[Kodirane UTF-8]

	Кен Фолет
	Пробуждане


	Един мъж се събужда на пода на жп гара, облечен в мръсни, окъсани дрехи. За свой ужас, той не си спомня нито как се е озовал там, нито как се казва…
	В Кейп Канаверал броячите отчитат секундите преди изстрелването на американската совалка „Иксплорър I“. Докато Люк Лукас научава историята на своя живот, той разбулва дълбоко заровени тайни за своята съпруга, за най-добрия си приятел, за жената, която някога е обичал повече от всичко, и осъзнава, че съдбата му е неразривно свързана с ракетата, която очаква да бъде изстреляна…


	Благодарности

	Много хора щедро отделиха от времето си и положиха безценни усилия при проучването на фоновите подробности около тази история. Някои от тях бяха издиреният Дан Стеърър от „Проучвания за писатели“ в Ню Йорк, с когото работя върху всяка книга от „Човекът от Санкт Петербург“ насам, написана през 1981 година. Изказвам специални благодарности на следните хора:
	От Кеймбридж, Масачузетс — Рут Хелман, Изабел Ярдли, Фран Мешър, Пег Дайър, Шарон Холт, студентите от Пфорцхаймер Хаус и Кей Стратън.
	На персонала на хотел „Сейнт Реджис“, бивш „Карлтън“ във Вашингтон — портиер Луис Аликзандър, хоп Хосе Музо, управител Питър Уолтърспийл и неговия помощник Пат Гибсън.
	От Джорджтаунския университет — архивар Джон Рейнълдс, пенсиониран преподавател по психология Едуард. Дж. Фин и Вал Клъмп от Астрономическия клуб.
	От Флорида — Хенри Маджил, Рей Кларк, Хенри Пол и Айк Ригел, всеки от тях е участвал в ранните стадии на космическата ни програма, както и Хенри Ландуърт, бившия управител на мотел „Старлайт“.
	От Хънтсвил, Алабама — Том Карни, Кати Карни и Джеки Грей от Олд Хънтсвил Мегъзин, Роджър Швърман от Редстоун Арсенал, Майкъл Бейкър — историк към Военно въздухоплаване и ракетостроене, Дейвид Албърг — куратор на Американски център по космически ракети, и доктор Ернст Стюлингер.
	Няколко членове на семейството ми четяха редовно черновите и ги критикуваха. Това бяха: жена ми Барбра Фолет, заварената ми дъщеря Джан Търнър и братовчед ми Джон Евънс. Много съм задължен на издателите Филис Гран, Нийл Найрън и Сузане Бабоноу, както и на Ейми Беркоуър, Саймън Липскар и най-вече на Ал Зюкърман.


>
	__Историческа бележка:__
	Изстрелването на първия американски спътник, „Иксплорър I“, първоначално е планирано за сряда, 29 януари 1958-а година. Късно същата вечер изстрелването е отложено за следващия ден. Като причина за това е посочено лошото време. Но наблюдателите от Кейп Канаверал са озадачени… Във Флорида времето е прекрасно и слънчево. Военните обаче заявяват, че във високите слоеве на атмосферата се очакват силни ветрове, което би се отразило неблагоприятно на курса.
	Идната вечер следва ново отлагане и е посочена същата причина.
	Опитът за изстрелване най-сетне е направен на 31 януари.


	Първа част


	„… От основаването си през 1947-а година Централното разузнавателно управление… е похарчило милиони долари за програми, посветени на откриването на медикаменти и тайни методи, каращи обикновения човек, независимо дали желае или не, да действа, да говори и да разкрива ценни тайни, дори и да забравя по команда.“
	Джон Маркс, в търсене на „Манджурския кандидат“: ЦРУ и контрола на съзнанието, 1979



	5 часа сутринта


	„Ракетата «Юпитер С» стои изправена на площадката за изстрелване в Комплекс 26, Кейп Канаверал. От съображения за сигурност тя е завита с огромно брезентово платнище, което скрива всичко, с изключение на познатата на всички военни опашка на междуконтинентална балистична ракета «Редстоун». Но всичко, останало под опънатото платнище, е уникално…“


	Той се събуди изплашен.
	Дори по-лошо… Беше ужасен. Сърцето му биеше лудо, дишаше на пресекулки, тялото му се бе опънало като струна от напрежение. Приличаше на кошмар, само дето събуждането не му носеше облекчение. Усещаше, че се е случило нещо ужасно, но нямаше представа какво точно.
	Отвори очи. Слаба светлина, нахлуваща от друга стая, осветяваше заобикалящата го среда и той успя да долови едва мержелеещи се очертания на познати, но въпреки това зловещи неща. Лежеше на някакъв твърд под. Беше му студено, болеше го навсякъде и го мъчеше някакъв махмурлук с главоболие, суха уста и повдигане.
	Седна, разтреперан от страх. Миришеше неприятно на мокър под, мит с някакъв силен дезинфектант. Разпозна очертанията на редица мивки.
	Намираше се в обществена тоалетна.
	Повдигна му се. Беше спал на пода в мъжка тоалетна. Какво, по дяволите, бе станало с него? Замисли се напрегнато. Беше напълно облечен… Носеше някакво палто и тежки обувки, макар да изпитваше смътното усещане, че тези дрехи не са негови. Паниката бавно затихваше, но на нейно място идваше още по-голям страх — вече не толкова истеричен, а трезв и рационален. Това, което бе станало с него, бе много лошо.
	Трябваше му светлина.
	Той се изправи на крака. Огледа се наоколо, взирайки се в мрака, и се опита да отгатне къде би могла да бъде вратата. Протегнал ръце пред себе си, в случай че се натъкне на някакви препятствия, които не може да види, той запристъпва предпазливо към стената. После тръгна встрани като рак, опипвайки напред с ръце. Пръстите му се плъзнаха по гладка повърхност… огледало, сети се той… след него имаше шкафче за издърпване на тоалетна хартия и сешоар. Накрая пръстите му докоснаха ключа и той го натисна.
	Ярка светлина заля помещението и той се огледа. Облицовани с бели фаянсови плочки стени, ред тоалетни кабинки с отворени врати. В единия ъгъл се виждаше нещо, прилично на купчина стари дрехи. Запита се как е попаднал тук. Отново се съсредоточи. Какво е станало снощи? Не можа да си спомни.
	Истеричният страх започна да се връща, защото изведнъж разбра, че _не може да си спомни нищо_.
	Стисна зъби, за да не изкрещи. Вчера… завчера… нищо. Как се казваше? Не знаеше.
	Той се извърна към редицата мивки. Над тях имаше дълго огледало. От тях го гледаше мръсен скитник, облечен в парцали, със сплъстена коса, мръсно лице и налудничави, разширени от ужас очи. Той се взира в скитника една-две секунди, после откритието го удари като гръм. Отстъпи назад, отворил уста в безмълвен и ужасен вик. Непознатият от огледалото направи същото. Скитникът беше той.
	Повече не можа да удържи плисналата се отвътре като вълна паника. Отвори уста и разтърси стените с ужасения си вик:
	— Кой съм аз?
	Купчината парцали в ъгъла стреснато се размърда. Претърколи се на една страна, появи се лице и недоволен глас промърмори:
	— Ти си Люк, тъпанар такъв. Какво ревеш като болен слон?
	Името му беше Люк.
	Изпита гореща благодарност за това, че го узна. Не беше кой знае какво, но поне му даваше отправна точка. Впери поглед в другаря си. Беше облечен в някакво раздърпано палто, завързано през кръста с връв вместо колан. Младо и мръсно лице, с лукаво изражение. Човекът разтърка очите си и промърмори:
	— Боли ме главата.
	Без да сваля поглед от него, Люк попита:
	— Ти кой си?
	— Аз съм Пит, малоумник такъв, не виждаш ли?
	— Не мога… — Люк преглътна с усилие, сподавяйки паниката си. — Изгубил съм паметта си!
	— Не съм изненадан. Вчера ти изпи по-голямата част от бутилката. Цяло чудо е, че не си си загубил главата. — Той облиза устни. — Едва успях да се вредя за тоя шибан бърбън.
	Бърбънът обяснява махмурлука, каза си Люк.
	— Но защо съм изпил цяла бутилка?
	Пит се изсмя подигравателно.
	— Това е най-тъпия въпрос, който съм чувал. Ами че за да се напиеш, разбира се!
	Люк се ужаси. Беше пияница, скитник, който спи в обществени тоалетни.
	Жаждата направо го разкъсваше. Той се наведе над една от мивките, пусна студената вода и пи направо от крана. Почувства се по-добре. Избърса уста и се насили отново да погледне в огледалото.
	Лицето вече бе по-спокойно. Налудничавият израз бе изчезнал, заменен от смутен и нищо неразбиращ поглед. От огледалото го гледаше мъж на възраст между трийсет и пет и четирийсет години, с тъмна коса и сини очи. Нямаше брада, нито мустаци… просто остро и кой знае откога небръснато тъмно стърнище.
	Извърна се към другаря си.
	— Люк кой? — попита. — Как ми е фамилията?
	— Люк… някой си… Откъде, по дяволите, да знам?
	— Как съм стигнал до това положение? И от колко време продължава? Защо е станало така?
	Пит се изправи на крака.
	— Трябва да закуся — каза той.
	Люк изведнъж разбра, че е гладен. Запита се дали има пари. Претърси джобовете си… парцаливия шлифер, сакото, панталоните. Всички бяха празни. Нямаше пари, нямаше портмоне, нямаше дори кърпичка. Нищо, за което да се хване.
	— Пълен фалит — обяви той.
	— А стига бе! — каза Пит, без дори да влага сарказъм в тона си. — Хайде — подкани го той и се повлече към изхода.
	Когато излезе навън, чакаше го нов удар. Озова се в някакъв огромен храм, празен и призрачно тих. В мраморния под бяха вбити редици дървени пейки — също като в църква, очакваща някакво непознато и безплътно паство. По цялата зала, качени високо по мраморните корнизи, стояха на стража някакви сюрреалистични каменни воини с шлемове и щитове, охраняващи светото място. През замаяния ум на Люк мина налудничавата мисъл, че е бил принесен в жертва при някакъв странен ритуал, чиято цел е била да му бъде отнета паметта.
	Обхванат от страхопочитание, той се обърна шепнешком към Пит:
	— Къде се намираме?
	— В Юниън Стейшън, Вашингтон, окръг Колумбия.
	Някакво реле щракна в съзнанието на Люк и всичко като че ли вече доби смисъл. Погледът му с облекчение се спря на мръсотията по стените, на дъвките, залепени по мраморния под, на празните опаковки и пакети от цигари, сметени в единия ъгъл. Намираше се в огромна гара рано сутринта и пътниците още ги нямаше. Беше се изплашил като дете, представящо си чудовища в тъмната стая.
	Пит се отправи към смайваща с размерите си триумфална арка, над която пишеше „Изход“. Зад тях прозвуча агресивен глас:
	— Хей! Хей, вие!
	Пит само изхъмка: „Ох, мамка му!“ и закрачи по-бързо.
	Към тях, изпълнен със справедливо възмущение, се носеше набит мъж, стегнат в безупречна железничарска униформа.
	— Ей, негодници, откъде изникнахте?
	Пит умолително проплака:
	— Ама ние си тръгваме, тръгваме си.
	Люк обаче изпита срам, че някакъв си дебел служител го гони от гарата.
	Човекът нямаше намерение да ги остави да си идат току-тъй.
	— Спали сте тука, нали? — викна той ядосано, продължавайки да тича към тях. — А знаете, че не е позволено.
	Люк се ядоса, че му се карат като на ученик, макар да схващаше, че май го е заслужил. Наистина беше спал в проклетата тоалетна. Потисна желанието си да отвърне нещо язвително и ускори крачка.
	— Това да не ви е приют — не спираше униформеният. Стигна Люк и го блъсна по рамото. — Проклети скитници! Марш оттук!
	Люк спря и рязко се обърна към него.
	— Не ме докосвай! — каза той, изненадан от спокойната заплаха в гласа си. Униформеният се закова на място. — Тръгваме си, значи не е необходимо да крещиш, ясен ли съм?
	Мъжът отстъпи назад, видимо уплашен.
	Пит дръпна Люк за ръката.
	— Да вървим.
	Люк отново изпита срам. Човекът си гледаше работата, той и Пит бяха скитници и един служител на гарата имаше пълното право да ги изхвърли навън. Нямаше защо да го напада.
	Двамата минаха под величествената арка. Около входа бяха паркирани няколко коли, но улиците бяха пусти. Беше ужасно студено и Люк се загърна в парцаливите си дрехи. Беше мразовита утрин във Вашингтон — може би януари или февруари. Запита се коя година.
	Пит свърна вляво, явно много добре знаеше накъде върви. Люк го последва.
	— Къде отиваме? — попита го той.
	— Знам една евангелистка църква на Ейч стрийт, където дават безплатна закуска, стига да нямаш нищо против да изпееш някой и друг химн.
	— Така съм огладнял, че мога да им изпея цяла оратория.
	Пит уверено го водеше през плетеницата улички, криволичещи през някакъв евтин квартал. Градът още не се бе събудил. Къщите бяха тъмни, магазините — затворени, мръсните и надраскани с надписи будки за вестници — също. Вдигайки поглед към един прозорец, закрит с евтино перде, Люк си представи човека вътре, заспал под камара одеяла, свит до топлия задник на жена си, и изпита завист. Изглежда, неговото място бе тук, сред тези мъже и жени, които излизат преди съмване на студа, докато обикновените хора още спят. Например като този мъж, облечен в дочени дрехи, явно бързащ към работното си място. Като този велосипедист, увит в шалове и ръкавици. Като самотната жена, жадно дърпаща от цигарата в ярко осветения автобус.
	Главата му вреше и кипеше от тревожни въпроси. Откога е пияница? Опитвал ли се е някога да остави алкохола? Има ли семейство, което би могло да му помогне? Къде се е запознал с Пит? Откъде са взели пиенето? И къде са го изпили? На Пит обаче май не му се говореше и Люк потисна нетърпението си, надявайки се, че след като хапне малко, другарят му може да стане по-словоохотлив.
	Двамата стигнаха до малка църква, изправила предизвикателно снага между едно кино и магазин за тютюн. Влязоха през страничния вход и по стълбите се спуснаха в мазето. Люк се озова в дълга зала с нисък таван — криптата, сети се той. В единия й край се виждаха пиано и малък амвон, в другия — кухненски бокс. Между тях се простираха три реда маси на дървени магарета и пейки. На тях бяха седнали трима скитници — по един на маса — и търпеливо се взираха в празното пространство пред себе си. В кухненския бокс едра жена разбъркваше голяма тенджера. До нея белобрад мъж с якичка на свещеник около врата вдигна поглед към тях и се усмихна.
	— Влизайте, влизайте — подкани ги с бодър глас той. — Влезте на топло.
	Люк му хвърли предпазлив поглед, питайки се дали е истински.
	А вътре наистина беше топло, особено след зимния студ навън. Люк разкопча охлузения си шлифер, а Пит каза:
	— Добро утро, пастор Лонегън.
	— Идвали ли сте тук? — попита пасторът. — Забравил съм името ви.
	— Аз съм Пит, а той е Люк.
	— Двамата апостоли, а? — Ведрото му настроение изглеждаше неподправено. — Малко сте подранили за закуска, но има току-що сварено кафе.
	Люк се запита как може Лонегън да се държи така весело, след като е трябвало да стане толкова рано, за да сервира закуска на зала, пълна с отрепки като него и Пит.
	Пасторът им наля кафе в дебелостенни чаши.
	— Мляко и захар?
	Люк не знаеше дали обича да си слага мляко и захар в кафето.
	— Да, благодаря — каза той, налучквайки.
	Взе чашата и отпи. Течността бе гъста като каймак и адски сладка. Реши, че вероятно го обича чисто. Но сега то потисна глада му и той бързо го изпи до капка.
	— След няколко минути ще си кажем молитвата — продължи пасторът със същия бодър тон. — И когато свършим, прочутата овесена каша на госпожа Лонегън ще е готова.
	Люк си каза, че резервите му са неоснователни. Пастор Лонегън бе такъв, какъвто изглеждаше — ведър човек, обичащ да помага на хората.
	Люк и Пит седнаха на грубо скованите маси и Люк разгледа другаря си. До този момент бе успял да види само мръсното лице и парцаливите дрехи. Сега видя, че по него няма и помен от признаците, съпътстващи всеки дългогодишен алкохолик — никакви спукани вени, никаква съсухрена кожа, белеща се от лицето, никакви рани или отоци. Вероятно бе много млад, по негова преценка — на около двайсет и пет години. Имаше обаче един недостатък. От дясното му ухо започваше червен белег по рождение и стигаше до челюстта му. Зъбите му бяха неравни и черни. Тъмните мустачки вероятно бяха пуснати с цел да отвлекат вниманието от лошите зъби още от времето, когато се е грижел за външността си. Люк усети у него някакъв потиснат гняв. Вероятно си бе изградил теория, че страната е била съсипана от хората, които мрази — китайски имигранти, изобретателни негри или някаква секретна общност от десетина богаташи, тайно дърпащи конците на стоковите борси.
	— Какво си се вторачил такъв? — изръмжа Пит.
	Люк сви рамене и не отговори. На масата имаше вестник, сгънат на кръстословицата, и парченце молив, оставено върху нея. Люк хвърли ленив поглед към почти празните квадратчета, после взе моливчето и започна да ги попълва.
	Залата постепенно се пълнеше със скитници. Госпожа Лонегън приготви купчина тежки купи и наръч лъжици. Люк попълни цялата кръстословица, с изключение на един въпрос с шест букви — „Принц Датски“. Пастор Лонегън надникна през рамото към попълнените квадратчета и изумено вдигна вежди, обръщайки се тихо към жена си:
	— О, гледай какъв благороден ум пропада тук!
	Люк моментално се сети за шестте букви и ги попълни — „Хамлет“. После се запита: „А откъде знам това?“.
	Той разгъна вестника и погледна първа страница, търсейки датата. Беше сряда, 29 януари 1958-а година. Погледът му попадна на заглавието: „Американската лунна програма остана на Земята“. Той се зачете в статията:

	„Кейп Канаверал, вторник. Днес американският военноморски флот се отказа от втория си опит да изстреля космическата си ракета «Вангард» заради технически проблеми.
	Решението се взема два месеца след като опитът за изстрелване на първия «Вангард» претърпя унизителен неуспех, тъй като ракетата експлодира две минути след запалването. Американските надежди да бъде изстрелян изкуствен спътник на Земята, съперничещ на съветския «Спутник», вече са насочени към военната ракета «Юпитер».“

	Пианото издаде рязък звук и Люк вдигна глава. Госпожа Лонегън свиреше встъпителните акорди на познат химн. Двамата с мъжа й започнаха да пеят „Какъв приятел имаме в лицето на Исус“ и Люк се включи, зарадван, че си го спомня.
	Този бърбън има странен ефект, помисли си той. Можеше да решава кръстословици и да пее химни по памет, а не знаеше името на майка си.
	След химна пастор Лонегън почете малко от Библията и каза на всички, че могат да се спасят. Тези хора тук наистина имат нужда от спасение, помисли си Люк. Въпреки това не смееше да се уповава на Христос. Първо трябваше да разбере кой е.
	След това пасторът държа кратка импровизирана проповед, после всички изпяха благодарствената молитва, наредиха се на опашка и госпожа Лонегън напълни купите им с гореща овесена каша със сироп. Люк изяде три купи. След това се почувства много по-добре. Махмурлукът бързо изчезваше.
	Нямащ търпение да започне с въпросите, той се приближи до пастора.
	— Сър, друг път виждали ли сте ме тук? Загубил съм паметта си.
	Лонегън се вгледа в него.
	— Знаете ли, май не съм ви виждал. Но всяка седмица през това място минават стотици, така че може и да бъркам. На колко години сте?
	— Не знам — отвърна Люк, чувствайки се глупаво.
	— Малко под четирийсетте, като ви гледам. Животът ви едва ли е бил особено труден. Тези неща оставят своя отпечатък върху човека. А вие ходите като на пружини, кожата ви под мръсотията е чиста и умът ви е достатъчно пъргав да реши кръстословица. Оставете пиенето веднага и пак ще можете да водите нормален живот.
	Люк се запита за кой ли път пасторът употребява тези думи.
	— Ще се опитам — обеща той.
	— Ако ви трябва помощ, просто елате тук.
	Някакъв млад мъж, който явно беше умствено изостанал, непрекъснато дърпаше ръкава на пастора и той най-сетне насочи вниманието си към него с търпелива усмивка.
	Люк пък се обърна към Пит:
	— От колко време ме познаваш?
	— Не знам, от бая време се навърташ насам.
	— Къде сме били с теб по миналата нощ?
	— Хей, я се успокой малко! Паметта ти рано или късно ще се върне.
	— Трябва да разбера откъде съм.
	Пит се поколеба.
	— Това, което ни трябва в момента, е по една бира — каза той, обръщайки се към вратата. — Ще проясни мислите ни.
	Люк го хвана за лакътя.
	— Не искам бира — каза той решително.
	Пит явно не искаше да се задълбава в миналото му. Може би се страхуваше да не изгуби другаря си. Е, в такъв случай лошо. Люк имаше по-важна работа, отколкото да прави компания на Пит.
	— Всъщност — добави той — мисля, че не е зле да прекарам известно време сам.
	— Хей, какво ми се правиш на Грета Гарбо?
	— Сериозно говоря.
	— Ама нали някой трябва да се грижи за теб? Ти сам не можеш. По дяволите, та ти даже не знаеш на колко години си!
	Пит го гледаше отчаяно и с надежда, но Люк не се трогна.
	— Благодаря ти за грижите, но ти не искаш да ми помогнеш да разбера кой съм.
	След кратък размисъл Пит сви рамене.
	— Имаш право. — Той отново се извърна към вратата. — Може би пак ще се видим.
	— Може би.
	Пит излезе. Люк стисна ръката на пастор Лонегън.
	— Благодаря ви за всичко — каза той.
	— Надявам се да намерите онова, което търсите — отвърна пасторът.
	Люк се качи по стълбите и излезе на улицата. Пит бе застанал в другия край на пресечката и говореше с някакъв мъж със зелен габардинен шлифер и кепе в тон с шлифера — явно си проси за една бира, помисли си Люк. Той тръгна в обратна посока и сви зад първия ъгъл.
	Беше още тъмно. Краката му бяха ледени и той разбра, че тежките обувки са обути на бос крак. Не се спря, а продължи да върви бързо, забелязвайки носените от лекия студен ветрец снежинки. След няколко минути забави крачка. Нямаше причина да бърза. Нямаше значение дали ходи бавно или бързо. Спря се и кривна в първия вход.
	Нямаше закъде да бърза.


	6 часа сутринта


	„От трите си страни ракетата е обгърната от подвижно сервизно скеле, стиснало я в стоманените си прегръдки. Скелето, което всъщност е преустроена нефтена кула, е монтирано на два колесни механизма, движещи се по широко раздалечени една от друга релси. Цялото сервизно съоръжение, по-голямо от къща, ще се отдръпне на деветдесет метра преди изстрелването.“


	Елспет се събуди, притеснена за Люк.
	Полежа малко в леглото със сърце, свито от тревога за мъжа, когото обичаше. После запали нощната лампа и седна.
	Мотелската й стая бе украсена с плакати, брошури и неща, свързани с космическата програма. Настолната лампа имаше форма на ракета, а по картинките на стените се виждаха планети, луни и орбити на фона на обсипано със звезди черно небе. „Старлайт“ бе един от многото нови мотели, пръкнали се сред дюните на Кокоу Бийч, Флорида, на тринайсет километра от Кейп Канаверал, за да подслонят внезапно нарасналия поток от посетители. Декораторът явно си бе представял, че космическият интериор подхожда добре на околността, но на Елспет й се струваше, че спи в стаята на някой десетгодишен малчуган.
	Вдигна телефона и набра номера на Антъни Каръл в кабинета му във Вашингтон. От другата страна телефонът зазвъня, но никой не отговори. Опита на домашния му телефон, но резултатът бе същият. Да не би да е станало нещо? Прилоша й от страх. Каза си, че вероятно Антъни е на път към службата. Ще позвъни след половин час. Горе-долу толкова време му трябваше, за да стигне до офиса си с кола.
	Докато се къпеше, си мислеше за Люк и Антъни и как се бе запознала с тях. Тогава, още преди войната, двамата бяха в Харвард, а тя — в Радклиф. Момчетата членуваха в Харвардския певчески клуб — Люк имаше прекрасен баритон, а Антъни — страхотен тенор. Елспет пък беше диригент на Радклифския хор и бе организирала съвместен концерт с техния певчески клуб. Първи приятели, Люк и Антъни представляваха странна двойка. И двамата бяха високи и атлетично сложени, но приликата свършваше дотук. Момичетата от Радклиф им викаха Красавеца и Звяра. Люк беше Красавеца — с чуплива тъмна коса, с елегантни дрехи. Антъни не беше хубав — голям нос и издължена брадичка — и винаги изглеждаше така, сякаш ходи с чужди костюми, обаче момичетата го харесваха заради енергията и ентусиазма му.
	Елспет се изкъпа набързо. Увита в хавлията си, тя седна на тоалетката, за да се гримира. Взе часовника си и го сложи до спиралата, за да може всеки момент да види кога са минали трийсетте минути.
	Когато за първи път заговори с Люк, беше седнала по същия начин пред една тоалетка и бе увита в халат. Беше се случило по време на така наречения „лов на гащички“. Късно една вечер няколко момчета от Харвард, някои от тях пийнали, се бяха промъкнали в общежитието през един прозорец на приземния етаж. Сега, почти двайсет години след случката, й се струваше невероятно да си мисли, че на нея и на останалите момичета не може да им се случи нищо по-лошо от това да им откраднат бельото. „Дали тогава светът не беше по-невинен?“, запита се тя.
	Люк случайно бе попаднал в нейната стая. Беше третокурсник, математик, като нея. Макар че бе с маска, тя го позна по дрехите — убитосиво сако от туид с мушната в джобчето бяла кърпичка на червени точки. Останал сам с нея, Люк изведнъж като че ли се смути, сякаш внезапно осъзнал, че това, което върши, е глупаво. Тя се усмихна и сочейки гардероба, каза само:
	— Най-горното чекмедже.
	Той взе чифт гащички с дантелки по краищата и Елспет усети бодване под лъжичката — бяха скъпи. На другия ден обаче той я помоли за среща.
	Опита се да съсредоточи мислите си върху грима. Тази сутрин й бе особено трудно да го направи, защото не бе спала добре, фондьотенът заглаждаше бузите й, а светлорозовото червило придаваше на лицето й лъчезарно изражение. Можеше да има научна степен по математика от Радклиф, но на работа трябваше да изглежда като манекен.
	Елспет среса косата си. Беше кафяво-червеникава, с модна прическа — дълга до брадичката, а отзад подвита навътре. Облече се бързо с вталена рокля без ръкави в убитозелено и препаса коженото коланче около кръста си.
	Откакто се бе опитвала да се свърже за последен път с Антъни, бяха минали двайсет и девет минути.
	Докато чакаше да мине и последната минута, тя се замисли за числото 29. Бе просто число — не се делеше на никое друго, с изключение на себе си и на 1 — и в него нямаше нищо интересно. Единственото необичайно нещо в него беше, че 29 плюс 2х² дава просто число за всяка стойност на х до 28. Тя запресмята редицата в главата си — 29, 31, 37, 47, 61, 79, 101, 127…
	Елспет вдигна телефона и отново набра кабинета на Антъни.
	Никакъв отговор.


	1941

	Елспет Туоми се влюби в Люк още след първата му целувка.
	Повечето от харвардските момчета си нямаха и представа как се целува. Или притискаха устните ти, мъчейки се да докажат колко са страстни, или отваряха устата ти така, сякаш си зяпнала пред зъболекар. Когато Люк я целуна пет минути преди полунощ в сенките на Радклифското общежитие, целувката му също бе страстна, но в същото време и нежна. Устните му бяха в непрекъснато движение — не само по устата, а и по бузите, по очите, по шията. Връхчето на езика му внимателно се опитваше да си пробие път през устните й, учтиво искайки разрешение да влезе, и тя дори не се и престори, че се колебае. След това, седнала сама в стаята си, тя бе застанала пред огледалото и бе прошепнала:
	— Обичам го.
	Това бе станало преди шест месеца и оттогава чувството се бе засилило. Виждаха се с Люк почти всеки ден. И двамата вече караха последна година. Срещаха се, кажи-речи, всеки ден или на обяд, или да учат заедно. Уикендите прекарваха почти винаги заедно.
	Не беше необичайно студентка последна година да се обвърже със студент от Харвард или с някой млад преподавател. Щяха да се оженят през лятото, да отидат на дълъг меден месец и след като се върнат, да се преместят в някой апартамент. Щяха да започнат работа и след година — година и нещо щеше да им се роди първото дете.
	Люк обаче не бе споменавал нищо за женитба.
	Тя си го припомни — седнал в сепарето в бара на „Фланагън“, той спореше с Бърн Ротетън, висок студент последна година, с рунтави тъмни мустаци и обидено изражение на лицето. Тъмната коса непрекъснато падаше на челото на Люк и той я отмяташе с привично движение на лявата ръка. Когато остарее, помисли си тя, и е на някой отговорен пост, сигурно ще й слага брилянтин, за да не пада, и няма да е толкова секси.
	Както много студенти и преподаватели в Харвард, Бърн беше комунист.
	— Баща ти е банкер — тъкмо казваше той на Люк с неприязън. — И ти ще станеш банкер. Разбира се, че за теб капитализмът е супер.
	По шията на Люк плъзна червенина. Наскоро бяха писали за баща му в „Тайм“, посочвайки го като един от десетимата, станали милионери след Голямата депресия. Обаче както на Елспет се струваше, той не се изчерви за това, че беше богато хлапе, а защото бе привързан към семейството си и не обичаше да говорят лоши неща за баща му. Тя се ядоса заради него и се обади възмутено:
	— Недей да съдиш за хората по техните родители, Бърн!
	Люк каза:
	— Тъй или иначе, банковото дело е почтена работа. Банкерите помагат на хората да започнат бизнес и осигуряват по този начин работни места.
	— Както направиха през 1929-а, нали?*
	[* По времето на Голямата депресия. — Б.пр.]
	— Стават грешки. Понякога помагат не на тези, на които трябва. Но военните също правят грешки. Например убиват не тези, които трябва. Обаче не те обвинявам, че си убиец, нали?
	Беше ред на Бърн да се изчерви. Беше участвал в Испанската гражданска война — бе по-голям и от тримата с четири години — и сега на Елспет й се стори, че той си спомня за някаква фатална грешка.
	Люк побърза да добави:
	— Но тъй или иначе, не смятам да ставам банкер.
	Безвкусно облечената приятелка на Бърн, Пег, се наведе заинтригувано напред. Както Бърн, така и тя бе непоколебима в убежденията си, но нямаше неговия остър език.
	— А какъв?
	— Учен.
	— Какъв по-точно?
	Люк вдигна палец към тавана.
	— Искам да изследвам пространството отвъд нашата планета.
	Бърн се изсмя презрително.
	— Космически ракети! Фантастика за малолетни.
	Елспет отново скочи в защита на Люк.
	— Стига, Бърн! Нямаш си и представа за какво става въпрос.
	Специалността на Бърн беше френска литература. Люк обаче като че ли не се засегна от убождането. Вероятно бе свикнал да се смеят на мечтите му.
	— Може да е фантастика, но ще се сбъдне — каза той спокойно. — Ще ти кажа и нещо друго. Вярвам, че науката ще направи много повече за обикновените хора, отколкото комунизмът.
	Елспет трепна. Обичаше Люк, но го смяташе за наивник в политиката.
	— Много обобщаваш — упрекна го тя. — Облагите от науката се ползват само от ограничен кръг хора.
	— Това просто не е вярно — възрази Люк. — Парните кораби направиха живота по-добър и за простите моряци, и за всички пасажери.
	— А ти някога влизал ли си в машинното отделение на презокеански лайнер? — попита го Бърн.
	— Да, и мога да ти кажа, че там никой не боледува от скорбут.
	Над масата падна сянката на висока фигура.
	— А на вас, хлапета, разрешено ли ви е вече да пиете алкохол на обществени места?
	Беше Антъни Каръл, облечен в син вълнен костюм, в който изглеждаше така, сякаш бе спал с него. Беше с такова страхотно момиче, че Елспет неволно възкликна от изненада. Беше дребна, с гъвкава фигура, стилно облечена с късо червено сако и черна права пола, а изпод малката червена шапчица с връхче се подаваха тъмни къдрици.
	— Запознайте се с Били Джоузефсън — каза Антъни.
	— Еврейка ли сте? — попита я Бърн Ротетън.
	Тя се стресна малко от директния въпрос.
	— Да.
	— Значи можеш да се омъжиш за Антъни, но няма да имаш право да посещаваш клуба му.
	Антъни възрази:
	— Ама аз не членувам в никакъв клуб.
	— Ще членуваш, Антъни, ще членуваш.
	Люк се изправи, за да й стисне ръката, без да иска, бутна масата и една от чашите се обърна. Бе необичайно за него да е непохватен и Елспет разбра с внезапно надигнало се раздразнение, че госпожица Джоузефсън му е харесала от пръв поглед.
	— Изненадан съм — каза той, дарявайки я с най-очарователната си усмивка. — Когато Антъни каза Били, представих си два метра човек с телосложение на борец.
	Били се засмя весело и седна на масата до Люк.
	— Казвам се Била — каза тя. — Името е библейско*. Така се е казвала една от прислужниците на Яков и майка на Дан. Но съм израсла в Далас и там ми викаха Били Джо.
	[* В българския превод на Библията — Вала. — Б.пр.]
	Антъни седна до Елспет и тихо каза:
	— Не е ли хубава?
	Хубава не е точно думата, помисли си Елспет. Имаше тясно лице с остър нос и големи, изразителни очи. Това, което я правеше страхотна, беше съвкупността от всичко — яркочервеното червило, кривнатата шапчица, тексаският акцент и най-вече жизнеността й. Докато разговаряше с Люк, разказвайки му някаква тексаска историйка, сякаш вече се познаваха от години, тя се усмихваше, мръщеше се и жестикулираше, изразявайки цял спектър от различни емоции.
	— Сладка е — отвърна Елспет. — Чудя се как така не съм я забелязала по-рано.
	— Тя работи през цялото време и не ходи по купони.
	— Тогава къде се запозна с нея?
	— Видях я в музея „Фог“. Беше облечена със зелено палто с месингови копчета и барета. Помислих я за оловно войниче, току-що извадено от кутията.
	Били в никой случай не можеше да се нарече играчка. Беше далеч по-опасна. В момента се смееше на нещо, казано от Люк, и кокетно го перна през ръката с шеговит упрек. Жестът си беше чист флирт, отново си помисли Елспет с неприязън. Раздразнена, тя се обърна към тях:
	— Смяташ ли да нарушиш вечерния час довечера?
	Студентките от Радклиф трябваше да са в общежитието до десет часа. Можеха да получат разрешение да останат до по-късно, но името им трябваше да се впише в дневник, като заедно с това се посочваше къде отиват и кога ще се върнат — времето за връщане се проверяваше. Обаче те бяха умни момичета и сложните правила само ги вдъхновяваха да измислят най-оригинални решения.
	Били отговори:
	— Казала съм, че ще спя у една моя леля, дошла да ме види, която е наела апартамент в „Риц“. А каква е твоята версия?
	— Нямам такава. Имам обаче прозорец на приземния етаж, който ще е отворен през цялата нощ.
	Били сниши глас:
	— А всъщност ще остана у едни приятели на Антъни във Фенуей.
	Антъни засрамено каза на Елспет:
	— Приятели на майка ми, които имат голям апартамент. Не ме гледай с такъв старомоден поглед, те са ужасно почтени хора.
	— Дано — отвърна с подчертана откровеност Елспет и със задоволство видя как Били се изчерви. Обръщайки се към Люк, тя го попита: — В колко часа започва филмът, скъпи?
	Той погледна часовника си.
	— Трябва да тръгваме.
	Люк бе взел някаква кола назаем за уикенда. Беше двуместен форд, на десет години, и смачканата му форма го правеше да изглежда като антика сред издължените силуети на колите наоколо.
	Люк управляваше майсторски старата кола, изпитвайки видимо удоволствие от шофирането. Двамата влязоха в Бостън. Елспет се запита дали не е била малко дръпната с Били. Е, може би само малко, каза си тя, но няма да седна да проливам горчиви сълзи я!
	Двамата отидоха в Лоус Стейт Тиътър да гледат последния филм на Алфред Хичкок, „Подозрението“. В тъмното Люк прегърна Елспет и тя се притисна към него, скланяйки глава на рамото му. Жалко само, че избраха филм за нещастен брак.
	Някъде около полунощ двамата се върнаха в Кеймбридж и спряха на Мемориъл Драйв с лице към река Чарлс, съвсем близо до хангарите с лодки. Колата нямаше парно, затова Елспет вдигна яката на коженото си палто и се примъкна към Люк да се стопли.
	Заговориха за филма. Според Елспет в реалния живот героинята на Джоан Фонтейн, потиснато момиче, отгледано от родители със закостенели възгледи, никога не би могла да се привърже към опасния герой, пресъздаден във филма от Кари Грант.
	— Не — възрази Люк. — Тя си падна по него именно защото беше опасен.
	— Значи опасните хора са по-привлекателни?
	— Точно така.
	Елспет извърна глава и отправи поглед към отражението на луната в неспокойната повърхност на водата. Били Джоузефсън е опасна, каза си тя.
	Люк усети раздразнението й и смени темата:
	— Днес следобед професор Дейвис ми каза, че ако искам, мога да кандидатствам за магистърска степен тук, в Харвард.
	— По какъв повод го каза?
	— Споменах му, че се надявам да направя това в Колумбийския университет. А той каза: „Защо? Стой си тук“. Обясних му, че семейството ми е в Ню Йорк и той рече: „Семейство ли? Хм“. Просто така. Все едно че не бих могъл да бъда сериозен математик, щом искам да се виждам с малката си сестричка.
	Люк беше най-големият от четири деца. Майка му бе французойка. Баща му се запознал с нея в Париж в края на Първата световна война. Елспет знаеше, че е много привързан към двамата си братя, но направо умира за единайсетгодишната си сестра.
	— Професор Дейвис е ерген — забеляза тя. — Живее само за работата си.
	— А ти мислила ли си да кандидатстваш за магистърска степен?
	Сърцето на Елспет за миг спря да бие.
	— А трябва ли?
	Да не би да я моли да отиде с него в Колумбия?
	— Ти си по-добра математичка от доста харвардски студенти.
	— Винаги съм искала да работя в Държавния департамент.
	— Това означава да живееш във Вашингтон.
	Елспет бе сигурна, че Люк не е планирал този разговор. Той просто размишляваше на глас. Беше типично за мъжете да разсъждават според моментното си настроение за неща, касаещи целия им живот. Обаче изглеждаше недоволен, че двамата може да продължат да учат в различни градове. Разрешението на дилемата за него е очевидно, както и за мен, помисли си тя, изтръпнала от щастие.
	— Била ли си влюбена някога? — попита я той изведнъж ни в клин, ни в ръкав. И усетил, че е задал изненадващ въпрос, бързо добави: — Всъщност това е много личен въпрос и не би трябвало да питам.
	— Няма нищо — отвърна тя. Нямаше нищо против да говори за любов. — Откровено казано, била съм. — Наблюдаваше лицето му, осветено от луната, и със задоволство забеляза кратката сянка на недоволство, минала през него. — Когато бях на седемнайсет, в Чикаго се водеха диспути в Профсъюза на стоманолеярите. По онова време политиката ме интересуваше много. Помагах им там — носех съобщения, ходех за кафе. Работех с един организатор, който се казваше Джак Ларго, и се влюбих в него.
	— И той в теб?
	— Божичко, не! Той беше на двайсет и пет години и за него аз бях хлапе. Беше много любезен и чаровен с мен, но той бе такъв с всички. — Поколеба се. — Все пак веднъж ме целуна. — Тя се запита дали трябва да казва тия неща на Люк, но просто изпитваше нужда да сподели. — Бяхме останали само двамата в една от стаите и опаковахме кашони с листовки, а аз казах нещо, вече не помня какво, което го накара да се разсмее. „Ти си едно малко бижу, Ели“, каза ми той. Беше човек, който съкращаваше имената на всички свои познати и сто на сто щеше да ти вика Лу, ако те познаваше… Та именно тогава ме целуна право по устните. Малко остана да умра от радост. Той обаче продължи да си опакова листовките, все едно че нищо не се бе случило.
	— Мисля, че наистина се е влюбил в теб.
	— Може би.
	— Поддържаш ли някаква връзка с него?
	Тя поклати глава.
	— Той почина.
	— Толкова млад!
	— Убиха го. — Тя с усилие преглътна сълзите си. Последното нещо, което искаше на този свят, бе Люк да си помисли, че още е влюбена в Джак, в спомена за него. — Двама полицаи в извънслужебно време го хванали сам в една уличка и го пребили от бой с железни прътове по поръчка на собствениците на стоманодобивния завод.
	— Боже господи! — Люк впери поглед в нея.
	— Целият град знаеше кой го е направил, но не арестуваха никого.
	Той я хвана за ръката.
	— За такива неща съм чел само във вестниците, но си мислех, че преувеличават.
	— Жива истина е. Заводите трябва да работят и всеки, който се изпречи на пътя им, ще бъде смазан.
	— Каза го така, сякаш промишлеността ни не е по-добра от организираната престъпност.
	— Не виждам кой знае каква разлика. Но повече не се занимавам с такива работи. То ми стига. — Люк тъкмо бе започнал да приказва за любов, а тя като последна глупачка бе заговорила за политика. Веднага побърза да поправи грешката си: — А ти? Бил ли си влюбен?
	— Не съм сигурен — отвърна колебливо той. — Струва ми се, че не знам какво е любов.
	Типичен момчешки отговор. Той се наведе и я целуна и тя се успокои.
	Обичаше да го докосва с връхчетата на пръстите си, докато се целуваха, да гали ушите му, да прокарва пръст по челюстта, по врата му. От време на време той отдръпваше глава и изучавайки лицето й, се усмихваше със загадъчна усмивка. После пак я целуваше. Това, от което й ставаше толкова хубаво, бе мисълта, че и той много я харесва.
	След малко Люк се отдръпна и въздъхна тежко.
	— Чудя се как може на женените да им омръзва толкова бързо — каза той. — Просто не бива да спират и това е.
	Елспет обичаше да говори на тема семейство.
	— Предполагам, че децата започват да им пречат — засмя се тя.
	— Искаш ли някой ден да имаш деца?
	Тя затаи дъх. Какво всъщност я питаше?
	— Разбира се, че искам.
	— Бих искал да са четири.
	Също като родителите му.
	— Момчета или момичета?
	— Смесено.
	Пауза. Елспет не смееше да помръдне, камо ли да каже нещо. Тишината се проточи. Най-сетне той се извърна към нея със сериозно изражение на лицето.
	— Какво мислиш по този въпрос? Да имаш четири деца?
	Ето това бе чакала тя. Усмихната до ушите, Елспет отвърна:
	— Ако са твои, с удоволствие.
	Той отново я целуна.
	Вече им стана съвсем студено да стоят на едно място и Люк неохотно подкара към общежитието на Радклиф.
	Докато минаваха по Харвард Скуеър, някаква фигура, застанала отстрани на тротоара, им замаха да спрат.
	— Това не беше ли Антъни? — попита Люк смаяно.
	Точно той беше, Елспет го видя. С него беше и Били. Люк спря и Антъни се приближи до прозореца.
	— Добре че те видях — каза той. — Можеш ли да ми направиш една услуга?
	Били беше зад него — трепереше от студ и, изглежда, беше бясна за нещо.
	— Какво правите тука? — попита ги Елспет.
	— Стана голяма бъркотия. Приятелите от Фенуей заминали да прекарат уикенда на друго място. Явно са объркали нещо датите и сега Били няма къде да отиде.
	Били е излъгала къде отива, сети се Елспет. Сега не може да се върне в общежитието, защото лъжата й ще бъде разкрита.
	— Отведох я вкъщи. — Имаше предвид общежитията в Кеймбридж, където живееха двамата с Люк. — Мислех да я сложа да спи в нашата стая, а ние двамата с Люк да отидем да спим в библиотеката.
	— Вие сте луди! — възкликна Елспет.
	Люк се намеси:
	— Правили сме го и друг път… И какво се обърка?
	— Видяха ни.
	— О, не! — ахна Елспет.
	Да видят момиче в мъжко общежитие, особено посред нощ, беше сериозно провинение. И мъжът, и момичето изхвърчаваха моментално от университета.
	Люк напрегнато попита:
	— Кой ви видя?
	— Джеф Пиджин и още цяла тайфа.
	— Е, Джеф е готин, обаче кои са били другите?
	— Не съм сигурен. Беше тъмно, пък и всички бяха пияни. Утре сутринта ще поговоря с тях.
	Люк кимна.
	— А сега какво ще правите?
	— Били има братовчед, който живее в Нюпорт, Род Айлънд — отвърна Антъни. — Ще я откараш ли дотам?
	— Какво? — подскочи Елспет като ужилена. — Ами че дотам са осемдесет километра!
	— Какво толкова? Час-два, не повече — каза Антъни спокойно. — Какво ще кажеш, Люк?
	— Разбира се — отвърна Люк.
	Елспет знаеше, че Люк ще се съгласи. За него бе въпрос на чест да помогне на приятел, независимо от трудностите. Въпреки това се ядоса.
	— Хей, благодаря ти много — каза весело Антъни.
	— Няма проблем — каза Люк. — Всъщност има проблем. Колата е двуместна.
	Елспет отвори вратата и слезе.
	— Заповядай — каза тя нацупено.
	Срам я беше от самата себе си, че реагира така невъздържано. Люк беше прав да помага на изпаднал в нужда приятел. Но никак не й харесваше мисълта, че Люк ще прекара два часа сам с такава секси мацка като Били Джоузефсън.
	Люк усети недоволството й и каза:
	— Елспет, върни се. Първо ще закарам теб.
	Тя се опита да се покаже великодушна:
	— Няма нужда. Антъни ще ме изпрати. А на Били, като я гледам, й е адски студено.
	— Добре, щом си сигурна — кимна Люк.
	Нещо много бързо се съгласи, каза си Елспет.
	Били целуна Елспет по бузата.
	— Не знам как да ти благодаря — каза тя, влезе в колата и затвори вратата, без да се сбогува с Антъни.
	Люк им махна и потегли.
	Антъни и Елспет останаха на тротоара, загледани в стопяващата се в мрака кола.
	— Мамка му! — каза с ожесточение Елспет.


	6.30 сутринта


	„Отстрани на ракетата са изписани огромни черни букви — UE. Това всъщност е доста примитивен код:
	H J N Т S V I L Е X
	1 2 3 4 5 6 7 8 9 0
	Буквите UE означават, че ракетата е номер 29. Целта е да не се разбере колко ракети са произведени.“


	Денят се промъкваше крадешком в студения град. Хората излизаха от къщите и присвиваха очи срещу ледения, режещ вятър, докато тичешком прекосяваха улиците, бързайки да стигнат до топлината на магазините, хотелите и ресторантите, където работеха.
	Люк вървеше без посока — след като нямаше никакво значение по коя ще поеме, улиците му изглеждаха едни и същи. Може би, мислеше си той, ей сега като свърна зад оня ъгъл, изведнъж ще усетя, че съм на познато място — улицата, на която съм отрасъл, или пък тази, на която се намира работното ми място. Но зад всеки ъгъл го очакваше разочарование.
	Със засилването на слънчевата светлина той започна да се взира в лицата на хората, с които се разминаваше. Някой от тях можеше да се окаже приятел, баща или дори син. Непрекъснато се надяваше, че някой ще улови погледа му, ще спре, ще го прегърне и ще каже: „Люк, какво е станало с теб? Я ела с мен вкъщи, кажи с какво да ти помогна?“. Но роднините можеха и да му обърнат гръб, като го видят. Може да е обидил с нещо семейството си. А може и изобщо да не живее в този град.
	Започна да разбира, че едва ли ще извади късмет. Никой минувач нямаше да го прегърне с радостни възгласи, нито пък той щеше да познае някоя улица. Да се разкарваш из града и да се надяваш на късмет не можеше да бъде никаква стратегия. Трябваше му някакъв план. Сигурно имаше някакъв начин да разбере кой е.
	Запита се дали не го водят за изчезнал. Знаеше — неизвестно откъде — че такъв списък сигурно има. И в него е описанието му, адресът и всичко. Но у кого е този списък? Трябва да е в полицията.
	Спомни си, че преди малко мина покрай полицейски участък. Рязко спря и тръгна в обратна посока. Но докато изпълняваше маневрата, се блъсна в млад мъж в масленозелен габардинен шлифер и кепе в тон с шлифера. Погледите им се срещнаха и за един кратък миг сърцето на Люк се изпълни с надежда, че са го познали. Човекът обаче бързо погледна смутено встрани и продължи, без да каже дума.
	Преглъщайки разочарованието, Люк се опита да продължи. Но се оказа трудно, защото той бе завивал в пресечки и минавал през улици съвсем случайно, без да ги запомни. Тъй или иначе, нямаше начин рано или късно да не стигне до някой полицейски участък.
	Докато вървеше, се опита да подходи аналитично и по този начин да посъбере малко информация за себе си. Видя как един висок мъж със сиво бомбе пали цигара и удовлетворено вдъхва цигарения дим, но Люк не изпита желание да направи същото. Явно не беше пушач. Гледайки колите, той си даде сметка, че знае, че тези с нисък и издължен профил, които му харесваха повече от останалите, са нов модел. Това му даде основание да заключи, че обича бързите коли и му се стори, че умее да шофира. Освен това разбра, че знае марките и моделите на повечето от тях. Това бе информация, която не бе забравил, както и да говори английски.
	Когато зърна отражението си в една витрина, видя, че оттам го гледа скитник на неопределена възраст. Разглеждайки обаче околните, можеше да различи кой е на двайсет, кой е на трийсет, четирийсет или повече години. Освен това разбра, че автоматично класифицира хората на по-млади и по-възрастни от себе си. Замисляйки се върху това, си даде сметка, че тези, изглеждащи на двайсет, са по-млади от него, а тези на около четирийсет — по-стари. Значи съм някъде по средата, заключи той.
	Тези малки победи срещу сполетялата го амнезия го зарадваха много.
	Обаче вече съвсем се бе загубил. С досада видя, че се намира на някаква разбита улица с евтини магазинчета — оказиони, заложни къщи и бакалийки, продаващи на социално слаби с купони. Спря на място и се озърна назад, чудейки се какво да прави. На трийсетина метра зад себе си забеляза мъж със зелен габардинен шлифер и шапка, вперил поглед в телевизорите на една витрина.
	Люк се намръщи, мислейки: „Този да не би да ме следи?“.
	Следящият винаги трябва да е сам, понякога може да носи куфарче или пазарска чанта и винаги изглежда така, сякаш по-скоро се мотае без цел, отколкото върви в определена посока. Човекът със зелената шапка отговаряше точно на тези критерии.
	Беше много лесно да провери.
	Люк стигна до края на пресечката, мина от другата страна на улицата и тръгна в обратна посока. Когато стигна до другия край, спря на тротоара и се огледа. Зеленият шлифер пак беше на трийсетина метра зад него. Люк отново прекоси улицата. За да отклони евентуални подозрения, той заоглежда входовете, покрай които минаваше, сякаш търсеше определен номер. Измина целия път така и накрая стигна дотам, откъдето бе тръгнал.
	Шлифера вървеше след него.
	Люк не разбираше нищо, но сърцето му се изпълни с надежда. Човек, който го следи, сигурно знае нещо за него — може би дори и самоличността му.
	За да е абсолютно сигурен, че го следят, трябваше да се качи на някакво превозно средство, като по този начин накара сянката му да направи същото.
	Въпреки обхваналото го внезапно вълнение, някакъв по-трезв вътрешен глас се обади: „Откъде, по дяволите, знаеш как можеш да провериш дали не те следят?“. Начинът просто бе изникнал в главата му и толкоз. Да не би да се е занимавал със секретна работа, преди да стане скитник?
	Щеше да мисли върху това по-късно. Сега му трябваха пари за билет. В джобовете на парцаливите му дрехи обаче нямаше нищо — вероятно бе похарчил и последния си цент за пиене. Но това не беше кой знае какъв проблем. Пари имаше навсякъде около него — в джобовете на хората, в магазините, в такситата, в къщите.
	Започна да оглежда заобикалящата го среда с друг поглед. Видя недалеч будка за вестници, която лесно можеше да бъде ограбена, чанти, които лесно можеха да бъдат дръпнати от ръцете на собствениците им, джобове, които с лекота можеше да пребърка. Надникна в едно кафене и видя, че зад бара стои мъж, а масите се обслужват от сервитьорка. Беше му все едно откъде ще започне. Люк влезе.
	Очите му бързо обиколиха масите в търсене на дребни, оставени като бакшиш, но явно работата нямаше да бъде толкова лесна. Приближи се към бара. По радиото тъкмо предаваха новините. „Ракетните специалисти твърдят, че Америка разполага с още един шанс да стигне руснаците в надпреварата за контрол над космическото пространство.“ Барманът правеше еспресо — парата се извиваше над бляскавата машина и прекрасният аромат изпълни ноздрите на Люк.
	Какво би могъл да каже един скитник?
	— Да имате застояли сладки? — попита той.
	— Изчезвай оттук! — грубо му отвърна барманът. — И не се връщай.
	Люк обмисли дали да не скочи зад бара и да отвори касовия апарат, но това му се стори доста драстично, след като му бяха нужни пари само за билет. Точно в този момент видя онова, което му трябваше. На бара, съвсем близо до него, имаше кутия с цепнатина в капака. На етикета отстрани бе нарисувано дете и под него пишеше: „Помнете тези, които не виждат“. Люк застана така, че тялото му да закрие кутията от погледите на клиентите и сервитьорката. Оставаше да отвлече вниманието само на бармана.
	— Дай един десетак — каза му той.
	Мъжът изръмжа:
	— Ей сега ще ти дам аз на теб един десетак, просяк нещастен такъв!
	Той остави каната на бара с трясък и избърса ръце в престилката. За да излезе отвън обаче, трябваше да се наведе под бара и така за секунда губеше Люк от погледа си.
	Точно в този момент Люк грабна кутията от бара и мигновено я пъхна под палтото си. Беше отчайващо лека, но вътре нещо дрънна, така че не беше съвсем празна.
	Барманът сграби Люк за яката и бързо го поведе към вратата. Люк изобщо не оказа съпротива, докато на прага мъжът не му тегли един здрав и болезнен ритник в задника. Забравяйки за миг ролята си, Люк се извъртя като ужилен, готов за бой. Мъжът обаче се уплаши и бързо отстъпи навътре в кафенето.
	Люк се запита за какво толкова се сърди. Беше влязъл вътре, просейки, и не се бе махнал, когато му бяха казали да изчезва. Е, да, ритникът не беше задължителен, но той го заслужаваше — бе откраднал пари, предназначени за слепите деца!
	Въпреки това с усилие преглътна гордостта си, постоя малко, докато се успокои, след което се отдалечи като бито куче с опашка между краката.
	Кривна в една уличка, намери остър ръб, тресна кутията в него, изливайки гнева си върху нея, и тя цъфна. Както и предполагаше, вътре дрънкаха само монети. Не повече от два-три долара, прецени той. Люк ги сложи в джоба си и се върна на улицата. Благодари на небесата, че на този свят има благотворителност, и се закле, че ще върне трите долара, ако изобщо се оправи някога.
	Е, добре, поправи се той, трийсет долара.
	Мъжът със зеления шлифер стоеше до една будка и четеше вестник.
	На близката спирка спря автобус. Люк нямаше представа накъде отива, но това нямаше значение. Той се качи. Шофьорът го изгледа със заплашителен поглед, но не го изхвърли навън.
	— Само три спирки ще пътувам — каза му Люк.
	— Няма значение докъде ще пътуваш, таксата е седемнайсет цента, освен ако нямаш жетон*.
	[* Раздава се от социалните служби на социално слаби лица. — Б.пр.]
	Люк плати с няколко от монетите, които бе откраднал.
	Може би все пак не го следяха. Запътил се към задния край на автобуса, той хвърли тревожен поглед навън.
	Мъжът с шлифера се отдалечаваше от будката, тикнал вестника под мишница. Люк сви вежди. Според него мъжът трябваше да хване някое такси. Може би пък изобщо никой не го следеше в края на краищата. Люк изпита разочарование.
	Автобусът тръгна и Люк седна.
	Отново се замисли откъде знае всички тези неща. Може да е бил обучен на тях. Но с каква цел? Да не би да беше ченге? Може би имаше нещо общо с войната. Знаеше, че е имало война. Америка бе воювала срещу германците в Европа и срещу японците в Тихия океан. Но не можеше да си спомни какво общо е имал с войната.
	Слезе от автобуса на третата спирка заедно с още двама-трима пътници. После се спря и огледа улицата. Нямаше никакви таксита и никакви мъже със зелени шлифери. Докато се колебаеше, забеляза, че един от пътниците, слязъл заедно с него, се спря пред един магазин и започна да рови из джобовете си. Загледан в него, Люк го видя как пали цигара и дръпва от нея с удовлетворено изражение.
	Беше висок мъж със сиво бомбе.
	Люк изведнъж разбра, че го е виждал и преди това.


	7 часа сутринта


	„Площадката за изстрелване представлява проста маса с четири крака с дупка в средата, през която минава реактивната струя. Един конусообразен дефлектор в средата отдолу разпръсква реактивната струя хоризонтално.“


	Антъни Каръл караше петгодишния кадилак, собственост на майка му, по Конститюшън Авеню. Беше го взел ужким за малко преди година, за да отиде до Вашингтон, но така и не го върна. Майка му сигурно вече си беше купила нова кола.
	Спря на паркинга пред съоръжение Q на Алфабет Роу — редица приличащи на бараки постройки, издигнати набързо по време на войната в парка близо до Линкълн Мемориъл. Дума да няма — дразнеха погледа, но той обичаше това място, тъй като по-голямата част от войната бе прекарал тук, работейки за OSS, предшественика на ЦРУ. Бяха славни времена, когато тази служба за сигурност можеше да прави, кажи-речи, всичко, без да се отчита пред никого, освен пред президента.
	ЦРУ беше най-бързо растящият бюрократичен апарат във Вашингтон и в момента от другата страна на Потомак, в Лангли, Вирджиния, строяха огромна, струваща десетки милиони долари централа. Когато я завършеха, Алфабет Роу щеше да бъде разрушен.
	Антъни се бе борил с всички сили срещу решението за строеж в Лангли, и то не само защото със съоръжение Q го свързваха приятни спомени. В момента ЦРУ имаше офиси в трийсет и една сгради в централния квартал „Фоги Ботъм“. И точно така трябва да е, бе доказвал разгорещено Антъни. След като офисите му са разпръснати из целия град и са смесени с офиси на други правителствени институции, за един чуждестранен агент ще е много трудно да прецени размера и силата на Управлението. Обаче преместим ли се в Лангли, всеки ще може да пресметне приблизително броя на хората, работещи вътре, че дори и бюджета.
	Беше изгубил този спор. Отговорните господа бяха решили да управляват ЦРУ с по-здрава ръка. Антъни вярваше, че поверителната работа е за луди глави и авантюристи. Поне така беше по време на войната. Обаче сега в Управлението доминираха бюрократи и счетоводители.
	На паркинга той имаше запазено място, обозначено: „Началник техническа служба“, но не му обърна внимание и паркира пред входната врата. Вдигайки поглед към грозната постройка, Антъни се запита дали разрушаването й няма да отбележи края на цяла една епоха. Напоследък губеше все повече и повече битки с тези бюрократи. Все още обаче беше могъща фигура в Управлението. „Техническа служба“ беше евфемистичното наименование на отдела, отговарящ за влизане с взлом, поставяне на подслушвателни устройства в телефоните, опити с медикаменти и други подобни незаконни дейности. Наричаха го отдел „Кални номера“. Постът на Антъни бе основан на личното му досие на герой от войната, както и на няколко успешни преврата след нея. Някои хора обаче искаха да превърнат ЦРУ в онова, което хората си представяха, че е — най-обикновена организация за събиране на информация.
	Само през трупа ми, помисли си той.
	Но имаше и врагове — по-високостоящи от него служители, обидени от безцеремонните му маниери, слаби и некадърни агенти, на чието издигане той се бе противопоставял, бюрократи, които не одобряваха идеята една правителствена институция да провежда секретни операции. Бяха готови да го съсипят при първата му грешка.
	А днес вратът му бе застрашен от брадвата повече от всякога.
	Влизайки в сградата, той нарочно изхвърли всички тези притеснения от главата си и се съсредоточи върху проблема на деня — доктор Клод Лукас, известен под името Люк, най-опасния човек в Америка, човекът, застрашаващ всичко онова, на което Антъни бе посветил живота си.
	Беше стоял в кабинета си до късно през нощта и си бе отишъл до вкъщи само за да се избръсне и да си смени ризата. Затова сега пазачът във фоайето го погледна изненадано и каза:
	— Добро утро, господин Каръл. Много рано се връщате.
	— Сънувах едно птиченце, което ми прошепна в ухото: „Я да се връщаш бързо на работа, мързел такъв“. Добро утро.
	Пазачът се засмя.
	— Господин Максел е в кабинета ви, сър.
	Антъни се намръщи. Пит Максел трябваше да бъде с Люк: Да не би да е станало нещо?
	Той изтича нагоре по стълбите.
	Пит седеше на стола срещу бюрото на Антъни, все още облечен в парцали и с мръсотия по лицето, полузакриваща червения му белег по рождение. Видял Антъни да влиза, той скочи като ужилен и го загледа с виновен израз на лицето.
	— Какво стана? — попита го Антъни.
	— Люк реши, че иска да остане сам.
	Антъни бе предвидил това.
	— Кой го пое?
	— Саймънс го държи под око. Бетс му помага.
	Антъни кимна замислено. Люк се бе отървал от един агент, можеше да се отърве и от втори.
	— А паметта му?
	— Изчезнала е напълно.
	Антъни свали палтото си и седна зад бюрото си. Люк създаваше проблеми, но той бе очаквал това от него и се бе подготвил.
	Впери поглед в мъжа срещу себе си. Пит беше добър агент, кадърен и внимателен, но неопитен. Затова пък му бе фанатично предан. Всички млади агенти знаеха, че Антъни лично бе организирал политическо убийство — в Алжир, на Бъдни вечер 1942 година, бе премахнат лидерът на френското правителство на Виши, адмирал Дарлан. Агентите на ЦРУ убиваха хора, но не често, и всички се отнасяха към Антъни със страхопочитание. Обаче Пит му бе задължен за една много специална услуга. В молбата си за започване на работа в Управлението той бе излъгал, заявявайки, че никога не е имал проблеми със закона, но по-късно Антъни откри, че докато е следвал в Сан Франциско, е бил глобен за отношения с проститутка. Можеха да го уволнят начаса за това, но той запази тайната и Пит му беше безкрайно благодарен.
	Сега агентът седеше с виновно наведена глава — беше подвел Антъни.
	— Няма страшно — успокои го той с бащински тон. — Само ми опиши как точно стана.
	С благодарно изражение на лицето Пит отново седна.
	— Събуди се полудял — започна той. — Крещеше като луд: „Кой съм“ и други такива. Успокоих го… но допуснах грешка. Нарекох го Люк.
	Антъни бе възложил на Пит да го наблюдава, но да не му дава никаква информация.
	— Няма значение. Това не е истинското му име.
	— После той ме попита кой съм и аз му казах: „Аз съм Пит“. Просто се изпуснах, без да искам. Така страшно крещеше, че трябваше някак си да го успокоя.
	Пит изглеждаше смазан, докато признаваше грешките си, но Антъни махна великодушно с ръка.
	— Няма значение, карай нататък.
	— Заведох го в църквата точно както бяхме планирали. Но той почна да задава много точни въпроси. Попита пастора дали го е виждал по-рано.
	Антъни кимна.
	— Няма какво да се изненадваме. По време на войната беше най-добрият ни агент. Може да е изгубил паметта си, но не и инстинкта.
	Разтърка лицето си с длани да прогони обхваналата го умора.
	— Опитах се да избегна въпросите му, свързани с миналото. Обаче ми се стори, че той се досети какво правя… После ми каза, че иска да остане сам.
	— А нещо друго да е научил? Нещо, което евентуално би го отвело до истината?
	— Не. Прочете една статия във вестника за космическата програма, но ми се стори, че това не му направи никакво впечатление.
	— Друг някой да е забелязал нещо странно с него?
	— Пасторът се изненада, че Люк реши кръстословицата. А по-голямата част от скитниците не могат дори да четат.
	Щеше да е трудно, но не и непоправимо — точно както бе очаквал Антъни.
	— А къде е Люк сега?
	— Не знам, сър. Стив ще се обади веднага щом има възможност.
	— Когато се обади, върни се и се присъедини към него. Каквото и да става, Люк не бива да ни се изплъзва.
	— Окей.
	Белият телефон на бюрото иззвъня — директната му линия. Той впери поглед в него. Много малко хора знаеха този номер.
	Антъни вдигна слушалката.
	— Аз съм — чу се гласът на Елспет. — Какво става?
	— Спокойно — отвърна той. — Всичко е наред.


	7.30 сутринта


	„Ракетата е висока точно 20 метра и 57 сантиметра — по-висока от къща — и тежи 32 000 килограма, като по-голямата част от това тегло се пада на горивото. Самият спътник е дълъг само седемдесет сантиметра и тежи девет килограма.“


	Сянката последва Люк по Осма улица.
	Вече бе съвсем светло и макар улицата да гъмжеше от хора, Люк с лекота държеше сивото бомбе под око, наблюдавайки го как се мярка между главите на хората по тротоарите. Обаче, след като пресече Пенсилвания Авеню, сянката изчезна от погледа му. Люк отново се запита дали не си въобразява разни неща. Беше се събудил в някакъв объркан свят, в който май всичко бе възможно. Може би само си бе мислил, че го преследват. Но всъщност сам не си вярваше и едва минутка след това забеляза Зеления шлифер да излиза от една сладкарница.
	— Toi, encore — каза си той тихо. — Пак ти.
	За миг се запита защо бе казал това на френски, после изхвърли мисълта от главата си. В момента имаше по-важни неща. Вече не подлежеше на съмнение — двама души го следяха, сменяйки се с обиграна лекота и ритъм. Явно бяха професионалисти.
	Опита се да осмисли какво означава това. Сивото бомбе и Зеления шлифер може би са ченгета — той може да е извършил някакво престъпление, да е убил някого в пияно състояние. Можеше и да са шпиони — ЦРУ или КГБ — макар че едва ли боклук като него ще седне да се занимава с шпионаж. Най-вероятно имаше жена, изоставена преди много години, която иска да се разведе с него и е наела частни детективи, за да се сдобие с доказателство за това как живее. (Може би именно тя е французойка.)
	Обаче нито една от възможностите не му харесваше. Въпреки това се почувства окрилен. Онези вероятно знаеха кой е. Каквато и причина да имаха да го следят, сигурно знаеха нещо за него. Най-малкото — знаеха за него повече, отколкото самият той.
	Люк влезе в една тютюнопродавница и си купи пакет „Пел Мел“, плащайки с част от дребните, които бе откраднал. Когато отново излезе навън, Зеления шлифер бе изчезнал, отново заменен от Сивото бомбе. Люк продължи нататък до края на улицата и сви в първата пресечка.
	До тротоара бе спрял един камион на „Кока-кола“ и шофьорът му стоварваше каси, носейки ги в ресторанта отсреща. Люк слезе на улицата и се скри зад задницата на камиона, така че да гледа към ъгъла, без да може да бъде забелязан оттам.
	Само след минутка Сивото бомбе се появи, крачейки бързо и заничайки по входовете за него.
	Люк легна на земята и се претърколи под камиона. После погледна отдолу и забеляза бързо крачещите сини панталони и тъмни обувки на този, който беше като негова сянка.
	Човекът закрачи още по-бързо, явно притеснен, че го е изтървал. Отиде до края на пресечката, огледа се нервно, после бързо се върна назад. Влезе в ресторанта и минутка след това отново излезе. Обиколи камиона, върна се на тротоара и продължи нататък с бърза крачка, която след малко се превърна в лек бяг.
	Люк бе доволен. Нямаше представа как и къде се е учил на тези игри, но явно го биваше в тях. Изпълзя към предницата на камиона, изправи се на крака и предпазливо надникна иззад калника му. Сивото бомбе продължаваше да се отдалечава бързо нататък.
	Люк се качи на тротоара, сви зад ъгъла и се спря във входа на един магазин за електроуреди. Преструвайки се, че разглежда един магнетофон за осемдесет долара, той отвори пакета с цигарите, извади цигара и зачака, държейки улицата под око.
	Зеления шлифер се появи.
	Беше висок — горе-долу колкото него — и атлетично сложен, но бе с около десет години по-млад и лицето му бе тревожно. Люк инстинктивно усети, че не е много опитен.
	Той го забеляза и едва не подскочи. Люк гледаше право към него. Мъжът отклони смутено поглед встрани и продължи да крачи, насочвайки се към края на тротоара, за да мине покрай него.
	Люк обаче застана точно на пътя му. Лапнал цигарата, той се обърна към него:
	— Имаш ли огънче, приятел?
	Зеления шлифер не знаеше какво да стори. Поколеба се, оглеждайки се притеснено. За миг на Люк му се стори, че ще мине покрай него, без да му обърне внимание, но онзи взе решение бързо и спря.
	— Разбира се — отвърна той, преструвайки се на безразличен.
	После бръкна в джоба на шлифера, извади кибрит и драсна една клечка.
	Люк извади цигарата от устата си и попита:
	— Вие знаете кой съм, нали?
	Младежът уплашено го загледа. Явно в процеса на обучението му не го бяха подготвили за такъв обрат — следеният изведнъж да се обърне към сянката си и да започне да задава въпроси. Той стоеше, вперил поглед в Люк, докато най-сетне клечката изгоря и го опари по пръстите. Хвърли я стреснато и каза:
	— Нямам представа за какво става въпрос, приятел.
	— Следиш ме — отвърна Люк. — Сигурно знаеш кой съм.
	Зеления шлифер продължи да се прави на невинен:
	— Да не би да продаваш нещо?
	— На търговец ли ти приличам с тези дрехи? Хайде, не го увъртай, казвай какво има.
	— Не следя никого.
	— Вървиш подир мен вече цял час, а аз не знам кой съм!
	Човекът срещу него бързо взе решение.
	— Вие сте луд — каза му той и се опита да го заобиколи.
	Люк направи крачка встрани и отново му препречи пътя.
	— Извинете ме, моля — каза Зеления шлифер.
	Люк обаче нямаше никакво намерение да го остави да си тръгне току-така. Хвана го за яката и блъсна гърба му във витрината. Стъклото шумно се разтърси. Обзе го гняв и отчаяние.
	— Putain de merde! — викна той с все сила.
	Зеления шлифер бе по-млад и по-стегнат от Люк, но не оказа никаква съпротива.
	— Махнете проклетите си ръце от мен! — каза той с равен глас. — Не ви следя.
	— Кой съм аз? — кресна Люк право в лицето му. — Кажи ми кой съм!
	— Откъде да знам?
	Той хвана Люк за китките и се опита да се отскубне от хватката му.
	Люк пусна яката му и го стисна за гърлото.
	— Тези лъжи не ми минават — яростно изръмжа той. — Говори!
	Зеления шлифер изостави безразличието, в погледа му се мерна страх и отново се опита да се отскубне. И като не успя, започна да нанася удари в ребрата му. Първият удар бе болезнен и Люк трепна от болка, но не го пусна, а се притисна плътно в него, за да не му дава възможност да замахва силно. Палците му се впиха в гърлото на мъжа, задушавайки го. В очите му се появи ужас.
	Зад гърба на Люк един минувач уплашено попита:
	— Хей, какво става тук?
	Люк внезапно изпита отвращение към себе си. Та той убива човек! Хватката му отслабна. Какво става с него, по дяволите? Да не би да е убиец?
	Зеления шлифер най-накрая успя да се отскубне. Отвратен от проявата на насилие от своя страна, Люк отпусна ръце.
	Мъжът заотстъпва встрани.
	— Ненормалник такъв — изхриптя той. Страхът още не го бе напуснал. — Щеше да ме удушиш!
	— Просто исках да разбера истината и знам, че ти можеш да ми я кажеш.
	Шлифера разтърка гърлото си.
	— Задник! — каза той. — Ти си полудял!
	Гневът на Люк отново се надигна.
	— Лъжеш! — кресна той извън себе си и отново посегна да хване мъжа за гърлото.
	Зеления шлифер обаче се обърна и хукна да бяга.
	Люк можеше да се спусне подире му, но се поколеба. Имаше ли смисъл? Какво ще прави, като го стигне? Ще го измъчва?
	После вече стана късно. Трима минувачи се бяха спрели, за да видят каква е тая бъркотия и в момента гледаха да стоят по-далеч от Люк, вперили погледи в него. Той се обърна и пое в посока, обратна на тази, в която се бяха отдалечили двамата, които го следяха.
	Чувстваше се по-зле от всякога — трепереше от внезапно избухналото в него желание за насилие и бе дълбоко разочарован от резултатите. Беше срещнал двама души, които вероятно знаеха кой е, но не бе получил никаква информация от тях.
	— Страхотна работа свърши, Люк — каза си той на глас. — Абсолютно нищо не постигна.
	Отново беше сам.


