде с тях в участъка да отговори на няколко въпроса и той гневно се съгласи. По време на разпита отрече да знае за изнасилванията. Призна, че познавал три от жертвите по име, но каза, че просто им е доставял пощата.Докато Бош провеждаше разпита, Лурдес успя да се свърже с четирите известни жертви и да ги извика за разпознаване. Тъй като при нападенията изнасилвачът бил маскиран, детективите се надяваха, че някоя от жертвите ще успее да го разпознае по гласа, ръцете или очите.Четири часа след инцидента в кафенето Марон доброволно, но намусено се съгласи да се яви на очната ставка, за да бъде огледан поотделно от четирите жени. Накараха го да протегне ръце напред и да чете изречения, казани от изнасилвача по време на нападенията. Нито една от жертвите не го разпозна като извършителя.Марон беше освободен същия ден и невинността му се потвърди седмица по-късно, когато анализът на ДНК от салфетката не показа сходство с генетичния материал на изнасилвача. Началникът на полицията му прати писмо, в което се извини за инцидента и му благодари за съдействието.Сега, след като пусна пощата през процепа, Марон тръгна обратно към вана си, но внезапно се насочи към колата на Бош. Хари свали прозореца, за да приеме словесната конфронтация.— Да знаеш, че наех адвокат — каза Марон. — Ще ви скъсам задниците от съдене заради неправомерния арест.Бош кимна, сякаш заплахата си беше в реда на нещата, и каза:— Дано да е сделка за извънредни ситуации.— Какви ги говориш, по дяволите? — обърка се Марон.— Дано да не му плащаш. Сделка за извънредни ситуации означава, че ще си получи парите само ако спечелиш делото. Защото ти няма да спечелиш, Мичъл. Ако адвокатът ти казва друго, значи те лъже.— Дрън-дрън.— Ти сам се съгласи да дойдеш. Нямаше никакъв арест. Дори ти позволихме да караш вана си, така че да не откраднат нещо от него. Нямаш основание да ни съдиш и единствените спечелили ще са адвокатите. Помисли си.Марон се наведе и постави ръце върху спуснатия прозорец на джипа.— Значи трябва просто да се откажа, така ли? Почувствах се като изнасилен, а искате да ви се размине само с едно „няма нищо“.— Далеч си от истината, Мичъл — отвърна Бош. — Кажи това на някоя от жертвите и те ще те поставят на място. Онова, което преживя ти, бяха само два скапани часа. А за тях преживяното няма край.Марон тупна вратата и се изправи.— Майната ти!Качи се във вана си и потегли с мръсна газ. Ефектът бе донякъде помрачен, защото петнайсетина метра по-нататък се наложи да набие спирачки, за да достави следващата поща.Телефонът на Бош иззвъня и той видя, че е Лурдес.— Да, Бела?— Хари, къде си?— Обикалям. Как върви във Футхил?— Никак. Няма сходство.— Е, нищо. Току-що се натъкнах на твоя приятел Мич Марон. Още ни е бесен.— В „Старбъкс“ ли?— Не, пред старата къща на Фрида Лопес съм. Той мина да остави пощата и да ми каже какво лайно съм. Щял да наеме адвокат.— Аха. Е, пожелавам му късмет. Какво правиш там?— Нищо. Просто мисля. Май се надявам да излезе нещо. Мисля си за нашия човек. Нещо ми подсказва, че скоро ще има нов удар.— Знам какво имаш предвид. Затова така се въодушевих около Футхил. Мамка му! Защо няма други случаи?— Това е въпросът.Бош чу, че го търси някой друг. Погледна екрана и видя номера на Уитни Ванс.— Търсят ме — каза на Лурдес. — Да поговорим утре за следващите ни ходове.— Дадено, Хари — отвърна тя.Бош превключи на другия разговор.— Господин Ванс?Никой не му отговори.— Господин Ванс, вие ли сте?Мълчание.Бош притисна телефона към ухото си и вдигна прозореца. Стори му се, че чува дишане. Запита се дали е Ванс и дали не е в състояние да говори заради здравословния проблем, за който бе споменал Слоун.— Господин Ванс, вие ли сте?Зачака, но не чу нищо, а след това връзката прекъсна. 13. Бош стигна до автострада 405 и продължи на юг през прохода Сепулведа. Отне му час да стигне до летището, където се нареди на бавната опашка до нивото на заминаващите и паркира в последния гараж. Взе фенерчето, което държеше в жабката, слезе и бързо обиколи колата, като клякаше и насочваше лъча между колелата, под броните и около резервоара. Знаеше обаче, че ако са лепнали проследяващо устройство на колата му, вероятността да го открие е много малка. Напредъкът в технологиите беше направил устройствата по-малки и по-лесни за криене.Планът му беше да купи онлайн джипиес заглушител, но щяха да минат няколко дни, докато го получи. Върна се в колата да остави фенерчето и да прибере актовете за раждане в раницата на пода. После заключи и мина по пешеходния навес до терминала на „Юнайтед Еърлайнс“, където взе ескалатора надолу до нивото на пристигащите. Заобиколи колелото за багаж и струпалите се около него пътници, мина през тълпата и излезе през двукрилата врата. Прекоси лентите и се качи в първия изпречил му се жълт микробус, който пътуваше до гишетата на „Херц“. Попита шофьора дали имат свободни коли и онзи вдигна палци.Оставеният на паркинга джип беше на двайсет и две години. В „Херц“ му предложиха да опита чисто нов „Чероки“ и той го взе въпреки по-високата сума. Час и половина след като беше напуснал Сан Фернандо Хари отново бе на автострада 405 и караше на север в кола, която нямаше как да има проследяващо устройство. Въпреки това непрекъснато проверяваше в огледалото за обратно виждане дали си няма опашка.Стигна до Уестуд, излезе от автострадата на булевард „Уилшър“ и продължи към Националното гробище на Лос Анджелис. 46 хектара земя, на която се намираха гробове на войници от всяка война и всяка кампания, от Гражданската война до Афганистан. Хиляди бели мраморни плочи в идеални редове се издигаха като свидетелство за военната точност и опустошителните последици от войната.Наложи се да използва упътващия екран Намери гроба в мемориалния параклис „Боб Хоуп“, за да открие къде е погребан Доминик Сантанело. Не след дълго стоеше пред гроба, загледан в съвършената зелена трева и заслушан в постоянния шум на близката автострада, докато слънцето боядисваше в розово небето на запад. За малко повече от двайсет и четири часа някак беше успял да развие чувство за родство с този непознат му войник. Двамата се бяха намирали на един и същи кораб в Южно Китайско море. И единствено Бош знаеше тайната история и трагедиите в краткия живот на мъртвия.Извади телефона си и снима надгробния камък. Снимката щеше да е част от доклада, който щеше да даде на Уитни Ванс — стига старецът да беше в състояние да го приеме.Телефонът в ръката му иззвъня. Екранът показваше номер с код 805 — окръг Вентура. Бош вдигна.— Хари Бош.— Ъ-ъ, здравейте. Обажда се Оливия Макдоналд. Оставили сте съобщение на възпоменателната страница на брат ми. Искали сте да говорите с мен?Бош кимна — вече му беше отговорила на един въпрос. Доминик Сантанело беше неин брат.— Благодаря, че се обадихте така бързо, Оливия — каза той. — В момента съм при гроба на Ник в Уестуд. В гробището на ветераните.— Наистина? — изненада се тя. — Не разбирам. Какво става?— Трябва да говоря с вас. Какво ще кажете да се срещнем? Мога да дойда при вас.— Ами да, защо не. Тоест, чакайте малко. Не. Не и докато не ми кажете за какво става дума.Бош помисли, преди да отговори. Не искаше да я лъже, но не можеше да разкрие истинската си цел. Засега не. Беше задължен поради декларацията за конфиденциалност и сложността на историята. Тя не беше блокирала номера си и Бош знаеше, че може да я открие дори ако го прати по дяволите и затвори. Но връзката, която усещаше с Доминик Сантанело, продължаваше и до сестра му. Не искаше да плаши или тормози тази жена, която в момента бе само глас по телефона.Реши да стреля напосоки.— Ник знаеше, че е осиновен, нали?Последва дълго мълчание.— Да, знаеше — отвърна най-сетне Оливия.— Питал ли се е някога откъде е дошъл? Кой е баща му? Майка му…— Той знаеше името на майка си — каза Оливия. — Вивиана. Била кръстена на някаква църква. Но осиновителите ни знаеха само толкова. Ник никога не се е занимавал по-подробно с това.Бош затвори очи за момент. Още едно късче информация. Щом и Оливия беше осиновена, може би разбираше необходимостта да знае.— Аз знам повече — каза той. — Детектив съм и знам цялата история.Отново последва дълго мълчание. Накрая Оливия каза:— Добре. Кога искате да се срещнем? 14. Бош започна четвъртъка с пазаруване онлайн. Прегледа различните детектори и заглушители на джипиеси и си избра комбинирано устройство, което правеше и двете. Излезе му двеста долара с доставка в рамките на два дни.След това се обади на един следовател от Националния регистър на военния персонал в Сейнт Луис, Мисури. Имаше името и телефона на Гари Макинтайър от времето, когато работеше в ЛАПУ. Макинтайър бе открит за сътрудничество и честен тип, с когото Бош беше работил най-малко по три разследвания на убийства. Сега разчиташе на този опит и взаимно доверие, за да се сдобие с копие от служебното досие на Доминик Сантанело — папката, съдържаща всички записи за военната му служба, включително обучението му, всяка база, в която е бил разположен, награди, отпуски и дисциплинарна история, както и обобщения доклад за смъртта му по време на бой.Военният архив рутинно присъстваше в списъка при разследвания на стари случаи, тъй като военната служба често играеше важна роля в живота на хората. Сведенията попълваха детайли за жертви, заподозрени и очевидци. В този случай Бош вече беше наясно, че Сантанело е бил военен, но така щеше да научи повече подробности от историята. Разследването му на практика беше към края си и сега искаше да състави пълен доклад за Уитни Ванс и вероятно да намери начин да потвърди с ДНК анализ, че Доминик Сантанело е негов син. Ако не с друго, Бош се гордееше, че е последователен и подробен в работата си.Досиетата бяха достъпни за роднини и техни представители, но Бош не можеше да разкрие, че работи за Уитни Ванс. Би могъл да изиграе полицейската карта, но не искаше да оплеска нещата, ако Макинтайър решеше да провери дали искането му е част от официално разследване на СФПУ. Затова подходи направо. Каза му, че се обажда по случай, по който работи като частен детектив и се опитва да докаже, че Сантанело е син на клиента си, чието име не може да разкрие. Каза на Макинтайър, че по-късно има среща с доведената сестра на Сантанело и че при нужда по-късно ще бъде в състояние да му прати разрешително от нейно име.Макинтайър му каза, че няма проблем. Оценяваше честността и му имаше доверие. Каза му, че ще му трябват ден-два да открие въпросното досие и да му направи цифрово копие. Обеща да му се обади, когато е готов да прати материалите, и че Бош ще ги получи, когато пристигне разрешителното от роднината. Бош му благодари и каза, че очаква с нетърпение обаждането му.Беше се уговорил да се срещне с Оливия Макдоналд в 13:00, така че разполагаше с остатъка от сутринта да прегледа бележките си и да се подготви. Едно от нещата, които му направиха впечатление, бе, че адресът, който му беше дала, съвпадаше с адреса на осиновителите на Доминик Сантанело от акта за раждане. Това означаваше, че тя живее в къщата, в която беше израснала с брат си. Макар да изглеждаше съмнително, имаше известна надежда да успее да намери и ДНК проба.След това Бош се обади на брат си, адвоката Мики Холър, за да го попита дали може да му препоръча частна лаборатория, която да направи бързо, дискретно и надеждно сравняване на ДНК (ако му се усмихнеше късметът). До този момент беше работил с резултати от ДНК анализ само като ченге и беше използвал за целта лабораторията и ресурсите на Управлението.— Аз използвам две, които са бързи и надеждни — каза Холър. — Нека позная. Мади най-сетне е решила, че е твърде умна, за да е твое дете. И сега се мъчиш да ѝ докажеш, че наистина си неин баща.— Много смешно — изсумтя Бош.— Е, значи е за някой случай? Частен случай?— Нещо такова. Не мога да говоря, но ти си човекът, на когото трябва да благодаря. Клиентът потърси мен заради онази работа миналата година в Западен Холивуд.Случаят, който имаше предвид, беше за един пластичен хирург от Бевърли Хилс и две корумпирани ченгета от ЛАПУ. Историята приключи лошо за тях в Западен Холивуд, но бе започнала с това, че Бош работеше по един случай с Холър.— Май ми намирисва, че ще получа комисиона по случая ти, Хари — каза Холър.— На мен не ми намирисва така — отвърна Бош. — Но ако ме свържеш с ДНК лаборатория, може да има нещо и за теб.— Ще ти пратя имейл, брато.— Благодаря, брато.Бош излезе в 11:30, за да има време да хапне нещо по пътя до Окснард. Огледа се за опашка, преди да отиде до съседната пряка, където беше паркирал джипа под наем. Хапна тако в „Покито Мас“ в подножието на хълма, след което излезе на автострада 101 и пое на запад към окръг Вентура.Окснард беше най-големият град във Вентура. Дължеше името си на един производител на захарно цвекло, който построил там завод за захар в края на деветнайсети век. Градът обкръжаваше от всички страни Порт Хуенеме, където имаше малка военноморска база. Един от въпросите, които Бош смяташе да зададе на Оливия, беше дали близостта на базата е примамила брат ѝ да постъпи във флота.Трафикът бе поносим и Бош стигна рано. Използва времето да обиколи пристанището и покрай Холивуд Бийч — ивица къщи по обърнатата към Тихия океан част на пристанището, където улиците носеха имена на известни булеварди от „Тинсълтаун“ като Ла Бреа. Сънсет и Лос Фелис.Точно в един спря пред къщата на Оливия Макдоналд. Тя се намираше в по-стар квартал на средната класа с добре поддържани калифорнийски бунгала. Оливия го чакаше на стол на предната веранда. Бош предположи, че са горе-долу на една възраст, и видя, че и тя като доведения си брат е наполовина латиноамериканка. Косата ѝ беше бяла като сняг и бе облечена в изтъркани джинси и бяла блуза.— Здравейте, аз съм Хари Бош — каза той.Протегна ръка и тя я стисна.— Оливия. Заповядайте, седнете.Бош седна на плетения стол срещу нея. На малката масичка между двамата имаше гарафа чай с лед и той прие предложената му чаша, за да не я обиди. Видя също жълт плик с надпис НЕ ПРЕГЪВАЙ и предположи, че в него има снимки.— Е — каза тя, след като напълни чашите. — Искате да знаете за брат ми. Първият ми въпрос е за кого работите?Бош знаеше, че срещата ще започне по този начин. Знаеше също, че отговорът му ще определи колко съдействие и информация ще подуши от нея.— Ами, това е неловката част, Оливия — каза той. — Нает съм от човек, който иска да разбере дали му се е родило дете през петдесет и първа. Но част от сделката бе да се съглася всичко да остане поверително и да не разкривам самоличността му на никого, докато не ми разреши. Така че се оказваме в интересно положение. Параграф двайсет и две. Аз не мога да ви кажа кой ме е наел, докато не потвърдя, че брат ви е бил негов син. А вие не искате да говорите с мен, докато не ви кажа кой ме е наел.— Е, как можете да го потвърдите? — каза тя и махна безпомощно с ръка. — Ники е мъртъв от седемдесета година.Бош усети удобен момент.— Има начини. Израснали сте в тази къща, нали?— Откъде знаете?— Адресът е същият като в акта за раждане. Онзи, който е бил издаден след осиновяването му. Може да има нещо, което да ми свърши работа. Може да сте оставили стаята му непокътната.— Какво? Не, това е шантаво. Пък и аз отгледах три деца в тази къща, след като се върнах тук. Нямахме място да правим музей от спалнята му. Нещата на Ники, поне каквото е останало от тях, са горе на тавана.— Какви неща?— О, не знам. Военните му неща. Онези, които той върна, а после те върнаха след смъртта му. Родителите ми запазиха всичко и след като се преместих тук набутах всичко горе. Не се интересувах от нещата му, но майка ми ме накара да обещая, че няма да ги изхвърлям.Бош кимна. Трябваше да намери начин да се качи на тавана.— Родителите ви живи ли са? — попита той.— Баща ми почина преди двайсет и пет години. Майка ми е жива, но вече не знае кой ден сме и дори коя е самата тя. Намира се в заведение, където се грижат добре за нея. Само аз съм тук. Разведена, с пораснали деца, тръгнали по своя път.Бош беше успял да я накара да говори, без да настоява отново да научи кой е работодателят му. Знаеше, че трябва да поддържа това и да насочи разговора към тавана и намиращото се там.— По телефона казахте, че брат ви е знаел, че е осиновен.— Знаеше — потвърди тя. — И двамата знаехме.— И вие ли сте родена в „Сейнт Хелън“?Оливия кимна.— Аз бях първа — каза тя. — Осиновителите ми бяха бели, а аз очевидно съм тъмна. По онова време това много биело на очи и те решили, че ще е добре да си имам брат или сестра като мен. Затова се върнали в „Сейнт Хелън“ и взели Доминик.— Казахте също, че брат ви е знаел името на биологичната си майка. Вивиана. Откъде го е научил? Това обикновено се пази в тайна — или поне се е пазело тогава.— Прав сте, така беше. Аз така и не научих името на майка ми и каква е историята ѝ. Когато се родил, Ники вече бил обещан на родителите ми. Те го чакали. Но той бил болнав и докторите искали да остане с майка си известно време, за да може да го кърми. Нещо такова.— И родителите ви са се срещнали с нея.— Именно. Посещавали я няколко дни и прекарвали известно време с нея. По-късно, когато пораснахме, стана съвсем ясно, че не приличаме на деца с италиански произход, и започнахме да задаваме въпроси. Те ни казаха, че сме осиновени и че знаят, че майката на Ники се казвала Вивиана, само защото се били срещали преди тя да им го даде.Очевидно родителите на Доминик и Оливия си бяха спестили много подробности — ако ги бяха знаели, разбира се.— Знаете ли дали брат ви се е опитвал да открие биологичните си майка и баща?— Доколкото ми е известно, не. Знаехме що за място е „Сейнт Хелън“. Там се раждали деца, които били нежелани. Никога не съм се опитвала да открия биологичните си родители. Мисля, че същото се отнасяше и за Ники.Бош долови в гласа ѝ лека горчивина. Повече от шейсет години по-късно тя очевидно таеше враждебност към родителите си, които са се отказали от нея. Знаеше, че няма да му е от полза да ѝ каже, че не е съгласен, че всички деца от „Сейнт Хелън“ са били нежелани. Че някои майки, може би дори всички по онова време, не са имали избор по въпроса.Реши да обърне разговора в друга посока. Отпи глътка чай, похвали го и кимна към плика на масата.— Това снимки ли са?— Помислих си, че ще ви е интересно да ги видите — каза тя. — Има и една статия във вестника за него.Отвори плика и подаде на Бош купчина снимки и сгъната изрезка от вестник. Бяха избледнели и пожълтели от времето.Той погледна първо изрезката — отвори я внимателно, за да не се сцепи на сгъвката. Беше невъзможно да се каже от кой вестник е, но от съдържанието можеше да се съди, че е местен. Заглавието беше „Атлет от Окснард убит във Виетнам“ и историята потвърди онова, което Бош вече бе предположил. Сантанело бил убит, докато заедно с четирима други морски пехотинци се връщал от мисия в провинция Тай Нин. Хеликоптерът им бил улучен от снайперисти и се разбил в оризище. Според статията Сантанело бил атлет, който играел едновременно футбол, баскетбол и бейзбол на местното първенство. Материалът цитираше майка му, която казваше, че синът ѝ бил много горд да служи на страната си въпреки антивоенните настроения в родината по онова време.Бош сгъна изрезката и я върна на Оливия, след което взе снимките. Бяха подредени в хронологичен ред и показваха как Доминик израства от малко дете в тийнейджър. Имаше снимки от плажа, как играе баскетбол, как кара колело. Имаше го и в униформа на отбор по бейзбол, както и снимка с момиче с официални дрехи. Имаше и семейна снимка със сестра му и осиновителите им. Бош се загледа в момичето Оливия. Беше красива и двамата с Доминик приличаха на истински брат и сестра. Тенът им, очите и цветът на косите им съвпадаха напълно.Последната снимка показваше Доминик във флотски дочен комбинезон с килнато назад кепе и щръкнала коса, обръсната над ушите. Стоеше с ръце на кръста, а зад него имаше добре поддържана зелена поляна. Не приличаше на Виетнам, усмивката му беше безгрижна и наивна като на човек, който още не е вкусил войната. Бош предположи, че снимката е правена по време на началното обучение.— Много харесвам тази снимка — каза Оливия. — Толкова подхожда на Ник.— Къде е била началната му подготовка? — попита Бош.— В района на Сан Диего. Първо военномедицинското училище в Балбоа, после бойно обучение в полевата школа в Пендълтън.— Ходили ли сте му на свиждане там?— Само веднъж, по случай завършването на школата. Тогава го видях за последен път.Бош погледна снимката. Забеляза нещо и се вгледа по-внимателно. Ризата на Сантанело беше много измачкана от прането и изстискването на ръка, така че се четеше трудно, но избродираното име на джоба май беше Луис, а не Сантанело.— Името на ризата е…— Луис, да. Затова се усмихва така. Беше сменил ризата си с тази на свой приятел, който не минал изпита по плуване. Всички бяха облечени еднакво, имаха еднакви прически. Можеше да се различат само по имената на ризите, а изпитващите гледали само това. Луис не можел да плува и Ники се явил с неговата риза. Взел изпита вместо него.Тя се разсмя. Бош кимна и се усмихна. Типична войнишка история, чак до моряка, който не може да плува.— Какво го е накарало да влезе в армията? — попита той. — И защо е избрал флота? Защо е искал да стане медик?Усмивката, останала от историята за Луис, изчезна.— Боже мой, направи такава грешка! — каза Оливия. — Беше млад, тъп и плати за това с живота си.После обясни, че брат ѝ навършил осемнайсет през януари, докато бил последна година в училище. Това го правело стар в сравнение със съучениците му. Както се изисквало по време на войната, той се явил на наборна комисия за начален преглед. Пет месеца по-късно завършил училище, взел наборната си карта и видял, че е определен като клас 1А, което означавало, че е годен и вероятно ще бъде изпратен в Югоизточна Азия.— Беше преди лотарията — каза тя. — Системата беше такава, че по-големите момчета отиваха първи, а той беше сред тях. Знаеше, че ще го вземат, беше само въпрос на време, така че се записа доброволец, за да може да избира, и отиде във флота. Беше работил през лятото в базата Хуенеме и открай време харесваше моряците. Смяташе ги за страхотни.— Не е ли продължил в колеж? — попита Бош. — Можел е да се отложи, а през шейсет и девета войната беше към края си. Никсън изтегляше частите.Оливия поклати глава.— Не, нямаше колеж. Той беше много умен, но училището просто не му харесваше. Обичаше киното, спорта и фотографията. Мисля, че искаше и да реши как да продължи. Баща ни продаваше хладилници. Нямаше пари за колеж.Последните думи — нямаше пари — отекнаха в ума на Бош. Ако Уитни Ванс бе поел отговорността и беше отгледат и плащал за детето си, синът му щеше да има пари и изобщо нямаше да припари до Виетнам. Опита се да пропъди тези мисли и да се съсредоточи върху разговора.— Значи е искал да стане медик?— Това е друга история — каза Оливия. — Когато се записа, трябваше да избира къде да иде. Разкъсваше се. Имаше нещо особено у него — искаше да е близо, но не прекалено близо, нали разбирате? Имало списък с различни неща, които можеш да правиш, и той им казал, че нека да бъде журналист и фотограф или медик, защото смяташе, че така ще може да бъде на горещите места, но няма да му се налага да избива хора наляво и надясно.Бош беше познавал мнозина от този тип. Момчета, които искаха да бъдат в сражението, но без да се налага да участват в него. Повечето войници бяха едва на деветнайсет или двайсет. Възраст, на която трябва да докажеш кой си, какво можеш да правиш.— И те го записаха медик и го пратиха на военно обучение — каза Оливия. — Първото му назначение беше на болничния кораб, но това беше само колкото да свикне. Прекара там три-четири месеца, след което го зачислиха към морската пехота и започна да участва в бойни акции… И разбира се, го застреляха.Завърши историята с прозаичен тон. Бяха минали почти петдесет години и тя сигурно я беше разказвала и бе мислила за нея десетки хиляди пъти. Това вече беше семейна история, в която нямаше емоция.— Толкова е тъжно — каза тя. — Оставаха му само две седмици служба. Беше ни писал, че ще се върне по Коледа. Но не успя.Тонът ѝ се бе променил и Бош си помисли, че май е избързал със заключението, че историята вече не ѝ въздейства емоционално. Отпи още глътка чай, преди да зададе следващия си въпрос.— Казахте, че някои от нещата му били върнати. Всичко горе на тавана ли е?Тя кимна.— Две кутии. Ники прати някои неща, защото предстоеше да се уволни. А после военните пратиха сандъка му. Родителите ми запазиха всичко и го качиха горе. Честно казано, не обичах да гледам нещата му. Носеха само лоши спомени.Въпреки чувствата ѝ към вещите на брат ѝ Бош ставаше все по-развълнуван от отворилата се възможност.— Оливия — каза той. — Мога ли да се кача горе и да погледна нещата му?Тя направи физиономия, сякаш беше престъпил някаква граница с въпроса си.— Защо?Бош се наведе над масата. Знаеше, че трябва да е искрен. Трябваше да се добере до онзи таван.— Защото това може да ми помогне. Търся нещо, което би могло да го свърже с човека, който ме нае.— Имате предвид ДНК материал в толкова стари неща?— Възможно е. И защото аз също бях там, когато бях на възрастта на брат ви. Както писах на сайта, дори съм бил на същия болничен кораб, може би дори по времето когато и той е бил там. Просто да видя нещата му ще ми помогне. Не само заради случая. Но и на самия мен.Оливия се замисли за момент.— Е, ще ви кажа едно — каза след малко. — Аз няма да се качвам там. Стълбата е много паянтова и ме е страх, че ще се пребия. Ако искате да се качите, направете го, но без мен.— Става — отвърна Бош. — Благодаря, Оливия.Допи чая си с лед и стана. 15. Оливия се оказа права за стълбата. Беше сгъваема, закрепена за капака на тавана на площадката на втория етаж. Бош в никакъв случай не беше тежък. През целия му живот го бяха наричали жилав. Но докато се изкачваше, дървената стълба скърцаше под тежестта му и той се уплаши, че пантите на сгъвката няма да издържат и ще падне. Оливия стоеше долу и го наблюдаваше нервно. На четвъртото стъпало той успя да посегне и да се хване за гредите, за да преразпредели донякъде тежестта си.— Там трябва да има шнур за лампа — каза тя.Бош се изкачи без инциденти и зашари в тъмното, докато не напипа шнура. След като светна, се огледа да се ориентира. Оливия отново се обади отдолу:— Не съм се качвала там от години, но мисля, че нещата му са в десния ъгъл, в дъното.Бош се обърна натам. В края на тавана си оставаше тъмно. Той извади от задния си джоб си фенера, с който го беше въоръжила Оливия. Насочи лъча към десния ъгъл, където покривът рязко се спускаше надолу, и веднага видя познатата форма на войнишки сандък. Наложи се да клекне, за да се добере до него, и удари главата си в гредите на покрива. Накрая стигна до сандъка почти с пълзене.Върху сандъка имаше кашон. Бош светна в него и видя, че това е кутията, за която беше споменала Оливия — нещата, пратени от брат ѝ от Да Нанг. Доминик Сантанело беше както изпращач, така и получател. Обратният адрес бе: Медицински батальон, Да Нанг. Тиксото беше пожълтяло и се беше отлепило, но си личеше, че кашонът е бил отварян и после затворен, преди да бъде прибран тук. Той го вдигна от сандъка и го остави до него.Сандъкът представляваше проста шперплатова кутия със сивкавозелен цвят; боята беше така избледняла, че шперплатът се виждаше. Отгоре едва се четеше надпис с черен флумастер:ДОМИНИК САНТАНЕЛО, БМ3 С лекота разгада кода. При военните БМ3 означаваше болничен медик трети клас. Което пък означаваше, че истинският ранг на Сантанело е бил старшина трети клас.Бош извади латексови ръкавици и си ги сложи. Сандъкът имаше проста закопчалка и Бош го отвори и освети съдържанието му. Моментално долови миризмата на пръст и за миг си спомни тунелите, в които бе влизал. Сандъкът миришеше на Виетнам.— Намерихте ли го? — извика Оливия отдолу.Бош изчака за момент да се съвземе, преди да отговори.— Да — извика той. — Всичко е тук. Може да се забавя малко.— Добре — каза тя. — Кажете ми, ако имате нужда от нещо. Слизам долу до пералнята.Сандъкът беше прилежно подреден, със сгънати дрехи отгоре. Бош внимателно ги извади, като ги оглеждаше и ги оставяше върху кашона. Беше служил в армията и знаеше, че преди да бъдат върнати на опечаленото семейство, личните вещи на убитите първо старателно се претърсват и почистват, за да не смущават и да не увеличават мъката. Премахваха се всякакви списания и книги с неприлично съдържание, снимки на виетнамски или филипински момичета, наркотици и дреболии, както и лични дневници, които биха могли да съдържат подробности относно движението на военни части, акции и дори военни престъпления.За връщане оставаха само дрехите и някои лични вещи. Бош извади няколко ка̀та униформа — камуфлажна и зелена, — както и бельо и чорапи. На дъното имаше няколко романа с меки корици, популярни през 60-те, сред които и един, който и самият Бош бе държал в сандъка си — „Степният вълк“ на Херман Хесе. Имаше също пълен картон „Лъки Страйкс“ и запалка „Зипо“ с шеврон от морската база Олонгапо на Филипините.Имаше и писма, захванати с ластик, който се разпадна, щом Бош се опита да го махне. Той прегледа пликовете. Всички податели бяха роднини и обратният адрес беше същият — домът, в който се намираше в момента. Повечето бяха от Оливия.Бош не искаше да се намесва в тази лична кореспонденция. Вероятно писмата бяха окуражаващи: близките казваха на Доминик, че се молят да се върне жив и здрав от войната.Имаше също закопчана с цип кожена чантичка за тоалетни принадлежности и Бош я взе внимателно. Беше дошъл най-вече именно заради това. Дръпна ципа, отвори я и освети съдържанието ѝ. Видя обичайните неща — самобръсначка, сапун за бръснене, четка и паста за зъби, нокторезачка, четка и гребен.Бош не извади нищо от чантичката — най-добре беше да го направят в ДНК лабораторията. Съдържанието беше толкова старо, че се боеше да не изгуби някой косъм, микроскопична люспа кожа или остатък от кръв.Под косия лъч на фенера виждаше космите по четката. Бяха дълги не повече от два и половина сантиметра и Бош предположи, че след излизането от центъра за новобранци Сантанело е пуснал косата си да расте, както правеха доста момчета.Освети старата самобръсначка със сменяемо ножче, закрепена в чантичката с кожена лента. Изглеждаше чиста, но Бош виждаше само едната ѝ страна. Знаеше, че ако по ножчето има кръв, е попаднал на златна мина. Едно съвсем леко порязване би оставило по ножчето миниатюрна капка, а тя му беше напълно достатъчна.Нямаше представа дали след близо петдесет години е възможно извличането на ДНК от засъхнала слюнка по четката за зъби или от косъмчета, но знаеше, че кръвта може да свърши работа. В отдел „Неразкрити престъпления“ на ЛАПУ беше работил по случаи, в които почти толкова стара засъхнала кръв бе давала достатъчно ДНК материал. Може би беше извадил късмет с тоалетните принадлежности. Щеше да ги занесе непокътнати в лабораторията, препоръчана му от Мики Холър. Стига да успееше да убеди Оливия да му ги даде.Затвори чантичката и я остави на дървения под отдясно. Там щеше да събере всичко, което възнамеряваше да поиска от Оливия. После отново насочи вниманието си към празния на пръв поглед сандък и провери пипнешком за фалшиво дъно. От опит знаеше, че някои войници вземаха долния панел от друг сандък и го слагаха в своя, създавайки тайно скривалище, в което можеха да държат дрога, неразрешени оръжия и списания „Плейбой“.Нямаше двойно дъно. Сантанело не беше крил нищо в сандъка си. Бош си помисли, че съдържанието се набива на очи поради липсата на снимки и на писма от други хора освен роднините.Внимателно прибра нещата и затвори сандъка. Докато го правеше, лъчът освети нещо. Хванал фенера под ъгъл, Бош огледа внимателно вътрешната страна на капака и забеляза по дървото няколко обезцветени линии. Сети се, че са белези от лепенка. Сантанело явно бе държал там нещо — най-вероятно снимки.Това не беше необичайно. Войнишкото сандъче често се използваше като шкафчетата в училище. Бош помнеше, че много войници държаха там снимки на приятелки, съпруги и деца. Понякога имаше емблеми, рисунки или лъскави страници от списания.Нямаше как да знае дали ги е махнал Сантанело, или военните, докато са проверявали вещите му, но следите само засилиха интереса му към кашона, който Сантанело бе пратил у дома. Отвори го и освети съдържанието му.В кашона очевидно се намираха нещата, които Сантанело бе смятал за най-важни и бе искал да стигнат до Окснард, когато службата му е била към края си. Отгоре имаше два комплекта цивилни дрехи, които Сантанело не би могъл да носи във Виетнам — джинси, памучни панталони, ризи и черни чорапи. Под тях имаше кецове „Конвърс“ и лъснати черни обувки. Във Виетнам цивилните дрехи бяха забранени, но мнозина ги имаха. Не беше тайна, че носенето на униформа на връщане към дома или по време на отпуска в чужд град може да предизвика пререкания с цивилните заради непопулярността на войната по целия свят.Но Бош знаеше, че има и друга причина за цивилните дрехи. За една година служба войникът имаше една полагаема отпуска след първите шест месеца и още една след деветия месец, която вземаха, когато намереха свободно място в някой заминаващ самолет. Имаше пет официални места за прекарване на отпуските, като нито едно не беше в континенталната част на САЩ — това беше забранено. Войникът обаче можеше да се облече като цивилен в хотела си в Хонолулу и да вземе самолет до Ел Ей или Сан Франциско — стига да избегне военната полиция, която дебнеше на летището точно за подобни случаи. Това бе още една причина да си пуснеш дълга коса, както бе направил Сантанело. Човек с цивилни дрехи на летището в Хонолулу лесно можеше да бъде забелязан от военната полиция, ако е гладко избръснат и късо подстриган. Дългата коса осигуряваше прикритие.Самият Бош беше правил този номер на два пъти — през 1969 се върна в Ел Ей, за да прекара пет дни с една приятелка, а след половин година го направи пак, макар че тогава нямаше приятелка. Сантанело беше убит след повече от единайсет месеца във Виетнам. Това означаваше, че му е оставала поне една, може би две отпуски. Нищо чудно да се беше връщал тайно до Калифорния.Под дрехите Бош откри малък касетофон и фотоапарат в оригиналните им кутии — касетофонът имаше етикет с цената от магазин в Да Нанг. До тях имаше два спретнати реда касети, подредени с гръбчетата нагоре. Още един картон „Лъки Страйкс“ и запалка „Зипо“, този път използвана и с шеврона на Медицинския корпус. Бош намери и оръфан том — „Властелинът на пръстените“ на Дж. Р. Р. Толкин — и няколко огърлици от мъниста и други сувенири, които Сантанело бе купил на различни места по време на службата си.Изпита пристъп на deja vu, докато разглеждаше съдържанието. Той също бе чел Толкин във Виетнам. Това бе популярна книга сред ветераните, богата фантазия за друг свят, която ги откъсваше от реалността къде са и какво правят. Прегледа имената на групите и изпълнителите на касетите и си спомни, че е слушал същата музика във Виетнам — Хендрикс, „Крийм“, „Ролинг Стоунс“, „Мъди Блус“ и така нататък.Наред с познатото вървеше опитът и знанието как стояха нещата в Югоизточна Азия. Същите виетнамски момичета, които продаваха огърлиците при пристанището на Да Нанг, предлагаха и предварително навити цигари марихуана — по десет, идеално побиращи се в цигарени кутии, за да ти е удобно да си ги носиш в гората. Ако искаш петдесет джойнта, получаваш кутия от безалкохолно, чийто капак може да се сваля. Всички пушеха марихуана, при това открито; популярният възглед беше — „И какво като ме хванат, във Виетнам ли ще ме изпратят?“Бош отвори картона „Лъки Страйкс“ и извади един пакет. Както подозираше, в него имаше десет майсторски свити джойнта, увити в станиол, за да останат свежи. Вероятно всички пакети в картона бяха същите. Сантанело явно бе придобил навика да замайва главата по време на службата и беше искал да има достатъчен запас, когато се прибере у дома.Всичко това бе донякъде интересно, защото събуждаше собствените му спомени от Виетнам, но той не виждаше в кашона нищо, което да потвърждава, че Уитни Ванс е родител на Доминик Сантанело. А тъкмо това беше причината да е тук — потвърждаването на бащинство. Ако се налагаше да докладва на Ванс, че родът му е прекъснат с разбиването на хеликоптер в Тай Нин, трябваше да направи всичко, за да е сигурен, че казва на стареца истината.Върна пакета цигари в картона и го остави до себе си. Извади кутиите с фотоапарата и касетофона и тъкмо се питаше къде ли са снимките от фотоапарата, когато видя, че по дъното има черно-бели фотографии и пликове с проявени негативи. Снимките изглеждаха добре запазени, защото от десетилетия не бяха излагани на светлина.Извади касетите, за да стигне до снимките. Запита се дали Сантанело нарочно се е опитвал да ги скрие от семейството си, ако решат да отворят кашона. Събра ги и ги извади от кашона.Бяха общо четирийсет и две и показваха различни страни на Виетнам — снимки от гората, на виетнамски момичета при „Белия слон“, на болничния кораб, който Бош разпозна като „Санкчюъри“ и — иронично — снимки, направени от хеликоптери, летящи над джунгли и безкрайни оризища.Беше събрал снимките без хронологичен или тематичен ред. Сбирка разнообразни образи, които отново му се видяха ужасно познати. Но тези мъгляви чувства изкристализираха в ярък спомен, когато попадна на три последователни снимки на горната палуба на „Санкчюъри“, пълна с около двеста ранени войници за парти по случай Бъдни вечер, на което участваха Боб Хоуп и Кони Стивънс. На първата снимка двамата стояха един до друг, Стивънс беше отворила уста и пееше, а войниците от първия ред я зяпаха като омагьосани. Втората снимка се фокусираше върху тълпата при носа; на заден план се виждаше Маймунската планина. Третата снимка показваше Хоуп да маха за довиждане на ликуващите войници в края на представлението.Бош беше там. Беше ранен от бамбуково копие в един тунел и се беше лекувал четири седмици на кораба през декември 1969 г. Самата рана заздравя бързо, но инфекцията се беше оказала по-упорита. Беше изгубил десет килограма от и без това слабата си фигура по време на престоя си на болничния кораб, но през последната седмица се бе възстановил достатъчно, за да го пратят обратно в частта му в деня след Коледа.От седмици се знаеше за идването на Хоуп и групата му и като всички други на борда, Бош беше очаквал с нетърпение да види легендарния шоумен и специалната му гостенка Стивънс, която бе известна актриса и певица — Бош я знаеше от телевизионни филми като „Хавайско око“ и „Сънсет Стрип 77“.Но точно на Бъдни вечер задуха вятър и се вдигна силно вълнение, което подмяташе кораба. Мъжете на борда започнаха да се събират на горната палуба, когато четири хеликоптера с Хоуп, хората му и втората група трябваше да приближат откъм кърмата. В последния момент обаче беше решено, че кацането им на нестабилния кораб ще е твърде рисковано. „Санкчюъри“ бе построен преди появата на хеликоптерите и от въздуха малката площадка за кацане на кърмата приличаше на движеща се пощенска марка.Всички гледаха как хеликоптерите обърнаха и полетяха обратно към Да Нанг. Тълпата изстена като един. Хората бавно започнаха да се разпръскват, когато някой погледна назад към Да Нанг и извика: „Чакайте, връщат се!“Оказа се прав само отчасти. Един от хеликоптерите беше обърнал и летеше обратно към кораба. Пилотът успя да кацне след три неуспешни опита и от плъзгащата се врата слязоха Боб Хоуп, Кони Стивънс, Нийл Армстронг и един джаз саксофонист — Куентин Маккинзи.Споменът за рева на тълпата накара Бош да настръхне сега, близо петдесет години по-късно. Изпълнителите нямаха банда и беквокали, но Хоуп и компания бяха казали на пилота да обърне и да кацне. По дяволите, Нийл Армстронг бе кацнал на шибаната Луна пет месеца по-рано — толкова ли трудно беше да приземи хеликоптер на борда?Армстронг изнесе окуражителна реч пред войниците, а Маккинзи направи солови изпълнения. Хоуп пусна няколко свои шеги, а Стивънс разби сърцата на публиката с бавното изпълнение на хита на Джуди Колинс „И двете страни“. Бош беше запомнил този ден като един от най-добрите си като войник.Години по-късно като детектив от ЛАПУ беше повикан да осигури цивилна охрана в театър „Шуберт“ за премиерата на мюзикъла „Мама миа!“ на Западния бряг. Очакваше се да присъстват много важни гости и полицията беше помолена да подсили охраната на театъра. Застанал в лобито, следящ лица и ръце, Бош внезапно видя сред важните гости Кони Стивънс. Тръгна като хищник през тълпата към нея. Извади значката от колана си и си я сложи за всеки случай. Успя да стигне до нея без проблеми и когато в разговора ѝ настъпи пауза, се обади:— Госпожо Стивънс?Тя го погледна и той се опита да разкаже историята. Че е бил онзи ден на „Санкчюъри“, когато тя с Боб Хоуп и другите бяха накарали пилота да обърне хеликоптера. Искаше да ѝ каже какво бе означавало това тогава и сега, но нещо бе заседнало в гърлото му и му беше трудно да произнася думите. Успя да каже само:— Бъдни вечер шейсет и девета. Болничен кораб.Тя го погледна за момент и разбра, после го прегърна. Прошепна в ухото му:— „Санкчюъри“. Успели сте да се приберете у дома.Бош кимна и се пуснаха. Без да мисли, той пъхна значката си в ръката ѝ и после се отдалечи, за да продължи да си върши работата. Няколко седмици другите детективи го спукваха от подигравки, след като докладва, че е изгубил значката си. Но въпреки това запомни срещата с Кони Стивънс в „Шуберт“ като един от най-добрите си дни като ченге.— Добре ли сте там горе?Бош се върна в настоящето, все така загледан в снимката на тълпата на горната палуба на „Санкчюъри“.— Да — извика. — Почти приключих.Отново се вгледа в снимката. Знаеше, че самият той е някъде сред тълпата, но не можеше да открие собственото си лице. Прегледа отново всички снимки, макар да знаеше, че Доминик не е на тях, защото държи фотоапарата.Накрая взе и разгледа снимката, на която се виждаше силует на Маймунската планина, осветен отзад от бели осветителни ракети по време на нощна битка. Помнеше как хората на кораба се събираха на палубата да гледат светлинното шоу — свързочният център на върха на планината беше честа мишена на атаки.Помисли си, че Сантанело е бил талантлив фотограф и би могъл да направи успешна кариера като такъв, ако бе преживял войната. Можеше да гледа снимките цял ден, но сега ги остави, за да довърши прегледа на вещите на войника.Отвори червената кутия на фотоапарата. „Лайка М4“, компактен апарат, който се побираше с лекота в страничните джобове на бойните панталони. Беше черен, за да не отразява светлината в джунглата. Бош прегледа другото в кутията, но откри само наръчника за употреба.Знаеше, че „Лайка“ са скъпи фотоапарати, и предположи, че Сантанело е гледал сериозно на фотографията. В кутията обаче нямаше много извадени снимки. Бош провери пликовете с негативите и се убеди, че проявените негативи са много повече. Вероятно Сантанело не бе имал достатъчно пари или достъп до фотостудио във Виетнам. Сигурно беше възнамерявал да изкара снимките след завръщането си у дома.Накрая отвори фотоапарата, за да види дали Сантанело не го е използвал, за да вкара още дрога. Вместо това намери ролка филм. Отначало си помисли, че апаратът просто е зареден, но когато разви ролката, видя, че филмът е проявен и е скрит нарочно вътре.Лентата беше станала чуплива през годините и се разпадна в ръцете му, когато се опита да разгледа негативите. Бош насочи лъча на фенера към три кадъра. Видя, че и трите са снимки на жена с нещо като планина зад нея.И с бебе в ръцете. 16. На сутринта Бош отиде до Бърбанк в търговския район при летището и Мемориалния парк „Валхала“. На две пресечки от гробището спря на паркинга пред „Флашпойнт Графикс“. Беше се обадил предварително и го очакваха.„Флашпойнт“ беше голяма фирма, която правеше уголемени фотоилюстрации за билбордове, сгради, автобуси и всякакви други реклами. Произведенията ѝ можеха да се видят навсякъде в Лос Анджелис и извън него. На Сънсет Стрип нямаше ъгъл, който да не включва творение на „Флашпойнт“. И целият този бизнес се въртеше от човек на име Гай Клоди, по-рано криминален репортер в ЛАПУ. Бош и Клоди бяха работили заедно по доста случаи през 80-те и 90-те, преди Клоди да напусне, за да започне частния си бизнес. Бяха поддържали връзка през годините, като обикновено ходеха на мачове на „Доджърс“ един-два пъти на сезон, и когато Бош му се обади да помоли за услуга, Клоди му каза да идва веднага.Облечен небрежно в джинси и бахамска риза, Клоди посрещна Бош в невзрачната рецепция („Флашпойнт“ не разчиташе на клиенти, които идваха на крака) и го отведе в по-пищен, но не и крещящ офис, по чиито стени висяха снимки от славните години на „Доджърс“. Бош знаеше, че Клоди ги е направил през краткия си период като фотограф на отбора. На една се виждаше питчърът Фернандо Валенцуела да скача ликуващо във въздуха. Очилата му показваха, че снимката е направена в края на славната му кариера. Бош посочи фотографията.— Но-хитърът3 — каза той. — „Кардинале“ деветдесета.— Аха — отвърна Клоди. — Добра памет.— Помня, че бях на наблюдение в Еко Парк. Горе на Уайт Нол. Бяхме с Франки Шийхън — помниш ли случая с Майстора на кукли?— Естествено. Спипа го.— Да, ами онази нощ следяхме друг тип на Уайт Нол, виждахме стадиона от поста ни и чухме как Вини обяви липсата на точки. Чувахме предаванията от всички отворени прозорци на къщите. Исках да прекратим наблюдението и да гледаме последния ининг. Нали се сещаш, да покажем значките, да влезем и да гледаме. Но останахме на поста си и слушахме Вини. Помня, че мачът завърши с два аута.— Аха, и не го очаквах — Гереро да направи два аута. Почти не успях да го снимам, защото презареждах. И какво ще правим сега без Вини?Имаше предвид оттеглянето на почитаемия говорител на „Доджърс“ Вин Скъли, който обявяваше мачовете на отбора от 1950 година — невероятно дълъг период, стигащ до времето, когато те още бяха „Бруклин Доджърс“.— Не знам — каза Бош. — Може и да е започнал в Бруклин, но беше гласът на този град. Няма да е същото без него.Двамата седнаха мрачно от двете страни на бюрото и Бош се опита да смени темата.— Доста голямо местенце си имаш — каза той, искрено впечатлен от разрасналия се бизнес на приятеля си. — Нямах представа.— Три хиляди и седемстотин квадратни метра, колкото „Бест Бай“ — отвърна Клоди. — А ни трябва още повече място. Но знаеш ли какво? Още ми липсва работата като криминалист. Кажи ми, че ми носиш нещо такова.Бош се усмихна.— Ами, имам една загадка, но не мисля, че става въпрос за престъпление.— Загадките са хубаво нещо. Приемам. Какво имаш?Бош му даде плика, който бе взел от колата. В него бяха негативите, включително онзи с жената с бебето. Беше ги показал на Оливия Макдоналд, но тя нямаше представа кои са те. Заинтригувана не по-малко от Хари, тя му бе позволила да вземе плика и тоалетните принадлежности.— Работя по един частен случай — каза Бош. — И намерих тези негативи. Правени са преди почти петдесет години и са ги прекарали на таван, без климатик и отопление. На всичкото отгоре са повредени — напукаха се и се разпаднаха в ръцете ми, когато ги намерих. Искам да ми кажеш какво можеш да изкараш от тях.Клоди отвори плика и изсипа съдържанието му на бюрото. Наведе се и се загледа в лентата, без да я докосва.— На някои има жена с планина на заден план — каза Бош. — Интересувам се от всички негативи, но най-вече от тези. С жената. Мисля, че снимката е направена някъде във Виетнам.— Да, тук има малко огъване. И напукване. Филмът е „Фуджи“.— Което ще рече?— Което ще рече, че обикновено са доста издръжливи. Коя е тя?— Не знам. Точно затова искам да я видя. И бебето в ръцете ѝ.