Иън Колдуел
   Петото евангелие
   На Мередит
   Историческа бележка
   Преди две хиляди години двама братя потеглят от Светите земи, за да разпространяват Христовото благовестие. Свети Петър заминава за Рим и става символичният основател на западното християнство. Брат му, свети Андрей, заминава за Гърция и става символичният основател на източното християнство. Векове наред Църквата, за чието създаване допринасят двамата, остава единна институция. Преди хиляда години обаче Западът и Изтокът се разделят. Западните християни стават католици с духовен глава папата, наследник на свети Петър. Източните християни стават православни, а техните духовни водачи, наричани патриарси, са наследниците на свети Андрей и на други апостоли. Днес това са двете най-големи християнски вероизповедания на Земята. Между тях съществува малобройната група на източните католици, които следват традициите на православието, но са под върховенството на папата.
   Действието в романа се развива през 2004 г., когато папа Йоан Павел II се опитва да осъществи предсмъртното си желание за обединение на католицизма и православието. Това е историята на двама братя свещеници — единият източен католик, другият — западен.
   Пролог
   Синът ми е твърде малък, за да разбира що е прошка. Отраснал е в Рим, затова е останал с впечатлението, че прошката се получава лесно: непознати се редят пред изповедалните на базиликата „Свети Петър“ и чакат своя ред, а червените лампички отгоре светват и угасват, когато свещеникът приключи с един грешник и е готов за следващия. Синът ми си представя, че съвестта не се замърсява колкото къщите или съдовете, след като прочистването и? отнема много по-кратко време. Затова, когато остави водата във ваната да тече твърде дълго, разхвърли играчките си по пода или се прибере от училище с изкаляни панталони, Петрос моли за прошка. Сипе извинения, както папатасипе благословии. Две години делят сина ми от първата му изповед. И с пълно основание.
   Никое дете не разбира какво е грях. Какво е вина. Изкупление. Свещеникът е способен да прости на някой непознат толкова бързо, че едно малко момче дори не може да си представи колко трудно ще му бъде някой ден да прощава на враговете си. Или на онези, които обича. Изобщо няма понятие, че понякога добрите хора просто не могат да си простят. И най-ужасните грешки са простими, но не могат да бъдат поправени. Надявам се синът ми да стои далече от такива грехове, много по-далече от мен и брат ми.
   Роден съм за свещеник. Вуйчо ми е свещеник, по-големият ми брат Симон е свещеник и се надявам един ден Петрос също да стане свещеник. Откакто се помня, живея във Ватикана. Петрос също никога не е живял другаде.
   В очите на света има два Ватикана. Единият е най-прекрасното място на Земята — храм на изкуството и музей на вярата. Другият е най-голямото мъжко сборище на католицизма, страна на стари свещеници, които размахват укорително пръст. Изглежда невъзможно едно момче да отрасне на което и да е от двете места. Но в нашата държава винаги е имало много деца. Всички имат деца: папските градинари, папските работници, папските швейцарски гвардейци. Като бях малък, Йоан Павел беше привърженик на политиката на заплащане, което да покрива разходите за живот, затова за всяко ново гърло в семейството се полагаше увеличение. Играехме на криеница в градините му, футбол с момчетата, помощници при богослуженията, пинбол над сакристията в базиликата. Придружавахме майките си в супермаркета и в универсалния магазин на Ватикана, а бащите си — на бензиностанцията и в Банката на Ватикана. Държавата ни не е много по-голяма от игрище за голф, но ние правехме всичко, което правят повечето деца. Двамата със Симон бяхме щастливи. Нормални. Не по-различни от другите момчета във Ватикана във всяко друго отношение, освен в едно. Нашият баща беше свещеник.
   Татко беше гръко-католик, а не римокатолик, което ще рече, че имаше дълга брада и различно расо, отслужваше литургия, а не меса и бе имал право да се ожени преди ръкополагането си за свещеник. Обичаше да казва, че ние, източните католици, сме пратеници на Бог, посредници, които ще подпомогнат обединението на католици и православни. В действителност усещането да си източен католик понякога наподобява на това да си бежанец на границата между две враждуващи суперсили. Татко се стараеше да прикрива бремето, което носеше вследствие на този факт. По света има над един милиард римокатолици, а източните католици като нас са едва няколко милиона, затова той беше единственият женен свещеник в държава, управлявана от мъже, дали обет за безбрачие. Цели трийсет години другите свещеници във Ватикана го гледаха отвисоко, докатотой работеше над купища документи и им ги изпращаше нагоре по йерархията. Издигна се чак в самия край на кариерата си, но беше издигане, съпътствано от ангелски криле и арфи.
   Майка ми почина скоро след него. Според лекарите — от рак. Но те не разбираха. Родителите ми се бяха запознали през шейсетте и в онзи кратък миг всичко им изглеждаловъзможно. Двамата танцуваха в апартамента ни. Бяха оцелели след тежък период в немилост и продължаваха пламенно да се молят заедно. Роднините на майка ми бяха римокатолици и повече от век бяха изпращали свещеници нагоре по стълбицата на Ватикана, затова лишили дъщеря си от наследство, когато се омъжила за грък с рунтава брада.След смъртта на татко тя ми каза, че се чувства странно да има ръце, а вече да няма кой да ги държи. Със Симон я погребахме до него, зад църквата на Ватиканската енория. Не помня почти нищо от онова време. Само, че дни наред бягах от училище, седях в гробището, обгърнал коленете си с ръце, и плачех. После отнякъде се появяваше Симон име отвеждаше у дома.
   Бяхме още непълнолетни, затова ни повериха на грижите на вуйчо ни, кардинал и президент на гувернатурата на Ватикана. Най-подходящото описание на вуйчо Лучио е, че той имаше сърце на невръстно момче, което държеше в буркан редом до зъбните си протези. В качеството си на президент на гувернатурата на Ватикана Лучио беше отдал най-хубавите години от живота си на старанието да балансира държавния ни бюджет и да не допуска служителите във Ватикана да сформират профсъюз. По икономически съображения беше противник на идеята многодетните семейства да бъдат възнаграждавани, така че, дори да разполагаше с време да отглежда осиротелите синове на сестра си, най-вероятно не би се възползвал от надбавките. Така или иначе, той не се противопостави, когато двамата със Симон решихме сами да се грижим за себе си и се върнахме в апартамента на родителите си.
   Бях твърде малък да работя, затова Симон прекъсна следването си за една година и си намери работа. И двамата не умеехме да готвим, да шием или да поправяме тоалетната, но Симон се научи. Той ме събуждаше за училище и ми даваше пари за обяд. Той ми осигуряваше дрехи и топла храна. Задълженията си като помощник при богослуженията научих изцяло от него. През най-трудните нощи в своя живот всяко момче католик заспива с въпроса дали изобщо си е заслужавало Господ да създава от кал твари като нас. Ала в моя живот, в моя мрак, Бог изпрати Симон. Не се борихме заедно за оцеляване през детството си. Бореше се той, а мен ме пренесе на гръб. Нито за миг не ме е напускало усещането, че дългът ми към него е огромен, неизплатим. Може единствено да бъде опростен. Затова бях готов на всичко за Симон.
   На всичко.
   1.
   — Чичо Симон не закъснява ли? — пита Петрос.
   Домашната ни помощница сестра Елена сигурно се чуди същото, докато пържи хек за вечеря. Брат ми трябваше да се прибере преди десет минути.
   — Не се тревожи — отговарям. — Помогни ми да сложим масата.
   Петрос не ми обръща внимание. Покатерва се на стола си, застава на колене и оповестява:
   — Със Симон ще ходим на кино, после ще му покажа слона в зоопарка, а пък той ще ме научи как да правя марсилското обръщане.
   Сестра Елена се поразкършва пред тигана. Явно смята, че „марсилското обръщане“ е някаква танцова стъпка. Петрос е ужасен от невежеството и?.
   — Не! Това е един финт! НаРоналдо.
   Симон пристига в Рим от Турция за изложба, чийто куратор е нашият общ приятел Уго Ногара. Откриването, до което има още почти седмица, ще бъде официално събитие, за което нямаше да получа пропуск, ако не беше работата, която свършихме заедно с Уго. Под този покрив обаче живеем в света на петгодишно дете. Чичо Симон се е прибрал, за да дава уроци по футбол.
   — В живота има и по-важни неща от това да риташ топка — заявява сестра Елена.
   Нагърбила се е със задължението да бъде женският глас на разума. Когато Петрос беше на единайсет месеца, съпругата ми Мона ни напусна. Оттогава тази прекрасна възрастна монахиня е моята опора. Изпрати ни я вуйчо Лучио, който разполага с цяла армия монахини. Не мога да си представя какво бих правил без нея, защото не ми е по силите да плащам дори скромна заплата на бавачка. За щастие, сестра Елена за нищо на света не би изоставила Петрос.
   Синът ми изчезва в стаята си и се връща със своя дигитален будилник. Прям като майка си, оставя часовника пред мен върху масажа и го посочва.
   — Миличък, сигурно влакът на отец Симон закъснява — уверява го Елена.
   Влакът. Не чичото. Защото Петрос трудно би приел, че понякога Симон забравя да си вземе пари за билет или се отплесва в разговор с непознати. Мона не се съгласи да кръстим детето си на него, защото го смяташе за непредсказуем. И макар брат ми да има най-престижната работа, на която може да се надява млад свещеник — той е дипломат от Държавния секретариат на Светия престол, елита на нашата католическа бюрокрация, — истината е, че се нагърбва с всевъзможни изтощителни задачи. Подобно на мъжете по майчина линия в семейството ни, Симон е римокатолически свещеник, което означава, че никога няма да се ожени или да има деца. Но за разлика от други ватикански свещеници, целящи да се сдобият с духовен сан и да пуснат корем, той има неспокоен дух. Мона искаше синът ни да прилича на своя отговорен, уравновесен и удовлетворен от живота баща, затова двамата с нея постигнахме компромис в избора на името му: според евангелията Исус1срещнал рибар на име Симон, когото прекръстил на Петър.
   Вадя мобилния си телефон и изпращам есемес на Симон:Наближаваш ли?,докато Петрос инспектира съдържанието на тигана на сестра Елена.
   — Хекът е риба — оповестява той просто ей така.
   В момента е в периода на класификациите. Освен това не обича риба.
   — Симон обича тази риба — обяснявам му. — Често я ядяхме като малки.
   Всъщност със Симон обичахме треска. Но със заплатата си на свещеник мога да си позволя само хек от рибния пазар. Пък и както ми напомняше Мона, когато канехме на вечеря брат ми — който е с една глава по-висок от всеки друг свещеник между стените на града, — той яде за двама.
   Напоследък си мисля за Мона по-често от обикновено. Пристигането на Симон събуди призрака на изчезналата ми съпруга. С Мона се познавахме още от деца във Ватикана, а когато отново се срещнахме в Рим, сякаш стана по Божията воля. Но май сложихме каруцата пред коня — източните католически свещеници трябва да се оженят, преди да бъдат ръкоположени, или изобщо да не се женят, а като обърна поглед назад, ми се струва, че Мона се нуждаеше от повече време, за да се подготви. Животът на съпругата на служител във Ватикана не е лек. А за съпругата на свещеник е още по-трудно. Мона продължи да работи почти до деня на раждането на нашето синеоко бебе, което сучеше лакомо и спеше съвсем малко. Мона го кърмеше толкова често, че опразваше хладилника, за да възстанови силите си.
   Едва впоследствие всичко се изясни. Заварвах хладилника празен, тъй като тя беше престанала да ходи в магазина. Не го бях забелязал, защото освен това беше престанала и да се храни редовно. Молеше се по-рядко. Пееше по-малко на Петрос. И после, три седмици преди първия рожден ден на сина ни, тя изчезна. Намерих шишенце с хапчета, скрито под чаша в дъното на шкафчето. Лекар от Ватиканската здравна служба ми обясни, че се е опитвала сама да се измъкне от депресията, и ме посъветва да не губим надежда. Затова двамата с Петрос чакахме Мона да се върне. Чакахме, чакахме…
   Днес той се кълне, че я помни. Спомените му всъщност са детайли от снимките, които е виждал в апартамента. Допълва ги с онова, което е научил от телевизионните предавания и рекламите в списанията. Още не е забелязал, че жените в нашата гръцка църква не ползват червило, нито парфюм. За жалост, църковният му опит е почти римокатолически: погледне ли ме, вижда неженен свещеник, самотен, целомъдрен. Противоречията на собствената му самоличност все още го очакват някъде в бъдещето, но Петрос неизменно споменава майка си в своите молитви, а съм чувал, че Йоан Павел се държал по същия начин, след като много рано изгубил майка си. Мисълта ми носи утеха. Най-сетне телефонът звънва. Сестра Елена се усмихва, когато се спускам да го вдигна.
   — Ало?
   Петрос ме наблюдава нетърпеливо.
   Очаквам да чуя шумовете на метрото или в по-лошия случай — на летището. Но не това чувам. Гласът отсреща е немощен. Далечен.
   — Симон? — питам. — Ти ли си?
   Изглежда, не ме чува. Връзката е лоша. Приемам това като признак, че той е по-близо до къщи, отколкото съм очаквал. Във Ватикана трудно можеш да уловиш сигнал.
   — Алекс — чувам го да казва.
   — Да?
   Отново заговаря, но после всичко се превръща в пращене. Хрумва ми, че може да се е отбил във Ватиканските музеи, за да се види с Уго Нагара, който беше под пара в края на подготовката на голямата си изложба. Не го казвам на Петрос, но брат ми е напълно способен на път за дома да намери душа, за която трябва да се погрижи.
   — Симон, в музеите ли си? — питам.
   На масата Петрос направо ще се пръсне от напрежение.
   — При господин Ногара ли е? — пита той шепнешком Елена.
   В другия край на линията нещо се променя. Разнася се свистене, което разпознавам като вятър. Той е на открито. А поне тук, в Рим, има буря. Връзката се оправя за кратко.
   — Алекс, трябва да дойдеш да ме вземеш. — От тона му ме побиват тръпки.
   — Какво има? — питам.
   — В Кастел Гандолфо съм. В градината.
   — Не разбирам. Какво търсиш там?
   Отново духва вятър и в слушалката се разнася странен шум. Брат ми сякаш простенва.
   — Моля те, Алекс, ела веднага. Аз съм… до източната порта, под вилата. Трябва да дойдеш преди полицията.
   Синът ми е застинал и е вперил поглед в лицето ми. Виждам как хартиената салфетка се плъзва от скута му и литва във въздуха като понесена от вятъра бяла папска шапчица. Сестра Елена също се е вторачила в мен.
   — Стой там — нареждам на Симон и се извръщам, за да не забележи Петрос онова, което знам, че е изписано в погледа ми. Защото съм доловил в гласа на брат ми нещо неприсъщо за него. Страх.
   2.
   Пътувам към Кастел Гандолфо в разразилата се откъм север буря. Дъждът плющи и капките отскачат от облите камъни на пътя като бълхи. Когато стигам магистралата, предното ми стъкло вече се е превърнало в барабан, по който небето блъска яростно. Навсякъде край мен автомобилите намаляват и спират на банкета. Когато съзвездието от червени светлинки изчезва, насочвам мисли към брат си.
   Като малък Симон беше момчето, което ще се покатери на някое дърво по време на гръмотевична буря, за да спаси улично коте. Една нощ, на брега в Кампаня, го видях да се гмурва сред колония искрящи медузи, за да извади момиченце, понесено от силното течение. През зимата, когато той беше на петнайсет, а аз на единайсет, отидох при Симон в сакристията на „Свети Петър“, където той беше помощник при богослуженията. Трябваше да ме заведе в града да се подстрижа, но докато излизахме от базиликата, през един прозорец в купола на шейсетина метра височина влетя птица и я чухме как се блъсна в нещо горе. Симон изгаряше от желание да погледне, затова изкачихме на бегомхиляди стъпала и се озовахме на възтесен мраморен балкон. Той опасваше купола над високия олтар, а от въздушната бездна ни делеше само предпазен парапет. Гълъбът беше на земята, мяташе се в кръг и кашляше кръв като мастилени пръски. Симон се приближи и го взе. И в този момент някой кресна: „Спри! Не се приближавай повече!“.
   От отсрещната страна на купола някакъв мъж се беше надвесил над перилата. Беше вперил в нас зачервените си очи. Симон тутакси хукна към него: „Не, господине! Недейте!“, развика се той.
   Но мъжът преметна крак през перилата.
   „Господине!“
   Дори ако Бог беше дал на Симон криле, той пак нямаше да успее да се добере до там навреме. Мъжът се наведе напред и се пусна. Наблюдавахме го как прелита през „Свети Петър“ като карфица. Чух екскурзовод долу да казва: „… бронз, откраднат от Пантеона…“, а мъжът продължаваше да пада, вече по-миниатюрен от мигла. Накрая се разнесе писък и кръвта се разлетя като звезден прах. Свлякох се на земята. Не помня да съм помръднал, преди Симон да дойде да ме вземе.
   Цял живот не мога да проумея защо Бог изпрати птица през онзи прозорец. Може би за да покаже на Симон какво е усещането нещо да ти се изплъзне между пръстите. Баща нипочина на следващата година, така че, изглежда, урокът беше съвсем навременен. Ала последният образ от онзи ден, запечатан в паметта ми, беше как, преди служителите да изведат всички от църквата, Симон стърчи на онзи перваз — застинал, протегнал ръце, сякаш се мъчи да върне птицата във въздуха. Все едно връщаш ваза обратно върху полицата.
   През онзи следобед отново осветиха „Свети Петър“, както правят винаги, когато скочи поклонник. Само че никой не можеше да изличи гледката пред очите на едно дете. Две седмици по-късно диригентът на нашия хор зашлеви момче, задето пееше фалшиво, а Симон скочи от мястото си и удари диригента. Репетициите бяха отменени за цели три дни, докато родителите ни се мъчеха да накарат Симон да се извини. Обикновено той беше самото покорство, но тогава заяви, че по-скоро би напуснал хора, отколкото да се извини. Като се замисля как се превърнахме в мъжете, които сме сега, смятам, че основите бяха положени тъкмо тогава. Всичко, което знам за брат си, тръгва непоколебимо от онзи миг.
   Десетилетието в живота на Симон между постъпването му в колежа и началото на обучението му като дипломат беше трудно за Италия. Убийствата и бомбените атентати от детството ни бяха приключили до голяма степен, но в Рим имаше повече протести срещу банкрутиралото правителство, което се сриваше под тежестта на собствената си корумпираност. Докато учеше в колежа, Симон участваше в протестите на студентите. В семинарията се включи в демонстрациите като проява на солидарност с работниците. Когато го поканиха за дипломатическа кариера, реших, че времето на протестите вече е зад гърба ни. Но после, преди три години, през май 2001 г., Йоан Павел реши да замине за Гърция.
   Това беше първото посещение на папа в родината ни от тринайсет века насам, но сънародниците ни не изгаряха от желание да го посрещнат. Почти всички гърци са православни, а Йоан Павел искаше да сложи край на разкола между нашите църкви. Симон замина да види това с очите си. Омразата е неразбираема за брат ми. От баща ни той наследиедин почти протестантски имунитет към присъдата на историята. Православните обвиняват католиците, че ги оскърбяват във всяка война — от кръстоносните походи до Втората световна война. Обвиняват католиците, че ги подмамват да напуснат Църквата на прадедите си в името на нов хибриден католицизъм. Дори самото съществуване на източните католици е провокация в очите на някои православни, а Симон въпреки това не можеше да проумее защо собственият му брат, гръко-католически свещеник, не иска да отпътува заедно с него за Атина.
   Неприятностите изпревариха Симон. Когато се разчуло, че Йоан Павел ще кацне на елинска земя, камбаните на гръцките православни манастири забили погребално. Стотици вярващи излезли на улицата в знак на протест, понесли лозунги АРХИЕРЕТИК и РИМСКО ДЯВОЛСКО ИЗЧАДИЕ. Вестниците публикували материали за икони, които заплакали с кървави сълзи. Обявен бил ден на национален траур. Симон се беше договорил да нощува у свещеника на някогашната католическа църква на баща ми, но когато пристигнал, заварил вратата напръскана със спрей. Твърдеше, че полицията отказвала да помогне. Брат ми най-сетне бе открил онеправданите, които беше роден да брани.
   Същата нощ малка група православни консерватори нахлули в църквата и прекъснали службата. Допуснали огромната грешка да съблекат расото на свещеника и да стъпчатантиминса — осветеното парче плат, което превръща обикновена маса в олтар.
   Брат ми е двуметров мъж. Усещането му за дълг към слабите и безпомощните се подсилва от съзнанието, че е по-едър и по-силен от околните. Симон смътно си спомня как избутал един православен от църквата в опит да спаси гръко-католическия свещеник. Православният твърдял, че Симон го съборил на земята. Според гръцката полиция счупил ръката му.
   Арестували Симон. Наложи се новият му работодател — Държавният секретариат на Светия престол — да преговаря да го освободят и върнат в Рим. Затова Симон така и не видял с очите си как се отнесли към Йоан Павел със същата враждебност.
   Гръцките православни свещеници се постарали да унижат Йоан Павел. Той не възроптал. Те го оскърбявали. Той не се отбранявал. Настоявали да се извини за греховете накатолиците отпреди векове. И Йоан Павел се извинил от името на един милиард вярващи и на безчет мъртви католици. Православните така се смаяли, че се съгласили да направят нещо, което дотогава отказвали — да се молят редом с него.
   Винаги съм се надявал поведението на Йоан Павел в Атина да е било урок за Симон. Поредната поука, низпослана от небето. И вярно, оттогава Симон се промени. Повтарям си това отново и отново, докато шофирам на юг от Рим към окото на бурята.* * *
   В далечината се появява Кастел Гандолфо: продълговат хълм над чудата прерия от игрища за голф и автокъщи за употребявани коли. Преди две хиляди години тук се намирала императорската арена. Папите прекарват лятото в тази местност само от няколко века, но това е достатъчно тя да бъде официално причислена към държавата ни.
   Докато заобикалям възвишението, забелязвам полицейска кола в подножието му — италиански карабинери от участъка, близо до границата, пушат заедно една цигара, докато бурята вилнее. Само че там, където отивам, италианските закони не важат. В проливния дъжд няма и следа от ватиканската жандармерия и благодарение на отсъствието и? стягането в гърдите ми се отпуска.
   Паркирам фиата си, където склонът потъва в езерото Албано, и преди да изляза на дъжда, набирам номер на мобилния си. На петото позвъняване се обажда пресипнал глас:
   — Ало?
   — Малкия Гуидо? — питам.
   Той изсумтява:
   — Кой е?
   — Алекс Андреу.
   Гуидо Канали е мой съученик, син на механика на ватиканската турбина. В държава, където единствената квалификация за повечето служби е кръвната връзка с човек, който вече е на служба в нея, Гуидо не успя да си намери по-хубава работа от това да рие тор в папската мандра на върха на този хълм. Винаги гледа да изкрънка подаяние. И макар да не е случайно, че пътищата ни вече не се пресичат, сега аз се нуждая от помощта му.
   — Вече не съм Малкия Гуидо — отбелязва той. — Баща ми почина миналата година.
   — Съжалявам.
   — Аз не. На какво дължа това обаждане?
   — Наблизо съм и се нуждая от услуга. Можеш ли да ми отвориш портата?
   Съдейки по учудения му тон, явно не подозира нищо за Симон Още една добра новина. Договаряме се: два пропуска за предстоящата изложба, които Гуидо знае, че мога да набавя чрез вуйчо Лучио. И най-нехаещият лентяй в нашата държава би искал да види какво е направил приятелят ми Уго.
   Затварям и поемам нагоре по тъмната пътечка към мястото на срещата ни. Вятърът се изостря до пронизителното свистене, което чувах по време на телефонния разговор със Симон.
   Учудвам се — и отначало изпитвам облекчение, — че не откривам тук никакви признаци за проблеми. Досега винаги когато съм прибирал брат ми от полицията, той се е оказвал замесен в някаква бъркотия. Тук обаче няма жители, които да демонстрират с лозунги на площада, няма служители на Ватикана, излезли с искания за по-високи заплати. Папският летен дворец в северния край на селото изглежда безлюден. Двата купола на Ватиканската обсерватория се извисяват от покрива като цицини на главите на анимационните герои, които Петрос гледа по телевизията. Тук няма нищо нередно. Няма дори признаци на живот.
   Пешеходна алея води от двореца към папските градини, а до портата към тях съзирам огънче от запалена цигара в черен юмрук.
   — Гуидо?
   — Страхотно време за посещение. — казва той, а цигарата пада в една локва и угасва.
   Когато очите ми привикват с тъмното, установявам, че изглежда досущ като покойния си баща, Големия Гуидо: със сплескана физиономия и широки плещи. Възмъжал е от ръчния труд. Ватиканският телефонен указател е пълен с хора, които със Симон познаваме от деца, но двамата с него сме почти единствените свещеници. Част сме от кастова система, в която мъжете с гордост заемат местата на бащите и дедите си, които са лъскали подове или са поправяли мебели. Понякога обаче ти докривява, като видиш, че някогашните ти другари в игрите се издигат по-нависоко. Долавям заядлива нотка в гласа на Гуидо, когато отключва металния катинар, посочва пикала си и казва:
   — Качвай се, отче.
   Портите възпират всякакви натрапници, а живият плет — погледите. От двете страни на територията ни има по едно италианско село, но тук е усамотено. Гръбнакът на това възвишение, дълъг около осемстотин метра, е частната приказна страна на папата. Кастел Гандолфо е по-голям от целия Ватикан, но в този имот живеят само няколко градинари, работници и възрастният астроном йезуит, който денем спи. Истинските обитатели са овошките в кашпи и алеите с пинии, акрите с цветни алеи и мраморните статуи от времето на езическите императори, които сега са поставени в градината, за да извикват усмивка на устните на Йоан Павел, докато се разхожда тук през лятото. Гледката се простира от езерото до морето. Докато пътуваме с пикапа на Гуидо по непавираната градинска алея, не забелязваме друго живо същество.
   — Къде искаш да отидеш? — пита Гуидо.
   — Просто ме остави в градината.
   Той извива вежди.
   — Насред това тук?
   Бурята вилнее. Странната ми молба е събудила любопитството на Гуидо, който пуска радиостанцията, за да провери дали не съобщават за нещо необичайно. Само че и там мълчат.
   — Приятелката ми работи отсреща — съобщава той и повдига пръст от волана, за да ми покаже. — В маслиновите горички.
   Не казвам нищо. Развеждам из това място новите попълнения в старата ми семинария, затова околността ми е позната. Но на тъмно и в този проливен дъжд различавам единствено ивицата на пътя пред фаровете. Когато наближаваме градините, не виждаме полицейски коли, нито градинари с фенерчета, които да притичват в дъжда.
   — Притиснала ме е до стената — признава Гуидо, клатейки глава. — Обаче какъв задник има, Алекс — подсвирва той.
   Колкото по-надълбоко в сенките навлизаме, толкова повече ми просветва, че нещо адски се е объркало. Симон вероятно е сам под дъжда. За пръв път ми хрумва, че може да еранен. Да е претърпял злополука. По телефона обаче той спомена за полицията, не за линейка. Превъртам отново разговора ни в мислите си и търся нещо, което не съм разбрал правилно.
   Пикапът на Гуидо свърва нагоре по пътя към градините и излиза в края на една поляна.
   — Достатъчно навътре сме — казвам. — Ще сляза тук.
   Гуидо се озърта.
   — Тук ли?
   Вече слизам.
   — Да не забравиш уговорката ни, Алекс — провиква се той. — Два пропуска за откриването.
   Твърде угрижен съм, за да отговоря. Когато Гуидо си тръгва, вадя телефона си и се обаждам на Симон. Сигналът тук е слаб и връзката е лоша. За миг обаче чувам звъна на друг мобилен телефон.
   Поемам към звука, осветявайки с фенерчето си далечината. В склона е изсечено широко стълбище, три монолитни тераси се спускат една след друга по посока на далечното море. Всеки сантиметър е засят с цветя, аранжирани в кръгове в рамките на осмоъгълници, вписани в квадрати; всяко листенце си е на мястото. Пространството е огромнои предизвиква у мен дива тревога.
   Тъкмо се каня да извикам Симон, когато зървам нещо. Тук, от най-високата тераса, различавам ограда. Източната граница на папския имот. Непосредствено преди портата лъчът на фенерчето ми осветява нещо тъмно. Черен силует.
   Полите на расото ми изплющяват на вятъра, когато хуквам към него. Земята е неравна. Пръстта е рохка и коренчетата на тревата стърчат като паешки крачета.
   — Симон! — провиквам се. — Добре ли си?
   Той не отговаря. Дори не помръдва.
   Спускам се към него, опитвайки се да се задържа прав в хлъзгавата кал. Разстоянието помежду ни намалява. Той обаче не продумва.
   Стигам до него. Брат ми е наистина. Докосвам го и питам:
   — Добре ли си? Кажи, че си добре.
   Вир-вода е, блед като платно. Мократа му коса е залепнала за челото. Черното расо, изопнато върху източените му мускули, е като потната кожа на състезателен кон. Расото е старомодна дреха за римокатолическите свещеници, откакто на мода дойдоха черният панталон и черното сако. В този мрак расото върху едрата фигура на брат ми му придава вид на таласъм.
   — Какво има? — питам, защото той още не ми е отговорил.
   Погледът му е безжизнен, отнесен. Вторачил се е в нещо на земята.
   В калта лежи дълго черно палто. Палтото на римски свещеник. Грека, кръстено така заради приликата си с православното расо. А под него има купчинка.
   Изобщо не съм си представял подобно нещо. В края на купчинката виждам чифт обувки.
   — Божичко! — прошепвам. — Кой е този?
   Гласът на Симон е глух и задавен.
   — Можех да го спася — казва той.
   — Симон, нищо не разбирам. Обясни ми какво става.
   Обувките привличат погледа ми. На подметката на едната има дупка. Човърка ме тревожно чувство — като нокът, който дращи мислите ми.
   Вятърът е навял хартийки към високата ограда, която отделя имението на папата от граничния път. От дъжда те са залепнали за металните брънки като папиемаше.
   — Той ме повика — промърморва Симон. — Знаех си, че е загазил. Пристигнах възможно най-бързо.
   — Кой те е повикал?
   Бавно започвам да схващам смисъла на думите му. Вече знам причината за това тревожно чувство. Дупката в тези подметки ми изглежда позната.
   Отстъпвам крачка назад. Коремът ми се свива. Ръцете ми се стягат в юмруци.
   — К-как…? — заеквам.
   Неочаквано на алеята се появяват светлинки, които се движат към нас. Две са, не по-големи от чашки на въздушен пистолет. Когато се приближават, се превръщат в полицейски автомобили.
   Ватиканската жандармерия.
   Коленича с треперещи ръце. На земята до тялото има отворено куфарче. Вятърът продължава да разбърква листовете вътре.
   Полицаите хукват към нас и строго ни нареждат да се отдръпнем от тялото. Но аз се навеждам и правя онова, което ми диктуват всичките ми инстинкти. Трябва да погледна.
   Когато отмятам черното палто на Симон, виждам облещените очи на мъртвеца. Устата му е разкривена. Езикът му е издул едната буза. Лицето на приятеля ми е застинало в зловеща гримаса. В слепоочието му зее тъмна дупка.
   Облаците се сгъстяват. Ръцете на Симон се опитват да ме отдръпнат.
   — Махни се — казва той.
   Ала аз не мога да откъсна очи. Виждам обърнатите джобове на костюма, бялата ивица на ръката, където е бил часовникът.
   — Дръпнете се, отче — нарежда полицаят.
   Най-сетне се обръщам. Лицето му е като кожена ръкавица с подплънки. По тесните очи и бялата коса разпознавам инспектор Фалконе, началника на ватиканската жандармерия. Мъжът, който тича покрай колата на Йоан Павел.
   — Кой от вас е отец Андреу? — пита той.
   Симон пристъпва напред и казва:
   — И двамата. Аз ви се обадих.
   Впервам поглед в брат си и се опитвам да проумея какво става.
   Фалконе посочва към един от служителите си.
   — Вървете със специален агент Брако. Разкажете му всичко, което сте видели.
   Симон се подчинява. Бръква в джоба на греката си за портфейла, телефона и паспорта си, но я оставя върху трупа. Преди да последва агента, казва:
   — Този човек няма роднини. Трябва да се погрижа да бъде погребан както подобава.
   Фалконе присвива очи. Странно изявление. Ала от свещеник е приемливо.
   — Отче, познавахте ли този човек? — пита той.
   Симон отговаря едва чуто:
   — Беше ми приятел. Казва се Уголино Ногара.
   3.
   Полицаят отвежда Симон достатъчно далече от мен, за да не чувам разпита, а аз наблюдавам как другите полицаи ограждат мястото с лента. Единият оглежда високата около два метра и половина ограда до пътя, мъчейки се да установи как външен човек е проникнал в градината. Друг се взира в охранителната камера, монтирана отгоре. Повечето служители на ватиканската жандармерия преди са били полицаи в Рим. Установяват, че часовникът на Уго е откраднат, че портфейла му го няма, че куфарчето му е отворено. Продължават обаче да оглеждат, като че ли нещо не се връзва.
   Местните хора пламенно обичат Светия отец. Разказват легенди за папи, обикаляли от врата на врата, за да се уверят, че всяко семейство в селото има пиле в тенджерата. Много възрастни жители са кръстени на папа Пий XII, закрилял семействата им по време на войната. Не стените пазят това място, а жителите на селото. Изглежда невъзможно тук да стане обир.
   — Оръжието! — чувам да се провиква един униформен.
   Стои на входа на някакъв тунел — огромен път, построен от римски император като покрита алея за разходки. Още двама полицаи се втурват към отвора на тунела, насочвани от двама градинари. Чува се мърморене. Нещо голямо се прекатурва. Каквото и да намират полицаите, то не е оръжието, на което са се надявали.
   — Фалшива тревога — пролайва единият.
   Затварям очи. Потресът плисва като вълна. И преди съм виждал мъртъвци. Ходех в болницата, където Мона беше медицинска сестра, за да миропомазвам болните, да се моля за умиращите. Ала въпреки това ми е трудно да превъзмогна шока.
   Приближава се полицай, за да снима следите от обувки в калта. Вече има жандармерия навсякъде в градините. Но аз отново обръщам очи към Уго.
   Защо е толкова близък на сърцето ми? Изложбата му ще го направи — вече посмъртно — един от най-известните хора в Рим и мога да твърдя, че имам пръст в това. Спечелихаме обаче белезите от битките, които бе водил. Очилата, които все не намираше време да поправи. Продупчените му подметки. Стеснителността му, която се изпаряваше, заговореше ли за грандиозния си проект. Дори невротичното му неизлечимо пиянство. Нищо друго на света нямаше значение за него освен изложбата, на която посвещаваше всяка своя мисъл. Нейното бъдеще беше смисълът на съществуването му. Съзнавам, че това е причината да се чувствам така. Уго беше бащата на тази изложба.
   Симон се връща, последван от полицая, който го е разпитвал. Очите на брат ми са влажни и безизразни. Чакам го да каже нещо, но вместо него заговаря униформеният:
   — Вече може да си вървите, отци.
   Ала тъкмо са донесли чувала за трупа. И двамата не помръдваме. Полагат Уго върху чувала и изпъват краищата покрай тялото му. Ципът издава звук като при съдирането на кадифе. Двама полицаи понечват да го отнесат, когато Симон се обажда:
   — Спрете.
   Мъжете се обръщат.
   Симон вдига ръка и казва:
   — Наклони, Господи, ухото Си.
   Двамата униформени пускат чувала на земята. Всички край нас — полицаи и градинари — свалят шапки.
   — Смирено Те моля — продължава Симон, — помилвай душата на Твоя слуга Уголино Ногара, на когото си заповядал да премине от този свят към селенията на покой и светлина. Нека той бъде сред Твоите светци. С помощта на Бог Исус, амин.
   Мислено добавям онези две важни гръцки думи, най-кратката и силна християнска молитва.
   Кирие елейсон.
   Господи помилуй.
   Шапките отново са на главите. Мъжете вдигат чувала с трупа. Отнасят го нанякъде.
   Усещам болезнена празнота. Уго Ногара го няма.* * *
   Когато стигаме до фиата, Симон отваря жабката и опипва вътре.
   — Къде са ми цигарите? — пита немощно.
   — Изхвърлих ги.
   Дисплеят на телефона ми показва, че сестра Елена ме е търсила два пъти. Петрос сигурно се е побъркал от притеснение, само че тук сигналът не е достатъчно силен и нямам връзка.
   Симон измъчено се чеше по шията.
   — Ще ти купим цигари, като се върнем — уверявам го. — Какво се случи там?
   Той издишва през ъгълчето на устата си струйка въображаем дим. Забелязвам как дясната му ръка стисва горната част на дясното му бедро.
   — Ранен ли си?
   Симон клати глава, но размърдва и намества този крак по-удобно. Лявата му ръка се пресяга към десния ръкав на расото, бръква във френския маншет, който свещениците използват като джоб. Продължава да търси цигарите си.
   Завъртам ключа. Когато фиатът запалва, се привеждам напред и целувам броеницата, която Мона окачи на огледалото за обратно виждане преди много време.
   — Скоро ще си бъдем у дома — казвам. — Разкажи ми, когато си готов да говориш.
   Той кимва, но не продумва. Барабани с пръсти по устните си, зареял поглед към мястото, където Уго е изгубил живота си.* * *
   Сигурно щяхме да пристигнем в Рим по-бързо, ако прекосявахме Алпите на слон. Старият фиат на баща ми е сдал багажа. В днешно време има косачки с повече конски сили. Скалата на стереото на колата е ръждясала на 105 FM, радиото на Ватикана, което предава молитвите на Светата броеница. Симон сваля броеницата от огледалото и започва да отмята зърната. Гласът по радиото казва:Тогава Пилат, като искаше да угоди на тълпата, Иисуса бичува и предаде на разпятие.Тези думи са знак да подемеш обичайните молитви — „Отче наш“, „Радвай се, благодатна Марийо“ и „Слава на Отца“ — и Симон потъва във вглъбение.
   — Защо някой би го обрал? — питам, неспособен да понеса тишината.
   Уго не притежаваше почти нищо, което да си заслужава да откраднеш. Носеше евтин часовник. И портфейл, чието съдържание надали щеше да стигне за билет до Рим.
   — Не знам — отговаря Симон.
   Виждал съм Уго с пачка пари само веднъж, когато беше обменил валута на летището след някакво делово пътуване.
   — С един и същ полет ли дойдохте? — питам го.
   И двамата работеха в Турция.
   — Не — отговаря Симон отнесено. — Той се прибра преди два дни.
   — Какво правеше тук?
   — Подготвяше изложбата си.
   — Но какво е търсил в градината?
   — Не знам.
   По тукашните възвишения в италианската територия край папските владения има няколко музея и археологически находки. Възможно бе Уго да е правил проучвания или да се е срещал с друг куратор. Но когато се е разразила бурята, е бил принуден да потърси подслон.
   — Вилата в градината — отбелязвам. — Може би се е запътил натам.
   Симон кимва. Гласът по радиото продължава:… и сплетоха венец от тръни, наложиха Му го на главата и Му дадоха в дясната ръка тръст; и като заставаха пред Него на колене, присмиваха Му се и думаха: радвай се, Царю Иудейски!Започва следващият цикъл молитви и Симон го проследява, оставяйки по малко кал върху зърната, които отмята с палец. Никога не е бил суетен, но винаги се носи спретнато и чисто. Сега калта засъхва по кожата му и той се взира в бучиците, полепнали по броеницата.
   Помня как двамата седяхме така малко след раждането на Петрос, в нощта, когато закарах Симон на летището за първото му назначение в чужбина. Той слушаше радиото, наблюдаваше как самолетите прелитат над главите ни и оставят след себе си бели дири, подобни на ангели. Брат ми беше убеден, че дипломацията е богоугодно дело и че религиозната омраза умира на масата за преговори. Когато прие поста в България, където по-малко от един на сто човека е католик, вуйчо Лучио се завайка и каза, че това е все едно Симон да работи в Израел за лобито на производителите на свинско. Но четирима от петима българи са православни християни, а още от пътуването си до Атина брат ми беше решен да работи за обединението на двете най-големи църкви на света. Идеализмът открай време беше най-големият грях на Симон. Свещениците в Държавния ни секретариат получават повишенията си по график — епископ след десет години, архиепископ след двайсет, което обяснява защо толкова много от сто и петдесетте кардинали на света са бивши служители на Секретариата. А онези, които не са били повишени, обикновено са станали жертва на добрите си намерения. Както го предупреди тогава Лучио, един махараджа е длъжен да избира дали да предвожда народа си, или да чисти след слона си. Според тази метафора Мона, Петрос и аз бяхме слонът. Симон трябваше да се отърве от нас, преди чувството му за дълг да забави издигането му.
   След това Симон замина на работа в Турция и Бог му подхвърли нова благотворителна кауза — Уго Ногара. Заблудена овца. Ранима душа, която се бореше да осъществи шедьовъра на своята кариера. Затова си представям какво изпитва брат ми в този момент. Агония, не много по-различна от онова, което бих изпитвал аз, ако нещо се случи с Петрос.
   — Уго е на хубаво място — напомням му.
   Тази убеденост помогна на две момчета да преживеят смъртта на родителите си. Отвъд смъртта е животът, отвъд страданието — покоят. Ала Симон е разтърсен твърде силно, за да асимилира смъртта на Уго. Вместо да отмята зърната на броеницата, той само я стиска в ръка.
   — Какво те попита полицаят? — интересувам се.
   Под очите му има бръчки. Не мога да разбера дали примижава и се взира в далечината, или годините служба в Секретариата са причинили това на един едва трийсет и три годишен мъж.
   — Поиска да види телефона ми — отговаря.
   — Защо?
   — За да засекат по кое време ми се е обадил Уго.
   — Какво друго?
   Симон гледа втренчено телефона в ръката си.
   — Пита ме дали съм видял още някой в градината.
   — А ти видя ли?
   — Не — отвръща като в унес той.
   В главата ми се блъскат хаотични мисли. През есента Кастел Гандолфо утихва. Папата напуска лятната си резиденция и се връща във Ватикана, затова швейцарската гвардия и жандармерията престават да държат свои хора там. Туристическите атракции опустяват вечер, защото последният влак за Рим заминава преди пет, а ако тукашните джебчии са като римските, сигурно стават по-агресивни, след като лесните им жертви си тръгнат. За секунда в съзнанието ми се мярва Уго под дъжда на празния селски площад, нападнат от един от тези хора.
   — Точно от отсрещната страна на пътя има будка на карабинерите — отбелязвам. — Защо Уго не ги е повикал?
   — Не знам.
   Може и да ги е повикал, а те да са отказали да преминат границата на Ватикана. А дори да е набрал нашия спешен номер 112, той надали би свършил работа тук.
   — Какво ти каза по телефона? — питам.
   — Моля те, Алекс — вдига ръка Симон. — Трябва ми малко време.
   Затваря се в себе си, сякаш споменът за телефонния разговор е особено болезнен. Сигурно позвъняването е дошло, докато Симон е пътувал от летището. Може би е казал нашофьора веднага да се отклони, но и това не се е оказало достатъчно.
   Помня как взе първия полет и пристигна, след като му съобщих, че Мона ме е напуснала. Закле се да остане колкото е нужно, за да се почувствам отново човек. Отне ми шест седмици. Лучио го умолявашеда се върне в посолството. Но вместо това Симон ми помогна да облепя цял Рим с листовки, да звъня на роднини и на приятели, грижеше се за Петрос, докато аз себично обикалях града и посещавах местата, където се бях влюбил в жена си. По-късно, когато той се върна в България, пощата ни преливаше от писма, адресирани до Петрос, и във всяко имаше снимка, направена от Симон в София: вятърът развява перчема на някакъв мъж; акордеонист с маймунката му; катерица върху планина от лешници. Те се превърнаха в тапет в стаята на Петрос. Ритуалното четене на писмата постави ново начало за мен и сина ми. Така разбрах какво е имал предвид Лучио. Докато Симон правеше снимки, по-недостойни свещеници се катереха по служебната стълбица. Накрая му заявих, че с Петрос сме оставили лошото зад гърба си. Край с писмата. Моля те.
   Светлините на Рим започват да ни обливат с цветове. Очите на Симон шарят, преценяват гледката през предното стъкло. Минал е повече от месец, откакто за последен път е виждал този градски пейзаж, повече от месец, откакто е дишал тукашния въздух. Тази вечер трябваше да се състои неговото завръщане у дома.
   — Забеляза ли дали някоя градинска порта не е останала отключена? — питам тихо, но той явно не ме чува.* * *
   Жилищната сграда, в която сме отраснали със Симон и където аз все още живея с Петрос, се нарича Палацо Белведере, защото на италиански можеш да наречеш всичко „палат“. Нашият е правоъгълна тухлена постройка отпреди сто години, когато на папата му омръзнало да среща домакини и деца по частното си стълбище. Белведере означава „красива гледка“, но и нея нямаме: от едната страна е ватиканският супермаркет, а от другата — паркингът. Това е сграда със скромни ведомствени жилища.
   Живеем на последния етаж, срещу братята от Ордена на свети Йоан, които въртят ватиканската аптека на партера. От няколко прозореца виждаме задните прозорци на апартамента на Йоан Павел в папския дворец — истинско палацо, откъдето и да го погледнеш. На малкия паркинг отзад един полицай проверява дали автомобилите имат разрешение да паркират. У дома сме.
   — Да питам брат Самуел има ли цигари? — предлагам, докато се качваме по стълбите.
   Ръката на Симон трепери.
   — Не, не го буди Някъде вътре имам запаси.
   Друг полицай, с когото се разминаваме по стълбите, забелязва окаяния вид на Симон, но тактично отмества поглед.
   Спирам.
   — Какво правите тук, полицай? — изломотвам и се завъртам на стълбите.
   Той вдига поглед от основата на стълбището. Кадет с детски очи.
   — Отци — мачка служебното си кепе младежът… — случи се злополука.
   — Каква злополука? — смръщва се Симон.
   Аз вече съм хукнал нагоре по стълбите.


   Вратата на апартамента ми е отворена. Трима мъже са се скупчили в дневната. В кухнята един стол е паднал на облегалката си. На пода има счупена чиния с храна.
   — Къде е Петрос? — крясвам. — Къде е синът ми?
   Мъжете се обръщат. Братята хоспиталиери от съседния апартамент, все още с белите си престилки върху черните раса след работния си ден в аптеката. Един от тях ми сочи към спалните. Нищо не казва.
   Объркан съм. В коридора има преобърнато шкафче. Подът от твърдо дърво е осеян с листове. В мен, невинна и крехка, се взира бащината ми икона на Младенеца. Червената и? глинена рамка се е строшила при падането. Зад вратата на спалнята се чува женско хлипане.
   Сестра Елена.
   Бутвам вратата. И двамата са вътре, сгушени на леглото. Петрос е в скута на Елена, ръцете и? са го обгърнали като пашкул. Срещу тях на леглото, където спеше Симон катодете, седи униформен от жандармерията, който си води бележки.
   — … по-висок, струва ми се — казва Елена, — но не го огледах добре.
   Полицаят рязко вдига поглед към Симон, който е застанал зад мен — исполин, излязъл от окото на буря.
   — Какво се е случило? — питам, нахълтвайки вътре. — Да не сте пострадали?
   — Тате! — възкликва Петрос и се измъква от ръцете на монахинята.
   Лицето му е зачервено и подпухнало. Щом се озовава в прегръдката ми, отново се разплаква.
   — О, слава богу — възкликва сестра Елена и се надига от леглото, за да ме посрещне.
   Петрос трепери в прегръдката ми. Опипвам тялото, търсейки рани.
   — Невредим е — прошепва Елена.
   — Какво става?
   Тя закрива устата си с ръка. Торбичките под очите и? се отпускат.
   — Един мъж нахлу в апартамента — отговаря.
   — Какво? Кога?
   — Бяхме в кухнята. Вечеряхме.
   — Не разбирам. Как е влязъл?
   — Не знам. Чухме го на вратата. И после се озова вътре.
   Обръщам се към полицая.
   — Заловихте ли го?
   — Не. Но спираме всеки, който се опита да прекоси границата.
   Притискам Петрос към себе си. Значи униформеният на паркинга не проверяваше разрешенията за паркиране.
   — Какво е търсил? — питам го.
   — Разследваме — отговаря ми той.
   — Имали и други обрани апартаменти?
   — Не ни е известно да има.
   За пръв път чувам за обир в тази сграда. В нашето ватиканско селище почти няма битова престъпност. Петрос заравя носле в шията ми и прошепва:
   — Трябваше да се скрия в дрешника.
   Потупвам го по гърба и питам Елена:
   — Стори ли ти се познат?
   Селището е малко. Сестра Елена живее в манастир, но с Петрос познаваме почти всички, които живеят между стените на Ватикана.
   — Никога не съм го виждала, отче — отговаря тя. — Толкова силно блъскаше по вратата, че грабнах Петрос от стола и го донесох тук.
   Поколебавам се.
   — Блъскал е по вратата?
   — И крещеше, и клатеше бравата. Нахлу вътре още докато носех Петрос. Истинско чудо е, че се добрахме навреме до спалнята.
   Сърцето ми бие до пръсване. Обръщам се към полицая.
   — Значи не е било обир?
   — Не знаем какво е било, отче.
   — Опита ли се да ви нарани? — питам Елена.
   — Заключихме вратата на спалнята и се скрихме в дрешника.
   Свеждам поглед и установявам, че синът ми оглежда бледата и опръскана с кал фигура на чичо си. Лицата и на двамата са разстроени и потресени.
   — Петрос — погалвам го по изопнатото гръбче, — всичко е наред. В безопасност си. Нищо лошо няма да ти се случи.
   Двамата със Симон са се вторачили един в друг. И се гледат с блеснали сини очи. Има нещо животинско в погледа на брат ми, което той се мъчи, ала не успява да овладее.
   — Сестро — повтарям шепнешком, — той нарани ли някой от двама ви?
   — Не. Не ни обърна никакво внимание. Чувахме го как обикаля отвън.
   — Какво правеше?
   — Стори ми се, че влезе във вашата стая. Викаше двама ви по име.
   Притискам Петрос към себе си и предпазвам лицето му с рамото си.
   — Кого?
   — Вас и отец Симон.
   Тръпки ме побиват. Усещам, че полицаят ме гледа и преценява реакцията ми.
   — Отче — казва той, — можете ли да внесете някаква яснота по въпроса?
   — Не. Не, разбира се. — Обръщам се към Симон — Ти сещаш ли се за нещо?
   Погледът на брат ми е отвеян. Пита само:
   — По кое време стана?
   Долавям тревожна нотка в гласа му. Подсказва ми нещо, което отначало ми се струва нерационално, но постепенно плъзва като мастило в мислите ми. Питам се дали нападението не е свързано с онова, което е сполетяло Уго. Дали убиецът му не е дошъл тук след това.
   — Случи се броени минути след като отец Алекс потегли — обяснява сестра Елена.
   Кастел Гандолфо е на трийсетина километра от тук. Пътуването отнема четирийсет и пет минути. Би било почти невъзможно един и същ човек да извърши и двете нападения.Пък и не ми хрумва причина. Единствената връзка между нас и Уго е работата ни по неговата изложба.
   Симон посочва към дрешника и пита:
   — Колко време беше вътре?
   — Адски дълго — отговаря доволно Петрос. Най-сетне някой да обърне внимание на неговото страдание.
   Но погледът на Симон се отмества към прозореца.
   — Повече от пет минути? — питам, защото усещам, че брат ми наистина иска да разбере.
   — Много повече.
   Значи полицаят не е бил откровен с нас. Защото от вратата на апартамента до границата се стига за една минута тичешком. Тази вечер никой няма да бъде заловен на портите.
   Той затваря бележника си и се изправя.
   — Долу ви чака кола, сестро. Не бива да се прибирате пеша в тъмното.
   — Благодаря ви — казва Елена, — но ще пренощувам тук. Заради малкия.
   Полицаят отваря вратата малко по-широко.
   — Игуменката ви очаква. Шофьорът е в коридора и ще ви отведе долу.
   Сестра Елена е упорита възрастна монахиня, но не би спорила с полицията пред Петрос. Целува го за лека нощ и докато обхваща бузката му с длан, осеяната и? със старчески петна ръка трепери.
   — Ще ти звънна по-късно — казвам и? аз. — Искам да те питам за още някои неща.
   Тя кимва безмълвно. Петрос се сгушва в прегръдките ми, когато сестра Елена си тръгва. Пръстчетата му са вкопчени във футболната фланела, с която не се разделя. Отпред тя е мокра от сълзите му. В този миг забелязвам раклата, избутана пред вратата на дрешника. Явно сестра Елена първа е излязла от там, за да позвъни на жандармерията. И е накарала Петрос да остане вътре, за да е на сигурно място. Значи синът ми е стоял самичък в тъмния дрешник.
   Усещам го как диша до шията ми и си давам сметка, че трябваше да е в леглото още преди половин час. Усещам колко е изтощен по това колко натежава тялото му.
   — Искаш ли да пийнеш нещо? — прошепвам му.
   Отправяме се към кухнята и той ми посочва счупената чиния върху плочките.
   — Аз го направих. Без да искам.
   Изправям съборения стол. Елена явно го е грабнала от мястото му, нищо че тежи петнайсет килограма. Свалям от една полица портокалова фанта, пазена само за специалнислучаи. Тя е любимата напитка на Петрос, откакто видя, че кардинал Ратцингер я пие в „Кантина Тиролезе“ в града. Той заравя нос в пластмасовата чаша, а аз поглеждам над рамото му към бъркотията в коридора, която продължава и по посока на спалнята ми. По някаква причина е подминала стаята на Петрос. Което потвърждава версията на Елена за случилото се.
   — Има буря — отбелязва Петрос, изплувал от портокаловата лагуна.
   Кимам разсеяно. Сигурно си мисли за мъжа навън, за нападателя, който не е заловен. Наблюдавам полицая, който се връща от оглед на спалнята ми. Когато минава покрай вратата на Петрос, се появява Симон Полицаят го пита нещо, а брат ми отговаря:
   — Не, племенникът ми преживя предостатъчно за една нощ.
   — Тате? — вика ме Петрос.
   Обръщам се. Той ме гледа очаквателно.
   — Да?
   — Попитах дали колата се повреди в дъжда?
   Нужно ми е малко време да разбера. Петрос се чуди защо двамата със Симон се прибираме толкова късно, защо той и сестра Елена са били сами, когато е дошъл онзи човек.
   — Ами… спукахме гума.
   Фиатът често се разваля. Петрос е истински авторитет, що се отнася до изтичането на масло и повреденото динамо. Понякога се притеснявам, че се превръща в енциклопедия на злощастията.
   — Добре — казва той, наблюдавайки как чичо му затваря вратата след полицая.
   Апартаментът отново си е наш. Симон присяда до племенника си и ръстът му успокоява Петрос, който се премества на ръба на стола като кацнала на клонка пеперуда, която се припича на слънцето.
   — Утре ще се върнат — заявява Симон.
   Кимвам. Не можем обаче да обсъждаме пред Петрос онова, което се налага да предприемем.
   Брат ми полага огромната си длан върху косата на племенника си и я разрошва. От расото му се сипят прашинки от засъхналата кал.
   — Наложи ли се да вдигате колата? — пита Петрос.
   — Моля?
   — За да смените гумата — пояснява Петрос.
   Със Симон се споглеждаме.
   — Аз просто използвах… — замотава се Симон и щраква с пръсти във въздуха.
   — Крик? — подсказва Петрос.
   Брат ми кимва и рязко се изправя.
   — Ей, Петрос, трябва да се поизмия, ясно? — Поглежда ме и добавя: —Ubi dormiemus?— На латински. За да не разбере Петрос. Пита къде ще спим.
   Значи сме на едно мнение — вероятно не е безопасно да останем тук.
   — В казармата на швейцарците? — предлагам. Най-сигурното място в страната след апартамента на Йоан Павел.
   Симон кимва и се помъква към душа, полагайки неимоверно старание да прикрие лекото накуцване.


   След като той се отдалечава, казвам на Петрос да си вземе любимата пижама. След това включвам компютъра и нетърпеливо изчаквам старият процесор да претърси пощата ми за името на Уго. Напрегнат съм. Ослушвам се за шумове извън коридора.
   Появяват се двайсетина съобщения. Всичките от лятото. Последното, отпреди две седмици, е това, което търся. Докато го препрочитам, се чудя дали очите не ме лъжат. Сигурно в момента преценката ми не е трезва. Но когато чувам познатото бълбукане на водата в тръбите, го принтирам, сгъвам листа и го пъхвам в расото си. Отивам при Симонв стаята, която някога беше спалнята ни с Мона.
   Заварвам го да сгъва изцапаното расо над торбата за мръсните дрехи, на която навремето майка ни избродира думите: Битие 1:4: И отдели Бог светлината от тъмнината. Тойизглежда още по-притеснен. И аз се чувствам така. Сега, когато и Петрос е застрашен, ме обзема тревога. Сестра Елена най-вероятно е спасила живота му.
   — Кой може да го е направил? — прошепвам.
   Симон издърпва едно от чекмеджетата и тършува вътре за скритите си за спешни случаи цигари. На същата тази тоалетна масичка баща ни държеше два пепелника, защото един не беше достатъчен. Пушенето беше официално държавно развлечение, преди Йоан Павел да го забрани. Но изражението на Симон не се прояснява, когато намира търсеното. Чекмеджето не влиза обратно на мястото си, той го разклаща и цялата тоалетка се накланя.
   — Защо са погнали нас? — питам.
   Брат ми смъква хавлията и облича бельото си. Вече виждам защо внимава с крака си — кожата му е посиняла. Нещо е пристегнало мускула.
   — Не го казвай — предупреждава той, като вижда, че съм забелязал.
   Когато служителите на Секретариата влязат в света на коктейлите и на официалните вечери, имат усещането, че са изневерили на духа на свещеничеството. Затова прибягват до едновремешни средства. Някои се бичуват. Други носят власеници или вериги. Трети постъпват като Симон: пристягат бедрата си с груба връв. Това са бързодействащи лекарства срещу насладите на работата в посолство. Симон обаче би трябвало да е по-разумен. Баща ни предпочиташе гръцкия подход: пост, молитва, спане на студения под.
   — Ти кога…? — питам го.
   — Недей — срязва ме той. — Просто ме остави да се облека.
   Време е да се махнем от тук.
   Петрос застава на прага, понесъл цяла планина пижами с динозаври.
   — Това стига ли? — пита.
   Симон бързо се шмугва в дрешника.
   — Ела, Петрос — повеждам го обратно към кухнята. — Да почакаме чичо Симон навън.
   4.
   Казармата на швейцарската гвардия е малко по-надолу по улицата. Достъпът на външни лица е забранен, но двамата със Симон сме прекарали не една и две нощи там след смъртта на родителите си. Войниците ни позволяваха да тичаме заедно с тях, да ползваме спортния им салон, да ходим на партитата с фондю, които си правеха. Сред тези стени преживях първия си махмурлук. Повечето ни стари приятели са се върнали в Швейцария в търсене на нови приключения, но тези, които останаха, сега са офицери. Гвардейците на пост им се обаждат за указания и веднага ни махват да минем.
   Заинтригуван съм колко млади ми се струват новите попълнения. Прослужили са нужния период в швейцарската армия у дома, но иначе изглеждат като току-що завършили гимназисти. А някога това бяха мъжете в тази страна, на които най-силно се възхищавах. Сега са просто пораснали момчета, десет години по-млади от мен.
   Казармата се състои от три дълги постройки, разделени от тесни, подобни на пресечки дворове. Новобранците спят заедно в сградата пред римската граница. Сградата наофицерите, към която сме се запътили, е най-вътрешната и задната и? страна е до папския дворец. Качваме се с асансьора и хлопаме на вратата на най-близкия ми приятел в гвардията, Лео Келер. Отваря ни съпругата му София.
   — О, Алекс, колко ужасно! — възкликва тя. — Не мога да повярвам, че се е случило. Влизайте, влизайте.
   Новините се разпространяват бързо в тези казарми.
   — Може ли да пипна бебето? — пита Петрос и още преди София да успее да отговори, поставя двете си длани на издутия и? корем.
   Понечвам да го дръпна назад, но тя се усмихва и покрива неговите ръчички с дланите си.
   — Бебето хълца — обяснява. — Усещаш ли?
   Тя е красива жена със слаба фигура, каквато беше Мона, и със сходна стойка. Дори косата и? е като на съпругата ми — с цвят на кестен, но, изсветляла от римското слънце, понякога е като червеникав ореол около лицето и?. Двамата с Лео се ожениха преди година, но аз още се взирам в нея и откривам нещо, което всъщност го няма. Изчервявам се заради спомените за Мона, които София възражда, и съпружеските желания на един мъж.
   Напомнят ми за самотата, която иначе успявам да превъзмогвам.
   — Влизайте и сядайте — кани тя трима ни. — Ще ви донеса нещо за хапване. — Но после, изглежда, променя намерението си. — А, разбирам, по-добре не. — Вперила е поглед над рамото ми към брат ми Симон — Аз ще остана тук с Петрос. А вие, отци, отидете да пийнете в столовата долу.
   Разчела е нещо в погледа му.
   — Благодаря, София — отговарям. Приклякам пред Петрос и добавям: — Скоро ще се върна да те сложа да си легнеш. Дръж се прилично, нали?
   — Хайде — прошепва ми Симон и ме подръпва за расото. — Да тръгваме.


   Столовата на швейцарската гвардия е на долния етаж на сградата. Вътре е като в тъмница и само няколко строги полилея разкъсват сумрака. По стените има стенописи в естествени размери, изобразяващи някогашния разцвет на тази петстотингодишна армия. Нарисувани са в по-ново време и изглеждат толкова нелепо и карикатурно, че само художник, който вярва в съществуването на чистилището, може да създаде подобно нещо в сянката на Сикстинската капела.
   Със Симон се насочваме към една празна маса в ъгъла. Имаме нужда от нещо по-силно от вино. Той е едър мъж и трябва здравата да се постарае, за да усети въздействието на алкохола. Тук обаче имат само вино, затова Симон вече е гаврътнал първата чаша, когато питам:
   — Защо някой ще търси нас?
   Той прокарва палец по нащърбения ръб на чашата.
   — Само да открия кой е причинил това на Петрос… — казва мрачно.
   — Наистина ли смяташ, че може да е свързано със смъртта на Уго?
   Симон целият трепери от силните чувства.
   — Не знам.
   Изваждам принтирания лист от джоба си и го плъзвам по масата.
   — Казвал ли ти е нещо подобно?
   Той го прочита за броени секунди. След това намръщено го побутва обратно към мен.
   — Не.
   — Мислиш ли, че може да има значение?
   Брат ми се обляга назад и си налива още една чаша.
   — Вероятно не.
   Огромният му пръст кацва на листа, сочейки датата. Отпреди две седмици. Препрочитам думите.
   Скъпи Уго,
   Съжалявам за случилото се. Струва ми се обаче, че отсега нататък трябва да потърсиш помощ от друг. Мога да ти препоръчам няколко познавачи на Светото писание, които са по — подготвени да отговорят на въпросите ти. Съобщи ми, ако се интересуваш. Късмет с изложбата.Алекс
   Отдолу е съобщението, което ми е изпратил Уго. Чийто отговор е моето. Това са последните думи, които ми е написал.
   Отец Алекс,
   Изникна нещо. Спешно. Опитах се да ти се обадя, но никой не вдигна. Моля те, свържи се незабавно с мен, преди да се разчуе.Уго
   — Изобщо ли не ти е споменавал за това? — питам. Симон клати печално глава.
   — Но ще разбера какво става, повярвай ми — казва той. В тона му долавям превъзходството на служител на Секретариата. Гледайте ни как спасяваме света.
   — Кой може да знае, че ще нощуваш в апартамента днес? — питам го.
   — Всички в нунциатурата знаеха, че ще летя за изложбата. — Нунциатурата — посолството на Светия престол. Симон добавя: — На никого обаче не съм казал къде ще отседна.
   Тонът му подсказва, че и той изпитва същото притеснение. Ватиканът има малък телефонен указател, в който са включени домашните и служебните телефонни номера на повечето служители, включително моите. Но никакви адреси.
   — И как изобщо някой ще стигне толкова бързо от Кастел Гандолфо до тук? — питам.
   Симон дълго върти чашата между дланите си, преди да отговори:
   — Сигурно имаш право. Не е възможно. — Казва го без капка облекчение, сякаш просто се опитва да ме успокои.
   Далечни църковни камбани отмерват десет вечерта. Започва смяната на караула. Появяват се гвардейци със сините нощни униформи, връщат се от наряд и изпълват помещението като приливна вълна. Ясно е, че тук няма да намерим убежище от преживените тази вечер страхотии. Докато са били на пост, гвардейците са научили новината за Кастел Гандолфо и двамата със Симон неочаквано се озоваваме в центъра на вниманието.
   Пръв до нас сяда старият ми приятел Лео. Запознахме се през пролетта, когато бях трети курс в семинарията, на погребението след единственото друго убийство на ватиканска територия, което помня. Войник от швейцарската гвардия беше убил командващия си офицер в тази казарма, след което беше насочил служебното оръжие към себе си, а Лео пръв беше пристигнал на местопрестъплението през онази нощ. Двамата с Мона се грижихме за него повече от година, докато се възстанови, и дори излизахме по двойки, когато се срещаше с разни жени. Но те не откриваха нищо привлекателно в този зле платен чужденец, задължен с клетва да не обсъжда с никого спомена, който го гнети. Когато Мона си тръгна, Лео помогна на Симон да се грижи за мен. На сватбата му със София тази пролет трябваше аз да ги бракосъчетая, но кардинал Ратцингер доброволно им оказа тази чест. Сега, след дългогодишни сърдечни мъки, и той ще има син. Радвам се да зърна лицето му тази вечер. Нашето приятелство се е доказало в тежки моменти.
   Симон повдига леко чашата си, за да отбележи появата на Лео. Няколко гвардейци пристигат с него и се настаняват на нашата голяма маса. След малко започват да разливат вино и бира. Дрънчат чаши. След часове на задължителна неподвижност ръцете и устите се движат разпалено. Тук обикновено се говори на немски, но сега превключват на италиански, за да участваме в обсъждането. Не си дават сметка, че ние сме просто приятели на командира им, и започват да задават военни въпроси.
   Кой калибър е било оръжието?
   В челото или в слепоочието?
   Един-единствен изстрел ли е причинил смъртта?
   Всичко се променя, когато Лео им обяснява кои сме.
   — Значи във вашия апартамент е имало обир? — пита ме възбудено един от гвардейците.
   Ясно си представям как историите ще плъзнат из ватиканското селище. Първата ми инстинктивна мисъл е, че случилото се може да застраши Симон Служителите на Секретариата не бива да се замесват в скандали.
   — Жандармерията заловила ли е някого? — питам.
   Объркват се за кое събитие се отнася въпросът ми, преди Лео да отговори:
   — Не, за никое от двете престъпления.
   — Някой от съседите ми забелязал ли е нещо?
   Лео клати глава. Всъщност момчетата са заинтригувани повече от убийството на Уго.
   — Чух, че не позволяват никой да види трупа — отбелязва едно от тях.
   Друго момче додава:
   — Май имало нещо странно. Нещо по ръцете или краката му.
   Грешат. Видях тялото на Уго със собствените си очи. Ала преди да смогна да се обадя, други гвардейци започват да си разменят по-грубовати шеги за рани, подобни на Христовите. Симон стоварва юмрук върху масата и изръмжава:
   — Стига!
   Тутакси се смълчават. Той е въплъщение на авторитета в техния свят — висок, властен, свещеник. На трийсет и три години е, но си давам сметка, че сигурно им изглежда възрастен.
   — Установили ли са как някой е успял да се вмъкне в градината? — питам.
   Момчетата чуруликат като накацали върху жица птици. Колективният отговор гласи: не.
   — Значи никой нищо не е видял? — продължавам да настоявам.
   Накрая се обажда Лео:
   — Аз видях нещо.
   Масата притихва.
   — Миналата седмица, когато бях трета смяна при „Света Ана“, един камион спря на служебния вход.
   „Света Ана“ е портата до тази казарма. Там постоянно патрулират гвардейци, за да проверяват идващите от Рим превозни средства. По време на третата смяна обаче портата е затворена. Никой няма право да влиза в държавата ни нощем.
   — Беше три часът — продължава Лео, — а камионът започна да примигва с фарове срещу мен. Дадох му знак да се махне, но шофьорът слезе.
   Момчетата се смръщват. Това е нарушение на правилата. Шофьорите трябва да смъкнат стъклото на прозореца и да покажат документите си.
   — Приближих се, а ефрейтор Фрай беше заел позиция зад мен — продължава Лео. — Човекът имаше италианска шофьорска книжка. И ако щете, вярвайте, имаше и разрешителнода влезе. Познайте от кого беше подписано.
   Изчаква. Тези гвардейци са още млади и се вълнуват от откриващите се възможности.
   — От архиепископ Но?вак.
   Неколцина подсвиркват. Антони Но?вак е най-високопоставеното духовно административно лице в света. Той е дясната ръка на папа Йоан Павел.
   — Наредих на ефрейтор Фрай да звънне горе — продължава Лео, — за да потвърди автентичността на подписа. А междувременно проверих каросерията. — Привежда се напред. — И там намерих ковчег. Покрит беше с платно и отгоре пишеше нещо на латински. Не ме питайте какво. Но под платното имаше голям метален ковчег. Ама наистина голям.
   Всички гвардейци около масата се кръстят. Чуе ли за метален ковчег, всеки мъж в казармата си мисли за едно и също. Когато умре папа, го погребват в троен саркофаг. Първият е от кипарисово дърво, последният е дъбов. Обаче средният е оловен.
   Здравето на Йоан Павел предизвиква сериозна тревога. Той е отпаднал. Не може да ходи. Лицето му е разкривено от болка. Кардиналът, който е държавен секретар, вториятнай-влиятелен човек в Светия престол, наруши кодекса на мълчанието със съобщението, че е възможно оттегляне и че ако здравето на папата не му позволява да управлява страната, оттеглянето му е въпрос на съвест. Журналистите кръжат като лешояди, а някои предлагат пари на жителите на Ватикана дори за най-незначителна вътрешна информация. Чудя се защо Лео рискува да разкаже подобна история пред толкова неопитна аудитория.
   Той обаче отговаря на този въпрос с думите:
   — И кого заварих седнал на пейката до ковчега? Името на личната му карта беше Ногара, Уголино. — Лео лекичко почуква по масата с кокалчетата на пръстите си. — След минута ни се обадиха — архиепископ Но?вак потвърди разрешението за влизане. Камионът потегли и повече не съм виждал нито ковчега, нито Ногара. Хайде някой да ми обясни какво означава това.
   Звучи като история за призраци. Като кошмар, връхлетял в тъмното нощните стражи. А те са суеверни хора.
   Преди някой да успее да отговори, Симон се изправя. Промърморва нещо, което звучи като:Писна ми товаилиПисна ми от това.И без да се извини или да се сбогува, излиза от столовата.
   Аз също ставам и тръгвам след него, усещайки тялото си вдървено. Разказът на Лео е добавил огромно ново обстоятелство, свързано със смъртта на Уго.
   Швейцарските гвардейци са го пропуснали, защото е отминало времето, когато всеки римокатолик, стъпвал в училище, е знаел латински. Баща ми обаче научи синовете си да четат и гръцки, и латински, затова аз знам какво означават думите, които Лео е видял върху драперията на онзи ковчег. Те са молитва:Tuam Sindonem veneramur, Domine, et Tuam recolimus Passionem.
   В тъмното Лео сигурно е успял да получи само смътна представа за размерите на ковчега, защото той е твърде голям за човешко тяло. Знам го, тъй като веднъж съм го виждал със собствените си очи. Знам какво е криел Уго.
   5.
   Преди седемстотин години в малко френско селце за пръв път в западната история се появява християнска реликва. Никой не знае откъде се е взела, нито как се е озовала там. Но постепенно, както става с всички реликви, тя отива в по-добри ръце. Неин собственик става кралското семейство, което управлява областта. След време я преместват в алпийската си столица.
   Торино.
   Торинската плащаница се смята за погребалното платно, в което е бил увит Исус Христос. На нея има загадъчно, почти фотографско изображение на разпнат мъж. В продължение на пет века плащаницата се съхранява в страничен параклис на Торинската катедрала и е обект на толкова старателни грижи и закрила, че я излагат пред широката публика само няколко пъти на столетие. Само два пъти за половин хилядолетие е напускала града: веднъж по време на бягството на кралското семейство при нашествието наНаполеон и веднъж през Втората световна война. Това второ пътуване отвежда плащаницата в планински манастир, близо до Неапол, където тя се съхранява тайно. Тъкмо докато пътува към този манастир, плащаницата минава през Рим за един-единствен път.
   Само веднъж в историята. Досега.
   Повечето реликви се пазят в специални хранилища, наречени реликварии. Преди седем години, през 1997-а, пожар в Торинската катедрала едва не унищожи плащаницата, положена в сребърния си реликварий. След това и? бе осигурено ново хранилище — наподобяващо голям ковчег, — херметически затворен сандък от сплав, използвана в аеронавтиката.
   Тази сандък е покрит със златист плат, на който е избродирана традиционната латинска молитва за плащаницата:Tuam Sindonem veneramur, Domine, et Tuam recolimus Passionem.Почитаме Твоята Свещена плащаница, Господи, и размишляваме над Христовите мъки.
   Сигурен съм, почти непоколебимо сигурен, че Лео е видял в каросерията на онзи камион най-прочутата реликва на нашата религия. Кулминацията на историческата експозиция, която Уго Ногара създаде в чест на плащаницата.* * *
   Запознах се с Уго Ногара, защото се стараех да се запознавам с всички приятели на Симон. Повечето свещеници умеят добре да преценяват човешкия характер, но моят брат имаше навика да кани бездомници на вечеря. Излизаше с момичета, които крадяха повече сребърни прибори от бездомниците. Една нощ, докато той помагал на монахините във ватиканската кухня за бедни, двама пияници се сбили и единият извадил нож. Симон се намесил и стиснал острието с ръка. Не го пуснал, докато не пристигнала жандармерията.
   На следващата сутрин майка ни реши, че вече е време за психотерапия. Психиатърът беше възрастен йезуит, в чийто кабинет миришеше на стари книги и на цигари с аромат на карамфил. Върху бюрото му имаше снимка на Пий XII с автограф — папата, който твърдеше, че Фройд е перверзник и че йезуитите не бива да пушат. Майка ми попита дали аз трябва да изчакам отвън, но психиатърът отвърна, че това ще бъде само неофициален преглед, а ако се окаже, че Симон се нуждае от лечение, тя също ще трябва да чака отвън. Затова майка ми, обляна в сълзи, рискува и попита дали съществува медицинско название за проблема на Симон. Защото по списанията го наричаха „смъртоносно желание“.
   Йезуитът зададе на Симон няколко въпроса, после поиска да види мястото, където палецът беше зашит за дланта му. Накрая попита мама:
   — Госпожо, чували ли сте за човек на име Максимилиан Колбе?
   — Той някакъв специалист ли е?
   — Бил е свещеник в Аушвиц. Нацистите го принудили да гладува шестнайсет дни, после го отровили. Колбе доброволно се подложил на това наказание, за да спаси живота на напълно непознат човек, който иначе щял да бъде убит. Подобно поведение ли е предизвикало вашата тревога?
   — Да, отче. Именно. Има ли медицинско название за хора като Колбе?
   Йезуитът кимна и мама се престраши да се усмихне обнадеждено, защото, ако едно нещо има име, значи ще има и лечение.
   — В моята професия, госпожо — поде лекарят, — наричаме тези хора мъченици. А Максимилиан Колбе наричаме светеца закрилник на този век. Смъртоносното желание не е същото като желанието да умреш. Горе главата! Синът ви просто е необикновено добър християнин.
   Година по-късно мама се отърси от най-големия си страх — че ще надживее Симон. А последното, което ми каза, преди да издъхне — освен, че ме обича, — беше: „Моля те, Алекс, бди над брат си“.
   Когато Симон завърши семинарията, изглежда, вече нямаше нужда никой да бди над него. Поканиха го да стане дипломат на Ватикана, а такава покана годишно получават само десет католически свещеници от общо четиристотин хиляди на света. Щеше да учи на най-изключителното църковно място извън стените на Ватикана — Папската духовна академия. Шестима от осем папи преди Йоан Павел са били дипломати на Ватикана, а четирима са учили в Академията, така че освен Сикстинската канела по време на конклав това е другото място на Земята, под чийто покрив най-вероятно ще откриеш следващия папа. Ако Симон останеше на дипломатическа служба, за него нямаше да има невъзможни неща. Само трябваше да се постарае да не раздава сребърните си прибори.
   Въпреки това този избор изглеждаше изненадващ за брат ми. В администрацията на Светия престол има двайсетина отдела и ако си беше избрал да работи в някой от тях, Симон щеше да си остане у дома. Щяха да го посрещнат с отворени обятия в старата служба на баща ни — Съвета за насърчаване на единството на християните — или пък би могъл да заяви категорично позицията си, като се присъедини към Конгрегацията за Източните църкви — защитник на правата на източните католици. Като повечето ватикански кардинали вуйчо Лучио беше получил няколко допълнителни поста извън основното си поле на действие, затова и той излезе с предложения: Конгрегацията за клира или Конгрегацията за каузите на светците, където можеше да побутне Симон нагоре в йерархията. А най-важната от всички причини Симон да откаже предложението за Секретариата беше неговият лидер, вторият човек във Ватикана. Кардиналът държавен секретар Доменико Боя.
   Боя зае поста точно когато комунизмът рухваше в Източна Европа. Православната църква се възраждаше след годините на принудителен атеизъм отвъд Желязната завеса иЙоан Павел се опита да и? подаде маслинова клонка. Установи обаче, че новият държавен секретар е застанал на пътя му. Кардинал Боя нямаше доверие на Православната църква, отделила се от католицизма преди хиляда години отчасти заради несъгласие относно папската власт. Православните смятат папата — подобно на деветимата патриарси начело на тяхната Църква — за епископ, комуто се полага специално почетно място, пръв сред равни, но не и свръхголяма власт, не и непогрешимост. Според Боя това беше опасна крайност. Така започна тихата битка, по време на която вторият най-влиятелен човек във Ватикана се опитваше да избави папата от собствените му добри намерения.
   Негово високопреосвещенство поде кампания на политическо пренебрежение към православните, която щеше да върне отношенията помежду ни години назад. Един от най-усърдните му помощници беше американският свещеник Майкъл Блек, някога протеже на баща ми. В очите на Симон Секретариатът повече от всяка друга административна служба въплъщаваше враждебността към идеалите на баща ни. Само че, вместо да откаже поканата, той, изглежда, я прие като знак. Бог искаше той да поеме делата на баща ни и да се постарае да обедини отново двете църкви. И искаше това да се случи в Секретариата.
   В Академията, докато другите изучаваха испански, английски или португалски, Симон изучаваше славянските езици. Отказа да отиде във Вашингтон, за да замине за София, столицата на православна България. Остана там, докато не се отвори нова възможност в Анкара — в същата нунциатура, където работеше сега Майкъл Блек.
   Знаех, че Симон е поел щафетата от татко, но се съмнявах, че и той самият знае какво да прави с нея. И после, седмица преди да се видя с Уго за пръв път, се обади вуйчо Лучио.
   — Алекс, знаеше ли, че брат ти отсъства от работа?
   Не знаех.
   Лучио изцъка с език.
   — Порицали го, че отсъства без причина. И понеже отказва да говори с мен за това, ще съм ти благодарен, ако откриеш каква е причината.
   Извинението на Симон беше свързано със служебната политика: Майкъл Блек го издал от чиста злоба. Седмица по-късно обаче брат ми неочаквано се появи в Рим.
   — Тук съм с един приятел — каза.
   — Какъв приятел?
   — Казва се Уго. Срещнахме се в Турция. Ела днес на вечеря в дома му. Той много иска да се запознае с теб.


   Никога през живота си не съм бил в апартамент като този на Уголино Ногара. Повечето семейства, които работят за папата, наемат в Рим жилища, собственост на Църквата.С помощта на Лучио моите родители имаха късмет да се сдобият с жилище на територията на Ватикана, в гетото на служителите. Но сега виждах с очите си как живее другата половина от служителите. Апартаментът на Ногара се намираше в папския дворец, точно в ъгъла откъм Ватиканските музеи и Ватиканската библиотека. Когато Симон ми отвори, Петрос се хвърли в обятията на чичо си, а моят поглед се плъзна из обширното пространство зад тях. По стените нямаше фрески, по тавана нямаше златисти орнаменти, но разстоянието между предната и задната част на апартамента беше толкова голямо, че бяха поставени паравани, за да го разделят на по-малки помещения, както са правели навремето кардиналите по време на конклавите. Западната стена гледаше към вътрешния двор, където учените от Ватиканската библиотека си пиеха питиетата в уединено кафене. На юг, между короните на дърветата, покривите на сградите образуваха пътека право до купола на „Свети Петър“. От вътрешността на апартамента се разнесе силен глас:
   — А! Вие трябва да сте отец Алекс и Петрос! Заповядайте, влизайте!
   Насреща ни енергично крачеше мъж с разперени ръце. Щом го зърна, Петрос се шмугна на сигурно място зад краката ми.
   Уголино Ногара имаше размерите на дребен мечок, а кожата му беше толкова изгоряла от слънцето, че сякаш фосфоресцираше. Очилата му не се разпадаха благодарение на дебело намотано тиксо. В ръката му се плискаше чаша с вино, а след като ме целуна по двете бузи, първите му думи бяха:
   — Ще ти донеса питие.
   Симон хвана Петрос за ръка и го отведе някъде да му връчи подаръка от Турция. Останах насаме с домакина ни.
   — Работите в нунциатурата на брат ми, така ли, доктор Ногара? — попитах, докато той ми наливаше.
   — О, не — отговори през смях той и посочи сградата от отсрещната страна на двора. — Работя в музеите. Тъкмо се връщам от Турция, където бях на проучване по повод на изложбата ми.
   — Коя изложба?
   — Която се открива през август.
   Намигна ми, сякаш да покаже, че Симон няма как да не ме е осведомил. Но по онова време още никой не знаеше. Не бяха плъзнали слухове за официалното откриване, за приема в Сикстинската капела.
   — А откъде се познавате? — попитах.
   Ногара разхлаби вратовръзката си.
   — Някакви турци намерили един нещастник в пустинята. Бил в безсъзнание, слънчев удар… — Свали очилата си, за да ми покаже тиксото. — Паднал по очи.
   — Открили ватиканския паспорт на Уго — провикна се Симон, запътил се обратно към нас — и ми се обадиха в нунциатурата. Наложи се да шофирам шестстотин и петдесет километра, за да го открия. Намираше се в град Урфа.
   Петрос усети, че разговорът е за възрастни, седна в един ъгъл и разсеяно заразглежда книжката за хунския вожд Атила, която Симон му беше донесъл от Анкара.
   Лицето на Ногара се оживи.
   — Отец Алекс, представи си само. Намирах се насред пустиня, а брат ти, Бог да го благослови, застана до болничното ми легло, издокаран с расо и помъкнал кошница с храна и бутилка бароло!
   Забелязах, че Симон не се усмихна.
   — Не знаех, че алкохолът е възможно най-лошото нещо при слънчев удар. Но някой друг знаеше.
   — Не смогнах да го осведомя — ухили се Ногара, — защото след няколко чаши от въпросното бароло изгубих съзнание.
   Брат ми сериозно потърка ръба на чашата си. Една мисъл ме зачовърка. Обяснение на онова, което ставаше пред очите ми. Ногара беше куратор, следователно имаше специален стимул да се сприятели със Симон. Началник му беше директорът на музеите, който пък беше подчинен на вуйчо Лучио. Познанството с Лучио би могло да обясни как Ногара се бе озовал в толкова хубав апартамент.
   — Е, какво правеше в пустинята, след като имаш толкова хубаво жилище тук? — питам. — С Петрос можем само да си мечтаем за такъв апартамент.
   Колкото по-внимателно разглеждах апартамента обаче, толкова по-странен ми се струваше той. В кухнята имаше само портативен хладилник, двоен котлон и бидон с минерална вода. През стаята беше опънат простор, но не виждах мивка, нито пералня. Всичко изглеждаше някак импровизирано, сякаш Ногара току-що се беше нанесъл. Сякаш приятелството със Симон му носеше дивиденти по-бързо от очакваното.
   — Ще ти разкрия една тайна — каза той. — Дадоха ми пространството тук горе заради изложбата ми. И точно тя е причината да помоля брат ти да те покани тази вечер.
   Разнася се звънене и той се обръща да нагледа храната, която се готви на котлоните. Стрелнах Симон с очи, но той избягваше погледа ми.
   — И така — поде Ногара и на лицето му се появи дяволито изражение, — нека подготвя сцената. — Той вдигна дървената си лъжица като диригентска палка. — Искам да си представиш най-популярната музейна експозиция на света. Миналата година това беше изложба на Леонардо в Ню Йорк. Средно на ден я посещаваха седем хиляди души. Седем хиляди — цяло градче, което преминава през галериите на всеки двайсет и четири часа. — Ногара направи театрална пауза. — А сега, отче, си представи нещо още по-голямо. Много по-голямо. Защото моята изложба ще бъде два пъти по-голяма.
   — Как така?
   — Като разкрие нещо за най-прочутото изображение на света. Толкова прочуто, че надминава Леонардо и Микеланджело заедно. Дори цели музеи. Говоря за изображението върху Торинската плащаница.
   Добре че Петрос не можеше да види реакцията ми.
   — Знам какво си мислиш — каза Ногара. — Направен е радиовъглероден анализ на плащаницата и той показва, че тя е фалшива.
   Известно ми беше много по-добре, отколкото той можеше да си представи.
   — Но въпреки това — продължи Ногара, — когато излагаме плащаницата, тя привлича милиони поклонници. На една изложба неотдавна за осем седмици се изредиха два милиона души. Заосем седмици.И всички бяха отишли да видят реликвата, чиято автентичност уж била опровергана. Постави нещата в правилната перспектива: плащаницата привлича пет пъти повече посетители от най-популярните музейни експонати в света. Затова си представи колко души ще дойдат, след като докажа, че радиовъглеродното датиране на Торинската плащаница е погрешно.
   Смаях се.
   — Докторе, занасяш ме.
   — Ни най-малко. Моят експонат ще докаже, че плащаницата действително е погребалното парче плат, в което е бил увит Исус Христос.
   Обърнах се към Симон в очакване да каже нещо. Но тъй като той си мълчеше, аз не можех да остана безучастен. Радиовъглеродното датиране обезсърчи нашата Църква и съсипа баща ми, който възлагаше всичките си надежди на научното доказване на автентичността на плащаницата като обединително звено за католицизма и православието. По време на цялата си кариера татко се опитваше да си спечели приятели от отсрещната страна на масата за преговори и преди оповестяването на присъдата на радиовъглеродния анализ двамата с помощника му Майкъл Блек бяха убеждавали, подтиквали и умолявали православните свещеници от цяла Италия да се присъединят към тях на пресконференцията в Торино. Рискувайки да разгневят епископа си, някои свещеници бяха дошли. Събитието щеше да бъде паметно, ако не се беше превърнало в катастрофа. Според радиовъглеродния анализ лененото платно беше от средните векове.
   — Докторе — казах, — сърцата на хората бяха съкрушени преди шестнайсет години. Моля те, не ги карай отново да преживеят същото.
   Той обаче остана непоколебим. Мълчаливо ни поднесе чиниите с храната, после изплакна ръце с вода от бидона и каза:
   — Моля, хранете се. Ще се върна след малко. Важно е да го видите с очите си.
   Скри се зад един параван, за да донесе нещо, а аз прошепнах на Симон:
   — Затова ли ме доведе тук? За да слушам тези неща?
   — Да.
   — Симон, той е пиян.
   Брат ми кимна.
   — В пустинята не беше припаднал от слънчев удар.
   — Тогава какво търся тук?
   — Той се нуждае от помощта ти.
   Плъзгам длан по брадата си.
   — Познавам свещеник в „Трастевере“, който ръководи клуб на „Анонимните алкохолици“.
   Симон обаче почуква по главата си.
   — Проблемът е тук, горе. Уго се тревожи, че няма да завърши експозицията си навреме.
   — Как е възможно да му помагаш в това? Наистина ли искаш да преживееш отново случилото се с татко навремето?
   Всеки телевизионен канал в страната предаваше пресконференцията, на която бяха оповестени резултатите от лабораторния анализ. През онази нощ единственото нещо, което се чуваше във Ватикана, бяха децата, които си играеха в парковете, защото родителите им се нуждаеха от малко усамотение. Преживяното засегна баща ми толкова тежко, че той никога не се възстанови. Майкъл Блек го изостави. Телефонните обаждания от стари приятели — от православни приятели — секнаха. Татко получи сърдечен удар два месеца след това.
   — Чуй ме — прошепнах, — това не е твой проблем.
   Симон присви очи.
   — Полетът ми за Анкара е след четири часа. Неговият полет за Урфа е чак другата седмица. Искам да се грижиш за него, докато замине.
   Зачаках. В погледа му имаше още нещо.
   — Уго ще те помоли за услуга — каза брат ми — Ако не искаш да я направиш заради него, те моля да я направиш заради мен.
   Наблюдавах как сянката на Ногара се приближава по коридора. Поспря, докато тялото му още беше скрито от поглед, като стар актьор, който се подготвя да излезе на сцената, и се прекръсти. В другата си ръка държеше нещо дълго и тънко.
   — Когато Уго ти каже какво е открил, — прошепна Симон — и ти ще му повярваш.