	8 часа сутринта


	„Ракетата носител «Юпитер» е с четири степени. В по-голямата си част тя е подобрена версия на балистичната ракета «Редстоун», представляваща ускорителя или първата степен — изключително мощен двигател, който има за задача да изведе ракетата от здравата прегръдка на земното притегляне.“


	Доктор Били Джоузефсън закъсняваше.
	Беше събудила майка си, бе й помогнала да облече халата си, да си постави слуховото апаратче и я бе сложила да седне на масата пред чаша кафе. След това бе събудила седемгодишния си син Лари, похвалила го бе, че не е подмокрил завивките и му бе казала, че въпреки това пак трябва да вземе душ.
	Майка й, дребна и пълна жена на седемдесет години, известна под името Беки-Ма, бе надула радиото почти докрай. Пери Комо тъкмо пееше „Да хванеш падаща звезда“. Били сложи няколко филии хляб в тостера, после остави пред майка си кутията с маслото и бурканче гроздово желе. За Лари напълни една купа овесени ядки, наряза отгоре банан и заля всичко това с мляко.
	След това направи сандвич с фъстъчено масло и желе и го сложи в чантата на сина си заедно с една ябълка, парче шоколад и малка бутилчица портокалов сок. После пъхна вътре учебниците му и бейзболната ръкавица, подарък от баща му.
	По радиото някакъв репортер интервюираше зяпачите по плажовете около Кейп Канаверал, надяващи се да наблюдават изстрелването.
	Лари влезе в кухнята с развързани обувки и накриво закопчана риза. Тя го оправи, каза му да сяда на масата и се зае да прави бъркани яйца. Обичаше сина си и майка си, но някъде дълбоко вътре в нея й бе криво, че трябва да се грижи за тях.
	Репортерът от радиото бе започнал да интервюира някакъв военен говорител.
	— А за тези зяпачи там не е ли опасно? Какво ще стане, ако ракетата се отклони и падне на плажа?
	— Няма такава опасност, сър — прозвуча отговорът. — Във всяка ракета е монтирано устройство за самоунищожение. Ако се отклони от курса, тя ще бъде взривена още във въздуха.
	— А как ще я взривите, след като вече е излетяла?
	— Устройството за самоунищожение се задейства посредством радиосигнал, който се изпраща от офицера, отговарящ за сигурността.
	— Пак е опасно. Някой радиолюбител може да задейства устройството, без да иска.
	— То реагира само на един сложен сигнал, нещо като код. Ракетите са много скъпи и затова рисковете са сведени до минимум.
	Лари се обади:
	— Днес в училище ще правим ракети. Може ли да взема кофичката от киселото мляко?
	— Не, не можеш, кофичката е почти пълна — каза му тя.
	— Ама трябва да занеса празни кофички! Госпожица Пейдж ще се ядоса, ако не занеса. — Лари бе готов да се разплаче с внезапността на всяко седемгодишно хлапе.
	— За какво са ти тия кофички?
	— Да правим ракети! Тя ни каза миналата седмица!
	Били въздъхна.
	— Лари, ако ми беше казал миналата седмица, щях да ти събера колкото искаш кофички. Неведнъж съм ти казвала да не оставяш всичко за последния момент!
	— И какво да правя сега?
	— Ще измисля нещо. Ще изсипем млякото в някой буркан и… какви кофички ти трябват?
	— Да приличат на ракети.
	Били се запита дали учителите си дават сметка за работата, която създават на заетите майки, лековато инструктирайки учениците да мъкнат най-различни неща от къщи.
	Сложи намазаните с масло препечени филийки в три чинии и сипа в тях бърканите яйца, но не седна да яде. Вместо това, обиколи къщата и намери празна бутилка от препарат за почистване на мебели, пластмасово шише от течен сапун, празна кутия от сладолед и кутия от шоколадови бонбони във формата на сърце.
	На почти всички опаковки бяха нарисувани семействата, ползващи продуктите — винаги усмихната и красива съпруга, две щастливи деца и на заден план татко, добродушно захапал лулата си. Запита се дали и другите жени се отнасят към този стереотип със същата неприязън, с каквато и тя. Никога не бе живяла в такова семейство. Баща й, беден шивач от Далас, бе починал още когато е била бебе и майка им бе отгледала петте си деца в смазваща бедност. Самата Били се бе развела, когато Лари беше още на две годинки. Имаше много семейства без мъже, в които майката бе вдовица, разведена или от онези, които обикновено наричаха паднали жени. Обаче такива семейства не ги показваха по етикетите на опаковките.
	Сложи всичките кутии и бутилки в една пазарска чанта и я даде на Лари да я носи в училище.
	— Хей, ама аз сигурно ще имам най-много от всички! — възкликна зарадвано той. — Благодаря, мамо.
	Закуската й бе изстинала, затова пък Лари бе щастлив.
	Вън се чу клаксон от кола и Били набързо се огледа в огледалото в коридора. Къдравата й тъмна коса бе сресана небрежно, нямаше грим, с изключение на молива, който не бе успяла да изтрие снощи. Беше облечена в огромен розов пуловер… но ефектът бе някак си доста секси.
	Задната врата се отвори и в коридора влезе Рой Бродски. Рой беше най-добрият приятел на Лари и двамата се поздравиха шумно и ентусиазирано, сякаш не бяха се виждали не от снощи, а от няколко месеца. Били вече бе забелязала, че Лари дружеше само с момчета. В детската градина бе друго — там момчетата и момичетата си играеха, без да се делят. Тя се запита каква ли е тази промяна, ставаща в психиката на петгодишните хлапета, която ги кара да предпочитат деца от техния пол.
	Рой бе последван от баща си Харолд — добре изглеждащ мъж с топли кафяви очи. Харолд Бродски бе вдовец — майката на Рой бе загинала при автомобилна катастрофа. Той бе преподавател по химия в университета „Джордж Вашингтон“. Били и Харолд излизаха заедно. Той я погледна с обожание и каза:
	— Божичко, изглеждаш страхотно!
	Тя му се усмихна и го целуна по бузата. Както Лари, така и Рой бе помъкнал чанта, пълна с празни кутии. Били се обърна към Харолд:
	— Трябваше ли да обереш всички празни кутии от къщата си?
	— Да. Събрал съм кофички от кисело мляко, кутии от шоколадови бонбони и какво ли не. Освен това съм сложил и шест картонени ролки от тоалетна хартия.
	— По дяволите, не се сетих за тоалетната хартия!
	Той се засмя.
	— Питах се дали не би искала да вечеряме довечера у дома.
	Били се изненада.
	— Ти ли ще готвиш?
	— Не съвсем. Смятах да помоля госпожа Райли да сготви нещо, което после само да притопля.
	— Добре — отвърна тя.
	Досега не я бе канил на вечеря у тях. Обикновено ходеха на кино, на концерти с класическа музика или на коктейли и купони в домовете на негови колеги от университета. Запита се какво ли го е накарало да я покани.
	— Довечера Рой ще ходи на рожден ден на свой приятел и ще остане да спи там. Ще имаме възможност да си поприказваме, без опасност някой да ни прекъсне.
	— Добре — замислено каза Били.
	Разбира се, биха могли да си поприказват, без опасност някой да ги прекъсва, и в някой ресторант. За да я кани у дома си, когато синът му няма да се прибира, Харолд явно имаше нещо съвсем друго наум. Тя го погледна. Изражението му бе открито и искрено — очевидно се досещаше какво си е помислила.
	— Би било чудесно — добави тя.
	— Ще те взема някъде към осем. Хайде, момчета!
	Той подкара децата пред себе си и тримата излязоха през задната врата. Лари тръгна, без да каже довиждане, но Били вече знаеше — това е признак, че всичко е наред. Когато бе притеснен от нещо или му беше зле, той се хващаше за полата й и не искаше да ходи никъде.
	— Харолд е добро момче — каза майка й. — Гледай да се омъжиш за него, преди да е променил намеренията си.
	— Няма да ги промени.
	— Искам просто да ти кажа да не бързаш да насилваш нещата.
	Били й се усмихна.
	— Нищо не ти убягва, а, мамо?
	— Може да съм стара, но не и глупава.
	Били почисти масата и изхвърли закуската си в кошчето за боклук. Набързо оправи леглото си, после това на Лари и на майка си и натика чаршафите в торбата за пране. Посочи я на майка си и каза:
	— Когато дойде човекът от пералнята, трябва само да му я подадеш. Запомни ли, мамо?
	Все едно че не я е чула, майка й каза:
	— Свършиха хапчетата ми за сърце.
	— Исусе Христе! — Рядко негодуваше пред майка си, но вече бе на края на нервите си. — Мамо, днес ми е много натоварен ден и нямам никакво време да ходя до проклетата аптека!
	— Ами какво да направя, като свършиха?
	Най-дразнещото нещо у Беки-Ма беше начинът, по който за един миг се превръщаше от трезво разсъждаващ родител в безпомощно дете.
	— Още вчера трябваше да ми кажеш, че ти свършват… Ходих да пазарувам вчера! Не мога да пазарувам всеки ден, ходя на работа! — Яростта у Били изведнъж се пречупи. — Съжалявам, мамо.
	Беки-Ма се разплакваше много лесно — също като Лари. Преди пет години, когато тримата се нанесоха да живеят заедно, мама й помагаше да се грижи за Лари. Напоследък обаче едва успяваше, щом той си дойдеше от училище, да го наглежда, докато Били се прибере от работа. Надяваше се, че нещата ще се оправят, когато двамата с Харолд се оженят.
	Телефонът иззвъня. Били потупа Беки-Ма по рамото и стана да го вдигне. Обаждаше се Бърн Ротетън, бившият й мъж. Били се разбираше много добре с него, въпреки развода. Идваше по два-три пъти в седмицата да се вижда с Лари и с удоволствие плащаше издръжката за хлапето. Били веднъж му се бе разсърдила, но то се бе случило много отдавна.
	— Хей, Бърн, нещо много рано си станал! — весело възкликна тя в слушалката.
	— Аха. Наскоро да ти се е обаждал Люк?
	Тя се стресна.
	— Люк Лукас? Напоследък? Не… Нещо лошо ли е станало?
	— Не знам… Може би.
	Бърн и Люк бяха много близки съперници. На младини спореха до припадък и споровете им често се превръщаха в остри и разгорещени словесни двубои, но въпреки това си останаха близки приятели през цялото следване, пък и след това, по време на войната.
	— Какво има? — попита пак Били.
	— Обади ми се в понеделник и аз малко се изненадах. Не се обажда често.
	— Нито пък на мен. — Били напрегна паметта си. — За последен път се видяхме май преди около две години.
	Давайки си сметка за това колко много време е изтекло, тя се запита защо бе оставила дружбата им да замре по такъв начин. Просто бях много заета, каза си и изпита съжаление.
	— През лятото ми писа — продължи Бърн. — Каза ми, че четял книжките ми на хлапето на сестра си. — Бърн бе автор на „Ужасните близнаци“, много успешна серия книжки за деца. — Каза, че много се смял. Беше хубаво писмо.
	— А за какво ти се е обадил в понеделник?
	— Каза, че щял да ходи до Вашингтон и искал да ме види. Нещо се било случило.
	— Каза ли ти точно какво?
	— Не съвсем. Просто рече: „Също като ония неща, които правехме през войната“.
	Били сви разтревожено вежди. През войната Люк и Бърн работеха в OSS в тила на врага, помагайки на френската Съпротива. Но бяха приключили с тези работи още през 1946-а, нали така?
	— Какво смяташ, че е искал да каже?
	— Не знам. Каза, че ще ми се обади от Вашингтон. В понеделник вечерта се е настанил в хотел „Карлтън“. Днес е сряда и още не ми се е обаждал. Освен това изобщо не си е лягал. Леглото му е непипнато.
	— Как разбра?
	Бърн изхъмка нетърпеливо:
	— Били, била си в OSS… Ти какво би направила на мое място?
	— Ами… сигурно бих дала на някоя камериерка един-два долара.
	— Е? Какво ме питаш тогава? Цяла нощ го е нямало и оттогава никой не го е виждал.
	— Може да е хукнал по мацки.
	— Да бе, а папата е протестант. Не го вярваш, нали?
	Бърн беше прав. Люк имаше силен сексуален нагон, но търсеше постоянството, а не разнообразието. Били знаеше това много добре.
	— Не, наистина не вярвам.
	— Обади ми се, ако чуеш нещо за него, окей?
	— Разбира се.
	— До скоро.
	— Чао.
	Били затвори.
	После седна на масата в кухнята, забравила за проблемите си и мислейки за Люк.


	1941

	Път 138 лъкатушеше на юг през Масачузетс и продължаваше нататък към Род Айлънд. Небето бе чисто, нямаше никакви облаци и луната безпрепятствено заливаше с призрачната си светлина междуградския път. Старият форд обаче нямаше парно. Били се бе увила в шалове, сгушена в палтото си, ръкавиците бяха на ръцете й, но краката й се бяха схванали от студ. Не че им обръщаше кой знае какво внимание. Никакви неудобства не бяха важни, щом щеше да прекара два часа с Люк Лукас, нищо че той си имаше приятелка. Според собствения й опит хубавите мъже бяха винаги отегчително празноглави, обаче този тук май правеше изключение.
	Като че ли цяла вечност щяха да пътуват до Нюпорт, но на Люк дългата разходка сигурно му харесваше. Харвардските момчета обикновено нервничеха в присъствието на привлекателна жена — припламваха цигара от цигара, пийваха си от джобни манерчици, приглаждаха си косите или пък непрекъснато си оправяха връзките. Люк обаче бе спокоен, караше без никакво видимо усилие и бъбреше. Движението бе слабо и той разпределяше вниманието си между нея и пътя пред себе си.
	Говореха си за войната в Европа. Същата тази сутрин през Радклиф бяха минали съперничещи си студентски групировки, раздавайки пропагандни брошури — интервенционистите с жар проповядваха, че Америка трябва да се намеси във войната, докато съперниците им със същата жар доказваха точно обратното. Беше се събрала доста голяма тълпа студенти, студентки и преподаватели. Всички знаеха, че харвардските момчета може би щяха да бъдат първите, паднали по бойните полета, и дискусиите бяха много разгорещени.
	— В Париж имам братовчеди — каза Люк. — Ще ми се да отидем и да ги спасим. Но това е твърде лична причина.
	— Аз също имам такава. Еврейка съм — отвърна Били. — Обаче, вместо да пращаме американци да умират в Европа, по-добре да отворим вратите си за бежанци. Да спасяваме хора, вместо да ходим да убиваме.
	— Така мисли и Антъни.
	На Били още не й бе минало от фиаското тази нощ.
	— Нямаш представа колко съм му ядосана на Антъни — каза тя. — Трябваше предварително да разбере дали можем да прекараме нощта у тези негови приятели.
	Надяваше се на съчувствие от страна на Люк, но той я разочарова.
	— Май и двамата се отнесохте малко несериозно към цялата тази работа.
	Каза го с дружелюбна усмивка, но тонът беше определено укорителен.
	Били усети обидата да я парва в гърдите. Обаче му бе задължена за услугата, която й вършеше в момента, затова преглътна острия отговор, надигнал се веднага на устните й.
	— Ти просто защитаваш приятеля си — каза тя меко. — Което е чудесно. Но си мисля, че след като ме е поканил, той е длъжен да се грижи за репутацията ми.
	— Да, но и ти си длъжна да се грижиш за неговата.
	Тя се изненада, че е толкова критичен. До този момент бе самият чар.
	— Ти май мислиш, че за всичко съм виновна аз, а?
	— Било е просто лош късмет — отвърна той. — Но Антъни те е поставил в такова положение, при което съвсем малко лош късмет може да ти причини огромни неприятности.
	— Ето това е истината.
	— Но ти му позволи да го стори.
	Стана й твърде неприятно от неодобрението му. Щеше й се той да мисли за нея хубави неща, макар че не можеше да каже защо.
	— Тъй или иначе, това повече няма да се повтори. С никой мъж — натърти тя яростно.
	— Антъни е велик мъжага, много умен, малко може би ексцентричен.
	— Държането му е такова, че на всички момичета им се приисква да се грижат за него, да му решат косата, да му гладят панталоните и да му готвят пилешка супа.
	Люк се засмя.
	— Мога ли да ти задам един личен въпрос?
	— Пробвай.
	Той за миг я погледна в очите:
	— Влюбена ли си в него?
	Беше твърде неочакван въпрос, но Били обичаше мъже, които можеха да я изненадат, затова отговори откровено:
	— Не. Харесвам го, приятно ми е с него, но не съм влюбена.
	Тя се сети за приятелката на Люк. Елспет беше най-голямата хубавица в университетското градче — висока жена с дълга медноруса коса и бледо, решително лице на скандинавска кралица.
	— А ти? Влюбен ли си в Елспет?
	Той отново я погледна за миг и пак впери поглед в пътя.
	— Не съм сигурен дали знам какво е любов.
	— Уклончив отговор.
	— Права си. — Погледна я изпитателно, после, явно решил, че може да й има доверие, продължи: — Е, ако трябва да бъда честен, това е най-близкото нещо до любовта, което съм изпитвал, но все пак не съм сигурен дали е истинска любов.
	Били изпита леко чувство за вина.
	— Питам се какво ли биха казали Елспет и Антъни, ако разберяха, че водим такива разговори.
	Той се прокашля смутено и промени темата.
	— Проклет късмет! Как можахте да се натъкнете на тия мъже там?
	— Дано не са разбрали, че е бил Антъни. Могат да го изхвърлят.
	— Не само него. Може и ти да загазиш.
	Досега Били се бе мъчила да не мисли за това.
	— Струва ми се, че не можаха да разберат коя съм. Чух как някой от тях каза „пичка“.
	Той я погледна изненадано.
	Дойде й наум, че Елспет едва ли би използвала думата „пичка“ и й се прииска да не беше я повтаряла.
	— И ми се струва, че го заслужавам — добави тя. — В края на краищата виждат ме посред нощ в мъжкото общежитие.
	— Струва ми се, че за лоши маниери няма никакво извинение.
	Това е укор колкото към мен, толкова и към мъжа, който ме е ядосал, помисли си тя с раздразнение. Той й вдигаше кръвното, но това го правеше още по-интересен. Били реши да си свали ръкавиците.
	— Ами ти? — попита го тя. — Много се грижиш за Антъни и мен. Обаче не поставяш ли и ти Елспет в неудобно положение, като я караш да стои в колата ти по малките часове?
	За нейна изненада, той се засмя одобрително.
	— Права си. Аз съм един надут идиот — каза той. — Всички поемаме рискове.
	— Ето това е истината — повтори тя и потрепери. — Не знам какво ще правя, ако ме изхвърлят.
	— Ами сигурно ще отидеш да следваш на друго място.
	Тя поклати глава.
	— Тук съм със стипендия. Баща ми е починал, а майка ми е бедна жена без една стотинка. И ако ме изхвърлят за морално разложение, едва ли ще успея да получа отнякъде стипендия… Защо си толкова изненадан?
	— Честно да ти кажа, май не се обличаш като момиче, живеещо само от стипендия.
	Тя изпита задоволство, че дрехите й са му направили впечатление.
	— Спечелих наградата „Лийвенуърт“ — обясни тя.
	— Брей! — „Лийвенуърт“ беше изключително щедър фонд и хиляди добри студенти се надпреварваха да се състезават за него. — Сигурно си гений.
	— Не знам дали съм гений — каза тя, доволна от уважението в гласа му. — Както виждаш, не ме бива да си намеря къде да спя през нощта.
	— От друга страна пък, да те изхвърлят от университета не е краят на света. Понякога и най-умните студенти отпадат… И след това се захващат с бизнес и стават милионери.
	— За мен обаче това ще бъде краят на света. Не искам да ставам милионер, а да помагам на болните хора да се оправят.
	— Лекарка ли ще ставаш?
	— Психоложка. Искам да разбера как работи човешкото съзнание.
	— Защо?
	— Защото е интересно и много сложно. Логиката например, начинът, по който мислим. Да си представяш нещо, което не е пред очите ти… Това животните не го могат. Способността да помним… Рибите нямат памет, това знаеш ли го?
	Той кимна.
	— И как става така, че почти всеки човек може да разпознае музикална октава? — включи се и той. — Две ноти с едва доловима разлика в честотите. Как може мозъкът ти да ги разпознае?
	— И на теб ли ти е интересно? — Тя се зарадва, че той споделя интересите й.
	— От какво е починал баща ти?
	Били преглътна с усилие. Обхвана я тъга и тя потисна готовите да бликнат сълзи. Винаги ставаше така — случайно подхвърлена думичка и изневиделица я налягаше такава мъка, че не можеше дума да каже.
	— Извинявай. Много съжалявам — каза Люк с неподправено разкаяние. — Не исках да те разстройвам.
	— Ти не си виновен — успя да изрече тя и пое дълбоко дъх. — Изгуби връзка с мозъка си. Една неделя отиде да се изкъпе в река Тринити. Работата е там, че той мразеше водата и не можеше да плува. Мисля, че е искал да умре. Коронерът* си помисли същото, но съдът се смили над нас и го призна за нещастен случай, за да получим застраховката. Сто долара. Живяхме с тях повече от година. — Тя отново пое дъх. — Дай да говорим за нещо друго. Разкажи ми нещо за тая твоя математика.
	[* Служител, чието задължение е да установи причината за смъртта. — Б.пр.]
	— Ами… — Той се замисли за момент. — Математиката е също така странна като психологията. Да вземем например числото _пи_. Защо отношението на обиколката на окръжността към диаметъра е три цяло и четиринадесет? Защо не шест или две и половина? Кой е решил така и защо?
	— Искаш да участваш в изследването на космическото пространство.
	— Според мен това е най-вълнуващото приключение, предприемано някога от човечеството.
	— Аз пък искам да направя карта на мозъка. — Тя се усмихна. Тъгата по баща й бързо я напускаше. — Знаеш ли? Двамата с теб имаме нещо общо… И двамата имаме големи идеи.
	Той се засмя и изведнъж натисна спирачките.
	— Брей, стигнахме до някакво кръстовище.
	Тя светна плафона отгоре, разгледа картата, разгъната на коленете й, и каза:
	— Свий надясно.
	Наближаваха Нюпорт. Времето бе минало бързо и Били изпита съжаление, че пътуването е към края си.
	— Нямам представа какво да кажа на братовчед ми — промърмори тя.
	— Какво представлява той?
	— Обратен е.
	— Обратен? В какъв смисъл?
	— В сексуалния.
	Той я изгледа стреснато.
	— Разбирам.
	Били губеше търпение с мъже, които очакват от жените да се изразяват по заобиколен начин по сексуални въпроси.
	— Пак те шокирах, нали?
	Той се ухили.
	— Както би казала ти — ето това е истината.
	Тя се разсмя. Това бе тексаски израз. Приятно й беше, че той забелязва дребните неща у нея.
	— Пак има разклон — каза той.
	Тя отново сведе поглед към картата.
	— Ще трябва да спреш. Не мога да го намеря.
	Люк спря и се надвеси и той над картата в светлината на плафона. После посегна да я завърти малко към себе си и топлата му ръка я докосна по пръстите. Бяха ледени.
	— Май сме ето тук — посочи той.
	Вместо да гледа в картата, тя изведнъж се усети, че втренчено изучава лицето му. Беше потънало в сянка, осветявано едва-едва от луната и мижавата светлинка на плафона. След малко той почувства погледа й и бавно вдигна глава. Очите им се срещнаха. Без да мисли, Били вдигна ръка и го погали по бузата с опакото на кутрето си. Той не помръдна, вперил поглед в нея. В очите му тя прочете объркване и желание.
	— По кой път да хванем? — прошепна тя.
	Той изведнъж се дръпна, облегна гръб на седалката и включи на скорост.
	— Ще хванем… — Люк се прокашля. — Ще хванем по левия път.
	Били се запита какво, по дяволите, прави. Люк бе прекарал почти цяла нощ в прегръдки и целувки с най-хубавото момиче в университета. Били пък бе излязла с неговия съквартирант. Как си я мисли тя тази работа?
	Чувствата й към Антъни не бяха силни дори и преди провала тази нощ. Въпреки това излизаше с него, значи не бива да си позволява игрички с най-добрия му приятел.
	— Защо направи това? — попита я сърдито той.
	— Не знам — отвърна тя. — Нямах намерение… Просто стана, без да искам. Намали.
	Много бързо бе взел завоя.
	— Не искам да чувствам такива неща към теб! — каза той.
	Дъхът й замря.
	— Какви неща?
	— Няма значение.
	В колата нахлу мирис на море и Били разбра, че са близо до дома на братовчед й. Позна и пътя.
	— Следващата пресечка вляво — каза тя. — И ако не намалиш, ще я подминеш.
	Люк натисна спирачките и пое по някакъв черен път.
	Съзнанието на Били се раздвои. Половината от него искаше да пристигнат час по-скоро и да се отърват от това непоносимо напрежение. Другата част искаше да продължат да пътуват така с Люк до безкрайност.
	— Пристигнахме — каза тя.
	Двамата спряха пред спретната едноетажна къща от дървени плоскости с издадени напред стрехи и с дежурна лампа над вратата, фаровете осветиха легнала неподвижно на перваза котка, вперила спокоен поглед в тях, изпълнена с презрение към хорските проблеми.
	— Хайде да влизаме — каза му Били. — Дени ще ни направи кафе да те държи буден по обратния път.
	— Не, благодаря — отвърна той. — Ще те изчакам, докато влезеш вътре, и си тръгвам.
	— Беше много мил с мен. Не съм сигурна дали го заслужавам.
	Тя протегна ръка.
	— Приятели ли сме? — пое той ръката й.
	Били вдигна ръката му към лицето си, целуна я, след това я притисна към бузата си и затвори очи. След миг дочу тихия му стон. Отвори очи и срещна втренчения му в нея поглед. Ръката му се плъзна зад врата й, придърпа главата й към лицето си и двамата се целунаха. Беше нежна целувка — меки устни, топъл дъх и галещи врата й пръсти. Тя го хвана за яката на грубото му палто и го притегли към себе си. Ако в този момент решеше да я сграби, нямаше да срещне никаква съпротива от нейна страна. Мисълта я накара да пламне от желание. Почувствала лекота в главата, тя пое долната му устна в зъбите си и леко я ухапа.
	Отвън се чу гласът на Дени:
	— Кой е там?
	Тя се отдръпна от Люк и се извърна навън. Лампата в предната стая светеше и Дени бе застанал на прага, облечен в пурпурен копринен халат.
	Били отново се извърна към Люк.
	— Мога да се влюбя в теб за половин час — каза тя тихо. — Но не мисля, че можем да бъдем приятели.
	Остана загледана в него няколко секунди, виждайки в очите му същата бурна вътрешна борба, разкъсваща и нея. После извърна поглед встрани, пое дълбоко дъх и слезе от колата.
	— Били! — възкликна смаян Дени. — Какво, за бога, правиш тук?
	Тя прекоси двора, изтича по стълбите на площадката и се хвърли в прегръдките му.
	— О, Дени! — едва не изплака Били. — Обичам този мъж, но той принадлежи на друга жена!
	Дени я потупа деликатно по гърба.
	— Скъпа, знам точно как се чувстваш.
	Тя чу тръгването на колата и се обърна да му махне. И докато старата машина минаваше пред вратата, Били видя за миг лицето на Люк — на бузите му нещо проблесна на слабата светлина на външната лампа.
	После той изчезна в тъмнината.


	8.30 сутринта


	„Кацнало на острия нос на ракетата «Редстоун», се вижда нещо, прилично на огромна къщичка за птички със стръмно заострен покрив и прът, минаващ точно през центъра му. В тази секция, дълга около четири метра, са втората, третата и четвъртата степен на космическия кораб, плюс самия спътник.“


	Тайните агенти в Америка никога не са били толкова силни, колкото през януари 1958 година.
	Директорът на ЦРУ, Алън Дълес, беше брат на Джон Фостър Дълес, държавния секретар на Айзенхауер, така че Управлението имаше здрава връзка в администрацията. Но това беше само една от причините.
	Под управлението на Дълес имаше четирима заместник-директори, от които само един бе важен — заместник-директорът по планирането. Дирекция „Планова“ бе известна още под името ПУ — Поверителни услуги — и именно това беше отделът, извършил превратите в ляво ориентираните правителства на Иран и Гватемала.
	Белият дом и администрацията на Айзенхауер останаха приятно изненадани колко евтини и безкръвни се бяха оказали тези преврати, особено в сравнение с цената на една истинска война, каквато например беше тази в Корея. Ето защо момчетата, работещи в тази дирекция, се радваха на изключително уважение сред правителствените кръгове, но не и сред американската общественост, която бе осведомена от вестниците, че и двата преврата са извършени от местните антикомунистически сили.
	В дирекция „Планова“ влизаше и Техническата служба, оглавявана от Антъни Каръл. Бяха го взели на работа през 1947 година, когато ЦРУ тъкмо се сформираше. Винаги бе планирал да работи във Вашингтон — магистърската му дисертация беше „Управление на правителствени служби“ — и освен това бе една от звездите на OSS по време на войната. Изпратен на работа в Берлин през петдесетте, той бе организирал прокопаването на тунел от американската зона до една телефонна шахта в съветската зона и бе включил подслушвателна апаратура към комуникациите на КГБ. Тунелът остана неоткрит цели шест месеца, през които ЦРУ събра маса безценна информация. Това се оказа най-голямата разузнавателна операция по време на Студената война и Антъни бе възнаграден с ръководния пост.
	Фактът, че по закон на ЦРУ е забранено да провежда операции на територията на Съединените щати, не бе нищо повече от едно незначително неудобство.
	На теория Техническата служба бе отдел за обучение на нови кадри. Някъде из полетата на Вирджиния имаше голяма фермерска къща, където новите кадри се обучаваха как да влизат с взлом по къщите, да монтират подслушвателна апаратура, да работят с шифри и симпатично мастило, да изнудват дипломати и да се разправят с информатори. Думата „обучение“ обаче служеше още и като най-общо прикритие за поверителни дейности на територията на САЩ. Почти всичко, което Антъни искаше да направи — от монтиране на подслушвателна апаратура по телефоните на профсъюзни босове до експериментиране с „медикаменти на истината“ върху затворници — можеше да се окачестви като обучение.
	Наблюдението, организирано над Люк, не правеше изключение.
	В кабинета на Антъни се бяха събрали шестима опитни агенти. Офисът му представляваше огромна гола стая с евтина, военновременна мебелировка — малко бюро, метален шкаф за документи, разтегателна маса и комплект сгъваеми столове. Нямаше съмнение, че новата сграда в Лангли щеше да бъде претъпкана от кожени дивани и махагонова ламперия, но Антъни предпочиташе спартанското обзавеждане.
	Пит Максел заобиколи увеличена снимка на Люк, заедно с описанието му, забодени на подвижното табло, и се заслуша в инструкциите на Антъни.
	— Нашият обект днес е държавен служител от средния ешелон, но имащ достъп до строго секретна информация, засягаща националната сигурност — тъкмо казваше той. — Изпаднал е в някакво нервно разстройство. В понеделник долетя от Париж, прекара нощта в хотел „Карлтън“ и във вторник вечерта предприе алкохолна обиколка из града. Снощи е обикалял цяла нощ из заведенията и тази сутрин е отишъл в някакъв приют за бездомни. Както виждате, рискът за сигурността е огромен.
	Един от агентите, Червения Рифенбърг, вдигна ръка.
	— Въпрос.
	— Казвай.
	— Защо просто не го приберем да го попитаме какво става?
	— Точно това ще направим, но малко по-нататък.
	Вратата се отвори и в кабинета на Антъни влезе Карл Хобърт. Пълен, плешив мъж с очила, той беше шеф на отдел „Специализирани услуги“, в който влизаха „Досиета“ и „Дешифриране“, а също и Техническата служба. На теория той беше непосредственият началник на Антъни Каръл.
	Антъни изпъшка вътрешно и безмълвно си пожела Хобърт да не се намеси в онова, което вършеше, и то тъкмо днес.
	Продължи с инструкциите:
	— Обаче, преди да изиграем коза си, бихме искали да знаем какво възнамерява да направи обектът, къде ходи и с кого се среща. В случай като този той просто може да се е сдърпал с жена си. Но може и да предава информация на другата страна по идеологически причини или пък да е подложен на изнудване и в момента напрежението да оказва своето влияние върху него. Ако участва в някакъв вид държавна измяна, трябва да съберем колкото е възможно повече информация за него, преди да го приберем.
	Хобърт го прекъсна:
	— За какво става въпрос?
	Антъни замръзна за миг неподвижно, после бавно се обърна към него.
	— Един кратък урок. Провеждаме наблюдение върху заподозрян дипломат.
	— Предайте го на ФБР! — отряза Хобърт.
	Той бе прекарал войната във военноморското разузнаване. За него шпионажът беше да се събере информация за това къде се намира врагът и какво прави там. Никак не обичаше ветераните от OSS и техните мръсни номера. И това разделение се отнасяше за цялото Управление. Хората от OSS бяха най-обикновени пирати. Бяха се научили на занаята във военно време и нямаха почти никакво уважение към такива подробности, като бюджет и протокол. И бюрократите изпадаха в ярост от безотговорното им отношение. Антъни пък беше идеален пример за пират — арогантен авантюрист, на когото му се разминаваше заради убийствата поради простата причина, че беше твърде добър в тях.
	Антъни го изгледа хладно.
	— Защо?
	— Защото точно това е работата на ФБР. Да ловят комунистически шпиони в Америка… Както много добре знаеш.
	— Трябва обаче да проследим откъде излиза нишката. А от случай като този можем да съберем цял куп информация, ако пипаме както трябва. Феберейците се интересуват само от рекламата — да ги видят как слагат червените на електрическия стол.
	— Такъв е законът!
	— Но и двамата с теб знаем, че това са пълни лайна.
	— Няма никакво значение.
	Единственото, което двете съперничещи си групи споделяха, беше омразата към ФБР и неговия директор мегаломан — Дж. Едгар Хувър. Затова Антъни каза:
	— Добре, както и да е, кажи ми тогава кога ФБР ни бутна гювеч за последен път?
	— Последния път беше никога — отвърна Хобърт троснато. — Но за теб имам друга работа.
	Антъни бавно започваше да кипи. Откога тоя тъп задник започна да определя кой с какво ще се занимава? Не това беше работата му.
	— За какво става въпрос?
	— От Белия дом искат доклад, в който да се опишат възможностите как да се оправим с бунтовните групировки в Куба. Късно довечера ще има съвещание на най-високо равнище. Искам ти и най-опитните ти хора да ме въведете в ситуацията.
	— Караш ме да ти описвам кой е Фидел Кастро?
	— Разбира се, че не. Знам всичко за Кастро. От теб искам практически предложения как да се справим с бунтовниците.
	Антъни мразеше заобикалките.
	— Защо просто не кажеш какво искаш? Ще ти се да знаеш как могат да бъдат премахнати.
	— Може би.
	Антъни се изсмя презрително.
	— Е, какво можем да направим, освен да основем едно неделно училище.
	— Това ще реши Белият дом. Нашата работа е да представим предложения. И ти можеш да ми дадеш някои.
	Антъни продължаваше да се прави на безразличен, но вътре в себе си усети тръпката на безпокойството. Днес нямаше време за никакви странични дейности — искаше всичките му най-добри хора да държат Люк под око.
	— Ще видя какво мога да направя — отвърна най-накрая той, надявайки се, че Хобърт ще се задоволи с такъв уклончив отговор.
	Но не позна.
	— В моята заседателна зала. С най-опитните ти агенти. В десет часа. И никакви извинения.
	Извърна се да излезе.
	Антъни бързо взе решение.
	— Не — каза той.
	Без да му обръща внимание, Хобърт продължи:
	— Това не беше молба. Просто бъди там.
	— Обърни се и ме гледай в устните — каза спокойно Антъни.
	Хобърт с неохота се извърна и впери поглед в лицето на Антъни.
	Оформяйки старателно думите с устни, Антъни каза:
	— Върви на майната си.
	Някой от агентите се изхили.
	Плешивото теме на Хобърт почервеня.
	— Ще си поговорим повече за това — каза той със стиснати зъби. — Много-много повече.
	После излезе навън и тресна вратата зад себе си.
	— Хайде на работа! — каза Антъни и сякаш нищо не се бе случило, продължи: — В момента с обекта са Саймънс и Бетс, но след няколко минути ще ги сменят. Веднага щом се обадят, искам наблюдението да бъде поето от Червения Рифенбърг и Ак Хоруиц. Продължаваме в същия дух на четири смени по шест часа и резервен екип за подслушване. Засега това е всичко.
	Агентите наставаха да си вървят, но Пит Максел остана на мястото си. Беше се обръснал и се бе облякъл в обичайния си костюм с вратовръзка. Сега лошите му зъби и червеният белег бяха по-забележими — като счупен прозорец на нова къща. Беше стеснителен и необщителен човек — вероятно заради външния си вид, но оставаше докрай предан на новите си приятели. На лицето му в момента бе изписано загрижено изражение.
	— Не рискуваш ли така с Хобърт?
	— Той е задник.
	— Той ти е шеф.
	— Не мога да го оставя да провали такава важна операция по наблюдение.
	— Но ти го излъга. Може веднага да разбере, че Люк не е никакъв дипломат от Париж.
	Антъни сви рамене.
	— Тогава ще му измисля друг вариант.
	Пит го изгледа със съмнение, но кимна и тръгна към вратата.
	— Но си прав — каза Антъни. — Слагам си шията на дръвника. И ако нещо се обърка, Хобърт ще ми отреже главата като нищо.
	— Точно това си мислех и аз.
	— Тогава да внимаваме нищо да не се обърка.
	Пит излезе. Антъни впери поглед в телефона, налагайки си спокойствие и търпение. Кабинетните интриги го вбесяваха, но такива като Хобърт имаше навсякъде.
	След около пет минути телефонът звънна и той вдигна слушалката.
	— Каръл.
	— Нещо пак си се сдърпал с Карл Хобърт.
	Беше свистящият глас на човек, прекарал по-голямата част от живота си с цигара в уста и чашка пред себе си.
	— Добро утро, Джордж — поздрави Антъни.
	Джордж Купърман беше заместник-началник „Операции“ и негов приятел от войната. Освен това беше и непосредствен началник на Хобърт.
	— Хобърт просто не бива да застава на пътя ми.
	— Я идвай веднага тука, нахакано копеле такова! — каза развеселен Джордж.
	— Идвам.
	Антъни затвори. После отиде до бюрото си, издърпа чекмеджето и извади плик с дебела пачка фотокопия. Навлече палтото си и се запъти към кабинета на Купърман, който се намираше в съоръжение Р — съседната сграда.
	Купърман беше висок и слаб мъж на петдесет години, с преждевременно сбръчкано лице. Беше качил краката си на бюрото. До лакътя му димеше грамадна чаша кафе, а в устата му — цигара. Четеше московския вестник „Правда“ — имаше магистърска степен по руска литература от Принстън.
	Вдигнал поглед към влизащия Антъни, той захвърли вестника върху бюрото.
	— Защо не се опиташ да бъдеш малко по-добър с тоя дебелогъз шибаняк? — изръмжа той, без да сваля цигарата от ъгълчето на устата си. — Знам, че е трудно, но би могъл да го правиш заради мен.
	Антъни седна.
	— Сам си е виновен. Трябва вече да му е станало ясно, че го обиждам само когато ме заговори пръв.
	— Какво е извинението ти този път?
	Хвърляйки небрежно плика на бюрото, Антъни кимна към него. Купърман извади фотокопията и ги разгледа.
	— Чертежи — промърмори той. — На ракета, доколкото разбирам… Е, и какво?
	— Строго секретни са. Взел съм ги от обекта, който в момента е под наблюдение. Той е шпионин, Джордж.
	— И реши да не казваш на Хобърт за това?
	— Искам да проследя тоя тип, за да напипам цялата му мрежа и след това да използвам операцията му за дезинформация. А Хобърт иска да предаде случая на ФБР, които ще го пипнат, ще го хвърлят в пандиза и цялата му мрежа ще потъне в небитието.
	— Мамка му, прав си. Въпреки всичко, трябваш ми на това съвещание. Ще го председателствам аз. Обаче можеш да оставиш екипа си да го наблюдава. Ако нещо стане, могат да те намерят в заседателната зала.
	— Благодаря, Джордж.
	— И слушай… Тая сутрин ти си му го набутал на Хобърт в стая, пълна с агенти, така ли е?
	— Ами…
	— Следващия път гледай да го направиш по-внимателно, окей? — Купърман отново взе „Правда“ в ръце. Антъни се надигна и започна да събира фотокопията, готвейки се да излезе. Купърман продължи: — И си отваряй очите на четири с това наблюдение. Ако на всичко отгоре прецакаш и него, не знам дали ще мога да направя нещо за теб.
	Антъни излезе, но не тръгна веднага към кабинета си. Редицата обречени сгради, в които се помещаваше тази част на ЦРУ, бяха разположени на ивица земя между Конститюшън Авеню и малка алея. Входовете за автомобили се намираха откъм улицата, но Антъни излезе от една задна вратичка. После закрачи покрай дебелите брястове, обрамчващи булеварда, вдъхвайки с наслада чистия, мразовит въздух. Тази сутрин имаше някои напрегнати моменти, но бе успял да се оправи, поднасяйки различен комплект лъжи на всеки участник в играта.
	Стигна до края на булеварда и застана по средата между Линкълн Мемориъл и Вашингтон Монюмънт. Вие сте виновни за всичко това, помисли си той, обръщайки се към двамата велики президенти. Вие накарахте хората да повярват, че могат да бъдат свободни. Аз се боря за вашите идеали. А вече не съм сигурен дали изобщо вярвам в някакви идеали… Обаче съм твърде опак човек, за да се откажа. А вие, момчета, не се ли чувствате такива?
	Президентите седяха, вперили неподвижен поглед пред себе си в студената нощ, и мълчаха.
	Той постоя още малко и после се върна в съоръжение Q.
	В кабинета си завари Пит, заедно с екипа, който бе държал Люк под наблюдение до този момент — Саймънс, в тъмносиньо палто, и Бетс, облякъл зелен шлифер. Освен тях, там беше и екипът, който трябваше да ги смени — Рифенбърг и Хоруиц.
	— Какво, по дяволите, става тук? — викна Антъни, обхванат от внезапен страх. — Кой е с Люк?
	Саймънс, стиснал в треперещите си ръце сиво бомбе, отвърна:
	— Никой.
	— Какво е станало? — ревна Антъни. — Какво е станало бе, тъпаци такива?
	Мина известно време, преди някой да се реши да проговори, после Пит се прокашля.
	— Ами… ние… — Той преглътна с усилие. — Ние… го изтървахме.


	Втора част

	9 часа сутринта


	„Юпитер С е построена за армията от «Крайслер Корпорейшън». Огромният ракетен двигател, тласкащ първата степен, е произведен от «Норт Америкън Ейвиейшън». Втората, третата и четвъртата степен са проектирани и изпробвани от Лабораторията по реактивна тяга в Пасадена.“


	Люк се ядосваше на себе си. Беше сбъркал. Беше намерил двама души, които сигурно знаеха кой е… и ги бе изтървал.
	Намираше се отново в бедния квартал близо до църквата на Ейч стрийт. Зимният ден бе ярък, придавайки на улиците още по-мрачен вид — сградите изглеждаха още по-стари, а хората — още по-окъсани. Мина покрай един вход, в който седяха двама скитници и си подаваха бутилка бира. Той потрепери и побърза да се махне.
	После изведнъж усети, че тук има нещо странно. На алкохолика му се пие по всяко време. Обаче от мисълта за бира толкова рано сутринта на Люк му се повдигаше. В такъв случай, заключи той с огромно облекчение, не съм алкохолик.
	Но ако не е пияница, тогава какъв е?
	Опита се да сумира всичко, което знаеше за себе си. Нямаше още четирийсет. Не пушеше. Не беше алкохолик, макар че приличаше на такъв. Някъде в миналото си се е занимавал със секретна дейност. И знаеше думите на „Какъв приятел имаме в лицето на Исус“. Беше адски малко.
	Вървеше и се оглеждаше за полицейски участък, но досега не бе попаднал на нито един. Реши да помоли да го упътят. Минута по-късно, минавайки покрай празен паркинг, ограден с огъната и смачкана на места къдрава ламарина, видя от една от пролуките да се измъква униформен полицай. Люк се приближи към него и попита учтиво:
	— Извинете, как мога да стигна до най-близкия полицейски участък?
	Ченгето бе едър мъж с пясъчноруси мустаци. Изгледа Люк с презрение и отвърна:
	— Качен в багажника на колата ми, ако не се разкараш от очите ми, и то по най-бързия начин.
	Люк се стресна от грубия език. Какъв му беше проблемът на тоя човек? Беше му писнало да се мотае по улиците без цел, искаше някой да го упъти, затова настоя:
	— Просто искам да разбера къде е участъкът.
	— Няма да ти повтарям, лайнар такъв.
	Люк се ядоса. За какъв се мисли тоя?
	— Зададох ви учтив въпрос, господине — тросна се той.
	За толкова едър човек ченгето се раздвижи много бързо. Сграби Люк за яката на окъсаното палто и го блъсна през пролуката. Люк залитна и падна върху бетона, удряйки болезнено ръката си.
	За негова изненада, оказа се, че ченгето не е само. Зад оградата до пролуката бе застанала млада жена. Косата й бе изрусена, лицето — силно гримирано, а върху раздърпаните си дрехи бе облякла палто, разкопчано отпред. Беше с високи токчета и по чорапите й имаше бримки. Тъкмо си вдигаше гащичките. Люк разбра, че това е проститутка, току-що обслужила ченгето.
	То влетя през отвора и ритна Люк в корема.
	Люк се сви на бетона и чу проститутката да казва:
	— За бога, Сид, какво е направил? Да не се е изплюл на тротоара?
	— Тоя шибаняк трябва да се научи на малко уважение — отвърна, разпенен, полицаят.
	С крайчеца на окото си Люк го видя да измъква палката и да замахва. Рязко се изтърколи встрани, но недостатъчно бързо и крайчето на палката го закачи по лявото рамо, моментално схващайки ръката му от болка. Ченгето отново замахна.
	В главата на Люк изщрака някакво реле.
	Вместо отново да се изтърколи по-далеч от ченгето, Люк се хвърли към него. Направил неволна крачка напред, увлечен от замаха, полицаят се препъна в него и се просна на бетона, изтървавайки палката. Люк скочи на крака, изчака оня да стане на крака и гмурвайки се под крошето му, го сграби за реверите на куртката. Отмятайки глава назад, той с все сила я тресна в лицето на полицая. Носът му изхрущя, счупен. Униформеният изрева от болка.
	Люк го пусна, завъртя се на пета и с другия крак ритна ченгето в коляното. Очуканата му обувка не беше толкова здрава, за да чупи кости, но коляното бе слабо на удар отстрани и човекът падна.
	Някъде дълбоко в себе си Люк се запита къде се е научил да се бие така.
	От носа и устата на полицая течеше кръв, но той се привдигна на лакът и извади пистолета си.
	Още преди оръжието да бе излязло от кобура, Люк вече се бе хвърлил върху него. Сграбчвайки въоръжената ръка малко над китката, той я тресна в бетона. Веднъж, два пъти. Пистолетът издрънча на земята. После изви ръката така, че накара полицая да се преобърне по корем. Извивайки ръката още по-нагоре, Люк отпусна и двете си колене, забивайки капачките им в кръста на ченгето. Накрая го хвана за показалеца, като го натисна докрай назад.
	Ченгето ревна от болка. Люк натисна още по-силно. Чу се изпращяването на ставата и полицаят припадна.
	— Доста време ще мине, преди да посегнеш отново на скитник — каза Люк. — Лайнар.
	Изправи се, взе пистолета, извади всички патрони и ги пръсна по паркинга.
	Проститутката не бе помръднала от мястото си и го гледаше втренчено.
	— Кой си ти бе, мамка му? — смаяно го попита тя. — Елиът Нес*?
	[* Полицай от Чикаго, съставил отряд от девет души за борба срещу Ал Капоне, известен под името „Недосегаемите“. Именно неговия образ пресъздава Кевин Костнър в едноименния филм. — Б.пр.]
	Люк също я изгледа втренчено. Беше слаба и под грима изглеждаше зле.
	— Не знам кой съм — отвърна той.
	— Е, не си скитник, тва поне е сигурно — продължи тя. — Никога не ми е минавало през ума, че някой пияндур може да подреди Сидни по тоя начин.
	— Така си мислех и аз.
	— Дай да се махаме оттука — каза тя. — Като дойде на себе си, ще побеснее.
	Люк кимна. Не го беше страх от Сидни, бесен или не, но скоро тук щеше да се напълни с ченгета, които не биваше да го заварват. Той се промъкна през пролуката, излезе на тротоара и закрачи бързо.
	Тракайки припряно с токчетата, жената го последва. Той забави крачка, давайки й възможност да го настигне, усещайки нещо като колегиалност към нея. И двамата бяха пострадали от блюстителя на реда.
	— Много ми беше приятно да видя Сидни да се опери на някого и да си го отнесе — каза тя. — Май съм ти задължена.
	— Изобщо не си ми задължена.
	— Е, ако следващия път ти се прииска да чукнеш нещо, заповядай за сметка на заведението.
	Люк се опита да скрие отвращението си.
	— Как се казваш?
	— Дий-Дий.
	Той вдигна вежди учудено.
	— Е, по-точно Дорис Добс — призна тя. — Но какво име може да бъде това за момиче за развлечение като мен!
	— Аз се казвам Люк. Не си знам обаче фамилията. Изгубих паметта си.
	— Брей! Сигурно се чувстваш… не знам… странно.
	— Дезориентиран.
	— Аха — кимна тя след кратък размисъл. — Точно тази дума исках да употребя и аз.
	Той я погледна. На лицето й потрепваше усмивка и Люк разбра, че не му вярват и от това му стана приятно.
	— Не само името и адреса си не знам — обясни той. — Дори не знам какъв човек съм.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Чудя се дали съм честен. — Може и да е тъпо, каза си той, да изливаш сърцето си пред някаква си уличница, но нямаше пред кого друг. — Дали съм верен съпруг, любящ баща и колега, на когото може да се разчита? Или съм някакъв гангстер? Яд ме е, че не мога да разбера.
	— Сладурче, ако това те безпокои, вече знам какъв човек си. Ако си гангстер, щеше да се питаш дали си богат, дали биеш курвите и дали хората ги е страх от теб.
	В това имаше нещо вярно. Люк кимна. Но още не беше доволен.
	— Хубаво е да искаш да си добър човек, но може би не мога да живея така, както вярвам, че трябва да се живее.
	— Добре дошъл сред хората, сладур — отвърна момичето. — Всички сме така. — Спря пред един вход. — Тежка нощ беше. Тука трябва да слизам от влака.
	— Довиждане.
	Тя се поколеба за миг.
	— Искаш ли един съвет?
	— Разбира се.
	— Ако желаеш хората да не се държат с теб като с лайно, вземи се пооправи малко. Избръсни се, среши се и си намери палто, дето да не изглежда така, сякаш си го свалил от гърба на някой кон.
	Люк си даде сметка, че момичето е право. Никой нямаше да му обърне внимание, камо ли да седне да му помага да разбере кой е, след като прилича на избягал от лудницата.
	— Май си права — кимна той. — Благодаря.
	Обърна се да си върви.
	— И си намери една шапка отнякъде.
	Люк се пипна по главата и се огледа. Беше единственият човек на улицата без шапка. Обаче как би могъл един скитник да се снабди с нов костюм или изобщо с някакви дрехи? С шепата стотинки в джоба си не можеше да купи кой знае колко неща.
	Отговорът изникна в главата му, изцяло оформен и готов. Или е бил лесен, или и преди това е изпадал в същото положение. Трябваше да отиде на гарата. Това място обикновено е претъпкано от народ, който носи в куфарите и чантите си пълен комплект дрехи за смяна, заедно със самобръсначки и други тоалетни принадлежности.
	Стигна до ъгъла на улицата и се огледа да разбере къде е. Намираше се на пресечката между улиците А и Седма. Когато рано тази сутрин излезе от гарата, Люк бе забелязал, че това е близо до ъгъла на улиците Еф и Втора.
	Тръгна натам.


	10 часа сутринта


	„Първата степен на ракетата е прикрепена към втората посредством взривни болтове, обхванати от пружини. Когато горивото в ускорителя изгори, болтовете се взривяват и пружините тласват станалата излишна първа степен назад.“


	Джорджтаунският психодиспансер се помещаваше в тухлена сграда, построена във викториански стил с модерно разширение с плосък покрив отзад. Били Джоузефсън паркира червения си форд тъндърбърд на паркинга и изтича в сградата.
	Мразеше да закъснява толкова. Струваше й се, че по този начин демонстрира неуважение към работата и колегите си. Това, което правеха те, беше от жизненоважно значение. Бавно и с неимоверни усилия колективът се опитваше да разбере механизма на действие на съзнанието у човека. Приличаше на съставяне на карта на далечна планета, чиято повърхност може да се види само през случайни и отчайващо кратки разкъсвания на облачната покривка.
	Беше закъсняла заради майка си. След като Лари тръгна за училище, Били бе отишла да купи хапчетата за сърце и когато се върна, завари Беки-Ма, просната на леглото облечена и с мъка поемаща си дъх. Лекарят дойде веднага, но не каза нищо ново. Беки-Ма имаше слабо сърце. Ако усетеше недостиг на въздух, трябваше да си легне. И да не забравя хапчетата. Всеки стрес можеше да й се отрази много зле.
	На Били й се искаше да извика: „Ами на мен? На мен стресовете не ми ли се отразяват зле?“. Вместо това обаче си позволяваше само да ходи около майка си на пръсти и да не вдига шум.
	Спря се на рецепцията и хвърли поглед на нощния дневник. Късно снощи, след като вече си бе тръгнала, бяха докарали нов пациент — Джоузеф Белоу, шизофреник. Името й се стори смътно познато отнякъде, но не можа да се сети откъде. За нейна изненада пациентът бе изписан през нощта. Това бе твърде странно.
	На път за кабинета си Били мина през залата за почивка. Телевизорът беше включен и на екрана се виждаше репортер на фона на прашен плаж, който тъкмо казваше:
	— Тук, на Кейп Канаверал, всички си задават въпроса: „Кога армията ще направи опит за изстрелване?“. Това трябва да стане през следващите няколко дни.
	Вътре бяха насядали обектите за изследване на Били, някои от тях гледаха телевизия, други четяха или играеха на някаква игра, а трети се взираха с безжизнени погледи в пространството. Тя махна на Том — млад мъж, който не разбираше значението на думите, и подвикна:
	— Как си, Томи?
	Той й се усмихна и й махна в ответ. Разбираше добре жестовете и често отвръщаше така, сякаш осъзнаваше за какво му говорят, и затова бяха минали месеци, преди Били да проумее, че той всъщност не разбира нито дума.
	В ъгъла Марлене, алкохоличка, флиртуваше с един млад санитар. Тя беше на петдесет години, но не можеше да си спомни нищо, откакто бе навършила деветнайсетгодишна възраст. Мислеше, че е още младо момиче и отказваше да повярва, че „старецът“, който я обичаше и се грижеше за нея, е неин мъж.
	През остъклената стена на стаята за събеседване Били видя Роналд, блестящ архитект, чиято глава бе пострадала при тежка автомобилна катастрофа. В момента попълваше бланки с тестове. Проблемът му се състоеше в това, че бе изгубил способността си да борави с числа. Болезнено бавно и мърдайки устни, с пот на челото, той пресмяташе на пръсти, за да събере три и четири.
	Много от пациентите боледуваха от различни форми на шизофрения — неспособност за адаптация към реалния свят. На някои от тях можеше да се помогне с помощта на медикаменти или електрошокова терапия, или и двете заедно, а работата на Били бе да очертае точните граници на заболяванията им. Чрез изучаване на незначителни умствени отклонения тя установяваше функциите на нормалното съзнание. Например Роналд, архитектът, можеше да погледне няколко предмета, сложени на поднос, и да каже дали са три или четири, но ако бяха дванайсет и трябваше да ги брои, това би му отнело много време и можеше да сбърка. Това даваше основание на Били да предположи, че способността да се прецени от пръв поглед колко предмета има върху един малък поднос е умение, различно от умението да се брои.
	Ето по такъв начин, бавно и търпеливо, тя съставяше карта на съзнанието, откривайки памет на едно място, език на друго, математика — на трето. А ако болестта бе свързана с незначително увреждане на мозъка, Били би могла да заключи, че нормалната способност се намира именно в тази част на мозъка, която е увредена. И по този начин нейната концепция за функциониране на съзнанието щеше да бъде нанесена върху картата на човешкия мозък.
	При настоящите темпове на развитие подобно изследване щеше да отнеме някъде към двеста години. Тя работеше сама. Но ако имаше екип от психолози, щеше да напредва много по-бързо. Може би до края на живота си щеше да бъде свидетелка на създаването на тази карта. Това бе нейната амбиция.
	Много вода бе изтекла от времето на самоубийствената депресия на баща й. При умствените заболявания бързо излекуване нямаше. Обаче съзнанието в по-голямата си част все още бе мистерия за учените. Ако Били би могла да ускори работата си, може би всичко щеше да стане по-разбираемо и по-ясно. И тогава вече щеше да е възможно да се помага на такива хора като баща й.
	Тя се заизкачва по стълбите към горния етаж, мислейки за тайнствения клиент. Джоузеф Белоу й звучеше като Джо Блоу — първото име, което хрумваше на човек, желаещ да назове някого, когото не познава. И от къде на къде ще го изписват посред нощ?
	Тя влезе в кабинета си, отиде до прозореца и погледна към строителната площадка навън. Към болницата добавяха ново крило, а заедно с него вървеше и нова длъжност — директор „Научни изследвания“. Били бе подала молба за нея. Но същото бе направил и един неин колега — доктор Ленърд Рос. Лен бе по-възрастен от Били, затова пък тя имаше повече опит и бе публикувала повече неща от него — няколко статии и един учебник, „Въведение към психология на паметта“. Беше сигурна, че може да бие Лен, но не знаеше кой още може да се намеси. А работата й бе адски нужна. Като директор тя щеше да разполага с цял екип от учени, работещи под нейно ръководство.
	Сред облечените в работни дрехи и с каски на главата работници забеляза малка групичка в тъмни палта и бомбета. Изглежда, тъкмо извършваха обиколка. Напрягайки зрение, Били видя, че и Лен е с тях.
	Тя се обърна към секретарката си:
	— Кои са тия, които Лен развежда из строежа?
	— От фондация „Сауърби“.
	Били смръщи вежди, фондацията финансираше строителството и от нея зависеше кой ще заеме новата длъжност. И ето че Лен се умилкваше сега около тях.
	— Знаехме ли, че ще идват днес?
	— Лен каза, че ти е изпратил бележка. Мина оттук тази сутрин да те вземе, но теб те нямаше.
	Изобщо не е имало никаква бележка — Били бе сигурна в това. Лен нарочно не си бе дал труд да я предупреди. А на това отгоре бе и закъсняла.
	— Мамка му! — изруга ожесточено тя и хукна да се присъедини към групата.
	Минаха няколко часа, преди отново да се сети за Джоузеф Белоу.


	11 часа сутринта


	„Тъй като корабът е трябвало да се сглоби в много кратки срокове, на по-горните му степени е монтиран ракетен двигател, произвеждан от няколко години, а не нов. Учените са избрали модификация на многократно изпробваната и доказала качествата си ракета «Сержант». Всички горни степени са снабдени с по няколко такива малки ракети, наричани «сержантчета».“


	Докато преодоляваше плетеницата от улички, водещи към Юниън Стейшън, Люк се усети, че през една-две минути се озърта да разбере дали не го следят.
	Беше пратил хората, които го следяха, за зелен хайвер преди повече от час, но в момента може би го търсеха усилено. Почувства се заплашен и объркан. Кои бяха те, по дяволите, и какво искаха? Инстинктът му подсказваше, че не му мислят доброто. Ако не е така, защо ще го следят тайно?
	Разтърси глава да се освободи от мислите си. Нямаше смисъл да се тормози и да гадае, без да знае нищо. Но трябваше да разбере.
	Първо обаче трябваше да придобие приличен вид. За целта възнамеряваше да открадне куфар от някой пътник. Беше убеден, че е вършил това и преди. Мъчейки се да си спомни кога и къде точно, в главата му изплува френската фраза „La valise d’un type qui descend du train“*.
	[* Куфарът на един тип, който слезе от влака (фр.). — Б.пр.]
	Нямаше да му бъде лесно. Мръсните му и окъсани дрехи щяха да изпъкват рязко на фона на добре облечените пътници из гарата. Трябваше да действа много бързо, за да успее да се измъкне. И освен това друг избор нямаше. Курвата Дий-Дий бе права. Никой няма да обърне внимание на скитник като него.
	Ако го арестуваха, в полицията никога нямаше да повярват, че е нещо друго, освен скапан боклук, и щяха да го хвърлят в затвора. Потрепери от страх. Плашеше се не толкова от самия затвор, колкото от перспективата да прекара седмици или месеци в пълно неведение кой е и невъзможността да го разбере.
	Поел по Масачузетс Авеню, той видя далеч в дъното й бялата гранитна арка на гарата. Задействал вече плана в главата си, Люк си каза, че след кражбата трябва да се измъкне много бързо. За тази цел му трябваше кола. И начинът, по който да я открадне, изплува моментално в съзнанието му.
	Улиците около гарата бяха пълни с паркирани коли. Повечето от тях вероятно бяха на хора, качили се на влака. На едно от свободните места пред него се вмъкна кола и той забави крачка. Беше двуцветен форд фиеста — синьо и бяло, нов, но небиещ на очи. Щеше да свърши чудесна работа. Стартерът сигурно се задействаше с ключ, а не с педал, но той щеше да измъкне жиците иззад таблото, да проследи бързо кои са за палене и да ги допре, заобикаляйки по този начин контакта.
	Запита се откъде знае това. Нямаше обаче време за чудене.
	От форда слезе мъж в тъмно палто, взе куфара си от багажника, заключи колата и се отправи към гарата.
	Колко време щеше да отсъства? Възможно бе да си има някаква работа на гарата, да я свърши бързо и да се върне само след няколко минути. В такъв случай щеше веднага да се обади на полицията, че колата му е открадната. И тогава Люк щеше да се изложи на риска да бъде спрян и арестуван. Лошо. Трябваше първо да разбере къде отива мъжът.
	Последва го и двамата влязоха в гарата на десетина метра един от друг.
	Огромната зала, която тази сутрин му се бе сторила като изоставен храм, сега вреше и кипеше. Въпреки това той се усещаше изложен на показ. Всички около него бяха облечени прилично. Повечето отклоняваха погледи от него, но имаше и такива, които го гледаха с презрение и отвращение. Дойде му наум, че може да се натъкне на служителя, който ги бе изхвърлил тази сутрин. Оня щеше да вдигне шум. Нямаше начин да не си го спомни.
	Собственикът на форда се нареди на опашката пред гишето за билети. Без да вдига поглед от земята, надявайки се да не го забележат, Люк се нареди зад него.
	Опашката бързо се придвижваше напред и скоро обектът му застана пред гишето.
	— Филаделфия, двупосочен, с връщане днес — каза той.
	На Люк повече не му трябваше. Филаделфия бе на часове път оттук. Мъжът щеше да отсъства от Вашингтон цял ден. И значи няма да има кой да се оплаче, че колата му е открадната. Люк можеше да я използва чак до вечерта.
	Излезе от опашката, забързано се отправи към входа и изпита облекчение, когато се намери навън. Дори и скитниците можеха да се движат по улиците. Но не и по гарите. Пое по Масачузетс Авеню и скоро стигна до форда. За да спести време, щеше да го отключи сега.
	Огледа се. Непрекъснато минаваха коли и пешеходци. Проблемът бе в това, че приличаше на престъпник. Но ако пък чакаше наоколо да няма никой, можеше да виси тук цял ден. Просто трябваше да пипа бързо.
	Слезе на платното, заобиколи колата и застана до шофьорската врата. Притискайки силно длани към стъклото, той натисна надолу. Никакъв резултат. Устата му пресъхна. Огледа се бързо — никой не му обръщаше внимание. Надигна се на пръсти, за да добави и тежестта на тялото си, и отново натисна. Този път стъклото бавно и неохотно се плъзна надолу.
	Люк протегна ръка през пролуката и отключи вратата. После я отвори, вдигна стъклото и отново я затвори. Сега вече бе готов да се измъкне по най-бързия начин.
	Поколеба се дали да не запали колата сега и да я остави да работи на място, но така можеше да привлече вниманието на някой полицейски патрул или дори на някой по-любопитен минувач. Затова бе по-добре да я остави отключена.
	Върна се и влезе в гарата. Най-много се страхуваше да не го види някой гаров служител. Не бе необходимо да е онзи, с когото се сдърпаха сутринта — всеки служител можеше да го изхвърли оттук със същата лекота, с която би се навел и би изхвърлил в кошчето паднала хартийка. Положи всички усилия, за да не бие на очи. Вървеше нито бавно, нито бързо, гледаше да е близо до стена, когато това бе възможно, не пресичаше пътя на никого и нито веднъж не вдигна поглед към хората.
	Най-лесно бе да открадне куфар непосредствено след пристигане на голям и пълен с пътници влак, когато пероните щяха да гъмжат от бързащи хора. Той вдигна поглед към информационното табло. След дванайсет минути щеше да пристигне експрес от Ню Йорк. Прекрасно!
	Докато гледаше таблото, за да провери на кой коловоз пристига експресът, косъмчетата на врата му изведнъж настръхнаха.
	Огледа се. Трябва да бе видял нещо с крайчеца на окото си, нещо, което бе задействало инстинкта му за предстояща опасност. Но какво? Сърцето му заби бързо. От какво толкова се уплаши?
	Мъчейки се да не се набива на очи, той се отдръпна от таблото и застана пред щанда за вестници, оглеждайки изложените всекидневници. Заглавията им се набиха в очите му.

	„Армейската ракета скоро ще бъде изстреляна“
	„Спипан убиец на 10 души“
	„Дълес уверява багдадската група“
	„Последен шанс на Кейп Канаверал“

	След няколко секунди хвърли поглед през рамо. По перона бързаха двайсетина души, слизащи или качващи се по влаковете. Друга, много по-голяма част, седяха на дървените пейки и търпеливо чакаха — явно роднини или шофьори, дошли да посрещнат експреса от Ню Йорк. Един собственик на ресторант бе застанал на вратата на заведението си с надеждата да хване някой изгладнял клиент. По-нататък се бе събрала групичка от петима носачи, лениво оглеждащи пътниците с цигара в уста…
	И двама агенти.
	Беше абсолютно сигурен, че са такива. И двамата бяха млади, спретнато облечени в палта и шапки, с прилежно лъснати обувки. Но ги издаваше не толкова външността, колкото държането им. И двамата бяха нащрек, претърсваха пероните с погледи, взираха се в лицата на хората, с които се разминаваха, и погледите им шареха навсякъде, с изключение на… информационното табло. Последното нещо, което ги интересуваше, бе разписанието на влаковете, тъй като не се канеха да пътуват за никъде.
	За миг изпита изкушение да се приближи и да ги заговори. Замисляйки се по-сериозно върху това, той си даде сметка, че изпитва остра нужда от най-обикновен контакт с хора, които го познават. Копнееше да чуе някой да подвикне: „Здрасти, Люк, как си? Радвам се да те видя!“.
	Но тези двамата сигурно щяха да кажат: „Ние сме агенти от ФБР и вие сте арестуван“. Това би било едва ли не облекчение, помисли си Люк. Инстинктът обаче го спря. Нека се запита първо, след като не желаят да му сторят нищо лошо, защо го следяха така, че искаха да останат незабелязани?
	Той се извърна с гръб и се отдалечи, стараейки се да върви така, че щандът за вестници да остане между тях и него. Стигнал до сянката на арката, погледна крадешком назад. Двамата тъкмо пресичаха един от пероните, насочвайки се от изток на запад.
	Кои, по дяволите, бяха тия?
	Излезе от гарата, направи една обиколка на площадката отпред и отново влезе в огромната зала. Тъкмо навреме, за да види гърбовете на двамата агенти, отправили се към западния изход.
	Люк хвърли поглед към часовника. Бяха минали десет минути. Нюйоркският експрес трябваше да пристигне след две минути. Той се отправи към съответния коловоз, мъчейки се да се слее с тълпата.
	Докато пътниците слизаха, Люк бе обхванат от студено спокойствие и заразглежда пристигащите с повишено внимание. Беше сряда, средата на седмицата, така че имаше много бизнесмени и военни в униформи, но също и малко туристи, само тук-там се мяркаха жени и деца. Оглеждайки внимателно тълпата, Люк търсеше някой с ръст и телосложение, близки до неговите.
	Пътниците започнаха да излизат от отворените врати и посрещачите се насочиха към тях и около вратите се оформи тълпа мъчещи се да си пробият път напред хора. Люк видя млад човек горе-долу с неговите размери, облечен в плътно вълнено палто и кепе, но в чантата му, метната небрежно на гърба, вероятно нямаше резервни дрехи. Пропусна също така и възрастния мъж, висок колкото него, но твърде слаб. Видя още един мъж точно като него, но в ръцете му имаше само дипломатическо куфарче.
	До този момент бяха минали сигурно най-малко стотина пътници, но отзад напираха още много. Залата постепенно се изпълваше с нетърпеливо опитващи се да излязат навън хора. Точно в този момент Люк засече човека, който му трябваше. Беше на възраст колкото него, със същия ръст и телосложение. Сивото му палто бе разкопчано и отдолу се виждаше спортно сако и фланелен панталон, което предполагаше, че в кожения куфар в ръката му бе прилежно сгънат и бизнес костюмът му. Лицето му бе тревожно и вървеше бързо, като че ли закъсняваше за среща.
	Люк се гмурна сред множеството и помагайки си с лакти, скоро се оказа точно зад гърба на избрания от него обект. Тълпата се бе сгъстила още повече и напредваше бавно, с чести спирания. После изведнъж се поразреди и мъжът бързо навлезе в празното пространство. И тъкмо в този момент Люк го препъна. Избрал точния момент, той протегна крак и силно чукна освободилото се от тежестта на тялото стъпало на мъжа в другото и едновременно с това го блъсна силно в гърба.
	Човекът извика и залитна напред. За да се подпре на земята обаче, му трябваха и двете ръце. И дипломатическото куфарче, и големият куфар хвръкнаха на земята. Мъжът се блъсна в гърба на жената пред него, която също нададе изненадан вик и се просна на земята. Човекът падна на четири крака и шапката му се търколи по мраморния под.
	Наоколо се събраха хора и се опитаха да помогнат.
	Люк спокойно вдигна куфара от земята и бързо се отдалечи, насочвайки се към най-близкия изход. Не се оглеждаше назад, но напрягаше слух да чуе дали някой не вика по него и не кара околните да го задържат. Ако чуеше нещо подобно, веднага щеше да хукне да бяга — нямаше намерение да се разделя с куфара така лесно и му се струваше, че би могъл с лекота да избяга от повечето хора там, макар и с багаж в ръце. Крачейки бързо, Люк чувстваше гърба си като мишена.
	Стигнал до изхода, той хвърли бърз поглед през рамо. Хората продължаваха да се тълпят около същото място. Не се виждаха нито мъжът, когото бе спънал, нито жената, неволно блъсната от него. Обаче някакъв висок мъж с властен вид внимателно претърсваше с поглед перона, сякаш търсеше нещо. И главата му изведнъж се извърна към Люк.
	В същия миг Люк излезе навън.
	Стъпил на тротоара, той забърза по Масачузетс Авеню. Минутка по-късно стигна до фиестата. Автоматично, без да мисли, се запъти към багажника, за да хвърли куфара вътре, но той бе заключен. Спомни си, че видя как собственикът на колата го заключва. Вдигна глава и се извърна към гарата. Високият мъж тичаше през кръговото движение отпред и изчаквайки и заобикаляйки потока, се носеше право към Люк. Той пък кой беше — цивилно ченге? Детектив? Някой любопитко?
	Люк бързо се приближи към вратата на шофьора, отвори я и хвърли куфара на задната седалка. Седна зад волана и затвори вратата. После бръкна под таблото и намери жичките, стигащи до контакта от двете му страни. Измъкна ги от клемите и ги допря една до друга. Нищо не се случи. Въпреки студа, по челото му плъзна струйка пот. Защо това чудо не ще да пали? Отговорът веднага се появи в главата му — вероятно бе сбъркал жичките. Той отново заопипва с ръка под таблото. Отдясно на контакта напипа още една жичка. Измъкна я бързо и я допря до тази отляво.
	Двигателят запали.
	Той натисна газта и колата изрева. После включи на скорост, освободи ръчната спирачка, даде мигач и тръгна. Колата бе насочена към гарата, затова Люк направи обратен завой. После отново натисна газта.
	По устните му пробяга усмивка. Освен ако не изкараше адски лош късмет, бе вече притежател на чисто нов кат дрехи. Изпита чувството, че поема контрол над живота си.
	Сега трябваше да намери къде да се изкъпе и избръсне.


	12 часа, обед


	„Втората степен се състои от единайсет «сержантчета», монтирани пръстеновидно около главното тяло. Третата степен е снабдена с три такива двигателчета, хванати заедно с три напречни дъги. На върха на третата степен е четвъртата, състояща се само от една ракета, а на носа й, най-отгоре, е самият спътник.“


	Предстартовото броене показваше X минус 630 минути и Кейп Канаверал вреше и кипеше.
	Ракетните специалисти бяха еднакви навсякъде — проектираха оръжия, щом правителството поискаше, но това, за което мечтаеха, бе Космосът. Екипът на „Иксплорър“ бе построил и изстрелял много ракети, но тази бе първата, която щеше да се отскубне от земното притегляне и да полети отвъд атмосферата. За по-голямата част от екипа това щеше да бъде сбъдване на цял живот жадувана мечта. Елспет се чувстваше точно по този начин.
	Тяхната група бе разположена в хангар D и хангар R, които бяха един до друг. Учените бяха стигнали до извода, че стандартният хангар за самолети върши чудесна работа и за ракети — разполагаше с обширно централно пространство, където можеха да преглеждат ракетата от всички страни, плюс двуетажен отсек от двете страни на хангара — прекрасно място за кабинети и дори за малки лаборатории.
	Елспет в момента бе в хангар R. В офиса на шефа й, Уили Фредериксън, тя разполагаше с отделен малък кабинет с бюро и пишеща машина. Шефът й бе ръководител на площадката за изстрелване и прекарваше почти цялото си време извън офиса. А нейната работа бе да пише и да разнася графика на площадката за изстрелване.
	Проблемът се състоеше в това, че графикът постоянно се променяше. До този момент никой в Америка не бе изстрелвал ракети в Космоса. През цялото време изникваха нови и нови проблеми, инженерите и механиците непрекъснато импровизираха начини да се подобри тази или онази система или пък да се свали този или онзи компонент.
	Така че задължението на Елспет бе редовно да обновява графика. Трябваше да поддържа връзка с всеки човек от екипа, да отбелязва промените в плана в стенографския си бележник, после да прехвърля съдържанието на пишещата машина, след това да го фотокопира и най-накрая да го сортира. Естеството на работата бе такова, че трябваше да ходи навсякъде и да знае едва ли не всичко. Ако някъде изникнеше проблем, тя първа научаваше за него, а веднага след това — и как е бил преодолян. Длъжността й бе секретарка и й плащаха като на такава, но никой не би могъл да върши тази работа без научна степен. Обаче Елспет не таеше недоволство от ниското заплащане. Беше доволна, че работата й е интересна. Някои от състудентките й от Радклиф все още пишеха писма под диктовката на мъже в сиви костюми.
	Обедното й издание на графика бе готово — тя събра пачката изписани листове и тръгна да ги разнася. Краката я боляха от непрекъснатото тичане нагоре-надолу, но това днес я устройваше — не й даваше време да се притеснява и тревожи за Люк. Ако решеше да прави онова, което й се искаше, сега щеше да вдига телефона през пет минути и да пита Антъни дали има нещо ново. Но това би било глупаво. Той щеше да й се обади, ако нещо се обърка, сам й бе обещал. А през това време не беше зле тя да си гледа работата.
	Най-напред се отби в отдела по печата, където пресаташетата неспирно въртяха телефоните, информирайки доверени репортери, че изстрелването ще стане довечера. Военните искаха журналистите да присъстват на събитието, за да отразят триумфа им. Обаче информацията щеше да бъде пусната чак след самото събитие. Заплануваните изстрелвания често бяха отлагани и дори изцяло отменяни, тъй като проблеми — дал господ. Специалистите се бяха научили от горчивия си опит, че едно най-обикновено отлагане заради отстраняването на някой дребен проблем може да бъде представено от пресата така, че да изглежда като пълен провал. Затова се бяха споразумели с по-големите новинарски агенции. Предоставяха предварителни сведения за предстоящото изстрелване само при условие, че нищо няма да бъде публикувано, докато не се чуе „огън в соплото“, което означаваше, че ракетният двигател е запален.
	В службата работеха само мъже и повечето от тях я проследиха с поглед, докато прекосяваше стаята, за да даде графика на шефа им. Знаеше, че е привлекателна с тази външност на белолика скандинавска принцеса и с високата си, представителна фигура, но вероятно имаше и още нещо — може би решителното очертание на устата или опасната искрица в зелените й очи — което караше мъжете, готови да подсвирнат подире й или да й кажат „сладур“, да си помислят още веднъж дали да го сторят.
	В лаборатория „Ракетни двигатели“ тя завари петима учени, съблечени по риза, седнали на дървената пейка и вперили загрижени погледи в някакво парче метал в средата на стаята, което сякаш току-що е било извадено от пожар. Шефът на групата, доктор Келер, вдигна глава и кимна:
	— Добро утро, Елспет.
	Английският му бе със силен акцент. Както и повечето учени, той бе германец, пленен в края на войната и доведен в Америка да работи по ракетната програма.
	Тя му подаде екземпляр от графика и той го взе, без да го погледне. Елспет кимна към парчето метал и попита:
	— Какво е това?
	— Кормилна плоскост.
	Елспет знаеше, че първата степен се управлява от кормилни плоскости, монтирани в опашната част.
	— Какво й е?
	— Изгорелите газове разяждат метала — обясни той. Немският му акцент се засили, докато загряваше на любимата си тема. — И това става винаги. В по-голяма или по-малка степен. Обаче при нормално гориво на алкохолна основа плоскостите издържат достатъчно, за да си свършат работата. Днес обаче използваме ново гориво — „Хайдайн“, което има по-дълъг период на изгаряне и по-висока скорост на излитане, но пък разяжда плоскостите до такава степен, че от тях нищо не става. — Разпери безпомощно ръце. — А нямаме време за тестове.
	— И доколкото разбирам, затова изстрелването може да се отложи.
	Чувстваше, че едва ли би могла да издържи още едно отлагане. Напрежението я убиваше.
	— Точно това се мъчим да решим. — Келер огледа колегите си. — И мисля, че отговорът ще бъде: „Дай да рискуваме“.
	Останалите мрачно закимаха.
	Елспет изпита облекчение.
	— Ще стискам палци — каза тя, извръщайки се да излезе.
	— Повече от това и ние не можем да направим — отвърна Келер и останалите се засмяха кисело.
	Тя отново излезе на изгарящото тропическо слънце. Хангарите бяха разположени в огромно, покрито с пясък поле, отвоювано от ниския храсталак, палмите и грубата като шкурка трева, режеща краката, ако човек прояви непредпазливост да тръгне през нея по къси панталони. Прекоси прашната алея и хлътна в хангар D, усещайки с облекчение хладната милувка на сенчестата му вътрешност.
	В телеметричната зала Елспет срещна Ханс Мюлер, известен под името Ханк. Той насочи пръст към нея и каза:
	— Сто трийсет и пет.
	Това беше игра, която двамата с удоволствие играеха. Сега трябваше да каже нещо необичайно за това число.
	— Еее, много е лесно — отвърна Елспет. — Вземаш първата цифра, прибавяш квадрата на втората, накрая добавяш и куба на третата и получаваш числото, което първоначално си казал.
	И тя му даде равенството: 1 + 3² + 5³ = 135.
	— Добре — съгласи се с неохота той. — Кое е тогава следващото число, отговарящо на същите условия?
	Тя се замисли дълбоко за момент, после каза:
	— Сто седемдесет и пет. 1 + 7² + 5³ = 175
	— Правилно. Печелиш голямата награда! — Той бръкна в джоба си и извади един десетак.
	Тя го взе и каза:
	— Давам ти шанс да си го върнеш. Сто трийсет и шест.
	— Аха — смръщи вежди съсредоточено той. — Чакай малко… А, да… Събираме кубовете на трите му цифри. Тоест 1 + 3³ + 6³ = 244. Сега повтаряме същото с получения сбор и получаваме числото, което първоначално сме казали, а именно 2³ + 4³ + 4³ = 136.
	Тя му върна десетака и заедно с него му подаде и екземпляра от графика.
	На излизане погледът й попадна върху текста на някаква телеграма, забодена с кабарче на стената: „Аз вече си имам едно малко спътниче, време е и ти да си имаш“. Мюлер я видя, че го чете и обясни:
	— От жената на Стюлингер е. — Стюлингер беше шеф на научния отдел. — Родила е момче.
	Елспет се усмихна и продължи нататък.
	Завари Уили Фредериксън в комуникационната, заедно с двама военни техници — пробваха телетипната връзка с Пентагона. Шефът й беше висок и слаб мъж, плешив, с коронка гъста и къдрава коса около голото теме, досущ като тонзурата на средновековен монах. Телетипът не работеше и Уили бе ядосан. Поемайки обновения график обаче, той я погледна с благодарност и каза патетично:
	— Елспет, ти си едно двайсет и два каратово парче самородно злато.
	Още не бе изрекъл думите и зад него се приближиха двама мъже — млад служител с карта в ръцете и Стименс, един от учените. Служителят вдигна картата и рече:
	— Проблем. — Подаде картата на Уили и продължи: — Джетстриймът се придвижва на юг със скорост 146 възела.
	Сърцето на Елспет замря. Знаеше прекрасно какво означава това. Джетстриймът представляваше вятър в горните слоеве на стратосферата — някъде между 9 и 12 хиляди метра. Обикновено не минаваше над Кейп Канаверал, но можеше и да се премести. И ако е достатъчно силен, можеше да отклони ракетата от курса.
	Уили загрижено попита:
	— И докъде е стигнал?
	— Почти над цяла Флорида е — отвърна служителят.
	Уили се обърна към Стименс:
	— Това е предвидено, нали?
	— Не съвсем — отговори Стименс. — Всичко, разбира се, е в сферата на предположенията, но смятаме, че ракетата може да издържи на ветрове до 120 възела, не повече.
	Шефът на Елспет отново се обърна към служителя:
	— А каква е прогнозата за довечера?
	— До 177 възела и никакви признаци джетстриймът да се върне на север.
	— Мамка му! — изруга мъжът и прокара длан по голото си теме. Елспет разбра какво си мисли. Изстрелването можеше да се отложи за утре. — Я пуснете един метеорологичен балон! — заповяда той. — В пет часа отново ще видим каква е прогнозата.
	Елспет си отбеляза да добави срещата с метеоролозите в пет часа към графика, после си тръгна, чувствайки се като убита. Инженерен проблем можеше да се разреши, но с времето нищо не можеше да се направи.
	Излязла отново навън, тя се качи на един джип и се отправи към Ракетна площадка 26. Пътят беше черен, прорязан направо през храстите и пясъците и джипът подскачаше по неравностите и коренищата. Стресна белоопашатото еленче, което се бе навело да пие вода от канавката — с два големи скока животното се мушна в гъстака. По носа имаше много дивеч, криещ се из храсталака и ниските горички. Хората разправяха, че имало и крокодили, и флоридски пантери, но Елспет не бе виждала нито едните, нито другите.
	Спря пред бункера и погледна към Ракетна площадка 26В, на около триста метра от нея. Крановата установка представляваше съоръжение, свалено от нефтена кула, пригодено за целта и боядисано с яркооранжева антикорозионна боя, за да устои на влажния и солен тропически въздух. От едната му страна се виждаше асансьорът за достъп до платформите. Колко е грозно, направено без никакво чувство за естетика, помисли си Елспет. Грубо-практична функционалност, без капка мисъл за това как ще изглежда отстрани.
	Дългият бял молив на „Юпитер С“ бе като че ли в плен на оранжевите прегръдки на железните стрели на крана, оплетен в тях като стършел в паяжина. Мъжете използваха местоимението за женски род, когато говореха за него, въпреки формата му на фалос, и Елспет също мислеше за „Иксплорър“ в женски род. Брезентът, хвърлен върху горните степени като венчално було и криещ ги от любопитни погледи, сега бе свален и ракетата стоеше, гордо изправена към небето, проблясвайки с безукорно нанесената върху нея бяла боя.
	Учените не разбираха много от политика, но дори и те знаеха, че очите на цял свят са приковани в тях. Преди четири месеца Съветският съюз бе смаял света, изстрелвайки в орбита първия космически спътник, наречен „Спутник“. В цял свят продължаваше нескончаемата Студена война между капитализма и комунизма. От Италия до Индия, през Латинска Америка и Индокитай — всички ясно разбраха посланието: комунистическата наука е по-добра. На това отгоре само месец след това руснаците изстреляха втори спътник, „Спутник 2“, с куче на борда. Американците бяха като попарени. Днес куче, утре човек.
	Президентът Айзенхауер им обеща, че до края на годината ще има и американски спътник. И на първия петък от декември, в дванайсет без четвърт на обед, Военноморският флот изстреля ракетата си „Вангард“ пред цялата световна преса. Тя се вдигна на няколко метра във въздуха, избухна в пламъци, килна се на една страна и се тръшна на бетона, разбивайки се на милиони парчета. „Избухник“, беше заглавието в един от вестниците на другия ден.
	„Юпитер С“ бе последната надежда на Америка. Трета ракета нямаха. Ако изстрелването днес се провалеше, Съединените щати щяха да отпаднат от надпреварата за Космоса. Идеологическият разгром щеше да бъде най-малката от последиците. В американската космическа програма щеше да настъпи пълно безредие и в обозримо бъдеще СССР щеше да контролира космическото пространство.
	И всичко това, помисли си Елспет, зависи от една-единствена ракета.
	На колите бе забранено да се доближават до площадката за изстрелване, с изключение на автомобилите от първостепенна важност, като например цистерните с гориво. Тя остави колата пред бункера и закрачи през празното пространство към площадката, вървейки покрай дебелите кабели и тръбопроводи, свързващи двете съоръжения. В задния край на нефтената кула, на нивото на земята, бе монтирана дълга метална кабина, боядисана в същото оранжево, в което бяха офисите и машините. Елспет влезе вътре.
	Шефът на крановата установка, Хари Лейн, седеше на сгъваем стол, нахлупил строителна каска, и мрачно разглеждаше някакъв чертеж.
	— Здрасти, Хари! — поздрави го тя лъчезарно.
	Той изхъмка. Не обичаше около площадката да се мотаят жени и никакво чувство на куртоазия не можеше да го накара да скрие това от нея.
	Тя хвърли екземпляр от графика на металната маса и си тръгна. После се върна в бункера — ниска бяла постройка с тесни прозорци със зелени стъкла. Бронираните врати бяха отворени и Елспет влезе. Отвътре постройката бе разделена на три — командна зала, заемаща цялата ширина на бункера, и две зали за изстрелване — А отляво и В отдясно, обърнати към площадката за изстрелване, обслужвана от бункера. Елспет влезе в зала В.
	Силното слънце, промъкващо се през зелените стъкла, хвърляше странни отсенки и човек оставаше с впечатление, че сякаш се намира в аквариум. Пред прозорците, зад командните табла, бяха насядали цял ред учени, до един облечени в ризи с къс ръкав, сякаш бяха в униформа. На главите си имаха слушалки с микрофони, позволяващи им да поддържат връзка с площадката за изстрелване. Вдигайки поглед над командните табла, учените можеха да видят в един момент какво става там, но можеха да погледнат и към цветните телевизионни монитори, които показваха същата картина. Покрай задната стена на залата бяха наредени уредите, отчитащи с писците си всяка промяна в температурата, налягането на горивото и дейността на електрическата система. В отсрещния ъгъл имаше скала на кантар, отчитаща теглото на ракетата на площадката за изстрелване. В залата цареше атмосфера на спокойна напрегнатост — хората тихо мърмореха нещо в микрофоните и протягаха ръце към командните табла, щракайки кнопка тук, натискайки бутон там, непрекъснато следейки с поглед показанията на уредите пред тях. Над главите им имаше екран, показващ в предстартово броене колко време остава до изстрелването. В момента, в който Елспет погледна към него, цифрите се смениха от 600 на 599.
	Тя остави графика и излезе от постройката. Връщайки се обратно с джипа в хангара, мислите й отново се насочиха към Люк и изведнъж й дойде наум, че има прекрасно извинение да звънне на Антъни. Щеше да му каже за джетстрийма и след това да попита за Люк.
	Това я ободри. С повишено настроение, тя паркира джипа отпред и изтича по стълбите до малкия си кабинет. Набра директния телефон на Антъни и той веднага отговори.
	— Има вероятност да отложат изстрелването за утре — каза му тя. — В стратосферата са се появили силни ветрове.
	— Не знаех, че и там има ветрове.
	— Има един и му викат джетстрийм. Отлагането още не е решено окончателно. В пет часа е насрочена среща с метеоролозите. Как е Люк?
	— Нали ще ми се обадиш да ми кажеш какво е решението от тази среща?
	— Разбира се. Как е Люк?
	— Ами… имаме малък проблем.
	Сърцето й замря.
	— Какъв проблем?
	— Изтървахме го.
	Елспет изстина.
	— Какво?
	— Успя да се изплъзне от хората ми.
	— Бог да ни помага! — прошепна тя. — Сега вече загазихме.


