Джеймс Хадли Чейс
	Нежен център


	— Виж, намерих това — и тя вдигна запалката.
	Погледът му се закова за момент върху запалката, след това се премести върху нея. Изразът на лицето му я ужаси — то изведнъж бе станало нечовешко. Той започна да става бавно от стола, докато тя отстъпваше неразбираща, но така уплашена, както никога през живота си.
	— Писна ми от тебе — каза той с мек, леден шепот. — Ще те убия…


	Глава първа

	Валери Бърнет лежеше във ваната със затворени очи, положила глава върху възглавницата на ръба й.
	През полуотворения прозорец от терасата на хотела долитаха далечни гласове. Шумът беше приятен и Валери го слушаше с удоволствие. Тя се радваше, че бяха отседнали в този хотел в Испанския залив. Наистина беше най-хубавият хотел сред стотиците, които бе виждала.
	Отвори очи и огледа своето издължено, чудесно оформено тяло. Голите гърди и тясната ивица при слабините изглеждаха изумително бели на фона на златистия й тен.
	Пристигнаха в Испанския залив само преди седмица, но слънцето бе доста силно и тя бързо почерня, без да изгори.
	Вал протегна мократа си ръка и взе платинения часовник, който Крис й бе подарил по случай сватбата им. Беше дванайсет без двайсет. Имаше време да се облече спокойно и да слезе на терасата, за да изпие едно мартини с лед. Крис можеше да пие само доматен сок и тя все още не можеше да свикне с факта, че се налага да пие мартинито си сама. Това, че той вече не можеше да пие алкохол, я караше да се чувства виновна по особен начин, но лекарят я беше предупредил, че трябва да продължи да живее нормално, тъй като би било зле за Крис да усети, че заради него е променила предишния си начин на живот.
	Телефонът иззвъня тъкмо когато слагаше обратно часовника на масичката до ваната. Тя избърса ръката си с кърпа и вдигна слушалката.
	— Търсят ви от Ню Йорк — съобщи телефонистката. — Ще говорите ли, мисис Бърнет?
	Никой освен баща й не знаеше, че са отседнали в хотел „Испански залив“. „Сигурно е той“ — помисли си Вал.
	— Да — каза тя и веждите й едва забележимо се сбърчиха от тревога и раздразнение.
	Тя беше помолила баща си да ги остави на спокойствие и той беше издържал цяла седмица. Това, че се обаждаше сега, беше нейна грешка. Не му беше писала, макар че трябваше, като знаеше колко много се тревожи за нея.
	По линията долетя дълбокият внушителен глас на баща й. Когато го слушаше, тя често си мислеше, че ако не беше станал магнат, от него би излязъл чудесен шекспиров актьор.
	— Вал, там ли си?
	— Да! Защо, татко? Радвам се…
	— Вал! Чаках да ми се обадиш!
	— Съжалявам. Знаеш как става… Слънцето е толкова хубаво. Вярно, че трябваше…
	— Да оставим това. Как е Крис?
	— О, добре е. Тъкмо си говорехме снощи за теб и той…
	— Искам да знам как е той. Слушай, Вал, имам среща след пет минути. Да не губим време! Как е той?
	Тя размърда нетърпеливо краката си във водата.
	— Татко, току-що ти казах, че е добре.
	— Мисля, че беше грешка да отиваш с него съвсем сама там. Той е още болен, Вал. Кажи ми, има ли още онзи ужасен тик на устата?
	Вал затвори очи. Водата сякаш изстиваше много бързо или може би нейното тяло изстиваше.
	— Сега е много по-добре. Наистина…
	— Но все още го има, нали?
	— Е, да, но той е…
	— Все още ли седи и гледа като зомби?
	Вал усети, че очите й се пълнят със сълзи, но каза:
	— Той… все така обича да седи и да не прави нищо, но аз мисля, че ще се оправи. Сигурна съм, че сега е по-добре.
	— Какво казва доктор Густав?
	Вал протегна ръка и развъртя крана, за да източи водата от ваната.
	— Казва, че състоянието му се подобрява, но му е необходимо време.
	— Време! За бога, та той се държи като зомби вече осемнайсет месеца.
	— Не говори такива неща, татко. Знам откога продължава всичко това, но все пак не е толкова много, като имаме предвид…
	— Прекалено дълго продължава. Виж, Валери, ти си на двайсет и пет години и имаш всички потребности на една нормална здрава жена. Не можеш да продължаваш да живееш така. Не е честно спрямо теб. Много се тревожа. Не можеш да бъдеш обвързана с човек, който…
	— Татко! — гласът й изведнъж стана рязък. — Обичам Крис! Аз съм негова жена! Не искам да слушам такива неща! Наистина! Не е твоя работа! Това засяга само мене!
	Настъпи тишина. След това баща й каза с по-нежен тон:
	— Аз също те обичам, Вал. Не мога да не се тревожа. Не искам да усложнявам нещата, но държа да знам какво става. Разчитам да ми казваш всичко и помни, че ако има нещо, което мога да направя, бих го направил… каквото и да е то.
	— Да, разбира се, благодаря ти, татко, но наистина мога да се справя и сама. — Както си лежеше в празната вана, тя издърпа хавлията и я метна върху себе си. — Стана ми студено, скъпи. Във ваната съм.
	— А какво прави Крис?
	— На терасата е, чете „Оливър Туист“ — каза Вал. — Открива Чарлз Дикенс. Купил си е всичките му книги и ги чете една след друга.
	— Добре… — отново настъпи пауза и Вал чу гласове от другата страна на линията. После баща й каза: — Трябва да тръгвам, Вал. Сигурна ли си, че можеш да се справиш?
	— Да.
	— Не забравяй… ако ти трябвам, потърси ме. Ще се върна в кабинета си към пет часа. Не можеш да ме намериш по-рано, тъй като ще съм в движение, но…
	— Но за какво ще ми трябваш, скъпи?
	— Просто запомни, любов моя… Дочуване.
	Тя постави слушалката и излезе от ваната. Чувстваше, че замръзва. Бързо се изтри и се мушна в халат на сини и бели точки. След това прекоси голямата спалня и излезе на балкона, който гледаше към скалистите пещери, километрите пясъчна ивица и плажните чадъри в красивия залив. Погледна надолу към терасата, където обикновено седеше Крис.
	Шезлонгът му беше празен. Подвързаното в синьо издание на „Оливър Туист“ лежеше отворено на зелените плочки.
	Внезапен страх сви сърцето й. Тя трескаво огледа терасата по цялата й дължина, групите хора, които пиеха и разговаряха, облечените в бяло сервитьори, които сновяха между масите и разнасяха напитки, едрия портиер, който се припичаше на слънце и бе облечен в бяла униформа, след това погледна към нежно накъдреното море и почти безлюдните плажове, но не видя и следа от Крис.

	* * *

	Хотел „Испански залив“ беше един от най-скъпите и луксозни хотели във Флорида. Той побираше само петдесет души, но предлагаше обслужване, което напълно оправдаваше цените му — те бяха толкова високи, че само изключително богати хора можеха да си позволят да отседнат там.
	Чарлз Травърс, бащата на Вал, го беше избрал. Тъй като лекарите казаха, че Крис се нуждае от спокойствие, почивка и топли грижи, Травърс реши, че точно това е хотелът, в който трябва да отидат. И уреди всичко. Сметката трябваше да се изпрати на него и дори им беше дал един открит мерцедес, за да се разхождат насам-натам.
	Вал би предпочела не толкова луксозен хотел. Тя знаеше, че баща й се дразни от факта, че Крис не може вече да издържа жена си така, както трябва да бъде издържана дъщерята на един мултимилионер. Но хотелът беше наистина добър и тя бързо забрави скрупулите си, дори се радваше, че баща й беше настоял да дойдат тук.
	През първата седмица нямаше никакви произшествия. Тя трябваше да приеме факта, че Крис беше съвсем пасивен, че изглеждаше напълно щастлив просто да седи на слънце, да чете и да й говори неясно за неща, които не ги засягаха лично. Те имаха отделни спални и Крис не показваше никакво желание да я докосне, което й създаваше усещане за празнота и безсилие, но това беше нещо, с което тя можеше да се справи и наистина се справяше. В първите дни след пристигането им Вал не го изпускаше от очи. Това не беше трудно, тъй като разположението на хотела позволяваше да се вижда цялата околност, а до най-близкия град можеше да се стигне само с кола. Винаги държеше ключовете от колата в чантата си и Крис нямаше достъп до тях. Но сега разбра, че с течение на времето, тъй като Крис изглеждаше доволен просто да седи на слънце и да чете, тя е станала невнимателна. „Не трябваше да го оставям сам на терасата“ — помисли си, като нахлузваше плажните си панталони. Докато обличаше памучния пуловер, изведнъж се сети за ключовете на колата и се втурна към чантата си. С треперещи ръце я отвори, прерови я, но не намери ключа. Изсипа съдържанието на чантата върху тоалетната масичка и продължи да ги търси. Внезапно с ужас осъзна, че докато е била във ваната, Крис е влязъл в стаята и е взел ключовете.
	Вал излезе на балкона и погледна към паркинга в далечния край на терасата. Белия мерцедес го нямаше.
	Върна се в стаята си и припряно прокара гребена през косата си.
	„Паникьосваш се за нищо — каза си тя. — Ще се върне. Защо да не отиде на разходка с колата, ако му се прииска? Казах му, че ще сляза долу в дванайсет и половина, сега няма още дванайсет. Книгата сигурно му е доскучала и той е излязъл да се поразходи.“ Но знаеше, че това са глупости. След катастрофата Крис отказваше да се докосне до колата и винаги тя трябваше да кара. Защо тогава беше чакал да влезе в банята, за да вземе ключовете, освен ако нещо… нещо…
	Вал не можа да овладее паниката си, грабна чантата и се втурна по дългия коридор към асансьора. Зелената светлина се появи веднага щом натисна бутона. След секунда кабината спря пред нея. Момчето, облечено в безупречно бял костюм, й каза:
	— Добро утро, мадам, на партера ли?
	— Да, ако обичате — отвърна Вал и се облегна на огледалото, което заемаше половината от стената на кабината.
	Те потънаха надолу между етажите, след малко вратите на асансьора се плъзнаха, Вал прекоси бързо огромния луксозен хол и стигна до въртящата се врата. Когато излезе на терасата, портиерът я поздрави. Тя се огледа, но от Крис нямаше и следа. Поколеба се за момент, но после, като се опитваше да овладее гласа си, се обърна към портиера:
	— Мислех, че мистър Бърнет е на терасата. Дали не е отишъл някъде?
	Тя се молеше мислено портиерът да каже, че Крис е в тоалетната или в бара, или някъде в хотела, но той съобщи, че мистър Бърнет взел колата и тръгнал към Маями.
	— Преди десет минути, мадам.
	— Благодаря — каза Вал, прекоси бавно терасата и се приближи до мястото, където Крис беше оставил книгата си. Седна в шезлонга и я вдигна, после отвори чантата си, извади слънчеви очила и си ги сложи.
	Един сервитьор се приближи тихо и постави чаша сухо мартини на масата до нея. Предугаждането на желанията на клиента беше част от обслужването в този хотел. Това малко дразнеше понякога, но точно сега Вал се нуждаеше от питието.
	— Мистър Бърнет ще желае ли доматен сок, мадам?
	— Мисля, че да — каза Вал, без да го погледне. — Но в момента не е тук.
	Щом сервитьорът се отдалечи, Вал вдигна чашата си и отпи. Поседя известно време, взирайки се в морето отвъд плажа и усещайки ясно ускорения си пулс и болезненото чувство на страх, което приличаше на твърда буца, скрита някъде дълбоко в нея. После погледна часовника си и видя, че е дванайсет и петнайсет. Каза си, че не трябва да предприема нищо до дванайсет и половина, защото беше казала на Крис, че тогава ще слезе при него. Ако сега започнеше да го търси и той се върнеше и разбереше, че се е паникьосала, щеше да му навреди. Лекарят я беше предупредил, че трябва да подчертава доверието си в Крис. Е добре, щеше да покаже, че му има доверие.
	И така Вал седеше и чакаше. Шумът от всяка приближаваща кола я вцепеняваше и тя поглеждаше тревожно към дългата алея, която водеше надолу към главния портал на хотела. Хората се връщаха за обяд, портиерът ги поздравяваше и отваряше вратите на колите. Нито една от тях не беше открит бял мерцедес.
	В дванайсет и половина тя вече беше изпила мартинито и пръстите й стискаха екземпляра на „Оливър Туист“ толкова силно, че чак я боляха.
	„Ще почакам още десетина минути и тогава ще направя нещо… но какво?“
	Сервитьорът се приближи към нея. Друго сухо мартини стоеше върху подноса му самотно, много студено и изкусително.
	— Още едно, мадам? — попита той предпазливо.
	Тя никога не пиеше повече от едно мартини преди обяд, но сервитьорът сякаш усещаше, че днес се нуждае от второ. Това отново доказваше превъзходното обслужване, което предлагаше хотелът.
	— Ммм… да, благодаря — каза Вал.
	Сервитьорът постави мартинито на масата, прибра празната чаша и безшумно се отдалечи.
	Вал погледна часовника си. След това се протегна за чашата, отпи от мартинито и го сложи обратно на масата.
	„Няма го — помисли си тя. — О, господи! Какво да направя? Татко каза, че няма да се прибере преди пет. Само ако знаех къде… не, не! Не трябва да му казвам. Той наистина е последният човек, на когото ще кажа. Но кой може да ми помогне? Доктор Густав? Да, може би е по-добре да му се обадя. Но какво може да направи той? Нима ще се втурне да търси Крис? Полицията? Те биха могли да го намерят, но като разберат кой е, вестниците ще се разшумят около неговото изчезване и тогава… О, не! Нямам намерение да вдигам отново тази ужасна дандания.“
	Тя отново погледна часовника си. Беше един без петнайсет. Чу се шум от приближаваща кола и тя се наведе напред, за да види как един ролс-ройс се плъзга към входа на хотела. Дебела жена с дебел пекинез в ръце слезе от колата и бавно и тежко изкачи стълбите към терасата.
	„Той може да се върне всеки момент — помисли си Вал. — Не трябва да се паникьосвам. Трябва да му имам вяра. Ще чакам до един часа и тогава наистина, наистина трябва да направя нещо.“
	Няколко минути преди един на терасата се появи Жан Дюлак, управителят на хотела — висок, красив мъж с безупречни маниери и особен чар, присъщ само на французите. Той спираше при всяка маса, за да размени няколко думи с гостите на хотела.
	Вал го наблюдаваше как се приближава. Беше малко след един, когато той най-после стигна до нейната маса.
	— Мадам Бърнет… сама ли сте? — Той й се усмихна. — Това е много лошо.
	Французинът замълча, но се вгледа проницателно в пребледнялото й, измъчено лице.
	— Бих ли могъл да направя нещо за вас? Мога ли да ви помогна?
	— Надявам се, че можете — каза Вал с разтреперан глас. — Моля седнете. Аз…
	— Не, не мога да направя това. Хората тук нямат друго занимание, освен да наблюдават и да клюкарстват. Моля елате след малко в моя кабинет. — Той й се усмихна отново. — Вашите тревоги естествено са и мои тревоги. Елате и ще видим какво мога да направя. — Той се поклони леко и отмина.
	Времето се влачеше бавно и мъчително. Когато хората почнаха да напускат масите си и да се преместват в ресторанта, тя стана и тръгна към кабинета на Дюлак, като се опитваше да върви бавно. Кабинетът беше зад рецепцията. Един служител, който работеше със сметачна машина, спря и й се поклони, когато тя приближи.
	— Моля влезте направо, мисис Бърнет. Мосю Дюлак ви очаква.
	Тя влезе в голяма стая с прозорци, които гледаха към залива. Вътре имаше много цветя, удобни мебели и малко бюро, зад което седеше Дюлак. Той стана и й предложи стол.
	— Седнете — каза той. — Сега можем да се заемем с нашия проблем, мадам. Отнася се за мистър Бърнет, нали?
	Вал седна. Трябваше да направи огромно усилие, за да спре сълзите, които ненадейно щяха да бликнат от очите й.
	Дюлак отиде до прозореца, постоя малко и се върна на бюрото си. Беше й дал достатъчно време да се овладее, преди да продължи.
	— Преживял съм много нещастия в живота си, но като гледам назад, откривам, че е имало решения за повечето проблеми. Мистър Бърнет е излязъл с колата и вие се тревожите какво се е случило с него — това е проблемът, нали?
	— Значи вие знаете за съпруга ми?
	— Аз имам информация за всички, които отсядат при мен. Как иначе бих могъл да ги обслужвам?
	— Той… той е избягал и аз много се страхувам.
	— Излезе преди повече от час — Дюлак поклати глава. — Това е твърде много. Трябва да уведомим полицията.
	Вал се сепна, но Дюлак вдигна ръка.
	— Уверявам ви, че не трябва да се тревожите за евентуално нежелано разгласяване. Ако ми разрешите, аз ще уредя всичко. Капитан Теръл, шефът на полицията, е мой добър приятел. Той е разумен човек и ще предприеме незабавни действия по възможно най-тактичния начин. Може да бъдете сигурна, че не само ще намери мистър Бърнет, но и никой освен нас няма да бъде информиран. Гарантирам ви това.
	Вал бавно и дълбоко пое дъх.
	— Благодаря ви. Да, разбира се… Ще оставя това на вас. Много съм ви благодарна.
	— Ще сторим всичко, което можем — каза Дюлак, докато ставаше. — А сега мога ли да ви предложа да се качите в апартамента си. Ще поръчам да ви изпратят обяда. — Той се усмихна, когато Вал започна да протестира. — Нещо съвсем леко, вие трябва да се храните. — Той я изпрати до вратата. — След половин час капитан Теръл ще бъде при вас.

	* * *

	Капитан Франк Теръл беше едър мъж с пясъчноруса, тук-там прошарена коса. Грубоватото му лице завършваше с издадена квадратна челюст. Очите му бяха металносиви. Подчинените му го обичаха, а престъпниците, които вирееха добре в благодатната почва на Маями, се страхуваха от него.
	Той се настани в един фотьойл, който изчезна под огромното му тяло, и погледна замислено Вал, която седеше срещу него с длани, притиснати между коленете.
	— Дюлак ми каза за вашия проблем, мисис Бърнет. — Любезна нотка се прокрадна в иначе строгия му глас. — Вече разпратих описание на вашия съпруг и на колата му. Не се съмнявам, че след около час някой от моите хора ще го намери. Искам да ви уверя, че няма за какво да се тревожите.
	— Благодаря ви… но вестниците…
	— Не трябва да се тревожите за това. Знам как да се оправям с репортерите — продължи Теръл. — Дюлак ми каза, че съпругът ви не е много добре, но без да навлиза в подробности. Бихте ли ми казала нещо повече за него?
	— Защо? Добре… щом… щом смятате, че е необходимо — каза Вал.
	— Какви по-точно са проблемите му?
	— Преди две години преживя автомобилна катастрофа. Беше тежко ранен в главата. Повече от пет месеца беше в безсъзнание. Преди катастрофата беше чудесен мъж и работеше за баща ми. Но след като излезе от кома, той… ако трябва да използвам думите на баща ми, той се държи като зомби. — Вал замълча и погледна към прозореца, мъчейки се да сдържи сълзите си. — Прекара месеци наред в санаториум. Нищо не му помогна. Физически беше добре, но просто загуби интерес към всичко… включително към мене. Остана в санаториума осемнайсет месеца, но състоянието му нито се подобри, нито се влоши. Реших, че не мога да го оставя там, и против желанието на баща ми настоях да се опита да заживее нормално. Надявах се, че далеч от санаториума ще се възстанови по-лесно. Лекарите се съгласиха и аз го доведох. Тук сме от седмица и той наистина започна лека-полека да се възстановява.
	— В какъв смисъл? — попита Теръл.
	— Започна да се интересува от някои неща. Преди да дойдем, просто седеше и с часове гледаше в една точка. Тук намери „Оливър Туист“ и започна да я чете. Помоли ме да му купя събраните съчинения на Дикенс и аз го направих. Възнамеряваше да изчете целия Дикенс. Започна да проявява интерес и към хората наоколо, обсъждаше ги с мене.
	— А интересът му към вас започна ли да се събужда?
	Вал вдигна безпомощно ръце:
	— Не.
	— Разбрах, че се е консултирал с доктор Густав — продължи Теръл след кратка пауза. — Защо?
	— Той е в ръцете на лекарите от две години и няма никаква увереност в себе си. Чувства се безпомощен без лекар наоколо.
	— Познавам добре доктор Густав — каза Теръл. — Той е добър човек. Какво мисли за съпруга ви?
	— О, каза, че Крис проявява признаци на подобрение, но лечението ще отнеме много време.
	— Не ви ли предупреди, че съпругът ви може да избяга?
	— Не.
	— Съпругът ви не се ли страхуваше да шофира, след като излезе от санаториума?
	— Това е едно от нещата, които ме тревожат. Той не е докосвал кола след катастрофата… до днес. Винаги карах аз.
	Теръл се замисли за миг, след това стана.
	— Ще ви съобщя веднага щом го намерим. Може би ще бъде добре да дойдете и да го приберете от полицията. Мисля, че доктор Густав трябва да бъде предупреден. Аз ще направя това. Опитайте се да се успокоите. Няма да ни отнеме много време да го открием. Моите хора патрулират по всички магистрали, които водят към Маями.
	Когато той излезе, Вал седна до прозореца, откъдето можеше да наблюдава алеята. Започна дългото чакане.


	Глава втора

	Сержант Джо Бейглър прокара дебелите си пръсти през ниско подстриганата си коса. Лицето му беше смръщено от напрежение. Той седеше зад очукано бюро в една голяма стая, в която имаше и други бюра с униформени полицаи зад тях, които работеха, говореха по телефоните или пишеха нещо в бележниците си.
	Бейглър четеше доклад за някакъв дребен обир на бижутериен магазин. Беше шеф на всички сержанти и дясна ръка на Теръл. Неженен, на трийсет и осем години, пристрастен към кафето и цигарите, той беше смятан от шефа си за най-добрия сержант от много години насам.
	Телефонът иззвъня и той отпусна дебелата си космата ръка върху слушалката, вдигна я и изръмжа:
	— Даа?… Бейглър слуша.
	— Шефът току-що дойде — каза дежурният. — Веднага в стаята му.
	Бейглър изпъшка, хвърли върху бюрото папката, която разглеждаше, и се запъти с тежки стъпки към кабинета на Теръл.
	Влезе тъкмо когато Теръл се канеше да си налее кафе от каната, която един от неговите хора току-що беше донесъл. Като видя Бейглър на вратата, Теръл извади още една чаша от чекмеджето на бюрото си и я напълни.
	— Влизай, Джо. Нещо по оная работа с Бърнет?
	Бейглър влезе, затвори вратата и седна на стола с права облегалка пред бюрото на Теръл. Той посегна към чашата с кафе и каза:
	— Все още нищо. Съобщено е на всички патрули. За какво е цялото това вълнение?
	Теръл започна да пълни една почерняла и очевидно доста използвана лула.
	— Важни хора. Човекът е зет на Чарлз Травърс, а ако не знаеш кой е той, ще ти кажа, че е построил хотел „Ню Йорк Палас“, една фериботна връзка, язовир в Хавана и още няколко дребни работи от същия калибър.
	Бейглър отпи от кафето и запали цигара.
	— Е, и?
	— Ами трябва да го намерим. Има едно усложнение. — Теръл замълча, пуфтейки с лулата си. — Той е психично болен. Когато се връщах от срещата с жена му, се отбих при доктор Густав, който е в течение. Мъжът е претърпял тежки наранявания на главата при автомобилна катастрофа. Доктор Густав казва, че има мозъчни сраствания. Те могат да се разнесат с времето, но засега човекът не отговаря за действията си. Не е карал кола от две години и в момента е съвсем сам в този мерцедес. С такава бърза кола може да причини много поразии и на себе си, и на други хора.
	— Какво искаш да направя? — попита Бейглър, като допи кафето си. — Да се обадя ли пак на момчетата?
	— Мисля, че да. Кажи им, че е спешно. Искам този човек да бъде намерен, и то бързо. Минаха повече от два часа от първото съобщение. Не е чак толкова трудно да се намери бял открит мерцедес.
	— Може да е тръгнал по някой черен път — каза Бейглър, като стана от стола.
	— Не ме интересува какво може да е направил. Искам да бъде намерен веднага!
	Бейглър кимна и отиде в оперативната стая. Седна пред едно бюро, взе микрофона и започна да вика една след друга патрулните коли. В този момент един офицер се приближи и го потупа по рамото.
	— Хари се обажда, сержант. Намерил е мерцедеса.
	Бейглър остави микрофона.
	— Кажи на момчетата — нареди той и отиде при друго бюро. Там вдигна телефонната слушалка, която лежеше на бюрото: — Хари?
	— Да, сержант. Намерихме колата. Бял мерцедес с номер 33567, нюйоркска регистрация, на магистралата Олд Дикси. Спукана гума и смачкан калник. Следи от занасяне по платното. Колата е спряла в едно дърво. Трябва да се е движила доста бързо.
	Бейглър потри върха на носа си.
	— А шофьорът?
	— Няма никой в колата, сержант.
	— Задръж така — отсече Бейглър и се завъртя на стола си. — Хей, Джак, колко коли имаме близо до Олд Дикси?
	— Три — информира го дежурният, който следеше движението на патрулните коли по картата. — Две на двайсет мили, третата на десет мили.
	— Кажи им да се насочат към Хари и да побързат. Той се нуждае от помощ.
	Бейглър продължи разговора с Хари:
	— Три коли идват към тебе. Искам пълно претърсване на района. Шофьорът не може да е отишъл далеч. Стой там. Бъд ще ти даде описанието на човека.
	Той повика друг офицер, предаде му слушалката и тръгна бързо към кабинета на Теръл.

	* * *

	В три без двайсет същия следобед Вал все още седеше до прозореца и чакаше. Тя си повтаряше, че нищо не може да направи и просто трябва да бъде търпелива, докато полицията намери Крис. Но с течение на времето тревогата й растеше. Самотното бдение започваше да й къса нервите. Тя вече се питаше дали Крис не е катастрофирал отново и дали… този път не бе мъртъв.
	Изведнъж телефонът иззвъня. Тя се втренчи за миг в апарата, след това скочи, втурна се и вдигна слушалката.
	— Мисис Бърнет… Капитан Теръл се обажда.
	— Вие… намерихте ли го?
	— Все още не, но намерихме колата — съобщи Теръл. — Открихме я на магистралата Олд Дикси, която не се използва много напоследък. Има спукана гума и се е ударила в едно дърво. Изглежда, че съпругът ви е напуснал колата и е тръгнал пеша. Четири наши коли са там и хората ми претърсват района. Теренът е труден, има много храсти, овощни градини и изоставени хамбари. Може да е влязъл в някоя запустяла постройка, за да си почине. Просто исках да ви кажа какво става. Не се тревожете. Скоро ще го намерим.
	— Но той може да е ранен и…
	— Не, не мисля. Ударът не е бил много силен. Само един смачкан калник. Сигурно е малко зашеметен и си почива някъде.
	— Може би е по-добре да дойда. Бих могла да взема такси и…
	— Най-добре е да останете там, където сте, мисис Бърнет — каза Теръл твърдо. — Така ще зная къде да ви търся. Ще ви се обадя веднага щом го намерим.
	— Добре… благодаря, че ми се обадихте.
	— Няма защо — каза Теръл, малко смутен от несигурния й глас. — Ще ви се обадя скоро — и затвори.
	Вал отиде до прозореца и погледна към морето. Няколко души се къпеха, други се печаха на слънце. Гледката беше весела, но сърцето на Вал не беше.
	Стана пет часът. Никой от полицията не се беше обадил и тя започна да се отчайва. Почака до пет и двайсет и измъчена от напрежението, поръча телефонен разговор с кабинета на баща си в Ню Йорк.
	От най-ранно детство Вал беше в много добри отношения с баща си. Постепенно започна да обожава този преуспяващ, красив мъж. Беше убедена, че ако се обърне за помощ към него, той би могъл да реши който и да е от нейните проблеми. В миналото се опитваше да се обръща към него само за най-важните неща и в тези малко на брой случаи той оставяше всичко друго и хвърляше цялата си енергия за решаването на проблемите. Тя беше сигурна, че причината да проявява нетърпимост към Крис се състои в това, че Крис представляваше проблем, с който предприемачът не можеше да се справи — първият проблем, свързан с Вал, който той не бе в състояние да реши.
	След десетминутно чакане я свързаха с кабинета му и секретарката й каза, че той е на съвещание.
	— Обажда се мисис Бърнет. Бихте ли казала на баща ми, че трябва да говоря с него незабавно.
	— Да, разбира се, мисис Бърнет. Ще почакате ли така няколко минути? Ще изпратя да му съобщят.
	„Какво са няколко минути — помисли си Вал — след тези ужасни, безкрайни часове.“
	— Ще почакам.
	Пет дълги минути се проточиха, преди гласът на баща й да прозвучи от другата страна на линията.
	— Вал?
	— Татко, той изчезна. Като луда съм! След като говорих с теб, погледнах през прозореца и той беше изчезнал.
	— Взел ли е колата?
	Тя си пое дълбоко дъх. Гласът на баща й беше спокоен. Тя очакваше той да се разбеснее, да й каже, че я е предупреждавал, но този практичен, спокоен въпрос й помогна да се овладее.
	— Да. Няма го вече пет часа.
	— Посъветва ли се с Дюлак?
	— Да. Той извика шефа на полицията. Полицаите намериха мерцедеса, но не и Крис.
	— Продължават ли да го търсят?
	— Сигурно… Не знам.
	— Кажи на телефонистката да не прекъсва връзката и се обади в полицията. Искам да знам какво е положението в момента.
	— Добре. О, скъпи, мислиш ли, че…
	— Вал! Направи каквото ти казвам! Да не губим време!
	Тя каза на телефонистката да не прекъсва връзката с Ню Йорк и да набере номера на Теръл.
	— Имате ли някакви новини? — попита тя, когато Теръл се обади. — Баща ми…
	— Още нямаме, мисис Бърнет. — Вал веднага усети тревожната нотка в гласа му. — Хората ми продължават да търсят, но районът е труден. Не мога да отделя повече от осем души. Честно казано, ако искаме да намерим съпруга ви, преди да се е стъмнило, ще трябва да потърсим помощ, но това би означавало разгласяване на случая. Тъкмо се канех да ви се обадя, когато позвънихте. Какво да направя?
	Вал се опита да измисли нещо, след това каза колебливо:
	— Пак ще ви се обадя.
	Тя помоли телефонистката да я свърже отново с Ню Йорк.
	— Не са го намерили — съобщи на баща си. — Казах на шефа на полицията, че не искам никакво разгласяване. Според него обаче, ако искаме да намерят Крис преди мръкване, ще им трябва помощ и следователно печатът ще научи.
	— Кажи им да повикат помощ — каза Травърс. — Кажи им, че очаквам да заваря Крис при теб, когато пристигна. Ще взема първия самолет. Не се тревожи, Вал. Скоро ще се видим. Тръгвам веднага.
	— Но, скъпи, не си ли много зает? Нютън?…
	— Да не губим време! Идвам! Само кажи на този полицай да повика още хора на помощ. Стой в апартамента си. Кажи на Дюлак да се заеме с журналистите. Аз ще уредя всичко, като пристигна. Господ да ни е на помощ! — И затвори.
	Вал се обади на Теръл.
	— Баща ми пристига. Моля ви, повикайте помощта, от която имате нужда. Трябва да намерим съпруга ми още днес.
	— Да, разбира се — каза Теръл. — Съжалявам. Ние наистина не си почиваме. До половин час ще направя съобщение по радиото. Ще помоля фермерите да претърсят всички отдалечени постройки. Ще огледаме мотелите, болниците и хотелите. Пресата ще трябва да се намеси.
	— Добре — каза Вал и затвори телефона.
	Тя покри лицето си с ръце и се разплака.

	* * *

	Жълто-зеленият емайлиран часовник над камината в хола удари единайсет. Вал лежеше на канапето до отворения прозорец и гледаше звездното небе. Нощта беше тъмна, нямаше луна. Баща й седеше във фотьойла до нея. На малка масичка встрани от него имаше чаша уиски със сода, а между пръстите му бавно догаряше пура. Никой от тях не беше продумал през последния половин час. Когато пристигна, баща й беше неочаквано любезен и изпълнен със съчувствие. Добрите им отношения, нарушени по времето, когато Крис бе в санаториума, бяха възстановени. Сега Вал се чувстваше по-спокойна. Присъствието на баща й я утешаваше и й вдъхваше увереност.
	Долу пред хотела вече се бяха събрали репортери и фотографи. Вал чуваше техните гласове, прекъсвани понякога от смях, който я караше да потръпва.
	Телефонен звън разсече тишината в стаята. Травърс вдигна слушалката.
	— Капитан Теръл е тук, сър — съобщи мъжът от рецепцията.
	— Изпратете го веднага при мене — каза Травърс и постави обратно слушалката.
	Вал скочи на крака и го погледна разтревожена.
	— Теръл идва — успокои я баща й.
	— Намерили ли са го?
	— След малко ще разберем — каза той и стана.
	На шейсет години Чарлз Травърс беше внушителен мъж. Бе висок метър и деветдесет, с широки рамене и здраво телосложение. Имаше светли, проницателни очи, оредяваща бяла коса и слабо лице с остри черти. Когато прекоси стаята, силата и сигурността на движенията му вдъхнаха нова увереност на Вал. Той отвори вратата и посрещна Теръл, който идваше по коридора.
	Двамата мъже се погледнаха, след това си стиснаха ръцете.
	— Все още никакви новини — каза Теръл, когато влезе в стаята. — Исках просто да се отбия при вас и да ви кажа как вървят нещата.
	Той кимна към Вал, която стоеше до канапето пребледняла, с ръце, стиснати в юмруци.
	— Няма го повече от дванайсет часа — каза Травърс и в гласа му прозвуча груба нотка. — Разбира се, че ме интересува какво сте направили досега.
	— Разбирам вашите чувства, мистър Травърс — каза Теръл. — Не можем да направим повече от това, което вече сме направили. Теренът е много труден — блата, мангрови гъсталаци, декари висока трева, стотици стопански постройки по фермите. Досега сме обработили района на пет мили около мястото, където беше намерена колата. Очертават се две възможности, които трябва да обсъдим: или мистър Бърнет се крие нарочно, или е успял да стопира някоя минаваща кола, която го е извела от района. Ако умишлено се крие, задачата ни става почти неизпълнима. Едва ли съществува по-добър терен за игра на криеница. Ако пък е напуснал района, ще трябва да обявим тревога в четири щата и да помолим за помощ всички шофьори, които са минавали в това време през тези места.
	Травърс погледна изпитателно Теръл.
	— Мога да тълкувам думите ви по един-единствен начин — че ви липсва организация, за да намерите един изчезнал на ваша територия човек.
	— Никой щат не разполага с организация да намери бързо изчезнал човек, ако той не иска да бъде намерен — каза Теръл спокойно. — Но ние ще го намерим. Само че това може да ни отнеме време.
	— Значи не очаквате да го намерите тази нощ?
	— Не знам. Може би да, но изглежда малко вероятно.
	— Това е всичко, което искам да знам — каза Травърс. — Добре, продължавайте. Ние ще чакаме. Благодаря ви, че дойдохте.
	Теръл се почувства обиден и раздразнен от маниерите на Травърс. Той отиде до вратата, спря и погледна Вал.
	— Ще го намерим, мисис Бърнет. Бих искал да мисля, че все още имате доверие в мен.
	— О, да — потвърди колебливо Вал.
	Когато Теръл излезе, баща й я прегърна и я притисна към себе си.
	— Сега отиди да си легнеш — каза той. — Аз ще бъда тук. Всичко ще се оправи. Ще видиш… след няколко седмици, дори по-скоро, ще се чудим защо са били всички тези тревоги.
	Вал се отдръпна.
	— Татко, ти май не разбираш. Аз не мога да ти се отблагодаря за това, че дойде. Не мога да ти се отблагодаря за твоята доброта и за помощта ти, но ти май не разбираш, че Крис е моят живот. Аз го обичам. Наистина… какъвто и да е, както и да се държи, той е част от мене. Животът ми би бил безсмислен без него. Казвам ти всичко това, защото явно не си в състояние да приемеш факта, че той е много, много важен за мене. Той наистина е всичко в моя живот.
	Травърс я погледна замислено, след това сви рамене примирително и каза:
	— Хайде, Вал, върви в леглото. Сигурно няма да можеш да заспиш, но поне ще си починеш. Те ще го намерят. А докато го търсят, ще се тревожим заедно.
	Вал нежно сложи ръка на рамото му:
	— Просто исках да съм сигурна, че знаеш какви са отношенията ни с Крис. Отивам да си легна. Благодаря ти, скъпи. Не знам какво бих правила без теб.
	Тя прекоси бързо стаята и влезе в спалнята си. Травърс се приближи до прозореца. Той дълго се взираше със смръщено лице в тъмнината, след това с рязко движение хвърли недопушената пура на терасата, където чакаха репортерите.

	* * *

	Миризмата на пържена шунка накара Теръл да побърза с бръсненето. Бе ръководил операцията по търсенето на Бърнет до три часа сутринта, след което, уморен и обезкуражен, бе предал работата на Бейглър и се бе прибрал вкъщи.
	Привършвайки с бръсненето, той си помисли мрачно, че Бърнет сигурно не е намерен, тъй като в противен случай Джо би се обадил. Припомни си хубавата мисис Бърнет и изпита съжаление, че я бе разочаровал. „Но какво повече бих могъл да направя?“ — питаше се той.
	Когато влезе в трапезарията, завари съпругата си Каралайн, едра и достопочтена жена, да чете вестникарските заглавия.
	— Вярно ли е, че този нещастен човек не е с всичкия си? — попита тя, подавайки вестника на Теръл.
	— Тъй ми се струва — каза той и седна. — Вярвай на вестниците, ако искаш да научиш подробностите. Сега те ще изкарат акъла на всички.
	— Но той не е опасен, нали?
	Теръл сви рамене.
	— Не е с всичкия си.
	След това седна и зачете, но след малко захвърли с отвращение вестника.
	— Къде, по дяволите, може да е отишъл? — каза той повече на себе си, отколкото на жена си. — Какво ли прави през цялото това време?
	Сякаш за да отговори на въпросите му, телефонът иззвъня. Теръл остави чашата с кафе, втурна се през стаята и вдигна слушалката.
	— Шефе, Джо се обажда — гласът на Бейглър звучеше напрегнато. — Неприятен случай в Оджъс. Съобщение за убийство.
	Теръл се почеса по челото. Убийство! През последните осем месеца не беше имало убийство на неговата територия.
	— Някакви подробности, Джо?
	— Собственикът на парк-мотела ни се обади. Съобщи за намерена мъртва жена в едно от неговите бунгала. Била жестоко накълцана.
	— О’кей. Ела да ме вземеш. Някакви новини за Бърнет?
	— Момчетата продължават да търсят. — На Бейглър очевидно му беше писнало от Бърнет. Убийството беше много по-важно за него. — Екипът е готов. Ще бъдем при тебе след десет минути.
	Теръл постави слушалката и се върна на масата да допие кафето си. Каза на Каралайн за убийството, но това не я заинтересува — тя искаше да знае какво става с Бърнет.
	— Още не са го намерили — каза Теръл раздразнено. — Според мен той е на километри далеч от мястото, където е блъснал колата. Няма друга възможност. Сигурно му е причерняло и е изпаднал в депресия.
	Осем минути по-късно, тъкмо когато двете полицейски коли бяха спрели пред къщата на Теръл и той обличаше вече сакото си, телефонът иззвъня.
	— Шефе, Уилямс се обажда. Намерихме Бърнет. Мотаеше се по северната магистрала на Маями Бийч. Сега е в колата ни. Какво да правим с него?
	Виждайки, че Бейглър стои на вратата и едва сдържа нетърпението си, Теръл каза:
	— Как е той?
	— Държи се сякаш е бил ударен по главата. Не знае нито къде е бил, нито какво е правил.
	— Стой там, където си — каза Теръл. — Ще ти се обадя пак.
	Той прекъсна връзката и се обади в хотел „Испански залив“. Докато чакаше, съобщи на Бейглър:
	— Намерили са Бърнет. Трябва да се оправя първо с него. Ти върви в парк-мотела. Аз идвам след тебе.
	Бейглър кимна с глава и хукна по павираната алея към чакащата кола.
	Когато се свързаха с хотела, Теръл поиска да говори с Травърс.
	— Мистър Травърс? Шефът на полицията се обажда. Намерихме мистър Бърнет. Изглежда замаян. В момента се намира в една полицейска кола на северната магистрала на Маями Бийч — това е на около трийсет и пет мили от вас. Не мисля, че ще е разумно да го докараме в хотела, тъй като ще трябва да се сблъска с репортерите, които чакат там. Предлагам хората ми да го закарат направо в санаториума на доктор Густав. Вие и мисис Бърнет ще можете да го посрещнете там. Какво мислите?
	— Да — каза Травърс. — Благодаря ви. Тръгваме веднага.
	— Той ще пристигне там след един час — каза Теръл.
	След това прекъсна връзката и се обади отново на Уилямс. Даде му инструкции, съобщи накратко на жена си какво се беше случило, качи се в колата си и подкара бързо към парк-мотела в Оджъс.

