[Kodirane UTF-8]

	Денис Хамил
	Ченге в оставка


	В Ню Йорк приятелите са скрити врагове, ченгетата са корумпирани, политиците — покварени. И всички те са готови да убиват заради власт, пари и влияние.
	Един съвестен лекар се събужда до окървавения труп на проститутка.
	Един честен полицай е обвинен в убийството на годеницата си и е хвърлен в затвора.
	Един корумпиран адвокат решава да изкупи греховете си и измъква Боби Емет от затвора. И двамата се натъкват на неоспоримото доказателство, че годеницата на Боби е… жива и че „съюзниците“ им в опасната игра са нелоялни.
	Последният шанс на Боби да оцелее, е да разобличи конспирацията, плъзнала като октопод към висшите кръгове на властта и закона.


	1.

	ЧЕТВЪРТЪК
	На доктор Перес му се повдигна при вида на толкова много кръв.
	За него кръвта беше пари, разменната монета в професията му, и досега не го бе ужасявала нито физически, нито душевно. Ала и никога не се бе събуждал с раздиращо главоболие, пресъхнала уста и обилно опръскан с кръвта на красива непозната, която лежеше гола до него.
	Златният му часовник показваше шест без петнайсет сутринта. Той погледна отново към жената, чиято яремна вена беше прерязана и кръвта все още изтичаше като препълнена мивка. С професионална точност отбеляза, че около дълбоката рана тя е тъмночервена, но при окисляването от въздуха ставаше по-светла, просмуквайки се по колосаните бели чаршафи и калъфки, извезани с името на хотел „Сейнт Клеър“. Контрастът беше сатанинско хипнотизиращ.
	Болката от изтръпналата му ръка, заклещена под тялото на жената, и мократа топла кръв го бяха събудили. А сега стоеше онемял при вида на зеещата рана и притворените сини очи на непознатата. Косата й бе дълга, естествено руса и само петънцата от засъхнала кръв разваляха идеално нанесения грим. Слепоочията му запулсираха и парещият адреналин се разнесе из цялото му тяло. Най-после той успя да откъсне очи от нея и трескаво огледа хотелската стая. На перваза на прозореца гукаха гълъби, шумът от сутрешното движение навлизаше отвън. Дрехите му бяха пръснати по пода. По кожата му се виждаха капчици лепкава кръв.
	По дяволите, тази гадост не е сън, помисли си доктор Перес. До мен лежи мъртва жена. Убита. Дали _аз_ съм я убил? Или тя сама си е прерязала гърлото? Дали пък някой не се е промъкнал, докато съм спял? Какво ми даде тя? Няколко капки хлорен хидрат… Или пък от онзи сексуално стимулиращ наркотик. Може да ми е набутала рохипнол… Боже, господи… А трябваше да съм си у дома, в леглото, с Нидиа и да галя подутия й корем…
	Поспря се на лакти и издърпа ръката си изпод тялото. Стъписа се, ужасен, при проблясването на лъскавата стомана. Изтръпналите му, безчувствени пръсти стискаха окървавената дръжка на бръснач.
	— Не! — изкрещя той и веднага запуши уста с лявата си ръка.
	Впери гневен поглед в дясната, която държеше лепкавата дръжка на бръснача. Между пръстите, с които десет години бе спасявал човешки живот, сега стърчеше ужасно смъртоносно оръжие.
	В тази стая, помисли си той, има само един живот, който може да бъде спасен — моят! Скочи от леглото и се отдръпна от безжизненото тяло. В съзнанието му изникваха като на стоп-кадър снимките от предстоящото полицейско разследване. После мислите му се насочиха към детективите и криминалистите, които щяха да преобърнат стаята, за да открият улики.
	Дрехите му бяха разпилени по пода, сякаш се бе събличал много бързо. Мерна ключа от стаята върху разписката от хотела, оставена на нощното шкафче. Докторът не докосна разписката, но с облекчение установи, че стаята е наета от някоя си Карън Андерс. Тя бе платила в брой триста и шестнайсет долара, осемдесет и пет цента.
	Перес внимателно постави веригата на входната врата. Взе една хавлиена кърпа от банята и започна да трие всяко едно място, по което може да е оставил издайнически отпечатъци — копчетата на телевизора, дистанционното управление, барчето, ключовете за лампите, чашите с шампанско, касите на вратите. Дори изтри и обеците й. После отиде в банята и със същата кърпа почисти ръцете, краката, слабините си. Изми бръснача, като гледаше как кръвта на Карън Андерс изтича в канализацията. Не се изкъпа, защото не искаше да открият негови косми в канала. Издърпа от корниза пластмасовата завеса на душа, занесе я в спалнята и я разстла на пода. Знаеше за ДНК теста, затова прокара гребенчето си по окосмената част на слабините й, за да премахне всяка своя следа. Махна калъфката на възглавницата си и издърпа чаршафите от леглото. Безжизненото тяло се претърколи върху голия, напоен с кръв матрак. Перес остави изцапаното спално бельо върху завесата и внимателно я сгъна. Като се пазеше да не се изцапа, натъпка вързопа в чистата калъфка. После бързо навлече бельото, панталоните и ризата си. Отвори дамската чанта на Карън Андерс и разгледа съдържанието й — вагинални спрейове, тоалетна вода за уста, множество презервативи, белезници, един вибратор и други подобни играчки.
	Парите и кредитните му карти явно си бяха на мястото, непокътнати. Провери портмонето й, като пипаше с носната си кърпа. Не откри нито шофьорска книжка, нито кредитни карти, нито кръвен паспорт. Никакъв документ за самоличност. Реши да вземе петте стодоларови банкноти, за да инсценира грабеж. Остави само трите лъскави монети от по двайсет и пет цента, които се мъдреха в безжизнената дясна ръка на жената. Доктор Перес някак несъзнателно отбеляза една абсурдна подробност — и трите монети изглеждаха като нови, въпреки че емисията им датираше от 1991 година. Странно, каза си той и се опита да събере малко слюнка в пресъхналата си уста. Нямаше време да размишлява върху такава незначителна подробност и реши да не мисли повече за монетите. Погледна часовника си, наближаваше шест часа. Боже! Нидиа щеше да стане след час, за да приготви закуската и да се заеме с дихателните си упражнения. Скъпата му, сладка Нидиа… Как можа да й причини това? Ако караше достатъчно бързо през натоварения трафик, вероятно щеше да успее да мине по Бруклинския мост, да се промъкне вкъщи и да легне на кушетката, като се престори, че се е прибрал късно. Ако можеше да го направи, алибито му щеше да е непоклатимо. А после, на път за болницата, щеше да се отърве от уликите — окървавеният вързоп. Знаеше и къде да го хвърли, така че никой да не го открие. Но първо трябваше да се прибере преди Нидиа да се е събудила.
	Хайде, изчезвай, каза си той.
	Доктор Перес свали табелката с името си от ревера на сакото. Грабна вързопа с окървавените чаршафи и за последен път огледа стаята, за да се увери, че не е оставил следи. Отвори предпазливо вратата с носната си кърпа и надникна в коридора. В другия край съзря количка на хотела, ала самата камериерка не се виждаше. Излезе от стаята и с бързи крачки се отправи към аварийния изход. Хукна надолу по стълбите с приведена глава и напусна сградата през задния вход, също като поредния черноработник от латиноамериканските страни.
	Перес отново погледна часовника си. Беше шест часа и една минута.


	2.

	Нощта беше кошмарна, огласявана от думкането по железните решетки на килиите.
	— Ще ти натикам прът в задника и ще събирам входна такса на всички, които искат да се позабавляват с теб, шибано ченге — се чу вик от дъното на коридора.
	Останалите затворници отвърнаха с оглушително тропане. Докато траеше нощната дандания Боби Емет завърши петстотин двайсет и първата си лицева опора и осъзна, че е направил по една за всеки ден, прекаран в този ад. По една за всеки ден, в който е бил далеч от четиринайсетгодишната си дъщеря Маги. Всеки ден, в който се е питал какво се е случило с Доротея Дубров, жената, която обожаваше и за чието убийство бе обвинен и осъден.
	Някога Боби Емет беше достойният главен следовател от окръжната прокуратура в Манхатън. А сега бе едно ченге в кафеза с доживотна присъда. За осемнайсет месеца го местиха пет пъти и от три седмици се намираше тук, в затвора Уолкил. Идиотите само за три дни разбраха, че е бивш полицай и веднага започнаха заплахите, подигравките и дрънченето по решетките. Беше заключен в самостоятелна килия по двайсет и три часа в денонощието. Даваха му по един час на ден да отиде да се изкъпе. Единственото му занимание бяха физическите упражнения. Всяка сутрин, в продължение на година и половина, той започваше поредната серия от петдесет лицеви опори и не спираше докато не станат хиляда. Пресметна, че ако излежи само петнайсет години от присъдата си, ще е направил пет милиона четиристотин седемдесет и пет хиляди опори и още толкова коремни преси.
	Скоро щяха да бутнат закуската под вратата. Обикновено времето до обяд запълваше с хиляда коремни преси, а ако онези животни хлопаха цяла нощ, продължаваше с разнообразни физически упражнения, които укрепваха мускулите на ръцете, раменете и гърдите му. После още опори и преси, докато се строполяса изтощен на леглото и потъне в непробуден сън. Миналата нощ упражненията му бяха помогнали да запази самообладание. Идиотите бяха изключително враждебно настроени, думкаха по железните врати с канчета, лъжици, чаши и с всичко, каквото им попаднеше. Около час някои от тях крещяха как щели да се радват на задника му, после млъкваха и друга група продължаваше с виковете и хлопането. Заплашваха го, че ще му прережат гърлото, ще го кастрират и ще изпратят топките на дъщеря му. Броенето отвличаше вниманието му от крясъците и шума. Когато броеше упражненията си, той успяваше да поддържа вътрешен контрол. Не им позволяваше да го прекъсват. Спазвайки този изключителен дневен режим в продължение на осемнайсет месеца, Боби бе направил тялото си здраво като скала и се чувстваше в отлична форма.
	И все пак тази нощ бе най-кошмарната. Не обръщаше голямо внимание на заплахите, макар да знаеше, че често ставаше тяхна жертва. Изолацията му не попречи на непоколебимите гадове в различните затвори да се доберат до него по време на едночасовата разходка. До този момент го бяха намушквали два пъти, веднъж му счупиха ръката и получи мозъчно сътресение, и то докато униформените пазачи го придружаваха до мивката. Бе способен да се справи със заплахите, нападенията и скуката, ала това, което най-много го травматизираше бе дрънченето. Непрестанният оглушителен вибриращ звън на стомана му напомняше, че сега той бе един от тях. Бе един от престъпниците, от гадовете, които през всичките години на безупречна служба бе прибирал от улиците, за да ги натика в затвор като този.
	Звънът на стомана въплъщаваше ритъма на затворническия живот. И Боби Емет никога нямаше да свикне с него, защото за разлика от останалите неговото място не беше тук. А те не само го приемаха, но дори го смятаха за дръзко тържество на живота, който ги бе докарал дотук. С удоволствие му се подчиняваха; за тях той бе онова, което будистите наричат „омът“ на вселената.
	И все пак имаше искрица надежда — докато се съпротивляваше срещу този ритъм, Боби знаеше, че е различен, а не един от тях. Не беше крадец, нито изнасилвач, нито хладнокръвен убиец; не беше звяр в човешка кожа, нито лешояд. Боби бе работил самоотвержено, горд от факта, че винаги е изпълнявал задачите си докрай. Интересуваха го повече резултатите от добре свършената работа, отколкото паричното възнаграждение. Гледаше скептично на медалите, славата и показността. Гордееше се, че е защитавал честните данъкоплатци, които се стремяха да поддържат някакво подобие на цивилизовано общество.
	Ала шумът тук непрестанно му припомняше какво го разделя от дъщеря му Маги. Както и от онези, които го изиграха и обвиниха за убийството на Доротея Дубров. И за двете той би жертвал живота си. Безсилието, обърканите мисли и спотаената ярост не му даваха мира по цяла нощ. Това бе най-тежкото бреме от несправедливата присъда.
	Питаше се как би разказал историята си на някой непознат. Дали щеше да каже, че докато е разследвал корумпирана частна детективска агенция, сформирана и управлявана от бивши нюйоркски полицаи, е бил натопен и осъден за убийство? Щеше ли да сподели, че е работил в областната прокуратура на Манхатън? Всъщност, тъкмо областният прокурор на Бруклин убеди съдебните заседатели, че Боби е убил Доротея с кухненски нож в апартамента си и през нощта е изгорил тялото в крематориума на местното гробище. Боби бе похарчил и последния взет назаем цент, за да наеме Мойра Фаръл, която бе един от най-добрите адвокати в Бруклин. И въпреки това бе осъден за убийството на Доротея Дубров. Целият този фарс, от арестуването до присъдата, отне само седем месеца, които той прекара в затвора на Райкърс Айлънд.
	Тъй като откриха само купчина пепел, а не тялото, Боби и до ден-днешен не вярваше, че Доротея е мъртва. Знаеше само, че докато е в затвора нямаше да научи какво наистина се е случило с нея.
	Стига, каза си той, престани да мислиш за смъртта, за Доротея и непоносимия живот тук!
	Боби забеляза в пукнатината на тавана пипалата на една хлебарка, която сякаш искаше да опита застоялия въздух в килията. Затвори очи и в съзнанието му изникна образът на Маги… Ужасно се измъчваше от факта, че не може да вижда четиринайсетгодишната си дъщеря. Маги го бе посетила два пъти в различни затвори по време на пролетната и зимната ваканция. Ала Боби не искаше тя да идва повече, защото не му се нравеше начинът, по който другите затворници изпиваха с поглед съзряващото тяло на момичето. А и не желаеше да го вижда в този пълен с хлебарки и въшки коптор.
	Разводът с майката на Маги преди три години беше достатъчен стрес за детето. Раздялата опустоши и тримата. Някога с бившата си съпруга се бяха обичали истински, но съвместният им живот не потръгна. Кони Матюс Сойер бе трето поколение на неизмеримо богата фамилия. Името Матюс не слизаше от светските страници на вестниците. Бе наследила огромно състояние, спечелено в козметичната индустрия. Произходът на Боби бе далеч по-скромен, самоувереността му — непоклатима, а мечтите — големи. Винаги когато Кони искаше да се махнат от Бруклин и да се настанят в луксозно имение, близо до това на родителите й, Боби неизменно отвръщаше: „Сам ще спечеля пари, от баща ти никога няма да взема и цент.“ Бяха си купили малка къща в Бруклин и като всички изплащаха ипотеката й в Дайм Сейвингс Банк. Боби бе съгласен жена му да работи след раждането на Маги и така да помогне за по-бързото изплащане на ипотеката. Но беше абсолютно категоричен, че няма да приеме милостиня.
	Бяха се оженили съвсем млади, въпреки протеста на бащата на Кони, който не дойде на сватбата. Жълтите вестници гръмнаха със заглавия като „ЧЕНГЕТО И БОГАТАТА НАСЛЕДНИЦА“ или „ЧЕРВИЛОТО И ПОЛИЦЕЙСКАТА ПАЛКА“.
	В началото медиите не се занимаваха с него, но после започнаха да обсаждат дома им в Бруклин, което дразнеше до полуда съседите. Снимаха денонощно, съчиняваха несъществуващи семейни скандали, разпространяваха лъжите си по булевардните вестници и клюкарските телевизионни канали. За тях прохождането на Маги и първото й зъбче бяха сензационни новини. Боби намрази репортерите, почти колкото и престъпниците. Публичността създаваше големи проблеми в изпълнението на професионалните му задължения. Съдираше се от работа и лека-полека напредваше в кариерата, докато най-накрая бе назначен в областната прокуратура на Манхатън.
	В първите години бракът му бе една емоционална, страстна любовна афера, благословена от Господ с красива дъщеря. Но когато наближиха трийсетте, съвместният им живот се оказа нелеп съюз на хора от различни светове, а раздялата — мъчителен и болезнен трус. Бяха унищожили брака си още в зародиш. Оставаше им само Маги, ала не бяха такива егоисти, че да я принудят да мъкне двама нещастни родители само, за да се наричат семейство. Затова предпочетоха да се разведат, като си обещаха да си спомнят доброто старо време. Бяха свързвани завинаги чрез дъщеря си, която неохотно се премести с Кони в Кънектикът, а по-късно и в Манхатън с втория си баща.
	Боби и Кони винаги щяха да помнят последния път, когато се любиха. Беше в нощта, след като получиха документите си за развод. Сексът беше най-страхотният, който бяха правили; всеки се стремеше да вземе от другия толкова, че да му стигне за цял живот. В следващия миг осъзнаха, че вече не са семейство и болката им бе трайна и непоносима. Боби смяташе, че трябва да има гробища за подобни бракове, където вечно наранените могат да оплачат невъзможната любов. Краят на един брак беше погребение на част от човешкия живот, която никога нямаше да се върне.
	Но Господ му бе свидетел, че железните решетки, които го разделяха с детето му бяха нещо далеч по-мъчително. Сякаш между тях бе застанала смъртта, една жива осезаема смърт, която не можеше да бъде оплакана.
	В килията се прокраднаха мижавите сиви лъчи на утрото.
	— Носят се слухове, че ще се явяваш на нов процес — чу се глас през решетките. Беше Морисън, огромен и тромав пазач, с лице на копой.
	— Едва ли — вяло отвърна Боби.
	— Затова диваците са толкова враждебни — продължи Морисън. — Искат да убият ченге в пандиза, преди да си излязъл.
	— Това са само слухове — каза Боби, доволен, че е завързал разговор макар Морисън да бе заядливо копеле. — Лъжливите задници от пресата гледат да си напълнят страниците и новинарските емисии.
	Медиите бяха превърнали процеса на Боби, както и сватбата му, в цирк. Когато им липсваха новини, репортерите се опитваха да върнат цирка в града: „Хей, какво става с Джон Готи?“, „Ами с Робърт Чембърс?“, „Жив ли е синът на Сам?“, „Какво ново за копелето, което застреля Джон Ленън?“, „Хайде да допълним историята на Боби Емет“.
	— Дочух, че Изи Глисън е дошъл да те навести — не преставаше Морисън.
	— Изи Глисън е най-големият шарлатанин сред адвокатите в Ню Йорк. Защо му е да ме вижда?
	— Каквото повикало, такова се обадило — отвърна пазачът и като се разхили продължи с обиколката си.
	Боби затвори очи и в съзнанието му изникна образът на дребния, нисък адвокат с червена коса и сини очи. Движенията на тялото му бяха отсечени като на марионетка, в устата му неизменно имаше или смучащ бонбон или цигара. През годините Боби неведнъж се бе изправял срещу Глисън — разследваше и разобличаваше най-големите мошеници в града, само за да види как прословутият адвокат ги измъква с блестящото си актьорско поведение. Съдиите, ченгетата и прокуратурата ненавиждаха Глисън, но съдебните заседатели го обожаваха, защото процес с Изи Глисън беше като невероятен цирков спектакъл.
	А сега тъкмо той идваше да го види.
	Не, невъзможно, каза си Боби и се зае с поредната серия лицеви опори.
	Комисията по професионална етика бе отнела за една година правата на Глисън и сега наказанието му изтичаше. Според клюките адвокатът искал да ознаменува връщането си на сцената като измъкне от затвора своя стар враг, Боби Емет. Но според Боби това бе поредният трик на шарлатанина Изи да види името си отново във вестниците. Жалкият мръсник едва ли имаше сериозни намерения.
	Проклетата преса отново ще ръси сензации за мен и Глисън, негодуваше Боби. Пак щяха да измъкнат наяве мръсните си лъжи за Маги, за Кони и новият й съпруг, който макар да бе почтен човек, все пак си оставаше едно голямо богато говедо. Ала най-тежко щеше да го понесе по-малкият му брат, Патрик, който беше „доброто“ ченге в семейството. Патрик Емет отново трябваше да изтърпи лицемерната помия, заплахите в участъка, анонимните бележки и драсканиците по стените на тоалетната.
	Само това ми липсваше, помисли си Боби, гадна публичност, докарана от човек с потресаваща клиентела: масов убиец, който настояваше Стейтън Айлънд да се отдели от Съединените щати; банда извратени типове, заровили жив градския шериф, който им затворил бара; собственик на гробище за домашни любимци, използвано за жертвите на психопати убийци.
	И това бяха само част от престъпниците, които Глисън бе успял да измъкне.
	Боби мразеше всичко, което адвокатът Изи Глисън — или Магьосникът от Из, както го наричаха вестниците — олицетворяваше. И все пак Боби не можеше да не признае личните му качества. Глисън бе щедър, забавен, самоироничен малък мръсник — истинска карикатура на самия себе си. Изучил занаята като помощник-областен прокурор, сега Изи беше изключителен професионалист с високопарен, самоуверен, превзет стил. Не се свенеше да използва всеки коз — раса, пол, възраст, религия — за да спечели. Поне за три дела, които Боби бе разследвал и които завършиха с оправдателна присъда, бе повече от сигурно, че Глисън е спал със съдебни заседателки. Те очевидно не можеха да устоят на шеметната комбинация от ирландско ласкателство и еврейска упоритост.
	Боби Емет и Изи Глисън бяха като двете страни на една монета.
	Точно в седем и трийсет сутринта, след дълга безсънна нощ, Боби тъкмо привършваше трийсет и седмата си лицева опора, когато вратата на килията се отвори и на прага застана Морисън.
	— Имаш посетител — обяви той, — и смърдиш достатъчно лошо, така че ще сте си лика-прилика.
	Боби тръгна по коридора пред Морисън, като набиваше крак и токовете на обувките му тропаха отчетливо по бетонния под. Вървеше като намахан бияч, придружаван от ритмичните викове „да ти го начукам“, които се носеха откъм килиите. С изпънати рамене и изпъчени гърди, Боби свиваше и отпускаше юмруци, излагайки на показ мускулите си, които изскачаха и се прибираха по силните му ръце. Това беше недвусмислена затворническа демонстрация на сила. Единственото му оръжие бяха високият ръст и впечатляващите деветдесет и два килограма. Беше присвил очи, така че да вижда всичко, без да се издава.
	— Дано си падаш по смесените бракове, сладурче, защото ще се оженя за задника ти, мръсна свиньо — изрева един негър и протегна ръце през решетките, правейки неприлични жестове. — Ще бъдеш моята любима, ще ми переш бельото и чорапите, а вечер ще ми разказваш приказки за лека нощ.
	От отсрещната страна прелетя огромна гнусна храчка, която го опари по врата като камшичен удар. Боби не реагира и я остави да се стича по потния му гръб. Овладей се, каза си той, все едно не съществуват. Те са животни. Изроди. А ти си Боби Емет, ти си баща, полицай и почтен гражданин. Ти притежаваш това, което те нямат — достойнство. А един човек с достойнство винаги се владее. Хайде, върви, ще настъпят и по-добри дни.
	— След три седмици излизам, Емет — подвикна от килията друг затворник, като размахваше дебелия си пенис между решетките. Цялото му тяло беше в татуировки и, макар да бе бял, говореше с акцента на негърското гето. Явно бе прекарал доста време в затвора. — Слушай, Емет, ще те заколя като прасе, а после щом изляза, ще намеря сладката ти дъщеричка и ще я накарам да ми духа, както си е с ученическа униформа. Чу ли, копеле…
	Боби почервеня от гняв, слепоочията му запулсираха. Усети, че е на ръба да избухне от ярост, да изпадне в състояние, което наричаше озверяване. Успя да преглътне гнева си и въпреки поредната храчка, стичаща се по гърдите му, той продължаваше да свива и отпуска юмруци. Токовете му все така равномерно и отчетливо чаткаха по бетонния под. Овладей се, отново си каза той, ще настъпят и по-добри дни.
	Морисън безмълвно вървеше след Боби. Минавайки покрай последната килия, Боби забеляза огромен мургав тип, който приличаше на Блуто от анимационния филм „Попай-морякът“. Здравенякът си седеше зад решетките и се взираше в Боби, без да издаде и звук. Този е опасен, помисли си Боби и погледна вдясно, където имаше още една желязна врата. Опасни са тези, които си мълчат.
	Чак когато се скри от погледите на затворниците, Боби избърса с края на ризата си смрадливата слюнка от врата и гърдите си. Това унижение бе незначително в сравнение с унижението, което системата му бе причинила. Системата, в която той някога вярваше.
	— Посещение на затворник — извика Морисън.
	Звукът от щракането на резетата отекна в празния коридор.


	3.

	— С теб ще бъдем най-великата двойка след Бъч Касиди и Сънденс.
	— По-скоро ще приличаме на Лаурел и Харди — изсмя се Боби, седнал на твърдия пластмасов стол.
	Бакъреночервената коса на Изи Глисън подчертаваше неспокойните му сини очи, възпалени от безсъние и алкохол. Беше облечен в тъмносин раиран костюм, който струваше най-малко две хиляди долара. Сигурно си бе купил по един от всяка разцветка с мръсните пари на клиентите си — наркотрафиканти.
	— Виж, Изи — продължи Боби, докато адвокатът нервно крачеше из стаята, — вече излежавам присъдата си и…
	— Ще възобновим делото — прекъсна го рязко Глисън. Гласът му бе писклив и пронизващ като воя на електрически трион. — Ще има повече журналисти, отколкото при раздаването на наградите „Оскар“.
	— Я, стига! При един нов процес може и двамата да се озовем в панделата. А и май си забравил, че сме врагове. Следователят от областната прокуратура и защитникът на подземния свят! Страхотна двойка, няма що! Сигурно съм вкарал стотина твои клиенти в пандиз като този!
	— Забравяш другите двеста, които залови, но не успя да натикаш в затвора и тъкмо аз ги измъкнах. Защото съм най-добрият шибан адвокат в цял Ню Йорк.
	Изи отхапа от поредното шоколадче.
	— Ще си развалиш зъбите — отбеляза саркастично Боби.
	— За тях пък кой ти плати? Сигурно онзи гаден албанец, който извърши тройното убийство в стриптийз бара, а ти го отърва от заслужена присъда.
	— Не, той плати за адвоката ми по развода — невъзмутимо отвърна Глисън. — Сега искам да наема албанеца да очисти адвоката за всички добрини, които ми стори.
	— Ти си напълно откачен! — изсумтя Боби.
	— Имаш право — съгласи се Глисън и запали цигара, без да обръща внимание на Морисън и табелата ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО. Всмукна дълбоко, сякаш бе прикрепен към животоспасяваща система. Щом заговори, димът започна да излиза на балончета, подобни на онези в комиксите, където се изписваха репликите. — Наказанието ми от Комисията по професионална етика изтече преди половин година. Ти си в затвора от година и половина.
	— Седемнайсет месеца и четири дни — поправи го Боби Емет.
	— Все едно — каза Глисън и издуха дима в лицето му. Боби махна с ръка, за да пропъди пушека.
	— През това време мислих доста — продължи адвокатът. — Реших, че на всяка цена трябва да получа още една възможност. Виж, преди бях страхотен професионалист. Показваха ме по телевизията на всички големи процеси, снимката ми не слизаше от кориците на списанията, канеха ме в шоупрограми и правех страхотни пари. Изхарчих ги всичките. Бил съм с много жени, на някои от тях им помогнах да се устроят добре в обществото. После всичко отиде по дяволите. Загубих и двете си къщи в Ривърдейл и Уестхамптън. Нямаше значение, че с жена ми не бяхме спали десет години в едно легло. Тя изчака удобния момент и окончателно ме разби, когато ме хванаха по долни гащи… А после ме отстраниха, защото исках да помогна на една нещастна девойка, изпаднала в беда…
	Боби пое дълбоко дъх и каза:
	— Прекарал си три дни с клиентката си в хотел „Плаза“, вместо да се явиш с нея в съда.
	Боби знаеше подробностите, защото бе разследвал случая и бе открил Глисън с „изчезналата“ му клиентка. Тя бе обвинена, че е кастрирала съпруга си, докато е спял, с лозарски ножици.
	— Откъде да знам, че съдията ще се ядоса толкова много? — извиси глас Глисън.
	— Нима си допускал, че няма да те потърсим? Или че съдията ще премълчи неявяването ти на процеса? И то при условие, че си му провалил плановете за почивка на Карибите, докато си чукал обвиняемата. Единственият начин да докара в съда теб и онази мъжемразка — бих казал бъдеща хладнокръвна убийца — беше със заповед за задържане под стража. За Бога, Изи, тази жена е отрязала топките на мъжа си докато е спял!
	— Само й помогнах да изтрезнее — оправдаваше се Глисън. — Не можех да я представя пияна в съда, също както не бих спал с нея, ако наблизо имаше остри ножици.
	— Ти си се възползвал от клиент, който има проблем с алкохола — настояваше Боби.
	— Хей, по онова време и аз се наливах доста. Исках да й помогна и успях, нали? Защото тя се върна при съпруга си и шибаните му пари! Може и да съм я чукал, но и тя добре ме прекара. А после и жена ми отне всичко, което имах. Прибави унижението към щетите и ето, година по-късно бях отстранен. А помниш ли заглавията в пресата? Бяха отвратителни. Но какво тяло имаше тази кучка, Боби! Заслужава си да умреш от бавна мъчителна смърт заради нея…
	— Което едва не стори и съпругът й. Но забрави за тялото й, кажи какво си намислил сега.
	— Трябва да ме изслушаш докрай — каза Глисън. Крачеше трескаво из стаята, пушеше, дъвчеше шоколадчето с отворена уста и ръкомахаше. Боби бе сигурен, че Глисън не взема наркотици, защото преди години го бе проучил внимателно. Единствените опиати, които използваше, бяха никотинът, захарта, кофеинът и алкохолът. Ала като се прибави към тях развилнелите се тестостерони и липсващите хромозоми, Изи имаше вид на дрогиран с първокачествен кокаин. Не че е пълна откачалка, помисли си Боби, но със сигурност му хлопа дъската. А и беше пристрастен към жените — дебели, слаби, бели, чернокожи, азиатки. Алкохолът бе нищожен проблем в сравнение с патологичната му слабост към жените. И според слуховете, беше изключително мил и нежен към всички, с изключение на собствената си жена.
	Един от пазачите почука на стъклената врата, Морисън стана и излезе от стаята, оставяйки Боби и Изи насаме.
	— Добре, слушам те — съгласи се Емет.
	— Трябва ми трамплин — каза Глисън, дръпна от фаса си и се наведе към Боби. Заговори бързо, припряно и настоятелно: — Аз съм на четирийсет и осем години и освен нищожната сума, с която разполагам, съм напълно разорен. Знам, че ме смятат за пияница и клоун. За минало величие. Чета вестниците, все пак. Както, за съжаление, и двете ми дъщери. Слава Богу, че учат далеч оттук и през повечето време не се виждаме. Но циркът свърши, Боби. Унизително е и обратният път е доста дълъг. Имах достатъчно време да се огледам и да размисля. Сега ти си тук, но знам, че не си виновен. Убеден съм, че много си обичал онази жена.
	— Все още обичам Доротея — прекъсна го Боби. — И не желая да говоря за нея в минало време.
	— Чудесно, защото искам тъкмо ти да докажеш, че е жива или че някой друг я е убил.
	— И вероятно ти ще поемеш защитата на убиеца — сряза го Боби.
	— Не ме учи на морал, задник такъв — ядоса се Глисън, насочил шоколадчето срещу Боби. Цигареният дим го обгръщаше като в мъгла.
	— Извинявай, не беше нарочно.
	— Със сигурност съм тук заради себе си, но мога да измъкна и теб от проклетата смрадлива дупка. Ако ми позволиш, разбира се. Случайно ми хрумна, че адвокатката ти Мойра Фаръл е спомогнала да те тикнат в пандиза. А между другото, ти изчука ли я?
	— Не, за Бога, какви ги дрънкаш?
	— Жалко, защото тя ти го начука. Това бе най-калпавата защита, която съм виждал, след процеса срещу Майк Тайсън. Искам да кажа, че дори не откриха тялото и все пак бързо-бързо те осъдиха.
	Боби се замисли за сексапилната червенокоса адвокатка, която неизменно носеше тесни поли и обувки на високи токове. Тя беше любимка на пресата, но отврати съдебните заседателки, повечето от които бяха на средна възраст. Процесът мина като посредствен спектакъл с нескопосана режисура.
	— Изплюй камъчето, Изи — подкани го Боби, — искам да се махна от този ад.
	Вратата се отвори, Морисън подаде глава и каза:
	— Глисън, пристигна факс за теб в кабинета на началника. Търсят те и по телефона.
	— Добре — обърна се адвокатът към Боби, — нека да видя какво става и после ще си поговорим. А ти си помисли, глупако. Аз съм единственият ти шанс…