	1941

	Люк се прибра в Бостън на зазоряване. Паркира стария форд, промъкна се през задната врата на общежитието и по служебното стълбище се качи в стаята си. Антъни спеше дълбоко. Люк наплиска лицето си и се строполи в леглото си по бельо.
	И сякаш веднага след това усети Антъни да го разтърсва с думите:
	— Люк! Ставай!
	Той с мъка отвори очи. Знаеше, че се бе случило нещо лошо, но не можеше да си спомни какво точно.
	— Колко е часът? — промърмори той с усилие.
	— Часът е един и Елспет те чака долу.
	Името на Елспет сякаш сръчка паметта му и той си спомни в какво се състоеше бедата. Той вече не я обичаше.
	— О, боже! — изпъшка Люк.
	— Няма да е зле да станеш и да слезеш долу при нея.
	Беше се влюбил в Били Джоузефсън. Ето това бе бедата. Щеше да разбие живота на четирима души — собствения си, на Елспет, на Били и на Антъни.
	— Мамка му! — изруга и стана.
	Съблече се и застана под студения душ. Затворил очи под ледените иглички, той отново видя Били — блестящите й тъмни очи, засмените й червени устни, бялата шия.
	Навлече набързо панталони, пуловер, скочи в мокасините си и се смъкна по стълбите.
	Елспет го чакаше във фоайето — обширна зала с камина и удобни кресла и единственото място, където позволяваха на момичетата да влизат, освен определените за това „дамски следобеди“. Беше, както винаги, убиец — вълнена рокля с цвят на камбанки и голяма шапка. Ако я бе видял така вчера, сърцето му щеше да замре от удоволствие. Днес обаче само мисълта, че се е облякла така заради него, го накара да се почувства още по-отвратително.
	Елспет се засмя, като го видя.
	— Приличаш на малко момченце, което не може да се събуди!
	Той я целуна по бузата и се отпусна в креслото до нея.
	— Мъкнахме се сума ти време до Нюпорт — отвърна.
	— Май си забравил, че трябва да ме заведеш на обяд — напомни му Елспет с лъчезарна усмивка.
	Той се вгледа в нея. Беше много красива, но не я обичаше. Не знаеше дали я е обичал преди, но беше сигурен, че сега не я обича. Чувстваше се като последния мръсник. Изглеждаше толкова весела, а той се канеше да разбие живота й. Не знаеше как да й каже. Толкова го бе срам, че сърцето го заболя.
	Все пак трябваше да рече нещо.
	— Не може ли да прескочим обяда? Още дори не съм се избръснал.
	По гордото бледо лице премина сянка и той си даде сметка, че тя много добре усеща — нещо е станало. Отговорът й обаче прозвуча безгрижно:
	— Ама разбира се. Рицарите с блестящи брони също имат нужда от следобеден сън.
	Той си каза, че днес следобед трябва сериозно да поговори с нея и да бъде абсолютно честен.
	— Съжалявам, че си се облякла така за нищо — каза сконфузено.
	— Не е съвсем за нищо — отвърна тя. — Видях се с теб. И твоите съквартиранти май също харесаха как съм се облякла. — Изправи се. — Но нищо. Професор Дърам и госпожа Дърам развяват байрака.
	На радклифски жаргон това означаваше купон.
	Люк се изправи и й помогна да облече палтото си.
	— Ще се видим по-късно.
	Трябваше да й каже днес — всяко забавяне му се струваше, че увеличава силата на измамата.
	— Чудесно би било — отвърна тя весело. — Ела да ме вземеш към шест.
	Изпрати му въздушна целувка и излезе с походка на кинозвезда. Люк знаеше, че блъфира, но го правеше добре.
	Върна се в стаята си като убит. Антъни бе разгърнал неделния вестник.
	— Направих кафе — каза той, без да вдига поглед от вестника.
	— Благодаря.
	Люк си наля една чаша.
	— Голям длъжник съм ти — продължи Антъни, сваляйки вестника. — Спаси кожата на Били.
	— И ти би направил същото за мен. — Люк сръбна от кафето и се почувства по-добре. — Май ни се размина. Някой да ти е казвал нещо тази сутрин?
	— Нито дума.
	— Били е чудесна мацка — каза Люк.
	Знаеше, че е опасно да говори за нея, но не можа да се сдържи.
	— Нали е велика? — поде веднага Антъни и Люк с неудоволствие долови гордостта в гласа му. — Непрекъснато съм се питал: „Защо това момиче не излиза с мен?“. Но никога не съм мислел, че ще стане. Не знам защо. Може би защото е толкова спретната и хубава. И когато я чух да казва _да_, не можах да повярвам на ушите си. Помислих си дали да не я помоля да ми го напише.
	Преувеличението бе любим похват на Антъни, когато искаше да се покаже забавен, и Люк се насили да се усмихне, но вътрешно се ужаси. Да отмъкнеш нечия приятелка си беше постъпка, достойна за презрение при каквито и да било обстоятелства, но фактът, че Антъни явно бе затънал до шия по Били, влошаваше още повече ситуацията.
	Люк изстена и Антъни стреснато запита:
	— Какво има?
	Люк реши да му каже поне половината от истината.
	— Вече не обичам Елспет. Мисля, че трябва да приключим.
	Антъни го изгледа втрещено и след малко каза:
	— Лошо. Такава двойка…
	— Чувствам се като мръсник.
	— Хайде сега, не се разпъвай на кръст. Случват се такива неща. Не сте женени… Даже не сте сгодени.
	— Официално не.
	Антъни вдигна вежди.
	— Да не си й направил предложение?
	— Не.
	— Значи не сте сгодени. Официално или неофициално, няма значение.
	— Говорихме си колко деца ще имаме.
	— Това не означава, че сте сгодени.
	— Може и да си прав, но пак се чувствам като последния скапаняк.
	На вратата се почука и в стаята влезе човек, когото Люк не бе виждал никога през живота си.
	— Господин Лукас и господин Каръл, предполагам? — осведоми се той учтиво.
	Беше облечен в омачкан костюм, но се държеше високомерно-учтиво и Люк предположи, че е някой от пратениците на ръководството на колежа.
	Антъни скочи на крака.
	— Точно ние сме — каза той с пресилен ентусиазъм. — А вие сигурно сте доктор Клитор, прочутият гинеколог. Слава богу, че дойдохте!
	Люк обаче не се засмя. В ръката на мъжа имаше два бели плика и той изпита неприятното усещане, че знае какво има в тях.
	— Аз съм служител от деканата. Деканът ме помоли да ви връча тези писма лично.
	Служителят им връчи по един плик и си излезе, без да каже дума повече.
	— По дяволите! — каза Антъни на затворената врата и разкъса плика. — Мамка му!
	Люк отвори своя плик и прочете краткото писъмце в него.

	„Уважаеми господин Лукас,
	Моля, бъдете така добър да дойдете в кабинета ми днес следобед в три часа.
	Искрено ваш: Питър Райдър, Декан“

	Подобни писма винаги означаваха проблеми от дисциплинарно естество. Някой навярно бе казал на декана, че снощи тук е имало момиче и Антъни сигурно щеше да бъде изключен.
	Люк никога не бе виждал съквартиранта си изплашен — самоувереността му винаги изглеждаше непробиваема — но този път бе пребледнял от страх.
	— Не мога да се върна вкъщи — прошепна той треперливо.
	Никога не бе говорил кой знае колко за родителите си, но Люк бе останал със смътното впечатление за строг баща и болна от дълго време майка. Сега разбра, че истината май бе по-лоша, отколкото си я бе представял. За миг погледът на Антъни бе прозорец към жестоко лично страдание.
	На вратата отново се почука и влезе Джеф Пиджин — жизнерадостният и розовобуз обитател на стаята отсреща.
	— Да не би да видях пратеника на декана или само така ми се стори?
	Люк размаха писмото си.
	— Не ти се е сторило.
	— На никого не съм казвал, че съм ви виждал с това момиче.
	— Да, но кой е казал? — попита Антъни. — Единственият навлек в общежитието е Дженкинс. — Пол Дженкинс беше религиозен фанатик, чиято цел в живота бе да реформира моралните ценности на харвардските студенти. — Но той отиде да прекара уикенда с техните.
	— Не е — отвърна Пиджин. — Промени плановете си.
	— Тогава значи е той, проклети да са му зъркелите! — изсъска Антъни. — Ще го удуша това копеле със собствените си ръце.
	Ако Антъни го изключат, сети се внезапно Люк, Били ще остане свободна. И моментално изпита срам от такава егоистична мисъл, и то точно в момент, когато животът на приятеля му отиваше на кино. Чак след това му дойде наум, че Били също може да е загазила.
	— Чудя се дали и Били, и Елспет не са получили такива писма? — каза той.
	— От къде на къде пък и те? — учуди се Антъни.
	— Дженкинс вероятно знае имената на приятелките ни. Такива неща живо го интересуват — отвърна Люк.
	— Ако знае имената, бъдете сигурни, че им ги е казал — увери ги Пиджин.
	Люк продължи:
	— Елспет е в безопасност. Не е била тук и никой не може да докаже противното. Но Били могат да я изключат. В такъв случай ще изгуби стипендията си. Снощи ми го обясни. И няма да може да продължи следването си никъде.
	— В момента не мога да се притеснявам за Били — заяви Антъни. — Трябва да измисля аз какво да правя.
	Люк се смая. Антъни бе вкарал Били в тази бъркотия и според разбиранията на Люк, трябваше да се притеснява повече за нея, отколкото за себе си. Имайки претекст обаче да говори за Били, той не можа да се сдържи. Потискайки чувството си за вина, Люк каза:
	— Защо не взема да отскоча до общежитието на момичетата и да видя дали Били не се е върнала от Нюпорт.
	— Ще го направиш ли? — попита Антъни. — Благодаря.
	Пиджин си излезе. Антъни седна на леглото си, пушейки мрачно, докато Люк се избръсна и преоблече. Макар че бързаше, подбра дрехите си грижливо — мека синя риза, нови панталони и любимото си сиво сако от туид.
	Беше два часа, когато влезе в двора на общежитието на Радклиф. Сградите бяха построени около малък парк, където студентите се разхождаха по двойки. Точно тук бе целунал Елспет за първи път, спомни си той нещастно, през една неделна нощ, в края на първата им среща. Презираше мъже, които сменяха приятелките си като носни кърпички, но ето че вършеше същото нещо и не можеше да се откаже.
	Униформената служителка го въведе във фоайето и той помоли да се обадят на Били. Служителката седна зад бюрото, свали от стената трубка, прилична на онези, използвани в корабите, и каза:
	— Посетител за госпожица Джоузефсън.
	Били слезе долу, облечена в гълъбовосив кашмирен пуловер и плисирана пола. Изглеждаше прекрасна, но притеснена — на Люк му се прииска да я вземе в прегръдките си и да й каже, че всичко ще се оправи. Тя също била извикана в кабинета на Питър Райдър, каза му, добавяйки, че служителят връчил подобно писмо и на Елспет.
	Заведе го в стаята за пушене, където на момичетата бе позволено да посрещат приятелите си.
	— И какво ще правя сега? — каза тя.
	Лицето й бе маска на тотално объркване. Приличаше му на скърбяща вдовица. Но му се стори още по-пленителна от вчера. Копнееше да й каже, че ще уреди всичко и че няма за какво да се притеснява. Обаче не можеше да измисли никакъв начин.
	— Антъни би могъл да рече, че е било някое друго момиче, но ще го накарат да каже името му.
	— Не знам какво ще кажа на мама.
	— Чудя се дали Антъни не би платил на някое момиче… на някоя… сещаш се, нали… уличница, за да съобщи, че е била тя.
	Били поклати глава:
	— Няма да повярват.
	— А и Дженкинс ще им каже, че момичето не е същото. Става дума за оня гад, дето те е натопил.
	— С кариерата ми е свършено. — С горчива усмивка тя помълча малко, после продължи: — Ще трябва да се върна в Далас и да стана секретарка на някой петролен магнат с каубойски ботуши.
	Преди двайсет и четири часа Люк бе един щастлив човек. Трудно бе за вярване.
	В стаята връхлетяха две момичета с палта и шапки. Лицата им пламтяха.
	— Чухте ли новините? — попита ги едното.
	Люк не го интересуваха новините и затова поклати глава.
	— Какво е станало? — попита Били без особен интерес.
	— Война!
	Люк смръщи вежди.
	— Какво?
	— Вярно е — подзе и второто момиче. — Японците са бомбардирали Хаваите.
	Люк все още не можеше да схване.
	— Хаваите? Че защо? Какво толкова има там?
	Били се намеси:
	— Вярно ли е?
	— Хората по улиците говорят само за това. Даже спират колите.
	— Страх ме е — каза Били и вдигна поглед към Люк.
	Той я хвана за ръката и му се прииска да й каже, че каквото и да става, той ще я пази.
	В стаята влетяха още две момичета, бърборейки развълнувано. Някой донесе радио и го включи. Докато го чакаха да загрее, в стаята се възцари напрегната тишина. После прозвуча гласът на диктора:
	— В Пърл Харбър е взривен бойният кораб „Аризона“, а „Оклахома“ е потопен. Според първоначалните данни над сто американски самолета са били повредени още на земята във Военновъздушната база на остров Форд. Загубите от наша страна са най-малко две хиляди души убити и над три хиляди ранени.
	Люк почувства как гневът го задавя.
	— Две хиляди убити! — изръмжа той.
	В стаята непрекъснато влизаха възбудено бърборещи момичета и всички грубо им шъткаха да мълчат. Дикторът продължаваше:
	— За нападението на Япония, започнало в седем и петдесет и пет местно време, малко преди един часа източно крайбрежно време, не е имало никакво предупреждение.
	— Това означава война, нали? — попита Били.
	— И още как! — сърдито отвърна Люк. Знаеше, че е глупаво и неадекватно да се мрази цяла нация, но въпреки това точно така се чувстваше: — Ако зависеше от мен, щях да изравня Япония със земята.
	Тя го стисна за ръката.
	— Не искам да ходиш на война. — В очите й бликнаха сълзи. — Не искам да те убият.
	Сърцето му бе готово да се пръсне.
	— Не мога да ти опиша колко се радвам, че го чувам. — Той се усмихна печално. — Целият свят се разпада, а аз се радвам. — После, погледнал часовника си, добави: — Трябва да идем в кабинета, въпреки че сме във война. — Осенен от някаква мисъл, той изведнъж млъкна. — Може би все пак има начин ти и Антъни да останете в Харвард.
	— Как?
	— Трябва да помисля.
	Елспет се бе изнервила, но непрекъснато си повтаряше, че няма от какво да се страхува. Вярно, че снощи бе нарушила вечерния час, но никой не я бе хванал. Беше почти абсолютно сигурна, че това няма нищо общо с нея и Люк. Антъни и Били да му мислят. Елспет познаваше Били едва-едва, но се притесняваше за Антъни и имаше неприятното чувство, че наистина ще го изхвърлят.
	Четиримата се срещнаха пред кабинета на декана и Люк започна:
	— Имам план…
	Но още преди да обясни за какво става въпрос, вратата на кабинета се отвори и деканът ги покани да влязат. Люк има време само да добави:
	— Оставете на мен.
	Деканът, Питър Райдър, беше педантичен и старомоден мъж в безупречен черен костюм с жилетка под сакото. Папийонката му бе точно в центъра под адамовата ябълка, обувките му светеха с огледален блясък, а косата му блестеше като боядисано с черна боя яйце. В кабинета бе седнала и сивокоса стара мома на име Айрис Рейфърд, която отговаряше за моралното благоприличие на радклифските момичета.
	Седнаха в кръг около бюрото, като на колоквиум. Деканът запали цигара.
	— А сега, момчета, по-добре е да кажете истината като джентълмени — каза той, издухвайки дима. — Какво е станало снощи в стаята ви?
	Антъни не обърна внимание на въпроса на Райдър и попита с агресивен тон, сякаш той водеше разпита:
	— Къде е Дженкинс? Той е певецът, нали?
	— Не съм поканил никого друг.
	— Но човек има право да се изправи лице в лице с обвинителя си.
	— Това не е съд, господин Каръл — сопна се деканът. — Двамата с госпожица Рейфърд бяхме помолени да установим фактите. Ако се окаже необходимо, ще последват и наказателни мерки.
	— Не съм сигурен, че това е приемливо — отвърна Антъни надменно. — Според мен Дженкинс също трябва да е тук.
	Обаче Люк се намеси.
	— Стига вече — прекъсна той Антъни с нетърпелив жест, след което се обърна към декана: — Аз вкарах жената снощи в общежитието, сър.
	Елспет ахна. Какви ги говори той?
	Деканът смръщи вежди.
	— Според моята информация това е сторил господин Каръл.
	— Опасявам се, че информацията ви е неточна.
	Елспет избухна:
	— Това не е вярно!
	Люк я погледна така, че тя изстина.
	— Госпожица Туоми снощи се е прибрала в общежитието още преди полунощ, както, сигурен съм, може да се установи от дневника на дежурната.
	Елспет впери смаян поглед в него. Разбира се, че в дневника щеше да установи точно това, защото една нейна приятелка бе фалшифицирала подписа й. Стана й ясно, че ще е по-добре да си затваря устата, преди да е загазила още повече. Обаче какво целеше Люк?
	Антъни си задаваше същия въпрос. Отправил озадачен поглед към Люк, той промълви:
	— Люк, не знам какво искаш да направиш, но…
	— Нека ви кажа какво стана — прекъсна го отново Люк. Съмнението не слизаше от погледа на Антъни. — Моля ви.
	Антъни сви рамене.
	Ироничният глас на декана прекъсна играта на погледи между двамата:
	— Моля ви, продължете, господин Лукас. Нямам търпение.
	— Запознах се с момичето в „Росният шубрак“ — започна Люк.
	Госпожица Рейфърд проговори за първи път.
	— В росния шубрак? — стъписано попита тя. — Какво е това? Някакъв каламбур?
	— Да.
	— Карайте нататък.
	— Тя е сервитьорка там. Казва се Анджела Карлоти.
	Деканът явно не вярваше на нито една дума.
	— Казаха ми, че жената, видяна в общежитието ви, е била присъстващата тук госпожица Била Джоузефсън.
	— Не, сър — възрази Люк със същата твърда увереност. — Госпожица Джоузефсън е наша приятелка, но тя отсъстваше от града. Беше отишла на гости у един свой роднина в Нюпорт, Род Айлънд.
	Госпожица Рейфърд се обърна към Били:
	— Роднината може ли да го потвърди?
	Били хвърли объркан поглед към Люк и каза:
	— Да, госпожице Рейфърд.
	Елспет не отместваше поглед от Люк. Наистина ли бе готов да жертва кариерата си заради Антъни? Но това бе лудост! Люк бе верен приятел, вярно, но приятелските му чувства не отиваха ли твърде далеч?
	— Можете ли да доведете тази… сервитьорка? — попита го Райдър.
	Думата „сервитьорка“ излезе от устата му с презрение, сякаш каза „проститутка“.
	— Да, сър, мога.
	Елспет се смая отново. Да не би да беше подкупил някое непознато момиче? Ако го бе сторил, номерът нямаше да мине. Дженкинс щеше да се закълне, че момичето не е това.
	Обаче Люк продължи:
	— Но нямам намерение да я замесвам във всичко това.
	— Е — каза Райдър, — в такъв случай трудно мога да повярвам на разказаното от вас.
	Елспет се обърка. Люк бе разказал една невероятна история, а сега нямаше с какво да я подкрепи. Какъв бе смисълът тогава?
	Люк продължи:
	— Мисля, че показанията на госпожица Карлоти няма да са необходими.
	— Позволете ми да не се съглася с вас, господин Лукас.
	И точно в този момент Люк хвърли бомбата:
	— Довечера напускам колежа, сър.
	— Люк! — скочи Антъни.
	Деканът вдигна ръка.
	— Това няма да ви помогне. Пак ще има разследване и ще последва наказание.
	— Страната ни е във война.
	— Известно ми е, млади човече.
	— Утре сутринта ще се запиша доброволец, сър.
	— Не! — писна Елспет.
	Деканът за първи път не знаеше какво да каже. Просто седеше и гледаше Люк с отворена уста.
	Елспет разбра, че действията на Люк са добре пресметнати. Колежът едва ли щеше да предприеме каквото и да било разследване срещу някой, рискувал живота си за страната. А щом нямаше да има разследване, Били бе в безопасност.
	Очите й се замъглиха от мъка. Люк жертваше всичко… И то за какво? Да спаси Били.
	Госпожица Рейфърд можеше да поиска да говори с братовчеда на Били, но онзи сигурно щеше да излъже. А от Радклиф едва ли щяха да призоват сервитьорката Анджела Карлоти.
	Обаче всичко това вече нямаше никакво значение за Елспет. За нея бе важен само фактът, че бе изгубила Люк.
	Райдър мърмореше нещо, в смисъл че щял да напише доклад и щял да остави други да решават вместо него. Госпожица Рейфърд демонстративно записваше адреса на братовчеда на Били. Всичко това обаче бе камуфлаж. Бяха ги преметнали и те го знаеха.
	Накрая ги освободиха да си вървят.
	Още щом вратата се затвори зад тях, Били избухна в сълзи:
	— Не отивай на война, Люк!
	Антъни я прекъсна:
	— Ти ми спаси живота. — Той се спря и прегърна Люк. — Никога няма да го забравя! Никога! — После го пусна и се обърна към Били: — Не бой се! Люк е твърде умно момче, за да се остави да го убият.
	Люк се извърна към Елспет. Срещнал погледа й, той се стресна и тя разбра, че яростта й си личи много ясно. Но това не я интересуваше. Тя впери немигащ поглед в него, постоя така за миг, после вдигна ръка и го плесна звънко и много силно по бузата. Люк неволно ахна от болка и изненада.
	— Гадно копеле такова! — процеди през зъби тя.
	После се извърна и се отдалечи.


	1 часа следобед


	„Всяко «сержантче» е дълго метър и двайсет, петнайсет сантиметра в диаметър и тежи точно трийсет и два килограма. Двигателят му изгаря горивото за шест секунди и половина.“

	Люк търсеше спокойна улица в някой жилищен квартал. За него Вашингтон бе напълно непознат град, като че ли никога не бе стъпвал тук. Тръгвайки от Юниън Стейшън, той избра посоката случайно и подкара на запад. По този начин навлезе в центъра и пред очите му непрекъснато изникваха впечатляващи правителствени сгради. Знаеше обаче, че ако кара по права линия, неминуемо ще стигне до място, където живеят обикновени хора в нормални къщи.
	Прекоси някаква река и се оказа в очарователен квартал с тесни улички и много зеленина. Мина покрай някаква сграда, на която пишеше „Джорджтаунски психиатричен диспансер“, и си каза, че кварталът сигурно се казва Джорджтаун.
	Без да подбира, Люк сви в една приятна уличка със скромни къщи и засадени по двата тротоара дървета. Стори му се, че тук може да намери нещо подходящо. Тукашните собственици едва ли разполагаха с домашни помощници на пълен работен ден, така че имаше шанс да намери някоя къща без хора.
	Уличката правеше завой и веднага след това свършваше във входа на някакво гробище. Люк спря колата, след като преди това я обърна в посоката, откъдето бе дошъл, за да бъде готова за бързо измъкване.
	Трябваха му един-два прости инструмента — длето или отвертка и един чук. В багажника сигурно имаше инструменти, но той бе заключен. Обаче можеше да го отключи, ако открие някое парче тел. В противен случай трябваше да отиде да намери железарски магазин и да си купи или пък да открадне отнякъде каквото му бе нужно.
	Той се извърна към задната седалка и отвори откраднатия куфар. Разравяйки сгънатите вътре дрехи, намери папка с документи. Откачи от тях един кламер и излезе.
	След около трийсет секунди багажникът бе отворен. Както се бе надявал, в ъгъла, до крика, имаше подредени инструменти. Той избра най-голямата отвертка. Чук нямаше, но пък имаше тежък универсален ключ, който щеше да му свърши работа. Люк ги сложи в джоба на парцаливото си палто и затръшна капака на багажника.
	После взе откраднатия куфар от колата, затвори вратата и сви зад ъгъла. Знаеше, че рязко се отличава от околната среда — някакъв си скитник, разкарващ се из почтен квартал със скъп куфар в ръка. Ако някой местен любопитко извикаше ченгетата и те нямаха работа, щеше да загази здраво за броени минути. От друга страна пък, ако всичко минеше гладко, само след половин час щеше да бъде вече изкъпан, избръснат и облечен като всеки приличен гражданин.
	След няколко секунди стигна до първата къща. Прекоси малкото дворче отпред и почука на вратата.


	Розмари Симс видя някаква хубава синьо-бяла кола да минава бавно по улицата под прозореца й и се запита кой ли е. Браунингови сигурно са си купили нова кола, реши тя. Те имат пари. А може и да е господин Сайръс, който беше ерген и можеше да не се ограничава толкова. А ако не, каза си, сигурно е някой непознат.
	Зрението й все още бе добро и тя виждаше по-голямата част от улицата от прозореца си на втория етаж, седнала в любимия си люлеещ се стол. Особено пък през зимата, когато дърветата бяха голи. Така че много добре видя странния висок мъж, излязъл иззад ъгъла. А думата „странен“ бе много подходяща. На главата си нямаше шапка, палтото му бе на парцали, а обувките му бяха вързани с канап, за да не падат, докато върви. Обаче носеше в ръка нов-новеничък куфар.
	Той се приближи към вратата на госпожа Бритски и почука. Госпожа Бритски бе вдовица и живееше сама, но не беше глупачка и щеше да се оправи с непознатия без много приказки — госпожа Симс знаеше това много добре. И точно така стана. Госпожа Бритски се показа на прозореца и с недвусмислен жест му даде да разбере, че колкото по-бързо се махне, толкова по-добре.
	Непознатият отиде при съседите и почука на вратата на госпожа Лоу. Тя веднага отвори. Беше висока и тъмнокоса жена, която според госпожа Симс се държеше малко надменно. Каза няколко думи на мъжа и затръшна вратата под носа му.
	Без да се смущава, непознатият отиде в съседната къща и на госпожа Симс й стана ясно, че възнамерява като че ли да обходи по същия начин цялата улица. На прага се показа младата Джийни Евънс с малката Рита в ръце. Двамата размениха няколко думи, после тя бръкна в джоба на престилката си и му даде нещо, най-вероятно някоя и друга монета. Значи непознатият беше просяк.
	Старият господин Кларк излезе по халат и чехли. От него непознатият мъж не получи нищо.
	Собственикът на следващата къща, господин Бонети, беше на работа, а жена му Анжелина, бременна в седмия месец, беше излязла само преди пет минути с мрежа в ръка, вероятно до магазина. Никой не отвори на странника там.


	През това време Люк успя да проучи вратите, които бяха от един и същи тип. Всички бяха снабдени с брави „Йейл“, с подаващо се езиче от вратата, влизащо в металния насрещник в касата. Отвън бравата се отваряше с ключ, а отвътре — със завъртане на топката.
	На всяка врата на нивото на главата имаше прозорче с матово стъкло. Най-лесният начин беше да се счупи стъклото и да се отвори вратата отвътре. Обаче счупеното стъкло щеше да се вижда от улицата. Затова Люк реши да използва отвертката.
	Първо огледа улицата в двете посоки. Нямаше късмет с предишните пет къщи и вече сигурно бе привлякъл вниманието на някого, но засега не виждаше нищо обезпокоително. Тъй или иначе, нямаше избор. Трябваше да поеме риска.


	Госпожа Симс се извърна от прозореца и вдигна слушалката на телефона до нея. После бавно и внимателно започна да набира номера на местния полицейски участък, който знаеше наизуст.


	Люк трябваше да пипа бързо.
	Мушна отвертката между вратата и касата, точно там, където беше бравата. После удари дръжката на отвертката с главата на раздвижения ключ, опитвайки се да улучи езичето и да го върне в бравата.
	С първия удар не успя да набие отвертката навътре, за да достигне езичето. Той я размърда малко, опитвайки се да я вкара повече. Отново удари — този път още по-силно, но отново не успя да я вкара. Въпреки студа, по челото му изби пот.
	Внуши си спокойствие. Беше правил това и преди. Но кога? Нямаше представа. Но беше без значение. Методът даваше резултати — бе сигурен в това.
	Отново размърда отвертката. Този път почувства, че върхът й закача нещо метално. Удари с всички сили. Отвертката хлътна навътре два сантиметра. Той натисна дръжката й, връщайки езичето, и за негово огромно облекчение вратата се отвори навътре.
	Повредите по касата бяха твърде малки, за да бъдат забелязани от улицата.
	Люк бързо влезе вътре и затвори вратата зад себе си.


	Розмари Симс набра най-сетне номера и отново погледна през прозореца, но за нейна изненада — непознатият не се виждаше никакъв.
	Много бързо, мина й през ума.
	От полицията отговориха. Объркана, тя затвори, без да каже дума.
	Защо беше спрял да чука по вратите? Къде бе изчезнал? Кой беше?
	Тя се усмихна. Ето нещо, което щеше да занимава мислите й цял ден.


	Домът принадлежеше на младо семейство. Беше обзаведен със смесица от сватбени подаръци и купени на старо мебели. В хола имаше нов диван и телевизор с огромен екран, но в кухнята използваха стари стелажи. Върху радиатора в коридора бе оставено отворено писмо, адресирано до господин Бонети.
	Нямаше никакви следи от деца. Вероятно госпожа и господин Бонети работеха и двамата и щяха да се приберат късно следобед. Но не биваше да разчита на това.
	Бързо се качи на горния етаж. Там имаше три стаи, само една от които бе обзаведена. Той хвърли куфара на прилежно оправеното легло и измъкна от него тъмносин костюм, бяла риза и малко консервативна за неговия вкус вратовръзка. Имаше също така тъмни чорапи, чисто бельо и чифт лъснати обувки, които, изглежда, бяха само с половин номер по-големи от неговите.
	Люк бързо се съблече и запрати парцалите си в ъгъла. Изпита странна напрегнатост — гол в чужд дом. Помисли дали да не прескочи душа, но миришеше ужасно дори и за собствения си нос.
	Прекоси миниатюрната площадка и влезе в банята. Изпита огромно задоволство да се пъхне под горещата вода и да се насапуниса целият. Когато излезе, спря на площадката и се ослуша. В къщата бе тихо.
	Избърса се с една от хавлиите на господин Бонети — пак някой сватбен подарък, мина му през ума — и нахлузи гащета и чорапи от откраднатия куфар. Вече наполовина облечен, можеше да се измъкне моментално, ако нещо се объркаше.
	Господин Бонети използваше електрическа самобръсначка, обаче Люк предпочиташе бръснача. В куфара намери обикновена самобръсначка с ножче и четка за бръснене. Насапуниса лицето си и бързо се избръсна.
	Господин Бонети не използваше одеколон, но вероятно в куфара имаше. След като цяла сутрин бе вонял на прасе, прииска му се да мирише на нещо хубаво и приятно. Откри чантичката с тоалетните принадлежности и дръпна ципа. Вътре обаче нямаше одеколон. Затова пък намери сто долара, сгънати прилежно по двайсетачки — пари за извънредни ситуации. Той бързо ги пъхна в джоба си, заклевайки се да върне парите на човека някой ден.
	В края на краищата този човек не беше колаборационист*.
	[* Така са наричали в окупираните от Хитлер страни хората, поддържащи марионетните му правителства. — Б.пр.]
	Това пък, по дяволите, какво означаваше?
	Поредната мистерия.
	Облече ризата, върза си връзката и си сложи сакото. Бяха му точно по мярка — много съобразително от негова страна да избере човек със същото телосложение и ръст. Освен това дрехите бяха и от добро качество. На етикета на куфара бе написан адрес в Сентръл Парк Саут, Ню Йорк. Люк си каза, че собственикът му сигурно е някоя голяма клечка, дошъл във Вашингтон на важна бизнес среща.
	На вътрешната страна на вратата в банята имаше голямо огледало. Не беше се оглеждал от сутринта в Юниън Стейшън, когато от огледалото в тоалетната го бе погледнал някакъв дрипав скитник.
	Пристъпи към огледалото, готов за всякакви изненади.
	От гладката повърхност го гледаше висок, здрав мъж на около трийсет и пет години с тъмни коси и сини очи — съвсем нормален човек, макар и като че ли малко объркан. Заля го вълна на облекчение.
	Ето, гледаш този човек, каза си той. С какво, според теб, си изкарва хляба?
	Ръцете му бяха гладки и тъй като вече не бяха мръсни, не приличаха на ръце на човек, който изкарва прехраната си с тях. Лицето му също бе гладко — лице на човек, който не работи навън, а прекарва по-голямата част от времето си в приятна обстановка. Косата му бе добре подстригана. Човекът, гледащ го от огледалото, се чувстваше комфортно в дрехите на високопоставен служител в голяма компания.
	Но определено не беше ченге.
	В куфара нямаше нито шапка, нито връхна дреха. Люк знаеше, че ще изглежда странно и без двете неща — вън бе студен януарски ден. Запита се не би ли могъл да си намери, ако потърси из къщата. Струваше си да рискува още някоя и друга минута тук.
	Отвори гардероба. Вътре нямаше кой знае какво. Госпожа Бонети имаше три рокли. Съпругът й разполагаше със спортно сако за уикендите и черен костюм, с който вероятно ходеше само на църква. Нямаше и връхна дреха — господин Бонети сигурно си я бе облякъл, а две не можеше да си позволи. Обаче имаше един лек шлифер. Той го свали от закачалката и го облече — беше му съвсем леко малък, но поносим. По-добре от нищо, каза си.
	В гардероба нямаше шапка, но имаше едно кепе, което господин Бонети сигурно слагаше със спортното сако, като излизаше в съботите. Люк го пробва. Беше много малко. Трябваше да си купи шапка с парите от чантичката за тоалетни принадлежности. Обаче и кепето щеше да свърши работа за час…
	Отдолу долетя шум и той замръзна, ослушвайки се напрегнато.
	Чу се глас на млада жена:
	— Какво й е на тая врата?
	Отговори й подобен глас:
	— Май някой се е опитал да я разбие!
	Люк изруга безмълвно. Беше се застоял твърде много.
	— По дяволите… май си права!
	— Дали да не извикаме ченгетата?
	Оказа се, че госпожа Бонети в края на краищата не ходи на работа. Вероятно е била излязла да пазарува. И в магазина се е видяла с приятелка и я е поканила вкъщи на чашка кафе.
	— Ами… не знам. Крадците май не са успели да влязат.
	— Откъде знаеш? Я по-добре провери дали нещо не е откраднато.
	Люк разбра, че трябва да изчезва по най-бързия начин.
	— Какво толкова има за крадене? Фамилните бижута?
	— А телевизора?
	Люк отвори прозореца на спалнята и надникна навън към дворчето. Нямаше нито дърво, нито водосточна тръба, по които да се спусне долу.
	— Нищо не е пипано — чу гласа на госпожа Бонети. — Май не са успели да влязат.
	— А горе?
	Пристъпвайки безшумно, Люк се вмъкна в банята. Задната страна на къщата също не можеше да му предложи нищо, освен да скочи от втория етаж и да си счупи краката.
	— Ще надникна да видя.
	— Не те ли е страх?
	Чу се нервно кискане.
	— Страх ме е. Но какво да направя? Ще изглеждаме много глупаво, ако извикаме ченгетата и се окаже, че няма нищо страшно.
	Люк чу как някой се изкачва по стълбите и бързо застана зад вратата в банята.
	Стъпките изкачиха стълбите, прекосиха площадката и влязоха в стаята. Госпожа Бонети нададе слаб вик.
	Гласът на приятелката й се обади:
	— Чий е този куфар?
	— Виждам го за първи път!
	Люк тихо се измъкна иззад вратата на банята. Виждаше отворената врата на стаята, но не и жените вътре. Заслиза по стълбите на пръсти, изпитвайки благодарност към килима под краката си.
	— Какъв е тоя крадец, дето внася, а не изнася?
	— Викам ченгетата веднага! От тази работа ме полазиха тръпки.
	Люк отвори предната врата и излезе навън.
	Усмихна се. Беше успял.
	Затвори тихо вратата и бързо се отдалечи.


	Госпожа Симс сви вежди изненадано. Мъжът, който излезе от къщата на Бонети, бе облечен в черния шлифер на стопанина и си бе сложил сивото му кепе, с което ходеше по мачове, но бе по-висок от господин Бонети и шлиферът му бе възкъсичък.
	Тя го проследи по улицата и го видя да свива зад ъгъла. Трябваше обаче пак да мине оттук — улицата нямаше изход. Минутка по-късно синьо-бялата кола, която бе видяла да влиза малко по-рано, излезе иззад ъгъла и се насочи към къщата й, както й се стори, доста бързичко. И в този момент госпожа Симс разбра, че мъжът, излязъл от къщата на Бонети, беше същият просяк, когото бе проследила да ходи по къщите. Сигурно бе разбил вратата и бе обрал дрехите на господин Бонети!
	Докато колата минаваше под прозореца й, тя проточи шия, видя задния номер и го запомни.


	1.30 следобед


	„Сержантчетата са минали 300 статични изпитания, 50 полетни и 200 изпитания на запалителната система.“


	Антъни седеше в заседателната зала и кипеше от яд и нетърпение.
	Люк още се разкарваше на свобода някъде из Вашингтон. И никой нямаше представа какво се кани да прави. А Антъни бе принуден да седи тук и да слуша дрънканиците на някакъв си бюрократ от държавния департамент колко било нужно да се борим с бунтовниците, плъзнали из планините на Куба. Антъни знаеше всичко за Фидел Кастро и Че Гевара. Под тяхно командване имаше по-малко от хиляда души. Разбира се, че можеха да ги пометат, но нямаше смисъл. Ако ги избиеха, други щяха да застанат на тяхното място.
	Това, което наистина му се искаше да направи, бе да излезе на улицата и да търси Люк.
	Той и хората му се бяха обадили в повечето полицейски участъци в окръг Колумбия. Бяха ги предупредили да ги осведомяват за всички произшествия със скитници и пияници, за всеки просяк, говорещ като университетски преподавател, и изобщо за всичко, което им се стори необичайно. Ченгетата много обичаха да помагат на ЦРУ — така се чувстваха като част от международния шпионаж.
	Бюрократът от Държавния департамент бе свършил с приказките си и съвещанието започваше. Антъни знаеше, че единственият начин да избегнат взимането на властта от някой като Кастро бе да подкрепят едно умерено реформистко правителство. За щастие на комунистите, такава опасност нямаше.
	Вратата се отвори и вътре безшумно се вмъкна Пит Максел. Кимна извинително към седналия начело на масата председател Джордж Купърман, после се настани до Антъни и бутна към него папка, съдържаща последните протоколи от полицейските участъци.
	Почти във всеки участък се бе случило по нещо необичайно. Някаква красива жена, арестувана за джебчийство на Джеферсън Мемориъл, по-късно се оказала мъж; после някакви битници влезли в зоопарка и се опитали да пуснат на свобода орела; един мъж се опитал да задуши жена си с пица; камион, принадлежащ на някаква религиозна секта, изсипал товара си на Петуърт и движението по Джордж Авеню било спряно заради лавината библии, задръстили цялата лента.
	Възможно бе все пак да е напуснал Вашингтон, но според Антъни това бе малко вероятно. Люк нямаше пари нито за влак, нито за автобус. Разбира се, би могъл да открадне, но защо ще си дава труда да го прави? Просто нямаше къде да отиде. Майка му живееше в Ню Йорк, имаше и сестра в Балтимор, но тези неща той не ги знаеше. Нямаше никаква причина да тръгне да пътува.
	Четейки протоколите набързо, Антъни надаваше ухо и към приказките на шефа си, Карл Хобърт, който тъкмо говореше за Ърл Смит, американския посланик в Куба, неуморно стараещ се да подкопае усилията на Църквата и на всички останали, желаещи да реформират Куба по мирен начин. Понякога Антъни се чудеше дали Смит не е агент на Кремъл, но най-вероятно си беше просто тъп.
	Един от полицейските протоколи привлече вниманието му и той мълчаливо го показа на Пит.
	— Вярно ли е това? — прошепна изумено.
	Пит кимна.
	— Някакъв скитник нападнал един полицай на Седма улица и го спукал от бой.
	— _Скитник_ спукал от бой _ченге_!
	— И не много далеч от мястото, където изтървахме Люк.
	— Това сигурно е той! — извика възбудено Антъни. Карл Хобърт, който в момента тъкмо говореше, му хвърли раздразнен поглед. Антъни отново сниши глас до шепот: — Но защо ще се дърпа с полицай? Откраднал ли е нещо? Пистолетът на ченгето например?
	— Не, но хубавичко го е отупал. Ченгето е в болница и лекуват счупения показалец на дясната му ръка.
	Тялото на Антъни се разтърси като при удар от ток.
	— Това е той! — викна отново, без да се усети.
	— За бога! — изсъска Карл Хобърт.
	С дружелюбен тон Джордж Купърман се обади от мястото си начело на масата:
	— Антъни, или си затваряй устата, или излез навън на майната си и си разговаряй колкото искаш.
	Антъни се изправи.
	— Извинявай, Джордж. Връщам се веднага.
	И излезе от стаята, последван от Пит.
	— Той е — повтори Антъни още щом вратата се затвори зад тях. — Това му беше нещо като запазена марка. Прилагаше този номер на гестаповците. Чупеше им пръста, с който дърпаха спусъка.
	Пит озадачено го изгледа.
	— Откъде знаеш?
	Антъни разбра, че е направил грешка. Пит знаеше, че Люк е дипломат, изпаднал в силно нервно разстройство. И Антъни не му бе казал, че двамата с Люк се познават много добре. Сега се изруга безмълвно за небрежността си.
	— Не съм ти казал всичко — каза му той, придавайки си небрежен тон. — Двамата с него едно време работехме в OSS.
	Пит смръщи вежди.
	— И след войната е станал дипломат? — погледна той Антъни изпитателно. — Май не само проблеми с жена си има, а?
	— Да. И съм почти сигурен, че положението е далеч по-сериозно.
	Пит прие обяснението.
	— Изглежда доста жестоко копеле. Да счупи пръста на човека ей така…
	— Жестоко? — Антъни никога не бе мислил Люк за такъв, макар че понякога наистина прилагаше безскрупулни методи. — Такъв си беше, когато работата го налагаше. — Замазах си грешката, помисли с облекчение. Но трябваше да намери Люк на всяка цена. — В колко часа са се сбили?
	— В девет и половина.
	— По дяволите! Преди повече от четири часа. Вече може да е където си иска.
	— Какво ще правим?
	— Прати двама души със снимка на Люк на Седма улица. Да поразпитат наоколо и да видят дали няма да разберат накъде може да е тръгнал. А ти иди да се видиш с ченгето.
	— Добре.
	— И ако разбереш нещо, не се колебай да влезеш в това шибано съвещание и да ми кажеш.
	— Ясно.
	Антъни го отпрати и отново влезе вътре. Джордж Купърман, приятелят на Антъни от войната, нетърпеливо говореше:
	— Трябва да изпратим някое и друго момче от Специалните сили. От ония, дето не се шегуват. За ден и половина ще прочистим планините от некадърниците на Кастро.
	Човекът от Държавния департамент нервно се обади:
	— А можем ли да проведем операцията тайно?
	— Не — отвърна Джордж. — Обаче можем да я маскираме така, че да прилича на местен конфликт. Както направихме в Иран и в Гватемала.
	Карл Хобърт не пропусна да се набута между шамарите:
	— Моля да ме извините за тъпия въпрос, но защо онова, което направихме в Иран и Гватемала, е секретно?
	Бюрократът от Държавния департамент изхъмка неодобрително:
	— Защото не искаме да рекламираме методите си. Не е ли очевидно?
	— Извинете ме, но това е глупаво — настоя Хобърт. — Руснаците знаят, че това е наша работа. Иранците и гватемалците знаят, че това е наша работа. По дяволите, пресата из цяла Европа тръби, че това е наша работа! Никой не е измамен, с изключение на американския народ. Защо тогава трябва да мамим именно него?
	С нарастващо раздразнение Джордж отвърна:
	— Ако всичко излезе наяве, ще се наложи въпросът да се разгледа от Конгреса. И шибаните политици ще започнат да разпитват дали имаме право, дали е законно и какво ще стане с бедните индианци и лайняните фермери, както и със скапаните бананоберачи.
	— И все пак въпросите ми не са чак толкова глупави — не се отказваше упорито Хобърт. — Свършихме ли някаква добра работа в Гватемала? Много трудно може да се направи разлика между режима на Армас и банда гангстери.
	Накрая Джордж изгуби търпение.
	— Това може да върви по дяволите! — викна той извън себе си. — Не сме благотворителна организация да даваме на гладните иранци и на латиноамериканските селяни граждански свободи, за бога! Работата ни е да се грижим за интересите на Америка… а демокрацията може да върви на майната си!
	За миг настъпи тишина, после Карл Хобърт каза:
	— Благодаря ти, Джордж. Радвам се, че изяснихме този въпрос.


	2 часа следобед


	„Двигателите на всяко «сержантче» имат стартер, състоящ се от две релета, свързани успоредно, и капсула с метален окислител, като тези две неща са обгърнати от пластмасов кожух. Стартерите са толкова чувствителни, че ако на двайсет километра от Кейп Канаверал се разрази гръмотевична буря, те трябва да се изключат, за да бъде избегнато инцидентно запалване на двигателите.“


	В един джорджтаунски магазин за мъжко облекло Люк си купи сива мека шапка и тъмносиньо палто. Сложи си ги в магазина и излезе, чувствайки, че най-сетне може да гледа света в очите.
	Сега вече бе готов да се заеме с проблемите си. Първо трябваше да научи нещо повече за паметта. Искаше му се да разбере какво може да предизвика амнезия, дали има различни видове, а също и колко време трае. И най-важното — лекува ли се и как?
	Къде човек може да научи нещо? В библиотеката. А как може да намери библиотека? Като погледне в картата на даден град. Близо до магазина за мъжко облекло имаше щанд за вестници и той си купи карта на Вашингтон. На най-видно място беше Централната обществена библиотека — на пресечката между булевардите „Ню Йорк“ и „Масачузетс“. Трябваше да се върне назад и отново да прекоси града. Люк се качи във форда и подкара колата.
	Библиотеката представляваше внушителна класическа сграда, издигаща се с достолепието на гръцки храм. Над поддържаната с колони каменна арка бяха издълбани думите: „НАУКА ПОЕЗИЯ ИСТОРИЯ“.
	Застанал на стълбите, Люк се поколеба за миг, но спомнил си, че вече е нормален гражданин, ги изкачи и влезе.
	Ефектът от появата му във фоайето бе незабавен. Седналата зад рецепцията сивокоса библиотекарка се изправи и го попита:
	— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?
	Трогнат от това сърдечно посрещане, Люк отговори:
	— Бих желал да прочета нещо за паметта.
	— Това означава, че трябва да отидете в отделение „Психология“ — каза жената. — Ако ме последвате, ще ви покажа къде се намира.
	Тя го отведе по голямото парадно стълбище на втория етаж и посочи към един от ъглите.
	Люк огледа лавиците. Имаше много книги, посветени на психоанализата, на детската психология и общуването с околния свят, но те не му вършеха работа. Той измъкна един дебел том, озаглавен „Човешкият мозък“, и го прелисти, но в него нямаше нищо особено за паметта и освен това беше написан за специалисти. Имаше някои уравнения, както и известно количество статистически данни, които схващаше с лекота, но за разбирането на по-голямата част от книгата се изискваха знания за биологията на човешкото тяло, каквито той нямаше.
	Върна тома на мястото му и обходи гръбчетата на другите книги по лавиците. Вниманието му внезапно бе привлечено от книга, озаглавена „Въведение към психология на паметта“ от Била Джоузефсън. Прозвуча му по-обещаващо. Той го измъкна и намери главата, в която се описваха смущения в паметта. Зачете се.
	_Най-общото състояние, при което пациентът „губи паметта си“, е известно под името „глобална амнезия“._
	Духът му скочи в небесата. Той не беше единственият, на когото се е случило такова нещо.
	_Такъв пациент не знае кой е и не познава собствените си родители и деца. Затова пък помни много други неща. Може да кара кола, да говори чужди езици, да разглоби и сглоби двигател или да каже кой е министър-председателят на Канада. Състоянието като че ли е по-добре да се нарече „автобиографична амнезия“._
	Точно това се бе случило и с него. Знаеше да провери дали не е следен и как да запали кола без ключове.
	По-нататък доктор Джоузефсън излагаше теорията си, според която човешкият мозък разполага с отделни банки на паметта за различните видове информация — подобно на чекмеджета в шкаф за документи.
	_Автобиографичната памет записва събитията, които лично сме преживели. Те са свързани с време и място — почти винаги знаем не само какво се е случило, но и къде, и кога._
	_В дългосрочната семантична памет се съдържат такива общи познания, като например коя е столицата на Румъния и как се решават квадратни уравнения._
	_Краткосрочната памет ни служи, за да запаметим например от указател телефонен номер за няколкото секунди, колкото са необходими, за да го наберем._
	Тя привеждаше примери за пациенти, загубили едно отделение на документацията си, но пък задържали друго — точно както бе станало с Люк. Той изпита огромно облекчение и благодарност към авторката на книгата, защото разбра, че случилото се с него е добре познато и изучено от науката явление.
	После изведнъж му хрумна нещо друго. Наближаваше четирийсетте, значи поне десетина години е работил нещо. Професионалните му знания би трябвало да са все още в главата му, записани надлежно от дългосрочната семантична памет. Трябваше по някакъв начин да се добере до тях, за да разбере каква е била работата му. И оттук щеше да разбере кой е!
	Вдигнал глава от книгата, той се опита да си представи какви знания има. Реши да не брои уменията на таен агент, тъй като вече бе решил, съдейки по нежната си кожа на домошар, че в никакъв случай не може да е ченге. С какви други знания разполагаше?
	Беше ужасно трудно да познае. Да надникнеш в паметта не е същото като да отвориш хладилника, където можеш да видиш всичко с един поглед. Приличаше по-скоро на това да търсиш книга по каталог — тоест трябва да знаеш какво да търсиш. Отчая се и си каза, че трябва да прояви търпение и добре да помисли.
	Ако беше например адвокат, означаваше ли това, че трябва да помни хиляди закони? А ако е лекар, значи ли, че трябва да погледне някого и да каже: „Този страда от апандисит“?
	Така нямаше да стане. Единственото ясно нещо, което си спомни отпреди няколко минути, бе, че разбираше уравненията и статистическите данни в „Човешкия мозък“, макар че нищо друго не му стана ясно. Вероятно професията му включваше боравене с числа — счетоводство или може би застрахователно дело. А може и да е преподавател по математика.
	Люк откри отделението „Математика“ и огледа книгите. Една от тях, „Теория на числата“, привлече вниманието му. Той я измъкна и я запрелиства. Всичко бе обяснено много прегледно, само че малко остаряло…
	Изведнъж вдигна глава. Беше открил нещо. Теорията на числата му бе съвсем ясна.
	Огромно откритие! По страниците на книгата, която държеше в ръце, имаше повече уравнения, отколкото текст. Явно не бе написана за неспециалисти. Това бе научен труд. И той го разбираше. В такъв случай е някакъв учен.
	С нарастващ оптимизъм Люк откри отделението „Химия“ и измъкна една книга, озаглавена „Полимери“. Разбираше я, но не му бе съвсем лесно. После се премести на „Физика“ и опита „Симпозиум по поведение на студени и много студени газове“. Беше направо очарователно — четеше се като интересен роман.
	Стесняваше възможностите. Работата му включваше математика и физика. Какъв клон от физиката? Студените газове му бяха интересни, но усещаше, че не знае повече от автора на книгата. Той заоглежда лавиците и се спря на геофизика, спомняйки си вестникарското заглавие „Американската лунна програма остава на Земята“. После измъкна „Принципи на ракетното проектиране“.
	Текстът бе елементарен и още на първата страница откри грешка. Прелиствайки по-нататък, откри още две…
	— Да! — извика той силно, стряскайки ученика недалеч от него, който бе забил нос в една книга по биология.
	Щом открива грешки в учебник, значи е учен. Специалист по ракети.
	Люк се запита колко ли ракетни специалисти може да има в Съединените щати. Според него не можеше да бъдат повече от няколкостотин. Забързано се върна на рецепцията и се обърна към сивокосата библиотекарка:
	— Имате ли някакъв списък с учените?
	— Разбира се — отвърна тя. — Трябва ви „Речник на американските учени“, който се намира точно в началото на сектор „Наука“.
	Намери го много лесно. Беше тежка и дебела книга, но въпреки това едва ли съдържаше пълния списък на американските учени. Сигурно вътре са вписани само по-известните, каза си той. Но въпреки това може би си струваше да хвърли едно око. Седна на една от масите и затърси по индекса, опитвайки се да открие някой с името Люк. Пръстът му трепереше от нетърпение и той си наложи спокойствие, за да може да търси с нужното внимание.
	Намери един биолог на име Люк Парфит, един археолог на име Лукас Димитри и един фармаколог, който се казваше Люк Фонтенебло, но нито един физик.
	Поднови търсенето, този път специализирано — затърси при геофизиците и астрономите — но нямаше нито един с малко име Люк, Лука или Лукас. Разбира се, каза си той унило, аз не знам дори дали се казвам Люк. Така го бе нарекъл Пит. А всъщност можеше да се нарича как ли не — Пърсивал например.
	Изпита разочарование, но не и готовност да се предаде.
	Замисли се за друг подход. Някъде трябваше да има хора, които го познават. Името Люк можеше и да не е негово, но лицето му си беше негово. В „Речника на американските учени“ имаше и снимки на най-видните, като например тази на Вернер фон Браун. Люк се сети, че вероятно има приятели и колеги, които го познават, но трябваше да ги намери. И сега вече знаеше откъде да започне — сред познатите му нямаше начин да няма ракетни специалисти.
	Къде могат да се намерят учени? По университетите.
	Той затърси Вашингтон в енциклопедията. Към статията за града бе приложен и списък с университети. Избра Джорджтаунския университет, защото вече бе ходил в района и знаеше как да стигне дотам. Хвърли поглед на картата и видя, че университетът разполага с огромно студентско градче, простиращо се на поне петдесетина пресечки. Вероятно щеше да разполага и с огромен факултет по физика и дузини професори и преподаватели. Няма начин поне един от тях да не го познава!
	Изпълнен с надежда, Люк излезе от библиотеката и се качи в колата.


	2.30 следобед


	„Първоначално стартерите не са били проектирани да работят във вакуум. При ракетата «Юпитер» те са проектирани така, че: 1) Целият двигател да се намира във въздухонепроницаем кожух; 2) В случай че кожухът се пробие, самият стартер също да се намира във въздухонепроницаем кожух; и 3) Стартерът да може да се задейства и при положение че се намира във вакуум. Това подсигуряване срещу изненади в конструкторската работа е известно под името «многократно дублиране на системите».“


	Съвещанието за Куба бе прекратено за кафе и Антъни тичешком се върна в сграда Q, за да разбере дали няма нещо ново, молейки се хората му да са успели да се ориентират къде може да се намира Люк.
	Пит го посрещна още на стълбите.
	— Има нещо странно — каза му той.
	Сърцето на Антъни се изпълни с надежда.
	— Давай!
	— Протокол от един полицейски участък в Джорджтаун. Една жена се върнала от магазина и разбрала, че някой е разбил вратата й и е използвал банята. Извършителят е изчезнал, оставяйки в спалнята куфар и купчина мръсни дрехи.
	Антъни подскочи от радост:
	— Най-сетне някакъв пробив! Адресът?
	— Мислиш, че е нашият човек ли?
	— Убеден съм! Писнало му е да го подритват като скитник, затова е влязъл в празна къща, избръснал се е и се е облякъл прилично. Това му е в природата. Да се облича хубаво.
	Пит доби замислен вид.
	— Ти май добре го познаваш, а?
	Антъни разбра, че пак се е изпуснал.
	— Не, не го познавам — ледено отвърна той. — Просто прочетох досието му.
	— Извинявай — каза Пит и след кратък размисъл продължи: — Чудя се защо е изоставил всичко.
	— Сигурно жената се е върнала, а той още не е бил готов.
	— А какво става със съвещанието за Куба?
	Антъни спря една минаваща секретарка.
	— Моля те, обади се в съоръжение Р и кажи на господин Хобърт, че ме е заболял стомах и господин Максел ме е откарал у дома.
	— Стомах — повтори тя машинално.
	— Точно така — потвърди той и отминавайки нататък, подхвърли през рамо: — Освен ако не измислиш нещо по-убедително.
	Излезе от сградата, следван от Пит, и двамата се вмъкнаха в неговия стар жълт кадилак.
	— Трябва да се пипа много деликатно — заобяснява той на Пит, докато караше към Джорджтаун. — Добре че Люк ни е оставил някои улики. Проблемът ни се състои в това, че не разполагаме със сто души, които да ги проследят всичките. Затова може би ще успеем да накараме вашингтонското полицейско управление да поработи малко за нас.
	— Дано да успееш — каза Пит скептично. — Какво трябва да правя аз?
	— Дръж се любезно с ченгетата и остави говоренето на мен.
	Антъни караше бързо и скоро намери адреса от полицейския протокол. Беше малка еднофамилна къща на малка тиха уличка. Пред нея бе спряна полицейска кола.
	Преди да влезе в къщата, Антъни внимателно огледа къщите от отсрещната страна. И скоро откри онова, което търсеше — от един от прозорците на втория етаж го гледаше сериозното лице на възрастна жена. Когато погледите им се срещнаха, лицето не се отдръпна навътре, а очаквателно се взря в него. Точно това търсеше той — местната клюкарка. Усмихна се и й махна, а тя наклони глава, в смисъл че приема поздрава му.
	Едва след това се обърна и влезе в къщата, в която бяха влезли с взлом. Всъщност по вратата нямаше какво толкова да се види — няколко драскотини и една-две тресчици. Чиста, професионална работа, без излишни повреди на бравата, каза си той. Люк действаше точно така.
	Вратата им отвори привлекателна млада жена, очакваща бебе — и то съвсем скоро, реши той. Жената отведе Антъни и Пит в хола, където завариха двама мъже, седнали на дивана пред чашки кафе, с цигари в ръцете. Единият от тях беше униформен полицай. Другият, млад мъж в евтин сив костюм, беше вероятно детектив. На ниската масичка пред тях лежеше отворен куфар.
	Антъни се представи. После показа — само на ченгетата — служебната си карта. Не искаше госпожа Бонети, пък и всичките й приятелки и съседки, да разберат, че ЦРУ се интересува от случая, затова каза, кимайки към полицаите:
	— Колеги сме.
	Детективът се наричаше Луис Хайт.
	— Знаете ли нещо по случая? — попита той предпазливо Антъни.
	— Мисля, че май имаме информация, която да ви помогне. Но първо трябва да разбера с какво разполагате.
	Хайт разпери ръце в безпомощен жест:
	— Разполагаме с куфар, принадлежащ на някой си Роули Анструтър от Ню Йорк. Влезлият в къщата на госпожа Бонети се е изкъпал и се е омел, оставяйки куфара. Върви го разбери!
	Антъни огледа куфара. Беше скъп куфар от телешка кожа, почти наполовина пълен. После прерови съдържанието му. Чисти ризи и бельо, но никакви обувки, панталони и сака.
	— Изглежда, господин Анструтър е пристигнал във Вашингтон днес — забеляза той.
	Хайт кимна, а госпожа Бонети се възхити:
	— Как разбрахте?
	Антъни се усмихна.
	— Детектив Хайт ще ви обясни.
	Нямаше в никакъв случай да отнеме славата на Хайт.
	— В куфара има само чисто бельо — обясни й Хайт. — Мръсно няма. Не се е преобличал, значи вероятно не е преспивал. Което означава, че сигурно е дошъл сутринта.
	— Доколкото разбрах, намерили сте и куп мръсни дрехи.
	Полицаят, чието име беше Лони, се обади:
	— Да, тук са. — Той измъкна един кашон иззад дивана и заизважда дрехите една по една. — Шлифер… Риза… Панталони… Обувки.
	Антъни моментално ги позна. Това бяха парцалите, в които бе облечен Люк.
	— Според мен не господин Анструтър е влизал в тази къща — каза той. — Мисля, че куфарът е бил откраднат от него тази сутрин, вероятно на Юниън Стейшън. — Обърна се към полицая: — Лони, би ли се обадил на най-близкия до гарата участък да ги попиташ дали някой не се е оплакал от подобна кражба? Ако, разбира се, госпожа Бонети ни разреши да използваме телефона й.
	— Разбира се — откликна тя с готовност. — В коридора е.
	Антъни продължи:
	— Ако са съставили протокол, в него трябва да има списък със съдържанието на куфара, където според мен трябва да са описани костюм и чифт обувки, които в момента не са в куфара. — Всички бяха вперили в него смаяни погледи. — Моля те, накарай ги да ти дадат подробно описание на костюма.
	— Добре.
	Полицаят излезе в коридора.
	Антъни бе доволен от себе си. Беше успял да поеме ръководството на разследването, без да обиди полицията. Детектив Хайт го гледаше така, сякаш очакваше заповед.
	— Господин Анструтър сигурно е метър и осемдесет — метър и деветдесет висок, около деветдесет килограма, с атлетично телосложение — продължи той. — Луис, ако проверите размера на тези ризи, сигурно ще видите, че шията е четирийсети размер, а ръкавът — осемдесет и седми.
	— Проверих го вече. Точно — отвърна Хайт.
	— Трябваше да допусна, че сте ме изпреварили — изчетка Антъни ченгето със смутена усмивка. — Имаме снимка на човека, който според нас е откраднал куфара и е разбил вратата на тази къща. — Антъни кимна на Пит, който подаде на Хайт пачката снимки. — Не знаем как се казва — излъга Антъни, — но е един и осемдесет и три висок, тежи 90 килограма, с атлетично телосложение и сигурно се преструва, че е загубил паметта си.
	— За какво става дума? — попита заинтригувано Хайт. — Искате да кажете, че тоя тип е откраднал дрехите на Анструтър и е дошъл тук, само за да се преоблече?
	— Нещо такова.
	— Но защо?
	Придавайки си виновно изражение, Антъни каза:
	— За съжаление нямам право да ви кажа.
	Хайт кимна доволно:
	— Строго секретно, а? Няма проблеми.
	Лони се върна.
	— Абсолютно прав сте за кражбата. Юниън Стейшън, единайсет сутринта.
	Антъни кимна. Адски бе впечатлил двете ченгета.
	— А костюмът?
	— Морскосин, със сиво-синя нишка.
	Той се извърна към детектива:
	— Значи ще можете да раздадете по една снимка и описание на костюма, в който е облечен.
	— Мислите ли, че още е в града?
	— Да.
	Не беше толкова сигурен, колкото се представяше, но не можеше да се сети за нито една причина, която би накарала Люк да напусне Вашингтон.
	— И сигурно пътува с кола?
	— Дайте да проверим. — Антъни се обърна към госпожа Бонети. — Как се казва възрастната жена, която живее отсреща, няколко къщи по-нататък?
	— Розмари Симс.
	— И сигурно прекарва много време, гледайки през прозореца?
	— Наричаме я Розмари Подробната.
	— Отлично. — Той се обърна към детектива: — Ще разменим ли някоя и друга дума с нея?
	— И още как.
	Пресякоха улицата и почукаха на вратата на госпожа Симс. Тя веднага я отвори — явно бе чакала в коридора.
	— Видях го! — каза жената, без да я питат. — Ходеше по къщите, облечен като скитник, и после изведнъж излезе, облечен като принц.
	Антъни кимна към Хайт — с една дума, ти задавай въпросите. Хайт веднага пое инициативата:
	— С кола ли беше, госпожо Симс?
	— Да, много хубава синьо-бяла кола. Такава няма никой на тази улица. — Погледна ги лукаво: — Знам какъв ще бъде следващият ви въпрос.
	— Случайно не забелязахте ли номера? — попита я Хайт.
	— Да — обяви тя тържествуващо. — Даже го записах!
	Антъни се усмихна.


	3 часа следобед


	„Горните степени на ракетата са събрани в алуминиев кожух с отлята от магнезий основа. Кожухът на по-горната степен е положен на лагери, което и позволява да се върти по време на полет. Тя ще прави 550 оборота в минута с цел подобряване на точността.“


	Железните врати на Джорджтаунския университет в края на улицата бяха отворени. Калната ливада в средата бе заобиколена от трите страни с готически сгради, строени от сив, потъмнял от времето камък. Между тях непрекъснато сновяха студенти и преподаватели, навлекли набързо зимните си палта.
	Подкарал колата съвсем бавно, Люк влезе вътре, надявайки се всеки момент някой да го познае и да викне: „Хей, Люк! Насам!“. И кошмарът щеше да свърши.
	Много от преподавателите носеха около врата си свещенически якички и Люк си каза, че това сигурно е католически университет. Освен това май беше и само мъжки.
	Запита се дали самият той не е католик.
	Паркира колата пред главния вход — триколонна арка, на която бе написано „Хийли Хол“. Вътре имаше рецепция и зад нея седеше първата жена, която виждаше тук. Тя му обясни, че факултетът по физика е точно под тях и му каза да излезе отново навън и да слезе по стълбите, водещи под арката на главния вход. Поел надолу по тях, Люк се почувства така, сякаш се приближава все повече към сърцето на мистерията — също като търсач на съкровища, промъкващ се към централната гробница на египетска пирамида.
	Следвайки указанията на жената, той се озова в голяма лаборатория с банки по средата и с врати от двете страни, водещи към малки кабинети. Край една от банките се бе събрала малка групичка мъже, които обсъждаха нещо около частите на микровълнов спектрограф. Всички до един бяха сложили защитни очила. Съдейки по възрастта им, Люк реши, че сред тях са и преподаватели, и студенти от горните курсове. А някои от тях можеше и да го познават.
	Един от по-възрастните го забеляза, но погледът му не подсказа, че се познават.
	— Мога ли да ви помогна с нещо?
	— Надявам се — отвърна Люк. — Имате ли тук факултет по геофизика?
	— Божичко, не! — възкликна онзи. — В този университет дори обикновената физика се смята за маловажна дисциплина.
	Останалите се засмяха.
	Люк им даде възможност добре да го огледат, но май никой от тях не го познаваше. Лош избор, помисли си той унило — може би трябваше да отиде в университета „Джордж Вашингтон“.
	— А по астрономия?
	— О, да, разбира се. Небесата наистина изучаваме. Обсерваторията ни е една от най-известните.
	Духът му отново се повдигна:
	— Къде мога да я намеря?
	Мъжът посочи към една врата в дъното на лабораторията.
	— Идете до другия край на тази сграда и ще я видите от бейзболното игрище.
	После отново насочи вниманието си към банката.
	Люк прекоси дългия и мръсен коридор, минаващ по цялата дължина на сградата. Срещнал по пътя си прегърбен човек в преподавателски одежди, Люк го погледна право в очите, готов да му се усмихне, ако оня го познае. Но по лицето на преподавателя се изписа смущение, той отклони поглед и бързо отмина.
	Без да се отчайва, Люк продължи нататък, поглеждайки всеки срещнат със същия поглед, но никой не даде признаци, че го познава. Излизайки от сградата, видя тенискортовете и малко по-нататък — река Потомак. А на запад, отвъд бейзболното игрище, се издигаше бял купол.
	Насочи се натам, изпълнен с надежда. На плоския покрив на ниска двуетажна постройка се намираше голяма, въртяща се обсерватория, на чийто купол се виждаха плъзгащите се панели на отвора за наблюдение. Беше доста скъпоструващо съоръжение, свидетелстващо за наличието на сериозен астрономически факултет. Люк влезе вътре.
	Стаите бяха разпределени около масивна централна колона, носеща огромната тежест на купола. Люк отвори една от вратите и се озова в празна библиотека. Затвори вратата, опита следващата и в стаята срещу него надигна поглед привлекателна млада жена, седнала зад пишеща машина.
	— Добро утро — поздрави той. — Професорът вътре ли е?
	— Искате да кажете отец Хейдън?
	— Ъ-ъ, да.
	— А вие сте?
	— Ъ-ъ… — Ама че тъпотия, каза си той, не се сетих, че ще се наложи да кажа някакво име. И колебанието му накара секретарката да повдигне вежди с недоверие. — Той не ме познава. Тоест… познава ме, надявам се, но не по име.
	Подозрението й нарасна:
	— И все пак сигурно имате име.
	— Люк. Професор Люк.
	— От кой университет, професор Люк?
	— Ъ-ъ… Ню Йорк.
	— А да посочите по-точно някое от многото висши учебни заведения в този град?
	Сърцето на Люк се сви. Изпълнен с надежди и ентусиазъм, той бе забравил да предвиди една такава среща и сега всичко отиваше по дяволите. След като се намираш в дупка, най-добре е да спреш да копаеш, каза си той. Изтри дружелюбната си усмивка от лицето и студено отвърна:
	— Не съм дошъл тук да ме подлагате на кръстосан разпит. Просто кажете на отец Хейдън, че е дошъл професор Люк, преподавател по физика на ракетните технологии, и иска да размени с него две думи.
	— Опасявам се, че това няма да е възможно — отвърна му твърдо жената.
	Люк излезе от стаята, затръшвайки с яд вратата. Беше ядосан на себе си, а не на секретарката, която просто пазеше шефа си от срещи с откачалки като него. Реши да се разходи наоколо и да отваря вратите, докато някой го познае или накрая го изхвърлят. Качи се по стълбите на втория етаж. Горе нямаше никой. Люк се изкатери по някаква дървена стълба без перила и влезе в обсерваторията. Но там също нямаше никой. Заоглежда с възхитен поглед огромния въртящ се телескоп и всичките му зъбни колелца и механизми, чудейки се какво да прави по-нататък.
	По стълбите подир него се качи секретарката. Той се приготви за кавга, но тя се обърна към него съчувствено:
	— Изпаднали сте в някаква беда, нали?
	Любезната й загриженост надигна буца в гърлото му.
	— Адски неудобно положение — отвърна той. — Изгубил съм паметта си. Знам, че съм специалист в ракетната област и се надявах да срещна някой, който да ме познава.
	— В момента тук няма никой — каза му тя. — Професор Ларкли изнася лекция на тема „Ракетни горива“ в Смитсъновия институт в рамките на международната година на геофизиката и целият факултет е там.
	Люк отново почувства прилив на надежда. Вместо с един геофизик, можеше да се срещне с цяла стая геофизици.
	— Къде се намира Смитсъновият институт?
	— Към центъра, точно на Главната.
	Днес Люк бе карал достатъчно из Вашингтон, за да се сети, че това не е много далеч.
	— В колко часа е лекцията?
	— Започнала е в три.
	Люк погледна часовника си. Беше три и половина. Ако побързаше, щеше да е там в четири.
	— Смитсъновия — повтори той машинално.
	— Всъщност той се помещава в Музея на самолетостроенето.
	— Знаете ли колко хора ще присъстват на лекцията?
	— Около сто и двайсет.
	Нямаше начин поне един от тях да не го познава!
	— Благодаря ви! — каза той и хукна надолу по стълбите.


	3.30 следобед


	„Въртенето на кожуха на втората степен стабилизира курса на полета чрез уравновесяване на вариациите между единайсетте малки ракетни двигателчета.“


	Били беше бясна на Лен Рос за опита му да извлече максимум полза за себе си от хората от фондация „Сауърби“. Постът директор на научните изследвания трябваше да бъде даден на най-добрия учен, а не на най-мазния. Още кипеше от яд, когато секретарката на главния административен директор й се обади и я помоли да отиде в кабинета му.
	Чарлс Силвъртън по професия беше счетоводител, но разбираше добре нуждите на учените. Диспансерът бе собственост на тръст, чиято цел беше проучване и лечение на психичните заболявания. Гледаше да работи така, че административните и финансови проблеми да не отвличат медиците от истинската им работа. Били го харесваше.
	Кабинетът му се намираше в столовата на старата викторианска сграда и камината още си стоеше в ъгъла. Той махна на Били да седне и попита:
	— Говори ли с хората от „Сауърби“ днес сутринта?
	— Да. Лен тъкмо ги развеждаше, когато и аз се включих. Защо?
	Той не й отговори.
	— Мислиш ли, че може да си казала нещо, от което да са се обидили?
	Тя смръщи вежди озадачено.
	— Не. Просто си говорехме за новото крило.
	— Знаеш, че исках ти да получиш поста директор на научните изследвания.
	Били се стъписа.
	— Не ми харесва употребата ти на минало време!
	Той продължи:
	— Лен Рос е кадърен учен, но ти си изключителна. Постигнала си повече от него, а си с десет години по-млада.
	— Фондацията подкрепя кандидатурата на Лен, това ли искаш да ми кажеш?
	Силвъртън се поколеба и неловко погледна встрани.
	— Опасявам се, че настояват за това като условие за осигуряване на средствата.
	— Мамка му! — Били беше смаяна.
	— Познаваш ли някой, свързан с фондацията?
	— Да. Един от най-старите ми приятели е член на борда. Името му е Антъни Каръл. Кръстник е на сина ми.
	— А защо е в борда? С какво си вади хляба?
	— Работи за държавния департамент, но майка му е много богата и той се занимава с няколко благотворителни дейности.
	— Да не би да ти има зъб за нещо?
	Били се върна за момент в миналото. Беше се разсърдила на Антъни след гафа, накарал Люк да напусне Харвард, и двамата повече не излязоха нито веднъж. Обаче му прости, като го видя как се държи с Елспет. Момичето бе изпаднало в дълбока депресия и следването й се сгромоляса, като се появи реална опасност дори да не успее да се дипломира. Ходеше наоколо като отнесена — блед призрак с дълга червена коса, отслабваше с всеки изминал ден и бягаше от лекции. И именно Антъни я спаси. Двамата станаха много близки, макар че връзката им бе по-скоро на приятелска, отколкото на романтична основа. Започнаха да учат заедно и накрая тя успя да навакса изгубеното. Антъни си възвърна уважението на Били и оттогава двамата бяха станали много добри приятели. Тя вдигна поглед към Чарлс:
	— Бях му се разсърдила през 1941-а, но оправихме отношенията си преди много време.
	— Може би някой от борда се възхищава от работата на Лен.
	Били се замисли.
	— Подходът на Лен е различен от моя. Той е фройдист, търси психоаналитични обяснения. Ако някой пациент изведнъж изгуби способността си да чете, Лен приема, че у него има някакъв подсъзнателен страх от писана реч, който до този момент е бил потискан. А аз първо гледам дали причината за това не е някакво увреждане на мозъка.
	— Значи в борда има някой запален фройдист, настроен против теб.
	— Сигурно. — Били въздъхна. — Могат ли да го направят? Толкова нечестно ми изглежда.
	— Вярно, че е необичайно — съгласи се Чарлс. — Фондациите обикновено не се месят в решения, изискващи професионална квалификация. Но закон срещу това не съществува.
	— Няма да оставя нещата така! Какво основание са посочили?
	— Проведох един неофициален телефонен разговор с председателя. Каза ми, че според борда Лен бил по-квалифициран.
	Били поклати глава.
	— Сигурно има друга причина.
	— Защо не вземеш да попиташ твоя приятел?
	— Точно това смятам да направя — отвърна тя.