	* * *

	Оджъс се намираше на централна магистрала номер 4, преди години там имало индиански пазар. На индиански името означаваше „изобилен“ — малкото градче от шестстотин души беше кръстено така заради пищната растителност, която го обграждаше.
	Съвсем близо до града, на главната магистрала, се намираше парк-мотелът — второкласен, но удобно разположен на директния път за Маями. Той се състоеше от четирийсет малки, разнебитени дървени бунгала, басейн, магазин на самообслужване, детски пясъчник и площадка за игра, както и утъпкан квадрат земя, където гостите можеха да танцуват под звуците на суинга, гърмящ от високоговорителите, закачени по дърветата.
	Теръл пристигна пет минути след като полицейският екип беше спрял на огромния паркинг.
	Фред Хес, шефът на отдела за убийства, каза, че Бейглър е на рецепцията и говори със собственика.
	Теръл каза на Хес да почака, след това прекоси зле поддържаната трева пред бунгалото, върху което се мъдреше голям неонов надпис:

	„Парк-Мотел
	_Има свободни легла_“

	Десетина мъже и жени, облечени ваканционно, се бяха скупчили пред офиса и зяпаха. Те огледаха любопитно Теръл, преди той да влезе вътре. Появата му веднага предизвика оживление.
	Малката гореща канцелария беше разделена с плот, върху който лежаха книгата за регистрация, телефон, няколко химикалки и препълнен с фасове пепелник. Зад плота имаше бюро и три стола, а на стената висеше карта на района в голям мащаб.
	Бейглър седеше на един от столовете, между устните му висеше цигара. Зад бюрото седеше собственикът на хотела, висок, слаб мъж на около петдесет и пет години с рошава металносива коса и жълтеникав тен. Лицето му беше слабо, носът — прекалено дълъг. Протритият сив костюм очевидно му бе голям. Бялата риза беше мръсна, връзката на ластик — омазнена.
	— Това е Хенеки — каза Бейглър и се изправи на крака. — О’кей, Хенеки, започвай. Нека чуем историята отново.
	Теръл кимна на Хенеки, който го погледна бързо и смутено. Теръл седна до Бейглър.
	— Ами както казах на сержанта, в седем и половина имаше телефонен разговор за това момиче. Аз й позвъних, но никой не вдигна, затова отидох при нея и я намерих. — Той направи гримаса. — Тогава се обадих на полицията.
	— Коя е тя? — попита Теръл.
	— Регистрира се като Сю Парнъл. От Маями. Пристигна снощи в осем часа. За една нощ.
	— Виждал ли си я преди?
	Хенеки сякаш се поколеба за миг, след това поклати глава:
	— Не, доколкото мога да си спомня. През сезона тук идват много хора. Не, мисля, че не.
	— Някой посети ли я?
	— Не бих могъл да знам. Аз съм в офиса от седем и половина сутринта до един през нощта. След това заключвам и отивам да спя. Няма как да узная какво става в бунгалата.
	Теръл стана.
	— Хайде да я видим.
	— Тя е в бунгало 24 — каза Хенеки и сложи един ключ на плота. — Ако нямате нищо против, шефе, аз вече я видях и нямам желание да я виждам отново.
	— Добре — каза Теръл и Бейглър взе ключа.
	Двамата мъже излязоха от канцеларията и тръгнаха към редиците бунгала, разположени на петдесетина метра от тях. Групата туристи ги последваха, но спряха изведнъж, когато двама униформени полицаи им препречиха пътя. Останалите от отдела за убийства и служебният фотограф излязоха от паркираните коли и се присъединиха към Теръл и Бейглър.
	Те спряха пред бунгало 24 и Бейглър отключи вратата.
	— Чакайте тук — каза Теръл на екипа и влезе с Бейглър в бунгалото, което представляваше квадратна стая шест на шест метра с оръфан килим, два фотьойла, телевизор, вграден гардероб, тоалетна масичка и двойно легло.
	Миризмата на смърт накара двамата мъже да смръщят лица. След като хвърли поглед към леглото, Бейглър отиде до прозореца и припряно го отвори.
	Теръл с килната на тила шапка гледаше голото, простряно върху леглото тяло.
	Сю Парнъл беше двайсет и осем — двайсет и девет годишна руса и поразително привлекателна млада жена. „Трябва добре да се е грижела за себе си“ — помисли си Теръл, защото ноктите на ръцете и краката й бяха с безупречен маникюр, а косата й беше красиво подредена. Очевидно е била почитателка на слънцето, тъй като тялото й имаше силен загар.
	Който и да я беше заклал, беше го направил с яростта на луд човек. Четири рани от намушкване зееха в горната част на тялото й. А надолу беше разпрана. Гледката изпълни устата на Теръл с жлъчен сок въпреки дългия му опит.
	Бейглър каза само „Господи!“, усети, че му се гади, бързо се завъртя и излезе.
	Теръл се огледа наоколо. Върху един от столовете стоеше изправен синьо-бял куфар. Той мина край леглото и отвори вратата към малката баня. На стъклената полица имаше шишенце с парфюм, паста за зъби и сапун. На друга полица до душа имаше жълта гъба и шапка за баня.
	Той се върна в стаята и извръщайки поглед от леглото, излезе на тясната веранда, където го чакаха неговите хора.
	— Донеси чаршаф — каза той на Хес. — Докторът дойде ли?
	— На път е — отвърна Хес. — Трябва да пристигне всеки момент.
	Докато говореше, една кола се приближи и доктор Луис, полицейският лекар, слезе забързан с чантата с инструментите в ръка.
	— Влизай направо — каза Теръл. — Тя е изцяло твоя и те очаква.
	Доктор Луис, нисък, дебел мъж, го изгледа въпросително и влезе в бунгалото.
	Теръл събра хората си.
	— Докато докторът свърши, претърсете мястото така, сякаш търсите песъчинка. Искам всичко, което може да ни подскаже нещо. Много бързо трябва да свършим тази работа. Сексуален убиец на свобода обикновено напада отново.
	Той се върна в бунгалото и взе синьо-белия куфар.
	— Добре ли прекарваш? — попита той Луис меко.
	— Красиво момиче.
	— Искаш да кажеш _била_ е красиво момиче — каза Теръл и излезе на слънце.


	Глава трета

	Доктор Феликс Густав влезе в чакалнята, където Вал и баща й стояха до отворените френски прозорци.
	Стаята беше страхотна. Нищо не беше спестено, за да й се придаде атмосфера на лукс и сигурност.
	Доктор Густав беше едър мъж с тежко телосложение, безупречно облечен, с високо плешиво теме, месести бузи и ясни, бдителни черни очи.
	Когато Вал и баща й се обърнаха, той прекоси огромната стая с безизразно лице, сякаш знаеше, че усмивката няма да бъде на място.
	— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза той. — Крис е в леглото си.
	Той употреби малкото му име без маниерничене. Вал усети пристъп на облекчение, че той назовава съпруга й с малкото му име.
	— Преди да го видите, предлагам да си поговорим малко за него.
	Травърс рязко попита:
	— Какво е правил през цялото време, докато го нямаше?
	Густав хвана Вал под ръка и я заведе до един стол.
	— Нека да седнем — каза той и без да обръща внимание на враждебността на Травърс, отпусна тялото си на един стол близо до Вал.
	Травърс се поколеба, но след това се приближи и седна до дъщеря си.
	— Питате какво е правил — каза Густав. — И той не знае. По-късно може да си спомни, но в момента е по-добре да не задаваме въпроси. От време на време трябва да се очакват периоди на пълна загуба на паметта. Честно казано, този симпатичен човек е много нещастен в момента и има всички причини за това. Той е претърпял сериозни мозъчни увреждания и все пак през дълги периоди от време е практически нормален. Това, което вече се е случило, би могло да се повтори и той го знае.
	— Няма ли начин да бъде излекуван? — каза Травърс нетърпеливо. — Това положение продължава почти две години. Ние мислехме, че започва да проявява признаци на подобрение… и сега това!
	— Татко… моля те! — каза Вал.
	Травърс се размърда раздразнено.
	— Скъпа, ако няма изгледи Крис да се оправи, ти…
	— Момент, мистър Травърс — каза Густав спокойно. — Никой не е казал, че той няма да се възстанови напълно. Това е въпрос на време. — Той се извърна леко и погледна Вал. — Докато говорим с баща ви, вие сигурно искате да видите Крис, нали?
	Вал кимна.
	— Тогава вървете и го вижте. В преддверието има сестра. Тя ще ви заведе при него. Той се нуждае от обич и вие сте тази, която може да му я даде.
	Вал стана и влезе в преддверието. Тя чу, че баща й се опитва да протестира, но не му обърна внимание.
	Възрастната медицинска сестра я заведе нагоре по стълбите в стаята, където бе настанен съпругът й.
	Крис Бърнет беше на трийсет и шест години, красив, с тъмна коса и черни очи, със строги устни, бе висок почти колкото тъста си. Хората, които го познаваха преди катастрофата, го смятаха за достоен наследник на финансовото царство на Травърс.
	Вал спря на вратата с болезнено туптящо сърце.
	— Крис… скъпи!
	Той я погледна и сърцето й спря. Неговото отпуснато, безразлично изражение и безжизнените му очи изведнъж й припомниха, че ужасната стена, която се бе издигнала между тях, още съществуваше.
	— Здравей, Вал — каза той. — Съжалявам за всичко това. Изглежда, че нямам голям късмет, нали?
	Вал влезе в стаята и затвори вратата.
	— Не трябва да съжаляваш — каза тя, едва контролирайки гласа си. — Сега си добре, нали, скъпи? — И тъй като той не отговори, добави: — Толкова се тревожих.
	— Само това ми липсваше — каза той равнодушно. — Да бъда докаран в лудницата от две ченгета. Разбира се, най-забавното от всичко е, че не знам какво съм правил. Нямам никакви спомени за цялото това време. Бих могъл да направя всичко… да убия някого… всичко.
	— Но не си, Крис — каза Вал нежно, като се доближи до стола край леглото и седна. — Не трябва да се тревожиш.
	— И Густав само това ми повтаря. Е… добре! Няма да се тревожа.
	Тя забеляза нервния тик, който продължаваше да придърпва крайчеца на устата му.
	— Крис… искаш ли да се върнем в хотела?
	Той поклати глава:
	— Тук съм много добре. Густав изглежда разумен. Харесвам го. Мисля, че за мен е по-добре да остана тук.
	— Мислех, че харесваш хотела — каза Вал, опитвайки се да скрие отчаянието в гласа си. — Не можем ли да се върнем там заедно? Е, добре… това беше лош късмет, както казваш ти.
	— Как е баща ти? — попита Крис, гледайки встрани от нея. — Предполагам, че знае за случката.
	Вал се поколеба, после каза:
	— О, да. Той е тук, на долния етаж, говори с доктор Густав.
	Безжизнените му очи се извърнаха към нея.
	— Искаш да кажеш, че е изоставил цялата си работа, за да дойде тук! Колко странно! Сигурно ужасно се забавлява. Колко ли ме мрази сега!
	— Разбира се, че не — каза Вал малко остро. — Не трябва да…
	— Сигурен съм, че ме мрази. Аз съм му омръзнал до смърт, както съм омръзнал и на самия себе си. Баща ти е забележителен човек, Вал. Той няма такъв нежен център, какъвто имам аз. Разбираш какво искам да кажа, нали… нежен център. Това е нещо, което само обикновените хора имат. Мислиш си, че всичко е наред, че постигаш големи успехи, че имаш цялата увереност, амбиция и решимост, за да победиш най-добрите, и изведнъж твърдото ядро, което е в теб… твърдото ядро, което трябва да имаш в себе си, ако искаш да успееш в този живот… омеква. Това именно се случи с мен. Но това никога не би могло да се случи на баща ти. Неговото ядро е от стомана.
	— Моля те, Крис — каза Вал, свивайки ръце в юмруци. — Ти преживя тази катастрофа и…
	— Ако това се беше случило с баща ти, той нямаше да се държи като мен — каза мъжът й. — Вал, аз премислих всичко. По-добре да се разделим. Наистина го мисля. Ще бъде по-добре и за двама ни, ако се разведем и ти забравиш за мен. Знам, че баща ти иска именно това, и е абсолютно прав.
	Вал седеше, без да мърда, една дълга минута. Крис я гледаше равнодушно.
	— Не можем ли да почакаме още малко? — каза тя накрая. — Не искам да те загубя, Крис. Мисля, че ако и двамата имаме търпение, ще успеем.
	— Това ми напомня нещо — каза Крис и потърка очи с опакото на ръката си. — Загубих запалката, която ми даде. Тя беше у мен в хотела. Не съм стигнал чак до там, че да не си спомням нищо. Беше в джоба на сакото ми. Когато полицаите ме доведоха тук, ми казаха, че не съм носел сако, така че трябва да съм го оставил някъде. Съжалявам за запалката. — Той погледна встрани. — Съжалявам за всичко. По-добре не карай баща си да чака. Остави ме тук, Вал. Така съм добре. Говори с баща си за развода. Той ще го уреди. Няма нещо, което той да не може да уреди.
	— Не искам развод — каза Вал тихо. — Искам винаги да бъда с теб.
	— Странно… повечето момичета биха се възползвали от шанса да се отърват от човек като мене. Помисли си добре. Очаквам да промениш мнението си. Съжалявам за запалката. Беше ми спомен. Помня, когато ми я даде. Тогава бяхме щастливи, нали?
	— Аз все още съм щастлива — каза Вал.
	— Това е добре. Щом един от нас е щастлив! Искам да спя сега. Имаш ли нещо против? Говори с баща си… той знае как се уреждат нещата.
	Крис се смъкна надолу в леглото и затвори очи.
	Вал остана неподвижна, като продължаваше да го гледа. Мъжът, когото гледаше, не беше мъжът, за когото се беше омъжила. Този тук беше съвсем чужд. След няколко минути по равното му дишане разбра, че е заспал.
	Стана тихо и излезе от стаята.

	* * *

	— Хайде да видим с какво разполагаме — каза Теръл.
	Той и Бейглър бяха в едно от празните бунгала на мотела. На масата лежеше синьо-белият куфар.
	Латимър от отдела за убийства тъкмо беше направил опис на съдържанието на куфара. Той стоеше зад Теръл и Бейглър, които разглеждаха различните вещи, наредени върху масата. Те не бяха много. Зелена найлонова пижама, дамски чорапи и бельо, противозачатъчни хапчета, жълто-зелено щамповано тефтерче за адреси.
	Теръл седна с тефтерчето в ръце. Бейглър нахвърля останалите вещи в куфара, затвори го и отиде да види какво правят останалите от екипа.
	Десет минути по-късно пристигна линейка и двама санитари влязоха в бунгалото на убитата. След малко излязоха с тялото на носилка, покрита с чаршаф. Носилката беше вкарана в линейката, докато групата зяпащи туристи наблюдаваха от разстояние. Вратите се затръшнаха и линейката потегли с голяма скорост.
	Доктор Луис влезе в бунгалото, където Теръл все още изучаваше тефтерчето с адреси.
	— Аз свърших — каза Луис и сложи чантата си на масата. — Била е убита между един и три часа. Не мога да говоря с по-голяма точност. Била е ударена по главата, докато е вземала душ. Трябва да е било с плосък тежък предмет… нещо като щанга за гуми. Убиецът я е извлякъл от банята и я е хвърлил на леглото. След това я е намушкал с голяма злоба. Когато я е разпорил, вече е била мъртва.
	— Добре, докторе — каза Теръл и стана. — Бих искал да имам подробен доклад, и то колкото е възможно по-скоро. Това, струва ми се, ще бъде сложен случай. Ще ми трябва помощ.
	Когато Луис си отиде, влезе Бейглър.
	— Нищо засега — каза той на Теръл, който го гледаше очаквателно. — Съдейки по състоянието им, тези бунгала се чистят веднъж месечно. Навсякъде има следи от пръсти, но засега те не означават нищо. Хес взе отпечатъци от всички и сега ще отиде да направи справка. Може и да имаме късмет, но се съмнявам. Никаква следа от оръжието. Момчетата претърсват, ала се обзалагам, че убиецът е взел оръжието със себе си. Една от обитателките на бунгало номер 3, което е далеч от номер 24, каза, че към един часа е чула да пристига кола. Колата заминала двайсетина минути по-късно… Може да е бил убиецът.
	Теръл забарабани с пръсти по тефтерчето.
	— Тук ще имаме много работа — каза той. — Изглежда, че тази жена е била проститутка. Вътре има адреси и телефонни номера на повече от двеста мъже. Единствената жена, която фигурира, е може би сестра й или майка й — Джоан Парнъл. Живее на улица „Льо Жьон“, близо до летището. По-добре да отидем веднага при нея. — Той подхвърли тефтерчето на Бейглър. — Предполагам, че всеки един от мъжете тук може да бъде човекът, когото търсим. Ще ни отвори доста работа, но трябва да проверим всички. Хайде да идем при Джоан Парнъл. Тя може и да ни насочи.
	Бейглър сложи тефтерчето в джоба си и излезе от бунгалото след Теръл. Теръл бързо размени няколко думи с Хес.
	— Виж дали можеш да изкопчиш още нещо от Хенеки. Нека момчетата продължат да търсят ножа. Провери във всички бензиностанции дали някаква кола не е спирала да зарежда между един и три тази нощ. Това е в общи линии безнадеждна работа, но може и да имаме късмет. В тези часове движението не е много оживено. Разговаряй с всички тук. Вземи имената и адресите им. Ще трябва да ги проверим… Сексуалният убиец може да е между тях, но се съмнявам. Ще се върна в полицията след няколко часа. Обади ми се, ако откриеш нещо. Хващай се за работа. Този случай няма да се реши за пет минути.
	Теръл влезе в полицейската кола при Бейглър и той потегли.

	* * *

	Пристигнаха на улица „Льо Жьон“ малко след два и половина, по пътя спряха за няколко минути в едно кафене за чаша кафе и сандвич.
	Джоан Парнъл имаше спретната тухлена къща, измазана отвън, която стоеше сред редица други подобни къщи. Отпред имаше малка градинка, пълна с рози, една пътека водеше до входната врата, около която пълзеше разцъфнал розов храст.
	Двамата мъже излязоха от колата, минаха по пътеката и пръстът на Бейглър потъна в звънеца. Известно време никой не отваряше. Теръл оглеждаше притеснено дългата безлюдна улица. Неприятното задължение да съобщава за нечия насилствена смърт винаги го тревожеше, но той никога не беше го прехвърлял на свои подчинени.
	Вратата се отвори рязко и една жена ги огледа подозрително. Тя беше тъмнокоса, слаба, около четирийсетте, подстригана по мъжки. Сухите й черти издаваха сила на характера, каквато Теръл рядко беше виждал изписана на женско лице. Носеше спортна риза с отворена яка и сини панталони. На тънките й устни стърчеше цигара, лек мирис на джин се носеше около нея.
	— Мисис Парнъл? — попита Теръл, повдигайки шапката си.
	— _Мис_ Парнъл — каза жената и го изгледа остро. — Вие сте от полицията, нали? Какво има?
	— Теръл, шеф на полицията — каза Теръл. — И сержант Бейглър. Може ли да влезем?
	Тя отново погледна изпитателно двамата мъже, обърна се и ги заведе в малък хол, обзаведен удобно, но с доста поизвехтели мебели. Навсякъде бяха разпръснати книги, а на масата стояха бутилка джин „Гордънс“, кана, пълна с вода, лед и употребявана чаша.
	Жената отиде до масата, наля щедро джин в чашата, добави малко вода и каза:
	— Е? Какво има?
	— Роднина ли сте на Сю Парнъл? — попита Теръл.
	Тя отпи дълга жадна глътка, след това отпусна рамене и се прегърби.
	— Значи това е… Знаех си аз. Да, тя ми е сестра. — Погледна Теръл твърдо и стисна устни. — Мъртва ли е?
	Теръл си пое дъх с облекчение.
	— Страхувам се, че да, мис Парнъл.
	За негова голяма изненада тя попита:
	— Убита?
	— Да.
	Джоан Парнъл изгаси цигарата си. За миг покри очите си с ръце, после се стегна, взе чашата си и довърши питието. Запали нова цигара, прекоси стаята и потъна в огромно кресло.
	— Седнете — каза тя. — Къде се е случило това?
	— В парк-мотела в Оджъс — каза Теръл и седна близо до нея.
	Бейглър се настани на масата и отвори бележника си.
	— Постоянно я предупреждавах — каза жената със студен, равен глас, — но това не й помогна. Знаете ли кой го е направил?
	— Още не — каза Теръл, — но се надявам, че вие може да ми помогнете.
	— Всеки може да е бил. Сестра ми водеше живот, който трябваше да свърши с насилие. — Джоан Парнъл направи сърдит жест. — Хората трябва да командват съдбата си. Тя не искаше да ме слуша. Е, сега е мъртва.
	— Бихте ли ми казали нещо повече за нея? — попита Теръл.
	— Вие сте отгатнали, нали? Беше проститутка. Това е всичко, което може да се каже.
	— Намерихме тефтерче с адреси сред вещите й — каза Теръл. — То съдържа над двеста имена. Да разбирам ли, че тези мъже са били нейни клиенти?
	Джоан Парнъл сви рамене.
	— Откъде да знам? Това, което наистина ми е известно, е, че тя печелеше много и харчеше много. Не се виждахме често.
	— Възможно е убитата да не е вашата сестра — каза Теръл. — Би било добре да дойдете с нас, за да идентифицирате трупа.
	Джоан Парнъл направи гримаса:
	— Мразя да гледам мъртви. Но добре, ще дойда.
	Докато пътуваха към градската морга, Теръл попита:
	— Сестра ви имаше ли си постоянен приятел?
	Той наблюдаваше Джоан и забеляза, че тя се колебае.
	— Ако имате предвид сутеньор, не, нямаше — каза тя накрая. — Имаше един мъж, с когото живя няколко години. Беше луда по него, докато той внезапно я напусна. Аз я предупреждавах, но тя не искаше да слуша… тя никога не ме е слушала. Бях сигурна, че той ще я остави.
	— Кой е той?
	— Ли Харди, някакъв букмейкър.
	Теръл и Бейглър се спогледаха. Теръл попита:
	— Преди колко време я напусна?
	— Преди около три месеца. Намерил си друга. След като я разкара, Сю се запи и не изтрезня три седмици.
	— Би ли могъл да има някаква причина да я убие?
	— Не, освен ако не е започнала да му досажда. Той е способен на всичко… На всякакви мръсотии.
	Теръл запомни това и още мислеше за него, когато колата спря пред моргата.
	Няколко минути по-късно те стояха пред покритото с чаршаф тяло. Бейглър сновеше някъде отзад.
	Теръл внимателно отметна чаршафа, за да открие мъртвото лице на Сю Парнъл. Той погледна въпросително Джоан, която беше пребледняла.
	— Това е сестра ми — каза тя с дрезгав глас.
	Преди Теръл да може да я спре, тя сграбчи чаршафа и го дръпна от голото обезобразено тяло. Стоеше вцепенена, докато Бейглър се втурна и помогна на Теръл да покрият тялото.
	— Значи това било! — възкликна тя. — Досещах се, че криете нещо от мене. — Тя се обърна към Теръл и в очите й гореше ярост, която го стресна: — Слушайте сега! Ще намерите този убиец! Ако не го направите вие, аз ще го направя! Няма да оставя да се измъкне оня, който е направил такова нещо на сестра ми. Тя не беше кой знае какво, но никой не може да прави това с една жена, колкото и ниско да е паднала, и да се измъкне. — Тя се обърна и с несигурни стъпки изтича навън.
	— Върви я заведи вкъщи — каза Теръл. — Ще говорим с нея по-късно.
	Бейглър се спусна след Джоан, но я видя точно в момента, когато влизаше в едно такси. Докато таксито се отдалечаваше, той зърна пребледнялото й, измъчено лице и блестящите очи.
	С известно облекчение се върна при Теръл, който заключваше вратата на моргата.
	— Тя замина… Взе такси — каза Бейглър.
	— Хайде да видим дали Хес има да докладва нещо и след това ще говорим с Харди.
	Двамата мъже се запътиха към полицейската кола.

	* * *

	Вал и баща й се прибраха с колата в хотел „Испански залив“. Вал беше напрегната и нещастна. Усещаше, че съчувствието на баща й се бе поохладило, докато беше при Крис, и сега се опитваше да се стегне, защото знаеше какво ще последва.
	Едва когато влязоха в хотелския апартамент, Травърс каза със сдържан и спокоен глас:
	— Вал… Мисля, че е по-добре още сега да опаковаш багажа си и да тръгнеш с мен. Трябва да хвана самолета в пет часа. Ще побързаш ли? Можем да разговаряме в самолета.
	— Аз оставам тук, татко. Какво ще правя в Ню Йорк, когато Крис е тук?
	— Говорих с Густав — каза той. — Твърди, че Крис евентуално би могъл се възстанови. Искам да проумееш това, тъй като то е много важно. Тази странна временна амнезия изисква той да бъде под контрол. Понеже се лекува доброволно, не е необходимо да се освидетелства, но ако прояви желание да напусне санаториума, ще се наложи да бъде освидетелстван.
	— Това е още една причина да стоя тук и да го виждам всеки ден — каза Вал твърдо.
	— Не мисля, че Густав иска да го виждаш всеки ден, Вал.
	— Той не може да ме спре.
	Травърс се загледа в добре оформените си ръце и се намръщи.
	— Добре, Вал. Предполагам, че трябва да ти кажа. Крис може да започне да буйства.
	Вал се изправи, отиде до прозореца и застана с гръб към баща си. Настъпи дълга, мъчителна тишина, след това Травърс каза:
	— Хайде, скъпа, опаковай си багажа. Времето тече.
	Тя се обърна. Решителността в очите й го изуми.
	— Доктор Густав ли ти каза това?
	— Че може да започне да буйства? О, да. Ако настояваш да виждаш Крис, това трябва да става в нечие присъствие.
	— Не разбирам. Досега винаги сме се виждали насаме. Нещо ново ли има?
	— Страхувам се, че да. Тази временна амнезия е предупредителен сигнал. При неговите мозъчни увреждания, ако отново му причернее, може и да нападне някой близък човек. Това е едно от онези странни неща, които не разбирам. Густав каза, че появата на склонност към убийство е напълно възможна. Ти няма да можеш да стоиш с него или да го посещаваш сама, без медицинска сестра. Не искаш да го посещаваш при тези условия, нали?
	— Ще го посещавам при всякакви условия — каза Вал. — Оставам тук.
	— Горката Вал! Наистина го обичаш, нали?
	— Да, обичам го. Ако бях на негово място, бих се надявала много, че той няма да ме изостави. Нека да не говорим повече. Оставам, татко.
	Травърс се изправи.
	— Тогава аз тръгвам. Мога да хвана по-ранен самолет. Поддържай връзка с мен. Не знам какво ще правиш тук сама. Не знам дали би искала някоя от приятелките ти да дойде и да стои с теб, но предполагам, че ще се справиш, както винаги досега.
	— Всичко ще бъде наред. Предпочитам да бъда сама.
	— Ти никога не си сама, Вал. Имаш мен. — Той я погледна с надежда. — Нали?
	— Да — каза тя.
	По израза на лицето й и по тона на гласа й той разбра с горчивина, че надеждата му да замести Крис, да върне дъщеря си в своята голяма и самотна къща и да заживеят заедно още веднъж се бе разбила на пух и прах.

	* * *

	Ли Харди не беше непознат на полицията. Те го знаеха като безскрупулен играч, който върти малка агенция за залагания по телефона, като човек, който бе успял да направи доста пари и беше достатъчно хитър, за да действа на ръба на закона.
	Теръл и Бейглър отидоха в офиса му, който се състоеше от две стаи на Северозападно седемнайсето авеню. Една устата блондинка, която се занимаваше с батареята от телефони и ръководеше офиса, когато Харди беше на хиподрума, им каза, че той току-що бил тръгнал към къщи.
	Двамата полицаи излязоха на слънчевата улица, качиха се в полицейската кола и подкараха бързо към Бей Шор Драйв, където Харди имаше четиристаен мансарден апартамент с изглед към залива Бискейн.
	Вратата им отвори самият Харди. Той беше висок здравеняк, тъмнокос, загорял от слънцето, с яркосини очи и трапчинка на брадичката и сигурно беше неудържимо привлекателен за повечето жени.
	Той посрещна твърдия и хладен поглед на полицаите с широка, блестяща усмивка. Косматото му тяло беше покрито с халат в червено и златно. На краката си носеше чехли без пети от тънка червена кожа.
	— Шефе! Каква изненада! Хайде, влизайте. Никога не сте идвал в моята бедна кошарка, нали? Влизайте… и вие, сержант.
	Двамата мъже влязоха в голям, скъпо обзаведен хол с тераса, която гледаше към залива. Край едната стена, защитени със стъклена витрина, растяха орхидеи с всякакви цветове и от всички видове. Стаята беше декорирана в бяло и лимоненожълто. На огромно канапе на жълти и бели райета се беше излегнало красиво момиче с блестяща черна коса, която докосваше златния загар на раменете му. Беше увито в бял шал, който падаше надолу и се разтваряше, за да разкрие голите почернели бедра.
	Бейглър я погледна изучаващо и реши, че е на около двайсет и три — двайсет и четири години. Лицето на момичето беше от тези, които напомнят пекинеза… привлекателно, но някак загадъчно.
	— Това е Джина Ланг — каза Харди. — Тя се грижи за кръвното ми налягане — и той сервира отново блестящата си усмивка. После се обърна към момичето: — Стой на мястото си, Пеки. Господата са от полицейското управление. Шефът Теръл и сержант Бейглър.
	Момичето хвърли по едно око на двамата полицаи и се сви на канапето. Протегна малката си, добре оформена ръка към чаша джин с лимонов сок. След това се загледа подчертано встрани.
	— Е, господа — каза Харди. — Какво ще пиете?
	— Познаваш ли жена на име Сю Парнъл? — попита Теръл с полицейския си глас.
	За момент усмивката на Харди изчезна, но бързо се върна на мястото си. Теръл и Бейглър успяха да забележат, че въпросът го стресна.
	— Сю Парнъл? Ами… трябва ли да я познавам?
	Джина извърна глава, за да погледне Харди. Черните й очи бяха неприятно остри.
	— Не го усуквай — озъби се Теръл. — Познаваш ли я?
	— Защо, да… един стар огън, който угасна — каза Харди. — Не казахте какво ще пиете.
	— Снощи е била убита — рече Теръл.
	Усмивката на Харди се оттече от лицето му като вода от умивалник.
	— Убита? Сю? За бога! Кой го е направил?
	Нито Теръл, нито Бейглър бяха впечатлени от изпълнението. Те знаеха, че Харди е един от най-големите комарджии по крайбрежието.
	— Къде беше снощи? — попита Теръл, докато Бейглър сядаше и отваряше бележника си.

	* * *

	— Не мислите, че аз съм я убил, нали? — възкликна Харди, втренчвайки се в Теръл.
	— Аз ще задавам въпросите. Хайде, Харди, губиш ни времето.
	— Къде съм бил снощи? — каза Харди, като отиде до канапето и седна до голите крака на Джина. — Защо… аз бях тук… нали, Пеки?
	Джина отпи от чашата и го погледна замислено. Докато той се взираше в нея, тя забеляза, че жилите на врата му се издуха.
	— Тъй ли? — започна тя преднамерено провлачено. — Снощи? Откъде да помня какво си правил снощи?
	— Помисли малко — каза Харди и Теръл забеляза, че той едва се сдържаше. — Нека ти припомня: първо прожектирахме филма, дето го заснех, когато бяхме в Ки Уест. Това беше към осем часа. След това аз го монтирах в продължение на един час, а ти слушаше онази нова плоча, която ти купих. След това извъртяхме филма отново. Това беше малко след десет часа. След това изиграхме пет ръце „джин“ и ти ме би… помниш ли? След това си легнахме.
	Джина погледна Теръл, после Бейглър, после пак Харди.
	— Единственото нещо, което си спомням, е, че си легнахме — каза тя. — Лягането с теб винаги е голямо преживяване.
	Харди си пое бавно и дълбоко въздух и направи безпомощен жест към Теръл.
	— Пеки, това е важно — гласът му стържеше раздразнено. — Не се будалкай. Тези господа искат да знаят къде съм бил снощи. Аз нямам друг свидетел освен тебе. Бях с теб от седем и половина снощи до тази сутрин… Това е така, нали?
	Настъпи отново дълга, напрегната пауза, след което Джина каза:
	— Да, така беше. Ти беше с мен. Сега си спомням ясно.
	Харди се обърна към Теръл:
	— Значи аз бях тук. Какво се е случило със Сю, за бога?
	Теръл се вгледа в Харди. Това беше алиби, което никак не му харесваше… алиби, което не можеше да бъде проверено.
	— Снощи говори ли с някого по телефона?
	— Не.
	— Излизахте ли да вечеряте навън?
	— Не… Джина приготви тук нещо за ядене.
	— Някой не се ли отби при тебе?
	— Не.
	— Значи имам само думата на тази жена и твоята дума.
	— Надявам се, че това е достатъчно.
	Теръл се обърна към Джина:
	— Ако този човек тук има нещо общо с убийството и вие сте излъгала, че е бил с вас миналата нощ, може да бъдете обвинена в съучастие и… може да оперете пешкира. Ще промените ли решението си?
	Джина отпи от питието си, преди да каже:
	— Нямам навик да лъжа.
	— Добре, вече ви предупредих — каза Теръл. После кимна на Бейглър и двамата излязоха от апартамента.
	Когато входната врата зад тях се затвори, Харди каза:
	— Благодаря ти, Пеки. Това беше дяволски добро изпълнение.
	— Нали? — каза тя и се пресегна за цигара.
	Докато я запалваше, той отиде до барчето и си приготви едно силно уиски. Когато се върна и се настани в едно кресло до нея, тя продължи:
	— Коя точно е Сю Парнъл?
	— Никоя — каза Харди и пусна в ход блестящата си усмивка. — Курва, ако толкова те интересува. Просто никоя.
	Тя се втренчи в него.
	— Аха. Къде всъщност беше миналата нощ, Ли?
	Той се размърда неспокойно.
	— Пеки… казах ти. Бях навън с момчетата.
	— Тогава защо не го каза на ченгетата?
	— Щяха да проверят. Две от момчетата са загазили. Не биха искали да говорят с Теръл.
	— С добри приятелчета се движиш, няма що.
	— Това е бизнес, Пеки. Те не са ми приятели. Пробутват ми сделки.
	— Прибра се в три и половина. Може да си убил тази жена, нали?
	— Можех, ама не съм. Хайде да оставим тая работа — каза той с раздразнение в гласа.
	— Не би ми харесало да ме описваш като стар, стар огън, който е угаснал… като никоя… като курва — каза Джина тихо. — Никак не би ми харесало.
	— Не бих говорил така за тебе, Пеки… знаеш това.
	— Добре, но да знаеш, че ако огънчето угасне, винаги мога да кажа на ченгетата, че съм направила грешка, че съм объркала дните и че не е било петък, ами четвъртък, когато сме правили нещата, които каза.
	Те се изгледаха продължително. Твърдостта в черните й очи го стресна и той внезапно се почувства много несигурен.
	— Хайде, Пеки, да оставим тая работа. Да отидем на кино или някъде другаде. Слушай, ще те заведа в клуб „Корал“. Какво ще кажеш?
	— Водил ли си Сю Парнъл там?
	Той стана, кръвта нахлу в лицето му и цялата му любезност се стопи. Изглеждаше зъл и грозен.
	— Слушай сега, Джина…
	— Пеки, скъпи. Ти винаги ме наричаш така. Не се паникьосвай. Не, няма да отидем в клуб „Корал“ тази вечер. Ти ще изприпкаш навън и ще поиграеш с приятелчетата си, пък аз ще се забавлявам сама.
	Тя стана от канапето и с чаша в ръка прекоси хола и влезе в спалнята си.
	Харди стоеше неподвижен, дланите му се свиваха и отпускаха, след това влезе в спалнята си и затръшна вратата.


	Глава четвърта

	Рекламата на детективската агенция „Хеър“ гласеше, че агенцията предлага превъзходно обслужване и бързи резултати.
	Агенцията се ръководеше от Хомър Хеър, помагаха му неговата дъщеря Люсил и зет му Сам Карш. Полицията и тези, които имаха работа с тях, ги наричаха „дяволската троица“.
	Хомър Хеър наближаваше шейсет и петте. Беше огромен мъж, силно затлъстял, с глава като ряпа и нос като патладжан, с малки хитри очички и провиснали мустаци, които не успяваха да скрият напълно жестоката му скъперническа уста.
	Дъщеря му, двайсет и пет годишна, беше дребна и кльощава. Нейните остри черти и блясъкът на малките й черни очи й придаваха вид на опасен и подозрителен копой.
	Съпругът й Сам Карш можеше да й бъде брат. Той имаше същата физиономия на копой, същия кален цвят на лицето и същата мазна черна коса. Ако не му бяха предложили да работи заедно с Люсил, едва ли би му хрумнало да се ожени за нея. Очите му изхвръкваха при вида на всяка блондинка, която отговаряше на високите му изисквания, но тъй като печелеше добре при Хеър, беше приел Люсил като необходимо зло.
	На втората сутрин след убийството в парк-мотела Хомър Хеър седеше пред бюрото си в изработен по поръчка стол, конструиран така, че да побира огромните му телеса, и гледаше поразен и изненадан Джоан Парнъл.
	— Но това е убийство — каза той меко с хриптящия си глас. — Обикновено ние не се занимаваме с убийства. Първо, защото на полицията не й по вкуса агенцията да се бърка, и второ, защото те имат необходимата организация за разследване на убийства, докато ние, естествено, сме в по-неизгодно положение.
	Джоан Парнъл, лъхайки силно на джин, направи нетърпеливо движение.
	— Има и други агенции — каза тя. — Не възнамерявам да ви моля да работите за мен. Плащам хиляда долара хонорар. Приемате ли работата или не?
	Хеър примигна.
	— Скъпа мис Парнъл — каза той припряно, като размаха огромните си, сякаш направени от тесто ръце, — ако изобщо има агенция, която може да ви помогне, това сме ние. Какво точно искате да направим?
	— Да намерите убиеца на сестра ми — каза Джоан със своя равен, твърд глас.
	— Какво ви кара да мислите, че полицията няма да го открие?
	— Може и да го открият, но ще бъда удовлетворена да знам, че съм помогнала. Искам този човек да бъде намерен! Ще се заемете ли с това или не?
	— Разбира се, че да — каза Хеър и придърпа към себе си един бележник. — Прочетох, естествено, фактите във вестниците, но дали не бихте могла да ми кажете още нещо, което би помогнало. Преди всичко ми разкажете за сестра си.
	Един час по-късно Джоан Парнъл стана. На бюрото лежаха петстотин долара в банкноти по двайсет.
	— Ще получите другите петстотин следващата седмица — каза тя. — Искам действия срещу тези пари.
	Хеър погледна парите и се усмихна любезно.
	— Дадено, мис Парнъл. Ние сме специалисти по бързите резултати. До следващата седмица непременно ще имаме нещо за вас.
	— Ако не го получа, и вие няма да получите повече пари — каза Джоан рязко.
	Когато тя си отиде, Хеър заби огромния си палец в звънеца на бюрото си.
	Влезе Сам Карш, следван от Люсил с бележник в ръка.
	— Имаме работа — каза Хеър и посочи банкнотите на бюрото. — Убийството на Парнъл.
	Карш седна и бутна бомбето си назад. Той беше от мъжете, които биха излезли по-скоро без панталони, отколкото без шапка. Понякога, когато беше пиян, той си лягаше с шапката на главата и ставаше зъл, ако жена му се опитваше да я махне.
	— Какво става с тебе? — настойчиво попита той. — Убийство? Да не си се побъркал? И така си имаме достатъчно проблеми с ченгетата. Да не би да искаш да си загубим разрешителното?
	— Успокой се — каза Хеър. — Ще се оправим. Остави това на мене. Аз ще говоря с Теръл. Жената има пари. Тя вече плати петстотин, а следващата седмица ще се раздели с още петстотин. Тази гъска ни идва тъкмо навреме.
	Карш хвърли едно око към парите и направи гримаса.
	— Не ми харесва това. Теръл само дебне случай да ни пререже гърлата, а ние се захващаме с тази работа. Докъде ще я докараме така? Какво повече от ченгетата можем да направим?
	— Нищо — усмихна се Хеър. — Но без да си даваме много зор, ще направим един завъртян доклад. Това ще я убеди да ни даде другите пет стотачки, след което ще си седнем на задниците и няма да правим нищо повече. Накрая на нея ще й писне от нас и ще се обърне към някоя друга агенция, но ние ще сме си прибрали една хубава сумичка без много усилия.
	Карш поразмисли върху казаното, после копойската му мутра се сгърчи в гримаса, която той наричаше усмивка.
	— Много хубаво… ами аз какво ще правя?
	— Прочиташ всички вестници, отразили случая. Отиваш в парк-мотела в Оджъс и задаваш няколко въпроса, след което написваш доклад. Аз ще го поразкрася и ще го представя на мис Парнъл. Прибираме останалата част от баницата и след това забравяме за мис Парнъл.
	— Аз не си слагам главата в торбата, преди да си говорил с Теръл — каза Карш твърдо. — Този бик е опасен. Ако разбере, че душа наоколо, ще ми строши врата.
	Хеър се пресегна към телефона. След няколко минути говореше с Теръл.
	— Шефе, мис Парнъл беше тук — рече той с плуващ в мазнина глас. — Иска да намеря убиеца на сестра й.
	Сърдитото ръмжене на Теръл достигна съвсем ясно до Карш, който потрепери. Хеър слушаше и хриптеше, после каза:
	— Разбира се, шефе, знам това. Именно затуй ти се обаждам. Аз няма да ви се пречкам. Сами ще постъпи като журналист. Разбира се, разбира се… Обещавам. Той само ще зададе няколко въпроса тук-таме и ще напише след това доклад. Ако наистина научи нещо интересно, вие ще бъдете първите, които ще го узнаят.
	Той пак се заслуша и хвърли поглед към Карш, като му намигна с тлъстия си клепач.
	— Шефе, аз се опитвам да спечеля някой честен долар. Ти не можеш да възразиш, ако Сами отиде до мотела и се поогледа наоколо. Това е всичко, което ще направи. — Той се заслуша отново. — О’кей, шефе. Давам ти думата си. Аз й казах, че не се занимаваме с убийства, но тя иска доклад… не ме питай защо. — Изведнъж гласът му загрубя. — Аз съм в правото си, шефе. Поемам пълна отговорност, няма да объркам реда. О’кей, шефе — и затвори.
	Поседя няколко секунди втренчен в телефона, след това се протегна и взе пура.
	— Той не може да ни спре, Сами, но трябва да внимаваш. Ще се нахвърли върху нас, ако направим погрешен ход.
	— Това е страхотно — каза Карш саркастично. — Знаеш ли какво? Мисля, че ще изчета всички вестници и ще направя доклада от тях. Тъй като ще си стоя тук, в офиса, няма да мога да сбъркам.
	Хеър поразмисли, след това неохотно поклати глава.
	— Тя не е глупачка. Ако искаме да приберем останалата част от баницата, ще трябва да се потрудим малко повече. Отиваш в парк-мотела. Това е всичко, за което те моля. Виждаш се с този Хенеки, говориш там с един-двама души, събираш малко местен колорит, след това се връщаш и ще забъркаме нещо, което да я убеди.
	Карш се изправи.
	— Чудя се защо изобщо се ожених за теб — каза той на жена си. — Тази глупост може да ме вкара в затвора.
	— А късмет де! — каза Люсил и слабото й лице се оживи. — Представяш ли си! Няколко години без теб!
	— Слушайте, деца — каза Хеър неодобрително. — Това не е начин да се разговаря. Заминавай, Сам. Ще се видим довечера.
	Карш изпъшка. Направи гримаса на Люсил, тя му я върна и той излезе от офиса.
	— Не знам защо се ожених за тази гадина — каза Люсил с горчивина. — Някой ден ще му сложа смляно стъкло в яденето.
	Хеър се засмя под мустак.
	— Спокойно. Той е умно момче. Не бихме правили толкова пари, ако го нямаше.
	— Ама на тебе не ти се налага да спиш с него — каза Люсил, като стана.
	Хеър повтори:
	— Той е много умно момче — и като намести туловището си на стола, придърпа някакви хартии към себе си.
	Люсил се върна в малката си канцелария. Тя седна пред пишещата машина и се загледа тъжно през прозореца.