   Ногара се върна, понесъл топ плат. Разви го по протежение на въжето за пране, опънато през стаята, и каза благоговейно:
   — Сигурен съм, че няма нужда от представяне.
   Замръзнах на мястото си. Пред очите ми беше образ, съхраняван непокътнат в съзнанието ми от години: два силуета, ръждиви на цвят, свързани на темето, единият на предната, а другият — на задната част на мъжко тяло. Върху двата силуета имаше кървави петна: по главата — от трънен венец, по гърба — от бичуване, от едната страна на ребрата — от копие.
   — Съвсем точно копие на Светата плащаница — оповести Ногара и вдигна ръка, за да посочи, но без пръстите му да докосват плата. — Дълга е четири метра и трийсет и седем сантиметра и е широка метър и единайсет.
   Образът породи странно напрежение у мен. Съгласно древната традиция на източните християни — и католически, и православни — светите икони са портрети на светци и апостоли, които са копирани точно отново и отново векове наред. Свещената плащаница е царицата на всички тези изображения, образът в сърцето на вярата.
   Освен това тя е и нашата най-велика реликва. В Библията пише, че костите на пророк Елисей са възкресили мъртвец и че болните се излекували, като докосвали дрехата наИсус, затова и до ден-днешен във всеки католически олтар и върху всеки православен антиминс има реликва. Почти нито една от тях не може да претендира, че се е докоснала до нашия Бог и само една — плащаницата — може да претендира, че е негов автопортрет. Никога досега толкова важна светиня не е била отхвърляна.
   Но дори след радиовъглеродното датиране Църквата не премести плащаницата в музей, нито пък тихомълком я сбута под килима. Кардиналът на Торино заяви, че вече не е редно плащаницата да бъде смятана за реликва, но не нареди да извадят платното от катедралата. Цяло десетилетие след радиовъглеродния анализ папа Йоан Павел посети отново мястото. Когато отиде обаче, нарече плащаницата дар от Бог и насърчи учените да продължат да я изследват. Ето такова е оттогава мястото на плащаницата в сърцата ни — в моето сърце. Нямахме отговор на радиовъглеродните изследвания. Но вярвахме, че още не е казана последната дума и докато това не стане, няма да зарежем беззащитния. Няма да изоставим изоставения.
   Моите вътрешни вълнения се засилиха, когато видях, че Петрос вече също е насочил вниманието си насам. Никога не бях обсъждал с него плащаницата. Не беше честно да натоварвам едно дете със собствените си сложни чувства.
   — Първото, което трябва да знаеш — поде Ногара, — е как плащаницата е обгръщала тялото на Исус. Не е бил покрит с нея като с чаршаф. Била е постлана под него и после е била загърната отгоре. Затова има предно и задно изображение.
   Той посочи дупките с форма на кратунка в плата. Всички бяха разположени по начин, който съответстваше на гънките на лененото платно.
   — Обаче следите, върху които искам да се съсредоточим, са тези. Следите от изгоряло.
   — Кой я е изгорил? — попита Петрос.
   — Избухнал пожар — обясни Уго. — През хиляда петстотин трийсет и втора година съхранявали плащаницата в сребърен реликварий. Огънят стопил част от него. Капка разтопено сребро капнала върху плащаницата и прогорила всички пластове на нагънатия плат. Наложило се монахините от Ордена на света Клара да го поправят. И така стигаме до онова, което искам да кажа.
   Ногара взе едно списание от полицата и ми го подаде. На корицата пишешеThermochimica Acta.
   — Този януари — продължи той — американски химик от националната лаборатория в Лос Аламос ще публикува статия в това научно списание. Приятел на Папската академия на науките ми изпрати коректурите. Увери се сам.
   Разлистих страниците. Все едно бяха на китайски. „Енталпии на разтворите на глицин“. „Топлинно изследване на полиестерите, съдържащи силиций или германий в главната верига“.
   — Отиди направо на края — подкани ме Ногара. — Последната статия преди индекса.
   И ето го: „Изследване на радиовъглеродния анализ на проба от Торинската плащаница“.
   Имаше и снимка на нещо, което приличаше на червейчета върху предметни стъкълца, и непроницаеми за мен схеми. В началото на текста обаче, в резюмето, имаше две изречения, чиято същина схванах:
   Резулатите от пиролизната масспектрометрия на пробата в съчетание с микроскопските и микрохимическите наблюдения доказват, че подложената на радиовъглероден анализ проба не е от оригиналната Торинска плащаница. Следователно радиовъглеродната датировка не е надеждна за определянето на истинската възраст на плащаницата.
   — Пробата не е от плащаницата? — попитах. — Но как е възможно?
   Ногара въздъхна.
   — Не сме си давали сметка колко много работа са свършили сестрите от Ордена на света Клара. Знаехме, че са зашили кръпки върху дупките. Не знаехме — защото нямаше как да видим, — че освен това са втъкали нишки в плащаницата, за да я подсилят. Това се различава само под микроскоп. Затова небрежно сме изследвали платно, в което автентичният лен е бил смесен с нишки от по-късен период. Този американски химик първи установява грешката. Един от колегите му ми каза, че части от пробата дори не са ленени. Монахините са поправили платното с памучна тъкан.
   В стаята плисна хладна енергия. Очите на Ногара блестяха.
   — Алекс — прошепна Симон, — това е. Най-сетне.
   Разлистих химическото списание.
   — Изложбата ще е за тези научни факти, така ли? — попитах.
   Уго си позволи да се усмихне.
   — Изследванията са още в началото. Ако плащаницата действително е от трийсет и трета година след раждането на Христа, какво се е случило с нея през следващите хиляда години? Месеци наред ровя все по-дълбоко в историята на плащаницата и се мъча да разбуля най-голямата загадка: къде е била скрита тя цели тринайсет века, преди най-неочаквано да се появи във Франция. И имам добри новини. — Уго се поколеба. — Ако позволите да прекъсна вечерята ви, бих искал да ви заведа на едно място.
   Той извади дебела връзка с ключове за резетата и катинарите на входната врата. След това пъхна в джоба си найлоново пликче от хладилника.
   — Къде? — попита Петрос.
   Уго намигна и каза:
   — Мисля, че ще ти хареса.* * *
   Стъмваше се, докато прекосявахме след него залите на двореца към задния вход на „Свети Петър“. Разпоредителите вече започваха да насочват туристите към изходите.Познаха обаче Уго и ни оставиха на мира.
   Колкото и пъти да съм влизал в базиликата, винаги ме побиват тръпки. Когато бях дете, татко ми разказваше, че е толкова висока, че вътре има място за три кита, изправени един върху друг, глава до опашка, като при акробатичен номер с едноколесен велосипед, и пак ще остане достатъчно място, за да носят Колизеума като корона. На пода се виждат очертанията на други известни църкви, гравирани със златни букви като надгробни плочи на дребни риби в търбуха на Левиатан. Тази сграда е създадена от човешки ръце, но мащабите и? не са човешки.
   Уго ни поведе към олтара под купола на Микеланджело и ни посочи четирите ъгъла. Във всеки се издигаше мраморна кула.
   — Знаете ли какво има в тези колони? — попита той.
   Кимнах. Крепящите колони — всяка двойка почти колкото Триумфалната арка — бяха същински грамади от масивен бетон и камък, поддържащи огромния купол. Във всяка от тях имаше тесен канал, като прогризан от червей проход, колкото да мине човек, водещ до тайно помещение. По специални поводи канониците на „Свети Петър“ излагаха напоказ невероятното съдържание на тези помещения.
   Реликви.
   Преди петстотин години, когато ренесансовите папи се заели да реконструират най-великата църква в човешката история, те поставили най-светите християнски артефакти в реликвариите на тези каменни колони. Тогава били изваяни и четири статуи, високи повече от девет метра, като символ на намиращите се вътре реликви.
   — Свети Андрей — посочи ни Уго първата. — Братът на свети Петър. Първозваният апостол. В тази колона е вложен неговият череп.
   Уго се завъртя. Пръстът му посочи статуята на жена, понесла огромен кръст.
   — Света Елена, майката на Константин, първия християнски император. Тя посетила Йерусалим и се върнала с истинския кръст. Папите сложили парче дърво от кръста в този стълб.
   Третата статуя беше на жена, втурнала се напред с протегнати ръце. Между ръцете и? се намираше може би най-мистичната реликва в базиликата.
   — Света Вероника — поясни Уго. — Жената, избърсала лицето на Исус, докато той носел кръста към Голгота. Тайнствен образ от лицето му останал отпечатан върху кърпата. В тази колона се намира въпросното парче плат.
   Най-накрая Уго се извърна към четвъртата статуя.
   — Свети мъченик Лонгин. Войникът, пронизал Исус на кръста, ранил го в ребрата с копието си. В тази колона е поставено копието на Лонгин. — Ногара се обърна с лице към нас. — Както сигурно знаете, само три от тези реликви са все още тук. Като жест на добра воля сме дали черепа на свети Андрей на Православната църква. Но и бездруго мястото му никога не е било тук. Реликвите в тази базилика трябва да разказват най-важната християнска история. — По лицето на Ногара пробяга тръпка. — Истинският кръст, кърпата и копието са реликви, свързани със смъртта на нашия Бог. А в четвъртата колона трябва да има реликва, свързана с неговото Възкресение. Когато наследил плащаницата, Йоан Павел искал да я премести тук, но след като радиовъглеродният анализ породил съмнения, станало невъзможно да я прехвърли от Торино. Сега най-сетне щепреодолеем този проблем. Моята изложба ще докара Свещената плащаница у дома.
   Той снижи глас и се наложи двамата със Симон да се приведем, за да го чуваме.
   — Открил съм древни текстове, които описват как изображение на Исус било съхранявано в град, наречен Едеса, векове, преди плащаницата да се появи във Франция. Сега този турски град се нарича Урфа и точно там брат ти дойде да ме спаси. Установих, че нашата Торинска плащаница е била на това място не по-късно от четвърти век. Сега искам да направя още нещо — искам финалът на моята изложба да докаже, че така нареченият Образ от Едеса идва от Йерусалим и е занесен лично от учениците. И точно тук, отче Алекс, работата ми опира до теб.
   Преди да продължи, той бръкна в джоба си за найлоновото пликче, което беше взел от апартамента. Отвътре извади нещо странно — пластмасова лъжичка, която приличаше на палка за барабан. Наведе се към сина ми и каза:
   — Петрос, искам да поговоря с баща ти за момент, затова донесох нещо за теб. — Връхчето на лъжичката беше покрито с някаква светла бучка.
   — Какво е това? — попита Петрос.
   — Лоено топче. То има магическа сила в тази базилика. — Уго заведе Петрос близо до олтара. — Дръж го ето така и се преструвай на статуя. Не помръдвай.
   След броени секунди от купола се спусна гълъб. Кацна на бучката лой и започна да кълве. Петрос така се смая, че за малко да изпусне лъжичката.
   Уго му прошепна:
   — Сега можеш да отидеш където си поискаш. Заведи новия си приятел на разходка. Установил съм, че птиците тук са много питомни.
   Петрос беше като омагьосан. Гълъбът пърхаше на сантиметри от ръката му, когато той закрачи в празния неф предпазливо, все едно държеше в ръката си свещ. Всички се смълчахме за миг, докато го наблюдавахме. После Уго отново се обърна към мен.
   — Та както казвах, надявам се да докажа, че учениците са донесли плащаницата от Йерусалим в Едеса. Разбира се, трудно ми беше да намеря такова доказателство, но съм убеден, че най-сетне съм по следите му. Разбираш ли, Едеса е една от най-ранните християнски столици и в средата на първи век там е написано евангелие. Наричат го „Диатесарон“, което, както несъмнено ви е известно, на гръцки означава „от четири“, защото е текст, обединяващ четирите съществуващи евангелия. Тъй като плащаницата вероятно е била в Едеса точно когато е писано това евангелие, аз съм убеден, че авторът му я е споменал в текста.
   Понечих да го прекъсна, но Уго вдигна ръка.
   — Разбира се, трудността да бъде доказано това произтича от факта, че „Диатесарон“ е изключително рядък текст. Запазен е единствено в преводи на други езици, направени векове по-късно. Всички оригинали са унищожени от самите епископи на Едеса, когато отсъдили в полза на четирите отделни евангелия. Така поне се говори. Ала неотдавна установих нещо друго.
   — Намерил си ръкопис на „Диатесарон“? — възкликнах. — На какъв език?
   — Двуезичен е. От едната страна е на сирски, а от другата е на старогръцки.
   Изумих се.
   — Това може би е оригиналният текст.
   „Диатесарон“ бил написан на един от тези два езика и после бил преведен на другия толкова бързо, че днес никой не знае кой е бил първият.
   — За жалост — продължи Уго, — аз не мога да разчета добре нито един от двата езика. Но отец Симон ми каза, че ти можеш. Затова се питам дали не би ми помогнал…
   — Разбира се. Имаш ли снимки?
   — Алекс, книгата… Не е лесно да бъде снимана. Намерих я на място, където не би трябвало изобщо да търся, затова не мога да ти я донеса. Трябва да заведа теб при книгата.
   — Не разбирам.
   Той се размърда неспокойно.
   — Отец Симон е единственият друг човек, на когото съм разказал за това. Ако се разчуе, ще изгубя работата си. Брат ти ме увери, че умееш да пазиш тайна, така ли е?
   Бих обещал на Уго всичко, само и само да зърна тази книга. Откакто завърших семинарията, преподавам евангелията и първият принцип в моята професия е, че само няколко древни ръкописа са дали на света целия текст на евангелията. Животът на Исус Христос, какъвто е познат на повечето съвременни християни, обединява няколко текста, леко различни един от друг, смайващо древни, скрепени в обединен вариант от съвременни учени, които дори сега продължават да внасят промени въз основа на нови открития. Тъй като е съставен по същия начин, чрез обединяване на по-древни текстове, „Диатесарон“ можеше да ни покаже евангелията във вида, в който са съществували през първи век, много преди съставянето дори на най-древните пълни ръкописи, достигнали до нас. Можеше да добави нови факти към вече известните ни за живота на Исус и да ни накара да поставим под въпрос други факти, които сме мислели за сигурни.
   — Мога да дойда в Турция още следващата седмица — отговорих. — И по-рано, ако трябва.
   Сърцето ми се разтуптя. Беше юни, щях да преподавам отново чак наесен. Имах достатъчно пари в спестовната си сметка за два самолетни билета. С Петрос можехме да отседнем при Симон.
   Но Уго се намръщи.
   — Опасявам се, че не ме разбра — каза той. — Не те моля да дойдеш с мен в Турция, отче. Книгата е тук.
   6.
   Докато излизам след Симон от столовата и отново се качвам към апартамента на Лео, в главата ми се върти една-единствена мисъл: плащаницата е тук. Погребалното платно на Исус Христос е между тези стени. Дали вече не е заключено в някоя от масивните колони на „Свети Петър“. Може би скоро новината ще се разчуе.
   Пристигането на плащаницата придава ново значение на изложбата на Уго. Документите на камиона са подписани от архиепископ Но?вак, което означава, че Йоан Павел е наредил преместването и?. След радиовъглеродния анализ Църквата цели шестнайсет години не направи нито едно официално изявление относно свещения саван. И най-неочаквано положението, изглежда, ще се промени. Размишленията ми относно смъртта на Уго и нахлуването в апартамента ми поемат в нова посока. Питам се дали не се е опитвалда ми каже точно това в имейла си. Че е успял да докара плащаницата тук, но се е натъкнал на някакъв проблем.
   Изникна нещо. Спешно.
   Християнските реликви са в състояние да извадят на повърхността всякакви скрити чувства. Миналата година по Коледа с Петрос гледахме по телевизията репортаж за шумна разправия между свещеници и монаси във Витлеем за дреболия като това коя страна на църквата „Рождество Христово“ им е позволено да метат. По-рано през годината се наложи да поставят въоръжена охрана на международно съвещание във връзка с плащаницата, а свещеникът, който се грижеше за нея, избяга от заседателната зала заради яростната реакция на някои присъстващи срещу решението повърхността на платното да бъде леко почистена. Ако се разчуеше, че плащаницата е била преместена, повечето хора в Торино несъмнено щяха да изпаднат в трепетно вълнение от новината, че Уго възнамерява да докаже автентичността и? и да я почете, но малобройна група вероятно щеше да реагира различно. Единственото друго нападение в Кастел Гандолфо, което помня, беше предизвикано от странни религиозни халюцинации: когато бях десетгодишен, един душевноболен човек се опита да нападне Йоан Павел в градините, преди римската полиция да го погне по шосето обратно към Рим, а той да се отбранява с брадва. В джобовете му намериха бележки с несвързани бълнувания за божествено подражание.
   Питам се дали е възможно преместването на плащаницата да предизвика нещо подобно. Ако е така, благодаря на Бог, че Петрос и Елена не пострадаха.
   Подтичвам да настигна Симон и си чудя какво ли му се върти в главата. Брат ми обаче вече е изчезнал. Когато влизам у Лео, София надниква от детската стая.
   — Той се качи горе.
   Сочи ми покрива. Най-усамотеното място в цялата сграда.
   Понечвам да го последвам, но тя слага длан върху ръката ми и прошепва:
   — Петрос те търси.
   Обръщам се към детската. Вътре синът ми седи на временното си легло. Светлината е приглушена, а подът е осеян с книги и плюшени играчки от бебешкото легълце отстрани Петрос диша толкова учестено, все едно е тичал.
   — Какво има? — питам.
   Въздухът край него е влажен и топъл. Той протяга ръчички.
   — Кошмар ли?
   На тази възраст обикновено започват кошмарите нощем и ходенето насън. Симон бе преживял и двете. Повдигам издълженото му телце в скута си и го галя по главата.
   — Може ли пак да почетем за Тоти? — прошепва той сънено. Новият втори нападател на „Рома“.
   — Разбира се.
   Петрос се навежда напред и пролазва по пода за книжката си. Обаче гледа да не напуска скута ми. Веднъж вече съм го оставил сам.
   — Всичко свърши, момчето ми — уверявам го и целувам влажния му тил. — Няма от какво да се страхуваш. Тук си в безопасност.
   Оставам до него за малко и след като заспива отново, за всеки случай. Когато излизам от стаята, Лео вече се е прибрал и София му претопля чиния с храна. В кухнята го виждам как погалва корема и?, докато се привежда напред за целувка. Изпреварвам поканата им да се присъединя към тях, като тръгвам да търся Симон на покрива.* * *
   Вятърът е разрошил косата му. Лицето му е изопнато. Взира се надолу към светлините на Рим, както сигурно вдовицата на моряк се взира в морето.
   — Добре ли си? — питам.
   Ръката, с която си взема цигара от пакета за спешни случаи, трепери.
   — Не знам какво да правя — промърморва Симон, без да се обръща към мен.
   — Нито пък аз.
   — Той е мъртъв.
   — Да.
   — Обадих му се днес следобед. Говорихме за изложбата. Не мога да повярвам…
   — Да, знам.
   Гласът на Симон изтънява:
   — Седях до тялото му и се мъчех да го разбудя.
   В гърдите ми си надига тъпа болка.
   — Уго вложи цялата си душа в тази изложба — продължава брат ми — Раздаде се целият. — Пали цигарата. На лицето му се изписва угнетено възмущение. — Защо ще умре само седмица преди откриването? Защо ще умре точно на прага?
   — Това е дело на човешка ръка — казвам. Напомням му накъде следва да насочи гнева си.
   — И защо извика мен там? — пита Симон, без да ме слуша.
   — Престани. Вината не е твоя.
   Той издишва дълга димна струйка в мрака.
   — Аз съм виновен. Трябваше да го спася.
   — Имаш късмет, че не си бил там. Същото можеше да се случи с теб.
   Симон отправя огорчен поглед към небето, после свежда очи към откритото място, където играехме като деца. Едно от семействата на гвардейците надуваше пластмасов плувен басейн на тази тераса. Сега е останало само влажно петно.
   Снижавам глас:
   — Според теб това свързано ли е с плащаницата? С преместването и? от Торино?
   От ноздрите му излизат ластарчета дим. Не мога да разбера дали размишлява над отговора.
   — Никой не би могъл да знае, че е преместена тук — отговаря с равен глас той.
   — Може пък да се е разчуло. Хората научават по разни пътища. Както ние узнахме от Лео.
   Нужен е бил цял екип от хора, които да натоварят новия реликварий на плащаницата в камиона. Свещеници, които да отворят параклиса. А после още хора и още свещеници, които да я разтоварят тук. Дори само един от тях да е споменал новината пред съпруга, приятел, съсед…
   — Уго е бил в камиона през онази нощ — казвам. — Всеки друг, участващ в преместването, може да го е видял. Може би затова са го погнали.
   — Но не са видели теб или мен. Защо ще погват и нас?
   — Тогава какво се е случило според теб?
   Симон тръсва пепелта от връхчето на цигарата си и проследява с очи как в мрака политат искри.
   — Уго беше ограбен. Според мен в апартамента се е случило нещо различно.
   Но не звучи уверено. Телефонът ми звънва. Поглеждам екранчето.
   — Вуйчо е. Да вдигна ли?
   Симон кимва. Отсреща се чува плътен бавен глас:
   — Александрос?
   Вуйчо Лучио, изглежда, винаги се смущава от хора, които сами си вдигат телефона. Не проумява защо ние, останалите, нямаме секретари.
   — Да.
   — Къде си в момента? Симон и Петрос добре ли са?
   Сигурно вече е научил за нападението.
   — Добре сме. Благодаря за загрижеността.
   — Казаха ми, че двамата сте били в Кастел Гандолфо по-рано днес вечерта.
   — Вярно е.
   — Сигурно сте много разстроени. Приготвих стаите за гости, за да пренощувате и тримата, затова ми кажи къде сте и ще изпратя кола.
   Заеквам. Симон вече клати глава и прошепва:
   — Не, няма да ходим при него.
   — Благодаря ти — казвам аз, — но сме отседнали в казармата при приятел.
   Няма отговор, само познатото мълчание — вестител на неговото недоволство.
   — В такъв случай искам утре да дойдете при мен — казва той накрая. — Рано сутринта. За да обсъдим положението.
   — По кое време?
   — В осем часа. Кажи и на Симон Очаквам и него.
   — Ще дойдем.
   — Радвам се да го чуя. Лека нощ, Александрос.
   И линията замлъква най-безцеремонно. Обръщам се към Симон.
   — Иска да ни види в осем.
   Новината никак не го впечатлява.
   — Е, може би трябва да поспим малко.
   Симон казва:
   — Ти върви. Аз ще спя тук.
   Тук. На открито. Под прозорците на папата.
   — Стига, моля ти се, влез вътре.
   Безнадеждно е да настоявам. Отказът да спят в легло е разпространено лишение сред свещениците и със сигурност не е толкова опасно за здравето, колкото това пристегнато около бедрото му въже. Вдигам примирено рамене и му казвам, че ще дойда да го взема на сутринта. Има нужда да остане сам. Тръгвам си и се моля за брат си.* * *
   Когато се прибирам, Лео и София вече са си легнали. Надявах се да обсъдя с Лео какво е чул в столовата, след като ние си тръгнахме, но ще се наложи да почакам. Комплектчаршафи са оставени върху разтегателния диван, ветеран със стари пружини. Помня го много добре. Някогашната шарения от петна е изчезнала благодарение на женската ръка. Зад вратата на спалнята в дъното дочувам тихи звуци. Приятелите ми са твърде деликатни, за да правят любов, когато имат гости. Но и аз като повечето свещеници очаквам всичко от човешката природа.
   Надниквам в детската стая при Петрос и го заварвам омотан в чаршафите. Гръцкото му кръстче, което, кой знае защо, е свалил от шията си, е паднало на пода. Вдигам го и го прибирам в сака ни, после коленича до прозореца. Имам Библия тук, гръцката, която пъхнах в багажа и по която го уча да чете. Обхващам я между ръцете си и се опитвам дауталожа емоциите си. Да овладея страха, дебнещ в този мрак, и гнева, който ме изгаря, когато се сетя как Петрос е бил нападнат в собствения си дом. Яростта бушува дълбоко в гръцкото ми сърце. Това е най-важната дума в нашата литература. Ала онова, което предстои да сторя, вече съм правил стотици пъти за Мона.
   Господи, прости моите грехове, прости и греховете на другите. Както теб моля за прошка, така на тях прощавам. Както те са грешни, така съм и аз. Кирие елейсон. Господи,помилуй.
   Повтарям молитвата си два пъти, защото искам да бъде чута. Но в мислите ми цари безпорядък. Знам, че има основателна причина швейцарската гвардия да постави допълнителни постови пред казармата. Има причина Лучио да ни вика в апартамента си. Когато убеждавах Петрос, че сме в безопасност, нямах и капчица надежда. Излъгах го.
   Докато очите ми привикват с тъмното, оглеждам животните, които София е нарисувала по стените на детската. На закачалка на вратата висят бебешки дрешки, които сама еушила. Усещам отсъствието на Мона по-болезнено от обикновено. Семейството и? още живее тук. Чичовци и братовчеди, повечето от тях водопроводчици, които размахваха тръби срещу приятелите и?, ако не ги одобряваха. Ако ги помоля за закрила, сигурно ще се редуват на смени да бдят над Петрос и мен. Само че по-скоро бих отвел Петрос от града, отколкото да им бъда задължен.
   В тъмното разкопчавам расото си и го сгъвам. Лягам до сина си и се опитвам да измисля как да го разсея на следващия ден. Как да залича спомена за тази вечер. Потривам рамото му в тъмното, питам се дали наистина спи и се надявам, че в момента има нужда да му вдъхна утеха. Откакто Мона си тръгна, самотните ми нощи са си все толкова самотни, просто не са така мъчителни, което посвоему е тъжно. Усещам липсата на съпругата си. Чакам да дойде сънят. Имам чувството, че цял живот все чакам.
   В евангелията пише, че Исус подготвял своите ученици за Второто пришествие, като им разказвал притчи. Сравнил себе си с господар, който заминава на сватба. Ние, неговите слуги, не знаем кога ще се върне господарят. Затова трябва да чакаме на вратата със светилник.Блазе на ония слуги, чийто господар ги намери будни, кога си дойде.Напомням си, че дори цял живот да чакам завръщането на жена си, пак няма да е по-дълго, отколкото са чакали християните през последните две хиляди години.
   Ала в такива нощи чакането е като болка, която кънти в безбрежна пустота. Мона беше стеснителна, въздържана и мрачна. У нея отекваше някаква моя неувереност относнособствената ми същност и причината да съществувам, след като родителите ми вече имаха Симон Не и? обръщах много внимание, докато бяхме още деца, защото бях с две години по-голям от нея. Но пък и тя беше прекалено свенлива, за да я забелязва човек. За което вероятно допринасяше фактът, че е момиче, отраснало между стените на Ватикана. На снимките в апартамента на родителите и? се виждаше ведро кръглолико дете, което става все по-привлекателно с всяка следваща година. На десет бе невзрачна: тъмна рошава коса, воднисти зелени очи, дебели бузки. На тринайсет вече се беше променила — ясно беше, че един ден ще стане хубавица. На петнайсет — тогава аз се готвех да замина за колежа — метаморфозата вече започваше. И тя го знаеше: през следващите три години експериментираше с нови прически и с грима. Сякаш надничаше отвъд зидовете в Рим и наблюдаваше как изглеждат съвременните жени. Снимките на родителите и? са старателно изрязани, но самата Мона веднъж ми показа дълбоките деколтета и късите поли, които въпреки това се виждаха на някои от тях. Разказа ми за тайните си посещения в Рим, за да си купи високи обувки или бижута, по време на които беше установила, че подсвиркванията и подвикванията не са насочени към другите жени.
   Нерядко съм се чудил дали в живота и? няма някаква травма, за която не ми е казала. Има една-единствена снимка на Мона от обучението и? за медицинска сестра, на коятотя е много слаба и очите и? са хлътнали. Обясни ми, че работата я връхлетяла като шок след спокойствието в гимназията. Винаги съм смятал, че така ме моли да не любопитствам. Не бях първият и? мъж, но въпреки това първата ни брачна нощ мина неловко. Бях подценил психологическото бреме от това да се любиш с мъж, който се готви да стане свещеник. Привикнал с компанията на други мъже, аз никога не съм се срамувал от голотата, нито съм се притеснявал да се разхождам полуоблечен у дома. Мислех, че когато Мона види обикновения човек под расото, това ще премахне тайнствеността, с която е обгърнато то. Но мина почти седмица, преди да консумираме брака си. След няколко дни на фалстарт вече започвах да се притеснявам, че ще се любим машинално и плахо.
   Не беше така. След като изчерпа защитните си сили, тя стана нетърпелива. Устните ми кървяха там, където ме бе хапала. От извърнатите погледи на съседите разбирах, че са оскърбени от звуците, които чуват отгоре. Двамата жадно очаквахме нощната си среща. В дисциплинирания ни живот това беше възможност за свобода и наслади.
   Дисциплиниран живот. Ето кое трябваше да ме притеснява. Някои наши съседи имаха известни опасения относно свещеник със съпруга. Мона болезнено усещаше неодобрението им. Всяка поява в обществото ни сблъскваше с нови проблеми. Събиранията на свещениците са предназначени за целомъдрените ергени, обградени от други целомъдрениергени. Свещениците пият и се хранят заедно, играят футбол и пушат пури заедно, посещават музеи и обикалят археологически забележителности заедно. Да доведеш жена на свещеническо сборище е жесток гаф. Но ако отказваш покани, защото имаш съпруга, със сигурност ще престанеш да ги получаваш. С Мона се договорихме аз да посещавам известен брой социални прояви просто за да остана в списъка на поканените. Насърчавах я през тези вечери да гостува на свои приятели в Рим или да се вижда с други съпруги на ватикански служители. Ала след време тя започна да прекарва вечерите сама.
   Несправедливо е да обвинявам културата в нашата страна. Можехме да живеем извън тези стени, в апартамент в Рим, собственост на Църквата. Със сигурност не си правехме илюзии какво влече след себе си животът във Ватикана. Само че помежду ни имаше една голяма разлика, която открих едва след като се оженихме: моите родители бяха мъртви, а нейните се преструваха, че не са.
   Господин и госпожа Фалчери живееха на съседната улица, в жилищна сграда, близо до казармата на жандармерията. Те подкрепяха брака ни и не се оплакаха, когато Мона напусна Римокатолическата църква, за да се присъедини към Гръко-католическата. Но преди да се оженим и да приключат преструвките, не знаех колко нещастна е майката на Мона. Баща и? беше радиотехник във Ватикана, допуснал да се ожени за жена, която не уважава. Госпожа Фалчери беше прилична готвачка с деликатно чувство за хумор, чиито недостатъци не ми станаха ясни веднага. Едва по-късно Мона ми обясни, че баща и? е от голямо семейство и искал много деца. Майка и? за малко не умряла при раждането и? и лекарите открили някакво увреждане в утробата и?, поради което следваща бременност криела опасности. Когато ни гостуваха, двамата идваха поотделно. Мона не изгаряше от желание да вижда баща си. Но след посещенията на обичната си майка съпругата ми рухваше.
   Не е нужно да обясняваш на един грък, че трагедията се предава в семейството. Знаех, че Мона донякъде се страхува да не стане като майка си. Когато първите шест месеца от бременността с Петрос преминаха спокойно, двамата го приехме като знак, че проклятието е премахнато. А после, през последните три месеца, на два пъти за малко да го изгубим. Лекарите ни убеждаваха, че Петрос вече е достатъчно голям и ще оцелее, но сякаш тялото на Мона беше започнало да го отхвърля. Накрая я откараха по спешност в родилната зала, защото пъпната връв беше започнала да го задушава. Когато синът ни най-сетне се роди, гинекологът го нарече Херкулес, защото беше оживял въпреки двойно омотаната около вратлето му примка. По-късно Мона плачеше и повтаряше, че се е опитала да убие сина си.
   През следващите месеци жената, за която се бях оженил, изчезна. По-ясно помня как тъща ми храни Петрос с биберон, отколкото как Мона го кърми. Госпожа Фалчери правеше компания на Мона, докато аз бях на работа, и до ден-днешен всеки път, когато зърна лицето на тази жена, си спомням как тя измъчваше жена ми. Докато Мона седеше на канапето и със сетни сили се мъчеше да изцеди капчица щастие от безумния хаос в съзнанието си, майка и? я осведомяваше под формата на любящ съвет, че сегашните трудности са нищо в сравнение с онова, което предстои. Че не трябва да се заблуждаваме. Че тъгата е цвете. Цели библиотеки съм преровил, за да открия произхода на тази фраза — тъгата е цвете — и в целия свят не открих нито един научен коментар, който да разплете загадката. Майка и? вероятно имаше предвид, че новият темперамент на Мона притежава някаква мрачна прелест, която ние трябва да приемем. А също, че тази особеност ще се задълбочава. Призлява ми, като се замисля как допуснах дни наред Мона и майкаи? да седят на канапето и да гледат телевизия, докато онази нещастна жена виждаше как дъщеря и? бавно гасне, но въпреки това тровеше ума и?. Днес Петрос не се вижда сбаба си. Пита защо. Лъжа го и си казвам, че някой ден ще му обясня.
   Когато се разчу, че Мона ни е напуснала, семействата от нашата църква ни подадоха ръка за помощ. Готвеха ни. Направиха график за гледане на бебето, за да мога да се върна на работа. Накрая сестра Елена пое повечето от тези задължения, но дори сега никой друг свещеник от църквата ни не получава толкова щедри коледни подаръци като мен и дори най-закоравелите пирати ще се засрамят, ако видят плячката на Петрос на именния му ден. Открай време долавям в тази доброта нотка на съжаление и неизбежност, като че ли, щом гръцко момче се жени за римско момиче, поема известен риск и ето сега животът ми е следствие от това. Хората от енорията ни не го правят нарочно. Всички християни вярват, че предназначението на човешкия живот е да изплати стари дългове. Тези добри хора ме подкрепяха, докато не дойде денят, в който вече бях в състояние сам да се справям със задълженията си.
   Някога имах мечта, която мислех, че вечно ще нося в сърцето си. Бленувах за завръщането на жена ми. Щях да я насърча отново да поеме дежурства в болницата. Щях изцяло да поема грижите за Петрос, докато тя стане готова да го опознае по-добре. И тогава щеше да открие, че синът ни не е зла поличба, не е символ на нейните недостатъци. Тойе изключително умен, добросъвестен и сърдечен. Учителите го хвалят. Канят го на много рождени дни. Има моя нос и очите на Симон, но гъстата тъмна коса на Мона, нейното кръгло лице, нейната весела усмивка. Някой ден ще се радва, че прилича повече на майка си, отколкото на баща си. В мечтите ми Мона благодарение на него открива, че никога не си е тръгвала напълно. Че е възможно да изградим отново онова, което имахме някога, защото основата, която поставихме заедно, още си стои.
   Постепенно обаче изгубих тази мечта, точно както неизбежно се лющи старата кожа. За своя изненада установих, че е възможно да бъда цял и без своя блян. Само една част от него упорито си остава: искам Петрос да разбере, че обичта на майка му към него не е моя измислица. На Мона дължи дълбокото си интуитивно осъзнаване на трудни истини, склонността си към шегите и гатанките, невероятната си любов към животните. Майка му щеше да го омагьоса. Не искам нищо повече от това двамата да са заедно.
   Където и да е Мона днес, представям си я изпълнена със съжаления за живота, който имахме, или за решението си да му сложи край. За мен би било съсипващо да изпитвам толкова силно съжаление, ала и никога не съм го изпитвал. Насоча ли поглед назад, Петрос винаги ме обръща напред. Все още съм по средата на пътешествието, което започнах заедно със съпругата си. И всяка нощ благодаря на Бог за сина си.
   7.
   Когато се събуждам, Петрос го няма.
   Прекосявам опипом коридора и заварвам Лео и София да закусват на масата в кухнята. Вдигат погледи и Лео ми сочи към балкона, където едно телце е застанало като скакалец, приведено напред на приклекналите си крачета, и оцветява с пастели.
   — Прави картичка за Симон — обяснява Лео.
   Усмихвам се.
   — Ще го кача на покрива.
   — Отец Симон не е там — прошепва София.
   Изражението на Лео ми разкрива останалото. Не знаят къде е отишъл. Когато набирам мобилния на брат си, той вдига на четвъртото позвъняване.
   — Къде си? — питам.
   — В апартамента.
   — Добре ли си?
   — Не можах да заспя. Като се върна, ще ви заведа с Петрос на закуска.
   Лео и София са вперили погледи в мен. София сигурно се е занимавала с Петрос, откакто се е събудил. Горката жена още е по халат за баня.
   — Не, никъде не отивай — казвам на Симон. — Ние ще дойдем.


   На дневна светлина бъркотията в апартамента изглежда зловещо. Още не е разчистен напълно. Ръката на Петрос е вкопчена в моята, когато влизаме. Той прескача играчките, все едно са отровни гъби. Счупената чиния в кухнята вече я няма, разсипаната храна е почистена. Всички прозорци са отворени.
   Симон седи сам на масата и се преструва, че не е пушил.
   Петрос се откъсва от мен, за да връчи на чичо си нарисуваната картичка — четири скицирани фигури, хванати за ръце: Мона, аз, Петрос и Симон. Като се вглеждам по-отблизо, установявам, че Мона е с монашеска одежда. Сърцето ми се свива. Това е сестра Елена.
   Симон вдига Петрос в скута си и го прегръща силно. Любува се на картичката и притиска устни към гъстата буйна коса на сина ми. Чувам го как прошепва:
   — Обичам те. С татко няма да позволим да ти се случи нищо лошо.
   Мивката е празна. Съдовете са измити. Гъбата изглежда като изстискана с менгеме. Учудвам се как изобщо Симон се е възпрял да не почисти целия апартамент.
   — По кое време идва сестра Елена с прането? — пита той.
   Разсеян съм и не отговарям. Сега, след като кухнята е разчистена, следите от тършуването стават по-очевидни.
   — Ехо, Алекс, къде се отнесе? — казва брат ми.
   — Петрос, измий си ръцете, преди да закусим.
   Той неспокойно се помъква по коридора.
   — Какво има? — пита Симон.
   Със сигурност и той го е забелязал. Посочвам му местата, където щетите са най-големи: шкафчето в коридора, лавиците с книги, масичката, върху която е телефонът. Симонсвива рамене.
   — Търсел е нещо — обяснявам. — Отворил е всичко с вратички. Освен това тук.
   Източните християни имат специален кът в дома си, където подреждат икони около книгите на евангелията. В нашия апартамент ъгълът с иконите е скромен — просто украсен стар шкаф, където с Петрос се молим. Но нападателят не го е докоснал.
   — Явно е знаел какво е това.
   В къта с иконите се държат само свещени предмети. Нахлулият у дома е знаел, че няма защо да търси там онова, което му трябва. Почти никой италиански мирянин няма да знае толкова много за нашите ритуали. Снощното предположение за безумец, тласкан от религиозна лудост, вече изглежда неправдоподобно.
   Преди Петрос да приключи в банята, аз бързо тръгвам по стъпките на мъжа. Сестра Елена го е чула да вика Симон от коридора пред стаята на Петрос. Коридорът води към банята и после — към моята спалня. Банята е непокътната, както и стаята на Петрос. Усещам как тилът ми настръхва. Изглежда, мъжът се е запътил право към моята спалня.
   Леглото ми е с изопната кувертюра. Ако е ровено из чекмеджетата на тоалетката, Симон е заличил всички следи, докато се е обличал след душа си предишната вечер. Но когато се вглеждам по-внимателно, забелязвам, че една от лавиците е пипана: онази, на която държа пътеводителите си за държавите, в които е бил назначен Симон. Книгата за Турция е на пода. Под нея на долната лавица е зейнала озадачаваща празнина. Нещо липсва.
   — Алекс — чувам Симон да ме вика от коридора. — Ела за секунда.
   Книгите ми за плащаницата. Няма го и ръкописното изследване, което направих за Уго.
   Сърцето ми започва да блъска тревожно. Първият ми инстинкт се оказа верен. Влизането с взлом и убийството на Уго би трябвало да са свързани. Това със сигурност има нещо общо с изложбата на Уго.
   — Алекс! — повтаря Симон, този път по-силно.
   Вдървено се връщам в коридора и го заварвам да сочи към нещо на пода. Изглежда съсредоточен и напрегнат.
   — Цяла сутрин го гледам — тихо казва той. — Но чак сега ми хрумна.
   — Симон — промърморвам, — който е направил това, вероятно е знаел, че сме помогнали на Уго с изложбата.
   Симон обаче е твърде разсеян, за да обърне внимание на думите ми.
   — Забелязваш ли нещо да липсва? — пита той през зъби.
   Коленича до него сред преобърнатите играчки и телефонните указатели.
   Сочи ми моя календар-бележник. Отворен е на вчерашна дата. Проумявам едва когато разлиствам напред.
   Откъснати са страниците за днешния и за утрешния ден.
   Замръзвам. Смисълът зловещо избълбуква на повърхността на съзнанието ми.
   — Какво пишеше на тези страници? — пита Симон.
   Всичко. Напречно сечение на живота ни. Есенният семестър започва следващата седмица, затова си бях записал графика на часовете. Всичките ни планове със Симон също фигурираха там.
   Промълвявам онова, за което Симон вече се е досетил:
   — Той продължава да ни търси.
   Брат ми започва да набира номер на мобилния си телефон.
   — Ще резервирам стая в „Санта Марта“ за теб и за Петрос.
   „Санта Марта“. Нашият ватикански хотел. Много уединен, много анонимен. Симон бетонира смисъла на всичко случващо се. Двамата с Петрос вече не сме в безопасност в собствения си дом.
   Още докато разговаря с рецепционистката, на вратата се чука силно. Петрос светкавично дотичва уплашен от банята. Притиска се към краката ми, а аз пристъпвам напред и завъртам топката. Полицай. Същият от предишната вечер.
   — Заловихте ли някого във връзка със случая? — питам нетърпеливо.
   — За съжаление, не, отче. Просто трябва да си запиша още няколко неща.
   Каня го да влезе, но той предпочита да остане на прага и се навежда да огледа касата на вратата.
   Петрос ме подръпва, не иска полицаят да е тук. Или може би не иска самият той да е тук.
   Ченгето вдига поглед.
   — Отче, вашата монахиня каза, че преди нахлуването вратата е била заключена.
   — Точно така. Винаги заключвам, когато излизам от апартамента.
   — Дори снощи?
   — Проверих два пъти, преди да потегля към Кастел Гандолфо.
   Той се взира в касата. Плъзга пръст нагоре — надолу по дървото. Проверява бравата. Нужна ми е секунда, за да проумея. Нито вратата, нито касата са повредени.
   — Трябва да направя снимки — казва полицаят. — Ще ви се обадя по-късно да обсъдим някои неща.


   Петрос отказва да остане в апартамента, докато полицаят е там, затова прекарваме един час на открито преди срещата ни с вуйчо Лучио. Движим се по добре охраняванитеалеи, обикаляме фонтаните в папската градина, които със Симон познаваме с неофициалните им имена още от деца. Фонтанът на мъртвото куче. Фонтанът на загадъчната змиорка. Фонтанът на нощта, когато Катерина Фиори прекали с пиенето и танцува. И накрая се озоваваме на малката игрална площадка до тенис кортовете на Ватикана, къдетоПетрос моли чичо си да застане зад люлката и да го люлее все по-силно и по-силно. Провиква се от най-високата точка на дъгата:
   — Симон! Знаеш ли защо листата променят цвета си? Заради хлорофила.
   Най-новата му фикс идея.
   Симон е зареял поглед в далечината. Когато си дава сметка, че мълчи, пита:
   — А защо не всички дървета променят цвета си?
   Никога не е бил силен ученик, но след четирите години в колежа, четирите в семинарията и още три в Академията се е превърнал в същинска реклама на присъщата на нашата Църква вманиаченост по отношение на обучението. Насърчаваме Петрос да научава всичко, каквото и да е.
   — Защото — провиква се той — хлорофилът си остава в листата им!
   Със Симон се споглеждаме и отсъждаме, че звучи вярно.
   — Знаеш ли за какво четох наскоро? — пита Симон.
   — За тигрите? — провиква се Петрос.
   — Помниш ли доктор Ногара?
   Поглеждам го със сурово предупреждение, но той не ми обръща внимание.
   — Той ми даваше да храня птиците — отговаря Петрос.
   Симон се усмихва за частица от секундата.
   — Много отдавна, близо до града, в който се запознахме с доктор Ногара, имало светец на име Симеон Стълпник. Той седял върху една колона в продължение на почти четирийсет години, без изобщо да слезе. Дори умрял там.
   Гласът му сякаш долита от много далече, като че ли открива нещо опияняващо в това усамотение. В мисълта самият той да се оттегли като монах след светския си живот като свещеник.
   — Ами как е пишкал? — пита Петрос.
   Неизменният вечен въпрос.
   Симон се засмива.
   — Петрос — опитвам се да си придам сериозно изражение аз, — да не си го повторил в училище.
   Той се люшва още по-нависоко, ухилен до уши. Малко неща са му толкова приятни, колкото това да развесели чичо си.
   Постепенно единият час се изнизва. Не срещаме никой познат. Не научаваме никакви новини. Надничайки отвъд стените на Ватикана, оставаме с ясното впечатление, че никой в Рим не обръща внимание какво се случва в нашия живот.
   Почти на прага сме на двореца на Лучио, когато сестра Елена се обажда да каже, че няма да може да гледа Петрос по-късно днес. А после, сякаш едва сдържа сълзите си, бърза да затвори. Дали не премълчава нещо? Нещо, за което дори не си е давала сметка, преди да се прибере у дома снощи. Понякога води Петрос на гости на съседите в сградата. Може да е оставила вратата отключена.* * *
   Дворецът на губернатора е нова сграда по тукашните разбирания. Тя е от 1929 г., когато Италия се съгласява да направи Ватикана независима държава. Плановете са за семинария, но тъй като има нужда от правителство на държавата, папата я превръща в административна сграда. Днес от тук се изнизват бюрократите на Ватикана, които планират пощенски марки с картини на Микеланджело. Наричаме я Дворец на губернатора в памет на времето, когато градът е бил управляван от мирянин, но вече няма губернатори. Новият управител е със свещеническа якичка. Лучио живее в частен апартамент на последния етаж заедно със своя секретар дон Диего, който ни отваря вратата, когато пристигаме.
   — Заповядайте, отци — казва той. — И ти, синко.
   Навежда се да поздрави Петрос най-вече за да не се налага да поглежда към Симон. Двамата са на една възраст, двама бързо издигнали се свещеници, а за Диего това означава конкуренция. Зад него се носи тягостна класическа музика. Лучио беше превъзходен пианист, преди да се разболее от артрит, и е поставил в рамка статия от вестник, описваща изпълнението му на Моцарт като млад. Вече никой не свири на пианото, а звуковия фон създават потискащо мрачни руснаци и скандинавци. Конкретно това произведение на Григ звучи като музикална тема на калвинизма.
   Диего ни въвежда в частния кабинет на вуйчо. Прозорците му не гледат към „Свети Петър“, а имат северно изложение, затова вътре е малко усойно. Един от предшествениците на Лучио беше простодушен американски архиепископ, който имаше меча кожа на пода и гледаше уестърни по телевизията. На Петрос щеше да му е приятно да гостува в такъв апартамент. Вуйчо ми обаче има вкус към персийските килими и столове с крака във форма на животински лапи, защото можеш да ги вземеш безплатно от склада на Ватикана, където запасите от барокови мебели се увеличават след смъртта на поредния прелат.
   — Извинете, че не мога да стана да ви посрещна — казва Лучио и вдига ръце.
   Така поздравява, откакто миналата година получи лек удар. В резултат престана да носи червената шапчица и обточената с червено кардиналска одежда, защото понякогагуби равновесие и пръстите му не могат да се справят с копчетата или с пояса. Вместо това се облича със свободен костюм на свещеник и една монахиня всяка сутрин провесва на шията му кръст на верижка. Двамата със Симон пристъпваме да поемем протегнатите ръце и брат ми както винаги бива удостоен с по-продължително здрависване. Най-дългото обаче е запазено за Петрос.
   — Ела тук, момчето ми — подканя го Лучио и нетърпеливо потупва по бюрото.
   Част от лицето на Лучио се парализира след удара, но той много се постара по време на рехабилитацията и видът му не плаши Петрос. Докато се прегръщат, хвърлям погледкъм документите върху бюрото, търсейки полицейски доклад за Уго или за нашия апартамент. Но виждам само счетоводни справки, които са като слънцето и въздуха за Лучио. Той е кметът на малък град, който постоянно има нужда от осъвременени съоръжения и нови паркинги; министърът на културата на най-великолепната сбирка от древно иренесансово изкуство; работодателят на повече от хиляда души, които ползват безплатно здравеопазване, пазаруват от безмитни магазини и храната им е субсидирана, без да плащат никакви данъци върху доходите си; и главният преговарящ относно крехките взаимоотношения със светския Рим, на който нашата лишена от излаз на море държава разчита за всичките си доставки на петрол, за събирането на сметта и за електричеството. Когато се замисля как Лучио ни заряза двамата със Симон, се старая да си напомням, че е целял да изпълни обещанието си към Йоан Павел.
   — Искаш ли нещо за пиене? — пита той Петрос сега, успявайки да раздвижи и двете половини на устата си. — Имаме портокалов сок.
   Лицето на Петрос грейва и той скача от скута на вуйчо, за да последва Диего в кухнята.
   — Надявам се, че през нощта не е имало повече инциденти, нали? — казва Лучио, снижавайки глас.
   Въпросът звучи по-скоро като проява на вежливост. В тази страна нищо не се случва без неговото знание.
   — Не, повече не — отговарям.
   Симон обаче се намесва:
   — Жандармерията не разполага с нищо — казва той остро. — А през това време Алекс и Петрос дори не могат да нощуват под собствения си покрив.
   Тонът му ме изненадва.
   Лучио го измерва с неодобрителен поглед.
   — Александрос и Петрос се добре дошли да отседнат под този покрив. Освен това грешиш — преди двайсет и пет минути ми се обадиха от жандармерията, за да ми съобщят, че са засекли човек на записите от охранителните камери.
   — Чудесна новина, вуйчо — обаждам се.
   — Кога ще разполагат с нещо конкретно? — пита Симон.
   — Сигурен съм, че действат максимално бързо — отговаря Лучио. — А междувременно какво можете да ми кажете за всичко това?
   Поглеждам към Симон.
   — Днес сутринта открихме в апартамента ми неща, които подсказват, че двата… инцидента… са свързани.
   Лучио коригира ъгъла, под който лежи една писалка върху бюрото му.
   — Жандармерията разследва същата възможност. Тя определено буди тревога. Казахте ли им какво сте открили?
   — Още не.
   — Ще ги помоля незабавно да се свържат с теб. — Той отново се обръща към Симон. — Има ли още нещо, което трябва да знам?
   Брат ми клати глава. Лучио се начумерва.
   — Какво изобщо си търсил в Кастел Гандолфо?
   — Уго ми се обади и помоли за помощ.
   — Как отиде там?
   — С шофьор от автомобилната служба.
   Лучио цъка с език. Автомобилната служба му е подчинена, но обикновените свещеници нямат право да я ползват, а от племенника на шефа се очаква да бъде безукорен.
   — Вуйчо, чувал ли си някой да е успял да мине през портата на Кастел Гандолфо? — питам. — Или тук?
   — Категорично не.
   — Откъде някой ще знае номера на апартамента ни?
   — Щях да попитам същото.
   През отворената врата виждам как Диего поднася на Петрос портокалов сок в кристална чаша. Петрос се дръпва уплашено, защото миналата година строши една тук. Монахините половин час събираха стъкълцата, застанали на колене. Ядосано измервам Диего с поглед, задето не си спомня.
   — Така — продължава Лучио, — има още един проблем, който ви повиках да обсъдим. За жалост, изложбата на Ногара трябва да претърпи промяна.
   — Какво?! — избухва Симон.
   — Куратора ми го няма, Симон. Не мога да изложа експонатите му без него. За някои от залите дори не е ясно кое къде трябва да бъде окачено.
   Брат ми се надига от мястото си и казва почти истерично:
   — Не можеш да го направиш. Това му струва живота.
   Тихо казвам на Симон, че след случилото се миналата нощ може би е уместно да има промяна или отлагане.
   Лучио потупва една счетоводна справка с костеливия си пръст.
   — Имам четиристотин покани за откриването. И дума не може да става за отлагане. В момента, тъй като Ногара не завърши подреждането на последните няколко галерии, въпросът е не толкова да се отложи изложбата, колкото как да се подреди. Затова бих искал да обсъдя възможността, особено с теб, Александрос, да я организираме по-скоро около ръкописа, отколкото около плащаницата.
   Със Симон сме силно заинтригувани.
   — „Диатесарон“ ли имаш предвид? — питам аз.
   — Не — отсича Симон, — категорично не.
   Лучио не му обръща внимание. Като никога единствено моето мнение има значение.
   — Как изобщо е възможно? — питам.
   — Реставраторите са готови с книгата — казва Лучио. — Хората искат да я видят. Ще я изложим във витрина и ще им я покажем. Оставям подробностите на теб.
   — Вуйчо, не можеш да запълниш десет галерии с един-единствен ръкопис.
   Лучио изсумтява.
   — Може, ако махнем подвързията. Всяка страница ще бъде изложена отделно. Вече съм направил няколко големи фотоса за стените. Колко страници са общо? Петдесет? Сто?
   — Вуйчо, това е може би най-древното подвързано евангелие, открито досега.
   Лучио махва пренебрежително.
   — Хората от лабораторията по реставриране знаят как да се оправят с такива неща. Ще направят каквото ни е нужно.
   Преди да успея да откажа, Симон стоварва длан върху бюрото на Лучио.
   — Не — категорично отсича той.
   Всичко застива. Приканвам с поглед брат ми да седне. Лучио повдига едната си рунтава вежда.
   — Извинявай, вуйчо — подема Симон и прокарва ръка през косата си. — Аз… съм разтърсен от смъртта на Уго. Но ако се нуждаеш от помощ, за да довършиш изложбата, мога да ти кажа онова, което трябва да знаеш. Той ми разказа всичко.
   — Всичко?
   — Това е много важно за мен, вуйчо.
   Преди време разпалеността на Симон възмущаваше вуйчо Лучио. Определяше я като гръцка черта, не като римска. Сега обаче твърди, че точно тя е отличителното качество на Симон, което ще го изстреля там, където дори той не е стигнал.
   — Разбирам — казва Лучио. — И се радвам да го чуя. В такъв случай трябва да напътстваш другите куратори, защото ни чака много работа през следващите пет дни.
   — Вуйчо — обаждам се, — нали разбираш, че в момента двамата със Симон сме изправени пред лични проблеми?
   Той размества листовете върху бюрото си.
   — Разбирам. Затова наредих на Фалконе да изпрати полицай, който да охранява теб и Петрос. — Обръща се към Симон. — А що се отнася до теб, ще спиш тук, под този покрив,докато не приключи работата по изложбата. Съгласни ли сте?
   Симон по-скоро би спал на улицата пред гара „Термини“. Но това е цената на цялото необичайно обсъждане — показал е на Лучио кой държи козовете.
   Симон кимва и Лучио два пъти почуква с кокалчетата си върху бюрото. Приключили сме. Дон Диего се появява отново, за да ни съпроводи до асансьора.
   — Да изпратя ли някой за багажа ти? — пита той заядливо Симон.
   През следващите пет нощи ще бъдат съквартиранти. Надзирател и затворник. Ала в празния поглед на Симон забелязвам облекчение. Той няма да налапа стръвта. Когато металната врата се отваря, Петрос се втурва вътре и нетърпеливо натиска копчето. Преди Диего да намери друг начин да се заяде, Симон, Петрос и аз вече слизаме с асансьора.
   8.
   Малко след вечерята в апартамента на Уго му помогнах да се промъкне тайно във Ватиканската библиотека, за да види „Диатесарон“.
   — Ела в апартамента в четири и половина — разпореди той. — И си носи ръкавици.
   В четири и половина отидох до апартамента му. Уго се появи четвърт час по-късно. Носеше две найлонови торби от „Анона“, супермаркета на Ватикана. В едната различих характерния силует на бутилка с алкохол.
   — За успокоение на нервите — намигна ми той. Но челото му беше потно и в погледа му се четеше тревога.
   Когато влязохме в жилището му, той гаврътна няколко чашки грапа „Джулия“.
   — Я ми кажи — попита ме, — ориентираш ли се там, долу?
   Там долу, тоест под апартамента му, в библиотеката.
   — От къде на къде? — попитах сприхаво.
   Беше създал у мен впечатлението, че го е правил и друг път, а аз просто ще го следвам. В крайна сметка само за да пристъпи прага на нашата библиотека, човек се нуждае от молба и препоръки от упълномощени учени. А за да види книга, е нужна сериозна документация. За да я получи, трябва да му я донесе служител на библиотеката, защото читателите никога не се допускат в книгохранилището.
   — Ако вече знаем къде е ръкописът, не може ли просто да го свалим от рафта и да го прочетем? — попитах.
   В другата торба от супермаркета имаше разнообразна екипировка. Две фенерчета, лампа за къмпинг, кутия с латексови ръкавици, франзела, пликче кедрови ядки, чифт терлици, бележник и някакъв уред с големината на детска тенис ракета. Уго се зае да пъха всички тези неща в брезентов сак.
   — А, можем да я свалим от рафта — отговори. — Не е там проблемът. — Погледна часовника си. — Хайде, по-живо, отче Алекс. Трябва да побързаме.
   Посочих сака му.
   — Няма да минем покрай охраната с това.
   Той се подсмихна.
   — Не ставай глупав. Има една вентилационна шахта на втория етаж. От години не се използва.
   Вперих поглед в него.
   Уго се изкиска и ме стисна за ръката.
   — Шегувам се, шегувам се. А сега престани да се тревожиш и да тръгваме.


   Той имаше приятел в библиотеката. Възрастен френски свещеник, чийто кабинет се намираше в един забравен край на сградата. Библиотеката затваряше след десет минути, но апартаментът на Уго беше толкова близо, че стигнахме до приятеля му за по-малко от две. Уго ме спря пред кабинета му и каза:
   — Почакай тук.
   Влезе вътре сам, но не затвори вратата плътно.
   — Уголино — възкликна притеснено мъжът с френски акцент, — разбрали са за теб.
   — Едва ли — отговори Уго.
   — Днес охраната обиколи от врата на врата и ни предупреди да докладваме за всеки непознат.
   Уго не отговори.
   — Свещеникът, който ги придружаваше — продължи мъжът, — знаеше името ти.
   Уго се прокашля.
   — Все още ли изпробват новата система?
   — Да.
   — Значи вратата е отворена?
   — Отворена е, но не е добра идея да слизаш долу сам.
   — Съгласен съм. — Уго ме пусна да вляза. — Запознай се с отец Александрос Андреу. Тази вечер той ще ме придружи.
   Французинът беше симпатичен свещеник с прошарена коса. Имаше брада, която почти прикри рязкото зяпване на устата му, когато ме видя.
   — Но Уголино… — поде той.
   Уго взе шапката и чадъра на приятеля си от закачалката.
   — Излишно е да ме увещаваш. Освен това ще забележат, ако не си тръгнеш по обичайното време. Утре ще поговорим.
   Свещеникът затвори щорите на остъклената врата на кабинета си.
   — Не е много разумно. В тези зали се чува и най-незначителният шум. А ако и той е тук, сигурно ще разговаряте. Ще привлечете внимание.
   Уго обаче само го побутна към вратата. Часовникът над нея показваше пет и дванайсет. В читалните учените вече бяха прибрали бележниците и лаптопите си. Връщаха на рецепцията ключовете за шкафчетата си и след няколко минути щяха да си тръгнат. След което присъствието ни с Уго ставаше необяснимо.
   — За какво те предупреждаваше той? — попитах, когато Уго затвори вратата.
   Той надникна между щорите.
   — За нищо.
   — Тогава защо надничаш в коридора?
   — Защото ми се иска вуйчо ти да наеме поне няколко кураторки с външността на госпожица Де Сантис от съседния кабинет!
   Облегнах се на стената. Уго направи същото и извади франзелата от брезентовия си сак. Усмихна се тъжно и ме предупреди:
   — Нали разбираш, че няма да може да разкажеш на никого какво си видял тази вечер. Дори на учениците си.
   Светлините в коридора, които се процеждаха под вратата, започнаха да угасват.
   — Не го правя заради учениците си — отговорих.
   — Отец Симон ми каза, че баща ви научил и двама ви да четете Новия завет на гръцки.
   Кимнах.
   — Освен това ми каза, че ти си бил ученолюбивият, а той — мързеливият.
   — Евангелията бяха любимият ми предмет в семинарията.
   Всеки, който преподава евангелията — дори ако като мен ги преподава на момчетата в подготвителното училище — се вълнува, когато узнае, че познанията ни за Библията не са съвършени. Че все още има неоткрити по-древни, по-хубави и по-пълни ръкописи на евангелията. Сега щях да имам шанса да държа в ръце един такъв ръкопис, преди и него да сложат под ключ като другите. Уго избърса очилата си с носната си кърпа. Погледна ме с учудващо бистри очи.
   — Казахме ли на отец Симон какво ще правим тази вечер?
   — Не. От няколко дни нямам връзка с него.
   Той въздъхна.
   — Аз също. Понякога брат ти просто изчезва. Радвам се, че не е лично. — Погледна часовника си и се надигна. — А сега трябва да ти кажа нещо, преди да тръгнем. Не бива да оставяме следа, защото ми се струва, че някой ме наблюдава.
   Спомних си разговора му с френския свещеник и попитах:
   — Кой?
   — Не знам. Но след тази вечер се надявам, че няма да има друга възможност. — Уго събу обувките си и обу терлиците от брезентовия си сак. — Следвай ме. Слизаме.


   Коридорите бяха тъмни, но Уго познаваше пътя. За човек с неговия ръст се движеше учудващо безшумно дори когато влязохме в първите чудовищни коридори на книгохранилищата.
   Очаквах да видя стари дървени рафтове за книги, които се извисяват в импозантни арки със стенописи. Вместо това се озовахме в ниски промишлени тунели, по-дълги от презокеански лайнери, опасани с тръби за кабели. Обувките ми шляпаха по студените метални платформи, звукът отекваше по коридорите и се налагаше да се приведа, за да не си ударя главата в електрическите крушки с предпазни решетки. Уго обаче се придвижваше пъргаво, като че ли питиетата го бяха направили по-подвижен.
   Вече отвсякъде ни обграждаха стоманени стелажи — отляво и отдясно, отгоре и отдолу — етаж подир етаж, с площадки помежду им, свързани с тесни метални стълби. Уго разчиташе на фенерчето, което беше донесъл, защото електрическите крушки се изключваха чрез таймер. Продължавахме да се спускаме все по-надолу. Най-сетне стигнахме доасансьор.
   — Къде отива? — попитах.
   Както ни беше предупредил френският свещеник, гласът ми проехтя над мраморните подове и раздра мекия мрак.
   — Чак до долу — прошепна Уго.
   Вратите се затвориха и кабината моментално потъна в мрак. Лъчът на фенерчето на Уго се насочи право към контролния панел. Още преди да успея да разчета какво пише там, той стартира бавното ни спускане.
   Вратите се отвориха в помещение с маслени на цвят стени и флуоресцентно осветление. Тук нямаше рафтове, само на места по стените се виждаше по някое разпятие и икона, между които имаше детектори за дим. Отвсякъде се носеше непознат химически мирис на нещо ново.
   — Под земята ли сме? — прошепнах.
   Уго кимна и ме поведе напред, мърморейки:
   — Да видим сега дали е прав.
   Зад ъгъла се натъкнахме на огромна стоманена врата. На съседната стена имаше табло с копчета.
   Само че, вместо да въведе код, Уго пъхна пръсти под ръба на вратата, дръпна силно и я отвори. От другата страна цареше мрак.
   — Отлично — промърмори Уго. След това се обърна и ми нареди: — Не докосвай абсолютно нищо, докато не ти обясня защо тази врата не е заключена.
   Бръкна вътре, за да завърти таймера на електрическото осветление. Когато лампите светнаха, краката ми се вдървиха.
   Преди двайсет години Йоан Павел беше започнал нов проект. Ватиканската библиотека беше запълнила всичките си рафтове, затова Йоан Павел бе изкопал ров в малък вътрешен двор, северно от библиотеката, където във военно време служителите отглеждали зеленчуци и където сега вуйчо Лучио беше открил кафене, за да смуче пари от гостуващите учени. Вътре бе налял основите на бомбоустойчива бетонна камера, предназначена за неговите най-ценни притежания. Днес, докато пийват в кафенето на вуйчо Лучио, учените се намират на тънък пласт трева, покриващ криптата със съкровищата на Йоан Павел.
   Като малък си представях как ли изглежда това място. В мечтите ми беше голямо като банков трезор. Но помещението пред мен се оказва с размерите на малко летище. Главният коридор е дълъг колкото футболно игрище, а от двете страни има ниши, достатъчно дълбоки, за да паркираш автобус.
   — Погледни — прошепна Уго, — най-голямата сбирка от ръкописи на света.
   Има два вида книги. От времето на Гутенберг се бълват милиони печатни книги — произвеждат се масово с машини и постепенно напълно изместиха по-старите ръкописни книги. През Ренесанса един неграмотен собственик на печатарска преса е бил в състояние да отпечата десет книги за по-кратко време, отколкото екип образовани монаси да изработи ръчно една-единствена страница от ръкопис. Като се има предвид колко малко ръкописи са създадени и колко са увредени през вековете, истинско чудо е, че изобщо някои от тях са съхранени. Ала още с появата си ръкописите имат могъщ приятел — винаги се намира християнска църква, която да ги изработва, и папа в Рим, който даги събира. От всички древни библиотеки в човешката история само една съществува все още. И по Божията милост тъкмо в нейната сърцевина пристъпвах сега.
   — Вземи това — подаде ми Уго другото фенерче. — Лампите ще угаснат след двайсет минути. Сега нека ти покажа срещу какво сме изправени.
   Той синхронизира хронометъра на дигиталния си часовник, пусна го и извади от сака странния уред. За пръв път успях добре да разгледам какво е: електронно устройство, свързано с метален предмет, подобен на реотан за фурна. Когато той го включи, по екранчето на устройството пробягаха червени букви.
   — Инсталират нова система за инвентаризация — обясни ми той, — за да не се налага всяка година да затварят библиотеката за един месец и да я извършват ръчно. Знаешли какво е това?
   Приличаше на кръстоска между телевизионна антена и радиатор за хавлиени кърпи.
   — Радиочестотен скенер — обясни той. — В кориците на книгите са имплантирани етикети, а този скенер може да чете по петдесет наведнъж направо от въздуха.
   Поведе ме покрай първия стелаж и ми демонстрира уреда, както вървяхме. През екранчето се изредиха редове с текст по-бързо, отколкото успявах да ги чета. Сигнатури. Заглавия. Автори.
   — Дори с тази вълшебна пръчка — поясни Уго — търсих цели две седмици, докато установя, че ръкописът трябва да е тук, долу. Две седмици и мъничко късмет. — Той кимна към бялата пластмасова кутия на тавана. — Това са постоянните скенери. По някаква причина смущават охранителната система, затова стоманената врата трябва да стои отключена, докато проблемът бъде решен. — Погледна ме. — За нас това е добра новина. Лошата новина е, че тази радиотехнология прави стоманената врата безполезна. При първото си посещение допуснах грешката да преместя книга на различен рафт от другата страна на пътеката. Скенерите отчетоха преместването. След пет минути пристигна охраната.
   — И ти какво направи?
   — Скрих се и се молих. За щастие, охраната помисли, че е засечка в системата. След това се придържам към две правила. Първо, чети на място. Второ, носи тези. — Извади чифтовете латексови ръкавици от сака.
   — За да не оставяме отпечатъци ли? — попитах.
   — Не такива, за каквито си мислиш — отговори с искра в погледа той. — А сега ме последвай.
   Когато напреднахме между стелажите, Уго стана още по-прецизен. Остави брезентовия сак в края на пътеката, извади бурканче с напоени със спирт памуци и си избърса ръцете, преди да надене ръкавиците.
   — Това ли е? — попитах, когато забелязах, че на екранчето тече списък с ръкописи на сирски, древния език на Едеса по време на създаването на „Диатесарон“ Също такаи езикът, най-близък до арамейския на Исус.
   Уго поклати глава и продължи по пътеката.
   — Ето това е — каза.
   На екранчето се появи странен надпис. На мястото на сигнатурата се мъдреше дума на латински. CORRUPTAE.
   Повреден.
   — На този рафт са ръкописите за реставрация — каза Уго и посочи цял един стелаж, повече от сто книги. — Май изобщо не подозират, че е тук.
   — Ти как го намери?
   Уго не можеше да чете на гръцки, а познанията му по сирски бяха още по-слаби.
   — Отче Алекс, идвам тук всяка нощ, откакто съм се върнал от Турция. Спя само денем. Животът ми се е превърнал в това, което виждаш тук. Ей толкова ми остава — леко раздалечи той пръсти във въздуха — да докажа, че плащаницата е била в Едеса през втори век. Ако се наложи, ще претърся ръчно всички ръкописи тук един по един — Ухили се широко. — За щастие, ръкописите на този рафт имат номера от старата инвентарна система, написани на прелестен латински.
   Взря се с присвити очи в кожените подвързии и плъзна пръст във въздуха, на косъм от гръбчетата им. Когато стигна до ръкописа, който търсеше, наклони глава и погледнаназад към най-близкия скенер на стената, сякаш преценяваше колко движение може да си позволи. Накрая каза:
   — Сложи си ръкавиците.
   Тези думи предизвикаха у мен тръпка, по-силна от очакваната.
   — Преди това може ли само да го докосна? За секунда. Много ще внимавам.
   Той не отговори, а с отработено движение изтегли томчето от рафта, отвори позлатената кожена корица и отвътре се подаде нещо разкривено и ужасно на вид. Беше не по-голямо от кутия за колие, с ръждиви драскотини, плъзнали като паяжина по черната и ситно надупчена повърхност на корицата.
   — Трябва да знаеш нещо — каза Уго, — преди да го докоснеш. Нещо, което успях да проследя едва след като го открих. Преди триста години папата изпратил цял свещенически род да издирва най-древните ръкописи на света. Един от свещениците се натъкнал на библиотека насред пустинята в Нитрия, Египет, в манастира на сирийците, където през девети век някакъв абат бил събрал сбирка от текстове. Още по времето на абата текстовете били изключително древни. Днес това са най-старите съществуващи книги. Абатът написал в ръкописите предупреждение:Който изнесе тези книги от манастира, ще бъде прокълнат от Бог.Свещеникът Асемани пренебрегнал предупреждението и на връщане за Рим лодката му се преобърнала в Нил. Един от монасите се удавил. Асемани платил на хората да измъкнат ръкописите му от водата, но те били увредени и се налагало да ги реставрират, което е една от причините ръкописът да се озове на този затънтен рафт.
   Другата причина е, че когато братовчедът на Асемани се опитал да изготви каталог на ръкописите, починал, преди да го завърши. Трети Асемани поел нещата в свои ръце, но в апартамента му до библиотеката избухнал пожар. Целият каталог бил унищожен. Така и никой не го е завършил. Затова няма данни за тези ръкописи и, изглежда, никой не знае, че са тук.
   — Уго, защо ми го казваш?
   — Защото, макар че самият аз не съм подвластен на суеверието и се мисля за късметлия, че намерих тази книга, ти имаш право да решиш за себе си.
   — Не ставай смешен. — Та аз преподавах евангелията по съвременна методика. Научен, рационален прочит на Библията. Нито за миг не се поколебах.
   Уго хвана древния текст между ръкавиците си, а после го задържа върху дланта на едната си ръка. Вдигна другата и ми я показа. Там, където беше докоснала ръкописа, ръкавицата беше станала ръждивокафява.
   — Корицата оставя почти незаличимо петно. Отнема ми дни да го изтъркам от кожата си. Моля те, сложи си ръкавиците.
   Той изчака да го направя, после нежно, досущ като лекаря, който положи новородения Петрос в ръцете ми, ми предаде текста.
   Не бях виждал книга, изработена по този начин. Като праисторическо животно, намерено живо на дъното на океана, ръкописът имаше съвсем смътна прилика със съвременните си братовчеди. Корицата му беше изработена от парче кожа, подобно на капак на чанта, и се увиваше около страниците, за да ги предпазва. От нея висеше кожена опашка като ремък, която опасваше книгата и я пристягаше.
   Развих ремъка много внимателно, сякаш приглаждах косиците на бебешка глава. Страниците вътре бяха сивкави и меки. Изящните букви бяха изписани с дълги и плавни щрихи, без заоблености: сирски. До тях, нанесен с мастило на същата страница, имаше латински индекс, написан от ватикански библиотекар, който сигурно отдавна не беше между живите.
   Книга VIII от Нитрийската сбирка.
   И после, съвсем ясно:
   Евангелска хармония от Тациан (Диатесарон).
   Целият потръпнах. В ръцете си държах творението на един от титаните на ранното християнство. Каноничният живот на Исус от Назарет в една-единствена книга. Матей, Марко, Лука и Йоан, събрани в свръхевангелието на древната Сирийска църква.
   Тук нямаше други звуци освен от гигантските тръби по тавана, проветрявани от механичен дроб някъде далече. В ушите си обаче чувах влажното пулсиране на собствената ми кръв.
   — Изсушена козя кожа — нервно промълви Уго — върху основа от папирус. Страниците са от пергамент.
   Отгърна първата страница с непознато за мен приспособление.
   Ахнах. Вътре всичко беше прекалено повредено от водата, за да се чете. Но на следващата страница влажните петна намаляваха. А на третата се различаваше ръкописен текст.
   — Прав си — прошепнах. — Текстът е двуезичен.
   Имаше две колони: лявата беше на сирски, дясната — на гръцки. И този път, когато Уго отгърна страницата, сякаш мъглата на увредата беше започнала да се разсейва. Там с главни букви без разстояние помежду им имаше ред на гръцки, който звучеше много познато.???????????????????????????????????????
   — … биде словото Божие към Йоана, син Захариев — казах. — Това е от Лука.
   Уго погледна мен, после отново страницата. В неговите очи също бе пламнал огън.
   — Но погледни следващия ред! — казах. —Той изповяда: не съм аз Христос.Това го има само в Евангелието от Йоан.
   Уго затърси нещо в джобовете си, но явно не го намери. Втурна се обратно към брезентовия сак и се върна задъхан с един бележник.
   — Отче Алекс, ето го списъка. Това са споменаванията на плащаницата, които трябва да проверим. Първото е от Матей, 27:59. Паралелните редове от Марко са…
   Преди да успея да огледам страницата обаче, той се намръщи и се умълча. Извърна се за кратко и се вгледа в скенера.
   — Какво има?
   Наострихме уши. Някъде далече се чу съвсем слаб шум, но Уго тръсна глава и каза:
   — Въздушна струя. Продължавай.
   Недоумявах как може вниманието му да е насочено само към краткия списък с редове — или дори към плащаницата, — когато пред нас лежеше цяло едно евангелие. Можех да остана тук месец, година, докато науча достатъчно сирски, за да прочета и двете колони, дума по дума.
   Мускулите на лицето на Уго бяха изопнати. Нямаше и помен от добродушната му веселост.
   — Чети, отче. Моля те.
   В списъка му имаше осем реда. Знаех ги наизуст. Във всяко от четирите евангелия — от Матей, Марко, Лука и Йоан — се казва, че мъртвото тяло на Исус било загърнато в ленено платно след свалянето му от разпятието. В две от евангелията — от Лука и от Йоан — се казва също, че учениците са се върнали след Възкресението и са видели, че в празната гробница е останало само лененото платно. Но сливайки разказа на всички евангелия в едно, „Диатесарон“ пресява тези споменавания само до два момента: погребването и повторното отваряне на гробницата.
   — Уго, има проблем — казах, когато открих първия цитат. — Страницата е прекалено прогнила. Не мога да различа някои думи.
   Страницата беше осеяна с неясни черни петна, които правеха думите нечетливи. Бях чел за ръкописи, съсипани от гъбички, но никога не бях виждал явлението с очите си.
   Уго се овладя и каза с цялото спокойствие, на което беше способен:
   — Много добре, изстържи го.
   Примигнах срещу него.
   — Не мога. Така ще повредя страницата.
   Уго се пресегна.
   — Тогава ми покажи къде и аз ще го направя.
   Дръпнах книгата от него. Той се ядоса.
   — Отче, знаеш колко важна е тази дума.
   — Коя дума?
   Уго затвори очи и се овладя.
   — В три от евангелията се казва, че Исус е бил погребан, увит сплащаница.В единствено число. Обаче при Йоан пише „повивки“. В множествено число.
   — Не разбирам.
   Той се изуми.
   — Ако е в единствено число, значи имаме погребален саван. Ако е в множествено число, ще означава нещо различно. Ако Йоан е прав, значи всичко е огромна грешка, нали така? Човекът, написал „Диатесарон“, е трябвало да избира. И ако наистина е виждал плащаницата в Едеса, тогава би използвал думата в единствено число.
   Тази нова разпалена настойчивост ме отблъсна.
   — Ти ми каза, че сме тук, за да докажем, че плащаницата е била в Едеса, когато е написан „Диатесарон“.
   Той размаха във въздуха списъка си на библейски цитати.
   — Осем споменавания на погребалното платно. Осем. Четири от Марко, Матей и Лука. Четири от Йоан. — Посочи към ръкописа. — Човекът, написал тази книга…
   — Тациан.
   — … е трябвало да разсече възела. Не е можел да използва и двете думи, така че коя е избрал? Битката започва тук, отче. Хайде да я поведем.
   Но колкото и да се взирах, петното беше непроницаемо.
   — Ще проверя дали не е споменал за нея на друго място — предложих. — При описанието на празния гроб.
   Тук също се натъкнах на дума, скрита под черно петно.
   Уго извади пластмасов комплект от предния си джоб.
   — Донесох тампони и разтворител. Но ще започнем със слюнка. Ензимите може да се окажат достатъчни.
   — Не. Престани.
   — Отче, не те доведох…
   — Моля те, съобщи на кардинала, отговарящ за библиотеката, какво си открил. Реставраторите ще го направят както трябва. Не можем да рискуваме да го повредим.
   Той се вбеси.
   — Кардинала ли? Каза, че мога да ти имам доверие! Даде ми дума!
   — Уго, ако повредиш тези страници, с нищо няма да се сдобиеш. Нито който и да било друг. Никога.
   — Не съм дошъл тук да ти слушам лекцията. Отец Симон ме увери, че имаш опит с…
   Вдигнах ръкописа във въздуха.
   — Спри! — провикна се той. — Ще задействаш алармата!
   Когато книгата се изравни с очите ми, казах:
   — Премести фенерчето под ъгъл. Може би ще успея да различа вдлъбнатините от перото.
   Уго се взря в мен, после потупа джобовете си и извади малка лупа.
   — Да, добре. Става. Използвай това.
   Преди сто години изгубена книга на Архимед се появила в гръцки православен манастир, скрита пред очите на всички Средновековен монах бил изтрил трактата, като изстъргал мастилото от пергамента и вместо него на празните страници написал литургичен текст. Само че при подходящо осветление и под правилния ъгъл все още се забелязвали следите от древното перо.
   — Спри — наредих. — Насочи лъча ето така.
   — Какво виждаш?
   Примигнах и отново погледнах.
   — Какво е? — повтори той.
   — Уго…
   — Говори! Моля те!
   — Това не е плесен.
   — Какво е тогава?
   Присвих очи.
   — Нанесено е с четка.
   — Моля?
   — Тези петна са от боя. Някой е намерил книгата преди нас. Цензурирана е.


   Заличаващите петна бяха навсякъде. Поглъщаха думи, фрази, цели редове. Беше невъзможно да се разчете текстът под тях.
   Шокиран, Уго промърмори:
   — Значи твърдиш, че някой е докопал книгата преди нас?
   — Не е било скоро. Боята изглежда много стара.
   Огледах текста, мъчейки се да проумея какво виждам.
   И Йосиф сне тялото Иисусово.???????? ????? ???? ????? ??????? ??? ???? ????? ?????? ????? ??? ????? ???? ?? ?????? ? ????? ?????? ????? ?????? ???????? и го обвиха ? ?????????????????? ?? ????? ????? ???? ???? ??????? ????? ??????? ? ? ????????? нов гроб, изсечен в скала, в който още никой не беше полаган. Беше петъка ???????? и настъпваше вече събота, и ?????? ?????? ???? ??????? положиха го в него, и като привалиха голям камък върху вратата гробни, отидоха си.
   — Кой го е направил? — попита Уго.
   Затворих очи. Знаех евангелията наизуст ред по ред. Слети в едно, евангелските разкази щяха да гласят следното:
   И Йосиф сне тялото Иисусово. Никодим, който беше ходил изпреди при него нощя, донесе около сто литри смес от смирна и алой. Тогава взеха тялото Иисусово и го обвиха вповивки/плащаница. На онова място, дето беше разпнат, имаше градина, и в градината — нов гроб, изсечен в скала, в който още никой не беше полаган. Беше петъка иудейски, и настъпваше вече събота, и понеже гробът беше наблизо, положиха го в него, и като привалиха голям камък върху вратата гробни, отидоха си.
   Цензурирани бяха местата с погребалните благовония, плащаницата, човека на име Никодим, и — най-странното от всичко — думата „иудейски“. Единственото неизвестнобеше дали думата, с която е назовано погребалното платно, ще бъде в единствено или в множествено число: три от четирите евангелия го наричат „плащаница“; а четвъртото използва думата „повивки“, в множествено число. Хрумваше ми едно-единствено нещо, което свързваше цензурираните думи.
   — Уго — прошепнах, — имаш ли представа колко древен е този ръкопис?
   — От четвърти-пети век според мен — каза той. Поклатих глава.
   — Според мен е по-стар.
   По лицето му пробяга нервна усмивка.
   — Колко по-стар?
   Постарах се да овладея треперенето на ръцете си.
   — Никодим е споменат само в Евангелието от Йоан. Както и погребалните благовония. И думата „иудейски“ в последното изречение. Цензорът е премахнал единствено фразите от Йоан.
   — Какво ни показва това?
   — Имало е християнска секта, която настоявала Евангелието от Йоан да бъде отхвърлено. Членовете и? са се наричали алоги. Мисля, че те са цензурирали ръкописа.
   — Това хубаво ли е или лошо? — попита той.
   — Алогите са съществували в края на първи век. Този текст вероятно е най-старият пълен евангелски ръкопис на света.
   Уго се оклюма.
   — Значи думата, която са заличили, е била „повивки“. Използва я Йоан. — Но после осъзна какво съм казал. — Извинявай, би ли повторил?
   — Този текст вероятно е най-старият…
   Едва тогава, когато ме прекъсна, разбрах колко силна и натрапчива е неговата фикс идея.
   — Не. Преди това. Ти каза, че тези хора са искали да отхвърлят Евангелието от Йоан. Защо?
   — Защото алогите са знаели, че то не е като другите евангелия. По-теологично е. По-слабо исторично.
   — Как така по-слабо исторично?
   — Сложно е, Уго, но…
   — Йоан казва „повивки“, но другите три евангелия казват „плащаница“. Да не искаш да кажеш, че Йоан не е достоверен?
   — Уго, трябва да съобщим на кардинала за тази книга. Не може да остане скрита тук, долу.
   — Отговори ми! Ако не може да се вярва на Йоан, значи целият евангелски разказ за плащаницата ще се промени, прав ли съм?
   Поколебах се.
   — Възможно е, но не е толкова просто. Има си правила. Прочитът на евангелията изисква подготовка.
   — Добре. Тогава ме научи на правилата.
   Вдигнах ръка в опит да го накарам да забави темпото.
   — Обещай ми, че този ръкопис ще остане невредим.
   Той въздъхна.
   — Отче, естествено, че ще остане невредим. Но аз го намерих. Тази книга ми трябва. И няма да допусна невротичните и свръхзагрижени библиотекари да ми я отнемат. Знаеш, че те просто…
   Изведнъж той млъкна, наклони глава към стоманената врата и тревожно впери поглед в нея.
   — Какво има? — попитах шепнешком.
   Той обаче беше твърде скован, за да говори. Само очите му се движеха. Погледна към часовника, после към далечния край на пътеката.
   Най-накрая различих едва чуто механично бръмчене. Мотор, който се върти по-тихо от далечното свистене на вентилатор. Асансьорът.
   — Да не би да сме задействали алармата? — попитах. — Има ли друг изход?
   — Не мърдай.
   Надникнах в празното пространство между рафтовете. И след миг очите ми го доловиха. Раздвижване близо до вратата. Уго отстъпи назад.
   „Какво правиш?“, попитах само с устни.
   Той тихо прибра всичко в брезентовия сак и го преметна през рамо, без да откъсва поглед от вратата. След секунда в подземието се разнесе глас:
   — Доктор Ногара, покажете се, моля ви.
   Ръката на Уго стисна сака. Той коленичи и показа скенера на стената, за да ми напомни да не мърдам. След това бавно започна да се отдалечава.
   — Изпраща ме държавният секретар — прозвуча гласът. — Трябва да знам какво правите тук.
   Уго вдигна три пръста във въздуха, но аз не разбрах сигнала. Затворих ръкописа и се приготвих да го върна обратно на рафта.
   — Знаем, че сте работили в Турция — продължи гласът само през няколко стелажа. — Знаем, че отец Андреу ви помага. На няколко пъти го проследих до летището в Анкара. Той работи за нас, така че имаме право да знаем къде ходи.
   Уго се беше ококорил от страх. Отчаяно ми правеше знаци да не връщам книгата на мястото и?. Отново вдигна ръка във въздуха, но този път беше изпънал само два пръста.
   Зърнах силуета на мъж в расо.
   Пристъпих към стоманената врата, но Уго ми махна да се дръпна. Погледна часовника си и вдигна във въздуха един пръст.
   Страховете ми ме надвиха. Тутакси върнах „Диатесарон“ върху рафта и се отправих към вратата.
   Щом ме видя да тръгвам, Уго се извърна и се стрелна към ръкописа.
   — Книгата! — дрезгаво възкликна той. — Книгата!
   Звукът отекна в подземието. Силуетът се обърна. В този миг таймерът на часовника на Уго се включи. Светлините тутакси угаснаха.
   — Бягай! — кресна Уго в тъмното.
   Аз се приведох и се втурнах към сребристата аварийна светлина, процеждаща се под стоманената врата. Зад мен се стрелна нещо. Чувах насеченото трополене на стъпки, после пронизителен механичен вой. Алармата.
   — Върви! — провикна се Уго. — Взех го!
   Рязко завих по коридора и хукнах към асансьора. Докато неистово натисках копчето, изникна Уго, понесъл „Диатесарон“.
   — Побързай! — кресна той. — Идва!
   Вратите се отвориха и ние влетяхме вътре. Броени мигове преди отново да се затворят, вперих поглед навън, застинал от смайване и очакване да зърна лицето на онзи мъж. Но подземието остана тихо. Той така и не се появи.
   Докато асансьорът се качваше, Уго притисна книгата към гърдите си и затвори очи.
   — Кой беше този? — попитах.
   — Не знам.
   — Трябва да кажем на вуйчо ми.
   Горе пред асансьора ни чакаше жандармерията. Арестуваха ни. Един час по-късно пристигна дон Диего и ни освободи.
   — Какво намерихте долу? — попита вуйчо Лучио, когато се върнахме в апартамента му.
   Сега, като се замислям, вероятно отговорът на Уго му е спасил кожата.
   — Ваше високопреосвещенство — каза той и остави ръкописа върху бюрото на Лучио, — открих петото евангелие. И ще го използвам, за да докажа автентичността на Торинската плащаница.
   За пръв път виждах вуйчо толкова бързо да преглъща гнева си.
   — Разкажете ми повече — нареди той.
   Едва впоследствие щяхме да сглобим пъзела около втората изненада от онази нощ — жандармерията така и не откри другия мъж в криптата.
   — Кой беше той? — попитах Уго по-късно.
   — Откъде да знам. Не видях лицето му.
   — А гласът му познат ли ти е?
   Уго се намръщи.
   — Странно. Сега, като го спомена, и аз се канех да те попитам същото.
   9.
   Докато слизаме с асансьора от апартамента на Лучио, не мога да откъсна мислите си от свещеника в подземието на библиотеката. Питам се защо вуйчо не може да довърши изложбата на Уго без помощта на Симон. Питам се и защо Уго настояваше да пази финала в тайна. Сигурно е имало нещо, което не е искал никой да научи. Петрос подръпва расото ми.
   — Кога ще се върне Симон? — пита с тънък гласец.
   — Не знам. В момента трябва да помогне на вуйчо Лучио. А ние трябва да се настаним в хотел.
   — Защо?
   Привеждам се към него.
   — Петрос, не може да се приберем у дома.
   — Защото полицията е там?
   — Няколко дни всичко ще бъде различно, ясно?
   Различно.Той знае тази дума. Прикрит синоним назле.


   „Санта Марта“ е единственият хотел на територията на Ватикана. Там Светият отец настанява официалните си гости, там отсядат епископите по време на задължителните си посещения на всеки пет години. Това е и базата на свещениците от Секретариата между различните им назначения. Симон щеше да отсяда там, ако нямаше роднини в града.
   Сградата е семпла, като за амиши. Има шест редици еднакви прозорци, зад които са разположени около сто стаи, малко по-големи от манастирски килии. От едната страна всички прозорци гледат към бензиностанцията на Ватикана. А от другата страна гостите виждат високата гранична стена, която минава на една ръка разстояние от хотела. Всички строителни начинания на Йоан Павел са такива. Единственият лукс, който интересува папата, принуден да копае варовик в окупираната от нацистите Полша, са четири стени и покрив.
   Монахинята на рецепцията ни се извинява, че не може веднага да ни даде стаята, защото все още почистват онази част на хотела, където трябва да ни настанят. Изглежда, не е чула, че затварянето на религиозните малцинства в техни гета не е на мода, откакто Йоан Павел е копал варовик. Обяснявам и?, че искаме просто първата свободна стая. Но след като оглежда расото и брадата ми, отговорът и? гласи:
   — Братко, италианският ти е много добър!
   Дръпвам Петрос през изхода, преди да изтърся нещо, за което ще съжалявам.
   — Сега къде ще ходим? — пита той. — Може ли да хапнем нещо?
   Така и не му осигурих свястна закуска. Ако изобщо е ял нещо, било е каквото София му е предложила в апартамента на Лео.
   — Скоро — уверявам го, — но преди това трябва да направим нещо важно.


   От седмици не съм ходил в апартамента на Уго. Заставаме занемели пред входа, а Петрос вперва поглед в мен и се чуди защо не чукаме. Не вижда онова, което забелязвам аз. По вратата има следи от взлом.
   Някой се е опитвал да нахлуе, но Уго заключваше с два катинара. За разлика от вратата на нашия апартамент тази не е поддала.
   Отключвам с ключовете, които ми даде Уго, за да наглеждам жилището, докато той е в Турция. Петрос се втурва вътре и аз се спускам след него, но в апартамента няма никой. Всичко изглежда, каквото съм го виждал за последно.
   — Доктор Ногааара? — провиква се Петрос напевно.
   — Той не е тук — казвам му. — Просто търсим нещо негово.
   По-късно ще имам време да му обясня. Моля го да остане тук, в дневната, докато свърша работа. Не знам какви емоции ще ме завладеят.
   Скромното помещение, където спеше Уго Ногара, се намира зад стена от ориенталски паравани. Тъгата, присъща на нашата държава, е налегнала импровизираната стая. Свещениците биват насърчавани да не трупат притежания, затова дори най-изтънчените духовници обикновено живеят в безлични стаи с мебели под наем. При католическите свещеници е още по-зле. Стените на стаите не са населени със снимки на съпруги и деца. Подовете не са осеяни с гумени играчки и обувчици с големината на юмрук. Гардеробите изглеждат недостатъчно пълни без пъстри палтенца и миниатюрни чадърчета, които да напират зад открехнатите им врати. Вместо това римокатолическите светци пазятизрезки от вестници и пощенски картички за забележителностите, които са посетили, и за поклоненията, които са направили през седмиците на задължителната си почивка. В дома на Уго не би трябвало да е така. Той беше мирянин, но никога не бихте се досетили по вида на стаята му.
   В кошчето за смет има цяла купчина бутилки от грапа „Джулия“ По снимките на стените няма дори намек за лична радост, само паметници от Едеса, но без Уго на преден план. Единственият признак, че тук някога е нощувал човек, са разхвърляните върху бюрото книги и столът, който дори не е избутан обратно на мястото си. Сякаш, както е бил погълнат от работата си, е станал да отвори на някого и всеки момент ще се върне. Под бюрото различавам скосените ръбове на железния сейф на Уго. Но преди да коленича, за да го отключа, затварям очи и усещам прилива на познато чувство. Баща ми остави след себе си такъв живот — все още топъл от недовършените неща.
   Отново отварям очи и разглеждам корковата дъска, закачена на стената. На нея е забодена рисунка, направена от Уго. Прилича на жезъл с две преплетени змиевидни линии. Едната има надпис ДОБРИЯТ ПАСТИР, а другата — АГНЕЦ БОЖИ. До всяка извивка се мъдрят евангелски цитати.
   Думите издълбават празнина у мен. Когато за пръв път се появява в Евангелието от Йоан, Исус е наречен „Агнецът Божий“. Нито едно друго евангелие не го нарича така, но смисълът е съвсем очевиден. Във времената на Мойсей, в края на десетте напасти в Египет, Бог закриля юдеите от Ангела на смъртта, като им нарежда да принесат в жертва агне и да намажат с неговата кръв всяка врата, която ангелът трябва да подмине. А сега Господ спасява своя народ с нов Агнец: Исус. Исус, който ни носи духовно спасение чрез смъртта си. Към тази метафора Йоан добавя и втора. Неговият Исус казва:„Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овцете“.В другите евангелия има пастир — символична личност, която се радва, когато спасява заблудени овце, но Добрият пастир при Йоан е различен. Той ще спаси стадото си, като умре. Този замисъл е зловещ. Смразяващ. Агнецът и Пастирът се срещат в смъртта. Един човек умира, за да може останалите да живеят. Струва ми се зловещо, че точно тази идея е занимавала съзнанието на Уго непосредствено преди да бъде убит. Напомня ми за имейла, който ми изпрати. В него ме молеше за помощ. А аз го разочаровах.
   Чувам как в кухнята Петрос рови в хладилника за храна, но не намирам сили да се провикна и да го спра. Помня как преди години Мона се прибра от болницата, след като един старец бе умрял. Измъчваше се и по някаква причина обвиняваше себе си. Неподходящо лекарство. Несполучлива интервенция. Но нито един пациент не е умрял по време на дежурство на съпругата ми, защото тя не се е притекла на помощ, когато я е помолил.
   Сядам на стола на Уго. И изведнъж чувам нещо. Петрос ме вика.
   — Какво има? — Втурвам се в кухнята.
   Няма го.
   — Петрос! — изкрещявам. — Къде си.
   Главата му надниква иззад ориенталския параван в дъното.
   — Виж! — подканя ме.
   Объркано се затътрям към него. Там, зад паравана, е един от големите прозорци, гледащи на запад, към вътрешния двор на библиотеката. Петрос стои до прозореца и държи едно от парченцата лой на Уго.
   — Какво да видя? — питам го.
   Той ми сочи към пода. Там е кацнала малка птичка, която кълве лойта, която Петрос е извадил от хладилника. Скорец.
   — Просто влетя вътре! — ликуващо ми съобщава Петрос.
   Лъже ме обаче. Ръчката на прозореца е извита не както трябва. Той го е отворил.
   — Затвори прозореца — нареждам му строго, с усещането, че сме се разминали на косъм с нещо зловещо. — И повече да не си го направил.
   Намираме се на десет метра над двора. Потръпвам при тази мисъл.
   — Не съм го отворил — цупи се Петрос.
   И се вдига на пръсти, изпънал ръка, за да ми го докаже. Дръжката е на сантиметри от пръстчетата му. И тогава забелязвам. На пода зад него има строшено стъкло. Стъклотозад дръжката е счупено.
   — Птицата ли го направи? — питам го, но вече знам отговора.
   — Не — сърдито отговаря Петрос. — Винаги си е било счупено.
   Входната врата не е поддала, затова някой е влязъл в апартамента през прозореца.
   Надниквам към вътрешния двор долу. Десет метра. Дори не мога да си представя как е възможно някой да се покатери толкова на високо.
   — Стой тук и нищо не пипай — нареждам на Петрос.
   Връщам се в спалнята на Уго и всичко се изяснява. Не Уго е зарязал бюрото си в такъв безпорядък. Не той е дръпнал стола. Коленича и забелязвам следи от опит да бъде отворен металният сейф.
   Само че никой лост няма шанс с него. Тежи колкото човек и е завинтен за пода.
   Комбинацията е 1-16-18. Думите, с които Исус е основал папството, както са записани в първото евангелие, шестнайсета глава, осемнайсети ред.Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да и? надделеят.Въпреки опита да бъде строшен механизмът работи гладко и пантите не издават нито звук. Уго купи сейфа, за да съхранява ръкописите за изложбата си, и наистина успя.
   Вътре всичко ми е познато. Преди два месеца, докога то беше в Турция, Уго ми поръча да заключа ръкописите, които не му трябват. Остатъците, изтърсаците. Сред тях обаче има едно ново бижу — евтин бележник с кожени корици, който Уго разнасяше навсякъде със себе си. Питам се дали нахлулият в апартамента не е търсел точно това — изследователския дневник с бележките на Уго.
   Разгръщам го и отвътре изпада снимка. Стомахът ми се свива, като я виждам. Мъжът на снимката лежи на облицован с плочки под. Изглежда мъртъв.
   Свещеник. Римокатолик на средна възраст с хубава тъмна коса и едно бистро зелено око. Носът му е счупен. На мястото на лявото му око има тъмен отток, с цепка колкото на портмоне за монети. Челюстта му е окървавена. Тялото му е притиснало съборена табела на непознат за мен език.PRELUARE BAGAJE.Единствено по искрицата живот в зеленото му око става ясно, че човекът не е мъртъв, а много тежко ранен. На гърба на снимката някой е написал:
   Внимавай на кого се доверяваш.
   Свят ми се завива. Въздухът жужи.
   — Петрос! — крясвам.
   Пъхвам снимката обратно в дневника. Свалям от корковата дъска рисунката на Уго.
   — Петрос, тръгваме си!
   Заключвам сейфа, но пъхвам дневника в расото си. Повече няма да се връщаме тук.
   Петрос ме чака от другата страна на паравана.
   — Какво има, тате? — пита той, все още с парченцето лой в ръка.
   Вдигам го на ръце и го понасям към вратата. Не му казвам за снимката. Не му казвам, че познавам окървавения свещеник.* * *
   Някакъв мъж разговаря с полицая в коридора. Поглежда нагоре, когато чува, че заключвам вратата на апартамента на Уго, но ние вече се спускаме по друго стълбище. По-старите крила на двореца са прорязани от такива частни проходи.
   — Какво правим? — пита Петрос.
   Много е малък, за да познава тайните пътеки, но усеща, че нещо не е наред.
   — Скоро ще се измъкнем — уверявам го.
   Спираловидното стълбище е тясно и неосветено. В мрака образът на окървавения свещеник се връща. Не съм виждал лицето му от години. Майкъл Блек, някогашният помощник на баща ми. Поредният служител на Секретариата.
   Петрос промърморва нещо неразбираемо. Аз съм твърде погълнат от мислите си, за да го помоля да повтори. Значи Уго не е първата жертва на нападение. Дали Майкъл е оцелял? Петрос нетърпеливо ме бута в гърдите.
   — Какво? — питам.
   — Попитах защо този мъж ни следи?
   Замръзвам.
   В тесния цилиндър на стълбището се чуват стъпки.
   10.
   Увеличавам темпото, но стъпките също се забързват. Не мога да тичам по-бързо, понесъл момченцето си на ръце. Усещам как Петрос се е вкопчил в шията ми и е притиснал лице към ямката под брадичката ми.
   От сумрака изниква нечий силует. Висок почти колкото Симон. Облечен е цивилно.
   — Кой сте вие? — питам и отстъпвам назад.
   В тъмното очите на мъжа са като късчета сребро.
   — Отче, какво търсите тук? — пита той дрезгаво. Лицето му ми е напълно непознато.
   — Защо ни следите? — питам настойчиво.
   — Така ми е наредено.
   Правя още една крачка назад. Само три метра, и ще излезем на публично място.
   Мъжът разперва ръце и ги притиска в стените на стълбището.
   — Отец Андреу? — пита той.
   Телцето на Петрос се стяга в ръцете ми. Не отговарям.
   После мъжът вади нещо от джоба си. Започвам да отстъпвам. И тогава виждам какво ми показва: две метални лаврови клонки около жълто-бялото знаме на Ватикана. Значка.
   — Аз съм охраната ви.
   — Откога вървите след нас? — питам.
   — Откакто тръгнахте от хотела.
   — Защо не сте с униформа?
   — По нареждане на Негово високопреосвещенство.
   Чудя се дали Лучио не е постъпил така заради Петрос. За да не го плаши излишно.
   — Как се казвате?
   — Агент Мартели.
   — Агент Мартели, следващия път, когато ни следите, бъдете с униформа.
   Той скърца със зъби.
   — Добре, отче.
   — Вие ли ще ни пазите и нощем?
   — Някой друг ще застъпи на смяна.
   — Кой?
   — Не му знам името.
   — Кажете и на него да е с униформа.
   — Добре, отче.
   Чака, като че ли да чуе отговора на първия си въпрос — какво търсим с Петрос в апартамента на Уго. Но в този град свещениците не отговарят пред полицаите. Двамата с Петрос се обръщаме и се запътваме надолу към светлината.
   Стаята ни в „Санта Марта“ е на четвъртия етаж. Петрос за пръв път отсяда в хотел и пита:
   — Къде е другото?
   Няма кухня, няма дневна, няма играчки. Момчетата в блока ни са му разказвали, че хотелите са същински рай. Само че този няма как да бъде рай. Няма дори телевизор.
   Над тясното желязно легло виси семпъл кръст. Безлично белите стени се оглеждат в паркета, излъскан като обувките на свещеник от Секретариата. Освен радиатора под прозореца в стаята има нощно шкафче и закачалка за дрехи, създадена сякаш по-скоро за костюмите на католически свещеник, отколкото за някакво традиционно облекло. Прозорецът обаче гледа към малкия вътрешен двор на тази сграда със странна форма и под нас има саксии и едно дърво в сандъче с причудливи остри клонки, напомнящи високи зелени коледни звезди. Във въздуха ухае на лавандула.
   — Кой беше този мъж? — пита Петрос и скоква върху леглото все още с обувки, за да изпробва единствената възглавница.
   — Полицай — отговарям. — Ще се погрижи да сме в безопасност.
   Няма смисъл да избягвам обяснението. Ще имаме придружител непрекъснато.
   — Тук няма страшно, нали? — пита Петрос, ровейки в нощното шкафче.
   — Полицейският участък е в съседната сграда. Агент Мартели е на пост в коридора. Освен това тук всички полагат специални грижи за гостите си. Нищо не ни застрашава.
   Петрос намръщено поглежда Библията в най-горното чекмедже — Вулгата, превода от четвърти век, който за римокатолиците е каноничният. На латински е и би трябвало дае за хора от всички държави, както е и този хотел. Но Петрос въздиша. Знае, че евангелистите са писали на гръцки, първия всеобщ език. Приносът на нашия народ винаги сеподценява.
   — Ще се обадя на Лео и ще го помоля да ни донесе нещо за ядене — казвам. Тук ще ни е по-добре, отколкото в трапезарията на хотела, пък и имам нужда от компания. — Ти какво искаш?
   — Пица „Маргарита“ от Иво — отговаря Петрос.
   — Не бива да го разкарваме.
   — Тогава каквото и да е — вдига рамене Петрос.
   Оставям го да разлиства Библията, която не може да прочете, и отивам до малкото бюро в съседното помещение. Обаждам се на Лео и се поободрявам. След това звъня на Симон.
   — Алекс? — обажда се брат ми.
   Изстрелвам въпроса си без заобикалки:
   — Какво се е случило с Майкъл Блек?
   — Моля?
   — Намерих снимката му в кабинета на Уго. Жив ли е?
   — Да, разбира се.
   — Какво са му направили?
   — Не биваше да ходиш там, Алекс. Трябва да си на сигурно място.
   — На гърба на снимката е написано предупреждение. Защо някой ще изпраща предупреждение на Уго?
   — Не знам.
   — Не ти ли е споменавал за това?
   — Не.
   — Симон, според мен снощи не са го обрали. Мисля, че всичко е свързано. Нападението над Майкъл, убийството на Уго, нахлуването в нашия апартамент. Защо не си ми казал, че Майкъл е бил пребит?
   Този път мълчанието му е по-дълго.
   — Снощи в столовата, когато ти показах онзи имейл от Уго, ти каза „няма нищо“.
   — Защото няма нищо.
   — Уго е имал неприятности, Симон. Беше уплашен.
   Брат ми се поколебава.
   — Не съм ти казал за Майкъл, защото съм положил клетва да не го обсъждам. А случилото се в апартамента… Снощи не спрях да мисля, но не го проумявам. Затова, моля те, стой настрана. Не искам да се замесваш в нищо.
   Напрежението зад очите ми се засилва. Ръката ми подръпва брадата.
   — Знаел си, че той е имал неприятности, нали?
   — Престани, Алекс.
   Едва се сдържам да не кресна, но вместо това затварям. Клетва. Не бил казал нищо заради някаква клетва.


   Гневно набирам номера на нунциатурата в Турция. Скъп разговор, но ще бъда кратък. Когато монахинята в централата вдига, моля да ме свърже с Майкъл Блек.
   — Той е в отпуск — отговаря тя.
   — Обаждам се от Ватикана по важен въпрос. Бихте ли ми дали номера на мобилния му телефон?
   Тя ми го дава без капка колебание.
   Преди да му звънна, се опитвам да проясня мислите си. Не съм говорил с Майкъл повече от десет години и сме заровили много томахавки. Той изостави баща ми след поражението с радиовъглеродното датиране на плащаницата. Освен това докладва, че Симон отсъства от работа, без да си е взел отпуск. Но навремето го познавах по-добре от всеки друг свещеник с изключение на баща ми. Тогава му имах доверие повече, отколкото на когото и да било. Ето за този Майкъл се опитвам да мисля, докато набирам.
   — Пронто— разнася се глас отсреща.
   — Майкъл ли е?
   — Кой се обажда?
   — Алекс Андреу.
   Мълчанието е много дълго и се опасявам, че няма да последва нищо.
   — Майкъл, трябва да поговоря за нещо с теб. Без да ни чуват, ако е възможно. Къде си?
   — Не е твоя работа.
   Гласът е почти какъвто го помня. Сух, рязък, нетърпелив. Но равният американски акцент, който навремето беше много явен, е позагладен от десетгодишното практикуване на чуждия език, поради което по-лесно долавям отбранителната нотка в думите му. Усещам как се опитва да отгатне причината за обаждането ми. Обяснявам му за снимката, но той не реагира.
   — Моля те, трябва да разбера кой те е нападнал.
   — Не е твоя работа.
   Накрая му казвам, че един човек е убит.
   — За какво говориш?
   Неочаквано трудно ми е да говоря за Уго. Опитвам се да съм кратък — да обясня, че е куратор във Ватикана, че е работил над предстояща изложба, — но Майкъл явно е усетил по гласа ми колко съм разстроен. Чака.
   — Той ми беше приятел — признавам.
   Майкъл омеква само за миг.
   — Който и да го е направил, надявам се да го заловят. — После отново става рязък. — Но няма да обсъждам случилото се с мен. Попитай някой друг.
   Не съм сигурен дали думите му съдържат намек.
   — Вече питах брат си — обяснявам му. — Симон е положил клетва да не го обсъжда.
   Майкъл изсумтява подигравателно. Явно помежду ни още тлее вражда. Или това е остатък от нещо по-старо, от начина, по който той заряза нещата след смъртта на баща ми.
   — Моля те — казвам, — не ме интересува какво се е случило преди…
   Той повишава тон:
   — Не те интересува ли? Очната ми ямка е смазана. Правиха ми пластична операция на носа.
   — Имам предвид случилото се между теб и Симон. И баща ми. Искам само да разбера кой направи това.
   — Вие, хора, сте направо невероятни! Все едно говоря с баща ти! Гърците все се правите на жертви. Всъщност той съсипа кариерата ми.
   Вие, хора. Гърците.Опитвам се да сдържа гнева в гласа си.
   — Моля те, просто ми кажи какво се случи.
   Той диша тежко в слушалката.
   — Не мога, и аз съм положил клетва.
   Нещо в мен се прекършва.
   — Имам петгодишен син, който не може да спи в собственото си легло, защото ти си положил клетва, така ли?
   Клетвите, най-добрият приятел на всеки бюрократ. Как един епископ с чиновнически манталитет прикрива грешките си? Като принуди подчинените си свещеници да се закълнат пред него.
   — Знаеш ли какво? Забрави — казвам на Майкъл. — Приятен отпуск.
   Тъкмо се каня да затворя, когато той крясва:
   — Задник такъв, моят нунций ме въртя на шиш, задето не мога да отговоря на въпросите му. Не ми го пробутвай и ти. Ако искаш да разбереш какво се е случило, попитай Светия отец.
   — Светия отец ли? — запъвам се.
   — Точно така. Той нареди.
   Това ме изненадва. Значи затова Симон не иска да ми каже. Има клетви и клетви.
   Започва да ме гложди неприятно чувство. Йоан Павел няма причина да прикрива такова нещо.
   — Майкъл, аз…
   Преди да смогна да продължа, връзката прекъсва.
   След секунда се чува почукване. Лео е на вратата, понесъл кошница с храна.
   — Кой е тоя бастун? — промърморва той на влизане и кимва по посока на агент Мартели, който стои на няма и метър от вратата.
   — Охраната, осигурена от вуйчо.
   На Лео му иде да изтърси нещо пренебрежително — между швейцарската гвардия и ватиканската жандармерия отдавна тлее вражда, — но успява да задържи езика си зад зъбите. Изважда керамичен съд от кошницата и оповестява:
   — От жена ми.
   Мислех, че ще ни вземе нещо отдолу, но София ни е сготвила.
   — Държи ли се малкият? — пита той.
   — Уплашен е.
   — Още ли? А уж децата бързо се възстановявали.
   Бащинството ще му поднесе още много изненади.
   Влизам в спалнята на Петрос с храната, но установявам, че е заспал. Затварям дървените капаци на прозорците и вътре става почти тъмно. Есенният следобед е топъл, но въпреки това го завивам с кувертюрата.
   — Хайде да поговорим — казва Лео и ми подава чиния с храна.
   Но тъкмо сядаме, и мобилният ми звънва. Отсреща се разнася пресипнал глас:
   — Ало, Алекс? Пак е Майкъл. Мислих над думите ти. — Звучи по-различно. По-напрегнато. — Не знаех, че имаш дете — продължава той. — Заслужаваш да чуеш някои неща.
   — Тогава ми ги кажи.
   — Отиди на уличния автомат до гарата. Предпочитам да си извън Ватикана.
   — Не се безпокой, това е мобилният ми телефон.
   В нашата държава се е загнездил страхът, че линиите се подслушват. Някои служители на Секретариата изобщо не говорят по телефона, освен колкото да си уговорят среща очи в очи.
   — Нямам доверие на твоята представа за безопасност — отговаря Майкъл. — Отиди на уличния телефон на Виа дела Стационе Ватикана. Близо до билборда край сервиза е. Ще ти звънна там след двайсет минути.
   Мястото, което ми описва, е точно зад хотела ни. Мога да бъда там след пет минути. Обръщам се към Лео и го питам само с устни: „Ще постоиш ли с Петрос няколко минути?“.Той кимва и аз отговарям:
   — Добре, ще чакам.
   Сервизът е дупка с графити по стените и метални решетки на кръглите прозорчета. На билборда жена с гърди като дини рекламира някакви телефонни услуги. Контейнерът за смет от отсрещната страна на улица зее срещу нея с полуотворения си капак. От тук виждам задната фасада на хотела ни над стените на Ватикана, а над нея — купола на „Свети Петър“. Погледът ми обаче привличат релсите в далечината.
   Със Симон обичахме да гледаме товарните влакове, които пристигат и заминават от гарата на Ватикана. Вместо вагони с въглища и зърно те докарваха делови костюми за магазините ни или мрамор за строителните проекти на Лучио, или ваксини за мисионерите в далечните страни. Когато бях на дванайсет, Гуидо Канали се опита да открадне кутия с ръчни часовници от един вагон и накрая събори върху себе си два комина касетки. На касетките пишеше ЗА НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО, поради което останалите момчета отказваха да ги докоснат, дори и за да освободят затиснатия под тях Гуидо. Само Симон ги отмести, по четирийсет килограма всяка. Червени портокали — ето какво се разпиля по перона на гарата. Бяха изпратени на Йоан Павел от някакъв манастир в Сицилия. Тези портокали едва не убиха Гуидо.
   Питам се дали този Симон сега не е жив единствено в моето съзнание. Дали обучението му в Секретариата не е прекратило съществуването му. Клетвата е нещо много обвързващо за всеки католик и църковните закони предвиждат наказания за нарушаването и?. Но дори Майкъл Блек прояви храбростта да направи изключение.
   Майкъл Блек е Юда за нашето семейство — поне в очите на Симон. Преди шестнайсет години Майкъл и баща ми заминаха заедно за Торино за оповестяването на радиовъглеродното датиране на плащаницата. Татко се върна съсипан. Когато почина осем седмици след това, Майкъл беше напуснал работата си и беше написал на семейството ми писмо,в което се казваше, че нашата идея за обединение на църквите е смехотворна. Очевидно православните очаквали от нас единствено да наливаме вода в мелницата на отколешни вражди, нови основания да ни обвиняват за всичко. Майкъл настояваше да узнае защо баща ми толкова държи на обединението с триста милиона православни, които гледат на източните католици — повечето от нас малцинства в православните страни — като на еретици и ренегати. Малко след това Майкъл си намери нова служба при втория човек във Ватикана — кардинал Боя.
   Боя тъкмо започваше да извива протегнатата към православието ръка на Йоан Павел и Майкъл се вместваше в плановете му като видя свещеник, наричан Квазимодо — човека, когото изпращат да плаши хората, да предизвиква отвратителни недоразумения и да съсипва часовниковия механизъм на дипломацията. Квазимодо е отдушник на недоволството на една бюрокрация, в която никой няма право на открито неподчинение към папата. Майкъл крещеше на православните свещеници и ги оскърбяваше публично. Превърна сензационните интервюта в изкуство. За Симон това беше най-сериозното предателство. Брат ми така и не прие, че вярата може да предизвиква ожесточени промени в сърцето и че човек, който обръща гръб на нещо, често се разкайва, като става неговата противоположност.Махни се от мене, Сатана.
   Майкъл, когото помня, е различен. В света на консервативните свещеници с расо той беше млад американец с риза с къси ръкави и евтина якичка. Носеше дигитален часовник и кецове „Найк“ в свещеническо черно. Две години преди фиаското с радиовъглеродното датиране той заведе двама ни със Симон на Испанските стълби за откриването на първия „Макдоналдс“ в Рим. Скандализираше италианците, като пиеше кока-кола на закуска. Преди да се запозная с Майкъл, не проумявах възможността да си успешно различен. Да бъдеш блажено и напълно неасимилиран от средата. Натъжава ме мисълта, че Секретариатът превърна този лекомислен и безхарактерен човек в нещо по-лошо от обикновен бюрократ. В дъното на бащината ми печал винаги съм долавял една безответна вяра, че някой ден светът ще поддаде и ще е възможен среден път. Така и не разбрах защо Майкъл се промени, но подозирам, че баща ми е виновен, тъй като го зарази с прекалено много оптимизъм. Един грък има зад гърба си двайсет и пет века болезнена история, която не позволява на мечтите му да се развихрят неконтролируемо, ала няма нищо по-опасно от това да вдъхнеш надежда на един американец.
   Телефонът започва да звъни. Обръщам се и грабвам слушалката. Едва тогава забелязвам, че на съседния ъгъл стои мъж и ме наблюдава. Правя крачка назад, но мъжът вдига ръка във въздуха.
   Агент Мартели Дори не съм забелязал, че ме е последвал от „Санта Марта“. Майкъл има право — представата ми за безопасност не е достатъчно безопасна. Вдигам слушалката.
   — Майкъл?
   — Сам ли си?
   Поколебавам се, но казвам „да“.
   — Преди да го направим, искам да сме наясно — заявява Майкъл. — Ако кажеш на някого, че сме разговаряли, онези хора пак ще ме намерят.
   Замислям се за снимката от апартамента на Уго.
   — Разбирам. Искам само синът ми да е в безопасност.
   Той снижава глас и изпуска дълга въздишка в слушалката.
   — Трудно ми е да повярвам, че имаш дете. Беше на седем, когато започнах да работя с баща ти.
   Несъс,аза,поправям го мислено. Има обаче нещо трогателно в начина, по който го казва. Когато татко го доведе у дома за пръв път, за да го запознае с нас, Майкъл ми донесе подарък — Библия, на която с релефни букви пишеше името ми. Беше се объркал, че гръцките католици получават първо причастие на седем като римските.
   — На баща си ли си го кръстил? — пита той.
   — Не, на Симон.
   И дотук с топлотата. Разговорът поема в друга посока.
   — Е, на въпроса — продължава той. — Исках да ти кажа, че съм се срещал с онзи куратор. Онзи, когото са убили.
   Сепвам се.
   — С Уго?
   — Дойде да се види с брат ти в нунциатурата. Разговарял съм с него само един-два пъти, но хората, които ми счупиха носа, мислеха, че го познавам. Заплашиха ме. Искаха да разберат над какво работи.
   — Това е… невъзможно.
   Настръхнало мълчание. Явно той погрешно тълкува отговора ми като проява на скептицизъм.
   — Какво ти казаха? — питам го.
   — Че работел над изложба за Светата плащаница. Вярно ли е?
   — Да.
   Майкъл се умълчава. Може би е изненадан да научи, че плащаницата действително е възкресена след толкова много години. Или пък като всеки, който е чел вестници това лято, си е представял, че изложбата на Уго е посветена на „Диатесарон“.
   — Какво ти казаха за изложбата? — питам го.
   — Че Ногара крие нещо, което е открил, и че искат да разберат какво.
   — Нищо не криеше. Ти какво им отговори?
   — Да попитат брат ти. Че ако някой знае, ще е той.
   — Казал си им за Симон?
   — С Ногара бяха неразделни.
   — Майкъл, аз работех с Уго. Симон нищо не знае. Какви бяха хората, които ти причиниха това?
   — Свещеници.
   — Свещеници ли?
   Не ми е хрумвало сериозно, че духовник е способен на такова нещо.
   — Римокатолици, без бради — уточнява той. — Сигурен съм, че това щеше да е следващият ти въпрос. Сигурно са ме проследили от нунциатурата.
   Всичко ми се изплъзва между пръстите. Мотивът, който се мъчех да сглобя. Логиката на случилото се в Кастел Гандолфо. Дори в Рим почти никой не знаеше какво планира Уго. Не разбирам как е възможно тази история да е започнала сред свещеници на повече от хиляда и петстотин километра разстояние.
   — Заловиха ли някого? — питам.
   — Секретариатът започна някакво разследване, но не стигнаха доникъде.
   Допусках, че взломът и убийството са дело на един и същ извършител, ако изобщо бяха свързани. Но сега вече се чудя дали двама или повече човека не действат съгласувано. Фактите намекват за такава възможност, защото времето между нападенията е съвсем кратко.
   — Как са разбрали къде да те намерят? — питам го.
   Майкъл се колебае.
   — Сигурно както са разбрали къде да намерят теб. Като са заплашвали някого, докато не им е подсказал къде да търсят.
   — Какво искаш да кажеш?
   — Мисля, че знаеш — отговаря ми той по-сухо.
   — Казал си им къде живея?
   — Алекс, виж…
   — Можеха да убият сина ми!
   — Мен щяха да убият! — крясва Майкъл.
   — Значи си допуснал да намерят Симон? Дори си им казал къде да го търсят?
   — Друг път. Вече знаеха за брат ти. Докопаха се до Ногара тъкмо заради неговите пътувания през уикендите.
   Гади ми се. Логиката на разговора ми става по-ясна. Има причина Майкъл да ми звънне отново, след като затвори. Чувства се виновен. Той беше съобщил за отсъствията на Симон от работа. Той беше създал документалната следа, която всеки би могъл да проследи.
   — Не намесвай Симон — казвам, опитвайки се да запазя спокойствие. Татко винаги твърдеше, че Майкъл е склонен към емоционални изблици. — Той просто помагаше на Уго.
   На него явно изобщо не му хрумва, че може и сам да си е навлякъл тази беля на главата. Издавайки Симон, е станал изходен пункт за всеки, който се опитва да намери Уго.
   — Помагал на Ногара ли? — изревава Майкъл. — Това ли ти каза Симон, че прави? — Изсмива се подигравателно. — Адски го бива тоя човек. Чака го светло бъдеще. Алекс, брат ти те лъже. Лъже всички. Върти си свои игрички, поканил е някои от източните си приятели в Италия на изложбата за плащаницата.
   Шокиран съм.
   — Не е вярно. Защо говориш така, за бога?
   — Виж — дрезгаво казва Майкъл и се прокашля, — казах повече, отколкото исках. Поговори с брат си. Накарай го да ти отговори на някои въпроси.
   Прекалено разстроен съм, за да отвърна.
   — И пази сина си — добавя Майкъл. — Имам чувството, че тези хора няма да се откажат, докато не получат каквото искат.
   — Добре, благодаря — казвам му. — Благодаря, че се обади.
   — Дааа. Е, имаш номера ми, нали?
   — Имам го.
   — Ако Симон ти каже нещо, прати ми един ред. И на мен ми се полагат някои отговори. Нищо не казвам.
   — И знаеш ли… Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Явно наистина е убеден, че на Симон не може да му се има доверие.
   — Майкъл, ще се оправим.
   — Да, и аз така се надявам — отговаря той.
   11.
   Първото, което Лео ми казва, когато се връщам в хотела, е:
   — Вуйчо ти не се шегува. — Посочва ми към вратата. — Изпратиха и втори човек за охрана освен Мартели.
   В коридора двамата полицаи разговарят с монахинята от рецепцията. Излизам навън.
   — Какво има?
   — Нищо — отговаря Мартели — Това е агент Фонтана. Той ще поеме нощната смяна. Монахинята обаче ме измерва с поглед от глава до пети и казва:
   — Отче, не можем да допуснем всеки от гостите ни да води по двама бодигардове. Тук сте в безопасност и без тях.
   — Положението ми е различно от това на другите гости — отговарям.
   — Осведомена съм и сме взели всички необходими мерки.
   Не знам как да отговаря, но Мартели знае.
   — Обсъдете въпроса с началника, сестро. Ние оставаме до второ нареждане.


