[Kodirane UTF-8]

	Лора Джо Роуланд
	Урагири


	Пролог

	__Япония__
	_Период Генроку*, година II, месец V (юни 1690)_
	[* Септември 1688 — март 1704 — Б.пр.]
	Белият глобус на слънцето се издигна сред плаващите облаци над източните хълмове отвъд пристанището в Нагасаки на остров Кюшу, най-западния от четирите главни острова на Япония. Гористите склонове тънеха в мъгла, а откъм накацалите по хълмовете храмове се носеше призрачен камбанен звън и отекваше над величествения дом на губернатора и над сламените покриви на градските къщи. Летният бриз полюшваше платната на акостиралите в пристанището рибарски лодки, китайски джонки и чуждоземни кораби от Арабия, Корея и Тонкин*. Покрай наблюдателните кули и високите, потънали в зеленина крайбрежни скали се плъзгаше патрулна баржа.
	[* Европейско название на северните райони на Виетнам през периода XV1-XIX в. — Б.пр.]
	Приглушени скръбни ридания някъде откъм покрайнините на града оповестиха появата на мрачно шествие. Оглавяваха го висши служители на Нагасаки — самураи на коне, облечени в черни ритуални роби и качулки; следваха ги пеша около четиристотин по-нисши сановници, слуги и търговци. Най-накрая вървеше отряд воини, въоръжени с мечове и копия, плътно обградили пребледнял от ужас пленник.
	— Не! — стенеше окованият самурай, докато процесията се изкачваше по хълма. Дрехите и мечовете му бяха отнети и само една препаска закриваше слабините му. Опита се да се отскубне, но тежките вериги препънаха глезените му и въжетата се впиха в китките на вързаните му ръце. Пазачите го смушкаха с копията си да продължи нагоре по пътеката. — Невинен съм! Това не е истина!
	Сред по-низшите сановници един свидетел с мъка прикриваше страха си. Всеки миг щеше да му призлее. Толкова мразеше екзекуциите, а присъствието му на тях бе задължително! Бакуфу, военнофеодалното правителство на Япония, изискваше всички свързани с чужденците варвари да виждат каква е участта на онзи, който дръзне да престъпи строгите закони срещу държавната измяна. Всяка проява на лоялност към чуждоземците, пък била тя и съвсем безобидна, и всеки намек за липса на вярност към шогуна се наказваха със смърт — не само за провинилия се, но и за цялото му семейство. Тук, в Нагасаки — единственото място в Япония, достъпно за чужденци, — някой по-амбициозен даймио лесно би открил достатъчно могъщи чуждоземни съюзници, за да организира въстание срещу режима на Токугава.*
	[* Династия шогуни във феодална Япония през периода 1603–1867 г. — Б.пр.]
	За това на остров Кюшу бакуфу прилагаше законите по-строго от където и да било в страната и полагаше неимоверни усилия за разкриване и наказване на предателите.
	— Невинен съм! — простена затворникът. — Моля за милост!
	Никой не отвърна на воплите му. Процесията продължи безпощадно напред, докато накрая участниците се събраха на едно плато с изглед към града и пристанището. Всички стояха безмълвни, но във влажния въздух наоколо като зловещ облак витаеха неизречените чувства на присъстващите — страх, възбуда, отвращение.
	Воините отведоха пленника към средата на платото, където чакаха четирима мрачни мускулести мъже с ниско подстригани коси и дрипави кимона. Единият стоеше с чук в ръка до прясно издигнато дървено скеле от две отвесни колони, свързани с напречна греда. Други двама сграбчиха пленника за ръцете и го принудиха да коленичи пред четвъртия, който стискаше меч. Това бяха ета, най-низшата прослойка, чиито представители обикновено изпълняваха задълженията на палачи, чистачи на клоаки и работници в моргата. Сега те трябваше да отсекат главата на пленника и да я окачат на скелето.
	— Не! — изкрещя затворникът. — Умолявам ви! — в отчаяни усилия да се отскубне от надвисналата смърт той закрещя: — Невинен съм! Не съм сторил престъпление. Нищо нередно не съм извършил!
	Свидетелят изгаряше от желание да затисне уши, за да не чува тези писъци; да затвори очи, за да не вижда обладания от паника самурай, чиято смелост го бе напуснала пред този върховен позор; да спре мислите си, за да престане да се отъждествява с осъдения на смърт.
	Губернаторът на Нагасаки смушка коня си да излезе напред:
	— Арестуваният Йошидо Гандзаемон е извършил държавна измяна! — обяви той с мрачна церемониалност.
	— Държавна измяна? — самураят престана да се съпротивява, а лицето му застина в изумление. — Аз не съм предател! През целия си живот съм служил вярно на шогуна! — гласът му се извиси в знак на протест: — Аз съм най-усърдният служител в пристанищния патрул… винаги доброволно съм поемал допълнителни дежурства… И съм рискувал живота си в бурно време… владея до съвършенство бойни изкуства и някой ден може да прославя своя господар в битка… Никога не съм заговорничил срещу шогуна или режима… Който ме е обвинил, лъже…
	Гласът на губернатора прекъсна излиянията му.
	— Йошидо Гандзаемон се опълчи срещу върховния ни господар! Той нарече негово превъзходителство шогуна Токугава Цунайоши „жалък глупак“.
	Свидетелят знаеше, че Йошидо наистина бе обидил шогуна — на едно празненство в квартала на удоволствията, където ласкателствата на куртизанките и леещото се на воля саке премахваха задръжките на мъжете и развързваха езиците им. Да, в Нагасаки наистина имаше повече шпиони от където и да било другаде в Япония, до един бдителни и за най-малкото прегрешение. И ето как необмислените слова на Йошидо бяха станали причина за сегашната му окаяна съдба.
	— Не съм го мислел — възрази Йошидо. — Бях пиян. Не знаех какво говоря. Хиляди извинения! — той се опита да се поклони, но двамата ета го държаха здраво. — Моля ви, не можете да ме убиете заради такава нищожна грешка!
	Никой не се обади в негова защита, дори и Свидетелят, който познаваше отличното досие на война и безукорния му характер. Да вземеш страната на предателя, би означавало да споделиш вината и наказанието му.
	— Заради безчестието му Йошидо Гандзаемон се осъжда на смърт! — губернаторът кимна към палачите.
	В този момент страхът на затворника премина в ярост.
	— Значи вие ме заклеймявате като предател? — изкрещя той към безмълвно съзерцаващото го сбрано множество. — Когато в Нагасаки има толкова по-ужасни престъпници от мен? — той избухна в рязък горчив смях. — Само огледайте Дешима и ще видите!
	Тълпата се размърда и над платото като тревожен полъх премина приглушен ропот. Свидетелят изтръпна от това обвинение, тъй като Йошидо казваше истината. По една нещастна случайност той самият бе доловил подозрителната активност в Дешима, колонията на холандските търговци. Бе наблюдавал странни тайни посещения, нелегални сделки, забранени от закона скрити договаряния между чужденци и японци. И нещо по-лошо — той смяташе, че знае кой носи главната отговорност за тези груби нарушения на закона. Усети слабост в стомаха, зави му се свят. След като един низш служител, като Йошидо, бе чувал за престъпленията на Дешима, кой ли още знаеше истината или би могъл в крайна сметка да я разкрие?
	Губернаторът вдигна ръка и сложи край на ропота:
	— Действайте! — нареди той.
	Ета сграбчи вързаната на кок коса на Йошидо и дръпна рязко, за да изправи главата му и да я задържи неподвижна. Сърцето на Свидетеля заблъска неудържимо; краката му се подкосиха от ужас; той се видя на мястото на Йошидо, изправен пред смъртта не в славна битка или с достойнството на ритуално самоубийство, а опозорен като предател. После си представи коленичил до палача онзи, когото подозираше като главен виновник за престъпленията в Дешима — онзи, чиято съдба бе неделимо вплетена в неговата собствена…
	— Наказвате мен, а сигурно и в момента истинските измамници вършат своите злини и предателства. Накажете тях! Това ли е вашата справедливост! — истеричният глас на Йошидо отекна над хълмовете. Напразно. Ета вдигна меча с две ръце над главата си. — Моля ви, не… — изпищя осъденият. — Не, не! — острието изсвистя във въздуха, чу се тъп удар, главата на Йошидо тупна отсечена върху отъпканата земя, а от посечения врат бликна кървав фонтан.
	Свидетелят стоеше вцепенен от ужас. Ако събитията запазеха своя ход, опасността щеше да нараства, щеше да има още насилствена смърт и още позор. Не! Някой трябва да сложи край на престъпленията, преди да е станало късно.


	Глава 1

	По пустите нощни улици на Едо* крачеше сосакан Сано Ичиро — личният следовател на шогуна.
	[* Старото име на Токио — Б.пр.]
	Лятната буря бе прогонила от улиците на търговския квартал Нихонбаши обичайната навалица купувачи, пешеходци и зяпачи. Дъждът продължаваше да се излива и да барабани по керемидените покриви. Сламената шапка на Сано вече беше прогизнала и водата се просмукваше в наметалото му.
	Неотлъчно до него вървеше главният му помощник и подчинен Хирата, а на три крачки зад тях подтичваха още десет самураи — до един детективи от елитния корпус, оглавяван от Сано. Обутите им в сандали крака шляпаха по тесния кален път.
	— Това е мястото — каза Сано и спря рязко пред представителна къща с висок каменен зид.
	Над портите бе спусната черна траурна драперия. Запалените фенери в двора хвърляха трептящо сияние в дъждовната нощ. Сано и хората му се събраха под козирката на един магазин на отсрещната страна на улицата, за да уточнят стратегията за действие, която трябваш да увенчае с успех тъй продължителното им разследване.
	Вече три месеца вълна от странни престъпления заливаше Едо. Крадци задигаха трупове от самите домове на покойниците или направо от гробищата, а понякога бяха тъй нагли, че оскверняваха траурните церемонии или пресрещаха траурните шествия. Задигнатите трупове бяха вече девет, без да имат нещо общо помежду си, бяха от различни класи — селяни, търговци и самураи. А имаше и още девет престъпления — на девет странстващи пътници. На местопрестъплението бяха намерени само дисагите им и следи от прясна кръв, но жертвите бяха изчезнали. Нито един от труповете не бе намерен. Престъпленията изпълваха с ужас пътуващите и лишаваха семействата от свещеното им право да почетат както подобава своите мъртъвци.
	Още щом получи заповед от шогуна да залови крадците на трупове, Сано веднага разпрати агенти из целия град. Предрешени като пътуващи търговци, те обикаляха чайни, игрални домове и други места, посещавани от криминални елементи. Тази сутрин един от агентите бе дочул някакъв слуга да се хвали, че крадците му платили, за да им помогне да откраднат трупа на починалия му господар по време на бдението край трупа на покойника същата нощ. Агентът бе проследил слугата до дома на богат търговец на масла и бе докладвал местоположението на Сано.
	— Ако крадците дойдат, ще ги проследим — припомни Сано на Хирата и на хората си. — Трябва да заловим главатаря им и да разберем какво правят с труповете.
	Детективите обградиха къщата на търговеца, а Сано и Хирата се спотаиха точно срещу задната врата. Чакаха повече от час подгизнали от дъжда, но улиците оставаха все тъй безмълвни и пусти. Напрежението на Сано растеше.
	Син на ронин — самурай без господар, — някога той бе изкарвал прехраната си, работейки като инструктор по бойни изкуства в школата на баща си и преподавайки история на малки момчета. Благодарение на връзки на семейството бе получил пост на йорики — началник в полицията. Още с първото разгадано убийство бе спасил живота на шогуна и преди година и половина бе удостоен с честта да изпълнява задълженията на сосакан. Тогава пък му бе възложена задачата да разнищи серия ужасни престъпления в Едо и да залови убиеца Бундори. Сано отново се бе справил блестящо и бе спечелил благоразположението на шогуна. Оттогава бе разрешил много заплетени случаи. Доходите му нараснаха, увеличи се и броят на преките му подчинени, работата му доставяше удоволствие, а и през есента предстоеше да сключи изгоден в социално и финансово отношение брак с Рейко — красивата дъщеря на съдията Уеда, единия от двамата магистрати на Едо. И въпреки това тъмен облак помрачаваше съществуването на Сано.
	Той все повече губеше илюзиите си — за шогуна, бакуфу и самурайския кодекс Бушидо, който повеляваше безпрекословно подчинение на вишестоящия. Все по-ясно виждаше, че страната се управлява от шайка разюздани и корумпирани мъже, които използваха воинските добродетели като средство за репресии и превръщаха йерархията в обикновена диктатура. Често разкритията му се използваха не за друго, а за да се дискредитират, да се пращат в изгнание или да се понижават почтени самураи. Самият шогун не бе по-добър от режима, който оглавяваше. Токугава Цунайоши се интересуваше само от изкуствата и религиите, а заради слабостта си към красивите момчета и юноши често пренебрегваше държавните дела. Освен това неведнъж бе пращал Сано да дири духове, псевдочудотворни лекове или заровени съкровища. Но Сано нямаше друг избор — шогунът бе неговият върховен господар и управляваше съдбата му!
	А и в личния му живот нещата не изглеждаха по-розови. Да, времето и самурайската самодисциплина постепенно излекуваха най-страшната болка в душата му — загубата на Аой, неговата единствена любов.
	Но той още не можеше да изневери на духа й. Бе забавил сватбата си с повече от година — страхуваше се отново да се сближи с някого, да не би отново да изживее разкъсващата болка от раздялата или от загубата на скъп за него човек. Затова с радост посрещаше всяка нова задача, която поглъщаше усилията му и позволяваше да поддържа емоционалното си уединение.
	Сега Сано вдигна глава и напрегна слух.
	— Чуй! — каза той на Хирата.
	От горната страна на алеята до тях достигаха шляпащи в локвите бързи стъпки.
	— Паланкин — прошепна Хирата, когато четирима носачи в качулки и наметала изникнаха от влажния мрак.
	Те положиха носилката пред портите на търговеца. Всички бяха самураи с мечове на кръста. Портите се отвориха и двама от тях влязоха в двора. Скоро след това се появиха отново, натовариха някакъв продълговат вързоп в паланкина, вдигнаха носилката и се отдалечиха с бързи стъпки.
	Сано сви устни и излая като куче, за да даде сигнал на хората си. Двамата с Хирата последваха паланкина тичешком, използвайки прикритието на портите. Неспирното трополене на дъжда заглушаваше стъпките им. В нощта се раздвижиха едва доловими сенки, когато отрядът детективи се включи в преследването. Паланкинът ги отвеждаше все по-навътре в лабиринта от криволичещите улички на Нихонбаши. Накрая спряха в покрайнините пред една от редицата постройки със сламени покриви — района на майсторите на мечове. Табелата над вратата изобразяваше кръгъл герб, под който бе изписано името Миочин. И Сано се досети каква е съдбата на откраднатите трупове.
	Носачите поеха вързопа и изчезнаха във вътрешността на постройката. Зад хартиените прозорци проблесна светлина и заиграха сейки. Сано събра детективите до изоставения паланкин и нареди:
	— Обградете къщата и арестувайте всеки, който се появи навън. Аз влизам вътре.
	Той извади меча си, но Хирата прошепна припряно:
	— Крадците са опасни убийци. Моля, останете тук, за да бъдете в безопасност… — по широкото му момчешко лице бе изписана искрена загриженост. Той впери предан поглед в Сано: — Оставете това на нас.
	Тъжна усмивка трепна върху устните на Сано, докато се отправяше към портата. Двайсет и една годишният Хирата приемаше много сериозно ролята си на главен васал и първи защитник и всеки път се противопоставяше, когато Сано проявяваше безразсъдството да се хвърля в битки сам и да поема най-страшния риск. Той не разбираше, че господарят му съзнателно търси опасността заради потребността да се противопоставя на злото. Бушидо — Пътят на воина — учеше, че единствената цел на всеки самурай е да отдаде живота си в служба на господаря. Дълг, вярност и смелост бяха най-висшите добродетели и само чрез тях се осъществяваше самурайската чест. Но личното схващане на Сано за Бушидо включваше и четвърти крайъгълен камък, не по-малко важен за честта от останалите — диренето на истината и справедливостта. Удовлетворението да види престъпника заловен и наказан изпълваше съществуването му с по-дълбок смисъл, отколкото служенето на един непоправимо загнил режим.
	— Да вървим — рече Сано.
	Двамата с Хирата се промъкнаха до постройката. Сано безшумно плъзна вратата встрани и надникна в просторно помещение, осветено от висящи фенери. Вътре, натрупани върху подпорите на стените, се виждаха много мечове в ножници и стоманени остриета без дръжки. Буквите, гравирани в горния им край, удостоверяваха, че с тях са били посичани човешки тела в тамешигири — официалния метод за изпробване на мечове. В дъното на помещението при входа към мокрия вътрешен двор стояха седем мъже: четиримата крадци в подгизналите наметала — вероятно ронини, двама млади селяни с памучни ленти на главата и един възрастен мъж, облечен в черна туника и панталони с герба на Миочин. На бледото му лице с орлов нос пламтяха потънали в орбитите очи. Крадците стовариха вързопа на пода и го развиха. Показа се труп на як мъж в погребални одежди от бяла коприна. Миочин сведе поглед към него и рече:
	— Идеален екземпляр. Искрени благодарности.
	Според закона на Токугава за изпробване на мечове можеха да се използват труповете на екзекутирани престъпници, но напоследък недостигът на подходящи предатели, крадци и подпалвачи значително бе ограничил наличния материал за майсторите. За капак бакуфу предостави всички екзекутирани трупове на богатите фамилии — потомствените изпитатели Ямада, Чокуши и Накагава, защото те предложиха най-висока цена. Това бе принудило по-низшите кланове, като Миочин, да използват сламени чучела. Само че посичането на човешка плът и кости бе единствената истинска проба за качеството на острието и мечове, изпитвани по друг начин, се продаваха на доста по-ниски цени и вдъхваха по-малко респект. Самураите избягваха да купуват оръжия от майстори, които не можеха да удостоверят най-голяма степен на якост и сила. Явно Миочин, твърдо решен да не загуби доходите си, бе наел ронини да му осигуряват трупове чрез грабежи и убийства.
	— Ще изпробваме остриетата от майстор Ибе — каза Миочин на двамата млади селяни, които по всяка вероятност бяха синовете му. — Аз ще изпълня рьокурума и океса (най-трудните удари — през таза и през раменната кост). А вие ще използвате ръцете и краката за по-малките остриета.
	Крадците се размърдаха нервно.
	— Възможно е някой да ни е проследил — каза единият. — По-бързо, плащайте и да се махаме от тук.
	Миочин им даде няколко монети. Отвън Сано и Хирата изтеглиха мечовете си и нахлуха в помещението.
	— Специалният полицейски отряд на Токугава! Всички сте арестувани! — изкрещя Сано.
	Сред възгласи на изненада и ужас крадците извадиха мечовете си от ножниците. Миочин и синовете му грабнаха оръжия от рафтовете на стената. С ясното съзнание, че ако ги заловят, ги чака смърт, престъпниците се хвърлиха срещу Сано и Хирата с оголени остриета и изопнати от отчаяние лица.
	— Къщата е обградена! — извика Сано. — Хвърлете оръжието и се предайте!
	Миочин се изсмя.
	— Когато воловете полетят и змиите проговорят! — възкликна язвително той. — Няма да ме пратиш на палача само защото се мъча да си изкарам прехраната!
	Престъпниците се нахвърлиха върху Сано и Хирата. Отрядът воини, дочули суматохата вътре, нахлуха в помещението. Сано се биеше с Миочин. Острието на изпитателя разсичаше въздуха като вихър. Постепенно той изтласка Сано назад в двора. Сано отвръщаше на удара с удар и бавно отстъпваше назад, докато не се препъна в купчина овъглени кости — явно остатъци от незаконно придобитите трупове. Изправи се на крака и отново се хвърли към Миочин. Мигом си даде сметка, че силата на Миочин се крие в лъжливите му движения и в отбраната, затова сведе меча си, сякаш възнамерява да нанесе удар в стомаха на съперника си. После внезапно острието му се отклони и парира удара, насочен диагонално към гърдите му в последния миг. Ответният му удар разсече бедрото на Миочин. Той изохка от болка, но не се олюля. И тогава Сано предприе риск, който някога бе обучавал учениците си да избягват. Когато Миочин стисна меча си с две ръце, готов да нанесе смъртоносен вертикален удар, Сано заложи на предположението, че това е пореден финт. Противопоставяйки се на инстинктивния порив да вдигне меч, за да предпази торса си, той сведе острие, замахна странично и разсече стомаха на противника си от край до край. Миочин изрева слисан и ужасен. Светлината в очите му угасна още преди да рухне на земята.
	Сано отстъпи назад. Видя хората си — всички живи и здрави, видя мъртвите тела на другите престъпници, видя кръвта на Миочин по острието на меча си. Макар че убиването бе естествен акт за един самурай, отнемането на човешки живот го изпълваше с отвращение, караше го да се чувства принизен до убийците, които преследваше.
	— Сосакан сама* — гласът на Хирата извади Сано от моментното му вцепенение. — Сумимасен, извинете, но това, което направихте, бе твърде опасно. Можеха да ви убият. Мой дълг е да ви служа и да ви охранявам. Трябваше аз да се оправя с Миочин…
	[* Думата се добавя след името или титлата на вишестоящ в знак на вежливост — Б.пр.]
	— Няма значение, Хирата, всичко вече свърши… — рече той. _„И слава Богу, без жертви!“_ После, все още задъхан, добави: — Ще докладваме на местните сили на реда за нападението. Те могат да затворят работилницата, да приберат труповете и да върнат откраднатия мъртвец.
	Хирата откъсна подгъва на наметката си и превърза лявата ръка на Сано над китката. Явно в разгара на битката бе ранен, което дори не бе забелязал.
	— Ще имате нужда от лекар, когато се приберем в замъка Едо.
	„В замъка Едо“ — перспективата да се върне пак там помрачи удовлетворението на Сано от разкриването на поредния случай. В замъка той трябваше да докладва на шогуна и за пореден път да се изправи лице в лице с доказателството, че един слабоволев и глупав деспот притежава душата му. Трябваше отново да заеме мястото си в корумпираната политическа машина на Токугава. И после да се върне в пустия си дом, обитаван единствено от спомените за Аой. Докато му възложат ново дирене на истината, което да осмисли съществуването му и да го изпълни с достойнство и чест.

	На сутринта след изнурителното нощно писане на рапорти и отчети в управлението на силите на реда Сано, Хирата и отрядът детективи пристигнаха в замъка Едо. При портата на двореца стражите му кимнаха и сториха път на хората му.
	— По-късно ще се видим у дома — каза Сано на Хирата и се запъти към отредената му къща в онази част на замъка, предназначена за висшите служители на шогуна и за подчинените им. Пое по един проход, който се виеше нагоре по хълма между закритите коридори и наблюдателните кули на въоръжената стража. Влезе във вътрешния сектор, прекоси градината и спря пред самия дворец — внушителна сграда с варосани хоросанови стени, резбовани дървени порти, тънки решетки на прозорците и сив керемиден покрив.
	— Сосакан Сано Ичиро на доклад при негово превъзходителство — обяви той на застаналите отпред стражи.
	Те се поклониха и отвориха портата. Сано продължи към вътрешната градина. Мина покрай канцелариите и работните помещения и през вратата в далечния край на коридора излезе на калдъръмена пътека, която го отведе до личната градина на Токугава. Гъстите клони на боровете бяха увиснали неподвижно, натежали от влажна горещина. Лилии изпълваха въздуха с опияняваща сладост. Лениво жужаха пчели. Сухи кленови листа плуваха изящно върху огледалната повърхност на езерото. Над замъка тъмните буреносни облаци се открояваха на сивото небе като мастилени петна върху мокра хартия. Долавяше се далечен тътен на гръмотевици. Потискащата атмосфера засилваше у Сано натрапчивото чувство, че е хванат в капан. В замъка Едо то бе негов неизменен спътник. Вървеше като обречен и тайно се надяваше шогунът да го натовари с ново разследване, но в този миг съзря летния павилион на Токугава и спря смутен. Полуизлегнат в беседката седеше не шогунът, а дворцовият управител Янагисава Йошиясу, дясната ръка на върховния владетел. Облечен в лятно копринено кимоно в синьо и слонова кост, той стискаше голям лист бяла хартия и елегантна четчица. Един слуга чакаше отстрани, готов да напълни отново мастилницата, да сложи още вода в купата за размиване на туша или да му подаде друг лист хартия. В два реда отстрани коленичеха петимата мъже от съвета на старейшините — най-близките съветници на шогуна и лакеи на Янагисава. Други слуги обикаляха павилиона, махайки с ветрила, за да правят изкуствен вятър. Но Токугава Цунайоши не се виждаше никъде.
	С поредица бързи и грациозни извивки и чертици Янагисава прокара четчицата по хартията, изписвайки колона от йероглифи.
	— Сосакан Сано — измърмори той. — Няма ли да се присъедините към нас?
	Сано изкачи стъпалата на павилиона, коленичи, поклони се и отправи официален поздрав към събралите се.
	— Почитаеми управителю, дошъл съм да докладвам на шогуна… — безпокойство сви сърцето му, защото присъствието на Янагисава на аудиенциите при шогуна не вещаеше нищо добро.
	Дворцовият управител огледа стиховете, които бе написал. Смръщи се, поклати глава и даде знак на слугата да махне листа. После вдигна поглед към Сано. Трийсет и две годишен, Янагисава бе любовник на шогуна още от ранна младост. Висок и слаб, с фини черти и големи влажни очи, той притежаваше магнетична мъжка хубост, която нямаше нищо общо с характера му.
	— Опасявам се, че негово превъзходителство отсъства в момента — каза той. — Каквото имаш да кажеш, можеш да го кажеш на мен.
	Благият му тон зле прикриваше непреодолимата враждебност. От първия ден, в който Сано бе поел длъжността на сосакан, Янагисава гледаше на него като на главен съперник за благоволението на Токугава Цунайоши. Опасяваше се за поста и влиянието си над слабоволевия господар — затова бе саботирал разследването на Сано във връзка с убийствата Бундори и дори бе дал заповед да го пребият до смърт. Въпреки всичко Сано бе изпълнил задачата си успешно. За зла участ обаче в поставения за убиеца капан се бе хванал и самият дворцов управител, който бе станал жертва на жестоко насилие. Янагисава никога нямаше да прости на Сано това неволно прегрешение.
	— Негово превъзходителство ми заръча да му докладвам лично — възпротиви се Сано. Знаеше, че Янагисава съвсем преднамерено възпрепятства достъпа му до шогуна. Много отдавна бе изоставил покорното поведение, защото то, така или иначе, не успяваше да уталожи ревността на дворцовия управител. — Ще говоря пред него!
	Сано зае леко предизвикателна поза. До този момент дворцовият управител бе опитвал какво ли не, за да го дискредитира — първо пусна слухове за него, че е алкохолик и развратник, после прати хора да го предизвикат към скандал. След това на няколко пъти се опита тайно дори да го премахне — веднъж някакъв конник за малко да го прегази на улицата; после, докато бе в гората, уж случайно бе засипан със стрели… Въпреки всичко Сано продължаваше да се радва на благоразположението на Токугава Цунайоши, който се бе привързал към него с необичайно за него постоянство и изискваше непрекъснато да му бъде в услуга и на разположение.
	Но сега Сано изтръпна, когато Янагисава каза:
	— Негово превъзходителство има треска и се нуждае от строг режим на покой и тишина. Не може да приема никого… освен мен, разбира се… — фино очертаните му устни се извиха в злобна усмивка. — Ще му предам новините за смъртта на Миочин. По сведения на официални източници той и неговите крадци са заловени и посечени от моята вярна стража.
	В душата на Сано лумна гняв, но той усети, че старейшините тайно се надяват да направи сцена, и успя да се овладее.
	— Не можете вечно да скривате истината, почитаеми управителю — отбеляза той с равен тон. — Когато шогунът оздравее, аз ще му разкажа какво се случи в действителност.
	Дворцовият управител Янагисава топна четчицата в мастилото и бързо изписа три йероглифа върху чистия лист. Сано ги прочете от горе на долу: успех, вятър, дърво.
	— Със съжаление трябва да отбележа, че ти няма да си тук, когато негово превъзходителство се оправи — Янагисава бутна листа настрани, взе нов от слугата и отново топна четчицата в мастилото, — тъй като аз имам поръчение за теб… Задача, която ще те отведе далеч, много далеч от Едо.
	Старейшините се размърдаха. Сано отвърна:
	— Не можете да го сторите. Аз съм подчинен единствено и само на шогуна. Моят дълг е към него, не към вас.
	Янагисава се разсмя:
	— Когато негово превъзходителство е неразположен, командвам аз. Мога да направя, каквото реша. И сега решавам да те пратя на инспекция в Нагасаки.
	— Нагасаки? — възкликна Сано ужасен. Градът бе на два месеца път от Едо. Придвижването дотам и обратно плюс самата работа на място можеха да отнемат цяла година — време, в което Янагисава бе в състояние изцяло да съсипе репутацията на Сано, да настрои шогуна против него и да го лиши от позициите му. А и… може би нещо още по-лошо?
	— Изглеждаш ми недоволен, сосакан — Янагисава едва успяваше да скрие задоволството си. — Не виждам защо. Нагасаки е престижно местоназначение. Там трябва само да отразиш състоянието на управлението и икономиката и настроенията на гражданите — на празния лист той отново изписа същите йероглифи — успех, вятър, дърво, след което даде знак на слугата да му донесе чист лист. — Няма да се налага да работиш усилено и докато се наслаждаваш на спокойния живот по красивото крайбрежие на Кюшу, можеш да изискаш част от годишния данък върху външната търговия… — Янагисава се изхили самодоволно. Сано отлично знаеше, че в Нагасаки и най-безобидното поведение, погрешно възприето като предателство, можеше да обрече човек на смърт — особено ако е набеден от враговете си като неблагонадежден. Разбираше защо Янагисава е решил да го изпрати в Нагасаки — дворцовият управител добре познаваше склонността му да нарушава правилата и да засяга важни хора по време на разследванията си. Сигурно тайно се надяваше, че в Нагасаки Сано ще си навлече достатъчно сериозни неприятности, та сам да се провали веднъж завинаги. А и властта на Янагисава, която се простираше достатъчно надалеч, можеше да обезпечи този изход. — Наистина, сосакан Сано, трябва да ми благодариш за тази възможност! — дворцовият управител вдигна четка над новия лист хартия. — Мисля, че вече съм готов да напиша целия стих — обърна се той към старейшините.
	— Убеден съм, че ще бъде великолепен, почитаеми управителю — обади се главният старейшина с отявлено ласкателен тон.
	— Трябва да остана в Едо за годежа си — възпротиви се Сано, макар че не изгаряше от нетърпение да сключи брак.
	Янагисава отново се изхили:
	— Опасявам се, че ще трябва да отложиш плановете си за неопределен срок.
	Сано стана и се поклони. Нямаше какво повече да губи.
	— При цялото ми подобаващо уважение, почитаеми управителю, аз няма да отида в Нагасаки.
	Янагисава се разсмя с цяло гърло. После пое дълбоко въздух и започна да пише бързо. Йероглифите изникваха плавно един след друг и скоро изпълниха целия лист. Той огледа работата си с въздишка на задоволство и остави четчицата си.
	— И все пак мисля, че ще го сториш, сосакан Сано! — той опипа тънките белези на устната и клепача си — спомен от ужасното му преживяване с убиеца Бундори. Отправи към Сано изпълнен с отмъстителна наслада поглед, плесна с ръце и каза на появилите се петима стражи: — Погрижете се сосакан Сано да се качи на кораба, който утре заминава за Нагасаки. А, да, и преди да отидеш да се подготвиш за пътуването си, драги ми Сано — добави Янагисава с блеснали от жестокост очи, — кажи ми какво мислиш за моето стихотворение. Съчиних го специално с мисълта за теб… — и с грациозен жест той обърна листа към Сано.
	Разнесе се грохот на гръмотевица. Дъждът заплющя по покрива на павилиона. Сано прочете:

	Във този труден и несигурен живот
	успехът често е измама:
	виж, вятърът е впрегнат във хомот,
	а пък дървото на живота корен няма…



	Глава 2

	— Къде е този окаян пристанищен патрул на Нагасаки? Досега трябваше да са ни видели и да са дошли да ни посрещнат! — величествен в своята ризница на плочки и шлем с рога, капитанът на кораба крачеше ядно по палубата. — Това е позор! Ние сме пратеници на шогуна! Някой ще си плати! — после изкрещя към екипажа: — Пригответе се за акостиране и за сваляне на пътниците… — и отправи подигравателна усмивка към Сано и Хирата, които с тревога се взираха в брега, докато корабът приближаваше пристанището на Нагасаки.
	Хирата въздъхна с облекчение. От прекараната морска болест той бе блед, треперещ и доста отслабнал:
	— Със сигурност ще се радвам, когато сляза от този кораб.
	— Няма да си единствен — добави Сано.
	Откакто дворцовият управител Янагисава го прати на това заточение, той с ужас очакваше пристигането в Нагасаки. Но след два месеца плаване покрай бреговете на Хоншу* и Кюшу мисълта отново да стъпи на сушата го изпълваше с радост. Както всички японски плавателни съдове корабът — с едно-единствено квадратно платно, извезано с трилистната ружа от герба на Токугава — не бе подходящ за дълги плавания.
	[* Най-големият остров в Японския архипелаг — Б.пр.]
	Режимът се стремеше да ограничи възможностите на жителите да напускат страната и затова корабите бяха с нестабилен корпус за ниско газене, готов да се килне и при най-малката вълна. Сано и Хирата изживяха съсипващи преходи между рифове и плитчини и две свирепи летни бури. Делиха тясната кабина с офицерите, докато моряците спяха на палубата, ядяха единствено солена риба, туршия и оризови питки. Отношението на екипажа към Сано и спътника му ясно показваше, че враждите във висшите ешелони на бакуфу не бяха тайна за по-низшите по ранг: капитанът и хората му не скриваха омразата си към пратеника на шогуна, тъй като осъзнаваха, че Янагисава е готов на всичко, за да унищожи своя враг. Несъмнено дворцовият управител вече бе изпратил необходимите инструкции до губернатора на Нагасаки, как най-ефективно да премахне ненавистния му противник.
	Откъм кърмата, където моряците изнасяха багажа от трюма, се разнесоха тропот и блъскане.
	— Ще се погрижа да не съсипят нещата ви — рече Хирата и хукна нататък по палубата с викове: — Ей, по-внимателно с този багаж!
	Преди да напусне Едо, Сано за пореден път отложи сватбата си, с което предизвика гнева на бъдещите си роднини. Но какво бе техният гняв в сравнение със собствената му ярост към този режим, който възнаграждаваше заслугите му с практическо изгнание!
	Сега облекчението от оцеляването след това мъчително пътуване обаче извика у Сано прилив на оптимизъм. Докато наближаваха Нагасаки, той се почувства заинтригуван. Никога не се бе озовавал тъй далеч от дома. Какви ли непознати предизвикателства го очакваха по тези земи с бурна история и екзотично чуждо влияние?
	Корабът се движеше по широк, криволичещ канал покрай Кюшу. Бреговата ивица бе осеяна със заливчета; гориста растителност увенчаваше високите скали. По полегати склонове се простираха терасирани оризища. Над малки островчета с писък се рееха морски птици. Спокойната водна шир бе осеяна с рибарски лодки. В далечината град Нагасаки се спускаше към подножието на стръмните крайбрежни хълмове.
	— Сосакан сама, вижте! — Хирата се бе върнал и сочеше към странни отблясъци на върха на една скала. — И там също! Какво е това?
	— Слънцето, което се отразява от далекогледите на стражите, които наблюдават за чуждестранни кораби и предупреждават при евентуална заплаха за националната сигурност.
	Нагасаки, центърът на търговията по море, посрещаше търговци от най-различни националности — някои от тях с намерения за завоевания или финансово облагодетелстване.
	Корабът отмина голям остров насред канала.
	— Такаяма — каза Сано. — Преди сто години, по време на гоненията срещу християните, от там са хвърляли чуждестранните свещеници и са ги давели. А онзи, по-малкият остров трябва да е „Кладата“ — там пък подпалват вражеските кораби.
	Припомняйки си тези факти, Сано усети как в душата му се възражда отдавна погребана страст. Като ученик в храма Зоджо той често се промъкваше в забранената част на библиотеката. Там бе открил ръкописи, документиращи отношенията на Япония с чуждите държави през последните двеста години. Бе чел с удивление и възторг за белите варвари… докато един ден игуменът го хвана. Все още усещаше болка в гърба, щом си припомнеше как го биха за наказание. Но интересът му към варварите не секна. Законите строго забраняваха каквито и да било контакти с европейците. Бакуфу се страхуваше, че именно варварите крият най-голяма заплаха за сигурността на Япония. Чуждестранните книги и книгите за чуждоземни бяха забранени. Сега Сано съзря преимущество в положението си и в нежеланото си пътуване до Нагасаки. Най-сетне щеше да види легендарните варвари със златни коси и с очи като небесна синева. А и в пояса си държеше скрит лист хартия, с който щеше да преодолее езиковата бариера…
	Най-близкият му приятел — доктор Ито Генбоку, лекарят, осъден на доживотен затвор в моргата на Едо като наказание за практикуване на забранени чужди науки — му бе дал този лист и следната бележка към него:

	Сано сан,
	С голямо съжаление научих за предстоящото ви заминаване. За да направя престоя ви в Нагасаки по-интересен, ето ви едно препоръчително писмо до доктор Николаес Хюйгенс, моя надежден и поверителен източник на информация относно чуждестранната научна мисъл. Вярвам, че контактът с него ще ви достави удоволствието, което аз изпитвам при кореспонденцията си с него. Надявам се, че съдбата скоро ще ви позволи да се завърнете жив и здрав в Едо.
	Ито Генбоку

	Според Сано листът бе изписан на холандски. Но как да се срещне с чужденеца? Веднага можеха да го обвинят в предателство!
	— Чудя се какво ли става там горе — Хирата прекъсна мислите му.
	Сано проследи погледа на своя главен помощник и видя по скалите бягащи фигури, които си крещяха с непонятна ярост. Към кораба бързо се носеше дълга лодка, претъпкана със самураи.
	— А-а, пристанищният патрул. Най-сетне! — капитанът извика към баржата: — Возим пратеници на шогуна, които желаят официален достъп в пристанището. Чакайте, къде отивате? Спрете!
	Лодката ги подмина с голяма скорост. Последваха я още две. Никой не спря, а лицата на самураите бяха изопнати от тревога — сякаш се бяха впуснали в мисия на живот и смърт.
	— Нещо не е наред — обяви капитанът.
	Корабът наближи Нагасаки. Градът се извиваше в неправилен полумесец около пристанището. Безпорядък от керемидени и сламени покриви покриваше хълмовете, а между тях криволичеха тесни улички. През града минаваха три реки, които се вливаха в морето. Червените пагоди на храмовете се открояваха по високите склонове, а над тях се издигаха високите кули на наблюдателниците. Край брега други патрулни баржи обикаляха пусналите котва кораби и охраняваха рибарските лодки да не навлизат навътре в морето. Сано не виждаше причина за суматохата. Дали това не бе някакво особено военно упражнение или подготовка за неизвестно природно бедствие? Друга баржа се насочи право към кораба им и спря до него.
	— Време беше — изсумтя недоволно капитанът.
	Командващият баржата извика:
	— Нашите извинения за закъснялото посрещане, но имаме големи неприятности. Директорът на холандската търговска компания „Ист Индия“ е изчезнал!
	Сано дочу тези реплики и обърна очи към Хирата. Помощникът му прошепна:
	— Защо изчезването на този човек представлява такъв проблем?
	— Защото всяко нарушение на разпоредбите за сигурност в Нагасаки означава смърт за онези, които носят отговорност за спазването им — прошепна Сано в отговор. — Изчезналият варварин може да подстрекава към неподчинение и дори война… или да започне да разпространява из Япония християнството…
	Втората заплаха вървеше ръка за ръка с първата. Християнството бе достигнало Кюшу преди около сто и петдесет години чрез йезуитски мисионери, пътували на португалските търговски кораби. Известно време се бе разпространявало безпрепятствено из Япония и бе приемано радушно и от бедни селяни, и от даймио — едрите феодални владетели, аристократите сред самураите. Петдесет години след появата си по тези земи християнството бе спечелило около триста хиляди последователи. Но впоследствие чуждата религия бе създала сериозни проблеми. Селяните, приели християнството, разрушаваха шинтоистките и будистките храмове и с това причиняваха граждански безредици. Мисионерите снабдяваха даймио с оръжие и заговорничеха срещу режима. В страната започнаха да пристигат вести за християнски кръстоносни походи срещу мюсюлманите, за португалските и испанските завоевания в Югоизточна Азия и в Новия свят* и за плановете на папата да заграби онези земи, които не изповядват християнството.
	[* Западното полукълбо — Б.пр.]
	Накрая Йеясу, първият шогун от клана Токугава, издаде декрет, забраняващ християнството и задължаващ мисионерите да напуснат страната. През последвалите седемдесет и пет години бакуфу яростно преследваше опасната чужда вяра. Сега бягството на един-единствен холандец бе възобновило заплахата за националния мир и независимост.
	— Следвайте ни, ще ви преведем благополучно до брега — каза служителят от пристанищния патрул и кимна на капитана.
	Корабът потегли след баржата сред непрестанно нарастващата суматоха. Воините от патрулните лодки претърсваха за изчезналия холандец китайските джонки и другите чужди плавателни съдове в пристанището. По бялата плажна ивица, по доковете и кейовете се суетяха още воини. От десния борд Сано наблюдаваше диренето със смесица от вълнение и страх. Внезапна мисъл прониза съзнанието му.
	— Спрете тук, за да не заседнете на плиткото — извика служителят от пристанищния патрул, когато стигнаха на известно разстояние от града.
	Екипажът пусна котвата. От брега поеха малки товарни лодки с гребци, за да пренесат багажа и пътниците. Сано се придвижи към кърмата, където моряците вдигнаха и обърнаха руля, тъй че образува малко мостче. Сано бе не само сосакан на шогуна, но и назначеният от дворцовия управител Янагисава инспектор. Въпреки позорните обстоятелства около пристигането му нямаше ли той и неизреченото задължение да открие изчезналия търговец? Сано усети сладостна тръпка от предстоящата опасност. Докато прекрачваше парапета и се спускаше по мокрия импровизиран мост, предишното очарование се възвърна. Той отправи поглед към средата на описания от Нагасаки полумесец и видя обекта на много ръкописи, които жадно бе изчел като дете: Дешима — острова, на който изолирани като в затвор живееха служителите на холандската компания „Ист Индия“. Изкуствено издигнатата суша бе дълга около триста крачки и с форма на ветрило, чиято вътрешна извивка сочеше към брега на Нагасаки. Районът бе строго охраняван — откъм морето не можеха да се доближат никакви лодки и никой не можеше незабелязан да премине отвъд високата дървена ограда с остри шипове, която опасваше отвсякъде мястото.
	След кратко полюшване по вълните лодката се плъзна по пясъка. Сано слезе и видя войски, които в отделни отряди се придвижваха във ветрилообразен ред към града и хълмовете за издирване на изчезналия търговец. Командирите с резки викове издаваха заповедите си. Един от тях, размахвайки бясно ръце, сгълча група коленичили самураи.
	Зад гърба на Сано капитанът се изсмя презрително:
	— Стражите на Дешима трябва да бъдат екзекутирани, защото са допуснали варваринът да избяга.
	В този миг един от стражите извади меча си и със смразяващ кръвта вик го заби в корема си. Хирата ахна. Сано извърна поглед потресен.
	— Добре дошли! Добре дошли! — през тълпата воини, следван от носачи, охрана и паланкини, към тях си пробиваше път служител в черна роба, който се поклони дълбоко: — Хиляди извинения за тези неудобства. Сега ще ви отведем при губернатора.
	През прозорчето на своя паланкин Сано оглеждаше Нагасаки. Возеха го като висш сановник на официална визита. Хирата и капитанът го следваха в отделни паланкини, а ескортът от местни служители се движеше пред него, за да проправя път. За малко Сано да повярва, че не е арестант на капитана, който скоро щеше да го прехвърли под надзора на губернатора заедно със специалните заповеди на дворцовия управител относно пребиваването му тук.
	Паланкинът се наклони, докато носачите изкачваха тесните, изпълнени с хора улички. Разположени нагъсто един до друг, магазините в търговския район се бяха вкопчили несигурно в хълма. Където беше най-стръмно, имаше направени и стъпала. Хората щъкаха нагоре-надолу сред лепкавата кал от падналия предишната нощ дъжд. Уличните търговци предлагаха саке, храна и стоки за дома. Около един фокусник се бяха събрали рояк деца. Възрастна жена предсказваше бъдещето на минувачи. В свежия утринен въздух се долавяше мирис на риба. И сред обичайната ежедневна суматоха Сано усети как вестта за изчезналия холандски търговец плъзва из целия град.
	Самураи на коне и в пълно бойно снаряжение рязко подвикваха на пешеходците:
	— Минавал ли е оттук чужденец варварин? Ако го видите, докладвайте незабавно!
	Воини пешаци претърсваха магазини и къщи, като нареждаха:
	— Всеки, който даде подслон или окаже помощ на варварина, ще бъде наказан със смърт!
	Сано се разтревожи, че ако скоро не откриеха изчезналия търговец, войниците можеше да започнат да избиват невинни граждани. Хванат в капана на своето застлано с възглавници возило, той копнееше да изскочи навън и да се включи в диренето. Но стореше ли го, капитанът щеше да го убие и после най-вероятно да получи награда от дворцовия управител Янагисава. А и без изричната заповед на губернатора Сано нямаше право да се намесва. Стиснал зъби в отчаяние, той си наложи да седи мирно.
	Паланкинът мина по дървен мост над някаква река и пое по улиците на представителния район. От двете страни се виждаха богаташки къщи с керемидени покриви, заобиколени от ниски пристройки с решетки на прозорците. При охраняваните порти Сано видя гербовете на тукашните даймио. И тук воини влизаха от къща в къща да търсят варварина от Холандия. Накрая процесията спря пред пищен портал с двоен керемиден покрив. Откъм бараките долитаха гневни викове, тропот и цвилене на коне.
	— Доведох пратениците на шогуна при губернатор Нагай — чу Сано гласа на служителя от Нагасаки.
	Влязоха в предния двор, претъпкан с конници и воини пешаци.
	— Оттук, моля — официалният придружител въведе Сано, Хирата и капитана в просторната двуетажна къща.
	Те оставиха мечовете и обувките си в преддверието и прекосиха дълъг коридор. В стаите, покрай които минаваха, служители спореха на висок глас, секретари пишеха доклади за бедствието, а слугите се щураха между тях, за да им угодят. В края на коридора, при вратата към вътрешната градина, стояха двама мъже. Единият бе около петдесетгодишен, с широки рамене и силни гърди. На кръста му висяха два богато инкрустирани меча. Коприненото му кимоно в ръждив цвят, изрисувано със златисти листа от гинко*, подчертаваше румения цвят на лицето му. Сивеещата му коса, опъната силно зад обръснатото теме, блестеше от втритото в нея масло.
	[* Широко разпространено китайско декоративно широколистно дърво с ветрилообразни листа и месести жълти плодове — Б.пр.]
	— Ще бъде много зле за нас, ако не го открием незабавно — говореше ядно той. Въпреки гнева гласът му притежаваше особена мекота и мелодичност — като на актьор в театрална трупа Кабуки*. Той избърса с ръкав оросеното си с пот чело. — Какъв провал!
	[* Класически японски театър с пищни костюми и стилизирана актьорска игра. Възниква в началото на XVII в. Включва музика и танци, основава се на популярни легенди и всички роли се изпълняват от мъже — Б.пр.]
	Другият мъж бе възсух самурай в прости одежди, с пепелява коса и скована стойка. Заговори тихо, но Сано дочу:
	— … никога нямаше да се случи, ако…
	— Какво трябва да означава това? — в мекия глас на първия прозвучаха резки нотки. — Ти трябваше… — и тогава той забеляза новодошлите.
	— Губернатор Нагай, позволете да ви представя пратениците на шогуна — умело обяви появата им техният придружител.
	— Тук съм, за да извърша инспекция на Нагасаки, почитаеми — каза Сано, когато дойде неговият ред.
	Губернатор Нагай овладя яда си, поклони се галантно и лицето му придоби най-благо изражение.
	— Добре дошли в Нагасаки. Надявам се, че сте пътували приятно? Да. Добре… — думите му се изливаха в плавен поток. — Извинете ме за моментната суматоха. Но вече всичко е под контрол… — в Едо Сано бе чувал благосклонни отзиви за губернатор Нагай. Чиновниците възхваляваха уменията му на управник, които го бяха издигнали от низш провинциален инспектор до специалист по финансите и му бяха спечелили благоволението на Токугава. Но имаше и противници, които твърдяха, че злоупотребява с властта си за лично облагодетелстване и винаги се измъква безнаказано заради таланта си да угажда на подходящите хора. Губернатор Нагай направи жест към своя събеседник: — Това е Охира Йонемон, комендант на Дешима. Тъкмо тръгваше, за да се увери, че няма да има повече инциденти с изчезнали варвари.
	Охира се сбогува с безмълвен почтителен поклон. Беше восъчно блед, с морави торбички под очите, сякаш не бе мигвал от дълго време. Сано знаеше, че този човек ще понесе главната вина за всички проблеми в Дешима.
	Капитанът пристъпи напред.
	— Заповедите на почитаемия дворцов управител Янагисава — каза той и подаде на губернатора сложен в калъф свитък.
	Губернатор Нагай прочете документа с непроницаемо изражение и все така сърдечно се обърна към Сано:
	— Да. Добре. Елате да отидем в личния ми кабинет и да обсъдим плановете ви за инспекцията.
	След като нареди на един от помощниците си да настани капитана в пристройките, той отведе Сано и Хирата на горния етаж в светла просторна стая. Плъзгащи се врати водеха към балкон, откъдето се разкриваше великолепна гледка: покривите на града се спускаха надолу към брега в живописен безпорядък; в далечината небе и море се сливаха в лазурна синева; пристанището тънеше в блажен покой. Топлият бриз довяваше приглушени улични шумове. Губернатор Нагай коленичи зад бюрото си с гръб към отрупаните с папки рафтове. Сано и Хирата коленичиха срещу него върху копринени възглавници на пода. Помещението бе подредено като най-обикновена канцелария, но една странна особеност привлече вниманието на Сано: в нишата върху масичка с високи вретеновидни крака стоеше дървена кутия с големината на човешка глава. На предната страна имаше бял емайлов кръг с дванайсет странни символа, инкрустирани със злато. От центъра на кръга излизаха тънки златни стрелки. Кутията издаваше високи ритмични, подобни на щракане звуци.
	— Виждам, че сте забелязали моя европейски часовник — каза губернатор Нагай, отправяйки към предмета ласкав поглед. — И часовникът, и масата са ми подарък от холандския търговец, който изчезна. Директорът на търговска компания „Ист Индия“ Ян Спаен.
	— Великолепни са — каза Сано.
	Подаръците ясно издаваха какво богатство можеше да натрупа всеки по-високопоставен служител в Нагасаки от презокеанската търговия. Но Сано се интересуваше не от парите, а от мисълта да се запознае с онези варвари, чиято култура бе произвела такива чудеса, като този механичен уред за отмерване на времето.
	— Вие се радвате на завидна слава, сосакан сама — заяви губернатор Нагай. — Последния път, когато бях в Едо, чух как сте заловили убиеца Бундори.
	За да се предотврати съсредоточаването на твърде много власт в ръцете на една-единствена личност, Нагасаки всъщност имаше трима губернатори, които управляваха града последователно. Докато единият бе в Едо, за да се отчете пред шогуна и да види семейството си, държано в столицата като залог за доброто му поведение, другите двама встъпваха в длъжност поред.
	— Негово превъзходителство прояви специален интерес към разследването на убийствата Бундори — отвърна Сано. Нарочно спомена шогуна, за да неутрализира безспорно негативните „инструкции“ на Янагисава и да подчертае пред губернатора, че се радва на закрилата на Токугава.
	— Да. Разбира се. Добре… Е, радвам се, че сте мои гости. Ще бъда щастлив да ви предложа хубав дом, слуги и коне.
	— Благодаря ви, Нагай сан — в този миг един слуга донесе чай и сладки, които Сано прие, опита и похвали според етикета. — Сладките са неповторими на вкус и аромат. Какви са подправките?
	— Мускатов орех и канела — отвърна губернатор Нагай. — От индонезийските Острови на подправките*. Тук, в Нагасаки, чуждите търговци ни носят аромати от цял свят.
	[* Старо име на Молукските острови (група острови в Малайския архипелаг) — Б.пр.]
	Това бе репликата, от която Сано толкова се нуждаеше.
	— Вероятно ще започна инспекцията с оценка на настоящото положение на търговията с чужди страни… Като начало — на търговията с Холандия… — Сано самоубийствено търсеше начин да осъществи своята отдавнашна мечта да види варвари.
	— Да, добре… — губернатор Нагай се усмихна и отпи от чая си. — Опасявам се, че настоящото състояние на холандско — японските отношения не е съвсем типично — той погледна през прозореца. Надолу по хълма улиците все още бяха изпълнени с войски, които диреха изчезналия търговец. — Ако точно сега инспектирате Дешима, докладът, който ще изпратите обратно в Едо… и на дворцовия управител Янагисава, няма да бъде съвсем точен.
	Дали губернаторът молеше Сано да не критикува администрацията му, или намекваше, че Янагисава би подкрепил отказа му? Каквито и да са причините на Нагай да споменава дворцовия управител, Сано не можеше да си позволи отстъпки. В Нагасаки той имаше приблизително равен по ранг статут с губернатора.
	— Ще помогна за нормализиране на положението, за да може инспекцията на търговията с Холандия да се проведе нормално — каза той.
	В очите на Нагай светна неясно пламъче:
	— Нима ми предлагате да оглавите диренето на търговския директор Спаен? — благият тон не успя да скрие нетърпението му. — Да. Добре… Много любезно от ваша страна, но няма защо да се безпокоите… И все пак, ако много настоявате…
	Сано съзря капана: оглавеше ли диренето, щеше да освободи губернатор Нагай от едно тежко бреме и да попадне право в ръцете на дворцовия управител Янагисава. В случай че не успееше да открие варварина от Холандия, го очакваше смърт. Но откажеше ли задачата, можеше да прекара следващите шест месеца, без да върши нещо смислено.
	— Да, настоявам — каза Сано. Обзе го безразсъдно въодушевление: сега щеше да се заеме с истинска работа, да се впусне в търсене на истината, да следва Пътя на воина, да види варварите… А и при евентуален успех губернатор Нагай щеше да му дължи услуга и да се съгласи да пренебрегне _„инструкциите“_ на Янагисава.
	Губернатор Нагай видимо си отдъхна и дори не сдържа въздишката си на облекчение. Хирата впери поглед в господаря си и долната му челюст увисна.
	— Хирата сан, няма да имам нужда от теб за това разследване — каза Сано. За да предпази помощника си от последиците при евентуален провал, трябваше да държи Хирата далеч от тази опасна задача. — Щом си тръгнем от тук, погрижи се багажът ни благополучно да бъде закаран в квартирата. После можеш да се позабавляваш в града.
	— Да се позабавлявам? — повтори думите му Хирата, без да може да скрие обидата си от отстраняването и страха си за Сано.
	— Губернатор Нагай, ще ви бъда признателен за всички подробности, които можете да ми дадете, свързани с изчезването на варварина — каза Сано. — Кой го е забелязал и кога?
	Губернаторът предложи още чай и сладки, вече нетърпелив да съдейства.
	— Призори, по време на обичайната проверка — комендант Охира и стражите.
	— Още колко холандци има на Дешима? Някой разпитвал ли ги е? Къде може да е отишъл търговският директор Ян Спаен и по каква причина? — когато Сано се запъна при произнасянето на странното име, пулсът му се ускори в очакване на отдавна желания досег с толкова непознати неща.
	— Понастоящем в Япония има шестима варвари, които дойдоха преди две години и останаха да охраняват стоките в техния склад. Обаче в момента отсъстват трима, тъй като са на визита при различни даймио. Стражите на Дешима са разпитали останалите двама. Те твърдят, че не знаят нищо, но може и да лъжат. За да предизвикам отзивчивостта им, съм разпоредил да ги държат под домашен арест без хляб и вода.
	— Усилията ви са похвални — каза Сано. — Аз ще отида до Дешима и ще видя дали холандците няма да проговорят, докато войските продължават издирването. Има ли преводач, който да ми съдейства? — Сано знаеше, че варварите съвсем преднамерено бяха лишени от възможността да научат японски, за да се предотврати всякакъв евентуален контакт с гражданите.
	— Да. Добре… Разбира се — каза губернаторът. — Но първо вие и вашият помощник трябва да положите клетвата, която се изисква от всеки, комуто се налага да общува с чуждоземците… — той плесна с ръце и нареди на слугата да доведе двама служители. Те се появиха почти моментално и поставиха пред Нагай поднос с два свитъка, руло обезцветен плат, паничка с туш и дълга остра игла. После коленичиха от двете страни на губернатора. — В мое присъствие, както и в присъствието на двамата ми помощници в качеството им на свидетели вие трябва да прочетете на глас изписаното върху свитъците — каза Нагай на Сано.
	— „С настоящото се задължавам да отказвам на чуждоземците всякакво общуване, съдействие или приятелство, което открито може да постави чуждестранните интереси над тези на Япония“ — прочете Сано. — „Освен това обещавам никога да не изповядвам християнската религия. Ако не спазя поетите обещания, нека боговете, бакуфу и негово превъзходителство шогунът накажат мен, моето семейство и съучастниците ми.“
	— Стъпчете християнската икона — нареди губернатор Нагай.
	Слугата разпъна парчето плат на пода: портрет на дългокос варварин с брада и златист ореол около главата. Сано стана и стъпка образа.
	— Сега подпишете свитъка, ако обичате.
	Сано коленичи. От кесията на кръста той извади личния си печат, потопи го в мастилото и го притисна върху листа. После взе иглата и я заби в пръста си. Болката сякаш омаловажи клетвата. Капката кръв, която изстиска върху свитъка, символизираше кръвта, която щеше да пролее, в случай че престъпеше дадената клетва.
	Точно когато Хирата на свой ред приключваше с процедурата, в стаята се втурна един от стражите.
	— Почитаеми — изрече той припряно, свличайки се на колене, свел глава в почтителен поклон. — Моля да ме извините, че ви прекъсвам, но към пристанището приближава един холандски кораб!
	— Да. Колко неприятно. Добре… — губернаторът се обърна към Сано и погледът му стана суров: — Холандците не могат да слязат на сушата в този момент. Всички сили по безопасността са заети с диренето на търговския директор Спаен и няма кой да ескортира кораба. Би било опасно да пуснем тълпа варвари на японска територия без необходимия надзор. Законът го забранява. Трябва да съобщите на капитана да изчака извън пристанището, докато не бъде намерен Спаен… — по тревогата в гласа му Сано се досети, че това съвсем не е лека задача. В гърдите му се надигна страх. В какво го бяха забъркали любопитството и желанието му за лична реализация? Но бе твърде късно да преосмисля решението си. Вече бе предложил услугите си и сега дългът го зовеше. — Личната ми лодка ще ви откара до холандския кораб — заяви губернаторът с искрено облекчение, че вече не носи отговорността по въпросите, свързани с изчезналия варварин. — Ще ви превежда главен преводач Ийшино — Нагай се усмихна на Сано: — Желая ви успех, сосакан сама.