	* * *

	В осем без двайсет сутринта Нидиа Перес сервира на съпруга си чаша кафе и препечена филийка хляб. Доктор Хектор Перес вече се бе изкъпал, избръснал и се бе докарал в нов костюм. Ръцете му трепереха, докато отпиваше от кафето. Устата му все още бе пресъхнала от вкочанилия го страх. Жена му го разпита как е минала конференцията предишната вечер. Скучно, смутолеви той, но после до късно обсъждали с неколцина колеги как патрулирането, извършено само от един полицай, води до стрес, язва, отпуски по болест и преумора. Каза й, че се е прибрал към един и тъй като не искал да я буди, легнал на канапето.
	Нидиа едва го изслуша и се втурна към банята, за да повърне, както правеше всяка сутрин. Перес се опита да я успокои, но мислите му бяха обсебени от мъртвата жена.
	След като си наплиска лицето с вода, Нидиа се успокои, изпрати съпруга си с целувка и остана изненадана от пламенната му прегръдка.
	— Обожавам те — продума той и погали подутия й корем.
	После се качи в колата си, марка „Лексус 300“, прекоси моста на Девета улица, точно над печално известния канал Гуанас, наречен на името на древен индиански вожд. Тук изхвърляха телата на нелоялните шефове на Мафията. Доктор Перес подкара покрай жилищните блокове на квартал Ред Хук, където бе роден и израснал. Беше само на десет минути път с кола от настоящия му дом, но огромна социална пропаст делеше двата квартала. Ред Хук беше вторият по големина жилищен комплекс, сбутан между магистрала Гуанас и западащата брегова ивица на Бруклин. Забравено от Бога място, градски астероид, заблудил се в собствената си орбита от тъмни сенки, висок процент безработица, безпризорни деца, обилно количество дрога и многобройни среднощни изстрели.
	Доктор Перес се притесняваше от факта, че чувстваше тази пустош повече като свой дом, отколкото спретнатата къща в почтения квартал.
	Открай време знаеше, че прибират боклука точно в осем и петнайсет сутринта и бързо го извозваха, за да не оставят храна за хлебарките и плъховете и за да не го разпръскват бездомниците, търсейки празни бутилки и консервени кутии. Ако успееше да изхвърли вързопа с окървавените чаршафи в осем часа и пет минути, щяха да го смачкат заедно с още един тон боклук. До обяд щеше да е на сметището в Стейтън Айлънд и никой нямаше да го открие.
	Спря зад блоковете и отвори с дистанционното багажника на колата. Летният утринен ветрец духаше откъм пристанището, откъдето Статуята на свободата изглеждаше съвсем близо. Доктор Перес се огледа и като се увери, че никой не го наблюдава, бръкна в багажника, за да извади вързопа.
	Ала него го нямаше.
	Багажникът беше празен, както и бъдещето на доктор Хектор Перес.


	4.

	Боби чакаше нетърпеливо завръщането на Глисън. В съзнанието му отекваха дрънченето по решетките и думите на адвоката: „ще те измъкна оттук“. Боби обмисляше възможността за друг изход, ала такъв не съществуваше.
	Глисън отново се появи с кутия диетична кола, шоколад със смокини и неизменната димяща цигара.
	— Виж, прочетох досието — започна той. — Нито областната прокуратура, нито ФБР и Интерпол са успели да открият рождени, семейни, полицейски или паспортни данни за приятелката ти. Не са изровили нищо за Доротея Дубров и в Украйна, макар че според твърденията ти тя е родена там. Знам, че тя ти го е казала. Но няма човек с подобно име в Русия, Полша и в другите страни от бившия съветски блок.
	— Казаха ми, че са открили нейното ДНК в прахта — промълви Боби.
	— Да, обаче, не са намерили медицинския й картон, с който да сравнят пробата. Местните власти, федералните и Интерпол смятат, че е използвала фалшиво име. Тази твоя Доротея Дубров е една голяма загадка.
	— Бях се стъписал на процеса — каза Боби. — Знам само, че когато се запознахме, тя живееше с някакво момиче на име Санди Фрейзър и беше дошла в страната преди няколко месеца. Може би неясното й минало бе причина да отлага непрекъснато датата на сватбата. Може и да е била омъжена. Или пък незаконна емигрантка. Просто не знам.
	— Забравяш основното — продължи Глисън, — как е възможно да твърдят, че си убил жена, която не съществува, по дяволите?
	— Кръвта в апартамента ми беше същата като тази в колата ми.
	— Но тя може да бъде на всеки друг. Ако не докажат, че кръвта е на тайнствената Доротея Дубров, тогава къде ти е мотивът? Няма такъв, нали? Ако не свържат пробата от кръвта и пепелта с теб, тогава този случай издиша.
	— Да, и…
	— И щях да забравя — продължи Глисън, — че миналата седмица ходих в Апелативния съд. С помощта на брат ти подадох молба за възобновяване на делото поради липса на доказателства и мотив. — Лапна едно шоколадче, опита се да го сдъвче без да спира да говори. Подаде на Боби документите с печата на Апелативния съд. — Направих го тази сутрин рано, докато шибаните журналисти не са ме усетили. Току-що пристигна факсът. Присъдата ти се отменя и ще има нов процес. До един час ще излезеш от тази смрадлива дупка.


	С демонстративната походка Боби тръгна обратно нагоре по металните стълби. За последен път се отправи към килията си, за последен път слушаше думкането по решетките.
	— Успокой топката, Емет — извика Морисън. — Докато не получа документите за освобождаването, ти все още си престъпник в този щат.
	Стигнаха до коридора, в който се намираше единичната килия на Боби. Беше време за сутрешната разходка. Двойникът на Блуто мълчеше и гледаше кръвнишки.
	— Морисън, може ли да поговорим — каза Блуто. Пазачът спря пред килията и се обърна към Боби:
	— Отивай да си прибираш нещата, Емет. Ще дойда след малко.
	Двамата затворници срещнаха погледи, студени като кубчета лед в една и съща мръсна чаша. Боби не сваляше очи от великана.
	— Хайде, бързо — подкани го Морисън.
	Той отмести поглед и тръгна между затворниците. Те се бяха събрали на групички, пушеха, чешеха се по топките, псуваха и си разказваха стари криминални истории още преди създаването на Интернет. Емет отново изпъна рамене, изпъчи гърди и пое към килията си. Забеляза напрежението, което се предаваше от очи на очи като тътен преди земетресение. Мерна татуираната маймуна, която бе изляла помията за дъщеря му. Стоеше с гръб към него, ала внезапно се обърна и се вторачи в Боби. В косматата си ръка бе стиснал лъжица със заострена дръжка. Негърът, който го беше оплюл, излезе от килията си и направи няколко неприлични жеста. Друг затворник, който явно беше смесица от всички раси в космополитния Ню Йорк (на такива тук им викаха „курвенски мелезчета“) се запъти към Боби. От ръкава му се подаваше заострена пръчка. Изведнъж разговорите замряха и всички затаиха дъх. Настана тишина, пълна с очакване, точно както преди началото на спектакъл в театъра. Зад себе си Боби дочу тих приглушен шум от борба. Обърна се и видя как Морисън се опитваше да се освободи от хватката на двама затворници. В същия миг две огромни лапи го сграбчиха изотзад. Блуто, помисли си Боби, опасни са тези, които си мълчат…
	Татуираният му се ухили. Боби му изпрати въздушна целувка, другите двама изръмжаха свирепо. _Овладей се, повтаряше си Боби, мисли и не се паникьосвай. Ти си по-добър от тези отрепки. Не им позволявай да те убият. Не точно сега, когато ти се удава шанса да се измъкнеш оттук. Отиваш си вкъщи, скоро ще видиш Маги, а тези копелета се опитват да те убият. Когато те хванат натясно, стисни ги за топките…_
	Напрегна се и успя да провре ръка зад гърба си, напипа топките на Блуто и ги стисна като презрели праскови. Започна да ги върти и не спря, докато не чу пронизителния рев на Блуто. Целият коридор прокънтя.
	Тримата затворници се нахвърлиха върху Боби. Стискайки Блуто за топките, Боби го издърпа пред себе си, сякаш теглеше бик за халката на муцуната. В мига, когато се втурнаха към него, той сграбчи Блуто за гърлото и го използва като щит срещу пригодените оръжия на затворниците. Заострените им краища потъваха във врата, гърдите и корема на Блуто. Боби усещаше болката му при всеки удар. Коридорът се огласи от свирепи крясъци и подсвирквания. Сигурно така изглеждаше Чистилището в нощта на Вси светии. Със свободната си ръка Боби сграбчи татуирания за лявото ухо, дръпна го към себе си и му нанесе удар с глава. Приглушеният звук беше като от разцепена диня, паднала на улицата. Татуираният се строполи на земята, облян в кръв. От гърлото му излизаха хрипове.
	Негърът с окървавена пръчка отново се спусна към Боби, който използва тежестта на тялото си и блъсна Блуто напред. Блуто се стовари върху нападателя и го прикова към пода като огромна скала. Боби го срита в слепоочията. Мелезът влезе бързо в килията си и хлопна вратата след себе си. Боби се пресегна през решетките, сграбчи го за косата и удари главата му в решетките. Чу се шум от счупена кост и ужасеният затворник се свлече като парцал на пода.
	Пазачите се разкрещяха, издавайки заповеди, и затворниците се прибраха в килиите си. Боби чу немощния глас на Блуто и се наведе към него. Великанът лежеше на пода, окървавен, и стенеше.
	— Педал скапан — изхриптя мъжагата, — ако не тук, навън ще се справят с теб.
	— Кой? — попита Боби.
	— Големи хора, важни клечки. Неудобен си за бизнеса. Казвам ти го само, щото те уважавам, че не си пропял в кафеза. Говори се, че след нито един побой в панделата, не си натопил никого. И все пак, ти си гадна шибана свиня. Кажи на тези копелета да донесат игла и конец, преди да съм умрял на шибания под. Ти, ти не си плъх. Но си неудобен, пречиш на бизнеса и ще те пипнат.
	Боби се огледа и съзря група пазачи с шлемове, щитове и палки, готови да усмирят развилнелите се затворници. Боби легна по очи на пода и постави ръце на тила. Хванаха го под мишниците го повлякоха. Набутаха го в килията и хлопнаха вратата. За последен път, защото след час Боби Емет щеше да си иде у дома. Веднъж на свобода, той със сигурност щеше да бъде „неудобен за бизнеса“.


	5.

	Доктор Бенджамин Ейбрамс седеше зад голямото дъбово бюро в кабинета си в медицинския отдел на нюйоркската полиция. Яркото утринно слънце се прокрадваше през полуотворените щори на прозореца.
	Беше девет без петнайсет сутринта.
	Доктор Ейбрамс беше висок, елегантен мъж на петдесет и една години, буйната му побеляла коса вече бе почнала да оредява. Тъкмо преглеждаше купчината документи за преждевременното пенсиониране на полицаи, когато новият му заместник, доктор Хектор Перес влезе в коридора на канцелариите. Перес кимна за поздрав на госпожа Бърнс от регистратурата. Тя беше необщителна, дръпната жена на средна възраст.
	Доктор Перес беше пребледнял и изпотен, изглеждаше адски уморен. Всеки понеделник и четвъртък лекарският съвет се събираше, за да разгледа молбите за пенсиониране. Перес мина покрай кабинета на доктор Ейбрамс и, за разлика от друг път, не поздрави. Спря се пред кабинета си и отключи вратата.
	— Пристигна един пакет за вас — подвикна Ейбрамс.
	Младият доктор нервно сграбчи пакета, на който пишеше СПЕШНО. Ейбрамс се бе подписал за получаването на пратката, която пристигна около седем и половина. Доктор Ейбрамс забеляза, че на пакета няма адрес на подателя. Преди две години той бе получил пакет със същата големина, в който имаше видеокасета. Лекарските кабинети бяха оборудвани с телевизор и видео, за да се следят записаните реклами на най-новите фармацевтични и технологични продукти. Ала доктор Ейбрамс и досега помнеше само една видеокасета, опакована по същия начин, с печат СПЕШНО и без адрес на подателя. На онази пратка бе изписано НЕГОВОТО име.
	В девет часа доктор Ейбрамс гледаше внимателно новините, търсейки някакво обяснение. Говорителят спомена накратко за трупа на млада проститутка, открит в хотел „Сейнт Клеър“. Докторът знаеше, че предишната вечер в същия този хотел се е състояла конференция на Асоциацията на съдебните лекари. Той бе отклонил поканата за участие. За последен път бе ходил на подобно мероприятие преди две години в Бостън. Изведнъж се сепна, съвпадението беше ужасяващо.
	Той погледна към кабинета на Перес. Стените бяха украсени със снимки на красивата съпруга на младия лекар и с многобройни дипломи и награди. Ейбрамс знаеше, че колегата му е присъствал снощи на галавечерята и го заглождиха съмнения относно лошото настроение на Перес. После отново се зае с документите на бюрото си, като ги преглеждаше толкова задълбочено, сякаш животът му зависеше от тях. А това си беше самата истина. Както беше правил през последните две години, доктор Ейбрамс отдели настрани документите, в чийто горен десен ъгъл бе отбелязано с молив числото 91. Подреди ги грижливо и ги остави вдясно от себе си, а останалите сложи небрежно вляво. Знаеше кои от тях ще одобри и кои ще отхвърли, без дори да ги прочете.
	После развъртя капачката на химикалката „Монблан“, подарък за Деня на бащата от петнайсетгодишната му дъщеря Ребека. Тя беше пълна отличничка в училището „Далтон“ и искаше да стане лекар като татко си. Ейбрамс винаги подписваше с тази химикалка документите с числото 91, за да се подсеща за срама, който щеше да изпита, ако не ги одобри. Припомни си онази сутрин преди две години. Имаше труп на друга жена. Имаше и пакет с надпис СПЕШНО. На видеокасетата бе записан доктор Ейбрамс, гол, с бръснач в ръка, до безжизненото тяло на млада жена, стиснала в ръка три чисто нови монети от по двайсет и пет цента, емисия 1991 година. Това беше сутринта след конференцията на съдебните лекари в Бостън. Убийството остана неразкрито, а случаят потъна в прашните полицейски архиви. Ала изнудвачът знаеше, че тези престъпления нямат давност. Затова, както му бяха наредили, Бенджамин Ейбрамс одобряваше всички кодирани молби за пенсиониране на служители от нюйоркската полиция.
	Хвърли поглед към купчината в дясната страна, където имаше двайсетина формуляри, отбелязани с числото 91. За да влезе в сила пенсионирането, двама от тримата лекари трябваше да подпишат документите. Ако те ги одобрят, третия правеше същото — по-добре в един отбор, отколкото срещу тях. Въпреки че не бе разговарял с колегите си, по метода на елиминирането, Ейбрамс бе разбрал, че другият, който се подписва е доктор Фредерик Джоунс. Той беше изтъкнат лекар от Харлем, осигурил подкрепата на чернокожата общност в последните кметски избори. Като отплата бе назначен на този престижен пост.
	Но изведнъж системата рухна. Доктор Джоунс загина преди три месеца в автомобилна катастрофа по време на силна буря. Молбите „91“ се бяха натрупали и Ейбрамс се питаше кой ли „късметлия“ ще замести доктор Джоунс.
	Хектор Перес се появи на прага на кабинета. Бял като платно, той измърмори нещо за лошата храна, която бил ял снощи. На тръгване попита дали има някакви молби, които се налага да прегледа. Ейбрамс впери очи в него и забеляза уплахата в погледа му. Взе дебелата купчина формуляри, белязани с „91“.
	— Всъщност, тези трябва да бъдат спешно прегледани — каза той. — Доста сме закъснели.
	Перес ги взе и се престори, че ги разглежда. Пръстите му оставяха мокри следи по белите страници. Намръщи се и едва-едва преглътна. Извади от сакото си златна химикалка, подарък от Нидиа, по случай назначаването му в лекарския съвет на полицейското управление в Ню Йорк.
	— Хубава химикалка — отбеляза доктор Ейбрамс, докато младият му колега разписваше документите.


	6.

	Щом излязоха от затвора, Глисън подаде на Боби чифт слънчеви очила „Рейбан“ и каза:
	— Побързай преди шибаните репортери да са налетели като лешояди на мърша.
	— Добре, Изи, какво ти дължа за помощта? — попита Емет, тътрейки се след адвоката, който подтичваше през паркинга. С крайчеца на окото си Боби забеляза паркирания бял форд таунус, от чийто отворен прозорец се подаваше дълъг телеобектив. После фотоапаратът се скри зад тъмното стъкло. — Сигурно имаш план, Изи, какво искаш?
	— Малко услужливост, все пак си ми длъжник — отвърна Глисън със злобна усмивка. — Разбираш ли, единствените големи дела, които съм загубил са онези, в които ти си събирал доказателства срещу моите клиенти. Обаче, ако сме в един отбор, смятам, че няма да загубя, нали? Прецених, че за да се върна като победител на сцената ще са ми нужни две години. През това време трябва да набера клиенти, да участвам в разследвания и процеси, да ухажвам пресата и отново да се появи по кориците на списанията. Така че, ако сега те отърва, в замяна ще работиш за мен през идните две години. Как ти звучи деловото ми предложение?
	— Отвратително, но в сравнение с живота в пандиза, е направо песен.
	— Ще ти осигуря жилище, офис, кола, джобни пари и десет процента от хонорара за всеки случай, който разследвам. Ще бъдеш свободен и ще виждаш детето си. А аз ще се явя като твой защитник в съда, когато делото се възобнови. Ако ти сам разследваш случая си, мога почти да ти гарантирам, че ще ти извоювам оправдателна присъда.
	Боби се развълнува, сърцето му трепна, изпълнено с надежда. Отново съзря телеобектива в колата отсреща.
	— Няма да ти помагам, ако поемеш защитата на детеубийци, наркобарони и други подобни изроди… Изи, видя ли белия таунус? Някой ни снима.
	Боби посочи към колата, но когато Глисън се извърна, автомобилът потегли бавно и се скри зад ъгъла на двуетажните административни сгради.
	— Може да е някой задник от пресата — отбеляза Глисън с ръце в джобовете и ритна едно камъче. — Хайде да тръгваме.
	— Що се отнася до боклуците, които защитаваш…
	— О, отсега нататък възнамерявам да представлявам по-достойни клиенти — отвърна Глисън и посочи към Боби. — Като ченгета-убийци, например.
	— Говориш глупости — сряза го Емет.
	— Да, а ти си живото доказателство, че понякога хората са несправедливо обвинени. Но не забравяй, че обикновено адвокатите си изкарват прехраната, защитавайки „лошите“. Затова не ми чети конско. Така че докато се бориш за справедливостта, помни, че всеки човек има конституционното право на защита. Представи си, че го правиш в името на Бог, родината, достойните предци и там подобни. И никога не забравяй какво ти причини системата, задник такъв.
	Боби кимна и продължи:
	— Значи мога да се оттегля от случай, който не одобрявам?
	— Само след като го разследваш безпристрастно. Боже, доста си претенциозен за бивш затворник.
	— Предложението ти изглежда справедливо — каза Боби, като ускори ход, за да не изостава от Глисън.
	— Майната й на справедливостта. Става дума за бизнес. В съдебната зала справедливостта означава затвор или електрически стол. Така че зарежи „справедливостта“. Всеки адвокат трябва да яде, а справедливостта значи да си умре от глад.
	— Какво друго трябва да знам?
	— Вече ти споменах, че предишният ти адвокат скочи от висок трамплин… в празен басейн. А и вече повява ветрецът на нова политика. — Глисън дръпна от цигарата и издуха дима, за да наблегне на думите си.
	— Тази година предстоят избори за губернатор — продължи той — и републиканците са издигнали кандидатурата на Джералд Стоун.
	— Стоун ли… спомням си го смътно — каза Боби. — Не беше ли някакъв съветник?
	— Да, задник от Стейтън Айлънд, красавец, герой от виетнамската война, изобщо олицетворение на добродетелта. Той има подкрепата на най-влиятелните хора в града и щата. Според анкетата Уолстрийт го обожава, избирателите — също. Носят се слухове, че ако спечели, ще отъпче пътя си към шибания Бял дом.
	— Какво общо има това с мен, по дяволите? — избухна Боби, чувствайки се като кръгъл глупак, че не е в течение на нещата.
	— Един от най-отявлените поддръжници на Стоун е Сол Даймънд — отвърна Глисън. Сърцето на Боби се сви при споменаването на бруклинския областен прокурор. — След като те натика в пандиза, помощничката му Сис Тузио, която всъщност повдигна обвиненията срещу теб, бе назначена за главен помощник-прокурор. Твоят случай бе трамплинът в кариерата й. Ако Стоун бъде избран, Сис Тузио може да получи място във Върховния съд, а Даймънд вероятно ще бъде назначен в Апелативния.
	— Явно в мое отсъствие демокрацията не се е променила — отбеляза саркастично Боби.
	— Това бяха добрите новини, а лошите са, че Даймънд е побеснял заради освобождаването ти и вече е поискал нова заповед за арест. Току-що разговарях със секретарката на съдията. Стоун вероятно ще използва името ти в последните дни преди изборите. Сис Тузио е толкова разярена, че лично ще повдигне обвиненията срещу теб на новия процес. Политическото й бъдеще зависи от това дали ще успее да те бутне отново в панделата. Предчувствах, че тя ще поиска абсурдно висока гаранция. Но тръгнах да прося и получих скромната сума от четвърт милион от един ангел, който предпочете да остане анонимен.
	— Само не ми казвай, че е наркобарон или нещо подобно.
	— Забрави ли, че търся реабилитация, глупако — извика Глисън. — Не съм самоубиец. Доколкото знам въпросният ангел е по-чист и от монашески задник.
	— Божичко, Глисън — възкликна Боби. — Не знам как да ти благодаря… Мога ли да нарека една жаба принц, без да я целувам?
	— Майната ти, сключваме ли сделката или…
	— Къде да се подпиша?
	— Ха-ха — изхили се Глисън, — договорите се правят, за да се нарушават. Вместо това искам нещо по-добро. Познавам те хубавичко, Емет, а и ти си израснал по улиците на Бруклин с нелепото романтично чувство на чест. Държиш на думата си и всички останали подобни щуротии на момчетата от улицата. Затова, ако ще правиш сделка с мен, не ми искай писмен документ. Достатъчна ми е честната ти мъжка дума. Ако не я удържиш, навсякъде ще разтръбя, че си се отметнал и си въздух под налягане.
	— И на кого ще повярват хората, на теб или на мен?
	— Обещай ми, че ще работиш за мен и аз ще ти помогна да оправиш прецакания си живот. Не винаги ще ти е приятно и сигурно съвсем ще ме намразиш. И да сме наясно, ще притежавам едната от топките ти и половината от времето ти. А пък аз ще те изпратя обратно в другия свят. Там, където е детето ти, където ще докажеш своята невинност и ще възвърнеш репутацията си. Дори може да узнаеш какво се е случило с твоята любима. В противен случай оставаш тук и умираш… Е, ще сключим ли шибаната сделка?
	Глисън се избърса в панталоните си, оставяйки следи от шоколад по скъпия си костюм и подаде ръка.
	— Дадено, споразумяхме се — отвърна Боби и пое ръката му.


	7.

	Двамата с Изи седнаха на задната седалка на черокито, а мълчаливата дебела латиноамериканка Венера подкара колата на юг от щатския затвор, към Ню Йорк. Боби се обърна и съзря белия форд таунус, който ги следваше. Свали тъмното стъкло на прозореца, за да се наслади на горещия летен въздух. Минаха покрай пасбища и тучни ливади, покрай фермери, които караха бавно тракторите си. Боби се замисли, че скоро ще настъпи есента, сезонът, в който всичко умираше. Отново се обърна назад, фордът неизменно ги следваше. Приличаше на огромен бял термит, който унищожава всичко по пътя си. Мислите на Боби се насочиха към Блуто. Раненият мъжага говореше за влиятелни хора, които искали да го убият.
	— Следят ни — обърна се Боби към Глисън. Адвокатът погледна назад, но фордът бе изчезнал в някакъв завой на пътя.
	— Известно време ще страдаш от параноя — каза Глисън. — Но все пак живеем в свободна страна и имаме още деветдесет минути път. До единайсет часа ще стигнем в града. Отпусни се, мамка му.
	— Едва съм излязъл на свобода, отивам да видя детето си, а вече са по петите ми.
	— Цял живот си преследвал хора, а сега нещата се обърнаха — добави Глисън. — Свиквай с новото си положение. Докато не започнат да стрелят, няма нищо страшно.
	— Предстои ни дълъг ден. Имам цял списък с хора, които искам да видя. Дълго очаквах този миг. Хей, Изи, мислиш ли, че е редно да псуваш пред такава дама?
	— Венера е доминиканка, висока метър и шейсет и поне с петнайсет кила наднормено тегло. Говори само испански, не разбира и думичка от шибания английски. Затова не се съобразявай с нея.
	— Чакай малко — изненада се Боби, — работи за теб, а не говори английски? Ти пък не вдяваш нищо от испанския?
	— Si, senor — отвърна Глисън.
	Венера се изсмя гръмогласно и погледна Боби в огледалото. Имаше красиви ослепително бели зъби и гладка бронзова кожа. Златните й обеци проблясваха на яркото слънце.
	Боби отмести поглед към Изи Глисън и осъзна, че следващият път в съдебната зала съдбата му ще е в ръцете на един ненормалник. Но поне сега, ако някой го следеше, искаше сам да владее положението.
	— Изи, кажи на Венера да спре. Аз искам да карам.
	— Венера — извика адвокатът, като посочи встрани от пътя, — спри-и-и веднага-а-а.
	— Si, senor.