   Когато се връщам в стаята, Лео забързано прибира съдовете, които е донесъл.
   — София току-що ми изпрати есемес. След час сме на преглед в болницата. Как мина разговорът ти?
   — Добре.
   — Искаш ли да го обсъдим?
   Ще ми се, но обещах на Майкъл.
   — В момента не.
   — Тогава ще дойда утре сутринта. Ако ти трябва нещо преди това, звънни.
   Благодаря му, пускам резето, след като си тръгва, прекосявам спалнята и сядам до Петрос.
   Той спи, целият пламнал. Челото му е розово, бретонът му е потъмнял от пот. Устните му са раздалечени в стегнат овал и цялата му енергия е насочена към това да диша. Изтощен е. Подценил съм колко тежко му се отразява всичко.
   Замислям се над онова, което ми каза Майкъл по телефона: че нападателите му са били свещеници. Струва ми се абсурдно. Насилието от страна на представители на духовенството винаги е било насочено срещу представители на други вероизповедания. Сбиването във Витлеем миналата година по Коледа беше между арменците и гърците. Католическите свещеници в Турция и преди са ставали жертва на жестокост, но винаги от страна на мюсюлманите.
   От друга страна, католиците много по-безпрепятствено биха преминали през охраната тук и в Кастел Гандолфо. Много по-незабелязано биха влезли и в моята сграда. Например торинските свещеници може да са забелязали, че плащаницата е преместена от параклиса си, и да търсят обяснение. Най-показателното нещо, което спомена Майкъл, беше, че свещениците, които го нападнали, търсели сведения за изложбата на Уго, защото твърдели, че той крие нещо. Има един прост начин да изключа този вариант — изследователският дневник на Уго.
   Дневникът започва с нещо, което приятелят ми е залепил от вътрешната страна на предната корица. Писмо, изпратено до всички куратори във Ватиканските музеи.


   Поради важността на приходите от музейни билети за икономиката на Ватикана Негово високопреосвещенство моли всички куратори в срок от шейсет дни да направят предложения за три нови изложби, включително с проектобюджет. Да бъдат адресирани до кабинета на директора с копие до Негово високопреосвещенство.


   Писмото е с дата отпреди осемнайсет месеца. След него дневникът на Уго започва с ръкописен списък, озаглавен „Идеи за изложба“. Вътре фигурират ръкописи от ранното Средновековие. Късни християнски графити. Развитие на Исусовата иконография във Византийската империя. Никъде не се споменава Свещената плащаница. Едва две седмици по-късно Уго попада на начално научно изследване, което поставя под въпрос радиовъглеродното изследване. Реакцията му е три подчертани думи най-отдолу на страницата:Възраждане на плащаницата!
   На следващата страница има скица на самата реликва, като следите от раните са оградени и са отбелязани съответните редове от евангелията: побой, бичуване, трънен венец, пронизване с копие. Една седмица по-късно Уго лично предлага изложбата на вуйчо Лучио. Срещата им явно се оказва силен стимул за проучването на Уго. Вуйчо ми, най-неопитният мотивационен оратор на света, по някакъв начин е успял да вдъхнови Уго. Материалите в дневника му стават все по-дълги. И по-научни. И не щеш ли, само за една нощ, се случва нещо странно.
   Без обяснение Уго посвещава две страници на заглавията на други книгиЕвангелието от Тома. Евангелието от Филип. Апокрифът на Яков.Това са неканонични текстове, които християнството не признава за свещени. Макар да не разкрива по какви причини ги е включил, аз чета между редовете. Точно когато вуйчо ми проявява интерес към идеята на Уго, библейските евангелия са го отвели до задънена улица. Отпратките към плащаницата не водят до никъде. Затова Уго мята мрежата по-нашироко, опитва се да проследи плащаницата, която напуска Йерусалим през 33 г. по някой от безбройните възможни пътища. Десет дни не пише нищо в дневника. А после попадам на следната озадачаваща записка:
   Днес се свързах с православен учен, който твърди, че знае къде е отнесена плащаницата след Разпятието. Твърди, че във византийския град Едеса съществува древно предание, свързано с мистична реликва, подобна на плащаницата. Въпреки че съм скептичен, утре ще се срещна със свещеника, който ни свърза. Не мога да откажа, защото той е племенник на Н.впр. Племенник на Негово високопреосвещенство. Симон.
   Вдигам поглед от страниците. Едно неприятно, странно чувство бръмчи в мен като муха в стая. Нещо не е наред. Следващият откъс предлага описание, което разсейва всякакви съмнения:
   Той е самото въплъщение на свещеник от Секретариата: красив, синеок, елегантен. Много висок и слаб. Проявява силна загриженост към изложбата ми и веднага ми става ясно, че има някакъв личен интерес. Иска да вечеряме утре. Не виждам начин да се измъкна.
   Вероятно тази среща на бъдещите приятели не се е състояла.
   Но по време на първото ми гостуване в апартамента на Уго двамата със Симон ми разказаха как един куратор от Ватикана припаднал насред турската пустиня и бил спасенот млад свещеник от посолството. Текстът в този дневник е с девет месеца по-стар. Уго и Симон са ме излъгали, че запознанството им е било случайно.
   Слагам книгата върху гърдите си, страшно озадачен. Нямат причина да крият нещо от мен.
   Историята, която ми сервираха, винаги ми се е струвала малко нелепа. Симон сякаш се дистанцира от нея още докато Уго я разказваше. Подробностите бяха достатъчно реалистични — слънчевите изгаряния на Уго, счупените му очила, — но ако срещата им в пустинята наистина се е състояла, вероятно не е била първата. Тогава защо споменитеим са толкова избирателни? Какво може да е онова, което са сметнали, че трябва да завоалират?
   Отново разгръщам дневника. Следващият текст за пръв път изважда наяве цялата логика в основата на изложбата на Уго.
   Учениците намират плащеницата и я отнасят в Едеса, чийто цар навремето е поканил Исус да го навести.
   Уго обаче е изпълнен със съмнения.
   Тия православни не схващат ли, че това е една средновековна легенда? Наистина ли вярват, че най-ценната ни реликва от векове се пази в някакво незначително византийско градче на границата!
   Изглежда, му убягва иронията, скрита във въпроса. Повече от хиляда години по-късно първата поява на плащаницата в Западна Европа се оказва в затънтено френско селце. Подобно на създателя си реликвата никога не е бързала да отиде в големите градове. Уго обаче продължава:
   Вечерях с Андреу. Директно изразих подозренията си. Няма изненади: въпросът е политически. Той дори не си направи труда да го отрече. Не го интересува откъде се е появила плащаницата, а само как ние сме се сдобили с нея. Ако се окаже възможно да се хвърли светлина върху миналото на реликвата, твърди той, това ще е призив към всички християни Трамплин за взаимоотношенията ни с другите църкви.
   Тези няколко изречения ме жегват. Те улавят същината на Симон: познатите цели, липсата на притворство, напрегнатата увереност, че бъдещето на християнството може да е заложено на карта. Брат ми е описан като напълно откровен — поради което ми е трудно да разбера защо двамата с Уго месеци наред са криели тази информация от мен. Трамплин за взаимоотношенията ни с другите църкви. Симон несъмнено има предвид православието и в този случай Майкъл може да се окаже прав. Симон вероятно не е устоял на изкушението да довърши делото, което баща ни заряза преди шестнайсет години в Торино. И ето:
   Не го интересува откъде се е появила плащаницата, а само как ние сме се сдобили с нея.
   Майкъл Блек ми каза, че според свещениците, които са го нападнали, Уго бил открил нещо. Разлиствам страниците нататък, търсейки текстове от времето на последния му имейл до мен.
   Намирам ги към края, където бележките му са по-кратки и не толкова лични. Явно мислите му са заети преди всичко с „Диатесарон“ И после, една седмица преди имейла, сепоявява позната рисунка. Жезълът от преплетени редове от евангелията. Отдолу е тревожният намек, който търся:
   Отец Симон явно е съобщил новината на отец Алекс. И двамата отказват да ми отговорят. Вече съм сам. Сигурно се радват, че изложбата ще приключи с кръстоносните походи.
   След тези думи в дневника не пише нищо друго. Страниците са празни. Но тази последна фраза —кръстоносните походи— ми стига. В контекста на „Диатесарон“ ми хрумва само едно нещо, което може да означава тя.
   За пръв път плащаницата се появява в Западна Европа след кръстоносните походи, изниква необяснимо защо в средновековна Франция. Откъде се е взела? Отговорът е под носа на Уго — Едеса. Градът, който той още от самото начало смята за дом и на плащаницата, и на „Диатесарон“ Векове наред източните християни и мюсюлманите са водели битки за контрола над Едеса, но в края на Първия кръстоносен поход се случва нещо безпрецедентно: градът попада под властта на католически рицари от Запада. Едеса се превръща в първата държава на кръстоносците. Експериментът трае по-малко от петдесет години, преди мюсюлманите отново да завладеят града, но междувременно католическите рицари най-вероятно са опаковали всичко ценно и са го изпратили у дома — следователно „Диатесарон“ и плащаницата сигурно са били спътници в пътуването на запад. Ако Уго е открил в нашата библиотека свидетелства за пристигането на „Диатесарон“, може да е открил свидетелства и за реликва, която пристига на запад със същата пратка. А в този случай обяснението за внезапната поява на плащаницата в средновековна Франция ще бъде съвсем логично: тя е пристигнала от Едеса по време на кръстоносните походи.
   Но още докато ме полазва тръпка на вълнение заради тази възможност — елегантно решение на една от най-озадачаващите загадки, свързани с плащаницата, — нещо ме смущава. Нов и още по-зловещ проблем, който Уго дори не е схванал, когато е направил откритието си.
   Ако успееше да докаже, че плащаницата е дошла на Запад след кръстоносните походи, Уго щеше да излезе на древно религиозно бойно поле. Католиците и православните са били обединени, когато мюсюлманите за пръв път завземат Едеса от християнския свят, но по време на кръстоносните походи вече са били разединени. Това би означавало, че сме изгубили плащаницата заедно, но рицарите, които отново са завладели Едеса, са били католици, затова тя се е озовала в католическа Франция. Претенцията на православните за плащаницата е толкова основателна, колкото и нашата, но те са останали с празни ръце.
   За пръв път след смъртта на Уго ме обзема усещането, че причината за нея може да се окаже съкрушително позната. Реликвите са взривоопасни за отношенията между църквите. Йоан Павел неведнъж се опитва да омиротвори православните, като връща мощите на светци, които католиците уж били откраднали. Но ако съм прав за откритието на Уго, съществува вероятност то да породи боричкане за правото на притежание на най-прочутата ни реликва и да подхрани отколешното недоволство на православните, че католиците са тирани, че се натрапваме, където не ни е мястото, и вземаме онова, което не ни принадлежи. Че мисионерите, покръстили православните в източни католици, просто са вървели по стъпките на онези кръстоносци, които са откраднали плащаницата и „Диатесарон“. И мисионерите като кръстоносците са захранвали огромната гладнапаст на Рим. Някои католици със сигурност са били против оповестяването на такова откритие. Особено на представянето му в папските музеи.
   Може би е имало причина Уго да ми разкаже различна история: твърдеше, че „Диатесарон“ е пристигнал във Ватикана заедно с анатемосани ръкописи от египетски манастир. Сега се питам дали тази история — както онази за неговата първа среща със Симон в пустинята — не е целяла да ме държи на разстояние, далече от следите на мъчителна истина, която не е бил сигурен дали мога да приема.
   Затварям дневника на Уго и го пъхам в расото си. Долу, на пейка в малкия вътрешен двор на хотела, седи сам източнокатолически свещеник. Трима римокатолици, увлечени в разговор, минават, без да му обърнат повече внимание, отколкото на растенията в саксиите. Наблюдавам го известно време, после затварям прозореца. Спомням си как е влязъл взломаджията в апартамента на Уго и затварям капаците на прозорците. Пускам Радио Уно, където повтарят вчерашния футболен мач за Суперкупата. След това се пъхам на тясното местенце, което Петрос ми е оставил от едната страна на леглото, затварям очи и се потапям в потока от познати гласове и ритми. Старая се да потисна усещането, че изведнъж всичко ми се струва несвойствено. Че съм се превърнал в чужденец в собствения си дом.* * *
   Посред нощ ме събужда писък. Петрос е седнал в леглото и се взира в мрака.
   — Какво? — крясвам. — Какво има?
   Чувам шум. Не разбирам от какво е.
   — Той е тук! — провиква се Петрос. — Той е тук!
   Придърпвам го към гърдите си, за да го защитя. Размахвам другата си ръка в мрака.
   — Къде?
   — Видях лицето му! Видях го!
   Шумът идва иззад вратата. От другата стая.
   — Шшшт — прошепвам и притискам Петрос в обятията си.
   Капаците на прозорците още са затворени.
   — Отче! — разнася се глас. — Какво става вътре?
   — Всичко е наред — продължавам да шептя. — Сънувал си кошмар, Петрос. Няма никой.
   Той обаче не спира да трепери. Толкова е уплашен, че тялото му е сковано.
   — Ето виж — казвам и включвам нощната лампа.
   Стаята е непокътната. Агент Фонтана започва да тропа настойчиво.
   — Отче! Отворете!
   Запътвам се към вратата, залитайки, а Петрос остава вкопчен в мен. Когато отварям, Фонтана прави едно плавно движение: отдръпва ръка от кобура на хълбока си.
   — Кошмар — казвам, — просто кошмар.
   Обаче Фонтана не гледа мен. Гледа над рамото ми. Първо проверява спалнята, после и всичко останало на излизане. Едва след края на огледа казва нещо, за да успокои Петрос:
   — Всичко изглежда наред, отче. Съвсем наред.
   Целувам Петрос по челото. Когато отново затварям вратата обаче, чувам Фонтана да казва по радиостанцията:
   — Изпратете някой отново да огледа вътрешния двор.
   Минава половин час, преди Петрос да заспи. Притиска се в мен, докато го галя по главата. Оставяме лампите светнати. У дома си имаме книжка, от която четем, за да прогоним кошмарите. Разказва се за една костенурка, която оживява след гръмотевична буря. Но костенурката не е тук, затова нежно разтривам нослето на сина си и му пея. И неспирам да се питам дали Майкъл Блек има право.
   — Може би трябва да заминем на почивка — размишлявам на глас.
   Той кима.
   — В Америка — казва сънено.
   — Какво ще кажеш за Анцио?
   Крайбрежно градче на петдесетина километра южно от Рим. Имам някакви спестени пари, два-три дни няма да ни разорят. И бездруго обмислях специално пътуване.
   — Искам да се прибера у дома — казва Петрос.
   По капаците на прозорците пробягва лъч от фенерче. Тихичко изпращява полицейска радиостанция.
   — Знам, Петрос, знам — прошепвам.
   12.
   И аз спя неспокойно. Сънувам Уго.
   Известно време след нощта, която двамата прекарахме във Ватиканската библиотека, работихме толкова активно заедно, че погрешно приех познанството ни за приятелство. На сутринта след приключението ни в подземието на библиотеката отидохме заедно да обясним откритието на вуйчо Лучио. Би трябвало да говорим с кардинала директор на библиотеката, но Негово високопреосвещенство за нищо на света нямаше да позволи на Уго да си довърши работата, камо ли да допусне ръкописът да остане в ръцете му. Всички служители миряни трябва да подпишат деветдесет и пет морални изисквания за назначението си, а библиотекарите педантично държат на условията, свързани с папската собственост. Според Лучио обаче ставаше дума за доходоносна изложба, затова можехме да разчитаме на него да предпази кокошката, която снася златни яйца. Но не бях предвидил какво още ще предприеме.
   Не бяха направени никакви публични изявления относно „Диатесарон“, защото Уго много разпалено агитираше да бъде така. Ала четирийсет и осем часа след срещата ни с Лучио в един римски вестник се появи следното заглавие: ПЕТО ЕВАНГЕЛИЕ, ОТКРИТО ВЪВ ВАТИКАНСКАТА БИБЛИОТЕКА. Следващия петък три ежедневника подеха темата. През уикенда откритието ни се появи на първа страница на „Ла Република“. И тогава започнаха да звънят от телевизиите.
   Свещениците подценяват жаждата на миряните за евтини сензации, свързани с живота на Исус. Повечето от нас реагират с досада на откриването на нови и нови евангелия. Като че ли във всяка израелска пещера има по едно и за повечето се оказва, че са написани векове след раждането на Христа от малки християнски еретически секти или пък са фалшификати, търсещи популярност. „Диатесарон“ обаче е нещо различно. Тук имаше сензация, зад която Църквата би могла да застане. Признат и прочут текст, един изключително древен ръкопис, запазен благодарение на обичта към книгите, която папите демонстрират от векове. Лучио беше предвидил, че всеки жител на нашата държава би желал да разкаже подобна история. Затова се погрижи единственият и? разказвач да бъде Уго.
   Някой от покоите на Йоан Павел би трябвало да е подпечатал решението на Лучио да повери „Диатесарон“ на Уго, защото цялата организация вбеси кардинала, отговарящ за библиотеката. Уго скри ръкописа под ключ в лабораторията по реставриране, където под негово ръководство екип от консерватори се зае с отстраняването на загадъчните петна. Така никой не можеше да види книгата, заинтригувала всички. Служители от библиотеката неофициално се оплакваха на репортери, че книгата може би изобщо не съществува и че всичко е измама. Реакцията на Уго беше да публикува снимка на ръкописа. Специалисти бързо проучиха стила на писане и заявиха, че ръкописът е автентичен. Главните европейски вестници препечатаха снимката и въпросите станаха още по-настойчиви.
   Вниманието уплаши Уго. Той знаеше, че „Диатесарон“ може да се окаже ключът към доказване на автентичността на плащаницата — един от основните експонати на изложбата му. Но сега текстът заплашваше да се превърне в централният експонат. Плащаницата беше чакала шестнайсет години своята реабилитация, а сега имаше опасност да бъде засенчена от второразредните участници. На Уго му се искаше да си беше мълчал относно „Диатесарон“, както си беше мълчал за останалите експонати в изложбата, затова реши да поправи грешката. Отсега нататък щеше да създава пречки. Щеше да потуши пламъка. Тогава този подход сигурно му се е сторил разумен, но беше забравил, че нищо не разпалва религиозното безумство по-силно от мълчанието на Ватикана.
   Докато обикаляхме из римските улици през лятото, двамата с Петрос чувахме хората да обсъждат „Диатесарон“. Имаше ли Ватиканът право да крие информация? Не принадлежеше ли на всички християнското наследство? Пък и какво толкова трябваше да остане скрито? Левите таблоиди се възползваха от възможността да лансират обичайните теории за заговори под формата на предположения за тайната на „Диатесарон“. Исус бил женен. Бил гей. Бил жена. Цитирано беше твърдението на професор от светски университет, че в „Диатесарон“ не пише Исус да е виждан отново след смъртта си. Впоследствие професорът поясни, че говорел за Евангелието от Марко, не за „Диатесарон“, защото ранните ръкописи на това евангелие наистина не съдържат такива сведения. Шумотевицата се засилваше ден след ден. Накрая група от петдесет изследователи на Библията написаха отворено писмо до Йоан Павел с призив ръкописът да бъде изследван. И така се стигна до момента, когато, след като беше раздал картите, вуйчо Лучио изигра коза си. В отговор на обществения натиск той оповести, че „Диатесарон“ ще бъде изложен пред публика за пръв път на изложбата на Уго. На другия ден продажбите набилетите се увеличиха четворно.
   Уго не беше на себе си. Убеждавах го, че няма нищо срамно в това едно ново евангелие да застане на пиедестала до плащаницата — в крайна сметка и двете бяха древни реликви, и двете отвеждаха назад във времето, до Йерусалим през първи век. Но се увлякох във въодушевлението си по „Диатесарон“. Уго се подразни. Изръмжа, че това не е ново евангелие и че аз явно не схващам дълга на изложбата не само да реабилитира плащаницата, но и да покаже на света къде и? е мястото в йерархията на християнските свещени документи.
   — Евангелията не са написани от Исус — сряза ме той. — Те не са свидетелства на Христос за самия него. Само плащаницата има тази чест. Затова, ако всяка църква на Земята притежава копие от евангелията, тогава всяка църква би трябвало да притежава и изображение на плащаницата, което да се почита повече от евангелията. Учудваш ме, отец Алекс. Оскърбление към Бог е да допускаш второразредно евангелие — човешко дело — да се почита наравно с дар от нашия Христос.
   Разбрах, че е като парализиран от тази идея. Че е ужасен от себе си, задето е допуснал това предателство към плащаницата. Едва тогава проумях бащинското му покровителствено отношение към нея. И макар да не се чувствах по същия начин, можех да разбера силата на тази емоция. За жалост, тя разкри едно качество на Уго, което дотогава не бях забелязал. В неговите очи моето въодушевление във връзка с „Диатесарон“ ме превръщаше в предател. Затова един ден той се приближи до мен в столовата и ме сграбчи за расото.
   — Ако не ми беше извил ръцете да разкажем на вуйчо ти за ръкописа — изръмжа той, — всичко това нямаше да се случи.
   — Правилно постъпихме — уверих го аз.
   Но той ми обърна гръб и заяви:
   — Мисля, че не можем повече да работим заедно. Ще намеря някой друг да ми разяснява евангелията.


   Натъкнах се на тях случайно — учител и ученик, приведени над Библията в една уединена читалня до залата за ръкописи. Новият преподавател на Уго беше грохнал свещеник на име Попа, който говореше с акцент и носеше източно расо. Не го познавах. Попа е румънско име, а в Рим има петдесет хиляди румънци. Просто допуснах, че е източен католик. Но се оказа, че греша. Беше православен. И познавач на евангелията, което променяше всичко.
   — Моля ви, отче — чух Уго да казва, — трябва да стигнем до погребението. До плащаницата. Знам, че тези ранни моменти са важни, но аз се интересувам от нея.
   — Не разбирате ли, че двете са свързани? — отговори Попа. — Раждането на Исус е предвестник на възраждането му, на неговото Възкресение. Богослужението и Отците наЦърквата са единодушни, че…
   — С цялото ми уважение, отче — каза Уго, — нямам нужда нито от богослужението, нито от Отците на Църквата. Само от голите факти какво се е случило през трийсет и трета година.
   У Попа имаше нещо загадъчно и симпатично. Когато се усмихнеше, меката му бяла брада изглеждаше приветлива. Ала нито той, нито Уго разбираха какво стои помежду им.
   — Помни, синко — каза Попа, — не Библията е създала Църквата, а Църквата е създала Библията. Литургията е по-стара от евангелията. А сега, моля те, да започнем отначало. За да разберем гроба, трябва да разберем яслите.
   Не се сдържах и казах:
   — Уго, Исус не е роден в ясли. Фактологично погледнато.
   Изведнъж приветливостта на отец Попа понамаля.
   — Дори не знаем в кой град е роден — продължих. — Фактологично погледнато.
   — Отче, това не е вярно — възрази Попа. — Евангелията са единодушни, че е роден във Витлеем.
   — Покажете ми две евангелия, които го твърдят, и аз ще ви покажа две, които не го твърдят.
   Попа се намръщи. Не каза нищо повече, просто изчака да си свърша работата и да си тръгна.
   Успях обаче да привлека вниманието на Уго.
   — Отче Алекс, обясни, моля те — каза той.
   Оставих купчината си с книги върху масата му.
   — Исус е отраснал в Назарет, не във Витлеем. И четирите евангелия са единодушни за това.
   — Въпросът е къде е роден — възрази Попа, — не къде е отраснал.
   Вдигнах ръка, за да го накарам да замълчи.
   — В две от евангелията изобщо не се споменава къде е роден. Другите две разказват различни истории за раждането му. Сами си правете изводите.
   Уго изглеждаше толкова изненадан, колкото и повечето студенти в семинарията на първото си занятие по евангелия.
   — Значи казвате, че тези истории са измислица?
   — Казвам да ги прочетете внимателно.
   — Чел съм ги.
   — Тогава в кое от тях пише, че Исус е роден в ясли?
   — В Лука.
   — А в кое пише, че Исус е бил посетен от трима влъхви?
   — В Матей.
   — Тогава защо Лука не споменава влъхвите, а Матей не споменава яслите?
   Уго сви рамене.
   — Защото и двамата се опитват да обяснят, че има вероятност Исус да е роден във Витлеем, макар да е отраснал в Назарет. И предлагат съвсем различни обяснения. Матей разказва как злият цар Ирод искал да убие младенеца Исус, но когато влъхвите не му разкрили къде е, Ирод убил всички бебета в областта. Затова Мария и Йосиф избягали и се озовали в Назарет. От друга страна, Лука твърди, че семейството на Исус е създадено в Назарет. Римският император обаче разпоредил да се проведе голямо преброяване на населението и по някаква причина всеки трябвало да се върне в града на предците си, за да бъде преброен. Мария и Йосиф се върнали във Витлеем, защото семейството на Йосиф било от там, и затова Исус се родил в ясли — защото в странноприемницата нямало място. Разказите са съвсем различни. И тъй като не съществуват свидетелства, че Ирод наистина е убил бебетата, нито че Октавиан Август наистина е оповестил това преброяване, много е вероятно нито една от двете истории да не се е случила.
   Попа ме гледаше с тъга в погледа. Каза, сякаш Уго изобщо не е в стаята:
   — Наистина ли вярваш в това, отче? Че евангелията серазминават?Че ни лъжат?
   — Евангелиятане са единодушни.Но това не означава, че лъжат. — Отново взех купчинката си книги. — Уго, ще дойда по-късно, когато…
   Но още преди той да ме прекъсне, и тримата знаехме, че въпросът е решен. Повечето православни свещеници се придържат към традиционния прочит на евангелията: новите отговори са малко, преди всичко е вярата в старите. Някога католиците споделяха това разбиране, докато не осъзнахме силата на библейската наука.
   — Чакай, отче Алекс — каза Уго. — Остани за малко. Моля те.
   Не беше нужно да казва нищо повече. Двамата с Попа знаехме кой път е избрал.


   Сякаш Уго никога не беше отправял онези обвинения в столовата. Отначало уроците ни бяха много общи. И той като повечето миряни имаше съвсем повърхностни познания относно начина, по който трябва да бъдат четени евангелията, и недостатъчно самочувствие да ги приложи. Затова започнахме отначало.
   За мен обаче за разлика от отец Попа това означаваше непоклатими факти. Най-старите непроменени факти. Книгите.
   Преди „Диатесарон“ и преди алогите са съществували нашите четири Евангелия, носещи имената на хора, за които се е смятало, че са техни автори. Матей и Йоан са били ученици на Исус, едни от най-близките му последователи. Според преданията Марко написал своето евангелие под диктовката на главния апостол, Петър. А Лука ни разказва, че е събирал сведения от хора, които са виждали Исус с очите си. Това означава, че нашите евангелия, ако наистина са били написани от тези четиримата, рисуват картина на живота на Исус, основана почти изцяло на разкази на очевидци.
   Само че не е толкова просто. Три от четирите евангелия са толкова сходни, че приличат не толкова на самостоятелни разкази, колкото на копия едно на друго. Евангелията на Марко, Матей и Лука не само предават думите на Исус почти по еднакъв начин, но и превеждат тези думи почти тъждествено от арамейския на Исус на евангелски гръцки. Сбитите им описания на много второстепенни образи дословно се дублират, а понякога и трите евангелия прекъсват разказа на едно и също място в едно и също изречение, за да предложат едни и същи напътствия и вмятания:Матей 9:6Марко 2:10-11Лука 5:24Но да знаете, чеНо да знаете, чеНо, да знаете,Син ЧовеческийСин Човеческийче Син Човеческийима власт наима власт наима власт наземята да прощаваземята да прощаваземята да прощавагрехове(тогава казвагрехове (казва нагрехове (казвана разслабения): стани,разслабения):на разслабения):вземи си постелкататебе казвам:тебе казвам:и вървистани, вземи систани, вземи сиу дома си.одъра и вървипостелката иу дома си.върви у дома си.
   Нищо чудно, че Тациан, авторът на „Диатесарон“, иска да комбинира евангелията в един текст. В много откъси те вече са единен текст. Но защо? Четирийсет процента от Евангелието от Марко се появяват при Матей — същите думи в същия ред, — което показва, че очевидец като Матей е заимствал голяма част от свидетелствата си от друг източник. Защо?
   Библейската наука дава изненадващ отговор: не е заимствал, защото евангелието, приписвано на Матей, всъщност не е написано от него. Нито едно от нашите четири евангелия не е написано от очевидец.
   Учените са събрали най-старите запазени ръкописи и са установили, че в повечето древни текстове авторството на четирите евангелия не се приписва на Матей, Марко, Лука и Йоан. Те са анонимни. Имената на четиримата автори се появяват едва в по-късните копия, сякаш добавени по догадки. Прецизното сравнение на текстовете показва как са били написани в действителност. Едно от тях — което наричаме Евангелие от Марко — е сурово и необработено и представя Исус като личност, която понякога се гневи, понякога изпълнява магически заклинания и собственото му семейство го смята за безумец. В две от по-старите евангелия — които приписваме на Матей и на Лука — тези злепоставящи подробности изчезват. Освен това текстовете отстраняват дребните граматически и лексикални грешки на Марко. Матей и Лука заемат дословно цели абзаци от него и същевременно последователно поправят недостатъците му. Което силно навежда на заключението, че разказите на Матей и Лука не са независими. Те са редактирани версии на Марко.
   На свой ред, Евангелието от Марко е смесица от отделни истории, които, изглежда, са от по-стари и фрагментарни източници. Затова повечето учени смятат — и повечето католически свещеници го учат в семинарията, — че нашите четири евангелия не са мемоари на хората, чиито имена носят. Те са съставени десетилетия след духовната служба на Исус от по-стари документи, съхранили устните предания за Христос. Само на най-древното и най-дълбоко ниво на историческия разказ би било възможно да намерим действителните спомени на учениците.
   Това означава, че евангелията наистина се простират назад в миналото до живота на Исус, но не пряко и не без допълнения и съкращения. Вникването в този процес на преработка е от огромно значение за всеки, който търси чисто историческите събития от живота на Исус. Това се дължи на факта, че промените често са теологични или духовни — те отразяват по-скоро вярата на християните в Спасителя, отколкото действителното им знание за човека Исус. Например евангелията от Лука и Матей се разминават в подробностите за раждането на Исус и има основания да се смята, че нито едно от двете не отразява фактите. Но авторите на двете евангелия — които и да са те в действителност — са убедени, че Исус е бил Спасителят, затова Той би трябвало да се е родил във Витлеем, както е предсказано в Стария завет.
   Способността за отделяне на теологията от фактите е от огромно значение, особено в последното и най-необикновено евангелие — онова, което щеше да се превърне в център на работата на Уго над „Диатесарон“: Евангелието от Йоан.
   — Значи алогите оспорват Евангелието от Йоан — каза Уго, подръпвайки оредяващата си коса.
   — Да. Само него.
   — Опитали са се да го изхвърлят от „Диатесарон“.
   — Точно така.
   — Защо?
   Обясних му, че Евангелието от Йоан е написано последно — шейсет години след Разпятието — и е два пъти по-дълго от това на Марко. То се опитва да отговори на нови въпроси относно младата християнска религия и междувременно коренно променя образа на Исус. Изчезва скромният дърводелски син, който лекува болните и прогонва злите демони на обладаните, който говори с простички притчи, насочени към обикновените хора, ала не разкрива много за собствената си личност. Вместо това Йоан създава нов образ на Исус — на философ с възвишен ум, който не извършва екзорсизъм, не се изразява с притчи и неспирно говори за себе си и за своята мисия.
   Учените днес са единодушни, че другите три евангелия се осланят на действителни спомени за исторически събития, записани на ранен етап и редактирани с времето. Четвъртото евангелие обаче е различно.
   Йоан рисува портрет по-скоро на Бог, отколкото на човек, премахва факти и ги замества със символи. Евангелието му дори съдържа насоки, които да подскажат на читателя какво прави то: Йоан пише, че хлябът, който ядем, не е истински хляб, че Исус е истинският хляб. Че светлината, която виждаме, не е истинска светлина, че Исус е истинската светлина. При Йоан думатаистинскипочти винаги означава невидимото царство на вечността. С други думи, четвъртото евангелие е по-скоро теологично, отколкото историческо. А за много читатели теологията с шокираща. След като човек прочете трите евангелия, вкоренени по-стабилно в историята, става опасно лесно да прочете четвъртото и да не успее да проумее, че фактите са преобразени в символи.
   По тази причина Йоан открай време е черната овца сред евангелистите. Само един християнски учен преди Тациан се е опитал да създаде евангелска хармония като „Диатесарон“, но изобщо не е използвал текста на Йоан. Нито една група обаче не е възразила срещу Йоан по-категорично от алогите.
   — И ти твърдиш — каза Уго, — че за нашите цели алогите са имали право. Ако се интересувам единствено от историята, от фактите, трябва просто да изключа Йоан.
   — Зависи. Има правила.
   — Отче Алекс, аз съм добър католик. Не искам да изрежа част от Библията с ножица. Но в другите три евангелия пише, че Исус е погребан с плащаница. Не може и двете нещада са верни. Значи изключваме Йоан?
   Той сякаш дори не искаше да види думите, които неговият екип от консерватори откриваха под петната в „Диатесарон“. Трябваше да усетя под какъв натиск е поставен, колко неотложна чувства задачата си.
   — Или пък — каза той, — да вземем друг пример: Йоан пише, че Исус е помазан със смес от смирна и алой. Според другите евангелия не са използвани благовония, защото Исус е погребан съвсем набързо.
   — Защо това има значение?
   — Защото химическите изследвания, които опровергават радиовъглеродното датиране, също не откриват следи от смирна и алой по плащаницата.
   Не че той грешеше. Просто се движеше твърде бързо. Веруюто на всеки изучаващ Библията е смирението. Предпазливостта. Търпението. Преди шейсет години папата позволил на малък екип да копае под базиликата, за да търси костите на свети Петър. Днес учителите по евангелия са онези хора, на които е поверено да копаят под основите на Църквата, на които е разрешено да търсят там, където е най-опасно. Нужна е огромна предпазливост, всичко друго е безразсъдно.
   — Уго, ако съм създал у теб впечатлението, че използваме тези средства с лекота, значи съм сбъркал.
   Той положи ръка върху рамото ми, сякаш за да ме утеши.
   — Отче, не разбираш ли? Това е хубаво. Много хубаво. Всеки, изучавал плащаницата, допуска, че четирите евангелия са фактологични. Светът прави същата грешка като „Диатесарон“, без дори да го съзнава: ние сплитаме в едно четирите евангелия, макар че това на Йоан не почива на исторически факти. Вероятно има десетки отклонения дори само в неговия разказ за погребението — Исус е положен в гроба от различен човек, по различен начин, в различен ден. Ти промени бъдещето на плащаницата, отче Алекс. Ти откри шперца.
   Инстинктът обаче ми подсказваше друго. Подсказваше ми, че средството, което му дадох в ръцете, не е шперц, а по-скоро стенобойна машина. Преподавал съм евангелията на стотици ученици на всякаква възраст, но никога не съм попадал на някой толкова безстрашен по отношение на истината. Уго изпитваше героичен, почти войнствен подтикда заеме страна. Да разбие и най-съкровените убеждения, ако са погрешни. Несъмнено това го накара така разпалено да защитава плащаницата — яростта му срещу несправедливостта на грешката.
   Тревожех се за него. Понякога се питах дали по-скоро не би си създал враг, отколкото да угоди на приятел, ако на везните е дори миниатюрна трохичка фактологична истина. Беше безмилостен дори към самия себе си. Веднъж ми призна, че му е много трудно да се откаже от евангелските истории, за които още от малък е вярвал, че отговарят на историческата истина; някаква детска част от сърцето му се късала при мисълта, че яслите и влъхвите съществувал по-скоро в инсценировката на Рождеството, отколкото в онази вълшебна нощ преди две хиляди години. Но завърши с горда усмивка: „Ако хората стоят зад това, значи и аз стоя“. И държеше да започваме всичките си уроци с думите: „Време е да изоставим детинщините“. Беше склонен да се откаже от яслите и от влъхвите, ако така щеше да върне плащаницата на света.
   Дълбоко в същината на нашата религия лежи убедеността, че загубата и жертвата са проява на благородство. Да се откажеш от нещо любимо е най-висшето доказателство за християнския дълг. Винаги съм се възхищавал на това качество на Уго. Но не можех да се отърся от усещането, че под храбростта му се крие силен порив към самобичуване, и точно това важно прозрение ми помогна да разбера защо толкова бързо се е сближил с брат ми.
   13.
   Петрос спи до късно. Обикновено става пръв, нахлува в спалнята и започва да размахва отпуснатата ми ръка като гребло на гръцка трирема. Не съм свикнал да се измъквам тайно от леглото, но успявам да не го разбудя. Докато си гладя расото, не се сдържам и открехвам входната врата, за да се уверя, че Фонтана още е на пост.
   Час по-късно с Петрос закусваме в трапезарията. Когато той влиза, възрастните епископи и кардинали вдигат поглед от чиниите си и се усмихват. Тук има повече мъже над осемдесет, отколкото под трийсет. И всички са римокатолици. С Петрос се настаняваме на маса на видно място, където да ни забележи всеки случайно минаващ източен католик и да реши да не избяга. Но напразно.
   По средата на закуската мобилният ми започва да пиука. Симон е изпратил съобщение.
   Алекс, изникна нещо. Да се видим в изложбената зала веднага.
   Оставям салфетката си до чинията и казвам на Петрос да хапне още малко и да тръгваме.


   По време на подготовката за изложбата на Уго са затворили цяло крило на музея. Товарни камиони стоят с работещи двигатели пред галериите като бойни слонове и летният въздух трепти от изгорелите газове. Вътре върволица мотокари и палетни колички разнасят картини, витрини и плоскости, движейки се със скоростта на погребална процесия. Монтират дървени рамки, крият древни фрески зад портативни стени, превръщат стари коридори в празни бели тунели. Произведения на изкуството, които не са помръдвани, откакто Италия е станала държава, изведнъж изчезват.
   Отваря се вратата на служебен асансьор. От долния етаж се качват двама реставратори. В дъното работници облепят сглобените панели. Електротехници проверяват осветлението. Гледката на толкова много хора от различни отдели, извикани да работят заедно в последния момент, създава усещане за извънредно положение. Сигурно затова ми се е обадил Симон Уго явно е оставил много недовършени неща.
   Колкото по-навътре в залите навлизаме, толкова повече се изостря любопитството ми. На една от стените има фотос с размерите на билборд на учените, оповестили резултатите от радиовъглеродното датиране през 1988 г. Зад тях има снимка на черна дъска с изписани години, придружени от многозначителна удивителна:1260-1390!Не разбирам защо Уго е окачил това тук, докато не забелязвам стъклена витрина като в бижутерски магазин, тапицирана с черен сатен. Вътре върху златиста стойка са подредени древни книги, една от които е по-нависоко от останалите.Унгарска богослужебна книга,гласи табелката. Отгърната е на илюстрация с черно мастило, на която се вижда мъртвото тяло на Исус, подготвено за увиване в погребалното платно.
   Платното прилича удивително на Торинската плащаница: има същата форма, вижда се същото разположение на трупа върху него, същата поза на Христовото тяло — с прикриващи гениталиите длани. Забелязва се дори една рядка подробност, която Уго ми обясни веднъж: не се виждат палците. Съвременни патолози установили, че ако пирон прониже конкретен нерв близо до дланта, палците неволно се свиват. Почти никоя картина от западното изкуство не отразява тази подробност правилно — но и на плащаницата, и на тази илюстрация е точно така. Най-удивителното е, че платното на нея има четири Г-образно разположени точки. Това са необяснимите дупки върху Светата плащаница, точно под лакътя на Исус. Художникът на тази книга явно е разглеждал плащаницата отблизо, но на табелката до илюстрираната богослужебна книга скромно пише:Ръкопис от 1192 г.
   1192година. Шейсет и осем години преди най-ранната възможна дата според радиовъглеродния анализ.
   Разглеждам всички табелки във витрината и внезапно проумявам. Уго изтъква нещо. Огромният фотос на едната стена на галерията е точно срещу ръкописите до другата стена. Нашата библиотека срещу вашата лаборатория. Вашата наука тепърва прохожда и няма памет, но нашата Църква е древна и не забравя нищо. Тези книги на практика доказват, че радиовъглеродните изследвания грешат: всяка книга в тази витрина споменава реликва, наглед сходна на плащаницата, и всички тези текстове са написани преди най-ранната възможна дата според радиовъглеродния анализ.
   Взирам се в чудатите необичайни имена на авторите им. Ордерик Виталис. Гервазий от Тилбъри Тези ръкописи са звезден прах от вече изчезнала вселена. Оригинални текстове от латински автори, творили в епохата на кръстоносните походи. За началото на разкола между католици и православни обикновено се смята 1054 г., когато гневен папски пратеник в столицата на православието Константинопол си позволява волността да отлъчи патриарха от Църквата. Но това никога не би се случило, ако хората от Запада вече не са били откъснати от Изтока и от неговите християнски традиции. Десетилетия по-късно кръстоносците отново отварят очите на Запада и ръкописите, които виждам тук, написани през XII в., улавят точно този момент. Позанемареният ми латински е достатъчно добър, за да забележа новината, която пристига от Светите земи, новината, която неспирно владее католическото въображение: има един град, наречен Едеса, в който се пази древно платно с мистичен образ на Исус.
   Нямах представа за мащаба на доказателствата, които беше открил Уго. А тепърва идваше ред на „Диатесарон“, вероятно в последната зала пред мен.
   Неочаквано Петрос се отскубва от ръката ми.
   — Симон! — провиква се той.
   Вдигам поглед и виждам, че брат ми се приближава бързо към нас, връхлита като хищна птица — тънък като рапира, с развято расо.
   — Какво има? — питам го.
   Сините му очи се въртят възбудено. Вдига Петрос с една ръка и ме побутва по гърба с другата, повежда ни към задния вход на музея.
   — Снощи в апартамента на Лучио дойде посетител — казва тихо. — Пратеник от Трибунала във връзка с Уго.
   С нетърпение очаквам да чуя следващите му думи Трибуналът на Рота Романа е вторият по ранг католически съд.
   — Свикват членовете на Трибунала — съобщава ми Симон. После продължава на гръцки, за да не разбира Петрос: — Да съдят убиеца на Уго.
   — Кого са арестували?
   Симон ме поглежда нетърпеливо.
   — Никого. Ще проведат каноничен процес. Каноничното право. Кодексът на Църквата. Само че Трибуналът в повечето случаи разглежда молби за прекратяване на бракове. Не се занимава с убийства.
   — Невъзможно — казвам. — Кой го реши?
   Ватиканът има свое гражданско право. Можем да осъждаме престъпници и да ги изпращаме в италиански затвори. Именно по този начин следва да бъде съден убиецът на Уго.Не по църковния закон.
   — Не знам — прошепва Симон, — но един приятел на Лучио ще донесе още новини довечера. Мисля, че трябва да дойдеш.
   Подръпвам брадата си. Председателят на нашия наказателен съд е мирянин, но каноничните ни съдилища се ръководят от свещеници. Долових отзвук от предупреждението на Майкъл Блек. Някой с расо има пръст в тази история и няма да се откаже, докато не се докопа до онова, което иска.
   — Добре, ще дойда — отговарям на Симон.
   Ала вниманието на брат ми е привлечено от нещо друго. Задната врата на музея е отворена. И на прага стоят дон Диего и агент Мартели.
   Вдигам ръка и се провиквам:
   — Добре сме. Исках да се видя с брат ми за минута.
   Диего обаче казва:
   — Отец Симон, кураторите имат нужда от вас.
   Затова брат ми пуска Петрос на земята и прикляка да го прегърне. А на мен промърморва:
   — Пази се. Ще се видим след няколко часа.* * *
   „Санта Марта“ има малка библиотека за гостите си. Когато с Петрос се връщаме в хотела, вземам от нея Кодекса на каноничното право и двамата се качваме в стаята си.
   Кодексът и вмъкнатите в него правни коментари са много обемни. В сравнение с тях Библията изглежда като плажно четиво. В ръцете си държа мъдрост, трупана две хилядигодини при решаването на всекидневните проблеми на Църквата. Колко може да се плати на свещеник за погребение? Позволено ли е да се ожениш за протестантка? Може ли папата да се оттегли? Каноничното право определя кой може да преподава в католическо училище или да продава църковна собственост, или да отменя отлъчване от Църквата. Случаят на Уго сигурно ще се върти около канон 1397:Човек, извършил убийство, или човек, който отвлече, задържи, осакати или рани тежко друг човек със сила или посредством измама, подлежи на наказание.Никъде в списъка на наказанията обаче не се споменава за затвор. Това е най-очевидният проблем във връзка с разглеждането на убийството на Уго съгласно църковните закони: убиецът няма да прекара и ден зад решетките, защото каноничните закони не предвиждат наказание лишаване от свобода. Но ако убиецът е свещеник, над главата мунадвисва по-страховито наказание — отнемане на свещеническия му сан.
   Миряните трудно биха могли да проумеят колко сериозно е лишаването от свещенически сан. Да кажеш, че един духовник вече не е такъв, е като да кажеш, че майката е бездетна или човекът е нечовечен. Онова, което Бог дава на човек по време на ръкополагането му, никоя човешка власт не може да отнеме. Затова, макар да е способен да отслужва тайнствата, свещеник, лишен от сан, няма право го върши. Миряните следва да избягват всяка отслужена от него литургия. Той не бива да изнася проповеди, нито да изслушва изповеди освен от човек на смъртен одър. Няма право дори да работи в семинария или да преподава теология в което и да е училище — католическо или не. Тъкмо товаправи присъдата толкова тежка — превръща ни в призраци. Задължава света да отрича съществуването ни. Никой светски съд няма същата власт над миряните. Такава присъда тласка много свещеници към самоубийство. Сега като се замисля, може би там е ключът към случващото се с процеса за Уго. Гледането на делото в каноничен съд не е просто начин свещениците да контролират резултата, а е и много ужасен начин да сплашиш един свещеник.
   — Петрос, ще ми извадиш ли фишовете за картотекиране от куфара?
   — Защо?
   — Трябва да разгадая нещо.
   Той изохква. Още е малък, за да разбира смисъла на правните термини, но му е известно какво означава татко да се опитва да „разгадае“ нещо. Дълго проучване.
   Отначало е мъчително. Пропуските в подготовката ми зейват като бездни. В семинарията всеки свещеник изучава основен курс по канонично право, но нищо сериозно до четвъртата година, когато избираш темата за дипломната си работа между теология и канонично право. Бях избрал теология и досега това никога не ми беше изглеждало толкова неудобно.
   — Запиши следния номер — нареждам на Петрос. — Едно, четири, две, нула.
   Канон 1420: Всеки епархиален епископ трябва да назначи правен викарии… различен от обикновения викарий.
   Знам как започва един каноничен процес. На теория обвинението се разглежда от епископ. Ако то е основателно, епископът свиква Трибунала. Но действителността е различна. Епископът е зает човек, затова неговата работа вършат асистенти. Това важи с особена сила за Йоан Павел, който отговаря не само за Римската епархия, но и за световната Църква. В такъв случай кой от подчинените на Йоан Павел взема решението? Отговорът е в следния канон: специалният асистент по правните въпроси, наричан правен викарий. Сега, когато вече знам тази титла, мога да използвам годишника на Ватикана, за да намеря името му.
   — Запиши също така едно, четири, две, пет. А после ченгелче и числото три — нареждам на Петрос.
   Канон 1425 §3 гласи, че правният викарий освен това назначава и съдиите. Вече ми се струва, че целият процес е в ръцете на един-единствен човек, който и да е той. Любопитен съм кои ще бъдат съдиите. Търся обаче още нещо: задна вратичка, през която да узная кого са обвинили в убийството на Уго.
   Съдебните процеси са тайни. Енорията може никога да не узнае, че е било извършено престъпление в задния и? двор, камо ли че църковният съд е издал присъда. Полезно би било да науча името на правния викарий, но едва ли мога да звънна в кабинета му и да го разпитам за разследването. За щастие, в нашата Църква винаги — винаги! — има следа от документи. А каноничното право ми подсказва какво да търся.
   — Едно, седем, две, едно — диктувам на Петрос. — И после добави звездичка. А отдолу напиши едно, пет, нула, седем.
   Повтарям му всяко число, цифра по цифра. Кодексът, подобно на Библията, прескача напред и назад, всеки ред отпраща към други през стотици страници. Според Канон 1721, когато епископ прецени, че има достатъчно доказателства за процес, той моли прокурора, назначен от Църквата, да състави официално обвинение, нареченолибелус,в което са посочени името и адресът на обвиняемия. То се позовава на канон 1507, където е казано, че обвинителният акт трябва да бъде изпратен на всички страни по процеса. С други думи, точно чрез този документ се разчува за процеса извън кръга на епископа. Щом Лучио очаква посещение от приятел, който ще му донесе информация за процеса, допускам, че обвинителният акт вече е разпространен. А ако това е вярно, знам къде трябва да бъде изпратено едно копие от него. Безопасността на Светия отец изисква швейцарската гвардия да бъде осведомена за всякакви опасни субекти на територията на Ватикана.
   — Петрос — казвам, — пристегни картончетата с ластиче. Мисля, че приключихме.
   Вече набирам номера.
   — Алекс? — обажда се Лео. — Всичко наред ли е?
   — Да ти се е мяркало някакво име на заподозрян за убийството на Уго?
   — Не, никакво.
   — А предупредиха ли ви да си отваряте очите за някого?
   — Не.
   Озадачен съм. Ако либелусът вече е издаден, тогава убиецът на Уго знае, че е обект на съдебно обвинение. Но никой дори не го търси.
   — Ще звънна тук-там — уверява ме Лео. — Ще попитам гвардейците, които са на смяна в двореца. Може би те са получили различни заповеди.
   Лео има достатъчно висок чин, затова се съмнявам, че са издадени заповеди през главата му. Тъкмо се каня отново да се заровя в кодекса, когато някакво раздвижване в коридора привлича вниманието ми. Чувам шумоленето на нещо, подпъхнато под вратата.
   — Един момент, Лео.
   Плик. На който пише моето име. Почеркът ми е смътно познат.
   Отварям го и вътре намирам една-единствена снимка. На нея се вижда вътрешността на хотела и източен свещеник, който излиза през входната врата. Ахвам от изумление.
   — Какво има? — пита Лео.
   Свещеникът съм аз.
   Снимката е направена предишния ден от отсрещната страна на двора. На гърба има бележка със същия почерк.Кажи ни какво криеше Ногара.А отдолу се мъдри телефонен номер. Спускам се към вратата и я отварям.
   — Агент Мартели!
   Чувам шум в далечината. Отваря се асансьор. Когато се обръщам да погледна, мярвам полите на черна дреха да изчезват в кабината. Свещеник, който си тръгва. Обръщам се обратно.
   — Агент Мартели!
   Но този участък от коридора е празен. Мартели го няма. Групичка православни свещеници край асансьора ме гледат загрижено.
   Усещам как Петрос стои зад мен и ме дърпа за расото. Безмълвно го вдигам на ръце и хуквам към най-близкото стълбище.
   — Какво има? — провиква се той.
   — Нищо. Всичко е наред.
   Дърпам дръжката на вратата към стълбището, но тя не се отваря. Заключена е.
   Връщаме се в стаята и залоствам вратата. Звъня на мобилния на Симон, но явно в музея няма сигнал. Затова набирам номера на полицейското управление.
   — Ало? Жандармерия на Ватикана.
   — Обажда се отец Андреу. Беше ми дадена охрана, но агентът е изчезнал. Нуждая се от помощ.
   — Да, отче, разбира се. Един момент.
   Когато се връща на телефона, човекът ми казва:
   — Съжалявам, но няма охрана, отпусната на ваше име.
   — Станала е грешка. Аз… аз трябва да намеря агент Мартели.
   — Мартели е тук. Един момент, моля.
   Изумен съм. Разпознавам безпогрешно гласа отсреща.
   — Мартели на телефона.
   — Агент, обажда се отец Андреу — изломотвам. — Къде сте?
   — На бюрото си — отговаря той рязко. — Охраната ви беше отменена.
   — Не разбирам. Случи се нещо. Нуждая се от помощта ви. Моля ви, елате в „Санта Марта“.
   — Съжалявам, отче, обадете се на охраната на хотела като всички други гости. — И ми затваря.


   Петрос наблюдава с неистова тревога как събирам багажа ни.
   — Тате, къде отиваме?
   — При вуйчо Лучио.
   Вече съм се обадил в апартамента на Лучио. Дон Диего е на път. Той ще ни придружи обратно до апартамента на последния етаж в палацото на вуйчо ми.
   — Какво става? — пита Петрос, стиснал ръката ми.
   — Не знам. Просто ми помогни да събера багажа.
   Десет минути по-късно на вратата се чука. Надниквам през шпионката и виждам Диего заедно с непознат за мен швейцарски гвардеец. Отключвам вратата.
   — Отец Алекс — казва Диего, — това е капитан Фурер.
   — Какво се е случило, отче? — пита Фурер.
   — Някой пъхна снимка под вратата ми.
   Той клати глава.
   — Невъзможно. Достъпът до този етаж е ограничен.
   Показвам му плика, но той не обръща внимание.
   — Стълбището е подсигурено — казва, — а обслужващите асансьора не биха качили на този етаж никой, който няма ключ за стая.
   Значи това е имала предвид монахинята вчера, като спомена предпазните мерки, които са взели сестрите.
   — Видях расо на свещеник, който се качваше в асансьора — заявявам.
   — Трябва да има друго обяснение — отговаря Фурер. — Ще изясним въпроса долу.
   Диего протяга ръце да поеме багажа ни. Петрос схваща жеста погрешно и се втурва в обятията му за прегръдка. Диего ми хвърля озадачен поглед над рамото му и пита къдее охраната ни от жандармерията. По-надолу по коридора православните свещеници продължават да ни наблюдават.


   Монахинята на рецепцията е с черна дреха.
   — Аз качих плика — казва тя. — Какъв е проблемът?
   — Откъде се появи? — питам я.
   — Пристигна по пощата.
   Само че няма нито марка, нито адрес. Някой го е донесъл на ръка. Дали след като се бяха опитали да ми го предадат лично?
   Забелязвам, че във фоайето няма жива душа. Трапезарията е затворила рано и една табела гласи, че задният параклис също е затворен. Коридорите са отцепени с кордони.
   — Какво става? — питам монахинята на рецепцията.
   — Ремонт — отговаря.
   Друга табела съобщава, че до последния етаж, където бяхме настанени с Петрос, може да се стигне само с втория асансьор.
   — Сестро, казвали ли сте на някого къде сме настанени? — питам аз.
   Тя изглежда загрижена.
   — Не, разбира се. Имаме строги разпореждания. Сигурно е станало някакво недоразумение.
   Бъркам в расото си и вадя ключа за стаята ни. На ключодържателя релефно са изписани инициалите на хотела, а до тях е гравиран номерът на стаята ни. Чудя се дали грешката не е моя. Дали пък някой не е виждал този ключодържател. Той подсказва къде сме отседнали с Петрос.
   — Напускате ли хотела, отче? — пита монахинята и се пресяга да вземе ключа.
   — Не — казвам аз и го пъхвам обратно в расото си. Надали ще се върнем тук, но няма нужда и това да оповестяваме.
   Диего взема саковете ни и махва към вратата.
   — Колата ви чака.
   Нашата кола. До палацото на Лучио се стига за пет минути пеша. Обаче никога през живота си не съм изпитвал такава признателност, че ще се кача в кола.


   Когато пристигаме, заварваме само монахините.
   — Негово високопреосвещенство и брат ти все още работят по изложбата — обяснява Диего. Клати глава така, сякаш в музеите копаят нов кръг на ада. — Е, какво се случи?
   Подавам му снимката в плика. Той прочита бележката на гърба и се навъсва.
   — А охраната ви?
   — Агентът от жандармерията ми каза, че са го отзовали.
   Диего изръмжава.
   — Ще видим тази работа.
   Но преди да успее да стигне до телефона върху бюрото си, го питам:
   — Диего, знаеш ли нещо за това? — И посочвам бележката на снимката. — За откритието на Уго?
   — За „Диатесарон“ ли?
   — Не, нещо повече е.
   Той обръща снимката.
   — И искат ти да им кажеш какво е?
   — Майкъл Блек също спомена нещо подобно.
   Той сключва вежди — името на Майкъл не му е познато. Малко са свещениците с по-нисък сан от епископ, чиито дела може да се озоват върху бюрото на вуйчо ми.
   — За пръв път чувам. Но ще проверя какво ще ми каже началникът на жандармерията.
   Махвам с ръка и казвам:
   — Нека най-напред да поговоря със Симон и вуйчо.
   — Сигурен ли си?
   Не знам дали вече може да се има доверие на жандармерията.
   Диего ме поглежда в очите.
   — Алекс, тук сте в безопасност. Уверявам те.
   — Признателен съм ти.
   — Може ли един плодов пунш, Диего? — обажда се Петрос.
   Диего се усмихва.
   — Веднага ще донеса три плодови пунша — намига ми той. Приготвя хубав коктейл „Негрони“ Обаче се поколебава за част от секундата и добавя едва чуто: — Трябва да ти кажа, че довечера очакваме посетител.
   — Знам.
   — Ти ще се присъединиш ли?
   — Да.
   Този факт го кара отново да се намръщи. После продължава към кухнята.


   След като Петрос получи предостатъчно време да се настани, му казвам, че трябва да разопаковам багажа ни. Диего схваща намека и отвлича вниманието на Петрос, за да остана сам в спалнята.
   Отново изваждам снимката от плика и впервам поглед в номера на гърба и?. Стационарен телефон някъде в града ни. Номерата на Ватикана имат същия код като този на Рим,но започват с 698. За няколко евро собственикът на номера е можел да си купи предплатена сим-карта с римски номер. Ала не го е направил, което е един вид послание. Намирам централата и моля монахинята да провери чий е телефонният номер.
   — Отче, имаме политика против тези неща — учтиво ми напомня тя.
   Благодаря и? за отделеното време и затварям. В централата работят десетина монахини, така че надали ще попадна отново на същата. Набирам пак и обяснявам, че съм електротехник от отдела по поддръжка, някой ми е звъннал за ремонт, но разполагам само с номер за обрат — на връзка. Нямам нито име, нито адрес.
   — Номерът не е регистриран — услужливо ме осведомява монахинята. — В Палацо ди Николо е. На третия етаж. Само с това разполагаме.
   — Благодаря ви, сестро.
   Затварям очи. Папският дворец е същинска грамада от по-малки дворци, построени един върху друг от различни папи преди векове. Дворецът на папа Николай III е ядрото муи е на повече от седемстотин години. Там се намира най-могъщият организъм на Светия престол. Секретариатът на държавата.
   Коремът ми се свива. Секретариатът е безличен. Хората в него идват и си отиват. Назначават ги, изпращат ги в чужбина, сменят ги. Има само един начин да разбера чий е телефонът.
   Набирам го и той звъни продължително. Накрая се включва телефонен секретар. Но няма записано съобщение. Само мълчание, последвано от пиукане. Не съм измислил какво ще кажа. Но думите сами се изливат:
   — Каквото и да искаш от мен, нямам нищо. Не знам нищо. Ногара не ми е разкрил тайната си. Моля те, остави мен и сина ми на мира.
   Поколебавам се, после затварям. В съседната стая Петрос играе игра на компютъра на Диего. Риболов. Наблюдавам го как пуска въдицата и чака. Пуска въдицата и чака.


   Следобедът отминава. От прозорците на апартамента на последния етаж виждам всичко случващо се в страната. Всеки, който идва от която и да е посока. Нищо не може да ме изненада. Което помага на паниката да отшуми и на нейно място се настанява бдителността. Диего намира кол ода карти и въвежда Петрос в скопа — играта, която играех с Мона в болницата след раждането му. Тъкмо минава шест, когато Лучио и Симон се връщат от изложбата. Вуйчо веднага настоява да узнае какво се е случило и защо с Петрос вече нямаме охрана. Вместо да разказвам всичко пред Петрос, подминавам темата. Монахините са приключили с приготвянето на вечерята и подреждат масата, затова сядаме да се храним някак делово по непонятна за мен причина. Лучио подема молитва от челото на масата. Казваме я всички заедно — четирима свещеници и едно момче. Доколкото изобщо някога сме се чувствали като нормално семейство, сега се чувстваме така.
   След вечеря настава затишие. Петрос гледа вечерните новини заедно с Диего. Аз намирам годишника на Ватикана. Прелиствам почти хиляда и триста страници, преди да открия тази с надпис ВИКАРИАТ НА ГРАДА ДЪРЖАВА ВАТИКАН — специалната административна единица, посветена на мъничката ни държава. Името на правния викарий би трябвало да фигурира тук.
   За моя изненада постът е вакантен. Всички решения се вземат от главния викарий кардинал Галупо. А първите думи от профила на кардинал Галупо ми звучат тревожно.
   Роден в архиепаскопска епархия Торино.
   Човекът, който контролира процеса на Уго, е от града на плащаницата. Питам се може ли да е съвпадение. Другият торински кардинал, когото познавам, е шефът на Симон, кардиналът държавен секретар, който също е засегнат от призрака на смъртта на Уго: телефонният номер на гърба на снимката, която ми изпратиха в хотела, е на Секретариата, а Майкъл сподели с мен подозрението си, че са го пребили свещеници тъкмо от Секретариата.
   Земляческите връзки в този град са важни. Йоан Павел не би могъл да помръдне плащаницата от параклиса и? без знанието на кардинал Полето, архиепископ на Торино, а допускам, че първите хора, с които се е свързал Полето, са били неговите близки кардинали от архиепископията.
   Питам се дали има вероятност смъртта на Уго да се свежда до такова дребно нещо. Чувствата на неколцина мъже на власт във връзка с преместването на реликва от роднияим град. Слънцето залязва, дърветата долу почерняват от птиците, накацали по тях да нощуват, и се огласят от вечерното им чуруликане. В седем и половина звънва телефонът. Чувам Диего да казва:
   — Изпрати го горе.
   Лучио се показва мрачен от спалнята си. Подпира се на четириопорния си бастун, а монахините се оттеглят.
   Силно почукване на вратата. Диего отива да отвори и аз виждам как Симон затваря очи и вдишва. Човекът, който влиза, е непознат за мен католически свещеник.
   — Заповядайте, монсеньор — кани го Диего.
   Възрастният човек поздравява Симон по име, после се обръща към мен и казва:
   — Вие ли сте отец Александрос Андреу? Брат ви спомена, че ще присъствате.
   Подава ми ръка, после забелязва Лучио по-надолу по коридора и се запътва към него. Поглеждам към Симон и се питам дали новодошлият е приятел от Секретариата, но братми с нищо не се издава.
   Лучио влиза в частната си библиотека и сяда на дългата маса, тапицирана с червен филц и червена коприна отстрани. Бедняшка версия на мебелировката в папския дворец. По покана на Лучио монсеньорът се настанява на стол и оставя куфарчето си върху масата. Двамата със Симон влизаме след него.
   — Диего, това е всичко. Не ме свързвай с никого — казва вуйчо.
   Без да съм му казал нито дума, Диего извежда Петрос. Четиримата оставаме сами.
   — Александрос — подема Лучио, — това е монсеньор Минято, мой стар приятел от семинарията. Сега работи в Трибунала. Снощи получихме важни новини и аз го помолих да посъветва семейството ни относно предстоящото.
   Минято леко скланя глава. Вуйчо непрекъснато е обграден от стари свещеници, които се стараят да бъдат полезни на семейството ни с надеждата, че ще спечелят нещо покрай Лучио. Вече се чудя какви са мотивите на този човек. Титлата „монсеньор“ е половин стъпало над „свещеник“. В повечето епархии тя е почетно звание, но тук, за човек на възрастта на Минято, е признак, че не е успял бог знае колко. Утешителна награда, че не е станал епископ. Симон ще стане монсеньор догодина — обичайното повишение след петгодишна работа в Секретариата.
   С жест, който издава адвокатско самочувствие, Минято оставя върху масата три листа, един по един. След това щраква закопчалките на куфарчето си. Един адвокат от Трибунала стои много по-ниско от кардиналите, но расото на Минято изглежда скъпо и шито по поръчка; няма нищо общо със свещеническите дрехи конфекция, които си купувам по каталог. Монсеньорите с неговия ранг имат честта да носят лилави, а не черни копчета и пояси, за да се отличават от обикновените свещеници. Източните католици намират това за каприз — титлата монсеньор няма библейско основание, да не говорим за цвета на копчетата, — но въпреки това е обезкуражаващо да си единственият източен католик в стая с преуспели римокатолици.
   — Отче Андреу — обръща се към мен той, — да започнем с вашия случай.
   Впервам поглед в него.
   — Какъв случай?
   — Дон Диего ми каза, че днес сте били лишен от охраната си. Искате ли да знаете защо? — Минято безусловно е привлякъл вниманието ми. Плъзва към мен един лист. Прилича на полицейски доклад. — Два пъти са правили оглед на апартамента ви — съобщава ми той. — И не са открили следи от влизане с взлом.
   — Не разбирам.
   — Смятат, че домашната помощница ви е излъгала. Според полицията не е имало взлом.
   — Моля?
   Очите на Минято не се откъсват от моите.
   — Според тях щетите в апартамента ви са постановка.
   Обръщам се към Симон, но той си е лепнал изражението на дипломат, обучен да не показва изненада. Вуйчо Лучио изпъва пръст във въздуха като молба да овладея скептицизма си.
   — Това — казва Минято — е важно за процеса за убийството на Ногара, защото обвинението се основава предимно на случилото се във вашия апартамент. Ако има проникване с взлом, тогава вие и брат ви сте жертви на престъпление и сме изправени пред повече от едно криминално деяние. Без влизането с взлом разполагаме само със случилото се в Кастел Гандолфо.
   — Защо монахинята ще излъже за подобно нещо? — питам, като се старая да звуча спокойно.
   — Защото брат ви и? е казал.
   Преглъщам невярващо.
   — Не ви разбрах?
   — Смятат, че е инсценирала влизането с взлом, за да отклони вниманието от случващото се в Кастел Гандолфо.
   Отново стрелкам Симон с очи. Забол е поглед в ръцете си. За пръв път усещам, че тази среща не е каквато съм си я представял.
   — Симон, какво според тях се е случило в Кастел Гандолфо? — питам.
   Той плъзва едното си кокалче по устните.
   — Алекс, исках да ти го кажа в музея, но Петрос беше там.
   — Какво искаше да ми кажеш?
   Той изпъва гръб. Изглежда величествен с изопнати рамене, дори седнал на стола. А тъгата в очите му само подсилва тази внушителност.
   — Трибуналът е срещу мен. Обвиняват ме, че съм убил Уго.
   14.
   Изстивам. Изцеден съм. Сякаш някъде под мен е зейнала дупка и там се стича всичко.
   Лучио и Минято са вперили поглед в мен. Чакат ме да кажа нещо. Аз обаче гледам Симон. Долепил съм длани върху масата. Облягам се на тях, за да запазя равновесие.
   Симон не продумва. Вместо него се обажда Минято:
   — Не се съмнявам, че сте поразен.
   Всичко забавя ход. Зрението ми се разстройва, виждам присъстващите по-отдалечени. Минято ме наблюдава с учтиво дистанцирано съчувствие като от друг свят. Усещам как дращя като плъх да се измъкна от капана. И тримата са знаели. И тримата са го приели.
   — Не — смотолевям. — Вуйчо, трябва да ги спреш.
   Първите ясни мисли проникват през мъглата на моя потрес. Хората, които са нападнали Майкъл, които са убили Уго, които заплашиха мен, явно са се опитвали да се докопат до Симон.
   — Кардинал Галупо. Това е негово дело — изстрелвам.
   Минято ме поглежда с присвити очи.
   — Галупо — повтарям. — От Торино.
   — Александрос — прекъсва ме Лучио, — просто слушай.
   Минято изважда друг документ от куфарчето си.
   — Отец Андреу — казва той на Симон, — това е обвинителният акт. Копие от него е изпратено на адреса ви в Анкара, преди пратеникът на Трибунала да установи местонахождението ви снощи. За да ви подготвя да прочетете документа, трябва да се уверя, че помните правата си във връзка с процедурата.
   — Не е нужно да ми ги припомняте — отговаря Симон.
   Значи за това става въпрос — събрание за обсъждане на стратегията. Приемане на неизбежността на съдебния процес.
   — Отче — благо подема Минято, — всеки във вашето положение се нуждае от напомняне. — Проверява копчетата на ръкавелите си и казва: — Процедурата е съвсем различна, отколкото в един италиански съд. Църквата следва по-старата инквизиционна система.
   Вече проумявам какъв е всъщност Минято. Не е приносител на лоши вести, а семейният адвокат. Пратеникът на Трибунала, който е дошъл в апартамента на Лучио снощи, явное уведомил Симон за обвинението.
   А сега вуйчо е наел Минято за негов защитник.
   Впервам поглед в Лучио. Неземното му спокойствие започва да ми вдъхва надежда. Увереност, че можем да се подготвим за онова, което предстои на Симон.
   — Спореднашатасистема — казва Минято — един съдебен процес не се състои от обвинение и защита, които излагат противоположни гледни точки за случилото се. Съдиите призовават свидетелите, задават въпроси и решават кои експерти да свидетелстват. Защитата и обвинението могат да правят предложения, но съдиите имат правото да ги отхвърлят. Което означава, че съществува вероятност да нямаме шанса да задаваме въпроси в съда. Няма как да принудим Трибунала да приеме определена посока на разследване. Ще можем единствено да помогнем на съдиите сами да търсят истината. Вследствие на всичко това няма да имате някои от правата, които вероятно очаквате да имате.
   — Разбирам — уверява го брат ми.
   — Трябва да ви предупредя също, че ако този каноничен процес ви обяви за виновен, ще бъдете предаден на светските власти за наказателно дело за убийство.
   Изражението на Симон си остава непроменено. Той разполага със запаси от сила, които и родителите ни не можеха да проумеят. По-невъзмутим е дори от Лучио. Ала спокойствието му сякаш почива върху тъга. Иска ми се да го утеша. Но знам, че ако протегна ръка, тя ще трепери. Минято побутва обвинителния акт към него.
   Симон го взема, но само потупва листовете върху масата, за да ги подравни, и му ги връща.
   — Може да го прочетете сега — пояснява Минято.
   Ала когато отново му подава документа, Симон отговаря с ведро изражение:
   — Монсеньор, признателен съм за помощта ви, но не е необходимо да чета обвинителния акт.
   Настава кратко мълчание, преди той отново да заговори. И в тази пауза ме обзема неистов страх. Усещам старо и познато подводно течение. Моля се да греша и брат ми вече да не е човекът, който беше някога. Ала въпреки това имам съвсем ясно предчувствие какво ще каже.
   Симон се изправя.
   — Решил съм, че няма да се защитавам срещу обвинението в убийство.
   — Симон! — възкликвам аз.
   По лицето на Минято плъзва усмивка на недоумение. Сърцето ми се раздира от болка, която съм се молил да не изпитам никога отново.
   — Какви ги говорите? — пита монсеньорът. — Признавате, че сте убили Уголино Ногара, така ли?
   — Не — категорично заявява Симон.
   — Тогава ми обяснете, ако обичате.
   — Няма да се защитавам.
   — Симон, моля те, не го прави — настоявам аз.
   — Според каноничното право сте длъжен да се защитавате — обяснява със сериозно изражение Минято.
   Думи на разумен човек. Обикновен, разумен човек, който изобщо не разбира брат ми. Стисвам ръката на Симон и се опитвам да го принудя да ме погледне в очите.
   — Симон, що за глупости? — просъсква Лучио.
   Брат ми обаче подминава въпроса му и се обръща към мен. Погледът му е почти празен. Подготвял се е за този момент. Вече знам, че каквото и да кажа, няма да му въздействам.
   — Не биваше да те замесвам в това, Алекс — казва. — Много съжалявам. От този момент нататък те моля да стоиш настрана.
   — Симон, не може да го на…
   — Не ставай глупак! — срязва го Лучио. — Ще изгубиш всичко!
   Ала преди да успее да продължи, на прага застава Диего и напрегнато съобщава:
   — Ваше високопреосвещенство, отвън чака посетител.
   Симон поглежда часовника си, надига се от стола си и се вторачва към отворената от Диего врата. Двамата с посетителя в коридора се измерват с поглед.
   — Какви ги вършиш? — питам.
   — Сядай! — нарежда Лучио. В тона му се прокрадва истерия.
   Но Симон пъхва стола си под масата и леко кимва.
   Тялото ми се сковава от мъка. От скръб. Ето го пак, възкръснал от мъртвите. Симон, когото никой не е способен да промени, който все още е в състояние с един замах да отхвърли света.
   — Вуйчо — казва той, — помолиха ме да приема домашен арест и аз се съгласих.
   — Това е абсурдно! — Вуйчо посочва с пръст непознатия на прага. — Кой е този човек? Отпратете го!
   В глухотата на Симон обаче има някакво величие. Той се обръща и се отдалечава. Вече нищо не стига до него.
   Почти нищо. Петрос скача от бюрото на Диего и се втурва към чичо си.
   — Свърши ли срещата ви?
   Симон спира до вратата. Пред ангелското личице на сина ми.
   — Ще ми прочетеш ли приказка? — Очите му са толкова невинни, изпълнени с надежда. Стои пред своя герой, който никога не му отказва нищо.
   — Съжалявам, но трябва да тръгвам — прошепва Симон.
   — Къде?
   Брат ми коленичи, разперва ръце като крилете на албатрос и казва:
   — Не се тревожи за това. Ще направиш ли нещо за мен?
   Петрос кима.
   — Каквото и да чуеш да говорят хората, не губи вяра в мен. Обещаваш ли? — Притиска лице към телцето на Петрос, за да не види синът ми разчувствания му поглед. — И помни, че те обичам.* * *
   Човекът на прага стои безизразно и мълчаливо. Не се ръкува със Симон. Не показва, че забелязва присъствието на останалите. Само чака знак от брат ми и го отвежда. Лучио се е изправил.
   — Върни се! — хрипливо нарежда той. Диша плитко.
   Диего се опитва да го настани обратно на мястото му, но Лучио се препъва към изхода и отваря вратата със замах. Асансьорът в дъното тъкмо се затваря.
   — Ваше високопреосвещенство, мога да се обадя долу и да наредя на гвардейците да ги спрат — казва Диего.
   Но Лучио само се обляга на стената и изграчва:
   — Какво е това? Какво си мисли, че прави той?
   Приближавам се бързо към него.
   — Вуйчо, струва ми се, че знам какво се случва.
   Започвам да обяснявам за изложбата на Уго, за Торино и за заплахите. Лучио обаче само се взира към вратата, от която излезе брат ми.
   — Човекът, който дойде за Симон — продължавам, — може да е бил изпратен от кардинал Галупо. Той е викарий на Йоан Павел. И е от Торино.
   Минято се обажда от другата стая:
   — Не. Викарият щеше да издаде писмена заповед. А тук заповед няма. Това вероятно беше цивилен полицай от жандармерията.
   — Ако кардинал Галупо се опитва да сплаши Симон, няма да остави писмени следи — продължавам.
   Лучио още е задъхан.
   — Ако някой се опитва да го сплаши — казва той, — Симон не би отишъл доброволно.
   Минято се приближава към нас.
   — Много бързо мога да разреша проблема — заявява той. Вади телефон от куфарчето си, набира някакъв номер и казва: — Здравейте, Ваше високопреосвещенство. Извинете, че прекъсвам вечерята ви. Вие ли изпратихте човека, който отведе Андреу? — Изчаква и продължава: — Много ви благодаря. — Затваря и отново се обръща към нас. — Кардинал Галупо няма представа кой е бил този човек. А трябва да добавя, че Негово високопреосвещенство е мой приятел от двайсет години, затова намирам обвиненията ви за нелепи.
   Обръщам се към него.
   — Монсеньор, бил е нападнат свещеник от Секретариата. Някой проникна с взлом в апартамента ми. Някой ми отправи заплаха днес следобед в хотелската стая. Погнали савсички, които знаят за изложбата.
   Дишането на Лучио става още по-плитко.
   — Не — задъхано възразява той, — това няма нищо общо с Галупо.
   — Откъде знаеш?
   Има достатъчно сили да ме изгледа унищожително.
   — Хората от Торино не се избиха един друг след радиовъглеродното датиране, няма да го направят и сега. — Поема си хрипливо дъх. — Намери брат си. Искам отговори.
   Дава знак на Диего да му помогне и, накуцвайки, се отправя към спалнята си. Вратата се затваря зад гърба му. Диего промърморва:
   — Каква е тази работа, по дяволите?
   — Мислят, че е убил Уго — прошепвам.
   — Знам това. Къде го отведоха?
   — Под домашен арест.
   — В чий дом?
   Изобщо не съм обърнал внимание на тази подробност. Симон няма къща, няма дом. Живее в мюсюлманска държава на хиляди километри от тук.
   — Не знам… — подемам, но Диего вече е последвал вуйчо и се е изгубил в мрака.
   — Елате — подканя ме Минято и пристъпва към масата. Взема обвинителния акт и тихо казва: — Наистина ли мислите, че това е, за да го сплашат?
   — Да.
   Той се прокашля.
   — В такъв случай съм склонен да го обсъдим. Но първо трябва да отметнем някои процедурни стъпки. Съгласен ли сте да станете прокуратор на брат си?
   — Какъв…?
   — Нещо като застъпник. Прокураторът получава съдебните документи и действа в интерес на обвиняемия. — Минято посочва документите на масата. — Така ще имате правода видите обвинителния акт, който иначе нямам право да ви покажа.
   Странна работа е каноничното право. Прокуратор е титлата, с която е известен Пилат Понтийски в евангелията. Титлата на човека, подписал смъртната присъда на Исус. Само юристите са способни да възкресят такава дума.
   — Брат ми би трябвало да взема тези решения — отбелязвам.
   — Ако съдя по чутото току-що, брат ви не иска да взема решения.
   Минято тършува в куфарчето си и вади пакет цигари. И запалва една тук, в дома на президента на Гувернатурата на Ватикана, в първата страна на света, забранила тютюнопушенето със закон.
   — Какъв е отговорът ви, отче? — пита той.
   Вземам листа и казвам:
   — Ще го направя.
   — Добре. Сега погледнете внимателно имената на съдиите, изредени в съдебната призовка, и ми кажете дали някой ви се струва познат.
   Очите ми се плъзват по страницата с нездраво любопитство.
   22август 2004 г.
   Преп Симон Андреу
   с/о Държавен секретариат Ватикан 00120СЪДЕБНА ПРИЗОВКА

   Уважаеми отец Андреу,
   С това писмо Ви осведомявам, че срещу Вас започва църковен наказателен процес в Римската епархия. Моля Ви да посочите адвокат, който да Ви представлява по време на този процес. Настоявам за незабавния Ви отговор на обвиненията, отправени в приложения документ.Искрено Ваш,кардинал Бруно Галупо,викарий на Ватикана,Римска епархиясс: Председател на съда: преп. монс. Антонио Пасаро, д.к.псс: Член на съда: преп. монс. Габриеле Страдела, д.к.псс: Член на съда: преп. монс. Серджо Галярдо, д.к.псс: Прокурор: преп. Николо Паладино, д.к.псс: Съдебен секретар: преп. Карло Тарли
   Пулсът ми се учестява.
   — Познавам първия съдия. И третия. Пасаро и Галярдо. Не познавам само Страдела.
   Минято кимва, сякаш го е очаквал.
   — И тримата са съдии в Трибунала от почти двайсет години, затова не е чудно, че пътищата ви са се пресичали с техните в Рим. Много е учудващо обаче, че наказателно дело срещу свещеник ще се гледа от съдии на Трибунала. Само епископите получават това отношение, освен ако Светият отец не одобри нещо различно. Така че възниква въпросът: бихте ли определели Пасаро или Галярдо като враждебно настроени към брат ви?
   Вече схващам. Обяснява ми, че заплахата ще приеме такава форма. Кардинал Галупо ще назначи съдии, които са против Симон.
   — Не — отговарям му. — Пасаро преподава на Симон в Академията, а Галярдо е близък на вуйчо ми. И двамата са приятелски настроени.
   Минято се усмихва.
   — Монсеньор Галярдо беше два курса след мен в семинарията. Вуйчо ви му беше наставник. За жалост, и двамата ще трябва да си направят отвод. Но ако кардинал Галупо заплашва брат ви, дали наистина щеше да избере тези съдии?
   Поколебавам се.
   — Може би Галупо знае, че те ще си направят отвод. Може би лошите ще ги заместят.
   Минято размества листовете в ръцете си.
   — В такъв случай ето това може би ще ви убеди в противното.
   Вторачвам се като хипнотизиран в листа. Това е последната страница от обвинението. Самият обвинителен акт.
   До негова чест Йоан Пасаро, председател на съда Ватикан
   Наказателно дело срещу преп Андреу Прот. № 92/2004 г.
ОБВИНИТЕЛЕН АКТ

   Аз, Николо Паладино, прокурор към този Апостолически съд, обвинявам с настоящото преподобния Симон Андреу, свещеник, ръкоположен в Римската епархия, в извършване на убийство на Уголино Ногара в нарушение с канон 1397 от Кодекса на каноничното право. На 21 август 2004 г., във или към пет часа следобед отец Андреу умишлено е прострелялсмъртоносно д-р Ногара в градината на папската вила в Кастел Гандолфо. Привеждат се следните доказателства:
   Като свидетели: г-н Гуидо Канали, работник в папската ферма в Кастел Гандолфо; д-р Андреас Бахмайер, куратор на средновековно и византийско изкуство във Ватиканските музеи; и инспектор Еудженио Фалконе, началник на ватиканската жандармерия.
   Като документални доказателства: служебното досие на отец Андреу от Държавния секретариат: гласово съобщение, оставено от д-р Ногара в апостолическата нунциатурав Анкара, Турция; и видеоматериал от охранителна камера В-Е-9 в папската вила в Кастел Гандолфо.
   Моля съда да го обяви за виновен и да му наложи следното наказание: отнемане на свещеническия сан на отец Андреу.
   22август, лето Господне 2004Преп. Николо Паладино,Прокурор
   Вкопчвам се в исканото наказание. Съдът има властта да изгони Симон от Секретариата и дори да го принуди да напусне Рим. Но обвинителният акт настоява за най-тежкото наказание — отнемане на свещеническия сан на брат ми. Знаех, че това е възможно, но ми става много неприятно, че прокурорът иска подобно нещо.
   — Погледнете доказателствата — подканя ме Минято. — Нещо да ви е познато?
   — Гуидо Канали — казвам с отвращение и посочвам името му в обвинителния акт. — През нощта, когато беше убит Уго, той ми отвори портата и ме откара да се видя със Симон.
   Минято си записва.
   — А той какво видя?
   Недоумявам.
   — Накарах го да ме остави, преди да сме се приближили достатъчно, че да види каквото и да е.
   — А това? — посочва ми той ред от текста. Служебното досие на Симон в Секретариата.
   — Не знам. Порицаха Симон, че отсъства от работа миналото лято, но не виждам каква връзка има.
   — Защо го порицаха?
   — Защото беше ходил при Уго в пустинята.
   Сега обаче ми хрумва, че Майкъл и Симон са правили нещо друго.
   Минято вдига поглед.
   — Трябва ли да знам нещо за взаимоотношенията между брат ви и Ногара? — Дори не си опитва да прикрие какво точно има предвид.
   — Не — отговарям остро. — Симон просто се опитваше да му помогне.
   Минято се обляга назад.
   — В такъв случай с изключение на материала, заснет от охранителната камера, тук не виждам никакви преки доказателства. Разполагат само с косвени, а за такова дело им трябва мотив. А ако мотивът не са взаимоотношенията на брат ви с Ногара, тогава какво е?
   — Симон не е имал никакъв мотив.
   Минято оставя писалката си в края на листа. Граница помежду ни.
   — Отче Андреу, защо го съдят според каноничното право, а не по наказателното?
   — Вече знаете какво мисля аз.
   — През двайсетте години, откакто работя в Трибунала, не помня друг процес за убийство. Нито един. Ще ви кажа обаче защо го правят според мен. Тъй като процесът е каноничен, заседанията са тайни, протоколите са секретна информация, а присъдата е поверителна. На всички нива има поверителност, която да брани всяка неудобна истина, излязла на бял свят.
   Той съвсем леко повишава тон, докато ми предлага възможност да разкрия някаква информация, с която евентуално разполагам.
   — Нищо не знам — отговарям.
   — И все пак — продължава той, — след две десетилетия работа в Трибунала не съм виждал човек, който да откаже да се защити. Което ми подсказва, че клиентът ми вече знае каква ще е тази неудобна истина.
   Кимвам.
   — Казах ви. Те мислят, че Уго е криел тайна, и смятат, че Симон знае каква е тя.
   — Питам ви следното — грешат ли?
   — Няма значение. Стана ясно, че този процес е с цел да сплашат Симон.
   — Не ме разбирате. Този процес е начин да го съдят и същевременно да се предпазят, в случай че по време на него се появи нещо поверително.
   — Брат ми не е убил Уго.
   — Тогава да започнем отначало. Защо е ходил в Кастел Гандолфо в нощта на убийството на доктор Ногара?
   — Уго му се обадил и му казал, че е загазил.
   — Общували ли са по някакъв начин следобеда преди убийството?
   — Мисля, че не. Симон каза, че е пристигнал твърде късно, за да спаси Уго.
   Минято ми посочва онзи раздел от обвинителния акт, където са описани доказателствата. Пръстът му се задържа под думите „видеоматериал от охранителна камера“.
   — Тогава какво ще видим на този запис?
   — Нямам представа.
   Минято смръщено нахвърля няколко думи в бележника си.
   — Бихте ли ми обяснили нещо? — пита той и вдига поглед. — Чух ви да разговаряте с вуйчо си за изложбата на доктор Ногара. Защо според вас кардинал Галупо ще заплашва брат ви във връзка с излагането на Торинската плащаница, след като е доказано, че тя е средновековна?
   — Уго щеше да докаже, че изследванията грешат.
   Минято ме поглежда заинтригувано.
   — Освен това щеше да докаже как плащаницата е дошла тук — продължавам. — Как се е озовала на католическа земя.
   Минято отново се залавя да си води бележки.
   — Продължавайте — подканя ме той.
   — Преди плащаницата е била на православна територия в Турция, където работеше брат ми. Възможно е Симон да е поканил на изложбата православни свещеници, без да е поискал позволение от Секретариата.
   Минято потупва с писалката си по страницата и пита:
   — И защо това е важно?
   — Защото може да се окаже, че посланието от изложбата на Уго е, че плащаницата не е наша. Че е и на православните. Притежавали сме я заедно, когато сме били единна Църква, преди схизмата през хиляда и петдесет и четвърта година.
   Не съм сигурен как точно е пристигнала на запад, но както и да е станало, заключенията остават същите.
   — Това предположение може ли да създаде проблем? — пита Минято.
   — Разбира се. Може да предизвика борба за това кой да я притежава. Особено ако заявим, че плащаницата се намира в папския музей.
   Минято отново си записва.
   — И според вас Торино ще изгуби тази битка.
   — Торино ще изгуби при всички случаи. Ако не се води борба за притежанието и?, плащаницата може да бъде преместена в реликварий в „Свети Петър“. Но няма да се върне в Торино.
   — Значи според вашата теория — казва Минято — враговете на изследването на Ногара искат да осуетят цялата изложба.
   — Да.
   Той вдига поглед.
   — Което означава, че той е убит, за да му бъде запушена устата.
   Не съм си го признавал толкова директно.
   — Така допускам.
   — Но казвате, че са заплашвани хора — включително и вие, — защото някой е убеден, че Ногара е имал тайна, и иска да разбере каква е.
   — Да.
   Той млъква. Търкулва писалката между дланите си. Модулира гласа си, така че да звучи едновременно мило и твърдо.
   — Опасявам се, че не разбирам, отче Андреу. Някой иска да осуети изложбата, да не и? даде гласност. А в същото време ви заплашват, за да разкриете за какво става дума в нея.
   — Ако не ми вярвате, ще ви покажа бележката, която пристигна в хотелската ми стая.
   Той неохотно се съгласява. За пръв път обаче ми хрумва, че преценява доколко да ми се довери.
   Отивам в спалнята и заварвам Петрос заспал на леглото. Завивам го и се връщам при Минято с плика. Той разглежда текста на гърба, но много дълго мълчи. Накрая казва:
   — Трябва ми време. Може ли тази вечер да взема това със себе си?
   — Да.
   — Освен това трябва да премисля всичко, което ми казахте току-що. — Проверява часовника си. — Да се срещнем сутринта в кабинета ми?
   — Разбира се.
   Той написва на гърба на една визитка10ч.и ми я подава.
   — Ще ви задам още въпроси за изложбата на Ногара, затова ви моля, бъдете готов да ми отговорите. А междувременно очаквам скоро да науча къде е брат ви. Ако пък вие научите, незабавно се свържете с мен.
   Кимвам, след което Минято се надига и прибира обвинителния акт обратно в куфарчето си.
   — И последно — казва гой и щраква закопчалките. — Трябва да поговорите с домашната си помощница за проникването с взлом.
   — Тя не е излъгала за случилото се.
   Той снижава глас:
   — Отче, искате от мен да повярвам във версия за това убийство, която смятам за почти невъзможна. В замяна настоявам и вие да направите същото. Поговорете с домашната си помощница. Трябва да разбера защо от жандармерията са стигнали до това заключение.
   15.
   След като Минято си тръгва, известно време оставам сам до масата. Взирам се в стола, на който седеше Симон Към мястото върху червения филц, където той остави обвинителния акт, след като отказа да го погледне. Минято вече си е тръгнал, време е за равносметка. Брат ми го направи — най-накрая сам се заколи.
   Нашата религия е за капитани, които се надяват да потънат заедно с кораба. Макар да учим децата си, че най-лошото нещо, което Юда е извършил — по-лошо дори от това, че е предал Исус, — е, че се е самоубил, истината е, че кръвта пулсира в жилите на нашата религия, тласкана от силния ни импулс към самоунищожение.Никой няма любов, по-голяма от тая,казва Исус в Евангелието от Йоан,да положи душата си за своите приятели.Питам се защо Симон постъпва така. Заради Уго ли? В памет на баща ни?
   Или заради мен?* * *
   Няколко месеца след смъртта на баща ни, когато Симон беше на седемнайсет, той отиде на бар заедно с няколко наши приятели от швейцарската гвардия и там попаднали нагрупа мъже от жандармерията, които се състезавали на канадска борба. Нищо организирано, просто полицаи, които изпускат парата. Симон не беше достатъчно голям дори да шофира, но беше станал най-високият човек в страната ни. Освен това след смъртта на баща ни беше развил страст всеки ден да отупва боксовата круша в спортната залана гвардейците. Затова, когато влязъл в онзи бар, ръцете му до лактите били по-дебели от бицепсите му, а щом полицаите ги забелязали да се подават под навитите ръкави на ризата му, поискали да видят и какво може да прави с тях.
   Гвардейците започнаха да закрилят брат ми. Двамата с него вече пропадахме в тъмната бездна, зейнала след смъртта на баща ни. Никой не разбираше самотата ни така добре като тези момчета от далечните кантони. В онзи ден в бара те дръпнали Симон настрани и го повели към изхода, но собственият им офицер им казал да почакат. Искал да види какво ще стане.
   Симон изгубил първата си схватка. Вдигнал лакътя си от масата — фал, и полицаят стоварил ръката му върху дървото. Обаче решили да продължат, а гвардейският офицер обяснил на Симон някои тънкости. Този път той спечелил, като едва не счупил ръката на офицера. Така се започнало.
   Същата нощ той завел Симон на терасата на апартамента си в казармата на гвардейците и му задал два въпроса. Наистина ли Симон искал да става свещеник? Не би ли обмислил възможността да служи на Светия отец по друг начин?
   Симон изслушал офицера, който му обяснил, че в нашата Църква има военна традиция, която върви ръка за ръка със свещеничеството. Преди пет века йезуитите благодарение на един войник поставили началото на военна дисциплина и вече настъпил моментът този дух да бъде възроден — да се съберат хора, да бъдат обучени и да станат членове на военен орден, за да служат на размирния свят. Човек като Симон би могъл да впрегне физическата си надареност, която като свещеник никога нямало да използва. Затова на следващата нощ брат ми отишъл заедно с офицера в Рим, за да види за какво става дума. Офицерът насърчил брат ми да се отнесе непредубедено.
   По-късно установих, че всъщност са отишли в зала за бой с кучета. Римската полиция затворила залата месец преди това, но тя се изпълнила с нов живот и там вече се провеждали свободни боксови мачове. Повечето бойци били бездомници и имигранти, а парите били предостатъчно, за да направят схватките кървави.
   Офицерът показал на Симон, че сред зрителите има и деца. Момчета и момичета на осем, десет, дванайсет години, мръсни като плъхове, крещели в подкрепа на любимите си бойци. „Тези деца не идват на литургия — казал му офицерът. — Ето какво трябва да направим, ако искаме да стигнем до тях.“
   По-късно Симон ми разказваше какви неща е видял през онази нощ. Децата протягали ръчички да докоснат пръстите на минаващите покрай тях бойци, вкопчвали се в шортите им, като че ли са болест, която и те искат да прихванат. Достатъчно големите да играят комар били най-отпред сред зрителите и залагали пари на схватките. Децата обаче били отзад. И тогава офицерът казал на Симон думи, които той никога не забрави:
   — Кажи ми, виждал ли си някога дете да гледа свещеник така? — И му посочил едно момче край арената, притиснато между двама залагащи мъже, което наблюдавало схватката с безумен поглед.
   Симон ми го описа като светец мъченик от картина.
   — Господине, аз не се бия — отвърнал брат ми.
   — Но ако те тренирам, ще можеш да се биеш — казал офицерът. — А когато спечелиш, тези момчета ще те последват, синко. Дори на литургия.
   Симон не отговорил, затова офицерът му обяснил:
   — Това е като танц. Двама мъже се договарят да не обръщат и другата буза. Не е грях. Ще те подготвя за няколко месеца, после ще те кача на арената.
   — Няколко месеца… — повторил брат ми.
   — Синко, ти вече си добър на боксовата круша. Ако поработим и върху някои техники за блокада, след десет седмици ще си готов.
   А Симон, който не откъсвал очи от онова момче в публиката, отговорил:
   — Ако това място още го има след десет седмици, ще го срина.
   — Не се заблуждавай, ще си намерят друго място. Те нямат родители, нямат свещеници. Но ти, синко, с тези ръце, с тази сила, можеш да ги поведеш.
   — Нали искаше да създадеш военна организация на свещеници? Тези са още деца.
   — Нямам предвид тях, синко, а теб. Твоята сила е дар. Какво ще кажеш?
   Знам какво си е помислил Симон, докато е слушал как онзи офицер го е наричал „синко, синко, синко“. Татко беше мъртъв. Лекарите още не бяха открили рака на майка ни, но той си беше там, разперил криле. А Симон, който вървеше с една година пред връстниците си, вече учеше в колеж, движеше се сред хора, измъкваше приятели от юмручни схватки и ги гледаше как се напиват толкова много, че дори не си правят труда да станат от леглото, за да се облекчат, а просто се напикават като животни. Никога не съм питал Симон защо се е съгласил на тези боеве. Но си представям, че е гледал онова момче сред зрителите и си е мислел за мен.
   И така, гвардейците го тренираха. Заведоха го в залата в казармата си, където никой от двама ни не беше стъпвал дотогава, и Симон усвои левия прав удар, крошето, десния прав. Не и ъперкъта, защото брат ми тегли чертата пред удара, който винаги е насочен към главата на противника. Със сила като тази на Симон обаче и това му стигаше.
   Девет седмици по-късно беше отишъл на първия си бой. Научих по-късно, както научавах за всичко преди онази последна схватка. Бил се с космат алжирец, за когото разправяха, че денем се налива със смокинова ракия, вместо да разтоварва багаж на летището. Така и не разбрах какво говорят хората за Симон.
   Било грозна гледка. Симон танцувал и го бодвал с леки удари, докато алжирецът не изгубил търпение, и после, когато се привел да нанесе сериозен удар, Симон татуирал тялото му с удари. Към края на третия рунд по изражението на противника му си проличало, че едрото му тяло се изтощава. Че месестите му ръце са пламнали. Обаче стилът на Симон не допаднал на момчетата на задните редове. Подскачането и усукването, безкръвния бой. Симпатизирали на алжиреца, който очаквал на ринга да има по-тежки удари. След мача обаче Симон отишъл при тях и им обяснил, че не е боец, а хлапе, което иска един ден да стане свещеник. Играел заради тях, заради своите момчета. И го повтарял мач след мач, докато не им го набил в главите. Описвал им как се страхува от противниците си. Как се моли преди всеки мач, как се моли и след това. Не след дълго установил колко евтино можеш да купиш обичта на самотните хлапета. Скоро те раздирали дробовете си от викове и всяка вечер очаквали с нетърпение характерните удари на Симон, начина, по който брат ми съумявал да обърне срещу противника си собствената му агресия, собствената му нагласа „око за око“.
   И тогава, след шестата или седмата среща на Симон, приятелят ми Джани Нарди дочу за боевете. Не за Симон, а за арената за свободен бой. И двамата отидохме.
   Сигурно съм се досещал, че през цялото това време Симон е ходел някъде. През повечето уикенди преди онази вечер, когато беше играл канадска борба в бара, той се прибираше у дома да нагледа мама и да ме заведе на американски филм в „Паскино“ А сега през уикенд и дори по-често ми носеше подаръци от града, като че ли се чувстваше виновен.
   У мен зееше празнота, която не можех да запълня. До такава степен привиквах с постепенното изчезване на семейството си, че отсъствието на Симон беше просто поредната такава проява. Имах си свой живот. Бащата на Джани беше служител в „Свети Петър“ и имаше ключове за килерите с инструменти на покрива на базиликата, затова с Джани се промъквахме там и организирахме пикници за приятелките си, пиехме вино и гледахме Рим отвисоко като царе. Той излизаше с момиче, което се казваше Бела Коста, а аз — с Андреа Норфи, после с Кристина Салвани, после с Пия Тицони, чието тяло беше толкова пищно за четиринайсетгодишно момиче, че очаквах статуите на покрива на базиликата да се обръщат след нея да я зяпат. Изобщо не се замислях какви ги върши Симон. А дори да знаех, нямаше да повярвам. Навремето аз бях побойникът в нашето семейство. Симон имаше римско тяло — силует като на нож за писма, мускули като ремъци, обаче аз бях наследил гръцките гени на баща си, врат като на улично псе и гръбнак, койтоне можеш да прекършиш. Биех се с другите момчета за удоволствие. Затова, когато Джани подочу за свободните схватки в старата зала за кучешки боеве, аз го замъкнах там. Исках да видя как се боксират с голи ръце.
   Първият бой беше между двама бродяги от улицата, които се биеха смехотворно. Издържаха шест рунда, преди зрителите да изгубят търпение, после водещият обяви вториябой между нисък турчин, който просна някакъв пъргав дребосък с гащеризон. Дойде ред на третата схватка. И внезапно момчетата навсякъде край нас се изправиха и притихнаха.
   Долу на арената изпълзя светлокож боец, лъскав като сапун. Стъпалата му скърцаха по спечената пръст на арената, като че ли са нови официални обувки. Щом го зърнаха, всички момчета в онази зала се разкрещяха като обезумели. Кръвожаден вой със затворени очи. Бойците бяха с гръб към нас, но когато онзи съблече ризата си — смъкна я като слой лепило, — усетих как гърлото ми се стяга. Защото познавах тези мускули. Знаех как се стягат от двете страни на гръбнака като криле.
   — О! — чух да възкликва Джани. — Стига бе! Не може да бъде. — Сграбчи ме за ризата. — Алекс, това е брат ти.
   Аз обаче вече си проправях път през тълпата. Хлапетата вече скандираха и се пляскаха по бедрата:Ооот-че, ооот-че, ооот-че!
   Мъжете от предните редове трупаха парите за залози на купчини. Изскочи вторият боец. Имаше розова кожа и гърбица. Руснак, шушукаха хората. За пръв път в живота ми моят по-голям брат изглеждаше просто момче. Хлапе насред пясъчник. Беше по-висок от руснака с двайсетина и повече сантиметра и ръцете му бяха като бъркалки за цимент, но тялото му беше толкова слабо, сякаш Бог го беше направил от разтеглена дъвка.
   Някой удари с гаечен ключ една тръба на тавана и Симон пръв излезе от своя ъгъл. Изкрещях името му, но гласът ми потъна в глъчката.
   Добрах се до ръба на арената и после — сам не знам защо — просто останах там. И гледах. Защото изпитвах отчаяна нужда да видя как това се случва. Да видя как Симон наранява този човек.
   Родителите ни винаги са ни предпазвали от такива места. Сбиех ли се в училище, баща ми ме налагаше с колана си. Обаче сега сме сами, Сим, затова си мислех, че може да ме научиш. Защото и аз го нося в себе си. Тази вечер го направи заради мен. Фрасни с юмрук този мъж по челюстта.
   Повтарях със собствените си крака всяка стъпка на Симон на онази арена. Ритъма на стъпалата му, инстинктът, който му подсказваше колко дълго да разиграва противника и кога да престане — усещах всичко това и у себе си. Руснакът имаше месести ръце, юмруците му сигурно бяха изравяли цели кратери в тежките чували, но бяха бавни. И когато стигнеха до Симон, нас вече ни нямаше там. Връхлитахме го с десен прав и се чуваше пукот като от трошащи се кости. И отново се връщахме и замахвахме. Лицето на руснака вече кървеше, кожата около ребрата му беше посиняла. Но се връщаше за още и още. И ние му го давахме.
   Хлапетата ревяха с пълно гърло. Ъгълчетата на устата ми се сцепиха, толкова силно крещях.
   Давай, Сим! виках. Фрасни го!
   Обаче от устата ми всъщност излизаше:
   — Давай, Сим! Убий го!
   Изведнъж Симон спря. Решителен, застинал на място, той впери поглед в тълпата. Руснакът се отдръпна назад.
   Усетих над мен да надвисва сянка — толкова плътна, че Симон не би могъл да ме види дори ако Рим гореше. Но можеше да усети присъствието ми там. Искаше ми се да хукна, ала погледът му ме прикова.
   Руснакът вече приближаваше, готов да се нахвърли върху брат ми. Можех само да го посоча.
   Симон се извърна тъкмо навреме — руснакът само докосна косъмчетата на гърдите му. Но по някаква причина Симон се поколеба. Вторачи се в мен и ритъмът го напусна. Дори хлапетата горе забелязаха.
   — Отче! — провикна се момче от тълпата.
   Симон обаче не откъсваше поглед от мен.
   Кракът ми повече няма да стъпи тук, Сим. Кълна ти се. Но този път заради мен довърши това. Дори ако после трябва да шият този човек в болницата, покажи ми, че разбираш.
   Съдейки по изражението на Симон, по тъмните кръгове под очите му, знаех, че ме разбира. Извърна се и сви ръце — прикани руснака да се върне. Само за миг руснакът погледна към мен в тълпата.
   Не него,изрече Симон само с устни и му махна към себе си.Мен.
   Зрителите отново се оживиха, закрещяха като канибали. Руснакът пристъпи напред, замахна внезапно и отстъпи назад. Симон отвърна с рязък прав. Но нищо повече.
   Този път руснакът изстреля комбинация от ляв прав и кроше, а Симон остави ударите да се стоварят върху тялото му толкова шумно, че хлапетата горе млъкнаха.
   — Хайде де! — подкани го той и разтвори ръце. Само че този път дланите му не бяха свити в юмруци, а останаха отворени.
   Руснакът стовари удар в ребрата на Симон и той едва се задържа на крака. Смръщи се от болка, когато се изправи.
   Този път руснакът излезе с ляв прав, десен прав и кроше: левият прав едва улучи рамото на Симон, само че беше последван от кроше, мощно като товарен влак. Крошето извади брат ми от равновесие и го накара да се превие. Той инстинктивно изстреля ръце нагоре, за да предпази главата си. А после ги свали.
   Никога не съм виждал друг боксьор да се подготвя така за удар. Руснакът отпусна дясната си ръка до долу, дори не си направи труда да държи гарда си вдигнат, и изстреля ляво кроше, което смаза бузата на Симон, все едно го е улучил чук за зашеметяване на добитък. Главата на брат ми едва не се откъсна от шията, но вместо това цялото му тяло отхвърча във въздуха. После се просна безжизнено в прахта.
   Прескочих въжетата на арената с писъци и вой, без да съзнавам какво правя, но усетих нечии ръце — стискаха ме за раменете и ме дърпаха назад. Размахвах юмруци, но Симон вече се беше раздвижил на земята, опитваше се да се изправи. Извърна се към мен и ме погледна. От устата му като парашутчета се сипеха едри капки кръв, но той ме прикова с очи, сякаш нямаше друг в тази семинария освен нас, двамата братя, които се опитваха да вникнат в тази поука.
   А руснакът просто чакаше, сдържаше ударите си, защото знаеше какво ще последва.
   Над нас хлапетата от високите редове откачиха.Спрете!,крещяха те.Не! Защо не се бие?Поклатих глава срещу Симон с проточила се от устата ми слюнка и се провикнах:
   — Не го прави. Моля те.
   Но той изтри с ръка окървавената си уста, разтри главата си отстрани и се върна в боя.
   Руснакът изстреля в брадичката му ъперкът, способен да разцепи и дърво. Ударът натроши каквото беше останало от челюстта на Симон и когато главата му отскочи назад, това беше краят. Още преди да се строполи на земята, брат ми вече беше в безсъзнание.
   И тогава…
   Боже мой! Колко го обичаха онези хлапета. Връхлетяха като вода през скъсана язовирна стена. Цяла армия не би могла да ги удържи. Както стърчах като вързан на първия ред, хлапетата заляха арената на вълни, обградиха тялото на Симон и не позволиха на руснака да направи нито крачка повече. Така и не разбрах как щяха да постъпят с брат ми мъжете от онази дупка — да го зарежат на улицата, да го закарат до съседния квартал, за да отклонят полицията от следата, — защото хлапетата се скупчиха край Симон, като че ли бъдещето им зависеше от това. Вдигнаха го върху валчестите си гърбове през тълпата и го изнесоха навън. Видях ги как си бъркат по джобовете и събират пари за такси до болницата. Половината от тях изглеждаха така, сякаш не бяха слагали и залък в устата си от седмица, докато се разделяха с последната си пара.
   Когато най-сетне се добрах до тях, Джани им обясняваше кои сме и как ще отведем Симон у дома, където имаме лекари. А те ни гледаха, все едно сме се спуснали от небето вогнена колесница. Защото бяха чули онази единствена дума, онази вълшебна дума, която караше морета да се разделят и възкресяваше мъртъвци.
   Ватикан.
   — Спасете го — каза ми едното момче. — Не го оставяйте да умре.
   — Заведете го при папата — настоя друго.
   Тоест при Йоан Павел.
   Последното, което зърнах на онова място, преди таксито да потегли в нощта, бяха скупчените хлапета, които гледаха как Симон си тръгва. Гледаха как брат ми изчезва оттехните улици. И докато гледаха, се молеха.