— Добре — каза Клоди. — Мисля, че мога да направя нещо с това. Момчетата в лабораторията могат. Ще ги промием отново и ще ги изсушим. После ще изкараме снимките. Тук виждам и отпечатъци от пръсти, ще можем да изолираме и тях.Бош се замисли. Предположението му бе, че Сантанело е правил снимките. Лентата беше в неговия фотоапарат, имаше и други негативи. Защо някой ще праща проявените си негативи, които е заснел като войник във Виетнам? Ако се стигнеше до този въпрос, отпечатъците можеше да се окажат полезни.— За кога ти трябват? — попита Клоди.— За вчера — отвърна Бош.Клоди се усмихна.— Естествено. Нали ти викат Хари Бързака.Бош също се усмихна и кимна. Никой не го беше наричал така, откакто Клоди бе напуснал Управлението.— Дай ми един час — каза Клоди. — Можеш да идеш в стаята за почивка и да си направиш неспресо.— Мразя тези гадости — отвърна Бош.— Добре, тогава иди да се поразходиш в гробището. Повече ти отива. Един час.— Един час.Бош стана.— Предай много поздрави на Оливър Харди — каза Клоди. — Той е там.— Добре — обеща Бош.Излезе от „Флашпойнт“ и тръгна по Валхала Драйв. Едва когато влезе в гробището покрай огромния мемориал се сети, че при проучването на Уитни Ванс беше чел, че баща му е погребан тук. Близо до Калтек и под маршрута на самолетите за летище „Боб Хоуп“, гробището бе последно място за покой на различни пионери в авиацията, инженери, пилоти и ентусиасти. Бяха погребани или увековечени в и около висока постройки с купол, наречена Светилище на авиацията „Портал на прибраните криле“. Бош намери мемориалната плоча на Нелсън Ванс на третия етаж.НЕЛСЪН ВАНС Мечтател и пионерНай-ранният застъпник на развитието на авиацията на САЩ, чието пророческо ясновидство и лидерство бяха основен фактор за американското въздушно превъзходство във война и мирЗабеляза, че мястото до плочата е свободно, и се зачуди дали не е запазено за Уитни Ванс.Излезе от светилището и отиде до мемориала на астронавтите, загинали в двете катастрофи със совалките. После погледна зелените поляни и видя началото на погребална служба при един от големите фонтани. Реши да не навлиза по-навътре в гробището като турист сред опечалени и тръгна обратно към „Флашпойнт“, без да търси гроба на по-тежката половина от комедийния екип на Лаурел и Харди.Когато се върна, Клоди вече беше готов. Въведоха го в стаята за сушене в лабораторията, където девет черно-бели снимки бяха закачени на пластмасова дъска. Снимките още бяха мокри от проявителите и един техник тъкмо ги подсушаваше. На някои се виждаха рамките, а по други имаше отпечатъци от пръсти, както го беше предупредил Клоди. Част от снимките бяха напълно осветени, а други показваха различни степени на повреди по негатива. Три снимки обаче бяха останали почти непокътнати. И една от тях беше на жената с детето.Бош веднага си даде сметка, че е грешал, че жената е застанала пред планина във Виетнам. Не беше планински склон и не беше Виетнам, а познатият покрив на „Хотел дел Коронадо“ край Сан Диего. След като разпозна мястото, Бош пристъпи по-близо, за да разгледа жената и бебето. Жената беше латиноамериканка и Бош различи лента в косата на бебето. Момиче, на не повече от месец и половина.Жената се усмихваше — усмивка, показваща огромно щастие. Бош се загледа в блесналите ѝ от радост очи. В тях имаше любов. Към бебето. Към човека зад обектива.Другото бяха фрагменти и цели снимки, направени на плажа зад „Коронадо“. Снимки на жената, на детето, на искрящите вълни.— Това помага ли ти? — попита Клоди. Стоеше зад Бош, за да не пречи, докато Хари разглеждаше.— Мисля, че да — каза Бош. — Определено.Замисли се над положението. Снимките и хората на тях бяха достатъчно важни за Доминик Сантанело, че да го накарат да ги скрие, когато е пратил вещите си от Виетнам. Въпросът беше защо. Детето негово ли беше? Дали беше имал тайно семейство, за което близките му в Окснард не са знаели нищо? И ако да, защо е трябвало да пази това в тайна? Вгледа се внимателно в жената на снимката. Изглеждаше на около двайсет и пет или малко повече. По онова време Доминик още не беше навършил двайсет. Дали връзката с по-възрастната жена беше станала причина да не каже на осиновителите си и сестра си?Мястото също будеше въпроси. Снимките бяха направени на плажа при или близо до „Хотел дел Коронадо“. Кога? И защо филмът, заснет очевидно в Щатите, беше сложен сред вещи, изпратени от Виетнам?Отново се загледа в снимките, търсеше нещо, което би могло да му подскаже времето. Не видя нищо.— Мен ако питаш, фотографа си го е бивало — каза Клоди. — Имал е добро око.Бош напълно споделяше преценката му.— Мъртъв ли е? — попита Клоди.— Да — каза Бош. — Загинал във Виетнам.— Жалко.— Да. Видях и други негови неща. От джунглата. От акциите.— Много бих искал да ги видя. Може би може да се направи нещо с тях.Бош кимна, но вниманието му бе все така съсредоточено върху снимките пред него.— Не можеш да ми кажеш кога са правени, нали? — попита той.— Не, на филма няма отбелязана дата. Изобщо не е имало по онова време.Бош беше очаквал да чуе нещо подобно.— Мога обаче да ти кажа кога е бил произведен филмът — добави Клоди. — С точност до три месеца. „Фуджи“ кодират изделията си според производствения цикъл.Бош се обърна и го погледна.— Покажи ми.Клоди пристъпи при една снимка от повреден негатив. Водещата рамка на лентата беше включена в снимката. Клоди показа серия букви и числа по нея.— Отбелязват годината и тримесечния цикъл на производство. Виждаш ли? Ето тук. — Той посочи кода: 70-AJ. — Филмът е бил произведен между април и юни седемдесета година.Бош се замисли.— Но може да е бил използван по всяко време след това, нали?— Да — каза Клоди. — Отбелязано е само кога е произведен, а не кога е бил зареден във фотоапарата.Нещо не пасваше. Филмът беше произведен най-рано през април 1970 г., а фотографът Доминик Сантанело бил убит през декември същата година. Спокойно можеше да е купил и използвал филма през осемте месеца между тези дати, след което да го изпрати у дома с вещите си.— Знаеш къде е това, нали? — попита Клоди.— Да, „Коронадо“ — каза Бош.— Не се е променил особено.— Така е.Бош отново се загледа в снимката на майката с детето и внезапно го осени.През 1969 Доминик Сантанело бил на обучение в района на Сан Диего и го пратили във Виетнам преди края на годината. Бош гледаше снимки, направени в Сан Диего най-рано през април 1970 година, много след като Сантанело вече е бил във Виетнам.— Върнал се е — каза той.— Какво? — не разбра Клоди.Бош не отговори. Беше яхнал вълната. Нещата заставаха по местата си. Цивилните дрехи, дългата коса и космите по четката, свалените снимки от капака на сандъка и скритата лента с бебето на плажа. Сантанело се беше върнал без разрешение в Щатите. Скрил беше негативите, защото са доказвали престъплението му. Рискувал беше да бъде съден и вкаран в затвора, за да види приятелката си.И новородената си дъщеря.Вече знаеше. Някъде имаше наследница. Родена през 1970 година. Уитни Ванс имаше внучка. Бош беше сигурен в това. 17. Клоди прибра всички снимки в твърда картонена папка, за да не се огънат. Бош я отвори в колата и отново погледна снимката на жената и бебето. Знаеше, че в теорията му има много аспекти, които трябва да потвърди, както и такива, които никога няма да бъдат потвърдени. Негативите бяха открити във фотоапарата на Ник Сантанело, но това не означаваше задължително, че той лично е направил снимките. Възможно беше да ги е направил някой друг и да му ги е пратил във Виетнам. Хари знаеше, че тази възможност не може да се отхвърли напълно, но инстинктът му подсказваше, че едва ли е така. Негативите бяха намерени във фотоапарата, а останалите снимки бяха направени от Сантанело. Ясно беше, че пак той е снимал жената и бебето.Другият въпрос беше защо Сантанело е трябвало да държи връзката и бащинството си в тайна от семейството си и най-вече от сестра си в Окснард. Бош знаеше, че семейната динамика е уникална почти като пръстовите отпечатъци, и май щеше да се наложи да посети още няколко пъти Оливия, за да разбере истината за отношенията в семейство Сантанело. Реши, че най-добре ще използва времето си, като докаже или отхвърли версията, че Сантанело е син на Уитни Ванс и че може да има наследник — бебето от снимките при „Хотел дел Коронадо“. Другите обяснения можеха да почакат, ако изобщо се стигнеше до тях.Затвори папката и ѝ сложи ластик.Преди да запали колата, извади телефона си и се обади на Гари Макинтайър от Националния регистър на военния персонал. Предишния ден Оливия Макдоналд бе пратила на Макинтайър имейл, че позволява на Бош да получи и прегледа информацията за военната служба на брат си. Сега той искаше да провери докъде е стигнал Макинтайър.— Тъкмо събрах всичко — каза той. — Материалите са прекалено много, за да ги пусна по имейл. Ще ги оставя в сайт за сваляне и ще ти пратя паролата.Бош не беше сигурен кога може да се добере до компютър, за да свали файловете, или дали изобщо ще схване как да се оправи с тях.— Това е чудесно — каза той. Но в момента пътувам за Сан Диего и не съм сигурен кога ще мога да ги прегледам. Много бих искал да разбера какво си намерил за обучението му — така и така вече си виждал материалите.Остави думите му да увиснат във въздуха. Знаеше, че човек като Макинтайър ще е затрупан с питания от цялата страна и че трябва да продължи със следващия случай. Но Хари се надяваше, че интригата около досието на Сантанело — войник, убит преди четирийсет и шест години — ще надделее и ще накара Макинтайър да отговори поне на няколко въпроса по телефона. Следователят от НРВП вероятно прекарваше повечето си дни в търсене на досиета на ветерани от Войната в Залива, обвинени в престъпления под въздействието на наркотици и алкохол или затворени по силата на Акт Бейкър4.Накрая Макинтайър отговори.— Ако нямаш нищо против да ме чуеш как дъвча сандвича с кюфте, който донесоха на бюрото ми, мога да отговоря на няколко въпроса.— Идеално — каза Бош и извади бележника си.— Какво по-точно търсиш? — попита Макинтайър.— Не е ли най-добре да започнем със съкратена версия на разпределянето му? Нали се сещаш, кога и къде?— Дадено.Бош си водеше бележки, докато Макинтайър дъвчеше сандвича си и четеше военното досие на Сантанело. През юни 1969 г. постъпил в лагера за новобранци в тренировъчния център на ВМС в Сан Диего. След това продължил в школата на Медицинския корпус към Военноморската болница в Балбоа. Обучението му продължило в полевата медицинска школа в Пендълтън в Оушънсайд и през декември бил пратен във Виетнам, където го зачислили на болничния кораб „Санкчюъри“. След четири месеца на борда получил ДВН (допълнително временно назначение) в Първи медицински батальон в Да Нанг и започнал да участва в мисиите на морските пехотинци в джунглата. Останал там седем месеца, докато не бил убит при изпълнение на военните си задължения.Бош си помисли за запалката „Зипо“, която беше намерил сред вещите на Сантанело на тавана на Оливия. Още беше в кутията си, явно за спомен.— Значи никога не е бил в Олонгапо?— Според това, с което разполагам, не — отвърна Макинтайър.— Добре, опитвам се да намеря едни хора, с които да поговоря — каза Бош. — Хора, с които е бил близък. Имаш ли заповедта за командироването му в Балбоа?Зачака. Май щеше да досади на Макинтайър повече, отколкото той беше предполагал, когато се бе съгласил да отговори на въпросите му, докато се храни. От личен опит Бош знаеше, че поради постоянното движение на войника по време на обучението и назначенията му връзките рядко се запазват. Но тъй като Сантанело се беше обучавал за медик, може би имаше един-двама негови колеги, минали по същия път, и имаше вероятност да са останали заедно като познати физиономии сред море от непознати.— Да, имам я — каза Макинтайър.— В нея фигурират ли имената и на други командировани? — попита Бош.— Да. Четиринайсет души от началното му обучение са отишли в Балбоа.— Добре, чудесно. Ами заповедта от Балбоа до полевата школа в Пендълтън? Има ли някой от списъка, който да е бил и на трите места с него?— Имаш предвид началното обучение, Балбоа и Пендълтън ли? Мамка му, това може да отнеме цял ден, Бош.— Знам, че е много, но ако списъците са при теб, има ли някой от онези четиринайсет, които са отишли с него в Пендълтън?Помисли си, че едва ли има право да пита това, но не го каза на глас.— Чакай малко — недоволно промърмори Макинтайър.Бош замълча. Не искаше да каже някоя глупост и да оплеска всичко. Минаха пет минути, без да се чуе никакъв звук, дори мляскането на Макинтайър.— Трима — най-сетне каза той.— Значи трима души са били на трите места с него?— Точно така. Готов ли си да пишеш?— Да.Макинтайър изреди трите имена — Хорхе Гарсия-Лавин, Доналд С. Стенли и Халей Б. Луис. Бош си спомни името Луис, бродирано на ризата, която Сантанело носеше на снимката, показана му от Оливия. Прие го за знак, че двамата са били близки. Вече разполагаше с посока.— Между другото — каза Макинтайър. — Двама от тях също са загинали.Това попари надеждата на Бош, че ще намери някой, който би могъл да му помогне да идентифицира жената и бебето от снимката.— Кои? — попита той.— Гарсия-Лавин и Стенли — каза Макинтайър. — И наистина трябва да продължа работата си, Хари. Всичко това е във файла, който можеш да свалиш.— Ще го сваля при първа възможност — побърза да каже Бош. — Един последен въпрос и те пускам. Халей Б. Луис. Имаш ли дата на раждане или роден град към това име?— Пише Талахаси, Флорида. Това е всичко.— Пак е нещо. Не знам как да ти се отблагодаря, Гари. Пожелавам ти страхотен ден.Бош затвори, запали колата и подкара на запад към автострада 170, която щеше да го отведе до Сан Фернандо. Планът му бе да използва компютъра на СФПУ, за да открие Халей Б. Луис и да види какво си спомня за бившия си другар Доминик Сантанело. Докато караше, си мислеше за процентите. Четирима, минали заедно основното, предварителното медицинско и накрая бойното обучение. После ги пратили заедно във Виетнам и само един успял да се върне у дома.От опита си във Виетнам знаеше, че военните медици бяха важни мишени. Фигурираха на трето място в списъка на всеки вражески снайперист, след лейтенанта и радиста на патрула. Премахваш първо командира, после свръзката. След това виждаш сметката на медика и противникът ти изпада в пълен хаос и паника. Повечето медици, които Бош познаваше, не носеха белези, които да показват ролята им в мисията.Запита се дали Халей Б. Луис си дава представа какъв късмет е извадил. 18. На път за Сан Фернандо Бош звънна на личния телефон на Уитни Ванс и отново се включи гласова поща. За пореден път помоли Ванс да му се обади. След като затвори се запита какви са отношенията му с Ванс. Щом не му отговаряше, това означаваше ли, че той още работи за него? Вече беше навлязъл доста в случая и му беше платено за отделеното време. Така или иначе не възнамеряваше да прекрати нещо, което вече беше започнал.Реши да стреля напосоки и се обади на справки в Талахаси, Флорида. Попита за Халей Б. Луис и му отговориха, че имат само един телефон на това име, в адвокатска кантора. Бош помоли да го свържат и му вдигна секретарка, която го сложи на изчакване, след като Бош се представи и каза, че иска да говори с г-н Луис за Доминик Сантанело от полевата медицинска школа в Пендълтън. Мина най-малко минута и Бош използва времето да реши какво да му каже, без да наруши декларацията за поверителност, която беше подписал за Ванс.— Халей Луис — чу най-сетне. — За какво става въпрос?— Господин Луис, аз съм детектив от Лос Анджелис — каза Бош. — Благодаря, че приехте обаждането ми. Работя по разследване, свързано с починалия Доминик Сантанело. Аз…— Починал? Ник умря преди близо петдесет години.— Да, сър, зная.— Какво има да му разследвате?Бош заряза подготвения си отговор.— Поверително е, но мога да ви кажа, че се опитвам да определя дали Доминик не е оставил наследник.Последва кратка пауза, преди Луис да отговори.— Наследник? Та той беше на деветнайсет, когато го убиха във Виетнам.— Точно така, сър. Загинал е един месец преди двайсетия си рожден ден. Това не означава, че не е можел да стане баща.— И вие се опитвате да разберете това, така ли?— Да. Интересувам се от периода, когато е бил в района на Сан Диего за начално обучение в Балбоа и Пендълтън. Работя с НРВП по случая и техен следовател ми каза, че сте били в една част с Ник до изпращането ви във Виетнам.— Точно така. Защо НРВП са се забъркали с подобно нещо?— Аз се свързах с тях да се запозная с военното досие на Ник и успяхме да определим, че вие сте един от тримата, които са били в едни и същи тренировъчни лагери заедно с Ник. Вие сте единственият жив от всички.— Знам. Не е нужно да ми го казвате.Бош беше поел по булевард „Виктъри“ към Северен Холивуд и сега зави на север по автострада 170. Извисяващата се като крепост планина Сан Габриел изпълваше предното стъкло.— И защо си мислите, че бих могъл да знам дали Ник е имал дете? — попита Луис.— Защото двамата с него сте били гъсти — каза Бош.— Откъде можете да го знаете? Това, че сме се обучавали заедно, не означава…— Явил се е на изпита по плуване вместо вас. Облякъл е ризата ви и са решили, че сте вие.Последва дълго мълчание, преди Луис да попита Бош откъде знае тази история.— Видях снимката — отвърна Бош. — Сестра му ми разказа историята.— От много време не се бях сещал за нея — каза Луис. — Но да отговоря на въпроса ви, не знам дали Ник е имал наследник. Дори да е станал баща, не ми е казал.— Ако е станал баща, тя трябва да се е родила, след като сте завършили полевата медицинска школа. Ник би трябвало да е във Виетнам.— А аз в Субик Бей. Казахте „тя“.— Видях снимка, направена от него. На нея има жена и новородено момиче на плажа до „Хотел дел Коронадо“. Майката е латиноамериканка. Помните ли да е бил с подобна жена?— Помня една жена, да. Беше по-възрастна, но го беше омагьосала.— Омагьосала?— Направо. Стана към края, докато бяхме в Пендълтън. Запозна се с нея в един бар в Оушънсайд. Те идваха там да търсят момчета като него.— В какъв смисъл „като него“?— Латиноамериканци. По онова време имаха едно движение на име Чикано Прайд. Мъчеха се да измъкнат мексиканските момчета от базата. Ник беше мургав, но родителите му бяха бели. Знам го, защото се запознах с тях при завършването на школата. Но той ми каза, че е осиновен и знае, че истинската му майка е мексиканка. И онези типове се хванаха за това, предполагам. За истинската му идентичност, нали разбирате?— И жената, за която споменахте, е била част от това?— Да. Помня как се опитваше да ни агитира. Него, мен и Стенли. Но той каза, че е влюбен. Не беше заради мексиканския произход. А заради нея.— Помните ли името ѝ?— Не. Беше много отдавна.Бош се опита да скрие разочарованието си.— Как изглеждаше тя?— Тъмнокоса, красива. По-възрастна, но не много. На двайсет и пет, най-много трийсет. Каза, че била художничка.Бош знаеше, че ако успее да накара Луис да си мисли за онова време, може да се сети за още подробности.— Къде са се запознали?— Трябва да е било в „Сърфрайдър“, много висяхме там. Или в някой от другите барове край базата.— И той е ходил при нея през уикендите?— Да. Имаше едно място в Сан Диего, където се виждаха, когато беше в отпуска. В испанския квартал и под една автострада или мост. Наричаха го Чикано Уей или нещо подобно. Беше толкова отдавна, че ми е трудно да си спомня. Но той ми разказа. Опитвали се да го направят на парк и рисували графити по автострадата. Той започна да нарича онези хора своята нова familia. Използваше испанската дума не само защото беше смешно, но и защото дори не знаеше испански. Изобщо не го беше научил.Цялата тази информация беше интересна и Бош виждаше, че пасва на другите части от историята, с които вече разполагаше. Мислеше какъв да е следващият му въпрос, когато позвъняването напосоки до Талахаси се изплати.— Габриела — каза Луис. — Току-що се сетих.— Името ѝ ли? — попита Бош. Този път не успя да скрие вълнението си.— Да, вече съм сигурен — отвърна Луис. — Габриела.— Помните ли фамилията ѝ? — опита Бош.Луис се разсмя.— Човече, не мога да повярвам, че се сетих дори за малкото ѝ име.— Много ми помогнахте. Наистина.Бош се ориентира към приключване на разговора. Даде на Луис телефонния си номер и го помоли да му се обади, ако си спомни още нещо за Габриела или Сантанело в Сан Диего.— Значи след службата сте се върнали в Талахаси — каза той, за да приключи разговора.— Да — отвърна Луис. — Беше ми дошло до гуша от Калифорния, Виетнам и всичко онова. И оттогава съм си тук.— С какво точно право се занимавате?— А, с каквото ви трябва. В град като Талахаси разнообразието е хубаво нещо. Обичам да казвам, че единственото, което няма да направя, е да защитавам играчите на ФСУ. Аз съм „алигатор“ и не мога да прекрача тази граница.Бош предположи, че говори за някакви щатски противници, но това беше всичко. Познанията му за спорта едва напоследък се бяха разпрострели извън „Доджърс“.— Мога ли да ви питам нещо? — каза Луис. — Кой иска да разбере дали Ник е оставил наследник?— Можете да ме попитате, господин Луис, но това е въпрос, на който не мога да отговоря.— Ник нямаше нищо и семейството му не беше богато. Трябва да е свързано с осиновяването му, нали?Бош премълча. Луис беше улучил точно в десетката.— Знам, не можете да отговорите — каза Луис. — Аз съм адвокат. Май ще трябва да уважа това.Бош реши да приключи разговора преди Луис да се е досетил още нещо и да зададе друг въпрос.— Благодаря ви, господин Луис. Много ми помогнахте.Затвори и реши да продължи към Сан Фернандо, макар че вече беше открил Луис. Смяташе да провери как вървят нещата около Резача на мрежи и да поработи онлайн, за да потвърди информацията на Луис. Но вече знаеше със сигурност, че рано или късно ще му се наложи да пътува на юг към Сан Диего.След няколко минути зави по Първа улица в Сан Фернандо и видя камионите на три телевизионни екипа, паркирали пред полицейското управление. 19. Влезе в участъка през страничната врата и тръгна по задния коридор към детективския отдел. На пресечката с главния коридор погледна надясно и видя хора пред вратата на общото помещение. Сред тях беше и Бела Лурдес, която го засече с периферното си зрение и му даде знак да иде при нея. Беше с джинси и черна тениска за голф с емблемата на СФПУ и името на отряда ѝ на лявата гърда. Пистолетът и истинската ѝ значка бяха на колана ѝ.— Какво става? — попита Бош.— Изкарахме късмет — отвърна Лурдес. — Резача на мрежи е направил опит днес, но жертвата се измъкнала. Шефът каза, че така вече не може. Оповестяваме.Бош кимна. Още си мислеше, че ходът е погрешен, но разбираше под какъв натиск се намира Валдес. Достатъчно лошо щеше да изглежда, че полицията е знаела за предишните случаи. В това отношение Лурдес беше права. Имаха късмет, че шефът не казва на медиите, че това е петото изнасилване.— Къде е жертвата? — попита Бош.— В оперативната стая — отвърна Лурдес. — Още не е на себе си. Оставих я малко да се успокои.— Защо не ме повикахте?Лурдес го погледна изненадано.— Капитанът каза, че не може да се свърже с теб.Бош поклати глава и се предаде. Дребнав ход от страна на Тревино, но имаше по-важни неща, за които да се тревожи.Погледна над главите на Лурдес и останалите в коридора, за да зърне пресконференцията. Видя Валдес и Тревино отпред. Не можеше да различи колко представители на медиите са дошли, защото репортерите седяха, а камерите би трябвало да са отзад. Знаеше, че всичко зависи от останалите събития в Лос Анджелис за деня. Сериен изнасилвач в Сан Фернандо, който до голяма степен бе игнориран от англоезичните медии, едва ли щеше да вдигне голям шум. Бош беше видял, че един от медийните камиони отвън е на „Унивизион Нотисиас“. Това щеше да разпространи новината на местно ниво.— Тревино или Валдес говориха ли за контрол? — попита той.— За контрол ли? — не разбра Лурдес.— За спестяване на нещо, което знаем само ние и изнасилвачът. За да можем да отхвърлим лъжливите самопризнания и да потвърдим истинското.— Ъ-ъ… не, не стана дума за това.— По-добре беше Тревино наистина да се опита да ми се обади, вместо да ми върти номера. — Бош обърна гръб на групата. — Разговаря ли вече с нея? — попита той. — Как е с английския?— Разбира английски, но предпочита да говори на испански — отвърна Лурдес.Бош кимна. Тръгнаха към детективския отдел. Оперативната стая беше голямо помещение за събрания до отдела с дълга маса и бяла дъска, на която се описваха и дискутираха всички рейдове, случаи и събития.— И какво знаем? — попита Бош.— Сигурно я познаваш или ще я познаеш — каза Лурдес. — Прави кафе в „Старбъкс“. Работи в сутрешната смяна. Всеки ден от шест до единайсет.— Как се казва?— Беатрис. Беатрис Сахун.Бош не можеше да свърже името с конкретно лице. Имаше три жени, които обикновено работеха сутрин в „Старбъкс“. Предположи, че ще я познае, когато стигне в оперативната стая.— След работа се е прибрала направо у дома ли?— Да, и той я е чакал — отвърна Лурдес. — Живее на Седма, на една пряка от Маклей. Отговаря на профила — самостоятелна къща в жилищен район, до търговски. Влязла и моментално разбрала, че нещо не е наред.— Видяла е мрежестата врата ли?— Не, нищо не е видяла. Надушила го.— Надушила?— Каза, че се прибрала и че къщата не миришела нормално. И си спомнила прецакването ни с пощальона. Била е на работа в деня, когато прибрахме Марон. На следващия ден той отишъл за кафе и закуска и разказал на момичетата, че полицията го объркала с изнасилвач, който вилнеел в района. Тя моментално застанала нащрек. Прибирала се, усетила, че нещо не е наред, и грабнала метлата от кухнята.— Мътните да ме вземат, храбро момиче. Можела е просто да избяга.— Истинска отличничка, да. Тя обаче издебнала него. Влязла в спалнята и усетила, че е зад пердето. Замахнала с метлата като Ейдриън Гонзалес и го халосала. Право в лицето. Той паднал и повлякъл пердето със себе си. Бил замаян, не знаел какво става, после скочил през прозореца и офейкал. Направо през стъклото.— Кой работи на място?— Екип А и капитанът прати Систо да ги наглежда. Но знаеш ли какво, Хари? Разполагаме с ножа.— Еха!— Изпуснал го, когато го цапардосала, ножът се оплел в пердето и той го зарязал. Систо току-що се обади, че са го намерили.— Шефът знае ли за това?— Не.— Това е нашият контрол. Трябва да кажем на Систо и екип А да си мълчат.— Ясно.— Каква маска е носил?— Още не съм стигнала дотам с нея.— А цикълът ѝ?— И за това не сме говорили.Бяха стигнали до вратата на оперативната стая.— Добре — каза Бош. — Готова ли си? Ти водиш.— Да действаме.Бош отвори вратата и я задържа, та Лурдес да влезе първа. Веднага позна жената на голямата маса — правеше неговото лате с лед в „Старбъкс“ зад ъгъла. Винаги беше усмихната и дружелюбна и обикновено приготвяше напитката му още преди да я е поръчал.Когато влязоха, Беатрис Сахун пишеше на някого по телефона си. Вдигна очи и позна Бош. На лицето ѝ се появи лека усмивка и тя каза:— Лате с лед.Бош кимна и също ѝ се усмихна. Протегна ръка и тя я стисна.— Беатрис, аз съм Хари Бош. Радвам се, че си добре.С Лурдес седнаха срещу нея и започнаха да я разпитват. Тъй като вече знаеха най-общо историята, Лурдес задълба и се появиха нови подробности. От време на време Бош задаваше въпрос и Лурдес го повтаряше на испански, за да е сигурно, че всичко е ясно. Беатрис отговаряше бавно и обмислено и това позволяваше на Бош да разбира повечето от казаното, без да се нуждае от превода на Лурдес.Беатрис беше на двайсет и четири и отговаряше на физическия профил на предишните жертви на Резача на мрежи. Имаше дълга кафява коса, тъмни очи и стройна фигура. Работела в „Старбъкс“ от две години предимно като бариста, защото английският ѝ не бил достатъчно добър, за да приема поръчки и да застане на касата. Каза им, че не ѝ се е случвало да влиза в пререкания с клиенти или колеги. Никой не я преследвал и нямала проблеми с бивши приятели. Живеела с друга бариста от „Старбъкс“, която обикновено работела през деня и я нямало по време на инцидента.В хода на разговора Беатрис разкри, че нападателят носел маска Луча Либре и я описа по същия начин като предишните жертви на Резача на мрежи — в черно, зелено и червено.Освен това сподели, че отбелязвала менструалния си цикъл на календар на нощното си шкафче. Обясни, че била възпитана като стриктна католичка и следяла ритъма на цикъла си, за да не забременее от бившия си приятел.Детективите обърнаха особено внимание на онова, което е предупредило Беатрис, че е възможно в къщата да има неканен гост. Миризмата. След внимателен разпит стана ясно, че не е била самата миризма на цигари, а на пушач. Бош разбра разликата и реши, че това е добра информация. Резача на мрежи беше пушач. Не беше пушил в къщата, но Беатрис го беше надушила.През по-голямата част от разговора Беатрис беше обгърнала тялото си с ръце. Действала инстинктивно, когато нападнала натрапника вместо да избяга, и едва сега осъзнаваше колко рисковано е било решението ѝ. Когато приключиха с въпросите, ѝ предложиха да я изведат през страничната врата, за да избегнат репортерите. Казаха ѝ също, че няма да е зле да си вземе дрехи и лични вещи за няколко дни, и я посъветваха двете със съквартирантката ѝ известно време да стоят по-далеч от къщата както заради разследването, така и заради собствената им безопасност. Не казаха изрично, че нападателят може да се върне, но това се подразбираше.Лурдес се обади на Систо да го предупреди, че идват, и потеглиха с нейната кола към къщата на жертвата.Систо ги чакаше отпред. Той беше роден и израснал тук и СФПУ беше единственото управление, в което бе работил. Лурдес имаше опит в управлението на окръжния шериф на Ел Ей, преди да дойде в Сан Фернандо. Систо беше облечен като нея — джинси и черна тениска за голф. Явно това беше неофициалната детективска униформа за двамата. Когато започна работа в СФПУ, Бош беше впечатлен от уменията и всеотдайността на Лурдес, но не толкова от качествата на Систо. Струваше му се, че той просто отбива времето. Непрекъснато пишеше на телефона си и беше по-вероятно да обсъжда дали времето е хубаво за сърф, отколкото да говори по служебни въпроси. Някои детективи слагаха на бюрата и по дъските си снимки и неща, които да им напомнят за случаи, други — за интереси извън работата им. Систо беше от вторите. Бюрото му бе пълно с неща, свързани със сърфинга и „Доджърс“. Когато видя бюрото му за първи път, Бош не можеше да повярва, че гледа бюро на детектив.Лурдес не се отдели от Беатрис, докато тя събираше дрехи и тоалетни принадлежности в един куфар и един сак. След това я помоли да разкаже отново историята на следователите. Беатрис го направи и Бош отново се възхити на решението ѝ да нападне натрапника, вместо да си плюе на петите.Лурдес предложи да закара Беатрис до дома на майка ѝ, който също беше в Сан Фернандо, а Бош остана със Систо и криминалистите. Първо огледа задния прозорец, чиято мрежа беше срязана. Ситуацията много приличаше на предишните случаи. После поиска от Систо да му покаже ножа, открит заплетен в пердето. Систо извади найлонова торбичка за веществени доказателства от кафяв хартиен плик, в който имаше още няколко неща.— Криминалистите вече го провериха. Чист е. Няма отпечатъци. Бил е с ръкавици и маска.Бош кимна. Беше черен сгъваем нож с отворено острие, върху което се виждаше емблемата на производителя и някакъв код, който бе твърде дребен и трудно можеше да се прочете през найлона. Трябваше задължително да го огледа на спокойствие в участъка.— Хубав нож, между другото — добави Систо. — Потърсих го по телефона. Произведен е от фирма „Титаниум Едж“, моделът се нарича „Комсо Блек“. Острието е покрито с черна прах, за да не отразява светлина. Нали се сещаш, когато дебнеш нощем и искаш да клъцнеш някого.Каза го със сарказъм, който не развесели Бош.— Да, сещам се — каза той.— Прегледах няколко блога на любители на ножове, докато чаках — да, има и такива блогове. В много от тях се твърди, че „Комсо Блек“ са едни от най-добрите.— Най-добри за какво? — попита Бош.— За страшни неща, предполагам. За мокри задачи. Комсо било съкращение на някакви тайни военни части.— Команда за специални операции. Делта Форс.Систо го погледна изненадано.— Май разбираш от военни работи.— Знам някои неща.Бош внимателно му върна ножа. Не беше сигурен какво мисли Систо за него. Двамата не общуваха много, макар че бюрата им се деляха само от една тънка преграда. Систо работеше по кражби, а Бош по неразкрити престъпления, така че нямаше много причини да разговарят извън стандартните поздрави всеки ден. Бош беше приел, че два пъти по-младият Систо го гледа като някакво изкопаемо. Фактът, че Бош най-често идваше на работа със сако и вратовръзка, вероятно също го смущаваше.— Значи не е бил сгънат, когато сте го намерили? — попита Бош. — Онзи се е криел зад пердето с отворен нож?— Да, отворен и готов — каза Систо. — Дали да не го сгънем, за да не се пореже някой?— Не. Предай го така, както е намерен. И внимателно с него. Предупреди другите, че е отворен. Най-добре е да се сложи в някаква кутия.Систо кимна и внимателно върна ножа в хартиения плик. Бош отиде при прозореца и погледна счупеното стъкло в задния двор. Резача на мрежи се беше хвърлил през прозореца и бе отнесъл както рамката, така и стъклото. Първата мисъл на Бош бе, че трябва да е бил ранен. Ударът с метлата явно е бил така зашеметяващ, че е избрал да побегне, вместо да се бие — обратно на реакцията на набелязаната му жертва. Но хвърляне през затворен прозорец изисква доста сила.— Има ли кръв или нещо друго по стъклото?— Засега не сме открили нищо — отвърна Систо.— Разбра за ножа, нали? Няма да споменаваме на никого за него, особено марката и модела.— Разбрано. Мислиш, че някои откачили може да дойдат и да твърдят, че те са го извършили ли?— Виждал съм и по-откачени неща. Всичко е възможно.Бош извади телефона си, отиде в кухнята и набра номера на дъщеря си. Както обикновено, тя не вдигна. Използваше телефона си предимно за есемеси и ровене в социалните медии. Но Бош знаеше, че макар да не му вдига и може би дори не разбира за позвъняванията му (телефонът ѝ винаги беше с изключен звук), изслушва съобщенията му.Както очакваше, обаждането се прехвърли на гласова поща.— Здрасти, татко ти е. Просто исках да те чуя. Надявам се всичко при теб да е наред. Може да се наложи да пътувам тази седмица до Сан Диего по един случай. Кажи, ако искаш да се видим на кафе или да хапнем. Може да вечеряме. Е, това е. Обичам те и се надявам да се видим скоро. А, и не забравяй да сипеш вода в купичката на кучето.Затвори и излезе навън, където имаше патрулен полицай на пост. Казваше се Ернандес.— Кой е шефът днес? — попита Бош.— Сержант Розенбърг — отвърна Ернандес.— Би ли му се обадил да видиш дали не може да мине да ме вземе? Трябва да се върна в участъка.— Да, сър.Бош излезе на тротоара да чака патрулната кола на Ъруин Розенбърг. Нуждаеше се от превоз, но и трябваше да каже на Розенбърг да прати един патрул да държи под око къщата на Беатрис Сахун.Погледна си телефона и видя, че е получил есемес от Мади — беше свободна за вечеря и имало един ресторант, който искала да опита. Отговори ѝ, че ще се уточнят веднага щом стане ясен графикът му. Знаеше, че трябва поне за два дни да остави на заден план дъщеря си, пътуването до Сан Диего и случая на Ванс. Трябваше да продължи с Резача на мрежи, най-малкото за да е готов да отговори на онова, което медиите неизбежно щяха да надушат. 20. В събота сутринта Бош беше първият в детективския отдел и единственото, което щеше да го направи по-горд, беше ако бе останал цялата нощ в работа по случая. Положението му на доброволец обаче му позволяваше да избира работното си време и той избра да се наспи добре, преди да продължи да работи. Беше стар за среднощна работа. Тя беше запазена за отдел „Убийства“.По пътя към отдела спря в свързочната стая и взе купчината съобщения, пристигнали след като предишната вечер медиите бяха научили за серийния изнасилвач. Отби се и през отдела за веществени доказателства, за да провери дали намереният на местопрестъплението нож е пристигнал.Седна зад бюрото си, отпи от латето с лед, което бе взел от „Старбъкс“, и се захвана със съобщенията. При предварителния преглед сложи на отделна купчинка онези, за които беше отбелязано, че обаждащият се говори само испански. Тях щеше да даде на Лурдес. Тя трябваше да работи по случая с Резача на мрежи през уикенда. Систо беше на повикване за всички други случаи, в които има нужда от детектив, а капитан Тревино също трябваше да дойде, защото бе негов ред да ръководи управлението.Сред обажданията на испански имаше едно от анонимна жена, която съобщила, че също била нападната от изнасилвач с маска като онези на мексиканските професионални борци. Отказала да разкрие името си, защото признала, че е незаконно в страната, и полицейският оператор не успял да я убеди, че срещу нея няма да бъдат взети мерки, ако докладва за престъпление.Бош винаги беше очаквал, че ще има и други случаи, за които не знаят, но въпреки това му беше трудно да чете съобщението, защото жената казала на оператора, че нападението станало преди близо три години. Бош си даваше сметка, че жертвата е живяла през цялото това време с психологическите и може би дори физически последствия от ужасното посегателство, без дори да може да се надява, че някой ден справедливостта ще възтържествува и нападателят ще трябва да отговаря за деянията си. Примирила се, когато решила да не съобщава за престъплението от страх, че това ще доведе до депортирането ѝ.Бош знаеше, че някои хора не биха изпитали съчувствие към нея. Хора, които биха посочили, че мълчанието ѝ е позволило на изнасилвача да продължи със следващата жертва, без да се тревожи, че ще привлече вниманието на полицията. Донякъде разбираше доводите им, но самият той бе по-състрадателен към положението на мълчаливата жертва. Не знаеше подробности около идването ѝ в страната, но знаеше, че пътят ѝ несъмнено не е бил лек, и желанието ѝ да избегне последствията — дори да си мълчи за изнасилване — го трогна. Политиците можеше да говорят за строеж на стени и промяна на закони, за да спрат имиграцията, но в крайна сметка подобни мерки бяха просто символи. Нито стените, нито законите можеха да спрат наплива. Нищо не можеше да спре вълната на надежда и желание за по-добър живот.Отиде в кабинката на Лурдес и остави съобщенията на испански на бюрото ѝ. За първи път поглеждаше работното ѝ място от този ъгъл. На бюрото бяха пръснати обичайните полицейски бюлетини и обяви за търсени лица. Една листовка изобразяваше изчезнала жена — случай, който мъчеше управлението десет години, защото така и не я открили и имаше подозрения, че е убита. В средата на преградата между бюрата им бяха забодени няколко снимки на дете — момче. На някои от тях то беше в ръцете на Лурдес или на една друга жена, а някои показваха и тримата прегърнати. Бош се вгледа за момент в щастливите им лица. Точно тогава вратата се отвори и Лурдес влезе в отдела.— Какво правиш? — попита тя, докато вземаше маркера и записваше часа на пристигането си на дъската.— Ъ-ъ, точно оставях тези съобщения за теб — каза той и се дръпна, за да може тя да влезе. — Обажданията на испански от нощта.Лурдес мина покрай него.— О, добре. Благодаря.— Това твоето дете ли е?— Да. Родриго.— Не знаех, че имаш дете.— Случва се.Последва неловко мълчание, докато тя чакаше Бош да попита дали другата жена е част от връзката и коя всъщност е родила детето, или е било осиновено. Но Бош предпочете да не повдига въпроса.— Първото съобщение е от друга жертва — каза той, докато вървеше към бюрото си. — Не е казала името си, но е признала, че е незаконно тук. Обадила се е от уличен телефон при съда.— Е, знаем, че вероятно има повече жертви — каза Лурдес.— Аз също имам цяла купчина за проверяване. Освен това взех ножа от отдела за веществени доказателства.— Ножа ли? Защо?— Тези военни ножове са ценни за колекционери. Може би ще успеем да го проследим.Върна се на бюрото си и се скри от погледа ѝ. Погледна първо купчината съобщения, които вероятно щяха да отнемат по-голямата част от деня му без особен резултат, а после ножа.Реши да почне с ножа. Сложи си ръкавици и го извади от найлоновата торбичка. Шумоленето привлече вниманието на Лурдес и тя надникна над преградата.— Така и не го видях снощи — каза тя.Бош го вдигна, за да може да го разгледа добре.— Изглежда адски свирепо — каза Лурдес.— Определено е предназначен за убийство от засада — съгласи се Бош.Задържа ножа хоризонтално с острието към себе си и имитира нападение отзад, като запуши въображаема уста с дясната си ръка и опря върха в шията на жертвата си. После преряза гърлото.— Забиваш отстрани и прерязваш всички кръвоносни съдове и гърлото — обясни той. — Няма никакъв звук, кръвта на целта изтича за по-малко от двайсет секунди. Готово.— Целта? — каза Лурдес. — Да не си бил един от онези, Хари? Имам предвид по време на войната.— Участвах във война много преди да се родиш. Но ние нямахме такива играчки. Мажехме ножовете си с боя за обувки.Тя го погледна объркано.— За да не блестят в тъмното — обясни той.— А, да.Бош остави ножа на бюрото, малко засрамен от демонстрацията си.— Мислиш, че нашият човек е бивш военен ли? — попита Лурдес.— Не — отвърна Бош.— Защо не?— Защото вчера е избягал. Ако имаше някакво обучение, щеше да се окопити и да нападне. Щеше да се нахвърли веднага на Беатрис. Може би дори да я убие.Лурдес го изгледа за момент, после кимна към латето, което беше оставило водна следа върху попивателната хартия.— Днес тя там ли беше, когато отиде?— Не. Нищо чудно. Но може просто да почива в събота.— Е, аз ще започна да се обаждам на някои от тези хора. Дано не ти преча.— Не се безпокой.Тя отново изчезна и Бош си сложи очилата да разгледа ножа, но когато го погледна, видя нещо друго. Видя лицето на човек, когото беше убил в един тунел преди повече от четирийсет години. Бош се беше вмъкнал в една пукнатина в тунела и човекът бе минал покрай него в мрака. Не го беше видял, не го беше подушил. Бош го сграбчи отзад, запуши устата му с длан и преряза гърлото му с ножа си. Всичко стана толкова бързо и ефективно, че нито капка артериална кръв не опръска Бош. Никога нямаше да забрави последния дъх на човека в дланта му. Помнеше как затвори очите му, докато го полагаше да лежи в собствената му кръв.— Хари?Бош се изтръгна от унеса си. Капитан Тревино стоеше зад него в кабинката.— Извинявай, бях се замислил — каза Бош. — Какво става, капитане?— Запиши се на дъската — каза Тревино. — Писна ми да ти повтарям.Бош завъртя стола си. Тревино сочеше към вратата, до която беше таблото.— Да, вярно. Ей сега ще се запиша.Той стана и Тревино се дръпна, за да му направи път.— Това ли е ножът? — попита зад гърба му.— Това е — отвърна Бош.Взе маркера и записа, че е пристигнал в 6:15 сутринта. Не беше проверил точно часа, но знаеше, че в 6:00 беше в „Старбъкс“.Тревино влезе в кабинета си и затвори вратата. Бош се върна при ножа на бюрото. Този път заряза пътуването във времето и се наведе, за да прочете числата върху черното острие. От едната страна на логото беше отбелязана датата на производство — 09/08, — а от другата имаше поредица числа, която вероятно беше уникален сериен номер. Бош си записа и двете, после влезе в интернет и потърси сайта на „Титаниум Едж“.Междувременно Лурдес започна да звъни на телефоните. Бош знаеше достатъчно испански, за да разбере, че се обажда на жена, която посочила някой, за когото била сигурна, че е изнасилвачът. Бош знаеше, че разговорът ще е кратък. Следователите бяха 95 процента сигурни, че търсят бял мъж. Всеки, който обвинеше латиноамериканец, грешеше и най-вероятно се опитваше да вгорчи живота на някой личен враг.Намери сайта на „Титаниум Едж“ и бързо откри, че собствениците на ножовете могат да ги регистрират при покупката или по-късно. Регистрацията не беше задължителна и Бош предположи, че в повечето случаи клиентите не си правят труда. Производителят се намираше в Пенсилвания — близо до стоманолеярните, които произвеждаха метала за оръжията. В уебсайта се посочваше, че компанията произвежда няколко вида сгъваеми ножове. Бош не знаеше дали работят в събота, но въпреки това позвъни на посочения в сайта номер. Отговори му телефонистка и Бош поиска да го свърже с дежурния началник.— Днес са Джони и Джордж. Те са шефовете.— Някой от тях свободен ли е? Няма значение кой.Тя го остави на изчакване и две минути по-късно в слушалката прозвуча груб глас. Напълно подхождаше на майстор на ножове с черни остриета.— Джони.— Джони, обажда се детектив Бош от СФПУ в Калифорния. Бих искал да отделите няколко минути и да ми помогнете с едно разследване, което водим тук.Последва пауза. Бош беше свикнал да използва съкращението СФПУ, когато се обаждаше извън града, защото имаше голяма възможност човекът от другата страна да реши, че го търсят от полицията на Сан Франциско, и да е по-склонен да помогне, отколкото ако разбере, че го търсят от миниатюрния Сан Фернандо.— СФПУ ли? — най-сетне каза Джони. — Никога не съм стъпвал в Калифорния.— Не става въпрос за вас — каза Бош. — А за един нож, който намерихме на местопрестъпление.— Някой пострадал ли е от него?— Доколкото знаем, не. Крадецът го изпуснал, когато бил прогонен от къщата, в която влязъл с взлом.— Подозирам, че е щял да го използва, за да наръга някого.— Така и няма да разберем. Изпуснал го е и се опитвам да го проследя. От сайта ви видях, че купувачите могат да регистрират ножовете си. Питам се дали не можете да проверите дали този има регистрация.— За кой модел става дума?— „Комсо Блек“. Десетсантиметрово черно острие, на което пише, че е произведен през септември две и осма.— Да, вече не произвеждаме този модел.— Но доколкото разбрах, представлява голям интерес за колекционери.— Изчакайте да погледна какво има в компютъра.Бош беше приятно изненадан от готовността за сътрудничество. Джони попита за серийния номер и Бош го продиктува. Чуваше тракането на клавиши от другата страна.— Е, регистриран е — каза Джони. — Но за съжаление е бил откраднат.— Сериозно?Това всъщност не го изненадваше. Малко вероятно беше сериен изнасилвач да използва оръжие, което може да се проследи директно до него, дори в нарцисизма си да си мисли, че никога няма да го изгуби или да бъде идентифициран като заподозрян.— Да, откраднат преди две години след като бил купен от първоначалния собственик — каза Джони. — Или поне тогава ни е уведомил.— Е, намерен е — каза Бош. — И собственикът ще си го получи, след като приключим със случая. Можете ли да ми дадете тази информация?Бош се надяваше, че Джони няма да поиска писмена заповед. Това щеше да забави неимоверно разследването в тази посока. Намирането на съдия през уикенда, който да подпише заповед за някаква малка част от разследване, не беше лесна работа.— Винаги сме готови да помагаме на военните и защитниците на закона — патриотично заяви Джони.Бош си записа името и адреса на купувача от 2010 г. Казваше се Джонатан Денбъри и адресът му — поне тогава — беше в Санта Кларита, на не повече от половин час път по автострада 5 от Сан Фернандо.Бош благодари на Джони ножаря за сътрудничеството и затвори. Веднага отвори базата данни да види дали няма да намери Джонатан Денбъри. Бързо установи, че той още живее в същата къща, от която бе съобщил за откраднатия нож. Научи също, че Денбъри е на трийсет и шест и няма криминално досие.Изчака Лурдес да приключи своя разговор и я повика веднага щом тя затвори.— Бела?— Какво?— Искаш ли да се повозим? Имам следа за ножа. Някакъв тип от Сайта Кларита съобщил преди шест години, че са му го откраднали.Тя надникна над преградата.— Готова съм да се застрелям, ако ме питаш. Тези жени накисват бивши приятели и всеки, на когото имат зъб. Уви, има и много изнасилвания при срещи. Жени, които си мислят, че мъжът, който ги е изчукал, е нашият човек.