[Kodirane UTF-8]

	Едогава Рампо
	Чудовище в мрака


	1

	Ето какво си мисля понякога.
	Авторите на криминални романи биват два типа. Едните бих нарекъл „ангажирани с престъпника“, защото, колкото и логично да разгръщат сюжета, те не изпитват и капчица удовлетворение, ако не опишат с цялата, сила на въображението си античовешката същност на престъпника. Авторите от втория тип бих определил като „ангажирани с разследването“. В центъра на тяхното внимание е обоснованият от здравата логика и от интелекта процес на разплитане на престъплението, а до психологията на престъпника изобщо не се докосват.
	Писателят Шундей Ое, за когото се каня да разкажа, бих отнесъл към първия тип, а себе си — по-скоро към втория.
	Следователно, въпреки че навлизам дълбоко в същността на престъплението, творческите ми интереси са насочени към научните методи за разкриването му. Това обаче съвсем не означава, че имам някакви престъпни наклонности. Тъкмо обратното — дори се лаская от мисълта, че са малко високонравствените натури като мен.
	Това, че аз — добрякът, благородната личност — се оказах замесен в престъпление, е някаква досадна грешка. Ако не държах чак толкова на нравствените добродетели и бях поне малко по-циничен, впоследствие едва ли щях да се разкайвам така горчиво и да се мятам безпомощно в бездната на подобни мъчителни съмнения. И само това ли? Сега навярно щях да се радвам на красива съпруга и несметно богатство и щях да живея на върха на блаженството.
	От края на тази история мина доста време и макар мъчителните ми съмнения да не са се разсеяли, напълно, преживяното е само спомен и вече гледам на него много по-философски. Затова и се реших да нахвърля тези свои записки. Дори ми се струва, че от тях би излязъл доста интересен роман. Но макар да съм записал цялата история, нямам смелост да ги публикувам веднага. Ще попитате защо. Защото събитията, свързани със загадъчната смърт на господин Коямада — по същество най-важната част от записките ми, са все още живи в паметта на обществото и дори да бях използувал измислени имена и да бях пренесъл действието в друга обстановка, никой, струва ми се, не би се заблудил и възприел произведението ми като плод на творческата фантазия. С една дума, то би развалило спокойствието на някои хора и тъкмо затова ми е неудобно и доста неприятно да го издавам. Или, да си призная, по-скоро ме е страх. Случилото се е наистина по-страшно и непонятно и от най-ужасяващите фантазии, ала далеч по-чудовищни са налудничавите ми догадки, свързани с него. Те и досега ме карат да изтръпвам. При всеки спомен за тази история лазурът над мен се покрива с буреносни облаци, в ушите ми отеква барабанен тътен, притъмнява ми и светът започва да ми се струва призрачен и непонятен.
	Ето защо не смея да отпечатам веднага записките си, макар да съм решен рано или късно непременно да напиша по тях криминален роман. Тъй че — за да обобщя — те са своего рода подробни бележки, нахвърляни по памет. Просто взех стара тетрадка — дневник, в която бяха изписани само първите няколко страници, съответствуващи на празничните новогодишни дни, и с нагласата да водя дневник се заех да изложа надълго и нашироко запечаталите се в паметта ми подробности.
	Би било наистина много по-удобно, преди да пристъпя към самото повествование, да обясня подробно що за човек бе главният герой на разигралата се драма — писателят Шундей Ое, какво представляваха произведенията му и най-вече — колко необикновен бе начинът му на живот. Работата е там обаче, че допреди събитието, за което се каня да разкажа, познавах Ое единствено по книгите му и дори бях влизал в спор с него по страниците на литературните списания, но никога не бях го виждал и не познавах добре личния му живот. Подробности за него узнах по-късно, след произшествието, от моя приятел Хонда. Затова всичко, свързано с Шундей, ще изложа там, където ще предам разговорите с Хонда. Далеч по-логично е, струва ми се, ако, следвайки хронологически събитията, започна записките си от самото начало, сиреч от момента, в който се оказах въвлечен в тази ужасна история.
	Всичко започна в средата на октомври миналата година. Един ден ми се дощя да погледам стари будистки скулптури и се отправих към Императорския музей в Уено. Обикалях притихналите сумрачни зали, като се стараех да не вдигам никакъв шум. Обширните помещения бяха съвършено безлюдни, тъй че и най-нищожният звук отекваше страховито. Затова не само че стъпвах на пръсти, но не смеех и да се изкашлям.
	В музея нямаше жива душа и аз дори се запитах, защо напоследък музеите не привличат вниманието на посетителите? Огромните стъкла на витрините хвърляха ледени отблясъци, а по застлания с линолеум под нямаше ни прашинка. В цялата сграда, която с високия си таван приличаше на будистки храм, цареше безмълвие, сравнимо само с безмълвието на морското дъно може би.
	Спрях пред една витрина и дълго се любувах като замаян на прекрасната и леко еротична статуя на Буда — изящна старинна дърворезба. Внезапно зад гърба ми се раздадоха едва доловими стъпки и шумолене на коприна — някой приближаваше към мен.
	Неволно трепнах. Във витрината изплува отражението на човешка фигура — жена с пъстро копринено кимоно и високо вдигнат овален кок. За миг отражението й в стъклото се сля със скулптурния образ на Буда. Непознатата спря край мен и се загледа в дърворезбата, която ме бе очаровала така дълбоко.
	Неудобно ми е да призная, ала докато си давах вид, че се любувам на статуята, не се стърпях и на няколко пъти хвърлих бегъл поглед към жената. Тя бе завладяла вече цялото ми внимание.
	Лицето й бе тъй бяло, че изглеждаше дори леко синкаво. Никога досега не бях виждал подобна възхитителна белота. Ако на света имаше русалки, навярно кожата им щеше да е толкова ослепително бяла, колкото на непознатата жена до мен. Всичко у нея — и леко продълговатото лице, изографисано сякаш от стар майстор, и дъгата на веждите, и нежните контури на носа и устните, меката линия на шията и раменете — бе удивително крехко и изящно. Или както са казвали в миналото поетите: „О, тя бе толкова ефирна, сякаш при допир ще се изпари!“
	И досега не мога да забравя замечтания й поглед изпод дългите копринени мигли.
	Не помня кой от двама ни пръв наруши мълчанието, но най-вероятно да съм бил все пак аз. Разменихме някоя и друга дума за експонатите и това като че ни сближи. После обиколихме заедно музея и заедно си тръгнахме. Придружих я до мястото, където Яманоучи преминава в Яманошита, и през целия не съвсем кратък път успяхме да поговорим за какво ли не.
	Колкото повече разговаряхме, толкова по-ослепителна ми се струваше красотата на тази жена. Усмихнеше ли се, на лицето й изплуваше израз на особена, бих рекъл, свенлива изтънченост, който пораждаше в душата ми необикновеното усещане, че съзерцавам стара картина на богиня или усмихващата се загадъчно Мона Лиза. Горните й странични зъби бяха по-големи от останалите и при всяка нейна усмивка устната й се приповдигаше над тях в чудновата извивка. Върху белоснежната кожа на дясната й буза имаше едра бенка, която потрепваше смутено, щом жената се усмихнеше, и тогава лицето й ставаше неизразимо пленително и мило.
	И все пак, ако не бях видял онова странно нещо на тила и, за мен тя щеше да си остане само изтънчено, крехко и изящно създание, което „при допир ще се изпари“, без обаче да завладее така фатално душата ми. Яката на кимоното го прикриваше умело, макар, допускам, да бе случайно, но въпреки това най-неочаквано го съзрях, когато се спускахме по стръмната улица.
	По тила на жената, а може би и надолу по гърба пълзеше кървавочервена ивица. Приличаше на белег по рождение, но в същото време създаваше впечатлението, че е следа от неотдавна заздравяла рана. Ивицата бе сякаш изтъкана от нежни като паяжина алени нишки и навярно поради контраста със сияйната кожа и изящно оформената шия навяваше мисли за насилие, в същото време, колкото и да е странно, изглеждаше еротично. Бе достатъчно да я забележа и в миг красотата на жената, безплътна като сън, доби съвсем реална окраска и ме завладя властно и завинаги.
	От разговора ни разбрах, че се казва Шидзуко и е съпруга на господин Рокуро Коямада — влиятелен търговец и акционер в една от най-солидните търговски фирми. За моя огромна радост жената се оказа страстна почитателка на криминалния жанр и на първо място предпочиташе моите романи. Щом чух това, сърцето ми заби от удоволствие. С една дума, разговорът за литературата ни сприятели неусетно и съвсем естествено. Затова, когато дойде моментът да се разделя с тази необикновена жена, аз не се разстроих — интересите ни, както се оказа, съвпадаха и двамата се уговорихме да си пишем от време на време. Бях пленен от изтънчения й вкус — макар и млада, тя очевидно обичаше да посещава безлюдните музеи — и, признавам, много поласкан, че от всички криминални романи най-много й допадаха моите, които се ползуваха с репутацията на разсъдливи и благовъзпитани.
	Очарован дълбоко от Шидзуко Коямада, аз наистина започнах да й пиша доста често. Писмата ми бяха, общо взето, простички и естествени, а тя отговаряше съвсем по женски вежливо.
	Трудно ми е да опиша какво щастие бе за мен, привикналия към самота ерген, да намеря такава възхитителна приятелка.


	2

	Кореспонденцията ни с Шидзуко Коямада продължи няколко месеца. Постепенно, без да се усетя, в писмата ми започнаха да се прокрадват някои по-особени нотки. Не зная, може би се лъжех, но ми се струваше, че и в нейните въпреки учтивата им сдържаност полека-лека се промъква деликатна и все пак осезаема топлота.
	Срам ме е да си призная, но направих всичко възможно да разузная някои подробности за съпруга на Шидзуко — господин Коямада. Научих например, че той бил много по-възрастен от нея и съвършено плешив, което още повече го състарявало.
	През февруари тази година в писмата на Шидзуко започна да се долавя тревога. Нещо като че я плашеше. В едно от тях например имаше такава фраза:
	„Неотдавна се случи събитие, което така ме обезпокои, че нощем не мога да затворя очи“. Зад тези наглед обикновени и подхвърлени сякаш между другото думи, а и в цялото писмо отчетливо прозираше разтрепераната от страх Шидзуко.
	В друго пък ми пишеше следното: „Бих искала да Ви попитам дали познавате писателя Шундей Ое, който подобно на Вас пише криминални романи. Много Ви моля да ми съобщите адреса му, ако Ви е известен.“
	Бях, разбира се, прочел всичко от Шундей Ое, но не го познавах лично. Шундей бе известен като ужасен мизантроп и никога не посещаваше дори писателските срещи. На всичко отгоре от средата на миналата година той внезапно престана да пише и се говореше, че заминал нанякъде, без да остави новия си адрес. Така и написах на Шидзуко. Ала мисълта, че страховете й имат някаква връзка с Ое, ме накара да изпитам необяснимо безпокойство. Защо, ще разкажа по-късно.
	След известно време получих от нея картичка със следното съдържание: „Трябва на всяка цена да поговоря с Вас. Ще бъдете ли така добър да ме приемете в удобно за Вас време?“.
	Досещах се, макар и смътно, за какво иска да говори с мен, но не подозирах, естествено, че всичко е толкова сериозно, затова възкликнах и взех да си представям как ли не втората ни среща. „Очаквам Ви“ — отговорих й на свой ред и същия ден Шидзуко пристигна в квартирата ми. Слязох да я посрещна, но още на входа забелязах, че е страшно потисната. Видът й направо ме потресе, а това, което ми разказа, бе толкова неочаквано и невероятно, че всичките ми лъчезарни фантазии се разсеяха само за миг.
	— Реших да се възползувам от добротата ви и дойдох — рече плахо Шидзуко. — Нещо ми подсказва, че мога да ви се доверя, макар че ви познавам твърде слабо, за да ви занимавам с подобен род проблеми.
	Тя ме погледна крадешком и се усмихна с онази своя свенлива усмивка, която откриваше зъбите й и караше бенката на дясната й буза да потрепва плахо.
	Беше студено, затова до работната си маса държах мангал от червено сандалово дърво. Шидзуко седеше чинно насреща ми и грееше пръстите си на самия му край. Пръстите на ръцете олицетворяваха като че цялата същност на тази жена — гъвкави, тънки и изящни, но в никакъв случай не и прекалено слаби; снежнобели, почти синкави, но не и болезнени; изнежени и почти безпомощни наглед, но таящи необикновена сила. И само пръстите ли? Цялото й тяло създаваше подобно впечатление.
	— Стига да мога да съм ви полезен.
	„Каква страшна история!“ — промълви тя, сякаш за да ме подготви, и като прибавяше по някоя друга подробност от най-ранното си детство, ми разправи нещо наистина невероятно.
	Накратко, разказът й се свеждаше до следното. Родила се и отрасла в Шидзуока, където живяла щастливо и безгрижно до последния клас в тамошната девическа гимназия. Тогава се случило нещо, което помрачило щастието й — сближила се с младеж на име Ичиро Хирата. Едва осемнайсетгодишна, Шидзуко склонила пред ловките му изкушения и за известно време му станала любовница.
	Работата е там, че тя не го обичала истински, а поддавайки се на капризите на младото си сърце, само играела ролята на влюбена, докато чувствата на Хирата били дълбоки и искрени. Ето защо много бързо всичко й втръснало и започнала да се крие от безумно влюбения Хирата. Ала колкото по-упорито го отбягвала, толкова по-силно се привързвал той към нея. Скоро Шидзуко забелязала, че нощем някаква сянка обикаля около дома й, а не след дълго на нейно име започнали да пристигат заплашителни писма. И тогава осемнайсетгодишната девойка за пръв път изпаднала в ужас, че ще бъде наказана за лекомислието си. Вълнението й не убягнало от вниманието на родителите й, които силно се разтревожили за нея. Но точно тогава семейството им било сполетяно от голямо нещастие, превърнало се за самата Шидзуко едва ли не в щастливо избавление. Резките колебания в икономиката довели баща й до пълно разорение — затънал в дългове, той бил принуден да се скрие, за да се спаси от кредиторите. Някакъв познат от Хиконе му предложил убежище и семейството напуснало Шидзуока. Поради всички тези непредвидени обстоятелства Шидзуко трябвало да остави гимназията малко преди да завърши. Но, от друга страна, най-сетне можела да въздъхне с облекчение, защото била вече далеч от влудяващата я настойчивост на Ичиро Хирата. Само че баща й бил така покрусен от сполетялата ги беда, че в скоро време се разболял и не след дълго умрял. Останали без подкрепата му, Шидзуко и майка й затънали в страшна мизерия. Мъките им обаче не продължили дълго — съдбата им се усмихнала и в живота на Шидзуко се появил господин Коямада — състоятелен търговец, родом от същия този край, в който живеели, самотни и бедни, дъщерята и майката. Коямада се влюбил от пръв поглед в Шидзуко и скоро изпратил посредници за ръката й. Девойката приела да стане негова жена, макар че бил с десет години по-възрастен от нея, защото я привличали благородството и изисканите му маниери. Веднага след сватбата двете с майка си се преместили в токийската му къща.
	Оттогава изминали седем щастливи и спокойни години. В живота на семейство Коямада нямало никакви сътресения, без да се смята смъртта на майката, която се споминала на третата година след сватбата на Шидзуко. Скоро след нещастието господин Коямада заминал за две години на работа в чужбина, откъдето по думите на Шидзуко се завърнал към края на поминалата година. За да приглуши поне малко самотата си, през тези две години Шидзуко взимала ежедневни уроци по чайна церемония, икебана и музика.
	Шидзуко няколко пъти подчерта, че двамата със съпруга си се разбирали отлично и в семейството им всичко било наред. Господин Коямада се оказал доста предприемчив и за седемте години брачен живот състоянието му се увеличило многократно, а положението му се затвърдило тъй убедително, че си спечелил огромен авторитет сред деловите среди.
	— Срамувам се от себе си, но когато се омъжих за Коямада, го измамих, като скрих от него връзката си с Ичиро Хирата — промълви, смазана от угризения, Шидзуко и сведе глава, а в очите под дългите й мигли блеснаха сълзи. — Мъжът ми бе подочул нещо за Хирата и известно време се измъчваше от подозрения, но аз му повтарях настойчиво, че не познавам друг мъж освен него, моя съпруг. С една дума, измамих го и продължавам да го мамя и до ден-днешен. А преди колкото по-подозрителен ставаше, толкова по-изкусно бях принудена да го лъжа. Само че човек не знае кога ще го сполети беда, нали? Преди седем години излъгах, и то съвсем не злонамерено, а сега тази моя лъжа витае над мен с най-чудовищния си облик и ме подлага на изтезание. Бях дори забравила, че Хирата съществува. Затова, когато получих най-неочаквано писмо от него и прочетох името на подателя, дълго не можах да съобразя кой е този „Хирата“.
	Тук Шидзуко ми подаде няколко писма от бившия си любовник и ме помоли да ги пазя у себе си, тъй че те и досега са у мен. Ще цитирам първото, защото то хвърля светлина върху по-нататъшните събития.

	На жената, потъпкала чувствата ми!
	Шидзуко,
	Ето че най-сетне те открих!
	Ти, разбира се, не ме забеляза, но от мига, в който те съзрях, не те изпускам от погледа си. Тръгнах подире ти и разбрах къде живееш. А също, че сегашната ти фамилия е Коямада.
	Не вярвам да си забравила Ичиро Хирата — същия онзи, който ти бе толкова отвратителен.
	Прекалено си безсърдечна, тъй че едва ли си даваш сметка как ужасно се измъчвах, когато ме изостави. Помниш, нали, че смазан от мъка, бродех нощем около къщата ти. Но колкото по-неудържима ставаше моята страст, толкова повече охладняваха чувствата ти към мен. Отбягваше ме, боеше се дори от мисълта за мен, докато най-сетне ме възненавидя.
	Способна ли си да си представиш какво изпитва един възненавиден от любимата си мъж? Мъките ми се превърнаха в горчива обида, а обидата в озлобление, което се засилваше с времето и все по-ужасно разяждаше душата ми, докато най-сетне, както сама навярно се досещаш, прерасна в неудържимо желание за мъст.
	Ти се възползува отлично от сполетялата семейството ви беда, за да побегнеш без думичка за сбогом и да изчезнеш задълго от погледа ми. Смазан от скръб, се затворих няколко дни в стаята си, без да посегна нито към храна, нито към вода. Тогава се заклех да ти отмъстя.
	Бях млад и не знаех къде да те търся. А и вие с майка ти и баща ти се скрихте, без да кажете никому къде отивате. Нямах представа дали някога ще те срещна отново. Ала знаех със сигурност, че животът е пред мен — дни, месеци, години — и рано или късно непременно ще те открия. И ето че това стана.
	А междувременно мизерствувах и бях принуден да се блъскам за ежедневния залък хляб. Затова толкова дълго не се заемах да те търся. Минаха година, две… Дните и месеците отлитаха като стрели, ала аз все така се сражавах с беднотията. Тази постоянна битка толкова ме изтощаваше, че без да искам, забравях навремени горчивата обида. Бях изцяло погълнат от мисълта за насъщния.
	Но ето че преди три години щастието най-неочаквано ми се усмихна. Захващал бях каква ли не работа, но всеки мой опит завършваше с провал. Бях вече на дъното на отчаянието, когато седнах и ей така, колкото да разсея досадата си от живота, написах роман. Първият опит се оказа сполучлив и това стана повод да направя писането своя професия.
	Предполагам, че все така много четеш, тъй че ти е познато името на автора на криминални разкази, повести и романи Шундей Ое. Вярно, че от година той не е написал нито ред, ала името му сигурно още се помни. Та този Шундей Ое съм аз.
	Може би си въобразяваш, че откакто станах известен, мисля само за това, как да си осигуря още по-гръмка слава на писател, и не се сещам за оскърбената си душа? Не, не, драга! Дори нещо повече. Трябва да си наясно, че тъкмо защото се задушавах от ненавист, съумях да напиша първата си творба — страшна, пропита с мирис на кръв. Ако почитателите ми се досещаха, макар и смътно, че подозрителността, злобата, лудостта и садизмът в нея са плод на непрестанно жадуващата ми за мъст душа, биха ги побили ледени тръпки от ужас.
	Шидзуко, откакто животът ми се подреди и страхът за утрешния ден изчезна, аз се заех, доколкото ми позволяваха средствата и времето, да те търся. Не защото се надявах, че ще успея отново да спечеля любовта ти. Това е невъзможно, зная. Освен това съм и вече женен. Формално, разбира се, колкото да си спестя елементарните житейски неудобства. Но за мен жената и любимата са две съвършено различни неща. Тоест фактът, че съм женен, не означава, че съм превъзмогнал озлоблението към любимата.
	И ето че те открих. Задъхвам се от възбуда. Настъпи часът да осъществя желанието, което от години тая в душата си. През цялото това време измислях какви ли не начини да ти отмъстя, а сърцето ми тръпнеше от същата онази радост, с която ме изпълва идеята за поредния нов сюжет.
	Помъчи се да си представиш възторга ми. И знай, че не би могла да осуетиш злокобния ми план, дори да се обърнеш за помощ към полицията. Предвидил съм абсолютно всичко.
	Преди година вестниците и списанията гръмнаха с новината, че съм изчезнал безследно. Изчезването ми обаче няма нищо общо с желанието ми за мъст. Скрих се, защото, от една страна, ненавиждам хората, а, от друга, обожавам загадките. Но ето че сега това обстоятелство, сиреч фактът, че никой не знае къде съм, ми е добре дошло. Ще залича още по-прецизно следите си, а сетне ще пристъпя спокойно, без да се суетя, към осъществяването на своя план.
	Навярно изгаряш от нетърпение да узнаеш в какво се състои той. За жалост не мога да ти го разкрия изцяло, защото, съгласи се, че той ще има истински ефект само ако ужасът разяде бавно, но сигурно нервите ти.
	Е, ако все пак настояваш, мога, разбира се, да ти подскажа някои подробности от него. Да ти изредя например, без да пропусна и най-малката дреболия, всяка твоя стъпка вечерта преди четири дена, тоест на 31 януари.
	От 19,00 до 19,30 часа, седнала на масичката в стаята, отредена за ваша съпружеска спалня, чете книга. Това бе сборникът с разкази „Необикновени очи“ на Рюро Хироцу. Прочете само разказа „Необикновени очи“.
	В 19,30 часа нареди на прислужницата да направи чай и до 19,40 часа изпи три чаши и изяде две вафли от фирмения магазин „Фугецу“.
	В 19,40 часа влезе в тоалетната, но след пет минути се върна в стаята. До 21,00 часа плете, потънала в размисъл.
	В 21,10 часа мъжът ти се прибра.
	От 21,10 часа до 22,00 часа и нещо двамата седяхте и разговаряхте на чашка вино. Той наля и на теб. Бутилката беше току-що отворена и във виното ти попадна парченце от корковата тапа. Забеляза го, когато поднесе чашата до устните си, и го извади внимателно с пръст.
	Към десет и нещо нареди на прислужницата да приготви постелите. Отбихте се поред в тоалетната и се прибрахте в спалнята си.
	Не заспахте до 23,00 часа. Когато ти най-сетне си легна в своята постеля, стенният часовник (впрочем той изостава) удари единадесет.
	Е, Шидзуко, нима няма да изтръпнеш от ужас, щом прочетеш тези акуратни като разписание на влак бележки?
	Нощта срещу 3 февруари
	Отмъстителят