	Глава 3

	Сано се бе вкопчил в парапета на баржата на губернатор Нагай, която се носеше по канала на пристанището към холандския кораб. При пътуването от Едо нито веднъж не бе повален от морска болест, сега обаче стомахът му се бунтуваше, а по тялото му лазеха ледени тръпки въпреки жежкото слънце. От гледката на подскачащите вълни и оставащите зад гърба им скали му се виеше свят и той безмълвно се молеше за кураж.
	Както повечето си сънародници японци той също нямаше никакъв опит в общуването с външния свят. Изпитваше инстинктивен страх и недоверие към чуждоземците, особено към белите варвари, за които мълвата гласеше: „Холандците са чудовищни великани, които вонят на краве мляко. Имат огромни, кръгли като на куче очи и носят обувки на високи токове, защото петите на кучешките им крака не докосват земята. Издигат в култ богатството и са готови да убиват заради него.“
	— Сосакан сама! — главният преводач Ийшино бързаше към него. — Защо не седнете долу в каютата? Там е по-удобно, много по-удобно.
	— Искам да съм на чист въздух — успя да отвърне Сано и с мъка потисна желанието си да повърне.
	— Но слънцето прежуря и ще ви стане много горещо.
	Ийшино бе приблизително на негова възраст — трийсет и една годишен. Имаше голяма глава върху мършаво тяло, а лицето му, прилично на конус, започваше с широко чело и завършваше със заострена брадичка. Очите му, неизменно широко отворени, го караха да изглежда вечно нащрек. Усмихваше се предразполагащо, но най-типичното му качество бе напрегнатостта. Непрекъснато се суетеше, потропваше нервно по пода, пръстите му непрестанно опипваха меча му или барабаняха по стената на кабината. Сано имаше чувството, че Ийшино излъчва наситена с напрежение психическа енергия, а в този момент той отчаяно се нуждаеше от успокояващото присъствие на Хирата.
	— Благодаря за загрижеността — отвърна Сано. Може би този човек бе в състояние да запълни пропуските в познанията му за варварите.
	От старите ръкописи Сано бе научил, че холандците произлизат от малък европейски народ, чиято страна е разположена в блатисти низини. Липсата на достатъчно храна и провизии ги тласнала към морето. Поколения наред поддържали търговия с Франция, Германия, Норвегия, Полша, Средиземноморието и Отоманската империя, а по-късно търговците им образували Обединена компания „Ист Индия“, която държи монопола върху доходоносната търговия с подправки — индийско орехче от островите Банда, пипер от Ява и Суматра, канела от Цейлон и карамфил от Молукските острови. Компанията поддържа постоянен щат от около дванайсет хиляди служители в Североизточна Азия и изпраща там по двайсет кораба на година. Заради съгласието да търгуват, без да се опитват да разпространяват християнството, те бяха надминали португалците и понастоящем бяха единствените бели варвари с разрешен достъп в страната.
	Сано знаеше голите факти, но имаше нужда да научи повече, и то спешно.
	— Ийшино сан, разкажете ми за холандските обичаи — каза той. — Как да се обръщам към тях?
	Ийшино засия от радост, че са потърсили съвета му:
	— Варварите са много различни от японците, много по-различни. Търговците водят войни, също като самураите. Но те са скъперници, без достойнство. Извинете ме, сосакан сама, но наистина трябва да се скриете от слънцето, моля ви!
	Сано се раздразни от факта, че преводачът му нарежда какво да прави, но успя да потисне досадата си и каза:
	— Добре. Сега за холандците…
	— Наричайте ги с титлите им и с последните им имена, които при тях са фамилните. Те мразят официалностите и е забавно да ги наблюдаваш как губят търпение по време на церемониите… — преводачът се изсмя с висок, цвилещ смях. — Много са недодялани и първични. Но когато са в страната ни, трябва да спазват нашите обичаи. Такъв е законът. Ако ми позволите да говоря открито, сосакан сама, аз съм убеден във вашата компетентност, но тъй като нямате опит с варварите, пък и съм чувал, че сте настроили срещу себе си дворцовия управител Янагисава, което говори, че ви липсва онази дипломация, тъй необходима при общуването с чуждоземци, затова ще се осмеля да ви предложа, когато стигнем до кораба, да ме оставите аз да водя нещата. Вие ще говорите, а аз ще се преструвам, че превеждам точно думите ви, тъй че вие няма да се изложите. Ох, и освен това наистина трябва да стоите тук на сянка, където е много по-удобно…
	— Ще стоя, където си искам, ако не възразявате — отвърна рязко Сано. — И когато се качим на кораба, ще превеждате точно каквото ви кажа!
	В този миг в далечината се очертаха високият извит корпус и многобройните гребла на холандския кораб. Приличаше на вълшебен подвижен замък и на неговия фон лодката изглеждаше като нищожна черупка. Горната палуба се издигаше над още две вътрешни нива. Три главни мачти и дълъг кантован бушприт* поддържаха сложна плетеница от въжета и големи четириъгълни платна, които се издуваха на вятъра.
	[* Хоризонтален или наклонен брус, стърчащ извън носа на кораба, който служи главно за опора на предните платна — Б.пр.]
	По върховете на мачтите плющяха цветни флагове: жълтият национален флаг на Холандия, украсен с герба — изправен на задните си крака червен звяр, стиснал в едната ръка извит плосък меч, а в другата — сноп стрели; флагът на Обединена компания „Ист Индия“ с хоризонтални ивици в червено, бяло и синьо, с кръг и полукръг и знак във формата на стрела. От носа се издигаше извита конструкция, която завършваше с фигура на оголил зъби лъв. Там стояха трима варвари. Други се суетяха по палубата или се катереха по въжетата.
	Сано даде заповед на гребците да спрат лодката до предната част на кораба. Той се взря в тримата холандци, които стояха на носа. Всички бяха с дълги, разпуснати по раменете коси, но не златисти, както бе очаквал, а светлокестеняви. Застаналият в средата имаше червеникави къдрици, а разгърдената му риза разкриваше подобни косми по гърдите му — като животинско руно.
	Варварите вдигнаха ръка за поздрав и Сано се поклони в отговор.
	— Ийшино, представи ме и им кажи, че ги приветствам с добре дошли в Япония — каза той високо, тъй че холандците да разберат, че той е главният. Взря се с благоговение в лицата им — не точно бели, а някак червеникаво розови, все едно кръвта им течеше под прозрачна бяла кожа. Всички имаха еднакви бледи очи и най-големите носове, които Сано бе виждал някога. — Кажи им да пуснат котва.
	Ийшино изрече някакви непонятни гърлени фрази. Червенокосият варварин отвърна незабавно с подобен говор. Другите двама му пригласяха. От жестовете и мимиките им Сано разбра, че са озадачени.
	— Онзи в бяло е капитан Петер Ос, а другите двама са служители на „Ист Индия“ — поясни Ийшино. — Искат да знаят защо настоявате да спрат тук вместо в Такаяма, където обикновено пускат котва.
	Вратът на Сано почваше да се вдървява от гледане нагоре. Каквито и да бяха различията в културите на двете страни, той подозираше, че между тях поне едно е общо — този отдолу губи превъзходството си над този отгоре.
	— Капитан Ос — извика той, произнасяйки името колкото можеше по-отчетливо. Радваше се, че костюмите и цветът на косите им са различни, защото чертите на лицата им му изглеждаха съвсем еднакви. — Моля за позволение да се кача на борда.
	Ийшино ахна.
	— Сосакан сама, не можете! Варварите са опасни, много опасни. Просто кажете на капитана, че ако не се подчини, бреговата охрана ще потопи кораба.
	Сано не виждаше причина за подобна враждебност, а и при такава силна пристанищна стража всяка заплаха за военно нападение изглеждаше абсурдна. Освен това, макар че се страхуваше от варварите, корабът го привличаше неудържимо.
	Някога японците бяха обикаляли света. Бяха притежавали смелостта да открият посолства в Рим и Испания, за да подпомагат развитието на търговията и да опознаят Запада. Свещеници се бяха впуснали в религиозни походи до Русия, Индия, Персия, Португалия и Ерусалим. Търговци се бяха установили в Китай, Тонкин и Новия свят. Наемници се бяха сражавали в Малайзия, Филипините и Индонезия; заточеници бяха изпращани в Камбоджа. Но преди петдесет и пет години от страх, че поданиците им ще се съюзят с чуждоземците, бакуфу бе забранило пътуванията в чужбина. Като момче Сано бе копнял да пътува през морета и океани, но това бе невъзможно. Сега видът на холандския кораб събуди детските му мечти и усили негодуванието към режима, който ограничаваше свободата и жаждата му за знания.
	— Направете каквото ви казвам, Ийшино сан — нареди той.
	Ийшино предаде молбата му. Капитан Ос кимна и с жест прикани лодката да спре успоредно на левия борд.
	— Сосакан сама, моля ви, бъдете внимателен — рече Ийшино със съскащ шепот.
	Сано не го чу — гледаше с благоговение корпуса на кораба и белезите на дългите му пътувания: резки от скали и рифове, запълнени дупки, дребни миди, полепнали до ватерлинията. Квадратната кърма, окичена с издути фенери, напомняше фасада на странен храм с позлатени гирлянди. Платната бяха многократно шити и кърпени. Правоъгълни очертания по корпуса определяха портовете на оръдията. В случай на нужда корабът имаше готовност да се отбранява.
	Команда на холандския капитан накара моряците да се струпат на палубата, за да се опитат да помогнат при придържането на лодката. Те изглеждаха съвсем диви с тези рошави руси косми по главата, по лицето и по голите гърди и крака.
	— Кой е главният? — обърна се припряно Сано към Ийшино.
	— Капитанът управлява кораба, но другите двама — служителите от „Ист Индия“, са собствениците на съда.
	Този неясен отговор не смути увереността на Сано. Той се изкачи по стълбата, стъпи на палубата и от там — толкова навътре в новия свят, колкото можа. Гладките дъски останаха стабилни под нозете му, но мачтите и рейките скърцаха. Платната плющяха. Въжетата и скрипците стенеха. Корабът приличаше на дремещ огромен звяр. Капитан Ос и двамата служители от „Ист Индия“ дойдоха да го посрещнат и в ноздрите го блъсна противната им животинска воня на пот, урина, мръсни коси и гранясало. Сано отдаде тези миризми на кравето мляко, което варварите консумираха в такива количества. От двата месеца на море бе опознал неудобствата да се миеш на борда със студена солена вода. И въпреки това го бе правил ежедневно, както и Хирата, и целият екипаж. А варварите воняха тъй, сякаш не се бяха мили, откакто бяха прекрачили прага на родния си дом.
	— Капитан Ос — Сано реши да прескочи формалностите и да пристъпи към основния въпрос. — Позволете да ви обясня защо ви моля да забавите акостирането… Със съжаление трябва да ви съобщя, че директорът Ян Спаен е изчезнал предишната вечер и докато не го открием, никой друг холандец не може да влиза в страната…
	Преводът на Ийшино предизвика незабавен отклик. Моряците се разкрещяха, заразмахаха юмруци, затропаха с крака. Тръпки полазиха Сано. От историята знаеше, че холандците са защитили страната си от испанците, когато се опитали да я превземат, а после са ги детронирали от пиедестала им на най-могъща морска сила. До този момент отношенията между холандци и японци бяха миролюбиви… но миналото не беше гаранция за нищо.
	Капитан Ос укроти екипажа си с гневни команди. Той и сподвижниците му бяха с една глава по-високи от Сано, освен това бяха въоръжени и Сано се чувстваше нищожен и уязвим.
	Ийшино превеждаше с бързината, с която говореха варварите.
	— Капитанът казва, че корабът е бил на път в продължение на година, цяла година. Борили са се с бури и месеци наред са седели на дрейф без най-малък полъх на вятър. Привършили са запасите от храна и вода. Екипажът има отчаяна нужда да слезе на брега. А служителите добавят, че закъснението е в нарушение с търговския договор между Япония и Холандия. Настояват корабът да получи разрешение да влезе в пристанището на Такаяма, а екипажът и товарът да бъдат незабавно откарани на Дешима. О, сосакан сама, те са ядосани, много ядосани, че колегата им е изчезнал… Сега трябва да бъдете много твърд и да им кажете, че вашата дума е закон!
	— Капитан Ос — каза Сано, — ще наредя да ви докарат провизии в израз на най-добри чувства от името на Нагасаки…
	Ийшино изсъска:
	— Това е в разрез с разпоредбите, разпоредбите! Холандците не получават нищо, докато стоката им не бъде проверена и разтоварена. Освен това трябва да заплатят за всички провизии, които получават…
	С един-единствен поглед Сано го накара да млъкне. Ийшино безпомощно сви рамене и заговори на холандски. За успокоение на Сано капитанът и търговците кимнаха; откъм екипажа долетяха примирителни възгласи.
	— Веднага щом намерим търговския директор Спаен, ще можете да влезете в пристанището — каза Сано с поклон.
	Варварите също се поклониха, като го наблюдаваха унило със странните си светли очи.
	— Сосакан сама, трябва да разоръжите кораба. Според разпоредбите всички оръжия и муниции трябва да се отнемат при навлизане в японски води.
	Сано изруга първо себе си — заради липсата на опит, а после и Ийшино — че не го бе уведомил своевременно.
	— Капитан Ос — каза той, — в съответствие с японските закони трябва да ви наредя да сдадете оръжието си.
	Тази реплика предизвика нова вълна от несъгласие. Капитан Ос бурно заклати глава. Търговците вдигнаха възмутено ръце. Варварският протест оглуши Сано. Корабът затрепери под стотици тропащи нозе. Капитанът изкрещя нещо, успявайки да надвика хората си.
	— Той ви моли да преразгледате нареждането си — каза Ийшино. — Вече три пъти били нападнати от пирати по време на плаването, три пъти. Ако им конфискувате оръжието, докато са извън пристанището, това ще е равносилно да ги осъдите на смърт. Позволете им да задържат оръжията си и той обещава да не ги използват срещу Япония.
	На Сано не му харесваше лисичият блясък в очите на капитан Ос, нито предизвикателната му поза. Този човек изглеждаше като въплъщение на японския мит за холандците — безразсъден, търсещ приключения, обладан от желанието да се възползва от всяка ситуация, за да умножи богатствата си. Сано не смяташе, че може да му има доверие, но, от друга страна, нямаше право да излага на риск живота на невинни люде, колкото и чужди да му се струваха варварите.
	— Можете да задържите оръжията си — каза той.
	Ийшино с неохота преведе тези думи и фразата за сбогуване. После слязоха по стълбата и се озоваха в своята жалка лодчица с мизерно въоръжение. Докато гребците ги откарваха все по-далеч от кораба, Сано стоеше облегнат на кабината. В ноздрите му още тежеше вонята на варварите, но въпреки това не бе в състояние да откъсне поглед от отдалечаващия се холандски кораб.
	Ийшино барабанеше с пръсти по парапета:
	— Бяхте много смел там, сосакан сама, много смел. Но трябва да ви кажа, че ви липсва нужната категоричност с варварите. Не трябваше да им позволявате да задържат оръжието си, не трябваше да им отстъпвате нищо. Може да останат с погрешно впечатление.
	Сано съзираше грозната аура на предателството, която съпътстваше действията му. Макар че не знаеше как би могъл да постъпи другояче, той вече съжаляваше за решението си. В опита си да осигури защита за холандците бе изложил на опасност собствения си народ, оставяйки въоръжен до зъби кораб, пълен с неуправляеми варвари, срещу брега на Нагасаки.
	И за да предотврати надвисналата опасност, трябваше да открие търговския директор Спаен възможно най-скоро.


	Глава 4

	Къщата, която губернатор Нагай бе предоставил на Сано, се намираше в долния край на административния район. Щом пристигна отпред с носачите и двама стражи, които го съпровождаха, Хирата каза:
	— Оставете багажа при портите. Аз ще го внеса вътре.
	Макар че беше опитен детектив с шестгодишна практика като служител на реда, той нямаше какво друго да прави. После се обърна към охраната: — Вие можете да си вървите.
	— Наредиха ни да останем с вас — възрази единият. Беше висок и слаб, а другият — пълна негова противоположност — нисък и с шкембе.
	Хирата се намръщи: какво, арестуван ли беше? Огледа критично къщата. Двуетажната постройка беше с прясно варосани стени, стегнат сламен покрив и препречен с фина решетка балкон. Съградена по-скоро като жилище на богат търговец, отколкото като укрепен дом на самурай, тя представляваше истински кошмар за всеки служител по охраната. Нямаше заобикалящи я пристройки и натрапниците лесно можеха да се изкатерят по каменния зид или да скочат в двора от покрива на някоя съседна къща, после да строшат крехките решетки на прозорците и да проникнат във вътрешността. Охраняваните порти в двата края на улицата нямаше да спрат обзет от решимост злосторник. Как се предполагаше Хирата да осигури безопасността на своя господар, който на всичко отгоре презираше охраната?
	Той пое нагоре по каменната пътека под свод от разлистени лози. Входната врата се отвори и към него се спуснаха рояк слуги.
	— Добре дошли, нови ми господарю, добре дошли — викаха те и се покланяха. После се втурнаха да внасят багажа.
	Хирата влезе в къщата, следван по петите от охраната. Дразнеше се от присъствието на непознатите, но явно влиянието на Янагисава се упражняваше в Нагасаки с не по-малка сила, отколкото в Едо. Стените на стаите бяха украсени с рисувани пейзажи, а подовете бяха застлани с чисти татами*.
	[* Плътна сламена постелка, използвана като стандарт за определяне размерите на стая — Б.пр.]
	Изобилието от прозорци предоставяше твърде много възможности за проникване във вътрешността. Стаите бяха отделени от коридорите с крехки хартиени прегради. От гостната няколко врати извеждаха в градина, пълна с бухнали храсти и високи дървета — идеално укритие за всеки евентуален убиец. От кухнята долитаха апетитни миризми.
	— Господарю, ще желаете ли да хапнете? — попита един от слугите.
	Хирата понечи да отговори утвърдително, после се разколеба. Бе роден полицай — на петнайсетгодишна възраст бе наследил от баща си поста на дошин — низш служител в силите на реда. Досега се бе занимавал със залавяне на престъпници и поддържане на реда в един от най-трудните райони на Нихонбаши. Когато му възложиха да помага в разследването на убийствата Бундори, той съзря възможност да напусне разядените от корупция сили на реда и да постигне най-съкровеното си желание — да се сдобие с прославен господар. Според законите на Бушидо като първи помощник на Сано, Хирата трябваше да му предоставя охрана, съдействие и подкрепа до смъртта си. Но Сано често се отказваше от услугите на Хирата — и то когато имаше най-голяма нужда от тях! Оставяше го вкъщи в най-критичните етапи на разследванията си. Точно както сега.
	На тръгване от къщата на губернатор Нагай, Хирата бе умолявал Сано да се откаже от диренето на варварина. „Мой дълг е да ви предупредя, че се излагате на сериозна и излишна опасност — бе прошепнал той, докато излизаха през портите. — Нагай и хората му са оставили варварина да избяга и трябва да понесат последствията…“ Но Сано сякаш не го чуваше. „Поне ми позволете да ви помогна — бе настоял Хирата. — Възложете разследването на мен, та ако се окаже неуспешно, да умра аз, не вие.“ Тогава Сано му бе отвърнал внимателно, но твърдо: „Хирата сан, оценявам вашата лоялност, но вече съм взел своето решение.“ Въпреки всичко Хирата не се бе отказал и бе продължил да настоява: „Защо винаги ме отстранявате от важните разследвания? — притеснението го бе направило по-прям. — Очаква се от мен да ви служа, а вие ми давате най-лесните и безопасни задачи. Сякаш ме пазите да не пострадам…“ Пристигането на стражите, които трябваше да ескортират Сано до холандския кораб, бе прекратило техния разговор. „Дал съм ви нареждания, какво да правите — бе казал Сано. — Ще се видим по-късно.“
	Сега в душата на Хирата припламна негодувание, което засенчи страха за господаря. Сано осуетяваше правото му да прилага Бушидо, пропиляваше уменията му на детектив, принуждаваше го да бездейства. Но щом това бе желанието на господаря, Хирата нямаше право да го наруши. Това бе най-важният принцип на Бушидо — безпрекословно подчинение на вишестоящия. Пък и настоящата ситуация болезнено му напомняше за едно преживяване, което драстично бе променило живота му.
	Когато бе на осемнайсет, йорики Терукуни бе изявил желание да стане негов наставник. Скоро след това двамата заедно трябваше да заловят една престъпна банда. Но бандитите им устроиха засада в една чайна и вместо да помогне на йорики Терукуни, Хирата побягна, оставяйки своя господар да умре. Бе заплатил за щедростта на Терукуни с предателство, бе жертвал верността на самурая, за да спаси собствения си живот. Дълги месеци след това бе изследвал собствената си душа, за да проумее грешката си. После се закле неотклонно да следва Пътя на воина.
	Затова сега не можеше да изостави Сано, настоящия си господар, в тази опасна ситуация, независимо от заповедите, които бе получил. Обзе го мрачна решимост. Сано му бе казал да се забавлява в града, но не бе уточнил как.
	— Не, благодаря, сега няма да ям — каза Хирата на чакащия слуга. — Излизам за останалата част от деня.
	Щом се озова вън от портата, двамата стражи го последваха.
	— Заповед на губернатора — обясни шкембелията. Значи възнамеряваха да го шпионират. „Щом търговският директор Спаен досега не е бил заловен, то вероятно някой го укрива — разсъждаваше наум Хирата. — Може би някой професионален престъпник!“ От опита си в силите на реда знаеше, че най-добрият начин да попадне сред хората от подземния свят бе да не се набива в очи, а това бе напълно изключено, ако двамата стражи се мъкнат по петите му.
	Забавяйки крачка, Хирата подхвърли към стражите:
	— Всъщност размислих. Ще си остана вкъщи.
	Те го погледнаха с безразличие и се върнаха по местата си при портите. Вътре в къщата Хирата реши да смени дрехите си. Униформата на държавен служител от Едо — копринено наметало и кимоно с герба на Токугава, широки копринени панталони и чехли с дървени подметки — не бе облеклото, което можеше да му осигури анонимност и да предизвика отзивчивост у гражданите. Той бързо отиде в спалнята и завари там две слугини, които разопаковаха багажа му.
	— Дайте ми това — каза той и дръпна едно късо памучно кимоно, широк колан, гамаши, стара шапка от плетена ракита и сламени сандали. Бързо се преоблече и отново окачи мечовете си на кръста. Почувства се по-млад и по-свободен, сякаш се бе върнал назад във времето в дните, когато служеше в силите на реда. Излезе през задната врата и тичешком се отправи към конюшните. Но в този миг се отвори задната порта и в двора влезе шкембелията. Хирата се втурна обратно в къщата. В коридора чу гласове:
	— Къде е господарят ти? — питаше високият стража.
	— Преоблече се и излезе — отвърна едната от слугините.
	Откъм задната врата се разнесе шум от тичащи нозе. Хирата сви по друг коридор точно когато шкембелията извика:
	— Видях го, отиде натам!
	Хирата профуча през кухнята и излезе на двора, където се натъкна на двама мъже. Потайните им жестове събудиха инстинкта му на полицай.
	— Сто зени* за буре скариди, десет яйца от пъдпъдък, буркан захаросани сливи и пет оризови хлебчета? — говорещият бе дрипав селянин. — Това е кражба!
	[* Дребна японска монета — Б.пр.]
	Другият, в спретнато синьо кимоно, стоеше до кошница с провизии.
	— Но това са продукти от най-високо качество! Заделил съм ги от менюто на пратениците на шогуна! — изглеждаше около петдесетгодишен, с плешиво теме, изпъкнали очи и плътни устни.
	Забравил за своите преследвачи, Хирата сграбчи плешивия за ръката и попита рязко:
	— Как смееш да крадеш от моя господар? Арестуван си!
	Селянинът светкавично се прехвърли през стената и изчезна, но крадецът остана на място. Поклони се с усмивка и рече:
	— Позволете ми да ви се представя, господарю — каза той. — Стария шаран, кухненски снабдител, на вашите услуги. Може би сте гладен? — той измъкна кръгла бамбукова кутия от кошницата и я поднесе към Хирата.
	Хирата се разсмя против желанието си. С тези изпъкнали очи и дебели устни мъжът наистина приличаше на шаран. И как бързо успя да се измъкне от ситуацията — при това с крадена стока! В този миг съзря двамата стражи в кухнята, които се бяха насочили право към него. Пусна Стария шаран с думите „Ще те накажа по-късно!“ и понечи да побегне отново. Кухненският снабдител взе незабавно решение:
	— Дръжте това, господарю, с най-добрите ми чувства — каза той, тикайки кутията в ръцете на Хирата. После грабна кошницата, изтича към кухненската врата и нарочно препречи пътя на преследвачите. Тичащите стражи не успяха да спрат и се блъснаха в него. Кошницата падна на земята и съдържанието й се разпиля. Сред плисналата вода и счупените яйца мърдаха живи скариди. Стражите се подхлъзнаха и с ругатни се строполиха на земята.
	— Хиляди извинения, господа! — изблея Стария шаран.
	— Махни се от пътя ни, говедо!
	Стария шаран направи знак на Хирата да бяга. Шкембелията се изправи, но пак се подхлъзна и се пльосна по гръб. Върлинестият сграбчи Стария шаран, но миг по-късно се спъна и се просна по очи до своя другар.
	Хирата се втурна през двора към каменния зид. Изкачи се по стената като катерица и скочи в съседния двор. Все така стиснал кутията, хукна през портата и от там се понесе надолу по улицата, като разблъскваше пешеходците. Шмугна се в една пресечка, облегна се на зида и избухна в смях.
	Какво великолепно измъкване! Сега бе волен като вятъра, при това се бе сдобил и с обяд. Този път ще се направи, че не е забелязал кражбата на Стария шаран. Отвори кутията и намери вътре десет оризови хлебчета, пълнени със скариди, соев сос и арпаджик. Изяде ги лакомо и облиза пръсти. С пълен корем и със значително по-добро настроение предпазливо напусна алеята. От преследвачите нямаше и следа. Пое надолу към брега, за да види какво може да научи за изчезналия холандец.
	Колкото повече се спускаше по хълма, толкова по-бедни ставаха къщите. Навлезе в по-тесни улици и в претъпкани квартали. Подмина няколко магазина и червените порти на някакъв шинтоистки храм. Съзря група войници, които обръщаха наопаки работилница за грънци. Други войници тичаха към него нагоре по уличката. Един от тях го сграбчи за предницата на кимоното.
	— Да си виждал варварина? — изкрещя той. — Казвай, жалък ронин!
	— Не, господарю — отвърна Хирата. Войникът го пусна и се обърна да пита някой друг.
	Хирата продължи по пътя си, доволен, че воинът го бе взел за ронин. Там, където възнамеряваше да отиде, трябваше добре да се вживее в ролята си.
	Мирисът на риба и море ставаше все по-остър, а крясъкът на чайките — все по-пронизителен. Стражи охраняваха плажа. Пристанището бе опразнено от всякакви съдове, освен патрулните лодки. Дървени колиби бяха осеяли склоновете на хълма. Между тях се гушеха малки чайни, а от стрехите им висяха парцаливи сини завеси. Хирата избра напосоки една чайна. Вътре двама клиенти седяха до ръба на повдигнатия под. Бяха възрастни, с набръчкани обветрени лица. Стиснали чашки саке в сгърчените си пръсти, те следяха с поглед минувачите.
	— Здравейте — каза Хирата с поклон. — Може ли да поседна при вас?
	Те го изгледаха с жив интерес. Закимаха утвърдително и се сместиха да му направят място. Хирата седна в средата. Собственикът тутакси изникна зад гърба му.
	— Саке за трима ни — поръча Хирата.
	Старците отвърнаха един през друг:
	— Благодаря, господарю.
	Собственикът напълни чашите им и наля трета за Хирата. Всички отпиха. После старецът отляво на Хирата се взря в лицето му.
	— Не си спомням да съм ви виждал по-рано… — имаше само три зъба и гласът му бе прекалено висок.
	— Току-що пристигнах в Нагасаки — каза Хирата.
	— А? — възрастният човек сви ръка на фуния около космато ухо.
	Хирата повтори думите си, после каза високо:
	— Ей сега срещнах войници, които търсеха някакъв варварин.
	Мъжът вдясно от Хирата изсумтя. Беше толкова прегърбен, че брадичката му почти докосваше коленете. Лулата в стиснатите му устни потрепваше.
	— Никога няма да го открият.
	— Защо смяташ така? — попита Хирата.
	— Виж какво ще ти кажа, страннико — този с лулата заби костелив лакът в ребрата му. — Около Дешима напоследък стават странни неща… — и закима дълбокомислено. — Хич не ми е чудно, че варваринът е изчезнал…
	— Какви странни неща? — Хирата направи знак на собственика да донесе още саке.
	Тримата отпиха, после Лулата викна така, че да го чуе и Глухият:
	— Всички в града знаят за тайнствените светлини посред нощ. Морави, зелени, бели… и много задимяват. Движат се над водата към Дешима и примигват… Ето така — той описа плавно движение, свивайки и отпускайки стиснати в юмрук възлести пръсти. — И после изчезват.
	— И какви са тия светлини? — попита Хирата заинтригуван.
	— Призраци! — Лулата съзнателно наблегна на думата и изпусна кълбо дим. — Духове на холандски варвари, умрели в Дешима. Сега се връщат за сънародниците си…
	Суеверия на малограмотни селяни… или нещо повече?
	— Снощи светлините видяха ли се пак? — попита Хирата, като се опитваше да ги свърже с бягството на варварина.
	— О, да. И още много пъти през последните две години.
	— Някой проследявал ли ги е?
	— Ааа, не. Призраците убиват хора и изяждат сърцата им. Всички жители на града гледат да стоят далеч от пристанището, когато се появят светлините…
	Глухият се намеси.
	— Аз ще ти кажа какви са тези светлини, странниче. Това е магия, направена от един китайски свещеник. Игумен Лиу Юн, тъй се казва. Поддържа един храм за китайски моряци. Мрази холандците, и то много. Особено този, дето изчезна. Призовал е някакъв демон да го отвлече.
	Споменаването на име засили интереса на Хирата. Възможно ли е този игумен да е отвлякъл Ян Спаен?
	— Не е китайският игумен — възрази Лулата на висок глас.
	— Той е, и още как! — заинати се Глухият.
	Лулата се пресегна през Хирата и тупна Глухия с немощната си десница.
	— Стар глупак такъв! Духът на мъртвите е отвлякъл варварина, а не Лиу Юн!
	— Ох, не е тъй! Казвам ти, че е китайският свещеник.
	Викове и тропот от тичащи нозе заглуши препирнята им. Хирата погледна нагоре по улицата и изстена. Забързани, задъхани и с пламнали лица към него се приближаваха двамата му телохранители. Униформите им бяха оплескани с яйчен жълтък и кал.
	— Никъде няма да ходите без нас! — извика гневно върлинестият. — Заповед на губернатор Нагай!
	Хирата се обърна към Лулата:
	— Защо игумен Лиу Юн мрази холандския варварин? И къде може да го е отвел?
	Но присъствието на войниците стресна старците и те не продумаха повече.
	Хирата им благодари, плати на собственика и стана, леко обезкуражен. Не беше изключено тези странни слухове да отразяват някаква истина за Дешима. Тръгна нагоре по улицата между двамата стражи, като непрестанно кроеше как да им избяга.
	Трябва да помогне на Сано да открие търговския директор Спаен. И да докаже самурайската си всеотдайност и вярност. Не бива да изоставя сегашния си господар, както бе сторил с предишния.


	Глава 5

	Когато патрулната лодка навлезе в пристанище Нагасаки, Сано забеляза, че тълпата войници на плажа бе нараснала. От всички посоки жителите на града се стичаха към едно място на пясъка, досами водата. Сано, Ийшино и екипажът на лодката се надвесиха над перилата, за да виждат по-добре.
	— Какво става? Какво има? — запита преводачът, точейки врат.
	Лодката спря на кея пред квадратната наблюдателна кула на бреговата охрана. На дългия пристан чакаха група служители. Мрачно предчувствие обзе Сано. Когато спряха лодката, той слезе първи от нея.
	— Какво става там? — попита Сано. — Случило ли се е нещо?
	Командирът на пристанищния патрул пристъпи напред и се поклони.
	— Сосакан сама. Диренето на изчезналия варварин приключи. Мъртвото му тяло бе изхвърлено на брега.
	— Махнете се от пътя! Пуснете ни да минем! — крещяха служителите от пристанищната охрана, за да си проправят път до мястото, където вълните бяха изхвърлили трупа на варварина.
	Сано също се приближи, следван плътно от Ийшино. Началникът на отряда от стражи, които охраняваха трупа, пристъпи напред и се поклони на Сано:
	— Оставихме тялото, както го намерихме — каза той притеснено.
	В този момент Сано забеляза Хирата, съпровождан от двама стражи — единия нисък и с шкембе, другия дълъг и слаб като върлина. Междувременно пристигна и губернатор Нагай заедно с коменданта на Дешима Охира и още двамина самураи.
	— Къде е тялото? — попита Нагай.
	В отговор стражите се отдръпнаха и всички погледи се впериха в трупа на търговския директор Ян Спаен.
	Варваринът лежеше по гръб върху мокрия пясък до самата вода. Квадратната му челюст, волевата брадичка и гърбавият нос издаваха каква мъжественост и сила е притежавал приживе. Но сега лицето бе бледо и безизразно; смъртта бе заличила всякакъв израз от очите. Раздалечените му устни разкриваха набъбнал език и два реда здрави зъби. Кичури от дългата му сламеноруса коса потрепваха на вятъра. Бе облечен единствено с черни, дълги до коленете панталони. Сано вдигна поглед към торса и изтръпна. По корема и гърдите зееха огромни рани. Най-ужасната се намираше точно под лявата му гръд, сякаш някакъв див звяр бе впивал зъби и нокти в това място. Виждаха се разкъсана розова плът и натрошена бяла кост. По раната бяха полепнали охлюви и малки раци. Над трупа с бръмчене кръжаха мухи, в косите му се бяха вплели водорасли. Но посегателството на природата не бе успяло да изтрие фрапиращите белези на човешка злост. Раните, тесни и чисти, ако не се смяташе зейналата дупка на гърдите, бяха нанесени с остър нож. Между тях кожата бе осеяна със синини в различни оттенъци на мораво, зелено и жълто. Вече избледнели червени резки опасваха китките и глезените, а вратът бе отекъл като от душене с верижка.
	Сано се приведе, за да огледа раните, и наистина във вдлъбнатината на меката плът откри тънко синджирче с малък златен медальон. Изобразяваше гол варварин с брада, овесен на китките си на някакъв кръст. Трънен венец увенчаваше сведената му глава; гърдите му бяха пронизани от копие.
	— Гезу — християнският бог мъченик — каза Сано.
	Губернатор Нагай хвърли остър въпросителен поглед към Охира.
	— Всички християнски реликви бяха конфискувани от холандците при пристигането им — каза Охира в опит да се оправдае. — Както повелява законът. Ян Спаен никога не е носил разпятие, откакто аз съм на тази длъжност. Мога да ви уверя, че нямам никаква представа, откъде се е взело.
	Сано отиде при водата и изми ръцете си в студените пенести вълни, отмивайки от себе си духовното омърсяване от контакта със смъртта. После се върна при губернатор Нагай и каза:
	— Възможно е да е сложено от убиеца.
	Последва минута напрегнато мълчание. За да го разсее, губернатор Нагай представи на Сано двамата си придружители:
	— Това е йорики Ота. А това е Кийоши, най-големият от шестте деца на коменданта Охира.
	Кийоши бе слаб младеж, току-що посветен в мъжественост, ако се съдеше по прясно обръснатото му теме. Имаше чувствени черти, но тялото му бе мускулесто, с атлетична грация. Стари синини хвърляха сянка върху високите му скули. Вече зараснали прорезни рани се забелязваха по предлакътниците му. По пръстите му личаха избледнели петна от мастило — знак, че се занимава с науки.
	Губернатор Нагай проследи одобрителното кимване на Сано и каза:
	— Аз проявявам голям интерес към талантливи младежи, а Кийоши е най-надеждното ми протеже.
	В бакуфу самураите напредваха благодарение на уменията си, но и на връзките, които успяваха да си осигурят. Един ден покровителството на губернатора щеше да гарантира на Кийоши хубава работа в администрацията на Нагасаки.
	— Кийоши учи с мен холандски, за да стане преводач — добави Ийшино. — Проявява забележителна дарба, забележителна. Кажи нещо на холандски, Кийоши.
	— Не сега, Ийшино — пресече го Нагай.
	Кийоши се изчерви, а йорики Ота направи презрителна гримаса. Беше очевидно, че никой от тях не харесва преводача. Охира се извърна навъсен към колегите си, сякаш мразеше Ийшино за това, че привлича ненужно внимание върху сина му, а Нагай и Ота — по друга, неизвестна причина. Сано долови някаква връзка между тези мъже, чиято природа му се изплъзваше. Без съмнение Нагай, Ийшино и Охира имаха нещо общо, което надхвърляше интереса им към бъдещето на Кийоши, и каквото и да бе, то ги свързваше здраво, независимо от взаимната им антипатия. Сано си припомни посещението в къщата на губернатора и размяната на реплики, която бе дочул между Нагай и Охира. Той бе доловил някакво скрито напрежение сред членовете на управата на Нагасаки, някакво подмолно течение на раздор и конспирация. Дали имаше някаква връзка с изчезването… с убийството на Спаен?
	— Убиецът трябва незабавно да бъде открит и наказан — каза йорики Ота. — Законите са валидни дори когато жертвата е чуждоземец — и добави с неохота: — Тъй че смятам да започна разследването още сега.
	Но дори и не помръдна от мястото си. Всички бяха вперили погледи в Сано. И чакаха. В напрегнатата тишина Сано долови усилващия се вятър, крясъка на чайките, ропота на тълпата, плисъка на океана и собствения си глас, който изрече онова, което спътниците му очакваха да чуят:
	— Убийството е пряко свързано с изчезването на Ян Спаен. По тази причина главната отговорност за залавянето на убиеца е моя! — обзе го безразсъдно въодушевление. Това бе неговият шанс да търси истината и да поправи стореното зло. Но рискът бе още по-голям, отколкото при издирването на изчезналия варварин. Той се обърна към своите спътници, обзет от надеждата и страха, че някой ще оспори правото му да оглави разследването.
	Никой не го стори. Йорики Ота кимна. Губернатор Нагай безстрастно рече:
	— Както желаете.
	Зад привидно безизразните им лица Сано прочете искрено облекчение. Лицето на Хирата засия с убедеността, че този път Сано вече няма как да откаже помощта му. Сано мразеше да разочарова младежа, но сега бе по-важно от всякога да предпази своя млад помощник от евентуални беди и да си спести бъдещи терзания.
	Охира задържа тревожен поглед върху Кийоши, после върху главния преводач Ийшино и каза:
	— По всяка вероятност директорът Спаен е бил убит от негов сънародник. Кой друг, освен някой варварин може да го е мразел толкова, че да го завърже, да го бие, да го намушка с нож и накрая да го удуши? И кой друг ако не холандец християнин би сложил на врата му разпятие?
	— Да. Добре — Нагай се обърна към Сано: — Какво щастие за вас, че случаят е точно такъв. Защото, ако убиецът бе японец, холандците можеше да го възприемат като акт на военна агресия и да отвърнат на удара… — всички погледнаха към морето. Нагай продължи: — Едно обвинение, отправено към японски гражданин, освен заплахата за националния мир може да има и други неприятни последици… Отнесете трупа в Дешима — нареди губернаторът на двама носачи. — А на Сано поясни: — Законът забранява варварите да извършват християнски ритуали в памет на своите мъртви, но им разрешава да останат на бдение при мъртвеца и да го подготвят за погребение.
	Служителите положиха вдървения труп на директора Спаен върху носилката, покриха го с платното и поеха към Дешима.
	— Прибирайте се по домовете си! Няма какво повече да гледате! — развикаха се стражите.
	Сано бе доволен, че уликите по трупа ще бъдат запазени известно време, макар и да нямаше представа, какво ще прави с тях. Как само копнееше за научната вещина на доктор Ито, за неговия мъдър съвет!
	— Комендант Охира — рече Сано, — моля ви, сложете останалите двама варвари в отделни стаи! — основното подозрение съвсем логично падаше върху сънародниците. — Не им позволявайте да видят трупа на Спаен, дори не им казвайте, че е мъртъв. Ще ги разпитам незабавно с помощта на Ийшино.
	После написа следната бележка до капитана на холандския кораб:

	Със съжаление трябва да ви уведомя, че вашият изчезнал сънародник бе намерен убит. Аз оглавявам разследването. Докато не открия кой е убил Спаен и по каква причина, извършителят представлява опасност за всички ваши хора. Поради това влизането ви в пристанището трябва да се отложи, докато убиецът бъде заловен и наказан.
	С извинения: сосакан Сано Ичиро.

	Опасяваше се, че планът му ще разгневи капитана на холандския кораб, но не можеше да постъпи другояче. Щеше му се да връчи съобщението лично и да успокои капитан Ос, но не можеше да губи повече време отново да пътува до кораба; трябваше да се съсредоточи върху издирването на убиеца.
	Войниците възобновиха своите патрули. Губернатор Нагай, Кийоши и йорики Ота се сбогуваха със Сано и си тръгнаха. Сано пое към Дешима, придружен от Хирата и двамата му стражи. Комендантът Охира и Ийшино вървяха по-напред. Вятърът бе станал по-студен, а ревът на океана звучеше като заклинание, докато Сано обмисляше какво да предприеме. Благоразумието и дипломацията изискваха от него да стовари вината върху някой варварин. Иначе рискуваше да въвлече страната си във война… и да бъде обвинен в предателство за това, че е пренебрегнал заподозрени чуждоземци, за да обвини свой сънародник японец. Обвинеше ли в престъпление холандец, щеше да се спаси от смъртно наказание и вечен позор. Какво толкова. Но беше ли в състояние да остави истинския убиец на свобода?


	Глава 6

	— Сумимасен — обади се Хирата, докато изкачваше редом със Сано стъпалата към крайбрежната алея. — Залавянето на убиец в непознат град няма да е леко. Трябва да ми позволите да помогна!
	Сано вече се чудеше кога помощникът му ще поднови молбата си за участие в разследването. Тъй като усещаше, че Хирата възнамерява да каже още нещо, си замълча. Преди младежът да заговори отново, двамата минаха покрай складове и магазини, стражеви патрул и рибари, понесли ведра със сепия и октоподи.
	— Имам доста опит в детективски разследвания — продължи Хирата. На лицето му както винаги, когато говореше твърде сериозно, се появиха бръчици и Сано за миг си представи как момъкът би изглеждал, когато поостарее. — Мога да установявам самоличността на заподозрените, да ги разпитвам, да проверявам дали имат алиби и…
	— Хирата! — резкият тон на Сано накара младия човек да млъкне. — Не оспорвам способностите ти. Само че това разследване е опасно. В случай че се проваля, не смятам да повличам и теб.
	— Но мое задължение е да съм с вас, където и да сте — опита се да възрази Хирата. Замълча, после пое дълбоко дъх и продължи: — Преди малко, докато бях в града, открих, че около Дешима става нещо странно. Жителите са забелязали тайнствени светлини из пристанището… Имало някакъв китайски свещеник, който страшно мразел холандеца. Занимавал се с магия и може да е замесен в изчезването или смъртта на Спаен…
	Това бе интересна и вероятно важна информация. Ала вестта, че Хирата не се е отказал от разследването, подейства на Сано като юмрук в стомаха.
	— Нали ти казах какво да правиш — рече той гневно. — Трябваше да се забавляваш, а не да провеждаш разпити…
	Хирата се почувства обиден и унизен, но храбро отвърна:
	— Аз това и правих! Разхождах се и си говорих с хората. Не съм проявил неподчинение.
	— Пренебрегнал си моя заповед и го знаеш!
	Иронията на ситуацията едва не разсмя Сано. Точно той, който често бе проявявал неподчинение в името на собствените си убеждения, сега да порицава друг човек за същото нарушение! В много отношения двамата си приличаха: хора на честта, изкушавани от опасностите и предизвикателствата на детективската работа… и упорити до невъзможност.
	— Виж, или ще се подчиняваш, или те изпращам обратно в Едо.
	Очите на Хирата се разшириха от тревога.
	— О, не! Няма да го сторите!
	Стигнаха до стражевата кула на Дешима — дълга постройка с дъсчени стени и керемиден покрив, разположена в подножието на моста, който свързваше сушата с острова. Ийшино ги чакаше отвън; Охира вероятно вече бе влязъл.
	— Ако се налага, ще го сторя — рече Сано с непоколебимост в гласа и сърцето. — Сега си отивай вкъщи и не мърдай от там.

	— Моля, дайте кесията си, сосакан сама. После застанете с раздалечени крака и изпънати встрани ръце.
	Намираха се в стражевата кула на Дешима. Сано отвърза кесията от колана си, подаде я и застана, както го бяха помолили. Пазачът я остави на съхранение в някакъв шкаф. Друг служител от охраната претърси Сано за неща, които някой предател би могъл да отнесе на холандците: пари, оръжие, тайно съобщение. Трети пък подложиха преводача Ийшино на същата процедура, защото никой, дори и високопоставен служител от Нагасаки, не беше извън подозрение.
	Ръцете на претърсващия стигнаха до пояса на Сано, където бе скрил писмото на доктор Ито за холандския лекар. За щастие тънката мека оризова хартия не можеше да се напипа в гънките на пояса. С престорено безразличие Сано заоглежда стражевата кула. По стените висяха въжета, железни пранги и дървени тояги за обуздаване и наказване на холандските бегълци или за отвеждане на японските нарушители до мястото за екзекуция.
	Сано сподави въздишката на облекчение, когато дежурният каза:
	— Можете да влезете в Дешима.
	Придружен от преводача и двама пазачи, Сано излезе от стражевата кула. Напред се виждаше високата дървена ограда на острова с набити по нея шипове. Каменен мост, охраняван на равни интервали от войници, свързваше Нагасаки с Дешима. Под лъчите на залязващото слънце морето изглеждаше тюркоазно.
	— Сосакан сама, работя с варварите от девет години… девет години — каза Ийшино. — Ако искате да научите нещо за тях, само ме попитайте.
	Сано забави крачка. Беше очаквал с нетърпение да види Дешима и холандците, при все това се почувства безкрайно неподготвен за предизвикателството да разпитва варварите. Конфликтът на кораба бе разклатил увереността в собствените му сили и в стабилността на страната му и той съжаляваше за наивността, която го бе накарала да повярва, че е способен да проведе това разследване.
	Стигнаха до обкована в желязо порта. Пазачът почука и тя се отвори. Зад нея, застанал между други двама пазачи, ги очакваше комендантът Охира.
	— Сосакан сама — поклони се той. — Добре дошли на Дешима — скованият поздрав не излъчваше ни най-малка сърдечност, а Охира изглеждаше още по-зле, отколкото в дома на губернатор Нагай. Скулите на лицето му сякаш бяха още по-изпъкнали, бузите — по-хлътнали, а кръговете под очите — по-тъмни. — На ваше разположение съм.
	За да спечели малко време, Сано каза:
	— Преди да видя варварите, ще огледам острова.
	Вероятно можеше да открие някакви улики, които да му подскажат как търговският директор Спаен е успял да избяга и кой го е убил.
	Охира преведе Сано и Ийшино през портала. Малък проход, отделен с високи огради, извеждаше на главната улица на Дешима. Озовавайки се в света, който тъй често си бе представял, Сано с разочарование откри, че е твърде малък, за да крие много изненади. Пътят криволичеше по цялата дължина на острова между двуетажни дървени постройки. На долните си етажи към пътя те имаха плъзгащи се врати, а на горните — прозорци с решетки, подредени в правилни редици под покрити балкони. При всяка врата стоеше пазач, а други от охраната патрулираха по пътя или бяха заели позиция по покривите. Охира наистина се бе погрижил да няма повече бегълци сред варварите.
	— Претърсихте ли всички постройки? — попита Сано.
	— Разбира се — каза Охира, а чертите му се изостриха от раздразнение. — Мога да ви уверя, че докато търсехме Спаен, сме проверили всяко кътче. Ако имаше нещо подозрително, щях да докладвам. Изчезването не се дължи на небрежност от моя страна и ако убиецът не бъде заловен, вината няма да е моя.
	— Аз не ви обвинявам — побърза да поясни Сано, изненадан от отбранителната позиция на коменданта. — Извинете ме, ако съм оставил такова впечатление у вас, но искам сам да огледам къщите.
	В кървясалите очи на Охира се мярна негодувание, но той кимна. По негов знак стражите отвориха вратите и пред Сано се разкриха огромни складове с кепенци на прозорците. Всички бяха празни, с изключение на един, в който имаше сандъци и денкове.
	— Тези неща пристигнаха с кораба миналата година, но не бяха продадени — обясни Ийшино. — Законът изисква да бъдат съхранявани до пристигането на следващия кораб и отново да бъдат предложени за продажба заедно с новите стоки.
	Сано огледа складовете и празните стаи на горния етаж, но не откри нищо важно. Под свъсения поглед на коменданта той продължи към източния край на улицата. Там имаше друга стражева кула с още пазачи в нея. До вратата Сано видя стълби, ведра и цистерна — екипировка за борба с евентуални пожари.
	— Прясната вода от реката стига до Дешима по бамбукови тръби — услужливо обясни комендантът и потупа дървения капак на цистерната: — Винаги е закован, освен когато слугите носят вода.
	— Има ли друг достъп до Дешима, освен по моста?
	— Да. Портите в морето.
	Охира го поведе към противоположния край на острова покрай друга стражева кула и от там — в голям ъглов двор. В него имаше къща с издадена входна веранда и балкон с решетки, две колиби, една дълга едноетажна постройка и други две — малки, квадратни, с варосани стени и керемидени покриви. Охира неохотно назова функцията на всяка постройка.
	— Моят кабинет, кабинетът на преводача и кабинетът на помощниците на губернатора. Складът, в който варварите продават стоките си. Противопожарните складове.
	По негов знак двама от охраната отвориха широката двойна врата в оградата. Сано видя каменни стъпала надолу към морето и знаците, предупреждаващи корабите да не се доближават до Дешима.
	— Портите бяха ли отворени снощи? — попита той стражите.
	— Не — отговори Охира вместо тях. — Отварят се само когато екипажът на холандския кораб и товарът се превозват до Дешима или до техния плавателен съд. Мога да ви уверя, че както вратата, така и всяка друга част от острова са под непрекъснато наблюдение.
	— И снощи ли?
	— И снощи.
	Сано огледа стъпалата, но не откри доказателство, че някой скоро е слизал по тях.
	— Има ли канализация на острова? — попита той.
	Охира го изгледа ядно.
	— Тръби, които вървят под земята и се изпразват в пристанището под повърхността на морето. Те са тесни и закривени, през тях може да премине само вода. Какво още искате да видите? — попита той, очевидно нетърпелив да завърши обиколката.
	— Покажете му границите на острова и стаите на търговския директор Спаен — прозвуча в отговор напевният глас на Ийшино. — Може да открие нещо, което сте пропуснали.
	— Не приемам нареждания от вас! — отвърна рязко Охира.
	Реакцията му изглеждаше крайна дори и като се имаше предвид колко неприятен човек бе преводачът.
	— Ийшино сан, изчакайте ме в квартирата на Ян Спаен — помоли Сано. — Ще се срещнем там, след като комендант Охира ми покаже границите на острова.
	Отдалечаването на преводача не укроти Охира; той рязко се обърна и тръгна. Сано го последва.
	— Снощната буря би ли могла да разстрои охраната на Дешима?
	Охира гледаше право напред, докато вървяха по пътеката между високите огради, опасващи целия остров.
	— Упражнявам строг надзор над Дешима. Промените във времето не могат да го нарушат.
	„Но все пак нещо го е сторило“, помисли си Сано. По гладките, потъмнели от времето дъски на оградата нямаше драскотини или следи, които да подскажат, че някой се е катерил или опитвал да се прехвърли от другата страна. Какво ли се бе случило в действителност на Дешима през изминалата нощ?
	— Кога и къде е бил видян директорът Спаен за последен път? — попита Сано, когато двамата с Охира завиха зад ъгъла и тръгнаха надолу по западната страна на острова.
	— В полунощ. Когато стражите влезли в стаята му, той бил там. Заключили го.
	Както и да се е измъкнал от стаята си Спаен, може да го е нямало с часове, преди някой да забележи, че е изчезнал.
	— Сигурно добре сте го познавали… Имате ли някаква представа, къде може да е отишъл, след като е избягал от Дешима?
	Охира спря рязко и се извърна с лице към Сано.
	— Не се сприятелявам с холандци! — ноздрите му бяха побелели от ярост. — Не нарушавам законите. И ако знаех нещо за убийството на Спаен, уверявам ви, щях да ви кажа.
	Съмненията на Сано относно Охира се засилиха. Ако комендантът бе невинен, както твърдеше, би трябвало с готовност да му сътрудничи? Напрежението понякога се отразява върху хората по странен начин, при все това Сано не можеше да има доверие на толкова враждебно настроен човек.
	— Ще говоря с подчинените ви — каза той — и ще разбера какво знаят за събитията от снощи.
	Нездрава пот бе избила по лицето на Охира, сякаш имаше треска.
	— Мога да ви уверя, че вече разпитах всички стражи, слуги и преводачи — каза той, впил свиреп поглед в Сано. — Никой от тях не е видял, не е чул и не знае каквото и да било.
	Сано бе убеден, че подчинените често знаят неща, които не споделят с вишестоящите, но не възрази. Охира не можеше да му откаже и добре го знаеше.
	— Да довършим огледа на периметъра.
	Приключиха без никакъв резултат и се върнаха на главния път.
	— Доволен ли сте? — попита Охира, а в очите му проблясваше отмъстително пламъче.
	— Засега. Ще огледам жилището на директора Спаен.
	— Насам, сосакан сама, насам — извика Ийшино, застанал пред една от къщите.
	Той ги поведе нагоре по стъпалата към балкона и отвори вратата. Първото нещо, което Сано отбеляза, когато влезе в сумрачната стая, бе гранивата миризма на варварин. Разтвори четирите прозореца с кепенци. Два от тях гледаха към пътя и два — към градината отзад. Видя, че решетките са непокътнати.
	— Вече ги проверихме — обади се Охира, застанал до вратата със скръстени ръце.
	Тази констатация заедно с огледа на останалата част от острова накара Сано да заключи, че ако Спаен е избягал от Дешима, без да остави следа, значи някой му е помогнал — някой японец от персонала. Дали същият човек бе и убиецът? Сано се зае да огледа необикновената обстановка в стаята.
	В единия ъгъл върху дървена платформа имаше дюшек, покрит с одеяло. Върху дългокрака маса бяха поставени лула от слонова кост и кожена кесия за тютюн, газена лампа, керамична кана за вода, леген и смачкана кърпа — доказателство, че варварите действително се мият понякога. Сано огледа правия бръснач и гребена с останали по него жълти косми. Огледалото над масата отразяваше с учудваща яснота собственото му изненадано изражение. В кръгла плоска златна кутийка на верижка имаше миниатюрно копие на часовника на губернатора Нагай. Сано отвори отсрещния шкаф. Вътре висяха окачени тъмни наметала, панталони, къси връхни дрехи и бели ризи. На рафта отгоре лежаха две черни шапки с широка периферия. Отдолу бяха оставени чифт лъснати черни кожени обувки. В един сандък до скрина имаше черни чорапи, странни бели гащета, ризи, шапчици и роби, за които Сано предположи, че са бельото и дрехите за спане на варварина; и странно — три къси парчета въже, усукани и оръфани, сякаш някога са били вързани на възел.
	— Какви са тези въжета тук? — попита той. — Липсва ли нещо?
	Застаналият до вратата Охира изсумтя раздразнено. Ийшино сви рамене и отвърна:
	— Варварите имат странни обичаи… — после порови из дрехите на търговския директор и добави: — Всичко е тук, освен един кат дрехи, които вероятно е облякъл, преди да тръгне.
	Значи или е планирал кратко отсъствие, или е предпочел да пътува без багаж.
	— Какво има тук? — попита Сано и посочи една врата в стената.
	Ийшино я отвори, същото стори и с прозорците на вътрешната стая.
	— Кабинетът на Спаен.
	За Сано, свикнал с голотата и аскетичността на японските стаи, кабинетът изглеждаше претрупан и в безпорядък. Върху високо бюро бяха разхвърляни листи, гъши пера и счетоводни книги. Сано отвори твърдата кожена подвързия на една от тях и видя колони драскулки. Спря поглед върху подпряния на стената струнен инструмент с дълъг гриф. Огледа странните предмети по перваза на прозореца, вещите, натрупани по стената над бюрото, и осъзна, че след като знае толкова малко за холандската култура, едва ли би могъл да се надява да добие представа за характера и мотивите на Ян Спаен от вещите му.
	— Кажете ми какви са тези неща — обърна се Сано към Ийшино.
	Комендантът Охира бе отишъл до прозореца и наблюдаваше градината долу.
	— Това е лютнята на директор Спаен — отвърна Ийшино, потупвайки музикалния инструмент. — Той свиреше много хубаво, освен това пееше и танцуваше. Когато отишъл в Едо да засвидетелства почитта си към шогуна, негово превъзходителство бил много впечатлен от таланта му, много впечатлен.
	Ийшино отиде бързо до прозореца и взе колода карти с цветното изображение на жена варварка от едната страна и странни символи от другата, както и два дълги, извити остри зъба и кожен предмет с формата на конус.
	— Това са холандски карти за игра. Спаен обичаше хазарта. Това пък са зъби на тигър от Индия и рог на носорог от Африка. Беше велик ловец… — възхищението в очите на преводача се смеси с тъга. Той посочи стената над бюрото: — Карти на света, на целия свят, с означени на тях маршрути за търговия. С тези карфици са отбелязани местата, където е бил.
	Картите бяха красиво изрисувани с разноцветно мастило, а държавите и градовете бяха изписани на непознат език. Сано с болезнена изненада установи колко малка изглежда Япония. Колко ли незначителна им се струва на варварите империята на Токугава!
	— Това е Пийт Хейн* — продължи да обяснява Ийшино, сочейки малка черно-бяла рисунка на варварин с мустаци. — Директорът Спаен много му се възхищаваше. Казваше, че Хейн го е вдъхновил да се включи в компанията „Ист Индия“ и да търси собствени начини за натрупване на богатство.
	[* Адмирал и директор на холандската компания „Ист Индия“, който през 1628 г. пленява испанска флотилия, превозваща съкровище на стойност 4 000 000 златни дуката — Б.пр.]
	— Липсва ли нещо от тази стая? — попита Сано.
	— Не, доколкото забелязвам.
	— Какво пише в тези книжа?
	Сано предпочиташе да тълкува уликите сам и сега се дразнеше от невежеството си, което го правеше зависим от познанията на друг човек. Ийшино прелисти книжата върху бюрото.
	— Това са изчисленията на печалбите от продажбите на холандски стоки. Спаен трябваше да допълни сметките, преди да напусне Япония с кораба, който току-що пристигна. Друг търговец щеше да заеме мястото му на Дешима заедно с нов персонал. На холандците не се разрешава да остават тук повече от две години. Иначе е възможно да се сближат твърде много с японците.
	— Последната продажба на стоки е била преди година, когато е пристигнал последният кораб, нали? — попита Сано и след като Ийшино кимна, добави: — Защо тогава Спаен се е забавил толкова дълго с уравняването на сметките?
	По някаква причина този въпрос, изглежда, обезпокои Ийшино, който сведе поглед и се отдалечи боязливо от Сано.
	— Варварите не са така усърдни като японците, сосакан сама — обади се Охира откъм прозореца. — Мога да ви уверя, че закъснението на Спаен не е необичайно за ленивите холандци и едва ли има някаква връзка със смъртта му. Огледахте ли вече всичко? — от тона му бликаше сарказъм.
	Сано би могъл да възрази, че пътуването по целия свят и натрупването на богатство от международна търговия противоречат на твърдението за холандския мързел. Реакцията на Ийшино и Охира на този толкова безобиден въпрос го заинтригува. Но сега по-важно бе да открие как този търговец, музикант, комарджия, воин и ловец бе успял да избяга, къде бе отишъл и кой го бе убил. В тези стаи и на всички други места на Дешима, които бе огледал досега, липсваха оръжие, кръв, следи от борба и всякакви други доказателства за убийство.
	— Сега искам да се видя с варварите — каза Сано на Охира, неспособен да отлага повече тази среща.