	3.45 следобед


	„С помощта на стробоскоп тежестите са разпределени по въртящия се кожух така, че балансът да е съвършен — в противен случай вътрешната клетка ще започне да вибрира по външната рамка и цялата конструкция ще се разпадне.“


	Преди да излезе от студентското градче на университета, Люк бе разгледал картата. Институтът се намираше в парк, покрай който минаваше Главната улица. Поглеждайки часовника си през минута, той караше по Кей стрийт. Би трябвало да бъде в института след около десетина минути. Ако приемеше, че ще изгуби още пет, докато намери в коя зала се изнася лекцията, това означаваше, че ще пристигне в края й.
	Бяха минали повече от единайсет часа, откакто бе започнал този кошмар. Въпреки това, понеже не можеше да си спомни нищо отпреди пет часа тази сутрин, той сякаш продължаваше вече цял живот.
	Свърна надясно по Девета улица, насочвайки се, обнадежден, на юг. Няколко секунди по-късно чу краткия вой на полицейска сирена и сърцето му трепна. Вдигна поглед към огледалото за задно виждане. Проблясвайки със светлините си, зад него се бе залепила полицейска кола. На предната седалка седяха две ченгета. Единият посочи тротоара вдясно и по движението на устните му Люк разбра, че му казва: „Отбий и спри!“.
	Люк се отчая. Почти бе успял.
	Да не би да е извършил някое дребно нарушение и сега искат просто да го глобят? Но дори и така да беше, ченгетата пак щяха да му поискат шофьорската книжка, а той нямаше абсолютно никакъв документ за самоличност. Обаче и без това май не го гонеха за дребно нарушение. Та той караше открадната кола. Беше пресметнал, че обявяването на колата за изчезнала щеше да стане по-късно тази вечер, когато собственикът се върне от Филаделфия, но явно нещо се бе объркало. Щяха да го арестуват.
	Но първо трябваше да го хванат.
	В главата му прещрака реле, заработило на режим бягство. Пред него по еднопосочната улица се движеше някакъв дълъг камион. Без повече да му мисли, той настъпи газта и тръгна да го задминава.
	Ченгетата отзад включиха сирените и го погнаха.
	Без да намалява, Люк кривна пред камиона. Действайки инстинктивно, той дръпна ръчната спирачка и едновременно с това силно изви волана надясно.
	Фордът моментално се завъртя като пумпал на платното. Шофьорът на камиона отзад рязко сви вляво, за да го избегне, и притисна полицейската кола към лявата страна на улицата.
	Люк изключи от скорост, за да избегне изгасването на двигателя, и колата спря, насочена в обратна посока. Отново включи на скорост и натисна газта до пода, поел стремглаво срещу движението по еднопосочната улица.
	Идващите отсреща коли се пръскаха панически пред него ту на едната, ту на другата страна, само и само да избегнат челен удар. Люк рязко сви вдясно, за да не се удари в градския автобус, после леко закачи някакво комби, залюля се насам-натам, но успя да продължи нататък, сподирен от взрив възмутени клаксони. Стар линкълн изхвръкна от пътя и се заби в уличен стълб. Мотоциклетист затанцува с мотора си, отчаяно опитвайки се да се задържи, но не успя и падна, хлъзвайки се по улицата като по пързалка. Дано не е лошо ударен, помисли си Люк.
	Успя да стигне до следващата пресечка и сви вдясно по някакъв широк булевард. Кара като бесен две пресечки, минавайки на червено, и накрая хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Полицейската кола не се мяркаше никаква.
	Люк отново сви, този път на юг. Беше се загубил, но си даваше сметка, че Главната бе останала някъде на юг. Тъй като полицаите вече не се виждаха, отново можеше да кара нормално. Обаче вече беше четири часа и в момента се намираше по-далеч от Смитсъновия институт, отколкото преди пет минути. Ако закъснееше, хората щяха да се разотидат. Той отново подгони колата.
	Улицата, по която бе поел, се оказа задънена, така че се наложи да свие вдясно. Опита се да запомни имената на улиците и видя, че в момента се движи по Ди стрийт. След минутка излезе на Седма и отново свърна на юг.
	Този път имаше късмет. Светофарите навсякъде светеха зелено. Надул почти със сто по Конститюшън Авеню, след минута той се озова в парка.
	В дъното на ливадата, вдясно от себе си, Люк видя някаква тъмночервена сграда, приличаща на приказен замък. Според картата точно тук трябваше да се намира музеят. Спря колата и погледна часовника си. Беше четири и пет. Слушателите сигурно вече се разотиваха. Изруга и изхвръкна навън, хуквайки през ливадата. Секретарката му бе казала, че лекцията се изнася в зала на гърба на музея. Това задната или предната страна беше? Сякаш бе предната. Отстрани на сградата имаше пътечка, минаваща през малка градинка. Пое по нея и излезе на широк двупосочен булевард. Без да спира да тича, Люк съзря желязната кована порта, водеща към задната страна на музея. А отдясно, точно до малка ливадка, имаше нещо, прилично на стар самолетен хангар. Без да се колебае, той влезе вътре. После спря и се огледа.
	От тавана висяха всякакви модели самолети — стари биплани, по-съвременни реактивни апарати и дори сферичният глобус на огромен балон. Наоколо бяха наредени стъклени витрини с летателно облекло, фотоапарати за въздушни снимки и много-много фотографии.
	Люк се обърна към един от разпоредителите:
	— Извинете, къде е лекцията за ракетните горива?
	— Закъснели сте — каза мъжът, поглеждайки часовника си. — Вече е четири и десет и лекцията е свършила.
	— А къде беше? Може да успея да хвана лектора!
	— Мисля, че си отиде.
	Люк втренчи поглед в него и каза, разчленявайки бавно думите:
	— Просто отговори на шибания въпрос! Къде?
	Разпоредителят като че ли се стресна.
	— В дъното на коридора — побърза да го уведоми той.
	Люк отново хукна. В далечния край на хангара бе импровизирана лекторска аудитория с катедра, черна дъска и редици столове. По-голямата част от слушателите се бяха разотишли и персоналът на музея раздигаше столовете, подреждайки ги до стената. Обаче в ъгъла, заобиколила побелял мъж, който най-вероятно бе лекторът, потънала в оживена дискусия, се бе събрала малка групичка от осем-девет души и не обръщаше внимание на нищо наоколо.
	Люк отново се отчая. Само преди няколко минути тук е имало над сто души учени от неговата област. Сега бяха останали само шепа, от които едва ли някой щеше да го познава.
	Белокосият мъж вдигна поглед към Люк и след това отново го върна към заобикалящите го. Не беше ясно дали е познал Люк или не. В момента говореше и нищо не би могло да го спре:
	— Нитрометанът е почти невъзможен за боравене. А факторът безопасност в никой случай не бива да бъде пренебрегван.
	— Ако горивото е добро, можете да предвидите и процедура за безопасност — обади се млад мъж в костюм.
	Спорът звучеше ужасно познато на Люк. Бяха изпробвани много ракетни горива, някои от тях много по-мощни от стандартната комбинация от алкохол и течен кислород, но всички се бяха оказали неподходящи.
	Обади се някакъв мъж с южняшки акцент:
	— А какво ще кажете за несиметричния диметилхидразин? Чувам, че в Лабораторията по реактивна тяга в Пасадена провеждат тестове върху него.
	Люк изведнъж изтърси:
	— Без грешка е, но е адски отровен.
	Всички се извърнаха към него. Белокосият мъж се намръщи, раздразнен от прекъсването.
	Обаче младият мъж с костюма се смая, като го видя, и възкликна:
	— Божичко, Люк, какво правиш във Вашингтон?
	Люк едва не припадна от облекчение.


	Трета част

	4.15 следобед


	„Програмиращата лента в кожуха поддържа скоростта на въртене на горните степени в рамките между 450 и 750 оборота в минута, с цел да се избегнат резонансни вибрации, които биха могли да разрушат ракетата в Космоса.“


	Люк не можеше да проговори от вълнение. Облекчението бе толкова силно, че сякаш бе свило гърлото му. През целия ден си бе налагал да запази спокойствие и да мисли рационално, но сега вече бе готов да се пречупи.
	Учените подновиха разговора си, без да обръщат внимание на стреса му, с изключение на младия мъж с костюма, който го загледа загрижено и попита:
	— Хей, какво ти става? Добре ли си?
	Люк кимна и след миг, потискайки емоциите с неимоверно усилие, каза:
	— Може ли да поговорим малко?
	— Разбира се, разбира се. Там, зад щанда на братята Райт. Професор Ларкли го използваше. — Двамата се отправиха към една от вратите. — Между другото аз организирах тази лекция.
	Той отведе Люк в малък, спартански обзаведен кабинет с два стола, бюро и телефон. Седнаха.
	— Загубил съм паметта си.
	— Божичко, Люк!
	— Автобиографична амнезия. Помня всичко от моята област и така успях да ви намеря, но не знам нищо за себе си.
	Вперил смаян поглед в него, младият мъж попита:
	— А знаеш ли кой съм аз?
	Люк поклати глава.
	— По дяволите, аз не знам дори собственото си име.
	— А стига бе! — Мъжът го гледаше, шокиран. — Никога не съм виждал такова нещо.
	— Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за мен.
	— Сигурно. Ъ-ъ… откъде да започна?
	— Нарече ме Люк.
	— Всички ти викат Люк. Иначе се казваш доктор Клод Лукас, но доколкото знам, не си харесвал името Клод. Аз пък съм Уил Макдърмът.
	Люк затвори очи, обхванат от облекчение и благодарност. Вече знаеше името си.
	— Благодаря ти, Уил.
	— Но не знам нищо за семейството ти. Срещали сме се два-три пъти по научни конференции.
	— А знаеш ли къде живея?
	— Хънтсвил, Алабама, май беше. Работиш за Военната агенция за балистични ракети. А тяхната база е в Редстоун Арсенал в Хънтсвил. Но си цивилен, а не военен. Шеф ти е Вернер фон Браун.
	— Не мога да ти опиша колко ми е приятно да чуя всичко това!
	— Изненадах се, като те видях тук, защото екипът ти се кани да изстрелва ракета, която ще изведе в орбита първия американски изкуствен спътник на Земята. Всички са в Кейп Канаверал и се говори, че това ще стане довечера.
	— Прочетох за това във вестниците… Божичко, да не би да работя по тази ракета?
	— Аха. „Иксплорър“. Това е най-важното изстрелване в историята на американската космическа програма… Особено след успеха на руския „Спутник“ и провала с военноморския ни „Вангард“.
	Люк се почувства въодушевен. Само преди няколко часа беше скитащ пияница. А се оказа, че е учен на върха на кариерата си.
	— Но аз трябва да съм там за изстрелването!
	— Точно така… Да имаш някаква представа защо не си?
	Люк поклати глава.
	— Събудих се тази сутрин в една тоалетна на Юниън Стейшън. Нямам представа как съм попаднал там.
	Уил се ухили широко и разбиращо.
	— Явно снощи си имал здрава нощ!
	— Нека те питам нещо сериозно… мога ли да направя такова нещо? Да се напия до припадък?
	— Не те познавам достатъчно, за да ти отговоря на този въпрос. — Уил смръщи вежди, мъчейки се да се съсредоточи. — Макар че, ако чуя, че си го направил, ще се изненадам много. Знаеш ни какви сме учените. Представата ни за здраво прекарване е да седнем на чаша кафе и да си приказваме за нашата работа.
	На Люк това му прозвуча познато.
	— Да се напиеш просто не е интересно.
	И въпреки това нямаше никакво обяснение как се бе забъркал в тази каша. Кой беше Пит? Защо го следяха? И кои бяха ония двамата, които го бяха търсили из Юниън Стейшън?
	Запита се дали да каже всичко това на Уил, но реши, че ще прозвучи много странно. Той можеше да си помисли, че е започнал да превърта. Вместо това каза:
	— Ще се обадя в Кейп Канаверал.
	— Прекрасна идея. — Уил вдигна слушалката и набра нула. — Уил Макдърмът. Мога ли да проведа междуградски разговор от този телефон?… Благодаря.
	Подаде му слушалката.
	Люк взе номера от „Справки“ и го набра.
	— Обажда се доктор Лукас. — Изпита огромно задоволство, че спокойно може да си каже името. Никога не би помислил, че такава дреболия може да носи толкова много положителни емоции. — Бих искал да говоря с някого от екипа на „Иксплорър“.
	— Те са в хангари D и R — отвърна телефонистът. — Моля ви, изчакайте малко.
	Няколко секунди след това в слушалката прозвуча мъжки глас:
	— Военна охрана. Полковник Хайд.
	— Обажда се доктор Лукас…
	— Люк! Най-сетне! Къде, по дяволите, се губиш?
	— Във Вашингтон съм.
	— Ама какви ги дъвчеш там? Ние тук замалко не се побъркахме! Започнахме да те издирваме чрез Военното разузнаване, пуснахме дори и ФБР, и ЦРУ.
	Това обяснява присъствието на двамата агенти на гарата, помисли си Люк.
	— Чуй сега. Случиха се някои странни неща… Загубих паметта си. Цял ден съм се лутал насам-натам, опитвайки се да разбера кой съм. И накрая намерих едни физици, които ме познават.
	— Ама това наистина е… Как е могло да стане, за бога?
	— Мислех си, че вие ще знаете нещо, полковник.
	— Ти ми викаш Бил.
	— Бил.
	— Ами… добре, ще ти кажа каквото знам. В понеделник сутринта ти тръгна, обяснявайки, че трябва да отидеш до Вашингтон. И излетя от „Патрик“.
	— Патрик?
	— Военновъздушна база „Патрик“. Съвсем близо до Кейп Канаверал. Мариголд ти беше направила резервациите…
	— Коя е тази Мариголд?
	— Секретарката ти в Хънтсвил. Освен това резервира и обичайния ти апартамент в хотел „Карлтън“ във Вашингтон.
	В гласа на полковника се промъкна лека завистлива нотка и Люк за миг се запита какво ли означава това „обичайния апартамент“, но имаше по-важни въпроси.
	— Казвал ли съм на някого защо трябва да ходя до Вашингтон?
	— Мариголд ти била уговорила среща с генерал Шерууд в Пентагона за вчера в десет часа сутринта… Но ти не си отишъл на срещата.
	— А посочил ли съм причина защо съм искал да се видя с генерала?
	— Явно не.
	— Той с какво се занимава?
	— Военна сигурност… Но освен това ви е и семеен приятел, така че срещата може да е била за какво ли не.
	Трябва да е било нещо ужасно важно, помисли си Люк, за да го накара да се вдигне от Кейп Канаверал точно преди изстрелването.
	— Изстрелването ще стане ли тази вечер?
	— Не. Проблеми с времето. Отложено е за утре вечер в десет и половина.
	Люк отново се запита за какво, по дяволите, е дошъл във Вашингтон.
	— Имам ли някакви приятели във Вашингтон?
	— Разбира се. Един от тях се обажда, кажи-речи, на всеки час. Бърн Ротетън.
	Хайд му продиктува телефонния номер. Люк го записа.
	— Веднага ще му звънна.
	— Но преди това трябва да се обадиш на жена си.
	Люк замръзна. Забрави да диша. Жена, помисли си. Имам жена. Запита се как ли изглежда.
	— Люк, чуваш ли ме? — обади се разтревожено Хайд.
	Люк шумно пое въздух.
	— Ъ-ъ, Бил…
	— Да?
	— Как й е името?
	— Елспет — отвърна той. — Името на жена ти е Елспет. Ще ти прехвърля разговора на нейния телефон. Чакай малко така.
	Стомахът му се сви на топка. Ама това е тъпо, каза си той. Та тя ти е жена.
	— Аз съм… Елспет. Люк, ти ли си?
	Гласът й бе топъл и нисък, с ясна дикция и без следа от някакъв диалект. Той си я представи като висока, уверена в себе си жена.
	— Да, Люк е — отвърна. — Изгубих паметта си.
	— Побърках се тук. Добре ли си?
	Люк изпита дълбока, задавяща благодарност, че някой се побърква заради него.
	— Май вече да — каза той.
	— Какво, за бога, е станало?
	— Не знам. Събудих се тази сутрин в една тоалетна на Юниън Стейшън и цял ден се мъчих да разбера кой съм.
	— Всички тук се скъсаха да те търсят. Къде си сега?
	— В Смитсъновия институт.
	— Има ли кой да се погрижи за теб?
	Люк вдигна поглед към Уил Макдърмът и му се усмихна.
	— Един приятел и колега ми помогна. Освен това ми дадоха номера и на Бърн Ротетън. Но всъщност няма нужда някой да се грижи за мен. Чувствам се добре, само дето изгубих паметта си.
	Уил Макдърмът се изправи, явно смутил се от личния разговор, и прошепна:
	— Ще те оставя малко сам. И ще те чакам вън.
	Люк му кимна с благодарност.
	Елспет тъкмо казваше:
	— Значи не си спомняш защо тръгна за Вашингтон така набързо?
	— Не. Явно и на теб не съм казал.
	— Каза ми, че за мен било по-добре да не знам. Аз обаче откачих от притеснения. Обадих се на един наш приятел във Вашингтон. Антъни Каръл. Той работи в ЦРУ.
	— И той какво направи?
	— Ами обадил ти се в „Карлтън“ в понеделник вечер и двамата сте се разбрали да закусите заедно във вторник сутринта, но ти не си отишъл. Цял ден те е търсил. Ще му се обадя веднага да му кажа, че всичко е наред.
	— Явно нещо е станало с мен между понеделник вечерта и вторник сутринта.
	— Трябва да отидеш да те прегледа лекар.
	— Чувствам се прекрасно. Но има много неща, които трябва да узная. Имаме ли деца?
	— Не.
	Люк почувства тъга, която му се стори позната, също като смътна болка от стара рана.
	Елспет продължи:
	— Опитваме се да си родим от сватбата насам, което прави четири години, но засега без успех.
	— Живи ли са родителите ми?
	— Майка ти е жива. Живее в Ню Йорк. Баща ти почина преди пет години.
	Люк почувства как го залива внезапна вълна на мъка, появила се неизвестно откъде. Не помнеше нищо за баща си и никога нямаше да го види. Стори му се непоносимо мръсен номер.
	— Имаш двама братя и сестра — продължи Елспет. — Всички са по-малки от теб. Малката ти сестра, Емили, е твоя любимка. Десет години по-малка от теб е. Живее в Балтимор.
	— Имаш ли телефонните им номера?
	— Разбира се. Задръж малко така, докато ги намеря.
	— Искам да ги чуя… Не знам защо. — От другата страна се чу приглушено изхлипване. — Плачеш ли?
	Елспет подсмръкна.
	— Добре съм. — Той си я представи как вади от чантата си кърпичка. — Изведнъж ми стана толкова мъчно за теб — промълви тя през сълзи. — Сигурно е било ужасно.
	— Имаше наистина някои тежки моменти.
	— Чакай малко да ти кажа номерата.
	Тя му ги продиктува.
	— А богати ли сме? — попита я той, като свърши да записва.
	— Баща ти беше преуспяващ банкер и ти остави много пари. Защо питаш?
	— Бил Хайд ми каза, че съм отседнал в „обичайния ми апартамент“ в „Карлтън“.
	— Преди войната баща ти беше съветник на Рузвелт и е обичал да взема цялото си семейство, когато е идвал във Вашингтон. Винаги е отсядал в ъгловия апартамент в „Карлтън“. И ти, изглежда, просто продължаваш традицията.
	— Значи двамата с теб не живеем от заплатата, която ми плащат военните?
	— Не, макар че в Хънтсвил се опитваме да не живеем по-добре от нашите колеги.
	— Мога да ти задавам въпроси цял ден. Но трябва да се помъча да разбера как е станало всичко това. Ще дойдеш ли при мен довечера?
	За миг настъпи тишина.
	— Боже мой, защо?
	— За да ми помогнеш да разбуля тази мистерия с мен. Сигурно ще имам нужда от помощта ти… а също и от компанията ти.
	— Трябва да зарежеш всичко и веднага да дойдеш тук. Това беше немислимо.
	— Не мога да го зарежа. Трябва да разбера за какво става въпрос. Твърде важно е, за да го забравя така лесно.
	— Люк, точно сега не мога да тръгна от Кейп Канаверал. Мъчим се да изстреляме първия американски спътник, за бога! Не мога да изоставя колегите си в такъв момент.
	— Май си права. — Разбираше я, макар и да го заболя от отказа й. — Кой е Бърн Ротетън?
	— Следвахте заедно в Харвард, както и с Антъни Каръл. Сега е писател.
	— Той се е опитвал да се свърже с мен. Може би знае за какво е всичко това.
	— Обади ми се по-късно, моля те. Довечера ще съм в мотел „Старлайт“.
	— Добре.
	— Моля те, Люк, внимавай! — каза тя настоятелно.
	— Добре, обещавам.
	Той затвори и остана известно време така, без да помръдне. Част от него го караше да се върне в хотела и да се просне в леглото. Но беше твърде заинтригуван, за да го направи. Вдигна отново телефона и набра номера на Бърн Ротетън.
	— Обажда се Люк Лукас — каза той, когато отсреща вдигнаха.
	Бърн имаше грапав глас с лек нюйоркски акцент.
	— Люк, слава богу! Какво, по дяволите, става с теб?
	— Всички казват така. Отговорът е, че не знам нищичко, освен че съм изгубил паметта си.
	— Какво? Изгубил си паметта си?!
	— Точно така.
	— Ух, мамка му! Знаеш ли какво ти се е случило?
	— Не. Надявах се ти да знаеш нещо.
	— Може би знам. Не съм сигурен.
	— За какво си ме търсил?
	— Безпокоях се. Ти ми се обади в понеделник от Хънтсвил.
	Това бе нещо ново.
	— Чакай малко! От Хънтсвил?
	— Аха.
	— Мислех, че съм тръгнал от Флорида.
	— Така е, но трябвало да минеш през Хънтсвил и да свършиш някаква важна работа.
	Нито Бил Хайд, нито Елспет му бяха казали такова нещо. Може би не знаеха нищо.
	— Карай нататък.
	— Каза ми, че си на път за насам, че искаш да се видим и че ще ми се обадиш от „Карлтън“. Но не го направи.
	— Нещо е станало с мен в понеделник през нощта.
	— Аха. Слушай, има един човек, на когото трябва да се обадиш. Били Джоузефсън. Световноизвестна специалистка по въпроси, свързани с паметта.
	Името му напомни нещо.
	— Май видях името й в библиотеката.
	— Освен това ми е бивша жена и стара твоя приятелка.
	Бърн му даде телефона.
	— Веднага ще й се обадя. Бърн…
	— Да?
	— Губя паметта си и изведнъж се оказва, че моя стара приятелка е световноизвестен специалист по въпросите на паметта. Това не ти ли се струва странно съвпадение?
	— Има нещо вярно — отвърна Бърн.


	4.45 следобед


	„Най-горната степен, на която е монтиран спътникът, е дълга два метра и само петнайсет сантиметра в диаметър. Тежи малко над петнайсет килограма. По форма прилича на кюнец.“


	Били бе запланувала едночасов разговор с пациент, футболист, който бе пострадал от силен сблъсък с противников играч. Беше интересен обект, защото си спомняше всичко до един час преди мача и нищо след това — до момента, когато усетил, че стои на страничната линия с гръб към игрището, чудейки се как е попаднал там.
	Обаче по време на разговора тя бе разсеяна, мислейки си за фондацията „Сауърби“ и за Антъни Каръл. И докато приключи с футболиста и позвъни на Антъни, вече кипеше от нетърпение. Извади късмет и се свърза с него още при първия опит.
	— Антъни — започна тя рязко, — какво, по дяволите, става?
	— Стават много неща — отвърна той. — Египет и Сирия решават да се слеят, полите стават все по-къси, а Рой Кампанела си е счупил врата и едва ли ще играе пак.
	Били с усилие потисна внезапно надигналото се желание да му се разкрещи.
	— Постът директор на научните изследвания ми се размина — каза тя, говорейки с демонстративно спокоен глас. — Работата получава Лен Рос. Знаеше ли това?
	— Да, май го знам.
	— Не разбирам. Мислех си, че ще изгубя в полза на някой висококвалифициран непознат човек. Например Сол Уайнбърг от Принстън или някой от неговия ранг. Обаче всички знаят, че съм по-добра от Лен.
	— Знаят ли?
	— Хайде стига, Антъни! И ти го знаеш. По дяволите, ти сам ме насочи в тази посока на изследване. Още преди години, в края на войната, когато…
	— Добре, добре, много добре помня — прекъсна я той. — Това все още е строго секретно, знаеш.
	Нямаше представа, че онези неща, които правеха през войната, могат да се окажат важни тайни. Това обаче беше без значение.
	— В такъв случай защо не получих работата?
	— Трябва ли да знам?
	Но това е унизително, каза си тя, и само желанието й да разбере истината надделя над мисълта да му тресне телефона.
	— Фондацията настоява за Лен.
	— Ами… май има право.
	— Антъни, говори!
	— Нали говоря.
	— Ти участваш в тази фондация. Много е необичайно за един тръст да се меси в решения от такъв вид. Обикновено оставят специалистите да го решават. И ти сигурно знаеш защо са предприели такава необичайна стъпка.
	— Е, не знам. Но доколкото знам, тази стъпка още не е направена. Не е имало заседание за това. Иначе щях да знам.
	— Чарлс беше съвсем сигурен.
	— Не се съмнявам, че е истина, за твое нещастие. Но това не е от онзи вид въпроси, които трябва да се обсъждат открито. Най-вероятно председателят и един-двама членове на борда са си поприказвали на чашка в клуб „Космос“. После някой от тях се е обадил на Чарлс по телефона и му е казал. Той не може да си позволи да ги притеснява, затова приема, без да задава въпроси. Ей така стават нещата. Само съм изненадан, че Чарлс е бил толкова откровен с теб.
	— Според мен беше шокиран. Не може да разбере защо е станало така. И аз си казах, че ти може би знаеш.
	— Сигурно им е подействало нещо много тъпо. Рос женен ли е?
	— Женен, с четири деца.
	— На председателя не му харесва жени да получават високи заплати, когато има мъже, издържащи многочленни семейства.
	— За бога, Антъни! Аз също издържам дете и болна майка!
	— Не съм казал, че е логично. Слушай, Били, трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно.
	— Добре — отвърна тя.
	Били затвори и се вгледа в телефона, опитвайки се да подреди мислите си. Разговорът й прозвуча някак си фалшиво и тя се запита защо. Беше напълно правдоподобно Антъни да не знае нищо за машинациите между останалите членове на борда. Тогава защо не му вярваше? Прехвърляйки разговора още веднъж в главата си, Били си даде сметка, че думите му просто звучаха уклончиво… нещо, което не бе в характера му. Накрая й бе казал малкото, което знаеше, но някак си неохотно. Сумирано, всичко това водеше до ясен извод.
	Антъни лъжеше.


	5 часа следобед


	„Четвъртата степен на ракетата е направена от лека титаниева сплав, вместо от неръждаема стомана. Спестената тежест дава възможност ракетата да носи един жизненоважен килограм научно оборудване.“


	Антъни затвори и телефонът веднага започна да звъни. Вдигна слушалката и чу Елспет, която звучеше изплашено.
	— За бога, от четвърт час звъня!
	— Говорех с Били. Тя…
	— Няма значение. Току-що говорих с Люк.
	— Божичко! Как е възможно?
	— Млъкни и слушай! Бил в Смитсъновия институт заедно с група физици.
	— Тръгвам веднага.
	Антъни хвърли слушалката върху вилката и хукна към вратата. Пит го видя и хукна подире му. Двамата стигнаха до паркинга и се метнаха в колата на Антъни.
	Лошо беше, че Люк е говорил с Елспет. Това означаваше, че всичко се връща обратно в изходното си положение. Но ако успееше да се добере пръв до Люк, все още имаше възможност да закърпи нещата.
	Отне им десетина минути да стигнат до Смитсъновия институт. Двамата оставиха колата пред входа на музея и изтичаха в хангара.
	Близо до входа отвътре имаше обществен телефонен автомат, но нито следа от Люк.
	— Дай да се разделим — каза Антъни. — Аз ще тръгна надясно, а ти — наляво.
	Той тръгна между щандовете с експонатите, взирайки се внимателно във всяко лице, оглеждащо музейната изложба или вдигнало глава нагоре към висящите от тавана модели на самолети. Двамата се срещнаха в другия край. Пит вдигна ръце безпомощно.
	В едната страна на хангара имаше кабинети и тоалетни. Пит погледна в мъжката тоалетна, а Антъни провери кабинетите. Люк сигурно се е обадил от някой телефон тук, но сега вече нямаше никаква следа от него.
	Пит излезе от тоалетната и каза:
	— Нищо.
	— Катастрофа — мрачно изръмжа Антъни.
	Пит смръщи вежди озадачено.
	— Така ли? Катастрофа? Този тип сигурно е по-важен, отколкото ти си ми казал.
	— Да — отвърна Антъни. — Той може да се превърне в най-опасния човек в Америка.
	— Божичко!
	Антъни забеляза подредените до едната страна столове и сложената до тях подвижна катедра. Млад мъж в костюм разговаряше с двама работници, подреждащи последните столове. Антъни си спомни как Елспет му каза, че Люк бил тук с група физици. Може би все пак щеше да успее да хване следата.
	Той се приближи към мъжа в костюма и го попита:
	— Прощавайте, тук да не е имало някакво заседание?
	— Да, професор Ларкли изнесе лекция на тема ракетни горива — отвърна младият мъж. — Тя бе организирана от мен като част от международната година на геофизиката. Казвам се Уил Макдърмът.
	— А доктор Клод Лукас беше ли тук?
	— Да. Вие негов приятел ли сте?
	— Да. А знаете ли, че е изгубил паметта си?
	— Да. Той дори не знаеше името си, докато не му го казах.
	Антъни с усилие потисна готовата да изхвръкне от устните му ругатня. Беше се страхувал от това още като чу, че Елспет е говорила с него. Сега Люк вече знаеше кой е.
	— Трябва спешно да го намеря — заяви Антъни.
	— За съжаление изпуснахте го за секунда.
	— Каза ли къде отива?
	— Не. Опитах се да му внуша да отиде на лекар и да се прегледа, но той твърдеше, че нищо му няма. И беше много объркан…
	— Да, благодаря ви. Бяхте много любезен.
	Антъни се извърна и си тръгна. Беше бесен.
	Излязъл навън на Индипендънс Авеню, той видя една полицейска кола. Двете ченгета тъкмо бяха слезли от нея и проверяваха спряла до другия тротоар кола. Антъни се приближи по-близо и видя, че колата е синьо-бяла форд фиеста.
	— Я виж какво става там — каза той на Пит.
	После извади бележката, където бе записал номера, даден му от Розмари Подробната от Джорджтаун. Беше същият.
	Показа на полицаите служебната си карта.
	— Видяхте тази кола, че е паркирала на забранено място, и тъкмо идвате да проверите, така ли?
	По-възрастното ченге отвърна:
	— Не, видяхме го да кара по Девета улица. Но след това ни избяга.
	— Пуснахте го да избяга? — недоверчиво попита Антъни.
	— Ами че той се извъртя на място и тръгна срещу движението — поде по-младото ченге. — Адски добър шофьор, който и да е.
	— Няколко минути по-късно видяхме паркираната тук кола, но него вече го нямаше.
	На Антъни му се прииска да ги хване за главите и да ги заблъска една в друга. Вместо това каза:
	— Този беглец може да е откраднал друга кола от района и да се е измъкнал. — Извади визитка от портмонето си и им я подаде. — Ако получите оплакване, че нечия кола е била открадната от района, моля ви да ми се обадите на този телефон.
	По-възрастното ченге хвърли поглед на картичката и каза:
	— Разбира се, господин Каръл.
	Антъни и Пит се върнаха в жълтия кадилак и се отдалечиха.
	По едно време Пит го попита:
	— Какво мислиш, че ще прави сега?
	— Не знам. Може да отиде право на летището и да хване самолета за Флорида. Може да отиде в Пентагона. Може да се върне в хотела си. По дяволите, може да му хрумне дори да отиде при майка си в Ню Йорк. И да се разтегнем като ластик, пак няма да можем да проверим всички възможности.
	Никой от двамата не проговори, докато Антъни паркираше колата. После влязоха в съоръжение Q. В офиса си Антъни продължи:
	— Искам да пратиш двама души на летището, двама на Юниън Стейшън, двама на автогарата. Искам също така двама души да седнат в някой кабинет и да започнат да звънят на всички известни телефони от родата на Люк. На приятелите му — също. Да разберат обаждал ли се е отнякъде. Искам още да отидеш с двама души в хотел „Карлтън“. Вземете стая, после поставете фоайето под наблюдение. По-късно и аз ще дойда при вас.
	Пит излезе и Антъни затвори вратата след него.
	За първи път през този ден почувства страх. Сега, след като Люк вече знаеше кой е, не можеше да се предвиди какво може още да научи. Този проект можеше да се окаже върхов в кариерата на Антъни, обаче нещата бяха тръгнали така, че можеше да й сложи край.
	Да сложи край и на живота му.
	Ако намереше Люк, щеше да успее да закърпи работата. Обаче трябваше да вземе драстични мерки. Вече нямаше да е достатъчно само да държи Люк под наблюдение. Трябваше да приключи с този проблем веднъж завинаги.
	С изпълнено с лоши предчувствия сърце, той се приближи до снимката на президента Айзенхауер, закачена на стената. Хвана рамката на снимката и я дръпна към себе си. Снимката се отвори като вратичка на панти. Зад нея се откри зелената метална повърхност на сейф. Набра комбинацията, отвори, бръкна вътре и извади пистолета си.
	Беше валтер Р38, автоматик. Това бе личното оръжие, използвано от германската армия по време на Втората световна война. Този пистолет бе зачислен на Антъни, преди да го изпратят в Северна Африка. Имаше заглушител, специално изработен от OSS, така че да може да се монтира на този модел.
	Именно с този пистолет за първи път бе убил човек.
	Албен Мулие беше предател, който бе издал много членове на френската Съпротива на полицията. Заслужаваше да умре — петимата души от бойното ядро бяха на едно мнение по това. Събрали се в скривалището си в някакви изоставени обори, намиращи се на километри навътре в гората, те теглиха жребий късно през една нощ — само газената лампа хвърляше трепкащи отблясъци по напрегнатите им лица. Антъни можеше и да не участва — като чужденец, но по този начин щеше да изгуби уважението на останалите, затова настоя да изпита шансовете си наравно с тях. И изтегли късата клечка.
	Албен бе вързан за ръждясалото колело на захвърлен плуг и дори нямаше превръзка на очите — слушаше и гледаше тегленето на жребия, без да помръдне. Беше се подмокрил, когато чу смъртната присъда, и нададе нечовешки вой, като видя Антъни да вади пистолета си. Воят все пак помогна — той надигна у Антъни желанието да го убие бързо — просто за да спре непоносимия крясък. Застреля Албен от упор, точно между очите, с един изстрел. След това останалите му казаха, че го е направил добре, без капка колебание, като истински мъж.
	Албен още го посещаваше в сънищата му.
	Взе заглушителя от касата, нави го на цевта и го стегна здраво. После облече връхната си дреха — дълго зимно палто от камилска вълна с дълбоки странични джобове. Пусна пистолета в десния джоб с дръжката надолу, с щръкнал нагоре заглушител. Без да закопчава палтото, той посегна към него с лявата ръка, измъкна го за заглушителя и го прехвърли в дясната ръка. След това плъзна предпазителя отляво в положение „стрелба“. Всичко това стана за около секунда. Заглушителят затрудняваше светкавичното действие с оръжието. По-лесно бе да си го носи, без да го е монтирал. Обаче може би нямаше да има време да го стори. Затова така беше по-добре.
	Закопча палтото си и излезе.


	6 часа следобед


	„По форма спътникът прилича по-скоро на куршум, отколкото на сфера. На теория сферата е псистабилна, но на практика от спътника трябва да се подават антени за радиовръзка, а антените развалят сферичната форма.“


	Люк хвана такси да го закара до Джорджтаунския психодиспансер и след десетина минути, застанал на рецепцията, се представи, като каза, че има назначена среща с доктор Джоузефсън.
	По телефона тя прозвуча много ентусиазирано — загрижена за него, зарадвана, че го чува, заинтригувана от факта, че е изгубил паметта си и нямаща търпение да се види с него по най-бързия начин. Говореше с южняшки акцент така, сякаш смехът бе готов всеки момент да избликне от устата й.
	И ето я — хвърчаща надолу по стълбите ниска жена с дълга бяла манта, огромни кафяви очи и зачервено от вълнение лице. Люк не можа да сдържи усмивката си, като я видя.
	— Толкова се радвам да те видя! — възкликна тя развълнувано и го прегърна.
	Той понечи да отвърне импулсивно на прегръдката и да я притисне силно до себе си, но уплашен, че може да постъпи не така, както трябва, замръзна с вдигнати във въздуха ръце, сякаш се предаваше на враг.
	Тя се засмя сърдечно.
	— Не ме помниш каква съм, а? Спокойно, няма да те изям.
	Люк отпусна ръце на раменете й. Дребното й тяло бе нежно и приятно закръглено под мантата.
	— Ела да ти покажа кабинета си — повлече го тя нагоре по стълбите.
	Докато двамата вървяха по някакъв широк коридор, една белокоса жена, облечена в дълъг халат, се обади:
	— Докторе! Много ми харесва приятелят ти!
	Били се засмя и отвърна:
	— Имаш го веднага след мен, Марлене.
	Кабинетът й бе малък — в него имаше само обикновено бюро и железен шкаф за документи, но Били го бе оживила със саксии цветя и абстрактни картини по стените. Тя сложи чаша кафе пред Люк, отвори му кутия с бисквити и го заразпитва за амнезията му, водейки си бележки, заслушана в отговорите му.
	Люк не бе виждал храна от дванайсет часа насам и изяде всички бисквити. Тя се усмихна и го попита:
	— Искаш ли още? Имам още един пакет.
	Той поклати глава.
	— Е, картинката ми е горе-долу ясна — каза тя най-накрая. — Имаш глобална амнезия, но всичко останало със съзнанието ти е наред. Не знам какво е физическото ти състояние, защото не съм вътрешен лекар, но съм длъжна да те посъветвам да се прегледаш колкото е възможно по-скоро. — Усмихна се. — Обаче изглеждаш добре, може би само поразтърсен.
	— А този вид амнезия лекува ли се?
	— Не, не се лекува. Процесът е необратим.
	Това бе удар. Люк се бе надявал, че всичко ще се върне само за секунда.
	— Исусе Христе! — промърмори той съкрушено.
	— Не унивай — продължи Били съчувствено. — Пострадалите запазват всичките си умения и са способни лесно да наваксат онова, което е забравено. Така че обикновено бързо се вземат в ръце и скоро след това продължават да живеят нормално. Ще се оправиш.
	Макар че чуваше ужасни новини, той се улови, че я гледа очарован, съсредоточил погледа си отначало в очите й, в които като че ли непрекъснато блещукаше огънче на съчувствие, после вниманието му се насочи към изразителните й устни, за да се спре накрая на отблясъците, които настолната лампа хвърляше по тъмните й коси. Искаше му се така да си говори вечно с нея.
	— А какво може да причини подобна амнезия? — върна се той с усилие в реалния свят.
	— Мозъчната травма е първата възможност, която трябва да се провери — заобяснява тя търпеливо. — Може да се получи в резултат на прекаран продължителен стрес, внезапен шок или медикаменти. Освен това може да се появи като страничен ефект от лечение срещу шизофрения посредством електрошокова терапия, комбинирана с медикаменти.
	— Има ли начин да се разбере кое точно от тия неща е станало?
	— Не и със сигурност. Казваш, че тази сутрин си бил махмурлия. Ако не от алкохол, това може да е било в резултат от прилагане на някакъв медикамент. Обаче никой лекар не може да ти каже нищо със сигурност. Самият ти трябва да разбереш какво се е случило с теб между вчера сутринта и днес.
	— Е, сега вече поне знам какво да търся — отвърна той. — Шок, медикаменти или лекуване от шизофрения.
	— Но ти не си шизофреник — забеляза тя. — Имаш много здраво отношение към заобикалящата те действителност. Каква ще бъде следващата ти стъпка?
	Люк се изправи. Не му се искаше да се махне от тази магьосница, но тя му бе казала всичко, което знаеше.
	— Ще отида да се видя с Бърн Ротетън. Той може да измисли нещо.
	— Имаш ли кола?
	— Помолих таксито да ме изчака.
	— Ще те изпратя.
	Докато слизаха по стълбите, Били го хвана нежно за ръката.
	— От колко време сте разведени с Бърн? — попита я Люк.
	— От пет години. Достатъчно време, за да станем отново приятели.
	— Знам, че ще прозвучи странно, но въпреки това трябва да те питам. Двамата с теб ходехме ли?
	— О, боже! — възкликна Били. — И още как!


	1943


	„Учените могат само да предполагат крайните температури, на които ще бъде подложен спътникът, излизащ от тъмната сянка на Земята и гмуркащ се в ослепителната слънчева светлина. За да смекчат въздействието им, половината цилиндър е покрит с обшивка от алуминиев оксид на ивици, широки точно 0.31 сантиметра, чиято роля е да отразяват изгарящите слънчеви лъчи, а другата половина ивици се състоят от изолация от фибростъкло, за да предпазят вътрешността от космическия студ.“


	В деня, когато Италия се предаде, Били се сблъска с Люк във фоайето на съоръжение Q.
	Отначало не можа да го познае. Срещу нея бе застанал слаб мъж на около трийсет години в костюм, който му бе възголям, и погледът й се плъзна по него, без да се задържи. Тогава той проговори:
	— Били? Не ме ли позна?
	Тя моментално разпозна гласа и сърцето й се преобърна. Но когато погледът й отново се върна върху мършавия мъж, изрекъл думите, Били ахна ужасена. Главата му приличаше на мъртвешки череп. Блестящата едно време коса сега висеше на мътни кичури. Тънката му шия стърчеше от яката на ризата, а сакото висеше от раменете му като от закачалка. Очите, вперени в нея, бяха очи на старец.
	— Люк! — изохка тя. — Изглеждаш ужасно!
	— Съжалявам — побърза да каже той.
	— Не се притеснявай. Аз също съм поотслабнала, знам. Там, където бях, не преяждахме.
	Искаше й се да го прегърне, но се сдържа, не знаейки как ще реагира той на това.
	— Какво правиш тук? — попита я той.
	Били пое дълбоко въздух.
	— Тренировъчен курс. Ориентиране по карта, радиопредаване, огнестрелно оръжие, бойни изкуства.
	Люк се ухили.
	— Не ми изглеждаш облечена като за жиу-жицу.
	Били продължаваше да се облича стилно, въпреки войната. Специално този ден бе облечена в бледожълт костюм с късо сако, дръзка, къса до коляното пола и широкопола, прилична на обърната чиния шапка. Разбира се, не можеше да си позволи да се облича по последна мода със заплатата от военните — този костюм си го бе скроила и ушила сама. Баща й беше научил всичките си деца на шев и кройка.
	— Ще сметна това за комплимент — усмихна се тя, превъзмогнала шока. — Къде се губиш?
	— Имаш ли малко време да поговорим?
	— Разбира се.
	Трябваше да влиза в час по криптография, но той спокойно можеше да върви по дяволите.
	— Хайде да излезем навън.
	Беше топъл септемврийски следобед. Люк съблече сакото си и го преметна през рамо.
	— Как така е станало, че си в OSS?
	— Антъни Каръл го уреди — отвърна тя. Офисът за стратегическа служба се считаше за едно от най-престижните работни места и всеки копнееше да попадне там. — Той сега е личен помощник на Бил Донован. — Генерал Бил Донован, или Дивия Бил, беше шеф на OSS. — Някъде около година бях шофьор на един генерал и го разкарвах из Вашингтон, затова наистина се зарадвах, когато постъпих тук. Антъни използва служебното си положение, за да доведе всичките си стари приятели от Харвард. Елспет е в Лондон, Пег е в Кайро, а доколкото знам, вие двамата с Бърн сте били някъде в тила на врага.
	— Във Франция — каза Люк.
	— Как е там?
	Той запали цигара. Това бе нещо ново — в Харвард Люк не пушеше. Сега обаче опъваше от цигарата така, сякаш тютюнът бе смисълът на живота му.
	— Първият човек, когото съм убил в живота си, беше французин — каза той рязко.
	Беше болезнено ясно, че ужасно му се иска да поговори за това.
	— Разкажи ми как стана — помоли го тя тихо.
	— Беше ченге. От жандармерията. Казваше се Клод, също като мен. Всъщност не беше лош човек… може би малко антисемит, но не повече, отколкото всеки среден французин или дори американец. Направи грубата грешка да влезе в къщата, където се бе събрала моята група. Нямаше никакво съмнение какво правим — на масата имаше опъната карта, до стените бяха подпрени автомати, а в единия ъгъл Бърн обясняваше на френците как да връзват адска машина. — Люк се изсмя безрадостно. — И тъпакът се опита да ни арестува всичките. Не че заради това го убих. И да не беше го направил, пак трябваше да умре. Беше ни видял.
	— И ти какво направи? — прошепна Били.
	— Замъкнах го навън и му пуснах един куршум в тила.
	— О, боже!
	— Но не умря веднага. Мъчи се цяла минута.
	Тя го хвана за ръката и леко я стисна. Люк отвърна на стискането и двамата продължиха нататък, хванати ръка за ръка. После й разказа за една жена от Съпротивата, която немците заловили и измъчвали, и Били плака безмълвно, оставяйки сълзите да се стичат по бузите й.
	Следобедният ден захладня, а мрачните му истории продължаваха една след друга — вдигнати във въздуха коли, убийства на германски офицери, избити другари от Съпротивата, еврейски семейства, откарани в неизвестна посока, стиснали в прегръдките си невръстни деца.
	Вървяха така два часа, докато по едно време той се препъна и щеше да падне, ако тя не го беше подкрепила.
	— Боже господи! — изстена той. — Толкова съм уморен. Не мога да спя добре.
	Били спря едно такси и го закара до хотела му. Беше отседнал в „Карлтън“. Военните не се отпускаха до такава степен, но тя си спомни, че семейството му е заможно.
	Беше си резервирал ъгловия апартамент. В хола имаше роял — нещо, което тя виждаше за пръв път — а в банята — дериват на телефона в хола.
	Били се обади на румсървиса и поръча пилешка супа, бъркани яйца, горещи кифлички и половин литър студено мляко. Той седна на дивана и започна да й разказва друга история, този път смешна, как веднъж извършили саботаж във фабрика, произвеждаща кухненски тигани.
	— Втурвам се аз в онзи огромен цех и виждам около петдесет жени, хванали чуковете и млатят ли, млатят по ония тигани. Крещя им: „Бързо опразвайте цеха! Ще гръмне всеки момент“. Но те продължават да си работят. Не ми повярваха.
	Преди да довърши разказа си, поръчката пристигна.
	Били подписа сметката, даде бакшиш на сервитьора и сложи масата. Когато се обърна да го повика, той вече бе заспал.
	Тя го събуди само колкото да го заведе до спалнята и да го сложи в леглото.
	— Не си отивай — промърмори той в просъница и отново заспа дълбоко.
	Били събу обувките му и разхлаби връзката му. Откъм отворения прозорец полъхваше топъл ветрец — нямаше нужда да го завива. Тя седна на крайчето на леглото и се загледа в него, спомняйки си дългото нощно пътуване от Кеймбридж до Нюпорт преди почти две години. Погали го по бузата с кутрето си, точно както бе направила онази нощ, но той не помръдна.
	Свали си шапката, събу си обувките, помисли малко, после съблече и сакото, и полата си. След това, останала само по бельо и чорапи, тя се изтегна на леглото. Прегърна костеливите му рамене, привлече главата му към пазвата си и го притисна към себе си.
	— Вече всичко е наред — прошепна. — Спи колкото си искаш. Като се събудиш, аз пак ще съм до теб.


	Навън се стъмни. Стана студено. Тя стана, затвори прозореца и хвърли една завивка върху леглото. Скоро, някъде към полунощ, стиснала го здраво в прегръдките си, заспа и тя.
	На другия ден, на разсъмване, след като беше спал дванайсет часа, той изведнъж се събуди и отиде до банята. Върна се след две минути и отново се пъхна в леглото. Беше съблякъл костюма и ризата си и сега беше само по бельо. Протегна ръце към нея, прегърна я и я притисна към себе си.
	— Забравих да ти кажа нещо — каза той. — Нещо много важно.
	— Какво?
	— Докато бях във Франция, непрекъснато си мислех за теб. Всеки божи ден.
	— Наистина ли? — прошепна тя. — Наистина?
	Той не отговори. Отново бе заспал.
	Тя остана да лежи в прегръдките му, представяйки си го как рискува живота си във Франция и как си мисли за нея, и сърцето й замалко не се пръсна от щастие.
	В осем часа сутринта тя стана, отиде до хола и се обади в съоръжение Q, че е болна. За пръв път отсъстваше по болест от една година служба в армията. Изкъпа се, изми си косата, после се облече. След това поръча кафе и пуканки от румсървиса. Сервитьорът я нарече госпожа Лукас. Добре поне, че беше мъж, защото ако бе жена, щеше да забележи, че не носи брачна халка.
	Помисли си, че миризмата на кафето ще събуди Люк. Прочете „Вашингтон Пост“ от начало до край, дори и спортните страници. Беше започнала да пише писмо до майка си в Далас на една от хотелските бланки, когато той излезе, залитайки, от спалнята по бельо, с разрошена коса и набола брада. Тя му се усмихна, радвайки се, че най-накрая се е събудил.
	Той я гледаше объркано.
	— Колко време съм спал?
	Били погледна часовника си. Беше почти обед.
	— Около осемнайсет часа.
	Не можеше да разбере какво мисли. Беше ли му приятно, че я вижда? Или само си мисли как да я отпрати?
	— Божичко! — изпъшка той удовлетворено, търкайки очи. — Не съм спал така цяла година… А ти през цялото време ли беше тук? Изглеждаш свежа като кукуряк.
	— Дремнах малко.
	— Стояла си цяла нощ?
	— Ти ме помоли.
	Той смръщи вежди.
	— Май си спомням… — Поклати глава. — Ама че сънища сънувам! — Стана и отиде до телефона. — Румсървис? Донесете ми една не много опечена пържола, три пържени яйца, портокалов сок, хляб и кафе.
	Били се намръщи. Никога не бе прекарвала нощ с мъж и не знаеше какво да очаква на сутринта, но това я разочарова. Беше толкова неромантично, че се почувства, кажи-речи, обидена. Спомняше си как се събуждаха братята й — същата работа. Измъкваха се от стаите си сънливи, с наболи бради и неутолим апетит. Обаче, спомни си тя, обикновено приемаха нормален вид, след като хапнеха.
	— Момент така — каза той в слушалката и се обърна към Били. — Ти ще искаш ли нещо?
	— Да, малко чай с лед.
	Той повтори поръчката й и затвори. После седна до нея на дивана.
	— Вчера говорих много.
	— Няма да ти противореча.
	— Колко време?
	— Около пет часа без прекъсване.
	— Извинявай.
	— Не се извинявай. Каквото и да правиш, моля те, не се извинявай. — В очите й бликнаха сълзи. — Няма да го забравя, докато съм жива.
	Той я хвана за ръцете.
	— Толкова се радвам, че отново се срещнахме.
	Сърцето й подскочи.
	— Аз също.
	Беше много повече, отколкото се бе надявала.
	— Иска ми се да те целуна, но вече двайсет и четири часа не съм сменял дрехите си.
	Някъде вътре в нея сякаш се скъса пружина и изведнъж усети, че леко се подмокря. Смая се от реакцията на тялото си — такова нещо не й се бе случвало.
	Но се сдържа. Не бе решила дали иска това да продължи. Беше имала цяла нощ на разположение да мисли, но дори не й бе идвало наум. Сега се страхуваше, че докосне ли го, по-нататък ще изгуби контрол върху себе си. И после какво?
	Войната бе довяла нещо като леко разпускане на морала във Вашингтон, но това за нея не важеше. Тя стисна ръце в скута си и каза:
	— Изобщо нямам намерение да те целувам, докато не се облечеш.
	Той я погледна със скептичен поглед.
	— Страх те е да не се компрометираш ли?
	Били трепна от иронията в гласа му.
	— Това сега пък какво означава?
	— Ами… прекарахме нощта заедно — сви рамене той.
	Стана й неприятно.
	— Останах тук, защото ме помоли! — рязко му възрази тя.
	— Добре де, добре, само не се ядосвай.
	Обаче желанието й към него изведнъж се бе трансформирало в също толкова силен гняв.
	— Ти залиташе от умора и аз просто те сложих да спиш — разярено каза тя. — След това ме помоли да не си тръгвам и аз останах.
	— Много съм ти благодарен.
	— Тогава не говори така, сякаш съм… курва!
	— Но аз нямах предвид това.
	— Да, но точно така излезе. Намекна, че вече съм се компрометирала достатъчно, така че каквото и да направя, разлика няма да има.
	Той въздъхна дълбоко.
	— Е, не съм искал да прозвучи така. Божичко, ти си готова да вдигнеш на главата си целия хотел само заради някаква си обикновена забележка.
	— Адски обикновена.
	Работата бе там, че тя наистина се бе компрометирала.
	На вратата се почука.
	Двамата се спогледаха и Люк каза:
	— Румсървисът сигурно.
	Тя обаче не искаше да я заварват с необлечен мъж.
	— Иди в спалнята.
	— Добре.
	— Но преди това ми дай халката си.
	Люк вдигна ръка и я погледна. На малкия му пръст имаше златна халка.
	— Защо?
	— За да може сервитьорът да си помисли, че съм омъжена.
	— Но аз никога не я свалям.
	Това я разгневи още повече.
	— Изчезвай тогава! — изсъска му.
	Той влезе в спалнята. Били отвори вратата и сервитьорката влезе, бутайки пред себе си количката.
	— Ето ни и нас, госпожице — весело я поздрави тя.
	Били се изчерви. В това „госпожице“ сякаш бе събрана цялата ирония, на която младото момиче бе способно. Подписа сметката, но не й даде бакшиш.
	— А ето ме и мен — тросна й се тя и й обърна гръб.
	Сервитьорката излезе. Били чу шума от душа. Почувства се изнурена. Беше прекарала цяла нощ в прегръдката на романтичните си представи, а сега изведнъж, за няколко минути всичко отиде по дяволите. Люк бе толкова любезен и нежен, а сега се бе превърнал в мечка. Как, по дяволите, стават тия работи?
	Но каквото и да беше, той я бе накарал да се почувства евтина. След минута-две щеше да излезе от банята, готов да седне на масата и да закусва с нея, сякаш са женени от години. Но не бяха — и на Били започваше да й става все по-неудобно и по-неудобно.
	Ами тогава, каза си тя, след като не ми харесва, защо още стоя тук? Добър въпрос.
	Сложи си шапката. Беше по-добре да се измъкне, докато у нея все още бе останало малко достойнство.
	Помисли си дали да не му остави бележка. Чу, че душът в банята спира. Всеки момент щеше да излезе, дъхащ на сапун, обвит в халат, с мокра коса и боси крака, изглеждащ така, че направо да го изядеш. Нямаше време за бележки.
	Тя излезе от апартамента, тихичко затваряйки вратата зад себе си.
	През следващите четири седмици се виждаха почти всеки ден.
	Отначало той ходеше в съоръжение Q на доклади. На обяд я издирваше, за да обядват заедно и двамата сядаха в кафетерията или си вземаха сандвичи и отиваха в парка. Маниерите му се върнаха до обичайната за него отпусната сърдечност, което я караше да се чувства уважавана и желана. Болката от поведението му в „Карлтън“ постепенно се уталожи. Може би, мислеше си тя, той също не е прекарвал нощта с любим човек и не е бил съвсем сигурен как да се държи. Сега се отнасяше към нея по най-обикновен начин, сякаш му бе сестра. А сестра му сигурно бе единствената жена на този свят, която го бе виждала по бельо.
	В края на седмицата той й определяше среща и в една съботна вечер двамата ходиха да гледат „Джейн Еър“. На другия ден, неделя, се возиха с лодка по Потомак. Във Вашингтон витаеше някаква атмосфера на безразсъдство. Градът бе пълен с млади мъже на път за фронта или пък върнали се у дома в отпуск мъже, за които срещата със смъртта се бе превърнала във всекидневие. Те искаха да ядат, да пият, да танцуват и да правят любов, защото втори шанс може би нямаше да имат. Баровете бяха претъпкани и свободните момичета нямаше начин да прекарват нощите си сами. Съюзниците печелеха войната, но всеки ден се появяваха островчета на скръбта — новини за убит роднина, съсед или приятел, пристигаха ежедневно.
	Люк понапълня малко и започна да спи по-добре. Измъченият поглед изчезна. Купи си дрехи по мярка — ризи с къси ръкави, бели панталони и тъмносин костюм, който си слагаше, когато излизаха вечер. Малка част от момчешката му външност и поведение като че ли се завърна.
	Двамата си говореха безспир. Тя му разказваше как изучаването на човешката психология постепенно ще премахне душевните заболявания, а той споделяше с нея мислите си как човек би могъл да полети към Луната. Говореха си за войната, мъчейки се да отгатнат кога ще свърши — Били смяташе, че германците едва ли ще издържат още дълго време, след като Италия вече бе паднала, обаче според Люк щяха да изминат още няколко години, докато Тихоокеанският басейн се прочисти от японци. Понякога излизаха с Антъни и Бърн и бистреха политиката по баровете, така както го бяха правили като студенти в някакъв друг, далечен свят. През един от уикендите Люк отлетя за Ню Йорк да се види с техните и на Били толкова й липсваше, че едва не се поболя. Не се уморяваше да бъде с него, нито веднъж не й стана скучно, нито веднъж не й се прииска да бъде на друго място. Мисълта му бе ясна, бе остроумен и находчив.
	Караха се здравата, кажи-речи, два пъти седмично. И всяка караница следваше модела на първата, в хотела. Той казваше нещо лекомислено според нея, вземаше решение как да прекарат вечерта, без да я пита, или пък решаваше, че разбира повече от нещо — от радио, автомобили или тенис. Тя протестираше разпалено, а той я обвиняваше, че преиграва. От това обаче тя се палеше още повече и отчаяно се мъчеше да му посочи къде греши — той реагираше на това като неприязнено настроен свидетел, подложен на кръстосан разпит. Повела разгорещен бой, Били неусетно започваше да прилага непозволени средства — преувеличаваше, правеше тъпи заключения или направо лъжеше. Той веднага я обвиняваше в неискреност и казваше, че няма смисъл да се разговаря с нея, защото е готова да каже какво ли не, само и само да излезе победителка в спора. След което си излизаше, убеден повече от всякога, че е прав. И само след минути тя започваше да се сърди на себе си. Търсеше го и го молеше да забрави, искайки отново да бъдат приятели. Отначало той се правеше на човека с каменното лице, но тя винаги измисляше нещо, с което да го разсмее, и той омекваше.
	Обаче през цялото време тя нито веднъж не влезе с него в хотела, а когато го целуваше, само бегло бръсваше с устни по неговите, и то винаги на публично място. Но дори и така, винаги когато го докосваше, усещаше влагата в себе си и разбираше, че не може да отиде по-нататък, без да стигне докрай.
	Слънчевият септември премина в хладен октомври и Люк получи ново назначение.
	Казаха му го в един петъчен следобед. Беше застанал във фоайето на съоръжение Q и чакаше Били. И когато тя излезе, веднага позна по очите му, че нещо се е случило.
	— Какво има? — попита го без заобикалки.
	— Връщам се във Франция.
	Сякаш я удариха.
	— Кога?
	— Тръгвам в понеделник рано сутринта. Бърн — също.
	— За бога, ти изпълни вече дълга си!
	— Нямам нищо против да ме върнат — каза той. — Просто не ми се иска да те оставям.
	В очите й избликнаха сълзи. Тя преглътна с усилие.
	— Два дни.
	— Трябва Да си стягам багажа.
	— Ще ти помогна.
	Двамата отидоха в хотела.
	Още щом влязоха и затвориха вратата, тя го сграби за пуловера, дръпна го към себе си и вдигна лице към него да я целуне. Този път нямаше какво да се прави на целомъдрена. Плъзна връхчето на езика си по устните му, после отвори уста, за да поеме езика му.
	Палтото й като че ли само се изхлузи от раменете й. Отдолу бе облечена с рокля на сини и бели вертикални райета, с бяла якичка.
	— Погали ме по гърдите — прошепна тя.
	Той като че ли се стресна.
	— Моля те! — настоя тя нетърпеливо.
	Дланите му бавно обхванаха малките й гърди. Тя затвори очи и се остави усещането да обсеби всичките й сетива.
	После двамата изведнъж се отдръпнаха един от друг и тя впери жаден поглед в лицето му, запомняйки всяка черта. Искаше й се никога да не забрави колко са сини очите му, да не забрави извитите къдрици, падащи върху челото му, извивката на челюстта му, меката възглавничка на устните му.
	— Искам да ми дадеш твоя снимка — каза тя. — Имаш ли?
	— Не си нося снимки — усмихна се той. И добави с нюйоркски акцент: — Ти за кого ме вземаш? За Франк Синатра?
	— Не може да нямаш снимка някъде със себе си.
	— Може би имам някоя семейна снимка. Чакай да видя. — Той отиде в спалнята.
	Тя го последва.
	Охлузената му чанта стоеше, захвърлена в гардероба, където бе престояла може би всичките четири седмици. Той бръкна в нея и извади сребърна рамка, която се отваряше като книга. Вътре имаше две снимки — по една от всяка страна. Люк измъкна едната и й я подаде.
	Бе правена преди три-четири години и на нея Люк изглеждаше по-пълен и по-млад, облечен с поло. Заедно с него бе снимана и възрастна двойка, сигурно родителите му, каза си Били, плюс двама близнаци на около петнайсет години и едно малко момиченце. Всички бяха в бански костюми.
	— Не мога да я взема — каза тя, макар че я искаше с цялото си сърце. — Това е снимка на семейството ти.
	— Искам да я вземеш. Тук съм и аз. Като част от семейството ми.
	Точно това харесваше тя в нея.
	— Беше ли с теб във Франция?
	Снимката бе толкова важна за него, че почти не й се искаше да го лишава от нея, но, от друга страна, това я правеше, кажи-речи, безценна за нея.
	— Покажи ми другата — каза тя.
	— Какво?
	— Тук има две снимки.
	Не му се искаше да й я показва, но го стори. Другата снимка бе изрязана от албума с випускничките от Радклиф. На нея беше Били.
	— И тя ли беше с теб във Франция? — попита го с треперещ глас. Не можеше да диша, сякаш някой я бе стиснал за гърлото.
	— Да.
	Тя избухна в сълзи. Беше непоносимо. Той си е изрязал снимката й от албума и я е носил със себе си заедно със снимка на семейството си през цялото време, докато животът му е бил непрекъснато в опасност. Изобщо не си бе помисляла, че е означавала толкова много за него.
	— Защо плачеш? — попита я той.
	— Защото ме обичаш — отвърна тя.
	— Вярно е — потвърди той без колебание. — Страх ме беше да ти го кажа. Обичам те от Пърл Харбър насам.
	Любовта й рязко се превърна в гняв:
	— Как можа да го кажеш, копеле такова? Та ти ме изостави!
	— Ако тогава бяхме тръгнали заедно, това щеше да съсипе Антъни.
	— Антъни да върви по дяволите! — Тя сви юмрук и го стовари в гърдите му, но той сякаш не го усети. — Как можеш да слагаш щастието на Антъни пред моето, мръсен кучи син?
	— Щеше да е нечестно.
	— Но не разбираш ли, че така изгубихме цели две години да бъдем заедно! — Сълзите вече се стичаха свободно по бузите й. — А сега ни остават само два дни! Два скапани, шибани дни!
	— Тогава спри да плачеш и ме целуни — каза той.
	Тя го прегърна през врата и притегли главата му надолу. Сълзите й се стичаха по лицето й, мокреха устните им. Люк започна да разкопчава роклята й. Загубила търпение, тя го подкани:
	— Моля те, просто я скъсай.
	Той дръпна силно, копчетата се разлетяха и роклята се разгърна до талията. Още едно подръпване я отвори напълно. С енергично движение тя освободи раменете си от нея и застана пред него само по гащички и чорапи.
	Люк изведнъж стана сериозен.
	— Сигурна ли си, че искаш?
	Тя се уплаши, че той изведнъж ще прояви някакви морални задръжки.
	— Трябва, трябва да го направя! — извика. — Моля те, не спирай.
	Люк я бутна лекичко в леглото. Били легна по гръб, а той легна върху нея, отпускайки тежестта на тялото си върху лактите. После я погледна право в очите.
	— Правя го за първи път.
	— Няма нищо — прошепна тя в отговор. — Аз също.
	Първия път стана много бързо, но след около час им се прииска пак и този път го направиха по-бавно. Прилепила устни до ухото му, тя му каза, че иска да прави всичко, да му достави всяко удоволствие, за което си е мечтал, да извърши всеки акт на сексуална интимност. Правиха любов през целия уикенд, разтреперани от желание и тъга, знаейки, че може вече никога да не се видят.
	Люк тръгна в понеделник сутринта и Били плака два дни.
	Осем седмици по-късно разбра, че е бременна.


	6.30 следобед


	„Проблемът с температурата е най-главната пречка за изпращане на човек в Космоса. За да се провери изолацията, «Иксплорър» носи четири термометъра — три отвън, за измерване температурата на обшивката, и един вътре, заедно с другите уреди, за да се измери и вътрешната температура. Целта е да се запази нивото на температурата между четири и двайсет и един градуса по Целзий — обхватът, в който човек се чувства най-комфортно.“


	— Да, ходехме — каза Били, докато двамата слизаха по стълбите.
	Устата на Люк пресъхна. Представи си как държи ръката й, вперил очи в лицето й през обляната в светлината на свещи маса, как я целува, как, полегнал на леглото, я гледа, докато се освобождава от дрехите си. Почувства се виновен, знаейки, че има жена, но не можеше да си я спомни, а Били беше тук, до него, като говореше оживено и се усмихваше, леко ухаеща на сапун.
	Стигнаха до главния вход на сградата и спряха.
	— Бяхме ли влюбени един в друг? — попита я Люк.
	Гледаше я втренчено, изучавайки лицето й. До този момент му беше лесно да прочете какво изразява то, но книгата като че ли изведнъж се затвори и освен безизразната корица, нищо друго не се виждаше.
	— О, да — отвърна тя и макар че тонът й бе лековат, в гласа й се долавяше далечно потрепване. — Мислех, че си единственият мъж на този свят.
	Как е могъл да изпусне такава жена? Това му се струваше трагедия, по-голяма от загубата на паметта.
	— Обаче после си разбрала, че не е така.
	— Вече съм достатъчно голяма, за да знам, че такива неща като чаровни принцове няма. Има просто маса мъже с повече или по-малко недостатъци. Понякога наистина са облечени в блестящи брони, но по тях винаги има малки или големи петна ръжда.
	Искаше да узнае и най-малката подробност, но въпросите бяха твърде много.
	— И ти се омъжи за Бърн.
	— Да.
	— А той какво представлява?
	— Умен е. Обичам умните мъже. В противен случай ми доскучава. И силните. Достатъчно силни, за да ми се опълчват.
	Тя се усмихна с усмивката на човек с голямо сърце.
	— И какво се обърка?
	— Несходство в житейските ценности. Звучи малко абстрактно, но Бърн рискува живота си в Испанската гражданска война, а след това и във Втората световна. При него политиката беше преди всичко останало.
	Имаше още един въпрос, чийто отговор Люк искаше да узнае най-силно. Не можа да измисли по-деликатен и заобиколен начин, за да го зададе, затова изтърси:
	— А сега имаш ли си някого?
	— Да. Казва се Харолд Бродски.
	Люк се почувства като глупак. Разбира се, че ще си има някого. Беше красива разведена жена на трийсет години и мъжете сигурно се редяха на опашка, за да излизат с нея.
	Той се усмихна кисело.
	— Чаровният принц, а?
	— Не е, но е умен, разсмива ме и ме обожава.
	Ревността стисна сърцето на Люк като в клещи. Късметлия Харолд, рече си той.
	— И сигурно имате едни и същи житейски ценности.
	— Да. Най-важното нещо в неговия живот е детето му — вдовец е — и едва след това идва научната му работа.
	— Която е?
	— Химия на йода. Аз съм същата по отношение на моята работа. — Тя се усмихна. — Може да не ме бива с мъжете, но май все още съм си същата идеалистка, що се отнася до разкриване тайните на човешкото съзнание.
	Това го върна с трясък в действителността. Напомнянето бе като удар — болезнен и смазващ.
	— Бих искал ти да разкриеш тайните на моето съзнание.
	Тя смръщи нос и въпреки надвисналите над главата му проблеми, Люк не можа да не забележи колко е хубава, когато озадачено сбърчи нос.
	— Странно! — забеляза тя замислено. — Може да си пострадал от удар в гръбначния стълб, от който не са останали никакви следи, но в този случай би трябвало да имаш силно главоболие.
	— Няма нищо такова.
	— Не си и алкохолик или наркоман. Познава се от пръв поглед с невъоръжено око. Ако си преживял някакъв ужасен шок или си бил под натиска на продължителен стрес, вероятно щях да го разбера или от теб, или от някой от нашите общи познати и приятели.
	— Значи какво остава?
	Тя поклати глава.
	— Определено не си шизофреник, така че няма начин да си бил подлаган на лечение с нарко и електрошокова терапия, което би предизвикало…
	Изведнъж млъкна с объркано изражение на лицето, с отворени широко уста и очи.
	— Какво? — попита я Люк.
	— Спомних си за Джо Блоу.
	— Кой е той?
	— Джоузеф Белоу. Името се наби в очите ми, защото ми заприлича на набързо измислено.
	— И?
	— Бил е приет късно снощи, след като аз се бях прибрала вкъщи. И след това са го изписали през нощта. Което всъщност беше най-странното.
	— Какво му е имало?
	— Шизофрения. — Тя изведнъж побледня като платно. — Ох, мамка му…
	Люк започна да схваща какво минава през ума й.
	— Значи този пациент…
	— Дай да проверим болничния му картон.
	Тя се извърна и хукна обратно по стълбите. Двамата минаха няколко коридора и накрая влетяха в стая, обозначена „Архив“. Вътре нямаше никой. Били запали лампите. После отвори едно чекмедже, обозначено с буквите А-Д, запрехвърля картоните един след друг и накрая измъкна един.
	— Бял мъж — зачете тя, — висок метър и осемдесет и три, тежащ деветдесет килограма, на трийсет и седем години.
	Догадката на Люк се потвърди.
	— Мислиш, че това съм бил аз?
	Тя кимна.
	— На пациента е било приложено лечение, предизвикващо глобална амнезия.
	— Божичко! — Люк бе отчаян, но в същото време и заинтригуван. Ако Били беше права, значи са му го направили нарочно. Това обясняваше и защо го следяха. Вероятно за да видят дали лечението е дало резултати. — И кой го е направил?
	— Моят колега, доктор Ленърд Рос, е приел пациента. Лен е лекар. Бих искала да чуя обяснението му за даване на разрешение за такова лечение. Пациентът обикновено стои известно време под наблюдение с дни и чак тогава се назначава лечение. Освен това не мога да измисля оправдание от медицинска гледна точка за изписването на пациента веднага след това… Дори и със съгласието на роднините. Това е ужасно необичайно.
	— Този Рос май е загазил.
	Били въздъхна.
	— А може и да не е. Ако започна да протестирам, хората ще си кажат, че му имам зъб, защото той стана директор на новия отдел „Научни изследвания“.
	— И кога стана тая работа?
	— Днес.
	Люк чак подскочи.
	— Рос е бил повишен днес?
	— Да. И мисля, че това не е било съвпадение.
	— По дяволите, разбира се, че не е! Бил е подкупен. Обещали са му повишение, ако одобри това необичайно лечение.
	— Не мога да повярвам… Всъщност мога. Той е наистина слаб човек.
	— Обаче е инструмент в ръцете на някой друг. Някой висшестоящ в йерархията на болницата сигурно го е накарал.
	— Не — поклати Били глава. — Тръстът, който финансира проекта, фондация „Сауърби“, е настояла Рос да стане директор. Не можахме да разберем защо. Сега вече знам.
	— Всичко съвпада… наистина, но е още по-объркващо отпреди. Искаш да кажеш, че някой от фондацията е искал аз да изгубя паметта си?
	— И се досещам кой — каза Били. — Антъни Каръл. Той е в борда.
	Името му напомни нещо. Люк си спомни, че Антъни е оня, който работеше в ЦРУ, за когото Елспет му бе споменала.
	— Въпросът „защо“ обаче си остава.
	— Да, но вече имаме кого да питаме — каза Били и вдигна телефона.
	Докато тя набираше, Люк се опита да подреди мислите си. През изминалия час бе получил цяла серия от удари. Казаха му, че няма да възвърне паметта си. Научи, че е обичал Били и я е изгубил и не можеше да разбере как е могъл да бъде такъв глупак. И накрая — за капак — научи, че амнезията му е била нарочно предизвикана от някакъв човек от ЦРУ. Но пак нямаше начин да разбере защо.
	— Дайте ми Антъни Каръл — каза Били с безцеремонен тон в слушалката. — Кажете му, че доктор Джоузефсън го търси… Добре тогава, предайте му, че трябва да ми се обади на всяка цена. — Тя погледна часовника си. — Точно след един час ще си бъда вкъщи. — Лицето й внезапно потъмня. — Не ме премятай, всезнайко, знам, че можеш да се свържеш с него по всяко време на денонощието, независимо от това къде се намира.
	Тя тресна слушалката върху вилката.
	Видя как я гледа Люк и изведнъж се засрами.
	— Съжалявам — промърмори. — Но тоя тип вика: „Ще видя какво мога да направя“, сякаш ми прави кой знае каква услуга.
	Люк си спомни за думите на Елспет, че Антъни Каръл е стар приятел, негов състудент, а също така и на Бърн.
	— Този Антъни… — промълви той несигурно. — Мислех, че е приятел.
	— Да — кимна Били, сбърчила нос загрижено. — Аз също.