	— Писателят Шундей Ое ми е известен отдавна, но и през ум не ми е минавало, че това е псевдоним на Хирата — поясни дълбоко потисната Шидзуко.
	Всъщност надали и някой от писателите знаеше истинското име на Шундей. Навярно и аз не бих го научил никога, ако не бях прочел онази биографична справка и приятелят ми Хонда, който често ме спохожда, не бе ми разправил какви слухове се носят за Шундей.
	Ето до какво в крайна сметка бе довела необяснимата неприязън на Шундей Ое към хората.
	Освен цитираното Шидзуко бе получила от Хирата още три писма (кой знае защо, с печатите на различни пощенски станции). Съдържанието им бе почти еднакво — след жестоките упреци и отчаяните заплахи следваше акуратно изложение — по часове и минути — на всичко, което Шидзуко е правила една или друга вечер. Особено що се отнася до тайните на съпружеското ложе — всички интимни подробности бяха описани с преднамерена арогантност. Хирата не се бе посвенил да опише до едно движенията и жестовете, да цитира отделни думи, и то с такъв коментар, че да ти пламнат ушите от срам.
	Давах си ясна сметка колко неудобно и мъчително е за Шидзуко да показва на страничен човек тези писма. Очевидно обстоятелствата я принуждаваха да се пребори със себе си и да се обърне към мен за съвет. От една страна, това говореше до каква степен я ужасява мисълта, че съпругът й може да разбере случайно тайната на нейното минало, тоест истината, че не се е омъжила за него непорочна. А, от друга, доказваше, че Шидзуко ми има безкрайно доверие.
	— Нямам роднини, ако не се смятат роднините на мъжа ми. А и сред познатите си нямам близък човек, комуто бих могла да се доверя. Разбирам, че постъпката ми е много нелепа, но съм сигурна, че единствен вие ще ме разберете и ще ме посъветвате как да постъпя.
	Думите й погъделичкаха самочувствието ми, а мисълта, че тази красива жена разчита така силно на мен, ме хвърли във възторжено опиянение. Шидзуко имаше, разбира се, основание да се обърне за съвет тъкмо към мен. Преди всичко бях събрат по перо на Шундей и също като него съчинявах криминални романи. На всичко отгоре умеех да разсъждавам логично ако не в живота, то поне в произведенията си. И все пак дали Шидзуко щеше да потърси помощта ми, ако не й бях симпатичен и не чувствуваше, че може да ми се довери напълно?
	Аз, естествено, обещах да й помогна с цената на всичко. А колкото до пълната осведоменост на Шундей за ежедневието й, предположенията ми бяха, че той или е подкупил някой от слугите, или сам се е промъкнал незабелязано в къщата и от някое закътано ъгълче е наблюдавал отблизо действията й. Съдейки по книгите му, Шундей изглеждаше способен и на по-голяма гадост. Разпитах Шидзуко не е ли забелязала случайно нещо такова, но за мое удивление тя възрази съвсем категорично. Слугите живеели от години у тях и тя им имала пълно доверие. На всичко отгоре портата била винаги заключена, а оградата около къщата — изключително солидна, тъй като господин Коямада бил крайно предпазлив човек. Но дори някой да успеел да проникне в къщата, за нищо на света не би могъл да се промъкне незабелязан от слугите чак до спалнята, до която се стигало през няколко други стаи. С една дума, Шидзуко обори всичките ми предположения.
	Тук му е мястото да си призная, че тогава недооцених възможностите на Шундей и по време на разговора с госпожа Коямада изпитвах дори известно презрение към него. Какво толкова би могъл да направи един нищо и никакъв писател, мислех си. Най-много да наплаши беззащитната жена с глупавите си писма — писането и без това е по неговата част. Едва ли е способен на нещо по-сериозно и страшно.
	Е, не ми беше много ясно как е успял да се добере до такива подробности от ежедневието на Шидзуко, но и на тази загадка погледнах през пръсти и си я обясних с необикновената му склонност към дяволии, тоест реших прибързано, че без да полага бог знае какви усилия, той е подпитал този-онзи от обкръжението й и е разбрал, каквото му е било необходимо.
	Обясних съображенията си на Шидзуко и тъй като това бе добре дошло и за мен, й обещах твърдо да открия Шундей и да го предупредя да прекрати глупавите си шеги. Мисля, че успях да я убедя колко напразни са страховете й, и тя си тръгна поуспокоена.
	Ала вместо да се замисля по-сериозно над съдържанието на заплашителните писма, аз през цялото време гледах как по-успешно да разсея тревогите на Шидзуко. И то защото последното ми доставяше далеч по-голямо удоволствие. На сбогуване й казах:
	— Не бива да споменавате нищичко на съпруга си. Още повече, че не се е случило нищо, заради което си струва да жертвувате своята тайна.
	Аз, глупакът, исках да се порадвам по-дълго на удоволствието, че съм посветен в тайна, за която не знае и собственият й мъж.
	Бях решен обаче да изпълня непременно обещанието си и да открия Шундей Ое. Открай време изпитвах неприязън към него, защото той бе пълна моя противоположност. Дразнеше ме до смърт надменната му гордост, че докарва до екстаз някои читатели, според мен все хора от неговата категория, които умираха за интриги, пороци и садизъм. Дори се канех, ако не ми мине котка път и успея да го открия, да разоблича пред всички коварните му и доста нечистоплътни деяния. Ала по онова време не си и представях колко е трудно да откриеш Шундей Ое.


	3

	Както ставаше ясно и от писмата му, Шундей Ое бе станал писател случайно. Когато излезе първото му произведение, криминалните романи у нас се брояха на пръстите на едната ръка, тъй че читателската публика бе наистина приятно изненадана и аплодира горещо творбата му. Или, образно казано, той само с един скок стана любимец на читателите.
	Шундей не бе особено плодовит и все пак от време на време по страниците на вестниците и списанията се появяваха новите му съчинения — до едно зловещи и садистични, дълбоко пропити от миризмата на кръв, от смразяващия дъх на извратена жестокост. Но колкото и да е странно, като че точно това привличаше неудържимо читателите и популярността на Ое растеше с всеки изминат ден.
	Всъщност и аз прописах криминални романи горе-долу по същото време — преди това творях в областта на детско-юношеската литература. И тъй като в онзи период криминалният жанр, както вече отбелязах, едва набираше сили, моето име много скоро се прочу. Но двамата с Шундей бяхме тъй различни, че спокойно можехме да бъдем наречени антиподи.
	Той пишеше мрачни, болезнени и натрапчиви произведения за разлика от моите, които бяха ведри, разсъдливи и благовъзпитани. Поради тази причина между нас веднага се установи необикновено съперничество. Понякога дори се нападахме открито във вестниците и списанията. Или, колкото и да ми е неприятно да призная, нападах по-скоро аз, а Шундей, макар и да опровергаваше от време на време критиките ми, почти не ми обръщаше внимание и запазваше надменно мълчание. Но продължаваше да издава едно подир друго зловещите си произведения.
	Критикувах го, ала в същото време не можех да остана равнодушен към особената ужасяваща атмосфера на творбите му. Шундей бе сякаш обладан от страст, подобна, бих рекъл, на тлеещ огън. Но тъкмо това навярно грабваше читателите. И ако тази му страст, както сам твърдеше в писмата си, се подклаждаше от неукротимата му ненавист към Шидзуко, то аз бях склонен да го разбера. И все пак…
	Всеки път, когато книгите му се посрещаха с възторг и бурни аплодисменти, душата ми, признавам, изгаряше от пъклена ревност. Дори ме обземаше необяснима детинска враждебност и неудържимо, отдавна затаено желание непременно да надмина своя съперник пускаше все по-дълбоки корени в съзнанието ми.
	Но преди около година Шундей Ое внезапно спря да пише и изчезна, сякаш потъна в дън земя. Не, да речеш, защото славата му повехна. Журналистите и издателите полагаха невероятни усилия, за да го открият, но той като че се изпари. Не понасях този човек и все пак, откакто изчезна, се чувствувах някак самотен. Може да прозвучи детински, но дори страдах, че съм загубил любимия си враг.
	Ала ето че Шидзуко Коямада ми донесе най-последните, и то тъй необикновени новини за Шундей. Срамно е да го признавам при така създалите се обстоятелства, но фактът, че ми се предостави възможността отново да се срещна със своя стар съперник, ме накара да изпитам тайно задоволство. Всъщност не се учудвах особено, че Шундей е решил да пристъпи към осъществяване на налудничавите си литературни фантазии. Един от хората, които го познаваха, бе заявил веднъж, че Шундей е престъпник по душа. Той като че се ръководеше единствено от идеята да носи смърт. В душата му се бе вселил демоничен убиец, който обаче досега извършваше престъпленията си само на хартия.
	Почитателите на творчеството му си спомнят, разбира се, зловещата атмосфера в произведенията му. Не са забравили, че всичко, излязло изпод неговото перо, прелива от болезнена подозрителност, зловеща загадъчност и ужасяваща безчовечност. В една от повестите му има например следният пасаж:

	Ала ето че дойде и мигът, когато писането вече не го задоволяваше. Доскоро удоволствието да излага на хартия болезнените си фантазии разсейваше отегчението му от скучното и еднообразно ежедневие. Затова всъщност и стана писател. Но ето че и писането му омръзна до смърт. Къде тогава да търси силни преживявания? В престъплението! Да, останало бе само престъплението. Единственото нещо, което не бе изпитвал още. Душата му не бе познала само примамливото удоволствие на престъплението.

	Шундей беше наистина особняк. Дълбоката му неприязън към хората и необикновената му склонност към потайности бяха отдавна известни в писателските и журналистическите среди. Рядко някому се удаваше да попадне в неговия кабинет. Всички посетители без разлика на положението и възрастта им биваха отпращани още от пътната врата. Освен това Шундей прекалено често сменяше квартирите си и под предлог, че е неразположен, никога не присъствуваше на писателските сбирки. Разправяха, че ден и нощ не напускал постелята и дори ядял и пишел легнал. Денем затварял плътно капаците на прозорците, запалвал слаба, едва мъждукаща лампа и описвал в полумрака своите навяващи ужас фантазии.
	Още щом разбрах, че е спрял да пише и е изчезнал безследно, веднага се запитах, дали пък не си е свил гнездо в някоя от мръсните задни улички на Асакуса — той така обичаше да ги описва! — и не е започнал да прилага на практика плодовете на болезненото си въображение?
	И така реших, че най-бързо ще открия Шундей, ако се обърна за помощ към журналистите от литературните редакции на вестниците или към агентите, събиращи ръкописите за списанията. Както вече нееднократно споменах, Шундей беше особняк и рядко допускаше някого до себе си. Затова си помислих, че ще е по-добре да открия човек, който все пак е имал щастието да се добере поне веднъж до него. За мой късмет не само, че намерих такъв човек, ами на всичко отгоре се оказа мой приятел. Става дума за Хонда от списание „Хакубункан“ — много способен журналист и агент по събиране на ръкописи от писателите. Известно време преките му задължения били да се занимава главно с Шундей и да му поръчва разкази и повести за списанието. Трябва да прибавя също, че на Хонда не му липсваха детективски способности.
	Позвъних му и го помолих час по-скоро да дойде в квартирата ми. Най-напред го разпитах за живота на Шундей, но още щом разбра за какво съм го повикал, Хонда възкликна така въодушевено, сякаш двамата си пиеха бирата заедно:
	— А-а, Шундей ли? Страхотен тип е, трябва да знаеш.
	Сетне започна разказа си, а на лицето му грейна добродушна като на бог Дайкоку усмивка. По думите му в началото на писателската си кариера Шундей живеел в покрайнините на града, в района Икебукуро, където държал под наем малка къща. Но колкото по-гръмка ставала литературната му слава и растели доходите му, толкова по-просторни къщи наемал. За две години успял да смени не два-три, а общо седем адреса. Най-напред живял на Кикуичо в района Ушигоме, после в района Негиши, откъдето се преместил на Хацусечо в Янака и т.н., и т.н. По времето, когато се преселил в Негиши, той вече бил толкова популярен, че журналистите и сътрудниците на издателствата буквално обсаждали дома му. Само че пак по същото време Шундей се затворил окончателно в себе си и вратата на къщата му била непрестанно залостена. Дори жена му влизала и излизала само през задния вход.
	За да се избави от посетители, Шундей се преструвал, че не си е в къщи, а сетне се оправдавал в писмо: „Аз съм човек-мизантроп, затова моля да излагате желанията си в писмен вид и да ми ги изпращате по пощата“. След време желаещите да се видят с него на всяка цена изпадали в пълно отчаяние, а добралите се все пак до особата му се броели на пръсти. С една дума, дори журналистите, свикнали до болка със странностите на писателите, се виждали в чудо с Шундей. Единственият светъл лъч била съпругата му — изключително умна жена. В повечето случаи тъкмо тя уреждала договорите с издателствата и предавала ръкописите му, макар и с нея да не било никак лесно да се види човек. Най-често на здраво залостената външна врата висели категоричните послания от рода на: „Шундей Ое е болен и не приема“, или: „Стопанинът е на пътешествие“, или пък: „Господа, не приемам лично, затова моля всички въпроси относно ръкописите да ми се изпращат само по пощата. Шундей Ое.“
	И самият Хонда неведнъж бил принуден да си тръгне отчаян и с празни ръце.
	Шундей прекалено често сменял адресите си, но без, разбира се, да уведомява за това издателите и списанията. Клетите сътрудници изпадали в положението на некадърни детективи и след безуспешно препускане из града най-често се хващали като удавник за сламка за пощенските печати върху пликовете с материали, които Шундей благоволявал да изпрати.
	— Аз съм, кажи-речи, един от няколкото щастливци — не повече от трима на брой, успял да разговаря с Шундей и да размени някоя и друга шега с жена му — заяви доста самодоволно моят приятел.
	Разказът на Хонда постави любопитството ми на истинско изпитание и накрая съвсем нетърпеливо попитах:
	— Е, да, ама на снимката Шундей изглежда доста симпатичен мъж. Такъв ли е в действителност?
	— Какво говориш! — подскочи Хонда. — Знам коя снимка имаш предвид, но тя според мен е чиста заблуда. Самият Шундей разправяше, че му е от младини, ама все пак ми е трудно да повярвам. В действителност той няма абсолютно никаква прилика със симпатичния мъж от въпросната снимка. Дори е негова пълна противоположност. Просто ми е трудно да ти го опиша — един такъв безобразно дебел и болезнено подпухнал. Сигурно защото никога не напуска постелята си. Да не ти говоря за физиономията му. Кожата му е толкова отпусната, че прилича на торба. Освен това лицето му е съвършено безизразно, а очите — воднисти и мътни. Погледнеш ли го, първото, за което се сещаш, е Додзаемон. Можеш да не повярваш, но на всичко отгоре е напълно лишен от дар слово и не изрича ни дума. Да се смаеш как такъв противен външно тип пише толкова интересно. Нали знаеш „Епилептикът“ на Коджи Уно? Шундей Ое е копие на героя. И също като него не се надига нито за миг от постелята. Нищо чудно да има вече мазоли от лежане. Виждал съм го всичко на всичко два-три пъти и всеки път разговаряше с мен в легнало положение. Сигурно е истина, дето разправят, че и ядял легнал.
	Странното обаче е, че той, който уж никога не напуска постелята си, понякога се дегизира в най-невероятни одеяния и броди из Асакуса. Защото съм чувал и такива слухове. При това скитал само нощем. Направо като крадец, или като прилеп. Дори се питам, дали пък тоя тип няма да излезе прекалено стеснителен човек, а? Думата ми е, че той може би се срамува да демонстрира пред хора противната си външност. Колкото повече расте литературната му слава, толкова по-силно го потиска собствената му уродливост. Затова и не се сприятелява с никого, нито допуска човек до себе си. А като компенсация за своеобразното си заточение се измъква вечер от къщи и скита по многолюдните улици. Може да съм прав, знаеш ли. Защото, ако се съди по характера му и по някои недомлъвки на жена му…
	От красноречието на моя приятел постепенно добих представа що за човек е Шундей Ое. Но ето че в заключение Хонда ме порази с нещо наистина невероятно.
	— Можеш ли да си представиш, Самукава, че съвсем неотдавна срещнах най-случайно този безследно изчезнал Шундей. Изглеждаше тъй невъобразимо, че всъщност не се реших да го поздравя дори, но съм сигурен, че беше той.
	— Къде? Къде го видя? — подскочих неволно.
	— В парка Асакуса. Призори. Прибирах се. Доста се бях нафиркал, тоест умът ми не беше на място, но… — Хонда се захили и се почеса по тила. — Нали знаеш китайското ресторантче „Райрайкен“. Та точно на ъгъла до „Райрайкен“ стои, гледам, Шундей в костюм на клоун и аленочервена островърха шапка и държи доста дебело тесте рекламни листовки. Беше, както вече ти казах, призори и по улиците още нямаше хора. Сигурно си мислиш, че бълнувам, но мъжът в странното одеяние наистина беше Шундей Ое. Замръзнах, разбираш ли, от почуда и докато се двоумях дали да му се обадя, или да си вървя по пътя, и той, изглежда, ме забеляза. Но безизразната му физиономия не трепна. В следващия миг Шундей ми обърна гръб и изчезна бързешком в уличката. Мислех да хукна подире му, ама после се отказах, за да не се сконфузи човекът от вида си, тъй че продължих към къщи.
	През цялото време, докато слушах разказа на Хонда за необикновения начин на живот на Шундей Ое, ми беше толкова неприятно, сякаш сънувах кошмари. Но това бе още нищо, защото, като чух, че стърчал на някакъв си ъгъл, и то дегизиран като клоун, направо омръзнах от страх. Имах дори чувството, че косата ми се изправя.
	Тогава все още не можех да си обясня съществува ли някаква връзка между появата му в клоунски вид и заплашителните му писма до Шидзуко (при все че първото съвпадаше по време със срещата им с Хонда в Асакуса), но нещо ме караше да мисля, че си заслужава да обърна внимание на това.
	Възползувах се от случая и показах на Хонда страничка от цитираното вече писмо до Шидзуко — с възможно по-безобиден текст, за да не разбере до кого и с каква цел е писано. Идеята ми бе да се убедя, че почеркът на автора на писмото съвпада с почерка на Шундей. И както и предполагах, Хонда не само потвърди, че това е ръката на Шундей, а и заяви уверено, че никой друг не би могъл да го напише в този своеобразен и съвършено неподражаем стил. После се изясни, че и Хонда на времето се опитвал да напише нещо, подражавайки на Шундей Ое, тъй че познаваше отлично почерка и стила му.
	— Фразата му — зае се да ми обяснява той — е някак натрапчива и напълно своеобразна, затова е почти невъзможно да се подражава на стила му.
	Споделях мнението му, защото, след като прочетох няколко пъти писмата, вече имах ясна представа за особения стил на техния автор.
	Преди да се разделим, помолих под благовиден предлог Хонда да издири адреса на Шундей и непременно да ми го съобщи.
	— О-о, готово! — съгласи се веднага моят приятел. — Разчитай на мен.
	Това обаче не ме успокои. Трябваше и аз от своя страна да действувам. Хванах се за думите на Хонда, че до неотдавна Шундей живеел в Сакурагичо, и реших да отида там и по възможност да подразбера от съседите някои подробности за изчезналия.