	На пропускателния пункт в Нюбърг Боби взе билет за южната магистрала. Погледна в огледалото, за да потърси белия форд, но видя само Венера, която седеше отзад със слушалки на ушите и слушаше учебната англо-испанска касета „Английски без бариера“, която Глисън й бе купил.
	— Сигурен ли си, че тя не разбира английски? — попита Боби.
	— Абсолютно.
	— Тогава какво работи при теб?
	— Отслабва — отвърна Глисън.
	— Отслабва ли?
	— Виж, аз си падам по несъвършените жени. Ще я изпратя в клиника за отслабване, където ще прекара една седмица и ще учи английски. Ще й помогна да се усъвършенства и да стане част от Американската мечта. А тя ще ми бъде вярна като куче. Едно време имаше много такива като нея. В крайна сметка, с малко инвестиции за новото хилядолетие ще имам един добре образован, лоялен работник.
	— Започвам да схващам — каза Боби. — Ще разполагаш с едно пропаднало ченге, което ще прави разследванията ти, и с една задължена дебелана, която ще играе ролята на секретарка. А може би ще води записките си в скута ти?
	— Или докато правим френска любов. Но това чак след като отслабне.
	— Боже, Господи — възкликна Боби.
	— Към всичките си достойнства гледай да прибавиш и чувство за хумор, Емет. Междувременно, тъй като ми отнеха шофьорската книжка, тя ме кара с колата, за което й плащам. И това ли е лошо?
	— С какви пари? — изрепчи се Боби и мерна белия форд в страничното огледало. Беше на около триста метра зад тях. — Пак ни следят.
	— Казах ти, аз съм адвокат, а не детектив — отвърна Глисън. — Вече получих петдесет бона аванс от клиентите си.
	— Има ли сред тях някой честен?
	— Надявам се, че не, защото иначе не биха били достатъчно платежоспособни. Всъщност са дребни риби — обвинение в нападение, притежаване на незаконно оръжие, неплатени данъци и други подобни глупости. Все още не мога да избирам. Но затова ще говорим по-късно. А сега ми разкажи за твоето момиче.
	— За Доротея?
	Боби рязко сви встрани от пътя. Глисън се хвана за жабката. Берлият форд ускори и ги отмина с около сто километра в час.
	— Джон Дейвид Франсис… — изрече на глас Боби.
	— Да не си си изгубил ума? — сопна се Глисън. — Щяхме да се пребием.
	— ДДФ бяха инициалите на регистрационния номер — отвърна Боби. — Караше прекалено бързо, за да видя останалата част от номера. Но ще го преследвам това копеле.
	— Направи го и полицията тутакси ще ни спре — възпротиви се Глисън. — А нали искаше да се срещнеш с някои хора. Успокой се, не бива да вдигаме шум около себе си.
	— Знам, знам — съгласи се Боби и се върна отново на шосето.
	Глисън погълна още едно шоколадче с лешници.
	— Как можеш да се тъпчеш с този боклук? — възмути се Боби.
	— Сладкото ми е в кръвта. Ако не ям сладко, почвам да си гриза ноктите, докато не потече кръв. Все пак се опитвам да го откажа, затова и отново пропуших.
	— Пропушил си, за да откажеш сладкото? Стига бе!
	— Просто сменям рисковете — от диабет към рак на белия дроб. Опитвам се поддържам равновесие. Ако мога да се огранича до десетина шоколадчета и две кутии цигари на ден, има шанс да докретам до седемдесет години.
	— Консултирал ли си се с лекар?
	— Ходих на преглед, направиха ми цялостни изследвания и казаха, че съм здрав като бик — отвърна доволно Глисън.
	— Имам предвид на психиатър — добави Боби.
	— Само, когато водя свидели по някое дело.
	Боби примигна и видя как Глисън натъпка още едно парче шоколад в устата си.
	— Добър апетит, Изи. Но да се върнем на въпроса: излязох от затвора само преди час, а вече си имаме опашка. Никак не ми се нрави, че ни следят.
	— Свиквай — каза Глисън, — не можеш да се отървеш от репортерите.
	— Но откъде са научили, че съм излязъл? — настояваше Боби, тъй като все още не вярваше на Глисън.
	— Молбата мина през няколко съдилища! За Бога, това не е нещо строго секретно! Може и да са хора на областния прокурор, защото във всички случаи Сис Тузио ще те гони до дупка. А и кретените, които те натопиха преди, вероятно ще искат да го направят отново. За някое друго убийство. Може да искат да се отърват от теб завинаги. Убийството на ченге вдига голяма дандания. Да те накиснат беше по-добрият вариант. Но сега вече не си ченге. Ако сега те очистят, ти ще си поредния мъртъв затворник. Така че по-добре носи пистолет.
	— Знаеш, че ми отнеха разрешителното за оръжие — напомни му Боби.
	— Налага ти се да мислиш като ченге, ала да действаш като престъпник.
	— Трябва да се видя със Санди Фрейзър, приятелката и съквартирантката на Доротея, и да разбера всичко, каквото досега не съм знаел. Чух, че Санди работи за един тип на име Лу Барникъл. Мисля, че той ме натопи. Искам тя да ми каже защо работи за него. Трябва да се срещна и със стария си приятел Джон Шайн, за да ми даде съвет и да разкаже всичко, което е чул по моя случай…
	— Познавам Шайн — обади се Глисън. — Той е добро ченге.
	— Искам да открия човека, който е намерил тялото в крематориума. Все нещичко трябва да знае. Мойра Фаръл дори не го призова за свидетел, защото смяташе, че показанията му ще са прекалено отвратителни за съдебните заседатели. С Мойра също трябва да се видя, както и с Том Ларкин. Той е старо ченге, приятел на баща ми и по-добре от всеки друг знае как да изрови информация за служителите от полицейското управление. Ще се срещна и със Сис Тузио, лице в лице. Ще открия защо ме натопиха и защо…
	— Чакай, чакай — прекъсна го Глисън, — много си бърз за мен. Спри на следващата отбивка, бензинът ни свършва, а и не мога да мисля на гладен стомах.


	8.

	Докато Венера зареждаше бензин, Боби и Глисън ядяха хамбургери и пържени картофи в „Макдоналдс“. Адвокатът го разпитваше как се е запознал с Доротея, какви са били взаимоотношенията им, плановете и как така не е знаел, че самоличността й е загадка. Тайна. Или лъжа.
	— Искам подробности — каза Глисън. — Подробностите са най-важното. Така избирам мадамите и така печеля делата си.
	— Ще ти кажа подробности — отговори Боби, отхапа от хамбургера и изпи голяма глътка портокалов сок. Бяха по-вкусни от всякога. — Обмислях ги всеки ден в продължение на година и половина.
	— Първо подробностите, довели до ареста — рече адвокатът и отвори широко уста, за да захапе хамбургера.
	Искаше Боби да направи списък на хората, на които според него можеше да разчита. И, разбира се, списък на враговете.
	— Когато животът ти е изложен на опасност — обясни Изи, — лесно можеш да преброиш истинските си приятели. И за съжаление те се оказват малцина. Повечето са подлеци. Деветдесет и девет процента от човешката раса са разочарование.
	Боби се засмя. Знаеше това. След като го арестуваха, само три ченгета поддържаха връзка с него — Джон Шайн, Том Ларкин и брат му Патрик. Всички други го отбягваха.
	— Запознах се с Доротея преди по-малко от две години, почти веднага след развода си — отговори Боби. — Бях с Шайн, който ме обучаваше, когато постъпих в полицията. Отдел „Наркотици“ бяха организирали коледно тържество. Работех по анонимна информация с изнудване, свързано с полицейски пенсии по болест. В бележката пишеше, че центърът на рекетьорите е в Бруклин и някои ченгета плащат, за да одобрят фалшивите им заявления за пенсиониране по болест. Не знаех дали е вярно, но бях чувал слухове за тази история. Затова помислих, че няма да е зле да послухтя малко на празненството, където ченгетата щяха да пият и да си развържат езиците.
	— Най-големите бъбривци на света са пийналите ченгета — съгласи се Глисън.
	— Онази жена, за която ти разказах, Санди Фрейзър, дойде на купона и доведе Доротея. Всички онемяха, като влезе. Мястото й очевидно не беше там. Беше екзотична. Вървеше с високо вдигната глава и изправени рамене като човек, който се гордее с биографията и наследството си. Беше съвсем различна от отпуснатите, занемарени жени в Бруклин, особено от полицайките…
	— Всичките са с огромни задници от поничките, с които се тъпчат — прекъсна го Изи.
	— Това са остарели представи — възрази Боби. — Повечето полицайки са големи красавици. Но Доротея би изглеждала странно в полицейска униформа. Тя не се вместваше в онази среда. Имаше дълги крака, изящна походка, големи черни очи, гъсти, къдрави черни коси, сочни устни, съвършено тяло…
	— Казах подробности, а не сексуалните ти фантазии.
	— Току-що бях излязъл от тоалетната, където чух онези две бивши ченгета Кюзак и Зийк от частна охранителна фирма „Гибралтар“ да разговарят за полицейския пенсионен фонд по болест. Питаха едно друго ченге, О’Брайън, който имаше десетгодишен стаж, колко струва преждевременното пенсиониране по болест. Отначало всичко звучеше като шега. О’Брайън се засмя и каза, че би дал годишната си заплата за доживотна пенсия по болест. После Кюзак спомена за един пенсиониран полицай на име Лу Барникъл, когото винаги съм смятал за корумпиран — алчен, нагъл, подъл негодник. Зийк започна да го увърта и когато ме видяха, бързо смениха темата. Навремето работех с О’Брайън. Не бяхме приятели, но той вероятно знаеше, че служа в бруклинската прокуратура. Това не се смята за толкова лошо, колкото да си в отдела за вътрешно разследване, но все пак ги кара да те отбягват. Видя ме и избяга. Кюзак и Зийк само ме изгледаха свирепо. Не казах нищо и се престорих на разсеян и незаинтересован.
	— Предполагам, че после точно те са те натопили — каза адвокатът, дъвчейки хамбургера.
	— Да. Както и да е, отидох в стаята, където беше празненството и се приближих до Джон Шайн, за да му разкажа какво съм чул. Да се посъветвам с него, защото той не е обикновено, тъпо ченге. Обучаваше ме и знам, че е много добър. Но когато започнах да разказвам, Джон Шайн стана разсеян и сдържан, като повечето ченгета, присъстващи на увеселението. В същия миг се появи Санди, която се смееше, разговаряше и вървеше с онази… богиня. Доротея беше облечена в тясна къса рокля. Певецът на оркестъра дори обърка думите на песента. Влизането на Доротея беше събитие. Но тя не се държеше така нарочно. Красотата и изяществото й бяха вродени. Джон Шайн се обзаложи с мен, че не мога да си определя среща с нея. Бях изпил няколко коктейла и събрал смелост. Кони и Маги много ми липсваха. Знаех, че най-лошото, което може да се случи, е Доротея да ми откаже. Пък и щях да се проклинам до края на живота си, ако не бях опитал. А Джон ме навиваше.
	— Знам кой е Джон Шайн — рече Глисън. — Едно от най-неотстъпчивите ченгета, които съм подлагал на кръстосан разпит. Самоуверен, невъзмутим и праволинеен. Кошмарът на адвоката. И знаеш ли защо? Защото е един от онези рядко срещани полицаи, които казват истината в съда.
	— Джон Шайн пострада, изпълнявайки служебния си дълг. Повреди четири гръбначни прешлена, докато се биеше с търговец на наркотици. Болката е постоянна. Но не се оплакваше и продължи да работи. Помогна ми да се прехвърля в участъка на пристанището. После станах детектив и отидох в манхатънската прокуратура. Загубихме връзка. Но понякога животът е чудесен. Преди три години Шайн спечели три милиона от лотарията. Напусна работа и отвори пивница в Бей Ридж, но не забрави откъде е дошъл. Даде ми пари за адвокат. Предложи да плати за обжалване на присъдата, но аз отказах.
	— И Шайн се е хванал на бас, че не можеш да свалиш Доротея, така ли?
	— Да. Забравих за какво бях отишъл на празненството, за Кюзак, Зийк, О’Брайън и за пенсиите. Приближих се до Санди и поисках да ме запознае с Доротея. Тя ни представи, после танцувахме и седнахме един до друг — каза Боби, докато бавно вървяха към джипа. Очите му търсеха белия форд таунус. — Поканих я на вечеря. Доротея ме попита какво имам в хладилника. Отговорих, че са ми останали спагети от вчера. Тя рече, че много ще й харесат, затова излязохме, отбихме се в магазина за алкохол и тя купи бутилка скъпо френско вино.
	— Браво! — извика Глисън, търсейки цигара. — Още първата вечер.
	— Заведох я вкъщи. Изпихме по една чаша, не ядохме спагети и се любихме цяла нощ. Доротея остана да живее при мен. Сутринта, преди да отида на работа, й дадох ключовете си и когато се върнах, тя бе пренесла багажа си. Каза, че живеела със Санди, която ходела на курсове по фотография. Не ми разказа много за живота, семейството и приятелите си. Санди била единствената й приятелка в Ню Йорк. Хареса ми, че Доротея е самотна. Исках я само за себе си. Не желаех да я изпускам от очи. Страхувах се, че някой може да ми я отнеме. Не само се влюбих от пръв поглед, но и исках да стане така. Нужна ми бе жена, която да замени Кони. Не разпитвах Доротея коя е. Това нямаше значение. Тя беше красива, мила, по-умна от мен, по-образована и…
	— Не си ли направи труда да я попиташ коя е? — прекъсна го Глисън. — Поне да поискаш доказателство за възрастта й!
	Боби спря, вторачи се в адвоката, поклати глава и се качи в джипа, който бе паркиран до редицата телефони. Венера седеше на задната седалка и се упражняваше да произнася английски думи. Глисън й даде салата и вода.
	— Грациас — каза тя и започна да се храни.
	— Няма защо — отговори той.
	Боби погледна единия, после другия, поклати глава, включи двигателя и потегли.
	— Винаги, когато я попитах за миналото й, Доротея сменяше темата — политика, право, история, литература, изкуство, музика, мода, танци, кино, театър, опера, градове, за които не бях чувал — продължи да разказва той, насочвайки се на юг. — Говореше безупречно английски, френски, малко италиански, испански, руски и полски. Майка й била много умна и я научила на всички тези езици, световната политика и изкуството. Но животът й бил ужасен и тъжен. Починала преди година. Предположих, че майка й е политически дисидент в родината си. Не можах да накарам Доротея да ми каже повече.
	— Бил си твърде зает да я чукаш — отбеляза Глисън.
	— Тя беше заета да ми доставя удоволствие по всеки възможен начин — каза Боби, като го погледна възмутено. — Дори научи правилата на бейзбола, когато разбра, че обичам този спорт. Коя жена би направила това? Прочете всичките ми стари списания „Ринг“, защото обичам бокса. Научи се дори да поправя колата. Представяш ли си? Доротея беше най-всестранно развитата жена на света. Можеше да сготви вкусно ястие за двайсет минути, с телешко, гъби, спагети и салата от зеленчуци, които дори не знаех, че растат на земята. На втория ден, когато се върнах от работа, тя беше облякла една от ризите ми и я бе завързала на кръста си. Обезумявам, като видя жена в мъжка риза и…
	— О, да! — провикна се Глисън. — Особено ако е с червени обувки с високи токове и впити в задника бикини и се наведе да вземе четирийсет и седемте цента, които случайно си изпуснал на пода.
	— Доротея обзаведе целия ми апартамент. Домът ми заприлича на реклама от списание. Водеше ме в ресторантчета в Малкия Киев в Алфабет Сити и поръчваше пирог, агнешко, борш, хайвер и водка. Заведе ме на украинския фестивал на Седма улица, в онези малки пивници, където мъжете играят на карти, залагат на конни състезания и говорят шепнешком дали КГБ дебне на вратата. Показа ми моя роден град. Бях изумен. Един ден ме заведе в църквата „Свети Петър“ на Седма улица, великолепна украинска катедрала, застана пред олтара, погледна ме в очите и промълви: „Я тебе кохаю“. Казах й, че и аз я обичам. Помолих я да се ожени за мен.
	Глисън се прокашля и изръмжа.
	— И тя обеща да го направи — добави Боби и погледна в огледалото за обратно виждане. — Фордът пак е зад нас.
	Адвокатът се обърна и погледна.
	— Голяма работа. Продължавай да караш. И разказвай. Слушам те.
	— Не се съмнявах в историята й, че е била отгледана от низвергнатата си майка в Украйна. Нито че след смъртта на майка си, няколко месеца, преди да се запознаем, е дошла в Ню Йорк по някаква обменна програма. Че се е влюбила в Ню Йорк и е решила да остане. Когато я притиснех да ми разкаже още подробности или да уговорим ден за сватбата, Доротея се събличаше, любеше ме и страстно шепнеше в ухото ми. Всеки път на различен език.
	— Господи, най-екзотичната жена, с която съм бил, беше стриптизьорка от Панама. Наричаше ме „папа“ в леглото.
	Венера се наведе и попита:
	— Какво?
	— Нищо, мила — отговори Глисън и махна с ръка. — Нищо…
	Тя се усмихна, облегна се назад и продължи да слуша записите с английски език.
	— Доротея открадна сърцето, душата, тялото и съзнанието ми — каза Боби, без да обръща внимание на Глисън. — Когато бях с нея, светът изобщо не изглеждаше мръсен и корумпиран. Тя беше идеалната противоотрова за това.
	— Работеше ли, получаваше ли писма, обаждаше ли се по телефона в друг град?
	— Не, и когато беше с мен.
	— Откъде ще има пари една жена, идваща от комунистическа страна?
	— Изглежда имаше много пари. Не я попитах откъде, нито колко. Стори ми се невъзпитано. Особено след като не искаше никакви пари от мен. Предложи да плаща половината наем и сметките, но…
	— Ти си отказал? Намерил си такава жена и си отказал?
	— Да.
	— Върнал си мъжете с двайсет години назад. Идеята е да клонират жена, която да плаща за всичко.
	— Дъщеря ми Маги, която се грижи много повече за мен, отколкото аз самият за себе си, веднага хареса Доротея. Мислеше, че е идеална за мен, а Маги има вроден детектор на лъжата. Освен дъщеря ми, Доротея беше най-скъпият за мен човек. Така и трябваше да бъде. Когато ме обвиниха, че съм я убил, изпаднах в продължителен транс. Бях твърде стъписан от предполагаемото й убийство, за да осъзная сериозността на обвинението. Едва след шест месеца, прекарани в затвора, се примирих с мисълта, че Доротея няма да дойде на свиждане.
	— Добре. Картинката ми е ясна. Имал си десетседмична любовна афера като в приказките, със загадъчна жена и Джон Шайн е на твоя страна. Кой друг е с теб?
	Боби му разказа още неща за ченгето на име Том Ларкин — шейсетгодишен и след две години пенсионер. Ларкин бе станал нещо като компютърен магьосник. Претърсваше Уебнет и тайно събираше информация за нюйоркските ченгета. Бе служил в разузнаването и беше една от онези любопитни стари лисици, които имаха досие за всеки полицай. Знаеше къде са скрити тайните им, кой кого чука, кой си взима допълнително свободни дни и кой върши работата си.
	Том Ларкин не беше мускулест, но умен, смел и лоялен. Беше на поста си в деня, когато убиха бащата на Боби при изпълнение на служебния дълг.
	— Добре. Той може да ни потрябва — каза Глисън. Разбира се, Боби включи и по-малкия си брат Патрик, който ръководеше отбора по лека атлетика на бруклинската полиция и работеше с децата от гетото по програми за спорт и отдих. Боби не му позволи да присъства на процеса като зрител, защото не искаше пресата или началниците да направят спектакъл от него. Не желаеше да опетнява името му със скандала си.
	— Брат ти ми написа писмо с молба да прегледам твоя случай — рече Глисън. — След като си го упълномощил, той може да подписва всички документи от твое име. Знам какво си казал пред съда. А сега ми разкажи отново какво се случи онази нощ.
	— Бях в бар „Котвата“ на плажа „Геристен“ и пиех бира с едни типове, за които знаех, че работят в охранителна фирма „Гибралтар“. Кюзак и Зийк не бяха там. После влезе онова младо ченге О’Брайън. Изгледа ме подигравателно, сякаш знаеше нещо. Не бях забравил, че О’Брайън е гадно копеле, тъп и един от хората, които са станали полицаи, защото всеки ден са ги биели в училище и са им взимали парите за закуска и после се нуждаел от пистолет и значка, за да си го върне на всички.
	— Носи си оная работа в кобура — отбеляза Глисън.
	— Нещо такова. Попитах момчетата от „Гибралтар“ какво точно става зад черните мраморни стени без прозорци на фирмата им. Сградата прилича на бункера на Хитлер. Има видеокамери, които наблюдават улицата, бодлива тел на покрива и алармени системи. Човек би помислил, че там крият ядрени тайни. Сетне О’Брайън ме почерпи бира — нещо, което не бе правил десет години, откакто го познавам. Барманът беше стар смотаняк на име Клиъри, бивш рибар. Почина като по поръчка, падайки по стълбите, преди да му изпратим призовка за процеса. Както и да е, после аз ги почерпих. Опитвах се да ги напия, за да измъкна информация. И изведнъж — изгубих съзнание.
	— Барманът сигурно е сложил нещо в бирата ти. Вероятно „Рохипнол“. Използват го изнасилвачите. Веднъж за малко не станах адвокат на един тип, който бе изнасилил няколко жени с помощта на „Рохипнол“. Сипваш го в питието — и сбогом. Кърт Кобейн, рокзвездата, е изпадал в кома след употреба на „Рохипнол“. Дъщерите ми ме разубедиха, защото познаваха момиче, което е било изнасилено по този начин. Десет пъти по-силно е от „Ксанакс“. Гадна работа.
	— Нямам представа какво е било. Но рано на другата сутрин ме събудиха ченгета и детективи. Лампи, сирени, светкавици на фотоапарати. Бях паркирал в гробище „Евъргрийн“, пред крематориума. Целият бях в кръв. Колата ми също. Попитах какво, по дяволите, става. Самата Сис Тузио беше там. С детектив на име Ханрати. Тя ми каза, че през нощта е било кремирано незаконно някакво тяло. Полицаите от отдел „Убийства“ претърсили апартамента ми. Навсякъде имало кръв. Намерили окървавения ми нож в колата. С моите отпечатъци. Задържаха ме по обвинение в убийство. Казаха, че съм убил Доротея в апартамента, закарал съм я в крематориума, изгорил съм я и съм заспал.
	— Не им ли каза, че барманът Клиъри те е упоил?
	— Разбира се, че им казах. Но когато отидоха в „Котвата“, всички отрекли, че предишната вечер съм бил там. Не можах да го докажа.
	— И те арестуваха?
	— Да. За по-малко от дванайсет часа сравниха кръвта в моя апартамент, в колата и в крематориума и установиха, че е една и съща. Виеше ми се свят. Не знаех какво е станало. И още не знам. Всяка вечер от осемнайсет месеца насам мисля за това.
	— Сигурен ли си, че не искаш шоколад?
	Боби примига и погледна в огледалото за обратно виждане. Белият форд явно щеше да ги следи до града. Играта на котка и мишка започваше да го изнервя. Напомняше му, че няма време за губене.
	— Може ли да се вярва на онзи досадник от пресата Макс Рот? — попита Глисън.
	— И той не те харесва. Но харесва мен. Познаваме се от колежа в Бруклин. Помагал съм му с много репортажи.
	— Искаш да кажеш, че си му пускал информация. А това му е донесло награди. Дали са му самостоятелна рубрика.
	— Макс Рот е почтен човек.
	— Ами — отсече Глисън. — Но ще ни трябва репортер. Съдебните заседатели са от средите на читателите на вестници. Имаш ли доверие на онзи задник, опръскан с печатарско мастило?
	— Да — отговори Боби, като се въздържа да каже на адвоката какви определения му идват на ума, когато го погледне. — Но той не е задник.
	— Добре. В такъв случай имаш брат ти, дъщеря ти, бившата ти съпруга, някакъв любопитен стар полицай, бивше ченге, сега собственик на пивница и Рот. Това ли е целият клуб на почитателите ти? Не си много популярен.
	— И ти, Изи — отговори Боби и осъзна, че са влезли в Ню Йорк.
	— Затова ще бъдем страхотен екип. Няма накъде да вървим, освен нагоре.
	— Това не е екип, а несполучлив брак.
	— Какъв смяташ да бъде първият ти ход?
	Боби погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че фордът ги следва. В последния момент Боби направи остър ляв завой, пресече трите платна на магистралата и пое в обратната посока. Чуха се клаксони и белият форд рязко спря, като се завъртя. Боби намали и видя регистрационния номер — Ню Йорк ДДФ-682.
	Огледа форда, показа му среден пръст и пое по Трайбъро Бридж.


	9.