	* * *

	Четирийсет и осем часа бяха необходими на Том Хенеки, за да реши как да постъпи с Ли Харди. Причината за дългото му колебание бе, че той ясно осъзнаваше опасността, която го заплашваше, ако се отнесеше зле с Харди.
	Харди не беше човек, с когото можеш да си позволиш волности. Той имаше своя организация. Самият Харди се пазеше от неприятности, но се знаеше, че ако някой му досажда, той кимва на Джако Смит и този някой си навлича такъв побой, че става постоянен пациент на болницата.
	Джако Смит беше тип, който охлаждаше горещите страсти по-бързо от всеки друг бабаит край пистата за конни надбягвания. Той представляваше планина от мека, бяла, хомосексуална плът, имаше коса с миши цвят, растяща ниско над тясното му чело, и тлъсто бебешко лице. Когато говореше, фъфлеше. Движеше се с Мо Линкълн, слаб и злобен красавец от Ямайка, известен с това, че може да убие с нож човек от двайсет метра. Когато и да станеше скандал около конните писти, Джако и Мо веднага пристигаха и скандалът приключваше след няколко секунди. Имаше време, когато тези двамата трябваше да прибягват до насилие, но сега вече самото им присъствие имаше незабавен охладителен ефект. Беше достатъчно да застанат отстрани и да погледат биещите се и последните изчезваха яко дим. Оловната тръба на Джако и ножът на Мо бяха причинили толкова злини на служителите на реда, че не се нуждаеха от повече доказателства за своята ефективност.
	Хенеки знаеше, че рискува посещение на тези двамата, ако раздразни Харди, но след като претегли доводите за и против, реши, че печалбата си струва риска. Тъй че седейки в тясната си гореща канцелария малко след единайсет часа, той се пресегна към телефона и набра офиса на Харди.
	Самият Харди вдигна слушалката.
	— Том Хенеки се обажда — каза Хенеки. — Аз съм собственикът на парк-мотела в Оджъс. Бих искал да се отбиете при мен довечера, да речем в десет часа.
	Настъпи дълга пауза, която окуражи Хенеки. После Харди каза:
	— За какво става въпрос?
	— Разговорът не е за по телефона — каза Хенеки. — Нека да го наречем спешен делови въпрос.
	— Ако имате работа с мен — каза Харди с внезапна острота в гласа, — елате в офиса ми.
	— Току-що бях посетен от ченгетата — каза Хенеки. — Те стават прекалено любопитни. Мисля, че е по-добре да дойдете тук в десет часа.
	Той внимателно постави слушалката, чудейки се на куража си да говори по този начин с Харди. Извади носна кърпа от джоба си и избърса изпотеното си лице. След това отвори едно чекмедже в бюрото си и взе от там един специален полицейски пистолет, 38-и калибър. Разгледа го, убеди се, че е зареден, и го сложи в един страничен джоб на сакото си.
	Докато затваряше чекмеджето на бюрото, вратата на канцеларията се отвори и влезе един дребен тъмен мъж с лице на пор, с отъркано сиво бомбе и костюм.
	Хенеки беше дочул неясен шум от спираща кола. „Още един лешояд, който идва да види бунгалото на убийството — каза си той, — или пък ще остане за през нощта, за да може да се похвали на приятелите си, че е спал в същото легло, в което е била заклана Сю Парнъл.“
	От момента, в който заглавията на вестниците гръмнаха за убийството, на Хенеки постоянно му досаждаха подобни лешояди. Мотелът беше препълнен. Той стана, за да съобщи на този малък, подобен на плъх човек, че няма свободни места.
	— Съжалявам, всичко е пълно — каза той, като не си даваше много труд да погледне Сам Карш, който го изучаваше внимателно.
	Изведнъж лицето на Карш светна и той си пое дъх развълнувано, като че ли си беше спомнил нещо важно.
	— Е добре, много добре! Джоуи Шоу — царят на негодниците! Здравей, приятелче, как върви изнудването тази година?
	Хенеки замръзна. Жълтеникавото му лице посивя. През изминалите три години никой не беше го наричал Джоуи Шоу. Той беше твърдо убеден, че успешно е скрил самоличността си и е потънал в неизвестност в забутания Оджъс. Погледна Карш и сърцето му спря.
	Сам Карш! Той и никой друг! Карш тук!
	Карш се хилеше и смехът му причиняваше студени тръпки по гърба на Хенеки.
	— Ти ли си Том Хенеки? — попита Карш.
	Хенеки се поколеба, след това отиде бавно до бюрото и седна.
	— Чуваш ли ме, приятелче? — каза Карш, бутна шапката си назад, извади кибритена клечка и започна да изследва с нея един кътник.
	— Аз съм Хенеки — каза Хенеки дрезгаво.
	— Не се вкисвай толкова, де. Радвам се да те видя отново. Чакай да се опитам да си спомня. За последен път се видяхме преди три години. Ти действаше в Ки Уест — каза Карш. — Имам чудесна памет, нали? Беше пуснал въдицата на един тип, който имаше повече пари, отколкото акъл. Едно малко хубаво котенце работеше за теб. Ти я натика в леглото му и след туй го заплаши, че ще кажеш на жена му. Смяташе да му изкопчиш десет бона, само че той не беше толкова тъп, колкото изглеждаше. Той си поговори с Хеър, който си поговори с мен, след това аз си поговорих с теб… помниш ли?
	Хенеки каза:
	— Да, така беше.
	— Трябваше малко да те понатиснем. Ти подписа показания… помниш ли? Даже успяхме да те убедим да подпишеш още две показания за два други, по-успешни опита за изнудване. Казахме ти, че няма да разгласяваме тези показания, докато се държиш добре. Между другото, какво стана с котенцето? Аз не бих й отказал.
	— Не си спомням — рече Хенеки дрезгаво.
	— Жалко… Е, мисля, че има и други наоколо — каза Карш. — Ченгетата знаят ли кой си, Джоуи?
	— Не ме наричай така! — възкликна Хенеки.
	— Значи не знаят… Много, много интересно. — Карш заобиколи плота и седна срещу Хенеки. — Добре, какво знаеш за убийството на Сю Парнъл, Джоуи? Аз работя върху случая. Ако ти ми дадеш нещо, и аз ще ти дам нещо. Танто за танто, както се казва. Каква е всъщност тази мръсна история?
	— Ченгетата знаят всичко. Можеш да го прочетеш във вестниците. Тя дойде тук, регистрира се, поръча да я събудим рано…
	— Тези глупости са ми известни — каза Карш. — Интересува ме каймака, Джоуи. Това, което не си изпял на ченгетата.
	— Нямаше нищо такова — каза Хенеки и пот изби по лицето му.
	— Но аз мога да изпея нещо — каза Карш. — Танто за танто, Джоуи.
	— Казвам ти, че нямаше какво да крия — прошепна Хенеки отчаяно. — Виж, Карш, ще ти кажа направо — нищо не мога да направя, ако някаква курва я пребият в моя мотел, нали? Дай ми малко време. Ако има нещо, ще ти кажа.
	Карш го изгледа продължително, след това сви рамене и стана.
	— Нямам нищо против крадците, убийците и мошениците. Мога да преглътна дори по някой сутеньор от време на време, но просто не мога да понасям изнудвачи край себе си. Приятелче, в скоро време тежестта на закона ще се стовари върху главата ти и съдиите ще размахват в големите си потни ръце показанията, които подписа преди три години.
	Хенеки, който много пъти беше попадал натясно, мислеше бързо. Той знаеше, че ако Карш го издаде на полицията, Теръл ще скочи на врата му много преди десет часа, когато трябваше да дойде Харди. Трябваше да се опита да задържи Карш, да се свърже с Харди, да изкрънка пари за бягството си и да изчезне отново.
	Карш се беше помъкнал към вратата, когато Хенеки каза:
	— Чакай…
	Карш спря.
	— Дай ми малко време — каза Хенеки припряно. — Ако науча нещо, ще ти кажа. Аз дори не зная коя беше жената.
	— Ами?! — изсмя се Карш и посегна към бравата. — Това е последният ти шанс, Джоуи. Или ще ми изпееш нещо, или отиваш при акулите.
	Хенеки си даде вид, че се колебае, след това бръкна в джоба си и извади малък предмет, който постави на бюрото.
	— Добре, печелиш. Ето го. Това е всичко, което скрих. Намерих го до тялото на убитата.
	Карш, който бе блъфирал и не бе очаквал да спечели нещо със заплахите си, отиде до бюрото и видя масивната златна запалка, която Хенеки му предлагаше. Не я докосна, но я разгледа внимателно. „Това е скъп предмет“ — каза си той и погледна изпитателно Хенеки.
	— Когато я намерих, бях толкова объркан, че не знаех какво правя. Видях запалката на леглото до нея, взех я и я сложих в джоба си. Бях я забравил, когато говорих с ченгетата.
	— Ами?! — изсмя се Карш. — Да не мислиш, че главата ми е куха? Ти си я видял и не си могъл да се въздържиш да не я откраднеш.
	Той взе запалката, за да я разгледа отблизо, и я завъртя в ръката си. Очите му се присвиха, когато четеше гравирания надпис върху долната й страна:

	„На Крис с любов. Вал“

	— Кой е Крис и коя е Вал?
	Хенеки завъртя глава.
	— Не бих могъл да зная. Останах с впечатлението, че принадлежи на убиеца. Защо да принадлежи на Сю Парнъл?
	— Може да я е откраднала — каза Карш неуверено.
	— Това е всичко, което мога да ти дам — каза Хенеки. — Честна дума, Карш, не те лъжа.
	Карш сякаш не чуваше. Той продължи да разглежда запалката и след един дълъг момент на колебание я пусна в джоба си.
	— О’кей, Джоуи, танто за танто. Аз ще си държа устата затворена и ти ще държиш твоята затворена. Може да ми потрябваш пак, тъй че не бързай да празнуваш точно сега.
	Той излезе от кабинета и Хенеки с напрегнато лице го видя да изчезва бързо в един прашен стар буик.

	* * *

	Карш спря пред пощата в Оджъс, за да се обади в агенцията. Когато Хеър вдигна слушалката, Карш му каза за Хенеки и за запалката.
	— Какво искаш да направя? — попита той в края на рецитала си. — Да дам ли запалката на ченгетата?
	— Не трябва да бързаме — изхриптя Хеър. — Никога не бързай, Сами. Крис и Вал, казваш? Защо тези имена ми напомнят нещо? Трябва ми малко време, за да помисля. Ти върви някъде и пий една хубава студена бира. Обади ми се по телефона след един час. Ще се опитам да се сетя.
	Той затвори телефона, поседя няколко минути със съсредоточен израз на тлъстото си лице, след това се пресегна и звънна на Люсил.
	— Донеси ми вчерашния брой на „Маями Херълд“ — каза той, когато тя промуши глава през вратата. — Побързай, миличка.
	Тя му донесе вестника и той я отпрати. Бързо прелисти страниците, докато стигна до клюкарската колона, където прочете, че Чарлз Травърс, десетият по богатство човек в Америка, е долетял от Ню Йорк, за да прекара няколко дни с дъщеря си и зет си Крис Бърнет. По-надолу той научи, че малкото име на мисис Бърнет е Валери. Научи също, че двойката се е настанила в хотел „Испански залив“. След това поиска сутрешното издание на „Маями Херълд“. Научи за изчезването и намирането на Крис, но информацията беше толкова оскъдна, че не можа да си състави мнение, какво всъщност се беше случило. Обади се в „Испански залив“ и поиска да говори с Хенри Трас, детектива на хотела, който получаваше заплата и от агенцията на Хеър. Изслуша това, което Трас му каза за двамата Бърнет, изсумтя и затвори. После си запали пура, свлече се в стола си и остана така, докато порочният му плодовит мозък работеше. Размърда се едва когато Карш му телефонира.
	— Сами, мисля, че сме попаднали на нещо много, много интересно. Запалката принадлежи на Крис Бърнет, зетя на Чарлз Травърс… да… същият. Трас ми каза, че Бърнет е откачен. Преди няколко дни изчезнал от хотела и липсвал около двайсет и четири часа. Ченгетата го намерили. Той не знаел какво е правил и къде е бил. Сега е в лудницата на Густав. Слушай, Сами, от това може да излезе много изгодна сделка, ако изиграем правилно картите си. Виж какво искам да направиш. Искам да тръгнеш от парк-мотела към северната магистрала на Маями Бийч и да се заловиш за работа. Отваряй си очите. Провери всички черни пътища. Бърнет трябва да е бил с кола. Носел е спортно сако, когато е излязъл от хотела. Но когато ченгетата са го намерили, то е липсвало. Ако можеш да намериш сакото, ще сме в много удобна позиция. Поработи върху това, Сами! Размърдай си мозъка. Искам да душиш като копой.
	Карш изпсува тихичко, потейки се в телефонната кабина.
	— Искаш ли да предам запалката на Теръл? — попита той.
	— Не повече, отколкото искам да ми извадиш сърцето и да го хвърлиш в морето — отвърна Хеър.
	— Кой казва, че имаш сърце — изръмжа Карш и затвори.
	Той излезе от кабината и се качи в колата си. Запали цигара, нахлупи бомбето над очите си и поседя така известно време в размисъл. Когато Хеър каза, че иска Карш да души като копой, той имаше предвид загадъчното му умение да открива неоткриваемото. Карш сякаш беше медиум. Много пъти бе решавал някои заплетени случаи, само защото имаше странното чувство, че ще намери необходимата улика, ако погледне на точно определено място. Той поглеждаше и я намираше.
	Докато седеше и пушеше, Карш се отпусна напълно, затвори очи и подобното му на пор лице се успокои. След няколко минути оправи шапката си, запали колата и бързо подкара обратно към парк-мотела. Пред входа на мотела направи обратен завой и тръгна към северната магистрала на Маями Бийч, на около петдесет мили от там.
	Той задържаше скоростта на трийсет мили в час и умът му беше като антена, опитваща да долови сигнал от това, което търсеше.
	Смрачаваше се, когато бе на три мили от мястото, където бяха намерили Бърнет. Беше проучил всички странични пътища, обръщаше колата, когато не намираше нищо, и се връщаше на магистралата.
	Сега той внезапно застана нащрек. Черен коловоз вдясно от магистралата водеше в гъста гора. Беше по-скоро коларски коловоз, отколкото път, и Карш не се поколеба да завие по него. Когато колата заподскача по неравната повърхност, той започна тихичко да си подсвирква. Имаше странното и силно усещане, че ей сега ще намери това, което търси.
	Нагоре по коловоза стигна до малка полянка сред гъсталака. На полянката стоеше синьо-бял форд линкълн, който приличаше на изоставен. Карш спря колата, излезе и отиде при линкълна.
	Той обиколи колата, разгледа я внимателно, след което извади от джоба на сакото си чифт износени ръкавици от свинска кожа и си ги сложи. Отвори вратата откъм шофьора, пъхна се зад кормилото и прочете талона на колата, който висеше на таблото. Научи, че колата е собственост на компанията за коли под наем „Обратен завой“ в Маями. Той се извърна и погледна задната седалка. На седалката, грижливо сгънато, стоеше мъжко спортно сако. Все още подсвирквайки си, Карш взе сакото и го сложи на коленете си. Във вътрешния джоб имаше тънък скъп портфейл. Той го проучи. Портфейлът съдържаше две банкноти по петдесет долара, три по сто долара, шофьорска книжка на името на Крис Бърнет от Ню Йорк и снимка на красиво момиче в елегантен бански костюм. На гърба на снимката беше надраскана с молив една-единствена дума: „Вал.“
	Когато Карш разгърна сакото, той изведнъж спря да си подсвирква. Предницата беше покрита с кора от засъхнала кръв. Карш беше достатъчно опитен, за да разпознае приличните на ръжда петна. Той поседя известно време взрян в сакото, после излезе от линкълна, отиде при своята кола и заключи сакото в багажника. Върна се при линкълна и макар че прекара двайсет минути във внимателно претърсване на всеки инч наоколо, не намери нищо друго. Беше вече седем и двайсет и пет и се смрачаваше. Той отиде в колата си, запали цигара, поседя замислен около три минути, след което обърна и излезе на магистралата. Умът му работеше усилено; караше бързо, но внимателно. Пристигна в Маями малко след осем и половина.
	Реши да се обади в „Обратен завой“, преди да се свърже с Хеър. От дългия си опит знаеше, че Хеър няма да му благодари, ако занесеше само половината от информацията, необходима им, за да започнат да действат.
	Управителят на „Обратен завой“ беше тънък рус мъж с големи торбички под очите и сбръчкано от постоянна тревога чело.
	Карш му подаде визитната си картичка и отпусна дребното си тяло на един стол.
	— Попаднах на една от вашите коли — каза той. — Изглежда изоставена. Номерът на талона е 44791. Това говори ли ви нещо?
	Управителят, който се казваше Морфи, го погледна неодобрително.
	— Изоставена… какво имате предвид?
	— На един черен път встрани от северната магистрала на Маями Бийч — обясни Карш. — Зарязана на една горска полянка… няма шофьор… няма нищо. Мислех, че ще искате да знаете.
	Морфи се пресегна за регистрационната книга. Той прелисти страниците, намери тази, която му трябваше, прочете я, намръщи се още повече и се облегна назад.
	— Не разбирам. Колата е наета от мис Ан Лукас за пет дни. Може би тя се е разхождала в гората или нещо такова.
	— Имате ли карта на областта? — попита Карш.
	Морфи извади една карта от чекмеджето на бюрото си. Карш я разгледа. След това отбеляза едно място с писалката си.
	— Колата е ето тук. Ако след пет дни не си я получите… ще я намерите на това място.
	Морфи сякаш започна да се тревожи.
	— Вие, изглежда, не смятате, че тя се е разхождала или нещо такова.
	— Не бих могъл да знам. Имам подозрения. Струва ми се, че колата е била зарязана. Коя е Ан Лукас, между другото?
	— Живее на номер 237, Корал авеню. — Морфи направи справка в книгата. — Никога не съм я виждал преди. Проверих шофьорската й книжка. Тя си плати нормалния депозит. Даже проверих името й в телефонния указател.
	— Помните ли как изглеждаше?
	— Разбира се. Блондинка. Добре облечена. Носеше шал на главата и слънчеви очила, около двайсет и пет… Но защо?
	— Бихте ли я познал?
	— Разбира се… защо?
	— Без шала и очилата?
	Морфи го погледна объркан.
	— Не… Не я видях много добре. За какво е всичко това?
	Карш стана.
	— По силата на навика, приятелче — каза той. — Когато говориш с мен, трябва да очакваш такива въпроси. — Той показа жълтите си зъби в нещо, което наричаше усмивка. — Е, знаеш къде се намира колата, ако ти трябва. Довиждане — и се върна при колата си.
	Карш отиде в една дрогерия, затвори се в душната телефонна кабина и затърси Ан Лукас в указателя. Намери номера и го набра. Докато чакаше да се свърже, погледна часовника си. Беше девет и половина.
	Слушалката щракна и един женски глас каза:
	— Ало?
	— Мис Лукас?
	— Да.
	— Имате шофьорска книжка номер 559700. Така ли е?
	— Не знам номера, но я загубих. Да не сте я намерили?
	— Как я загубихте?
	— Някой открадна чантата ми.
	— Съобщихте ли за кражбата?
	— Разбира се. Обадих се в полицията преди няколко дни. Кой се обажда?
	— Вие ли наехте кола от „Обратен завой“ преди няколко дни?
	— Не, защо? Кой се обажда… от полицията ли сте?
	— Може би — каза Карш. — Всеки би могъл да бъде — и затвори. Излезе от кабината и бързо подкара към агенцията.
	Хомър Хеър разопаковаше голям пакет с дебело нарязани сандвичи с говеждо месо.
	— Точно каквото се надявах да намеря — каза Карш, грабвайки два от сандвичите. Той ги отнесе до един стол срещу бюрото на Хеър.
	Хеър въздъхна и погледна Люсил.
	— Кажи на момчето да донесе още сандвичи и кафе.
	Карш ядеше настървено. След като изгълта сандвичите, той погледна очаквателно купчината пред Хеър, но Хеър ги покри с ръце.
	— Чакай… тези са мои.
	Карш посегна към картонената чаша с кафе, но Хеър беше по-бърз.
	— И това е мое — каза Хеър, като отблъсна ръката на Карш.
	— Какъв шопар! — каза Карш с горчивина. — Докато аз печеля пари, ти стоиш тук и си пълниш търбуха.
	Люсил влезе и донесе още сандвичи и чаша кафе. Карш нагъна един и попита с пълна уста:
	— Този Бърнет наистина ли е откачен?
	— Без съмнение — каза Хеър, и той с пълна уста. — Катастрофирал е с кола преди две години и от тогава му хлопа дъската.
	Карш отпи от кафето, довърши сандвича си и докладва за събитията от следобеда и вечерта. Много преди да беше свършил, Хеър беше спрял да яде и слушаше внимателно, малките му очички блещукаха съсредоточено.
	— Изглежда сигурно, че този откачен е убил жената — каза Карш. — Запалката му е била на леглото и сакото му е цялото в кръв. Това ще накара Теръл да стане по-нисък от тревата.
	— Колата ме озадачава — каза Хеър, изваждайки от опаковката последния от сандвичите. — Коя е била жената, която е наела колата? Не мислиш, че е била Лукас, нали?
	— Не, но можем да проверим. Аз мисля, че някаква жена е откраднала чантата й и е използвала шофьорската й книжка, за да наеме колата. Защо? Как сакото на Бърнет се е озовало в колата? Разбираш, че с това, което знаем, можем да пуснем въдицата на Джоан Парнъл за много повече от хиляда долара.
	— Губим време — намеси се Люсил. — На Теръл няма да му хареса това забавяне. Сам трябваше да отиде направо в полицията, да съобщи за колата, запалката и сакото.
	— Тъкмо това се канех да направя — каза Карш раздразнено, — но главният ми мозък каза „не“. — Той изгледа Хеър. — Искаш да отида в полицията лично? Това ли е идеята?
	Хеър облиза огромните си дебели пръсти, надникна в опаковката да не би да е останало нещо, след това със съжаление смачка хартията и я пусна в кошчето за отпадъци. Запали пура и издуха дима към тавана.
	— Не, не е това идеята, Сами — каза той. — Посветих много размисъл на тази афера. Тя може да бъде много, много доходоносна, ако действаме правилно.
	— Чух вече това един път — каза Карш, като го гледаше втренчено. — И така, вдигаме ли цената? Колко би приела мис Парнъл?
	— Не, няма да направим това — каза Хеър. Той разсеяно посегна към последния сандвич на Карш, но Карш го изпревари. — Мислех, че не го искаш — рече Хеър с обиден глас.
	— Искам го… продължавай, слушам те.
	Хеър въздъхна и кръстоса ръце върху огромния си корем.
	— Утре сутринта Люсил ще вземе петстотинте долара, които Джоан Парнъл ни даде, и ще отиде при нея. Ще й каже, че не можем да се занимаваме с този случай. Ще й обясни, че съм говорил с Теръл и че той е против това една частна агенция да се занимава с убийство. Люсил ще й върне парите и ще изчезне.
	Карш се втренчи в Хеър, сякаш мислеше, че той е мръднал.
	— Този човек яде твърде много напоследък — каза той на жена си. — Мозъкът му трябва да се е задръстил с храна.
	Люсил рече:
	— Откъде тогава ще получим хубава печалба?
	Хеър се усмихна:
	— От Валери Бърнет… от кой друг?
	Карш се изпъна на стола си като гръмнат. Копойското му лице се изопна.
	— Чакай малко…
	Хеър го спря, вдигайки голямата си тестена ръка.
	— Това е шанс, който идва веднъж в живота, Сами. Тези Бърнет имат пари, а Травърс струва милиони. Ти представяш ли си, че той би искал зет му да бъде съден за убийство? Представяш ли си Травърс да позволи зет му да прекара остатъка от живота си в лудница за престъпници?!
	Карш се размърда неспокойно.
	— Тъй като си задаваме въпроси — каза той, — чувал ли си някога една малка думичка: „изнудване“? Имаш ли представа какво можем да отнесем за изнудване?
	— Ти чувал ли си за половин милион долара? — каза Хеър, прегърбвайки масивните си рамене и взирайки се в Карш. — Травърс ще се възползва от възможността да купи запалката и сакото за половин милион. Ще видиш… Аз ще се занимая с това. Остави на мене тая работа.
	— Без мен. — Карш се изправи. — А, не. Аз съм си твърде добре и така. Не възнамерявам да прекарам четиринайсет години в килия само за да ти направя удоволствие.
	— Няма да ми правиш удоволствие — рече Хеър спокойно. — Ще получиш половин милион долара.
	— Наистина ли мислиш, че можеш да уредиш тая работа?
	— Знам, че мога. Помисли, Сами. Досега ченгетата нямат представа, че е бил Бърнет. С доказателството, което имаме, той е сто процента вътре. Ще го затворят в лудница до края на живота му. Травърс би платил половин милион долара, за да избегне това. Остави работата на мене, Сами. Ти свърши своята, сега аз ще свърша моята и ще делим печалбата.
	— Аз няма ли да участвам в подялбата? — попита Люсил. Слабото й лице бе изкривено от алчност.
	Карш й хвърли един поглед.
	— Ти си ми жена… не си ли спомняш?
	— Ще делим на три — каза Люсил — или изобщо няма да делим.
	Двамата мъже я погледнаха, после Хеър, който познаваше дъщеря си, каза със смирена въздишка:
	— Значи ще делим на три.


	Глава пета

	Ли Харди намали скоростта, когато пред кадилака му се показа парк-мотелът. Той отби в едно крайпътно разширение и спря.
	— О’кей, момчета, навъртайте се тук, но гледайте да не ви видят — каза той. — Може и да не ми потрябвате, макар че обратното ми се струва по-вероятно.
	Джако Смит се оригна леко, изсипвайки огромното си туловище от колата. Мо Линкълн, цял ухаещ на новия парфюм, който Джако му беше подарил, се измъкна след него.
	— Наслаждавайте се на луната — каза Харди. — Няма да правите нищо, докато не ви дам сигнал.
	— Няма проблеми, скъпи — каза Джако. — Ще бъдем на място, щом ти потрябваме.
	Харди ги остави и подкара към мотела. Часът беше десет и пет и Хенеки го чакаше. Когато той влезе в жалкия душен кабинет, Хенеки, който го беше видял да паркира колата, стоеше прав до бюрото.
	— Влезте, мистър Харди — каза Хенеки. — Радвам се, че дойдохте.
	Харди отиде до стола срещу бюрото на Хенеки и седна.
	— Ти спомена за неотложна лична работа — каза той с груб глас. — От грижа за тебе се надявам, че не си ме накарал да дойда тук само за да се поразходя. Какво има?
	Хенеки седна. Сърцето му блъскаше лудо в гърдите, лицето му беше покрито с обилна пот.
	— Нещо, което мисля, че трябва да обсъдим заедно, мистър Харди. Нещо, за което не бихте искал да говорите по телефона.
	— Какво е то? — попита Харди.
	— Сю Парнъл — рече Хенеки. Погледът му мина покрай Харди, спря се на прозореца, след това на вратата. Ръката му лежеше върху дръжката на пистолета.
	— Тя не означава нищо за мен.
	Хенеки се поколеба, след това се усмихна насила.
	— Е добре. Но тогава това, което тя ми каза, трябва да е било лъжа. В такъв случай съжалявам, мистър Харди, разкарал съм ви за нищо. Сега значи мога да поговоря с Теръл.
	Двамата мъже се изгледаха, след това Харди потри с ръка гладко избръснатата си брадичка.
	— Тези приказки могат да ти навлекат неприятности — каза той рязко.
	— Не на мен — отвърна Хенеки с повече увереност, отколкото притежаваше в действителност. — Аз съм достатъчно голям, за да се грижа за себе си. Имах впечатлението, че Сю Парнъл все пак е значела нещо в живота ви, и затова си замълчах пред ченгетата. Мислех, че можем да сключим сделка. Но ако тя не е значела нищо за вас, аз все още имам време да поговоря с Теръл, без да си навличам беля на главата.
	— Какво всъщност имаш предвид? — попита Харди, накланяйки се напред.
	— Аз познавах Сю от повече от две години — каза Хенеки. — Имахме делово споразумение. Тя водеше тук клиенти, които не искаше да посреща у дома си. Разбира се, аз може да имам неприятности… незаконни доходи и т.н., но мисля, че Теръл ще забрави за това, ако му кажа за вас.
	Харди подсвирна леко, поемайки си дъх.
	— И какво ще му кажеш?
	— Това, което ми каза Сю — отвърна Хенеки.
	Той продължаваше да поглежда към прозореца и вратата. Страхуваше се, че всеки момент Джако и приятелят му можеха да влязат. Ръката му стискаше дръжката на пистолета толкова силно, че пръстите го боляха.
	— Какво ти каза Сю за мен? — попита Харди.
	— Че ви шантажира. Може и да ме е лъгала… не можех да съм сигурен, но тя твърдеше, че знае достатъчно, за да ви прати в затвора за десет години, и че измъква пари от вас. Дойде тук вечерта, преди да я убият, и ми каза, че ви очаква. Вие сте й платил пет хиляди долара, за да си държи устата затворена. Страхуваше се от вас. Помоли ме да наблюдавам бунгалото й. Останах с впечатлението — освен ако не съм бил много пиян — че дойдохте към един часа и си тръгнахте към един и половина. Както казах, може и да си въобразявам, но впечатлението ми е много ярко.
	— Ти си луд! — изръмжа Харди със святкащи от едва сдържана ярост очи. — Не съм се доближавал до това бунище.
	Хенеки сви рамене.
	— Е, това е положението, мистър Харди. Значи съм сънувал. И Сю е лъгала.
	Харди се изправи.
	— Слушай сега, Хенеки. Предупреждавам те. Ако кажеш само една дума на полицията, ще ти се случи случка. Наистина! Аз си бях вкъщи, когато са пречукали тая курва, и мога да го докажа. Ти ще си траеш или ще опереш пешкира.
	— Аз слушам, мистър Харди — каза Хенеки, — но Сю ми се доверяваше. Тя ми даде един плик, който бе откраднала от вашия сейф. Той се намира в банката ми. Ченгетата дори да не могат да свържат убийството с вас, щом надзърнат в плика, ще ви окошарят за много години.
	Харди постоя известно време неподвижен, след това седна.
	— И ти имаш този плик?
	— В банката ми, мистър Харди, с инструкцията, ако нещо ми се случи, да бъде предаден на ченгетата.
	— Какво стана с петте хиляди долара, които бях дал на тази кучка?
	Хенеки сви рамене.
	— Не бих могъл да знам, мистър Харди. Може полицията да ги е прибрала… знаете какви са ченгетата.
	— Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че след като съм си тръгнал, ти си влязъл в бунгалото, убил си я и си прибрал петте бона. Тази хипотеза би заинтригувала Теръл.
	— Прав сте — усмихна се Хенеки. — Той може да ми направи живота труден, но вашия може да направи още по-труден. Аз съм готов да поема риска. Вие готов ли сте?
	— О’кей, влечуго. Колко?
	Изтръпналите пръсти на Хенеки пуснаха дръжката на пистолета.
	— Аз също имам неприятности, мистър Харди. Някои хора започнаха да ме притесняват. Искам да се измъкна. Искам да изчезна…
	— Колко? — изръмжа Харди.
	— Пет бона — и ще ви предам плика, ще изчезна и никога вече няма да чуете за мен.
	Харди извади пакет цигари от джоба на ризата си, измъкна една цигара и я запали.
	— О’кей, договорихме се — каза той. — Вземи плика и аз ще се върна утре сутринта с пет бона.
	— Но сам, мистър Харди — каза Хенеки. — Ще се срещнем тук, в този кабинет. Ако междувременно нещо се случи с мен, моята банка е инструктирана.
	— Вече ми каза. Знам кога трябва да загубя пари и кога не трябва. Ще си получиш парите, влечуго, но се постарай да изчезнеш веднага от погледа ми. Не отговарям, ако Джако се сблъска с тебе, след като ти платя.
	Хенеки извади пистолета от джоба си и го сложи на масата.
	— Просто за сведение, мистър Харди, аз също не отговарям за Джако.
	Харди го изгледа, след това стана.
	— Утре сутринта, около единайсет — каза той. — Но не се надявай, че ще успееш да ми пуснеш нова въдица. Пет бона и нито долар повече.
	— Нуждая се от тези пари, за да се измъкна — каза Хенеки и за първи път, откакто Харди бе влязъл в кабинета му, се почувства по-спокоен. — Няма да има втора въдица.
	Харди излезе, прекоси осветения паркинг и се качи в колата си. Пронизителна джазова музика гърмеше по високоговорителите, закачени по дърветата. Разноцветни крушки висяха край бунгалата и блестяха просташки. Дишайки тежко, с ръка все още върху пистолета, Хенеки изпрати Харди с поглед. Харди отби в разширението, където го чакаха Джако и Мо. Излезе от колата и отиде при тях.
	— Опитва се да ме изнуди — каза той и запали в мрака недопушената си цигара. — Знае достатъчно, за да ме вкара вътре за десет години. Оставям работата на вас. Твърди, че доказателствата били в банката му с инструкция да се предадат на полицията, ако нещо му се случи. Но това е блъф. Искам да го обработите и да измъкнете тези неща от него. Това е важно за мен. Получавате един бон.
	Мо протегна дългите си елегантни ръце и се усмихна щастливо.
	— Човече, отдавна не съм обработвал такъв глупак! Ще бъде удоволствие за мен, мистър Харди.
	Харди погледна Джако, който приличаше на масивна купчина сланина, седяща на тревата.
	— Ще го нагласим, скъпи — каза Джако, — но какво да правим с тая гадина, след като вземем каквото искаш?
	— Най-добре е да се махне от пътя ни, Джако.
	— Мо ме врънка за нова кола. Не знам откъде си мисли, че ще дойдат парите. Не можеш ли да ги направиш два бона, скъпи? Бъди сигурен, че ще ти свършим чудесна работа.
	— Имаш ги — каза Харди без колебание. — Само че внимавайте… има пистолет.
	Мо се изправи и подскочи грациозно пред Джако, който го гледаше с възхищение. Направи кълбо напред, след което протегна слабата си кафява ръка, за да помогне на Джако да се изправи.
	— По-добре изчакайте да затвори кръчмата — каза Харди. — След това вървете, разберете къде спи и го причакайте там. Аз ще стоя тук. Не забравяйте за пистолета.
	Когато те се размърдаха, Харди добави:
	— У него има пет бона, които е взел от Сю Парнъл. Искам ги и тях.
	Малко след един часа Хенеки изключи неоновата реклама. По това време повечето от бунгалата бяха тъмни. Заключи канцеларията си и излезе навън, сред горещия нощен въздух. Макар да беше сигурен, че е сплашил Харди, беше нащрек. Стискайки пистолета си в ръка, той огледа внимателно осветеното от луната пространство, което го делеше от бунгалото му. Някои хора все още стояха пред бунгалата си, наслаждаваха се на лунната светлина, разговаряха и пушеха последната си цигара, преди да си легнат. Присъствието им вдъхваше увереност на Хенеки.
	Той тръгна бавно, като спираше тук-там да размени по няколко думи с хората пред бунгалата, докато стигна до своето. Нощта беше гореща и съзнанието на Хенеки беше твърде възбудено, за да заспи. Той седна в плетения стол на малката веранда и запали цигара. Мислеше си, че утре по същото време ще има десет хиляди долара — петте хиляди, които беше откраднал от Сю Парнъл, и петте хиляди, които щеше да вземе от Харди. С толкова пари би могъл да отлети за Ню Йорк и да изчезне. Време беше да напусне Маями. Той поседя половин час, опитвайки се да реши какво ще прави в Ню Йорк, но съставянето на планове не беше най-силната му страна. „Може би щеше да е по-добре да почакам, докато отида в Ню Йорк“ — помисли си той. Погледна часовника си. Беше два без двайсет. Той потисна една прозявка. Всички бунгала бяха вече тъмни. Време за лягане. Хенеки реши, че няма защо да се страхува от Харди. Той беше достатъчно умен да разбере кога е победен.
	Хенеки се изправи на крака, протегна се, отвори вратата на бунгалото си и влезе в тежкия, горещ мрак. Когато протегна ръка към ключа на лампата, една корава парфюмирана ръка запуши носа и устата му и нещо като конско копито го удари в стомаха.

	* * *

	Мо намери откъртената плочка в банята. Извади я, пъхна ръката си в кухината и измъкна оттам запечатан плик. Бръкна отново и този път извади дебела пачка долари. Постави плочката на мястото й и се върна в хола.
	Джако се беше разлял в един стол и попиваше потта от лицето си. Хенеки лежеше на канапето и тихо пъшкаше изпод превръзката, която го задушаваше.
	— Намери ли го, скъпи? — попита Джако.
	Мо му подаде плика и парите. Двамата погледнаха Хенеки, след това се спогледаха.
	— Занеси ги на мистър Харди и виж дали е това, което иска — каза Джако. После извади кутия шоколад от джоба си и натъпка малката си влажна уста.
	Мо се измъкна в тъмнината и стигна на бегом до кадилака, в който чакаше Харди.
	— Най-сетне! Слава богу — изръмжа Харди. — Не сте от най-бързите! Почти четири часът е.
	Мо пусна красивата си, зла усмивка.
	— Заинати се, гадината — каза той. — Наистина се съпротивляваше. Това ли е, което ви трябва, мистър Харди?
	Харди взема парите и плика. Разкъса плика и бързо прегледа съдържанието.
	— Да…
	Той излезе от колата, извади запалката си и подпали хартиите. Докато ги гледаше как горят, попита:
	— Какво стана с Хенеки?
	Мо показа великолепните си зъби в блестяща усмивка.
	— В момента никак не е добре, мистър Харди. Изглежда ужасно нещастен. Сега ще се върна и ще го направим щастлив.
	Харди усети внезапно стягане в гърлото. Никога преди не бе поръчвал на тези двамата да извършат убийство. Приличаха на дресирани животни. Щяха да направят точно това, което им кажеше. Колебаеше се, но след това си припомни, че докато Хенеки е жив, той никога няма да е в безопасност.
	— Какво, по дяволите, се мотаеш около мен като ухилена маймуна! — изръмжа той. — Връщай се при Джако.
	Мо се преметна изящно, после се стрелна и изчезна в тъмнината.
	Джако ядеше шестия си шоколад, когато Мо се мушна в бунгалото.
	— Всичко е наред — каза Мо бързо. — Мистър Харди получи това, което искаше.
	Джако избърса лепкавите си пръсти в носната си кърпа. Все още дъвчейки, той се надигна от стола.
	— Хайде да отървем влечугото от тази мизерия — каза той. — Искам да си легна.
	Двамата мъже, единият огромен и тлъст, другият парфюмиран и строен, се приближиха до проснатия Хенеки. Мо се наведе и го потупа по лицето.
	— Ти си смел глупак, глупако — каза той. — Сбогом и сладка почивка.
	Хенеки го погледна с безразличие. Полудяваше от болка. Беше готов да умре.
	С театрални жестове Мо взе една от възглавничките на столовете и я сложи върху лицето на Хенеки. После се поклони на Джако.
	— Може да сядаш вече, о, голяма, красива кукло — каза той.
	Джако понесе огромното си тяло към канапето и като придърпа нагоре панталоните си, полека отпусна гигантските си бутове върху възглавничката.