— Ще продължим да получаваме такива обаждания, докато не го намерим — каза Бош.— Знам. Просто се надявах утре да прекарам деня със сина си. Ама явно ще си остана тук, ако обажданията продължат.— Аз ще поема утре. Ти си почини. Ще ти оставя испанските обаждания за понеделник.— Наистина ли?— Наистина.— Благодаря. Знаем ли как е бил откраднат ножът?— Още не. Готова ли си да тръгваме?— Възможно ли той да е нашият човек? И да е съобщил за кражбата, за да се прикрие?Бош сви рамене и посочи компютъра си.— Досието му е чисто. Профайлърът каза да се оглеждаме за предишни престъпления. Малки неща, които се натрупват.— Профайлърите невинаги познават — каза тя. — Аз ще карам.Последното изречение беше шега между двамата. Като полицай от резерва Бош нямаше служебна кола. Когато вършеха официална полицейска работа, трябваше да кара Лурдес.На излизане Лурдес спря да отбележи часа и къде отиват на дъската на отдела.Бош не го направи. 21. Санта Кларита представляваше жилищна общност, плъзнала в тясната долина между планините Сан Габриел и Санта Сузана. Намираше се северно от Лос Анджелис и бе защитена от него и злините му от планинските вериги. Това място от самата си поява привличаше на север от големия град семейства, които търсеха по-евтини домове, по-нови училища, по-зелени паркове и по-малко престъпност. Същите тези качества примамваха и стотици пазители на закона, които искаха да се махнат от местата, където са служили и защитавали. Говореше се, че с времето Санта Кларита станала най-безопасното място за живот в окръга, тъй като почти на всяка пресечка живее ченге.Но дори с този възпиращ фактор и планините като стена злините на големия град бяха неизбежни и в крайна сметка бяха започнали да се прехвърлят през планинските проходи в кварталите и парковете. Джонатан Денбъри можеше да потвърди това. Каза на Бош и Лурдес, че ножът му за 300 долара бил откраднат от жабката на колата му, докато била паркирана в алеята на къщата му на Федърстар Авеню. На всичкото отгоре кражбата била извършена под носа на един заместник-шериф, живеещ от другата страна на улицата.Беше приятен квартал с къщи от средната и горната част на средната класа с естествен отводнителен канал на име Хаскел Каниън Уош, който минаваше зад него. Денбъри им беше отворил по тениска, широки къси панталони и джапанки. Обясни, че бил пътнически агент, който работи през интернет от дома си, а жена му продавала имоти в района на Сагъс в долината. Призна, че бил забравил напълно за откраднатия си нож, докато Бош не му го показа в найлоновата торбичка.— Никога не съм си помислял, че ще го видя отново — каза той. — Еха!— Уведомили сте „Титаниум Едж“ за кражбата преди шест години — каза Бош. — Съобщихте ли и в шерифското управление?Санта Кларита нямаше полицейско управление и от самото си зараждане се намираше в юрисдикцията на Окръжното шерифско управление на Лос Анджелис.— Обадих им се — каза Денбъри. — Заместник-шериф Тилман, който тогава живееше отсреща, дойде да напише доклад. Но нищо не излезе.— Не ви ли се обади детектив да каже как върви разследването? — попита Бош.— Май ми се обадиха веднъж, но не бяха особено ентусиазирани. Детективът смяташе, че може да са го откраднали местни хлапета. Помислих си, че кражбата е доста дръзка. — Той посочи към отсрещната страна на улицата. — Ей там имаше паркирана шерифска кола, а моята беше тук, на шест метра от къщата, а хлапетата са имали дързостта да влязат в колата ми и да ми откраднат ножа.— Прозореца ли са счупили? Алармата задейства ли се?— Не. Детективът реши, че съм оставил колата отключена, и го изкара, сякаш вината е моя. Но аз не я бях оставил отключена. Никога не го правя. Мисля, че хлапетата са имали някакво приспособление и са я отворили, без да чупят прозореца.— Значи не знаете да е имало арести по случая?— И да е имало, определено не са ми казали.— Имате ли копие от онзи доклад? — попита Лурдес.— Имах, но това беше отдавна — отвърна Денбъри. — Имам три деца и работя от къщи. Затова не ви каня да влезете. Вътре постоянно цари хаос и ще ми трябва време да намеря доклада сред бъркотията, която наричаме дом.Той се разсмя. Бош не. Лурдес само кимна.Денбъри посочи найлоновата торбичка и каза:— Не виждам кръв. Само не ми казвайте, че някой е бил наръган с него или нещо такова.— Никой не е бил наръган — каза Бош.— Но явно е нещо сериозно, за да дойдете чак тук.— Да, но нямаме право да го обсъждаме.Бош бръкна във вътрешния джоб на сакото си и се престори, че не намира онова, което търси. Потупа и останалите си джобове.— Мога ли да ви помоля за една цигара, господин Денбъри?— Не пуша — отвърна Денбъри. — Съжалявам. — Отново посочи ножа. — Е, ще си го получа ли обратно? Сигурно струва повече, отколкото платих за него. Някои хора колекционират такива неща.— И аз така чух — каза Бош. — Детектив Лурдес ще ви даде визитката си. Можете да ѝ се обадите след няколко седмици, за да се разберете как да си го получите. Мога ли да ви попитам нещо? Защо купихте ножа?— Ами, честно казано, братът на жена ми е бивш военен и събира такива неща. Реших, че няма да е зле да имам някакво средство за самозащита, но мисля, че основната причина да го взема беше, за да го впечатля. Поръчах си го и първо го държах в нощното си шкафче. Но после си дадох сметка, че е глупаво. Някое от децата можеше да се нарани. Затова го сложих в жабката. Направо бях забравил за него, докато един ден не се качих в колата и не видях, че жабката е отворена. Погледнах и се оказа, че ножът е изчезнал.— Нещо друго беше ли откраднато? — попита Лурдес.— Не, само ножът — отвърна Денбъри. — Той беше единствената ценна вещ в колата.Бош кимна, обърна се, погледна къщата отсреща и попита:— Къде се е преместил заместник-шерифът?— Не знам — отвърна Денбъри. — Не бяхме кой знае какви приятели. Мисля, че в Сими Вали или нещо такова.Бош кимна. Бяха научили каквото имаше да научават от Денбъри и той явно бе минал теста. Бош реши да зададе затръшвач на врати — въпрос, който може да доведе до гневен край на разговора.— Бихте ли ни казали къде бяхте вчера по обед?Денбъри го погледна смутено за момент и на лицето му се появи неловка усмивка.— Какво искате да кажете? Да не би да съм заподозрян?— Просто рутинен въпрос — каза Бош. — Ножът е намерен при кражба с взлом вчера по обед. Можете да ни спестите време, ако ни кажете къде сте били. Така шефът ни няма да види, че информацията липсва в доклада ни, и няма да ни прати да ви тормозим пак.Денбъри посегна назад и сложи ръка на дръжката на вратата. Беше на път да приключи разговора и да им затръшне вратата.— Бях тук през целия ден — отсечено каза той. — Само към единайсет взех едното си дете от училището да го заведа на лекар. Лесно можете да го проверите. Нещо друго?— Не, сър — каза Бош. — Благодаря за отделеното време.Лурдес даде на Денбъри визитката си и тръгна след Бош. Вратата зад тях се тресна.Поеха обратно към автострадата и спряха при едно заведение за бързо хранене — Бош искаше да хапне нещо по пътя на юг. Лурдес каза, че била яла. Отначало не коментираха разпита. Бош искаше да обмисли разговора с Денбъри, преди да го обсъжда. Щом излязоха на автострадата и Лурдес отвори прозорците, за да проветри купето, той повдигна темата.— Е, какво мислиш за Денбъри?Лурдес затвори прозорците.— Не знам. Надявах се, че ще знае кой е взел ножа. Трябва да видим доклада на шерифа за всеки случай, може да са се насочили към някого.— Значи не смяташ, че сигналът за кражба е бил прикритие?— Да го обяви за откраднат и две години по-късно да започне да изнасилва в Сан Фернандо? Не ми се вярва — каза Лурдес.— Докладваните изнасилвания са започнали две години по-късно. От снощните сигнали знаем, че вероятно има и други. Възможно е да са започнали по-рано.— Така е. Но не вярвам да е Денбъри. Няма досие. Не пасва на профила. Не пуши. Женен е, има деца.— Сама каза, че профайлърите невинаги са прави — напомни ѝ Бош. — Той работи и обядва в дома си, а децата му са на училище.— Но не и вчера. Даде ни алиби, което лесно можем да проверим при доктора и в училището. Не е той, Хари.Бош кимна. Беше съгласен, но смяташе, че не е зле да влезе в ролята на адвокат на дявола, за да избегнат тунелното мислене.— И пак е шантаво, като се замислиш — каза Лурдес.— Кое?— Как нож, откраднат в заселената с бели Санта Кларита, се озовава у бял тип, който носи маски и посяга на латиноамериканки в Сан Фернандо.— Да. Говорихме за расовата страна на случая. Може би е време да се съсредоточим повече върху това.— И как?— Да се обърнем към ЛАПУ. Сигурно пазят сведения в Мишън и Футхил за расистки заплахи, арести, такива неща. Може да попаднем на някои имена.— Добре, ще го направя.— В понеделник. Утре си почини.— Нали се разбрахме.Но Бош знаеше, че тя бе предложила да се свърже с поделенията на ЛАПУ заради враждебните настроения към него. Искаше да е сигурна, че ще се добере до досиетата на ЛАПУ без спънки от някой, който има зъб на партньора ѝ.— Къде живееш, Бела? — попита той.— В Чатсуорт — отвърна тя. — Имаме къща при Винетка.— Хубаво място.— На нас ни харесва. Но навсякъде е едно и също. Училищата са важни. А там имаме добри училища.От снимките на преградата между бюрата им Бош предположи, че Родриго е на не повече от три. Лурдес вече се безпокоеше за бъдещето му.— Имам деветнайсетгодишно дете — каза той. — Момиче. Преживя някои тежки моменти. Изгуби майка си, когато беше малка. Но се справи. Децата са изумителни, стига да бъдат насочвани в правилната посока вкъщи.Лурдес само кимна и Бош се почувства като глупак, че ѝ дава непоискани и очевадни съвети.— Родриго фен на „Доджърс“ ли е? — попита той.— Още му е малко рано, но ще стане — каза тя.— Значи ти си им фен. Каза, че Беатрис замахнала с метлата като Ейдриън Гонсалес.Гонсалес беше любимецът на феновете, особено испаноезичните.— Да, обичаме да ходим до Чавес Равин и да гледаме Гонзо.Бош кимна и отново заговори по работа.— Е, нещо ценно от обажданията тази сутрин?— Нищо. Прав беше. Не вярвам да излезе нещо, а сега онзи тип знае, че сме свързали изнасилванията. Защо му е да остава в района?— Аз още не съм започнал моята купчина. Може да извадим късмет.Върнаха се в участъка и Бош най-сетне се захвана със съобщенията. Работи върху тях през следващите шест часа, обаждаше се по телефона и задявате въпроси. Подобно на Лурдес, не попадна на нищо — проверката на сигналите само затвърди убеждението му, че хората са готови да стигнат до самото дъно, стига да им се отвори възможност. Те се опитваха да хванат сериен изнасилвач, който според профила беше на път да еволюира в убиец, а хората използваха ситуацията, за да си уредят сметките и да прецакат враговете си. 22. Неделята не беше по-различна. При пристигането си Хари беше посрещнат от нова купчина сигнали. Прегледа ги бързо в кабинката, като първо отдели онези на испански и ги сложи на бюрото на Лурдес, за да ги поеме на следващия ден. После се зае с останалите, като отговори на едни с телефонни обаждания, а други прати в кошчето. По обед беше приключил със задачата и имаше само един сигнал, който си заслужаваше да се провери по-подробно.Сигналът беше от анонимна жена, която съобщила, че е видяла мъж с маска да тича по Седма улица към Маклей малко след 12:00 в петък. Отказала да каже името си и позвънила от телефон със скрит номер. Казала на оператора, че когато видяла мъжа с маската, карала на запад по Седма. Тичал на изток от другата страна на улицата и в един момент спрял, за да провери дали някоя от паркираните коли не е отключена. След като не успял да отвори никоя, продължил да тича към Маклей. Жената казала, че го изгубила от поглед, след като го подминала.Бош се заинтересува от сигнала, защото времето съвпадаше с опита за нападение срещу Беатрис Сахун, което бе станало само на няколко преки оттам. Освен това жената беше описала маската като черна, със зелени и червени шарки. Това отговаряше на описанието на Сахун, а тези подробности не бяха споделени с медиите.Странното в случая бе, че заподозреният не е свалил маската, докато е бягал от къщата на Сахун. Тичащ с маска човек би привлякъл много повече внимание от човек, който просто тича. Хари си помисли, че нападателят може да е бил още замаян от удара с метлата. Възможно бе също хората в района да го познават и да е искал да прикрие самоличността си.Жената не съобщаваше дали мъжът е бил с ръкавици, но Бош предположи, че щом е бил с маската, значи не е свалил и ръкавиците.Стана и закрачи из малкия детективски отдел, като мислеше за сигнала и какво би могъл да означава той. Според анонимната жена Резача на мрежи се опитвал да намери отключена кола, с която да се измъкне. Това означаваше, че самият той не е бил с кола или че не е могъл да стигне до нея. Тази идея беше най-интригуващата. Предишните нападения, приписвани на Резача на мрежи, изглеждаха внимателно планирани. Измъкването винаги е най-важната част от един план. Какво е станало с колата? Имал ли е изнасилвачът съучастник, който се е уплашил и е офейкал? Или причината да избяга пеша беше друга?Вторият проблем беше маската. Жената казала, че заподозреният тичал към Маклей — търговска улица с малки магазинчета и заведения. По обед в петък на нея би трябвало да има много коли и пешеходци и мнозина биха забелязали мъж с маска на мексикански борец. Но в полицията беше подаден само един сигнал. За Бош това означаваше, че Резача на мрежи е свалил маската веднага щом е завил на ъгъла и или е продължил по Маклей, или я е пресякъл.Знаеше, че няма да намери отговор на въпросите си, докато мери с крачки отдела. Върна се при бюрото и взе слънчевите си очила и ключовете.Докато излизаше, едва не се сблъска с капитан Тревино, който беше в коридора.— Здрасти, капитане.— Хари, къде отиваш?— Да си взема нещо за хапване.Наистина смяташе да обядва, докато е навън, но не искаше да споделя с Тревино къде всъщност отива. Ако анонимният сигнал доведеше до добра следа, щеше да каже на шефа. Набра скорост, за да стигне до страничната врата на участъка преди Тревино да провери дъската в отдела и да открие, че Бош отново не е отбелязал часа на пристигането и заминаването си.За три минути стигна до ъгъла на Маклей и Седма. Паркира взетия под наем джип и слезе. Застана на ъгъла и се огледа. Намираше се на пресечка между търговската и жилищната зона. Маклей беше заета от малки офиси, магазини и ресторанти. На Седма имаше малки оградени парцели, на които би трябвало да има семейни къщи. Бош обаче знаеше, че в много от тях живеят по няколко семейства. Имаше и хора, живеещи в незаконно преустроени гаражи.Видя една кофа за боклук при ъгъла и му хрумна идея. Ако Резача на мрежи бе свалил маската и ръкавиците, когато бе стигнал Маклей, би ли ги задържал? Дали щеше да ги носи, или да ги напъха в джобовете си? Или би предпочел да ги изхвърли? Беше известно, че е използвал други маски при престъпленията си. Изхвърлянето на тази и на ръкавиците би бил умният ход на една оживена търговска улица.Отиде до кофата и вдигна капака. От опита за нападение срещу Беатрис Сахун бяха минали малко повече от четирийсет и осем часа. Бош се съмняваше, че за това време са събирали боклука, и се оказа прав. През уикенда на Маклей имаше много хора и кофата беше почти пълна. Бош извади латексови ръкавици от джоба си, свали сакото и го метна на облегалката на близката пейка. Сложи си ръкавиците, запретна ръкави и се захвана за работа.Беше отвратително занимание — кофата беше пълна предимно с гниеща храна и някой и друг памперс. Освен това в някакъв момент някой беше повърнал в нея. На Бош му трябваха цели десет минути да прерови всичко до дъното. Не намери никаква маска, нито ръкавици.Без да се разколебае, тръгна към следващата кофа на двайсет метра по-нататък и започна отново. Без сакото значката на колана му се виждаше и това вероятно спираше собствениците на магазинчетата и минувачите да го питат какво прави. При втората кофа привлече вниманието на едно семейство, което се хранеше пред една такерия на три метра от него. Бош застана между тях и кофата, за да не го гледат как рови. Попадна на още от същите боклуци, но този път разкопките му се увенчаха с успех. Сред отпадъците имаше черна кожена маска на борец с шарка в зелено и червено.Бош се изправи, свали ръкавиците и ги пусна на земята до кофата. Извади телефона си и направи няколко снимки на маската. След като документира ситуацията, се обади в СФПУ и каза на дежурния да прати екип криминалисти от шерифството да приберат маската от кофата за боклук.— Не можеш ли ти да я вземеш? — попита дежурният.— Не мога аз да я взема — отвърна Бош. — По вътрешната, а може би и по външната страна на маската ще има генетичен материал. Искам всичко да е по правилата, така че да не може някакъв адвокат да обяснява на съдебните заседатели, че съм оплескал нещата. Ясно?— Добре де, просто попитах. Ще трябва капитан Тревино да подпише искането и после да се обадя в шерифството. Може да отнеме малко време.— Ще чакам.Малкото време се оказа три часа. Бош чакаше търпеливо, като разговаря с Лурдес, която му звънна, след като ѝ прати снимка на маската. Находката беше добра и щеше да помогне за по-доброто им разбиране за Резача на мрежи. Освен това несъмнено щеше да има генетичен материал, свързан с изнасилвача. Ако съвпадаше със семенната течност от предишните нападения, връзката щеше да е сигурна, но само ако идентифицират заподозрения. Бош каза, че се надява на по-добри резултати и че могат да намерят отпечатъци от пръсти, оставени от изнасилвача при слагането ѝ. За издаването на шофьорска книжка в Калифорния се изискваше отпечатък от пръст. Намирането на отпечатък от палец върху маската можеше да им помогне много. Бош беше работил по случаи, при които бяха снемали отпечатъци от кожени якета и обувки. Имаше основания да се надява, че маската може да разнищи случая.— Справи се добре, Хари — каза Лурдес. — Сега ми се иска да бях дошла на работа.— Всичко е наред — отвърна Бош. — И двамата работим по случая. Моите успехи са твои и обратното.— Е, такова мислене определено ще зарадва капитан Тревино.— А всички жадуваме точно това.Тя се смееше, докато затваряха.Бош продължи да чака. Неведнъж му се наложи да отпраща минувачи, възнамеряващи да използват кофата по предназначение. В един момент се сети, че е оставил сакото си на пейката на ъгъла, и отиде да си го вземе. Когато се обърна, видя някаква жена с детска количка да хвърля нещо в кофата с маската. Беше се материализирала от нищото и Бош нямаше време да я спре. Очакваше да намери поредния памперс, но вместо това откри недояден сладолед, хвърлен право върху маската.Като ругаеше под нос, Бош отново си сложи ръкавици, бръкна вътре и избърса разтопената шоколадова гадост. Докато го правеше, видя под маската една ръкавица като неговата. Това намали раздразнението му, но не много.Двамата криминалисти от шерифството пристигнаха чак в четири и не изглеждаха особено доволни, че са ги извикали в неделя следобед, и от факта, че трябва да бъркат в кофа за боклук. Бош изобщо не се трогна и поиска да снимат, опишат и приберат вещественото доказателство. Процесът, който включваше изпразването на цялото съдържание на кофата върху найлони и оглеждането на всеки боклук, преди да бъде прехвърлен върху друг найлон, отне близо два часа.Накрая маската и двете ръкавици бяха прибрани и откарани в лабораторията на шерифството за анализ. Бош поиска всичко да стане спешно, но старшият криминалист само кимна и се усмихна, сякаш си имаше работа с наивно дете, което смята, че всички трябва да угаждат на желанията му.Бош се върна в детективския отдел в седем и не завари капитан Тревино. Вратата на кабинета му беше затворена и прозорчето не светеше. Бош седна в кабинката си и написа доклад за намирането на маската и ръкавиците, както и за анонимния сигнал, който го беше отвел до тях. Разпечата две копия — едно за своето досие и едно за капитана.След това попълни формуляр за анализ, който щеше да прати в шерифската лаборатория в Кал Стейт Ел Ей, за да послужи като допълнително искане за приоритет на случая. Моментът бе подходящ. Куриер на лабораторията минаваше през участъка всеки понеделник, за да остави или да вземе материали. Искането на Бош за спешност щеше да стигне в лабораторията утре следобед дори криминалистът, който беше взел веществените доказателства, да е предал устната му молба. Бош поиска пълен анализ на маската за отпечатъци от пръсти, косми и друг генетичен материал. Същото се отнасяше и за ръкавиците. Като причина за спешност посочи факта, че разследват сериен престъпник и добави: „Той няма да спре да напада и насилва жени, докато ние не го спрем. Моля, побързайте“.Този път разпечата три копия — едно за себе си, едно за Тревино и едно за лабораторията. След като остави третото копие в отдела за веществени доказателства, беше свободен да се прибере у дома. Беше изкарал целия ден на работа и бе попаднал на добра следа с откриването на маската и ръкавиците. Но вместо това се върна в кабинката си и отдели известно време на случая на Ванс. Благодарение на таблото до вратата знаеше, че Тревино отдавна си е тръгнал, и не беше нужно да се безпокои, че ще го хванат.Беше заинтригуван от разказа на Халей Луис, че Доминик Сантанело бил привлечен от движението Чикано Прайд по време на обучението си в Сан Диего. Паркът под автострадата си заслужаваше да се провери. Бош потърси в Гугъл и не след дълго гледаше снимки и карта на Чикано Парк, който се намираше под автострада 5 и изхода към моста над залива Сан Диего до остров Коронадо.На снимките се виждаха десетки изображения, изрисувани по всички бетонни стълбове и подпори на надлеза и моста. Графитите изобразяваха религиозни алегории, културно наследство и видни личности в движението Чикано Прайд. На един стълб беше отбелязано, че паркът е основан през април 1970 година. Бош си даде сметка, че по това време Сантанело е бил във Виетнам, което означаваше, че връзката му с жената, посочена от Луис като Габриела, е започнала преди официалното одобрение на парка от градската управа.В долната част на изображението, което гледаше, бяха изброени художниците. Списъкът беше дълъг и боята бе избледняла. Имената изчезваха зад циниите, които бяха посадени като венец около стълба. Бош не видя име Габриела, но това не означаваше, че просто не е скрито от цветята.Затвори снимката и през следващите двайсет минути търсеше по-добър изглед към стълба или снимка, направена преди цветята да затулят имената. Не откри нищо и това го обезсърчи. Нямаше гаранция, че Габриела е отбелязана на изображението, но той знаеше, че ще трябва да отиде на място и да провери, когато замине за Сан Диего да прегледа актовете за раждане от 1970 година за момиче с баща Доминик Сантанело.След едновременни обяд и вечеря в „Арт Дели“ в Студио Сити късно вечерта Бош стигна до Удроу Уилсън Драйв. Паркира както обикновено зад завоя и измина пеша разстоянието до дома си. Прибра насъбралата се поща, сред която имаше и малка кутийка.Влезе в къщата и остави пликовете на масата в трапезарията, за да ги прегледа по-късно. Отвори кутийката и откри поръчания джипиес детектор/заглушител.Взе си бира от хладилника, свали си сакото и отнесе устройството до креслото пред телевизора в дневната. При други обстоятелства щеше да си пусне музика, но искаше да гледа новините, за да види дали продължават да говорят за Резача на мрежи.Включи на канал 5 — на него независима местна телевизия обръщаше внимание на новините извън Холивуд. Беше видял техен микробус пред участъка в петък, когато бе дадена пресконференцията.Новините вече вървяха. Бош зачете инструкциите за употреба на устройството, като слушаше телевизора.Беше стигнал по средата на ученето как да открива проследяващ предавател и да заглушава сигнала му, когато монотонният звук на телевизора привлече вниманието му.— … Ванс беше основен участник в разработването на стелт технологиите.Погледна екрана и видя снимка на един много по-млад Уитни Ванс. След като тя изчезна, водещият продължи със следващата новина.Бош се наведе напред. Грабна дистанционното и превключи на канал 9, но там нямаше нищо за Ванс. Стана и отиде при лаптопа на масата в трапезарията. Отвори сайта на „Лос Анджелис Таймс“. Първото заглавие гласеше:Почина милиардерът Уитни Ванс — стоманеният магнат, оставил следа в авиацията Материалът бе кратък, защото информацията беше малко. Казваше се само, че според сайта на „Авиейшън Уийк“ Уитни Ванс е починал след кратко боледуване. Цитираха се неназовани източници и нямаше други подробности, освен че Ванс е умрял в дома си в Пасадина.Бош рязко затвори лаптопа.— По дяволите!Новината в „Таймс“ дори не потвърждаваше тази от „Авиейшън Уийк“. Бош стана и закрачи из дневната. Не знаеше как да постъпи. Чувстваше се донякъде виновен и не вярваше на съобщението, че Ванс е умрял тихо в дома си.Върна се при масата в трапезарията и видя визитката, която му беше дал Ванс. Извади телефона си и набра номера. Този път вдигнаха.— Ало?Гласът не беше на Уитни Ванс, естествено. Бош не каза нищо.— Господин Бош ли се обажда?Бош се поколеба, но накрая отговори.— Кой е?— Слоун.— Той наистина ли е мъртъв?— Да, господин Ванс почина. И това означава, че услугите ви вече не са необходими. Сбогом, господин Бош.— Вие ли го убихте, кучи синове?Слоун затвори по средата на въпроса. Бош едва не натисна копчето за повторно позвъняване, но знаеше, че Слоун няма да вдигне. Номерът скоро щеше да бъде закрит, а с него и връзката на Бош с империята Ванс.— По дяволите — повтори той.Думите му отекнаха в празната къща. 23. Бош прекара половината нощ в превключване от Си Ен Ен на Фокс Нюз и на сайта на „Таймс“ с надеждата да научи още за случая, но остана разочарован от уж денонощните новини. Не се споменаваше нищо за причината и подробностите около смъртта на Уитни Ванс. Всички медии само добавяха подробности за живота му, изравяха стари клипове и ги пускаха в края на новините. Някъде към два след полунощ Си Ен Ен повториха интервюто на Лари Кинг с Ванс през 1996 година по случай излизането на книгата му. Бош го изгледа с интерес, защото в него участваше една много по-енергична и привлекателна версия на Ванс.Малко след това Бош заспа в креслото пред телевизора с четири празни бутилки на масичката пред него. Телевизорът още работеше, когато се събуди, и първото, което видя на екрана, беше линейка, която излизаше от имението на Ванс на Сан Рафаел и минаваше покрай камерата. След това камерата показа как черният стоманен портал се затваря.На записа улицата тънеше в мрак, но нямаше отбелязан час. Тъй като тялото щеше да бъде третирано специално, Бош предположи, че са го откарали след полунощ, след подробно разследване, в което би трябвало да са участвали детективи от полицейското управление на Пасадина.В Лос Анджелис беше седем сутринта и това означаваше, че източните медии вече са раздухали новината за Ванс. Някакъв финансов репортер говореше по Си Ен Ен, че Ванс е притежавал мажоритарен дял в основаната от баща му компания, и обсъждаше какво ще се случи с нея след смъртта му. Репортерът посочи, че Ванс няма „известни наследници“ и тепърва предстои да се види какви инструкции е оставил в завещанието си за разпределянето на богатството и акциите си. Освен това сподели, че в завещанието може да има изненади. Добави също, че адвокатът на Ванс Сесил Добс от Сенчъри Сити не можел да бъде открит за коментар поради ранния час в Лос Анджелис.Бош знаеше, че трябва да отиде в Сан Фернандо и да продължи със сигналите за Резача на мрежи. Бавно стана от креслото, усети как гърбът му протестира на поне пет-шест места, и тръгна да вземе душ и да се приготви за деня.Душът го освежи — поне временно. Докато се обличаше, осъзна, че е изгладнял.Направи си половин кана кафе и затърси какво да закуси. Дъщеря му вече не живееше в къщата и Бош беше престанал да държи шкафовете и хладилника заредени. Намери само кутия гофрети „Его“ във фризера — бяха останали само две, при това дълбоко замразени. Сложи ги в тостера и се замоли дано да стават за ядене. Прерови за втори път шкафовете и хладилника, но никъде не откри сироп, масло или дори фъстъчено масло. Трябваше да се задоволи само със сухи гофрети.Сипа кафето в чаша, която му беше останала от времето му в отдел „Убийства“ на ЛАПУ. На нея беше изписано Нашият ден започва, когато вашият свършва. Откри, че яденето на сухи гофрети ги прави поносими. Седна на масата в трапезарията и ги изяде с ръце, докато преравяше натрупалата се поща. Процесът беше лесен, защото четири от всеки пет неща бяха реклами, които лесно можеха да се разпознаят и без да ги отваря. Остави ги на купчина отляво, а истинската поща отдясно. Тя включваше и адресирани до съседи писма, озовали се погрешно в неговата кутия.Беше прегледал половината купчина, когато попадна на голям жълт плик с нещо тежко в него. Нямаше обратен адрес, а неговият беше изписан от несигурна ръка. Върху плика имаше марка от пощата в Южна Пасадина. Бош го отвори и извади предмета — златна писалка, която позна веднага. Сега имаше капачка, но Бош знаеше, че е писалката на Уитни Ванс. Имаше и два сгънати листа от висококачествена светложълта хартия. Бош отвори първия и откри, че е писмо, написано на ръка от Уитни Ванс. Бланката носеше неговото име, а отдолу бе отпечатан адресът му на Сан Рафаел Авеню.Писмото носеше дата от миналата сряда — един ден след срещата им в Пасадина.Детектив Бош,Ако четете това, значи моята вярна Айда е успяла да достави плика до Вас. Сега се доверявам на Вас, както се доверявах на нея десетилетия наред.За мен беше удоволствие да се запознаем вчера и оставам с впечатлението, че сте почтен човек, който ще направи нужното при всички обстоятелства. Разчитам на честността Ви. Каквото и да стане с мен, искам да продължите разследването си. Ако откриете мой наследник, искам той да получи онова, което е мое. Искам да го намерите и вярвам, че ще го направите. Така оставам с чувството, че най-сетне съм постъпил правилно, което дава покой на душата ми.Пазете се. Бъдете бдителен и решителен.Уитни П. Ванс5 октомври 2016 г.Бош прочете отново писмото, преди да отвори втория документ. И той беше изписан със същия несигурен, но четлив почерк.Уитни ВансЗавещание5 октомври 2016 г.Аз, Уитни Ванс от Пасадина, окръг Лос Анджелис, Калифорния, пиша това завещание със собствената си ръка, за да разпоредя какво да се прави с моето имущество след смъртта ми. Пиша това завещание с ясен ум и съм напълно способен да ръководя делата си.Не съм женен. Това завещание отменя всички предишни и ги обявява за невалидни.В момента използвам детективските услуги на Хиеронимъс Бош, за да потвърди и открие моя наследник, заченат през пролетта на 1950 г. с Вивиана Дуарте и роден от нея. Поръчах на господин Бош да намери моя наследник и да представи генеалогични и научни доказателства, че е мой потомък, за да може да получи имуществото ми.Назначавам Хиеронимъс Бош за единствен изпълнител на това завещание. Единствено и само той ще плати моите задължения и ще изпълни волята ми, като ще бъде щедро възнаграден за услугите си.На Айда Таунс Форсайт, моята секретарка, приятел и довереник от 35 години, завещавам и дарявам $10 000 000 (десет милиона долара) наред с моята благодарност за вярната ѝ служба, съвети и приятелство.На моя наследник, генетичен потомък и последен от рода ми, завещавам и дарявам цялото си останало имущество, движимо и недвижимо, включително банковите си сметки, всичките ми акции, облигации и бизнес интереси, домовете, дадените под наем имоти и цялата си лична собственост. Завещавам му също и писалката, с която е написано това завещание. Тя е изработена от злато, добито от нашите прадеди, и е предавана през поколенията, за да остане в рода ни.Написано и подписано лично от мен,Уитни П. Ванс,на 5 октомври 2016 г., в 11:30 ч.Бош беше потресен от това, което държеше в ръцете си. Прочете отново завещанието, но това не намали изумлението му. Държеше документ на стойност милиарди долари, който можеше да промени курса на гигантска корпорация и индустрия, както и живота на една нищо неподозираща жена, родена преди четирийсет и шест години от баща, когото никога не е виждала. Разбира се, ако още беше жива и Бош я намереше. Прочете писмото за трети път и прие присърце заръката на Уитни Ванс. Щеше да бъде бдителен и решителен.Сгъна двата документа и ги прибра в плика. Премери в дланта си тежката писалка и също я върна в плика. Осъзна, че в някой момент ще има потвърждаване на автентичността на документите и че може вече да е сгафил, като е държал бланките в ръцете си. Отнесе плика в кухнята и намери голяма найлонова торба, в която да го сложи.Знаеше, че трябва да пази пакета. Подозираше, че има много сили, твърдо решени да го унищожат. Тази мисъл му напомни за смъртта на Хауард Хюз и многото завещания, които се бяха появили след това. Не помнеше какво беше решил адвокатът изпълнител на завещанието, но претендентите за наследството бяха много. Същото можеше да стане и в случая с Ванс. Бош си даде сметка, че трябва да направи копия на документите в плика и да прибере оригиналите в сейфа си в трезора.Върна се в дневната и изключи телевизора, за да се обади. Натисна копчето за бързо набиране на Мики Холър, който отговори след първото позвъняване.— Какво става, брато?— Ти адвокат ли си ми?— Какво? Разбира се, че съм. Сега пък какво си направил?— Много смешно. Но няма да ми повярваш. Седнал ли си?— Седнал съм на задната седалка на линкълна и отивам да видя момичето ми Клара Фолц.В превод това означаваше, че Холър пътува към съда в центъра, който официално беше известен като Наказателен съд Клара Шортбридж Фолц.— Чу ли за смъртта на Уитни Ванс? — попита Бош.— Да, чух нещо по радиото — отвърна Холър. — Трябва ли да ми пука, че някакъв милиардер е ритнал камбаната?— Е, в ръцете си държа завещанието му. Изпратил ми го е. Посочва ме като изпълнител, а аз нямам никаква представа какво да правя.— Пишката ли ми подръпваш, брато?— Не, брато. Не ти подръпвам пишката.— Къде си?— Вкъщи.— Момент. — Бош чу как Холър казва на шофьора да кара към прохода Кауенга, където беше домът му. После отново заговори в телефона. — Как завещанието му се е озовало у теб, мамка му?Бош му разказа накратко за историята с Ванс. Разкри също, че това е причината да го помоли да му препоръча частна ДНК лаборатория.— Добре, кой друг знае, че завещанието е у теб? — попита Холър.— Никой — отвърна Бош. — Всъщност някои може и да знаят. Дошло е по пощата и Ванс пише в писмото си, че е наредил на дългогодишната си секретарка да го пусне. Не знам обаче дали тя знае какво е имало в пакета. Според завещанието ще получи десет милиона долара.— Това е голяма причина да се погрижи завещанието да стигне до теб. По пощата ли каза, че е дошло? Препоръчано? Трябваше ли да се подписваш?— Не, беше пъхнато в пощенската ми кутия наред с всичките вторични суровини.— Много рисковано, но може би най-добрият начин да го прати незабелязано до теб. Дава го на секретарката да го измъкне и да го пусне в кутията. Добре, трябва да затварям, за да намеря някой да ме замести в съда. Ти обаче чакай. Пътувам към теб.— Имаш ли още ксерокс в колата?— Естествено.— Добре. Трябва да направим копия.— Определено.— Наясно ли си със завещанията и изпълнението им, Мики?— Познаваш ме. Наложи ли се, захващам се. Какъвто и да е случаят, ще се оправя. А ако не знам нещо, мога да се обърна към някой за помощ. До половин час съм при теб.Докато затваряше, Бош се запита дали не е допуснал критична грешка, като въвлича Адвоката с линкълна в случая. Инстинктът му казваше, че липсата на опит на Холър със завещанията напълно се балансира от съобразителността и коварството му. Бош го беше виждал как работи и знаеше, че у него има нещо, което не идва с опита, независимо от завършеното учебно заведение и специалността. У него имаше някаква пустота, когато той успяваше да запълни, като се изправяше като Давид срещу Голиатите на света, били те в образа на силните в щата или гигантска корпорация. Освен това Бош не се съмняваше, че Холър ще му пази гърба. Можеше да му се довери. И имаше засилващото се чувство, че това може да се окаже най-важната подкрепа в предстоящите дни.Погледна си часовника и видя, че е почти девет, което означаваше, че Бела Лурдес би трябвало да е в участъка. Обади се, но тя не отговори. Бош предположи, че вече е на телефона и звъни по сигналите, които беше оставил на бюрото ѝ. Докато ѝ оставяше съобщение да му се обади, видя, че тя вече го прави.— Добро утро — каза той.— Добро утро — отвърна Лурдес. — Къде си?— Още съм у дома. Ще трябва днес сама да се оправяш.Лурдес изстена и попита защо.— Излезе нещо по един частен случай, по който работя — каза той. — Не може да чака.— Онзи с актовете за раждане ли? — попита тя.— Откъде… — Бош се сети как тя бе погледнала купчината удостоверения, които бе сложил на бюрото си в кабинката. — Няма значение. Само не го споменавай на никого. Би трябвало да се върна след два дни.— Два дни! — възкликна Лурдес. — Хари, прословутото желязо е горещо. Онзи тип току-що се опита да удари за първи път от осем месеца, доколкото ни е известно. Разполагаме с маската. Случват се важни неща и наистина ни трябваш тук.— Знам, знам. Но другото нещо не може да чака и изглежда, че трябва да ида до Сан Диего.— Убиваш ме, Хари. Какъв е случаят?— Не мога да ти кажа в момента. Но ще ти кажа.— Много мило от твоя страна. И случаят е по-важен от тип, който вилнее и изнасилва мексикански момичета?— Не е по-важен. Но и двамата знаем, че покрай целия шум Резача на мрежи в момента се е покрил. Освен ако не е офейкал. А ако го е направил, така или иначе си губим времето.— Добре, ще кажа на капитана и съм сигурна, че ще е доволен, че няма да си наоколо. И без това последното, което иска, е ти да решиш случая.— Браво на теб.— Не, браво на теб. Да избягаш от случая.— Виж, от никакъв случай не бягам. Другото нещо скоро ще се изясни. А и ще съм само на едно обаждане разстояние. Всъщност днес трябваше да свърша една работа, но ще трябва ти да я свършиш.— Каква?— Жената, която ме отведе до маската, каза, че нашият човек проверявал вратите на колите, докато бягал.— И какво?— Явно е станало нещо, което е прецакало измъкването му.— Да, Беатрис го е халосала с метлата.— Не е само това. Изгубил е превоза си.— Да не искаш да кажеш, че си е имал шофьор? Че може би търсим не само един заподозрян? Различни маски, различни изнасилвачи, но работещи заедно, това ли е?— Не, откритата ДНК е от един нападател.— Да бе, забравих. Значи мислиш, че е изнасилвач с шофьор?— Хрумна ми подобно нещо, но ми се вижда прекалено. Повечето серийни престъпници са единаци. Има изключения, но са редки. В повечето случаи статистиката не лъже.— Добре, тогава какво?— Мисля, че трябва да идеш да претърсиш отново къщата на Беатрис. Имате ли металотърсач?— Металотърсач ли? За какво?— За задния двор до прозореца, през който е скочил. Мисля, че може да е изпуснал ключовете от колата си, когато е излетял през прозореца. Отвън има увивни растения и доста трева.— Да, видях.— Действал е панически. Бил е объркан от удара с метлата, изпуска ножа, хвърля се през прозореца и пада на земята. Ключовете му отхвърчат нанякъде. Какво ще направи? Не може да остане и да рови в храсталака. Трябва да се омита. И побягва.— Това пък на мен ми се вижда прекалено.— Може би. Но този тип планира, а ето че този път е тичал по улицата и е опитвал да намери отключена кола, с която да се измъкне.— Така е.— А и какво друго ще правиш? Ще преглеждаш сигналите и ще висиш на телефона цял ден ли?— Ето че пак почна да говориш против сигналите. Но наистина си прав. В Общинска инфраструктура имат металотърсач за търсене на тръби, кабели и такива неща. С него веднъж намерихме пистолет, увит в найлон и заровен в задния двор на един тип. Така го свързахме с едно нападение с фатален край. Ако Докуейлър е там, ще ни позволи да го използваме. Стига да е в добро настроение.— Грабвай го и претърси храстите и земята под прозореца.— Не можеш да го грабнеш. Като градинска косачка е. С колела.— Тогава вземи Систо. Дай му шанс да изкупи греховете си.— Какви грехове?— Не мисля, че взема работата си присърце. Докато беше на местопрестъплението, през цялото време си играеше с телефона и не внимаваше. Случаят не е негов, защо да се напряга. Между нас казано, претърсването му беше мързеливо. Имаме късмет, че е намерил ножа, без да се пореже.— Но ние не го съдим, нали?— По мое време казвахме, че такъв като него не може да намери лайно на мустака си с гребен.— Не го съдим, просто сме брутални!— Знам какво видях. Радвам се, че работя с теб, а не с него.Лурдес замълча и Бош се досети, че се усмихва.— Мисля, че това май беше комплимент — каза тя. — При това не от друг, а от великия Хари Бош. Както и да е, май имаме план. Ще те държа в течение.— Намериш ли нещо, дължиш ми бира. И питай Систо за откраднати автомобили в петък от втора зона, от другата страна на Маклей. Може нашият човек да си е намерил кола там.— Днеска направо преливаш от идеи.— Аха, и затова вземам големите пари.— И всичко това заради един сигнал по телефона, за който се кълнеше, че ще бъде пълна загуба на време.— Когато грешиш, грешиш, и признавам, че сгреших.— Имаме новина, народе!— Трябва да тръгвам, Бела. Внимавай.— Ти също. Какъвто и да е онзи твой свръхсекретен случай.— Разбрано.Двамата затвориха. 24. Докато Холър изучаваше писмото и завещанието, които Бош беше извадил с ръкавици и поставил на масата в трапезарията, Хари работеше на компютъра и се мъчеше да се добере до информация за родените през 1970 година деца в окръг Сан Диего. Смъртта на Уитни Ванс беше променила играта. Бош изпитваше по-належаща нужда да реши въпроса с наследника. Трябваше да стигне до ДНК ниво. Трябваше да открие дъщерята на Доминик Сантанело.За съжаление откри, че Бюрото за гражданска регистрация и статистика има цифрови записи само за последните двайсет и четири години. Както беше станало с издирването на акта за раждане на Сантанело, Бош трябваше да прегледа самите записи и микрофилми, за да открие нужната му информация. Докато си записваше адреса на Бюрото на Роузкранс Стрийт, Холър завърши прегледа на двата документа и каза:— Това е извън всякакви класации.Бош го погледна.— Кое?— Абсолютно всичко — каза Холър. — Това тук се нарича холографско завещание. Иначе казано, написано е на ръка. И го проверих много внимателно. В Калифорния холографските завещания се приемат за законни документи след удостоверяване на автентичността им.— Ванс сигурно го е знаел.— О, знаел е много неща. Затова ти е пратил писалката. Не заради онази глупост, която е написал в завещанието. Пратил я е, защото е знаел, че ключът е в доказването на автентичността. Казваш, че когато сте се срещнали в имението му миналата седмица, е бил напълно с разсъдъка си, нали? Както твърди тук?— Да.— И не е показвал никакви признаци на болест или слабо сърце?— Като изключим, че беше стар, не.— Чудя се какво ли ще открие съдебният лекар при аутопсията.— Съмнявам се, че изобщо ще търси нещо. Все пак е умрял на осемдесет и пет, няма да гледат много внимателно. Осемдесет и пет годишните хора умират. Не е кой знае каква загадка.— Искаш да кажеш, че няма да има аутопсия ли?— Би трябвало да има, но това не означава, че ще има. Ако полицията в Пасадина реши, че смъртта е естествена, може да няма пълна аутопсия, освен ако не открият видими доказателства за друго при първоначалния оглед.— Е, ще видим. Имаш ли връзки в полицейското управление в Пасадина?— Не. Ти?— Не.Шофьорът на Холър беше донесъл многофункционалното устройство от линкълна и се бе върнал зад волана. Холър си сложи ръкавици от кутията, която Бош беше приготвил на масата, и започна да прави копия на документите.— Защо нямаш ксерокс? — попита той, докато работеше.— Имах — каза Бош. — Също беше многофункционално устройство, но на Мади ѝ трябваше за училище. Така и не намерих време да взема ново.— Как се справя тя?— Добре. Ами Хейли?— И тя е добре. Напълно отдадена.Последва неловко мълчание. Дъщерите им — на една и съща възраст и единствени братовчедки — учеха в университета „Чапман“, но поради различните интереси и специалности не бяха формирали тясната връзка, за която се надяваха и която очакваха бащите им. През първата година деляха една стая в общежитието, но след това се разделиха. Хейли остана в общежитието, а Мади бе наела къщата с момичета от факултета по психология.След като направи поне десет копия на завещанието, Холър се зае с писмото на Ванс до Бош.— Защо правиш толкова много копия? — попита Бош.— За всеки случай — отвърна Холър.Бош си помисли, че това не е отговор.— И какво ще правим сега?— Нищо — каза Холър.— Какво?— Продължавай да работиш по случая. Докажи, че Ванс има наследник. След това ще видим кой ще предприеме нещо, как ще постъпи корпорацията. Едва тогава ние ще направим нашия ход. Защото ще знаем какво са намислили.— Та ние дори не знаем кои са „те“.— Разбира се, че знаем. Всички. Корпорацията, бордът на директорите, охраната, всички.— Е, „те“ може и да ни следят в момента.— Трябва да приемем, че го правят. Но не знаят с какво разполагаме. Иначе този плик нямаше да прекара четири дни в пощенската ти кутия.Бош кимна. Доводът беше основателен. Холър посочи оригиналните документи на масата.— Трябва да ги приберем на сигурно място.— Имам кутия в трезор — каза Бош. — В Студио Сити.— Можеш да си сигурен, че те знаят това. Може би знаят всичко за теб. Така че правим копия и ги слагаме в трезора ти. Ако те следят, ще решат, че си сложил там завещанието.— А самото завещание къде ще бъде?— Ще измислиш нещо. Само че не ми казвай.— Защо?— Защото мога да получа заповед от някой съдия да представя завещанието. Ако го нямам и не знам къде е, не мога да го направя.— Хитро.— Трябва да се свържем и с Айда Форсайт. Ако си прав, че тя е измъкнала това и го е пуснала по пощата, трябва да запишем показанията ѝ като част от доказването на автентичността. Ще ни трябват доказателства на всяка стъпка. Искам в съда да съм подкован отвсякъде.— Мога да намеря адреса ѝ. Ако има шофьорска книжка.Без да сваля ръкавиците си, Холър взе златната писалка.— Сигурен ли си, че е същата, която е използвал миналата седмица?— Напълно. Видях я и на снимки на стената в имението. На една слагаше автограф на книга за Лари Кинг.— Жестоко. Може да призовем и Лари в съда да потвърди. Ще влезем в новините. Ще трябва Айда да потвърди и за писалката. Не забравяй, доказателства на всяко ниво. Писалката, подписът, мастилото. Ще сравним всичко. Имам лаборатория, където ще го направят — в подходящия момент.Холър приключи с копирането и започна да комплектува документите.— Имаш ли кламери?— Не — отвърна Бош.— Аз имам в колата. Ти вземи едната половина, а другата ще остане у мен. Скрий един комплект под дюшека си и един в трезора. Няма да е зле да ги имаме на много места. Аз ще направя същото.— Къде ще ходиш сега?— В съда и ще се правя, че не знам абсолютно нищо за това, докато не откриеш онази наследница.— Когато я намеря, да ѝ кажа ли, или да си трая?— Ти ще решиш, когато се стигне дотам. Но каквото и да е решението ти, не забравяй, че предимството ни е в тайната. Засега.— Ясно.Холър отвори вратата, подсвирна на шофьора и му даде знак да дойде за ксерокса. После излезе и огледа улицата в двете посоки, преди да се върне.Шофьорът влезе, изключи машината и уви кабела около нея, за да не се препъне в него. Холър отиде до плъзгащата се стъклена врата в дневната и погледна към прохода Кауенга.— При теб е по-спокойно. И има много дървета.Холър живееше от другата страна на хълма и имаше пряк изглед към Сънсет Стрип и огромната шир на града. Бош се приближи и отвори малко вратата, за да може Холър да чуе постоянното съскане от автострадата в дъното на прохода.