   Брат ми постъпва правилно, по християнски, мисля си сега, докато седя сам на масата, на която той се отказа от защита. Дълбоко в сърцето си Симон вярва, че постъпва така за нечие добро. Не знам за чие. Не знам и защо. Знам обаче, че трябва да го спра.
   16.
   Надниквам в стаята на Петрос, преди да изляза. Доскоро гледаше анимационни филмчета, но сега телевизорът е изключен. Отвореният тоалетен несесер е върху шкафчето, опръскан с вода — явно си е измил зъбите. Дори е включил нощната лампа. Целувам го по челото и премествам спящото му телце навътре на леглото, чудейки се дали, когато порасне, ще стане толкова нечовешки самостоятелен като чичо си. Питам се дали един ден няма и той да разбие сърцето ми. Надрасквам бележка на един лист:
   Диего, трябва да свърша нещо за Минято. Ще се върна след час-два. Моля те, звънни ми на мобилния, ако Петрос се събуди.Алекс
   След това звънвам на Лео, за да го помоля да отидем заедно при сестра Елена.* * *
   Манастирът е високо на хълма на Ватикана, мъртва зона нощем. Под нас Рим е мощно захранен с електричество, но тук, в градините, мракът е страшно плътен, сякаш е течен.С Лео се ориентираме по памет.
   Той не пита защо сме тук. Когато мълчанието започва да натежава, решавам да му кажа истината.
   — Обвиняват Симон в убийство. Смятат, че е убил Уго Ногара.
   Лео се заковава на място. Не мога да видя изражението му.
   — Какво? — пита той. — Какво е направил Симон, по дяволите?
   — Дори аз не знам. Отказва да се защитава.
   — Как така отказва?
   Няма какво да му отговоря.
   — Симон си е такъв…
   — Ще прекара остатъка от живота си в килия в „Ребибия“
   — Не. Ще го съди църковен съд, но трябва да запазим това в тайна.
   Лео дълго асимилира чутото.
   — И защо ще го правят?
   — Не знам.
   — На теб не сподели ли?
   — Под домашен арест е.
   Отново мълчание.
   — Ако можеш да разбереш къде са го завели, би било някакво начало — казвам след малко. Швейцарската гвардия има постове из целия папски дворец.
   — Разбира се, че ще го намеря — отговаря той, но гласът му глъхне неуверено. Тихо добавя: — Симон не го е направил, нали?
   Брат ми в неговото най-странно, най-непроницаемо състояние. Дори негов приятел го смята за способен на всичко. Един Бог знае какво ще реши тричленният съд.* * *
   Най-сетне над нас, на върха на хълма, се появяват светлини. Стигнали сме до старата средновековна кула, от чийто покрив се издига антената на Радио Ватикана. Стена, увенчана със сателитни чини, свързва кулата с друг строителен проект на Йоан Павел — манастир на бенедиктински монахини.
   — Аз ще остана отвън — казва Лео.
   Не пита какво правим. Знае, че сестра Елена живее тук.
   Натискам звънеца на манастира. Никой не отговаря. Един прозорец свети, но отвътре не се чува нито звук. Въпреки това изчаквам. От хиляда и шестстотин години всяка бенедиктинска обител спазва правилото, че гостите трябва да бъдат посрещани така, все едно е дошъл самият Христос. Най-сетне вратата се отваря.
   Пред мен застава кръглолика жена с очилца и бяла забрадка, покриваща раменете и?. Всичко друго — черното було над забрадката, черната мантия, черният пояс, черният скапуларий — се слива с мрака.
   — Сестро, аз съм отец Алекс Андреу — представям се. — Синът ми е момчето, за което се грижи сестра Елена. Възможно ли е да поговоря с нея?
   Тя мълчаливо ме изучава с поглед. В манастира живеят само седем монахини — не е достатъчно голям, за да бъде дори абатство, — така че те знаят много една за друга. Питам се какво ли знаят за мен.
   — Бихте ли изчакали в параклиса да я повикам, отче?
   Само че в параклиса другите сестри може да подочуят разговора ни.
   — Ако нямате нищо против — отговарям, — предпочитам да изчакам в градината.
   Тя отключва портата и се държи така, като че ли имам пълното право да съм там, макар че сестрите сами сеят и жънат, а папата получава реколтата им. В моята Църква нямабенедиктинци — гърците имат по-стара монашеска традиция, — но се възхищавам на тези жени и на тяхното себеотрицание.
   Докато чакам, крача между редиците овошки. Всяко момче във Ватикана краде плодове от тях и всеки папа си затваря очите. Най-сетне откъм портата долита звук — съвсемтихо шумолене на монашеска дреха. Обръщам се и пред мен застава игуменката Мария Тереза.
   — Добре дошли, отче — казва тя и кимва почтително. — С какво мога да ви помогна?
   Има благо лице, което младее за възрастта и? — само тъмните кръгове около очите и? го състаряват. Но изражението и? е сериозно. Дошъл съм по време на Голямото мълчание — часовете след вечерната молитва, когато бенедиктинците не говорят. Единствено дългът да проявяват гостоприемство е по-силен от мълчанието.
   — Всъщност се надявах да разговарям със сестра Елена — казвам.
   — Да, след малко тя ще поговори с вас за кратко.
   Допускам, че игуменката идва от учтивост, тъй като вуйчо Лучио е кардиналът закрилник на нейния бенедиктински орден, той е човекът, който представлява интересите на общността им във Ватикана. Въпреки това гласът и? изобщо не звучи уважително, когато тя продължава:
   — Това ще бъде единственият път, когато ще позволя на сестра Елена да въвлече себе си или общността ни в този проблем. Надявам се, че разбирате.
   Явно е научила за Симон.
   — Каквото и да сте чули, не е вярно — отговарям.
   Ръцете и? са скрити под скапулария, затова не мога да разтълкувам езика на тялото и?.
   — Отче, такова е желанието ми. Моля ви да приключите със сестра Елена възможно най-бързо. Лека нощ.
   Покланя се леко и се отдалечава към вратата. Там чака познат силует, който свежда глава, докато игуменката минава. После сестра Елена се понася към мен в тъмното.
   Бръчките по лицето и? са като паяжина от тъга. Дори не ме поглежда.
   — Отче Алекс, толкова съжалявам — прошепва тя.
   — Научила си за Симон, така ли?
   — Какво за него? — вдига поглед Елена.
   Отдъхвам си. Новината за смъртта на Уго и за нахлуването в дома ми вероятно се е разчула, но не и вестта за обвиненията срещу Симон.
   — Трябва да те попитам какво се случи в апартамента — обяснявам и?. Тя кимва, не е изненадана.
   — Преди да се случи, Симон каза ли ти нещо?
   Клепачите и? се затварят.
   — Преди да се случи? Паметта ми изневерява — въздъхва безпомощно тя. — Говорих ли с отец Симон, преди да се случи?
   Всъщност паметта ни най-малко не и? изневерява.
   — Говори ли? — питам.
   Този път, когато ме поглежда, тъгата се е стопила и на нейно място се е появило проницателно любопитство.
   — Какво става, отче? Какви са новините? Преди няколко часа в манастира дойде полицай, но го отпратиха, преди да успее да попита каквото и да било.
   — Моля те. Говори ли със Симон преди това?
   — Не.
   — Изобщо?
   — Отче Александрос, не съм разменила нито дума с брат ви, откакто му приготвих вечеря в апартамента ви за последен път.
   — Това беше преди месеци.
   — На Коледа.
   Зад нея откъм вратата на манастира игуменката се провиква:
   — Сестро Елена, моля, приключвайте с посещението.
   — Кажете ми истината — бързо се примолва Елена. — Загазил ли е някой?
   — Полицаите смятат, че не е имало никакъв обир.
   — И мебелите сами са се прекатурили, така ли? — промърморва тя.
   Избягвам да коментирам мнението на полицаите.
   — Не са открили никакви следи от проникване с взлом.
   Тя трепва като ужилена.
   — Вярно е. Чу се думкане и викове, а после вратата сякаш просто се отвори.
   — Но аз заключих на излизане.
   — Да, помня.
   — И не си водила Петрос никъде? Например в апартамента на брат Самуел да хапне нещо сладко?
   — Не.
   — Има ли друг начин вратата да се е оказала отключена?
   — Няма. — Изглежда разстроена — явно споменът се е върнал. — Грабнах бързо Петрос, но когато двамата с него се заключихме в спалнята, онзи човек вече беше влязъл.
   — Сестро Елена… — провиква се игуменката.
   Елена недоумяващо вдига длан към бузата си.
   — Направила си всичко по силите си — уверявам я. — Аз ще поема нещата оттук нататък.
   Зад нея Мария Тереза се приближава към нас. Отдръпвам се, но сестра Елена сграбчва китката ми и прошепва:
   — Тя не ми позволява да гледам Петрос повече.
   — Защо?
   — Възмутена е от появата на полицията тук. Опитах се да я разубедя, но… Много съжалявам, отче.
   И се отдръпва, преди да успея да отговоря. Игуменката ме измерва недоволно с поглед и повежда сестра Елена към вратата. Шест силуета надничат от прозорците на манастира, докато се връщам при Лео на неосветения път.
   Той поема надолу по пътя към двореца на Лучио и ме пита с поглед какво ми е казала сестра Елена. Аз обаче му давам знак да тръгнем на обратно.
   — Къде отиваме? — пита ме.
   — В моя апартамент.* * *
   Прозорците на Палацо Белведере все още светят. Примигват телевизори. Аржентинката, която се омъжи за сеньор Сера от втория етаж, танцува в кухнята си. Преди с Лео дастигнем до вратата, двамата тийнейджъри, които се мотаят на ъгъла, се откъсват от прегръдките си. Обзема ме спонтанна радост, че отново съм тук. У дома.
   До задната врата заварваме един от съседите ми да седи като портиер.
   — Отче! — възкликва той и скача на крака.
   — Какво правиш тук? — питам го.
   Амброзио винаги е на разположение като компютърен техник към интернет службата на Светия престол.
   Той снижава глас:
   — След като жандармерията престана да охранява сградата, няколко човека се редуваме да пазим.
   Признателно стисвам ръката му. Те поне вярват на сестра Елена.
   Амброзио пита дали има още новини, но аз поклащам глава и бързо поемам по стълбите, за да не привличам повече внимание. На последния етаж някой е сменил счупената крушка по пътя за моя апартамент. Поредната проява на бдителност. На прага на апартамента си коленича да огледам вратата. Ключалката изглежда непокътната. Няма повреди и по рамката. Имам ключ, но се обръщам към Лео и го питам:
   — Умееш ли да отключваш с шперц?
   — По-добре от теб — усмихва се той.
   Опитваме, но механизмът е стар и стърже. Отказва да се задвижи.
   — Срамота — възкликва Лео. — Преди много ме биваше.
   Отдалечавам се по коридора към съседния апартамент, където живеят братята от аптеката. Тъкмо от това се страхувах.
   — Какво правиш? — пита Лео.
   Дръпвам изтривалката.
   — По дяволите! — изругава той, когато вижда.
   Откакто родителите ми се нанесоха в Палацо Белведере, държим там резервен ключ. Нашият е под изтривалката на братята, а техният — под нашата. Но вече не.
   Обръщам се и вдигам нашата изтривалка. Ключът на братята още е там. Разтривам слепоочията си.
   — Откъде може някой да знае? — чуди се Лео.
   — Майкъл — изломотвам.
   — Какво?
   — Майкъл Блек им е казал.
   Той им е казал къде живея и как да влязат вътре. Татко все си забравяше ключовете. Майкъл знаеше къде държим резервния.
   — Нали уж е семеен приятел? — чуди се Лео.
   — Заплашили са го.
   — Страхливец! — подмята подигравателно Лео.
   Чувам далечен шум откъм стълбището, връщам се до вратата на апартамента и я отключвам. И тогава ми хрумва нещо. Някой все още държи ключа на апартамента ни, което означава, че през последните два дни може да е влизал и излизал. Или дори да е вътре в момента.
   — Съседите ти охраняват сградата — успокоява ме Лео, когато споделям тревогите си. — Който и да е влязъл, няма да се върне.
   Вътре нищо не се е променило. Лео посяга да светне лампите, но аз дръпвам ръката му и соча прозорците.
   — В случай, че някой наблюдава.
   Той не остава доволен и пита:
   — Тогава какъв е планът?
   Лунната светлина обгръща мебелите със зловещо сияние. Без да докосвам нищо, се опитвам да си представя последователността на събитията от онази нощ според разказана сестра Елена. Седяла е на масата, когато чула някой да блъска по вратата. Нечий глас викал Симон и мен. Проследявам с очи пътя, по който е минала, носейки Петрос към спалнята. Вратата се е отворила, преди тя да влезе вътре. Това разстояние е по-малко от шест метра. От гърдите ми се отронва въздишка.
   — Лео…
   Той поглежда към стълбището, защото решава, че съм дочул нещо. Не разбира.
   — Петрос го е видял — казвам.
   — Какво?
   — Снощи се събуди, защото сънуваше кошмар. Крещеше: „Видях лицето му, видях го“.
   — Не, щеше да каже нещо, Алекс.
   — Сестра Елена го е носела на ръце. Така ми каза — отнесла го е до спалнята.
   Тя винаги го носеше по един и същ начин: притиснат към тялото и?, обърнал глава назад над рамото и?.
   — Наистина ли така смяташ? — пита Лео.
   Телефонът започва да звъни, но аз казвам:
   — Когато дойдоха полицаите, той беше прекалено разстроен, за да говори. А след това не съм повдигал въпроса. Не исках да го притеснявам.
   Тази нощ няма да го будя, но трябва да намеря снимки, които да разгледа. Лица, които би могъл да разпознае.
   Телефонният секретар извърта автоматичното си съобщение, но отсреща не се чува глас. Само странен звук, който прилича на затварянето на врата.
   — Хайде, да тръгваме — казвам.
   Внезапно усещам ръката на Лео върху тялото си. Избутва ме назад. Вперил е поглед към входа на апартамента. Към тромав мъжки силует.
   — Кой си ти? — пита Лео. — Представи се!
   Отдръпвам се. Силуетът не издава нито звук. Само протяга ръка. Осветлението се включва.
   В стаята влиза възрастен мъж. Зениците му се свиват. Вдигнал е ръка във въздуха, за да се предпази от светлината или може би — за да възпре Лео да го нападне. Брат Самуел, един от фармацевтите от съседния апартамент.
   — Отче Алекс, върнал си се — казва той.
   — Какво правиш тук, братко?
   — Опитах се да се обадя.
   — Какво има?
   Напрегнат е. Гласът му звучи странно отрепетирано. Сякаш предава нечие съобщение.
   — Идваха да ви търсят.
   — Кога?
   — Тази сутрин. Чух някакъв шум в коридора. Излязох да проверя какво става.
   — И какво беше?
   Той пристъпва неловко.
   — Отче Алекс, не искам да се забърквам в това. Уговорката беше да се обадя по телефона, ако те видя.
   — Какви ги говориш, Самуел?
   — Аз се обадих по телефона, Алекс.
   Преди да успея да отговоря, Лео промърморва нещо неразбираемо. Вторачил се е към коридора пред апартамента в нещо, което аз не виждам. Лицето му е сковано. Накрая звукът, който излиза от устата му, се превръща в думи:
   — Мили боже!
   Самуел се отдръпва и се шмугва в своето жилище. Чувам как вратата щраква. Излизам навън.
   В дъното на коридора стои фигура. Близо до стълбите, цялата в черно. Когато разпознавам човека, кожата ми се изпъва.
   — Алекс.
   Името ми отеква в коридора и разсича сърцето ми като с брадва. Фигурата прави малка и колеблива стъпка напред.
   — Алекс, толкова съжалявам.
   Дори не мигам. Толкова се страхувам, че когато отворя очи, ще е изчезнала.
   — Научих за Симон — казва.
   Изричам едничката дума, която устата ми е способна да произнесе.
   — Мона.
   Първата дума, която казвам на жена си, откакто детето и? проходи.
   17.
   Лео изчезва. Двамата разменят погледи, докато се разминават — приятелят ми излиза, съпругата ми влиза. Спомени взривяват мислите ми. Стоя на този праг заедно с нея, нося покупки, внасям мебели, държа новородения ни син на ръце. Съседите също бяха излезли от жилищата си, за да ни поздравят и да погукат на бебето. Брат Самуел беше окичил вратата ни с толкова много балони, че едва влязохме.
   Мона се поколебава на прага. Налага се да я каня в собствения и? дом.
   — Заповядай — казвам.
   Уханието и? е достатъчно, за да разпали искри в сърцето ми. Познавам този мирис. Сапуна, който винаги купуваше от аптеката. Ухание, което съм проследявал до всяка извивка на тялото и?.
   Старая се да не се докоснем, докато тя влиза. Но въздухът трепти. Толкова разпалено реагира тялото ми. Съзнанието ми обаче вече отбелязва разликите. Косата и? е по-къса. Не я прибира назад, държи я пусната до раменете. Под очите и? са се появили първите бръчици, но шията и ръцете и? са по-слаби, отколкото ги помня, очертанията на тялото и? са по-стегнати. Облечена е със същата черна рокля без ръкави, обикновена, но прекрасно подчертаваща фигурата и?. Беше любимата и? рокля, от онези редки дрехи, които са едновременно традиционни и модерни, скромни и разкрепостяващи. Наметнала е раменете си с тънкия черен пуловер, който обличаше, когато обстановката изискважените да са с покрити ръце. Какво послание се опитва да ми внуши това облекло?
   — Може ли да седна? — пита тя.
   Посочвам и? един стол и я питам иска ли нещо за пиене.
   — Вода.
   Оглежда стаята и изражението и? се разкривява измъчено. Нищо не се е променило, дори рамкираните снимки. Оставих ги така, за да запазя спомена за нея в очакване на завръщането и?. Като всички добри римляни, двамата с Петрос сме прокарали свои пътища покрай собствените си руини.
   — Благодаря ти — казва тя, когато се връщам с чашата.
   Отново се старая ръцете ни да не се докоснат.
   Изчаква ме да седна срещу нея, после се овладява и успява да срещне погледа ми. Когато заговаря, думите и? звучат сковано — явно колкото и да е репетирала, се оказва неподготвена сега, когато установява, че съпругът и? не е единственият зрител. Всички изгубени часове и дни, самотните седмици, месеци и години се скупчват край мен и вперват поглед в нея, чакат зад гърба ми да чуят какво ще каже. Несподелените мигове се проточват много надалече и тя осъзнава, че до някои от тях не можеш да стигнеш с думи.
   — Алекс — започва Мона, — знам, че сигурно имаш много въпроси за случилото се. За това къде съм била. Ще се опитам да отговоря на всичко, което искаш да ме попиташ. Но най-напред трябва да ти кажа нещо.
   Преглъща. Очите и? отчаяно копнеят да се отместят.
   — Когато си тръгнах — продължава, — бях убедена, че трябва да го направя заради теб и Петрос. Ужасявах се какво може да се случи, ако остана. Главата ми гъмжеше от ужасни мисли. Но от известно време отново съм на себе си. Вече съм по-добре. Искаше ми се да се обадя или да дойда да ви видя, но се страхувах. Лекарят ми твърди, че има съвсем слаба вероятност кризата да се повтори, но дори рискът да е едно на хиляда, не мога отново да подложа на това теб и Петрос.
   Понечвам да я прекъсна, но тя вдига ръка от масата като молба да я оставя да довърши, докато все още може.
   Стиснала е устни. За секунда ми се струва пребледняла, всяко мускулче на шията и? е обтегнато, когато стисва челюсти. В този миг изглежда съсипана от годините на отсъствието си, разядена от съжаления. Каквато и част да е гневът сред мътилката на чувствата ми, вече намалява. Не мога да забравя колко страдахме без нея двамата с Петрос. Но сега виждам, че не само ние сме страдали.
   — Карах близките ми да разпитват как сте с Петрос — продължава тя. — Те ме уверяваха, че сте добре. Че се справяте. Затова не ми се струваше честно да преобърна живота ви само защото моментът е подходящ за мен.
   За пръв път свежда поглед.
   — Но после научих за Симон — Поколебава се. — Знам колко го обичаш. И си представям колко ти е трудно. Затова си казах, че може би се нуждаеш от помощ.
   Последните и? думи прозвучават почти въпросително. Сякаш изказва надежда, която не е сигурна, че има право да таи. Преглъща, отпуска ръце на масата и отново ме поглежда. Приключила е.
   След дълго мълчание питам:
   — Значи си чула за Симон? Откъде?
   По лицето и? пробягва облекчение. Не е толкова мъчително да отговори на този въпрос, колкото на останалите.
   — Новият приятел на Елена работи в кабинета на викария — отговаря ми. — Видял е документите.
   Елена. Братовчедката на Мона. Питам се колко далече се е разпространила новината за Симон
   — А кой те информираше за мен и за Петрос?
   Облекчението се стопява. Когато Мона отново успява да ме погледне в очите, се подготвям за трудната новина.
   — Родителите ми — отговаря. — Влязох във връзка с тях миналата година.
   Това е тежък удар. Тези проклети хора са я крили от мен цяла година.
   — Накарах ги да се закълнат, че няма да ти кажат — добавя тя и долепя длани в знак на молба да не ги обвинявам.
   Гневът ми се стопява. Но само защото виждам на ръката и? пръстена, който и? подарих. Още го носи. Поне тази вечер.
   — Къде живя през това време? — питам.
   — В апартамент във Витербо. Работя в тамошната болница.
   Витербо. На два часа път от тук. Последната спирка на влака по северната линия. Отишла е толкова далече, колкото е било възможно, без да ни напуска съвсем, но и без да има вероятност да се срещнем.
   И все пак не е избягала на крайбрежието или в планината. Витербо е сурово средновековно градче. Най-голямата забележителност в него е дворецът, в който папите отсядали, когато бягали от Рим. Той се извисява над местността като „Свети Петър“. Внушавам си, че го е направила нарочно. За да се изтезава със спомена.
   Очите и? се спират на снимката на Петрос. Докато я гледа, ъгълчетата на устата и? увисват. Мъчи се да издигне стена пред емоциите си, но изведнъж примигва. От миглитеи? върху бузите тупват сълзи като капки вода върху нагорещен тиган. Но Мона не се поддава на емоцията. Единственото нещо, благодарение на което пази равновесие на въжето, е безмилостното самообладание.
   Ръцете ми копнеят да се протегнат напред и да стиснат нейните. Но и аз едва се крепя на въжето. Затова отварям портфейла си и изваждам снимка на Петрос. Плъзвам я къмсредата на масата.
   Тя я взема. Вижда момчето, в което се е превърнало нашето бебе, и казва задавено:
   — Прилича на теб.
   Първата лъжа по време на сегашната ни среща. Той не прилича на мен. Мекотата на чертите му е от нея. Тъмните мигли. Изразителната уста. Но може би тя няма предвид снимката пред себе си. Гласът и? е отнесен, погледът и? блуждае. Дава израз на своя предварителна представа за това какъв е всъщност Петрос. Прилича на мен, защото аз го обличам, аз го подстригвам всеки месец и го реша сутрин. Дори на подписаните акварелни рисунки по стените се забелязва бледа прилика между неговия неумел подпис и моя. Петрос е дуетът, който с Мона изкомпозирахме заедно. Музиката обаче звучи като мен, защото я изпълнявам сам.
   — Мона.
   Тя ме гледа, но очите и? са празни. Отдръпва се в себе си. Езикът на тялото и? вече ме моли да не бързам. Силна е, но и? е по-трудно, отколкото си е представяла.
   От години чакам да задам този въпрос и той бушува у мен. Дължи ми отговора. Ала не мога да го задам. Не и като я гледам такава.
   Тя затваря очи.
   — Предполагам как се чувстваш — казва. Махва с ръка към своите снимки в рамки — Не разбирам нищо от това. — Тялото и? рухва от внезапна и тежка въздишка. — Надявах се… знам, че звучи безсмислено, но се надявах да си продължил напред.
   Каква тъмнина пъпли под тези думи. Сякаш не вижда никакво щастие в отказа ми да я забравя. Сякаш дори е способна да си представи алтернатива.
   — Мона — питам тихо, — срещна ли някой друг?
   Тя клати измъчено глава, сякаш аз правя нещата толкова трудни.
   — Тогава защо изобщо не се…
   Тя размахва ръце пред главата си. Стига толкова. Не сега.
   Ние сме двама непознати. Свързват ни само развалини.
   — Е, добре ли е Симон? — пита тя задавено.
   Отмествам поглед. От години тя и семейството и? имат тайни от мен. А сега ме разпитва за моето.
   — Никого не е убил — отговарям.
   Мона кима енергично, за да покаже, че това се разбира от само себе си. Брат ми, когото навремето мислеше за толкова неразгадаем, за толкова непредсказуем, сега е същински светец.
   — Не знам защо му се нахвърлят така — отбелязвам.
   За секунда изражението и? става много нежно. Сякаш лоялността ми към Симон е нещо красиво, което опознава наново, изпълнено със смисъл след толкова години раздяла.
   — Как мога да помогна? — пита.
   Старая се емоцията да не проличи в гласа ми, когато казвам:
   — Не знам. Трябва да преценя как е най-добре за Петрос.
   Тя се овладява.
   — Алекс, готова съм на всичко, за да го видя.
   Думите изхвърчат от устата ми светкавично, преди да имам време да се разколебая:
   — Тогава искам да го видиш.
   — Добре — казва тя и внезапно се изпъва на стола. — Много бих желала.
   Все поглежда към радиоколата на Петрос на пода. Червено мазерати със счупена полуоска след сблъсък със средновековен зид. Петрос е написал името си на вратата. Мона не може да откъсне очи от тези няколко надраскани букви.
   — Да, много бих желала — повтаря тя по-немощно. Установявам колко много значат тези думи за мен и това ми служи като предупреждение да се отдръпна. След като надеждата идва толкова лесно, със същата лекота ще ме връхлети и разочарованието.
   — Не мога да го позволя, преди Петрос да бъде готов — казвам. — А ми е нужно време да го подготвя. Не може просто да се появиш на прага.
   Изведнъж тя се смалява, затворена в капана на мълчанието си.
   Накрая се изправям и казвам:
   — В момента Петрос е у вуйчо ми. Трябва да се връщам при него.
   — Разбира се.
   Мона се надига. Вече права, изглежда по-силна. Пристяга пуловера около раменете си, прибира стола до масата. На прага се старае да не мърда, оставя ме аз да направлявам сбогуването. Ала мисълта, че си тръгва, ме изпълва с предчувствието за огромна самота. Ако утре сутринта тя се върне във Витербо, ще трябва да крия чувствата си от Петрос. Не бива да му позволя да разбере за случилото се тази вечер.
   Колебанието ми се задълбочава, а тя вдига ръка и я задържа във въздуха, сякаш докосва стъклена стена.
   — Ето номера ми. — Вече го е написала на листчето, което е в ръката и? — Обади ми се, когато двамата с Петрос сте готови.


   След като Мона си тръгва, Лео бавно се приближава. Не говори. Завърнали сме се в най-старите селения на приятелството си. Мълчаливо ме изпраща до дома на Лучио.
   На прага ме потупва по ръката и ме поглежда многозначително. Вдига ръка до ухото си, сякаш държи телефон, и казва:
   — Ако ти се говори.
   Но на мен не ми се говори.
   Петрос е заспал. Телцето му се е завъртяло на леглото и стъпалата му почти докосват възглавницата. Премествам го и той отваря очи.
   — Тате — казва съвсем ясно и после отново се потапя в съня. Целувам го по челото и погалвам ръката му.
   Майките в квартала ме питат как успявам като самотен баща. Виждат ме по детските площадки, на срещите, на които бъдещите ученици трябва да се сприятелят, и казват какъв късметлия е Петрос, че ме има. Изобщо не подозират, че съм привидение. Потънал кораб, довлечен обратно на брега от едно момченце, увиснало на катерушките. Бог ми отне Мона, но ми остави Петрос. А сега от нея ме дели само един телефонен номер. Но въпреки това се чудя дали ще имам сили да набера цифрите.
   Казвам молитва за Симон и решавам да спя на пода. Но преди да стана, прошепвам в ухото на сина с и:
   — Петрос, тя си дойде.
   18.
   Петрос се събужда на зазоряване. Лучио и Диего още спят, но в кухнята заварваме монахините, които подготвят последната лятна продукция — белят морковите и мият марулите. Явно нямат нищо против да споделят този спокоен час с невръстния Наполеон, който влита сред тях, избутва широките им дрехи като шоумен, появил се иззад завесата, и пита:
   — Къде е мюслито? Какви видове имате?
   Никой уважаващ себе си италианец не яде мюсли, но Майкъл Блек ми отвори очите за американската закуска, когато бях още момче, както впоследствие просветли Симон относно американските цигари. Какво ли би казала Мона, когато разбере, че синът и? е усвоил този мой навик?
   Тя е навсякъде в тази утринна светлина. Откакто ни напусна, усещам присъствието и? в ранните часове, в тишината, която обгръща света, когато сънищата са в окрайнините на нощта.
   — „Хъни Смакс“, моля — казва Петрос, ровейки в чекмеджето за лъжица, и после се настанява на един стол в очакване да му поднесат закуската.
   Правя го лично. Преди да се роди Петрос, в двореца нямаше такива храни. Помня, че на неговата възраст помолих Лучио за парче панетоне за закуска на втория ден след Коледа, а той ми отговори, че са изхвърлили всичко. Сърбам еспресото си и се взирам в шишето с мляко до купичката на Петрос. Току-що издоено от папския краварник в Кастел Гандолфо. Действителността се връща с първите мъчителни бодвания. Питам се дали Лео е успял да открие къде е Симон. Далечните удари на църковната камбана означават, че минава седем. Два часа и половина до срещата с Минято.
   — Може ли да отида да поритам с момчетата? — пита Петрос, когато дояжда купичката си и я отнася на монахините да я изплакнат.
   Обикновено момчетата от подготвителните класове на семинарията го допускат да рита топка заедно с тях — едно предимство на това да си син на учителя. Но Петрос явно не си дава сметка колко е рано.
   — Трябва да отида на едно място — казвам му. — Можем да поритаме топката заедно пътьом.


   Под двореца, в цветните лехи, подрязани под формата на герба на Йоан Павел, екип градинари вече са се заловили за работа, та да приключат, преди слънцето да напече. Главният градинар, който също има деца, се усмихва, като ни забелязва да дриблираме по стръмните алеи. Адски трудно е да учиш едно момче да играе футбол тук. Толкова е стръмно, че когато има буря, стълбите между пътеките се превръщат във водопади. Да се учиш да владееш топката на това място е като да се учиш да плуваш срещу течението в Тибър. Петрос обаче е упорит и, изглежда, като чичо си предпочита враговете му да бъдат безмилостни. След като месеци наред губеше битката с гравитацията и тичашеслед изпуснатите топки до основата на базиликата, той вече умее да подскача надолу по склона на един крак и да дриблира с топката с другия, за да забави инерцията и?. Сръчността му кара друг градинар да вдигне палец, за да го поздрави. Футболът е едно от нещата, които сближават всички ни тук.
   — Къде отиваме? — бодро пита Петрос, но когато му посочвам сградата, се муси.
   Музеите отварят чак в девет, но тъй като службите на Ватикана започват работа в осем, за да може да затворят в един, разполагам само с половин час да разгледам изложбата сам, преди да пристигнат кураторите. Трябва да се подготвя за въпросите на Минято.
   Главният вход е заключен. Заключени са и вратите откъм сектора на кураторите, които са и под охрана. Но Уго ми показа един лъкатушещ заден път — надолу до лабораторията по реставриране, покрай един завой, после отново нагоре със служебния асансьор. Не след дълго двамата с Петрос се спускаме през галерии, които не разгледах предишния ден. Той е като омагьосан от вишката, с която са окачили огромна картина, изобразяваща свалянето от кръста. Недалече се вижда още по-голямо платно, достатъчно широко да препречи пътен подлез, на което са изобразени учениците на Исус, загледани към плащаницата му в празния гроб. Тук на стената има табелки с редове от евангелията, части от които са с получер шрифт.
   Марко 15:46: А Йосиф, катокупи плащаница,сне Го, Па гообви в плащаницата…

   Матей 27:59: … а Йосиф, като взе тялото, обви го вчиста плащаница…

   Лука 23:53: … и като Го сне,обви в плащаница…
   И после невероятен финал. Заковавам се на място, като го виждам. Със сигурност подобно хрумване за пръв път бива излагано на показ в папските музеи. От отсрещната страна на залата има огромна репродукция на страницата от „Диатесарон“, където са описани смъртта и погребението на Исус. Петната са отстранени, гръцкият текст се вижда, но остава лека размазаност, която показва, че алогите са цензурирали версията на Йоан за събитията. Тук, далече от цитатите от другите евангелия, текстът от Йоане изписан на стената. Уго е отделил черната овца на евангелистите от останалите трима. И за да внуши съвсем ясно посланието си, е удебелил съвсем различни думи:
   Йоан 19:38-40: Той дойде и сне тялото Иисусово. Дойдесъщо и Никодим (който беше ходил изпреди при Иисуса нощя) и донесе околосто литри смес от смирна и алой.Тогава взеха тялото Иисусово и Го обвихав повивкис благовонията, както по обичая си иудеите погребват.
   Смайвам се. Уго се е възползвал от уроците си при мен и ги е изложил пред очите на целия свят. Всичко, което е подчертал в Евангелието от Йоан, показва колко различна е тази версия от останалите. Как другите три разказват съгласувано, а Йоан не се съгласува с тях. Уго освен това бе направил и дръзко внушение, окачвайки тази страница от „Диатесарон“ — изглежда, иска да покаже, че дори преди деветнайсет века, по времето на алогите, християните са знаели, че Йоан не записва точно историята.
   Обзема ме дълбоко смущение. Мислех, че Уго работи над историята на плащаницата. Мислех, че заниманията върху евангелията целят нещо друго, някаква теория как плащаницата е била отнесена от Йерусалим към Едеса. А това, което виждам тук, е много по-противоречиво. Църквата вярва, че някои умове не са готови да бъдат запознати с определени идеи. Каквото е добре за пастира, може да не е добре за стадото. Католиците миряни, които не са познавачи на Светото писание, може да си тръгнат от тази зала с впечатлението, че Евангелието от Йоан е някакъв второкласен текст или че трябва да бъде напълно изключен, тъй като променя фактите. Всичко, което Уго е изложил тук, на практика е вярно, но той е поел огромен риск, като го е показал публично и е оставил зрителя сам да си прави заключенията.
   Бързо превеждам Петрос през залите, които разгледахме вчера. Имаме само двайсет минути да видим какво още е приготвил Уго.
   Накрая стигаме до едно място почти в дъното на музеите, където галериите водят към Сикстинската капела. Пред нас виси дебел черен найлон, който закрива следващия вход. Петрос отбранително гушва футболната си топка. Надниква в тъмното пространство отвъд завесата, като че ли е дрешникът, където са се крили със сестра Елена.
   Дръпвам найлона. Въздухът мирише на глина. Пред прозорците са поставени дълги портативни стени, които препречват естествената светлина. Подът е побелял от прах. Нещо не е наред. Изложбата се открива след три дни, а тук подготовката сякаш е замряла.
   Отвсякъде ни обграждат витрини, които са използвани едва ли не като дърводелски магарета. Стъклата им са посипани със стърготини. Върху тях са навити електрически кабели. Избърсвам с длан повърхността и виждам ръкопис от Евагрий Схоластик, християнски историк, живял двеста години преди Карл Велики. Страницата пред мен разказва как Едеса била нападната от персийската армия, но била спасена от своето чудодейно изображение на Исус. До него е епископ Евсевий, бащата на християнската история, който пише през първите десетилетия на четвърти век и твърди, че лично е посетил архивите в Едеса и е видял писмата, които Исус си е разменил с владетеля на града. Петрос забелязва, че текстовете са на гръцки, и грейва.
   — Тези думички са дълги! — отбелязва той.
   Всяка страница изглежда като безкрайна поредица от букви, защото ръкописите са от времето, преди думите да започнат да се обособяват с разстояния. Това са мистичнии озадачаващи документи, толкова древни, че светът, отразен в тях, се различава от нашия и прилича повече на света на евангелията. Границите между история, фантазия и слухове са размити. Но е ясно какво иска да изтъкне Уго: интелектуалците в християнския Изток много рано са чували за могъща християнска реликва в Едеса, чийто произход е свързан лично с Исус.
   Озъртам се за някакви признаци, по които да разбера какво се е случило тук. Защо нищо не е довършено. Общото впечатление е, че изложбата е претърпяла внезапна промяна. Отделните части са ми познати, но внушението е различно и странно.
   — Хайде! — Махвам на Петрос към съседната зала, надявайки се тя да е в по-добра форма.
   Входът обаче е препречен от една витрина, като че ли работниците не са знаели за коя галерия е предназначена. Във витрината има малък и на пръв поглед невзрачен ръкопис, запис на проповед отпреди хиляда години. Поводът за проповедта е чудодейно избавление: една византийска армия минава през портите на Едеса, отнема от ръцете на мюсюлманите мистичния образ на Христос и го пренася през близо хиляда и триста километра планини и пустини, за да го върне победоносно в столицата на православието Константинопол.
   Спирам и се вглеждам по-внимателно. Не мислех, че това е открил Уго. Тази проповед е изнесена през 944 г., много преди кръстоносните походи. Което означава, че не католиците са спасили плащаницата от Едеса. Преди първият католически рицар да поеме на поход, православните вече са спасили плащаницата и са я преместили от Едеса. Тогава как сме се сдобили с нея?
   Следващата зала е последната. Стените са боядисани в тъмносиво, но когато очите ми привикват, започвам да различавам форми. Лъскави силуети на кораби и армии, на куполи и камбанарии. Силует на древен град нощем, нарисуван с десетина нюанса черно. Няма нищо друго, само една-единствена малка витрина, а зад нея се виждат две врати към съседния коридор. Петрос се втурва да види накъде водят вратите, но те се оказват заключени. Може би тук са държали „Диатесарон“ Отново се обръщам към витрината. Вътре има един-единствен пергамент, написан на гръцки, с кралски на вид червен печат. Датата е 1205 г.
   Коремът ми се свива. Поредността е нарушена. Латинските ръкописи на Уго, две галерии по-напред, бяха по-древни от този пергамент. Гръцките ръкописи, които видях току-що, бяха много по-стари 1205 г. обръща посоката. Явно Уго е въвел нещо ново. Различна поредица от аргументи. Освен това 1205 г. е смущаващо близо до събитие в източната история, чийто спомен тази изложба не бива никога, ама никога да разбужда. От табелката до пергамента научавам, че гледам документ от тайния архив на Ватикана. Писмо, изпратено до папата от византийското императорско семейство.
   Болка пронизва тялото ми. Има само една причина източният император да пише на папата през 1205 г.
   Думите прелитат пред очите миКрадци. Реликви. Непростимо.Тялото ми натежава като олово, неспособен съм да се извърна. Не може да бъде.
   Най-накрая очите ми намират редовете, които сигурно са довели Уго до екстаз, когато е открил писмото, и са го ужасили, когато Симон му е обяснил какво означават.


   Откраднали са най-святата реликва. Лененото платно, с което нашият Бог Исус е бил увит след смъртта си.
   Вече разпознавам града на стената. Разбирам защо Уго е накарал да го нарисуват в черно. Тъкмо затова беше обезпокоен — заради кръстоносците. Ето как сме се добрали до плащаницата. Не сме я спасили от Едеса. Откраднали сме я от Константинопол.
   1204година е най-злокобната в историята на отношенията между Католическата и Православната църква. Много по-мрачна от годината на нашата схизма, век и половина по-рано. През 1204 г. католическите рицари отплават за Светите земи на Четвъртия си кръстоносен поход. Пътьом обаче спират в Константинопол. Намерението им е да обединят сили с източните християнски армии и заедно с православните си събратя да поведат най-великата религиозна война. Установяват обаче, че православната столица е напълноразлична от католическия Запад. По онова време Константинопол е твърдината на християнството. След падането на Рим градът е закрилникът на Европа. Нито веднъж не са го завладявали варварски нашественици, затова между крепостните му стени се намира богатство, непокътнато от хиляда години. Съкровища от древния свят редом до най-превъзходните сбирки на християнски реликви.
   Междувременно на запад вече са минали осем века от падането на Древния Рим, осем века на варварски нашествия, чуждестранни владетели и безредие. Ние, католиците, сме били бедни. Гладни. Изтощени. Дължали сме пари за корабите, с които плаваме, и не сме могли да си позволим договор дори за собствената си свещена война. Зърнали богатствата на православната столица, католическите рицари са допуснали най-голямата грешка по време на хилядолетната схизма между нашите две църкви.
   Вместо да отплават към Светите земи, те нападат Константинопол. Изнасилват православни жени и избиват православни свещеници. Посичат православни събратя с мечовете си и опожаряват цели квартали от града, заличавайки превъзходната Константинополска библиотека от лицето на Земята. В църквата „Света София“ — „Свети Петър“ на Изтока — католиците качват една проститутка на патриаршеския трон да им попее оттам. И когато императорът не успява да плати огромния откуп, който му искат за свободата на неговия град — дори и след като разтапя златото си, — ние нахлуваме в православните църкви и ограбваме реликвите на Константинопол.
   Общото богатство на всички западни църкви днес е само бледо подобие на намиращото се в онези реликварии. Векове наред старите християнски градове на Изтока изпращат най-ценните си предмети в Константинопол, за да бъдат защитени от враговете ни. Армията на императорите ги брани, а патриарсите призовават Бог да ги закриля. Византийската цивилизация се превръща в жизнена опора за несметното религиозно съкровище в своята сърцевина. Която католиците се заемат да плячкосват.
   Това представлява силуетът на града на тази стена. Константинопол в безкрайния мрак на 1204 г.
   Днес западните католици не разбират колко трайна е нанесената рана. Ала друг исторически момент добре илюстрира този факт. Два века и половина по-късно, много след като католиците са пристигнали и са си заминали от Константинопол, там нахлуват мюсюлманите. Изправени пред опасността от пълно заличаване на цивилизацията си, православните епископи са принудени да помолят за помощ. Заминават на запад и уговарят унизителен договор с папата. Ала когато се завръщат у дома, собственото им паство ги прогонва. Обикновените православни мъже и жени са направили своя избор. Предпочитат да бъдат убити от мюсюлманите, отколкото да дължат живота си на католиците.
   И Константинопол пада. Ражда се Истанбул. И до ден-днешен, ако попитате някой православен кога окончателно се е затвърдил разривът между нашите две църкви, той ще скръцне със зъби и ще отговори, сякаш с все още щръкнал от гърба си нож: през 1204 г.
   Писмото пред очите ми възкресява ужаса от онази година. Уго е открил най-осъдителния факт, който мога да си представя. Вече не е загадка как плащаницата се е озовалав средновековна Франция. Вече не е загадка защо тя сякаш няма минало. Ние, католиците, имаме пълното основание да забравим откъде е дошла. Защото сме я откраднали отправославните. Оставам без думи пред дързостта на Уго да окачи подобно нещо на тези стени, под покрива на папата. Това е поразително признание за греха на католиците. Макар че никой не знае по-добре от мен колко много държеше Уго на истината и колко настояваше на всяка цена да представи фактите, дори аз съм смаян. Едва ли има по-подходящ момент от сегашния да се покрие откритието и да се придържаме към почтително мълчание. Иска ми се да бях трогнат от храбростта на Уго. Ала вместо това съм шокиран от безразличието му към цената, която трябва да платим.
   Едничка мисъл изплува на повърхността на кипящите ми емоции. Схванал съм всичко погрешно. Секретариатът не би се опитал да прикрие подобно откритие, а би го насърчил. Ако Симон е поканил православни свещеници в тази зала, както баща ми ги покани в Торино преди шестнайсет години, би постигнал онова, до което кардинал Боя се домогва, откакто е станал държавен секретар: да върне взаимоотношенията ни с Православната църква половин век назад. Хиляди християни са изгубили живота си заради ненавистта, породена през 1204 г. Уго е поредният.
   Значи затова Симон отказва да говори. Това е тайната, която му е по-скъпа от свещеническото расо. Недовършените експозиции разказват историята. Нищо чудно, че са спрели работата на Уго. Нищо чудно, че той не е дал на Лучио последните си бележки, за да подреди докрай изложбата. Но въпреки това Лучио даде на Симон правомощията да довърши изложбата, да промени окаченото по стените и аз го заварих да работи в съвсем друго крило на музея. Защо е допуснал това тук да остане?
   Усещам, че Петрос подръпва расото ми. Но не съм в състояние да говоря. Вместо това коленича, прегръщам го и се опитвам да се овладея.
   — Време ли е? — пита той. — Може ли да тръгваме?
   Кимвам и прошепвам:
   — Да, време е.
   Той се пресяга и ме хваща за ръката. Дърпа, дърпа, кара ме да се изправя.
   — Какво ще правим сега?
   Не знам. Просто не знам.
   19.
   Кабинетът на Минято се намира на другия бряг на река Тибър, на Виа ди Монсерато номер 149. Минаваме покрай десетина църкви, покрай една семинария и няколко ренесансови сгради с табелки, оповестяващи някогашни обиталища на светци. Апартаментите все още са собственост на Църквата и са отдадени с нисък наем на папски служители, така че дори по римските разбирания кварталът на Минято на практика е продължение на Ватикана.
   Подранили сме, но не знам къде другаде да отидем. С Петрос сядаме на стълбите на една църква и аз звъня на мобилния на Симон, но той не вдига. Ако телефонът му е включен, тази нощ батерията и бездруго ще се изтощи. Ако е изключен, Симон вече е направил избора си. Пълно мълчание.
   — Искам да се приберем у дома — казва Петрос.
   У дома. Какъв ти дом? Вземам го в скута си и казвам:
   — Съжалявам, Петрос.
   Той кимва.
   — Ще ни бъде трудно — обяснявам, — но ще се справим.
   Откритието на Уго вероятно е част от делото срещу Симон Всеки православен свещеник, когото е поканил на експозицията, би бил възмутен и стъписан, така че едва ли някой е подложен на по-голямо унижение от брат ми. Залите на недовършената изложба подсказват, че Уго е бил убит, за да не се разчуе тайната. Заплахите към мен и Майкъл са само отзвук от това.
   Кажи ни какво криеше Ногара.
   Обзема ме странно чувство. Мисля си за Мона. Болката от загубата на съпругата ми се добавя към ужаса, че мога да изгубя и брат си.
   — Монсеньор Минято може да ни помогне — казвам. — Да отидем да го намерим.
   Петрос излиза с насрещно предложение:
   — Не може ли вместо това да се видим със Симон?
   — Може би утре, момчето ми
   Долавям сянка на разочарование у него. Но само сянка. Животът е научил това момче да плете защитни мрежи под своите надежди.


   Когато стигаме до номер 149, Петрос натиска копчето и Минято ни отваря — пуска ни да се качим на последния етаж.
   — Подранили сте, отче — започва той, но после забелязва Петрос зад мен, заеква съвсем лекичко и продължава: — Но… моля, заповядайте… влизайте и двамата.
   Кабинетът му се оказва стая в малкия му апартамент. Каноничното право не носи пари и хората в неговото положение често работят и като преподаватели в папските университети или като редактори в църковните издания, водейки достойно съществуване като членове на свещеническата средна класа.
   Кабинетът му е оскъдно обзаведен, но красив. Персийският килим, макар и поизносен, е запазил донякъде предишната си изисканост. Духа на помещението носят най-вече рафтовете с правна литература и бюрото — маса от красив дървесен материал с крака в стил рококо, която вероятно е истинска антика. Върху бюрото е поставена задължителната снимка на Минято с Йоан Павел. И двамата — много по-млади.
   — Има ли друга стая, в която Петрос да си поиграе, докато ние разговаряме? — питам.
   Бузите на Минято пламват.
   — Разбира се — отговаря той.
   Когато повежда Петрос по коридора, си давам сметка в какво неловко положение го поставям. Кухнята не е достатъчно голяма, за да има вътре маса и стол, а единственатадруга стая е спалнята. Мебелирана е оскъдно — разпятие над леглото и малък телевизор на тясна масичка с едно-единствено място.
   — Може ли да гледа телевизия? — пита Минято.
   — Колко канала имате? — интересува се невинно Петрос.
   Монсеньорът му подава дистанционното и отговаря:
   — Само колкото се хващат с антена.
   Когато оставаме насаме в кабинета му, казвам:
   — Монсеньор, тъкмо идвам от музея. Трябва да ви кажа нещо за изложбата на Уго.
   Обяснявам му всичко — за недовършената експозиция и откритието, което ще обърне с главата надолу въпроса за притежателя на плащаницата.
   — Не бях прав — казвам му. — Секретариатът едва ли се опитва да спре изложбата. Ако изобщо има тяхна намеса, по-скоро биха се постарали тя да се осъществи.
   Минято мрачно отбелязва:
   — Негово високопреосвещенство — има предвид Лучио — ме осведоми, че отношенията ни с православните са нещо като фикс идея за брат ви.
   — Но Уго би направил всичко за брат ми. Достатъчно беше Симон само да го помоли.
   Сега, след като го казвам, се питам дали се е случило точно това. Уго се беше опитал да се свърже с мен във връзка с откритието си. Но не се беше обърнал най-напред към Симон. И ако брат ми го е помолил да запази мълчание, вероятно на това се дължаха залите, останали неподредени, и внезапният интерес на Секретариата към причината той да промени намерението си.
   Минято пише дълга бележка, после я пъхва в някаква папка.
   — Ще се наложи да се върнем към това по-късно — казва той. — Преди това трябва да ви задам няколко важни въпроса. Първо, не знам нищо за местонахождението на брат ви. А вие?
   — И аз. Но съм помолил един човек да поразпита. С колко време разполагаме?
   — Ако беше обикновен процес, щяхме да имаме седмици, месеци. Но сега всичко се развива смайващо бързо. Надявам се, че разполагаме поне с една седмица. — За мое учудване той се усмихва. — Тъй като имаме развитие от снощи.
   Млъква, за да се пресегне към купчина документи, а аз се вкопчвам в думите му. Копнея за добра новина, но се тревожа, че случилото се предишния ден вече ме опровергава.
   Минято ми подава отворен плик.
   — Досието на брат ви от Секретариата е споменато в обвинителния акт, но така и не съм получил копие от него с веществените доказателства, затова помолих да ми бъде изпратено. Преди един час това пристигна по куриер. — Махва към плика. — Погледнете. Като застъпник имате право да надникнете.
   Вътре има един-единствен лист.
   Скъпи монсеньор Минято,
   За мен е удоволствие да потвърдя получаването на Вашата молба относно личното досие на преп. Симон Андреу. В момента обаче не откриваме исканата от Вас информация в общия архив на Държавния секретариат, поради което не можем да Ви я предоставим.
   С най-добри пожелания оставам
   Ваш предан в името на Бог,Стефано Анибале
   Обръщам листа, търсейки още нещо.
   — Не разбирам.
   — Досието го няма.
   — Как е възможно?
   — Просто някой не иска то да бъде видяно.
   Залепям с длан листа върху бюрото му.
   — Как да изградим защита, без да сме видели доказателствата?
   Минято предупредително вдига пръст.
   — Ако досието е изчезнало, и съдията не може да го види.
   — Но ако то може да помогне на Симон?
   Минято търкулва по устните си стара писалка.
   — И аз се запитах същото, но преди двайсетина минути ми се обади секретарят на Трибунала. Оказва се, че досието на брат ви не е единственото изчезнало доказателство.
   Очите му искрят, докато побутва към мен копие от обвинителния акт. Средният му пръст е притиснат към един ред от списъка с доказателствата.
   — Шегувате се — възкликвам.
   С широк жест на другата си ръка Минято казва:
   — И видеото от охранителните камери го няма.
   Забождам очи в напечатаните думи. Започва да ми се вие свят.
   — Не мога да ви опиша колко ме притесняваше този видеоматериал — продължава монсеньорът. — Всяка подробност, противоречаща на показанията на брат ви, би била съкрушителна.
   — Но къде е?
   — Търсят го, разбира се. Изчезнал е по пътя между Кастел Гандолфо и тук.
   Той извива вежди, сякаш в очакване на реакцията ми
   — Това е добра новина, нали? — питам колебливо.
   Минято се засмива тихо.
   — О, да, бих казал. — После усмивката му избледнява. Погледът му става пронизващ. — Отче, бих желал да ви предложа нещо. И ви моля да бъдете откровен с мен.
   — Разбира се.
   — Мисля, че брат ви има приятел някъде нависоко. Закриля го човек с достъп до веществените доказателства.
   — Кой?
   — Вие ми кажете. Много е важно да знам кои са приятелите ни.
   — Нямам представа кой би могъл да направи такова нещо.
   Минято подръпва ухото си и ме гледа в очакване.
   — Смятате, че го е направил вуйчо ми ли?
   — Така ли е?
   Оставам безмълвен.
   — Служителите в Кастел Гандолфо не са ли му подчинени? — настойчиво пита Минято.
   — Може би. Но той не би могъл да уреди изчезването на досие от Секретариата. Пък и видяхте снощи в какво състояние беше.
   Минято свива рамене, сякаш за да каже, че вуйчо ми е умен мъж.
   — Храна за размисъл.
   Поглеждам към обвинителния акт. След като видеозаписът е изчезнал и служебното досие на Симон го няма, уликите срещу него драстично намаляват. Две трети от тях са се изпарили.
   — Все още ли има основания за процес? — питам.
   Минято става по-мрачен.
   — За жалост, не всички събития от снощи насам са положителни. Вероятно помните, че обвинителният акт споменава съобщение на гласовата поща, оставено в нунциатурата от господин Ногара. Все още не съм прослушал това съобщение, но прокурорът го смята за важна улика срещу брат ви.
   — Защо вие още не сте го чули?
   — Защото помолих съда за криминологична експертиза, която да потвърди, че съобщението е оставено от Ногара.
   — Какво означава това?
   — Означава, че се опитвам да спечеля още няколко дни за подготовка. Съобщението вероятно наистина е оставено от Ногара, но…
   — Ако е оставено от Уго, няма от какво да се притесняваме. Той и Симон бяха близки приятели.
   Минято се смръщва.
   — Отче, има нещо нередно в придобиването на тази улика, което ме кара да бъда донякъде предпазлив.
   — Какво?
   Той плъзва палци по вътрешния ръб на бюрото си. За секунда откъсва поглед от моя.
   — Ногара е оставил съобщението на телефона в спалнята на брат ви в посолството. По някакъв начин е направен запис на това съобщение. Изглежда, някой е подслушвал телефона му.
   Усещам как целият пламвам.
   — Монсеньор…
   — Доколкото разбирам — продължава бързо Минято, — това вероятно задълбочава усещането, че брат ви е набелязан, но ви моля да не правите прибързани заключения. Не претендирам, че ми е известно как действа Секретариатът, но е възможно подобни записи да са нещо рутинно. И двамата знаем, че на практика свещениците от Секретариатарядко говорят по обикновени телефонни линии и надали очакват зачитане на личното пространство. Няма причина да се тревожим за това, докато не получим повече информация.
   — Монсеньор, трябва да накарате съдиите да отхвърлят гласовото съобщение като улика. Сигурно има някакво правило, недопускащо откраднати доказателства.
   — Може и да не е било откраднато. Телефоните на Секретариата са собственост на нунциатурата, както най-вероятно и телефонният секретар, на който е оставено съобщението. Независимо от това обаче съдиите вече се произнесоха по въпроса. Те ще приемат съобщението като доказателство.
   Изумен съм.
   — Защо?
   — Моля ви, не забравяйте, че това не е светски съд. В нашата съдебна система най-високата ценност не е защитата на правата на обвиняемия, а търсенето на истината. Всяка информация с доказателствена стойност, дори да е придобита незаконно, ще бъде разгледана от Трибунала.
   — В такъв случай — кипвам аз — какво още могат да причинят на Симон? Каквото пожелаят? Наистина ли смятате, че всичко това е нормално?
   — Нито един процес за убийство в каноничен съд не е нормален.
   — Кой е направил записа?
   — Уверявам ви, че се опитвам да науча.
   Майкъл ми каза, че преди да го пребият, до летището го проследили свещеници от нунциатурата. Твърде много нишки водят обратно към Секретариата.
   — Моля ви — привежда се напред Минято, — оставете това на мен. Засега има само още едно нещо, което трябва да обсъдим. Както ви споменах снощи, защитата може да предложи лица, които да свидетелстват под клетва, макар че Трибуналът не е задължен да изслуша показанията им. И тъй като свещеническият сан на брат ви е изложен на опасност, се надявам да убедим съдиите да допуснат хора, които да свидетелстват в негова полза. Ще ви бъда много признателен, ако ми изготвите списък. Колкото по-внушителен, толкова по-добре.
   — Майкъл Блек — изстрелвам тутакси.
   — Кой? — размахва писалката си той.
   — Отец Майкъл Блек.
   — Съветвам ви тези свидетели да бъдат поне епископи.
   — Той не е свидетел в полза на брат ми. Бил е заплашен от същите хора. Пребили са го.
   Изваждам снимката от портфейла си и му я давам.
   Минято внимателно я разглежда.
   — Къде е този човек сега? Трябва да говоря с него.
   — Работи в същата нунциатура като Симон, но в момента се е покрил.
   — Как да се свържа с него?
   Имам мобилния му номер, но ако Минято го потърси директно, Майкъл ще реши, че съм го предал.
   — Нека първо аз да поговоря с него.
   Казал е на нападателите си къде е резервният ми ключ. Дължи ми нещо повече от обаждане по уличен телефон.
   — Ако Блек ще дава показания, трябва да се върне в Рим възможно най-скоро.
   — Ще го уредя.
   Той кимва и съгласието му въздейства успокоително на нервите ми. Нараняванията на Майкъл, изглежда, са постопили враждебността към моите тревоги. Преглеждаме кратък списък на свидетели в полза на брат ми, вероятно изпратен на Минято от Диего, но аз продължавам да мисля за Майкъл. Неговите показания може да накарат жандармерията да преразгледа теорията си за проникването с взлом. А в този случай съдът вероятно ще се нуждае само от още едно доказателство.
   — Монсеньор — казвам, — трябва да ви кажа още нещо. Според мен Петрос е видял човека, нахлул в апартамента ни.
   Изражението му се променя. Доброто му настроение се стопява без остатък.
   — Говорили сте с него за това?
   Долавям съвсем лек намек, почти предупреждение, задето Петрос изведнъж си е спомнил нещо толкова удобно.
   — Не съм му казал нито дума. Помолихте ме да поговоря с домашната ни помощница и така разбрах.
   Минято се смръщва.
   — Синът ви е малко дете. Не бива да стоварваме върху него подобна тежест. — Опитва се да се усмихне добронамерено. — Засега градим защитата си доста добре, но съм ви признателен, че го споменахте.
   Изведнъж ми става неловко. Минято размества документите си.
   — Е, продължавайте да търсите брат си. Обадете ми се, ако чуете нещо.
   Това ме изненадва. Той вече е излязъл зад бюрото си, за да ме изпрати.
   — Добре, монсеньор. Благодаря ви.
   Усещам, че Минято ме наблюдава, докато отивам да взема Петрос. Преценява ме. И после, на прага, ми казва нещо, което никой друг не ми е казвал:
   — Вуйчо ви беше най-умният човек в семинарията. И вие много ми напомняте на него.
   — Така ли?
   Той притиска ръката ми между дланите си.
   — Но ви моля да ме чуете. Отсега нататък и двамата трябва да оставите тази работа на мен.
   20.
   Завеждам Петрос в парка да си поиграе, докато аз се опитвам да асимилирам новините. Чудя се дали Минято осъзнава важността на откритието на Уго — до каква степен томоже да навреди на взаимоотношенията ни с Православната църква. Припомням си първия разговор, който проведохме със Симон и Лучио след смъртта на Уго, и за нищо на света не мога да проумея поведението на брат ми. Той настояваше изложбата да не се променя. „Диатесарон“ да не замества плащаницата като главен експонат. Но изложба,организирана около „Диатесарон“, щеше да реши всичките му проблеми. Щеше да прикрие истината за 1204 г. и да даде възможност той да помъкне цяла орда православни свещеници през залите, без да оскърби никого. Дори след като Лучио упълномощи Симон да довърши подреждането на изложбата, той не е премахнал последната зала. Трябваше само да премести няколко витрини и да боядиса стените. Би могъл да заличи целия финал.
   Гледам как Петрос се катери на едно дърво. Сяда на извивката на голям клон и се обляга. Забелязва, че го наблюдавам, усмихва се и ми маха. Питам се какво ли е вдъхновило Минято да ми каже, че приличам на вуйчо си. Дали фактът, че съм склонен да помоля Петрос да разпознае човека, който го беше уплашил толкова.
   Връщаме се по обиколен път до палацото на Лучио, като се отбиваме в подготвителното училище, за да може Петрос да си поиграе с момчетата, останали тук през ваканционната седмица между летния и есенния срок. Започват импровизиран футболен мач на пръстта пред общежитието, а аз оставям бележка на отец Витари, директора на подготвителното училище, в която му обяснявам, че семейни дела може да ми попречат да ходя на работа. Поддържам добри отношения с момчетата, затова администрацията вероятно няма да възрази.
   Връщам се и едно от децата пристъпва напред. Изглежда, ме е чакало.
   — Отче, искаме да ви питаме нещо.
   Учителите му казват Джорджо Фукльото. Къдравата черна коса виси покрай ушите му на мокри гроздове. Роднина е на епископ от Ватикана, затова се мисли за нещо повече от съучениците си.
   — Да?
   Другите момчета са се напрегнали. Някои са заболи поглед в обувките си. Едно от тях смушква Джорджо с лакът, но той не му обръща внимание.
   — Вярно ли е, отче Андреу? — пита Джорджо. — Това за брат ви?
   Стисвам зъби. Внезапно кожата ми настръхва.
   — Откъде го чу?
   Джорджо махва към цялата група ученици.
   — Всички го чуха. Интересува ни дали е вярно.
   Петрос се озърта и се чуди какво е това мълчание.
   Трябва да овладея положението, преди да стане неудържимо. Моля ги с поглед да не казват нищо повече. Държат в ръце сърцето на Петрос.
   Най-голямото момче, добросърдечен грубиян на име Шипио, се привежда напред и сянката му пада върху Джорджо. Другите момчета се споглеждат и, изглежда, се разбират да мълчат. Но очите им са любопитни. Джорджо нелъже. Те искат да разберат.
   Сключил съм споразумение с учениците си. Преподавам им трудни истини за свещените текстове, без да ги разкрасявам и да ги правя лесни за преглъщане. Честността е нашата разменна монета. Ала те са още деца. Не мога да обсъждам Симон с тях.
   — Съжалявам, но не можем да говорим за това.
   Но въпреки това те чакат. Аз съм свещеникът, с когото разговарят за видеоигри и момичета. За по-голямата сестра на едно момче, която едва не загинала в автомобилна катастрофа тази пролет, и за по-малкия братовчед на друго, който страдал от вроден недъг. След като им е позволено да питат дали Исус наистина е ходел по вода и дали папата наистина е непогрешим, със сигурност може да питат и това.
   — Много е лично — казвам. — Не е уместно.
   — Значи сигурно е истина — изсумтява Джорджо.
   Давам си сметка, че сме се оказали на кръстопът. Тези момчета са пристигнали от цяла Италия, за да живеят между стените на Ватикана и да помагат при богослужението впапската базилика.
   Но в съзнанието им може би най-силно ще се запечата онова, което ще им кажа сега, в прахта пред това общежитие.
   — Седни — нареждам на Джорджо, но той се колебае. — Моля те.
   Момчето сяда на земята.
   — Всички седнете.
   Мислите ми препускат напред, очертават рамка в съзнанието ми. Формата на онова, което ще кажа. Знам какво е посланието. Копнея да го изрека. Въпросът е как.
   — Един човек е изправен пред съда — започвам. — Обвинен е в нещо ужасно. Има свидетели, които твърдят, че го е извършил, но човекът не обелва нито дума. Отказва да предприеме каквото и да било в своя защита. Затова най-близките му приятели губят вяра. Изоставят го. — Давам им време да осмислят думите ми — Историята е позната на всички ви. Това е историята за Исус пред съда.
   Няколко момчета кимват.
   — Невинен ли е бил изправеният пред онзи съд? — питам.
   — Да — отговарят момчетата до едно.
   — Е, каквото и да ми говорят за брат ми, аз знам истината. И нищо не може да промени убеждението ми, каквито и доказателства да твърдят, че имат хората.
   Не мога да им дам по-искрен отговор от този. Винаги ще вярвам в невинността на Симон. Но имам задължение към тези момчета. Не е достатъчно да им кажа в какво вярвам аз.
   — Затова обаче ли ви изпращат родителите ви в подготвителното училище? — питам. — За да научите какво мисля аз? Или за да се научите да мислите самостоятелно? Ако ще вярвате в онова, което ви говорят другите, не постъпвайте в семинарията. Никому не са нужни такива свещеници. Вие сами трябва да преценявате. Хората лъжат. Хората са на различно мнение. Хората допускат грешки. За да откриете истината, трябва да знаете как да я търсите.
   Развълнуваните ми думи и разголените ми чувства приковават вниманието им. Вече ме слушат много внимателно. Знам в каква посока трябва да поема. От дни се върти в главата ми, но едва сега ми се изяснява.
   — Много отдавна нашата Църква е имала пето евангелие. „Диатесарон“ Името е гръцко и означава, че е съставено от четири, защото точно така било написано то. Авторът сплел разказите на четирите евангелия в едно. И поради това „Диатесарон“ има една голяма слабост. Знаете ли каква?
   Усещам Уго до себе си. Двамата заедно разглеждаме страниците на древния ръкопис.
   — Слабостта му е, че четирите евангелия невинаги са на едно мнение. Матей разказва, че Исус извършил десет велики дела. Десет последователни чудеса. Но според Марко Исус не е направил тези неща едно след друго, а на различни места и по различно време. Така че на кое евангелие да вярваме?
   Никой не дръзва да вдигне ръка.
   — Искам да се замислите. Искам сами да си отговорите на този въпрос. Но аз ще ви помогна малко. Кажете ми един прочут юдейски предводител, направил десет чудеса едно след друго.
   Едно момче отпред — Бруно, който някой ден ще стане прекрасен свещеник — промърморва:
   — Мойсей и десетте напасти.
   — Правилно. И така, какво общо има между Мойсей и Исус? Защо Евангелието от Матей променя последователността на фактите, така че Исус да ни заприлича на Мойсей?
   Няма доброволци. Още не го усещат, но инерцията расте.
   — И си спомнете, че едно от десетте чудеса на Исус било да успокои морска буря. И че учениците му го попитали: „Какъв е Тоя, та и ветровете, и морето Му се покоряват?“. Напомня ли ви това на нещо, което е сторил Мойсей?
   — Разделянето на Червено море — обажда се Джорджо, за да не остане по-назад от Бруно.
   — Така, вече напредваме. Вече направихме крачка отвъд разказа на Матей. Ще ви подскажа още нещо. Матей пише също, че когато Исус бил още бебе, цар Ирод се опитал да го убие, като изтребил всички младенци във Витлеем. Чували ли сте другаде подобна история? Разказ за избиването на всички юдейски бебета?
   Връзката започва да се оформя в съзнанието им. И когато им просветва, намират смелост да ме погледнат в очите.
   — Фараонът го е направил — казва едно ново момче. — В историята за Мойсей.
   Кимвам.
   — Да повторим, Матей разказва така, че животът на Исус да прилича на този на Мойсей. Има ли друго евангелие, което да приема разказа на Матей за тези събития? Не. Обаче Матей иска да ни научи на нещо. Помислете си кой е Мойсей: изтъкнат юдейски предводител, който е видял Господ с очите си на планината Синай и после донесъл Десетте Божи заповеди. Човекът, който ни е дал основните закони.
   След тези думи се отприщва река. Две-три момчета скачат на крака едновременно.
   — Мойсей е донесъл стария закон, а Исус е донесъл новия закон — казва едното.
   — Това е едно от най-интересните неща, на които ни учи Матей: че Исус е новият Мойсей и дори е по-велик от него. Когато Исус проповядва Новия завет, къде се случва това? Къде Исус казва: „Блажени кротките“, „Блажени милостивите“, „Блажени миротворците“? Къде казва: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни и другата“, „Обичайте враговете си“, „Не да наруша закона съм дошъл, а да изпълня“? Всичко това се случва в една и съща проповед, известна като Проповедта на планината, защото Матей разказва, че Исус я е изрекъл на планината. На същото място, където Господ дал на Мойсей скрижалите на завета. Нито едно друго евангелие не повтаря разказана Матей. Според Лука Исус е изнесъл тази проповед в равнина. Обаче Матей има своите причини. Всяко евангелие се опира на своите основания. И така се връщаме там, откъдето тръгнахме. Какво бихте направили вие, ако бяхте автори на „Диатесарон“? Ако трябваше да съчетаете всичките четири евангелия в общо повествование, коя евангелска версия на историята щяхте да изберете? Щяхте ли да твърдите, че Исус наистина е извършил десетте чудеса едно след друго? Или по различно време на различно място?Къде щяхте да напишете, че е изнесъл онази проповед — в планината или в равнината?
   Очите им искрят от тези нови идеи. За един кратък миг съм се превърнал в чародей. Нека обаче да проверим дали е така.
   — Затова „Диатесарон“ се проваля — продължавам, — защото, когато сплетем четирите евангелия в едно, създаваме нещо различно. Губим истината, съществуваща самостоятелно във всеки евангелски разказ. С други думи, очевидците имат свои представи. Свои мотиви. Пък и не всичко, което чувате или четете, е факт. Църквата също има какво да каже по въпроса. Можете ли да се досетите какво според църковните закони трябва да направи един съдия, когато свидетелите се разминават в показанията си? Според вас трябва ли да обедини показанията им в едно?
   Покорени от логиката ми, момчетата единодушно клатят глава, без да се замислят.
   — Не, разбира се — казвам. — Това очевидно би било грешка. Затова какво изисква каноничното право от съдията? Да прецени всяко сведение само по себе си и с помощта на добрата си преценка да реши къде е истината. Не бива да приемате всичко за чиста монета. — Старая се да не хвърлям гневни погледи към Джорджо. — И никога не бива давярвате на слухове, които предполагат най-лошото за един почтен човек. Защото, както ни учат евангелията, може да осъдим невинен човек.
   Придружавам това изречение с многозначителен поглед. Някои от по-малките момчета може и да не разбират за какво говоря, но по-големите знаят. Едни добиват смирен вид. Други кимат, като че ли приемат довода ми. Но ето че Петрос най-неочаквано избухва в сълзи.
   Джорджо седи до него и инстинктът ми подсказва първо, че е казал нещо, което да разстрои сина ми.
   Петрос се втурва разреван към мен, аз го вдигам на ръце и го питам:
   — Какво ти каза той? Какво има?
   Но точно когато се каня да се обърна към Джорджо, забелязвам нещо в далечината. Самотна фигура на алеята. Неподвижна, почти скрита зад една статуя в градината. Тя ни наблюдава.
   Замръзвам. Докато поемам Петрос в обятията си, я виждам как закрива уста с ръце.
   Проследила ни е до тук. Не е успяла да се сдържи. Имала е нужда да зърне сина си.
   — Достатъчно, момчета — казвам със слаб глас. — Моля ви, сега си вървете по стаите.
   Някои от тях се обръщат да погледнат какво е при влякло вниманието ми, но Бруно ги повежда и те се изнизват към общежитието.
   Опитвам се да разбера какво е направила Мона. С какво е разплакала Петрос. Недоумявам как така е нарушила уговорката ни.
   Очите на Петрос са ококорени и изцъклени. Прошепва ми нещо в ухото. Отначало не схващам.
   — Какво има? — питам. — Какво не е наред?
   Той диша учестено. Думите му звучат накъсано.
   — Джорджо каза, че Симон е в затвора.
   Вдигам поглед. Джорджо вече се е изпарил.
   — Не е вярно — увещавам го. Притискам го към себе си, сякаш за да изцедя отровата. — Джорджо не знае какви ги говори.
   Но Петрос проплаква в ухото ми:
   — Джорджо каза, че Симон е убиец.
   — Той лъже, Петрос. Знаеш, че това не е истина.
   Мона се приближава, когато момчетата се пръсват.
   Лицето и? е измъчено. Вижда, че Петрос плаче. Отпъждам я с ръка, но тя вече е спряла. Разбира.
   — Не обръщай внимание на Джорджо — прошепвам на Петрос. — Той просто се опитва да те разстрои.
   — Искам да видя Симон.
   Потърквам челото си в рамото му.
   — Не може.
   — Защо?
   — Помниш ли какво каза той, преди да тръгне? И ти какво му обеща?
   Петрос кимва, но е нещастен.
   Дори докато го държа в обятията си, си представям как момчетата разпространяват новината. Колко ли души в страната са я научили?
   Мона е на трийсетина метра и все още ни наблюдава. Би трябвало да съм и? ядосан. Няма работа тук, заедно взехме решението. Разбирам обаче неустоимия порив, който я е довел. За миг погледите ни се срещат над рамото на Петрос. Тя кръжи около върха на хълма като видение. След това вдига ръка във въздуха, за да ми покаже, че си тръгва.
   Пускам Петрос на земята и му предлагам да го заведа да изпие една портокалова фанта. По-безопасно е да излезем извън очертанията на града, отколкото да останем тук, където всеки срещнат може да знае за Симон.
   Но Петрос отговаря:
   — В палацото на вуйчо има портокалова фанта. Искам да се върнем там.
   На неговата възраст това беше най-страшното място за мен.
   — Сигурен ли си? Не искаш ли да отидем някъде другаде?
   Той клати глава.
   — Искам да играя карти с Диего.
   Обвива бедрата ми с ръце и ги стисва.
   — Добре. Тогава ще отидем там.
   Петрос измъква футболната си топка изпод храста, за да я отнесе у дома. И той като всички момчета е написал името си по цялата топка от страх да не я изгуби. Няма представа колко съм объркан. Как всичко, което ми е познато от толкова отдавна, се е преобърнало с главата надолу. Мона е толкова близо, а Симон е толкова далече.
   — Да тръгваме — подканям го и посочвам палацото на Лучио на върха на хълма. — Хайде да се надбягваме до там.
   21.
   Чудесата на детското съзнание. Когато играта на скопа с Диего увлича Петрос, той напълно забравя за Джорджо.
   — Всъщност къде е Симон, тате? — пита ме той само веднъж, без да откъсва поглед от картите си.
   — Разговаря с едни хора за изложбата на господин Ногара.
   Петрос кима, сякаш това му се струва важно.
   — Диего, ще раздадеш ли пак? — пита той.
   Докато играят, звънвам на Лео, за да проверя дали е научил нещо за Симон.
   — Дай ми един час — казва той. — Мисля, че надушихме някаква следа.
   Докато го чакам, ми хрумва нещо. Решавам да се вмъкна в спалнята на Симон и да проверя какво е оставил там.
   Стаята е почти гола. Бюрото и нощното шкафче са празни. Портфейлът и мобилният телефон вероятно са били у него, когато го отведоха. Старият калъф за дрехи на татко виси самотен в дрешника. За него е забодена бележка с почерка на Диего, която осведомява Симон, че е забравил калъфа в служебния седан, който го е докарал от летището. Брат ми, изглежда, не е докосвал калъфа, но в едно от външните джобчета намирам кафява книжка със златната емблема на папската тиара и ключове. Отдолу пише PASSEPORT DIPLOMATIQUE. Отварям пас порта.
   На дясната страница има снимка на Симон с расо. С червено са отпечатани думите SEGRETERIA DI STATO — RAPPORTI CON GLI STATI. Държавен секретариат — отношения с държавите. Очите ми се плъзгат към ръкописния калиграфски надпис на латински.
   Преп Симон Андреу, секретар втори ранг, Държавен секретариат. Този паспорт е валиден за пет години — до 1 юни 2005 г.
   Отдолу се мъдри подписът на държавния секретар:Кард. Боя.
   Разлиствам страниците до местата за визите, за печатите на влизане и излизане от страните. Нищо изненадващо. България, Турция и Италия. Нищо друго. Дори датите съвпадат с посещенията, които си спомням.
   Продължавам да тършувам. В един от вътрешните найлонови джобове на калъфа за дрехи е календар-бележникът на Симон. В него е пъхнат плик, адресиран до брат ми с познат почерк. Клеймото е отпреди три седмици. Уго е изпратил това на Симон в нунциатурата само няколко дни преди да напише последния си имейл до мен.
   Писмото е на лист за църковна проповед — с празна колонка отляво, където свещеникът записва откъсите от евангелията, по които ще проповядва. Дадох на Уго цяла пачка такива листове, за да може по-лесно да сравнява редове от евангелията. Този конкретен лист, изглежда, е използван тъкмо за тази цел, макар да оставя впечатлението, че Уго е грабнал първото, което му е било под ръка.
   Защо ли, питам се. [Картинка: img_1] 
 [Картинка: img_2] 
   Отзвукът от гласа на Уго предизвиква глухо туптене дълбоко в гърлото ми. В това писмо той е жив. Развълнуван, нетърпелив, преливащ от очаквания. Последният имейл, който ми изпрати, звучи спешно и тревожно, но тук не се усеща нищо такова. Симон явно е махнал споменатото от Уго доказателство, но и останалото е достатъчно.
   Значи е вярно: Уго е направил важно откритие. Странното е, че според писмото го е направил благодарение на моите уроци и на собствената си работа по „Диатесарон“, макар че дори аз не знаех за него. Несъмнено беше установил, че сме откраднали плащаницата през 1204 г. — макар да ми е трудно да си представя как е стигнал до този извод,сравнявайки редове от евангелията на листове за проповеди. А и той, изглежда, не е разбирал колко смазваща ще бъде за аудиторията му 1204 година. Как цената на неговияентусиазъм да докаже, че плащаницата е по-древна, отколкото сочи радиовъглеродното датиране, е възраждането на една стара отровна омраза. Не се налага да гадая как е реагирал на новината брат ми. Нищо чудно, че доказателството на Уго вече не е в този плик. На мястото на Симон сигурно и аз щях да се изкуша да го изхвърля. Може би затова Уго звучеше толкова разстроен в последния си имейл до мен, изпратен само четири дни по-късно: Симон тъкмо му е бил обяснил каква бомба със закъснител е 1204 годинаи каква буря ще предизвика, ако покаже откритието си. Може би Уго е искал второ мнение от източен свещеник като мен.
   В това писмо има и по-големи изненади. Майкъл Блек е прав: Симон е поканил православни свещеници в Рим. Изглежда, Уго е знаел за това — споменава пътуванията на Симон и жеста, който трябва да бъде направен към православните на предстоящата среща. Най-странен от всичко е намекът в последните редове, че Майкъл се е присъединил към него и Симон в съвместната им работа. Оказва се, че единственият човек с принос към изложбата на Уго, който не е запознат с тези уговорки, съм аз.
   Отварям вратата на спалнята и моля Диего да провери нещо.
   — Графика за последните две седмици на Казина — уточнявам.
   Споменатата в писмото Казина, където Уго се е канел да изнесе речта си пред гостуващите православни свещеници, е лятна вила насред градините на Ватикана, на десет минути път от апартамента ми. Построена е през Ренесанса като място за усамотение на папата извън ватиканския дворец, но Йоан Павел рядко я използва и тя стои празна, ако не броим редките събрания на Папската академия на науките. Тази връзка може би е ключът за разгадаване на срещата, за която споменава Уго тук. Папската академия е международна група от осемдесет изследователи и теоретици, включително десетина Нобелови лауреати, чието одобрение на изложбата на Уго би могло да заличи завинаги стигмата от радиовъглеродния анализ. Няма друг по-подходящ орган, който да изпрати посланието, че науката днес отхвърля становището на науката вчера. Представям си как Симон кани православни свещеници на събрание на академията просто за да е сигурен, че няма да се повтори фиаското на баща ми от Торино.
   Докато чакам Диего да се върне, разлиствам календар-бележника на Симон. Повечето неща, които виждам, са ми познати. Пътуванията на Симон до Рим са отбелязани с черникръстчета, над които с червено е написалАлекс и Петрос!Майкъл изтъкна склонността на Симон да изчезва през уикендите и тук наистина са включени много срещи през тях. Но бележките за тези срещи не ми говорят нищо. Върху третата събота от юли е надраскано с молив следното:RM-10ч. Допускам, че RM означава —Reverendissimo,т.е. някой архиепископ. Но няма нито име, нито място. За следващия уикенд е отбелязаноSER 8:45ч.,което най-вероятно означаваSua Eccellenza Reverendissima,т.е. епископ, но пак няма място и име.
   Едно нещо обаче ме смайва. В началото на бележника, където са изредени имена и информацията за връзка с тях, се натъквам на безименния архиепископ: отново пишеRM.Телефонният му номер е странен. Има твърде много цифри, за да е турски. Прилича повече на номер в чужбина. Набирам го на мобилния си и чакам някой да вдигне.
   — Buna ziua — прозвучава мъжки глас. — Palatul Patriarhiei.
   Разговарял съм с много турци по телефона. Това не е турски. Питам дали говори италиански — никакъв отговор. Английски?
   — Малко.
   — В коя държава се обаждам? Бихте ли ми казали къде се намирате?
   Той млъква и, изглежда, се кани да затвори, когато питам кратко и отчетливо:
   — Къде сте?
   — В Букурещ.
   — Благодаря ви — изломотвам.
   Взирам се в буквите, които Симон е написал в тефтерчето:RM.Не означаватReverendissimo,а Румъния. Брат ми е имал вземане-даване с някой в Букурещ. Значи иSERби трябвало да е държава…
   — В Белград — осведомява ме гласът, който се обажда, след като набирам втория номер.
   Не мога да повярвам. Румъния и Сърбия са православни страни. Симон е поддържал неподозирано широки връзки с православни свещеници. От Турция и България до Румъния и Сърбия, прокарал е широк път към Италия, който минава през половин православна Източна Европа. Ако е поканил по няколко свещеници от всяка от тези държави, значи е започнал да строи символичен мост между столиците на нашите две църкви.
   Изваждам портфейла си и впервам поглед в снимката на окървавения Майкъл. Зад него се вижда табела на някакво летище, която забелязах и преди.PRELUARE BAGAJE.Чудя се.
   Звъня в централата на Радио Ватикана и моля да ме свържат с преводач от секцията за славянски езици. Обажда ми се старчески глас. Когато обяснявам положението, човекът отсреща се засмива.
   — Това не е на славянски език. Думите са на румънски, отче. Означават „получаване на багаж“.
   Значи Майкъл е бил в Румъния. Струва ми се невъзможно да е помагал на Симон, но нехайното споменаване на името му от Уго в последните редове —поздрави Майкъл от мен— подсказват, че тримата са били по-близки, отколкото съм си представял.Твой верен последовател,така го нарича Уго. Мога само да гадая каква е причината Майкъл да се промени навремето. Питам се дали проучването на Уго, свързано с плащаницата, е било достатъчно, за да предизвика поредната промяна. Намирам номера му сред телефоните, на които съм звънял напоследък, но когато набирам, никой не вдига.
   — Майкъл — казвам развълнувано на гласовата му поща, — обажда се Алекс Андреу. Звънни ми, моля те. Трябва да поговоря с теб за Румъния. — Спомням си какво ме помоли Минято и добавям: — Симон е загазил. Нуждаем се от помощта ти. Моля те, звънни при първа възможност.
   Оставям му номера си, но не споменавам, че се налага да пристигне в Рим. Твърде рано е за това, въпросът е по-деликатен, отколкото съм съзнавал. Ако Майкъл е работел с брат ми само преди броени седмици, какво се е случило на летището, та всичко се е променило? Майкъл ми звучеше силно враждебен към Симон по телефона и побърза да изтъкне колко виновен е брат ми за нещата, които всички ние сме изстрадали.
   Диего се връща и носи лаптопа си като отворена книга между дланите си.
   — Ето го графика.
   — Това ли е всичко? Сигурен ли си?
   Той кимва. Странно: Казина е празна цяло лято.
   — Кога ще е следващото заседание на Папската академия? — питам.
   — Следващата седмица пристига работна група, която ще обсъжда конфликтите в международни води — отговаря Диего.
   Това е много след датата на откриването на изложбата на Уго. За всеки случай питам:
   — Имаш ли списъка на присъстващите?
   — Мога да го получа утре.
   — Благодаря, Диего.
   Той тъкмо излиза, когато телефонът ми звънва.
   — Отец Андреу? — пита гласът.
   Минято. Звучи тревожно.
   — Всичко наред ли е? — питам.
   — Току-що научих… Процесът започва утре.
   — Моля?
   — Не знам откъде идват тези заповеди, но трябва веднага да намеря брат ви.
   22.
   Диего се съгласява да наглежда Петрос, а аз незабавно тръгвам към казармата на швейцарската гвардия. Но с Лео едва не се сблъскваме на стълбите на палацото на Лучио.
   — Ела, имам нещо за теб — казва той. — Последвай ме. Вече е късен следобед. Гневната жега на римското лято обгаря расото ми. Не проумявам как Лео е дотичал с пълна униформа, с барета в ръка и три килограма ленти, привързани към тялото му с каишки и върви. Но въпреки това ме подканя да побързам.
   — Сменят се постовете — обяснява. — Трябва да пристигнем преди него.
   — Преди кого? — питам.
   — Просто побързай.
   Прекосяваме половината държава и най-накрая се озоваваме почти пред портата на „Света Ана“ — граничния пункт, през който от Рим влизат служители и жители като мен. Тук е източният край на папския дворец — тромавата кула на Банката на Ватикана, която в този час хвърля издължена сянка. Спираме точно преди да стигнем до нея.
   Срещу крепостната стена се намира толкова уединено крило на двореца, че дори местните жители не го виждат. Там живее Йоан Павел. Всяко превозно средство, което се опитва да стигне до неговите покои, трябва да мине през охранявана порта на около двеста метра западно от тук, покрай тунелите и постовете, да прекоси охранявания вътрешен двор на Секретариата и да влезе в частен двор срещу мястото, където стоим сега двамата с Лео — двор зад заключена дървена порта. Не знам какво следва нататък, тъй като никога не съм влизал тук. Но преди сто години част от Ватикана близо до двореца била окупирана от вражески войници, затова се наложило папа Пий X да пробие тунел в зида на този вътрешен двор до мястото, където сега стоим с Лео.
   Днес този тунел е най-слабото място в сигурността на папата. В него е поставена желязна порта, където денонощно има пост на швейцарската гвардия. Сигурно идваме да се срещнем с някой от тези гвардейци.
   — Насам — махва ми Лео към тунела.
   Вътре е тъмно и хладно. Надничам нагоре по стълбите. Върху решетката на металната порта се очертават силуетите на четирима мъже. Лео протяга ръка, за да ме спре. Чакаме в тъмното.
   Над нас се разменят две двойки гвардейци. Когато сменените постови слизат, Лео казва:
   — Да поговорим за минутка, ефрейтор Егер?
   Двамата гвардейци застиват на място.
   — За какво? — пита първият остро.
   — Това е отец Андреу — пояснява Лео.
   Светва фенерче. Лъчът му плъзва по лицето ми. Мъжът, който сигурно е ефрейтор Егер, се обръща към Лео и казва:
   — Не, не е.
   За кратко мярвам лицето му на отразената от фенерчето светлина. И разпознавам името. Разбирам защо ме е довел Лео.
   — Вие мислите за брат ми Симон — пояснявам. — Аз съм Алекс Андреу.
   Продължително колебание.
   — Симон ви е брат, така ли?
   Преди шест години, когато един гвардеец се самоуби в казармите със служебното си оръжие, Симон доброволно предложи да консултира всеки друг гвардеец, когото смятат за застрашен. Командващият офицер посочи Егер. Брат ми работи с него повече от година и според Лео Симон е единственият човек в тази държава — освен Йоан Павел, — когото Егер би защитил.
   — Снощи — подема Лео — жандармерист от поста до железопътното депо видял отец Андреу да влиза в кола пред Двореца на губернатора. Твърди, че колата потеглила към базиликата. Не завила надясно към портата, затова според него е поела наляво към Пиаца дел Форно.
   Това трябва да е колата, откарала Симон под домашен арест.
   — Капитан Лустенбергер ми каза — продължава Лео, — че ти си бил на първата порта снощи. Така ли е?
   Егер кимва.
   — Значи, ако колата е дошла през Пиаца дел Форно, а ти си бил на първата порта, трябва да е минала покрай теб.
   Егер се обръща към мен.
   — Не ви познавам. И не съм виждал отец Симон в никаква кола.
   — Ей — тупа го по гърдите Лео, — казвам ти, че е бил в онзи автомобил. Видя ли го или не? Трябва да е станало към… — Вади листче от джоба си и го осветява с фенерчето си. — Към осем вечерта.
   — Имаше една кола към осем или… седем — казва Егер.
   Лео ме поглежда.
   — Добре, къде спря?
   Знам какво си мисли Лео, затова го изричам:
   — Към стария затвор ли отиваше?
   Когато Ватиканът станал самостоятелна държава, папата построил затвор с три килии във вътрешния двор. От време на време държали в него по някой крадец или нацисткивоеннопленник, но напоследък го използват като склад. Ако човек издирва Симон, никога не би го потърсил там.
   — Може би трябва просто да погледнеш справката — казва Егер.
   — Погледнах я, Егер — скръцва Лео със зъби — И понеже не си записал никакво превозно средство да е минавало през портата, те питаме дали колата спря във вътрешния двор до затвора.
   — Ефрейтор — намесвам се, — Симон ти помогна. Моля те, помогни му и ти.
   Опитвам се да срещна очите на Егер, вперил поглед в черните кули. Симон все избира заблудените овце.
   — Колата не спря във вътрешния двор — тихо отговаря Егер. — Мина през портата.
   — Влезе в двореца? — избухва гневно Лео. — Тогава защо, по дяволите, не е записано в справката?
   Главата на Егер бавно се завърта.
   — Защото направих каквото ми казаха.
   Лео сграбчва Егер за униформата, но аз го дръпвам назад и прошепвам:
   — Това означава, че ще е записано в другите справки, нали?
   Лео не откъсва поглед от Егер.
   — Не. Проверих всички справки, в нито една не пише за колата. Е, какво се опитваш да ни кажеш, ефрейтор?
   Обаче аз го прочитам в очите на Егер — магията е развалена. Той няма да ни помогне повече.
   — Лео, вярвам му — прошепвам.
   Лео стисва с ръка челюстта на Егер и казва:
   — Обясни ми как е възможно кола да мине през три поста и нито веднъж да не бъде записана.
   В този момент се обажда партньорът на Егер:
   — Прекаляваш, ефрейтор Келер.
   Разхлабва хватката на Лео и дръпва партньора си. Лео им препречва пътя, като блокира отвора на тунела, но аз усещам, че няма да получим повече информация. Вероятно сме стигнали до нещо по-голямо от Егер.
   — Пусни ги — прошепвам на Лео. — Даде ми необходимото. Оттук нататък аз поемам нещата.


   След като оставям Лео на поста му до площад „Свети Петър“, започвам да криволича по една пътека, която знам още от дете. Между площада и ватиканското селище има ивица ничия земя, където от векове се издигат и разрушават стени заради променящите се граници между частно и обществено. В рядко посещавания мрак зад колонадата на Бернини има тесни пролуки там, където се засрещат зидовете. Шмугвам се обратно в нашето селище и се запътвам към едно забравено място.
   От много години работата на вуйчо Лучио е тихомълком да разрушава исторически забележителности между нашите стени. Държавата ни с население петстотин човека приютява хиляда и петстотин приходящи служители и десет хиляди туристи дневно, затова печалният факт е, че се нуждаем от места за паркиране повече, отколкото от древни руини. Първото място, което получи такова отношение, беше вътрешният двор на „Белведере“ На мястото, където през Ренесанса папите организирали турнири и кориди, сегашните служители в двореца паркират своите фиати и веспи. След това дойде ред на римски храм във вътрешността на най-старата ни църква, който Лучио превърна в подземен паркинг с двеста и петдесет места. Неотдавна разкопахме вила от втори век, за да намерим място за още осемстотин автомобила и сто туристически автобуса. Когато хората видяха камиони за смет да напускат нашата територия, натоварени с натрошени древни мозайки, надигнаха вой. Но прадядото на всички паркинги е този, към който съмсе запътил сега. През 50-те години ивица земя между Ватиканските музеи и моята жилищна сграда била разкопана, за да се построи паркинг за автомобилите на папата. Съвсем плитко в изкопа работниците открили трупа на секретаря на римски император с неговата писалка и мастилница. Гробът му се превърнал в автопарк, където се разположил сервизът на папските автомобили. Мястото прилича на бомбоубежище, тъмно и ниско, със засадени на покрива дървета. Единственият вход се отключва за по няколко секунди, когато влиза или излиза кола. Слънцето не е залязло, но улицата е толкова ниско долу, че всичко гъне в сянка. Под вратата се процежда моторно масло и паважът лъщи като хромиран на електрическата светлина.
   — С какво да ви помогна, отче? — пита мъжът, който ми отваря, когато почуквам.
   Облечен е с униформата на ватикански шофьор: черни панталони, бяла риза, черна вратовръзка.
   — Търся Нарди — отговарям.
   Той потрива тила си, като че ли идвам в много натоварено време. Като че ли прелатите, които се обаждат, за да бъдат возени с тези коли, не се приготвят за сън сега, когато късният следобед се превръща във вечер. Нощната смяна тук, изглежда, съществува само заради зловещите спешни случаи, свързани с напредналата възраст на висшия клир.
   — Съжалявам, отче — отговаря той, — бихте ли дошли по-късно?
   — Важно е. Моля ви, помолете го да се покаже.
   Човекът хвърля поглед през рамо. Дали пък няма посетител. Понякога приятелките на шофьорите ги посещават по време на нощните смени.
   — Почакайте. Ей сега ще поверя дали е тук.
   Минава малко време. Вратата отново се отваря и Джани Нарди излиза.
   — Ал?
   За последен път съм виждал Джани преди повече от година. Старият ми приятел е понапълнял. Ризата му е смачкана, а косата му е прекалено дълга. Целуваме се по бузите ипрегръдката ни е по-продължителна, отколкото би трябвало, след като сме се поотчуждили.
   — По какъв повод? — казва той и се озърта, сякаш очаква да види цяла кавалкада.
   — Може ли да поговорим някъде на четири очи? — питам.
   — Разбира се. Последвай ме.
   И понеже Джани не пита повече за причината, вече съм сигурен, че е научил за Симон. Качваме се на оградената с дървета тераса върху гаража.
   — Съжалявам, Ал — подема той, преди да съм казал и дума. — Трябваше да се обадя. Как сте с Петрос?
   — Добре. Ти как научи?
   — Шегуваш ли се? Жандармерията не ни оставя на мира. — Посочва с пръст надолу. — И в момента трима са в паркинга ми и разпитват.
   Значи затова не са ме пуснали вътре.
   — За какво разпитват?
   — За някаква алфа, която изтеглили на буксир от Кастел Гандолфо. На техния наказателен паркинг е.
   Уго караше алфа ромео.
   — Джани, нуждая се от помощта ти — признавам му.