	Глава 7

	Главният преводач Ийшино и комендантът Охира поведоха Сано надолу по главната улица на Дешима под отблясъците на последните слънчеви лъчи в късния следобед.
	— Как се казват двамата варвари, които са сега на острова? — попита Сано.
	— Помощник-директорът по търговията Маартен де Граеф и корабният лекар Николаес Хюйгенс — отвърна комендантът.
	Приятелят на доктор Ито! Писмото под пояса на Сано сякаш набъбна. За да прикрие нетърпението си, той побърза да попита:
	— В какви отношения са били варварите със Спаен? Били ли са приятели? Имали ли са противоречия?
	Охира се навъси:
	— Законът ми забранява да установявам близки познанства с варвари. Откъде да знам в какви отношения са. В мое присъствие винаги се държат възпитано.
	— Варварите много се пазят ние преводачите да не чуем нещо важно — обади се Ийшино. — Но невинаги успяват. Веднъж чух Спаен и помощник-директора Де Граеф да спорят за „частната търговия“. Не знам какво имаха предвид, защото, когато ме видяха, престанаха.
	— А доктор Хюйгенс? — попита Сано.
	— Той се храни с останалите и се грижи за тях, когато са болни, но иначе обича да е сам.
	— Ето тук живее помощник-директорът Де Граеф — съобщи Охира.
	Сано го последва, доволен да научи за недружелюбните отношения на Спаен поне с един от сънародниците му. Така вече беше по-лесно да се свърже с престъплението и някой варварин.
	Охраната въведе Сано, Охира и Ийшино в кабинет, чието разположение напомняше кабинета на директора Спаен. Но стените бяха голи, а на бюрото имаше куп прилежно подредени една върху друга книги с безупречно подравнени ръбове. Единствената лична вещ, която се забелязваше, бе малка картина в рамка, обърната с изображението надолу. Двама стражи и един слуга пазеха помощник-директора Де Граеф, който седеше зад бюрото с изправен гръб и пишеше с натопено в мастило гъше перо. Носеше кафяво сако, дълги до коленете панталони, чорапи, обувки и бяла риза с широка яка. Знойният, душен въздух в помещението бе пропит с вонята му.
	— Коничи уа, добър ден. С вас ще разговаря почитаемият сосакан — излая комендантът към холандеца.
	Ийшино преведе. Стражите издърпаха варварина от мястото му и го блъснаха на пода с викове: „Поклони се!“ Варваринът се простря по очи. Обезпокоен от тона, който служителите на Дешима бяха наложили за разпита, Сано каза:
	— Моля, станете и се върнете на мястото си. Този човек бе представител на могъщата нация, чийто кораб чакаше край брега, и Сано разбра, че няма да спечели нищо, ако настрои свидетелите срещу себе си. Когато варваринът зае отново мястото си, го огледа внимателно. Висок и слаб, помощник-директорът Де Граеф имаше рядка прошарена коса, която стигаше до раменете му. Сива набола брада скриваше продълговатото му лице и гъсти вежди засланяха бдителните му сиви очи. Сано се представи и добави:
	— Съжалявам, че ви нося лоши новини. Търговският директор Ян Спаен е мъртъв.
	Варваринът погледна Ийшино. Докато слушаше преводача, Сано отново се ядоса заради този отегчителен метод на общуване. Пък и дали можеше да вярва, че няма да изопачи думите — неговите или на варварина.
	Де Граеф сключи ръце, сведе глава над тях и замълча за миг, преди да продължи.
	— Благодари ви за информацията — преведе Ийшино. — Той ще поеме задълженията на директора Спаен веднага и така търговията ще продължи без прекъсване.
	Сега Сано откри неочаквано преимущество в това, че не знае езика на заподозрения. Без да се отвлича от думите, той успя да се съсредоточи върху изражението и гласа на Де Граеф. Преди холандецът да сведе очи, за да се помоли, Сано забеляза в тях странно изражение — шок или тържество? Стори му се важно, че Де Граеф не зададе обичайния въпрос: „Как е умрял Спаен?“
	— Директорът Спаен е бил убит — продължи Сано. — Убиецът му трябва да бъде заловен и наказан. Затова се налага да ви задам няколко въпроса.
	Де Граеф изслуша превода, кимна и каза нещо.
	— Ще ни съдейства напълно — преведе Ийшино. Той поговори с холандеца на неговия език, а после преведе на Сано.
	— Обясних на варварина, че веднага трябва да ни каже всичко, което знае. Ако откаже, ще бъде изтезаван — и усмихнат очакваше одобрението на Сано.
	За да предотврати опитите на Ийшино сам да води разпита, Сано се обърна към Де Граеф с думите:
	— Знам, че не сте яли цял ден. Извинявам се за неудобството, което са ви причинили. Скоро ще ви донесат храна.
	А после към Ийшино:
	— Преведете думите ми. И отсега нататък въпроси ще задавам само аз.
	Ийшино зяпна от изненада:
	— Но, сосакан сама…
	— Изпълнявайте!
	Докато преводачът превеждаше думите му, Сано заповяда на слугата:
	— Донеси храна! И по-бързо!
	Слугата изхвърча от стаята. Охира и стражите изгледаха Сано с неодобрение.
	— Много сте любезен с варварина — обвини го комендантът. — Смятате ли, че е разумно?
	Сано си спомни дадената клетва и се запита с тревога дали това, че ще нахрани един гладен човек, може да се изтълкува погрешно като поставяне на холандските интереси над японските. В странните светли очи на варварина обаче прочете облекчение, че най-после е попаднал на разумен и състрадателен японец. Може би Де Граеф ще сътрудничи от благодарност.
	— Кога и къде за последен път видяхте Ян Спаен? — попита Сано.
	Варваринът отговори, а Ийшино преведе:
	— При залез-слънце по време на вечерята в столовата.
	— Какво правихте вие и вашите другари след вечеря?
	— Прибрах се в стаята си. Мисля, че останалите сториха същото. Обикновено така правим. Имаше силна буря, тъй че не съм излизал цяла нощ.
	И без да разбира холандски, Сано долови отпадналия, отрепетиран тон — вероятно Де Граеф многократно бе отговарял на същите въпроси.
	— Случайно да сте видели или чули нещо необичайно навън?
	— Нищо, освен дъжда и гръмотевиците.
	— Знаехте ли, че Спаен е напуснал Дешима? Или пък къде би могъл да отиде?
	— Не, нищо не ми е казвал.
	Докато Ийшино превеждаше, Де Граеф подпря глава на костеливата си ръка.
	— Откога познавате търговския директор Спаен? — попита Сано. — Какви бяха отношенията ви с него?
	Варваринът отговори с безизразен поглед.
	— Срещнали са се преди десет години в Батавия*, Индонезия — преведе Ийшино. — Де Граеф е бил чиновник в „Ист Индия“, а по онова време Спаен е бил помощник-директор по търговията. Продавали европейски стоки срещу подправки, после търгували с подправките по целия свят. Компанията била доволна от печалбите. Двамата били повишени и изпратени в Япония.
	[* Старото име на Джакарта — Б.пр.]
	— В добри отношения ли бяхте със Спаен?
	Зад усмивката на Де Граеф личеше презрение. Вежливостта му сякаш криеше вродената му неприязън към хората изобщо.
	— Разбира се. Иначе нямаше да поискаме компанията да ни изпрати заедно, след като напуснахме Индонезия.
	— Какво означава „частна търговия“? — попита Сано.
	Де Граеф с нищо не даде да се разбере дали този въпрос го е изненадал. Погледът му не трепна, тялото остана неподвижно.
	— Когато пътуват по света, агентите на компания „Ист Индия“ често купуват и продават някои стоки, независимо от фирмата си, като сами финансират тези сделки. Това се нарича „частна търговия“.
	— Използвате корабите на своите работодатели, за да превозвате свои стоки, и техните търговски мрежи, за да ги продавате? Без налози, при това като се конкурирате с компанията? — на Сано това му се стори твърде подозрително, ако не и незаконно. — Не се ли нарушава с това монополът й върху търговията в Югоизточна Азия?
	— Трябва да си осигуряваме компенсация заради ниските заплати, които компанията ни плаща.
	Сега Сано откри вероятен мотив за убийството на Спаен.
	— Вие и Спаен печелехте ли от своята частна търговия?
	Този път, след като Ийшино му преведе, холандецът замълча, преди да отговори, макар че изражението му не се промени.
	— Да, но не разбирам защо това ви засяга. В Япония няма закон срещу частната търговия на холандците. Вашите търговци не ги е грижа дали търгуват с компанията или с отделни личности. Шогунът ви също не се интересува, стига само да получава своя дял от приходите.
	— Кой ще наследи дела на Ян Спаен от печалбата? — тъй като вече се досещаше за отговора, Сано се приближи до Де Граеф.
	В очите на варварина проблесна пламъче.
	— Аз. Защото бях негов партньор. Той няма семейство.
	Сано се приближи до Де Граеф, доколкото му позволяваше противната миризма на този човек.
	— За това ли го убихте? За пари?
	Де Граеф скочи от стола си.
	— Не съм убивал Спаен!
	Нямаше я вече превзетата вежливост, от гняв бе избила червенина по бузите му.
	— Седнете! — заповяда Сано. Разтревожен и уплашен, той искаше да запази позиции пред извисяващия се над него варварин. — Признавате, че сте нарушили законите на своята страна заради печалбата. Защо бихте се спрели пред едно убийство?
	С въздишка на досада Де Граеф седна, сложи крак връз крак и кръстоса ръце на гърдите. Вместо да погледне Сано или Ийшино, той бе вперил поглед в тавана, докато говореше.
	— Той имаше само 10 000 кобана* на свое име. Обичаше жените и хазарта. Влагаше средства в начинания, които невинаги се оказваха печеливши. Повече го биваше в харченето, отколкото в пестенето. Бих имал повече изгода да продължа съдружието си с него, отколкото да го убивам за такава нищожна сума. А сега, ако обичате, бих искал да се върна към заниманията си. Охраната ми каза, че корабът е пристигнал. Има много работа, а след смъртта на Спаен аз трябва да свърша всичко.
	[* Старинна японска монета — Б.пр.]
	Сано не се замисли повече над сумата от 10 000 кобана; в Япония човек би могъл да живее в охолство с тях до края на живота си.
	— Как точно бихте спечелили, ако партньорството ви бе продължило? — попита той с риск да предизвика ново избухване на варварина. — Защо не бихте могли да използвате парите на Спаен, за да купите още стоки, а после да продължите сам?
	— Никой от нас не би се справил сам с това, което вършехме в екип. Двамата работехме добре.
	— Но наскоро сте се скарали за частната търговия, нали? — попита Сано.
	Варваринът взе картината от бюрото си, обърна я и тя се оказа рисунка с маслени бои на калдъръмена улица с каменни къщи от двете страни. Де Граеф се загледа в изображението, докато слушаше превода на Ийшино. После остави картината настрана с лицето нагоре.
	— Ние със Спаен често спорехме. Той беше избухлив, както и аз. Винаги обаче уреждахме разногласията си в името на общия интерес.
	„Така твърдиш ти“, помисли си Сано, а на глас попита:
	— Доктор Хюйгенс също ли имаше разправии със Спаен?
	— Работата ми е да се грижа търговията да върви гладко. И щом там всичко е наред, личните отношения между колегите не ме засягат.
	Какво означаваше този уклончив отговор? Израз на откровено неведение? Лоялност към другарите? Или нещо повече? Сано не можеше да повярва, че след двегодишен затворнически режим в буквалния смисъл на думата между тях не са възникнали конфликти или пък че Де Граеф не е знаел за тях.
	— Какво правехте в нощта, когато е изчезнал Ян Спаен?
	— Работих, тук. После си легнах. От охраната могат да потвърдят това. Бяха пред вратата ми през цялото време.
	Сано бе уверен, че стражите ще потвърдят думите му, дори и да не бяха истина, защото друг отговор би бил равносилен на признание, че са пренебрегнали служебните си задължения. Освен това не можеше да си представи как Де Граеф би могъл да се освободи сам от тялото на Спаен. Вероятно един или повече японци са играли някаква роля в убийството — поне са оказали помощ за прикриването му. Сано с мъка потисна тази неочаквана мисъл. Де Граеф имаше основателен мотив за убийство. Бе необходимо само доказателство за вината му.
	— Извинявам се, че нарушавам вашето право на уединение, но трябва да претърся стаите ви — каза Сано.
	— Каза да го направите, нямал какво да крие — преведе Ийшино думите на варварина.
	Сано огледа кабинета на Де Граеф, но не намери нищо, освен още счетоводни книги, неизписана хартия, лула и кесия за тютюн. Нямаше сувенири от пътешествия и ловни трофеи както в стаята на Спаен. Какво друго, освен взаимната страст към парите бе свързвало тези двама тъй различни мъже? Сано премина в спалнята на Де Граеф, където цареше същата аскетичност. В шкафове и сандъци бе подредено оскъдно употребявано облекло.
	— Това е всичко, което притежава — обади се Ийшино. — Няма чужди вещи.
	Застанали до вратата, помощник-директорът Де Граеф и комендантът Охира наблюдаваха действията с му с каменно изражение.
	— Какво е това? — обърна се Сано към Ийшино и му показа някакви книжа, които бе намерил в шкафчето до леглото. На всички тях се открояваха червените печати на цензурата — законът изискваше задължителна проверка на чуждестранните документи, преди да бъдат внесени в страната. Ийшино бързо се приведе над книжата и ги огледа.
	— Писма от бащата на помощник-директора Де Граеф. Той е на смъртно легло и моли сина си да се върне у дома, да стане свещеник и да поеме поста му в селската църква.
	Оскъдните улики обезсърчиха Сано. Той надникна под леглото, огледа останалите мебели, изследва пода и стените за възможни тайници, но не намери нито нож, нито следи от кръв. Надвеси се от прозореца и погледна към двора. Пръстта изглеждаше корава и гладка, а кравата на варварите бе опасла тревата. Де Граеф каза нещо и Ийшино преведе.
	— Попита дали сте доволен, че не той е убил директора Спаен.
	„Съвсем не“, помисли си Сано, но бе принуден временно да се признае за победен. Никак нямаше да е лесно да се разкрие убиецът и да бъде обвинен само холандецът.
	Прислужникът се върна с поднос с храна, която варваринът изгледа лакомо.
	— Е, сосакан сама, все още ли мислите, че можете да разгадаете тайната? — попита Охира.
	С усилие Сано успя да запази невъзмутимо изражение.
	— Това е всичко засега — каза той на холандеца и кимна на слугата, който постави подноса пред Де Граеф.
	— Вижте го само как яде! Варварин! — извика Ийшино през смях.
	Сано извърна очи към холандеца, който лакомо поглъщаше храната. Вместо да отпива супа от купата, той сърбаше с дървена лъжица. Вместо да използва пръчици, той тъпчеше ориз, риба и зеленчуци в устата си с ръце. Между хапките шумно лочеше огромни глътки вода и саке. Тези груби маниери на хранене го отвратиха, а интуицията му подсказваше, че холандецът знае повече за смъртта на Спаен, отколкото му бе казал.
	Придружен от Охира и Ийшино, Сано слезе по стълбите и се отправи надолу към жилището на доктор Николаес Хюйгенс — доверения приятел на доктор Ито и последен заподозрян холандец, на когото Сано възлагаше надежди за бърз и успешен край на разследването.


	Глава 8

	Вратата в жилището на доктор Хюйгенс зееше широко отворена и когато Сано, Охира и Ийшино пристигнаха, пред нея нямаше стражи.
	— Мога да ви уверя, че тази небрежност е нетипична и охраната ще бъде подобаващо наказана — мрачно рече комендантът и влезе.
	В кабинета на доктора рафтовете по стените бяха отрупани с дървени кутийки — всяка грижливо надписана на чужд език. Имаше и много подвързани с кожа книги, човешки череп, мидени черупки, парчета скала, пеперуди и други насекоми в прозрачни стъклени буркани, в които плуваха препарирани екземпляри, включително новородено котенце с две глави. В пълни с вода легени върху пода мърдаха живи раци и морски таралежи. На перваза на прозореца имаше саксии с цветя и един млад самурай ги поливаше с лейка. Двамината от охраната стояха облегнали от двете страни на бюрото и с интерес наблюдаваха холандеца.
	Доктор Хюйгенс седеше с гръб към вратата, приведен над нещо сред куп книги и изписани листи.
	— И какво ще видим сега? — попита единият от стражите.
	Младежът с лейката преведе въпроса на холандски, а после — и отговора на японски и продължи да полива растенията.
	— Капка езерна вода.
	Охира тропна с крак, стражите се обърнаха и облещиха очи от ужас.
	— Бъбрите си приятелски с варварин! — извика комендантът. — Позор!
	— Аз поемам тук — каза Ийшино на младия преводач и го отпрати с жест.
	Докторът се обърна и стана. Едър, тромав и разчорлен, той бе твърде далеч от представата на японците за сериозен учен. Кожата му бе много розова, а топчестият му нос и бузите му бяха червени като череши. Трябва да беше прехвърлил четирийсетте, защото сред чупливите му кестеняви коси се виждаха и бели нишки. На върха на носа му имаше чифт прозрачни кръгли стъкълца, свързани с извита златна скоба — прочутите очила на варварите, които удивително подобряваха зрението. Зад тях светлите кехлибарени очи на холандеца гледаха Сано интелигентно и с любопитство. Ръцете му бяха с дебели груби пръсти, които изглеждаха неподходящи за деликатните медицински процедури. В десницата си държеше малък метален предмет, съставен от две правоъгълни месингови пластини, прикрепени с нитове във всеки ъгъл. Сано го заразглежда с любопитство и докторът изломоти нещо на холандски.
	— Казва, че е научен уред — изчурулика Ийшино.
	Сано не откъсваше очи от странния уред — скоба в единия край държеше дълъг болт с нарези, успореден по дължина на пластините. Болтът завършваше с плоска метална кръстачка с малка бурма в единия край и тръба, която минаваше през центъра. Точно срещу върха на тръбата между пластините имаше миниатюрно кръгло стъкълце. Хюйгенс седна зад бюрото и закрепи уреда изправен. После потопи дървена пръчица в чиния с бистра вода и постави една капка от нея върху тръбата на уреда. Обърна се с лице към прозореца и доближи уреда до окото си. Нагласи винтовете на тръбата и кръстачката и пак погледна през стъклото. После се обърна към Сано и му предложи да погледне.
	Сърцето на Сано се разтуптя пред перспективата да се запознае с чуждоземската наука. Пристъпи бавно и внимателно стисна болта между палеца и показалеца си. Стражите го наблюдаваха усмихнати. Шега ли беше това? Доближи уреда до окото си, погледна през стъклото и извика от изненада. В центъра на кръгчето, което виждаше, се бе разположило безформено зелено чудовище, което бързо извиваше някакъв кълбовиден придатък. Около него плаваха дълги вълнисти червеи и бодливи сфери.
	Сано пусна уреда и отскочи назад. Грабна паничката с вода и погледна в нея, но не видя никакви чудовища. На каква ли варварска магия бе станал свидетел?
	Стражите и докторът избухнаха в смях. Дори Охира се усмихна.
	— Уредът е увеличител — обясни Ийшино с усмивка на превъзходство. — Работи на същия принцип като далекогледа на холандците и прави така, че малките твари във водата да изглеждат големи.
	Лицето на Сано бе пламнало от смущение.
	— Излезте — каза той на стражите.
	Овладя се с достойнство и изгледа ядосано Ийшино и Охира. Стражите се измъкнаха навън, като притискаха с ръка устата си. Изражението на коменданта и преводача стана почтително, но доктор Хюйгенс продължи да се смее.
	— Хо-хо, хи-хи, хо-хо! — коремът му се тресеше, лицето му още повече почервеня.
	— Престанете! — заповяда Сано.
	После очите му срещнаха очите на варварина и в тази веселост той забеляза само гордост от научното чудо, а не злоба. Непознатият за Сано кикот на чужденеца бе комичен. Той се усмихна, после също се разсмя на глас. Дружният смях ги сближи. Сано хареса холандския лекар и съжали, че трябва да го разпитва като заподозрян в убийство. Когато престанаха да се смеят, каза делово:
	— Уважаеми докторе, трябва да ви съобщя нещо. И освен това трябва да ви задам няколко въпроса.
	От разпита се разбра, че доктор Хюйгенс работи за компания „Ист Индия“ от дванайсет години — откакто пътува като корабен лекар. Вечерта, в която бе изчезнал Ян Спаен, бе работил в кабинета си, а през нощта бе спал непробудно. Очевидно нямаше мотив да убива търговския директор, а и огледът на помещението не разкри никакви улики. Сано тайно се бе надявал да снеме подозренията от приятеля на доктор Ито, но при това положение губеше една възможност да спаси себе си. После изведнъж го осени една идея.
	— Това ли е всичко? — попита Ийшино. Охира чакаше нетърпеливо.
	Това, което Сано бе намислил, бе опасно, незаконно, безразсъдно — бе държавна измяна, върховно предателство! Но истината бе по-важна.
	— Бих желал да остана за малко насаме с доктор Хюйгенс — каза той.
	Комендантът се намръщи.
	— Това е извън разпоредбите. Забранено ми е да го допускам.
	— Опасно е човек да остава насаме с варварин — подкрепи го Ийшино. — Пък и хората може да си помислят, че заедно заговорничите срещу правителството! И как ще разговаряте с него сам?
	Докторът гледаше с любопитство и очакваше да му преведат.
	— Поемам пълна отговорност за действията си — настоя Сано. — Вървете. Ще се срещнем при портата, когато свърша.
	От балкона той проследи с поглед как Охира, Ийшино и стражите слизат по стълбите и тръгват надолу по улицата. После с усещането, че навлиза все по-дълбоко в рискованата игра, се върна в кабинета и затвори вратата след себе си. Отиде до прозореца и внимателно огледа двора. Отвън патрулираха двама стражи, достатъчно далеч, за да не могат да ги чуят. Сано се обърна към Хюйгенс. Извади писмото на доктор Ито от пояса си и му го подаде. Лекарят явно се озадачи, но намести очилата си, зачете мълчаливо, после се усмихна и кимна.
	— Ито Генбоку — каза той, като посочи първо писмото и после Сано. — Ито Генбоку.
	Датук добре, но как да продължат? Сано заговори високо, подкрепяйки думите си с изобилие от гримаси и жестове.
	— Необходима ми е помощта ви, за да огледам тялото на директора Спаен. Да видя дали убиецът е оставил някакви следи… — изчака секунда-две, после поклати глава. — Безсмислено е!
	Без преводач докторът никога нямаше да разбере какво се иска от него.
	— Аз помага Ито приятел — внезапно каза Хюйгенс. — Аз видя тяло — произношението му беше странно, но думите — разбираеми. — Аз може видя как умрял. Кой убил.
	— Вие говорите японски! — Сано се втренчи в него удивен.
	Докторът хвърли поглед към вратата и поставяйки пръст върху устните си, каза:
	— Две години аз тук. Хора говоря. Аз слуша. Учи. Сега помага Ито приятел. Да?
	— Хайде.
	Въодушевен, Сано поведе доктор Хюйгенс към къщата, в която бе трупът на Спаен. На стражата отвън каза:
	— Докторът ще подготви тялото за погребението. Донесете го в кабинета му.
	Стражите се поколебаха.
	— Комендантът Охира нареди тялото да стои тук и да държим варварите настрана от него — възпротиви се единият.
	— На моя отговорност — каза Сано.
	Стражите изнесоха тялото, увито в бяло платно. Внесоха го в кабинета на доктор Хюйгенс на приземния етаж близо до източната стражева кула. В дълбочина помещението стигаше до другия край на сградата, а големите прозорци гледаха към улицата и задния двор. В центъра се намираха две дълги, високи до кръста маси с прилежащи места за сядане. Стражите поставиха тялото върху една от тях. Появиха се слуги и понечиха да отворят кепенците на прозорците.
	— Не. Запалете лампите — Сано не искаше свидетели. — Донесете вода и парцали.
	Слугите се подчиниха. Сано нареди на стражите да излязат. Най-после той и докторът останаха сами.
	— Развийте тялото — каза Сано на доктор Хюйгенс. Той не възнамеряваше да участва в огледа, освен ако не се налагаше. Вече усещаше как скверната аура на смъртта прониква през белия покров и изпълва мрачното душно помещение.
	Варваринът сякаш не споделяше отвращението на японеца към смъртта. Внимателно, но без погнуса той откри главата на директора Спаен, после смъкна платното от осакатения торс и вкочанените крайници. Не потръпна от противната миризма на разлагаща се плът, а заоглежда стореното от убиеца спокойно и безпристрастно.
	Изведнъж Сано изтръпна. Не трябваше ли варваринът да се изненада от раните на Спаен? Или пък добре знаеше какво да очаква? А може би просто докторът толкова пъти бе виждал такива ужасни рани, че бе претръпнал към подобни изживявания.
	Доктор Хюйгенс поклати глава.
	— Това не убило — каза той, като посочи верижката с кръста. С мимики и жестове изимитира задушаване.
	— Тяло подува вода… — след това посочи прободните рани: — Това не убило също…
	— Какво имате предвид? — попита стъписан Сано.
	— Как така? Че той е намушкан жестоко!
	— Не. Не — доктор Хюйгенс измърмори нещо на холандски, явно объркан от липсата на японски думи в речника си. — Бой не достатъчно убива. Гледа? — той вдигна ръка, сякаш стискаше въображаем нож и се престори, че напада Сано, който инстинктивно вдигна ръка да се предпази и посегна към меча си. — Да! Ти защити, ти бори. Спаен не бори… — докторът докосна ръцете и китките на мъртвеца, по които нямаше никакви следи от отбрана. — Спаен силен. Спаен добре бори. Не оставя убият…
	— Чудесно! — Сано въздъхна шумно. Обзе го отчаяние. Единственото по случая, в което досега не се съмняваше, бе как е умрял Спаен. А ето че докторът разби на пух и прах тази увереност. — Може би Спаен е бил убит, докато е спял. Но в стаята му нямаше следи от кръв. Може да е удавен. Но защо убиецът ще го обезобразява, след като вече е мъртъв, вместо да го натъкми като нещастен случай? И защо е сложил разпятието на врата му?
	Доктор Хюйгенс се наведе над трупа, опипа с пръст разкъсаната плът около най-ужасната рана и я заоглежда над стъклата пред очите си. После отвори един шкаф, като си мърмореше нещо на холандски. Сано усети как дъхът му спря само при вида на онова, което се съдържаше вътре: триони, чукове, клещи, сонди, ножици и ножове с всякакви размери. Възможно ли е някой от тези инструменти да е нанесъл раните на Спаен? Докторът избра нож и клещи и ги постави върху масата. Явно с намерението да прави аутопсия, той отвори кепенците на прозореца.
	— Не! — извика Сано, хвърли се към тях и ги пусна отново.
	— Трябва светлина. Трябва въздух — възпротиви се Хюйгенс.
	— Не можем да допуснем някой да ни види. Аутопсията е престъпление! — съзря недоумяващия поглед на доктора и опита да се изрази по друг начин: — В Япония да се реже труп, е лошо.
	Изражението на доктора се проясни, от което стана ясно, че го е разбрал.
	— В Холандия не лошо — каза Хюйгенс. — Ние гледа тяло, учи как работи. Учи как лекува. Всички гледа. Не наказва… Ти ходи училище?
	Сано потвърди.
	— Изучавах история, калиграфия, математика, военна стратегия, китайските класици, бойни изкуства. Когато завърших училище, преподавах тези предмети.
	— А! — Хюйгенс закима ентусиазирано. — Ти учител — удари се в гърдите — как мен.
	Те се усмихнаха един на друг. Плахото доверие между тях растеше и Сано се поддаде на порива да сподели нещо съкровено.
	— Щях да остана учител до края на живота си — обясни той и разказа с най-прости думи как баща му в желанието си да подобри социалното положение на семейството го бе уредил с държавна служба на детектив от силите на реда, което бе довело до настоящия му пост. — Вие имате ли семейство?
	Веселото изражение изчезна от пълното лице на Хюйгенс.
	— Жена и син мъртви — каза той мрачно. — Татко иска аз учен. В Холандия аз доктор. Преподавам там, Париж и Рим също. Но повече не… — замълча, а после с усилие се усмихна и каза: — Сега гледа тялото Спаен. Ние учи. Добро, да? — взе един нож и пристъпи към аутопсията.
	Първо изряза парчета разкъсана плът от вътрешността и около раната на гърдите. С клещите извади съсиреци кръв, части от кости и един охлюв, който се бе настанил в отвора. Вонята на гниещо месо стигна до ноздрите на Сано. Нещо се надигна в стомаха му. Съзнателно насочвайки вниманието си другаде, за да не повърне, той се зае да сваля синджирчето с кръста от врата на Спаен — важна улика, която не искаше да бъде погребана заедно с тялото.
	— Какво търсите? — попита той с надеждата, че процедурата скоро ще свърши.
	Хюйгенс отвърна с една дума, която Сано не разбра. Докторът навлизаше все по-дълбоко, извърташе клещите, човъркаше из плътта. Зловонна течност бликна от раната и в този момент клещите на доктора удариха нещо твърдо.
	— А! — възкликна лекарят. Но не успя да хване предмета с клещите и затова донесе малък трион, с който разряза едно покрито с кръв ребро. Сано стисна очи, докато траеше ужасният стържещ звук. Когато ги отвори отново, видя как доктор Хюйгенс бръкна в раната. — А! — повтори той и победоносно измъкна мръсната си ръка от гръдния кош на Спаен. Изплакна намереното метално топче с размер на речно камъче в кофа с вода, после го показа.
	Сано разбра какво е това, и сърцето му се сви.
	— Куршум. Директор Спаен е бил застрелян.
	— Застрелян. Да!
	Доктор Хюйгенс с жест имитира стрелба и развълнувано заприказва на холандски, но Сано можеше да се досети какво казва.
	— След като Спаен е умрял, убиецът се е опитал да извади куршума, но не е успял — опита се да отгатне Сано и продължи: — Затова е разрязал областта около огнестрелната рана, за да прикрие отвора. Ръгал е с ножа и е удрял тялото, за да изглежда, че Спаен е бил намушкан и пребит до смърт. Може би е християнин и е поставил кръста за изкупление. После е хвърлил тялото в морето с надеждата никога да не бъде намерено.
	Отвън се чуха гласове, някой идваше.
	— Подгответе тялото за погребението — каза той на Хюйгенс.
	Аутопсията бе приключила, но на Сано му се щеше изобщо да не бе провеждана. Резултатът бе променил фокуса на разследването му и го бе поставил в опасната позиция, която се надяваше да избегне. Измяна… думата отекна в ума му, а заплахата от смъртно наказание и позор изглеждаше все по-реална. Варварите на Дешима нямаха оръжие, конфискуваха им го още на влизане в пристанището. Следователно убиецът бе японец, съотечественик, когото Сано трябваше да преследва с риск за собствения си живот.


	Глава 9

	Отпочинал след добрия нощен сън и с нов план за разследването на убийството, Сано се върна на Дешима рано на следващата сутрин. Мекото време от предишния ден беше сменено от мразовит вятър и плътни облаци.
	— Искам гмурци да претърсят дъното край Дешима за револвер и нож — каза Сано на охраната в стражевата кула. — Искам имената на всички дежурни и всички посетители през нощта, когато е изчезнал търговският директор Спаен.
	Те бяха потенциалните „главни заподозрени“. Началникът показа на Сано списъка с дежурствата, после отвори книгата, в която бе отбелязал неговото посещение на Дешима предния ден.
	— Ето — каза той и посочи едно-единствено име.
	— Пеони? — прочете изненадан Сано. — Жена?
	— Куртизанката на Спаен — обясни офицерът. — Прекарала бе нощта в спалнята му. Заварихме я сама на следващата сутрин. Не знаеше къде е отишъл Спаен, затова комендантът Охира я изпрати вкъщи.
	Проститутките бяха единствените жени, допускани до Дешима. Можеше ли тази да е убила Спаен? Револверите не бяха обичайно оръжие, само офицери с висок ранг имаха такива. Макар че до този момент Сано не бе попитал за посетители, беше странно, че Охира не спомена нито дума за Пеони. Ако не заподозряна, тя можеше да се окаже най-важният свидетел.
	— Къде мога да намеря тази Пеони? — попита Сано.
	— Живее в публичния дом „Полумесец“.
	Сано се въодушеви. Заподозряна или не, Пеони можеше да го спаси от обвиненията в измяна. Проститутките бяха от нисшата класа, а на бакуфу им беше все едно дали престъплението е извършено от варварин, или от някоя презряна жена. И все пак по-вероятно бе в убийството да е замесен комендантът Охира, който вече бе премълчал такава важна информация.
	— Кога свършва смяната на втората стража? — попита Сано.
	През вратата на стражевата кула, която гледаше и към морето, се чуха стъпки по моста, мъжки гласове и смях.
	— Ето ги, идват — отвърна началникът.
	Група от около четирийсет самураи нахълтаха в помещението. Всички бяха облечени в еднакви кожени туники, на краката си имаха предпазители, на главата — метални шлемове, а на кръста си бяха препасали мечове. Носеха копия, лъкове и колчани със стрели. Сано им се представи и нареди:
	— Подредете се по ранг. Докладвайте имената и поста си.
	Висок слаб мъж с черти на ястреб пристъпи напред.
	— Аз съм Нирин, заместник-началник на стражата.
	Подчинените му се подредиха по двойки, всеки от тях извика високо името и поста си. По мрачното им изражение Сано разбра, че го смятат за външен човек, който ще им създаде неприятности.
	— Всички ли бяхте дежурни в нощта, когато е изчезнал търговският директор Спаен?
	— Да, господарю — отговориха те в хор.
	— Да сте виждали или чували директора между последната проверка и разсъмване?
	— Не, господарю. Не сме.
	Сано повтори същия въпрос последователно за Де Граеф и доктор Хюйгенс. Последва серия от отговори „Не, господарю“.
	— Войниците докладват ли ви по време на обиколките? — обърна се Сано към капитаните на патрулиращите стражи. Те кимнаха утвърдително. — А по някое време през нощта някой от тях да е имал вид на участвал в битка? Следи от кръв по дрехите или оръжията си?
	Капитаните поклатиха отрицателно глава.
	— За какво точно намеквате? — попита Нирин.
	Сано се направи, че не го е чул, и се обърна към стражите на портата.
	— Пуснахте ли някого, позволихте ли нещо да бъде пренесено през портата към морето?
	— Не, господарю.
	С ръка върху дръжката на меча си Сано се втренчи в Нирин и попита:
	— Онази нощ е имало буря. Вашите хора наистина ли останаха на пост из острова както обикновено… или се прибраха в стражевите кули на сухо?
	— Ако ни обвинявате в пренебрегване на задълженията, дължите ни извинение! — Нирин се изплю на пода достатъчно далеч от краката на Сано, за да не изглежда като открита обида. — Не сме от тези, дето се излежават… — „Като вас в Едо“, казваше презрителният му поглед. — Нито пък сме лъжци.
	Сано си помисли, че някой все пак лъже. Ако стражите на Дешима бяха изпълнявали безупречно задълженията си, щяха да забележат, че става убийство. Ала в момента той не виждаше начин да се справи със заговорническото им мълчание.
	— Разкажете ми за Пеони, куртизанката на директора Спаен.
	Стражите реагираха с неприличен шепот и смях, а Нирин се навъси.
	— Защо ни задавате всички тези въпроси? Вече казахме всичко на вашия подчинен.
	— Казали сте? — Сано бе неприятно изненадан. — Кога е било това?
	— Вчера. Дойде тук, докато се упражнявахме в стрелба с лък, преди да поемем дежурството.
	— Разбирам.
	Сано с усилие успя да запази безстрастно изражение. Докато той е извършвал огледа на Дешима и е разпитвал варварите, Хирата отново е нарушил заповедите му! Снощи двамата вечеряха мълчаливо в голямата къща и после всеки се прибра в стаята си. Разговорът не вървеше. Хирата изглеждаше обезпокоен и сега Сано разбра защо. Значи трябваше да измисли нещо, за да запълни времето на Хирата. Ще му възложи инспекцията, за която бяха дошли в Нагасаки.
	— Е, кажете ми все пак — каза той.
	— Директорът Спаен се държеше с Пеони като с мръсница — обясни Нирин с прикрита усмивка. — Псуваше я и я обиждаше. И караше преводачите да й превеждат, за да разбира думите му. Караше я да му изнася нощното гърне, спъваше я и после я принуждаваше да почисти. Понякога чувахме и други неща от неговата спалня. Плесници. Удари. Писъци. Ако търсите някого с мотив да убие Спаен, няма да намерите по-добър от Пеони.

	Кварталът на удоволствията в Нагасаки бе разположен в подножието на един хълм южно от града. Отвсякъде го ограждаше висока стена, която пречеше на куртизанките да избягат и скриваше разгулните срещи от хорските очи. Сано мина през охраняваната порта и се насочи към дома за удоволствия „Полумесец“. Някъде надолу по улицата мярна позната фигура. Беше Хирата. Щом го съзря, младият помощник пребледня, обърна се и се шмугна в една алея.
	— Заминаваш обратно за Едо! — промърмори Сано по адрес на изчезналия от погледа му помощник. — Утре, а може и още днес.
	„Полумесец“ се оказа малък бардак до задната стена на квартала. Сано се представи на портиера и каза:
	— Искам да говоря с госпожица Пеони.
	Пазачът зяпна от учудване:
	— Но, господарю, имаме много по-хубави куртизанки. Сигурно…
	— Може да харесва грозни повлекани — обади се една жена, седнала до прозореца.
	Приятелките й до нея се изсмяха. Сано нямаше време за бавене и закачки.
	— Заведете ме при Пеони — нареди той на портиера. — Веднага.
	Вътре в салона две куртизанки бъбреха с клиенти, но истинските забавления не започваха преди залез-слънце. Един слуга отведе Сано във вътрешен двор, където имаше малко езерце, заобиколено от цветни лехи и борчета. Чуваха се пискливи женски гласове:
	— Пеони, налей ми още чай…
	— Кой ще ми оправи косата? Пеони, чуваш ли?
	— Проклета глупачка, да ме ощавиш ли искаш? Долей още студена вода.
	— Пеони, ела тук, разтрий ми гърба.
	На верандата седяха четири жени в ярки халати. Едната, която протегна купичка за чай, пилеше ноктите на краката си. Втората се мръщеше пред огледалото и оправяше вдигнатите си на кок коси. Третата се киснеше във ведро с ароматни билки. Четвъртата махна робата си и легна по корем. През отворената врата Сано видя зад тях лицето на още една жена, което се суетеше около останалите. Те бъбреха и се кикотеха и не преставаха да нареждат:
	— Пеони, чаят ми!
	— Косата ми!
	— Вода!
	— Докога ще чакам този масаж, Пеони?
	Между тях сновеше като луда свидетелката, която Сано бе дошъл да разпита. Когато наближи, видя, че с всичките останали жени са изключително красиви — без съмнение първокласни куртизанки. За разлика от тях Пеони бе едно от най-грамадните и грозни женски същества, които бе виждал някога.
	Макар че едва ли имаше повече от двайсет години, тя беше трътлеста като матрона на средна възраст. Полите на бялото й памучно кимоно бяха повдигнати нагоре и разкриваха ужасно криви и безформени крака. Лицето й бе тъй плоско, че изглеждаше почти деформирано, с жълтеникава кожа, тесни очи, широк нос и месести увиснали устни. Единственото хубаво нещо у нея бе косата й — гъста, пищна, синкавочерна, прибрана в небрежен кок. В този миг къпещата се куртизанка изкрещя и Пеони ливна ведро с вода във ваната й. После клекна и с няколко движения разтри гърба на просналата се жена, след което другите три отново се разхленчиха и тя скочи, за да ги обслужи. Увисналите й устни потреперваха, очите й бяха пълни със сълзи. Сано изпита съжаление към нея и едва не се разкая, че ще й създаде още проблеми, освен тези, които вече си имаше.
	— Какво правите тук? — попита силен мъжки глас. — Клиентите не може да идват в това крило…
	Жените видяха Сано и се разпищяха. Пеони изпусна чайника и той се разби на верандата. Сано се обърна и се озова лице в лице с мургав мъж, свадлив и навъсен като издялано от камък храмово куче. Мъжът смъмри първо Пеони за счупения чайник, после — слугата, че е довел Сано на това място.
	— Аз съм Сано Ичиро, сосакан на шогуна — представи се Сано. — Тук съм, за да разпитам Пеони за последната нощ, когато е била на Дешима. Вие ли сте собственикът?
	— Да. Минами Хидео на вашите услуги, господарю — държането на собственика стана раболепно. — Но комендантът Охира вече разпита Пеони. Тя не знаеше нищо, така че той я пусна да си дойде. Така ли е? — попита той и погледна застрашително Пеони.
	Тя само кимна безмълвно, сведе глава и сключи молитвено грамадните си ръце.
	— Има ли къде двамата с нея да поговорим насаме? — попита Сано.
	— Разбира се. Само че си губите времето — собственикът сви рамене и тръгна през градината. Пеони заситни след него смирено. Минами спря и погледна към пазвата й. — Какво имаш там? — без да се церемони, той пъхна ръка в деколтето й и измъкна копринено ветрило.
	— Това е мое! — изпищя къпещата се куртизанка. — Къде ли не го търсих.
	Другите жени наблюдаваха с явен интерес. Минами зашлеви Пеони по лицето, тя се сви и захленчи.
	— Отново крадеш! Нали затова те доведоха тук! Или си забравила? Е, в арабското селище има търговец, който обича да измъчва жени. Никой от другите домове няма да приеме предложението му, но аз ще те пратя при него. Тогава ще се научиш да се държиш прилично — той сграбчи Пеони за ръката и я повлече през градината.
	Сано се възмути от това сурово отношение, но не се намеси. Собствениците на публични домове можеха да правят каквото си искат с жените, които по закон нямаха никакви права. Той последва Минами и Пеони до отсрещната веранда, където собственикът ги въведе в една празна стая за гости, оскъдно обзаведена с ниска маса и скрин. Слънчевата светлина се процеждаше през обезопасен с решетки прозорец. Собственикът блъсна Пеони на пода, затвори вратата и излезе. Сано въздъхна с облекчение, щастлив, че се е отървал от останалите куртизанки. Красотата им бе събудила у него старата тръпка по Аой. Откакто тя бе изчезнала, той не бе имал друга любовница. Принудителното въздържане съхраняваше жив спомена за нея.
	Сега Сано огледа свидетелката… или заподозряната… и се почуди откъде да започне. Пеони лежеше неподвижно, притиснала с ръка бузата, където я бе ударил Минами. Косите й се бяха разпилели и блестяха разкошно.
	— Няма да те нараня, Пеони — успокои я той. — Седни.
	Тя бързо се оттегли на колене в ъгъла, колкото се може по-далеч от него. Сано забеляза в очите й лукава искрица — дух, който не бе смазан докрай.
	— Разкажи ми сега всичко, което се случи през последната нощ с варварина.
	— Вече казах на коменданта Охира. Не видях Спаен сан да излиза. Не знам къде е отишъл — тя мънкаше — на пресекулки, сякаш месестите устни й пречеха да говори. — Беше жив, като го видях за последно. Не съм го убила. Не можех… — силни вопли разтърсиха ялото й, тя скри лице в шепите си. — Защото аз… аз го обичах!
	Сано коленичи до нея и постави успокоително ръка на рамото й. Но съчувствието му бързо охладня и отстъпи място на съмнението, когато почувства здравите й мускули — тя беше достатъчно сила, за да осакати един мъж.
	Вероятно Пеони бе доловила съмненията му, защото се дръпна, сви се и зарида още по-силно. Сано дръпна ръцете й и я накара да открие лицето си. Риданията й преминаха в хлипане и тя се втренчи в него със страхопочитание. Сълзи се стичаха по бузите й, носът й протече. Сано извади от пояса си кърпа и избърса лицето й едновременно със съжаление и отвращение.
	— Спаен е бил груб с теб — каза той. — Обиждал те е, биел те е. Как очакваш някой да ти повярва, че си го обичала?
	Обвинителният му тон я накара да се овладее. Тя вдигна глава и отвърна:
	— Беше игра. Той нарочно се държеше лошо с мен пред другите. После, когато оставахме сами, аз го връзвах. И го удрях. Той викаше и стенеше, но му харесваше. На мен също.
	— Искаш да кажеш, че стражите са чували крясъците на Спаен, докато ти си го биела?
	— Да! — присвила очи, Пеони гледаше предизвикателно, което пречеше на Сано да й повярва. Той знаеше, че някои хора изпитват сексуална наслада от унижението и болката. Историята, която му разказа тя, обясняваше синините по тялото на Спаен и въжетата в стаята му, както и това, което бяха чули стражите на Дешима. И все пак не беше ли това хитра лъжа? Търпяла ли бе в действителност насилие от страна на Спаен, преди да си го върне? В отговор на незададения му въпрос Пеони развърза пояса на кимоното си, то се свлече и разкри пред него силен торс почти без талия и малки щръкнали гърди. По жълтеникавата й кожа нямаше никакви белези. Обърна се да покаже гърба си — също без синини. — Никога не ме е удрял!
	— Облечи се — заповяда Сано, разочарован от доказателството, което оборваше версията му срещу нея. — Искам да знам всяко твое действие от момента, в който си пристигнала на Дешима последния път, до връщането ти в „Полумесец“!
	Строгият му поглед накара Пеони да се подчини. Тя облече кимоното и се сви в него, а лицето й остана скрито зад завесата от коса.
	— Оставиха паланкина до вратата. Аз влязох вътре. Стражите ме претърсиха и записаха името ми в книгата. Смееха се и разправяха, че съм имала късмет, дето варваринът ме искал, щото никой друг не би го сторил.
	— Занесе ли нещо на острова?
	— Не — тя се разплака отново. — Полицията ми взе всичко… когато ме арестуваха… Трябвало да платят на хората, от които съм откраднала… Винаги, преди да изляза, Минами проверява да не би да изнасям нещо от дома. Сега, след смъртта на Спаен сан, вече нямам нищо. Нищо…
	Макар че скръбта на Пеони изглеждаше искрена, и Сано не можеше да си представи как може японка да обича варварин.
	— Какво се случи после? — попита Сано.
	— Стражите ме заведоха в стаята на Спаен сан. Влязох вътре. Той беше там. Ние… — тя се разхлипа, после задъхано изрече — … ние пихме. После… си доставихме удоволствие един на друг. След това съм заспала. Следващото нещо, което си спомням, е как стражите ме разтърсваха, за да ме събудят. Питаха къде е Спаен сан… — последните й думи бяха изречени бързо, сякаш Пеони искаше да скрие важна информация.
	— Значи си спала цялата нощ, без да чуеш или видиш нещо? — попита Сано.
	— Да — отговорът й, приглушен зад тежките коси, прозвуча като шепот.
	Сано отново усети нещо странно в държането й и попита направо:
	— Бурята не те ли събуди? Пеони… Погледни ме! — той я хвана за брадичката й и я принуди да повдигне глава. — Кажи ми какво се случи със Спаен.
	Чертите й бяха размазани от плача, носът — зачервен и подут, бузите й — на петна. Но очите й се стрелкаха неспокойно зад подпухналите клепачи.
	— Изпих пет чаши саке — смотолеви тя. — Спала съм много дълбоко. Дори не съм чула бурята. Ще ми се да ме беше събудила. Защото тогава може би щях да спася Спаен сан.
	Лицето й се сгърчи и тя се опита да се извърне. Сано я сграбчи за раменете.
	— Директорът Спаен се е държал с теб като с мръсница. Ти не си го обичала, мразела си го. Онази нощ си решила да си отмъстиш. Простреляла си го и си намушкала тялото му, за да изглежда, че е бил ръган, докато умре. Но не е възможно да си го направила сама. Някой ти е дал оръжията, след като си пристигнала на острова. Някой ти е отворил портата към морето. Кой е той, Пеони? Някой от стражите? Комендантът Охира? Говори!
	— Причинявате ми болка — разрева се Пеони, като се извиваше и се мъчеше да се освободи от ръцете му. — Не съм го убила. Не бих го направила. Аз го обичах. Нищо не съм видяла. Нищо не знам… — тя се освободи, изпълзя настрана, седна с подвити колене и обви с ръце главата си. От гърдите й се изтръгна силен скръбен вопъл.
	— Кой е поставил разпятието на врата на Спаен? — продължи да я разпитва, надвесен над нея, Сано. — Ти или твоят съучастник? Защо? Защото сте християни ли?
	Внезапно воплите на Пеони секнаха.
	— Не съм християнка — смотолеви тя. — Това е против закона.
	Или не е знаела за кръста, или пък споменаването му бе докоснало слабо място.
	— Християнската религия забранява убийството — каза Сано — и изисква хората да се обичат един друг. Да не би да си търсила изкупление за греха си, като си сложила кръста? Да не би да го обичаш сега, защото не може да те нарани повече? Да не би омразата ти да е умряла с него?
	— Никога не съм мразила Спаен сан — Пеони отметна коси назад. Пълните й със сълзи очи блестяха с ново предизвикателство и лукавство. — Но мога да ви кажа кой го мразеше. Урабе, търговецът на чужди стоки. Защото Спаен сан го е измамил. Той също беше на Дешима онази нощ.
	— Но твоето име е единственото в книгата за посетители — каза Сано.
	Тя се изсмя презрително.
	— Значи в книгата нещо не е наред. Видях Урабе със собствените си очи. Не всичко, което се случва на и Дешима, се записва… — в този миг тя се сепна, сякаш бе казала повече, отколкото възнамеряваше. Зарови глава и изхленчи — уморена съм. Имам работа и Минами ще ме държи гладна, ако не свърша всичко. Моля ви, оставете ме на мира. Казах ви всичко, което знам.
	Сано се надигна да си върви, по-объркан от всякога. Мащабите на разследването непрекъснато се разрастваха. Колко още тайни трябваше да разрови, преди да открие истината за убийството на Спаен? Къде беше мястото на християнския символ във всичко това?
	Сано не вярваше на Пеони повече, отколкото на стражите. Сигурен беше, че тя крие нещо. Трябваше обаче поне да провери тази история с търговеца Урабе, най-новия заподозрян японец.


	Глава 10

	Пеони остана в стаята, заслушана в отдалечаващите се стъпки на сосакан Сано. Чу го да казва нещо и Минами да му отговаря. После те излязоха от градината и тя престана да долавя гласовете им. Отиде бързо до вратата и погледна навън. Куртизанките се бяха прибрали от верандата. Може би нямаше да я търсят поне още малко. Мразеше еднакво и принудителния секс с чужденците, и непрестанните капризи на обитателките на дома. Но сега се бе открил път към свободата. Скоро нямаше вече да бъде проститутка през нощта и слугиня през деня.
	Избърса сълзите от лицето си, отвори вратата към коридора, огледа се в двете посоки, но не видя никого. Прекоси коридора на пръсти. През тънките стени чу как куртизанките си бъбрят, докато се приготвят за нощните гуляи. Сви се в очакване нечий пронизителен глас да извика името й. Като по чудо никой не я повика. Беше свободна да осъществи бягството си.
	Слезе предпазливо по коридора към нужника — малка, долепена до къщата барака — и се промъкна вътре. Светлината от малкия прозорец с решетки осветяваше тясното помещение с дупка в земята. Блъсна я вонята на урина и фекалии, но слава Богу, беше сама. Протегна ръка, отмести една разхлабена дъска от тавана и пъхна ръка под отвора на покрива.
	Преди три години бе обвинена в кражба и изпратена в квартала на удоволствията. Но тя продължи да краде — пари от клиентите, украшения от другите жени и храна от кухнята. Първо криеше плячката в стаята си, но Минами я разкри и я преби жестоко. После Пеони си намери по-добро скривалище в нужника, където никой не оставаше достатъчно дълго, за да огледа тавана. Сега тя измъкна черна квадратна лакирана кутия. Ласкаво погали седефените цветя по капака. Беше откраднала тази вещ от един пътуващ търговец. В нея се криеше нейният ключ към свободата, гаранцията й за щастлив живот далеч от квартала на удоволствията. Тази мисъл предизвика у нея същите чувства, които изпитваше, когато крадеше. Сърцето й заблъска лудо в гърдите, дишането й се учести. Заля я трепетно чувство за сила. Тя познаваше и жадуваше това чувство още от дете, когато открадна за първи път красива кукла от една сергия. Удоволствието да притежава открадната вещ бе нищо в сравнение с насладата от самия акт. Чувстваше се непобедима. А тази лакирана кутия се бе оказала с двойна печалба: веднъж — заради опиянението от кражбата, и втори път — заради съдържанието й. Една знойна лятна нощ миналия месец, когато гуляите в „Полумесец“ бяха в разгара си, пияните клиенти запяха под звуците на шамисен*, флейта и барабани следната пошла песен:
	[* Старинна японска двуструнна китара — Б.пр.]