	* * *

	Рано на следващата сутрин Хомър Хеър седеше на бюрото си. Той се свърза с хотел „Испански залив“ и разговаря с детектива Трас.
	— Искам да говоря насаме с мисис Бърнет — каза Хеър, като хриптеше в слушалката. — Не си въобразявам, че ще се срещне с мене, ако й пратя визитната си картичка. Какво да направя?
	— Какво ще кажеш за плажа — каза Трас, след като помисли малко. — Тя е на плажа всяка сутрин между десет и дванайсет. Ела тук към десет часа и аз ще ти я покажа. За какво по-точно става дума?
	— Ще бъда там в десет и десет — каза Хеър и затвори.
	Той отиде до сейфа, отвори го и извади сакото и запалката на Крис Бърнет. Пъхна запалката в джоба си, а сакото остави на бюрото. Позвъни на Люсил. Тя влезе и го погледна въпросително.
	— Бъди добро момиче и опаковай това сако заради мене — каза Хеър.
	Люсил погледна сакото, после баща си.
	— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита тя. — Не ми харесва тази работа. От това, което чета по вестниците, личи, че Травърс е корав залък и играта с него може да ти излезе през носа.
	Хеър просия срещу нея.
	— Не си претоварвай мозъка с това — каза той. — Първо ще говоря с дъщеря му. Ако някой може да го убеди да се раздели с половин милион, това е тя.
	Люсил сви нервно рамене.
	— Е добре, но не забравяй, че те предупредих. — Тя взе сакото с гримаса и го отнесе.
	Хеър запали цигара и смъкна туловището си в стола. Загледа се намръщено през прозореца. Имаше риск, помисли си той, но да прибере половин милион долара беше нещо, на което не можеше да устои. Трябваше обаче да пипа внимателно около мисис Бърнет и да бъде готов да се оттегли при първия признак на опасност.
	След десет минути той нахлупи жълтата си панамена шапка, взе увития в кафява хартия пакет, който Люсил беше сложила на бюрото му, и тръгна бавно и тромаво към асансьора. Излезе на улицата, качи се в служебната кола и подкара към хотел „Испански залив“.
	Трас, едър и червендалест бивш полицай, го чакаше. Двамата мъже тръгнаха по оградената с цветя алея, която водеше към плажа на хотела.
	— Ако някой разбере, че аз съм ти казал къде да намериш мисис Бърнет — изсумтя Трас, — ще си загубя работата. Каква е идеята все пак?
	— Искам да говоря с нея — изхриптя Хеър. — Уф! Не съм вече млад. Не бързай толкова.
	— Твоят проблем е, че ядеш твърде много — каза Трас, забавяйки постепенно крачка. — За какво искаш да говориш с нея?
	— Това е лична работа, Хенри. Не мисля, че ще те интересува.
	Трас го изгледа подозрително. Той спря, когато пред тях изникнаха морето и плажът. Беше още рано и на пясъка лежаха съвсем малко хора.
	Трас посочи една далечна фигура, която седеше под плажен чадър.
	— Това е тя. Не обвинявай мен, ако те изгони. А започне ли да вика за помощ, аз ще съм този, който ще трябва да те изхвърли.
	— Няма да вика — каза Хеър. — Добави двайсет долара към сметката си, Хенри — и притискайки здраво кафявия пакет под мишница, той тръгна бавно по пясъка към мястото, където седеше Вал.
	Вал се чувстваше потисната. Беше говорила с доктор Густав по телефона, преди да дойде на плажа, и той й беше казал, че Крис не е много добре.
	— Няма защо да се тревожите — беше я успокоил той. — Трябва да се очакват и лоши дни. Изглежда, че има някаква натраплива идея. Мисля, че ще е добре да дойдете тук днес следобед. Може да ви каже нещо.
	Вал обеща, че ще отиде.
	— Дръжте се естествено. Кажете му какво сте правила тези дни — продължи Густав. — Не задавайте въпроси. Има вероятност да се разкрие пред вас.
	След този разговор трябваше да се насили, за да отиде на плажа, но сега, когато беше вече тук, не съжаляваше. Беше тихо и спокойно и можеше да се отпусне за малко под топлината на слънцето.
	Тя се огледа наоколо и видя огромен възрастен мъж с измачкан бял тропически костюм и овехтяла панамена шапка да се движи тежко по пясъка. Вал се почуди кой може да е и изведнъж разбра, че идва при нея. Бързо отмести погледа си, отвори плажната си чанта и извади пакет цигари.
	Възрастният мъж беше вече съвсем близо. Като я видя, че се кани да запали цигара, той каза:
	— Разрешете ми, мадам.
	Повдигна шапката си с елегантен жест и й поднесе огънче със златната запалка, която държеше в огромната си ръка.
	Вал се огледа.
	— Благодаря, но няма нужда.
	Тъкмо когато му обръщаше гръб, погледът й попадна върху запалката. Тя почувства, че пулсът й прескача и дъхът й внезапно спира.
	— Съжалявам за безпокойството, мадам — изхриптя Хеър. — Слабост на стар човек. Изглежда, че кавалерството не е на мода вече.
	Той рязко затвори запалката, докато малките му лъскави очички наблюдаваха реакцията на Вал. Видя, че тя се колебае, и нарочно пусна запалката в джоба си. Повдигна шапка, обърна се и бавно тръгна обратно.
	— Чакайте… — Вал скочи на крака. Носеше бледосин плажен костюм и изглеждаше стройна и привлекателна, когато излезе от сянката на чадъра.
	Хеър спря. Те се изгледаха.
	— Тази запалка… мисля, че съм я виждала — каза Вал несигурно. — Мога ли да я погледна?
	— Разбира се, мадам — каза Хеър, като се приближи към нея. Тя усещаше горещината, лъхаща от огромното му тяло, и чуваше свистящото му дишане. — Тази запалка ли? — Той извади запалката от джоба си, завъртя я с надписа нагоре и й я подаде.
	Вал се вгледа в запалката, след това се втренчи остро в Хеър.
	— Не разбирам — каза тя. — Тази вещ принадлежи на съпруга ми. Откъде я имате?
	Хеър огледа запалката, сякаш я виждаше за първи път, после тромаво се премести в сянката на чадъра и със сподавено пъшкане седна на пясъка.
	— От доста време не съм бил на плажа — каза той, оглеждайки обширното пясъчно пространство. — Много е приятно. Жена ми, която почина преди няколко години, беше любителка на плажовете.
	С разтуптяно сърце Вал погледна надолу към жълтата панамена шапка. Нещо в този едър възрастен мъж я плашеше.
	— Попитах ви откъде имате запалката — каза тя с напрегнат, неестествен глас.
	— Запалката? О, намерих я. — Хеър отметна глава назад, за да може да я вижда. — Защо не седнете, мадам?
	— Къде я намерихте? — настоя Вал, без да помръдне.
	— Значи принадлежи на съпруга ви — каза Хеър замислено. — Как е той днес?
	— Бихте ли ми казал къде я намерихте?
	— Скъпа госпожо, имайте търпение със стария немощен човек — каза Хеър. — Моля седнете. Не можете да накарате един натежал възрастен мъж като мен да стои прав, нали?
	Вал се отпусна на колене. Тя усещаше, че нещо лошо се приближава. По лукавата, престорена усмивка и по лъскавите втренчени очи отгатна, че този ужасен стар човек не може да бъде пришпорван.
	Настъпи дълго мълчание, след което Хеър каза:
	— Вие сте мисис Бърнет, нали?
	— Да.
	— Доколкото разбирам, съпругът ви е в санаториум.
	Ръцете на Вал се свиха в юмруци, но тя успя да се овладее и да отговори утвърдително.
	— Той е изчезнал от хотела преди няколко дни и е бил намерен от двама полицаи, нали?
	— Всичко това беше съобщено във вестниците — каза Вал. — Какво общо има то с вас?
	Хеър загреба шепа пясък и я остави да изтече през дебелите му пръсти.
	— Не ми е чудно, че децата обичат да си играят на плажа — каза той и се изсмя. — Може би оглупявам. Сега бих си поиграл с лопатка и кофичка.
	Вал не каза нищо. Тя го гледаше с растящ ужас.
	— Изглежда, че мистър Бърнет временно е загубил паметта си — каза Хеър след дълга пауза — и няма представа, какво е правил през нощта на осемнайсети.
	Вал усети студена, пълзяща тръпка по гърба си. Сякаш слънцето беше изстинало.
	— Това сигурно много ви тревожи, мадам — продължи Хеър и й се усмихна лукаво. — Жените, дори да имат нормални съпрузи, се тревожат, ако не знаят къде са били. Но ако съпрузите са ненормални, тревогата е още по-голяма.
	Вал каза:
	— Какво точно искате? Нямам намерение да ви слушам повече. Какво има? Откъде сте взел тази запалка?
	Той извади от портфейла си изрезка от вестник.
	— Бих се радвал да погледнете това, мадам — каза Хеър, подавайки изрезката.
	Вал я пое с подозрение. Това беше кратко съобщение за намирането на тялото на Сю Парнъл в парк-мотела в Оджъс и интервю с началника на полицията Теръл, който казваше, че убиецът очевидно е сексуален садист.
	Вал остави изрезката да излети от студените й пръсти.
	— Не разбирам — каза тя.
	Хеър извади запалката от джоба си.
	— Тази запалка, принадлежаща на съпруга ви, беше намерена до тялото на убитата жена… дивашки убита от някакъв луд.
	Той погледна към Вал и с неприятна изненада видя, че думите му нямаха особен ефект върху нея.
	— Очевидно съпругът ми е загубил запалката и убиецът я е намерил.
	— Колко очарователно е, че имате такава вяра в един лабилен мозък — каза Хеър по-грубо, отколкото възнамеряваше. — Струва ми се, че полицията ще е на по-друго мнение.
	Вал се изправи.
	— Тогава ще попитаме тях. Ще дойдете с мен. Ще се срещнем с капитан Теръл и вие ще му кажете за какво намеквате.
	— Мисис Бърнет, не трябва да прибързваме — каза Хеър, без да помръдне. Той подхвърли запалката във въздуха, хвана я и след това я пусна в джоба си. — На излизане от хотела съпругът ви е носел спортно сако. Когато са го намерили, сакото е липсвало. За наше общо щастие аз го намерих.
	С бързо движение той махна връвта около кафявия пакет, извади сакото и го разстла на пясъка.
	— Тези петна, мадам, са от разкъсаното и умъртвено тяло на Сю Парнъл.
	Вал стоеше като вкаменена, втренчена в сакото. Тя веднага позна, че е същото, което Крис носеше на терасата, преди да изчезне. Гледаше грозните ръждиви петна, които покриваха предницата на сакото, и усети, че коленете й се подгъват. След това бавно се свлече на горещия пясък.
	Хеър я гледаше с фалшивата скръб на погребален агент.
	— Много съжалявам, мадам — каза той нежно. — Много, много съжалявам. Изглежда, че съпругът ви е налетял на тази нещастна жена и в момент на пълно умопомрачение я е убил. Това го поставя в много сериозно положение… аз…
	— Престани, долен стар мошеник! — изкрещя Вал. — Не искам да те слушам! Махай се оттук! Махай се!
	Стреснат, Хеър бързо погледна през рамо и с облекчение видя, че няма никой толкова наблизо, за да чуе виковете на Вал.
	— Е, разбира се, щом това искате — каза той с голямо достойнство. — Никога не се натрапвам, когато не съм желан. Значи искате да поема тежката отговорност и да отида в полицията с това ужасно, изобличаващо доказателство?
	Вал се обърна към него с побеляло лице. В очите й горяха страх и гняв.
	— Какво друго предлагате?
	— Аз дълго се борих със съвестта си — каза Хеър. — Вие сте от много известно семейство. Баща ви е един от най-видните хора в страната. Прецених, че трябва да се срещна първо с вас, преди да отида в полицията. Мислех си, че вие и вашият баща не бихте искали съпругът ви да бъде съден за убийство на някаква си проститутка, да бъде признат за виновен и да стои затворен до края на живота си зад стените на лудница за криминални. Сметнах, че най-малкото, което мога да направя, е да поговоря с вас и да разбера дали наистина това искате. Струваше ми се, че тези две смъртоносни доказателства могат да се унищожат и тогава никой не ще успее да ни надхитри. Ето защо тази сутрин дойдох тук, за да се консултирам с вас. Но ако вие наистина предпочитате да изпълня дълга си, тогава за съжаление ще трябва да го сторя.
	Вал седеше неподвижна, с ръце на скута и пребледняло лице. Тя остана така известно време, след което каза тихо, без да гледа Хеър:
	— Разбирам… Колко?
	Хеър пое дълбоко дъх с дебелите си, мазни дробове. „Труден момент“ — помисли си той. Но се беше справил добре.
	— Половин милион долара, мадам — каза той нежно. — Това е разумна сума. Като си помислите какво получавате в замяна, сумата е дори незначителна.
	Той извади визитна картичка от портфейла си и я постави до Вал.
	— Ще предам запалката и сакото в полицията в шест часа тази вечер… точно в шест часа, освен ако не ми се обадите по телефона преди това.
	Той опакова отново сакото и се изправи. След това повдигна шапката си, кимна на Вал и тръгна по пясъка, като оставяше големи, широки следи след себе си.


	Глава шеста

	Теръл погледна иззад купчината доклади, когато Бейглър влезе в офиса му. Сядайки, Бейглър се пресегна за каната с кафе, която постоянно стоеше на бюрото на Теръл, и каза:
	— Засега нищо. Все още проверяваме списъка на приятелите й. Стигнахме до номер петдесет и седем и всички до тук имат железни алибита.
	Теръл сви рамене.
	— Може всичките да са чисти, но не можем да си позволим да пропуснем някого. Моето предположение е, че е бил някой сексуален маниак, който я е проследил и нападнал. Ако съм прав, нашата работа е да го намерим. Нещо от проверката по бензиностанциите?
	— Не. — Бейглър отпи от кафето и запали цигара. — Какво ще кажеш за Харди? Може тази Ланг да ни е излъгала.
	— Мислих за това, но защо Харди ще я убива? — каза Теръл, смръщвайки вежди. — Досега действа, без да си навлича неприятности. Освен това не мога да си представя, че би я убил по този начин.
	— Тя може да е имала нещо срещу него и той я е заклал, за да си помислим, че е сексуално убийство.
	— Аха… това е така. Аз…
	Телефонът иззвъня. Теръл не се доизказа и вдигна слушалката. Той слушаше и Бейглър видя как лицето му се изопва от изненада. После каза:
	— Идвам веднага. Не пипай нищо — и затвори. Бутна стола си назад и се изправи. — Хенеки е намерен мъртъв. Изглежда са го пречукали. Хайде да тръгваме.

	* * *

	Бейглър смачка цигарата си и излезе бързо от стаята. Докато вървеше по дългия коридор към улицата, Теръл го чу да се обажда в отдела за убийства.
	Час и половина по-късно доктор Луис излезе от бунгалото на Хенеки и се запъти към Теръл и Бейглър, които го чакаха на слънце.
	— Сто процента е убит — каза Луис. — Убиецът го е обработил, преди да го довърши. Цялото му тяло е в изгаряния от цигари. Накрая е бил убит, като са сложили възглавница върху лицето му и някой е седнал върху нея. Трябва да е бил много тежък, защото носът на Хенеки е счупен.
	Теръл и Бейглър се спогледаха. После Теръл каза:
	— Благодаря, докторе. Ако си свършил, може да отнесат тялото.
	След като под погледите на туристите тялото беше пренесено в линейката, Теръл и Бейглър влязоха в бунгалото на Хенеки. Отделът за убийства беше свършил работата си и Хес дойде при тях.
	— Никакви отпечатъци, шефе. Има само едно интересно нещо.
	Той влезе в банята, следван от Теръл, докато Бейглър остана на вратата. Хес вдигна една плочка от пода на банята:
	— Може да е било скривалище за нещо, но сега е празно.
	Теръл погледна в кухината.
	— Сигурно затова е бил обработен — рече той. — Нека да погледнем в сейфа в кабинета.
	Отварянето на сейфа отне на полицейския експерт половин час, но вътре не намериха никаква улика. Върнаха се в бунгалото. Хес и хората му си тръгваха.
	— Все още нищо, шефе — каза Хес. — Това е професионално убийство. Хенеки си е легнал към два часа. Басирам се, че убиецът или убийците са го чакали в бунгалото му. По ключалката личи, че е имало взлом. Трябва да са носили ръкавици. Отпечатъците от пръсти са само на Хенеки.
	Теръл изпъшка.
	— Провери всички бунгала. Виж дали някой не е чул нещо. След това провери отпечатъците на Хенеки. Той може и да има досие.
	Хес си тръгна, като остави вратата на бунгалото отворена. Теръл седна на масата, докато Бейглър тършуваше из стаята.
	— Какво мислиш, шефе? — попита накрая Бейглър. — Смяташ ли, че това има връзка с убийството на Парнъл?
	Теръл извади лулата си и започна да я пълни.
	— Да… изглежда повече от вероятно. Хенеки може да е лъгал, когато каза, че не познава момичето. Може да е скрил нещо и убиецът се е върнал, инквизирал го е и накрая го е убил.
	Една сянка, която се появи на пода, накара двамата мъже да се обърнат рязко. На вратата стоеше малко момиченце на около осем години. Беше хубавко, с дълга руса коса, която падаше върху раменете му. Чертите на лицето му бяха дребни и изящни, очите му сини и нащрек. Носеше синьо-бял кариран гащеризон и беше босо.
	— Здрасти — каза то. — Вие ли сте от полицията?
	Бейглър не беше достатъчно зрял, за да се интересува от деца. Той се намръщи.
	— Бягай оттук… изчезвай — скара му се той.
	Момиченцето погледна въпросително Теръл.
	— Кой е този кресльо с грозното лице? — попита то, облягайки дребното си, почерняло от слънцето тяло на рамката на вратата.
	— Ти чуваш ли? — кресна Бейглър. — Бягай оттук!
	Момиченцето сви пренебрежително устни.
	— Пукни! — каза то със смразяващо презрение. — Ако не си много уморен от живота, върви да си смучеш пръстите на краката.
	Теръл наблюдаваше сцената развеселен. Тъмночервеното лице на Бейглър беше като за картина.
	— Ако ми беше дъщеря, щях да те напляскам по дупето — каза той вбесен. — Бягай оттук.
	— Ако ми беше баща, щях да заведа майка ми на преглед — отговори незабавно момиченцето.
	Теръл се постара да обърне смеха си на кашлица. Бейглър го стрелна с очи, след това с нарочно забавени крачки започна да се приближава към детето, което го гледаше без страх и с такова многозначително изражение, че той се спря разколебан.
	— Ако ме докоснеш, ще те обвиня в изнасилване — каза детето.
	Бейглър бързо отстъпи две крачки назад и погледна безпомощно Теръл.
	— Малък ужас! — възкликна сърдито той. — Ти си добре там. Седиш си и се подхилкваш. Не виждам нищо забавно в това малко чудовище.
	Теръл се наведе напред и сложи големите си ръце върху коленете.
	— Аз съм началникът на полицията — каза той и се усмихна на детето. — Ти коя си?
	Детето вдигна босото си ходило и си почеса другия крак, докато разглеждаше Теръл с интерес.
	— Казвам се Ейнджъл Прескът. Кое е онова лице?
	— Той е мой помощник — каза Теръл тежко. — Казва се Бейглър.
	— Наистина ли мислиш, че ти помага? — Ейнджъл изгледаше изумена. — Никога не бих повярвала.
	— Той е много умен — каза Теръл.
	Детето наклони глава на една страна и започна да изучава моравото лице на Бейглър.
	— Кой знае… — каза тя накрая. — Прилича на чичо ми… Той не е много добре. Трябва дори да го хранят.
	Бейглър каза заплашително:
	— Махай се оттук! Изчезвай!
	— Малко е шумен, нали? — каза Ейнджъл. — Аз дойдох, защото искам да ви помогна.
	— Много мило, Ейнджъл — рече Теръл. — Аз се нуждая от всякаква помощ. Влез и седни.
	Бейглър изпусна тежка въздишка и влезе в банята. Озовал се вътре, без да знае какво да прави, той бързо излезе.
	Ейнджъл ококори сините си очи, гледайки го с нездрав интерес.
	— Хей! Ти си много бърз! — възкликна тя.
	— Бърз в какво? — излая Бейглър с мораво от ярост лице.
	— Не очаквай да обсъждам такива неща — каза Ейнджъл превзето. — Аз съм добре възпитана.
	Бейглър изглеждаше като човек, който има проблеми с дишането. Той почна да се оглежда отчаяно около себе си, сякаш търсеше някакво оръжие.
	— Вече не мисля, че искам да ви помогна — каза детето на Теръл. — Не виждам защо… Довиждане.
	И тя слезе грациозно по стълбите, после прекоси алеята към своето бунгало.
	— Ако ми беше дъщеря, щях да й одера задника от бой — експлодира Бейглър. — Деца! На кого са му притрябвали деца днес! Те…
	— Успокой се — каза Теръл меко. — Може да е видяла нещо. Живее отсреща. Аз ще отида да поговоря с нея.
	Бейглър пое дъх бавно и дълбоко.
	— Ще отида да видя какво прави Хес — обяви той и тръгна с вдървена походка към трите паркирани полицейски коли.
	Теръл се усмихна на себе си и чистейки лулата си, отиде до отсрещното бунгало. Почука на вратата. Отвори му младолика жена с износени дрехи и измъчено изражение на лицето. Тя отметна назад кичур права коса и изгледа Теръл въпросително.
	— Какво има?
	— Аз съм началникът на полицията — каза Теръл. — Преди малко говорих с дъщеря ви. Бих искал да продължим разговора си, ако не възразявате.
	— Говорили сте с Ейнджъл? — Изражението на жената стана още по-измъчено. — Но защо?
	— Тя ме заговори първа — каза Теръл. — Мисля, че може да ми помогне.
	— О, не. Не познавате Ейнджъл! Тя постоянно си измисля. Става въпрос за убийството, нали?
	— Да.
	— Съжалявам… Не искам Ейнджъл да се замесва в тази работа. Тя нищо не знае. Постоянно си въобразява, наистина.
	Ейнджъл дойде при майка си.
	— Мамо, не ставай смешна — каза тя. — Аз знам всичко. Видях ги снощи.
	Мисис Прескът погледна безпомощно дъщеря си, която й отвърна с учтиво пренебрежение.
	— Момиченце, знаеш, че нищо не си видяла. Недей да губиш времето на този господин. Влизай вътре и започвай да рисуваш.
	Ейнджъл погледна Теръл.
	— Мама винаги се държи глупаво с мен. Никога не вярва, каквото и да й кажа. Аз ги видях снощи.
	— Ейнджъл! — възкликна мисис Прескът леко ядосана. — Прави каквото ти казвам. Върви и започвай да рисуваш!
	Детето вдигна малките си хубави ръце в жест на нетърпение.
	— Тя само за това си мисли… Въобразява си, че ще стана известна художничка, а аз имам талант по-малко и от крава.
	— Тя наистина е много талантлива — каза мисис Прескът на Теръл. — Не можете да си представите. Само така приказва…
	— Бихте ли ми позволила да говоря с нея? — попита любезно Теръл. — Мога ли да вляза?
	Мисис Прескът отново отметна косата си от челото. Изглеждаше объркана.
	— Мамо! За бога! Не ставай досадна! — рече Ейнджъл остро. — Знам, че умираш да стана известна. — Избутвайки леко майка си, тя се усмихна на Теръл. — Влизайте! — После се обърна и тръгна към мизерния хол.
	— Е, добре — каза безпомощно мисис Прескът. — Тя наистина е странна за възрастта си. Сигурна съм, че нищо не може да ви каже, но щом нямате нищо против…
	— Нямам нищо против — каза Теръл и влезе в стаята, където Ейнджъл вече седеше с ръце върху загорелите си колене.
	— Мамо, би ли излязла? — каза Ейнджъл. — Не мога да говоря с него, докато ти пърхаш наоколо като нощна пеперуда.
	— Виждате ли? — каза мисис Прескът с гордост. — Тя не е като другите деца. Тя…
	— Мамо, моля те…
	Мисис Прескът се поколеба, повъртя се още малко, но накрая излезе от стаята с думите:
	— Тя наистина нищо не знае. Само си измисля.
	Настъпи тишина, докато вратата се затвори. После Теръл извади лулата си и започна да я пълни.
	— Разкажи ми, Ейнджъл — рече той, — какво видя снощи?
	— Знаеш ли какво искам най-много на този свят? — запита детето, гледайки сериозно Теръл.
	Теръл се слиса.
	— Това не е отговор на въпроса ми. Слушай, Ейнджъл, много е важно да намеря убиеца на мистър Хенеки. Ти си длъжна да ми помогнеш, ако наистина можеш.
	Ейнджъл се почеса по левия крак.
	— Искам плюшено мече, голямо колкото мен и да ръмжи — каза тя. — Това е, което искам най-много на света.
	Теръл се размърда и започна да пали лулата си.
	— Ако помолиш майка си както трябва, тя сигурно ще ти купи — каза той. — Кажи ми сега кого видя снощи?
	— Мама никога нищо не ми купува. Тя няма пари. Никога няма да получа от нея плюшено мече, голямо колкото мен и да ръмжи.
	— Хайде да забравим плюшеното мече — каза Теръл твърдо. — Кого си видяла снощи? В бунгалото на мистър Хенеки ли влезе?
	Ейнджъл почеса десния си крак, докато гледаше Теръл с невинни, широко отворени сини очи.
	— Да, така беше. Бяха двама души.
	— Помниш ли колко беше часът, когато ги видя?
	— Беше един без пет. Имам часовник до леглото. Събудих се внезапно и първото нещо, което направих, беше да светна батерията си и да погледна часовника.
	— Какво направи после?
	Детето се усмихна.
	— Не си спомням.
	— Ти погледна през прозореца — рече Теръл търпеливо — и видя двама мъже да влизат в бунгалото на мистър Хенеки. Нали така?
	— Не си спомням.
	Теръл пуфтеше с лулата си, гледайки детето.
	— Защо каза, че искаш да ми помогнеш, Ейнджъл?
	— О, аз мога да ви помогна. — Тя стана, отиде до радиото и го включи. Докато чакаше да се чуе звук, каза: — Има едно нещо, което искам най-много от всичко на света…
	— Знам — каза Теръл. — Вече ми каза, но аз не мога нищо да направя. Трябва да помолиш мама.
	От радиото долетя танцова музика и Ейнджъл започна да движи малкото си хубаво телце в нейния ритъм.
	— Довиждане — рече тя. — Сега съм заета.
	— Слушай, малка госпожице — каза Теръл остро, — трябва да ми разкажеш за тези двама мъже. Спри това радио!
	За негова изненада тя му се подчини и седна обратно на стола си, след което започна да подрежда златистата си коса, повдигайки се малко, за да се види в огледалото на отсрещната стена.
	— Това, което искам най-много на този свят… — започна тя, после спря и се усмихна на Теръл, който я гледаше безпомощно.
	— В коя стая спиш? — попита той.
	— В съседната. Върви и виж.
	Той стана и излезе. Мисис Прескът стоеше нервно на вратата на кухнята.
	— Мога ли да вляза? — каза Теръл, спирайки пред стаята на Ейнджъл.
	Тя кимна и Теръл влезе в миниатюрната стаичка. Отиде до прозореца и видя, че той гледа точно към бунгалото на Хенеки. Детското легло беше близо до прозореца. Ако седнеше в него и погледнеше през прозореца, тя би могла да види всеки, който влиза в бунгалото на Хенеки.
	Мисис Прескът дойде до вратата.
	— Моля ви, не вземайте Ейнджъл насериозно. Тя е твърде развита за възрастта си и наистина има богато въображение. Не трябва да обръщате внимание на това, което казва.
	— Всичко е наред — каза Теръл. — Не се тревожете — и той се върна в хола, като затвори вратата след себе си.
	Ейнджъл стоеше пред огледалото и се разглеждаше съсредоточено. Тя се извърна и му се усмихна.
	— Ако ти донеса плюшеното мече — рече Теръл, — ще ми кажеш ли кого видя да влиза в бунгалото на мистър Хенеки?
	— Разбира се, но трябва да е голямо колкото мен и да ръмжи.
	— Наистина ли видя тези двама мъже? Виж, Ейнджъл, аз ще трябва да платя твоето мече от джоба си. Няма да бъде красиво, ако ми разказваш измислици само за да получиш това, което искаш.
	Детето завъртя глава.
	— Не бих направила това. Бяха двама мъже. Мога да ги опиша. — Тя му се усмихна весело. — Проблемът е, че аз от много време моля мама, но тя няма пари. А пък аз наистина искам плюшено мече, което…
	— Добре — рече Теръл. — Аз ще ти купя и тогава ти ще ми помогнеш… нали?
	Тя му изпрати очарователната си усмивка.
	— Благодаря ти. Разбира се, че ще ти помогна.
	Теръл излезе от бунгалото и тръгна да търси Бейглър. Намери го.
	— Джо, имам важна работа за теб. Искам да отидеш в Маями и да купиш плюшено мече, високо един метър, което да ръмжи — каза Теръл, едва сдържайки усмивката си.
	Бейглър се вгледа в Теръл.
	— Плюшено мече! Виж, шефе…
	— Това е заповед, Джо. Тръгвай. Трябва да ръмжи и да е най-малко един метър високо.
	Трябваше да се види лицето на Бейглър. Той изпусна дълга, сподавена въздишка и пъхна пръсти в яката си, за да я разхлаби.
	— Кой ще го плаща? — попита той.
	Теръл му подаде една петдесетдоларова банкнота.
	— Тя е умно хлапе — каза той и се усмихна. — Знае нещо, тъй че трябва да го купим. Върви и го купи, Джо. И побързай.
	Бейглър отвори и затвори устата си, взе банкнотата и тръгна с тежка крачка към колата си.

	* * *

	Вал вървеше по пътеката към декоративната градина, където седеше съпругът й. Тя го намери под едно сенчесто дърво да гледа апатично в ръцете си. На двайсетина метра зад него седеше една медицинска сестра, приличаща на амазонка, която се усмихна окуражително на Вал, без да престава да потраква тихичко с куките за плетене.
	Недалеч от Крис имаше един празен стол. Когато Вал се приближи, той вдигна глава, смръщи се, след това се усмихна, пресегна се и придърпа стола към себе си.
	— Здрасти — каза той. — Чудех се дали ще дойдеш.
	— С нетърпение чаках да мине сутринта — каза тя. — Как си, скъпи?
	— Добре съм. Кажи ти с какво се занимаваш. — Той я гледаше упорито. — Много си почерняла. Плуваш ли?
	— Да. Водата е чудесна. — Тя искаше да каже още нещо, но не намираше какво. Това, което Хомър Хеър й беше казал, парализираше съзнанието й.
	— Мисли ли за развода? — попита Крис внезапно. — Говори ли с баща си?
	— Не искам да се развеждаме, скъпи.
	Устата му потрепна, той изведнъж придоби раздразнен вид.
	— Ти изобщо не си мислила за това. Не трябва да прекарваш цялото си време в развлечения… От време на време трябва и да мислиш.
	Тя си спомни дългите часове, които прекара сутринта на плажа, след като Хеър си тръгна, и мислите, които кръжаха в главата й.
	— Просто не искам да те загубя, Крис.
	— Тя ни наблюдава, нали? — каза той. — Много е хитра. Стои така, че да не я виждам, но аз знам, че е там. Трябва да се разведем, Вал! Аз никога няма да се оправя.
	— О, не, ще се оправиш — каза Вал настойчиво. — Представям си как се чувстваш. Това, което се случи… можеше да се случи и на мен. И аз бих била щастлива да знам, че ти се нуждаеш от мене, както и аз от тебе.
	Той сякаш не я чуваше. Погледът му беше прикован някъде в ниско подстриганата трева. Лицето му беше безизразно.
	— Добре, щом не искаш развод, ще трябва да обвиняваш само себе си — рече той.
	— Да, знам, Крис.
	Възцари се продължителна тишина. Накрая Вал каза:
	— Мислиш си за оная нощ, когато изчезна… и не можеш да си спомниш нищо.
	Той се облегна назад на стола си. Вал не беше сигурна дали е чул какво му каза.
	— Тя е още там, нали? Няма да й доставя удоволствието да я погледна, но е там, нали?
	— Да.
	Вал умираше за една цигара, но тъй като знаеше, че Крис вече не пуши, потисна желанието си.
	— Онази нощ, Крис…
	— Защо питаш? — Той я изгледа с любопитство.
	— Просто се чудех дали си спомняш какво се е случило.
	Той се колебаеше, смръщил лице, без да я гледа.
	— Струва ми се, че да. Но всичко е много объркано. — Той хвърли бърз поглед през рамо към сестрата, но извърна очи, когато тя улови погледа му и спря да плете. — Тя постоянно ме наблюдава — продължи той, — също като онази жена. И тя знаеше, че не съм нормален.
	— Каква жена, Крис?
	— Тази, която срещнах. Седях и чаках някой да ме закара обратно в хотела. Бях блъснал колата. Сигурно съм бил заспал или нещо такова. Сепнах се, когато колата се блъсна в дървото. — Смръщил лице, той покри очи с опакото на ръката си. — Няма смисъл да ти досаждам с всичко това. Баща ти обади ли се? Прибрал ли се е в Ню Йорк?
	— Да, прибрал се е — каза спокойно Вал. — Какво стана, когато колата се блъсна в дървото?
	— Почаках малко и тръгнах пеша. Опитвах се да спра някоя кола, но никой не спираше. Накрая ми писна и като видях една кола да се приближава, застанах пред нея на пътя. Беше вече тъмно. Всъщност надявах се да ме блъсне, толкова си бях омръзнал, но нямах късмет. В колата беше тази жена…
	Вал почака, но той явно беше забравил за какво говореше, седеше отпуснат и гледаше в празното.
	— Разкажи ми за нея — каза Вал накрая.
	— За кого?
	— За жената, която спряла с колата.
	— Няма нищо за казване. Тя спря… това е.
	Вал изведнъж разбра, че той крие нещо, което го плаши. Погледна го с надигащо се усещане за хлад.
	— Тя говори ли ти нещо?
	Той се размърда неспокойно.
	— Пътувахме известно време. Да, тя говореше. Не си спомням какво… Струва ми се, че някак си я съжалявах.
	— Как изглеждаше?
	— Не знам. — Той се намръщи. — Странно, когато мисля за нея, си спомням за слоновете.
	Вал се изненада.
	— Но защо? Толкова едра ли беше?
	— Не… не мисля. Честна дума, не си спомням нищо за нея, освен слоновете. — Той погледна през рамо към сестрата. — Знаеш ли, тя смята, че мога да почна да буйствам.
	— Защо да буйстваш? — попита Вал с внезапно пресъхнала уста.
	— Често се случва на хора в моето състояние.
	Вал трудно понасяше този вид разговори.
	— Крис, трябват ми пари. Нямам достатъчно в моята сметка. Ще подпишеш ли един празен чек? Донесох чековата ти книжка.
	Той седя неподвижен толкова дълго, че тя не разбра дали е чул какво му каза. След това бавно извърна глава и подозрението в очите му я смрази.
	— Колко искаш?
	— О, няколко хиляди долара. — Вал неуспешно се опитваше да изглежда разсеяна. — Виж, Крис, ние имаме доста разходи. Реших да не оставям татко да плаща сметката в хотела и…
	— Не е необходимо да лъжеш — каза той. — Колко пари по-точно ти трябват?
	Вал седеше неподвижно. „Трябваше да помоля баща ми“ — каза си тя отчаяно. Него би могла да излъже, но с Крис това никога не се получаваше.
	— Аз ще се оправя, Крис. Хайде да забравим за това.
	Той толкова рязко се наклони напред, че сестрата спря да плете и се приготви да стане.
	— Да не би някой да те изнудва заради мен? — попита той, взирайки се във Вал. — Така ли е?
	Тя се поколеба, след това разбра, че трябва да му съобщи, и каза:
	— Да, Крис.
	Той се свлече в стола си.
	— Колко иска?
	— Двайсет хиляди долара.
	— Не е много, нали? Добре, трябва да кажеш на полицията. Никога не трябва да се плаща за изнудване. Аз ще призная, че съм го направил, и това е. Ако платим на някого, той ще продължи да иска още и още… Винаги е така с изнудвачите.
	— Какво ще признаеш, че си направил? — възкликна Вал стреснато.
	— Каквото този човек казва, че съм направил. Казах ти, нали, че може да съм направил всичко… може да съм убил някого.
	Той погледна встрани, докато дългите му тънки пръсти се движеха нагоре-надолу по бедрата му.
	— Снощи сънувах, че убивам една жена. Вероятно точно това съм направил… убил съм жена. Това ли е, което той твърди?
	— Престани! — каза Вал яростно. — Ти не знаеш какво говориш! Никого не си убил!
	— Това ли твърди? — повтори Крис с поглед, прикован в нея. След като тя не каза нищо, внезапно сви рамене: — Какво са парите все пак! Дай ми чековата книжка.
	Тя я извади от чантата си и му я подаде заедно с писалката. Той подписа три празни чека и й подаде обратно книжката.
	— Аз никога няма да изляза от тук, тъй че можеш да използваш парите ми. Оставям ги на теб, Вал. Закрий сметката ми и прехвърли парите на своята.
	Вал прибра книжката в чантата си. Ръцете й трепереха, лицето й беше бяло.
	— Коя е жената, която съм убил, Вал? — попита той.
	— Няма никаква жена. Ти нищо не си направил! Знам, че не си!
	— Предполагам, че е по-добре да платим откупа. Като помислих отново, реших, че на баща ти не би му харесало да ме съдят за убийство.
	— Няма да те съдят за убийство, скъпи. Ти нищо не си направил.
	— Кой е човекът, който те шантажира?
	— О, обикновен човек. Не се тревожи.
	— Ако не е бил достатъчно убедителен, ти не би му платила, нали?
	— Нека да не говорим повече за това. Сега тръгвам, ще се видим утре.
	— Не се тревожи за мен. Мога и сам да седя тук — каза той равнодушно със затворени очи.


	Глава седма

	След дългия превъзходен обяд Хомър Хеър влезе тежко в офиса си, където го чакаше Сам Карш.
	— Мислех, че са те вкарали вече в затвора — каза Карш. — Какво стана?
	— Сами, трябва да се научиш да ми вярваш. Както ти казах, напипахме много хубава работа. Малката лейди е готова всичко да изгуби, но да запази съпруга си.
	— Ами!… От това, което чувам, тя вече го е загубила.
	Хеър махна с ръка пренебрежително.
	— Тя го обича — каза той. — Доколкото познавам човешката природа, когато една жена е достатъчно глупава, за да се влюби, тя лесно може да бъде измамена. — Той погледна часовника на дебелата си китка. — Мисля, че мога вече да й се обадя. Имала е достатъчно време да реши.
	— Тази твоя идея никак не ми допада — каза Карш притеснено. — Никога досега не сме отивали толкова далеч. Сигурен ли си, че няма да изпее всичко на ченгетата?
	— Няма. Никога не сме стигали толкова далеч, защото никога не сме имали шанса да приберем половин милион — каза Хеър. Вдигайки телефонната слушалка, той помоли Люсил да го свърже с хотел „Испански залив“.
	Вал току-що се беше върнала от санаториума и се канеше да седне до отворения прозорец, когато телефонът иззвъня. Тя се поколеба, след това прекоси стаята и вдигна слушалката.
	— Мисис Бърнет ли е?
	Тя веднага позна омразния хриптящ глас. Овладя импулса да затръшне слушалката и каза: „Да.“
	— Говорихме с вас тази сутрин. — Тя чуваше как дебелият мъж се бори с дишането си. — Да или не, мадам?
	— Да, но ми трябва време — каза Вал, съзнавайки, че гласът й трепери. — Мога да платя двайсет хиляди долара утре. Ще ми трябват две седмици, преди да платя останалото.
	— Това ме задоволява. В брой, ако обичате. Ще бъдете ли така добра да дойдете утре в единайсет часа в офиса ми и да донесете парите? Имате адреса ми. Тогава ще можем да обсъдим как да бъде изплатен остатъкът от сумата.
	— Съгласна съм — каза Вал и затвори.
	Известно време тя постоя втренчена в отсрещната стена, след това рязко набра номера на Флорида Банкинг Корпорейшън и поиска да говори с управителя. Беше достатъчно само да спомене името си, за да я свържат веднага.
	Хенри Тресби, управителят на банката, беше предупреден от секретарката си, че го търси дъщерята на Чарлз Травърс.
	— Добър ден, мисис Бърнет — каза той с ясния си, бодър и делови глас. — Какво мога да направя за вас?
	— Бих искала да изтегля двайсет хиляди долара. Ще дойда утре сутринта. Ще донеса чек, подписан от съпруга ми.
	— Разбира се. Ще приготвя парите, няма никакъв проблем.
	— Искам парите в банкноти по сто — продължи Вал, поколеба се, после каза: — Ще ви бъда благодарна, ако запишете номерата на всички банкноти и ми ги дадете. Освен това бихте ли уредил да получа парите в пакет, запечатан с печата на банката?
	Дългият опит, който Тресби имаше в банковото дело, му позволи да запази тона си непроменен, но лицето му придоби разтревожено изражение.
	— Разбира се… на вашите услуги, мисис Бърнет. Пакетът ще бъде готов, когато дойдете. Искате ли да проверите сумата, преди да запечатат пакета?
	— Не е необходимо. Ще бъда в банката към десет часа.
	— Всичко ще бъде направено, мисис Бърнет.
	— Благодаря ви — и Вал затвори.
	Тресби, дребен елегантен мъж с оплешивяваща глава и проницателни очи, отмести стола си назад и се загледа пред себе си с намръщено лице. Той беше съвестен банкер. Беше поел с удоволствие сметката на Крис Бърнет, когато той и жена му се настаниха в хотел „Испански залив“.
	Разбираше добре колко важни бяха тези двама млади хора… още повече заради роднинството им с великия Чарлз Травърс. Инструкциите, които му даде мисис Бърнет, включиха алармената инсталация в съзнанието му. Двайсет хиляди долара със записани номера и в запечатан пакет значеха за него или откуп, или шантаж.
	Запали цигара и се замисли. Началникът на полицията и той бяха ходили заедно на училище. Прекарваха отпуските си заедно в лов на риба. Знаеше, че може да разчита на дискретността на Теръл. Макар да се чувстваше неудобно, че прехвърля границата на чисто служебните си задължения, той не се колеба дълго. Вдигна слушалката и помоли да го свържат с полицейското управление. Сержант Теймз, който беше дежурен, му каза, че Теръл го няма и не знае кога ще се върне.
	— Много е важно, сержант. Ще помолите ли шефа си да ми се обади вкъщи, когато му е удобно, след шест часа?
	Сержант Теймз обеща.