	4

	На следващия ден изоставих току-що започнатата си нова творба я се отправих, към Сакурагичо. Там разпитах една съседка-прислужница и двама-трима търговци от околните магазинчета, но успях само да се убедя, че всичко, което ми бе разказал Хонда, е истина. А за Шундей никой нищо не знаеше.
	Повечето от къщите в онзи район бяха малки и отделени една от друга, а за разлика от хората в големите жилищни сгради обитателите им очевидно не общуваха много-много по съседски. По тази причина съседите на Шундей знаеха само, че се е изнесъл, без да остави някому новия си адрес. Но тъй като нямал табелка с името си на вратата, никой и не подозираше, че в съседство е живял известен писател. Не можаха да ми кажат и фирмата, с чийто камион Шундей е извозил покъщнината си. С една дума, не ми оставаше нищо друго, освен да се обърна и да си тръгна с празни ръце.
	Стигнал до задънена улица, реших поне да се заема с и без това достатъчно дълго отлагания ръкопис, като през почивките звънях редовно на Хонда и се осведомявах как върви издирването. Ала и той не можеше да ме зарадва с нещо определено. Така минаха пет-шест дни. Но докато ние с Хонда се мъчехме да попаднем на някаква следа, Шундей се приближаваше бавно, но сигурно към своята цел.
	Един ден Шидзуко Коямада ми се обади с молба да отида веднага при нея, защото се било случило нещо ужасно. Мъжът й, както обясни, не си бил в къщи, а слугите била изпратила надалеч с различни поръчения и сега ме очаквала с нетърпение. Шидзуко очевидно звънеше от уличен телефон. Мина ми през ума, че това едва ли е случайно. Тя бе страшно развълнувана и говореше така разпокъсано и неясно, че преди да схвана какво точно се е случило, трите минути изтекоха и телефонът прекъсна.
	Значи тя използува отсъствието на мъжа си, за да отпрати слугите нанякъде и да ме покани скришом! Сърцето ми възликува от смътни надежди. Не за това обаче обещах да тръгна на часа към дома й.
	Къщата на семейство Коямада се намираше малко по-встрани от околните търговски фирми и по нещо напомняше старинен японски господарски дом. Тя очевидно опираше о самата река, макар че отпред това не личеше. И само циментовата ограда с набучени отгоре й парчета от счупени бутилки — предпазна мярка срещу крадци — и двуетажната пристройка в европейски стил контрастираха рязко със старинната архитектура на дома и намирисваха на парвенющина.
	Предадох визитната си картичка на прислужницата с физиономия на момиче от село и тя ме въведе в гостната на европейската пристройка, където с огромно нетърпение и ужасно разтревожена, ме очакваше Шидзуко.
	След безконечни извинения, че е дръзнала да ме обезпокои, тя, кой знае защо, шепнешком, рече: „Първо прочетете това, моля ви“, и ми подаде някакъв плик. Сетне се огледа уплашено наоколо и приседна по-близо до мен. Писмото в плика бе, разбира се, от Шундей Ое. Смятам за уместно да го цитирам, тъй като е по-различно от досегашните.

	За госпожа Коямада
	Драга Шидзуко,
	Виждам съвсем ясно как се измъчваш. Знам също какви невероятни усилия полагаш, и то тайно от мъжа си, за да ме откриеш. Откажи се, безсмислено е. Нищо няма да излезе дори ако се решиш да му покажеш писмата ми и той се обърне за помощ към полицията. Невъзможно е да бъда открит. Знаеш най-малкото от книгите ми колко съм предвидлив.
	И така, скъпа, приключи първият етап от плана ми. Беше нещо като тренировка — за загряване. Дойде моментът да пристъпя към втория.
	Трябва, струва ми се, да ти разкрия някои подробности от него. Предполагам, че вече си се досетила как успявам да разбера с такава точност какво вършиш всяка вечер. Откакто те открих, те следвам по петите като сянка. Ти, разбира се, не можеш да ме видиш, но аз не те изпускам нито за миг от погледа си — и в къщи, и навън. Сиреч, станах твоя сянка. Нищо чудно аз, твоята сянка, и в този момент да те наблюдавам с присвити очи от някой ъгъл как четеш писмото ми и се тресеш от ужас.
	Известно ти е, че те наблюдавам непрестанно, всяка вечер. Затова и станах по неволя свидетел на съпружеските ти отношения. И сега душата ми изгаря от ревност.
	Чудно, че когато съставях плана си за отмъщение, пропуснах да я сложа в сметката. Но ревността не само че не осуети замислите ми, а дори напротив — наля масло в бушуващия в душата ми огън на отмъщението. Благодарение на нея ме осени идеята, че ако внеса известни корекции в предварителната схема, резултатът от начинанието ще е несравнимо по-ефектен. Сега ще разбереш какво имам предвид. Първоначално предвиждах да те мъча и плаша, докато те изкаран от равновесие, а сетне да те тласна към гибел. Но след като станах неволен свидетел на съпружеските ти нежности, ми хрумна, че ще е по-удачно първо да отнема пред очите ти живота на твоя любещ те съпруг и чак когато се насладя до насита на съкрушителната ти скръб, да сложа ръка и на теб.
	Но не е нужно да бързам. Аз никога не бързам. Още повече, че ще е жалко да пристъпя към втория етап, преди да си се съвзела от ужаса, породен от това мое писмо.
	От демона на отмъщението
	Нощта срещу 16 март

	Четях зловещите редове, а по гърба ми лазеше хлад и омразата към този лишен от всичко човешко Шундей Ое бе на път да ме задуши. Ала ако се поддадях на ужаса, кой тогава щеше да утеши изпадналата вече в пълно отчаяние Шидзуко? Насилих се да запазя спокойствие и се заех да я убеждавам, че заплахите на Шундей са нищо и никакви фантасмагории.
	— Ах, моля ви, говорете малко по-тихо — прекъсна ме тя. По всичко личеше, че разпалените ми уверения не попадат в целта. Цялото внимание на Шидзуко бе заето с нещо друго — от време на време тя се ослушваше и се взираше напрегнато в една точка. Устните й бяха тъй бледи, че почти се сливаха с бялото й лице.
	— Знаете ли, имам чувството, че си губя разсъдъка — прошепна едва чуто тя. — Възможно ли е всичко това да е истина?
	— Но какво всъщност се е случило? — прошепнах и аз многозначително.
	— Хирата е тук, в тази къща.
	— Как така? Къде? — попитах вече съвсем объркан от непонятните й думи.
	Без да отговори, Шидзуко скочи решително и вече съвършено бледа, ми направи знак да я последвам. Последвах я като омагьосан. Но преди да стигнем до вратата, тя забеляза часовника на ръката ми, накара ме да го сваля и се върна да го остави на масичката. После двамата минахме безшумно по късия коридор и спряхме пред дневната в японската част на къщата. Шидзуко отвори леко плъзгащата се врата и замръзна, сякаш съзря вътре злодея.
	— Хм, странно наистина. Може би се заблуждавате? Че как би могъл да се промъкне тук посред бял ден? Той все пак…
	Но Шидзуко не ми позволи да се доизкажа, а сложи пръст на устните си, хвана ме за ръка и ме отведе в ъгъла на стаята. Там тя вдигна очи към тавана и ми направи знак да се вслушам.
	Постояхме десетина минути, втренчили очи един в друг, и се вслушвахме напрегнато. Беше около обяд, но в стаята не проникваше външен шум. Бе толкова тихо, че чувах ударите на кръвта в слепоочията си.
	Най-сетне Шидзуко попита беззвучно:
	— Не чувате ли да тиктака часовник?
	— Не. А къде е?
	Тя не отвърна, а продължи известно време да се вслушва. Сетне, види се поуспокоена, промълви:
	— Да, май наистина не се чува вече.
	Върнахме се отново в европейската пристройка и там Шидзуко ми разказа задъхана следната история.
	Седяла в дневната и шиела, когато прислужницата й донесла въпросното писмо. Само един поглед й бил достатъчен, да разбере от кого е. Поела го със свито сърце. Хем се бояла да го отвори, хем съзнавала, че ако го захвърли неразпечатано, означава да се обрече на ужасяващи опасения, затова в крайна сметка го отворила с треперещи ръце. Щом узнала, че животът на мъжа й е в опасност, скочила от страх и тръгнала към ъгъла на стаята. Но когато стигнала до шкафа, дочула над главата си странен звук — едва доловим и напомнящ жужене на насекомо.
	— Отначало реших, че ми пищят ушите, но се вслушах по-внимателно и се убедих, че е нещо съвсем друго. Сякаш два метални предмета се чукаха лекичко един в друг. Чуч-чук-чук-чук.
	Полека-лека стигнала до заключението, че някой се спотайва на тавана, а странният звук е тиктакането на джобния му часовник. Друго обяснение не намирала.
	Ако не била случайно застанала точно на това място и ако в стаята не било толкова тихо, а нервите й толкова опънати, Шидзуко едва ли щяла да чуе едва доловимото тиктакане. След малко тя започнала да се съмнява дали не тиктака някой часовник в стаята, чиито звуци се отразяват по принципа на отражението на светлинните лъчи и се създава илюзията, че тиктакането иде от тавана. Разтърсила се наоколо, но не открила нищо. И тогава внезапно си спомнила едно изречение от писмото: „Нищо чудно аз, твоята сянка, и в този момент да наблюдавам с присвити очи от някой ъгъл как четеш писмото ми и се тресеш от ужас“. Шидзуко вдигнала неволно очи към тавана и забелязала, че между две от дъските има тясна пролука. Изведнъж й се сторило, че в тъмнината отвъд пролуката изсвяткали очите на Шундей. Тогава тя изпаднала в необяснима възбуда, а от очите й рукнали сълзи. Готова да се хвърли в краката на безжалостния си тиранин, изведнъж се обърнала към човека на тавана:
	— Това там сте вие, Хирата, нали? Правете, каквото искате с мен. Готова съм на всичко, стига да сте доволен. Убийте ме, ако щете, все ми е едно. Само не посягайте, на съпруга ми, от сърце ви моля. Измамих го, признавам, и тъкмо затова се ужасявам, че може да пострада заради тази моя лъжа. Пощадете мъжа ми, пощадете го, моля ви.
	Шидзуко говорела тихичко, но молбите извирали от душата й. Само че отгоре не последвал отговор. Макар да се поокопитила от първоначалния ужас, Шидзуко още дълго стояла потисната и безмълвна под пролуката на тавана. Оттам долитало само едва чутото тиктакане. Спотаилото се в мрака чудовище не дишало и сякаш било онемяло.
	Изведнъж тишината хвърлила Шидзуко в паника. Тя изхвръкнала от стаята и изскочила на улицата. Там внезапно се сетила за мен и без излишни колебания ми позвънила от първия попаднал й уличен телефон.
	Докато я слушах, в паметта ми изплува неусетно сюжетът на един от най-зловещите разкази на Шундей „Развлечение на тавана“. Ако тиктакането на часовника не е било слухова измама и Шундей наистина се е спотайвал на тавана, значи той без съмнение се бе заел та пренесе литературната измислица в действителността.
	Спомних си „Развлечение на тавана“ до най-незначителните подробности. Нима може при това положение да обърна разказа на Шидзуко на шега, колкото и неправдоподобен да изглеждаше той. А да не говорим, че и аз вече тръпнех от ужас. Дори имах чувството, че съм видял със собствените си очи хилещия се в мрака Шундей — тлъст и отпуснат, докаран в костюм на клоун и с аленочервена островърха шапка.


	5

	Обмислих положението, посъветвах се и с Шидзуко и в крайна сметка реших да вляза в ролята на детектива от „Развлечение на тавана“, да се кача горе и да проверя има ли там някакви следи от човешко присъствие. А ако наистина открия такива, да изследвам как все пак онзи тип успява да се промъква.
	Шидзуко се боеше и направи всичко възможно да ме възпре, но аз я успокоих и следвайки идеята на разказа, разместих дъските на тавана в килера и като опитен електротехник, се покатерих чевръсто. В къщата нямаше никого освен момичето, което ми отвори, но и то бе заето с работата си в кухнята.
	Колкото до тавана, той не бе чак толкова чист и подреден като онзи от разказа на Шундей, но и в никакъв случай мръсен и занемарен напълно, защото преди Нова година бяха викали специално човек да почисти саждите със сапунен разтвор. И все пак за три месеца се бе натрупал доста прахоляк и по ъглите висяха гъсти паяжини. Съобразих да взема от Шидзуко джобно фенерче и сега, следвайки бледия му лъч, се приближавах от греда на греда към въпросното място, където бе тиктакал едва чуто часовникът на Шундей! За ориентир ми служеше светлинката, проникваща отдолу през тясната пролука между дъските — изглежда, че при последното основно почистване на тавана не ги бяха подредили плътно една до друга. Но преди да измина и половината разстояние, забелязах нещо, което ме порази.
	Трябва да си призная, че въпреки всичко се качих на тавана с известно недоверие в думите на Шидзуко, но тук трябваше да се убедя, че предположенията й се потвърждават — и по дъските, и по гредите личаха нечии следи.
	Изтръпнах от ужас. Стигаше ми да си помисля, че малко преди мен по същия този път е пролазил като отровен паяк Шундей — човекът, когото познавах само по произведенията му и никога не бях виждал, и цялото ми същество се сгърчи от невъобразим страх.
	Успях обаче да се овладея и поех отново по оставените върху плътния слой прах доказателства за неотдавнашно човешко присъствие.
	На мястото, откъдето по думите на Шидзуко долитало тиктакането на часовника, нямаше и прашинка и по всичко личеше, че някой е стоял доста дълго. Разгледах внимателно и наоколо. Следи — най-вероятно оставени от Шундей, имаше навред. Навярно бе обикалял целия таван. Просто не бях на себе си и се движех като замаян. Сетне се върнах на мястото на тиктакането. Между дъските над спалнята и над дневната имаше тесни пролуки, около които прахът бе като че специално забърсан.
	Влязъл вече напълно в ролята на героя от „Развлечение на тавана“, аз надникнах долу и проумях какво огромно удоволствие е изпитвал Шундей от отвратителното си занимание. „Долният свят“ представляваше наистина невероятно зрелище. Особено ме смая видът на Шидзуко, която седеше в дневната с отпусната глава. Нима видът на човек се променя така невъобразимо в зависимост от ъгъла, под който го гледаш, удивих се аз. Свикнали сме да гледаме един на друг, включително и на себе си, отстрани и колкото и добре да познаваме външния си вид, никога не си задаваме въпроса, какви сме, гледани отгоре. Тъкмо в това ни е грешката. Защото, погледнат отгоре, човек се разкрива в най-естествения си вид и картината не е бог знае колко възхитителна. Същото се отнасяше и до очарователната прическа на Шидзуко. Освен че формата й се преобразяваше до неузнаваемост, между предните кичури и извивката на кока й белееше като паяжина тънък слой прах и това леко ме отвращаваше. Оттук виждах и съвсем ясно грубата алена следа; която пълзеше от тила по белоснежната й кожа надолу към гърба и чезнеше в тъмната бездна под кимоното. След това откритие Шидзуко престана да ми се струва чак толкова изискана, затова пък усетих още по-осезаемо необикновената чувственост на тази жена.
	Така или иначе, по-важно бе да открия доказателства, че на тавана е бил именно Шундей Ое. Запалих фенерчето и огледах внимателно всеки сантиметър наоколо. Но за жалост следите от ръце и крака бяха съвсем размазани и неясни. И дума не можеше да става, разбира се, за отпечатъци от пръстите, защото и Шундей подобно на героя от „Развлечение в тавана“ бе действувал с ръкавици и по чорапи.
	Открих само едно нещо — миниатюрен, сивкав и кръгъл по форма предмет. Открих го по някаква случайност, защото се бе търкулнал в ъгълчето между дървената подпора и гредата над дневната на Шидзуко. Приличаше на копче, върху което бяха гравирани буквите R. K. BROS. CO. Вдигнах го и в същия миг си спомних копчето от риза в „Развлечение на тавана“. Наистина имаше някакво съвпадение, при все, че предметът в ръцете ми изглеждаше малко странен за копче. Мина ми през ума, че може да е украшение за шапка например, ала не знаех как да се уверя в това. Впоследствие го показах на Шидзуко, но и тя само сви в недоумение рамене.
	Не пропуснах да проверя и как Шундей се е промъкнал на тавана. Следите върху праха водеха към мястото над килера. Понечих да вдигна една от грубоватите дъски и тя остана в ръцете ми — бе откована. После се промуших през дупката, стъпих върху един от нахвърляните долу изпочупени столове и скочих на земята. Достатъчно бе да побутна вратата, и тя се отвори — беше без катинар, а аз се оказах пред сами циментовата ограда, висока малко над човешки бой. Изглежда, Шундей е издебвал момента, когато улицата е съвсем пуста, прехвърлял се е през оградата (вече казах, че по цялата й горна част бяха набучени стъкла от бутилки, които едва ли представляваха проблем за изпечен крадец) и през килера се е качвал на тавана.
	Разкрих целия трик и почувствувах леко разочарование. Работата бе елементарна като лудория на разглезен пубертет. Усетих, че презирам своя противник. Страхът ми се изпари напълно, а вместо него остана само привкусът на досада.
	За жалост едва по-късно разбрах каква грешка допуснах, като подцених противника си.
	Наплашена до смърт от заканата на Шундей да посегне на живота на мъжа й, Шидзуко бе готова да пожертвува тайната си и да потърси помощта на полицията, но тъй като аз вече прозирах отчасти възможностите на отмъстителя, започнах да я разубеждавам разпалено. Дори й обясних, че Шундей едва ли ще прибегне до налудничавите номера на героя от собствения си разказ и ще посипе от тавана отрова, пък и сам по себе си фактът, че се промъква в къщата й, още не означава, че непременно ще извърши убийство. Опитах се да й внуша, че той само я плаши с глупавите си писма, за да я накара да повярва, че наистина замисля нещо ужасно, но че аз лично смятам това за празна работа, защото един нищо и никакъв писател е способен само да фантазира, но не и да действува. С една дума, направих, каквото можах, за да успокоя Шидзуко. Но думите ми не разсеяха страховете й и затова на сбогуване се видях принуден да й обещая, че ще помоля своя склонен към загадъчни приключения приятел Хонда да наблюдава вечер оградата до килера. От своя страна Шидзуко реши под благовиден предлог да премести временно спалнята в стаята за гости на втория етаж на пристройката. Таванът там бе нов и без пролуки, през които Шундей евентуално да наднича.
	Последните две предпазни мерки бяха взети още от следващия ден. Ала както се изясни впоследствие, те не възпряха ръката на злодея и само след два дни, през нощта на 19 срещу 20 март, той изпълни стриктно злокобното си предупреждение и взе първата си жертва — Рокуро Коямада.