	Половин час по-късно Боби потропа на голямата врата. Почувства как стоманата отекна в пръстите му. След петнайсет секунди натисна звънеца и отново потропа. Стоеше пред прага на лъскавия куб от черен мрамор, сградата на Геритсън Авеню, главният булевард на тази западнала, занемарена част на Бруклин, охранителна фирма „Гибралтар“.
	Боби не губи време. Не се обади дори на Маги, нито на Патрик, за да им каже, че е излязъл от затвора. Нямаше прегръдки, балони и празненства за добре дошъл. Имаше работа. Ако искаше да живее на свобода, трябваше да разбере кой го бе натопил. При това бързо.
	Знаеше, че Санди Фрейзър, приятелката на Доротея, работи в „Гибралтар“.
	Санди трябваше да му разкаже важни подробности за миналото на Доротея. Освен това Боби искаше да разбута гнездото на осите в охранителната фирма, за да ги накара да реагират и да допуснат грешки.
	Той познаваше добре района и знаеше, че много ченгета живеят в населения почти изцяло с бели Геритсън Бийч. Някои седяха в кръчмите с неонови реклами на прозорците с изглед към реката и се оплакваха, че „те“ постепенно ги обграждат. По-рано „те“ бяха само „негрите“, но сега включваха всички емигранти — пакистанци, китайци, руснаци и други. „Онези хора с цвят на кожата като пикня горят пера от канарчета, пият кръв от яйчени черупки и искат хлапетата им да учат в едно училище с моите деца — бе казал един четирийсетгодишен полицай, обяснявайки защо продава къщата си. — Отивам в Уинди Тип.“
	Уинди Тип беше частен, затворен квартал в южния край на Бруклин, последната крепост в Ню Йорк със сто процента бяло население, където ужасените ксенофоби намираха убежище. Дори евреите от Ню Йорк трябваше да имат подписите на трима видни бели граждани християни от Уинди Тип, за да им бъде разрешено да купят земя там. А половин дузината евреи, които вече живееха в Уинди Тип, бяха женени за дъщери на утвърдени местни жители християни. Уинди Тип беше чисто расистко общество, прелестен полуостров със залив и къщи на плажа.
	Боби прегъна къс хартия и го пъхна в звънеца, така че да звъни постоянно. Най-сетне вратата се отвори. На прага стояха Зийк и Кюзак, издокарани в скъпи костюми в пастелни тонове, които вече едва се закопчаваха на огромните им кореми. Зийк извади хартията от звънеца.
	Двамата имаха силните, едри тела на хора, които са спортували интензивно, но са зарязали гимнастиката заради лакомията си. Очите им бяха подпухнали, сякаш бяха пили цяла нощ, смъркали кокаин и чукали проститутки. Хората, които живееха по този начин, обикновено бързо се съсипваха.
	— Аха, убиецът на жени — рече Кюзак. Косата му беше толкова съвършено подстригана, че приличаше на перука. — Как си излязъл от затвора?
	— Заведете ме при шефа си — каза Боби.
	— Шегаджия — рече Зийк, набитият, по-нисък мъж. На плешивата му глава имаше кичур коса.
	— Ако майките ви са твърде заети да клатят нечии топки, и шефът ви ще свърши работа. — Боби знаеше, че в Бруклин, особено в пълен с предразсъдъци квартал като Геритсън Бийч, най-добрият начин да вбесиш някого, е като обидиш майка му. Това беше стар и жесток подход, но почти винаги въздействаше. Думата „майка“ все още беше свещена тук, като в едновремешните гангстерски филми.
	— Ако кажеш още нещо за майка ми, ще ти отрежа кура — рече Зийк.
	— Толкова ли е гладна майка ти? — попита Боби. Зийк тръгна към него, но Боби използва номер, който бе научил в затвора, когато активните хомосексуалисти го нападаха в гръб. Отстъпи встрани и ритна Зийк по извивката на ходилото. Зийк изрева от болка. През тялото му преминаха поредица от спазми. Той политна на една страна, блъсна се в рамката на вратата и се свлече по мраморната стена. Боби се наведе над него и попита:
	— Господи, съжалявам. Да повикам ли майка ти?
	Кюзак го сграбчи, но Боби го удари с глава по носа. Кюзак вдигна ръце към лицето си, направи пирует, кръстосвайки крака, плъзна се по мраморния под и се стовари върху Зийк.
	Боби протегна ръка и извади револвера „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър, от кобура на глезена на Зийк. После бръкна в джоба на сакото му и измъкна деветмилиметров „Глок“ с корпус от полимер. Вдигна го към носа си и го подуши. Пистолетът миришеше на нова кола, тежеше около килограм и двеста грама и можеше да спре връхлитащ бик.
	Боби извади пълнителя на глока и изсипа патроните на револвера в дясната си длан. Взе двете оръжия и мина през втората врата, като задейства алармата. Веднага позна Санди Фрейзър, която се стресна, стана от бюрото си и тръгна да изключи алармата.
	— Господи, Боби…
	— Здравей, Санди. Трябва да поговорим за Доротея…
	— Тя беше моя приятелка, Боби — прошепна Санди и погледна към затворената врата на вътрешния кабинет.
	— Не съм я убил, Санди.
	— Вярвам ти, но… — Тя кимна към вратата. — Всичко е ужасно объркано. Страхувам се. Не само за себе си. И ти би трябвало да се страхуваш.
	— Нуждая се от помощта ти.
	— Не си единственият. Но не мога да се замесвам в тази история. Имам основателни причини, Боби.
	Санди беше красавица. Черните й пухкави коси украсяваха лице, на което изпъкваха две големи сини очи, почти скрити от тежкия грим. Устните й бяха меки, сочни и с твърде дебел слой ярко червило.
	— Но ти вече си замесена.
	Санди тръгна към бюрото си. Боби се възбуди, като гледаше движенията на тялото й, облечено в тясна черна рокля. Тя нервно изпи глътка кафе.
	— Моля те, Боби, не може да говорим тук.
	— Добре. Но това ще стане скоро. Още днес. Ще те намеря.
	Той пусна петте патрона от револвера на Зийк в тежкия стъклен пепелник на бюрото на Санди и взе чашата с кафе, на която бе написано името й. Намигна на Санди, която леко се усмихна, после стисна устни, когато от вътрешния кабинет излязоха още двама главорези от „Гибралтар“, издокарани в скъпи костюми. Подкрепления. Мъже, които още посещаваха гимнастическия салон.
	— Обслужването тук е страхотно — каза Боби. — След като първите двама служители буквално се сблъскаха, опитвайки се да ми помогнат, „Гибралтар“ изпраща още придружители да се погрижат за мен. Истинска класа.
	Санди сподави смеха си, обърна се и взе някаква папка от шкафа зад нея.
	Главорезите погледнаха Зийк и Кюзак, после отново Боби. По-младият, около двайсет и осемгодишен, избръснат гладко като на реклама за набиране на морски пехотинци, бавно и целенасочено започна да съблича якето си.
	— Казвам се Флин, а съдружникът ми е Левин — рече той. — А вие влизате без позволение, господин Емет.
	— Синко, при други обстоятелства — в три часа сутринта, по грамофона-автомат Джон Ленън пее „Представи си“, трима мотоциклетисти влизат и свалят гаджето ми — с удоволствие бих си тръгнал — каза Боби, после отпи от кафето. По чашата имаше следи от червилото на Санди и вкусът на жена отново го възбуди. Още държеше двата пистолета. — Но всъщност мисля, че сте малко неопитни за такива услуги. Може ли да повикате някой, стоящ по-високо в йерархията?
	— Предупредихме те учтиво — рече Флин. — А ти продължаваш да знаеш много. Затова ще пречупя шибания ти гръбнак като молив номер две, отрепко.
	Боби се обърна към Санди и каза:
	— Говори правилно и може да брои до две? Та той е преждевременно развит. Но му липсват маниери. Щом псува пред дама, значи е невъзпитан.
	Кюзак се приближи до тях, като се препъваше и притискаше окървавена носна кърпа към носа си. Боби остави чашата за кафе.
	— Ще те убия — с немощен глас каза Кюзак.
	Флин вдигна ръка да го спре. После направи сигнал на Левин, червенокосия си партньор, да застане от лявата страна на Боби.
	Боби нехайно премести револвера в дясната си ръка, седна на бюрото на Санди и насочи оръжието към тях. Сетне сподави прозявката си. Флин погледна към пепелника, където бяха патроните.
	— Добре, да преброим патроните в пепелника — каза Боби, докато Флин и партньорът му се колебаеха. — Пет са. Това означава, че в барабана има още един. Да видим кой от вас ще познае в кое гнездо е.
	Боби завъртя барабана на револвера, забавлявайки се с тази игра на руска рулетка.
	— Да минем към по-висша математика — продължи той.
	— Вие сте на не повече от двайсет и осем години. Най-много на трийсет. И двамата носите пръстени на нюйоркската полиция. Но ако работите тук и посещавате гимнастическия салон, това означава, че сте напуснали полицията. Обзалагам се, че сте пенсионирани по болест.
	Боби отново завъртя барабана, пийна още една глътка кафе и добави:
	— В такъв случай, работите тук, вероятно незаконно. Освен това сте социално осигурени — още два бона месечно. Сигурно изкарвате шест или дори седем-осем хиляди на месец. До края на живота си. Без данъци. За хора, които не могат да броят до шест? Никак не е зле.
	— Хайде да се обзаложим колко кости на лицето ти ще счупя с един удар — каза Флин.
	— Да играем честно. Първо оставете оръжията си на бюрото — отговори Боби.
	Санди седеше, без да говори. Ноктите й нервно потракваха на бюрото.
	— Хайде, аз имам само един патрон — продължи Боби.
	— Кой ще бъде героят да го опита?
	Флин и Левин с нежелание извадиха деветмилиметровите си глокове от кобурите на гърба и ги сложиха на бюрото на Санди. Боби измъкна пълнителите и пусна пистолетите в аквариума, всявайки паника сред хищните пирани. Хвърли там и пистолета на Кюзак, но задържа револвера на Зийк.
	В същия миг вратата на вътрешния кабинет се отвори и оттам излезе Лу Барникъл. Носеше очила „Рей-Бан“, златен часовник „Ролекс“ и костюм на Армани и приличаше по-скоро на шлифован политик, отколкото на бивше ченге. Усмихна се, показвайки редица големи изкуствени зъби, които контрастираха на тъмния му слънчев загар. Кожата на лицето му беше гладка и опъната. Явно си бе правил пластични операции. Добра работа, защото така поддържаше постоянна възраст от четирийсет и пет-петдесет години. Костюмът на ситни сини райета подхождаше идеално на копринената бежова риза. Имаше вид на всемогъщ, властен човек с високо обществено положение. Нямаше и следа от предишните тлъстини, когато беше полицай. Краката му бяха твърде големи за мокасините от волска кожа, но въпреки това ги бе обул, вероятно заради изящните малки позлатени плочки, които показваха, че обувките са скъпи и италиански.
	— Какъв е проблемът, господа? — попита Барникъл, разпервайки ръце като свещеник, който дава благословията си.
	— Здравей, Лу — презрително каза Боби. — Виждам, че още харчиш по двеста долара в бръснарския салон.
	Барникъл беше най-гладко избръснатото ченге, което Боби познаваше. Никой друг полицай не се бръснеше всяка сутрин. Докато още работеше в полицията като капитан със заплата, по-малка от десет хиляди годишно, Барникъл бе успял да си купи къща с шест спални за половин милион на плажа в Уинди Тип, беемве за четирийсет хиляди долара, яхта за сто и петдесет хиляди и всяка зима прекарваше по един месец на Карибите. Макар че не можеха да го докажат, детективите от отдела за вътрешно разследване знаеха, че той е твърде чист, за да не е корумпиран.
	— Пистолетите? — риторично попита Барникъл. Тръгна със ситни, уверени стъпки към хората си, като клатеше глава и ги гледаше.
	— Как са бойните ти рани, Лу? — попита Боби. — Прилича на истинско принудително пенсиониране по болест.
	Барникъл се бе пенсионирал по болест. Частната му охранителна фирма наемаше само бивши ченгета, повечето от които вероятно също бяха пенсионирани по болест. Но всичко беше законно. На повърхността. Според Боби тук ставаше нещо по-голямо от фалшиво пенсиониране по болест. Инак нямаше да го натопят, задето слухти наоколо. Явно се бе насочил по вярна следа.
	— Оръжие и насилие? — рече Барникъл като чичо, който помирява скарани роднини. — Нужно ли ни е всичко това за да посрещнем Боби Емет? Аз съм работил с него, когато ченгетата бяха истински ченгета. Ние не вадим оръжие един на друг. Би трябвало да празнуваме излизането му от затвора.
	Барникъл погледна окървавения Кюзак, който помагаше на куцащия Зийк да седне на стола, Флин и Левин се бяха вторачили в аквариума, където бяха пистолетите им. Барникъл поклати глава като разочарован учител, но под лустрото, в студените кобалтово тъмносини очи Боби видя нарастващ гняв.
	— Чух, че празненството за добре дошъл ще бъде тук — каза Боби. — Закъснях ли? Изядохте ли тортата?
	— Боби, ела в кабинета ми да поговорим. Санди, направи еспресо — рече Барникъл, после се обърна към четиримата главорези. — Има много работа. Свършете я. Трябват ни още четирима униформени служители на „Гибралтар“ за рап концерта в Бруклинския колеж. Всички билети са продадени. Може да възникнат скандали. По осем долара на час. Без удръжки.
	Лу Барникъл отвори вратата на вътрешния кабинет. Боби остави чашата за кафе на бюрото на Санди. Очите им се срещнаха за миг, после тя вдигна слушалката на звънящия телефон. Той последва Барникъл, като още държеше револвера.
	Боби огледа кабинета с ламперия от дъб. Нямаше прозорци. Чу бръмченето на вентилатора, който изсмукваше дима от хаванската пура на Барникъл.
	— Какво става с теб, Боби? Предполагам, че ще пиеш уиски или водка.
	— Не, благодаря, Лу. Последния път, когато пих с хора от това свърталище на плъхове, се събудих, осъден за убийство.
	Барникъл се престори на обиден.
	— Да не би да мислиш, че аз…
	— В килията ми влизаше повече дневна светлина, отколкото тук. Но това е добра подготовка за теб, Лу. Все едно тренираш за космонавт. Щом можеш да прекарваш по осем часа на ден в тази кутия, ще можеш да понесеш и единичната килия. На ченгетата като нас им позволяват да излизат само по един час на ден. Не те бръснат. Няма лични шивачи. Дори златният „Ролекс“, обсипан с диаманти, не ускорява времето, което излежаваш, Лу.
	— Огорчен си — монотонно отбеляза Барникъл. — Трябва да се научиш да прощаваш и да забравяш.
	Боби обиколи стаята, разглеждайки някои от наградите, които Барникъл бе спечелил като полицай.
	— Да, забравям всичко, освен шибаната омраза — каза Боби, докосвайки с показалеца на лявата ръка слепоочието си.
	— Ти си смел човек. Никой не може да каже, че Боби Емет няма кураж. Или мозък в главата си. Винаги съм смятал, че си твърде умен за ченге. Но и безразсъден. Прекрачваш границата. Бъркаш се в хорските работи. Започна да преследваш дори своите. На какво прилича това, по дяволите? Имам предвид, че детективите от отдела за вътрешно разследване се опитват да гонят хората от районното управление. Но ти се опита да вкараш ченгета в затвора. Както вече разбра, там не е приятно място за полицаи. А сега, веднага щом излезе, се заяждаш с мен. Защо?
	— Мисля, че си инсценирал обвинението срещу мен. Няма смисъл да говорим със заобиколки. Смятам, че си ме натопил и като всеки невъздържан американец, вярвам в отмъщението.
	— Нямаш подкрепления, нито разрешително за носене на оръжие и приятели. И аз трябва да гълтам „Алмагел“, защото ме ядосваш. — Барникъл се престори, че се оригва. — Ето, причини ми газове.
	Боби пое дълбоко въздух и рече:
	— Ще разбера какво се е случило с Доротея Дубров. Можеш да се обзаложиш, че ще го сторя.
	— Хей, може да съм всякакъв, но не убивам момичета. Особено красиви…
	— Господи, каква естетическа дискриминация от твоя страна.
	— Бизнесът ми е законен — продължи Барникъл, сякаш Боби не го беше прекъснал. — Грижа се за ченгетата, пенсионирани по болест. Дори за теб. Да, точно така. Мога да ти предложа двайсет и пет долара на час като начало. Ще охраняваш рап звезди. Какво ще кажеш?
	— Сигурен съм, че това ще ти хареса — да проверявам карти за самоличност и билети в Бруклинския колеж. По-добре, отколкото да съм в затвора или на свобода и да те ядосвам. Но щом не си съучастник в убийството й, откъде си толкова сигурен, че Доротея е мъртва?
	— Ако е жива, защо не се обади? — попита Барникъл, стана, наля си коняк „Реми Мартин“ и го помириса. — Тя чете вестници. Знае какво е станало с теб.
	— Може би я държат в плен.
	— Къде? В зоологическата градина ли? Като се замисля, задникът й наистина беше като на звяр от джунглата. Не се обиждай.
	Боби почувства прилив на заслепяващ гняв. „Овладей се — помисли той. — Контрол.“
	— Обиден съм. И няма да го забравя. Някой почука на вратата.
	— Влез, скъпа — каза Барникъл.
	Боби стисна дръжката на револвера, който държеше зад гърба си. Санди внесе поднос с две чаши еспресо. Отвори пакетче захарин и го изсипа в чашата с кафе на Барникъл. Сякаш извършвайки ритуал, тя го разбърка с малка сребърна лъжичка и плъзна по ръба на чашата резен лимон.
	— Истинска захар или захарин, Боби? — попита Барникъл, като го погледна. Очите му бяха изпълнени с други въпроси.
	Боби харесваше Санди — приятните й маниери, дръзкото чувство за хумор, придобитата на улицата интелигентност, сияйната й усмивка и неприкрития бруклински акцент — още когато беше служителка в нюйоркската медицинска комисия.
	Всички ченгета искаха Санди да проведе събеседването с тях, защото с нея се разговаряше лесно и беше хубава. Беше на трийсет и пет години, но още имаше тяло като на мадамите от снимките в „Плейбой“. Срещаше се с много ченгета. Според слуховете бе имала връзки с женени шефове, които обещавали да се разведат, но само разбили сърцето й. В нея имаше нещо обсебващо тъжно. Внушаваше усещането, че не е щастлива и вечно търси, но никога не намира мястото си в живота.
	— Не желая нищо, благодаря — отговори Боби. Барникъл погледна единия, после другия. Начинът, по който Санди и Боби се гледаха, не му хареса. Тя се забави за миг, сякаш чакаше заповеди.
	— Какво чакаш, по дяволите? — попита Барникъл.
	— Да ми благодариш — отговори, Санди.
	— Аз съм проклетият ти шеф — ядоса се той.
	— Аз пък съм проклета дама. Човешко същество. Ние имаме странни навици — „моля“, „благодаря“, „извинявай“.
	Тя излезе от кабинета и затвори вратата.
	— Сладурана — усмихна се Барникъл. — Роди бебе от мен, докато ти беше… в отпуск. Син…
	Той обърна към Боби снимката в рамка, която стоеше на бюрото му. „Господи — помисли Боби, — как е могла да легне с този отвратителен гадняр?“ Може би безопасността беше най-силният афродизиак.
	— Бебетата непрекъснато дрискат, нали? — ухили се Барникъл.
	Боби се изсмя мрачно.
	— Ако лайната бяха пари, само хората като теб щяха да имат задници, Лу. А сега, изслушай ме, татенце. Ще разбера какво е станало с моето момиче. Но вече не съм ченге. Също като теб, не е необходимо да се придържам към правилата. Ето защо, това е последният ти шанс. Ако знаеш какво е станало с Доротея, кажи ми го сега, и ако с нея всичко е наред, пътищата ни може и да се разделят. Но ако ти и главорезите ти сте й сторили нещо или отново се изпречите на пътя ми, с радост ще умра, докато те убивам. Предупреждавам те, че съм готов да загина, но не и преди да науча истината.
	Барникъл се вторачи в очите му.
	— Ти си напълно откачен — каза той и поклати глава. Боби извади последния патрон от револвера и го пусна в кафето. После сложи оръжието на бюрото, пред снимката на момченцето. Барникъл подскочи на стола си, когато Боби се обърна и излезе.
	Зийк, Кюзак и Флин стояха на външната врата на охранителна фирма „Гибралтар“. Левин се опитваше да извади с дълга тел пистолетите от аквариума. Боби погледна тримата главорези на вратата. Контрол. Той пак взе чашата с горещото кафе на Санди.
	— Е, кой от вас, примати, иска да духа това? — попита Боби.
	Ченгетата се спогледаха неловко и се отстраниха от пътя му. Боби излезе, като пиеше от кафето на Санди и се наслаждаваше на вкуса на червилото й.
	Тя го гледаше и се питаше какво да му каже, когато се видеха насаме.


	10.

	Боби качи Глисън и подкара джипа „Чероки“ покрай Белт Паркуей и сетне по Шор Роуд, най-великолепната крайбрежна ивица в града. Мина покрай домовете на стойност милиони долари, принадлежащи на лекари, адвокати, гангстери и политици, под пилоните на Веразано Бридж. Влекачи извеждаха в открито море танкери, минавайки покрай Стейтън Айланд, Бруклин и Джърси. В голямото пристанище на Ню Йорк се движеха фериботи, шлепове и яхти.
	Боби не бе спал предишната нощ заради шума в затвора, но не се чувстваше уморен. Свободата пулсираше във вените му като вълшебен еликсир. Трябваше първо да види дъщеря си, после да намери къде да отседне и веднага да се залови за работа.
	Той маневрираше през натовареното движение по магистрала Гауанас. Най-сетне мина под Бруклинския тунел, излезе на Уест Сайд Хайуей в Манхатън и се отправи към Седемдесет и девета улица.
	Пътуването продължи трийсет и две минути. Часовникът на таблото показваше дванайсет и пет. Денят щеше да бъде много дълъг, но Боби очакваше с нетърпение всяка минута от него.
	Глисън му каза да паркира на кръглата площадка над пристанището на Седемдесет и девета улица. Площадката представляваше риф от гранит и бетон и се издигаше на дванайсетина метра над морското равнище в един от най-красивите яхт-клубове в града.
	Макар че някога беше ченге от бреговата охрана и познаваше района като пръстите на ръката си, Боби винаги се бе приближавал откъм реката и никога не му бе оставало време да разгледа пристанището от тази височина.
	Пристанището се простираше покрай двата бряга на река Хъдсън и имаше сто четирийсет и пет кея, където бяха закотвени яхти, моторници, траулери, баржи, риболовни лодки, платноходки, катери, джетове и шхуни. Имаше дори японска плоскодънна лодка. Яхт-клубът приличаше на малко риболовно селище.
	— Само деветдесет и един кея са заети през цялата година — каза Глисън. — И седемдесет и шест от нас живеят на борда. Баща ми ме записа в списъка на чакащите в деня, в който се ожених. Нарече го застраховка развод. Половината мъже тук са разведени и остават само с яхтите си, когато съпругите им вземат къщите. Баща ми не го биваше като мореплавател, но аз съм още по-зле. Трябват ми инструкции, за да пусна душа в банята и ми става лошо, само като гледам вълните. Но имам кей и яхта.
	Пристанището беше оградено и имаше денонощен пазач. Въпреки това почти всеки можеше да влезе там. Всички, живеещи на яхтите, имаха ключове от желязната порта. Раздаваха дубликати на приятели, които на свой ред също правеха копия за други приятели — гости на безкрайните увеселения през лятото.
	Мнозина нюйоркчани минаваха покрай пристанището на Седемдесет и девета улица, без да подозират, че е там. Дори да го забележеха, рядко спираха да го разгледат от кръглата площадка. Пристанището оставаше сгушено покрай бреговете на Хъдсън като тайна малка порта към големия архипелаг Ню Йорк.
	— Списъкът на чакащите за кейове е дълъг колкото списъка с враговете ти, но щом получиш разрешение, никой не може да ти го отнеме — добави Глисън. — Стопанисва го отдел „Паркове“. Плащам триста деветдесет и пет долара месечен наем и още сто двайсет и пет за паркиране. Толкова ми струва да живея тук, в Уейст Сайд. Това са много пари, но вършат добра работа. Живееш на яхтата си, без да плащаш данък сгради. На мадамите тук адски им харесва. И не забравяй да казваш, че живееш с мен, защото е забранено да преотстъпвам кея си под наем. Не ми навличай неприятности.
	Паркираха колата в стария покрит гараж и засенчиха очи, когато излязоха на ярката слънчева светлина на Ривърсайд Парк. Изи успя да обясни на Венера да чака на пейка в парка, докато той и Боби отидат до яхтата.
	Глисън отключи портата на охраната и спря пред будката на пазача — малка барака, облепена с мореплавателни карти, с бюро и тесен кабинет. Адвокатът представи Боби на Дъг, шефа и пазача на пристанището.
	— Боби ще остане тук известно време — каза Глисън. — На кей 99-А. Дръж се с него добре и Дядо Коледа ще ти донесе подарък.
	Дъг се усмихна и се ръкува с Боби. Беше дружелюбен, приветлив човек, с дебели ръце и лице, съсухрено от двайсетте и няколко години, прекарани под слънцето и край морето. Работата му беше да пази яхтите, да събира наемите и да дава временно места на отбиващите се плавателни съдове за през нощта.
	— Ако имаш нужда от нещо, обади се — каза Дъг. — Хей… Чакай малко. Ти не си ли…
	— Да. Отдавна не сме се виждали.
	— Познавате ли се? — изненада се Глисън.
	Дъг помнеше дните, когато Боби работеше в бреговата охрана и караше патрулен катер.
	— Как бих могъл да го забравя — рече Дъг. — Никога не съм мислил, че си виновен, Боби. Винаги си бил джентълмен. Добре дошъл. Надявам се, че тук ще се чувстваш като у дома си.
	— Оценявам това — каза Боби.
	— Не разгласявай, че е тук — обади се Глисън.
	— Разбира се — отвърна Дъг.
	Адвокатът поведе Боби по моста. Минаха покрай тежки въжета, кнехтове, скари за печене на месо, шезлонги, хладилни чанти и две жени, които бяха погълнати в разговора си и не им обърнаха внимание. Боби вдигна лице към слънцето, вдъхна речния въздух и се заслуша в сирените на яхтите, плаващи по реката и в равномерното свистене на колите по магистралата зад него. Най-сетне стигнаха до кей 99-А.
	— Е, яхтата е виждала и по-хубави дни — отбеляза Глисън. Боби разгледа занемарената дванайсетметрова „Силвъртън 34 Експрес“, която леко се поклащаше по вълните на река Хъдсън. На мръсната кърма беше изписано името „Петата поправка“. На покрива на главната каюта се развяваше парцаливо американско знаме.
	Отвътре яхтата не беше толкова лоша. Камбузът беше занемарен, но хладилникът, електрическата печка с два котлона, микровълновата фурна и мивката с кранове от неръждаема стомана работеха.
	Вратата от черешово дърво водеше към салон с размери два на два метра, разположен между кухнята и главната каюта. Тревистозеленият мокет се нуждаеше от почистване и изпиране. Облицованите в ламперия стени бяха украсени със сини мореплавателни карти. В ъгъла за развлечения имаше цветен телевизор с вграден видеорекордер, радио и стереоуредба. До стената стояха бюро и два метални стола. Плъзгащите се прозорци с щори гледаха към моста „Джордж Вашингтон“. Сгъваемият диван беше обсипан с възглавници от рипсено кадифе.
	Глисън посочи друга дървена врата и Боби влезе в главната каюта с размери два на метър и осемдесет, където имаше голяма койка с ракла отдолу. На нощното шкафче стоеше лампа за четене. В шкафа имаше достатъчно място за малкото дрехи на Боби. Той отвори прозореца, който гледаше към града, и от реката нахлу свеж въздух.
	— Баща ми беше адвокат по сделки с недвижими имоти — рече Глисън. — Той и клиентите му изчезваха всяка събота и неделя с тази яхта. Майка ми го подлагаше на строги разпити, когато се прибереше вкъщи. Ето защо я кръсти „Петата поправка“*. Татко и приятелите му прекарваха повече време тук долу, отколкото на палубата.
	[* Петата поправка в американската конституция дава право на лице, срещу което се води разследване, да откаже да отговаря на въпроси, които биха могли да го уличат в престъпление — Б.пр.]
	Глисън присви очи, разопакова бонбон и го пъхна в устата си. Влезе в тоалетната, хвърли опаковката в чинията и пусна водата.
	— Достатъчно е широко да четеш „Дейли Нюз“ — отбеляза той. — Можеш да вкараш и някоя мацка. Няма място за друго.
	Боби пое дълбоко въздух. Изи пусна душа, откъдето първо потече ръждива вода, която след малко се избистри.
	— Струята е като детска пикня, но ще измие градската мръсотия — каза той.
	— Мислил ли си някога да се занимаваш с недвижими имоти? Имаш нюх към тази работа.
	Имаше още една малка каюта.
	Боби бързо се изкатери на горната палуба и огледа пристанището. Няколко десетки закотвени яхти леко се поклащаха по вълните на река Хъдсън. Познаваше ченгета, които уж работеха допълнително и взимаха рушвети, за да си купят яхти. Пътните полицаи бяха прословути с това, че криеха патрулните коли в гаража на пристанището и превъртаха километража, за да покажат после на шефовете си, че са изминали обичайните двеста километра по време на осемчасовото си дежурство. През това време ченгетата ловяха риба, пиеха, играеха покер или чукаха мадами на яхтите. Повечето оставаха да живеят там след разводите си. Боби винаги бе мислил, че това са мъже, които изоставят съпругите си заради яхтите.
	Той огледа уредите. Като повечето ченгета от бреговата охрана Боби не разбираше много от мореплаване. Обикновено знаеха как да запалят мотора, да управляват катера и да хвърлят котва. Той завъртя щурвала и изпробва хидравличната система за навигация. Уредите изглеждаха в изправност. Трябваше само да се почистят и смажат. След седмица на грижи яхтата щеше да бъде в добро състояние.
	— Всичко работи — каза Глисън. — Проблемът с яхтите е, че гълтат като състезателни коне. Горивото струва пари. А аз ги нямам много. Но съм открил разплащателен влог в бензиностанцията на пристанището, който можеш да ползваш. Ще разчитам на старомодната ти сантиментална честност да ми върнеш парите някой ден.
	— Ключовете и документите? — попита Боби и протегна ръка.
	Изи му ги даде. После издрънча с ключовете на джипа „Чероки“.
	— Колата е всичко, което ми остана от брака — каза адвокатът. В гласа му прозвуча тъга. — Затова я пази…
	Боби кимна.
	— Утре изпращам Венера в клиника за отслабване — добави Глисън, като отново се развесели. — Диетологът каза, че ще стане стройна като фиданка. И после ще ми изкаже вечната си благодарност.
	— Не си в ред — отбеляза Боби и го хвана за китката, за да види колко е часът.
	Дванайсет и двайсет.
	Стигна до палубата и изведнъж забеляза вече познатия бял форд. Беше спрял на кръглата площадка над пристанището. „Не може да бъде“ — помисли Боби.
	— Имаш ли бинокъл на яхтата?
	— Не — отговори Глисън. — Защо?
	Боби посочи форда. Двигателят тихо бръмчеше.
	— Какво очакваш? — попита адвокатът. — Ходил си в охранителна фирма „Гибралтар“, тероризирал си телохранителите там и сега искаш да не те следят? Трябваше да ги забележиш още по пътя, Шерлок Холмс.
	— През цялото време поглеждах в огледалото за обратно виждане. Шофьорът го бива… Трябва да проверя на кого е фордът. Имаш ли клетъчен телефон?
	— Не е тук. В кантората ми е…


	11.

	— Имаш кантора в Емпайър Стейт Билдинг? — учуди се Боби, когато спря пред извисяващия се небостъргач на Трийсет и четвърта улица.
	— Така си създавам име — отговори Глисън. — Престиж. Професионално влияние. Сградата е историческа. Има десет милиона тухли, триста и деветдесет километра асансьорни въжета и шест хиляди и четиристотин прозорци. Висока е четиристотин и двайсет метра и тежи триста шейсет и пет шибани тона.
	— Откъде си научил всички тези глупости? — попита Боби, отвори вратата и слезе от колата.
	Смеси се с тълпата чиновници, отиващи на обяд и протегна врат като всички останали, за да огледа постройката, изградена от работници емигранти през 1931 година.
	— Един японец, търговец на недвижими имоти, ми даде брошура с всякакви статистически данни, с изключение на обиколката на топките на Кинг Конг — отговори Глисън. — Но аз я прочетох и си помислих, че ако Ню Йорк е кадилакът на американските градове, тогава Емпайър Стейт Билдинг е емблемата на предния капак. И аз съм се качил в кадилака. Щом съм най-добрият адвокат в града, струва ми се разумно на визитната ми картичка да е изписан този адрес.
	Изи дръпна Боби за ръкава и му каза да паркира в гаража под големия небостъргач. Но Боби продължи да гледа внушителния колос.
	— Какво? Да не си намислил да го купуваш? Хайде да вървим.
	Боби не обърна внимание на Глисън. Стоеше сред потока от туристи с видеокамери и фотоапарати и мислеше: „Доротея. Бяхме тук заедно. Виждахме Емпайър Стейт Билдинг чак от Бруклин. Тя харесваше вечно примигващата червена светлина на покрива. Обясних й, че това е предупредителен сигнал за ниско летящи самолети. И ти трябва да внимаваш — отвърна тя. — Това е и предупредителен сигнал за теб, че ще те накарам да изпълниш обещанието си да се ожениш за мен, Боби Емет.“
	На другия ден, когато се качиха горе, Боби насочи далекогледа към бруклинския им апартамент. Каза й да избере дата за сватбата. Да бъде скоро. Боби искаше да има семейство. Доротея се развълнува като дете. Накара го да обещае да си купят къща, откъдето да се вижда примигващата червена светлина на Емпайър Стейт Билдинг.
	— Защо? — засмя се Боби.
	Тя го погледна. Очите й бяха изпълнени с детинска почуда, високите й скули — поруменели от зимния студ, а косите — развяти от вятъра.
	— Каквото и да се случи, онази червена светлина винаги ще бъде сърцето ми, което бие за теб. Я тебе кохаю — отговори Доротея.
	— Тогава избери дата.
	— Не мога. Още не.
	Така и не му каза защо.
	— Тръгвай, преди някой гълъб да те избрал за мишена — каза Глисън, изтръгвайки Боби от унеса.