	7.30 следобед


	„В спътника има два вида термометри — по един термисторен за вътрешната температура и обшивката и по един резистентен за измерване температурата на обшивката от външната страна и носа.“


	Бърн живееше на Масачузетс Авеню, гледащо към живописното дефиле на Рок Крийк, в квартал с огромни къщи и чуждестранни посолства. Апартаментът му имаше иберийско обзавеждане — украсени с орнаменти мебели от испанската колониална епоха, картини с опалени от слънцето пустинни пейзажи, окачени по голите и бели като сняг стени. Люк си спомни думите на Били, че Бърн е взел участие в Испанската гражданска война.
	Лесно му бе да си представи Бърн като боец. Тъмната му коса вече отстъпваше назад и талията му леко висеше над колана на панталоните, но лицето му бе добило твърдо изражение, а сивите очи гледаха студено. Люк се запита дали един такъв здраво стъпил на земята мъж ще повярва на историята, която се канеше да му разкаже.
	Бърн стисна сърдечно ръката на Люк и му даде да пийне силно кафе от малка чашка. На богато инкрустирания шкаф бе поставена снимка, сложена в сребърна рамка, на която имаше мъж на средна възраст в изпокъсана риза, стиснал пушка в ръце. Люк я взе и започна да я разглежда.
	— Ларго Бенито — обясни Бърн. — Най-великият човек, когото познавам. Воювахме заедно в Испания. Синът ми се казва Ларго, но Били му вика Лари.
	Бърн вероятно смяташе войната в Испания за най-доброто време в живота си.
	— Аз навярно също имам някои хубави спомени — каза той унило.
	Бърн го изгледа остро.
	— Какво става, стари приятелю?
	Люк седна и му разправи какво бяха открили двамата с Били в болницата. И накрая заключи:
	— Ето какво мисля, че е станало с мен. Не знам дали ще ми повярваш, но въпреки това ще ти го кажа, защото наистина се надявам да хвърлиш известна светлина върху тази мистерия.
	— Ще се постарая.
	— Пристигнал съм във Вашингтон в понеделник точно преди изстрелването на ракетата, за да се срещна с някакъв генерал по тайнствен повод, за който не съм казал на никого. Жена ми се притеснила за мен и се обадила на Антъни да ме наглежда. И той ми се обадил, след което двамата сме се уговорили да закусим заедно във вторник сутринта.
	— Дотук няма нищо необичайно. Антъни е най-добрият ти приятел. Двамата бяхте съквартиранти, когато се запознах с вас.
	— По-нататък вече става по-необичайно. Виждаме се с Антъни на закуска и той ми слага нещо в кафето, от което аз заспивам, после ме качва в колата си и ме откарва в Джорджтаунския психодиспансер. Успял е някак си да отстрани Били, а може и да е изчакал да свърши работният й ден. Каквото и да е измислил, стараел се е тя да не ме види и ме записал под измислено име. След това напипал доктор Лен Рос, за когото предварително е знаел, че е корумпиран. Използвайки положението си на член на борда на фондация „Сауърби“, той накарал Лен Рос да ми приложи някакво лечение, в резултат от което съм изгубил паметта си.
	Люк млъкна, очаквайки Бърн да каже, че цялата работа е смешна, невъзможна и плод на болно въображение. Но той не го направи. За голяма изненада на Люк, Бърн просто каза:
	— Но, за бога, защо?
	Люк се почувства по-добре. Щом Бърн му вярва, значи може да помогне. Продължи:
	— Нека засега да се съсредоточим върху това „как“, а не „защо“.
	— Добре.
	— За да прикрие следите си, той ме изписва от болницата, облича ме в парцали, вероятно докато още съм бил в безсъзнание, и ме захвърля в Юниън Стейшън заедно с някакъв друг тип, чиято задача е да ме убеди, че съм такъв, какъвто изглеждам, като в същото време ме наглежда, за да се убеди, че обработката, на която съм бил подложен, е дала резултат.
	Този път Бърн беше по-скептичен.
	— Но той сигурно е знаел, че рано или късно ще откриеш истината.
	— Не обезателно… Не и цялата. Но си прав, сигурно е предвидил, че след няколко дни или седмици ще успея да разбера кой съм. Обаче сигурно си е казал, че ще си помисля, че съм излязъл нещо от релси. Хората наистина губят паметта си след тежки запои, поне така гласи легендата. Ако наистина сметнех това за невероятно и зададях само няколко въпроса, следата щеше да изстине. Били вероятно щеше да забрави за мистериозния пациент… а в случай че не забрави, Рос е щял да унищожи картона му.
	Бърн кимна замислено.
	— Рискован план, но с отлични шансове за успех. При поверителната работа това е най-доброто, на което можеш да се надяваш.
	— Изненадан съм, че скепсисът ти не е по-голям.
	Бърн сви рамене.
	Люк продължи настоятелно:
	— Има ли някаква причина да приемеш толкова лесно тази история?
	— Всички сме работили поверителна работа. Стават такива неща.
	Люк изпита увереност, че Бърн крие нещо. Не можеше нищо да направи, освен да го моли.
	— Бърн, ако знаеш нещо, за бога, кажи ми! Имам нужда от помощ.
	Бърн му хвърли измъчен поглед.
	— Има едно нещо… но то е тайна и не искам да вкарвам никого в беля.
	Сърцето на Люк подскочи обнадеждено.
	— Моля те, кажи ми. Не виждаш ли, че съм отчаян.
	Бърн впери дълъг и немигащ поглед в него.
	— Да, май си прав. — Той пое дълбоко дъх. — Добре, ето ти го тогава. Към края на войната Били и Антъни работеха по някакъв специален проект на OSS, наречен „Комитет наркотици на истината“. Навремето двамата с теб не знаехме за това. Разбрах го по-късно, когато бях женен за Били. Търсили са да открият медикаменти, с които да въздействат на пленници по време на разпит. Опитвали са мескалин, барбитурати, скополамин и канабис. Опитните им обекти били войници, заподозрени в симпатии към комунистите. Били и Антъни обикаляли казармите в Атланта, Мемфис и Ню Орлиънс. Спечелвали доверието на заподозрения в такива грехове войник, после му давали да изпуши една цигара и го подпитвали дали ще издаде някаква тайна.
	Люк се засмя.
	— Значи бая недоволници са се облажили за тяхна сметка.
	Бърн кимна.
	— На оня етап положението на моменти било наистина комично. След войната Били се върна в колежа и защити докторска степен на тема въздействието на законни наркотици, като никотина, върху човешкото съзнание. И когато стана доктор, продължи да работи в същата област, съсредоточавайки усилията си върху това как влияят наркотиците и други фактори върху паметта.
	— Но вече не за ЦРУ.
	— Така си помислих и аз тогава. Но сбърках.
	— Божичко!
	— През 1950 година, когато директор стана Роскоу Хиленкотър, Управлението сложило началото на проект под кодово название „Блубърд“ и Хиленкотър одобрил използването на безотчетни средства, така че нищо не е оставало черно на бяло. Проектът „Блубърд“ бил за контрол върху съзнанието, финансирали цели серии от напълно законни научни изследвания, прекарвайки парите през тръстове, за да прикрият истинския им източник, финансирали и работата на Били.
	— А какво беше нейното отношение към това?
	— Карахме се заради него. Аз твърдях, че не бива да се прави така, че ЦРУ иска да промива мозъците на хората. А според нея знанието можело да се използва и за добро, и за зло, вършела безценни научни изследвания и изобщо не я интересувало кой плаща сметките.
	— Заради това ли се разведохте?
	— Отчасти. Тогава пишех сценарий за радиотеатър, озаглавен „Детективска приказка“, но всъщност исках да започна да се занимавам с кино. През 1952 година написах сценарий за една правителствена институция, занимаваща се с промивка на мозъците на нищо неподозиращи граждани. Джак Уорнър го купи. Обаче не казах на Били нищо.
	— Защо?
	— Защото знаех, че ЦРУ ще забрани филма.
	— Могат ли да го направят?
	— Могат, и още как.
	— И какво стана после?
	— Филмът излезе през 1953. Франк Синатра игра главната роля на певец в един нощен клуб, който случайно става свидетел на политическо убийство и чиято памет е изтрита посредством някаква секретна технология. Джоан Кроуфърд игра неговия шеф. Страхотен хит стана. Кариерата ми бе сигурна — направо ме затрупаха с пари и поръчки от всички известни филмови студиа.
	— А Били?
	— Заведох я на премиерата.
	— Сигурно е била сърдита.
	Бърн се усмихна горчиво.
	— Сърдита? Тя направо побесня. Обвини ме, че съм използвал поверителна информация, измъкната от нея. И беше сигурна, че ЦРУ ще й спре кранчето, съсипвайки по този начин научните й изследвания. И това беше краят на нашия брак.
	— Значи това е имала предвид, когато ми каза, че сте имали несходство в житейските ценности.
	— Права е. Трябваше да се омъжи за теб… Аз така и не можах да разбера защо не го направи.
	Сърцето на Люк подскочи. Прииска му се да разбере защо Бърн казва това. Но отложи въпроса за по-нататък.
	— Както и да е. Дай да се върнем на 1953-а година. Предполагам, че ЦРУ не й е спряло кранчето.
	— Не го спря. — Бърн разтърси гневно глава. — Вместо това, разсипа моята кариера.
	— Как?
	— Бях подложен на разследване. Разбира се, бях комунист чак до края на войната, така че бях много лесна плячка. Вписаха ме в черния списък на Холивуд и след това даже не можах да си върна старата работа в радиото.
	— И каква беше ролята на Антъни в това?
	— Сторил всичко възможно, каза ми Били, да ме защити, но не могъл да направи нищо. — Бърн смръщи вежди. — Ала след всичко онова, което чух от теб, започвам да се питам дали не ме е излъгала.
	— Какво стана с теб по-нататък?
	— Минаха две ужасни години, после ми дойде наум за „Ужасните близнаци“.
	Люк вдигна вежди.
	— Това е поредица книги за деца. — Той посочи към библиотеката. — Чел си ги, както разбрах, на хлапето на сестрата.
	Люк бе приятно изненадан да научи, че има племенник или племенничка, а може би и няколко. Почувства се доволен от себе си, че им е чел на глас.
	Имаше толкова неща да научи за себе си!
	Той обхвана с широк жест скъпия апартамент.
	— Книжките сигурно са имали успех.
	Бърн кимна.
	— Първата книжка написах под псевдоним и се обърнах към един агент, който съчувстваше на жертвите от лова на вещици, организиран от Маккарти. Книгата стана бестселър и оттогава пиша по две годишно.
	Люк стана, приближи се до библиотеката, измъкна една книга от лавицата, отвори я напосоки и зачете:
	— _Кое е по-лепкаво — медът или разтопеният шоколад? Близнаците трябваше да разберат. И точно заради това проведоха експеримента, който толкова вбеси мама._
	Той се усмихна. Представи си с какво удоволствие децата четат за такива неща. После изведнъж се натъжи.
	— С Елспет нямаме деца.
	— И нямам представа защо — каза Бърн. — Ти винаги си искал да имаш.
	— Опитвали сме се, но нищо не се получило. — Люк затвори книжката и я пъхна обратно на мястото й. — Щастливо ли съм женен, Бърн?
	Бърн въздъхна.
	— Щом питаш, ще ти кажа. Не.
	— Защо?
	— Нещо се било объркало, но ти не знаеше какво. Веднъж ми се обади по телефона да ме питаш за съвет, но аз не можах да ти помогна.
	— Преди няколко минути каза, че Били е трябвало да се омъжи за мен.
	— Едно време двамата бяхте луди един по друг.
	— Тогава какво е станало?
	— Не знам. След войната се сдърпахте много здраво. Никой от нас не можа да разбере защо.
	— Ще трябва да попитам Били.
	— И аз така мисля.
	— Тъй или иначе, вече разбрах защо повярва толкова лесно на разказа ми — каза Люк.
	— Аха — кимна Бърн. — Мисля, че това е дело на Антъни.
	— А имаш ли някаква представа защо?
	— Ни най-малка.


	8 часа вечерта


	„Ако температурните отклонения са по-високи от очакваните, възможно е германиевите транзистори да прегреят, живачните батерии да замръзнат и спътникът да не успее да изпрати никакви данни на Земята.“


	Били седеше на тоалетката и оправяше грима си. Според нея очите й бяха най-привлекателната черта и тя винаги им отделяше голямо внимание, съсредоточено изписвайки ги с черен молив, слагайки сиви сенки и потъмнявайки леко миглите. Вратата на спалнята бе отворена и отдолу долиташе звукът на телевизора — Лари и Беки-Ма гледаха „Дилижансът“.
	Тази вечер нещо не й се излизаше никъде. Събитията от изминалия ден бяха разбунили много страсти. Беше разгневена от това, че не можа да получи работата, която искаше, ядосана на Антъни за тъмните му машинации и стресната и объркана от факта, че химията между нея и Люк е все още мощна и опасна, каквато винаги е била. Тя се замисли, припомняйки си отношенията си с Антъни, Люк, Бърн и Харолд и питайки се дали е направила правилния избор в живота. След всичко случило се перспективата да прекара вечерта, гледайки телевизия с Харолд, й се струваше незначителна, макар че бе привързана към него. Телефонът иззвъня.
	Тя скочи от табуретката да вдигне деривата до леглото си, но Лари вече бе вдигнал телефона долу. В слушалката прозвуча гласът на Антъни:
	— Обаждаме се от ЦРУ. Вашингтон всеки момент ще бъде нападнат от армия подскачащи зелки.
	Лари се изкиска:
	— Чичо Антъни, познах те.
	— Ако към вас се приближи зелка, не се опитвайте, повтарям, не се опитвайте да контактувате с нея.
	— Зелките не могат да говорят!
	— Единственият начин да се оправите с тях е да ги убиете от бой с филийки хляб.
	— Измисляш си! — засмя се Лари.
	Били се намеси:
	— Слушам те от деривата, Антъни.
	— Хайде, Лари, обирай си крушите, ако обичаш — каза Антъни.
	— Добре, чао! — отвърна Лари и затвори.
	Гласът на Антъни се промени:
	— Били?
	— Слушам те.
	— Казала си да се обадя спешно. И май си посдъвкала малко дежурния.
	— Точно така. Антъни, какво, по дяволите, си намислил?
	— Ще трябва да ми зададеш по-конкретен въпрос.
	— Не се подпичквай, за бога! Като говорихме последния път, усетих, че ме лъжеш, но тогава не знаех каква е истината. Сега вече я знам. Знам какво си правил с Люк снощи в нашата болница.
	Тишина.
	Били продължи:
	— Чакам обяснение.
	— Не мога да говоря за това по телефона. Ако може да се видим с теб някъде през следващите няколко дни…
	— Да бе, как не! — Нямаше да му позволи да протака. — Искам веднага да чуя версията ти.
	— Знаеш, че не мога да…
	— Можеш да направиш каквото си искаш, по дяволите, така че не ми се прави на немощен.
	Антъни повиши тон:
	— Трябва да ми имаш доверие, Били! Та ние с теб сме приятели от двайсет години.
	— Да, и още на първата ни среща ми създаде такива проблеми, че само аз си знам как се оправих.
	В отговора на Антъни се промъкна весела нотка:
	— Още ли ми се сърдиш за това?
	Били омекна.
	— Не, по дяволите! Наистина искам да ти вярвам. В края на краищата ти си кръстник на сина ми.
	— Ще ти обясня всичко, ако утре се видим.
	Тя отвори уста да изрази съгласието си, после се сети какво е направил и промени намерението си.
	— Ти не ми се довери снощи, нали така? Просто си действал зад гърба ми, и то в болницата, където работя.
	— Казах ти, всичко мога да обясня…
	— Трябваше да обясниш, преди да се опиташ да ме премяташ. Кажи ми истината или отивам във ФБР веднага щом затворя. Ти си на ход.
	Опасно беше да се заплашват мъжете — това понякога ги караше да проявяват тъпо упорство. Обаче Били знаеше, че ЦРУ никак не обича намесата на ФБР, особено пък в случай, когато Управлението работи на границата на законността, както беше в повечето от случаите, феберейците, които ревниво пазеха изключителното си право да ловят шпиони в границите на САЩ, щяха да припаднат от удоволствие при шанса да разследват незаконна дейност, извършвана от ЦРУ на американска територия. Ако това, което Антъни вършеше, бе редовно отвсякъде, заплахата на Били не струваше нищо. Обаче ако бе престъпил границите на закона, щеше да се стресне.
	Той въздъхна.
	— Добре де, обаждам се от уличен автомат, а не вярвам да подслушват и твоя телефон. — Помълча малко. — Може да ти се стори малко невероятно…
	— Пробвай ме.
	— Добре, почвам. Люк е шпионин, Били.
	За миг тя изгуби ума и дума, после спонтанно отвърна:
	— Не ми разправяй врели-некипели!
	— Той е комунист, агент на Москва.
	— За бога, Антъни! Ако мислиш, че ще ти повярвам…
	— Изобщо не ми пука дали ми вярваш или не. — Тонът на Антъни внезапно стана груб. — От години предава на руснаците тайните за ракетите ни. Как, според теб, успяха да изстрелят „Спутник“-а си, докато нашият още беше по лабораторните станоци? Та те не са по-напред от нас в науката, за бога! Използват резултатите от нашите изследвания, както и от своите. И за всичко това е виновен Люк.
	— Антъни, двамата с теб познаваме Люк от двайсет години, мамка му! Никога не е проявявал интерес към политиката!
	— От това по-добро прикритие — здраве му кажи.
	Били се поколеба. Възможно ли бе казаното да е истина? Без съмнение добрият шпионин би се престорил, че изобщо не се интересува от политика. Не би се преструвал дори за републиканец.
	— Но Люк никога не би предал родната ни страна!
	— Понякога хората го правят, Били. Недей забравя, че докато беше във френската Съпротива, Люк е работил с комунисти. Разбира се, те тогава бяха на наша страна, но той явно е продължил да работи с тях и след края на войната. Лично аз смятам, че не се ожени за теб, защото това би попречило на работата му за червените.
	— Но се ожени за Елспет.
	— Да, но нямат деца.
	Били се отпусна на леглото, изумена.
	— Имаш ли някакви улики?
	— Имам доказателства… свръхсекретни чертежи, дадени от него на доказан агент от КГБ.
	Объркването й бе пълно, вече не знаеше на какво да вярва и на какво не.
	— Но дори всичко това да е вярно, защо си изтрил паметта му?
	— За да спася живота му.
	Това вече окончателно я шашна.
	— Нищо не разбирам.
	— Били, ние трябваше да го убием.
	— Кои сте това вие?
	— Ние, ЦРУ. Знаеш, че военните се канят да изстрелят първия ни спътник. Ако този опит пропадне, в обозримо бъдеще руснаците ще доминират в космическото пространство по същия начин, по който британците доминираха над американците двеста години. Трябва да разбереш, че Люк е най-сериозната заплаха за американската сила и престиж от войната насам. Решението да бъде отстранен бе взето час, след като научихме за дейността му.
	— А защо не го предадете на съда да го съди за шпионаж?
	— И да покажем на цял свят, че сигурността ни е толкова шибана, че руснаците от години насам изнасят тайни, свързани с ракетите ни? Помисли си какъв ефект ще окаже това върху американското влияние… особено в ония недоразвити страни, с които Москва непрекъснато флиртува. Това даже не бе поставено за обсъждане.
	— И какво стана после?
	— Успях да ги убедя да направим този номер. Но го предложих само на върха. Никой не знае какво правя, с изключение на директора на ЦРУ и президента. И номерът би станал, ако Люк не се бе оказал такова находчиво копеле. Можех да запазя живота му и цялата тази работа в тайна. Ако беше повярвал, че е изгубил паметта си след здрав нощен запой и беше поживял малко като скитник, всичко щеше да бъде наред. След това дори и той нямаше да знае какви тайни е издавал.
	Егоизмът у Били се обади:
	— И не се поколеба по този начин да съсипеш кариерата ми.
	— За да спася живота на Люк? Не мисля, че би искала да се поколебая.
	— Не се прави на толкова доволен от себе си! Това винаги ще си остане най-голямата ти грешка.
	— Тъй или иначе, Люк провали плана ми… и то не без твоя помощ. Да не е при теб сега?
	— Не. — Били усети как косъмчетата по тила й настръхват.
	— Трябва да се видя с него, преди да е направил още някоя глупост. Къде е?
	Действайки инстинктивно, тя отвърна:
	— Не знам.
	— Не би скрила нищо от мен, нали?
	— Разбира се, че бих. Ти вече ми каза, че организацията ти иска да убие Люк. Би било много тъпо от моя страна да ти кажа къде е, дори и да знаех. Но не знам.
	— Били, чуй ме добре. Аз съм единствената му надежда. Кажи му да ми се обади, ако искаш да спасиш живота му.
	— Ще си помисля — отговори Били, но Антъни вече бе затворил.


	8.30 вечерта


	„Отделението с измервателните прибори няма вратички, нито люкове. За да го достигнат, инженерите от Кейп Канаверал трябва да повдигнат целия капак. Това е много неудобно, но пък спестява ценно тегло — ключов фактор в борбата със земното притегляне.“


	Люк остави слушалката върху вилката с трепереща ръка.
	Бърн се обади:
	— По дяволите, какво толкова ти каза? Приличаш на призрак.
	— Антъни й казал, че съм съветски шпионин — отвърна Люк.
	Бърн присви очи.
	— И?
	— Когато от ЦРУ разбрали за това, искали да ме убият, но Антъни ги убедил, че ще постигнат същия резултат, ако само изтрият паметта ми.
	— Смътно правдоподобна история — хладно реагира Бърн.
	Люк гледаше като ударен.
	— Исусе Христе, възможно ли е?
	— По дяволите, не!
	— Ти пък откъде си толкова сигурен?
	— Сигурен съм.
	Потискайки с усилие размърдалата се в него надежда, Люк го попита:
	— Защо си толкова сигурен?
	— Защото аз бях съветски агент!
	Люк вторачи изумен поглед в него. Ами сега?
	— Може и двамата да сме били агенти, без да знаем един за друг.
	Бърн поклати глава.
	— Ти сложи край на кариерата ми.
	— По кой начин?
	— Искаш ли още малко кафе?
	— Не, главата ми се замайва от него.
	— Изглеждаш ужасно. Кога си ял за последен път?
	— Били ме почерпи с някакви сладки. Хайде сега, не ми говори за ядене, ако обичаш. Казвай каквото знаеш.
	Бърн се изправи.
	— Ще ти направя един сандвич, преди да си припаднал от глад.
	Люк изведнъж усети, че е адски гладен.
	Двамата отидоха в кухнята. Бърн отвори хладилника и извади от него ръжен хляб, пакетче масло, малко говежда консерва и лук. Устата на Люк се напълни със слюнка.
	— Това стана по време на войната — започна Бърн, мажейки нарязания хляб с масло. — Френската Съпротива бе разделена на голисти и комунисти и двете групировки маневрираха така, че да имат контрол след войната. Рузвелт и Чърчил искаха да са абсолютно сигурни, че комунистите няма да спечелят изборите. Затова всичкото въоръжение и боеприпаси отиваха при голистите.
	— А какво беше моето отношение?
	Бърн наслага месото върху филиите, намаза го отгоре с горчица и го посипа с кръгчета лук.
	— Ти нямаше кой знае какво отношение към френската политика. Искаше просто да хвърлим един бой на нацистите и да се прибираме вкъщи. Обаче моето отношение бе друго. Аз исках да изравня нещата.
	— Как?
	— Подшушвах на комунистите за поредната доставка, хвърляна с парашути, за да успеят да ни устроят засада и да откраднат пушкалата ни. — Той поклати глава печално. — И те обикновено тотално осираха нещата. Уговорката винаги беше да ни причакват, като се връщаме, за да инсценират, че случайно са налетели на нас и да поискат честна подялба. А вместо това, те ни нападаха на мястото, където очаквахме да ни хвърлят пратката, още щом тя паднеше на земята. И ти накрая разбра, че някой е предател. А аз очевидно бях първият заподозрян.
	— Какво направих?
	— Предложи ми сделка. Трябваше веднага, още на място, да спра да работя за Москва, а ти щеше да мълчиш за всичко.
	— И?
	Бърн сви рамене.
	— И двамата сдържахме обещанията си. Обаче според мен ти не можа да ми простиш. И приятелството ни след това вече не бе същото.
	Неизвестно откъде се появи сива бирманска котка, погали се в краката на Бърн, измяука и той й хвърли парче месо на пода. Котката деликатно го изяде и започна да си лиже лапите.
	Загледан замислено в нея, Люк каза:
	— Ако съм бил комунист, щял съм да те прикрия.
	— Абсолютно.
	Люк започна да вярва в невинността си.
	— Но може да съм станал комунист след войната.
	— Забрави! Това е нещо, което ти се случва, докато си млад — или изобщо не ти се случва.
	В това имаше нещо вярно.
	— Обаче може да съм станал комунист за пари.
	— Ти нямаш нужда от пари. Семейството ти е богато.
	Това беше точно така. Елспет му го бе казала.
	— Значи Антъни греши.
	— Или лъже. — Бърн сложи сандвичите в две различни чинии. — Сода?
	— Да.
	Бърн взе две бутилки газирана вода от хладилника и ги отвори. Подаде на Люк едната чиния, взе другата заедно с бутилката и тръгна пред него към хола.
	Люк бе изгладнял като вълк. Изяде сандвича си на няколко хапки. Бърн го гледаше с весело пламъче в очите.
	— Ето. Изяж и моя — побутна той чинията към него.
	Люк поклати глава.
	— Не, благодаря.
	— Хайде, хайде, яж. Аз и без това трябва да пазя диета.
	Без да се церемони повече, Люк го взе и впи зъби в него.
	Бърн продължи прекъснатия разговор:
	— Ако Антъни лъже, каква е тогава истинската причина да те накара да загубиш паметта си?
	Люк преглътна.
	— Сигурно е свързана с внезапното ми тръгване от Кейп Канаверал в понеделник.
	Бърн кимна.
	— В противен случай съвпаденията стават твърде много.
	— Сигурно съм научил нещо важно, нещо толкова важно, че е трябвало да тръгна веднага за Пентагона и да го споделя с тях.
	Бърн сбърчи вежди.
	— А защо не си го казал на твоите хора в Кейп Канаверал?
	— Може би защото на никого не съм имал доверие — отвърна Люк след кратък размисъл.
	— Добре. Значи преди да успееш да стигнеш до Пентагона, Антъни те прибира.
	— Точно така. И вероятно, тъй като съм му имал доверие, съм му казал какво съм научил.
	— И след това?
	— Той навярно си е помислил, че това е толкова важно, че трябва да изтрие паметта ми, за да е сигурен в запазването на тайната.
	— Чудя се за какво ли става въпрос.
	— Разбера ли това, ще разбера и какво е станало с мен.
	— Откъде смяташ да започнеш?
	— Според мен най-напред трябва да отида до хотела и да си прегледам нещата. Може би ще открия нещо.
	— Щом е изтрил паметта ти, Антъни сигурно е претърсил и личните ти вещи.
	— Да, може да е унищожил някои очевидни неща, но може и да е оставил нещо, което да му се е сторило, че няма отношение към въпроса. Тъй или иначе, трябва да проверя.
	— А после?
	— Другото място, където трябва да погледна, би трябвало да е Кейп Канаверал. Ще отлетя още тази вечер… — Вдигна ръка и погледна часовника си. Минаваше девет часа. — … или утре сутринта за там.
	— Можеш да преспиш тук — каза Бърн.
	— Защо?
	— Не знам. Не ми харесва мисълта да прекараш нощта сам. Иди в „Карлтън“, вземи си нещата и се върни. Сутринта ще те закарам на летището.
	Люк кимна и почувствал някаква неловкост, каза:
	— Страшно добър приятел си… че ми помагаш за всичко това.
	Бърн сви рамене.
	— Доста път извървяхме заедно.
	За Люк това обаче не бе достатъчно.
	— Но ти току-що ми каза, че след този инцидент във Франция приятелството ни не било същото.
	— Вярно е. — Бърн вдигна открит поглед към Люк. — Твоето становище по въпроса беше, че след като човек те е предал веднъж, може да го направи и втори път.
	— Да, в такова нещо наистина мога да повярвам — каза Люк замислено. — Обаче очевидно съм сбъркал, нали?
	— Да — потвърди Бърн. — Очевидно.


	9.30 вечерта


	„Отделението за измервателните прибори проявява тенденция към прегряване непосредствено преди отлитането. Разрешението на този проблем е типично за грубия, но ефективен инженерен замисъл на притиснатия с такива кратки срокове проект «Иксплорър». Към външната страна на ракетата, посредством електромагнит, е закрепен контейнер със сух лед. Едно термореле включва вентилатор веднага щом температурата вътре се вдигне над определена точка. Непосредствено преди отлитането електромагнитът се изключва и целият охладителен механизъм пада на земята.“


	Жълтият кадилак елдорадо на Антъни бе спрян на Кей стрийт между 15-а и 16-а улица, вмъкнат зад опашката таксита, очакващи да бъдат повикани от портиера на „Карлтън“. Седнал в колата, Антъни виждаше много ясно входа на хотела, както и ярко осветената естакада за такситата пред него. Пит беше в хотела, настанен в стаята, която бяха наели, и чакаше телефонно обаждане от някой от агентите, търсещи Люк из целия град.
	Част от Антъни искаше никой от тях да не се обади, Люк да е успял да се измъкне някак си. И в този случай нямаше да му се наложи да взима най-болезненото решение в живота си. Друга част от него обаче трепереше от нетърпение да намери Люк и да се оправи с него.
	Люк беше стар приятел, чудесен човек, верен съпруг и адски добър учен. Но в края на краищата това нямаше значение. По време на войната и двамата бяха убили много добри хора, които просто се бяха оказали на погрешната страна. На нея беше сега и Люк, а в момента течеше Студената война. И тъкмо това, че познаваше човека, правеше работата на Антъни толкова трудна.
	От хотела излезе забързаната фигура на Пит. Антъни свали прозореца си и Пит се наведе над него:
	— Обади се Ак. Люк се намира в един апартамент на Масачузетс Авеню. Апартаментът на Бърнард Ротетън.
	— Най-сетне — промърмори Антъни.
	Беше поставил агенти пред домовете на Били и Бърн, предусещайки, че Люк ще реши да се обърне за помощ към старите си приятели. Изпита бегло задоволство, че е познал.
	— Ако тръгне оттам, Ак ще го проследи с мотора — добави Пит.
	— Добре.
	— Мислиш ли, че ще дойде тук?
	— Възможно е. Ще чакам. — Във фоайето имаше още двама агенти, които щяха да предупредят Антъни, ако Люк влезе през някой заден вход. — Много вероятно е да отиде и на летището.
	— Там имаме четирима души.
	— Чудесно. Мисля, че сме покрили всички разумни възможности.
	Пит кимна.
	— Отивам да стоя на телефона.
	Антъни се опита да си представи как биха се развили нещата от тук нататък. Люк би трябвало да бъде смутен и несигурен, предпазлив, но и горящ от желание да разпита Антъни. А той трябваше да го заведе някъде, където двамата щяха да бъдат сами. Останеха ли сами, Антъни вече можеше само за секунда да измъкне пистолета от джоба на палтото си.
	Люк сигурно щеше да направи нещо в последния момент, за да спаси живота си. Не беше в природата му да приема лесно пораженията. Вероятно щеше да скочи върху Антъни, да се хвърли към прозореца или пък да направи опит да стигне до вратата. Антъни обаче щеше да запази самообладание, убивал беше хора и преди това — нямаше да трепне. Щеше да стисне пистолета здраво и да дръпне спусъка, целейки се в гърдите на Люк и изстрелвайки няколко куршума, за да е сигурен, че ще го спре. Люк щеше да падне. Антъни щеше да се приближи до него, да провери пулса му и ако е необходимо, да приложи жеста на милосърдие. И тогава най-добрият му приятел щеше да умре.
	Нямаше да има никакви неприятни последствия. Антъни разполагаше с неопровержимо доказателство за предателството на Люк — чертежите с неговия почерк върху тях. Наистина не можеше да докаже, че са взети от съветски агент, но думата му тежеше достатъчно в ЦРУ.
	Щеше да изхвърли трупа някъде. Разбира се, по-късно щяха да го намерят и щяха да започнат разследване. И рано или късно полицията щеше да открие, че ЦРУ се е интересувало от жертвата. Щяха да започнат да задават въпроси, но Управлението имаше опит в отклоняването им. На полицията щеше да бъде внушено, че връзката на Управлението с жертвата е била въпрос от национална сигурност и поради това — свръхсекретна, но няма нищо общо с убийството.
	Всеки, който се опиташе да разследва по-нататък — било то ченге, журналист или политик, щеше веднага да бъде подложен на проверка за лоялност и досието му — обърнато наопаки. Приятели, съседи и роднини щяха да бъдат разпитвани от агенти, мрачно подхвърлящи намеци за подозрителни връзки с комунисти. Такова едно разследване щеше да доведе до задънена улица, като в същото време щеше изцяло да съсипе кариерата на водещия го.
	Една тайна организация може да прави всичко, каза си той с мрачна увереност.
	По естакадата на входа се качи едно такси, спря пред вратите и от него слезе Люк. Беше облечен в тъмносиньо палто, а на главата му имаше сива мека шапка, които сигурно си бе купил или откраднал днес. Малко след това от другата страна на улицата спря и Ак Хоруиц, качен на мотоциклета си. Антъни излезе от колата и със спокойна крачка се отправи към входа на хотела.
	Люк изглеждаше напрегнат, но по лицето му се четеше някаква твърда решителност. Плащайки на таксито, той погледна към Антъни, но не го позна. Каза на шофьора да задържи рестото, после влезе в хотела. Антъни го последва.
	И двамата бяха на една възраст — трийсет и седем. Бяха се запознали в Харвард, когато бяха на осемнайсет години — преди цял живот време.
	И всичко да свърши по такъв начин, помисли си Антъни с горчивина. По такъв гаден начин.


	Пет минути след като бе излязъл от апартамента на Бърн, Люк разбра, че е следен от човек на мотоциклет. Затова сега беше напрегнат, мобилизирал всички сетива и чувства.
	Фоайето на „Карлтън“ приличаше на огромен хол, натъпкан с имитации на френски мебели. Рецепцията, намираща се точно срещу входа, бе вбита в алков, така че да не нарушава правоъгълността на пространството. Близо до входа на бара бяха застанали две дами в кожени палта и оживено разговаряха с двама джентълмени в смокинги. Наоколо с деловито спокойствие сновяха хопове в ливреи и униформен персонал. Това бе луксозен оазис, направен така, че да успокоява обтегнатите нерви на всеки новопристигнал пътник. С Люк обаче не стана нищо подобно.
	Оглеждайки залата, той бързо разпозна двамата мъже, чийто външен вид и държане издаваха, че са агенти. Единият от тях седеше на елегантния диван, разгърнал вестник, а другият бе застанал до асансьора, пушейки цигара. И двамата не се вписваха в обстановката. Бяха облечени за работа, в шлифери и бизнес костюми, и освен това връзките и ризите им имаха вид на несвалени цял ден. Явно не бяха излезли да прекарат вечерта в скъп ресторант или бар.
	Помисли дали отново да не отиде право при единия от двамата, но какво щеше да постигне с това? Затова се приближи към рецепцията, каза си името и поиска ключа за стаята си. Тъкмо го взе и се обърна да тръгне към асансьора, когато някакъв напълно непознат го спря.
	— Хей, Люк!
	Беше човекът, който бе влязъл в хотела веднага след него. Не приличаше на агент, но Люк бе забелязал бегло външността му — беше висок горе-долу колкото него и може би щеше да бъде представителен мъж, ако не бе облечен небрежно. Скъпото му палто от камилска вълна бе старо и на места протрито, обувките му сякаш не бяха виждали четка, откакто са били произведени, а косата му се нуждаеше от подстригване. Обаче говорът му бе властен.
	Люк отвърна:
	— Опасявам се, че не знам кой сте. Пострадах от изгубване на паметта.
	— Аз съм Антъни Каръл. Толкова се радвам, че най-накрая успях да се видя с теб! — каза той и протегна ръка.
	Люк се напрегна. Все още не бе сигурен дали Антъни е враг или приятел. Той стисна протегнатата ръка и каза:
	— Имам много въпроси към теб.
	— Готов съм да отговоря на всеки.
	Люк млъкна за момент, питайки се откъде да започне. Антъни просто не приличаше на човек, който би предал най-добрия си приятел. Лицето му бе открито, интелигентно и наистина не особено красиво, но все пак привлекателно. Накрая промълви:
	— Как, по дяволите, можа?
	— Трябваше да го направя, Люк! За твое собствено добро. Просто се опитах да спася живота ти.
	— Не съм никакъв шпионин.
	— Не е толкова просто.
	Люк изпитателно се взря в лицето на Антъни, опитвайки се да разбере какво си е наумил. Обаче не можа да проумее дали казва истината или не. Антъни изглеждаше истински загрижен. По лицето му нямаше и следа от лукавство. Въпреки това Люк чувстваше, че крие нещо.
	— Никой не вярва на историята ти, че работя за Москва.
	— Какво значи никой?
	— Нито Бърн, нито Били.
	— Те не познават същността на въпроса.
	— Познават мен.
	— Аз също.
	— Знаеш ли нещо, което те не знаят?
	— Ще ти кажа. Но не можем да говорим тук. Това, което имам да ти казвам, е строго секретно. Да идем в кабинета ми? На пет минути е оттук.
	Люк нямаше намерение да ходи в кабинета на Антъни, поне не и преди той да е отговорил задоволително на всичките му въпроси. Но също така разбираше, че фоайето не е място за водене на строго секретни разговори.
	— Дай да идем в апартамента ми — каза той.
	По този начин щеше да го отдели от останалите агенти — останал сам, Антъни нямаше да може да се справи с него, ако нещата опряха дотам.
	Антъни се поколеба, после като че ли промени намерението си и отговори:
	— Дадено.
	Двамата прекосиха фоайето и влязоха в асансьора. Люк погледна номера на ключа — стая 530.
	— Пети етаж — каза той на оператора.
	Човекът дръпна сгъваемата преграда и премести лоста.
	Никой от двамата не проговори, докато се изкачваха нагоре. Люк огледа дрехите на Антъни — старото палто, омачкания костюм, неподходящата връзка. Изненадващо за него, Антъни носеше тия вехтории с нещо като пренебрежително достолепие.
	Изведнъж погледът му попадна на леко изхлузената надолу дясна страна на палтото. В джоба му имаше някакъв тежък предмет.
	Изстина от страх. Беше направил ужасна грешка.
	Не беше и помислял, че Антъни ще бъде с пистолет.
	Опитвайки се да запази неутрално изражение, Люк трескаво мислеше. Би ли могъл Антъни да го застреля тук, в хотела? Ако изчака, докато влязат в апартамента му, никой няма да го види. Ами шумът от изстрела? Пистолетът сигурно е снабден със заглушител.
	Асансьорът спря на петия етаж и Антъни разкопча палтото си.
	За да може бързо да го измъкне, помисли си Люк.
	Двамата излязоха в коридора. Люк не знаеше накъде да поеме, но Антъни уверено пое вдясно. Сигурно вече е бил в апартамента, помисли си отново Люк и се изпоти. Усещаше, че такива неща са се случвали с него и преди, много пъти, но май твърде отдавна. Прищя му се да бе взел пистолета на онова ченге, чийто пръст счупи. Но сутринта в девет часа изобщо нямаше представа за какво се касае — смяташе, че просто е изгубил паметта си.
	Опита се да се успокои. Все пак бяха един на един. Антъни имаше пистолет, обаче Люк бе отгатнал намеренията му. Бяха почти наравно.
	Крачейки по коридора с бясно тупкащо сърце, Люк потърси нещо, с което да удари Антъни — тежка ваза, стъклен пепелник, картина с масивна рамка. Нямаше нищо такова.
	Трябваше да направи нещо, преди да влязат в стаята.
	Дали не би могъл да се опита да му отнеме оръжието? Може и да успее, но беше рисковано. В разгара на борбата пистолетът можеше да гръмне като нищо и не се знаеше накъде ще бъде насочен точно в този момент.
	Двамата стигнаха до вратата и Люк извади ключа. На челото му изби капчица пот и се търкулна надолу по носа му. Влезеше ли вътре, можеше да се смята за мъртъв.
	Той отключи вратата и я бутна.
	— Влизай — каза и се отдръпна встрани да направи път на госта си.
	Антъни се поколеба за миг, после мина покрай Люк и прекрачи прага на вратата.
	В този момент Люк протегна крак, спъна го и в същото време го тласна в гърба с всичка сила. Антъни политна навътре и с трясък се стовари върху малка масичка, преобръщайки вазата с нарциси на нея. Инстинктивно протегнал ръка да се хване за нещо, той допипа месинговия лампион с розов абажур, но се строполи заедно с него.
	Люк тресна вратата зад него и хукна да спасява живота си. Тичаше с всички сили по коридора. Асансьора вече го нямаше. Бутна вратите на пожарния изход и хукна надолу по стълбите. Изхвръкнал в коридора на долния етаж, той се сблъска с една камериерка, понесла товар кърпи. Жената изпищя, ужасена, и кърпите се разхвърчаха навсякъде.
	— Извинете! — подвикна той през рамо, без да спира.
	Няколко секунди по-късно стигна до началото на стълбището и се озова в тесен коридор. От едната страна, няколко стъпала по-нагоре, през малка арка се виждаше фоайето.
	Още преди да го направи, Антъни разбра, че допуска груба грешка, като влиза пръв, обаче Люк не му остави време да я поправи. За щастие не се удари лошо. Разтърси глава да прогони моментното замайване и се изправи. После се извърна, с няколко крачки стигна до вратата и я отвори. Надникнал навън, той видя Люк да изчезва нататък по коридора в стълбището и веднага се спусна подире му.
	Тичаше с всички сили, но се опасяваше, че няма да успее да стигне Люк, който беше най-малко в такава форма, в каквато и той. Дали Къртис и Мълоун, дето са във фоайето, ще проявят достатъчно разум и ще спрат Люк?
	На долния етаж Антъни бе забавен за миг от една камериерка, която бе клекнала и събираше пръснати по пода кърпи. Сети се, че Люк сигурно се е блъснал в нея. Изруга под нос и забави крачка, за да я заобиколи. Точно в този момент чу асансьора да пристига. Сърцето му се преобърна — дали късметът не е на негова страна?
	От него излезе облечена във вечерно облекло двойка — явно се връщаха от официална вечеря в ресторанта. Антъни мина край тях като вихър, скочи в асансьора и каза задъхано:
	— Приземния етаж! И по-бързичко!
	Човекът затръшна вратите и бутна лоста. Антъни впери поглед в сменящите се цифри на етажите, стиснал зъби в безсилен гняв. Най-сетне асансьорът спря на приземния етаж. Вратите се отвориха и той пристъпи навън.
	Люк излезе във фоайето и се озова до асансьора. Сърцето му се сви. Двамата агенти, които бе видял на влизане, сега се бяха преместили на входа, препречвайки пътя му за бягство. В този момент вратите на асансьора се отвориха и Антъни излезе навън.
	Трябваше да вземе решение за част от секундата — да се бие или да бяга.
	Не искаше да се бие с трима мъже. Почти сигурно беше, че ще го надвият. А щеше да се намеси и охраната на хотела. Антъни щеше да покаже служебната си карта на служител от ЦРУ и вкупом щяха да се хвърлят върху Люк. Всичко щеше да приключи с арест.
	Извърна се рязко на пети и хукна обратно по коридора към дълбините на хотела. Зад себе си чу тежките стъпки на Антъни, който веднага се бе втурнал след него. Някъде трябваше да има заден вход — не можеха в края на краищата да доставят продуктите през фоайето.
	Люк прелетя през някаква завеса и изведнъж се озова в нещо като малко вътрешно дворче, декорирано като лятно средиземноморско кафене. На миниатюрния дансинг танцуваха две двойки. Без да се колебае, той се втурна между масите, видял вратата отсреща, и изхвръкна през нея. Отляво започваше тесен коридор и той пое по него. Смяташе, че е вече близо до задната част на хотела, но все още не се виждаше никакъв изход.
	Влезе в нещо като кухня, където на сготвените на друго място ястия се придаваше окончателен вид. Половин дузина униформени сервитьори подгряваха блюдата на специални котлони и ги подреждаха на колички. Точно в средата на стаята имаше стълбище, водещо надолу. Люк разблъска сервитьорите и хукна по стълбите, без да обръща внимание на гласа, прозвучал подире му:
	— Извинете, сър! Не може да влизате там!
	И тъй като миг по-късно и Антъни профуча след него, същият глас продължи възмутено:
	— Ама какво е това, по дяволите? Юниън Стейшън?
	В приземния етаж се намираше главната кухня, където сред жега като в чистилището десетки готвачи бъркаха гозби, кълцаха месо и зеленчуци, заничаха в тигани, готвейки за стотици гладни клиенти. Бучаха газови котлони, отнякъде се виеше пара, казаните и тенджерите клокочеха. Сервитьорите крещяха на готвачите, те пък, от своя страна, крещяха на помощниците си. Всички бяха достатъчно заети, за да обърнат внимание на Люк, който, без да губи време, се бе втурнал между хладилниците, купчините чинии и масите, отрупани със зеленчуци и меса.
	Стигнал до другия край на кухнята, той се озова пред стълбище, което този път се изкачваше нагоре. Вероятно водеше към служебния вход за доставки, но ако бъркаше, щяха да го пипнат. Решил да поеме риска, той хукна нагоре по стълбите. Стигнал до върха, Люк блъсна летящите врати и изведнъж се озова навън, поемайки с благодарност студения нощен въздух.
	Намираше се в някакъв тъмен двор. Мъждива лампа, увиснала над входа, хвърляше колеблива светлина върху огромни казани за боклук и палети, на които бяха наредени кашони с нещо — май плодове, бегло му мина през ума. На петдесетина метра вдясно от него се виждаше висока ограда от мрежа със затворени врати, а отвъд нея — улица, която, според чувството му за ориентация, май беше Петнайсета.
	Хукна към сградата. Чу зад себе си трясъка на блъснатите летящи врати и разбра, че Антъни току-що е излязъл навън. Двамата вече бяха съвсем сами.
	Люк стигна до оградата. Вратите й бяха затворени и заключени с огромен железен катинар. Ако в този момент отвън минеше някой пешеходец, Антъни щеше да се въздържи от стрелба. Но вън нямаше никой.
	С бясно биещо сърце Люк се закатери по оградата. Стигнал до върха, той чу тихата кашлица на пистолет със заглушител. Но не усети нищо. Трудно беше да се уцели движеща се мишена от петдесет метра разстояние, но не бе и невъзможно. Той се преметна през върха и в този момент пистолетът отново се изкашля. Люк скочи на земята, залитна, загуби равновесие и падна на земята. Чу се още един приглушен изстрел. Това го накара да скочи рязко на крака и да хукне, поемайки на изток. Повече изстрели не се чуха.
	На ъгъла Люк се осмели да хвърли поглед назад. Антъни не се виждаше никакъв.
	Беше успял да избяга.
	Антъни чувстваше краката си като от гума и се подпря на стената. В двора миришеше на гниещи зеленчуци. Отвратителна смрад, бегло забеляза той.
	Това бе най-трудното нещо, което бе правил през живота си. В сравнение с него убийството на Албен Мулие бе детска игра. Насочил пистолета към катерещата се фигура на Люк, той едва успя да се насили да дръпне спусъка.
	Случи се възможно най-лошото. Люк бе жив и след като по него вече бе стреляно, той щеше да е в пълна бойна готовност, решен на всяка цена да научи истината.
	Летящите врати се отвориха с трясък и Мълоун и Къртис изхвръкнаха навън, задъхани. Антъни дискретно плъзна пистолета в джоба си. После, едва дишайки, каза:
	— През оградата… Давайте след него…
	Но знаеше, че е безполезно.
	Двамата хукнаха да изпълняват, а той се зае да издири куршумите.


	10.30 вечерта


	„Конструкцията на ракетата е базирана на Фау-2, използвана за бомбардировки срещу Лондон по време на войната. Дори двигателят изглежда същият. Акселерометрите, релетата и жирокомпасите — всичко е взето от Фау-2. Помпата за изпомпване на горивото използва водороден пероксид, минаващ през кадмиев катализатор, освобождавайки енергия, която задвижва турбина — това също е взето от Фау-2.“


	Харолд Бродски правеше добро сухо мартини, а рибата тон, сготвена от госпожа Райли, беше произведение на изкуството. За десерт Харолд сервира черешов пай и сладолед. Били изпита чувство на вина. Толкова се стараеше да й угоди, а тя си мислеше за Люк и Антъни, за общото им минало и за новата ситуация, в която пътищата им отново се бяха пресекли.
	Докато Харолд правеше кафето, тя се обади вкъщи да види дали с Лари и Беки-Ма всичко е наред. После Харолд предложи да минат в хола и да погледат телевизия. Отвори бутилка скъп френски коняк и щедро сипа от него в две огромни, тумбести чаши. „Дали не се опитва да подсили куража си?“, запита се Били. Или да отслаби съпротивата ми? Тя вдъхна от богатия аромат на коняка, но не отпи.
	Харолд също имаше замислен вид. Обикновено беше приятен събеседник, остроумен и находчив, и в повечето случаи тя прекарваше весело с него, обаче тази вечер бе нещо умислен.
	Двамата изгледаха един трилър, но Били не показа особен интерес към вълнуващите сцени на екрана. Мисълта й постепенно се отплесна към онова, което Антъни може да е сторил с Люк. В OSS се нарушаваха всички възможни закони, а Антъни все още се занимаваше със секретна работа, но въпреки това Били се уплаши, като разбра, че е стигнал толкова далеч. Дали в мирно време не се прилагаха други правила?
	И какъв беше мотивът му? Бърн й се беше обадил и й бе разправил за признанията си пред Люк, потвърждавайки онова, което инстинктът й подсказваше по-добре от всичко друго — че Люк не може да бъде агент на чуждо разузнаване. Но дали Антъни го е повярвал? Ако не, тогава каква бе истинската причина за онова, което бе направил?
	Харолд изключи телевизора и си наля още един коняк.
	— Напоследък взех да се замислям за бъдещето ни — каза той.
	Сърцето на Били трепна. Той се канеше да й направи предложение. Ако го беше направил вчера, тя щеше да приеме. Но днес дори не можеше да си помисли за това.
	Той пое ръката й.
	— Обичам те — промълви тихо. — Разбираме се добре, имаме едни и същи интереси, и двамата имаме по едно дете, но не това са причините. Мисля, че щях да искам да се оженя за теб дори и да беше сервитьорка, която непрекъснато дъвче дъвка и обича Елвис Пресли.
	Били се засмя.
	Харолд продължи:
	— Обожавам те по простата причина, че това си ти. И знам, че чувството е истинско, защото ми се е случвало и преди. Само веднъж, с Лесли. Обичах я с цялото си сърце, докато не ми бе отнета. Така че не изпитвам никакви съмнения. Обичам те и искам да бъдем заедно завинаги. — Млъкна, погледна я и продължи: — А ти?
	Тя въздъхна.
	— Привързах се към теб. С удоволствие бих си легнала с теб и знам, че ще бъде върхът. — Той вдигна вежди учудено, но не я прекъсна. — И не мога да не си помисля колко по-лесно е хомотът на живота да се тегли от двама души.
	— Дотук е добре.
	— Ако ми беше казал това вчера, нямаше изобщо да се замисля. Щях да кажа: Да, обичам те, хайде да се оженим. Но днес срещнах отново човек от моето минало и си спомних какво е да си влюбен на двайсет и една години. — Тя вдигна открит поглед към него. — Не чувствам същото към теб, Харолд.
	Това обаче не притъпи куража му.
	— Е, на нашата възраст кой ли би го почувствал?
	— Може и да си прав.
	Страшно й се искаше отново да се влюби така, че да не мисли за нищо друго, да мисли само за това, да изгуби ума си. Обаче за една разведена жена със седемгодишен син това щеше да е глупаво. За да спечели малко време, тя вдигна чашата към устните си.
	Звънецът на входната врата иззвъня.
	Сърцето на Били подскочи.
	— Кой, по дяволите, звъни пък сега? — ядоса се Харолд. — Дано Сидни Баумън не звъни да ми иска крика среднощ.
	Той стана и отиде да отвори.
	Били знаеше кой е. Тя сложи недокоснатия коняк на масата и се изправи.
	Откъм вратата се чу гласът на Люк:
	— Трябва да говоря с Били.
	Били се запита защо й стана така безкрайно приятно.
	Харолд отвърна:
	— Не съм сигурен дали ще й е приятно да я безпокоите по това време.
	— Много е важно.
	— Откъде знаете, че е тук?
	— Майка й ми каза. Съжалявам, Харолд, нямам време за глупости.
	До Били долетя някакъв тъп шум и краткият, възмутен вик на Харолд и й стана ясно, че Люк е влязъл насила. Тя се приближи до вратата и надникна в коридора.
	— Задръж топката, Люк — каза му. — Намираш се в къщата на Харолд в края на краищата.
	Палтото на Люк бе изпокъсано, шапката му я нямаше, а самият той изглеждаше доста разтърсен.
	— Какво е станало? — попита го тя.
	— Антъни стреля по мен.
	Били се стъписа.
	— Антъни? — извика тя. — Боже господи, каква муха му е влязла в главата? Стрелял е по теб?
	Харолд уплашено местеше поглед по лицата им.
	— За какви стрелби става въпрос?
	Без да му обърне внимание, Люк каза на Били:
	— Крайно време е да потърсим някой влиятелен човек и да му кажем за всичко това. Ще отида в Пентагона. Но се страхувам, че няма да ми повярват. Ще дойдеш ли с мен да ме подкрепиш?
	— Разбира се — отвърна тя без капка колебание. После свали палтото си от закачалката.
	— Били! — обади се Харолд развълнувано. — Бяхме започнали много важен разговор.
	— Наистина имам нужда от теб — каза Люк.
	Били се поколеба. Нанасяше тежък удар на Харолд. Явно той бе планирал този разговор много внимателно и от доста отдавна. Но животът на Люк беше в опасност!
	— Съжалявам — каза му тя. — Трябва да отида. — Поднесе лице за целувка, но той се извърна. — Не се дръж така — каза му. — Утре ще се видим.
	— Омитайте се и двамата от къщата ми! — изсъска Харолд вбесен.
	Били излезе навън, следвана от Люк, а Харолд тръшна вратата зад тях.


	11 часа вечерта


	„През 1956 година програмата «Юпитер» струваше 40 милиона долара, а през 1957 — 140 милиона. През 1958 година тази сума се очаква да надхвърли цифрата 300 милиона.“


	Върнал се в стаята, наета от Пит, Антъни бръкна в чекмеджето на бюрото и намери няколко хотелски бланки заедно с пачка пликове. След това извади от джоба си три сплескани куршума и три гилзи, сложи ги в един от пликовете и го запечата. После го пъхна в джоба си. Щеше да се отърве от тях при първа възможност.
	Прикриваше следите. Разполагаше с много малко време, но трябваше щателно да провери всичко. Трябваше да премахне всички следи от инцидента. Това занимание му помогна да се отплесне от нерадостните мисли, нахлули в главата му.
	В стаята влетя дежурният администратор, побеснял от гняв. Беше дребен и спретнат мъж, с плешива глава.
	— Моля, седнете, господин Сачърд — вдигна ръка успокоително Антъни и му показа служебната си карта.
	— ЦРУ! — възкликна Сачърд и гневът му започна да се топи.
	Антъни извади визитна картичка от портфейла си.
	— На визитката пише Държавен департамент, но винаги можете да ме намерите на този телефон, ако ви потрябвам.
	Сачърд пое картичката така, сякаш очакваше всеки момент да избухне.
	— Какво мога да направя за вас, господин Каръл?
	Говореше със слаб акцент, който според Антъни беше френски.
	— Най-напред искам да ви се извиня за малката бъркотия, която предизвикахме.
	Сачърд кимна със стисната уста. Нямаше да чуе от него, че всичко е наред.
	— За щастие твърде малко от гостите разбраха какво става. Само кухненският персонал и един-двама сервитьори ви видяха, като гонехте онзи джентълмен.
	— Радвам се, че не нанесохме кой знае какви щети на хотела ви, макар и заради националната сигурност.
	Сачърд вдигна изненадано вежди.
	— Националната сигурност?
	— Разбира се, не мога да ви кажа за какво точно става въпрос…
	— Разбира се.
	— Но се надявам, че мога да разчитам на вашата дискретност.
	Професионалистите хотелиери се гордееха най-вече със своята дискретност и господин Сачърд не правеше изключение. Той закима усърдно.
	— Разбира се, че можете.
	— Сигурно дори няма да се наложи да докладвате за инцидента и на управителя.
	— Вероятно…
	Антъни извади от джоба си пачка банкноти.
	— Държавният департамент има малък фонд за компенсации в случаи като този. — Издърпа една двайсетачка и му я подаде. Сачърд я прие. — А ако някой от персонала изрази недоволството си, може би… — Той бавно издърпа още четири двайсетачки и му ги подаде. Това бе огромен подкуп за един администратор.
	— Благодаря — каза той. — Убеден съм, че ще успеем да изпълним желанията ви.
	— Ако някой ви пита, може би ще е най-добре да кажете, че нищо не сте видели.
	— Разбира се. — Сачърд се изправи. — Ако има още нещо…
	— Аз ще ви се обадя — кимна Антъни отегчено и Сачърд излезе.
	Влезе Пит.
	— Шефът на охраната в Кейп Канаверал се казва полковник Бил Хайд — каза той, подавайки му лист хартия с телефонен номер. — Отседнал е в мотел „Старлайт“.
	После отново излезе.
	Антъни набра дадения му номер и след малко го свързаха със стаята на Хайд.
	— Казвам се Антъни Каръл, от ЦРУ, отдел „Техническо обслужване“ — представи се той.
	Хайд говореше бавно, не съвсем по военному провлачвайки думите, и звучеше така, сякаш бе обърнал една-две чашки.
	— Добре, а какво мога да направя за вас, господин Каръл?
	— Обаждам ви се във връзка с доктор Лукас.
	— А, да.
	В гласа му се долавяше далечна враждебна нотка и Антъни реши малко да го поизчетка.
	— Ще ви бъда много благодарен, ако ми отделите няколко минути в този късен час и ме посъветвате какво да правя, полковник.
	Хайд веднага омекна.
	— Разбира се, стига да мога да помогна.
	Така беше по-добре.
	— Мисля, че вече знаете за странното поведение на доктор Лукас напоследък, което е доста обезпокояващо за учен, боравещ със секретна информация.
	— Наистина е така.
	Антъни искаше да остави у Хайд впечатление, че той командва парада.
	— Как мислите, какво е умственото му състояние?
	— Последния път, когато се видяхме, ми изглеждаше съвсем нормален, но преди няколко часа говорих с него по телефона и той ми каза, че е изгубил паметта си.
	— Да, но не е само това. Той открадна кола, влезе с взлом в една къща, сби се с едно ченге, изобщо такива глупости.
	— Божичко, той бил по-зле, отколкото си мислех.
	Хайд вярва на всяка дума, помисли си Антъни с облекчение. После продължи:
	— Според нас действията му не са рационални, но вие там го познавате по-добре. Как мислите, какво става с него?
	Антъни затаи дъх, надявайки се да чуе точно този отговор, който му трябваше.
	— По дяволите, според мен той преживява някакво нервно разстройство. — Антъни искаше точно в това да накара Хайд да повярва. Но Хайд щеше да си мисли, че е негова собствена идея и точно така стана — той сам продължи да убеждава Антъни в нея: — Вижте какво, господин Каръл, военните никога не биха наели откачалници за свръхсекретен проект. По принцип Люк е съвсем нормален като вас и мен. Обаче явно се е случило нещо, което го е дестабилизирало.
	— Той, изглежда, мисли, че срещу него има някаква конспирация… но вие твърдите, че не е необходимо да му вярваме.
	— Нито за минутка.
	— В такъв случай няма да му натискаме много силно газта. Искам да кажа, по-добре да не уведомяваме Пентагона, а?
	— Божичко, не! — обезпокои се изведнъж Хайд. — Всъщност ще е по-добре аз да им се обадя и да ги предупредя, че на Люк май му се е разхлопала дъската.
	— Както желаете.
	В този момент влезе Пит и Антъни му вдигна пръст да мълчи, после продължи да говори в слушалката със смекчен глас:
	— По щастливо съвпадение на обстоятелствата, ние сме стари приятели с доктор и госпожа Лукас. Ще се опитам да го убедя да потърси помощ от психиатър.
	— Това е добра идея.
	— Е, благодаря ви, полковник. Успокоихте ме и смятам да постъпя точно така, както ме посъветвахте.
	— Винаги на вашите услуги. Ако имате нещо да ме питате или да обсъдите с мен, можете да ми се обадите по всяко време.
	— С удоволствие ще го направя — отвърна Антъни и затвори.
	— Помощ от психиатър? — вдигна вежди Пит.
	— Казах го само за пред него.
	Антъни обмисли ситуацията. Тук, в хотела, вече нямаше улики. Беше подготвил Пентагона за всякакви изявления, които Люк би счел за нужно да направи. Оставаше само болницата на Били.
	Той се изправи и каза:
	— Ще се върна след час. Ти стой тук. Но не във фоайето. Вземи Мълоун и Къртис, хванете някоя камериерка, подкупете я и я накарайте да ви пусне в апартамента на Люк. Имам чувството, че той ще се върне.
	— И ако го направи?
	— Не го изпускайте, каквото и да ви струва това.


	Полунощ


	„Ракетата «Юпитер С» се зарежда с хайдайн — секретно, високоенергийно гориво, което е с 12% по-мощно от базираното на алкохол гориво, използвано за стандартните ракети «Редстоун». Силно токсична, корозионна субстанция, тя представлява смес от несиметричен диметил хидразин и диетилен триамин.“


	Били вкара червения тъндърбърд в паркинга на джорджтаунския психодиспансер и изгаси двигателя. Полковник Лопес от Пентагона спря до нея с масленозеления си форд феърлейн.
	— Но той не вярва на нито една моя дума — каза Люк ядосано.
	— Не можеш да му се сърдиш — опита се да го успокои Били. — Администраторът на „Карлтън“ каза, че не е имало преследване по коридорите и кухнята и няма никакви гилзи из двора на товарната рампа.
	— Как ще има? Антъни се е погрижил за всичко.
	— Аз знам, че е така, но полковник Лопес не знае.
	— Слава богу, че дойде да ми помогнеш.
	Двамата слязоха от колата и влязоха в сградата, придружени от полковника — търпелив испаноезичен военен, с мургаво, интелигентно лице. Били кимна на дежурната на регистрацията и поведе двамата мъже нагоре по стълбите към архива.
	— Сега ще ви покажа болничния картон на човек на име Джоузеф Белоу, чието физическо описание съвпада с това на Люк — обясни тя.
	Полковникът кимна и Били продължи:
	— Ще видите, че са го приели във вторник, подложили са го на лечение и след това са го изписали в 4 часа сутринта в сряда. А трябва да знаете, че е много необичайно да се лекува пациент от шизофрения, преди да е прегледан основно. Освен това едва ли е нужно да ви казвам, че е нечувано да се изписва пациент от заведение за душевноболни в четири часа сутринта.
	— Разбирам — отвърна полковникът сдържано.
	Били издърпа едно чекмедже, извади болничния картон на Белоу и го отвори.
	Вътре нямаше нищо.
	— О, боже! — изохка тя.
	Люк впери смаян поглед в празната папка.
	— С очите си видях документите само преди шест часа!
	Лопес се изправи и кимна отегчено.
	— Е, май това е всичко.
	За миг Люк изпита усещането, че живее в някакъв сюрреалистичен свят, в който хората можеха да правят с него каквото си поискат — да стрелят по него, да си играят със съзнанието му — и той не може да докаже нищо от случилото се.
	— Може би наистина съм шизофреник — каза той сломено.
	— Да, обаче аз не съм! — кресна Били. — Аз също видях документацията.
	— Да, обаче сега я няма — парира хладно Лопес.
	— Чакайте малко — каза внезапно тя. — В регистъра долу трябва да е отбелязано времето на приемането му.
	Тя затвори чекмеджето с трясък и тримата бързо слязоха долу в регистрацията, където Били попита регистраторката:
	— Чарли, дай, ако обичаш, да видя регистъра.
	— Веднага, доктор Джоузефсън. — Младата чернокожа жена зад бюрото се изправи и затърси по него. — По дяволите, къде е отишло това нещо?
	— Исусе Христе! — промърмори ужасено Люк.
	Жената обърна към тях смутеното си лице.
	— Абсолютно съм сигурна, че беше тук само преди два часа.
	Били се надвеси над бюрото като буреносен облак.
	— Я ми кажи нещо, Чарли. Доктор Рос идвал ли е тази вечер?
	— Да, госпожо. Тръгна си преди няколко минути.
	Тя кимна.
	— Следващия път, като го видиш, попитай го къде е отишъл регистърът. Той знае.
	— Дадено, госпожо.
	Били й обърна гръб.
	— Нека ви попитам нещо, полковник — обади се сърдито Люк. — Преди да се видите тази вечер с нас, някой говорил ли е с вас за мен?
	Лопес се поколеба за миг.
	— Да.
	— Кой?
	Полковникът отново се поколеба, този път по-дълго и накрая каза:
	— Мисля, че имате право да знаете. Обади ни се полковник Хайд от Кейп Канаверал. Каза, че ЦРУ ви е поставило под наблюдение и че държането ви било нерационално.
	Люк мрачно кимна.
	— Отново Антъни.
	— По дяволите! — намеси се Били. — Не мога да измисля нищо друго, с което да ви убедя. И не ви обвинявам, че не ни вярвате… След като нямаме доказателства…
	— Не съм казал, че не ви вярвам — възрази Лопес.
	Люк се стресна и загледа полковника с надежда.
	Лопес продължи:
	— Мога да повярвам, че сте си представили как ви преследват из хотел „Карлтън“ и стрелят по вас. Мога дори да приема, че двамата с доктор Джоузефсън сте се наговорили да се престорите, че тук е имало документ, който после е изчезнал. Но не мога да повярвам, че сте включили и Чарли в заговора. Наистина трябва да имате регистър, а него го няма. Не вярвам вие да сте го взели. Няма смисъл да го правите. Но някой все пак го е направил. Значи има човек, който се опитва да скрие нещо.
	— Значи ми вярвате? — попита Люк със светнал поглед.
	— На какво да вярвам? Та вие сам не знаете за какво става въпрос. Аз — също. Но нещо със сигурност става. И то вероятно е свързано с тази ракета, която се каним да изстреляме.
	— И какво смятате да направите?
	— Смятам да заповядам охраната в Кейп Канаверал да мине на пълна бойна готовност. Бил съм вече там, знам ги колко са хлабави. Утре сутринта няма да разберат откъде им е дошло!
	— Ами Антъни?
	— Имам един приятел в ЦРУ. Ще му разкажа вашата история и ще му кажа, че не знам дали е вярна или не, но съм обезпокоен.
	— Но това няма да ни отведе доникъде! — възрази Люк. — Трябва да разберем какво става, защо са изтрили паметта ми!
	— Съгласен съм — търпеливо отвърна Лопес. — Но на този етап не мога да направя нищо повече. От тук нататък трябва да се оправяте сам.
	— Боже господи! — изпъшка сломено Люк. — Значи от тук нататък съм вече сам.
	— Не, не си! — остро се намеси Били. — Не си сам.


	Четвърта част

	1 часа сутринта


	„Новото гориво е базирано на нервнопаралитичен газ и е много опасно. Доставя се в Кейп Канаверал със специален влак, оборудван с азот, който да го неутрализира, щом отнякъде протече. Ако върху кожата на човек капне и една капка, тя веднага се абсорбира в кръвообращението и е фатална. Техниците казват: Ако ти замирише на риба, бягай като луд.“


	Били караше бързо, използвайки с уверени движения тристепенната скоростна кутия на тъндърбърда. Люк ги следеше с възхищение. Двамата профучаха през тихите улици на Джорджтаун, пресякоха потока към центъра на Вашингтон и се отправиха към „Карлтън“.
	Люк чувстваше прилив на енергия. Беше му ясно кой е врагът, имаше до себе си приятел и знаеше какво трябва да прави. Все още не разбираше защо са му се случили такива неща, но бе твърдо решен да разбули мистерията и да приключи историята веднъж завинаги.
	Били спря зад ъгъла, на една пресечка от входа на хотела.
	— Ще отида първо аз — каза тя. — Ако във фоайето има нещо, което ми се стори подозрително, веднага ще изляза навън. И ако ме видиш, че си свалям палтото, ще знаеш, че е чисто.
	Люк обаче не се чувстваше спокоен.
	— Ами ако Антъни е там?
	— Бъди сигурен, че няма да ме застреля — отвърна тя и слезе от колата.
	Люк се запита дали да не поспори малко с нея, но реши да не го прави. Вероятно бе права. Според него Антъни вече бе претърсил стаята му основно и бе унищожил всичко, което би могло да хвърли светлина върху тайната, която толкова отчаяно се опитваше да скрие. Обаче Антъни трябваше да се държи естествено, за да може да продължи да държи на версията, че Люк е пострадал от загуба на паметта след тежък запой. Така че Люк очакваше да намери по-голямата част от нещата си. И нещо от тях може би щеше да му помогне да се ориентира. Освен това Антъни може да е пропуснал нещо.
	Двамата се приближиха към хотела от различни страни — Люк вървеше от другата страна на улицата. Гледаше как Били влиза с развети поли на палтото и се любуваше на жизнерадостната й походка. Били влезе, но през стъклените витрини се виждаше всичко. Към нея веднага се приближи един от носачите, заинтригуван от факта, че такава ослепителна жена влиза в хотела сама. Люк я видя как говори с него и си я представи как казва: „Аз съм госпожа Лукас и очаквам мъжът ми да се появи всеки момент“. После свали палтото си.
	Люк прекоси улицата и влезе в хотела, подвиквайки на Били така, че да го чуе портиерът:
	— Преди да се качим горе, искам да се обадя по телефона, скъпа.
	На рецепцията имаше вътрешен телефон, но Люк не искаше никой да го чуе. Точно до рецепцията имаше малко фоайе с телефонна кабинка със седалка. Люк се вмъкна вътре. Били го последва и с усилие затвори вратата. Бяха буквално притиснати един в друг. Люк пусна монета от десет цента и набра хотела. Извърна се така, че и Били да слуша. Колкото и да му бе напрегнато, стана му много приятно да е толкова близо до нея.
	— „Шератън-Карлтън“, добро утро.
	Наистина утро, даде си сметка Люк, четвъртък сутринта. Не бе затварял очи вече двайсет часа. Но не му се спеше. Беше толкова напрегнат.
	— Стая петстотин и трийсет, моля.
	Телефонистката се поколеба.
	— Сър, минава един часа… За нещо спешно ли става въпрос?
	— Доктор Лукас ме помоли да се обадя, независимо колко е часът.
	— Много добре.
	Пауза. След това телефонът в стаята започна да звъни. Много ясно усещаше близостта на топлото тяло на Били под лилавата копринена рокля. С усилие потисна желанието си да обгърне дребните й, изящно оформени рамене и да я притисне към себе си.
	След четвъртото позвъняване той бе готов да повярва, че в стаята няма никой, когато изведнъж някой оттатък вдигна слушалката. Значи Антъни или някой от хората му го чакаха в засада. Това бе неприятно, но въпреки това Люк изпита облекчение — вече знаеше със сигурност къде е врагът.
	Люк проточи с пиянски глас:
	— Хееей, Рони, Тим се обажда. Сички те чакаме бе!
	Човекът оттатък изръмжа от досада.
	— Някакъв пияндур — промърмори той, явно обръщайки се към някой друг в стаята. — Телефонистката е сбъркала стаята, пич.
	— Ооо, ужасно съжалявам и дано да не съм събу… — Люк прекъсна пиянските си излияния, защото оттатък бяха затворили.
	— Има някой, така ли? — попита го напрегнато Били.
	— И май повече от един.
	— Знам как да ги изкараме оттам. — Тя се ухили. — Правих го веднъж в Лисабон. По време на войната. Ела.
	Двамата излязоха от кабината. Люк видя как Били крадешком взима един кибрит, сложен до пепелника, изправен до асансьора. Носачът ги заведе до петия етаж.
	Двамата видяха стая 530 и минаха равнодушно край нея. После Били отвори някаква необозначена врата и двамата разбраха, че надничат в помощна стая.
	— Идеално — прошепна тя. — Има ли наблизо противопожарна аларма?
	Люк измъкна глава от стаята и огледа стените. На около три метра от вратата имаше такава аларма, от ония, дето се задействат, като счупиш стъклото с малкото чукче, закачено там за тази цел.
	— Ето я там — отвърна той.
	— Прекрасно.
	По лавиците в помощната стая бяха прилежно подредени одеяла, чаршафи и калъфки. Били дръпна едно одеяло, разгъна го и го пусна на пода. После направи същото с още няколко и скоро на пода се образува купчина. Люк се сети какво се кани да прави и догадките му се потвърдиха, когато тя дръпна една поръчка за закуска от дръжката на съседната врата и я подпали, драсвайки клечка кибрит. После я изчака малко да се разгори и я пъхна в одеялата с думите:
	— Ето затова не бива да се пуши в леглото.
	Докато пламъците се разгаряха, Били натрупа още бельо отгоре. Лицето й се бе зачервило от горещина и възбуда и изглеждаше още по-привлекателна от всякога. Скоро пред тях се разгоря голям огън. От помощната стая заизлиза дим и плъзна по коридора.
	— Време е да пуснем алармата — каза тя. — Не искаме никой да пострада, нали?
	— Точно така — отвърна Люк и странната фраза „Те не са колаборационисти“ пак изплува в ума му.
	Но този път вече знаеше откъде идва. Работейки с френската Съпротива, вдигайки във въздуха фабрики и складове, той сигурно непрекъснато се е безпокоял да не пострадат невинни французи.
	Люк измъкна чука от стойката му и счупи стъклото. После натисна големия червен бутон вътре. Тишината в коридора бе рязко нарушена от остър, режещ слуха звънец.
	Люк и Били се дръпнаха по-нататък по коридора и иззад ъгъла започнаха да наблюдават стаята му през облаците дим.
	Вратата до тях изведнъж се отвори и навън излезе жена по нощница. Изумена се взря в стелещия се дим, после изведнъж изпищя и се спусна към стълбите. От друга врата изхвръкна мъж по риза с къси ръкави и с молив в ръка — явно човекът работеше по малките часове. Веднага след него от съседната врата излезе млада двойка, увити с чаршафи — очевидно тревогата ги бе заварила точно както са се любили. След няколко секунди коридорът вече бе пълен с кашлящ и залитащ към стълбите народ.
	Вратата на стая 530 се отвори бавно.
	В коридора излезе висок мъж. Напрягайки зрение през дима, на Люк му се стори, че вижда виненочервения белег на лицето — Пит. Той бързо дръпна глава зад ъгъла да не го видят. Фигурата, очертана през дима, за миг се поколеба, после се присъедини към потока хора, люшнал се към стълбите. От стаята излязоха още двама души и го последваха.
	— Чисто е — каза Люк.
	Двамата с Били влязоха в апартамента и Люк затвори вратата, за да не влиза дим. После се съблече.
	— Боже мой! — ахна изведнъж Били. — Но това е същата стая!
	Тя се оглеждаше с широко отворени очи.
	— Не мога да повярвам. — Гласът й бе съвсем тих и той едва я чуваше. — Това е същият апартамент!
	Люк бе замръзнал на място и сякаш го бе страх да помръдне. Тя явно се намираше под влиянието на някаква много силна емоция.
	— Какво е ставало тук? — осмели се да попита той най-накрая.
	Тя поклати глава.
	— Трудно ми е да си набия в главата, че не помниш. — Тя направи няколко крачки из стаята. — Тук имаше огромен роял. Представяш ли си? Роял в хотелска стая! А там — кимна към банята — имаше телефон. Преди това никога не бях виждала телефон в баня.
	Люк чакаше. На лицето й бе изписана печал и още нещо, което той не можа да определи.
	— Ти беше отседнал тук по време на войната — каза тя най-сетне. После, като че ли бързайки да го каже на един дъх, добави: — Тук се любихме.
	Той надникна в спалнята.
	— Сигурно на онова легло.
	— Не само на леглото. — Тя се изкиска, после изведнъж отново стана сериозна. — Колко млади бяхме тогава!
	Мисълта, че се е любил с такава неотразима жена, беше непоносимо възбуждаща.
	— Господи, как ми се иска да си спомня! — каза той с приглушен, треперещ от желание глас.
	За негова изненада, тя се изчерви.
	Люк се извърна встрани, вдигна слушалката на телефона и набра централата. Искаше да се увери, че огънят ще бъде овладян. След дълго чакане някой от централата най-сетне отговори.
	— Обажда се господин Дейвис — заговори бързо Люк. — Аз пуснах алармата. Пожарът започна в помощна стая близо до стая петстотин и четирийсет.
	После затвори, без да дочака отговор.
	Били се оглеждаше и емоцията вече се бе изтрила от лицето й.
	— Ето дрехите ти — каза тя.
	Той влезе в спалнята. На леглото бяха проснати сиво спортно сако и чифт панталони, сякаш току-що излезли от химическо чистене. Сети се, че сигурно ги е изцапал в самолета и ги е дал да му ги почистят и изгладят. На пода до леглото се виждаха тъмни обувки. В едната от тях, навит прилежно на руло, бе пуснат колан от крокодилска кожа.
	Люк отвори чекмеджето на нощното шкафче до леглото и намери портфейл, чекова книжка и писалка. Далеч по-интересен обаче му се стори календарният бележник със срещите и телефонните номера, който бе в дъното на чекмеджето. Отвори го на текущата седмица.

	„26-и, неделя
	Обади се на Алис (1928)
	27-и, понеделник
	Купи си бански
	8.30 сутринта Апекс свщ, Вангард Мтл
	28-и, вторник
	8 сутринта Закуска с А. К., кафене Кей Адамс“

	Били застана до него да погледне какво чете и сложи ръка на рамото му. Жестът бе съвсем обикновен, но Люк се стегна да не му проличи колко много я желае.
	— Да имаш представа коя е тази Алис? — попита той.
	— Малката ти сестричка.
	— На колко е години?
	— Седем години по-малка от теб, което означава на трийсет.
	— Значи е родена през 1928 година. Сигурно съм говорил с нея на рождения й ден. Дали да не й се обадя сега и да я питам не съм ли й казал нещо необичайно?
	— Чудесна идея.
	Люк се чувстваше добре. Връщаше живота си в релси.
	— Сигурно съм отишъл във Флорида без бански.
	— Кой ти мисли за бански през януари?
	— Затова съм си и отбелязал да си купя в понеделник. И същата тази сутрин, в осем и половина, съм отишъл в мотел „Вангард“.
	— А какво е това Апекс* съвещание?
	[* Връхна, кулминационна точка (англ.). — Б.пр.]
	— Според мен това има нещо общо с кривата, която описва ракетата по време на полет. Разбира се, не си спомням да съм работил по нея, но знам, че това е свързано с много важни и трудни изчисления. Втората степен трябва да се отдели точно в кулминацията, за да може спътникът да излезе в постоянна орбита.
	— Би могъл да разбереш кои са присъствали на тази среща и да говориш с тях.
	— Ще го направя.
	Той обърна на крайната страница. Там бяха телефоните на Антъни, Били, Бърн, мама и Алис, заедно с още двайсетина-трийсет, които не му говореха нищо.
	— Нещо да ти прави впечатление? — попита той Били.
	Тя поклати глава.
	Имаше някои нишки, които би могъл да проследи, но всъщност не можа да намери нищо точно. Беше го очаквал, но въпреки това му стана криво. Сложи бележника в джоба си и огледа стаята. На стойката за багаж бе оставен износен куфар от черна кожа и той разрови съдържанието му. Вътре намери чисти ризи и бельо, бележник, пълен с математически изчисления, и книжка с меки корици, озаглавена „Старецът и морето“, с подгънато ъгълче на 143-а страница.
	Били хвърли поглед в банята.
	— Прибори за бръснене, тоалетни принадлежности, четка за зъби — и това е всичко.
	Люк отвори всички шкафчета и чекмеджета в спалнята, а Били направи същото в хола. В един от гардеробите Люк намери черен вълнен балтон и черна мека шапка, но нямаше нищо друго.
	— Нищо — подвикна той към хола. — А ти?
	— Телефонните ти съобщения са тук, на бюрото. От Бърн, от полковник Хайд и още някой на име Мариголд.
	Антъни сигурно ги е прочел, каза си Люк, сметнал ги е за безобидни и е решил да не възбужда излишни подозрения, като ги унищожи.
	Били го попита:
	— Коя е тая Мариголд, знаеш ли?
	Люк помисли малко. Беше чувал вече това име. И накрая се сети.
	— Секретарката ми в Хънтсвил — отвърна. — Полковник Хайд ми каза, че тя ми е направила самолетните резервации.
	— Чудя се дали не си й съобщил целта на пътуването си.
	— Съмнявам се. Не съм казал на никого в Кейп Канаверал, та на нея ли?
	— Да, но тя не е от Кейп Канаверал. Освен това може би си имал доверие на секретарката си повече, отколкото на всеки друг.
	Люк кимна.
	— Всичко е възможно. Ще проверя. Засега това е най-обещаващата нишка. — Той извади бележника и започна да преглежда телефоните на задната страница. — Бинго!… Мариголд — домашен.
	Люк седна зад бюрото и набра номера. Чудеше се колко ли време му остава, преди Пит и другите да се върнат.
	Били сякаш прочете мислите му и започна да събира в черния куфар багажа му с припрени движения.
	Телефонът оттатък вдигна сънлива жена с бавен южняшки акцент. Съдейки по гласа й, Люк си каза, че май е чернокожа.
	— Извинявайте, че се обаждам толкова късно. Мариголд ли е на телефона?
	— Доктор Лукас! Слава богу, че се обадихте. Как сте?
	— Мисля, че съм добре, благодаря ти.
	— Ама какво, за бога, е станало с вас? Никой не знаеше, че сте във… А сега изведнъж чувам, че сте изгубили паметта си. Така ли е?
	— Да.
	— Е, как е станало?
	— Не знам, но се надявам ти да ми помогнеш да разбера.
	— Само да мога.
	— Бих искал да узная защо в понеделник изведнъж съм решил да отида до Вашингтон. Нещо да съм ти казвал?
	— Нищо не ми казахте, аз също се питах.
	Точно този отговор бе очаквал да чуе, но въпреки това пак изпита разочарование.
	— А да съм намеквал нещо за това?
	— Не.
	— Какво точно казах?
	— Казахте, че трябвало да летите за Вашингтон през Хънтсвил и ме помолихте да ви направя резервации за полетите на МАТС.
	МАТС бе военна аеролиния и Люк се досети, че сигурно е имал право да я използва, след като работи за военните. Но имаше нещо друго, което не му бе съвсем ясно.
	— Да летя до Вашингтон през Хънтсвил?
	До този момент никой не бе споменавал такова нещо.
	— Казахте, че искате да минете през Хънтсвил за няколко часа.
	— Питам се защо ли?
	— После казахте нещо, което ми прозвуча малко странно. Помолихте ме да не казвам на никого, че ще идвате в Хънтсвил.
	— Аха! — Люк усети, че разковничето е някъде тук. — Значи е трябвало да пристигна тайно.
	— Да. И аз не казах на никого. Разпитаха ме и военното разузнаване, и ФБР, но и на тях не казах, защото ме помолихте да не го правя. Не знаех дали съм постъпила правилно или не, след като чух, че сте изчезнали, но ми се стори, че е по-добре да се придържам към това, което ми бяхте казали. Правилно ли съм постъпила?
	— Боже, Мариголд, откъде да знам? Но ти благодаря много за верността. — Навън алармата спря да звъни и Люк разбра, че времето му изтича. — Трябва вече да тръгвам. Благодаря ти за помощта.
	— Няма проблеми. А вие я карайте умната, чувате ли?
	Тя затвори.
	— Събрах багажа ти — обади се Били.
	— Благодаря. — Той извади балтона и шапката от гардероба и си ги сложи. — Дай сега да се омитаме оттук, преди да са се върнали ония боклуци.