   Като деца бяхме първи приятели. Едно лято дочухме слух, че по време на строителството на паркинга работниците открили долу цял некропол, тунел след тунел с древноримски гробове. Следователно ние живеехме върху гробище, над труповете на езичници, заклели се навремето, че християните никога няма да ги изместят. С Джани искахме да се уверим със собствените си очи.
   Не беше трудно да се спуснем в тунелите. Една нощ обаче се залутахме в истински лабиринт от каменни проходи, докато не се озовахме до нова желязна порта. Портата водеше до служебен коридор, който пък водеше до паркинг, където се намираше папската лимузина.
   В Италия получаваш шофьорска книжка на осемнайсет години. Ние бяхме на тринайсет. А ключовете за луксозните автомобили висяха на едно табло на стената. Една годинапо-рано баща ми научи Симон да кара нашия стар фиат 500. Същото лято аз се научих сам на бронирания мерцедес 500, снабден с папски трон вместо със задна седалка.
   Веднага ми се прииска да поканим с нас момичета. Джани не позволи. Аз исках да се скрия в багажника на някоя кола и да се повозя тайно с Йоан Павел. Джани не позволи. Не се лакоми, каза той, когато пожелах да покарам лимузина в парка. Все искаш твърде много. Тогава за пръв път разбрах какъв е Джани всъщност. Години по-късно борбата с алчността щеше да се превърне за него в религия. След като завършихме гимназия, аз постъпих в колеж, но Джани заяви, че ще стане сърфист. Замина за Санта Маринела, както слепите заминават за Лурд. Година след това баща му му намери работа като чистач в базиликата. „Свети Петър“ има огромна площ, а чистачите трябва да излъскат всеки сантиметър. Затова, когато на Джани му омръзна да стърже дъвка от стените и да полира мраморните подове с машината, той здравата се замисли какво иска всъщност от живота. И стана шофьор в автослужбата.
   Ако се замисли кога животът му се е струвал наистина необятен, едва ли ще се сети за нещо, което да се мери с онова наше лято на паркинга. И откакто Джани направи тозиизбор, щом го зърна, винаги се питам дали някой от нас, момчетата от Ватикана — с изключение на Симон — изобщо се е осмелявал да опознае света извън тези стени.
   — Поставиха Симон под домашен арест — казвам му — Швейцарската гвардия видяла колата му да влиза в дворцовия комплекс. Трябва да разбера къде е отишла тази кола.
   Гвардейците може и да не знаят, но шофьорът на колата би могъл да ми каже.
   — Ал, заповядано ни е да не го обсъждаме — отговаря ми Джани.
   Тъкмо от това се страхувах. Егер ни каза същото — бяха им заповядали да си затварят устата.
   — Можеш ли да ми кажеш изобщо нещо? — питам.
   Джани снижава глас:
   — Тук е много особено след убийството на онзи човек. Нищо не бива да обсъждаме. — Усмихва се с някогашната си палава усмивка. — Така че всичко си остава между нас.
   Кимвам.
   — Снощи се обадиха да отидем да вземем някого. Не знам откъде дойде поръчката, но диспечерът ни изпрати моя приятел Марио да я изпълни. Марио отишъл до палацото на вуйчо ти, за да вземе Симон.
   — Къде го е оставил?
   — При асансьора.
   — Кой асансьор?
   — Асансьора — повтаря той и с върха на обувката си чертае голям квадрат в прахта. — Дворът на Секретариата.
   Кимвам, а той добавя по-малък квадрат, точно до първия.
   — Дворецът на Николай Пети.
   Това е крайното крило на папския дворец, което гледа към площад „Свети Петър“.
   Начертава линия, която свързва двата квадрата.
   — Между тях има проход в приземния етаж. В прохода има тайна врата, която води до частен асансьор. Марио е оставил Симон там. Сега разбираш ли?
   Разбирам. Това обяснява всичко. Питам се как така Симон изобщо е допуснал да бъде отведен там под домашен арест. Дали е имал някаква представа къде ще го затворят?
   — Какво има? — пита Джани.
   Дворецът на Николай V е четириетажен. Приземният етаж, като в много ренесансови дворци, е предназначен за прислугата и за конете. Горните два етажа са на Светия отец, който няма причина да прикрива следите си, ако иска Симон да бъде поставен под домашен арест. Остава само етажът, където е частната резиденция на държавния секретар.
   — Джани — промърморвам и хващам главата си с ръце, — отвели са го в покоите на кардинал Боя.


   Това е огромно препятствие. Там никой няма да може да се добере до Симон. Дори Лучио. Когато Симон се съгласи на домашен арест, вероятно е допускал, че заповедта идваот кабинета на правния викарий, не от собствения му началник.
   — Ами след това? — питам. — Марио карал ли е Симон другаде?
   Джани бавно клати глава.
   — Ал, доколкото знам, оттогава нито един шофьор не е виждал Симон. И да е ходил другаде, отишъл е пеша.
   В това крило на двореца гъмжи от гвардейци Ако Симон е бил отведен другаде, Лео щеше да научи.
   — Не разбирам — казва Джани сякаш на себе си. — Защо ще го водят там?
   Уверявам го, че и аз не знам. Но си представям един отговор. Домашният арест би бил идеалният претекст да се попречи на Симон да се върне в музеите и да премахне уличаващата част от изложбата на Уго: 1204 година.
   — Други странни обаждания? — питам.
   Джани се подсмихва.
   — С колко време разполагаш? — Снижава глас. — Когато убиха онзи човек… ми се обадиха в пет сутринта. Искаха да поема нова смяна — от обяд до осем вечерта. Казах им, че имам час при лекар в два. Мамка му, последната ми смяна беше приключила само пет часа преди това. Наредиха ми да отменя посещението при лекаря. Да не повярваш на очите си — когато пристигнах, всички бяха тук. Всеки шофьор беше получил същото обаждане.
   — Защо?
   — Диспечерът ни каза само, че някой в двореца имал нужда колите да правят чести кратки курсове. Според графика трябваше да правим кратки пътувания до някакво събитие в градините. Обаче неочаквано промениха мястото. Двама от по-младите колеги останаха, за да поемат редовните поръчки, а останалите отидохме да прибираме хора от Кастел Гандолфо съвсем неофициално.
   — Какво искаш да кажеш?
   — Никой не ни записа допълнителните часове, не попълвахме пътни листове. Искаха на хартия да изглежда като най-обикновен ден.
   Небето се извисява главоломно високо. Разказът му ми напомня на онова, което ефрейтор Егер каза за справките на швейцарската гвардия — коли излизат и влизат, без нито един документ да ги отразява. Въпросителните се увеличават.
   — Става все по-странно — отбелязва Джани — Предупредиха ни, че нямаме право да излизаме от колите, освен за да отворим вратата на пътника си. Не бивало да се обръщаме към никого по име. Трябвало да ги возим четирийсет и пет минути във всяка посока, без да обелим нито дума.
   — Защо?
   — Защото тези хора явно не говореха италиански, не познаваха Рим и не обичаха да бъбрят празни приказки.
   — Кои бяха те?
   Той подръпва въображаемата си брада и ме посочва.
   — Свещеници. Като теб.
   Пулсът ми се ускорява. Православните свещеници, които Симон е поканил на изложбата.
   — Колко души бяха?
   — Не знам. Двайсет? Трийсет?
   Вторачвам се в него. Баща ми покани девет православни свещеници в Торино за оповестяването на резултата от радиовъглеродния анализ. Дойдоха четирима.
   — Можеш ли да ми опишеш точно как бяха облечени? Носеха ли кръстове?
   Подробностите може да подскажат откъде са пристигнали. Гърците и славяните си поделят родословното дърво на православието. Славянските свещеници носят кръстове на шията си, но гръцките нямат това право.
   — Моят човек със сигурност носеше кръст — казва Джани.
   Следователно е бил свещеник от славянската традиция, включваща Сърбия и Румъния.
   — На шапката си — добавя Дани.
   — Сигурен ли си?
   Джани разтваря леко палец и показалец.
   — Съвсем мъничък. Колкото нокът.
   Това означава виден славянски епископ. Или дори митрополит, втория най-висок сан при православните. По-високопоставени от тях са само патриарсите, някогашните побратими на папата.
   — Някои от тях имаха ли верижки на шията? — питам. — С миниатюрни изображения?
   Джани кимва.
   — Все едно вътре има амулет с Мадоната? Ами да, един от моите пътници носеше такъв.
   Значи е бил прав за малките кръстове. Тези медальони са друг отличителен белег на православните епископи. Опитвам се да прикрия смайването си. Огромен успех е, че някой епископ е приел поканата на Симон. Не мога да повярвам, че брат ми е успял да го постигне.
   Но същевременно, колкото по-успешна е неговата дипломация, толкова по-опустошително прави тя откритието на Уго за 1204 година. Започвам да си представям как обвинението е формулирало тезата си.
   — Върни се малко назад — моля аз Джани. — Каза, че са пренасочили срещата към Кастел Гандолфо. Първоначално къде трябваше да бъде?
   — В градините.
   — Къде по-точно?
   Ако не греша, всичко започва да се подрежда.
   — В Казина — отговаря той.
   Именно. В писмото на Уго се споменава среща в Казина. Явно е същото събитие, на което Уго е трябвало да произнесе основната реч относно откритието. Мястото може и да е променено в последната минута, но събирането е планирано много отдавна.
   — Всички ли, които откарахте в Кастел Гандолфо, бяха свещеници?
   Джани кимва.
   Значи календарът на Диего отразява истината: това събитие няма нищо общо със заседанията на Папската академия на науките. Което все още не обяснява промяната на мястото.
   — Казина не побира ли двайсет-трийсет човека? — питам.
   — Със сигурност побира толкова.
   Значи причината не е броят на присъстващите. Пък и защо в една страна, пълна с представителни заседателни зали, ще избираш ново място, отдалечено на четирийсет-петдесет минути път? Единственото предимство на Кастел Гандолфо беше уединеността.
   — Защо са ви наредили да не попълвате пътни листове? — питам. — Целта е била някой да не научи за случващото се ли?
   Тази предпазна мярка ми се струва доста крайна. Почти никой не знае за съществуването на тези данни, камо ли пък да има властта да ги измъкне, за да открие мястото напровеждане на срещата.
   Джани махва с ръка над главата си. Отговорът е над неговото място в йерархията. Обаче хронологията ме гризе. Докато се опитвам да подредя датите в съзнанието си, осъзнавам, че Майкъл е бил нападнат почти по същото време, когато Уго е написал онова писмо. А всичко впоследствие — тайното пренасяне на плащаницата, скришната промяна на мястото на срещата, пълното мълчание на Симон, преди да бъде обвинен в убийството на Уго — може да се окаже реакция на нападението над Майкъл. Случилото се с него вероятно е предупреждение, че новината за протегнатата ръка на Симон се разчува. И в този смисъл не мога да не си спомня думите на Минято, че телефонът на Симон се подслушва. Ако имаше изтичане на информация, питам се дали е започнала там: от твърде откритото обсъждане между Уго и Симон на срещата в Казина.
   Мълчанието ми като че ли изнервя Джани. Той лапва ментов бонбон и пита:
   — Е, ще му се размине ли на Симон?
   Хваща ме неподготвен.
   — Разбира се. Знаеш, че не е убил никого.
   Той кимва.
   — За нищо на света. Казах на другите шофьори, че ако можеше, той би застанал на пътя на онзи куршум.
   Думите му ми носят облекчение. Поне някой в тази страна си спомня истинския Симон. И двамата гледахме как брат ми се бие на онази арена, така че Джани знае на какво е способен той, но също така знае къде поставя границата.
   — Разкажи ми за алфата, която са докарали от Кастел Гандолфо — опитвам се да отклоня разговора от Симон.
   — Явно там се е случило нещо. Полицаите разпитваха механиците за проблем с шофьорското място.
   Минято не би одобрил онова, което се каня да кажа, но въпреки това го казвам.
   — Можеш ли да слезеш и да погледнеш? Каквото и да откриеш, ще ни е от полза.
   — Алфата не е тук. В друг гараж е.
   Дори колата на Уго е скрита. Вече имам усещането, че Кастел Гандолфо е черна кутия. Би било невъзможно да опровергая обвиненията срещу Симон, без да разбера какво сее случило на онзи хълм.
   — Ще поразпитам — сам предлага Джани. — Сигурен съм, че някой от другите шофьори е ходил в онзи гараж, откакто откараха там алфата.
   Аз обаче не мога да гледам нещата през чужди очи.
   — Джани — казвам, — трябва да те помоля за още по-голяма услуга. Трябва лично да видя колата.
   Той ме поглежда така, все едно се шегувам.
   — Моля те — настоявам.
   — Може да ме уволнят заради това.
   — Знам.
   Чакам го да поиска нещо в замяна. Услуга. Обещание. Пропуск за изложбата от вуйчо Лучио.
   Но не съм го преценил правилно. Изсипва последното си ментово бонбонче в дланта си и се вторачва в него.
   — По дяволите! — възкликва. — Симон може да изгуби свещеническия си сан, пък аз се притеснявам за скапаната си работа. — Хвърля бонбончето в тъмното, после става и пъхва ризата си в панталона. — Остани тук. Като видиш, че потеглям, слез долу.
   23.
   Когато Джани се изгубва от поглед, бързо се обаждам на Минято.
   — Монсеньор, открих къде е Симон. Отвели са го в жилището на Боя.
   — По дяволите! — изругава той. — Затягат редиците. Секретарят на кардинал Боя ми се обади преди час, за да ми съобщи, че няма да получим личното досие на отец Блек.
   — На отец Блек ли?
   — За да видим какво е заключението на Секретариата относно нападението над него.
   Докато се взирам в мрака за колата на Джани, чувам как Минято диша в телефона. Питам се защо Симон прие този домашен арест. Дали за да защити поверителността на срещата в Кастел Гандолфо, или за да предпази Петрос и мен. Може би след случилото се с Майкъл вече не прави разлика между двете.
   — Брат ви е в списъка на даващите показания утре сутрин — казва най-накрая Минято, — след свидетеля в негова полза.
   — Можете ли да подадете искане в съда да го освободят?
   — Това нищо няма да промени.
   — Тогава какво ще правим?
   Той издава дълъг нечленоразделен звук, после казва:
   — Ще почакаме да видим колко силен е ангелът закрилник на брат ви. — Замисля се за миг и добавя: — Бъдете в двореца на Трибунала в осем часа утре сутрин.
   Поколебавам се.
   — Аз ли ще свидетелствам?
   — Отче, вие сте застъпникът. Ще седите до мен на масата на защитата.
   Чувам как долу вратите на паркинга се отварят. Инстинктивно приклякам, в случай че се покаже друг автомобил. Но е Джани, който боботи към основата на стълбите.
   — Монсеньор, трябва да тръгвам.
   — Ако откриете още нещо — казва той, — по всяко време…
   — Ще ви се обадя.
   Затварям и се спускам по стълбите на терасата, мъчейки се да потисна нервния порив да се засмея. Колата на Джани е „Фиат Кампаньола“, белият военен джип, който навсякъде по света е известен като папамобил.
   — Качвай се, преди да те е видял някой — напрегнато нарежда Джани.
   Добре познавам този автомобил. Когато бяхме на тринайсет, с Джани прекарахме цяла нощ в търсене на капки от кръвта на Йоан Павел в купето, защото бе прострелян в тази кола на площад „Свети Петър“.
   — Къде да се качвам? — питам.
   Отзад, където преди беше креслото за Йоан Павел, няма място. Там е натрупано импрегнираното платнище, което покрива Светия отец, когато вали. Джани повдига платнището.
   — Отдолу.
   Нужно ми е време да схвана. Иска да пропълзя на мястото за краката.
   — Каквото и да се случи — продължава той и в гласа му отеква несигурност, — не казвай нито думичка. Ясно? Пред вратата има полицай, но минем ли покрай него, гаражът би трябвало да е празен. Мисля, че ще мога да ти осигуря пет-десет минути вътре.
   Подчинявам се и Джани замята платнището над нишата за краката. После джипът потегля.
   Пътуването е неприятно. Папамобилът е почти на моите години. Йоан Павел го получи като подарък преди четвърт век в централата на „Фиат“, когато беше на посещение вТорино, на поклонение пред плащаницата. Тринайсет месеца по-късно, в деня, когато беше прострелян, на площада пред базиликата „Свети Петър“ имаше екип учени, изследвали плащаницата, които чакаха да съобщят предварителните си заключения.
   — Кротувай — предупреждава ме Джани — Наближаваме.
   Колата рязко се разтърсва, докато минаваме под вдигнатата бариера и навлизаме в индустриалния квартал, неугледна зона с работилници и складове. После джипът забавя и чувам първия глас:
   — Господине! Нататък не е разрешено!
   Джани спира фиата.
   — Тази вечер достъпът е забранен — казва жандармът. Приближил се е, защото строгият му глас се чува по-ясно.
   — Имам заповед от отец Антони — обяснява Джани Местното прозвище на архиепископ Но?вак.
   — Каква заповед?
   Дано Джани да знае какво прави. Когато Йоан Павел пътува с този джип, винаги го ескортира жандармерията. Само едно обаждане до участъка може да опровергае думите му.
   Той обаче потупва струпаното на купчина платнище и казва:
   — Утре може да вали. Трябва да проверя резервното платнище.
   — Добре — отговаря полицаят. — Колко време ще отнеме?
   — Десет минути.
   Сега разбирам какъв е планът. Утре е сряда, денят на седмичната аудиенция на Йоан Павел. Единственият случай, когато откритата кампаньола все още се използва.
   — Тази вечер тук е мъртвило — казва полицаят. — Ще ви помогна.
   Но преди Джани да откаже, чувам как полицаят плъзга стоманената порта върху металните лагери. Джани обръща джипа и бавно влиза на заден.
   — Чия е тази алфа? — чувам го да пита.
   Намерили сме колата на Уго.
   — Не е ваша работа — остро отговаря полицаят. — Къде е онова, което ви трябва?
   Джани се поколебава. Пулсът ми се учестява. Открай време не го бива да лъже.
   — В някой от кашоните в дъното — отговаря.
   Вади ключа от запалването и се пресяга надолу, все едно да вдигне нещо, което е изпуснал. Когато ръката му се озовава пред лицето ми, той изпъва пръст към вратата. Явно от другата страна на джипа има нещо. После изчезва. Двата гласа заглъхват.
   Предпазливо подавам глава над ниската врата на папамобила. Гаражът е дълъг и тесен, само колкото за две коли една до друга. Джани е паркирал точно до алфа ромеото, която е с отворени врати, като че ли някой проверява вътрешността.
   Сега разбирам защо полицията е докарала колата тук. Прозорецът откъм шофьорското място е разбит. В него зее дупка с големината на човешка глава. Седалката е посипана с късчета стъкло.
   Сърцето ми започва да блъска в гърдите. Пропълзявам в колата на Уго. Вътре мирише на мухъл. Пред шофьорското място полицаите са поставили пластмасова червена стрелка, която сочи назад. Обаче отдолу няма друго освен правоъгълен отпечатък от нещо, което е било там. Трябва да погледна по-отблизо.
   Зад мен Джани и полицаят са започнали да сглобяват гюрука за дъжд. Моите пет-десет минути вече текат.
   Навеждам се и оглеждам под седалката с фенерчето на ключодържателя си. Джани ми каза, че полицаите разпитвали за шофьорското място. Седалката е закрепена с металнирелси и една част от тях е ожулена. Каквото и да е имало на пода, сигурно е било закрепено за тях.
   Плъзвам лъча на фенерчето настрани и нещо проблясва. От постелката стърчи парченце метал, не по-голямо от белия полумесец на ноктите. Пресягам да го взема, после си спомням, че трябва да внимавам с отпечатъците. В един курс за обучение на затворници, който водех, заловиха един затворник в час по вероучение с използвана спринцовка, затова снеха отпечатъци и взеха кръв на всички, включително на мен. Мушвам пръсти под плата на расото си, преди да вдигна от пода бронзовия полумесец. Външният му ръб изглежда гладък, но вътрешността е назъбена и извита. Нещо в това парченце ми изглежда познато, но не се сещам защо.
   В далечината се чува по-силен шум. Джани ме предупреждава. Пъхвам металното парченце в джоба си и запълзявам обратно към папамобила. Обаче докато пълзя, минавам покрай помощна масичка на колелца. Върху нея в найлонови пликчета са предметите, които сигурно са извадени от колата на Уго. Автомобилно зарядно за телефон. Термос с инициалите на Уго. Парче хартия. И още няколко неща. Спирам.
   Найлоновите пликове са с червени печати ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА. Отзад имат джобчета за вписване на мястото и времето на събиране на съответните улики, номера наделото и на кого са поверени. Струва ми се странно, че още са тук, вместо да са изпратени в съда като веществени доказателства. На отделен лист най-отгоре върху количката пише: ЗАДРЪЖ ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ. Дали Минято изобщо знае, че тези неща са намерени?
   Има и още нещо. Нито един от тези предмети не отговаря на следата под шофьорското място. Няма нищо с размерите на малък лаптоп, нищо, което може да е било овързано около металните релси на седалката. Може би затова е счупен прозорецът — за да откраднат онова, кое то е било там, долу.
   Започвам да тършувам из пликчетата най-отдолу в купчината, чието съдържание не мога да видя — и тогава погледът ми попада на лист хартия. На него са написани цифри. Телефонен номер. Взирам се и дъхът ми секва.Моят номер.На стационарния телефон в апартамента ми.
   Откъм дъното на гаража се разнася второ силно издрънчаване — предупреждение, че времето ми изтича. Притичвам до фиата.
   Джани дори не проверява дали съм долу. Запалва колата и дава на първа. Пътуването е кратко. Спира в същия тъмен ъгъл пред паркинга, откъдето потеглихме, за да сляза.
   Иска ми се да му благодаря, но очите му са притеснено облещени, стрелкат се към огледалото за обратно виждане.
   — Намери ли нещо полезно? — пита разсеяно.
   — Да — отговарям.
   — Добре — кима той. — Много добре.
   Отдалечавам се от джипа. Той диша учестено.
   — Ако ти трябва още нещо…
   — Направи повече от достатъчно — уверявам го, но мисля само за телефонния номер на листчето. — Много съм ти признателен, Джани.
   Той ми махва и вдига ръка към ухото си — да му се обадя, ако ми трябва още нещо. Целият трепери. Фиатът потегля към вратата на паркинга. Мисля си колко често съм виждал почерка на Уго. Колко много листове за проповеди, изписани с редове от евангелията, съм събрал, защото той настояваше да му давам домашно след занятията ни. Винаги бих разпознал почерка му. Обаче цифрите на онова листче не са написани от него.
   Не е редно съдържанието на пликчетата с веществени доказателства да бъде заключено в онзи гараж. Ако полицията чака някой да отиде да ги вземе, явно този някой е решил да не допусне уликите да излязат на бял свят.
   Спомням си последния жест на Джани — знака да му се обадя. Хрумва ми нещо.
   24.
   Зад паркинга се намира Палацо Белведере. Изкачвам тичешком стълбите до апартамента си. Преди да вляза, се ослушвам за шум от другата страна на вратата. Ще го правя, докато не сменя бравата. Виждам обаче, че Лео е оставил нещо след последното ни посещение — картоненото капаче на рекламно кибритче, пъхнато между вратата и рамката. Използва този номер в казармата, за да следи дали гвардейците не ходят тайно в Рим. Ако картончето е на пода, значи някой е излязъл. Но това си е на вратата — никой не е идвал. Отдъхвам си.
   Влизам и отивам до телефона в кухнята. Не разбирам за какво може да му е на Уго номерът на стационарния ми телефон. Когато обсъждахме „Диатесарон“, той ми се обаждаше на мобилния. Може би този път се е опитвал да се свърже със Симон, не с мен. Въпросът е кога.
   Преглеждам списъка с входящите обаждания, но няма и следа от номера на Уго. Само три обаждания от непознат номер — телефон във Ватикана — в рамките на четирийсет минути едно от друго вечерта, преди Уго да умре. С Петрос тогава не бяхме у дома, ходихме на кино. Изобщо не съм разбрал, че някой е звънил.
   Хрумва ми нещо. За всеки случай отново поглеждам датата на обажданията. Сякаш някой е проверявал дали сме си вкъщи, подготвяйки се да проникне с взлом. Но на следващата вечер, когато наистина беше влязъл, няма нито едно пропуснато обаждане.
   Нервите ми не издържат и започвам да набирам непознатия номер от мобилния си. Още преди да натисна последните три цифри чувам женски глас:
   — Ало? Хотел „Санта Марта“. С какво мога да ви помогна?
   Монахинята на рецепцията.
   — Опитвам да се свържа с човек, който ме е търсил от хотела. Бихте ли ме свързали?
   — Името, господине?
   — Не знам името, само вътрешния номер.
   — Господине, длъжна съм да пазя уединението на гостите ни, затова не мога да удовлетворя молбата ви.
   — Много е важно, сестро, моля ви.
   — Съжалявам.
   Съобразявам бързо и казвам:
   — В такъв случай бихте ли проверили има ли стая, запазена на името на Уголино Ногара?
   Уго не е имал никаква причина да отсяда в хотела. Би отседнал в апартамента си над музеите. Но аз съм готов да се хвана и за сламка.
   Чувам я как трака на компютъра.
   — Нямаме гост с това име, господине. Сигурен ли сте, че вече не е напуснал хотела? Изтриваме гостите от компютъра, след като върнат ключа си.
   Ключа си.Мисълта ме връхлита изведнъж. Отчупеното от нещо парченце, което открих върху постелката в колата на Уго.
   — Благодаря, сестро.
   Затварям и бъркам в двата джоба на расото си. От единия изваждам металния полумесец. От другия — ключа си от хотела.
   Закачен е на ключодържател с овална пластина, на която е изписан номерът на стаята. Цветът и дебелината съвпадат идеално. Парченцето е отчупено от точно такава пластина.
   Вглеждам се по-внимателно и откривам следите от натиск. Сигурно е била използвана за разбиването на нещо. Каквото и да е било, опитът не се е увенчал с успех.
   Сядам на масата в кухнята и се опитвам да подредя тази информация в разбираем вид. Телефонните обаждания до апартамента ми водят до „Санта Марта“. Обирът в колата на Уго също. Може би това е първият намек, че влизането с взлом и убийството наистина са свърза ни. Влудява ме мисълта, че двамата с Петрос бяхме отседнали в хотела и сме спали под един покрив с човека, който го е направил.
   Потривам металната пластина в дланта си. Хотелът е предназначен за външни гости, но там отсядат и свещениците от Секретариата, когато минават през Ватикана. По телефона Минято каза, че кардинал Боя не иска да разберем кой е пребил Майкъл. Той отказва да ни даде тази информация. След смъртта на баща ми Боя е враг на обединяванетона католици и православни. Той е човекът, който използваше Секретариата като средство да задуши жестовете на добра воля от страна на Йоан Павел към нашата братска Църква.
   Симон вероятно е съзнавал, че предизвиква съдбата, канейки православните свещеници на изложбата. Сигурно се е постарал възможно най-дълго Боя да не го надуши. Затова в дипломатическия му паспорт няма и намек за пътуване до Сърбия или Румъния. Вероятно си е извадил обикновен италиански паспорт, за да скрие какво прави. Някъде по това време обаче трябва да е претърпял по-съкрушителен удар. В разгара на преговорите на брат ми с Православната църква Уго е открил, че плащаницата е била открадната от Константинопол.
   Това откритие вероятно е задвижило останалите събития. Майкъл е бил нападнат от хора, които са искали да узнаят какво е открил Уго. Същата заплаха беше написана на гърба на снимката, която изпратиха на мен. Кардинал Боя, изглежда, е осведомен, че Уго е открил нещо, но не и какво точно. Може би точно това се надява да измъкне от Симон, като го поставя под домашен арест.
   По ирония на съдбата би било напълно достатъчно да обиколи изложбата на Уго. Залите са недовършени, но отговорите ще му избодат очите. Ако Негово високопреосвещенство научи няколко думи на гръцки, ще проумее истината, изписана на онези стени.
   Ставам и нагазвам в мрака на път към спалнята. Брат ми може и да е поставил тази изложба над собствената си кариера, но аз няма да го направя. Симон е предопределен за по-велики дела от това да покани няколко православни свещеници в Рим. Когато утре дава показания, съдиите трябва да чуят какво всъщност е заложено на карта.
   Надниквам в тоалетката си, но не намирам каквото търся. Затова прекосявам въображаемата граница между моята половина на стаята и тази на Мона и отварям кутията за бижута, която и? направи баща и? след нашия годеж. Тя изчезна, без да вземе нищо освен един сак с малко дрехи, и тъй като съпругите на свещеници рядко носят бижута, всичко си е още тук: скромните диамантени обеци, носталгичните момичешки пръстени, златната верижка с латинския кръст, заменен от гръцкия, който сигурно е носела в деняна заминаването си. Отварям малкото долно отделение. Вътре има ключ. Нанизвам го на ключодържателя си.
   На път за вратата спирам и отварям шкафчето, което беше преобърнато при нахлуването. Вътре е найлоновият плик, в който с Петрос държим резервни кабели, жици и адаптери. Навивам всичко, което на пръв поглед би могло да зареди мобилен телефон, и го пъхвам в расото си.
   После, преди отново да сляза долу, се опитвам да се подготвя за онова, което предстои да видя.
   На долния етаж на жилищната ни сграда се намира Ватиканската здравна служба. Когато със Симон бяхме малки, американските свещеници летяха до Америка, за да си направят прегледите, вместо да рискуват с ватиканските лекари. Разказват се какви ли не ужасяващи истории за тях. Преди петдесет години Пий XII получил пристъп на хълцане, затова лекарят му предписал инжекции от стрит агнешки мозък. Друг папски лекар продал медицинския картон на Пий на вестниците и балсамирал мъртвото му тяло чрез експериментална техника, от която трупът на папата започнал да клокочи и да отделя газове, докато поклонниците се изреждали да го видят. Десет години по-късно се наложило да отстранят простатата на папа Павел VI, а лекарите на Ватикана решили да извършат операцията в библиотеката му. Неговият наследник Йоан Павел I починал трийсет и три дни след като станал папа, защото лекарите му още не знаели, че той пие хапчета за заболяване на кръвта. Човек би допуснал, че погребалните агенти на Ватикана са на световно ниво с оглед на богатия си опит. Но тук няма погребални агенти, няма и морга. Папите биват балсамирани в своите покои от доброволци от града, а ние, останалите, се задоволяваме със задната стаичка на Здравната служба. Точно към тази стая съм се запътил в момента.
   В клиниката има двама лекари — един за епископите и друг за всички останали. Дори сега използвам вратата, която отговаря на сана ми. Ключът на Мона я отваря без запъване. Преди раждането на Петрос тя работеше тук на доброволни начала като всички останали наши медицински служители, извън истинската си работа в града.
   Не съм влизал в тази чакалня от деня, в който баща ми получи инфаркт. Прозорците гледат към паркинга и музеите, затова не смея да включа осветлението. Не е и необходимо, защото знам как изглежда това място. Белите подове и стени, белите ленти на пластмасовите щори на прозорците. Облечените в бяло лекари и медицински сестри, които се движеха съвсем бавно, докато внасяха татко вътре, сякаш бяха решили, че той вече престъпва прага на рая. Когато Мона започна работа тук, нито веднъж не слязох да я посрещна след работа и тя нито веднъж не ме попита защо.
   Крача по коридора и отварям стаите една след друга. Както допускам, тази, която ми трябва, е последна.
   Още преди да отворя вратата, надушвам течността за балсамиране. В стаята няма болнично легло, застлано със санитарна хартия, а стоманена маса, покрита с бял чаршаф. Отдолу се очертава силуетът на човешко тяло.
   Отмествам поглед от Уго с усещането, че съм нарушил личното му пространство. Този човек заключваше вратата си с две резета и имаше секретна брава на вратата на кабинета си. През цялото време, докато работехме заедно, не ми показа снимка на близките си, ако изобщо имаше такива. Може би затова тялото му е още тук, три дни по-късно, гние в някаква задна стаичка без бдение и без нито една молитвена дума.
   — Много съжалявам, Уго — изричам на глас.
   Задето съм тук. Задето нарушавам покоя ти. Задето не ти обърнах внимание, когато потърси помощ.
   Отмествам поглед и оглеждам количката на колелца пред мен, търсейки вещите му. Вместо тях намирам кафеникава папка с етикет: НОГАРА, УГОЛИНО Л. На първата страница има рисунка на човешки череп, изпъстрена с ръкописни бележки. За да не оставям отпечатъци, вадя чифт латексови ръкавици от кутията на стената, преди да докосна папката.
   От дясната страна на черепа е нарисувана черна дупка, съпроводена с размери. От лявата страна е нанесена изходната рана, също с размери. На следващата страница има схема на цяло тяло със списък на белезите и променения цвят на кожата на Уго. Погледът ми тутакси попада на думата „жълтеница“, следвана от препратка към страница единайсет от историята на заболяванията му.
   Прелиствам нататък. Медицинският му картон е съставен през последните осемнайсет месеца, като началото е непосредствено преди първото пътуване на Уго до Едеса, когато са го ваксинирали против тетанус и тиф. Тази пролет са му открили чернодробно заболяване. След това очният преглед регистрира проблеми. После вписванията в картона зачестяват. Уго, изглежда, е идвал на преглед при всяко свое завръщане. Страница единайсет, към която отпраща докладът от аутопсията, е попълнена преди по-малко от месец.
   Пациентът получава халюцинации поради алкохолна зависимост. Страх от загуба на работата. Страх от преследване, от нараняване. Данни за евентуална конфабулация. Изследван за Корсаков, но няма данни за амнезия. Ново изследване за загуба на паметта след шест месеца. Предписан тиамин, насочен за консултация със специалист.
   Датата на това посещение е малко преди той да ми изпрати последния си имейл. Лекарите са забелязали, че е алкохолик, и са пренебрегнали всичко останало. Залива ме нова вълна от угризения.
   Връщам се към доклада от аутопсията и най-сетне намирам описа на личните му вещи. Спомената е липсата на портфейл и телефон. Нищо не се казва за ключ от хотела — със или без отчупена пластина. Което подсилва подозрението ми, че парченцето, което намерих на постелката в колата му, не е негово.
   От описа става ясно също, че джобовете на панталона, на ризата и на костюма на Уго са били празни. Но подозрението ми се оправдава. Във вътрешния джоб на шлифера му патологът е открил мобилния телефон на Уго.
   В описа на личните вещи, за който ми спомена Минято, нямаше никакъв телефон. Започвам да тършувам из металните тавички за още пликчета за доказателства с червен печат, когато погледът ми се спира на последния ред от бележките.
   Петна по двете ръце.
   Спирам и отново поглеждам. После разлиствам страниците за друга отпратка. До диаграмата на цялото тяло един ред споменава за барутен нагар, открит по ръката на Уго,с която сигурно се е опитал да се предпази. Само че не това пише в бележките. Там става дума за петна по двете ръце.
   Замислям се и си припомням какво каза онзи гвардеец за тялото на Уго на двама ни със Симон часове след смъртта му.
   Май имало нещо странно. Нещо по ръцете или краката му.
   Впервам поглед в издутината под чаршафа върху металната маса. И се ужасявам от онова, което трябва да направя сега.* * *
   Само Симон получи позволение да види тялото на татко в тази стая. Два дни по-късно, когато се наведох над отворения ковчег, за да целуна светата икона на гърдите му, усетих уханието на одеколона, който му беше сложил погребалният агент, и разбрах, че баща ми вече го няма. Тялото пред мен беше станало непознато. Никой гръцки свещеник не ползва одеколон. Но уханието си остана с мен, сред сгънатите в дъното на мозъка ми спомени. И сега, когато пристъпвам към масата, то се връща.
   Впервам поглед в белия чаршаф. И към релефа на трупа на Уго. И после надявам познатата броня на свещеника срещу смъртта. Тук няма нищо страшно. Душата не умира. Уго продължава да живее, както е живял и досега, просто отделно от тялото си.
   Но въпреки това има нещо натрапчиво призрачно в този безличен покрит труп. Сякаш всичката смърт се е настанила тук. От нея ме дели единствено тънък чаршаф. Кой знае защо, се сещам за Уго на масата в дома му, когато ми показваше своето копие на плащаницата. Ръката му витаеше почтително над плата, без да го докосва.
   Повдигам чаршафа само колкото да погледна ръката на Уго. Петното на нея е ръждивокафяво. Простира се върху кожата му в познатата форма — по-тъмно по върховете на пръстите и почти незабележимо по дланта.
   Сърцето ми вече бие учестено, кръвта пулсира в слепоочията ми.
   Спускам чаршафа и минавам от другата страна на масата. На лявата му ръка има сходно петно. Уго е държал „Диатесарон“ малко преди да умре. Но защо? Реставраторите битрябвало отдавна да са приключили с текста. Фотоси на страниците на „Диатесарон“ сигурно са окачени по стените на залите. Допускам, че последната врата, която с Петрос не можахме да отворим, е била заключена, защото „Диатесарон“ вече е бил поставен на мястото си в експозицията, величествено изложен в последната зала. Уго не е имал причина да го мести.
   Освен ако не го е занесъл в Кастел Гандолфо. Освен ако по някаква причина не го е показал на православните. В този случай „Диатесарон“ може да е онова, което е било откраднато от онзи автомобил. Размерите му са много близо до тези на отпечатъка, който видях под седалката в колата на Уго.
   Нетърпеливо претърсвам металните таблички. И най — накрая, под малка купчина документи, откривам обикновено найлоново пликче без печат и без никакви полицейски знаци. Вътре е мобилният телефон на Уго. Батерията е изтощена, затова вадя кабелите за зареждане изпод расото си и намирам подходящия. След това се заемам да разглеждам списъка с обажданията.
   Последните четири обаждания са от Симон В 3:26, 3:53 и 4:12 ч. следобед Уго не е вдигнал. След това е минал повече от половин час без позвънявания. И накрая, в 4:46 ч., брат ми му се е обадил за последен път. Говорили са минута и половина. След около деветдесет минути Уго е бил мъртъв, защото Симон позвъни в апартамента ми малко след шест часа, за да ме помоли да отида при него в Кастел Гандолфо.
   Набирам гласовата поща на Уго. И наистина, Симон е оставил съобщения. Механичният глас оповестява:Петнайсет и двайсет и шест,и после:
   Уго, аз съм. Исках само да преговорим сценария. И да ти напомня някои неща: италианският не им е основен език, затова говори бавно. Ще те представя, а ти трябва да говориш само двайсет минути, затова не се притеснявай. Само, моля те, не споменавай онова, за което говорихме.
   Пауза.
   Освен това исках да ти кажа, че посетителите са повече, отколкото очаквахме. Говорихме за малка група, но Светият отец ни оказа огромна подкрепа, затова не се учудвай. Това е още една важна причина да спазваме сценария. Не бива да ги разочароваме.
   Последна пауза.
   Знам, че ти е трудно. Но ще се справиш. Ако се изкушаваш да пийнеш нещо, прояви сила. Аз ще съм с теб през цялото време.
   Съхранявам съобщението в паметта. После, в четири без седем, Симон оставя второ съобщение. Този път гласът му звучи по-напрегнато.
   Къде си? Портиерът каза, че се излязъл да пушиш. Трябва да започнем след няколко минути. Наистина трябва да се върнеш.
   Двайсет минути по-късно е последното съобщение на гласовата поща.
   Не мога да ги карам да чакат. Ще се наложи аз да говоря. Уго, ако си пиян, не си прави труда да идваш. Ще ти се обадя, когато приключа.
   Последно обаждане — някъде към пет без четвърт, когато Симон и Уго най-сетне са се свързали, след което няма записано съобщение.
   Обзема ме горчиво облекчение. Симон не е знаел къде е изчезнал Уго. Изнасял е реч пред зала, пълна с православни свещеници, докато Уго е бил сам в градината. Може би дори докато са го нападали.
   Съдиите трябва да чуят тези съобщения. Трябва сами да си направят извод защо не са им били предоставени. Минято ще се вбеси от постъпката ми, но въпреки това изключвам телефона и го пъхам в джоба си. После се оглеждам дали не съм забравил нещо в стаята, благославям тялото на Уго още веднъж и се връщам във фоайето.
   На малкия паркинг пред сградата спира кола. Фаровете и? обстрелват вертикалните щори, но се оказва един от съседите ми, който се прибира. Изчаквам го да отмине, после излизам и заключвам с ключа на Мона.
   Полунощ е. Чудя се дали да не звънна на Минято, но преценявам, че разговорът може да почака до сутринта. Ще се видим в съдебната зала след осем часа. Нека тогава да се разфучи срещу това, което съм направил. Но след като гневът му се уталожи, ще проумее колко съм го улеснил.
   25.
   В пет и половина ме събужда обаждане от Майкъл Блек.
   — Оставил си ми съобщение, че трябва да говорим — казва той.
   — Качвай се на самолета — осведомявам го. — Да дадеш показания.
   — Моля?
   — Секретариатът отказва да предостави личното ти досие. Нямаме друг начин да докажем, че си бил нападнат.
   Тонът му се променя.
   — Искаш да си заложа главата заради брат ти?
   — Майкъл…
   — И какво да свидетелствам? Той нищо не ми е казвал.
   Сядам в леглото и включвам лампата. Мислите ми са бавни, но съзнавам, че трябва да внимавам.Нищо не ми е казвал— категорично невярно. В писмото си Уго нарича Майкъл „последовател“ на брат ми, а побоят над него на летището в Румъния, изглежда, се е дължал на факта, че помага на Симон да покани православни свещеници на изложбата на Уго. Това, че той не го признава пред мен, ми подсказва, че трудно ще го убедя да свидетелства пред съда. Но поне се обади. Част от него все пак иска да помогне.
   — Веднага щом се върнеш в Рим — казвам, — ще ти разкрия всичко, което знам. Но не искам да го правя по телефона.
   — Нищо не ти дължа.
   — Майкъл — казвам по-остро, — дължиш ми. Казал си на онези хора не само къде е апартаментът ми, а и къде е резервният ключ.
   Мълчание.
   — Полицията няма да ни помогне, защото според тях няма влизане с взлом.
   — Извиних ти се за това.
   — Не ми трябват извиненията ти! Искам да вземеш следващия полет до Рим. Обади ми се, когато пристигнеш.
   Затварям и се моля да съм казал достатъчно.


   Два часа по-късно завеждам Петрос да си поиграе с Алегра Коста, шестгодишната внучка на двама жители на Ватикана. На прага на къщата и? двамата с Петрос си казваме „до скоро“. Никога не използваме „довиждане“ — поредната последица от изчезването на Мона. Тя неизменно присъства, появява се на полето на живота ни като чирепите, които намират римските фермери, докато орат. За доброто на Петрос е да и? се обадя скоро. Когато поглеждам часовника си, целият се стягам вътрешно. Трябва да съм другаде.
   Дворецът на Трибунала се намира диагонално на хотела и гледа към бензиностанцията на Ватикана. Обикновено Трибуналът заседава в историческия ренесансов дворец на другия бряг на реката, по-близо до кабинета на Минято, но днес трима от съдиите му са принудени да дойдат тук. Навремето каноничните ни процеси са се провеждали извън стените на Ватикана, а този дворец е бил запазен за гражданските дела. Обаче Йоан Павел, единственият папа, преработил и двата кодекса на каноничното право — единза западните католици и един за източните, — бе решил да промени и мястото.
   Дворецът често изглежда пропит от атмосфера на инертно безделие. Съдиите се шляят навън, облегнати на стените с перуки в ръце, и убиват времето между делата си. Подобно на лекарите и медицинските сестри във Ватикана нашите съдии са доброволци от външния свят, наети на хонорар юристи, чиято истинска работа е в Рим. Днешните съдии обаче ще бъдат различни. Трибуналът на Рота Романа е вторият по ранг съдебен орган на Църквата. Присъдите му могат да бъдат отменени единствено от папата. Рота Романа е висшият апелативен съд за всяка католическа епархия на Земята; съдиите от този трибунал гледат стотици дела годишно и почти всеки работен ден анулират католически бракове. Тази всекидневна активност си има цена. Познавам монсеньори от Рота Романа, които стареят по-бързо от кучетата. Работата ги прави мрачни, делови, нетърпеливи.
   Когато пристигам, Минято ме чака пред съдебната зала. Изглежда особено елегантен. Расото му на монсеньор е пристегнато в кръста с пояс, завършващ с два пискюла. Те бяха забранени преди трийсет години, когато папата опрости облеклото на римските свещеници, но или Минято се ползва със специално разрешение, или е направил лек реверанс към традицията с цел да спечели нечие благоразположение в съда. Като гръцки свещеник, аз съм пълен лаик по отношение на такива нюанси.
   — Симон ще идва ли? — питам го.
   Тонът му е строго професионален и не издава никакви чувства.
   — В списъка е. Друг е въпросът дали кардинал Боя ще го пусне.
   — Не можем ли да направим нещо?
   — Правя всичко по силите си. А междувременно моля да ми обясните решението на вуйчо си.
   — Какво решение?
   — Негово високопреосвещенство вече е в съдебната зала. Преди един час ме осведоми, че днес той ще седне на масата като застъпник.
   Гневно поглеждам към вратата, но си прехапвам езика. Минято полага върховно старание да не се вбеси. Впечатленията му за нашето семейство не се подобряват.
   — Мислех, че може да е говорил с вас за това. Така или иначе, вече подадох молба да бъде определен заlocum tenens.Опасявам се — във ваше отсъствие.
   Locum tenens.Латинският термин за „заместник“.
   — И не мога да вляза вътре?
   — Не днес.
   — Защо го прави?
   — Каза ми, че за да вдъхне смелост на брат ви да даде показания. Бои се да не би две нощи, прекарани под домашен арест, да са променили отношението му.
   Много съм ядосан на Лучио, задето ме направи на глупак. Но ако смята, че може да накара Симон да говори, значи си има причина. Пък и решението му ми осигурява удобния случай, от който се нуждая.
   Бръквам в расото си за мобилния на Уго и казвам:
   — Трябва да ви кажа нещо, преди да влезете вътре.
   Когато обяснявам на Минято какво съм направил, той пребледнява.
   — Изрично ви предупредих да не се намесвате.
   — Казахте ми също, че съдиите ще приемат доказателството, независимо откъде е и как е придобито.
   Той вперва в мен гневен поглед.
   — Какви ги говорите?
   — Подслушвали са телефона на Симон.
   Поглежда ме вбесено.
   — Казах ви, че съдиите имат право да си изграждат впечатление въз основата на всяко нещо с доказателствена стойност. Което включва и нашето поведение. Когато Секретариатът укрива доказателства или подслушва свои служители, създава впечатлението, че работи в полза на брат ви. А когато защитата краде доказателства, създава впечатление, което може само да му навреди.
   — Не разбирате, монсеньор. Жандармерията е открила неща, които могат да помогнат на Симон, но никой не предприема нищо. Дори не изискват уликите.
   — За какво говорите?
   — Защо съдиите не са видели този телефон? Защо не е бил заведен като веществено доказателство по процеса? Гласовото съобщение показва, че в Кастел Гандолфо Симон не е знаел къде се намира Уго. Би трябвало това да е едно от първите доказателства, които обвинението да предаде на съда.
   По шията на монсеньор Минято плъзва розово петно.
   — Отново ви напомням, че това не е наказателно дело в светски съд. Жандармерията не работи в тясно сътрудничество с прокурора. Те провеждат собствено разследване. Ако съдът го поиска, предоставят го. Затова проблемът тук не е някаква престъпна, невидима конспирация срещу брат ви. Проблемът е, че никой, свързан с този съдебен процес — нито съдиите, нито прокурорът, нито защитата, нито дори викарият, извършил първоначалното разследване, — не е гледал дело за убийство в каноничен съд. Нямаме практика да изискваме полицейски доклади за убийства. Изобщо не знаем какви доклади има. И макар да се стараем да преодолеем тези пропуски, това е ужасно трудно, когато процесът се движи толкова бързо.
   — Тогава защо от съда се иска да направи нещо, което той не може? Натискът идва отнякъде.
   Минято прави гримаса.
   — Отче, явно някой е убеден, че смъртта на Ногара е скандал, който застрашава провеждането на тази изложба. И също според някого най-добрият начин за решаване на проблема е чрез бърз процес. Не виждам нищо, което да подсказва друга игра.
   Вратите на съдебната зала се отварят. Преди Минято да тръгне, трябва да се уверя, че разбира колко важен е телефонът на Уго.
   — Когато Симон дава показания — моля го, — попитайте го за обажданията му до Уго. И ако не отговори, пуснете съобщенията от гласовата поща.
   Минято стисва зъби. Взема телефона и ми обръща гръб. Последните му думи са:
   — Отче, не ме слушате. Аз не задавам въпроси. Само съдиите го правят.


   Твърде разтревожен съм, за да си тръгна, и оставам пред съдебната зала. След минути пристига пеша първият свидетел. Възрастният епископ Пакомио, бивш ректор на семинарията „Капраника“ в която учеше Симон. Той е пълен оплешивяващ мъж с високо чело и сериозни очи. Облечен е с обикновен костюм на свещеник, но златният кръст на гърдите му подсказва, че е нещо повече от свещеник — от десет години е епископ на Торинската епархия. Минято започва делото с гръм и трясък — Пакомио е пропътувал шестстотин и петдесет километра, за да каже няколко добри думи за брат ми.
   Полицаите му отварят вратите и аз надниквам вътре. Тримата съдии седят по местата си с траурни изражения. След това вратата се затваря.
   През следващите петдесет минути крача из прашния вътрешен двор и се чудя как още да помогна. Когато епископ Пакомио отново се появява, изглежда ведър. Иска ми се да го попитам как е минало, но клетвата пред съда не му позволява да говори. Проследявам го с очи как се отдалечава и проверявам телефона си за съобщение от Минято. Нищо.
   Малко след това спира скромен фолксваген голф с отворени прозорци и изплюва навън човек, когото не съм виждал от десет години — отец Странски. Той работеше заедно с баща ми в Съвета за насърчаване на единството на християните, когато той беше просто един апартамент, собственост на Ватикана; използваха ваната за картотека. Времето е посребрило косата му и е издължило лицето му, но той спира пред мен, поглежда ме изпитателно и прави връзката.
   — О, Боже! Малкият Алекс Андреу!
   — Отец Том.
   Прегръща ме като роден син и аз се питам как изобщо Минято е успял да го издири. Последната ми информация за него е, че е ректор на някакъв институт в Йерусалим.
   — По случайност съм в Рим — намига ми той. — Щастлива случайност.
   Лучио. Само Лучио е в състояние да уреди внезапната поява на тези хора. Дали е платил, за да ги докара тук за една нощ?
   Отец Том снижава глас:
   — Е, в какво се е забъркал брат ти?
   — Отче, не е направил нищо нередно. Просто не иска да каже на съдиите, че е невинен.
   Странски клати глава. Такъв си е Симон Посочва към вратата и пита:
   — Ще дойдеш ли с мен?
   Обяснявам му защо не мога, а той се усмихва и казва:
   — Тогава да се надяваме, че няма да се изложа като пълен глупак. От десет години не съм си имал вземане-даване с каноничното право.
   Скромни слова на една жива легенда. Съвместно с двама кардинали отец Том изготви исторически документ за бъдещето на нашите взаимоотношения с нехристияните. Макар че той може да свидетелства само за поведението на Симон като млад, стратегията на Минято ми се изяснява: да впечатли съдиите със свидетелите в полза на брат ми.
   Минава един час. Отец Том си тръгва. Пристига третият свидетел — и той е сензация.
   Архиепископ Коласо е бивш нунций от времето на първото назначение на Симон в България. Роден в Индия, обучен в Рим, Коласо е един от висшите дипломати на Ватикана, въплъщение на служител в Секретариата. Бил е нунций в десетина държави. Днес е облечен с бяла одежда и лилав пояс, както се обличат свещениците в тропиците, което прави появата му още по-достолепна. Никак не ми е трудно да проумея по каква причина е тук. Минято и Лучио целят важно внушение — Секретариатът стои зад Симон, макар и лидерът му да не го подкрепя.
   Минава още един час. В два часа архиепископ Коласо е заместен от последния свидетел на защитата. Този път не мога да повярвам на очите си.
   Дори на Лучио му е било трудно да задейства връзки толкова нависоко. Кардинал Тауран е титан в Секретариата. Но едно време се говореше, че той ще стане новият държавен секретар, че ще замени Боя и ще промени коренно взаимоотношенията ни с православието. След това Тауран се разболя от паркинсон точно като Йоан Павел и по тази причина беше прехвърлен на не толкова натоварена работа като главен библиотекар на Светата римска църква. Негово високопреосвещенство опозна Симон, докато му преподаваше дипломация в Академията. Папският библиотекар ще посочи брат ми като един от любимите си ученици.
   Иска ми се да бях вътре, за да видя израженията на съдиите, докато пред тях се изреждат да свидетелстват църковни светила. Нищо чудно, че Лучио е пожелал лично да наблюдава процеса.
   В три часа Тауран излиза. Сцената е подготвена за Симон. Очаквам преди това съдиите да обявят почивка. Чакам Минято на вратата и се каня да отпразнувам с него триумфалното откриване на процеса.
   Но никой не излиза. Чакат Симон. А той не идва.
   Двайсет минути по-късно спира автомобил. Шофьорът излиза, отваря задната врата и чака. Вратата на съда се отваря. Вуйчо ми излиза намусено.
   — Какво става? — питам.
   Но Лучио ме подминава и влиза в колата, която го очаква. След секунда потегля. Обръщам се — Минято вече е зад мен.
   — Обърка ли се нещо? — питам.
   — Нито дума от кардинал Боя — изръмжава Минято.
   — Как може да се отнасят така със Симон? Вуйчо ще се върне ли?
   — Не.
   — Тогава може ли да вляза?
   Той рязко се извърта към мен.
   — Трябва да разберете нещо. Не мога да защитавам брат ви както трябва, ако семейството ви продължава да действа самоволно.
   — Извинете, монсеньор, но телефонът на Уго ще…
   — Знам какво ще постигне телефонът. Ако не направите каквото ви моля, не мога да представлявам брат ви.
   — Разбирам.
   — Каквото и да ви хрумне да предприемете, най-напред се посъветвайте с мен.
   — Да, разбрахме се.
   Съгласието ми, изглежда, го успокоява.
   — Много добре — казва. — Последните показания са след час. Отидете да обядвате и ще се видим тук след петдесет минути.
   След час трябва да взема Петрос, но ще се наложи да ме почака.
   — Кой ще свидетелства?
   — Доктор Бахмайер.
   Помощникът на Уго. Сигурно от него съдиите ще се осведомят за изложбата.
   — Ще бъда тук — уверявам го.


   В четири и половина вратата се отваря. Минято ме повежда към маса от дясната страна на съдебната зала. Отляво има същата маса за обвинението, водено от прокурор, когото всъщност наричат със старата титла „защитник на справедливостта“. До него е важният съдебен секретар, без който тази процедура е невалидна. Има и трета малка маса с микрофон между защитата и обвинението. Не се налага да гадая кой ще седне там.
   — Не можем да задаваме въпроси — прошепва Минято. — Ако чуете неща, с които не сте съгласен, запишете ги. Преценя ли, че въпросите са полезни, мога да ги предам на съдиите.
   — Седнете, моля — казва председателят на съда.
   Полицаите въвеждат д-р Бахмайер. Виждал съм го няколко пъти и знам, че Уго не го държеше в течение. Този човек едва ли знае много за изложбата.
   Съдебният секретар се изправя, за да помогне на свидетеля да се закълне. Клетвите са две: за поверителност и за правдивост. Бахмайер изглежда леко наплашен, докато ги повтаря след него.
   — Представете се, моля — казва председателят на съда.
   Той е с благо лице и старомодна външност; очилата му са с големи черни рамки, а гъстата му прошарена коса е пригладена назад с брилянтин. Не го познавам, не познавам и другите двама на съдийската маса, така че Минято явно има право: всички съдии, които познават Симон, са си направили отвод. Този монсеньор говори с полски акцент, така че сигурно е някой от съдиите, назначени в началото на понгификата на Йоан Павел. Ала въпреки дългия си опит сякаш се чувства неловко на съдийското място. Гласът му не звучи внушително, езикът на тялото му е колеблив. Трудно ми е да си представя как този човек би могъл да наложи волята си над останалите, когато дойде моментът съдиите да се съберат насаме и да гласуват.
   От лявата му страна седи много по-млад съдия, мъж към петдесет, с дружелюбно изражение и късо подстригана коса. Прилича на нов ученик, който иска да се хареса. Последният от тримата прилича на булдог с масивната си челюст и обвинителния поглед. По-възрастен е от останалите и раздразнението му е неприкрито. Инстинктът ми подсказва, че той е основният играч в процеса.
   — Казвам се Андреас Бахмайер. Куратор съм на средновековно и византийско изкуство във Ватиканските музеи.
   — Седнете — казва председателят на съда. — Доктор Бахмайер, тук сме, за да установим причината за убийството на доктор Уголино Ногара. Вие сте работили с него, така ли?
   — В известна степен.
   — Кажете ни какво знаете за тази изложба.
   Бахмайер подръпва рунтавите си вежди раздразнително. Явно намира въпроса за доста неопределен.
   — Уголино не беше много приказлив по отношение на работата си — казва той.
   — Въпреки това — настоява съдията.
   Бахмайер свежда поглед към носа си, събира мислите си и накрая казва:
   — Изложбата показва, че радиовъглеродното изследване на Торинската плащаница е невярно. Тя е съществувала в християнския Изток през по-голямата част от първото хилядолетие като мистична реликва, наречена Образа от Едеса.
   Съдиите се споглеждат. Единият промърморва нещо неразбираемо. Мускулите ми се напрягат, докато чакам да видя дали Бахмайер ще положи основите, от които се нуждае обвинението. Само един мотив може да бъде приписан на Симон за убийството — че Уго се е канел да разкрие кражбата на плащаницата от Константинопол през 1204 г. Ако Бахмайер не знае за тази година, значи днес защитата на Симон е постигнала победа.
   — Това е изненадваща и прекрасна новина — казва младият съдия. — Но доколко отец Андреу е бил осведомен относно експонатите?
   — Виждал съм го само няколко пъти и не съм го питал. Но той беше много близък с Уголино, затова съм сигурен, че е знаел за изложбата много повече от мен.
   — А хрумва ли ви какъв мотив може да има обвиняемият да убие доктор Ногара с оглед на нещата, които знае? — пита председателят на съда.
   Още преди Бахмайер да отговори, изтръпвам радостно. Въпросът иска от него повече информация, отколкото би могъл да предостави. Дори ако знае за 1204 година, почти никой не е наясно, че Симон е поканил на изложбата православни свещеници. Поглеждам към Минято и забелязвам искра и в неговите очи. Може би въпросът е от списък с предложения, които той е направил на съдиите. Бахмайер обаче изненадва и двама ни.
   — Да — отговаря, — хрумва ми. Неотдавна установихме, че някои от най-важните експонати са изчезнали. Някой е взел ръкописа на „Диатесарон“ от заключената витрина.
   Не вярвам на ушите си. Изстрелвам се от мястото си, но преди да кажа нещо, Минято стисва ръката ми и ме дърпа надолу. Прокурорът вперва поглед в нас.
   — Намеквате, че отец Андреу е откраднал книгата? — пита председателят на съда.
   — Знам само, че в деня след убийството на Уголино отец Андреу дойде в музея и промени изложбата — отговаря Бахмайер. — Свали един фотос на страница от „Диатесарон“, а когато го попитах защо, не ми обясни нищо.
   Бързо надрасквам бележка на Минято.
   Говори глупости. По стените има фотоси от „Диатесарон“.
   Минято ме пита само с устни:Сигурен ли сте?Кимвам, той става и пита съдиите:
   — Може ли да се приближа?
   Те му махват да отиде при тях. Следва приглушен разговор. След това Минято се връща сковано на масата.
   Младият съдия пита:
   — Доктор Бахмайер, всички фотоси ли свали отец Андреу?
   — След като го попитах за първия, остави другите.
   Минято се смръщва. Не с това впечатление е искал да останат съдиите, но сме се оказали в задънена улица. Повече се тревожа за „Диатесарон“. Питам се какво означаваха петната по дланите на Уго. Дали е възможно да е занесъл ръкописа в Кастел Гандолфо и сега той да е из — чезнал.
   — Доктор Бахмайер — пита председателят на съда, — сещате ли се за причина…
   Въпросът е прекъснат от отварянето на врата в дъното на залата. Влиза висок мъж с бледо лице. Очите му са сведени надолу, облечен е с обикновено черно расо. Той безшумно сяда на последната скамейка, опитвайки се да не привлича много внимание. Полицаите не го спират. Присъствието му предизвиква оживление. Дори съдиите са го зяпнали.
   — Моля, продължете — казва съдията с благото лице. Живее сред тези стени двайсет и шест години, но така и не се е отървал от полския си акцент.
   — Ваше преосвещенство, можем ли да ви помогнем с нещо? — обръща се към новодошлия председателят на съда.
   — Не, не — отговаря архиепископ Но?вак тихо, сякаш се извинява за предизвиканата суматоха. — Тук съм само да наблюдавам.
   Съдиите са объркани. Едно е да бъдат наблюдавани. Съвсем различно е да ги наблюдават очите и ушите на папата.
   — Доктор Бахмайер — продължава председателят на съда, — какъв мотив според вас може да има обвиняемият да открадне ръкописа?
   Намирам въпросите за нелепи. Няма никакви доказателства, че Симон е докосвал с пръст „Диатесарон“.
   — Извинете — разнася се зад нас гласът на Но?вак. — Що за въпрос е това?
   Съдията обяснява разкритието на Бахмайер за кражбата на „Диатесарон“.
   — Моля да зададете друг въпрос — казва Но?вак.
   Съдията се опитва да вникне в молбата на архиепископа. Несигурно повтаря въпроса си на Бахмайер. Но?вак го прекъсва:
   — Простете, но достатъчно по тази тема. Тя е извън този дубиум.
   Двама от съдиите се споглеждат. Прошепвам на Минято:
   — Какво едубиум?
   Той не ми отговаря. Само слисано се взира в архиепископ Но?вак.
   Председателят на съда размества листовете пред себе си и вдига един, за да прочете написаното:
   — Ваше преосвещенство, пред мен е общият обвинителен акт и в него пише, че дубиумът е дали отец…
   Но?вак вдига ръка и казва благо:
   — Негово светейшество разпореди промяна в дубиума. Повече никакво обсъждане на темата, ако обичате.
   Минято пише нещо на листовете помежду ни, без да гледа. Дубиум — онова, което трябва да се докаже. Целта на процеса.
   Председателят на съда е толкова изненадан, че казва нещо на полски на архиепископ Но?вак. По-възрастният съдия пита:
   — Коя тема има предвид Негово светейшество, Ваше преосвещенство?
   — Изложбата на доктор Ногара — отговаря Но?вак.
   Минято е застинал. Очите му не се отделят от Но?вак, но под масата ръката му стиска китката ми. Ако съдът не може да чуе за изложбата, няма как да се докаже, че Симон има мотив да убие Ногара. И процесът може да се смята за приключен.
   — Сигурен ли сте, Ваше преосвещенство? — пита председателят на съда.
   В другия край на залата прокурорът е зяпнал. Архиепископ Но?вак кимва.
   — Ако желаете, може да продължите с друга тема.
   Бахмайер се покашля на свидетелското място. Не е компетентен да говори по никаква друга тема.
   Съдиите се съвещават приглушено. Накрая председателят казва:
   — Доктор Бахмайер, можете да си вървите. Съдът ще заседава отново утре.
   Но?вак се надига. Полицаите му отварят вратата и той тихо излиза.
   Минято отваря куфарчето си. Прибира вътре бележника си, но после, изглежда, си спомня нещо и си го записва в него. Прокурорът вече снове между нашата маса и съдиите вочакване на съвещание.
   — Ще ви се обадя по-късно — казва ми Минято.
   Преди да затвори куфарчето си, откъсва най-горния лист, сгъва го и ми го подава. След това се присъединява към прокурора и двамата се запътват към съдиите.
   Когато излизам на двора, архиепископ Но?вак вече си е тръгнал. Сядам на една пейка и разтварям листа. Минято е написал един-единствен ред:
   Мисля, че току-що открихме кой е ангелът пазител на брат ви.
   26.
   Докато отивам да прибера Петрос, поглеждам към папския дворец в далечината и се питам на какво съм станал свидетел току-що. Кардинал Боя се опитва да принуди Симон да говори. Но?вак се опитва да запази изложбата в тайна. Дворецът е подложен на кръстосан огън. Ако Йоан Павел подкрепя изложбата, ако подкрепя Симон, това изобщо не би трябвало да се случва. Той има властта да преустанови процеса, има властта да застави кардинал Боя да се подчини. Но когато един папа се приближава към смъртта, той нерядко установява, че старите приятели са вълци в свещеническо одеяние. Архиепископ Но?вак е принуден да играе ролята на илюзионист, да внушава, че папата е силен, за да прикрие вакуума във властта. Но илюзията е нещо мимолетно.
   Най-силно ме озадачават изчезването на „Диатесарон“ и сегашното му местонахождение. Защо Уго ще го вади от музея? За да отвлече вниманието на православните в Кастел Гандолфо от новината за 1204 година? Или за да им докаже нещо? Когато за последен път работихме заедно над „Диатесарон“, той излезе с теория, която би могла да запълни последната празнина в проучването му. Ако беше вярна, тя щеше да докаже, че плащаницата е била донесена в Едеса лично от ученик на Исус. И щеше да открие доказателството в самата Библия.


   През последните седмици от съвместната ни работа Уго се беше вманиачил в изучаването на евангелията. Докато четях в леглото, след като Петрос беше заспал, мобилният ми често звънеше: Уго, за да ме попита дали Исус наистина е превръщал водата във вино или дали само в Евангелието от Йоан пише, че го е правил. Почукване на вратата по време на закуска: Уго, който се чуди дали Исус наистина е възкресил Лазар от мъртвите, защото само Йоан пише за това. Съобщение, оставено за мен в училището: Уго, който се мъчи да проумее защо Йоан е пропуснал двайсет от чудодейните лечителски деяния на Исус и всички седем случая, когато е прогонил зли духове.
   За да си осигуря малко отдих, дадох на Уго онези листове за проповеди, на които той по-късно бе написал писмото до Симон. Измислих му упражнение, което да прави сам: глава по глава започна да записва съответни редове от евангелията, да ги сравнява дума по дума и да задрасква частите, които са добавени или променени от авторите на евангелията. Това радваше Уго, който вярваше, че така се приближава повече до историческите факти от живота на Исус. И макар да ми беше тъжно да го гледам как всеки ден идва с ново тесте листове, на които е зачертал цели фрази и редове от евангелията, особено от това на Йоан, той овладяваше текстовете все по-задълбочено, а грешките му ставаха толкова редки, че реших да го оставя да продължи, докато стигне до края.
   А междувременно реставраторите на ръкописи ме осведомиха, че Уго понякога нощува в лабораторията. Неприятно им беше, че постоянно иска да държи „Диатесарон“ под око, като че ли им няма доверие. Притесненията им затвърдиха убедеността ми в действителните намерения на Уго. Цялата ни съвместна работа сякаш беше подготовка за четенето на „Диатесарон“ — всичките му надежди във връзка с това евангелие бяха много основателни.
   Авторът на „Диатесарон“, Тациан, бил член на християнската секта на енкратитите. Те били въздържатели и вегетарианци, които поставили и брака извън закона. Тъй като едно от първите чудеса, извършени от Исус, било да превърне водата във вино на една сватба, човек се изкушава да попита колко добре са познавали евангелията. Тациан обаче ги е познавал добре.
   Предизвикателство е да обединиш в едно евангелие текстовете на Матей, Марко, Лука и Йоан. Но Тациан прави задачата си още по-трудна. Целта му е да създаде окончателна версия за живота на Исус, да опровергае езичниците, които твърдят, че християнските свещени книги си противоречат. Един век по-рано Евангелието от Марко е редактирано в евангелията от Матей и Лука. А Тациан се заема със задачата да редактира всички евангелия. Един Бог, една истина, едно евангелие. За всеки, който се опитва да докаже, че плащаницата е в Едеса, неговите поправки са истинско злато.
   Сливайки евангелията, той оставя диря от сведения за себе си и за света, в който живее. Например в Евангелието от Матей пише, че Исус бил кръстен от човек на име Йоан Кръстител, който се хранел само с „акриди и див мед“. Но като енкратиг, Тациан е вегетарианец и акридите (скакалци) за него са вид месо. Затова в „Диатесарон“ Йоан Кръстител се храни с мляко и мед.
   По сходен начин една-единствена дума е достатъчна да докаже, че Тациан е виждал плащаницата или че тя е била в Едеса. Намекът може да е очевиден, а може и да е почти незабележим. Ако някъде в „Диатесарон“ Тациан описва физическите черти на Христос, това може да се окаже следата, на която се надяваме. Четирите евангелия никъде не споменават как е изглеждал Исус, затова едно описание в „Диатесарон“ би означавало, че Тациан е виждал негово изображение, което смята за автентично. Ето как всяка страница на „Диатесарон“ се натоварва със смисъл. С Уго се вкопчвахме в онова, което реставраторите всекидневно възстановяваха изпод петната.
   Процесът беше бавен. Убеждавах Уго да не допуска те да махнат подвързията на „Диатесарон“, макар че това щеше да им позволи да работят по-бързо. Най-старата Библия на папата, Кодекс Ватиканус, в момента представляваше купчина отделни листове под стъкло, защото някой беше допуснал реставраторите да разглобят книгата по този начин. Но целостта на „Диатесарон“ все още беше непокътната и те можеха да възстановяват само по две страници едновременно. Затова Уго ги принуди да започнат от страниците, които го интересуваха най-много — онези с описанието на смъртта на Исус, — и една сутрин един от реставраторите се приближи предпазливо до нас и каза:
   — Докторе, частта, от която се интересувате, е готова.


   Лабораторията по реставриране на ръкописи беше пълна с удивителни приспособления. Имаше предмети, подобни на наковални, с ръчно задвижвани колела колкото велосипедни гуми. Под тавана висяха въжета, на които бяха закачени огромни салфетки. Консерваторите използваха шишенца с химикали, скупчени край малкия ръкопис, и миниатюрни пинцети и четчици. Отстраняването на петната беше трудоемка работа и се налагаше ръкописът да бъде поставян в някакъв апарат, за да се възстановява през нощта. Сега, когато реставраторът представи работата си, Уго жадно впери поглед в ръкописа. Беше започнал да взема уроци по гръцки в Папския университет, но беше твърде нетърпелив, за да използва знанията си сега.
   — Отче — прошепна той, — обясни ми какво виждам.
   Мъгливи облаци бяха осеяли страницата на местата, където реставраторите бяха отстранили петната от цензурирания текст. Пред очите ни беше стихът, който най-силно интересуваше Уго. Онзи, който той неистово се стремеше да разкрие.
   — Пише „платно“ — осведомих го. — В единствено число.
   — Ха! Това е в подкрепа на плащаницата!
   Беше развълнуван, но без да ликува. Вече бе взел достатъчно уроци, за да разбира, че Тациан може да е избрал думата и по други причини. Всъщност гръцката дума, която Тациан беше използвал — „повивка“, — беше същата като при Йоан, само че Тациан я беше променил от множествено на единствено число, вместо да използва съвсем различната дума от другите евангелия. Изправен пред това свидетелство за несъответствието в текстовете на евангелията, Тациан бе взел компромисно решение, а алогите чиннобяха заличили всичко.
   Уго помаха на един реставратор и каза:
   — Донесете ми снимките на другите страници от тази част.
   Прегледах ги за още примери.??????????????????????????????????????????????????.
   — И сплетоха венец от тръни — преведох — и го наложиха на главата му.
   Уго гледаше, но нищо не каза.????????????????????????????????.
   — Биеха го по главата с тръст.???????????????????????????????????????????.
   — И след като бичуваха Исус, той им даде да го разпнат.
   — Какво търсиш? — попита Уго.
   Евангелията не казват колко дълго Исус е бил бичуван или колко сериозно са кървели раните му. Не се споменава от коя страна е бил прободен с копието, нито къде го е пронизал всеки пирон от разпятието. Само плащаницата отпечатва тези рани. А за Тациан, който пише „Диатесарон“ по време, когато християните са подложени на кървави гонения из цялата Римска империя, трябва да е било важно ужасите на Христовите мъки да се отразят в пълнота.
   — Търся нещо различно, каквото и да е — отговорих. — Добавено или премахнато.
   — Донесете Библия на отец Алекс — провикна се Уго, но аз махнах с ръка.
   — Не ми трябва. Знам тези редове.
   Обаче сякаш нищо не беше променено. Нито дума.
   — Какво виждаш? — попита Уго.
   — Нищо.
   — Сигурен ли си? Пак погледни.
   Не беше нужно. От първото мъчение до споменаването на плащаницата разказът в евангелията, взети заедно, няма и хиляда думи. Знаех ги наизуст.
   — Може би не търсим където трябва — предположих.
   Уго обезпокоено прокара ръка през косата си.
   — Има десетки страници, които още не са реставрирани — казах. — Може да е навсякъде. Просто трябва да бъдем търпеливи.
   Уго обаче прошепна:
   — Може би не. Ела с мен. Искам да видиш нещо.


   Последвах го до апартамента му.
   — Поверително е — каза той. — Разбираш ли?
   Кимнах. Не го бях виждал толкова въодушевен от първата ни среща тук, когато ми описа изложбата си.
   — Винаги съм предполагал, че плащаницата е донесена в Едеса веднага след разпването. Накъде към трийсет и трета година, съгласен ли си?
   Кимнах.
   — Не знаем с точност — продължи той, — защото „Диатесарон“ е написан не по-рано от сто и осемдесета година. Значи така: първо плащаницата, после „Диатесарон“. Когато той е бил написан в Едеса, платното вече е било там.
   — Добре.
   — Обаче — продължи той с искра в погледа — какво се случва, ако приложим същата логика към Йоан?
   — Какво искаш да кажеш?
   — Евангелието от Йоан е написано към деветдесета година. Следователно и за него е приложимо същото. Първо плащаницата, после книгата. Платното е било в Едеса, преди Евангелието от Йоан да е било написано.
   — Ама, Уго…
   — Изслушай ме. Ти ми показа, че Йоан добавя и изважда факти, както му е угодно… Ами ако ни казва нещо ново за плащаницата в евангелието си?
   Вдигнах ръка да го спра.
   — Уго, не може да правиш този скок. Има географски проблем. Тациан е писал в Едеса. Ако плащаницата е била тук, той е могъл да я види. Но Йоан не е писал в Едеса, така че как би могъл той да я види?
   Преди да отговори, Уго отстъпи назад към една библиотека и извади карта, поставена в тубус. На нея се виждаше Древна Сирия — от средиземноморското крайбрежие до Тигър и Ефрат на изток. Бодна показалец на едно познато място.
   — Град Антиохия — каза Уго. — Едно от местата, където най-вероятно е писал Йоан. — Пръстът му се премести на сантиметър-два навътре в сушата. — Град Едеса. Където е била плащаницата. — Вдигна очи към мен. — Побратимени градове. Ако плащаницата е пристигнала в Едеса към трийсет и трета година, новината би стигнала Антиохия многопреди деветдесета.
   Поклатих глава.
   — Уго, според мен предположението ти е прекалено смело.
   — Защо? Разполагаме с предостатъчно исторически сведения, които показват, че градовете са обменяли новини.
   Размърдах се смутено. Вярно беше, че Йоан е включил нов материал в текста на евангелието си — намеци за гностични идеи, езическа философия и нови християнски нагласи към юдеите, — но Уго предлагаше нещо различно. Нещо по-лошо: че Евангелието от Йоан е обагрено от лични предразсъдъци и местен колорит като „Диатесарон“ Истинският проблем не се криеше в географията. А в личността. Тациан беше блестящ, макар и ексцентричен саможивец, човек, който се бе откъсвал все повече и повече от основния поток на християнството. Беше променил евангелията, за да ги хармонизира със своите сектантски убеждения. Авторът на Евангелието от Йоан обаче, който и да бе той, беше гениален философ, който е целил нещо много по-различно и по-висше.
   Нещо значимо за всички християни. Невидимата истина за Бог.
   Ала въпреки това Уго каза:
   — Моля те, разбери, не го предлагам с лека ръка. Опитай се да се откъснеш от емоциите си. Хипотезата ми е проверима — авторите на Евангелието от Йоан и „Диатесарон“ са знаели, че ученик на Исус е донесъл плащаницата в Едеса, и са го посочили в творбите си.
   — Тогава да проверим хипотезата ти — предложих. — Йоан пише ли, че е имало изображение върху плащаницата? Не. Пише ли го в „Диатесарон“? Не. Йоан или „Диатесарон“казват ли, че е била донесена от Йерусалим в Едеса? Не. Хипотезата ти се проваля.
   — Отче, тези автори не са се опитвали да убеждават нас, две хиляди години по-късно, в нещо, което са смятали за очевидно. Би било налудничаво да вдигат шумотевица за плащаницата, ако всички са знаели, че тя е в Едеса. Толкова налудничаво, колкото и ако ти или аз вдигаме шумотевица около съществуването на базиликата „Свети Петър“.
   — В такъв случай какво твърдиш?
   — Твърдя, че трябва да потърсим намеци. Няколко подробности, пъхнати вътре, така че евангелията да признаят нещо, което всички в Едеса или в Антиохия вече са знаели.
   — И къде са тези намеци?
   — Преди да ти отговоря, ми кажи следното: след като учениците са намерили плащаницата, кому според теб било позволено да я задържи?
   — Не знам. Сигурно е принадлежала на всички.
   — Но учениците са се пръснали по света, за да разпространяват Словото Божие. При кого от тях е останала плащаницата?
   — Трябва да гадая. В евангелията не пише.
   — Така ли? А според мен при Йоан има намек. — Изчака, като че и аз ще се досетя. — Колко добре си спомняш разказа за Тома Неверни?
   — Тома, наричан Близнак, не беше с тях, когато дохожда Иисус— изрецитирах. —Другите ученици му казваха: видяхме Господа. А той им рече: ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката сив ребрата Му, няма да повярвам. След осем дена… дойде Иисус… застана посред тях и рече: мир вам! После каза на Тома:… виж ръцете Ми; дай си ръката и я тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ. Отговори Тома: Господ мой и Бог мой! Иисус му казва: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали.
   — Отлично — възкликна Уго. — А сега нека те попитам: разказана ли е в друго евангелие историята за Тома Неверни?
   — Не. Има подобна история при Лука, но подробностите са различни.
   — Точно така. Лука пише, че Исус се явил след смъртта си и учениците му се уплашили. Но изобщо не споменава Тома. Нито отделя внимание на конкретната постъпка на Исус, който доказва кой е, като показва раните си от пироните и копието. Защо тогава Йоан добавя тези подробности? Като че ли е взел разказа на Лука и после специално е добавил Тома и раните.
   Поредното чудовище, което бях създал. Човек, способен да анализира евангелията като свещеник и да ги подложи на изпитание като учен. Това бяха тъкмо най-уместните въпроси: защо разказите на евангелията се различават? Какъв е смисълът на тези разлики? Ако една история не отговаря на историческата истина, защо изобщо е включена? Вместо да насърча Уго обаче, аз казах:
   — Не знам.
   Уго се приведе напред.
   — Помниш ли какво те попитах? Кой ученик е получил плащаницата? Мисля, че този разказ съдържа отговора ни.
   — Според теб Тома е получил плащаницата, така ли?
   Той стана и ми посочи картата на древна Едеса на стената.
   — Тази сграда — потупа той една точица под стъклото — е най-известната църква в Едеса. Построена е, за да приюти костите на свети Тома след смъртта му. Тома е бил там, отче Алекс. По-късни летописи показват, че е изпратил плащаницата на царя. Аз само допускам, че Евангелието от Йоан е съгласно с този факт. Авторът му е знаел историята и я е добавил към евангелието.
   Присвих очи.
   — Уго, може да има други причини Йоан да е включил Тома в тази история.
   — Вярно, но я ми повтори още веднъж началото на историята за Тома Неверни.
   — „Тома, наричан Близнак, не беше…“
   — Спри Точно тук. „Тома, наричан Близнак“. Какво означава това?
   — Такъв е бил прякорът му.
   — Чий близнак е бил?
   — В евангелията не пише.
   — Но Йоан винаги назовава този човек „Тома, наричан Близнак“. Не е ли странно непрекъснато да наричаш някого така, без да обясниш чий близнак е?
   Свих рамене.
   — Исус е давал много прозвища. Симон станал Петър. Йоан и Яков станали Воанергес, „синове на гръма“.
   — Но историята става още по-странна — продължи Уго. — Не се съмнявам, знаеш, че прозвището Близнак не е единственото необичайно нещо, свързано с Тома. Самото име Тома е не по-малко странно.
   — То също означава „близнак“ — отбелязах.
   Уго грейна.
   — Да! Тома е „близнак“ на арамейски. Значи „Тома, наричан Близнак“ всъщност означава: „Близнак, наричан Близнак“! Не ти ли се струва странно? Защо Йоан ще го нарича така?
   Усмихнах се безмълвно. Ако Уго не беше куратор, можеше да стане чудесен учител.
   — Понякога Йоан ни дава думата на арамейски и после — гръцкото съответствие. Което не означава непременно, че…
   — Отче, в другите случаи, когато Йоан прави такива повторения, има предвид Исус: „Месия, Христос“, „Рави, учител“. Но защо да го прави за Тома?
   — Ти ми кажи.
   — Знаеш ли кой се предполага, че бил неговият близнак? — попита Уго.
   — Знам. Според легендата — Исус.
   Уго се усмихна.
   — Но това не е само легенда — добавих аз.
   В Евангелието от Марко пише, че Исус имал братя и сестри. И затова някои читатели допускат, че загадъчният „близнак“ на име Тома е един от тези братя и сестри.
   Уго не ми обърна внимание.
   — Близнак на Исус.Копие. Образ и подобие. — Снижи глас: — На какво ти напомня?
   Най-сетне проумях.
   — Според теб хората са свързвали Тома с плащаницата. Смяташ, че така е получил прякора си.
   — Дори нещо повече: според мен „Тома“ и „Близнак“ са плащаницата. Според мен учениците никога преди не са виждали подобно нещо, затова нарекли изображението така, както им е изглеждало: отражение, дубликат, близнак. Едва впоследствие името било свързано с човека, изнесъл плащаницата от Йерусалим. По време на написването на първото евангелие повечето християни говорели гръцки или латински, затова нямали представа какво означава „Тома“ на арамейски. Сигурно са си мислели, че е истинското име на този човек. Затова Евангелието от Йоан им напомня, като добавя гръцката дума за близнак. ???????.
   Облегнах се назад, не знаех какво да кажа. В стотиците книги, които бях чел за живота на Исус, нито веднъж не се бях натъкнал на подобно хрумване. Има и други причини Йоан да е създал историята на Тома, но идеята на Уго притежаваше някакъв магнетизъм. В нея имаше нещо просто, изискано и стабилно. За миг авторът на Евангелие от Йоан престана да бъде недостъпен философ. Превърна се в обикновен християнин, който се опитва да направи така, че най-прочутата реликва да не изчезне от паметта на нашатарелигия.
   — Допускам, че е възможно — казах. — И по-необикновени неща са се оказвали верни.
   — Значи сме на едно мнение!
   — Уго, това не е достатъчно убедително, освен ако не открием нещо в „Диатесарон“, което да го подкрепи.
   Той отвори бележника си на страницата, където беше пъхнал писалката си.
   — Което ме връща към нашия план за нападение. Има три абзаца от Йоан, където той споменава Тома: 11:16, 14:5 и историята за Тома Неверни в 20:24. Помолих реставраторите да възстановят тези редове, преди да се заемат с каквото и да е друго.
   Взех писалката му и свалих капачето.
   — И другите евангелия споменават за него. Тома се появява в тяхното изреждане на дванайсетте ученици.
   — Къде?
   — При Марко 3:14, което Матей повтаря в 10:2, а Лука — в 6:13. И трите версии споменават Тома, така че „Диатесарон“ също би трябвало да го спомене. Ако там открием нещо повече от името му — прилагателно, друго прозвище, каквото и да е, — това може да бъде потвърждението, което ти е нужно.
   — Отлично — плесна с ръце Уго. — А сега, още нещо. Докато чакаме реставраторите, кажи ми коя е най-хубавата книга за Тома Неверни?
   Написах заглавието и? в бележника му. „Символиката на Мъките Христови в Евангелие от Йоан“.
   — Ти имаш ли я? — попита той плахо. — Предпочитам да не я търся в библиотеката.
   — Защо не?
   — Сложили са камери срещу стелажите. Сигурно могат да проследят какво вземаме.
   — Моята библиотека е на твое разположение — уверих го. — Ще ти донеса книгата утре.
   Той се усмихна.
   — Наближаваме, отче Алекс. Дано и ти да го усещаш.
   Следобед се прибрах зашеметен, както сигурно се е чувствал и Уго. В молитвите си от онази нощ помолих Бог за мъдрост, за прозрение. На следващата сутрин извадих от библиотеката „Символиката в Евангелие от Йоан“, пъхнах вътре бележка за Уго и я оставих в служебната му пощенска кутия, преди да отида в училището. През този ден си мислех за Тома. За Близнака. Изобщо не съм подозирал, че двамата с Уго за последен път сме разговаряли приятелски.


   Той се промени внезапно. Една сутрин го поканиха на важна среща — така и не разкри с кого, — от която се върна друг човек.
   Обръщайки поглед назад, знам какво се е случило. Две седмици преди това Симон се появи в Рим за последен път през лятото. Остана само една нощ. Късно следобед отиде вграда да се подстриже и избръсне. Преди лягане изчетка най-хубавото си расо. Изчезна призори и се появи отново няколко часа по-късно с бяла пластмасова броеница за Петрос. Такива броеници се раздават като подаръци не само от Светия отец, но и от службите на Светия престол. Но нито една ватиканска служба не насрочва срещи в седеми половина сутринта и нито един служител на Ватикана не прелита цял континент заради такава среща. Симон бе ходил на литургия с папата. Нито веднъж не се похвали с това, дори не го спомена. Но нямаше друго обяснение. А ако Йоан Павел бе потърсил връзка със Симон, би трябвало да е сторил същото и с Уго.
   В деня след срещата Уго прекрати работата в лабораторията до второ нареждане. Постави катинар на вратата, като че ли изведнъж разбра, че ще му се размине. Че има подкрепа отвисоко. След това ми се обади.
   — Отче, трябва да поговорим. На четири очи. Да се видим на закуска в бар „Йона“.
   Бар „Йона“. Нашият прякор за кафенето, което Лучио наскоро беше открил на покрива на „Свети Петър“. Публично място. Като обърна поглед назад, по всичко личи, че това е бил краят на взаимоотношенията ни.
   Когато пристигнах, Уго ме чакаше с чаша в едната ръка и с куфарче в другата. Хубав начин да избегне ръкостискането или приятелската прегръдка.
   — Какво стана на срещата ти? — попитах.
   Никой не би могъл да ме чуе — бръмчеше кафемелачка и един климатик виеше на стената, — но той ме поведе настрани от бара, като че ли щяхме да си говорим нещо тайно.
   Бар „Йона“ е игра на думи: фамилното име на свети Петър на иврит. Но подобно на всички творения на Лучио, мястото беше напълно лишено от хумор. Плакати по стените, кошчета за боклук, наполовина пълни с пластмасови чаши. Вездесъщата ватиканска пощенска кутия до вратата като сандъче за подаяния, приканваща туристите да пишат картички, на които да лепят доходоносните пощенски марки на Ватикана.
   — Знам какво правиш — каза Уго шепнешком, свел глава към мен. — И не мога да ти опиша колко зле се чувствам.
   Примигнах объркано.
   — Как си посмял? — продължи той. — Как си могъл да предадеш доверието ми?
   — Уго, какви ги говориш?!
   Той ме измери с гневен поглед.
   — Знаел си, че брат ти е ходил на среща със Светия отец. Знаел си, че е заради моята работа.
   Кимнах.
   — И?
   — Няма да допусна да ми откраднат труда. Това е моята изложба, отец Алекс. Не на брат ти. Как сте посмели зад гърба ми да я превърнете в евтин залог за преговори? Знаеш, че пет пари не давам за източната политика. Така че край. Между мен и теб е свършено.
   Кръвта ми се смръзна.
   — Не разбирам за какво говориш.
   — Върви по дяволите!
   — Какво ти е казал Светият отец?
   Уго се надигна от масата.
   — Светият отец ли? Ха! Слава богу, че той не е единственият човек, когото го е грижа за работата ми.
   Така и не проумях напълно смисъла на тези думи. Като се замислям сега, те казват всичко необходимо за това с кого всъщност се е срещнал той. Вместо тях обаче в паметта ми се запечатаха най-болезнените му думи:
   — Алекс, нито дума повече. Не ми се слушат лъжите ти. Уважи желанието ми и не припарвай до изложбата. Довиждане.


   Онзи следобед му се обадих десетина пъти. И още десетина през следващата седмица. Не отговори на нито едно мое обаждане. Отбих се в лабораторията по реставриране, но пазачите не ме пуснаха. Затова една нощ изчаках пред музея и се изправих пред Уго, когато се показа от вратата. Обаче където и да го следвах, той отказваше да говори.Така и не проумях какво става, а той не пожела да ми обясни. Повече не си проговорихме.
   На сутринта след срещата с Уго в бар „Йона“ се обадих на Симон в нунциатурата в Турция. Вечно отсъстваше по работа, затова минаха три нощи, преди да се свърже с мен. Когато му съобщих новината, той се разстрои колкото мен. Аз обаче вече изпитвах гняв.
   — Нищо повече ли не спомена? — попита Симон. — Не ти разкри какво са му казали?
   — Нищичко.
   — Още ли е в Рим? Може ли да се опиташ да поговориш с него?
   — Опитах се, Симон.
   — Моля те, Алекс. Много е важно. Той е… много важен за мен.
   — Съжалявам, всичко приключи.
   Не знам защо мълчанието на Уго ме нарани толкова много. Може би защото последното му обвинение звучеше правдиво. Бях си присвоил авторството на произведение, коетоне беше мое. Бях се поласкал от мисълта, че неговата изложба е наша обща, и той го беше прозрял.
   Ала имаше и друга причина. Съвместната ми работа с Уго ми помогна за кратко да се почувствам съратник в нещо значимо. Никога не съм завиждал на Симон за неговите пътувания и преговори. Бях предоволен да бъда баща и учител. Но когато живееш само с дете, което наскоро е престанало да се храни с биберон, всекидневно копнееш за компанията на зрял човек и изпитваш признателност за кратките си разговори с касиерката в банката или с продавача на месо. Когато сутрин влизах в лабораторията заедно с Уго и се чудех каква ли изненада ни е приготвил ръкописът, който ни беше обсебил, се чувствах, както когато с Мона влизахме в стаята на Петрос и се чудехме какви родители ще ни научи да бъдем това бебе. Без да го съзнавам, бях допуснал Уго да влезе в живота ми през отворената врата, зейнала след Мона. И когато той ме изостави без никакво обяснение, всичко преживяно се завърна. Предишните сънища. Болезненото пробождане на самотата, както отивах на работа, набирах телефонен номер или четях на Петрос, преди да заспи. Усещане, че имам камък на шията, провиснал над бездънна бездна.
   И още по-зле, изчезването на Уго сякаш потвърди присъдата, която се съдържаше в изчезването на Мона — че грешката е у мен. Животът ми беше предоставил шанс за намаляване на присъдата, но се оказа, че все още не съм достоен. Последната новина, която получих от Уголино Ногара, беше онзи имейл. И понеже не му обърнах внимание, реших, че най-сетне съм си научил урока.
   27.
   Когато вземам Петрос от апартамента на семейство Коста, първите му думи са:
   — Не искам да се връщаме в палацото на вуйчо. Хайде да се приберем у дома.
   — Алегра ли ти каза нещо? — питам.
   — Просто искам да си поиграя с количките.
   — Можем да вземем някои от играчките ти, но няма да останем в апартамента.
   — Може ли да отида и до тоалетната? Тоалетните на вуйчо не ми харесват. Настойчивостта му вече не ми изглежда чак толкова странна.
   — Ще те нося на рамене. Така ще стигнем по-бързо.


   У дома. Когато бях на седем, със Симон брояхме стълбите до нашия етаж и стъпките до нашия апартамент. С годините стъпките са намалели, но навикът да ги броя си останасъщият. С Петрос ги броим на глас. Той твърди, че ще се качва по стълбите по-бързо от мен, когато се върне да живее тук някой ден като световноизвестен футболист.
   Цветята в апартамента вехнат. Хекът, който сестра Елена сготви по случай прибирането на Симон, започва да се вмирисва в самотната си чиния в хладилника.
   Докато Петрос е в тоалетната, разтребвам малко. Апартаментът отново заприличва на жилище.
   — Гладен съм — оповестява Петрос, когато се връща.
   Изваждам кутия с мюсли — резервния вариант за самотния баща. Обаждам се на служителя по поддръжката, докато го чакам да се нахрани.
   — Марио, обажда се отец Алекс от четвъртия етаж. Трябва да сменя бравата. Имаш ли резервни?
   Марио не се слави с експедитивност, но сме съученици и знам, че е благонадежден.
   — Отче, радвам се, че сте се върнали — отговаря ми — Веднага се качвам.
   Когато Петрос дояжда втората си купичка, вече имаме лъскава нова брава и ключ. Марио дори настоя да ги постави лично.
   — Ако ти трябва още нещо, само ми звънни — казва.
   Разрошва косата на Петрос. Сигурно е научил за Симон, но реагира на новината по този начин. Това място ми липсва. Не оценявах достатъчно, че съседите тук са ми близкикато роднини.
   Когато Марио си тръгва, Петрос оставя купичката си в мивката и отива да си поиграе с новата брава.
   — Молихме се за Симон — изтърсва той неочаквано. Старая се да прикрия изненадата си.
   — И аз, приятел.
   — На кого се молиш, когато се молиш за Симон?
   — На Богородица — отговарям. — Майката на Христос. Най-висшата сила, на която се молиш за застъпничество.
   Петрос кимва сериозно.
   — И аз.
   Взема една от количките си и разсича въздуха с нея, издавайки звуци като от артилерийска стрелба.
   — Защо ме питаш?
   Той се почесва по главата.
   — Не знам. Обаче тази количка няма батерии.
   Отваря чекмеджето с батериите под телефона и решава да натисне копчето на телефонния секретар.
   — Всичко ще бъде наред със Симон, Пет… — подемам.
   Но когато чувам думите, долитащи от телефона, хуквам да го изключа.
   Алекс, аз съм. Съжалявам. Не трябваше да идвам да видя Петрос. Моля те, обади се на ма…
   Успявам да спра записа преди края на съобщението.
   — Кой беше? — пита Петрос.
   Сърцето ми се къса, когато му отговарям:
   — Никой.
   Той изсумтява недоволно и започва да рови сред батериите.
   Значи така ще се чувствам всеки път когато звънне телефонът. Така ще подскача сърцето ми всеки път когато някой потропа на вратата.
   — Кога се връща сестра Елена? — пита Петрос.
   — Не знам. — Вече ми е дошло до гуша от тези добронамерени лъжи — Няма да е скоро.
   Той престава да оглежда батериите и с въздишка мята количката във въздуха към спалнята си.
   — Петрос!
   Връща се със старото плюшено зайче, с което заспиваше навремето, и го оглежда, все едно го вижда за пръв път. Преди бяха мечета и одеялца, сега са картички с имена на футболисти и плакати. Ще ми липсва малкото ми момченце. Петрос прави последната си обиколка из апартамента.
   — Ей, татик! — вика ме, докато се приближава.
   Мечето от анимационното филмче по телевизията казва нещо подобно. Може би вече забравя гласа от телефонния секретар.
   Аз обаче не. Докато не му кажа, ще чувам този глас във всяко мълчание.
   Разпервам ръце и го вземам на скута си. Искам да запомня този миг. Прокарвам пръсти през косата му и започвам:
   — Петрос, искам да ти кажа нещо.
   Той престава да удря ушите на зайчето едно в друго.
   — Хубава или лоша новина?
   Знам ли?! Всяка частица надежда казва „хубава“. Всяка капка отчаяние казва „лоша“.
   — Хубава — отговарям му. — И после изричам думите, които той чака да чуе, откакто се е родил. — Жената на телефона беше мама.
   Той застива. В очите му се появява объркване.
   — Върна се преди две вечери — обяснявам. — Докато ти беше в палацото на вуйчо.
   Той клати глава. Отначало се съмнява. След това се отдръпва ядосано. Скрил съм го от него. Това чудо, тази божествена поява.
   — Тя тук ли е? — пита и поглежда към спалните.
   — Не е в апартамента, но можем да и? се обадим, ако искаш.
   Върховно объркване.
   — Кога?
   — По всяко време, струва ми се.
   Взира се с очакване в телефона на масата. Обаче преди това трябва да изминем известно разстояние.
   — Двамата с теб отдавна чакаме това — започвам.
   Той кимва.
   — Супер отдавна.
   — Как се чувстваш? — питам го.
   Ръчичката му потупва по масата. Крачетата ритат отдолу.
   — Страхотно — отговаря, но всъщност иска да каже: „Побързай, моля те“.
   — Помниш ли как Исус се е върнал? — питам го.
   Само така ми хрумва да му обясня. Като се позова на историята, която му е най-позната.
   — Да.
   — Какво се случило, когато се е върнал? Учениците познали ли са го?
   Петрос клати глава. Това е най-загадъчният, най-затрогващият момент в евангелията.
   — Двама от тях отиваха в едно село, на име Емаус — рецитирам, — сам Иисус се приближи и вървеше с тях, но очите им се премрежиха, за да не го познаят.
   Преди си представях, че мъжете са братя — единият по-висок, другият по-нисък. Сега си ги представям като баща и син.
   — Когато мама се върне, може да се е променила — обяснявам му. — Няма да изглежда точно като на снимките. Може да не се държи точно както съм ти разказвал. Възможно е отначало да не я познаем. Но въпреки това ще си бъде мама, нали?
   Той кима, но всичко това започва да го изпълва с тревога.
   — И какво още направил Исус, след като се върнал? — продължавам.
   Ама че лош учител съм. Този въпрос има хиляди възможни отговори, а аз очаквам от него да напипа верния.
   Ала Петрос знае някак си. Нужни са му няколко секунди, за да се настрои на моята вълна, да хармонизира мислите си с моите, но ние открай време се разбираме.
   — След като Исус се върнал — отговаря ми с леко отчаяние, — отново изчезнал.
   — И ако мама отново замине, ние ще се натъжим, но ще разберем, нали?
   Той рязко обръща глава настрани и се смъква от скута ми. Изтрива сълзите си с резки движения, иска да забележа колко е разстроен.
   Коленича до него. Ако му внуша страх от пристигането на Мона, ще споделя с него най-лошото от себе си. Онази своя част, която е неспособна да се надява. Сърцето ми се свива от тревога заради него, но пак заради него трябва да се справя по-добре.
   — Петрос, сигурен съм, че тя няма да си тръгне. Убеден съм, че нямаше да се върне, ако възнамерява да го направи. Мама те обича. И ще те обича винаги, каквото и да се случи. Никога не би те наранила. За нищо на света.
   Той кима. По миглите му има капчици, но очите му вече са сухи. Точно това иска да чуе.
   Обхващам телцето му. Ребрата му са по-тънки от пръстите ми.
   — Когато те види, тя ще изпита невероятно чувство. Нищо на света не може да сравни с майчината любов към нейното момченце.
   Присъдата на цялата ни религия. Обичта между майка и дете е най-чистата любов в цялото мироздание.
   Ала не искам да му внушавам напразни надежди. Никой от нас не знае какви са мотивите на Мона. Двамата с нея сме създали един крехък живот, но катаклизмите, които тя предизвика, са повсеместни. Сега обаче трябва да съсредоточим всичките си сили върху Симон И все пак не мога да лиша Петрос от този момент. Толкова дълго го е чакал.
   — Може ли мама да дойде? — пита той и посяга към телефона. — Моля те!
   — Можем да и? се обадим — отговарям. — Съгласен ли си?
   Пръстчето му е на копчето. Изгаря от нетърпение да го натисне.
   — Чакай — спирам го. — Помислил ли си какво да и? кажеш?
   Той кимва без никакво колебание. Сърцето ми се къса. Не съм допускал, че си има подготвен сценарий за този разговор.
   — Добре тогава — казвам. — Давай.
   За моя изненада обаче той ми връща телефона.
   — Може ли да го направим заедно? — пита.
   Пръстът ми е върху неговия, когато натискаме копчето.
   — Готов ли си?
   Не може да отговори. Слуша позвъняването като омагьосан.
   Мона вдига почти на секундата. Като че ли сме се обадили на честотата и? за спешни случаи, запазени за супергерои Петрос е поразен.
   — Алекс? — казва тя.
   Сините очи на сина ми са безбрежно небе. Включвам микрофона на слушалката. Вече съм само очевидец.
   — Ало? — казва тя.
   Петрос се стъписва. Не познава гласа и?. Дълбоко в себе си усеща, че още не е готов. Устните му се извиват в усмивка.
   — Мамо? — прошепва.
   Как ми се иска да видя лицето и?!
   От микрофончето се разнася хлипане. Петрос се взира стреснато. Не познава майчиния си плач.
   — Петрос — казва тя.
   Той отново ме поглежда. Този път не за да му вдъхна увереност, а за да му подскажа нещо. Осъзнавам, че никога не е съществувал сценарий за този разговор.
   — Много се радвам, че ми се обаждаш — казва Мона.
   И тя търси думите. Няма никакъв опит в това мое основно всекидневно занимание — да разговаря с детето ни.
   — Аз… ти… какво прави днес? Забавлява ли се с татко?
   Изрича въпросите бавно, сякаш говори с дете, два пъти по-малко от него. Но Петрос вече се е съвзел. Не отговаря на въпроса и?, а следва собствения си план.
   — Можеш ли да дойдеш у дома?
   Сварва и двама ни неподготвени.
   — Ами не знам дали… — казва Мона.
   — Може да дойдеш веднага. Вечеряме мюсли.
   В отговор тя избухва в смях, който смайва Петрос. Не е знаел, че в майка му има такива звуци.
   — Петрос, миличък — казва тя все още през смях, — трябва най-напред да поговорим с баща ти за това.
   Петрос побутва телефона върху масата.
   — Добре, татко е до мен — осведомява я.