	* * *

	Джо Бейглър излезе от магазина за играчки с голям кафяв пакет под мишница, който съдържаше едно плюшено мече. Той изпитваше отмъстително чувство на удоволствие, защото мечето струваше седемдесет и пет долара. Щом шефът беше толкова глупав да угажда на това малко чудовище, падаше му се да се изръси със седемдесет и пет долара.
	Той пристигна в мотела, където Теръл го чакаше. Стана му приятно да види как физиономията на шефа му се сгърчи, когато му каза, че му дължи двайсет и пет долара.
	— Ще ти ги дам утре — каза Теръл, като взе пакета и тръгна към бунгалото на Ейнджъл.
	Бейглър отиде в закусвалнята и изгълта два хамбургера, като ги поля с ледена бира. Тъкмо щеше да си поръча втора бира, когато видя Теръл да излиза от бунгалото и да се оглежда за него. Плати сметката и отиде при Теръл.
	— Мечето се изплати — каза Теръл. — Мисля, че знам кои са били тези двамата, но искам и ти да чуеш какво ми каза тя и да видя дали ще се съгласиш с мен.
	Бейглър го последва в бунгалото, където Ейнджъл седеше, гледайки мечето с удивление и любов, докато мисис Прескът, зачервена от неудобство, стоеше до прозореца и наблюдаваше дъщеря си.
	— Ейнджъл, хайде да повторим всичко отново — каза Теръл. — Само още веднъж.
	Тя му се усмихна.
	— Добре. — Погледна Бейглър. — Благодаря ти, че ми донесе мечето. Ти си по-умен, отколкото изглеждаш.
	Бейглър я погледна намръщено, седна до масата и отвори бележника си.
	— Давай, Ейнджъл — рече Теръл и седна. — Ти се събуди в един без пет. Запали фенерчето си и погледна часовника. Нали така?
	— Да — каза детето. — Погледнах през прозореца и видях…
	— Защо погледна през прозореца? — прекъсна я Теръл.
	— Исках да видя дали има луна. Обичам да гледам луната.
	— И имаше ли луна?
	— Беше тъмно, но луната се виждаше зад един облак. След това видях двама мъже, които вървяха по алеята между бунгалата. Те минаха под онези лампи на дървото в края на алеята. Видях ги ясно.
	— Видя ли ги достатъчно добре, за да ги познаеш, ако ги видиш?
	— Бих разпознала дебелия мъж, но не мисля, че бих разпознала черния. Той…
	— Ейнджъл! Не трябва да казваш „черен“ — намеси се мисис Прескът. — Трябва да кажеш „цветнокож“.
	Ейнджъл хвърли раздразнен поглед към майка си и продължи:
	— Всички черни ми изглеждат еднакви, но другия мъж мога винаги да го позная.
	— Преди да го опишеш, кажи ми какво направиха тези двамата?
	— Ами отидоха до бунгалото на мистър Хенеки и се качиха на верандата. Прозорецът ми беше отворен и ги чух да си шепнат. Но не можах да чуя какво си казват. Беше много тъмно, за да видя какво правят, но чух, че вратата се отвори със скърцане и те влязоха вътре.
	— И ти какво направи после?
	— Аз почаках, защото се чудех какво търсят в бунгалото на мистър Хенеки. Започна да ми се доспива и когато мистър Хенеки дойде, реших, че той сам ще разбере какво става, и отново заспах.
	— Сигурна ли си, че те не излязоха, преди да се върне мистър Хенеки?
	— Не, те бяха вътре през цялото време. Не са излизали.
	— Добре, Ейнджъл, кажи ми сега за дебелия мъж.
	— Той беше много голям и много дебел. Най-големият и най-дебелият мъж, когото съм виждала.
	— Ти ми каза, че бил на възрастта на сержант Бейглър — каза Теръл — и че носел синя риза и тъмни панталони. Така ли е?
	— Да.
	— И си сигурна, че другият беше цветнокож?
	— О, да. Той носеше жълто-бял пуловер и сини джинси.
	— И още нещо ти направи впечатление у дебелия мъж — каза Теръл. — Какво беше то?
	Ейнджъл скри лице в плюша на мечето и се изкиска.
	— О, да. Той беше педал. Аз знам всичко за тях, защото приятелката ми Дорис ми казва. А тя знае всичко за тях, защото брат й е такъв. Аз го познах какъв е по походката му.
	— Ейнджъл! — възкликна мисис Прескът ужасена. — Ти наистина…
	— Моля ви — рече Теръл остро. — Това е важно. — И след това се обърна към Ейнджъл: — Как точно ходеше?
	Ейнджъл стана и започна да ситни из стаята. Тя имитираше толкова убедително походката на педераст, че даже Бейглър взе да се усмихва.
	Тя спря и погледна Теръл:
	— Ето така.
	— Искам да почакаш тук за малко — рече Теръл. — След това се надявам да ми помогнеш за още нещо.
	— Сега, като имам вече моето мече, ще ви помагам колкото мога — каза Ейнджъл сериозно. Тя отиде при мечето и го прегърна, гледайки Теръл с обожание.
	Поласкан, Теръл се усмихна и стана. Кимна на Бейглър и двамата мъже излязоха навън, на слънце.
	— Е, и ти им знаеш имената, Джо — каза Теръл.
	— Джако Смит и Мо Линкълн — каза Бейглър без колебание. — Никой друг не може да е.
	— Телохранителите на Харди. Изглежда, че мозайката започва да се подрежда. Но трябва да сме сигурни. Следващият ход е да покажем Джако на детето и да видим дали то ще го познае.
	— Какво ще направим? — Бейглър потри брадичката си. — Да го арестуваме, да го сложим в редица с други хора и да накараме детето да го посочи?
	Бейглър поклати глава и погледна часовника си. Беше пет и двайсет.
	— Ще я заведем в бар „Корал“. Джако се отбива там обикновено около шест и половина. Ще паркираме наблизо, тъй че тя да може да го види, когато влиза в бара. Ако го разпознае, ще го арестуваме и ще направим очна ставка.
	Те се върнаха в бунгалото.
	— Искам дъщеря ви да дойде с нас — каза Теръл на мисис Прескът. — Много е важно тя да разпознае този човек. Вие също ще дойдете, разбира се.
	— О, не, няма да дойде — каза твърдо Ейнджъл. — Ако тя дойде, аз няма да ви помагам. Само аз и мечето.
	— Слушай, момиченце — каза мисис Прескът отчаяно, — не ставай лоша. Не можеш да отидеш сама с тези господа.
	— Тогава изобщо няма да отида — каза Ейнджъл с решителен глас, като обгърна мечето с ръце, вдигна го от дивана и тръгна към вратата.
	— Аз ще се справя с нея, мисис Прескът — каза Теръл. — Ще я върна веднага щом свършим. Тази работа е много важна за нас.
	Мисис Прескът се канеше да каже нещо, когато Ейнджъл рече:
	— Ще се видим по-късно, мамо. — Бързо излезе от бунгалото и пое към полицейските коли.
	— Ако беше моя дъщеря, щях… — започна Бейглър с червено от възмущение лице.
	Мисис Прескът се изправи.
	— Радвам се, че не е! — каза тя. — Не ме интересува дали някой не харесва дъщеря ми и ще ви бъда благодарна, ако ми спестите забележките си!
	Бейглър погледна безпомощно Теръл, затвори бележника и последва шефа си навън, където Ейнджъл го чакаше нетърпеливо.

	* * *

	Мо Линкълн лежеше удобно на бръснарския стол и усещаше острия ръб на бръснача да се движи по черната му буза. Със затворени очи и отпуснато порочно лице той се беше оставил на меките ръце на Той Марш, който от няколко месеца се опитваше да го убеди да остави Джако и да заживее с него.
	Той Марш беше наполовина китаец, наполовина поляк — дребен затлъстял мъж, наближаващ петдесетте, с къносана коса, бадемовидни очи и дебело кръгло лице. Минаваше за един от най-добрите бръснари в района и Мо винаги се отбиваше при него за едно вечерно бръснене, преди да излязат с Джако из града.
	— Колко е часът, скъпи? — попита Мо със затворени очи.
	— Почти шест и половина — каза Той, след като погледна часовника си. — Какво ще правиш тази вечер? Искаш ли да отидем вкъщи? Ще има купон… Китайска кухня и едно момче, което…
	— Имам среща с Джако — каза Мо. С удоволствие дразнеше Той, когато можеше.
	Той въздъхна. Покри лицето на Мо с гореща хавлиена кърпа, остави го за момент, отиде до прозореца и надникна на улицата.
	— Интересно — рече той. — Тези пък какво ли правят?
	— Кои, глупчо? — попита Мо, притискайки горещата кърпа към лицето си и вдишвайки ментоловите пари, които тя излъчваше.
	— Ченгетата… ей там, в колата, с едно малко момиченце — каза Той и отиде да смени кърпата.
	Мо застина. Бързо махна кърпата, измъкна се от стола и отиде до прозореца. Загледа се в полицейската кола, която беше спряла на един паркинг на около петдесет метра от входа на бар „Корал“.
	— Какво има? — запита Той.
	— Затваряй си устата! — изръмжа Мо. — Дай ми кърпа. — Без да откъсва очи от полицейската кола, той протегна слабата си черна ръка и грабна кърпата, която Той му подаваше. Припряно избърса лицето и врата си и му я хвърли обратно.
	Тогава видя Джако Смит да се клати по улицата.
	Джако винаги паркираше черно-розовия си кадилак в далечния край на улицата. Вярваше, че кратката разходка от паркинга до бар „Корал“ му помага да отслабне. Той се приближи с носна кърпа в дебелата си ръка, облечен в светлосинята риза и широките черни панталони, които беше носил предишната нощ. От време на време потупваше с кърпата бялото си болнаво лице.
	Теръл каза рязко:
	— Ейнджъл, погледни на улицата!
	Ейнджъл, която играеше с мечето си, погледна и видя Джако, който се приближаваше към тях.
	— Това е той! — прошепна тя развълнувано и насочи малкото си пръстче към Джако, който спря за момент пред бара.
	— Сигурна ли си? — попита Теръл.
	— Да! Това е той!
	Мо, който продължи да наблюдава, видя как тя посочи Джако и черното му лице се озъби злобно. Веднага разбра, че детето идентифицира Джако за ченгетата, и това можеше да означава само едно нещо: детето ги беше видяло да влизат в бунгалото на Хенеки!
	Той Марш, който стоеше зад него и наблюдаваше какво става, каза:
	— Какво е това, скъпи? Джако ли посочи?
	Мо се нахвърли разярено върху него:
	— Млъквай! Избий си това от главата! Нали искаш да останеш жив, Той?
	Той се сви от страх пред смъртоносния блясък в жестоките черни очи.
	— Нищо не съм видял! — заекна той. — Честно, нищо не…
	— Млъквай! — изръмжа Мо.
	Той видя как Бейглър запали двигателя и потегли. Мо изгледа Той:
	— Запомни… нищо не си видял, иначе ще те заколя — каза той, след което излезе бързо, притича през улицата и влезе в бар „Корал“.
	Джако тъкмо се готвеше да си поръча уиски и бира за разредител, когато Мо влезе.
	— Да се махаме оттук, Джако! Бързо! — каза Мо.
	Изразът на лъскавите очи на Мо беше достатъчно красноречив. Джако се заклатушка с пъшкане след него, движейки огромните си крака с максималната за него бързина.
	Барманът ги изгледа с гримаса, след това се върна към работата си, която се състоеше в миене на чаши.

	* * *

	В осем и десет Теръл вкара колата си в гаража. Беше му горещо и се чувстваше изморен. Докато водеше Ейнджъл Прескът обратно в парк-мотела, той си мислеше за душ и хубава вечеря.
	Жена му отвори предната врата, когато чу колата да влиза в алеята. Те се целунаха, след което Теръл зададе стария въпрос, който съпрузите винаги задават:
	— Какво има за вечеря?
	— Пиле — отвърна Каралайн. — Ще бъде готово след половин час, но първо трябва да се обадиш на Хенри.
	Теръл влезе в хола и свали сакото и вратовръзката си.
	— Хенри? — изгледа той Каралайн изненадано. — Какво иска?
	— Каза, че било важно. Обади му се, пък аз ще ти донеса нещо за пиене.
	Теръл се поколеба, но виждайки напрегнатия израз в очите на жена си, се усмихна и отиде до телефона. Набра домашния номер на Хенри Тресби и докато чакаше да го свържат, протегна благодарна ръка към чашата уиски със сода и потракващ лед, която Каралайн му предложи.
	Гласът на Тресби се чу от другата страна:
	— Франк? Извинявай, че те безпокоя, но има нещо, което ме тревожи. Помислих си, че мога да се посъветвам с теб и да чуя какво ще ми кажеш.
	Теръл застана нащрек, като чу разтревожения глас на Хенри.
	— Казвай, Хенри. Какво има?
	Тресби му разказа накратко за телефонния разговор с Вал Бърнет.
	— Може и да пострадам, задето си пъхам носа, но ми се струва, че мисис Бърнет има неприятности — заключи Тресби. — Виж сега, Франк, трябва да сме изключително внимателни, защото ако тревогата се окаже фалшива, Травърс ще връхлети върху мен и мога да си загубя работата.
	— Мисля, че имаш основание за тревога — каза Теръл. — Радвам се, че ми се обади. А сега остави тази работа на мен, Хенри. Просто забрави за нея. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Аз ще се погрижа.
	— Бъди внимателен, за бога!
	— Ти ме познаваш — каза Теръл спокойно. — Аз ще се оправя. Имаш копие на списъка с номерата на банкнотите, нали?
	— Разбира се.
	— Изпрати ми го тук, вкъщи. Така няма да попадне в случайни ръце. О’кей, Хенри? И се отпусни. Аз ще уредя тази работа. — И затвори.
	Каралайн видя свъсените му вежди и разбра, че не трябва да задава въпроси. Тя отиде в кухнята, за да сервира вечерята.
	Теръл позвъни в полицейското управление. Когато Бейглър се обади, Теръл попита:
	— Намерихте ли Джако Смит?
	— Не още. Хората ни претърсват всички клубове. Всеки момент трябва да го открият.
	— Поставихте ли някого пред апартамента му? — попита Теръл, убеден, че въпросът е излишен, защото Бейглър си знаеше работата.
	— Уокър и Лукас са там.
	— Искам бързо този тлъст мърляч.
	— Ще го заловим преди полунощ. Сигурно играе карти в някоя дупка. Въпрос на време е да открием къде.
	— Джо… има още нещо — каза Теръл. — Кажи на Джейкъбс да дойде при мен. Нали той е дежурен?
	— Да.
	— Кажи му да побърза. Ако дойде навреме, може да има пиле за вечеря.
	Бейглър изсумтя.
	— Единственият начин да накараш Макс да побърза е да му предложиш безплатно ядене.
	Тъкмо когато Теръл сядаше на масата и се канеше да разреже пилето, звънецът на входната врата иззвъня. Той се усмихна на вратата.
	Макс Джейкъбс, слаб и висок, от една година на работа в полицията, влезе в хола и се ококори при вида на чудесно приготвеното пиле.
	Теръл с нож в ръка му посочи един стол.
	— Първо ще ядем — каза той, — след това ще говорим. Имам работа за теб.
	По-късно, докато Каралайн миеше чиниите, Теръл пушеше лулата си и разказваше на Джейкъбс за Вал Бърнет.
	— Прилича на изнудване — заключи той. — Не можем да се намесим, докато тя не ни повика, но можем да сме нащрек. Искам да си пред банката утре сутринта в девет. Когато мисис Бърнет излезе, първо се увери дали парите са у нея и тогава я проследи. Но запомни, Макс, много е важно тя да не разбере, че я следиш, затова внимавай. Виж къде ще занесе парите. Ако се върне в хотела, обади се на Дюлак и кажи, че аз те пращам. Помоли го да ти каже, ако някой се качи в апартамента й. Ако има такъв, проследи го, който и да е той. Не казвай на детектива на хотела, не му вярвам. Разбра ли всичко?
	Джейкъбс кимна.
	— О’кей, шефе, ще се оправя — и стана. — Ще бъда на мястото в девет сутринта.
	Когато той замина, Теръл се обади в полицейското управление. Попита Бейглър дали има някакви новини за Джако Смит.
	— Засега нищо, шефе — каза Бейглър. — Постоянно получавам доклади, но него го няма в обичайните му свърталища.
	— Вдигни тревога в целия щат — каза Теръл. — Искам го бързо, така че да повишат градуса, Джо. Аз идвам.
	— О’кей — каза Бейглър, — но няма защо да идваш. Мога да се справя и сам.
	— Знам, че можеш — каза Теръл, — и все пак ще дойда.

	* * *

	Спайк Калдър беше висок, мършав негър с безжизнени змийски очи и постоянна усмивка, която разкриваше големи, блестящи бели зъби. Той държеше клуба „Бо-Бо“, разположен на морския бряг и често посещаван от хомосексуалисти и комарджии от пристанищния квартал на Маями.
	Най-голямото предимство на клуба бе, че притежаваше тайна стая за срещи, скрита тъй хитроумно под ресторанта и бара, че досега не беше открита от полицията.
	Там именно седяха Джако Смит и Мо Линкълн с чаши уиски и бира на масата пред тях.
	Мо разказа на Джако какво беше видял и сега Джако обмисляше какво да правят.
	— Не трябва да поемаме никакъв риск — каза той накрая. — Трябва да разберем дали това дете наистина е видяло нещо. Сигурно е от мотела, но трябва да се убедим.
	Мо кимна. Това му се струваше разумно.
	— Ти не мърдай оттук, скъпи — каза той. — Ще накарам Хопи да отиде в мотела и да подуши наоколо.
	— Бъди внимателен — каза Джако и потупа Мо по рамото.
	— Не се тревожи за мене, скъпи — и Мо се качи по стълбите, надникна през шпионката, за да се увери, че няма никой наоколо, и излезе от тайната стая.
	Хопи Линкълн, по-малкият брат на Мо, губеше пари на зарове, когато най-сетне Мо го откри. Щом видя брат си, той остави играта и отиде при него.
	Мо му каза какво иска от него:
	— Грабвай колата ми, и по-бързо! Искам те тук обратно — веднага!
	Хопи почна да увърта, но при вида на двете петдоларови банкноти, които Мо бутна към него, внезапно се ухили.
	— Добре, сладурче — каза той. — Тръгвам.
	Двамата братя излязоха от кръчмата и Хопи бързо пресече улицата към паркираната кола на Мо. Влезе в нея и потегли.
	Мо се промъкна през заобиколни пресечки, избягвайки главните улици, докато не стигна до клуба „Бо-Бо“. Спря се, скрит в тъмнината.
	Към клуба се приближаваха двама полицаи. Мо ги разпозна веднага. Той остана неподвижен, подобен на черна сянка, и ги видя да влизат в клуба.
	Двамата полицаи, Маршал и Лепски, си пробиваха път към тълпата около бара, където Спайк Калдър приготвяше напитки.
	При вида на полицаите мъжете и жените в стаята изведнъж утихнаха. Трима-четирима от тях се запромъкваха към изхода. Останалите гледаха двамата полицаи враждебно, с блеснали и изпълнени с омраза очи.
	Спайк остави шейкъра и погледна предпазливо двамата мъже. Досега не беше имал неприятности с полицията и беше твърдо решен да я избягва, доколкото може.
	— Добър вечер, господа — каза той с широка усмивка. — Какво ще пиете?
	— Виждал ли си Джако Смит? — попита Маршал. Той беше нисък, набит мъж с мускули на боксьор и грубо, безформено лице.
	— Не още — излъга Спайк. — Може би ще дойде след малко, но още не се е появил.
	Лепски, слаб, жилав и груб, се надвеси над бара:
	— Слушай, черньо, мисли два пъти, преди да отвориш този мръсен отвор във физиономията си — каза той меко. — Търсим Джако… може би за убийство. Ако знаеш къде е, сега му е времето да си размърдаш сливиците и да запееш. Ако разберем, че е тук или че е бил тук — влизаш вътре. С удоволствие бих те пообработил. Най-хубавият звук за мене в този вонящ град са пъшканията на някой негър.
	Усмивката на Спайк малко се сви.
	— Щях да ви кажа, ако беше тук. Разгледайте наоколо, господа, и сами вижте. Не съм го виждал от снощи.
	Двамата полицаи огледаха голямото помещение, след това очите им се срещнаха.
	— Ако дойде, обади се в управлението. Така ще избегнеш неприятностите.
	Лепски изгледа Спайк продължително и жестоко, после кимна с глава на Маршал и те излязоха от бара.
	Мо, скрит в сянката, видя как двамата полицаи тръгнаха надолу по улицата и влязоха в друга комарджийска дупка. Като черен дух той се плъзна през улицата към задния вход на клуба „Бо-Бо“. Спря се, за да се увери, че няма никой наоколо, след това напипа с ръка скритата брава, която отваряше вратата към тайната стая, шмугна се в тъмнината, затвори вратата след себе си и запали лампата. Когато слезе по стълбите, водещи към стаята, където го чакаше Джако Смит, от друг скрит вход влезе Спайк Калдър.
	Мо изгледа Спайк внимателно. Без да обръща внимание на Мо, Спайк отиде при Джако.
	— Хващайте пътя — каза меко Спайк. — Обирайте си парцалите и изчезвайте.
	Джако го изгледа.
	— Недей да ми говориш така, черно момче — каза той вбесен. — Ще тръгна, когато искам да тръгна, но не преди това.
	— Ей сега ще ти призлее — каза Спайк. — Ченгетата бяха тук. Търсят те. Не смятам да крия опасен човек като теб, Джако. Хващай си пътя.
	Мо каза:
	— Той ще стои тук. — В ръката си държеше нож с широко острие. — Искаш ли да те порна малко, черньо?
	Спайк се усмихна.
	— Ще трябва да станеш малко по-голям и по-силен, за да ме порнеш — каза той. — Опитай и ще видиш. — В ръцете му се появи дълъг нож.
	Мо изръмжа и тръгна към него.
	— Престанете — каза остро Джако.
	Мо пъхна ножа обратно в калъфа. Той се отдръпна от Спайк, за да има време да извади ножа отново, ако Спайк пак се опита да го нападне.
	— Какво те човърка, Спайк? — попита Джако с измамна мекота в гласа. — Какво казаха ченгетата?
	— Достатъчно много — каза Спайк. — Търсят те. Говорят за обвинение в убийство. Това е много опасно за мен. Хващай си пътя, Джако, и стой настрана от мене.
	Джако и Мо си размениха погледи. Джако почна да се изпотява. Настъпи дълго мълчание, после Мо каза:
	— О’кей, Спайк, ще си отидем, но те са се побъркали. Джако не е убил никого.
	Джако се изправи. Спайк наблюдаваше Мо, което беше глупаво, тъй като Джако беше по-близо до него. С ужасяващо бързо за човек с неговите телеса движение Джако сграбчи бутилката уиски и удари Спайк в лицето със сила, която троши кости. Спайк залитна назад и изпусна ножа си. Докато се свличаше на пода, Мо се хвърли отгоре му като черна котка. Ръката му с проблясващия нож се стрелна два пъти, след това той се изправи. Наведе се над безжизненото тяло на Спайк, избърса острието на ножа в ризата му и погледна Джако.
	— Беше започнал да омеква — каза той. — Така е по-добре. Сега какво ще правим?
	Джако отпусна огромното си тяло на стола. Извади кутия шоколад и започна да си тъпче устата.
	— Сега нагазихме в големите лайна, момче — каза той с пълна уста. — Трябва да се измъкнем… Но къде да отидем?
	— Сигурно е заради Хенеки — каза Мо, като седеше на масата и си люлееше краката. — Детето сигурно ни е видяло. Трябва да се отървем от него, скъпи. Без него и без Спайк ще бъдем в безопасност. Ще отида в мотела и ще го очистя.
	Джако кимна.
	— Но аз къде да отида?
	Люлеейки краката си, Мо се намръщи, после внезапно се ухили.
	— Върви при Харди. Той ни вкара в тая каша. Върви при него, скъпи. Той ще трябва да те скрие тази нощ. До утре ще бъдем на чисто. Без детето те няма да имат нищо срещу нас.
	— Има ли някой друг — попита Джако, — който би могъл да изпее нещо за нас?
	Мо си помисли за Той Марш, който беше видял детето да посочва Джако. Поколеба се. Жалко, че трябваше да се отърве от него, тъй като той беше добър бръснар. Но Мо не се колеба дълго и каза на Джако.
	Джако се натъжи, защото също се подстригваше при Той Марш, но разбираше, че щом като ченгетата го търсят по обвинение в убийство, бръснарят можеше да омекне пред тях.
	— Очисти го и него — каза той и се изправи. — Закарай ме до Харди с моята кола, после очисти Той. След това върви в мотела и очисти детето.
	— Да, сладурче — каза Мо. — Остави това на мене.
	Двамата, единият — огромен, другият — жилав и слаб, се измъкнаха тихо от тайната стая и потънаха в тъмнината на нощта.


	Глава осма

	Джина Ланг седеше на леглото, лакираше ноктите на краката си и слушаше плоча на Франк Синатра.
	Беше малко след десет и половина. Ли Харди беше казал, че ще се върне преди единайсет и после ще отидат в клуб „Корал“ за едно питие, преди да изгледат някой късен филм.
	Изпълнила задачата си, Джина се изправи. Беше по сутиен и черни дантелени гащички. Тя започна да се изучава в голямото огледало с проницателни, търсещи очи. Беше на двайсет и три. Първата й история беше на четиринайсет години с мъж, когото отдавна беше забравила. Прекара последните девет години, пренасяйки се от легло в легло. При това сексуално странстване се беше сдобила с две визонови палта, диамантена огърлица, различни други бижута с по-малка стойност и петнайсет хиляди долара в банката. Разглеждайки се сега в огледалото, тя търсеше някакви следи от миналия си живот, но с удоволствие видя, че нищо не беше оставило белези върху нейната привлекателност. Тялото й беше стегнато и красиво оформено. Одобряваше лицето си и знаеше, че то очарова мъжете, но не беше много сигурна за очите си. Опита се да смекчи израза им, но не успя. „Е — помисли си тя, вдигайки рамене, — поне ще накарат Ли да не се мотае с други жени, той наистина се нуждае от предупреждение.“
	Тя живееше с Ли Харди от три месеца. Запознанството им беше случайно. Бяха се срещнали на едно парти и когато разбра, че той има пари, кадилак и мансарден апартамент, тя с удоволствие си тръгна с него. Отидоха направо в луксозното му жилище.
	След това се случи нещо, което тя най-малко очакваше. Откри, че той е не само завършен любовник. Неговата мъжествена красота и веселост скоро превърнаха рутинните лудории в леглото в жестока, обсебваща любов. Това никога не й се беше случвало и я извади от равновесие. Предложи му да се премести при него и след моментно колебание той се съгласи. Беше му омръзнало непрекъснато да преследва жени, да сломява съпротивата им, да им купува подаръци, да се кара с тях и накрая да се опитва да ги премахне от живота си. Той намираше Джина за интригуваща, сексуално възбуждаща жена и добра готвачка.
	Това положение трая около два месеца, след което Харди по силата на навика започна да се оглежда за по-свежи развлечения, но бързо откри, че това може да е опасно. Той беше шокиран от злия нрав на Джина. Скандалът, който се разрази, след като се беше усмихнал на момиче в един нощен клуб, беше чут от всички присъстващи. Нищо не можеше да се направи. Тя беше като обезумяла дива котка. Успокои се едва когато той необмислено й обеща никога вече да не поглежда друга жена. След това се опитваше да се подготви и да й каже да напусне апартамента му, но се колебаеше, тъй като знаеше, че никога няма да намери такова интригуващо момиче, а освен това споменът за нейната ярост го плашеше.
	Доволна, че засега го държи здраво, Джина обмисляше как да го накара да се ожени за нея. На нея също й беше писнало непрекъснато да се оглежда за евентуални желаещи да я издържат и след като се убеди, че Харди е достатъчно умен, за да върти добри пари, не виждаше причина да не се омъжи за него. И така, тъкмо тази вечер тя беше решила да си опита късмета.
	Следващите двайсет минути Джина прекара в разкрасяване и резултатът беше впечатляващ, защото тя беше истински художник в това отношение. Когато звънецът на входната врата иззвъня, тя се бореше с ципа на роклята си от златно ламе, която прилепваше по тялото й като втора кожа.
	Тя погледна часовника на нощната масичка до леглото. Беше почти единайсет. Помисли си, че Ли отново си е забравил ключа. Но поне беше точен.
	Джина се втурна към входната врата и я отвори. Беше силно шокирана, когато видя Джако Смит да стои в коридора. Пот се лееше от огромното му тлъсто лице и самият той вонеше на пот.
	Тя знаеше, че Джако Смит е биячът на Харди. Виждаше го от време на време край пистите на хиподрума, но никога не беше говорила с него. Намрази го в момента, в който го видя. Фактът, че той е хомосексуалист, превърна омразата й в отвращение. Измежду извратените типове Джина най-силно ненавиждаше хомосексуалистите.
	— Къде е Харди? — попита Джако, гледайки Джина с не по-малко презрение. Той смяташе всички жени за недостойни за неговото внимание.
	— Няма го! — отвърна Джина грубо и понечи да затвори вратата. За нейно изумление Джако тръгна напред със силата и мощта на танк. Той я изблъска в преддверието и затвори входната врата.
	— Махай се оттук! — изпищя Джина. — Как смееш насила да влизаш в този дом!
	— Млъкни! — изръмжа Джако. — Идвам по работа.
	— Ако си въобразяваш, че така просташки можеш да се намъкваш…
	— Млъквай! — повтори Джако. — Харди е загазил и аз съм загазил. Къде е той?
	Джина се вгледа в дебелия мъж. Малките му очи, които непрекъснато шареха, подгизналата от пот риза и начинът, по който устата му се свиваше и отпускаше, започваха да я плашат.
	— Какво се е случило? — попита тя.
	Той се заклатушка покрай нея и влезе в хола! Съзирайки барчето, той отиде до него, наля си три пръста уиски, добави малко газирана вода и жадно го изгълта.
	Тя стоеше на вратата и го гледаше свирепо.
	— Какво има? Нещо с полицията?
	— Да — каза Джако и си наля още. — Къде е той?
	— Каза, че ще се върне до единайсет. Сега е единайсет. Какво се е случило?
	— Той ще ти каже, ако иска — каза Джако. — Аз ще почакам.
	— Не тук… Излизай навън!
	Джако я изгледа със злобно святкащи очички.
	— Мамка ти! — каза той. — Искаш ли да ти обърна плоския нос наопаки?
	Джина се извърна рязко, влезе в спалнята си, затвори и заключи вратата след себе си.
	Неприятности! Полиция! Тя стисна юмруци с блеснали очи. Какво ли е направил Ли?
	Седна на леглото и зачака завръщането му.

	* * *

	Той Марш се забавляваше. Най-много от всичко обичаше да организира партита за своите приятели с приготвени от него китайски ястия, а след вечерята да пуска плочи на грамофона. Компанията обикновено се забавляваше до три часа сутринта.
	Това парти беше очевидно много успешно. Той Марш стоеше до отворения прозорец и наблюдаваше как момчетата танцуват, приказват си, смеят се и го поглеждат с възхищение. Съжаляваше само, че Мо Линкълн не дойде. Беше влюбен в това момче и се успокояваше, че рано или късно Мо ще остави Джако и ще дойде при него.
	Фрида, млад изрусен негър, прекоси стаята със ситни крачки.
	— Някой те търси по телефона, скъпи — каза той. — Не искаше да каже кой е.
	Той Марш излезе в антрето и взе слушалката. Лицето му просветля от вълнение, когато позна гласа на Мо.
	— Той — каза Мо, — аз съм отсреща, в дрогерията. Искам да дойдеш тук за пет минути.
	— Качи се горе, скъпи — каза Той. — Ела при нас. Хайде, скъпи. Ще се забавляваш добре.
	— Искам да приказвам с теб насаме — каза Мо. — Фрида там ли е?
	— Да, но…
	— Тогава слез тук. Не го искам да се мотае наоколо, когато говоря с теб. Имам да ти казвам нещо важно.
	— Наистина ли? Какво е то, скъпи?
	— Имахме скандал с Джако. Хайде ела, за бога, Той.
	— Искаш да кажеш, че сте се скарали?
	— Никому нито дума. Хайде, Той. Искам да говоря с теб. Побързай.
	— Идвам — каза Той и затвори телефона. „Най-после! След цялото това чакане! Ще му дам голямата стая към улицата. Ще я ремонтирам и ще трябва да купя ново легло…“ — мислеше си той.
	Фрида, който стоеше до вратата, прекъсна мислите на Той с въпроса:
	— Кой беше?
	Той се намръщи. Фрида започваше вече да му досажда.
	— Не го познаваш — отвърна Той. — Върни се при гостите. Не обичам да ме шпионират.
	Фрида го погледна обидено и се върна в апартамента, но щом чу, че Той заслиза по стълбите, тихо се надвеси над перилата.
	Фрида видя как бръснарят мина по слабо осветения коридор към входната врата, след което се чу едно кратко изпъшкване и Той се строполи на колене. От тъмнината след няколко кратки, ужасяващи мига се появи Мо, намушка още два пъти Той в дебелия врат и после изчезна като сянка. Фрида чу как една кола запали и потегли и с крясъци се върна в претъпкания апартамент.
	Новината за убийството на Той Марш стигна до полицейското управление тъкмо когато Теръл влизаше в оперативната стая. Двама цивилни полицаи водеха Фрида. Подсмърчайки и хлипайки, той избъбри на Теръл това, което беше видял.
	— Отведете го и го заключете — каза Теръл. — Пратете камионетка и докарайте останалите. Извикайте Хес с неговите хора тук. Обявете тревога за Линкълн в целия щат.
	Докато другите започнаха да изпълняват нарежданията му, той дръпна настрана Бейглър.
	— Какво, по дяволите, става в този град? — каза той. — Три убийства за два дни! Знаеш ли какво? Страхувам се за това момиченце, Ейнджъл Прескът. Тя е единственият свидетел, който може да свърже убийството на Хенеки с тези двамата. Сигурно съм си загубил ума. Трябваше да й осигуря полицейска охрана.
	— Ще се обадя на най-близкия полицейски патрул да отиде в мотела — каза Бейглър, пресягайки се към микрофона. — Не мислиш ли, че е по-добре да докарат нея и майка й тук?
	Теръл се поколеба, след това завъртя глава.
	— Кажи им да ги заведат у нас. Кари ще се грижи за тях няколко дни, докато намерим двамата гангстери. Прати някого да пази къщата. Още ли няма новини за Джако?
	— Не, изглежда, че се е измъкнал от града — каза Бейглър и започна да вика патрулните коли по радиото. След минута се обърна към Теръл: — Колата ще бъде там след пет минути. Ще ги закарат направо у вас, шефе.

	* * *

	Когато Мо стигна до парк-мотела, той завари Хопи да го чака.
	— Няколко ченгета отведоха детето и жената преди около двайсет минути — докладва Хопи. — Те бяха в ей това бунгало — посочи той.
	Мо беше вече сигурен, че детето е видяло Джако. Той изпсува, каза на Хопи да изчезва и бързо отиде с колата до най-близкия магазин, за да се обади в апартамента на Харди.
	Телефонът иззвъня, когато Харди отключваше входната врата на жилището си. Влизайки в големия хол, той се сепна при вида на Джако Смит, пльоснат в един фотьойл с телефонната слушалка, притисната до тлъстото му ухо.
	Джако казваше:
	— Върни се тук, Мо. Зарежи колата и ела с автобус. Те познават колата ми — и затвори.
	— Какво, по дяволите, правиш тук? — каза Харди вбесен.
	Джако го погледна.
	— Загазихме — каза той меко. — Ти, аз и Мо. Ченгетата ни търсят.
	Джина се показа на вратата.
	— Кажи на тази дебела въшка да се разкара оттук! — изкрещя тя. — Той се намъкна…
	— Млъкни — изръмжа Джако. Той гледаше към Харди. — Заради Хенеки е.
	Харди пребледня и се обърна към Джина:
	— Виж, Пеки, хайде почакай в спалнята. Аз ще се оправя с него.
	— Аз излизам — каза Джина. — Ако си въобразяваш, че ще дишам един и същ въздух с този тлъст гол охлюв, лъжеш се! Ти се оправяй с него, аз отивам на кино!
	— Стой тук! — каза Джако злобно, когато тя тръгна към вратата.
	Джина спря и тъкмо се готвеше да го залее с поток от обиди, когато видя в ръката му автоматичния пистолет 38-и калибър, насочен към нея. Тя беше попадала в много трудни ситуации през краткия си живот, но никой досега не беше насочвал пистолет към нея с такива свирепи, убийствени очи.
	Харди каза:
	— Разкарай тоя пистолет! — но в гласа му липсваше острота и той изглеждаше като болен.
	— Тя остава тук! — каза Джако.
	Харди се поколеба, след това се обърна към Джина:
	— По-добре върви в стаята си, Пеки.
	— Какво ти става? — изписка Джина. — Няма да се оставиш на тоя тлъст гол охлюв да те командва, нали?
	— Изчезвай! — каза Джако и се надигна от фотьойла.
	Тъй като Харди не направи нищо повече, за да я защити, тя се обърна и избяга в стаята си, затръшвайки вратата след себе си. Харди отиде до барчето и си наля едно голямо уиски.
	— Да не си откачил, Джако? — попита той, стараейки се гласът му да не трепери. — Махни тоя проклет пистолет.
	Джако се отпусна във фотьойла. Сложи пистолета на широката облегалка и почна да наблюдава как пие Харди.
	— Ченгетата знаят, че сме пречукали Хенеки — каза той. — Имат свидетел.
	— Дяволите да те вземат! — възкликна Харди с почервеняло от ярост лице. — Защо не внимавахте? Кой е свидетелят?
	— Едно момиченце. Мо отиде в мотела да се погрижи за него, но ченгетата са го изпреварили. Той Марш го видял как ме посочва, тъй че Мо трябваше да го порне. И сега сме до ушите в лайна.
	Харди избърса студената пот от лицето си. Борейки се с надигащата се паника, той каза:
	— Слушай сега, Джако, трябва да се махнеш оттук. От сега нататък ти и Мо ще се оправяте сами. Няма да ме накисвате в тази работа. Хайде, изчезвай!
	Джако си направи вятър с мръсната си носна кърпа.
	— Щом хванат нас… хващат и тебе. Мо ще дойде тук. Ще седнем и ще го почакаме.
	Харди си спомни за пистолета, който държеше в чекмеджето на бюрото си. Ако можеше да убие този тлъст педал, би могъл да каже на полицията, че е било при самозащита. Беше сигурен, че Джина ще застане на негова страна, и ченгетата нямаше да могат да му припишат нищо, ако Джако… и Мо, разбира се, бъдат отстранени.
	— Е, щом мислиш така… — каза той и разсеяно се приближи до бюрото. — Ще почакаме Мо.
	Той започна да отваря чекмеджето на бюрото, когато Джако каза:
	— Искаш да умреш ли, скъпи? Ще те очистя за една секунда. Разкарай се от бюрото!
	Харди погледна големия патлак, насочен към него, и като сви рамене, отдалечи се от бюрото и седна в един фотьойл.
	Мо слезе от автобуса на автогарата в Маями. Беше разтревожен. Ако не можеше да намери и да ликвидира това хлапе, двамата с Джако със сигурност пътуваха към електрическия стол. Но къде да го намери? Къде ли са го закарали ченгетата?
	Той бързо си проби път през тълпата, която се мотаеше около автогарата, и стигна до стоянката на такситата. Шофьорът на първото такси изглеждаше да е от Ямайка: той кимна на Мо, когато той отвори вратата на колата. Мо му каза да го остави в началото на Бей Шор Драйв. Когато таксито потегли, Мо запали цигара и се опита да се успокои. Имаше десет минути път и той съсредоточи мислите си върху следващия си ход.
	Шофьорът премести станцията на танцова музика. Когато наближиха Бей Шор Драйв, музиката спря и говорителят каза: „Прекъсваме програмата с едно съобщение на полицията. Полицията иска да разпита Мо Линкълн от Ямайка във връзка с разследването на убийството на Той Марш, намушкан преди половин час, след като е имал мистериозен телефонен разговор. Линкълн е на двайсет и три години, висок, слаб, с белег от дясното ухо до брадичката. Когато е видян за последен път, е бил облечен със синьо-бял пуловер и тъмносини джинси. Ако някой е виждал този човек, нека да се обади в полицейското управление. Линкълн е опасен. В никакъв случай не трябва да се правят опити да бъде задържан. Сега се връщаме към Пит Джаксън и неговата музика, предавана на живо от Флорида Клъб.“
	Шофьорът изключи рязко радиото.
	— Ченгета! — каза той подигравателно. — Само неприятности могат да ти донесат.
	Мо извади ножа от калъфа. Сърцето му блъскаше в гърдите. Как толкова бързо го бяха надушили полицаите? Дали не го е видял някой? Беше се втренчил в тила на шофьора, който изведнъж се беше вдървил. Мо беше сигурен, че той го е разпознал по описанието по радиото. Какво да прави сега?
	Шофьорът каза презрително:
	— Той Марш… ликвидирали са го. Миналия месец ми навлече неприятности. Който го е убил, е направил услуга на обществото.
	Мо се отпусна малко.
	— Да… — каза той. — И аз го познавах.
	— Искаш ли да промениш решението си и да отидеш другаде? — попита шофьорът, без да извръща глава. — Мога да те изкарам от града… до Ки Уест. Може да вземеш лодка. Ки Уест е добро място за наемане на лодка.
	Мо прибра ножа.
	— Не… остави ме тук, приятелю — каза той. — Тук е добре.
	Шофьорът спря до тротоара и преди да излезе, Мо огледа улицата в двете посоки. Той мушна десет долара на шофьора, който все още не поглеждаше към него, след това бързо се шмугна в най-близката пресечка и изчезна в тъмнината.
	Шофьорът избърса потта от лицето си, включи на скорост и потегли като снаряд. Трябваха му три минути, за да намери дежурен полицай. Спря до него и му каза къде беше оставил Мо.
	— Сигурен ли си, че беше Линкълн? — попита ченгето.
	— Познавам го — каза шофьорът със святкащи очи. — Преди време намушка баща ми. Човече, мислех, че ще намушка и мен, но го изиграх добре.
	Ченгето се качи в таксито.
	— Закарай ме до някой телефон.
	Пет минути по-късно две полицейски коли спряха до пресечката, в която беше изчезнал Мо. Полицаите се разпръснаха с пистолети в ръце, но беше твърде късно. Макар че претърсиха целия квартал, от Мо нямаше и следа.

	* * *

	Тихото подраскване по входната врата на Ли Харди извести на Джако, че Мо е пристигнал. Той кимна на Харди.
	— Пусни го вътре — каза той и насочи пистолета си към Харди, който стана и излезе в антрето. Щом Харди се скри от погледа му, Джако отиде до бюрото и взе пистолета от чекмеджето. Мушна го в джоба на сакото си и се върна при фотьойла тъкмо когато Мо влезе в стаята, следван от Харди.
	— Работата се размириса — каза Мо, като отиде до барчето и си наля голямо уиски със сода. — Съобщиха по радиото. Даже знаят, че аз съм пречукал Той.
	Харди каза дрезгаво:
	— Вие двамата по-добре да изчезнете от тук. Това е първото място, където ще се сетят да проверят.
	— Млъкни! — озъби му се Джако. — Какво ще правим, скъпи?
	— Ако се доберем до Ки Уест, можем да вземем лодка — каза Мо. — Но ще ни трябват пари.
	— Той има пари — каза Джако, кимвайки към Харди. — Колко имаш тук?
	— Сто и петдесет — каза Харди. — Можете да ги вземете.
	Мо го изгледа подигравателно.
	— Ще ни трябват пет бона. Без тях сме заникъде.
	— Нямам толкова пари.
	— Ще намериш, ако не искаш да отпътуваш.
	Харди се поколеба, после каза:
	— Мога да ги изтегля от банката утре сутринта.
	Джако и Мо се спогледаха.
	— Бихме могли да останем тук през нощта — каза Джако.
	Мо кимна.
	— Да, но е рисковано.
	— Трябва да рискуваме — каза Джако и продължи към Харди: — Ти изтегляш мангизите утре сутринта… а ние ще се грижим за приятелката ти, докато се върнеш. Само опитай да се правиш на умен и Мо ще я порне.
	Джина, която подслушваше на вратата, се отдръпна и тихо превъртя ключа в ключалката.