	Реката приижда, приижда,
	вдигни си полите, девойко,
	високо вдигни ги, да не ги намокриш

	Заставиха Пеони да танцува и да вдига полата си. Останалите куртизанки се кискаха, мъжете подсвиркваха и крещяха:
	— По-нагоре! По-нагоре!
	Сълзи от срам се стичаха по бузите на момичето, докато неохотно откриваше първо кривите си прасци, после — масивните си бедра. Минами се смееше заедно с тълпата, но очите му ставаха сурови, щом срещнеха погледа на Пеони, а посланието в тях бе недвусмислено: ако не се подчиниш на желанията на клиентите, ще пострадаш. Принудиха я съвсем да запретне полите си и да покаже огромния си гол задник и обраслите си слабини. Клиентите се подиграваха и стискаха носа си. Пеони избяга разплакана по тъмния коридор. Вратата на една от стаите за гости бе отворена и отвътре се чуваха стенания. През прозореца нахлуваше лунна светлина и осветяваше на кушетката две голи вплетени тела и нещо, което лежеше сред разхвърляните дрехи. По-бърза от вятъра и по-тиха от дихание, Пеони се шмугна в стаята и веднага излетя обратно, стиснала нещото под мишница. Триумфът се разливаше като балсам върху накърнената й гордост.
	Сега, самичка в нужника, тя се усмихна. Скоро бе узнала стойността на своето съкровище и бе разбрала какви престъпления е извършил неговият собственик. Когато сосакан Сано спомена разпятието, подозренията й се потвърдиха. Толкова се развълнува, че за малко да разкрие пред него тайните на Дешима. Успя да спре тъкмо навреме. Собственикът на съкровището не би пожелал такова изобличаващо доказателство да попадне в ръцете на пратениците на шогуна. Колко ли би платил, за да си го върне обратно? Със сигурност достатъчно, за да откупи свободата й от квартала на удоволствията.
	Пеони бързо пъхна кутията обратно в скривалището. Сграбчи монетите, скрити пак там, намести обратно дъската и излезе от нужника. Късметът бе на нейна страна — не срещна никого, докато излизаше забързана на улицата през задната врата. Огледа внимателно тълпата и се сля с нея.
	Четиринайсетгодишна, Пеони бе работила като прислужница в дома на един богаташ. Чистеше и шиеше, разнасяше разни поръчки от зори до мрак. Много се боеше от гнева на господаря и затова обуздаваше порива си да краде. До деня на сватбата на най-голямата дъщеря, когато задигна комплект украшения за коса, подарък за булката. Ако беше скрила веднага плячката си, може би щеше да избегне злощастната си съдба. Но суетата й е подлъга — точно слагаше едно от украшенията в косите си, когато влезе господарката, видя го в ръцете й и се развика: „Крадла! Крадла!“ Скоро след това дойде районният дошин и я отведе в затвора. В съда се установи, че са намерени и други откраднати неща в стаята й.
	— Ти, Пеони — обяви съдията, — ще работиш като куртизанка в квартала на удоволствията на Нагасаки, докато не се разкаеш за греховете си, не възмездиш пострадалите и не изплатиш престоя си. — С външния си вид тя никога нямаше да спечели парите, необходими за всичко това. Щеше й се съдията да я бе осъдил на смърт. Ден след ден тя се трепеше в „Полумесец“. Нощ след нощ прекарваше в колонията на чужденците, споделяше леглото на единствените мъже, които я искаха — свидливи китайци, перверзни араби и свадливи корейски моряци и търговци. Спечелените пари не бяха достатъчни да покрият дори данъците, които Минами й налагаше. Животът й бе поносим единствено заради кражбите, от които не се беше отказала. А най-лошият ден настъпи преди две години, когато Минами й заповяда да обслужва холандците от току-що пристигналия кораб.
	Когато пресичаха моста за Дешима, Пеони понечи да скочи в морето, за да избегне позора от преспиването с варварин. Но стражата й попречи. Отведоха я в дома на търговския директор. Пеони се разплака, но стражите я хвърлиха в стаята и заключиха вратата.
	Варваринът се надигна от мястото си. Пеони хукна към вратата, уплашена от странните му сини очи, светла коса и огромен ръст. От миризмата му й призля. Тя безпомощно чакаше той да й се нахвърли, както правеха другите чужденци, прекарали дълго време в пътешествия, без да виждат жена. Сигурно щеше да я изтезава, а огромният му орган да разкъса вътрешностите й. Нямаше смисъл да крещи, защото само щеше да провокира още жестокост.
	Варваринът спря на две крачки от нея, посочи себе си и каза:
	— Ян Спаен — после посочи към нея и я изгледа въпросително със странните си очи.
	— Пеони — прошепна тя изненадана.
	Клиентите никога не я питаха за името й, за тях тя беше само средство за облекчаване.
	Ян Спаен отиде до бюрото и наля две чаши от някакво шише.
	— Едно бренди? — попита той, докато й подаваше едната.
	Клиентите никога не й предлагаха питие. Тя плахо взе чашата, като внимаваше да не докосне ръката му. Мъжът седна на странното си високо легло и й направи знак да отиде при него. После вдигна чашата си и каза „Кампай“, японската дума за наздраве, после отпи голяма глътка. Пеони колебливо стори същото. Силният чуждестранен алкохол изгори гърлото й. Гореща вълна заля тялото й. Внезапно главата й олекна и тя се изкикоти въпреки страха си. Ян Спаен й предложи още.
	— Да, моля — каза нетърпеливо Пеони.
	Те пиха отново и тя се отпусна. В крайна сметка варваринът не беше чак толкова лош. Нито пък миризмата му вече й се струваше толкова силна. Знаеше, че той не разбира японски, и въпреки това започна да флиртува с него.
	— Господарю, ти си толкова мил — изгугука тя. — Толкова силен и мъжествен.
	Варваринът отговори на своя език. Опитите им да си говорят бяха обречени на провал и те двамата се разсмяха. Пеони, обикновено прицел на всякакви подигравки, се въодушеви от неочакваното удоволствие да се повесели с някого. После Спаен сложи чашите настрана. Изражението му стана сериозно. Тя прочете глада в очите му и страхът й се върна. Понечи да развърже възела на пояса си — може би щом свършат със секса, ще пийнат и ще се посмеят отново.
	— Nee! Nee!*
	[* Не (хол.) — Б.пр.]
	Бурният отказ на Спаен я възпря. Озадачена, тя проследи с поглед как той отиде до сандъка и донесе три въжета. После свали сакото и обувките си, ризата, панталоните, чорапите и бельото. Пеони потръпна при вида на косматото му мускулесто тяло. Извърна поглед от огромните като на бик гениталии, които си висяха сред гъсти златисти косми. Обгърнала с ръце тялото си, тя очакваше неизбежната атака. Но гласът на Спаен прозвуча мило.
	— Kotsh hier!*
	[* Ела тук (хол.) — Б.пр.]
	Тя го изгледа с любопитство. Челюстта й увисна. Той седеше на мястото си и завързваше глезените си към краката на стола. После заговори, като й правеше знаци да завърже ръцете му зад облегалката. Пеони се вцепени от изненада. Беше чувала другите куртизанки да си шепнат за такива отвратителни сексуални игри. Какъв лош късмет, че и варварите ги познават! Само мисълта за гнева на Минами й помогна да вдигне въжето. Когато го затегна около китките му, Спаен простена — приглушен стон на ранено животно. Тя бързо го пусна и отскочи назад.
	— Съжалявам, че ви нараних, господарю! — извика тя.
	Но той се изви в стола си с лице, потъмняло от страст, и с жест я накара да продължи. Пот изби по кожата му, противната миризма стана по-силна. Пеони видя как органът му нараства и щръква. Странно, тя също почувства желание. Дишането и ударите на сърцето й се учестиха тъй, все едно крадеше. Непозната топлина запулсира в слабините й. Зърната на гърдите й се втвърдиха. Тя разбра, че желае варварина не по-малко, отколкото той нея, и то по същия необикновен начин. Той й изкрещя следващите заповеди и инстинктът й подсказа какво да направи. Зашлеви го силно през лицето. Той простена, очите му бяха трескави от болка и страст. После го удари в гърдите, той се сгърчи и членът му достигна пълна ерекция. Докато го удряше отново и отново, нейните стонове се смесваха с неговите. Вече не можеше да се сдържа, разкъса дрехите си, възседна Спаен и се наниза на члена му. Горещината и миризмата на пропитото му от пот тяло разпалваха желанието й. Видът на изкривеното му лице и напрегнатите мускули на едрото му тяло я караха да вие от удоволствие. Повдигаше се и се спускаше в неспирен екстаз.
	Той свърши почти веднага с поредица от дрезгави викове и неудържими конвулсии. Тя продължи да го язди, докато достигна върха на собственото си удоволствие. Почувства се силна, тържествуваща. Усещането за власт над един див варварин бе по-добро и от кражба.
	Това бе първата от много подобни нощи. Играта ставаше все по-пламенна и буйна. Понякога Спаен я караше да го заплашва с нож или револвер. Пеони се чудеше откъде бе взел оръжията. Сега знаеше. Беше видяла и чула разни неща в Дешима, и то далеч не само през нощта, когато Спаен изчезна. Когато се научиха да разговарят на смесица от прости японски и холандски думи, той започна да й разказва много интересни неща. Като отплата за страданията, които й причиняваше в първата фаза на играта. Защото, за да може Спаен напълно да се наслади на секса, той трябваше първо да оскърбява и да унижава мъчителката си, да й се подиграва и да се държи лошо с нея пред другите. Смяната на ролите създаваше допълнително удоволствие и Пеони наистина обичаше варварина точно заради властта и екстаза, които й бе дарил. А сега скърбеше за него. Беше приела правилата на тяхната тайна игра, макар и да ненавиждаше унижението да чисти гърнето, което той нарочно обръщаше. Безумно влюбената робиня в нея жадуваше смъртта, за да могат двамата да се слеят във вечността, но онази част, която бе оцеляла, ликуваше заради убийството. Чрез смъртта на своя любовник тя щеше да живее като независима жена, без нужда да краде, за да отстоява своята власт.
	На улицата забеляза един градски куриер — млад мъж с емблемата на града, изрисувана на гърба му. Кимоното му бе завързано на кръста, за да може да бяга свободно. Тя му даде знак и той дотича при нея.
	— Предайте това съобщение на… — и тя прошепна в ухото му името на човека, от когото бе откраднала лакираната кутия. После добави: — Кажете му, че у Пеони има нещо, което е изгубил, и ще му го върне срещу 10 000 кобана. Нека дойде сам с парите в стаята ми довечера в часа на глигана*.
	[* Между 21 и 23 часа — Б.пр.]
	После плати на пратеника и той хукна да предаде ултиматума. Пеони се усмихна. Беше сигурна, че мъжът ще приеме исканията й. Дори и да откажеше, тя нямаше да загуби — щеше просто да продаде своята тайна на сосакан Сано и пак да спечели свободата си.
	— Пеони! — гласът на Минами я стресна и я върна в настоящето. — Влизай в къщата. Веднага! — навъсен, той я сграбчи за косата и я повлече вътре. — Имаш работа.
	Тайната й вдъхваше сили. Тя прикри усмивката си и смотолеви:
	— Да, господарю.
	Все още бе неин господар, но не задълго.


	Глава 11

	Като поразпита из града, Сано откри Урабе в китайската колония на Нагасаки. Тя се намираше близо до пристанището и бе заобиколена с висока дървена ограда, ров и рибарски къщурки. Следобедът преваляше, слънчевите лъчи бяха станали меднозлатисти, а морето — кобалтовосиньо.
	Сано навлезе в селището и се озова сред оживен площад. Китайски търговци стояха до сергии, украсени с червени фенери и отрупани с порцеланови съдове, топове естествена коприна, бурета със захар, терпентин, камфор и смирна, тиково дърво от Камбоджа, корени от женшен от Корея, книги, лекарства и всякакви екзотични стоки. Продавачите сновяха насам-натам, а опашките се виеха все по-дълги, докато траеше пазарлъкът с клиентите. Пръстите на търговците светкавично отмятаха мънистата на сметалата и изчисляваха цените. Бързата им реч привнасяше някаква трескавост в пазарната атмосфера. Китайците се ползваха с повече привилегии от холандците — годишно пристигаха по седемдесет техни кораба; те притежаваха оръжие, можеха безпрепятствено да напускат своя жилищен район, имаха собствен храм.
	Сано вдигна поглед към червената пагода горе на хълма и си припомни какво му бе разказал Хирата — за тайнствени светлини в пристанището и за омразата на китайския игумен към холандеца.
	В края на редицата от сергии, покрай която Сано се движеше, търсейки Урабе, внезапно настъпи суматоха. Двама китайски търговци с викове се нахвърлиха един срещу друг. Размахваха юмруци и се ритаха.
	Намиращите се наоколо техни сънародници се струпаха около побойниците, крещяха и махаха възбудено. Подаваха си монети — вместо да прекратят уличната свада, те залагаха!
	— Престанете! — японската стража разтърва биещите се и разпръсна събралата се тълпа. — Забавлението свърши. Залавяйте се за работа!
	Сано наблюдаваше удивен. Като учен той винаги бе смятал, че великото Средно царство* е извор на знания и цивилизованост.
	[* В Средновековието — Китайската империя; от убеждението, че се е намирала в центъра на Земята — Б.пр.]
	Много устои в японската култура бяха дошли от Китай — будизмът, конфуцианската система на образование и управление, медицината, официалната писменост. Китайското влияние бе оформило облика на японската архитектура, музика, изкуство и литература. Китайските учени бяха изнамерили стоманата, лака, хартията, порцелана, кибрита, барута, печатарството и компаса. Тези китайци, които Сано виждаше сега, приличаха на истинска паплач. Лишен от своите илюзии, той приближи един от стражите и го попита:
	— Къде мога да намеря търговеца Урабе?
	Стражът посочи.
	— Ето го там при сергията за дървен материал, със зеленото кимоно. Напоследък търговията хич не му върви.
	Сано си проправи път до Урабе — четирийсет и пет годишен смръщен мъж, който тъкмо оглеждаше няколко дъски.
	— Това дърво е проядено от червеи — заяви Урабе. — Няма да платя повече от петдесет моме* за всичките.
	[* Средна японска монета — Б.пр.]
	Китайският търговец срещу него избухна в гневни крясъци.
	— Е, тогава сделката се проваля. Довиждане.
	Г-н Урабе тръгна надолу по пътеката и даде знак на хората си да го последват. Китаецът забърза след Урабе. Говореше нещо неразбрано, молеше се и жестикулираше.
	— Последно, седемдесет моме — проскърца Урабе с войнствено издадена напред брадичка. — Или приемаш, или повече нямаме приказка.
	Китаецът се съгласи с явна неприязън. Размениха парите и носачите на Урабе натовариха дървения материал. Сано пристъпи напред.
	— Урабе сан — каза той. — Аз съм Сано Ичиро, сосакан на шогуна. Разследвам убийството на холандеца Ян Спаен и бих желал да поговоря с вас.
	„Е, и какво?“, говореше изражението на Урабе, но — на глас той каза:
	— Разбира се, господарю.
	— Какво се случи между вас и Спаен, когато се срещнахте на Дешима онзи ден вечерта?
	— Съжалявам, но грешите — Урабе свърна по пътеката към друга сергия. — Не съм бил на Дешима, откакто варварите продаваха стоките си там миналата година.
	Предупреден, че името на Урабе липсва в книгата за посетители, Сано бе очаквал той да отрича.
	— Искате да кажете, че не сте виждали Ян Спаен оттогава?
	— Точно това казвам. Кой твърди, че съм бил там онзи ден вечерта?
	— Свидетел, който ви е видял там — отвърна Сано, тъй като не желаеше да разкрие източника си.
	Урабе се изсмя презрително.
	— Обзалагам се, че е курвата на Спаен. Ха, прав съм, нали? Всичко, което Пеони говори за мен, е лъжа. Иска да ми навлече неприятности.
	— И защо Пеони ще иска да ви навлече неприятности?
	— Миналия месец бях на една забава в „Полумесец“. Отидох да си купя питие, потърсих си кесията. Нямаше я. Огледах се наоколо и видях онази грозна курва да се измъква от стаята ми. Предположих, че тя е задигнала кесията, и я обадих на Минами. Той я последва, взе кесията и я наби. Затова сега тя ме мрази. Когато сте я попитали за варварина, тя ви е насочила към мен от злоба.
	За съжаление обяснението звучеше приемливо. При положение че Сано не може да припише убийството на една проститутка, следващият безопасен избор е търговецът. Не е изключено бакуфу дори да приветства осъждането на Урабе като основание да сложи ръка върху парите му.
	— Чувам, че бизнесът ви не върви — смени темата Сано.
	Урабе рязко обърна глава с гневно изражение:
	— Не е вярно. Кой ви го каза?
	— Неудачно сключени сделки напоследък? — притисна го Сано. — Парични затруднения?
	Урабе се огледа да види дали някой не ги е чул, и постави предупредително пръст върху устните си.
	— Само малки спънки, нищо повече. Не искам слуховете да стигнат до моите банкери.
	— Какви спънки?
	— А-а — търговецът махна с ръка. — Мислех, че цената на медта ще се повиши, затова взех пари на заем и купих доста. Когато дойде ред да я продавам, бакуфу определи доста по-ниска цена. Но ще се оправя. Това е бизнес — ту печелиш, ту губиш.
	— Холандците май купуват доста мед от нас, нали? — попита Сано. Урабе потвърди и той продължи:
	— Значи медта, която сте купили на висока цена, бе продадена на загуба. Така ли ви измами в сделката Ян Спаен?
	Урабе се намръщи.
	— Никой не ме е мамил. Със сигурност не и варвари. Бакуфу определи цената. Спаен няма нищо общо със загубата ми.
	Сано усети, че някой ги наблюдава, и се обърна. На пътеката наблизо стоеше една жена, а слънцето я огряваше откъм гърба. Сърцето му спря, после заблъска в радостен ритъм, когато видя прибраната назад коса, очертанието на квадратното лице. „Аой!“
	Фигурата се приближи и илюзията изчезна. Бе около четиринайсетгодишно момиче с прибрани зад ушите коси, облечено в розово кимоно. Единствената прилика с Аой бе формата на лицето й. Нослето й бе малко и кръгло, а устните — две нежни розови листенца. При нея напълно отсъстваше невъзмутимото самообладание на Аой, а очите й грееха с невинността на младостта. Възрастна жена с кисела физиономия и двама слуги, явно нейните придружители, се носеха след нея.
	— Ото сан — извика момичето. — Татко.
	Урабе махна с ръка да я спре.
	— Не сега, зает съм.
	— Сумисамен, ото сан — гласът й бе свенлив и нежен. Тя се поклони и бързо се оттегли.
	— Съжалявам, че ни прекъснаха — каза Урабе. — Това беше дъщеря ми Джунко. Най-малката, единствена все още неомъжена — той поклати мрачно глава. — Четири дъщери и нито един син. Със сигурност боговете са ме проклели. Можеха поне да ми изпратят някой богат зет, подходящ да ми бъде съдружник в търговията. Но не — от тези, които имам засега, единият е пияница, вторият — нехранимайко, третият — малоумник. Джунко е последният ми шанс да се сдобия с капитал и талант в семейството. Смятам добре да спечеля от зестрата й.
	Сано проследи с поглед Джунко, която обикаляше из пазара. Трябваше ли да прекара остатъка от живота си, припознавайки Аой във всяка срещната жена? Той си пое дълбоко дъх и си наложи да се съсредоточи върху разследването.
	— Вие продавате на холандците и други стоки, освен мед, нали? Бяхте ли в приятелски отношения със Спаен?
	— Разбира се.
	— Ако не сте били на Дешима онази нощ, тогава къде бяхте? — попита Сано.
	Урабе вирна брадичка и загледа предизвикателно.
	— Работих до късно в магазина, после се прибрах и заспах. Моите служители и жена ми могат да го потвърдят.
	Сано не повярва на това алиби — жената на Урабе имаше личен интерес, а служителите му щяха да кажат, каквото им заповяда господарят им. При все това, дори Урабе да имаше мотив да убие Спаен, щеше да е трудно да се докаже присъствието му на Дешима. Откъм пътеката до него достигна нежният глас на Джунко, която пееше:

	От миналата есен все пътувам
	и следвам обещанието за любов.
	Дъждът студен е, но не се страхувам,
	защото чакам теб — да чуя твоя зов.

	Сано видя как тя взе и заоглежда една ваза наклонила грациозно глава. Неволно си представи Аой на нейно място. С мъка отмести поглед към Урабе и попита:
	— Чувам слухове за някакви тайнствени светлини в пристанището край Дешима — започна той.
	Песента на Джунко секна и се разнесе силен трясък. Сано погледна натам и срещна уплашения поглед на момичето. То бързо се наведе и започна да събира парчетата от разбитата ваза. Търговецът китаец се приближи към нея с гневни викове.
	— Непохватно момиче — разфуча се Урабе. — Сега ще трябва да платя тази ваза. Какво попитахте?
	Видът на Джунко издаваше, че е слушала внимателно. Защо се интересуваше тя от тази част от разговора им? Сано повтори въпроса си и добави:
	— Имате ли някаква представа, откъде са тези светлини?
	— Не знам за какво говорите. Твърде зает съм, за да си губя времето с разни светлини.
	Сано осъзна, че няма да измъкне нищо повече от него, и се сбогува. Напусна китайския квартал и се замисли за следващия си ход. Трябваше отново да зададе някои въпроси на коменданта Охира и на стражите в Дешима, да предаде на Пеони думите на Урабе и да разпита варварите за отношенията на Спаен с японските жители.
	Вече потегляше към пристанището, когато чу шум от шляпащи нозе. Обърна се и видя как Джунко тичешком излиза от квартала и се втурва нагоре по хълма. Сано бе отдал странната й реакция на факта, че бе споменал за тайнствените светлини. А може би тя знаеше нещо за сделките на Урабе с холандците? Пък и тази болезнена прилика с Аой… Той обърна коня и подкара след нея.


	Глава 12

	Джунко бързо си проправяше път през тълпата. Задъха се от усилието и от страха, че отново престъпва заповедите на баща си. Но копнежът на сърцето й я тласкаше към забранения любим.
	Доскоро стоически приемаше мисълта, че ще се омъжи за човек, избран от баща й заради богатството и деловата му прозорливост. Бе понесла безброй миай, официални срещи с евентуални съпрузи. Но после на градското празненство миналата есен бе срещнала мъж, в когото се бе влюбила мигновено и страстно.
	— Той е твърде млад, твърде беден и няма опит в търговията — сопна се баща й, когато тя изрази гласно своето предпочитание. — Пък и семейството му никога няма да се съгласи на тази женитба, ще искат той да си вземе невеста от някой важен самурайски клан. Забрави го.
	Но Джунко загърби благопристойното си възпитание и не се подчини. Двамата се срещаха тайно вече почти година — винаги когато работата му го позволяваше и тя можеше да се измъкне от къщи. Допреди два месеца, когато баща й я хвана да прескача през прозореца.
	— Няма да допусна дъщеря ми да мърсува! — развилия се той и я подгони из къщата с бамбукова пръчка.
	Джунко хлипаше, а той сипеше удари по гърба й.
	— Онегаи ишмас, Ото сан! Моля те, обичам го! Искаме да се оженим.
	— И дума да не става!
	След това Урабе нае жена да я придружава и следи навсякъде. И се захвана най-усърдно да й търси подходящ съпруг. Джунко криеше мъката си и тайно се надяваше баща й да премисли и да се вслуша в молбите й. Този ден отчаянието я бе принудило да отиде при него. Това, което дочу от разговора му със сосакан Сано, я накара да хукне към своя любим.
	Сега тичаше край оградените къщи на даймио над търговската част. Скоро летните вили, накацали по хълмовете, останаха зад гърба й. Тя продължи нагоре по тясна лъкатушеща пътека и навлезе в гората. Въздухът стана по-хладен. Сърцето й биеше тежко, гърдите й мъчително се повдигаха и отпускаха, но тя не забави трескавия си ход. Пое по една пътека напряко през гората, катереше се по скалите и се препъваше в паднали клони, докато накрая стигна до своята цел — високата и тясна постройка на една от стражевите кули на Нагасаки. Стаята на върха имаше голям прозорец, който гледаше към пристанището. Точно там Джунко забеляза проблясващите стъкла от бинокъла на любимия, с който той оглеждаше морето дали се задават кораби.
	Джунко се огледа, бързо се шмугна през вратата на кулата и тръгна по спираловидните стълби нагоре към върха.
	— Кой е там? — извика мъжки глас отгоре.
	— Кийоши, аз съм — отвърна тя нетърпеливо.
	Той затопурка тежко надолу. Готова всеки миг да се разплаче от радост, Джунко се заизкачва по-бързо. Срещнаха се по средата, до един прозорец, който хвърляше светлина върху чезнещите надолу стълби. Джунко спря на две стъпки под Кийоши. Очите й го поглъщаха жадно. Беше красив както преди, но чувственото му лице бе някак остаряло от последния път, когато се бяха видели. Бяха се появили нови сенки под очите му и сега изглеждаше сериозен и зрял, което бе тъй непривично за неговите петнайсет години. В сивата униформа й се стори далечен и непознат. В душата на Джунко отекна тревожен акорд. После Кийоши се усмихна и предишната младежка жизненост озари чертите му. Тревогата на Джунко премина в радостна наслада и тя също засия в усмивка.
	— Хубаво е, че те виждам, Джунко, но си поела голям риск, като си дошла тук — каза Кийоши. — Баща ти ще те пребие, ако разбере. По улиците има хулигани, по хълмовете — разбойници. Обещай ми, че ще внимаваш занапред.
	— Обещавам — отвърна щастливо Джунко и го хвана за ръка.
	Ето какво най-много обичаше у него — вълнуваше се за другите повече, отколкото за себе си. Защитаваше селяните от самураите, които ги тормозеха, макар че другарите му се присмиваха на неговата състрадателност. Работеше дълги часове в стражевата кула и патрулираше на пристанището, учеше бойни изкуства и холандски език не заради личната си кариера, а за да бъде гордост за своя баща — комендант на Дешима, за своя покровител — губернатор Нагай, и за своя учител — главния преводач Ийшино. Сега можеше да загуби поста си, задето е допуснал забранен посетител, но силно бе разтревожен за безопасността й. Не можеше ли баща й да разбере, че нежната му загриженост е по-ценна от богатството? Не можеше ли и комендантът Охира да осъзнае, че тя ще бъде по-вярна и предана съпруга на Кийоши от всякоя знатна самурайска невеста?
	Заедно изкачиха стълбите към малката квадратна стаичка на върха на кулата. Под прозореца на Кийоши лежаха бинокълът и холандският речник, по който младежът учеше по време на самотните си смени. Джунко се извърна към него и неуверено рече:
	— Кийоши…
	— Какво? — бегла усмивка озари мрачното му лице. — Не можеш да останеш дълго, Джунко. Лейтенантът скоро ще мине на проверка. И двамата ще загазим, ако те завари тук.
	За пръв път тя се почувства разколебана в любовта му. Нима раздялата бе охладила привързаността му?
	— Какво има? — попита го тя и от страх я побиха тръпки. Посегна да го докосне, но после отдръпна ръката си. Не искаше да накърнява достойнството си, като умолява или се натрапва, затова потърси друг начин да се увери в любовта му. Спомни си за какво бе дошла.
	— Сосакан Сано говори с баща ми — каза тя. — Интересува се от тайнствените светлини. Ако искаме да ги заловим преди него, трябва да побързаме. Научи ли вече нещо?
	В първия миг Кийоши не отговори. После, все така без да я поглежда, каза с неохота:
	— Знам какви са тези светлини.
	Радост бликна като фонтан в гърдите на Джунко и отми съмненията й.
	— Искаш да кажеш, че си видял духа? О, Кийоши, всичките ни проблеми ще се решат! — тя щастливо плесна с ръце. После объркана забеляза тъга и съжаление в погледа, който Кийоши бе отправил към нея.
	— Но какво има?
	Той я прегърна и я притисна към гърдите си, за да не вижда лицето му.
	— Трябва да забравиш за светлините, Джунко. Особено сега, когато сосакан сама знае за тях.
	Джунко се отдръпна озадачена.
	— Но защо? Гадателката каза, че „те са ключът към нашето щастие“… — при последната си среща бяха отишли да потърсят съвет от най-добрата врачка в Нагасаки. — Тайнствените светлини…
	— Казах ти да ги забравиш! — извика Кийоши с пламнал поглед.
	Никога по-рано не й бе повишавал тон в гневен изблик. Без да каже нито дума, тя се обърна и запремигва бързо, за да спре сълзите си.
	— Съжалявам — промълви след миг Кийоши. На лицето му вече не бе изписан гняв, а гласът му звучеше унило. — Не исках да те засегна, но трябва да ми повярваш, че така е най-добре.
	Откъм прозореца нахлу студен вятър и Джунко потръпна. Кийоши се наведе към нея и я стисна за рамото.
	— Кажи ми какво си научил за тези светлини — Джунко държеше да чуе истината.
	Кийоши отдръпна ръката си от рамото й:
	— Не мога да ти кажа.
	Упорството му я накара да забрави крехката си гордост:
	— Моля те, кажи ми какво не е наред! Искам да ти помогна!
	Кийоши я прегърна и я погали по косата. Тя усети, че ръката му трепери, почувства учестения му дъх върху челото си, топлата му сила, но тялото му оставаше сковано.
	— Нищо не можеш да сториш — отвърна той унило. — Трябва да се оправя сам — мълча дълго и после продължи, сякаш говореше повече на себе си: — Трябва да реша дали да сторя онова, което е правилно, дори ако трябва да засегна… някого… — после я освободи от прегръдките си. Преглътна с усилие и добави: — Неприятно ми е да ти го кажа, Джунко, но смятам, че… повече не бива да се виждаме.
	— Да не се виждаме повече? Защо? — тя не бе в състояние да скрие съмненията си. — Не ме ли обичаш вече? Някоя друга ли има?
	— Нямам това предвид! — Кийоши сграбчи ръцете й и ги притисна до гърдите си; — Обичам те! Никога няма да има друга за мен. Ала така е най-добре. Моля те, повярвай ми.
	— Не!
	Чуха някакъв шум и замръзнаха — от стълбите долитаха нечии стъпки.
	— Лейтенантът е — каза Кийоши и побутна Джунко към прозореца, от който към земята се спускаше стълба. — Върви! Преди да те е видял.
	— Почакай, Кийоши! — изрече умолително Джунко. Не искаше да се разделят така и да оставят нещата нерешени.
	Стъпките се чуваха по-силно и по-близо. Тя се прехвърли през прозореца и стисна стъпенките на стълбата. Докато се спускаше по нея, хвърли поглед нагоре да зърне за последен път Кийоши. Той й махна набързо, усмихна се напрегнато, обърна се, отдалечи се от прозореца и изчезна от погледа й.
	— Ей? Има ли някой? — извика Сано, докато се изкачваше по стълбите на стражевата кула.
	Бе изгубил следите на Джунко в гората, но кулата, изглежда, бе единственото място, където би могла да отиде. Той извика името и титлата си, за да не го сбърка дежурният с нападащ враг. Влезе в стаята на върха и се озова лице в лице с познат младеж.
	— Ти си Кийоши, нали? — попита Сано, като си спомни, че го бе видял на плажа предишния ден. — Синът на коменданта Охира?
	Кийоши преглътна с усилие.
	— Аз… очаквах лейтенанта — каза той и се поклони припряно. — Моите извинения за това грубо посрещане, сосакан сама. Моля, позволете ми да ви предложа услугите си.
	— Търся една млада дама на име Джунко — обясни Сано, докато се чудеше защо Кийоши е толкова изнервен. — Дъщеря е на търговеца Урабе. Виждал ли си я?
	— Не! — Кийоши отстъпи назад към прозореца, вдигна припряно бинокъла и го запремята от ръка в ръка. — Искам да кажа, не съм виждал никого.
	— Чух гласове тук горе — каза Сано.
	— Аз бях, говорех си сам. Уча холандски — обясни Кийоши и посочи речника. — Упражнявах се.
	Някъде долу се чу приглушено тупване. Сано забеляза тревожния поглед на момчето към прозореца и отиде до него. Погледна навън и видя стълбата. Забеляза в гората леко, едва доловимо размърдване.
	— Познаваш ли Джунко? — попита Сано.
	— Не! Искам да кажа, може и да съм я виждал в града, но всъщност не са ми я представяли.
	Кийоши излъга храбро, като го гледаше право в очите, но Сано лесно сглоби истината. Кийоши и Джунко бяха обвързани с непозволена любов и тук, далеч от чужди погледи, бяха откраднали малко време за себе си. Измъчван от болката по Аой, той изпита състрадание към двамата млади.
	— Исках да попитам Джунко какво знае за тайнствените светлини в пристанището — обясни Сано.
	Забеляза как в очите на Кийоши проблесна панически ужас, и си помисли, че в крайна сметка може да научи нещо.
	— Работиш ли понякога нощна смяна?
	— От време на време — отвърна Кийоши, а дългите му пръсти непрестанно опипваха бинокъла. — Не често. Обикновено патрулирам из пристанището.
	— Може да си видял светлините — предположи Сано — Знаеш ли от какво са?
	Кийоши погледна крадешком към прозореца.
	— Не. Искам да кажа, никога не съм ги виждал. Всъщност не вярвам, че има такива. Сигурно е само слух. Нали знаете как става с…
	Да, Сано знаеше как мълвата плъзва и превръща фантазиите в реалност, но не разбираше защо Кийоши така бърза да отрече, че светлините съществуват, или да разсее интереса му към тях. Той погледна през прозореца и разбра, че кулата е идеалното място за наблюдение на огромната панорама от небе, град и море.
	— Може ли да погледна през бинокъла ти? — попита той Кийоши.
	— Разбира се, сосакан сама.
	Очевидно щастлив да смени темата, Кийоши подаде инструмента и обясни как работи. Сано насочи и дългата тръба навън от прозореца и заоглежда през увеличителното стъкло околността. Завъртя кръгчето за фокусиране и размазаната гледка изведнъж се проясни. Корабите в пристанището изглеждаха толкова близо, че Сано инстинктивно вдигна ръка да ги докосне. В открито море на дрейф стоеше холандският кораб с ясно очертани мачти и платна. Сано бе обзет от тягостно предчувствие — капитанът и екипажът трябваше вече да са получили съобщението му. Какъв ли щеше да бъде отговорът им? После насочи бинокъла към Дешима. Видя стражите да патрулират покрай оградата и главната улица. Почти успя да разчете предупредителните надписи по стълбовете на острова.
	— Има чудесна видимост — отбеляза той и подаде бинокъла на Кийоши. — Кажи ми, беше ли дежурен в нощта, когато изчезна директорът Спаен?
	Младежът хвана непохватно инструмента и едва не го изпусна. Притисна го към гърдите си като щит и каза:
	— Да. Май бях.
	— Забеляза ли нещо необичайно на Дешима? — с широко отворени, пълни с тревога очи Кийоши поклати отрицателно глава. Адамовата му ябълка подскочи. Сано продължи: — А някакви подозрителни действия, нещо странно, някой да идва, да си отива? Някакви лодки край острова?
	Ново отрицателно поклащане на главата.
	— Моля да ме извините — смотолеви Кийоши, — но пристанището е доста тъмно през нощта. Трудно е да се види чак дотам, особено когато има буря… А пък и аз… такова… може да съм задрямал. Или да съм се увлякъл в ученето. Това е…
	Младежът определено знаеше нещо, макар и да отричаше. Сано си спомни колко обезпокоен изглеждаше той, когато откриха трупа на плажа. Започваше да вярва, че светлините са свързани по някакъв начин с убийството, макар и само заради това, че всяко споменаване на едното или другото предизвиква подобни реакции у младежа.
	Ако други улики не го насочат към убиеца, трябва да разпита Кийоши повторно и да го притисне по-здраво.


	Глава 13

	Когато Сано се върна в града, небето на запад бе станало тъмнооранжево. По улиците над портите и зад прозорците блещукаха лампи. Хълмовете и скалите губеха очертанията си и се превръщаха във високи, но незначителни прегради за и настъпващата нощ. Сано яздеше нагоре към стражевата кула на Дешима, когато десет гмуркачи доплуваха до брега.
	— Намерихте ли оръжието? — попита той.
	— Не, пък и вече е твърде тъмно, за да се види каквото и да било — обясни водачът им.
	— Подновете диренето сутринта — нареди Сано.
	— Той възнамеряваше да разпита отново коменданта Охира и стражите, но преди да успее да слезе от коня и да влезе в стражевата кула, вниманието му бе привлечено от странна гледка. Подкара надолу по крайбрежната алея, за да може да огледа по-добре. Една китайска джонка в пристанището грееше, осветена от стотици фенери, които висяха по мачтите, а златистите платна пърхаха като лумнали пламъци. На палубата музиканти свиреха неблагозвучна мелодия на флейта, барабани и цимбали. Моряците танцуваха, тълпите махаха, песента се носеше над водата. Надолу по хълма се точеше шествие с червени фенери и облечени в оранжеви роби свещеници, понесли две носилки. Върху първата бе сложена голяма златна статуя на дебело усмихнато божество, оградена от цветя и димящ тамян. Върху втората седеше дребничък старец с обръсната глава. Върху духовническите си одежди той носеше пъстроцветен брокатен епитрахил.
	Другите свещеници носеха фигурки от златиста хартия: къщи, лодки, животни, хора. Следваше ги буйна тълпа от китайски моряци. Японски стражи с бамбукови сопи придружаваха шествието надолу по вълнолома към джонката.
	Сано слезе от коня и се присъедини към тълпата, която се бе събрала да наблюдава шествието.
	— Какво става? — попита той един войник.
	— Това е церемония по спускането на китайската джонка на вода. Статуята е техният бог на морето. Отправят молитви към него за благополучно плаване.
	— А свещеникът на носилката? — попита Сано, вече досетил се за отговора.
	— Лиу Юн. Игуменът на китайския храм.
	Нетърпелив да огледа по-добре този заподозрян, Сано подаде поводите на коня на един войник и му нареди да се погрижи за него. Проправи си път през тълпата китайци към вълнолома, където монасите помагаха на игумен Лиу Юн да слезе от носилката. Подадоха му запалена факла. Като припяваше с дълбок, плътен глас, той подпали една натруфена къща от позлатена хартия. Към небето лумнаха пламъци, а над водата се разлетяха сажди. От другата носилка златната фигура на морския бог се усмихваше благо, докато символичното жертвоприношение се устремяваше към небесата. Моряците на борда на кораба махаха и викаха. Музиката зазвуча по-силна и побърза. Тълпата надаваше приветствени възгласи. Сано приближи до един от стражите.
	— Има ли тук някой, който да превежда от китайски? — попита той и съжали, че се бе научил само да чете, но не и да говори китайски. — Трябва да говоря с игумен Лиу Юн.
	— Не ви трябва преводач — прозвуча нечий глас със странен акцент.
	Сано се обърна и видя, че другите монаси се бяха заели с изгарянето на жертвоприношенията, а игумен Лиу Юн бе застанал до него. Кожата на лицето му, набраздена от бръчки, бе тънка и прозирна като старинна коприна с жълтеникавия цвят на слонова кост. Главата му, крепяща се на тънък като стъбло врат, изглеждаше твърде голяма за тялото му, но чертите му бяха нежни и фини, със заострена брадичка и уши като дребни мидени черупки.
	— Говорите японски много добре, ваше светейшество — каза Сано впечатлен. Пред себе си виждаше елегантния ерудиран финес, който бе очаквал да открие у китайците, но който отсъстваше при търговците. Игуменът създаваше безспорно впечатление за класа, с богатство и образованост. Сано бе изпълнен с благоговение от факта, че наистина е срещнал гражданин на славното Средно царство, и бе любопитен да узнае за него нещо повече. Омразното бакуфу не би допуснало действително съприкосновение с онази земя на древно познание и традиции. — Как научихте нашия език?
	— На млади години служех в имперския двор на Мин в Пекин — отвърна игуменът. — Това беше, преди вашето правителство да забрани на своите поданици да пътуват в чужбина — Сано забеляза, че заваля „р“-то и запазва напевния ритъм на собствения си език. — Преподаваше ми учител японец, а по-късно работих като министър на външните работи и се срещах с японски търговци, монаси и учени, които идваха да засвидетелстват почитта си към императора. Освен това вече шест години съм във вашата чудесна страна. Разбрах, че разследвате убийството на варварина. Има ли нещо, с което мога да ви помогна в това начинание?
	Сано пое нататък по кея, за да отдалечи игумена от тълпата. Беше рисковано да говори с чужденец насаме, но прие това предизвикателство.
	— Разпитвам всички, които са имали връзка с Ян Спаен и холандците. Чух да се споменава името ви…
	Игуменът кротко наблюдаваше празненството. Моряците на джонката бяха изнесли на носа дълга платформа, която стърчеше над водата, и един акробат изпълняваше върху нея салта и сложни кълба.
	— А, да — каза Лиу Юн и кимна бавно. — Нагасаки, голямото международно пристанище, в действителност е само едно малко клюкарско градче. Значи и моите скромни дела са станали мливо в местната мелница за слухове.
	— И какъв точно е поводът за тези слухове? — попита Сано.
	— Ян Спаен, макар и не само той, бе пряко отговорен за смъртта на единствения ми брат.
	Поредица от гърмежи разтърси земята — от кораба изстреляха ракети, които се пръснаха в щедър дъжд от червени, златни и зелени звезди. Тълпата ахкаше и възклицаваше. Цветните светлини осветяваха спокойното лице на Лиу Юн.
	— Как е умрял брат ви? Кога се е случило? — попита Сано, изненадан, че игуменът може да говори за смъртта с такова хладнокръвие.
	— Историята на моя брат всъщност представлява част от най-новата история на Китай — отвърна игумен Лиу Юн. — Аз съм на седемдесет и пет, той щеше да бъде на седемдесет и три. Така остаряхме по време на упадъка на великата династия Мин. Ако сте запознат с историята на Китай, сигурно знаете, че тя следва предсказуем цикъл. На власт идва династия, основана от могъщ лидер. Той получава Небесния мандат и става император. Накрая династията губи своята управленска мощ. Възникват проблеми.
	— Разорение, глад, граждански размирици — добави Сано, припомняйки си уроците в храма Зоджо. — И когато правителството отслаби значително своя контрол върху държавата, императорът губи Небесния мандат. Сред войни и бунтове като предизвикателство за стария режим се надига нов. Цикълът продължава.
	— Точно така — потвърди игумен Лиу Юн. — В този неотдавнашен пример предизвикателството дойде от номадските племена в Североизточна Манджурия. Те завладяха Фушун, Ляоян, Мукден, Шенси, Хонан, Шантунг, Кянан, Кянси, Хупех, Сечуан, Фукиен, Чинчу, Амур и накрая Пекин. Дворцовият управител се провъзгласи за император и основа династията Чин. По-голямата част от населението, включително служители на предишната династия, приеха управлението на манджурците. Аз бях един от многото, които облякоха чуждестранния костюм и сресаха косата си с на път. Но неколцина верноподаници на Мин отказаха да се признаят за победени. Един бунтовник на име Куо Синие събра неколкохилядна войска по крайбрежието и успя да завземе Амой, Кемой, Чинкян и остров Тайван. Владетелите от династията Чин си възвърнаха цялата територия на сушата и после наеха холандската компания „Ист Индия“ да им помогне да си върнат Тайван. Островът падна преди седем години в свирепа морска битка след близо двайсетгодишна война. Брат ми беше един от командващите армията на Куо Синйе — съсипан стар човек, един от последните бранители на тази загубена кауза. А Ян Спаен е бил капитан на холандския кораб, който унищожил ескадрата му. Той взел брат ми в плен и го изтезавал до смърт. Предполагам, понятно е как хората, които знаят тази история, са повярвали, че имам зъб на всички холандци и на Спаен конкретно.
	— Искате да кажете, че не е истина? — попита скептично Сано. Един самурай би приел изтезанията и убийството на брат си за лична обида и би подирил отмъщение. Толкова различни ли бяха китайците? На борда на джонката акробатът изпълни впечатляващо задно салто, след това се поклони на игумена. Лиу Юн вдигна ръка в жест за благословия, а после се обърна и снизходително се усмихна на Сано.
	— Когато постъпих в манастира, се отрекох от болката, страданието и терзанията на земния живот. Изоставих дипломатическата си кариера, богатството и семейството си, за да търся духовно просветление. Някога бих потънал в печал заради смъртта на брат ми, но не и сега, когато приемам скръбта като емоция, присъща на доста по-низшите по дух измерения. Изпитвам единствено радостта от нирвана — вечното, възторженото единение с космоса.
	— Значи не сте обвинявали Ян Спаен за убийството на брат ви и не сте пожелавали смъртта му? — попита Сано, все така невярващ.
	Смехът на игумена прозвуча като свирукане на щурец в месингова храмова камбана.
	— Не съм и не бих го сторил даже и преди да бях загърбил светския живот. Брат ми бе унищожен от собствената си упоритост… Той отказваше да приеме, че Небесният мандат е предаден на владетелите от Манджурия. Ян Спаен и холандската компания „Ист Индия“ бяха просто проводници на неговата съдба.
	Избухнаха още ракети, острата миризма на барут изпълни въздуха. Дим забули небето.
	— Познавахте ли лично Ян Спаен? — попита Сано.
	— Преди да дойда в Япония, оглавявах храм в Батавия, търговското селище на холандците в Индонезия, където има много китайски моряци, търговци и работници — отвърна игумен Лиу Юн. — По онова време Ян Спаен работеше там. Срещнахме се един-два пъти, но не го познавах добре. Холандският ми далеч не е съвършен.
	Като имаше предвид колко добре владее японски, Сано нямаше как да не си помисли, че този надарен езиковед бе усвоил същите умения и по отношение на холандския.
	— Кога научихте за ролята на Спаен в завладяването на Тайван?
	— Година по-късно. Когато един търговски кораб донесе новината в Батавия.
	— Възобновихте ли познанството си с него след пристигането му тук?
	Игуменът се обърна към Дешима. Там пред стражевата кула горяха лампи. Сано не можеше да каже дали леко кривогледите очи на Лиу Юн съзерцаваха и острова или някаква сцена, която само той си знаеше, но спокойното му изражение не се промени нито за миг.
	— Не съм виждал Ян Спаен, откакто напуснах Батавия. Случайността доведе и двама ни в Япония, но не сме имали причина да се срещнем отново.
	Сано знаеше, че трябва да провери дневника за посетители и да разпита хората на губернатора за потвърждение на тези думи, но можеше ли да има доверие на служителите на Нагасаки или на документите им? Наистина случайно съвпадение ли беше, че Спаен и Лиу Юн се бяха озовали в Япония по едно и също време, или пък игуменът бе последвал убиеца на брат си?
	— Как стана така, че ви изпратиха тук? — попита Сано.
	— Предишният игумен почина — отвърна Лиу Юн.
	— Моите началници избраха мен да заема мястото му заради езиковите ми умения и бившата ми кариера на дипломат.
	— Притежавате ли оръжие, ваше светейшество?
	Игуменът отново се изсмя.
	— Не, естествено. Моята будистка вяра забранява насилието и убийството. Нямам нужда от оръжие.
	— Името ви се споменава и във връзка с тайнствени светлини, забелязани край Дешима.
	Игуменът кимна спокойно.
	— Чух за тях, разбира се. Моряците ми носят новини за местните събития, но самият аз никога не съм виждал тези светлини. С изключение на специалните случаи, като този, се оттеглям веднага след вечерната служба по залез-слънце и не излизам от жилището си преди зазоряване. Моите служители могат да потвърдят това, ако желаете.
	— Значи не знаете каква е причината за тези светлини? — попита Сано разочарован. Дори ако тайнствените светлини наистина бяха свързани с убийството на Спаен, той все още не разполагаше с никакво обяснение за тях. А и игумен Лиу Юн току-що представи алиби за нощта, в която Спаен е бил убит.
	Сянка на нетърпение пробяга по невъзмутимите черти на духовника.
	— Има много любопитни явления на този свят. По време на моите пътувания съм виждал пращящи светлини да просветват нагоре-надолу по мачтите на корабите. Виждал съм как огнено кълбо пада от небето и подпалва цяла къща. Виждал съм вихър да унищожава град и огромна яма да поглъща цяло стадо волове. Такива явления, в това число светлините в пристанището на Нагасаки, със сигурност са проявления на духове. Възможно е някои хора да умеят да ги предизвикват, но аз не мога, защото не съм магьосник.
	Екипажът на джонката спусна две малки лодки във водата. Моряците в тях загребаха към кея. Свещениците внимателно поставиха златната статуя в първата лодка. Морякът във втората извика на игумена.
	— Ако имате още въпроси, можете да ме намерите в храма — каза Лиу Юн. — Сега трябва да придружа бога на морето до кораба, за да може да го дари с благословията си.
	С блага усмивка игуменът се поклони на Сано и после позволи на подчинените си да му помогнат да се качи в лодката. Съпроводени от песнопенията на свещениците на кея, от разцъфващите в небето ракети и виковете на моряците, които ги очакваха на джонката, лодките се плъзгаха към кораба. Сано не вярваше, че игумен Лиу Юн е надживял мъката по смъртта на брат си, както твърдеше. Китайската и японската култура не бяха чак толкова различни, конфуцианската всеотдайност към рода господстваше и в двете и едва ли можеше да бъде погълната изцяло от религиозен плам. Същата тази и лоялност можеше да накара братството на някой свещеник да представи за него фалшиво алиби. Лиу Юн имаше достъп до оръжие и превоз, който да го откара до Дешима и обратно по вода. Китайците — изобретатели на барута, фойерверките и други магически неща — със сигурност можеха да произведат тайнствените светлини. Но все пак Сано не можеше да арестува Лиу Юн само заради наличието на мотив и на слухове. Можеше ли да открие очевидци, които да си си спомнят, че игуменът се е намирал близо до Дешима преди две вечери?
	Врявата откъм морето се засили. Сано отмести поглед по-нататък и разбра, че сега шумът идва откъм една баржа, която тъкмо пускаше котва в един охранителен пункт на пристанището. Моряците се изсипаха на кея, а паническите им викове отекнаха над водата. Обзет от страшно предчувствие, Сано забърза нататък. На крайбрежната улица спря някакъв войник, който тичаше към града.
	— Какво става? — попита Сано напрегнато.
	— О, добре, че сте вие сосака сама — възкликна задъхан войникът. — Неприятности с холандския кораб. Нося ви ужасна новина! Вчера предадохме вашето съобщение на капитана на холандския кораб и той побесня заради допълнителното забавяне на кораба — избърбори войникът. — Днес реши, че ви няма доверие и че няма да проведете справедливо разследване на убийството. Смята, че японците избиват сънародниците му на Дешима и възнамеряват да накажат за престъплението невинни холандци. Каза, че ако не му занесете главата на японеца, убил Ян Спаен, и не позволите до два дни на екипажа да слезе на брега, ще заличи Нагасаки от лицето на земята!
	Онемял от ужас, Сано гледаше към морето. Холандците бяха реагирали така, както се бе опасявал; подозренията му относно капитан Ос се оказаха основателни. Амбициозният варварин възнамеряваше да използва убийството на Спаен като повод Холандия да обяви война на Япония, да заграби богатствата й и да пороби поданиците й. Сано си спомни разказите за холандските завоевания. Дали да отиде до кораба и да се опита да предотврати заплахата? Не — с ултиматума на варварите нямаше време за дълго пътуване, с което и бездруго едва ли би постигнал нещо особено.
	Набързо подреди мислите си и каза:
	— Предай на капитан Ос следния отговор: _„Моето разследване доказва, че директорът Спаен е застрелян от японец. Ще направя всичко възможно да открия виновника и да го предам на правосъдието. Имате думата ми, че няма да прикрия убиеца, независимо от националността му.“_ Кажи му също, че ще отида при него след два дни с главата на убиеца. Дотогава почтително моля за неговото търпение.
	— Да, сосакан сама — поклони се войникът.
	— Ще уведомя губернатор Нагай за случилото се — каза Сано.
	Той се върна при коня си, яхна го и потегли към града. От умората крайниците му бяха натежали, старата рана на ръката го болеше, както и главата от мисли за всичко, което трябваше да направи през следващите два дни: да изкопчи истината от коменданта Охира и стражите на Дешима, да проследи и връзката на убийството с християнската религия и да ги разпита повторно Пеони, Урабе, Кийоши и игумен Лиу Юн, чиито истории се нуждаеха от очевидци, за да потвърдят или да отхвърлят казаното. И най-сетне, трябваше да усмири неподчинението на Хирата. Докато вървеше край порутени къщи и по тъмни алеи, Сано предусети опасност. В бедняшкия квартал рибарите, които ставаха рано сутрин, по това време вече отдавна спяха. Светеха само фенерите над портите на отделните квартали. Единствените пешеходци, които видя, бяха няколко пияни самураи. Сано яздеше с повишена бдителност, да не би да се натъкне на бандит или разбойник, и постоянно държеше ръката си върху дръжката на меча. Напрягаше изтощеното си съзнание да остане нащрек. Пътят се заизкачва по хълма. На върха на баира Сано се обърна, за да прецени колко се е отдалечил. В небето над пристанището плаваше нащърбена луна с цвят на слонова кост и сиянието й проблясваше по тъмните води и по силуетите на закотвените кораби. Черната плащаница на мрака бе обвила брега, по който се мяркаха само слабите светлинки при патрулния участък на пристанището и при кулата на Дешима.
	Изведнъж сърцето му заби учестено. Някъде далеч над водата, около скалите в източна посока, бързо проблесна ярка зелена светлина пет пъти подред. После на нейно място грейна морава, последвана от няколко премигвания в ослепително бяло. Сано не откъсваше поглед от тях. Светлините се повториха в същата последователност и започнаха да се придвижват към Дешима.
	Той обърна коня и се понесе надолу по хълма. Налагаше се срещата му с губернатор Нагай да почака. Сега му се удаваше възможност да разследва тайнствените светлини на Нагасаки и да установи ролята им в убийството на холандеца.
	Лъкатушещият път го изведе на обиколна пътека, която свършваше до пристанището. Сано погледна към водата и видя светлините да проблясват на половината път до Дешима. Профуча през неохраняваната порта, чиито пазачи сигурно се бяха разбягали от страх. Пешеходците бяха изчезнали. Нощта изглеждаше неестествено тиха, сякаш притаила дъх в очакване опасността да отмине. Сано стигна до брега. Нямаше жива душа. Дали пристанищната охрана също се е изпокрила заради духовете? Сано започна трескаво да прехвърля възможностите в ума си. Ако светлините са от устройство, създадено да всява суеверен ужас и да прогонва хората от пристанището, значи си има работа с цяла банда престъпници. Ако пък са природно явление, както бе предположил игумен Лиу Юн, то вероятно убиецът е използвал тяхното прикритие, за да извърши пъкленото си дело.
	Сано подкара коня към патрулния участък на пристанището. Сградата тънеше в мрак и тишина.
	— Хей! Има ли някой там? — извика той.
	Никакъв отговор. Сано се отказа от първоначалното си намерение да вдигне под тревога властите и да получи помощ за залавянето на светлините. Дръпна силно поводите на коня и препусна по крайбрежната улица. Сега светлините присветваха по-ярко и се — приближаваха към портите при самия остров. Той пришпори коня си. Нещо изсвистя силно откъм лявата му страна, профуча край лицето му и издрънча на камъните недалеч от него. Сано се сниши. Конят рязко, се закова на място. Сано се огледа предпазливо с разтуптяно сърце. Веднага разпозна звука и нямаше нужда да вижда стрелата, за да разбере, че някой бе стрелял по него. В посоката, от която бе долетяла — по протежението на крайбрежната улица, имаше нагъсто долепени дюкяни и къщи. Сред покривите им се движеше неясна фигура. Сано погледна към морето. Светлините приближаваха портите на Дешима. Над тях се издигаше черен дим. Гърлото му бе сковано от вълнение. Вместо да потърси прикритие, той препусна към Дешима.
	Втора стрела прелетя над главата му. Явно стрелецът не желаеше присъствието му около Дешима в този момент. Сано обърна коня си в противоположната посока, за да заблуди убиеца, че се е отказал да ходи към острова. Въпреки това трета стрела за малко да се забие в петата му. Сано погледна през рамо и видя загадъчните светлини да проблясват в лилаво, зелено и бяло досами портите на Дешима. Той сви наляво и пое нагоре по една улица, която водеше към вътрешността на рибарския квартал. Спря, за да се огледа. Улицата беше пуста. Издадените балкони на къщите спираха лунната светлина. Тутакси една стрела профуча над рамото му и се удари в стената на постройката наблизо. Сано изсумтя раздразнено — тайнствените светлини сигурно бяха вече на Дешима. Трябваше да ги залови и да открие източника им!
	В този миг долови тропот над главата си. Видя стрелеца, облечен в черно, с голям лък в ръка да коленичи на един покрив и да се прицелва. Стрелата го улучи в дясното рамо и се заби със страшна сила в костта. Той се прекатури от коня и се стовари тежко на хълбок. Извика от болка. Опипа пръчката на стрелата, пронизала ключицата му. Топла кръв потече по ръцете му. Не смееше да изтръгне стрелата, защото се боеше, че кръвта ще бликне още по-силно и ще влоши положението. Но не можеше да остане тук и да чака следващото фатално попадение. С мъка се изправи на крака. Стъпките на стрелеца заглъхнаха — явно нападателят се отдалечаваше. Сано посегна към меча си и изкрещя:
	— Върни се, страхливецо!
	От рязкото движение силна болка отново прониза рамото му. Нуждаеше се от незабавна лекарска помощ, иначе раната можеше да го осакати завинаги или дори да се окаже смъртоносна. Искаше му се да продължи преследването на тайнствените светлини, но трябваше да се върне вкъщи незабавно. С болезнена гримаса се качи отново на коня си, притисна с ръка раната и продължи бавно да се изкачва по смълчаните улици. Кой ли бе стрелецът? И защо се измъкна, без да го довърши? Дали бе изпратен от дворцовия управител Янагисава? Или е убиецът на Ян Спаен, уплашен, че Сано твърде много се е доближил до истината? Или пък е някой друг, който не желае тайната на загадъчните светлини да бъде разкрита?


	Глава 14

	Когато се добра до квартирата грохнал, немощен, облян в пот и кръв, Сано се срути пред портата. Двамата стражи пред нея му помогнаха да влезе вътре.
	— Сосакан сама! О, не! Господарю! — извика Хирата и дотича по коридора да го посрещне. След него ситнеше някакъв слуга с изпъкнали очи и нацупена уста. — Какво ви се е случило?
	— Простреляха ме. На пристанището — обясни Сано на пресекулки. — Доведи лекар.
	— Няма нужда от доктор, почитаеми господарю — обади се слугата с лице на риба. — Стария шаран на вашите услуги. Най-добрият лечител в Нагасаки, ако ми простите дързостта. Един момент, моля. — Той се затътри към кухнята.
	В спалнята Хирата запали лампите и постла футона. Сано с благодарност легна на него. Болката бе станала пулсираща и разкъсваше горната дясна част на тялото му. Затвори очи и се опита да прогони страха, че ще загуби ръката, с която държеше меча си. Хирата коленичи до него.
	— Гомен насай, съжалявам, но трябва да ви съблека. Ще се постарая да не ви боли… — той разряза с остър нож наметалото и кимоното. Сано потръпна, като видя, че са прогизнали от кръв. — Кажете ми какво се случи — гласът на Хирата прозвуча глухо, все едно идваше от много далеч.
	Сано обясни как го бяха простреляли, сподели и какво смята за причината. Разговорът му помагаше да остане в съзнание. Навъсен, Хирата събра съсипаните дрехи.
	— Стражите на Дешима се упражняват в стрелба с лък. Видях ги пред стражевата кула вчера. Може някой от тях да ви е прострелял?
	— Възможно е, но значи те стоят зад убийството на Спаен и всичко, което става на Дешима… — силите му се изчерпаха. Единственото, което искаше, бе да се погрижат за раната му и после да си почине, преди да съобщи на губернатор Нагай за ултиматума на капитан Ос. При все това имаше нещо, което не търпеше отлагане — да смъмри Хирата за неподчинението му. — Не биваше да се доближаваш до Дешима — каза Сано, — нито да разпитваш пазачите. Не биваше да ходиш и до квартала на удоволствията. Заповядах ти да стоиш настрана от разследването. Пренебрегнал си заповедите ми. Утре сутринта заминаваш за Едо!
	Преди Хирата да може да отговори, в стаята влезе Стария шаран — в едната ръка носеше кофа с вода, а в другата крепеше отрупан поднос.
	— С моя помощ скоро отново ще бъдете в добро здраве, господарю — каза той. Остави товара си на земята и коленичи до Сано. Докато оглеждаше раната, още повече сви устни. — Фасулска работа! Раната е плитка, а и върхът на стрелата е малък и тънък. Имате късмет. Само трябва да махна пръчката и да избутам острието от другата страна — той взе от подноса си нож. — Боя се, че ще боли.
	— Свършвай по-бързо — отвърна Сано и обърна лице към стената.
	Слугата докосна стрелата и болката пламна. Сано стисна зъби, докато ножът разрязваше кордите, които свързваха пръчката на стрелата с острието. От очите му неволно бликнаха сълзи.
	— Съжалявам, господарю, съжалявам. Вече свършвам — нареждаше успокоително Стария шаран. — Ето! Готово!
	Мълниеносна болка прониза Сано — острието се плъзна напред и разкъса тъканите и кожата. Той подскочи рязко. Болката изтръгна вик от гърлото му, после се уталожи. Отвори очи и видя победоносното лице на Стария шаран, който стискаше острието.
	— Най-лошото свърши — успокои го слугата и притисна раната с парче плат, за да спре кръвта. — Сега ще ви помогна да се почувствате по-добре. Изпийте това, моля.
	Хирата повдигна главата на Сано и Стария шаран поднесе към устата му купичка с димяща течност. Сано усети вкуса на женшен — за успокояване на нервите, на орлови нокти — за предпазване от възпаление, на куркума — за притъпяване на болката, и на шафран — за възстановяване на силите. Легна отново и се отпусна, а Стария шаран почисти кръвта от тялото му и проми раната със силен екстракт от зелен лук — срещу загнояване и треска. Силите му се възвръщаха, но душата му потъна в меланхолия. Спомни си нощта, когато войниците го бяха преследвали в замъка Едо и го бяха пребили, а Аой излекува раните му точно с тези лекарства. Същата нощ се любиха за пръв път. За да прогони познатия мъчителен копнеж, Сано се обърна към Хирата по-остро, отколкото бе възнамерявал.
	— Чу заповедите ми. Да се надявам ли, че този път ще се подчиниш?
	Хирата бе застанал до вратата, за да не пречи на Стария шаран.
	— Но вие се нуждаете от помощта ми! Ако бях с вас, може би щяхме да заловим светлините. Можех да ви защитя…
	Стария шаран разбра, че имат нужда да останат насаме, и каза:
	— Млади господарю, бихте ли притиснали с ръка листата от лук ето така, аз ще се върна ей сега.
	— Кажи на коняря да приготви коня ми — поръча Сано на Стария шаран. — Трябва да отида при губернатора.
	— Длъжен съм да ви кажа, че не бива да пътувате във вашето състояние, господарю. Кръвта спря, но ще потече отново, ако се раздвижите.
	— Тогава пригответе паланкин.
	— Но… Добре, господарю — слугата се поклони и се оттегли.
	Хирата притисна листата от лук върху раната. Сано усети загрижеността на своя помощник. Устоя на порива да приеме негласното предложение за помощ и тихо рече:
	— Ако беше с мен тази нощ, можеше сега ти да лежиш тук — каза Сано. — Това разследване е опасно. Не искам да се замесваш… — замълча и след малко добави: — Не бих понесъл да загинеш или да си навлечеш неприятности.
	Лицето на Хирата излъчваше тревога:
	— Но аз… трябва… разберете… трябва… — докато Хирата се червеше и заекваше, Сано чакаше с интерес да чуе защо неговият помощник е тъй последователен в своето неподчинение. Но Хирата нямаше склонност към откровения, затова накрая поклати глава и изтърси: — Мой дълг е да се изправям срещу опасностите с вас или да умра вместо вас. Ако не го сторя, ще съм вовеки опозорен. По-добре да съм мъртъв. Самурай, който не може да защити своя господар, изобщо не е самурай.
	Сано сподави една въздишка. Тук, в Нагасаки, цялото прикривано досега напрежение от изминалата година изплува на повърхността. Не можеше да отрече правото на друг самурай да следва Бушидо, но не можеше и да отстъпи, без да подрони авторитета си. Пък и нов отказ щеше съвсем да отчужди Хирата, ако — дай, Боже — двамата оцелеят в това разследване.
	— Утре може да провериш къде е бил игумен Лиу Юн през нощта на убийството — рече Сано и разказа на Хирата целия си разговор с китаеца. — Открий дали има или пък някога е имал оръжие. И дори не си помисляй да ходиш на Дешима, защото, ако те хвана там, ще напуснеш Нагасаки.
	— Да, сосакан сама — в гласа на Хирата и в изражението му се долавяше горчивина: Сано пак се бе изхитрил да го предпази, като му възложи да разследва заподозрян, който не е нито холандец, нито японец.
	Стария шаран се върна, наложи още листа от лук върху раната и попита:
	— Чувствате ли се по-добре?
	— Да, благодаря — отвърна Сано.
	И добре, че беше наистина така, защото му предстоеше да предаде на губернатор Нагай вестта за военната заплаха на холандците. А утре — да побърза да разреши случая с убийството навреме, за да спаси града и живота си.