— Не е чак толкова спокойно.— Звучи като океана — отбеляза Холър.— Много хора тук си казват същото. На мен ми звучи като автострада.— Знаеш ли, през годините си видял много покрай всички убийства, които си разследвал. Човешката низост. Жестокостта.Холър продължаваше да гледа към прохода. Един червеноопашат ястреб се рееше над хребета от другата страна на автострадата.— Но не си виждал нищо като това — продължи той. — Тук става въпрос за милиарди. И хората ще направят всичко, абсолютно всичко, за да сложат ръка на тях. Бъди готов за това.— Ти също — каза Бош. 25. След двайсет минути Бош излезе от къщата. Когато отиде до взетото под наем „Чероки“, използва за първи път джипиес детектора — обиколи джипа, като държеше устройството ниско, с насочена към шасито и колелата антена. Не засече нищо. Отвори предния капак и повтори процедурата, както пишеше в инструкцията. Пак нищо. За всеки случай включи устройството в заглушаващ режим и чак тогава седна зад волана.Слезе по Райтуд до Вентура в Студио Сити и продължи на запад до банката, която се намираше на един пазарен площад недалеч от булевард Лоръл Каниън. Не беше отварял кутията си от почти две години. В нея държеше предимно собствени документи — удостоверения за раждане, брак и развод, както и документацията от военната си служба. Там беше оставил и двата си медала „Пурпурно сърце“ и грамотата, която бе получил от шефа на полицията, задето бе спасил бременна жена от горящ автомобил, когато, беше новобранец. Прибра в кутията едно копие от документите на Ванс и я върна на банковия служител.Върна се при колата, отново се огледа и отначало не забеляза някой да го следи. Но когато излезе от паркинга на булеварда, видя в огледалото как кола със затъмнени стъкла потегля от същия паркинг, но от различен изход, и се включва в трафика на стотина метра зад него.Площадът бе оживен и Бош не стигна веднага до заключението, че го следят. Все пак реши да избегне автострадата и да остане на Лоръл Каниън, за да държи под око трафика зад себе си. Непрекъснато поглеждаше в огледалото, докато караше на север. Ако се съдеше по характерната решетка, тъмнозелената кола зад него беше БМВ седан.След около три километра още беше на Лоръл Каниън и БМВ-то продължаваше да кара зад него. Макар че Бош ту забавяше, ту увеличаваше скоростта, БМВ-то само сменяше от време на време платната на четирилентовия булевард, без да променя дистанцията.Бош ставаше все по-убеден, че го следят. Реши да го потвърди със стандартната маневра. Зави на следващия ъгъл надясно, настъпи газта и продължи до стопа в края на пресечката. Отново зави надясно и продължи до следващия стоп. После продължи с пълна скорост обратно до Лоръл Каниън. Погледна в огледалото. БМВ-то не го беше последвало.Излезе на булеварда и продължи на север. От БМВ-то нямаше и следа. Или беше далеч напред, защото не го следеше, или се беше разкарало, защото с маневрата си Бош бе показал на шофьора, че е забелязал опашката.След десет минути Бош спря на служебния паркинг на полицейския участък в Сан Фернандо. Влезе през страничната врата и завари детективския отдел празен. Запита се дали Систо е отишъл с Лурдес да претърсят отново къщата на Сахун. Може би Бела му беше казала за лошия отзив на Бош за петъка и Систо бе настоял да тръгне с нея.Звънна от телефона на бюрото си на Лурдес да се поинтересува за огледа, но се включи гласова поща и той ѝ остави съобщение да му се обади, когато е свободна.Тревино също не се виждаше никакъв, така че Бош потърси в шофьорската база данни името Айда Таунс Форсайт и откри адрес на Аройо Драйв в Южна Пасадина. Марката на плика от Ванс беше от същия район и Бош отвори картата на Гугъл и въведе адреса. Откри, че Форсайт има много хубава къща на улица с изглед към Аройо Секо Уош. Явно Ванс се беше погрижил добре за най-доверената си и дългогодишна служителка.Следващата му работа в детективския отдел беше да извади досието на едно неразрешено убийство, по което работеше, и да попълни формуляр за предаване на веществени доказателства. Писа ги като „вещи на жертвата“ и прибра плика с двата оригинални документа и златната писалка в найлоновата торбичка. Запечати торбичката и я сложи в кашон. Запечати и него с червено тиксо, което щеше да остави следа, ако някой се опита да го отвори.Отнесе кашона в стаята за веществени доказателства и го записа към шкафа, в който държеше други материали по случая. Реши, че оригиналът на завещанието вече е скрит добре. Дежурният полицай му разпечати разписка и Бош я отнесе на бюрото си и я прибра в досието. Тъкмо заключваше шкафа с папките, когато телефонът му иззвъня по вътрешната линия. Беше офицерът от рецепцията.— Детектив Бош, имате посетител.Бош предположи, че е някой със сигнал за Резача на мрежи. Точно сега не можеше да се занимава със случая. Натисна копчето на интеркома.— За Резача на мрежи ли е? Можете ли да го помолите да мине следобед и да потърси детектив Лурдес?Не последва незабавен отговор и Бош предположи, че дежурният пита посетителя по каква работа е дошъл. Знаеше, че ако е поредна жертва на изнасилвача, ще се наложи да зареже всичко и да се срещне с нея. Не можеше да допусне потенциална шеста жертва да излезе от полицейския участък, без да е разпитана.Отвори отново информацията за Айда Форсайт и я разпечата, за да му е подръка, когато отиде да говори с нея. Канеше се да вземе листа от принтера, когато дежурният на рецепцията се обади отново.— Търси конкретно вас, детектив Бош. Казва, че е за случая Ванс.Бош изгледа продължително телефона.— Кажи, че идвам. След една минута.Затвори базата данни и излезе от отдела, но мина през страничната врата, вместо да тръгне по коридора до лобито на участъка. Заобиколи сградата, спря на ъгъла и огледа улицата, за да провери дали посетителят е дошъл сам.Не видя съмнителни лица, но забеляза тъмнозелено БМВ с почти черни стъкла, паркирано до тротоара пред Общинска инфраструктура, която се намираше срещу участъка. Колата беше дълга колкото линкълна на Холър и Бош видя, че зад волана седи шофьор.Бързо се върна при страничния вход на участъка и отиде до лобито. Очакваше посетителят да е Слоун, но се оказа, че се е целил твърде ниско. Беше Крайтън — човекът, който го бе поставил на пътя, по който вървеше сега.— Не успя да ме проследиш ли? — каза Бош вместо поздрав. — И си дошъл да ми видиш пътния лист?Крайтън кимна, че наистина го е следил, и каза:— Да, трябваше да се сетя. Сигурно си ни засякъл още от банката.— Какво искаш, Крайтън?Крайтън се намръщи. Зарязването на малките имена и титлите от страна на Бош беше знак, че старите връзки от ЛАПУ няма да са му от полза.— Искам да прекратиш — каза той.— Не знам за какво говориш — отвърна Бош. — Какво да прекратя?— Работодателят ти умря. Работата ти е приключена. Казвам го от името на корпорацията, която е всичко, което остана — прекрати онова, което правиш.— Какво те кара да смяташ, че правя нещо?— Знаем какво правиш и защо го правиш. Знаем дори какво прави скапаният ти адвокат. Наблюдавахме те.Бош беше огледал внимателно улицата, преди да излезе от къщата. Сега разбра, че вместо за хора и коли е трябвало да се оглежда за камери. Запита се дали не са монтирали някоя и в дома му. И щом знаеха за Холър, значи той беше казал нещо за случая, което също го е извадило на показ.Погледна Крайтън, без да показва, че е заплашен.— Е, ще го имам предвид. Знаеш къде е изходът.Обърна се да си върви, но бившият заместник-началник на полицията заговори отново.— Май не разбираш в какво положение се намираш.Бош се завъртя и се върна при него. Лицата им почти се опряха.— И какво е положението ми?— Стъпваш на много опасен терен. Трябва да обмисляш внимателно решенията си. Представлявам хора, които награждават онези, които вземат внимателно обмислени решения.— Не знам дали това е заплаха, подкуп или може би и двете.— Можеш да го приемеш както си искаш.— Добре, тогава ще го приема като заплаха и подкуп и те арестувам.Бош го сграбчи за лакътя и с едно бързо движение го засили с лице към плочките на стената. Задържа го с длан на гърба, изви едната му ръка и посегна към кръста си за белезниците. Крайтън се опита да се обърне.— Какво правиш, по дяволите?!— Арестуван си за заплаха и опит за подкупване на полицай — каза Бош. — Разтвори краката и стой с лице към стената.Крайтън явно беше прекалено шашардисан, за да реагира. Бош изрита петата му и кракът му се плъзна по плочката. Бош го закопча и го обискира, като му взе пистолета от кобура на кръста.— Правиш голяма грешка — каза Крайтън.— Може би — отвърна Бош. — Но ми се струва правилно, защото си един помпозен задник, Кретен.— След петнайсет минути ще съм навън.— Знаеш, че винаги са те наричали така, нали? Кретен. Да вървим.Бош кимна на полицая зад плексигласовата преграда и той натисна копчето на електрическата брава. Бош отведе Крайтън до ареста на участъка и го предаде на дежурния.Попълни доклад за арест и регистрира конфискувания пистолет, после отведе дежурния настрани и му каза да не бърза да позволява на Крайтън да се обади на адвоката си.За последно видя Крайтън, докато го заключваха в единична килия с яка стоманена врата. Знаеше, че няма да остане дълго там, но така той щеше да има достатъчно време да потегли на юг, без да го следят.Реши да остави разговора с Айда Таунс Форсайт за друг ден. Излезе на автострада 5, която щеше да го отведе чак до Сан Диего, с евентуална спирка в Ориндж.Погледна си часовника, пресметна и се обади на дъщеря си. Както обикновено, веднага се включи гласова поща. Каза ѝ, че ще минава през нейния район между 12:30 и 13:00, и ѝ предложи да я вземе да обядват или да пият кафе, ако има време и е в настроение. Добави също, че иска да поговорят за нещо.След половин час — тъкмо минаваше през центъра на Ел Ей — Мади му се обади.— По Пета ли пътуваш?— Здрасти и на тебе — каза той. — Да, по Пета съм. Движа се доста добре и мисля, че ще съм при теб към дванайсет и петнайсет.— Става да обядваме. Какво искаш да ми казваш?— Ще поговорим по време на обеда. При училището ли да те чакам, или да мина през квартирата?От автострадата до кампуса имаше петнайсетина минути път.— Паркирала съм на чудесно място, можеш ли да дойдеш да ме вземеш?— Да, нали ти предложих. Какво ти се хапва?— Има едно заведение на Болса, което исках да опитам.Бош знаеше, че Болса е в сърцето на район, известен като Малкия Сайгон, доста далеч от кампуса.— Уф — каза той. — Това е доста далеч от училището. Да идвам да те взема, да ходим дотам и да те връщам обратно ще отнеме доста време. Трябва да пътувам за…— Добре, тогава ще карам. Ще се видим там.— Не може ли да си изберем някое място при училището, Мадс? Ако е виетнамски ресторант, нали знаеш, че не…— Татко, минали са близо петдесет години. Защо не можеш да ядеш виетнамска храна? Наистина е расистко.Бош дълго мълча, докато състави отговора си. Опита се да говори спокойно, но отвътре всичко му кипеше. Не само заради онова, което бе казала дъщеря му. А и заради Крайтън, Резача на мрежи и всичко.— Мади, расизмът няма нищо общо с това и трябва много да внимаваш с подобни обвинения — каза той. — Когато бях на твоята възраст, бях във Виетнам и се биех, за да защитавам хората там. И отидох доброволно. Това расистко ли е било?— Не е толкова просто, татко. Ти си се борил срещу комунизма. Както и да е, просто изглежда шантаво, че така се опъваш срещу храната.Бош замълча. В живота му имаше неща, които никога не би искал да сподели с нея. Четирите години в армията бяха сред тях. Тя знаеше, че е служил, но никога не ѝ бе споменавал подробности от времето в Югоизточна Азия.— Виж, през целите две години там ядях храната им — каза той. — Всеки ден, всяко хранене.— Защо? Не сте ли имали нормална американска храна в базата?— Да, но не можех да я ям. Ако го бях правил, щяха да ме надушат в тунелите. Трябваше да мириша като тях.Сега беше неин ред да замълчи.— Аз не… какво означава това? — каза тя най-сетне.— Миришеш на онова, което ядеш. В затворени пространства. Излиза от порите ти. Моята работа беше в тунелите и не исках врагът да разбира, че съм там. Затова ядях тяхната храна всеки ден, на всяко хранене, и вече не мога да я ям. Защото ми напомня отново за всичко. Ясно?Мади мълчеше. Бош хвана волана отгоре и забарабани по таблото. Веднага съжали за онова, което ѝ бе казал.— Виж, май ще е по-добре да пропуснем обяда днес — предложи той. — Ще стигна по-рано до Сан Диего и ще си свърша работата, после на връщане може да се видим за обяд или вечеря. Ако имам късмет и приключа с всичко, може дори да успеем да закусим заедно.Закуската беше любимото ѝ хранене и в Стария град до колежа ѝ имаше много добри заведения.— Сутринта имам лекции — каза Мади. — Но да опитаме да обядваме или да вечеряме.— Сигурна ли си, че става?— Да, сигурна съм. Но какво щеше да ми кажеш?Бош реши, че не иска да я плаши с предупреждение да е особено внимателна, защото случаят, по който работи, може да нахлуе и в нейния свят. По-добре беше да го отложи за утре, когато се видят.— Може да почака — каза той. — Ще ти звънна сутринта да се уточним.Затвориха и Бош продължи да кара мрачно през следващия час, докато минаваше през Ориндж Каунти. Изобщо не му се искаше да товари дъщеря си с нещо от своето минало или настояще. Не му изглеждаше честно. 26. Докато пътуваше бавно, но сигурно към Сан Диего, Бош получи очакваното обаждане от началника Валдес.— Арестувал си заместник-началник Крайтън?Каза го колкото като въпрос, толкова и като шокирано изявление.— Вече не е заместник-началник — отвърна Бош. — Дори не е ченге.— Това няма значение — каза Валдес. — Имаш ли представа как ще се отрази това на отношенията между двете управления?— Да, ще ги подобри. Никой в ЛАПУ не го харесваше. Бил си там. Знаеш го.— Не, не го знам и няма значение. Току-що го освободих.Бош не беше изненадан, но все пак попита:— Защо?— Защото не си имал основания да го задържаш — каза Валдес. — Двамата сте се спречкали. Лопес е чул само това. Казал си, че те е заплашил. Той пък може да каже, че ти си го заплашил. Ще се получи състезание по надпикаване. Нямаш свидетел и никой от прокуратурата няма да поеме случая.Бош реши, че Лопес е бил полицаят на рецепцията. Добре, че Валдес поне беше проверил писменото му оплакване, преди да пусне Крайтън.— Кога го освободи? — попита той.— Току-що излезе — каза Валдес. — И изобщо не е радостен. А ти всъщност къде си и защо не си тук?— Работя по случай, шефе, който не е свързан със Сан Фернандо. Трябваше да тръгна.— Вече е свързан. Кретенът каза, че ще съди и теб, и нас.Добре беше да чуе, че Валдес използва прякора, който обикновените полицаи бяха лепнали на Крайтън. Това означаваше, че шефът в крайна сметка е на негова страна. Бош си помисли за пощальона Мичъл Марон, който също се беше заканил да ги съди.— Ами кажи му тогава, че ще трябва да се нареди на опашката. Шефе, трябва да затварям.— Не знам какво правиш, ама се пази — каза Валдес. — С типове като Кретена шега не бива.— Разбрах те — отвърна Бош.Когато най-сетне навлезе в окръг Сан Диего, автострадата се отпуши. В 14:30 Бош беше паркирал под частта, която минаваше над Логън Барио, и стоеше в Чикано Парк.Снимките от интернет не представяха графитите добре. В действителност цветовете им бяха живи, а изображенията направо поразяваха. Броят им беше зашеметяващ. Стълб след стълб, стена след стена — навсякъде. Трябваха му петнайсет минути, за да намери изображението с имената на художниците. Венецът от цинии сега скриваше още повече долната му част — и списъка. Бош клекна и трябваше да отмести цветята, за да прочете имената.Много от изображенията изглеждаха освежавани през годините, но имената зад цветята бяха избледнели и почти не се четяха. Бош си извади бележника. Мислеше си, че ще трябва да си запише имената, които може да разчете, и да се надява, че ще успее да се свърже с някои от хората и така да стигне до Габриела. Но тогава видя върховете на букви, които се подаваха над пръстта. Остави бележника, пресегна се и започна да разравя земята и да изкоренява циниите.Първото име беше Лукас Ортис. Бош продължи да рови надясно, ръцете му се изцапаха от влажната тъмна почва. Не след дълго откри и името Габриела. Развълнуван, Бош заработи по-енергично и тъкмо разчисти фамилията Лида, когато зад него прогърмя глас.— Cabron!Бош се сепна и погледна през рамо. Някакъв мъж стоеше зад него с разперени ръце в универсалната поза на човек, който казва: „Какво правиш, по дяволите!“. Беше със зелена работна униформа.Бош побърза да се изправи.— Хей, съжалявам — каза той. — Lo siento.Започна да си бърше ръцете, но те бяха омазани с кал и нямаше изгледи за успех. Мъжът пред него беше на около петдесет и пет, с прошарена коса и голям мустак, който вървеше с яко и едро тяло. На овалната кръпка на джоба на ризата му пишеше Хавиер. Носеше слънчеви очила, но те не можеха да скрият гневния му поглед.— Исках да видя… — започна Бош. Той се обърна и посочи основата на стълба. — Ъ-ъ, los nombres? Под… ъ-ъ, debajo la tiera?— Знам английски, глупако. Преебаваш градината ми. Защо?— Търсех едно име. На един от художниците, създали оригиналите.— Те са много.Хавиер мина покрай Бош и клекна там, къде то беше клечал той. Започна да връща внимателно с ръце изкоренените цветя, като се отнасяше с тях много по-нежно, отколкото Бош.— Лукас Ортис ли? — попита той.— Не, другото име — каза Бош. — Габриела Лида.— Кой иска да знае?— Аз съм частен детек…— Не, кой иска да знае?Бош го разбра.— Ако ми помогнете, бих искал да платя за щетите, които нанесох тук.— Колко?Беше време Бош да бръкне в джоба си за парите, но ръцете му бяха мръсни. Той се огледа и видя в средата на парка фонтан.— Момент.Отиде до фонтана, потопи ръце в него и се изми. Изтръска ръце и бръкна в джоба си. Прегледа пачката, извади три от четирите двайсетачки и се върна при Хавиер. Надяваше се, че няма да похарчи шейсет долара, за да научи, че Габриела Лида е мъртва и заровена в земята като името ѝ на стълба.Хавиер поклати глава, когато Бош стигна до него.— А сега прееба и фонтана ми. Пръстта влиза във филтъра и ще трябва да го чистя.— Имам шейсет долара — каза Бош. — Това покрива всичко. Къде мога да намеря Габриела Лида?Протегна парите и Хавиер ги взе с мръсната си ръка.— Преди работеше тук и беше начело на колектива — каза той. — Но вече се оттегли. Последно чух, че още живеела в Меркадо.— Къде е това?— На Нютон. Жилищен комплекс.— Фамилията ѝ още ли е Лида?— Да.Това беше всичко, което му трябваше. Тръгна към колата си. След десет минути спря пред главния вход на обширен комплекс от добре поддържани евтини апартаменти в неокирпичен стил. Провери списъка на жителите при входа и след малко почука на една прясно боядисана зелена врата.Държеше в едната си ръка картонената папка от „Флашпойнт Графикс“. Вдигна другата си ръка да почука отново, когато вратата се отвори от изваяна като статуя жена, която по изчисленията на Бош трябваше да е поне на седемдесет, но изглеждаше по-млада. Имаше рязко очертани скули и поразителни тъмни очи на лице с все още гладка кожа. Косата ѝ бе дълга и сребриста. От ушите ѝ висяха обици с полиран тюркоаз.Бош бавно свали ръка. Нямаше съмнение, че това е жената от снимката, след толкова много години.— Да? — каза тя. — Търсите ли някого?— Да — отвърна Бош. — Вие ли сте Габриела Лида?— Да, аз съм. Какво искате?Холър бе казал на Бош, че сам трябва да реши как да действа, когато моментът настъпи. Моментът беше сега и Бош реши, че няма нужда и време да си играе с тази жена.— Казвам се Хари Бош. Следовател съм от Ел Ей и търся дъщерята на Доминик Сантанело.Споменаването на името сякаш направи погледа ѝ по-остър. Бош долови в очите ѝ равни дози любопитство и тревога.— Дъщеря ми не живее тук. Откъде знаете, че е дъщеря на Доминик?— Започнах с него и стигнах до вас. Искам да ви покажа нещо.Бош вдигна папката, отвори я и я задържа пред нея като музикален статив, за да може да разгледа снимките. Чу как дъхът ѝ секна, докато посягаше да вземе снимката, на която държеше бебето си. В очите ѝ заблестяха сълзи.— Ник ги направи — прошепна тя. — Така и не ги видях.Бош кимна.— Дълги години са останали във фотоапарата на един таван — каза той. — Как се казва дъщеря ви?— Нарекохме я Вивиана — каза Габриела. — Той пожела това име.— На майка си.Габриела откъсна очи от снимката и го погледна.— Кой сте вие?— Ако ми позволите да вляза, има много неща, които трябва да ви кажа — отвърна Бош.Тя се поколеба за момент, но накрая се дръпна, за да му направи път.Отначало Бош ѝ обясни, че е бил нает от роднина на Доминик Сантанело да установи дали не е станал баща, преди да загине. Тя го прие и двамата прекараха в малката ѝ дневна следващия един час и Бош чу разказа за кратката любовна история между Габриела и Доминик.Беше разказана от различен ъгъл в сравнение с историята, която бе чул от Халей Луис от Талахаси. Габриела подходила към Доминик в един бар в Оушънсайд с изричната цел да му отвори очите за културните му корени и да го накара да се гордее с тях. Но тези мотиви скоро отстъпили на страстта, която пламнала между двамата.— Крояхме планове за времето след уволнението му — каза Габриела. — Той искаше да стане фотограф. Смятахме да работим върху един проект заедно, на границата. Той щеше да снима, аз да рисувам.Каза, че открила, че е бременна, когато той приключвал обучението си в Пендълтън и очаквал да го пратят във Виетнам. Бил много труден момент и той постоянно предлагал да дезертира от армията, за да остане с нея. Всеки път тя успявала да го разубеди — нещо, което по-късно ѝ вменило смазващо чувство за вина, когато научила, че е загинал.Потвърди, че Доминик се връщал на два пъти тайно в страната по време на отпуските си. Първия път присъствал на откриването на Чикано Парк, а след това дошъл да види новородената си дъщеря. Семейството прекарало само четири дни заедно в „Коронадо“. Каза, че снимката, която ѝ беше показал Бош, била направена след импровизиран „брак“ на плажа, ръководен от техен приятел художник, посветен в мексикански култ, наречен brujeria.— Беше на майтап — каза тя. — Смятахме да се оженим наистина, когато той се върне в края на годината.Бош я попита защо така и не се е свързала с роднините на Доминик след смъртта му и тя обясни, че се страхувала, че родителите могат да се опитат да ѝ отнемат детето.— Живеех в барио5 — каза тя. — Нямах пари. Тревожех се, че могат да спечелят делото и да ми отнемат Вивиана. Това би ме убило.Бош не спомена колко сходни са били чувствата на Габриела с положението на майката на Доминик, чието име носеше дъщеря му. Отговорът ѝ му даде повод да попита за Вивиана и къде е тя. Габриела му каза, че е в Лос Анджелис и също се занимава с изкуство. Била скулпторка и живеела и работела в Артс Дистрикт. Навремето била омъжена, но сега не. Новината бе, че имала деветгодишно момче от този брак. Казвало се Гилберто Веракрус.Бош осъзна, че е открил още един наследник. Уитни Ванс имаше правнук, за когото не бе и подозирал. 27. Бюрото за гражданска регистрация и статистика на Сан Диего работеше до 17:00. Бош влезе забързано в 16:35 и за щастие откри, че при гишето с надпис Удостоверения за раждания, удостоверения за смърт, смяна на името няма опашка. Търсеше само един документ и ако го получеше сега, нямаше да му се налага да преспива в Сан Диего.Беше напуснал комплекс „Меркадо“ убеден, че Вивиана и Гилберто Веракрус са преки потомци на Уитни Ванс. Ако можеше да го докаже, те щяха да наследят богатствата на Ванс. Разбира се, генетичният анализ щеше да бъде ключов, но Бош искаше да събере и документи, които да потвърдят научните резултати и в съда. Габриела му каза, че записала името на Доминик в акта за раждане на дъщеря си. Подобни подробности щяха да направят позицията му в съда желязна.На гишето Бош каза името Вивиана Сантанело и датата на раждане и поиска заверено копие на акта ѝ за раждане. Докато чакаше, се замисли за някои от другите разкрития и потвърждения от разговора си с Габриела.Бош я беше попитал как е научила за смъртта на Сантанело във Виетнам и тя отговори, че разбрала инстинктивно, когато минала седмица, без да получи писмо от него. Никога не издържал толкова дълго, без да ѝ пише. Уви, интуицията ѝ била потвърдена, когато прочела във вестника статия за свалянето на хеликоптер във Виетнам, което нанесло особено тежък удар на Южна Калифорния. Всички морски пехотинци в машината били калифорнийци от военноморската база Ел Торо в Ориндж Каунти. Медикът, който също изгубил живота си, бил от Окснард и бил преминал обучението си в Пендълтън в Сан Диего.Габриела каза също, че лицето на Доминик може да се види на изображенията в парка. Нарисувала го преди много години. Стенописът се наричал Лицето на героите — няколко изображения на мъже и жени, образуващи едно лице. Бош си спомни, че го беше видял при обиколката си в парка.— Заповядайте, сър — каза служителката. — Касата е от ваше ляво.Бош взе документа и отиде на касата. Погледна го, видя, че Доминик Сантанело наистина е отбелязан като баща, и осъзна, че пътят, по който го бе пратил Уитни Ванс, е към края си. Беше разочарован, че старецът няма да бъде на финала.Скоро отново беше на автострадата и пътуваше на север. Беше казал на Габриела, че е в неин интерес да не разказва на никого за разговора им. Не се бяха свързали веднага с Вивиана, защото Габриела каза, че дъщеря ѝ водела живот, освободен от модерните технологии. Нямала мобилен и рядко вдигала телефона в ателието, което било и неин дом.Бош възнамеряваше на следващата сутрин да отиде в студиото ѝ. По време на бруталното и бързо пътуване обратно до Ел Ей разговаря дълго с Мики Холър, който сподели, че също провел свое малко разследване.— Наистина са писали смъртта по естествени причини, но ще има аутопсия — каза той. — Мисля, че Капур иска да влезе в новините, така че смята да се възползва максимално от случая.Бхавин Капур беше главният патолог на окръг Лос Анджелис. През последните месеци се намираше под обстрел заради лошото управление и забавянето на заключенията от аутопсиите — а трябваше да се справя с повече от осем хиляди на година. Службите на реда и близките на жертви от убийства и катастрофи се оплакваха, че за някои аутопсии трябвало да чакат с месеци, което забавяло разследването, погребенията и уреждането на документи. Медиите бяха разпалили допълнително огъня, когато беше установено, че в Голямата крипта — огромния хладилен склад, в който се държаха над сто трупа — имало объркване на телата. Перките на гигантската турбина, която поддържаше температурата, издухвали етикетите на палците и по-късно те били слагани на други палци.Капур имаше нужда от новина, която да не е свързана със скандал, и очевидно бе решил да направи аутопсия на Уитни Ванс и след това да даде пресконференция, която да представи него и службата му в по-добра светлина.— Само гледай обаче — каза Холър. — Някой репортер ще обърне всичко срещу него, като посочи, че милиардерът не е трябвало да чака на опашка за аутопсията си като другите. Че дори мъртви богатите получават специално отношение. Това ще бъде новината.Бош знаеше, че наблюдението му е убийствено вярно, и се изненада, че съветниците на Капур — ако имаше такива — не са го предупредили.Холър го попита какво е открил в Сан Диего и Хари отговори, че наследниците може и да са двама. Преразказа му разговора си с Габриела и добави, че скоро може да дойде време за ДНК анализ. Очерта с какво разполага: проба от Ванс, макар че не беше видял с очите си как е взета. Няколко вещи на Доминик Сантанело, сред които самобръсначка, по която може да има кръв. За всеки случай беше взел проба от Габриела Лида и възнамеряваше да вземе и от Вивиана. Засега смяташе да остави сина ѝ — правнука на Ванс — на мира.— От значение е единствено ДНК анализът на Вивиана — каза Холър. — Трябва да покажем наследствената линия и мисля, че разполагаш с нея. Но най-важна е нейната ДНК и дали тя отговаря на тази на Ванс като негова пряка потомка.— Анализът трябва да се направи на сляпо, нали? — каза Бош. — Да не им казваме, че пробата е от Ванс. Само да им дадем двете проби и да видим какво ще кажат.— Точно така. Не бива да знаят с чия ДНК работят. Ще се заема с това и ще уредя нещата с някоя от лабораториите. Онази, която може да извърши най-бързо тестовете. После, когато разполагаме с проба от Вивиана, ще действаме.— Надявам се това да стане утре.— Чудесно. Какво направи с пробата от Ванс?— В хладилника ми е.— Не съм сигурен, че това е най-надеждното място. И не мисля, че има нужда от хладилник.— Няма. Просто я скрих там.— Харесва ми идеята да се пази отделно от писалката и завещанието. По-добре е да не са на едно и също място. Просто се тревожа, че е в къщата ти. Това е може би първото място, на което ще потърсят.— Ето че пак започваш с това „те“.— Знам. Но така стоят нещата. Няма да е зле да помислиш за друго място.Бош му разказа за сблъсъка с Крайтън и сподели подозренията си, че може да са монтирали камера в дома му.— Утре сутринта ще проверя — каза той. — Когато се прибера, вече ще е тъмно. Когато тръгнах сутринта, нямаше никого. Проверих колата за проследяващо устройство, но Крайтън все пак ме последва по Лоръл Каниън.— Може да е някой шибан дрон — предположи Холър. — Вече хвъркат навсякъде.— Ще трябва да запомня да гледам и нагоре. И за теб се отнася. Крайтън каза, че знаят, че и ти работиш по случая.— Не се изненадвам.Бош вече виждаше светлините на града. Усещаше как изтощението от дългия ден обхваща тялото му. Беше уморен до смърт и искаше да си почине. Реши да пропусне вечерята в полза на няколко часа повече сън.Умът му се разсея от разговора, когато мисълта за храна му напомни, че трябва да се обади на дъщеря си и да ѝ каже, че се е върнал и няма да минава през кампуса утре. Налагаше се срещата им да почака.Реши, че така може и да е по-добре. След последния им разговор двамата имаха нужда от малко време и разстояние един от друг.— Хари, чуваш ли ме? — попита Холър.Бош се изтръгна от унеса си.— Да. Просто връзката прекъсна за момент. Минавам през район с лошо покритие. Слушам те.Холър каза, че иска да обсъдят къде и кога да се обърнат към съда. Това на практика си беше купуване на съдия, но той обясни, че решението към кой съд да се обърнат ще им даде преимущество. Предполагаше, че гледането на завещанието на Ванс ще бъде в Пасадина, където е живял и починал, но това не означаваше, че трябва да подадат иска си там. Ако Вивиана Веракрус беше решена да докаже, че е негова наследница, тя би могла да го заяви на удобно за нея място.Тези решения бяха извън компетенцията на Бош и той го каза. Работата му беше да изпълни обещанието си към Ванс и просто да открие съществуващ наследник и да събере доказателствата. Холър трябваше да решава юридическите стратегии около претенциите за наследството.После добави нещо, за което си мислеше от разговора си с Габриела.— Ами ако не ги искат? — попита той.— Кой ако не иска какво? — не разбра Холър.— Парите — каза Бош. — Ако Вивиана не ги иска? Тези хора са художници. Ами ако нямат желание да управляват корпорация, да влизат в бордове, да са част от онзи свят? Когато казах на Габриела, че дъщеря ѝ и внукът ѝ може да са наследници на много пари, тя просто сви рамене, сякаш ѝ е все едно. Каза, че е изкарала седемдесет години без пари и че сега не са ѝ нужни.— Няма да стане — отвърна Холър. — Тези пари могат да променят света. Ще ги приеме. Кой човек на изкуството не иска да промени света?— Повечето искат да го направят с творбите си, а не с пари.Бош получи сигнал за чакащо повикване и видя, че е от СФПУ. Реши, че може би Бела Лурдес му се обажда с резултатите от второто претърсване на къщата на Сахун. Каза на Холър, че трябва да затваря и че ще се чуят на следващия ден, след като намери Вивиана и разговаря с нея.Превключи, но не го търсеше Лурдес.— Бош, началник Валдес е. Къде си?— Пътувам на север, тъкмо подминах центъра. Какво има?— С Бела ли си?— С Бела ли? Не, защо да съм с нея?Валдес подмина въпроса му и зададе друг. Сериозният му тон привлече вниманието на Бош.— Чувал ли си я днес?— Не и от сутринта, когато се чухме по телефона. Защо? Какво става, шефе?— Не можем да я намерим и не отговаря на мобилния си и на радиото. Записала се е сутринта в детективския отдел, но така и не се е отписала. Не е в неин стил. Тревино днес работеше с мен върху бюджета, така че изобщо не е стъпвал в отдела. Не я е виждал.— Колата ѝ на паркинга ли е?— И личната, и цивилната. Партньорката ѝ каза, че не се е прибирала у дома.В гърдите на Бош сякаш зейна дупка.— Говори ли със Систо? — попита той.— Да, той също не я е виждал — каза Валдес. — Каза, че му се обадила сутринта да провери дали е свободен да иде с нея на терена, но той беше зает с взлом в един магазин.Бош настъпи газта.— Шефе, прати веднага кола до къщата на Сахун. Тя щеше да ходи там.— Защо, какво…— Просто прати кола, шефе. Веднага. Кажи им да претърсят къщата и отвън. Особено задния двор. После ще говорим. Пътувам и ще пристигна след не повече от половин час. Пращай колата.— Веднага.Бош затвори и набра номера на Бела, макар да знаеше, че е малко вероятно да му отговори, щом не е вдигнала на началника.Включи се гласова поща и Бош затвори. Усещаше как дупката в гърдите му се разширява. 28. Излезе от вечерния трафик след центъра. С превишена скорост и неправилно използване на аварийното платно измина останалото разстояние до Сан Фернандо за двайсет минути. Имаше късмет, че използва кола под наем, защото старият му джип нямаше да успее да вдигне такава скорост.Бързо мина по коридора до кабинета на началника, но го завари празен. Хеликоптерът играчка се въртеше в кръг, задвижван от вятъра, вдиган от вентилатора на тавана.Отиде в детективския отдел и завари Валдес в кабинката на Лурдес заедно с Тревино, Систо и сержант Розенбърг, който беше дежурен тази вечер. От загрижените им физиономии си личеше, че още не са открили изчезналата Лурдес.— Проверихте ли къщата на Сахун? — попита Бош.— Пратихме кола — отвърна Валдес. — Не е там и като че ли изобщо не е ходила.— По дяволите! — изруга Бош. — Къде другаде търсихте?— Зарежи това — каза Тревино. — Ти къде беше днес?Каза го обвинително, сякаш Бош знаеше къде се намира Лурдес.— Трябваше да отида до Сан Диего — каза Бош. — По едно частно разследване. Отидох и се върнах.— Тогава коя е Айда Таунс Форсайт, по дяволите?Бош погледна Тревино.— Какво?— Чу ме. Коя е Айда Таунс Форсайт?Вдигна разпечатката за Форсайт от автомобилната база данни и Бош чак сега се сети, че я беше забравил в принтера сутринта, когато го бе потърсил Крайтън.— Да, забравих. Бях тук сутринта за двайсетина минути — каза той. — Разпечатах го, но какво общо има това с Бела?— Не знаем — каза Тревино. — Опитваме се да разберем какво става тук, по дяволите. Намирам това в принтера, проверявам в базата данни да видя дали Бела е извадила информацията и откривам, че си ти. Коя е тя?— Виж, Айда Форсайт няма нищо общо с това, ясно? Тя е свързана с частното разследване, по което работя.Знаеше, че не бива да прави това признание, но не беше в настроение да се сблъсква с Тревино и искаше по-бързо да се върнат към въпроса за Бела.Тревино се издаде за миг. Бош видя едва прикритото му задоволство, че току-що го е изложил пред човека, който го беше довел в това управление.— Не, не е ясно — каза Тревино. — За такова нещо се уволнява. И могат да бъдат повдигнати обвинения.Докато говореше, Тревино гледаше Валдес, сякаш му казваше: „Нали ти казах, че този тип само ни използва, за да има достъп до информация“.— Виж какво, капитане — отвърна Бош. — Можеш да ме уволниш и да повдигнеш обвинения към мен веднага щом намерим Бела. — Обърна се и зададе следващия си въпрос на Валдес. — Какво друго правим?— Вдигнахме на крака всички и те я търсят — каза шефът. — Свързах се също с ЛАПУ и шерифството. Защо ни каза да проверим къщата на Сахун?— Защото сутринта тя ми каза, че ще иде да я претърси отново — отвърна Бош.— Защо?Бош бързо предаде разговора с Лурдес сутринта и теорията си, че Резача на мрежи може да е изгубил ключа за колата си, което би обяснило защо е избягал от местопрестъплението и се е мъчил да намери отключена кола за задигане.— Нямаше ключ — каза Систо. — Щях да го намеря.— Никога не е зле да се провери отново със свежи очи — каза Бош. — Когато Лурдес ти се обади да пита дали можеш да идеш с нея, попита ли те за откраднати автомобили на Втора от петък?Систо осъзна, че това е подробност, която не беше споменал на шефа и капитана.— Да, вярно, попита ме — каза той. — Отговорих ѝ, че още не съм имал време да гледам за кражби от петък.Тревино бързо отиде до стената зад бюрото на Систо. Там се държаха докладите за кражби — в различни клипбордове в зависимост от престъплението. Тревино грабна онзи с надпис АВТОМОБИЛИ и погледна горния лист. После прегледа още няколко доклада.— Имаме една кражба от петък в Трета зона — каза той. — И още една в събота.Валдес се обърна към Розенбърг.— Ървин, вземи докладите. Прати коли до местата да видят дали Лурдес е правила проверка.— Разбрано — каза Розенбърг. — Аз ще поема едното място.Взе клипборда от Тревино и бързо излезе.— Има ли останал някой в Общинска инфраструктура? — попита Бош.— По това време са затворили — отвърна Валдес. — Защо?— Можем ли да влезем? Сутринта Бела каза, че ще иде там да вземе металотърсач за претърсването на къщата на Сахун.— Знам, че можем да стигнем поне до автопарка им — каза Тревино. — Там зареждаме колите.— Да вървим — каза Валдес.Излязоха от участъка през предната врата и бързо пресякоха улицата до комплекса на Общинска инфраструктура. Отидоха до лявата страна при портала към автопарка и складовете и Валдес го отвори с електронна карта, която извади от портфейла си.След като влязоха, се разделиха и започнаха да търсят Лурдес сред различните работни камиони и микробуси. Бош тръгна към задната стена, където имаше покрита с навес работилница и различни работни маси. Зад него се отваряха и затваряха врати на гаражи и шефът викаше с напрегнат глас Бела.Но отговор нямаше.Бош освети с телефона си, за да намери копчето за флуоресцентното осветление в работилницата. Имаше три работни маси, разположени перпендикулярно на задната стена. На тях имаше инструменти, материали и различни машини и устройства — резачи на тръби, шлайфмашини, бормашини и триони. Масите изглеждаха зарязани насред работа.Над третата маса имаше рафт с няколко метални тръби с дължина два и половина метра. Бош помнеше, че Лурдес му беше казала, че използват металотърсача за откриване на закопани тръби, и предположи, че тази маса се използва за водопроводни проекти и че ако има металотърсач, той би трябвало да е тук.Лурдес беше описала металотърсача като нещо на колела като косачка за трева, а не като устройствата, които използваха иманярите. Бош не видя нищо подобно и внимателно огледа цялото оборудване и другите маси. Накрая забеляза дръжка, стърчаща под една маса. Отиде при нея и издърпа оранжева машина на колела, наполовина колкото ръчна косачка. Трябваше да я огледа добре, за да разбере за какво е. На дръжката имаше прикрепен контролен панел. Бош натисна копчето за включване и на екрана светна триъгълен радар и други контроли за обхват и дълбочина.— Тук е — каза той.Думите му откъснаха другите от безплодното им търсене.— Е, ако го е използвала, явно го е върнала — рече Валдес и тропна с крак по бетонния под, показвайки яда си от поредната следа, която не беше довела до нищо.Бош хвана с две ръце дръжката на металотърсача, напъна се и повдигна двете задни колела от земята.— Това чудо е тежко. Ако го е използвала, някой трябва да ѝ е помогнал да го откара до къщата на Сахун. Няма как да се побере в колата ѝ.— Не е ли по-добре да я потърсим вътре? — попита Систо.Шефът се обърна и погледна вратата към офисите. Тримата отидоха при нея и Бош ги последва, след като върна металотърсача на мястото му. Валдес опита дръжката, но вратата беше заключена. Валдес се обърна към Систо.— Изритай я.— Вратата е метална, шефе — отвърна Систо.— Опитай — настоя Валдес. — Ти си млад и силен.Систо изрита три пъти вратата с пета. Всеки следващ удар беше по-силен от предишния, но вратата устоя. Мургавото лице на Систо стана мораво от усилието. Той пое дълбоко дъх и понечи да изрита отново, но началникът на полицията вдигна ръка и го спря.— Добре, стига толкова. Няма да се получи. Ще трябва да потърсим някой с ключ.Тревино погледна Бош и подметна:— Носиш ли си шперцовете, тежкар?За първи път го наричаше така в лицето — имаше предвид, че Бош идва от ЛАПУ.— Не — отвърна Бош и отиде до най-близкия пикап. Вдигна едната чистачка и започна да я криви наляво-надясно, докато не я изтръгна.— Какво правиш? — попита Валдес.— Дай ми минутка — отвърна Бош.Отнесе чистачката до една от масите и с клещи свали гумата от металната рамка. После отряза от рамката две парчета по седем сантиметра. Взе отново клещите и сплеска парчетата, като изви едното на кукичка. За по-малко от две минути се сдоби с онова, което му трябваше.Върна се при вратата, клекна пред ключалката и се захвана за работа.— Правил си го и преди — каза Валдес.— Сто пъти — отвърна Бош. — Някой да ми свети с телефона.Тримата включиха фенерчетата на телефоните си и насочиха лъчите над рамото му. След още три минути Бош се беше справил с вратата.— Бела? — повика Валдес, щом влязоха.Никой не отговори. Систо включи осветлението и тръгнаха по коридора, докато флуоресцентните лампи прогонваха мрака и осветяваха помещенията едно по едно. Валдес продължаваше да вика Лурдес, но във всички помещения беше тихо като в църква в понеделник вечер. Бош се отдели и влезе в стаята на служителите на реда, чиито три кабинки бяха тесни като онези на детективите от другата страна на улицата. Провери всяка кабинка, но от Лурдес нямаше и следа.След малко Систо също влезе в стаята.— Откри ли нещо?— Не.— Мамка му.Бош видя табелката на едно от бюрата и си спомни още нещо от сутрешния разговор с Лурдес.— Систо, Бела имаше ли проблеми с Докуейлър?— Какво имаш предвид?— Сутринта ми каза, че ще дойде тук да вземе металотърсача и ще помоли Докуейлър за помощ. После добави, че се надявала той да е в добро настроение. Имало ли е проблем между двамата?— Като това, че тя е запазила работата си, а той е трябвало да се премести ли?— По-скоро нещо друго.Систо трябваше да се позамисли върху въпроса, преди да предложи друг отговор.— Ами, едва ли е нещо особено, но помня, че помежду им имаше търкания, докато той беше при нас. Не мисля, че Док отначало е знаел, че тя е в другия отбор. Беше направил коментар за някаква лесбийка, не помня коя беше, но я нарече лизачка или нещо подобно. Бела побесня страшно и отношенията им доста време бяха обтегнати.Бош го гледаше в очакване да чуе повече.— Това ли е всичко?— Май да — отвърна Систо. — Тоест, не знам.— Ами ти? Имаше ли проблем с него?— Аз ли? Не, между нас всичко беше наред.— Говориш ли с него? Лафите ли си?— От време на време. Не много.— Той лесбийките ли не харесва, или жените?— Не, не е обратен, ако това имаш предвид.— Нямам предвид това. Хайде, Систо, що за тип е той?— Виж, наистина не знам. Веднъж ми каза, че докато работил в шерифството в Уейсайд, си правели гаргара с обратните.Това вече беше нещо. Уейсайд Онър Ранчо беше окръжен затвор в долината Санта Кларита. Всички новобранци биваха зачислявани там след завършването на Академията. Лурдес му беше казала, че когато видяла, че ще минат няколко години, преди да я махнат от затвора, започнала да търси работа другаде и така се озовала в Сан Фернандо.— Какво по-точно?— Ами, че ги поставяли в разни ситуации, сещаш се. В отделения, за които било ясно, че ще ги тормозят и пребиват. Обзалагали се колко време ще издържат, преди да им се случи случка.— Познавал ли е Бела, когато е бил там?— Не знам. Никога не съм го питал.— Кой от двамата дойде пръв в Сан Фернандо?— Сигурен съм, че Док.Бош кимна. Докуейлър беше по-стар служител от Бела, но тя беше запазила мястото си след съкращенията. Това нямаше как да не е събудило враждебността му.— Какво стана, когато го махнаха от управлението? — попита той. — Ядоса ли се?— Ами да, ти нямаше ли да се ядосаш? — отвърна Систо. — Но се оправи. Намериха му място тук, при това бързо — не изгуби нито една заплата.— Само че е без значка и пистолет.— Мисля, че и тук имат значки.— Не е същото, Систо. Да си чувал някога израза „Не си ли ченге, значи си боклук“?— Ами, не.Бош се умълча. Оглеждаше бюрото на Докуейлър. Нищо не изглеждаше подозрително. Чу, че Систо праща и получава есемеси.На преградата между бюрото на Докуейлър и съседното имаше карта на града, разделена на четири зони, отговарящи на зоните за патрулиране на полицаите. Имаше също и списък от съвети за откриване на незаконно преправени в жилища гаражи със снимки:Удължители, кабели и маркучи от къщата до гаража. Уплътнения на вратата на гаража. Климатици по стените. Скари за барбекю, намиращи се по-близо до гаража, отколкото до къщата. Лодки, колела и други държани в гаражи неща, оставени навън.Докато изучаваше списъка, си представи къщите, в които бяха станали изнасилванията на Резача на мрежи. Само преди три дни беше направил обиколка и на четирите. Сега видя нещо, което не бе забелязал тогава. Всяка къща имаше гараж и се намираше в квартал, в който преправените гаражи бяха проблем и можеха да привлекат вниманието на инспекторите. Къщата на Беатрис Сахун също имаше гараж.— Той е — тихо каза Бош.Систо не го чу. Бош продължаваше да мисли, да сглобява картината. Докуейлър имаше възможност да обикаля града като инспектор. Да чука по врати, да прави огледи и да си подбира жертвите, докато си върши работата. Това бе причината всеки път да е с маска.Осъзна също, че Докуейлър е човекът с ключ за бюрото му. Беше го задържал след напускането си и се беше промъкнал да прочете досието на разследването, след като Бош бе свързал случаите. Разбрал беше какво знае Бош и каква е всяка негова стъпка по разследването. А най-големият ужас беше, че Бош беше пратил Лурдес право в ръцете му. Страхът и вината кипнаха в него. Той се обърна и видя, че Систо пише на телефона си.— Това Докуейлър ли е? — остро попита той. — На него ли пишеш?— Не, на приятелката ми — каза Систо. — Пита къде съм. Защо да пиша на…Бош грабна телефона от ръката му и погледна екрана.— Какво ти става!? — възкликна Систо.Бош прочете текста и видя, че наистина е безобиден — „Скоро се прибирам“. Подхвърли телефона на младия детектив, но хвърлянето беше твърде силно за такова късо разстояние. Телефонът мина между ръцете на Систо, удари се в гърдите му и изтрака на пода.— Задник! — извика Систо и се наведе да вземе апарата. — Дано да не си го…Докато той се изправяше, Бош пристъпи напред, грабна го за яката и го натресе във вратата на стаята, така че гърбът и главата му се удариха в нея. После приближи лицето си до неговото.— Мързелив нещастник, днес трябваше да идеш с нея! А сега тя изчезна и трябва да я намерим. Разбираш ли? — Отново го натресе във вратата. — Къде живее Докуейлър?— Не знам! Пусни ме, мамка му!И блъсна Бош с такава сила, че едва не го запрати в отсрещната стена. Той удари една маса с бедрото си и празната стъклена кана за кафе на нея падна и се пръсна на пода.Привлечени от виковете и звъна на счупено стъкло, Валдес и Тревино се втурнаха през вратата. Тя се отвори рязко, удари Систо отзад и го запрати навътре в стаята.— Какво става тук? — остро попита Валдес.Като се държеше за тила, Систо посочи Бош с пръст.— Тоя е побъркан! Дръжте го по-далеч от мен.Бош също го посочи.— Ти трябваше да идеш с нея. Но си се измъкнал и тя е дошла тук сама.— Ами ти, старче? Случаят не е мой. А твой. Ти трябваше да си тук, не аз.Бош се обърна и погледна Валдес.— Докуейлър. Къде живее?— Май в Санта Кларита — отвърна Валдес. — Поне живееше там, когато работеше при мен? Защо? Какво става?