	Двамата се качиха на колата, отидоха в едно денонощно заведение близо до сградата на ФБР и си поръчаха кафе.
	— Питам се в колко ли часа отлита първият самолет за Хънтсвил тази сутрин — каза Люк.
	— Трябва ми справочник за полетите — отвърна Били.
	Люк се огледа из заведението. В него бяха седнали две ченгета, пиещи бавно кафето си, четирима пияни студенти, които тъкмо си поръчваха хамбургери, и две недотам облечени жени, които вероятно бяха проститутки.
	— Не вярвам тук да имат — забеляза той.
	— Обзалагам се, че Бърн има. Писателите имат такива неща. Трябват им за предварителното проучване.
	— Да, ама той сигурно спи.
	Били се изправи.
	— Ами тогава ще го събудя. Имаш ли десетак?
	— И още как.
	Джобът му още бе пълен с монетите, които бе откраднал вчера.
	Били отиде до телефона, окачен на стената до тоалетната. Люк отпиваше бавно от кафето и я гледаше. Докато говореше по телефона, тя се смееше, отмяташе глава и изобщо се опитваше да бъде мила с човек, когото току-що е събудила. Гледаше я като омагьосан и желанието му се надигна с такава сила, че чак го заболя.
	Тя се върна на масата и каза:
	— Ей сега ще дойде и ще донесе справочника.
	Люк погледна часовника си. Беше два часа.
	— Оттук вероятно ще отида направо на летището. Дано да има някой ранен полет.
	Били сви вежди.
	— Някакъв краен срок ли има?
	— Може и да има. Непрекъснато се питам какво ме е накарало да зарежа всичко и да хукна към Вашингтон. Сигурно е нещо, свързано с ракетата. И какво друго да е, ако не някаква заплаха за изстрелването й?
	— Саботаж?
	— Да. И ако съм прав, трябва да успея да го докажа преди десет и половина тази вечер.
	— Искаш ли да дойда с теб до Хънтсвил?
	— Ти трябва да се грижиш за Лари.
	— Мога да го оставя при Бърн.
	Люк поклати глава.
	— Не, не мисля… благодаря ти.
	— Винаги си бил независим кучи син.
	— Не, не е това. — Искаше да го разбере правилно. — Много искам да дойдеш с мен. И точно в това е проблемът… искам твърде много от теб.
	Тя се пресегна през пластмасовата маса и го хвана за ръката.
	— Не бой се, няма никакъв проблем.
	— Много е смущаващо… Женен съм за друга, но не знам какво чувствам към нея. Как изглежда?
	Били поклати глава.
	— Аз не бива да ти казвам нищо за Елспет. Ти сам трябва да я преоткриеш.
	— Сигурно е така.
	Били вдигна ръката му към устните си и я целуна нежно.
	Люк преглътна с усилие.
	— Винаги ли съм те харесвал толкова или това е нещо ново?
	— Не е ново.
	— Изглежда, добре сме се разбирали с теб.
	— Ни най-малко. Карахме се като откачени. Но адски се обичахме.
	— Каза, че сме се любили… в оня хотел…
	— Престани!
	— Хубаво ли беше?
	Тя вдигна пълните си със сълзи очи към него.
	— Най-хубавото нещо, което съм изживявала.
	— Тогава как така не съм женен за теб?
	Тя наведе глава и се разплака с тихи хлипове, разтърсващи раменете й.
	— Защото… — Прокара длани през лицето си, пое дълбоко дъх и отвори уста да продължи, но не издържа и отново се разплака. Накрая изтърси през сълзи: — Ти ми се разсърди толкова много, че не ми говори цели пет години.


	1945

	Родителите на Антъни имаха конеферма близо до Шарлотсвил, Вирджиния, на два часа път от Вашингтон. Къщата им бе голяма, облицована отвън с бели трупи, с много крила и дузина стаи във всяко. Имаше манежи за езда, тенискортове, едно езеро и поточе, гори. Майката на Антъни ги бе наследила от баща си, заедно с пет милиона долара.
	Люк пристигна тук в петъка след официалната капитулация на Япония. На вратата го посрещна госпожа Каръл. Беше нервна русокоса жена, която на младини явно е била много хубава. Тя го въведе в малка, безукорно чиста спалня с полиран дървен под и високо старомодно легло.
	Той свали униформата си — вече бе майор — и си облече черно кашмирено сако и сиви трикотажни панталони. Тъкмо връзваше връзката си, когато в стаята надникна Антъни.
	— Като си готов, коктейлът е в столовата — каза му той.
	— Идвам — отвърна Люк. — Къде е стаята на Били?
	През лицето на Антъни мина сянка на смущение.
	— Момичетата са в другото крило, опасявам се. Адмиралът е малко старомоден, стане ли въпрос за такива неща.
	Баща му бе прекарал целия си живот във флота.
	— Няма проблем — сви рамене Люк.
	Бе прекарал три години, шарейки из окупирана Европа през нощта — щеше да намери и стаята на любимата си в тъмното.
	Когато слезе долу в шест часа, всичките му стари приятели вече бяха там и го чакаха. Освен Били и Антъни, там бяха Елспет, Бърн и приятелката на Бърн — Пег. По-голямата част от войната Люк бе прекарал с Бърн и Антъни, а всяка отпуска — с Били, но с Елспет и Пег не се бе виждал от 1941 година.
	Адмиралът му подаде едно мартини и той отпи с благодарност. Ако трябваше да се празнува, то бе именно сега. Разговорът бе шумен и оживен. Майката на Антъни гледаше младите с леко доволно изражение, а баща му обръщаше коктейлите по-бързо от всеки друг на масата.
	По време на вечерята Люк огледа всички, сравнявайки ги с оная златна младеж, която толкова се притесняваше преди четири години да не бъде изгонена от Харвард. Елспет бе болезнено слаба след тригодишен живот на желязна купонна система във военновременния Лондон — дори прекрасните й гърди се бяха смалили. Пег, безвкусно обличащото се момиче с голямо сърце, сега бе стилно облечена жена, но умело гримираното й лице изглеждаше по-твърдо и цинично. Бърн, със своите двайсет и седем години, имаше вид на десет години по-възрастен. Това бе неговата втора война. Бе раняван три пъти и изпитото му лице показваше, че е видял много страдание — свое и чуждо.
	Антъни бе живял най-добре. Бе видял малко активна служба наистина, но по-голямата част от войната бе прекарал във Вашингтон. Увереността, оптимизмът и неподправеният му хумор бяха оцелели непокътнати.
	Били също изглеждаше малко променена. Беше преживяла времена на недоимък и трудности през детството си и затова като че ли войната не й се бе отразила толкова. Бе прекарала две години в Лисабон като таен агент и Люк знаеше — макар и другите да не го знаеха — че там е убила човек, прерязвайки гърлото му тихо и безпогрешно в задния двор на едно кафене, където той тъкмо се канел да продаде информация на врага. Обаче все още си беше малка топка, излъчваща енергия — един път весела и радостна, друг път яростна и със святкащи очи. Променящото й се всяка секунда лице бе явление, което Люк не се уморяваше нито за миг да изследва.
	Бяха извадили изключителен късмет да останат живи всичките. По-голямата част от групички като тях бяха изгубили поне по един приятел.
	— Трябва да вдигнем тост — каза той, взимайки чашата вино пред себе си. — За тези, които оцеляха… и за тези, които не можаха.
	Всички пиха и след това Бърн каза:
	— И аз имам тост. За онази, която пречупи гръбнака на нацистката военна машина — Червената армия.
	Всички отново пиха, но адмиралът промърмори недоволно:
	— Хайде стига вече тостове.
	Комунистическите убеждения на Бърн бяха все още силни, но Люк бе сигурен, че вече не работи за Москва. Двамата бяха сключили сделка и той вярваше, че Бърн я спазва. Въпреки това дружбата им никога не можа да се върне към старата топлина в отношенията им. Да вярваш в някого бе като да носиш вода в шепи — толкова лесно можеш да я разсипеш и разсипаното никога не може да се върне. Люк винаги се натъжаваше, щом си спомнеше за предишното си приятелство с Бърн, но беше безпомощен да направи каквото и да било.
	Сервираха кафето в хола. Люк раздаде чашите. Докато подаваше сметана и захар на Били, тя прошепна:
	— Източното крило, втори етаж, последната врата вляво.
	— Сметана?
	Тя вдигна учудено вежди.
	Люк с усилие потисна надигналия се смях и продължи нататък.
	В десет и половина адмиралът настоя мъжете да минат в билярдната. На барчето до стената бяха подредени твърди напитки и кутии с пури. Люк отказа да пие повече — нямаше търпение да се шмугне в чаршафите до топлото, очакващо го с желание тяло на Били и никак не му се искаше да му се приспи точно когато не трябва.
	Адмиралът си наля щедро количество бърбън, хвана Люк под ръка и го поведе към другия край на залата, за да му покаже колекцията си от оръжия, изправени в заключени стъклени витрини. Семейството на Люк не бяха ловци и оръжието за него беше само за убиване на хора, а не на животни, затова гледката не му направи впечатление. Освен това бе убеден, че алкохол и оръжие правят много лоша комбинация. Но от учтивост се престори на заинтригуван.
	— Познавам и уважавам твоето семейство, Люк — каза адмиралът, докато двамата разглеждаха една от пушките. — Баща ти е велик човек.
	— Благодаря — отвърна Люк.
	Това му заприлича на встъпление от добре репетирана реч. Баща му бе прекарал войната като шеф на кабинета по ценообразуването, но адмиралът сигурно го мислеше още за банкер.
	— Трябва да мислиш за семейството си, когато си избираш съпруга, момчето ми — продължи адмиралът.
	— Да, сър, ще го направя — прилежно отвърна Люк, чудейки се накъде бие адмиралът.
	— Която и да е бъдещата госпожа Лукас, за нея винаги ще има място във високите кръгове на американското общество. Трябва да си избереш момиче, което да е способно да поеме този товар.
	Люк започна да схваща накъде се насочва разговорът. Подразнен, той върна пушката обратно в шкафа.
	— Ще имам това предвид, адмирале — каза и понечи да се отдалечи.
	Адмиралът обаче го хвана за лакътя и го спря.
	— Каквото и да правиш, не пропилявай шансовете си напразно.
	Люк впери в него святкащ от гняв поглед. Твърдо бе решил да не пита адмирала какво иска да каже. Беше убеден, че знае отговора и бе по-добре да не го чува.
	Обаче адмиралът не се предаваше.
	— Не се забърквай с тая малка еврейка… не е за теб.
	Люк изскърца със зъби.
	— Ако ме извините, това е тема, която бих предпочел да обсъдя с моя баща.
	— Обаче баща ти не знае за нея, нали?
	Люк почервеня. Адмиралът бе спечелил точка. Родителите на Люк още не бяха виждали Били. Но кога да се видят? За това просто не бе останало време. Цялата им любов бе протекла в откраднати от войната кратки моменти. Но това не бе единствената причина. Дълбоко в душата на Люк един едва доловим дребнав гласец непрекъснато му шушнеше, че момиче от едва кретащо от нищета еврейско семейство надали покрива представата на близките му за сполучлив за него брак. Щяха да я приемат, той бе сигурен, и не само това — щяха да я обикнат поради същата причина, поради която я обичаше и той. Но в началото може би щяха да бъдат малко разочаровани. Ето защо той с нетърпение очакваше удобен момент, за да им я представи и постепенно да им даде време да я опознаят.
	Фактът, че в думите на адмирала има, макар и зрънце истина, разяри Люк още повече. Едва сдържайки се да не избухне, той каза:
	— Моля да простите предупреждението ми, че тези забележки са обидни за мен.
	Цялата стая стихна, но завоалираната заплаха мина покрай ушите на пияния адмирал.
	— Разбирам те, синко, но аз съм живял повече от теб и знам какво говоря.
	— Извинете ме, но не познавате хората, за които става въпрос.
	— О, така ли? Тогава нека ти кажа, че вероятно знам повече от теб за въпросната млада дама.
	Нещо в гласа на адмирала прозвуча като предупреждение, но Люк вече бе набрал обороти и не му обърна внимание.
	— Знаете друг път! — нарочно грубо отвърна той.
	Бърн се опита да се намеси:
	— Хей, момчета, я стига сте дрънкали! Дайте да поиграем малко билярд, а?
	Но вече нищо не можеше да спре адмирала. Той сложи ръце на раменете на Люк.
	— Виж какво, моето момче, аз съм мъж и мога да те разбера — каза той със съучастнически тон, който отблъсна Люк още повече. — Ако не приемаш нещата насериозно, няма нищо лошо в това да чукнеш някое и друго курве, както всички ние…
	Не можа да довърши изречението си. Люк се обърна към него, опря длани в гърдите му и силно го блъсна назад. Адмиралът залитна, размахал ръце, и бърбънът му литна във въздуха. Опита се да запази равновесие, но не можа и тежко се тръшна по задник на килима.
	Люк изрева:
	— А сега млъквай, преди да съм затворил с юмрук мръсната ти уста!
	Антъни с пребелело лице се втурна напред и сграби Люк за ръката.
	— Люк, опомни се, за бога! Какво правиш?
	Бърн бързо се вмъкна между него и седналия на пода адмирал.
	— Успокойте се и двамата! — извика той.
	— Да се успокоя? — викна Люк. — Първо те кани в къщата си, а след това обижда приятелката ти. Крайно време е някой да научи тоя изкуфял дъртак на маниери!
	— Тя е курва — каза адмиралът от пода, без да става. — Аз ли не знам, мамка му! — Гласът му се превърна в рев: — Аз платих аборта й!
	Люк замръзна на място.
	— Абортът й? — повтори той стъписано.
	— Да, да, аборта й. — Той с усилие се изправи на крака.
	— Тя забременя от Антъни и аз й платих хиляда долара, за да се отърве от малкото копеле. — Устата му се изкриви в злорада, тържествуваща гримаса. — А сега пак ми кажи, че не знам какво говоря!
	— Лъжеш!
	— Питай Антъни!
	Люк извърна поглед към Антъни.
	Антъни обаче поклати глава.
	— Детето не беше мое. Казах така на баща ми, за да ми даде хиляда долара. То беше твое дете, Люк.
	Люк се изчерви до корена на косата си. Старият, пиян като талпа адмирал го бе направил на глупак. Именно той беше този, който не знаеше нищо. Мислеше си, че познава Били, а тя е скрила от него такова важно нещо… Заченал е дете, а приятелката му е направила аборт и всички са знаели за това, с изключение на него. Унижението бе убийствено.
	Той изхвръкна от стаята, побеснял. Мина през коридора като вихър и се втурна в хола. Там обаче бе само майката на Антъни — момичетата явно вече си бяха легнали. Госпожа Каръл видя лицето му и стреснато попита:
	— Какво има, моето момче?
	Той не й обърна внимание и тръшна вратата.
	Изтича по стълбите на горния етаж, стигна до източното крило, намери стаята на Били и влетя вътре, без да чука.
	Тя лежеше гола на леглото и четеше, разпуснала къдравата си черна коса върху възглавницата като вълна. Красотата й обаче само го разяри още повече.
	Тя вдигна очи към него, щастливо усмихната, но като видя изражението на лицето му, усмивката й угасна.
	— Някога лъгала ли си ме? — кресна той извън себе си.
	Тя рязко седна в леглото, уплашена.
	— Не, никога.
	— Тоя шибан адмирал казва, че ти е платил за аборт!
	Лицето й пребледня.
	— О, не! — изпъшка тя.
	— Вярно ли е? — викна той. — Казвай!
	Били кимна, заплака и скри лице в дланите си.
	— Значи си ме лъгала.
	— Съжалявам! — проплака тя. — Исках го това дете… твоето дете… исках го от цялото си сърце. Но не можех да говоря с теб. Ти беше във Франция и не знаех дали изобщо ще се върнеш. Трябваше да реша сама. — Повиши глас: — Това беше най-гадният период в живота ми!
	Люк сякаш плуваше в мъгла.
	— Аз съм имал дете — прошепна той.
	Настроението й се промени на секундата.
	— Хайде сега, не ми лей сълзи — каза тя сопнато. — Не беше толкова сантиментален към спермата си, когато ме чукаше, така че не започвай сега… Много е късно, по дяволите!
	Това го убоде неприятно.
	— Трябваше да ми кажеш. Дори и да не си могла да се свържеш с мен тогава, трябвало е да ми кажеш при първа възможност. При първата отпуска.
	Тя въздъхна.
	— Да, знам. Но според Антъни не биваше да казвам на никого и трябва да ти заявя, че никак не е трудно да убедиш едно момиче да пази тайна от такъв род. Никой никога нямаше да разбере, ако не беше този адмирал Гадняр Каръл.
	Люк побесня от спокойствието, с което тя говореше за измамата си, като че ли единственото лошо нещо, което е направила, е било да се остави да я хванат.
	— Няма да мога да го преживея — каза той отнесено.
	Тя сниши глас:
	— Какво искаш да кажеш?
	— След като си ме излъгала, и то за такова важно нещо, как да ти вярвам занапред?
	Лицето на Били се изкриви от болка.
	— Имаш намерение да ми кажеш, че всичко е свършено. — Той не отговори и тя продължи: — Така е, познавам те добре. Права съм, нали?
	— Да.
	Тя отново заплака.
	— Идиот такъв! — успя да извика през сълзи. — Не те интересуваше нищо, освен войната.
	— Войната ме научи, че нищо друго не е толкова важно, колкото верността.
	— Пълни лайна! Още не си разбрал, че когато човек е притиснат от нужда, той е готов да излъже.
	— Дори и хората, които обича?
	— Най-вече, защото държи толкова много на тях, че е готов на всичко. Защо мислиш, че хората казват истината на свещеници и на абсолютни непознати, с които пътуват заедно във влака? Защото не ги обичат и не ги интересува какво ще си помислят!
	Бе влудяващо права. Но Люк презираше такива лесни извинения.
	— Не такова е разбирането ми за живота.
	— Какъв късметлия! — каза горчиво тя. — Израсъл си в щастливо семейство, никога не си знаел какво е това да те отритнат, да загубиш близък човек. Войната беше тежка за теб, но никога не си бил подлаган на мъчения и нямаш достатъчно въображение, за да бъдеш страхливец. Разбира се, ти не лъжеш… Поради същата причина, поради която госпожа Каръл например не краде.
	Тя беше невероятна — убеждаваше себе си, че за всичко е виновен той. Невъзможно беше да се говори с човек, който сам се мами така жестоко. Кипящ от гняв, той се извърна да си върви.
	— Щом мислиш, че съм такъв, значи сигурно се радваш, че всичко между нас свърши.
	— Не, не се радвам. — Сълзите не спираха да текат по лицето й. — Обичам те и никога не съм обичала друг. Съжалявам, че те излъгах, но няма да се просна в краката ти само заради това, че в момент на криза съм постъпила неправилно.
	Нямало да се просне в краката му! Та той изобщо не искаше да я кара да прави каквото и да било. Искаше просто да се махне от нея, от приятелите им, от адмирал Каръл и омразната му къща.
	Някъде дълбоко в съзнанието му се обади слаб гласец, нашепващ му, че захвърля най-ценното, което някога е имал, и че този разговор ще го накара да съжалява горчиво цял живот. Но унижението бе много силно, гневът го бе завладял и раната бе твърде болезнена. Отправи се към вратата.
	— Не си отивай! — умолително проплака тя.
	— Върви по дяволите! — излая той и излезе.


	2.30 сутринта


	„Новото гориво, както и по-големият резервоар за него, осигуряват на «Юпитер С» тяга от 41 500 килограма и удължават времето за изгаряне от 121 на 155 секунди.“


	— Тогава Антъни се прояви като истински приятел — каза Били. — Бях отчаяна. Хиляда долара! Не можех дори да си помисля за такава сума. Но той ги взе от баща си и пое цялата вина. Човек с главно Ч. И точно затова ми е трудно да го разбера сега.
	— Не мога да повярвам, че съм се отказал от теб — каза Люк. — Не съм ли разбирал какво си изстрадала?
	— Вината не беше само твоя — уморено въздъхна Били. — Обаче тогава мислех, че е само твоя. Едва сега виждам и своята.
	Изглеждаше така, сякаш самият разказ за преживяното я бе уморил.
	Двамата замълчаха, всеки потънал в мислите си. Люк се питаше за колко време ще дойде Бърн от Джорджтаун, после мислите му се върнаха към току-що чутия разказ.
	— Не ми харесва много това, което чух за себе си — каза той след малко. — Наистина ли съм загубил двамата си най-добри приятели, само защото съм бил тъпо непреклонен и инатлив?
	Били се поколеба, после се засмя.
	— Какво, да подслаждам думите? Да, точно това направи.
	— И затова ти се омъжи за Бърн.
	Тя отново се засмя.
	— Понякога си толкова егоцентричен — каза му с любов. — Не се омъжих за Бърн, защото ти ме изостави. Омъжих се за него, защото е един от най-добрите мъже на света. Умен, нежен и добър в леглото. Трябваше да минат няколко години, докато те прежаля, но когато това стана, влюбих се в него.
	— И двамата с теб станахме отново приятели?
	— Бавно. Всички те обичахме, макар понякога да се държеше като инатливо муле. Писах ти, когато се роди Лари, и ти дойде да ме видиш. После, на другата година, Антъни направи огромен купон на трийсетия си рожден ден и ти също дойде. Беше се върнал в Харвард и работеше по докторската си дисертация. Останалите също се бяха върнали във Вашингтон — Антъни, Елспет и Пег работеха за ЦРУ, аз участвах в научно изследване в университета „Джордж Вашингтон“, а Бърн пишеше сценарии за националното радио. Така че когато идваше два-три пъти в годината в града, всички се събирахме.
	— Кога се ожених за Елспет?
	— През хиляда деветстотин петдесет и четвърта. Годината, в която се разведох с Бърн.
	— Знаеш ли защо съм се оженил за нея?
	Тя се поколеба. Отговорът сигурно е лесен, помисли си Люк. Би трябвало да каже: „Защото я обичаше, разбира се!“. Но тя не го направи.
	— Не аз трябва да ти отговарям на този въпрос — отговори Били най-сетне.
	— Ще попитам Елспет.
	— Дано я попиташ.
	Той вдигна поглед към нея. В отговора имаше някакъв намек и Люк тъкмо се питаше как да я предизвика да му каже какво има предвид, когато навън спря бял линкълн континентал. От него изскочи Бърн и влезе в кафенето. Люк го посрещна с думите:
	— Извинявай, че те събудихме.
	— Няма нищо — отвърна Бърн. — Били не можа да си набие в главата, че когато мъжът спи, трябва да го оставят на спокойствие. Щом тя е будна, останалите също не трябва да спят. Щеше да го знаеш и ти, ако не беше загубил паметта си. Ето.
	Той тръшна на масата дебела книга, на чиято корица пишеше: „Официален справочник на аеролиниите — публикува се всеки месец“. Люк го взе.
	Били го посъветва:
	— Виж „Капитал Еърлайнс“. Те изпълняват полети на юг.
	Люк прелисти справочника и намери страницата.
	— Има един самолет, който излита в шест и петдесет и пет. Само след четири часа. — Той приближи очи към справочника. — По дяволите, ама той каца във всяко градче из Дикси* и пристига в Хънтсвил в два и двайсет и три следобед местно време.
	[* Американците, особено южняците, понякога наричат Южните щати Диксиленд. — Б.пр.]
	Бърн си сложи очилата и започна да чете през рамото му.
	— Следващият самолет излита в девет, но пък има по-малко междинни спирки и освен това е „Вискаунт“, така че пристига в Хънтсвил по-рано. Само няколко минути преди дванайсет.
	— Бих хванал по-късния самолет, само че не ми се размотава из Вашингтон повече, отколкото е необходимо.
	— Освен това ще имаш още два проблема — каза Бърн. — Номер едно: мисля, че Антъни ще прати хора на летището.
	Люк сви вежди.
	— Може би няма да е зле да тръгна оттук с кола и да хвана самолета някъде по-нататък по маршрута му. — Отново сведе поглед към справочника. — Първата спирка на ранния самолет е в някакво село на име Нюпорт Нюз. Къде, по дяволите, е това?
	— Близо до Норфък, Вирджиния — отвърна Били.
	— Каца там в осем часа и две минути. Мога ли да стигна дотам навреме?
	— Това са триста километра — запресмята Били. — Да кажем, четири часа. Имаш един час като резерва.
	Бърн се намеси:
	— Повече, ако вземеш моята кола. Вдига сто и седемдесет километра в час.
	— Ще ми дадеш колата си?
	— Ти си ми спасявал живота и аз съм спасявал твоя. Какво означава някаква си кола?
	— Благодаря ти — кимна Люк.
	— Но имаш и още един проблем — напомни му Бърн.
	— Какъв?
	— Проследиха ме.


	3 часа сутринта


	„Резервоарите за гориво са разделени на множество преградки, които не позволяват на горивото да се плиска. Без тях плискането е толкова жестоко, че една от пробните ракети, «Юпитер 1В», се разпадна във въздуха след 93 секунди полет.“


	Антъни седеше на волана на жълтия си кадилак, паркиран на една пресечка от кафенето. Беше спрял плътно до задницата на един пикап, така че биещият му на очи автомобил бе почти изцяло скрит, докато в същото време отвътре съвсем ясно се виждаха входът на кафенето и ярко осветената част от тротоара пред него. В това кафене, изглежда, често идваха и ченгета — отпред, заедно с тъндърбърда на Били и белия линкълн континентал на Бърн, бяха спрели и две полицейски коли.
	Ак Хоруиц бе изпратен на пост пред апартамента на Бърн Ротетън с инструкции да стои там и да чака Люк да се появи. Обаче, когато Бърн излезе посред нощ и тръгна нанякъде, той прояви достатъчно самоинициатива да не се подчини на заповедта и да го последва с мотора си. Веднага след като Бърн влезе в заведението, Ак бе набрал съоръжение Q и бе казал на Антъни.
	Сега Антъни видя как Ак излиза от кафенето с картонена чаша кафе в едната ръка и вафла в другата. Той се приближи към колата на Антъни.
	— Лукас е вътре — докладва му.
	— Знаех си — реагира Антъни със злобно задоволство.
	— Обаче се е преоблякъл. Сега е с черно палто и черна мека шапка.
	— Другата шапка загуби в „Карлтън“.
	— С него е Ротетън и онова момиче.
	— Освен тях, кой още е вътре?
	— Четирима полицаи си разказват мръсни вицове, някакъв страдащ от безсъние тип чете „Вашингтон Пост“ и готвачът.
	Антъни кимна. Нищо не можеше да стори на Люк в присъствието на ченгетата.
	— Ще чакаме, докато излезе, тогава и двамата ще го проследим. И този път няма да ни се изплъзне.
	— Ясно.
	Ак се върна на мотоциклета си, спрян зад колата на Антъни, седна на седалката и се захвана с кафето и вафлата.
	Антъни обмисли още веднъж плана. Щяха да стигнат Люк в някоя тиха уличка, да го смотаят набързо и да го отведат в една конспиративна квартира на ЦРУ в Чайнатаун. На този етап Антъни трябваше да се отърве от Ак. А след това щеше да убие Люк.
	Чувстваше студена решителност. В „Карлтън“ бе споходен от пристъп на емоционална слабост, но после си бе казал, че докато не приключи цялата работа, не бива да мисли за такива неща, като предателство и приятелство. Знаеше, че неговото дело е право. Щеше да се оправя със съжаленията си, след като изпълни дълга си.
	Вратата на кафенето се отвори.
	Били излезе първа. Светлината я осветяваше откъм гърба и лицето й не се виждаше, но я позна по дребната фигурка и характерната походка. След нея излезе мъж в черно палто и шапка — Люк. Двамата тръгнаха към червения тъндърбърд. Фигурата с шлифера, излязла последна навън, се отправи към белия линкълн.
	Антъни запали двигателя.
	Тъндърбърдът тръгна, последван от линкълна. Антъни изчака няколко секунди, после потегли. Ак се залепи зад него с мотора.
	Били подкара на запад и останалите я последваха. Антъни гледаше да се държи на пресечка и половина от тях, но улиците бяха пусти, така че вероятно щяха да забележат, че ги следят.
	Стигнаха до Четирийсета улица, спряха на червено и Антъни се лепна зад белия линкълн на Бърн. Когато светна зелено, тъндърбърдът на Били внезапно се хвърли напред, а линкълнът се забави.
	Ругаейки невъздържано, Антъни даде назад няколко метра, бързо смени на първа и настъпи газта до пода. Голямата кола изрева и се стрелна напред. Антъни заобиколи бавно размърдалия се линкълн и се втурна подир другите.
	Били заснова през квартала зад Белия дом, минавайки като стрела на червено, нарушавайки знаци „Забранен обратен завой“ и фучейки с пълна газ срещу движението по еднопосочни улици. Антъни повтаряше маневрите й, отчаяно мъчейки се да не я изпуска, обаче кадилакът не можеше да се мери по маневреност с тъндърбърда и тя бавно се отдалечаваше напред.
	Ак надмина Антъни и се залепи за задницата на Били. Гледайки я как увеличава скоростта си, Антъни си каза, че тя най-напред има намерение да се отърве от линкълна, след това да излезе на магистрала и да избяга и от мотоциклета, който не можеше да се мери със 125-те километра в час максимална скорост на тъндърбърда.
	— Мамка му! — изруга отново Антъни.
	Обаче се намеси късметът му. Завивайки зад един ъгъл със свирещи гуми, Били налетя на наводнена улица. Водата бълваше като фонтан от един пожарен кран до бордюра и цялата ширина на улицата бе покрита е пет-шест сантиметра вода и тя изтърва колата. Задницата на тъндърбърда се люшна на една страна и цялата кола направи широк полукръг, спирайки напряко на улицата. Ак успя да я заобиколи, но рязкото движение, с което го направи, измъкна мотоциклета изпод него и той се изтъркаля във водата, ала веднага стана, явно невредим. Антъни натисна силно спирачката и успя да закове на кръстовището. Тъндърбърдът бе спрял така, че задният му калник бе само на няколко сантиметра от една паркирана кола. Антъни вмъкна предпазливо линкълна във водата и се установи пред предницата на Били, така че колата й да не може да мръдне от мястото си.
	Ак вече бе застанал откъм шофьорската страна на колата и Антъни се спусна към дясната врата.
	— Излизай от колата! — викна той и измъкна пистолета от джоба си.
	Вратата се отвори и фигурата с черния балтон и меката шапка излезе навън.
	„Но това не е Люк!“, ужасено си помисли Антъни. Това е Бърн.
	Веднага се извърна към посоката, откъдето бяха дошли, но от белия линкълн нямаше никаква следа.
	Гневът бавно набъбна в гърдите му. Бяха си сменили дрехите и Люк бе избягал с колата на Бърн.
	— Шибан идиот такъв! — ревна той на Бърн, едва сдържайки се да не го застреля на място. — Нямаш представа какво си направил!
	Бърн отвърна с влудяващо спокоен глас:
	— Ами кажи ми тогава, Антъни. Какво съм направил?
	Антъни се извърна вбесен от него и натика пистолета обратно в джоба си.
	— Я чакай малко — каза Бърн. — Не мислиш ли, че трябва да обясниш някои неща? Това, което правиш с Люк, е незаконно.
	— Няма какво да ти обяснявам — изплю Антъни с презрение думите.
	— Люк не е шпионин.
	— Ти пък откога стана специалист по тия неща?
	— Знам го и толкова.
	— Аз пък не ти вярвам.
	Бърн впери в него тежък поглед.
	— Разбира се, че ми вярваш — каза той бавно. — Знаеш много добре, че Люк не е съветски агент. Защо се преструваш, че е?
	— Върви по дяволите! — изръмжа Антъни и си тръгна.


	Били живееше в Арлингтън — потънал в зеленина през топлите сезони квартал от другата страна на Потомак, на територията на Вирджиния. Антъни караше по нейната улица. Минавайки покрай къщата й, той забеляза тъмния шевролет на ЦРУ, паркиран от другата страна на улицата. Зави зад ъгъла на първата пресечка и спря.
	Били щеше да се прибере след някой и друг час. Знаеше накъде е тръгнал Люк. Но нямаше да му каже. Беше загубила доверието си в него. Щеше да остане вярна на Люк… ако, разбира се, не бъдеше подложена на някакъв изключителен натиск.
	Значи точно това трябва да направи.
	Да не полудяваш? Едно малко гласче вътре в него не спираше да му задава въпроса дали всичко това си струва. Имаше ли някакво оправдание за това, което се канеше да направи? Разтърси глава и отхвърли съмненията. Беше избрал съдбата си много отдавна и никой не можеше да го отклони от предначертания му път, дори не и Люк.
	Той отвори багажника и извади голяма колкото книга кожена чантичка и фенерче колкото писалка. После отиде до шевито. Отвори дясната врата и се вмъкна в колата. Намести се до Пит, без да каже дума, и впери поглед в тъмните прозорци на къщата на Били. Загледан в тях, той си рече: „Това ще е най-лошото нещо, което някога съм правил в живота си“.
	После изви глава към Пит.
	— Вярваш ли ми?
	Пит обърна към него белязаното си лице и неловко се ухили.
	— Що за въпрос е това? Да, вярвам ти.
	По-голямата част от агентите боготворяха Антъни като герой от войната, но Пит му беше верен като куче заради тайната, която Антъни бе потулил — че е бил арестуван за сутеньорство. Сега, за да му напомни това, Антъни продължи:
	— Ако видиш, че правя нещо, което ти се струва нередно, ще ме подкрепиш ли, въпреки това?
	Пит се поколеба, но когато проговори, гласът му трепереше от едва сдържани емоции:
	— Нека ти кажа нещо. — Извърна поглед напред и го впери към заляната от уличното осветление улица. — Ти си за мен нещо като баща и така е било винаги… Това е всичко.
	— Сега обаче ще направя нещо, което на теб няма да ти хареса. Искам просто да ми повярваш, че то е единствено правилното.
	— Казах ти вече… Нямаш проблеми.
	— Влизам вътре — каза Антъни. — Ако някой дойде, свирни с клаксона.
	Той се прокрадна тихо към къщата, заобиколи гаража и се насочи към задната врата. После светна с фенерчето през прозореца на кухнята. Познатите очертания на мебелите вътре си бяха същите.
	Целият му живот бе минал в измама и предателство, но това, каза си той с яд, бе най-ниското стъпало, до което някога бе слизал.
	Познаваше къщата много добре. Първо провери хола, а след това и стаята на Били. И в двете нямаше никой. След това хвърли поглед и в стаята на Беки-Ма. Сложила слуховия си апарат на нощното шкафче до леглото, възрастната жена спеше дълбоко. Накрая Антъни влезе в стаята на Лари.
	Освети с фенерчето спящото дете и едва не му прилоша от адски гадното чувство за вина. Светна лампата и седна в края на леглото.
	— Хей, Лари, събуди се — тихо подвикна той. — Хайде.
	Очите на хлапето потрепнаха и се отвориха. Минаха една-две секунди, докато момчето се ориентира, после на устните му цъфна усмивка.
	— Чичо Антъни!
	— Време е за ставане — каза му Антъни.
	— Колко е часът?
	— Рано е.
	— Какво ще правим?
	— Искам да те изненадам — отвърна Антъни.


	4.30 сутринта


	„Горивото нахлува в горивната камера със скорост 30 метра в секунда. Горенето започва в момента, в който двете течности се смесят. И скоро невероятната топлина ги изпарява. Налягането се качва до стотина килограма на квадратен сантиметър, а температурата достига 2760 градуса по Целзий.“


	Бърн се обърна към Били:
	— Ти обичаш Люк, нали?
	Двамата седяха в колата й пред дома му. Не й се влизаше — нямаше търпение да се върне у дома при Лари и Беки-Ма.
	— Да го обичам ли? — уклончиво отвърна тя на въпроса с въпрос. — Дали го обичам?
	Не бе сигурна доколко може да споделя с бившия си съпруг. Бяха приятели наистина, но не толкова близки.
	— Всичко е наред — каза той. — Отдавна съм разбрал, че е трябвало да се омъжиш за Люк. И според мен винаги си го обичала. И мен обичаше, но по различен начин.
	Вярно беше. Любовта й към Бърн бе спокойна и нежна. С него тя никога не бе усещала урагана от чувства, в който потъваше, когато беше с Люк. И като се запита какво изпитва към Харолд — обикновено привличане или помитаща всичко страст — отговорът бе болезнено очебиен. Мисълта за Харолд я караше да изпитва приятно, но съвсем меко чувство на удоволствие. Нямаше кой знае какъв опит с мъжете — единствените, с които бе спала, бяха Люк и Бърн — но инстинктът й подсказваше, че с Харолд никога няма да изпита онова чувство, което й даваше Люк, онзи изпепеляващ сексуален пламък, който сякаш я изгаряше и я оставяше безпомощна и отмаляла от желание.
	— Люк е женен — напомни му тя. — За много красива жена. — Замисли се за момент. — Елспет секси ли е според теб?
	Бърн смръщи вежди.
	— Трудно е да се каже. Сигурно… Към този, към когото тя иска. За мен бе студена, но за нея никога не е имало никой друг, освен Люк.
	— Не че има кой знае какво значение. Люк е от онзи тип мъже, които са верни съпрузи. Той ще си остане с нея дори и ако тя е айсберг. Просто така, от чувство за дълг. — Тя помълча малко, после продължи: — Има нещо, което трябва да ти кажа.
	— Добре.
	— Благодаря ти предварително. За това, че няма да кажеш: „Казвах ли ти аз!“. Много ще съм ти благодарна, ако не го чуя.
	Бърн се засмя.
	— Сигурно става дума за голямата ни свада.
	Тя кимна:
	— Тогава ти каза, че моята работа щяла да бъде използвана да се промиват мозъците на хората. Ето че това се сбъдна.
	— Въпреки това, не бях прав. Твоята работа беше нужна. Наистина трябва да разберем как работи човешкият мозък. Хората може да използват знанията, за да вършат зло, но това не бива да спира научния прогрес… Ама чакай малко. Да не би да имаш някаква представа какви са намеренията на Антъни?
	— Най-доброто, което можах да измисля, е следното. Според мен Люк е открил шпионин в Кейп Канаверал и е дошъл във Вашингтон, за да каже на Пентагона за това. Обаче този шпионин е всъщност двоен агент, който работи и за нас, и именно затова Антъни се мъчи да го спаси от разкриване.
	Бърн поклати глава.
	— Слаба работа. Антъни може да се оправи с това просто като дръпне Люк настрана и му каже, че този агент е двоен. Няма нужда да изтрива паметта му.
	— Може да си прав. Освен това Антъни преди няколко часа стреля по Люк. Знам, че тайни агенти трудно се намират, но не вярвам, че ЦРУ ще тръгне да убива американски граждани, само и само да спаси някой свой двоен агент.
	— Като нищо ще го направят — възрази Бърн. — Но в нашия случай това не би било необходимо. Антъни просто може да се довери на Люк.
	— А ти имаш ли по-добра версия?
	— Не.
	Били сви рамене.
	— Не че вече има значение. Антъни измами и предаде приятелите си. Не ме интересува защо. Каквато и необичайна причина да го е подтикнала, той е изгубен за нас. А беше добър приятел.
	— Тоя живот смърди — каза Бърн, целуна я по бузата и слезе от колата. — Ако утре Люк ти се обади, звънни ми един телефон.
	— Добре.
	Бърн влезе в сградата, а тя подкара колата към къщи.
	Прекоси Мемориъл Бридж, мина покрай Националното гробище и пое по страничните улички към дома си. Даде назад в алеята пред тях — навик, който си бе изработила с годините, защото на сутринта обикновено вечно бързаше. После влезе вътре, окачи палтото си на закачалката в антрето и веднага се качи горе, разкопчавайки роклята по пътя. Влязла в спалнята си, тя я измъкна презглава, изрита обувките и отиде да погледне Лари.
	Видяла празното легло, Били изпищя.
	После се хвърли към тоалетната, а след това и към стаята на Беки-Ма.
	— Ларииии! — викна тя с всичка сила. — Къде си?
	Срина се по стълбите и започна да наднича във всяка стая. После изхвръкна навън по бельо и отиде да провери и в гаража. Върнала се обратно, отново хукна да проверява всяка стая, отваряйки шкафове, надничайки под леглата и изобщо поглеждайки във всяко място, където би могло да се скрие едно седемгодишно момче. Нямаше го никъде.
	Беки-Ма излезе от стаята с изписана на сбръчканото й лице уплаха.
	— Какво става? — попита тя с треперещ глас.
	— Къде е Лари? — кресна Били.
	— Ами… в леглото си, мисля. — Треперещият глас се превърна в стон, когато случилото се започна да достига до съзнанието й.
	Задъхана, със сетни усилия мъчеща се да потисне надигналата се паника, Били се спря за момент. После се върна в стаята на Лари и я огледа по-подробно.
	Спалнята му бе подредена, без никакви следи от борба. Надничайки в гардероба, тя видя сгънатата прилежно синя пижама, която синът й бе облякъл вечерта. Дрехите, които му бе приготвила за училище, обаче ги нямаше. Каквото и да е ставало тук, той е излязъл облечен, каза си тя. Като че ли е излязъл с някого, на когото има вяра.
	Антъни.
	Отначало чак й се зави свят от облекчение. Антъни нямаше да стори нищо на Лари. После обаче премисли нещата наново. Дали? Тя би казала, че Антъни няма да стори нищо лошо и на Люк, но той бе стрелял по приятеля си. За него вече не можеше да се каже със сигурност какво би направил и какво не. Най-малкото, според нея, Лари е бил уплашен, че са го събудили толкова рано и са го накарали да се облече и да излезе, без да се обади на майка си.
	Трябваше да си го върне по възможно най-бързия начин.
	Тя изтича долу да се обади на Антъни. Още обаче преди да стигне до телефона, той иззвъня.
	Били го грабна и притисна слушалката до ухото си.
	— Да?
	— Антъни се обажда.
	— Как можа да го направиш? — писна Били. — Как може да си толкова жесток!
	— Трябва да разбера къде е Люк — каза той хладно. — Не можеш да си представиш колко е важно.
	— Тръгна за… — Млъкна. Ако му кажеше, щеше да остане без никакво оръжие.
	— Тръгна закъде?
	Били пое дълбоко дъх.
	— Къде е Лари?
	— С мен е. Не се безпокой за него.
	Това я вбеси.
	— Как така да не се безпокоя, скапан тъпак такъв!
	— Просто ми кажи това, което искам да знам, и всичко ще бъде наред.
	Искаше й се да му вярва — да му изпее отговора и да го остави да върне Лари у дома, но с огромно усилие на волята си потисна надигналото се изкушение.
	— Чуй ме сега. Когато видя сина си, тогава ще ти кажа къде е Люк.
	— Не ми ли вярваш?
	— Това някакъв майтап ли е?
	Той въздъхна.
	— Добре. Дай да се видим при „Джеферсън Мемориъл“.
	Били усети леко удовлетворение.
	— Кога?
	— В седем часа.
	Тя погледна часовника си. Минаваше шест.
	— Ще бъда там.
	— Били…
	— Какво?
	— Бъди сама.
	— Добре.
	Били затвори.
	Беки-Ма бе застанала до нея, изглеждаща ужасно крехка и стара.
	— Какво… — заекна тя уплашено. — Какво става?
	Били се опита да си придаде спокойно изражение.
	— Лари е с Антъни. Сигурно е дошъл и го е взел, докато си спала. Сега ще отида да го върна. Няма какво да се безпокоим повече.
	Тя се качи горе. Влязла в спалнята си, взе един от столовете и го сложи под гардероба. После стъпи на стола, протегна ръка и свали малък куфар, поставен най-отгоре на гардероба. След това го сложи на леглото и го отвори.
	Разви вързопчето от мек плат и отвътре проблесна матовата повърхност на колт 45.
	През войната всички бяха въоръжени с колт. Тя си го бе запазила като сувенир, но някакъв инстинкт или пък навик я караше редовно да го почиства и смазва. След като по теб са стреляли, чувстваш се по-спокойно, когато разполагаш с някакво огнестрелно оръжие, каза си тя.
	С палец натисна копчето зад спусъка и пълнителят излезе от ръкохватката. В куфарчето имаше и кутия патрони. Били зареди седем, притискайки ги с палец в пълнителя, после го тласна с обиграно движение в ръкохватката. След това изщрака със затвора, за да вкара куршум в цевта.
	Нещо я накара да се извърти рязко. На вратата бе застанала Беки-Ма и се взираше, ужасена, в пистолета.
	Без да каже дума, Били също й отправи дълъг поглед.
	След това изхвръкна покрай нея навън и скочи в колата.


	6.30 сутринта


	„В първата степен има около 25 000 килограма гориво. То ще бъде изгорено за две минути и 35 секунди.“


	Беше удоволствие да се кара линкълнът на Бърн — без усилие поддържаше сто и петдесет километра в час и летеше по пустите пътища на потъналата в сън Вирджиния. На излизане от Вашингтон Люк изпита чувството, че оставя зад гърба си преживелиците от един кошмар, разтърсил го и обърнал живота му наопаки, и в тези ранни часове на деня му се струваше, че бяга от него.
	Беше още тъмно, когато пристигна в Нюпорт Нюз и паркира колата на малкия паркинг до затворената сграда на местното летище. Отвътре не светеше нито една светлинка, с изключение на самотната крушка в телефонната кабина до входа. Той изгаси двигателя и се вслуша в настъпилата тишина. Нощта беше ясна, а летището бе ярко осветено. Подредените самолети в него изглеждаха особено тихи и спокойни, като коне, заспали прави.
	Не бе мигвал вече над двайсет и четири часа и се чувстваше адски уморен, но мисълта му безспир прехвърляше всичко изживяно до този момент. Беше влюбен в Били. Сега, когато бе на триста километра от нея, можеше да го признае пред себе си. Но какво означаваше това? Винаги ли я бе обичал? Или това бе просто моментно увлечение, повторение на мигновения удар, който е изпитал през 1941 година? Ами Елспет? Защо се бе оженил за нея? Беше питал Били за това, но тя бе отказала да му отговори. „Ще питам Елспет“ — бе казал той тогава.
	Погледна часовника си. До отлитането имаше повече от час. Разполагаше с много време. Люк слезе от колата и влезе в телефонната кабина.
	Тя вдигна веднага, сякаш беше вече будна. Телефонистката я уведоми, че телефонният разговор ще бъде за нейна сметка и тя припряно отвърна:
	— Разбира се, разбира се, свържете ме.
	Изведнъж му стана неловко.
	— Ъ-ъ… добро утро, Елспет.
	— Толкова се радвам, че се обаждаш! — каза тя. — Щях да се побъркам от притеснения… Какво става?
	— Не знам откъде да започна.
	— Добре ли си?
	— Да, вече съм по-добре. Най-общо казано, Антъни ми е причинил загуба на паметта чрез прилагане на комбинация от електрошок и наркотици.
	— Боже господи! И защо го е направил?
	— Казва, че съм съветски агент.
	— Но това е абсурдно.
	— Това е казал на Били.
	— Значи си се виждал с Били?
	Люк долови враждебната нотка в гласа на Елспет.
	— Тя беше много любезна — оправда се той. Спомни си как бе предложил на Елспет да дойде до Вашингтон и да му помогне, а тя му бе отказала.
	Елспет смени темата.
	— Откъде се обаждаш?
	Той се поколеба. Враговете му като нищо можеше да подслушват телефона на Елспет.
	— Не искам да ти казвам, защото някой може да подслушва.
	— Ясно, разбирам. И какво ще правиш по-нататък?
	— Трябва да разбера какво е искал Антъни да забравя.
	— Как ще го направиш?
	— Бих предпочел да не говоря по телефона за това.
	В гласа й прозвуча раздразнение.
	— Ами… съжалявам, че не можеш да ми кажеш нищо.
	— Всъщност обадих ти се да те попитам някои неща.
	— Добре, давай.
	— Защо нямаме деца?
	— Не знаем. Миналата година ти се прегледа, но не ти намериха нищо нередно. Преди няколко седмици и аз ходих при една лекарка в Атланта, която ми направи няколко теста. Чакаме резултатите.
	— А би ли ми казала как се оженихме?
	— Аз те прелъстих.
	— Как?
	— Престорих се, че ми я влязъл сапун в окото, за да те накарам да ме целунеш. Това е най-старият номер от арсенала и доста се учудих, че се хвана.
	Не можа да разбере дали се шегува, или се прави на цинична — или пък и двете.
	— Разкажи ми какви бяха обстоятелствата… как е станало така, че съм ти предложил да се оженим.
	— Ами… Не бях те виждала от години, после изведнъж се срещнахме през 1954-а във Вашингтон — започна тя. — Тогава още работех в ЦРУ. А ти работеше в Лабораторията по реактивна тяга в Пасадена. Беше дошъл за сватбата на Пег. И на закуска ни сложиха да седнем един до друг. — Млъкна за момент, припомняйки си, и Люк зачака търпеливо. Когато отново продължи, гласът й бе смекчен: — Двамата говорехме през цялото време, сякаш не бяха минали цели тринайсет години, а все още бяхме студенти и целият живот бе пред нас. Обаче трябваше да тръгвам рано. Бях диригент на младежки оркестър и имахме репетиция. Ти дойде с мен…


	1954

	Децата от оркестъра бяха все от бедни семейства и по-голямата част от тях — чернокожи. Инструментите им бяха изпросени, взети назаем или купени от заложни къщи. Репетираха увертюрата към една опера на Моцарт — „Сватбата на Фигаро“. И въпреки немотията, свиреха добре.
	Причина за това бе Елспет. Тя бе вълнуваща учителка — усещаше всяка фалшива нота и нарушаване на ритъма, но поправяше учениците си с безкрайно търпение. Високата й фигура в жълта рокля дирижираше оркестъра с всеотдайност и енергия — червената й коса хвърчеше във всички посоки, дългите й, елегантни ръце като че ли с всеки свой жест извличаха музиката от жалките инструменти.
	Репетицията продължи два часа и Люк седя през цялото време, гледайки като хипнотизиран. Виждаше, че всички момчета са влюбени в Елспет, а всички момичета искат да приличат на нея.
	— Тези деца имат толкова музика в себе си, колкото и всяко богато хлапе със „Стийнуей“ в хола — каза му тя в колата после. — Обаче си създавам проблеми по този начин.
	— Какви проблеми, за бога?
	— Викат ми негролюбка — отвърна тя. — И това ще съсипе кариерата ми в ЦРУ.
	— Нищо не разбирам.
	— Всеки, който се държи с негрите като с хора, го подозират, че е комунист. Никога няма да стана нещо повече от секретарка. Не че е кой знае каква загуба. Жените и без това нямат шанс да се издигнат кой знае колко.
	Тя го заведе в своя апартамент — малко, неособено претрупано жилище с ъгловата, модернистична мебелировка. Люк направи по едно мартини, а Елспет се зае да приготви спагети в миниатюрната кухничка.
	Той й разправи за работата си.
	— Толкова се радвам за теб — каза тя с неподправено удоволствие. — Винаги си искал да изследваш космическото пространство. Дори и в Харвард, когато още ходехме, ти често говореше за това.
	Люк се усмихна.
	— И тогава всички си мислеха, че това са само мечти, достойни за писателите фантасти.
	— Все още не съм сигурна дали може да стане.
	— Аз пък съм сигурен — отвърна той сериозно. — Всички големи проблеми са разрешени от германските учени още през войната. Германците построиха ракети, които изстрелваха от холандското крайбрежие и които падаха в Лондон.
	— Бях там и много добре си спомням, наричахме ги бръмчащи бомби. — Тя потрепери от спомена. — Една от тях замалко не ме уби. Отивах към офиса си да инструктирам един агент, когото щяхме да прехвърлим в Белгия, когато започна въздушната тревога. И някъде зад мен избухна такава бомба. Чува се ужасен, бръмчащ звук, последван веднага от трясък на строшени стъкла и срутване на сгради, а секунда след това идва взривната вълна, носеща прах и всякакви парчета из въздуха. Знаех, че ако се извърна и погледна, ще умра от страх, ще се хвърля на земята със свити колене и стиснати очи. Затова просто продължих да тичам напред.
	Люк се трогна, представяйки си как младата жена търчи из тъмните лондонски улици, а бомбите падат покрай нея, и изведнъж изпита благодарност към Бога, че е оцеляла през този кошмар.
	— Смело момиче… — промърмори той.
	Тя сви рамене.
	— Ами, смело… По-точно уплашено.
	— И за какво си мислеше тогава?
	— Не можеш ли да отгатнеш?
	Той си спомни, че когато нямаше какво да прави, Елспет винаги си мислеше за математика.
	— За прости числа? — опита се да налучка Люк.
	Тя се засмя.
	— За редицата на Фибоначи.
	Люк кимна. Математикът Фибоначи си представял следното: ако чифт зайци раждат по две зайчета всеки месец и един месец след раждането си тези зайчета започват да се размножават със същата скорост, колко зайци ще бъдат след една година? Отговорът бе 144, но бройката чифтове, която се ражда всеки месец, представляваше най-известната редица в математиката — 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55, 89, 144… Винаги можеш да пресметнеш следващия елемент, като събереш предидущите два.
	Елспет продължи:
	— Докато стигна до офиса, бях пресметнала четирийсетия елемент от редицата на Фибоначи.
	— Помниш ли го колко е?
	— Разбира се. Сто и два милиона триста трийсет и четири хиляди сто и пет… Та казваш, нашите ракети са на базата на германските бръмчащи бомби?
	— Да, по-точно на техните V2. — Люк не биваше да говори за работата си, но това бе Елспет и по всяка вероятност и без това имаше право да знае далеч по-секретни неща от него. — В момента строим ракета, която ще може да излети от Аризона и да падне в Москва. А щом можем да правим това, ще можем да кацнем и на Луната.
	— Значи е едно и също нещо, само че в по-голям мащаб.
	Тя демонстрираше по-голям интерес към ракетите от което и да било друго момиче.
	— Да. Трябват ни по-големи двигатели, по-ефективно гориво, по-добри системи за водене — изобщо такива неща. И нито един от тези проблеми не е неразрешим. Освен това тези германски учени сега работят за нас.
	— Май чух нещо за това. — Тя промени темата: — А как е по принцип животът при теб? Имаш ли си някоя?
	— В момента не.
	Беше ходил с няколко момичета, откакто скъсаха с Били преди девет години, и бе спал с някои от тях, но истината — а той не искаше да я споделя с Елспет — бе, че с нито една не завърза нещо сериозно.
	Имаше все пак една жена, която би обичал — високо момиче с кафяви очи и разпусната коса. В нея имаше същата енергия и радост от живота, които обичаше у Били. Беше се запознал с нея в Харвард, докато работеше върху доктората си. Една вечер, когато двамата се разхождаха из Харвард, тя го хвана за ръцете и му каза:
	— Аз имам съпруг.
	После го целуна и си тръгна. Това бе единственият случай, когато би могло да се каже, че и сърцето е взело участие.
	— А ти? — попита той Елспет. — Пег е вече омъжена, Били вече се развежда… Имаш да ги настигаш.
	— О, знаеш ни какви сме момичетата на държавна служба.
	Фразата бе вестникарско клише. Толкова много млади жени работеха за правителството, че надминаваха броя на неженените мъже с пет към едно. И заради това ги описваха като сексуално неуспели и готови да се хвърлят на врата на всеки мъж. Люк не вярваше Елспет да е такава, но щом искаше да се измъкне от отговора, нека се преструва.
	Тя го помоли да наглежда печката, докато отиде до банята да се освежи. На единия котлон клокочеше голяма тенджера със спагети, а на другия — малък тиган с доматен сос. Мартинито го бе отпуснало, от котлоните се вдигаше чуден аромат и бе с жена, която наистина харесваше. Чувстваше се щастлив.
	След малко чу Елспет да го вика с нехарактерна за нея безпомощна нотка в гласа:
	— Люк… би ли дошъл за минутка.
	Той пристъпи в банята. Роклята на Елспет бе окачена на вратата и тя беше по сутиен, колан и дълги чорапи с жартиери. Обувките с високи токчета също бяха на краката й. Макар че я бе виждал с далеч по-малко дрехи на плажа, на Люк тя му се стори неизмеримо по-секси по бельо. Стоеше така и притискаше с длан окото си.
	— По дяволите, влезе ми сапун в окото! — каза тя. — Би ли се опитал да го измиеш?
	Люк пусна студената вода в мивката.
	— Наведи се — каза той, притискайки я леко с лявата ръка в лопатките.
	Бледата й кожа бе нежна и топла. Той подложи шепата си под струята и леко плисна водата в окото.
	— Така е по-добре — каза тя.
	Люк плакна окото й дотогава, докато тя най-накрая не каза, че щипането е спряло. Той я накара да се изправи и изтри лицето й със суха кърпа.
	— Кървясало е малко, но нищо му няма — каза той.
	— Сигурно на нищо не приличам.
	— Не. — Той вторачи поглед в нея. Окото наистина бе кървясало, косата от неговата страна бе мокра и висеше на кичури, но въпреки това бе толкова красива, колкото едно време, когато, преди повече от десет години, я видя за пръв път. — Много си хубава.
	Главата й все още бе килната леко нагоре, макар че той вече бе подсушил лицето й. Устните й бяха полуотворени в лека усмивка. Бе най-естественото нещо на света да се наведе и да я целуне. Тя отвърна на целувката — отначало неуверено и с колебание, после вдигна ръце, обгърна врата му и притискайки главата му към своята, впи устни в неговите.
	Сутиенът й се притисна към гърдите му. Би било адски съблазнително, ако материята не бе толкова груба и не го драскаше болезнено през фината тъкан на ризата му. Той се отдръпна назад, чувствайки се глупаво.
	— Какво? — попита го тя.
	Той докосна сутиена лекичко и каза с усмивка:
	— Боде.
	— Бедното момченце — отвърна тя закачливо.
	С бързо движение Елспет изви ръце назад, разкопча сутиена и го пусна на пода.
	Беше я галил няколко пъти по гърдите преди толкова време, но нито веднъж не ги бе виждал. Бяха бели и закръглени, с бледолилави, изпъкнали от възбуда зърна. Тя отново обгърна шията му с ръце и притисна тяло към неговото. Гърдите й бяха топли и нежни.
	— Ето така — прошепна му. — Така е по-добре.
	След малко той я вдигна на ръце, отнесе я в спалнята и я сложи на леглото. Елспет изрита обувките си, а Люк пъхна пръсти в колана и попита:
	— Може ли?
	Тя се изкиска:
	— О, Люк, толкова си учтив!
	Той се ухили. Малко глупаво се получаваше, но Люк просто не знаеше как да се държи. Тя надигна дупето си и той свали колана й. Гащичките й бяха розови като останалото бельо.
	— Не питай — прошепна тя. — Направо ги сваляй.
	Когато започнаха да се любят, направиха го бавно и съсредоточено. Тя непрекъснато държеше лицето му в дланите си и ненаситно го целуваше, а Люк не спираше с бавните движения на таза си.
	— Толкова отдавна исках това — шепнеше в ухото му и най-накрая, с невъздържан вик на удоволствие се отпусна изтощена на леглото.
	Скоро след това тя потъна в сън, обаче Люк остана буден и вторачен в тавана, се замисли за живота си.
	Винаги бе искал да има семейство. За него щастието се състоеше от голяма и шумна къща, пълна с деца, приятели и домашни любимци. А ето че бе вече на трийсет и четири години, неженен, а годините си хвърчаха една след друга с неподозирана бързина. Още от края на войната кариерата ми се е превърнала в задача от първостепенно значение, каза си той. Беше се върнал в колежа, опитвайки се да навакса пропуснатите години. Но не това бе действителната причина, поради която не се бе оженил. Истината се състоеше в това, че само две жени бяха успели да докоснат сърцето му — Били и Елспет. Били го бе измамила, но ето че Елспет бе тук, до него. Той премести поглед към пищното й тяло, леко проблясващо на уличното осветление отвън. Какво по-хубаво от това да прекарва всяка нощ така, с жена, която бе умна, смела като лъвица, с деца… и на всичко отгоре смайващо хубава?
	Като се съмна, Люк стана и направи кафе. Донесе го в спалнята на поднос и завари Елспет, седнала в леглото. Изглеждаше възхитително с все още неотишлия си от очите й сън. Тя му се усмихна щастливо.
	— Искам да те питам нещо — каза той, оставяйки подноса на нощното шкафче. После седна на края на леглото и взе ръката й в своята. — Ще се омъжиш ли за мен?
	Усмивката й се стопи, заменена от тревожно изражение.
	— Боже господи! — промълви тя. — Може ли да си помисля малко?


	7 часа сутринта


	„Отработените газове минават през соплото на ракетата като струя горещо кафе, изливащо се в гърлото на снежен човек.“


	Антъни караше към Джеферсън Мемориъл, сложил Лари да седне между себе си и Пит на предната седалка. Беше още тъмно и наоколо нямаше жива душа. Той обърна и паркира автомобила така, че фаровете му да осветяват всяка кола, задала се от посоката, откъдето трябваше да дойде Били.
	Паметникът представляваше издигнати в кръг колони с купол, построени на висок пиедестал, със стълби откъм задния край.
	— Статуята е висока пет метра и седемдесет сантиметра и тежи пет хиляди килограма — обърна се той към Лари. — Направена е от бронз.
	— Къде е?
	— Не можеш да я видиш. Между колоните е.
	— Трябваше да дойдем през деня — прохленчи момчето.
	Антъни бе извеждал Лари и преди това. Беше го водил в Белия дом, в зоопарка и в Смитсъновия институт. За обяд хапваха по един хотдог, после си взимаха сладолед и накрая, преди да го заведе у дома, той винаги му купуваше някаква играчка. Прекарваха си чудесно и Антъни се бе привързал към кръщелника си. Обаче днес Лари усети, че нещо не е наред. Беше твърде рано, майка му я нямаше и той със сигурност долавяше напрежението в колата.
	Антъни отвори вратата.
	— Постой малко вътре, Лари. Искам да си поговорим с Пит навън.
	Двамата мъже излязоха и от устата им заизлиза пара.
	Антъни се обърна към Пит.
	— Аз ще чакам тук. Ти изведи хлапето и му покажи паметника. Гледай да сте от тази страна, за да го виждам, когато майка му пристигне.
	— Добре — отвърна Пит с рязък и хладен глас.
	— Ужасно ми е неприятно — каза Антъни, но всъщност вече не го бе грижа. Като че ли му бе минало. Лари бе нещастен, а Били се бе панирала от страх, но щеше да им мине и затова не биваше да смесва чувствата с работата.
	— Няма да сторим нищо лошо нито на детето, нито на майка му — продължи той, опитвайки се да окуражи Пит. — Но тя трябва да ни каже накъде е тръгнал Люк.
	— И тогава ще й върнем детето?
	— Не.
	— Не ли? — Изражението на Пит не се промени, но в гласа му звънна тревожна нотка. — Защо?
	— В случай че по-късно ни дотрябва друга информация от нея.
	Пит е объркан, но ще се подчини, поне засега, каза си Антъни и отвори вратата.
	— Хайде, Лари. Чичо Пит ще ти покаже паметника.
	Лари се измъкна навън. С внимателно премерена учтивост той каза:
	— След като го разгледаме, бих желал да се върна вкъщи.
	Антъни преглътна с усилие. Храбростта на малкия му дойде твърде много. Изчакал да премине евентуалният трепет в гласа му, той каза спокойно:
	— Ще говорим първо с мама. А сега върви.
	Хлапето хвана протегнатата ръка на Пит и двамата заобиколиха монумента, за да се изкачат по стълбите отзад. Минутка след това се показаха между колоните горе, огрени от светлината на фаровете.
	Антъни погледна часовника си. След шестнайсет часа ракетата щеше да бъде изстреляна и всичко щеше да е приключило по един или друг начин. Шестнайсет часа беше много време и Люк можеше да нанесе непоправими вреди. Антъни трябваше да го залови, и то бързо.
	Били трябваше да е вече тук. Изведнъж го обхванаха съмнения. Дали щеше да дойде? Беше твърде паникьосана и изплашена, за да вика ченгетата или пък да намисли някоя каскада — в това бе сигурен.
	И се оказа прав. Няколко секунди по-късно в улицата зави кола. Цветът й не се виждаше, но беше форд тъндърбърд. Тя спря на двайсетина метра от кадилака на Антъни и от нея изхвръкна малка фигурка, оставяйки двигателя да работи.
	— Здрасти, Били! — подвикна й Антъни.
	Тя премести погледа си от него към паметника, видя застаналите на постамента Лари и Пит и замръзна на място.
	Антъни се приближи към нея.
	— Не се опитвай да се правиш на главен герой. Само ще изплашиш Лари.
	— Недей да ми говориш за плашене, кучи син такъв! — изсъска тя с треперещ от напрежение глас.
	Беше на косъм от сълзите.
	— Трябваше да го направя.
	— Никой не трябва да прави такива неща.
	Враждебността и гневът й не го изненадаха, но презрението в гласа й го бодна неприятно.
	— Познат ли ти е оня цитат от Томас Джеферсън — запита я той, — дето е записан тук с букви, големи половин метър? „Заклел съм се в името на всемогъщия Бог да давам отпор на всякаква форма на тирания над човешкото съзнание“. Ето за това го правя.
	— Можеш да вървиш по дяволите с причините си! Ти изобщо си забравил идеалите, които едно време си имал. Такова предателство не може да бъде извинено с нищо.
	Само щеше да си загуби времето да спори с нея.
	— Къде е Люк? — попита я рязко.
	Тя дълго мълча и накрая каза:
	— Люк хвана самолета за Хънтсвил.
	От Антъни се откъсна дълбока въздишка на облекчение. Беше се сдобил с това, което търсеше. Но беше и изненадан от отговора.
	— Защо пък Хънтсвил?
	— Военните проектират ракетите там.
	— Знам. Но защо отива там именно днес? Главното събитие е във Флорида.
	— Не знам.
	Антъни се опита да разгадае истината по лицето й, но бе много тъмно.
	— Мисля, че криеш нещо от мен.
	— Изобщо не ми пука какво мислиш. Грабвам си сина и си тръгвам.
	— Нищо подобно — отвърна Антъни. — Ще го подържим при нас още малко.
	Гласът на Били се издигна в мрака, пълен с болка и ненавист:
	— Но защо? Казах ти накъде е поел Люк!
	— Може да се наложи да ни помогнеш по някой друг начин.
	— Не е честно!
	— Ще го преживееш някак си — отвърна той и й обърна гръб.
	Тук беше грешката му.
	Били бе очаквала това с почти пълна сигурност.
	Докато той се приближаваше към колата си със спокойна крачка, тя се спусна отгоре му и заби дясното си рамо в кръста му. Тежеше само 58 килограма и Антъни вероятно бе с трийсетина килограма по-тежък, но на нейна страна бяха изненадата и справедливият гняв. Той залитна напред и падна на четири крака, изпъшквайки от изненада и болка.
	Били измъкна колта от чантичката си.
	Докато Антъни се изправяше, тя отново се нахвърли върху него — този път отстрани — и го ритна с всички сили в хълбока. Той отново изохка и се претърколи по гръб. Още преди да успее да реагира по какъвто и да било начин, Били вече бе върху него и притиснала коляно в гърлото му, завря цевта на колта в устата му. Единият от предните зъби изпука и хлътна навътре заедно с дулото.
	Антъни замръзна.
	С нарочно бавно движение на пръста Били освободи предпазителя. Погледна го в очите и прочете в тях страх. Не бе очаквал от нея да носи пистолет. По брадичката му се процеди тънка струйка кръв.
	Били вдигна поглед. Лари и човекът с него бяха вдигнали глави към паметника, все още не разбрали за суматохата долу. Тя отново съсредоточи вниманието си върху Антъни.
	— Сега ще извадя пистолета от устата ти — каза задъхано. — Само ако мръднеш, ще те убия. И ако си все още жив, ще извикаш колегата си и ще му кажеш онова, което ти наредя. — Тя измъкна бавно цевта от устата му и я насочи в лявото му око. — Хайде! — смушка го в скулата. — Викай го!
	Антъни се поколеба.
	Натискът върху скулата се усили.
	— Пит! — извика той.
	Пит се огледа, но Антъни и Били бяха извън светлината на фаровете, затова попита:
	— Къде си?
	Били каза:
	— Кажи му да остане там, където е.
	Антъни не продума. Били притисна цевта в окото му така, че малко остана да го извади.
	— Стой там, където си! — побърза да извика Антъни.
	Пит засенчи очи с длан, мъчейки се да види нещо в тъмното.
	— Какво става? — подвикна той. — Не те виждам.
	— Лари! — викна Били. — Качи се в тъндърбърда!
	Пит хвана Лари за ръката.
	— Този човек не ме пуска! — проплака Лари.
	— Спокойно! — повиши още повече глас Били. — Чичо Антъни ще му каже да те пусне.
	Цевта отново се впи в окото му.
	— Добре де, добре! — изохка Антъни и извика високо: — Пусни хлапето!
	— Сигурен ли си? — усъмни се Пит.
	— Прави каквото ти казвам, за бога… Завряла е пищов в окото ми!
	— Добре тогава — отвърна Пит и пусна ръката на Лари.
	Лари тръгна към задната част на паметника и няколко секунди след това се появи пред него. Веднага хукна към майка си.
	— Сбърка пътя — каза му тя, опитвайки се да говори спокойно. — Качи се в колата. Бързо!
	Лари изтича към тъндърбърда, скочи вътре и затръшна вратата.
	С бързо камшично движение Били удари Антъни с ръкохватката на пистолета по двете страни на лицето с всичка сила. Той изкрещя от болка, но още преди да помръдне, цевта отново се оказа в устата му и той застина.
	— Хубавичко си помисли, преди да тръгнеш отново да отвличаш някое дете — изсъска тя в ухото му. После се изправи, измъквайки цевта бавно от устата му. — Няма да мърдаш оттук!
	Насочила пистолета към Антъни, тя бавно заотстъпва към колата, вдигайки за миг поглед към паметника. Пит не бе мръднал от мястото си.
	Били се вмъкна в колата.
	Лари я посрещна с думите:
	— Ама ти имаш пистолет?
	Тя напъха пистолета в джоба си и го попита:
	— Добре ли си?
	Лари заплака.
	Били блъсна лоста на първа и потегли със свирещи гуми.


	8 часа сутринта


	„Малките двигателчета, които тласкат втората, третата и четвъртата степен, използват твърдо гориво, известно под името Т17-Е2 — полисулфид и амониев перхлорат като окислител. Всеки един от двигателите произвежда тяга от 800 килограма в космическото пространство.“


	Бърн заля овесените ядки на Лари с топло мляко, а в това време Били разби едно яйце да направи пържени филийки. Не само детето им се нуждаеше от успокояващото въздействие на храната. Лари ядеше с удоволствие и слушаше радиото.
	— Ще го убия този кучи син — промърмори тихо Бърн, така че Лари да не го чуе. — Заклевам се, че ще го убия!
	Гневът на Били се бе изпарил. В момента, в който нанесе ударите на Антъни, почувства как яростта я напуска. Сега се чувстваше само разтревожена и притеснена — отчасти за Лари, който здравата се бе изплашил, и отчасти за Люк.
	— Страхувам се, че Антъни ще се опита да убие Люк — каза тя. — Преди няколко часа мислех това за невъзможно, но сега вече не.
	Бърн пусна топка масло в нагорещения тиган, после овъргаля една филийка бял хляб в яйцето, разбито от Били.
	— Люк няма да му се даде толкова лесно.
	— Да, но той си мисли, че е избягал… Не знае, че съм казала на Антъни къде е. — Докато Бърн пържеше напоената със сместа филийка в тигана, Били крачеше назад-напред из кухнята и хапеше устни. — В момента Антъни сигурно пътува към Хънтсвил. Люк хвана бавния самолет. А Антъни може да хване самолет на МАТС и да кацне в Хънтсвил преди него. Трябва да измисля нещо да предупредя Люк.
	— Защо не оставиш съобщение за него на летището?
	— Не е достатъчно сигурно. Май ще трябва сама да отида дотам. В девет часа не излиташе ли още един самолет? Къде е тоя справочник?
	— На масата.
	Били го взе и го разлисти.
	Полет 271 тръгваше от Вашингтон точно в девет. За разлика от самолета на Люк, този имаше само две междинни кацания и пристигаше в Хънтсвил в дванайсет без четири, на обяд. А самолетът на Люк кацаше там в два и двайсет и три. Щеше спокойно да го изчака на летището.
	— Мога да го направя — каза тя.
	— Тогава трябва да го направиш.
	Били се поколеба и напрегнатият й поглед падна върху Лари.
	— Ще се оправя, не се притеснявай — успокои я Бърн, разбрал вътрешната й борба.
	— Знам, но точно днес никак не ми се иска да го оставям.
	— Аз ще се погрижа за него.
	— Ама няма да го пращаш на училище, нали?
	— Да, мисля, че това е добра идея… Поне за днес.
	Лари се обади:
	— Изядох си всичко.
	— Тогава ще хапнеш и малко пържени филийки — каза Бърн и сложи една в чинийката до него. — Искаш ли да я полея с кленов сироп?
	— Ъхъ.
	— Ъхъ ли?
	— Да, моля.
	Бърн измъкна една бутилка от шкафа и заля филийката със сироп.
	Били седна срещу сина си и каза:
	— Днес няма да ходиш на училище.
	— Ама ще изпусна урока по плуване! — повиши глас той.
	— Може би татко ще те заведе на някой басейн.
	— Ама аз не съм болен!
	— Знам, моето момче, но стана много рано, не си се наспал и затова трябва да си починеш.
	Възраженията на Лари успокоиха Били. Значи бързо се оправя, каза си тя. Въпреки това нямаше да се чувства спокойна, ако го пратеше на училище. Не и докато не приключи цялата тази работа.
	Обаче спокойно можеше да го остави на баща му. Бърн беше много добре обучен агент едно време и можеше да защити сина си, кажи-речи, от всичко. Тя взе решение: ще пътува до Хънтсвил.
	— Изкарай днес един приятен ден с татко, а утре вероятно ще си на училище, бива ли?
	— Бива.
	— А сега мама трябва да тръгва. — Не искаше да си взема довиждане, защото това само щеше още повече да изплаши Лари. — Ще се видим по-късно — подхвърли тя с равен глас.
	Докато излизаше навън, чу Бърн да казва:
	— Обзалагам се, че не можеш да изядеш още една пържена филийка.
	— Мога, и още как — отвърна Лари.
	Били затвори вратата зад себе си.


	Пета част

	10.45 сутринта


	„Ракетата ще излети вертикално, после ще бъде наклонена под ъгъл четирийсет градуса спрямо хоризонта. Първата степен се управлява от аеродинамични кормилни плоскости и подвижни въглеродни лопатки, монтирани в соплото на двигателя.“


	Люк заспа веднага след като си закопча колана и не видя излитането от Нюпорт Нюз. Спеше дълбоко, докато самолетът летеше, но се събуждаше всеки път, щом се разтресеше на поредната писта във Вирджиния или Северна Каролина. И винаги щом отвореше очи, тревогата отново го завладяваше и той поглеждаше часовника си да види колко часа още остават до изстрелването. После неспокойно се размърдваше на мястото си, докато малкият самолет рулира по пистата. Няколко души слизаха, един-двама се качваха и самолетът отново излиташе. Все едно пътуваше с автобус.
	Самолетът зареди в Уинстън-Сейлъм и пътниците слязоха да се поразтъпчат малко. Люк се обади в Редстоун Арсенал и се свърза със секретарката си, Мариголд Кларк.
	— Доктор Лукас! — възкликна тя. — Добре ли сте?
	— Добре съм, но разполагам само с една-две минути. Изстрелването все още ли е предвидено за довечера?
	— Да, за десет и половина.
	— В момента съм на път за Хънтсвил. Самолетът ми каца там в два и двайсет и три. Ще се опитам да разбера защо в понеделник съм ходил там.
	— Още ли не сте възвърнали паметта си?
	— Не. Не знаеш защо съм ходил дотам, така ли?
	— Както вече ви отговорих, вие не ми казахте.
	— А какво правих тогава?
	— Момент само да си спомня. Посрещнах ви на летището с военна кола и ви докарах направо тук, в базата. Вие отидохте в Изчислителния център, а след това в южния край.
	— А какво има в южния край?
	— Площадките за статичните изпитания. Сигурно сте отишли в Инженерния отдел, защото работите там, но не съм сигурна, защото не бях с вас.
	— И после?
	— После ме помолихте да ви откарам у вас. — В гласа й се промъкна делова нотка. — Изчаках ви в колата, докато вие се забавихте минута-две вътре, после излязохте и аз ви откарах до летището.
	— И това беше всичко?
	— Доколкото знам.
	Люк изпъшка от разочарование. Беше почти сигурен, че Мариголд ще му подскаже нещо. Отчаян, реши да смени подхода си в задаването на въпроси.
	— А как ти изглеждах?
	— Добре, само май като че ли не бяхте в час. Разсеян е думата, дето ми идва наум. Стори ми се, че сте обезпокоен за нещо. Но това често се случва с вас, учените. Затова не го взех присърце.
	— Как бях облечен?
	— С едно от онези сака от туид.
	— Носех ли нещо?
	— Само едно куфарче… О, да, и някаква папка.
	Люк спря да диша.
	— Папка? — повтори той и преглътна с усилие.
	Една от стюардесите се приближи до него.
	— Време е да се качвате на борда. Моля ви, доктор Лукас.
	Той покри слушалката с длан и каза:
	— Само още секунда. — После продължи към Мариголд: — Някаква специална папка ли беше или какво?
	— Стандартна военна папка от тънък картон, убитозелена, за документи.
	— А да имаш представа какво имаше в нея?
	— Сториха ми се някакви документи.
	Люк се опита да диша нормално.
	— Колко листа бяха? Един, двайсет, сто?
	— Май някъде около петнайсет-двайсет.
	— А не успя ли да видиш какво е написано на тях?
	— Не, сър, вие изобщо не ги извадихте.
	— Беше ли тази папка у мен, когато ме закара на летището?
	От другата страна Мариголд замълча, явно мъчейки се да си спомни.
	Стюардесата отново се върна.
	— Доктор Лукас, ако не се качите, ще се наложи да продължим без вас.
	— Идвам, идвам. — Люк започна да повтаря въпроса си към Мариголд: — Беше ли тази папка у мен…
	— Чух ви — прекъсна го тя. — Просто се мъча да си спомня.
	Той прехапа устни:
	— Спокойно. Не бързай.
	— Не мога да си спомня дали беше у вас, когато ви откарах у дома.
	— А на летището?
	— Знаете ли, май не беше у вас на летището. Спомням си как се отдалечавахте от мен там. В едната си ръка носехте куфарчето, а в другата… нищо.
	— Сигурна ли си?
	— Да, вече съм сигурна. Сигурно я бяхте оставили или в базата, или у вас.
	Съзнанието на Люк бясно запрепуска. Тази папка е била причината да мине през Хънтсвил — бе почти сигурен в това. В нея е била тайната, открита от него, онази тайна, която Антъни се стараеше с такова усърдие да го накара да забрави. Може да е била с фотокопия на оригиналите и той да я е занесъл някъде на сигурно място. И точно затова е казал на Мариголд да не казва на никого, че е идвал.
	Ако намереше папката, щеше да разкрие и тайната.
	Стюардесата го бе оставила и сега тичаше по пистата. Витлата на самолета вече се въртяха.
	— Мисля, че тази папка е много важна — каза той на Мариголд. — Можеш ли да се поогледаш и да се опиташ да я откриеш?
	— Божичко, доктор Лукас, това тук е военна база! Знаете ли, че такива убитозелени папки има сигурно с милиони? Как да позная коя точно от тях е била вашата?
	— Просто се поразтърси насам-натам и виж дали няма да попаднеш на нея на място, където не би трябвало да бъде. Още щом кацна в Хънтсвил, ще отида вкъщи да проверя. И ако не я намеря, ще дойда при теб в базата.
	Люк затвори и хукна към самолета.