	Глава 15

	Наближаваше полунощ и кварталът на удоволствията искреше в обичайното си веселие. По тераси и балкони се вихреха забави, музика и смях се лееха навън през отворените врати. По ярко осветените улици се разхождаха самураи, селяни и търговци, а жени в пъстроцветно облекло подвикваха закачливо към тях. Всички чайни бяха препълнени.
	„Полумесец“ също бе претъпкан с посетители. Пеони чуваше врявата на увеселението от стаята си в дъното на втория етаж. Тя кършеше ръце и крачеше пред отворения прозорец. Лампата на ниската маса отпечатваше неспокойната й сянка върху голите стени. Молеше се чаканият посетител да дойде, преди Минами да забележи, че тя не сервира питиета на забавата.
	Цял ден бе примерна и послушна, да не би да я изпратят в арабското селище. Но ако тази нощ не успееше да спечели свободата си, със сигурност я очакваха дълги дни на болка и унижения, дълги нощи на страдание и кроежи за бягство. Онзи хитър сосакан можеше да разкрие истината за Дешима и за убийството на Спаен, преди тя да успее да се облагодетелства от доказателствата, които притежаваше.
	Някакъв шум навън я накара да замре на място. Тя притисна лице до решетките и погледна надолу към алеята. Някой се движеше в оскъдната светлина — мъж в наметало с качулка. Спря до вратата. Огледа се дали наоколо има някой, повдигна дрехите си и се облекчи върху стената.
	Пеони стисна решетките, падна на колене и затвори очи. Може би не е получил съобщението й. Може да не е намерил парите. Разочарованието смазваше сърцето й. Тя се надигна и отново погледна през прозореца. Алеята оставаше все така пуста. Пеони се дотътри до скрина и след миг колебание измъкна лакираната кутия, в която се намираше съкровището й. Възнамеряваше да го пази скрито на сигурно място, докато получи парите, но се нуждаеше от утехата, която то й даваше. Коленичи и постави кутията на масата до лампата, после махна фибите от косите си. Блестящият черен водопад се струйна по раменете й. Сложи огледалото пред лицето си и започна да разресва косите си. Ритмичното движение и чувственият допир подобриха настроението й. В замъгленото огледало грозното й отражение се усмихна, докато тя си фантазираше за бъдещето. Видя се с пари в ръката да минава през салона за гости. Тълпата ще се подиграва, Минами ще се намръщи и ще каже: „Къде беше, Пеони? Гостите искат да потанцуваш «Реката приижда, приижда»“. Пеони ще отговори: „Никога вече няма да танцувам за теб“ и ще хвърли парите в лицето му. Представи си как ще си купи къща и ще си наеме прислужница, как ще минава през търговския квартал в украсен паланкин и ще пазарува каквото й хрумне. Харченето на пари ще й вдъхва онова чувство за власт, което иначе извличаше от кражбите. Новата й спалня ще бъде обзаведена с лакирани скринове и маси, позлатени фрески и цветни паравани. Ще се обляга на копринени възглавници, облечена в червено атлазено кимоно, и ще гледа как срамежлив младеж влиза в стаята.
	— Добре дошъл — ще прошепне тя.
	Тя ще донесе въжетата, веригите, ножовете, камшика, револвера. „Не се бой“, ще каже, докато го въвежда в този тъй чувствен вид любов, който бе научила от холандеца.
	В коридора пред стаята й подът проскърца. Фантазиите й се изпариха, тя уплашено изпусна гребена и огледалото.
	— Минами!
	Трябваше да се скрие. Не можеше да допусне той да я завлече долу на празненството, не и сега, когато нейният посетител все още можеше да дойде. Скочи на крака, но в бързината блъсна лакираната кутия. Освободеният капак отхвръкна. Пеони простена, обхваната от безумна паника. Трябва да изгаси лампата и да излезе, незабавно! Но не можеше да остави съкровището да лежи така открито. Нерешителността й я обрече — вратата се отвори. Пеони гледаше безпомощен, но и кършеше ръце. Успя да вдигне поглед и… въздъхна в прилив на облекчение: — О, това си ти! — извика тя.
	Чаканият посетител носеше под мишница платнен вързоп. Влезе в стаята и затвори вратата. Тя неволно погледна към отворената кутия. Той проследи погледа й и веднага позна собствената си вещ. Пеони бързо си застана между него и съкровището.
	— Дай ми парите и ще си я получиш обратно — изтърси обезпокоена, защото нещата не се развиваха по начина, който бе планирала.
	Той се приближи и започна да развива вързопа. Пеони долови миризмата на алкохол и цигарен дим. Радостно предчувствие разсея безпокойството й. Тя се усмихна и протегна ръце. Тогава той отметна плата. Вместо парите, които бе очаквала, Пеони видя в ръката му нож и прочете в очите му зли намерения. Отвори уста, но думите замряха в гърлото й. Триумфът се превърна в ужас. Тя отстъпи неуверено назад и вдигна сключените си ръце в молитва за пощада.
	— Не, моля те, просто я вземи и си върви — рече тя трескаво.
	Без да каже нищо, той продължи да пристъпва към нея, докато гърбът й опря в стената. Тогава замахна. Дългото блестящо острие на ножа разсече гърлото й. От болка й притъмня пред очите. Опита се да крещи за помощ, но се чу само клокочене. Топла солена кръв изпълни устата й. Тя притисна раната, но кръвта бликна по ръцете й. Обзе я замайваща слабост. Свлече се по стената и падна сгърчена на пода. В своя ужас видя как той се обръща, навежда се и посяга към кутията.
	В този миг мракът се спусна и погълна всички форми и звуци. Чуваше единствено безмилостните удари на сърцето си, което изпомпваше кръвта от тялото й. Беше отново на осем години и тичаше надолу по алеята с откраднатата кукла в ръце. После нечии силни ръце я сграбчиха и я повлякоха все по-дълбоко в мрака. Чу как ударите на сърцето й замират. Тя, чевръстата хитра крадла не успя да избегне смъртта.


	Глава 16

	Упоен от лекарството, което му бе дал Стария шаран, Сано спа до късно следобед на другия ден. Спомни си за ултиматума на холандския капитан, облече се припряно и нареди незабавно да оседлаят коня му, напрегнат да навакса изгубеното време. После препусна навън от портите.
	Времето се бе променило значително. Вятърът бе утихнал и слънцето отново прежуряше от забулено в мараня небе. Влага пропиваше топлия въздух, заглушавайки уличните шумове и насищайки мириса на море, риба и канализация. И не само времето се бе променило. За една-единствена нощ Нагасаки бе станал враждебен. Някой в този град искаше смъртта на Сано.
	В отговор на съобщението на капитан Ос предната вечер губернатор Нагай бе свикал съвет от висши служители.
	— Да се удвои броят на патрулите — заповяда той на началника на охраната. — Всички да застъпват на извънредни дежурства, съберете и още хора от именията на даймио. Искам две лодки да държат под постоянно наблюдение холандския кораб и всеки час вестоносци да ми докладват за положението. Подгответе бойните кораби. Струпайте клади по върховете на хълмовете и бъдете готови да ги запалите, за да привикате войски от околните провинции — обърна се към йорики Ота и нареди: — Да се удвои броят на служителите на реда по улиците в случай на безредици, когато жителите научат вестта. Незабавно струпайте боеприпаси на пристанището и по бойните кораби. Ще поддържаме това извънредно положение, докато сосакан Сано не удовлетвори изискванията на холандците.
	Всички обърнаха неодобрителни погледи към Сано.
	— Надявам се да открия убиеца в рамките на два дни — каза той, опитвайки се да придаде на гласа си нужната увереност. Докато не възстановеше авторитета си пред висшите служители на Нагасаки, разследването му щеше да куца. А провалът би означавал край както за кариерата му, така и за града. Той бързо предаде в резюме разговорите си с Пеони, Урабе и игумен Лиу Юн.
	Губернатор Нагай се навъси.
	— Вие искате да припишете убийството на японски граждани?
	— Те са имали мотив, възможност и по-голям достъп до оръжия от останалите заподозрени — отвърна Сано.
	Слушателите си размениха непроницаеми погледи и атмосферата в помещението се промени. Сано усети налягане в ушите и върху кожата си, като при наближаваща буря.
	— Да. Добре — каза губернатор Нагай. — Но се боя, че щом толкова се стремите да обвините в престъпление сънародник, няма да ви се размине само с повърхностна рана от стрела.
	Сано не бе споменавал за инцидента.
	— Кой ви каза за нападението? — попита той.
	Нагай се усмихна бегло.
	— И аз си имам източници.
	Или шпионската мрежа в Нагасаки бе много резултатна, или Нагай бе поръчал покушението.

	Сано разбра, че не може повече да разчита на съдействие от страна на градската управа. Оставаше му последната нишка — да проследи християнската следа в убийството и да види къде ще го отведе.
	Затворът на Нагасаки представляваше комплекс от мрачни постройки с керемидени покриви в края на града. Стражеви кули се извисяваха над ограждащия ги висок каменен зид. В непосредствена близост имаше само схлупени колиби, в които живееха дрипави селяни. Затворите бяха места на смърт и скверност, затова никой не отиваше там доброволно.
	Сано слезе от коня пред обкованата с желязо порта на затвора, огледа минувачите и забеляза позната фигура — шкембелията пазач от неговата къща. Появата му можеше и да е съвпадение, но Сано предпочете да вярва, че мъжът го следи. Или изчаква удачна възможност да го убие?
	— Искам да се срещна с началника по премахване на християнството в Нагасаки — каза Сано на един от стражниците при портата.
	— А-а, главният гонител Даношин Мурашиге. Ще ви заведа при него.
	Сано завърза коня си при портата и последва своя придружител в голям двор, където други стражи охраняваха пръстени пътеки между постройки с напукани хоросанови стени. От малки, препречени с решетки прозорци долитаха писъци и стенания. Пазачът го преведе през тъмни коридори, каменни стълби и още порти и накрая се озоваха на най-високото ниво в затвора. Стигнаха до помещение, в което няколко самураи бяха коленичили пред неголям подиум. Зад ниско бюро се бе настанил главният гонител Даношин.
	Беше пълен мъж на средна възраст с меката отпуснатост на човек, привикнал към обилна храна и липса на всякакви физически упражнения. Тесните му очи бяха потънали в подпухнала плът, а над шията му се гънеше двойна брадичка. Устните му бяха пълни и алени, с повдигнати ъгълчета, като че ли непрестанно се подсмихваше. Беше облечен в лъскаво копринено кимоно на морави перуники. Имаше вид на отдаден на бездействие бюрократ, но в същото време властните му маниери и строгият му тон налагаха на присъстващите атмосфера на военна дисциплина и ред:
	— Трябва да увеличим усилията си за прогонване на християнството от Япония! Трябва да увеличим дневната бройка на жителите, които полагат клетва срещу християнството, от сто на двеста души! И седмично да претърсваме по сто вместо по петдесет къщи за християнски кръстове, икони и свещени писания! Сега сте свободни.
	Претърсвачите напуснаха помещението и главният гонител кимна към Сано:
	— Добре сте дошъл, сосакан сама. Искате да инспектирате операциите за борба с християнството в Нагасаки? Ще установите, че сме постигнали значителни успехи в ограничаването на разпространението му. Само че простолюдието здраво се е вкопчило във вярата си. Пълното изкореняване ще отнеме време.
	Сано се приближи към подиума, отвори платнената си кесия, извади от нея разпятието и обясни, че са го намерили върху трупа на убития Спаен.
	— Опитвам се да открия собственика на този кръст… — завърши той.
	Главният гонител взе разпятието от ръцете на Сано. Докато разглеждаше изкусните инкрустации, бледият му дебел език се плъзна по устните му и ги навлажни с лъщяща слюнка.
	— Хубав екземпляр на испанското изкуство — каза Даношин. — Такива не се срещат често. Повечето от тях са унищожени. Последния път, когато се появи такъв кръст, беше преди десетина години. Аз лично надзиравах претопяването на всички златни и сребърни предмети. В този смисъл трябва да заключа, че това разпятие е принадлежало на варварин, който го е донесъл в Япония и го е оставил върху трупа на директор Спаен, след като го е убил… — той се усмихна и очите му се свиха в цепки, потънали в подпухнала плът.
	— Но доколкото разбрах, всички предмети, свързани с християнската религия, се отнемат от холандците още при влизането им в Япония — възрази Сано — и не им се връщат преди окончателното отплаване на кораба.
	Даношин сви рамене.
	— Варварите са хитри. Вероятно са скрили това и кръстче толкова добре, че не е било намерено при претърсването — той върна разпятието на Сано с категоричност, която предполагаше край на обсъждането.
	Сано обаче продължи да упорства:
	— Има ли тукашни хора, които подозирате в изповядване на християнството?
	Главният гонител сви раздразнено устни.
	— Няма да намерите убиеца сред тях. Когато разкрием християнска група, арестуваме всичките й членове. Интернираме и сподвижниците им, за да предотвратим опасността от зловредно влияние. В момента няколко души са под наблюдение и ако някой от тях се опита да доближи Дешима, незабавно ще бъде задържан. Полагаме значителни усилия да осуетим всякакви контакти между японци християни и варвари. На този етап резултатите са много успешни. Елате. Ще ви покажа — той стана и изведе Сано навън през една охранявана врата. — Добре дошли в отделението за християни към затвора в Нагасаки.
	Сано знаеше, че християнството е покълнало в Япония именно в Нагасаки и открай време тук е най-голямото съсредоточие на покръстени японци. По време на Великото гонение и мъченичество, преди около седемдесет години, в града са били разрушени всички църкви, а над шестстотин и двайсет християни са били обезглавени или изгорени на клада. Бе чувал, че сегашната управа на Нагасаки продължава безмилостното изтребление на оцелелите християни. Но първото впечатление от християнското отделение в затвора сякаш опровергаваше тези слухове. В оградения двор имаше десет спретнати колиби със сламени покриви. Животът в тях течеше мирно и тихо.
	— Това е основната част на християнската общност в Нагасаки — обяви Даношин с горд жест. — Шейсет души заедно с децата. Заключени са тук, за да не пакостят. Разрешава им се да продават стоките, които сами изработват, и да задържат парите — продължи главният гонител. Сано тъкмо се канеше да похвали главния гонител за хуманното отношение към затворниците и да попита дали може да ги разпита за другарите им извън затвора, когато Даношин добави: — Може да си помислите, че ги държим твърде свободно, но суровото наказание само ги кара с още по-голям фанатизъм да се придържат към вярата си. Превръща ги в мъченици, които печелят още повече люде за християнската вяра. Отнасяме се с тях добре, за да имат прилично поведение… — главният гонител облиза устни и се ухили с мръснишка усмивка. — Съсредоточил съм усилията си върху няколко избраници, които според мен могат да станат чудесни информатори. Сам ще се уверите! — Даношин отведе Сано в малко скътано ограждение. От прикрепен на кол скрипец висеше на въже, привързано към глезените му, един мъж. Главата и торсът му се полюшваха в специално издълбана в земята яма. Цялото му тяло бе обвито в мръсен конопен чувал, с изключение на дясната ръка, която се полюшваше свободна. Двама стражи очакваха самопризнанията му. Сано се втренчи в него ужасен. — Този вид мъчение е измислен от губернатора, управлявал Нагасаки преди седемдесет години — поясни Даношин. — По този начин принудил един свещеник йезуит да се откаже от вярата си. Освен това карал жени християнки да се влачат голи по улиците, където били насилвани от хулигани. После ги хвърлял в корита, пълни със змии… — главният гонител беше се ухилил и в ъгълчетата на устата му се събираше слюнка. — Жените бързо-бързо се отказвали от вярата си… — той сграбчи въжето и издигна затворника над ямата. Лицето на мъжа бе мораво и подпухнало, очите му — отекли и затворени. Кръв се стичаше от устата, носа и ушите му. Обръснатото му теме и събраната в кок коса подсказваха, че е самурай. Устните му се движеха в пресеклив шепот: „Господи, помилуй…“ Даношин се взря в лицето на затворника: — Тук е от четири дни. Тодзо, готов ли си да се откажеш от вярата си и да ми кажеш имената на други християни, които познаваш? Ако е така, просто вдигни ръка и аз ще те освободя.
	Ръката на затворника остана увиснала.
	— Господи… Исусе… Пресвета Дево Марийо… — шепнеше той.
	Макар и възпитан да презира християните и да приема безпрекословната власт на бакуфу, Сано се възхити на смелостта на този затворник. Ненавиждаше изтезанията и онази извратеност, която караше Даношин да се наслаждава на нещо толкова отвратително. Сано бе положил кръвна клетва да се бори с християнството, но не можеше да позволи такова ужасно насилие над един безпомощен събрат самурай. Целият му гняв към жестокия, потиснически режим на Токугава отново избухна в него.
	— Свали го! — нареди Сано.
	Даношин зяпна:
	— Но той все още не е показал желание за съдействие.
	— Не ме интересува. Свали го! Веднага!
	— Добре. Щом заповядвате… — главният гонител сви рамене и нареди на раболепните си слуги да смъкнат затворника на земята. После хвърли към Сано поглед, изпълнен със зле прикрито негодувание. — Четири дни работа на вятъра! Човек не би допуснал, че точно на човек като вас ще му хрумне да съчувства на християнската измет.
	Сано не се принизи дотам, че да отвърне на обидите. Само изгледа Даношин от глава до пети и нареди:
	— Напуснете!
	Веднага щом остана насаме със затворника, Сано коленичи и разхлаби здраво стегнатия чувал. Гърдите на Тодзо се повдигаха и отпускаха бавно, в ритъма на едва доловимо вдишване и издишване. Устните му безмълвно шепнеха имената на християнските божества.
	— Тодзо — промълви Сано. — Чуваш ли ме?
	Отеклите очи с мъка се отвориха. Кървава пелена бе замъглила еклерите.
	— Господи помилуй — прошепна Тодзо през кръвта, която бликаше от устата му.
	Сано сграбчи свободната ръка на мъжа.
	— Изпитанието ти свърши — каза той. — Сега вече можеш да умреш спокойно.
	— Да умра… да! — Тодзо се усмихна. — Да отида… в свещеното царство… небесно — той се взря с благоговение в небето. — Защото Бог е ликуване… — дълбока, разтърсваща кашлица сгърчи тялото му. Кръв бликна от устата му. Той затрепери неудържимо. Предсмъртната агония, изглежда, му отне куража и вярата, а болезнената реалност, че животът го напуска, прогони видението за божествени селения. Първичен ужас проясни и изостри погледа му. — Не! Не искам да умра. Страх ме е! — ръката му сграбчи десницата на Сано със силата на отчаянието. — Моля ви, спасете ме! Ще направя, каквото пожелаете. Отказвам се от християнската религия… плюя на Бог… заклевам се във вечна вярност… към шогуна…
	— Тихо — призова го Сано. — Отдъхни си.
	— Ще ви кажа всичко, което искате. Само не ме оставяйте да умра!
	Сано поднесе разпятието към очите на Тодзо и попита:
	— Откъде е това? Кой е собственикът му?
	— Варварите… Дешима… тайна мрежа. Християнска контрабанда… верига куриери от холандците до моите сънародници… — Тодзо се закашля и дъхът му секна.
	— Кой оглавява тайната мрежа? — попита Сано припряно.
	— Ъгх… ъгх… — жестока конвулсия сгърчи Тодзо и в гърлото му забълбука кръв. После тялото му застина.
	Разочарован, Сано сведе глава в безмълвна молитва за духа на този човек. Отпусна безчувствената ръка на Тодзо на земята и се върна в канцеларията на Даношин.
	Главният гонител вдигна поглед от своя подиум.
	— Значи Тодзо издъхна? — попита той, съдейки по изражението на Сано.
	Сано кимна.
	— Отрече ли се от вярата си, каза ли ви нещо, преди да умре? — попита Даношин с надежда.
	Без колебание Сано отвърна:
	— Не, нищо.
	Откъслечните думи на Тодзо донякъде разкриха какви биха могли да бъдат причините за убийството на Спаен. Имаше само един начин да ги докаже — и то още същата вечер.
	Сано напусна затвора и тъкмо се канеше да яхне коня си, когато двама воини се приближиха до него и казаха:
	— Имаме за вас спешно съобщение от йорики Ота… — Сано се досети, че вероятно шкембелията им бе казал къде да го намерят. — Куртизанката Пеони е мъртва. Моля, елате с нас.


	Глава 17

	Още с пристигането си в дома за удоволствия „Полумесец“ Сано отбеляза мрачната промяна във вида на заведението от последния път, когато бе идвал тук. Бамбукови транспаранти покриваха прозорците, хората съвсем съзнателно заобикаляха мястото, куртизанки надничаха страхливо от съседните домове. Един дошин и трима цивилни охраняваха входа, където собственикът Минами крещеше пребледнял от гняв:
	— Не мога да си върша работата, когато цялата къща е пълна с полиция! Клиентите ми се разбягаха. Настоявам да напуснете. Незабавно!
	Дошинът просто скръсти ръце с изражение на вяла търпимост. Минами отскочи встрани и се втренчи в йорики Ота, който точно излизаше от портата.
	— Млъквай или ще те арестувам! — каза му Ота и после поздрави Сано с формален поклон. — Ето ви и вас. Елате. Ще ви отведа при убитата.
	Влязоха в къщата. Още дошини и техните помощници стояха в осветената приемна, говореха и пушеха. В сумрачните коридори изплашени слуги се притискаха до стената, за да направят път на Сано и Ота.
	— Как е умряла? — попита Сано.
	— Самоубийство. Ще видите… — йорики Ота го отведе на горния етаж, където се намираха жилищните помещения на куртизанките — ред малки стаички зад стени от хартиени панели. Отнякъде се носеше истеричен женски плач. — Тя е там вътре.
	Пред вратата имаше охрана. Сано предпазливо плъзна встрани дървената плоскост. Лъхна го зловещият метален мирис на смърт. Пазачът донесе един фенер и го окачи на стената. Сано забеляза, че прозорецът е бил отварян, за да се проветри, но в претрупаната стаичка все още бе горещо и задушно. Пеони лежеше на пода до стената с присвити колене, стегнати в полите на пропитите й с кръв одежди. Мухи бяха накацали по покритата със съсирена кръв дълбоката порезна рана, която започваше от лявата страна на врата й и преминаваше през гърлото. Кръв бе текла и от устата й, бе сплъстила дългите й коси в лепкави кичури и бе попила в татамите. В замъглените й очи бе застинал израз на изненада и ужас. В лявата ръка стискаше дръжката на дълъг нож, стърчащ от смъртоносната рана.
	Сано поклати глава със съжаление.
	— Кой я намери и кога?
	— Една от прислужничките. Около обед — отвърна Ота.
	Сано се обърна.
	— И никой не е забелязал липсата й до този момент?
	Ота сви рамене:
	— Минами каза, че вероятно се е измъкнала тайно от празненството предишната нощ, качила се е тук и се е самоубила. После имало безредици — част от гостите се сбили и в суматохата никой не забелязал, че Пеони я няма. Другите момичета били заети с клиенти. Прислужниците не обичали Пеони. Тя била подло момиче, немарлива работничка и крадла, тъй че никой не си направил труда да я потърси на сутринта. После готвачът забелязал кръв, която се процеждала през тавана на килера. Запазихме всичко точно както го намерихме, защото смятахме, че ще искате да го видите.
	Обясненията звучаха смислено и все пак мисълта, че нещо не е наред, натрапчиво се въртеше в съзнанието на Сано. Той заобиколи трупа и отиде до масата. Върху нея имаше огледало, гребен, лампа и лакирана кутия, съдържаща лист фина хартия, върху която с туш бяха изписани някакви йероглифи.
	— Предсмъртното й писмо — поясни Ота.
	Сано забеляза, че докато по масата и по другите вещи имаше петна от засъхнала кръв, писмото бе съвсем чисто. То гласеше:

	Трябва да умра, защото убих мъжа, когото обичам. Беше нещастен случай, но вината е моя.
	По време на нашите любовни игри Спаен сан често носеше пистолет, който иначе криеше в стаята си. Той лягаше на леглото, а аз — отгоре му и насочвах оръжието в него, докато се любехме. Това ни забавляваше, но последния път аз се възбудих твърде много. Пръстът ми неволно натисна спусъка. Пистолетът изгърмя — бум! Спаен сан изкрещя. През дима го видях да лежи мъртъв с кървава рана в гърдите. Бях толкова уплашена, че не знаех какво да сторя. Взех ножа на Спаен сан и се опитах да изчовъркам куршума с надеждата отново да го съживя. Ръцете ми толкова трепереха, че няколко пъти го промуших в гърдите.
	Знаех, че ще бъда наказана, ако някой разбере какво съм направила, затова реших да представя всичко така, все едно е избягал. Облякох му панталоните. Сложих разпятие на врата му и увих тялото му в завивките. Извлякох го навън досами портите при водата. Валеше проливен дъжд, наоколо нямаше никой. Отворих портите и бутнах Спаен сан в морето. Хвърлих ножа и пистолета след него. После се върнах тичешком в стаята му. Измих се, застлах леглото с чисти завивки и се престорих, че спя, когато стражите дойдоха на сутринта.
	Дано духът на моя любовник ми прости за стореното. Дано се срещнем отново в рая и да прекараме цялата вечност заедно.
	Пеони

	— Смятам, че това слага край на нашите проблеми — каза йорики Ота. — Ще наредя да увият тялото, за да бъде откарано на холандския капитан. Ще кажа на пристанищния патрул да уреди ескорта на кораба, а на коменданта Охира да се приготви да ги посрещне тук.
	Сано не отговори. Сценарият, който Пеони предлагаше, изглеждаше достоверен, колкото и обстоятелствата около нейната смърт. Можеше да приключи случая и да оправи холандско — японските отношения, а двамата с Хирата можеха да се заемат с възложената инспекция на Нагасаки. Но как да си затвори очите пред явните несъответствия? Сано се обърна към йорики Ота:
	— Убиецът на Ян Спаен все още не е заловен.
	Йорики Ота рязко повдигна вежди.
	— Но тази проститутка е направила самопризнания. Тя се е самоубила от угризения. Какви доказателства повече са ви необходими?
	— Когато срещнах Пеони вчера — поясни Сано, — тя наливаше чай и решеше косите на друга куртизанка с дясната ръка. Смятате ли, че би се намушкала с нож с лявата?
	Ота сви рамене.
	— Хората правят странни неща, когато съзнанието им е затормозено.
	— Гмуркачите не са извадили нито нож, нито револвер от водите край Дешима. Ами това писмо… — Сано вдигна листа към очите на йорики Ота: — Красиво изписано, чисто… Само че Пеони бе проста селянка. Бих се учудил, ако въобще е можела да пише, камо ли толкова смислено.
	— Значи е имало кой да й го напише — Ота настояваше на своето, но бакъреният му тен потъмня. — Тя е водила мизерен живот. По-ужасен, отколкото на животно; да прибира в леглото си мръсни чуждоземци. Собственикът Минами, клиентите, другите куртизанки и даже слугите са се отнасяли с нея като с измет. Смъртта вероятно е изглеждала по-привлекателна от всичко това. Убийството на любовника й вероятно е било капката, която е преляла чашата. В силите на реда съм от двайсет години. И вие твърдите, че не си разбирам от работата?
	Сано си представи друга зловеща картина.
	— Ами ако снощи тя е дошла тук не да се самоубие, а да се срещне с някого? Той идва; двамата се скарват; той я намушква… — Сано се обърна към йорики Ота. — После, преди да си тръгне, той оставя писмото — без капчица кръв, защото го е държал у себе си… или в кутията…
	Ота се разсмя гръмко.
	— Това е нелепо. Ножът е от кухнята на долния етаж, готвачът го е разпознал. Минами казва, че Пеони непрекъснато е задигала разни неща. Самата кутия също е крадена. А и кой ще иска да убие тази гнусна проститутка?
	— Убиецът на Ян Спаен — отвърна кротко Сано. — Пеони е била на острова със Спаен през нощта, когато е изчезнал. Може да е видяла нещо… — Сано си спомни предпазливите й намеци за онова, което ставало на Дешима. — Убиецът не е можел да я остави жива, че да го издаде. Той не се поколеба да стреля по мен, та какво остава за тази беззащитна жена?
	— И кой може да е този човек? — попита Ота пренебрежително.
	— Търговецът Урабе — отвърна Сано. — Пеони го е видяла на острова същата нощ. Той има финансови проблеми и може да я е убил, за да избегне изнудване… Освен това той е редовен клиент на „Полумесец“. Може да е бил на празненството снощи и тайно да се е промъкнал до жилищните помещения на жените… — и тогава в съзнанието му проблесна една друга, още по-зловеща възможност. Ами ако Пеони е знаела нещо опасно, което засяга управата на Нагасаки или някого от администрацията на Дешима? Дали този човек не е организирал _„самоубийство“_ заради Сано? Той не сподели съмненията си с Ота, защото йорики също влизаше в кръга на заподозрените. Никому не можеше да разчита. Оставаше му само надеждата, че планът за вечерта ще го отведе до истината и до истинския престъпник. — Освен това — добави Сано — съществува най-малко още един човек, освен Урабе, който е имал възможност свободно да се движи из града и със сигурност е желаел смъртта на Пеони.


	Глава 18

	Високо сред хълмовете над Нагасаки вечерните ритуали в китайския храм бяха приключили. В своята килия игумен Лиу Юн коленичи на пода, за да се отдаде на медитация. Меката успокояваща светлина на лампата сгряваше измазаните с хоросан стени. Някога това бе любимата му част от деня — душата му се изпълваше с покой и просветление. Но смъртта на брат му разстрои вътрешния му мир и унищожи вярата му. Миналото се бе върнало, за да го обсеби.

	_Пролет, шейсет и пет години по-рано,_
	_имотът на рода Лиу в провинция Шантунг._
	_Ароматът на цъфнали цветя нахлува през отворения прозорец на стаята, където Лиу Юн и Лиу Хси, единият на десет, а другият на осем години, вземат уроци от уважавания учител У._
	— _Кои са петте основни добродетели според Конфуций, Лиу Хси?_
	— _Петте добродетели са… ъ-ъ… — Хси преглътва и казва: — Какъв смисъл има от това училище, когато аз искам да стана войник?_
	— _Не отговаряй така на учителя! — възкликва Лиу Юн._
	_Учителят засипва главата и раменете на Хси с удари с показалката си._
	— _Трябва да се извиниш за грубостта си!_
	_Докато Хси хлипа, Лиу е обзет от необуздани и противоречиви пориви. Често се е опитвал да вразумява Хси със сила, но никога не е позволявал някой друг да причинява болка на брат му. Двамата са свързани с невидима нишка, по-силна от любов, омраза или кръв. Лиу Юн скача от мястото си и се хвърля на гърба на учителя У:_
	— _Оставете го!_
	_Учителят У изкрещява и се опитва да се освободи от Лиу Юн. Хси се разсмива и пляска с ръце._
	— _Какъв страхотен боец си, братко! — вика той. — Хайде да избягаме заедно и да станем войници!_
	_Лиу Юн, макар и ужасен от собственото си поведение, изревава победоносно._
	_Победата им е кратка. Учителят У отказва да ги обучава повече. Баща им ги пребива от бой, задето са прогонили своя преподавател. Лиу Юн продължава да напътства, умолява и наказва Хси, за да го възпита в конфуцианския идеал за познание и синовна почит, но Хси се съпротивява. Лиу Юн защитава брат си и двамата страдат…_

	Сега игумен Лиу Юн си призна, че не е способен нито да медитира, нито да заспи. Тази нощ други въпроси, различни от скръбта, тормозеха съзнанието му.
	Детективът на шогуна разследваше убийството на Ян Спаен. Лиу Юн се опасяваше, че неговото собствено алиби и показания няма да издържат една подробна проверка. Освен това напоследък се бе впуснал в рисковано начинание, което можеше да му донесе огромно удовлетворение… или безкрайно нещастие.
	Игуменът отнесе лампата в кабинета си. Извади от шкафа цилиндричен лакиран калъф, тамян, пособия за писане и една книга, увита в черна коприна. Щеше да се допита до И Чин* — Оракула на промяната.
	[* Древнокитайска книга за гадаене чрез произволно избиране с на една от шейсетте и четири хексаграми и тълкуване на текста към нея според предварително намисления въпрос — Б.пр.]
	Велики китайски философи, държавници, воини и учени в продължение на четири хиляди години се бяха допитвали до мъдростта на Оракула.
	Лиу Юн разпъна коприната на масата. Върху нея постави Книгата на промяната и се поклони три пъти. Приготви мастилото, извади четчица и хартия. Запали тамян в месингова кадилница. Докато ароматният дим се издигаше към тавана, той седна на масата, отвори калъфа, изсипа от него 50 дълги тънки пръчици от бял равнец и после произнесе гласно въпроса си към Оракула:
	— Да продължавам ли със замисленото начинание?
	Той изпълни сложния ритуал на делене, броене, разхвърляне и групиране на пръчиците, докато най-накрая получи три купа. На хартията нанесе с туш една прекъсната линия, която отговаряше на броя на пръчиците в купчините. После повтори цялата процедура. Ръцете му се движеха автоматично; мислите му се рееха. За пореден път спомените го отнесоха обратно в миналото…

	_Видя себе си и брат си като юноши — Хси висок и пълен, изпълнен с енергия; Лиу Юн слаб, изискан учен. Вървят по междуселски път под златистата премяна на дървесата на път за дома от провинциалната столица, където са държали решаващите за бъдещето им изпити за държавна служба._
	— _Хич не ме е грижа, че съм се провалил на тези тъпи изпити! — говори Хси. — И бездруго не искам да ставам бюрократ! Достатъчно е, че ти ги издържа — ти ще си семейната гордост._
	— _Можеш да се явиш още един път… — плахо подхваща Лиу Юн. От дете мечтае как двамата ще получат служби в една и съща държавна канцелария._
	— _Аз ще те подготвя. Моля те…_
	_Хси сграбчва Лиу Юн за раменете._
	— _Слушай. Приближава война. Манджурците вече са превзели провинциите Шенси и Хонан. Накрая ще нападнат и Пекин. Възнамерявам да се запиша в императорската армия и да спася страната си от чуждоземската измет…_
	— _Северните племена никога няма да превземат Пекин. А и татко няма да ти позволи да се запишеш в армията. Аз също!_
	— _Може да си издържал изпитите, но си глупав, братко — отвръща Хси и в следващия миг се заковава на място. — Какво е това?_
	_От върха на хълма се стели черен пушек. Братята се втурват към дома си. Семейният имот гори в буйни пламъци. Край него препускат манджурски конници и тъпчат бягащите слуги._
	— _Майко! Татко! — крещи Лиу Юн. Възрастните им родители лежат при портата с прерязани гърла. Лиу Юн коленичи облян в сълзи, а Хси се нахвърля върху най-близкия конник:_
	— _Ще заплатиш с живота си за това!_
	_Манджурският войник се смее гръмогласно и изтегля меча си. Ужасен, Лиу Юн се спуща да спасява брат си._
	— _Не! — крещи той и го дърпа настрани. Войникът се отдалечава, отнасяйки семейния сандък със сребърен обков. Хси се съпротивява в желязната хватка на брат си._
	— _Трябва да отмъстим за смъртта на родителите си! — вика той. — Трябва да спасим земите си!_
	— _Не бъди глупак, Хси. Твърде много са, а ние нямаме оръжие. Трябва да бягаме!_
	_Лиу Юн повлича съпротивяващия се Хси към селото да дирят подслон. Но там е пристигнала императорската армия на Мин и събира доброволци за отблъскване на нашествениците. Хси се отскубва от Лиу Юн, пробива си път до първата редица и се записва._
	— _Сбогом, братко! — извиква той. — Ще се видим отново, когато войната свърши…_

	Сега игумен Лиу Юн изпълни за пореден път ритуала И Чин. Начерта една линия на листа, точно над първата. През старата болка бликаше нов гняв. Смъртта на Хси го научи на онова, което не бе разбрал от своите родители — изпепеляващата жажда за отмъщение, която не можеше да бъде потушена нито с молитви, нито с медитация. Копнееше собственоръчно да убие всеки, участвал в масовото изтребление на бунтовническия отряд на Хси в Тайван. Да, конфуцианските убеждения забраняваха да търси възмездие от китайското управление и той се ненавиждаше, че се бе подчинил на манджурското господство, че не бе успял да защити Хси. Затова сега безсилният му гняв бе открил отдушник в лицето на холандците, посекли Хси и другите бунтовници, за да получат привилегии за търговия с Китай. И персонално в Ян Спаен — безмилостния авантюрист, изтезавал Хси до смърт.
	Лиу Юн броеше и пренареждаше пръчиците, като се чудеше дали бе успял да скрие чувствата си от сосакан Сано. Сигурно — нали цял живот се бе упражнявал в изкуството на преговорите и манипулациите.

	_Без дом и без пукната пара младият Лиу Юн стига до Пекин. В столицата все още цари мир, императорът все още живее в Забранения град*, търговци, учени, актьори и престъпници все още търсят щастието си в този център на търговията и културата. Принуден да се издържа с просия, Лиу Юн за малко не умира от глад и студ същата зима._
	[* По време на Китайската империя оградена с непристъпни зидове част от Пекин (Бейджин), в която се намират императорският дворец и прилежащите му сгради — Б.пр.]
	_После, когато резултатът от изпита му най-сетне е официално заверен, той получава държавна служба в бюрото за международни отношения, където показва талант за езици и дипломация и започва възхода си в служебната йерархия. През следващите девет години получава отчайващи новини от Хси. Армията на Мин губи позиции, манджурските войски превземат провинциите Сечуан и Фукиен. Страната е раздирана от селски бунтове. Хси е ранен, после се оправя и става генерал. А после изчезва. Смятат го за мъртъв. По-късно, преди четирийсет и шест години, селски бунтовници нападат Пекин, а корумпираното управление на династията_ _Мин е безсилно да окаже отпор. Императорът се обесва. В безизходицата си бюрократите молят манджурците да потушат въстанието и за отплата им отстъпват столицата. Манджурските войски нахлуват в Забранения град и започват да избиват мирните граждани. Докато Лиу Юн и други служители от управата на Мин, понастоящем подчинени на манджурците, спасяват архивите от една горяща сграда, Лиу Юн внезапно чува познат глас и вдига поглед. В двора на кон влиза неговият брат начело на отряд, бляскав в пищните си одежди на генерал от армията на Мин._
	— _Хси! — вика Лиу Юн, с преливащо от радост сърце. — Ти си жив!_
	_Вдигнал кървав меч, Хси се обръща към Лиу Юн. Суровото му лице не изразява и най-малка радост от срещата им:_
	— _Какво правиш, братко? Как можеш да служиш на тези, които посякоха родителите ни и заграбиха земите ни?_
	— _Братле, твоята война приключи — казва Лиу Юн, жегнат от враждебността на Хси. — Манджурците победиха. Владетелите от династията Мин бяха принудени да им отстъпят Небесния мандат. Предай се!_
	— _Страхливец! Глупак! Ти вече не си ми брат! — и Хси се втурва в нова атака._
	_За няколко дни манджурските войски избиват до крак селяните бунтовници. Те окупират Пекин и с това приключва завземането на Китай. Лиу Юн и неговите колеги вече служат на новата управа. Машината на китайската държавна администрация се задейства отново. Лиу Юн се издига до министър на външните работи. Оженва се и става баща. По-късно, след като жена му умира, а синовете му порастват, той приема църковен сан и започва втората си кариера — като свещеник отвъд океана. Опитва се да забрави брат си, който се е отрекъл от него, но не може и продължава да следи отчаяните стъпки на Хси — пътя на армията, пораженията и победите й, нападенията и отстъпите й, чак до бягството в Тайван. Накрая получава вестта за смъртта на Хси. После, преди две години, съдбата го среща с Ян Спаен в Япония, където игумен Лиу Юн замисля своя план. Известни са му алчността и амбициите на Спаен. Познава японци, които притежават същите черти. Осъществява срещата между тях, за да си отмъсти. Само че убийството на Спаен не му носи удовлетворение. Невидимата нишка продължава да го тегли, макар вече брат му да го няма. И нищо, освен смъртта не може да го събере отново с Хси. Затова решава да продължи своя план. Да пожъне още мъст._

	Сега игумен Лиу Юн приключи ритуала. Пое дълбоко въздух и потърси получената хексаграмна комбинация в тълкуванията на Оракула:
	Номер двайсет и едно — Кан, Гибелната бездна, която предсказваше смърт за него, в случай че продължи с настоящите си действия.
	Ужас скова сърцето му. Отвори Книгата на промените и отгърна страниците за хексаграмата Кан. Оракулът се изразяваше със завоалирани фрази и неясни алюзии:

	Опасност ви очаква по пътя като бездна, в която падат бурни води. Желаният от вас резултат може никога да не настъпи…

	Гърлото на Лиу Юн се сви само като си представи двегодишния изнурителен труд, чиято връхна точка щеше да се окаже собственото му унищожение. Следващите редове обаче съдържаха елемент на предпазлив оптимизъм:

	Може да се отбележи напредък, при положение че спънките се преодоляват с искреност и проницателност. Търпението е задължително. Накрая редът ще бъде възобновен.

	Игумен Лиу Юн се усмихна и затвори книгата. Той бе искрен до смърт в преследването на целта си. Годините на трупане на познания, служба на дипломат и медитация бяха изострили съзнанието му. Готвеше се за този миг толкова отдавна, че сега можеше да си позволи да изчака благоприятния момент. Сосакан Сано нямаше да го отклони от твърдото решение да отмъсти за смъртта на брат си, като по този начин възстанови реда във вселената и осигури покой за душата си.


	Глава 19

	След безплодното дирене на очевидци за нещо обезпокоително около смъртта на Пеони Сано се прибра у дома по здрач. Вървеше пеша и водеше коня си за поводите, тъй като раненото му рамо не можеше да понася тръскането при ездата. Искрящият диск на залязващото слънце пръскаше меко сияние над океана, а виолетовите облаци напредваха от запад като конна армия с развети знамена — легионът на нощта. Само че Сано нямаше време да се любува на природните хубости. Настъпваше краят на първия от двата дни, които холандският капитан му бе дал, за да разкрие убиеца на Ян Спаен. Преди да провери теорията си за Дешима, трябваше да сложи чиста превръзка на раната си и да се види с Хирата. У дома го посрещна само Стария шаран.
	— Младият господар е навън — обясни той.
	Сано хапна набързо, изкъпа се, превърза раната си и се преоблече в чисти дрехи. Искаше да разбере дали Хирата е успял да обори алибито на игумен Лиу Юн за нощта, в която бе изчезнал Ян Спаен, и да заръча на помощника си да провери къде са били Лиу Юн и Урабе по време на второто убийство. А той щеше да се заеме с разкриването на истината за тайнствените светлини.
	Сано излезе и пое надолу по уличката към пристанището. Изведнъж изтръпна — някой го следеше. Някой много по-вещ от шкембелията, който се влачеше подире му през целия ден. Сано се върна вкъщи и завари Стария шаран в кухнята.
	— Имам нужда от помощта ти — каза му Сано.
	Малко по-късно от прозореца на горния етаж той наблюдаваше развеселен как носачи докараха един паланкин пред вратата и Стария шаран, преоблечен с дрехите му и препасан с резервния му комплект мечове, се качи в паланкина. Носачите го отнесоха в посока към хълмовете. Едва забележима сянка се плъзна вън от алеята и ги последва. Сано спокойно напусна къщата и се отправи към пристанището.

	Луната грееше над океана с млечна белота. Очертанията й се размиваха във влажния въздух. Лампи горяха на пристанищния проверочен пункт и на една лодка във водата. Нощните стражи стояха по постовете си, а дървените им клепала с рязко потракване подчертаваха приглушения ромон на океана. Всичко беше спокойно. Патрулите обхождаха крайбрежната улица и доковете. Войници караха каруци, натоварени с оръдия и муниции за евентуална битка с холандския кораб. Сано внимаваше да не го забележат, като се криеше в сянката на стрехите и крадешком се промъкваше надолу по улицата към Дешима.
	На около стотина крачки от караулното той притича през улицата. Шмугна се между два склада и продължи към последния пристан преди Дешима. От него се откриваше просторна панорама на подстъпите към острова. Сано притича до самия ръб на пристана. На един кол бе завързана гребна лодка. Изглеждаше празна, ако не се смяташе старото одеяло, застлано на дъното. Сано се спусна в лодката. Краката му едва докоснаха одеялото и то се размърда под него. Светкавично извади меча си и замахна към човешката фигура, която отметна одеялото. Лунната светлина падна върху лицето на мъжа и Сано ахна от изненада:
	— Хирата, какво правиш тук?
	Младият васал се поклони, стиснал в ръка джите, късо отбранително оръжие на дошин.
	— Гомен насай — хиляди извинения, че ви стреснах — прошепна той в отговор. — Чакам, за да пипна тайнствените светлини.
	— Казах ти да стоиш далеч от Дешима! — Сано тикна меча обратно в ножницата. — Сега излизай от тази лодка и се прибирай у дома.
	— Но, сосакан сама…
	Рязко изщракване сложи край на спора им. Сано се обърна и видя светлина между складовете. За миг се озова обратно в лодката заедно с Хирата, който метна одеялото отгоре им. Двамата се спотаиха напрегнати в задушния мрак, докато пристанът скърцаше под стъпките на пазача. Сано искрено се надяваше, че пазачът няма да провери лодката. Точно сега не искаше разправии и усложнения.
	Стъпките на пазача се отдалечиха. Сано въздъхна с облекчение, после двамата с Хирата се измъкнаха изпод завивката.
	— Няма да ви оставя сам — прошепна твърдо Хирата. — Намерих свидетели, които са видели игумен Лиу Юн близо до пристанището в нощта, когато Спаен е изчезнал. Хората казват, че той бил страшен магьосник и че сто на сто той е запалил тези светлини. Ако се окаже, че убиецът е Лиу Юн, не трябва да се изправяте срещу него сам!
	Сано усети прилив на радост, че разполага с нови улики срещу игумена. Не беше изключено той да е убил и Пеони и да е подхвърлил фалшивото предсмъртно писмо. И въпреки това не можеше да позволи на Хирата да стои повече в Нагасаки.
	— Без възражения, Хирата сан — каза той. — Утре заминаваш за… — гласът му секна, тъй като навътре, над водната повърхност внезапно запримигваха светлини — лилава, зелена, бяла. — Махай се от тук, Хирата! — изсъска Сано.
	— Няма!
	Светлините започнаха да се придвижват към Дешима. Сано се примири с компанията на Хирата. Не беше време за кавги. Светлините все повече приближаваха брега, а от тях се извиваше дим. Бризът довя остър мирис на изгоряло. Сано започна да различава някакви тъмни очертания под светлините, а зад тях — дълга следа, която проблясваше на лунната светлина.
	— Лодка? — прошепна Хирата.
	Те проследиха с поглед как светлините стигнаха до входа към Дешима. Забелязаха как портите се отвориха и няколко тъмни фигури се спуснаха към водата.
	— Холандците? — предположи Хирата.
	— Или стражите — добави Сано.
	После светлините угаснаха. Мрак обгърна острова. Сано изруга.
	— Да идем там.
	Той отряза въжето, с което лодката бе привързана към пристана. Хирата застана на кърмата, вдигна греблото и започна да гребе. Лодката се понесе по тъмната водна повърхност. Вятърът задуха студен и влажен, но напрегнатото очакване сгряваше Сано. Той знаеше, че вече е на път да открие убиеца на Ян Спаен. В този момент светлините се появиха отново, просветвайки над водата в южната част на острова по посока към пристанищния канал. Хирата изравни скоростта на лодката с тази на светлините.
	— Дай да се приближим още — прошепна Сано.
	Задъхан, Хирата напрягаше мускули да скъси разстоянието между тяхната лодка и светлините. Сано се взираше напред. Дали виждаше под светлините лодка с гребец на кърмата и пасажер на носа?
	— Може да е Урабе — прошепна той и разказа на Хирата за своя разговор с търговеца и с Кийоши. После му разказа за убийството на Пеони.
	Пристанищният канал започна да се стеснява. Те се насочиха към морето между укрепени с дървени стени отвесни брегове, които в горната си част преминаваха в терасирани нивя. Светлините свиха надясно.
	— Отиват към брега! — вълнението на Сано нарасна. — Побързай, ще ги хванем там.
	Хирата също зави, но светлините внезапно изчезнаха. Остана само едва доловимият мирис на пушек.
	— Греби покрай брега! — нареди Сано.
	Крайбрежната ивица бе неравна, назъбена. Сано и Хирата лавираха между частично скрити под водата скали. Над тях гората се издигаше като шумоляща черна стена. В брега се плискаха вълни. С напрегнат слух Сано се взираше в мрака. Нищо.
	После, когато достигнаха мястото, където светлините бяха изчезнали, видя тесен процеп в бреговата ивица.
	— Трябва да са влезли там! — Хирата насочи лодката в процепа. Там мракът бе почти пълен. Лодката се остъргваше в каменните стени на канала. Плясъкът от греблата отекваше в тишината. Като не знаеше какво да очаква, Сано стисна дръжката на меча и се приготви за сблъсък.
	Процепът рязко сви наляво и те се озоваха в малък скалист залив. Луната осветяваше стръмен каменист бряг и голям отвор на пещера в средата. Отвътре се разнасяше морава светлина. Хирата насочи лодката към дясната страна на пещерата. Сано стъпи на брега и помогна на своя подчинен да изтегли лодката вън от водата. С Хирата до себе си и с изваден меч той се приближи на пръсти до входа на пещерата и надникна вътре.
	Каменни стени и сводест таван ограждаха къс коридор. Дъното му бе покрито с морска вода. Досами водата от двете страни имаше тесни каменни первази. В дъното на коридора скалата се издигаше и оформяше площадка. Там се виждаше завързана лодка. Лодкарят бе изчезнал. При носа на лодката имаше прикрепен прът и нещо на пръта, което излъчваше силна морава светлина. Сано прибра меча си и направи знак на Хирата да го последва в пещерата. Запълзя покрай перваза, прилепен до грапавата повърхност на стената. Добраха се до площадката и от там се озоваха в лодката, която бе натоварена с дървени сандъци. Сано с любопитство огледа светещото приспособление. Представляваше метален фенер с форма на пирамида и причудливи вратички на всяка страна. Едната от тях бе отворена и вътре в метална чашка силно гореше някакво вещество. Отделяше морава светлина и черен дим. Сано завъртя дръжката встрани от пирамидата и започнаха да се отварят и другите вратички — зад всяка от тях имаше метална чашка с утайка от веществата, които най-вероятно бяха горели в зелено, виолетово и бяло.
	— „Тайнствени светлини“. Дрън-дрън — каза той и гласът му отекна в пещерата. Това сигурно е дело на игумен Лиу Юн или на холандците…
	Хирата вдигна капака на един от сандъците.
	— Вижте това тук!
	Сгушени в пластове памучна вата, лежаха десет механични часовника, досущ като онзи, който бяха видели в канцеларията на губернатор Нагай. Сано и Хирата отвориха и другите сандъци. В тях имаше мускети, револвери, муниции, аркебузи, китайски порцелан, персийска коприна, християнски разпятия и броеници и пакети с подправки, които изпълниха пещерата със сладкия аромат на канела и индийско орехче.
	— Контрабандна стока — установи мрачно Сано. Ян Спаен бе водил своята незаконна търговия както в Япония, така и на Островите на подправките, и тя бе надживяла неговата смърт. — Светлините са държали всички далеч от Дешима, докато контрабандистите са пренасяли стоките от складовете и са ги криели тук — после сърцето му се смрази от страшната равносметка. — За да успее операция от такава величина, в нея трябва да са замесени много хора — варвари, които да осигуряват стоката; служители от Дешима, които да организират пренасянето й; стражи, които да си затварят очите; търговци като Урабе, които да я продават; пристанищните патрули, силите на реда, губернатор Нагай… Всеки от тях би могъл да е стрелецът, който ми попречи да ги заловя.
	— Къде ли е отишъл лодкарят? — попита Хирата.
	В една вдлъбнатина в стената бе оставена газена лампа. Сано я запали от моравия пламък на фенера и тръгна към дъното на пещерата. Изведнъж замръзна на място с вперен надолу поглед. По каменния под на пещерата се открояваха тъмни петна. Сано коленичи и успя да различи странни драскотини, все едно че някой се бе опитвал да остърже петната от пода, но камъкът бе попил цвета. Помириса ги и усети едва доловимата метално кисела жилка.
	— Кръв — каза той. — Спаен е бил застрелян и намушкан именно тук. Ето защо нямаше никакви улики за убийството му на Дешима и гмурците не можаха да намерят оръжията.
	Но пък щом Спаен е дошъл тук, значи всеки от останалите варвари също е можел да го стори… и да има достъп до оръжието. Сано потъна в мисли — трябваше пак да разпита холандците. Стана, за да продължи огледа на пещерата, и видя, че Хирата е изчезнал.
	— Насам, сосакан сама — чу той гласа му от нишата зад една издатина в стената.
	Сано вдигна лампата към цепнатината и видя продължаващ нагоре коридор. Пламъчето на лампата затрепери от студения полъх.
	— Тунел. Вероятно контрабандистите го използват, за да пренасят плячката. Тръгнали са доста преди нас, но може би все още не е късно да ги настигнем.
	Само че преди да успеят да влязат в тунела, откъм входа на пещерата се разнесоха шумолене, пукот на клони и трополене по каменния под.


	Глава 20

	Сано остави лампата на пода и пропълзя по перваза до входа на пещерата. Хирата го последва. Стъпките отвън приближаваха. Сано вече долавяше учестеното дишане на новодошлия. Една ръка се протегна към стената, а обут в сандали крак се опита да намери перваза в тъмнината. Когато се показа достатъчно, Сано го сграбчи и дръпна рязко.
	С вик на изненада непознатият пльосна във водата при входа на пещерата. Сано го сграбчи за китката с едната ръка, а с другата бързо обърна лицето му към светлината.
	— Кийоши? — възкликна той. Нима синът на коменданта Охира бе контрабандист?
	Откъм гората над тях се разнесе пукот на клони, съпроводен от приглушени гласове.
	— Още контрабандисти — каза Хирата. — Ще ги заловя — той се изкатери по скалите и изчезна в тъмната гора.
	Кийоши се съпротивяваше. Сано бе забил коляно в стомаха му и притискаше здраво ръцете му към земята.
	— Кой те изпрати? На кого служиш? Какво знаеш за контрабандата?
	Гърдите на юношата хриптяха в учестено от паника дишане.
	— Моля ви, пуснете ме! — умоляваше го той. — Трябва да спра… трябва да предупредя… искам да кажа, че не знам нищо.
	Сано го притисна с цялата си тежест.
	— Кой уби Ян Спаен? Ти ли?
	— Не, не!
	Внезапно върху тях се изсипа ярка светлина, а в нощния мрак отекна тропот от бягащи нозе. Сано замръзна; Кийоши изстена.
	— Ето ги тук! — разнесоха се викове.
	По пътеката откъм гората към тях тичаха няколко самураи. Четиримата отпред стискаха горящи факли. Всички носеха отличителните знаци на пристанищния патрул на Нагасаки. Следваха ги двама дошини, въоръжени с джите, придружени от помощници, стиснали палки, копия и въжета. Най-накрая вървеше йорики Ота. Те бързо заобиколиха Сано и Кийоши.
	— Тъй, Кийоши. И сосакан Сано… Арестувайте ги! — нареди той на хората си.
	Замаян, Сано пусна Кийоши и стана, вдигнал ръка да се предпази от факлите и насочените към него оръжия. Кийоши се сви, зарови лице в шепите си и се разрида.
	— Какво означава всичко това? — попита Сано, опитвайки се да се освободи от дошина, който го държеше. — Защо ме арестувате? Какви са обвиненията?
	— Контрабанда на чуждоземни стоки — отвърна Ота.
	— Вземете им оръжията и завържете ръцете им! — заповяда той на дошина, след което се обърна към служителите от пристанищния патрул. — Претърсете пещерата!
	Дошинът и помощниците му отнеха мечовете на Сано и завързаха ръцете му на гърба.
	— Не съм контрабандист! — запротестира той яростно. — Проследих светлините от Дешима до тук и открих пещерата. Хванах Кийоши отвън. С нищо не съм нарушил закона!
	Другите служители на реда държаха Кийоши, който бе отпуснал надолу глава и сърцераздирателно ридаеше.
	— Истинските контрабандисти вероятно са избягали, когато са ме чули да се приближавам. Ако побързаме, можем и да ги хванем. А сега ме пуснете!
	Откъм вътрешността на пещерата един от служителите извика:
	— Намерихме го, йорики сан.
	Ота се изсмя ехидно в лицето на Сано.
	— Как можеш да отричаш вината си, когато те хванахме тук с плячката и с твоя съучастник? — той рязко посочи към хлипащия Кийоши и направи гримаса на отвращение. — Да се сбиете за плячката. Срамно поведение за самураи! И къде е помощникът ти?
	Сърцето на Сано се сви. Хирата! Трябваше да го изпрати обратно в Едо! Един дошин се обади:
	— Хирата се измъкна от нашия човек, който го следеше днес следобед. Обзалагам се, че е някъде наоколо.
	— Не е тук — излъга Сано. Милостиви богове, това беше капан. Какво да прави сега? Събра мислите си и попита: — А вие какво правите тук? Как открихте това място?
	— Получихме анонимно предупреждение, че тази пещера се използва от контрабандисти — презрително отвърна Ота. После се обърна към пристанищния патрул и нареди: — Изнесете плячката! А после отведете арестуваните при губернатор Нагай.
	— Правите голяма грешка! — изкрещя Сано.
	Йорики Ота се изсмя.
	— Ще видим.