	* * *

	Вал лежеше в леглото. Лунната светлина влизаше през отворения прозорец и очертаваше квадратно сребърно петно върху килима.
	През последните три часа тя се беше борила с проблема на мъжа си. Това, което беше казал този следобед, я ужасяваше. Не можеше да повярва, че той е виновен за смъртта на тази жена. Отказваше да повярва. На пода до леглото й лежаха куп вестници, описващи убийството на Сю Парнъл. Беше прочела всички публикации за убийството. На масичката до леглото й лежеше бележник, в който беше записала имената на няколко души, свързани с убийството и споменати в печата.
	Налице бяха ужасяващите доказателства: изцапаното с кръв сако и запалката. Налице беше и онова отвратително нещо, което Крис беше казал: „Никога не трябва да се плаща при изнудване. Ще кажа на полицията, че съм го направил, и това е.“ После беше добавил: „Снощи сънувах, че убивам една жена.“
	Вал не можеше повече да понася тъмнината, изправи се в леглото с бледо лице и студени, влажни ръце и запали нощната лампа.
	Тя си мислеше: „Той не го е направил. Знам, че не е. Трябва да е чул за убийството, докато е скитал насам-натам. Трябва някак да си е втълпил, че е убил тази жена, но аз знам, че не е. Крис не би могъл да направи такова нещо! Даже и с тези мозъчни увреждания не би могъл да го направи! Не е в неговата природа да намушка жената по начина, по който е била намушкана.“
	След това отново си спомни за окървавеното сако. Но дали това наистина беше кръв? Дали този ужасен стар човек не измъкваше пари от нея с хитър трик? Как можеше да е сигурна, че петната са от кръвта на жената? Какво да направи? Тя не посмя да се обади в полицията, в случай че… Овладя се.
	Помисли си: „Ако наистина смяташ, че Крис не го е направил, тогава трябва да отидеш в полицията. Ако наистина смяташ, че той не е способен да направи такова ужасно нещо, тогава върви при Теръл (така ли се казваше?), кажи му за този Хеър и го остави той да се разправя с него.“
	Тогава тих, тревожен глас зазвъня в съзнанието й: „Но ако предположиш, че Крис го е направил? Представи си за момент, че в пристъп на лудост той е убил жената? Ще го предадеш ли на полицията? Предположи, че благодарение на теб те докажат, че той го е направил. Представи си, че го затворят до живот в някоя ужасна лудница?“
	— Но той не го е направил! — каза Вал почти на глас, стискайки юмруци и дишайки учестено. — Знам, че не е! Тук има някакъв номер. Сигурна съм, че е номер, но как да разбера? Какво да направя?
	Тя удари юмруците си един в друг от отчаяние: „Трябва да направя нещо!“
	Тя отметна завивките, слезе от леглото и започна да се разхожда неспокойно из стаята.
	Това, че беше дъщеря на Чарлз Травърс, не беше без значение. Тя притежаваше същата решителност, същия борбен дух като баща си. Разхождайки се из стаята, тя постепенно се успокои. Ако иска да помогне на Крис, трябва да се справи сама с проблема, реши тя накрая. Утре ще даде парите на Хеър. Това ще го задържи две седмици. През това време трябва да разбере някак си какво е правил Крис през времето, за което няма спомени. Ако можеше да намери жената, която е срещнал… която го е накарала да се сеща за слонове (защо слонове?)… би могла да докаже, че той изобщо не се е приближавал до мотела, в който Сю Парнъл е била убита. Ако може да направи това, Крис ще бъде спасен, но къде да намери тази жена?
	Тя продължаваше да кръстосва стаята, обмисляйки нещата и набирайки все повече решителност, докато луната избледня в просветляващото небе и червеният диск на слънцето започна бавно да се издига.


	Глава девета

	Макс Джейкъбс видя как Вал влезе във Флорида Банкинг Корпорейшън. Часът беше десет и десет. Той чакаше в колата си от девет часа. Запали цигара и продължи да наблюдава и да чака. В десет и половина Вал излезе от банката. Носеше малък кафяв пакет. Докато тя се оглеждаше нагоре-надолу по улицата, Джейкъбс запали двигателя. Малко след това едно такси спря пред нея и тя се качи в него.
	Щом таксито се отлепи от бордюра, Джейкъбс излезе от паркинга и подкара след него. Пет минути по-късно таксито спря пред един неугледен блок с офиси и Вал слезе.
	Докато Вал плати на шофьора и влезе в сградата, Джейкъбс припряно паркира. Рискувайки да го блъснат, той се промуши между колите и се пъхна в тъмния вход на блока. Асансьорът вече се качваше и Джейкъбс тръгна нагоре по стълбите, наблюдавайки бавното му пълзене. Видя го да спира на третия етаж. Втурна се натам и пристигна запъхтян. Дългият коридор с матови стъкла на вратите беше пуст. Той се облегна на перилата и зачака, сигурен, че Вал е влязла в един от тези офиси.

	* * *

	Когато Вал влезе в приемната на детективската агенция „Хеър“, Люсил вдигна поглед от пишещата машина.
	— Имам среща с мистър Хеър — каза Вал тихо.
	Люсил я позна и се изправи.
	— Мисля, че е готов да ви приеме — каза тя. — Един момент — и влезе в стаята на Хомър Хеър, затваряйки вратата след себе си.
	Хеър гризеше парче шоколад. Сам Карш стоеше до прозореца и пушеше. Двамата мъже бяха малко напрегнати.
	— Тя е тук — каза Люсил.
	Те се спогледаха. Карш каза:
	— Наистина ли смяташ да вземеш парите? Вземеш ли ги веднъж, излагаме се на голям риск.
	Хеър остави неохотно шоколада в чекмеджето.
	— Доведи я тук — каза той на Люсил. След това се обърна към Карш: — Изчезвай, Сами. Ще се оправя сам.
	Карш се поколеба, после вдигна рамене и излезе през вратата, която водеше към коридора. Люсил каза:
	— Надявам се, че знаеш какво правиш. На мен тази работа все още не ми харесва.
	Баща й се ухили, докато бършеше лепкавите си пръсти в носната си кърпа.
	— Но ще ти хареса. Доведи я.
	Джейкъбс, който продължи да наблюдава, имаше време колкото да се отдръпне зад ъгъла на коридора, когато Карш се появи. Карш постоя в коридора, след това тихо се вмъкна в приемната, когато Вал излезе от офиса и отиде до асансьора. Джейкъбс видя, че тя вече не носи кафявия пакет. Той остана на мястото си, докато асансьорът не се скри от погледа му. След това хукна надолу по стълбите и успя да види как Вал излезе от сградата и с бърза крачка се отправи към центъра на града. Той се поколеба за момент и като видя една дрогерия наблизо, влезе и се затвори в телефонната кабина.
	— Мисис Бърнет занесе парите в агенцията на Хомър Хеър — докладва Джейкъбс. — Току-що излезе. Носеше парите в запечатан кафяв пакет. Когато излезе, пакета го нямаше.
	Новината порази Теръл.
	— Хомър Хеър?! — възкликна той. — Сигурен ли си, че е оставила парите при него?
	— Сигурен съм — каза Джейкъбс.
	— Добре. Слушай сега, Макс, това е важно. Върни се пред входа на блока и стой там. Ако видиш Хеър, Карш или жена му да излизат с парите, докарай ги тук. Кажи им, че искам да говоря с тях. Действай твърдо. Не ги оставяй да се отърват от парите. Разбрано?
	— Ще се оправя, шефе — каза Джейкъбс и затвори.
	Сам Карш и Люсил влязоха в стаята на Хеър тъкмо когато той разкъсваше кафявата хартия на пакета. Хеър се усмихваше. Видът на стодоларовите банкноти, които се разсипаха на бюрото, накара Карш да подсвирне.
	— О-хо! Това изглежда добре — каза той и се приближи до бюрото. — Приличат на истински пари.
	Хеър мушна пръсти в купчината пари, вдигна ги и ги остави да се посипят по бюрото.
	— Сами… ние сме богати! След две седмици малката лейди ще ни предаде останалото… Ще имаме половин милион!
	Люсил каза:
	— Престани да се държиш като скъперник! Какво ще правим с тези пари сега?
	Хеър я изгледа остро.
	— Какво ти става? Нервен припадък ли имаш, или какво?
	— Ти си дяволски прав. Имам нервен припадък! Представи си, че ченгетата влязат сега? Как ще им обясниш наличието на тези пари?
	Хеър погледна към Карш и се усмихна със злата си усмивка.
	— Оженил си се за умно момиче, Сами. — Той отвори едно чекмедже на бюрото си и извади очукано дипломатическо куфарче. Бързо загреба парите и ги натъпка в него, затвори го и го бутна през бюрото към Карш: — Размърдай се, Сами. Наеми сейф в Маями Сейф Депозит. Използвай първото име, което мине през плодовития ти мозък, стига да не е едно от нашите, и действай. Колкото по-бързо направим това, толкова по-безопасно ще бъде за нас.
	Карш се дръпна от куфарчето.
	— Без мен! Люсил може да го занесе. Представи си, че някое ченге ме спре на улицата? Не съм чак толкова луд!
	— Вземай го — в гласа на Хеър се появи раздразнение, — ако искаш пая си, трябва да го заработиш!
	Карш изгледа куфарчето, след това жена си, която го зяпаше безизразно. Като не получи подкрепа от нея, в крайна сметка вдигна куфарчето.
	— Ако ми се случи нещо — каза той на Хеър, — ще пропея като славейче.
	— Върви и пей — каза Хеър. — Това ще бъде последната ти голяма роля.
	Карш внезапно се усмихна.
	— Глупости! За една трета от половин милион бих прерязал дори гърлото на жена си.
	— Вярвам ти — каза Люсил с твърд, безизразен глас.
	Карш й се усмихна.
	— Успокой се, скъпа. Аз просто така си говоря. Освен това ще ми трябва ножовка, за да ти прережа гърлото.
	Той килна бомбето над дясното си око и излезе от офиса, размахвайки куфарчето в ръка.
	Джейкъбс, който чакаше във фоайето, видя Карш да слиза от асансьора. Видя и куфарчето в ръката му. Карш излезе забързано на улицата и Джейкъбс го последва. Карш влезе в служебната кола и затърси ключа из джобовете си. Намери го и тъкмо когато се канеше да го пъхне в стартера, Джейкъбс отвори другата врата и седна до Карш.
	— Здрасти, копой — каза той и се усмихна на Карш, който пребледня, като разпозна Джейкъбс. — Към управлението — шефът иска да говори с теб!
	Карш погледна крадешком куфарчето, което лежеше между тях.
	— В момента съм зает — каза той. — Ще отида при него по-късно. Между другото, той какво иска?
	— Не ми каза — рече Джейкъбс и запали цигара. — Към управлението, Карш, и по-бързо.
	— Казвам ти, че съм зает в момента — рече Карш отчаяно. — Имам си работа! Слез от колата ми! Ще се отбия при шефа ти след половин час. Хайде, ченге, разкарай се!
	— Може би не знаеш — каза Джейкъбс и лицето му изведнъж стана като от гранит, — трийсетина полицаи, включително и аз, мечтаят да те праснат в лявото око. Всички ние мислим, че ти си най-отвратителният червей, изпълзял от вонящо месо. Би ни доставило огромно удоволствие да натикаме гадната ти очна ябълка в гадния ти мозък. Казах ти… към управлението!
	— Заплашваш ли ме? — рече Карш с пребледняло лице.
	— Да, Карш. Давам ти пет секунди да подкараш колата. В края на тези пет секунди ще получиш най-хубавия удар по окото, който някой червей някога е получавал.
	— Ще ти го върна — каза Карш, останал без дъх, и запали двигателя. — Няма грешка! Ще ти вземат значката!
	— Ако се вслушаш внимателно, червей, ще чуеш как ми треперят коленете — каза Джейкъбс и се ухили.
	След десет минути Карш с куфарчето в ръка влезе в офиса на Теръл, следван от Джейкъбс.
	Теръл погледна иззад купчината хартии, пръснати по бюрото му. Джейкъбс посочи куфарчето, което Карш носеше, и кимна с глава. Този сигнал остана незабелязан от Карш, тъй като Джейкъбс беше зад него.
	— Слушай, шефе — каза Карш ядосано, — този сополанко няма право да ме отклонява от работата ми. И ме заплашва! Аз ще се оплача…
	Джейкъбс сплете пръсти, вдигна двете си ръце и ги стовари в основата на врата на Карш. Карш се строполи на четири крака и изпусна куфарчето. Той си помисли, че таванът е паднал отгоре му. Остана така, докато Джейкъбс не го ритна здраво отзад по излъсканите панталони. Карш несигурно се изправи и се отпусна с пъшкане на най-близкия стол.
	— Не можеш да удряш така човека! — каза строго Теръл, макар че очите му светеха от удоволствие.
	— Имаше една оса на врата му, шефе — каза Джейкъбс, като си придаде тъжен вид. — Не исках да ухапе бедния човечец.
	— Така ли? — каза Теръл. — А аз си помислих за момент, че се държиш грубо с него.
	— Никога, шефе. Ти ме познаваш — каза Джейкъбс с широка усмивка.
	Карш му се озъби.
	— Аз ще те наредя — каза той с треперещ глас. — Само почакай и ще видиш.
	— О, я виж ти, пак тази оса — каза Теръл. — По-добре я убий, Макс. Кацнала е точно на темето на бедния човек.
	Виждайки как усмихнатият Джейкъбс се приближава към него, Карш бързо скочи от стола, прекоси бързо стаята и залепи гръб на стената.
	— Не ме докосвай! — изкрещя той неистово. — Остави ме!
	Теръл погледна Джейкъбс, след това куфарчето. Джейкъбс го вдигна, отвори го и изсипа съдържанието му на бюрото.
	В този момент вратата се отвори и влезе Бейглър. Като видя парите, които покриваха цялото бюро, той се спря.
	— Да не си ограбил някоя банка, шефе? — каза той. — Това май са доста мангизи.
	— Така изглежда — рече Теръл — Хайде да видим колко са.
	— Не ги пипайте! — извика Карш. — Те са на Хеър! Той ми поръча да ги сложа в някой сейф. — И виждайки, че тримата мъже го гледат втренчено, продължи задъхано: — Аз нямам нищо общо! Това са пари на Хеър! Той само ме…
	— Млъкни! — кресна му Бейглър. — Искаш ли да ти бръкна в окото?
	Карш преглътна. Той се страхуваше от Бейглър. Остана прав, бял като платно, потеше се непрекъснато, докато Джейкъбс преброи парите.
	— Двайсет хиляди — рече той накрая.
	Теръл се облегна на стола си и погледна Карш със студени и заплашителни очи.
	— Кой ти даде тези пари?
	— Казах ти… Хеър. Помоли ме да ги сложа в банков сейф. Не знам нищо за тях.
	— Ами?! Знаеш, че Хеър няма толкова пари. Откъде ги е взел?
	— Не ми каза. Питайте него, не мен.
	— Струва ми се, че осата пак безпокои този нещастник — каза Джейкъбс. — Да я смачкам ли, шефе?
	— Отведи го — каза Теръл. — Не обичам да гледам как убиват насекоми. Можеш да кажеш на момчетата, че Сами Карш е тук. И те ще искат да го отърват от осата… Не бъди егоист, Макс.
	Джейкъбс захилен сграбчи Карш, изви ръцете му назад, сложи му белезници и след това го изблъска от кабинета. Карш викаше и се съпротивляваше, но Джейкъбс се справяше с него без никакво усилие. Накрая виковете на Карш утихнаха и Теръл погледна Бейглър.
	— Какво ще правиш сега? — каза Бейглър. — Този негодник може да не пропее.
	— Ще говоря с Хомър Хеър — каза Теръл и се пресегна към телефона.

	* * *

	Вал вървеше надолу по Мейн Стрийт и умът й работеше усилено, когато изведнъж усети зад гърба си забързани крачки… едно чук-чук на нечии високи токчета. Тя се огледа. Едно момиче се приближаваше зад нея и докато Вал се озърташе, то се усмихна обнадеждено:
	— О, мисис Бърнет…
	Вал спря и се обърна.
	Момичето беше облечено доста зле. Носеше мърляв бял пуловер, пола с мазно петно отпред и износени обувки. Беше около двайсет и три годишна, зле изрусена блондинка, непривлекателна, с лош тен на лицето.
	— О, мисис Бърнет. Вие не ме познавате, разбира се, но аз ви познавам — каза момичето. — Аз съм Мери Шерек. Знам, че никога не сте чувала за мене, но аз съм репортер на „Маями Сън“. Не е голям вестник, но много се надявам… — Тя направи пауза и погледна безпомощно елегантната рокля на Вал, после самата Вал, явно със завист към изисканата й външност. — Не си въобразявам, че ще искате да говорите с мен, но аз просто трябва… Е добре, трябва да говоря с вас.
	— Няма нищо, моля ви — каза Вал. — За какво става дума?
	— Наистина ли нямате нищо против да поговорим? Това е чудесно! Но не бихте се съгласила на интервю, нали? Аз… аз… добре, аз… — тя спря и погледна притеснено Вал, която чакаше. Най-сетне продължи: — Отнася се за вашия съпруг, той беше изчезнал, нали? Бих се радвала, ако ми разкажете нещо за него. Виждате ли, аз не съм много добра в тази работа и скоро ще ме изхвърлят. Но ако можех да им занеса едно интервю с вас специално за нашия вестник… е добре, това ще… нали разбирате?
	Докато момичето със запъване изричаше тези думи, Вал не слушаше. Острият й ум работеше, тя внезапно видя възможния път, по който щеше да започне да разкрива мистерията около смъртта на Сю Парнъл. Идеята, която проблесна в ума й, накара кръвта й да закипи развълнувано.
	— Хайде да отидем ей там и да изпием по едно кафе — каза тя. Тръгна напред по улицата към кафетерията, която беше почти празна.
	Вал поръча две кафета, докато Мери Шерек седна, като стискаше оръфаната си чанта и гледаше Вал с широко отворени, очакващи очи.
	— Наистина ли ще ми дадете интервю, мисис Бърнет? — каза тя. — Спасявате ми живота. Честно! Те са готови да ме изхвърлят. Ако аз…
	— Откога работите за този вестник? — попита Вал.
	Мери Шерек я погледна стреснато.
	— От около шест месеца. Имам диплома от задочен колеж. Но наистина не мисля, че съм много добра. Аз просто не съм…
	— Но имате журналистическа карта?
	— О, да. Не бих могла да работя без журналистическа карта, но тя не значи много. Просто осигурява достъп до различни места.
	— Мога ли да я видя?
	— Да, разбира се.
	Момичето извади картата от чантата си и я подаде на Вал, която я прегледа набързо. Тя просто удостоверяваше, че Мери Шерек представя „Маями Сън“ и трябва да й се осигурява необходимото съдействие в журналистическата й работа. На картата беше залепена потискаща снимка на момичето, подписана от шефа на полицията Теръл.
	Вал остави картата на масата.
	— Искаш ли да си отидеш у дома, Мери?
	Очите на момичето се отвориха широко.
	— Не мога да си отида у дома. Близките ми живеят в Ню Йорк, а аз просто нямам парите, за да отида там. Не, не мога да си отида у дома.
	— А ако имаше пари, би ли си отишла?
	— О, да. Мразя това място. Да, ще си отида, мисис Бърнет, но аз съм тази, която трябваше да задава въпросите. Не искам да ви досаждам с моите проблеми.
	— Искам журналистическата ти карта — каза Вал тихо. — Ще ти дам двеста долара за нея. С тези пари ще можеш да се прибереш вкъщи. Ще ми продадеш ли журналистическата си карта?
	Момичето я погледна така, сякаш си беше загубила ума.
	— Искате журналистическата ми карта? И защо? Не разбирам.
	Вал отвори чантата си и извади от нея две стодоларови банкноти.
	— Няма значение за какво ми трябва… Просто ми трябва. Мога ли да взема картата?
	Мери Шерек погледна двете банкноти и си пое дълбоко дъх.
	— Но вие сериозно ли говорите?
	— Ето парите — каза Вал, опитвайки се да сдържи нетърпението си. Тя бутна парите през масата, взе картата и я пусна в чантата си. — Сега си върви вкъщи. От време на време имам някои странни хрумвания. Обичам да помагам на хората. Желая ти късмет… — Тя стана, докато момичето продължаваше да гледа втренчено двете банкноти на масата. После бързо излезе от кафетерията.
	Едно минаващо такси спря при помахването й. Тя се качи бързо в него и погледна назад. Момичето излизаше от кафетерията объркано, но и щастливо.
	Вал даде на шофьора адреса на хотела. Когато таксито тръгна, тя извади журналистическата карта и я разгледа внимателно. В хотела имаше една снимка за паспорт, която лесно щеше да се залепи на картата. Въоръжена с тази власт, сега тя имаше някакъв шанс да разбере нещо повече за убийството на Сю Парнъл.

	* * *

	Хомър Хеър нахълта в кабинета на Теръл като дебел ангел на отмъщението. Той отвърна на мрачните погледи на Теръл и Бейглър с още по-мрачен поглед.
	— Къде е зет ми? — попита той, спирайки пред бюрото на Теръл. — Ако сте го закачили даже с един пръст, отивам при адвоката си. Къде е той?
	Теръл потупа куфарчето, лежащо на бюрото.
	— Кой ти даде тези пари? — попита той с полицейския си глас.
	— Ще отговоря на въпроса ти, когато ти отговориш на моя — избухна Хеър. — Не си мисли, че можеш да ме уплашиш! Знам си правата! Къде е Карш?
	— Ще бъде тук — каза Теръл. — Откъде взе тези пари?
	— Това си е моя работа. — Хеър се отпусна на един стол. — Искам да го видя тук, и то веднага! Няма да говоря, ако не ми го покажете.
	Теръл кимна на Бейглър и той излезе. Теръл и Хеър се гледаха втренчено.
	— Не мислех, че си чак такъв глупак — каза Теръл. — Вече трийсет години се занимаваш със своя мошенически занаят. И досега се справяше твърде добре. Не винаги играеш честно, но в общи линии не си престъпвал границата. Изнудването не е хубаво нещо, Хеър. Мислех, че си достатъчно разумен, за да устоиш на изкушението.
	Хеър го гледаше свирепо.
	— Нямам представа за какво говориш — каза той. — Внимавай! Изнудване! Имаш късмет, че нямам свидетели!
	Вратата се отвори и влезе Бейглър, бутайки пред себе си Карш. Окото на Карш бе насинено, той трепереше и се потеше. Теръл се втренчи в него с очевидно изумление.
	— Какво е станало с него? Откъде е това насинено око?
	Бейглър завъртя натъжено глава.
	— Предполагам, че е несръчен по рождение. Спъна се и падна надолу по стълбите. Но сега е добре, нали, Сами?
	Карш се дръпна от него. Допря ръка до окото си и изпъшка.
	— Сложи го да седне — каза Теръл. — Май че се нуждае от почивка.
	Бейглър блъсна един стол под коленете на Карш и той, ще не ще, седна.
	— Добре ли си, Сами? — попита Хеър, взирайки се в него.
	— Изглеждам ли добре? — озъби се Карш, притискайки окото си с носна кърпа.
	— Хеър! — излая Теръл. — Откъде взе тези пари?
	Хеър се облегна назад на стола си, при което той изпука.
	— Това е адвокатски хонорар. От един важен клиент. Не е ваша работа.
	— Аз случайно знам кой е клиентът ти — каза Теръл. — Адвокатски хонорар, а? Двайсет хиляди долара? Хайде, изплюй камъчето, каква е тази работа?
	Хеър се усмихна спокойно.
	— Трябва да попиташ клиента ми — рече той. — Тези пари ми бяха платени, за да осигуря известни услуги. Това не е работа на полицията… Строго личен въпрос. Ако наистина знаеш кой е клиентът ми, попитай него. — Той стана и взе куфарчето. — И още нещо дребно, шефе. Ако знаеш кой е клиентът ми, сигурно знаеш и че трябва да внимаваш къде стъпваш. Клиентът ми не е случаен човек в този град. Може бързо да се окажеш в пенсия, ако изиграеш погрешна карта. Хайде, Сами, те не могат да ни задържат. Да тръгваме.
	— Един момент — каза Теръл. Ръцете му се свиха в юмруци върху бюрото. — Свободен си да действаш, Хеър, но това няма да трае дълго. Отсега нататък ще правя всичко възможно, за да те хвана.
	Хеър примигна.
	— Опитай се. Няма да ме хванеш. Играя честно.
	— И още нещо — каза Теръл. — Имам номерата на банкнотите. Похарчи и една от тях и ще си имаш неприятности.
	— Така ли мислиш? Говори с клиента ми — каза Хеър и с тежка стъпка излезе, следван от Карш.
	Теръл и Бейглър се спогледаха.
	— Е, това не го изиграх много добре — каза Теръл намръщено. — Помислих си, че ще поддаде.
	— Хеър? Да поддаде? — изсумтя Бейглър. — Какво ще правим сега?
	Теръл се пресегна към телефона.
	— Свържи ме с хотел „Испански залив“. Искам да говоря с мисис Вал Бърнет — каза той на телефониста в управлението.
	След няколко минути телефонистът му каза, че мисис Бърнет не е в хотела.
	Теръл затвори и сви рамене.
	— Оставям това на теб, Джо — каза той. — Искам да говоря с нея веднага щом се върне в хотела, но нека да пипаме внимателно. Да не насилваме нещата.
	— Какво би могъл да знае Хеър за нея… за жена като нея? — каза Бейглър и се намръщи. — Двайсет хиляди! В какво ли се е забъркала, за да успее той да й хвърли такава голяма въдица?
	— Това именно искам да разбера — каза Теръл и погледна хартиите върху бюрото си. — Изглежда, че няма да разплетем бързо случая с убийството на Сю Парнъл. Ти какво правиш по този въпрос, Джо?
	Бейглър започна раздразнено да обяснява, но телефонът иззвъня.
	Теръл слушаше развълнувания глас от другата страна на линията и Бейглър видя как лицето му се втвърдява.
	— Пристигаме веднага — каза той. — Не пипайте нищо — и затвори. Погледна към Бейглър: — Спайк Калдър е бил намерен в мазето на клуба си мъртъв от известно време.
	Бейглър изпъшка.
	— Какво става в този град? О’кей, аз тръгвам.
	— Може пак да е Линкълн — каза Теръл. — Те се познаваха с Калдър. Калдър е бил намушкан. Може би там са се крили Джако и Линкълн.
	Бейглър кимна и излезе на бегом от кабинета.

	* * *

	Джоан Парнъл се беше изтегнала в един оръфан фотьойл. В скута й лежеше черна котка, а в ръката си държеше чаша с джин и вода. Тя гледаше изцъклено Вал, която седеше на края на стола си с нов бележник и писалка в ръце.
	Тя предвидливо беше облякла обикновена сива рокля. Не носеше чорапи и беше махнала лака от ноктите си. Беше леко разбъркала обикновено безупречната си прическа, но даже след тези промени усещаше, че не прилича много на репортер от „Маями Сън“.
	С облекчение забеляза, че Джоан Парнъл е толкова пияна, че няма смисъл да се тревожи. Видът на тази хубава жена разстрои Вал. Лицето й беше пребледняло, очите й се взираха, сякаш се опитваха да се фокусират върху Вал, ръката й, която държеше чашата, трепереше.
	— „Маями Сън“? — каза Джоан с пресипнал глас. — Това е такъв боклук. Какво искате?
	— Става въпрос за сестра ви — каза Вал, говорейки бавно и спокойно. — Издателят на вестника смята, че полицията не ви помага много. Той се е заинтересувал от случая. Изглежда, че полицията е стигнала до задънена улица, и той мисли, че ако вие дадете малко повече информация, бихме могли да раздухаме случая и да накараме полицаите да се занимаят по-сериозно с него.
	— Нима си въобразявате, че се нуждая от помощта на боклук като „Маями Сън“? — каза Джоан. — Ще ви кажа нещо: знам, че полицията няма да си мръдне пръста. И ще ви кажа защо: сестра ми беше проститутка. На полицаите не им пука за проститутките. Ще ви кажа какво направих. Отидох в най-добрата детективска агенция в този скапан град и им дадох добри пари, за да разберат кой е убил сестра ми. Кажете това на вашия издател.
	— Това да не би да е детективската агенция на Хеър?
	— Кой друг? Казах най-добрата, нали? И когато те научат кой е убил сестра ми, глупакът Теръл ще разбере, че за нищо не става.
	Умът на Вал работеше бързо. Стана й ясно, че Хеър играе двойна игра с тази жена, за да може да шантажира самата нея.
	Той беше намерил нещо, за което полицията нямаше представа, и вместо да съобщи на жената, беше дошъл при нея с изнудваческото си предложение.
	— Имате ли вече някакви новини от агенцията? — попита Вал.
	— Още не. Дала съм им още малко време. Но ще имам… Те работят добре.
	— Разбирам. — Вал се престори, че записва нещо в бележника си. — Но може би имате свое собствено предположение за това, кой е убил сестра ви, мис Парнъл? Аз, разбира се, няма да го записвам.
	— Има един кучи син, който би могъл да го направи — каза Джоан, избута котката от скута си и седна изправена. — Това е Ли Харди. Той я разкара преди известно време и сега се е хванал с една кучка с физиономия на мопс, която нарича себе си Джина Ланг. Ще ви кажа нещо: Сю не би понесла някой мъж да я изхвърли. Обзалагам се, че е създала неприятности на тази гад и той я е подредил. Аз казах на тоя глупак Теръл, но той не искаше да слуша. Вървете и говорете с Харди. Кажете му от мое име, че аз мисля, че той го е направил. А сега изчезвайте от тук!
	— Но къде мога да го намеря? — попита Вал, записвайки името в бележника си.
	— О, има го в телефонния указател — каза Джоан нетърпеливо и стана. — Кажете на вашия издател, че аз ще намеря човека, който е убил сестра ми! И мога да мина без помощта на скапания му вестник!
	Когато Вал влезе в чакащото я такси и каза на шофьора да я закара до най-близката дрогерия, Ли Харди седеше в офиса си и броеше парите, които беше успял да събере, за да могат Джако и Мо да избягат. Беше имал доста трудности, докато събере пет хиляди долара. Банковата му сметка беше на червено и управителят на банката твърдо отказа всякакъв кредит. Трябваше да обиколи някои от колегите си букмейкъри и да ги придума да го авансират, докато сумата достигна пет хиляди.
	Той сложи парите в едно куфарче и като каза на помощничката си, че ще отсъства до следващата сутрин, излезе от офиса. Беше малко след дванайсет на обяд, когато стигна до апартамента си. Безпокоеше се, че е оставил Джина с тези двама главорези. Нямаше им никаква вяра. От един приятел беше взел автоматичен пистолет 45-и калибър, който носеше сега в джоба си. С него се чувстваше много по-сигурен.
	Ако Джако и Мо успееха да напуснат града, всички биха могли да се отърват, мислеше си той, докато плащаше на шофьора. Шансовете обаче не бяха много. Полицията беше алармирана, а да се разпознае Джако бе толкова лесно, колкото да се разпознае слон.
	Харди съзнаваше, че е загазил сериозно. Ако полицията хванеше тези двамата, те щяха да пропеят. Щяха да го издадат в момента, в който им сложат белезниците. Ако искаше да се измъкне от тази каша, трябваше да ги накара да мълчат. Докато асансьорът го качваше към апартамента му, той реши, че ще се обади на полицията веднага щом Джако и Мо си тръгнат. Ще накара Джина да свърши това. Той ще ги убие, преди да излязат на улицата. След това ще простреля два-три пъти вратата на апартамента с пистолета на Джако, за да докаже на полицията, че са го нападнали и са се опитали да го убият. Теръл няма да успее да докаже обратното. Фактът, че Джина ще се обади на полицията, ще го извади от кашата.
	Асансьорът спря с въздишка на последния етаж на блока. Вратите се отвориха. Когато Харди прекрачи в широкия коридор, видя едно високо и стройно момиче, което влизаше през отворената врата в апартамента му — вратата беше отворена от Джина.
	Харди прекоси бързо коридора, улавяйки погледа на Джина. Успя да чуе стройното момиче да казва: „Аз съм Мери Шерек от «Маями Сън». Мога ли да се срещна с мистър Харди?“
	Джина каза с напрегнато лице:
	— Той е точно зад вас. Сигурна съм, че с удоволствие би разговарял с вас.
	Момичето се извърна. Харди се сепна от красотата му, но изразът на очите му веднага го смути. Твърдият им, проницателен поглед го извади от равновесие.
	Докато влизаше в апартамента и затваряше вратата, той успя да възвърне своята чаровност. Джина влезе в хола.
	— „Маями Сън“? — каза Харди с малко прекалено сърдечен глас. — Защо не? Аз го чета всеки ден. Какво искате? Заповядайте.
	Той влезе в хола и погледна въпросително Джина. Тя му кимна леко, давайки му да разбере, че Джако и Мо са в спалнята на Харди. Той бързо видя, че вратата е открехната.
	Вал огледа хола. Във въздуха се долавяше огромно напрежение и това я уплаши. И момичето, облечено в халат, и този красив мъж изглеждаха с опънати нерви.
	— Седнете, седнете — каза Харди, като махна с ръка към един стол. — Какво точно имате предвид, мис… как се казвахте?
	— Шерек — каза Вал, докато сядаше. Тя стискаше бележника си и се опитваше да контролира бясното биене на сърцето си.
	— Добре, мис Шерек. Аз съм твърде зает. Какво има? — каза Харди и сложи куфарчето с петте хиляди на едно канапе. — Какво ще кажете за едно питие?
	— Не, благодаря.
	— Дай ми нещо за пиене, Пеки — каза Харди. — Жаден съм като камила. И така, за какво става въпрос? — обърна се той към Вал, когато Джина отиде до барчето.
	Вал не беше много уверена как да се държи в тази ситуация. Знаеше, че може да е опасно. Знаеше, че в апартамента става нещо, което тези двамата искаха да задържат в тайна от нея. Беше видяла как Джина кимна към вратата и беше сигурна, че това е някакъв сигнал за Харди.
	— Отразявам убийството на Сю Парнъл — каза тя. — Разбрах, че сте бил приятел на мис Парнъл. Мисля си дали не бихте могъл да ми разкажете за нея… да ми кажете нещо за нейното минало и дали нямате представа кой би могъл да я убие.
	Харди седна. Лицето му стана твърдо като гранит, а в очите му се появи жесток блясък.
	— Няма да говоря за нея — каза той. — Тя е вече мъртва. Не знам нищо за това, кой я е убил, нито защо е била убита.
	Джина прекоси стаята, полюшвайки стройните си бедра, с голяма чаша уиски с лед в ръка. Подавайки чашата на Харди, тя каза злобно:
	— Тя беше просто един стар, стар огън, който угасна… никоя… една курва.
	Вал почти не я чуваше. Тя се беше втренчила в тежката златна гривна на тънката китка на Джина и усещаше как ледени тръпки полазват по гърба й. На гривната висяха пет миниатюрни златни слона.


	Глава десета

	Полицията усилено издирваше Джако и Мо. Теръл ангажира с това всички свободни полицаи. По-късно през същия ден бяха блокирани и пътищата.
	На офицерите Том Лепски и Бил Уилямс беше наредено да отидат в апартамента на Ли Харди.
	Бейглър каза:
	— Сигурно няма да намерите двамата главорези, но може да са били там. Дръжте се грубо с онова момиче с кучешката физиономия. Няма начин да не е видяла нещо. Натиснете и Харди. Той трябва да им е бутнал мангизи, за да се отърве от тях. Проверете в банката му. Вижте дали е теглил голяма сума вчера или днес.
	— Първо отиваме в банката — заяви Лепски на Уилямс, когато се качиха в колата. — Искам да имам факти, за да стъпя на врата на Харди.
	Уилямс, висок млад мъж, който прекарваше по-голямата част от времето си в отдела за пръстови отпечатъци, се сърдеше, че го бяха вдигнали от безопасното му бюро и го бяха заставили да работи с луд човек като Лепски. Беше сигурен, че Лепски ще го вкара в беля. Мисълта, че може внезапно да се сблъска с двама жестоки главорези като Джако и Мо, го плашеше. За Лепски, който имаше дълъг опит с подобни типове, всичко беше о’кей. Той беше ерген и действаше, без много да му мисли. Досега Уилямс беше успявал да стои настрана от насилието. Освен това жена му очакваше трето дете. Какво щеше да стане с нея, ако го убият?
	Лепски, жилав и груб, със загоряло, набраздено с бръчки лице, с остри сини очи, караше бързо към банката, в която знаеше, че Харди има сметка.
	— Какво става с теб? — попита той, като умело се провираше с колата през оживеното движение. — Изглеждаш така, сякаш си глътнал пчела.
	Уилямс се размърда притеснено.
	— Нищо ми няма — рече той кратко. Не можеше да си позволи да признае че го е страх. Такова признание щеше да стигне до ушите на Теръл.
	Лепски мушна глава през прозореца и изпсува един шофьор, който се опита да му пресече пътя. Шофьорът започна да му го връща, но като видя синьо-бялата линия върху колата и надписа „полиция“, бързо преглътна думите си.
	Лепски го изгледа подигравателно и пак се обърна към Уилямс:
	— Успокой се. Веднъж се умира. По-добре от куршум, отколкото от рак.
	Уилямс потрепери и се свлече на седалката. Пъхна горещата си потна ръка под сакото и докосна дръжката на пистолета. Допирът на студения метал не го успокои.
	След като паркираха, двамата влязоха в банката и след малко бяха въведени в кабинета на управителя.
	Управителят, слаб и оплешивяващ мъж, беше един от най-добрите стрелци с пушка 22-и калибър в Маями. Той често се състезаваше с Лепски, който пък беше от полицаите, членуващи в стрелковия клуб, тоест достоен негов противник. Те се усмихнаха широко един на друг и си стиснаха ръцете.
	— Ще бъда в клуба довечера — каза управителят. — Ще доведа един приятел, който стреля почти толкова добре, колкото и аз. Ще бъдеш ли там, Том?
	— Струва ми се, че не — каза Лепски със съжаление в гласа. — Захванали сме се с едни убийства. Ако мога, ще се отбия само да покажа някой номер на приятеля ти.
	Управителят на име Уърнър се засмя:
	— Кого преследвате, Том?
	— Двама бандити. Ти можеш да помогнеш. Не очаквам да издаваш банкови тайни, но това е много важно. Ли Харди теглил ли е пари… днес или вчера?
	— Виж, Том, знаеш, че това е некоректен въпрос.
	— Да, но имаме всички основания да вярваме, че Харди е дал пари на онези двамата да избягат. Те са негови хора. Досега убиха три не много важни лица. Ако не ги хванем бързо, могат да убият други… по-важни.
	Уърнър беше шокиран. Отначало се поколеба, но после каза:
	— Всичко, което мога да кажа, е, че една личност дойде тук и поиска пет хиляди долара. Беше на червено, а кредит не можех да му дам. Беше тук около десет часа тази сутрин.
	— Благодаря — каза Лепски. — Може би все пак ще се видим в клуба довечера.
	Когато се върнаха при колата, Лепски каза:
	— Сега отиваме да говорим с Харди.
	— Не мислиш ли, че е по-добре да се обадим на шефа? — попита Уилямс с плаха надежда. — Може би ще иска лично да разговаря с Харди.
	— Ние ще говорим с Харди — повтори Лепски и запали колата. Когато се включи в движението, каза: — Как си служиш с пистолета, Бил?
	— Не много добре — каза Уилямс и по лицето му изби пот. — Не съм бил на стрелбището от две години. Знаеш ли, Том, това започва да ме тревожи. Я си представи, че се сблъскаме с тези двамата!
	— Кои двама? — попита Лепски. — Искаш да кажеш, Джако и Мо? Е, и? Ще дойдат с нас — или тихо и кротко, или мъртви. Даже и въшлив стрелец да си, не можеш да не уцелиш въшлив мърльо като Джако. Стреляш го право в търбуха… да му изпуснеш газовете.
	— Тези двамата май са доста сръчни с оръжието — каза Уилямс отчаяно. — Жена ми очаква бебе.
	— Така ли? Е добре, но защо трябва да се тревожиш, след като бебето още го няма? — каза Лепски, рязко паркира колата в една отбивка и угаси мотора. — Хайде, отиваме да говорим с Харди.
	Двамата мъже тръгнаха надолу по улицата, докато стигнаха блока на Харди. Наблизо Лепски забеляза патрулиращ полицай. Даде му знак и патрулният се затича.
	— Виж, Джейми, отивам да говоря с Харди. Не очаквам неприятности, но може и да си ги навлека. Ако чуеш стрелба, доведи момчетата. Разбрано? Да не вземеш да дойдеш горе и да се правиш на герой… Ще доведеш момчетата. След това се връщаш тук и опукваш онези двамата, ако се появят… Преследваме Джако и Мо.
	Това явно се стори разумно на полицая и Уилямс, който се чувстваше доста зле, му завидя.
	— О’кей. На края на улицата има телефонна кабина — каза патрулният. — Ако чуя стрелба, ще се озова там по-бързо от „Спутник“.
	Лепски се усмихна подигравателно, кимна на Уилямс и влезе в блока.
	Портиерът, застанал зад голямо бюро, го изгледа с подозрение. Той разбра, че е ченге.
	— Мистър Харди горе ли е? — попита Лепски.
	— Качи се преди пет минути — каза портиерът. — Ще му позвъня, ако ви трябва.
	— Не — каза Лепски и погледна портиера вкаменяващо. — Дръж си лапите настрана от телефона или ще ти се стъжни.
	После отново кимна на Уилямс. Те пресякоха фоайето и влязоха в асансьора. Докато се изкачваха към последния етаж, Уилямс попита:
	— Е, какво ще правим сега?
	— Не очаквам неприятности — каза Лепски. — Харди не е чак такъв балама, че да крие тези двамата при себе си. Ще позвъня и ще вляза. Ти ще се скриеш до стената. Ако започне нещо, влизаш и стреляш, но, за бога, внимавай да не застреляш мен. Разбра ли?
	Уилямс отговори, че е разбрал.
	Асансьорът спря точно срещу натруфената врата на Харди. Лепски и Уилямс излязоха в широкия коридор. Лепски показа на Уилямс къде да застане и му смигна.
	— И недей да се кумиш такъв — каза Лепски. — Ще бъде просто.
	Уилямс го видя как се приближи до входната врата и натисна звънеца. Възхищаваше се от хладнокръвието и смелостта на Лепски — не беше по-разтревожен, отколкото ако звънеше на някой мормонски епископ.
	След кратка пауза вратата се отвори и Джина се появи. Лепски виждаше хола, откъдето го гледаха Харди и високо стройно момиче. Той не се поколеба да влезе направо, изблъсквайки Джина от пътя си.
	— Хей! Кой си ти? — каза Джина остро. — Какво?…
	Но Лепски вече бе влязъл в хола. Той и Харди се спогледаха. Харди познаваше Лепски и пребледня.
	— Какво означава подобно нахлуване? — развика се той. — Зает съм. Какво има?
	Лепски гледаше Вал с озадачени, изпитателни очи. „Къде преди съм виждал това момиче“ — питаше се той. Коя беше тя?
	— По-спокойно — каза той на Харди. — Не познавам приятелката ти. Покажи добри маниери. Представи ме.
	— Когато искам да дойдеш при мене, ще те поканя — озъби се Харди. — Ти…
	— Казах да ме представиш, момче.
	Джина влезе.
	— Това е Мери Шерек от „Маями Сън“ — каза тя.
	Лепски познаваше добре Мери Шерек. Често му беше досаждала, опитвайки се да получи информация. Той се втренчи във Вал, която го гледаше — очите й бяха големи, тялото напрегнато.
	— Така ли? Аз съм полицейски детектив Том Лепски. Винаги с радост се срещам с репортери.
	— Мис Шерек тъкмо си тръгваше — каза Джина.
	— Не, точно сега не. — Лепски се премести така, че да наблюдава и тримата едновременно. — Може да се сдобие с малка хубава историйка за своя вестник. Аз съм страшен по новините. Не мърдай оттук, сестричке. Приготви си малкото тефтерче.
	Харди каза:
	— Но какво искаш най-сетне?
	— Джако и Мо. Къде са?
	— Защо питаш мене? Не знам.
	Лепски забеляза куфарчето, което лежеше на канапето.
	— Шефът мисли другояче. Тия двамата ги търсим за три убийства. Сега е времето да си отвориш устата или ще опереш пешкира за съучастие.
	Харди се поколеба. Той с ужас осъзна, че Джако и Мо слушаха от спалнята.
	— Казвам ти, не съм ги виждал от два дни.
	— Много лошо… за тебе — каза Лепски и бързо се придвижи към куфарчето, отвори го рязко и го изпразни на канапето.
	Харди изпсува и тръгна към Лепски, който се обърна и му се изсмя дивашки в лицето.
	— Искаш ли един по устата, Харди? — попита той. — За какво са тези пари?
	— Това са пари от залози — каза Харди. — А сега се махай от тук.
	— Преди да си тръгна обаче, ще огледам квартирката — каза Лепски. — Просто в случай че…
	— Не без разрешение за обиск.
	— Мога и да го имам, но по-добре да хвърля един поглед още сега.
	— Само го направи, и ще си загубиш значката — каза Харди. — Бъди сигурен.
	Лепски знаеше, че може да пострада, ако претърси апартамента без разрешително. Харди имаше връзки с хора, достатъчно влиятелни, за да изпадне Лепски в немилост.
	— Ще взема разрешително. Двама от моите хора са отвън. Защо да губим време, щом нямаш какво да криеш?
	— Махай се от тук! — повтори Харди.
	Лепски вдигна рамене.
	— О’кей, но ще се върна. — Той погледна към вратата. — Помни! Има двама души отвън. Стой тук, докато се върна. — Минавайки край Вал, той я хвана здраво под мишница. — Да вървим, мис Шерек. Имам една история за вас.
	Харди и Джина стояха, без да мърдат, гледайки как Лепски извежда Вал от апартамента. Лепски затвори вратата след себе си.
	Уилямс, по чието лице се стичаше пот, въздъхна с облекчение, като видя Лепски.
	— Всичко наред ли е? — попита той, гледайки Вал.
	— Не знам. Ти стой тук — каза му Лепски. — Не пускай никого навън. Отивам да взема разрешително за обиск. Ако някой се опита да излезе, действай твърдо. Аз отивам с малката лейди до управлението. След десет минути ще имаш подкрепление.
	Уилямс преглътна.
	— Десет минути?
	Лепски поведе Вал към асансьора.
	— Така каза човекът — той кимна с глава и натисна бутона. Вратите се затвориха със свистене и асансьорът започна плавно да се спуска надолу.
	— Коя всъщност сте вие? — каза Лепски, взирайки се във Вал с твърдия си поглед на ченге. — Не сте Мери Шерек. Аз я познавам… Тъй че коя сте?
	— Стана грешка — каза Вал, борейки се с обзелата я паника. — Този мъж помисли, че съм Мери Шерек.
	— Не работите за „Маями Сън“ — каза Лепски и като смени тона, продължи: — Познавам всички тъпи драскачи от тая дрипа. Ще трябва да дойдеш в управлението, скъпа. Шефът ще иска да си поговори с теб.
	Вал овладя желанието си да хукне. Стегна се и изгледа студено Лепски.
	— Ако наистина искате да знаете, аз съм Валери Бърнет. Баща ми се казва Чарлз Травърс. Може да сте чувал за него. Не смятам да идвам с вас!
	Лепски най-сетне я позна. Почувства се така, сякаш беше стъпил на мотика и дръжката го беше ударила през лицето.
	— Не знаех — каза той, сигурен, че Теръл ще го одере, ако създаде неприятности на дъщерята на Чарлз Травърс. — Съжалявам.
	Вал успя да се усмихне.
	— Няма нищо — каза тя и излезе от фоайето. Лепски я следваше бавно. Видя я как махна на едно такси, качи се в него и замина. Патрулният полицай дойде при него.
	— Стой тук — каза му Лепски. — Може да стане патърдия. Уилямс е горе. Аз отивам за разрешително за обиск. Отваряй си очите! — и хукна към колата си.