	— Вземи си чантата — рече Изи, когато намериха свободно място в подземния гараж и паркираха. — В кантората ми има страхотен душ.
	Боби се смая, като видя, че Глисън тръгва пеша нагоре по стълбите, за да се поддържа във форма. Когато стигнаха до площадката на първия етаж, адвокатът се задъха. Спря да запали цигара, после отвори вратата с надпис „Партер“, която водеше към коридор.
	— Отказваш ли се вече? — присмя му се Боби, като мислеше, че ще тръгнат към асансьора.
	— Пристигнахме — отговори Глисън и раздрънка ключовете, докато вървеше по мръсния, осветен от флуоресцентни лампи коридор. После спря пред обикновена черна врата с надпис „Изи Глисън, адвокат, стая 378“.
	— Кантората е на приземния етаж на Емпайър Стейт Билдинг? — недоверчиво попита Боби.
	Глисън сви рамене.
	— Всъщност приземният етаж е стъпка нагоре в света за теб — добави Боби.
	— Да, и хамбургерите в кафенето ми харесват — каза Изи, отключи вратата и отвори. — Пък и колкото по-висок е етажът, толкова е по-скъп наемът. Предпочитам да не съм във висините. Освен това не работя в кантората си. Но ти ще го направиш.
	Глисън запали лампите, после се наведе да събере пощата.
	— Трябва ми телефонът — рече Боби. — Искам да разбера на кого е белият форд.
	Изи отвори пощенските пликове, а Боби огледа купчините вестници и издутите сини папки.
	— Добре, че си на партера — каза Боби. — Ако някой клиент влезе тук, ще му се прииска да скочи от прозореца.
	На пода бяха разхвърляни опаковки от бонбони, кутии газирана вода и пожълтели вестници. На сивото метално бюро стоеше голяма черна пишеща машина — толкова допотопна, че може би Марк Твен бе писал на нея. От двете й страни имаше кутии с бонбони и Изи вече пъхаше шоколадчета в устата си.
	Глисън даде на Боби пропуска за паркиране, който извади от плика, изпратен от нюйоркската полиция.
	— Казах на брат ти, че ще се нуждаеш от това. Можеш да паркираш почти навсякъде. Струва колкото теглото си в злато.
	Адвокатът застана зад бюрото, седна на стария зелен въртящ се кожен стол, отключи най-долното чекмедже и го издърпа. Извади клетъчен телефон и револвер „Смит и Уесън“ и ги сложи на бюрото. Свали часовника си и го постави до тях. Боби погледна оръжието, после Изи.
	Сетне набра един номер и поиска да говори с Джон Шайн. Нямаше го. Позвъни в Седемдесет и второ районно управление и потърси Том Ларкин. Сержантът отговори, че Ларкин е дежурен от четири до дванайсет часа. Обади се на Патрик. Отговори телефонен секретар. Боби остави съобщение, че ще го потърси пак след два часа. После опита да се свърже с Макс Рот от „Дейли Нюз“, но репортерът бил излязъл по работа. Боби остави съобщение и на неговия телефонен секретар. „Макс, искам няколко услуги. Трябва да разбера чий е един регистрационен номер. А през това време би ли проверил в компютъра къде са сега главните действащи лица в процеса срещу мен? Защитата, обвинението, ченгетата, свидетелите. Всички. Благодаря. Пак ще ти се обадя.“
	Сетне посочи предметите на бюрото и каза:
	— Мога да използвам телефона й часовника, но не и револвера.
	— Исках да знаеш къде е, ако ти потрябва.
	— Ако.
	— Ще ти потрябва, и още как.
	Върху хладилника имаше цветен телевизор. Боби го включи и изслуша бейзболните резултати.
	— Затова ли дойдохме тук? — попита той. — Имам много работа.
	— Не, дойдох да прослушам съобщенията си.
	— Съобщенията? Можеше да ги чуеш от всеки уличен телефон с дистанционния код.
	— Все забравям шибания номер.
	— Ще го пренастроя — каза Боби, оглеждайки телефонния секретар. — Ще бъде същият като номера на вратата ти. Триста седемдесет и осем.
	— Много е сложно. Записът на този апарат съобщава на клиентите да ме търсят в хотел „Челси“. Единствените хора, на които казвам да ми оставят съобщения там, са жени. А не искам да ми се обаждат в хотела, в случай че съм там с друга жена. Затова от време на време идвам тук и прослушвам телефонния секретар. Виж това знам как да го правя. Гледай…
	Изи натисна копчето за прослушване. Имаше обаждания от всички местни вестници и телевизионни и радио станции, включително от Макс Рот. Репортерите искаха Глисън да им уреди интервюта с Боби Емет. Адвокатът записа имената и телефонните номера.
	— Вече се обадих на Асоциацията по печата да съобщят на медиите, че в четиринайсет и трийсет ще дам пресконференция пред областната прокуратура в Бруклин — рече Глисън. — Когато Рот ти се обади, кажи му, че ти трябват няколко дни, преди да му дадеш изключителното си интервю.
	Боби кимна. После чу гласът на дъщеря си Маги.
	— Здравейте, господин Глисън. Обажда се Маги Емет. Първо, искам да ви благодаря от дъното на душата си, че изкарахте баща ми от затвора. Второ, очаквам с нетърпение да го видя. Бихте ли му предали да ми се обади, инак ще го зачеркна от списъка на хората, на които ще изпратя коледни картички. Той знае номера. Кажете му още, че страшно много го обичам. Благодаря.
	— Добро дете — отбеляза Изи. — Внимавай да не се опитат да я използват срещу теб.
	Боби го погледна уплашено.
	— Мина ми през ума.
	— Имаш работа с безмилостни негодници — добави адвокатът и отново запали цигара.
	Боби отвори единствената вътрешна врата и влезе в тоалетната. Плочките, мивката и тоалетната чиния бяха стари и напукани, но безупречно чисти. В плетения кош имаше купчина чисти бели хавлии. Шкафчето беше пълно с дезодоранти, кремове за бръснене, ножчета, одеколони, пасти за зъби и сапуни. Боби кимна одобрително.
	— Може и да имаш репутация на мърляч, но не си спомням да си бил небръснат, несресан и с измачкан панталон — каза Боби.
	— Ако искаш, вярвай, но държа дъщерите ми да се гордеят с мен… отново. И това ще стане. Само стой и гледай.
	Глисън извади от десния си джоб голяма пачка банкноти, отброи пет хиляди долара и ги сложи на бюрото, до часовника, револвера и клетъчния телефон.
	— Подадох заявление от твое име за разрешително за частен детектив — рече Изи. — Казах, че ще работиш за мен. Имаш ли въпроси?
	Боби прибра револвера в чекмеджето и го заключи. Взе парите и часовника. Беше тринайсет часът.
	— Изи, много бързам, но може ли да те питам нещо?
	— Да.
	— Щом имаш толкова много пари, защо не си оправиш лампата?
	— Ами, оправи я ти. Аз нямам време. Трябва да изпращам Венера. После ще дам пресконференция навреме за новините в шест. Заложил съм много на жалкия ти задник.
	Глисън тръгна към вратата, но Боби го повика.
	— Изи.
	Адвокатът се обърна.
	— Благодаря.
	— Ще имаш възможност да ми се отблагодариш — рече Глисън и излезе.
	Изречението отекна в главата на Боби. Съвсем не беше сигурен дали Глисън не е мошеник. Не му вярваше. Всичко в адвоката говореше, че е хитър дявол. Боби сериозно се замисли върху идеята, че Изи може да работи за типовете, които го бяха натопили. За онези, които не успяха да го убият в затвора и сега, когато беше на свобода, дебнеха сгоден момент да го сторят. Може би анонимният „ангел“, който плати гаранцията на Боби, даваше пари на Глисън. Но кой беше този благодетел? Изи бе настанил Боби на яхта в отдалечено пристанище — удобно място да очистиш някого. Даде му кола, в която вероятно имаше подслушвателни и проследяващи устройства. И може би това обясняваше присъствието на белия форд таунус. Глисън не прояви безпокойство, че ги следят. Дори в кантората му сигурно се подслушваше. През целия си живот Глисън беше наемен говорител на убийци. Какво значение би имало още един труп в кариерата му? Ами Венера, която уж не можеше да обели нито дума на английски? Вероятно се преструваше. И тя ли беше част от инсценировката?
	Боби се почувства омърсен физически и душевно.


	Боби се заслуша в телевизионната реклама за поддръжка на лимузини. После говорителят съобщи новината за освобождаването му от затвора. Показаха стари кадри, на които извеждаха Боби, окован в белезници, от съдебната зала след произнасянето на присъдата. Дадоха и Мойра Фаръл, първият му адвокат, с гъстите й червени коси, синьо-зелени очи и пословично къси, тесни поли, които представителите на медиите обожаваха, но не бяха успели да съблазнят съдебните заседатели. Сетне излъчиха интервю с нея от луксозната й кантора.
	— Първо, искам да кажа, че съм доволна задето Боби Емет е на свобода и е получил правото на нов процес — рече тя. — Не, новият му адвокат не ми се е обаждал, нито се е консултирал с мен. И без това нямам време да се занимавам с криминални дела, защото в момента съм много заета с други важни и вълнуващи въпроси. Но пожелавам на Боби всичко най-хубаво в новия процес.
	Нещо не беше наред. Мойра Фаръл нито веднъж не каза, че го смята за невинен.
	Последва интервю със Сис Тузио, която сега беше главен помощник на областния прокурор на Бруклин.
	— Робърт Емет по-добре да се радва на краткотрайната си свобода, защото скоро ще се върне като бумеранг в затвора — каза тя. — Това е класически пример на глупаво правосъдие, случай, в който един човек злоупотребява с длъжността си на полицай и забравя, че е човешко същество, като убива с нож любимата си и я кремира. Доказателствата са потресаващи. Прокуратурата няма да има покой, докато Емет не отиде зад решетките.
	Говорителят добави, че Изи Глисън, новият адвокат на Боби Емет, ще даде пресконференция в четиринайсет и трийсет пред бруклинската прокуратура.
	После започнаха репортажите за кандидата за губернатор Джералд Стоун. Мотото на предизборната му кампания беше „Американското семейство през двайсет и първия век“. Боби се вторачи в безупречно издокарания политик с четвъртита челюст и усмивка като на реклама за зъбна паста. Часът беше обозначен в долния ляв ъгъл на екрана. Тринайсет и пет. Боби имаше пет минути, за да се изкъпе.
	Той занесе брезентовата си чанта в банята и извади чисти джинси, ватена блуза, бельо, чорапи и маратонки. Всичко беше износено и оръфано. Нуждаеше се от нови дрехи.
	Пусна душа и струята бликна от огромната водопроводна система на небостъргача. Боби отдавна мечтаеше за този момент. Горещата вода обля тялото му и го пречисти.
	Той вдигна лице към струята и затвори очи. Представи си лицата на Фаръл, Тузио, Стоун и Барникъл. После ги прогони от съзнанието си. Излезе от душа, избърса се и бързо се облече.
	Трябваше да види един много по-важен човек.


	12.

	Боби искаше да извърви пеша двайсетте преки до центъра на града, за да види Маги, но по новините непрекъснато показваха лицето му. Затова се качи на джипа и се отби в магазина за маскарадни костюми „Инкогнито“ на Трийсет и седма Западна улица.
	Купи си изкуствена черна брада и мустаци, очила с дебели стъкла и черни рамки и сламена шапка с козирка. Собственикът, кореец, му позволи да се дегизира пред малко огледало. Боби беше доволен, че промени външността си. Даде четирийсет и седем долара и се засмя на глас на отражението си.
	Потегли към центъра на града и спря в забранена зона на Петдесет и шеста улица, близо до Мадисън Авеню. Сложи на предното стъкло пропуска от полицията, който му даваше право да паркира почти навсякъде.
	В тринайсет и двайсет и шест вече чакаше дъщеря си в търговския център на Тръпм Тауър.
	На ъгъла на Петдесет и шеста улица бе задминал три телевизионни коли от местните станции, които изглежда дебнеха входа на жилищната сграда, за да направят снимки или да вземат интервю от Боби, от бившата му съпруга или от Маги. Пазачите от охраната ги бяха дръпнали настрана и не им позволяваха да влязат във фоайето. Боби спря достатъчно близо до един от пикалите, за да чуе, че репортерите разговарят за освобождаването му от затвора. „Тези копелета ме преследват от деня, в който започнах да се срещам с Кони — помисли той. — Изнервиха брака ми и превърнаха в цирк развода и по-късно процеса срещу мен. Никога няма да се махнат.“ Зарадва се, че не го познаха.
	Влезе в търговския център на Тръмп Тауър, обади се по телефона на Маги и й каза, че я чака, издокаран в глупава маскировка. Тя го помоли да стои пред бижутерския магазин „Хари Уинстън“ и добави, че ще се качи на елеватора до приземния етаж и после ще се прехвърли на елеватора за търговския център, за да избегне телевизионните екипи.
	— Татко! — извика Маги, докато тичаше към него.
	Зад нея вървяха Кони Матюс Сойер и новият й съпруг Тревър. Боби прегърна дъщеря си и я целуна веднъж по устата, осъзнавайки, че вероятно тя е твърде голяма за това. Почувства се странно, че държи в обятията си четиринайсетгодишно момиче, пусна я, отдалечи я на една ръка разстояние от себе си и се вгледа в насълзените й очи.
	Маги беше пораснала. Имаше дълги, прави, руси коси, метална скоба на предните зъби, големи обеци, наболи гърди и лунички на носа и лицето. Кожата й беше безупречна и мека, както когато беше бебе. От големите й зелени очи капеха сълзи, смесени с грим.
	Той се наведе към нея и прошепна в ухото й.
	— Никакви сълзи. Обещавам, че повече няма да отида там. Днес ще говорим за всичко, освен за затвора. Съгласна ли си?
	Маги кимна, без да каже нищо и се опита да преглътне сълзите.
	Кони и Тревър стояха втрещени и в недоумение гледаха Боби.
	— Издокарал си се като за Деня на Вси светии — засмя се Кони.
	Боби й кимна малко натъжено и с обич. Радваше се, че тя изглежда добре. Кони сияеше в ореол от пари.
	— Господи, трябва да си купиш нови дрехи — възкликна тя.
	Тревър Сойер пристъпи напред и непохватно протегна дясната си ръка на Боби.
	— Добре дошъл. Желая ти късмет…
	— Благодаря, Тревър — отговори Боби. Беше докосвал по-топли ръце в моргата.
	— Ще се нуждаеш от него — добави Тревър.
	Боби не знаеше дали това е предупреждение или заплаха.
	Тревър беше нисък, плешив мъж, който явно би се чувствал по-добре в традиционен тъмен костюм, вратовръзка и обувки от мека кожа. Но Боби знаеше, че Кони избира дрехите му. Днес Тревър беше облечен в скъпо италианско ленено спортно сако, бяла фланелка „Келвин Клайн“, джинси „Левис 501“ и мокасини от волска кожа. Не носеше чорапи. Приличаше на нещо средно между чиновник от Уол Стрийт и тип от шоу бизнеса, каквито Боби бе залавял да търгуват с кокаин, докато беше ченге в прокуратурата.
	— Благодаря, че се грижиш добре за детето ми — каза Боби.
	— За мен е удоволствие да съм с нея. Ти си голям късметлия.
	— Ти също — рече Боби и кимна към Кони, която се усмихна самодоволно.
	— Тревър, ще закъснееш за срещата си в два — каза тя, поглеждайки часовника си.
	— И какво от това? — рече той. — Да не би служителите ми да ме уволнят?
	Кони оправи сакото му, целуна го по устата и каза:
	— Довиждане, Тревър. Боби и аз ще побъбрим малко.
	Боби му пожела успех и третият най-богат магнат на козметиката в света излезе от Тръмп Тауър и тръгна към сивия си „Ролс-Ройс Силвър Клауд“. Приличаше на актьор в ролята на шеф на голяма корпорация.
	— Отиди в тоалетната и се измий, миличка — обърна се Кони към Маги, която бършеше грима от лицето си. — Татко ти и аз трябва да поговорим за минута. Насаме.
	Маги се усмихна на баща си. Обърна се и издуха носа си. Кони хвана под ръка Боби и го поведе безцелно из търговския център. Деляха ги няколкостотин милиона долара, но ги свързваше детето.
	— Не ме разбирай погрешно, Боби — започна Кони. Разходката явно й харесваше. Минаваха покрай предимно млади туристи и богати нюйоркчани, които ходеха там да обядват в бистрото или да пазаруват в скъпите бутици. — Радвам се, че излезе от затвора. Не мисля, че си убил онази жена. Никога не си вдигал ръка срещу мен, затова не мога да си представя, че би го сторил на друга. Ти си твърде старомоден и сантиментален, дори за да псуваш пред жена, камо ли да я убиеш. Фройд би казал, че това е защото си имал майка, която си обожавал. Та, чувствата ми са смесени… Защо винаги изпитвам смесени чувства към теб?
	— И ти изглеждаш добре, Кони — каза Боби, минавайки покрай цивилен пазач от охраната, който кимна на Кони. Според Боби изящният й парфюм вероятно бе направен специално за нея от компанията на баща й или на съпруга й. Сега тя притежаваше половината от всеки.
	— Не коментирам външния ти вид, защото знаеш, че въпреки тъпата ти маска, изглеждаш като Аполон. Както винаги. Това ме накара навремето да загубя разсъдъка си и да избягам с теб и със заплатата ти, която беше почти колкото социална помощ. Сигурна съм, че никоя не би те изхвърлила от леглото си.
	— Господи, Кони, пък аз винаги съм мислил, че се възхищаваш от познанията ми за Шекспир.
	— Не ме наричай Кони. Всъщност наистина имаш повече мозък в главата, отколкото заслужава красив мъж като теб. Моят бивш съпруг…
	Тя спря и го огледа, сякаш беше на търг. После махна елегантните очила с черни рамки и го погледна в очите, виждайки неща, които само двамата знаеха един за друг. Неща, толкова чужди, колкото светът, в който бе родена и отново обитаваше. Боби знаеше, че Кони си спомня летата на брега на Джърси, вечерите на балкона на кинотеатъра на Кингсуей, следобедите в лодката в езерото на Проспект Парк, любенето пред камината в къщата в Бруклин, разходката в снежната виелица на Кони Айланд и нощта, в която той й помогна да роди Маги. Тогава се заклеха никога да не се разделят. Разводът. Ужасната преса. Разбитото сърце на Маги. Съвземането. После процеса за убийство…
	— Маги се е променила — тихо каза Кони. — Вече не е дете. Има менструация. Харесва момчетата. Мрази мен и обожава теб. Но онова, което се случи с теб, я сломи. Така и не можа напълно да се оправи. Нямаше ден, в който да не говореше, че баща й ще си дойде вкъщи.
	— Е, нали се върнах…
	— Позволи ми да довърша и ще ви оставя двамата. Знам, че искаш да я виждаш. И аз го желая. Ти си страхотен баща. Не отричам това. Но все още си обвинен в убийство. Пресата те преследва. Отново. Мен и Маги също. Онази прокурорка иска кожата ти толкова силно, че сигурно те сънува. Тревър непрекъснато чува разни неща в политическите кръгове, в които се движи, как ще те използват в кампанията на онзи човек Стоун… Ще те превърнат в изкупителна жертва. Не искам Маги да бъде замесена в това.
	— Кони…
	— Констънс.
	— Престани, Кони. Не искам да причиня болка на Маги. Повярвай.
	— Ако се наложи, ще те съдя, за да я предпазя от медийния цирк. Ще поискам съдията да ти отнеме правото да я виждаш, докато процесът срещу теб не свърши. Мога да я заведа в Европа или в Кънетикът, докато трае всичко това.
	Той погледна Кони, после Маги, която ги чакаше.
	— Не ме ритай, когато съм паднал. Единственото ми желание е да виждам детето си. Обещавам да я крия от медийните зверове.
	— Не желая Маги да бъде в съда, когато започне новият процес… заради някакъв евтин адвокатски номер, предизвикващ симпатия.
	— Не я допуснах на първия процес. Дори не искам да гледа телевизия. Инсталирай чипове. На всичките четиринайсет програми.
	— Още не можеш да устояваш на сарказма, нали? Единствената причина, поради която я държа в този град, е, за да вземе допълнителни точки от лятното училище и защото тя иска… да те вижда. Съжалявам те, но…
	— Не ме съжалявай. Не усложнявай нещата за мен и за Маги.
	Кони изтънчено поклати глава. Диамантените й обеци издрънчаха. Очите й блестяха. Дългите й мигли потрепваха. Сякаш всеки момент щеше да започне да мърка.
	— Ако ти трябват пари…
	— Не, благодаря.
	— Все същото мъжествено бруклинско-ирландско лайно. Можех да платя за обжалване на присъдата. Да ти намеря истински адвокат още първия път. И сега мога да го направя. А не онзи Изи Глисън. Прилича на нещо, в което те е страх да стъпиш и вероятно би станал адвокат на убиеца на майка си. Но ти не искаш. Горд си. Държиш на проклетото си ирландско, мъжествено, пролетарско достойнство…
	— Ще се оправя. Щом си намеря работа, редовно ще плащам издръжката на Маги.
	Кони се изсмя и махна с ръка.
	— Трябва да призная, че малко ревнувам.
	— От какво?
	— От онази, която първа се чука с теб след излизането ти от затвора.
	— Трябва да намеря Доротея за тази цел. Освен това тя е в същността на цялата тази бъркотия.
	Кони се втренчи в него и затаи дъх, сякаш бе уверена, че Боби преследва някакъв призрак.
	— Маги харесваше Доротея — промълви с въздишка. — Сигурно е била симпатична.
	— А ти си имаш Тревър. Маги твърди, че той е… че си го бива.
	— Така си е — с безразличие отбеляза Кони, сякаш говореше за счетоводителя си. — Подходящ е за мен, „приляга“ ми. Невинаги разбира настроенията ми, но е доста предан.
	Боби кимна:
	— Благодаря ти, че ме улесняваш, Кон.
	— Винаги съм те улеснявала — многозначително отбеляза тя и отново стисна ръката му. Докосването й и ароматът на парфюма й го накараха неволно да потръпне. Усмихна се и промърмори:
	— Никога не сме имали проблеми в това отношение, нали?
	— Най-странното е, че наистина не сме имали проблеми и все пак всичко свърши — въздъхна Кони.
	— Но запомни, че ще направя живота ти черен — да, това е най-точният израз — ако се наложи. Няма да позволя Маги отново да страда.
	По изражението й личеше, че иска да го целуне за сбогом, но само преглътна и погледна към Маги, която забели очи, изразявайки нетърпението си.
	— Може някой път да обядваме заедно. — Тя сви рамене. — И да си поговорим както по времето, когато бяхме неразделни приятели.
	— Дадено — отвърна Боби. — Ще ми отговориш ли откровено, ако те попитам нещо?
	— Разбира се.
	— В какво се състои работата ти?
	— Ами… да пукна, ако знам — смутено промърмори тя и се поусмихна. — Важното е, че чековете пристигат редовно. Слушай, доведи обратно Маги точно след час. Тя ще ти покаже как да излезеш през задния вход на бижутерския магазин — спомняш ли си как Майкъл Джексън се изплъзваше на досадниците от медиите?
	Отдалечи се, а Боби я чу да шепне като че на себе си:
	— Господи, изглеждаш страхотно…
	Проследи я с поглед и осъзна защо се бе оженил за нея преди много години. Помисли си още, че този богат тъпанар Тревър е голям късметлия.

	* * *

	Следвайки указанията на Маги, Боби действително се изплъзна на представителите на пресата. Отидоха с колата до Лексингтън Авеню, където той паркира близо до автобусната спирка. Прекосиха улицата, влязоха в кафенето и се настаниха на маса до витрината близо до цяла редица компютърни терминали. Докато пиеха кафето си, посетителите имаха достъп до най-разнообразна информация по Интернет.
	Боби забеляза, че дъщеря му го наблюдава изпод око, сякаш нещо я притеснява. Беше оставил в колата фалшивата брада, с която се маскираше, не лицето му тревожеше Маги. Изражението й подсказваше, че безпокойството й е предизвикано от много по-сериозна причина.
	— Защо ме гледаш така? — попита я. Усещаше се неловко в компанията на дъщерята, която не бе виждал дълги години.
	— Вече изяде три кифли, татко — промърмори момичето.
	— Как е в училище?
	— Гадно.
	— Жалко. Имаш ли си приятел?
	— Невъзможно е… заради мама.
	— Защо?
	— Нали я знаеш каква е? Изобщо не се е променила.
	— О… — промълви Боби. — Не ти ли разрешава да излизаш с момчета?
	— Не и с онези, с които мога да разговарям.
	— С кого искаш да ходиш?
	— Ама че старомодно се изразяваш, татко. Или разговаряш с някого, или излизаш с него.
	— Добре, де. Майка ти с кого иска да разговаряш?
	— С разни типове, дето бъкат от мангизи. Шайка идиоти.
	Боби разбра защо дъщеря му мрази училището: заради богатите момчета, с които Кони искаше дъщеря й да излиза.
	— А ти с кого искаш да ходиш… тоест да разговаряш? Виж колко бързо схванах модерния жаргон.
	Маги сви рамене и отпи от чая си, после промълви:
	— По-добре ми разкажи за яхтата си? Като я поправиш, ще ме заведеш ли на Кони Айлънд? Мама е убедена, че ако стъпя там, ще пипна ужасния вирус „Ебола“… но много ми е мъчно за стария ми квартал Бруклин. Да живееш в Тръмп Тауър е все едно да си затворен в клетка като екзотичен птеродактил. Едва ли можеш да си представиш катедралата „Сейнт Патрик“ като квартална църква. Липсват ми посещенията в „Холи Нейм“, липсват ми училищният двор и евтините пицарии; липсват ми приятелите, с които с часове разговаряхме на стъпалата пред домовете, на някой ъгъл или в Проспект Парк. Те…
	„Ето какво било“ — помисли си Боби. Още й беше мъчно за Бруклин и за безгрижното детство, което бе имала преди разводът на родителите й да я раздели с любимия квартал и с обичните й приятели. Децата винаги страдаха повече при разпадането на семейството.
	— Добре — отвърна той. — Ще те заведа в Бруклин, но при условие, че няма да кажеш на майка ти. Съгласна ли си?
	Маги кимна и отново потъна в мълчание, като извърна поглед от баща си, сякаш се опитваше да възстанови духовната си връзка с него, прекъсната от престоя му в затвора.
	— Имам чувството, че още нещо те тревожи, детето ми.
	Тя обърна глава и се втренчи в него, очите й бяха тъжни и някак неспокойни.
	— Изплюй камъчето — настоя Боби. — Трябва да си поговорим съвсем откровено.
	— Нали каза, че не желаеш да споменавам за затвора. — Тя сведе поглед и се престори, че разбърква кубчетата лед в чашата си.
	— Ако държиш, ще поговорим и за затвора. Знаеш ли, никога не съм си падал по разкази за войната. Но ако ще се почувстваш по-спокойна, готов съм да отговоря на въпросите ти.
	— Да не мислиш, че не гледам телевизия? — прошепна тя с треперещи устни, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. — Онази гадна жена Сис Тузио се заканва, че ще те изпрати обратно в затвора. Страхувам се за теб…
	— Вече ти казах, че няма да се върна в килията.
	— Но нали си обвинен в убийство? Ами Доротея?
	Боби погледна дъщеря си в очите и отвърна:
	— Ще я намеря.
	— Мислиш ли, че е жива?
	— Искрено се надявам.
	— Вярваш ли, че ако я откриеш, този кошмар ще свърши?
	— Да. Освен това мисля, че познавам човек, на когото е известно местонахождението й. Както виждаш, предстои ми трудна работа. Ето защо не мога да остана повече и…
	Той млъкна, бе забелязал бял таунус с тъмни стъкла, който тъкмо спираше зад джипа му. Шофьорът спусна стъклото и през процепа насочи камера към бащата и дъщерята, седнали до витрината.
	— Да му се не види! — извика и скочи на крака, за да скрие Маги от фотографа. После изскочи от кафенето и движейки се сред потока от коли, се втурна към белия автомобил.
	— Хей! Не си платил сметката си! — извика сервитьорката и изтича на улицата. Маги я последва, като крещеше:
	— Татко! Какво се е случило?
	Камерата се скри, шофьорът побърза да вдигне стъклото и подкара колата на червен светофар, без да обръща внимание на другите водачи, които гневно натискаха клаксоните. След секунди вече се движеше с бясна скорост към центъра. Боби стоеше по средата на платното, а автомобилите го заобикаляха.
	Маги стигна до него, хвана го под ръка и го отведе обратно в кафенето. Посетителите любопитно го зяпаха, някои вероятно го познаха и шепнешком си размениха по няколко реплики. Боби се извини на сервитьорката, извади клетъчния си телефон и набра номера на Макс Рот, но отново му отговори телефонният секретар.
	— Макс, пак те безпокой Боби. Спешно трябва да разбера на кого принадлежи един регистрационен номер. Много е спешно, ще те потърся след малко.
	Маги постави на масата ученическата си раничка, отвори я, извади малък лаптоп, сетне започна да рови из компютърните дискове, намиращи се в чантичка с цип.
	— Продиктувай ми номера — промърмори. — Защо не си ми казал какво ти е необходимо?
	— За какво ти е, миличка?
	— Продиктувай ми го — повтори Маги и когато Боби й се подчини, тя се приближи до един от компютрите, който бе свързан с телефон, и пъхна диска в процепа.
	— Само не ми казвай, че можеш да се справиш… — смаяно прошепна той.
	— Мога, стига колата да е регистрирана в Ню Йорк, в Джърси или в Кънектикът. Разполагам с пиратски диск на софтуеъра на отдела за регистрация на моторни превозни средства, както и с паролата. Набирам телефона и готово. По този начин момичетата издирват симпатичните младежи, които им махат от преминаващите коли.
	Боби изумено я наблюдаваше, докато тя натискаше клавишите. Докато чакаха компютърът да открие информацията, Маги замислено каза:
	— Спомням си как веднъж ме взе с теб на полицейския катер. — Наклони глава и усмихнато го погледна, а Боби внезапно си представи как ще изглежда лицето й след няколко години, когато порасне и вече не носи скоби на зъбите. Тогава котешките й очи, които беше наследила от майка си, и ослепителната й усмивка щяха да покоряват сърцата на мъжете. Приликата с майка й беше толкова силна, че му навяваше спомени, които бе запратил в дълбините на съзнанието си.
	— Заведе ме на всички симпатични островчета в залива — продължи момичето. — Минахме под моста „Веразано“ та чак до Хобокън, като заобиколихме Либърти Айлънд и Елис Айлънд, където са пристигали емигрантите като баба и дядо… Между другото, тя се обади. Знае, че си излязъл от затвора и иска да й позвъниш…
	— Ще й се обадим двамата с теб — заяви Боби. — Знаеш, че вече не чува като едно време. А когато тази история приключи веднъж завинаги, може да я посетим във Флорида. Какво ще кажеш?
	— С удоволствие ще те придружа. А може ли да доведа и Тереза от Бруклин?
	— Отсега планираш да прекараш няколко нощи със стария си баща, а?
	Двамата се засмяха — след развода на родителите си Маги никога не идваше в апартамента на баща си без Тереза.
	— Съжалявам, че не познавам дядо. Убили са го преди да се родя — замислено промърмори момичето и натисна още няколко клавиша.
	— Загина като герой — отбеляза Боби. — След смъртта му мама не искаше и да чуе да стана полицай. Последният удар й нанесе онова, което се случи с мен.
	— Знаеш ли, татко, наистина харесвам Доротея. Намирам, че е симпатична, умна, забавна. Освен това те обича. Не че мама те мрази. Напротив. Дори мисля, че изпитва плътски желания към теб…
	— Ама че приказки от едно дете! — изчерви се Боби и избърса от устните си пяната от капучиното. „Как неусетно минава времето — помисли си. — Докато се усетиш, дъщеричката ти започва да ти обяснява за птичките и пчеличките.“
	— Не забеляза ли как се беше издокарала в твоя чест? — продължи Маги, сякаш не го бе чула. — Тревър е готин и е въшлив с пари, ала мама не умее да прикрива чувствата си. Забелязах как те гледаше днес — още малко и щеше да ти налети.
	— Миличка, май забравяш, че говориш за своите родители.
	— Говоря самата истина. Били сте женени цели дванайсет години, човече. Колкото до Доротея… мога да ти кажа само хубави работи. Адски ми харесваше. Моля те, направи всичко възможно да я откриеш… ако изобщо е жива.
	Боби докосна ръката й и промълви:
	— Точно това възнамерявам да направя. Ето защо засега не ще мога да прекарвам с теб почивните дни. Предполагам, че ще имам работа с опасни типове. Не искам ти да пострадаш.
	— Съгласна съм, но ми позволи да ти помагам. Както виждаш, разбирам от електроника — мога да прониквам в различни компютри и да ти осигурявам необходимата секретна информация. Готова съм да изпълнявам различни поръчения, да провеждам телефонни разговори вместо теб… каквото се наложи. Татко, бездействието ме смазва. Готова съм да направя всичко за теб.
	— Благодаря ти, скъпа. Благодарен съм и за вярата ти в мен.
	— Знаеш ли какво ме тревожи, татко? Кръвта. Ако кръвта в апартамента и колата ти не е била нейна, ако тялото й не е било изгорено в крематориума, тогава коя всъщност е мъртвата?
	— Тикнаха ме в затвора именно защото не успях да отговоря на този въпрос.
	Маги победоносно вдигна палец, когато компютърът приключи издирването. Прочете данните на монитора и не успя да прикрие разочарованието си.
	— Белият автомобил марка „Таунус“ е бил взет под наем… забележи — от корпорация „Изберете Стоун за губернатор“. Адресът е Корт Стрийт X 15, Бруклин.
	— Боже мой! — изненадано прошепна Боби. „Опашката“, която го бе следвала след излизането му от затвора през целия град, не беше ченге на служба в прокуратурата, нахален репортер или някоя от горилите на Лу Барникъл.
	Маги прибра лаптопа и дисковете в раничката и я метна на гърба си. Когато излязоха от кафенето, Боби я прегърна през раменете. Неколцина минувачи намръщено го изгледаха.
	— Мислят те за педофил — изкиска се Маги.
	Той отдръпна ръката си и гневно пъхна палци в колана си. Бяха му отнели онези месеци от живота му, когато още можеше да прегръща дъщеря си по улицата, без да прилича на извратен тип с млада любовница.
	— Горе главата — наруши размислите му Маги. — Нали си свободен!
	— Опасността не е отминала.
	— Искаш ли да ти помогна с нещо? Да изровя някаква информация?
	— Всъщност можеш да ми направиш голяма услуга — усмихна се той. — Прегледай изрезките от стари броеве на вестниците. Искам да науча повече за Сис Тузио.
	— За онази вещица ли?
	— Да. Интересувам се къде живее, от кои магазини пазарува. Кой университет е завършила, кои са приятелите й, има ли хобита…
	— Дори ще открия откъде купува метлите, с които лети насам-натам — изкикоти се Маги.
	Боби отвърна на усмивката й и й даде новия номер на мобилния си телефон.
	— Май не бива да ме придружаваш до вкъщи — замислено изрече тя. — Не вярвам досадните репортери да са си отишли, освен това имаш много по-важна работа.
	Той я целуна по страната, погледна новия си ръчен часовник и видя, че наближава три.
	— Тръгвай, татко — промълви девойката. — Дано откриеш какво се е случило с Доротея.