И сложи ръка на рамото на Бош, за да не би да тръгне към Систо. Бош се отърси от ръката му и посочи бюрото на Докуейлър, сякаш то беше някакво необоримо доказателство, което можеше да види само той.— Той е. Докуейлър е Резача на мрежи. И Бела е в ръцете му. 29. Взеха две коли и потеглиха с включени светлини и сирени по автострада 5. Валдес и Бош бяха в първата кола — караше Валдес. Началникът на полицията мъдро бе разделил Бош от Систо, който беше във втората кола до шофьора и сигурно се цупеше, че спречкването му с Бош беше довело до раздялата с шефа.Валдес даваше заповеди на някой в участъка:— Не ми пука. Обадѝ се на когото трябва. Намери ми проклетия адрес. Ако трябва, прати коли до домовете им, за да получиш отговор.Затвори и изруга. Засега от участъка не бяха успели да се свържат с директора на Общинска инфраструктура или с някой друг от градската управа, за да научат адреса на Докуейлър. Бяха проверили в базата данни, преди да тръгнат, но се оказа, че Докуейлър някак се е изхитрил да се възползва от бюрократично недоглеждане и да запази недостъпността на данните си като полицай близо пет години след напускането на управлението.Затова пътуваха към Санта Кларита, водени единствено от спомена на Валдес, че Докуейлър е живял някъде там преди пет години.— Може да стигнем и да не знаем накъде да продължим — каза Валдес, удари с длан волана и смени темата. — Каква беше онази история със Систо, Хари? Никога не съм те виждал да се държиш така.— Съжалявам, шефе — отвърна Бош. — Изтървах се. Ако можех сам да се тресна във вратата, щях да го направя. Но си го изкарах на Систо.— Какво си изкара?— Трябваше да съм с Бела днес. Случаят е мой и трябваше да съм там. А вместо това ѝ казах да вземе Систо и трябваше да се сетя, че ще отиде сама, ако него го няма.— Виж, дори не знаем дали версията за Докуейлър е вярна. Така че стига си се самобичувал. Искам да си съсредоточен ето там. — И посочи напред през прозореца.Бош се опита да се сети за друг източник за адреса на Докуейлър. Ако той все още се ползваше със защита като полицай, щеше да им е доста трудно да го намерят. Помисли си дали да не се обади в Уейсайд и да види дали някой от служителите в затвора не го помни и не знае адреса му. Изглеждаше малко вероятно, защото Докуейлър отдавна беше напуснал шерифството.— Той кога дойде да работи в Сан Фернандо? — попита Бош.— Мисля, че през две и пета или две и шеста — каза Валдес. — Вече беше тук, когато постъпих. Да, трябва да е било през две и шеста. Помня, че тъкмо беше направил пет години и имаше право на гарантирано място, когато се наложи да го съкратя.— Казал е на Систо, че навремето в Уейсайд той и други заместник-шерифи са манипулирали задържаните и са устройвали побоища.— Помня, че по онова време изловиха доста надзиратели. Белите от Уейсайд, помниш ли?Бош се досещаше. Трудно му беше да си спомни конкретните групи или инциденти, защото изглеждаше, че през последното десетилетие скандалите около затвора вървяха един след друг. Предишният шериф беше подал позорно оставка по време на разследване на ФБР на проблеми в затвора. Беше съден за корупция и неколцина от заместниците му вече бяха влезли зад решетките. Това бяха някои от причините, които бяха накарали Бела Лурдес да се махне оттам, дори това да бе означавало да се премести в много по-малкото управление на Сан Фернандо.— И защо съкрати него вместо Бела? — попита Бош. — Той е бил по-стар служител, нали?— Беше, но трябваше да направя онова, което е най-добро за управлението — каза Валдес.— Много политически отговор. И политкоректен.— Но е верен. Познаваш Бела. Оправна е. Обича си работата, иска да допринесе. Докуейлър… беше малко грубиян. Така че когато Марвин ми каза, че мога да предложа на един от хората ми мястото в общината, задържах Лурдес и прехвърлих Докуейлър. Помислих си, че му подхожда. Нали разбираш, да казва на хората да си косят тревата в дворовете и да си подкастрят плетовете.Марвин беше Марвин Ходж, градският управител. Бош поклати глава, когато отговорът на началника му му напомни за провалите му по случая Резача на мрежи.— Какво? — попита Валдес. — Мисля, че взех правилното решение.— Не е това — каза Бош. — Наистина си взел правилното решение. Но може би си сгрешил с мен. Пропуснах много неща по този случай. Май през времето извън системата съм изгубил тренинг.— Какво си пропуснал?— Ами, миналия петък обиколих последните четири местопрестъпления — онези, за които знаехме. Нали се сещаш, всички на една обиколка и по реда на извършването им. Не го бях правил и исках да видя дали няма да ми просветне нещо, дали няма да се сетя каква е връзката. И не я видях. Беше пред очите ми, а не я видях… Всички къщи имат гаражи.— Да, но това е съвсем обичайно. Буквално всяка построена след Втората световна война къща има гараж. Особено в този град.— Няма значение. Трябваше да сглобя картинката. Залагам си заплатата, че ще се окаже, че Докуейлър е инспектирал тези къщи и гаражи за непозволено преправяне в жилища — има си списък с признаци на преградата в кабинката му. Така е подбирал жертвите си. Затова са и маските. Защото жертвите биха могли да го запомнят от инспекцията.— Ти не получаваш заплата, Хари.— А след тази издънка и не заслужавам.— Виж, що се отнася до Докуейлър, засега всичко е само теория. Нямаме абсолютно никакво доказателство, че той е Резача на мрежи. Теорията изглежда добре, но теориите не вкарват в затвора.— Той е.— Това, че го повтаряш, не го прави истина.— Надявай се да го прави. Иначе търсим Бела на погрешното място.След тези думи в колата се възцари мълчание през следващите три километра. Но после Бош започна да задава въпроси, за да не му се налага да мисли за Бела.— Докуейлър как прие пращането в десета глуха?— Казано по този начин, изглежда доста зле — каза Валдес. — Но всеки път, когато се налагаше съкращение, правехме всичко възможно да уредим по някакъв начин хората. Както ти казах, Марвин ми даде мястото в Общинска инфраструктура и аз го предложих на Докуейлър. Той прие, но не беше особено щастлив. Искаше да прехвърлим мястото му от Общинска инфраструктура в полицейското управление, но нещата не стават така.— Ядоса ли се, че Лурдес и Систо не са съкратени преди него?— Не знам дали знаеш, но Систо е син на дългогодишен общински съветник. Ясно беше, че ще си запази мястото, и Докуейлър го знаеше. Така че да, насочи яда си преди всичко към Бела. Каза, че тя остава, а той си отива, защото тя била хем ченге, хем жена. После ме попита дали това, че е лесбийка, не я прави още по-ценна.Телефонът на началника иззвъня и той вдигна веднага.— Казвай.Заслуша се и повтори на глас за Бош някакъв адрес на Стонингтън Драйв, Сагъс. Бош се сети къде е и моментално усети тръпка и още едно потвърждение за Докуейлър си идваше на мястото.— Интересно — каза Валдес по телефона. — Прати ми картата за второто място. И започвай да събираш ОСР. Ще реша за тях в зависимост на какво попаднем. Пиши ми, когато всички са готови за действие.Бош знаеше, че Отрядът за специално реагиране е версията на специалните части в СФПУ. Полицаите в него идваха от всички поделения на управлението, бяха обучени за действия в критични ситуации и владееха майсторски оръжието.Валдес затвори и попита:— Вкара ли адреса в джипиеса?— Не — отвърна Бош. — Знам как да стигнем там. Мястото е в Хаскел Каниън и с Бела бяхме там миналата събота, докато проследявахме ножа на Резача на мрежи.— Майтапиш се.— Не. Докуейлър е нашият човек, сигурен съм. Първоначалният собственик съобщил, че откраднали ножа от колата му. Каза ни, че по това време някакъв заместник-шериф живеел в къщата срещу неговата. Докуейлър вероятно го е познавал, бил е в тази част на квартала. Може да е видял собственика с ножа. Не знам какво точно е станало, но не може да става въпрос за случайно съвпадение. Няма случайни съвпадения. Докуейлър е откраднал ножа.Валдес кимна. Вече започваше да вярва.— Всичко си идва по местата, Хари.— Само да се надяваме, че не е твърде късно за Бела — отвърна Бош. 30. Бош упъти Валдес към Сагъс и в квартала от другата страна на Хаскел Каниън Уош, където Резача на мрежи беше откраднал ножа.По пътя началникът му преразказа втората част от разговора с участъка. Обясни, че политиката на града изисквала всички служители да искат разрешение, ако работят на друго място. Така се избягвал конфликт на интереси или втори работни места, които могат да се окажат злепоставящи. Политиката била наложена преди десетина години, когато „Лос Анджелис Таймс“ писал, че някакъв помощник градски управител продуцирал и участвал в порно под псевдонима Горещия Тори.— Преди две години Докуейлър поискал и получил разрешение да работи почасово като нощна охрана в студиото „Хари Муви Ранч“ в Каниън Каунти — каза Валдес. — Така че имаме втори адрес. Бил ли си там?— Не — отвърна Бош.— Хубаво местенце. Ходих два пъти със зет ми, той е сценарист. Студиото е огромно, с площ около осемдесет хектара, на които снимат какво ли не. Уестърни, криминални глупости, дори научна фантастика. Има всякакви постройки в гората, използват ги за престрелки и такива неща. Хич не ми се иска да го казвам, но ако Докуейлър има достъп до това място, ще има да търсим Бела до утре. Така че наредих ОСР да е в готовност. Ще знаем дали ще ни потрябват, след като стигнем в дома на Докуейлър и видим какво има там.Бош кимна. Планът беше добър.— Как искаш да подходим към къщата? Направо или първо да скираме?— Какво?! — не разбра Валдес.— Да я скираме. Не го ли помниш от ЛАПУ? Съкратено от „скицираме“. Нали се сещаш, първо да огледаме мястото и после да съставим план. Вместо просто да почукаме на вратата.— А, ясно. Мисля да я скираме. Ти?— Съгласен.Валдес се обади на Тревино и му разказа всичко, включително за киностудиото, където може да се наложи да ходят по-късно. Даде му потвърдения адрес на къщата на Докуейлър и съставиха план, според който колите ще влязат в района от противоположните страни, след което четиримата ще продължат пеша, ще огледат мястото и ще се срещнат в задния двор, ако може да се стигне до него.— И не забравяй — каза Валдес. — Този тип беше ченге. Трябва да приемем, че е въоръжен.Когато затвори, вече бяха в квартала и бе време да се разделят. Валдес изгаси светлините. Влязоха от северната страна и спряха на три къщи от адреса на Докуейлър. Преди да слязат от колата, Бош и Валдес извадиха оръжията си, провериха дали в цевта има патрон и ги прибраха в кобурите.Бош прие, че има по-голям тактически опит от началника, и затова тръгна пръв, без да го обсъждат. Валдес го последва. Средата не беше типично градска. Нямаше паркирани на улицата коли, а онези на алеите бяха малко. Имаше съвсем малко места за прикритие и Бош лесно забеляза Систо и Тревино, които идваха откъм другата пресечка.Бош се насочи към къщата до тази на Докуейлър и спря при ъгъла на гаража. Валдес застана до него и двамата огледаха дома на Докуейлър. Беше в стил ранчо със скромни размери. Задният двор не беше заграден. Това вероятно означаваше, че няма куче. Лампата над предната врата светеше, но в самата къща като че ли цареше мрак.Бош кимна на Валдес и двамата тръгнаха към задния двор. Бош опита да надникне вътре, но прозорците бяха с дръпнати завеси и беше твърде тъмно, за да различи нещо.Когато Бош и Валдес стигнаха задния двор, Тревино и Систо вече ги чакаха от другата страна на барбекюто. Над задната врата също имаше лампа, но беше слаба и светлината ѝ не стигаше далеч.Четиримата се събраха до барбекюто. Бош се огледа. Задният двор се спускаше към потока и се губеше в непрогледния мрак. Той погледна отново къщата и видя от дясната страна пристройка — малко остъклено помещение. Приличаше на импровизирано допълнение и Бош се запита дали Докуейлър, който беше общински служител, не го е добавил без разрешение.— Май няма никой — каза Систо.— Трябва да сме сигурни — отсече Бош. — Вие двамата останете при задната врата, а ние с шефа ще почукаме на предната.— Става — каза Валдес, преди някой от другите двама да успее да възрази.Бош тръгна обратно покрай къщата и Валдес го последва, след като заръча на екипа в задния двор да е нащрек. Почти бяха стигнали до ъгъла, когато силни светлини осветиха поляната и в алеята влезе кола.Бош залепи гръб за стената. Валдес спря зад него. Чу се как вратата на гаража се отваря, но звукът не беше последван от ръмженето на двигател. Вместо това Бош чу как той угасва, след което вратата на колата се отвори и затвори. След секунди се чу силен метален трясък.Бош погледна към Валдес и кимна. Пристъпи до ъгъла и надникна в предния двор. Колата беше бял пикап с кемпер. Бош видя мъж при задната врата — беше я отворил току-що и се беше навел вътре, но не се виждаше какво прави. Не видя друг човек в или около пикапа.— Ела на моето място и ми кажи дали е той — прошепна Бош на Валдес.Смениха си местата и Валдес надникна иззад ъгъла. Наложи се да изчака, докато мъжът не се показа, после вдигна палец. Беше Докуейлър.— Виждаш ли какво прави? — попита Бош. — Бела вътре ли е?Валдес поклати глава. Бош не разбра дали това е отговор на двата му въпроса, или само на първия.Внезапно откъм началника се чу силен звън и той бързо грабна телефона от колана си и изключи звука.Разбира се, беше късно.— Стой на място! — избумтя гласът на Докуейлър. — Не мърдай, мамка ти!Бош стоеше зад Валдес и не виждаше Докуейлър. Остана залепен за стената — ако Докуейлър беше решил, че има само един неканен гост, Бош можеше да успее да направи нещо.— Въоръжен съм и съм опитен стрелец — извика Докуейлър. — Излез така, че да ти виждам ръцете.Лъчът на фенер се насочи към ъгъла и Валдес бе осветен като мишена. Началникът виждаше повече от Бош, но той предположи, че най-вероятно Докуейлър е насочил пистолет към него. Валдес вдигна ръце и излезе на светлината. Това беше храбър ход и Бош знаеше, че го е направил, за да отвлече вниманието на Докуейлър от ъгъла.— Хей, Док, по-спокойно — каза Валдес. — Валдес съм. Свали оръжието.В гласа на Докуейлър се долавяше искрена изненада.— Шефе? Какво правиш тук?Валдес продължи да върви от ъгъла към улицата. Бош тихо измъкна пистолета си от кобура и го хвана с две ръце. Беше готов да изскочи и да стреля.— Търся Бела — каза Валдес.— Бела ли? — повтори Докуейлър. — Лурдес ли имаш предвид? Защо я търсиш тук? Тя нали живее в града.— Стига, Док. Свали оръжието. Познаваш ме. Никой не те заплашва. На открито съм. Свали го.Бош се запита дали Систо и Тревино са ги чули и какво ще предприемат. Погледна покрай стената към задния двор, но не видя никого. Ако идваха, вероятно го правеха от другата страна. Това беше добър ход — така имаха подход от два ъгъла към човека с оръжието.Пристъпи към ъгъла. Валдес вече беше почти на шест метра от къщата, на половината път от улицата. Още държеше ръцете си вдигнати и на светлината на фенерчето плътно прилепналата му черна тениска напомни на Бош, че началникът не носи бронежилетка. Това беше нещо, което трябваше да отчете: знаеше, че може да се наложи да действа пръв, за да попречи на Докуейлър да стреля по Валдес.— Какво правиш тук, шефе? — остро попита Докуейлър.— Казах ти — спокойно отвърна Валдес. — Търся Бела.— Кой те прати тук? Онзи гадняр Бош ли?— Защо пък Бош?Преди Докуейлър да успее да отговори, от предния двор се разнесоха викове и Бош позна гласовете на Тревино и Систо.— Свали оръжието!— Докуейлър, свали оръжието!Бош излезе от прикритието си. Докуейлър беше насочил фенера и пистолета към другата страна, където Тревино и Систо бяха заели позиция за стрелба.Бош осъзна, че може да се хвърли върху Докуейлър, който беше толкова зает с другите трима на двора, че не очакваше четвърти. Взе разстоянието до задницата на пикапа за по-малко от три секунди.Валдес го видя, разбра, че трябва да отклони прицела на Докуейлър от другите двама, преди Бош да го блъсне, и извика:— Кърт!Докуейлър започна да обръща фенера и пистолета към шефа на полицията. Бош го блъсна с цялата си тежест в лявата ръка и торса. Докуейлър изпъшка и падна тежко на земята. Бош отскочи и падна в другата посока.Нямаше изстрели. Систо се хвърли върху Докуейлър, сграбчи дясната му ръка с двете си ръце, изтръгна му пистолета и го запрати на безопасно разстояние. Валдес също се хвърли в мелето и Докуейлър, макар да бе по-едър и силен от всеки от четиримата, беше овладян. Бош изпълзя да затисне с тежестта си краката му, докато Тревино извиваше ръцете му назад, за да ги закопчае.— Какво правите, мамка му? — извика Докуейлър.— Къде е тя? — извика в отговор Валдес. — Къде е Бела?— Не знам за какво говориш — успя да отвърне Докуейлър, макар че Систо натискаше лицето му в тревата. — От две години не съм я виждал и чувал тая кучка.Валдес се изправи и нареди:— Вдигнете го. Ще го вкараме вътре. Вижте дали има ключове.Фенерчето беше паднало и лъчът му беше насочен настрани. Бош го взе и започна да осветява тревата в търсене на оръжието. Когато го видя, стана и отиде да го прибере.Докуейлър се възползва от възможността да направи един последен опит да се изправи, но Тревино заби коляно в ребрата му и той престана да се съпротивлява.— Добре де, добре. Предавам се. Задници такива! Четирима срещу един! Майната ви!Тревино и Систо започнаха да го пребъркват за ключове.— Не, майната ти на теб, Докуейлър — каза Систо. — Казвай къде е Бела. Знаем, че си я отвлякъл.— Вие сте се побъркали бе! — отвърна Докуейлър.Бош освети отворената задна врата на пикапа и застана така, че да може да насочи лъча към кемпера. Страхуваше се какво може да види.Вътре обаче имаше само различни инструменти и не ставаше веднага ясно какво е правил Докуейлър зад колата, докато го наблюдаваха иззад ъгъла на къщата.Бош видя ключодържател на вратата, взе го и каза:— Намерих ключовете.Докато Систо и Тревино изправяха Докуейлър, Валдес дойде да погледне каросерията на пикапа.— Това не беше съвсем по правилника — каза Бош. — Как искаш да действаме нататък? Нямаме заповед, а той няма да ни покани вътре.— Няма ВП, но пък колкото искаш НО, ако питаш мен — отвърна Валдес. — Трябва да влезем. Хайде.Бош беше съгласен с него, но беше по-добре, когато началникът на полицията лично взема решението. За разрешително за обиск бяха нужни вероятна причина и подпис на съдия, но неотложните обстоятелства имаха предимство. Нямаше изрична законна дефиниция, която да очертава кои извънредни ситуации позволяват престъпването на конституционните права, но Бош смяташе, че изчезнал полицай и размахващ оръжие бивш колега могат да бъдат приети от всеки един съд.Докато вървеше към вратата, провери отворения гараж. Беше пълен с кашони и палети. Нямаше място за пикапа и Бош се зачуди защо Докуейлър беше отворил гаража.Стигна до вратата и освети ключодържателя. Имаше няколко ключа, сред които разпозна универсалния ключ, който запалваше всички полицейски коли, както и малък бронзов ключ, предназначен за по-малка ключалка. Бръкна в джоба си, извади своя ключодържател и сравни бронзовия ключ с ключа за чекмеджето с досиетата в детективския отдел. Зъбците съвпадаха точно.За Бош вече нямаше никакви съмнения. Докуейлър беше запазил ключа от бюрото след преместването му в Общинска инфраструктура и именно той бе проверявал тайно досието на Резача на мрежи.Бош отключи с втория ключ, който опита, и задържа вратата отворена, докато Систо и Тревино вкарваха Докуейлър вътре.Валдес беше последен. Бош държеше ключодържателя на Докуейлър за ключа за бюрото.— Какво е това? — попита Валдес.— Ключът от чекмеджето на бюрото ми — каза Бош. — Миналата седмица установих, че някой чете досиетата ми, особено това за Резача на мрежи. Помислих си, че може да е някой от отдела. Но е бил той.Валдес кимна. Още един детайл си заставаше на мястото.— Къде да го сложим? — попита Систо.— В кухнята, ако има маса и столове — отвърна Тревино. — Ще го закопчаем за някой стол.Бош последва началника по коридора и наляво до кухнята. Систо и Тревино вече закопчаваха Докуейлър с белезници за един стол пред затрупана маса в малката ниша за хранене, каквато представляваше остъклената пристройка, която Бош бе забелязал от задния вход. Трите ѝ стени бяха остъклени и имаха венециански щори, които контролираха нагряването на стъклото от слънцето. Бош се зачуди дали Докуейлър е има предвид жегата, когато е добавил помещението към къщата си.— Пълни глупости — каза бившият детектив, щом го закопчаха. — Нямате заповед, нямате причини, нахлухте в дома ми. Това няма да издържи в съда и задниците и на четирима ви ще бъдат мои. Както и Сан Фернандо.Лицето на Докуейлър беше изцапано от борбата в предния двор, но на рязката флуоресцентна светлина в кухнята Бош видя лекото обезцветяване в ъгълчетата на очите му и неестествената подутина в горната част на носа. Остатъчни следи от синини и подуване след силен удар. Забеляза също, че Докуейлър се е опитвал да скрие синините с грим.Масата в кухнята беше като място за плащане на сметки. Имаше фактури за кредитни карти и две чекови книжки, събрани небрежно от лявата страна. Отдясно имаше кочани билети, финансови записи и купчини неотворена поща. В средата се мъдреше чаша за кафе, пълна с химикалки и моливи, както и пълен с фасове пепелник. В къщата отчетливо се долавяше миризма на пушач. Бош я усещаше с всяко вдишване.Отиде до прозореца над умивалника и го отвори, за да влезе свеж въздух. После се върна при масата. Премести чашата наляво, защото искаше между него и Докуейлър да няма нищо, докато разговарят. Издърпа стола срещу него. Знаеше, че в разпита, който предстои, има два залога — Бела Лурдес и случая Резача на мрежи.Бош понечи да седне, но Тревино го спря.— Чакай малко. — Посочи към коридора. — Шефе, да излезем да поговорим за момент. Бош, ти също. Систо, остани с него.— Да, идете да си поговорите — подигравателно се обади Докуейлър. — Опитайте се да решите как успяхте да преебете цялата работа и как точно ще я отебете.Бош се обърна при арката, която водеше от кухнята в коридора. Погледна Докуейлър, после Систо. Кимна. Каквито и да бяха различията им, Систо и Тревино бяха постъпили правилно, като бяха минали от другата страна на къщата. Шефът можеше да е мъртъв, ако не го бяха направили.Тревино изведе Бош и Валдес в коридора и започна направо по същество:— Аз ще проведа разпита.Бош погледна Валдес и изчака за момент шефът да възрази. Но Валдес не каза нищо. Бош отново погледна Тревино и каза:— Чакай малко. Случаят е мой. Познавам го по-добре от всеки друг. Аз трябва да проведа разпита.— Приоритетът тук е Бела — каза Тревино. — Не случаят. А аз я познавам по-добре от теб.Бош поклати глава, сякаш не разбираше.— Това е безсмислено. Няма значение колко добре я познаваш. А колко добре познаваш случая. Той е Резача на мрежи. Отвлякъл е Бела, защото е напреднала твърде много по случая или е решил така, когато е отишла при него. Нека аз да го разпитам.— Още не знаем със сигурност дали той е Резача на мрежи — каза Тревино. — Първо трябва да…— Видя ли очите му? — прекъсна го Бош. — Подутините и синините там, където го е ударила Беатрис Сахун. Опитва се да ги скрие с грим. Няма съмнение. Той е Резача на мрежи. Ти може и да не го знаеш, но аз знам. — Отново се обърна към Валдес. — Шефе, аз трябва да го направя.— Хари — каза началникът. — Двамата с капитана го обсъдихме още преди да са станали нещата с Бела. Става въпрос какво ще последва нататък. Нали знаеш, в съда. Покрай твоята история.— Моята история ли? — изуми се Бош. — Сериозно? Имаш предвид онези над сто убийства, които съм разкрил ли? Тази история?— Знаеш какво има предвид — каза Тревино. — Спорните неща. Могат да ги използват срещу теб в съда. Това те компрометира.— Да не забравяме и другия проблем — добави Валдес. — Ти не си редовен полицай и това е нещо, за което ще се заяде всеки адвокат. Няма да изглежда добре пред съдебните заседатели.— Аз работя седмично сигурно толкова часове, колкото и Систо — каза Бош.— Това няма значение — отвърна Тревино. — Ти си от резерва. Точка. Аз ще проведа разпита и искам да огледаш къщата и да търсиш някакви признаци за Бела или следи, че я е държал тук. А след като приключиш с това, огледай пикапа.Бош погледна за трети път Валдес и му стана ясно, че е на страната на Тревино.— Направи го, Хари — каза той. — Заради Бела, нали?— Да, разбира се — отвърна Бош. — Заради Бела. Викнете ме, когато ви потрябвам.Тревино се обърна и тръгна към кухнята.Валдес се задържа за момент и само кимна на Бош, след което последва капитана. Бош беше адски раздразнен, че го изваждат от собствения му случай, но не смяташе да поставя професионалната си гордост и емоциите пред крайната цел, особено когато Бела Лурдес бе в неизвестност. Не се съмняваше, че той трябва да проведе разпита и че има повече умения да измъкне информация от Докуейлър. Но също така вярваше, че рано или късно ще може да ги използва.— Капитане? — каза той.Тревино се обърна и го погледна.— Не забравяй да му прочетеш правата — посъветва го Бош.— Благодаря, че ми напомни — каза Тревино, обърна се и влезе в кухнята. 31. Бош влезе в дневната и тръгна по коридора към спалните. Знаеше, че трябва да е много внимателен и да остави емоциите настрана. Смяташе, че неотложните обстоятелства около изчезнал полицай му дават право да претърси къщата на Докуейлър без риск да наруши закона. Но търсенето на доказателства по случая Резача на мрежи беше друг въпрос. За това му трябваше заповед. Това противоречие го поставяше в затруднено положение. Трябваше да претърси къщата за Лурдес и за следи къде би могла да бъде, но не можеше да рови за доказателства, че Докуейлър е изнасилвачът.Трябваше да бъде и реалист. Новооткритите данни за Докуейлър и фактът, че е задържал ключа и тайно е влизал в участъка да чете следствено досие, бяха убедително доказателство, че той е Резача на мрежи. Предвид това заключение беше малко вероятно да открият Бела жива, ако изобщо я откриеха. Бош трябваше да сложи на първо място случая Резача на мрежи и да го запази от евентуални бъдещи атаки в съда.Сложи си ръкавици и започна да претърсва от края на коридора, като вървеше обратно към кухнята. Имаше три спални, но само една беше използвана като такава. Претърси първо стаята на Докуейлър, в която цареше пълен хаос — дрехи и обувки бяха разхвърляни по пода около леглото, най-вероятно там, където са били пуснати. Самото легло не беше оправено и чаршафите сивееха. Стените бяха пожълтели, но не от боя. В стаята се носеше кисела миризма на пот и цигарен дим. Бош прикри устата си с длан, докато вървеше през нея.Банята към спалнята също беше неподредена, с още дрехи във ваната и ужасно мръсна тоалетна. Бош взе една закачалка от пода и прерови с нея ваната, за да провери дали под дрехите не е скрито нещо. Дрехите във ваната изглеждаха мръсни по различен начин от онези в спалнята. Бяха изцапани със сива прах на гранули, която можеше да е от бетон. Бош се запита дали мръсотията не е от инспектиране на някакъв проект на Обществена инфраструктура.Малката душкабина беше празна, белите ѝ плочки бяха посивели като чаршафите, а в канала имаше още бетонна прах и гранули. След това Бош влезе в малкия дрешник и го откри изненадващо подреден, най-вече защото повечето дрехи, които би трябвало да са тук, се намираха в спалнята и ваната.Двете други стаи се използваха като складове. В малката имаше оръжейни шкафове със стъклени врати, в които бяха наредени няколко карабини и пушки. Повечето бяха с етикети на предпазителите, на които се посочваше с какви муниции трябва да се зареждат. По-голямата стая за гости се използваше като склад за стоки от първа необходимост. Имаше палети бутилирана вода, енергийни напитки и кутии с консерви и храни на прах с дълъг срок на годност.Шкафовете в двете стаи бяха заредени с подобни неща и в тази част на къщата нямаше следа от Бела. Докато претърсваше спалните, Бош чуваше приглушени гласове от кухнята. Не можеше да различи думите, но долавяше тона на отделните гласове. Говореше предимно Тревино. Очевидно нямаше никакъв напредък с Докуейлър.В коридора до спалните Бош забеляза падаща врата към тавана. Около нея имаше размазани отпечатъци от пръсти, но те не показваха откога Докуейлър не се е качвал горе.Бош се огледа и видя подпряна в ъгъла пръчка с дължина метър и двайсет и с кука в края. Взе я, провря куката през халката на вратата и дръпна. Оказа се, че входът към тавана много прилича на онзи в дома на Оливия Макдоналд. Бош разпъна сгъваемата стълба и започна да се изкачва.Напипа шнура за лампата и след минута оглеждаше тавана. Пространството беше малко и пълно с още припаси, натрупани до гредите на покрива. Той се качи горе, за да огледа между кашоните и да се увери, че Бела Лурдес не е тук. После слезе, но остави вратата на тавана отворена и стълбата спусната, за да може да бъде претърсено по-подробно със заповед.Когато влезе в дневната и трапезарията, ясно можеше да чува какво се говори в кухнята. Докуейлър отказваше да сътрудничи и Тревино беше преминал към заплахите. Бош знаеше, че те рядко успяват.— Свършено е с теб, приятел — каза Тревино. — Това е ДНК случай. Щом съпоставим твоята с онази по жертвите, край. Свършено е с теб. Ще получиш последователни присъди и никога няма да излезеш на свобода. Единственият начин да си помогнеш е да ни върнеш Бела. Кажи ни къде е и ще се застъпим за теб. Пред прокурора, пред съдията, пред всеки.Думите му бяха посрещнати с мълчание. Всичко казано от капитана бе вярно, но във формата на заплаха нямаше да накара заподозрян с профила на Резача на мрежи да проговори. Бош знаеше, че най-добрият начин е да подходи към неговия нарцисизъм и гений. Хари щеше да се опита да накара Докуейлър да си помисли, че той контролира разпита, и да изцеди информацията от него капка по капка.Прекоси дневната до коридора към входа. Валдес се беше облегнал на стената до арката към кухнята и гледаше как разпитът не води доникъде. Погледна Бош и вдигна брадичка — питаше го дали е намерил нещо. Бош само поклати глава.Точно преди входа на кухнята се намираше вратата към гаража. Бош влезе, запали лампите и затвори след себе си. Това помещение също се използваше като склад на стоки от първа необходимост — палети с консерви, вода и продукти на прах. Докуейлър беше успял по някакъв начин да се сдобие и с готови храни на прах, използвани от военните. Имаше и други припаси. Кашони с батерии, фенери, пакети за първа помощ, инструменти, филтри за въглероден двуокис и вода, както и ензими за пречистване на вода и за химически тоалетни. Имаше също светещи пръчки и медицински запаси като бетадин и калиев йодид. Бош ги помнеше от военното си обучение, когато заплахата от ядрен холокост от Съветския съюз изглеждаше реална.И двете вещества трябваше да предпазят щитовидната жлеза от радиоактивния йод. Явно Докуейлър се беше приготвил за всичко, от терористична атака до ядрен взрив. Бош се върна при вратата и надникна вътре. Привлече вниманието на Валдес и му направи знак да дойде в гаража.Началникът на полицията влезе и погледът му се спря върху припасите в средата на гаража.— Какво е това?— Докуейлър е маниак на тема оцеляване — каза Бош. — Май е вложил всичките си пари в тези неща. Таванът и двете стаи са пълни с подобни запаси и оръжия. В едната спалня има цял арсенал. И изглежда би могъл да издържи тук три-четири месеца, стига да няма нищо против да яде военна говежда яхния от консерва.— Е, надявам се да не е забравил отварачка за консерви.— Това може да обясни донякъде мотивите му. Когато наближава краят на света, хората правят така — вземат всичко, което поискат. Тревино има ли напредък?— Никакъв. Докуейлър се прави на интересен — отрича всичко, а после намеква, че може и да знае нещо.Бош кимна. Очевидно неговият ред щеше да дойде веднага щом приключи с претърсването.— Ще огледам пикапа и ще се обадя на съдия. Искам заповед, за да се захванем с основно претърсване на това място.Валдес беше достатъчно умен да разчете мислите му.— Мислиш, че Бела я няма, а?Бош се поколеба, но накрая кимна сериозно.— Защо му е да я държи жива? Нашият профайлър каза, че този тип ще се преобрази в убиец. Бела би могла да го идентифицира. Защо да я оставя да живее?Валдес наведе глава.— Съжалявам, шефе — каза Бош. — Просто съм реалист за тези неща.— Знам — каза Валдес. — Но няма да спрем, докато не я намерим. В един или друг вид.— Не бих искал да е в другия.Валдес го тупна по рамото и влезе в къщата.Бош тръгна по тесния проход между запасите към алеята и пикапа на Докуейлър. Кабината не беше заключена и той отвори дясната врата, тъй като бе най-вероятно да открие следи дали Бела Лурдес е била в колата на седалката до шофьора. На седалката лежеше затворена торбичка от „Макдоналдс“. Бош свали едната си ръкавица и докосна торбичката с опакото на пръстите си. Беше леко топла — явно Докуейлър се беше прибрал, след като бе излязъл да си вземе вечеря.Сложи си отново ръкавицата и отвори торбичката. Взетото от поляната фенерче още беше у него. Той го извади от задния си джоб и освети торбичката. Вътре имаше два сандвича и две големи порции пържени картофи.Бош знаеше, че съдържанието на торбичката лесно може да мине за вечеря за едър човек като Докуейлър, но знаеше също, че вероятно е вечеря за двама. За първи път от идването си тук изпита надежда, че Бела е жива. Замисли се дали Докуейлър не е минал през къщата, преди да отнесе храната на пленницата си на някое друго място, или тя е някъде тук и просто не я е намерил. Помисли си за дренажния поток зад къщата на Докуейлър. Може би тя беше някъде там.Остави торбата с храна на мястото ѝ и освети тъмната постелка и отстрани на седалката. Не видя нищо, което да привлече вниманието му или да подскаже, че Бела е била в пикапа.Остави фенерчето включено и отиде зад пикапа. Насочи лъча към ъглите на кемпера. Отново не видя нищо, което би могло да се свърже с Лурдес или Резача на мрежи. Въпреки това Докуейлър беше правил нещо тук, когато телефонът на началника иззвъня. Освен това беше отворил гаража, без да има намерение да паркира пикапа в него. Бош още не можеше да се сети какво е смятал да прави.В каросерията имаше обърната ръчна количка, количка на две колела и няколко дълги инструмента — три лопати, мотика, метла с дълга дръжка и кирка, както и няколко парцала, за да не се цапа подът. Лопатите не бяха еднакви. Едната беше права със заострен връх за копаене, а другите две бяха с различни ширини, за изхвърляне. Всички бяха мръсни — по правата лопата имаше тъмночервена пръст, а по другите беше полепнала същата сива прах от бетон като във ваната.Бош освети колелото на ръчната количка и видя, че по гумата му има по-големи парченца бетон. Докуейлър несъмнено се беше забъркал в някакъв проект с бетон, но Бош се опита да пропъди тревогите си, че е погребал Бела Лурдес. Дрехите във ваната със същата мръсотия като тази по инструментите означаваха, че се е преобличал няколко пъти. Това говореше за продължителен проект, а не за нещо от последните осем часа, през които беше изчезнала Бела.Червената пръст по правата лопата обаче будеше тревоги. Лопатата би могла да бъде използвана и изцапана навсякъде.Бош хвана количката с две колела и я изтегли на задния капак, за да я огледа по-добре. Предположи, че Докуейлър я използва за разместване на кашоните в дома и гаража си. Забеляза етикет на моста между двете колела. На него пишеше:Собственост на град Сан ФернандоОтдел Общинска инфраструктураДокуейлър беше откраднал или заел количката за свои цели. Бош предположи, че при по-внимателен оглед ще се окаже, че много от инструментите в пикапа и гаража също са от работилниците на Общинска инфраструктура. Но не беше сигурен как количката пасва с онова, което бе правил Докуейлър при задния капак на пикапа.Реши, че се е възползвал максимално от обстоятелствата. Отдалечи се от пикапа и извади телефона си. Прелисти указателя до буквата „С“, където пазеше координатите на съдии, с които бе имал достатъчно добър опит, за да поиска номерата им и да ги получи.Първо се обади на Робърт О’Нийл, който бе водил един проточил се над четири месеца процес за убийство, в който Бош бе водещ детектив. Погледна си часовника, преди да звънне, и видя, че още няма 23:00, което май беше вещерският час за съдиите. Всички много се дразнеха, ако им се обадиш по-късно, дори по спешност.О’Нийл вдигна веднага, без да личи, че е сънен или употребил алкохол. Това беше добре. Веднъж Бош бе имал случай, в който адвокатът бе оспорил валидността на заповедта за обиск, защото била подписана от съдия в три сутринта, след като Бош го беше събудил.— Съдия О’Нийл, Хари Бош се обажда. Надявам се, че не съм ви събудил.— Хари, как си? И не, не си ме събудил. Напоследък стоя буден до късно и спя до още по-късно.Бош не разбра точно какво има предвид с последното.— На почивка ли сте, сър? Бихте ли могли да одобрите клетвена декларация по телефона? Имаме изчезнал…— Ще те прекъсна веднага, Хари. Явно не си чул новината. Вече съм извън съда. Дръпнах шалтера преди три месеца.Бош беше поразен и смутен. След собственото си оттегляне от ЛАПУ беше престанал да следи кой владее положението в съдебните зали на сградата Фолц.— Пенсионирахте ли се?— Да — отвърна О’Нийл. — И доколкото чух, ти също. Това някакъв номер ли е?— Ъ-ъ, не, сър. Не е номер. Сега работя по малко за полицейското управление на Сан Фернандо. И трябва да затварям. Имаме извънредна ситуация. Извинете, че ви обезпокоих.Затвори преди О’Нийл да е започнал да задава въпроси и да му губи времето. Бързо отвори отново указателя, изтри О’Нийл и се обади на съдия Джон Хоутън, който бе следващ в списъка на благоразположените към него съдии. Местните ченгета го наричаха Хоутън Стрелеца, защото имаше разрешително за скрито оръжие и веднъж стреля в тавана на залата, за да възстанови реда по време на разправия между адвокати на един процес срещу мексиканската мафия. Заради това беше наказан от правната комисия и Калифорнийската колегия на съдиите, а градският прокурор го обвини в незаконно използване на оръжие и непристойно поведение. Въпреки това той рутинно печелеше с огромно мнозинство всички избори като съдия на място.Неговият глас също бе ясен.— Хари Бош? Мислех, че си пенсионер.— Работещ пенсионер, съдия Хоутън. Сега работя за полицията на Сан Фернандо. Почасово, върху неразкритите им случаи. Но ви се обаждам, защото имаме извънредна ситуация с изчезнал полицай и се намирам пред дома на заподозрян и трябва да извърша претърсване. Надяваме се да я открием жива.— Жена полицай ли?— Да, сър. Детектив. Смятаме, че заподозреният в серийни изнасилвания я е отвлякъл преди седем или осем часа. Огледахме набързо къщата му на основание неотложни обстоятелства. Сега искаме да се заемем по-основно с полицая и всичко, свързано със случая с изнасилванията.— Разбирам.— Всичко се развива много бързо и нямам време да се върна до участъка и да разпечатам декларацията. Мога ли да ви запозная с положението и утре да наваксам с бумащината?— Давай. Слушам те.След преодоляването на първото препятствие през следващите пет минути Бош докладва за събраните доказателства, които ги бяха довели до заключението, че Докуейлър е Резача на мрежи. Добави и много допълнителна информация, която не можеше да свърже нито с изнасилвача, нито с отвличането на Бела Лурдес, но можеше да допълни картината за съдията, за да одобри претърсването. Неща като инструментите в пикапа, торбичката с топла храна за двама, ужасното състояние на къщата. Всичко това, съчетано с миналото на Докуейлър като полицай, доведе до успех и Хоутън даде на Бош разрешение да претърси къщата и колата на Докуейлър.Бош му благодари многословно и обеща на следващия ден да му занесе писмената заповед.— Държа на това — каза Хоутън. 32. След като приключи разговора, Бош се върна в къщата и даде знак на Валдес, който отново стоеше под арката, водеща към кухнята.Началникът на полицията забързано мина по коридора до входната врата. Бош отново чу гласове от кухнята, но този път не говореше Тревино. А Докуейлър.Валдес заговори преди Бош да успее да му каже за даденото по телефона разрешение, което бе успял да издейства.— Тревино го пречупи — възбудено прошепна той. — Ще ни каже къде е. Твърди, че още е жива.Новината изненада Бош.— Тревино го е пречупил?Валдес кимна.— Беше „не, не, не“, после „добре, предавам се“.Бош трябваше да види това. Тръгна към кухнята, като се питаше дали собствената му суета или наранената му гордост са го накарали да се усъмни в успеха на Тревино, или нещо друго.Докуейлър още седеше на масата, закопчан за стола. Когато вдигна очи и видя, че е Бош, а не Валдес, за момент нещо премина по лицето му. Бош не беше сигурен дали е разочарование, или някаква друга реакция. Не беше виждал Докуейлър преди събитията тази нощ и нямаше как да чете лицето му. Но бързо получи превод.Докуейлър го посочи с брадичка и заяви:— Не го искам тук. Няма да говоря, ако е в кухнята.Тревино се обърна и видя, че заподозреният има предвид не Валдес, а Бош.— Детектив Бош — каза той. — Бихте ли…— Защо? — прекъсна го Бош, обръщаше се към Докуейлър. — Страхуваш се да не разбера, че лъжеш ли?— Бош! — викна Тревино. — Излез. Веднага. Имаме пълното му съдействие и ако той иска да се махнеш, махни се.Бош не помръдна. Това беше нелепо.— Не ѝ остава много въздух — каза Докуейлър. — Ако искаш да си играеш игрички, вината ще е твоя, Бош.Валдес хвана Бош за ръката над лакътя. Канеше се да го изведе от стаята. Бош погледна към Систо, който се беше облегнал на плота зад Тревино. Той се подсмихна и поклати глава, сякаш Бош е станал някаква жалка досада, която трябва да се търпи.— Хари, да излезем — каза Валдес.Бош погледна още веднъж Докуейлър и се опита да вникне в него. Но очите му бяха мъртви. Очи на психопат. Непроницаеми. В този момент Бош разбра, че това е някаква игра. Просто не знаеше каква точно.Валдес го подръпна и Бош най-сетне се обърна към арката. Излезе от кухнята и тръгна по коридора към входната врата. Валдес го последва, за да е сигурен, че няма да се върне.— Да излезем — каза началникът.Двамата излязоха навън и Валдес затвори вратата.— Хари, трябва да го направим по неговия начин — каза той. — Той се разприказва и каза, че ще ни заведе при нея. Нямаме избор.— Това е някаква игра — каза Бош. — Той просто изчаква удобен момент да предприеме хода си.— Знаем. Не сме тъпи. Няма да го изведем на разходка посред нощ. Ако наистина иска да сътрудничи и да ни покаже къде е Бела, може да ни начертае карта. Но ще си остане на онзи стол, категорично.— Виж, шефе… нещо не е наред. Нещата не пасват с онова, което виждам в колата, в къщата и всичко останало. Трябва да…— Какво не пасва?— Още не знам. Ако бях вътре и чувах какво казва или ако аз задавах въпросите, щях да разбера. Но…— Виж, трябва да вляза и да следя разпита. Просто бъди в готовност и когато изкопчим каквото ни трябва от него, веднага ще ти кажа. После ти можеш да водиш и да прибереш Бела.— Не искам да съм героят. Не става дума за това. Още си мисля, че ни поднася. Няма да го направи. Ти чете профила на Резача на мрежи. Всичко е там. Типове като този никога не признават нищо. Не изпитват вина, така че няма какво да признават. Остават си манипулатори до последно.— Не мога да споря точно сега, Хари. Трябва да се връщам. Не влизай в къщата.Валдес се обърна и влезе. Бош остана дълго неподвижен, като мислеше и се мъчеше да разчете изражението, което бе видял на лицето на Докуейлър.Накрая реши да заобиколи къщата и да се опита да види какво става в кухнята. Валдес му беше наредил да стои отвън. Но не и къде точно.Бързо отиде до задния двор. Кухнята беше от другата страна на къщата, а масата, на която седяха Докуейлър и Тревино, се намираше в остъклената пристройка. Щорите бяха вдигнати на три четвърти и помещението бе осветено. Бош знаеше, че мъжете вътре могат да виждат само отраженията си в стъклото, но не и кой е отвън.Чуваше какво се говори вътре, защото прозорецът над умивалника беше отворен. И говореше предимно Докуейлър. Едната му ръка беше освободена, за да може да начертае карта на големия лист, поставен пред него.— Наричат тази част Джон Форд Форти — каза той. — Мисля, че той е заснел там част от някакъв знаменит филм с Джон Уейн и се използва предимно за уестърни и филми на ужасите, които отиват направо от площадката на екрана. В гората има поне шестнайсет постройки, които могат да се използват за снимане.— И къде е Бела? — натисна го Тревино.— Ето в тази — каза Докуейлър.Начерта нещо на картата, но торсът му пречеше на Бош да види какво точно. После остави молива на масата и проследи картата с пръст.— Отивате там, казвате на портала, че трябва да стигнете до къщата Бони. Ще ви отведат и ще я намерите там. Всичко в онези къщи е разглобяемо. Стени, прозорци, подове. Заради снимките. Вашето момиче е в шахтата за камерата под дюшемето. То се вдига цялото.— Гледай да не ни поднасяш, Докуейлър — каза Валдес.— Не ви поднасям — отвърна Докуейлър. — Ако искате, аз мога да ви заведа там.И направи жест, сякаш казваше: „Защо не ми дадете шанс?“. Лакътят му бутна молива и той се търкулна по масата, падна на бедрото му и от него на пода.— Опа — каза той.Наведе се и посегна да вземе молива — трудна маневра, защото лявата му китка още беше закопчана за облегалката на стола.През прозореца Бош имаше уникален изглед към онова, което последва. Всичко стана като на забавен кадър. Докуейлър посегна към падналия молив, но не можеше да го достигне, защото беше закопчан за стола. Ръката му обаче продължи по инерция нагоре и под масата. Той хвана нещо, закрепено от долната страна, после рязко вдигна ръка над масата.Държеше полуавтоматичен пистолет, насочен право към Тревино.— Никой да не мърда!Тримата срещу него замръзнаха.Бош бавно и тихо извади пистолета, хвана го с две ръце и се прицели в гърба на Докуейлър. Знаеше, че законът му дава право да стреля, но позицията му не беше добра, а и Тревино се намираше точно зад целта му.Докуейлър даде знак с пистолета на Валдес да влезе в кухнята. Началникът се подчини, вдигнал ръце пред гърдите си.Кухненските плотове пред Докуейлър образуваха П, в което той беше събрал трите ченгета. Докуейлър нареди на Тревино да се изправи и да отиде при Валдес и Систо.— Леко — каза Тревино, докато отстъпваше назад. — Мислех си, че разговаряме и ще се разберем.— Ти говореше — отвърна Докуейлър. — А сега е време да си затвориш шибаната уста.— Добре, добре, няма проблем.Докуейлър им нареди един по един да извадят оръжията си, да ги поставят на пода и да ги ритнат към него. После стана и завъртя лявата си ръка заедно със стола. Опря длан на масата и нареди на Систо да му махне белезниците. Систо се подчини, след което се върна при плотовете.След като Докуейлър беше изправен, Бош имаше по-голяма мишена, но още не беше безопасно да стреля. Не познаваше толкова добре законите на балистиката, за да прецени дали изстрелът през стъклото няма да отклони прекалено куршума. Знаеше само, че ако стреля много пъти, куршумите след първия би трябвало да улучат целта.Освен това имаше риск Докуейлър да успее да дръпне спусъка, ако не го улучи с първия изстрел.Погледна надолу, за да се увери, че е стъпил стабилно на бетонната площадка, и пристъпи към стъклото. Докуейлър беше на по-малко от два и половина метра от него, делеше ги само стъкло с неизвестна дебелина. Бош се примири, че трябва да изчака, докато не стане наложително да стреля.— Къде е Бош? — попита Докуейлър.— Отпред, претърсва пикапа ти — каза Валдес.— Искам го тук.— Мога да го доведа.Валдес понечи да тръгне към изхода, но Докуейлър моментално насочи пистолета към него.— Не се прави на глупак. Обади му се и му кажи да дойде. Без обяснения защо, просто да дойде.Валдес бавно посегна към колана си и взе телефона. Бош осъзна, че собственият му телефон всеки момент ще звънне и ще го издаде. Понечи да бръкне в джоба си и да го изключи, но си даде сметка, че му трябва точно това.