	6

	След заканата да убие Коямада в писмото на Шундей следваше фразата: „Но не е нужно да бързам. Аз никога не бързам.“ Защо тогава така се разбърза и само след два дни извърши злодеянието? Може би с писмото си целеше да отвлече вниманието на Шидзуко и да я завари неподготвена, тоест бе й устроил капан? Това бе първото, което ми дойде наум, но после се досетих, че причината е навярно друга.
	Щом дочула тиктакането на часовника и разбрала, че Шундей се крие на тавана, Шидзуко се обляла в сълзи и започнала да го моли да пощади живота на Коямада. Така тя за сетен път му дала доказателства колко силно обича мъжа си. И без това обзет от дива ревност, Шундей се разярил не на шега. В същото време проумял, че съдбата му се поставя на карта и над него е надвиснала опасността да бъде разобличен. Нищо чудно тъкмо това да го е накарало да не отлага и час по-скоро да унищожи човека, когото Шидзуко обича дълбоко и искрено.
	Във всеки случай Рокуро Коямада бе загинал при твърде странни обстоятелства.
	Шидзуко ми съобщи за трагедията и още същата вечер отидох у тях. Тогава чух за пръв път какво се бе случило. И така, предния ден тя не забелязала нищо необичайно в поведението на съпруга си. Коямада се прибрал малко по-рано от работа и след вечерната чашка саке се отправил при приятеля си в Коуме на отсрещния бряг на реката, за да изиграят няколко партии _го_*. Вечерта била топла и приятна, затова Коямада предпочел да не облича палто, а излязъл по скъпо тънко кимоно и плътно хаори**. По думите на Шидзуко това станало около седем и половина. До дома на приятеля му нямало кой знае колко път, тъй че господин Коямада предпочитал да отиде дотам пеш. Но не напреко през моста, а все по насипа край реката. Останал при приятеля си докъм полунощ, а на тръгване подхвърлил, че ще се прибере пак пеша. Ала от този момент нататък сякаш потънал в дън земя.
	[* Традиционна далекоизточна игра от рода на шашките. — Б.пр.]
	[** Къса горна дреха с кройка на кимоно. — Б.пр.]
	Цяла нощ Шидзуко го чакала напразно и все мислела за ужасната закана на Шундей. На сутринта, обзета вече от паническо безпокойство, тя позвънила на когото могла от близките и познатите на съпруга си и разпратила прислугата по домовете на хората без телефон. Но никой нищо не знаел за съдбата на господин Коямада. Шидзуко потърсила, разбира се, и мен, но същата нощ аз не нощувах в къщи и се прибрах едва привечер на следващия ден, когато и разбрах какво се бе случило.
	Когато на другата сутрин в началото на работния ден господин Коямада не се явил във фирмата, служителите също изпаднали в паника и хукнали да го търсят насам-натам из града. Но техните опити да го открият завършили безуспешно. Едва около обед се обадили от полицията и съобщили на Шидзуко за необикновената смърт на съпруга й.
	Тръгне ли човек малко на север от трамвайната спирка „Каминаримон“, която е край моста Адзумабаши, а после се спусне по стръмния бряг, ще стигне до кея на катера, сновящ между Адзумабаши и Сенджуобаши. Катерът е забележителността на Сумидагава — единственият, останал от времето на някогашните речни параходчета. Аз лично не го ползувам често, но ми се е случвало да ходя с него до Кототои и Ширахиге. Пътуващите търговци обикновено изкарват своите шарени книжки и всевъзможни дрънкулки и рекламират стоката си със сипкави като на отколешните разказвачи в нямото кино гласове. Тази малко провинциална и навяваща спомени за миналото атмосфера така ме умилява, че обичам от време на време да се потапям в нея.
	Кеят пък е понтон в самата река. На тази вечно клатушкаща се върху вълните сцена са и пейките за пътниците, и тоалетната. Влизал съм в тази тоалетна, тъй че имам представа за нея. С две думи, това е оградено от четири страни тясно пространство с четвъртита дупка на пода. Само на тридесетина сантиметра под дупката тече Сумидагава.
	За разлика от тоалетните във влаковете и параходите тази е къде-къде по-чиста. Всъщност и дума не може да става за сравнение. И само ако се вгледаш по-внимателно, ще забележиш, че водата под дупката е доста мътна и през този четириъгълен воден екран често се точат валма нечистотии. Добиваш илюзията, че наблюдаваш микроби под микроскоп. Не знам защо, но лично на мен тази гледка ми действува много зловещо.
	На 20 март, около 8 часа сутринта, собственичката на едно магазинче от покритата търговска улица в Асакуса чакала катера. Отивала жената по работа в Сенджу и докато чакала, решила да се отбие в тоалетната. Но още не захлопнала вратичката след себе си, и изскочила навън с диви писъци. На писъците притичал старецът от гишето за билети и жената започнала да му обяснява, че тъкмо да клекне, и от синкавата вода под дупката се подало нечие мъжко лице.
	Старецът помислил веднага, че някой от моряците си прави лоши шеги (не минавало и без такива истории), но все пак решил да провери със собствените си очи. И наистина, на около тридесет сантиметра от отверстието на тоалетната се поклащала мъжка глава, като ту потъвала наполовина, ту отново изскачала нагоре. Досущ като играчка с пружина. Може би затова зрелището изглеждало по-скоро забавно, отколкото страшно. Старецът разбрал, че във водата плува труп, и се развикал.
	Сред чакащите се намерил един по куражлия човек, който с помощта на няколко младежи се заел да измъкне удавника. През дупката това, естествено, било невъзможно, затова мъжете се въоръжили с дълги пръти и го избутали към края на понтона. Едва тогава за всеобщо смайване станало ясно, че ако не се смятат долните гащи, трупът е съвършено гол. Мъртвецът изглеждал около четиридесетте и достатъчно солиден, за да допусне човек, че се е решил да поплува за удоволствие в Сумидагава. А когато го разгледали вече по-внимателно, видели, че целият му гръб е в рани, нанесени очевидно с нож или някакъв подобен остър предмет. С една дума, по всичко личало, че трупът не е обикновен удавник, още повече, че не бил нагълтал вода.
	Хората проумели, че работата намирисвала на убийство и изпаднали в още по-голяма паника. Така или иначе, трябвало все пак да изкарат трупа от водата, но точно тогава излязла наяве още една смайваща подробност.
	Междувременно били обадили на полицията и от поста Ханакавадо притичал дежурният, който наредил на младежите да хванат мъртвеца за гъстата буйна коса и така да го изтеглят, но неочаквано косата се отделила от черепа и останала в ръцете на момчетата. Всички отскочили ужасени. Но като се посъвзели, започнали да разсъждават защо косата се отделя така лесно, след като трупът очевидно не бил престоял дълго във водата. И тогава проумели, че държат най-обикновена перука и че мъртвецът е абсолютно плешив.
	Така бил открит трупът на един от най-влиятелните търговци в страната — господин Рокуро Коямада, загинал трагично от нечия злодейска ръка.
	Фактите говореха, че убиецът е разсъблякъл жертвата, нахлупил е на главата му перуката, след което го е бутнал в реката около моста Адзумабаши. Независимо че трупът на господин Коямада е бил намерен във водата, по нищо не личало той да е удавен. Причина за смъртта му, както се изясни впоследствие, бяха нанесените по гърба му рани с нож или подобен остър предмет. Освен смъртоносната дълбока рана в левия бял дроб бяха открити още множество по-безобидни. Види се, убиецът не бе успял да умъртви с един удар жертвата си.
	Експертизата на полицейските лекари установи, че смъртоносната рана е била нанесена около един часа през нощта. Убитият, както вече казах, бил намерен съвършено гол, тоест без каквито и да било вещи и документи, подсказващи самоличността му. В полицията се чудели какво да правят. Но ето че за щастие около обед се явил някакъв човек, който опознал трупа. Веднага позвънили на Шидзуко и във фирмата.
	Привечер отидох в къщата на Коямада. Там вече бе пълно с народ — роднини на покойния, колеги и познати от деловите среди, семейни приятели. Шидзуко, която се бе току-що върнала от участъка, седеше потисната и мълчалива и сякаш не чуваше и не виждаше какво става наоколо.
	Трупът бе оставен за евентуална аутопсия в полицията и на покритата с бяло платно масичка пред семейния олтар стаеше само набързо изрязаната дъсчица с името на покойния, около която димяха благовония и бяха натрупани пищни букети цветя.
	С други думи, едва привечер чух за пръв път от Шидзуко и подчинените на убития как и при какви обстоятелства е бил открит трупът му. Място не си намерих от срам и угризения на съвестта, че само два-три дни преди това убеждавах упорито Шидзуко да не се обажда в полицията и така предизвиках, или поне не попречих, да се предотврати най-лошото.
	Нито за миг не се съмнявах, че престъпникът е Шундей. Той, не ще и дума, бе проследил господин Коямада от дома на приятеля му в Коуме до моста Адзумабаши, а после го бе убил и хвърлил трупа му в реката край кея. Сценарият ми изглеждаше съвършено правдоподобен. Още повече, че убийството съвпадаше по време с часовете, в които Шундей по думите на Хонда скитал из Асакуса. Ако прибавехме и отправените черно на бяло заплахи, че първата жертва ще е господин Коямада, всякакви съмнения относно престъпника отпадаха.
	Не можех да си обясня само защо трупът е бил гол и на всичко отгоре с някаква си странна перука. Ако и това бе дело на Шундей, за какъв дявол му е било да го прави?
	Издебнах удобен момент и направих знак на Шидзуко да ме последва в съседната стая. Трябваше да поговорим за известната само на двама ни тайна и да решим какво да предприемем по-нататък. Шидзуко като че само това и чакаше. Стана, поклони се на присъствуващите и напусна забързана стаята. Щом останахме насаме, тя извика тихо името ми и се вкопчи в мен така, сякаш бях единствената й опора в живота. По дългите й мигли заблестяха сребристи капчици. Капчиците ставаха все по-големи и по-големи, докато най-сетне по белите страни на Шидзуко потекоха неспирни горещи сълзи.
	— Не знам ще ми простите ли някога. Не намирам думи, които биха ме оправдали поне отчасти. Аз съм виновен за всичко. Ако не бях проявил лекомислие… Ала наистина не вярвах, че Шундей ще има смелостта да изпълни заканата си. Виновен съм, виновен съм само аз, само аз… — повтарях до полуда.
	Сълзите на Шидзуко така ме разчувствуваха, че грабнах несъзнателно ръката й, стиснах я силно в своята и повтарях ли, повтарях като насън: „Виновен, виновен, виновен…“ За пръв път докосвах Шидзуко. Случаят бе наистина необикновен, ала и досега помня странното усещане от допира до пръстите на тази жена. Те, както вече казах, бяха тъй бели и нежни, но и невероятно горещи, като че по костите им течеше лава.
	— А съобщихте ли в полицията за писмата? — попитах я, когато риданията й позатихнаха.
	— Не. Не можех да реша сама какво да правя и…
	— Значи не сте им казали?
	— Не. Мислех най-напред да се посъветвам с вас.
	Сега, разбира се, ми е чудно, но тогава продължавах да стискам ръката на Шидзуко в своята, а и тя като че не се сещаше да я дръпне. Просто стоеше и ме гледаше така, сякаш животът й зависеше от мен.
	— И, естествено, също вярвате, че го е извършил онзи човек, нали?
	— Да. Пък и снощи се случи нещо странно.
	— Странно ли?
	— Както ви е известно, послушах съвета ви и склоних мъжа си да се преместим да спим в стаята за гости на втория етаж. Бях убедена, че там Шундей не ще може да наднича. Но снощи го видях с очите си.
	— Как така? Къде?
	— Надничаше през прозореца — промълви Шидзуко и при спомена за предишната нощ очите й се разшириха от страх. — Легнах си около дванадесет, но бях ужасно притеснена, че мъжът ми още го няма. Освен това ми стана страшно сама в онази стая с безкрайно висок таван. Обзе ме чувството, че от всички ъгли ме наблюдават безброй очи. Една от щорите не бе спусната до долу и част от прозореца — около тридесет сантиметра — зееше открита. Тъмнината вън бе тъй страшна, че изтръпнах, ала, кой знае защо, погледнах именно натам. И изведнъж пред погледа ми се бялна нечие лице.
	— Ами ако просто ви се е привидяло?
	— Лицето мигом изчезна, но съм сигурна, че не беше илюзия. Онзи отвън се бе лепнал о стъклото. Още виждам кичурите черна коса и злобния му поглед, уверявам ви.
	— Хирата?
	— Да, струва ми се. Че кой друг освен него би се решил на подобно нещо?
	Още същата вечер двамата с Шидзуко обсъдихме положението и решихме да отидем в полицията, където да заявим категорично, че според нас убиецът на Рокуро Коямада е Хирата, тоест Шундей Ое, който замисля в най-скоро време да убие и самата Шидзуко.
	Със случая се зае кандидатът на юридическите науки Итодзаки. За щастие той се оказа член на „Дружеството на любопитните“, в което участвуваха писатели — автори на криминални романи, лекари и видни юристи. Тъй че когато двамата с Шидзуко се явихме в следствения отдел на полицейското управление, Кисагата Итодзаки ни прие не официално, като обикновени посетители, а съвсем приятелски.
	Случаят го заинтригува дълбоко. Така или иначе, гой обеща да направи всичко възможно за издирването на Шундей Ое и да опази живота на Шидзуко, като постави специални постове около къщата й и увеличи дежурствата на полицаите в района. Аз от своя страна му обърнах внимание, че според мой приятел Шундей е съвършено различен от разпространената в печата негова снимка. Следователят Итодзаки веднага повика Хонда и го помоли да разкаже всичко, което му е известно за безследно изчезналия.


	7

	През следващия месец полицията мобилизира всичките си сили, за да открие Шундей. Аз пък помолих Хонда да не престава да го търси и лично разпитах, когото срещнах, от познатите ми издатели и журналисти. Но от Шундей нямаше ни вест, ни кост.
	Изчезването му бе колкото странно, толкова и естествено. Далеч повече ме удивляваше фактът, че ведно с него изчезна и жена му. Дали пък, както предполагаше следователят Итодзаки, двамата не се бяха измъкнали тайно с кораб и сега не живееха някъде далече, в чужбина?
	Другата удивителна подробност бе, че след злополучната кончина на господин Коямада престанаха да пристигат и заплашителните писма. Чудех се възможно ли е, подплашен от действията на полицията, Шундей да се е отказал от главната си цел — живота на Шидзуко — и сега да го занимава само мисълта как да се опази жив. И все пак не ми се вярваше човек като него да не е предвидил как точно ще се развият събитията. Но тогава излизаше, че се спотайва нейде из Токио и дебне сгоден момент да погуби Шидзуко.
	По нареждане на началника на полицейското управление Кисагата един от хората му разпита също като мен преди време съседите на Шундей от Сакурагичо в Уено. Но тъй като за разлика от мен човекът бе специалист, той, макар и с цената на големи усилия, в края на краищата откри фирмата, изпратила на Шундей камион за прекарване на покъщнината (тази малка фирма бе наистина далечко от Сакурагичо, но все пак в Уено), и узна от собственика й къде се е пренесъл беглецът.
	От по-нататъшните разследвания се изясни, че след Сакурагичо Шундей сменил още няколко коя от коя по-лоши квартири все в покрайнините на града, а именно в Хонджо и в Мукоджима. Всъщност последната, тази в Мукоджима, не бе дори къща, а най-елементарна барака, притисната между две фабрички. Шундей бе предплатил наема за няколко месеца и макар собственикът да мислеше, че той наистина живее там, след проверката се оказа, че в бараката няма ни мебели, ни каквито и да било други признаци за присъствието на наемателя, а по натрупалия се дебел слой прах бе невъзможно да се установи откога в нея не е стъпвал човешки крак. Разследващият случая се опита да измъкне нещичко от съседите, но както вече казах, бараката бе между две фабрики и наоколо не се намери нито една от онези мили, но крайно любопитни съседки, които са винаги наясно какво точно става в квартала.
	Ама и моя приятел Хонда си го биваше. Той умираше за всякакви заплетени истории, затова така се увлече от издирването на Шундей, че забрави всичко друго на света. Хонда се хвана за случайната си среща с Шундей в Асакуса и през всяка свободна от преките си задължения минута се занимаваше да изяснява връзката между познатите му вече странности на оня тип и необяснимото му изчезване.
	Вече стана дума как Хонда срещнал Шундей около парка с дебело тесте рекламни листовки. Тъкмо тези листовки внушили на моя приятел мисълта да разпита за дебелака с костюм на клоун в близките рекламни агенции. Хонда обиколил две-три места, но получените сведения се оказали твърде обезкуражаващи. Изяснило се, че в по-напрегнати моменти агенциите наемали временно скитници от парка, обличали ги в крещящи костюми и ги разпращали да разнасят листовки из улиците. Най-често наемали хора само за по един ден. Във всеки случай в нито една от агенциите не можели да си спомнят за човек с физиономията на Шундей и предположили, че е именно от наеманите за ден.
	Приятелят ми обаче не се отчаял и започнал сам да скита из парка. Нощи наред той спирал пред всяка сгушена под сенките на дърветата пейка. Стигнал дотам, че претърсил целия район Хонджо — любимото свърталище на токийските скитници, и дори се отбивал във всеки нощен приют, сприятелявал се с нощуващите там бездомници и разпитвал всекиго дали не познава или не е срещал случайно човек като Шундей.
	С една дума, Хонда надмина себе си, но не успя да открие нищо, което и в най-нищожна степен да ни е полезно.
	Веднъж седмично той се отбиваше при мен и надълго и нашироко ми разправяше мъчителните си перипетии. Но ето че един ден се появи с грейнала физиономия и ми съобщи нещо любопитно.
	— Знаеш ли, Самукава, че последната ми страст са атракционите? Та тъкмо по повод на тях ми хрумна великолепна идея. Чувал си сигурно какви трикове показват напоследък — „жената-паяк“, „жена без тяло“ и тям подобни. Зрелища колкото щеш, само стой и зяпай. Има и едно с гръмкото название „човек без глава“. Слагат напреко дълъг сандък, разделен на три части. В двете долни се наместват краката и тялото — за този атракцион наемат главно жени, а третата, тази от тялото нагоре, изглежда празна. В сандъка като че лежи обезглавен женски труп. Но само на пръв поглед, защото жената си е жива и здрава и за да го докаже, от време на време размърдва крайниците си. Много зловеща, но същевременно и доста еротична картина. Иначе работата е детински проста — в привидно празното отделение на сандъка се поставя под наклон огледало и така се създава илюзията, че в пространството зад него няма нищо. Слушай обаче по-нататък. Минавам преди време през моста Едогавабаши и гледам, на празното място откъм ъгъла на инфекциозната болница показват „човек без глава“. В случая обаче „обезглавеният“ не бе, както обикновено, жена, а мъж, и то доста дебел и облечен в мръсен костюм на клоун. — Тук Хонда спря, сякаш за да прецени какво впечатление ми е направил разказът му, но след като се убеди, че е раздразнил достатъчно любопитството ми, продължи: — Схващаш ли какво имам предвид? С една дума, даден човек се наема на работа — играе по панаирите ролята на обезглавен и показва на десетки хиляди зрители тялото си, а в същото време запазва в пълна тайна самоличността си. Великолепна идея, какво ще кажеш? Хем крие физиономията си, тоест отличителните белези, по които може веднага да бъде разпознат, хем има възможност по цял ден да си лежи. Не мислиш ли, че подобна идея като нищо би хрумнала на Шундей? Пък и в произведенията си той често пише за зрелища и изобщо си пада по такива силни преживявания.
	— Е, и? — не се стърпях и най-сетне попитах пряко. Изгарях от нетърпение да чуя какво ще каже по-нататък, като същевременно си мислех, че ако наистина е открил Шундей, едва ли би разказвал така спокойно.
	— Е, и спомних си за атракциона край моста Едогавабаши и моментално отидох там. За щастие още го показваха. Купих си билет, влязох и застанах пред въпросния дебелак без глава. Чудех се как да се изхитря да зърна лицето му и изведнъж се сетих, че, така или иначе, мъжът е принуден по няколко пъти дневно да ходи до тоалетната. Затова се запасих с търпение и зачаках. Не след дълго програмата свърши и малобройната публика се разотиде. Но аз продължих да стискам зъби и да чакам. По едно време „човекът без глава“ плесна с ръце. Тъкмо се питах какво ли ще да означава това, когато конферансието се приближи към мен и ме помоли да напусна, защото затваряли за кратка почивка. Разбрах, че решителният момент е настъпил, излязох, заобиколих огромната палатка и открих една дупка, през която да наблюдавам какво става вътре. „Обезглавеният“ — главата му си беше, разбира се, на мястото — се измъкна с помощта на конферансието от сандъка, втурна се към ъгъла на палатката и започна да се облекчава. Просто да умреш от смях. Оказа се, че изпляскал с ръце, защото повече не издържал, човекът. Ха-ха-ха-ха!
	— Слушай, ти вицове ли си дошъл да ми разправяш? — прекъснах го сърдито и Хонда мигом стана сериозен.
	— Да-а, за жалост опитът излезе несполучлив. Припознах се. Ама ти го разказах като пример, че да разбереш колко се блъскам да открия Шундей.
	Това, разбира се, е малко отклонение, но исках да покажа какви усилия ни струваше безрезултатното издирване на Шундей.
	Междувременно аз пък успях да се добера до един твърде странен факт, който според мен бе ключ към загадката на произшествието. Тъкмо затова смятам непременно да го упомена. Става дума за въпросната перука на главата на убития. Нещо все ме караше да мисля, че е купена наблизо, в някой от магазините, търгуващи с подобни стоки в Асакуса. И затова ги обиколих до един. Така попаднах на магазина „Мацуи“ в Сендзокучо, където открих перука, досущ като онази на покойника. Собственикът ме изслуша и потвърди, че преди време наистина продал такава перука, но за мое огромно смайване не на Шундей Ое, а на самия господин Рокуро Коямада. Бях убеден, че непременно се лъже, и най-подробно му описах външността на господин Коямада. Собственикът отново потвърди, че става дума именно за него, още повече, че когато дал поръчката, Коямада си казал името, а когато перуката била готова (в последните дни на предишната година), той лично дошъл да си я вземе и обяснил в магазина, че му е необходима, за да крие безобразно оплешивялата си глава. Защо тогава Шидзуко — най-близкият му човек — никога не го бе виждала с перука? Колкото и да разсъждавах, не бях в състояние да разплета тази загадка.
	След злочестата смърт на господин Коямада отношенията ни с Шидзуко (вече вдовица) ставаха все по-приятелски. По силата на обстоятелствата от съветник много скоро се превърнах в опекун на тази жена. Роднините и близките на съпруга й вече знаеха колко много съм направил за нея и че дори съм проявил смелостта да претърся тавана, само и само да я избавя от страховете й, тъй че не можеха да не се съобразяват с присъствието ми в нейния дом. На всичко отгоре, доволен от приятелските ни отношения с вдовицата, следователят Итодзаки ме помоли най-отговорно да я посещавам по-често и да й помагам, с каквото мога. Затова аз бях в правото си да посещавам Шидзуко, когато и колкото пъти намеря за добре.
	Вече писах, че от първата среща й станах симпатичен като човек, чиито книги тя обожаваше. Но след страшната история с господин Коямада аз се оказах единствената й опора. С една дума, развитието на отношенията ни бе напълно естествено.
	Но колкото по-често се срещахме, толкова по-ясно съзнавах, че гледам на нея с други очи. Ако преди тя ми се струваше съвършено недостъпна, то сега таящият се в белоснежното й тяло плам, прелестта на нейната плът — неуловима, но и удивително осезаема — внезапно се превърнаха за мен в реалност и обладаха властно душата ми. А когато случайно открих в спалнята й малък, очевидно чуждестранен камшик, това наля масло в мъчителните ми копнежи. Посочих го и най-безразсъдно попитах:
	— Ах, нима съпругът ви се е увличал от езда?
	Шидзуко пребледня като платно, сетне пламна и едва чуто промълви:
	— Не.
	Така благодарение на глупавата си наивност узнах неочаквано тайната на кървавите следи по тила й. И едва тогава си спомних колко съм се чудел защо от време на време те променят мястото и формата си. Но можех ли току-така да се досетя, че добропорядъчният й плешив съпруг е бил отвратителен сексуален маниак.
	На всичко отгоре само месец след смъртта му кървавочервените следи се загубиха. Взирах се внимателно, мъчех се да разгледам по-отблизо врата на Шидзуко, за да се убедя, че се мамя, ала тях наистина ги нямаше. Не се нуждаех от откровенията й, достатъчно бе да съпоставя фактите, за да се уверя, че предположенията ми не са погрешни.
	Но защо след това откритие душевните ми терзания станаха непоносими? Може би и аз, колкото и позорно да звучи, бях извратен като господин Рокуро Коямада?