	Пътуваха обратно към града във волска каруца, която според Сано бе докарана от служителите на реда, за да пренесат с нея контрабандните стоки. В къщата на губернатор Нагай стражите заключиха Сано и Кийоши в отделни помещения за няколко часа. После стражите ги отведоха при Нагай. В редица отдясно на губернатор Нагай бяха коленичили йорики Ота, главният преводач Ийшино и комендантът на Дешима Охира. Срещу тях седяха трима самураи, които Сано не познаваше. Запалени фенери хвърляха зловещ воал върху мрачните лица на присъстващите.
	Свел поглед към бюрото си, губернаторът Нагай — в черна официална тога — обяви:
	— Събрали сме се, за да разгледаме извършените от вас нарушения на закона, включително опитите ви за контрабанда.
	Значи си беше съд. И за какви други нарушения говореше?
	— Някой действително се е занимавал с контрабанда на Дешима — заяви Сано, — но това не съм аз. Вече обясних на йорики Ота, че проследих проблясващите светлини до заливчето и намерих лодката.
	Пълните устни на Нагай изпуснаха кратка скептична въздишка. Дълбоко разположените му очи избягваха Сано.
	— Да. Добре. Ще видим какво има да каже вашият съучастник.
	Сано хвърли изненадан поглед към Кийоши. Младежът заговори с пресеклив глас:
	— Вчера, докато бях дежурен, сосакан сама дойде в стражницата. Нареди ми да открадна стоки от склада на Дешима и да ги отнеса до портите. Каза ми, че ще ме убие, ако откажа.
	Слисан от това неочаквано предателство, Сано скочи на крака и сграбчи младия самурай за яката.
	— Това е лъжа! Кийоши, ти знаеш, че не съм вършил нищо подобно. Защо…
	— Тишина! — прекъсна го гръмогласно губернатор Нагай. Стражите откъснаха Сано от момъка и го принудиха отново да коленичи на пода. — Продължавай, Кийоши.
	— Казах на стражите при склада, че баща ми иска да не се намесват. Извадих стоките и ги пренесох до портите — тялото на момъка се разтресе, гласът му съвсем изтъня. Не поглеждаше нито Сано, нито когото и да е от присъстващите. Лицето на коменданта Охира бе неподвижно като маска. — Сосакан ми нареди да помогна на него и на помощника му да натоварят стоките в една лодка… — Кийоши изглеждаше като човек, който всеки момент ще припадне. — Принуди ме да греба до заливчето. Когато се опитах да избягам, той се нахвърли отгоре ми. После дойдоха служителите на реда.
	Сано не можеше да повярва на ушите си. Нагай кимна одобрително и се обърна към йорики Ота.
	— Намерихте ли Хирата?
	— Не, почитаеми.
	— Пратете още войски — нареди губернаторът. — Той трябва да бъде заловен и наказан за съучастие.
	— Хирата не е извършил никакво престъпление! — възрази Сано яростно. Хванеха ли го, щяха да го убият. И то след всички усилия, които бе положил да предпази младия си помощник! — Контрабандата се е извършвала и преди ние да дойдем в Нагасаки. Ян Спаен е бил убит в пещерата. Лодката, чиито светлини проследихме, трябва да е още…
	Нагай отново го прекъсна:
	— Следващ подобен изблик може само да утежни положението ви — заяви той хладно. После се обърна към Кийоши и отбеляза: — Понеже си бил принуден със сила да нарушиш закона, няма да накажа и семейството ти, каквато е обичайната мярка за контрабанда… — комендантът Охира за миг притвори очи. Иначе изражението му изобщо не се промени и той не направи и най-малък опит да защити сина си. — Но ти трябва да си платиш за това, че си позволил да станеш жертва на принуда. Ще бъдеш държан в затвора на Нагасаки, докато дойде време за екзекуцията ти.
	Подкрепян от двама стражи, младежът напусна помещението. Съзнанието за онова, което ставаше, разпали гнева на Сано. Кийоши не бе злонамерен, той просто бе много млад и уплашен. Със сигурност обвиняваше себе си и Сано, за да спаси някой друг. Но кого? Баща си? Учителя си Ийшино? Или своя покровител — губернатора Нагай? Кого от тях бе искал да „предупреди“ в пещерата?
	— Сега ще чуем показанията на другите свидетели — обяви Нагай.
	Първият от непознатите самураи заговори:
	— Аз следях сосакан, докато той водеше разследването си в града. Той разпита търговеца Урабе и куртизанката Пеони, сякаш нарочно търсеше да накаже за убийството на варварина някой японец.
	Вторият също се обади:
	— Аз пък го проследих до затвора, където той проведе разговор насаме със затворник християнин. Преди да умре, затворникът покръсти сосакан Сано.
	А последният каза:
	— Аз наблюдавах една среща между сосакан сама и игумен Лиу Юн. Сосакан Сано предложи пари на Лиу Юн, за да организира нахлуването на китайски войски в Япония.
	Сано отчете, че свидетелите лъжеха доста убедително. Онзи пазач с шкембето е бил просто за отвличане на вниманието от действителните шпиони. И той се бе поддал на измамата. Каква глупост! Но най-страшните свидетелски показания дойдоха от Ийшино и Охира.
	— Аз превеждах разговорите между сосакан Сано и холандския капитан — заяви Ийшино. — Храната, изпратена на борда, бе плата за оръжията, които варварите му предложиха да купи… — Ийшино пусна към Сано усмивка, която изглеждаше едновременно извинителна и потайна. — Подслушвах пред вратата по време на личния му разговор с доктор Хюйгенс. Сосакан Сано предложи на варварина да сключат договор — ако му помогнат да стане шогун, той щял да отпусне на Холандия неограничени правомощия за търговия с Япония.
	С далечен и равен глас комендантът Охира добави:
	— Аз наблюдавах как сосакан Сано непрекъснато прави отстъпки на варварите. Отнася се към тях с прекомерна отзивчивост и изглежда очарован от възможността да им бъде от полза. Искам да ви уверя, че направих всичко, което ми е по силите, за да осуетя подобно покровителство, но той не отстъпи.
	— Сега, след като изслушахме всички показания срещу вас, сосакан Сано — каза губернатор Нагай, — можете да се изкажете в своя защита или да признаете престъпленията си и да си направите сепуку, за да спасите честта си.
	Сано се изсмя.
	— Да призная? Нямам какво да признавам! Показанията срещу мен са лъжливи. Свидетелите изопачават както думите, така и действията ми. Този процес е един истински фарс!
	Нагай мрачно поклати глава.
	— Възраженията ви ще бъдат отразени най-прилежно. Но показанията са представени от надеждни свидетели и напълно подкрепят собствената ми преценка за вашата жалка природа. Вие сте избрали урагири но мини, пътя на предателя, вместо Бушидо, Пътя на воина. Затова ви обвинявам в шест форми на предателство: поддържане на контрабандна мрежа; възползване от разследване на убийство, за да преследвате японски граждани; конспирация с доктор Хюйгенс за сваляне на правителството; отпускане на провизии за холандския капитан срещу доставка на оръжие; опит за подсигуряване на военна подкрепа от страна на китайците със съдействието на игумен Лиу Юн; практикуване на християнство.
	Държавна измяна! Най-големият позор за един самурай, който се наказва единствено със смърт. Сано бе обзет от ужас.
	— Обвиненията са абсурдни и без всякакво основание. Аз съм обект на заговор. Невинен съм!
	Твърде късно си даде сметка, как фатално бе рискувал своя живот и живота на Хирата заради любопитството се към холандците и заради желанието си да разкрие истината и да защити справедливостта. Действията му го бяха поставили в зависимост от губернатора Нагай, преводача Ийшино и коменданта Охира. Сано бе сигурен, че някой от тях или може би всички заедно са замесени в контрабандата и са го набедили, за да се застраховат срещу последствията от неговите разкрития. Може би действията им са били планирани предварително, по нареждане на дворцовия управител Янагисава?
	— Но заради вашия ранг — продължи Нагай, — не можете да бъдете хвърлен в затвора. Делото ви ще се гледа от специално свикан трибунал с магистрати от три провинции. Ще са ми необходими около три дни, за да ги събера в Нагасаки. Радвайте се на свободата си до свикването на трибунала. Но не си позволявайте волности и не правете опити да напускате града: Ще бъдете под наблюдение.
	Сано добре знаеше какъв ще е изходът от този процес. Магистратите също бяха пряко подчинени на Янагисава. Нямаше смисъл да очаква от тях справедливост или снизходителност. Вече чувстваше тежестта на железните окови върху китките и глезените си; виждаше войниците, които го водеха към мястото за екзекуции, и чуваше свистенето на меча, който щеше да отсече главата му…
	Докато стражите го извеждаха от залата, Сано хвърли гневен поглед към Нагай, Ийшино и Охира:
	— Това няма да ви се размине!
	После вратата се затвори.


	Глава 21

	На разсъмване Сано се прибра у дома, за да открие, че къщата му е като лагер на войници — бяха навсякъде, изпълваха коридорите, а в приемната командирът им крещеше на изплашените слуги:
	— Къде е Хирата? Идвал ли е тук? Говорете или ще умрете!
	Сано въздъхна с облекчение — Хирата все още бе на свобода. Но докога? После се замисли какво да предприеме. Трябваше да победи враговете, които бяха скалъпили срещу него тези възмутителни обвинения. Трябваше да докаже пред трибунала, че е невинен и че е провеждал разследването си изцяло в рамките на закона. И най-сетне, трябваше да разкрие кои са контрабандистите и кой е убиецът на холандеца Спаен.
	Той грабна дървения пропуск за достъп до Дешима — за щастие не го носеше в себе си, когато го арестуваха. На първо място трябваше повторно да разпита варварите на Дешима, които със сигурност бяха замесени в контрабандата.
	— Господарю, господарю! — Стария шаран се втурна в стаята. — Вярно ли е, че двамата с Хирата сте обвинени в държавна измяна?
	— Несправедливо обвинени — поправи го Сано. Тикна пропуска в наметалото си и добави: — Ако Хирата се свърже с теб, кажи му… — той се запъна. Какво да му каже? Да се предаде и да чака да го екзекутират? Да окаже съпротива и да умре? Или да избяга и да живее като разбойник извън закона? — Кажи му да се крие и да се моли!
	Сано отиде в кухнята, изяде набързо няколко оризови питки и сушена риба, след което пийна вода да прокара погълнатото. После яхна коня си и излезе през портите, като търсеше начин, как да се отърве от тайните преследвачи. Забуленият в мараня ален диск на слънцето се издигна над града като бойно знаме, заливайки с враждебни кървави отблясъци къщите, улиците и плъзналото по тях простолюдие. Духаше топъл и влажен вятър. Морето бе мътно, безцветно и набраздено от пенести вълнички. Огромни буреносни облаци затъмняваха небето. При контролния пост на входа за Дешима Сано показа пропуска си.
	— Вече не е валиден — отсече пазачът.
	— По чия заповед? — попита Сано.
	— На губернатор Нагай.
	Трябваше да го очаква. Хрумна му друг план.
	— Кога е погребението на търговския директор Спаен? — попита той.
	— Тази сутрин. В часа на змията*.
	[* Между 9 и 10 часа сутринта — Б.пр.]
	Според обичая холандците щяха да напуснат Дешима и да съпроводят трупа на своя другар до гробищата. Каква по-добра възможност да разбере онова, което Де Граеф и д-р Хюйгенс знаеха за контрабандата. А засега можеше да разговаря с коменданта Охира.
	Сано стигна до канцеларията на Охира точно когато дъждът плисна на силни талази. Слезе от коня си и го остави под дълбоката стреха на постройката. Влезе и видя Охира — бе коленичил зад бюрото си и говореше с двама стражи. Комендантът се обърна към Сано и в миг застана нащрек, сякаш навлече невидима броня. После нареди на войниците:
	— Напуснете помещението и се погрижете никой да не ме безпокои, докато разговарям със сосакан Сано — когато стражите излязоха, той заговори с нескрита неприязън: — Мислех, че ще разсъждавате над грешките си, ще прочиствате духа си и ще се подготвяте да умрете като истински самурай. Какво търсите тук?
	Един по-внимателен поглед върху коменданта неочаквано събуди жалостта и възхищението на Сано — пепелявата кожа на Охира бе така изопната върху лицето му, че се виждаше всяка кост по лицето му; сенките около очите му бяха тъй дълбоки, че изглеждаха като синини; съсухреното му тяло приличаше по-скоро на скелет под диплите на одеждите. Охира се бе поболял от мъка по Кийоши и въпреки това като истински самурай продължаваше да изпълнява задълженията си. Сано заговори по-вежливо, отколкото бе възнамерявал:
	— Искам да зная защо скалъпихте срещу мен обвинение в предателство.
	Охира го изгледа втренчено.
	— Уверявам ви, че не зная за какво говорите — каза той през стиснати зъби. — Вашето обвинение е абсурдно, макар че престъпниците често се опитват да прехвърлят другиму вината за прегрешенията си. Това, което не мога да разбера, е как успяхте да въвлечете и такъв почтен и достоен момък, като сина ми…
	Внезапно съмнение изникна в съзнанието на Сано. Може би Охира не е част от контрабандната мрежа и няма нищо общо с убийството на Спаен и Пеони. Може би с искреното убеждение, че Сано е злодей, който е съсипал Кийоши, сега той търсеше разплата. Сано реши да смени тактиката си:
	— Аз самият вярвам, че Кийоши е невинен — каза той. — Ако кажете истината, може би ще успеете да го спасите.
	Охира стана и отиде до прозореца.
	— Разбира се, че е виновен — възрази му той и зарея поглед навън. — Кийоши бе хванат на местопрестъплението и направи признания… Трябва да понесе наказанието си; такъв е законът. Сега вече никой не може да го спаси.
	И въпреки това Сано долови нотка на надежда в безизразния му глас.
	— Губернатор Нагай и преводач Ийшино замесени ли са в контрабандата? Или вие заедно изпълнявате преките заповеди на дворцовия управител Янагисава да ме унищожите?
	— Вашите обвинения срещу Нагай и Ийшино са клеветнически — Охира упорито се взираше навън. — А аз не съм посветен в заповедите на почитаемия Янагисава.
	— Кой варварин е помагал на Спаен да внася стоки незаконно? — попита Сано. — Де Граеф или д-р Хюйгенс? Кой от вашите хора е помогнал да се преместят стоките от острова? Кой е управлявал лодката със светлините? Кой е убиецът на Ян Спаен? — Охира бавно се обърна към него. Сано продължи да говори тихо, като се опитваше да спечели предимство: — Само истината може да спаси честта на Кийоши.
	В мига, в който чу името на сина си, Охира сякаш се вкамени:
	— Вие загубихте властта си в Нагасаки, когато нарушихте закона — рече той хладно, — и аз не съм длъжен да ви отговарям… — въображаемата му броня стана почти осезаема.
	Съмненията на Сано се подновиха и той започна да напада коменданта:
	— Вие сте отслабили охраната на Дешима — обвини го той. — Наредили сте на пазачите да преместят стоките от склада, да отворят портите във водата и да оставят лодката със светлините да се приближи. Силите на реда и пристанищният патрул са на ваше подчинение. Жителите на града не са се намесвали; те са се страхували от тайнствените светлини. Пак вие сте оставили варварите да напуснат Дешима, защото са настояли да придружават стоката и да събират платата от клиентите… И после обвинихте мен, за да спасите собствените си кожи? — завърши той горчиво.
	— Съсипахте сина ми, а сега си позволявате да ме обиждате? — очите на Охира пламтяха гневно. — Посветил съм живота си да защитавам закона. Никога не бих го нарушил и ще ви кажа защо. Когато бях десетгодишен, имах трима много близки приятели. Един ден замислихме да се гмуркаме за перли и после да ги заменим при китайските търговци за фойерверки. Беше противозаконно, но охраната около китайската колония не беше строга и често сделките се сключваха дори и през оградата. Случи се така, че баба ми се спомина и аз не можах да изляза от къщи, тъй че моите приятели отидоха сами. Единият се удавил, докато се гмуркал за перлите. Другите двама — те бяха братя — продали перлите на китайците, но на следващата нощ къщата им се подпалила от фойерверките и те обгорели до смърт. Само аз оцелях, защото не участвах. Приех го като знамение от боговете, че не бива да престъпвам закона и най-вече — да възпирам другите да го нарушават. И трябва да ви уверя, че съм изпълнил дълга си. Всеки, който твърди друго, ще заплати с кръвта си! — и посегна към меча си.
	Сано сграбчи Охира за ръката, преди да измъкне острието от ножницата. Чувстваше, че комендантът е невинен, но не вярваше, че толкова способен и интелигентен човек като него изобщо не си дава сметка, какво става на Дешима. Затова попита:
	— Къде се намирахте по времето, когато е изчезнал Ян Спаен?
	Охира се напрегна, опитвайки се да изтръгне ръката си от хватката на Сано.
	— Пуснете ме и се сражавайте като самурай!
	Сано хвана и другата ръка на Охира, преди комендантът да успее да достигне късия си меч:
	— Може би Пеони е видяла нещо, което я е направило опасна за вас? Вие ли я убихте?
	— Пеони извърши самоубийство… — извика Охира и Сано усети в дъха му възкиселия мирис на болест. — Аз никога не доближавам този отвратителен квартал.
	— Вие ли накарахте стражите да стрелят по мен? Къде бяхте миналата вечер?
	— Предател! Страхливец! Боиш се да се биеш, когато чуждоземските ти съучастници ги няма да ти се притекат на помощ?
	Това бе най-тежката обида за един самурай и Сано усети как поривът да се бие го връхлита като тайфун. Но после видя болния блясък в очите на Охира — комендантът жадуваше да умре в дуел, който да сложи край на мъките му. Сано издърпа мечовете му и ги запрати в другия край на помещението.
	— Отговорете ми! — изкрещя той, докато с мъка сдържаше гнева си.
	Охира се изправи с ледено достойнство:
	— По време на въпросния инцидент бях в канцеларията си на Дешима, заобиколен от хората си. Уверявам ви, че на никого не съм давал нареждане да стреля по вас.
	В този момент влезе заместник-началникът по охраната Нирин.
	— Охира сан, трябва да поговорим! — той, изглежда, не забеляза, че началникът му не е сам. — Събитията от снощи променят всичко и имам нужда от нови заповеди относно…
	— Не виждаш ли, че съм зает? — прекъсна го рязко Охира. — Излез!
	Нирин хвърли поглед към Сано и се намръщи:
	— Съжалявам, че ви прекъсвам, но въпросът не търпи отлагане. Исках да кажа, че… трябва да усилим охраната на Дешима през нощта, за да предотвратим бъдещи кражби. Трябва ми вашето разрешение да пратя още войници при складовете… — той докосна меча си: — Сосакан Сано безпокои ли ви?
	— Тъкмо си тръгвах — обади се Сано.
	Докато излизаше през портите, бе обзет от радостна възбуда. Заместник-началникът по охраната се бе усетил много бързо, но Сано знаеше, че всъщност бе възнамерявал да попита коменданта как да продължат с контрабандата, след като операцията вече е разкрита. Само че Охира никога нямаше да направи самопризнания, защото това не би спасило Кийоши, а, напротив — по закон цялото семейство на извършителя щеше да понесе наказанието му. Признаеше ли вината си, Охира щеше да обрече на гибел себе си, Кийоши, съпругата си и другите си пет деца. Без необорими доказателства Сано никога нямаше да сломи Охира.
	Ето защо трябваше да пречупи другите заподозрени — японци или холандци.


	Глава 22

	Стражите изнесоха обикновения дървен ковчег с драперия от черно платно и го оставиха в подножието на моста към Нагасаки. Тълпа любопитни да видят погребална процесия на варварите се бе струпала при портите на Дешима. Дъждът бе утихнал и вече само ръмеше. Помощник-директорът на холандската компания „Ист Индия“ Маартен де Граеф наблюдаваше сцената от покрива на своето жилище. От години копнееше за смъртта на Ян Спаен и въпреки това убийството на съдружника му не бе уталожило, а, напротив, бе увеличило неприятностите му. Стана му ясно, че никога няма да успее да избяга от злото в душата си, макар че непрестанно се опитваше, особено откакто на деветнайсетгодишна възраст започна работа в компанията.
	Бе напуснал Холандия, изоставяйки родители, университета и бъдеща кариера в църквата не заради пари или приключения, а заради престъпленията си: скверни желания, които молитвите не можеха да прогонят; мизерни връзки с пияни моряци по улиците на Амстердам и една бурна любов с негов състудент, която приключи, когато другият младеж, разкъсван от чувство за вина, се бе обесил в спалнята на общежитието. Де Граеф замина, за да е далеч от близките си, та да не стават свидетели на позора му и на екзекуцията му, ако — не дай, Боже — се разкриеше, че практикува забранена форма на секс.
	Сега в гърлото му напираше горчив смях. Какво постигна с това доброволно изгнаничество? Ето го тук, на другия край на света, все още грешник, че и заподозрян в убийство.
	Неясен шум долу прекъсна мрачните му спомени. Някой се изкачваше по стълбата от балкона към покрива. В следващия миг над стрехата се показа разтревоженото лице на доктор Хюйгенс.
	— Може ли…? — попита той.
	От смъртта на Спаен Де Граеф всячески избягваше Хюйгенс. Но се налагаше да говорят. Задъхан, доктор Хюйгенс извади носна кърпа от джоба си, избърса потното си чело, после сгъна кърпата с педантична старателност и отново я прибра. Събра пълните си ръце и нервно разтърка длани.
	— Почти стана време за погребението — каза накрая. — Няма ли да дойдете?
	Колебанието му говореше, че не е дошъл, за да попита точно това, но Де Граеф бе зает със собствените си грижи.
	— Николаес — каза той, — умолявам ви, не казвайте на никого за моята тайна.
	На този малък остров бе невъзможно да остане нещо скришно. Де Граеф първоначално бе използвал мъжки проститутки, преоблечени като жени, за да скрие истинския им пол от другарите си. После започна глупашка връзка с един млад преводач японец и Хюйгенс случайно ги бе заварил. Самият Спаен бе научил за греховете му преди доста години, но той вече не бе между живите и сега съдбата на Де Граеф беше в ръцете на доктор Хюйгенс. И той чакаше, замръзнал от ужас.
	— Със Спаен бяхте съдружници дълго време — каза докторът, сякаш не бе чул молбата му. — Вероятно ви се е доверявал.
	— Какво? — възкликна объркан Де Граеф. — Николаес…
	Хюйгенс махна с ръка и заговори припряно:
	— Той казал ли ви е нещо за… нас, за останалите?
	Изведнъж Де Граеф проумя. Спаен вероятно бе разполагал с компрометираща информация и за доктор Хюйгенс. Нямаше представа, за какво можеше да се отнася — Спаен бе трупал сведения съвсем преднамерено заради властта, която те му предоставяха. Но в същото време Де Граеф осъзна, че спасението му зависи от това да скрие своето неведение от Хюйгенс.
	— Да. Ян често разговаряше с мен — каза, като полагаше усилия да звучи равнодушно, за да спечели време.
	Тялото на Хюйгенс сякаш се сгърчи от удар.
	— Значи вие знаете… за мен — попита той с напрегнат глас. Де Граеф само повдигна вежда. Вече имаше предимство и възнамеряваше да го използва. — Ако ме издадете, аз също ще разкажа какво знам за вас — изтърси Хюйгенс с явно отчаяние в трескавия си поглед. — Ще им кажа освен това, че съм ви чул да се карате със Спаен преди смъртта му. Вие искахте да напуснете компанията, да се върнете у дома и да влезете в манастир. Но Спаен не можеше да се справи без вас. И ви заплаши, че ще съобщи за греховните ви щения, ако напуснете. Ето защо сте искали Спаен да умре — не заради неговия дял от парите, а защото ви е изнудвал и е можел да ви съсипе. Вие мразехте Спаен и искахте да се отървете от него!
	„И то как!“, помисли си Де Граеф. Защото Спаен не само го държеше като свой заложник и го изнудваше, а бе унищожил всяка негова надежда за изкупление.
	Започвайки работа в „Ист Индия“, Де Граеф се бе надявал да забрави скверния си живот и да се пречисти чрез работа, трудности и молитви. В началото изглеждаше, че ще успее, макар че безкрайните пътувания провокираха забранени интимности с изцяло мъжкия екипаж, а в чуждите пристанища езичниците предлагаха всякакви сексуални перверзни. Но Де Граеф стоически се противопоставяше на изкушението. Издигна се от чиновник до секретар и накрая получи служба като длъжностно лице в Батавия. Реши да поработи още няколко години, да спести повече пари, за да се върне у дома и да се отдаде окончателно на своите религиозни занимания.
	Мечтите му умряха в нощта, когато постави живота си в ръцете на Ян Спаен.
	Сега спомените го върнаха към онова време, четири години след като бе пристигнал в Батавия. Видя отново малката си, оскъдно обзаведена стаичка и почувства ужасната влажна жега. Изтерзан от безсъние и самота, той бе излязъл от седалището на компанията да се поразходи из града. Екзотичното великолепие на Батавия го очарова. По балконите на къщите покрай каналите се вихреха празненства, ярки фенери пръскаха трепкаща светлина над водната повърхност. Холандци — мъже и жени — се разхождаха по улиците и мостовете; азиатски търговци, моряци и работници изпълваха до краен предел пивниците и игралните домове. Смесица от различни езици се извисяваше над музиката от холандски мандолини, китайски флейти, индонезийски барабани и цимбали.
	— Сър, търси удоволствия? Влез, заповядай! — пред редица схлупени постройки в района на местните жители стоеше усмихнат младеж. Той привика Де Граеф в едно помещение. Вътре голи местни момичета минаваха пред тълпа мъже. — Ще продам вас красива жена, добра цена!
	— Не, благодаря — Де Граеф излезе, но сводникът го последва.
	— Вие не харесва жена? Тогава ела с мен, аз дам какво иска.
	Всеки нормален, природен инстинкт изискваше да откаже. В тази малка колония, където всеки знаеше всичко за всеки, заплахата бе огромна. И въпреки това потребността от физическо освобождаване и човешка близост се оказа по-силна от стремежа му за избавление. Кипежът на кръвта заглуши гласа на предпазливостта. Той последва сводника през тъмни мръсни улички, над поредица канали до реката. Тропическата нощ пулсираше с песента на насекоми и мириса на цветя от джунглата. Луна като огромен златен гулден осветяваше пътя, по който го водеше сводникът. Спряха край лодка с бамбуков покрив и парцаливи завеси.
	— Тук, сър — каза младежът и разтвори завесите.
	Върху струпани възглавници вътре седеше красив местен младеж с гладка тъмна кожа, изваяни мускули и блестящи очи. Слабините му бяха покрити с препаска. Дъхът на Де Граеф секна: „Дано Господ се смили над душата ми.“
	— Колко? — попита той с дрезгав глас.
	Половин час по-късно Де Граеф слезе от лодката повече засрамен, отколкото задоволен. Нямаше спасение за душата му; той бе прокълнат. После видя на пътеката наблизо ясно очертаната на лунната светлина фигура на холандец с широкопола шапка. Пламъчето на лулата му осветяваше красивите черти и златистите коси на Ян Спаен. Най-вероятно е бил сред посетителите на онзи публичен дом, чул е предложението на сводника и ги е проследил до лодката. Усети, че се вцепенява от ужас. Представи си силните ръце на палача, които му нахлузват конопен чувал на главата; чу собствените си писъци, докато морето го обгръщаше. После Спаен кимна и се отдалечи. Де Граеф прекара следващите дни в очакване полицаите да го арестуват. Вместо тях пристигна самият Спаен.
	— Чувам, че сте един от най-добрите специалисти в търговията — каза той. — Аз имам нужда от съдружник. Вече разговарях с началниците ви и те са съгласни да ви преотстъпят на мен. — Ще получавате същата заплата за обичайните си задължения плюс процент от всичко допълнително, което изкараме. Гарантирам ви, че си заслужава.
	Той изобщо не спомена какво бе видял, но многозначителната му усмивка не допускаше отказ. И така Де Граеф започна да го придружава. Вярно, търговията вървеше добре, бързо откриваха нови пазари и скоро натрупаха цяло състояние, но въпреки всичко Де Граеф намираше съдружието за непоносимо. Отвращаваше се от пиенето, хазарта и разгулния живот на Спаен, от войнствената му природа и от това, че непрекъснато поощряваше пороците му — осигуряваше му мъже, където и да отидеха. А веднъж поддал се на сексуалния си глад, Де Граеф не можеше да устои на постоянното изкушение. Така Спаен го обвързваше все по-здраво, докато най-сетне в Япония Де Граеф събра сили и заяви на Спаен, че съдружието им приключва. Последва скандалът, който бе дочул и доктор Хюйгенс.
	— Вие също мразехте Спаен — отвърна Де Граеф на непохватния опит за изнудване. — Ако аз съм имал мотив за убийство, същото се отнася и за вас… — и го изгледа многозначително, а вътрешно се зачуди какво ли е сторил почтеният Хюйгенс, та толкова се е разтревожил. — Колкото до контрабандата — продължи Де Граеф, — имали сме еднакъв достъп до стоките. Само че вие сте този, който говори местния език, нали така?
	Хюйгенс зари лице в шепите си и отрони отчаяно проклятие:
	— Verdomme! По дяволите!
	Де Граеф се усмихна.
	— Тъй че, както изглежда, ще трябва да се обединим в името на собствената си сигурност — заяви той. — Ако вие пазите моята тайна, и аз ще пазя вашата. Ако сме категорични в позицията си, никой не може да ни обвини в убийството на Спаен. Ще бъдем в безопасност.
	Докторът вдигна поглед и закима припряно с жалко облекчение и благодарност.
	— Да, да. Точно така ще постъпим! — и сграбчи ръцете на Де Граеф в пълните си лепкави длани. — Благодаря ви, Маартен!
	На улицата стражите обградиха другите трима холандци, които се бяха върнали от пътуване същата сутрин. Главният преводач Ийшино махна и извика:
	— Помощник-директор Де Граеф! Доктор Хюйгенс! Време е за погребението на Ян Спаен.
	Де Граеф стана и пое към стълбата.
	— И аз ви благодаря, Николаес.
	Може душата му да е прокълната вечно да гори в ада, но с малко късмет нито японците, нито холандските власти ще го накажат за убийството на Спаен или за някое друго престъпление. Опасността скоро ще отмине и той ще се върне в Холандия като богат и свободен човек.


	Глава 23

	Погребалната процесия с ковчега на Ян Спаен се изкачваше по стръмните улички към холандското гробище. Преоблечен в тържествени траурни одежди, Сано яздеше почти в края. Най-отпред двама конници проправяха път през тълпата, която се бе събрала да види варварите. Продължаваше да ръми, но никой не търсеше подслон.
	— Отдръпнете се! — крещяха войниците, които подтичваха покрай процесията и избутваха напиращата напред публика. — Който пипне или говори с варварите, ще умре!
	Но въпреки цялата трескава суматоха погребалното шествие изглеждаше безлико и скромно — нямаше цветя, носачи на фенери, свещеници, песнопения, тамян, камбани или барабани; нямаше и пременени в бели роби оплаквани. Шестима слуги от Дешима, облечени в ежедневните си кимона, носеха ковчега, след тях вървяха помощник-директорът Де Граеф, доктор Хюйгенс и другите трима холандци, които току-що се бяха върнали от посещение при най-големия даймио на Кюшу. Следваха ги Охира, Ийшино, Нирин и двайсет стражи в ежедневно облекло. Точно пред Сано яздеше йорики Ота с още две официални длъжностни лица в Нагасаки. След тях пристъпваха четирима селяни с въжета и лопати.
	Законите против християнството забраняваха на холандците да изпълняват своите погребални ритуали и Сано изпита съжаление към Ян Спаен, който бе намерил смъртта си на чужда земя и сега погребението му се превръщаше в евтино зрелище за любопитните местни жители. Най-сетне шествието стигна до гробището. Високи кипариси ограждаха обраслото с трева пространство, нашарено с редици дървени колове, които бележеха гробовете на варварите. Комендантът Охира пристъпи напред и обяви:
	— Събрали сме се тук, за да погребем тленните останки на търговския директор Ян Спаен.
	Той кимна към гробарите, които започнаха да копаят дупка в сухата земя. Носачите оставиха ковчега. Сано застана до вечно ухиления Ийшино. Охира подкани с жест холандците да започнат ритуала. Варварите заобиколиха ковчега с наведена глава и с шапки в ръце. Де Граеф заговори пръв. Безстрастният му монолог бе съпроводен от дрънченето на лопатите, шумоленето на дърветата и потропването на конски копита.
	— Ян Спаен бе смел талантлив търговец — преведе Ийшино. — Той отвори нови пазари и натрупа високи печалби за компанията „Ист Индия“. Бе мой съдружник в продължение на десет години и аз искрено скърбя за неговата кончина.
	Сано не обърна внимание на останалата част от хвалебствените слова, а съсредоточи вниманието си върху Ийшино. Този ли палячо бе застрелял Спаен? И как е успял да намушка Пеони? Не бива да се забравя, че Ийшино е имал достъп до складовете на Дешима, знае езика на холандците и спокойно може да заговорничи с тях. Освен това изглеждаше разтревожен и гузен, когато Сано го попита защо Спаен е попълвал счетоводните книги толкова късно след официалната продажба на холандските стоки. Може би защото е знаел, че Спаен осчетоводява и контрабандните сделки. Освен това Ийшино лъжесвидетелства срещу Сано най-много и най-безогледно!
	Помощник-директорът Де Граеф сведе глава и се оттегли. Следваше доктор Хюйгенс, който дълго остана безмълвен, с наведена над ковчега глава. Ситните капчици дъжд замъгляваха въздуха. Изкопът вече стигаше до гърдите на гробарите. Хюйгенс изрече само две къси фрази:
	— Дано греховете ни бъдат опростени. Почивай в мир — повтори като ехо Ийшино.
	От думите на доктора излизаше, че той самият има вина за някакво прегрешение. Откъснат от мислите за Ийшино, Сано отново изпита опасения, че твърде лесно бе повярвал на доктор Хюйгенс. Беше ли изпуснал важни улики по време на срещата им? Възможно ли е докторът да е убил Спаен?
	Другите холандци също се изредиха с прощалните си слова. Гробарите поставиха въжета под ковчега и го спуснаха в ямата. Варварите един по един хвърлиха шепа пръст върху ковчега. После гробарите го засипаха. Хората започнаха да се разотиват. Сано мина през обръча войници, проби си път през тълпата от зрители и избърза след Ийшино. Преводачът го видя и хукна надолу по пътя. Сано го настигна, сграбчи го за ръката и го обърна към себе си.
	— Не бързай толкова, Ийшино!
	Преводачът се ухили:
	— Извинете, сосакан сама, извинете.
	— Защо издрънка всички тези лъжи за мен? — гласът на Сано прозвуча грубо. — Знаеш добре, че не съм питал холандския капитан за оръжия, нито съм заговорничил с доктор Хюйгенс да смъквам управлението! — Ийшино се сви и започна да трепери, а Сано изкрещя: — Говори! Искам незабавен отговор! Защо излъга?
	Най-изненадващо усмивката на преводача се появи отново.
	— Не съм излъгал, сосакан сама, не съм излъгал. Просто разказах моята версия за истината, която е различна от вашата. Трибуналът ще реши на кого да повярва.
	Каква наглост!
	— Тук сме само двамата — каза Сано и го притисна за гърлото, — тъй че ще ми обясниш защо лъжеш. После отиваме при губернатор Нагай, за да оттеглиш показанията си.
	Ийшино зарита, заблъска и успя задавено да изрече:
	— Моите показания вече са вписани в официалния протокол. Не мога да ги оттегля дори и да искам. А ако ме убиете, това само ще убеди трибунала във вината ви.
	С неохота Сано го пусна и попита по-меко:
	— Къде беше в нощта, когато е изчезнал Ян Спаен?
	Ийшино заговори, като избягваше погледа на Сано.
	— Следобеда отидох в къщата на губернатора да превеждам някакви холандски документи. Когато свърших, бе твърде късно и градските порти бяха затворени, тъй че не можах да се прибера вкъщи. Спах в канцеларията си и не знаех, че варваринът е изчезнал, докато не се явих на работа в Дешима… — Ийшино явно бе убеден, че служителите на губернатора ще потвърдят версията му, или защото наистина е бил там, или защото бяха получили заповед да го прикриват.
	— А предишната вечер? — попита Сано, любопитен да чуе какво алиби ще представи Ийшино за убийството на Пеони и за покушението над самия него.
	— Бях си у дома с жена ми — засия Ийшино. — Тя е племенница на губернатор Нагай.
	И достоверен свидетел за поредното „неопровержимо“ алиби.
	— А снощи? Беше ли на Дешима?
	Ийшино понечи да тръгне нагоре по пътя.
	— Трябва да се върна на погребението — каза той. — Може да имат нужда от услугите ми. Разбира се, че не съм бил на Дешима снощи. Само младши преводачите работят нощна смяна. Бях си вкъщи.
	— Каква е връзката ти с Ян Спаен? — не спираше да пита Сано.
	— Не съм убил варварина. Харесвах Спаен, както и холандците въобще… Те са ми приятели… — срещнал изненадания поглед на Сано, той бързо се поправи: — О, не, нищо нередно; никога не съм се отнасял прекалено доброжелателно към тях. Но ми е приятно с тях. Нали разбирате, те нямат друг изход, освен да се примирят с моята компания. Принудени са да ме слушат и да разговарят с мен. Дори и да не им е приятно… Никога не съм имал истински приятели. Като малък момчетата все ме отбягваха… или си правеха жестоки шеги с мен. Това, че научих холандски, бе моето спасение. Ако не бяха варварите, щях да си остана последен самотник. А Спаен се държеше добре с мен. Не бих сторил нещо, с което да му навредя… Разказваше ми приключенията си… И стриктно следваше съветите ми, когато му кажех нещо… За разлика от вас, сосакан сама — Ийшино се усмихна самодоволно. — Трябваше да ме послушате, когато ви предупреждавах да не се приближавате твърде много до варварите. Може би тогава нямаше да си навлечете всички тези неприятности… — преводачът го заобиколи и забърза нагоре по склона към гробището.
	Докато го изпращаше с поглед, Сано изведнъж прозря и други възможни мотиви за лъжесвидетелствата на Ийшино — може би преводачът искаше да си отмъсти за това, че Сано отбягва съветите и приятелството му… А може би Ийшино е престъпник, който се опитва да скрие вината си, като я хвърля върху единствения човек, способен да го разкрие и унищожи?
	Сано взе коня си и пое надолу към града. Преваляше следобед. Кийоши бе имал достатъчно време да размишлява над окаяното си положение. Може би вече бе готов да каже истината за появата си в заливчето предишната нощ и да даде някои отговори, които засега заподозрените премълчаваха.


	Глава 24

	— Можете да видите Кийоши, ако желаете, но не очаквайте от него да се разприказва — каза надзирателят и поведе Сано из затвора на Нагасаки. — Не е казал нито дума, откак го тикнаха тук.
	Докато Сано и надзирателят вървяха по сумрачните коридори, иззад мръсните, измазани с хоросан стени на килиите се носеха воплите на осъдените престъпници. Вонеше на изпражнения, вкиснала храна и гнилоч. Тъмничари обхождаха стаите и блъскаха по вратите, за да въдворят ред и дисциплина.
	— Тук е — каза надзирателят и отключи една врата. — Просто извикайте, когато свършите, и аз ще дойда да ви взема.
	Сано влезе в килията; надзирателят отново заключи зад гърба му. Стаята беше съвсем гола, ако не се смяташе кофата за естествени нужди в ъгъла. Дъждът се процеждаше през единствения прозорец досами тавана. Кийоши бе коленичил в средата на мръсния под. Подносът с ориз и мариновани зеленчуци беше недокоснат. Бяха му отнели мечовете и обувките и сега бе облечен единствено в окъсано муселинено кимоно. Изобщо не реагира, когато Сано произнесе името му. Целият трепереше.
	— Кийоши? — повтори Сано. — Чуваш ли ме?
	Лицето на момъка изглеждаше като изваяно от слонова кост; красивите му черти бяха бледи и лишени от живот. Разбитата устна и насинената скула добавяха нюанси на мъртвешки цвят. Погледът му бе вглъбен; ръцете му лежаха неподвижни, с дланите надолу, върху бедрата.
	— Как се чувстваш, Кийоши? — тихо попита Сано, обзет от съчувствие. — Добре ли се държат с теб тъмничарите? — не последва никакъв отговор. Нищо в изражението на младежа не подсказваше, че е регистрирал чуждото присъствие в килията. Сано опита по друг начин: — Защо не си ял? — той помириса храната и по лицето му се изписа отвращение. — Надзирател! Мъжът отвори вратата почти моментално — явно бе подслушвал отвън. — Отнеси този боклук и донеси нещо по-добро.
	Надзирателят се навъси.
	— Това се полага на всички затворници. Никакви специални привилегии, така рече губернатор Нагай…
	— Донеси топла супа, пресен ориз и саке — му нареди Сано. — На моя отговорност.
	— Да, господарю — тъмничарят взе подноса и излезе.
	Когато новата порция пристигна, Сано поднесе лъжица супа към устата на безмълвния Кийоши.
	— Моля те, изпий това, ще се почувстваш по-добре.
	Супата се стече по неподвижните устни на момчето. Сано избърса лицето му и заговори със спокоен, благ тон:
	— Виждам, че си прилежен самурай с чувство за дълг. И си интелигентен, щом учиш холандски… — Кийоши дори не мигна. Сано продължи: — Не разбирам защо би пожелал да нарушиш закона и умишлено да навредиш на невинен човек като мен… Затова ли страдаш така сега? Защото направи самопризнание за престъпление, което не си извършил, и при това обрече твърде много хора… Не само мен, но и всички, на които дължиш върховна лоялност — баща ти, губернатора, Ийшино и… Джунко — при последното име лицето на младия самурай едва доловимо трепна като докосната от вятъра струна на шамисен. Сано продължи окуражен: — Джунко вероятно те обича твърде много, щом е престъпила забраната на баща си да се вижда с теб. Ще бъде сломена от мъка, ако умреш… особено заради нещо, което не си извършил… — Сано видя как гърлото на Кийоши се сви. — Сигурен съм, че Джунко не разбира защо си готов да пожертваш честта си, да отхвърлиш любовта й и да я обречеш на вечни терзания… Но ако ми кажеш какво се случи снощи, аз ще отнеса думите ти на Джунко, за да знае, че си невинен и че още я обичаш — стъкленият поглед издаде вълнение, но Кийоши остана все тъй безмълвен. — Ще ти кажа какво е станало според мен — поде отново Сано: — Няма нужда да говориш; просто кимни, ако си съгласен, и поклати глава, ако си против. Става ли? — никаква реакция.
	Сано продължи:
	— По някакъв начин ти си разкрил контрабандата… Докато си бил на Дешима? Или си видял нещо от наблюдателната кула? Или си проследил тайнствените светлини? Искал си да ги заловиш и да станеш герой? Кийоши? Отговори ми! — младият самурай не реагира. — Кого очакваше да завариш в заливчето? Пазачите на Дешима? Ийшино… или баща си? — от възможните извършители комендантът Охира бе не само с най-големи възможности за контрабанда, но и най-близък на Кийоши. — Нима зачерни себе си и обвини мен, за да защитиш него? Той ли е убиецът на Ян Спаен?
	И тогава устните на Кийоши се размърдаха в дрезгав шепот — толкова тих, че Сано трябваше да се приближи съвсем, за да го чуе.
	— Смъртоносното шествие тръгва нагоре по хълма към мястото за екзекуции. Разсъмва се и войниците водят осъдения Йошидо Гандзаемон, обвинен в предателство за обида на шогуна. Аз съм в шествието заедно с другите свидетели. Екзекуцията ме плаши до смърт, макар че няма за какво да се тревожа, не съм сторил нищо лошо… Но когато стигнахме там, изведнъж аз вече не съм сред публиката… аз съм самият затворник. Чувствам въжетата, които прерязват китките ми… — Кийоши бавно премести ръце зад гърба си и ги задържа там, все едно бе завързан. — Усещам с тежките вериги около глезените си. Виждам как всички са приковали погледи в мен. Баща ми е там. И губернатор Нагай, и другарите ми от пристанищния патрул… Те ме презират, защото аз съм предател. Войниците ме карат да коленича пред палача, аз моля за милост, защото съм невинен. През целия си живот и съм служил вярно на шогуна. Най-усърдният съм в службата. Винаги доброволно съм поемал извънреден ни дежурства. Практикувам бойни изкуства, за да може с един ден да спечеля за своя господар слава на бойното поле. Прекарвам нощите си на наблюдателната кула, на пост за чуждоземни бойни кораби… Уча холандски, за да разбирам варварите, чиято бойна мощ — заплашва земите ни. Никога не съм предприемал действия срещу шогуна или неговия режим. Който си твърди това, лъже! Но губернаторът изрича обвиненията си срещу мен и всички заклеймяват Охира Кийоши като предател…
	Сано стисна слабите, мускулести рамене на момъка, за да го извади от мрачните му видения:
	— Кийоши, ти ли отнесе холандските стоки в заливчето снощи? Защо излъга за мен? Отговори!
	— Моля ви, пуснете ме! — очите на Кийоши се завъртяха в ужас. — Просто се опитвах да спра… не исках никой да разбере за… не! Не мога да кажа…
	— Кийоши, трябва да ми кажеш истината. Единствено така можеш да помогнеш на себе си или на хората, които обичаш…
	Вратата се отвори с трясък и надзирателят каза:
	— Трябва да си тръгвате вече…
	— Само още една минута — помоли Сано.
	Но надзирателят поклати глава:
	— Елате друг път.
	Стражите изведоха Сано вън от килията на Кийоши и надзирателят залости вратата. В този миг затворът бе разтърсен от невъобразим трясък. Сано изтръпна. Ушите му заглъхнаха. От тавана се посипаха парченца гипс.
	— Какво беше това, за Бога? — възкликна надзирателят. — Гръмотевица? Земетресение?
	Внезапното осъзнаване на онова, което се бе случило, изпълни Сано с ужас.
	— Холандският кораб! — възкликна той и се втурна към изхода.


	Глава 25

	Предположението на Сано се оказа вярно. Задъхан, той стигна до крайбрежната улица и видя как със зловещо величие холандският кораб напредва по канала към пристанището. Черен дим се стелеше над оръдията, стърчащи от долната палуба. Пламъци просветваха по борда на една патрулна лодка, чиято кърма вече бе потънала във водата. Холандският капитан бе навлязъл в пристанището преди изтичането на двата дни и бе открил огън по войниците, които се бяха опитали да спрат кораба. Най-ужасните страхове на Сано се бяха сбъднали.
	Към пристанището се стичаха развълнувани тълпи, хората се щураха панически, търсейки убежище, майки крещяха за децата си, търговци прибираха стоката си, стражи и охрана трескаво се опитваха да се групират и да въдворят ред. Въоръжени войници препускаха и маршируваха към пристанището. Последва втори трясък, който разтърси небосвода и отекна над хълмовете. Фонтан от дим и вода изригна близо до уцелената лодка. Нова вълна от паника връхлетя жителите на града.
	Сано трябваше светкавично да открие начин да спре злото, което бе сторил с неспособността си да разкрие убиеца на Спаен. Холандският капитан изглеждаше достатъчно безразсъден, за да разруши града и да рискува живота си. Сано забеляза, че от пристанището към холандския кораб потеглят лодки, пълни с войски. Алени бойни знамена се вееха на скалите над пристанището.
	— Чакайте! — извика Сано към последната тръгваща лодка.
	Бързо завърза коня и хукна по пристана. Никой не му обърна внимание. По-надолу по бреговата ивица видя моряци, които се готвеха да поемат напред с трите бойни кораба на Нагасаки — вдигаха мачтите, товареха оръдия и гребла, разгъваха платната и флаговете с герба на Токугава. Сано достигна най-големия боен кораб точно когато стрелците заеха позиция на палубата. Губернатор Нагай и висшите военни на Нагасаки се изкачваха по трапа. Губернаторът бе издокаран във великолепна броня с червена лакирана плочка на гърдите, с изплетени от синджири ръкави, къса бойна туника от съшити парчета кожа и метал и шлем с позлатени рога. Ийшино, изплашен и притеснен в бронята си, ситнеше зад него. Когато Сано стигна до трапа, Нагай вече бе на борда и спореше с капитана:
	— В никакъв случай няма да откриваме огън по холандския кораб!
	— Но ваша светлост — възрази капитанът, — варварите вече нападнаха Япония. Ако не отвърнем, ще е проява на малодушие… — лицето му гореше в пламенен патриотизъм.
	Съветниците на висок глас го подкрепиха, но губернатор Нагай потропа гневно със златното си бойно ветрило:
	— Подготовката ни за отбрана не е приключила. Все още не сме гарантирали безопасността на гражданите. Не сме готови за бърза победа. Помислете за последствията от една битка. Дори и да сме сигурни, че варварите няма да напуснат Япония живи, има хиляди други чужденци свидетели на днешните събития. Не можем да ги накараме да замълчат. Всички правителства по света ще узнаят, че една цяла международна флота не е успяла да се прибере у дома.
	— Холандците ще изпратят още кораби, а страната ни не може да понесе масирана атака. Дори и да избегнем пълно поражение, битките ще отнемат живота на хиляди и ще съсипят чуждестранната търговия, която ни носи цяло състояние. Няма да въвлека Япония в безкрайна война само за да задоволя стремежите на един глупак за слава! — Нагай се обърна към главния си съветник: — Всички да останат в бойна готовност, докато не чуят сигнал от мен! А сега — да тръгваме.
	Трябва да вляза в преговори за примирие с холандците, преди да сме стигнали до положение, в което войната ще бъде неизбежна.
	Сано се втурна по трапа:
	— Губернатор Нагай! Чакайте!
	— Какво правите тук? — обърна се Нагай, но не дочака отговора на Сано и нареди на войниците: — Хвърлете го през борда и да тръгваме.
	— Чакайте! — повтори Сано. — Позволете ми да дойда с вас и да разговарям с холандците.
	— Бакараший, изключено! Нима вече не създадохте достатъчно неприятности? Не успяхте да конфискувате оръжието от холандския кораб, когато имахте възможност, не приехте самопризнанията на онази проститутка, за да приключите случая по-бързо и да позволите на варварите да пуснат котва в пристанището мирно и тихо. И ето резултата!
	Губернаторът изглеждаше вън от кожата си от гняв, но Сано долови лукав блясък в очите му. Явно си даваше сметка, че ако остави сосакана да води преговорите с холандците, в случай на провал ще има удобна изкупителна жертва.
	— Холандският капитан ме познава — настоя Сано. — Като чуе за усилията, които съм положил да хвана убиеца на неговия сънародник, може и да се съгласи на примирие.
	След миг Нагай кимна.
	— Пуснете го — заповяда на войниците. После се обърна към капитана: — Тръгвайте.
	Бойният кораб напусна пристанището, а Сано се присъедини към губернатора при носа. Поглеждайки Сано под око, Нагай каза:
	— Трудно ми е да проумея защо проявявате такъв активен интерес към проблемите на нацията, след като дните ви на тази земя са преброени.
	— На ваше място не бих хранил такава непоколебима увереност, ваша светлост — кротко отвърна Сано.
	— Днес разговарях с Кийоши, Ийшино и Охира. Колкото по задълбочено се вгледа човек в обвинението ви срещу мен, толкова по-несъстоятелно изглежда то. В края на краищата нямате нито един непредубеден свидетел. Изключено е трибуналът да не го отбележи.
	— Нима? — изражението на Нагай остана безстрастно.
	— Вземете Кийоши например — продължи Сано. — Неговите показания ме свързват с контрабандата, но той загуби разсъдъка си. Съдиите ще подложат на съмнение всяка негова дума. И не е трудно да се заключи, че той е излъгал, за да защити някого, с когото здраво е обвързан лично или професионално… — _„Като вас, губернаторе“,_ подсказваше тонът му. — А и Ийшино. Само двамата бяхме на кораба, когато разговарях с варварите. Аз може да твърдя същото и за него. Неговите показания срещу моите. Кой ще ги потвърди? Пък и така свободно говори с холандците…
	— Какво искате да кажете? Ийшино и комендантът Охира са много солидни свидетели. Имат безупречни досиета…
	— Ха-ха! — изсмя се в отговор Сано. — Охира пък е най-съмнителният ви свидетел. Кой по-лесно от него би могъл да убие варварина от Дешима? Освен това, ако аз бъда осъден като предател, това ще оневини сина му, нали така? — Сано описа намека за конспирация, който бе доловил в разговора между Охира и Нирин. — Според мен комендантът е главният заподозрян.
	— Че за какво му е да убива Ян Спаен?
	Удар в десетката. Липсата на мотив бе единственото слабо място в теорията на Сано за Охира.
	— Не зная, но ще разбера — отвърна той. — Свикването на трибунала ще бъде неприятно както за магистратите, така и за бакуфу, където гледат с лошо око и на всеки, който злоупотребява със закона за лични облаги. А аз имам съюзници в Едо. Можете да си спестите доста неприятности, като свалите обвиненията срещу мен, преди нещата да са отишли твърде далеч…
	Нагай поклати глава.
	— Давам си сметка, че е във ваш интерес да дискредитирате свидетелите пред мен, за да пренебрегна показанията им. Но това е невъзможно. Законът изисква да преследвам предателите без изключение и пощада.
	Бойният кораб стигна до пръстена от патрулни лодки. Губернатор Нагай се надвеси над парапета и даде някакви команди. Пръстенът се отвори, за да пропусне бойния кораб. Сано съзря капитан Ос, застанал на палубата на своя кораб. Червените му коси се вееха като подети от вятъра пламъци. Бе насочил мускет право в японския боен кораб.
	— Ийшино! — извика губернаторът. — Качи се тук!
	Преводачът пристигна с лице като на смъртник.
	Капитан Ос извика нещо.
	— Каза да не приближавате повече, иначе ще стрелят — разтреперан повтори Ийшино.
	Нагай отправи леден поглед към Сано.
	— Сега вие поемате командването.
	— Спрете кораба! — нареди Сано. Гребците вдигнаха греблата. Подгизналите платна заплющяха на пропития с дъжд вятър. Със силен плясък котвата бе хвърлена във водата. Корабът спря. Сано махна с ръка за поздрав и извика:
	— Капитан Ос! Помните ли ме? — Ийшино с треперещ глас преведе думите на Сано. — Дадохте ми два дни да заловя убиеца на Ян Спаен и да осигуря безопасен подслон за екипажа ви. Защо променихте решението си?
	Ос не свали оръжието, а само източи врат, за да види Сано, след което извика ядно в отговор.
	— Казва, че му омръзнало да чака — изхленчи Ийшино.
	— Капитан Ос, моля, заповядайте на хората си да прекратят огъня! — миролюбиво рече Сано. — Върнете се вън от пристанището, докато бъдем готови да ви ескортираме до брега.
	Щом Ийшино свърши да превежда, дулото на оръжието в ръцете на холандеца избълва огън. Разнесе се гръм, който първо раздра въздуха и после се понесе през водата. Куршумът разби на парченца една от рейките на бойния кораб. Избухнаха викове, задрънча оръжие. Към стотина лъка бяха опънати с готови да полетят към целта стрели. Разнесе се мирис на горещ кремък и обгорял плат, когато стрелците запалиха фитилите, с които да възпламенят барута и да запратят куршуми и снаряди към врага.
	— Не! — изкрещя Сано. — Не стреляйте!
	Губернаторът с неохота даде заповед да не отговарят на огъня. Холандецът закрещя нещо на неразбираемия си език.
	— Превеждай! — нареди Сано на Ийшино.
	— Каза, че в трюма на кораба му има цяло състояние в стоки. Иска да ги изкупим незабавно, и то на цена, която той ще определи. А също и да му откарате убиеца на Ян Спаен жив или мъртъв… И да ги пуснете на сушата… Иначе ще унищожат Нагасаки!
	Споменаването на пари вля искра надежда у Сано. Той бе прочел по лицата на варварите, че не искат да умрат, но се страхуват от командира си и затова се подчиняват.
	— Десет сребърника за вас, капитан Ос, ако прекратите огъня и напуснете пристанището — извика Сано, — и по един за всеки от хората ви.
	Спътниците на Сано ахнаха в хор. Дипломатическият протокол забраняваше даването на подкуп на варвари. Сано мярна беглата усмивка на Нагай и разбра, че току-що губернаторът бе съставил поредното обвинение в измяна. Но замисълът му постигна желания ефект, защото Ос поклати глава в отказ, но хората му изоставиха постовете си, наобиколиха го и заспориха с него. Накрая капитанът кимна в знак, че отстъпва. Той изкрещя нещо към Сано. Ийшино преведе.
	— Ще преустанови огъня за още два дни, само още два дни. Но няма да напусне пристанището, докато не се убеди, че убиецът на Ян Спаен е наказан.
	— Ще платим подкупа, но ще държим всички сили в бойна готовност — намеси се губернаторът. — Иначе може да се окажем въвлечени в най-голямата катастрофа, позната по земите ни. И цялата вина лежи върху вас, сосакан Сано! Урагири, предател!
	Обидата възпламени гнева на Сано.
	— Скоро ще видим кой от нас е предател. Защото аз ще докажа вашата роля в контрабандата и в убийството на Ян Спаен! И ще разкажа всичко това пред магистратите от трибунала!
	Смехът на Нагай го заля като отровно масло: гладко, гъсто, разяждащо.
	— Няма да откриете никакви улики, нито човек, който да пожелае да свидетелства срещу мен — Нагай бе достатъчно умен, за да прикрие следите си, и достатъчно могъщ, за да си осигури безпрекословна вярност. Кой сред подчинените му би дръзнал да го обвини? После добави: — Ако все още храните някакви илюзии относно талантите си на детектив, нека ви освободя от тях. Два дни преди изчезването на директора Спаен стражите на Дешима докладваха за голям скандал между него и другия варварин — доктор Николаес Хюйгенс. Стражите чули гневни викове от канцеларията на Спаен, влезли вътре и видели как Хюйгенс се хвърля срещу Спаен и почва да го души. Когато забелязал, че си имат публика, докторът напуснал стаята тичешком. Стражите не знаеха за какво е била свадата, но твърдят, че Хюйгенс изглеждал достатъчно вбесен да убие Спаен — губернаторът отново се разсмя. — Е, ако бяхте способен следовател, със сигурност щяхте да откриете враждата между холандския си приятел и Ян Спаен, преди да влезете в таен заговор с Хюйгенс.
	Бойният кораб потегли обратно към пристанището. Сано потъна в униние. Цялата история звучеше правдиво. Но ако Хюйгенс бе излъгал за отношенията си със Спаен, за какво ли още му бе спестил истината? Дали не си е давал вид, че съдейства в огледа на трупа на Спаен, докато всъщност през цялото време е фалшифицирал резултатите от аутопсията?
	След като пристигнаха до брега, губернаторът се оттегли със съветниците си в кабината да обсъдят бъдещата стратегия. Ийшино бе изчезнал. Сано остана сам със своите страхове и съмнения. Нима бе рискувал да го обвинят в предателство, неволно сътрудничейки на убиеца?