Премести се една крачка надясно, така че Докуейлър да се намира точно между него и Валдес. Тревино и Систо бяха отстрани и Бош разчиташе, че Валдес не е изгубил тренинга от ЛАПУ и ще се усети кога ще последва изстрелът.Остана в стойка за стрелба, очаквайки обаждането.Телефонът му първо избръмча и го предупреди. Последва пронизителният звън, избран преди много време от дъщеря му. Бош се беше прицелил в средата на гърба на Докуейлър, но вниманието му беше съсредоточено върху тила му.Видя как Докуейлър реагира. Беше чул телефона. Вдигна глава и леко я завъртя наляво, опитвайки се да открие откъде идва звукът. Бош изчака още част от секундата, за да може Валдес да реагира, и откри огън.Изстреля шест куршума през прозореца за по-малко от три секунди. Гърмежите отекнаха оглушително от преградата и покрива. Стъклото се пръсна и щорите станаха на трески от куршумите. Бош внимаваше да се цели хоризонтално — надяваше се, че Валдес се е хвърлил на пода.Докуейлър залитна напред към масата, претърколи се наляво и падна на пода. Бош вдигна пистолета и остана така, докато Тревино и Систо се хвърлиха към мъжа.— Не стреляй! — извика Тревино. — Свален е, свален е!Стъклото в рамката вече го нямаше, щорите висяха на парчета. Парливата миризма на барут нахлу в носа на Бош. Той хвана щорите и ги смъкна, за да влезе през разбития прозорец с размерите на врата.Първо погледна към Валдес, който седеше на пода, облегнат на долните шкафове. Телефонът още беше в ръката му, но обаждането му беше прехвърлено на гласова поща. Началникът се взираше в Докуейлър, който лежеше на метър и половина от него. После вдигна очи към Бош.— Всички добре ли са? — попита Бош.Валдес кимна и Бош забеляза дупката от куршум в едно чекмедже на две педи отляво на главата му.Бош погледна надолу към Докуейлър. Едрият мъж лежеше по очи на пода, с обърната наляво глава. Не помръдваше, но очите му бяха отворени и дишаше хрипливо. Бош видя три дупки от куршуми. Една в центъра и вляво в средната част на гърба, една в лявата буза на задника му и една в левия му лакът.Бош клекна до заподозрения и погледна над тялото му към Тревино.— Добра стрелба — каза капитанът.Бош кимна. Наведе се и погледна под масата. Видя кобур, закрепен от долната ѝ страна. Тревино проследи погледа му и също се наведе да види.— Кучи син!— Решеният да оцелее е готов на всичко — каза Бош. — Мисля, че ще намерим куп оръжия тук.Извади ръкавици от джоба си. Докато си ги слагаше, се наведе към Докуейлър.— Докуейлър, чуваш ли ме? Можеш ли да говориш?Докуейлър преглътна с мъка и се опита да отговори.— Бол… болница.— Ще стигнем и до това — каза Бош. — Но първо трябва да ни кажеш къде е Бела. Кажи и ще извикаме линейка.— Хари — обади се Валдес.Бош го погледна, после каза:— По-добре излезте. И тримата. Аз ще се заема с това.— Хари — повтори Валдес. — Не можем да го направим по този начин.— Искаш ли да намерим Бела жива? — попита Бош.— По-рано каза, че се съмняваш, че е жива.— Това беше преди да намеря топлата храна в пикапа. Тя е жива и той ще ни каже къде е.Систо пристъпи към масата и взе начертаната от Докуейлър карта.— Разполагаме с това.— Да, с карта на съкровище — отвърна Бош. — Ако си мислиш, че тя е там, по-добре бягай и стани герой.Систо погледна Валдес, после Тревино. Не можеше да повярва, че през цялото време Докуейлър си е играл с тях, за да освободят ръката му и да се добере до скрития пистолет.Валдес вдигна телефона си и прекъсна обаждането до Бош. После натисна бутон за бързо набиране.— Трябва ни линейка на този адрес — каза той. — Ранен заподозрян, множество огнестрелни рани. Обадете се в шерифството да пратят екип.Затвори и погледна красноречиво Бош — щяха да действат по правилата.Бош се наведе и направи втори опит.— Къде е тя, Докуейлър? Кажи ни, или няма да стигнеш жив до болницата.— Хари — каза Валдес. — Стани и излез.Бош не му обърна внимание. Наведе се още към ухото на Докуейлър.— Къде е тя?!— Майната… ти — отвърна Докуейлър между глътките въздух. — И да ти кажа, за мен нищо няма да се промени. По-добре да знаеш, че си се провалил.И успя да извие устни в някакво подобие на усмивка. Бош посегна към раната от куршум на гърба му.— Бош! — извика Валдес. — Веднага навън! Това е заповед!Началникът се изправи и пристъпи към Бош, за да го дръпне назад, ако стане нужда. Хари го погледна и също се изправи. Двамата се изгледаха продължително.— Знам къде е — каза изведнъж Бош. 33. Бош знаеше, че му остава малко време преди да пристигне екипът на шерифството и да отнемат случая от него и другите полицаи от Сан Фернандо. Докато парамедиците стабилизираха Докуейлър и го слагаха на носилка, взе мощен фенер от един кашон в гаража и тръгна надолу по склона към Хаскел Каниън Уош.Беше на четирийсет метра от къщата, когато някой го извика. Обърна се и видя, че Систо тича да го настигне.— Какво правиш? — попита той.— Отивам да търся долу — отвърна Бош.— Бела ли? Тогава ще ти помогна.— Ами Докуейлър? Кой ще иде в болницата с него?— Мисля, че капитанът. Но това няма значение. Докуейлър никъде няма да избяга. Чух какво си говорят парамедиците. Мислят, че куршумът може да е прекъснал гръбнака му.Бош се замисли за момент. Идеята, че Докуейлър може да оцелее и да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка, не будеше съчувствие у него. Онова, което бе направил на жертвите си — включително и на Бела, макар че Бош още не знаеше какво точно е изтърпяла тя от ръцете му, — го изключваше завинаги от хората, заслужаващи съжаление.— Добре, но трябва да действаме бързо — каза той. — Пристигнат ли от шерифството, аз съм вън от играта. Всички сме вън.— Какво искаш да направя?Бош бръкна в джоба си. Фенерът, който бе взел от предния двор, още беше у него. Той го включи и го подхвърли на Систо.— Ти тръгни натам, а аз в другата посока.— Мислиш, че я е завързал за някое дърво ли?— Може би. Кой знае? Просто се надявам да е жива. Щом слезем долу, се разделяме и почваме да я търсим.— Ясно.Продължиха надолу по склона. Намираха се в обрасло дере, което бе останало незастроено поради опасността от наводнения. Бош предположи, че потокът долу се превръща в истинска река по време на буря. Минаха покрай предупредителни знаци за възможни наводнения, които би трябвало да държат децата настрана от дерето.Теренът започна да става по-равен, почвата по-мека и Бош забеляза нещо като коловоз. Беше широк не повече от петнайсет сантиметра и дълбок около пет-шест и стигаше до самата вода. Преди да се разделят със Систо, Бош клекна и освети коловоза. Видя нещо, което приличаше на отпечатък от гума.Вдигна фенера и проследи следата до плиткия поток. Водата беше бистра и дъното се виждаше. На едни места беше покрито със сив пясък, на други с големи сиви камъни. Плоските страни на някои издаваха природата им. Това беше бетон, засъхнал и след това натрошен. Строителни отпадъци.— Хайде, Хари, няма ли да я търсим? — попита Систо.— Чакай малко — каза Бош. — Не мърдай.Изключи фенера и остана до водата. Помисли си какво е видял и какво знае. Строителните отпадъци. Оръжията и запасите. Двете колички, откраднати от Обществена инфраструктура. Топлата храна на предната седалка. Разбра какво е намислил Докуейлър и какво е правил при каросерията на пикапа, когато телефонът на началника иззвъня и го прекъсна.— Докуейлър е строил нещо — каза той. — Карал е количката с бетон дотук и я е изсипвал в потока.— Добре — каза Систо. — Какво означава това?— Означава, че търсим на погрешното място — отвърна Бош.Рязко се изправи и отново включи фенера. Обърна се и погледна нагоре по склона към светлините на кухнята.— Сгрешил съм — каза той. — Трябва да се върнем.— Какво? — не разбра Систо. — Мислех, че ще…Бош вече тичаше нагоре по склона. Систо млъкна и се затича след него.Изкачването остави Бош без дъх и той се движеше в тръс, когато мина покрай къщата. Видя през прозорците мъже с костюми и разбра, че следователите от шерифството са пристигнали. Началник Валдес беше с тях, жестикулираше и сочеше — вероятно им разказваше набързо какво е станало.Бош продължи покрай къщата до предния двор.Отпред имаше две патрулни коли на шерифството и една без отличителни знаци, но явно всички бяха вътре в къщата. Бош отиде при пикапа на Докуейлър и започна да вади количката с две колела. Систо го настигна и му помогна да я свалят.— Какво правим, Хари? — попита той.— Трябва да преместим онези кашони в гаража — отвърна Бош.— Защо? Какво има в тях?— Не в тях. А под тях. — Той забута количката към гаража. — Докуейлър се канеше да я свали от пикапа, за да премести кашоните.— Но защо? — попита Систо.— Защото имаше храна в колата и е искал да я отнесе.— Хари, не те разбирам.— Няма значение, Систо. Просто започни да местиш.Бош атакува първата редица с количката, като пъхна зъбците ѝ под натрупаните кашони и я наклони към себе си. Бързо я изкара от гаража до пикапа, изправи количката, дръпна я назад и се върна за следващите кашони. Систо работеше на ръка и местеше по два-три кашона наведнъж, като ги трупаше при входа до колата.За пет минути направиха широк проход между кашоните и Бош стигна до гумена постелка, която покриваше пода и трябваше да задържа маслото, капещо от паркирания в гаража автомобил. Той премести с количката още няколко купчини, наведе се и вдигна постелката.В бетонния под имаше кръгъл капак на шахта с гравиран герб на Сан Фернандо на него. Бош клекна, пъхна два пръста в дупките за въздух и се опита да го повдигне, но металният капак бе твърде тежък. Той се огледа за Систо.— Помогни ми.— Момент, Хари — каза Систо, изчезна от полезрението на Бош за няколко секунди и се върна с дълъг железен прът, извит като дръжка в единия край и като кука в другия.— Това пък къде го намери? — попита Бош, докато му правеше място.— Видях го на работната маса и се зачудих за какво ли е — отвърна Систо. — После се сетих. Виждал съм работници на общината да го използват на улицата.Пъхна куката в една от дупките и задърпа.— Явно и това е откраднал — каза Бош. — Имаш ли нужда от помощ?— Ще се оправя.Систо повдигна капака и той изстърга по пода, Бош се наведе над дупката и погледна надолу. Видя скоби, които изчезваха в мрака. Отиде до кашоните със светещи пръчки, отвори един и взе няколко.— Бела? — извика зад него Систо, който се беше надвесил над дупката.Нямаше отговор.Бош се върна и почна да отваря пръчките, като ги пречупваше и ги пускаше в дупката. После тръгна надолу по скобите. Шахтата беше дълбока не повече от три метра, но към края Бош едва не падна, когато постави крак там, където трябваше да има скоба. Спусна се до дъното и извади фенера от задния си джоб. Включи го и освети бетонните стени на помещението, което още се строеше. Имаше железни подпори и кофраж за бетона. От импровизирано скеле висяха найлони. Въздухът не достигаше и Бош усети, че му се завива свят. Явно системата за филтриране и пречистване на въздуха не беше монтирана или не работеше. Единственият чист въздух идваше от отвора на шахтата.Осъзна, че това е била мечтата на Докуейлър. Изграждал е този подземен бункер, за да може да се скрие в него, когато стане земетресение, пуснат бомбата или дойдат терористите.— Намери ли нещо? — извика Систо отгоре.— Още търся — отвърна Бош.— Слизам.— Внимавай с последната скоба. Липсва.Бош започна да си проправя път през строителните отпадъци. Когато отмести найлоновата завеса, се озова в една почти завършена част с гладки стени и равен под, покрит с черна гумена постелка. Освети навсякъде с фенера, но не видя нищо. Бела я нямаше.Бош се завъртя в кръг. Беше сгрешил.Систо мина през завесата.— Не е ли тук?— Не.— По дяволите!— Трябва да потърсим в къщата.— Може да е казал истината за киностудиото.Бош мина през найлоновата завеса в предното помещение. Когато стигна до стълбата, си даде сметка, че всъщност няма липсваща скоба. Стълбата просто стигаше до нивото, на което щеше да се намира подът, когато всичко е завършено.Обърна се и едва не се сблъска със Систо. Мина покрай него, върна се в завършеното помещение и освети пода, търсеше цепнатина.— Нали щяхме да се качваме горе — рече Систо.— Помогни ми — каза Бош. — Мисля, че тя е тук. Да вдигнем постелката.Задърпаха гумената постелка. Беше на едно парче, изрязано така, че да покрива цялата площ. Под нея Бош видя дъски. Затърси халка или някаква следа за скривалище, но не откри нищо.Стовари юмрук върху дървото и чу глухо думтене — отдолу имаше кухина. Систо също заблъска по пода.— Бела? Бела?Пак нямаше отговор. Бош се завтече към найлоновата завеса, сграбчи я и дръпна рязко, като я смъкна заедно с металната рамка.— Внимавай! — извика Систо.Рамката удари Бош по рамото, но той не обърна внимание.Скочи обратно в предното помещение и освети двайсетсантиметровото стъпало. Видя цепнатина по цялата дължина на пода. Клекна и се опита да бръкне, но нямаше начин — или той не можеше да разбере какъв е.— Помогни ми — извика на Систо. Младият детектив клекна до него и се опита да напъха нокти в цепнатината, но не успя. — Пази се — каза Бош, взе парче от падналата рамка на завесата, натика края му в цепнатината, след което повдигна нагоре и отворът се разшири. Систо пъхна пръсти и махна дъската.Бош пусна импровизирания лост на земята и освети тясното пространство.Видя одеяло — и на него голи крака. Глезените бяха вързани. Пространството беше по-дълбоко, отколкото можеше да се съди отвън по височината на стъпалото.— Тук е!Пресегна се, хвана одеялото и го задърпа. Одеялото бе постлано върху шперплат. Едва успяха да измъкнат Бела. Беше вързана, със запушена уста и вързани очи. Беше гола и беше или мъртва, или в безсъзнание.— Бела! — извика Систо.— Обади се за втора линейка — нареди Бош. — Ще им трябва олекотена носилка, която да спуснат в шахтата.Систо извади телефона си, а Бош се обърна към Бела. Наведе се и доближи ухо до устата ѝ. Усети едва доловимо дишане. Беше жива.— Няма сигнал! — отчаяно възкликна Систо.— Качвай се — извика му Бош. — Бързо горе!Систо се закатери по скобите. Бош свали сакото си и покри тялото на Бела. Издърпа шперплата по-близо до стълбата.От по-свежия въздух от шахтата Бела започна да идва в съзнание. Очите ѝ се отвориха — бяха уплашени, объркани. Тя започна да трепери.— Бела? — каза Бош. — Аз съм, Хари. В безопасност си. Ще те измъкнем оттук. 34. Бош прекара цялата нощ със следователите от шерифството, като първо им разказа за стъпките, довели до пристигането на полицаи от Сан Фернандо в дома на Докуейлър, а после продължи с описание на събитията, довели до стрелбата. Беше минавал през същия процес година по-рано, след една престрелка в Западен Холивуд. Знаеше какво да очаква и че процедурата е рутинна, но въпреки това не можеше да я приеме като такава. Знаеше, че трябва да внимава и да покаже, че решението му да стреля през прозореца в гърба на Докуейлър е било неизбежно и законно. Докуейлър беше насочил пистолет срещу тримата полицаи в кухнята и това правеше използването на оръжие напълно приемливо.Написването на следователския доклад щеше да отнеме седмици, тъй като трябваше да изчакат балистичната експертиза и резултатите на криминалистите, към които да се добавят показанията на замесените полицаи и схематични рисунки на престрелката. След това материалите щяха да бъдат предадени за още един преглед от специалния окръжен прокурор, който се занимаваше с престрелките, което също щеше да отнеме няколко седмици. Едва след това щеше официално да се заяви, че стрелбата е била напълно оправдана и в рамките на полицейските правомощия.Бош не се тревожеше за действията си и знаеше, че Бела Лурдес ще бъде значителен фактор в разследването. Спасяването ѝ от подземния бункер на Докуейлър щеше да елиминира евентуална враждебна реакция на медиите, която би оказала натиск върху прокуратурата. Трудно би могло да се оспорва тактиката, довела до прострелване на човек, който е отвлякъл действащ полицай, упражнил е сексуално насилие върху нея и след това я е затворил под земята с явното намерение да я държи жива (както беше ясно от храната, която ѝ е носел), за да я изнасилва отново, преди най-сетне да я убие.Когато следователите заявиха, че са приключили с Бош, вече се зазоряваше. Казаха му да се прибере да си почине и добавиха, че може да имат още въпроси към него през следващите няколко дни, преди да стигнат до писането на доклада. Бош отговори, че ще бъде на разположение.По време на разпита Хари беше научил, че Лурдес е откарана в шоковия център на „Холи Крос“. На път към къщи се отби в болницата да види дали няма да научи новини за състоянието ѝ. Завари Валдес в чакалнята на центъра: личеше си, че е бил тук през цялата нощ, след като беше дал показанията си. Седеше на едно канапе до жена, която Бош позна от снимките на преградата в кабинката като партньорката на Бела.— Приключи ли с шерифските следователи? — попита Валдес.— Засега — отвърна Бош. — Пуснаха ме да се прибера вкъщи. Как е Бела?— Спи. На Тарин ѝ позволиха на два пъти да иде при нея.Бош се представи на Тарин и тя му благодари за спасяването на Бела. Бош само кимна — чувстваше се повече виновен, че беше пратил Лурдес при Докуейлър, отколкото че я е спасил.Погледна Валдес и кимна към коридора. Искаше да поговори с него, но не пред Тарин. Валдес стана, извини се и двамата с Бош се отдалечиха.— Успя ли да говориш с Бела и да разбереш какво е станало? — попита Бош.— Само за кратко — отвърна Валдес. — Тя е зле емоционално и не исках да изживява всичко отново. За никъде не бързаме, нали?— Прав си.— Тя отишла при работилниците, но нямало никого, защото всички били в обедна почивка. Отишла в офисите и заварила Докуейлър да яде на бюрото си. Когато го помолила за металотърсача, той ѝ предложил да го качи в пикап и да го откара до къщата.— И тя се съгласила, защото не съм бил там да ѝ помогна.— Стига си се обвинявал. Казал си ѝ да вземе Систо, а пък и Докуейлър е бивше ченге, независимо какъв задник е. Не е имала причина да се чувства застрашена.— И кога я е отвлякъл?— Отишли при къщата и започнали да претърсват. Металотърсачът бил тежък и Докуейлър ѝ предложил да го закара и той да работи с него. Ти беше прав. В храстите наистина имало ключове. Бела просто не знаела, че са негови. Той паркирал колата отзад до гаража, така че били доста уединени. Жертвата от опита за нападение в петък още не се била прибрала и наоколо нямало никого. Той я помолил да му помогне да натоварят металотърсача в пикапа и тогава я награбил отзад и я задушил. После явно я упоил, защото била в безсъзнание дълго време. Когато се събудила, била вече долу, а той бил отгоре ѝ. Бил груб… доста си е изпатила.Бош поклати глава. Не можеше да си представи какво е преживяла Лурдес.— Побъркан скапаняк — каза Валдес. — Казал ѝ, че ще я държи жива долу. Че никога нямало да види слънцето…Бош беше спасен от мрачните подробности от Тарин, която дойде в коридора да го търси.— Отидох да ѝ кажа, че сте тук — каза тя на Бош. — Будна е и иска да ви види.— Не е нужно да ме вижда — каза Бош. — Не искам да ѝ се натрапвам.— Не, тя иска. Наистина.— Добре тогава.Тарин го поведе през чакалнята в друг коридор. Докато вървяха, поклати измъчено глава.— Тя е яка — каза Бош. — Ще го преживее.— Не е това — каза Тарин.— А какво?— Просто не мога да повярвам, че и той е тук.Бош се обърка.— Началникът ли?— Не, Докуейлър! Докарали са го в тази болница.Сега вече Бош схвана.— Бела знае ли?— Не мисля.— Е, не ѝ казвай.— Няма. Разбере ли, направо ще откачи.— Ще го преместят веднага щом го стабилизират. В окръжния затвор има болница. Ще го сложат там.— Добре.Влязоха при Бела. Тя лежеше на легло с вдигнати предпазители. Беше обърнала глава и гледаше през прозореца. Ръцете ѝ лежаха безжизнено от двете ѝ страни. Без да ги поглежда, помоли Тарин да излезе.Тарин излезе и Бош остана насаме с Бела. Виждаше само лявото ѝ око, беше подуто и насинено. Долната ѝ устна също беше подута и по нея имаше следа от ухапване.— Здрасти, Бела — най-сетне рече той.— Май ти дължа онази бира, за която стана дума — каза тя.Бош се сети, че ѝ беше казал, че ще трябва да го черпи една бира, ако намери нещо с металотърсача.— Бела, трябваше да съм там с теб — каза той. — Ужасно съжалявам. Оплесках всичко и ти плати ужасна цена.— Стига глупости — отвърна тя. — Нищо не си оплескал. Аз оплесках нещата. Изобщо не трябваше да му обръщам гръб.И най-сетне го погледна. Около двете ѝ очи имаше синини от душенето. Тя обърна ръка с дланта нагоре — покана да я стисне. Бош пристъпи и хвана ръката ѝ, мъчеше се някак да предаде онова, за което не можеше да намери думи.— Благодаря, че дойде — каза Бела. — И че ме спаси. Шефът ми каза. За теб бих могла да позная. Но Систо беше изненада.Опита се да се усмихне. Бош сви рамене.— Ти разреши случая — каза той. — И така спаси много други жени от него. Не го забравяй.Бела кимна и затвори очи. Бош видя сълзите ѝ.— Хари, трябва да ти кажа нещо — каза тя.— Какво?Бела го погледна.— Той ме накара да му кажа за теб. Той… нарани ме и се опитах да издържа, но не успях. Искаше да разбере откъде знаем за ключовете. И за теб. Искаше да знае дали имаш жена и деца. Опитах се да мълча, Хари.Бош стисна ръката ѝ.— Не казвай нищо повече, Бела. Справи се страхотно. Спипахме го тоя тип и всичко приключи. Това е важното.Лурдес отново затвори очи. После каза тихо:— Сега ще спя.— Добре — каза Бош. — Скоро ще мина пак, Бела. Оправяй се.Излезе и тръгна по коридора. Мислеше си за Докуейлър и как е измъчвал Бела, за да изтръгне информация за него. Запита се докъде ли би довело това, ако всичко не беше приключило снощи.В чакалнята откри Валдес, но не и Тарин. Началникът обясни, че тя отишла да вземе дрехи за Бела, когато я изпишат — когато и да било това. Поговориха за случая и какво трябва да направят с разследването на шерифството за стрелбата и за повдигане на обвинение на Докуейлър. Разполагаха с четирийсет и осем часа да представят материалите срещу заподозрения изнасилвач в прокуратурата и да поискат повдигане на обвинение. Тъй като Лурдес беше извън строя, със задачата трябваше да се заеме Бош.— Искам случаят да е непробиваем, Хари — каза Валдес. — И искам да го ударим с всичко, с което разполагаме. С всяко възможно обвинение. Не искам никога повече да диша като свободен човек.— Дадено — отвърна Бош. — Това няма да е проблем. Прибирам се, наспивам се до обяд и се заемам.Валдес го тупна окуражително по ръката.— Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.— Ти тук ли оставаш? — попита Бош.— Да, за известно време. Систо ми писа, че иска да намине. Мисля да го изчакам. Когато всичко това приключи, трябва да се съберем на по няколко бири и да се уверим, че всички сме добре.— Ще се радвам.Бош излезе от болницата и се натъкна на Систо на паркинга. Беше се преоблякъл и май дори беше успял да поспи.— Как е Бела? — попита той.— Честно казано, не знам — отвърна Бош. — Минала е през ад, който трудно можем да си представим.— Видя ли я?— Само за няколко минути. Шефът е горе в чакалнята. Ще те вкара, ако може.— Супер. Ще се видим в участъка.— Първо ще се прибера да поспя.Систо кимна и се отдалечи. Бош се замисли и подвикна след него:— Хей, Систо.Младият детектив се върна.— Виж, съжалявам, че се изпуснах и си го изкарах на теб — каза Бош. — И че ти хвърлих телефона. Просто ситуацията беше напрегната, нали разбираш?— Няма нищо — отвърна Систо. — Ти беше прав. Не искам да съм издънка, Хари. Искам да съм добър детектив като теб.Бош кимна в знак на благодарност за комплимента.— Не се безпокой, ще бъдеш. И се представи чудесно снощи.— Благодаря.— Искаш ли да направиш нещо, след като видиш Бела?— Какво имаш предвид?— Иди в Общинска инфраструктура и запечатай бюрото на Докуейлър. Трябва да го претърсим. После поискай да ти дадат сведенията за всички инспекции, които е правил през последните четири години. И по-конкретно за незаконни жилища.— Мислиш, че така е подбирал жертвите си ли?— Убеден съм. Вземи всички материали и ги остави на бюрото ми. Ще ги прегледам, като дойда, и ще докажа, че е бил на улиците, където са живеели жертвите.— Супер. Трябва ли ни заповед?— Не мисля. Публична информация.— Добре, Хари, заемам се. Ще са на бюрото ти.Бош чукна юмрук в неговия и тръгна към колата си. 35. Бош се прибра, взе продължителен душ и се вмъкна под завивките с намерението да дремне три-четири часа. Дори си сложи превръзка на очите, та да не го дразни светлината. Но след по-малко от два часа в дълбокия ров на съня го събуди пронизителен рефрен на китара. Той махна превръзката и се опита да направи същото с остатъците от съня. После главата му се проясни и той си даде сметка, че това е мелодията, която дъщеря му беше програмирала да звучи само когато тя му се обажда — „Черното слънце“ на „Дед Каб фор Кюти“. Тя беше програмирала и своя телефон да свири същата мелодия, когато той я търси.Бош посегна към телефона и го събори от нощното шкафче на пода. Все пак успя да го вземе и да отговори.— Мади? Какво има?— Ъ-ъ, нищо. На теб какво ти има? Говориш като пиян.— Спях. Какво става?— Помислих си, че можем да обядваме заедно. Още ли си в онзи твой хотел?— По дяволите, съжалявам, Мади. Забравих да ти се обадя. Вкъщи съм. Снощи ме извикаха по спешност. Един полицай беше отвлечен и цяла нощ работихме по това.— Дявол да го вземе! Отвлечен? Спасихте ли го?— Не него, а нея. Да, спасихме я. Но беше дълга нощ и се мъча да наваксам. Май ще съм доста зает следващите няколко дни. Какво ще кажеш да обядваме или вечеряме през уикенда или в началото на другата седмица?— Да, няма проблем. Но как е била отвлечена?— Дълга история, но извършителят беше издирван тип и успял да я докопа преди тя да докопа него. Но ние я отървахме, той е арестуван и всичко е наред.Постара се обяснението да е кратко, защото не искаше Мади да научава подробности за случилото се с Бела Лурдес и кой е застрелял похитителя ѝ. Това щеше да доведе до доста дълъг разговор.— Е, добре. В такъв случай ще те оставя да се наспиш.— Имаше ли занятия тази сутрин?— Психология и испански. Приключих за деня.— Супер.— Ъ-ъ, татко?— Да?— Исках също да се извиня за онова, което казах вчера за ресторанта и всичко останало. Не знаех какви са причините да реагираш така и ми е гадно, че те обидих. Наистина съжалявам.— Не се безпокой за това, мила. Не си знаела, значи всичко е наред.— Наистина?— Наистина.— Обичам те, татко. А сега заспивай.Тя се разсмя.— Какво?— Казваше ми същото, когато бях малка. „Обичам те, а сега заспивай“.— Помня.След като затвориха, Бош отново си сложи превръзката на очите и се опита да заспи.И не успя.След двайсет минути усилия китарата продължаваше да звучи натрапчиво в главата му и той се отказа да търси рова на съня и стана. Взе си един бърз душ да се освежи и пое обратно на север към Сан Фернандо.Колите на медиите пред участъка бяха два пъти повече в сравнение с предишната седмица, когато Резача на мрежи беше само издирван. След като вече бе идентифициран, беше отвлякъл един полицай и бе прострелян от друг, случаят бе станал гореща новина. Както обикновено, Бош влезе през страничната врата и остана незабелязан от събралите се в лобито репортери. Обикновено за връзките на управлението с медиите отговаряше капитанът, но Бош предположи, че Тревино няма да е в центъра на история, в която беше изиграл значителна роля. Подозираше, че задачата да се оправя с медиите ще се падне на сержант Розенбърг, който беше непринуден и фотогеничен по един типичен за ченгетата начин. Приличаше на ченге и говореше като ченге, а медиите искаха точно това.Детективският отдел беше пуст, точно както искаше Бош. След събитие като това хората имаха склонност да говорят. Събираха се и всеки разказваше от своя гледна точка и слушаше гледните точки на другите. Това действаше терапевтично. Но Бош не искаше да говори. А да работи. Трябваше да пише дълъг и подробен обвинителен документ, който щеше да бъде прегледан подробно първо от шефовете му, после от множество прокурори в Окръжната прокуратура, от адвокат и накрая от медиите. Искаше да се съсредоточи и притихналият отдел му беше добре дошъл.Систо го нямаше, но Бош веднага усети присъствието му. Когато стигна до бюрото и остави ключовете от колата, завари четири спретнати купчинки доклади от инспекции. Младият детектив си беше свършил работата съвестно.Бош седна да работи и почти моментално усети тежестта на умората. Не си беше починал достатъчно след изминалата нощ. Рамото го болеше от удара на рамката на завесата в скривалището на Докуейлър, но най-зле бяха краката му. Тичането обратно по склона беше първото му напрягане от доста време и сега краката му бяха набити и изтощени. Бош включи компютъра, отвори празен документ и отиде до кухнята на участъка.По пътя мина покрай отворената врата на Валдес и го видя зад бюрото с телефон до ухото. Дочутият откъс от разговора му беше достатъчен да разбере, че началникът говори с репортер и казва, че управлението няма да разкрие самоличността на отвлечения полицай, който е станал жертва на сексуално посегателство. Бош си помисли, че не е нужно да си гениален репортер, за да се сетиш за кого става дума, особено ако управлението е малко като това в Сан Фернандо. Това означаваше, че домът на Бела Лурдес ще бъде обсаден от журналисти — освен ако адресът не бе регистриран на името на Тарин.Някой вече беше сварил кафе и Бош наля две чаши, без да слага мляко или захар. На връщане спря до отворената врата на началника и му предложи едната. Валдес кимна и закри телефона с длан.— Хари, браво на теб.Бош влезе в кабинета и остави чашата на бюрото.— Разбий ги, шефе.Бош седна в кабинката си и започна да преглежда докладите от инспекциите. Отне му само час — след като се запозна с формуляра, можеше да ги преглежда бързо и да идентифицира улиците. Търсеше онези пет, на които живееха известните жертви, включително Беатрис Сахун. В края на часа беше установил, че Докуейлър е бил на всяка от тях в месеците преди нападението или опита за нападение. В два от случаите се оказа, че е инспектирал дома на жертвата девет месеца по-рано.Събраната от докладите информация помогна за съставяне на добра картина на начина на действие на Докуейлър. Бош смяташе, че първо е набелязвал жертвите си по време на инспекциите, а после ги е проследявал и внимателно е планирал нападенията си в продължение на седмици, а понякога и на месеци. Като инспектор и бивш полицай той разполагаше с умения, които подпомагаха този процес. Бош не се съмняваше, че Докуейлър е влизал и оглеждал домовете на жертвите, може би дори докато са си били вкъщи и са спели.След като приключи с инспекциите, се захвана с обвинителния документ. Пишеше само с два пръста, но въпреки това беше бърз, особено когато бе уверен в историята, която искаше да разкаже.Работи още два часа, без дори да вдигне глава от компютъра. Когато приключи, отпи глътка студено кафе и натисна бутона за разпечатване. Мрежовият принтер в другия край на помещението изплю шест гъсто изписани страници с хронология, започваща с първото изнасилване на Резача на мрежи преди четири години и завършваща с Кърт Докуейлър, лежащ по очи на пода с куршум в гръбначния стълб. Бош провери документа за грешки с червена химикалка, направи поправките и го разпечата пак. После го занесе в кабинета на началника. Завари Валдес да говори с поредния репортер. Началникът отново закри телефона си с длан.— „Ю Ес Ей Тудей“ — каза той. — Историята стана сензация в цялата страна.— Гледай да ти напишат името правилно — отвърна Бош. — Ще трябва да прочетеш и одобриш това. Искам утре сутринта да предам материалите срещу Докуейлър. Пет случая на изнасилване, един опит за изнасилване, отвличане, нападение с оръжие и множество кражби на държавно имущество.— Тотален подход. Харесва ми.— Кажи, ако има нещо. Трябва да напиша доклад за веществените доказателства и заповедта за обиска, за която получихме одобрение снощи.Бош се канеше да излезе, но Валдес вдигна пръст и отново заговори по телефона.— Дона, трябва да затварям — каза той. — Имаш подробностите от изявлението пред пресата и както казах, няма да обявяваме името на полицая. Отстранихме един наистина лош тип и много се гордеем с това. Благодаря.Валдес затвори, макар че Бош чу, че репортерката задава поредния си въпрос.— Цял ден е така — каза Валдес. — Не спират да звънят. Всички искат снимки на тъмницата. Всички искат да говорят с Бела и теб.— И преди те чух да използваш думата „тъмница“ — каза Бош. — Ето как нещата придобиват съвсем нов живот в медиите. Беше бомбоубежище, а не тъмница.— Е, Докуейлър може да ме съди, след като си вземе адвокат. Тези репортери… Един ми каза, че средната цена за издръжката на затворник е трийсет хиляди годишно, но тъй като Докуейлър вероятно ще остане инвалид, разходите за него щели да са двойни. Попитах го — какво предлагате, да ги убиваме на място, за да спестим пари ли?— Имахме възможност да го направим.— Това не съм го чул, Хари. Дори не искам да мисля какво му направи снощи.— Просто онова, което беше необходимо, за да намерим Бела.— Е, така и така я намерихме.— Извадихме късмет.— Не беше късмет. А добра детективска работа. Както и да е, бъди готов. Опитват се да разберат кой е стрелецът и когато научат, че си бил ти, ще направят връзката със Западен Холивуд от миналата година и с всичко друго преди.— Ще си взема отпуска и ще изчезна.— Добра идея. Значи това е готово? — И вдигна документа, който му беше донесъл Бош.— Ти ми кажи — отвърна Бош.— Добре, дай ми петнайсет минути — каза Валдес.— Между другото, къде се е дянал капитанът? Спи ли?— Не, в болницата е при Бела. Исках някой да държи медиите настрана и ако случайно има нужда от нещо.Бош кимна. Това беше добър ход. Каза на Валдес, че ще е в отдела и да му се обади или да му пише, ако в документа трябва да се нанесат поправки.Върна се при компютъра. Тъкмо правеше последна редакция на доклада за веществените доказателства по случая, когато мобилният му телефон избръмча. Търсеше го Мики Холър.— Здрасти, братче, не съм те чувал — каза адвокатът. — Говори ли вече с внучката?Бош беше забравил напълно за случая Ванс — покрай събитията от последните осемнайсет часа имаше чувството, че е бил в Сан Диего преди месец.— Още не — каза той.— Ами Айда Паркс или каквато там беше?— Айда Таунс Форсайт. Не, и до нея не съм стигнал. Стана една лудница в другата ми работа.— Мътните да ме вземат. Да не говориш за онзи тип и тъмницата в Санта Клоръкс?Това беше прякорът на Санта Кларита, който отразяваше ранното въплъщение на квартала като дестинация на белите, бягащи от Лос Анджелис. Споменаването му изглеждаше малко неподходящо от устата на човек, израснал в Бевърли Хилс, първия бастион на белия изолационизъм и привилегии в окръга.— Да, за същия случай става дума — каза Бош.— Кажи ми, онзи тип има ли си вече адвокат? — поинтересува се Холър.Бош се поколеба, после каза:— Не ти трябва да се захващаш с това.— С нищо няма да се захващам — каза Холър. — Пък и без това легализирането на завещанието ще ме държи зает известно време.— Вече направили ли са някакви стъпки?— Не. Чакат.— Е, утре по някое време би трябвало да съм на линия. Щом намеря внучката, ще ти кажа.— Доведи я, Хари. Искам да се запозная с нея.Бош не отговори. Вниманието му беше насочено към екрана — току-що беше получил имейл от Валдес, че одобрява доклада и клетвената декларация. Сега му оставаше само да довърши доклада за веществените доказателства и заповедта за обиск. 36. В сряда сутринта Бош беше в Окръжна прокуратура още в началото на работния ден. Тъй като случаят бе от особена важност, той бе уредил предварително среща, за да подаде материалите срещу Докуейлър. Вместо да бъде заведено по каналния ред, за да бъде предадено нататък и да се изгуби безследно, обвинението срещу Докуейлър от самото начало беше зачислено на един опитен прокурор, Данте Корвалис. Бош никога не беше работил с него, но познаваше репутацията му — прякорът му в съда беше Непобедения, защото никога не бе губил дело.Процесът по завеждането мина гладко: Корвалис отхвърли единствено искането на Бош за обвиненията, свързани с престъпленията срещу собствеността, извършени от Докуейлър. Прокурорът обясни, че случаят и без това е сложен за обясняване на журито покрай свидетелствата на множество жертви и ДНК анализите. Нямало нужда да губят допълнително време заради кражбите на инструменти, бетон и капак на шахта от Общинска инфраструктура. Подобни дреболии можели да предизвикат недоволството на съдебните заседатели.— Това е ефектът на телевизията — каза Корвалис. — Всеки процес, който дават по филмите, трае един час. Заседателите на истинските дела започват да губят търпение. Затова не можеш да повдигаш прекалено много обвинения. А и като цяло не е нужно да го правим. Разполагаме с достатъчно, за да го тикнем зад решетките завинаги. Което и ще стане. Така че да забравим за капака на шахтата — освен когато свидетелствате за него покрай намирането на Бела. Ще е приятен детайл в показанията ви.Бош нямаше как да възрази срещу доводите му. Беше доволен, че един от големите играчи в прокуратурата се беше заел със случая от самото начало. Двамата се разбраха да се срещат всеки вторник, за да обсъждат подготовката на делото.Бош излезе от сградата към десет. Вместо да отиде при колата си, тръгна пеша по Темпъл и мина по надлеза над автострада 101. Прекоси парк „Пасео де ла Плаза“ и продължи по Олвера през мексиканския пазар, за да е сигурен, че няма да могат да го проследят с кола.В края на дългото преминаване покрай сергии за сувенири се обърна да види дали някой не го следва пеша. След като се увери, че няма опашка, продължи с предпазните мерки, като пресече Аламеда и влезе в Юниън Стейшън. Мина през огромната чакалня и стигна по обиколен път до покрива, където извади картата от портфейла си и се качи на метрото.Огледа внимателно всеки човек във вагона, докато влакът тръгваше от Юниън Стейшън към Малко Токио. На първата спирка слезе, но спря до плъзгащата се врата. Огледа всеки слизащ и нито един не му се видя подозрителен. Качи се пак във влака, за да види дали някой няма да направи същото, изчака предупредителния звънец преди вратите да се затворят и в последния момент изскочи навън.Никой не го последва.Извървя две преки по Аламеда и зави към реката. Според адреса студиото на Вивиана Веракрус се намираше на Хюит, недалеч от Тракшън в сърцето на Артс Дистрикт. Бош заобиколи обратно до Хюит, като често спираше и се оглеждаше. По пътя си мина покрай няколко стари сгради, които бяха реставрирани или се реставрираха, за да се използват като жилищни.Артс Дистрикт беше повече от квартал. Той беше движение. Още преди четирийсетина години хора от всяка сфера на изкуството бяха започнали да заемат милионите квадратни метри празно пространство в изоставените заводи и складове за плодове, процъфтявали в района преди Втората световна война. Като плащаха само центове на квадратен метър за огромните работни пространства, някои от най-видните творци на града процъфтяваха тук. Изглеждаше подходящо, че движението е съсредоточено в район, в който в началото на миналия век художници се бяха състезавали да създадат пъстроцветните изображения, красящи щайги и кашони с плодове, продавани в цялата страна, като по този начин популяризирали един характерен калифорнийски стил, който казвал, че животът по Западното крайбрежие е добър. Това бе едно от малките неща, вдъхновили масовото движение на запад, което бе превърнало Калифорния в най-многолюдния щат в Съединените щати.Сега Артс Дистрикт беше изправен пред многото проблеми, които вървяха с успеха — най-вече с бързото замогване. През последното десетилетие районът бе започнал да привлича големи предприемачи, интересуващи се от големи печалби. Цената на квадратен метър вече не се измерваше в центове, а в долари. Повечето нови обитатели бяха високоплатени професионалисти, които работеха в центъра или в Холивуд и не можеха да направят разлика между рисунка с точки и такава с щрихи. Много от ресторантите бяха станали първокласни и имаха готвачи знаменитости и цени за паркиране, по-високи от цената на цял обяд или вечеря в старите кафенета по ъглите, в които някога се бяха събирали художниците. Идеята за района като за убежище за прегладнял творец ставаше все по-безпочвена.Като млад патрулен полицай в началото на 70-те Бош бе назначен в участъка Нютън, който включваше и района на складовете, както го наричаха по онова време. Помнеше мястото като пустош, пълна с изоставени сгради, лагери на бездомници и улична престъпност. Бяха го преместили в Холивуд преди началото на художествения ренесанс. Сега, докато вървеше по улицата, се възхищаваше на промените. Имаше разлика между стенопис и графити. И двете минаваха за произведения на изкуството, но стенописите в Артс Дистрикт бяха прекрасни и показваха ангажираност и визия като онези, които бе видял в Чикано Парк.Мина покрай Америкън — сграда на повече от сто години, служила първоначално като хотел за чернокожи артисти и музиканти от епохата на сегрегацията, а по-късно като център на художественото движение и зараждащата се пънк-рок сцена на 70-те.Вивиана Веракрус живееше и работеше в сграда, някога била фабрика за картон. Именно там били произвеждани много от намазаните с восък кашони за плодове с етикети, послужили като визитни картички на Калифорния. Сградата беше четириетажна, с тухлена облицовка и стоманени рамки на големите прозорци, които бяха останали непокътнати. До вратата имаше месингова табела, на която беше написана годината на построяването ѝ: 1908.Нямаше охрана и вратата не беше заключена. Бош влезе в малко облицовано с плочки фоайе и погледна таблото със списъка на творците и номерата на жилищата им. Откри номера 4-D до фамилията Веракрус. На таблото за обяви имаше няколко бележки за срещи на обитателите и съседите за обсъждане на въпроси като стабилизиране на наемите и оспорване на разрешителни за строеж, издадени от Градския съвет. Имаше списъци за подписи и на всички откри изписано Вив. Имаше също листовка за прожекция на документален филм на име „Младите турци“ в петък вечер в 4-D. В листовката пишеше, че филмът е за основаването на Артс Дистрикт през 70-те, и имаше и призив: „Вижте това място преди алчността!“. Бош остана с впечатление, че Вивиана Веракрус е наследила обществената активност на майка си.Краката още го боляха от тичането по склона преди две нощи и не искаше да се качва по стълбите до четвъртия етаж. Откри товарен асансьор и се качи догоре със скоростта на костенурка. Асансьорът беше с размерите на дневната му и му стана съвестно, че е сам в него и пилее огромни количества енергия за задвижването му. Очевидно това беше архитектурен елемент, останал от предишното въплъщение на сградата като фабрика.Горният етаж беше разделен на четири студия. Долната половина на вратата на 4-D беше покрита със стикери на анимационни герои, лепнати както падне от някой с нисък ръст — вероятно от сина на Вивиана. Над тях имаше табела с часовете, в които Вивиана Веракрус приема посетители, желаещи да видят изкуството ѝ. В сряда приемното време беше между 11 и 14, което означаваше, че Бош е подранил с петнайсет минути. Помисли си дали просто да не почука, тъй като не беше дошъл да гледа творбите ѝ. Освен това се надяваше да придобие някакво впечатление от жената, преди да реши как да ѝ каже, че може да е наследница на сума с повече нули, отколкото може да си представи.Докато се чудеше как да постъпи, чу някой да се качва по стълбите до шахтата на асансьора. След малко се появи жена с айскафе в едната ръка и ключ в другата. Беше с работен комбинезон и дихателна маска, която в момента беше свалена. Изглеждаше изненадана, че вижда непознат при вратата си.— Здрасти — каза тя.— Здравейте — отвърна Бош.— С какво мога да ви помогна?— Ъ-ъ, вие ли сте Вивиана Веракрус?Знаеше, че е тя. Ясно си личеше приликата с Габриела от снимките на Коронадо Бийч. Но той посочи вратата, сякаш искаше да обясни появата си с обявените часове за посещение.— Да, аз съм.— Е, подранил съм — каза той. — Не знаех какви са приемните часове. Надявах се да видя някои от нещата ви.— Няма проблем. Часовете и без това наближават. Мога да ви разведа. Как се казвате?— Хари Бош.Тя сякаш разпозна името и Бош се зачуди дали майка ѝ не се е свързала с нея, макар да бе обещала да не го прави.— Това е името на прочут художник — каза тя. — Хиеронимъс Бош.Бош осъзна грешката си.— Знам — каза той. — Петнайсети век. Всъщност това е пълното ми име. Хиеронимъс. Оттам и Хари.Тя отключи вратата и погледна през рамо към него.— Майтапите се, нали?— Не.— Имали сте доста странни родители — отбеляза тя и отвори вратата. — Влизайте. В момента имам само няколко произведения. Имам още няколко в една галерия на Вайълет, както и в Бергамот Стейшън. Как научихте за мен?Бош не беше приготвял версия, но знаеше, че Бергамот Стейшън е конгломерат от галерии, събрани в стара железопътна гара в Санта Моника. Никога не беше стъпвал там, но се възползва от информацията.— Ами, видях ваши неща в Бергамот — каза той. — Сутринта имах работа насам и реших да видя какво друго имате.— Супер — каза Веракрус. — Е, аз съм Вив.Тя протегна ръка и се здрависаха. Дланта ѝ беше груба и мазолеста.Студиото беше притихнало и Бош предположи, че синът ѝ е на училище. Носеше се остра миризма на химикали, които напомниха на Бош за лабораторията за пръстови отпечатъци, където използваха цианоакрилати.Тя посочи надясно и зад Бош. Той се обърна и видя, че предната част на жилището се използва като студио и галерия. Скулптурите ѝ бяха големи и Бош вече разбираше как товарният асансьор и високият шест метра таван ѝ дават свободата да работи мащабно. Три завършени творби бяха поставени на палети на колела, за да могат да се местят по-лесно. Вероятно прожекцията в петък щеше да се проведе тук, след като скулптурите бъдат махнати.Имаше също и работна част с две маси и рафтове с инструменти. На една палета имаше голям блок, вероятно от стиропор, вече постепенно придобиващ човешка форма.Завършените творби бяха макетна композиция, изработена от бял акрил. Всички бяха вариации на семейство — майка, баща и дъщеря. Общуването помежду им беше различно във всяка скулптура, но дъщерята винаги се беше извърнала от родителите си и нямаше ясно изразено лице. Имаше нос и надочни дъги, но не и очи или уста.На единия макет бащата беше представен като войник с екипировка, но без оръжие. Очите му бяха затворени. Бош виждаше сходството с фотографиите на Доминик Сантанело. Посочи макета и попита:— За какво се разказва в това?— За какво се разказва в това? — повтори тя. — За войната и унищожаването на семейства. Но не мисля, че творчеството ми се нуждае от обяснение. Или го поемаш и чувстваш нещо, или не. Изкуството не бива да се обяснява.Бош кимна. Беше сгафил с въпроса си.— Сигурно забелязвате, че тази скулптура е добавка към двете, които сте видели в Бергамот — каза Веракрус.Бош кимна по-енергично, сякаш искаше да покаже, че знае за какво говори тя. Думите ѝ обаче събудиха в него желанието да отиде на старата гара и да види двете скулптури.Продължи да гледа творбите, докато обикаляше, за да ги види от различни ъгли. Личеше си, че и в трите скулптури момичето е едно и също, но на различна възраст.— На колко години е момичето? — попита той.— На единайсет, тринайсет и петнайсет — каза Веракрус. — Много сте наблюдателен.Бош предположи, че незавършеното лице е свързано с изоставане, с непознаване на произхода, с това, че момичето е безлико и безименно. Знаеше какво е чувството.— Прекрасни са.Каза го съвсем искрено.— Благодаря — отвърна тя:— Не познавах баща си — каза той.Думите му го стреснаха. Не бяха част от прикритието му. Силното въздействие на скулптурите го бе накарало да ги изрече.— Съжалявам — каза тя.— Срещнах го само веднъж — каза той. — Бях на двайсет и една и тъкмо се бях върнал от Виетнам.