	8

	На двадесети април се правеше помен за господин Коямада. През деня Шидзуко посети будистки храм, а вечерта събра в дома си роднините и близките на покойния и отслужи заупокойна молитва за душата му. И аз, естествено, бях сред поканените. Същата вечер се случиха две събития, които ме поразиха така дълбоко, че сигурно няма да ги забравя до края на живота си. Привидно между тях нямаше като че никаква връзка и едва впоследствие се изясни, че са свързани, и то дори фатално.
	Двамата с Шидзуко вървяхме по слабо осветения коридор. Но нека започна поред.
	Гостите се разотидоха, а аз се забавих, за да обсъдим как върви издирването на Шундей. Към единадесет часа се наканих да тръгвам — не биваше да прекалявам, а и какво ли щеше да си каже прислугата. Станах и се отправих към изхода, където ме чакаше поръчаното от Шидзуко такси. Домакинята бе така любезна да ме изпрати и двамата се оказахме в слабо осветения коридор. Няколкото прозореца, обърнати към градината, бяха отворени. Тъкмо минавахме покрай един от тях, когато Шидзуко изпищя ужасена и се притисна до мен.
	— Какво ви е? Какво видяхте? — попитах я безкрайно удивен. Но вместо отговор тя (все така плътно до мен) посочи с ръка към градината.
	Сетих се мигом за Шундей и изтръпнах от ужас. Но тревогата се оказа съвсем напразна — някакво бяло кученце тичаше по шумата между дърветата.
	— Кученце, кученце е. Няма нищо страшно — побързах да я успокоя.
	Но макар че нямаше от какво повече да се бои, Шидзуко не се отдръпна от мен. Почувствувах как топлината на тялото й ме облива и стига чак до сърцето ми. Неочаквано я грабнах в обятията си и целунах загадъчните й като на Мона Лиза устни.
	За щастие или може би за мое нещастие тя не се отдръпна. Нещо повече, в пръстите й усетих някакъв особен, малко свенлив, но недвусмислен натиск.
	Ако това не се бе случило тъкмо в деня на помена, нямаше да се чувствуваме чак толкова виновни. Но и двамата се измъчвахме от угризения на съвестта и затова, докато се качвах в колата, нито си казахме дума, нито се погледнахме в очите.
	Таксито летеше, а аз си мислех само за Шидзуко. Все още усещах огнените й устни върху своите, топлината на тялото й върху гърдите си. Имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне. В душата ми избухваха, затихваха и се преплитаха в сложна хаотична плетеница усещането, че ще хвръкна от радост, и непоносимите угризения на съвестта. Гледах навън, но нищо не виждах.
	Ала независимо че бях сляп и глух за всичко около себе си, през цялото време усещах, че нещо в колата се мъчи да привлече вниманието ми — един мъничък предмет сякаш изгаряше очите ми. Потънал в мисли за Шидзуко, гледах с невиждащ поглед пред себе си, а малкият предмет ту се мяркаше, ту чезнеше, като че искаше по-скоро да го забележа. Защо, защо, питах се разсеян. Но изведнъж отговорът отекна властно в съзнанието ми.
	Шофьорът пред мен — едър поприведен мъж в износено тъмносиньо пардесю — бе със скъпи и твърде изискани за грубите му длани ръкавици. На всичко отгоре ръкавиците бяха зимни, сиреч съвсем неподходящи за сезона. Вече мислех, че тъкмо това е привлякло вниманието ми, когато… да, украшението върху секретното копче… ето какво. Кръглият метален предмет, който бях намерил на тавана у Коямада, се оказа декоративно копче от ръкавица.
	Споменах на следователя Итодзаки за металния предмет, но така и не му го показах, защото тогава не го носех със себе си, а и освен това защото никой не се заинтересува повече от тази улика, тъй като бе решено единодушно, че убиецът на господин Коямада е Шундей Ое. Дори не помнех вече къде е въпросното копче. Сигурно все така се мотаеше в джоба на жилетката на зимния ми костюм.
	Можех ли преди време да се досетя, че предметът е декоративно копче от ръкавица? Престъпникът, не ще и дума, бе действувал с ръкавици, защото никъде по тавана не открих следи от пръстите му. Нищо чудно изобщо да не е забелязал кога копчето се е търкулнало между подпората и гредата.
	И така, ръкавиците на шофьора ми помогнаха да проумея какво точно съм намерил на тавана. Очакваше ме обаче още едно поразително откритие — копчето на дясната му ръкавица липсваше, останала бе само металната подложка. Ами ако липсващото е същото онова, което намерих на тавана? Тогава значи…
	— Ей, вие, да, вие — подвикнах неволно на мъжа пред мен. — Може ли да разгледам ръкавиците ви?
	Човекът се смая от странната ми молба, но намали; свали ги и ми ги подаде послушно през рамо.
	Върху копчето на лявата бяха, разбира се, гравирани буквите R. K. BROS. CO. Неочаквано и за самия себе си изтръпнах от необясним ужас.
	Шофьорът продължаваше да върти спокойно кормилото, без нито веднъж поне да се обърне назад. Гледах едрия му, леко приведен гръб и внезапно ми хрумна налудничавата мисъл, че това е…
	— Шундей — промълвих като на себе си, но достатъчно високо, за да може да ме чуе. Същевременно не откъсвах очи от отражението му в малкото предно огледало. Не ми бе необходимо много време, за да се убедя, че фантазиите ми са наистина налудничави. Лицето на шофьора дори не трепна. Е, и Шундей едва ли бе способен на подвизите на Арсен Люпен.
	Пред квартирата си аз се разплатих щедро и го попитах:
	— Кажете ми, спомняте ли си кога точно загубихте копчето на дясната си ръкавица?
	— Поначало си беше без копче — отвърна шофьорът и на лицето му се изписа почуда. — Тия ръкавици са ми подарък. От покойния господин Коямада. Бяха още съвсем нови, но едната без копче. Сигурно затова ми ги подари.
	— Господин Коямада ли? — изкрещях неволно. — Същият, от чиято къща току-що излязох?
	— Да, същият. Докато беше жив, често се случваше да го карам до фирмата и обратно, та ме уважаваше, човекът.
	— Кога ви ги подари?
	— Още по студа, но си ги пазех, защото, нали виждате, скъпа работа. Само че старите ми се съсипаха, а без ръкавици хич не може да се кара — кормилото се хлъзга, и днес за пръв път си слагам тези на работа. Но защо се интересувате толкова?
	— Аа, просто така. Сетих се за нещо. А не бихте ли ми ги продали?
	След известни уговорки шофьорът най-сетне склони да ми ги даде срещу една доста солидна сума. В къщи веднага измъкнах копчето от тавана и щом го сложих на ръкавицата, то веднага си легна на мястото.
	Съвпадението бе направо поразително, за да е случайно. Възможно ли бе Шундей Ое и Рокуро Коямада да са притежавали еднакви ръкавици със съвършено еднакви декоративни копчета, тъй че откъснатото от ръкавицата на Шундей да приляга чудесно на мястото на липсващото от ръкавицата на Коямада?
	Едва по-късно си изясних каква е работата, но най-напред взех ръкавиците и ги отнесох в известния магазин за вносни стоки „Идзумия“ на Гиндза. Щом ги погледна, собственикът заяви, че в Япония не се произвеждат такива, че тези вероятно са английски и че според него у нас няма филиал на фирмата R. K. BROS. CO. Съпоставих тези сведения с факта, че до септември по-миналата година господин Коямада е бил в чужбина, и си направих извода, че ръкавиците са негови. Но означаваше ли това, че именно той е изтървал копчето на тавана? От друга страна, можел ли е Шундей да се сдобие с ръкавици, които нито се произвеждат, нито се продават в Япония? И то не с какви да е, а със същите като на господин Коямада?
	Какво излиза тогава, питах се, приведен над работната си маса и стиснал с две ръце пламналата си глава. Излиза, че… излиза, че… повтарях, мъчейки се да мобилизирам цялото си съзнание и да намеря някакво обяснение на тази загадка.
	И ето че изведнъж ми хрумна една наистина удивителна мисъл. Сетих се, че дългата тясна улица, на която живее семейство Коямада, върви все покрай реката и при това положение къщата им е на самия бряг. Не бе нужно да мисля дълго, за да си го представя, защото и сам неведнъж се бях любувал на широката река от прозорците на европейското крило на дома. Ала сега за мен този факт имаше съвсем друг, нов смисъл.
	В измъченото ми от догадки съзнание изплува едно грамадно латинско U. В горната му лява част бе къщата на Коямада, а в горната му дясна — къщата на неговия приятел и партньор на го. В най-долната част на буквата се намираше мостът Адзумабаши. Досега всички, причастни към случая, си мислехме, че онази фатална вечер господин Коямада излиза от дома на приятеля си в горния десен ъгъл на U-то, спуска се до най-долната му точка — моста Адзумабаши — и там бива убит и хвърлен в реката. Ала никой не си даваше сметка за самата река. А тя течеше от горната към долната част на буквата, което пък позволяваше да се предположи, че убийството не е извършено там, където е открит трупът, а той е бил довлечен до кея край моста от течението.
	Течението е довлякло трупа. Течението е довлякло трупа. Откъде обаче? Къде е било извършено престъплението?… Блъсках си главата и потъвах все по-дълбоко в тресавището на собствените си налудничави предположения.