	13.

	— Не можеш да си представиш колко се радвам, че си на свобода — заяви Джон Шайн. — Спомена, че искаш да ме попиташ за него. Казвай.
	— Спомням си, че преди време ти работеше в градския съвет. Какво знаеш за съветника Джералд Стоун, който сега се кандидатира за губернатор? Има ли досие в полицията, което да проверим?
	— Спомням си го и без да отварям досието му. Веднъж го арестувах. Караше със сто и двайсет по Бруклинския мост. Беше друсан, а с него пътуваше засукана мадама, която твърдеше, че е от предизборния му щаб. А сега този тип има наглостта да дрънка за сплотено семейство и прочие щуротии.
	Двамата разговаряха в сепаре в заведението „Печелившият билет“ на Трето Авеню в Бей Ридж, Бруклин. Шайн го беше купил, след като спечели трите милиона джакпот на Нюйоркската държавна лотария. Сега усмихнато наблюдаваше как Боби лакомо яде сандвич с пилешко и се тъпче с пържени картофи.
	Беше се престорил, че не чува злобните забележки на двама полупияни полицаи, чието дежурство очевидно беше приключило и които седяха на бара. Боби сякаш остана глух, когато по-едрото ченге, издокарано с яке на „Джайънтс“, се провикна:
	— Май трябва да си променим моралните норми, щом ни се налага да посещаваме заведения, дето търпят разбойници.
	Ресторантът беше почти празен. Двама души седяха от другата страна на подковообразния бар, още двама се бяха настанили в сепаре до задната врата, по-далеч от шумните полицаи. В голямата зала, която бе отделена от бара с тъмно стъкло, бяха заети само четири маси.
	— Значи в досието на Стоун е записано, че е бил арестуван — обади се Боби.
	— Не съм казала нищо за досие — отвърна Шайн. — Случилото се беше потулено. Полицейският капитан, който спрял колата, бил от Стейшън Айлънд, а Стоун бил съветник в същия район. Капитанът решил, че не е зле да има свой човек в съвета, когато му потрябва услуга, ето защо освободил нарушителя, без официално да докладва за инцидента. Като научих, направо побеснях. Но така стоят нещата в полицейския отдел. Мацката на Стоун пък прекара цялата нощ в кабинета на капитана. Картинката ти е ясна, нали?
	— Майната им на моралните норми! — възкликна ниският, набит полицай на бара, като нарочно говореше високо, та Боби да го чуе. — Този тук е написал наново книгата за любовта. Вместо мастило е използвал кръв, а вместо писалка — месарски нож.
	— А после я е опекъл на скара — добави по-високият.
	— Не им обръщай внимание — изсъска Шайн. — Навсякъде по света обществото се опълчва срещу мъжествеността на всеки принадлежащ към него човек.
	— Добре го е казал Емерсън — промърмори Боби.
	Шайн се усмихна:
	— Да разбирам ли, че наистина си прочел томчето на Емерсън, което ти изпратих.
	— Защо не, разполагах с достатъчно време — отвърна Боби и отпи от чашата си с портокалов сок. — Прочетох го поне три пъти и в общи линии подкрепям твърденията на добрия стар Ралф. Онези негови писания, които не са демоде, са направо върховни. Някои пък представляват абстрактни бръщолевения. Но да се върнем на Стоун.
	— Той е ветеран от Виетнам и да пукна, ако познавам някой, преминал през онзи ад, дето не се друса. По времето, за което говорим, си падаше и по мацки. Политическите му възгледи са консервативни, много е амбициозен.
	— Но защо му е притрябвало да се занимава с мен? — попита Боби.
	— Защото случаят привлече общественото внимание, вдигна се много шум. А това означава и по-висок рейтинг за кандидат губернатора.
	— Моят процес не е единственият. Защо е наредил да ме следят?
	Двамата полицаи на бара ставаха все по-шумни.
	— Чух, че прякорът му бил Боби Дупката — заяви високият и двамата избухнаха в смях като свраки от някой анимационен филм. Шайн смутено погледна събеседника си и промърмори:
	— Не си длъжен да слушаш обиди в собствения ми ресторант. Гърбът ме боли, ама още мога да се справя с двама диваци като тези. — Понечи да стане и да се спусне към пияните ченгета, но Боби го спря:
	— Вече свикнах, Джон. Повярвай, чувал съм къде по-злобни забележки. Спомни си как са реагирали свещениците след речта на Емерсън в Харвард, посветена на индивидуалното третиране на религията. Изминали дълги години, преди отново да го поканят.
	Шайн се засмя и се отпусна обратно на стола, а лицето му се изкриви от болезнена гримаса — преди четири години беше получил дископатия след ръкопашна борба с някакъв крадец, който се бе опитал да влезе в набелязаното жилище през прозорец на покрива.
	Едва ли го утешаваше мисълта, че след време престъпникът бе излязъл от затвора и бе спечелил един милион в мач за шампионската титла. От този ден нататък Шайн беше принуден да носи специален медицински корсет. Беше изпълнил служебния си дълг, а когато човек работи в полицията, може да очаква, че ще бъде контузен или ранен.
	Бяха му възложили да обучава Боби и младежът, който беше с дванайсет години по-млад, се възхищаваше от него от първия ден на запознанството им. Шайн го научи как да спечели приятели сред обитателите на квартала, когато извършва рутинната си обиколка самоуверено, но без да се перчи. Как да се подмаже на шефа си, като се поинтересува за съпругата и децата му. Как набързо да изтръгне признание от престъпник, предлагайки му малко хероин и няколко цигари, вместо да го пребие от бой. Как да запази достойнството си сред корумпираните ченгета, като непрекъснато си повтаря, че не е станал полицай, за да забогатее, или да осакатява хората.
	— Заемал съм какви ли не служби в полицията — бе казал Шайн преди години, когато с новобранеца Боби обикаляха с патрулната кола из района на 71 полицейски участък в Краун Хайтс, прочут с насилията и расистките проблеми. Боби завинаги запомни „лекцията“ му. Шайн му обясни, че е работил в почти всички отдели на полицията — „Брегова охрана“, „Въздушна охрана“, „Нравствен“, „Наркотици“, „Хазарт“, „Организирана престъпност“.
	— Охранявах градския съвет, докато на шефския стол се изредиха Бийм, Кох и Дикинс, бях включен в мотоциклетния ескорт на президента, бях квартален полицай, поддържах връзка с обществеността — разказваше Шайн. — По време на първото си назначение в мисия на Обединените нации, научих, че трябва да си изключително предпазлив, за да не предизвикаш международен скандал. Отнасяй се с всекиго като с дипломат и няма да загазиш. Докато охраняваш кметове и президенти, разбираш, че обикновените граждани също имат нужда от охрана, тъй като тези хора работят за гражданите. Емерсън е казал: „Плащай всеки дълг така, сякаш Бог ти е изпратил сметката“.
	Шайн беше висок, раменете му бяха широки като на плувец, притежаваше бързите рефлекси и упоритостта на ловец, както и инстинктите на хищник. Около очите му имаше мрежа от едва видими бръчици, причинени от дългогодишното излагане на слънцето и на солената океанска вода и от навика му да се усмихва. Но през двете години, докато Боби беше в затвора, бившият му колега беше остарял, скръбта беше прорязала по-дълбоки бръчки върху лицето му.
	Големите клечки от нюйоркската полиция го мразеха, защото не му пукаше за тях, а жените го обожаваха поради същата причина. Но Джон Шайн рядко излизаше два пъти с една и съща жена. След смъртта на съпругата и детето му, настъпила в началото на полицейската му кариера, на всеки въпрос дали е мислил за повторна женитба Джон неизменно отговаряше, че в живота му е имало само една голяма любов.
	Боби знаеше, че съпругата и детето му са изчезнали по време на буря, докато плували с платноходка близо до Монтаук Пойнт, а Шайн така и не си беше простил, задето им беше позволил да излязат в океана през този ден. Скръбта го съсипваше, тегнеше върху плещите му като непосилен товар. Ето защо Боби се радваше, че бившият му колега е купил ресторант, за да запълни донякъде празнината в живота си.
	— А пък аз чух, че дори надзирателите са го мразели — провикна се от бара едрият полицай. — Знаели са, че е готов да наклепа и своите…
	Шайн отново понечи да се втурне към нахалниците, но Боби го хвана за ръката, направи му знак да седне и промърмори:
	— Не си струват труда.
	— Мръсници, подлеци…
	— Добре е да знам мнението на хората за мен — промълви Боби. — Нека си дрънкат. Току-виж са казали нещо, което трябва да знам.
	— Липсва ми напрежението на полицейската работа, но се радвам, че вече не общувам с простаци — въздъхна Шайн.
	— Успокой се, Джон.
	Бившият полицай извади кутийка с някакво лекарство, изпи една таблетка, поглъщайки я със студена вода, и направи гримаса.
	— Добре ли си?
	— Имам усещането, че към гръбнака ми е прикрепен сиамски близнак, който ме ненавижда.
	— Какво казват лекарите?
	— Да свиквам с болката. — Шайн тъжно се изсмя.
	— Защо не подаде документи за три четвърти от полагаемата ти се пенсия? Едва ли някой има по-големи заслуги от теб.
	Боби знаеше, че Шайн е прекалено горд, за да се възползва от фонда, който наричаше „фонд за полицейски герои“.
	— Защото тези пари се полагат на хора, които действително са проявили героизъм при изпълнение на служебния си дълг. Не бива да ги получават служители, пострадали по време на опасна акция. Нито пък канцеларски плъхове, дето все за тази пенсия говорят, сякаш е най-голямата цел в живота им.
	Шайн кимна към двамата полицаи, които гръмко се разсмяха, щом барманът им поднесе нови халби с бира.
	— Още по-малко са я заслужили тъпанари, които са позор за системата — продължи той, като гневът го караше да изпъстря речта си с думи, характерни за необразовано ченге. — Пенсионират се по болест само служители, които повече не могат да работят: хора, пронизани с куршум в гръбнака, осакатени завинаги. Аз още съм работоспособен. Не искам да се пенсионирам по болест, докато още съм на крака и мога да се справям с нахалниците.
	Едрият полицай дочу последните му думи и се оригна.
	— И тези ли са от хората на Лу Барникъл? — Боби кимна към тях.
	— Още не. В процес на завербуване са. Сам знаеш какво ще последва, щом получат заветната пенсия по болест — ще заработят за Лу. Това е обичайната практика — работят десет-дванайсет години в полицията, после използват първия случай на нараняване и подават молба за пенсиониране. Ако имат късмет да им отпуснат сумата, отиват на работа при Барникъл. Успеят ли да укрият доходите си от данъчните власти, получават повече от един заместник инспектор…
	— Тъкмо се бях захванал с тази далавера, когато ме арестуваха за убийство на Доротея, което не съм извършил — прекъсна го Боби. — Мисля, че още е жива.
	— Знаеш, че вероятността е съвсем минимална.
	— Не съм толкова сигурен. А пък днес щом излязох от затвора, неотлъчно ме следи кола на предизборния екип на Стоун. Мислиш ли, че лично е замесен в пенсионната далавера?
	— Поизсилваш се — изсмя се Шайн. — Обаче всички бивши шефове на полицейски отдели, с които съм работил, са пенсионирани по болест. Същото се отнася и за заместник инспекторите, както и за полицейския началник Джаксън, който бил охрана по време на концерт на Ролинг Стоунс на стадион „Шей“ и бил толкова близо до високоговорителите, че получил спукване на тъпанчето по време на изпълнението на „Джъмпинг Джак“. Когато си подаде документите, изкарваше сто и десет хиляди годишно. Тъй като беше служил повече от двайсет години, получи специална премия и в крайна сметка се уреди със сто и седемнайсет бона пожизнена пенсия, при това освободена от данъци.
	И то само защото е претърпял словесна атака от Мик Джагър.
	— Срамота — отбеляза Боби.
	— Имаш право. Но според мен опитите ти да свържеш далаверата с Джералд Стоун ще те отведат в задънена улица.
	Полицаят с якето на „Джайънитс“ престана да се кикоти и се провикна:
	— Ама мацката била страхотна!
	Нисичкият му колега, издокаран с червено яке, бяла риза и сини панталони, който напомняше на Боби кутия на федералната поща, боядисана в същите цветове, кимна и допълни:
	— Разправят, че била чужденка, та се чудя на какъв ли език се е молела да пощадят живота й.
	Този път Боби не успя да спре Шайн. Бившият му колега изскочи от сепарето, втурна се към бара, сякаш беше забравил болката си, и сграбчи за яката високия полицай. Смъкна го на пода и го повлече към вратата.
	Посетителите седяха като вкаменени, а барманът трепереше толкова силно, че чашите в ръцете му се чукаха като за наздравица. Боби скочи на крака и заплашително изгледа ниския полицай, който крадешком се промъкваше към Шайн. Ала щом забеляза Боби Емет, хвърли няколко монети на бара и хукна към задната врата, изоставяйки пияния си приятел.
	Сервитьорката услужливо отвори входната врата и Шайн изнесе навън огромния полицай, сякаш изнасяше чувал със смет. Докато дебелакът се задъхваше, той го изправи на крака и го блъсна така, че гърбът му се удари в паркинг метъра. Другото ченге плахо се приближи, за да помогне на приятеля си.
	— Само още веднъж да ви видя наоколо, ще ви избия зъбите, та да не дрънкате глупости! — закани се Шайн.
	Извърна се, влезе обратно в ресторанта, усмихна се и намигна на Боби. Клиентите продължиха да се хранят, барманът и сервитьорката се заеха със задълженията си.
	— Как си, Джон? — полуразвеселено попита Боби. Харесваше Шайн, защото онзи не даваше пет пари за никого — толкова беше безстрашен.
	— И на тези боклуци са им дали полицейски значки! — Приятелят му изстена от болка, докато сядаше на предишното си място в сепарето. — Предпочитам да връча нашия знак на някой обущар!
	— Не си загубил тренинга си.
	— Болката в гръбнака ми е непоносима — прошепна Шайн. — Ако онзи слон се беше съпротивлявал, щеше да ме убие. Питам се какво ли ще му се случи, ако налети на хлапак от гетото, който се впуска в битка за свободата и живота си.
	— Не е чудно, че мечтаят да се пенсионират по болест — обади се Боби.
	— Идеални кандидати за служители на Лу Барникъл. Ще направи от тях наемни ченгета за охрана на училища и търговски центрове, същевременно те ще получават държавната пенсия. Няма да се учудя, ако онзи тип навън използва „урока“, който му дадох, за да поиска оттегляне от службата по здравословни причини. Щом свърши дежурството му, ще направи обиколка на квартала, след което ще съобщи, че е влязъл в схватка с престъпник. Ще помоли някой корумпиран лекар да му издаде фалшиво медицинско свидетелство и ето, че е готов да подаде документите си.
	— Какво е мнението ти за Барникъл?
	— За съжаление с него сме съседи в Уинди Тип — къщите на брега на залива са построени на стотина метра разстояние една от друга — отговори Шайн. — Целият полуостров вече гъмжи от ченгета — пенсионирани или все още на служба в полицията. Районът се числи към градската зона, поради което данъците за имотите са безбожно ниски. Освен това там няма никаква престъпност.
	— И не живеят представители на малцинствата — добави Боби.
	— За Бога, не започвай с любимата си тема за расистките затворени общества! Да, там живеят само представители на бялата раса, като например в Ийст Хамптън или в „Саутхамптън“, където прекарват лятната си почивка всички милионери с либерални убеждения. Не отиват на Кони Айлънд, нали?
	Да, в Уинди живеят само бели хора, докато Харлем е обитаван изключително от цветнокожи. Но не мисли, че полуостровът е нещо като полицейска колония. Там имат вили и съдии, политици и представители на деловите среди. Работата е в това, че полицаите се заселват на големи групи. Мисля, че са привлечени от океана. Обичат да излязат с лодка сред безкрайната водна шир, за да се отпуснат от ежедневната работа. Самият аз се заселих там поради тази причина. И за да бъда близо до жена ми и детето… океанът е техният гроб.
	Извади още една болкоуспокояваща таблетка и я изгълта с питието си.
	— Нямам нищо против курортното селище — отбеляза Боби. — Ала усещам прояви на ксенофобия, на страх от непознати, от пришълци. Вратите се охраняват от частни ченгета, които току-виж поискали кръвна проба, за да те допуснат в „светилището“. Местните хора се страхуват от всекиго, който не е полицейски служител.
	— Има нещо вярно — замислено промърмори Шайн. — Дори новобранците летуват там в бунгала под наем и си убиват времето в бара на Барни, наречен „Барът на букмейкъра“. Хитро, няма що. Но макар да се преструва на опасен, той вече е пълен въздухар. Надут пуяк. Когато работеше в полицията, се славеше с жестокостта си: блъскаше в стената арестуваните, или пъхаше главите им в тоалетни чинии, пълни с изпражнения и с урина. Хич не си даваше зор, но настъпеше ли моментът за повишения, винаги изпреварваше някое способно ченге. Готов беше да те изтезава като в концлагер, ако не му целуваш задника. Изпитваше перверзно удоволствие, когато подлагаше на побой беззащитни затворници с оковани ръце. Знаеш какво е мнението ми за ченгета, които бият затворници…
	— Да. Превръщат дребните мошеници в убийци на ченгета. Каза ми го още през първата седмица на съвместната ни работа, Джон. И все пак разрешаваш на хората на Барникъл да посещават заведението ти, нали?
	— Не. Те сядат предимно на бара. Но шефът им се храни тук поне три пъти седмично. Всъщност само преди час приятелката му Санди се обади да запази маса. Странни птици са тези двамата. Дамата винаги идва първа. След двайсет минути пристига и той, придружаван от двама телохранители, все едно е папата. Плащат в брой и обикновено се държат прилично. Понякога се карат — най-вече заради сладкото им детенце. Хората на Барникъл знаят, че няма да допусна невъзпитано поведение в моето заведение. Смятам, че е най-добре да ги държа под око, за да разбирам какво са намислили.
	— „Не отделяй поглед от враговете си“, както казва Майкъл Корлеоне — промърмори Боби.
	— Всъщност тази мисъл принадлежи на Макиавели, но сега това не е най-важното. Човекът, с когото трябва да говориш относно Барникъл, се нарича Том Ларкин. Познаваш ли този „шпионин“ от 72 участък.
	— Да. Включил съм го в списъка на хората, които трябва да посетя.
	— Нима? Носят се слухове, че Ларкин разполага с важна информация за твоя случай, която не е склонен да разгласи на куцо и сакато. Старият Том знае по нещичко за всекиго. Мисля, че е откачен и че страда от мания за преследване. Нямам представа какво знае за теб (ако изобщо знае нещо) и с кого го е споделил. Не вярвам в слуховете, но задължително ги проверявам. Обзалагам се, че изкуфелият старчок ще се съгласи да разговаря с теб. Винаги те е харесвал и е твърдял, че вярва в невинността ти. Освен това не се разбира с Барникъл още от времето, когато онзи е бил негов командир. Разговаряй с него, бъди мил, поласкай го, провери какво знае.
	— Непременно — отговори Боби. — Нима си забравил, че така и не успях да разследвам собствения си случай. Тикнаха ме в ареста без право на освобождаване под гаранция. Ето защо възнамерявам да разпитам всички. И още нещо — искам да те предупредя, че според мен Барникъл и хората му са замесени в отвличането на Доротея и в капана, който ми устроиха. Ако се наложи да премина към… по-решителни действия към този гадняр, не искам да бъдеш замесен. Не се учудвай, че те избягвам и че се държа студено с теб. Правя го за твое добро. Проблемът си е мой, сам ще го разреша.
	— Да не си полудял? — не на шега се засегна Шайн. — Та нали сме приятели! Единственият начин да запазиш приятелите си е да им бъдеш добър приятел.
	— Отново цитираш Емерсън.
	— Той е пътеводната ми звезда. Наистина искам да ти помогна, Боби. Не е зле да притежаваш ресторант — изкарваш прехраната си и се развличаш с работата. Ала ми липсва напрежението на полицейското разследване, опасността. Обади ми се, ако ти потрябвам, иначе ще се обидя. Смятай се за поканен по всяко време в къщата ми в Уинди Тип. Ще се попечеш на плажа, ще поплуваш, ще добиеш тен и вече няма да приличаш на затворник. Използвай ме, приятно ми е да разбера, че от време на време съм необходим някому.
	— Благодаря — промълви Боби и стисна ръката му. — Кой знае, може да приема предложението ти.


	14.

	Когато се приближи до колата си, забеляза как някакъв чернокож, чието лице му беше познато, се обляга на предната броня и се озърта, като че ли Боби му дължеше пари.
	Боби вече не работеше в полицията, но страхът от членовете на службата за вътрешно разследване му беше останал. Неприятното му чувство се задълбочи, когато видя самодоволното изражение на чернокожия, който се наричаше Форест Морган.
	— Здравей — каза му.
	Морган промърмори нещо. Беше едър мъжага и Боби си спомни, че за пръв път се бяха срещнали преди десет години на боксовия ринг в шампионата на нюйоркската полиция. Чернокожият изглеждаше като изкован от метал. Плешивата му глава като че беше забодена между раменете му, толкова дебел и къс беше вратът му — напомняше на гюле, което е прекалено голямо за дулото на оръдието. Оттогава се бяха сражавали четири пъти на ринга и имаха по две победи, спечелени по точки. Сега забеляза, че Морган почти не се е променил; бе наддал около три килограма, които сякаш се бяха натрупали на гърдите му като броня. Евтиният му костюм от изкуствена материя блестеше под слънчевите лъчи.
	Боби тайно си мислеше, че боксовите мачове с Морган са укрепили духа му. Говореше се, че след като са се изпопребили взаимно на ринга, двамата са се превърнали в кумири на колегите си. След победите му над Морган никой не посмя да се подиграва с него.
	— Налага се да поговорим — каза чернокожият.
	— Как ме откри толкова скоро?
	— Ти си като някой шибан пощенски гълъб. Знаех си, че щом те пуснат, ще отлетиш при онзи, който те е обучавал.
	— Мисля, че си прекалено умен за ченге.
	— Повечето бруклински ченгета идват в заведението на приятеля, за да похарчат парите, припечелени по непочтен начин. Реших, че непременно ще се отбиеш. Поне веднъж месечно наблюдавам този ресторант.
	— Да си видял нещо интересно?
	— Засега твоето появяване е най-интересното. А може би питаш дали съм видял какво се случи с онези гадняри Даниълс и Лебек, дето са покварени и в червата. Само един ден е изминал, откакто си излязъл от пандиза, а вече се сдуши с две отрепки.
	— Боже мой, разговорите с теб винаги ми доставят страхотно удоволствие.
	— А на мен — не. Тръпки ме побиват, като те гледам и никога няма да те заобичам. Тук съм, защото научих, че знаеш нещо, което ме интересува.
	— И какво е то?
	— Разбрах, че преди да те вкарат в кафеза, си проявявал… хм… голям интерес към далаверата с преждевременното пенсиониране.
	— Така ли?
	— Така. Реших, че щом са те освободили и още твърдиш, че си невинен, отново ще се захванеш с тази работа.
	— А ти искаш онова, което ще открия.
	— Точно така. Искам го и то на сребърен поднос.
	— Имал си на разположение цели осемнайсет месеца, за да се поинтересуваш — иронично отбеляза Боби.
	— Вярно е, обаче шефовете май не харесват цвета на кожата ми и не ми позволяват да разследвам по-заплетените случаи. Вместо това ме карат да дебна новобранците и да притискам чернокожи квартални полицаи, които взимат подкупи от наркопласьорите.
	— А за подобна дейност не се полага повишение, нали? — добави Боби.
	— Позна, приятел.
	— Искаш повишение, за да получиш по-голяма пенсия, след като напуснеш полицията.
	— Повечко пари няма да бъдат излишни на съпругата ми и на децата.
	— Единственият ти шанс е да се натъкнеш на сериозно престъпление, да направиш голям „удар“ — кимна Боби.
	— Ако се престоря, че не забелязвам нищо, ще бъда недостоен за значката, която нося, нали? Знам и още нещо — след като те изхвърлиха от отдела, нямаш възможност да разследваш далаверата с пенсиите.
	— Следователно предлагаш да ми помогнеш, ако ти се отплатя със същото.
	— Известно ми е, че привличаш като магнит боклуци като онези, които Джон Шайн току-що изхвърли. Но и двамата с теб знаем, че те са дребни риби. Интересуват ме големите клечки, та като ги пипна, снимката ми да се появи на първата страница на „Нюз“ или на „Поуст“. Чу ли какво казах?
	— Че искаш повишение.
	— Умник си ми ти. А единственият начин да се издигна в службата, е да разкрия сериозно престъпление.
	— Защо си толкова сигурен, че ще ти помогна?
	— Ако не го сториш, ще помогна на областния прокурор да те вкара обратно в кафеза.
	— Голям човек си вече, а дрънкаш врели-некипели като пъпчив пубертет. — Боби кисело се усмихна, обърна се и забеляза, че Джон Шайн ги наблюдава през витрината на своя ресторант.
	— Опитвам се да ти изясня положението, Боби.
	— Не се изплаших от заплахите, които ми отправяше на ринга, не ме е страх и сега. Дори когато бях в полицията, не харесвах методите на вашия отдел. Шпионирате, прибягвате до заплахи и клопки, за да докажете брачни изневери. Сега ви презирам още по-силно. Залови си сам голямата клечка, Форест. Никога няма да се съюзя с теб! — Боби рязко дръпна вратата на джипа и седна зад волана.
	— Рано или късно ще разбера какво знаеш — провикна се след него чернокожият. — Просто реших да те предупредя. Предстоят ни нови срещи, приятелю.
	— Които ще избегна, ако пръв те забележа — язвително отвърна Боби.