Посочи скулптурата с военната тема.— Открих го. Почуках на вратата му. Радвам се, че го направих. Той умря малко след това.— А аз съм срещала баща ми само веднъж, когато съм била бебе. Не го помня. Той също умрял малко след това. Бил убит в същата война.— Съжалявам.— Недейте. Щастлива съм. Имам дете и имам изкуството си. Ако успея да попреча това място да попадне в алчни ръце, всичко ще е идеално.— Имате предвид сградата ли? Продава ли се?— Продадена е и чака одобрението на властите да бъде преустроена като жилищен блок. Купувачът иска да прегради всеки таван на две, да се отърве от художниците и да нарече това място „Ривър Артс“, представете си!Бош се замисли, преди да отговори. Тя му беше дала възможност да повдигне въпроса.— Ами ако ви кажа, че има начин да го направите? — попита той. — Да задържите нещата идеални.Вивиана Веракрус не каза нищо и той се обърна да я погледне. Едва тогава тя проговори. 37. — Кой сте вие?Вивиана изгуби дар слово, когато Бош ѝ каза кой е и защо е дошъл. Показа ѝ документите си като лицензиран частен детектив. Не спомена името Уитни Ванс, но ѝ каза, че я е открил по линия на баща ѝ и смята, че тя и синът ѝ са единствените кръвни наследници на огромно индустриално богатство. Именно Вивиана каза името на Ванс, тъй като бе видяла новините от последните няколко дни за кончината на милиардера индустриалец.— За кого става дума? — попита тя. — За Уитни Ванс ли?— Преди да стигнем до имената, искам да потвърдя, че съществува генетична връзка — каза Бош. — Ако сте съгласна, ще взема проба от слюнката ви и ще я дам за изследване. Ще отнеме само няколко дни и ако получим потвърждение, ще можете да използвате адвоката, който работи с мен по този въпрос, или да си изберете друг. Изборът е ваш.Тя поклати глава, сякаш още не разбираше нищо, и седна на високия стол без облегалка, който издърпа изпод една от масите.— Просто ми е трудно да го повярвам.Бош си спомни един телевизионен филм от детството си, в който главният герой обикаляше страната и раздаваше чекове за един милион долара от неизвестен благодетел на неподозиращи получатели. Осъзна, че сега той е в тази роля. Само че даваше не милиони, а милиарди.— Ванс е, нали? — каза Вивиана. — Не го отрекохте.Бош я изгледа продължително, после каза:— Има ли значение кой е?Тя стана и тръгна към него. Посочи скулптурата с войника.— Тази седмица четох за него. Помагал е за създаването и производството на хеликоптерите. Неговата компания е била част от военната машина, убила собствения му син. Моя баща, когото така и не опознах. Как бих могла да приема тези пари?— Предполагам, че зависи от това какво ще направите с тях — каза Бош. — Адвокатът ми каза, че такива пари променят света.Тя го погледна, но си личеше, че вижда не него, а нещо друго. Може би идея, посадена от думите му.— Добре — каза тя. — Вземете ми проба.— Добре, но трябва да разберете нещо — каза Бош. — Има силни и влиятелни хора в корпорациите, които в момента държат това състояние. Те няма да се зарадват, че ще се наложи да се разделят с богатството, и могат да прибегнат до всичко, за да не го допуснат. Парите не само ще променят живота ви, но и ще трябва със сина ви да вземете мерки да се пазите, докато всичко не приключи. Не бива да се доверявате на никого.Думите му очевидно я накараха да се сепне, каквото беше и намерението му.— Гилберто — каза тя. После стрелна с поглед Бош. — Те знаят ли, че сте тук?— Взех предпазни мерки — отвърна той. — И ще ви дам визитка. Ако видите нещо необичайно или усетите каквато и да било заплаха, можете да ме потърсите по всяко време.— Направо е сюрреалистично — каза тя. — Докато се качвах по стълбите с кафето, си мислех как нямам достатъчно пари за материали. От почти два месеца не съм продала нищо. Имам субсидия, но тя стига само колкото да живеем със сина ми. Работя върху следващата си творба, а не мога да си набавя необходимите материали, за да я завърша. И ето че ви заварвам да стоите пред вратата ми. И ми разказвате безумна история за пари и наследство.Бош кимна, после попита:— Е, ще вземем ли пробата?— Да — отвърна тя. — Какво се иска от мен?— Само да си отворите устата.— Добре.Бош извади епруветка от вътрешния джоб на сакото си и я отвори. Извади тампона и пристъпи към Вивиана. Хванал пръчицата с два пръста, прокара памука по вътрешната страна на бузата ѝ, след което прибра тампона в епруветката.— Обикновено правим по две за всеки случай — каза той. — Нещо против?— Давайте — отвърна тя.Бош повтори процедурата. Чувстваше се като натрапник от това, че ръката му е толкова близо до устата ѝ. Вивиана обаче не изглеждаше смутена. Бош сложи втория тампон в другата епруветка и я затвори. После каза:— Взех проба и от майка ви в понеделник. Тя ще бъде част от анализа. В лабораторията ще искат да идентифицират и отделят нейните хромозоми от тези на баща ви и дядо ви.— Значи сте ходили в Сан Диего?— Да. Минах през Чикано Парк и после я посетих в жилището ѝ. Там ли израснахте?— Да. Тя още живее на същото място.— Показах ѝ снимка. На вас в деня, когато сте се срещнали с баща ви. Него го няма, защото той е снимал.— Бих искала да я видя.— Не е у мен, но ще ви я донеса.— Значи тя знае за това. За наследството. Какво каза?— Тя не знае подробностите. Но ми каза къде да ви намеря и добави, че изборът си е ваш.Вивиана не отговори. Явно мислеше за майка си.— Е, аз ще тръгвам — каза Бош. — Ще ви се обадя веднага щом науча нещо.Даде ѝ една от евтините си визитни картички с името и номера си и тръгна към вратата.Излезе и докато вървеше, непрекъснато се оглеждаше за опашка. Не видя нищо. Стигна до взетия под наем джип, отвори багажника и отметна постелката. Вдигна капака на отделението за резервната гума и инструментите и извади плика с въздушни мехурчета, който бе сложил там сутринта.Затвори багажника, седна зад волана и отвори плика. В него се намираше пробата от Уитни Ванс, отбелязана с У-В, както и трите проби от Габриела Лида, отбелязани с Г-Л. Извади тънък маркер и надписа пробите от Вивиана с В-В.Прибра допълнителните проби на Вивиана и майка ѝ в джоба на сакото си и запечата плика, така че в него да има само по една проба от тримата. Сложи го на седалката до себе си и се обади на Мики Холър.— Имам пробата на внучката. Къде си?— В колата — отвърна Холър. — При „Старбъкс“ в Китайския квартал, под драконите.— След пет минути съм при теб. Всички проби са у мен. Можеш да ги занесеш в лабораторията.— Идеално. Отвориха легализираното завещание в Пасадина, така че трябва да действаме. Но преди това се нуждая от потвърждение.— Идвам.„Старбъкс“ се намираше на ъгъла на Бродуей и Сесар Чавес. На Бош му трябваха по-малко от пет минути да стигне дотам и да види линкълна, спрял при червения тротоар под портала на Китайския квартал с двата дракона. Бош паркира зад колата на Холър, пусна мигачите и слезе. Качи се през вратата зад шофьора. Холър беше на отсрещната седалка с лаптоп на сгъваемото писалище — очевидно крадеше безжичен интернет от „Старбъкс“.— Здрасти — каза адвокатът. — Бойд, защо не слезеш да ни вземеш по едно лате? Искаш ли нещо друго, Хари?— Не — каза Бош.Холър даде двайсетачка на шофьора и той слезе без нито дума и затвори вратата. Сега двамата бяха сами. Бош подаде плика на Холър.— Да го пазиш с живота си.— И още как — отвърна Холър. — Веднага го занасям. Избрах „Селрайт“, ако нямаш нищо против. Наблизо са, може да се разчита на тях и имат най-висока акредитация.— Щом ти нямаш нищо против, аз също нямам. Какво следва сега?— Нося пробите днес и вероятно ще чуем „да“ или „не“ в петък. При сравняване на дядо и внук говорим за двайсет процента предадени хромозоми. Това е много материал за работа.— Ами нещата от Доминик?— Ще изчакаме с това. Нека първо видим какво ще кажат пробите.— Добре. А погледна ли легализираното завещание?— Още не, но ще стигна и дотам до края на деня. Чух обаче, че твърдят, че покойният няма наследници по кръвна линия.— И какво ще правим?— Ще изчакаме потвърждение от „Селрайт“ и ако го получим, събираме си материалите и искаме запрещение.— Какво означава това?— Искаме съдът да прекрати подялбата на имуществото. Казваме: „Чакайте малко, имаме законен наследник и завещание и начин да докажем автентичността им“. След което се готвим за удара.Бош кимна.— Ще ни се нахвърлят — каза Холър. — На теб, на мен, на наследника, на всички. Не се залъгвай, ще бъдем прицел за всички. Ще се опитат да ни изкарат шарлатани. Можеш да си сигурен в това.— Предупредих Вивиана — каза Бош. — Но не мисля, че тя разбира колко безмилостни могат да са те.— Да видим какво ще излезе от ДНК анализа. Ако е това, което си мислим, и тя е наследница, заемаме кръгова отбрана и се подготвяме. Вероятно ще се наложи да я преместим и да я скрием.— Тя има дете.— Значи и детето.— И се нуждае от голямо пространство за работата си.— Може да се наложи работата ѝ да почака.— Добре.Но Бош не мислеше, че това ще мине добре.— Казах ѝ думите ти, че става въпрос за пари, които могат да променят света. Мисля, че това я накара да приеме.— Винаги действа.Холър се наведе да погледне през прозореца дали шофьорът не чака да си седне зад волана. Нямаше го никакъв.— Чух, че си предал тъмничаря на прокуратурата.— Не го наричай така — отвърна Бош. — Звучи като майтап, а аз познавам жената, която той бе натикал там. Ще ѝ се наложи дълго да се възстановява от преживяното.— Извинявай, аз съм просто един коравосърдечен адвокат. Той намерил ли си е защитник?— Не знам. Но вече ти казах, не посягай към този случай. Този тип е бездушен психопат. Изобщо не бива да се доближаваш до него.— Щом казваш.— Ако ме питаш, той заслужава смъртно наказание. Но не е убил никого, доколкото знаем.Бош видя през прозореца шофьора да стои пред кафенето. Държеше две чашки кафе и чакаше да го извикат при линкълна. На Бош му се стори, че гледа към нещо от другата страна на улицата. После леко кимна.— Той…Бош се обърна и надникна през задното стъкло на лимузината, за да види какво гледа шофьорът.— Какво? — попита Холър.— Шофьорът ти — каза Бош. — Откога работи за теб?— Кой, Бойд ли? От два месеца.Бош се наведе напред да погледне през прозореца от страната на Холър. Холър имаше практиката да наема клиенти за шофьори, за да им помогне да си платят съдебните разноски — и хонорара му.— Помогнах му да се справи с някои неприятности — каза Холър. — Какво има?— Споменавал ли си „Селрайт“ пред него? — попита в отговор Бош. — Той знае ли къде ще носим пробите?Беше събрал две и две. Сутринта бе забравил да провери къщата си и улицата за камери, но помнеше, че Крайтън бе споменал Холър при конфронтацията в участъка. Щом знаеха за Холър, значи го наблюдаваха. Може би имаха план да се доберат до ДНК пробите или преди те да са стигнали до „Селрайт“, или след като се озоват там.— Не, не съм му казвал къде отиваме — каза Холър. — Не съм споменавал за това в колата. Какво става?— Вероятно те следят — каза Бош. — И е възможно той да е в играта. Току-що го видях да кима на някого.— Мамка му! Свършено е с него. Ще…— Задръж малко. Да помислим. Ти…— Чакай. — Холър вдигна ръка, за да го накара да млъкне, после премести лаптопа и сгъна писалището. Стана и се наведе над седалката към волана. Бош чу съскане на сгъстен въздух, когато багажникът на колата се отвори.Холър излезе и отиде отзад. След малко багажникът се затвори и адвокатът се върна в колата с куфарче. Вдигна капака и отвори едно скрито отделение. В него имаше някакво електронно устройство и Холър завъртя някакво копче, след което остави куфарчето на седалката между тях.— Заглушител на радиочестоти — каза той. — Нося го на всяка среща с клиент в затвора — никога не можеш да си сигурен кой те подслушва. Ако някой слухти сега, съжалявам ушите му.— И аз си купих едно такова — каза Бош. — Но не е в префърцунено куфарче.— Взех го като частично плащане от бивш клиент. Куриер на картел. Там, където отиваше, нямаше да му трябва. Та какъв е планът ти?— Знаеш ли някакво друго място, където да занесем пробите?— Да. „Калифорния Кодинг“ в Бърбанк. Бях се спрял на тях или на „Селрайт“ и „Селрайт“ се съгласиха да извършат спешно анализа.— Дай ми пробите — каза Бош. — Аз ще ги занеса в „Селрайт“. Ти занеси фалшива пратка в „Калифорния Кодинг“. Нека да си помислят, че правим анализа там.Бош извади от джоба си допълнителните епруветки с пробите на Вивиана и Габриела. Нямаше допълнителна проба от Уитни Ванс, така че извади тънкия маркер да промени инициалите. Превърна В-В в У-В и Г-Л в Г-А. После извади от плика епруветките с пробите на Ванс, Лида и Веракрус и ги прибра в джоба си. На тяхно място сложи променените епруветки и върна плика на Холър.— Занеси това в „Калифорния Кодинг“ и поискай да ти направят сравнение на сляпо. Не позволявай на шофьора ти или на някой друг да си помисли, че подозираш, че те следят. Аз отивам в „Селрайт“.— Ясно. И въпреки това ще му наритам задника. Гледай го ти!Бош отново погледна шофьора. Той вече не гледаше към отсрещната страна на улицата.— По-късно ще имаш време за това. И аз ще ти помогна.Холър пишеше нещо в бележника си. Откъсна листа и го даде на Бош.— Това е адресът на „Селрайт“ и името на моя човек там. Той очаква пробите.Бош погледна адреса. „Селрайт“ се намираше недалеч от Кал Стейт Ел Ей, където беше лабораторията на ЛАПУ. Можеше да стигне дотам за десет минути, но щеше да го направи за трийсет, за да е сигурен, че не го следят.Отвори вратата и се обърна да погледне Холър.— И дръж това куфарче близо до теб.— Не се безпокой — отвърна Холър. — Ще го държа.Бош кимна.— След като оставя това, отивам да се видя с Айда Таунс Форсайт.— Добре — каза Холър. — Трябва да я привлечем на наша страна.Бош слезе тъкмо когато Бойд дойде до линкълна. Не му каза нищо. Отиде до своята кола, седна зад волана и загледа как линкълнът излиза на Сесар Чавес и потегля на запад. Движението на кръстовището беше натоварено, но Бош не видя кола, която да изглежда подозрително или да тръгва след лимузината. 38. Оставянето на пробите в „Селрайт“ мина без инциденти, след като Бош взе предпазни мерки, включващи пълна обиколка около стадиона „Доджър“ в Чавес Равин. След като предаде трите епруветки на човека на Холър, Бош излезе на автострада 5 и пое на север. По пътя се отби при изхода Магнолия в Бърбанк, за да продължи с обикалянето и да си вземе сандвич с морски дарове от „Гиамела“. Изяде го в колата, като държеше под око колите, които влизаха и излизаха от паркинга.Докато прибираше салфетката от сандвича в торбичката, телефонът му иззвъня. Търсеше го Лусия Сото, бившата му партньорка от ЛАПУ.— Как е Бела Лурдес? — попита тя.Вестта се разпространяваше доста бързо за име, което не е оповестено публично.— Познаваш Бела, така ли? — попита той.— Малко. От Лас Ерманас.Бош си спомни, че Сото бе участвала в неформална група испаноезични детективи от всички полицейски управления в окръга. Не бяха много, така че между членовете на групата се бяха установили здрави връзки.— Никога не ми е споменавала, че те познава.— Не е искала да научаваш, че те проверява през мен — отвърна Сото.— Е, много ѝ се е стоварило. Но тя е корава. Мисля, че ще се оправи.— Дано. Ужасна история.Сото изчака малко той да започне да разказва подробности, но Бош си мълчеше. Накрая тя схвана.— Чух, че днес си предал онзи тип на прокуратурата. Надявам се да си го заковал.— Никъде няма да ходи — каза Бош.— Радвам се да го чуя. Е, Хари, кога ще се видим да хапнем и да наваксаме? Липсваш ми.— По дяволите, тъкмо ядох. Но ще го направим скоро — следващия път, когато съм в града. И ти ми липсваш.— До скоро, Хари.Бош излезе от паркинга и пое по заобиколен маршрут на запад към Южна Пасадина. Мина покрай дома на Айда Таунс Форсайт на Аройо Драйв четири пъти в рамките на трийсет минути, като всеки път обръщаше внимание на паркираните на улицата коли и на всичко, което би могло да подскаже, че дългогодишната секретарка и помощница на Уитни Ванс е под наблюдение. Не забеляза нищо подозрително и след още две минавания по уличката зад къщата ѝ реши, че е безопасно да почука на вратата ѝ.Паркира на една съседна улица и се върна при къщата.Домът на Форсайт беше много по-приятен на живо, отколкото изглеждаше в Гугъл. Къщата беше в класически калифорнийски стил и за нея явно се полагаха старателни грижи. Бош се качи на широката и дълга предна веранда и почука на дървената врата. Нямаше представа дали Форсайт си е вкъщи, или още има някакви задължения в имението на Ванс. Ако беше така, беше готов да я чака, докато се върне.Но не му се наложи да чука втори път. Жената, с която беше дошъл да се срещне, отвори вратата и го погледна с очи, в които не си личеше, че го е познала.— Госпожо Форсайт?— Госпожица.— Извинете, госпожице Форсайт. Помните ли ме? Хари Бош. Миналата седмица имах среща с господин Ванс.Сега тя се сети.— Разбира се. Какво търсите тук?— Ами, първо исках да изкажа съболезнованията си. Знам, че вие и господин Ванс сте работили дълго време заедно.— Да, така е. Беше голям шок. Зная, че беше стар и болен, но не очаквах човек с такава сила и такъв дух внезапно да си отиде. Какво мога да направя за вас, господин Бош? Предполагам, че разследването, с което ви е натоварил господин Ванс, вече е без значение.Бош реши, че е най-добре да действа направо.— Тук съм, защото искам да поговорим за пакета, който господин Ванс ви е дал да ми пратите по пощата миналата седмица.Жената на прага замръзна за близо десет секунди, преди да отговори. Изглеждаше уплашена.— Знаете, че ме следят, нали?— Не, не го знаех — каза Бош. — Преди да почукам, огледах и не видях никого. Но ако е така, по-добре да ме поканите вътре. Паркирах зад ъгъла. И това, че стоя тук, ни издава.Форсайт се намръщи, после се дръпна и отвори вратата по-широко.— Влизайте.— Благодаря.Антрето беше широко и дълго. Влязоха в една задна стая до кухнята, където нямаше прозорци, които да гледат към улицата, и тя му посочи един стол.— Какво искате, господин Бош?Бош седна с надеждата, че това ще я накара да направи същото, но тя остана права. Той не искаше разговорът да премине враждебно.— Първо трябва да потвърдя онова, което казах на вратата. Вие ми изпратихте пакета, нали?Тя скръсти ръце.— Да. Защото господин Ванс ме помоли да го направя.— Знаехте ли какво има вътре?— Тогава не. Сега знам.Това моментално разтревожи Бош. Нима от корпорацията вече я бяха разпитвали?— Как научихте?— След като господин Ванс почина и тялото му беше изнесено, ми бе наредено да заключа кабинета му — каза тя. — Тогава забелязах, че златната му писалка липсва. И се сетих, че в пакета, който ви пратих по негова молба, имаше нещо тежко.Бош кимна с облекчение. Тя знаеше за писалката. Но ако не знаеше за завещанието, то може би още никой друг не знаеше. Това щеше да даде на Холър предимство, когато дойдеше време да действа.— Какво ви каза господин Ванс, когато ви даде пакета?— Каза ми да го прибера в чантата си и да го занеса у дома. Каза, че иска да го занеса в пощата и да ви го пратя следващата сутрин, преди да отида на работа. И аз направих точно това.— Той попита ли ви дали сте изпълнили заръката му?— Да, веднага щом пристигнах. Казах му, че идвам от пощата, и той беше доволен.— Ако ви покажа плика, който беше адресиран до мен, ще можете ли да го идентифицирате?— Вероятно. Беше надписан ръчно. Бих разпознала подписа.— А ако напиша казаното от вас в клетвена декларация, ще се съгласите ли да я подпишете пред нотариус?— Защо да го правя? За доказателство, че писалката е негова ли? Ако смятате да я продавате, аз съм готова да я купя. Ще ви платя над пазарната цена.— Не става въпрос за това. Няма да продавам писалката. В пакета имаше документ, който може да бъде оспорен, и ще трябва да докажа по възможно най-добрия начин как той е попаднал у мен. Писалката, която е семейна ценност, ще помогне за това, но подписана от вас клетвена декларация също ще е от полза.— Не искам да се замесвам с борда на директорите, ако имате предвид това. Те не са хора, а животни. Ще продадат собствените си майки за пари.— Няма да бъдете замесена повече, отколкото и без това ще бъдете, госпожице Форсайт.Тя най-сетне седна.— Какво искате да кажете? Нямам нищо общо с всичко това.— Документът в плика е написано на ръка завещание — каза Бош. — И вие сте спомената в него като бенефициент.Гледаше я внимателно. Тя изглеждаше объркана.— Да не искате да кажете, че получавам пари или нещо такова?— Десет милиона долара — каза Бош.Видя как очите ѝ блеснаха за миг при осъзнаването, че ще получи част от богатствата. Тя вдигна дясната си ръка и опря юмрук в гърдите си. Наведе глава, но Бош видя как устните ѝ се разтреперват, когато дойдоха сълзите. Бош не беше сигурен как да тълкува реакцията ѝ. Измина дълъг момент, преди тя да го погледне.— Не очаквах нищо — каза тя. — Аз бях служителка. А не роднина.— Тази седмица ходили ли сте в къщата? — попита той.— От понеделник не. Предишния ден. Тогава ми съобщиха, че повече нямат нужда от мен.— И сте били там в неделя, когато господин Ванс е починал?— Той ми се обади и ме помоли да отида. Искал да напише някакви писма. Каза ми да отида след обяд и аз отидох. Аз го открих в кабинета му, когато влязох.— Пуснали са ви да идете там без охрана?— Да, винаги съм имала тази привилегия.— Повикахте ли линейка?— Не, защото той очевидно бе мъртъв.— На бюрото си ли беше?— Да, на бюрото си. Беше се отпуснал напред и малко настрани. Изглеждаше, че си е отишъл бързо.— И сте извикали охраната.— Обадих се на господин Слоун, той дойде и повика някой от екипа с медицински опит. Опитаха сърдечен масаж, но без резултат. Той беше мъртъв. Тогава господин Слоун се обади на полицията.— Знаете ли откога господин Слоун работи за Ванс?— Отдавна. Поне от двайсет и пет години. Двамата с него бяхме най-старите служители.Тя избърса очите си с кърпичка, която сякаш се беше материализирала от нищото.— Когато се срещнах с господин Ванс, той ми даде телефонен номер и каза, че е на мобилен телефон — продължи Бош. — Каза да му се обадя, ако имам напредък в разследването. Знаете ли какво стана с този телефон?Тя поклати глава.— Не знам нищо за това.— Звънях му няколко пъти и оставях съобщения — каза Бош. — Господин Слоун също ми се обади от него. Видяхте ли го да взема нещо от бюрото или от кабинета след смъртта на господин Ванс?— Не, той ми каза да заключа кабинета, след като изнесоха тялото. И не видях никакъв мобилен телефон.Бош кимна, после попита:— Знаете ли за какво ме нае господин Ванс? Обсъждал ли е това с вас?— Не — отвърна тя. — Никой не знаеше. Всички в къщата бяха любопитни, но той не каза на никого с какво се занимавате.— Нае ме да открия дали има наследник. Знаете ли дали е поръчал на някой да ме следи?— Защо да го прави?— Не съм сигурен, но в завещанието, което е написал и ми изпрати, той очевидно приема, че съм открил жив наследник. Но след срещата ни в имението така и не разговаряхме отново.Форсайт присви очи, сякаш ѝ беше трудно да следи историята.— Е, не знам — каза след малко. — Казахте, че сте звънили на онзи номер и сте оставяли съобщения. Какво му казахте?Бош не отговори. Спомни си, че беше оставил внимателно обмислено съобщение, което би могло да се свърже с измислената история за намирането на Джеймс Олдридж, но също така можеше да се приеме като вест, че Бош е открил наследник.Реши да сложи край на разговора.— Госпожице Форсайт. Съветвам ви да си наемете адвокат, който да ви представлява. Вероятно нещата ще загрубеят, когато завещанието стигне до съда. Трябва да се пазите. Работя с един адвокат, Майкъл Холър. Кажете на вашия да се свърже с него.— Не познавам адвокати, към които да се обърна — каза тя.— Попитайте приятели да ви препоръчат. Или банкера си. Банкерите вероятно през цялото време си имат работа с адвокати покрай завещания.— Добре, ще го направя.— И така и не ми отговорихте за клетвената декларация. Ще я напиша днес и ще ви я донеса утре да я подпишете. Съгласна ли сте?— Да, разбира се.Бош стана.— Виждали ли сте всъщност някой да следи вас или къщата ви?— Видях коли, на които мястото им не е тук. Но не мога да съм сигурна.— Искате ли да изляза през задния изход?— Може би така ще е най-добре.— Няма проблем. Ще ви дам номера си. Обадете ми се, ако имате проблеми или някой започне да ви задава въпроси.— Добре.Бош ѝ даде визитката си и тя го заведе до задната врата. 39. От Южна Пасадина трябваше само да продължи по автострада „Футхил“ и после да завие на запад към Сан Фернандо. По пътя се обади на Холър да му каже, че е приключил с оставянето на пробите и разговора с Айда Таунс Форсайт.— Току-що излязох от „Калифорния Кодинг“ — каза Холър. — Следващата седмица ще са готови с резултатите.Бош разбра, че той е още в колата с Бойд и го разиграва с фалшивите проби.— Виждаш ли някакви признаци, че те следят?— Още не — отвърна Холър. — Кажи ми за разговора.Бош му разказа за срещата си с Форсайт и каза, че ще състави декларация, за да я подпише на следващия ден.— Имаш ли нотариус, който да използваме?— Да, мога да те уредя, а мога и аз да бъда свидетел — каза Холър.Бош обеща да му се обади, затвори и продължи към участъка на СФПУ. Очакваше детективският отдел да е пуст, но видя светлини в кабинета на капитана и вратата беше затворена. Доближи ухо до вратата да чуе дали Тревино говори по телефона, но не чу нищо. Почука, изчака и Тревино внезапно отвори.— Хари? Какво има?— Просто исках да ти кажа, че предадох материалите за Докуейлър на прокуратурата. Общо сто и двайсет или сто и шейсет години, ако го осъдят по всички обвинения.— Отлична новина. Какво мислят за разследването?— Казаха, че е желязно. Дадоха ми списък от неща, които трябва да съберем преди предварителното изслушване, и смятам да се заема с тях.— Добре. Добре. Значи вече има назначен прокурор?— Да, Данте Корвалис се заема от самото начало. Той е от най-добрите. Никога не губи дело.— Фантастично. Е, ти действай. Аз след малко си тръгвам.— Как е Бела? Беше ли днес в болницата?— Днес не, но чух, че се справя. Вероятно утре щели да я изпишат и тя е много доволна.— Ще ѝ се отрази добре да е с Тарин и детето.— Да.И двамата стояха на вратата. Бош усети, че капитанът има да каже още нещо, но помежду им се възцари неловко мълчание.— Е, имам да пиша разни неща — каза Бош и се обърна да отиде на бюрото си.— Ъ-ъ, Хари? — каза Тревино. — Би ли влязъл за малко?— Разбира се.Капитанът влезе в кабинета си и се настани зад бюрото. Каза на Бош да седне и той се настани на стола срещу него.— За използването на базата данни за частното ми разследване ли става въпрос?— О, не — отвърна Тревино. — Нищо такова. Минало и заминало.Посочи листата на бюрото си.— Работя по графиците. За цялото управление. С патрулите сме добре, но не и с детективите. Ясно е, че сме с един по-малко покрай Бела, и не се знае дали тя ще се върне.Бош кимна.— Докато не разберем това, трябва да задържим мястото ѝ — продължи Тревино. — Говорих с шефа и той ще се обърне към градския съвет с искане за временно финансиране. Бихме искали да те наемем на пълен работен ден. Какво ще кажеш?Бош се замисли за момент. Не очакваше подобно предложение — особено от Тревино, който изобщо не си падаше по него.— Искаш да кажеш, че няма да съм от резерва? Че ще ми се плаща?— Да. Стандартна заплата от трето ниво. Знам, че в Ел Ей си изкарвал повече, но ние плащаме толкова.— И ще поема всички престъпления срещу личността ли?— Е, мисля, че през повечето време ще работиш по Докуейлър, а и не искаме да забравяме неразкритите престъпления. Но да, когато изникнат случаи, ще поемаш и тях. Ще работиш със Систо, когато се налага да си на терен.Бош кимна. Хубаво беше, че е търсен, но не беше сигурен, че е готов да се ангажира изцяло със Сан Фернандо. Случаят Ванс и ролята му на изпълнител на завещанието щеше да му отнеме много време в близкото бъдеще, особено предвид възможната битка в съда, която се задаваше.Тревино изтълкува мълчанието му по различен начин.— Виж — каза той. — Знам, че със Систо се сдърпахте, но мисля, че просто се бяхте разгорещили в момента. Когато намерихте и спасихте Бела, май вече работехте добре заедно. Прав ли съм?— Систо е свестен — каза Бош. — Иска да бъде добър детектив, а това означава, че половината битка е спечелена. Ами ти? И твоето ли желание да ме уволниш е било моментно?Тревино вдигна ръце в знак, че се предава.— Хари, знаеш, че от самото начало имах проблем с това. Но ще го кажа — сгреших. Вземи само случая с Резача на мрежи. Пипнахме го само заради твоята работа и аз го оценявам. Ако питаш мен, между нас няма проблем. И между другото, идеята не е на шефа. Аз отидох при него и казах, че искам да те вземем на пълен работен ден.— Оценявам го. Но това означава, че вече няма да работя на частно, нали?— Можем да говорим с шефа, ако мислиш, че трябва да продължиш и с частната работа. Какво ще кажеш?— Ами шерифското разследване на престрелката? Не трябва ли да изчакаме официалното им становище да отиде в прокуратурата?— Я стига. Наясно сме, че със стрелбата всичко е наред. Може да сме оплескали тактиката, но колкото до стрелбата, никой няма да повдигне въпроса. Освен това всички разбират, че въвличането на Бела е оказало натиск върху нас и решението е на шефа.Бош кимна. Имаше чувството, че може да продължи с въпросите и Тревино ще казва „да“ на всичко.— Капитане, става ли да си помисля и да ти кажа утре?— Разбира се, Хари, няма проблем. Просто ми кажи.— Разбрано.Бош излезе от кабинета на капитана и отиде в кабинката си. Истинската причина да дойде в участъка бе да използва принтера, след като напише клетвената декларация на Форсайт. Не искаше обаче да започва документа и Тревино да излезе и да види какво прави. Затова го изчака да си тръгне, като междувременно се зае със задачите, които си беше записал по време на сутрешната си среща с Данте Корвалис.Наред с другите неща прокурорът искаше допълнени и подписани показания от всички известни жертви на Докуейлър. Бош добави конкретни въпроси, на които трябваше да се даде отговор в показанията. Те щяха да влязат в протокола на предварителното изслушване на делото срещу Докуейлър и така на жертвите нямаше да им се налага да свидетелстват лично. Всичко това бе необходимо, за да може прокурорът да представи убедителна теза, подкрепяща обвиненията. Категоричното решение за виновност щеше да се вземе на самия процес. Товарът по представянето на случая на предварителното изслушване щеше да падне предимно върху Бош, тъй като той щеше да свидетелства за разследването и как са стигнали до Докуейлър. Корвалис каза, че желае да избегне — освен ако не е абсолютно наложително — жертвите да бъдат викани и да преживяват отново пред всички ужасите, които са им се случили. Искаше това да стане само веднъж, когато има най-силно значение — в съда.Бош беше по средата на съставянето на въпросите, които да предаде на жертвите, когато Тревино излезе, изгаси лампата и заключи кабинета си.— Хари, тръгвам си.— Приятна вечер и гледай да се наспиш.— Утре тук ли си?— Още не знам. Или ще дойда, или ще ти се обадя и ще ти кажа решението си.— Чудесно.Бош видя над преградата как Тревино отива до таблото и се отписва. Не коментира, че Бош не се е регистрирал при идването си.Бош остана сам в отдела. Записа формуляра с въпросите и отвори нов празен документ. Започна да пише клетвената декларация с думите „Аз, Айда Таунс Форсайт…“Отне му по-малко от час да завърши двете мижави страници с основни факти, защото от годините работа със свидетели, декларации и адвокати знаеше, че колкото по-малко факти изложи в документа, толкова по-малко ъгли за атака ще даде на адвокатите на противника.Разпечата две копия — едно за съда и едно за папката, съдържаща копия на всички важни документи по случая.Докато беше при принтера видя подписка на таблото за обяви за благотворителен боулинг за събиране на средства за ранен колега. Полицаят се споменаваше като 11-Дейвид, което беше радиопозивната на Бела Лурдес. Листовката обясняваше, че макар че ще получава цялата си заплата по време на болничните, тя ще има различни допълнителни разходи, които не се поемат от осигуровките и орязания неотдавна медицински план. Бош предположи, че най-вероятно става въпрос за сесиите при психотерапевт, които вече не се покриваха. Тъй като беше петък вечер, благотворителният боулинг можеше да продължи дълго, а предложеното спонсорство беше един долар на игра — или горе-долу четири долара на час.Бош видя, че Систо е включен в единия отбор, извади химикалката и записа името си под това на Тревино. Капитанът беше обявил пет долара на игра и Бош направи същото.Върна се при бюрото си и се обади на Холър. Както обикновено, адвокатът беше в линкълна си и пътуваше някъде из града.— Написах декларацията и мога да ида при нея веднага щом ме свържеш с нотариус.— Добре — каза Холър. — Искам да се срещна с Айда, така че е най-добре да идем заедно. Как си утре в десет?Бош се сети, че е забравил да пита Форсайт за телефонен номер. Нямаше как да се свърже с нея, за да си уговорят среща. Съмняваше се, че името ѝ фигурира в телефонните указатели — все пак беше работила за един от най-уединените хора на света.— Устройва ме — каза той. — Да се срещнем при къщата ѝ. Аз ще ида по-рано, за да съм сигурен, че ще си е у дома. Ти доведи нотариуса.— Разбрано — каза Холър. — Прати ми адреса ѝ на имейла.— Добре. И още нещо. Как стои въпросът с оригиналните документи, които получих? Ще ти трябват ли утре, или когато се стигне до съд?— Не, дръж ги при теб, стига да са в безопасност.— В безопасност са.— Добре. Няма да вадим оригиналите, докато съдът не ни нареди.— Ясно.Затвориха. Приключил с работата си, Бош взе копията на клетвената декларация от принтера и излезе от участъка. Тръгна към летището в Бърбанк, тъй като беше решил, че ще е най-добре да направи още една промяна на превозните средства преди решаващите последни стъпки по случая Ванс.Спря на лентата за върнати коли на „Херц“, събра нещата си, включително джипиес заглушителя, и остави джипа. Реши да промени нещата малко повече, като отиде на гишето на „Авис“. Докато чакаше на опашката, си помисли за Форсайт и разказа ѝ за станалото през дните след срещата му с Уитни Ванс. Тя имаше уникален поглед и познания за ставащото в имението на Сан Рафаел. Бош реши, че трябва да подготви още въпроси за нея за срещата утре.Беше се стъмнило, когато стигна до Удроу Уилсън Драйв. Докато вземаше последния завой, видя паркирана пред къщата му кола и фаровете осветиха две фигури, които седяха в нея и чакаха. Бош я подмина, като се мъчеше да определи кои може да са и защо им е било да паркират точно пред къщата и да се издадат. Бързо стигна до заключението и го каза на глас.— Ченгета.Предположи, че са детективите на шерифа с допълнителни въпроси около стрелбата по Докуейлър. Обърна на кръстовището с Мълхоланд Драйв, върна се при къщата и спря без колебание своя „Форд Таурус“ на мястото му за паркиране. Заключи колата и отиде да провери пощенската си кутия — и да погледне номера на колата. Двамата мъже вече слизаха от нея.Бош провери кутията. Беше празна.— Хари Бош?Бош се обърна. Не разпозна мъжете като хората от шерифството, които бяха работили на място предишната вечер.— Да. Какво има?Двамата едновременно извадиха златните си значки, които отразиха светлината от уличната лампа. Бяха бели, над четирийсет, носеха типично полицейски костюми — иначе казано, от някой магазин за евтини стоки.Бош забеляза, че единият носи дебела черна папка под мишница. Не беше кой знае какво, но Бош знаеше, че стандартните папки в шерифството са зелени. ЛАПУ пък използваше сини.— Полицейско управление Пасадина — каза единият. — Аз съм детектив Пойдрас, а това е детектив Франке.— Пасадина? — попита Бош.— Да — каза Пойдрас. — Работим върху случай на убийство и бихме искали да ви зададем няколко въпроса.— Вътре, ако нямате нищо против — добави Франке.Убийство. Изненадите не спираха. В главата на Бош изникна уплашеният поглед на Аида Таунс Форсайт, когато каза, че я следят. Той спря, погледна двамата посетители и попита:— Кой е убитият?— Уитни Ванс — каза Пойдрас. 40. Бош настани двамата детективи от Пасадина на масата в трапезарията и седна срещу тях. Не им предложи вода, кафе или нещо друго. Франке остави папката на масата.Макар че двамата изглеждаха на една възраст, оставаше да се види кой беше старшият, алфа-кучето.Бош бе склонен да заложи на Пойдрас. Той го бе заговорил пръв и беше седял зад волана. Франке може и да носеше папката, но първите два факта бяха ясни признаци, че той следва Пойдрас. Освен това лицето на Франке беше в два тона. Челото му бе бяло като на вампир, докато долната половина бе загоряла, с ясна граница между двете зони. Това означаваше, че вероятно Франке често играе или софтбол, или голф. Тъй като беше на около четирийсет и пет, вероятно бе голф. Това бе популярна игра сред детективите от отдел „Убийства“, защото пасваше на обсесивните качества, необходими за работата. Но Бош беше забелязал, че понякога голфът се превръща в по-голяма обсесия от разследването на убийства. Накрая онези с лица с два тона ставаха втора цигулка след алфа-кучето, защото винаги мислеха за следващата игра и следващия противник.Преди години Бош имаше партньор, Джери Едгар, който го беше превърнал в голф вдовец заради манията си по играта. Веднъж работеха по един случай и трябваше да идат в Чикаго, за да открият и арестуват заподозрян за убийство. На летището Бош завари Едгар да проверява стиковете си на гишето за багажа. Едгар му каза, че възнамерявал да остане още един ден в Чикаго, защото познавал някакъв, който щял да го уреди в Медина. Бош предположи, че така се казва игрището. През следващите два дни, докато търсеха заподозрения, обикаляха с набор стикове в багажника на колата.Сега, седнал срещу двамата от Пасадина, Бош реши, че Пойдрас е кучето. И затова не сваляше поглед от него.Започна с въпросите преди тях.— Как е бил убит Ванс?Пойдрас се усмихна.— Няма да стане така. Ние задаваме въпросите. Не обратното.Франке вдигна бележника, който бе извадил от джоба си, сякаш за да покаже, че е тук, за да записва.— Но работата е точно там, нали? — отвърна Бош.— Ако искате отговори от мен, аз също искам от вас. Размяна.И направи жест, че иска равна и чиста размяна.— Не, не правим размени — каза Франке. — Едно обаждане в Сакраменто и ще отнемем лиценза ви на частен детектив за непрофесионално поведение. Това ще направим. Как ви се струва?Бош посегна към колана си, свали значката си от Сан Фернандо и я подхвърли на масата пред Франке.— Бива. Имам и друга работа.Франке се наведе напред, погледна значката и се подсмихна презрително.— Вие сте полицай от резерва. Отидете с това с един долар в „Старбъкс“ и може да ви дадат едно кафе.— Днес ми предложиха да ме наемат на пълен работен ден — каза Бош. — Утре ще получа нова значка. Не че има значение какво пише на нея.— Наистина се радвам за вас — каза Франке.— Давайте, обадете се в Сакраменто — каза Бош. — Да видим какво ще стане.— Вижте, какво ще кажете да престанем с меренето на пишки? — предложи Пойдрас. — Знаем всичко за вас, Бош. Знаем историята ви в ЛАПУ, знаем за станалото в Санта Кларита онази нощ. Знаем също, че миналата седмица сте прекарали един час с Уитни Ванс, и сме тук да разберем защо сте се срещали. Ванс беше стар и краят му наближаваше, но някой го е пратил във Валхала малко по-рано и ние смятаме да разберем кой и защо.Бош погледна Пойдрас. Детективът току-що бе потвърдил, че е алфа-кучето. Той командваше.— Заподозрян ли съм? — попита Бош.Франке раздразнено поклати глава.— Пак почна с въпросите.— Знаете как стоят нещата, Бош — каза Пойдрас. — Всички са заподозрени, докато подозренията не отпаднат.— Мога да се обадя веднага на адвоката си и всичко приключва — каза Бош.— Да, можете — отвърна Пойдрас. — Ако искате. Ако имате какво да криете.Впери поглед в Бош и зачака. Бош разбра, че Пойдрас разчита на лоялността му към системата. Беше прекарал години в правене на това, което правеха тези двамата, и знаеше пред какво са изправени.— Подписах декларация за поверителност пред Ванс — каза Бош.— Ванс е мъртъв — каза Франке. — Вече не му пука.Бош погледна многозначително Пойдрас и каза:— Той ме нае. Плати ми десет хиляди да намеря един човек.— Кого? — попита Франке.— Знаете, че мога да държа това поверително — каза Бош. — Дори след смъртта на Ванс.— А ние можем да те хвърлим зад решетките за укриване на информация при разследване на убийство — каза Франке. — Знаеш, че ще излезеш, но колко време ще ти отнеме? Ден-два в дранголника? Това ли искаш?Бош погледна Пойдрас и каза:— Ще говоря само с теб. Кажи на партньора си да чака в колата. Направи го и ще говоря с теб, ще отговоря на всеки въпрос. Нямам какво да крия.— Никъде не отивам — заяви Франке.— В такъв случай няма да получите онова, за което сте дошли — каза Бош.— Дани — каза Пойдрас и кимна към вратата.— Ебаваш се — каза Франке.— Иди да изпушиш една цигара — каза Пойдрас. — Разпусни малко.Франке изсумтя и стана. Затвори театрално бележника си и посегна към папката.— По-добре остави това — каза Бош. — Може да разпозная нещо на местопрестъплението.Франке погледна Пойдрас, който леко кимна. Франке пусна папката на масата, сякаш беше радиоактивна, и излезе през предната врата, като се погрижи да я затръшне.Бош погледна към вратата, после погледна Пойдрас.— Ако това беше постановка в стил доброто и лошото ченге, вие сте от най-добрите, които съм виждал.— Де да беше — отвърна Пойдрас. — Не беше игра. Просто много се пали. Но след като вече сме само двамата, да не се отклоняваме. Кого трябваше да намерите по поръчка на Ванс?Бош се замисли. Знаеше, че е на хлъзгав терен. Всичко, което кажеше на полицията, можеше да се разчуе, преди да му дойде времето. Но убийството на Ванс променяше нещата и той реши, че е време да даде, за да получи — с ограничения в даването.— Искаше да разбере дали има наследник — каза накрая. — Каза ми, че през петдесета едно момиче забременяло от него, докато учел в Университета на Южна Калифорния. Под натиск на семейството си трябвало да я изостави. Чувствал се виновен през целия си живот и искаше да разбера дали тя е родила детето и дали има наследник. Каза ми, че е време да разчисти сметките. Че ако е станал баща, иска да поправи нещата, преди да умре.— И намерихте ли наследник?— Тук дойде време за размяната. Въпрос срещу въпрос.Бош зачака и Пойдрас постъпи по умния начин.— Питайте.— Каква е била причината за смъртта?— Но ще си остане тук.— Съгласен.— Смятаме, че е бил задушен с възглавница от канапето в кабинета му. Открили го на бюрото и изглеждало като естествена смърт. Старец умира на писалището си. Ставало е стотици пъти. Само че Капур от патологията се възползва от възможността да се представи добре пред медиите и заявява, че ще има аутопсия. Лично го отваря и открива петехиални кръвоизливи. Много малки, нищо по лицето. Само конюнктивални петехии.Пойдрас посочи крайчеца на лявото си око. Бош го беше виждал неведнъж. Прекъсването на кислород пръска капилярите. Големината на кръвоизливите зависеше от здравословното състояние на жертвата и доколко се е съпротивлявала.— Как успяхте да накарате Капур да не дава пресконференция? — попита Бош. — Той отчаяно се нуждае да се представи в добра светлина. Откриването на убийство, писано като естествена смърт, е добре дошло за него.— Споразумяхме се — каза Пойдрас. — Той си мълчи и ни оставя да работим, а ние го съобщаваме на пресконференцията, когато ѝ дойде времето. Представяме го като героя на случая.Бош кимна одобрително. Самият той би направил същото.— И случаят се пада на мен и Франке — каза Пойдрас. — Ако искате вярвайте, но ние сме добър екип. И значи се връщаме в къщата. Не споменаваме за никакво убийство. Казваме, че просто искаме да уточним някои неща, да доизпипаме подробностите. Правим няколко снимки и измервания, та всичко да изглежда наред, проверяваме възглавниците на канапето и откриваме на една от тях засъхнала слюнка. Взимаме проба, откриваме ДНК на Ванс и вече разполагаме със средството на убийството. Някой е взел възглавницата, застанал е зад него и я притиснал в лицето му.— Старец като него едва ли се е съпротивлявал много — каза Бош.— Което обяснява липсата на явни кръвоизливи. Бедният нещастник си е отишъл като коте.Бош едва не се усмихна, че Пойдрас нарича Ванс беден.— И въпреки това не изглежда като планирано предварително, нали?Пойдрас го погледна.— Мой ред е. Открихте ли наследник?— Да — каза Бош. — Тя е родила дете — момче — и го дала за осиновяване. Проследих осиновяването и идентифицирах детето. Проблемът е, че хеликоптерът му бил свален във Виетнам един месец преди да навърши двайсет.— Мамка му! Казахте ли го на Ванс?— Нямах възможност. Кой е имал достъп до кабинета му в неделя?— Предимно хора от охраната, готвачът и икономът. Една медицинска сестра отишла да му даде лекарства. Проверяваме всички. Извикал секретарката си да напише някакви писма. Именно тя го открила. Кой друг знае за какво сте били нает?Бош разбра какво си мисли Пойдрас. Ванс бе търсил наследник. Някой, който би могъл да се облагодетелства от смъртта му при липсата на наследник, може да се е намесил и да е ускорил края му. От друга страна, наследникът също би могъл да е мотивиран да ускори унаследяването. За късмет на Вивиана Веракрус, тя бе идентифицирана като наследничка едва след смъртта на Ванс. А това беше сериозно алиби според Бош.— Според Ванс никой — каза той. — Срещнахме се на четири очи и той каза, че никой не бива да научава с какво се занимавам. Един ден след като започнах работа онзи тип от охраната дойде в дома ми и се опита да разбере за какво съм нает. Държа се така, сякаш идва по поръчка на Ванс. Пратих го по дяволите.— Дейвид Слоун ли? — попита Пойдрас.— Така и не научих малкото му име, но да, Слоун. Онзи от „Трайдънт“.— Не е от „Трайдънт“. Работил е за Ванс от години. Когато наели „Трайдънт“, той останал като човека, отговарящ за личната охрана на Ванс и за връзка с фирмата. Значи е дошъл лично в дома ви?— Да, почука на вратата и каза, че Ванс го пратил да провери докъде съм стигнал. Но Ванс ми каза да не разговарям с никого, освен с него. Затова не му казах нищо.Бош показа на Пойдрас картичката с телефонния номер, дадена му от Ванс. Каза на детектива, че се е обаждал няколко пъти и е оставял съобщения. И как Слоун вдигнал, когато Бош се бе обадил след смъртта на Ванс. Пойдрас само кимна — наместваше тази информация сред другите факти по случая. Не показа с нищо дали разполагат с тайния телефон и разпечатките му. Без да пита дали може да задържи визитката, я прибра в джоба на ризата си.Бош също наместваше нещата, които му бе казал Пойдрас. Дотук имаше чувството, че е получил повече, отколкото е дал. И нещо в новата информация го човъркаше, докато я пресяваше през ситото на онова, което знаеше. Нещо не беше наред. Не можеше да каже какво точно, но го имаше и будеше тревога.— От корпоративна страна ли разследвате? — попита той, колкото да поддържа разговора, докато мисли.— Казах ви, разследваме всички — отвърна Пойдрас. — В борда има хора, които са се съмнявали в компетентността на Ванс и са се мъчели да го разкарат от години. Но той винаги успявал да се задържи. Така че някои не скърбят особено за него. Тази група се води от човек на име Джошуа Бътлър, който вероятно ще стане председател. Въпросът винаги е бил кой ще спечели и кой ще спечели най-много. Разговаряме с него.Което означаваше, че гледат на него като на възможен заподозрян. Не в смисъл, че е предприел нещо лично, а дали е онзи, който би го поръчал.— Няма да е за първи път враждите в борд да доведат до убийство — каза Бош.— Да — съгласи се Пойдрас.— Ами завещанието? Чух, че днес са го отворили. Бош се надяваше, че е подхвърлил въпроса небрежно, като естествено продължение на въпроса за корпоративната мотивация.