	11 часа сутринта


	„Траекторията на полета е планирана предварително. Веднага след излитането сигналите, предавани до компютъра, активират системата за управление и вкарват ракетата в курса.“


	Полетът на МАТС до Хънтсвил бе пълен с генерали. В Редстоун Арсенал се занимаваха не само с конструиране на ракети. Там беше щабът на Ракетни войски. Антъни, който държеше под око такива неща, знаеше, че там се разработват всякакви видове ракетни оръжия — от голямата колкото бейзболна бухалка „Червено око“, предназначена за поразяване на въздушни цели от пехотата, до огромните ракети въздух-въздух „Честният Джон“. Без съмнение базата бе видяла много лампази.
	Антъни си бе сложил черни очила, за да скрие синините, направени му от Били. От устната му вече не течеше кръв, а счупеният зъб се виждаше само когато отвореше устата си да говори. Макар и в такъв окаян вид, той се чувстваше изпълнен с енергия — Люк бе съвсем близо.
	Дали не трябваше да го убие веднага щом го видеше? Бе изкусително просто и лесно. Но се безпокоеше, че няма представа какво точно е намислил Люк. Трябваше да реши този въпрос. Обаче още щом се качи на самолета, заспа. Не бе мигвал четирийсет и осем часа и бе изтощен. Засънува, че е отново на двайсет и една години и високите дървета в Харвард пак са се раззеленили, и животът отново му предоставя славни възможности, разстлани пред него като гладък път. В следващия момент Пит вече го разтърсваше по рамото, един ефрейтор отваряше вратата на самолета и той се събуди, дълбоко вдъхвайки топлия въздух на Алабама.
	Хънтсвил разполагаше с гражданско летище, но не бяха кацнали на него. Полетите на МАТС кацаха на пистата в самата Редстоун Арсенал. Единствените постройки на летището бяха дървена барака и кула — желязна решетъчна конструкция със стаичка за управление на полетите отгоре.
	Антъни разтърси глава, за да прогони остатъците от съня и закрачи по изгорялата от слънцето трева. Носеше чантата си, в която бе сложил пистолета, един фалшив паспорт и пет хиляди долара в брой — бойната готовност, без която не тръгваше на дълъг път.
	Адреналинът шумеше бясно в кръвта му. През следващите няколко часа щеше да убие човек — за първи път от войната насам. При тази мисъл стомахът му се сви. Къде да го направи? Единият вариант бе да изчака Люк на летището, да го проследи и да го гръмне някъде по пътя. Този вариант обаче бе твърде рискован. Люк можеше да забележи, че го следят и отново да избяга. Той и бездруго не бе лесен обект. Ако не бъде изключително внимателен, Антъни като нищо пак може да го изтърве.
	Най-добре беше да разбере къде възнамерява да отиде, да се добере дотам преди него и да му устрои засада.
	— Аз ще поразпитам малко из базата — каза той на Пит. — А ти иди на летището и гледай. Ако Люк дойде или нещо друго стане, обади ми се тук.
	В края на пистата чакаше млад мъж с пагони на лейтенант и табелка в ръцете, на която пишеше: „Г-н Каръл, Държавен департамент“. Антъни се здрависа с него.
	— Полковник Хикъм ви изпраща поздравите си, сър — каза лейтенантът с официален тон. — Както ни помолиха от Държавния департамент, осигурихме ви кола. — Той посочи един масленозелен форд.
	— Прекрасно — каза Антъни.
	Преди да се качи на самолета, се бе обадил в базата и открито намеквайки, че действа по заповед на самия директор на ЦРУ — Алън Дълес, поиска да му бъде оказано сътрудничество при изпълняване на жизненоважна задача, чиито подробности са строго секретни. Номерът бе минал — лейтенантът гореше от усърдие да бъде полезен.
	— Полковник Хикъм би се радвал, ако наминете през щаба при първа възможност.
	Лейтенантът му подаде карта. Ама тази база е огромна, каза си Антъни, разгръщайки картата. Простираше се на няколко километра на юг, чак до река Тенеси.
	— Щабът е отбелязан на картата — продължи младежът. — Освен това имаме съобщение за вас. Да се обадите на господин Карл Хобърт във Вашингтон.
	— Благодаря ви, лейтенант. А къде е кабинетът на доктор Клод Лукас?
	— В Изчислителния център. — Той извади молив от джобчето си и отбеляза мястото на картата. — Обаче целият персонал оттам се е изнесъл в Кейп Канаверал.
	— Доктор Лукас има ли секретарка?
	— Да, госпожа Мариголд Кларк.
	Тя можеше да знае движението на Люк.
	— Добре. Лейтенант, това е моят колега Пит Максел. Трябва да отиде до гражданското летище, за да посрещне един самолет.
	— За мен ще е удоволствие да го закарам дотам, сър.
	— Много ще ви бъда благодарен. А ако трябва да ми се обади тук, в базата, кой е най-добрият начин?
	Лейтенантът обърна поглед към Пит.
	— Сър, винаги можете да оставите съобщение в кабинета на полковник Хикъм, а аз ще се опитам да го предам на господин Каръл.
	— Идеално — отсече Антъни. — Да вървим.
	Той се качи във форда, отново хвърли поглед в картата и потегли. Намираше се в типична военна база. Прави като стрели пътища насичаха горите, разстъпващи се тук-там, за да дадат път на ливади с ниско подстригана като прическата на затворник трева. Всички постройки бяха с плоски покриви. Бяха много добре обозначени и той скоро намери Изчислителния център — Т-образна постройка на два етажа. Антъни се запита за какво ли им е толкова пространство само за да правят изчисления, после се сети, че сигурно имат мощен компютър.
	Спря отпред на паркинга и се замисли. Трябваше да зададе един-единствен прост въпрос: къде точно в Хънтсвил възнамерява да отиде Люк? Мариголд сигурно знаеше, но щеше да защитава Люк и да се държи подозрително към непознат, особено към такъв с две синини под очите. От друга страна пък, бяха я оставили тук, докато всички останали бяха заминали за Кейп Канаверал за голямото събитие, и на нея вероятно щеше да й е скучно.
	Антъни влезе в сградата. Във външния офис имаше три малки бюра, две от които бяха празни. На третото седеше негърка на около петдесет години и с очила, облечена в лека памучна рокля на цветчета.
	— Добър ден — каза той.
	Тя вдигна глава. Антъни свали очилата си и очите й се разшириха от удивление, когато го видя на какво прилича.
	— Здравейте. С какво мога да ви помогна?
	С откровена самоирония Антъни каза:
	— Госпожо, търся си жена, която да не ме бие.
	Мариголд избухна в смях.
	Антъни придърпа един свободен стол и седна срещу бюрото й.
	— Идвам от кабинета на полковник Хикъм — продължи той. — Търся Мариголд Кларк. Къде мога да я намеря?
	— Това съм аз.
	— О, не. Тази госпожа Кларк, която търся, е възрастна жена, а вие сте младо момиче.
	— Хайде, хайде, стига сте ме занасяли — укори го тя, но се усмихна широко.
	— Доктор Лукас е на път за насам… но вие сигурно знаете това.
	— Той ми се обади тази сутрин.
	— В колко часа го очаквате?
	— Самолетът му каца в два и двайсет и три.
	Полезна информация.
	— Значи ще бъде тук някъде около три.
	— Не се знае.
	Ах!
	— Защо?
	И накрая тя му каза онова, което искаше да чуе.
	— Доктор Лукас каза, че първо ще мине през тях и после ще дойде тук.
	Идеално. Не можеше да повярва на късмета си. Люк щеше да отиде у дома направо от летището. А Антъни щеше да отиде там преди него, да го изчака и да го застреля веднага щом прекрачи прага. Нямаше да има никакви свидетели. А ако сложи заглушителя, никой дори няма да чуе изстрела. Щеше да остави трупа, където е паднал, да се качи в колата и да се омете. И тъй като Елспет е във Флорида, тялото нямаше да бъде открито поне няколко дни.
	— Благодаря ви — каза той на Мариголд и се изправи. — За мен бе удоволствие.
	После излезе от кабинета, преди Мариголд да го е попитала за името му.
	Върна се в колата и подкара към щаба — дълга триетажна монолитна постройка, приличаща отвън на затвор. Намери кабинета на полковник Хикъм, но полковникът бе излязъл и един сержант го въведе в празна стая с телефон.
	Обади се в съоръжение Q, но не за да говори с шефа си Карл Хобърт. Вместо това помоли да го свържат с шефа на Карл — Джордж Купърман.
	— Какво има, Джордж? — попита той.
	— Снощи да си стрелял по някого? — попита го Купърман без заобикалки.
	Антъни с усилие се сдържа да не напсува онзи, който се е оплакал на Купърман.
	— Ооо, по дяволите, кой ти каза?
	— Някакъв полковник от Пентагона се обадил на Том Ийли в кабинета на директора, а Ийли казал на Хобърт, който се изпразнил от кеф.
	— Няма никакво доказателство, аз обрах всички куршуми.
	— Да, ама полковникът открил една шибана дупчица в стената, широка около девет милиметра, и се сетил от какво е. Улучил ли си някого?
	— За нещастие — не.
	— Сега си в Хънтсвил, нали?
	— Да.
	— Трябва веднага да си дойдеш тук.
	— Значи не съм говорил с теб.
	— Слушай, Антъни. Винаги съм държал юздите ти отпуснати, защото при теб има резултатност. Но повече няма да мога. От тук нататък си сам, приятел.
	— Ей така най-много обичам.
	— Късмет тогава!
	Антъни затвори и остана така известно време, взрян в телефона. Нямаше повече време. Каубойските му методи вече започваха да не минават. Не можеше повече да пренебрегва нарежданията. Трябваше да приключи с това по най-бързия начин.
	Обади се в Кейп Канаверал и се свърза с Елспет.
	— Люк обаждал ли се е? — попита я той.
	— Обади ми се в шест и половина тази сутрин. — Гласът й потреперваше.
	— Откъде?
	— Не ми каза нито откъде се обажда, нито какво възнамерява да прави, защото се страхуваше да не би телефонът ми да се подслушва. Обаче ми каза, че ти си виновен за амнезията му.
	— В момента е на път за Хънтсвил. А аз съм в Редстоун Арсенал. Оттук отивам у вас и ще го изчакам там. Как да вляза?
	Тя отвърна на въпроса с въпрос:
	— Още ли се опитваш да го предпазиш?
	— Разбира се.
	— Нали всичко ще е наред с него?
	— Полагам всички усилия.
	Елспет помълча малко, после продължи:
	— Под саксията с бугенвилията отзад има ключ.
	— Благодаря.
	— Моля те, погрижи се за Люк.
	— Казах, че полагам всички усилия!
	— Не ми викай! — повиши тя глас, доближавайки се вече до нормалното за нея държане.
	— Ще се погрижа за него! — отвърна той и затвори.
	Стана да си върви, но телефонът иззвъня.
	Антъни се поколеба за миг дали да отговори. Можеше да е Хобърт. Но Хобърт не знаеше, че той е в кабинета на полковник Хикъм. Само Пит знае, помисли си той и вдигна слушалката.
	Беше Пит.
	— Доктор Джоузефсън е тук! — каза той.
	— По дяволите! — Антъни бе сигурен, че Били няма нищо общо. — Сега слезе от самолета ли?
	— Да, и сигурно се е качила на по-бърз самолет от този на Люк. Седна в залата и явно се кани да чака.
	— Него — решително отсече Антъни. — Мамка й! Дошла е да го предупреди, че сме тук. Трябва да я махнеш оттам.
	— Как?
	— Не ме интересува… Просто измисли начин да се отървеш от нея.


	12 часа на обед


	„Орбитата на «Иксплорър» ще бъде под ъгъл трийсет и четири градуса спрямо екватора. Спрямо земната повърхност той ще поеме на югоизток над Атлантическия океан, ще прелети над южния край на Африка, после ще се насочи на североизток над Индийския океан, минавайки над Индонезия и гмуркайки се над безбрежните простори на Тихия океан.“


	Летище Хънтсвил бе малко, но оживено. В сградата на летището имаше офис на „Хърц“, няколко автомата и ред телефонни кабини. Още с кацането Били провери полета на Люк и разбра, че ще закъснее почти цял час. Щеше да пристигне в Хънтсвил в три и петнайсет. Имаше да убива три часа.
	Отиде до един от автоматите и си купи дъвка. После сложи на земята куфарчето, в което бе колтът, облегна се на стената и се замисли. Как щеше да се оправи? Още щом видеше Люк, щеше да му каже, че Антъни е тук. Той знаеше какво да прави и щеше да вземе мерки, но не можеше да се скрие. Трябваше на всяка цена да разбере защо е идвал тук в понеделник, а това предполагаше да бъде в непрекъснато движение. Налагаше му се да поема рискове. Можеше ли с нещо да му помогне тя?
	Докато си блъскаше главата над тези проблеми, към нея се приближи момиче в униформата на „Капитал Еърлайнс“.
	— Вие ли сте доктор Джоузефсън?
	— Да.
	— Имам съобщение за вас — каза момичето и й подаде един плик.
	Били смръщи вежди. Кой знаеше къде е?
	— Благодаря — промърмори тя, отваряйки плика.
	— На вашите услуги. Ако имате нужда от още нещо, моля, обадете ни се.
	Били вдигна глава и се усмихна. Беше забравила колко учтиви са хората на юг.
	— С удоволствие ще го направя — отвърна тя. — Благодаря ви много.
	Момичето се отдалечи и Били прочете съобщението. „Моля, обадете се на д-р Лукас на JE 6-4231“, пишеше в него. Тя се обърка. Възможно ли е Люк да е вече тук? И откъде знае, че тя ще дойде?
	Имаше само един начин да провери. Тя се запъти към телефонните кабини.
	Отговориха веднага, още на първото позвъняване, и мъжки глас каза:
	— Лаборатория по изпитание на компонентите.
	Стори й се, че сякаш Люк вече бе в Редстоун Арсенал. Как, по дяволите, е успял да направи този номер?
	— Доктор Лукас, моля.
	— Един момент, моля. — След кратка пауза гласът на мъжа пак се обади: — Доктор Лукас току-що излезе. Кой го търси, моля?
	— Доктор Била Джоузефсън. Оставил ми е съобщение да се обадя на този номер.
	Тонът на мъжа се промени моментално:
	— О, доктор Джоузефсън, толкова се радвам, че ви намерихме! Доктор Лукас иска да се свърже с вас.
	— Ама какво прави той тук? Мислех, че още лети?
	— Военното разузнаване го свали от самолета в Норфък, Вирджиния, и го качи на специален самолет. Вече цял час, откакто е тук.
	Тя изпита облекчение, че с него всичко е наред, но заедно с това бе озадачена.
	— Какво прави там?
	— Мисля, че знаете.
	— Да, май наистина знам… Как върви?
	— Чудесно… но не мога да ви кажа нищо точно, особено пък по телефона. Можете ли да отскочите до нас?
	— Къде се намирате?
	— Лабораторията се намира на един час път извън града, по пътя за Чатануга. Мога да ви изпратя кола, но ще стане по-бързо, ако вземете такси или наемете кола.
	Били извади бележника си от чантата.
	— Я ми опишете къде точно се намирате. — После, припомняйки си южняшките маниери, добави: — Ако обичате, моля.


	1 часа следобед


	„Двигателят на първата степен трябва да се загаси рязко и да бъде отделен моментално. В противен случай постепенното намаляване на тягата в първата степен би могло да попречи на работата на двигателя на втората степен, нарушавайки правилното набиране на инерция. Веднага щом налягането на горивото в системата спадне, клапаните се затварят и пет секунди след това първата степен се отделя чрез взривяването на пружинните взривни болтове. Освободилите се пружини увеличават ускорението на втората степен със 78 сантиметра в секунда, давайки й възможност да се отдели безпроблемно.“


	Антъни знаеше как да стигне до дома на Люк. Преди две години, скоро след като Елспет и Люк се преместиха тук от Пасадена, той им бе идвал на гости и прекара при тях един уикенд.
	За петнайсет минути беше там. Домът се намираше на Еколс Хил, улица с големи и стари къщи, на няколко пресечки от центъра. Паркира колата на предната пресечка, за да не даде възможност на Люк да разбере, че има неканен гост.
	Слезе от автомобила и отиде пеш до задната страна на къщата. Би трябвало да чувства спокойна увереност. У него бяха всички козове — изненада, време и оръжие. Вместо това обаче опасенията не го напускаха нито за миг. Вече на два пъти си бе мислил, че Люк е в ръцете му, но го бе изтървавал.
	Все още не знаеше защо Люк бе решил да хване самолета за Хънтсвил, а не за Кейп Канаверал. Това необяснимо решение предполагаше, че има нещо, за което Антъни не знае — неприятната изненада можеше да изскочи всеки момент и да го свари неподготвен.
	Къщата бе в колониален стил, боядисана в бяло, с вход с колонади. Бе твърде шикозна за обикновен учен, но Люк никога не се бе преструвал, че живее от онова, което припечелва като математик.
	Антъни отвори малката вратичка в ниската ограда и влезе в задния двор. Много лесно можеше да проникне с взлом, но това не бе необходимо. Както му бе казала Елспет, до вратата на кухнята имаше глинена делва с бугенвилия, а под нея Антъни намери голям железен ключ. После спокойно отключи с него и влезе.
	Отвън къщата бе приятно старомодна, но вътре всичко бе последна дума на вътрешното обзавеждане. В кухнята Елспет разполагаше с всичко, което до този момент бе изобретено. На долния етаж имаше коридор, боядисан с наситени, пастелни тонове, хол с телевизор и магнетофон в единия ъгъл и столова с модерни масивни столове и мебели. Лично Антъни предпочиташе традиционната мебелировка, но сега трябваше да признае, че къщата бе обзаведена с вкус.
	Застанал в хола, вперил поглед в извитата облегалка на дивана, той ясно си спомни уикенда, който бе прекарал тук. Само един час му бе достатъчен, за да разбере, че в брака им нещо куца. Елспет се държеше свободно, но с някакво вътрешно напрежение, докато Люк си придаваше прекалено бодро-гостоприемен вид — нещо, което съвсем не бе в характера му.
	Тази съботна вечер двамата бяха организирали коктейл-парти у тях и бяха поканили младата глутница от Редстоун Арсенал. Холът бе пълен с небрежно облечени учени, непрекъснато приказващи за ракети, представители на младшия офицерски състав, обсъждащи перспективите си за повишение, и хубави жени, клюкарстващи за интригите и живота във военната база. Грамофонът бе зареден с дългосвирещи плочи с джаз, но онази вечер музиката звучеше някак си жалостиво, а не жизнерадостно. Люк и Елспет се напиха — рядък случай и за двамата — но нейното държане стана още по-свободно, докато Люк ставаше все по-затворен и замислен. Антъни обичаше и двамата и го заболя, като ги видя толкова нещастни — уикендът остави у него неприятно чувство.
	И сега дългата драма на сложно преплетения им живот наближаваше към неизбежната развръзка.
	Антъни реши да претърси къщата. Не знаеше какво да дири. Обаче може би щеше да намери нещо, което да му подскаже защо Люк идва тук, и да го предупреди за някаква предстояща опасност. Сложи си чифт найлонови ръкавици, които намери в кухнята. Не след дълго тук щеше да се проведе разследване за убийство и затова не му се искаше да оставя никакви отпечатъци.
	Започна от кабинета — малка стая с лавици, затрупани с научни трудове и книги. Седна зад бюрото на Люк, което бе обърнато към задния двор, и започна да отваря чекмеджетата.
	През следващите два часа той претърси къщата от покрива до мазето, но не откри нищо.
	Надникна в джобовете на всеки костюм от добре заредения гардероб на Люк. Разгърна всяка книга в библиотеката му, за да види дали между страниците й няма скрити документи. Повдигна капаците на всяко блюдо в огромния хладилник. Отиде в гаража и претърси новия черен крайслер 300С — най-бързия сериен седан в света, според вестниците — от фаровете до оформените като опашка на ракета стопове.
	Не намери нищо, но успя да научи някои интимни подробности. Елспет си боядисваше косата, използваше приспивателни, предписани от лекар, и страдаше от констипация*. Люк използваше противопърхотен шампоан и бе абониран за „Плейбой“.
	[* Запек. — Б.пр.]
	На масичката в антрето имаше купчина поща, оставена там вероятно от камериерката им. Антъни прегледа набързо писмата, но не намери нищо, представляващо интерес — брошура от местния супермаркет, „Нюзуик“, пощенска картичка от Рон и Моника от Хаваите и пликове с прозрачни прозорчета, от които личеше, че са бизнес писма.
	Претърсването бе безплодно. Все още не знаеше какъв коз е скрил Люк в ръкава си.
	Той отиде в хола. Избра си място на дивана, откъдето можеше да вижда и навън към предния двор, и към входната врата през коридора. После извади пистолета, провери дали е пълен и нави заглушителя. След това се опита да си наложи спокойствие, представяйки си как ще действа.
	Щеше да види Люк да пристига — вероятно с такси, хванато от летището. После как пресича предния двор, как вади ключа от джоба си и си отключва. След това влиза вътре, затваря вратата и се отправя към кухнята. На минаване покрай вратата за хола той вероятно щеше да хвърли поглед вътре и да види седналия на дивана Антъни. Щеше да спре като закован, да вдигне изумено вежди и да каже нещо от рода на: „Антъни! Какво, по дяволите…“. Но нямаше да успее да довърши. Погледът му щеше да слезе бавно надолу и да се спре на пистолета в скута на Антъни. Щеше да разбере каква съдба го очаква само за част от секундата, преди да го е сполетяла.
	Точно в този момент Антъни щеше да стреля и да го убие.


	3 часа следобед


	„Система от дюзи, работещи със сгъстен въздух, монтирани в опашната част на отделението с измервателните уреди, ще се грижат за наклона на носовата част в Космоса.“


	Били се бе загубила.
	Беше го разбрала преди половин час. Поемайки от летището на взетия под наем форд в един без няколко минути, тя бе влязла в центъра на Хънтсвил, след това се бе качила на магистрала 59 по посока на Чатануга. Бегло се бе запитала защо лабораторията за изпитване на компонентите трябва да е на цял час път от базата, но също така бегло си бе отговорила, че сигурно е от съображения за безопасност — компонентите можеха да се взривят, докато ги изпитват.
	Според указанията, които й бяха дали, трябваше да свърне вдясно по някакъв второстепенен път точно на петдесет и шест километра от Хънтсвил. Бе нулирала километража си на Главната улица в града, но когато бавно въртящите се цифри показаха 56, на магистралата нямаше никаква отбивка. Леко разтревожена, тя продължи и напусна магистралата, свивайки вдясно на около три километра по-нататък.
	Указанията, които й се бяха сторили толкова точни, че си ги бе записала, нито веднъж не съвпаднаха с действителността и тревогата й бавно нарастваше, но въпреки това Били продължи, следвайки най-близките си до дадените инструкции предположения. Явно, каза си тя, мъжът, с когото говорих по телефона, не е толкова компетентен, колкото се опитваше да ме убеди. Щеше да е много по-добре, ако бе успяла лично да говори с Люк.
	С всеки изминат километър сякаш се отдалечаваше все повече и повече от цивилизацията — пустош, осеяна тук-там с порутени и паянтови фермерски къщички. Несъответствието между онова, което виждаше, и ориентирите, които й бяха дали, растеше, докато най-накрая тя вдигна отчаяно ръце и си призна, че се е загубила. Беше бясна не само към тъпанаря, дал й указанията, но и към себе си, че го бе послушала.
	Тя обърна и се опита да се върне по същите пътища, по които бе дошла, но скоро отново си даде сметка, че се движи по непознати места. Запита се дали не се движи в кръг. Спря до някаква нива, където облечен в работни дрехи негър със сламена шапка на главата обръщаше спечената земя с плуг.
	— Търся Лабораторията за изпитване на компонентите на Редстоун Арсенал — обърна се тя към него.
	Той я изгледа изненадано.
	— Военната база? Трябва да се върнете обратно в Хънтсвил. Базата е от другата страна на града.
	— Да, но ми казаха, че насам имало още някакво съоръжение.
	— Ако има, аз не съм го виждал.
	Безнадеждна работа! Трябваше да позвъни в базата и да помоли отново да я упътят.
	— Мога ли да ползвам телефона ви?
	— Ня’ам телефон.
	Били отвори уста да го попита къде може да намери телефон, когато забеляза страха в очите му. Даде си сметка, че го поставя в неудобно положение — сам на полето с бяла жена, която не разбира какво говори. Тя побърза да му благодари и да продължи нататък.
	След около три километра стигна до някаква очукана и охлузена отвън бакалийка с телефонен автомат до входната врата и спря. Съобщението на Люк с телефонния номер все още бе у нея. Пусна десет цента в процепа и набра.
	Отговориха веднага. Обади се младежки глас:
	— Ало?
	— Може ли да говоря с доктор Клод Лукас, моля?
	— Сбъркала си номера, моето момиче.
	„Ама какво ми става днес?“, запита се тя отчаяно. Не мога да свърша ни една работа както трябва!
	— Това не е ли Хънтсвил, JE 6-4231?
	Оттатък млъкнаха за малко.
	— Да, точно така пише на табелката.
	Тя отново се взря в листчето, където бе записан телефонът. Значи не е сбъркала.
	— Опитвам се да се свържа с Лабораторията по изпитание на компонентите — каза тя.
	— Е, да, ама се свързахте с обществен автомат на летището в Хънтсвил.
	— Автомат?
	— Да, госпожо.
	На Били чак сега започна да й светва, че са я преметнали.
	Гласът от другата страна продължи:
	— Тъкмо се канех да се обадя на мама и да й кажа да дойде да ме вземе, а ето че изведнъж се обаждате вие и питате за някакъв си Клод.
	— Мамка му! — изруга Били и тресна телефона на вилката, бясна от яд.
	Люк не са го сваляли от самолета в Норфък и не са го качвали на никакъв военен самолет, каза си тя, и със сигурност не е в Лабораторията по изпитание на компонентите, където и да се намира това. Цялата тази работа бе измислена, за да я отстранят… И бяха успели. Погледна часовника си. Люк сигурно вече е кацнал. Антъни го чакаше и тя спокойно би могла да си остане във Вашингтон — работата би била същата.
	Със свито сърце се запита дали Люк е все още жив.
	Ако е, тя пак би могла да го предупреди. Беше твърде късно да оставя съобщение на летището, но може би все още би могла да се обади на някого. Били напрегна памет. Люк имаше някаква секретарка в базата… как се казваше? Някакво име на цвете май…
	Мариголд.
	Тя се обади във военната база и помоли да я свържат със секретарката на доктор Лукас.
	След малко се чу женски глас с бавен южняшки изговор:
	— Изчислителен център, с какво мога да ви бъда полезна?
	— Извинете, с Мариголд ли говоря?
	— Да.
	— Казвам се доктор Джоузефсън и съм приятелка на доктор Лукас.
	— Да? — В гласа й се промъкна подозрителна нотка.
	Били трябваше да я накара да й повярва.
	— Мисля, че и друг път сме говорили. Малкото ми име е Били.
	— О, да, разбира се, сега си спомних. Как сте?
	— Притеснена. Трябва да предам спешно съобщение на Люк. Там ли е той?
	— Не, госпожо. Отиде у тях.
	— И какво ще прави там?
	— Ще търси една папка.
	— Папка ли? — Били веднага долови значението на тази информация. — Може би онази папка, която е оставил тук в понеделник?
	— Нямам представа за какво става въпрос.
	Разбира се, Люк бе казал на Мариголд да не казва на никого, че е идвал тук в понеделник. Но това вече нямаше значение.
	— Ако се видите с Люк или пък той се обади отнякъде, бихте ли му предали едно съобщение от мен?
	— Разбира се.
	— Кажете му, че Антъни е в града.
	— Това ли е всичко?
	— Той ще разбере. Мариголд… Не знам как да ви кажа това, за да не ме помислите за откачалка, но си мисля, че Люк е в опасност.
	— От този Антъни ли?
	— Да. Вярвате ли ми?
	— Случвали са се и по-странни неща… Това свързано ли е с неговата загуба на паметта?
	— Да. Ако успеете да му предадете това съобщение, може би ще спасите живота му… Говоря много сериозно.
	— Ще направя каквото мога, докторе.
	— Благодаря ви.
	Били затвори.
	С кого още би могла да говори? Сети се за Елспет. Обади се на местната централа и помоли да я свържат с Кейп Канаверал.


	3.45 следобед


	„След като се освободи от излишната вече първа степен, ракетата продължава по инерция в безвъздушното пространство, докато космическата система за управление не я насочи така, че орбитата й да бъде абсолютно хоризонтална спрямо земната повърхност.“


	Всички в Кейп Канаверал се бяха изнервили. От Пентагона бе получена заповед за повишена бдителност. Пристигнали тази сутрин на работа, с нетърпение очакващи да се захванат със задълженията си, свързани с изстрелването, всички бяха накарани да чакат на опашка на портала. Някои от тях стояха под изпепеляващото тропическо слънце на Флорида цели три часа. Резервоари се изпразниха, радиатори изкипяха, климатици се развалиха, двигатели гаснеха и отказваха след това да запалят. Всяка една от колите бе основно претърсена — капаците на двигателя вдигнати, калъфите за голф — извадени от багажниците, резервните гуми — свалени от стойките. И накрая нервите вече не издържаха, когато всички куфарчета бяха отворени, всеки обед, сгънат в промазана хартия и сложен в кутия, бе разопакован, а съдържанието на всички дамски чантички — изсипано на специално подготвените за целта масички, за да могат хората на полковник Хайд да ровят с мръсните си лапи из червила, любовни писма, тампони и дамски превръзки.
	Но това не бе всичко. Когато най-сетне, зачервени и ругаещи, стигнаха до работните си места, бяха отново нападнати от деловити мъже, които започнаха щателно да претърсват чекмеджетата, шкафовете, надничаха в осцилаторите и вакуумните камери и сваляха пробите, сложени вътре.
	— Мамка му, ние тук се опитваме да изстреляме ракета, слепи ли сте или какво? — повтаряха им хората непрестанно, но мъжете само свиваха рамене и продължаваха да обръщат всичко наопаки с несмутимо усърдие.
	И въпреки нарушаването на работния ритъм, изстрелването все още бе запланувано за 10.30 вечерта.
	А Елспет се радваше на суматохата. Това означаваше никой да не забележи, че е твърде разсеяна, за да си гледа добре работата. Направи няколко грешки в графика и го завърши със закъснение, но Уили Фредериксън бе твърде ядосан, за да й направи забележка. Нямаше представа къде е Люк и й се струваше, че не бива повече да вярва на Антъни.
	Когато телефонът й иззвъня малко преди четири часа, сърцето й сякаш за миг спря. После ръката й се стрелна към апарата и грабна слушалката.
	— Да?
	— Обажда се Били.
	— Били? — Елспет бе неподготвена за такава изненада. — Къде си?
	— В Хънтсвил. Мъча се да намеря Люк.
	— Той пък какво прави там?
	— Търси някаква папка, която оставил тук в понеделник.
	Челюстта на Елспет плавно увисна.
	— Той е бил в Хънтсвил в понеделник? Не знаех.
	— Никой не е знаел, с изключение на Мариголд. Елспет, имаш ли някаква идея какво става?
	Тя се засмя невесело.
	— Мислех, че имам… но вече не.
	— Според мен животът на Люк е в опасност.
	— Какво те кара да мислиш така?
	— Снощи Антъни е стрелял по него във Вашингтон.
	Елспет изстина.
	— О, боже…
	— Много е сложно за обяснение по телефона. Ако Люк ти се обади, би ли му казала, че Антъни е в Хънтсвил?
	Елспет се помъчи да възвърне самообладанието си.
	— Ъ-ъ… да… Да, разбира се, ще му кажа.
	— Така може би ще спасиш живота му.
	— Разбирам. Били… още нещо.
	— Казвай.
	— Грижи се за Люк, моля те.
	Пауза.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Били накрая. — Ти какво? Да не се каниш да умираш?
	Елспет не отговори. Остана за миг така, с прилепена до ухото слушалка, после бавно я смъкна и затвори.
	В гърлото й се надигна хлип и тя с усилие го потисна. Сълзите няма да помогнат на никого, каза си тя ядно. И изчака да се успокои.
	После набра номера на дома си в Хънтсвил.


	4 часа следобед


	„Елипсовидната орбита на «Иксплорър» ще го захвърли на 2880 километра навътре в Космоса и след това ще го придърпа на 300 километра от земната повърхност. Орбиталната скорост на спътника ще бъде 28 800 километра в час.“


	Антъни чу приближаването на кола. Той погледна през прозореца и видя до тротоара да спира едно хънтсвилско такси. После пръстът му свали предпазителя. Устата му пресъхна.
	Телефонът иззвъня.
	Беше на триъгълната масичка, където краищата на дивана се срещаха под ъгъл. Антъни впери ужасен поглед в него. Апаратът иззвъня втори път. Той го гледаше като парализиран и не знаеше как да постъпи. Погледна през прозореца и видя Люк да слиза от таксито. Може би звънеше някоя съседка, може да са набрали погрешен номер. Но можеше да звъни и някой с жизненоважна информация.
	Антъни бе на ръба на паниката. Не можеше да говори по телефона и в същото време да убива човек.
	Телефонът иззвъня за трети път. Поддавайки се на паниката, той грабна слушалката и я доближи до ухото си.
	— Да?
	— Елспет се обажда.
	— Какво? Какво?
	Гласът й бе нисък и напрегнат:
	— Той търси някаква папка, която скрил в понеделник в Хънтсвил.
	За част от секундата Антъни разбра всичко. Люк бе направил фотокопие на чертежите, които бе донесъл във Вашингтон. И бе минал през Хънтсвил да скрие копията.
	— Кой още знае за това?
	— Секретарката му — Мариголд. И Били Джоузефсън. Тя ми го каза. А може и още някой.
	Люк плащаше на шофьора. Времето на Антъни свършваше.
	— Трябва да намеря тази папка — каза той на Елспет.
	— И аз така си помислих.
	— Обаче не е тук. Претърсих цялата къща от покрива до мазето.
	— Тогава сигурно е в базата.
	— Ще се наложи да го проследя, докато я търси.
	Люк се приближаваше към вратата.
	— Нямам време — каза той и тръшна слушалката.
	Притичвайки безшумно по коридора и вмъквайки се в кухнята, Антъни чу завъртането на ключа в бравата. В същия миг стигна до задната врата, излезе бързо навън и тихичко я затвори зад гърба си. Ключът още стърчеше от бравата. Той безшумно го завъртя, после го измъкна, наведе се и го пъхна обратно под саксията. След това сниши глава и гледайки да се придържа плътно към стените, се запромъква към предната част на къщата. Стигнал дотам, Антъни видя, че от нея до улицата няма как да се скрие. Просто трябваше да рискува.
	Най-добре беше да го направи веднага, докато Люк още си внася багажа и окачва палтото си на закачалката. Едва ли щеше да отиде от вратата направо до прозореца.
	Стискайки зъби, Антъни пристъпи напред. С бърза крачка стигна до гаража, едва удържайки се да не хвърли поглед през рамо и очаквайки всеки момент Люк да се развика: „Хей, ти! Спри! Спри веднага или ще стрелям!“.
	Нищо подобно обаче не стана.
	Необезпокояван от никого, той стигна до улицата и бързо се отдалечи.


	4.30 следобед


	„В спътника има два миниатюрни радиопредавателя, захранвани от живачни батерии, не по-големи от обикновени батерии за фенерче. Всеки предавател разполага с четири канала за едновременно предаване.“


	Над стойката на телевизора в хола, до лампата с бамбуков абажур, имаше цветна снимка, поставена в рамка също от бамбук. На нея се виждаше смайващо красива червенокоса жена със сватбена рокля. До нея, облечен в сив фрак с жълта жилетка, бе застанал Люк.
	Той се приближи до снимката и изучаващо впери поглед в Елспет. Спокойно би могла да бъде кинозвезда. Висока и елегантна, с пищна фигура. „Какъв късмет съм имал!“, каза си той.
	Къщата обаче не му хареса толкова. Когато я видя отвън с плъзналия по колоните бръшлян, гледката стопли сърцето му. Но всичко вътре бе остри ръбове, блестящи повърхности и ярка боя. Бе прекалено спретната. Изведнъж разбра, че обича да живее в къща, в която книгите падат от полиците, кучето се е проснало да спи на дивана в хола, по полираната повърхност на пианото се виждат кръгчета от чашки, а детското колело седи, обърнато в средата на алеята към гаража, и се налага да спреш, да го отместиш и чак тогава да вкараш колата вътре.
	В тази къща нямаше хлапета. Нямаше и куче. С една дума — нямаше кой да я разхвърля. Приличаше на реклама в женско списание или пък на декор за някоя евтина комедия. Остана с впечатление, че хората, появяващи се из тези стаи като на сцена, са нищо друго, освен актьори.
	Люк започна претърсването. Убитозелена папка — би трябвало да я намери лесно. Освен ако не е извадил съдържанието, а самата папка да е изхвърлил. Седна на бюрото в кабинета — своя кабинет — и разрови чекмеджетата. Не намери нищо особено.
	След това се качи горе.
	Остана няколко секунди неподвижен пред огромното легло в спалнята, покрито с жълто-сини завивки. Трудно му бе да повярва, че всяка вечер си е лягал в това легло заедно с онази умопомрачителна хубавица от снимката.
	След това отвори гардероба и зяпнал от приятна изненада, прокара поглед през закачалките с какви ли не скъпи костюми, копринени и памучни ризи, сгънати отгоре купчини пуловери и светещи до блясък обувки по стелажите отдолу. Носеше този откраднат костюм вече двайсет и четири часа и за миг се изкуши за пет минути да си вземе един душ и да се преоблече в нещо наистина свое, но устоя. Нямаше никакво време.
	Претърси къщата основно. И където и да погледнеше, научаваше по нещо за себе си и Елспет. И двамата обичаха Глен Милър и Франк Синатра, и двамата обичаха да четат Хемингуей и Скот Фицджералд, и двамата пиеха „Дюърс“ скоч, и двамата си миеха зъбите с „Колгейт“. Елспет харчеше доста пари за скъпо бельо, разбра той, ровейки се в гардероба й. Самият Люк сигурно обичаше много сладолед, защото хладилникът бе пълен с него, а талията на Елспет бе толкова тънка, че едва ли изобщо ядеше каквото и да било.
	Накрая се предаде.
	В едно от чекмеджетата намери ключовете на крайслера в гаража. Щеше да отиде до базата и да потърси там.
	Преди да излезе, взе пощата и запрехвърля пликовете в движение. Всички бяха официални писма, сметки и тем подобни. Отчаяно търсейки някаква нишка, той отваряше всеки плик, прехвърляше съдържанието набързо, след което го пъхаше най-отдолу.
	Така попадна на писмо от лекар от Атланта.
	То започваше така:

	„Уважаема госпожо Лукас,
	Относно рутинните прегледи, на които се подложихте, щастлива съм да ви уведомя, че резултатите от пробите са готови и в тях няма нищо необичайно.
	Обаче…“

	Тук Люк спря да чете. Нещо отвътре му подсказа, че няма навик да чете чужда поща. От друга страна, ставаше дума за жена му в края на краищата, а на това отгоре и тази дума „обаче“ му прозвуча твърде зловещо. Може би има някакъв проблем, за който трябва да научи веднага.
	Люк мина на следващия абзац.

	„Обаче вие страдате от недохранване, от безсъние и когато двете с вас се видяхме, по лицето ви имаше следи от плач, макар тогава вие да отрекохте. Това са симптоми на депресия.“

	Люк смръщи вежди. Беше обезпокояващо. Каква е тази депресия? И какъв съпруг е той, по дяволите?

	„Депресията може да бъде предизвикана от промени в химията на тялото, от нерешени проблеми, като например семейни неуредици, или пък от изживяна в детството травма от починал родител. Лекува се с антидепресанти и/или психотерапия.“

	Ставаше все по-лошо и по-лошо. Да не би да е душевноболна?

	„Във вашия случай обаче няма съмнение, че депресията ви е свързана с тубалната лигатура, на която се подложихте през 1954 г.“

	Какво беше това тубална лигатура? Люк се върна в кабинета, светна настолната лампа, измъкна енциклопедията и потърси термина. Отговорът го извади от равновесие. Това бе най-разпространеният метод за стерилизация на жени, които не искат да имат деца.
	Той се тръшна смаян на стола и придърпа енциклопедията пред себе си. Прочитайки как точно се извършва операцията, Люк разбра какво имат предвид жените, когато казват, че са им вързали каналите.
	Вдигна глава и впери невиждащ поглед пред себе си, припомняйки си тазсутрешния разговор с Елспет. Беше й задал въпроса защо нямат деца. И тя му бе отговорила: „Не знаем. Миналата година ти се прегледа, но не ти намериха нищо нередно. Преди няколко седмици и аз ходих при една лекарка в Атланта, която ми направи няколко теста. Чакаме резултатите“.
	Всичко това са били лъжи. Тя е знаела много добре защо нямат деца — била е стерилна.
	Наистина е ходила на лекар в Атланта, но не да види защо не може да има деца, а на най-обикновен рутинен преглед.

	„Тази процедура може да предизвика депресия при всички възрасти, но във вашия случай, след като го направихте шест седмици преди сватбата…“

	Люк зяпна. Тук имаше нещо ужасно нередно. Измамата на Елспет е започнала още преди да се оженят!
	Как е успяла? Разбира се, не можеше да си спомни, но си я представи как му подмята така, между другото, че ще й направят „малка операцийка“. Може дори да е добавила, че става дума за „женски работи“.
	Дочете цялото писмо.

	„Тази процедура може да предизвика депресия при всички възрасти, но във вашия случай, след като го направихте шест седмици преди сватбата, беше почти неизбежно и при всички случаи е трябвало да се консултирате редовно с вашия лекар.“

	Гневът на Люк постепенно се изпари, като си представи как е страдала Елспет. Сведе глава към писмото и отново прочете редовете: „Вие страдате от недохранване, от безсъние и когато двете с вас се видяхме, по лицето ви имаше следи от плач, макар тогава вие да отрекохте“. Беше преживяла някакъв малък ад.
	Обаче колкото и да я оправдаваше и жалеше, фактът, че бракът им е една лъжа, си оставаше непроменен. Обгръщайки с поглед къщата, която току-що бе претърсил, той си даде сметка, че не може да я приеме като дом. Чувстваше се много комфортно тук, в кабинета си, и когато отвори гардероба, бе обхванат от познато усещане, но останалата част от къщата представляваше парчета от семеен живот, който явно му бе чужд. Пет пари не даваше за суперновите кухненски уреди и красивата модернистична мебел. Би предпочел по-скоро парцалени черги и скърцащи дървени столове. Но най-много от всичко би искал деца, а именно те бяха онова нещо, което тя нарочно и съвсем целенасочено му бе отказала. И го бе лъгала цели четири години.
	Шокът от това го парализира. Той седеше зад бюрото си и гледаше през прозореца, докато навън най-сетне бавно започна да пада вечер. Как е могъл да сбърка до такава степен? Люк запрехвърля в главата си онова, което бе научил за себе си през последните трийсет и шест часа от Елспет, Били, Антъни и Бърн. Дали е губел пътя бавно и постепенно, като дете, отдалечаващо се все повече и повече от бащиния дом? Или е имало някакъв повратен момент, в който е взел неправилно решение и е поел по погрешен път? Да не би да беше слаб човек, който се е оставил да бъде влачен от нещастието си поради липса на цел в живота? Или в характера му има някакъв много важен недостатък?
	Не мога да преценявам хората, помисли си той с горчивина. Беше останал верен приятел на Антъни, който се опита да го убие, а се бе отдалечил от Бърн, който му бе истински приятел. Беше се скарал жестоко с Били и се бе оженил за Елспет, а ето че Били захвърляше всичко, готова да му помогне, а Елспет го лъжеше.
	В затворения прозорец се блъсна голям бръмбар и звукът рязко извади Люк от унеса му. Той погледна часовника си и с ужас видя, че вече минава седем.
	Ако искаше да разкрие мистерията на своя живот, трябваше да започне от тайнствената папка. Не беше тук, значи сигурно е в Редстоун Арсенал. Сега щеше да изгаси лампите, да заключи, да изкара черната кола от гаража и да отпраши към базата.
	Времето го притискаше отвсякъде. Изстрелването на ракетата бе насрочено за десет и половина. Имаше на разположение само три часа да разбере дали не се подготвя някакъв саботаж.
	Въпреки това той не помръдна от мястото си зад бюрото, вперил невиждащ поглед навън през прозореца.


	7.30 привечер


	„Единият радиопредавател е мощен, но с малък живот — след две седмици умира. С по-слабия си сигнал вторият може да изкара два месеца.“


	Когато Били мина покрай къщата на Люк с колата, вътре не светеше. Какво означаваше това? Имаше три възможности. Първата — в къщата няма никой. Втората — Антъни седи на тъмно и чака Люк, за да го убие. И третата — Люк лежи мъртъв, проснат в локва кръв. Тази несигурност я побъркваше от страх.
	Беше оплескала цялата ситуация, при това може би фатално. Само преди няколко часа разполагаше с прекрасна възможност да предупреди Люк… И след това се бе оставила да я изпързалят по най-тъпия начин. Минаха няколко часа, докато се върне до Хънтсвил и намери къщата на Люк. Нямаше представа дали е получил съобщенията й. Беше бясна, че е постъпила така левашки, и ужасена, че той може да е загинал заради непохватните й действия.
	Били зави зад следващия ъгъл и спря. После пое дълбоко дъх и се опита да събере мислите си. Трябваше да разбере какво има в къщата. Да, но ако Антъни е вътре? Обмисли възможността да се промъкне незабелязано, но след това реши, че е рисковано. Да стреснеш човек, стиснал в ръка пистолет, едва ли бе най-добрата идея. В такъв случай да отиде и да звънне на вратата. Дали нямаше да я застреля, без да му мигне окото? Само заради това, че е там? Можеше. А тя нямаше право да рискува живота си по такъв безразсъден начин — имаше дете, което се нуждаеше от нея.
	На дясната седалка до нея имаше куфарче. Тя го отвори и извади колта. Никак не обичаше тежестта на матовата стомана в дланта си. Мъжете, с които бе работила през войната, с удоволствие боравеха с оръжията. На тях им доставяше истинско удоволствие да сключат пръсти около ръкохватката на пистолет, да притиснат приклада на пушка във вдлъбнатината под рамото си или с рязък жест да завъртят барабана на револвер. Били обаче не чувстваше нищо подобно. За нея оръжията бяха брутални и жестоки, измислени само за да разкъсват плътта и да трошат костите на радващи се на живота хора. Видеше ли ги, кожата й настръхваше.
	Сложила пистолета в скута си, тя обърна колата и се върна пред къщата на Люк. Спря рязко отпред, отвори вратата, грабна пистолета и изхвръкна навън. Стараейки се да изпревари реакцията на евентуален наблюдател отвътре, тя прескочи ниската ограда и хукна през двора към къщата.
	Отвътре не се чу никакъв звук.
	Били бързо обиколи къщата, мина от задната й страна, сниши се под един от прозорците, после надигна предпазливо глава и го огледа. Слабата светлина от уличното осветление й даде възможност да види, че прозорецът се затваря с прост райбер. В стаята нямаше никой. Тя хвана пистолета за цевта, замахна и счупи стъклото, очаквайки всеки момент да чуе изстрела, който би сложил край на живота й. Обаче нищо не се случи. Пресегна се през счупеното стъкло, дръпна райбера и отвори прозореца. После се намъкна вътре, насочила пистолета напред и притискайки гръб в стената. Погледът й едва успя да различи очертанията на някакво бюро и библиотека срещу него. Намираше се в малък кабинет. И инстинктът й подсказа, че е сама. Обаче я бе страх да мръдне, за да не се спъне в трупа на Люк нейде из тъмното.
	Прокрадвайки се съвсем бавно, тя прекоси стаята и видя къде е вратата. Предпазливо открехвайки я, Били надникна навън и привикналите й към мрака очи огледаха празния коридор. Насочила пистолета пред себе си, тя пристъпи напред, напрегнала сетивата си докрай. Бавно започна да оглежда къщата стая по стая, готова всеки момент да се натъкне на трупа на Люк. Но всички помещения бяха празни.
	Най-накрая Били се спря в голямата спалня и вперила поглед в огромното легло, където Люк си лягаше с Елспет, се запита какво да прави по-нататък. Готова бе да се разплаче от облекчение, че не намери мъртвото тяло на Люк. Да не би в последния момент да е променил намеренията си и да е решил да не идва тук? А може би Антъни не е успял да го убие? Вероятно все пак са успели да му предадат съобщението й.
	Единственият човек, който може би знаеше отговорите на тези въпроси, бе Мариголд.
	Били се върна в кабинета на Люк и запали лампата. На бюрото лежеше отворена енциклопедия, разгърната на обясненията за стерилитета у жените. Тя сви учудено вежди, но остави въпросите за по-късно. Вдигна телефона и помоли „Справки“ да й дадат номера на Мариголд Кларк. В един момент се уплаши, че Мариголд може да няма телефон вкъщи, но след малко телефонистката й продиктува един номер в Хънтсвил.
	Отговори й мъжки глас.
	— На репетиция е. — Сигурно е мъжът на Мариголд, каза си Били. — Госпожа Лукас е във Флорида, така че Мариголд дирижира хора, докато тя се върне.
	Били си спомни, че Елспет бе диригент на „Радклифско хорово дружество“, а по-късно — на оркестър от чернокожи хлапета във Вашингтон. Изглежда, вършеше нещо подобно и тук, в Хънтсвил, а Мариголд бе нейна заместничка.
	— Трябва да говоря с Мариголд по спешност — каза му Били. — Как мислите, дали е удобно да прекъсна репетицията за малко?
	— Сигурно не. Репетират в църквата „Калвъри Госпъл“ на Мил стрийт.
	— Благодаря ви много и извинявайте.
	Били изтича навън и отново седна в колата. В жабката на колата „Хърц“ бяха оставили карта на града и сега тя я разгърна на коленете си, намери Мил стрийт и подкара натам. Църквата бе в беден квартал, в който преобладаваха занемарени, но спретнати дървени къщи. Чу хора още като отвори вратата на колата. Били пристъпи навътре в църквата и музиката я плисна като приливна вълна. Пееха трийсетина мъже и жени, обаче звучаха като сто. Пляскайки с ръце, те се поклащаха в такт наляво и надясно. В единия ъгъл имаше пиано и пред него бе седнал пианист, вдъхновено удрящ клавишите, а пред певците застанала с гръб към нея жена енергично размахваше ръце.
	Вместо пейки, имаше редици сгъваеми столове — тя седна на един в края, давайки си сметка, че е единственият бял човек. Въпреки тревогите й, музиката докосна сърцето й — в края на краищата Били бе родена в Тексас и за нея вълнуващата музика бе въплъщение на душата на Юга.
	Нямаше търпение да разпита Мариголд, но усещаше, че е по-добре да покаже уважение към заниманието й и да дочака края на репетицията.
	Химнът завърши с високо кресчендо, диригентката застина за миг с вдигнати ръце, после бавно ги отпусна.
	— Какво толкова стана, че изведнъж се разсеяхте? — попита тя хористите и се огледа. — Кратка почивка.
	Били се приближи по централната пътека.
	— Извинявайте, че се намесвам — каза тя. — Вие ли сте Мариголд Кларк?
	— Да — потвърди жената предпазливо. Беше някъде около петдесетте, с чудновати очила на носа. — Но не ви познавам.
	— Говорих с вас по телефона. Били Джоузефсън.
	— О, здравейте, доктор Джоузефсън.
	Пристъпващи бавно една до друга, те се отдалечиха от хористите и Били я попита:
	— Люк обаждал ли се е отнякъде?
	— От сутринта не съм го чувала. Очаквах го да се появи в базата, но той не дойде. Как мислите, добре ли е?
	— Не знам. Ходих до дома му, но там нямаше никой. Страхувам се да не би вече да е убит.
	Мариголд поклати глава, объркана.
	— Работя в армията вече двайсет години, но досега такова нещо не ми се е случвало.
	— Ако е още жив, животът му виси на косъм. — Били се втренчи в Мариголд. — Вярвате ли ми?
	Мариголд дълго мисли, вперила поглед право пред себе си, после бавно извърна глава към нея.
	— Да, госпожо, вярвам ви — пророни тя, кимайки.
	— Тогава трябва да ми помогнете — каза Били.


	9.30 вечерта


	„Радиосигналът от по-мощния предавател може да се хване от радиолюбители по целия свят. По-слабият сигнал от втория може да бъде уловен само от специално оборудвани за целта станции.“


	Антъни се намираше в Редстоун Арсенал и седнал в тъмнината във военния форд, не сваляше поглед от входа на Изчислителния център. Беше паркирал на около двеста метра от входа на сградата.
	Люк бе вътре, заел се да търси папката. Антъни знаеше, че няма да я намери, както бе предвидил, че няма да я намери и у тях, защото той бе проверил там преди него. Но повече не можеше да предвиди ходовете на Люк и трябваше да чака, за да узнае какво ще прави и евентуално да го проследи.
	Тъй или иначе, времето бе на негова страна. С всяка изминала минута Люк ставаше все по-малко опасен. Ракетата щеше да бъде изстреляна само след час. Би ли могъл Люк да прати всичко по дяволите за един час? Антъни знаеше само, че през последните двайсет и четири часа Люк нееднократно бе доказал, че в никакъв случай не бива да бъде подценяван.
	Докато си мислеше така, вратата на Центъра се отвори, откроявайки жълт правоъгълник светлина на земята — навън излезе мъжка фигура и се отправи към паркирания пред входа черен крайслер. Както Антъни очакваше, ръцете му бяха празни. Той се качи вътре и потегли.
	Сърцето на Антъни заби бързо. Врътна ключа на двигателя, запали фаровете и подкара подире му.
	Пътят водеше на запад по абсолютно права линия. След около километър и половина Люк намали пред някаква едноетажна сграда и отби към паркинга й. Антъни го подмина и продължи напред. Половин километър по-нататък той обърна и след малко се върна пред сградата. Колата на Люк бе все още там, но самият той не се виждаше никакъв.
	Антъни вкара колата в паркинга и изгаси двигателя.
	Люк се надяваше да намери папката в Изчислителния център, където всъщност се намираше и кабинетът му. Затова се забави толкова много. Отначало претърси всички папки в бюрото и шкафа си, а след това отиде и в стаята на секретарките. Но не намери нищо.
	Обаче имаше още една възможност. Мариголд му бе казала, че в понеделник той ходил и в Инженерния отдел. Значи е имал някаква причина да ходи дотам. Тъй или иначе, това бе последната му надежда. Ако папката я нямаше и там, вече не знаеше къде да я търси. След няколко минути ракетата или щеше да излети, или изстрелването й щеше да бъде саботирано.
	Атмосферата в Инженерно отделение бе съвсем различна от тази в Изчислителния център. Залите в Изчислителното бяха чисти като аптека заради огромните компютри, на които се изчисляваха тяга, скорост и траектории. А тук, в Инженерното, цареше творчески безпорядък, миришеше на машинно масло и гума.
	Той закрачи забързано по един коридор. Някъде на около метър от пода стените бяха боядисани в тъмнозелено, а нагоре — в светлозелено. По табелките на повечето врати имената имаха „д-р“ отпред, но за негово неудоволствие никъде не видя табелка, на която да пише „д-р Клод Лукас“. Най-вероятно тук той нямаше втори кабинет, а само бюро.
	В края на коридора стигна до голяма зала с половин дузина метални маси в единия край. От другата страна имаше отворена врата, която го отведе в лаборатория с каменни маси, а още по-нататък се виждаше голяма двойна врата, през която вероятно се излизаше на товарната рампа.
	Вляво от Люк започваше дълга редица метални шкафчета, обозначени с табелка и име. На една от тях той прочете своето. Може да съм я скрил тук, каза си.
	Извади от джоба си връзки ключове и избра един, който му се стори като за ключалката на шкафчето. Ключът наистина стана и вътре той видя каска, а на куката под нея бе окачен син работен гащеризон. На пода имаше изправени чифт ботуши, които май бяха негов размер.
	До тях, подпряна на стената, се виждаше тъмнозелена папка. Точно нея май търсеше.
	В папката имаше голям кафяв плик, който вече бе отворен и от него се подаваха някакви документи. Той ги измъкна и веднага разбра, че това са фотокопия от чертежите на ракета.
	С бясно биещо сърце Люк бързо отиде до една от металните маси и пръсна листовете под настолната лампа. Само след няколко минути напрегнато проучване разбра, че на чертежите пред него бе показан механизмът за самоунищожение на „Юпитер С“.
	Сърцето му замря от ужас.
	Всяка ракета има механизъм за самоунищожение, така че ако се отклони от курса и застраши човешки живот, да може да бъде взривена във въздуха. По цялата дължина на главната степен върви специален фитил, в чийто край има монтиран капсул-детонатор, от който стърчат две жички. Ако по тези жички се пусне ток, както се виждаше от чертежа, капсул-детонаторът щеше да разпори резервоара и изтичащото гориво щеше да се възпламени в ефектна експлозия.
	Тази експлозия можеше да се предизвика от кодиран радиосигнал. На чертежите бяха показани две релета — едното за предавателя на земята, а другото за приемателя, монтиран в първата степен. Първото реле преработваше радиосигнала в сложен код, а второто го разкодираше и ако кодът бе верен, пускаше ток в жичките. Отстрани на този чертеж имаше схема, рисувана набързо на ръка, на която бе показан начинът на свързване на двете релета, така че всеки, който имаше тази схема, можеше да имитира сигнала.
	Брилянтно изпълнение, даде си сметка Люк. Саботьорите нямаха нужда да залагат експлозиви, да ги свързват с часовникови механизми и прочее сложнотии. Те просто щяха да използват онова, което бе монтирано. Не им бе необходимо да се доближават до ракетата. Ако знаеха кода, дори нямаше нужда да влизат в Кейп Канаверал. Радиосигналът можеше да се излъчи от предавател, намиращ се на километри разстояние.
	Той обърна плика и погледна лицевата му страна. Бе адресиран до някой си Тео Пакман, отседнал в мотел „Вангард“. Вероятно в този момент Пакман седеше някъде из Кокоу Бийч с предавател в ръка, готов да взриви ракетата секунди след излитането й.
	Обаче Люк вече можеше да му попречи. Той вдигна поглед към електрическия часовник на стената. Беше десет и петнайсет. Имаше време да се обади до Кейп Канаверал и да накара да отложат изстрелването. Ръката му се стрелна към телефона на масата и грабна слушалката.
	В същия момент зад гърба му се разнесе глас:
	— Остави телефона, Люк.
	Той бавно се извърна, все още стискайки слушалката в ръка. На прага бе застанал Антъни в износеното си палто от камилска вълна, с две синини под очите, подута устна и пистолет със заглушител, насочен към корема му.
	Бавно и с неохота Люк върна слушалката на мястото й.
	— Значи в колата зад мен си бил ти — каза той.
	— Дойде ми наум, че няма да имаш време за проверки.
	Люк впери поглед в човека, в когото се бе излъгал. Дали у него нямаше нещо — някакъв знак, някаква незабележима черта, които да го предупредят, че насреща му стои предател? Антъни бе мъж с приятно грозновато лице, свидетелстващо за силен характер, но не и за двуличие.
	— Откога работиш за Москва? — попита го Люк. — От войната?
	— От по-отдавна. От Харвард.
	— Защо?
	Устните на Антъни помръднаха в странна усмивка.
	— За един по-добър свят.
	Едно време, Люк знаеше това твърде добре, много разумни хора бяха повярвали в съветската система. Но знаеше и че вярата им бе разколебана от действителния живот при режима на Сталин.
	— И ти още вярваш в това? — попита той със съмнение.
	— Кажи-речи. Това все още е най-хубавото, на което можем да се надяваме… въпреки всичко.
	Може би. Люк не можеше да прецени. Но не в това се състоеше въпросът. За него бе много по-трудно да разбере личното предателство на Антъни.
	— Приятели сме от двайсет години — каза той. — Но това не ти попречи да стреляш по мен снощи.
	— Да.
	— Щеше ли да убиеш най-стария си приятел? Заради кауза, в която едва-едва вярваш?
	— Да, и ти също би го направил. През войната и двамата с теб рискувахме живота си. А и не само нашия. Но го рискувахме, защото така трябваше.
	— Ала не смятам, че сме се лъгали един друг, камо ли да се стреляме.
	— Ако бе възникнала необходимост, щяхме да го направим.
	— Не мисля.
	— Чуй ме сега. Ако не те убия, ти ще се опиташ да ме спреш да избягам, нали така?
	Люк се уплаши, но отвърна сърдито:
	— Да, по дяволите!
	— Макар да знаеш, че ако ме хванат, ще свърша на електрическия стол.
	— Сигурно… да.
	— Значи и ти си готов да убиеш приятел.
	Люк се смути. Не можеше в края на краищата да се сравнява с Антъни.
	— Аз обаче ще те изправя пред съда. Това не е убийство.
	— Да, но накрая пак ще бъда мъртъв, нали?
	Люк бавно кимна:
	— Сигурно.
	Антъни вдигна пистолета и го насочи към гърдите на Люк.
	Люк мигновено клекна зад металната маса.
	Пистолетът глухо изкашля и веднага след това се чу удар на метал в метал — куршумът се бе ударил в плота на масата. Ламарината, от която бе направена, бе тънка, но бе достатъчна, за да отклони куршума.
	Люк се търкулна под масата. Антъни тичешком заобиколи отляво, мъчейки се да намери удобна позиция за стрелба. Клекнал под масата, Люк опря гръб в плота й, хвана двата й крака и се надигна заедно с нея. Засили се напред, понесъл масата на гръб, и я обърна към посоката, откъдето смяташе, че Антъни ще налети. Масата с трясък се стовари на пода.
	Но Антъни не се оказа под нея.
	Понесен от инерцията на тежката маса, Люк залитна след нея, падна на четири крака и силно удари главата си в един от железните й крака. Превъртя се на една страна и седна, разтърсвайки замаяно глава. После бавно я вдигна и право пред себе си видя открояващата се в светлия правоъгълник на вратата фигура на Антъни, разкрачил крака и насочил в него стиснатия си в двете ръце пистолет. Беше го заобиколил изотзад, избягвайки непохватната му атака, и сега Люк представляваше прекрасна мишена и само секунда го делеше от края на живота му.
	После изведнъж звънна ясен глас:
	— Антъни! Престани!
	Беше Били.
	Антъни не помръдна. Люк бавно извърна глава и погледна зад себе си. С червен пуловер, рязко контрастиращ на зелената стена зад нея, и решително стиснати устни Били държеше здраво пистолет и нетрепващата й ръка го бе насочила право в Антъни. Зад нея с разширени от уплаха очи се мерна силуетът на възрастна негърка.
	— Хвърли пистолета! — викна Били.
	Люк бе почти сигурен, че въпреки това Антъни ще го застреля. Ако бе истински комунист, трябваше да бъде готов да се пожертва. Но с това нямаше да постигне нищо, тъй като чертежите щяха да останат у Били.
	Антъни бавно отпусна ръце, но не хвърли пистолета.
	— Хвърли го или ще стрелям!
	Той пусна кривата си усмивка.
	— Не, няма да стреляш — каза той. — Няма да убиеш човек по такъв хладнокръвен начин.
	Все още стиснал пистолета с насочена към пода цев, той бавно заотстъпва назад, насочвайки се към отворената врата, водеща към лабораторията. Люк си спомни вратата оттатък, която му се стори, че води навън.
	— Стой! — викна Били отново.
	— Според теб една ракета не струва човешки живот, пък бил той и на предател — каза Антъни, продължавайки да отстъпва към вратата, която вече беше само на две крачки зад гърба му.
	— Не ме предизвиквай! — прокънтя отново гласът й.
	Люк бе вперил поглед в нея, питайки се дали ще стреля или не.
	Антъни изведнъж рязко се извърна и се шмугна през вратата.
	Били не стреля.
	Антъни прескочи една от банките и се хвърли към двойната врата. Двете й крила се отвориха с трясък и той изчезна в нощта.
	Люк скочи на крака. Били се спусна към него с широко отворени обятия. Той вдигна глава към стенния часовник. Беше десет и двайсет и девет. Имаше на разположение точно една минута, за да предупреди Кейп Канаверал.
	Обърна гръб на Били и вдигна телефона.


	10.29 вечерта


	„Научноизследователските уреди на борда на спътника са проектирани така, че да издържат на ускорение от 100 g.“


	В бункера в Кейп Канаверал някой вдигна телефона и Люк каза:
	— Обажда се Люк, дайте ми ръководителя на изстрелването.
	— Точно в момента той…
	— Знам какво прави в момента! Дайте ми го веднага!
	Пауза. Някъде отдалеч се чуваше броенето: „Двайсет, деветнайсет, осемнайсет…“.
	В слушалката прозвуча друг глас — напрегнат и нетърпелив:
	— Уили се обажда. Какво, по дяволите, има сега?
	— Някой знае кода за саморазрушение.
	— Мамка му! Кой?
	— Сигурен съм, че е чужд агент. Ще взривят ракетата. Трябва да отмените изстрелването.
	В настъпилото за миг мълчание броенето продължаваше: „Единайсет, десет…“.
	— Откъде знаеш? — попита Уили.
	— Намерих схемата на свързване на кодираните релета в един плик, адресиран до някакъв човек на име Тео Пакман.
	— Това не е никакво доказателство. Не мога да отменя изстрелването заради такива мъгляви основания.
	Люк пое дълбоко дъх, чувствайки как го завладява усещането за обреченост.
	— Ох, божичко, какво още? Казах ти това, което знам. Ти решавай!
	„Пет, четири…“
	— По дяволите! — изсъска Уили и рязко повиши глас: — Прекратете броенето!
	Люк се тръшна на стола. Беше успял. Вдигна поглед към тревожните лица на Били и Мариголд и каза:
	— Отмениха изстрелването.
	Били повдигна пуловера си и тикна пистолета в колана на скиорския си клин.
	— Уф! — изпъшка Мариголд и като че ли за първи път не успя да намери думи. — Брей!
	Все още със слушалка на ухото, Люк чу взрива от недоволни и сърдити възклицания. Обади се друг глас:
	— Люк? Полковник Хайд се обажда. Какво става, по дяволите?
	— Разбрах какво ме е накарало да хукна като луд за Вашингтон в понеделник. Познаваш ли някой си Тео Пакман?
	— Ъ-ъ… да. Май беше журналист на свободна практика. Отразява изстрелването за два европейски вестника.
	— Намерих един плик, адресиран до него, в който са чертежите на системата за саморазрушение на нашия „Иксплорър“ и скица със свързването на кодираните релета.
	— Исусе Христе! Ами така всеки, който има тия неща, може да взриви ракетата, мамка му!
	— Точно затова накарах Уили да отмени изстрелването.
	— Слава богу, че си го направил.
	— Слушай сега. Трябва да издириш тоя тип Пакман веднага. Пликът бе адресиран до мотел „Вангард“ и сигурно ще го намериш там.
	— Ясно.
	— Пакман работи с един друг тип. Двоен агент от ЦРУ на име Антъни Каръл. Именно той ме е пресрещнал във Вашингтон и ме е спрял, преди да занеса информацията в Пентагона.
	— Предател в ЦРУ? — не повярва Хайд.
	— Абсолютно сигурен съм.
	— Ще се обадя в ЦРУ и ще им кажа.
	— Добре.
	Люк затвори. Беше направил всичко по силите си.
	Били се обади:
	— И сега какво?
	— Май ще трябва да отида до Кейп Канаверал. Изстрелването ще бъде отложено за утре вечер по същото време. Искам да бъда там.
	— Аз също.
	Люк се усмихна.
	— Заслужи си го. Спаси ракетата. — Той се изправи и я прегърна.
	— Животът ти спасих, глупчо! Мен ако питаш, ракетата може да върви на майната си. Животът ти спасих!
	Тя го целуна.
	Мариголд дискретно се прокашля.
	— Изпуснахте последния самолет от хънтствилското летище — каза тя със служебен тон.
	Люк и Били се отдръпнаха неохотно един от друг.
	— Следващият полет е на МАТС, който излита от базата в 5.30 — продължи Мариголд. — Или пък можете да хванете влака. Той пътува от Синсинати до Джаксънвил и някъде около един през нощта спира в Чатануга. С тази ваша кола можете да стигнете до Чатануга за два часа.
	— Идеята за влака не е лоша — каза Били.
	Люк кимна.
	— Добре. — Той хвърли поглед към обърнатата маса. — Някой трябва да обясни на охраната откъде са дошли тия дупки от куршуми.
	— Утре сутринта ще им кажа — обади се Мариголд. — Няма нужда да висите тук и да отговаряте на въпросите им.
	Тримата излязоха навън. Колата на Люк беше на паркинга, а също и наетата от Били, но автомобилът на Антъни бе изчезнал.
	Били прегърна Мариголд.
	— Благодаря ти — каза й тя. — Беше чудесна.
	Мариголд се смути и потърси спасение отново в деловитостта си.
	— Искате ли да върна колата ви на „Хърц“?
	— Благодаря.
	— Хайде, омитайте се тогава и оставете всичко на мен.
	Били и Люк се качиха в крайслера и потеглиха. Когато излязоха на магистралата, Били проговори:
	— Има един въпрос, по който не сме разговаряли.
	— Знам — отвърна Люк. — Кой е изпратил чертежите на Тео Пакман.
	— Сигурно е някой вътре в Кейп Канаверал. Някой от учените.
	— Точно така.
	— Имаш ли представа кой точно?
	Люк въздъхна тежко.
	— Да.
	— Защо тогава не каза на Хайд?
	— Защото нямам никакви доказателства, дори мотив. Това е просто интуиция. Но въпреки това съм сигурен.
	— Кой е?
	С препълнено от мъка сърце Люк тихо произнесе:
	— Мисля, че е Елспет.


	11 часа вечерта


	„С помощта на циклична хистерезисна крива кодерът установява серии параметри, предварително зададени от уредите в спътника.“


	Елспет не можеше да повярва. Само няколко секунди преди включването изстрелването бе отменено. Беше толкова близо до успеха. Най-големият триумф в нейния живот бе вече в ръцете й… и изведнъж се изплъзна между пръстите й.
	Не бе в бункера — там пускаха само лицата, пряко отговарящи за изстрелването. Беше на плоския покрив на една от административните сгради заедно с малка тълпа помощен персонал и гледаше през бинокъл. Тропическата нощ бе топла, въздухът — влажен и солен. Напрежението бе нараствало с всяка изминала секунда и изведнъж се надигна спонтанен взрив от разочаровани възклицания, а техниците започнаха процедурата по изключване на всички системи. И като последно потвърждение на обхваналия я изведнъж страх — крановата установка бавно се придвижи напред и отново притисна ракетата в стоманената си прегръдка.
	На Елспет й стана лошо от яд. Какво, по дяволите, се бе объркало?
	Без да каже дума, тя тръгна заедно с останалите и крачейки енергично с дългите си крака, се върна в хангар R. Когато отвори вратата на кабинета си, телефонът звънеше. Тя вдигна слушалката с ядно движение.
	— Да?
	— Какво стана? — Беше гласът на Антъни.
	— Отмениха изстрелването. Не знам защо. А ти?
	— Люк намери чертежите. И сигурно им се е обадил.
	— Не можа ли да го спреш?
	— Бях го взел на мушката… в буквалния смисъл… но влезе Били с пистолет и…
	Стомахът на Елспет се сви, като си представи как Антъни държи насочен срещу Люк пистолет. А нещата се усложняваха и от намесата на Били.
	— Люк добре ли е?
	— Да… и аз също. Обаче на плика е написано името на Тео, забрави ли?
	— Ох, мамка му!
	— Сигурно вече са тръгнали да го арестуват. Трябва да стигнеш преди тях.
	— Чакай малко да помисля… той е на плажа… мога да стигна дотам за десет минути… знам каква кола кара… хъдзън хорнит.
	— Тогава какво чакаш?
	— Тръгвам — отвърна тя, тресна слушалката и изхвръкна от хангара.
	Претича през паркинга и се метна в колата си. Корветът й бе кабрио, но тя го държеше със свален гюрук и плътно затворени прозорци заради комарите. Бързо подкара към портала и когато го наближи, махнаха й да минава — охраната бе строга само при влизане, но не и при излизане. Мина през портала и потегли навън.
	Към плажа нямаше асфалтов път. От главното шосе тръгваха няколко тесни черни пътища, виеха се между дюните и водеха на брега. Тя реши да поеме по първия и след това да продължи по плажа на юг. Така нямаше как да не забележи колата на Тео. Елспет надуваше газта, непрестанно гледайки крайпътните храсти, за да не подмине черния път. Наложи се да намали, колкото и да бързаше. После изведнъж пред нея от храстите излезе кола. Последваха я още няколко.
	Елспет даде ляв мигач и пак намали. Откъм плажа се задаваха цял керван коли. Зрителите очевидно бяха разбрали, че изстрелването е отложено — явно и те бяха видели крановото устройство да се връща на мястото си — и сега се прибираха у дома.
	Тя спря и зачака пролука да се вмъкне. Черният път бе твърде тесен, за да може да се разминат две коли. Отзад се чу сърдит клаксон.
	— По дяволите! — изруга тя на глас, загледана в несекващата колона.
	Беше започнала да се поти въпреки работещия климатик. Нямаше как да стигне до плажа. Колите се точеха неспирно. Трябваше да измисли нещо друго. Дали да не изчака тук и да го спре, като излиза? Но той можеше да мине от друго място. Какво ли ще прави Тео, след като си тръгне от плажа? Май беше най-добре да отиде до мотела му и да чака там.
	Тя изгаси мигача и продължи нататък, носейки се като фурия в нощта. Запита се дали полковник Хайд и охраната вече не чакат пред мотел „Вангард“. Преди това може да са се обадили и на ФБР. Знаеше, че им трябва постановление за задържане, за да арестуват Тео, макар че, най-общо казано, органите на закона си имаха начини да заобикалят такива пречки. Каквото и да е станало, трябваха им няколко минути, за да се съберат. Имаше шанс да ги изпревари, ако побърза.
	„Вангард“ бе разположен на къса ивица земя, успоредна на плажа и намираща се между една бензиностанция и някакъв магазин. Пред мотела бе построен обширен паркинг. Нямаше никакъв признак за присъствието на полиция или военни — бе пристигнала навреме. Обаче и колата на Тео я нямаше. Елспет паркира близо до администрацията, откъдето можеше да наблюдава целия паркинг, и изгаси двигателя.
	Не й се наложи да чака дълго. Няколко минути по-късно жълто-кафявият хъдзън хорнит се вмъкна в паркинга. Тео паркира колата в един правоъгълник, очертан в другия край на паркинга, близо до пътя, и слезе от колата — нисичък мъж с оредяваща коса, обул къси панталони и тениска.
	Елспет излезе от колата. Отвори уста да го повика, но в същия миг в паркинга влязоха две полицейски коли.
	Тя замръзна на мястото си.
	Колите бяха от окръжното полицейско управление на окръг Кокоу. Движеха се бързо и експедитивно, но без включени буркани и сирени. Подир тях се носеха още две необозначени коли. И четирите спряха до входа на паркинга, а едната дори го прегради така, че от него никой вече не можеше да излезе.
	В първия момент Тео не ги видя и със спокойна крачка тръгна към Елспет и администрацията.
	Тя изведнъж разбра какво трябва да направи. Но за това се искаха здрави нерви. Успокой се, каза си тя, пое дълбоко дъх и се запъти към Тео. След няколко крачки той я позна и каза високо:
	— Какво стана, по дяволите? Защо отмениха изстрелването?
	Без да си дава труд да му отговаря, Елспет протегна ръка и каза с нисък глас:
	— Дай ми ключовете от колата си.
	— Защо?
	— Обърни се.
	Той хвърли поглед през рамо и видя полицейските коли.
	— Мамка му, какво искат пък тия сега? — попита Тео с треперещ глас.
	— Теб. Спокойно. Дай ми ключовете.
	Той ги пусна в отворената й длан.
	— Продължавай да вървиш. Багажникът на моята кола не е заключен. Влез вътре.
	— В багажника?
	— Да! — изсъска Елспет и го подмина.
	Вперила поглед напред, тя видя полковник Хайд и още няколко смътно познати физиономии от Кейп Канаверал. С тях бяха четири от местните ченгета и още двама добре облечени млади мъже, които вероятно бяха агенти от ФБР. Никой от тях не гледаше към нея. Всички се събраха около Хайд и Елспет го чу да казва:
	— Нека двама души да проверят номерата на колите, а останалите ще влезем вътре.
	Тя стигна до колата на Тео и отвори багажника. Вътре беше коженият куфар, в който се намираше предавателят — мощен и тежък апарат. Май нямаше да може да го вдигне. Елспет го издърпа до края на багажника и с усилие го прехвърли през ръба. Апаратът тупна тежко на земята. Тя бързо затвори багажника. После се огледа. Хайд още даваше заповеди на хората си. В другия край на паркинга капакът на нейния багажник бавно се затвори. Тео беше вътре. Половината проблем беше решен.
	Стискайки зъби, тя грабна дръжката на куфара, в който бе радиопредавателят, и го вдигна. Сякаш бе пълен с олово. Измина няколко метра, но пръстите й изтръпнаха от болка и Елспет го остави на земята. После го вдигна с лявата си ръка и успя да измине още десетина метра. Болката обаче отново я принуди да го пусне.
	Зад нея полковник Хайд и хората му вървяха към администрацията на мотела. Боже, дано не ме познае, помоли се безмълвно Елспет. Тъмно беше и едва ли би я разпознал. Разбира се, винаги би могла да измисли нещо, но ако поиска да види какво има в куфара…
	Отново смени ръцете, но този път изобщо не можа да повдигне куфара. Отказвайки се от носенето, тя започна да го влачи, молейки се шумът да не привлече вниманието на ченгетата.
	Най-накрая стигна до колата. Докато отваряше багажника, едно от униформените ченгета се приближи и подвикна отдалеч с вежлива усмивка:
	— Да ви помогна ли, госпожо?
	Широко отворил очи от страх, с пребледняло лице, Тео я гледаше отвътре, затаил дъх.
	— О, готова съм — каза тя на ченгето с крайчеца на устата си.
	Сграбила дръжката с две ръце, тя рязко го вдигна и с последно усилие успя да го пъхне вътре. Оттам долетя приглушен стон — явно някой от ръбовете на куфара се бе забил в Тео. С бързо движение Елспет затвори багажника и изтощена, се облегна на него. Ръцете й сякаш се бяха удължили с половин метър.
	Тя вдигна поглед към ченгето. Беше ли успял да види Тео? Полицаят се усмихна озадачено. Запъхтяна, Елспет каза:
	— Татко ми казваше никога да не си пълня куфара така, че да не мога да го вдигна.
	— Силно момиче сте — забеляза ченгето с леко съчувствие в гласа.
	— Благодаря.
	Останалите мъже минаха покрай тях, насочени към администрацията на мотела. Елспет внимаваше да не гледа към полковник Хайд. Ченгето се позабави малко.
	— Напускате ли мотела? — попита я то.
	— Да.
	— Сам-самичка?
	— Точно така.
	Той се наведе, огледа предните и задните седалки през затворените стъкла и се изправи.
	— Приятен път! — каза полицаят и се отдалечи.
	Елспет влезе в колата и запали двигателя.
	Двама полицаи бяха останали навън и проверяваха регистрационните номера. Тя подкара и спря до единия от тях.
	— Ще ме пуснете ли да си тръгвам или трябва да се мотая на паркинга цяла нощ? — попита го тя с дружелюбна усмивка.
	Той се наведе и прочете номера й.
	— Сама ли сте?
	— Да.
	Ченгето огледа задните седалки. Тя затаи дъх.
	— Добре — каза той — Можете да тръгвате.
	После седна в полицейската кола, спряна напреки на входа, и я премести.
	Елспет мина през образувалия се проход, качи се на магистралата и настъпи педала на газта докрай.
	И изведнъж тялото й отмаля от облекчение. Ръцете й трепереха и тя трябваше да намали.
	— Боже всемогъщи! — изпъшка. — Разминахме се на косъм.