   Тя пристига двайсет минути по-късно. Можех да я спра, но никога не съм виждал сина си обзет от такава огромна радост. Втурва се да отвори вратата и все едно влак профучава през тъмен тунел. Бог да го благослови, изобщо не се поколебава.
   Мона е облечена с дрехи, които виждам за пръв път. Никакъв консервативен летен пуловер — тази вечер носи индиговосиня лятна рокля с голи рамене. Красива е. И въпреки това, докато коленичи, разперила ръце за прегръдка, която не е сигурна дали Петрос ще приеме, ус — мивката на лицето и? е изкуствена. Доловил страха и?, той също изведнъж се изпълва с несигурност и тромаво се люшва напред в обятията и?. И двамата не продумват.
   Олеква ми. Петрос е прекалено малък, за да разбира какво е съжаление, но моето тяло вибрира от усещането, че в момента си играем с тази тъмна материя.
   Мона бръква в найлонов плик на пода до краката си и казва:
   — Донесох вечеря.
   В кутии. Нейният отговор на нашата жалка вечеря с мюсли.
   — Подарък от баба.
   Петрос поглежда към кутиите и казва, като че ли има още време да промени поръчката си:
   — Любимата ми пица е „Маргарита“.
   — Съжалявам — казва притеснено Мона. — Донесла съм самокачо е пепе.
   Спагети със сос от сирена. Дяволът в мен се ухилва. Както ги приготвя майка и?, ще са твърде люти за Петрос. Подходящо запознаване с тъща ми, с която винаги съм бил любезен по принуда.
   — Е, вече хапнахме мюсли — обяснява Петрос, хваща я за ръката и я дръпва настрани. — Колко време ще останеш? Ще спиш ли тук?
   Мона търси помощта ми с поглед.
   — Не тази вечер, Петрос — обаждам се и го галя по косата.
   Той се мръщи. Ако така ще изглежда новото командване, не му допада.
   — Защо? — пита.
   За мое учудване точно в този момент Мона решава да прояви твърдост.
   — Петрос, още не сме готови за това. Трябва да бъдеш търпелив.
   Гневът, изригнал на лицето му, е прелестно неподправен. Какви лицемери сме само! Дай ни обич, но не още.
   — Нося ти нещо — казва тя и бръква в чантата си.
   Петрос чака обнадеждено, но получава само снимка в рамка. На нея сме двамата, гледаме футбол по телевизията. Аз съм вдигнал ръцете му във въздуха, ликуваме след някакъв гол. Налага се да се овладея, като си давам сметка, че тя е пазила снимката с години. Петрос обаче я дръпва от ръцете и? и казва:
   — Добре, мерси. — И я тупва на най-близката маса.
   Притичам се на помощ на жена си.
   — Дай да прибера пастата в хладилника.
   И за пръв път, докато поемам кутиите от нея, пръстите ни се докосват.


   Този час, който прекарваме заедно, е мъчителен, отчасти защото е твърде очевидно колко великолепно се чувства Петрос. Мона се държи неловко с него, но той не се нуждае от никакъв преход, от никаква постепенна подготовка за присъствието на непознат възрастен човек. Води я в стаята си, сяда на пода и я кани да седне до него. Подробно и? разказва истории за други момчета, които тя не познава и чиито лудории няма как да проумее.
   — Тино от долния етаж. Беше вторник, ама не този вторник. Каза на Джада, че ако му покаже гащичките си, джобните му ще отидат при нея. Тя каза „не“, но той въпреки това опита и тя му счупи пръстите.
   И през цялото време си играе с количките или и? показва новите си маратонки, които Симон му купи. Току-виж, се оказало, че успее да и? разкаже целия си живот преди залез.
   За Мона е изтощително да следва темпото му, но тя се опитва да реагира на всяка негова дума, докато накрая капитулира и просто се наслаждава на случващото се.
   Най-сетне се чувствам длъжен да се обадя:
   — Петрос, скоро ще стане време за лягане.
   Не съм планирал да нощуваме тук, но имаме нова брава и бдителни съседи, които ни обичат. И най-вече, имаме шанса да заместим лошите спомени с хубави.
   — Не! — възразява Петрос.
   — Може ли да му прочета приказка? — намесва се Мона.
   Той се настанява обнадеждено в леглото. В тази стая се бяха скрили със сестра Елена, докато непознат бе тършувал из дома ни, но той явно е забравил всичко и всички освен майка си.
   — Пижамата — напомням. — И зъбите.
   Петрос замъква Мона в банята, където в чекмеджето има стар гребен, две стари четки за зъби и тубичка с паста. Няма чаши, защото плакнем уста с вода от кранчето. Четките ни за зъби са при Лучио, затова Петрос нетърпеливо изплаква една от старите четки. Това свидетелство за нашето мъжко битие предизвиква горчивата усмивка на Мона.
   — Паста — нарежда Петрос с тона на хирург, който иска скалпел.
   — Паста — повтаря Мона и му подава тубичката.
   Погледът ми спира на вещите, пръснати върху плота от нощта на смъртта на Уго, когато Симон набързо си взе душ тук. Той беше като призрак по време на това посещение. Сянката, надвиснала над нашето семейно щастие. Гледам усмивката на сина си и си спомням, че брат ми е сам тази вечер.
   Мона и Петрос прочитат няколко глави от „Пинокио“. След това обявявам, че е време за молитва. Той коленичи до леглото си и долепя ръце, а Мона ме поглежда въпросително.
   — Разбира се — казвам тихо. — Заедно.
   Светът притихва. Нощта настъпва. Защото, дето са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.
   — Боже всемогъщ и милостив — подемам, — благодарим Ти, че тази вечер ни събра заедно в тази къща. С този благослов ни напомняш, че всичко е възможно в Твоето име. Не можем да познаем бъдещето си, нито да променим миналото, но смирено Те молим да ни водиш по Своята воля и да бдиш над нашия скъп Симон. Амин.
   И безмълвно добавям: Боже, не забравяй, че брат ми е сам тази нощ. Той не се нуждае от Твоята милост. Само от Твоята справедливост. Дай му справедливост, Господи.
   На прага, преди да си тръгне, Мона ми казва:
   — Благодаря ти.
   Кимвам.
   — За него това означаваше много. — Не мога да кажа нищо повече.
   Мона не е толкова сдържана.
   — Много бих искала да дойда пак и да видя и двама ви. Искаш ли утре да донеса вечеря?
   Утре. Толкова скоро. Утре сутринта трябва да съм в съдебната зала. Трябва да подготвя нещата, за които Минято може да ме помоли по всяко време на деня.
   Понечвам да отговоря, но тя вижда изражението ми и махва с ръка.
   — Не е задължително да е утре. Обади ми се, когато си готов. Искам да ти помогна, Алекс, не да се пречкам. — Поколебава се. — Дори мога да остана с него, ако ще ходиш в…
   — Утре става — отговарям.
   Тя се усмихва.
   — Звънни ми, ако и сутринта си на същото мнение.
   Чакам. Ако ме целуне, ще знам, че сме стигнали твърде далече много бързо. И ще се усъмня в случилото се тази вечер.
   Мона обаче поставя длан върху ръката ми и я стисва силно. После пръстите и? се отдалечават и помръдват във въздуха, за да ми пожелае лека нощ.Утре,казвам си. Толкова скоро.
   28.
   В седем и половина сутринта пристигам пред сградата на Трибунала. Брат Самуел и другите аптекари ще гледат Петрос, защото Минято ме повика на ранна среща. Вече е там, чака ме на пейка във вътрешния двор и държи лист — списък на хората, които ще дават показания днес. Подава ми го безмълвно. Първи е Гуидо Канали, после двама мъже, които не познавам. Последният в списъка е Симон.
   — Наистина ли ще дойде? — питам.
   — Не знам, но вероятно днес е последният шанс на Трибунала. — Минято се обръща към мен, като че ли това е причината за срещата ни. — Отче, възможно е процесът да приключи днес.
   — Как така?
   — Забраната на архиепископ Но?вак да бъдат изслушвани показания за изложбата направи невъзможно съдиите да установят мотива. А без видеозаписа от охранителната камера сигурно няма да успеят да установят и възможност за извършване на престъплението.
   — Значи Симон ще бъде освободен?
   — Съдиите предоставят на прокурора свобода да предложи нови свидетели, но ако нищо не се промени, вероятно ще преценят, че няма достатъчно основания да продължат процеса. Обвиненията ще бъдат свалени.
   — Това е фантастично.
   Той слага длан върху ръката ми.
   — Причината да ви го казвам е, че реших да предоставя телефона на Ногара като веществено доказателство. Надявам се съдиите да решат да изслушат съобщенията, които брат ви му е оставил в Кастел Гандолфо. Въпреки това съм длъжен много остро да порицая начина, по който сте придобили доказателството. Имаме късмет, че законът не позволява на застъпниците да дават показания, иначе щеше да се наложи да отговаряте на много трудни въпроси. Нямам представа кой ви е предоставил телефона, но съм длъжен отново да ви предупредя, че за доброто на брат ви не бива да допускате това да се повтори, ако процесът не приключи днес.
   — Добре, монсеньор.
   Той се отдръпва.
   — Подал съм молба брат Симон да остане под попечителството на вуйчо ви. Не знам дали ще я удовлетворят. Във всеки случай, не виждам каква полза има обвинението от явяването му в съда, след като той отказва да говори.
   Минято си взема обратно списъка и го пъха в куфарчето си. Обгръщам раменете му с ръка и казвам:
   — Благодаря ви, монсеньор.
   Той предпазливо ме потупва по гърба.
   — Не на мен. Благодарете на него.
   Към двореца на Трибунала се приближава архиепископ Но?вак. Мълчаливо наблюдаваме как жандармерията го пуска да влезе, после отново затваря портата.
   Минути преди началото на процеса съдебната зала отново отваря врати, за да влезем и ние, останалите. Точно в осем часа съдиите се появяват от страничната врата към техните кабинети. Без излишно суетене единият казва на полицая:
   — Поканете първия свидетел, моля.
   В залата влиза Гуидо. Облечен е с черен костюм, сива риза и сребриста вратовръзка, а на китката му се мъдри масивен златен часовник. Само загрубялата му кожа издава, че работи на открито. Съдебният секретар се изправя, за да може свидетелят да положи двете клетви, преди да се представи като Гуидо Франческо Андре Донато Канали — единствения човек в Рим, който има повече имена от папата.
   — Бяхте ли в Кастел Гандолфо в нощта, когато е бил убит Уголино Ногара? — пита председателят на съда.
   — Да.
   — Моля, разкажете ни какво видяхте.
   — Докато бях на смяна, ми се обади отец Алекс Андреу, брат на обвиняемия. Помоли ме да му отворя портата.
   Възрастният съдия се привежда напред. Показанията на Гуидо са лишени от типичната му грубост и напереност. Дори не ме посочва, когато споменава името ми.
   — Откарах го с пикапа си — продължава Гуидо. — Стигнахме почти до…
   Съдията стоварва длан върху масата.
   — Замълчете! Твърдите, че сте отворили портата, защото ви е помолил приятел?
   Гуидо се свива уплашено.
   — Монсеньор, не беше редно да го правя. Вече го съзнавам. И моля за извинение.
   Председателят на съда изръмжава:
   — И къде точно откарахте приятеля си, брата на обвиняемия?
   — От портата тръгва само една алея. Потеглихме по нея, но после отец Алекс слезе, когато видя брат си.
   Минято вдига ръка. По-младият съдия е очаквал възражението и пита:
   — Господин Канали, вие видяхте ли обвиняемия? Сигурен ли сте, че брат му го е видял?
   Гуидо отпива вода. Разклаща китката си, за да премести тежестта на часовника.
   — Знам къде беше намерено тялото на Ногара. Точно там отец Алекс слезе от пикапа ми. Затова…
   Председателят на съда вдига ръце във въздуха.
   — По отношение на хронологията: по кое време се свърза с вас братът на обвиняемия?
   — Около петнайсет минути преди да дойде на портата. Проверих телефона си. В шест и четирийсет и две.
   — И откъде ви се обади?
   — От паркинга в подножието на хълма, така каза.
   Съдията си записва нещо.
   — Колко е пътят до Кастел Гандолфо?
   — Двайсет и седем километра. Три четвърти час.
   — Сигурен ли сте?
   — Изминавам го всяка неделя, за да отида при майка си.
   Съдията си записа още нещо.
   — Обаче през нощта, когато е бил убит доктор Ногара, е валяло, нали?
   — Като из ведро.
   — Значи пътуването би отнело повече време, нали?
   Гуидо свива рамене.
   — Лошото време прогонва хората от пътя и движението е по-слабо. Зависи.
   Започвам да проумявам какво прави съдията. Разбира, че Гуидо не е видял нищо в Кастел Гандолфо, но пресмята кога ми се е обадил Симон Възстановява хронологията на смъртта на Уго. Забелязвам, че Минято придобива угрижен вид. Председателят на съда кимва.
   — Благодаря ви, господине.
   Явно се кани да освободи Гуидо, но Минято му прави знак и съдията го привиква. Всички в съдебната зала наблюдават как Минято подава лист на председателя на съда, който го прочита мълчаливо и после кимва.
   — Последен въпрос — казва той.
   За пръв път Гуидо поглежда към мен. Очите му са пълни с омраза. Усещам, че е ужасен от всичко това. Иска само да се прибере у дома.
   — Разбира се — казва той.
   — Защо отворихте портата на брата на обвиняемия?
   Сещам се какво прави Минято и за секунда ми дожалява за Гуидо. Положението вече е изяснено, но ако това е начинът да извоюваме свободата на Симон, така да бъде.
   Гуидо грейва. Разбира погрешно.
   — Направих го, защото с отец Алекс сме израснали заедно. Стари приятели сме.
   Председателят на съда отбелязва сухо:
   — Поискахте ли му подкуп? Два пропуска за изложбата на доктор Ногара?
   Възрастният съдия безмилостно поглежда надолу. Гуидо се гърчи като ранено пале.
   — Ами… искам да кажа… — Гуидо Канали всъщност се обръща към мен за помощ. — Не беше така. Казах само…
   Минято драска нещо в бележника си. Пълни безсмислици. Просто не иска отстрани да изглежда, че тържествува.
   — Господин Канали, свободен сте — възмутено оповестява председателят на съда. — Трибуналът приключи с изслушването на показанията ви.
   Гуидо се надига от стола. Наглася колана си и приглажда вратовръзката върху корема си с озадачен вид. Излиза, без да каже нито дума.


   — Следващият свидетел — казва съдията и поглежда списъка пред себе си. — Моля, повикайте господин Пеи.
   Един от двамата непознати свидетели от списъка на Минято.
   Кой е той?,пиша на листовете помежду ни.
   Минято не ми обръща внимание.
   Мъжът се представя като Джино Пеи, шофьор в папската автомобилна служба. Допускам, че е повикан в последния момент, защото Джани не ми спомена за шофьор, призован дададе показания. Минято наблюдава внимателно.
   — Господине — пита председателят на съда, след като клетвите са положени, — тук пише, че работите като координатор на смените. Какво означава това?
   — Това не е работа, монсеньор, а признак за старшинство. Означава, че аз съм шофьорът, който изпраща колегите си да изпълняват постъпилите поръчки.
   — С други думи, запознат сте с всички постъпили поръчки.
   — По време на смяната ми — да.
   — От колко време сте шофьор в службата?
   — От дванайсет години.
   — Колко пътници сте возили за тези дванайсет години?
   — Стотици. Хиляди.
   — Ако ви попитаме за конкретен пътник, ще си го спомните ли?
   — Монсеньор, не е нужно да си го спомням. Имаме архив за всичко. Пристигане на поръчката, приемане на поръчката, вземане на пътника, място.
   Съдията преглежда списъка с въпроси, които вероятно са съставени от прокурора.
   — Много добре. Бихме искали да ви попитаме за деня на смъртта на Уголино Ногара.
   Чудя се дали някой си дава сметка, че тези въпроси ще ударят на камък.
   — Извинете, монсеньор — напрегнато казва Джино и махва с ръка към прокурора, — но както казах и на него снощи, не мога да отговоря на този въпрос.
   — Защо?
   — Няма архив за този ден.
   — Как така?
   — Беше ни наредено да не записваме нищо.
   — От кого?
   Джино Пеи се поколебава.
   — Не мога да отговоря, монсеньор.
   Прокурорът наблюдава съдиите. Изглежда, преценява реакцията им. Председателят на съда пръв осъзнава на какво са се натъкнали току-що.
   — Обвързан сте от предишна клетва да не обсъждате това, така ли?
   — Точно така.
   Възрастният съдия сваля очилата си и потрива носа си. Прокурорът седи напрегнато на мястото си. Съдиите нямат право да отменят положени клетви. Възможните въпроси току-що са се изпарили.
   — Що за безумие? — просъсква възрастният съдия. — Кой кара шофьорите да се кълнат, че ще пазят тайна?
   Прокурорът вирва глава, като че ли това е правилният въпрос. Поглеждам към Минято. Той наблюдава напрегнато прокурора.
   — Можете ли изобщо да ни кажете нещо за обвиняемия? — пита председателят на съда.
   — Не — отговаря Джино.
   — А можете ли да ни кажете какво сте видели в Кастел Гандолфо?
   — Не мога, монсеньор.
   Тишината се нарушава единствено от пишещата машина на съдебния секретар. Съдиите провеждат кратко съвещание, после председателят казва:
   — Достатъчно, свободен сте. Трибуналът ще изслуша следващия свидетел.


   Докато Пеи излиза, поглеждам развълнувано към Минято, защото ми се струва, че процесът се е приближил малко към освобождаването на Симон Обстановката в съда се е променила. Съдиите, изглежда, губят търпение. Един от тях нервно върти писалката между пръстите си.
   В залата влиза сънлив мирянин. Има торбички под очите и месест нос. Покланя се на съдиите, преди да положи клетва, после се представя като Винченцо Корви, криминалист в римската полиция. Минято се навъсва, като чува какво работи свидетелят.
   Младият съдия пита:
   — Господин Корви, вашата служба е консултирала Ватикана по този случай. Защо?
   — За професионален анализ на две веществени доказателства, намерени на местопрестъплението, и за потвърждение на автентичността на звуков запис.
   — Бихте ли посочили тези две доказателства?
   — Става дума за 6,35-милиметров куршум и за човешки косми. А записът е от гласова поща.
   — Да започнем с уликите от Кастел Гандолфо. Куршумът и човешките косми на едно и също място ли бяха намерени?
   — Не. Поотделно.
   — Бихте ли обяснили на съда?
   Корви вади очилата си и поглежда към някакъв доклад.
   — Куршумът е бил намерен близо до тялото и деформацията му отговаря на входната и изходната рана на черепа на мъртвия.
   — Значи твърдите, че това е куршумът, причинил смъртта на доктор Ногара?
   — Почти сигурно е. Калибърът е същият като на въпросното оръжие — „Берета 950“.
   Минято се ококорва. Очите му шарят между Корви, съдиите и прокурора. След това се изправя.
   — Защитата не е осведомена, че е открито оръжието, с което е извършено убийството.
   Съдиите изглеждат също толкова изненадани.
   — Нито пък съдът — отбелязва строго единият от тях.
   Корви избягва погледите им и размества документите пред себе си, преструвайки се, че търси нещо. Изглежда смазан. Никой свестен католик не би желал да разочарова църковния съд между тези стени.
   Председателят променя тона.
   — Господине — подема той миролюбиво, — ако нашата жандармерия укрива информация от нас, бихме желали да разберем каква е тя.
   При тези думи се разтрепервам от вълнение. Ако версията на жандармерията е подложена на съмнение, значи сме още по-близо до освобождаването на Симон.
   Корви мълчи почти цяла минута. Продължава да изучава листовете пред себе си. Минято не откъсва очи от прокурора.
   Най-накрая Корви изважда един лист от купчината.
   — А, ето го. Да, бях прав. Оръжието е било „Берета 950“.
   Откъм съдийската маса се разнася смаяно възклицание.
   — Кога жандармерията е установила това? — пита един от съдиите.
   Корви вдига поглед.
   — Доколкото ми е известно, не е. Това не е част от списъка с доказателствата, а е от регистъра на огнестрелните оръжия. — Вдига листа във въздуха. — Оръжието, регистрирано на името на Уголино Ногара, е „Берета 950“.
   Минято извръща към мен недоумяващ поглед.
   — Ногара е имал оръжие?
   Аз също съм смаян.
   — Не съм знаел — казвам му.
   — Господине — дрезгаво пита старият съдия, — значи заявявате пред нас, че човекът е бил застрелян със собствената си пушка?
   — Не с пушка — поправя го Корви, — а с пистолет.
   — Имате предвид военен пистолет?
   Корви отново тършува из листовете си и вади снимка от каталог. На нея се вижда малко черно оръжие в мъжка ръка. Беретата е по-малка от ръката.
   — Но как е възможно? — пита председателят на съда.
   Малцина италианци притежават подобно оръжие.
   — Италианските разрешителни са предимно за ловни оръжия — казва Корви и вдига втори лист. — Разрешителното на Ногара е за пистолет с цел самозащита. Това е друга причина разпознаването на оръжието да е толкова категорично.
   Замислям се за бележката в медицинския картон на Уго. Страх от преследване, от нараняване. Надрасквам на листовете пред Минято:Може ли да попитате кога е кандидатствал за разрешително?Преди Минято да успее да попита, председателят на съда сякаш прочита мислите ми и задава въпроса.
   — Датата на заявлението е двайсет и пети юли — отговаря Корви.
   Майкъл е бил пребит на летището седмица преди това. Уго явно е решил да се въоръжи, след като е намерил снимката му в пощата си.
   — Значи предполагате — намесва се младият съдия, — че някой е взел оръжието на Ногара и го е убил с него. И после какво е направил с пистолета?
   Корви вдига ръце.
   — Това би трябвало да установи вашата полиция. Мога да коментирам само криминологичния анализ и извадките от базата данни.
   Минято тършува из документи върху масата на защитата. Когато намира списъка със свидетелите, отново преглежда колонката с имената, сякаш за да се увери, че днес няма да бъде призован никой от жандармерията.
   — Споменахте и второ доказателство, което са ви повикали да анализирате — казва председателят на съда и поглежда надолу към бележките си. — Какво е то?
   Корви кима.
   — Вашата полиция е намерила човешки косми в колата на убития. Изпратиха ни ги за идентификация.
   Минято започва да възразява. Симон многократно е бил в колата на Уго. Космите не доказват нищо. Обаче този път съдиите не му обръщат внимание. Вълнува ги колата. Уго не би носил оръжие на среща на свещеници в Кастел Гандолфо, затова счупеният прозорец добива още по-голямо значение.
   — Къде са намерени космите? — пита съдията.
   — До седалката на шофьора.
   Странно. Уго не позволяваше никой друг да кара колата му.
   — И те са на отец Андреу? — пита съдията.
   — Да.
   Обаче го казва със запъване. И тъкмо то предизвиква зловещото ми предчувствие. Допуснал съм огромна грешка.
   Корви забожда поглед в лабораторния анализ.
   — Успяхме да свържем космите с кръвна проба, дадена в затвора „Ребибия“ преди три години.
   Ужасът се спуска отгоре ми като сянка.
   — Кръвната проба е на Александрос Андреу — казва Корви.
   Веждите на Минято отскачат нагоре. Обръща се към мен смъртно блед. Изгубил съм ума и дума. Съдиите се вторачват в нас.
   — Почивка — прокашля се Минято. И се обръща към съдиите. — Моля ви, господа. Нуждая се от кратка почивка.


   Минято крачи мълчаливо във вътрешния двор. От нишите на „Свети Петър“ гневно ни наблюдават мраморни светци, по-високи от двуетажна сграда.
   — Монсеньор, трябваше да видя колата — казвам. — Не знаех…
   — Влезли сте в наказателния паркинг? — пита той, крачейки.
   — Да.
   — Сам ли?
   Няма да забъркам и Джани в това.
   — Да.
   Минято разсича въздуха с ръка.
   — И докато сте били там, сте взели мобилния телефон на Ногара, така ли?
   — Не.
   Той спира.
   — Тогава откъде се появи той?
   — От Здравната служба.
   Минято губи ума и дума.
   — Какво сте направили?
   — Мислех…
   — Какво си въобразявахте? Че никой няма да забележи?
   — Опитвах се да помогна на Симон.
   — Достатъчно! Такъв ли е бил планът ви още отначало? Вашият и на вуйчо ви? Сами да предопределите изхода на делото?
   — Не, разбира се.
   Той се приближава.
   — Проумявате ли какво прави с нас прокурорът там, вътре?
   Не разбирам какво иска да каже. Обвинението не измъкна нищо от Гуидо и от Джино Пеи. Казвам му го, а Минято избухва:
   — Не бъдете наивен! Измъкна от Канали точно каквото искаше. А това, което направи с шофьора, е адски изобретателно.
   — Какво говорите?
   — Кой е наредил на шофьорите да не водят архив? Кой би принудил шофьорите да се закълнат? Е, кой друг? Службата за автомобили е подчинена на вуйчо ви.
   — Влагате твърде много смисъл в това.
   — Тогава ми кажете какъв е смисълът на показанията на Гуидо Канали? Канали не е видял нищо. Не е виждал нито брат ви, нито Ногара, нито местопрестъплението. Защо са го призовали за свидетел?
   — Не знам.
   — Защото е видял вас, отче. Защото може да свидетелства, че първата реакция на брат ви не е била да се обади в полицията, а на семейството си. Докладът от местопрестъплението гласи, че жандармерията е помислила, че и двамата сте се обадили за помощ, защото сте пристигнали преди тях. Вие сте подкупили Канали с пропуски от вуйчо си. Не проумявате ли какъв сценарий се опитва да очертае прокурорът?
   Изгубвам ума и дума.
   — Кой е единственият въпрос, който си задават съдиите? Записът от охранителната камера липсва. Пътните листове за колите ги няма. Свидетели под клетва не говорят. Онова, което прави впечатление на този процес, е мълчанието. Съдиите биха искали да разберат каква е причината за него и точно на този въпрос им отговаря прокурорът. Брат ви е повикал вас на помощ. Вашите косми в колата подсказват, че сте му помогнали да я почисти. Вуйчо ви е накарал шофьорите да се закълнат, че ще пазят тайна, след това е позволил на брат ви да промени изложбата на Ногара, както сметне за уместно. Изложбата вече не е допустима тема на свидетелските показания. Накъде сочи цялототова мълчание, отче? Какво ни говори фактът, че брат ви отказва да даде показания? А това, че разполагаме с мобилния телефон на Ногара, само потвърждава всичко, коетонамеква обвинението.
   — Монсеньор, съжалявам…
   Минято вдига ръка във въздуха и казва:
   — Достатъчно. Вървете.
   — Къде да отида?
   — Наистина ли си въобразявате — рязко пита той, — че ще допусна да седите до мен, докато съдът разглежда уликите за вашето съучастие? Поставихте ме в положение да се налага да обяснявам на съда, че космите вероятно са от някой друг път, когато сте се возили в колата на Ногара. Налага се да измислям извинения за телефонните обаждания, за подкупа, за изложбата, за мобилния телефон. Махнете ми се от очите! Единствената причина да ви оставя като застъпник е, че не мога да допусна да свидетелствате.
   — Монсеньор, не знам какво да кажа. Аз…
   Той обаче грабва куфарчето си, обръща ми гръб и се отдалечава.
   На входа на двореца е застанал прокурорът. Твърде далече е, за да е чул нещо, но ме измерва с поглед. Минято го подминава, без да си кажат нищо. Прокурорът обаче продължава да ме гледа.
   29.
   Чакам. Оставам във вътрешния двор дълго след като Минято и прокурорът са влезли отново в залата. Крача, навъртам се, така че да виждам вратите и?. Никой не излиза. Но илюзията, че очаквам нещо, е единственото, което ми помага да овладея това безумно чувство. Това гневно и тревожно напрежение, което ми крещи да направя нещо.
   Започвам да звъня по телефона. Майкъл Блек не отговаря. Опитвам отново, после трети път. Той ме пренебрегва, но аз ще го изтощя. На шестия път оставям несвързано съобщение.
   — Майкъл, вдигни си телефона. Вдигни! Ако си твърде уплашен да се върнеш в Рим, трябва поне да поговориш с адвоката на Симон Той трябва да разбере какво се е случило на онова летище.
   Докато говоря, не откъсвам очи от пътя към папския дворец — очаквам Симон. Напразно.
   Двайсет минути по-късно излиза криминологът Корви. Един полицай го придружава до границата. Все още няма и следа от Симон.
   След това един автомобил с матирани стъкла спира пред съда. Когато шофьорът излиза да отвори вратата, бързо се приближавам.
   Задната седалка е празна. Шофьорът ми прави знак да се отдръпна, но аз го заобикалям, за да надникна на предната седалка. И тя е празна.
   След секунда вратата на съда се отваря. Архиепископ Но?вак излиза и поема към отворената врата на колата. Отдръпвам се.
   Но?вак върви със сведени очи и изобщо не ме поглежда. Но изпъва ръка пред себе си, за да ме пропусне да мина пръв.
   — Моля — казва.
   — Ваше преосвещенство…
   Той повтаря жеста си, изчаква ме да мина.
   — Ваше преосвещенство, може ли да поговоря с вас?
   Но?вак е едър прегърбен мъж, по-висок от мен с няколко сантиметра. Расото му е съвсем обикновено. По лицето му е изписана тъжна отнесеност, която не му позволява да вдигне очи и да види, че съм познато лице от съдебната зала. Говори се, че баща му, полски полицай, бил премазан от камион по време на пътна проверка, когато епископът бил още момче. А сега с Йоан Павел е на път да изгуби втори баща. Изглежда невъзможно да обясня на този човек мъките на Симон, защото за него страданието е обикновен житейски факт. Трябва обаче да направя нещо.
   — Моля ви. Ваше преосвещенство, важно е — казвам.
   Но?вак не помръдва.
   — Да, знам, отец Андреу.
   И за пореден път прави жеста. Най-сетне проумявам. Кани ме в колата си.


   Сърцето ми бие бясно, докато се качвам. Расото ми пречи. Пристягам го плътно около тялото си и се плъзгам в далечния край на седалката, за да направя място за Негово преосвещенство. Шофьорът му помага да се качи. Помня как татко ме стискаше за рамото и ми сочеше Но?вак, когато се разминавахме с него по улиците. Тогава архиепископът беше в разцвета на силите си. В момента е на шейсет и пет. Тялото му има същата оловна тежест като това на Йоан Павел, а вратът му е като дуло на оръдие. Очите му не са се предали, но някак са се отдръпнали. Все още се усмихва, но дори в усмивката му има тъга.
   Не казва нищо, докато шофьорът затваря вратата след него. Нищо и докато колата потегля. За миг мярвам Минято да излиза от съдебната зала. Той ме вижда през предното стъкло и зяпва учудено.
   — Помня ви — казва най-сетне Но?вак с бащински тон. — Като момче.
   Старая се да не стана жертва на страхопочитанието си, да не се почувствам отново дете.
   — Помня и брат ви.
   — Защо му помагате?
   Той леко се привежда и намалява разстоянието помежду ни. Сведените му очи следват моите, докато говоря, показват ми, че той слуша.
   — Брат ви направи нещо изключително — казва архиепископ Но?вак, произнасяйки последната дума с характерния си полски акцент. — Светият отец е признателен.
   Значи Но?вак знае за изложбата. За православните свещеници.
   — Ваше преосвещенство, имате ли представа къде държат брат ми?
   Въпросът прозвучава по-емоционално, отколкото съм възнамерявал. Но архиепископът изглежда толкова загрижен, толкова внимателен към чувствата ми.
   — Да — отговаря той и навежда очи, с което признава колко мъчителна е темата за мен.
   — Не можете ли да го освободите? Не можете ли да прекратите процеса?
   Докато минаваме през първия вход на папския дворец, швейцарските гвардейци отдават чест.
   — Процесът си има цел — отговаря Но?вак. — Да установи истината.
   — Но вие знаете истината. Знаете, че той покани тук православните, знаете и защо. Процесът е просто начин кардинал Боя да притисне Симон да даде отговори относно изложбата.
   Подминаваме контролните пунктове един след друг. Колата изобщо не намалява.
   — Отче — тихо казва Но?вак, — преди откриването на изложбата утре е важно да научим истинската причина за убийството на доктор Ногара.
   И сякаш за да подчертае сериозността на въпроса си, той моли шофьора да спре колата. Пред нас е последното крило на двореца — това на Йоан Павел и кардинал Боя. Колата работи на празен ход във вътрешния двор на Секретариата.
   — Брат ми не е убил никого, Ваше преосвещенство.
   — Сигурен сте в това, защото сте били в Кастел Гандолфо?
   — Просто познавам брат си.
   Двама гвардейци се приближават, усетили нещо необичайно, но шофьорът ги отпраща.
   — Ако го освободя от домашния арест, ще ми кажете ли защо беше убит доктор Ногара? — пита архиепископ Но?вак.
   Вече разбирам. Забранил е на съда да обсъжда изложбата, защото не иска Боя да научи за посещението на православните свещеници, но без тези показания Но?вак няма представа защо е бил застрелян Уго и може само да предполага кой е имал причина да го убие. Симон не е казал на никого за 1204 година. Дори на човека, подписал документите за преместването на плащаницата тук от Торино.
   — Ваше преосвещенство, Уго Ногара откри, че католическите рицари са откраднали плащаницата от Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход. Плащаницата не ни принадлежи. Тя е на Православната църква.
   Но?вак ме гледа изпитателно. В очите му за кратко просветва нещо. Изненада. Може би разочарование.
   — Да, така е — казва.
   — Вече сте знаели?
   — Но има и още нещо, нали? Нещо друго?
   — Не, разбира се.
   Архиепископът се пресяга и хваща ръката ми.
   — Вие сте много по-различен от брат си.
   Без да откъсва очи от моите, потупва седалката два пъти. Шофьорът излиза от колата. След миг вратата до мен се отваря.
   — Не разбирам — казвам. — Ще накарате ли кардинал Боя да освободи Симон?
   Усещам ръката на шофьора върху рамото си, подканя ме да сляза.
   — Съжалявам, отче — казва Но?вак, — не е толкова лесно, колкото ви се струва. Брат ви не ви е разкрил цялата истина.
   Стисва дланта ми, както правеше Йоан Павел на площад „Свети Петър“, когато утешаваше напълно непознати хора. Сякаш съм дошъл чак дотук заради нещо, което не разбирам докрай. Зад мен един гвардеец казва:
   — Отче. — Нищо друго.
   Но?вак отдръпва ръката си. Но продължава да ме наблюдава, когато излизам от колата.* * *
   Вече имам три съобщения от Минято, който настойчиво ми нарежда да се върна в съдебната зала. Подминавам ги без отговор.
   Приближавам се до гвардееца, който е на пост на източната порта. Видял ме е да излизам от колата на архиепископ Но?вак.
   — Давид, нали? — питам.
   — Денис, отче.
   — Денис, трябва да видя брат си.
   Покоите на кардинал Боя са над нас. И Симон е точно там.
   — Ще съобщя, че отивате.
   — Не, сам ще се кача.
   Пристъпвам към вратата, но той ми препречва пътя.
   — Отче, трябва първо да се обадя.
   Избутвам го настрани.
   — Съобщете на кардинал Боя, че братът на Симон Андреу идва да го види.
   Изневиделица се появява втори гвардеец.
   — Лорис — разпознавам го аз, — трябва да мина.
   Той обгръща раменете ми с ръка и ме повежда надолу по стълбите. В подножието ме пита:
   — Какво става, отче?
   — Трябва да се срещна със Симон.
   — Знаете, че не може да го направите.
   — Той е там, горе.
   — Знам.
   Смразявам се.
   — Виждал ли си го?
   — Нямаме право да влизаме в апартамента.
   — Кажи ми истината.
   Той се поколебава.
   — Веднъж.
   Емоцията, която ме връхлита, е като юмрук в гърлото.
   — Добре ли е?
   — Не знам.
   — Пусни ме да вляза.
   — Вече трябва да си вървите.
   Отново усещам ръката му върху рамото си. Отблъсквам я. Другият гвардеец, който наблюдава цялата сцена, вика подкрепление по радиостанцията си.
   — Вървете си, отче — казва Лорис. — Веднага.
   Отдръпвам се. И се провиквам с пълно гърло към прозорците на втория етаж:
   — Кардинал Боя!
   Още двама гвардейци се втурват към мен откъм Секретариата.
   Правя още една крачка назад и се провиквам:
   — Ваше високопреосвещенство, искам да видя брат си!
   Гвардейците ме сграбчват. Започват да ме избутват към изхода на двора.
   — Ще ви кажа всичко, което искате да узнаете! — провиквам се. — Само ми позволете да видя брат си! — Мъча се да се освободя, но гвардейците ме влачат през облите камъни на двора. — Моля ви, трябва да го видя.
   В края на двора двамата гвардейци, които са на пост там, затварят една метална порта.
   — Вървете си, отче — нарежда ми Лорис и ми сочи пътеката, която извежда от двореца. — Докато все още можете.
   Олюлявам се назад вцепенен.
   Брат ви не ви е разкрил цялата истина.
   Взирам се съсипан през пръчките на желязната порта. И тогава забелязвам нещо в отсрещния край на двора. Завесите на един прозорец на втория етаж са леко разтворени.И между тях за миг мярвам кардинал Боя.* * *
   Отдалечавам се вдървено. Минято ме чака на външната порта на двореца. Като вижда погледа ми, той ме хваща под ръка и казва на гвардейците:
   — Аз го поемам.
   Мълчаливо се връщаме до Трибунала. Не знам дали ме е чул как крещя. Пет пари не давам.
   До съдебната зала има кабинет. Минято върши вътре някаква работа, без да ми каже нито дума. Чиновничка от архива му подава папка с документи за подпис. Нови улики. Нови свидетели.
   — Не се ли я появил записът от охранителната камера? — пита я той.
   Тя клати глава.
   Чудя му се как е способен да се преструва, че всичко това не е пълна пародия.
   — Това са снимките, които поисках, нали? — пита той, сочейки поредица снимки.
   Тя ги разглежда в опит да потвърди. Виждам снимки на познати ми пликчета с улики. Предметите от колата на Уго. Минято ме скастри, задето съм се промъкнал незаконно в онзи паркинг, но въпреки това е поискал доказателствата, които намерих там. Впивам в него гневен поглед.
   Той продължава да мълчи.
   — Точно така, монсеньор — отговаря служителката.
   — Благодаря ви, госпожо.
   Ръката му отново се озовава на гърба ми, насочва ме навън. Най-накрая той казва:
   — Да вечеряме заедно, отче.
   Късен следобед е. Минято вдига ръка над очите си като козирка.
   — Не — отговарям.
   — Петрос е добре дошъл да се присъедини. Важно е да обсъдим съобщението на гласовата поща, което Ногара е оставил на брат ви в нунциатурата. Трибуналът го допусна като доказателство.
   — Не.
   Той забожда очи в краката си.
   — Разбирам как се чувствате, отче. Може би е най-добре да се откъснете от процеса.
   — Ще направя онова, което трябва.
   Минято присвива очи.
   — Какво точно ви каза архиепископ Но?вак?
   — Че брат ми ме лъже.
   — За какво?
   Не знам. Ако има сериозно основание, може да е за всичко.
   — Кажете ми, отче Андреу.
   В този момент телефонът ми звънва. Номерът ми е познат.
   — Майкъл? — отговарям незабавно аз.
   — Алекс, бях в самолета и телефонът ми беше изключен.
   — Моля?
   — В момента съм на летището.
   — На кое летище?
   — В Тимбукту. На кое според теб? Ще бъда в центъра след час. Ако адвокатът на Симон иска да говорим, най-добре да се подготви.
   Той ли е?,пита Минято само с устни. Кимвам.
   — Нека да говоря с него.
   Подавам му телефона.
   — Отец Блек? — пита Минято.
   Изважда писалка и отваря папката с уликите, за да си запише нещо от вътрешната страна на корицата. Зад него минават камиони по посока на музеите. Отново се замислям над думите на Но?вак. Откриването. Дотогава остават само двайсет и четири часа.
   — Ще дадете ли показания? — казва Минято на Майкъл. — Кога ще се подготвите?
   Взирам се в папката в ръката му. В нея са снимките, за които той попита чиновничката. На една от тях е зарядното на Уго. На друга — листчето с телефонния ми номер.
   — Трябва да обсъдим случилото се с вас. Може ли да се срещнем в кабинета ми довечера?
   До тях са пликчетата с улики, които не можах да разгледам, преди Джани да ме изведе набързо от паркинга. Пакет цигари. Избелялата служебна карта за Ватикана, която Уго сигурно е показвал на гвардейците при всяко свое влизане в страната. Ключодържател. Нищо, което да е достатъчно голямо, за да остави отпечатъка под шофьорската седалка в колата на Уго.
   — Той не може да присъства на срещата ни. Не влиза в задълженията на застъпника.
   Зяпвам. Пластината на ключодържателя — овална, с гравирани три букви и три цифри.DSM 328.
   Дръпвам папката от ръката на Минято, който едва не изпуска телефона. Поглежда ме ядосано.
   DSM. Domus Sanctae Marthae.Латинското име на хотела. Трите цифри са номерът на стаята. От пластината липсва едно парченце.
   Не може ключът да е бил на Уго. На него не му трябваше хотелска стая. Значи трябва да е на човека, който е влязъл в алфата. Затварям очи. Заблуждавам се. Убиецът не би оставил собствения си ключ. Чий е тогава?
   Минято си взема обратно папката, за да си запише нужната информация на корицата. Питам се защо Майкъл е толкова услужлив. Не му е присъщо.
   Отговорът идва минута по-късно, когато Минято ми връща телефона и казва:
   — Отец Блек иска пак да говори с вас.
   — Чуй ме — казва Майкъл, — адвокатът ми обясни, че не можеш да присъстваш на срещата ни довечера, затова с теб трябва да обсъдим нещо на четири очи. Да се видим след това някъде. „Свети Петър“?
   — На площада ли?
   — Не, не, в десния напречен кораб на базиликата. Ще оставя северната врата отворена. Нали знаеш за коя говоря?
   Минято се опитва да дочуе за какво става дума. Отдръпвам се.
   — По кое време? — питам.
   — Да кажем, в осем. А ако не съм там, ще трябва да си намериш нов свидетел за утре.
   — За утре ли?
   — В осем часа. Разбра ли?
   Когато затварям, Минято казва:
   — Не бива да се срещате с него. Ясно? Не и без аз да присъствам.
   Не му отговарям.
   — Лека нощ, монсеньор — казвам. — Ще се видим утре сутрин.* * *
   Обаждам се в апартамента на брат Самуел, за да го помоля да погледа Петрос още малко. След това звънвам на Мона.
   — Няма да мога тази вечер — казвам.
   Явно е доловила нещо в тона ми и пита:
   — Всичко наред ли е? Говори ли ти се?
   Не ми се говори, но думите сами се отприщват.
   — Ядосан съм. Симон ме е излъгал.
   Мълчание. Мълчание, което показва, че дълбоко в сърцето си тя все още се съмнява в него.
   — За какво те е излъгал? — пита Мона накрая.
   — Няма значение.
   Отново мълчание.
   Най-сетне тя казва:
   — Аз съм в апартамента на родителите си. Мога да се срещна с теб навсякъде, само кажи къде.
   — Не мога. Просто… ми говори.
   — Как е Петрос? — пита тя.
   Затварям очи.
   — Цял ден съм в съда. Брат Самуел ми каза, че е добре.
   — Алекс, звучиш зле. Нека да ти помогна.
   Седя на пейка в двора на Трибунала. Последните приходящи служители са се подредили на бензиностанцията. Над покривите на колите им виждам хотела.
   — Просто ми трябва малко време да помисля — отговарям. — Ще ти звънна утре. — Поколебавам се. — Съжалявам за тази вечер.
   Затварям, преди тя да успее да отговори. Болката, която се усилва от часове, вече е почти нетърпима. Когато със Симон се чувствахме по този начин след смъртта на мама, хуквахме да тичаме. По хълмовете. По стълбите. В сенките на стените. Тичахме, докато не рухнем от изтощение и не се разхладим под струите на фонтаните.
   Затварям очи. Върни ми го, Господи. Нуждая се от брат ми.
   Броя прозорците на хотела. Знам коя стая е номер 328. Един етаж под тази, в която бяхме отседнали с Петрос, само че в другия край на сградата. По моите сметки трябва да е ъгловата. В момента гледам към западния и? прозорец.
   Може би утре ще бъде решаващият ден. Може би такъв е планът на Боя. Да държи Симон под арест, докато изложбата приключи.
   Западните прозорци са със затворени капаци. Завесите в другите стаи са дръпнати, но обитателят на тази стая не се нуждае от никакъв въздух. Не желае да гледа римския следобед. Отварям капачето на телефона си и набирам номера на рецепцията.
   — Сестро, свържете ме със стая триста двайсет и осем, моля.
   — Един момент.
   Телефонът звъни без прекъсване. Който е там, не желае да говори.
   Затварям. И последната кола потегля от бензиностанцията. Въздухът отново притихва. Вятърът развява знамето на Ватикана над входа на „Санта Марта“.
   Изправям се. И се запътвам към тази врата със свито сърце.* * *
   Монахинята на рецепцията ме изненадва.
   — Здравейте, отче, как сте? — пита тя на гръцки.
   Инстинктът ми подсказва да отговоря на същия език.
   — Много добре, сестро. Благодаря.
   — Харесва ли ви престоят в нашата страна?
   — Много.
   — С какво мога да ви помогна?
   — Просто се връщам в стаята си. — Показвам и? стария си ключ и отминавам.
   Но сигурността е повишена, откакто сме напуснали хотела. Табела във фоайето оповестява, че всеки асансьор обслужва конкретен етаж от сградата. Чувам как обслужващите асансьорите молят гостите да показват ключовете си, преди да се качат в кабината.
   Затова поемам по стълбите. Но точно преди да отворя вратата за третия етаж, над мен се разнася глас:
   — Отче, сбъркали сте етажа. Тук, горе.
   Един гвардеец слиза от площадката на четвъртия етаж, като взема стъпалата по две наведнъж. За щастие, не се познаваме.
   — Може ли да видя ключа ви? — пита той. Явно е оставен на пост пред аварийния изход.
   Показвам му го и той кимва. Ключът е от стаята, в която бяхме отседнали с Петрос, и на него пише 435.
   — Последвайте ме, отче — казва той бавно на италиански и ме повежда нагоре по стълбите.


   Четвъртият етаж кипи от оживление — пълно е със свещеници. Смайвам се. По облеклото им разбирам, че това са православните гости на Симон Преброявам единайсет във фоайето. Дванайсети свещеник отваря вратата си, казва нещо на свой колега отвън, после се обръща с гръб. Езикът му не ми е познат.Сръбски?,чудя се.Или български?
   И тогава ми хрумва — неколцина от останалите свещеници би трябвало да са гърци. Затова монахинята на рецепцията ме поздрави на гръцки — не знаеше от коя държава съм. Значи Симон е ходил и там. Вероятно е поканил и хора от родината ни.
   Колко ли държави е посетил? Колко ли свещеници от колко страни в момента се намират в това фоайе? За пръв път някой се опитва да организира подобно нещо.
   Хвърлям поглед назад към гвардееца до аварийния изход. И ми хрумва още нещо. Само папата има власт над швейцарската гвардия. Само папата или Но?вак може да са изпратили тези войници тук. Би трябвало да са наясно с мащаба на делото на Симон.
   Засега мога само да наблюдавам. Свещениците се събират на групички, после се пръсват. Православните нямат един глава, нямат папа като католиците. Константинополският патриарх е почетният им водач, но Православната църква в действителност е федерация от национални църкви, много от които имат собствени патриарси. Дори представата за подобна демокрация сред клира, в която никой епископ не получава нареждания от друг, е кошмар за католиците, рецепта за хаос. Но въпреки това за две хиляди години връзките, създадени от традицията и духовната близост, са превърнали православните свещеници от всички кътчета на християнския свят в братя. Дори в напрегнатата атмосфера на фоайето, дори в това очакване, мъжете пресичат граници и се поздравят един друг. Говорят езика на другия — понякога гладко, понякога неуверено. Усмивките са почти толкова, колкото са и брадите. Имам усещането, че пред очите е древната Църква, светът на останалите апостоли. Чувствам се като у дома си.
   Неколцина се понасят групово към мен. Давам си сметка, че стоя пред асансьора. Вратите се отварят и аз влизам вътре. Трима свещеници също прекрачват в кабината, разговаряйки на непознат за мен език. Струва ми се, че дочух думата за вечерна молитва — сигурно точно затова слизат. Един от тях нарежда на италиански на служителя да задържи асансьора. Идват още хора.
   Отваря се една стая по-надолу по коридора. Излиза млад свещеник. Брадата му е рядка. Забавя се на вратата, поглежда назад към стаята. Коремът ми се свива развълнувано. Знам какво означава това. Той чака шефа си.
   Старая се да не зяпам, когато излиза митрополитът — петдесет-шейсетгодишен, с внушително коремче и красива мантия. И точно както каза Джани, мъжът е с типичната цилиндрична православна калимавка. Другите свещеници във фоайето му правят път, докато той се приближава към асансьора. Хотелският служител посяга към копчето, но митрополитът клати глава. Друг свещеник в кабината казва:
   — Почакайте, моля. Идват още хора.
   Надниквам в коридора. От същата отворена врата излиза още един митрополит — със златен медальон с изображението на Богородица. Дори отдалече забелязвам, че нещо блести на неговата калимавка — кръстчето, което показва, че е високопоставен митрополит. Той е поне на седемдесет години. Ходи прегърбен. От двете страни го съпровождат помощници, които се грижат да не настъпва одеждата си.
   Ала вратата зад него остава отворена. И изведнъж настава оживление. По някаква причина свещениците в коридора започват да си шушукат. Неколцина се скупчват пред отворената врата и надничат вътре. Останалите се отдръпват до по-далечните стени на коридора. Разделят се като водите на море, защото отвътре вече излиза някой. Мъж в бяло.
   30.
   Тръпка пробягва по тялото ми. Всички свещеници в коридора се покланят. Очите сигурно ме лъжат.
   Когато мъжът се приближава, виждам ясно лицето му. Не е Йоан Павел. Някой още по-възрастен е. И има брада, която огражда издълженото му изпито лице. Спуска се до средата на гърдите му, където той стиска в ръка бяла калимавка с малък кръст от скъпоценни камъни. Докато минава покрай другите свещеници, вдига ръка и ги благославя. Замръзвам. Знам кой е той. На лош италиански със силен акцент старецът ми казва:
   — Бог да те благослови.
   — И вас — отвръщам непохватно, докато двама свещеници излизат от асансьора, за да направят достатъчно място той да влезе.
   Симон е постигнал невъзможното. Съгласно традицията на Румънската православна църква нейният най-висш духовник се облича в бяло. Пред очите ми е един от деветимата патриарси на Православната църква.
   Устремявам се към стълбите. Асансьорът сигурно ще спре на приземния етаж, до частния параклис към хотела.
   И тогава осъзнавам — не мога да ги последвам там. Почти не съм в състояние да общувам с тези хора. Сигурно са ме помислили за свой събрат, защото расото и брадата ми изглеждат православни, но поради схизмата Православната църква не позволява на мен — един католик — да се причестявам заедно с тях. Би било измама дори да се присъединя към вечерната им молитва, без да им разкрия кой съм.
   Затова слизам по стълбите до третия етаж. Нервите ми са изопнати. Облягам се на стената и се чудя как изобщо нещата се объркаха толкова. Как нещо толкова красиво и толкова изпълнено с история струва живота на Уго. Как така Симон може да изгуби свещеническия си сан заради него?
   Тук, на третия етаж, се отваря врата. От стаята излиза католически свещеник и тръгва към асансьора. Докато натиска копчето, ме оглежда.
   Прекрасно познавам този поглед. Явно според него мястото ми не е тук, макар че помежду ни има повече общо, отколкото между мен и православните горе — аз съм католик,признавам папата, всеки от двама ни с този свещеник може да се причестява в църквата на другия.
   — Добър вечер, отче — поздравявам на италиански, за да уталожа притеснението му. Или може би по някакъв неразбираем начин да уталожа своето.
   Продължавам към стая 328. На вратата се успокоявам и си повтарям Исусовата молитва: „Господи, Исусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния“.
   Тук нищо не може да ми се случи. Тази сграда е пълна с хора, които веднага ще ми се притекат на помощ. Който и да е вътре, ще го поканя да излезе да поговорим. Навън, не в стаята му. Чукам. Никакъв отговор.
   Взирам се в шпионката и се чудя дали ме наблюдават. Пристъпвам напред и отново чукам. Пак никакъв отговор.
   Вадя телефона си и звъня на рецепцията.
   — Сестро, бихте ли ме свързали със стая триста двайсет и осем?
   Чувам как телефонът звъни от другата страна на вратата. Заставам пред шпионката, вдигам телефона си във въздуха и го посочвам. Може и така да разговаряме. Все ми е едно. Обаче никой не вдига.
   През големия прозорец в другия край на коридора виждам, че слънцето залязва. И тогава ми хрумва нещо. Свеждам поглед.
   Под вратата не се вижда светлина. Затова са затворени капаците. Няма никой.
   Отново звънвам на рецепцията:
   — Сестро, ще сляза на среща в трапезарията. Може ли някой да почисти стаята ми, докато ме няма. В триста двайсет и осем съм.
   — Отче, мисля, че току-що ви търсиха по телефона. Веднага ще изпратя да почистят стаята ви. Признавам, че малко се позабавихме.
   Благодаря и? и изчаквам до асансьора, докато пристигне монахинята камериерка с количката с препаратите. Когато отключва стаята, влизам след нея.
   — Какво, за бога? — възкликва тя уплашено.
   За миг е тъмно. Откъм вътрешния двор между летвите на капаците прониква слабо електрическо сияние. Тя включва лампите.
   — Не ми обръщайте внимание, сестро — промърморвам разсеяно, оглеждайки стаята. — Забравих нещо.
   Стаята е почти същата като онази, в която бяхме с Петрос. Тясно легло със семпла табла. Нощно шкафче. Разпятие.
   Сядам на бюрото и се преструвам, че си водя бележки, докато я чакам да излезе. Монахинята затваря дрешника и вдига чаршафите от пода до леглото. Явно свещеникът, отседнал в тази стая, спи на пода като Симон. Но като че ли и на леглото е спал някой.
   В стаята, изглежда, са отседнали двама души. И сигурно има причина отдавна да не е чистено.
   Докато камериерката оправя леглото и изпразва кошчетата, аз оглеждам пода. До лампата има стар куфар, на който не се вижда етикет с името. На нощното шкафче има несесер с тоалетни принадлежности, фотоапарат и книга с меки корици. Монахинята вперва поглед в купчината листове под несесера, после отново поглежда към дрешника.
   — Отче, кой е отседнал в стаята заедно с вас?
   — Просто един колега — импровизирам.
   Нещо привлича вниманието ми. Книгата с меки корици на нощното шкафче. За плащаницата е.
   Усещам нервно пробождане в гърдите. Чел съм тази книга. Имам същото издание. Беше открадната от апартамента ми при нападението.
   Очите ми тревожно обхождат стаята. В кошчето, което монахинята изхвърля в момента, има стъклена бутилка. Грапа „Джулия“ Любимата напитка на Уго. Но никъде не се виждат стъклени чаши, по нищо не личи, че грапата е била пита тук. Същите бутилки имаше и в кошчето в апартамента на Уго. Където също беше влизал някой. Питам се какво още в тази стая е откраднато от неговия или от моя дом.
   Монахинята отново поглежда към купчината листове на нощното шкафче и по някаква причина изведнъж се разбързва да приключи.
   Докато чисти банята, се приближавам да разгледам листовете. И замръзвам.
   Колелцата на количката на монахинята изскърцват. Последните и? думи, преди да затвори вратата след себе си, са:
   — Отче, ще изпратя някой да се качи тук. Не мисля, че това е вашата стая.
   В крайна сметка не се оказват документи. А снимки. Мои снимки.


   Ръката ми трепери, докато разглеждам снимките. Аз, докато се разхождам в градината. Аз пред двореца на Трибунала. Аз, хванал Петрос за ръка в двора долу. И някъде към края я намирам. Аз на излизане от хотела. Същата снимка, която пъхнаха под вратата ми със заплахата на гърба. Мъча се да разсъждавам, но страхът плисва в мен. Име. Лице.Нужно ми е нещо.
   Отварям дрешника. На закачалка виси черна дреха с копчета. Расо на римокатолик. Монахинята се е досетила, че не е мое.
   Проверявам етикетчето. В държава на еднакво облечени мъже слагаме имената си на дрехите. Обаче и тук няма нищо, само избелелият етикет на шивашко ателие близо до Пантеона. На другата закачалка виси ферайола — дългата наметка, която римските свещеници обличат по официални поводи. И най-сетне загрявам. Пред мен е най-хубавото расо и официалната дреха на свещеник. Този човек се е подготвил за изложбата на Уго утре вечер.
   Трябва да разбера кой е. Слагам расото върху леглото и отварям джобното ножче на ключодържателя си. Разрязвам плата точно под яката. Почти невидим разрез, но когаторасото се изпъне на раменете на човека, разрезът ще се разтвори и отзад ще видя бялата му риза.
   Чувам шум по коридора. Окачвам обратно расото и се каня да тръгвам, когато ми хрумва нещо.
   Връщам се до бюрото и преглеждам чекмеджетата. Трябва да е някъде тук. Намирам касова бележка за обяд и нещо, което прилича на талон за глоба. Пъхам ги в расото си.
   И тогава го виждам върху нощното шкафче: бележника с логото на хотела. Отварям капаците и го вдигам към полегатите лъчи на залеза. Различавам съвсем слаб отпечатък от нещо ръкописно. Петте цифри на телефонния ми номер.
   Значи от тук е листчето в колата на Уго. От тук вероятно са ми звънели три пъти в нощта преди смъртта на Уго.
   В тази стая са нощували двама свещеници. Единият от тях е нахлул в апартамента ми, докато другият е проникнал в колата на Уго в Кастел Гандолфо. Всички следи водят към тази стая. Как не спрях камериерката, преди да изхвърли кошчето! Сигурно вътре е имало още нещо освен празната бутилка от грапа.
   Внезапно вратата се отваря и в стаята влиза монахиня. Зад нея е камериерката.
   — Отче! Обяснете ми. Правя крачка назад.
   — Нямате работа тук — възкликва жената. — Веднага елате с мен.
   Не помръдвам. Зад нея се появява гвардеец. Същият, когото видях на стълбите.
   — Послушайте я, отче — нарежда ми той.
   И в този момент ми щуква нещо.
   — Ден каталавено италика — казвам на гвардееца. — Име елинас.
   Не разбирам италиански. Аз съм грък.
   Гвардеецът се смръщва. И после се досеща.
   — Той е от онези горе — казва гвардеецът. — Непрекъснато бърка етажа.
   Примигвам, все едно не разбирам. Монахинята цъка с език и ми махва с ръка да я последвам. Подчинявам се с облекчение.
   В този момент камериерката се обажда:
   — Не, той лъже. Говорих с него на италиански.


   Водят ме във фоайето, където ме чака полицай. Отвежда ме през вътрешния двор в управлението на жандармерията в двореца на Трибунала. Там има арестантска килия. Самоче, вместо да ме вкара вътре, полицаят ме кара да седна на пейка до рецепцията и да изпразня джобовете си.
   Вадя касовата бележка от обяда. Талона за глоба. Телефона. Съдържанието на портфейла си.
   Той се вглежда още веднъж, когато вижда ватиканската ми лична карта, а когато прочита името, отново се завърта към мен и заявява:
   — Помня ви.
   И аз го помня. Беше един от полицаите в Кастел Гандолфо в нощта на убийството на Уго.
   — Какво, по дяволите, търсехте в хотела, отче?
   По ругатнята отсъждам, че съм изгубил уважението му. Вече не заслужавам да се отнасят с мен като със свещеник.
   — Искам да се обадя по телефона — казвам.
   Взирам се в талона за глоба и се опитвам да запомня номера на колата. Полицаят се замисля и клати глава.
   — Трябва да говоря с капитана.
   Да върви по дяволите капитанът!
   — Кардинал Чифери е мой вуйчо — казвам. — Дайте ми телефон.
   Той трепва, когато чува името на Лучио. Но фамилията ми е различна от неговата, затова полицаят не губи самоувереността си.
   — Останете тук, отче — нарежда ми той. — Сега се връщам.
   Двайсет минути по-късно дон Диего пристига да ме прибере. Очаквам да бъде бесен. И той е. Но не на мен.
   — Имате късмет, че няма да изгубите работата си заради това — предупреждава той полицая. — Да не сте посмели отново да унижите член на това семейство!
   Вероятно фактът, че полицаят изглежда уплашен, макар да има право, говори много за държавата ни.
   Слънцето се е спуснало ниско на хоризонта, докато крачим към палацото на Лучио. Диего не обелва нито дума. Мълчанието му ми подсказва, че съм загазил толкова, че той дори не може да опише колко. Но не мога да мисля за него. В съзнанието ми витае само образът на кардинал Боя, който ме наблюдаваше между завесите.
   На входа на сградата казвам:
   — Благодаря, Диего, но няма да вляза.
   — Как така?
   — Трябва да отида на едно място.
   Часът е осем и пет. Имам среща с Майкъл Блек.
   — Но вуйчо ви…
   — Знам.
   — Заповедта му беше пределно ясна.
   — Ще му се извиня друг път.
   Усещам погледа му, докато се отдалечавам.* * *
   Слънцето никога не огрява северната фасада на „Свети Петър“. В топлите дни свещениците се събират там да изпушат по цигара в издължените прохладни сенки. Каменните стени са дебели дванайсет метра при ъглите и се издигат по-нависоко от скалите в Дувър. И пъкълът не би ги сгрял.
   В този час всички други врати са заключени. Когато се стъмни, служителите на базиликата проверяват всяко стълбище, всяко кътче. Под тази странична врата обаче се вижда ивица бледа светлина. Майкъл сигурно познава някой пазач, който му е задължен.
   Влизам вътре и се понасям в прохладния въздух като песъчинка на дъното на морето. Туристите, които идват тук денем, виждат мраморния под и високия до небето купол, но в тази сграда има повече скривалища, отколкото подозират дори мнозина свещеници. Има стълбища, скрити от поглед, които водят към параклиси в самите колони, където свещениците могат да се подготвят и да се молят далече от погледа на миряните. Има сакристии, където прислужници помагат на свещениците да се облекат за богослужение. Високо горе, сгушени зад прожекторите, има недостижими балкони, които дори служителите в базиликата няма как да почистят, освен ако не се спуснат с въжета от металните куки, завинтени в стените. И всичко е свързано с мрежа от проходи в стените. Между вътрешната и външната облицовка на базиликата има тунели, по които човек може да я обиколи цялата, без никой да го види. Затова и никой свещеник не идва тук на поверителна среща.
   Майкъл го знае. И може би точно на това разчита. Базиликата е последното място, където някой ще дойде да търси двама свещеници, които се срещат тайно нощем.
   Излизам от прохода под гробницата на един от предишните папи и се озовавам на основния етаж. Навсякъде край мен се стеле блещукащ мрак. Зад ъгъла долита метално дрънчене, като при отключване на врата.
   — Алекс? — чувам го да пита. — Ти ли си?
   Тръгвам по посока на звука към северния напречен кораб. Когато Микеланджело проектирал „Свети Петър“, той предвиждал сградата да е под формата на гръцки кръст — четири рамена с еднаква дължина. Но после добавили неф и гръцкият кръст станал латински, с обърната на изток дълга страна. Сега стоя върху дясното рамо, единственатачаст от основния етаж, която е оградена и недостъпна за туристи. За повечето източни католици това място е непознато. Покрай стените има кабинки, в които идват да сеизповядват поклонниците. Изповедалните са построени като тройни саркофази — отделението на свещеника е по средата, а от двете му страни има по една отворена кабинка. Източните католици обаче се изповядват на открито. Само заради годините, които съм прекарал в тази базилика, разпознавам звука от отключването на тежката дървена врата на отделението на свещеника.
   — Майкъл — прошепвам, — аз съм.
   Вратата се отваря. За пръв път от години пред очите ми е Майкъл Блек от плът и кръв.


   Той изчезна преди шестнайсет години. Веднага след заключението на радиовъглеродния анализ татко се върнал в хотелската си стая в Торино, в която били отседнали заедно, и открил, че Майкъл го няма. Не го видял и във влака за Рим, нито в службата следващия понеделник. Баща ми се опита да го открие, но не след дълго самият той започна да потъва в депресията, която щеше да го изпрати в гроба. Издирването постепенно беше прекратено. И повече не видяхме Майкъл.
   Едва по-късно научихме какво се е случило. След пресконференцията православен репортер застанал срещу Майкъл и го обвинил, че е въвлякъл наивните православни свещеници в нашето католическо унижение. Майкъл дръпнал касетофона от ръцете му и го заудрял с него. Репортерът се озовал в болница. Майкъл успял да избегне наказанието само защото торинската полиция не искала да подложи на преследване католически свещеник, защитил реликвата на града им. Сключили споразумение и Майкъл бил изпратен на лечение. Надали някой навремето е бил дотолкова наивен да смята, че след няколко месеца, прекарани в планинска клиника, той може да се излекува от сериозно заболяване. Но пък може би не са мислели, че става дума за нещо сериозно. Все още.
   Майкъл винаги е бил буен. Езикът му беше груб. Но италианците разбираха, че той е американец каубой. Истинските проблеми започнаха, след като се върна от планината. Тогава го привлече Секретариатът.
   Има места по света, където се налага Църквата да се бори за живота си. Свещеници биват хвърляни в затвора. Отвличани. Дори убивани на улицата. За такива места Секретариатът привлича хора с нужните качества. Американският архиепископ преди вуйчо Лучио в Двореца на губернатора беше висок почти колкото Симон и два пъти по-як. По време на папска визита в Манила, когато някакъв мъж с байонет атакувал Светия отец, американецът сграбчил нападателя и го метнал във въздуха. Майкъл беше два пъти по-дребен от този архиепископ, но в нечии очи беше замесен от същото тесто.
   Изглежда, кардинал Боя беше съзрял друг потенциал у Майкъл. Всеки път когато Йоан Павел протегнеше маслинова клонка на православието, Боя изпращаше някой свой Квазимодо да се погрижи да обезсмисли жеста. Няколко злостни забележки, може би едно-две сбивания, и години дипломатически усилия биваха изличавани за броени часове. Симон обвиняваше Майкъл, че е станал любимият Квазимодо на Боя в Турция. Аз обаче обвинявах хората, които бяха привлекли Майкъл, че са прилъгали един избухлив млад свещеник и са го убедили точно когато е бил най-уязвим, че е имал право да се нахвърли на православния репортер. Че би могъл да изгради кариера чрез такива сблъсъци. Свещениците се подчиняват на институциите, те са като глина в ръцете на Църквата. Само необикновено силен човек би могъл да се отърси от влиянието на Секретариата. Човек като Симон. А мъжът пред мен не е такъв.
   Майкъл ми се вижда по-нисък, отколкото си го спомням. Диша шумно, почти се задъхва. Напълнял е след хилядите коктейли и официални вечери. Изглежда по-грубоват, отколкото навремето. Не се е бръснал от дни. Причината е очевидна. Надали е лесно да прокараш бръснач по белезите на лицето му. Единият минава като шев под лявото му око. Носът му също не е наред — все още е леко крив. Майкъл протяга ръка за американско здрависване вместо италианска прегръдка. Първите му думи към мен след повече от десетилетие са:
   — Мамка му, Алекс. Никой не ми каза, че си останал източен католик. Мислех, че си минал на другата страна като Симон.
   Но долавям вина в тона му. Неговото присъствие тук подсказва, че съжалява за неприятностите, които ми е причинил.
   — Срещна ли се с монсеньор Минято? — питам.
   — Адвокати! — подмята Майкъл презрително. — Да, срещнах се.
   — И?
   — Утре ще ме призове като свидетел.
   Утре. Минято не си губи времето.
   — Казах му, че не възнамерявам да лъжа — продължава Майкъл. — Не вярвам в тези глупости. Обединяване на църквите… Поклони пред брадите. Ако ме попитат, точно това ще заявя.
   — Ти ми каза по телефона, че преди да те пребият, онези хора са те разпитвали за проучването на Уго.
   Майкъл кимва.
   — Какво за него?
   Вперва поглед в кокалчетата на пръстите си.
   — Мислеха, че е открил нещо. Нещо, което ще влоши отношенията с православните. Мислеха също, че Симон е наредил на Уго да го скрие. Затова искаха да разберат какво е то.
   До гуша ми е дошло от тайни.
   — Четвъртият кръстоносен поход — казвам аз. — Откраднали сме плащаницата от православните през хиляда двеста и четвърта година.
   — Не, не ставаше дума за това.
   Смаян съм.
   — Сигурен съм, Майкъл.
   Той е римокатолик. Макар да е работил с баща ми много време, сигурно няма да проумее какво е значението на 1204 година за Изтока.
   Но Майкъл клати глава.
   — Беше нещо, което Ногара е открил в „Диатесарон“.
   — Невъзможно. Аз работих с Уго цял месец над текста.
   Той подсвирва.
   — Значи си късметлия.
   — Късметлия ли?
   — Че кардинал Боя още не те е открил. Оказва се, че всъщност е трябвало да търсят теб.
   Може би се чувства предаден от Боя. Нападнат от собствения си господар. Питам се как ли е станало това.
   — Защо си бил на онова летище? На Симон ли помагаше?
   Той настръхва.
   — Вече ти казах, не мога да обсъждам случилото се.
   Отмятам глава назад. Бях забравил. Поредната клетва.
   — Предупредих и адвоката. Няма да отговарям на въпроси за това в съда.
   — Престъпи клетвата. Кажи истината на съдиите.
   — С адвоката се договорихме и няма отново да дъвча този въпрос с теб — сопва се гневно той.
   — Тогава защо си тук?
   — Защото така ми е наредено.
   Пронизва ме студена тръпка.
   — Какви ги говориш?
   — Кардинал Боя ме повика днес. Знае, че съм в града.
   — Как е възможно?
   — Адвокатът ти е написал името ми в някакъв документ.
   — Заплаши ли те Боя?
   — Не, само ми напомни нещо. И след това ме попита как може да се добере до теб.
   Пулсът ми се учестява.
   — Какво искаш да кажеш?
   — Твърди, че днес си му крещял под прозорците.
   — Опитвах се…
   — … да му привлечеш вниманието ли? Е, получило се е.
   — Какво искаш да ми кажеш?
   — Негово високопреосвещенство иска да се срещне с теб.
   Озъртам се напрегнато.
   — Сега ли?
   Майкъл изсумтява.
   — Утре сутрин преди началото на процеса. В седем и половина в неговите покои.
   — Защо?
   — Не знам, но за твое добро се надявам да мине по-добре от моята среща на летището.
   31.
   Задавам му още няколко въпроса, пелтечейки, но Майкъл не знае отговорите. Името на кардинал Боя му въздейства по странен начин. Започва да запълва мълчанието с хвалебствия за началника си. Боя великият човек. Пазителят на традицията. И официалната линия: обединението с православието ще отслаби нашата Църква, ще разводни смисъла на католицизма, ще превърне папата просто в един от патриарсите. Раздразнителността на Майкъл отново се проявява.
   Обзема ме безпокойство. Хладината от въздуха плъзва под кожата ми. Накрая казвам:
   — Чух достатъчно, Майкъл. Тръгвам си.
   Усещам как ме проследява с поглед. Ако знаех друг начин да изляза от базиликата нощем, щях да го използвам. Докато крача към къщи, държа в едната си ръка мобилния си телефон. Искам да се обадя на Минято, но знам какво ще ми каже. Да не слушам Майкъл. Да не се срещам с Боя.
   Вземам Петрос от апартамента на аптекарите. Рядко съм го виждал толкова нетърпелив да си тръгне от брат Самуел.
   — Какво си намислил? — питам го, пъхайки ключа в новата брава. Той почти подскача.
   — Може ли да се обадим на мама?
   — Не тази вечер, Петрос.
   Намръщва се. Сигурно си мисли, че го дразня. След като цял ден сме били разделени, не допуска, че ще му откажа онова, на което се е надявал.
   — Трябва да поговорим за нещо — казвам му. — Но първо си измий лицето и зъбите.
   Той добива разтревожен вид, ала се подчинява.
   Разгръщам Библията, която държим до иконата на Богородица. Разлиствам страниците под благия и? поглед. Ще ми се да бях спокоен като нея.
   Петрос се връща, ухаейки на любимата си паста за зъби с джинджифил и мента. Съблича се по гащета, покатерва се в леглото и придърпва завивката чак до брадичката си.
   — Петрос, искам да поговорим какво се случва с чичо Симон.
   Той вперва поглед в мен. Неочаквано очите му се изпълват с невинност, с трепетната смелост, каквато може да има само дете, безпомощно да възпре нещата, от които се страхува.
   — Помниш ли господин Ногара? — питам.
   Той кима.
   — Преди пет дни господин Ногара умря.
   На челцето на Петрос се образува бръчка. Изчаквам го да каже нещо.
   — Защо? — пита.
   Защо. Въпросът, на който изобщо не е по силите ми да отговоря.
   — Няма причина да се страхуваш. Знаеш какво се случва, след като умрем.
   — Отиваме си у дома — казва той.
   Кимвам и усилието да прикрия емоциите си ми се струва мъчително.
   — А сега — прокарвам пръсти през косата му — трябва да научиш нещо за смъртта му. Не знаем каква е причината. И някои хора обвиняват чичо Симон. Някои хора мислят, че той е наранил господин Ногара.
   Мускулче по мускулче Петрос се стяга целият. Усещам го как се разтреперва.
   — Не се страхувай — повтарям. — Ние познаваме Симон, нали?
   Той кима, но телцето му си остава напрегнато.
   — Всъщност знаеш ли къде ходих днес? На едно място, където дойдоха хора от цяла Италия, за да говорят за Симон. И знаеш ли какво казаха някои от тях?
   — Как се казва това място? — пита Петрос.
   Поколебавам се.
   — В един от дворците е. — Махвам с ръка. — Ей там.
   — В палацото на вуйчо Лучио ли?
   — Не, в друго. — Упорствам. — Там дойдоха епископи и архиепископи, дори кардинали, и знаеш ли какво казаха? Че Симон е много добър човек. Че те знаят същото, което знаем и ние: той никога не би посегнал на никого. Най-малкото на свой приятел.
   Петрос кима още по-енергично, но само защото се старае да отговори на очакванията ми. Опитва се да бъде достатъчно силен, за да приеме ужасната новина. Прегръщам го с една ръка и го придърпвам към гърдите си, за да му внуша, че тази вечер не е нужно да бъде голямо момче. Мигом му олеква и той се разплаква.
   — Знам — галя го по косата и усещам горещите сълзи през расото си. — Знам.
   Плаче като много по-малко дете.
   — О, момчето ми — утешавам го и изпитвам необикновена пълнота, каквато съществува само в такива мигове на пълна отдаденост. Аз му принадлежа. Господ ме е създал за това дете.
   На нощното шкафче Богородица е отправила закрилнически поглед към Библията. Отворена е на страница, описваща Исус пред съда. Чели сме я много пъти. Но след като я прочетем тази вечер, Петрос ще започне да разбира. Няма откъде да знам какво ще се случи утре при кардинал Боя. Ще поема риск, за който може и двамата да съжаляваме. Но тази вечер ще му обясня защо го поемам по начин, който някой ден ще проумее.
   Християнинът живее своя живот по примера на учениците. Като подражава на техните добродетели, но и като се учи от грешките им. Когато учениците трябва да преживеят задържането и осъждането на човека, в когото вярват, те го изоставят от страх. Поставят собствената си сигурност и присъдата на свещениците си над изискванията на съвестта си.
   Вярвам в брат си така, както не вярвам в нищо друго на света освен в обичта на това момченце. И никога няма да изоставя и двамата.
   Затова нека е такава уговорката помежду ни. Каквото правя за Симон, го правя за теб. Има един Божи закон. И той е любов.
   Това е любов.
   Петрос плаче и аз го държа в прегръдките си. Няма да го пусна, докато не заспи.* * *
   Не ме хваща сън. Посред нощ отивам в хола и сядам на дивана. Гледам луната и се моля.
   Преди зазоряване слагам кафеварката на котлона. Братята в съседния апартамент вече са си взели душ в седем без петнайсет, когато ги моля отново да гледат Петрос. Върху масата в кухнята оставям любимата му чаша на супергерой до пластмасовото шише с последната ни фанта. Докато пиша бележката, подбирам думи, които знам, че ще му е лесно да прочете.
   Петрос, трябва да отида да помогна на Симон. Ще се върна колкото се може по-скоро. Ако се налага да говориш с мен, брат Самуел ще ти позволи да използваш телефона му. Акогато се прибера у дома, ще се обадим на мама, обещавам.С обич, татко
   Отново преглеждам думите —когато се прибера у дома— и те засядат на гърлото ми. Толкова се радвам, че отново съм под този покрив. Апартаментът е на семейството ми повече от двайсет години. Това е единственото място, където все още усещам присъствието на родителите си. Но въпреки това знам — Боя е способен да ни го отнеме. Да го даде на друго семейство. И дори Лучио няма как да му попречи. Боя може да накара училището да ме уволни, може да ме прогони и да ме остави без работа във Ватикана. С Петрос може да изгубим правото да купуваме хранителни продукти без мито и привилегиите си, свързани с горивото, и да се наложи да плащаме два пъти по-скъпо за бензин в Рим; може да изгубим талона си за паркиране и изобщо дане бъдем в състояние да си позволим автомобил. Йоан Павел плаща малко повече на всичките си служители с деца, а ако изгубим и тази добавка заедно с работата ми, с Петрос ще останем без нищичко. Спестяванията ми ще ни стигнат само за няколко месеца. Но онова, което се каня да направя, е правилно. Сигурен съм. Моля се на Бог само да недопусне Петрос да страда заради постъпката ми.
   Докато крача към двореца, край мен минават архиепископи в автомобили с шофьори. Работници миряни профучават на своите веспи. Монахини въртят педалите на велосипеди. Аз забързано пресичам кръстовището пеша, борейки се със съзнанието за собствената си не — значителност. На първия контролен пункт полицаите се подсмихват подигравателно, когато казвам:
   — Поканен съм на среща с кардинал Боя.
   Но се обаждат по телефона и се оказва, че съм в списъка. Безмълвно ме пропускат да мина. Сърцето ми тупти учестено, когато пристигам във вътрешния двор на Секретариата. Не знам накъде да поема след това. Джани каза, че има проход, който води до частния двор и до асансьора. Проходът обаче е затворен с голяма порта. Налага се да се върна и да се кача с единствения асансьор, който знам — долу до канцелариите на Секретариата.
   Вратите се отварят и попадам в различен свят. Тези коридори са на петстотин години. Построени са мащабно — дълги са шейсет метра и са високи седем метра и половина. Таваните им са изрисувани от Рафаел. Свещениците, с които се разминавам, са служители на Секретариата, бивши първенци на групите си в семинарията, бивши светила от родните си епархии, хора, за които езиковото обучение в Академията не е било по-трудно от обучението по етикет. Въпреки това мнозина от тях няма да успеят. Девизът тук е, че нова врата се отваря всеки път когато бутнеш някой през прозореца. Мисля си, че мястото на Симон никога не е било тук. Тези свещеници не могат да стъпят на малкияму пръст. Вече е доказал, че е създаден за по — велики дела. И въпреки това те ще го бутнат от прозореца при първата проява на слабост.
   Прекосявам и последното крило на двореца. На последния контролен пункт на швейцарската гвардия също се обаждат по телефона. Вече само сто крачки ме делят от Симон. Мисълта за него ме придружава на всяка стъпка, иначе бих се ужасил от онова, което правя.
   На вратата ме посреща свещеник секретар. Слаб е като вейка и е облечен с толкова скъпо расо, че платът му лъщи като тъмна коприна. Ръцете му са сключени в поза, с която свещениците от Секретариата се предпазват от прегръдката на хората. Той ми се покланя почти незабележимо, след това ме въвежда в библиотека, за която нищо, дори дворецът на Лучио, не би могло да ме подготви.
   Подът е застлан с червен персийски килим с размерите на малък вътрешен двор. Стените са покрити със златиста дамаска. Вратите също — тапицирани са като капаците накутии за бижута и когато са затворени, се сливат със стените. Столовете, табуретките за крака и свещниците са позлатени. Симон ми е разказвал за дворци на Секретариата, където гоблените са дар от ренесансови крале, а златото е донесено от Колумб от Америка. Но секретарят не прави и опит да ме заслепи с тези факти. Той ме повежда към една дълга маса насред библиотеката. Нарежда ми да чакам на стола си — на една ръка разстояние от креслото начело на масата. После си тръгва.
   След секунди вратата в дъното се отваря. И вътре влиза величав черен силует.
   32.
   Да наблюдаваш как кардинал Боя се приближава, е като да стоиш на пътя на валяк. Той изпълва рамката на вратата и пропъжда светлината от стаята.
   Хората го наричатprepotente— властен, надменен, тираничен. Човек, едър като двамина и с его на трима.
   Надигам се от стола си. Кардиналът винаги изчаква по-нископоставените да му се поклонят или да целунат пръстена му. Не искам да започна този разговор раболепно, но ще е още по-зле, ако пренебрегна протокола.
   Боя обаче се запътва право към масата, оставя отгоре купчина документи и един диктофон и казва:
   — Изложбата се открива след дванайсет часа. Ако брат ви иска помощта ми, времето изтича.
   — Ваше високопреосвещенство, няма да ви помогна, докато не го видя.
   Боя разсича с ръка въздуха, пренебрегвайки думите ми.
   — Ето какво ви предлагам. Дайте ми каквото искам, и аз ще предпазя брат ви от съдебно преследване. В противен случай ще се погрижа да му бъде отнет свещеническият сан.
   Всички знаят що за човек е кардинал Боя. Братовчед му беше арестуван за укриване на данъци в Неапол. Брат му, епископ в Сицилия, беше осъден на затвор, защото беше допуснал други роднини да забогатеят от църковна собственост. Самият Боя използва авторитета си, за да притиска в полза на проекти на богати религиозни групировки, които му се отблагодаряват с пликове, пълни с пари. Той е лицето на стария Ватикан. Вече повече от десет години смазва всеки друг кардинал, хвърлил око на поста му. Слага диктофона отстрани, сякаш е решил да не записва какво ще си говорим. Пръстите му запълзяват по купчината документи. Дебели като наденички, те повдигат пласт след пласт, докато намира каквото търси. Накрая плъзга две папки по масата. На етикетите пишеАндреу, С.иБлек, М.
   Вече имам усещането, че губя почва под краката си. Минято се мъчи да се добере до тези две досиета от дни.
   След това Боя поставя помежду ни диск в бяла обложка. На нея пише:Охранителна камера В-Е-9.
   Усещам погледа му, когато се взирам във всичко това. Иска да се наслади на слабостта, изписана по лицето ми. Това са ключовите улики, които така и не се появиха. Бях допуснал, че записът от охранителната камера в Кастел Гандолфо е в ръцете на ангела пазител на Симон.
   — Това са само копия — осведомява ме той. — Оригиналите пътуват към Трибунала, за да бъдат заведени като улики, ако не получа желаното от тази среща.
   Губя почва под краката си.
   — Знам, че брат ми е тук — казвам. — Искам да го видя.
   — Брат ви не е тук — отсича кардинал Боя.
   — Гвардейците на контролния пункт са видели колата му да влиза в този дворец — оповестявам с най-мил глас. — Сигурен съм, че е тук.
   Боя изръмжава някаква дума. Едва познавам, че е име: Теста. Секретарят му тутакси цъфва на вратата.
   — Отец Андреу иска да види брат си — нарежда Боя.
   Свещеникът се поколебава:
   — Но, Ваше високопреосвещенство…
   — Разведи го сам да се увери. Веднага.
   Теста дръпва завесите. От юг нахлува слънчева светлина. Пред северните прозорци има малки балкони, които гледат към частния вътрешен двор.
   — Последвайте ме, отче — казва той.
   Секретарят ме повежда по коридор, обграден с врати, които отваря една по една. Всеки коридор води към нов, който се отклонява в нова посока. Етажът е построен толкова объркващо, че е възможно Симон да е в стая, която няма как да видя.
   — Къде е той? — питам.
   Теста ми показва трапезарията и кухнята. Параклиса и сакристията. Дори собствената си стая. Внушава ми нещо. Симон не е тук.
   Настоявам да видя спалнята на кардинал Боя.
   — И дума да не става — отговаря Теста.
   Усещам присъствието на Боя зад себе си.
   — Изпълни молбата на отец Андреу — нарежда той.
   Безнадеждно е. Симон няма да бъде на никое от местата, които той е склонен да ми покаже.
   — Знам, че е тук — казвам. — Говорих с шофьора, който го е докарал до частния ви асансьор.
   Боя рязко се обръща. За пръв път в погледа му проблясва свирепа строгост. Допуснал съм грешка. Само че не знам каква.
   — Елате тук, отче — нарежда той и излиза на едно от балкончетата към вътрешния двор. Посочва ми нещо и пита: — Виждате ли това?
   В дъното на двора, близо до арката на входа има нещо, което изглежда като комин от земята към покрива.
   — Това е шахтата на асансьора. А сега ме последвайте.
   Сновем по коридорите, докато отново стигаме до входа.
   — Забелязахте ли нещо? — пита той и сочи към вътрешната стена.
   Там няма врата. Няма асансьор.
   Кардинал Боя пръхти като бик.
   — Асансьорът отива само на едно място. Вече знаете при кого е брат ви.
   Когато ме повежда обратно към масата за преговори, го чувам да нарежда на Теста монахините да ни поднесат нещо за пиене. И нещо за ядене. Виждам го как хваща стола ми; не го дръпва, за да седна, но все пак е малка проява на гостоприемство. Усещам как тонът му се смекчава, когато ми казва, че съм схванал всичко погрешно. Знае, че вече не се налага да ме сплашва. Фактите достатъчно са ме уплашили.
   — Наистина ли мислехте, че той е невинен във всичко това? — пита Боя.
   — Сигурен съм, че е невинен.
   Негово високопреосвещенство пуска тънка усмивка.
   — Нямах предвид брат ви. — Посочва нагоре. — Имах предвид него.
   — Защо Светият отец ще поставя брат ми под домашен арест?
   — Защото не може да рискува скандал при толкова много важни гости в града, а аз съм сигурен, че брат ви се е прекършил и му е разкрил истината на четири очи.
   Клатя глава.
   — Светият отец сигурно е поставил Симон под домашен арест, за да го предпази от вас. От процеса, който организирате срещу него.
   — Ако процесът беше организиран от мен — кисело отбелязва Боя, — бъдете сигурен, че на свидетелите нямаше да бъде забранено да дават показания относно изложбата на Ногара. За мен е много по-маловажно да накажа брат ви, отколкото да узная какво е криел Ногара.
   Зяпвам срещу него.
   — Откъде знаете, че на свидетелите е забранено да дават показания за изложбата?
   Той не ми обръща внимание.
   — Светият отец организира този процес, защото иска да разбере дали брат ви е убил Ногара. Но няма да им позволи да обсъждат изложбата, защото не желае да разбера какво планира за довечера. Толкова е зает да пази тайната си от мен, че не разбира как Ногара е пазел тайна от него.
   — Затова ли ме поканихте тук? — питам отвратен.
   Негово високопреосвещенство сключва ръце.
   — Вие и брат ви имате нещо, което искам — знаете какво е открил Ногара. А в замяна аз имам нещо, което вие искате.
   Впервам поглед към доказателството върху масата.
   — Преди доста седмици — продължава кардинал Боя, — когато научих какво е започнал да прави брат ви с православните, помолих Светия отец да го повика в Рим, за да даде обяснение. Реших, че проблемът е преодолян. Но десет дни по-късно получих новина, че брат ви продължава да пътува, затова се наложи сам да намеря реше ние.
   Последното изречение прозвучава като ръмжене, като че ли тогава нещата са минали на лична основа заради Йоан Павел. Питам се дали така нареченото „решение“ на Бояне е намек за нападението над Майкъл Блек.
   — Защо се опитвате да се противопоставите на Светия отец? — питам. — Той желае присъствието на православните тук.
   Негово високопреосвещенство вдига ръка над главата си и извива пръст към себе си. Не разбирам жеста.
   След това виждам две монахини, които чакат на вратата зад мен. Повикани, те се приближават и носят чаши с черно кафе и чиния с шоколадови бонбони. Когато монахините излизат, Боя изпива еспресото на един дъх и изтрива устни със салфетка.
   — Това ви звучи привлекателно, нали? — пита той и притиска месестите си ръце една към друга. — Две църкви, които се обединяват след хиляда години? — Усмихва се. — Вие преподавате евангелията. Вие сте учителят на Ногара. Знаете, че в Светото писание не пише това.
   Ръцете ми се свиват в юмруци под масата.
   — В Светото писание е казано: Всяко царство, разделено на части една против друга, запустява; и всеки дом или град, разделен на части една против друга, няма да устои.
   За миг кардинал Боя неволно се озъбва. След това казва нещо, което не съм очаквал:
   — Кажете ми какво прави ученикът, когото Исус е обичал? Какво го откроява според четвъртото евангелие?
   Умът ми не побира какво иска да каже. Ученикът, когото Исус е обичал, е загадъчен образ, който се появява само в Евангелието от Йоан. Там няма име.
   Без да дочака отговора ми, Боя продължава:
   — Когато арестуват Исус и го изправят пред първосвещеника, ученикът, когото той обича, влиза заедно с него. Дори Петър не го прави. Когато Исус е разпнат, ученикът, когото той обича, стои до кръста, не Петър. Когато Петър се втурва да види празния Христов гроб, другият ученик тича по-бързо и пристига там пръв. Останалите евангелия не го споменават. Те казват, че само Петър влязъл с Исус при първосвещеника. Че само Петър хукнал към празния гроб. Има един-единствен истински предводител на учениците: Петър. Тогава защо Евангелието от Йоан твърди, че този човек е обичаният от Исус ученик, след като той, изглежда, дори не е съществувал?
   Започвам да му говоря неща, които Боя вече знае — че ученикът, когото Исус е обичал, е въображаем образ, опит да се обоснове причината Евангелието от Йоан да е толкова различно, но Негово високопреосвещенство ме прекъсва:
   — Той е измислица. Символ на различна група християни, които се опитват да заявят: „И нас си струва да слушате. И ние сме точно толкова важни, колкото Петър“. Но те не са били толкова важни колкото Петър. Нашият Бог е основал Църквата си единствено върху Петър. Другите евангелия го заявяват пределно ясно. Само че православните патриарси твърдят: „Ние също сме наследници на апостолите. И ние сме важни колкото папата“. Ала не са. Петър е бил един и неговият наследник също е един — папата. Никой няма да седне редом до него. Това е било намерението на нашия Бог и аз ще направя всичко по силите си да запазя нещата такива.
   Нямам думи. В нито едно от евангелията не се споменава за нищо от онова, което виждам край себе си. Никакви дворци. Никакви кардинали. Никакви държавни секретари. Боя е измислицата, той е жадният за власт, който няма никакви корени в Светото писание.
   — А сега — казва той и отново се обляга напред, — брат ви се нуждае от моята помощ. Кажете ми каквото искам, и ще прибера всички оригинали на доказателствата, които държите в ръка. — Ъгълчето на устната му се повдига. — Можете да ги изгорите в камината ми.
   Има право. Без тези доказателства Трибуналът не може да осъди Симон. Но нямам какво да му кажа. Освен истината.
   Поколебавам се, а очите на Боя проблясват, като че ли ще му дам онова, което Йоан Павел не е успял да измъкне от Симон. И бих го направил, ако знаех отговорите, които са му нужни.
   — Ногара никога не е споделял с мен откритието си — казвам. — Надали го е споделил и с брат ми.
   Кардинал Боя присвива очи.
   — Всъщност — продължавам, — доколкото ми е известно, единственото противоречиво откритие на Уго е свързано с Четвъртия кръстоносен поход.
   Боя изопва пръст във въздуха.
   — Не ме лъжете! Вие преподавате евангелията. Вие сте учили Ногара. Знаете истината.
   Примигвам насреща му.
   Очите му не се откъсват от мен, когато грабва диктофона от масата. Натиска едно-единствено копче и изведнъж чувам механичен глас:
   Вторник, трети август. Четири и седемнайсет следобед.
   Пауза. И после:
   Симон, пак е Уго. Къде си, по дяволите? Защо не си вдигаш телефона?
   Гласът му е почти неузнаваем, прелива от толкова гняв и силни чувства, че трепери.
   Няма да сменя залите. Не давам разрешение ти и вуйчо ти да променяте нищичко от изложбата.
   Целта на работата ми е да представи истината.
   Не да обслужи някакви политически намерения.
   Следва продължително мълчание. Ръцете ми са се вкопчили в расото. Това е Уго, какъвто го помня, безстрашен защитник на истината, но с плашещо, непознато ожесточение.Гласът му е още по-рязък, отколкото когато се срещнахме на покрива на „Свети Петър“ и той ми каза, че не иска повече да работим заедно. Това обаче е нищо в сравнение със следващото.
   Когато отново заговаря, гласът му е различен. Ожесточението е изчезнало. У него не е останала почти никаква искрица живот.
   Забрави. Няма значение. Всъщност ти се обаждам, за да ти кажа, че всичко приключи, Симон.
   Хиляда двеста и четвърта година няма значение.
   Изложбата не може да се състои — по пощата ти изпращам нещо, което ще обясни откритието ми.
   Прочети го внимателно и… и ми се обади, Симон.
   За Бога, просто ми се обади.
   Кардинал Боя спира записа. Мога само да вперя ужасено очи в него. Значи това е допуснал Трибуналът като улика вчера, след като Корви потвърди, че гласът наистина е на Уго.
   — Подслушвали сте телефона на Симон — казвам. Още не мога да повярвам на ушите си. Уго звучеше извън себе си от гняв.
   — Научих за това гласово съобщение достатъчно бързо — признава Боя, — че да успея да организирам отварянето и копирането на пощата на брат ви в нунциатурата, преди да е стигнала до него.
   Изважда още един лист от купчината си и го плъзва към мен. Гърдите ми се стягат.
   — По изражението ви съдя, че ви е познато — казва той. Фотокопие от писмото, което намерих в бележника на Симон. Писмото на Уго относно срещата им в Казина. Пръстът на кардинал Боя сочи един конкретен ред.Отнасях се много сериозно към уроците си по евангелистика с Алекс.Сигурно така Боя е разбрал за мен.
   — Ногара пише, че прилага доказателство — казва Негово високопреосвещенство. — Е, къде е то?
   — Не знам.
   — Вие и брат ви играете игрички с мен. В плика беше само този лист. Не знам защо изобщо си направих труда да наредя да го запечатат отново.
   — Нямам представа какво е открил Уго.
   — Престанете да лъжете.
   Взирам се невиждащо в листа. Бавно ми просветва, че това писмо не е, каквото изглежда.
   — Теста! — изревава Боя. — Махни този човек от тук.
   — Не го правете — примолвам му се. — Нападате невинен свещеник.
   Той обаче се обръща към мен и посочва писмото в ръката ми.
   — Ще разбера какво е знаел Ногара. Вие току-що сложихте край на бъдещето на брат ви като свещеник.
   33.
   Писмото. Отварям го отново веднага щом оставам сам. На хълма, където колите и камионите сноват към и от изложбата на Уго за последните приготовления, аз го препрочитам. [Картинка: img_1] 
 [Картинка: img_2] 
   Този път, докато чета текста, ме обзема безпокойство. Нещо тук не е наред. Четири дни след като Уго е написал това, ми е изпратил настойчивия си имейл. А в деня, когатого е написал, е оставил гневното съобщение на гласовата поща на Симон. Спокойният и сериозен Уго от това писмо е само фасада. Илюзия.
   Защо ще изпраща такова съобщение по пощата? Защо открито ще обсъжда събирането на православни свещеници в Казина. Изглежда, почти умишлено привличаше внимание къмсрещата. А ако Уго беше човекът, насочил към тази среща вниманието на кардинал Боя, който бе предизвикал засилването на охраната в последния момент и преместванетона срещата в Кастел Гандолфо, значи бе проявил или немарливост, или злоба.
   Уго твърдеше, че прилага към писмото доказателство, но Боя каза, че в плика нямало друг лист.Прочети го внимателно,настояваше Уго в гласовото си съобщение. И повтаряше същите думи в писмото.
   Преглеждам редовете от евангелията в страничната колонка и се питам какво пропускам. С Уго използвахме тези листове за проповеди по време на уроците си. Когато една и съща история беше разказана в две евангелия по два различни начина, Уго си записваше съответните редове и ги сравняваше. Дали пък текстът на това писмо не е само за разсейване на вниманието. Дали истински важното не е последователността на редовете от евангелията.
   Заравям се в лявата колонка. Първият ред е Марко 14:44-46, където се описва арестуването на Исус преди съда. Появява се въоръжена група, а Юда им показва кой е Исус с прословутата си предателска целувка. Матей и Лука потвърждават версията на Марко за събитията, но следващият подбран от Уго откъс е от Йоан. В него Юда не целува никого.Исус сам пристъпва напред, а хората от групата настояват да разберат кой е Исус от Назарет. В красноречивия обрат след двете думи, с които Исус отговаря — АЗ СЪМ, групата изведнъж се дръпва назад и пада на земята.
   Йоан изтъква идеологическо съображение: АЗ СЪМ е мистичното име на Господ. В Стария завет Мойсей чува горящия храст да му заповядва:Тъй кажи на синовете Израилеви: вечно съществуващият (Йехова) ме прати при вас.Смисълът е, че Исус е същият Бог. Но Уго вероятно също изтъква нещо: редовете от Марко показват, че версията на Йоан е теологична. Тя изразява духовна истина, не реални исторически събития.
   Със следващите два откъса е същото. Водят Исус към мястото, където ще бъде разпнат. Но след като го бичуват и го бият, той е твърде изнемощял, за да носи собствения сикръст. Налага се да му помогне случаен минувач на име Симон Киренеец Лука приема разказа на Матей, Марко също и дори споменава имената на двамата синове на Симон, зада избегне всякакво объркване относно личността му. Обаче и този път Уго е избрал съответния ред от Йоан и той също е теологичен. Тъй като Исус носи бремето на всички нас — и тъй като предстои да умре в името на цялото човечество, — Йоан не включва образ, който поема бремето вместо Исус. Затова Симон Киренеец изчезва от текста. Йоан пише:И взеха Иисуса и Го поведоха. И носейки кръста си, Той излезе на мястото, наречено Лобно.Уго подчертава същото като по-рано: Йоан променя историческите факти, за да отправи духовно послание.
   Докато оглеждам колонката с цитати на Уго, забелязвам, че същият модел се повтаря отново и отново. Забелязвам и че много от цитатите тук са същите като на неговата рисунка на жезъла. Те се съсредоточават върху два могъщи символа от Стария завет — Добрия пастир и Агнеца Божи, които Йоан призовава да отговорят на най-трудния въпрос в християнството: защо всемогъщият Исус ни е позволил да го разпием? Тези символи като че ли го съпътстват през последните дни от живота му. Когато Исус влиза в Йерусалим, пише Йоан, той язди магаре точно като Добрия пастир от Стария завет. Когато Исус умира на кръста, пише Йоан, към устните му поднасят гъба, напоена с оцет и набучена на исопова пръчка — крехко и дребно растение, което не би издържало тежестта на мокра гъба. В другите евангелия пише, че гъбата е поднесена на тръстика, но Йоансе интересува повече от символиката, а исопът е растението, с чиито клони са натривали кръвта на пасхалното агне по праговете на юдеите. Йоан дори променя деня на смъртта на Исус и той, Агнецът Божи, е разпнат в същия ден, когато се колят пасхалните агнета.
   Маниакалният интерес към Добрия пастир и Агнеца Божи е толкова очевиден в избора на Уго, че би трябвало да е от съществено значение. Ала продължавам да не разбирам как тези цитати формират доказателство за откритието му. Имам обаче странното усещане, че съм на крачка да проумея нещо, което не съм схващал преди.
   В първия ден на процеса помощникът на Уго Бахмайер каза, че Симон е направил нещо странно, когато му е била поверена задачата да надзирава изложбата: брат ми свалил фотоса на страница от „Диатесарон“, закачена от Уго. Тогава обвинението ми се стори абсурдно. Сега се питам дали евангелските редове от тази страница на „Диатесарон“ не са някак свързани с редовете от писмото. Дали доказателството на Уго, каквото и да е то, не зависи от това да видя и двете.
   Времето е против мен. Заседанието на съда тече вече от половин час. Трябва бързо да се връщам в двореца на Трибунала.
   34.
   Минято снове във вътрешния двор, когато пристигам.
   — Защо закъсняхте? — пита ме той.
   — Защо сте отвън?
   — В почивка сме — отговаря той сърдито, — за да могат съдиите да разгледат новите улики.
   — Писмото — казвам.
   — И записа от охранителната камера. И служебните досиета.
   — Монсеньор, трябва да поговорим.
   В този момент обаче полицаите отново отварят вратите.
   — Не, трябва да влезете вътре — срязва ме Минято. — Заседанието на съда продължава.* * *
   Когато заемаме местата си, полицаите въвеждат Майкъл Блек. Той заема свидетелското място в средата на стаята и отпива глътка от водата в наполовина празната чаша. Явно показанията му са прекъснати от пристигането на уликите.
   Понечвам да прошепна нещо на Майкъл, но Минято стисва ръката ми. Хвърлям крадешком поглед към фотокопието на писмото на Уго и ми хрумва нещо ново.
   Кардинал Боя сравни православните патриарси с ученика, обичан от Исус. Имаше предвид Евангелието от Йоан. Дали и той не се беше опитал да разгадае писмото на Уго?
   Надрасквам нещо в бележника пред себе си —Трябва да се обадя на вуйчо ми— и го плъзгам към Минято.
   Лучио е бил със Симон онзи ден в музея. Ако Симон е свалил фотоса, Лучио би трябвало да знае къде го е сложил.
   Минято изсъсква нещо, което звучи катоВече е твърде късно.Оглеждам залата, да не би Лучио да присъства, но единственият зрител е архиепископ Но?вак.
   Изправяме се, когато тримата съдии влизат. Майкъл полага клетвата си тържествено, като че ли всички ние, останалите, сме аматьори и той единствен е познавач на протокола.
   — Моля, представете се на съда — обръща се към него председателят на съда.
   — Отец Майкъл Блек, одитор първи клас.
   Съдиите се обръщат към него почтително.
   — Благодаря ви, че се съгласихте да пристигнете от Турция, отче — казва председателят на съда. — Трибуналът оценява усилието ви.
   Майкъл кимва. На лицето му е изписано сдържаното изражение, с което са прочути свещениците от Секретариата. Невъзмутимо. Аристократично. Оказва се учудващо експедитивен свидетел.
   — Отче, познавахте ли покойния доктор Ногара?
   — Да.
   — Поддържахте ли личен контакт с него преди убийството му?
   Майкъл кимва.
   — Ногара два пъти шофираше по десет часа от Урфа, някогашната Едеса, до Анкара, за да се среща с отец Андреу в нунциатурата. И двата пъти Андреу беше на някое от пътуванията си, затова аз се постарах да опозная Ногара лично.
   При тези думи Минято поглежда назад към Но?вак, за да види дали той ще възрази срещу това споменаване на пътуванията на Симон Засега нищо.
   — Бяха ли Ногара и отец Андреу в добри отношения?
   Майкъл прави кисела физиономия.
   — Трудно е да се каже, монсеньор.
   — Защо?
   — Ще бъда честен с вас. Ногара беше досадник. Беше се впил в Андреу като кърлеж. Имам впечатлението, че Симон го спаси от…
   — Отец Андреу — поправя го съдията.
   — Тъй като отец Андреу го спаси, когато се беше напил до смърт, Ногара стана силно зависим от него.
   — Струва ми се, че имате положително мнение за отец Андреу.
   — Не бих казал. Имам смесени чувства. Но той е много специален свещеник. И когато хората виждат нещата, които прави, имат определени очаквания към него. Които, за жалост, той насърчава. По мое мнение това е лош подход.
   Съдиите надушват кръв. Майкъл кръжи около нещо, представя в хубава светлина ситуация, която не описва подробно. Минято надрасква бележка и я подава на един от съдиите, който веднага я прочита на глас:
   — Какви очаквания имаше към отец Андреу в това конкретно положение?
   Майкъл леко завърта глава, преди да отговори, и поглежда към епископ Но?вак.
   — Ами отец Андреу работеше за някой, който…
   Но?вак вдига ръка и казва:
   — Не.
   Майкъл млъква. Съдиите се смиряват. След кратко мълчание един от тях пита:
   — Доктор Ногара намеквал ли е пред вас, че отец Андреу го притиска да не обсъжда откритието, което е направил?
   — Да.
   — Кога?
   — На два пъти. Включително в деня, преди да бъде убит.
   Поглеждам Минято. Не знаех, че Уго се е обаждал на Майкъл в онзи ден. Но Минято не изглежда изненадан. Гледа само към единия съдия, който непрекъснато търси очите му.
   — Можете ли да обясните по — подробно? — пита съдията.
   — Всъщност не. Както сам казахте, Ногара мислеше, че е открил нещо важно. Отец Андреу го помолил да не дразни никого с това. Попитах го за какво става дума, но той ми отговори, че ще почака да го обсъди първо с него.
   Съдията се навежда напред.
   — Правилно ли схващам? В деня преди убийството на доктор Ногара той е очаквал да обсъди с отец Симон Андреу несъгласието помежду им?
   Майкъл като че губи търпение.
   — Поне така ми каза.
   В последвалото мълчание председателят на съда вдига някаква папка. Видът и? ми е познат. Служебно досие от Секретариата. Сигурно е изпратено от кардинал Боя.
   — Отец Блек, бихте ли обяснили на съда откъде са раните по лицето ви?
   Майкъл свива устни.
   — Не, не мога.
   — От едно летище, нали?
   — Без коментар.
   — В Букурещ?
   — Казах, без коментар.
   Съдията вади лист от служебното досие и го вдига във въздуха. Копие от снимката, която намерих в сейфа на Уго. Същата, която в момента е в портфейла ми.
   — Това сте вие, нали, отец Блек?
   Майкъл настръхва.
   Съдията оставя снимката и вдига друга, която виждам за пръв път. На нея се вижда лентата за багажа, където е бил побоят над Майкъл.
   — Какво правехте там? — пита съдията.
   За пръв път Минято добива угрижен вид. Появата на досието е с непредсказуеми последици.
   — След като знаете всички отговори, защо съм тук? — сърдито пита Майкъл.
   — В доклада от разследването пише — продължава съдията, — че с вас в Букурещ е бил още един свещеник от Секретариата. Кой?
   Мускулите на шията на Майкъл се напрягат. Дясната му ръка потърква ъгъла на масата. Съдията го притиска. Мълчанието е омръзнало на съдиите.
   — Били сте с отец Андреу, нали? — казва съдията.
   — Да, точно така. С него бях.
   Миг тишина. Майкъл е нарушил клетвата си. Започва да се ядосва.
   — И какво правеше обвиняемият в Румъния, отец Блек?
   Архиепископ Но?вак отново вдига ръка и казва:
   — Не.
   Обаче Майкъл не му обръща внимание.
   — Ще ви кажа какво правеше. Същото, което и аз. Изпълняваше заповеди.
   Но?вак се изправя и приковава поглед върху съдиите, след което казва:
   — Може да задавате въпроси за нараняванията на отец Блек, не за пътуванията на отец Андреу Благодаря ви.
   — Добре, Ваше преосвещенство — казва председателят на съда. И после, сякаш се опасява да не би това да е последният му шанс да зададе въпроса, пита: — Отец Блек, кой ви нападна?
   Майкъл се размърдва неспокойно. Прекъсването му е дало възможност да се овладее.
   — Без коментар — отговаря.
   Съдията безмълвно изважда снимка от папката.
   — Заснета е от охранителната камера на летището — оповестява той.
   Двамата с Минято проточваме шия, за да видим какво има на снимката. Черно расо, надвесено над Майкъл, който гледа към него от пода. Снимката е неясна и малка. Но от свидетелското място Майкъл красноречиво поглежда към Но?вак.
   Минято не откъсва очи от снимката. Чувам го как промърморва:
   — Мили Боже!
   — Кой е? — прошепвам.
   — Разкажете ни какво се случи, отец Блек — бързо настоява съдията, сякаш се опитва да се възползва максимално от мълчанието на Но?вак.
   Отново поглеждам към снимката, но пак не различавам лицето. Свещеникът над Майкъл е заел позата на боксьор, надвесен над противника си.
   — Както ви казах — отговаря Майкъл, — той правеше каквото му беше наредено. И аз правех каквото ми беше наредено.
   Мрачен потрес.
   Съдията отново вдига снимката пред лицето на Майкъл.
   — Искате да кажете, че някой е заповядал на обвиняемия да направи това?
   — Андреу беше изпратен на среща с православния патриарх. Кардинал Боя искаше да разбере къде отива той, затова ме изпрати подире му. Отец Симон ме забеляза и разпрата стана физическа.
   — Едва не ви е убил.
   — Не. Спорихме. Аз пръв го ударих. Той просто отвърна. Беше там, защото беше изпратен.
   Председателят на съда присвива очи.
   — Защитавате ли го?
   Майкъл стоварва ръка върху масата.
   — Как ли пък не! Наложи се да ми правят операция! И още не ми позволяват да се върна на работа!
   — Тогава какво се опитвате да кажете?
   — Казвам ви — посочва той към тримата съдии, облечени в своите копринени тоги, обточени с хермелин, — че нищо не разбирате. За вас нещата са правилни или погрешни, черни или бели. Само че не е така. Тук, долу, ние се борим за онова, в което вярваме. Борим се.
   — Какво искате да…
   Майкъл избира точно този момент, за да се обърне към мен с обезумял поглед.
   — Алекс, съжалявам, че те излъгах какво се случи на онова летище. Но трябва да разбереш нещо — Симон греши затова. Греши.
   Изобщо не разбирам какво иска да каже. Всичко изглежда неясно и далечно. Очите ми не се откъсват от лицето му. От още незарасналите му рани. Не е възможно Симон да му е причинил това. Не е възможно.
   Съдиите прекъсват Майкъл. Заявяват, че са приключили с показанията му. Вцепенен се взирам към вратата на съдебната зала. И тогава чувам съдията да призовава следващия свидетел. Онзи, от когото се страхувам най-много.
   — Полицай, доведете началника си.