— Отвориха завещание, съставено от юрисконсулта на корпорацията през деветдесет и втора — каза Пойдрас. — Това е последното, което е известно. Тогава Ванс е преживял първия си сблъсък с рака и е накарал юриста да състави завещание, така че предаването на властта да е ясно. Всичко остава на корпорацията. Има изменение — мисля, че думата е „кодицил“, — направено година по-късно, което взема предвид възможен наследник. Но при липсата на наследник всичко отива в корпорацията и се контролира от борда. Това включва компенсациите и бонусите. В борда има осемнайсет души, които ще контролират шест милиарда. Сещате ли се какво означава това, Бош?— Осемнайсет заподозрени — каза Бош.— Именно. И всичките осемнайсет са подковани здраво. Могат да се крият зад адвокати и какво ли не още.Бош искаше да знае какво точно се казва в изменението, но си помисли, че ако стане по-целенасочен с въпросите си, Пойдрас ще започне да подозира, че търсенето на наследник не е приключило с Виетнам. Реши, че в някой момент Холър ще успее да се добере до завещанието от 1992 година и ще получи същата информация.— Айда Форсайт в Сан Рафаел ли беше, когато отидохте да се срещнете с Ванс? — попита Пойдрас.Това беше завой настрани от идеята за корпоративно убийство. Бош разбираше, че един добър следовател никога не следва права линия.— Да — каза той. — Не присъстваше на разговора ни, но ме въведе в кабинета.— Интересна жена — отбеляза Пойдрас. — Била е при него по-дълго от Слоун.Бош само кимна.— Разговаряхте ли с нея след онзи ден на Сан Рафаел? — попита Пойдрас.Бош обмисли въпроса. Всеки добър следовател залага капани. Помисли си как Айда Форсайт бе казала, че я следят, и как Пойдрас и Франке се появили на прага ѝ в деня, когато я беше посетил.— Знаете отговора — каза той. — Или вие, или някой от хората ви са ме видели днес в дома ѝ.Пойдрас кимна и скри усмивката си. Бош беше минал теста с капана.— Да, видяхме ви — каза той. — И се питахме какво означава това.Бош сви рамене, за да спечели време. Знаеше, че може да са почукали на вратата на Форсайт десет минути след като си е тръгнал и че тя може да им е казала за завещанието. Но предположи, че ако е така, Пойдрас би подходил към разговора от различен ъгъл.— Просто си помислих, че е приятна възрастна дама, изгубила дългогодишния си шеф. Реших да ѝ изкажа съболезнованията си. Освен това исках да разбера какво точно е станало.Пойдрас помълча, явно се чудеше дали Бош не лъже.— Сигурен ли сте, че това е всичко? Когато стояхте на прага, тя не изглеждаше много радостна да ви види.— Защото си мислеше, че я следят — отвърна Бош. — И е била права.— Както казах, всички са заподозрени, докато не престанат да бъдат. Тя е открила жертвата. Това я слага в списъка. Макар че единственото, което печели тя, е да изгуби работата си.Бош кимна. Даваше си сметка, че спестява на Пойдрас много съществена информация — завещанието, което беше получил по пощата. Но нещата започваха да се подреждат и той се нуждаеше от време да помисли, преди да направи голямото разкритие. Реши да смени темата и попита:— Четохте ли писмата?— Какви писма?— Казахте, че в неделя Ванс е извикал Айда Форсайт да пише някакви писма.— Така и не са били написани. Тя дошла и го намерила мъртъв на бюрото. Но се оказва, че всяка неделя следобед, когато Ванс бил във форма, тя идвала да пише писма.— Какви писма? Нещо за бизнеса ли? Или лични?— Останах с впечатлението, че са лични. Бил е старомоден, предпочитал е писмата пред имейлите. Което всъщност е доста приятно. Имал е бланка на писалището, всичко е било готово.— Значи е идвала да пише писма на ръка?— Не питах конкретно. Но бланката и скъпата му писалка били там и готови. Мисля, че планът е бил такъв. Накъде биете с тези въпроси, Бош?— Скъпа писалка ли казахте?Пойдрас го изгледа.— Да, вие не я ли видяхте? Златна писалка в стойка на бюрото.Бош протегна ръка и почука с пръст черната папка.— Имате ли снимка?— Може и да имам — каза Пойдрас. — Какво ѝ е толкова специалното на писалката?— Искам да видя дали е същата, която показа на мен. Каза ми, че е изработена от злато, добито от прадядо му.Пойдрас отвори папката и обърна на прозрачните пликове със снимки от кабинета на Ванс. Продължи да прелиства, докато не намери снимка, която сметна за подходяща, и обърна папката към Бош. Тялото на Уитни Ванс лежеше на пода до бюрото и инвалидната количка. Ризата му беше разкопчана, белите като слонова кост гърди бяха открити и си личеше, че са правили неуспешни опити да го съживят.— Ето тук — каза Пойдрас.И потупа лявата страна на снимката, където се виждаше бюрото на заден план. На него имаше купчина бледожълти листа като онези, които беше получил Бош по пощата. И в стойката имаше златна писалка, която приличаше на писалката в пратката.Бош се облегна назад. Писалката не се връзваше — нали му беше изпратена, преди да е направена снимката.— Какво има, Бош? — попита Пойдрас.Бош се опита да потули нещата.— Нищо. Просто да видя стареца мъртъв… и празната количка.Пойдрас обърна папката, за да разгледа снимката, после каза:— В къщата са имали медицинско лице. Използвам термина най-общо. В неделя това е охранител, изкарал курсове по оказване на първа помощ. Направил е сърдечен масаж, но без успех.Бош кимна, мъчеше се да изглежда спокоен.— Казахте, че сте се върнали след аутопсията и сте направили още снимки и измервания като прикритие. Къде са снимките? И те ли са в досието?Бош посегна към папката, но Пойдрас я дръпна към себе си.— Задръжте малко. Отзад са. Всичко е подредено в хронологичен ред.Прелисти нататък и стигна до други снимки на кабинета, направени от почти същия ъгъл, но без тялото на Уитни Ванс на пода. Бош му каза да спре на втората снимка. На нея се виждаше цялото писалище. Стойката си беше там, но не и писалката.Бош посочи.— Писалката я няма.Пойдрас обърна папката, за да разгледа по-добре. После обърна на предишната снимка, за да се увери.— Прав сте.— Къде се е дянала? — попита Бош.— Кой знае? Не сме я взимали. И не запечатахме кабинета след изнасянето на тялото. Може вашата приятелка Айда да знае какво е станало с писалката.Бош не каза колко близо може да е Пойдрас до истината с това предположение. Пресегна се и придърпа папката, за да разгледа отново снимката.Появата и изчезването на писалката беше аномалия, но не това, а празната инвалидна количка задържа погледа на Бош и му каза какво е пропускал от самото начало. 41. В девет и половина сутринта на следващия ден Бош седеше в колата си на Аройо Драйв. Вече беше провел дълъг разговор с Мики Холър. Беше се отбил в стаята за веществени доказателства в участъка в Сан Фернандо. И беше минал през „Старбъкс“: Беатрис Сахун се беше върнала на работа зад кафемашината.Сега седеше, наблюдаваше дома на Айда Таунс Форсайт и чакаше. Не забелязваше никакво движение и знак, че в къщата има някой. Гаражът беше затворен, нищо не помръдваше и Бош се зачуди дали тя ще е вкъщи, когато почукат. Поглеждаше в огледалото, но не виждаше никакви признаци за полицейско присъствие в квартала.В десет без петнайсет видя колата на Мики Холър да се появява на улицата. Адвокатът седеше зад волана. Беше казал на Бош, че се е разделил с Бойд и вече няма шофьор.Този път Холър слезе от колата си и се качи при Бош. Носеше си кафе.— Доста бързо — каза Бош. — Нима просто си отскочил през съда и са ти позволили да видиш материалите?— Всъщност отскочих в интернет — отвърна Холър. — Всички заведени дела се актуализират в срок от двайсет и четири часа. Чудесата на технологиите. Вече не съм сигурен, че офисът ми трябва да е в кола. Закриха половината съдилища в окръга поради съкращенията и сега прекарвам повечето си време в интернет.— И какво се казва в онзи кодицил?— Твоите приятелчета от Пасадина са прави. Завещанието от деветдесет и втора е било променено следващата година. Добавката засяга евентуален кръвен роднина на Ванс.— И такъв не се е появил?— Не.— Значи Вивиана е покрита.— Покрита е, но с бележка под линия.— По-точно?— Изменението гарантира на наследника дял от състоянието. Само че не се уточнява какъв точно дял. Очевидно при промяната Ванс и адвокатът му са смятали, че появата на наследник е малко вероятна. Направили са добавката за всеки случай.— Понякога малко вероятните неща се сбъдват.— Ако съдът приеме това завещание, би трябвало да обявим съществуването на Вивиана и тогава започва битката. И ще бъде адска битка, защото не е ясно колко точно трябва да наследи. Ще трябва да заявим, че трябва да получи всичко, и да действаме нататък.— Вече се обадих на Вивиана да ѝ кажа какво става. Тя каза, че не е сигурна, че е готова за подобно нещо.— Ще промени решението си. Това е като печалба от лотарията. Сдобива се с повече пари, отколкото ще ѝ потрябват някога.— И предполагам, че точно там е проблемът. Повече, отколкото ще ѝ потрябват. Чел ли си историите за хора, чийто живот отива по дяволите, след като спечелят от лотарията? Не могат да се приспособят, навсякъде попадат на хора с протегнати ръце. Тя е човек на изкуството. А от хората на изкуството се очаква да са гладни.— Дрън-дрън. Това е мит, предназначен да ги тъпче, защото изкуството е силно. Дадеш ли на човек на изкуството пари и власт, той става опасен. Както и да е, избързваме. Вивиана е клиентът и в крайна сметка тя взима решенията. Нашата работа е да я поставим в най-добрата позиция.Бош кимна.— Прав си. Е, готов ли си да продължим с плана?— Готов съм — отвърна Холър. — Да го направим.Бош извади телефона си и звънна в полицията в Пасадина. Потърси детектив Пойдрас и изчака близо минута, преди да го свържат.— Бош се обажда.— Тъкмо си мислех за вас.— Нима? И защо?— Просто си мислех как знам, че криете нещо от мен. Вчера получихте повече, отколкото дадохте, и това няма да се повтори.— Не го и очаквам. Как се очертава сутринта ви?— За вас е напълно свободна. Защо?— Да се срещнем след половин час при къщата на Айда Форсайт. Тогава ще бъде голямото даване. — Бош погледна Холър, който въртеше пръст, сякаш търкаля нещо напред. Искаше повече време. — Всъщност нека да е след час.— След час — каза Пойдрас. — Това да не е някаква игра?— Не, не е игра. Просто бъдете там и се погрижете да вземете партньора си.Бош затвори. Погледна Холър и кимна. Можеха да очакват Пойдрас след час.Холър направи кисела физиономия.— Мразя да помагам на ченгета. Против убежденията ми е.Видя, че Бош е вперил поглед в него, и добави:— С изключение на настоящата компания.— Виж, ако всичко мине добре, ще се сдобиеш с нов клиент и първокласно дело — каза Бош. — Така че да действаме.Слязоха едновременно от форда и пресякоха улицата към къщата на Форсайт. Бош носеше разпечатаната клетвена декларация. Докато приближаваха, му се стори, че завесата на единия от предните прозорци се раздвижва.Айда Форсайт отвори вратата, преди да са почукали.— Господа — рече тя. — Не ви очаквах толкова скоро.— Моментът неподходящ ли е, госпожице Форсайт? — попита Бош.— Ни най-малко — отвърна тя. — Моля, заповядайте. Този път ги заведе в дневната. Бош представи Холър като адвоката, представляващ прекия потомък и наследник на Уитни Ванс.— Донесохте ли клетвената декларация? — попита Форсайт.Бош вдигна папката.— Да, госпожо — каза Холър. — Защо не седнете да я прочетете? Уверете се, че сте съгласна със съдържанието, преди да подпишете.Тя отнесе папката до канапето и седна да чете. Бош и Холър се настаниха срещу нея от другата страна на масичката и я загледаха. Бош чу избръмчаване и Холър бръкна в джоба си за телефона. Прочете съобщението и даде апарата на Бош. Есемесът беше от някоя си Лорна.Обадиха се от Кал. Кодинг. Искат нови проби. Снощи в лабораторията избухнал пожар.Бош беше потресен. Нямаше съмнение, че Холър е бил проследен до лабораторията и че пожарът е целял да осуети опита да открият кръвен роднина, който да наследи Ванс. Той върна телефона на Холър, чиято убийствена усмивка показваше, че си мисли същото като Бош.— Изглежда ми правилно — каза Форсайт. — Но нали казахте, че ще е нужен нотариус. Аз самата съм нотариус, но не мога да заверя собствения си подпис.— Всичко е наред — каза Холър. — Аз съм съдебно лице, а детектив Бош е втори свидетел.— Имам и писалка — каза Бош.Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади златната писалка на Уитни Ванс. Следеше лицето на Форсайт и видя, че тя я позна.Двамата наблюдаваха мълчаливо как тя подписва уверено документа, без да осъзнава, че показва, че е свикнала да използва старата писалка. После ѝ сложи капачката, прибра документа в папката и го подаде заедно с писалката на Бош.— Странно е да подписвам с тази писалка.— Наистина ли? Мислех си, че сте свикнали с нея — каза Бош.— О, не — отвърна тя. — Това беше неговата специална писалка.Бош отвори папката и погледна документа и подписа. Последва неловко мълчание. Холър седеше и я гледаше. Накрая Форсайт заговори:— Кога ще представите новото завещание в съда?— Искате да кажете, кога ще си получите десетте милиона? — попита в отговор Холър.— Не искам да кажа това — каза тя и се престори на засегната. — Просто ми е любопитен процесът и кога ще трябва да наема адвокат, който да представлява интересите ми.Холър не отговори.— Няма да представяме завещанието — каза Бош. — И може би ще ви потрябва адвокат още сега. Но не за това, за което си мислите.Форсайт за момент изгуби дар слово.— Какво искате да кажете? Ами наследникът, когото сте намерили?Бош отговори със спокоен тон, който бе като контрапункт на вълнението в гласа на Форсайт:— Не се безпокоим за наследника. Около него всичко е уредено. Няма да представим завещанието, защото не го е писал Уитни Ванс. А вие.— Това е абсурдно!— Нека ви обясня — каза Бош. — Ванс от години не е писал нищо. Използвал е дясната си ръка — видях го на снимките как подписва книгата на Лари Кинг, — но дясната му ръка беше обездвижена. Вече не се е ръкувал, а пултът за управление на количката му се намираше на лявата облегалка.Направи пауза, за да позволи на Форсайт да възрази, но тя не каза нищо.— За него е било важно да запази това в тайна — продължи Бош. — Състоянието му е било повод за тревоги сред членовете на борда на директорите. Една група от тях отдавна търсела причини да го отстрани. Той е използвал вас да пишете вместо него. Научили сте се да имитирате почерка му и сте идвали в неделя, когато в къщата има по-малко хора, за да пишете писмата му и да подписвате документи. Затова спокойно сте написали завещанието. Ако някой го оспори и поиска сравняване на почерка, сравнението е щяло да се направи с нещо друго, написано от вас.— Добра история — каза Форсайт. — Но не можете да я докажете.— Може би не. Но проблемът ви е златната писалка, Айда. Тя ще ви прати в затвора за много дълго време.— Говорите глупости! Веднага напуснете къщата. И двамата.— Знам, че истинската писалка — същата, с която току-що се подписахте, — е била в пощенската ми кутия в момента, когато уж сте открили Ванс мъртъв. Но на снимките от местопроизшествието на бюрото се вижда друга писалка. Мисля, че сте разбрали, че това може да е проблем, и сте се отървали от нея. Писалката не е била там, когато полицията се е върнала за нови снимки.Както беше планирано, сега беше ред на Холър да влезе в ролята на големия лош вълк.— Това показва предварителна подготовка — каза той. — Трябвало е да се направи дубликат на писалката и това е отнело време. И планиране. Планирането означава преднамереност, което пък означава доживотна присъда без право на замяна. Иначе казано, ще прекарате остатъка от живота си в килия.— Грешите! — извика Форсайт. — Грешите за всичко и искам да напуснете. Веднага!Стана и посочи коридора. Но Бош и Холър не помръднаха.— Кажете ни какво стана, Айда — каза Бош. — Може би ще можем да ви помогнем.— Трябва да разберете нещо — добави Холър. — Няма да видите и цент от десетте милиона. Такъв е законът. Убиецът не може да наследи имуществото на жертвата.— Не съм убийца — каза Форсайт. — И щом вие няма да напуснете, аз ще го направя.Тя заобиколи масата и тръгна към коридора с намерението да излезе.— Удушили сте го с възглавница от канапето — каза Бош. Форсайт спря като закована, но не се обърна. Просто зачака за още и Бош продължи: — Полицията знае. Чакат ви отвън.Тя все така не помръдваше. Холър също се включи.— Ако излезете, няма да можем да ви помогнем — каза той. — Но от положението има изход. Детектив Бош е мой детектив. Ако аз ви представлявам, всичко казано в тази стая сега става поверително. Можем да измислим какво да правим с полицията и прокурора и да намерим най-доброто възможно решение.— Решение? — възкликна тя. — Нима така наричате едно споразумение? Правя споразумение и влизам в затвора? Това е лудост!Тя рязко се обърна и тръгна към един от прозорците. Дръпна завесата и погледна към улицата. Бош си помисли, че е малко рано за Пойдрас и Франке, но знаеше, че двамата вероятно вече са дошли, за да видят дали няма да разберат какво е намислил.Чу как тя рязко си поема дъх и предположи, че детективите наистина са там и чакат уговорения момент да почукат на вратата.— Айда, по-добре елате да седнете — каза Бош. — И говорете.Зачака. Не можеше да я види, защото тя бе при прозореца зад стола му. Вместо това гледаше Холър, който имаше изглед към нея. Когато видя, че очите му започват да се движат надясно, разбра, че тя се връща и че стратегията му е проработила.Форсайт се появи в полезрението му и бавно се върна на мястото си на канапето. Изглеждаше съсипана.— Разбрали сте всичко погрешно — каза тя, след като седна. — Нямаше план, нито предварителна подготовка. Всичко беше просто една ужасна, ужасна грешка. 42. — Как може да си един от най-богатите и влиятелни хора на света и да си останеш евтин и дребнав кучи син?Айда Форсайт го каза с отнесен поглед. Бош не можеше да прецени дали гледа в миналото, или в някакво безрадостно бъдеще. Но това беше началото на историята ѝ. Тя каза, че в деня след срещата на Бош с Уитни Ванс възрастният милиардер ѝ казал, че умира.— Беше се влошил през нощта — каза тя. — Изглеждаше ужасно и дори не се беше облякъл. Дойде в кабинета по обед по хавлия и каза, че иска да напиша нещо. Едва чувах гласа му. Каза ми, че чувства как органите му отказват един по един, че умира и че трябва да направи ново завещание.— Айда, казах ви, че съм ваш адвокат — рече Холър. — Няма причина да ме лъжете. Направите ли го, аз се отказвам.— Не лъжа — каза тя. — Това е самата истина.Бош вдигна ръка да накара Холър да престане да я притиска. Холър не беше убеден, но Бош вярваше, че тя казва истината — поне от нейна гледна точка, — и искаше да я чуе.— Слушаме ви — каза той.— Бяхме сами в кабинета — продължи тя. — Той ми продиктува завещанието и аз го написах с неговия почерк. Каза ми какво да правя с него. Даде ми писалката и ми каза да ви пратя всичко. Само че… пропусна нещо.— Вас — каза Холър.— Толкова години работих за него — каза тя. — Винаги на разположение, винаги безупречна. Толкова много години, а той нямаше да ми остави нищо.— И затова пренаписахте завещанието — каза Холър.— Писалката беше у мен — каза тя. — Взех няколко бланки у дома и направих онова, което е правилно и заслужено. Пренаписах го, за да го направя честно. Парите бяха толкова малко в сравнение с всичко останало. Помислих си…Гласът ѝ замря и тя не завърши. Бош я наблюдаваше. Знаеше, че алчността е относително нещо. Алчност ли беше след трийсет и пет години служба да си осигуриш с измама десет милиона от състояние, оценявано на шест милиарда? Някой би го нарекъл капка в морето, но не и ако струва на човек последните месеци от живота му. Бош си помисли за листовката, която Вивиана Веракрус беше оставила в лобито на сградата, в която живееше. „Вижте това място преди алчността!“ Запита се каква е била Айда, преди да реши, че десетте милиона долара са нейната справедлива награда.— Той ми каза, че е получил съобщение от вас — каза тя, подхващайки нова нишка в историята. — Че сте открили информацията, която търси. Каза, че това означавало, че има дете и наследници на състоянието му. Каза, че ще умре щастлив. След това си отиде в стаята и аз му повярвах. Не мислех, че отново ще го видя жив.Тя пренаписала завещанието, за да включи себе си, и пратила пакета по пощата, както ѝ било наредено. Каза, че през следващите два дни ходила на работа в имението, но така и не видяла Ванс. Той бил в стаята си и единствено докторът и медицинската сестра можели да влизат при него. Нещата изглеждали мрачни.— Всички бяха тъжни — каза тя. — Ясно беше, че това е краят. Той умираше. Трябваше да умре.Бош скришом си погледна часовника. Детективите отвън щяха да почукат на вратата след десет минути. Надяваше се, че няма да се намесят в най-неподходящия момент и да съсипят признанието ѝ.— После ви е повикал в неделя — каза Холър, за да я накара да продължи.— Слоун ми се обади — каза Форсайт. — Господин Ванс му казал да ме извика. Отидох и го заварих на бюрото, сякаш изобщо не е боледувал. Гласът му се бе върнал и всичко беше като всеки друг ден. И тогава видях писалката. Чакаше ме на бюрото да пиша с нея.— Откъде се е появила? — попита Бош.— Попитах го същото — отвърна тя. — Той каза, че била от прадядо му, и аз казах — но как е възможно? Нали пратих писалката на детектив Бош. И той ми отговори, че тази на бюрото е истинската и че ми е дал да ви пратя копие. Каза, че нямало значение, защото било важно единствено мастилото. То можело да се сравни с мастилото на завещанието и така да се докаже достоверността му.Вдигна очи от блестящата повърхност на масата за кафе и погледна право към Бош.— После ми каза, че иска да се свържа с вас и да взема завещанието. Че вече бил по-добре и иска да го оттегли и да го даде на адвокат, който да го направи официално. Знаех, че ако го върна, ще види какво съм направила и че това ще означава край за мен. Не можех… не зная какво стана. Нещо в мен се скъса. Взех възглавницата, застанах зад него…Млъкна. Очевидно не искаше да повтаря подробностите около самото убийство. Беше вид отрицание, както понякога убиецът покрива лицето на жертвата. Бош не можеше да реши дали да приеме признанието ѝ като цяло и честно, или да е скептичен. Може би тя целеше смекчаващи вината обстоятелства. Можеше и да скрие истинския си мотив — че намерението на Ванс адвокат да напише новото завещание със сигурност ще означава, че тя ще се лиши от десетте милиона долара.Смъртта на Ванс на бюрото му ѝ даваше възможност да се добере до парите.— Защо взехте писалката след смъртта му? — попита Бош. Знаеше, че това ще е подробност, която винаги ще го човърка.— Исках да има само една писалка — каза тя. — Помислих си, че ако са две, това ще доведе до много въпроси, когато представите завещанието в съда. Затова след като всички си тръгнаха влязох в кабинета и я взех.— Сега къде е? — попита Бош.— В кутията ми в трезора — отвърна тя.Последва дълго мълчание и Бош очакваше то да бъде нарушено от детективите от Пасадина. Време беше. И тогава Форсайт заговори с тон, сякаш го казва на себе си, а не на Бош и Холър.— Не исках да го убивам — каза тихо. — Грижех се за него трийсет и пет години и той се грижеше за мен. Не исках да го убивам…Холър погледна Бош и кимна — знак, че той ще поеме нещата.— Айда — каза Мики. — Аз съм по споразуменията. Мога да постигна споразумение с това, което ни разказахте. Ще сътрудничим, ще признаем деянието и ще разчитаме на съчувствието на съдията към историята и възрастта ви.— Не мога да кажа, че съм го убила — възрази тя.— Току-що го направихте. Но технически в съда няма да възразите на обвиненията. Нищо друго няма да мине.— Ами временна загуба на разсъдъка? — попита тя. — Просто съм откачила, когато съм осъзнала, че ще научи какво съм направила. И ми е причерняло.В гласа ѝ вече имаше пресметлив тон. Холър обаче поклати глава.— Няма да мине. Преправянето на завещанието и вземането на писалката не са постъпки на изгубил разсъдъка си човек. Да твърдите, че изведнъж сте изгубили способността да различавате правилно от неправилно, защото сте се уплашили, че Ванс ще разбере какво сте направили? В съда мога да продам лед на ескимоси, но никое жури няма да се върже на това.Млъкна за момент, за да види дали думите му са постигнали целта си, после продължи:— Вижте, да погледнем нещата реално. На вашата възраст трябва да сведем до минимум времето ви в затвора. Начинът да го постигнем е този, който очертах. Изборът обаче си е ваш. Ако искате да твърдите, че временно сте изгубили разсъдъка си, ще го направим. Но това е погрешен ход.Думите му бяха подчертани от затварянето на врати на кола отвън. Пойдрас и Франке.— Това е полицията — каза Бош. — Идват.— Как искате да действаме, Айда? — попита Холър.Форсайт бавно се изправи. Холър също.— Моля, поканете ги да влязат — каза тя.След двайсет минути Бош и Холър стояха на тротоара и гледаха как Пойдрас и Франке се отдалечават с Форсайт на задната седалка на необозначената кола.— Да гледаш зъбите на подарен кон — каза Холър. — Изглеждаха бесни, че им разрешихме шибания случай. Неблагодарни копелета.— Изоставаха от самото начало — каза Бош. — И няма да изглеждат добре на пресконференцията, когато се наложи да обясняват, че заподозряната се е предала преди някой да знае, че е заподозряна.— О, ще намерят начин да се измъкнат — каза Холър. — Не се съмнявам в това.Бош кимна в знак на съгласие.— И знаеш ли какво? — попита Холър.— Какво?— Докато бяхме вътре, получих ново съобщение от Лорна.Бош разбра, че Лорна е нещо като секретарка на Холър.— Още информация за „Калифорния Кодинг“ ли?— Не, обадили се от „Селрайт“. Има генетично съвпадение между Уитни Ванс и Вивиана Веракрус. Тя е наследникът на големите пари. Стига да го иска.Бош кимна.— Добре. Ще говоря с нея и ще ѝ съобщя новината. Да видим какво ще реши.— Знам аз какво бих направил — каза Холър.Бош се усмихна.— И аз знам какво би направил.— Кажи ѝ, че можем да предявим претенциите ѝ, без да разкриваме самоличността ѝ — каза Холър. — Накрая ще трябва да го направим в съда и пред другите претенденти, но не и в самото начало.— Ще ѝ кажа — обеща Бош.— Другата възможност е да се срещне с корпоративните адвокати, да им покаже с какво разполага — ДНК теста, твоето разследване — и да ги убеди, че ако се стигне до съд, ще вземе всичко. После ще стигнем до добро споразумение и излизаме от играта.— Това също е идея. Много добра идея даже. Можеш да продаваш лед на ескимоси, нали? Значи можеш да направиш и това.— Мога. Бордът моментално ще приеме сделката.Така че поговори с нея, а аз ще помисля още по въпроса.Огледаха се, преди да пресекат улицата до колите си.— Ще работиш ли с мен по защитата на Айда? — попита Холър.— Благодаря, че каза „с мен“, а не „за мен“, но не мисля — отвърна Бош. — Май е по-добре да не бъда твой детектив по този случай. Предложиха ми постоянно място в полицията на Сан Фернандо.— Сигурен ли си?— Да, сигурен съм.— Добре, братко мой от друга майка. Ще се чуем за другото нещо.— Да. Ще се чуем.Разделиха се по средата на улицата. 43. Бош мразеше форда, който караше. Реши, че е време да отиде отново на летището и да си прибере колата след няколко дни измами с превозни средства. От Южна Пасадина пое по автострада 110 през града, покрай небостъргачите на центъра и покрай университета и квартала, в който Вивиана Дуарте бе живяла през по-голямата част от късия си живот. Накрая излезе на Сенчъри и продължи на запад до летището. Тъкмо подаваше кредитната си карта на служителя на гаража да плати огромната сума за паркинг, когато телефонът му избръмча. Номерът бе непознат, с код 213. Той вдигна.— Бош.— Вивиана съм.Гласът ѝ бе шепот, но в него се долавяше почти истерична нотка.— Какво е станало?— Има един човек. Цял ден е тук.— В студиото ли?— Не, долу на улицата. Виждам го през прозорците. Наблюдава.— Защо шепнете?— Не искам Гилберто да ме чуе. Не искам да се уплаши.— Добре, Вивиана, успокой се. Щом не е направил опит да се качи и да влезе, значи това не влиза в плана му. В безопасност си, стига да останеш вътре.— Добре. Можете ли да дойдете?Бош грабна кредитната си карта и касовата бележка от служителя.— Да, идвам. Само че съм на летището. Ще ми отнеме известно време. Стой вътре и не отваряй, докато не дойда.Порталът на паркинга още беше затворен. Бош закри телефона с длан и извика през прозореца на служителя.— Хайде, отваряйте! Закъснявам!Порталът най-сетне започна да се вдига. Бош отново заговори по телефона, докато излизаше:— Къде точно се намира онзи тип?— Обикаля. Всеки път, като погледна, е някъде другаде. Първо го видях пред „Америкън“, а после се премести надолу по улицата.— Добре, ще се опитам да го открия. Ще се обадя, когато стигна, и ми дайте местоположението му. Как изглежда? С какво е облечен?— Ами, джинси, сиво спортно яке с качулка, слънчеви очила. Бял е и е прекалено стар за такова яке.— Добре, според теб сам ли е? Не забелязваш ли още някой?— Забелязвам само него, но може да има и още от другата страна на сградата.— Добре, като стигна, ще проверя. Спокойно, Вивиана. Всичко ще е наред. Но ако се случи нещо, преди да дойда, обади се на деветстотин и единайсет.— Добре.— И между другото, резултатите от ДНК анализа пристигнаха. Има съвпадение. Ти си внучка на Уитни Ванс.Тя не каза нищо.— Ще поговорим за това, когато пристигна — каза Бош.И затвори. Можеше да я държи на телефона, но искаше двете му ръце да бъдат свободни, за да може да кара. Върна се по пътя, по който беше дошъл — първо по Сенчъри и после по 110. Обедният трафик не бе натоварен и не след дълго пред него се издигнаха кулите на центъра. Най-внушителната беше Банк Тауър и Бош неволно си помисли, че онзи, който наблюдава Вивиана Веракрус, е бил изпратен от петдесет и деветия етаж.Излезе на Шеста улица и продължи до Артс Дистрикт. Обади се на Вивиана и ѝ каза, че е в квартала. Тя каза, че в момента е при прозореца и че вижда мъжа под скелето на фасадата на отсрещната сграда, която се преустроявала. Скелето предлагало много места, от които да я следи.— Добре — каза Бош. — Каквото върши работа на него, ще свърши и на мен.Добави, че ще ѝ звънне веднага щом ситуацията бъде разрешена.Намери място за паркиране при реката и тръгна пеша към сградата на Вивиана. Видя постройката със скелето и влезе през страничен вход, където неколцина строителни работници бяха насядали на панели от гипсокартон за обедната си почивка. Единият подметна на Бош, че трябва да носи каска.— Знам — каза той.Тръгна към предната част на сградата. Приземният етаж се подготвяше за търговски цели и всеки бъдещ магазин имаше отвор колкото вход на гараж към улицата. Още не бяха монтирани врати и прозорци. В третото отделение Бош видя гърба на мъж с джинси и сиво яке. Беше се облегнал на дясната стена до отвора и се намираше под скелето. Беше добре скрит отвън, но бе с гръб към Бош, което го правеше уязвим. Бош тихо извади пистолета от кобура си и тръгна към него.Шумът от електрически трион някъде отгоре прикриваше стъпките му. Бош стигна до мъжа, сграбчи го за рамото и го завъртя. Блъсна го в стената и натика дулото на пистолета под брадичката му.Беше Слоун. Преди Бош да успее да каже и дума, Слоун вдигна ръка, изби оръжието и блъсна Бош в стената. Извади собствения си пистолет и го опря във врата на Бош. Лактите му приковаха ръцете на Хари нагоре и към стената.— Какво правиш, мътните да те вземат?Бош го изгледа. Отвори дясната си длан в знак, че се предава, и пусна пистолета, като го хвана за цевта с лявата.— Смятах да ти задам същия въпрос.— Пазя я — каза Слоун. — Също като теб.Отстъпи назад, дръпна оръжието си и го пъхна отзад на колана си. Това даваше предимство на Бош, но той разбра, че не му е нужно, и също прибра пистолета си.— Какво става, Слоун? Ти работиш за тях.— Работех за стареца. Името на компанията от фишовете за заплата се промени, но никога не съм преставал да работя за него. Включително и сега.— Наистина ли той те беше пратил онзи ден в дома ми?— Да. Беше твърде зле, за да се обади и да говори. Мислеше, че умира, и искаше да разбере кого или какво си открил.— Знаел си с какво се занимавам.— Точно така. И научих, когато я намери. — Той кимна към сградата на Вивиана.— Как?— Следяха те, Бош. Теб и адвоката ти. Следяха телефоните ви, колите. Ти си старомоден. Така и не погледна нагоре.Бош осъзна, че Холър е бил прав. Бяха го наблюдавали чрез дрон.— И ти си част от всичко това? — попита той.— Правех се, че съм — отвърна Слоун. — Задържаха ме след смъртта на господин Ванс. До снощи, когато подпалиха ДНК лабораторията. Напуснах. И сега ще я пазя. Той би искал това, а аз съм му задължен.Бош го изгледа. Слоун можеше да е троянски кон, пратен от „Трайдънт“ и корпорацията. Можеше и да е искрен. Бош прехвърли информацията, която беше събрал за него. Че е работил за Ванс двайсет и пет години. Че е опитал да го съживи, след като Ванс вече е бил мъртъв. Че се беше обадил на полицията да съобщи за смъртта, вместо да се опита да избегне разследване. Реши, че всичко това накланя везните към искреността.— Добре — каза той. — Ако искаш да я пазиш, да бъде по правилния начин. Ела.Излязоха изпод скелето. Бош погледна към прозорците на четвъртия етаж. Видя, че Вивиана гледа надолу. Извади телефона си и ѝ звънна, докато вървяха към входа на сградата. Вивиана пропусна поздрава и попита направо:— Кой е той?— Приятел — отвърна Бош. — Работеше за дядо ти. Качваме се. 44. След като остави Вивиана на способните ръце на Слоун, Бош пое на север към Санта Кларита. Беше обещал на капитан Тревино, че до края на деня ще му отговори на предложението за работа. Възнамеряваше да приеме, както бе казал на Холър. Беше развълнуван от идеята отново да стане ченге. За неговата работа нямаше значение дали територията му е три или триста квадратни километра. Знаеше, че тръпката е в случаите и в това винаги да си от страната на доброто. Беше намерил и двете в Сан Фернандо и щеше да остане там, докато имат нужда от него.Но преди да приеме предложението трябваше да изясни нещата с Бела Лурдес и да я увери, че не отнема мястото ѝ, а само ѝ го пази, докато не се върне. Стигна до болницата в 16:00 и се надяваше, че ще завари Лурдес, преди да са я изписали. Знаеше, че излизането от болница понякога е процес, отнемащ целия ден, и смяташе, че не е закъснял.Влезе в шоковото отделение и после в стаята на Лурдес. Леглото ѝ беше празно и без завивки. Върху шкафчето все още имаше букет цветя. Бош провери малката баня и видя на пода светлозелена болнична дреха. В гардероба имаше две метални закачалки, на които вероятно бяха висели дрехите, донесени за Бела от партньорката ѝ Тарин.Зачуди се дали не са я взели за преглед, или е излязла за последната си терапевтична сесия. Отиде при сестрите и попита.— Още не си е тръгнала — каза една сестра. — Чакаме доктора да подпише документите и едва тогава.— Тогава къде е? — попита той.— Чака в стаята си.— Няма я там. Тук има ли кафене?— Само онова на първия етаж.Бош слезе с асансьора и погледна в малкото кафене. Нямаше много хора и Лурдес не беше сред тях.Знаеше, че може да са се разминали. Че докато той е слизал с единия асансьор, тя може да се е качила с другия.Но в гърдите му започна да се надига първична паника. Бош си спомни, че Тарин бе бясна, че Лурдес е подложена на унижението да бъде в една и съща болница с нейния похитител и насилник. Бош я беше уверил, че Докуейлър ще бъде стабилизиран и преместен в затворническото отделение на Окръжна болница, но знаеше, че това засега не е направено поради тежкото му състояние. А щом не можеха да го преместят в затворническото отделение на тази болница, значи не биха могли да го пратят и в Окръжна.Запита се дали Тарин не е казала на Бела, че Докуейлър е тук, или тя сама се е досетила.Отиде на информацията и попита дали има специално отделение за ранени в гръбначния стълб. Казаха му, че пациентите с такива травми са на третия етаж. Бош се качи в асансьора и потегли нагоре.Озова се в средата на етажа, чийто план приличаше на буквата Н. Един униформен заместник-шериф си бъбреше с дежурната сестра. Безпокойството на Хари се засили.— Това ли е центърът за гръбначни травми?— Да — отвърна сестрата. — Какво…— Кърт Докуейлър още ли е тук?Тя погледна крадешком заместник-шерифа. Бош извади значката си и я показа.— Бош, СФПУ. Докуейлър е мой случай. Къде е? Заведете ме при него.— Елате с мен — каза заместник-шерифът. Тръгнаха по единия коридор. Бош видя празен стол пред една стая няколко врати напред и попита:— От колко време се мотаеш при сестрите?— Не много — отвърна заместник-шерифът. — Онзи тип няма къде да се дене.— Не се тревожа за това. Видяхте ли една жена да слиза от асансьора?— Не знам. Непрекъснато минават хора. Кога по-точно?— Кога според теб? Сега.Преди онзи да успее да отговори, стигнаха до стаята и Бош вдигна ръка, за да го накара да спре. Видя Бела Лурдес да стои до леглото в стаята на Докуейлър.— Остани тук — каза той на заместник-шерифа. Бавно влезе в стаята. Лурдес не показа с нищо, че го е забелязала. Взираше се напрегнато в Докуейлър, който лежеше на леглото, заобиколен от всевъзможна медицинска апаратура и тръби, включително тръба за командно дишане. Очите му бяха отворени и той се взираше в Лурдес. Бош видя какво има в погледа му. Страх.— Бела?Тя се обърна, видя го и успя да се усмихне.— Хари.Той погледна ръцете ѝ за оръжие. Нямаше нищо.— Бела, какво правиш тук?Тя отново погледна към Докуейлър.— Исках да го видя. Да се изправя срещу него.— Не бива да си тук.— Знам. Но трябваше да дойда. Днес се прибирам у дома. Исках преди това да видя него. Да разбере, че не ме е пречупил, както каза, че ще направи.Бош кимна.— Да не си помисли, че съм дошла да го убия или нещо такова? — попита тя.— Не знам какво си помислих — отвърна Бош.— Не е нужно да го убивам. Той вече е мъртъв. Иронично, не мислиш ли?— Кое?— Куршумът ти му е прекъснал гръбнака. Той е изнасилвач, а вече никога няма да може да насили друга жена.Бош кимна, после каза:— А сега да се връщаме в стаята ти. Сестрата каза, че докторът трябвало да те види, преди да те изпише.В коридора Бош се обърна към заместник-шерифа преди той да е успял да отвори уста.— Това не се е случвало. Докладваш ли, аз ще докладвам, че си напуснал поста си.— Няма проблем, не се е случвало — отвърна заместник-шерифът.Той остана при стола си, а Бош и Лурдес продължиха по коридора.На път към стаята на Лурдес Бош ѝ каза за предложението на Тревино. Добави, че ще приеме само ако тя е съгласна и че разбира, че ще започне отново да работи почасово, след като тя реши, че е готова да се върне.Лурдес потвърди без никакво колебание.— Ти си идеалният за тази работа. И може да се окаже за постоянно. Не съм сигурна какво ще правя. Може и да не се върна.Бош разбра, че го е обмисляла, щом можеше така леко приеме напускането на работата. Бела можеше да си вземе цялата заплата и да прави нещо друго с живота и семейството си, да бъде далеч от гадостта на света. Изборът нямаше да е лесен, но призракът на Докуейлър бе още по-труден за преодоляване. Ако не се върнеше, дали щеше да я преследва? Дали Докуейлър в крайна сметка нямаше да има власт над нея?— Мисля, че ще се върнеш, Бела — каза той. — Ти си добър детектив и работата ще започне да ти липсва. Виж ме мен, как драпам да задържа значката си на тази възраст. Това е в кръвта. Ти имаш ДНК на ченге.Тя се усмихна и кимна.— Надявам се, че си прав.Прегърнаха се при поста на сестрите на нейния етаж и си обещаха да се чуват. После Бош си тръгна.Потегли обратно към Сан Фернандо да каже на Тревино, че приема — поне докато Бела се върне.По пътя си помисли за онова, което беше казал на Лурдес за кръвта на ченге. Това бе нещо, в което наистина вярваше. Знаеше, че в неговата вътрешна вселена има мисия, гравирана на някакъв таен език, подобно на праисторически пещерни рисунки — мисия, която му даваше посока и смисъл. Тя не можеше да се промени и винаги щеше да е там, за да го насочва по правия път. Епилог Беше пролетен неделен следобед. На триъгълника, където се пресичаха Тракшън Авеню, Роуз и Трета, се беше събрала тълпа. Онова, което години наред беше паркинг, сега се превръщаше в първия публичен парк в Артс Дистрикт. Редици сгъваеми столове бяха подредени пред шестметрова скулптура, чиято форма само се загатваше под огромното платнище. От платнището до крана, с който бе инсталирана статуята, се точеше стоманен кабел. Скоро платнището щеше да бъде вдигнато драматично, за да разкрие скулптурата в центъра на парка.Повечето столове бяха заети и оператори от два местни новинарски канала запечатваха събитието.Повечето присъстващи познаваха скулпторката. Някои обаче я виждаха за първи път, макар да бяха свързани — ако не кръвно, то поне духовно.Бош и дъщеря му седяха на задния ред. Хари виждаше Габриела Лида и Оливия Макдоналд на три реда пред тях. Малкият Гилберто Веракрус седеше между тях, погълнат от някаква видеоигра. Порасналите деца на Оливия седяха от дясната ѝ страна.В уречения час на откриването един мъж с костюм излезе на подиума пред скулптурата и нагласи микрофона.— Здравейте и благодаря, че дойдохте в този чудесен пролетен ден. Аз съм Майкъл Холър, юридически съветник на фондация „Фрут Бокс“, за която несъмнено сте научили от медиите през последните няколко месеца. Благодарение на много щедрото дарение от състоянието на покойния Уитни П. Ванс фондацията посвещава този парк на него. Освен това обявяваме плановете си да купим и реставрираме четири исторически сгради в района. Те ще бъдат превърнати в достъпни ателиета и жилища за хората на изкуството. Фондация…Холър трябваше да спре заради аплодисментите на присъстващите. Усмихна се, кимна и продължи:— Фондация „Фрут Бокс“ има и други планове за района — още сгради, предлагащи студия и достъпни квартири, още паркове и още галерии. Наричат това място Артс Дистрикт и фондацията, чието име е свързано с творческата история на квартала, ще продължи да се стреми да поддържа тук жива общност от хора на изкуството.Още аплодисменти прекъснаха речта му и Холър изчака да затихнат, преди да продължи.— И накрая, като стана дума за творци и публично изкуство, днес сме много горди да открием този парк с представянето на скулптура на Вивиана Веракрус, художествен директор на фондация „Фрут Бокс“. Изкуството говори само за себе си. Затова млъквам и ви представям „От погрешната страна на раздялата“.Кранът драматично вдигна покривалото, разкривайки скулптура от блестящ бял акрил. Беше композиция като онези, които Бош бе видял в студиото на Вивиана миналата година. Множество фигури и ъгли. Основата на скулптурата представляваше смачкан фюзелаж на хеликоптер, обърнат настрани, една счупена перка стърчеше нагоре като надгробен камък. От отворената страна на машината се виждаха ръце и лица на войници, молещи за помощ. Фигурата на един войник се издигаше над останалите, тялото му се надигаше през вратата, сякаш теглено нагоре от невидимата ръка на Бог. Едната му ръка се протягаше с разперени пръсти към небето. От този ъгъл Бош не виждаше лицето на войника, но знаеше кой е.А до остатъците от сваления хеликоптер стоеше фигура на жена с бебе в ръце. Детето беше безлико, но Бош разпозна жената като Габриела Лида и позата на майката с дъщерята от снимката на плажа при хотел „Коронадо“.Бурни аплодисменти посрещнаха откриването. Но авторката не се виждаше никаква.А после Бош усети как нечия ръка докосва рамото му. Обърна се и видя Вивиана да минава зад него на път към подиума.Докато завиваше по пътеката между столовете, тя погледна назад към него и се усмихна. В този момент Бош осъзна, че за първи път я вижда да се усмихва. С онази крива усмивка, която беше виждал и другаде. Благодарности Всички романи са продукт на проучване и опит, някои повече от другите. Тази книга разчиташе основно на помощта на други хора. Авторът им е изключително благодарен за техния принос и за споделените спомени.Много благодарности на бившия медик от Военноморските сили Джон Хоутън, ветеран от Виетнам. Неговият опит от „Санкчюъри“ и с Кони Стивънс много години по-късно стана опит на Хари Бош и емоционалното ядро на романа. Много благодарности и на Денис Войчеховски, който проведе проучвания за автора и също е ветеран от Виетнам.„Синият“ екип беше безценен, както винаги. Огромно благодаря на Рик Джаксън, че беше до автора от самото начало, отваряше врати и осигуряваше насоки, които можеха да дойдат единствено от детектив, посветил над двайсет и пет години на откриването на убийци. Бившите и настоящи детективи от ЛАПУ Мици Робъртс, Тим Марсия и Дейвид Лемкин също допринесоха неимоверно със съветите и историите си.Полицейското управление на Сан Фернандо отвори вратите си за автора и го прие радушно. Много, много благодарности на началник Антъни Вайро и сержант Ъруин Розенбърг. Авторът се надява, че романът кара управлението да се гордее (защото Хари Бош иска да се върне там).Благодаря на Терил Лий Ланкфорд, Хенрик Бастин, Джейн Дейвис и Хедър Ризо, че четоха черновите и дадоха безценните си съвети.Невероятна помощ оказаха и адвокатът Даниъл Ф. Дали, фотографът Гай Клоди и следователят Гари Макинтайър от Националния регистър на военния персонал. Авторът е много благодарен за помощта на Шанън Бърн, Памела Уилсън и художника Стивън Сиймейър, които документираха Артс Дистрикт в продължение на много години чрез филми като „Младите турци“ и „Разкази от Америкън“.Накрая, но не на последно място, са редакторите, които помогнаха за съставянето на една съгласувана история от хаотичните чернови. Ася Мучник и Бил Маси са най-добрите, за които може да мечтае един писател. Памела Маршал пък познава Хари Бош по-добре от автора и е винаги налице да поправи нещата, ако се налага.Авторът е дълбоко благодарен на всички, които допринесоха за създаването на тази книга. За автора Конъли е роден на 21 юли 1956 във Филаделфия, щата Пенсилвания. Докато следва в Университета на Флорида, той се запалва по романите на Реймънд Чандлър и решава да запише журналистика. След като завършва следването си през 1980 г., той работи като журналист във вестници в Дайтона Бийч и Форт Лодърдейл, като се занимава предимно с криминални репортажи. През 1986-а, заедно с двама свои колеги, Конъли прекарва няколко месеца в интервюиране на оцелели в самолетна катастрофа. Статия на тази тема, която те публикуват в едно списание, е номинирана за Пулицър. Скоро след това започва работа като криминален репортер във вестник Лос Анджелис Таймс, един от най-големите в Щатите.Три години по-късно започва да пише първия си роман, който е публикуван през 1992 г. Главен герой в него е детектив Хари Бош. Поредицата за Бош засега включва 13 романа. Конъли пише и други романи, в някои от които главни действащи лица са някои от персонажите в книгите за Бош.Майкъл Конъли печели всички големи международни награди в криминалния жанр — Edgar, Anthony, Macavity, Shamus, Dilys, Nero, Barry, Audie, Ridley, Maltese Falcon (Япония), .38 Caliber (Франция), Le grand prix de littérature policière (Франция) и Premio Bancarella (Италия). Той е сред най-успешните американски писатели и един от водещите представители на криминалния жанр, а в периода 2003-2004 е председател на Организацията на американските автори на криминални романи.През 2002 е един от сценаристите и продуцентите на сериала Level 9. През същата година романът „Кръв“ е филмиран, като режисьор и участник в главната роля е Клинт Истууд.Информация за текста Информация за текста Издание:Майкъл Конъли. От погрешната страна на раздялатаАмериканска. Първо изданиеПревод: Венцислав БожиловФормат 15x20ISBN 978-954-655-732-2ИК „Бард“София, 2017 година   Сканиране и разпознаване: noo, mailbooks.netОбработка и корекции: WizardBGR, chitanka.infonotes 1 Улица „Надежда“ — Б.пр. 2 Планински ветрове — Б.пр. 3 Бейзболен мач, при който единият отбор не успява да отбележи нито една точка — Б.пр. 4 Закон за принудително изолиране на психично болни — Б.пр. 5 Бедняшки испански квартал — Б.пр.