	15.

	Ненадейното появяване на Форест Морган го забави и той закъсня с четвърт час за срещата с Том Ларкин. Докато беше в затвора, старият полицай му бе писал, че ако го освободят под гаранция, непременно трябва да го посети. Разполагал с информация, която не смеел да съобщи в писмо, тъй като всички писма се четяха от цензорите. Боби не беше обърнал внимание на посланието му — решил бе, че това са безсмислени дрънканици на добронамерен, но изкуфял старец.
	Ала Джони Шайн също бе научил, че пенсионираното ченге крие някаква тайна. Играта ставаше все по-интересна.
	Паркира джипа на Четирийсет и втора улица близо до Сънсет Парк, където Ларкин вече го чакаше. Здрависаха се и няколко минути разговаряха на незначителни теми. Ларкин скоро забеляза, че събеседникът му е разсеян и непрекъснато следи с поглед минаващите автомобили. Не издържа и попита:
	— Какво зяпаш, приятел?
	Боби му разказа за „опашката“. Старецът му подаде синята си фуражка, приклекна и заоглежда калниците и броните на джипа.
	Беше на шейсет и една и макар да бе висок и мършав, създаваше впечатление за твърдост и здравина, като че беше сглобен от бамбук. Имаше известна прилика с президента Линкълн, само дето му липсваше брадата — печалните му очи надничаха изпод тежките клепачи, имаше квадратна челюст. Докато клечеше пред джипа, разсеяно потъркваше подутината, причинена от възпаления му кътник. Вече беше казал на Боби, че сутринта е бил на зъболекар, който му е сложил лекарство за умъртвяване на нерва и му е записал час за следващия четвъртък. Призна, че се страхувал, но искал зъбите му да бъдат наред. Чувствал се глупаво на неговите години да полага толкова грижи за зъбите си, но в живота му най-сетне се била появила интимна приятелка. Роуз била вдовица, обясни Ларкин, като добави, че не е поглеждал друга жена след смъртта на съпругата си, с която бяха живели заедно цели двайсет и осем години. Роуз го насърчавала да полага повече грижи за себе си, защото не искала да го загуби.
	— Какво търсиш? — попита го Боби.
	— Предавател. Едно време работех в разузнаването и знам, че с добър предавател можеш да проследиш дори таксиметров шофьор в събота вечер, когато има най-много работа.
	— Казаха ми, че имаш нови сведения, които може би ме интересуват.
	— Така е. — Ларкин се изправи и заобиколи джипа. — Адвокатът ти Глисън е, общо взето, пълен тъпанар, но мисля, че се е натъкнал на нещо важно относно трупа, който са отказали да покажат.
	— Разкажи ми по-подробно, Том.
	— Опитай да се срещнеш с някой си Карлос Ороско, който работи в крематориума към гробището „Евъргрийн“. — Ларкин отново клекна и се залови да откъртва буците кал от бронята на джипа. — Смятам, че разказът му ще те заинтересува.
	— Какво толкова интересно ще ми съобщи?
	— Например, че през онази нощ е открил в пещта трупа на друга жена, не на Доротея.
	— Така ли?
	— Ще ти съобщи много повече подробности, когато се видите. Ето кого трябва да убедиш да свидетелства в твоя полза.
	— Дали ще пожелае да се яви в съда?
	— Може би. От теб се иска да го успокоиш, да го убедиш. Едва ли трябва да те уча как да накараш свидетеля да проговори. Не съм убеден, че на този етап показанията му ще ти бъдат от полза, но все пак трябва да опиташ всичко.
	Откъм парка долитаха виковете на хлапетата, които плуваха в големия басейн, поддържан от общината. Преобладаваше испанската реч. Боби си помисли, че в детството му повечето обитатели на квартала бяха ирландци и италианци. Спомни си как се бе учил да плува в същия басейн, който за тукашните хора беше еквивалент на Кони Айлънд. Летен рай за хлапетата от Бруклин.
	— Усетих, че има нещо гнило още когато прекалено бързо приключиха делото ти — продължи Ларкин. — На бърза ръка прекратиха разследването, сякаш завинаги затваряха гробница.
	— Освен информацията за Карлос открил ли си и още нещо, което да ми бъде от полза? — напрегнато попита Боби.
	— Нищо конкретно… но имам известни подозрения.
	— За какво намекваш, Том? — възбудено възкликна Боби. Толкова дълго беше лишен от достъп до всякаква информация, че се чувстваше невеж дори по отношение на собствения си случай.
	— Откакто ме „повишиха“, станах компютърен специалист. Докато преглеждах данните в полицейския компютър, се натъкнах на хора, които не изглеждат съвсем „чисти“. От подобна информация ме заболява стомахът. Реших да потърся „лек“ в старите досиета.
	— Информацията свързана ли е с моя случай? — поинтересува се Боби.
	— Може би — избоботи Ларкин, докато бърникаше под джипа. Ръцете му бяха покрити с кал. — Опитах се да накарам момчетата от отдел „Убийства“ в бруклинския участък да проверят това-онова, ама все едно ги помолих да подновят разследването по убийството на Кенеди…
	— Та какво откри? — нетърпеливо попита Боби.
	— Например, че момичето ти е било от Украйна.
	— Вярно е.
	Старото ченге кимна, поклати глава, за миг погледна към небето, сетне продължи да търси под джипа.
	— Важно ли е? — попита Боби.
	— Бог знае… може би. — Старецът заднешком тръгна към багажника на джипа. — Но не желая да обвинявам никого, преди да се добера до повече подробности. Трябва да проверя дали подозренията ми ще се оправдаят. Дотогава отказвам да коментирам каквото и да било, за да не навредя на репутацията на невинни хора. Навярно ме разбираш, тъй като и ти си потърпевш от подобна ситуация.
	— И още как — промърмори Боби. — Дано да ме уведомиш, когато си сигурен. Все още трябва да мисля за репутацията си.
	— Разбира се.
	В този момент Боби забеляза как към тях бавно се приближава патрулна кола. Ларкин не се смущаваше, че ще го видят в компанията на заподозрения в убийство, дори беше предложил да се срещнат в „Копър кетъл“ — закусвалня, където всички ченгета от 72 участък се хранеха на половин цена или безплатно. Боби бе отказал, но старецът настоя да се видят на улицата до Сънсет Парк.
	Знаеше, че може да се довери на Ларкин, защото Том беше добър семеен приятел, бе служил в един и същ полицейски отряд с баща му и беше присъствал на престрелката, при която той бе загинал.
	— Ето го! — победоносно възкликна старецът, поклати глава и се усмихна. — Мръсници такива!
	Боби му помогна да се изправи. Ларкин му показа предавател, който се прикрепваше чрез магнит към колата. Беше с размерите на монета от двайсет и пет цента.
	— Ето как са успявали да те проследят, макар да си се изплъзвал от „опашката“. Божичко, правят ги все по-малки тези бръмбари! Опипах целия автомобил, а устройството е щяло да ми извади очите — беше прикрепено към табелката с регистрационния номер.
	Полицейската кола спря пред тях. Стъклата бяха свалени, отпред седяха двама млади униформени. Шофьорът носеше табелка, която оповестяваше, че името му е Капуто. Колегата му се казваше Диксън. Двамата шумно дъвчеха дъвки.
	— Хей, Ларкин, изпратиха ни да те повикаме. Има спешна работа за теб — подигравателно извика Капуто. — Като си почиствал помещението за разпит, си пропуснал петно от кръв на пода.
	Диксън избухна в смях. Боби намръщено се втренчи в ченгетата, а Ларкин заговори така, сякаш младежите не съществуваха:
	— Напоследък полицейският участък се е превърнал в пристанище на идиоти, които нямат цел в живота. — Взе парцала, който Боби му подаде, и невъзмутимо се зае да избърше ръцете си. Ченгетата продължаваха да се кискат, радиото в колата пращеше. Ларкин продължи монолога си: — Полицията раздава заплати на тъпанари, които не разбират нито от водопровод, нито от дърводелство, не умеят да композират песен, да ритат топка по футболното игрище или да играят на стоковата борса. Те не постъпват в нюйоркската полиция, за да защитават закона. Целта им е да защитят собствените си интереси. Повечето от тези шутове дори не живеят в града. Идват тук само да прекарат почивните дни и да си вземат болнични, като не пропускат да се възползват от безплатната си карта за медицински прегледи и от възможността да изтеглят безлихвен заем. Харесват им добрите заплати и авторитета на униформата и на палката, сирените и червената лампа. Наслаждават се на властта, която им дават пистолетът и значката. Ала всъщност мразят професията си. Ето защо непрекъснато обсъждат как преждевременно да се пенсионират.
	— Хей, приятел — провикна се ченгето на име Диксън. — Ти май си скапаният Боби Емет, а?
	— Точно така — обади се Ларкин. — Постави съобщение на таблото за обяви, че си го видял с мен. Съобщи го и по радиото, ако искаш. Но запомни едно, тъпако — униформата те задължава да се отнасяш с уважение към всички граждани; никога не забравяй, че те плащат шибаната ти ипотека.
	Капуто подаде главата си навън, за да огледа по-добре двамата мъже на тротоара.
	После ченгетата отново избухнаха в смях, когато диспечерът заповтаря по радиото:
	— 1052, 1052…
	Боби знаеше, че това е кодът за семеен скандал.
	— Цветнокожите отново се включват в акцията за ограничаване на раждаемостта — промърмори Диксън. Включи червената лампа и сирената. Преди да потеглят, Боби прикрепи предавателя към задницата на патрулната кола.
	— Ето какви хора изпращат на помощ нашите управници — с горчивина отбеляза Ларкин. — Хлапаци с расистки убеждения, въоръжени, използвайки полицейската значка, за да грабят безнаказано.
	— Мнозина от по-старите полицейски служители също не са цвете за мирисане — обади се Боби. — Все някой учи новобранците на това-онова.
	Ларкин извади от задния джоб на панталона си шишенце с карамфилово масло и намаза венеца си с течността.
	— Тази болка ще ме съсипе. Не знам как ще дочакам до другия четвъртък, когато зъболекарят ще извади нерва и ще запълни каналите. Следобед пък имам среща с Роуз на гробището.
	— На гробището ли? Ама че странно място за срещи!
	— Ами… още ходя на гроба на Елинор, пък и тя се отбива на гроба на съпруга си. Намират се близо един до друг. Всъщност там се запознахме, там за пръв път видях и Карлос. Беше гробар, но преди две години го повишиха и го назначиха в крематориума. Кажи му, че аз те изпращам.
	— Непременно.
	— Междувременно ще се опитам да науча още нещо, за да разбера дали подозренията ми са оправдани. Освен това е крайно време да се връщам на работа.
	— Благодаря, Том. — Боби му протегна ръка.
	— Сигурен ли си, че Доротея е от Украйна? — ненадейно попита Ларкин.
	— Абсолютно.
	По-възрастният мъж поклати глава и отново погледна към небето.
	— Дано подозренията ми се окажат неоснователни — промърмори и се отдалечи с тромава походка. Приличаше на таен агент от старомодните полицейски романи.


	16.

	Свечеряваше се и сенките вече обгръщаха арката в готически стил пред входа на гробището „Евъргрийн“. Униформеният пазач попита Боби на чий гроб отива. Младият мъж беше неподготвен за подобен въпрос, но си спомни за съпругата на Том и отвърна:
	— На Елинор Ларкин.
	Човекът от охраната въведе името в компютъра и след десетина секунди то се появи на монитора. Боби забеляза, че в горната част на огромната порта е монтирана камера, която го следеше с червеното си око.
	— Знаете ли къде се намира? — попита пазачът.
	— Да — излъга Боби.
	Служителят погледна часовника си и предупреди:
	— След двайсет и две минути затваряме, господине. Между нас казано, разполагате с четвърт час допълнително, до шест и петнайсет. — После му посочи паркинга.
	Боби слезе от колата и тръгна между гробовете на хора, стоящи зад политическите машинации, прочути мафиоти и богаташи, натрупали състояние по нечестен начин, които бяха част от прословутото минало на Бруклин. Всички почиваха в мир — най-сетне бяха в безопасност и законът не ги преследваше. Хрумна му, че в Бруклин едва ли има по-подходящо място за инсцениране на убийство.
	Тръгна в посоката, указана от табела с нарисувана стрелка и надпис „Крематориум“, и скоро видя малък параклис, до който се намираше сграда, изградена от стъкло и мрамор, където урните се съхраняваха в специални ниши. След секунди се озова пред крематориума. Листата на дърветата шумоляха, полюшвани от топлия ветрец, дочуваха се приглушени ридания. От комина на крематориума се издигна тънка струйка дим. Пред параклиса се събра групичка опечалени, които чакаха да получат урната на скъпия си покойник.
	Млад свещеник объркано се щураше между тях и очевидно не успяваше да намери подходящи думи, за да ги утеши. Боби огледа опечалените — предимно възрастни хора, надхвърлили шейсетте и дори седемдесетте. Може би всеки се питаше кога ли ще дойде и неговият ред да го вкарат в пещта, къде ли ще отиде душата му. Години наред кремираха само мъртвите протестанти. Сетне католическата църква, която продължаваше да забранява абортите и противозачатъчните средства, одобри кремацията, за да подпомогне разрешаването на демографския проблем. Сега дори най-благочестивите католици имаха възможност да преминат през огън, за да се озоват в прохладните небесни поля.
	Боби наблюдаваше струйката дим, която лениво се виеше към вечерното небе, озарено от последните отблясъци на слънцето, и се питаше дали не е сгрешил. Може би от Доротея бяха останали само пепел и задушлив дим, който е бил разнесен от вятъра.
	Заобиколи крематориума и застана пред навеса, където сваляха ковчезите от катафалките. Точно там го бяха открили ченгетата — бил е в безсъзнание, в собствената си кола, а дрехите му са били окървавени… но не от неговата кръв. Сега мястото не изглеждаше кошмарно като през онази дъждовна утрин.
	Върху товарната платформа стояха два ковчега — единият беше сивкав, изработен от талашит, а другият — от махагон. Върху калника на пикапа беше приседнал някакъв латиноамериканец, който носеше гащеризон и тежки работни обувки. Изглеждаше уморен и с наслада отхапваше от ябълката си. Боби му кимна, а човекът отвърна на поздрава му. Откъм крематориума се дочуваха глухото бумтене на силен огън, шум от някакъв двигател, гъргоренето на устройството за пречистване на въздуха и още някакъв звук, напомнящ воя на машина за циклене на дърво. Ала наоколо чуруликаха птици, в храстите шумоляха животинчета. Гробището се беше превърнало в резерват сред огромния град. Тук имаше свраки, врани, гъски, присмехулници, врабци, пъдпъдъци, червенушки, бухали и дори папагали — крясъците и чуруликането им се смесваха в странен концерт. Зайци, миещи мечки, катерици и полски мишки необезпокоявани живееха сред гъстите шубраци, а вятърът набраздяваше зелената трева по полянките и хълмчетата на този идеално поддържан некропол.
	— Вие ли сте Карлос? — попита Боби. — Карлос Ороско.
	Латиноамериканецът изненадано го изгледа, отново отхапа от ябълката и без да престава да дъвче, попита:
	— А вие кой сте?
	— Казаха ми, че може би ще успееш да ми помогнеш. Ти си шефът на крематориума, нали?
	— Аз съм онзи, който последен изпровожда хората на оня свят. Ако някой е умрял, трябва да се обърнете към администрацията.
	— А може би някой не е умрял — прошепна Боби.
	— Май ви трябва свещеник. — Карлос продължаваше да дъвче и сокът от ябълката се стичаше от ъгълчетата на устните му. — Или психиатър…
	— Том Ларкин ме изпрати при вас.
	— Тъй ли? — враждебно попита Карлос. — Откъде го познавате?
	— Приятели сме.
	Латиноамериканецът се изправи и заяви:
	— Старият Том е симпатяга. Когато поддържах гроба на жена му, ми даде щедър бакшиш по случай Коледа. Радвам се, че най-сетне си намери приятелка. Няма да повярвате колко хора намират нови спътници в живота именно в гробището. Тук е истинско бюро за запознанства, защото идват предимно вдовци и вдовици.
	— Томи ми каза, че вие сте открил останките на Доротея Дубров.
	— Сигурно сте Боби Емет. Ларкин се обади и ме предупреди, че сигурно ще се отбиете при мен.
	От дългогодишния си опит, добит при разследването на различни престъпления, Боби бе научил, че любими теми за разговори при повечето хора са децата им и работата им, навярно защото говорейки за професията си, се чувстваха по-уверени.
	— Какво ви интересува? — Карлос тревожно се огледа. — Питайте и изчезвайте. Шефът ще ми се скара, ако ме види да разговарям с вас. Да влезем, че да не привличаме вниманието.
	Боби го последва в крематориума, където още по-силно се чуваше бученето на буйния огън. Карлос се приближи към една от петте пещи.
	— Онази сутрин намерих остатъци от женския труп ето тук. — Отвори металния люк и посочи в камерата, а боботенето на огъня се превърна в оглушителен рев. — Вие бяхте в колата отвън. Повиках хората от охраната, а те се обадиха на ченгетата.
	Отворът на пещта беше широк около деветдесет сантиметра, а когато Боби надникна вътре, беше хипнотизиран от буйните пламъци, подхранвани от газ, излизащ от стотици горелки; огънят сякаш разяждаше талашитения ковчег. Гигантският въглен в ковчега приличаше на дънер с глава, рамене, крака и ръце, сякаш нажежени до бяло. Не се усещаше миризма, тъй като димът моментално се всмукваше от филтриращата система, монтирана в комина.
	— За колко време изгаря един труп? — поинтересува се Боби.
	— Приблизително за два часа при температура 640 градуса, в зависимост от телесното тегло. Ако човекът е бил пълен, тялото му изгаря за три часа. После го оставяме още два часа да изстине, за да излезе целият дим. Знаете ли, изгореният труп дими като тлеещ дюшек. Когато димът се охлади, започва да пада като прах. Тъй като осемдесет и седем процента от човешкото тяло представляват вода, тя се връща в атмосферата под формата на пара.
	— Животът след смъртта е само облаче пара, така ли? — попита Боби.
	— Ами душата не изгаря, освен ако не отидеш в ада — засмя се Карлос. — Също като зъбите.
	— Нима зъбите не изгарят?
	— Зъбите и костите само обгарят. Всички си мислят, че след кремацията от трупа остава само шепа пепел. Ала това изобщо не е вярно — остава костен прах. Някои кости — например черепната и лактните — не изгарят напълно. Елате да ви покажа. — Затвори люка и направи знак на Боби да го последва.
	Когато стигнаха до края на редицата пещи, само едната гореше. В съседната се охлаждаше труп.
	Карлос отвори вратичката на камерата под пещта, където прахът от изгореното тяло се беше събрал, както пепелта пада през решетката на камина. Взе лопатка с дълга дръжка и събра светлокафявия прах в метален съд. Ако това беше брашно, количеството щеше да стигне за замесване на един хляб. Сред праха се виждаха обгорели парчета от кости, зъби и някакви странни метални късчета. Карлос изнесе съда в преддверието. Към работния плот беше прикрепена машина, която напомняше на обикновена месомелачка. На другия тезгях бяха подредени различни урни и обикновени кутии с етикети на фирмата „Афтърлайф“.
	— Прахът се пресява, за да се отделят неорганичните съставки — обясни Карлос, сложи хирургически ръкавици и преся съдържанието на металния съд. В ситото останаха кости, зъби и някакви предмети, които приличаха на разтопени и деформирани метални винтове.
	— Зъбни пломби и метални пирони, с които „закърпват“ хората — обясни Карлос. — Срещат се при по-възрастните ни клиенти. Съвременната медицина използва пластмасови сглобки, които са лесно запалими.
	На Боби му хрумна, че събеседникът му напомня на човек, който търси злато сред праха от мъртъвците. Карлос взе металните топчета и ги пусна в голям пластмасов контейнер до половина пълен с подобни предмети.
	— А другите остатъци пускам ето в тази мелачка и ги смилам толкова ситно, че може да ръсите праха със солница.
	— Солта на земята — промърмори Боби.
	— Точно така — отвърна Карлос и включи машината, която смля последните останки от мъртвия. — Обаче във вашия случай имаше нещо… странно.
	— Какво?
	— Ами… онази сутрин събрах праха от жената, но не смлях зъбите й. Най-необикновеното беше, че като дойдох на работа, трупът вече беше изгорен. Събрах праха, както ми наредиха ченгетата, но оставих зъбите, защото знаех, че може би ще им потрябват за идентификацията на мъртвата.
	— Зъбите ли? — развълнувано възкликна Боби. — Къде са?
	— Поставих ги в найлоново пликче, после ги дадох на човека от клиничната лаборатория. Някой си Франц. Той ги прибра в плик за веществени доказателства и ги взе със себе си.
	— За пръв път чувам за това — промърмори Боби.
	— Следих целия процес по съдебния канал. — Карлос посочи телевизора, поставен на полица до прозореца. — Нали разбирате, разполагам със свободно време, докато труповете горят в пещите или се охлаждат. Та както ви казах, гледах процеса и все си мислех, че или прокурорът или защитата ще ме призоват за свидетел. Обаче това не се случи, не споменаха нищо за зъбите, които им предадох. Твърдяха, че мъртвата не е имала медицински картон.
	Боби се досети, че Доротея наистина няма медицински картон, поради което сравняването на зъбите беше невъзможно. Ентусиазмът му се поохлади. Навярно поради тази причина „находката“ на Карлос не е била спомената в съда. И все пак не е зле да се свърже с този Франц и да го поразпита.
	— Благодаря — каза и протегна ръка на шефа на крематориума. Ала Карлос се отдръпна и усмихнато му показа дланта си в прозрачната ръкавица. Боби се засмя и го потупа по рамото. Докато вървяха към вратата, Карлос замислено промълви:
	— Досещам се защо не са споменали за зъбите, но не ми е ясно защо не ме разпитаха за електронния стимулатор.
	Боби спря като ударен от гръм и го изгледа:
	— Какъв стимулатор?
	Латиноамериканецът посочи към пластмасовия контейнер, където събираха металните предмети.
	— Тук има какво ли не: метални пирони и скоби, пломби, куршуми, дори чаени лъжички и пръстени, каквито хората понякога поглъщат. Няма да повярваш какви чудесии намираме след кремирането. Религиозни медальони, монети, слухови апаратчета, метални броеници. Пластините, които се поставят в черепа, също отиват в контейнера…
	— Чакай, приятел — възбудено го прекъсна Боби, — нима си намерил стимулатор на сърдечната дейност след кремацията на жената, за която се предполага, че е била Доротея?
	— Разбира се. Приятелката ви е имала проблеми със сърцето, нали?
	Боби опита да се овладее и избърса в джинсите потните си длани.
	— Хвърли ли апаратчето при другите предмети?
	— Не. Рекох си, че може би е важно, защото е било извършено престъпление.
	— И него ли даде на онзи Франц?
	— Не. Връчих го на госпожата от прокуратурата. Онази, дето в лицето е като брадва… и дето ви натопи… — Карлос щракна с пръсти, опитвайки да си спомни името й.
	— Тузио ли се казва? — помогна му Боби.
	— Същата! Защо по време на процеса никой не спомена нито за зъбите, нито за апаратчето.
	— Уместен въпрос, приятелю — подхвърли Боби, докато трескаво размишляваше. В едно бе абсолютно сигурен: поставянето на подобно апаратче изискваше хирургическа намеса. Познаваше всеки сантиметър от безупречното тяло на Доротея и знаеше, че по него няма никакъв белег, още по-малко в сърдечната област. Освен това със сигурност щеше да усети батерията и миниатюрното устройство над пищната й гръд.
	— Имам една молба — прекъсна размишленията му Карлос. — Не споменавайте пред шефа за вашето посещение, защото ще ми подпали задника. Какъв майтап, а? Началникът на крематориума с подпален задник!
	— Дадено. Обаче ще ти изпратя призовка. Навярно адвокатът ми ще поиска да запише показанията ти.
	— Няма проблем — като профсъюзен член имам своите права. Ала извърших нарушение, като ви допуснах на работното ми място.
	Преди да си тръгне, Боби реши да уточни още една подробност:
	— Знам, че си намерил трупа…
	— Останките от трупа — поправи го Карлос. — Жената вече беше кремирана.
	— Но по какъв начин са вкарали тук тялото?
	Латиноамериканецът махна с ръка и се засмя:
	— Фасулска работа! Хората си въобразяват, че гробището се охранява от специални кучета и въоръжени пазачи, но жестоко се лъжат. Охраната ни се състои от най-мързеливите типове, каквито някога сте виждали. Повечето са пенсионирани ченгета, наемаме ги от една фирма. През повечето време спят като мъртви. Не се различават много от клиентите ни.
	— Как се казва охранителната фирма? — попита Боби.
	— „Гибралтар Секюрити“.


	17.

	В седем без десет Боби се върна в „Печелившия билет“, за да се срещне със Санди Фрейзър. Вече чувстваше първите признаци на умората, но възбудата, която бе почувствал след разговора с Карлос, не му позволяваше да се отпусне. Беше сигурен, че Доротея е жива. Отговорите на Санди може би щяха да му помогнат да разгадае мистерията.
	Ресторантът беше пълен, мнозина клиенти чакаха на бара да се освободи маса. От време на време оберкелнерът извикваше гостите с резервация и ги отвеждаше в голямата зала, където се чуваха приглушени разговори и потракването на прибори, от време на време някой избухваше в смях.
	Джон Шайн, който седеше в края на подковообразния барплот, се изненада, като видя, че Боби се връща толкова рано. Когато по-младият мъж си проби път през тълпата, нетърпеливо го попита:
	— Видя ли се с Том Ларкин?
	— Да.
	— Съобщи ли ти нещо?
	— Нищо особено. Сподели подозренията си…
	— Какви подозрения?
	На Боби не му се щеше да преразказва разговора си със стария полицай. Беше твърдо решен да сподели само с адвоката си Глисън важната информация, която бе получил от Карлос. Добрият следовател само задава въпроси, но не споделя нищо. Докато разговаряше с Шайн, не отделяше поглед от вратата. Забеляза, че посетителите пристигаха на групички.
	— Искал отново да прегледа материалите по делото — отвърна на въпроса на Джон. — Не пожела да ми съобщи подробности, искал да бъде абсолютно сигурен.
	— Странна птица е този старчок, но може би ще ти помогне. Аз също ще опитам. Но накрая ще се наложи сам да разгадаеш истината. „Довери се на инстинкта си; всяко сърце трябва да се подчинява на това желязно правило.“
	— Май за всеки случай имаш цитат от Емерсън.
	— Така е. Но всеки случай е епизод от нашия живот. А Емерсън е разгадал мистерията на съществуването. Поне това е мнението ми.
	Шайн му предложи да го почерпи, но Боби отказа:
	— Последния път, когато пих, се озовах в пандиза.
	— Както искаш. — Бившият му колега си поръча водка с лед и с портокалова кора. — Всеки ден си тръгвам оттук най-късно в девет, ето защо мога да изпия едно питие.
	— Кога идва Санди?
	— Горе-долу по това време. Появява се първо тя, после цъфва Барникъл. Сигурно защото иска да привлече цялото внимание към себе си. Пристига като крал, заобиколен от придворните шутове.
	В този момент Боби зърна Санди Фрейзър, която току-що беше влязла. Носеше бял костюм с тясна права пола, червени обувки с висок ток и тъмни очила с овални стъкла. Мъжете на бара прекратиха разговорите си и я зяпнаха, сякаш красотата й ги омая.
	— Ето я — промълви Боби. — Имаш ли нещо против да изиграя една сценка? — Посочи към кухнята и обясни какво възнамерява да направи.
	— Дъската ти хлопа — промърмори Шайн, но все пак се смъкна от високото столче и придружи по-младия мъж в огромната кухня на ресторанта.
	Сервитьорка, която изглеждаше на края на силите си, тъкмо нареждаше на помощника си да подреди масата на Санди. Боби преметна през ръката си колосана ленена кърпа и взе от ръцете на момчето панерчето с хляб и водните чаши. Помощник сервитьорът втрещено го изгледа, но се успокои, когато Шайн му кимна.
	Келнерката неспокойно наблюдаваше Боби, сякаш се страхуваше, че всеки миг ще се нахвърли върху нея. Той се усмихна и промълви:
	— Успокойте се, онова, което говорят за мен, не е вярно.
	Жената го погледна в очите и се опита да отвърне на усмивката му. Боби мина през летящата врата между кухнята и ресторанта и се приближи до младата жена. Застана от лявата й страна и постави на масата панерчето и чашите. Тя не му обърна внимание.
	— Днес специалитетите на заведението са скариди „Барникъл“ и салата от спанак „Санди“ — странна комбинация, нали? — мазно произнесе той. Младата жена стреснато вдигна очи и едва не се задави от изненада. Той се настани до нея и отпи от чашата с вода. Санди нервно погледна ролекса си, украсен с диаманти, после се втренчи във вратата на ресторанта.
	— Направо ще откачи, ако те завари тук — заяви, сетне очарователно се усмихна. — Как си, Боби?
	— Искам да си поговорим. Необходима ми е помощта ти.
	— Не, не мога да ти помогна — почти изплака тя. — Не се безпокоя за себе си, за детето. Влез ми в положението.
	— Да му се не види, ще обясниш ли как се стигна до тук?
	— Това е дълга история. Слушай, Боби, убедена съм, че не би позволил и косъм да падне от главата на Доротея. Искам да ти помогна, но ако се забъркам с теб, ще ми вземат детето и…
	— Не бой се, никой няма да отнеме рожбата ти. — Той се приведе към нея и стисна ръката й.
	— Какво искаш?
	— Разкажи ми всичко за Доротея. Бяхте толкова близки приятелки. Искам да науча колкото е възможно повече за нея.
	Ръцете на Санди се разтрепериха, тя машинално прокарваше пръст по лъскавата повърхност на листа с менюто. Дългите й мигли пърхаха като мънички черни криле. Посегна към чашата, отпи глътка вода и едва не се задави. После прошепна:
	— Боби, радвам се, че са те освободили. Но горещо те моля… моля те от сърце да не замесваш мен и детето ми. Нямаш представа с какво се захващаш… не можеш да помогнеш дори на себе си, а обещаваш да се погрижиш за мен. Тези хора имат големи връзки, много пари и неограничена власт. Предупреждавам те, че са извънредно опасни, ясно ли е?
	— Предлагам да отидем някъде, където ще се чувстваш в безопасност, и да поговорим.
	— Той има приятели навсякъде — заяви Санди. — Повярвай, че в затвора си бил на по-сигурно място, отколкото си сега.
	— Дори не харесваш Барникъл, нали? Разбрах го днес сутринта.
	— Сърдиш се, защото прибързано те обявиха за престъпник — разгневено възкликна младата жена, но тонът й подсказваше, че търси оправдание. — Не смей да ме осъждаш, Боби. Никога не съм ти причинила зло.
	— Ако не ми кажеш какво знаеш за Доротея, причиняваш зло и на двама ни с нея.
	— Направих всичко в името на детето си — заяви Санди, а очите й станаха ледени. — Забранявам да се намесваш в живота ми и да разрушиш онова, което съм успяла да съградя.
	За миг той безмълвно се втренчи в нея. Долови уханието на скъпия й парфюм, огледа скъпите й дрехи и истинските й бижута. Изпитателно впери поглед в огромните й очи, в които се четеше страх. После загледа пълните й, начервени устни, сякаш я подканяше да му разкажа всичко за Доротея. Санди мълчеше и той изпита непреодолимо желание да захапе устните й, за да я накара да проговори. Накрая промърмори:
	— Ти си сто класи над този Барникъл, Санди.
	— Крайно време е да поумнееш и да не се държиш като дете — прекъсна го тя. — Нямаш представа…
	— Знай, че ще намеря Доротея.
	— Дано. Всъщност съм сигурна, че ще я откриеш, ако разровиш по-дълбоко. Но отказвам да ти съдействам. Ако започна да ровя, ще изкопая собствения си гроб. Моля те…
	— Смяташ, че е жива — прошепна Боби и отново се приведе към нея. — И ти си убедена, че Доротея е жива…
	Санди извърна поглед към входа на ресторанта, където бе настъпило оживление като при появата на филмова звезда. Шайн отвори вратата и се появи Лу Барникъл, издокаран със светъл летен костюм, сламена шапка и бели мрежести обувки с тъмночервени, кожени подметки. Не носеше чорапи и бе като пародиен образ на самия себе си. До него вървеше Кюзак. Тъй като Боби беше с гръб към тях, не го забелязаха.
	— Знай, че ще го направя, независимо че отказа да ми помогнеш — прошепна той. — Но не искам да пострадаш, разбра ли?
	— Всички само ме заплашвате — печално промълви младата жена. — Една закана повече няма да ме изплаши.