	12 часа, полунощ


	„От корпуса на спътника се подават четири антени, излъчващи радиосигнали към станции, пръснати по цялото земно кълбо. Сигналите на «Иксплорър» ще бъдат на честота 108 MHz.“


	Антъни трябваше да се маха от Алабама. Всичко, за което бе работил през последните двайсет години, щеше да се реши в Кейп Канаверал и той трябваше да бъде там.
	Летището в Хънтсвил беше още отворено, блеснало със светлините си в нощта. Това означаваше, че се очаква да кацне или излети поне още един самолет. Той паркира военния си форд отстрани на пътя, вмъквайки го между някаква лимузина и две таксита. Наоколо не се виждаше жива душа. Без да си дава труд да заключва, той изтича в чакалнята.
	Вътре бе тихо, но не и безлюдно. Зад едно от гишетата бе седнало младо момиче и пишеше, а двама чернокожи в работни дрехи бършеха пода. Имаше и трима чакащи — един шофьор в униформа и двама мъже с омачкани сака и фуражки, които явно бяха шофьорите на двете таксита отвън. Отстрани на една пейка бе седнал Пит.
	Антъни трябваше да се отърве от него — за младия мъж щеше да е далеч по-добре така. Мариголд и Били бяха станали свидетели на екшъна, разиграл се в Инженерния отдел, и скоро някоя от тях щеше да го докладва. Военните щяха да подадат оплакване в ЦРУ. Джордж Купърман вече бе предупредил Антъни, че от тук нататък няма да може да го прикрива. Антъни трябваше да се откаже от театъра, че действа по задача на ЦРУ.
	Играта бе приключила и Пит трябваше да се прибира у дома, преди да е пострадал и той.
	След дванайсет часа чакане на летището Пит би трябвало да е адски отегчен, обаче вместо това, младият мъж скочи от мястото си и развълнувано каза:
	— Най-сетне!
	— Ще излита ли някой самолет скоро? — рязко пресече ентусиазма му Антъни.
	— Не. Чакат кацането на полет от Вашингтон, но преди седем утре сутринта няма никакви полети.
	— Мамка му! — изруга Антъни. — Трябва да стигна по някакъв начин до Флорида.
	— В пет и половина сутринта от Редстоун Арсенал излита полет на МАТС за военновъздушната база Патрик. Тя е съвсем близо до Кейп Канаверал.
	— Ще свърши работа.
	Пит май нещо се смути, каза си Антъни.
	Като че ли насила изричайки думите, младият мъж каза:
	— Не можеш да отидеш до Флорида.
	Ето защо е толкова развълнуван значи.
	— Защо? — хладно го попита Антъни.
	— Обадиха се от Вашингтон. Лично Карл Хобърт ми каза да се връщаме незабавно. И ако трябва да го цитирам, „без никакви спорове“.
	Антъни побесня, но се престори, че само е ядосан и изръмжа:
	— Задници скапани! Как може да се изпълнява оперативна задача, ръководена от щаба?
	Този път обаче Пит не се хвана.
	— Господин Хобърт каза, че вече няма никаква оперативна задача. От тук нататък с това ще се оправят военните.
	— Не можем да им го оставим. Военното контраразузнаване е абсолютно некомпетентно.
	— Знам, но нямаме никакъв избор, сър.
	Антъни с усилие си наложи да диша спокойно. Рано или късно това се очакваше. В ЦРУ още не знаеха, че е двоен агент, но бяха разбрали, че води самостоятелна операция и искаха да го отстранят колкото е възможно по-безшумно.
	Обаче през всичките тези години Антъни бе култивирал у подчинените си сляпа вярност и му се струваше, че ще успее и този път.
	— Ето какво ще направим — каза той. — Ти се връщаш във Вашингтон и ще им кажеш, че съм отказал да се подчиня на заповедта. Така излизаш вън от играта. От тук нататък аз поемам цялата отговорност.
	С тези думи той се извърна да върви, показвайки на Пит, че думите му не подлежат на обсъждане.
	— Добре — отвърна Пит. — Знаех, че ще отговориш така. А те не могат да очакват от мен да те отвлека.
	— Точно така — каза Антъни с равен глас, прикривайки облекчението си от готовността на Пит да се подчини.
	— Но има и още нещо — каза Пит.
	Антъни се извърна рязко, този път — без да крие раздразнението си.
	— Сега пък какво има?
	Пит се изчерви и белегът му по рождение стана пурпурен.
	— Казаха ми да взема пистолета ти.
	Антъни започна да се страхува, че няма да се измъкне толкова лесно от ситуацията. В никакъв случай нямаше да се раздели с оръжието си. Той пусна една пресилена усмивка и каза:
	— Ами кажи им, че съм отказал да ти го дам.
	— Съжалявам, нямаш представа колко съжалявам. Но господин Хобърт изрично подчерта да извикам полиция, ако откажеш.
	Антъни разбра, че ще му се наложи да убие Пит. За миг бе обхванат от пристъп на печал. Колко ниско още трябваше да падне с това предателство? Преди двайсет години, когато мислеше, че се отдава на справедлива кауза, му се струваше, че до това никога няма да се стигне. Но бе само за миг. После го обхвана ледено спокойствие. Беше свикнал да прави трудни избори през войната. Това тук бе друга война, но методите бяха същите. Хванеш ли се на хорото, играеш го и толкоз.
	— В такъв случай всичко е свършено — каза той с неподправена въздишка на съжаление. — Според мен е тъпо решение, но направих, каквото беше по силите ми.
	Пит изобщо не положи усилие да скрие облекчението си.
	— Благодаря ти — каза той. — Толкова се радвам, че постъпваш така.
	— Не се притеснявай. Не си виновен. Изпълняваш пряка заповед на Хобърт.
	Лицето на Пит прие решително изражение.
	— И така, ще ми дадеш ли оръжието си сега?
	— Разбира се. — Пистолетът бе в джоба на палтото му, но той каза: — В багажника ми е. — Престори се, че не иска Пит да отива с него и продължи: — Почакай ме малко тук. Ей сега се връщам.
	И точно както бе очаквал, страхувайки се да не му избяга, Пит скочи.
	— И аз ще дойда с теб.
	Антъни се престори, че се колебае, после вдигна рамене.
	— Както искаш.
	Той излезе навън, плътно следван от Пит. Колата бе паркирана до тротоара, на около трийсет метра от входа на летището. Наоколо, както и преди, не се виждаше никой.
	Антъни натисна бутона на багажника и го отвори.
	— Ето ти го — каза той.
	Пит се наведе да погледне.
	Антъни измъкна пистолета със завинтения на него заглушител. За миг се изкуши да го пъхне в собствената си уста, да дръпне спусъка и да приключи с тоя кошмар веднъж завинаги.
	Моментното колебание се оказа груба грешка.
	Пит се обади:
	— Не виждам никакъв пистолет.
	И се извърна.
	Реакцията му бе светкавична. Антъни още не бе насочил заглушителя както трябва, когато Пит направи крачка встрани и замахна с юмрук. Смазващият удар попадна отстрани в главата на Антъни и той залитна, замаян. Пит му нанесе още един удар с другия юмрук и този път кокалчетата му се врязаха в челюстите му. Антъни залитна назад и падна. Но докато падаше, цевта на пистолета се вдигна и Пит моментално разбра какво ще стане. Лицето му се разкриви от ужас и той вдигна ръце пред себе си, като че ли те щяха да го предпазят от куршумите. В следващия миг Антъни дръпна спусъка в три бързи последователни изстрела.
	Всичките куршуми попаднаха в гърдите на Пит и от трите дупки шурна кръв, обагряйки сивия му костюм. Той падна на земята като покосен.
	Антъни се изправи бързо на крака и пъхна пистолета в джоба си. После се огледа. Никой не бе излязъл от входа. Наведе се над Пит.
	Той го гледаше право в очите. Не бе мъртъв.
	Потискайки гаденето си, Антъни вдигна потъналото в кръв тяло и го преобърна в зейналата паст на багажника. След това пак извади пистолета. Пит лежеше в багажника, свит както бе паднал, и го гледаше с изпълнени с ужас очи. Раните в гърдите невинаги бяха фатални — ако получеше лекарска помощ, Пит може би щеше да оживее. Допря пистолета до главата му. Пит се опита да каже нещо, но от устата му блъвна кръв. Антъни дръпна спусъка.
	Пит се отпусна назад и очите му се затвориха.
	Антъни тресна капака на багажника и се отпусна отмалял върху него. За втори път го удряха днес и главата му се маеше, но физическата болка бе далеч по-малка от мисълта за това, което току-що бе направил.
	Някакъв глас зад него каза:
	— Добре ли си, приятел?
	Антъни рязко се изправи, пъхайки пистолета в джоба си, и се извърна. Зад него бе спряло такси и шофьорът съчувствено се взираше в него. Беше чернокож мъж със сивееща коса.
	Какво бе видял? Антъни се запита дали ще има куража да убие и него.
	— Това дет’ си го товарил, май е било доста тежко, а? — забеляза шофьорът.
	— Килим — отвърна задъхан Антъни.
	Мъжът го огледа с любопитството на човек, прекарал живота си в малко градче.
	— Някой май ти е насинил окото, а? Че и другото май.
	— Дреболия.
	— Влез вътре и пийни едно кафе да се пооправиш.
	— Не, благодаря, нищо ми няма.
	— Ти си знаеш.
	Шофьорът подкара таксито и зави към входа на летището.
	Антъни се качи в колата и потегли.


	1.30 през нощта


	„Най-важната задача на радиопредавателите е да излъчат сигнали, давайки възможност спътникът да бъде проследен от наземните станции — по този начин се разбира, че е в орбита.“


	Влакът бавно потегли от Чатануга. В теснотията на купето Люк свали сакото си и го окачи на закачалката, после приседна на крайчеца на долното легло и развърза обувките си. Срещу него на другото легло, седнала с кръстосани крака, го гледаше Били. Светлините на гарата бавно започнаха да избледняват назад и набирайки скорост, влакът се понесе в нощта към Джаксънвил, Флорида.
	Люк започна да развързва връзката си и Били каза:
	— Ако това е стриптийз, не чувам музиката.
	Той се усмихна кисело. Не насилваше нещата, защото не знаеше какво да прави. Бяха принудени да споделят това купе — други свободни просто нямаше. Копнееше да притисне Били в прегръдките си. Всичко, което до този момент бе разбрал за себе си и своя живот, му подсказваше, че именно Били е жената, с която трябва да бъде. И въпреки това се колебаеше.
	— Какво? — попита го тя. — За какво си мислиш?
	— Нещо много бързо стана.
	— Седемнайсет години бързо ли е?
	— За мен това са само два дни. Само тях помня.
	— И все пак сякаш са минали години.
	— И все пак аз съм женен за Елспет.
	Били кимна сериозно.
	— Но тя те лъже от години.
	— И затова трябва от нейното легло да се прехвърля в твоето?
	Тя като че ли се засегна.
	— Трябва да направиш това, което искаш.
	Люк се опита да обясни:
	— Не ми харесва чувството, че сякаш си търся извинение. — Тя не отговори, затова той добави: — Не си съгласна, нали?
	— По дяволите, не! — каза тя. — Искам да се любим сега. Спомням си какво беше и искам да е същото. Сега, веднага, на момента! — Обърна поглед към прозореца, в който пробягаха светлините на малка гара. След десетина секунди купето отново потъна в тъмнина и Били продължи: — Но те познавам много добре. Ти не си такъв да се хващаш за момента. Даже и когато бяхме хлапета. На теб ти трябва време, за да се убедиш, че това, което правиш, е единствено вярното.
	— Това толкова ли е лошо?
	Тя се усмихна.
	— Не. Радвам се, че си такъв. По този начин ставаш непоклатим като скала и човек може да разчита на теб. Ако не беше такъв, аз сигурно нямаше да… — Гласът й заглъхна.
	— Какво щеше да кажеш?
	Били го погледна право в очите.
	— Нямаше да те обичам толкова силно… и толкова дълго. — Смути се, но бързо преодоля смущението си, добавяйки: — Както и да е. Трябва да вземеш един душ.
	Това бе вярно. Не бе свалял тези дрехи, откакто ги бе откраднал преди цели трийсет и шест часа.
	— Всеки път, като се наканех да се преоблека, все се явяваше нещо неотложно — каза той. — В чантата си имам дрехи за преобличане.
	— Добре. Защо не се качиш горе и не ми освободиш малко място, за да сваля обувките си.
	Люк послушно се покатери по стълбата и легна на горното легло. После се обърна настрани, подложи лакът под главата си и каза:
	— Да загубиш паметта си е все едно да започнеш нов живот. Сякаш си се родил отново. Получаваш възможност да вземаш решения втори път.
	Тя изрита обувките си и се изправи.
	— На мен не би ми харесало — каза. С бързо движение събу скиорския си клин и остана по пуловер и къси бели гащички. — Уловила погледа му, Били се ухили: — Няма нищо, можеш да гледаш.
	После бръкна под пуловера зад гърба си и откопча сутиена. След това измъкна лявата си ръка от ръкава, бръкна с дясната, протегна я под пуловера към лявото рамо, за да махне презрамката, пъхна лявата си ръка обратно в ръкава и с тържествуващо движение на фокусник измъкна сутиена от десния ръкав.
	— Браво — промърмори Люк.
	Тя го погледна замислено.
	— Значи ще спим, а?
	— Май да.
	— Добре.
	Били стъпи на ръба на долното легло и се изправи нагоре, за да получи целувка. Той се наведе напред и докосна устните й със своите. Били затвори очи. Люк усети как езичето й пробяга по устните му, но след това тя се отдръпна и лицето й изчезна.
	Той се отпусна по гръб, мислейки си за нея, опънала само на метър под него стройните си голи крака и гушнала закръглените си гърди под пухкавия пуловер. Само след няколко секунди вече бе заспал.
	Присъни му се силно еротичен сън. Беше Кросното от „Сън в лятна нощ“ с магарешки уши и с феите на Титания със стройни крака и закръглени гърди. Самата Титания, кралицата на феите, разкопча панталона му, а колелата на влака потракваха равномерно в мрака…
	Той бавно се събуди, с неохота разделяйки се с виденията, за да се върне към реалния свят на железниците и ракетите. Ризата му бе разгърдена, а панталоните — разкопчани. Били бе до него и го целуваше.
	— Буден ли си? — прошепна в ухото му и се засмя. — Не ми се ще да си хабя усилията върху заспал мъж.
	Той протегна ръка и я погали по хълбока. Още бе с пуловера, но гащичките ги нямаше.
	— Буден съм — отвърна с внезапно пресипнал глас.
	Тя се повдигна на ръце и крака и почти докосвайки с гръб тавана на купето, застана над него. Впила поглед в неговия, бавно се отпусна върху него. Люк пое рязко дъх и го задържа, изживявайки с всичките си сетива момента на проникването. Вагонът се люшкаше наляво и надясно, релсите пееха в еротичен ритъм.
	Той плъзна ръце под пуловера й да я погали по гърдите. Кожата й бе гладка и топла. Били сведе устни до ухото му и прошепна:
	— Бяха се затъжили за теб.
	Колелата тракаха, Америка отлиташе назад в нощта километър след километър, Били не спираше да го целува и на моменти на Люк му се струваше, че продължава да сънува. Прегърна я здраво през гърба и я притисна към себе си, за да се увери, че това същество тук е от плът и кръв, а не приказна фея. И тъкмо докато си мислеше, че му се иска да продължи така цял живот, вълната на удоволствието започна да го залива с горещите си пориви, той се притисна към нея с всичка сила и глухо изстена.
	— Стой така! Не мърдай! — извика тихичко Били.
	Той застина, без да помръдне. Били завря глава в рамото му и горещият й дъх го опари по шията. Докато той лежеше неподвижно, тя като че ли танцуваше върху него, разтърсвана от спазми като от ток, отново и отново, докато накрая се просна върху него, изцедена, останала без дъх.
	Двамата полежаха малко така, без да помръдват, но този път Люк не заспа. Явно и на Били не й се спеше, защото по едно време каза:
	— Имам една идея. Хайде да се измием.
	Той се засмя.
	— Най-вече аз.
	Били се изтърколи през леглото и слезе долу, последвана от него. В ъгъла на купето имаше миниатюрна мивка с шкафче над нея. Тя отвори шкафчето и извади калъпче сапун и кърпа за ръце. После напълни мивката с гореща вода.
	— Първо аз ще те измия, после ти ще измиеш мен.
	След това намокри кърпата, натърка сапун по нея и започна. Беше невероятно интимно и секси и Люк затвори очи. Тя насапуниса корема му и после клекна да измие и краката му.
	— Прескочи една работа — каза й той.
	— Не се безпокой. Най-хубавото го оставям за най-накрая.
	Когато тя свърши, той й върна услугата и му се стори, че това беше дори още по-възбуждащо. После двамата отново си легнаха, този път на долното легло.
	— А сега — каза тя, — какво си спомняш за оралния секс?
	— Нищо — отвърна той. — Но мисля, че ще се справя.


	Шеста част

	8.30 сутринта


	„За да се улесни точното проследяване на спътника, Лабораторията за реактивна тяга е разработила нова радиотехнология, наречена «Майкролок». Радиостанциите «Майкролок» разполагат със специална система за проследяване, която е способна да засече сигнал с мощност само една хилядна от вата на разстояние 30 000 километра.“


	Антъни отлетя за Флорида с едно малко самолетче, което през целия път над Алабама и Джорджия се подмяташе на всички страни при всеки порив на вятъра. Заедно с него летяха един генерал и двама полковници, които биха го застреляли на място, ако знаеха целта на пътуването му.
	Кацнаха на пистата във военновъздушната база Патрик, разположена на няколко километра южно от Кейп Канаверал. Терминалът се състоеше от няколко стаи в задния край на един от хангарите. Представи си оперативните групи на ФБР в техните спретнати костюми и лъснати обувки, очакващи пристигането на самолета, за да го арестуват, но единственият човек, който го чакаше, бе Елспет.
	Изглеждаше изтощена до крайност. Антъни за първи път улови у нея белезите на приближаващата старост. По бледата й кожа ясно се забелязваха зачатъци на бръчки, а стройното й и изпънато тяло като че ли вече бе дребно и прегърбено. Тя го поведе навън, където белият й корвет бе паркиран под горещото слънце.
	Още щом седнаха в колата, Антъни попита:
	— Как е Тео?
	— Доста стреснат, но ще се оправи.
	— Местната полиция разполага ли с описанието му?
	— Да, полковник Хайд им го даде.
	— Къде се крие?
	— В моята стая в мотела. Ще стои там, докато се стъмни. — Тя излезе на магистралата и пое на север. — А ти? ЦРУ ще даде ли описанието ти на полицията?
	— Не мисля.
	— Значи може да се движиш относително спокойно. Това е добре, защото ще се наложи да купиш кола.
	— Управлението държи само да си разрешава проблемите. В момента там си мислят, че прегрешението ми се състои в това да провеждам собствена операция и единствената им грижа е да ме извадят от обращение, преди да съм ги поставил в неудобно положение. Обаче обърнат ли внимание на Люк, ще разберат, че при тях от години работи двоен агент. А това още повече ще ги накара да потулят нещата. Не съм много сигурен, но съм почти убеден, че няма да бъда обявен за общонационално издирване.
	— Върху мен пък няма и сянка от подозрение. Така че и тримата сме още в играта. Имаме добър шанс да се измъкнем.
	— Люк не те ли подозира?
	— Няма основание.
	— А къде е той сега?
	— Според Мариголд, хванал е влака. — В гласа й се прокрадна горчива нотка. — С Били.
	— Кога ще пристигне тук?
	— Не знам. Нощният влак ще го откара до Джаксънвил, обаче оттам ще се наложи да хване по-бавен влак, за да стигне до брега. Според мен ще пристигне някъде следобед.
	Известно време двамата мълчаха. Антъни се опита да се успокои. След двайсет и четири часа всичко щеше да е свършило. Щяха да са нанесли съкрушителен удар в името на каузата, на която бяха посветили живота си, и щяха да са влезли в историята. Или пък опитът им щеше да пропадне и надпреварата за овладяване на космическото пространство щеше отново да се води от двама състезатели.
	Елспет го погледна.
	— Какво ще правиш след това?
	— Ще избягам от страната. — Той потупа малкото куфарче в скута си. — Тук си нося всичко. Паспорти, пари, някои дребни неща за маскировка.
	— И после?
	— Москва. — През целия полет дотук бе обмислял този въпрос. — Сигурно ще започна във вашингтонския отдел на КГБ.
	Антъни бе майор от КГБ. Елспет бе агент от по-рано — всъщност именно тя бе завербувала Антъни в Харвард — и имаше чин полковник.
	— Навярно ще ми дадат някаква консултантска работа — продължи той. — В края на краищата знам за ЦРУ повече от когото и да било в соцлагера.
	— А как ще ти хареса животът в СССР?
	— Искаш да кажеш — в работническия рай ли? — Той се усмихна кисело. — Чела си Джордж Оруел. Някои животни са по-равни от другите. Според мен много ще зависи от това какво ще стане довечера. Ако успеем, ще бъдем герои. Ако не…
	— Нещо май си нервен.
	— Разбира се, че съм. Отначало ще ми е скучно. Няма да имам приятели… Не говоря руски… Но сигурно ще се оженя и ще отгледам цял отбор другари. — Безгрижните му отговори успяха да прикрият дълбоката му тревога.
	— Много отдавна, още преди много години, реших да посветя живота си на нещо много по-важно.
	— Аз също, но все пак се страхувам от мисълта, че някой ден ще трябва да се преместя да живея в Москва.
	— На теб това няма да ти се случи.
	— Да. Ще искат да остана тук на всяка цена.
	Явно е говорила със своя шеф, който и да е той, каза си Антъни. Изобщо не го изненадваше желанието им да оставят Елспет тук. През изминалите четири години руските учени непрекъснато бяха в течение на американската космическа програма. Получаваха всеки важен доклад, резултатите от всички проби, чертежите на Военната агенция за балистични ракети — и всичко това благодарение на Елспет. Екипът от Редстоун Арсенал все едно работеше за руснаците. Елспет бе причината руснаците да бият американците в овладяването на Космоса. Без съмнение тя беше най-важният шпионин от времето на Студената война.
	Антъни много добре знаеше, че работата й бе изисквала лични жертви и тя ги бе дала. Беше се омъжила за Люк, за да може по-лесно да шпионира космическата програма, но в действителност любовта й към него бе истинска и сърцето й се късаше за това, че го предава по този начин. Тъй или иначе, победата на руснаците в надпреварата за овладяване на Космоса бе нейна лична победа, която щеше да бъде затвърдена довечера.
	Неговата победа отстъпваше по значимост само на тази на Елспет. Като съветски агент той бе проникнал в най-високите сфери на ЦРУ. Тунелът, който бе прокопал в Берлин и откъдето бе подслушван комуникационният трафик на КГБ, бе всъщност източник на дезинформация. КГБ бяха използвали този канал, за да накарат ЦРУ да похарчи милиони долари за наблюдение на хора, които не бяха никакви шпиони, да внедряват свои агенти в организации, нямащи нищо общо с комунизма, и да дискредитират политици от третия свят, които всъщност са се мъчели да провеждат проамериканска политика. Ако го налегнеше скука в московския му апартамент, щеше да си мисли какво бе успял да постигне и то щеше да стопля сърцето му.
	Сред палмовите клонки напред по пътя той забеляза силуета на шперплатова ракета и веднага след това видя табелката: мотел „Старлайт“. Елспет намали и отби към него. Рецепцията се намираше в ниска постройка с ъглести колони, придаващи й футуристичен вид. Елспет паркира далеч от пътя.
	Стаите бяха в двуетажна сграда отвъд плувен басейн, където вече се виждаха няколко ранни птици, проснали тела под яркото тропическо слънце. А още по-нататък се забелязваше плажът.
	Въпреки уверенията, които бе дал на Елспет, Антъни искаше да среща колкото е възможно по-малко хора, затова нахлупи по-ниско шапката и закрачи бързо към стаята на Елспет.
	Управата на мотела полагаше всички усилия да върви в крак с космическата програма. Лампите бяха с формата на ракети, а по стените имаше рисунки на планети и звезди. Тео бе застанал до прозореца, гледащ към океана. Елспет запозна двамата мъже и поръча на румсървиса да донесат кафе и бисквити.
	Тео се обърна към Антъни:
	— Обясни ли ти Люк как е разбрал за мен?
	Антъни кимна.
	— Отишъл да снима нещо на копирмашината в хангар R. А до нея има дневник на охраната. На него трябва да впишеш времето и датата, броя на копията и да се подпишеш. Люк забелязал, че са били направени дванайсет копия с подпис ВФБ.
	Елспет се намеси:
	— Винаги използвах името на Вернер фон Браун, за да подписвам дневника, защото знаех, че никой няма да се осмели да задава въпроси на шефа за това колко копия е правил.
	Антъни продължи:
	— Обаче Люк е знаел нещо, което нито Елспет, нито никой от останалите са знаели. Че същия този ден Вернер фон Браун бил във Вашингтон. И в главата му звъннало тревожно звънче. Отишъл в пощенското отделение и намерил копията, пъхнати в плик, адресиран до теб. Обаче нямал представа кой е адресирал плика до теб. Решил, че не може да се довери на никого тук и затова отлетял за Вашингтон. За щастие Елспет ми се обади и аз успях да го пресрещна, преди да е казал на някого.
	След кратка пауза Елспет рече:
	— Но сега сме точно там, където бяхме в понеделник. Люк отново е научил онова, което го накарахме да забрави.
	— А сега какво ще правят военните според теб? — попита я Антъни.
	— Могат да изстрелят ракета с деактивирана система за саморазрушение. Обаче ако се разчуе, ще им скъсат задниците и ще им вгорчат успеха. Затова си мисля, че сигурно ще променят кода така, че да могат да взривят ракетата с друг сигнал.
	— Как ще го направят?
	— Не знам.
	На вратата се почука. Антъни се напрегна, но Елспет каза:
	— Нали поръчах кафе.
	Тео отиде в банята, а Антъни се обърна с гръб към вратата. Отвори гардероба и се престори, че оглежда дрехите вътре. На закачалката висеше костюм на Люк от светлосив плат, както и няколко летни ризи. Вместо да пусне сервитьора вътре, Елспет го посрещна на вратата, подписа сметката, даде му бакшиш, взе подноса от него и затвори вратата.
	Тео излезе от банята, а Антъни отново седна и каза:
	— Какво може да се направи? Ако променят кода, няма да можем да взривим ракетата.
	Елспет сложи подноса на масата и каза:
	— Трябва да разбера какво смятат да правят и тогава да видя какво може да се предприеме. — Тя взе чантата си, наметна си сакото и продължи: — Купете кола и щом се стъмни, идете с нея на плажа. Спрете колкото е възможно по-близо до оградите на Кейп Канаверал. Аз ще ви намеря там. А сега пийте кафето си.
	С тези думи тя излезе.
	След малко Тео каза:
	— Трябва да й се признае — здрави нерви има.
	Антъни кимна.
	— Точно от такива има нужда.


	4 часа следобед


	„От север към юг, горе-долу успоредно на 65-ия меридиан, западно от Гринуичкия, е разположена верига от проследяващи наземни радиостанции. Тази верига ще получава сигнали от спътника всеки път, когато той минава над тях.“


	Часовникът за предстартовото броене сочеше X минус 390 минути.
	Засега броенето вървеше заедно с реалното време, но Елспет знаеше, че това може да се промени всеки момент. Ако се случеше нещо непредвидено, което да предизвика забавяне, предстартовото броене спираше. И след като проблемът бъдеше отстранен, пускаха го отново оттам, откъдето го бяха спрели, дори и да са минали десет-петнайсет минути. С наближаване на мига на изстрелването разликата се увеличаваше и предстартовото броене изоставаше далеч зад реалното време.
	Днес то бе започнало половин час преди пладне — в X минус 660 минути. През цялото време Елспет бе сновала напред-назад из цялата база, обновявайки графика си и предупреждавайки за всяка промяна в процедурата. До този момент не бе успяла да разбере как учените смятат да се предпазят от саботаж и отчаянието бе започнало бавно да я завладява.
	Всички вече знаеха, че Тео Пакман е шпионин. Дежурната администраторка в мотел „Вангард“ бе разказала на хората как полковник Хайд нахълтал в мотела с четири ченгета и двама агенти от ФБР и попитал за стаята на Тео. Работещите в базата бързо свързаха разказа с отмененото в последните секунди изстрелване. Никой зад оградата на Кейп Канаверал не повярва на официалното обяснение, че изстрелването било отменено заради промяна на въздушните течения във високите слоеве на атмосферата. И тази сутрин всички говореха за саботаж. Но изглежда, никой не знаеше какво се прави срещу това, а ако знаеше — не го казваше. Обедните жеги постепенно преминаха в хладен следобед и напрежението у Елспет нарасна. До този момент не бе задавала директни въпроси, за да не предизвика подозрения, но още малко и щеше да се наложи да изостави всякаква предпазливост. Ако не разбереше навреме какъв е планът, после можеше да стане много късно, за да го осуети.
	Люк още го нямаше. Копнееше да го види, но в същото време се страхуваше. Липсваше й, когато вечер си лягаше без него. Но щом бе до нея, непрекъснато си мислеше за това как работи, за да съсипе мечтата на живота му. Знаеше много добре, че именно нейният двойствен живот бе отровил брака им. И въпреки това копнееше да види лицето му, да чуе сериозния му, сърдечен говор, да го погали по ръката и да го накара да се усмихне.
	Учените от бункера бяха в почивка — ръфаха сандвичи и пийваха кафе на работните си места, вперили погледи в уредите пред тях. Когато вътре влезеше хубава жена, обикновено се чуваха весели приятелски подмятания, но днес атмосферата бе доста напрегната. Всички очакваха да се случи нещо непоправимо — някоя лампа да светне в яркочервено, алармирайки за претоварване, за счупена част или неправилно функционираща система. Но щом се появеше нещо подобно, напрежението моментално изчезваше — вглъбявайки се в проблема, учените се оживяваха, търсеха обяснения, обсъждаха решения и вземаха светкавични мерки за отстраняването му. Бяха от онзи тип хора, които се чувстваха щастливи, ако умът и ръцете им са заети с нещо.
	Елспет седна до Уили Фредериксън, своя шеф, чиито слушалки висяха на врата му, докато челюстите му енергично дъвчеха сандвича.
	— Сигурно знаеш, че всички приказват за опита за саботаж — каза тя непринудено.
	По лицето на Уили се изписа неодобрително изражение, което Елспет прие като признак, че на него му е абсолютно ясно за какво става въпрос. Обаче още преди да й отговори, един от техниците отзад извика: „Уили!“ — и почука с пръст по слушалките на главата си.
	Уили остави сандвича, надяна слушалките и каза в микрофона:
	— Фредериксън.
	После се заслуша.
	— Добре — каза след няколко секунди. — По най-бързия начин. — После вдигна глава и добави, вече към хората в залата: — Прекратете броенето.
	Елспет се напрегна. Това ли бе удобния момент, който чакаше? Измъкна бележника изпод мишницата си и застина очаквателно с молив над него.
	Уили свали слушалките си.
	— Ще има десетминутно забавяне — каза той с тон, издаващ не повече от нормалното раздразнение при поява на някоя пречка.
	После отново отхапа от сандвича си.
	Опитвайки се да измъкне малко повече информация, Елспет попита:
	— А да посоча ли причината?
	— Трябва да сменим един кондензатор, който, изглежда, е започнал да пука.
	Възможно е, помисли Елспет. Кондензаторите бяха много важни компоненти за проследяващата система и „пукането“ — малки електрически изпразвания — беше признак, че уредът всеки момент ще се развали. Обаче все още не бе убедена. Отбеляза си наум да провери, ако може.
	Записа промяната в бележника си, после стана и си тръгна, весело махайки с ръка за довиждане. Навън сенките бяха започнали да се удължават. Белият стълб на „Иксплорър I“ стърчеше като пътепоказател, насочил острия си нос право в небесата. Представи си го как излита, като се размърдва болезнено бавно върху изригващия от соплото му бял ад и превръща нощта в ден. После си представи и ослепителната светлина, много по-ярка дори и от тази на слънцето, предизвикана от внезапната експлозия, парчетата нажежен и пламтящ метал, разхвърчал се във всички посоки, огнената топка в нощното небе и оглушителния тътен, въплъщаващ тържествуващия възглас на всички потиснати и угнетени по целия свят.
	С енергична крачка тя прекоси пясъка до бетонната площадка за изстрелване, заобиколи крановата установка и влезе в металната кабина отзад, в която се помещаваха офисите и машините. Началникът, Хари Лейн, говореше по телефона и си водеше бележки с дебел молив. Когато затвори, Елспет се обади:
	— Десетминутно забавяне ли?
	— Можеше и да е повече.
	Не погледна към нея, но това не означаваше нищо — той винаги си бе такъв, тъй като не обичаше жени да се мотаят по площадката за изстрелване.
	Насочила молива към бележника си, тя попита:
	— Причина?
	— Подмяна на нефункциониращ уред.
	— Няма ли да ми кажеш на кой точно?
	— Не.
	Адски неприятно! Не можа да прецени защо не й казва — дали поради съображения за сигурност, или просто защото си бе такъв. Без да задава повече въпроси, Елспет се обърна да си върви и точно в този момент влезе един техник в омазани работни дрехи и каза:
	— Ето ти го старото, Хари.
	В мръсната си ръка държеше някакво реле.
	Елспет моментално го позна — беше приемателят на кодирания сигнал за саморазрушение. Игличките, стърчащи от него, бяха свързани по сложен начин, така че само верният радиосигнал да може да възпламени капсул-детонатора.
	Тя бързо излезе, преди Хари да е успял да види тържествуващото изражение на лицето й, и с бясно биещо от вълнение сърце изтича до джипа. Седна вътре и постоя малко така, да обмисли ситуацията.
	За да избегнат нов саботаж, те сменяха релето. Новото реле вероятно е настроено по друг начин, за да разчита нов код. На наземния предавател те вероятно са монтирали подобен по настройка уред. Новите релета сигурно са докарани със самолет от Хънтсвил, каза си тя със задоволство. Вече знаеше какви мерки са взели военните. Въпросът сега беше как да им попречи.
	Релетата се произвеждаха винаги в комплект от четири броя, като едната двойка се оставяше за резервна, в случай че първата нещо се повреди. Именно резервната двойка бе проучвала Елспет миналата неделя и бе нарисувала схемата на свързване, така че да даде възможност на Тео да възпроизведе радиокода и да предизвика експлозия. Сега, каза си тя с нарастващо безпокойство, трябва да повторя цялата работа отново — да намеря резервната двойка, да разглобя предавателното реле и да нарисувам на хартия начина му на свързване.
	Тя запали и подкара обратно към хангарите. Обаче, вместо да се върне в хангар R, където бе офисът й, влезе в хангар D и отиде в телеметрична зала, където миналия път бе намерила резервната двойка.
	Ханк Мюлер, заедно с още двама учени, се бе облегнал на масата и съсредоточено разглеждаше някакъв сложен уред. Когато я видя, лицето му светна.
	— Осем хиляди — изтърси той.
	Колегите му изстенаха и се оттеглиха с престорено отчаяние на лицата.
	Елспет с усилие потисна нетърпението си. Преди да предприеме каквото и да било, трябваше да участва в играта на числа между тях.
	— Двайсет на куб — отвърна му.
	— Слаба работа.
	Тя се замисли.
	— Е, добре. Това е сумата от кубовете на четири последователни числа, а именно 11³ + 12³ + 13³ + 14³ = 8000.
	— Много добре. — Той й подаде десетте цента и я погледна очаквателно.
	Елспет трескаво затърси из паметта си някое необичайно число и накрая каза:
	— Колко е 16 830 на куб?
	Той се намръщи, изгледа я обидено и възмутено изрече:
	— Ама за това ми е необходим компютър!
	— Не го ли знаеше? Това е сумата от кубовете на всички последователни числа от 1134 до 2133.
	— Не го знаех!
	— Когато бях ученичка, номерът на къщата ни беше 16 830. Оттам го знам.
	— За първи път десетакът ми остава у теб — изпъшка той с комично отчаяние.
	Нямаше как да започне да тършува из лабораторията — трябваше да го пита. За щастие останалите бяха далеч от тях и не можеха да чуят. Без да мисли повече, тя изтърси:
	— У теб ли е резервната двойка релета, дето я докараха от Хънтсвил?
	— Не — отвърна той с още по-голямо отчаяние. — Казаха, че тук сигурността не била на ниво и ги отнесоха в някакъв сейф.
	Елспет с облекчение отбеляза, че не я пита защо иска да знае.
	— В кой сейф?
	— Не ми казаха.
	— Няма значение — каза тя, престори се, че отбелязва нещо в бележника си и си тръгна.
	Непохватно прекосявайки пясъка на високите си токчета, Елспет забързано се отправи към хангар R. Чувстваше се изпълнена с надежда, но си даваше ясна сметка, че има още много да върши. Вече се стъмваше.
	Знаеше, че в комплекса има само един сейф и той се намира в кабинета на полковник Хайд.
	Седнала отново на бюрото си, тя вкара в пишещата си машина един плик и го надписа: „Д-р У. Фредериксън — лично!“. После сгъна два празни листа хартия, пъхна ги в плика и го запечата. След това се отправи към кабинета на полковник Хайд и почука на вратата.
	Полковникът бе сам. Седеше зад бюрото и пушеше лулата си. При влизането й вдигна глава и се усмихна — както повечето мъже, и на него му бе приятно да види в кабинета си хубава жена.
	— Елспет! — възкликна той, провлачвайки леко името й. — Какво мога да направя за теб?
	— Би ли сложил това в сейфа? За Уили е — отвърна тя и му подаде плика.
	— За тебе винаги. Какво е то?
	— Не ми каза.
	— Естествено.
	Той се завъртя на стола си и отвори шкафа зад себе си. Надничайки през рамото му, Елспет видя стоманена врата с монтиран на нея циферблат. Сдържайки дъх, тя се приближи още с една крачка. Циферблатът бе разграфен на деления от 0 до 99, но само десетиците и половинките им бяха отбелязани с цифри, а останалите числа — с чертички. Елспет имаше добро зрение, но все пак бе много трудно да разбере къде точно ръката на полковника спира въртенето. Тя проточи шия, а гърдите й още малко, и щяха да закачат облегалката на стола му. Първото число бе лесно — 10. След това обаче той набра някакво число съвсем близо до 30 — или 29, или 28. И накрая спря циферблата някъде между 10 и 15. Получената комбинация бе нещо подобно на 10-29-13. Сигурно е рожденият му ден, каза си Елспет, или 28-и, или 29-и октомври 1911, 1912, 1913 или 1914 година. Възможностите бяха общо осем. Ако успееше да се промъкне тук сама, можеше само за няколко минути да ги изпробва всичките.
	Хайд отвори вратата. Резервните релета бяха вътре. Дръпвайки се отново назад, Елспет неволно промълви с облекчение:
	— Еврика!
	— Какво? — попита полковник Хайд, без да се обръща.
	— Нищо.
	Той изхъмка нещо, хвърли плика вътре, затвори вратата и завъртя циферблата.
	Елспет вече вървеше към вратата.
	— Благодаря ви, полковник.
	— Винаги на твоите услуги.
	Сега трябваше да го изчака да излезе от кабинета си. Но вратата на кабинета му не се виждаше от нейното бюро. Да, обаче беше в дъното на коридора и за да излезе навън, нямаше как да не мине край офиса й. Тя влезе вътре и остави вратата отворена.
	Телефонът иззвъня. Беше Антъни.
	— Тръгваме след минута — каза й той. — Разбра ли онова, което ни трябва?
	— Още не, но скоро ще го разбера. — Щеше й се да е толкова сигурна, колкото прозвуча гласът й. — Каква кола купихте?
	— Светлозелен мъркюри монтерей, модел петдесет и четвърта, от стария модел, дето е без перки.
	— Ще я позная. Как е Тео?
	— Пита ме какво трябва да прави след тази нощ.
	— Мислех, че ще се върне в Европа и ще продължи да работи за Le Monde.
	— Опасява се, че ще го открият и там.
	— И сигурно ще го направят… Тогава нека тръгне с теб.
	— Не иска.
	— Обещай му всичко — каза тя нетърпеливо. — И гледай да е готов за тази вечер.
	— Добре.
	В този момент полковник Хайд мина покрай вратата й.
	— Трябва да вървя — каза веднага тя, затвори и излезе.
	Но полковник Хайд още не си бе отишъл — стоеше на прага на съседната врата и разговаряше с машинописките вътре. И вратата на неговия кабинет все още бе в полезрението му — Елспет не би могла да влезе, без да я забележи. Тя се престори, че нещо е привлякло вниманието й навън, помота се малко, отчаяно надявайки се, че той ще се махне оттам. Обаче, когато наистина го направи, то бе, за да се върне обратно в кабинета си.
	И остана там цели два часа.
	Елспет замалко не полудя. Знаеше комбинацията и трябваше само да влезе и да отвори сейфа, а той, като че ли напук, не мърдаше никъде. По едно време изпрати секретарката си да му донесе кафе от кафетерията. Не отиде даже до тоалетната. Елспет започна да обмисля начини как да го отстрани от пътя си. В OSS я бяха учили как може да удуши човек с найлонов чорап, но никога не се бе опитвала да го прилага на практика. А полковник Хайд и без това бе едър мъж и щеше да окаже съкрушителна съпротива.
	Тя не мръдна от бюрото си. Графикът бе захвърлен отгоре, напълно забравен. Уили Фредериксън щеше да побеснее, но това нямаше никакво значение. Елспет през пет минути поглеждаше часовника. В осем и двайсет и пет полковник Хайд най-сетне мина покрай вратата й. Тя скочи от бюрото си, приближи се към вратата и предпазливо надникна навън. Видя го да се насочва към стълбите. До изстрелването оставаха само два часа и той вероятно отиваше в бункера.
	По коридора към нея обаче се приближаваше още някой. Прозвуча несигурен глас, от който сърцето й спря:
	— Елспет?
	Беше Люк.


	8.30 вечерта


	„Информацията от многобройните датчици на спътника се предава по радиото посредством музикален тон. Всеки датчик излъчва тонове с различна честота, за да могат при получаването им гласовете да се отделят един от друг по електронен път.“


	През цялото време Люк се бе страхувал най-много именно от този момент.
	Беше оставил Били в мотел „Старлайт“. Искаше й се да се регистрира, да се поосвежи малко, да хване такси и да стигне навреме до комплекса, за да гледа изстрелването. А Люк бе отишъл направо в бункера, където му казаха, че изстрелването е насрочено за 10.45 същата вечер. Уили Фредериксън му разказа за мерките, взети от екипа срещу саботаж. Обаче Люк пак не се чувстваше сигурен. Искаше му се Тео Пакман да е арестуван, а и не знаеше къде е Антъни. Но тъй или иначе, никой от тях не можеше да направи нищо, щом не знаеше кода. А новите релета са на безопасно място в сейфа, бе му казал Уили.
	Безпокойството му щеше да намалее, след като се видеше с Елспет. Не бе споделил с никого, че я подозира — отчасти защото не можеше да понесе тази мисъл и отчасти защото нямаше доказателства. Но след като я погледнеше в очите и я помолеше да му каже истината, щеше да разбере.
	С натежало от болка сърце той се качи по стълбите в хангар R. С Елспет трябваше да си поговорят за измамата й, а той трябваше да й признае за изневярата си. Питаше се кое от двете бе по-лошо.
	Малко преди да стигне горния коридор, той се размина с някакъв мъж с пагони на полковник, който се обърна към него, без да се спира:
	— Хей, Люк, радвам се, че се върна. Ще се видим в бункера.
	Люк кимна и пристъпил по коридора, видя висока червенокоса жена с тревожно изражение да се появява на вратата на един от офисите. Застанало в рамката на вратата, стройното й тяло издаваше вътрешно напрежение, докато погледът й се плъзна покрай него към вече празното стълбище. Бе по-красива, отколкото на сватбената снимка. От бледото й лице струеше мека светлина като от гладката повърхност на езеро в ранна утрин. Сърцето му се преобърна от внезапно залялата го гореща вълна на нежното чувство, което явно изпитваше все още към нея.
	Той я извика по име и тя фокусира погледа си върху него.
	— Люк!
	Жената бързо се завтече към него. Зарадваната усмивка издаваше неподправено задоволство от срещата, но в очите й той видя страх. Тя обви врата му с ръце и го целуна по устата. Не трябваше да изразява изненада — в края на краищата тя му бе жена, а той бе отсъствал цяла седмица. Прегръдката в такъв случай бе най-естественото нещо на света. Елспет нямаше представа, че той я подозира, затова продължаваше да се държи като нормална съпруга.
	Той прекъсна целувката и се освободи от прегръдката й. Тя сви вежди учудено и впери изучаващ поглед в него, мъчейки се да разгадае лицето му.
	— Какво има? — попита го. После изведнъж подуши с нос и гняв разкриви лицето й. — Кучи син такъв, целият миришеш на секс! — Отблъсна го. — Чукал си Били Джоузефсън, копеле такова! — Минаващият в този момент край тях учен стреснато ги изгледа, смаян от такъв език, но тя не му обърна внимание. — Чукал си я във влака, нали?
	Той не знаеше какво да каже. Нейната измама бе далеч по-лоша от неговата, но въпреки това изпитваше срам от постъпката си. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи като оправдание, а той мразеше да се оправдава. Оправданията правеха мъжа жалък. Затова не каза нищо.
	Последвалата промяна у нея бе също така бърза.
	— Нямам време да се занимавам с това сега — каза тя и огледа коридора в двете посоки с нетърпелив поглед.
	Подозрението у Люк отново се надигна.
	— Какво е това, което е по-важно от този разговор?
	— Работата ми!
	— Не се безпокой за това.
	— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Трябва да вървя. Ще говорим за това по-късно.
	— Нищо подобно — каза той твърдо.
	Тонът му й направи впечатление.
	— Какво значи това „нищо подобно“?
	— Когато минах през къщи, отворих едно писмо, адресирано до теб. — Той го измъкна от джоба на сакото си и й го подаде. — От една лекарка от Атланта е.
	Кръвта се отдръпна от лицето й. С трескави движения извади листа от плика и зачете.
	— О, божичко! — разнесе се съкрушеният й шепот.
	— Ти си завързала каналите си шест седмици преди сватбата ни — каза той, като дори и в този момент му бе трудно да го повярва.
	Очите й се напълниха със сълзи.
	— Не исках да го правя — промълви тя с пресеклив глас. — Но трябваше.
	Той си спомни какво бе споменала лекарката за състоянието на Елспет — безсъние, загуба на тегло, внезапно желание да плаче, депресия — и изведнъж му дожаля за нея. Гласът му се сниши до шепот:
	— Ужасно съжалявам, че си била нещастна.
	— Не бъди добър с мен, моля те… Не мога да го понеса.
	— Дай да влезем в офиса ти.
	Той я хвана за лакътя, въведе я вътре и затвори вратата. Елспет машинално се приближи до бюрото си и със също такива машинални движения отвори чантичката си, ровейки за кърпичка. Люк придърпа голямото кресло иззад бюрото на шефа й и го приближи до нея.
	Тя издуха носа си и бършейки го, промърмори:
	— Малко остана да не направя тази операция… Сърцето ми се късаше.
	Той я гледаше внимателно, опитвайки се да разсъждава хладно и рационално.
	— Мисля, че са те накарали — промълви той накрая и отново млъкна за миг.
	Очите на Елспет се разшириха.
	— Имам предвид КГБ — продължи Люк и тя вторачи в него широко отворените си очи. — Заповядали са ти да се омъжиш за мен, за да държиш космическата програма под око, и са те накарали да си направиш стерилитет, за да нямаш деца и по този начин да станеш уязвима. — Видя неизмеримата тъга в очите й и разбра, че е прав. — Не ме лъжи! — побърза да добави той. — Няма да ти повярвам.
	— Добре — каза тя.
	Беше си признала. Той се облегна назад в креслото. Всичко свърши. Чувстваше се останал без дъх, раздърпан и натъртен, сякаш бе паднал от дърво.
	— Непрекъснато променях решенията си — изхлипа тя и сълзите се затъркаляха свободно по бузите й. — На сутринта бях решена да го направя, но после, някъде към обед, ти се обаждаше и ми заговорваше за къща с голям двор, в който децата да играят, и аз отново се решавах да им се опъна. После, сама в леглото през нощта, ми идваше наум каква огромна нужда имат те от информацията, която мога да им набавя като твоя жена, и отново решавах да сторя онова, което те желаеха.
	— Не можеше ли да направиш и двете?
	Тя поклати глава.
	— И без това едва издържах… Да те обичам и в същото време да те шпионирам. Ако бяхме си родили деца, никога нямаше да мога да го направя.
	— И какво в края на краищата те накара да вземеш окончателно решение?
	Тя подсмръкна и избърса лицето си.
	— Няма да ми повярваш. Гватемала. — Изсмя се кратко и невесело. — Ония нещастници искаха само училища за децата си и профсъюзи, които да ги защитават, както и шанс да припечелват хляба си. Обаче това щеше да увеличи цената на бананите с няколко цента, а Юнайтед Фрут не го искаше. И какво направиха Щатите? Събориха правителството им и сложиха на негово място фашистка марионетка. По онова време работех за ЦРУ, затова знам цялата истина. Полудях! Вбесих се от това, че ония алчни копелета във Вашингтон безнаказано прецакаха цяла една страна, без да им мигне окото, наприказваха куп лъжи и накараха пресата да каже на американците, че това било въстание, организирано от местните антикомунисти. Може да ти се стори странно, че се паля толкова много от такова нещо, но всъщност не мога да изразя колко много ме ядоса то.
	— Ядоса те толкова, че да повредиш тялото си?
	— Да, и да те предам, и да съсипя брака си. — Тя вдигна глава и в гласа й се промъкна горда нотка. — Но на какво може да се надява светът, след като една нация, състояща се от бедни селяни, не може да се измъкне от калта, без да бъде стъпкана обратно от ботуша на Чичо Сам? Единственото нещо, за което съжалявам, е, че не можах да имам деца от теб. Това наистина бе гадно. Но за всичко останало се чувствам горда.
	Той кимна.
	— Мисля, че те разбирам.
	— И това е нещо — въздъхна тя. — И сега какво ще правиш? Ще се обадиш на ФБР?
	— А трябва ли?
	— Ако го направиш, ще свърша на електрическия стол като семейство Розенберг*.
	[* Етел и Юлиус Розенберг — семейство, съдено и осъдено на смърт през 1951 година за предаване на секретни сведения за американската атомна бомба на Съветския съюз. — Б.пр.]
	Той затвори очи, сякаш някой го бе пробол.
	— Исусе Христе!
	— Има алтернатива.
	— Каква?
	— Пусни ме. Ще се кача на първия самолет, излитащ от Щатите. Ще отида в Париж, Франкфурт, Мадрид или където и да е в Европа. Оттам ще хвана самолет за Москва.
	— Това ли искаш да направиш? Да изживееш дните си там?
	— Да. — Тя се усмихна кисело. — За твое сведение, аз съм полковник. Никога не бих могла да стана полковник в Щатите.
	— Обаче ще трябва да тръгнеш сега, веднага — каза той.
	— Добре.
	— Ще те изпратя до портала и ти ще ми дадеш пропуска си, за да не можеш да се върнеш.
	— Добре.
	Той я гледаше, стараейки се да запечата образа й в паметта си.
	— Тук вече можем да си кажем довиждане.
	Тя си взе чантичката.
	— Може ли първо да отида до тоалетната?
	— Разбира се — отвърна той.


	9.30 вечерта


	„Главната научна цел на спътника е да измери космическото лъчение — експеримент, разработен от доктор Джеймс Ван Алън от Държавния университет в Айова. А най-важният уред вътре е Гайгеровият брояч.“


	Елспет излезе от кабинета си, сви вляво, мина покрай дамската тоалетна и се вмъкна в офиса на полковник Хайд.
	Вътре нямаше никой.
	Тя затвори вратата и облегна гръб на нея, отмаляла от облекчение. Офисът плуваше в замъглените й от сълзи очи. Триумфът на живота й бе съвсем близо, обаче току-що бе приключила с брака си с най-добрия мъж, когото бе срещала, и трябваше да напусне страната, където се бе родила, за да прекара остатъка от живота си в страна, която не бе виждала никога.
	Затвори очи и си наложи да диша бавно и дълбоко: едно — издишване, две — издишване, три — издишване. След няколко секунди се почувства по-добре.
	Елспет се извърна и врътна ключа на вратата. После се приближи до шкафа зад бюрото на полковник Хайд и клекна пред сейфа. Ръцете й трепереха. С усилие на волята ги спря. В главата й изплува отдавна забравената от училище сентенция от латинския: „Festina lente“, тоест „Бързай бавно“.
	Ръцете й бързо повториха действията на полковника отпреди два часа. Най-напред превъртя циферблата четири пъти по посока, обратна на часовниковата стрелка, и спря на десет. След това го завъртя три пъти в обратната посока, спирайки на 29. После два пъти отново обратно на часовниковата стрелка и заковавайки го на 14. Накрая опита дръжката. Но тя не помръдна.
	Навън се чуха стъпки и някакъв женски глас каза нещо. Звуците от коридора гърмяха в ушите й с неестествена сила, като в среднощен кошмар. Скоро стъпките заглъхнаха нататък по коридора и гласове повече не се чуха.
	Знаеше, че първото число е 10. Набра го отново. Второто число беше или 29, или 28. Този път тя набра 28 и след това отново 14.
	Дръжката все така не помръдваше.
	Беше изпробвала само две от общо осем възможности. Пръстите й бяха хлъзгави от пот и тя ги избърса в полите на роклята си. След това изпробва 10, 29, 13, а след нея — 10, 28, 13.
	Половината комбинации вече бяха зад гърба й.
	Някъде отдалече се чу вой на сирена — две къси и едно дълго изсвирване три пъти поред. Това означаваше, че всички трябва да се изтеглят от площадката за изстрелване. До него оставаше още един час. Погледът й неволно отскочи към вратата, после отново се върна към касата.
	Комбинацията 10, 29, 12 също не даде резултат.
	Но 10, 28, 12 даде.
	Изпаднала в радостна еуфория, Елспет натисна дръжката и отвори тежката врата.
	Двете релета бяха още на мястото си. По устните й пробяга тържествуваща усмивка.
	Вече нямаше време да ги разглобява и да прекопирва начина на свързване. Трябваше да ги занесе до плажа. Тео би могъл или да прекопира свързването, или направо да монтира релето към своя предавател.
	Обаче имаше още една опасност. Възможно ли беше някой да забележи отсъствието на релетата до един час? Полковник Хайд бе отишъл в бункера и вероятността да се върне преди изстрелването бе много малка. Въпреки това риск имаше и тя трябваше да го поеме. Друг начин просто нямаше.
	Отвън се чуха стъпки и някой се опита да отвори вратата.
	Елспет спря да диша.
	Отвъд вратата долетя мъжки глас:
	— Хей, Бил, вътре ли си?
	Гласът май принадлежеше на Хари Лейн. Какво, по дяволите, търси тук? Дръжката заигра нагоре-надолу.
	Елспет не помръдна и не издаде звук.
	Хари отново се обади:
	— Бил май обикновено не заключва офиса си, нали?
	Отговори му някакъв друг глас:
	— Не знам, но ми се струва, че щом шефът на охраната е решил да заключи вратата си, значи така трябва.
	Тя дочу отдалечаващи се стъпки и заглъхващия глас на Хари:
	— Така трябва — друг път. Страх го е някой да не му свие уискито.
	Елспет сграбчи релетата и ги напъха в чантичката си. После затвори сейфа, врътна циферблата и притвори вратата на шкафа.
	Приближи се до вратата на офиса, ослуша се за миг, отключи и отвори.
	Право пред нея бе застанал Хари Лейн и я гледаше.
	— О! — стресна се тя.
	Той присви вежди.
	— Ти какво правиш вътре?
	— О, нищо — измънка тя със слаб гласец и се опита да го заобиколи.
	Хари обаче я стисна за лакътя.
	— Като е нищо, защо си заключила вратата?
	Здравата хватка, от която ръката я заболя, ядоса Елспет и тя изостави виновния си глас.
	— Пусни ръката ми, безмозъчен мечок такъв, или ще ти издера очите.
	Той се дръпна стреснато назад и я пусна, но каза:
	— Искам да знам какво правеше вътре.
	Осенена от внезапно хрумване, тя изсъска на една педя от носа му:
	— Трябваше да си оправя жартиерите, а тоалетната бе заета, така че се наложи да вляза в офиса на Бил в негово отсъствие. Сигурна съм, че не би имал нищо против. Ясно ли ти е сега?
	— О! — Лицето на Хари придоби глупаво изражение. — И аз мисля, че не би имал нищо против.
	Елспет омекна.
	— Знам, че трябва да бъдем бдителни, но нямаше защо да насиняваш ръката ми за това.
	— Да… Извинявай.
	Тя го заобиколи и се отдалечи, дишайки тежко. Влезе в офиса си и завари Люк с мрачно лице на мястото, където го бе оставила.
	— Готова съм — обърна се към него тя.
	Той се изправи.
	— След като излезеш оттук, отиваш право в мотела — каза й той. Гласът му бе рязък и делови, но по изражението на лицето му личеше, че го преживява много тежко.
	— Да — каза просто тя.
	— Утре сутринта отиваш до Маями и хващаш първия самолет, излитащ за Европа.
	— Да.
	Той кимна, доволен, че не чува възражения. Двамата слязоха по стълбите, потопиха се в топлата нощ и се приближиха към колата й. Елспет отвори дясната врата и точно в този момент Люк се обади:
	— Дай си пропуска.
	Тя отвори чантичката си и едва не изпадна в паника. Релетата бяха най-отгоре и просто бодяха очите. Обаче Люк не ги забеляза. Погледът му бе дискретно насочен встрани — възпитанието не му позволяваше да наднича в дамска чантичка. Елспет изрови пропуска си за Кейп Канаверал, даде му го и побърза да щракне закопчалката на чантичката.
	Той го сложи в джоба си и каза:
	— Ще карам след теб до портала.
	Елспет разбра, че чува гласа му за последен път. Не можеше да говори. Вмъкна се в колата и затръшна вратата. Преглътна сълзите си с огромно усилие и подкара. Светлините на джипа на Люк блеснаха отзад в огледалото й. На минаване покрай площадката за изстрелване тя видя крановата установка бавно да се отдръпва назад по релсите, готова да пусне ракетата от прегръдките си. Огромната бяла ракета щръкна самотно, окъпана от ярката светлина на прожекторите. Изглеждаше толкова крехка и нестабилна без железата около нея, сякаш бе изправен като по чудо стълб, който всеки минувач можеше да блъсне с рамо и да го събори.
	Елспет погледна часовника си. Беше десет без една минута. Оставаха й още четирийсет и шест минути.
	Тя излезе от базата, без да спира на портала, фаровете на Люк изостанаха назад и накрая изчезнаха зад последния завой.
	— Довиждане, любов моя — каза Елспет на глас и се разплака неудържимо.
	Карайки по крайбрежния път, тя плачеше, без да се сдържа — сълзите течаха като река по бузите й, а тялото й се разтърсваше от хлиповете и стоновете, надигащи се дълбоко от гърдите й. Светлините от другите коли минаваха покрай нея като замъглени сияния. Малко остана да пропусне черния път. Видя го в последния момент, натисна спирачките силно и колата й поднесе задница в насрещното движение. Идващото отсреща такси също натресе здраво спирачки и отчаяно въртейки волана, шофьорът му се размина на косъм от задницата на корвета й. Пищейки възмутено с клаксона, то изчезна нататък в нощта.
	Колата й се раздруса в неравностите на черния път и с бясно биещо от стреса сърце, Елспет спря. Малко остана да провали всичко.
	Бавно избърса лицето си с ръкав и подкара, този път съвсем бавно, към плажа.


	След като изпрати Елспет, Люк остана на портала в джипа, очаквайки Били да пристигне. Не му достигаше дъх, чувстваше се замаян, сякаш се бе блъснал челно в бетонна стена и сега лежеше на земята и се опитваше да разбере какво е станало. Елспет бе признала всичко. От двайсет и четири часа бе убеден, че тя работи за Съветска Русия, но въпреки това изпадна в шок, като разбра, че е прав. Естествено шпиони имаше, всеки знаеше това — Етел и Юлиус Розенберг бяха отишли на електрическия стол за шпионаж — но да го прочетеш във вестниците бе едно, а да го преживееш наистина — съвсем друго. Та той е бил женен за чужд агент цеди четири години! Трудно му бе да смели истината.
	Били пристигна с такси в десет и петнайсет. Люк се подписа в книгата срещу нейното име, после двамата се качиха в джипа и тръгнаха към бункера.
	— Елспет си тръгна — каза той.
	— Да, мисля, че я видях — отвърна Били. — В един бял корвет, нали?
	— Да, точно тя е била.
	— Таксито едва не се блъсна в нея. Спря напряко на пътя точно пред нас. Видях лицето й в светлината на фаровете. Разминахме се на косъм.
	Люк се намръщи учудено.
	— Защо пък е спряла пред вас?
	— Ами защото отби от пътя.
	— Да, но тя ми каза, че отива право в мотела.
	Били поклати глава.
	— Не. Подкара към плажа.
	— Към плажа ли?
	— Пое по един от черните пътища между дюните.
	— По дяволите! — извика Люк и обърна джипа.


	Елспет караше бавно по плажа, внимателно оглеждайки групичките хора, събрали се да наблюдават изстрелването. Видеше ли жени и деца, бързо преместваше поглед по-нататък. Но имаше и само мъжки групи, събрали се около колите си по къси ръкави, с бинокли в ръцете и наслагани по капаците на колите чаши кафе или кутии бира. Елспет ги оглеждаше внимателно, мъчейки се да открие четиригодишния мъркюри монтерей. Антъни й бе казал, че е зелен, но беше доста тъмно, за да може да различава цветове.
	Започна да търси от мястото най-близо до базата, но Антъни и Тео не бяха там и тя реши, че двамата са потърсили по-уединено кътче. Опасявайки се да не ги изтърве в тъмното, тя караше бавно на юг.
	Най-сетне погледът й се спря на висок мъж със старомодни тиранти, облегнал се на кола в някакъв светъл цвят, насочил бинокъла към светлините на Кейп Канаверал. Тя спря, изскочи от колата и подвикна:
	— Антъни!
	Мъжът свали бинокъла от очите си и се обърна към нея. Не беше Антъни.
	— Извинете — каза тя, качи се в колата и отново подкара.
	Вдигна ръка и погледна часовника. Беше десет и половина. Нямаше почти никакво време. Релетата бяха в нея, всичко бе готово, оставаше само да намери двамата мъже на плажа.
	Групичките постепенно се разредиха и празнините между тях вече бяха някъде около стотина метра. Елспет усили малко скоростта. Приближи до една кола, която й се стори, че съвпада с описанието, дадено й от Антъни, но в нея като че ли нямаше никой. Тя отмина нататък, но точно в този момент колата отзад свирна. Елспет спря и извърна глава. От колата бе излязъл човек и махаше с ръка. Беше Антъни.
	— Слава богу! — въздъхна тя с облекчение, даде назад и изскочи от колата. — Резервните релета са у мен.
	Тео излезе от колата и отвори багажника.
	— Давай ги тук! — напрегнато проговори той. — По-бързо, за бога!


	10.48 вечерта


	„Предстартовото броене стига до нула.
	В бункера ръководителят на изстрелването казва: «Команда запалване!». Човек от екипа му изтегля един метален пръстен и го завърта. По този начин запалва двигателите на ракетата.
	Клапаните се отварят, за да дадат път на горивото. Отдушникът на течния кислород се затваря и парцалите бяла пара около ракетата внезапно изчезват.
	Ръководителят отново се обажда: «Горивни резервоари под налягане!».
	През следващите единайсет секунди нищо не се случва.“


	Джипът цепеше през пясъка, криввайки насам-натам, за да избегне събраните по плажа групи. Без да обръща внимание на възмутените възгласи на хората, засипани от пясъка на гумите му, Люк напрегнато оглеждаше колите. Застанала права до него, хванала се здраво за предното стъкло, Били правеше същото.
	— Гледай за бял корвет! — викна той високо, за да го чуе през целия този шум.
	Тя кимна.
	— Би трябвало да я открием лесно.
	— Аха — закима на свой ред Люк. — Тогава къде е, по дяволите?


	_От ракетата пада и последният маркуч, свързващ я с установката за изстрелване. Секунда след това работното гориво пламва и двигателят на първата степен се събужда с оглушителен рев. От долния край на ракетата бликва огромен огнен език и тягата започва да набира мощ._


	Антъни напрегнато се обади:
	— За бога, Тео, побързай!
	— Млъквай! — скастри го Елспет.
	Двамата се бяха надвесили над багажника на зеления мъркюри и напрегнато следяха пръстите на Тео, танцуващи по радиопредавателя. В момента той свързваше игличките на релето, дадено му от Елспет, по същия начин, както това бе направено на другото реле.
	Изведнъж до тях долетя приглушен тътен като от гръмотевица и всички едновременно вдигнаха глави.


	_Колебливо и влудяващо бавно „Иксплорър I“ започва да се надига от площадката._
	_В бункера някой не се сдържа и гласът му прогърмява в напрегнатата тишина: „Давай, бебчо, давай!“._


	Били изведнъж видя един бял корвет, паркиран до друга, малко по-тъмна кола.
	— Ето там! — викна тя.
	— Виждам ги! — изрева Люк.
	Около задницата на другата кола се бяха събрали трима души, надвесили глави над отворения багажник. Били позна Елспет и Антъни. Другият човек сигурно бе Тео Пакман. Обаче погледите им не бяха насочени към багажника. И трите глави бяха обърнати по посока на Кейп Канаверал.
	Били моментално схвана ситуацията. Предавателят бе в багажника. Заварваха ги тъкмо като го настройват, за да предаде радиосигнала за детонация. Но защо гледаха нагоре? Тя също извърна глава към Кейп Канаверал. Нямаше нищо за гледане, обаче ясно долови дълбокия, тътнещ звук като рев на горелка в доменна пещ.
	Ракетата излиташе.
	— Нямаме време! — кресна тя.
	— Дръж се здраво! — извика й Люк.
	Джипът описа широка крива и тя се стисна здраво с две ръце за стъклото.


	_Ракетата рязко започва да набира скорост. Сякаш за секунда увисва колебливо над площадката, подпираща се само на изригващия отдолу нажежен до бяло стълб. В следващата секунда се стрелва нагоре като куршум, излитащ от цевта, повлякла зад себе си огнен шлейф._


	Заглушавайки тътена от ракетата, зад Елспет се разнесе шум от автомобилен двигател, работещ на високи обороти, и тя се обърна. Секунда след това фаровете на виещата кола осветиха малката групичка около багажника на зеления мъркюри. Елспет се обърна, видя джипа, стремглаво летящ към тях с пълна скорост, и разбра, че ще се удари в тях.
	— Побързай! — изпищя тя.
	В същия миг Тео свърза и последната жичка.
	На предавателя имаше две тумблерчета. Под едното пишеше „Готовност“, а под другото — „Унищожи“. Джипът бе вече почти върху тях. Тео щракна тумблера „Готовност“.


	_На плажа хиляди лица са вдигнати нагоре като едно и гледат как ракетата се стрелва грациозно в нощното небе. Избухват радостни възгласи._


	Люк бе насочил джипа право в задницата на зеления мъркюри.
	При широката крива автомобилът бе загубил малко скорост, но все още вървеше с около трийсет километра в час. Били скочи навън, удари се в земята и се претърколи.
	Елспет се хвърли встрани в последната секунда. В следващия миг се разнесе силен трясък и звън на строшено стъкло.
	Задницата на колата се смачка, тя отхвръкна напред около два метра, а багажникът с трясък се затвори. Люк помисли, че поне един от двамата мъже е смазан при удара между двете коли, но все пак не бе сигурен. Тялото му рязко отхвръкна напред. Долният край на волана жестоко го удари над корема и той усети рязката болка на спукани ребра. Миг след това челото му се тресна в горния край на волана и Люк усети горещата кръв, потекла в очите му.
	Успя да се изправи и се огледа за Били. Изглежда, бе извадила по-голям късмет от неговия. Седеше на земята и си търкаше лакътя, но кръв като че ли нямаше никъде.
	Той вдигна поглед над капака на джипа. Тео лежеше на земята, разперил крака, и не мърдаше. Антъни бе застанал встрани на четири крака и разтърсваше глава замаяно, но иначе май му нямаше нищо. Елспет тъкмо ставаше на крака, напълно невредима. Изправи се, изтича към багажника на колата и се опита да го отвори.
	Люк изхвръкна от джипа и се спусна към нея. В момента, в който капакът на багажника се вдигаше нагоре, той я блъсна встрани. Елспет падна на пясъка.
	— Стой! — кресна Антъни.
	Люк извърна глава към него. Антъни се бе надвесил над Били, опрял цев на пистолет в тила й.
	Люк вдигна поглед нагоре. Огнената опашка на „Иксплорър I“ се бе превърнала в ярка, блестяща звезда. Доколкото можеше да прецени, ракетата още можеше да бъде взривена. Първата степен щеше да свърши горивото на височина деветдесет и шест километра над Земята. От този момент нататък ракетата вече щеше да стане невидима, тъй като по-слабият пламък от двигателите на втората степен нямаше да е достатъчно ярък, за да се види от Земята, и това щеше да означава, че системата за саморазрушение вече я няма. Първата степен, в която е монтиран детонаторът, щеше да се отдели и да падне някъде в Атлантическия океан. От там нататък системата вече не можеше да навреди с нищо на спътника.
	Отделянето на първата степен щеше да стане точно две минути и двайсет и пет секунди след запалването. Люк пресметна набързо, че двигателите са били запалени преди около две минути. Значи до отделянето оставаха още около двайсет и пет секунди.
	Ужасно много време, за да се щракне тумблерчето нагоре.
	Елспет отново се изправи на крака.
	Люк не отделяше поглед от Били. Тя бе застанала на едно коляно като спринтьор, готов да се стрелне напред по пистата, а дългият заглушител на пистолета бе заровен в къдравата й тъмна коса. Ръката на Антъни бе твърда като скала.
	Люк се запита дали бе готов да пожертва живота на Били заради ракетата.
	Отговорът бе „не“.
	Но какво ще стане, запита се той, ако се размърдам? Щеше ли Антъни да застреля Били? Може би.
	Елспет отново се надвеси над багажника.
	Тогава се размърда Били.
	Тя дръпна рязко глава встрани и се търкулна по гръб, блъсвайки краката на Антъни с рамене.
	В същия миг Люк се хвърли към Елспет и я изблъска от колата.
	Били и Антъни се търкаляха в пясъка и пистолетът му се изкашля глухо.
	Със замряло от ужас сърце Люк впери поглед в тях. Антъни бе стрелял, но дали бе уцелил? Били бързо се изтъркаля встрани от него и Люк отново си пое дъх. Тогава Антъни вдигна пистолета и го насочи към него.
	Люк отново гледаше смъртта право в очите и изведнъж бе обхванат от странно спокойствие. Бе направил всичко по силите си.
	Настана дълъг момент на колебание. После изведнъж Антъни се изкашля и от устата му потече кръв. Докато е падал, каза си Люк, е дръпнал рефлективно спусъка и се е прострелял. Дали нарочно, или без да иска — нямаше значение. Отпуснатата му ръка изтърва пистолета, тялото му се изпъна на земята, а невиждащите му очи се вторачиха в нощното небе.
	Елспет скочи на крака за трети път и отново се хвърли към предавателя.
	Люк вдигна глава нагоре към небето. Огнената опашка се бе превърнала в малка червена чертичка. В същия миг слабото блещукане изчезна.
	Елспет щракна копчето и също вдигна глава нагоре, но беше закъсняла. Първата степен бе свършила горивото и се бе отделила. Капсул-детонаторът сигурно бе избухнал, но в резервоарите нямаше и капка гориво, но дори и да имаше, спътникът вече бе далеч от първата степен.
	Люк въздъхна. Всичко бе свършило. Беше успял да спаси ракетата.
	Били сложи ръка на гърдите на Антъни и след това провери пулса му.
	— Нищо — каза тя. — Мъртъв е.
	Двамата едновременно погледнаха към Елспет.
	— Ти пак ме излъга — обърна се към нея Люк.
	С налудничав блясък в очите Елспет впери поглед в него.
	— Ние бяхме прави! — кресна тя. — Нашето дело беше право!
	Зад гърба й туристите и зрителите бяха започнали да си събират нещата и да се разотиват. Никой от тях обаче не бе достатъчно близо, за да забележи суматохата. Пък и всички погледи бяха насочени към небето.
	Елспет все още не отделяше поглед от Били и Люк, сякаш искаше да им каже още нещо, но след дълго колебание извърна глава встрани. После се качи в корвета, тресна вратата и запали двигателя.
	Обаче, вместо да извие към пътя, тя насочи колата право към морето. Люк и Били смаяно гледаха как колата нагазва във водата и се насочва навътре.
	Вълните заляха предницата на корвета и той спря. Елспет излезе. В призрачната светлина на полузалетите фарове Били и Люк я видяха как заплува навътре в морето.
	Люк се хвърли да я догони, но Били го хвана за лакътя и го спря.
	— Но тя ще се удави! — прошепна той с мъка в гласа.
	— Вече не можеш да я стигнеш — отвърна Били. — И ти ще се удавиш!
	Независимо от това Люк искаше пак да опита. В този момент обаче Елспет излезе от светлината на фаровете, плувайки с уверени махове на ръцете, и той разбра, че никога няма да успее да я намери в тъмното. Главата му клюмна отчаяно на гърдите.
	Били се приближи и го прегърна през кръста. След няколко секунди ръката му се вдигна, прегърна я през раменете и я притисна към себе си.
	Изведнъж напрежението от последните три дни се стовари върху него като отсечено дърво. Той залитна, за малко не падна, но Били успя да го задържи.
	След минута се почувства малко по-добре. Застанали на плажа, плътно притиснати един в друг, двамата вдигнаха глави нагоре.
	Небето бе пълно със звезди.


	Епилог

	1969


	„Гайгеровият брояч на борда на «Иксплорър I» отчете космическа радиация, хиляда пъти по-голяма от очакваната. Тази информация позволи на учените да картографират радиационните пояси над Земята, които влязоха в историята на науката като «Пояси на Ван Алън» — по името на учения от Държавния университет на Айова, който бе разработил експеримента.
	Микрометеоритният опит показа, че годишно на Земята падат две хиляди тона космически прах.
	Формата на Земята се оказа с един процент по-сплесната, отколкото се смяташе преди това.
	И най-важното за пионерите на космическите пътешествия — термометрите на борда на «Иксплорър I» показаха, че поддържането на температура, при която човек може да живее и да работи вътре в космическия кораб, е напълно възможно.“


	Люк бе включен в екипа на НАСА, който изпрати „Аполо 11“ на Луната.
	Вече живееше в голяма, удобна и стара къща в Хюстън с Били, която оглавяваше „Познавателна психология“ в Байлор. Имаха три деца — Катрин, Луис и Джейн. Завареният му син, Лари, също живееше с тях, но същия този юли бе на гости на баща си.
	Случи се така, че вечерта на 20 юли Люк не бе на работа. И затова в девет без няколко минути централно време бе седнал пред телевизора с цялото си семейство, както и половината население на Земята. Седеше на големия диван в хола до Били, сложил Джейн, най-малката, в скута си. Другите две деца си играеха на килима с кучето — жълт лабрадор на име Сидни.
	И когато Нийл Армстронг стъпи на Луната, по бузата на Люк се търкулна една сълза.
	Били хвана ръката му и я стисна.
	Деветгодишната Катрин, умалено копие на Били, вдигна към него сериозните си кафяви очи и мълком го загледа. После наклони глава към Били и шепнешком я попита:
	— Мамо, защо плаче татко?
	— Това е дълга история, моето момиче — отвърна й тя. — Някой ден ще ти я разкажа.


	_Очакваше се „Иксплорър I“ да остане в орбита две до три години. Вместо това, той обикаля около Земята цели дванайсет години. На 31 март 1970 година той най-накрая навлезе в атмосферата над Тихия океан и изгоря близо до Великденските острови в 5.45 сутринта, след като бе обиколил Земята 58 376 пъти, изминавайки разстояние от 2,65 милиарда километра._


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5599
	__Издание:__
	Кен Фолет. Пробуждане
	Английска. Първо издание
	ИК „Хермес“, Пловдив, 2000
	Редактор: Пламен Тотев
	Коректор: Ева Егинлиян
	ISBN: 954-459-787-5