	* * *

	Джако излезе от спалнята. От тлъстото му лице се лееше пот. Малките му гадни очички гледаха жестоко.
	— Давай парите — каза той. — Ние изчезваме.
	— Ти чу какво каза оня! — възкликна Харди. — Не можете да се измъкнете така. Ченгетата са отвън!
	Мо се промуши в стаята.
	— Никое ченге не може да ни спре — каза той. — Давай сухото.
	— Не можете да го направите! — каза Харди, опитвайки се да потисне треперенето на гласа си. — Ако започнете да стреляте, те ще разберат, че съм ви укривал. Трябва първо да помислим…
	— Млъквай! — озъби се Джако. Той се заклатушка към канапето и започна да тъпче парите в куфарчето. Затвори го, извади пистолета на Харди от джоба си и го даде на Мо.
	— Чакай малко… за бога! — каза Харди.
	— Момичето… — Джако извърна глава към Джина.
	— Остави я на мира… — едва изрече Харди, когато Мо се приближи до него и го удари с дулото на пистолета отстрани по главата. Харди рухна на четири крака.
	Джина тъкмо си отваряше устата да се разкрещи, но Джако заби дебелия си корав пръст в стомаха й. Тя се преви, опитвайки се да си поеме въздух. Джако я сграбчи и злобно я разтърси. От миризмата на разлагаща се плът, която лъхаше от него, й се повдигаше.
	— Млъкни! — каза й той. — Излизаш навън и разговаряш с ченгетата. Само едно погрешно движение, и ще те надупча! Вън!
	Той я блъсна към вратата. Тя залитна, после си възвърна равновесието и под дулото на пистолета на Джако прекоси хола. Джако и Мо я последваха. Джако я накара да отвори входната врата. Тя се поколеба, сетне отвори вратата и пристъпи в коридора.
	Уилямс, с пистолет в ръка, я зяпаше. Пот се стичаше по лицето му, а устата му беше суха. Беше си изгубил ума от страх. Джина стоеше и го гледаше.
	— Връщай се обратно — каза Уилямс. — Ще стоиш там вътре… хайде… влизай обратно!
	Тогава Мо, подобно на зъл, черен дух се плъзна край вратата и от пистолета му излезе огън.
	Уилямс дори не го видя. Усети само силен удар в средата на гърдите и пистолетът се изплъзна от ръката му. Той се свлече, лицето му докосна дебелия килим в коридора. Спря се точно в краката на Джина. Тялото му бавно се извъртя и преобърна, след това остана неподвижно. Джина притисна устата си с длани и се дръпна по-далеч от Мо, който напредваше по коридора. Черните му очи се въртяха, устата му бе свита в порочна гънка. Спря се, за да се увери, че няма друго ченге в коридора, и се вмъкна в асансьора. Джако излезе, клатушкайки се, с куфарчето в ръка. Дишаше тежко, лицето му бе пепеляво. Хвърли се в асансьора в мига, в който Мо докосваше бутона.
	Харди се претърколи на една страна и погледна през отворените врати на хола към входа. Видя масивното тяло на Джако, облегнато на решетката на асансьора. Извади от джоба си пистолета, който бе взел под наем, и стреля с едно-единствено светкавично движение. Пистолетът гръмна точно в момента, когато вратите на асансьора изсвистяха и се затвориха.
	Джина падна на колене и запищя.
	Мо чу изстрела и видя Джако да се отпуска назад. Той наблюдаваше с ужасени очи как огромната планина от тлъстина бавно колабираше като покосен слон. Видя бликналата кръв под левия джоб на ризата на Джако. Нямаше нужда да го докосва, за да се увери, че Харди го е убил. Изтръпнал от ужас, с лъснало от пот черно лице и оголени зъби, Мо сграбчи куфарчето.
	Тъкмо когато асансьорът спираше и вратите се отваряха, патрулният полицай Джейми нахлу с пистолет в ръка слепешката във фоайето. Двамата мъже стреляха едновременно. Куршумът на Джейми засегна леко лявото ухо на Мо. Куршумът на Мо удари Джейми точно между очите и той се строполи като заклан бик.
	Шумът от стрелбата изкара хората на улицата. Колите спряха. Две-три жени почнаха да пищят.
	Мо задъхано се втурна по коридора към стълбите за сутерена. Портиерът надникна от стаичката си, сподави вика си и се хвърли на пода. Мо профуча край него надолу по стълбите.
	Той затъкна пистолета в колана на джинсите си и тръгна бързо по крайбрежната улица. На около петдесет метра се намираше барът на Фрис-Фрис. Някога Фрис-Фрис беше любовник на Мо. Беше дебел възрастен мъж от Ямайка, който имаше слабост към моряците. Издържаше се доста добре от ръководенето на „Момчета по телефона“ за богатите дегенерирали жители на Маями.
	Мо влезе в малкия тъмен бар. По това време само Фрис-Фрис беше там. Той дремеше зад бара с чаша студено кафе и спортен вестник пред себе си.
	Мо сграбчи ръката му.
	— Фрис! Скрий ме! Ченгетата ме преследват.
	Фрис-Фрис изплува от дрямката си. Той се движеше гъвкаво като змия. Държейки ръката на Мо, той го дръпна в стаята зад бара, спусна завесата, набута го в друга стая, където един мъж спеше на сламеник, мина край него и влезе в един тесен коридор.
	Фрис-Фрис напипа някакъв скрит бутон и един панел, който приличаше на продължение на дървената стена, се плъзна встрани. Той бутна Мо в малка ниша.
	— Чакай тук, аз ще се оправя с тях — каза той и затвори панела.
	Фрис-Фрис изтича обратно на бара, настани се и затвори очи. Минута по-късно влязоха двама патрулни полицаи. Единият се пресегна през бара и плясна Фрис-Фрис по дебелото лице.
	— Събуди се, кралице — излая полицаят. — Къде е Мо Линкълн?
	Фрис-Фрис примигна с навлажнени очи.
	— Линкълн? Не съм го виждал от седмици.
	Двамата полицаи с пистолети в ръце обиколиха малката мръсна сграда, но не намериха Мо.
	Докато преследването на Мо продължаваше, новината за смъртта на Уилямс стигна в полицейското управление.
	Теръл и Бейглър нахлуха в една полицейска кола и се изстреляха към апартамента на Харди. Лепски беше вече там.
	Харди лежеше на канапето. На главата му личеше прясното охлузване от пистолета на Мо. Джина, която изглеждаше зле, с потъмнели от страх очи седеше в едно кресло и пиеше уиски.
	Лепски се щураше из стаята нащрек, готов да нападне когото и да е.
	Когато Теръл и Бейглър влязоха в блока, четирима санитари с бели престилки тъкмо изнасяха с усилия гигантското тяло на Джако върху носилка.
	Теръл погледна огромната купчина плът, скрита под чаршафа, изпухтя и тръгна към асансьора с Бейглър.
	— Този мръсник ги е криел — каза Лепски, когато Теръл и Бейглър влязоха в апартамента. — Не ми пука какво ще каже… той ги криеше.
	— Добре — каза Теръл. — Тръгвай след Линкълн, Том. Аз ще се оправям с това.
	Лепски се озъби на Харди, който бавно се изправи и седна. Лепски излезе от хола.
	Когато срещна студените, враждебни очи на Теръл, Харди разбра, че часът на истината е настъпил. Трябваше да изиграе картите си правилно, иначе щеше да се озове в газовата камера.
	— Шефе, те дойдоха тук миналата нощ — каза той. — Джако и Мо. Мене ме нямаше. Заплашили мис Ланг и се разположили. Когато се върнах, ми казаха, че са пречукали Хенеки. Играел двойна игра в някаква сделка. Не казаха каква. Поискаха ми пари, за да се измъкнат… пет хиляди. В началото им казах, че съм пас, но те ме притиснаха. Казаха ми, че ако не им дам парите, ще разчекнат Джина… мис Ланг. Това бяха точно думите на Джако. Когато този главорез се зарече да стори нещо такова… той го прави. Така че намерих парите. После Лепски дойде тук. Онези двамата бяха в спалнята. Те чуха Лепски да ми казва, че навън има полицай. Когато Лепски замина, те принудиха Джина да излезе и да заговори полицая. И тогава Мо излезе и го уби. — С драматичен жест Харди хвърли 45-калибровия си автоматичен пистолет на масата. — А аз убих Джако. Признавам си. Щом чух стрелбата, грабнах пистолета си и го застрелях тъкмо когато влизаше в асансьора.
	— Добре — каза отсечено Теръл. — Да започнем отначало. — Той погледна към Бейглър. — Искам всичко това да се запише.
	Малко след пет часа същия ден Теръл научи от Лепски, че заварил Вал Бърнет в апартамента на Харди и че тя се представяла за репортерка от „Маями Сън“.
	Теръл беше уморен и разтревожен. Мо Линкълн отново се беше промушил през полицейската мрежа. Теръл беше арестувал Ли Харди за убийството на Джако, но адвокатът на Харди твърдеше, че е бил принуден да убие Джако, тъй като онзи се канел да застреля Джина. И понеже Джина потвърди това, Теръл не можа да направи нищо друго, освен да пусне Харди под гаранция.
	Отначало Теръл не можа да повярва, че Вал Бърнет се е маскирала като репортер, но когато в края на краищата Лепски го убеди, той се качи в колата си и тръгна бързо към хотел „Испански залив“.
	Вал го прие в хола на апартамента си.
	— Съжалявам, че ви безпокоя, мисис Бърнет — каза Теръл, като влезе в стаята. — От един от моите хора разбрах, че сте била в апартамента на Харди няколко минути преди да започне стрелбата.
	Вал се беше подготвила за подобен разговор и макар че беше напрегната, посрещна Теръл достатъчно спокойно.
	— Да, бях там. Беше глупаво от моя страна — каза тя. — Моля седнете. Разбира се, вие очаквате обяснение.
	Теръл седна.
	— Разбрах, че сте се представила на Харди като Мери Шерек от „Маями Сън“, мисис Бърнет. Така ли е?
	Вал седна с лице към Теръл.
	— Да. Това стана така: мис Шерек искаше да си отиде у дома, но нямаше пари. Аз я съжалих и купих журналистическата й карта. Предполагам, че не съм имала право да сторя това, но ми трябваше някакъв предлог, за да й помогна, а освен това исках да се позабавлявам.
	— Тя не е имала право да продава картата си — каза Теръл остро. — Все пак не разбирам нещо: точно защо я купихте?
	— О, това беше внезапно хрумване. — Вал направи неясен жест с ръце. — Предполагам, че е трудно да разберете моето положение. Аз съм богата. Нямам какво да правя. И винаги съм се интересувала от престъпления. — Тя се усмихна с усилие. — Убийството на тази жена… Сю Парнъл… много ме увлече. Проследих случая по вестниците. Докато приказвах с Мери Шерек, изведнъж ми хрумна, че ще бъде интересно и забавно да се срещна с някои от хората, свързани със случая. Сетих се, че ако имам журналистическа карта, бих могла да посетя тези хора в домовете им и да говоря с тях. Тъй че не можах да устоя на изкушението, купих картата и отидох у мистър Харди. Вие сигурно си мислите, че това е нездраво развлечение, но хората като мен, които имат твърде много пари и твърде малко занимания, наистина правят такива неща просто за удоволствие.
	Теръл я гледаше. Той не повярва на нито една нейна дума, но трябваше да бъде внимателен.
	— Вие сте направила нещо твърде глупаво и опасно, мисис Бърнет — рече накрая той.
	— Да, така е. Съжалявам, че ви създадох неприятности. Надявам се, че ще бъдете така добър да сложите точка и да забравите цялата история. Това бе просто прищявка на една глупава богата жена.
	Теръл не можеше да бъде заблуден от подобно смирение.
	— Докато бяхте в апартамента — каза той, — имахте ли някаква представа, че онези двама убийци са там?
	— О, не, разбира се.
	— Бихте ли ми дала картата на Шерек, моля.
	Вал се вцепени, след това го изгледа твърдо.
	— Надявам се, че няма да създавате неприятности на момичето — каза тя. — Не бих желала това. Грешката е изцяло моя. Аз унищожих картата, когато се върнах тук.
	Теръл смени темата:
	— Има още нещо, мисис Бърнет. Разбрах, че сте дала на Хомър Хеър двайсет хиляди долара. Той твърди, че това е адвокатски хонорар за услуга, която предстои да бъде извършена. Признавам, че не е моя работа, но смятам за свой дълг да ви предупредя, че на Хеър не може да се разчита и че е непочтен човек. — Той се поколеба и продължи: — Имам усещането, че Хеър ви шантажира. Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това, да го пратя в затвора за четиринайсет години. Ще запазя в пълна тайна всичко, което искате да ми кажете и което би ми помогнало да му издействам присъда. Уверявам ви. — Той замълча, след това добави: — Има ли нещо, което бихте искала да ми кажете?
	Вал изстина. Тя седеше, втренчена в Теръл, после каза:
	— Дадох парите на този човек, защото искам да свърши нещо много поверително. Изобщо не става въпрос за шантаж. — Тя се изправи. — Благодаря ви за вашето желание да ми помогнете, но просто няма нужда. Моля приемете моите извинения за глупостите ми.
	Теръл вдигна рамене и стана.
	— Добре, мисис Бърнет, но ако промените решението си, знаете къде да ме намерите. Ако с нещо мога да ви помогна, обадете ми се. — Той отиде до вратата, спря се и каза: — Съжалявам, но проблемите не свършват с това. Харди ще бъде обвинен в непредумишлено убийство и може да ви посочи за свидетел. Аз не съм убеден, че ми казахте истината. Помислете върху това. Хората тук смятат, че е по-добре да съм с тях, отколкото срещу тях.
	Той излезе и тихо затвори вратата след себе си.

	* * *

	Часът беше седем и петнайсет. Хомър Хеър, Сам Карш и Люсил имаха съвещание. Сам Карш току-що се беше върнал от болницата. Трябваха му повече от седем часа, за да се възстанови след побоя в полицията. Той все още притискаше торбичка с лед до окото си и простенваше от време на време. Нито Хеър, който дъвчеше сандвичи с пилешко, нито Люсил му обръщаха някакво внимание.
	— От самото начало казвах, че тази работа не ми харесва — рече Люсил, — а сега и това.
	— Теръл блъфира — каза Хеър с пълна уста. — Той не може да докаже, че парите не са хонорар. Вал Бърнет няма да се разприказва. Няма за какво да се безпокоим.
	— Ами? — изскимтя Карш. — А какво ще стане с мен? Виж как ме пребиха тези нацисти! Знаеш ли какво казаха? Казаха, че всеки път, когато ме видят в колата, ще ми лепват нарушения на правилника. И ще го направят! Виж ми окото!
	— О, престани вече с това проклето око! — извика Люсил пискливо. — Кой го засяга? Мисля, че…
	Звънецът в приемната иззвъня. Тримата се спогледаха неспокойно. После Люсил стана и тъкмо когато тръгваше към вратата, тя се отвори. Даже Хеър се стресна, когато видя Вал. С известно усилие пусна мазната си усмивка, стана и се поклони изискано.
	— Мисис Бърнет, това е чест за мене. Моля влезте.
	Вал премести погледа си от него върху Люсил и след това върху Карш, който бързо скри торбичката с лед зад гърба си и я изгледа притеснено.
	— Добре, деца — каза Хеър меко. — А сега изчезвайте. Мисис Бърнет не ви иска тук.
	— Напротив — каза Вал със спокойна решителност. Тя затвори вратата и пристъпи напред. Беше бледа, но изразът на очите й и твърдата линия на устните й накараха Хеър да я погледне внимателно. — Двамата ви помощници вероятно знаят, че ме шантажирате.
	Карш се сепна и пребледня като мъртвец. Даже Люсил се вцепени.
	— Вижте какво, мисис Бърнет, хайде да не започваме сега такъв разговор — каза Хеър с внезапно груб глас.
	— Точно такъв разговор ще имаме сега — каза Вал. Тя отиде до стола срещу бюрото на Хеър и седна. — Разговарях с шефа на полицията. Той ми каза, че иска да ви прати в затвора за четиринайсет години. Стори ми се, че не се шегува.
	Хеър се отпусна тежко на стола си.
	— Това, което би искал да направи, и това, което може да направи, са две различни неща, мисис Бърнет.
	Вал го гледаше упорито.
	— Но той може да го направи. Трябва само да му кажа, че вие и вашите помощници сте ме изнудили, и ще ви изпратят в затвора за четиринайсет години.
	Карш каза припряно:
	— Не ме намесвайте в това…
	Хеър го погледна сърдито:
	— Млъкни! — После каза на Вал: — Мисис Бърнет, убеден съм, че не е необходимо да ви припомням какво ще последва, ако се доверите на Теръл. Допускам, че ние ще си имаме неприятности, но Теръл не би могъл да пренебрегне факта, че вашият съпруг е убиец. Останах с впечатлението, че дадохте парите, за да запазите този факт в тайна.
	Вал поклати глава.
	— О, не — каза тя. — Дадох ви парите, за да мога да докажа, че ме изнудвате. Полицията и моята банка имат номерата на всички банкноти. В полицията знаят, че съм ви дала парите. Няма да им е трудно да докажат, че сте ме изнудили и че помощниците ви също имат пръст в тази работа.
	— Чакайте сега — каза Карш и по лицето му изби пот.
	— Ще млъкнеш ли? — излая Хеър. — Мисля, че блъфирате, мисис Бърнет. Да разбирам ли, че не ви интересува дали ще съдят съпруга ви за убийство?
	— Разбира се, че ме интересува — каза спокойно Вал, — но няма да се поддам на изнудване. За моя съпруг ще е по-добре да бъде съден, отколкото да бъде изнудван. Вие държите единствената улика срещу него и полицията ще иска да разбере защо не сте й я предоставили. Това, заедно с факта, че те знаят за парите, които съм ви дала, ще ви изпрати в затвора за почти толкова време, колкото ще лежи и моят съпруг.
	Хеър почна да се чувства притеснен.
	— Все още мисля, че блъфирате — каза той. — Съпругът ви ще прекара остатъка от дните си в лудница за криминални.
	— Възможно е, но ние ще наемем много добри адвокати — каза Вал. — Той може да излезе много по-рано от вас. Не блъфирам. — Тя се пресегна през бюрото и вдигна телефонната слушалка. — Ако мислите, че блъфирам, ще се обадя на шефа на полицията.
	Карш извика:
	— Спрете! Не правете това!
	Вал остави слушалката и погледна Карш, който пък гледаше сърдито към Хеър:
	— Ти, дебел стар глупак! Предупредих те. Тя ни държи в ръцете си! А сега млъквай! Аз ще се оправям по-нататък.
	Почервенял от гняв, Хеър понечи да каже нещо, но Люсил го сряза:
	— Остави го да се оправя! Аз казах, че цялата работа изобщо не ми харесва!
	Хеър се поколеба, после завъртя стола си и застана с гръб към Вал. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи удар.
	Карш каза:
	— Мисис Бърнет, повярвайте ми, че нито аз, нито жена ми искахме да имаме нещо общо с това. Ще ви върнем парите и уликите. Ако направим това, ще забравите ли цялата история? Ние не искаме да имаме неприятности с полицията, а вие не искате вашият съпруг да има неприятности. Така е, нали?
	Хеър изръмжа:
	— Пилешки мозък! Тя блъфира!
	Вал погледна Карш:
	— Дайте ми сакото, запалката и парите. — Сърцето й биеше бясно, но тя съумя да погледне Карш право в очите, въпреки че беше по-уплашена и от него. — И ще забравя, че някога съм идвала тук.
	Карш се втурна към сейфа. Извади пакета със сакото. Прибави и запалката. След това вдигна куфарчето с двайсетте хиляди долара и подаде всичко на Вал.
	Когато тя излезе, Хеър захвърли остатъците от пилешкия сандвич на пода.
	— Глупаци! Не разбирате ли, че тя блъфираше! Оставихте половин милион да ни се изплъзне под носа.
	— Така ли? — изсмя се подигравателно Карш, притискайки торбичката с лед до насиненото си око. — А защо тогава хабиш храната? Ако ще сме толкова бедни, ще имаме нужда от всяка трохичка.


	Глава единайсета

	Мо остана скрит в нишата зад бара на Фрис-Фрис до девет часа. Междувременно Фрис-Фрис се беше обадил на момчетата по крайбрежието, за да получи информация за действията на полицията.
	Едно телефонно обаждане няколко минути преди девет часа успокои Фрис-Фрис, че търсенето на Мо е преустановено и районът е чист от полиция.
	Той бързо отиде да изведе Мо от укритието му.
	— Махнали са се засега — каза той, като вкара Мо в една задна стая, обзаведена само с маса и четири стола. — Какво смяташ да правиш по-нататък?
	Докато стоеше затворен в тъмнината, Мо беше тъгувал за Джако. Мъката му беше унищожителна и истинска. Той обожаваше Джако. Животът без него му изглеждаше празен като дупка в стената. Просто не можеше да си представи, че ще трябва да живее без Джако. Сякаш някой беше затворил капаците на прозорците и му бе отнел живота.
	Петте хиляди долара, които беше взел от апартамента на Харди, сега нямаха никакво значение. Какво бяха парите без Джако?
	Фрис-Фрис го гледаше тревожно. Никога не беше виждал Мо в такова състояние — несигурен, с измъчено лице и невиждащи очи.
	— Мо! Скъпи! Какво става? — попита нервно Фрис-Фрис. — Трябва да помислиш за себе си. Мога да те кача на някой кораб. Един заминава тая нощ за Ямайка. Имаш пари, нали?
	Мо седна на един стол и сложи куфарчето с петте хиляди на масата. Той гледаше в отсрещната стена очевидно без да чува какво му казва Фрис-Фрис.
	— Хайде, скъпи! — настояваше Фрис-Фрис. — Ченгетата могат да се върнат. Знаят, че се познаваме. Трябва да съставим някакъв план.
	Изведнъж Мо излезе от вцепенението си. Стегна се и празнотата в очите му се смени с убийствена, пламтяща омраза.
	— Знам какво ще направя. Ще подредя тоя мръсник, който уби Джако!
	Фрис-Фрис се сепна.
	— Ти си луд! Трябва да бягаш! Забрави за Харди! Помисли за себе си!
	— Отивам да очистя тоя мръсник! Не ми пука какво ще стане с мен, стига да го очистя.
	Фрис-Фрис сплете дебелите си пръсти.
	— Ние ще го очистим, скъпи. Момчетата ще се погрижат за него. Всяко ченге в този град сега души за теб. Качи се на тоя кораб. Аз ще уредя всичко. Не трябва да мислиш за Харди. Момчетата ще се погрижат за него.
	— Аз и само аз ще се погрижа за него! — извика Мо, удряйки с юмруци по масата. — Всеки, който го докосне, ще си има неприятности с мен!
	Фрис-Фрис вдигна безпомощно ръце.
	— Добре, скъпи, но няма да можеш да се добереш до него. Точно сега е ужасно напечено. Всяко ченге…
	— О, престани! Дай ми други дрехи… нещо тъмно… и побързай!
	На Фрис-Фрис изведнъж му хрумна нещо. Той искаше Мо да избяга на всяка цена. Черното му лице светна.
	— Имам женски дрехи тук, скъпи. Ще ти станат. Какво ще кажеш? Имам и перука. Така ще те издокарам, че и майка ти няма да те познае.
	Мо го изгледа и кимна.
	— Е, това е приказка като хората! — каза той.
	След четирийсет и пет минути едно стройно тъмнокожо момиче с черна, тупирана като шлем коса, с вталена синьо-жълта рокля и жълти сандали на босо излезе от бара на Фрис-Фрис и тръгна край брега.
	То носеше голяма синьо-жълта ръчна чанта, а в чантата имаше автоматичен пистолет 38-и калибър.

	* * *

	Джина и Харди лежаха на голямото двойно легло. Харди беше малко пиян. Бяха се любили бурно и сега Харди искаше да спи, но Джина беше доста неспокойна.
	— Хайде да поговорим — каза тя и изтегна красивото си голо тяло като котка. — Ли, много съм разтревожена. Не могат да ти направят нищо за това, че уби онова дебело животно, нали?
	— Не — каза Харди. — Няма нищо опасно. Харди ще се погрижи. Стига вече за това. Беше при самозащита. А сега не можеш ли просто да се отпуснеш? Хайде да поспим.
	— Но още няма десет часа — каза Джина. — Как да заспя? Хайде да отидем някъде. В клуб „Корал“ например.
	Харди отвори очи и се взря в нея.
	— Ти си луда, ако си въобразяваш, че ще изляза, докато оня черен главорез е на свобода — каза той.
	Очите на Джина се отвориха широко.
	— Искаш да кажеш, че може да ти направи нещо?
	— А за какво иначе, мислиш, е това ченге вън пред входната врата? — попита Харди нетърпеливо. — И за какво, по дяволите, мислиш, че има скрити две ченгета долу във фоайето? Те смятат, че той ще се върне тук заради мене. Мо и Джако бяха мъж и жена. — Ли рязко седна в леглото. — Как искам да не бях убивал онази дебела маймуна. Не знам защо го направих.
	— Но да допуснем, че не го намерят? — каза Джина и също се изправи с разтревожени очи. — Искаш да кажеш, че ще трябва да стоим тук, докато го хванат?
	— Да. Няма да изляза, докато не го уловят. А те ще го хванат — всички ченгета в града са по следите му.
	Джина стана от леглото и прекоси стаята, за да вземе халата си. През това време Харди изучаваше голото й тяло. Беше имал повече жени, отколкото можеше да запомни. Нито една от тях не го бе вълнувала така, както Джина.
	— Донеси ми нещо за пиене — каза Ли и се облегна на възглавницата.
	Джина влезе в кухнята, приготви две уискита, добави джинджър ейл* и лед. Върна се, даде едната чаша на Харди и се сви на един стол до леглото.
	[* Сладка газирана напитка, подправена с джинджифил. — Б.пр.]
	— Хайде да се оженим, Ли — каза тя. — Писна ми да се скитам. Хайде да се оженим. Бихме могли дори да имаме деца.
	Харди я погледна с удивление, после се разсмя.
	— В твоята уста това звучи направо развратно. Деца? Кой иска деца?
	— Аз искам — каза Джина тихо.
	Харди се взря в нея и се замисли.
	— Всъщност не знам. — Той поклати глава, но Джина, която го наблюдаваше, разбра, че предложението й го бе впечатлило.
	— Няма нужда да бързаме — каза тя. — С децата, искам да кажа. Но хайде да се оженим.
	— Не си ли щастлива и така? — попита Харди отбранително. — Защо трябва да се женим?
	— Веднъж излъгах заради тебе и това може да ми навлече неприятности — каза Джина. — Сега отново трябва да излъжа… че Джако е искал да ме убие и затова си го убил. Това също може да ми навлече неприятности. А аз не обичам неприятностите, Ли. Защо трябва да се излагам на опасност заради тебе? — Тя направи пауза и продължи: — Но за собствения си съпруг бих си изтръгнала и сърцето.
	Харди се намръщи и впери поглед в тавана. Защо пък да не се ожени? Защо да няма едно-две деца? Изведнъж се отпусна и се засмя.
	— Добре, Пеки, щом искаш точно това — каза той. — Би могло да бъде и по-лошо. Щом тази каша се размине, ще се оженим. Това сигурно е добра идея.
	— Не изглеждаш кой знае колко ентусиазиран — каза Джина и се изкиска. Моментът, за който кроеше планове от три седмици, най-сетне бе настъпил.
	— Какво очакваш да направя? — попита Харди, като се хилеше. — Да запаля къщата ли?
	Джина изписка развълнувано и със скок се хвърли върху него, при което чашата му излетя.
	В този момент едно стройно тъмнокожо момиче вървеше по алеята зад блока на Харди. То се движеше бързо и тихо и никой не го забеляза, когато леко отвори вратата, водеща към портиерната. Момичето пристъпи в коридора, затвори вратата, спря и се ослуша. Портиерната бе тъмна. През една открехната врата в края на коридора нахлуваше светлина. Движейки се като черен дух, то се промъкваше към стълбите, когато някой в стаичката се изхрачи шумно. Момичето продължи и стигна до първия етаж. Там се спря, защото видя портиера да чете спортен вестник зад бюрото си. После се прокрадна към стълбите и отново успя да мине незабелязано.
	На площадката на втория етаж момичето повика асансьора и когато той пристигна, влезе и натисна бутона за осмия етаж… един етаж под апартамента на Харди. Докато асансьорът с полюшване се качваше нагоре, то отвори чантата си и извади автоматичен нож. Натисна копчето и дългото блестящо острие изскочи от дръжката. Асансьорът спря и вратите се отвориха със свистене. То долепи ръката с ножа до тялото си, излезе от кабинката и се ослуша. Като не чу нищо, тръгна по стълбите. Когато стигна до последното стъпало, един нисък, набит мъж се запъти към него от другия край на коридора. От километри се виждаше, че е ченге.
	— Ей, ти! Къде отиваш? — грубо извика той, явно изненадан да види ямайско момиче насреща си.
	Ножът проблесна и се заби в гърлото му точно когато ръката му изваждаше пистолета от кобура. Той падна на четири крака, давейки се. Ямайското момиче изтича бързо при него, вдигна тежката си ръчна чанта и я стовари върху главата му.
	Мо — защото това бе Мо — стоеше и гледаше потръпващото тяло на полицая. После се наведе, издърпа ножа си, избърса го в сакото на мъртвия и го сложи обратно в чантата. Извади пистолета си, подмина полицая и забърза по коридора към входната врата на Харди. Позвъни и застана неподвижен, в очакване, с леко изкривена перука и озъбена уста.
	— Ах, ти, глупачко! Виж какво стана с питието ми! — тъкмо казваше Харди, когато звънецът иззвъня.
	Джина се вцепени и погледна Харди. Той се изправи, спусна крака на пода и навлече халата си.
	— Кой ли е? — попита Джина с разширени очи.
	— Онова ченге — каза Харди с отвращение. — Мога да се обзаложа, че ще се опита да си изпроси питие. — Той тръгна към вратата на спалнята.
	— Ли! Не отивай! Нека аз да отворя!
	— Я се успокой! — каза раздразнено Харди. — За какво се безпокоиш? Заобиколени сме отвсякъде с проклетите ченгета.
	Той излезе в преддверието. Звънецът пак иззвъня.
	— Ли! — изпищя Джина, когато Харди отключи входната врата. — Ли!
	Три пистолетни изстрела изтрещяха в апартамента. Последва миг тишина, после глух и тъп шум на падащо тяло.
	Джина затвори очи. С агонизиращ вик тя се просна в леглото.
	Двамата полицаи, които бяха на пост долу във фоайето, чакаха Мо да излезе от асансьора. Трябваха им пет куршума, за да го убият. Той умря ухилен, с перука, килната на тила, и с рокля на цветя, усукана около черните му бедра.

	* * *

	Малко преди осем часа на следващата сутрин Вал изненада портиера на хотела, като излезе на терасата, облечена в панталон и блуза и с тежка плажна чанта в ръка. Той се завтече към нея, а тя му се усмихна притеснено и пресилено.
	— Мисля да направя едно ранно плуване — каза тя, когато той взе чантата й. — Чудесно е плажът да е само за теб.
	Портиерът, свикнал със странностите на богатите, се съгласи. Той я наблюдаваше, докато тя се качи в колата и потегли, после сви рамене и се върна на поста си пред входа на хотела.
	Вал кара по пустия крайбрежен път, докато хотелът се скри от погледа й. Паркира колата встрани от пътя, взе плажната чанта и тръгна към морето, спускайки се по високите пясъчни дюни, докато намери скрито място, където никой не можеше да я види.
	Захвърли чантата и тръгна да събира сухи съчки, каквито имаше в изобилие в този участък на плажа. След малко струпа голяма купчина. Извади от плажната чанта бутилка запалителна течност и един вестник. Намокри вестника с течността и го напъха под купчината съчки. След това извади от чантата изцапаното с кръв сако на Крис и също го поля със запалителната течност. Сложи сакото върху купчината, драсна една кибритена клечка и я хвърли върху него. Веднага отскочи назад, тъй като цялата камара избухна в пламъци. Тя застана встрани и почна да наблюдава огъня. След няколко минути от сакото остана само сива пепел, която лекият морски бриз почна да раздухва по плажа.
	Убеди се, че от сакото не е останало нищо, и събу панталоните си. Останала само по блуза и бикини, тя хукна към морето.
	Вал плува десет минути, после излезе от водата и отново погледна погребалната клада на сакото. След като за последен път се увери, че от него не е останало нищо, свали мокрите си дрехи, бързо се избърса и навлече панталона и един лек пуловер. След петнайсет минути се върна обратно в хотела.
	Вал остана в апартамента си до единайсет часа, след което, облечена в семпла бяла рокля и сандали, отиде с колата в санаториума.
	Доктор Густав я прие в кабинета си.
	— Имам новини за вас — каза той. — Доктор Цимерман ще пристигне тук утре следобед. Може би не сте чувала за него, но той е един от най-добрите специалисти по мозъчни заболявания в света. Аз му писах за вашия съпруг и той смята, че може да направи за него много повече от това, което аз съм в състояние да направя. Всъщност съпругът ви е много по-добре. Положението му непрекъснато се подобрява, но Цимерман мисли, че една малка мозъчна операция може да го излекува напълно. Той е оптимист в това отношение, но аз бих предпочел вие да не сте. Човек никога не е сигурен в такива случаи. Все пак съм убеден, че Цимерман не може да му навреди, а може и да помогне.
	Вал стоеше неподвижно, със здраво сплетени ръце на скута си.
	— Аз ли трябва да реша?
	Густав се усмихна.
	— Не, говорих със съпруга ви. Той желае тази операция. Естествено бях длъжен да се консултирам с вас, но щом той е съгласен, мисля, че вие сте освободена от отговорност.
	— Аз не се страхувам от отговорност — каза Вал. — Какво ще стане, ако операцията излезе несполучлива?
	— Според Цимерман… нищо. Аз съм готов да приема неговото мнение. Тук не става въпрос за алтернатива „оздравяваш или умираш“. Съпругът ви или ще се възстанови напълно, или ще продължи да се чувства както досега.
	— Тогава, разбира се, трябва да се оперира — каза Вал. — И няма никаква опасност за него, нали?
	— Никаква. Цимерман е направил няколко такива успешни операции.
	— Но вие все пак не сте оптимист.
	— Не съм казвал такова нещо. Аз не искам вие да сте оптимистка.
	— И кога ще бъде операцията?
	— Доктор Цимерман пристига утре следобед. Ще го оперира вдругиден сутринта.
	Вал се изправи.
	— Ще поговоря с Крис сега. Той в градината ли е?
	— Ще го намерите там.
	Тя го изгледа тревожно.
	— Още ли го пазят?
	Доктор Густав се усмихна с професионалната си усмивка.
	— „Пазят“ не е точната дума, мисис Бърнет. Нека да кажем „наглеждат“.
	— Ако операцията е успешна, той няма да бъде… наглеждан, нали?
	— Разбира се, че не.
	— Но как ще разберете, че е успешна?
	— Ще има различни признаци. — Изражението на доктор Густав стана неясно. — Може да минат няколко месеца, докато се убедим напълно в резултатите. Може да очакваме очевидна промяна, щом отново се изправи на крака.
	Те поговориха още няколко минути, след това Вал излезе в градината.
	Крис Бърнет четеше под едно голямо дърво. Сестрата седеше на няколко метра зад него и плетеше. Тя кимна и се усмихна на Вал, като я видя да се задава по алеята. Крис вдигна очи, постави хартиена лента в книгата и я затвори. После я сложи на земята и стана. Не тръгна към нея, но Вал забеляза, че посрещането е малко по-топло в сравнение с последния път, когато се видяха. Беше си направил труда да стане.
	— Чу ли новината? — попита той, придърпвайки още един стол към себе си. — За Цимерман.
	— Да. — Тя седна, изгаряйки от желание да го докосне. — Какво мислиш за това, Крис?
	— Чувствам се много напрегнат. — Той се отпусна на стола си. — Тук ми писна от самия мене. Само да можех да се върна на работа! Тъпо е да седя тук, докато тя постоянно ме наблюдава.
	— Би било чудесно, нали? — каза Вал, опитвайки се да покаже ентусиазъм. — Те изглеждат много обнадеждени. Но не трябва да очакваш някакво внезапно чудо. Те смятат…
	— О, знам, казаха ми. — Той се загледа към алеята със смръщено чело. — Как е баща ти?
	— Добре е. Зает е, както винаги. Ще се обади довечера.
	— По-добре не му казвай за Цимерман. Знаеш какъв е баща ти. Ако операцията излезе неуспешна, пак ще се намуси.
	— Не, няма да се намуси. Но няма да му кажа, щом не искаш.
	— По-добре недей. — Той я погледна изпитателно. — Как сме с парите? Предполагам, че можем да си позволим тази операция. Този приятел скубе здраво.
	— С парите сме доста добре.
	Той се поколеба, гледайки встрани, после каза:
	— А онзи изнудвач?
	Вал също се поколеба, но усети напрежението, което се излъчваше от Крис, и реши да му каже истината.
	— Няма да му платя.
	Крис се вцепени. Ръцете му изведнъж се свиха в юмруци. Потрепването на устата му стана по-явно.
	— Това разумно ли е? Ти каза, че ще му платиш.
	— Да, но промених решението си. Говорих отново с него и мисля, че той блъфира.
	Крис се размърда притеснено.
	— Но това може да се окаже сериозна работа. Ако ме оперират и се излекувам, не искам да ме арестуват тъкмо когато започвам нов живот.
	— Но защо да те арестуват?
	Той отново се поколеба, после каза:
	— Изнудвачът може да се озлоби. Мисля, че трябва да му платим.
	— Дали той ще се озлоби, няма значение. Ти не си направил нищо, Крис. Така че защо да се страхуваме?
	Той прикри потрепването на устните си с ръка.
	— Не мога да си спомня какво се е случило през онази нощ. Може да съм направил нещо. — Той замълча, намръщи се нервно, след това продължи: — Понякога имам неясното чувство, че нещо съм направил.
	Вал си пое дълбоко дъх. Мина известно време, преди да овладее гласа си и да попита:
	— Спомняш си жената със слоновете, нали?
	— Да. Защо?
	— Мислех си за нея. Чудех се дали случайно не е носела гривна с миниатюрни слончета. Може би затова я свързваш със слонове.
	Той я погледна стреснато, след това се плесна по коляното.
	— Страхотна си! Сега си спомням. Да, тя наистина носеше гривна със слончета.
	— Приличаше ли на пекинез?
	Той се втренчи в нея с присвити очи.
	— Тя ли ни шантажира?
	— Не. Онзи ден видях едно момиче в ресторанта на хотела. Носеше такава гривна. Беше много привлекателно. Имаше едно от онези сплескани, но привлекателни лица на малко куче.
	Крис потри лицето си с ръка. Намръщи се и се замисли. Накрая каза:
	— Да, момичето беше точно такова. Сега го виждам ясно.
	— Ти ми каза, че си го съжалил — рече Вал. — Защо?
	— Не знам. Наистина ли съм казал това? — Лицето му изведнъж се отпусна и стана безизразно. Сякаш завеса се беше спуснала между очите и съзнанието му, откъсвайки го изцяло от Вал. — Казвам много неща, които всъщност не мисля.
	Тя разбра, че само ще си загуби времето, ако се опитва да изкопчи още информация от него, и внезапно заговори за тазсутрешното си плуване. Той я слушаше учтиво, но тя усети, че това не го интересува. След още няколко минути празно бърборене Вал стана да си върви.
	— Ще те видя утре, Крис. Може би ще успея да говоря с Цимерман.
	— Все още ли смяташ, че няма никаква опасност, ако не платим на онзи човек? — попита той, гледайки я втренчено.
	— Кой човек, Крис?
	Той направи нетърпеливо движение.
	— Изнудвачът.
	— Да, така смятам.
	Дългите му слаби пръсти се размърдаха неспокойно върху коленете му.
	— Може да съжаляваме, ако не му платим.
	— Аз все още мисля, че ще бъде погрешно и глупаво да му плащаме. Защо трябва да му плащаме?
	Потрепването на устните му се засили.
	— Кой е той?
	— Един частен детектив.
	Крис трепна.
	— Тези типове са винаги опасни. По-добре да му платим.
	— Не искаш ли да разбереш защо се опитва да ни изнудва?
	Нещо хитро проблесна в очите на Крис, когато той завъртя отрицателно глава.
	— Не, не искам. Аз съм зле. Ти знаеш това. Не искам да се тревожа за разни работи. — Вал усети, че той пуска димна завеса. — Хората говорят толкова отвратителни неща едни за други. Не искам да чувам нищо такова сега.
	Следвайки някакъв внезапен импулс, тя отвори ръчната си чанта, извади златната запалка и я пусна в ръката му.
	— Виж, намерих това.
	Той за момент се взря в запалката в ръката си. След това потрепери и я захвърли с жест на отвращение — така, както човек маха някое гадно насекомо от себе си.
	После вдигна очи към Вал. Изразът на лицето му я ужаси. Това вече не беше лицето на Крис. Дори не беше човешко лице. Той бавно започна да става от стола си, докато тя отстъпваше назад. Дъхът минаваше през стиснатите му зъби с лек, шипящ звук. Ръцете му със закривени пръсти се вдигаха нагоре, докато се изправяше.
	— Крис!
	Гласът й беше остър и ужасен.
	— Писна ми от тебе — каза той с мек, застрашителен шепот. — Ще те убия, както убих и нея.
	Тогава сестрата се появи зад него. Ръцете й сграбчиха китките му и бързо и силно ги извиха зад гърба с хватка от джудо. Тя го държеше здраво, докато той гледаше свирепо Вал и нервът около устата му потрепваше и се стрелкаше като език на змия.
	— Вървете! — каза сестрата настойчиво. — Кажете на доктор Густав! Побързайте! Аз ще се оправя с него!
	Вал се обърна и хукна слепешком към къщата. В края на алеята срещна един от болногледачите, който се извърна, като чу забързаните й стъпки.
	Тя му разказа на един дъх какво се беше случило и когато той се втурна на помощ на сестрата, Вал падна на колене на тревата и закри лицето си с ръце.