	Глава 26

	В общото помещение на холандските търговци доктор Николаес Хюйгенс седеше с помощник-директора Де Граеф и тримата им колеги. Вече шест часа стояха там в очакване на новини за развитието на инцидента с кораба на „Ист Индия“. Стражите отвън не им позволяваха да напускат помещението. Хюйгенс проследи с поглед как Де Граеф стана от масата и закрачи напред-назад. Усети, че го обзема ужас, и целият плувна в пот.
	— Защо трябва да ни държат заключени тук? — изхленчи търговският секретар вероятно за стотен път. — Кога ще ни кажат какво става? Какъв беше този взрив преди малко? Какво ще стане с нас?
	Де Граеф изсумтя.
	— Както вече ви казах, сигурно нашият кораб е влязъл в пристанището без разрешение и е открил огън срещу японците. Което означава, че сме военнопленници.
	За да успокои страховете си от предстоящото, Хюйгенс обикновено се потапяше в спомени от миналото. Представяше си някогашната лаборатория в Лайденския университет*, тамошните отрупани с книги рафтове, препарираните екземпляри по стените, стъклениците, лампите и микроскопите по бюрата, опитните животинчета, изследователските записки по патология… И още — операционната зала, амфитеатралните студентски банки, лекциите по физиология…
	[* Един от най-известните университети в Европа, създаден през 1575 г. в гр. Лайден, Западна Холандия — Б.пр.]
	После си спомни своята малка къща, жена си Джудит, пълнобузестия Петер…
	Днес тези щастливи спомени изглеждаха избледнели и далечни. Също като лекарство, вземано твърде често, те бяха загубили свойството си да облекчават болката. Затова мислите му го отнесоха още по-назад, към безгрижните дни на юношеството, когато като син на богат търговец от Амстердам замина да следва в Лайденския университет. Но седемнайсетгодишният Николаес изобщо не го бе грижа за науките. Гуляеше по таверните с компания буйни приятели. Задяваха девойки се и се замесваха в улични кавги. Когато все пак си направеше труда да посети някоя лекция, вечно се заяждаше с преподавателите си. От университетската управа го заплашиха с изключване. Баща му беше бесен. И въпреки това Хюйгенс продължи с разгулния си живот, докато не срещна Ян Спаен.
	Беше по време на кермис — холандския годишен фестивал. Под пъстроцветни шатри търговци предлагаха вкуснотии и дрънкулки, акробати и клоуни забавляваха тълпата, циганки предсказваха бъдещето. Една от атракциите включваше изложба на телесни аномалии — показваха двуглаво прасе и човек без крака. Подпийнали и развеселени, Хюйгенс и приятелите му се промъкваха през навалицата. Търсеха съперническа студентска компания — обичаят на кермис беше да размажат по лицата на „враговете“ си брашно и разтопен восък.
	— Излез навън, Франц Тулп, страхливецо! — викаше Хюйгенс към главатаря на противниковата банда.
	Франц Тулп отвърна само с презрителна усмивка.
	Хюйгенс хвърли брашно и восък към него, а в отговор Франц Тулп го заля с чаша бира. После изведнъж, незнайно защо, забавлението премина в истинска битка. Размахаха се юмруци; засвистяха бастуни. Смехът премина във викове на болка. Хюйгенс подгони Тулп и го притисна в дъното на една алея. Алкохолът замъгли съзнанието му и той бръкна за късата глинена пръчка, която носеше винаги у себе си…
	Внезапно вратата на общото помещение се отвори с трясък и заместник-началникът по охраната Нирин се втурна вътре. Той изблъска Хюйгенс от стаята, преведе го през потъналата в полумрак уличка и го закара в лечебницата. Прозорците светеха. Нирин отвори вратата и го бутна вътре с думите: — Спаси го, варварино!
	В стаята стояха четирима пребледнели стражи и един уплашен младши преводач. На масата лежеше неподвижно млад самурай с дълбока рана на голото с бедро.
	— Негов син — обясни преводачът на развален холандски. — Ранен кога холандски кораб потопя патрулна лодка. Моля, доктор, ти него спаси?
	Хюйгенс приближи до младежа, пипна студената шия и усети едва доловим пулс.
	— Донесете топла вода! — нареди той.
	Преводачът преведе; стражите се подчиниха. След като изми кръвта от раната, Хюйгенс извади тънка игла и дълъг косъм от човешка коса. Заши срязаната артерия с малки бодове. Събра плътта около нея с по-дебела игла, вдяната с конски косъм. Японците зашепнаха в благоговение. Хюйгенс превърза раната и каза на Нирин:
	— Синът ви е загубил много кръв. За да живее, ще му трябва допълнително. Донесете едно куче.
	Стражите го изгледаха с подозрение — нима Хюйгенс възнамеряваше да наруши Декрета за защита на кучетата — странния закон, поставящ живота на четириногото над живота на човека. Токугава Цунайоши бе издал този указ, защото будистки свещеник му бе предсказал, че ще се сдобие с наследник само ако закриля бездомните псета.
	— Няма време за обяснения — повтори Хюйгенс нетърпеливо. — Донесете кучето или момчето ще умре.
	Стражите хукнаха навън. Докато ги чакаше, докторът отново се върна към спомените си.
	Спаен се бе появил точно в момента на това нелепо убийство. Стъписан и ужасен, Хюйгенс побягна и се скри в жилището си. Дни наред стоеше и чакаше да дойде полицията или Спаен да поиска нещо от него. Но когато минаха седмици и не се случи нищо, той си позволи да повярва, че е избягнал наказанието и му е даден втори шанс. След инцидента с Тулп Хюйгенс се промени напълно. Прекара следващите двайсет години, изкупвайки греха си. Напусна бандата, престана с пиенето, залегна над уроците и завърши първи по успех в курса си. Спечели мечтаното преподавателско място в Лайденския университет. Канеха го за лекции в Рим и Париж. В частната си клиника лекуваше както изтъкнати личности, така и пациенти без пукнат грош. Ожени се за Джудит, роди им се син и Хюйгенс почти бе забравил своето злодеяние и мъжа, който бе запазил съучастнически тайната му. И точно тогава, след една лекция, когато Хюйгенс излизаше с група колеги от залата, забеляза във фоайето полузабравен призрак от миналото. Замръзна на място.
	Ян Спаен се усмихна.
	— Великолепна лекция, доктор Хюйгенс — каза той. Чертите му все още бяха красиви, тялото — силно, косите — златисти, а погледът — дързък и интелигентен. Би го познал навсякъде. Хюйгенс си даде сметка, че Спаен е дошъл да си прибере заема. — Имаме доста да си поговорим… — и отведе доктора в една пуста уличка. — Аз съм търговец в компанията „Ист Индия“, скоро корабът ми отплава отново. Търся добър лекар за екипа си. От лекцията ви разбрах, че сте специалист по травматични рани и тропически болести. Какво ще кажете?
	Хюйгенс се вцепени, заекна:
	— Но… аз не мога… Работата ми… семейството…
	— „Герти“ ще отплава за Островите на подправките следващата седмица — каза Спаен. — Ще се видим тогава.
	Хюйгенс нямаше друг избор, освен да приеме. Ако онова, което Спаен знаеше за него, станеше публично достояние, той и бездруго щеше да бъде съсипан. Напусна преподавателското си място и закри клиниката си въпреки протестите на семейството и колегите. Обзет от страх, че ще загуби любовта и уважението им, ги остави да си мислят, че е развил внезапна страст към далечните морски плавания. В онзи студен мрачен ден Хюйгенс за последен път видя съпругата и сина си, а животът на море се оказа по-ужасен, отколкото си бе представял — бури, пирати, отвратителна храна, болести; непрестанна заплаха от бунтове, безброй злополуки, военни стълкновения. Но Ян Спаен вирееше добре въпреки всички опасности. Ден след ден Хюйгенс трябваше да търпи дебелашките му шеги и закачки. Две години по-късно един холандски моряк му донесе новината, че Джудит се е споминала при някаква епидемия. Петер, неговият обичен син, бил пратен в бедняшки приют, където починал скоро след това. Всичко това нямаше да се случи, ако Хюйгенс не бе напуснал семейството си! Омразата му към Спаен се разрасна неимоверно. Професионалната етика забраняваше на доктора да отнема човешки живот и въпреки това той мечтаеше да убие Спаен…
	Висок лай отвън обяви завръщането на стражите. Те внесоха в лечебницата игриво черно куче, вързано с въже за врата. С един-единствен удар по врата Хюйгенс го уби. Направи няколко бързи среза във врата му, извади дълга бяла жила, която продължаваше да пуска топла кръв в ръцете му, и я изплакна в кофа с чиста вода. После се обърна към Нирин:
	— Седнете на масата и си запретнете ръкава, за да мога да прелея част от вашата кръв на сина ви.
	Извади от медицинската си чанта две малки сребърни канюли — с по един тъп и един подрязан под ъгъл край. Мислено отправи молитва операцията да протече успешно. Щеше да прелее кръв от близък роднина на пациента, което в повечето случаи увеличаваше шансовете за успех, но невинаги. Неясно защо, но невинаги.
	Хюйгенс опипа с пръст студената, безчувствена ръка на младежа и намери една вена. Проникна в нея с острата част на канюлата и я свърза с кучешката жила. По същия начин свърза жилата с другата канюла, която пък заби в тялото на Нирин. Кучешката жила почервеня, когато кръвта на заместник-началника потече по нея. Отвън долитаха гласовете на стражите, които бяха отишли да скрият останките на кучето — поредната тайна на Дешима. В лечебницата цареше изпълнена с очакване тишина. Нирин наблюдаваше лицето на сина си. Хюйгенс усети как пулсът на момчето постепенно се усилва. Цветът му се възвърна; клепачите му трепнаха и той отвори очи.
	— Ото сан — прошепна момъкът.
	Суровите черти на Нирин омекнаха; той докосна сина си по бузата. Преводачът засия. За момент Хюйгенс усети въодушевлението, с което го бе изпълвало спасяването на всеки живот. После ужасът и нещастието се върнаха. Дори медицинските чудеса не бяха в състояние да компенсират всичко загубено, откакто бе започнал работа за „Ист Индия“. Смъртта на Спаен не можеше да върне онова, което си бе отишло завинаги, нито да сложи край на омразата му към него. А ако сосакан Сано научеше истината за доктора, нямаше повече да търси убиеца на Ян Спаен.


	Глава 27

	Подгизналата от дъжда панорама на Нагасаки отминаваше като размазана картина пред погледа му, докато Хирата се носеше по мокрите улици, спускаше се по зловонни пътеки и тичаше нагоре по хлъзгави стълби. Измръзнал и изтощен, той копнееше за топла вана, храна и сън. Но нямаше пари, а и трябваше да се движи, за да не позволи да го заловят войниците, които продължаваха щателно да претърсват града.
	Миналата нощ край пещерата бе чул шумове в заливчето и се бе върнал точно навреме, за да види как арестуват Сано и Кийоши. После пристанищният патрул се втурна след него. И Хирата прекара цялата нощ, тичайки през гората, катерейки се по хълмовете и пълзейки през нивята. Призори, изтощен до припадък, бе откраднал час почивка, покатерен на едно дърво. Но сънят не му бе донесъл покой, защото сънува предишния си господар, засадата в чайната и собственото си бягство.
	Когато се съвзе, първо се зае да установи какво се бе случило със Сано. Навсякъде из града вестопродавци се надвикваха: „Сосакан Сано е урагири!“ Хирата дръпна един вестник и прочете възмутителните обвинения срещу господаря му. С облекчение научи, че Сано ще остане жив и на свобода до свикването на трибунала сред три дни — достатъчно време да събере доказателства срещу истинските престъпници и да оневини господаря си.
	Започна с посещение при Урабе. Пред магазина за чуждестранни стоки срещна дъщерята на търговеца Джунко, която го помоли да спаси Кийоши:
	— Той е невинен. Кажете им да го пуснат! — тя се разплака.
	— Щом не е контрабандист, какво е правел онази вечер в заливчето? — попита Хирата.
	И тогава Джунко му разказа за предсказанието и как Кийоши бе преследвал тайнствените светлини.
	— Моят Кийоши е добър самурай. Никога не би нарушил закона.
	Хирата си спомни подозренията на Сано, че Урабе е помагал на Ян Спаен в контрабандата и вероятно е продавал стоките на черния пазар. Дали Кийоши бе излъгал, за да спаси Джунко, която според закона би понесла същото наказание като баща си?
	Докато се навърташе в магазина на Урабе, пристигнаха трима селяни с непочтен вид и татуировки на ръцете — белег, че са бандити. Хирата забеляза, че получиха от търговеца обемист пакет срещу няколко наниза монети. После дойде някакъв лихвар, който взе стоки от Урабе вместо плата за непокрит дълг. Търговецът очевидно се намираше в тежко финансово положение.
	След това Хирата се отправи към улицата на коменданта Охира, но там не успя да събере никаква важна информация — според съседите на коменданта той живеел пестеливо и имал репутацията на строг и почитащ закона сановник.
	После попита някакъв случаен минувач как да открие главния преводач Ийшино, и получи следния отговор: „Трябва да се срещнете с мадам Кихара, съпругата на градския ковчежник. Тя е посредникът, който уреди брака на Ийшино, и сигурно може да ви каже с точност къде живее преводачът.“
	Откри имението на мадам Кихара в богаташкия район, близо до дома на губернатора. Стражът пред портата го изгледа от глава до пети и предположил, че е клиент за брак, извика един слуга да го отведе при госпожата.
	— Обувките и оръжието ви, господарю.
	Хирата се сепна — инстинктът му за съхранение възропта срещу повелите на етикета. Ами ако войници дойдат да претърсят къщата, докато той е вътре?
	Но пък иначе би събудил подозрение. С неохота свали сандалите си, нахлузи чифт чехли за гости и остави оръжията си на рафта. Слугата го придружи вътре в къщата до просторна приемна. След малко го въведоха при мадам Кихара — ниска изпита жена около шейсетте. Бе коленичила сред натрупани възглавници и полузавършено копринено ръкоделие. Пушеше и дълга сребърна лула.
	— Значи си търсите невеста, млади господарю? — попита тя с дрезгав глас. — Май не сме се виждали с досега — отбеляза тя, като дърпаше от лулата си. — Обикновено уреждам бракове само на хора, които познавам. Как ви е фамилията?
	За да не му се налага да си измисля произход и после да насочва разговора в желаната посока, Хирата каза:
	— Макар че не познавате нито мен, нито семейството ми, между нас има връзка. Стар познат съм на главния преводач Ийшино, още от деца. Известно време учехме при един и същ преподавател. Разбрах, че вие сте уредили брака му, затова дойдох при вас с надеждата, че можете да ми помогнете.
	— А, да… Ийшино. Дълго го разследвах. Но преговорите завършиха добре. Ожени се за племенницата на губернатора. Между нас казано, родът Нагай се отърва от едно момиче, родено в годината на коня, което означава голямо нещастие — мадам Кихара напълни лулата си. — А сега кажете, млади господарю. Имате ли някакви препоръки, които да гарантират за вашия характер?
	Хирата започна да се изнервя, попаднал в капана на тази задушна стая, невъоръжен, докато войниците претърсваха града, за да го открият. Питаше се какво ли прави Сано. Помисли си за холандския кораб, който седеше в пристанището като бомба, готова да избухне, и за магистратите от трибунала, които щяха да пристигнат в Нагасаки след два дни. Ако продължеше да играе тази комедия, рискуваше да се издаде.
	— Преди да говорим за мен — каза той, — трябва да знам каква информация предлагате на клиентите си за бъдещите брачни партньори. Например какво показа вашето разследване за Ийшино?
	Мадам Кихара свъси вежди.
	— Резултатите са поверителни… — тя замълча, но Хирата зачака с надеждата, че за нея ще е удоволствие да се похвали колко много факти успява да събере за един човек. — Но щом сте стар познат на главния преводач, няма да навреди, ако го използвам за пример, за да ви покажа какво мога да свърша за вас. Например служебното му досие беше безупречно… — мадам Кихара взе ръкоделието си и започна да бродира. — Заплатата му е двайсет коку* — по-висока от обичайната за мъж от неговия ранг… но той често взема заеми. Е, винаги ги връща в срок.
	[* Количеството ориз, достатъчно да изхрани един човек за една година — Б.пр.]
	Често посещава квартала на удоволствията, но няма някоя постоянна куртизанка. Обича разнообразието… — мадам Кихара замълча. Хирата се запита с какво Ийшино бе заслужил такава голяма заплата. И защо му бяха нужни заеми? Дали е посещавал дома за удоволствия „Полумесец“? — Перспективите на Ийшино бяха солидни — продължи мадам Кихара. — Да владееш холандски в днешно време, носи много пари. Единственият дефект в характера му е, че е най-досадният човек, когото някога съм виждала! — тя направи поредния бод, изпусна дим от лулата си и продължи с гримаса:
	— Знаете ли какво ми каза? „Мадам Кихара, трябва да ви кажа нещо за ваше добро, за ваше добро. Не трябва да пушите. Не е женствено, а и лулата привлича погледа към липсващите зъби в устата ви.“ Ама че нахалник! — мадам Кихара заби иглата си в плата. — Когато организирах миай, почнеше ли да говори, всеки път трябваше да го паря с лулата си, за да не обиди семейство Нагай.
	Хирата се разсмя и попита:
	— Нагай са можели да намерят и по-добър кандидат за момичето си. Защо приеха предложението му за брак?
	— Защото умее да купува с подаръци благоволението на хората, които иска да спечели.
	Това бе възможното обяснение, защо Ийшино имаше нужда от заеми. Хирата точно се чудеше как елегантно да си тръгне, когато в коридора се разнесоха тежки стъпки и мъжки гласове:
	— … беглец… издирваме… млад…
	Ужасен, той се втурна към външната врата, механично посягайки към оръжията си… които все още стояха на полицата в антрето.
	— Какво има, млади господарю? — лулата падна от зяпналата уста на мадам Кихара. — Къде хукнахте?
	— Извинете, мадам — заекна Хирата, плъзгайки встрани вратата. Видя трима самураи, които претърсваха градината. Единият от тях беше пазачът шкембелия от къщата на Сано. Хирата скочи обратно в стаята, но твърде късно.
	— Ето го! — изкрещя пазачът. И тримата се втурнаха след него. В същото време още четирима влязоха в приемната с извадени мечове и го приклещиха.
	— Как смеете да нападате моят гост? — попита гневно мадам Кихара. — Вън!
	— Този човек е беглец — обясни техният водач. После се обърна към Хирата: — Предай се и няма да пострадаш.
	Докато войниците пристъпваха към него, Хирата сграбчи един мангал с дървени въглища и се завъртя с него, разпилявайки горещи въглени и пепел върху войниците. Те отскочиха назад с викове, а мадам Кихара изпищя. Хирата се хвърли върху хартиената преградна стена и я разкъса. В следващия миг вече се носеше през гостни, спални и коридори. Уплашени слуги отскачаха встрани от пътя му. Войниците се втурнаха след него. Тялото му бе плувнало в пот, сърцето му биеше до пръсване. Стрелна се през една отворена врата и се озова в тесен двор до задния зид на имота. При отворената порта бе застанал пазачът шкембелия.
	— Пипнах те! — извика той, впил поглед в Хирата.
	Стената бе твърде висока и гладка, за да се покатери по нея. Къщата вече бе пълна с войници. Пазачът се изсмя и се хвърли напред. Приклещен от всички страни, Хирата усети как отчаянието му вдъхва сили. Сграбчи ръката на пазача, която стискаше меча, и го удари с юмрук в окото. Онзи изкрещя. Хирата го блъсна в стената и изтръгна меча му. Пазачът се окопити, издърпа късия си меч и застана между Хирата и портата.
	— Предай се! — изхриптя той. — Не можеш да избягаш!
	И отново се хвърли напред. Хирата замахна с отнетия от него меч. Острието му избягна париращия удар на шкембелията и проряза гърлото му от челюстта до адамовата ябълка. Той се свлече на земята сред хриптящ, гъргорещ фонтан от кръв. Хирата хвърли изцапаното оръжие, прескочи тялото и изтича през портата навън. Докато се носеше надолу по улицата, чу как виковете на войниците заглъхват, и видя, че не го преследва никой. Беше спасен.


	Глава 28

	Когато бойният кораб хвърли котва при кея и Сано слезе по мостчето, вечерният мрак вече се сгъстяваше в нощ. Войниците от патрула носеха запалени метални фенери, които димяха във влажния въздух.
	Сано пое към Дешима. Ако възнамеряваха да пренесат още неща от складовете, контрабандистите трябваше да го направят, преди холандският кораб да хвърли котва в пристанището и новодошлите служители от „Ист Индия“ да открият и спрат незаконната търговия. И кога ли щеше да има по-удобен момент, с войниците на губернатора, ангажирани край брега? Нямаше да се нуждаят от тайнствените светлини, за да прогонят евентуални свидетели.
	Един офицер спря Сано.
	— Има въведен полицейски час. Идете си вкъщи.
	— Аз съм представител на шогуна! — възпротиви се той. — Не можете да ми нареждате!
	— Напускайте или ще ви арестувам! — заяви офицерът невъзмутимо. Вдигна фенера към лицето му и рече: — Кървите, ако случайно не знаете.
	Сано с тревога констатира, че раната му отново бе почнала да кърви през превръзката и яката на бялото му долно кимоно бе обагрена в червено. За да предотврати загноясване, трябваше незабавно да вземе мерки. По обратния път към дома се натъкна на още доказателства, колко трудно щеше да бъде разследването оттук нататък. Войниците го следяха по улиците съвсем открито. Освен това чувстваше присъствието на невидими преследвачи. Когато стигна до квартирата си, пред нея завари постове.
	— Някакви вести от Хирата? — попита той Стария шаран, който го посрещна в коридора.
	— Съжалявам, господарю — измърмори слугата. — Войниците за малко не са го хванали в имението на градския ковчежник. Убил е човек, докато се е опитвал да избяга. Стражите имат заповед да го убият, щом го зърнат.
	Шокът отекна като оглушителен гръм в ушите на Сано.
	— Какво, за Бога, е правил в дома на ковчежника?
	— От полицията казват, че се вмъкнал там, за да открадне пари и да се махне от града.
	— Лъжи! — Сано много добре знаеше, че не е вярно. Хирата явно водеше собствено разследване, което го бе отвело в административния район. Със закъснение забеляза, че Стария шаран фъфли, защото устата му е отекла. — Какво се е случило с теб?
	Стария шаран се опита да се усмихне, но лицето му се сгърчи от болка.
	— Губернатор Нагай е разбрал как измамих шпионите снощи, като се престорих на вас. Днес ми изпрати човек, който да ми даде урок. Но Стария шаран е държелив. Пък и такава хубава шега си заслужава цената, нали?
	— Не! — отвърна Сано, ужасен, че старият слуга бе страдал заради него. И след като вече не можеше да разчита на помощта му, как щеше да се изплъзне от онези, които го следваха неотклонно?
	Силата на отчаянието, която го бе крепила през целия ден, внезапно изчезна. Бе съвсем сам, напълно безпомощен. Но в този миг в главата му се зароди идея, която бързо прерасна в строен план.
	— Имам нужда от чиста превръзка за раната — каза на Стария шаран. — Нека прислужниците ми донесат храна, да сгреят ваната и да ми приготвят леглото.
	Скоро бе сит, чист и с нова превръзка на рамото си. Оттегли се в спалнята си, където футонът, отрупан с меки завивки, предлагаше неустоима подкана за почивка. Но колкото и да бе закопнял за сън, Сано се боеше да заспи. Някъде навън в нощта бе убиецът, който го бе прострелял. Отвсякъде го заобикаляха врагове. Сано препаса мечовете си и легна на пода. Нащрек за приближаваща опасност и с ръка върху дългия меч, той притвори очи, но умората бързо го повлече в дълбока черна забрава.

	Сънуваше как върви сред гора от цъфнали вишни, които издаваха особен остър мирис. Някъде храмова камбана биеше непрестанно и звънът й отекваше силен и тревожен. В далечината стоеше жена, а горещият сух вятър увиваше бледото й кимоно около снагата й. Сано разпозна Аой и сърцето му се изпълни с радост. Извика я по име, но камбаната удави гласа му. Изтича към нея и видя, че на лицето й е изписан ужас. Тя не го викаше при себе си, а, напротив — правеше му знаци да бяга. Не чуваше гласа й, а четеше думите по устните й: „Събуди се. Опасност. Бягай.“ Сано стигна до нея и я пое в обятията си. Щом се докоснаха, тя пламна. Тялото й, косите, дрехите, всичко се стопи в горещата задушлива маса от огън и дим.
	Сано извика, стресна се и се събуди. Но острият мирис остана. Пукането даже се засили. Усещането за задушлив дим не изчезна. Гъст пушек и странна оранжева светлина изпълниха стаята. Кашлица разкъса гърдите му. Очите му засмъдяха. Това не беше сън. Звънящата камбана бе на пожарната. Къщата гореше. Духът на Аой го бе предупредил.
	Сано стана и залитайки прекоси стаята, като се давеше и едва си поемаше дъх. Блъскаше се в стени и мебели, докато накрая опипом успя да открие врата и да я отвори. Връхлетя го гореща вълна. По коридора и в стаята срещу спалнята му пламъците вече пълзяха по стените и поглъщаха хартиените прегради. Дим на талази го обгърна и вкара разяждащи пари в дробовете му. Закрил с ръкав устата и носа си, Сано се втурна обратно в спалнята, където рогозките на пода, цветните стенописи и хартиените прозорци сияеха в пламъци. Внезапно външната стена на стаята с трясък падна навътре и той видя пламъците, които подскачаха във външния коридор. Пукотът преминаваше в рев, прекъсван от грохот и трясък. Не посмя да тръгне по вътрешния коридор, където огънят можеше да го приклещи или пък да го убият падащи греди. Закри глава с ръце и се втурна през ада във външния коридор. Непоносима жега опърли кожата му; горящите татами пареха обутите му в чорапи нозе. Димът го ослепяваше. Той се хвърли през съборената стена в блажения студен и свеж нощен въздух. Падна в градината и се затъркаля, за да угаси пламтящата си дреха.
	— Пожар! — изкрещя той с глас, прегракнал от дима. Покривът на къщата бе в пламъци. Искри хвърчаха нагоре като светещи оранжеви птици; платна от черен дим закриваха небето. — Помощ, пожар!
	Отвъд градинския зид се разнесоха викове, тропот от тичащи нозе и настоятелният звън на пожарната. Огнеборците на Нагасаки, облечени в кожени наметала и шлемове за лицето, се втурнаха през портата. Започнаха да си подават кофи с вода, донесоха стълби, качиха се на покрива и заляха горящата слама. С дълги куки събориха полуразрушената къща, за да не позволят на огъня да се разпространи. Командирът се приближи към Сано.
	— Имате късмет, че сте жив. За слугите е твърде късно. Вече не можем да ги спасим.

	На зазоряване изгряващото слънце бе като оранжево петно върху мъгливото небе. Пожарът бе угасен и почернелият скелет на къщата стърчеше зловещо сред сажди, пепел и овъглени греди. В останките от крилото на прислугата Сано и пожарникарите изровиха десет частично обгорели трупа, които все пак можеха да бъдат разпознати — готвачът, икономът, градинарят, конярят, пет прислужници… и Стария шаран. Обзет от скръб, Сано загърна трупа на слугата в покров, донесен от един съседен храм. Сведе глава и шепнешком произнесе молитва за душата на Стария шаран. После, когато ета отнесоха мъртвите в градската морга, изнемощял се облегна на кирпичения зид.
	Главата и гърдите го боляха. Дълбока раздираща кашлица го караше да изхвърля гъсти солени храчки. Беше късметлия, че бе оцелял, и за първи път благодарен за отсъствието на Хирата. Където и да се намираше помощникът му, поне не бе загинал в пламъците. Началникът на пожарната команда крачеше сред развалините и си мърмореше под нос, докато ги оглеждаше:
	— Това не може да е естествено възникнал пожар, щом толкова бързо се е разгорял така… Вчера валя почти цял ден и би трябвало влагата да предотврати разпространяването на пламъците… Пък и беше топло… Едва ли някой е палил мангалите…
	— Значи е палеж? — попита Сано.
	— Бих заложил честта си, че е така. Вижте — и началникът ритна една купчина от паднали греди и дъски, — огънят се е движил от външната към вътрешната част на къщата, обратно на обичайния начин. Вижте и това — той вдигна една обгоряла дъска и я подаде на Сано. По дървото ясно личаха мазни отлагания. — Масло за лампа. Разсипано по покрива и после запалено.
	Сано захлупи очи с ръце. Заради него невинни люде — в това число единственият му приятел в Нагасаки бяха намерили смъртта си. Ако беше приел самопризнанията на Пеони, ако се бе оставил в ръцете на собствената си съдба, след като го бяха арестували, сега те щяха да бъдат живи. Кой бе сторил повече зло убиецът на Ян Спаен… или Сано? Под привидното си дирене на доблест и чест Сано прозря друга, не толкова благородна цел, която никога до този момент не бе осмислял — чисто егоистичния стремеж да докаже правотата си, да тържествува чрез собственото си морално превъзходство.
	Връхлетяха го ураган от чувство за вина, че е станал причина за смъртта на невинни, и буря от гняв, че онези, които преследва, не са се посвенили да убият десет души, за да изглежда смъртта му като нещастен случай. Излезе през портата и се озова на улицата. Приближи до тълпата зяпачи и ги попита:
	— Беше ли някой от вас тук, когато пожарът започна?
	— Аз — обади се млад самурай. — Видях пламъците и ударих камбаната.
	— А забеляза ли някой в близост до къщата?
	Самураят кимна:
	— Един човек стоеше на покрива. Когато пламъците започнаха да се извисяват, той скочи на съседната къща.
	— Как изглеждаше? — попита Сано.
	— Бях твърде далеч, за да го видя добре, но носеше широкопола шапка и късо кимоно.
	Освен това трябва да е бил достатъчно млад и пъргав. Не може да е бил губернатор Нагай, нито игумен Лиу Юн, но комендантът Охира, търговецът Урабе, преводачът Ийшино и пазачите от Дешима бяха възможни извършители. Сано стисна зъби отчаян — трагедията ни най-малко не бе намалила списъка от заподозрени.
	В същото време студената непоколебима ярост се втвърди като леден пласт под яда в душата му. Враговете непрестанно му създаваха трудности, но той нямаше да се откаже. Все още разполагаше с плана, който бе съставил предната нощ. Сега имаше повече мъртви, за които да търси възмездие.
	Стига да остане жив достатъчно дълго.


	Глава 29

	Диренето на още свидетели се оказа безплодно, но в замяна богът на късмета отпусна на Сано двоен дар. Парите му, съхранявани в огнеупорно ковчеже, бяха оцелели въпреки унищожителните пламъци. А когато напусна мястото на произшествието, никой не го последва — вестта за оцеляването му още не бе стигнала до враговете му. И той побърза да се възползва от това временно предимство.
	Даде дългия си меч на съхранение при уличния надзорник. В търговския район смени обгорелите си дрехи с късо кимоно, широкопола сламена шапка, сандали, гамаши, които да прикриват превръзките върху раните от изгарянията по краката му, и широка наметка, под която да скрие късия си меч. При един въжар купи топ сламено въже и завърза към него метална кука, която взе от един ковач. Уви въжето около кръста си, пусна наметката отгоре и се отправи към брега. Доказателствата, от които се нуждаеше, за да изобличи контрабандистите и да свали обвиненията от себе си и Хирата, се намираха на Дешима. Но как да стигне дотам?
	В този момент видя как една патрулна лодка напусна поста си. Екипажът с гребане се насочи към патрулния участък на пристанището и слезе на кея. Нов екипаж зае освободеното място, пое обратно към Дешима и там отново застана на пост. Сано побърза към кея и се скри зад караулното. После бързо се спусна по един стълб и се озова във водата. Соленият й хлад преряза раните му. Той бързо свали наметката и шапката си и ги тикна между стълба и диагоналната подпора. После си пое дълбоко въздух, гмурна се под вода под пристана и заплува към следващия стълб, където щеше да пристигне друга лодка. Водата бе толкова мътна, че едва виждаше. Покрай него във водата се носеха отпадъци. Екипировката затрудняваше движенията му. Ритането и загребването напрягаха обгорелите му крайници и раненото му рамо. Дробовете му конвулсивно се бореха за въздух. Точно когато вече си мислеше, че гърдите му ще се пръснат, пръстите му докоснаха лигавата повърхност на покрито с водорасли дърво. Сано се вкопчи в стълба и предпазливо показа глава над водата, като се мъчеше да не вдишва шумно. Патрулната лодка застана успоредно на пристана, толкова близо, че почти можеше да я докосне. Единият гребец беше на кърмата, а другарят му седеше на извиващия се над водата нос. И двамата носеха аркебузи. Треперещ, Сано наблюдаваше как двамата вързаха лодката, чу ги да поздравяват войниците, които им помогнаха да се качат на пристана. Смяната им слезе в лодката. Сано бързо се гмурна под вода и доплува зад кърмата. Греблото точно се врязваше във водната повърхност и за малко да го удари. Носът се обърна към Дешима и извитото дъно се плъзна обратно към острова. Все още под водата, Сано се обърна по гръб. Като риташе усилено, той настигна лодката и се равни с нея по дължина. Отчаяно се нуждаеше от въздух, давеше се. Лодката се движеше твърде бързо. Целеустремеността му вдъхваше сили. Той се вкопчи в носа и се издърпа нагоре, докато лицето му се показа на повърхността. Лодката взе да набира скорост и морето сякаш го всмукваше. Полагаше отчаяни усилия да не се изпусне. Изви глава и видя, че наближават външния бряг на Дешима, където още две патрулни лодки се поклащаха на водата пред стълбовете. Мъжете в тях седяха с лице към пристанището.
	Преди да попадне в полезрението им, Сано се пусна и се гмурна под вода. Вкопчи се в кърмата и се остави да го влачи.
	Лодката плавно спря недалеч от северозападния край на острова. Сано предпазливо показа глава над водата и заплува към каменистия бряг. Оградата се издигаше високо над него. Той бързо размота въжето от кръста си и метна металната кука към върха. Тя се удари с трясък в дървената повърхност и после шумно затрака надолу по скалите, като влачеше въжето след себе си. Сано изруга под нос. Хвърли куката отново. Този път тя се закачи за оградата и се задържа. Като се оттласкваше с крака от скалата, се изкачи до върха и надникна от другата страна. Беше празно, но дочу гласове наблизо. Прехвърли се през оградата и се приземи на чакъла със силно хрущене. Бързо натика въжето и куката под мокрото си кимоно и побърза към портата. Предпазливо я отвори и надникна вътре.
	В градината на варварите трима пазачи седяха и играеха на карти с гръб към него. От лулите им се виеше пушек. Мършави кози пощипваха трева. Пилета шареха в курника до зеленчуковата градина. Зад тях бяха къщите на варварите. Сано се промъкна през портата, затвори я безшумно и се втурна през градината. Шмугна се зад навеса на козите и погледна към стражите, които не бяха забелязали нищо нередно. Стълбите към балкона бяха на десетина крачки. Почти бе стигнал. Още десет крачки. Притисна се до стената и изпусна въздуха, който бе задържал. После внимателно се огледа в двете посоки. Освен пазача на всяка стражева кула силите по охраната на Дешима бяха съсредоточени главно в постройката на общата зала — от другата страна на улицата, петдесетина крачки вдясно от Сано. Пред вратата имаше десетина мъже, трима на балкона и вероятно още толкова отзад. Как да им отклони вниманието, как да ги накара да се отдалечат, за да влезе при доктор Хюйгенс? В този миг съзря Нирин, който излизаше от лекарския кабинет. Сано се втурна обратно в двора и побърза към лечебницата. Надникна през прозореца.
	Вътре до масата, на която бяха правили аутопсията на Ян Спаен, стоеше доктор Хюйгенс. Сега на нея спеше младеж, покрит със завивка. Единственият пазач се бе опрял на стената с гръб към вратата. Миг по-късно Сано беше вътре, стиснал в желязна хватка пазача за гърлото. Пациентът не се събуди, но доктор Хюйгенс възкликна от изненада.
	— Тихо! — изсъска Сано, напрягайки се да надвие извиващия се в ръцете му пазач. Стисна по-здраво. Кашлицата премина в хрипове, после пазачът се отпусна в безсъзнание и Сано го положи на пода. Затвори вратата и се изправи срещу Хюйгенс: — Защо ме излъгахте?
	Доктор Хюйгенс изпусна въздишка на тъга, примесена с облекчение.
	— Не иска мислиш аз убива Спаен. Аз страхува.
	— Вие сте се карали със Спаен преди смъртта му. За какво?
	Хюйгенс се поколеба. Или не знаеше, че Сано е загубил правомощия над Дешима, или не се интересуваше, защото явно изпитваше потребност да направи самопризнание.
	— Аз иска напусне компания. Иска вкъщи. Спаен не пуска мен… — последва разказ за пропиляна младост и настъпила промяна; за това, как Ян Спаен бе постигнал надмощие и бе експлоатирал Хюйгенс. — Аз не иска убива Франц Тулп. Аз пиян. Луд. Ние бием. Аз удря твърде силно. Той пада… После идва Спаен. Той вижда тяло Тулп и мой кървав ръце. Аз страхува той… такова… обажда…
	— Полицията — подсказа му Сано.
	Хюйгенс припряно продължи:
	— Спаен казва той помага. Вдига труп и крие. Аз казва може някой види? Спаен казва чака. После идва… такова… коне и кола и минава върху труп. Ние бяга. Чува кола спира, хора вика. Те мисли те убива Тулп.
	По-късно Хюйгенс разбрал, че властите причислили смъртта на Тулп към подобни злополуки, които не били нещо необичайно за холандските фестивали — пиян младеж бил премазан от конска кола, карана от други пияни младежи. Приятелите на Хюйгенс от бандата мълчали от страх да не бъдат наказани. И той можел да се измъкне безнаказано, ако не бил Ян Спаен. Сано изпита жал към Хюйгенс и се възхити на усилията му да изкупи греха си. Неприязънта му към Спаен нарастваше. За да разбули загадката около смъртта на този жесток човек, Сано бе рискувал всичко. Но не можеше да допусне антипатията към мъртвия да се отрази върху чувството му за справедливост. Нито пък можеше да оневини заподозрян, който му беше симпатичен.
	— Ще ви попитам отново — каза Сано. — Къде бяхте в нощта, когато Спаен изчезна?
	Доктор Хюйгенс направи стъпка назад, но смело издържа погледа му.
	— В моя стая. Спи. Не убива Спаен.
	— Пренасяли ли сте тайно стоки от склада на Дешима до едно заливче в пристанището?
	— Аз не краде стоки, не убива.
	— Вие ли изстреляхте куршума в тялото на Спаен?
	— Не! Не! — Хюйгенс тромаво се свлече на колене пред Сано.
	Сано бе обзет от ядно отчаяние. Нямаше материално доказателство, което да свързва убийството с контрабандата, и въпреки това бе убеден във вината на доктора. Хюйгенс веднъж бе убил свой колега студент в пристъп на пиянска ярост. Ако не се е променил наистина, възможно е да е сторил същото и с Ян Спаен. Не биваше да се доверява на варварин! Техните светове бяха твърде различни!
	— Трябва да тръгвам — каза Сано.
	Свали дрехите и шлема на изпадналия в безсъзнание пазач, взе дългия му меч и предпазителите за краката. Преоблече се и натика тялото на припадналия в един шкаф. Хвърли вътре въжето и куката и отиде до вратата.
	— Ако дойде някой, кажете му, че пазачът е излязъл — нареди на доктор Хюйгенс и се измъкна безшумно и навън.


	Глава 30

	Сано бавно прекоси двора. Тримата пазачи пред къщата на варварите го изгледаха със смътно подозрение. Той им кимна, те отвърнаха на поздрава му и после продължиха играта си на карти. Сано си отдъхна — първата пречка бе преодоляна. Стигна до оградата, отвори портата и се озова в тесния пасаж между двете огради. Поколеба се и тръгна напред, но тутакси чу зад себе си стъпки. Взрив от паника отекна в главата му и той ускори крачка. Вляво съзря портата, която търсеше. Шмугна се през нея и се озова в градината на административната сграда. Отвъд декоративно езеро се издигаше дългата двуетажна къща на коменданта. Сано се огледа, но не видя никого. Отправи се към вратата с твърда стъпка, както би вървял пазач, който отива там по работа. Мина през входната врата и влезе в сумрачен празен коридор с нисък таван, гол дъсчен под и хартиени стени. Таванът над него изскърца — горе имаше някой. Сано хлътна в първата отворена стая. Беше типична канцелария — с бюро в единия ъгъл и ниша зад него. Дълъг свитък, целият изписан с туш, лежеше отворен на бюрото. Сано хвърли бърз поглед — беше списък на стоки с дата отпреди две години: китайска коприна, английска вълна, индийски памук, еленови кожи от Камбоджа, индийско орехче от Островите на подправките, бинокли от Холандия… Всяка стока бе описана най-подробно. Но Сано повече се интересуваше от стоките, които не присъстваха в списъка. Никъде не откри упоменато огнестрелното оръжие или часовниците, намерени в пещерата на контрабандистите. Документът носеше кръглия червен печат на коменданта Охира — доказателство, че самият той е фалшифицирал описа на внесените стоки, като е изключил онези от тях, за които е знаел, че ще бъдат продадени нелегално, за да не бъдат докладвани в Едо. Обзет от въодушевление, Сано нави ръкописа и го мушна под туниката си. Това бе доказателството, от което се нуждаеше, за да убеди трибунала в своята невинност. Улика, която доказва, че контрабандата предхожда неговото идване в Нагасаки, и хвърля обвинение върху един от главните свидетели срещу него.
	И тогава, точно когато вече се канеше да се обърне и да си тръгне, забеляза на писалището лист хартия, изписан само донякъде. Беше недовършено копие на описа. Между стоките, които Сано вече бе прочел, веднага му се набиха в очи колоните на контрабандната плячка. Хартията бе чиста, бяла и шумоляща, а калиграфията — лично на коменданта Охира. Явно в очакване да му бъде направена ревизия Охира се бе заел да изготви нов опис, включващ стоките, изключени от оригинала.
	Оставянето на двата списъка един до друг и на видимо място заинтригува Сано. Разбира се, след като целият персонал на Дешима бе включен в конспирацията, Охира нямаше причина да крие компрометиращи документи. Но Сано съзираше по-дълбок мотив за подобно действие — мотив, от който можеше да се възползва. Той сгъна листа, тикна го в туниката си и понечи да излезе от стаята. Звук от отваряне на входната врата го спря. По коридора затрополиха бързи стъпки. Сано се обърна и се втурна към прозореца.
	— На острова има нарушител! — разнесе се познат глас. — Всички излезте и го търсете! Незабавно!
	Още трополене, развълнувани гласове.
	— Той проснал в безсъзнание пазача на доктора варварин — разпалено обясняваше на някого Нирин.
	Вратата на канцеларията се отвори и Нирин влетя в стаята.
	— Кенджи, веднага иди на сушата и доведи коменданта Охира — нареди командирът. — Кажи му… — стъписаният му поглед постепенно разпозна Сано до прозореца. Лицето му се изкриви от гняв. — Вие! — после добави с горчив смях: — Трябваше да се досетя… — и със светкавично движение извади меча си от ножницата. Острието изсвистя във въздуха право към врата на Сано, който парира с откраднатия дълъг меч. Остриетата им се срещнаха с остър звън на стомана. Сано извъртя своя меч, освободи го и пробва напречен удар. Нирин се изсмя и се хвърли в нова атака. Като отличен боец заместник-началникът веднага долови слабото място на противника си — рамото на Сано, и съсредоточи атаките си именно там, за да го принуди да се бие с вдигнат меч. Все пак Сано успя да нанесе няколко ответни удара, макар че Нирин го притискаше все повече към стената. В стаята нахлуха няколко стражи.
	— Стойте настрана! — заповяда им Нирин. — Той е само мой!
	Изцяло преминал към защита, Сано посрещаше и парираше противниковите удари. Рамото му все повече отмаляваше. Нирин пробва да посече врата му. Остриетата им се пресрещнаха. Сано изпусна меча си и зрителите избухнаха в радостни възгласи. Нирин вдигна собственото си оръжие с две ръце. Сано отскочи назад точно навреме, за да избегне напречното посичане. Извади късия си меч, но поради намаления обхват не можеше да се приближи достатъчно до Нирин, за да нанесе удар. Ако продължаваше така, битката беше загубена.
	Прикляквайки, за да избегне удар към главата, Сано ритна една преграда на пътя на противника си. Нирин политна напред и изпъна ръце, за да възстанови равновесието си. Сано не се възползва от възможността да посече противника си — искаше Нирин жив. Втурна се зад него, сграбчи го отзад за яката на туниката му и го дръпна нагоре. Тикна меча си под дясната му ръка, опрял върха на острието в незащитената подмишница.
	— Хвърли оръжието! — заповяда той. Нирин се вцепени. Отвори уста, за да каже нещо, но не издаде нито звук. Викове на разочарование се разнесоха от мъжете при вратата. Сано повтори заповедта си и Нирин пусна меча си. — Извади от ножницата и другия и го хвърли ей там — каза Сано. — А сега скръсти ръце — Нирин се подчини. Широкият му ръкав се свлече и покри меча на Сано. — Двамата заедно ще напуснем острова — продължи Сано и тикна Нирин към вратата. — Махнете се от пътя ми — заповяда на стражите и служителите — или той ще умре.
	Зяпнали от изненада, мъжете не се отдръпнаха. Сано натисна меча нагоре, докато усети, че острието прониква в плът. Нирин трепна и изрева:
	— Направете, каквото ви казва!
	Хората му отскочиха от вратата. Сано прекара Нирин по коридора и вън от къщата.
	— Не ме следвайте или ще го убия! — извика той през рамо, попречвайки на стражите да се втурнат след тях през градината.
	— Ако смяташ, че можеш да се измъкнеш по този начин, трябва да си луд! — в гласа на Нирин прозвуча страх. — Целият остров е пълен с войници. Никога няма да минеш покрай тях.
	— Напротив, ще го сторя, и то с твоя помощ! — Сано ритна портата, за да я отвори, и бутна Нирин да мине през нея.
	В двора всички глави се обърнаха към тях. Всички звуци и движения секнаха. После настана глъч. Стражите ги заобиколиха с извадени мечове.
	— Пуснете ни или ще го убия — изкрещя Сано и натисна меча си напред, показвайки дръжката.
	Тълпата утихна. Всички очакваха заповедите на Нирин. Той пое рязко дъх и пресилено се изсмя.
	— Не можеш да ме убиеш. Трябвам ти, за да избягаш. Не го слушайте. Той блъфира.
	Тълпата се размърда, но Сано почувства неувереността на Нирин и видя отражението й върху лицата на хората му. Знаеше какво си мислят — който е достатъчно безумен да проникне на Дешима, вероятно е достатъчно безумен и да убие своя заложник. Накрая тълпата се раздели. Сано и Нирин поеха напред, стъпка по стъпка, надолу по безкрайната улица.
	— Къде е комендантът Охира? — попита Сано.
	Нирин му хвърли жлъчен поглед.
	— Местонахождението на моя началник не е твоя работа — каза той, докато наближаваха главните порти. — Нищо няма да ти кажа.
	— Къде е Охира? — Сано смушка Нирин и изтръгна приглушено стенание. След моста трябваше да мине покрай главната стражева кула, по изпълнената с люде крайбрежна улица, през войските в града, но щеше да се справя с нещата едно по едно. Стигнаха до портата. — Отвори я! — нареди Сано на пазача. — И се погрижи никой да не ни следва.
	Нирин се скова; пот се стичаше по лицето му. Очевидно се страхуваше повече от осакатяване, отколкото от смъртта. Той изрече през стиснати зъби:
	— Прави, каквото ти казва.
	Пазачът отвори портата. Сано изведе затворника си на моста.
	— Къде е Охира?
	— Добре! — Нирин вече трепереше. — Каза, че отива в храма на Дайкоку. Какво толкова искаш от него?
	— Истината за убийството на Спаен и за контрабандата — отвърна Сано. Сътрудничеството на коменданта Охира бе ключът към свободата — неговата и на Хирата. Когато пресякоха моста, пазачите се поклониха на своя началник и погледнаха навъсено Сано.
	— Кажи им, че съм дошъл на Дешима с твое позволение — прошепна Сано, като продължаваше да крие меча си под ръкава на Нирин. — Те трябва да се погрижат никой друг да не напуска острова.
	Нирин повтори лъжата с изтънял глас. Стражите го пропуснаха и Сано въздъхна с облекчение. Минаха и през проверочния пункт без обичайните формалности при излизане. На крайбрежната улица се смесиха с войниците, облечени в подобни униформи.
	— Няма да се измъкнеш безнаказано от всичко това, защото аз ще те убия — изсъска Нирин.
	— Ти ли стреля по мен? — попита Сано. — Ти ли подпали къщата ми?
	— Не, и съжалявам, защото, ако бях аз, сега щеше да си мъртъв.
	— Ти ли уби Ян Спаен и Пеони?
	— Не!
	Сано знаеше, че не може да задържа Нирин безкрайно. Огледа се за някакъв начин да се освободи от своя заложник без битка до последен дъх. После ускори крачка, принуждавайки Нирин да върви по-бързо.
	Заведе го при кладенеца, откъдето стражите пълнеха вода за цистерните на Дешима, и му нареди:
	— Скачай вътре!
	Нирин се изсмя:
	— Няма. Ти си луд!
	Поредно смушкване с меча и той се покатери върху каменния ръб на кладенеца. Силен тласък откъм Сано го запрати вътре. Той изчезна надолу в празното пространство, а писъкът му дълго ехтя след него. Чу се плисък на вода, когато падна в нея. Ужасените му викове продължиха да кънтят от дъното на кладенеца:
	— Помощ! Помощ!
	Гражданите се втурнаха да видят кой е паднал в кладенеца. Дойдоха и служители на реда. Затърсиха въже и силни мъже, които да помогнат на пострадалия.
	Сано се измъкна в суматохата, преди някой да успее да го спре, и се отправи към храма на Дайкоку.


	Глава 31

	Храмът на Дайкоку бе разположен на горист склон недалеч от покрайнините награда. Сано мина през портите му наред с поток поклонници — селяни, търговци и самураи. Покрита с каменни плочи пътека водеше до главната постройка. Богомолците се трупаха около сергии със сувенири и закуски. Свещеници в бели роби и продълговати черни шапки се смесваха с тълпата. Свежият планински въздух разпръскваше наоколо сладкия мускусен аромат на тамян. Изведнъж се разнесе звън на камбана — дълбок и чист. Над града слънчевите лъчи пронизваха облаците като ребра на блестящо сребърно ветрило. Сано уми ръце в ритуалната каменна чешма. Спокойната атмосфера на храма повдигна духа му.
	Огледа двора и забеляза коменданта Охира пред една сергия, на която продаваха талисмани, бонбони и пъстри нанизи от оригами* — главно на летящи жерави, които символизираха дълъг живот. Докато Сано се приближаваше, Охира си купи молитвена плочка, потопи четчица в туша и написа върху нея молитва. Вглъбен в заниманието си, той не забеляза Сано, който го доближи в гръб.
	[* Японско изкуство за изработване на фигури от нагъната хартия — Б.пр.]
	„Защити ни от зло и нека грижите ни бъдат заменени с блаженство“, прочете Сано през рамото му. Следваха едно по едно имената на близките му. В този момент Охира вдигна поглед и го видя.
	— Пак вие — каза той уморено. — Нямате ли свян, та ме безпокоите на това свещено място? — той изглеждаше по-изпит от всякога, сякаш плътта бе изсъхнала тялото му. — Какво искате? Как ме открихте?
	— Нирин сан ми каза къде сте.
	Охира го изгледа учуден:
	— Били сте на Дешима? Но как? Пропускът ви беше отнет?
	— Това не е важно — отвърна Сано. — По-важно е онова, което намерих там — и той извади свитъка и недовършеното копие от кимоното си. — Трибуналът ще бъде заинтригуван, не мислите ли?
	По искрата, която проблесна в погледа на Охира, му стана ясно, че разбира какво означаваше всичко това. Побиха го тръпки. После клекна и заби в земята молитвената си плочка между останалите, които бяха положени в краката на каменното божество. Ръцете му трепереха.
	— Значи сега съм в ръцете ви — каза той, а отчаянието се отрази в увисналите му рамене и в меланхоличния тембър на гласа му. Той докосна молитвената плочка. — Пращам молитвата си твърде късно, за да има полза от нея…
	— Или може би молитвата ви вече е добила ползата си… — добави Сано.
	— Какво искате да кажете? — попита Охира, без да поглежда Сано.
	— Оставили сте тези документи най-отгоре, сякаш сте искали някой да ги намери… И всъщност не съжалявате, че съм ги открил — Сано мушна свитъка и копието обратно в кимоното си. — Боговете са мъдри. Понякога те изпълняват дори трудноизпълнимите ни желания…
	Охира се засмя горчиво.
	— Чрез вас, изпълнителя на моята съдба? Мислите ли, че желая публично опозоряване и презряна смърт? Уверявам ви, случаят не е такъв.
	— Нима? — възкликна Сано. — Може да сте се заклели да браните закона и да не позволявате другите да вършат престъпления, но не можете да живеете, когато синът ви умира…
	След дълъг миг мълчание Охира заговори с приглушен от скръбно примирение глас:
	— Аз компрометирах охраната на Дешима и фалшифицирах описа на стоките в складовете по нареждане на губернатор Нагай. Не исках да го сторя, имах ли избор? Един самурай трябва да се подчинява на своя господар, така повелява Бушидо… Нагай каза, че ако откажа, ще ме замени с някой друг, който ще позволи контрабандата. Заплаши да оттегли покровителството си от Кийоши… — гласът на Охира се прекърши от болка. Той се обърна към Сано, протегна ръка в умолителен жест да го разбере и попита: — Какво трябваше да направя? — после сведе глава над скръстените си ръце. — Сега всичко е загубено.
	— Не съвсем — каза Сано.
	— Какво искате да кажете? — в гласа на Охира трепна искрица надежда.
	— Кийоши може да бъде спасен… — Сано се поколеба. — Вашият син не е контрабандист или убиец… Единственото му престъпление е, че обвини мен, за да защити вас. Ако го убедим да каже истината, няма защо да умира.
	Охира изстена.
	— Вие не знаете цялата история. А аз мога да ви уверя, че когато я научите, няма толкова да ви се иска да помогнете на Кийоши. Тази сутрин го посетих в затвора. Разказа ми всичко. Преди два месеца преследвал тайнствените светлини, защото една гадателка му казала, че ще му помогнат да се ожени за Джунко, момичето, което обича. Кийоши видял, че светлините отиват на Дешима, и ги последвал в заливчето, където видял контрабандистите. После ме чул случайно да казвам на стражите да охлабят охраната в нощите, когато става контрабандата. Той не знаеше, че губернатор Нагай и други служители са замесени. Решил, че аз лично съм оглавил мрежата. В нощта на ареста отишъл в залива, за да ме убеди да се откажа… — значи Кийоши бе отишъл да _„спре“_ и да _„предупреди“_ собствения си баща. Предположението на Сано се потвърди. Тъжен смях заседна в гърлото на Охира: — Горкият мой предан наивен син! Да, той ме защитаваше, но не само с лъжа. Започна да охранява брега през нощта, защото се страхуваше, че ще ме хванат — откъде можеше да знае, че и служителите на брега са съучастници? Пускаше стрели по всеки, който се доближаваше до пристанището…
	— Значи той е стрелял по мен? — попита Сано изненадан. Не Нирин или стражите от Дешима; не някой убиец, пратен от дворцовия управител Янагисава. Той се бе досетил за мотива на Кийоши, но не бе предположил колко далеч може да отиде момчето, за да защити баща си…
	— Извинявам се заради сина си — каза Охира. — Не е искал да ви причини зло. Целта му е била само да ви изплаши. Когато е разбрал, че няма да напуснете пристанището, е изпаднал в паника и е стрелял напосоки, докато ви уцели… По-страшното е, че вие сте представител на шогуна, върховния господар, а това е предателство. Ето защо трябва да бъде наказан. Както и аз, и цялото ни семейство…
	— Когато съдиите научат за престъпленията ви, ще ви осъдят на смърт — каза Сано. — И аз не мога да ви спася… а и вие не го искате, нали? — мълчанието на Охира бе потвърждение. — Но когато се върна на поста си, ще убедя бакуфу да освободи съпругата и по-малките ви деца от наказание — при особени обстоятелства Сано бе правил това за семействата и на други престъпници. — А Кийоши няма защо да умира, ако не докладвам онова, което ми казахте. А аз няма да го сторя, но само ако ми помогнете…
	Охира се втренчи в него, сякаш не смееше да повярва на ушите си.
	— Разбира се, че ще направя всичко. Всичко!
	— Разкрийте ми убиеца на Ян Спаен — каза Сано, — и имената на всички контрабандисти.
	— Не зная… — отчаянието отново издълба бръчките по лицето на Охира. — Не бях там, когато Спаен е умрял. Даже не съм стъпвал в онзи залив. Нирин управляваше лодката… Моята работа бе да подправям описите на стоките и да отслабвам охраната на Дешима…
	_„И да поемете вината, ако нещо се случи“,_ помисли си Сано. Колко умно от страна на Нагай предварително да избере изкупителната жертва!
	— Как се свързвахте с контрабандистите — попита Сано, вкопчвайки се във всяка следа.
	— В канцеларията ми пристигаха анонимни съобщения, но никога не съм се опитвал да ги проследя и не исках да знам повече, отколкото е необходимо. И унищожих всичко.
	Значи нямаше писмени доказателства срещу Нагай, Ийшино, Урабе или който и да е друг. Но Сано отказваше да се предаде.
	— Какво точно гласяха тези съобщения?
	— Определяха деня и часа на контрабандата. Мястото, където моите хора трябваше да откарат стоката… — гримаса на отвращение изкриви устните на Охира, сякаш провокиран от неприятен спомен.
	— Какво има? — попита Сано.
	— Вчера дойде поредното съобщение. Моите хора трябва да прехвърлят останалата част от контрабандната стока утре.
	— Къде и кога? — попита Сано. Ако успееше да доведе тази информация до знанието на съдиите от трибунала, може би щяха да го освободят и да преследват истинските престъпници. За първи път усети, че успехът не е непостижим.
	— В съобщението се казваше, че трябва да се определи ново място на среща — поясни Охира, — защото заливчето вече е затворено. Трябва да чакам по-нататъшни инструкции.
	Сано стана да си върви.
	— Уведомете ме, когато получите вест — каза той.
	— Да, разбира се. Как да ви открия?
	— Можете ли да предложите някоя тиха и уединена странноприемница?
	— „Двойно щастие“ — Охира му обясни къде се намира. — Ще ви пратя съобщение там.
	— Ще се оправите ли? — попита Сано, загрижен за човека, чието унищожение щеше да разчисти път към истината и собственото му спасение.
	Гласът на коменданта прозвуча далечен и вглъбен:
	— Просто ще остана тук още известно време.
	Преди да си тръгне, Сано се поклони пред вътрешното светилище и остави за късмет монета в кутията за волни пожертвования. После напусна храма с намерението да се приюти в странноприемницата, докато очаква съобщението от Охира. Но когато пристъпи вън от портите, бе пронизан от предчувствие за опасност миг преди да съзре причината за това.
	Надолу по главния път покрай него минаваше огромно шествие, водено от пешаци, понесли знамена с герба на Токугава. Конници съпровождаха три паланкина, чиито отворени прозорци ограждаха лицата на сурови възрастни служители в черни церемониални шапки и роби. Следваха ги цяла армия слуги и носачи, понесли сандъци и вързопи. Сърцето му се сви. Усети, че му призлява от ужас. Трибуналът бе пристигнал ден по-рано от очакваното. Времето му беше изтекло. И нямаше възможност да изпълни плановете си.
	А откъм града се носеше гневна орда самураи — йорики Ота в пълни бойни одежди, дошини, размахващи джите, конници и пешаци, и Нирин — мокър до кости и бесен.
	— Ето го! — изкрещя Нирин и посочи към храма. — Хванете го!
	Ордата се хвърли върху Сано. Служителите на реда отнеха мечовете му, завързаха му ръцете и го повлякоха към града.
	— Процесът ти започва утре сутринта — уведоми го йорики Ота с победоносен кикот. — Дотогава ще се наслаждаваш на щедрото гостоприемство на затвора — той изплющя с юзди и махна на подчинените си да го последват: — Да тръгваме.