   Влиза мрачна фигура, облечена с познатия тъмносин блейзер и фигурална тъмносива вратовръзка. Отдалече лицето му е само крив нос и мрежа от бръчки. Но докато се приближава, всичко се събира в черните му очи. Той е човекът, който вижда всички нас, който забелязва всяко лице, спряло се да зяпа папата. Служи между тези стени почти петдесет години, от които четирийсет е директор на охраната на папата, и в деня, когато Йоан Павел беше прострелян два пъти и едва не беше убит на площад „Свети Петър“, този човек лично се спусна и залови извършителя.
   Сега мърмори неразбираемо думите, докато се заклева. Но съдиите проявяват толерантност. Вестникът на Ватикана пише, че той никога не е давал интервю. Нито едно за пет десетилетия.
   — Господин началник, представете се на съдиите, моля.
   Той оглежда всеки монсеньор, един по един. После отговаря с плътен глас:
   — Еудженио Фалконе. Главен инспектор на ватиканската жандармерия.
   И без да чака да го подканят, бърка в джоба си и изважда лист хартия. Бележките си.
   Тази гледка привежда Минято в действие. Той вдига ръка и написва нещо в бележника си. Едва смогвам да го прочета, преди да го подаде на съдиите.
   Канон 1566: Свидетелите дават показания устно, не четат от писмени материали.
   Съдиите не му обръщат внимание. Трибуналът ще изслуша началника.
   — Жертвата е убита с един-единствен изстрел в дясното слепоочие — започва да чете Фалконе — от 6,35-милиметров куршум, изстрелян от упор. Оръжие с такъв калибър е регистрирано на името на жертвата и имаме основание да смятаме, че преди убийството е държал пистолета в кутия в колата си.
   Това изявление стъписва съдиите. Но в него се съдържа липсващото късче: предметът, изваден изпод шофьорската седалка в колата на Уго, е кутия на пистолет.
   — Намерихме прозореца на автомобила на жертвата строшен — продължава Фалконе, — а кутията вече я нямаше в автомобила. Заключението ни е, че обвиняемият е нахлул вколата на жертвата и е взел оръжието, за да извърши убийството.
   Председателят на съда се впуска в първоначалната посока на разпита си:
   — Научихме от криминолога доктор Корви, че сте очаквали да намерите конкретен модел пистолет. Правилно ли се оказа предположението ви?
   Фалконе прибира бележките си. Устата му е по-тънка от разрез, когато казва:
   — Все още търсим пистолета и кутията.
   — Бихте ли коментирали факта, че при тялото на жертвата не е имало нито часовник, нито портфейл? Тези вещи открити ли са в Кастел Гандолфо?
   — Не.
   — Все пак това не ви ли кара да подозирате обир?
   — Кара ме да подозирам инсцениране на обир.
   — Защо?
   — Някой беше проникнал със сила в колата на жертвата, но жабката беше непокътната. Минято бързо нахвърля още една бележка и я изпраща до най-младия съдия.
   — Господин началник — намесва се съдията, — бихте ли ни казали колко дни търсите тези вещи: пистолета, кутията му, портфейла и часовника?
   — Шест дни.
   — А колко души провеждат издирването?
   В тона на Фалконе се прокрадва отбранителна нотка.
   — Дванайсет на смяна. Три смени дневно.
   Почти една трета от ватиканската жандармерия.
   — Получихте ли помощ?
   — Да, от карабинерите. — Италианската полиция.
   — Къде може да са тези вещи?
   Фалконе вперва гневен поглед в съдията. Не отговаря.
   — Пред мен е копие от полицейския ви доклад — казва младият съдия. — Един от агентите ви, Брако, е разпитал отец Андреу в Кастел Гандолфо. Така ли е?
   — Да.
   — На какво разстояние са били двамата един от друг по време на разпита?
   Фалконе се смръщва. Въпросът е неразбираем за него.
   — На една ръка разстояние? — пояснява съдията. — През маса?
   — На ръка разстояние.
   — Значи Брако е огледал добре отец Андреу?
   — Да.
   — Казахте ни, че убиецът се е отървал от уликите срещу него. След като щателното издирване не е довело до намирането им, допускате ли те да са били отстранени от местопрестъплението?
   — Да, такава е оперативната ни теория за момента.
   — Но как би могъл отец Андреу да ги прибере, след като Брако го е разпитвал само на една ръка разстояние от него?
   Изражението на Фалконе става кисело. Вади носна кърпа от джоба си и бърше потта под носа си.
   — Скрил ги е.
   Съдията вдига снимка.
   — Снимката е направена в Кастел Гандолфо от ваш служител, нали?
   — Да.
   — На нея се вижда отец Андреу през нощта на убийството на доктор Ногара. Виждате ли как е облечен?
   — С расо — отговаря Фалконе.
   Съдията кимва.
   — Господин началник, известно ли ви е какво носят свещениците под расото?
   Фалконе се прокашля.
   — Панталон.
   — Точно така. Затова расото често няма джобове, само цепки към панталона. Знаете ли защо го споменавам?
   Фалконе гледа мрачно право напред.
   — Не.
   — С риск думите ми да прозвучат малко неприлично — казва съдията, — много е неудобно да носиш панталон под вълнено расо през лятото. Затова някои свещеници простоне носят.
   Съдията вдига втора снимка, на която се вижда Симон, приклекнал до тялото на Уго. Краят на расото му се е повдигнал и отдолу се показват няколко сантиметра от черните му три четвърти чорапи. Не носи панталон под расото.
   — Господин началник — пита съдията, — разбирате ли какво ме смущава?
   По тялото ми се разлива облекчение. Няма къде Симон да е скрил каквото и да било. Затова държеше в ръка паспорта и телефона си по целия път до къщи, след като ги извади от своето палто в калта. Не е имало къде да ги прибере.
   Фалконе продължава да гледа мрачно съдията, но той не се огъва. Началникът на жандармерията трябва да отговори.
   — Спорно е — заявява най-накрая Фалконе.
   — Защо?
   Фалконе дава знак на един от полицаите на входа, който излиза и се връща с монитор върху масичка на колелца.
   — Заради записа от охранителната камера — пояснява Фалконе.
   Минято се изправя.
   — Възразявам. Защитата не е запозната с доказателството. Било е предоставено само преди един час.
   Председателят на съда се съгласява.
   — Приема се — казва той. — Съдът излиза в почивка за… — Обаче млъква по средата на изречението, когато съзира нещо зад мен.
   Обръщам се. На първия ред архиепископ Но?вак се е изправил и казва бавно и тихо:
   — Нека да бъде показано.
   — Ваше преосвещенство, моля ви — смирено възразява Минято.
   Ала Но?вак продължава:
   — Важно е. Нека да бъде показано.
   Полицаят пъхва диск в уредбата. След това видеото заработва.
   Изображението е неясно и без звук. Нищо в кадъра не помръдва. Веднага разпознавам околността.
   — Записът е от охранителната камера, която е била най-близо до автомобила на жертвата — пояснява Фалконе. — На по-малко от трийсет метра от мястото, където е намерено тялото.
   После се вижда как по пътя прелита кола. Един-единствен клон на дърво се поклаща ритмично. Тъмни облаци се носят плавно в далечината. Бурята наближава. Гледам и у мен се надига тревожно опасение.
   Изведнъж на екрана се появява силует. Фалконе натиска копче на дистанционното. Образът застива на екрана.
   Уго. Движи се отляво надясно, съвсем близо до портата. Сепвам се, когато го зървам. Изглежда толкова самотен.
   — Ногара се движи на юг — обяснява Фалконе. — Отдалечава се от вилата, върви към колата си. — Той посочва часа, отбелязан в долния десен край на екрана. — Обърнете внимание, моля.
   16:48
   Опитвам да се ориентирам. Уго се отдалечава от Симон и от православните. Като че ли смята да си тръгне от Кастел Гандолфо с колата си. Това би трябвало да се е случило малко след като със Симон са разговаряли за последен път по телефона.
   Фалконе отново пуска записа. Уго продължава да прекосява екрана. Ако записът е с нормални обороти, той се движи доста бързо. В мига, в който Уго напуска зрителното ни поле, Фалконе отново показва часа — още е пет без дванайсет.
   Сега превърта напред. Клоните се люлеят бясно. Падащите листа се надбягват.
   — Гледайте — казва Фалконе, когато записът минава на нормална скорост.
   Нов силует влиза в кадър. Много по-едър от този на Ногара. За миг на бледнеещата светлина е само силует. Обаче всички в стаята могат да го разпознаят.
   — Пет без десет — оповестява Фалконе.
   Симон тича след Уго. След секунди изчезва.
   Фалконе отново задържа на стопкадър. Без дори да свежда поглед към бележника си, Минято написва с големи букви. ДВЕ МИНУТИ. На този видеозапис само две минути делят Уго от Симон.
   Фалконе отново поглежда бележките си:
   — Ето какво пише в доклада от местопрестъплението. Цитирам. Брако: Отче, когато намерихте доктор Ногара, в какво състояние беше той? Андреу: Не помръдваше. Брако: Застрелян? Андреу: Да. Брако: Да сте видели или чули нещо, преди да пристигнете? Андреу: Не, нищо.
   Фалконе вдига поглед и посочва към екрана. Не казва нито дума. Симон е излъгал полицията.


   Съдиите отново пускат записа. След това трети път. Минято настоява. Иска да го чуе със звук. И без превъртане напред. Иска да види заснетото непосредствено преди и непосредствено след. Може би смята, че така ще притъпи шока на съдиите. Че ще ги упои с повторението. Обаче те виждат истината — защитата действа слепешката. Опитва седа спечели време, докато Минято се окопити достатъчно, за да се сети за нещо по-добро. Гледам го и виждам себе си. Човек, който отчаяно размахва ръце и крака, за да не се удави.
   Всяко завъртане на видеото добавя по нещо ново. По нещо още по-лошо. След като увеличават звука, изстрелът се чува. Симон несъмнено го е чул. Всичко е тук. Кардинал Боя е знаел, че този видеозапис е неговият коз.
   — Господа — казва Минято като в транс, — може ли да изгледаме материала още веднъж?
   — Не — отсича председателят, — видяхме достатъчно.
   — Но монсеньор…
   — Не.
   За изненада на съдиите Минято се обръща направо към Фалконе и пита:
   — Господин началник, обяснете ни какво се е случило според вас, след като отец Андреу е минал покрай камерата.
   Възрастният съдия строго се провиква:
   — Монсеньор! Седнете!
   Само че председателят на съда прекъсва със знак колегата си. Минято продължава:
   — Да не би да намеквате, че отец Андреу е последвал Ногара до колата му? А после е строшил прозореца, за да вземе пистолета и да го убие?
   Фалконе седи невъзмутимо. Не отговаря на въпроси на адвокати.
   — Инспекторе, може да отговорите — казва му председателят на съда.
   Фалконе се прокашля.
   — Отец Андреу е знаел, че Ногара притежава оръжие. Знаел е и къде се намира то. Основателно е…
   Минято го прекъсва и размахва ръка във въздуха.
   — Не, това е предположение. Вие допускате, че отец Андреу е знаел за оръжието. Ако не е знаел, че доктор Ногара притежава пистолет, със сигурност не би забелязал кутията под седалката на автомобила. И не би строшил прозореца, за да вземе нещо, за чието съществуване не подозира. Затова бъдете ясен, моля. Вие предполагате.
   Без никаква промяна в тона си Фалконе казва:
   — Не предполагам. Войник от швейцарската гвардия призна, че е съветвал Ногара какъв модел оръжие и каква кутия да си купи, за да го съхранява. Отец Андреу е уредил тази консултация.
   Все едно са ме заковали за седалката. Знам кой гвардеец Симон би помолил за подобен съвет.
   Минято продължава опипом нататък:
   — Въпреки това остава проблемът с последователности на събитията — допускате, че отец Андреу е строшил прозореца, после е взел пистолета и накрая е застрелял доктор Ногара, така ли?
   — Точно така.
   Ръката на Минято трепери, когато казва:
   — В такъв случай, господа съдии, настоявам отново да пуснете видеозаписа. Само че този път, вместо да гледате, ви моля да затворите очи.
   Чува се изстрелът. Към края на материала долавям приглушен звук, различен от изстрела с пистолет. Звънливо пукане. Не различавам какво е. Може да е далечен писък на спирачки. Или дрънченето на нещо, което се блъска в телената гранична ограда. Но при затворени очи най-много прилича на чупене на стъкло.
   Тутакси проумявам съображението на Минято. Ако звукът е от разбиването на прозореца на колата, тогава поредността на звуците е грешна. Изстрел. Чупене на стъкло.
   Минято моли Фалконе да спре записа. Тишината в съдебната зала набъбва от несигурност. Възрастният съдия пита:
   — Какво означава това, монсеньор?
   Всички погледи са вперени към Минято.
   — Не знам — отговаря той.
   — Може да е какво ли не — срязва го съдията.
   — Включително доказателство за невинността на отец Андреу — разпалено казва Минято.
   Фалконе се начумерва презрително.
   — Доказателството е ясно.
   — Не е — тихо се обажда архиепископ Но?вак.
   Минято поглежда часовника си и казва:
   — Господа съдии, моля за почивка.
   — Защо? — пита председателят на съда.
   — Защото става късно и следващият ни свидетел няма да успее да даде показания, тъй като скоро ще започне откриването на изложбата.
   В думите му има логика, която не схващам, но съдиите я разбират и кимат в знак на съгласие.
   — Петнайсет минути — оповестява председателят им.
   Минято става от масата и се запътва към вратата, но аз го хващам за ръката и го спирам.
   — Трябва да поговорим за писмото на Уго — прошепвам настойчиво.
   Той е мъртвешки блед. Усещам как целият трепери.
   — Не — възразява. — Всичко останало трябва да почака.


   Излизам след него в коридора и там заварвам вуйчо Лучио. Вместо да попита как върви делото обаче, Лучио дръпва Минято настрани.
   — Вуйчо — викам го аз, усетил удобен случай, — трябва да разбера какво е направил Симон с фотоса, който е свалил от изложбата. Бил си там, когато той…
   Лучио ме прекъсва:
   — Нищо не знам за това, Александрос. А сега ни остави.
   Повежда Минято към един празен кабинет. Последното, което чувам, преди да затворят вратата, е умолителният глас на монсеньора:
   — Ваше високопреосвещенство, дадох им материал за размисъл. Още един ден. Моля ви. Трябва да преразгледате решението си.
   Завъртам се и хуквам. Разполагам с петнайсет минути. Трябва да намеря Лео.
   Когато стигам до казармата и го викам да слезе, той се показва от тесния вътрешен двор по джинси и тениска. Държи карти за игра.
   Старая се да се овладея. Да не викам.
   — Защо не ми каза, че Симон те е потърсил във връзка с пистолета на Ногара?
   Той хваща главата си с ръце.
   — Разкажи ми всичко — подканям го. — Имаш десет минути.
   — Алекс, не бях аз, а Рюдигер. Знаеш, че не бих…
   Повишавам глас:
   — Десет минути! Разкажи ми за пистолета!
   Той потрива чело.
   — Ела с мен — казва.
   Отиваме под прохладната сянка на вътрешния двор. Край масата за пикник са насядали другите участници в играта на карти, някои разсъблекли наполовина своите дъгоцветни униформи, смъкнали пъстрите им ленти като горната част на гащеризон.
   — Рюдигер, ела за минутка — казва Лео на един от тях.
   Мъжът, към когото се обръща, е великан с приплеснат череп. Картите се губят в грамадните му ръце.
   — Зает съм — казва той.
   Пристъпвам напред.
   — Рюдигер, аз съм отец Андреу.
   Мъжът се обръща. Веднага захлупва картите си върху масата и се изправя. Уважението към свещениците е вродено на тези мъже.
   — С какво мога да ви помогна, отче? — пита. Думите са на италиански, но акцентът е немски.
   — Иска да види куфара ти — казва Лео.
   Другите мъже край масата вдигат поглед само за секунда. Рюдигер поглежда въпросително Лео, защото молбата не му допада.
   — Просто го направи, Рюд — казва Лео.
   Великанът изсумтява и вдига презрамките на униформата си.
   Тръгваме след него към кулата на Банката на Ватикана, към тясната ивица земя, която швейцарците използват като временен паркинг в нощите, когато искат да отидат в Рим. Колата там, стоманеносив форд ескорт, създаден за по-дребни мъже, е на Рюдигер. Коленичи на облите камъни и бръква в нишата за краката под шофьорската седалка. Чувам изщракване, после нещо като меко отваряне на цип. Рюдигер отново се изправя в пълен ръст. Без да продума, се обръща и подава кутията на Лео.
   Черна гумена кутия, не по-голяма, отколкото да побере три тестета карти за игра. Когато Лео ми я подава, съм учуден от тежината. Под пласта гума има солидна метална рамка. А вътре се намира нещо много плътно.
   — Симон се обърна към мен — колебливо започва Лео. — Каза, че Ногара незаконно си е купил оръжие в Турция, защото получавал заплахи.
   — Защо не ми го спомена?
   — Изслушай ме. Беше пушка. Симон ме умоляваше да му я измъкна от ръцете, затова обясних на Ногара, че на него му трябва хубаво компактно пистолетче и че това пльокало с малък калибър със сигурност няма да му откъсне крака по погрешка. Регистрирахме пистолета. Кълна ти се, проточихме колкото се може повече всяка стъпка, постарахме се оръжието да стигне до него възможно най-бавно. След това Симон ме попита как е най-безопасно Уго да го носи — някакъв калъф или кутия, която да му е трудно да отвори, когато е пиян. Точно това бяха думите му. Тогава го свързах с Рюдигер.
   Връща кутията на колегата си.
   — Лео… — подемам и се питам как е възможно да е седял до мен в хотела, да е слушал как му разказвам подробно за смъртта на Уго и да не ми спомене това. Как е възможно да го е премълчал, дори Симон да го е помолил.
   Но очите му ме умоляват да почакам. Умолява ме да не го разпитвам пред другия войник.
   Рюдигер неохотно показва няколко цилиндърчета с цифри, вградени отпред в кутията.
   — Ключалка с шифър — казва той.
   След това обръща кутията и ми показва тръбичката от закалена стомана, обточваща гърба.
   — За веригата — пояснява.
   — Каква верига?
   Посочва към нишата за краката под седалката. Там, под нацепената тапицерия на седалката му, се намират металните релси на седалката. Около тях е увит лъскав черен кабел, по-тънък от велосипедна верига. Има собствен катинар, който се отключва с ключе.
   — Прикрепя кутията за седалката — пояснява Лео.
   Рюдигер ми показва как завързва кутията.
   — Веригата се отключва с ключ — продължава Лео, — но единственият начин да отвориш кутията е с цифрова комбинация. Ако не я отваряш редовно, като нищо можеш да забравиш комбинацията. Особено след като си пийнал няколко с приятели.
   Оглеждам размерите.
   — Сигурен ли си, че тук се побира берета?
   Рюдигер изсумтява.
   — Служебното ни оръжие е по-голямо — обяснява Лео. — И идеално се побира в този модел кутия. Симон купи същата за Ногара.
   Снижавам гласа си:
   — Да допуснем, че някой непознат не знае комбинацията. Би ли могъл да отвори кутията със сила?
   Рюдигер се усмихва.
   — Опитайте, отче.
   Добросъвестно се мъча да отворя кутията с пръсти, защото знам, че той точно това иска да види. След това изваждам от расото си ключа от хотела. Пъхвам ръбчето на металната пластина на ключодържателя в тясното каналче между капака и дъното на кутията. Пасва идеално, но кутията пак не поддава. Когато рязко натискам пластината надолу, металът започва да побелява и се огъва. Още малко, и ще се отчупи парченце точно като онова, което намерих под седалката на Уго.
   — Невъзможно е без комбинацията — уверява ме Рюдигер.
   Поредната странност, свързана със смъртта на Уго. Той е бил убит от оръжие, което — съдейки по отчупеното парченце метал на пода — изобщо не е било вадено от кутията.
   Лео дава на Рюдигер знак, че повече нямаме нужда от помощта му. Великанът заключва колата си и се отдалечава с тежка стъпка.
   — Чуй ме — прошепва Лео, — съжалявам. Повтарях си… сигурен бях, че не е убит с това оръжие. Алекс, трябва да разбереш. Това е може би най-безобидният калибър, който съществува. Тъкмо затова го препоръчах. Освен това човек трябва да има лост, за да отвори кутията на Рюдигер. Никой не е способен да го направи. Все още не мога да повярвам.
   Познавам този тон — той не ми разказва, изповядва се.
   — Със Симон се опитвахме да му спасим живота, като му намерихме този пистолет — продължава Лео.
   В момента не съм в състояние да преглътна това.
   — Симон знае ли комбинацията? — питам.
   — Нямам представа. — Лео се поколебава, после повтаря: — Алекс, съжалявам.
   Времето обаче изтича. Почивката на съда приключва след три минути.
   — Трябваше да ми кажеш, но случилото се с Уго не е по твоя вина — уверявам Лео.* * *
   Връщам се в съдебната зала точно преди полицаите да затворят вратата. На масата на защитата Минято дори не е отворил куфарчето си. Няма бележник между двете места. Той просто се взира невиждащо в портрета на Йоан Павел на стената.
   Свидетелското място е празно. Масичката с видеото я няма. Явно инспектор Фалконе е трябвало да отиде другаде, а охраната на уликата е строга. Питам Минято дали сме приключили за днес, а той продължава да се взира в портрета на Йоан Павел и казва:
   — Много скоро ще разберем.
   Вратата се отваря и влиза архиепископ Но?вак. За секунда се чудя дали не е последният ни свидетел, но той заема обичайното си място.
   Питам се защо ли е тук? Защо изобщо си прави труда да идва, след като Симон е под арест в жилището на Йоан Павел, защо изобщо слуша показанията на свидетели, които знаят за случилото се толкова, колкото и самият той. Сигурно Симон все още отказва да говори. Йоан Павел би могъл да спре този процес с една дума — би могъл изобщо да го предотврати, но след два часа православните свещеници ще отидат в музея в очакване да видят какво е открил Уго и Светият отец има нужда от отговори. При този график единственият ни шанс е последният свидетел.
   Изваждам писмото на Уго изпод расото си и впервам очи в цитатите от евангелията. Опитвам се да си представя какво е предизвикало откритието му. Само три седмици преди това той твърдеше, че плащаницата е изнесена от Йерусалим от Тома Неверни Какво може да се е променило?
   Ала не успявам да задържа поглед върху страницата. Най-много ме тревожи последният четвърт час от живота на Уго. Усещам до мозъка на костите си, че Симон крие нещо повече от откритието на Уго. Трябва да има причина да излъже, че не е чул изстрела.
   Полицаите отварят вратата на съдебната зала. Минято се обръща да погледне. По лицето му е изписано мрачно предчувствие. Неловкостта му кара и мен да се извърна.
   Съдиите са заели местата си. Чувам как единият от тях казва:
   — Да влезе следващият свидетел.
   Полицаят застава мирно и оповестява:
   — Негово високопреосвещенство кардинал Лучио Чифери. Пред очите ми вуйчо ми влиза в съдебната зала.
   35.
   И тримата съдии се изправят почтително. Полицаите се покланят. Прокурорът и съдебният секретар се надигат. Минято следва примера им и ми дава знак да направя същото. Дори архиепископ Но?вак става на крака.
   Лучио вече не е облечен в обичайното черно. Заменил е свещеническия костюм с кардиналска мантия. Шапчицата на главата му, както и копчетата, и поясът са алени — цвят, който дори епископите и архиепископите нямат право да носят. Сложил е и алена къса наметка, която е само за изключително официални случаи, а на гърдите му виси бароков кръст. На безименния пръст на дясната му ръка блести огромният златен пръстен, който кардиналите получават от папата. Това е демонстрация на сила. Никой тук, дори Но?вак, не може да се мери с него.
   Свелият глава полицай на вратата предлага да помогне на Лучио да стигне до масата. Вуйчо му отказва. Отказва и на Но?вак, който му подава ръката си, опора на папата. Със страхопочитание забелязвам как вуйчо измерва Но?вак с гневен поглед, излъчващ превъзходство. От физическата немощ на Лучио няма и следа. Той пристъпва с достойнство, изпъчен и наперен, свел поглед към земята. Дъхът ми секва при вида на този висок и изпит призрак, който толкова прилича на Симон.
   Лучио сяда на стола си, но всички други остават прави.
   — Може да седнете — казва той.
   — Ваше високопреосвещенство — обажда се председателят на съда, — съгласно закона можете да дадете показания на място по свой избор. Ако предпочитате да е другаде, а не в тази зала, изразете желанието си.
   Вуйчо махва с ръка и казва:
   — Може да започвате.
   Съдията се прокашля.
   — Ваше високопреосвещенство, известно ви е, че имате право да откажете да отговаряте на въпросите ни, нали? Ако се опасявате, че показанията ви могат да навредят навас или на семейството ви, ваше право е да откажете да отговаряте.
   — Не се опасявам — отговаря Лучио.
   — В такъв случай ви молим да положите две клетви. Една за истинност и втора за поверителност.
   — Ще положа първата клетва, но не и втората — отговаря Лучио.
   Стрелвам с очи Минято, недоумявайки какво означава това, но той наблюдава Лучио с цялото си внимание.
   — Съгласно изискванията на закона така или иначе ще изслушаме показанията ви — казва загрижено председателят на съда. — И тъй като вие лично помолихте да дадете показания, бихте ли казали на съда върху коя тема възнамерявате да се съсредоточите?
   — Прав ли съм, че на свидетели е било забранено да споменават пътуванията на племенника ми през това лято? — пита Лучио.
   — Прав сте, Ваше високопреосвещенство.
   — Това е темата, която ще обсъждам.
   Напрягам се на мястото си. Съдиите се споглеждат.
   — Ваше високопреосвещенство… — подема председателят на съда.
   — И по-конкретно, ще обясня каква проява на неблагодарност е арестът на племенника ми, след като той рискува собствената си кариера и свещеническия си сан, а дори отказва да говори в своя защита, само и само да служи на Светия отец, който в замяна го третира като престъпник.
   Замръзвам. Минято е забол поглед в масата, не може да гледа това самоубийство. Лучио е дошъл тук, за да обяви война на папата.
   Но?вак се обажда тихо и категорично:
   — Ваше високопреосвещенство, моля да премислите думите си.
   Лучио отвръща със смайващо оскърбление — отговаря на Но?вак, застанал с гръб към него.
   — Отричате ли го? — пита той.
   — Ваше високопреосвещенство — отговаря Но?вак, — нямаше да сме тук, ако племенникът ви беше казал истината.
   Най-сетне Лучио се обръща. Двамата са почти лице в лице: кардиналът на свидетелското място и архиепископът на първия ред. Облечен в царствено алено и изпънал гръб, Лучио не оставя и сянка на съмнение кой е петелът и кой — кокошката.
   — Вие го направихте папски пратеник — казва вуйчо ми. — Вие тайно го ръкоположихте като епископ. И допускате подобно отношение към него? Изоставихте го да страда така?
   Буца засяда в гърлото ми. Епископ. Тайно. Брат ми е епископ.
   — Моят племенник сам постигна онова, което целият Секретариат не успя — продължава Лучио. — И вие го съдите заради това?
   Тонът на архиепископ Но?вак не се променя. Не се повишава, не се извисява. Имал си е вземане-даване с всеки кардинал на планетата. Отговорът му се състои от пет думи:
   — Вашият племенник ли уби Ногара?
   — Не — отговаря дрезгаво Лучио.
   — Сигурен ли сте?
   Вуйчо вдига ръка във въздуха, изпънал обвинително пръст. Гласът му се напряга. Изведнъж проумявам, че не всичко е толкова ясно, колкото съм си представял.
   — Ако го е убил — кипва Лучио, — направил го е заради вас.
   До мен Минято ахва невярващо. Но?вак е спокоен като свещеник, приемащ изповед.
   — За да скрие откритието му?
   Лучио до такава степен е в плен на емоциите, че не може да намери думи, с които да отговори.
   — Моля ви — казва Но?вак, — разкажете ни за плащаницата.
   Лучио клати глава.
   — Не и преди племенникът ми да бъде освободен и обвиненията да бъдат свалени.
   — Ваше високопреосвещенство, това е невъзможно. Светият отец трябва да научи истината.
   — Истината ли? — изревава Лучио и вдига ръце. — Вие карате шофьорите ми да се закълнат, че ще пазят тайна. Вие забранявате показания. Вие укривате доказателства. Така ли търсите истината?
   Но?вак отговаря невъзмутимо:
   — Без тези предпазни мерки днешната изложба нямаше да бъде възможна. Знаете в колко трудно положение се оказахме.
   — Заради православните свещеници, които поканихте!
   За пръв път по лицето на архиепископ Но?вак пробягва тревожна тръпка.
   — Това е предсмъртното желание на Светия отец. Воден е от най-добри намерения.
   Лучио снижава гласа си почти до ръмжене — студен и заплашителен звук, какъвто за пръв път го чувам да издава.
   — АкоСимон е убил онзи човек, то е, защото на всяка крачка му нареждахте да пази делата си поверителни. Затваряхте устата на всеки, който научеше за изложбата на Ногара. Асега се държите така, все едно не забелязвате в събитията собственото си отражение, при положение че го обвиняват все за неща, които е виждал вие да правите и които го обучихте да смята, че искате.
   Лучио се овладява. Изглежда по-силен. Ще направи всичко за Симон, дори с цената на собствената си кариера. Никога през живота си не съм изпитвал такава признателност към него.
   — А сега — обръща се Лучио към Но?вак — ви давам право на избор. Освободете племенника ми и свалете обвиненията, и аз ще ви кажа на четири очи каквото ви интересува. Но ако продължавате да се държите с него като с престъпник, между нас ще избухне война. Ще направя така, че тайната, която не искате никой да научи, да се появи на първите страници на всички вестници в Рим. Довечера ще се изправя пред православните свещеници и ще им разкажа всичко. Ще ви накажа, задето вие наказвате него.
   Присъстващите в залата не помнят някой да е разговарял с папата или негов представител по този начин. Никой освен мен. Така разговаряха православните с Йоан Павел по време на посещението му в Гърция. Той прие и понесе яростта им като свое лично бреме. Докато чакам реакцията на архиепископ Но?вак, се моля да притежава мъдростта на Светия отец.
   Негово преосвещенство се изправя. Когато заговаря, гласът му не се извисява, не трепва. Но в тъжните му тъмни очи се появява нещо ново. Нещо непознато за мен.
   — По силата на властта, дадена ми от Светия отец — казва Но?вак, — прекратявам тези свидетелски показания. Прекратявам процеса срещу отец Андреу. И прехвърлям присъдата в ръцете на Негово светейшество. — Покланя се на членовете на Трибунала. — Благодаря на съдиите за техните усилия. Съдът се разпуска.
   36.
   Въздухът край мен се сгъстява. Всеки звук в залата се сподавя и утихва. Съдиите се надигат. Пръсват се, после се изпаряват като привидения от съдебната зала. Съдебният секретар става, после отново сяда, трака нещо на клавиатурата си, явно очаква нови нареждания. Прокурорът поглежда Минято невярващо и взема куфарчето си. Накрая полицаите подканят всички да си тръгват по нареждане на Светия отец.
   Минято се привежда над масата на защитата, останал без капка сила. Само Лучио седи изпъчен и не обръща внимание на никого — на жандармерията, на съдебния секретар, на безредието. Вперил е поглед в разпятието над съдийската маса, кръсти се и шепне:
   — Благодаря ти, Господи.
   Чувам зад себе си познат глас:
   — Ваше високопреосвещенство, колата ви чака.
   Дон Диего прелита край мен.
   — Вуйчо, какво ще стане със Симон? — питам. — Какво ще стане с изложбата?
   Лучио обаче е насочил вниманието си другаде. Когато Диего предлага да му помогне и да го изведе, вуйчо го насочва към Минято.
   — Помогни на монсеньор Минято да стигне до колата ни. Осигури му всичко, от което има нужда.
   Последното, което Минято казва на Лучио, преди да си тръгне, е:
   — Ваше високопреосвещенство, подгответе се. Светият отец може да възобнови делото веднага след откриването на изложбата.
   Лучио само кимва. Утре си е утре. Днес той ликува победоносно.
   — Моля те, вуйчо, кажи ми какво става? — питам го, след като Диего и Минято тръгват.
   Той слага длан върху главата ми. Физическата слабост се е върнала. Ръката му трепери.
   — Ще знаем повече довечера — отговаря. — След изложбата.
   Обръща се и тръгва бавно. Искам да попитам още нещо, но той не поглежда назад.


   Когато колата на Лучио се отдалечава от Трибунала, аз се опитвам да се ориентирам в един свят, който внезапно се е променил. Навсякъде край мен миряните излизат от службите си, изпратени у дома по-рано, за да напуснат Ватикана преди откриването на изложбата на Уго. Пред граничните порти са се наредили коли. Черни автомобили чакат пред входа на „Санта Марта“. През стъклените врати на хотела виждам как православните свещеници се тълпят във фоайето. Смътно чувам напрегнатите монахини да предават съобщения на различни езици. Православните свещеници вадят ценните си вещи от сейфовете на хотела — кръстове със скъпоценни камъни, златни пръстени и медальони с диаманти — и аз се чувствам като момче помощник при богослуженията, което меда как свещениците се обличат в сакристията и усеща проявата на църковното тайнство във външните символи. Тялото ми тръпне от тревожна енергия. Мъча се да остана в този външен свят, но вътре в мен всичко бушува.
   Винаги съм си представял, че баща ми е умрял в мъки. Че когато сърцето му е спряло, болката го е убила преди липсата на кислород. Не го намериха на стол или в леглото, а на пода в спалнята, свалил гръцкия кръст от шията си. Мона ми обясни, че греша. Че той е страдал, но не както си представям. Но въпреки това аз още държа кръста му в дъното на дрешника си и не го докосвам. И до ден-днешен за мен няма по-ужасяващ образ от този — баща ми на пода.
   Евангелието от Йоан твърди, че последните думи на Исус на кръста били ликуващи: Свърши се! Мисията му е изпълнена. Само че тези думи може да изрече само Исус в контекста на теологията. Земният Исус е страдал страховито. Описанието, което дава Марко, винаги ме е разтърсвало от дън душа: Иисус извика с висок глас:Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?Този вик е проява на крайното страдание, когато Синът Божи се е почувствал изоставен от Бог Отец. Уго ми обясни веднъж, че разпъването на кръст е като сърдечен пристъп, който трае с часове или дни. Сърцето бавно спира. Дробовете бавно колабират. Дори древните римляни, които подпалвали християните, за да ги използват като факли, и ги откарвали на стадионите, за да гледат как дивите зверове ги поглъщат, смятали разпъването на кръст за най-мъчителното наказание.
   Симон познава най-добре и двата вида смърт: на нашия баща и на нашия Бог. Дълбоко в сърцето си никога няма да повярвам, че е убил човек.
   Въпреки това на свидетелското място Лучио, изглежда, в един миг го сметна за възможно. И ето че сега съмнението се прокрадва в мислите ми Уго звучеше страшно ядосан на онова гласово съобщение, което беше оставил на Симон. Толкова наранен. Сигурно се е наливал с алкохол малко преди да умре, защото човек, способен да изнесе „Диатесарон“ от музея, за да го покаже на православните свещеници, надали действа разумно.
   Не знам какво точно се е случило в онези последни мигове, когато само Бог е гледал. И макар да си повтарям, че сигурно е имало още някой в Кастел Гандолфо освен Симон и Уго — двама мъже са нощували в онази стая в Каза, но само един е нахлул в апартамента ми, — истината е, че съмнението на Лучио се е загнездило и в мен.
   Когато се прибирам у дома, дворът „Белведере“ ми се струва почти празен. Дори джиповете и колите на пожарната са паркирани близо една до друга, за да има повече място за гостите тази вечер. Каквото и да е подготвил Симон за довечера, то наближава.
   Петрос страшно ми се радва. Щастливо пляска с ръце, сякаш през деня е издържал цели пет действия само за да види как на сцената излиза любимият му актьор. Имам предостатъчно опит в това да крия от него злокобните си чувства. Покланям се, докато той пляска. Брат Самуел видимо си отдъхва. За човек на неговата възраст е истински подвиг да прекара единайсет часа с момче на пет години. След час ще се наложи отново ще вземе Петрос, когато аз отида на изложбата.
   — Цял ден пита кога ще се върнеш — прошепва Самуел. — Казва, че сега ще види майка си.
   Самуел се усмихва, но усмивката му се стопява, когато вижда изражението ми.
   — Петрос, кажи „довиждане“ на брат Самуел и да се прибираме — казвам.
   Петрос изстрелва юмруче във въздуха. Усмихва се лъчезарно на Самуел, който ме удостоява с печален поглед, все едно пита: наистина ли ще го лишиш от това?
   Когато влизаме в апартамента, се улавям, че гледам часовника. Петрос се залавя да подрежда стаята си и да трупа играчките на купчини. Изважда четката и пастата си зазъби. Намира книжката за Пинокио и я отваря на последната страница, която му е прочела Мона. Трябва да спра това.
   — Петрос, ела тук да ти кажа нещо.
   Той скоква върху стола, после отново на пода. Взема телефона от плота и го оставя на масата пред себе си. Сяда на стола и чака.
   — Не можем да се обадим на мама тази вечер — казвам.
   Главичката му престава да подскача.
   — Когато ти обещах, бях забравил, че тази вечер трябва да отида на едно важно място.
   Очите му лъсват като перли. Ръбчетата им почервеняват. Сълзите напират.
   — Не! — проплаква той.
   — Съжалявам.
   — Ти си лъжец!
   — Обещавам ти, че ще и? се обадим утре…
   — Не, обеща тази вечер!
   — Тази вечер не е възможно.
   Той се разридава и сълзите бликват.
   Но и това ще свърши. Всеки друг изблик е имал край. В петгодишното му телце има стара душа, която приема компромиса, без да се удивява на разочарованието.
   — Вместо това ще измислим нещо специално, което да направите с брат Самуел — уверявам го. — Какво предлагаш?
   Сигурен съм, че ще се примири с нещо. Сладолед. По-късно лягане. Филм. Тази вечер обаче той отказва всичко.
   — Не искам нищо! Искам мама!
   Може би съм го подценил. Сега не е като друг път. Изваждам портфейла си и започвам да отброявам банкноти. На хълма отвъд Ватикана има парк със зала за видеоигри, куклен театър, въртележка. Ако не взема мерки да прекратя този плач, ще кажа нещо, за което ще съжалявам. Нещо, свързано с онова, което си мисля наистина.
   — Можеш да отидеш в „Джаниколо“ — казвам. — Да играеш на видеоигри. Да се повозиш на въртележката.
   И за да му покажа колко сериозно говоря, изваждам всички банкноти и си оставям само пет евро. Когато затварям портфейла обаче, нещо се измушва и пада на пода. Петрос се вторачва в него. Лицето му се променя. Устните му се свиват.
   Поглеждам надолу. Снимката на Майкъл със счупен нос и насинено око. Само като го вижда, Петрос отново се разревава. Стискам зъби и пъхвам снимката обратно в портфейла си.
   — Всичко е наред — успокоявам го, придърпвам го към себе си и поглеждам часовника си над рамото му. Изложбата започва след четирийсет минути.
   — На този човек просто му тече кръв от носа — лъжа го.
   Но телцето на Петрос е сковано и трепери силно.
   — Тате — прошепва той и се сгушва още повече в прегръдката ми, — това е той.
   — Какво?
   Той заравя лице в рамото ми. Чувам го да проплаква приглушено:
   — Това е мъжът от нашия апартамент.


   Усещам как горещи сълзи мокрят расото ми. Усещам и как Петрос се опитва да се покатери в скута ми, да се загърне с дрехата ми. Но единствената ми мисъл е:Майкъл.Трябва да кажа на някого. Трябва да направя нещо.
   Изправям се, но Петрос остава вкопчен в мен. Стиска расото ми с юмручета.
   Пресягам се към телефона върху масичката и звъня на Минято, после на Лучио. Никой не вдига.
   — Трябва да вървя. Налага се да те заведа отново у брат Самуел.
   Петрос заплаква истерично. Когато го отделям от себе си, бута изпънатите ми ръце, мята се към мен. На лицето му е изписана паника. Затварям очи. Успокоявам се. Коленича.
   — Ела тук.
   Той се хвърля в прегръдката ми толкова силно, че едва не ме поваля.
   — В безопасност си. Татко е тук. Нищо лошо няма да ти се случи.
   Галя го по косата. Притискам го. Но пристъпът не отминава. Никога не е плакал толкова безутешно. Изложбата приближава с всяка изминала минута. Майкъл ще присъства. Не мога да остана тук.
   Поглеждам към телефона в ръката си и се сещам за едно-единствено решение.


   Мона пристига двайсет минути по-късно. Петрос все още диша учестено.
   — Мамо — писука той и се приближава към нея за прегръдка.
   Инстинктът и? подсказва правилния ход — тя сяда на пода и го оставя да се гушне в скута и?.
   — Брат Самуел също ще дойде — казвам и?. Тя кимва. — Отидете у тях, ако искаш, но моля те, не ходете никъде другаде.
   Отново кимва.
   Пробожда ме вина само като го гледам в обятията и?.
   Но тя не пита защо ще зарежа разплакания ни син. Не се съмнява в мен.
   — Не знам кога ще се върна — казвам.
   — Алекс, всичко е наред — уверява ме Мона тихо. — Със Самуел ще се погрижим за него. Тръгвай.* * *
   Сърцето ми бие като лудо. Губя време. Закъснявам.
   На входа на двора „Белведере“ има полицаи. Над раменете им виждам десетина черни автомобила, паркирани вътре.
   — Накъде? — питам.
   Полицаите ми сочат на север, към стария офис на Уго.
   — Натам, отче. Ще го видите.
   Ако Майкъл е нахлул в апартамента ми, значи не е пристигнал тук заради процеса. И всичко, което каза, е лъжа. Бил е в Рим през цялото време.
   Набирам номера на Лео, но той не вдига. Оставям му съобщение, предупреждавам го да се оглежда за Майкъл. Най-накрая виждам отключен служебен вход за музея. Вътре на пода са захвърлени отпечатани програми със завити крайчета.
   Явно той е звънил в апартамента ми вечерта, преди да нахлуе. Което означава, че е един от мъжете, отседнали в онази стая в „Санта Марта“.
   Вземам една програма. С големи червени букви бележка на първата страница гласи:
   МОЛИМ ГОСТИТЕ ДА СЛЕДВАТ УКАЗАНАТА ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ ПРИ РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ИЗЛОЖБАТА.
   На карта е отбелязан маршрутът: от тук надолу към Сикстинската капела дълъг четиристотин метра коридор е разчистен специално за изложбата. Хуквам да настигна останалите, а в съзнанието ми отзад напред се разгръща историята на плащаницата. 2004 г. — отхвърлен е радиовъглеродният анализ. 1983 г. — италианското кралско семейство дава плащаницата на Йоан Павел. 1814 г. — плащаницата е изложена публично, за да се отбележи падането от власт на Наполеон. 1578 г. — плащаницата за пръв път пристига в Торино. 1355 г. — първата известна католическа изложба на Светата плащаница. Пътят неспирно води към Четвъртия кръстоносен поход. Към 1204 г.
   Затова Майкъл ме изпрати да говоря от уличния телефон зад хотела. За да ме вижда от прозореца на стаята си.
   Когато стигам до залата, на чиято стена е нарисуван Константинопол, спирам удивено. Тук няма никой. И нищо от изложбата не е отстранено, откакто видях експонатите за последен път преди три дни.
   Поколебавам се невярващо. Значи вече се е случило. Православните свещеници са узнали, че плащаницата е била открадната от тях.
   На мраморния под има следи от обувки. Във въздуха още се усеща телесна топлина. И тогава ги виждам. От другата страна на една витрина, почти невидими в тъмното стоят двама православни свещеници. Стоят в ъгъла и ридаят. Единият среща погледа ми през стъклото. Сълзите са покапали по брадата му.
   Но от другата страна на вратата се разнася глас. Плътен, благ глас, като на баща, който утешава сина си. Пристъпвам напред, разпознал акцента.
   Минавам между врати, които досега са били заключени, и се озовавам в просторна затъмнена зала. Отначало виждам само няколко глави — лица без тела, надничащи от мрака. Едва когато очите ми привикват с тъмнината, различавам расата, смокингите и черните рокли. Вътре има стотици хора. Започвам да се озъртам за Майкъл, но трудно се придвижвам сред навалицата.
   Стените изсветляват по-надолу по коридора. Черното става сиво. Сивото — бяло. В другия край залата сякаш сияе. Там виждам картини по стените. Тук обаче стените са почти голи, изписани са с думи и по тях нарядко са окачени няколко експоната — монети и тухли, — които изглеждат като извадени от дъното на рибарска мрежа.
   — Вече знаете историята на Светата плащаница — казва Но?вак, застанал на подиум в далечния край на залата. — Знаете, че кръстоносците от Запада са я откраднали от Константинопол и са я донесли във владение на Католическата църква.
   Той млъква. Присъстващите са се вторачили в него. Поглеждам нагоре. Но?вак стои със затворени очи, вдигнал юмрук във въздуха. Сваля го надолу, надолу, до гърдите си.Меа culpa, mea culpa, mea maxima culpa.Виновен съм, виновен съм, ужасно съм виновен.
   Придвижвам се напред. Православните свещеници са се скупчили плътно на групи, не се отделят един от друг. Обаче католическите свещеници като Майкъл са пръснати из тълпата.
   — Прости ни, Господи — казва Но?вак, — че превърнахме твоята плащаница в символ на нашето разединение. Прости ни за греховете срещу нашите братя.
   Цари гробна тишина. Неколцина стари кардинали сред зрителите са с каменни изражения, като че ли Но?вак се размеква, но Негово преосвещенство продължава:
   — За щастие, доктор Ногара направи едно последно откритие, което е още по-важно от всичко, което сте виждали досега.
   Преставам да се озъртам за Майкъл. Изненадан съм. Архиепископ Но?вак ще представи откритието на Уго.
   — Както ще видите сега — казва Но?вак, — Светата плащаница разреши най-сериозната ни теологична криза в един от най-трудните периоди на общата ни история. Без нея нямаше да сме тук тази вечер, защото Ватиканските музеи нямаше да съществуват.
   Думите му изобщо не звучат като написаното от Уго в писмото.
   — Това е последната зала от изложбата — казва Но?вак. — Затова, преди да отидем в Сикстинската канела, искам да ви представя помощника на доктор Ногара, Андреа Бахмайер, който ще ви обясни откритието на Ногара.
   Докато Бахмайер се качва на подиума, аз отново започвам да си проправям път сред тълпата. И тогава само за миг мярвам нещо сред хората. Расо с дълъг разрез под яката.
   Расото, което срязах в хотела.
   Обръщам се отново, но вече го няма. Навлизам по-навътре сред хората и се мъча да се съсредоточа над лицата край себе си, опитвам се да не се разсейвам от мисълта, която все по-настойчиво привлича вниманието ми. Бахмайер се покланя на архиепископ Но?вак и казва:
   — От десетилетия светът задава само един въпрос относно плащаницата — автентична ли е? Но доктор Ногара зададе по-хубав въпрос — защо Христос ни я е оставил? Неговият отговор е в тази зала.
   Край мен се надига странна енергия. Дори православните свещеници се озъртат и се опитват да отгатнат какво означават думите на Бахмайер. Шмугвам се покрай една тяхна група, като се извинявам на гръцки. И тогава я виждам отново — бялата цепка на срязаното католическо расо. Придвижвам се напред, мъчейки се да зърна лицето на свещеника.
   Обаче и той се движи. Проправя си път през тълпата. Изчаквам да видя накъде ще поеме.
   — Сигурно се питате — продължава Бахмайер — защо по стените на влизане в тази зала няма окачени експонати, защо има само думи. Защото това е светът, в който се е родила плащаницата.
   Той слиза от подиума и посочва изписаните цитати. Микрофонът на ревера му изпълва залата с неговия глас:
   — Първата Божа заповед гласи: Аз съм Господ, Бог твой. Да нямаш други богове освен Мене. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата под земята. Юдеите са спазвали много строго тази забрана. Спомнете си какво ни казва техният историк Йосиф Флавий.
   Но?вак не слиза от подиума, а се обажда с плътния си, плавен глас:
   — Събранието на Йерусалим ме изпрати да разруша двореца на цар Ирод, защото е украсен с изображения на животни. Ала друг човек пристигна там преди мен и опожари двореца.
   Шии се проточват, за да видят буквите по стената, а свещеникът със скъсаното расо спира. Обръща се да погледне Но?вак и виждам лицето му в профил. Цялото ми тяло се сковава. Майкъл.
   Пресягам се да хвана ръката му, но той се отдалечава. Приближава се към архиепископ Но?вак.
   — Хората питат защо евангелията не споменават образа върху плащаницата — продължава Бахмайер. — Представете си обаче как юдейската общност би реагирала на образа на гол разпнат човек.
   Внезапно Майкъл пристъпва напред, за да застане срещу Но?вак на подиума, но друг свещеник му препречва пътя. Майкъл го заобикаля и аз се хвърлям напред. Пръстите ми стигат до ръкава му. Сграбчвам го.
   — Затова учениците са отнесли плащаницата в Едеса — казва Бахмайер. — Езически град, където изображенията не са забранени. Управляван от владетел, който се възхищава на юдеите.
   Майкъл се завърта. Поглежда ме, но по очите му не личи да ме е познал. Зениците му са свити и напрегнати. Челото му е мокро от пот.
   — Кучи син! — просъсквам.
   Той рязко се отскубва от мен и пристъпва към подиума на Но?вак. Отначало Негово преосвещенство не забелязва присъствието му.
   — Но ранната Християнска църква — продължава Бахмайер — остава враждебно настроена към изображенията.
   Архиепископ Но?вак гладко подхваща цитат, но Майкъл застава пред тях двамата. Хвърлям се напред да го сграбча, но той ми се изплъзва.
   В този миг нещо връхлита пред очите ми. Вълна от цветове. Швейцарската гвардия се спуска отвсякъде в залата. Майкъл тутакси се изгубва зад стена от гвардейци.
   Лицата на православните свещеници са слисани. Проправям си път напред. Само за секунда мярвам сред гвардейците подбелените очи на Майкъл, неистово размаханите му ръце. Мъчи се да извика, но викът му е неразбираем. Запушили са устата му с нещо. Той се опитва да изрита момчетата, но те са непоклатими.
   Силна ръка ме стисва за рамото и ме избутва.
   — Отдръпнете се, отче — казва нечий глас.
   Не помръдвам. Майкъл беснее, мъчи се да изплюе онова, с което е запушена устата му. Двама офицери от гвардията махат на тълпата да се отдръпне, за да могат да го изведат.
   — Приятели! — вдига ръце във въздуха Но?вак. — Моля ви, простете на този човек. Той не е с всичкия си.
   Понечвам да тръгна подир Майкъл, но идват още гвардейци и ми препречват пътя.
   — Трябва да поговоря с него — казвам.
   Избутват ме обратно.
   — Къде го водите? — питам.
   Тогава зад мен долита глас:
   — Отче!
   Обръщам се. И отстъпвам смаяно назад.
   — Ваше преосвещенство.
   Всички присъстващи ни гледат.
   Не ми хрумва какво друго да направя, затова се покланям на архиепископ Но?вак. Той ме хваща за ръката и ме повежда към подиума.
   — Приятели мои — оповестява, — много от вас познават епископ Андреу. Той е посещавал държавите ви. На него дължим случващото се тук тази вечер. А този човек е неговият брат.
   И ги оставя дълго да ме гледат. В брадата. В расото, спускащо се на дипли. Посланието му е доста директно — смесено семейство, Запад и Изток. Значи всички можем да живеем под един покрив.
   — Благодаря ви, отец Андреу, за помощта преди малко — казва Но?вак.
   Присъстващите ръкопляскат учтиво. Забил съм поглед в пода. Не аз възпрях Майкъл, а швейцарската гвардия. Това е театър.
   Понечвам да сляза долу, но ръката на Но?вак остава върху рамото ми. Не ми позволява да се отдалеча.
   — Доктор Бахмайер, продължете, моля — казва той високо.
   А когато Бахмайер отново заговаря, архиепископ Но?вак ми прошепва:
   — Отче, брат ви би желал да видите това, което ще последва.
   Затова оставам до него, гръцки католик от плът и кръв, противоотровата срещу изблика на Майкъл, докато Бахмайер превежда присъстващите през цитатите по стените. Това са древни слова на Отците на Църквата, на светци, на епископски съвети.
   Забранил извайването на образи, Бог никога не би Сам създал образ.
   Изображенията нямат място в църквите. Което се тачи и почита, не бива да се рисува по стените.
   Имената под тези цитати са извадени направо от учебниците, по които преподавам в подготвителното училище на семинарията. Свети Ириней от втори век. Тертулиан и Ориген от трети век. Евсевий, бащата на църковната история, от четвърти век. Епифаний, знаменосецът на православието, умрял в началото на пети век. Публиката бавно се придвижва из залата и гледа как древните водачи на нашата Църква бълват огън и жупел против изображенията. Гледат как нашата религия се противопоставя на езичествотои отхвърля изображенията и статуите, украсяващи храмовете на Юпитер, Аполон и Венера.
   Едва когато езичеството отмира, Църквата смекчава позицията си. Редица изображения по тези стени улавят въпросния момент: из цялата Римска империя християните влизат в църквите си и там ги посрещат стенописи и мозайки на Исус, на неговите чудеса, на неговите ученици. Практиката се разпространява чудодейно бързо, сякаш цяла една цивилизация се събуждала от общ сън, сякаш се натъквала на откровение относно божествено правило: Бог е красота, а красотата трогва душата. Извечният лик на Исусизведнъж се появява навсякъде. Но въпреки това точно в този момент, когато християнството процъфтява, се надига опасност за неговото съществуване. Когато хронологията по стените достига седми век, белите букви стават червени. И са арабски.
   Бахмайер посочва думите.
   — Стигаме до най-вълнуващия момент в историята след падането на Рим. От Африка се надига неудържимата вълна на новата религия — исляма. Тя застрашава не само Светите земи, но и новото отношение на християнството към образите. Пред очите ви са думите на Мохамед, записани от мюсюлманските имами. И тъй като ме помолиха да не ги чета на глас в този музей, може да ги прочетете сами.
   Разнася се мърморене, когато присъстващите зачитат преводите.
   В Съдния ден най-жестоки ще са мъченията за авторите на картини.
   Всички художници, нарисували картини, ще горят в ада.
   Не оставяйте незаличен образ.
   — На границата на християнството и исляма християните се докосват до нови представи — казва Бахмайер и отново повежда зрителите. — И някои от вярващите започват да ги възприемат. Тези християни възприемат еретичното убеждение, че изкуството, което изобразява нашия Бог, е зло и трябва да бъде унищожено. Един от тези еретици става християнски император в Константинопол. В черната седемстотин двайсет и шеста година той подема кампания, която днес наричаме иконоборство. Трагедия, която засенчва дори Четвъртия кръстоносен поход.
   Над главите ни светва лампа. От тъмното изникват букви, сякаш изписани с пушек от дявола. Гласът на Но?вак прозвучава измъчено, докато ги чете:
   — Остъргвали стените на църкви и ги мажели с пепел заради светите образи по тях. Където имало изображения на Христос или на Богородица, или на светиите, те били изгаряни, издълбавани или замазвани.
   Бахмайер продължава:
   — От онзи период са оцелели отчайващо оскъден брой произведения на византийското изкуство. Най-голямата сбирка на християнско изкуство изчезнала почти напълно. Императорът бил безмилостен. И се оказало почти невъзможно да бъде спрян.
   Стигаме до дъното на залата. Бахмайер посочва последната стена, която ни дели от Сикстинската капела. Боядисана е в ослепително бяло. Гласът му потрепва, когато добавя:
   — Почти.
   Стената е толкова ярка, че се налага да отместя поглед. И тогава забелязвам, че до вратата към Сикстинската капела има двама гвардейци.
   — Един от най-важните въпроси, които зададе доктор Ногара — казва Бахмайер, — е защо Исус ни е оставил Свещената плащаница. Седемстотин години никой не знаеше отговора. Но насред иконоборството един християнски монах на име Йоан си припомня смайващ факт: в град Едеса има образ, който не е дело на човешка ръка. Изображение на Христос от самия Христос. То доказва, че новият завет на нашия Бог е съпътстван от ново изкуство. Когато Бог става човек, той превръща себе си в образ. Посредством собственото си превъплъщение унищожава забраната срещу изкуството. И като доказателство на неговите намерения — като скрижалите, които Господ дал на Мойсей — той ни оставя плащаницата. Вдъхновени от Йоан, малка група старци въстават срещу императора. И заедно спасяват християнската история. Представям ви техните думи.
   Гласът на архиепископ Но?вак вече прелива от вълнение. Отеква гръмовно:
   — Богопомазани владетелю, Христос изпрати Своя образ на цар Абгар от Едеса и дори до днес много хора на изток се събират край този образ, за да се молят там. Затова ви заклеваме да се обърнете към истината. По-добре да станеш еретик, отколкото да унищожаваш изображения.
   — Тези думи са написани от папа Григорий, патриарх на Запада. Ала не е бил само той. Ето и словата на Никифор, патриарх на Константинопол.
   — Защо да наказваме онези, които рисуват портрета на Исус, когато самият Исус е оставил изображение на своето божествено тяло върху платно? Той е произвел свой отпечатък, като е позволил да бъде загърнат с платното.
   — В Йерусалим — продължава Бахмайер — още трима патриарси изпратили писмо на императора. След това бил свикан вселенски събор. И за пръв път в нашата обща историяхристиянските епископи заговорили с един глас. Заявили за потомството, че християнството е религия на… религията на изкуството.
   Затова с огромна радост моля Негово преосвещенство да отвори вратите пред нас и ви каня да го последваме вътре. Защото зад тези врати ще видите онова, което нашето единство — и Божият пример — са направили възможно.
   Още докато Бахмайер говори, Но?вак пристъпва напред и дава знак с ръце. Гвардейците пред вратата се разделят. И сякаш като по чудо Сикстинската капела се отваря.
   Тръпка пробягва през тълпата. Защото отвъд този праг Ватиканският музей свършва. И започва параклисът на папата. А на тавана му се намира най-върховното чудо в изкуството.
   Но докато се точим вътре, никой не насочва поглед нагоре. Сърцето ми думка в гърдите. Кръвта барабани в ушите ми. Защото в този параклис Микеланджело не е сам. До олтара се намира висок златен стол. И на този стол седи дребната приведена фигура на папа Йоан Павел.
   37.
   И изведнъж навсякъде край нас гъмжи от гвардейци — намират православните свещеници сред зрителите и ги отвеждат напред. Епископите не показват никаква изненада, никакво смущение, сякаш знаят причината да бъдат тук.
   Входът се задръства — стотина души, облечени в раса или смокинги, се опитват да нахълтат и да надникнат вътре, още стотина са се заковали неподвижно на прага. Гвардейците отвеждат нас, останалите, към червените тапицирани столове в параклиса, обърнати към стълбите, където до олтара седи Йоан Павел. Въздухът вече е твърде топъл и задушен. Навсякъде край мен кардинали и сановници се мъчат да проумеят какво се случва. Известни жени си веят с листове, проточили елегантни шии.
   Пред нас обаче Йоан Павел не помръдва. Смаян съм колко е грохнал, колко измъчен изглежда. Непроницаемото му лице е постоянно намръщено. Дългогодишната болест е разкривила и изтерзала тялото му, торсът му е широк и плосък, а белите криле на наметалото му висят от раменете му като покривка за маса, постлана върху дънер. Седи прегърбен в този изработен специално за него стол, с който помощниците му вече го носят навсякъде. Направен е така, че папата да не падне от него. Зад стола се чува тихо механично бръмчене. Моторче. Всички погледи са вперени в този трон, всички се питат какво ли ще направи папата. Ала всъщност се раздвижва нещо зад Светия отец — стъклена рамка, качена върху стоманени релси зад олтара. Вдига се бавно пред стената на олтара, докато не надвисва на около шест метра от главата на Йоан Павел и почти закрива колосалното произведение на Микеланджело „Страшният съд“.
   Тълпата ахва, когато вижда какво има в рамката. Католиците в залата започват да коленичат — някои на дясното си коляно, някой на лявото, несигурни какъв точно е протоколът в този безпрецедентен случай. Православните гости се кланят — руснаците и другите славяни се кръстят, преди да се поклонят, гърците и арабите се покланят, преди да се прекръстят. Но православните епископи правят нещо съвсем различно. Всички едновременно, сякаш са се подготвяли за този миг, се просват на пода в знак на почит към най-върховното изображение на Бог.
   Във въздуха има такова напрежение, че всеки звук се процежда нагоре към мрака навън като пушека на конклава. На стената зад плащаницата Исус на Микеланджело е вдигнал ръка във въздуха, сякаш заповядва на времето да спре. На тавана проблясва искра в ивицата празнота между протегнатите пръсти на Господ и на Адам. Цялото мироздание, загърнато в нощта навън, сякаш притиска ухо до параклиса, за да слуша.
   Отчаяно копнея Симон да беше тук. Иска ми се да можеше да види онова, което предстои да видя аз. Лучио заложи всичко на тази вечер, сякаш беше единствената надежда наСимон. И сега тази надежда жужи навсякъде край мен. Значи не е била напразна.
   Прозвучава нечий глас. Архиепископ Но?вак, застанал близо до предната част на параклиса, говори от името на нашия клет ням папа.
   — Тази вечер — оповестява той — се запознахме със забележителни текстове, които документират историята на Светата плащаница. И се връщаме както винаги към един текст над всички останали. Светата плащаница бележи дълбока прилика с евангелските разкази за мъките и смъртта на Исус. Светият отец неведнъж е заявявал, че християнството трябва да диша със своите два дроба — Изтока и Запада, православието и католицизма, — и ето Христос лежи пред очите ни, пронизан от копие между ребрата. Раната от копието е дело на римски войник, сякаш като предвестник на католическите рицари, които един ден ще откраднат тази плащаница от Константинопол.
   Четвъртият кръстоносен поход е позорно петно за Християнската църква. Светият отец поднесе извиненията си и изрази несекващия срам на католиците заради участието им в него. Ала тази вечер той ме помоли да прочета на глас пред всички присъстващи — особено пред неговите събратя патриарси и на първия сред тях, Негово всесветейшество вселенския патриарх Вартоломей — ново и специално послание.
   Смаян се изправям на пръсти и се мъча да видя хората, към които се обръща той. Думите са почти невероятни.
   Неговите събратя патриарси…
   Първия сред тях, Негово всесветейшество…
   Знаех, че Симон е поканил румънския патриарх. Но много по-високо от него в древната йерархия на патриарсите се намира Негово всесветейшество, вселенският патриарх на Константинопол. Не съм подозирал, че Симон е способен на такова нещо.
   Но?вак разгръща внушителен документ, който изглежда подпечатан с червен восък. И чете:
   — Скъпи братя и сестри, както знаете Светата плащаница е почитана в католическите църкви от много векове. Ала допреди две десетилетия тя беше собственост на италианското кралско семейство. Едва след смъртта на бившия крал, в началото на моя понтификат, Светата плащаница беше дарена на Светия престол. Не отбелязвам този факт, за да омаловажа съучастието на Католическата църква в греховете от хиляда двеста и четвърта година. Споменавам го заради една конкретна подробност от завещанието на крал Умберто. Този документ не дарява плащаницата на Епископската епархия на Торино или на Католическата църква, а я дарява лично на човека на папския престол. С други думи, негово величество дари Светата плащаница на мен.
   В качеството си на папа аз имам пълна, върховна и всеобхватна власт над всички части на нашата Църква, затова моите събратя католици надали виждат нужда от разграничението, което току-що изтъкнах. Ала едно от различията, които ни разделят от нашите скъпи православни гости, е, че тяхната Църква не признава властта на папата над неговите събратя епископи. Затова нека бъде ясно, че заявявайки онова, което предстои да заявя, аз не налагам волята си над другите епископи и не ги задължавам да се подчинят на онова, което изисквам.
   Изложбата тази вечер доказва, че реликвата, известна на запад като Торинската плащаница, всъщност е открадната от римските кръстоносци. Затова тази вечер, в годината на осемстотната годишнина от това престъпление, аз признавам кражбата и с настоящото връщам Светата плащаница на нейния законен собственик — Православната църква.
   В параклиса настава гробно мълчание. Седнал на втората редица столове, кардинал Боя се размърдва на мястото си. Изправя се обаче друг кардинал. Очите на християнския свят се вперват в Полето, архиепископ на Торино.
   Полето безмълвно се обръща към православните свещеници. Вдига ръце във въздуха. И започва да ръкопляска.
   Всички гледат невярващо. Но аз разбирам какво прави той. Изправям се и също започвам да аплодирам. Примера ми следва един турски епископ. И накрая вълната се отприщва. Миряните започват да ръкопляскат. Архиепископите също. Звукът отеква сред стените. Йоан Павел вдига трепереща ръка, за да запуши ухото си.
   — Моля ви — вдига ръце архиепископ Но?вак, за да накара присъстващите да стихнат. — Светият отец ме помоли да ви прочета едно последно послание.
   Този път гласът му е прочувствен.
   — Скъпи мои събратя патриарси, моля да ми простите, че не мога да стана, за да ви поздравя, и че не мога да изрека тези думи със свой глас. Както ви е известно, наближава краят на моя понтификат. Светата плащаница ни насърчава да размишляваме над своята тленност и аз смирено приемам дара на Бог, който ми позволи да бъда папа двайсет и шест години, след като самият той си е позволил да бъде духовник само три. Ала примерът на Христос ми напомня колко много може да бъде постигнато за кратко време. Това доказват и нашите предтечи, надигнали се заедно срещу иконоборството. Същото се надявам да направим и ние тази вечер.
   Тъй като вече не съм в състояние да пътувам, това ще бъде последната ми среща с вас. Ето защо се възползвам от шанса да изразя една надежда. Никога през всичките двайсет и шест години не ми е било позволено да застана редом с всички вас. Затова ви моля — бихте ли пристъпили братски напред и бихте ли застанали редом с мен?
   Архиепископ Но?вак престава да чете и вдига поглед. Всички миряни в параклиса гледат с очакване. Никой не може да откаже на папа. Никой не може да откаже натозипапа.
   Но по лицата на духовенството виждам различно изражение. Цял живот браним този човек, подкрепяме го, докато той носи бремето на поста си. Твърде смело е да се опиташда заличиш хиляда години омраза с един-единствен жест, твърде смело дори за Йоан Павел. Никой от нас не би понесъл да стане свидетел на провала му.
   Ала се случва. Нито един патриарх не отива да застане до него. Единственият, който изобщо се надига на крака в знак на уважение, е Негово всесветейшество Вартоломей.
   Сякаш удар се стоварва върху Йоан Павел. Когато вижда, че никой не помръдва, здравата му ръка се вкопчва в стола. Тялото му се накланя напред и всеки миг ще падне. Изневиделица изникват двама помощници. Обхващат го с ръце, шепнат му в ухото, опитват се да го накарат да се облегне назад, но Йоан Павел ги избутва. Двамата търсят с поглед помощ от архиепископ Но?вак, но той ги отпраща.
   Сега горе са само те двамата — Но?вак и Йоан Павел. Споглеждат се, обсъждайки нещо невидимо, говорят на езика на своите четирийсет години заедно. Може би Но?вак го моли да запази достойнството си, но ако е така, Йоан Павел не му обръща внимание. Отново започва да се избутва от стола в напразен опит да се надигне. И като предан син архиепископ Но?вак му помага.
   Вече повече от година Йоан Павел не е правил крачка сам. Говори се, че дори не може да се държи на краката си. Но сега поглежда към събраните отсреща патриарси на Православната църква, като че ли ще слезе сам по стъпалата на мраморното стълбище, ако се наложи.
   И аз внезапно проумявам какво прави. Какъв проблем се опитва да разреши. В древни времена само един човек е имал правото да седи на златен стол — императорът. Колкото и причини да имат православните да не се качат при него на онази платформа, най-очевидната е, че никой православен няма да окаже почит на папа, седнал на трон. Дори и ако тронът е просто позлатена инвалидна количка.
   Със здравата си ръка Йоан Павел се вкопчва в мантията на Но?вак, за да запази равновесие. Напряга всяко свое мускулче, което все още се подчинява на мозъка му. И макар че заедно са на сто и петдесет години, тези двама мъже някак си успяват да слязат невредими по стълбите и да застанат пред стола на Вселенския патриарх.
   Вартоломей е видимо притеснен. Пристъпва напред, за да подкрепи Йоан Павел, но той вече прегъва колене и свива крака под тялото си. С помощта на архиепископ Но?вак успява с мъка да коленичи.
   Негово всесветейшество се пресяга и хваща Йоан Павел за ръцете в опит да го изправи.
   — Моля ви, Свети отче — чувам го да казва изненадано, — недейте.
   Обаче Йоан Павел стисва дясната ръка на патриарха, свежда глава и доближава устни да я целуне. И тогава се случва чудо.
   Отляво на Вартоломей са останалите патриарси от древната тетрархия: Игнатий на Антиохия, Теодор на Александрия, Ириней на Йерусалим. Всички са с бели бради и черни одежди. Всички имат сурови нетрепващи лица като светците по иконите. Ала освен това са по-млади от Йоан Павел. И когато го виждат коленичил пред тях — него, най-възрастния патриарх на най-почетния престол, — не знаят как да постъпят.
   Отляво на Вартоломей, от другата страна на пътеката, са патриарсите от по-младите православни столици: българският патриарх Максим, грузинският Илия, сръбският Павле. Алексий Московски е изпратил втория в йерархията. Обаче далече от Вартоломей, в края на реда седи човекът, който ще промени всичко. Румънският патриарх Теоктист.
   Той е почти деветдесетгодишен. Пет години по-възрастен от Йоан Павел. Неотдавна стана първият православен патриарх от едно хилядолетие насам, поканил папата да посети страната му — покана, която Йоан Павел с радост прие. Сега Теоктист е готов да направи още по-голям жест.
   Възрастният патриарх се изправя от стола на двата си треперещи крака. И застава до Йоан Павел.
   Очите на Светия отец го проследяват. Когато Теоктист протяга ръка, за да му помогне, подобното на маска лице на Йоан Павел се сбръчква. От очите му бликват сълзи.
   Сега иде ред на най-белобрадите: Максим и Павле, стари като света. Те се надигат от местата си, сякаш залогът е нещо извън протокола и извън историята. Принципът на християнската обич. Уважението към Престола на свети Петър. Те също се изправят. Между тях седи Илия от Грузия, едва седемдесетгодишен, почти младеж. В знак на почит към по-възрастните той също става.
   Оттам нататък е въпрос на инерция. Един по един отляво на Вартоломей се надигат останалите патриарси. Присъстващите в параклиса скандират. На всеки изправил се епископ черното море реагира с гръмко одобрение.
   Но?вак безмълвно се отдръпва назад. Става почти невидим, скрива се зад ниските стълби като признание, че мъжете в предната част на този параклис принадлежат на един свят, който ние, останалите — дори архиепископ Но?вак, — не населяваме. Изваждам кръста си под яката и го стисвам, искам да изпратя този миг на родителите си на небето. Да го изпратя и на Симон в килията му.
   Патриарсите се скупчват наедно и свеждат глави. В хилядолетната история на разделението на нашата вяра няма прецедент на онова, което се случва сега.
   Откъм групата им се надига глас. Не мога да разбера чий. Но гласът подема напев. Не на италиански, не на латински, а на гръцки. Един подир друг патриарсите се присъединяват. Заедно произнасят Символа на вярата, добил официален статут седемнайсет века по-рано, по време на първия събор на всички християнски патриарси.
   ?????????? ??? ??? ????, ??????, ????????????, ??????? ??????? ??? ???, ?????? ?? ?????? ??? ???????…
   Вярваме в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.
   Тръпки ме побиват. Случва се пред очите ми, в моя живот. А брат ми не е тук, за да го види.
   Ала някой друг е тук: един войник от швейцарската гвардия е напуснал поста си до вратата, за да ме намери сред хората. Лео не казва нито дума, само полага длан върху рамото ми. Знае какво означава за мен този миг.
   След края на Символа на вярата настава развълнувано мълчание. Публиката чака, пита се какво предстои да се случи. Скупчилите се патриарси се споглеждат въпросително. Дори тези възрастни хора — почти толкова стари, че съвкупната им възраст сигурно ще ни отведе назад във времето чак до Четвъртия кръстоносен поход — не знаят отговора. Но те безмълвно преговарят за нещо. Не какво да направят сега, а кой да го направи. Кой водач да говори от името на всички тях.
   Няма спор кой да бъде. Православните също го знаят. Свети Петър е бил водач на апостолите, затова най-висшата чест се пада на наследника на свети Петър. Папата. Всички чакат Йоан Павел да заговори.
   Той обаче не е довел тези хора тук, за да ги тъпче. Вместо това се обръща към Вселенския патриарх и му прошепва нещо в ухото.
   Бледите очи на патриарха грейват. Той се усмихва. На свой ред се обръща към Йоан Павел и прошепва нещо в знак на съгласие. И тогава патриархът казва на всички присъстващи в параклиса:
   — Нека почетем този миг с мълчалива молитва.
   Веднага щом изрича тези думи, отново усещам дланта на Лео върху ръката си. Този път по-настойчиво. Изчаквал е момента да ми каже нещо. Бързо тръгвам след него към изхода.
   — Арестувахме отец Блек — казва Лео. — Настоява да говори с теб.* * *
   Следвам го като насън. Усещам как се движа, но сърцето ми остава там, в параклиса. Хиляда години — обединяваме се отново след хиляда години. Тази вечер на небето ще има парадно шествие с конфети. Старите папи ще вдигнат ръка за благослов. Светците ще се усмихват. Ангелите ще пърхат с криле. Отсега нататък, когато хората говорят заизрисувания от Микеланджело параклис, ще си спомнят как тук Йоан Павел отново въздигна нашата Църква.
   Дори ако Минято е прав — дори ако процесът на Симон още не е приключил, — тази вечер брат ми участваше в писането на историята.


   Майкъл е под ключ в казармата.
   — Защо иска да говори с мен? — питам.
   — Твърди, че е свързано със Симон. — Лео протяга предупредително ръка. — Алекс, нещо не е наред с този човек. По-рано тази седмица го арестувахме, защото налиташе набой заради талон за глоба. Внимавай.
   Талон за глоба. Сигурно същият, който намерих в хотела до книгите, откраднати от апартамента ми.
   Лео ме повежда по влажен коридор. Към края му спираме.
   — Искаш ли да остана? — пита.
   Трябва да се справя сам. Той отключва вратата, побутва я леко и я отваря.
   Килията е с размерите на килер. Майкъл седи на гол матрак. Оставам на разстояние.
   — Е — казва той, без да вдига поглед, — да поднеса ли поздравление?
   Не отговарям.
   — Това е вредно за нашата Църква — продължава той. — Ще видиш. Обединението е грешка.
   — Ти ли го уби, Майкъл?
   Той изсумтява. Иде ми да го сграбча за расото и да го разтърся. Симон беше прав за него от самото начало.
   — С кого си отседнал в онази хотелска стая? — питам го.
   Той подминава въпроса.
   — Знаеш ли, Ногара ми каза, че и ти си го зарязал, както го е изоставил Симон. Вие с брат ти сте съвсем еднакви. Планове до възбог и лоялност само един към друг.
   Обръщам се с намерение да си тръгна.
   — Вие не му вдигахте телефона, затова той потърси мен — изстрелва Майкъл. — С него бях в стаята.
   Бутилката грапа „Джулия“ в кошчето. Обажданията до апартамента ми от хотела. Човекът, който беше спал на пода онази вечер в стаята на Майкъл, е бил Уго.
   Майкъл вади цигара от кутията си, но си дава сметка, че няма запалка. Скъсва цигарата и я захвърля в другия край на килията.
   — По дяволите!
   Студена тръпка плъзва по гръбнака ми Значи Майкъл не е имал съучастник. Направил е всичко сам.
   — Защо нахлу в апартамента ми? — питам го.
   — Знаеш защо.
   — Но Симон беше в Кастел Гандолфо. Трябва да си го видял там.
   — Със сигурност не, по дяволите.
   Изневиделица всичко се изяснява. Изглежда толкова ясно. Причината, поради която Симон не обели нито дума за случилото се. Причината Майкъл да потърси Симон веднагащом се е върнал от Кастел Гандолфо.
   — Брат ми те е видял там, нали?
   — Не съм бил в Кастел Гандолфо.
   — Бил си в колата на Уго. Опитвал си да се добереш до пистолета му.
   — Не разбирам какви ги говориш.
   — Намерих парченце от хотелския ти ключодържател в колата му. Отчупило се е, докато си се мъчел да отвориш кутията с пистолета.
   — Сигурно е бил на Ногара. Аз изобщо не съм ходил там.
   — Дошъл си в апартамента ми, защото си разбрал, че Симон те е видял.
   Майкъл скача на крака и крясва:
   — Каквото и да ти е наговорил, лъже!
   Притиска слепоочията си с пръсти. Отстъпвам назад.
   Лео незабавно влиза в килията. Майкъл се отдръпва и застава в ъгъла с лице към стената. Отново и отново прокарва пръсти през косата си.
   — Позволил си на Уго да остане в стаята ти, за да го проследиш до Кастел Гандолфо — казвам.
   Мълчание.
   — Какво смяташе да направиш? — питам го.
   Той се обръща и изкрещява:
   — Да не мислиш, че съм планирал да го убия? Гори в ада, Алекс!
   Лео прави крачка към него, но аз му давам знак да не приближава.
   — Защо Симон те прикрива? Защото е било нещастен случай?
   Лицето на Майкъл става мораво. Сграбчва металната рамка на леглото. Обръща се към Лео и казва задавено:
   — Никого не съм убил. Неговият брат уби Ногара. Аз дори не бях там.
   — Приключихме — отсича Лео и отваря вратата.
   Майкъл вдига ръка.
   — Дай ми още една минута с него. Насаме.
   Лео клати глава. Но аз го моля да почака отвън.
   Майкъл остава в ъгъла, притиснал гръб към стената.
   Очите му обхождат килията предмет по предмет, докато се старае да се съвземе. И това е най-добрият помощник, който баща ми бе успял да си намери. Сигурно душевното муразстройство е било очевидно за всеки възрастен. Колко ли отчаян е бил баща ми, след като това е било най-удачното му решение. Може би Симон е бил достатъчно голям, за да забелязва такива неща, но аз съм бил още момче.
   — Знаеш ли в какво щели да ме обвинят? — пита с разтреперан от напора на чувствата глас.
   — Какви ги говориш?
   — За случилото се тази вечер. Щели да ме обвинят в нападение над Светия отец. — Очите му се насълзяват. Опитва се да звучи гневно, но не може да прикрие, че е уплашен.— Знаеш ли каква ще е присъдата ми по такова обвинение?
   Знам. Най-сетне справедливост. Наказанието за нападение над папата е отнемане на свещеническия сан и незабавно отлъчване от Църквата.
   — Бях справедлив към Симон в показанията си — казва Майкъл. — Моля те само вуйчо ти да каже добра дума за мен.
   Изрича го много настойчиво и се чудя какво ли си мисли, освен че вече не може да разчита на кардинал Боя за помощ.
   — Обясни ми нещо — казвам аз.
   Той кимва, защото погрешка смята жеста ми за първа стъпка, за начало на преговори.
   — Как отвори кутията с пистолета на Уго? Той ли ти каза комбинацията?
   Майкъл се засмива нервно.
   — Този ненормалник беше толкова параноичен, че имаше три ключалки на вратата на апартамента си. Смяташ ли, че би ми казал комбинацията?
   Боже! Той го е направил. Всичко. Когато с Петрос отидохме в апартамента на Уго, намерихме на пода строшено стъкло. Майкъл не е могъл да отключи ключалките, затова се е покатерил през прозореца.
   — Лео — почуквам аз на вратата, — приключихме. Излизам.
   Майкъл се взира неразбиращо в мен.
   — Е, ще ми помогнеш ли?
   Имали са право преди шестнайсет години, когато са го изпратили на лечение в онази клиника в планината. Знаели са точно каква помощ му е нужна. Лео отваря вратата и ме изчаква да изляза.
   — Моли се, Майкъл, моли се за прошка. А след това трябва да си признаеш.
   38.
   Трябва да намеря Лучио и Минято. Можем още тази вечер да прекратим делото срещу Симон. Крача към къщи по притихналите улици на Ватикана. Новината от изложбата още не се е разчула. Или пък тези добри римокатолици са узнали, че са отстъпили плащаницата, и сега чакат да видят какво ще им поднесе утрешният ден.
   Когато се връщам, чувам смеха на Мона и Петрос зад вратата на брат Самуел. Не им се обаждам. Влизам в тъмния апартамент. Нито Минято, нито Лучио ми отговориха, когато им позвъних. Дори Диего не вдига телефона в двореца.
   Сядам на масата в кухнята и чакам. Разкопчавам расото си. Затворя ли очи дори за миг, мракът се изпълва с мисли за Уго. Със спомени за него. С признателност за това, което направи възможно тази вечер. Утре милиони хора, които не го познават, ще научат, че създателят на изложбата на Йоан Павел е бил убит, докато е сбъдвал мечтата на папата. И ще го мислят за светец. За герой. А той не искаше да има нищо общо с обединението на Църквите. Ала ако беше тук тази вечер, може би щеше да разбере.
   Крехка надежда започва да пуска корени в мен. Опитвам се да не и? обръщам внимание, но колкото по-дълго мълчи телефонът, толкова повече расте надеждата. Вероятно Симон е свободен. Сега, когато изложбата постигна целта си, може би Лучио и Минято са отишли да го доведат у дома. Прогонвам тази мисъл и си търся работа из апартамента. Но Мона е измила съдовете, а стаята на Петрос е разтребена. Набързо вземам душ, за да отмия каквото е полепнало по мен от срещата с Майкъл. И после, точно след като съм се преоблякъл, чувам почукване на вратата. Бързам да отворя на Мона и Петрос.
   На прага ми стои човек с побеляла коса, с тъмен костюм и вратовръзка. Не е мой съсед. Никога преди не съм го виждал. Но той ме гледа така, сякаш лицето ми му е познато.
   — С какво да ви помогна? — питам.
   — Отец Андреу?
   Дълбоко в гърлото ми се лумва пламъчето на тревогата.
   — Александрос Андреу? — повтаря той.
   Александрос. Името на официалните ми документи.
   Държи нещо в ръка. Плик.
   — Да, аз съм. Моля ви, кажете ми какво става.
   Той ми подава плика. На него с релефни букви пише ПАПСКА КАНЦЕЛАРИЯ. Над думите се вижда гербът на Йоан Павел. Този мъж е един от частните пратеници на папата.
   — Какво е това? — промърморвам.
   Но пратеникът казва само:
   — Трийсет минути преди аудиенцията ви отпред ще ви чака кола. — И се покланя леко. — Лека нощ, отче.
   После се обръща и си тръгва. Разкъсвам плика. На картичката вътре пише:
   ПРИЗОВАН СТЕ В ЧАСТНИТЕ ПОКОИ НА НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО ЗА КЛЕТВЕНИ ПОКАЗАНИЯ В 10 4.
   Сърцето ми се разтуптява бясно. Не разбирам. Като защитник на Симон не мога да бъда свидетел на процеса му. Явно правилата са се променили. Папата е над закона.
   Сковано тръгвам към дрешника, за да извадя най-хубавото си чисто расо и да го изгладя. Но в коридора спирам. От стаята на Петрос поглеждам към двореца. Прозорците на кардинал Боя са тъмни. На целия последен етаж няма нито една запалена лампа, но папските покои светят.
   Само като гледам натам, и стомахът ми се свива. Трябва да премисля всичко, което ще кажа. Ако Майкъл не направи признания до утре сутринта, ще потърся помощта на Минято.
   Тъкмо вадя дъската за гладене, когато чувам ключ в ключалката. Гласът на Петрос се разнася по-силно, когато вратата се отваря.
   — И обикновено в джунглата имат отрова, от която може да умреш, обаче то е, защото ядат отровни буболечки, а в зоопарка не ядат буболечки и не са опасни. Даже хич.
   Поемам голяма глътка въздух и се измъквам от дрешника. Стъпвам на нещо твърдо и остро и едва сдържам ругатнята си. Мона ме поглежда, когато излизам в коридора, и се усмихва.
   — Три жаби — обяснява ми тя. И тогава забелязва изражението ми.
   — Тате! — провиква се Петрос и хуква към мен.
   Пристъпвам напред и бързо го вдигам на рамо, за да не забележи неувереността в погледа ми. Подавам на Мона картичката от пратеника.
   — Това хубаво ли е? — прошепва тя.
   — Не знам.
   Петрос е на седмото небе. Разказът за приключенията му, откакто съм излязъл, се излива като река от неразбираеми изречения. Държа го в прегръдките си и искам да го успокоя, че човекът, нахлул в дома ни, никога повече няма да се върне. Но няколкото часа, прекарани с майка му, са разсеяли напълно всичките му страхове.
   — Благодаря ти — казвам и?.
   Тя вече се отдалечава.
   — Тръгваш ли си? — питам.
   Продължава към кухнята и намира комплекта за първа помощ в шкафчето.
   — Стъпалото ти кърви — казва.
   Петрос свежда поглед и посочва червената следа.
   — Мона — казвам, когато тя се връща, — ще останеш ли още малко? Трябва да се срещна с един човек, за да подготвя показанията си.
   — На какво си стъпил? — Коленичи, за да издърпа нещо от петата ми. Пуска го в дланта ми. Прилича на червено камъче. Чакам отговора и?.
   — Ще остана колкото е нужно — казва тя, без да ме поглежда в очите.
   Заема се да превързва стъпалото ми, но аз се пресягам и се справям сам. Тя се отдръпва и не тръгва след мен, когато се приближавам към мивката. Червеното се отмива от камъчето. Парченце стъкло. Мона е зад мен. Тихо, за да не ни чуе Петрос, казва:
   — Справил си се превъзходно. Толкова е сериозен. И толкова любознателен за всичко. Когато съм с него, ми се иска…
   Впервам поглед в стъкълцето.
   — Иска ми се — продължава тя — да не бях пропуснала толкова много от живота му. Не мога да ти опиша колко съжалявам за това.
   Поглеждам към капките кръв, водещи към спалнята. И усещам първото бодване на страха.
   — Знам, че нямам право да те моля, но много бих искала да го виждам по-често — продължава тя.
   Краката ме понасят надолу по коридора. Гласът на Мона затихва. Капките водят към дрешника ми.
   Едно усещане се увива около мен като ластар. Коленича и оглеждам килима.
   — Какво има? — пита Мона зад мен.
   Килимът е абсолютно чист. Но в ъгъла на дрешника намирам блещукащ стъклен прашец. Имало е нещо скрито зад дъската за гладене.
   — Мона — провиквам се, — трябва да заведеш Петрос обратно при брат Самуел.
   Тя не пита защо. Усеща тревогата по тона ми и казва на Петрос да си вземе пижамата.
   Може да е стъкълце от счупения прозорец в апартамента на Уго, което да е залепнало за расото ми.
   Но старите прозорци не се трошат на такива парченца. Това стъкло е съвременно. Закалено стъкло. От каквото се правят прозорците на колите.
   Изчаквам да чуя вратата да се затваря зад тях. Изваждам всичко от дрешника. Всеки чифт обувки, всяко расо, всяка кутия от горния рафт. Нищичко.
   Когато изпразвам торбата с прането, намирам леко плесенясала кърпа, която сигурно е на Симон — когато си взе душ, след като дойде от Кастел Гандолфо. Но расото му отонази нощ го няма.
   Припомням си всичко, което е по силите ми. След като Симон си взе душ, той докуцука тук да се облече, държейки в ръка калното си расо. Не го видях да го пъха в торбата спрането. Излязохме и прекарахме нощта с Лео и София в казармата. Върнахме се чак на сутринта. Симон обаче се върна по-рано.
   Онази нощ каза, че не могъл да заспи. Затова се върнал тук и започнал да чисти.
   Моля те, Господи, нека да не е вярно.
   Проверявам кофата за смет. Празна е. Но на дъното на малкото пластмасово кошче в банята е полепнал същият стъклен прашец.
   Тялото ми натежава като олово. Оглеждам банята. Това е първото място, на което Симон е имал възможност да остане сам. Влезе тук да си вземе душ и излезе увит само с една кърпа.
   Няма много скривалища. Чекмедже под мивката. Тоалетното казанче. Решетката на вентилационната шахта. Навсякъде е празно.
   Изглежда, не търся където трябва. Човек с ръста на Симон няма да погледне надолу. Той ще вдигне поглед.
   Стъпвам на плота и един по един побутвам панелите на тавана. Всички се надигат еднакво лесно. Обаче един не. Натискам и го вдигам. Опипом тършувам в тъмното.
   Ръцете ми треперят, когато измъквам расото и го оставям на пода. Най-хубавата дреха на Симон. Лучио му го купи за завършването на Академията. Предницата е кална на нивото на коленете. Не се виждат полепнали стъкълца.
   Тялото ми е сковано, когато обръщам маншетите на ръкавите. От десния се посипва стъклен прах.
   Затварям очи. Симон стои под дъжда до колата на Уго. Разгъва маншета. Покрива кокалчетата на ръката си с плътната дебела материя. Като всеки боксьор знае как да предпази ръката си. Един удар му е достатъчен, за да разбие стъклото.
   Впервам поглед в тавана. Знам, че горе има още нещо, но не искам да го докосвам.
   Някакъв черен кабел виси от отвора.
   Когато съдията попита Фалконе как така оръжието на убийството е изчезнало точно под носа му, той не можа да отговори. Защото никой полицай няма да дръзне да проверява под расото на свещеник.
   Помислих си, че синината на бедрото на Симон е от самобичуване. Сега разбирам, че брат ми е привързал кутията с пистолета за бедрото си.
   Свличам се по стената. Вадя телефона от джоба си и набирам номера на Лео. Той вдига почти веднага.
   — Ти ми каза — запелтечвам, — че си арестувал Майкъл по-рано през седмицата. За скандал за някаква глоба за неправилно паркиране.
   — Точно така.
   — Разкажи ми какво се случи.
   — Не знам. Това ми каза полковник Хюбер.
   Дори не бях там, твърдеше Майкъл.
   — Трябва да разбереш — казвам на Лео.
   Той шумоли с някакви листове и се връща на телефона.
   — Тук пише, че Блек налетял на двама полицаи, защото закопчали колата му със скоба. Не съм сигурен защо, но в доклада пише, че той започнал да проявява насилие.
   Досещам се защо. За да му бъде попречено да напусне Ватикана. За да не отиде на срещата с православните в Кастел Гандолфо.
   — В събота следобед ли? — питам.
   — Откъде знаеш?
   Уго беше убит в събота.
   — А след като сте го арестували, кога е бил освободен?
   — Тук пише — малко след шест.
   Но тогава Уго вече е бил мъртъв. Аз съм бил на път за Кастел Гандолфо. А единствената мисъл на Майкъл е била да си го върне на Симон.
   И затова е нахлул в нашия апартамент.* * *
   Отново се пресягам над окачения таван. Ръката ми проследява черния кабел до източника му в тъмното. Най-накрая напипвам гумираната повърхност на кутията. Съдейки по тежестта и?, пистолетът още е вътре.
   Не може да си го направил. На света няма по-голяма злина от тази.
   Сядам на пода, притиснал глава към коленете си. Тялото ми се стяга, докато дланите ми не побеляват върху расото, свити на юмруци. Невинен човек. Не може да си убил агнец.
   Опитвам се да се моля. Но молитвата се изплъзва като дим, стопява се в нищото. Поглеждам надолу по коридора и виждам масичката, на която с Уго изучавахме евангелията. В ушите ми звучи гласът му по телефона, когато ми се обаждаше по всяко време с въпросите си. Следи от него ме притискат отвсякъде — писмото в расото ми; работният дневник с бележките му, който взех от апартамента му; купчините листове за проповеди, изписани с черните редове, които дращеше, зачертаваше и настояваше аз да поправя. Като че ли часовете и дните от живота, които се съдържат в тях, са се сгъстили и са се превърнали в тежка и обвинителна материя. Качвам се на плота в банята. Само за това се сещам. Тук е единственото място на света, където мога да потърся помощ.
   Отварям отново окачения таван и пъхам обратно расото и кутията с пистолета. Почиствам стъкления прах от пода. И се отправям към вратата.
   39.
   Отваря ми дон Диего, Обяснява ми, че Лучио го няма. Бил на среща с Минято. Нахлувам вътре и заявявам, че ще чакам.
   Чакането е безкрайно. Диего ме наблюдава как крача из апартамента и накрая казва:
   — Вуйчо ти ми разказа какво се е случило на процеса днес. Затова ли си тук?
   Сдържам се, но не мога дори да го погледна. Диего тихо казва:
   — Ела с мен.
   Извежда ме от кабинета на Лучио и влизаме в стая, която почти не помня. Спалнята на вуйчо ми.
   — Може би е най-добре да го почакаш тук — казва ми.
   Затваря вратата зад себе си. Нужно ми е малко време да разбера какво виждам.
   Болничното легло е повдигнато под ъгъл и е оградено от медицинска апаратура и табли с хапчета. Има три големи вази с цветя и гардероб. В тази просторна спалня, голяма почти колкото целия ми апартамент, няма почти нищо друго освен онова, което виси на стените. Спомени запълват всеки сантиметър като иконите по стените на гръцка църква. Виждам снимка на Лучио от неговото ръкополагане. Статия от вестник за концерта му като млад пианист. Но на всички останали снимки в рамки сме ние.
   Майка ми като млада. Родителите ми на сватбата си. Смаяно закривам уста с ръка, когато съзирам цели редици снимки на Петрос. До тях са съответните мои снимки: кръщаването ми, празнуване на именния ми ден, моето ръкополагане. Ние сме половината свят на вуйчо. Ние, които уж никога не сме означавали нищо за него.
   Другата половина заема Симон Цели две стени със снимки от пода до тавана. Невръстно момче, което влиза през портата на Ватикана, хванало Лучио за ръка. Кара тротинетка в хола му. Бебе в прегръдките на гордия си вуйчо. На тази снимка има нещо, което виждам за пръв път — Лучио се усмихва. Следва всеки етап от кариерата на Симон катосвещеник. Главните моменти от обучението му. Назначенията му в различните нунциатури. И накрая, една рамка, в която има само копринена шапка. Лилава. Цветът на епископите.
   Отново поглеждам към болничното легло. Към таблите с пластмасови шишенца и апарата за изкуствено дишане. Обръщам се едва когато чувам вратата зад мен да се отваря.
   Лучио влиза, накуцвайки, подпрян на бастуна си. Не е останало нищо от гордия кардинал, опитал се да спаси живота на Симон от свидетелското място. С мъка се отправя към леглото си, но възпира Диего с ръка и застава до мен.
   — Вуйчо — промърморвам, — намерих расото в апартамента си. Намерих и кутията с пистолета.
   Той свежда поглед. Очите му са толкова уморени.
   — Ти си знаел?
   Не отговаря.
   — Откога?
   — От два дни.
   — Симон ли ти каза? Макар да не е казал на мен?
   Но въпреки това, докато гледам снимките по тези стени, започвам да проумявам защо може да го е направил.
   Лучио сваля кръста от гърдите си и го оставя в малка кутия за бижута до леглото си.
   — Александрос, прекрасно знаеш, че не е така. Брат ти никога не ми се доверява. Ти си единственият му близък.
   Той премества четириопорния бастун, за да извади тубичка с мазило от едно чекмедже. Всяка ръка се мъчи да втрие мехлема в износените стави на другата.
   — Тогава откъде разбра?
   — Би ли отворил това? — посочва той гардероба.
   Пълен е с раса и мирише на нафталин.
   — Виждаш ли го? — пита той.
   — Кое от всичките?
   И тогава разбирам, че няма предвид расата. А онова, което е зад тях.
   На задната стена на гардероба е облегнат огромен фотос на страница от „Диатесарон“. Онзи, който Симон е свалил от изложбата на Уго.
   — В семинарията се занимавах с евангелията като теб — казва Лучио хрипливо.
   Раздалечавам закачалките. Пъхвам ръка и изваждам фотоса. Целият се сковавам.
   — Не знам какво е направил с „Диатесарон“ — казва Лучио. — Бих могъл да продам много билети за изложба, посветена на този ръкопис. Но след като изчезна, опасенията ми се потвърдиха.
   Страницата е висока почти колкото мен. Облягам я на стената със снимките от моето детство. И почти веднага изпитвам усещането, че в сърцето ми се разбива стъкло. Защото проумявам всичко, загледан в сенките на древните петна, които реставраторите са отстранили. Тършувам в джобовете си за писмото, което Уго е изпратил на Симон.
   — Ако търсиш Библия, имам една тук — казва Лучио, бръква под възглавницата си и я изважда. — Не обръщай внимание на бележките ми. Сигурен съм, че ще го забележиш по-бързо от мен.
   Усещам режещата болка в гърдите.
   — Дай ми нещо за писане — прошепвам.
   Той ми подава писалка от нощното си шкафче.
   Коленича и разгръщам писмото върху мраморния под. И правя точно същото като алогите почти две хиляди години по-рано. Зачертавам в писмото всеки ред от Йоан. [Картинка: img_3] 
 [Картинка: img_4] 

   Гласът ми трепери, докато произнасям думата:
   — Фалшификат?
   Лучио не отговаря.
   Но докато се взирам във фотоса, в редовете на гръцки, разбирам, че нямам нужда от потвърждение. Сърцето ми изстива. Тялото ми се сковава. Това е имал предвид Уго. Товае открил.
   На страницата от „Диатесарон“ пред мен са съчетани свидетелствата на четирите евангелия относно последните дни от живота на Исус. За последните му мигове на кръста. Но не и за погребението му. Не и за плащаницата. Още не. Уго седмици наред проучваше всяка подробност, свързана с описанието на погребението, а накрая е направил откритие на най-неочаквано място.
   Изобличаващият факт не е в евангелските свидетелства относно плащаницата. А в свидетелствата за раните, отпечатани върху нея.* * *
   На тази страница от „Диатесарон“ има девет цитата, които се набиват на очи. Причината за това е, че нашите реставратори са отстранили петната от цензурата на алогите, но не са успели да ги заличат напълно. Останала е сянка от тях, поради което въпросните девет цитата са по-тъмни от другите. Ето защо всеки случаен наблюдател ще познае, че тези редове са от единственото евангелие, срещу което алогите възразяват: това на Йоан. И точно това простичко наблюдение обрича плащаницата.
   Сред деветте цитата е Йоан 19:34, последният в писмото на Уго. Трудно е незабавно да проумееш значението на Йоан 19:34, но става много по-лесно, когато подходиш от мястото, където се намираше Уго последния път, когато работихме заедно — разказа за Тома Неверни.
   Тома Неверни е образ, създаден от Йоан. Никое друго евангелие не твърди, че е пожелал да види и докосне раните на Исус. Но в разказа за Тома има една особеност, която Уго беше забелязал по време на последната ни среща, а именно, че Лука разказва сходна история. Според неговата версия Христос се явява пред уплашените ученици след Възкресението и за да докаже, че е възкръснал човек, а не страховито привидение, им показва раните си Уго е прозрял, че едно сравнение между разказа на Лука и разказа на Йоан ще разкрие подробностите, променени от Йоан. А най-видимата разлика е, че Йоан съсредоточава историята върху Тома — затова и Уго на свой ред се съсредоточава над същото. Впоследствие обаче явно е забелязал много по-дребна, но много по-съкрушителна разлика — раните, споменати при Лука, не са същите като описаните от Йоан.
   Според Лука Исус показва на учениците ръцете и стъпалата си. Раните си от разпването. Но Йоан споменава още нещо. Нещо ново. Той пише, че Тома докоснал с пръст рана от копие отстрани на гърдите на Христос.
   Откъде е тази рана от копие? Никое друго евангелие не споменава за нея. Само Йоан. Прави го по-рано в разказа си, в изключително важен символичен момент, в мига, когато Добрият пастир и Агнецът Божи най-сетне се сливат в едно. Това са редовете, показани на увеличената страница от „Диатесарон“: Йоан 19:32-37.
   Тогава дойдоха войниците и пребиха пищелите на първия, както и на другия, разпнат с Него. А когато дойдоха при Иисуса и го видяха вече умрял, не Му пребиха пищелите; но един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода. И който видя, засвидетелствува, и свидетелството му е истинско; и той знае, че говори истина, за да повярвате вие. Защото това стана, за да се сбъдне Писанието: „кост Негова няма да се строши“. И пак друго Писание казва: „ще погледнат на Тогова, Когото прободоха“.
   Никое друго евангелие не описва което и да е от двете събития. Откъде тогава Йоан взема тази подробност?
   Кост Негова няма да се строши:същото пише в Стария завет за пасхалното агне.
   Ще погледнат на Тогова, Когото прободоха:това пише в Стария завет за Добрия пастир.
   Теологичното построение на Йоан достига връхната си точка. В мига на смъртта на Исус Добрият пастир и Агнецът се сливат. Двете змии около жезъла на Уго. Евангелското послание спира, за да се изтъкне, че тези символи са взети от Стария завет. Йоан подчертава:ето затова е умрял Иисус. И той като пастира е пожертвал живота си за своето стадо. И така агнецът ни е спасил с кръвта си.Йоан заявява дори, че тези свидетелства са получени направо от ученика, обичан от Исус. С други думи, изразяват символична истина, която е много важно да проумеем, за да разберем Исус. На земята обаче, в истинската история, тези нещавсъщност не са се случили.
   Най-кървавата от всички следи от рани върху Торинската плащаница е раната от копието, проболо ребрата на Исус. Раната не е по-реална в исторически смисъл от въоръжената сган, която Исус магически повалил с думите „АЗ СЪМ“. Не е по-реална в исторически смисъл от гъбата, поднесена нагоре към устните му на исопова пръчка. Всички те са свързани и оформят същата съвкупност от символи, защото авторът Йоан е направил всички тези промени по същата причина — за да изтъкне виждането си относно Пастира и Агнеца.
   Което означава, че фалшификаторът на плащаницата — който и да е бил, където и да е работил — е допуснал същата грешка като автора на „Диатесарон“ Обединявайки свидетелствата на четирите евангелия, той е заличил разликата между теология и история. Създал е ужасна, покъртителна каша. Поставянето на раната от копието върху плащаницата не е много по-различно от това да сложиш гега в ръката на Исус, защото той бил Добрият пастир, или руно на раменете му, защото бил Агнецът. Когато ученикът, обичан от Исус, твърди, че свидетелството е „истинско“, той влага същия смисъл, както когато го нарича „истинската светлина“ или когато самият Исус казва — само в Евангелието от Йоан — „Аз съм истинската лоза“ и „Аз съм хлябът на живота“. Буквалният прочит на тези символи означава да пропуснем тяхната красота и значение. Гениалността на Евангелието от Йоан се крие в това, че то отказва да надене земна усмирителна риза. Раната от копие, спомената от Йоан, подсказва истина, криеща се отвъд фактите. Следователно плащаницата прави същото. Тя е мощен символ, но никога не е била реликва.
   Цял живот сравнявам тези редове, търсейки смисъла. Но когато Уго дойде при мен и поиска да ми покаже какво е открил, затворих очи. А Симон е сторил нещо неизмеримо по-лошо. Затова умря приятелят ми. Защото аз го научих как да чете евангелията. И защото той е проявил смелостта да изрече на глас какво разкриват те.
   40.
   Никога през живота си не съм се чувствал толкова заблуден от собствената си грешка. Тялото ми се олюлява, но не откъсвам поглед от гръцките букви на „Диатесарон“ на фотоса. Те ме обвиняват, че съм бил лицемер. Глупак. Карам собствените си студенти да четат внимателно, да търсят смисъл в свидетелствата, които Бог поставя пред тях, а се оказва, че съм познавал евангелията толкова слабо, колкото съм познавал Уго. Той е страдал заради една тайна, която би терзала и преследвала всеки истински вярващ в плащаницата, но за него тя вероятно е била неописуем ад, превърнал живота му в пустиня, още преди да е пристигнал в Кастел Гандолфо. А се оказва, че Симон, макар да е знаел колко страда Уго, е решил да сложи край на живота му чрез още по-голямо страдание. Ако е така, собственият ми брат ми е точно толкова непознат, колкото мъжътот плащаницата. Думите се отронват от устата ми в притихналата спалня на Лучио:
   — Какво ще правим, вуйчо? Искат утре да свидетелствам.
   Той се надига от леглото и се подпира на бастуна. Приближава се и застава до мен неподвижно, сякаш за да ми напомни, че не съм сам.
   — Още ли е при теб расото му? — пита.
   — Да.
   — И кутията ли?
   Кимвам.
   Лучио пуска бастуна. За миг остава прав на собствените си нозе. Взира се към редовете от евангелията и се мръщи, както докато чете некролозите във вестника. Старите приятели. Спомените за по-щастливи времена.
   — Ако ги донесеш тук, мога да уредя камионите за смет да дойдат рано сутринта — казва.
   — Той е убил Уго! Как може да ти е все едно?
   — Пожертвал е една риба, за да нахрани мнозина. Смяташ ли, че трябва заради това да пожертва и цялото си бъдеще?
   Забучвам пръст в снимката на страницата от „Диатесарон“.
   — Убил е Уго, за да скрие какво ще дадем на православните!
   Лучио накланя глава, без да продума.
   — Светият отец знае ли? — питам.
   — Не, разбира се.
   — А архиепископ Но?вак?
   — Не.
   Въздухът е неподвижен. Помръдва само червената точка на един от медицинските апарати — препуска напред, напред.
   — Майка ти казвала ли ти е, че твоят прапрадядо е имал най-много гласове след осмото тайно гласуване на конклава през хиляда деветстотин двайсет и втора година? За малко да стане папа. — Лучио се усмихва унесено. — А Симон го превъзхожда къде-къде!
   — Недей, вуйчо.
   — Един ден той може да облече бялата одежда.
   — Вече не.
   Лучио извива вежди, сякаш пропускам важното.
   — Не виждам какъв друг избор имаш.
   Вторачвам се в него.
   — Ще им дадем каквото искат — казва Лучио и посочва страницата от „Диатесарон“. — Ще им обясним, че са допуснали ужасен гаф, като са предали плащаницата на православните. И когато ни помолят да си мълчим, ще се съгласим. Стига да не накажат Симон.
   Клатя глава.
   — Александрос, дори без расото и пистолета разполагат с достатъчно улики да го осъдят. Няма алтернатива.
   — Той е убил човек. Уго е умрял заради това. Симон по-скоро би допуснал да го осъдят, отколкото да провали обединението с Православната църква.
   Лучио изсумтява:
   — Би било наивно да допускаме, че Светият отец ще съобщи на православните само защото ние му съобщаваме. Православните дори не четат Библията като нас. За тях тя регистрира исторически факти.
   Измервам го с гневен поглед.
   — Плащаницата е фалшификат! Той няма да им даде фалшификат.
   Лучио ме потупва по гърба.
   — Донеси ми расото и кутията. Аз ще се погрижа за всичко.
   Поглеждам през рамото му към снимките на стената. Симон почти на възрастта на Петрос. Седи в скута на татко и го гледа с безмерно възхищение. До тях е мама, която се усмихва срещу обектива. В очите и? забелязвам нещо неопределимо — игривост, мъдрост и спокойствие, като че ли знае нещо, което никой друг не знае. Положила е длани върху съвсем леко издутия си корем.
   — Не — казвам на Лучио, — не мога да го направя. Ще намеря друг начин.
   — Нямадруг начин.
   Ала докато гледам тази снимка, сърцето ми се къса. Защото съм по-сигурен откогато и да било за каквото и да било, че той греши.