	Глава дванайсета

	По времето, когато Вал изгаряше сакото на мъжа си, Теръл довършваше любимата си закуска от яйца и шунка.
	Няколко минути преди това Джейкъбс беше отвел мисис Прескът, Ейнджъл и мечето й от къщата на Теръл обратно в парк-мотела.
	И той, и жена му посрещнаха това с облекчение. Детето беше дотегнало много дори на търпеливия Теръл.
	Докато ядеше, Теръл си припомняше вчерашния ден. Джако и Мо бяха очистени. Той мислеше със съжаление за убития от Мо полицай. Ли Харди беше мъртъв. Теръл не съжаляваше за него. С отстраняването на Джако и Мо случаят с убийството на Хенеки можеше да се смята за приключен. Оставаше да се разреши случаят с убийството на Сю Парнъл. Засега нямаше нито една улика, която да насочва към убиеца. Ала тази странна работа с двайсетте хиляди долара, които Вал Бърнет беше дала на Хомър Хеър… Теръл беше сигурен, че Хеър шантажира Вал Бърнет. „Но нищо не може да се направи — казваше си той, — ако тя не иска да ми сътрудничи.“
	Когато допиваше втората си чаша кафе, той чу някаква кола да спира пред къщата. Погледна през отворения прозорец и видя, че Джо Бейглър и Фред Хес излизат от полицейската кола и тръгват по алеята.
	— Още неприятности — каза той на Кари. — Какво ли пък искат сега?
	Той излезе от трапезарията и отвори входната врата, за да посрещне Бейглър и Хес.
	— Какво има? — попита той, докато ги водеше към хола.
	— Взех отпечатъци от Харди, когато го закараха в моргата — каза Хес. — Проверих всички отпечатъци, които намерих в бунгалото, където Сю Парнъл беше убита. Има и на Харди. Със сигурност е бил по някое време в бунгалото. Проверих и офиса на Хенеки. По бюрото му имаше също отпечатъци на Харди.
	Теръл се разхождаше из стаята с лула в устата. Накрая каза:
	— Може би това е отговорът. Алибито, което Джина Ланг потвърди за Харди, не ми прозвуча убедително. Възможно е Харди да е свършил тази работа. Хайде да отидем при нея и да я разпитаме.
	— Предполагах, че точно това ще направиш — каза Бейглър. — Нося разрешително за обиск. Ако се разровим хубаво, можем да открием дори мотива.
	Тримата полицаи пристигнаха пред апартамента на Харди към девет часа. Бейглър заби показалец в бутона на звънеца, задържа го няколко секунди, после тримата мъже зачакаха. Провлачиха се още няколко секунди и Бейглър отново натисна звънеца.
	Вратата внезапно се отвори и се показа Джина с лице като каменна маска и тъмни кръгове под очите. Беше по халат на цветя и с боси крака. Изглеждаше така, сякаш току-що се беше измъкнала от леглото. По начина, по който присвиваше очите си, сякаш се опитваше да намести на фокус полицаите, Теръл разбра, че е пияна.
	— Искам да говоря с вас — каза той и минавайки зад гърба й, се вмъкна в преддверието.
	Тя сви безразлично рамене и влезе в хола с нестабилна крачка. С видимо облекчение се свлече в един от големите удобни фотьойли. Потърка очи, прозя се и после се втренчи в Теръл, без да го вижда.
	— Направи кафе — каза Теръл на Бейглър. — Натряскала се е до козирката.
	Бейглър излезе от стаята и потърси кухнята. Хес седна в едно кресло зад Теръл и започна да си играе с бележника, докато Теръл бавно пълнеше лулата си.
	Джина внезапно каза:
	— Какво има? Ако сте дошли само да ме зяпате, по-добре се разкарайте оттук.
	— Вие ми казахте, че Харди е прекарал нощта с вас… нощта, когато Сю Парнъл беше убита. Отново ви питам: Харди беше ли тук, или ме излъгахте?
	— Ли не я е убил — каза Джина.
	— Не ви питам това. Питам ви дали не потвърдихте негово фалшиво алиби. Това е сериозна работа. Имам причина да смятам, че той е бил в бунгалото на тази жена в нощта, когато тя е била убита.
	— Какво значение има сега къде е бил? Той е мъртъв — каза Джина и запали цигара.
	— Излъгахте ли или не, когато казахте, че той е бил с вас онази нощ? — настоя Теръл и гласът му стана по-твърд.
	— О, я вървете по дяволите. Какво значение има това? Беше единственият мъж, който значеше нещо за мене! Той е мъртъв! Махайте се оттук! — Тя се изправи несигурно и тръгна към вратата, но оттам влезе Бейглър с кана кафе в едната ръка и с чаша в другата. — Вие също изчезвайте! — изкрещя му Джина.
	Тя го блъсна толкова силно, че каната с кафето излетя от ръката му и се разби в стената. Джина се промъкна покрай Бейглър, влезе в спалнята си и затръшна вратата.
	Бейглър я напсува тихо, сложи чашата на масата и погледна Теръл.
	— Остави я засега — каза Теръл. — Нека се поогледаме наоколо и да видим дали няма да намерим някакъв мотив за убийството.
	Тримата мъже започнаха методично да претърсват апартамента, с изключение на стаята на Джина. След около два часа Хес, който претърсваше спалнята на Харди, намери това, което търсеха. В един голям плик, пъхнат зад репродукция на Пикасо над леглото на Харди, имаше тънък дневник с кожена подвързия, писмо, адресирано до Джина, и два изплатени чека за по пет хиляди долара, издадени за „приносителя“.
	Теръл седна на леглото и прочете писмото.

	„Скъпа Пеки,
	Ако нещо се случи с мене, предай съдържанието на този плик на полицията. Сю разбра, че съм замесен в търговията с марихуана, и започна да изстисква пари от мене, след като я разкарах. Разполага с копия на моите документи, което е достатъчно да ме затворят за десет години. Решила е да ме изстиска докрай, но ако ме блъсне кола или нещо ми се случи, искам тя да си плати за ада, в който ме натика. Дай на Теръл дневника и чековете. Никой освен него не може да се оправи със Сю.
	Ли“

	Теръл прекара известно време в четене на дневника, после вдигна поглед към Бейглър, който пушеше и пиеше кафе.
	— Ето го мотива. Писнало му е да плаща и я е пречукал. Накълцал я е, за да изглежда като сексуално убийство — каза Теръл. — Сега вече ще си поговоря с нея.
	— Разбира се — каза Бейглър. — Искаш ли да присъствам?
	— Ти как мислиш? — Теръл стана и последван от Бейглър, влезе в спалнята на Джина.
	Намериха Джина вече облечена да седи на края на леглото с преполовена чаша уиски в ръка.
	— Сю Парнъл е изнудвала Харди — каза Теръл. — Ето го доказателството. — Той размаха дневника и писмото. — Излиза, че сте ни лъгала, когато казахте, че той е бил тук в нощта на убийството.
	Джина изгледа намръщено уискито в чашата, след това сви рамене.
	— И какво от това? Аз излъгах, но той не я е убил. Не можете да му лепнете убийство, въпреки че е мъртъв.
	Теръл седна. Той даде знак на Бейглър, който отиде до прозореца, седна и извади бележника си.
	— Ако сте толкова сигурна в това, кой тогава я уби? — попита Теръл.
	— О, един човек — каза Джина. — Беше откачен. В началото не забелязах, че му хлопа дъската, но постепенно се убедих.
	— За какво по-точно говорите? — попита Теръл и се наведе напред. — Кой е този човек? Какво знаете за него?
	— Срещнах го случайно — каза Джина. Тя изпухтя и махна кичур коса от лицето си. На Теръл му стана ясно, че е много пияна.
	— Хайде да започнем от самото начало. Как се намесихте в тази работа?
	— Намерих писмото и дневника също както и вие — каза Джина, като гледаше оцъклено питието си. — Досещах се, че Ли има неприятности с тази кучка, но едва когато намерих писмото и дневника, разбрах, че тя е готова да го изстиска докрай. Исках да се оженя за него. Обичах го и затова реших да се оправя с нея. Ако той трябваше да харчи парите си за някого, това бях аз… разбира се, а не тя. Една вечер, когато си мислеше, че съм излязла, той й се обади. Подслушвах на другия телефон. Уговориха си среща в парк-мотела. Той трябваше да й даде още пет хиляди. И така аз реших да отида там и да я убедя да ми даде документите, които бе откраднала от него.
	Джина се изправи несигурно и преплитайки крака, отиде до шкафа, отвори едно чекмедже и извади от него ловджийски нож с широко острие. Върна се и като обърна дръжката към Теръл, му подаде ножа:
	— Взех това с мене. Идеята ми беше да я нападна изненадващо, да я вържа и да я заплаша, че ще й накълцам лицето. Бих могла наистина да го направя, но ми се струваше, че тя щеше да ми даде книжата още преди да съм започнала.
	Теръл разгледа ножа. До дръжката имаше тъмни петна. Той го остави внимателно на масичката до леглото, после каза:
	— И какво се случи след това?
	— Когато Ли тръгна към мотела, наех кола от „Обратен завой“. Нямах намерение да я убивам, но бях готова да стигна докрай, в случай че се опъне. Исках да съм сигурна, че никой няма да може да ме проследи, затова не тръгнах с моята кола. — Тя замълча, избърса с опакото на ръката зачервеното си лице и погледна Бейглър: — Не разказвам ли много бързо?
	— О, не, чудесно се справяте — каза Бейглър саркастично.
	— Защо наехте кола именно от „Обратен завой“? Не поискаха ли да си покажете шофьорската книжка? — каза Теръл.
	Джина се изсмя подигравателно.
	— Да не мислите, че съм толкова смотана? Откраднах чантата на едно момиче и използвах нейната шофьорска книжка. Даже си купих руса перука. — Тя направи пауза, за да отпие от уискито си, после продължи: — Дадох на Ли половин час преднина и тръгнах след него. Бях на около петнайсет километра от парк-мотела и карах бавно, защото не исках да се срещна с Ли и освен това бях под напрежение, когато един човек излезе пред колата. Спрях бързо, но той беше толкова близо, че едва не го закачих с бронята. — Тя погледна Теръл. — Вие сигурно не вярвате на всичко това. Аз не мога да го докажа.
	— Продължавайте — каза Теръл.
	— Е, този мъж ме помоли да го кача. Казах му, че отивам към Оджъс, той отвърна, че това му върши работа, и се качи. Предварително го бях огледала на фаровете и разбрах, че не е от тези, които могат да ме уплашат. Аз знам как да се оправям с тях. Но този беше специален. Беше хубавец, истинска кукла. — Тя отново спря, за да отпие от уискито си, и продължи: — Имаше нещо в него, което ме накара да му се доверя. Бях се натряскала жестоко и ми се плачеше. Но трябваше да съм пияна, ако исках да направя това, което бях решила. Е, предполагам, че съм приказвала повече от необходимото. Казах му за Ли. Казах му за оная кучка Парнъл. Казах му, че или трябва да взема тези хартии, или да я убия. Тъкмо когато здравата се бях разплямпала, пристигнахме в парк-мотела. И както седяхме в колата на паркинга на мотела, той започна да говори. Каза, че ще се погрижи за всичко. Каза, че ме харесва и ме съжалява — знаел какво е да си влюбен. Изглеждаше много авторитетен, привлекателен и самоуверен. А аз бях толкова дяволски пияна, че ми харесваше да го слушам. Каза ми, че жени като Сю Парнъл не заслужават да живеят. Каза ми, че ще се справи с нея. Бях оставила ножа и една автомобилна щанга на задната седалка на колата. Той ги взе. Когато излезе от колата, аз изведнъж се уплаших. Казах му, че не искам нищо от него, че мога сама да се справя. Той ми се усмихна. „Вие не бихте могла и муха да убиете“, ми каза. Тъкмо тогава алкохолът наистина ме удари в главата. Разбрах, че ако изляза от колата, няма да мога да стоя на краката си. Оставих го да върви и останах в колата да чакам. След малко той се върна и се качи в колата. Каза: „Уредих всичко.“ В това време аз бях вече мъртвопияна. Имах в колата половинка и продължавах да фиркам. Усетих как той ме избута от мястото на шофьора и после колата потегли. Следващото нещо, което помня, е, че се събудих на тревната ивица край магистралата. Той и колата бяха изчезнали. — Тя отново въздъхна шумно и прокара ръка по лицето си. — Уф! Натрясках се! Това е всичко. Ли не я е убил. Беше този човек.
	— Как разбрахте, че той я е убил — попита Теръл. — Може Харди да я е пречукал и този човек, за когото говорите, да я е намерил мъртва, когато е влязъл.
	— Така ли мислите? Защото аз съм на друго мнение. Когато той влезе в бунгалото, носеше спортно сако. Когато излезе, носеше сакото с хастара навън… защо? Даде ми ножа. Беше го увил в бикините й. Каза ми: „Късметлия си. Работата е свършена. Няма да имаш вече тревоги като мен.“ Намерих ножа и бикините й в чантата си на следващата сутрин, когато се събудих вече изтрезняла. Чантата ми, ножът и бикините бяха изцапани с кръв. Изгорих чантата и бикините… Той я е убил, няма съмнение.
	— Нека да разсъждаваме по друг начин — каза Теръл. — Да предположим, че този удобен за вас откачен не е съществувал. Да предположим, че сте влязла в бунгалото и като не сте успяла да накарате Сю Парнъл да ви даде книжата, сте я убила. Това би било много по-просто, нали?
	Джина довърши питието си и се изсмя подигравателно на Теръл, докато слагаше чашата на масичката.
	— Ето това е да си стопроцентово ченге. Слушал си толкова много лъжи, че не вярваш на истината, когато я чуеш.
	— На мен така повече ми харесва. Струва ми се, че се опитвате да се измъкнете от обвинение в убийство.
	— Прав сте. Карайте по най-лесния начин. За вас е удобно да ми го припишете, нали? Няма да има нужда да продължавате разследването. Няма да има нужда да търсите този приятел, нали?
	— Заради протокола — каза Теръл — кажете ми нещо повече за този приятел. Ако го видите, ще го разпознаете ли?
	— Ще го позная навсякъде. Той беше от типа, който не можеш да забравиш… истинска кукла.
	— Кажете ми нещо, за което можем да се хванем — как изглеждаше, направете му описание.
	— Беше висок, красив и тъмнокос. Всичко си имаше. Беше изпълнен със съчувствие. Беше от този тип мъже, на които можеш да разкажеш и най-големите си тайни.
	— Казахте, че бил откачен. Защо мислите така?
	— Разбира се, че беше. Не можеш просто така да отидеш и да я разпориш, ако не си луд. Аз му дадох претекст, за да убие една жена. Струва ми се, че имах късмет, че не уби мен.
	Теръл погледна Бейглър, който вдигна рамене. И на него, както и на Теръл, историята на Джина му се струваше твърде сантиментална и изтъркана.
	— Аз все още смятам, че Харди е могъл да го направи, а вие сте достатъчно пияна, за да си измислите тази история — каза Теръл. — Но ще дойдете в управлението и там отново ще поработим върху нея. Хайде… да тръгваме.
	Джина направи гримаса.
	— Пътят ми свърши със смъртта на Харди — каза тя. — Получих всичко, което исках от живота, и вярвайте ми, то не беше чак толкова чудесно. Ли не я е убил. Не можете ли да вкарате този факт в дебелия си череп? Онзи откачен свърши тая работа.
	— Ще чуем всичко това още веднъж в управлението. Хайде да тръгваме — каза Теръл и се изправи.
	Джина сви рамене и също стана.
	— Извинете ме, но трябва да отида в тоалетната — каза тя. — Малко ми се гади. — Тя прекоси стаята с несигурна крачка и влезе в банята. Когато затвори вратата, Теръл каза:
	— Какво мислиш за тази история, Джо?
	— Лъже — каза Бейглър. — Обзалагам се, че…
	Трясъкът на пистолетен изстрел откъм банята накара двамата мъже да се втурнат едновременно към вратата. Бейглър я блъсна с масивното си рамо и тя се отвори.
	Джина лежеше с лице към пода. Пистолетът още димеше в ръката й. По плочките имаше червени и бели петна от мозъка й.

	* * *

	На връщане от обяд Теръл видя Бейглър да излиза от колата си. Изглеждаше възбуден и раздразнен.
	— Как вървят нещата? — попита Теръл и го поведе към кабинета си.
	— Открих нещо — каза Бейглър. Той влезе в стаята и отпусна едрото си тяло на един стол. Бейглър седна зад бюрото си. Наля кафе от термоса.
	— Разказвай.
	— Един ден преди убийството една жена, Ан Лукас, е съобщила, че са й откраднали чантата. Същия този ден, следобед една жена се представила за Ан Лукас и наела кола от гаража на „Обратен завой“ за пет дни. Мъжът, който я обслужил, не би я познал без слънчевите очила и кърпата, която е носела. Обзалагам се, че това е била Джина Ланг.
	Теръл потърка върха на носа си с писалката.
	— Значи не е лъгала.
	— Да, но има нещо, което ще ти хареса — каза Бейглър. — Сам Карш се появил в „Обратен завой“ два дни след убийството. Казал им, че намерил една от колите им… същата, която била наета от Ан Лукас или Джина Ланг… изоставена на един черен път встрани от Северната магистрала на Маями Бийч. Казал на Морфи — това е шефът на агенцията — че намерил колата и помислил, че е зарязана. Поразпитал го, получил описание на тази Ан Лукас или Джина Ланг и изчезнал. Аз се свързах с Ан Лукас. Тя ми каза, че същата вечер, когато Карш се срещнал с Морфи, е имала мистериозно телефонно обаждане от някакъв мъж, който я разпитал за изчезването на шофьорската й книжка. След като признала, че си е загубила книжката, и искала да разбере кой се обажда, той затворил телефона. Това може да е бил Карш.
	Теръл каза:
	— Какво чакаме още? Докарай Карш тук.
	Бейглър се усмихна:
	— Джейкъбс вече отиде за него. Той го обича.
	— О’кей, Джо. Хубава работа си свършил. Искам малко да поразмисля. Когато доведат Карш, накарайте го да пропее. Извикайте ме след около един час.
	Когато Бейглър излезе, Теръл седна и се замисли, след това внезапно се пресегна и натисна един бутон на вътрешния телефон.
	— Искам досието за изчезването на Крис Бърнет — каза той.
	Когато един полицай го донесе, Теръл внимателно го изчете. След това извади от чекмеджето на бюрото си едромащабна карта на района и се загледа в нея.
	Вътрешният телефон иззвъня.
	— Сам Карш е тук, шефе — каза Бейглър.
	— Оставете го да втаса. Още не съм готов за него.
	Теръл прекара още половин час в изучаване на досието, като си вземаше бележки и гледаше картата. После извика Бейглър.
	Той влезе, седна и запали цигара. Гледаше Теръл очаквателно.
	— Играта може да загрубее — каза Теръл, като избута стола си назад и кръстоса крака. — Започвам да се убеждавам, че Крис Бърнет е убил Сю Парнъл.
	Бейглър захапа цигарата си и очите му се разшириха.
	— Ти го каза — рече той.
	— Знаем, че на Бърнет му хлопа дъската. Джина Ланг твърдеше, че е качила някакъв смахнат, който бил висок, тъмнокос и красив. Описанието съответства на Бърнет. Времето, през което той е бил в неизвестност, и времето, когато тя го е качила, също съвпадат. Нашите хора са го намерили на около километър и половина от мястото, където Морфи каза, че била изоставена тяхната кола. Знаем, че Карш е намерил колата. Знаем, че Бърнет е носел сако, когато е излязъл от хотела, и че сакото е липсвало, когато са го намерили. Обзалагам се, че Карш е намерил сакото в колата и че по него е имало кръв. Не можеш да разпориш жена по начина, по който Парнъл беше разпорена, без да се изцапаш. Струва ми се, че Карш е занесъл сакото на Хеър, който пък веднага е пуснал въдицата на мисис Бърнет. Това обяснява защо тя с готовност даде двайсет хиляди долара. Защо иначе ще му дава толкова пари, освен ако той не я е хванал натясно?
	Бейглър подсвирна.
	— Можем ли да докажем всичко това, шефе?
	— Още не, но ще задържим Карш и ще го накараме да се изпоти, докато проговори.
	— Представи си, че не проговори?
	Телефонен звън прекъсна това, което Теръл се готвеше да каже. Той вдигна слушалката.
	— Тресби се обажда — каза управителят на Флорида Банкинг Корпорейшън. — Мисля, че ще те заинтересувам. Тази сутрин мисис Бърнет внесе обратно на сметката си двайсет хиляди долара… парите, които предполагахме, че ще плати на изнудвачите си.
	Теръл се намръщи и прокара пръсти през побеляващата си коса.
	— Номерата същите ли са?
	— Да. Внесе обратно същите банкноти, които й дадохме.
	— Благодаря. Не знам какво означава това, но изглежда, че сме направили фалстарт.
	— И аз така мисля. Предлагам да забравим цялата история. Човек като Травърс… разбираш какво искам да кажа.
	— Да. О’кей, Хенри. Ще се видим скоро. Благодаря ти, че се обади. — И Теръл затвори.
	— Е, и сега какво? — попита Бейглър.
	— Мисис Бърнет е внесла обратно в сметката си парите, които беше дала на Хеър… така че той е вън от играта. Но защо, по дяволите, е направила това? Как е успяла да си вземе парите от Хеър?
	— Ще говорим ли все пак с Карш?
	Теръл се колебаеше.
	— Нямаме за какво да се заловим, за да продължим. Сега вече не можем да обвиним Хеър в изнудване. Ако се захванем с Бърнет и не успеем да доведем нещата докрай, Травърс ще ни стъпи на врата. Не трябва да прибързваме. — Той взе писалката си и почна да прави дупки в попивателната. — Снехте ли отпечатъци от колата на „Обратен завой“?
	— Разбира се… но всичко е било изтрито. Никакви отпечатъци.
	— Ако можехме да намерим отпечатъци на Бърнет в бунгалото на мотела, щяхме да стигнем до някъде. Провери ли ножа за отпечатъци?
	— Само на Джина Ланг и твоите, шефе.
	— Изпрати веднага Джейкъбс в санаториума на Густав. Кажи му да се срещне с Густав и да го накара да му даде някакъв предмет, до който се е докосвал Крис. После Хес да провери своя набор с отпечатъци от бунгалото и да види дали тези на Бърнет ги има там.
	Бейглър излезе от стаята. Когато се върна, Теръл все още правеше дупки в попивателната.
	— Джейкъбс тръгна. Какво да правим с Карш?
	— Ммм… да. Хайде да поговорим с това влечуго. Може би ще се раздрънка.
	— Може би, толкова е сигурно, колкото да постъпи в Армията на спасението — каза Бейглър.
	Доведоха Карш. Беше блед, разтревожен и нервен. Теръл го попита за колата на „Обратен завой“.
	— Какво ви интересува това? — каза Карш сърдито. — Писна ми ченгетата да ме разкарват насам-натам. Обикалях района и намерих колата. Казах на онзи глупак, че изглеждаше изоставена. Не мога ли да направя услуга на някого, без да ме стъпчете?
	— Как я намери?
	— Казах ви… обикалях района. Тази шибана кола беше изоставена. Бях любопитен… по природа съм любопитен… тъй че проверих талона, разбрах, че е собственост на „Обратен завой“, и тъй като минавах крий тях, отбих се и им казах. Това беше просто един жест.
	— Направо си представям как правиш жестове — подигра му се Бейглър. — Ако мислиш, че ще повярвам на тези врели-некипели, трябва да си прегледаш главата.
	— Добре, значи ще си прегледам главата.
	— Какво намери в колата, Карш? — попита Теръл, облягайки се на бюрото и втренчвайки поглед в Карш.
	— Какво искате да кажете? Не съм намерил абсолютно нищо!
	— Мисля, че си. Намерил си спортно сако, изцапано с кръв.
	Карш беше прекалено хитра птица, за да бъде уловен по този начин. Въпреки потта, която изби по тясното му челце, той успешно се направи на изумен.
	— Кръв? Сако? Вижте, шефе, господ ми е свидетел, че не зная за какво говорите!
	— На задната седалка е имало изцапано с кръв сако и ти си го намерил!
	— Нищо не съм намирал! Не знам за какво говорите! Не съм намирал нищо! Ако бях намерил нещо, щях да ви го дам. Видях колата, помислих си, че е изоставена, и се обадих в „Обратен завой“. — Карш се размърда на стола си. — Кълна се, господ…
	— Ти си научил името на жената, която е наела колата, и си й се обадил по телефона, нали?
	Карш завъртя очи.
	— Чакайте малко… да, само от любопитство попитах Морфи кой е наел колата, но не съм й се обаждал по телефона. Откъде изровихте това?
	— Ти си се обадил по телефона и си я попитал дали не е загубила шофьорската си книжка, нали?
	— Не съм бил аз, шефе. Бъркате ме с някой. Не съм аз.
	През следващия час Теръл и Бейглър си блъскаха главите с Карш, но не успяха да го пречупят. Накрая Теръл отвратен трябваше да признае поражението си. Нямаше доказателства. Беше сигурен, че Карш лъже, но знаеше, че си губи времето като се опитва да го накара да признае.
	— Махни го от очите ми! — каза най-накрая той и отиде до прозореца, обръщайки гръб на Карш, докато Бейглър го изтика навън.
	В стаята цареше мрачна тишина, когато Хес влезе.
	— Нищо, шефе — каза той. — Джейкъбс ми даде отпечатъците на Бърнет, но при мен ги няма.
	Теръл изпъшка и го отпрати. Погледна към Бейглър, който пиеше кафе.
	— Е, това е. Обзалагам се, че Бърнет е свършил тази работа, но не можем да го докажем… поне засега. Може би и никога.
	Бейглър вдигна папката за Сю Парнъл.
	— Ще оставим ли случая открит?
	— Това е само засега — каза Теръл и започна да пълни лулата си. — Нищо не се знае. Може и да имаме късмет. Не знам колко време ще стои той в санаториума. Докато е там, е в безопасност, но ако излезе, може да го направи отново. И ако го направи, ще го уловим. Тези убийци обикновено опитват отново. Да… остави случая открит.

	* * *

	Доктор Адолф Цимерман беше нисък и прекалено дебел. Очите му с цвят на зелено цариградско грозде бяха скрити зад очила с кокалени рамки и дебели лупи. Имаше меките и успокояващи маниери на свещеник в изповедалня.
	Той влезе в хола, където Вал чакаше от два часа. Тя беше чула гласове зад вратата, преди той да влезе. Беше доловила как доктор Густав каза: „Ако искате първо да говорите с нея… после ще продължим.“ Потрепери, сигурна, че операцията е излязла неуспешна. Но когато Цимерман влезе и я завари напрегната и с пребледняло лице, той се усмихна окуражително.
	— Мога да ви уверя, че операцията е успешна — каза той. — Така че не се тревожете. Съжалявам, че толкова се забавих, но трябваше да работя много внимателно. — Той седна до нея. — Не искам да ви занимавам с технически детайли, но съпругът ви ще бъде съвсем нормален след няколко седмици. Имаше едно притискане, което сега е отстранено. Трябвало е да се направи по-рано. Това щеше да ви спести много тревоги. Иска ми се да ми се бяхте обадили по-навреме. Както и да е, всичко това е вече минало.
	Вал си пое дълбоко въздух.
	— Наистина ли мислите, че ще бъде отново нормален?
	— Да. След две седмици ще може да излезе от тук. Мисля, че ще бъде добре да заминете веднага някъде… пътуване по море например. Защо не в Южна Франция? Отпуснете се, мързелувайте, опознайте се отново. И когато се върнете, всичко ще бъде вече минало… отдавна забравено. Ще можете да започнете нов живот… ще бъде вълнуващо.
	— Няма ли опасност той да направи нов опит за насилие?
	Цимерман се усмихна. Изглеждаше напълно сигурен в себе си. На Вал отново й заприлича на охранен свещеник, успокояващ някой каещ се грешник.
	— Разбирам въпроса ви. Вие сте уплашена. Разбира се… не е било много приятен момент за вас. Причината е била в притискането… което вече не съществува. Уверявам ви… няма от какво да се боите.
	Вал си помисли за изцапаното с кръв сако, което сега беше бяла пепел, разнесена от вятъра. Няма за какво да се тревожи. Сега тя знаеше, въпреки доверието й в Крис, че той беше убил онази жена. Дори новината, че Крис щеше да бъде отново нормален, не можеше да подтисне студения страх, че един ден полицията ще разбере за ужасното нещо, което бе извършил.
	Цимерман стана.
	— Трябва да хвана самолета. Пристигам… заминавам… и никога нямам време за себе си. Не се тревожете за нищо. Имайте търпение. След две седмици вие и съпругът ви няма да имате никакви грижи. Завиждам ви, мисис Бърнет. Какво истинско приключение — да започнеш живота си отново.
	Той си отиде и Вал тъкмо се канеше да излезе от стаята, когато влезе доктор Густав.
	— Е, мисис Бърнет — каза той усмихнат, — сигурно изпитвате облекчение. След няколко дни ще можете да видите съпруга си. Доктор Цимерман е убеден в успеха на операцията. Мисля, че можете да се надявате на щастливо бъдеще.
	Нещо в маниера на доктор Густав накара Вал да го погледне изпитателно.
	— Доктор Цимерман ми каза, че Крис ще бъде съвсем нормален — каза тя. — Той каза, че е имало притискане…
	— Доктор Цимерман е винаги оптимист — каза Густав тихо. — Трябва да бъде. Аз не съм обаче такъв оптимист, защото съм виждал твърде много и различни последици след трудни мозъчни операции. Ние сме щастливи, ако един от три случая е успешен. Затова не бих искал да храните прекалено големи надежди, преди Крис да е готов наистина да си тръгне от тук. Следващите две седмици ще покажат какво да очакваме. Но дори и тогава не можем да сме напълно сигурни. Много зависи от пациента.
	— Значи вие не смятате, че той наистина е излекуван? — каза Вал, усещайки хладна тръпка по гърба си.
	— Не съм казал такова нещо. Но просто не знам. Ще почакаме и ще видим. Не искам да си създавате погрешно впечатление. Мисля, че след около две седмици ще мога да отговоря на въпросите ви с по-голяма сигурност.
	Докато Вал слизаше по стълбите на санаториума към колата си, изпитваше студено, отблъскващо чувство на страх при мисълта, че ще трябва да види съпруга си отново.


	Глава тринайсета


	„3-и септември
	Не съм писала в дневника си повече от месец. Просто нямаше причина да водя всекидневни записки за това, което се случваше, след като Крис излезе от санаториума.
	Онзи дебел дъртак, специалистът по мозъчни заболявания, каза, че да се започне животът отново винаги било приключение. Дали? Какво приключение по-точно? Той обеща, че Крис ще бъде отново нормален. Предполагам, че наистина е, но той вече не е мъжът, за когото се ожених. Нищо не мога да направя… макар че се опитвам… но продължавам да мисля за онази жена. Нейният дух… ужасният начин, по който умря, ми пречи да продължа да го обичам. Всеки път, когато погледна слабите му изящни ръце, си представям ножа, който се забива в тялото на жената.
	Зарадвах се, че не поиска да идем в Южна Франция. Сега съм сигурна, че не бих издържала такова пътуване сама с него. Почувствах облекчение, когато предложи да се върнем в хотел «Испански залив» и да прекараме там още две седмици, докато се възстанови напълно. Тук сме вече от десет дни. Плуваме много. Печем се на слънце. Четем — Крис отново се захвана с Дикенс. Сигурно се досеща, че знам кой е убил онази жена. Когато сме заедно, не можем да се отпуснем. Учтиви сме и се усмихваме един на друг. Стремим се да се държим така, сякаш живеем хармонично. Знам, че никога няма да бъде същото — както преди този ужасен инцидент. Той ми каза, че много иска да се върне в Ню Йорк. Доктор Густав настоява обаче Крис да остане още една седмица. Той гледа мъжа ми с любопитство, когато идва да говори с него. Имам чувството, че не е много сигурен за операцията, но знам, че няма да се обвърже с нищо определено… както винаги правят лекарите. Вчера го изпратих до колата му. Крис ни гледаше от терасата. Доктор Густав каза, че не трябва да очаквам твърде много… Какво значи това?
	Снощи… предполагам, че заради снощи започнах отново да водя този дневник… След като двамата с Крис седяхме на терасата и гледахме лунната пътека… той дойде в стаята ми. Искаше да правим любов. Това се случва за пръв път от две години. През тези две години лежах в самотното си легло, изгаряйки от желание към него, изгаряйки от желание да ме вземе, да го усетя с тялото си, да усетя лицето му срещу моето. Но когато го видях да влиза в стаята, осветена само от луната, аз се уплаших. Отново се сетих за ръцете му, за ножа и за онази жена. Той седна на края на леглото и сложи ръцете си върху моите. Но допирът на ръцете му ме вледени, просто ме отврати. Предполагам, че изразът на лицето ми го е предупредил да не отива по-нататък. Той ми се усмихна… помислих си за Мона Лиза… усмивката му беше нещо подобно, и каза: «Ще привикнем един към друг. Ти беше търпелива с мен. Аз също мога да бъда търпелив…» Но усетих, че е разочарован и дори внезапно отегчен. Когато се върна в стаята си, аз плаках. Сега знам, че не мога да понасям да ме докосва. Това ли е приключението с новия живот, за което говореше онзи дебел стар мъж?“


	„6-и септември
	Седяхме двамата на терасата, когато това момиче слезе по стълбите на хотела. Беше доста хубаво: младо, със златен загар, носеше бикини и косата му беше с цвят на мед. Вървеше с увереност, каквато аз никога не успях да постигна. Беше практически гола. Извивката на ханша й и гънката между гърдите й ме изпълниха със завист. Тя отиде до колата си. Пъхна се зад кормилото, знаейки, че всички, включително Крис и аз, я гледахме.
	Крис каза:
	— Видя ли това момиче? Чудя се коя ли е? Забеляза ли начина, по който се движеше?
	Аз отвърнах глупаво:
	— Какво момиче? Не съм го забелязала.
	Това беше лъжа и той го знаеше. Обърна страницата на книгата си. Скришом продължих да го наблюдавам и видях, че не чете.
	Въпреки слънцето изведнъж ми стана студено.“

	Беше техният последен ден в хотел „Испански залив“. Вал беше заета с багажа. На другия ден сутринта щяха да летят за Ню Йорк. Крис беше на терасата и четеше „Малката Дорит“. Вал затваряше последния куфар, когато телефонът иззвъня.
	Беше баща й.
	— Вал, всичко наред ли е?
	— Да, татко. Ще вземем самолета в десет часа.
	— Чудесно. Ще дойда на летището да ви посрещна. Как е Крис?
	— Много добре. Няма търпение да се върне в офиса си.
	— Наистина ли? Но как е той, Вал? Онзи дебел шарлатанин не може да ме заблуди. Наистина ли Крис е добре?
	— Но, татко, какво искаш да кажеш? Разбира се, че е много добре. Готов е да започне отново работа.
	— Добре… много добре… щом ти го казваш… Говорих с Цимерман. Не ми хареса. Прекалено е сигурен в себе си. Не харесвам хора, които са толкова сигурни в себе си.
	Вал затвори очи. От опит знаеше, че баща й е винаги прав.
	— Скъпи, Крис е добре. Престани да се тревожиш! Утре се връщаме. Ще видиш… Крис наистина се чувства чудесно.
	— А ти, Вал? Как си ти?
	Тя изведнъж усети как вълна от чувства се надига в нея. Не можеше да говори. Усети, че по лицето й се стичат сълзи.
	— Вал! Попитах те как си — каза баща й нетърпеливо.
	— Аз, аз също съм добре — каза тя. — Благодаря, че се обади, татко. Аз… аз очаквам с нетърпение да те видя — и затвори.
	Вал продължи да плаче още няколко минути, после изтри очите си с кърпичка и стана. Помнеше какво бе казал Крис веднъж:
	„Баща ти е забележителен човек. Той няма този нежен център, който имам аз. Разбираш какво искам да кажа, нали… нежен център. Това е нещо, което само обикновените хора имат. Мислиш си, че всичко е наред, че постигаш големи успехи в живота и имаш цялата амбиция, увереност и решителност, за да победиш най-добрите, и изведнъж твърдото ядро, което е в теб… твърдото ядро, което трябва да имаш в себе си, ако искаш да успееш в този живот… изведнъж омеква. Именно това се случи с мен.“
	Той й беше предложил да се разведат. Сега тя знаеше, че трябва да го направи. Тази мъртва, обезобразена жена винаги щеше да стои между тях. Да, трябваше да се разведе. Тя мислеше за годините, които предстояха. Разбира се, щеше да се върне в къщата на баща си. Поне на него да достави удоволствие. А Крис? Какво щеше да стане с него?
	Тя се изправи, отиде до прозореца и погледна надолу към терасата. Русото момиче с червените бикини седеше до Крис. Слънцето пламтеше в косата й. Тя се смееше и беше много възбудена. Крис също се смееше. Вал не беше го виждала толкова щастлив след катастрофата.
	Изведнъж той се изправи и протегна ръка към момичето. То пое ръката му и стана. Двамата заедно минаха по терасата и тръгнаха надолу по стълбите към плажа.
	Вал имаше чувството, че поне за Крис приключението с новия му живот бе започнало.
	Тя се върна, при куфарите и се захвана да ги пренарежда, като сложи своите неща в един куфар, а тези на Крис — в друг.


	$id = 6636
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Джеймс Хадли Чейс. Нежен център
	ИК „Д. Яков“, София, 1992
	Английска. Първо издание
	Редактор: Тодорка Минева
	Коректор: Нина Иванова
	Компютърен набор: Милка Русева
	Компютърен дизайн: Матей Тошков
	ISBN: 954-527-015-2