	9

	Няколко вечери подред разсъждавах упорито върху фактите. Така се увлякох, че съвсем забравих за Шидзуко — странно наистина, но и очарованието й не можеше да ме измъкне от невероятните съмнения.
	Е, през това време отскочих два пъти до дома й, но само колкото да уточня някои неща и щом свършех, тутакси се сбогувах и бързах към къщи. Поведението ми, изглежда, я озадачаваше дълбоко, защото когато излизаше да ме изпрати, лицето й ставаше печално и унило.
	А след петдневни размисли стигнах до един наистина потресаващ извод. За да не се налага впоследствие да се повтарям, ще цитирам тук извадки от писменото си мнение, адресирано до следователя Итодзаки, До подобен, както вече казах, потресаващ извод би могъл да стигне само автор на криминални романи, тоест човек, способен да фантазира. Едва по-късно разбрах колко съществено бе това обстоятелство. А ето и част от писменото ми мнение:
	„… След като се убедих, че копчето, намерено лично от мен на тавана, е на господин Коямада, аз обърнах внимание на редица факти, които все не оставяха на мира съзнанието ми. Например на факта, че трупът на господин Коямада е бил с перука, която при това той сам си е поръчал приживе (по-късно ще обясня защо не съм озадачен, че трупът е бил гол), на факта, че ведно с кончината на господин Коямада секнаха внезапно и писмата със заплахи от Хирата, а също и на това, че независимо от външността си на добропорядъчен човек (колко често се заблуждаваме от външността) покойният е бил сексуален маниак. Тези и много други факти изглеждат на пръв поглед сбор от случайности, но след като ги анализирах внимателно, открих, че всеки от тях води към един-единствен краен извод.
	Започнах да търся доказателства, за да се убедя, че предположенията ми са верни. Най-напред посетих вдовицата на господин Коямада и с нейно разрешение претърсих кабинета му. Защото нищо не разкрива така добре характера и тайните на личността, както кабинетът. Госпожа Коямада изрази съмнение относно успеха на моето начинание, но независимо от това аз се затворих вътре за половин ден и проверих обстойно съдържанието на всички шкафове и чекмеджета. Така попаднах на едно заключено отделение. Помолих за ключа, но се изясни, че приживе господин Коямада го е носил винаги у себе си, закачен на верижката на часовника му. Не го забравил и в деня на злощастната си кончина — госпожа Коямада си спомни, че преди да излезе, той мушнал ключа и часовника си в пояса на кимоното. Не виждах друг изход, затова помолих вдовицата за разрешение и разбих заключената вратичка. Вътре открих водени години наред дневници на покойния, пликове с книжа, пакет писма, книги и други. Проверих всичко — листче по листче — и отделих три според мен много съществени за дадения случай неща. Първото е дневникът на господин Коямада от годината, в която се е оженил за Шидзуко. В полето на една от страниците (съдейки по датата, три дни преди сватбата) бе написана с червено мастило следната любопитна забележка: «Разбрах за връзката на Шидзуко с някакъв младеж на име Ичиро Хирата. Изясних, че след време чувствата й към него охладнели и тя започнала да го отбягва. Впоследствие се възползувала от обстоятелството, че баща й се разорил, и успяла да се скрие от Хирата. Голяма работа! Не смятам да се ровя в миналото й.»
	Следователно още преди сватбата господин Рокуро Коямада е успял някак да узнае тайната на своята съпруга, но никога не и е намеквал и с думичка за това.
	Второто бе сборникът разкази на Шундей Ое «Развлечение на тавана». Бях крайно удивен да открия подобно нещо в кабинета на делови човек като господин Коямада. Дори не вярвах на очите си, докато госпожата не ми обясни, че покойният много обичал да чете. Важното в случая е, че в началото на книгата е поместена снимка на Шундей Ое, а в кратката биографична справка се споменава истинското му име — Ичиро Хирата.
	Третото е дванадесети брой на списание «Нова младеж», издавано от «Хакубункан». В него няма нищо от Шундей Ое, затова пък отпред е поместена в естествена големина страница от негов ръкопис, а отдолу следва обяснението: «Почеркът на Шундей Ое». Разгледах страницата срещу светлината и за свое удивление открих, че по плътната гланцирана хартия личат хоризонтални и вертикални следи, напомнящи драскотина от нокти. Очевидно някой бе копирал дълго и упорито през тънка хартия почерка на Шундей. Мисълта, че ужасните ми предположения лека-полека започват да се потвърждават, ме накара да изтръпна.
	Същия ден помолих госпожата да ми покаже и ръкавиците на съпруга си от чужбина. Тя дълго търси и в крайна сметка донесе чифт досущ като онези, които бе подарил на шофьора. Вдовицата ми ги подаде и обясни, че бил имал още едни такива, но, кой знае защо, не можела да ги намери. Изглеждаше доста озадачена.
	Готов съм веднага, щом проявите желание, да Ви предоставя гореизброените веществени доказателства — дневника, книгата, списанието, ръкавиците и копчето, което лично намерих на тавана.
	Освен тези разполагам и с други улики, на които ще се спра по-късно, но и изброените дават достатъчно ясна представа що за човек е бил господин Коямада. Под маската на честен и добропорядъчен търговец се е криел отвратителен характер, чудовищен интригант. Питам се, не прекалихме ли, като се хванахме за името на Шундей Ое и забравихме всичко друго на света? Не решихме ли прибързано, заблудени от мрачните му, дъхащи на кръв произведения и от информацията за странния му начин на живот, че никой освен него не може да извърши такова престъпление? Как да си обясним тогава изчезването му? Ако наистина убиецът е той, тогава постъпката му е съвършено необяснима. Може би не успяваме да го открием тъкмо защото е невинен? Нищо чудно да е изчезнал само поради непреодолимата си мизантропия (известно е, че колкото по-популярно става името му, толкова по-силна е болезнената му неприязън към хората). Преди време Вие изказахте мнението, че Шундей вероятно е избягал в чужбина. Може би сте прав. Напълно възможно е сега да си живее в Шанхай и като истински китаец да си пуши лулата, пропускайки дима през вода. А как да си обясним например поведението му след убийството на господин Коямада? Години наред Шундей строи търпеливо и старателно своя чудовищен план за отмъщение, но изведнъж убива Рокуро Коямада, тоест посяга на човек, който не значи нищо за него, и сякаш забравил главната си цел, изоставя всичко и изчезва. Всеки, запознат с произведенията му и чувал подробности за личния му живот, би потвърдил, че подобна постъпка е твърде неестествена, прекалено несвойствена за Шундей Ое. Налице е и друго доказателство, оборващо още по-красноречиво първоначалната ни версия — копчето. Как е могъл Шундей да загуби на тавана копчето от ръкавицата на господин Коямада? Ръкавиците са чуждестранни и у нас такива не се продават, а на всичко отгоре едната от чифта, който Коямада подарява на шофьора, е без копче. Ако съпоставим тези два факта, ще се убедим в нелогичността на твърдението, че не Коямада, а Шундей се е промъквал на тавана. Ще се запитате тогава, защо Коямада не е проявил съобразителност и е предал в ръцете на шофьора такава важна улика против себе си? Работата е там, че от юридическа гледна точка той не е вършил нищо противозаконно. Качвал се е на тавана за развлечение. Е, доста необичайно, но все пак развлечение. Затова и не се е обезпокоил, че може да е загубил копчето тъкмо там. Господин Коямада не се е чувствувал престъпник и затова не си е задавал въпроса, къде е копчето и няма ли то да се превърне в сериозна улика против него?
	Разполагам и с други доказателства, които снемат вината от Шундей Ое. Вече споменах, че Коямада е държал под ключ дневниците, книгата и списанието и винаги е носил този единствен ключ у себе си. Това не само говори за коварните му помисли, а и опровергава напълно версията, че за да го компрометира, Шундей е подхвърлил нарочно гореспоменатите неща в шкафа му. Преди всичко Шундей не е могъл да напише забележката в дневника, нито пък изобщо да се добере до шкафа.
	Всичко, казано дотук, налага един-единствен възможен извод. А той е, че Шундей Ое, сиреч Ичиро Хирата, когото досега приемахме лекомислено за виновен, няма никакво отношение към убийството на господин Коямада. Всички ние бяхме подведени от изумителните машинации на Рокуро Коямада. Никой от нас не допусна, че благовъзпитаният търговец е двуличен и коварен. Че щом влезе в спалнята си, нежният и предан съпруг сваля маската на благоприличие, превръща се в демон, изтезава всяка нощ беззащитната си жена и я бие с камшика, който лично е донесъл от чужбина. Все пак не са редки случаите, когато в един човек съжителствуват благородник и демон. Дори напротив, колкото по-добър и благовъзпитан изглежда някой, толкова по-лесно му е да служи на дявола. Но не е нужно тъкмо на Вас да обяснявам подобни неща.
	Позволявам си да изложа тук събитията, предшествуващи смъртта на господин Коямада. Преди четири години той заминава на работа в чужбина. За две години живее в Лондон и други столици. Навярно в някои от тия градове разцъфват като отровни цветя пороците му (успях да подочуя от сътрудниците му нещичко за любовните му приключения в Лондон). След завръщането му в родината (през септември по-миналата година) порокът, превърнал се вече в негова втора природа, се задълбочава. Обект на долните му извращения става, представете си, обожаващата го негова съпруга. И той, както вече казах, започва да я изтезава със специално донесения за тази цел камшик. Доказателството е белегът на тила й, който забелязах още при първата си среща с нея през октомври миналата година.
	Характерното за подобен род пороци е, че впоследствие е трудно човек да се избави от тях, така както трудно се отвиква от морфина. Пък и с течение на времето те се превръщат в бързо прогресираща болест. Жертвата на такъв порок търси все по-нови и по-силни преживявания. Днес вече не го удовлетворяват средствата, използувани вчера, утре няма да му стигат днешните. Същото е и с господин Коямада. Не е трудно да си представим, че в един прекрасен ден му омръзва да изтезава съпругата си с камшика. И той търси трескаво нещо ново, нов възбудител за ожесточената си душа. Тъкмо тогава узнава случайно за «Развлечение на тавана» на Шундей Ое, подразбира, че разказът е с необикновено съдържание, и това подлага любопитството му на изпитание. Накратко, Коямада прочита разказа и намира в него до болка близък и понятен образ. За това, колко е обичал тази книга, говори ако не друго, най-малкото «ползата», която е извлякъл от нея. Защото в «Развлечение на тавана» Шундей убеждава упорито читателите, че удоволствието да наблюдаваш тайно някого (по-точно жена) не може да се сравни с нищо на света. Представете си колко благозвучно е отекнала тази идея в порочното съзнание на господин Коямада. В крайна сметка той започва да играе ролята на героя от разказа, тоест превръща се в «дебнещия» от тавана и наблюдава тайно собствената си съпруга.
	Разстоянието от портата до входната врата в дома му е твърде подходящо за подобен замисъл. За него не е трудно да се прибере, без слугите да го забележат, да се промъкне през килера на тавана и да се добере до мястото над дневната на Шидзуко. Дори се осмелявам да твърдя, че вечерните партии _го_ с приятеля са в повечето случаи претекст за измъкване от къщи. Вечерите си господин Коямада е прекарвал, «развличайки се», на тавана.
	След като узнава от биографичната бележка истинското име на автора, Коямада започва да подозира, че Шундей и някогашният любовник на Шидзуко — Ичиро Хирата, са едно и също лице. Идва му наум, че Хирата е навярно озлобен срещу Шидзуко, задето е пренебрегнала на времето чувствата му. И той започва да събира всички статии за Шундей Ое, да дава ухо на клюките за него. Така в крайна сметка узнава за някогашните му отношения с Шидзуко, за невероятната му неприязън към хората, а сетне и за това, че е спрял да пише и е изчезнал. С една дума, от «Развлечение на тавана» господин Коямада печели едновременно две неща — намира сродна душа, жертва на същите порочни страсти, и попада на бившия любовник на жена си, към когото питае люта омраза. Въоръжен с тази информация, той замисля нещо наистина чудовищно.
	Идеята да наблюдава тайно Шидзуко възбужда до крайност любопитството му, но за човек със садистични наклонности като него това не е достатъчно. Той напряга перверзната си фантазия, за да измисли нещо ново и много по-чудовищно от побоите с камшика, нещо, което да успокои разюзданата му чувственост. Така в съзнанието му се ражда идеята за зловещите писма на Хирата и господин Коямада започва да разиграва един наистина уникален спектакъл. Междувременно успява да се сдобие със списанието и за да е спектакълът по-правдоподобен и по-интересен, се захваща да изучава упорито и прилежно почерка на Шундей. Потвърждават го следите по плътната гланцирана хартия. Сетне изпраща писмата си през определени интервали, и то от различни пощенски станции. И тъй като постоянно обикаля града по работа, никак не му е трудно да спре край някоя пощенска кутия и да пусне поредното писмо.
	Съдържанието на писмата също не го затруднява, защото черпи достатъчно информация от статиите във вестниците и списанията за живота и ежедневието на Шундей. Подробности за Шидзуко пък узнава от сеансите на тавана. Освен това като неин съпруг е, естествено, съвсем наясно с всички интимни страни на живота й. Накратко, нощем ласкае Шидзуко и запомня всяка нейна дума, всеки неин жест, а впоследствие й го описва, без нищичко да й спестява, в писмата от името на Шундей. Каква мерзост наистина! Присвоявайки си чуждо име, господин Коямада съчетава удоволствието да тормози съпругата си със заплашителни писма и насладата да я наблюдава през процепа на тавана как ги чете и трепери от ужас. Имам причини да твърдя, че през това време не преустановява, разбира се, изтезанията с камшика. Ще запитате защо. Ами защото само месец след смъртта му кървавите следи по шията на Шидзуко изчезнаха. Няма съмнение, че господин Коямада е излъчвал садистично съпругата си, но не от ненавист към нея, а може би тъкмо напротив — от сляпо обожание. Не се наемам точно на Вас да обяснявам психиката на подобен род сексуални маниаци.
	С това предположенията ми, че авторът на заплашителните писма е Рокуро Коямада, се изчерпват. Остава загадката, защо деянията, ограничаващи се в рамките на банална сексуална извратеност, прерастват в убийство. И защо жертвата е не някой друг, а самият уважаван господин Коямада, когото на всичко отгоре намират чисто гол и с перука на главата под тоалетната на кея край моста Адзумабаши. Дело на чии ръце са раните по гърба му? Ако Шундей Ое наистина няма никакво отношение към случилото се, означава ли това, че в злодеянието е участвувал и трети човек? Да, неизвестните са много, затова ще си позволя да споделя с Вас съображенията си по всяко едно.
	По моему демоничните замисли на господин Коямада предизвикват, така да се каже, божия гняв и той си навлича възмездие свише. Тоест в случая няма нито престъпление, нито убиец и смъртта на Рокуро Коямада е резултат от нещастен случай. Ще попитате какво тогава е причинило смъртоносната рана на гърба му. Ще стигнем и до това, а сега ми се иска да обясня поред защо и как стигнах до горното заключение.
	Всичко започна от перуката. Вече Ви е известно, че на 17 март лично претърсих тавана над дневната на госпожа Коямада и открих пролуката, през която престъпникът е наблюдавал какво става долу. В резултат на това мое откритие госпожата реши от следващия ден да премести спалнята на втория етаж на европейската пристройка. Не знам как е успяла да склони съпруга си, нито пък защо той не се е противопоставил и я е послушал. Така или иначе, от въпросния ден нататък господин Коямада е бил лишен от възможността да наблюдава Шидзуко от тавана. Ала нищо чудно това занимание да му е бяло вече омръзнало и преместването да му е дало възможност да измисли нов, още по-чудовищен план. Какво ме кара да мисля така ли? Перуката. Той я е купил в края на миналата година, и то очевидно със съвсем друга цел. Но сега тя се оказала наистина добре дошла.
	Господин Коямада се е бил нагледал вече до втръсване на снимката на Шундей (в началото ма сборника с разкази). Известно е, че тя е от младите години на писателя и затова на нея той е с гъста черна коса. Отегчен от всичките си досегашни занимания и търсещ нови силни преживявания, Коямада се сеща, че би могъл да използува прозореца на новата спалня, за да изплаши още по-успешно Шидзуко, като се преобрази в Шундей. За тази цел обаче трябва да скрие основния си отличителен белег — плешивината — и тук на помощ му идва перуката. Тя безспорно ще преобрази главата му, а колкото до лицето, и без това наплашената вече до смърт Шидзуко едва ли ще го забележи в тъмното. Освен това той не се кани да наднича часове, а само да се мерне, колкото да хвърли жена си в ужас.
	И така, на 9 март през нощта господин Коямада се прибира от дома на своя приятел. Портата е още отключена и той влиза, без да буди слугите. Сетне се промъква на пръсти в кабинета си на първия етаж на пристройката (по-късно разбрах от вдовицата, че и ключът от кабинета е бил винаги у него), слага си в тъмното перуката и се измъква в градината. Там той се покатерва на едно дърво, скача от него върху перваза на покрива, стига до прозореца на новата спалня и надниква вътре през пролуката между щората и перваза. След време Шидзуко ми разказа, че нея нощ мярнала за миг мъжко лице, което доказва категорично предположенията ми.
	Ала преди да открия причината за гибелта на господин Коямада, се налага да направя още някои обяснения.
	Хранех вече известни подозрения, затова за втори път посетих вдовицата и сам огледах мястото под прозореца. Няма да се впускам в подробности, тъй като и сам бихте могли да го огледате при нужда, но, накратко, прозорецът гледа към река Сумидагава, а непосредствено под него е циментовата ограда. Тоест празното място между пристройката и оградата е не по-широко от корниза на покрива. Оградата пък лежи върху доста висока и стръмна скала. От горната част на оградата до повърхността на водата има около четири метра, а пак оттам до прозореца на втория етаж — около два. Тоест подхлъзне ли се от корниза, който впрочем е много тесен, господин Коямада има две възможности: щастливата — да падне в пролуката между оградата и пристройката, и нещастната — да се стовари върху самата ограда, а оттам да полети в дълбоката река. Съдбата му отрежда втората.
	Откакто обърнах внимание на посоката на реката, започнах да мисля, че трупът не е бил захвърлен под моста Адзумабаши, а е бил довлечен дотам от водата. Освен това къщата на семейство Коямада е на самата река, и то много по-нагоре по течението от моста. Не беше трудно да се досетя, че Коямада е паднал от прозореца. Но доста време не можех да си обясня защо причината за смъртта му не е удавяне, а дълбоко нараняване.
	И ето че изведнъж се сетих за един истински случай, описан в книгата на Мокусабуро Намба «Най-нови методи за разследване на углавните престъпления». Познавам отлично съдържанието на този труд, защото като автор на криминални романи го използувам често за справки. Случаят, за който споменах, е следният:

	В средата на месец май 1917 г. в град Оцу, префектура Шига, на вълнолома на езерото Тайко е изхвърлен труп на мъж. На главата му са открити рани, нанесени с някакъв остър предмет. След аутопсията се установява, че смъртта е настъпила в резултат на черепните рани. Освен това в коремната кухина на трупа е намерено голямо количество вода, което налага извода, че веднага след убийството трупът е бил хвърлен във водата. Заключението на медицинската експертиза дава достатъчно основание случаят да се приеме за углавно престъпление и да се започне следствие. Следствието обаче не напредва поради невъзможност да се установи самоличността на потърпевшата страна. След няколко дни в градското полицейско управление постъпва донесение от бижутера Сайто, живущ на улица «Джофукуджидори», Киото, че е изчезнал продавачът от неговия магазин Шигедзо Кобаяши, двадесет и три годишен. Тъй като облеклото и външността на убития съвпадат с описанието на бижутера, полицията призовава Сайто да опознае трупа. Така не само се изяснява личността на пострадалия, а и фактът, че той всъщност не е убит, а се е самоубил. Сайто предявява оставеното от покойния писмо, в което той признава, че е злоупотребил с огромна сума от касата на господаря си, и съобщава за намерението си да се самоубие. Колкото до черепните рани, впоследствие се изяснява, че те са от витлото на парахода, от който самоубиецът е скочил в езерото.

	Ако не се бях сетил за това произшествие, сигурно никога не бих стигнал до предположенията си относно причината за смъртта на господин Коямада. На пръв поглед те са невероятни. Но много често действителността се оказва далеч по-смайваща и от най-смелите предположения. Аз, разбира се, не смятам, че и господин Коямада е бил засегнат от витлото на някоя моторна лодка. Между случилото се с него и гореизложеното произшествие има известна разлика. Първо, защото в един часа след полунощ по Сумидагава рядко минават моторни лодки и, второ, защото при аутопсията се изясни, че в нашия случай жертвата не е нагълтала вода.
	Тогава от какво е нанесена смъртоносната рана? А другите около нея? Много просто — от стъклата по циментовата ограда. Предполагам, че разбирате какво имам предвид, тъй като и сам навярно сте ги забелязали. Някои от парчетата са достатъчно големи, за да причинят дълбоки рани като тази, смъртоносната, на гърба на господин Коямада. Той е полетял от корниза и се е стоварил върху оградата, тоест върху набучените по нея парчета от счупени бутилки. Чудно ли е тогава, че раната, отнела живота му, е толкова дълбока?
	И така, господин Коямада сам си е виновен за смъртта. Той, добропорядъчният човек и известният на всички търговец, става жертва на чудовищния си порок. В онази съдбовна вечер клетникът се подхлъзва, пада от покрива върху оградата, наранява се смъртоносно и полита в реката, а течението довършва останалото — поема го и го довлича до моста Адзумабаши. Там трупът се спира под клозета на понтона, където впоследствие и бива открит.
	С това предположенията ми относно произшествието се изчерпват. Остава да добавя само още едно-две неща като например защо трупът е бил гол. Работата е там, че районът около моста Адзумабаши е свърталище на скитници, просяци и рецидивисти, с една дума, на много и достатъчно пропаднали хора, способни да разсъблекат посред нощ случайно довлечен от реката удавник. Особено ако е облечен богато. А същата онази нощ господин Коямада е бил в скъпо кимоно и тежко хаори, а на всичко отгоре и с платинен часовник. Бързам да отбележа, че тези мои предположения много скоро се потвърдиха — един скитник бе задържан с всички тези вещи.
	В заключение се налага да обясня защо Шидзуко не е чула как тялото е цопнало във водата. Причините според мен са следните. Първо, тя е била тъй наплашена, че нито е виждала, нито е чувала какво става наоколо й. Второ, пристройката е от бетон, а и в същото време прозорецът е бил плътно затворен. Трето, не бива да забравяме, че от прозореца до повърхността на водата има твърде голямо разстояние. Освен това дори и да е чула някакъв шум, Шидзуко спокойно е могла да го обърка с удар на весло, тъй като, макар и рядко, нощем по реката минават боклукчийски лодки.
	Преди да свърша, искам още веднъж да подчертая, че случилото се няма нищо общо с престъпление. То е по-скоро дръзка шега, която наистина довежда до гибелта на господин Коямада, но все пак шега, излизаща извън компетентността на закона. А смъртта на господин Коямада е резултат от нещастен случай. Да, именно нещастен случай, защото иначе как ще си обясним поведението му, неприсъщо за човек, който върши умишлено престъпление, как ще си обясним, че той подарява ръкавиците си на шофьора, че поръчва от свое име въпросната перука, че държи в шкафа си, макар и под ключ, такива сериозни веществени доказателства…“
	Изложението ми се получи доста дълго, но трябваше непременно да го приложа към записките си, защото без изредените в него мои предположения всичко, което се каня да напиша по-нататък, ще остане неразбрано.
	И така, стигнах до заключението, че Шундей Ое няма нищо общо със загадъчната смърт на господин Рокуро Коямада. Но така ли беше наистина? Окажех ли се прав, всичките ми досегашни подробни описания на личността и начина на живот на Шундей Ое губеха всякакъв смисъл.