   Навън ме посреща пълнолунието. Въздухът е посипан с мека като прашец светлина. Стигам чак до градината на манастира на сестра Елена, преди да спра и да стисна металната порта за опора.
   Обичам го. Винаги ще го обичам. Той изобщо не е планирал подобно нещо. Отишъл е в Кастел Гандолфо без оръжие. Можел е да избяга от онова, което е извършил, но вместо това е извикал полицията. И докато ги е чакал да пристигнат, е свалил палтото си, коленичил е до своя приятел и го е покрил.
   Вятърът се втурва в градината и накланя тревата пред мен. Растенията сякаш се опитват да избягат от корените си.
   Представям си голямата длан на Симон И малкия пистолет в нея. Лео го нарече пльокало. Най-малкото и най-маломощно оръжие, което е успял да намери. Един огромен пръст,пъхнат в скобата на спусъка му, може и да не е оставил място за много мърдане. И съвсем леко притискане би свършило работа.
   Готов съм на всичко, за да повярвам, че е било нещастен случай. Само че пистолетът не би могъл случайно да попадне в ръката на Симон.
   Сядам. Пръстите ми се заравят в топлата пръст. Той би могъл да си признае. Щяха да го попитат защо го е направил и тогава би могъл да си замълчи за плащаницата. А вместо това допусна мълчанието да брани самия него. Този избор, дори повече от онова, което е причинил на Уго, е причината да го чувствам чужд.
   Бях на четиринайсет години, когато Симон ми каза, че вече не иска да бъде гръцки католик. Обясни ми, че в неделя може да продължи да ме изпраща до нашата църква и после да идва да ме взема, но отсега нататък ще ходи на меса, а не на Божествена литургия. Така и не разбрах защо. И двамата обичахме тази малка църква. Когато виждахме как баща ни се появява зад стена от икони в лъскавите си златисти одежди, направо от олтара, където никой мирянин нямаше право да стъпва, вярвахме, че той е важна личност.Но в онзи ден казах на Симон, че и аз ще напусна Гръцката църква, защото, където и да ходим в неделя, искам да бъдем заедно.
   Той отказа. Принуди ме да остана. Постара се да получа своята тонзура като помощник при богослуженията. Постара се свещениците в църквата да продължат с обучениетоми по гръцки. От този ден нататък, когато и да ме попиташе кои момичета ми харесват, първите, които споменаваше, бяха все дъщери на семейства от гръцкото паство.
   Не би трябвало да може да стане римокатолик. Според каноничните закони бащиният обред е и синовен обред. Но Симон потърси помощта на Лучио. И вуйчо, чието най-силно желание на света беше поне един от племенниците му да продължи семейната традиция, най-сетне проумя какъв би могъл да стане Симон. Оттогава започна да отдалечава брат ми от мен, да го изпраща по пътя, където дори аз съзнавах, че му е мястото.
   И така, всяка неделя сутрин лъсках обувките, а Симон гладеше дрехите. Бръснехме се заедно пред огледалото. След това той ме изпращаше до моята църква и ме предаваше в ръцете на паството ми. Изоставяше ме там.
   През целия ми живот ме беше подготвял за този момент. А аз през целия си живот се бях съпротивлявал. Той стана римокатолик, защото работата му с мен най-сетне беше приключила. Сигурно за него е било съкрушително да бъде баща на малкия си брат. Съзнавал е, че е създаден за по-велики дела. Но остана с мен толкова, колкото бе нужно. Както каза Лучио, наистина не бе имал избор. В живота на един християнин може би никога няма избор. Симон се пожертва, за да ме отгледа. Отпечатъкът от това решение е катоводен знак върху всяко друго добро дело, което е извършвал. Тази готовност да се откаже от всичко. Да пожертва всичко. Бъдеще, свещенически сан, дори живота на приятел.
   Ако обичаш нещо, умри за него. Това е посланието на евангелията.Който погуби душата си заради Мене,казва Исус,той ще я спаси.Ненавиждам брат си заради онова, което е извършил. Ненавиждам го още повече заради онова, което аз трябва да направя утре. Но ми олеква, че ще си оправим сметките. Всичко свърши.
   Броя стъпалата. Докосвам новата брава на вратата. Гледам как ключът се завърта. Когато пристъпвам вътре, Мона и Петрос ме поглеждат с еднакво изражение. Сякаш се прибирам твърде рано и ги разбуждам от прекрасен сън. Петрос бавно се смъква от скута и?, за да ме посрещне. Щом го зървам, ме обзема желание да захлупя лице и да се разплача.
   — Петрос, време е за лягане — успявам да промълвя. — Иди да си измиеш зъбите и лицето.
   Той ме поглежда и не възразява. Никога не съм се старал толкова да скрия чувствата си от него. Ала той ги усеща. Сърцето му инстинктивно се настройва на същата печална вълна.
   — Върви — повтарям.
   Тръгвам след него и вцепенено го гледам как пуска водата. Сапунът се изплъзва от ръчичките му, затова го пъхвам обратно и притискам дланите му, докато се сапунисва.
   — Защо си толкова тъжен, тате? — прошепва той.
   Зад мен Мона се обажда:
   — Не мисля, че в момента му се говори за това, Петрос.
   Той ме наблюдава в същото огледало, в което със Симон сме се бръснали заедно. Тези сини очи. Като очите на брат ми. Очите на майка ми.
   — Обличай пижамата — казвам.
   Петрос се мята в леглото и се обръща към мен.
   — Симон добре ли е?
   Аз обаче му обяснявам, че още няма да си ляга.
   — Ела с мен.
   Когато стигаме до вратата на апартамента, Петрос пита:
   — Къде отиваме?
   Помахвам и на Мона да се присъедини. Водя ги нагоре по стълбите към покрива.
   Все едно сме на палубата на кораб. Океанът от светлини блещука под нас. Прането по въжетата се издува като сигнални флагчета. От другата страна на пролива е дворецът на Йоан Павел. Под нас като рибарски лодки са сградите на селището ни. Супермаркетът и пощата. Паркингът с колите и музеите. А над всичко това се възвисява белият купол на „Свети Петър“.
   Вземам сина си на ръце и пристъпвам почти до ръба на покрива, за да виждаме всичко.
   — Петрос, кой е най-щастливият ти спомен тук? — питам го.
   Той се усмихва и поглежда към Мона.
   — Когато видях мама — отговаря.
   Тя го гали по бузата и прошепва:
   — Алекс, защо правиш това?
   — Петрос, искам широко да отвориш очи и да погледнеш всичко — казвам му. — После ги стисни здраво и си го представи като на пощенска картичка.
   — Защо?
   — Искам да запомниш всичко, което виждаш тази вечер.
   Защото може би вече няма да го виждаме често.
   — Какво има, тате? — пита той с треперещ глас.
   — Каквото и да се случи, ти винаги ще имаш мен и аз винаги ще имам теб. Винаги.
   — У мама ли ще живеем? — пита той.
   Гърлото ми се свива.
   — Не, миличък.
   — Тогава защо сме тук?
   Не мога да му дам разбираем отговор. Затова го вдигам във въздуха и му показвам любимите ни места. Напомням му за нещата, които сме правили тук, за приключенията, които сме преживели. За това как сме седели под сянката на дърветата долу, хвърляли сме трошици на птиците, наблюдавали сме как хората пускат писма в големите жълти кутии на пощата и сме си представяли държавите, към които пътуват те. За зимното утро, когато на излизане от местния супермаркет найлоновата ни торбичка се скъса, яйцата се счупиха и се разтекоха по тротоара, а той се разплака, докато — о, чудо! — за пръв път през живота му заваля сняг.
   Когато се чувствам изтощен и изцеден, но Петрос иска да слуша още истории, Мона започва да му разказва за нашето детство. За това какъв съм бил като момче.
   — Мамо, татко беше ли добър на футбол? — пита той.
   — О, да, много го биваше — усмихва се Мона.
   — Дори колкото Симон?
   Мускулчетата под очите и? се стягат.
   — Петрос, баща ти го превъзхождаше във всичко.
   Отнасям сина си отново долу. Той се цупи, когато го оставям на леглото му. Мона държи ръката му и това му стига. Угасвам лампата и виждам лунната светлина да се отразява във влажните му очи.


   Мона се връща след мен в кухнята. Вади чаша от шкафа и я пълни с вода от мивката, но не казва нито дума.
   Накрая оставя чашата си, сяда до мен и дръпва ръцете ми от отворената Библия, която някак се оказва там. Отворена Библия, от която тя е чела на сина ни.
   — Алекс, какво се каниш да направиш?
   — Не мога да го обсъждам.
   — Не е твоя работа да спасяваш Симон. Разбираш ли го?
   — Моля те, недей.
   Тя побутва Библията към мен.
   — Провери вътре и ми кажи нещо. Кой спасява Исус?
   Взирам се в нея и се питам какво има предвид.
   — Покажи ми страницата, на която той печели процеса.
   — Знаеш, че той не…
   Думите ми заглъхват. Тя продължава да чака. Иска да ме чуе да изговарям думите.
   — Исус не печели процеса — казвам.
   Гласът и? зазвучава по-тихо:
   — А сега ми покажи къде всичко приключва щастливо, защото брат му се е притекъл да го спаси.
   — Значи да го изоставя, така ли? Просто да избягам?
   — Каквото и да направиш, никой никога не е можел да контролира Симон — казва тя. — Никой не е могъл да го убеди да промени решението си. Ако иска да изгуби този процес…
   Надигам се от стола си.
   — Няма да водя този разговор.
   Но за пръв път, откакто се е върнала, тя не се огъва и не се моли.
   — Само един живот държиш в ръце, Алекс. Неговия — посочва тя към спалнята. — Но ти си напълнил главата му с разкази за двама души, които той никога не вижда. Накарал си го да повярва, че най-важните хора в живота му никога не са край него. Въпреки че истински важният човек е неизменно тук.
   — Имам шанс да върна на Симон живота му. Дължа му го.
   Мона свива устни.
   — Не му го дължиш.
   Ала тя не разбира.
   — Каквото и да се случи с мен, аз ще имам Петрос — казвам и?. — А ако той изгуби свещеническия си сан, няма да му остане нищо.
   Мона понечва да заговори, но аз не и? давам възможност.
   — Утре, когато приключа, ще има последици. Едната от тях вероятно ще бъде разпореждане да напуснем това жилище.
   Тя иска да попита защо, но аз продължавам:
   — Преди да се случи нещо такова, за мен е важно да бъда честен с теб. Откакто си тръгна, най-голямото ми желание е отново да събера семейството си.
   Тя вече клати глава, опитва се да върне лентата назад, да прекрати това.
   — Мечтаех как ние тримата живеем в този апартамент. Исках го повече от всичко друго в живота си.
   Неочаквано Мона се разплаква. Отмествам поглед.
   — Но когато ти се върна, всичко се беше променило. Не че ти сбърка нещо. Направи нещата както трябва. Обичам те. Но всичко останало се е променило.
   Тя гледа към тавана и се опитва да спре сълзите си.
   — Не ми дължиш обяснение. Нищо не ми дължиш. — Свежда очи и се взира в мен. — Но те умолявам, постави себе си и Петрос на първо място. Поне веднъж. Забрави за Симон. Толкова си се постарал да осигуриш хубав и щастлив живот на Петрос тук. Каквото и да се каниш да направиш, помни, че това място е целият му свят.
   Обичам я заради тези думи. За тази яростна защита на сина и съпруга и?. Но не мога да слушам дълго. Трябва да приключа с това.
   — Мона, не знам къде ще живеем с Петрос, ако трябва да се изнесем. Знам само, че ще бъде някъде извън тези стени. — Поколебавам се. — Ако искаш, ела с нас.
   Тя ме гледа мълчаливо.
   — Не те питам какви са плановете ти — казвам. — Но тази вечер ми се изясни какви са моите. Искам да събера семейството си.
   Мона протяга ръце и ме прегръща. Разридава се и впива пръсти в кожата ми.
   — Не ми отговаряй — казвам, — не тази вечер. Нека да си сигурна.
   Тя ме стисва по-силно. Затварям очи и също я прегръщам.
   Обичах този живот. Каквото и да се случи в бъдеще, ще вдигам поглед към стените на този град и ще благодаря на Бог за годините, които ми е дал тук. Като дете гледах какслънцето изгрява над Рим. Като зрял мъж ще го гледам как залязва зад „Свети Петър“.
   41.
   Тя цял час ме наблюдава, докато крача из дневната, и знае, че мислено репетирам за утре. Накрая казва:
   — Алекс, трябва да поспиш.
   И преди да откажа, ме хваща за ръцете и ме повежда към спалнята. Чака да я последвам вътре. После заключва вратата зад нас.
   Не съм спал с жена си почти от пет години. Старият матрак въздъхва при завръщането на нейното отдавна забравено тяло. Тя не се съблича. Просто събува обувките си и ме притегля да легна до нея. Угасва лампата. В тъмното усещам как пръстите и? нежно се плъзгат през косата ми. Усещам дъха и? с тила си. Но ръката и? не се отклонява. Дъхът и? не се приближава повече.
   Цяла нощ сънувам насилие. Два пъти ставам в тъмното да се моля. Мона спи толкова леко, че се надига да се присъедини към мен. А после, в малките часове ме поглъща самота, от която толкова се отчайвам, че ми иде да я събудя. Да и? разкажа какво се каня да направя. Като се замисля обаче какво е извършил Симон, за да запази тайната си, сеобръщам и не обелвам нито дума. Въртя се под завивките и когато я чувам да ме пита дали съм добре, се преструвам, че спя.
   На зазоряване се измъквам от леглото и започвам да се приготвям. Заключвам се в банята и се качвам върху плота. Увивам расото на Симон в хавлиена кърпа и го пъхвам в чувал за смет. Кутията с пистолета пъхвам в торбичка от супермаркета. Връщам се в кухнята и оставям малката торбичка върху масата.
   След това премислям разказа си, като си наливам чаша след чаша кафе, разлиствам Библията върху масата, та да си припомня редовете достатъчно добре, за да не позволя на никого да се усъмни в мен. След това се заставям да насоча мислите си към нощта, когато Уго умря, да потърся подробности, които може да съм забравил. Не е задължително да е идеално. Трябва просто да бъде убедително.
   Мона се появява половин час по-късно. Безмълвно оглежда расото ми, най-хубавия ми чифт обувки. Слага върху масата ключовете ми и призовката. Не ме пита за малкия найлонов плик. Сигурно вижда, че вътре има нещо твърдо и тъмно, увито с някакъв кабел, но не казва нищо. Всеки път когато погледне часовника си, и аз поглеждам своя.
   Петрос спи, когато го целувам по челото. Присядам на ръба на леглото му и поглеждам към празното легло, в което преди време спеше Симон До това легло някога се молех заедно с брат си. Имахме навика да си шепнем в тъмното всеки от своето място. Излизам от стаята, преди да ме връхлетят спомените.
   В осем и половина вече съм навън, торбичката е скрита под расото ми, а чувалът за смет хвърлям в контейнер отвъд границата, в Рим. Имам достатъчно време за последната си обиколка на моята страна. Вместо това излизам на площад „Свети Петър“ сред ранните посетители. Наблюдавам как търговците евреи подготвят сергиите си и как служителите от базиликата вадят столове за някакво събитие на открито, което ще се проведе по-късно следобед. Но преди всичко наблюдавам миряните. Поклонниците и туристите. Иска ми се да усетя това място през техните очи.
   Колата пристига точно в девет и половина, карана от папския иконом Анджело Гугел. Господин Гугел живее в нашата сграда. Една от трите му дъщери гледаше Симон и мен, докато мама още беше жива. Няма обаче никакви сърдечни поздрави, само едно учтиво: „Добро утро, отче“. След това той ме откарва покрай Сикстинската капела към папския дворец. Докато минаваме, гвардейците отдават чест. Когато пристигаме в Секретариата, се отваря двукрила дървена порта и зад нея се показва сводест проход. Отвъд етера инкогнита. Частното крило на Йоан Павел.
   Вътрешният двор е малък. Стените изглеждат адски високи и ми създават усещането, че се намирам на дъното на пропаст. Сенки насичат земята. От отсрещната страна двама пазачи стоят в стъклена кабинка и ни наблюдават. Гугел обаче описва кръг, връща се при сводестия проход и спира така, че вратата ми да е срещу входа в стената.
   — Натам, отче — пояснява той, когато ми отваря да сляза.
   Частният асансьор.
   Пъхва ключ и лично го управлява. Кабината спира, господин Гугел бутва металната решетка и отваря вратата. Тилът ми настръхва.
   Пристигнали сме. Намирам се в покоите на Негово светейшество. Пред мен е дневна, обзаведена със стари мебели и няколко растения в саксии. Няма и следа от швейцарската гвардия. Лео твърди, че не ги пускат вътре. Гугел ме повежда нататък.
   Влизаме в библиотека, чиито стени са със златиста дамаска. Под висока картина на Исус има бюро. Върху него виждам само златен часовник и бял телефон.
   Гугел ми посочва дълга маса насред стаята и казва:
   — Почакайте тук, моля ви.
   И после за моя изненада излиза.
   Озъртам се, напрегнат от обзелите ме чувства. Като дете всяка нощ съм гледал към прозорците на този горен етаж и съм се питал какво ли има в тези стаи. Какво ли е усещането беден войник от Полша, отраснал в малка стая под наем в къщата на друго семейство, да живее в огромен апартамент на два етажа в най-прочутия дворец в света. ЙоанПавел предизвикваше толкова много мисли през онези дни. Дай ми сили срещу моите многобройни страхове. И той беше изгубил родителите си като млад. И той някога се бе чувствал като чужденец в този град. Заради онова, което се каня да направя, аз ще изменя на своя ангел пазител.
   Още хора влизат в библиотеката. Пръв идва Фалконе, началникът на жандармерията. След това прокурорът. Лучио пристига, следван от Минято. И накрая, от друга врата, се появява Симон.
   Всички вперваме очи в него. Лучио протяга ръце. Пристъпва напред и вдига длани към бузите на Симон. Но погледът на Симон е прикован в мен.
   Не мога да помръдна. Брат ми прилича на мъртвец. Очите му са хлътнали. Жилестите му ръце могат два пъти да обгърнат торса му. Усещам кутията с пистолета, притисната вребрата ми. Симон ми прави знак да се приближа, но аз се овладявам и не реагирам. Подготвен съм за този миг. Важно е да запазим дистанция.
   След секунда влиза архиепископ Но?вак.
   — Отец Александрос Андреу — оповестява той, — Негово светейшество ще ви приеме.
   Отправям се след него към по-малка и уединена стая. Досещам се, че това е частният кабинет на Йоан Павел, откъдето той се появява пред множеството на площад „Свети Петър“. Огромният прозорец е от бронирано стъкло, но пред него има скромно писалище, отрупано с папки и документи за подпис, с досиета, които неспирно пристигат от Секретариата. До такава степен надхвърлят способността на папата да ги връща подписани, че буквално задушават стаята. Купчините са толкова високи, че не виждам кой седи зад тях.
   Заковавам се на място. Той е само на една ръка разстояние от мен. Но изобщо не прилича на човека, когото видях в Сикстинската капела, намерил сили да коленичи в нозете на Вселенския патриарх. Този човек е крехък и изнемощял, с присвити очи, които едва скриват болката му. Не помръдва, само диша.
   — Моля, седнете, отче — кани ме Но?вак и ми посочва стол срещу писалището, после се настанява до Йоан Павел в качество, което не ми е понятно. — Негово светейшество — продължава той — разгледа доказателствата, събрани от съда. Би искал да ви зададе няколко въпроса.
   Светият отец продължава да седи неподвижно в стола си. Чудя се дали изобщо ще продума.
   — Добре, Ваше преосвещенство.
   — Чудесно. Моля, обяснете ни откъде познавахте доктор Ногара.
   — Ваше преосвещенство, запознах се с него…
   Архиепископ Но?вак обаче ме поправя с любезен жест.
   Вдигам очи към нетрепващия поглед на Йоан Павел.
   — Ваше светейшество, запознах се с доктор Ногара чрез брат ми Доктор Ногара откри изчезнал ръкопис в библиотеката и аз му помагах да го разчете.
   Думите ми са възприети просто като поредния факт. Но?вак не пита нищо повече по този въпрос, а продължава:
   — Как бихте окачествили работните взаимоотношения на брат ви с Ногара?
   — Бяха добри приятели. Брат ми му спаси живота.
   — Прослушахме гласовото съобщение от доктор Ногара. То подсказва, че не са били в приятелски отношения.
   Подбирам думите си внимателно:
   — Когато брат ми започна да пътува на своите мисии в православния свят, той не можеше да отделя много време да се грижи за Ногара. Това разстройваше и двамата.
   Наблюдавам изражението на Но?вак. Трябва да се уверя, че помни с какво е ангажирал времето на Симон. Откъде са произтичали задълженията му. Само на няколко метра от тук е частният параклис, където Светият отец вероятно е извършил ритуала по ръкополагането на Симон като епископ.
   — Но съобщението на гласовата поща подсказва — продължава архиепископ Но?вак, — че Ногара е направил откритие, което е усложнило деловите им взаимоотношения. Вие бяхте ли запознат с това?
   Мобилизирам се.
   — Да, запознат бях.
   — Какво беше откритието?
   — Той откри ръкопис на древно евангелие, наречено „Диатесарон“.
   Но?вак кимва.
   — Който сега е изчезнал.
   — Аз му помагах да разчете текста на „Диатесарон“ — продължавам. — Преди това доктор Ногара не беше запознат с факта, че евангелията дават различни сведения за Светата плащаница. Там се криеше проблемът му.
   — Продължавайте.
   Сега вече се залавям да творя. Трябва да го направя съвършено.
   — Най-подробното описание на погребението на Исус намираме в Евангелието от Йоан — започвам. — В другите евангелия пише, че Исус е погребан в „плащаница“, но при Йоан пише „повивки“ Освен това Йоан ни дава и най-конкретното описание на празния гроб: учениците не са намерили погребални повивки, не са намерили кърпата, с коятое била увита главата на Исус. Ясно е, че това ще представлява проблем за всеки образ върху плащаницата.
   Архиепископ Но?вак се смръщва. Изглежда, се кани да зададе следващия си въпрос, но аз продължавам да трупам доводи и го засипвам с аргументи. На всяка цена трябва даго държа далече от раната от копието. Трябва да го подведа да търси в друга посока, да го насоча към всички дребни несъответствия при Йоан, които не са в съгласие с плащаницата, защото Но?вак би трябвало да се досети, че Уго ги е отхвърлил, тъй като никой не търси реални факти при Йоан.
   — Тези проблеми се задълбочават от свидетелствата на Йоан относно погребалните благовония. Другите евангелия твърдят, че Исус не е погребан с благовония, защото е настъпил еврейският шабат и погребението е било извършено набързо. Но според Йоан са използвали огромно количество, „около сто литри смес от смирна и алой“. И точно в това е проблемът, защото научните изследвания на плащаницата не са открили никакви свидетелства за благовония. Без да разработва подробно въпроса, Ногара смяташе, че най-пълният разказ за погребението на Исус се съдържа при Йоан и че разказът там не е в подкрепа на съществуването на плащаница. Той отиваше в Кастел Гандолфо, за да заяви това пред православните.
   Благите черти на архиепископ Но?вак провисват загрижено. Челото му се смръщва. Ръката му замислено е обхванала челюстта му.
   — Но, отче, не му ли обяснихте за Евангелието от Йоан?
   — Обясних му. Обясних му, че то е предимно теологично. Най-неисторичното. Че е написано десетилетия след другите. Обаче той знаеше, че православните свещеници няма да бъдат склонни да приложат научен прочит на евангелието. Знаеше, че те най-вероятно приемат казаното от Йоан за чиста монета.
   Но?вак разтрива слепоочията си. Изглежда разтревожен.
   — Значи това е открил Ногара? Едно недоразумение?
   Кимвам.
   Той се смръщва. Когато заговаря отново, долавям промяна в гласа му. Въпросът на върха на езика му вече не е закономерен, не е свързан с писанията. А с нещо много по-дълбоко — с човешкото. Надявам се, че най-трудното е приключило.
   — Тогава защо беше убит доктор Ногара?
   Сега е моментът да разчовъркам старите рани и те прокървяват.
   — Баща ми посвети трийсет години от живота си на опити да обедини отново нашата Църква с православната. — Свеждам глава пред Йоан Павел. — Свети отче, съзнавам, че не е възможно да помните всеки свещеник, работил сред тези стени, но баща ми отдаде живота си на това обединение. Вие го поканихте в покоите си веднъж, преди оповестяването на радиовъглеродното датиране, и той се почувства изключително поласкан. Но беше съсипан, когато научи резултатите от това изследване.
   За пръв път устата на Йоан Павел потрепва. И изражението му става още по-печално.
   — С брат ми бяхме възпитани във вяра в делото му — продължавам. — Разстроихме се, че по време на историческото си посещение тук православните свещеници ще научат нещо тревожно. Брат ми се опита да обясни това на доктор Ногара, но не сполучи.
   Архиепископ Но?вак сключва вежди.
   — В такъв случай ми се иска да проумея събитията от онази нощ. Вие сте пристигнали към шест и половина, когато Ногара вече е бил мъртъв, нали?
   Започва трудната част.
   — Не точно, Ваше преосвещенство.
   Той размества документите върху писалището, опитвайки се да пресее фактите от листовете със свидетелски показания.
   — Тогава ли господин Канали ви отвори портата на градината?
   Напрягам се на стола си.
   — Тогава ми отвори портата, но не тогава пристигнах.
   Той ме поглежда мрачно.
   — Обяснете, моля.
   Сърцето ми е със Симон Сърцето ми винаги е със Симон.
   — Ваше преосвещенство, обадих се на Гуидо Канали, за да създам впечатлението, че съм пристигнал в Кастел Гандолфо по-късно, отколкото всъщност пристигнах.
   Йоан Павел се опитва да извърне глава, за да погледне Но?вак, но не успява. Ръката му остава вкопчена в ръкохватката на стола.
   — Какво искате да кажете? — пита архиепископът.
   — Бях там преди пет часа — отговарям. Времето, което показват записът от охранителните камери.
   Но?вак чака.
   — Заварих доктор Ногара в колата му. Скарахме се…
   Той вдига ръка да ме прекъсне.
   — Чакайте, отче. Трябва да повикаме още някого.
   Дишам накъсано. Усещам дробовете си стегнати. В присъствието на съдебен секретар всичко ще стане официално.
   Архиепископ Но?вак вдига телефона и казва нещо на полски. След секунда вратата отваря вторият секретар монсеньор Миетек. И въвежда човека, когото най-малко бих желал да видя.
   — Инспектор Фалконе — казва Но?вак, — Светият отец би желал да изслушате даваните показания. Изглежда, че отец Андреу се кани да направи признания, че е убил доктор Ногара.
   42.
   Но?вак кани началника на жандармерията да седне и му обяснява какво съм казал. След това ми нарежда да продължа.
   Не знам откъде да започна. В присъствието на Фалконе трябва да внимавам за всяка подробност.
   — Брат ми вероятно е излязъл от вилата, за да потърси мен и Ногара. Видял ни е до колата на Ногара.
   4:50ч. на записа от охранителната камера. Симон минава оттам.
   — Къде беше паркирана колата? — пита Фалконе.
   Изпитва ме.
   — На малкия паркинг, южно от вилата — отговарям, — точно до портата.
   — Нозащо?— пита архиепископ Но?вак, подразнен от прекъсването.
   Лъжите ми се удават все по-лесно.
   — Единствената ми мисъл беше за татко — казвам. — Той така и не се възстанови след унижението си пред православните. Не можех да допусна същото да се случи на Симон.
   Фалконе отново ме прекъсва:
   — Откъде знаехте, че има оръжие?
   Надявах се да претупаме тази част от историята. Симон вероятно е имал ключове от веригата на кутията, но не и ключ за колата. Вероятно е знаел и комбинацията, но се е наложило да разбие прозореца с юмрук. Тук има нещо, което дори сега не проумявам.
   — Ногара се бе върнал при колата, за да вземе бележките за речта си. Докато ги вадеше от жабката, видях кутията под седалката му. Стори ми се, че не е затворена докрай. Не знам защо го направих. Просто, като я видях, нещо в мен се преобърна.
   Йоан Павел е зяпнал. Диша през устата. Отвратен съм от себе си. Но Фалконе няма милост:
   — Значи сте взели пистолета от отворената кола?
   — Не. Уго заключи вратата и се отдалечи. Спорехме. Не го интересуваше какво ще стане, когато православните разберат. Мислеше, че изложбата му е съсипана. Аз… аз му казах, че няма да му позволя да го направи. Заплаших го. И тогава се върнах до колата за пистолета.
   Архиепископ Но?вак кимва. Явно вижда логиката: космите ми, намерени в колата на Уго.
   Но Фалконе не се разсейва. Човешкият конфликт няма значение. За него важен е единствено пистолетът.
   — Знаели сте комбинацията за кутията!
   — Не. Както ви казах, тя не беше съвсем затворена.
   — Но как сте махнали веригата?
   — Не съм. Не и докато по-късно не се наложи да я скрия. Тогава използвах ключовете на Ногара.
   Фалконе се навъсва.
   — Взели сте ги от трупа му?
   Не издържам погледа му. Само кимвам.
   — Продължете — подканя ме Но?вак.
   — Настигнах Уго, докато се връщаше през градината. Исках само да го сплаша. Обаче той не се обърна да ме погледне, затова се наложи да се приближа. Видя пистолета. Вдигна ръце да се предпази. Ръката му се удари в оръжието и то гръмна.
   Наблюдавам Фалконе, уверен, че той ще си припомни заключението от аутопсията за барутния нагар по ръцете на Уго. Един-единствен изстрел от упор.
   — Къде беше брат ви, докато се случваше всичко това? — пита той.
   — Симон дотича от вилата, след като бе чул изстрела. Коленичи и се опита да съживи доктор Ногара, но вече беше твърде късно.
   Не си измислям последната подробност. Убеден съм, че това е обяснението за калта по расото на Симон.
   — Не знаех какво да правя — продължавам. — Умолявах го да ми помогне.
   Архиепископ Но?вак вдига поглед от страниците пред себе си.
   — Ваше преосвещенство, брат ми е готов на всичко заради мен — казвам.
   Внезапно Йоан Павел се накланя настрани, намръщен, сякаш съм му нанесъл удар с последните си думи. Но?вак става, за да му помогне.
   Фалконе не откъсва очи от мен и пита тихо, едва чуто:
   — Какво точно направи брат ви за вас?
   Не знае, че от този момент нататък историята ми е почти непоклатима.
   — Изхвърли портфейла и часовника, докато аз се отървавах от оръжието.
   — Чия идея беше да създадете впечатление за грабеж?
   — Моя. Едва впоследствие проумях какво е хрумнало на брат ми.
   Фалконе изчаква удобен момент да атакува, но не намира такъв.
   — Последното нещо, което ми каза, беше да се кача в колата си. Да се спусна по склона и да изчакам всички присъстващи на срещата да си тръгнат. След това да се обадя на приятеля си Гуидо и да му кажа, че току-що пристигам от Рим. Симон ми обясни, че трябва да се върне на срещата, но след това ще се видим в градината.
   — Няма доказателства, че брат ви се е върнал на срещата — отбелязва Фалконе. Не подозира, че това е кулминацията на историята ми.
   — Излъгал ме е — заявявам. — Изобщо не е възнамерявал да се връща.
   Фалконе изглежда озадачен.
   Но архиепископ Но?вак явно разбира. Той разсъждава като свещеник. Вероятно най-сетне проумява, че има причина за мълчанието на брат ми. Аз.
   Печалните му славянски очи ме гледат изпитателно — нито с погнуса, нито със състрадание. Показват само, че никоя трагедия не може да го учуди. Ръцете му подреждат документите върху писалището.
   Фалконе обаче не е доволен.
   — Какво направихте с пистолета? — настоява да узнае той.
   Аз, като змията, ликувам победоносно. Бръквам под расото си и изваждам пластмасовата кутия на пистолета. Доказателството, което заглушава всяко съмнение.
   Фалконе вперва очи в него и забелязвам как погледът му постепенно се променя. Парченцата най-сетне се подреждат. Единственият факт, който го интересува, най-сетне еналице.
   — Брат ви е предпазвал вас? — пита той без намек за чувства.
   Но преди да успея да отговаря, Фалконе изненадващо извръща глава. Застава нащрек, сякаш е забелязал нещо с периферното си зрение. И тогава аз също го забелязвам.
   Светият отец е помръднал. Дясната му ръка — незасегнатата — е вдигната във въздуха и дава знак на архиепископ Но?вак.
   Негово преосвещенство се привежда към ухото на Йоан Павел. От старческото тяло се разнася глас. Дрезгав, немощен глас, твърде пресипнал, за да го чуя.
   Но?вак ме поглежда. Изражението му се е променило. Прошепва нещо на Йоан Павел, но не разбирам полски. Накрая папата кимва. Застивам на стола си.
   Фалконе внимателно наблюдава как Но?вак хваща ръчките на инвалидния стол. И той поема напред. Заобикаля писалището. Минава покрай Фалконе. Идва към мен. Очите му саприковани в лицето ми. Хипнотичен средиземноморски цвят, океанскосиньо. В тях има живец. Нищичко не му е убегнало.
   Тялото ми се напряга. Гръбнакът ми се извива. Той прозира през мен. За него съм безлик свещеник, един от хилядите, и той разпознава лъжата със същата категоричност, скоято долавя чрез костите си предстояща промяна на времето. Болката на лицето му ми подсказва, че я усеща. На сантиметри от мен дава знак на архиепископ Но?вак да спре.
   Не знам какво друго да направя. Ставам от стола и се навеждам. Обикновено целуваш пръстена на папата или се навеждаш още по-ниско, да целунеш обувката му. Бих станал невидим, ако можех. На всичко съм готов.
   Но?вак се пресяга надолу и докосва гърба ми.
   — Негово светейшество иска да говори с вас.
   Ръката на Йоан Павел помръдва. Той се пресяга и полага тежката си длан на бузата ми. Върху брадата ми.
   Усещам го как се тресе. Ритмично, неспирно. Треперещата длан обаче предава чиста, наситена топлина. С един-единствен жест той ми показва, че е видял достатъчно. И смята да оповести решението си. Отваря уста и дрезгаво казва нещо. Не различавам думите. Поглеждам към архиепископ Но?вак.
   Но Йоан Павел се напряга и извисява глас:
   — Йоанис — казва той и притиска длан към брадата ми.
   Взирам се в него застинал. И се питам дали съм чул правилно. Обаче Но?вак ме предупреждава с поглед да не казвам нито дума. Не може да прекъсваш Светия отец.
   — Йоанис Андреу… — казва Йоан Павел.
   Объркан е. От мрака на съзнанието си той ме поглежда и вижда човека, когото помни отпреди повече от петнайсет години. След това намира сили да се доизкаже.
   — … беше баща ти.
   Дъхът спира в дробовете ми. Забивам нокти в дланите си в опит да скрия обзелите ме чувства.
   — Ти си свещеникът със сина — изрича едва разбираемо.
   — Да — отговарям, борейки се със стегнатото си гърло.
   Йоан Павел поглежда към архиепископ Но?вак и го моли да довърши мисълта му. Напрежението е твърде голямо.
   — Негово светейшество понякога ви вижда с учениците ви — казва Но?вак, — докато го разхождат с колата в градината.
   Терзая се. Разяждаща болка.
   Йоан Павел вдига ръка и прави знак към себе си.
   — Аз — казва. След това махва във въздуха към Но?вак. — И той.
   Но?вак превежда:
   — Негово светейшество също е бил учител в семинарията. Той беше моят преподавател по теология.
   Мъчително е да го гледам в очите, да не отмествам поглед. Йоан Павел отново прави знак с ръка към гърдите си.
   — И аз имах брат — казва с хриплив шепот.
   Най-сетне затварям очи. Знам за брат му. Едмунд.
   По-голям от него с четиринайсет години. Млад лекар от Полша. Починал от треска, с която се заразил от пациент в болницата.
   Гласът на Светия отец прелива от прочувственост.
   — Бяхме готови на всичко… един за друг.
   Има само две причини да ми го каже. Едната е, че вярва на показанията ми. Другата е, че знае причината да лъжа. Отворя ли очи, ще узная отговора, така че за начало няма да поглеждам. За миг обаче нямам сили да го направя. После мълчанието изцежда силата ми. Поглеждам.
   Инвалидният стол се отдалечава. Архиепископ Но?вак го бута към вратата. Негово преосвещенство ми прави знак да го последвам в библиотеката. Последното, което виждам, преди да тръгна към него, е изражението на Фалконе. Не мога да го разчета. Възрастният полицай не изрича нито дума. Но опипва кутията на пистолета и набира номер по мобилния си.* * *
   — Обвиненията са свалени — оповестява архиепископ Но?вак пред групичката в библиотеката. — Чухме самопризнания.
   Всички край масата са шокирани. Наблюдавам как постепенно ги обзема недоумение.
   Симон обаче става. Всички погледи се насочват към него. Същински Мойсей е със своя исполински ръст. Черният му силует привлича електричеството във въздуха като гръмоотвод. Но?вак млъква, стъписан от неговата твърдост. В настъпилото кратко затишие брат ми казва:
   — Той лъже.
   Минято и Лучио се обръщат към него, за да възразят. Прокурорът наблюдава невярващо всичко.
   — Той лъже — повтаря — и аз мога да го докажа. Попитайте го какво е направил с пистолета.
   — Донесе ни кутията с пистолета — обяснява архиепископ Но?вак.
   Симон примигва. И представа няма какви лъжи съм изплел. Остава му обаче последна надежда. Обръща се към мен и казва:
   — Тогава я отвори.
   Но?вак, изглежда, се кани да прекъсне Симон, но Йоан Павел вдига ръка. Всички в стаята гледат и чакат.
   — Не знам комбинацията — повтарям на Но?вак. — Уго не ми я каза.
   Симон ме поглежда отвисоко. И в погледа му се чете сърцераздирателна обич. Огромно удивление. Сякаш би трябвало да знам, че няма как да успея в това начинание, но тойе трогнат и разтърсен, че изобщо съм опитал.
   Гласът му се разнася бавно и съкрушено:
   — Свети отче, няма да намерите пистолета в тази кутия. Зарових го в една от лехите в градината, където зарових и портфейла на Уго, часовника му и ключа от хотелскатаму стая. Мога да покажа мястото на полицията.
   Замръзвам. Преди да успея да отвърна, в стаята влиза Фалконе. Носи кутията. Отворена.
   — Ваше светейшество — промърморва загрижено той.
   Докато Фалконе показва съдържанието на кутията на Йоан Павел, усещам погледа на Минято върху себе си. Ала не мога да откъсна очи от кутията.
   Симон има право. Там, където би трябвало да е пистолетът, се намира само онова прокълнато, прогнило нещо. Безсмъртно. Ненакърнимо. Коженият ремък вече не пристяга ръкописа. Шевовете, които свързват кориците и правят „Диатесарон“ почти непромокаем, са разрязани. Ако беше паднал в дъждовна локва онзи нощ в Кастел Гандолфо, както някога в Нил, сигурно е щял целият да подгизне. Но кутията за пистолета го е предпазила безупречно. Между страниците е пъхнат бял лист, на който разпознавам почерка на Уго. Бележките му за речта пред православните свещеници.
   Архиепископ Но?вак внимателно изважда ръкописа. Но Йоан Павел вдига здравата си ръка и посочва листа. Но?вак му го подава. За миг стаята притихва, докато папата чете.
   Маската на лицето му се разпада парченце по парченце. Раздира го терзание. Но?вак бавно издърпва листа от ръцете му. Но вместо да го прочете, се обръща към мен и пита:
   — Какво означава това?
   — Брат ми не знаеше, че книгата е вътре — намесва се Симон. — Самопризнанието му е лъжливо.
   Фалконе вади носна кърпа от задния си джоб. Разтваря я на дланта си и внимателно взема кутията за пистолета от ръцете на Светия отец.
   Отчаяно търся думите, мъча се да скалъпя някакво обяснение, което да промени всичко това. Което да смекчи вината на Симон. Но докато брат ми се взира в кутията, изражението му е толкова ужасено, че мислите ми се разпокъсват. Свива се под студения изпитателен поглед на Фалконе. А мен дори не може да ме погледне.
   Шефът на полицията затваря кутията, но я оставя пред очите на Симон. Гледката е мъчителна за брат ми и Фалконе го знае.
   — Вземете я, отче — подава му я той.
   Симон се отдръпва.
   В погледа на началника на полицията няма и следа от човечност.
   — Вземете я — повтаря той.
   — Не.
   — Отворете я сам.
   — Няма да докосна отново това нещо.
   — Тогава ми кажете комбинацията.
   — Едно-шестнайсет-осемнайсет — сковано отговаря Симон.
   Фалконе набира цифрите. Преди да дръпне ключалката, отново поглежда към Симон. Помежду им става нещо, което не разбирам.
   — Брат ви, ви изненада, нали? — пита Фалконе.
   Лицето на Симон остава безизразно, когато казва:
   — Нямате представа какви ги говорите.
   Пръстите на Фалконе дръпват капака на кутията. Но тя остава заключена.
   Симон е като парализиран. Поглежда ме, като че ли с Фалконе сме се наговорили.
   Възрастният полицейски началник обръща кутията и я разглежда от всички страни. После за пръв път се извръща от Симон и поглежда към Йоан Павел.
   — Ваше светейшество, една от причините швейцарските гвардейци да препоръчват тази кутия е, че комбинацията е зададена от производителя. И не може да се променя. — Вдига листче в ръката си. — Току-що се обадих в завода. Комбинацията не е едно-шестнайсет-осемнайсет.
   Поглежда листчето и завърта колелцата на числата едно по едно. Ключалката щраква и се отваря. Оставам без дъх.
   — Отче — обръща се Фалконе към Симон, — прочетох го в очите ви.
   — Какво прочетохте, инспекторе? — промърморва архиепископ Но?вак. — Какво означава това?
   Фалконе забожда поглед в кутията на пистолета, сякаш го е измамила. И отговаря мрачно:
   — По дясната ръка на доктор Ногара имаше барутен нагар. — Изпъва пръст покрай ръба на кутията и изобразява пистолет с ръката си. — По ръката, с която е стрелял.
   Тонът му казва всичко. От изражението на Симон отсъждам, че е вярно.
   43.
   — Симон… — викам го.
   Той не отговаря. Гледа към кутията с присвити очи.
   Архиепископ Но?вак примижава срещу мен, опитвайки се да свърже признанието ми с демонстрацията на Фалконе.
   Обаче аз знам. Най-сетне проумявам. И облекчението ми е толкова огромно, че отначало не изпитвам смазващата печал заради начина, по който Уго действително е намерилсмъртта си.
   — Единственият човек, който е знаел комбинацията, е Ногара — продължава Фалконе. — Той е отворил кутията.
   Симон не обелва нито дума. Решен е да мълчи докрай.
   — Но не е трябвало да счупи прозореца, за да влезе в собствената си кола, нали? — продължава Фалконе. — Така че, какво се случи, отче?
   Обажда се Минято, почти шепнешком:
   — Видеозаписът от охранителната камера.
   Двете минути между появата на Уго и появата на Симон. Това беше може би първото нещо, което Симон ми каза, когато пристигнах в Кастел Гандолфо.
   Повика ме. Знаех, че е загазил. И отидох възможно най-бързо.
   — Но защо строшихте прозореца на колата му? — повтаря Фалконе.
   Това обяснява последователността на звуковете, които Минято чу на видеозаписа. Изстрел. И после звън на счупено стъкло.
   Симон продължава да мълчи. Но вече не е нужно.
   — Защото кутията на пистолета е била в колата — обаждам се.
   — Само че Ногара вече е отворил кутията — възразява прокурорът. — Била е празна.
   Не е била празна. Симон не би заключил кутия, която после не може да отвори. Тя трябва да е била заключена, преди той да се добере до нея.
   — Уго е прибрал там ръкописа — обяснявам.
   През онази нощ валеше проливно. Искал е да предпази „Диатесарон“. Приглушено питам брат си:
   — Ти откъде разбра?
   Симон не би взел кутията, ако не е знаел какво има вътре. А е нямало как да знае, ако Уго не му е казал.
   Брат ми продължава да мълчи. Аз обаче отново се замислям за онези две минути, които го делят от Уго.
   — Стигна ли до него, преди да умре? — питам.
   Симон вдига ръка да замълча. После палецът и показалецът на ръката му се доближават, почти се допират. Почти. И той вперва поглед към мен, бездънен поглед, през тази тясна пролука.
   Безмълвен съм. Само ако онези гигантски крачки в базиликата бяха малко по-дълги. Малко по-бързи. Вече си представям Симон, само петнайсетгодишен, стои на тесния балкон в „Свети Петър“ и протяга ръце, за да попречи на непознатия да скочи. Питам се колко близо е бил този път. Какви са били последните думи между него и приятеля му.
   Само че от устните на брат ми все още не се отронва и едничка обяснителна дума. Стаята е притихнала. Накрая архиепископ Но?вак се обажда съвсем тихо. В ръцете си държи бележките на Уго за речта му.
   — Защо скрихте това от нас? — пита той. — И двамата.
   Поглеждам Симон. Не му се иска да насочи очи към Но?вак, но не може да продължава с неуважително отместения си встрани поглед. Мускулите на шията му се напрягат. Ноздрите му се разширяват.
   — Защо го скрихте? — повтаря архиепископ Но?вак.
   Дори сега Симон не издава нито звук. Обажда се обаче един по-немощен глас. Задавено изрича въпрос и стаята съвсем замира.
   — Защо този… клетник… е отнел живота си? — пита Йоан Павел.
   Най-големият грях на Юда е самоубийството му. До немного отдавна самоубийците нямаха право на църковно погребение. Не им даваха място в гробището. Ала Симон не е скрил истината заради позора на самоубийството. Йоан Павел стоварва длан и простенва:
   — Отговорете ми!
   Най-сетне Симон губи сили. Мантията на мълчанието се свлича.
   — Ваше светейшество — казва той, — Уго нямаше представа колко важна е за вас тази изложба, докато не видя патриарсите в Кастел Гандолфо.
   Йоан Павел се намръщва.
   — Не сте му казали предварително, че ще говори пред православните патриарси, така ли? — пита Но?вак.
   Симон не отговаря. Отказва да обвини друг човек.
   Йоан Павел обаче дрезгаво пояснява:
   — Направили сте каквото ви помолих.
   Брат ми отказва по какъвто и да е начин да свърже случилото се със Светия отец. Вместо това казва:
   — Помолих Уго да не казва на никого какво е открил за плащаницата. Умолявах го. Но той настояваше да каже истината. Дойде в Кастел Гандолфо, за да оповести пред православните свещеници какво е установил. Но видя кой е сред публиката. Дотогава не подозираше каква възможност ще отвори неговата изложба. Не можеше да понесе да ви излъже за плащаницата, но нямаше да си прости, ако унищожи мечтата ви за обединение с православието. — Лицето на брат ми е мъчително разкривено. Той пада на колене. — Свети отче, толкова съжалявам. Моля ви, простете ми.
   Представям си как Уго сам е пристигнал в Кастел Гандолфо с бележките си и с ръкописа, готов за най-храброто дело на живота си. Да се откаже от плащаницата, която му беше скъпа като собствена рожба. Да я пожертва в името на истината. Смелият ми приятел. Безстрашен до самия край. Дори в това страховито и ужасно последно действие.
   — Защо не ми казахте това? — промърморва Йоан Павел на брат ми.
   Симон се мъчи да се овладее и накрая казва:
   — Защото, ако знаехте, никога нямаше да предложите плащаницата на православните. А ако нямахме какво да им предложим, нямаше да има никаква надежда за обединение. Уго беше готов да умре в името на тази тайна. Неговият избор беше и мой.
   Гледал съм хиляди снимки на Йоан Павел. Той е един от най-често снималите хора в историята. Ала никога не съм го виждал такъв. Бръчките на лицето му се разкривяват измъчено. Здраво стисва очи и главата му клюмва назад. Архиепископ Но?вак се навежда и му прошепва загрижено няколко думи на полски.
   Симон стои неподвижно. По лицето му не помръдва нито едно мускулче.
   Но?вак бърза да оповести:
   — Ще се съберем отново, когато Светият отец реши.
   Той изкарва Йоан Павел в съседния кабинет и затваря вратата. След секунда тя отново се отваря. Монсеньор Миетек, вторият секретар, влиза забързано и казва пребледнял:
   — Ще изпратя всички до долу със служебния асансьор.
   Повеждат ни като стадо. Докато чакаме в коридора, Миетек не отделя пръст от копчето, а щом кабината пристига, ни вкарва вътре и докосва копчето. Едва в последния миг поставя длан върху ръката на Симон и казва:
   — Вие не, Ваше преосвещенство, вие останете.
   Става толкова бързо, че едва мярвам Симон, докато вратите се затварят помежду ни. Вперил е поглед в мен. В никой друг, в нищо друго. Далече зад него обаче се отваря врата. На прага застава архиепископ Но?вак и забожда очи в брат ми, който вижда единствено мен.
   44.
   Чакам го цяла сутрин. После и следобед. Гледам от прозореца на апартамента как върховете на дърветата започват да се клатят. И как боклучетата по покритите с обли камъни алеи се раздвижват и се пръсват под напора на надигналия се вятър. Ще вали.
   Малко след пет се чува бързо почукване на вратата. Втурвам се да отворя.
   Брат Самуел. Лицето му е пребледняло. Възбудено казва:
   — Бързо, отче Алекс. Трябва да слезете.
   Хуквам надолу. Но там заварвам не Симон, а малка процесия. От вратата на Здравната служба излизат двама дякони със свещи, следвани от човек, който носи кръста. След тях крачи свещеник, който тихо напява, и накрая е ковчегът на Уго.
   На паркинга отвън не чака катафалка. Вместо това шествието поема по улиците под ръмящия дъжд и завива наляво преди граничната порта, за да влезе в църквата на Ватиканската енория.
   В празния централен неф чака метална маса на колелца. Качват ковчега отгоре, така че нозете на Уго да са към олтара. Всяко движение е внимателно, грижовно и безмълвно. Задушавам се. Излизам навън и отново звъня на Симон. Пак няма отговор.
   Свещеникът поставя съобщение за погребение на таблото за обяви до вратата. ПРИЗОВАН ЗА ВЕЧЕН ЖИВОТ. УГОЛИНО ЛУКА НОГАРА. Бдението ще бъде тази вечер. Месата — утре сутрин. След това ще има ритуал на гроба. Когато свещеникът се отдръпва, аз вземам таблото и го изнасям пред вратата, да го виждат минувачите. Но по улиците няма хора. В далечината се чува гръмотевица.
   Поглеждам към папския дворец на отсрещната страна на улицата и очаквам Симон да се появи от там. Краткото бдение ще бъде единствената възможност за прощални слова.Започне ли заупокойната меса, те няма да бъдат позволени. Само че наоколо не се вижда жива душа.
   Накрая се връщам при ковчега и се моля. Затвореният капак е като обвинение. Хората от погребалното бюро са могли да прикрият раните на Уго, но тук се съдържа послание — в прибързаността, с която го отнесоха до църквата, във факта, че никой не излезе да проследи преминаването на ковчега по улиците. Ще казват, че е валяло. Че не са познавали Уго. Ще казват всичко, освен че е било самоубийство.
   Сядам на първия ред и отправям молитвите си. После, за да запълня мълчанието, му говоря. Разказвам му за изложбата. Какъв успех е пожънала. Гледам ковчега, но си представям, че разговарям с живия Уго, където и да се намира той сега.
   Точно преди да се стъмни, чувам някой да влиза в църквата. Обръщам се и виждам асистента на Уго Бахмайер. Сяда на една пейка по средата и се моли почти четвърт час. Когато приключва, пристъпва напред и слага ръка на рамото ми — аз съм опечаленият. Уго смяташе, че този човек не дава и пет пари за него. Преди да си тръгне, му благодаря.
   След като той си тръгва, енорийският свещеник идва при мен.
   — Отче, знаете, че може да останете колкото пожелаете, но ако изчаквате да отмине бурята, с радост ще ви заема чадъра си.
   Обяснявам му, че няма да си тръгна. Че брат ми ще дойде скоро. Свещеникът ми прави компания за малко, пита ме дали съм бил близък с Уго и признава, че самият той не го епознавал добре. Погребалната тишина е толкова по-различна от тази по време на кръщене или сватба, толкова по-различна от тишината, заредена с надежда и очакване. За да я запълни, свещеникът ме разпитва за гръцкото ми вероизповедание, за пръстена на дясната ми ръка. И макар да не ми се говори за това, ние всички сме посланици на своите църкви и традиции. Обяснявам му, че съм женен от шест години. Че съм осмо поколение ватикански свещеник, а единствената мечта на сина ми е да стане професионаленфутболист. Той се усмихва.
   — Расото ви е още мокро. Да ви го изсуша ли?
   Отказвам му и той се оттегля.
   Настава полунощ. Свещите край ковчега се разгарят. Изведнъж въздухът зад мен се е променил. Нещо голямо го изпълва. Разпознавам начина, по който това присъствие пори пространството, разпознавам широките крачки, тихите приближаващи стъпки.
   Той коленичи до мен. Силуетът му е златист на светлината на свещите. Премята ръка върху ковчега, сякаш за да прегърне Уго. След това скланя глава върху дървото и простенва.
   Наблюдавам го как бърка под яката си. Изважда верижката на шията си. До латинския кръст на нея виси пръстен. Пръстенът на епископ. Сваля го от верижката и го оставя върху ковчега. След това се обръща и полага длани върху раменете ми. Прегръщаме се.
   — Какво ти направиха? — прошепвам.
   Той не ме чува. Единственият му отговор е:
   — Ужасно съжалявам.
   — Отнеха ли ти го?
   Свещеническия сан. Единствения живот, който някога е познавал.
   — Някой произнесе ли прощално слово за Уго?
   — Никой. Никой не знае, че той е тук.
   Симон стисва ръце в юмруци и ги притиска към челюстта си. Надига се и поглежда към дървения ковчег. Погледът му сякаш го пронизва.
   — Уго — промълвява той.
   Гласът му е съвсем тих — като за молитва, не като за прощални думи. Отстъпвам назад, оставям ги насаме. В пълната тишина чувам учестеното му дишане, дори сухото хриптене, преди да изрече думите.
   — Бог не те е изоставил — уверява го. — Бог не ти позволи да сгрешиш.
   Привежда се почти одве, както го помня, че направи много отдавна, за да прегърне баща ни на пода след инфаркта. Иска да прегърне приятеля си, да му вдъхне утеха дори всмъртта. Думите му са строги, но ръцете му се протягат в мрака колебливо, сякаш дървеният сандък им се струва крайно жесток и непреклонен. И докато наблюдавам как брат ми се накланя, за да прошепне нещо на приятеля си, си мисля колко силно го обичам. Колко невъзможно ми е да си го представя като някакъв друг освен като свещеник.
   — Уго — казва той с такова ожесточение, че скърца със зъби. — Бог ме постави там, за да ти помогна. А аз те предадох.
   — Не — намесвам се. — Симон, това не е вярно.
   — Прости ми — шепне той. — О, Господи, прости ми.
   Прекръства се с трепереща ръка и заравя лице в дланите си.
   Прегръщам го. Придърпвам го към себе си, притискам го. Едрото му тяло се разтърсва. Пламъчетата на свещите се смаляват, после отново се извисяват. Свеждам очи към тези грамадни длани, свити на юмруци, и мълчаливо се присъединявам към молитвата му. Моля прошка за всички нас.* * *
   Чакаме два дни да оповестят наказанието. После четири дни. Минава седмица. Никакво обаждане. Никакво писмо по пощата. Не успявам да приготвя Петрос навреме за училище. Загарям храната. Разсеян съм. Решението може да отнеме седмици. През октомври решавам, че сигурно ще бъдат месеци.
   Често се отбивам на гроба на Уго, страня от опечалените край другите надгробни плочи, не искам да скандализирам хората с присъствието си на гроба на Уго, защото не знам какво са дочули.
   Когато Уго ме изостави, го държах на разстояние. Изобщо не го допуснах обратно в живота си. И макар това да е дребно прегрешение в света на миряните, за свещеник е нещо съществено. Църквата е вечна, тя преодолява всякакви прегради, затова, каквото и да се случи с Торинската плащаница, знам в сърцето си, че някой ден католици и православни ще се обединят. Само че животът на човека е скъпоценен и кратък. Гуидо Канали веднъж ми разказа за един старец в Кастел Гандолфо, чието единствено задължениебило да събира яйцата от полозите, без да ги счупи. „Работа, която сигурно си мислиш, че всеки може да върши, само че ръцете ти трябва да са по-специални.“ Често размишлявам над тези думи, докато стоя на гробището. Струва ми се, че важат със същата сила и за свещениците.
   В почивките си от работа посещавам изложбата. Така задоволявам жажда, постепенно превърнала се в пристрастеност — нуждата да гледам как хората общуват с Уго. Той еостанал тук, някаква част от него е невредима. Тези зали са реликварии, съхраняващи най-доброто от един добър човек. Ала въпреки това гледката на хилядите нищо неподозиращи хора, които разглеждат стените, четат табелките и изписаните с шаблони думи и следват хронологията на християнското изкуство, очертана от Уго, предизвикванякаква неловкост у мен. Реликвата, привлякла ги тук, не е споменът за мъртъв приятел, а плащаницата на Христос, все още изложена на показ в Сикстинската капела, затова в техните очи тази изложба е друг реликварий. Толкова величествени изображения, толкова древни ръкописи, толкова искрена изповед, че сме откраднали плащаницатаот православните — че ги убеждава в автентичността на реликвата. Цели тълпи реагират еднакво — кимат с разбиране и съгласие, после цъкат с език и дори притискат ръка към сърцето си, сякаш да кажат: знаех си. Изложбата даде на света възможност да възобнови вярата си. Същото постигна и новината, че Светият отец е върнал плащаницата на Православната църква, която по-голямата част вярващите, изглежда, възприемат не като крайъгълен камък в отношенията между църквите, а като доказателство, че изложбата казва евангелската истина относно плащаницата. Ако Йоан Павел можеше да види хората в тези зали, щеше да разбере това, което знам аз. Близостта на Уго ще ми липсва. Но този театър не може да продължава.
   На дванайсети октомври ме викат в кабинета на ректора на подготвителното училище към семинарията отец Витари за единствената среща без предварителна уговорка с моя началник. Витари е добър човек. Той рядко се оплаква, че понякога водя сина си на работа или че отсъствам, когато Петрос боледува. Въпреки това долавям някакво странно гостоприемство в начина, по който ме кани да седна и веднага пита дали искам нещо за пиене. Забелязвам, че служебното ми досие е върху бюрото му. Дребните, но настойчиви страхове, които кръжаха край мен като мухи, несигурността за бъдещето, притихват в очакване. Значи така ще се случи Минято каза, че присъдата ще пристигне във вид на съдебен документ, но сега разбирам, че ще е по-лесно да заметат проблема тихомълком. В страна на свещеници надали ще бъде трудно да намерят заместник на един учител по евангелия.
   Но Витари взема папката и ме пита давам ли си сметка, че работя в училището вече пет години.
   — Пет години — повтаря и се усмихва. — Това означава, че ви се полага повишение.
   Тръгвам си с ръкостискане и поздравителна картичка, подписана от всичките ми момчета. Тръгвам си разтреперан и почти болен. През нощта започват сънищата. Отново съм момче и гледам как касетките с червени портокали падат върху Гуидо на гарата. Гледам как онзи човек скача от балкона на „Свети Петър“ и полита във въздуха. Усещам как гърдите ми се стягат, сякаш нечий пръст наглася стрела върху опънатата струна на сърцето ми. Не след дълго дори денем имам усещането, че нещо в мен подрънква — басов тон на безпокойство като далечното трептене от приближаващ се влак. Страхувам се. Каквото и да се задава, аз се страхувам.


   Една сутрин директорът на музеите оповестява, че изложбата ще се закрие по-рано от очакваното. Някой, вероятно Лучио, подшушва на пресата, че за това е виновна църковната политика. Журналист от „Л’еспресо“ развива тезата в статия и твърди, че Йоан Павел е затворил кранчето поради опасението си, че православните ще се почувстват оскърбени. В крайна сметка, не можем да печелим пари от реликва, която сме обещали на тях. Затова в последния ден отивам да си взема сбогом. Посетителите са смайващо много. Изложбата ще постави рекорд по приходи. Почти не виждам стените заради морето от хора. Уго постепенно чезне.
   Същата нощ плащаницата напуска Сикстинската капела. Говорителят на Йоан Павел заявява, че по съображения за сигурност местонахождението на плащаницата не може дабъде оповестено. Изглежда, се готвят да я изпратят на изток. Но когато питам Лео дали са виждали голяма пратка да е минавала през портата, той отговаря, че не са. Повтарям въпроса си всеки ден, докато накрая самият той е не по-малко удивен от мен, че отговорът си остава все същият. След известно време на пресконференция един репортер моли за актуализиране на информацията и папският говорител обяснява, че логистиката е сложна и преговорите са частни. С други думи, известно време не очаквайте новини за плащаницата или за Православната църква.
   Не след дълго другите гръцки свещеници в моята църква в града започват да ме подпитват дали слуховете са верни. Дали здравето на Йоан Павел не се е превърнало в пречка. Дали кончината му не приближава твърде бързо и той няма да успее да направлява следващите стъпки в отношенията с православните. Отговарям им, че не знам. Обаче знам. Слуховете са верни в смисъл, който приятелите ми не биха разбрали: за Йоан Павел, както и за Уго преди, това наистина бе станало въпрос на съвест. По-скоро би умрял, отколкото да основе обединението на църквите на една лъжа. Затова, с времето на своя страна, той възнамерявала направи точно това.
   Евангелието от Матей разказва притча за враг, който идва нощем и сади плевели в житната нива на един човек. Слугата на човека го пита дали да изскубят плевелите, но той го съветвала почакат, да не би с плевелите да изскубят и житото. Оставете и едното, и другото да растат до жътва, казва човекът, после ще съберете плевелите и ще гиизгорите, а житото ще приберете в житницата.
   Не исках да изскубвам тези плевели. Нито докато Уго бе жив, нито докато Йоан Павел е жив. Ала в мълчанието, което сега обгръща плащаницата, чувам как онзи човек казвана слугите си да почакат, да не правят нищо. И аз чакам деня на жътвата.
   Мона ме учудва с молбата си отново да дойде с мен и с Петрос на литургия в гръцката църква. После, два дни по-късно, отново иска да отидем. Третия път намира начин да ме попита кога за последно съм се изповядвал. Мисли, че би ми се отразило добре.
   Съпругата ми не разбира — опитах се. Но никога през живота си не съм се чувствал толкова неподвластен на прошката. Една медицинска сестра неизменно вярва, че има лек, но за разлика от пациентите на Мона в болницата аз сам си навлякох това на главата и за него няма лек.
   Постепенно обаче установявам, че жената, която ми се притичва на помощ, не е жената, за която се ожених. Тя е по-скоро съпругата и майката, изоставила мъжа и сина си, живяла четири години в мъчителна самота и застанала пред мен сега като същински виртуоз в изкуството на самообвинението, което аз едва започвам да усвоявам. Помага ми, защото ме обича, защото познава този мрак и умее да се ориентира в него. Всъщност няма лечение. Но това е пътуване, което вече не се налага да правя сам.
   В средата на ноември служителите на базиликата започват да строят скеле насред площад „Свети Петър“. Всяка година подреждат рождествена сцена, по-голяма от предишната, обгърната от петметрови завеси, които се свалят едва на Бъдни вечер. Петрос обикаля край тях като детектив, подслушва работниците, озърта се за дупки в насмолената хартия, през които да надникне. Докато гърците постят четирийсет дни преди Коледа, римокатолиците вече са напълнили магазините с празнични сладкиши, сирена и пушени меса, които ние, източните католици, не можем да ядем. Тази година това ми носи облекчение. Докато Мона и Петрос пазаруват на Пиаца Навона, аз се отправям сам на посещение при Симон.
   Отседнал е в малката църква „Домине кво вадис“ съвсем близо до Рим. Пасторът го приюти като улично коте. Секретариатът принуди Симон да излезе във временен отпуск, а вината го прогони извън стените на Ватикана, затова сега работи в кухня за бедни и в един католически приют. Понякога му помагам, а в малките часове след това, когато заведенията са затворени и Рим е почти заспал, се връщаме в тази малка църква и сядаме един до друг на пейките.
   Отначало се придържахме към познатите теми. Ала нощ след нощ потокът на думите се отприщваше все повече. Тук Симон като че ли наново се формира като свещеник, смъква пластовете лустро от Секретариата и полира фино старите амбиции на баща ни, за да види какво ще остане. Аз предимно слушам. Усещам, че ме подготвя да чуя някакъв житейски извод, до който е стигнал. На това място преди много време свети Петър избягал от преследването на император Нерон и получил видение — явява му се Христос.Domine, quo vadis?,попитал Петър. Господи, къде отиваш? А видението отвърнало:Romam vado iterum crucifigi.Отивам в Рим да бъда наново разпнат. И в този миг Петър проумял какво е намерението на Исус за него. Приел мъченичеството и позволил на император Нерон да го разпне на хълма на Ватикана. В Рим има църква за всеки етап от човешкия живот, а тази е църквата на повратната точка. Не спирам да си повтарям, че някоя вечер ще споделя с брат си своите новини.
   От църквата на Симон до портата на Ватикана са шест километра. Дълго разстояние, за да го изминеш пеша, но един поклонник не бива да ползва превозно средство. Пътят ми минава покрай Пантеона, фонтана „Ди Треви“, Испанските стълби — и то в най-тъмните часове. По площадите все още има туристи и млади двойки, но за мен те са невидими като гълъбите и нощното улично движение. Виждам Академията, където учеше Симон, площада, където с Мона се видяхме на първата ни среща, болницата в далечината, където се роди Петрос. И на всеки крайъгълен камък казвам кратка молитва. Във всеки квартал по пътя очите ми се спират на въжетата с пране, опънати над тесните улички, на футболните топки, оставени на стълбите, на празничните лампички с формата на старицата Бефана, Дядо Коледа и елените му.
   Шест километра в декемврийската нощ са като река от молитви и покаяние и когато пристигам у дома, собствените ми мрачни опасения са почти притъпени. Проверявам телефонния секретар за новини относно присъдата. Но присъдата си е все една и съща. Когато си лягам, Мона прошепва: „Замръзнал си, не ме докосвай с тези стъпала“. Усмихва се, плъзга се до мен и се настанява в празнината, която само тя може да запълни. Пресягам се да я прегърна. „Той по-добре ли е?“, прошепва тя. Защото е намерила ново място в сърцето си за моя брат, който преди я изпълваше с тревожни опасения. Целувам тила и? и лъжа. Уверявам я, че при всяко следващо мое посещение заварвам Симон все по-добре. „Той трябва да повярва, че му е простено“, казва Мона. И има право. Но само по-висша сила може да го накара да повярва в тези думи.
   Последното нещо, което Мона винаги пита, преди да заспи, е: „Съобщи ли новината на Симон?“. Докосвам голия и? гръб. Мекият незащитен овал на рамото и?. От години живея с единия крак в миналото. А сега почти не ме хваща сън от мисли за бъдещето. Дали съм му съобщил новината? Не, не съм. Защото вярвам, че ще имам повече време. „Още не, но скоро“, отговарям и?.
   На дванайсети декември, точно преди зазоряване, получавам есемес от Лео.
   Бебето се роди в 4:17 ч. сутринта. Здраво, 3,8 кг. Алесандро Матео Келер. С признателни сърца хвалим Бог.
   Вторачвам се в екрана. Алесандро. Кръстили са го на мен. Пристига втори есемес.
   Искаме да му станеш кръстник. Елате при нас. Ние сме долу.
   Долу. София е родила в Здравната служба. Имат ватиканско бебе.
   Когато пристигам заедно с Мона и Петрос, Симон вече е там. Държи новороденото, прегърнал го е в огромните си ръце, както някога държеше Петрос. В очите му се чете нежната бдителност, която помня толкова добре, закрила, примесена с благоговение. Изглежда точно като по-големия ми брат, който навремето ме отгледа, като момче в тялото на мъж. Мона се приближава и нежно плъзга пръст по синята шапчица на бебешката главичка. Наблюдавам как Симон внимателно подава Алесандро в обятията и?. Но преди това тя протяга ръка и полага длан върху гърдите на Симон, на мястото над сърцето му, където би трябвало да е епископският му кръст. Той свежда очи — широко отворени, търсещи очи. И я чувам как прошепва: „Каквото и да си сторил, Уго ти прощава“.
   Думите го съкрушават. Щом Мона поема бебето от ръцете му, Симон тихо поднася поздравленията си на Лео и София и се измъква през вратата.
   Намирам го в коридора пред апартамента ни, приседнал сковано между пакетираните кашони. Трябва да му кажа. Отдавна трябваше, но знаех, че не е готов.
   Симон се изправя.
   — Не могат да ти го причинят — казва. — Не могат да те принудят да се изнесеш.
   Обяснявам му, че никой не ни принуждава. Просто искаме отново да бъдем семейство. А в този апартамент има твърде много призраци.
   Той вперва поглед във вратата, за чиято брава вече няма ключ, и ме слуша как описвам новия апартамент, който сме си намерили. Докато се връщах от посещение при него в„Домине кво вадис“, се влюбих в едно кварталче. Двама съученици на Петрос живеят в същата сграда. Тя е собственост на Църквата, което означава, че наемът е приличен. Сега с Мона можем да си го позволим, защото разполагаме с две заплати.
   Симон примигва. Смотолевя нещо за някаква спестовна сметка, която открил на името на Петрос. Не е много, обяснява, но с Мона сме можели да използваме парите за депозита си.
   Той изглежда толкова измъчен. Искам да му се извиня, да го уверя, че съм възнамерявал да му кажа, но той ме прекъсва:
   — Алекс, помолих за ново назначение.
   Погледите ни се търсят. Сякаш сме толкова далече.
   Ново назначение — отново на служба в Секретариата.
   Domine, quo vadis?В Рим да ме разпнат отново.
   Питам го къде е помолил да го изпратят, а той отговаря, че не е поискал конкретно място. Но някъде далече от православния свят. И с внезапна страст обяснява, че в Близкия изток има убити християни, че в Китай преследват католиците. Винаги има кауза, а каузата е всичко. Поглеждам отворения кашон до него, на който Петрос се е опитал да напише думата „кухня“. Нашият скромен порцелан, увит в месарска хартия. Подавам на Симон ръка да стане. И го каня на коледна вечеря у нас.


   На Бъдни вечер свалят завесите. Сцената на Рождеството на площад „Свети Петър“ е по-величествена от всякога — оборът е голям колкото странноприемница. Петрос е във възторг от вола с реална големина и овцете край яслите. Двамата с Мона го водим да кара зимни кънки до Кастел Сант’Анджело. Връщаме се чак за вечерята на Бъдни вечер.
   Съгласно източната традиция най-малкото дете се оглежда за първата звезда, която ще се появи на небосвода на Бъдни вечер. Затова Петрос наднича от прозореца на стаята си, а аз пръсвам слама върху масата. Мона застила бялата покривка — символ на яслите, където е положен Младенецът. Симон бодва запалена свещ в питата по средата на масата — символ на Христос, светлината на света. Сядаме да се храним, но оставяме вратата открехната и един празен стол край масата, защото помним, че родителите наХристос са били странници по онова време и са зависели от гостоприемството на другите. Преди меланхолично гледахме към празния стол и открехнатата врата. Повод да си мислим за Мона. Тази вечер сърцето ми е пълно. Само ако можеше и Симон да изпита същия покой.
   И точно когато сме започнали да се храним, ни прекъсва някакъв звук. Почукване. Последвано от побутване на вратата.
   Вдигам поглед. И изпускам залъка хляб. На прага е застанал монсеньор Минято. Изправям се несигурно.
   — Моля, заповядайте — каня го.
   Минято изглежда неспокоен.
   — Честито Рождество — казва. — Извинете, че се натрапвам.
   — Не сега. Не тази вечер — прошепва неволно Симон.
   Лицето на Минято е унило. Оглежда стаята и явно забелязва липсващите мебели — има само маса и столове. Стените са мозайка от призрачни следи на снимките в рамки, които сме свалили и опаковали.
   — Това е последната ни вечеря тук — обяснявам му едва чуто.
   — Да, вуйчо ви ми каза.
   Безпокойството му е мъчително. Търся признаци, които да издадат причината за посещението му, но не виждам куфарче, не виждам съдебни документи.
   Минято се прокашля.
   — Решението на Светия отец ще бъде оповестено тази вечер.
   Симон се вторачва в него.
   — Помолиха ме да потвърдя адреса, на който да бъде изпратена новината — пояснява Минято.
   — Тук — отсичам.
   — Искаше ми се да присъствам, когато я научавате — добавя Минято. — Но получих други указания, затова каквато и да е новината, надявам се да ми се обадите, отец Андреу.
   Брат ми немощно се обажда:
   — Благодаря ви, монсеньор, но няма нужда. Няма да има обжалване.
   Минято свежда очи.
   — Въпреки това може би ще успея да предложа решение — казва той. — Или утеха.
   Симон кимва, но по начин, който подсказва, че няма да има обаждане по телефона. Повече няма да видим монсеньор Минято.
   За кратко тишината се накъсва само от приглушеното пеене на съседите и възбудените викове на деца по стълбището. Тази вечер навсякъде цари радост.
   — Монсеньор, признателен съм ви за всичко, което направихте за мен — обажда се Симон. Минято леко навежда глава, пристъпва напред и стисва ръката на Симон.
   — Честито Рождество — повтаря той. — На всички.* * *
   С Мона четем на Петрос евангелски истории за раждането на Исус — разказа на Лука за яслите, разказа на Матей за тримата влъхви, — но Симон просто гледа. Очите му са празни. Светлината в тях гасне. Малко след единайсет Петрос заспива. Слагаме го да си легне на одеяло на пода. Леглата и матраците вече са в камиона.
   Мона пуска телевизора да гледаме директното предаване от площад „Свети Петър“. Със Симон традиционно посещавахме месата в полунощ, преди да стане невъзможно заради новородения ми син. На площада се тълпят хора, хиляди черни силуети, които изглеждат миниатюрни до коледното дърво — вековен алпийски бор насред площада. Мона стисва ръката ми. Очите и? не се откъсват от екрана, попива всяка дума от предаването. Аз обаче отивам в кухнята и наливам питиета. Симон, който е вдигал тостове за кардинали и посланици, хваща чашата си, но не му хрумва какво да каже. Приклякам до него.
   — Каквото и да се случи… — казвам и чуквам чашата му. Той кимва и се усмихва. — Ще го преодолеем — уверявам го.
   В мрака високо над двореца на Йоан Павел се вижда звезда. На изток. Симон е приковал поглед в нея. Затварям очи. Това е мигът, който познавам. Брат ми го няма. Тялото му е до мен, но останалото е изчезнало. Тук е само заради нас, за да си мислим, че сме го задържали над повърхността.
   — Благодаря ти, задето винаги ме караш да се чувствам част от семейството ти — казва той, но очите му са празни.
   Допива питието си и става, за да измие чашата си. После посяга към кутията с цигарите си, но го прекъсва почукване на входната врата. Поглеждам го. Очите му вече не сабезжизнени. Пристъпвам напред.
   — Отец Андреу? — пита мъжът на прага.
   Цивилен мъж с черен костюм. Познавам го. Пратеникът на Йоан Павел.
   Подава ми два плика. На единия е изписано моето име. На другия пише името на Симон.
   Подавам на брат си неговия плик и той затваря очи. Мона се изправя и се приближава до нас.
   Мечтал съм за това и съм се ужасявал от него, но в този миг страховете ми са безмълвни. Изпълва ме непознат покой.
   Ала брат ми никога не е изглеждал толкова уплашен. Мона протяга ръка и казва:
   — Симон…
   Петрос се е вторачил в пратеника. След това се изправя, тръгва към Симон, опира глава в хълбока на чичо си и обвива с ръце кръста му.
   Отварям първо своя плик. Думите вътре не са онова, което съм си представял. Обръщам се към пратеника. Той чака.
   — Симон, отвори го — прошепва Мона.
   Ръката на брат ми трепери, докато отваря плика. Наблюдавам го как чете редовете. Вдига очи към пратеника и пита с изтънял глас:
   — Веднага ли?
   Пратеникът кимва.
   — Да, отци, последвайте ме. Колата ни чака.
   Симон поклаща глава и отстъпва назад.
   Мона поглежда над рамото на Симон към листа в ръката му. Нещо проблясва в очите и?.
   — Върви, Симон — подканя го тя.
   Взирам се в нея.
   — Имай ми доверие — прошепва тя с многозначително изражение. — Върви.


   Същият черен седан като онзи път. Сеньор Гугел отваря задната врата със същото безлично изражение. Пратеникът сяда на предната седалка. Чувам дишането на Симон до себе си.
   Гугел и пратеникът не продумват. От прозорците на последния етаж на Палацо Белведере Петрос наднича надолу към нас. Следя го с очи, докато не изгубвам прозореца от поглед.
   Улиците са пусти. Канцелариите са тъмни. Тази вечер, когато с Мона и Петрос се връщахме от ледената пързалка, огромни ята скорци се разлитаха по небето, сякаш хвърляха мрежа над Рим. Мятаха я, издърпваха я и отново я мятаха. Сега обаче са останали само звездите. Пръстите на Симон докосват гърлото му, подръпват католическата му якичка. Колата стига до входа на двореца. И го подминава.
   — Къде отиваме? — пита Симон.
   Тихо се понасяме по пътя зад базиликата. Пред очите ни се показва дворецът на Трибунала. И той потъва в мрака.
   Мокрите камъни във вътрешния двор са като стъкло — като река Тибър в бурна нощ. Симон се е привел напред, поставил ръце на предните седалки. Телефонът ми избръмчава. Есемес от Мона:Стигнахте ли на СП?Отговарям:Почти. Защо?
   Колата забавя ход. Гугел изключва двигателя и излиза, отваряйки един чадър.
   — Отци, последвайте ме — казва пратеникът.
   От площад „Свети Петър“ ни дели една порта. Навън под дъжда са скупчени стотици вярващи, които биха стояли тук на Коледа, ако ще и небето да се продъни, ако ще и светът да свършва.
   Пратеникът ни повежда през един страничен вход. В сакристията неколцина възрастни свещеници напрегнато се обличат. Моите момчета от семинарията също са тук, издокарани в червени раса и бели стихари, помагат на старците да се облекат. Двама от тях се спускат към нас, бутайки закачалка за дрехи на колелца.
   — За вас — обяснява едното момче на Симон.
   Подава му расо, каквото облича свещеник, който посещава месата, отслужвана от друг свещеник. Симон се вторачва в расото.
   — Не.
   Сърцето му тупти като лудо. Дрехата е лилава. Официалните епископски одежди. Телефонът ми отново избръмчава. Отговорът на Мона:Специална проповед тази вечер.
   Давам знак на момчетата си да не слушат Симон. Да си свършат работата. Способни са да облекат свещеник по-бързо от всички други църковни помощници на света. Въпреки протестите си Симон сигурно усеща какво предстои да се случи. Ако остане с черното си расо, ще го вземат погрешно за епископ в траур. А на този ден, деня на раждането на нашия Бог, не бива да има траур.
   Симон свежда глава. Поема си дълбоко въздух. Протяга ръце. Момчетата свалят черното му расо и му обличат лилавото, бялата по-къса одежда и лилавата наметка. После окачват на шията му кръст.
   — Насам — посочва му пратеникът и вече ускорява крачка.
   Проходът прилича на мраморната врата на гробница. Хвърлям поглед през рамо. Едно от моите момчета е вдигнало ръка, сякаш се сбогува с нас.
   В прохода въздухът се променя. Става по-топъл. Вибрира от шумове. Кожата ми настръхва. Минаваме през друга врата — и неочаквано пристигаме.
   Стените се извисяват до безкрай към тавана на базиликата. Вибрацията става още по-силна, космически напев.
   — Насам — посочва пратеникът.
   Заковавам се на място пред тази гледка. През целия си живот съм ходил в гръцката църква, която побира двеста човека. Тази вечер от високия олтар над мощите на свети Петър до каменния диск, близо до входа, където бил коронясан Карл Велики, базиликата е побрала десет хиляди християни. Нефът е толкова препълнен, че хората са се отказали да си търсят място за сядане и са започнали да се трупат по страничните алеи.
   Пратеникът ни повежда напред. Олтарът е ограден от обръчи вярващи с все по-висок статут. Първо са миряните, после са монахините и семинаристите. Стигаме до монаситеи свещениците и аз спирам, защото мястото ми е тук. Забелязвам и други източнокатолически свещеници, а някои от тях ме разпознават и ми правят място.
   Симон не се отделя от мен. Пратеникът му прави знак да продължи, но брат ми също спира.
   — Алекс, не мога — прошепва той.
   — Изборът вече не е твой — казвам му и го побутвам напред.
   Папският пратеник го повежда през редовете посланици и кралски особи с лъснали от ордени гърди. Стигат до свещениците от Секретариата и аз виждам как Симон се поколебава, преди да пристъпи. Но пратеникът леко го докосва по гърба. Не тук. Продължете.
   Стигат до редовете на епископите. Два пъти по-възрастни от Симон. Пратеникът се отдръпва, сякаш хора като него не могат да пристъпят нататък, но Симон просто стои и гледа към олтара. Съзрели един от своите, епископите започват да се сместват. Двама от тях протягат ръка и потупват Симон по гърба. Брат ми пристъпва напред. Отвъд тях, в най-вътрешния кръг един кардинал, облечен в бяло и златно — цветовете на тази вечер, цветовете на надеждата и на ликуването — се обръща назад за миг. Виждам вълнението в погледа на вуйчо Лучио.
   Канторът запява. Месата започва. Симон е свел глава, не поглежда към Йоан Павел. Сякаш е потънал в някаква своя лична битка. Тялото му потръпва. Виждам го как скрива лицето си с ръце. И тогава се извисяват безброй гласове. Хорът на Сикстинската капела.
   Господи Исусе Христе, единствен син на Отца, Господи, Агнец Божи, премахни греховете на света, смили се над нас.
   Процесия от деца поднася цветя пред статуята на младенеца Исус. Усмихват се и хихикат. Симон вдига глава при този звук. Наближава проповедта и аз се моля Мона да е права.
   Донасят на Йоан Павел Евангелието, той го целува и прави кръстния знак. Десет хиляди души притихват напълно. Щракането на фотоапаратите секва. Никой дори не се прокашля. Мнозина от нас познават само този папа. Сигурни сме до мозъка на костите си, че за последен път го виждаме на този висок олтар.
   — Тази вечер ни се роди дете. Младенецът Исус, който ни дава ново начало. — Гласът на Йоан Павел звучи приглушено и завалено.
   Наблюдавам Симон. Не откъсва очи от Светия отец.
   — Евангелистът Йоан пише:… на всички ония, които го приеха, даде възможност да станат чеда Божии.Ала какво е имал предвид? Как ние да станем деца като Младенеца Исус, ние, натежалите от грехове?
   Симон потръпва. Раменете му отново провисват и той се привежда, сякаш за да се хване за парапета отпред.
   — Възможно е само защото Младенецът, който идва в мрак, ни носи послание, пълно с надежда: колкото и да сме съгрешили, нашият Спасител ще дойде да понесе греховете ни. Ще дойде да ни прости.
   За миг погледът ми се плъзва към колоната, където съхраняват реликвите на базиликата. Замислям се за плащаницата. Питам се дали е скрита в реликвария между тези каменни стени. Дали, поне засега, Уго е бил прав. „Свети Петър“ е новият дом на плащаницата.
   — Не можем да служим на Господ, без първо да приемем Неговата прошка. Тази вечер Младенецът ни дава възможност за ново начало. Нека се възползваме от него.
   Отстраняват микрофона от устата на Йоан Павел. Отново настава абсолютна тишина. Следва Символът на вярата, после молитвите на вярващите. Когато Светият отец вдига нафората за освещаване, звънва камбана и десет хиляди гласа запяват:Агнец Божи, поеми греховете на този свят, помилуй нас.
   От всички страни свещениците започват да дават причастие. Седалките се изпразват, образуват се опашки от желаещи да се причестят.Adeste fideles,пее хорът на Сикстинската капела. О, елате, всички вярващи. Симон наблюдава другите епископи край себе си. Ала когато редиците оредяват, той сякаш не може да отлепи ръка от перилата. Не може да направи крачка напред. Един архиепископ пред него се обръща и клати глава, сякаш за да покаже, че Симон не бива да се причестява тук. Но?вак.
   Негово преосвещенство го хваща за ръката и го отвежда. Лъкатушат сред останалите епископи към пътеката, която води обратно към мен. Но вместо да завият в моята посока, Но?вак побутва Симон към високия олтар.
   Брат ми клати глава. Спират за миг в основата на стълбите, които водят надолу към мощите на свети Петър или нагоре към папа Йоан Павел. Но?вак казва нещо на Симон. Никога няма да узная какво. Винаги ще предпочитам този миг да остане загадка.
   След като изрича думите, Негово преосвещенство поставя и двете си ръце върху раменете на Симон и брат ми се извисява в цял ръст. Поглежда нагоре по стълбите. В ръката на Светия отец има нафора. Високо над нас, зад прозорците на купола е небесното було, разкъсано от звездите. Симон изрича кратка молитва, прекръства се и прави първата крачка.
   Наблюдавам как брат ми поема нагоре.
   Благодарности
   Писах тази книга десет години. Ето кои хора ми помогнаха да я довърша — и попречиха тя да довърши мен.
   Никой не разбира отец Алекс и неговия свят по-добре от моята литературна агентка Дженифър Джоел от „Ай Си Ем“ която не само изчете близо четири хиляди страници чернова на „Петото евангелие“ за около едно десетилетие, но и написа бележки по тях, а после изчете няколко пъти окончателния вариант. Някъде по средата на този процес ни връхлетя катастрофа — първоначалният ми договор беше анулиран, затова Джен навлезе в най-неприятния издателски климат от последните години само с недовършения ми ръкопис в ръка и с твърдата решимост да се бори за моето оцеляване. Тя отложи свои делови пътувания и семейни почивки. Пропътува хиляди километри, за да ме посещава у дома, защото за нищо на света нямаше да се откаже от този роман и от неговия влудяващо муден автор.
   Джофи Ферари-Адлър от „Саймън и Шустър“ ме пое, когато бях съкрушен и скептичен след осем години писане и все още недовършен роман. Не си придаваше важности и ми даде необходимото: свободата да върша онова, което умея най-добре, и мъдростта да оправя нещата, които не умея чак толкова. Неговата заразна обич към този бизнес ме убеди отново, че светът на книгите е приятно място, което мога да нарека свой дом.
   Мнозина свещеници и специалисти по канонично право дадоха своя огромен принос за книгата. Едва ли друга институция на света има повече основание от Католическата църква да се съмнява в мотивите на един романист, но за своя изненада получавах щедра подкрепа на всяка крачка: от преподаватели в семинарията, от църковни адвокати,от прочути католически учени, които не просто отговаряха на въпросите ми най-подробно, но и говореха открито за опита си във Ватикана. Специални благодарности на отец Джон Къстър за часовете щедра помощ, докато ми помагаше да вникна в източния католицизъм и в живота на един източен католически свещеник в Рим. На Маргарет Чалмърс и отец Джон Чалмърс за насоките им относно наказателните дела в каноничното право — тема, която не е засегната изчерпателно на тези страници, но която би била съвсем оплетена без техните разяснения; и на Йон Байрон Кюхнер, който вече се беше обучавал при папския латинист, когато с него заедно започнахме да четем Августин и Игнатий и който поправяше моя гръцки и латински.
   Благодарение на много нови технологии дългогодишният изследователски процес не се превърна в десетилетен. Признание заслужава най-вече Гугъл заради изобилните възможности, които предоставя в ръцете на изследователите. Много съм благодарен и на редица вестници — особено на „Ню Йорк Таймс“, — които през последните години дигитализираха архивите си. Там открих превъзходни и понякога смайващи неща за Ватикана.
   Джонатан Дзе, който преди седемнайсет години ми помогна да родя идеята за „Криптата на флорентинеца“, стана една от първите жертви на безкрайните родилни мъки на романа. След като месеци наред ми помагаше да проучвам съвсем различна сюжетна линия, пред погледа му материалът ме отведе в друга посока. Впоследствие той великодушно влезе отново в ролята си на вдъхновител, като ми помогна да си представя последните сцени от „Петото евангелие“. Ако има нещо по-хубаво за един писател от творческото сътрудничество, то това е неизменното приятелство.
   Дъсти Томасън е кръстник на тази книга. Още преди да излезе „Криптата на флорентинеца“, двамата с него прекарахме една седмица в Гърция в търсене на продължение на романа, който планирахме да напишем заедно, но чието действие никой от двама ни не възнамеряваше да се развива във Ватикана. След това се намеси животът и ние се озовахме на различни брегове, ангажирани с различни проекти. Въпреки това Дъсти ме преведе през безкрайните чернови на този ръкопис — и презselva oscura,до която ме доведоха. И най-важното, през осемте години на този процес, когато книгата ми се струваше на ръба на провала и семейството ми беше изправено пред неизвестността, Дъсти не допусна да страдаме. Той спаси хората, които обичам, просто от обич към мен. Дори трийсетгодишно приятелство, изпълнено с прояви на доброта, не можеше да ме подготви за подобен дар.
   Последната благодарност е най-трудната. Светът е пълен с писатели, убедени, че правят големи жертви в името на своето изкуство. Но един съпруг и баща, който решава семейството му да участва в тези жертви, е или безчувствен, или глупав. От 2006 г. нататък често бях убеден, че приключвам тази книга. Какъвто и да беше проблемът — безкрайното проучване, преплитащите се нишки на сюжета, старанието да уловя вярно гласа на Алекс, — решението винаги ми се струваше съвсем наблизо. Цели девет години подлагах семейството си на това. Съпругата ми не ми отне оптимизма, благодарение на който оцелявах, но тя знаеше истината. И когато най-сетне настана най-лошото и то ме повали по гръб, тя ме изправи на крака и ме пренесе до финалната права. Не познавам друг човек, който толкова малко да се интересува от материалните неща или от вероятността да ги изгуби. Не познавам друг човек, който ежедневно да ти показва, че любовта е на първо място. Отдадох на този роман всичко, което имам. Но тя отдаде още повече. Книгата започва и свършва с Мередит.
   Информация за текста
   $orig_author=Ian Caldwell
   $orig_lang=en
   $orig_title=The Fifth Gospel
   $year=2015
   $translator=Надежда Розова
   $trans_year=2015
   $pub_year=2015
   $type=роман
   $category=трилър

   Сканиране, разпознаване и корекция: filthy, 2015 г.

   Издание:
   Иън Колдуел
   Петото евангелие
   Американска. Първо издание

   Преводач: Надежда Розова
   Година на издаване: 2015
   Брой на страници: 512
   Корици: меки
   Език: български
   Тегло: 396 грама
   Размери: 13x20
   Обсидиан, 2015

   Ian Caldwell
   The Fifth Gospel
   Copyright© 2015 by Ian Caldwell

   Simon& Schuster
   1230 Avenue, NY 10020

   ISBN 978-954-769-377-7
   1
   Библейските имена са във формата, използвана в светската литература, освен когато са в цитати от Библията. — Б.пр.

Взято из Флибусты, http://flibusta.net/b/415099