	Глава 32

	Трибуналът по държавна измяна се събра в приемната на представителната къща, в която бяха отседнали тримата съдии. Ранното утро едва проникваше през препречените с решетки прозорци. Фенери хвърляха зловещо сияние върху седналите на подиума магистрати, пременени в черни, извезани с герба на Токугава тържествени роби. Съдебни служители и секретари бяха коленичили зад писалищата. Войници охраняваха вратите. На стенописа отсреща стрелци препускаха през гората след един тигър.
	Сано бе коленичил на сламената рогозка пред подиума досами ширасу, посипаната с бял пясък част от пода, символизираща истината.
	— Откривам процеса срещу сосакан Сано Ичиро — обяви тържествено съдията от централното място. Беше около шейсетгодишен, с удължено четириъгълно лице и остри като бръснач скули. Тялото му бе стегнато и силно, позата му — изправена. — Делото ще се гледа от магистратите Сегава Фумио от Хаката и Дадзай Мория от Куруме — той се поклони на мъжете от двете му страни. Секретарите протоколираха думите му. — И от моя милост, Такеда Кендзан от Кумамото, в качеството на върховен съдия… — Сано усети топка в гърлото, щом разпозна името. Такеда бе твърде суров магистрат, при него нямаше помилвани или освободени заради снизхождение затворници. Лицата на другите двама съдии също не излъчваха и капчица милост. — Подсъдимият се обвинява в шесткратна измяна — обяви върховният съдия Такеда. — Оглавяване на контрабандна мрежа, преследване на японски граждани, доставка на оръжия от холандците, заговор със същите за сваляне на правителството, вербуване на военна подкрепа от Китай и изповядване на християнство… — Сано мислено се подготвяше да отхвърли обвиненията и да убеди съдиите, че е невинен. За съжаление тъмничарите му бяха конфискували свитъците, откраднати от Дешима, с което оставаше без доказателства в своя защита. Такеда продължи: — Допълнителни обвинения срещу подсъдимия бяха внесени от уважаемия губернатор Нагай: незаконно проникване на Дешима, нападение срещу персонала и подкупване на екипажа на холандския кораб… — Такеда посочи свитъците на масата. — В качеството си на съдии ние прегледахме свидетелските показания и ги смятаме за задоволителни. По такъв начин считаме подсъдимия за виновен за всички преждеспоменати обвинения.
	Впил поглед в съдиите, изумен и невярващ, Сано попита:
	— Това ли е всичко? — знаеше, че шансовете му за справедливо отношение са оскъдни, и все пак не бе очаквал такава повърхностна процедура. — Не е ли редно очевидците да дадат показания? Нима дори няма да ми позволите да представя собствената си защита? И най-простият селянин има право да каже нещо в своя защита, преди да произнесат присъдата му!
	— Никой не ви е позволил да говорите! — възкликна съдията Сегава, съсухрено малко човече с нацупени уста. Той се обърна към върховния съдия: — Нека произнесем присъдата и да приключим с този неприятен въпрос, колкото се може по-бързо, както би желал и дворцовият управител Янагисава.
	Съдията Дадзай кимна одобрително. Очевидно магистратите до един бяха лакеи на Янагисава. Но Сано не възнамеряваше да се предава без бой.
	— Обвиненията са фалшиви! — възрази той разпалено. — Така наречените свидетели са ме набедили, за да защитят себе си — съдиите се навъсиха в безмълвно неодобрение. Служители, секретари и стражи го наблюдаваха с презрение. — Искам да ми се даде възможност да докажа невинността си!
	След като ехото от собствения му глас заглъхна, последвалата тишина продължи цяла вечност. После съдията Сегава рече:
	— Този емоционален изблик е твърде оскърбителен, Такеда сан. Умолявам ви да приключите с настоящата процедура.
	Но вниманието на върховния съдия Такеда бе насочено към Сано. Присвил очи с интерес, той обяви:
	— С оглед на суровостта на обвиненията ще позволя на подсъдимия да говори в своя защита — после се обърна към Сано: — Продължавайте!
	Може би Такеда просто бе любопитен да чуе какво ще каже Сано. Но той съзря у върховния съдия онзи тип служител, който винаги се стремеше да върши работата си правилно и справедливо. Вкопчи се в тази слаба надежда и се впусна в най-красноречивата и отчаяна реч в живота си. Обоснова погрешно изтълкуваните му действия, спомена безупречното си досие като доказателство за своята лоялност към шогуна, изтъкна мотивите на заместник-директора Де Граеф, доктор Хюйгенс, игумен Лиу Юн и Урабе за убийството на Ян Спаен. Обясни как е открил контрабандата и как е осъзнал, че стражите на Дешима са свързани с нея. Отбеляза, че Пеони със сигурност бе умряла заради онова, което е знаела. Цитира подпалването на къщата си като доказателство за заговор срещу него — заговор, който не може да е бил осъществен без знанието на изтъкнатия губернатор на Нагасаки. Накрая разказа за фалшифицираните архиви, за самопризнанията на коменданта Охира и за плана си да залови истинските контрабандисти.
	— Уважаеми съдии, кълна се в честта си, че говорих само истината — завърши Сано, прегракнал и треперещ от крайно физическо и умствено изтощение. — Умолявам ви да ми повярвате и да постановите правосъдие за действителните извършители на тези отвратителни престъпления!
	Служители и секретари оставиха четчиците за писане; стражите замръзнаха по местата си като неподвижни сенки. По замислените изражения на съдиите Сано прецени, че виждат логиката в изложението му и знаят, че не могат да се отърват от своята служебна отговорност, като открито го подминат. Усети прилив на преждевременно въодушевление. Тогава върховният съдия Такеда попита:
	— Разполагате ли с документите, които споменахте?
	— Не, ваша светлост — призна Сано. — Отнеха ми ги при арестуването.
	Съдията Сегава се изсмя — пронизителен зловещ грак.
	— По-вероятно е изобщо да не са съществували — двамата със съдията Дадзай си кимнаха взаимно, възвърнали самоувереността си. — Но самопризнанията на коменданта Охира ще го потвърдят — добави Сано припряно. — Той иска да упражни закона. Липсващите документи не са от значение за него. Моля ви, призовете Охира. Той сигурно знае къде и кога контрабандистите планират да се срещнат. Дайте ми шанс и аз ще ви ги доведа до един.
	Върховният съдия Такеда сбра гъсти вежди и се навъси.
	— Вие ме обиждате, сосакан Сано, ако смятате, че ще действам въз основа на необоснованите твърдения на човек, който има пряка изгода да клевети други хора! — съдиите от двете му страни се ухилиха самодоволно. Чувство за обреченост връхлетя Сано. — Решението на съдиите гласи: виновен по всички обвинения! — заяви Такеда. — Сега ще ви прочета присъдата: „Сано Ичиро се лишава от привилегията да извърши ритуално самоубийство. Главата му ще бъде отсечена при публична екзекуция, а останките му ще бъдат изложени за назидание на други евентуални предатели.“ — Такеда плесна с ръце два пъти. Стражите дотичаха и сграбчиха Сано.
	— Пуснете ме! Невинен съм!
	После, докато го влачеха към вратата, тя се отвори рязко. В залата се втурна бягаща фигура, а по петите й се носеше разгневена тълпа, мъже крещяха и размахваха мечове. Изненадата изтръгна Сано от болката, срама и гнева. Той разпозна тичащия.
	— Хирата? — сърцето му се изпълни с радост и после се сви от ужас. Войниците със сигурност щяха да го убият. — Не!
	— Сосакан сама! Милостиви богове, не съм закъснял фатално — Хирата падна на колене пред подиума. Ако не се смяташе препаската около слабините му, той беше съвсем гол. По тялото му на струйки се стичаха пот и мръсотия. И което беше най-изненадващото, беше си обръснал главата. Поклони се на съдиите и изрече припряно на един дъх: — Уважаеми съдии, дойдох да спася живота на моя господар. Позволете да докажа неговата невинност.
	Докато Сано наблюдаваше безпомощно, тълпата обгради Хирата.
	— Този човек мина покрай нас, преди да успеем да го спрем — обясни пазачът. — Извинете за прекъсването. Това е беглецът, когото дирим. Предател и убиец. Изведете го навън!
	Стражите понесоха Хирата.
	— Чакайте! — прокънтя откъм подиума гласът на върховния съдия Такеда. Войниците се заковаха на място. — Доведете го тук!
	— Какво? Защо? — възкликна с треперлив глас съдията Сегава.
	Такеда не му обърна внимание. Войниците проснаха Хирата по очи пред подиума. Сано наблюдаваше озадачен как върховният съдия изучава с поглед помощника му. Странното изражение на Такеда по никакъв начин не издаваше намеренията му.
	— Изправи се! — нареди той и Хирата се подчини. — Ти ли си мъжът, обвинен в съучастничество на урагири Сано? Ти ли си този, който се вмъкна в къщата на ковчежника и уби един войник?
	Хирата се поклони.
	— Да, но съм невинен, както и моят господар! — гласът му секна; той прочисти гърло и продължи самоотвержено: — Моля, простете намесата ми, ваша светлост, и моля, позволете ми да обясня.
	— Момент — Такеда изгледа Хирата с явен интерес. — Научих, че си се криел. Какво правеше през това време?
	Сега гласът на Хирата прозвуча с пламенна решимост.
	— Събирах информация за хората, които несправедливо обвиниха моя господар.
	— Знаеше ли, че войници те издирват ден и нощ и че губернатор Нагай вече те е осъдил на смърт? — попита Такеда.
	— Да, ваша светлост — ако Хирата изпитваше някакъв страх, Сано по никакъв начин не го долови.
	— И въпреки това рискуваш живота си, за да дойдеш и да говориш в защита на своя господар?
	— Да, ваша светлост.
	Внезапна емоция скова за миг изражението на върховния съдия Такеда.
	— Иншотеки… впечатляващо — измърмори той.
	Вдигна ръка и избърса с ръкав една скрита сълза.
	— Живо въплъщение на Бушидо, каквото изобщо не съм се надявал да видя в днешно време.
	Като историк Сано знаеше как Пътят на воина се бе изродил в отговор на променящия се политически климат в Япония. Мирният период не притежаваше безпощадната суровост на войната. Самураите дължаха противоречива вярност на различни господари, хиляди удоволствия ги отклоняваха от дълга им, личният интерес често вземаше връх над готовността за саможертва. А преди сто години самураите с радост бяха умирали в битки за своите господари. Много днешни самураи тъгуваха по изгубената чистота на Бушидо; очевидно Такеда бе един от тях.
	— Подобна вярност трябва да бъде възнаградена — обяви той. — Можеш да говориш.
	Хирата разказа безпристрастно как бе действал като водещ разследване и как бе убил при самозащита.
	— Урабе има връзки с бандити. Няма надежден свидетел, който да потвърди алибито му нито за убийствата на Спаен и Пеони, нито за контрабандата. Главният преводач Ийшино харчи повече за подаръци на своите началници, отколкото печели. Как би могъл да си го позволи, ако не чрез престъпление? — докато се чудеше как Хирата е узнал толкова много, Сано наблюдаваше лицата на съдиите. Такеда нито за миг не отклони поглед от Хирата. Другите двама едва успяваха да прикрият раздразнението си от протакането на цялата работа. Хирата разказваше: — Предреших се като сезонен работник и се хванах на работа в дома за удоволствия „Полумесец“. От персонала научих, че Ийшино, йорики Ота и губернатор Нагай са присъствали там на празненството вечерта преди убийството на Пеони. Освен това намерих един собственик на чайна, който твърди, че игумен Лиу Юн редовно се промъква в квартала, предрешен като японски търговец. Той също е бил там през въпросната нощ. Ваша светлост, преди да осъдите моя господар, моля ви лично да разследвате тези хора. Между тях ще намерите истинския урагири.
	Хирата се поклони. Такеда изглеждаше потънал в размисъл. Сано чакаше в мъчителна неизвестност. После върховният съдия се обърна към Сано:
	— Сосакан Сано, думите на вашия помощник потвърждават показанията ви, а привързаността му към вас говори добре за вашия характер. Затова ви давам възможност да докажете невинността си.
	Шокът от отмяната на присъдата заля Сано като мощна вълна — очите му се замъглиха, ушите забучаха, напрегнатите му мускули се отпуснаха и дробовете свободно поеха дъх. Искаше му се да скочи и да се разкрещи в радостно облекчение, изпитваше желание да се просне на земята и да се разридае от благодарност. Но честта и протоколът изискваха достойно поведение.
	— Благодаря, ваша светлост — изрече той тихо.
	После се обърна към Хирата. В миг осъзна колко много се нуждае от помощта му и че не може… и не бива да отказва на друг самурай правото да служи на честта. Показанията на Хирата бяха засилили подозренията срещу техните обвинители, но всъщност в края на краищата неговата лоялност бе накарала Такеда да промени решението си. Искрящите от скрити сълзи очи на Хирата изразяваха неописуема радост — сякаш резултатът от процеса и похвалата на върховния съдия Такеда бяха доказали качествата му и му бяха донесли покой. Двамата тържествено се поклониха един на друг.
	— Това е нарушение на закона! — възпротиви се съдията Сегава.
	— Дворцовият управител Янагисава ще бъде крайно недоволен — добави съдията Дадзай.
	— Уважаеми колеги, не забравяйте, че аз ръководя този трибунал — заяви Такеда. — Вашите възражения прилежно се записват и се отхвърлят. А колкото до вас, сосакан Сано, аз лично ще надзиравам работата ви и ще ви придружа до мястото на срещата с контрабандистите. Ако успеете да намерите престъпниците, обвиненията ще бъдат оттеглени. Ако се провалите, смъртната присъда ще бъде изпълнена. Не забравяйте това!


	Глава 33

	В полунощ от една висока скала извън града Сано наблюдаваше Нагасаки в ниското. Луната, прозрачен бял балон, хванат в мрежата на облаците, осветяваше бойните кораби, патрулните лодки и холандския плавателен съд в пристанището. Сано откъсна очи от гледката и се обърна към спътниците си.
	Хирата бе клекнал неподвижен в сянката на един бор и напрягаше слух за всеки приближаващ звук. Върховният съдия Такеда седеше до една скала със скръстени ръце, а Сегава и Дадзай се бяха притиснали един до друг и не спираха да мърморят:
	— Чакаме от два часа и информаторът ви все още не е пристигнал… По-добре се откажете, сосакан Сано.
	— Ще дойде — каза Сано с повече убеденост, отколкото чувстваше.
	Охира бе обещал, че ще изпрати слуга, който да отведе Сано и спътниците му до едно скрито убежище, откъдето по-късно той самият щеше да им посочи мястото на срещата.
	След закриването на трибунала Сано и Хирата бяха отведени на горния етаж и строго охранявани от подчинените на Такеда. От съображения за сигурност официално бе съобщено, че съдиите все още заседават. Хирата заспа изтощен, а Сано дочу как Сегава и Дадзай се карат с Такеда. На входната врата пратениците на губернатор Нагай час по час питаха за хода на делото. Хората на Такеда ги отпращаха всеки път със съобщението, че трибуналът все още не е взел решение. Времето се точеше бавно; денят вече преваляше. После, дълго след като бе паднала нощта, в стаята влезе слугата на Такеда с две тъмни наметки и два комплекта мечове.
	— Господарят каза да се приготвите. Време е.
	Сано събуди Хирата. Навлякоха дрехите и препасаха мечовете. Помощниците на Такеда ги съпроводиха до задната порта, където ги чакаха тримата съдии и възрастният слуга на коменданта Охира.
	— Това е глупаво — каза съдията Сегава. Двамата с Дадзай се втренчиха в Сано. — Такеда сан, тези престъпници възнамеряват да ни убият и да избягат.
	Очите на върховния съдия Такеда искряха от младежки авантюризъм.
	— Хората ми ще се погрижат да няма своеволия. Да вървим.
	И ето сега, когато нощта все повече напредваше, а Охира не се появяваше, безпокойството на Сано се възвърна. Съдиите Сегава и Дадзай мърмореха ядно. Дори и Такеда започна да губи търпение. Сано вече се виждаше на мястото за екзекуции… И точно в този миг по-скоро с интуицията си, отколкото със сетивата си, той регистрира едва доловима промяна в обстановката. Спътниците му се размърдаха, усещайки незримото присъствие. Без да издава нито звук, на поляната се появи комендантът Охира. Лунната светлина подчертаваше восъчната му бледност. Очите му бяха празни, бездънни кладенци от мрак, изпълнени сякаш със самата нощ.
	— Елате — каза той.
	Обърна се и пое през гората.
	Сано забърза подире му, за да не изпуска от поглед почти невидимата му фигура. Охира изчезваше в сенките, после се появяваше отново, превеждайки ги през незнайни горски пътеки, небродени стръмни хълмове и зад сребърната завеса на един водопад. Над тях се мержелееха стражеви кули. Огньовете пламтяха все по-близо, все по-ярко. С увеличаване на височината въздухът ставаше все по-прозрачен и по-студен, а вятърът — по-силен. С мъка се изкачваха все по-нагоре през мрака. Внезапно се озоваха на открит път. От нощта изникна висок каменен зид. Над украсените и с дърворезба порти се виеха свирепи дракони. Охира мина през тях и въведе спътниците си в един друг свят.
	Дърветата бяха изсечени и земята — заравнена, за да се получи широко пространство, открито към небето. От двете страни на покрити с чакъл пътеки растяха декоративни дървета. Цветни лехи ограждаха алпинеуми, жаби припяваха в искрящо езеро. Подредени пред Сано във внушително великолепие, се виждаха постройки за богомолци, павилиони, високи каменни фенери и огромна камбана в богато украсена с дървена клетка. Върху покриви, зидове и колони се зъбеха дялани демони, обагрени в сиво от лунната светлина. Пагодата се издигаше като изваяна сянка над китайския храм на Нагасаки — някога света обител на хиляди свещеници, сега убежище на игумен Лиу Юн и бърлога на контрабандистката мрежа.
	— Не виждам светлини — обади се съдията Сегава.
	— Мястото изглежда пусто. Такеда сан, може ли вече и да приключим с тази нелепост?
	Но комендантът Охира се движеше надолу по една пътека, която прекосяваше двора на храма.
	— Тихо! — предупреди Сано.
	Двамата с Хирата избързаха след Охира. Другите изостанаха. Когато Охира внезапно се скри зад едно дърво, Сано стори същото и направи знак на другите да го последват.
	Пред тях се намираше главната постройка за богослужение, увенчана с озъбен лъв; стрехите на масивния й керемиден покрив бяха извити като крила на демон, а огромните двойни порти бяха засенчени от голяма веранда. Отпред крачеше самурай, а сенките на мечовете му се открояваха ясно на фона на бялата чакълена пътека. Някъде иззад него долитаха стържене, скърцане, блъскане и приглушени гласове. Сано усети как пулсът му се ускорява от вълнение. Не можеше да различи никакви думи, но долови вече познатия ритъм на холандска реч, примесена с японски. Вероятно контрабандистите пренасяха стоките. Кой ли варварин бе дошъл с тях?
	Сано подкани с жест спътниците си да го последват до залата за богослужение, където бе съсредоточена най-усилената дейност. Като се придвижваха от дърво до камък, от камък до статуя и заобикаляйки пагодата, те обградиха сградата за богослужение. Сано не се отделяше от Охира, който се препъваше и изоставаше от другите. Шумовете станаха по-отчетливи и Сано чу откъслечни реплики:
	— … по-внимателно… да не го пуснеш…
	Когато се озоваха при задната част на постройката, се притаиха зад една беседка със сламен покрив и решетести стени. При задния вход горяха каменни фенери. Двама самураи, понесли помежду си дървен сандък, с тежки стъпки заизкачваха стъпалата. Друг стоеше на верандата.
	— Побързайте — каза той. — Нямаме на разположение цяла нощ!
	— Нирин — прошепна Хирата.
	Мъжете пренесоха сандъка през отворените врати в ярко осветената зала.
	— Виждам, че не съм се излъгал във вас, сосакан Сано — каза Такеда. Колегите му с неохота измърмориха нещо като съгласие. Съдията и помощниците му извадиха мечове. — За нас ще бъде удоволствие да помогнем в залавянето на тези престъпници.
	— Чакайте — спря ги Сано, забелязвайки светлини в лявата част на постройката. През една порта в зида на храма навлезе върволица от самураи. Някои влачеха сандъци, други носеха факли. От другата страна още двама самураи водеха група мъже в наметала и шапки, но без мечове. Те всички се срещнаха при входа на залата, където Нирин махаше нетърпеливо.
	— Оставете ги да влязат — прошепна Сано, като в същото време преброи поне десетина самураи пред постройката. Колко ли още имаше вътре? Невъоръжените от простолюдието може би не представляваха особена заплаха, но въпреки това неговият отряд бе по-малоброен. Сано се питаше дали контрабандистите ще се предадат по-лесно от Миочин и крадците на трупове. Предполагаше, че Охира ще бъде безполезен в една битка; положението със съдиите Сегава и Дадзай не беше кой знае колко по-добро. А това означаваше: Такеда — в напреднала възраст, Хирата — изтощен от трите дни бягство, четирима васали с недоказани бойни умения и самият той — с раните си. Елементът на изненада бе единственото им предимство.
	Новопристигналите влязоха в залата. Нирин ги последва и затвори вратата. Един самурай остана на верандата да пази. Сано каза:
	— Такеда сан, вие, аз и двама от вашите подчинени ще щурмуваме портата. Хирата, вземи другите двама и минете отпред. Разчистете входа. Чакайте да ви дам сигнал и тогава влизайте.
	Хирата и групата му потънаха в тъмнината.
	— Ами ние? — попита съдията Сегава. След това посочи коменданта Охира и попита: — Ами той?
	Сано взе бързо решение:
	— Вие ще стоите тук! Пазете Охира да не избяга. И да не сте мръднали от тук.
	— Как ще се промъкнем покрай поста? — попита Такеда.
	Сано взе един камък. Хвърли го в тъмнината вдясно от постройката, а лицето му се сгърчи от болка в рамото. Камъкът падна шумно. Това бе най-старият трик на света, но действаше. Пазачът се извърна в посока към тракането и отиде да види каква е причината. Сано изпълзя иззад павилиона и го последва. В градината пазачът застана с гръб към него, търсейки източника на шума. Сано се промъкна зад него и го удари силно с отворени длани по ушите. Пазачът се олюля и после рухна в безсъзнание. Сано развърза пояса му, раздра го на три дължини, завърза пазача и му запуши устата. После се върна при Такеда.
	— Да вървим.
	Двамата прекосиха откритото пространство пред постройката за богослужение. Изкачиха се на пръсти по стълбите. Сано открехна тежката, украсена с дърворезба врата и надникна вътре.
	Просторното помещение се осветяваше от висящи фенери, чиято задимена светлина падаше върху боядисани с червен лак колони, статуи на навъсени божества и оцветени в ярки краски стенописи. На олтара горяха свещи. Дванайсет самураи, в които Сано разпозна стражите от Дешима, разковаваха капаците на четири сандъка. Десетината от простолюдието бяха смъкнали наметки и шапки и бяха открили своите обръснати глави и татуирани ръце и крака. Бандити.
	Нирин взе някакви предмети от сандъците, за да ги огледа.
	— Коприни. Подправки. Лекарства.
	В дъното, с гръб към вратата и отчасти скрити от статуята на воин в броня, отдалечени от другите стояха двама души. Единият носеше черна шапка като холандец, а другият — обикновена сламена шапка на японец. „Обърнете се“, подкани ги мислено Сано. Знаеше, че варваринът е доктор Хюйгенс, просто беше сигурен. Но кой беше другият? Игумен Лиу Юн?
	От нишата в залата излезе слаба фигура в шафранова роба и брокатен епитрахил. Мушнал ръце в широки ръкави, той мълчаливо наблюдаваше холандците.
	Може би японецът бе Урабе, когото Хирата бе свързал с организираната престъпност? Или самият губернатор Нагай?
	— Добре, видяхме достатъчно — каза на Нирин главният сред бандитите и се обърна към хората си: — Затворете тези сандъци! — после развърза издута платнена кесия на пояса си и я поднесе на Нирин.
	— Не на мен — рече Нирин и кимна към двамата усамотени мъже. — Дай ги на началството.
	Холандецът стана и заобиколи сандъците. Беше помощник-директорът Де Граеф. Сано почувства приятно облекчение. Почувства вина, че неоснователно бе заподозрял своя приятел. После се обърна и японецът — беше главният преводач Ийшино. _„Началството“,_ главата на контрабандната клика.
	— Аз ще ги взема — каза Ийшино.
	Той коленичи пред преносимото си писалище, изброи парите и ги раздели на купчини върху пода. Игумен Лиу Юн, Де Граеф и другите японци се наредиха край Ийшино.
	— На Де Граеф за стоките, които двамата с Ян Спаен бяха така любезни да внесат — каза Ийшино и подаде купчинка монети на помощник-директора. Извади от писалището си четчица, шишенце с туш и малка книга и записа платената сума. — На игумен Лиу Юн за ползване на неговия храм и за ролята му на връзка с черния пазар… — без да изважда дясната си ръка от ръкава, Лиу Юн взе парите и застана до Де Граеф. Ийшино продължи да плаща и да записва връчените суми. — На Нирин и на стражите от Дешима за осигуряване на охрана и транспорт… — Ийшино затвори шишенцето с туш и отново го пъхна в преносимото си писалище. Йерархията при контрабандистите беше ясна, макар и без убиеца на Спаен и Пеони. Но Сано трябваше да действа, преди контрабандистите и стоките да напуснат залата за богослужение. Надяваше се, че е оставил достатъчно време на Хирата да заеме позиция при предната врата.
	— Влизаме — каза Сано на Такеда.
	Той извади меча си, блъсна рязко вратата и се втурна в залата.
	— Никой да не мърда! — извика той. — Всички сте арестувани!


	Глава 34

	В залата настъпи напрегната тишина. Контрабандистите, слисани и ужасени, се втренчиха в Сано и другарите му. Откъслечни сцени се мярнаха пред погледа на Сано: дребният игумен Лиу Юн и едрият помощник-директор Де Граеф, замръзнали един до друг; угасналата усмивка на Нирин; стъписаното изражение на Ийшино; стражите от Дешима, стиснали в шепа парите си; свирепият поглед на един от бандитите, чиито ръце бяха целите сини от татуировки. После настъпи хаос.
	— Бягайте! — изкрещя някой.
	Бандитите хукнаха към противоположната врата. В същото време Хирата и помощниците му се втурнаха през нея с извадени мечове и спряха бягащите. Стражите от Дешима се бяха спуснали след бандитите, но Нирин извика:
	— Върнете се, страхливци! Убийте ги и сме в безопасност!
	Той извади меча си. Хората му застинаха за момент, после се събраха около него с проблясващи остриета и се нахвърлиха срещу Сано и Такеда. Де Граеф изтича към един страничен изход, а Лиу Юн забърза след него. Ийшино вдигна преносимото си писалище и хукна. Групата на Хирата се изправи срещу бандитите. Единият от тях метна нож и васалът отляво на Хирата извика и се строполи мъртъв с острие, забито в гърдите му.
	— Оставете черноборсаджиите! — извика Сано. — Хванете Ийшино, Лиу Юн и Де Граеф!
	Нирин се хвърли напред. Мечът му проблесна в тъмнината.
	— Сега ще си платиш, задето ме хвърли в кладенеца!
	Сано парира удара му. Атакува, но само сряза ръкава на Нирин. После отклони насочен към главата му удар и се извъртя точно навреме, за да отбие ударите на двама от стражите на Дешима. Такеда и помощниците му се биеха с другите десетима. Сано мобилизира сетивата си. Докато атакуваше и отстъпваше, той видя Хирата, който преследваше Лиу Юн и холандеца. Игуменът държеше кинжал в ръката, която доскоро бе крил в ръкава си.
	— Твоят съдружник уби брат ми! — изкрещя той и се втурна след Де Граеф. Вероятно бе чакал подходящия момент, за да отмъсти, и нападението го бе подтикнало към действие. — Сега ще се присъединиш към Ян Спаен в смъртта. И редът във вселената ще бъде възстановен — И Чин никога не лъже. Най-накрая ще ви отмъстя, безчестни, продажни холандци!
	Ужасеният холандец тичаше из залата. Лиу Юн сипеше проклятия на китайски.
	С отривист удар Сано преряза гърлото на един от стражите. Мъжът рухна мъртъв до друг, пронизан от Такеда. Сано прескочи труповете им и продължи да се бие с Нирин и още трима от стражите. Един от помощниците на Такеда разцепи черепа на пазача, с когото се сражаваше, след което разсече гърдите на друг, а после някой го прониза смъртоносно в корема. Върховният съдия се биеше като майстор, но дрехите му висяха на парцали, а по откритите му крака кървяха рани. Сано чувстваше как и собствената му сила намаля, рефлексите му се забавиха, а раненото му рамо отново почна да кърви. Той измъкна късия си меч и започна да се бие с две ръце, за да парира ударите, като намали напрежението върху раната си.
	Игумен Лиу Юн притисна Де Граеф до олтара с викове „Умри! Умри!“, като в същото време размахваше кинжала, опитвайки се да прониже противника си. Варваринът вдигна ръце, за да се предпази. Острието наряза дланите му и после прониза гърдите му. Де Граеф изкрещя и рухна на земята. Хирата се опита да издърпа Лиу Юн встрани, но игуменът скочи върху холандеца и продължи да нанася удари с кинжала. После Де Граеф успя да докопа острието и двамата се сборичкаха. В залата отекнаха китайски и холандски ругатни.
	Сано се приведе рязко, описа дъга с меча си и отсече краката на своя противник. Когато се изправи, видя как Де Граеф успя да докопа оръжието и да го обърне срещу игумена. В следващия миг изпълнените с болка викове на китаеца заглушиха дрънченето на оръжия. Други двама стражи замениха падналия. Сано бе ранен в бедрото и залитна. Противниците му го заобиколиха, готови да го убият.
	В този миг зад тях изникна неясна фигура. И двамата изхъркаха, замръзнаха в гримаса на изненада и политнаха напред. Кръв бликна от раните на тила им. Отзад стоеше Хирата, вдигнал високо кървав меч.
	— Лиу Юн и варваринът се убиват взаимно — каза той на Сано. — Хванете Ийшино, аз ще се оправя тук.
	Сано се огледа. Преводачът не се виждаше никъде. Тичешком прекоси залата, обзет от страх, че главатарят на контрабандистката мрежа е избягал в суматохата. И тогава го забеляза.
	В малка ниша близо до олтара преводачът се бе спотаил в очакване на изхода от битката. Пребледня, когато видя Сано. Стисна писалището и се дръпна по-навътре в нишата.
	— Сосакан сама, не е това, което си мислите — той пусна жалко подобие на усмивка. — Всичко ще ви обясня, всичко!
	Сано спря пред този подлец, който го бе набедил в предателство и бе оставил хората си да се бият сами.
	— Ела тук, Ийшино! — не възнамеряваше да го убива, защото искаше да го види осъден и екзекутиран!
	Ийшино събра ръце в умолителен жест.
	— Почакайте, аз не съм от тях… — очите му зашариха в тревожно лукавство. — Аз… аз разкрих контрабандата и се внедрих в мрежата, за да разбера кои са престъпниците. Щях да докладвам на властите навреме, за да ви спася — Ийшино се усмихна и закима. — Истина е, кълна се!
	— Той… лъже!
	Дрезгавият глас беше на Лиу Юн, който лежеше до олтара. От прободните рани по тялото му бликаше кръв и багреше в алено шафрановата му роба. Лицето му се бе превърнало в маска на мъчителна болка. Наблизо с кинжала до ръката лежеше мъртъв помощник-директорът Де Граеф. Лиу Юн се закашля, успя да си поеме дъх и продължи:
	— Ийшино сам… започна… контрабандата… Плати ми да направя тайнствените светлини… и да уредя връзка с… черния пазар. Той… уби Спаен… аз съм свидетел. Открадна… моето отмъщение… Но И Чин се оказа прав. Аз прехвърлих бездната… и отнех живота на… другаря на убиеца… на Хси, моя брат. Сега мога да умра… в мир. Хси! Идвам при теб…
	Лицето му се отпусна; очите му се замъглиха. Сано се удиви на този страстен копнеж за отмъщение, който нито времето, нито вярата, нито разумът бяха успели да заличат. После отново погледна Ийшино… и дулото на револвера, който преводачът бе насочил към него.
	— Не ме доближавайте! Нито крачка напред! — извика Ийшино. Цилиндричният револвер с инкрустирана дръжка от слонова кост и дълга метална цев подскачаше в треперещите му ръце. Сано инстинктивно бе вдигнал меча си да се предпази. Вцепени се от страх. Никога до този момент не бе заставал срещу дулото на пистолет, а знанията му за огнестрелните оръжия идваха от четене на военни справочници. Сега на практика изпита мощта на чуждоземното оръжие. В един бой с мечове той много лесно щеше да победи Ийшино. Но револверът го превръщаше в по-слабия противник.
	— Хвърли меча! — нареди му Ийшино.
	Сано пусна двата меча и те с тракане паднаха на пода. Знаеше отлично, че контрабандистите имат достъп до огнестрелно оръжие. Трябваше да очаква, че страхливецът Ийшино ще притежава такова оръжие. Как не го уби, докато имаше възможност!
	— Свали пистолета, Ийшино! — гласът на Сано прозвуча изтънял в собствените му уши. Хирата и Такеда продължаваха да се бият с Нирин и още трима стражи. Помощниците на върховния съдия бяха мъртви. В този момент насред страха си Сано почувства гневна решителност. Продажният, корумпиран преводач бе безмилостен убиец. Сано не можеше да го остави да се чувства победител. Макар и невъоръжен, той притежаваше съобразителност, която да противопостави на предателя. Пристъпи напред и каза с равен тон: — Моите хора ще победят твоите. Убиеш ли ме, те ще бъдат свидетели. Няма да се измъкнеш! Тъй че по-добре свали оръжието.
	Докато Ийшино се свиваше от страх в нишата, погледът му не преставаше да шари напред-назад; устните му се движеха безмълвни. Но продължаваше да държи пистолета насочен към Сано. Протегна лявата си ръка, бръкна в писалището и грабна счетоводната книга — тънък куп листи, подвързани с черна коприна и завързани с ален ширит. Тикна я в пояса си и стана. Изопна напред ръце и стисна още по-здраво оръжието. Сано отскочи назад. Ийшино се измъкна предпазливо от нишата и пое към вратата. Сано забеляза възпламенителното устройство на пистолета — вдигната скоба, крепяща заострен кремък, който запалва барута, когато се дръпне спусъкът.
	— Огнестрелните оръжия не са толкова надеждни колкото мечът, Ийшино — каза Сано. — Барутът може и да не се възпламени… Освен това имаш само един изстрел…
	Ийшино се изсмя.
	— Това е превъзходен пистолет. Беше на Спаен. Гърми всеки път… без изключение… той ми показа. Не се приближавай повече, предупреждавам те… — в гласа му прозвучаха истерични нотки. Пистолетът в ръцете му се тресеше.
	— Ийшино, защо се захвана с контрабанда? — попита Сано съвсем преднамерено, знаейки, че повечето престъпници обичат да оправдават действията си.
	— Нямах избор, никакъв избор… — както Сано се бе надявал, гласът на Ийшино прозвуча по-спокоен, ръцете му вече не трепереха толкова и той забави бягството си към вратата. — Губернатор Нагай бе сключил тайна сделка с варварите. Той ми заповяда да уредя всичко… — щом Сано пристъпи към него, той се отдръпна. — Не ме доближавай!
	Сано бързо се подчини. Ийшино занарежда припряно:
	— Как можех да откажа на губернатор Нагай? Щях да си загубя поста. Освен това той ми плаща много добре, а парите ми трябват. Твърде скъпо излиза постоянно да купуваш подаръци на началниците. Не е достатъчно само да им бъдеш в услуга.
	— Като тази да им помогнеш да скалъпят обвинение срещу мен? — възкликна Сано.
	— Да… искам да кажа, не! Пък и ти няма да разбереш! — Ийшино се ядоса. — Изобщо не знаеш какво е да си толкова сам, че да бъдеш готов на всичко, само да те приемат. И ти си като всички други, които ме отбягват и ми се присмиват…
	— Напротив, разбирам те — възрази меко Сано. — Много добре знам колко жестоки могат да бъдат хората, независимо от това, колко усърдно работим за тях.
	— Да. Точно така! — Ийшино закима разпалено.
	Сано застана между преводача и вратата.
	— И директорът Спаен ли те малтретираше? Затова ли го уби?
	Лицето на Ийшино се сгърчи.
	— Мислех го за приятел… — ръцете му леко се отпуснаха и Сано се запита дали да не го сграбчи. Не, не още… — Да, зная, че беше задължен да се държи любезно с мен… особено след като му помогнах да продаде личния си дял от стоки. Но винаги бе толкова внимателен и аз се заблудих, че наистина ме харесва. Помислих се, че един варварин може да ме оцени, за разлика от моите сънародници. И бях щастлив! — проплака Ийшино. Изтри с ръка сълзите, които се търкаляха по бузите му. Сано пристъпи по-близо, мобилизирайки самообладанието си. — Но после… онази нощ в заливчето си дадох сметка, че съм се заблуждавал — продължи Ийшино. — Точно бяхме вкарали лодката в пещерата… Спаен, Нирин и аз. Чакахме Лиу Юн да доведе бандитите. Аз бях въодушевен. Засмях се, прегърнах Спаен и каза: _„Ние сме най-добрите съдружници на света, ти и аз… макар че вие, холандците, не можете да се мерите по ум с нас, японците.“_ — Ийшино, изглежда, отново не си бе дал сметка, че е обидил „съдружника“ си. — Спаен ми се изсмя и каза, че съм измет, която не била достойна дори да оближе подметките му, и че ако не била контрабандата, той нямало да има нищо общо с мен. Тогава разбрах, че приятелството ни е съществувало единствено във въображението ми… Той ме презираше… като всички останали! Първо ме заболя, а после ме обзе гняв. Да бъда отритнат дори и от един варварин! — негодувание пламна в очите му. — Той държеше пистолета си… давах му го да си играе със своята проститутка… Когато се обърна, аз го грабнах и го застрелях…
	Какво излизаше? Всички усложнения около убийството — отношенията на Спаен с другите варвари, историята на игумен Лиу Юн, сложните международни връзки и дори контрабандата бяха далеч от основната причина за престъплението. Спаен бе умрял заради насъщната човешка потребност от приятелство — мотив, който излиза извън обсега на културните, политическите и финансовите интереси. Сано бе обзет от жалост към Ийшино, но уязвените чувства не можеха да служат за оправдание на убийство и жалостта не биваше да бъде пречка за справедливостта. Сано пристъпи още по-близо до Ийшино.
	— И какво стана после?
	— Спаен падна. Нирин се разкрещя. Аз хвърлих пистолета и се наведох над Спаен… Имаше толкова много кръв… Той не помръдваше, нито отговаряше, когато го виках по име. Аз се разплаках. Не исках да го убия, а само да му причиня болка, както той бе сторил с мен. После дойде игуменът и рече: „Хвърлете Спаен в океана и кажете, че е избягал от Дешима.“ Но Нирин възрази: „Ако вълните изхвърлят тялото на брега, всички ще видят, че е бил застрелян, и персоналът на Дешима ще бъде основният заподозрян. Губернаторът ще ни пожертва, за да се защити.“ Тогава Лиу Юн съблече Спаен и изряза куршума от раната с ножа си. После с проклятия многократно заби острието си в трупа. Каза, че се бил съгласил да помага в контрабандата, за да може да убие Спаен, и беше побеснял, че някой друг го е изпреварил. Нирин пренесе Спаен в лодката. Аз взех едно разпятие, което възнамерявах да продам на християните, и го сложих около врата му.
	— Тъй че, ако бъде намерен, властите да помислят, че го е убил християнин? — попита Сано тихо.
	— Не. За да може духът на моя приятел да получи благословията на своя бог… — ридание заседна в гърлото на Ийшино; дулото на пистолета му сочеше към пода.
	— А Пеони? Защо отне нейния живот?
	— Една нощ, когато пребивавах в „Полумесец“, тя ми открадна счетоводния тефтер. По-късно се опита да ме изнудва. Спаен й казал, че в тефтера са записани всички незаконно внесени стоки, както и всички, замесени в контрабандата. Тя знаеше, че имам вземане-даване с контрабандисти християни, и когато вие сте й казали за разпятието на врата на Спаен, тя се досетила, че аз съм го убил. В нощта, когато той изчезна, тя ме беше видяла да отивам в стаята му и да го отвеждам. Ако не й платях, щеше да изпрати тефтера в Едо и да бъда екзекутиран. Тя ви насочи към погрешна следа, като ви излъга, че Урабе е бил на Дешима, защото не искаше да разберете за мен, преди да съм й платил. Но аз нямах толкова пари. И затова я убих. Нямах друг избор… — гласът му бе пропит с унило отчаяние. Той се свлече на колене, отпускайки ръката, в която държеше пистолета. — Никога не съм целял да причиня зло някому. Нещата просто… се случваха.
	— И като подпалихте къщата ми също, така ли? — попита Сано.
	Ийшино тъжно кимна:
	— Исках просто да съм сигурен, че никога няма да разкриете престъпленията ми… Нямах избор, никакъв избор.
	Сано направи предпазлива крачка напред, после още една и още една, докато се озова толкова близо до Ийшино, че можеше да го докосне. Забеляза, че Хирата и Такеда са свели противниците си до Нирин и един пазач. Мечовете им се кръстосваха с нарастваща ожесточеност, докато се обикаляха и нападаха двайсетина крачки по-нататък. С малко късмет битката можеше да завърши с успех за страната на Сано. Последно рязко движение и пистолетът щеше да бъде в ръцете му…
	— Спри! Не отивай там! Изтървахме го!
	Викът откъм вратата наруши концентрацията на Сано. Ийшино извърна глава. И двамата се втренчиха в Охира, който влизаше в помещението, следван от съдиите Сегава и Дадзай. Прекъсването изтръгна Ийшино от летаргията му. Той скочи на крака и тикна дулото в лицето на Сано.
	— Отдръпни се!
	Сано отскочи назад. Сърцето му заседна в гърлото.
	— Ийшино… — започна той. Очите на Ийшино заблестяха с възродено предизвикателство.
	— Мислиш си, че можеш да ме измамиш. Но аз съм хитър, твърде хитър! Няма да ме заловиш, защото аз ще те убия! — треперещият му пръст докосна спусъка.
	С периферното си зрение Сано видя, че комендантът Охира вади късия си меч. Съдиите Сегава и Дадзай се суетяха зад него. Битката се вихреше все тъй ожесточена.
	— Охира! — извика Сано. — Не!
	С нечовешки вик комендантът Охира заби меча дълбоко в корема си. Духът на самурай в Сано приветства решението на Охира, което предотвратяваше позора на публичната екзекуция и възстановяваше честта му, но съвестта му се сгърчи от това, че причинява нова смърт. Може би тайно се бе надявал по някакъв начин да спаси коменданта? Но самобичуването трябваше да почака. Ийшино наблюдаваше предсмъртната агония на Охира. Сано се хвърли напред. Сграбчи с една ръка десницата на преводача, а с другата стисна цевта на пистолета.
	— Пусни го, пусни! — изкрещя Ийшино.
	Докато се бореха за оръжието, то се люлееше застрашително в двете вкопчени в него ръце, като описваше произволни дъги във въздуха. Мършавият Ийшино бе по-силен, отколкото Сано бе очаквал — блъскаше и риташе с дървените си обуща. Болка прониза краката на Сано. Той политна, но с отчаяни усилия задържа пистолета. Ийшино се изплю в очите му. Топлата слюнка заслепи Сано. Двамата се завъртяха в странен танц. Сано дръпна оръжието нагоре, като я го насочи в тавана. Ако успееше да изстреля патрона във въздуха… Но Ийшино затисна предпазителя с пръсти. Когато Сано се опита да ги отмести, преводачът наведе глава и го ухапа по ръката малко над китката. Сано неволно отпусна пръсти. Тогава Ийшино го извъртя и миг след това бе насочил дулото между очите на Сано.
	— Ще те убия! Мразя те, както и всички останали. Вие ме превърнахте в престъпник!
	Сано напрегна всички сили и рязко блъсна преводача в една колона, но той продължаваше да стиска оръжието. Тогава Сано дръпна своя противник от колоната, приклещи крака му със своя и го сви рязко. Ийшино изпусна вик на изненада и политна назад. Двамата се строполиха на пода, като Сано се озова отгоре. Сега пистолетът бе притиснат между гърдите им. Под тежестта на Сано не можеха да помръднат вкопчените си ръце, а преводачът бе прикован към пода. Той заби острите си колене в слабините на Сано и се извърна на една страна. Двамата се превъртяха няколко пъти, лицата им почти се докосваха, а брадичките им бяха разделени от стоманената цев. Сано забрави желанието си да види този престъпник официално осъден и пратен на екзекуция. За да оцелее, той трябваше да убие Ийшино. Една колона спря движението им, когато с трясък се блъснаха в нея. Сано вложи цялата си сила и дръпна пистолета. Тялото на преводача се повдигна заедно с него. Сано го тръшна обратно и блъсна главата му в каменния под. Ръката, стиснала оръжието, леко се отпусна. Пръстът на Сано се озова на извития метален спусък и го дръпна.
	Светът избухна. Пистолетът даде откат в гърдите му и го зашемети. Ушите му писнаха, остър барутен дим нахлу в дробовете му. Топла кръв опръска лицето му и обагри всичко в червено. Стенейки, се претърколи настрани от тялото на преводача. Почувства нечии ръце върху раменете си и чу Хирата да казва:
	— Сосакан сама, всичко е наред. Ийшино е мъртъв, а така също Нирин и стражите. Вие сте добре. Свърши се.
	Сано хвърли поглед към Ийшино. Преводачът лежеше неподвижно по гръб, все още с пистолета в ръце. Под лявата страна на челюстта му, там, където куршумът бе пронизал шията, зееше дълбока рана. Очите му бяха изцъклени в безмълвен шок.
	Такеда застана до Сано.
	— Ще изпратя в Едо доклад за днешните събития, в който ще бъде упоменато, че трибуналът обявява вас и вашия помощник за невинни по всички предявени обвинения — другите съдии с неохота закимаха утвърдително. — А вие ще получите награда за героичната си борба срещу предателите на шогуна.
	Думите блъснаха Сано като звуци на фалшив акорд. Той стана бавно и огледа лежащите на пода двайсет и един трупа. Наместо ликуване усещаше кръвта на Ийшино по кожата си, чувстваше метално соления й вкус. Справедливост ли бе дирил или отмъщение за враговете си? За какво умряха Пеони, Охира и Стария шаран? В името на принципите или за да задоволят жалката му потребност да доказва моралното си превъзходство — както бе сторил с Аой, жената, която никога нямаше да престане да обича?
	Как да продължи напред, без да знае истината за самия себе си?
	— Хайде, сосакан сама — Хирата го хвана за ръка. — Да се махаме от тук.


	Глава 35

	Осмият месец настъпи и донесе хладни нощи и ясни, вдъхващи бодрост дни. По една огряна от слънцето ливада с полюшващи се златисти треви на върха на хълма Сано крачеше редом с доктор Хюйгенс. Есенният вятър разпръскваше мирис на запалени огньове. Птици се виеха високо в ясното синьо небе, оплаквайки края на лятото с жалния си писък. Цветни петна в червено, охра и кафяво се вплитаха в зеления гоблен на гората. Варваринът беше с черна шапка и наметало и носеше голяма обла кошница. Наблизо кръжаха десетимата пазачи, определени да съпровождат доктора при неговото официално разрешено дирене на лечебни растения.
	Хюйгенс се наведе, откъсна една лоза и каза шепнешком, за да не чуят пазачите, че говори японски:
	— Добро за изгаряния — и прибра растението в кошницата.
	Сано отскубна стиска джоджен, често предписван от японски лекари.
	— Добро за болки в стомаха — каза той на Хюйгенс.
	В спокойно разбирателство те внимателно претърсваха ливадата за лечебни растения и обменяха медицински знания. Петнайсет дни бяха минали от нападението над китайския храм. На следното утро Сано бе отишъл на Дешима да информира оцелелите холандци за смъртта на Де Граеф и да се извини на доктор Хюйгенс за неоснователните си подозрения към него. По-късно той и върховният съдия Такеда смениха целия персонал, поддържащ охраната на Дешима, с доверени воини, подбрани след обстойно събеседване и задълбочено проучване на служебните им досиета и личните им качества.
	Далеч в пристанището се полюшваше величествен кораб, чийто флаг носеше герба на Токугава. Бе пристигнал предишния ден с важни вести от Едо. Когато оздравял и открил отсъствието на Сано, шогунът отменил заповедите на Янагисава и наредил сосакан сама незабавно да се завърне у дома. Затова Сано трябваше още същия ден да напусне Нагасаки… но не и преди една последна среща с варварина. Доктор Хюйгенс вдигна една богомолка от стрък трева и я постави в стъкленица.
	Докато търсеха различни видове лековити треви, погледът на Сано се зарея към холандския кораб, хвърлил котва до голия скалист бряг на Такаяма. След нападението Сано бе отнесъл на капитан Ос труповете на Ийшино и на Лиу Юн — убийците на Ян Спаен и на Маартен де Граеф. Ос се бе оттеглил от пристанището. Няколко души от екипажа останаха на борда, а другите съпроводиха товара до Дешима. Новият персонал на „Ист Индия“ се настани на острова. Сега корабът очакваше благоприятни ветрове, за да отплава.
	— Скоро заминава — каза Хюйгенс. — Иде у дома.
	У дома, за да съгради отново живота си, който Ян Спаен бе разрушил; да възобнови медицинската си практика и с несекващи усилия да търси изкупление за злодеянието от младежките години. Докато си представяше дългото пътуване на Хюйгенс през океана, Сано си помисли колко малка е страната му в сравнение с огромния свят отвъд нейните брегове. Осъзнаваше, че Япония не може вечно да се изолира от целия свят. Политиката на бакуфу представляваше твърде нестабилна бариера. Все повече чуждоземци щяха да пристигат — не само от Холандия, а и от много други варварски земи — с по-добри кораби и по-мощни оръжия, ненаситни за нови територии и търговия. Сано вече виждаше в шогуна и бакуфу не всемогъщите тирани, а дребни хорица, които се ужасяват да не изгубят властта си.
	Скоро кошницата на Хюйгенс се напълни. Съпроводени от охраната, те се спуснаха по хълма и прекосиха заедно града. Пред портите на Дешима двамата се сбогуваха.
	— Сайонара, сбогом. Желая ви щастливо плаване, много радост и успех в живота — каза Сано с поклон.
	— Сайонара и успех, приятел — докторът протегна ръце.
	Първоначално Сано не разбра непознатия жест. После стисна ръцете на Хюйгенс в своите в клетва за вечно приятелство по маниера на варварите.
	Хирата и екипажът вече бяха на борда на кораба с всичкия багаж и необходимите за пътуването провизии. Една лодка чакаше да откара Сано на борда. Събраха се зяпачи да гледат отплаването. От тълпата се отдели едно странно трио и се приближи до Сано — Джунко, сияеща в своето кимоно в бяло и червено, придружена от баща си и Кийоши.
	В деня след нападението Сано лично бе освободил младия самурай от затвора на Нагасаки и го бе отвел в дома му. В онзи момент Кийоши бе като в несвяст, но сега Сано с облекчение констатира, че макар и все още слаб и блед, той вече изглеждаше съвсем добре.
	— Искаме да ви засвидетелстваме уважението си и да ви пожелаем приятно пътуване — каза Кийоши тържествено и тримата сториха дълбок поклон.
	Учтивите благопожелания засилиха чувството му за вина.
	— Кийоши, за баща ти… Не очаквам да ми простиш, но те моля да приемеш искрените ми извинения. Ако има нещо, което мога да сторя…
	Очите на младежа потъмняха от болка, но не и от гняв.
	— Баща ми бе решил своята съдба още преди вие да пристигнете в Нагасаки. Онова, което правеше, не беше хубаво… — Кийоши преглътна с мъка, но после се овладя. — Но като отне собствения си живот, той възстанови честта на нашето семейство. Смъртта му не бе по ваша вина — после Кийоши добави вече по-ведро: — Имаме хубави новини — с Джунко ще се оженим. Семействата ни дадоха съгласието си за брака…
	Девойката засия. Урабе сви рамене и каза троснато:
	— Е, добре, синовната почит у един зет е по-важна, отколкото дарбата на търговец…
	— Хиляди благодарности за това, че направихте брака ни възможен — Кийоши се поклони отново.
	Докато наблюдаваше как Кийоши, Джунко и Урабе се връщат към града, Сано усети странен покой в душата. Бе събрал двама млади и с това по някакъв начин бе оставил в миналото безплодната си любов към Аой. Сега бе свободен и готов за своята тъй дълго отлагана сватба.
	Но още докато вървеше по кея към очакващата го лодка, тутакси се натъкна на ново предизвикателство — губернатор Нагай, обграден от войски и верни служители, се приближи усмихнат:
	— А-а, сосакан сама, колко жалко, че трябва да тръгвате тъй скоро. Простете, че престоят ви в Нагасаки не бе от най-приятните. Може би някой ден ще ни посетите отново, при по-добри обстоятелства…
	Кръвта на Сано кипна. Какво лицемерие от страна на човека, който му бе създал толкова неприятности!
	— Болно ми е, че си заминавам — отвърна той, имитирайки благия тон на Нагай. — Но фактът, че градът остава във вашите вещи ръце, е все пак някаква утеха…
	Губернатор Нагай бе спечелил от контрабандата и бе оставил подчинените си да понесат последствията. Тъй като всички свидетели на неговото участие бяха мъртви, а други доказателства липсваха, Сано нямаше как да изиска върховният съдия Такеда да подведе Нагай под съдебна отговорност. Единствената заплаха за него бе Кийоши, който може би знаеше повече за организирането на контрабандата, отколкото бе казал на баща си. Но Нагай бе купил мълчанието на младежа, като бе възстановил положението му на свое протеже и бе финансирал сватбата.
	— Да. Добре — губернатор Нагай присви очи. — Поласкан съм от високото ви мнение за ръцете ми… които ще продължат да управляват този град…
	Двамата си размениха поклони с неприкрита взаимна неприязън. Когато се качи на лодката, Сано каза:
	— Щом се върна в Едо, шогунът ще научи за всичко, което се случи тук.
	Нагай се изкиска.
	— Не се съмнявам. Но ако се питате какво стана с плячката на контрабандистите, трябва да ви осветля, че стоките вече пътуват към дворцовия управител Янагисава. Без съмнение той ще оцени щедростта, с която му отдавам своята почит… — победоносната усмивка на Нагай сложи край на разговора им.
	Сано изгледа губернатора с неволно възхищение: с каква политическа прозорливост защитаваше позициите си! И макар че Сано бе спечелил битката — наказа справедливо един убиец, унищожи контрабандната клика и спаси себе си и Хирата, в крайна сметка той бе загубил войната. Но загубата бе ценен урок, който разкри пред него нови предизвикателства за обета му да следва Бушидо.
	Лодката стигна до кораба, чиито горди флагове се вееха над извития дървен корпус и богато украсената с лак и позлата кабина. Моряците спуснаха стълба за Сано. Хирата му помогна да се изкачи на борда.
	Капитанът даде заповед за вдигане на котвата. Платното се изду и корабът пое по пристанищния канал към открито море. Сано и Хирата стояха на кърмата и гледаха как доковете, къщите и хълмовете на Нагасаки бавно се отдалечават.
	— Никога не съм си тръгвал отнякъде с такава радост — каза Хирата пламенно. — Предпочитам през целия път да страдам от морска болест, отколкото да остана тук и миг повече.
	— Съгласен съм — каза Сано.
	Напускайки града, той оставяше зад гърба си своята политическа наивност, грешките си и изолацията си в името на една нова преданост и безброй нови възможности за успех.
	— Какво смятате, че се е случило в Едо, докато ни нямаше? — попита Хирата замислено.
	Сано се усмихна.
	— И аз знам толкова, колкото и ти. Но знам със сигурност, че нещата ще бъдат много по-различни, когато се върна… — и той погледна Хирата в очите — … когато се върнем у дома.


	Речник на използваните японски думи

	бакараший — изключено
	бакуфу — военнофеодално правителство на Япония
	Буишдо — Пътят на воина — моралният кодекс на самураите
	гомен насай — съжалявам; хиляди извинения
	даймио — едър феодален владетел в средновековна Япония
	джите — късо отбранително оръжие на дошин
	дошин — низш служител в силите на реда
	ета — най-низшата прослойка в социалната йерархия; презрян човек
	зени — дребна японска монета
	иншотеки — впечатляващо
	йорики — началник в силите на реда
	кампай — наздраве
	кобан — старинна японска монета
	коку — количеството ориз, достатъчно да изхрани един човек за една година
	коничи уа — добър ден
	мата не — довиждане
	миай — официална среща между евентуални съпрузи в присъствието на родителите им; сгледа
	моме — средна японска монета
	океса — един от най-трудните удари с меч през таза
	онегаи шимас — моля те
	оригами — японско изкуство за изработване на фигури от нагъната хартия
	отосан — татко
	ронин — самурай без господар; опозорен самурай
	рьокурума — един от най-трудните удари с меч през раменната кост
	сайонара — сбогом
	сама — господар, учтиво обръщение към вишестоящ
	сепуку — ритуално самоубийство при опозоряване или при смъртна присъда, привилегия на кастата на воините
	сосакан — личен следовател на шогуна
	сумимасен — извинете
	тамешигири — официален метод за изпробване на мечове върху трупове
	шамисен — старинна японска двуструнна китара
	ишрасу — част от пода в съдилище, посипана с бял пясък като символ на истината
	урагири — предател
	урагири но мичи — пътят на предателя


	© 1997 Лора Джо Роуланд
	© 2000 Людмила Левкова, превод от английски

	Laura Joh Rowland
	The Way of the Traitor, 1997

	Редакция: Xesiona, maskara, 2010

	__Издание:__
	Лора Джо Роуланд. Урагири
	ИК „Труд“

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16958]
	Последна редакция: 2010-07-19 07:30:00