	10

	Под изложението си съм поставил датата 28 април. Идеята ми бе да го предам за сведение на прокурора Итодзаки. Но преди това реших да го покажа на Шидзуко, за да я успокоя, че не е нужно повече да се бои от призрака на Шундей Ое. Тъй че на следващия ден, сиреч на 29 април, се отправих към дома й. Откакто започнах да подозирам господин Коямада, на два пъти я посещавах, но колкото да се сдобия с някои необходими ми за разследването доказателства. И всеки път си тръгвах забързан оттам, без да спомена нито дума за последните си открития.
	По това време се решаваше въпросът за разделянето на имуществото и роднините на покойния ежедневно обсаждаха къщата. Притисната от всички тези нови и безспорно недотам приятни за нея проблеми, тя се чувствуваше още по-безпомощна и самотна. Затова, появях ли се, Шидзуко ме посрещаше с нескривана радост. Същото беше и този ден, а когато влязохме в дневната, аз, без каквито и да било предисловия, извиках:
	— Госпожа Коямада, вече няма от какво да се боите. Шундей Ое няма нищо общо със случилото се.
	Думите ми я смаяха. Естествено, тя не можа да проумее веднага смисъла им. Тогава извадих изложението си и започнах да й го чета. Бях обзет от същото чувство, с което четях пред приятели някой току-що завършен свой роман. Нямах търпение по-скоро да разсея страховете на Шидзуко. Освен това държах да чуя и нейното мнение, за да избягна евентуални неточности.
	За Шидзуко бе наистина мъчително да слуша обясненията ми относно перверзните наклонности на покойния си съпруг. На тези места тя цялата пламваше и аз усещах, че от неудобство е готова да потъне в земята. А когато стигнах до ръкавиците, Шидзуко промълви: „И аз много се зачудих, защото бях сигурна, че имаше още един чифт“.
	Затова пък предположението ми, че смъртта на господин Коямада е резултат на нещастен случай, така я смая, че тя пребледня и за известно време загуби и ума, и дума.
	Когато най-сетне свърших, Шидзуко повтори няколко пъти: „Какво нещо… Какво нещо…“, и потъна в мислите си. Ала не мина много време и лицето й започна да се прояснява. Види се, едва сега проумя, че всичко е било само кошмарен сън, и душата й се поотпусна. Може би ще ме упрекнете, че отивам твърде далеч, но ми се стори, че тя дори се отърси от горчивите угризения на съвестта, причина за които беше онази наша неволна, ала все пак безнравствена интимност.
	— Даа, той да ме измъчва така жестоко, а аз… — промълви най-сетне Шидзуко, безспорно щастлива, че случаят й предоставя възможността да се оправдае пред себе си.
	Дойде и време за вечеря. Шидзуко скочи и някак прекалено припряно започна да слага масата пред мен. Извади вино, разни мезета и ме заподканя настойчиво да опитам от всичко.
	Бях толкова щастлив, че тя прие изложението ми без всякакви възражения, че неволно се увлякох с виното и попрекалих. Алкохолът ме хваща бързо. И този път след няколко чашки главата ми се завъртя, но, кой знае защо, вместо, както обикновено, да се почувствувам възторжено възбуден, аз изпаднах в необяснима меланхолия. Не ми се говореше. Седях и разглеждах до насита жената пред себе си.
	Изглеждаше поотпаднала, но все така привлекателна. Бледността бе нейното очарование, а изящното й, но в същото време силно и гъвкаво тяло не бе изгубило нито капчица от удивителното си обаяние. Може би защото бе в старинно фланелено кимоно, но този ден Шидзуко ми се струваше особено съблазнителна. Не откъсвах очи от извивката на крайниците й — дрехата потрепваше от изящните им плавни движения — и въображението ми се терзаеше от представата за онези скрити под кимоното части на тялото й, които все още не познавах.
	Бях така опиянен от виното и уюта на този дом, че неочаквано ми хрумна безумната идея да наема някоя уединена къща в покрайнините на града и да я превърна в гнездо за нашите тайни срещи с Шидзуко.
	Едва изчаках прислужницата да излезе и притеглих Шидзуко в обятията си. Сетне започнах да целувам жадно лицето й. Притисках пламтящото й тяло в обятията си и й шептях безумната си идея. А тя ме слушаше притихнала и кимаше ли, кимаше.
	Не намирам думи да опиша какво блаженство изживяхме през следващите двадесет дена, които отлетяха бързо като чуден сън.
	Наех една стара, подобна на хамбар къща в околностите на Негини и се договорих със старицата от съседното магазинче за сладкиши да я наглежда в наше отсъствие. Къщата бе тайната ни любовна обител, люлката на най-прекрасните ни чувства.
	За пръв път в живота си разбирах какво значи пламенна, неистова женска страст. Понякога ние с Шидзуко се превръщахме в деца и се гонехме из пустата, населена сякаш с призраци къща. Тичахме, изплезили езици като хрътки, препускахме като обезумели. Опитвах се да я хвана, но тя се изплъзваше от ръцете ми като делфин и отново хукваше из стаите. Тичахме, докато не останем без дъх и не рухнем, капнали и съсипани.
	А понякога седяхме притихнали и сякаш бездиханни.
	Но ето че един ден Шидзуко се появи с огромен букет уханни божури. Сред цветята бе скрила камшика на Рокуро Коямада. Изтръпнах от ужас. Но тя ми го сложи насила в ръката и настоя властно да я ударя.
	Не знаех какво да мисля, не можех да реша как да постъпя. Навярно продължителният нечовешки тормоз е станал за нея необходимост, разсъждавах потресен. Сега, толкова месеци след тая история, съм склонен да мисля, че ако бурните ни срещи бяха продължили още половин година, нищо чудно и аз да станех жертва на болестта на господин Коямада.
	Не устоях на настойчивите й молби и грабнах камшика. А когато той докосна копринената й плът, върху синкавобялата прелестна кожа отново лумна като пламък ужасяващият белег. Изтръпнах и в същото време изпитах неописуем възторг.
	Целта ми обаче не е да се задълбочавам в любовните ни преживявания. Някога ще напиша за това роман, а сега ще се огранича да разкажа само за един любопитен факт, който узнах случайно при една от нашите срещи.
	Става дума за перуката на господин Коямада. Оказа се, че той се срамувал от безнадеждно оплешивялата си глава и непрестанно се измъчвал от мисълта, че отвращава жена си. Затова и решил да си поръча перука. Споделил с Шидзуко. Идеята му й се сторила безкрайно смешна и тя започнала да го разубеждава. Ала той бил неотстъпчив като дете и наистина си поръчал перуката.
	— А защо не спомена и дума за това? — попитах я удивен.
	— Не ми беше удобно някак. Все пак става дума за интимни неща — отвърна невинно тя.
	И така, пламенните ни срещи продължиха двадесет дни, през което време нито веднъж не посетих Шидзуко в дома й. Боях се, че това може да се стори някому странно, затова един ден влязох с най-невинна физиономия в гостната й. Поседяхме, поговорихме благоприличие около час, след което си поръчах такси и се отправих към къщи. По странно стечение на обстоятелствата шофьорът се оказа същият онзи Тамидзо Аоки, от когото купих преди време ръкавиците. Тази случайна среща стана причина да потъна веднъж и завинаги в своите кошмари.
	Аоки беше с други ръкавици, но всичко останало — ръцете върху кормилото, износеното тъмносиньо пардесю, което носеше направо върху ризата, широките изопнати рамене, предното стъкло, огледалцето — си бе както преди месец.
	Спомних си как предния път в същата тази кола изрекох уж тихо, но достатъчно ясно, че да ме чуе шофьорът пред мен: „Шундей Ое“. Изведнъж в съзнанието ми изплува лицето на Шундей от снимката, сюжетите на произведенията му и спомените за странния му начин на живот. След малко бях готов да се закълна, че Шундей седи до мен на задната седалка. Не бях на себе си. Неочаквано нещо вътре в мен ме накара да се обърна към Аоки:
	— Слушайте, а кога господин Коямада ви подари ръкавиците?
	— Каквоо — изуми се точно като преди месец шофьорът, но след миг се съвзе и отвърна: — Амии, кога ли беше? Миналата година… През ноември… Да, спомних си. Същия ден си получих заплатата и дори си рекох, че от сутринта ми върви на получаване. Беше на 28 ноември. Сигурен съм.
	— На 28 ноември значи — повторих разсеяно.
	— Не разбирам какво сте се захванали толкоз за тия ръкавици. Трябва да имате някаква много специална причина, а?
	Не го удостоих с отговор, а се втренчих в една прашинка на предното стъкло. Изминахме доста път, но потънал в мисли, все не откъсвах очи от нея. Ала внезапно подскочих, сграбчих Аоки за раменете и изревах:
	— Сигурен ли сте, че наистина ги получихте на 28 ноември? Бихте ли го доказали пред съда?
	Шофьорът очевидно се смая.
	— Пред съда ли? Вие да не се шегувате? — избоботи той. — А ръкавиците наистина ги получих на 28 ноември. Имам и свидетел — помощникът ми. Момчето беше с мен и всичко видя — обясни вече съвсем сериозно Аоки. Навярно разбра, че работата не е съвсем проста.
	— Обръщайте веднага назад!
	Шофьорът още повече се смая и по лицето му личеше, че дори леко се бои. Но без да каже дума, подкара обратно и скоро спря пред дома на Шидзуко.
	Аз изхвръкнах от колата, втурнах се в антрето, сграбчих ръката на изумената прислужница и без всякакви предисловия попитах:
	— Истина ли е, че в края на миналата година са били разковани и измити със сапунен разтвор всички дъски на тавана? — Шидзуко ми бе споменала за това, когато се качих на тавана да търся следите на Шундей.
	Прислужницата, изглежда, реши, че съм се побъркал. Тя ме изгледа подозрително и отвърна:
	— Да, истина е. Само че не със сапунен разтвор, а чисто и просто с вода. Извикахме човек за тая работа. Беше точно на 25 декември.
	— Дъските на таваните над всички стаи ли?
	— Над всички.
	Дочула шума, в антрето се появи и Шидзуко, погледна ме разтревожена и попита какво се е случило. Повторих въпроса си и тя потвърди думите на прислужницата.
	Сбогувах се набързо, мушнах се в колата и наредих на Аоки да кара към квартирата ми. Сетне се настаних удобно на меката седалка и се отдадох на безумното си въображение.
	И така, на 25 декември миналата година всички дъски на тавана у Коямада са разковани и старателно измити. Нямаше съмнение, че копчето, което намерих лично, е от ръкавицата на господин Коямада. Но в такъв случай излизаше, че то се е откъснало от ръкавицата, преди да падне на тавана. Този факт бе сякаш пример от теорията на вероятностите на Айнщайн. Но за какво всъщност говореше той?
	За всеки случай се отбих в гаража и разпитах помощника на Аоки. Момчето потвърди, че господин Коямада е подарил ръкавиците на 28 ноември. Направих си труда да се срещна и с работника, почистил тавана на къщата. И той заяви със сигурност, че е бил у Коямада на 25 декември. Освен това обясни, че е разковавал дъските една по една, тъй че и игла не е могла да остане между тях.
	Ако въпреки всичко човекът, изпуснал копчето на тавана, бе наистина господин Коямада, значи се налагаше следният извод. А именно, че след като се е откъснало от ръкавицата му, е останало в джоба му. Без да подозира това, той подарява вече неизползуваемите ръкавици на шофьора Аоки, а след месец или по-вероятно след три (защото заплашителните писма започнаха да пристигат от февруари) се качва на тавана, за да наблюдава оттам съпругата си, и изпуска неволно копчето.
	Значи то е било не в джоба на палтото, а в джоба на някое от саката му. Но подобно твърдение ми се виждаше абсурдно, тъй като обикновено мушкаме ръкавиците в джобовете на палтата си. Не ми се вярваше също, че господин Коямада се е промъквал на тавана с палто. Освен това едва ли състоятелен човек като него ще носи зимните си костюми през пролетта. Изведнъж пред мен отново изникна зловещата сянка на чудовището от мрака — Шундей Ое.
	Започна да ме измъчва мисълта, дали откритието, че господин Коямада е неудържим сексуален маниак — тема, достойна за модерен криминален роман, не бе ме тласнало към нелепа заблуда. Дотук не подлежеше на съмнение единствено фактът, че той е изтезавал Шидзуко с камшика. Но всичко останало… Ако наистина се бях заблудил, тогава излизаше, че господин Коямада не е загинал в резултат на нещастен случай, а е бил убит.
	Шундей Ое… Дали някога зловещият му призрак щеше да остави съзнанието ми на мира?
	Достатъчно бе съмнението да се загнезди в душата ми, за да започна да гледам на произшествието в съвсем друга светлина. Досмеша ме от наивните ми предположения, изложени така старателно в писмото до следователя Итодзаки. Уж работех с въображението си и съчинявах дълбоко логични криминални романи, а допуснах да стигна до такива глупави изводи. Още тогава, когато прочетох изложението си на Шидзуко, не ме оставяше усещането, че някъде греша. Затова реших да не бързам да го преписвам на чисто и го мушнах в книжата си, а впоследствие забравих за него. Една от причините за това бе, разбира се, пламенната ми любовна история с Шидзуко. Но сега бях дори щастлив, че не съм успял да го изпратя на следователя.
	Странното в цялата работа бе наличието на прекалено много доказателства. Те сякаш ме очакваха навред и във всичко, с което понечвах да се заема. Но нали и самият Шундей пише, че следователят трябва да е нащрек тъкмо когато има прекалено много доказателства.
	Да вземем например почерка на автора на заплашителните писма. Собствените ми фантазии ме доведоха до убеждението, че Коямада е имитирал почерка на Шундей. Но възможно ли беше това? Нали преди време и Хонда ми каза, че дори да овладее почерка на Шундей, човек никога не би постигнал своеобразния му стил. Още повече пък Коямада, който нямаше нищо общо с литературата.
	Изведнъж ми дойде наум разказът на Шундей „Марката“, в който се разказваше как, обзета от ненавист към мъжа си, истеричната жена на един лекар решава да го погуби, като му припише обвинението, че замисля да я убие, и представи случая за самоубийство. Жената се опитва да докаже, че „посмъртното“ й писмо, което сама е написала, е дело на лекаря, упражнявал дълго и упорито почерка й. Ами ако и Шундей е използувал същия трик, за да стовари вината върху Коямада?
	Човек би решил, че произшествието е букет от литературните шедьоври на Шундей. Аналогичен пример с надничане от тавана и случайно изтървано копче имаше в „Развлечение на тавана“, номерът с подправянето на почерка бе от „Марката“, а белезите по тила на Шидзуко напомняха сюжета на разказа „Убийство в град В“. Ами раните по гърба на Коямада, ами трупът му, открит под клозета на кея? С една дума, всеки детайл носеше очевидно почерка на Шундей.
	Съвпаденията бяха прекалено явни, за да са случайни. От начало до край върху произшествието витаеше огромната черна сянка на Шундей. А аз през цялото време действувах, следвайки несъзнателно замислите му. Дори веднъж се запитах ужасен, дали той не се е вселил в мен.
	Не разумът, а интуицията ми подсказваше, че Шундей е някъде наблизо. Дори виждах святкащите му змийски очи. Да, наблизо. Но къде?
	Лежах, изтегнат върху постелята в стаята си, и се губех в мъчителни догадки. Но най-сетне се изморих и заспах. А когато се събудих, изведнъж ме осени една зашеметяваща мисъл. Беше среднощ, но скочих и веднага позвъних на Хонда и без всякакви предисловия го попитах:
	— Слушай, ако не се лъжа, ти спомена, че жената на Шундей била с кръгло лице, нали?
	В първия момент Хонда така се смая, че очевидно не разбра с кого говори. Скоро до съзнанието му стигна, че това съм аз, и той отвърна все още сънено:
	— Да, с кръгло лице.
	— И с европейска прическа?
	— Да.
	— И с очила, нали?
	— Да.
	— И имаше златни коронки?
	— Да, точно така.
	— И вечно страдаше от зъбобол, нали? Затова носеше винаги обезболяваща лепенка.
	— Да, винаги. Изглежда, че не й бяха в ред зъбите на жената.
	— И лепенката бе винаги на дясната й буза, нали?
	— Не помня точно, но май на дясната. Ти какво, да не си се виждал с нея?
	— Не, но чух от приятели. Но кажи, не ти ли се вижда малко странно млада жена с модерна европейска прическа да използува бабешко средство против зъбобол? Още повече, че почти никой вече не използува тия лепенки.
	— Прав си. Но какво се е случило всъщност? Да не си попаднат на някакви следи, а?
	— Има нещо такова. Ще ти разкажа, като се видим.
	След като от разговора с Хонда се убедих в достоверността на вече известните ми факти, седнах на работната си маса и до сутринта чертах геометрични фигури, писах знаци и формули. Пишех и задрасквах, пишех и задрасквах…


	11

	Обикновено аз определях среща на Шидзуко, но тъй като три дни поред не й се обадих, очевидно загубила търпение, тя ми прати писмо, в което ме молеше да я чакам на следващия ден в три в нашата тайна обител. В писмото й освен молбата за среща имаше и следната фраза: „Изглежда, откакто ме опозна по-отблизо, ти се струвам вече развратна и цинична. Опротивях ли ти? Или може би те плаша с нещо?“
	Колкото и да е странно, писмото й не ме въодушеви. Неприятна ми бе дори мисълта, че трябва да се видя с нея. Но независимо от това на следващия ден се отправих към Негиши.
	Беше вече юни и както винаги в началото на дъждовния период, небето бе мътно и мрачно. А и жегата бе наистина непоносима. Слязох от влака и само докато измина две-три преки, плувнах в пот, а копринената риза се залепи за гърба ми.
	Шидзуко вече ме чакаше, седнала на леглото в нашата прохладна сумрачна колиба. Сцената на нашите развлечения бе доста ефектно обзаведена. Тук не липсваше нито килим, нито грамадно легло, нито меки фотьойли, нито дори няколко грамадни огледала. Шидзуко не жалеше парите си за нашия интимен уют и колкото и да я убеждавах, че и без това вече всичко си имаме, не успявах да я възпра от излишни покупки.
	Този ден тя бе в разкошно лятно кимоно от тънка коприна и черен лъскав пояс с избродирани по него листа от павлония. Класическата прелест на Шидзуко в стила на старото Едо контрастираше поразително с модерната обстановка в помещението.
	Достатъчно бе да зърна искрящата й уханна коса, за която тя дори след трагичната гибел на съпруга си продължаваше да се грижи все така старателно, за да си представя как в минути на страст тежкият кок се разсипва, предните кичури се разпиляват по челото й, разкошната коса обвива нежната й шия. Обикновено, преди да напусне убежището ни, Шидзуко по половин час оправяше пред огледалото развалената си прическа.
	Още щом ме съзря на вратата, тя ме посрещна с въпроса:
	— Защо оня ден се върна специално за да питаш за чистенето на тавана? Никога не съм те виждала такъв припрян. После дълго се чудех, но не можах да разбера защо беше толкова развълнуван.
	— Не можа да разбереш ли? Не е възможно точно пък ти да не разбереш — подхвърлих мимоходом и съблякох сакото си. — Само че всичко е много ужасно, трябва да знаеш. Допуснал съм такава нелепа грешка. Защото таванът ви е мит в края на декември, а копчето от ръкавицата на твоя съпруг се е откъснало месец преди това. Господин Коямада е подарил ръкавиците си на шофьора на 28 ноември, при това едната е била вече без копче. С една дума, всичко се обръща с главата надолу.
	— Така ли? — промълви безкрайно удивена Шидзуко. Изглежда, не проумяваше за какво става дума. Значи копчето е паднало на тавана, след като се е откъснало от ръкавицата.
	— Да, така е, но проблемът е времето между едното и другото. По всичко личи, че въпросното копче не се е откъснало точно когато господин Коямада се е промъкнал на тавана. А колко по-просто щеше да е, ако си беше паднало и останало там и между едното и другото нямаше разлика във времето! Само че за жалост разлика във времето съществува и копчето се появява на тавана месец или дори месеци, след като се откъсва от ръкавицата. А защо, е страшно трудно да се обясни, нали?
	— Дааа — отвърна леко пребледняла Шидзуко.
	— Може, разбира се, да се предположи, че откъснатото копче е останало в сакото на господин Коямада, а след месец той, без да забележи, го изпуска на тавана. Но това е възможно само ако съпругът ти е носел есенните си костюми и през зимата, в което аз лично се съмнявам дълбоко. Прав ли съм?
	— Да. Той обръщаше прекалено внимание на външността си и се съобразяваше стриктно със сезона. Затова преди Нова година изваждаше зимните си дрехи.
	— Ето, виждаш ли? Значи подобно предположение се изключва.
	— Тогава значи Хирата… — промълви тихо Шидзуко и дъхът й секна.
	— Точно така. Изобщо в цялото произшествие прекалено силно се усеща присъствието на Шундей и по този случай писменото ми изложение до следователя Итодзаки се нуждае от основна преработка — заявих аз и се заех да й обясня накратко съображенията си за това, че историята е сякаш изградена по идеи от произведения на Шундей и че прекалено много доказателства будят съмнение. — Може би не си запозната с подробностите, но личният живот на Шундей е наистина необясним. Колкото и да мрази хората, все пак е много странно, че не допуска никого до себе си, че така често си сменя квартирите, че е ту на пътешествие, ту пък тежко болен и не приема, че не се появява никъде и най-сетне, че наема тази своя последна квартира, но не се настанява в нея, а я оставя да пустее. Наистина странно, освен ако, разбира се, това не е един вид подготовка за убийство.
	Седях на кревата до Шидзуко. Щом отворих дума за убийство, тя се сви по-близо до мен и стисна до болка ръката ми. Но аз продължих:
	— Реално погледнато, през цялото време бях нещо като негово послушно оръдие, марионетка. Той ми натрапваше предварително подготвените си ходове, а аз ги следвах слепешком и приемах на доверие всяка, подхвърлена от него улика. Ха-ха-ха — присмях се сам на себе си. — Шундей е чудовище. Той четеше мислите ми и ми предоставяше любезно съответните доказателства. Не, случай като този не е лъжица за моята уста. Ако не бях писател, склонен към прибързани изводи, а професионален детектив, едва ли щях така дълбоко да се заблудя, на всичко отгоре да стигна до толкова нелогични изводи. От друга страна, ако престъпникът наистина е Шундей, възникват множество несъответствия, затрудняващи разследването. В основата на тези несъответствия е предпоставката, че Шундей е злодей. Тук се налага необходимостта да отговорим на два въпроса. Първо, защо след гибелта на господин Коямада заплашителните писма секнаха. И второ, как дневникът, сборникът с разкази на Шундей и списанието — преки улики срещу господин Коямада — се оказаха именно в неговия шкаф. Тези два факта са в пълно противоречие с версията, че Шундей е авторът на произшествието. Дори да допуснем, че той е вписал забележката в полето на дневника и пак той е сложил в шкафа книгата и списанието, остава необясним начинът, по който се е добрал до ключа от шкафа. Ти самата спомена, че съпругът ти го е носил винаги у себе си, нали? Три дена си блъсках главата над тези загадки, докато най-сетне стигнах до единственото според мен вярно решение. Както вече казах, произшествието изобилствува с почерпени от сюжетите на Шундей идеи. Затова реших, че ако препрочета много внимателно произведенията му, непременно ще открия някакъв ключ към загадката. Спомних си също така, че моят приятел Хонда от издателство „Хакубункан“ бе срещнал веднъж Шундей край парка Асакуса. Шундей бил облечен в костюм на клоун и държал дебело тесте рекламни листовки. Впоследствие Хонда изясни, че в някои от рекламните агенции около парка често наемат на временна работа скитници. И така, излезе, че Шундей се е подвизавал в компанията на скитниците от квартала. Колко силно напомня това романа на Стивънсън „Странната история на доктор Джекил и мистър Хайд“, нали? Така се досетих да потърся нещо с подобен сюжет сред разказите на Шундей и попаднах на „Страната Панорама“, който, както знаеш, излезе точно преди Шундей да изчезне, и на „Човекът с двете лица“. Прочетох ги и проумях какво особено е очаровало Шундей в романа на Стивънсън — възможността един човек да играе едновременно две роли.
	— Страх ме е — рече Шидзуко и още по-силно стисна ръката ми. — Говориш такива неща, че тръпки ме полазват. А тук е толкова тъмно и страшно! Ще имаме време да поговорим за това, а сега нека се отдадем на по-приятни занимания, искаш ли? Когато съм с теб, ми е неприятно да си спомням и мисля за Хирата.
	Но на мен не ми бе никак до любовни развлечения, затова продължих:
	— Докато разчепквах случая, открих и още нещо — две странни съвпадения. Казано по-научно, първото е съвпадение във времето, а второто — в пространството. Сега ще се убедиш сама, само погледни тази карта на Токио — с тези думи измъкнах от джоба си една карта и я разгърнах пред Шидзуко. — От Хонда и от началника на полицейското управление в Кисагата знам, че Шундей е сменил няколко квартири. Отначало е живял в Икебукуро, а после на Кикуичо в Ушигоме, в Негиши, на Хацусечо в Янака, в Хигураши, на Суехирочо в Канда, на Сакурагичо в Уено, на Янагишимачо в Хонджо и най-накрая на Сусакнчо в Мукоджима. От всичките изброени само Икебукуро и Ушигоме са по-отдалечени, а другите седем, както сама можеш да се убедиш от картата, са концентрирани в североизточната част на града. И точно в това е фаталната грешка на Шундей. Можем да си обясним защо само Икебукуро и Ушигоме са толкова далече, като си припомним, че той става популярен, а ведно с това и търсен от издатели и журналисти от момента, в който се премества да живее в Негиши. А дотогава всички въпроси, свързани с ръкописите му, той решава единствено по пощата. Нека сега съединим мислено с една линия седемте адреса на Шундей, като започнем от Негиши. Ще получим неправилен кръг, нали? Ключът към загадката е в центъра на този кръг и сега ще ти обясня защо мисля така.
	Шидзуко пусна ръката ми и изведнъж ме прегърна поривисто.
	— Страх ме е — прошепна отново тя и се притисна страстно към мен. Страните й галеха бузите ми, устните й изгаряха устните ми. След миг тя започна да ме гали с пръст зад ухото и да шепти нежно като на капризно дете: — Жал ми е да си губим толкова скъпоценното за нас време със страшни приказки, чуваш ли? Усещаш ли как пламтят устните ми? Чуваш ли как тупти сърцето ми? Прегърни ме, по-скоро ме прегърни.
	— Още малко, потърпи още малко. Имай търпение, докато ти разкажа всичко, моля ти се. Трябва днес непременно да поговорим с теб, разбираш ли — рекох и без да обръщам внимание на сладострастния й шепот, продължих: — А сега да се заемем със съвпадението във времето. Спомням си чудесно, че името на Шундей престана да се появява по страниците на вестниците и списанията в края на по-миналата година. Господин Коямада, както самата ти неведнъж си ми казвала, се е върнал от чужбина също в края на по-миналата година. Защо двете събития съвпадат така точно по време? Случайно ли е това според теб?
	Ала преди да се доизрека, Шидзуко скочи, грабна подпряния в ъгъла на стаята камшик и го намушка насила в ръката ми. Сетне смъкна рязко кимоното си, хвърли се по корем върху леглото, изгледа ме втренчено изпод голото си рамо и занарежда като обезумяла:
	— Какво от това, а? Какво от това? — Но изведнъж горната половина на тялото й започна да се гърчи и Шидзуко изкрещя: — Удряй, удряй! По-скоро удряй, чуваш ли?
	През прозорчето на стаята се провиждаше сивкавата пелена на небето. Отнейде долетя тътен, може би в далечината премина трамвай. Но тътенът се сля с писъка в ушите ми и се превърна в оглушителен трясък. Сякаш отекваха бойните барабани на приближаващи орди привидения. Обзе ме ужас. Може би тежкото време вън и необикновената атмосфера в, стаята влудяваха и двама ни. Във всеки случай сега, след толкова време, си давам сметка, че не бяхме съвсем на себе си. Гледах като замаян как блесналото й от пот бяло тяло се гърчи върху кревата и продължавах да излагам с неукротимо упорство разсъжденията си.
	— И така, от една страна, е ясно като бял ден, че Шундей има непосредствено отношение към случая. А, от друга, независимо от усърдието си японската полиция вече два месеца търси, но не може да открие този толкова известен писател, сякаш той се е разсеял като дим. Ужасявам се, като си помисля, че това не е сън, а действителност. Защо Шундей се отказа от намерението си да убие Шидзуко Коямада? Защо престана внезапно да й изпраща зловещи писма? Как е успял да проникне в кабинета на господин Коямада? И как, за бога, е отключил шкафа? Всички тези неизвестни не можеха да не ме подсетят за един човек. Имам предвид писателката Хидеко Хираяма. Много хора смятат, че това е жена. Дори сред писателите и журналистите не са малко твърдо убедените в това. Чувал съм, че ежедневно в дома на Хидеко пристигат купища любовни писма — пишат й младежи от цяла Япония. В действителност обаче Хидеко Хираяма не е жена, а мъж. И на всичко отгоре, уважаван правителствен чиновник.
	Всички автори на криминална литература — и аз, и Шундей, пък и тази Хидеко — са чудовища. Достатъчно е нещо да пораздразни неутолимата им страст за приключения, за да стигнат до граничещи с перверзия крайности — един се преправя на жена, за да си осигури свободата да пише, друг облича женски дрехи, скита нощем из Асакуса и дори се опитва да прелъстява мъже. — Вече бях загубил контрол над себе си и говорех като обезумял. По лицето ми струеше пот, по устните си усещах неприятен солен привкус. — А сега, Шидзуко, слушай ме особено внимателно! Какво все пак е в центъра на кръга, свързващ местата, където е живял Шундей? Погледни на картата. Погледни, моля те! В центъра на кръга е твоят дом. И всички тези седем места са само на десетина минути път от него. Защо Шундей изчезва точно когато господин Рокуро Коямада се завръща от чужбина? Защото ти се лишаваш от възможността да посещаваш своите уроци по чайна церемония и музика. Докато съпругът ти е в чужбина, ти всеки следобед ходиш на уроци по чайна церемония и по музика, нали? Кой ме накара да повярвам в това? Самата ти! Откакто ме срещна в музея, правиш с мен, каквото си искаш. Ти, разбира се, би могла без всякакви проблеми да впишеш онзи пасаж в дневника на съпруга си, да поставиш на шкафа му останалите веществени доказателства и като капак на всичко да подхвърлиш копчето на тавана. Ето до какъв извод стигнах в резултат на дългите си и напрегнати разсъждения. Или има и някакво друго обяснение за случилото се? Отговори, моля те, отговори!
	— Това е вече… Престани! Спри! — извика Шидзуко, вкопчи се в мен, положи глава на рамото ми и зарида. Усещах горещите й сълзи през ризата.
	— Защо плачеш? Защо през цялото време се опитваш да ми попречиш да говоря? Защо не желаеш да ме изслушаш. Би трябвало да ти е интересно, защото това за теб е въпрос на живот и смърт. А ти плачеш и непрестанно ме прекъсваш. Дори само поведението ти ми стига, за да те подозирам. Но слушай по-нататък. Още не съм свършил. Защо жената на Шундей е била с очила? Защо е имала златни коронки? Защо е слагала на дясната си буза обезболяваща лепенка? И косата й е била подстригана по европейски? Спомни си „Страната Панорама“ на Шундей. Тази повест е истинска енциклопедия по камуфлаж. В нея Шундей споменава всичко: и промяната на прическата, и очилата, и памучните тампони, с помощта на които се изменя формата, на лицето. Нека си припомним и разказа „Медната пара“, в който един от героите си слага златни коронки върху белите си здрави зъби. Горните ти странични зъби са по-едри от останалите и се хвърлят на очи. И за да ги прикриеш по-удачно, ти слагаш върху тях златни коронки. Бенката на дясната си буза пък криеш под обезболяващата лепенка. Налага се да промениш и прическата си и ти избираш модерния европейски стил, защото късата коса закръгля леко продълговатото ти лице. Така ти се превръщаш в жената на Шундей. Завчера те показах, без да забележиш, на своя приятел Хонда. Исках да бъда сигурен, че не греша. И какво мислиш? Хонда заяви категорично, че ако се подстрижеш и си сложиш очила и златни коронки, човек не би те различил от съпругата на Шундей. Какво ще кажеш за това? Не се опитвай да ме мамиш, защото сама разбираш, че всичко ми е ясно.
	Отблъснах Шидзуко от себе си. Тя падна на кревата и промълви през сълзи:
	— Хирата. Хирата.
	— Хирата ли? Подиграваш ли се с мен? Нима искаш да повярвам в съществуването на Шундей само защото си играла ролята на негова жена? Не, драга, Шундей не съществува и никога не е съществувал. Шундей е измислица. Заблуда. И за да заблудиш околните, се превръщаш в негова жена и се срещаш с журналистите и издателите. Тъкмо затова толкова често сменяш квартирите. Но скоро разбираш, че все пак не е възможно да заблудиш абсолютно всички. Тогава наемаш някакъв случаен скитник от подвизаващите се в парка Асакуса и му предоставяш възможността да си изкарва хляба с непрестанно лежане. Не Шундей се е преобразявал в странник с клоунски костюм, а скитникът от парка Асакуса се е превръщал в Шундей.
	Шидзуко лежеше на кревата безмълвна и сякаш мъртва и само следите от камшика по гърба й помръдваха като змийчета при всяко нейно дихание. Мълчанието й поотрезви гнева ми.
	— Шидзуко, мила, не исках така грубо. Прекалих, признавам. Но ти така упорито се мъчеше да отклониш разговора, така ме забъркваше с това свое кокетство, че без да ща, излязох от кожата си. Прости ми, моля ти се! И се помъчи да не ме прекъсваш. Ще ти разкажа какво става по-нататък, а ако някъде сгреша, поправи ме веднага, чу ли? Или ми кажи само едно „не“.
	Ти, Шидзуко, притежаваш рядък за жена ум и литературен талант. Почувствувах го още в писмата ти. Нищо чудно, че в един момент те обзема желанието да напишеш нещо, да провериш способностите си, като използуват за свой псевдоним мъжко име. Но ето че първият ти опит се увенчава с успех. И тъкмо когато голямата литературна слава те спохожда, съпругът ти заминава за две години в чужбина. За да направиш по-поносима самотата, а същевременно и да удовлетвориш неудържимата си страст към необикновени, силни преживявания, ти започваш страшен спектакъл, в който на себе си отреждаш едновременно три роли. Самата ти си написала разказа „Човекът с двете лица“. Но в живота отиваш по-далеч, като се наемаш да изпълняваш не две, а три роли.
	Квартирата в Негиши наемаш под името Ичиро Хирата. Предните две твои пристанища — в Икебукуро и в Ушигоме — са ти били необходими, колкото да има къде да получаваш кореспонденцията. И така, ти наемаш квартирата в Негиши и под различни предлози криеш от всички лицето на име Ичиро Хирата, а в ролята на негова жена контактуваш с издателите, журналистите и прочие, желаещи непременно да се видят лично с него. Когато пишеш произведенията си — ти си Шундей Ое, или Хирата, в контактите си със сътрудници на списания и издатели се превръщаш в жената на Хирата, а в собствения си дом госпожа Коямада, тоест играеш едновременно три роли. Но за да ги изпълняваш добре, ти се налага всеки ден да се отлъчваш от къщи. И измисляш чудесен предлог за околните — уроците по чайна церемония и музика. Първата половина от деня си госпожа Коямада, а втората — госпожа Хирата. Само че за да се преобразиш от едната в другата, сиреч да се преоблечеш и да промениш прическата си, ти е необходимо време, затова не можеш да си позволиш да губиш ценни минути и часове в път. Ето защо, местейки се от една в друга квартира, постоянно избираш места, които да са на около десетина минути от дома ти.
	Разбирам те, защото и аз съм любител на всякакви загадъчни истории и преживявания. Мога да си представя колко усилия ти е коствала подобна игра, но и каква наслада за душата ти е носила.
	Спомням си думите на един критик, който, анализирайки някакво произведение на Шундей, отбелязва в статията си, че то цялото е проникнато от потискаща подозрителност, на каквато е способна, само жена. Когато четеш Шундей, пише по-нататък той, сякаш виждаш пред себе си спотайващо се в мрака чудовище. Колко точно казано!
	Но двете години отлитат и господин Коямада се завръща в своя дом. Това те лишава от възможността да играеш трите си роли и Шундей Ое изчезва безследно. Само че всички вече са свикнали със странностите му и ако не са се убедили на свой гръб, то най-малкото са чували за необикновената му неприязън към хората. Тъй че изчезването му, макар и загадка, не е подозрително.
	Но аз като мъж не проумявам какво те накара да се решиш на това чудовищно престъпление, при все, че от някои книги и от учебниците по психология знам, че склонните към истерия жени често си изпращат сами заплашителни писма. Подобни примери има и в Япония, и в чужбина.
	В това се крие, от една страна, желанието да изплашиш сама себе си, а, от друга — стремежът да предизвикаш нечие съчувствие. Мисля, че и с теб е същото. Представям си колко съблазнително е било за теб да получаваш заплашителни писма от известен писател, в ролята на който от време на време се явяваш самата ти.
	В същото време стареещият господин Коямада започва да ти действува все по-силно на нервите. Освен това ти е жал да се разделиш с волния и толкова интересен живот, на който си се наслаждавала в негово отсъствие. Или, както Шундей сам написа на времето, привлича те неудържимо сладостта на престъплението, примамливият вкус на убийството. Това е май по-точно обяснение. Така измисленият от теб Шундей Ое ти идва на помощ. Той — безследно изчезналата знаменитост — става твое оръдие. Превръщайки го в убиец, ти се избавяш щастливо от омръзналия ти до смърт съпруг. На всичко отгоре си извън всякакво подозрение и занапред можеш да си живееш спокойно и да се разполагаш, както намериш за добре, с огромното състояние, останало ти от покойника.
	Но това ти беше недостатъчно. Ти реши да се подсигуриш двойно. И избра за тази цел мен. Искаше да си отмъстиш заради отношението ми, към Шундей и ме превърна в своя марионетка. Представям си как си умирала вътрешно от смях, докато ти четях възторжено изложението си. Пък и не ти беше никак трудно да ме заблудиш. Още повече, че разполагах с такива неоспорими веществени доказателства като копчето, дневника, списанието и сборника, собствения ти сборник „Развлечение на тавана“. Но нека ти припомня собствените ти мисли, че престъпникът непременно допуска някаква, макар и нищожна, грешка. Пишеш го едва ли не във всяко свое произведение. А ето че и ти не направи изключение. Решаваш да използуваш копчето от ръкавицата на съпруга си като най-силната улика против него, но дори не си правиш труда да изясниш кога точно се е откъснало. Но само това ли? Че ти дори не подозираш колко много преди това господин Коямада е подарил ръкавиците си на шофьора. Съвсем незначителна наглед грешка, но колко досадна все пак! А колкото до раните по гърба на злощастната жертва, мисля че предположенията ми са верни. Само че господин Коямада не е паднал от покрива. Трагедията започва от момента, когато двамата оставате сами в спалнята (затова той е с перука) и ти успяваш някак да го бутнеш от прозореца.
	Е, Шидзуко, прав ли съм, или не? Кажи нещо! Отговори! Кажи ми, че греша, моля ти се, кажи!
	Сложих ръка на рамото й и я разтърсих леко. Но от срам или от разкаяние — кой знае? — тя нито помръдна, нито пророни думичка.
	Стоях съвсем объркан до кревата. Казах, каквото имах да казвам, и сега душата ми пустееше. А жената, която до вчера все още смятах за своя възлюблена, лежеше пред мен в истинския си образ. Чудовището от мрака лежеше ранено. Гледах го, а в очите ми пареше. Опитах се да се овладея и рекох:
	— Тръгвам си. А ти се поразмисли над това, което ти казах, и сама предени как да постъпиш. Благодарение на теб през този месец узнах за пръв път в живота си сладостта на любовното безумие. Трудно ми е да се разделя с теб. Но съвестта не ми позволява да остана. Сбогом! — Целунах Шидзуко и изхвръкнах от райската обител, където двамата бяхме преживели толкова щастливи дни.
	Имах чувството, че още малко и небето — тежко и мрачно — ще докосне земята. Жегата бе още по-непоносима. Плувнал в пот и стиснал до болка зъби, аз се носех като обезумял по улиците.


	12

	На следващия ден прочетох във вечерния вестник съобщението, че Шидзуко се е самоубила.
	Бе се хвърлила в реката от втория етаж на своя дом. За зла участ на сутринта един човек забелязал трупа край същия онзи кей до моста Адзумабаши.
	В статията си нищо неподозиращият журналист пишеше: „По всичко изглежда, че госпожа Коямада е загинала трагично от ръката на убиеца, отнел преди време живота на съпруга и“.
	Смъртта на Шидзуко, моята доскорошна любима, ме опечали дълбоко, но в същото време за мен тя беше още едно доказателство за непростимата вина на тази жена. С една дума, смятах подобна развръзка за напълно естествена и оправдана. Непоклатимата ми увереност в това издържа около месец.
	В един прекрасен ден, след като вече бях поотрезнял от високите градуси на вихреното си въображение, в душата ми се промъкна ужасно подозрение.
	Всъщност Шидзуко не бе изрекла и думичка на разкаяние. Единствената ми сила бяха доказателствата, множеството доказателства, които тълкувах посвоему, но както си въобразявах, от позицията на здравия разум. Само че подозренията ми не бяха тъй безспорни, както твърдението, че две плюс две е четири. Още повече, че веднъж вече ми се бе наложило да преразгледам цялата своя стройна пирамида от предположения, и то само въз основа на думите на шофьора и на работника, почиствал тавана в дома на семейство Коямада. Какво ми гарантираше, че и сега нямаше да се случи същото?
	Нямах намерение да се нахвърлям с обвинения върху Шидзуко. Дори напротив, исках да й изложа спокойно съображенията си и да чуя какво ще отговори тя. Но поведението й ме раздразни и засили подозренията ми. Колко пъти я карах да каже нещо, да се оправдае или да ме поправи, ако греша, но тя мълчеше и аз изтълкувах мълчанието й като доказателство, че се чувствува страшно виновна. Но дали бях съвсем прав?
	Шидзуко се бе самоубила. (Впрочем какво дава повод да се твърди, че непременно става дума за самоубийство? Ами ако е убийство? Тогава значи има и убиец. Какъв ужас!)
	Но да допуснем, че Шидзуко наистина се е самоубила. Доказва ли това категорично, че тя е виновна? Ами ако нещо съвсем друго я е подтикнало към решението да сложи край на живота си? Например потресението да чуе от устата на човека, когото смята за своя опора в живота си, страшни, чудовищни обвинения и на всичко отгоре да не успее (поради душевното си състояние) да ги опровергае веднага.
	Но в такъв случай излизаше, че аз съм убил Шидзуко. Макар и не пряко, разбира се.
	Но по-страшното бе друго.
	Шидзуко безспорно ме обичаше. И след смъртта й аз не можех да не се запитам: какво ли е изпитвала бедната жена при мисълта, че човекът, когото обича повече от всичко на света, я подозира в тежко престъпление? Ами ако се е самоубила именно защото ме е обичала, но не е знаела как да разсее подозренията ми?
	Но нека допуснем и друго — че обвиненията ми са справедливи и основателни. Тогава какво я подтиква към необяснимото решение да убие мъжа си, с когото е преживяла толкова години? Парите? Свободата? Възможно ли бе наистина да го е направила заради парите и свободата? Ами ако причината е любовта й, и то не към кого да е, а към мен?
	Боже мой, как да се избавя от тези свои мъчителни съмнения? Независимо дали Шидзуко бе извършила убийството, така или иначе, нея самата бях убил аз, нея — жената, която ме обичаше с цялата си страст. Е, можех ли тогава да не се проклинам за прекалената си преданост към нравствените добродетели, за педантичната си привързаност към справедливостта? На света няма нищо по-прекрасно и силно от любовта. Само че аз разбих своята крехка пленителна любов с безсърдечието на неотстъпчив навъсен моралист.
	Е, ако предположенията ми са верни и Шидзуко и Шундей Ое са едно и също лице, мога поне донякъде да съм спокоен.
	Но как да проверя това сега? Господин Коямада е вече покойник. Шидзуко също напусна този свят. Едва ли е сред живите и Шундей Ое. Хонда потвърди, че Шидзуко прилича много на жената на Шундей. Но едно са приказките на Хонда, а съвсем друго неопровержимите доказателства.
	Няколко пъти се отбивах при следователя Итодзаки, но от неясните му отговори разбрах, че не храни особени надежди Шундей да бъде открит. Помолих свой познат от Шидзуока да провери дали наистина там някога е живяло лицето Ичиро Хирата. Досега вярвах, че човек с подобно име никога не е съществувал. Оказа се, че се лъжа. Хирата напуснал отдавна града и никой не знаел вече къде живее. Но дали това, че той е съществувал и е бил по всяка вероятност любовник на Шидзуко, даваше достатъчно основание да се твърди, че е писал под псевдонима Шундей Ое и е убил господин Коямада? Още повече, че бе невъзможно да се разбере къде е, а и Шидзуко е могла да използува името на бившия си любовник просто защото е било първото, за което се е сетила. Помолих за разрешение близките й и проверих всичките й лични вещи — писма, книжа. Надявах се поне сред тях да намеря нещичко, за което да се хвана. Но и този мой опит претърпя пълен неуспех.
	Късно е да се упреквам за прибързаните си изводи и подозрения. Разбирам, че е безполезно, но съм готов да претърся Япония, да претърся света, за да открия Хирата, сиреч Шундей. Ала дори да го открия и да разбера виновен ли е, или невинен — и в двата случая ще страдам. Е, разбира се, по различен начин, но това не променя нещата.
	Изтече вече половин година от трагичната смърт на Шидзуко. Но за Ичиро Хирата все още нищо не се знае. И страшните съмнения разяждат все по-болезнено душата ми.



	江戸川 乱歩
	陰獣, 1928

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/24132)
	Последна редакция: 2012-05-06 08:26:12