	18.

	Някой се бе качил на яхтата.
	Боби беше уморен до смърт от обратното пътуване по свръхнатоварената магистрала, както и от емоциите, които бе преживял през първия ден вън от затвора. Единственото му желание бе да си легне. Ала на яхтата имаше неканени гости.
	Беше спрял за момент, преди да подкара по нанадолнището към паркинга. Веднага забелязах, че яхтата се поклащаше някак… различно от другите плавателни съдове, полюшвани от нощния прилив. На борда й имаше живо същество, което се движеше насам-натам. Вкара колата в стария гараж и взе бастуна за заключване на волана, за да го използва вместо оръжие. Будката на пазача беше празна — може би Дъг бе отишъл да пие кафе или правеше поредната обиколка на пристанището. Боби тръгна по дървеното мостче към „Петата поправка“, като се стараеше да стъпва безшумно. За миг погледна към небето и забеляза, че звездите още не се бяха показали. Докато вървеше, непрекъснато си повтаряше: „Овладей се. Искат да те предизвикат, не бива да изпускаш нервите си.“
	Когато наближи кабината, дочу приглушени гласове. През процепа на открехнатата врата се процеждаше светлина от фенерче. Той рязко отвори вратата и замахна с бастуна като първобитен човек, който защитава владенията си.
	— Давай, смажи ми черепа! Голяма работа, че на съвестта ти ще тежи убийството на още една жертва, Емет — процеди късо подстриганата жена, издокарана с черен костюм с панталон на тънки райета. Боби напипа електрическия ключ на стената и включи осветлението.
	Може би преди години Сис Тузио е била хубава, ако е възможно да бъде хубава една жена, обсебена от лоши мисли. Ала на Боби лицето й напомняше писмена заповед за арестуване, студените й очи бяха като държавни печати, а чипият й нос като че беше сплескан от чукчето на съдията. Изглеждаше така, сякаш след получаване на длъжността бе надянала маска, за да прикрие останките от човещина и топлота; дори неизменните черни костюми с панталони бяха нарочно подбрани, за да прилягат на ролята й на безкомпромисен прокурор.
	— Дзън-дзън, ето ни и нас — откъм каютата се разнесе напевен мъжки глас и в камбуза влезе Ханрати, ченге, което бе на служба към бруклинската прокуратура. През петте си години прокуратурата на Манхатън Боби няколко пъти бе работил заедно с него по дела под юрисдикцията на двете ведомства. Преди това Ханрати бе отговарял за връзките с обществеността в нюйоркската полиция, но беше преместен в бруклинската прокуратура като награда за неуморната му работа в кампанията за повторното избиране на Сол Даймънд, шефа на Тузио. Изглеждаше невероятно някой да приеме съветите му по какъвто и да било въпрос, но той бе успял да проагитира повечето ирландци в Бей Ридж да гласуват за Сол Даймънд. Боби беше убеден, че Тузио командва Ханрати дори когато са в леглото.
	— Нямате право да идвате тук — обърна се той към нея, отвори вратата и им направи знак да напуснат. — Сигурен съм, че нямате разрешително за обиск, ето защо предлагам час по-скоро да изчезнете оттук. Пълномощията ви са валидни само на територията на Манхатън.
	Тузио пъхна ръце в джобовете си, придавайки си невъзмутимо изражение, и излезе на палубата. Полъхваше хладен ветрец, яхтата се полюшваше, понесена от прилива, който хората, живеещи край реката, наричаха „подлия прилив“. От време на време корпусът й се удряше в кея, а каучуковите буфери я отблъскваха обратно в мътната река. Тузио нерешително пристъпи към Боби, като извади ръце от джобовете си, за да запази равновесие. Той я хвана за рамото и впери поглед в безизразните й очи.
	— Адвокатът ти ми съобщи, че ще те намеря тук — промърмори жената, — което бе равностойно на покана. И престани да се правиш на голяма работа. Освободен си под гаранция, нищо повече. Освен това си боклук, а моята професия е да рина боклуците.
	— Не знаех, че толкова си се издигнала в службата — ухили се Боби.
	Ханрати се приближи и отмести ръката му от рамото на Тузио, а тя се озъби:
	— Движиш се в подходяща компания, дори живееш на яхтата на адвокат, който се ползва с лоша слава и е един от най-големите мошеници в Ню Йорк.
	— Божичко, говориш така, сякаш завиждаш на стария Изи — не й остана длъжен Боби.
	— Слушай, дойдох лично като при бивш колега — все пак навремето ти работеше за манхатънската прокуратура — заяви Тузио. — Смятам те за долна отрепка, но не отричам, че се справяше добре. Ето защо ти предлагам споразумение. Ще признаеш, че си извършил непредумишлено убийство, за което ще получиш от десет до петнайсет години, две от които вече си излежал. По този начин ще спестим на данъкоплатците разноските по втория съдебен процес.
	Боби извади от джоба си кутийка с дражета „Тик так“, пусна едно в дланта си и подаде кутийката на Тузио:
	— Настоявам и ти да си вземеш.
	За миг тя се обърка и машинално закри с длан устата си, за да прикрие лошия си дъх. Това беше трик, който Боби прилагаше при разпитите на наглед невъзмутимите заподозрени. Много често прекъсването предизвикваше пробив в старателно наизустеното алиби и истината „изтичаше“ като природен газ.
	— Не исках да те обидя, но всичко, което излиза от устата ти, вони.
	— По-кротко, приятел! — обади се Ханрати.
	— Освен това имаш нахалството да ми предлагаш споразумение в отсъствието на адвоката ми — продължи Боби.
	— Не съм чул да ти предлага каквото и да било — намеси се Ханрати.
	— По кое време го храните — обърна се Боби към прокурорката. — Изглежда доста неспокоен.
	— Дойдох да се уверя, че не си напуснал сградата — процеди тя. — И да ти съобщя, че ще те тикна обратно в затвора, щом успея да насроча нов процес.
	— Браво, Ханрати — усмихна се Боби и лапна още едно драже. — Сигурен съм, че ти си написал тази реч на сладураната Сиси. Проверявал си правописа в речника и буква по буква си накълвал посланието на пишещата си машина.
	— Какво ще кажеш да ти изкълва очите, Емет? — изръмжа онзи.
	— Сис, чуваш ли, той ме заплаши! Нали служиш на закона, искам бързо да свикаш разширен състав от съдебни заседатели.
	— Ще видим дали ще ти бъде толкова забавно, когато те осъдят и те върнат там, където ти е мястото.
	Боби се приведе към нея:
	— Имаш право — цялата история изобщо не е забавна. Защо заедно с този инспектор Коломбо не се заемете наистина да разследвате случая? Проверете дали Доротея е жива, коя е била жената, изгорена в крематориума и чия е била кръвта по дрехите ми.
	За миг се изкуси да й каже, че знае за апаратчето, което Карлос Ороско беше намерил в пещта, но искаше първо да разговаря с Глисън.
	— Пет пари не струва алибито ти, смени плочата, а? — язвително го прекъсна прокурорката. — Разследването потвърди, че ти си убиецът.
	— Не съм убил никого и вие го знаете. Но искахте да ме изкарате виновен.
	— Дванайсет съдебни заседатели единодушно гласуваха, че си виновен. И отново ще го сторят.
	— Пет пари не даваш дали Доротея е жива, нали? — сопна се Боби. — Искаш да ме осъдят, защото това ще подпомогне политическата ти кариера. Уверявам те, че няма да успееш… гадино.
	— Внимавай какви ги дрънкаш! — озъби се Ханрати.
	— Извинявай, приятел, сигурно си помислил, че се обръщам към теб — намигна му Боби. — Ти си другата гадина.
	Ханрати се засили към него и замахна да го удари, но Боби се наведе и ловко се изплъзна, а яхтата се разлюля. Ханрати залитна и се преметна през перилото. Опита да се задържи, но краката му се плъзгаха по корпуса на яхтата, докато той отчаяно се протягаше към перилото. Яхтата продължаваше да се люлее, от време на време се накланяше. Следващата висока вълна щеше да я запрати към брега и Ханрати щеше да бъде притиснат между корпуса и кея.
	— Помогни ми! — изкрещя той.
	— Паднах и сега не мога да стана — подигравателно изрече Боби.
	— Направи нещо! — истерично извика Тузио.
	Без да обръща внимание на крясъците на ченгето, Боби лапна още едно бонбонче, предложи и на Тузио. Забеляза, че в студените й очи проблесна някакво чувство. Тя изтича до ръба на палубата, отпусна се на колене и сграбчи ръката на Ханрати, но не успя да го издърпа — беше прекалено тежък.
	— Помощ! — отново изкрещя той.
	— Божичко, струва ми се, че е готов на споразумение — изкиска се Боби.
	— Помогни му — промълви Тузио. — Моля те…
	Яхтата отново се носеше към кея. Боби сграбчи полицая за гъстата червеникава коса и го издърпа нагоре. Беше заякнал от физическите упражнения в затвора, където бе попаднал благодарение на Сис Тузио. Ханрати изкрещя от болка, цели кичури коса се изтръгнаха от скалпа му, а от разтягането клепачите му добиха странната форма на същество от анимационен филм.
	Миг преди каучуковите буфери да се блъснат в каменния вълнолом, Боби сграбчи ченгето за вратовръзката, намота края й около юмрука си и ловко прехвърли Ханрати през перилото. Едрият мъж, чиито мокри дрехи бяха покрити с мръсотия и водорасли, се просна върху палубата, разхлаби вратовръзката си, пое си дъх и се закашля.
	Сис Тузио му помогна да седне, после да се изправи на крака. Косата му комично стърчеше във всички посоки.
	— Задължен съм ти — изхриптя Ханрати, но изражението му противоречеше на думите му. Приглади косата си и се опита да почисти костюма си, но само размаза мръсотията и водораслите.
	— Не, аз имам да ти връщам — промърмори Боби.
	— Ще се видим в съда, Емет — подвикна Тузио, докато с Ханрати вървяха по дървеното мостче към кея.


	19.

	ПЕТЪК
	Боби внезапно се събуди, лицето му беше обляно от пот. Очите му се разшириха от изумление — на сантиметри от него някаква чайка висеше с главата надолу, здраво вкопчила нокти в рамката на отворения люк, и кълвеше от кифлата в ръката на Глисън. Адвокатът стоеше до леглото и пускаше трохи върху лицето на смаяния Боби.
	Отпи глътка от прозрачната чаша, в която имаше наглед отвратителна кафеникава течност, после подаде чашата на госта си.
	Боби отблъсна ръката му, примижа и промърмори:
	— Каква е тази гадост?
	— Викам й ромодвигател. Смес от ром и водка, като наблягам на водката.
	Боби седна, избърса потта от челото си и се помъчи напълно да се разсъни.
	— Задължен съм ти, задето ме приюти, но трябва да се разберем по няколко въпроса. Ако ще ме защитаваш в съда, не бива да пиеш. Не искам да се явиш пред съдебните заседатели вонящ на ром.
	— Не съм пиян — гузно заяви Глисън.
	— Освен това не понасям миризмата на цигари — продължи Боби, като че ли не го беше чул. — Димът ми пречи да мисля, а знаеш, че нямам време за губене.
	— Заявяваш на човека, който те измъкна от кафеза, че не трябва да пие и да пуши в твое присъствие, така ли? — Глисън подръпна сакото си и оправи копринената си вратовръзка на червени и сини райета. — Имаш ли други изисквания, преди да чуеш отговора ми?
	— Да. Престани да се тъпчеш с шоколадчета и с чипс, па макар и да ти бъде трудно. Не мога да разговарям с теб, докато гледам как преживяш „Милки уей“.
	— Значи искаш да…
	— Да се държиш като нормален човек. — Боби стана, взе чисто бельо от куфара си и тръгна към банята.
	— Знаеш ли какво, господинчо, дето си въобразяваш, че се намираш в санаториум — провикна се Глисън, отново отпи от чашата си и подаде крайчето от кифлата на чайката, която го грабна и отлетя. — Намери човек, който да докаже, че Доротея е жива, или че някой е имал причина да я убие и ще ме видиш в съда. Обещавам, че ще бъда по-трезвен и от шибания съдия.
	— Може би вече съм го намерил. — Боби му разказа за Карлос и за апаратчето, което гробарят беше дал на Тузио.
	— Боже мой, та това е укриване на веществени доказателства! Ще проверя дали го е вписала в протокола по разследването.
	Боби му разказа и за зъбите, предадени на съдебния лекар на име Франц.
	— Трябва да говориш и с него.
	— Вече се обадих, но сестрата ми каза, че около седмица щял да отсъства от града. Предпочетох да не й съобщавам името си и обещах отново да позвъня.
	Пусна душа, застана под слабата струя и насапуниса цялото си тяло, сетне изми косата си с шампоан, действайки бързо, както бе свикнал в затвора.
	— Браво, момчето ми! — обади се Глисън. — Трябвало е да станеш ченге.
	— Много хитро, няма що — процеди Боби, докато се плакнеше.
	— Дано не си споделил с никого онова, което току-що ми каза.
	По-младият мъж спря душа и увери адвоката, че си е държал езика зад зъбите.
	— А сега искам да знам с кого друг си се срещал и къде си ходил.
	Докато се бършеше с хавлията, Боби му разказа за срещата с бившата си съпруга и с новия й брачен партньор Тревър Сойер. За начина, по който Маги беше установила, че белият автомобил „Таунус“ е нает от предизборния щаб на кандидат губернатора Стоун. Разказа за обяда си в ресторанта на Джон Шайн, за инцидента с ченгетата Даниълс и Лебек, както и за разговора си с Форест Морган. После за Ларкин, който откри предавателя, прикрепен към джипа, и за странните му въпроси относно Украйна. Сподели с подробности за случилото се в крематориума, за разговора със Санди и за посещението на Тузио и Ханрати.
	— Не си губил времето си — похвали го Глисън.
	— Бях позанемарил светския живот, та сега гледам да наваксам.
	— Казваш, че гадовете са поставили „бръмбар“ в собствената ми кола! — негодуващо възкликна адвокатът. — Приемам го като лична обида.
	— Не си го слагай на сърцето — всъщност преследваха мен.
	— Ще те чакам на палубата — подвикна Глисън. — Имам гостенка.
	Боби облече джинси и бяла тениска, после нахлузи тежките си работни обувки. Засенчи с длан очите си и видя, че адвокатът седи на шезлонг, а до него стои някаква млада жена.
	Кимна й, тя също му кимна и се усмихна. Предните й зъби бяха нащърбени, сякаш някой ги беше ударил с чукче. Глисън хвърли в реката фаса си.
	— Рибите ще изпопукат, ако погълнат филтрите — упрекна го Боби.
	— Но ако използвам филтъра като примамка за риболов, сетне изям рибите, ще ти се стори нормално, а? Лично аз предпочитам да си похапвам от онези петнисти бухали, дето са заплашени от изчезване. Харесвам ги изпържени в много олио.
	Боби поклати глава, напразно очаквайки да го представят на непознатата. Накрая реши да поеме инициативата:
	— Здравей. Аз съм Боби.
	— А тя се казва Алисън — обади се адвокатът, сетне поясни: — Доскоро името й беше Зелда.
	— Нима? — промълви Боби, опитвайки да бъде учтив. — И защо?
	— Казвам се Алана, не Алисън, но не мога да отговоря защо си смених името. — Жената се усмихна и той отново видя нащърбените й зъби. — Писна ми да бъда в края на азбуката.
	— Приятно ми е да се запознаем, Алана. — Боби крадешком погледна към Глисън, за по-подробно обяснение. Адвокатът сви рамене и подаде чашата си на жената. Алана деликатно отпи няколко глътки, Глисън потупа бедрото си, тя се настани на скута му. Беше трийсетинагодишна, с мускулесто атлетично тяло. Носеше тесен бял панталон, черно бюстие и бяло джинсово яке. Миглите й бяха натежали от аркансила, червилото беше обагрило в оранжево счупените й предни зъби. Боби си каза, че ако тази Алана си намери добър зъболекар и използва по-малко грим, ще бъде доста привлекателна. Точно по вкуса на Глисън.
	— Ето ти първата задача. — Адвокатът подаде лист хартия на жената. Тя стана и подаде бележката на Боби, който забеляза, че ноктите й са изгризани. — Човекът се казва Хърби Рабиновиц и е малко откачен.
	— Щом ти казваш, че е откачен, трябва да нося със себе си електрошокова палка и усмирителна риза — ухили се Боби.
	— В три ще отидеш на този адрес, ще вземеш Хърби, ще го доведеш тук и няма да го изпускаш от поглед през двата почивни дни.
	— Тук ли? Сериозно ли ще спи тук?
	— Хей, май престоят в единична килия те е направил доста необщителен.
	Боби само въздъхна.
	— От тази работа ще ни капнат мангизи — поясни адвокатът. — Все някак трябва да си изкарваме прехраната.
	— Нямах представа, че яхтата е тайно убежище за всички твои клиенти — промърмори Боби. — Мислех, че си ми разрешил да живея тук.
	— Престани да мрънкаш — става въпрос само за три шибани дни — скастри го Глисън. — За толкова кратко време би изтърпял дори компанията на Чарлс Мансън.
	— Хей, Изи, мери си приказките пред дамата.
	— Спомняш ли си как татко Мечок каза на Златокоска, че Боби е истински джентълмен? — обърна се адвокатът към Алана, сякаш говореше на малко дете.
	— Харесва ми, че не ругае пред дама — ухили се жената, която още седеше на скута му. — Културен е.
	— Какво ще се случи с този Хърби в понеделник? — нетърпеливо попита Боби.
	— Трябва да се яви на предварителен разпит в прокуратурата в Куинс. Обещах да го „доставя“ там.
	— Кой го преследва?
	Глисън направи жест, напомнящ натискане на спусък, после заяви:
	— По-късно ще поговорим по този въпрос. — Ощипа жената по задника и когато тя стана, й посочи таксито, спряло на кея:
	— Слушай, Алис…
	— Викай ми Алана.
	— Добре, де, Алана. Почакай ме в таксито, сладурче.
	Жената махна за сбогом на Боби, той й отвърна.
	— Трябва да поговорим, преди да тръгна — заяви Глисън, докато Алана се отдалечаваше по дървеното мостче.
	— За какво?
	— За хората, на които се доверяваш.
	— Например на дъщеря ми.
	— Май тя единствена заслужава доверие. Давай набързо да обсъдим „списъка“. Барникъл е гадняр и много ме съмнява. Предишната ти адвокатка Фаръл е пълна некадърница, но може би е куражлия, макар да няма мозък в главата. Ала не бива да я пренебрегваме, защото има връзки с важни политически личности. Пази се от нея. Колкото до Джон Шайн, не мога да повярвам, че ти е толкова верен приятел. Има достатъчно мангизи, нямам идея какви са мотивите му, за да те прецака. Все пак не споделяй нищо с него. Същото се отнася и за дъртия Ларкин. Струва ми се, че е циник, не му е чиста работата.
	Съмняват ме приказките за подозренията му. Откъде знаеш, че не иска да те натика в задънена улица? Опитваш да се спасиш от „Синг Синг“, а той те разпитва за шибаната Украйна. Мисля, че няма по-подходящ човек да върти далаверата с пенсионирането по болест, от този дърт компютърджия, когото всички смятат за нищожество и не му обръщат внимание.
	— За Бога, та той е бил свидетел на смъртта на баща ми! — възкликна Боби.
	— Синът на Сам също е бил свидетел на смъртта на жертвите си — язвително отвърна Глисън. — Колкото до Тревър Сойер, бас държа, че му се иска завинаги да останеш в затвора, та да не припарваш до бившата ти съпруга и дъщеря ти. Дори може да уреди да те пречукат там. Има достатъчно мангизи, че да накара да осъдят самия Господ, задето е прекъснал работа на седмия ден. Освен това нямам доверие на бившите съпруги, ето защо бъди нащрек в компанията на твоята предишна благоверна. А както ми я описваш тази Санди Фрейзър, спокойно могат да й дадат диплома за курвенски номера. Повярвай ми, че всяка красива жена е готова да извърши престъпление. Хич не ми пука колко пъти си се боксирал с Форест Морган. Знай едно — всяко ченге, което работи в отдела за вътрешно разследване, е гадно като военните полицаи, на които престанах да вярвам, след като ме тикнаха в армейския арест. Той вече е признал, че търси лесен начин да се издигне в службата. Ще му помогнеш, ако позволиш на Тузио да те вкара обратно в пандиза. А твоето приятелче Макс Рот…
	— Още не съм се срещнал с него — смаяно го изгледа Боби.
	— Той пък би жертвал децата си, за да се докопа до гореща новина.
	— Приятно ми е да чуя, че имаш такова доверие към хората. След като си такъв мизантроп, защо ли да ти вярвам?
	— Не го прави — усмихна се Глисън. — И аз съм като другите и те използвам. Но поне съм честен.
	— Имаш голямо сърце — промълви Боби, — ама е изпълнено с омраза.
	— Само се опитвам да те предупредя да нямаш вяра на тези боклуци. Препоръчвам ти щом направят или кажат нещо, да знаеш, че искат точно обратното. Скапаният ти живот и моята репутация зависят от онова, в което вярваш и в което не вярваш.
	Този път Боби кимна.
	— Време е да тръгвам — добави адвокатът.
	— Кой е този Хърби Рабиновиц? Какво е извършил? В какво е обвинен?
	— Ще го харесаш. — Глисън очевидно се опитваше да отклони въпроса. — Обучаван е в ЦРУ. Ще ти разкаже цялата си история. Само се постарай да не ни избяга до понеделник. Има по-млад брат, който е въшлив с пари и сега плаща сметката. Но Хърби не бива да узнае, защото го ненавижда. Казах ти, че ще го харесаш. Има нещо общо и с двама ни.
	— Но между нас с теб няма общо — промърмори Боби, докато вървеше редом с него по мостчето.
	— Ще свикнем един с друг, не бой се.
	— Мама му стара, къде отиваш? — попита Боби, когато адвокатът се запъти към таксито.
	— При един зъболекар, който срещу няколко хилядарки така ще излъска фасадата на тази хубавица и тя ще заприлича на филмова звезда.
	— Откъде ги изнамираш тези мадами? Какво стана с Венера?
	— Ще остане в клиниката, докато понаучи английски и отслабне поне с десетина килограма. Междувременно й намерих заместничка — знаеш, че не мога да живея без жена.
	Боби го проследи с поглед, сетне отмести очи към листчето с адреса на Хърби Рабиновиц и си каза, че няма да му бъде лесно да работи за Глисън.


	20.

	— Ще се опитам да науча повече подробности за „Гибралтар“ и за Барникъл — каза Макс Рот и отхапа от печената си филийка. С Боби седяха в сепаре в ресторанта „Ърт Фърст“ на ъгъла на Трийсет и четвърта улица и Десето Авеню. — Но след като те пратиха в затвора, повечето от източниците на информация секнаха. Особено онези в Бруклин.
	— Сигурно защото ми помагаше.
	— Това е една от причините. Другата е, че самият ти беше сред най-надеждните ми източници. Понякога разменях информация, която бях научил от теб и която не ми вършеше работа, за сведения, които не бяха необходими на колегите. Сега тази размяна приключи. Вярно е и това, че от бруклинската прокуратура ми имат зъб заради теб…
	— А седалището на охранителната фирма „Гибралтар“ се намира именно в Бруклин.
	— Напоследък всички там страдат от параноя, тъй като Даймънд и Тузио са толкова активни участници в предизборната кампания на Стоун — заяви Рот. — Вече ти е известно, че въпросната кампания е свързана с процеса срещу теб. Всеки, към когото хранят дори най-малки подозрения, е подлаган на детектора на лъжата, после го уволняват. Против мнозина в пресата се появяват компрометиращи материали…
	— Хей, хрумна ми нещо — прекъсна го Боби. — Мисля, че като всички частни детективски агенции „Гибралтар“ е под юрисдикцията на нюйоркския държавен департамент.
	— Прекрасна идея. — Рот си записа нещо в репортерския бележник. — В Олбани още имам свои източници.
	— Които също ще пресъхнат, ако изберат Стоун.
	— Така е, но дотогава ще използвам хората, които ми дължат услуга.
	— Наистина ли мислиш, че процесът срещу мен по някакъв начин е свързан с видни политически личности?
	— Толкова много неща се случиха в политиката, докато беше в затвора, че със сигурност са ти устроили капан, защото си пречил на някого. Защото по неподходящо време си започнал да надушваш нещо гнило и си пъхал носа си, където не трябва.
	— Например в помийната яма, която наричат „бруклинска прокуратура“.
	— И която може би ще се окаже ключова при избора на губернатор — обясни Рот. — Всички знаят, че дните на губернатор Джонсън са преброени. Дори съпартийците му демократи са разочаровани от него, тъй като не е направил нищо за подобряване на икономиката, не е успял да спре разрухата в производствената база, нито да получи от федералните власти парите, от които се нуждаем.
	— Положението му се е утежнило, след като жена му го е напуснала заради сексскандала със секретарката му.
	— Точно така — одобрително кимна Рот. — На преден план излезе Стоун — републиканец, който в пропагандната си кампания залага на семейните ценности. Всички са на мнение, силен кандидат на републиканците може да победи Джонсън през ноември. Дори демократите започват да се присламчват към Джералд Стоун. Засега той е господин Никой, но в предизборната му платформа са залегнали семейните ценности, ще му помогне и това, че по време на войната е получил медал за храброст. Ако отстрани Джими Гарфало на първичните избори след дванайсет дни, смятай, че през ноември ще бъде новият губернатор.
	— Докато бях в затвора, нямах възможност да следя отблизо събитията, но ако не ме лъже паметта, Гарфало се ползва с подкрепата на повечето избиратели от щата.
	— Така е, но колкото и да е странно, при тези първични избори гласовете на избирателите от Ню Йорк могат да се окажат решаващи. А Сол Даймънд, който ръководи предизборната кампания на Стоун, си направи голяма реклама, като те изпрати в затвора. Сега си на свобода и си трън в очите му. Това ще се отрази отрицателно и на кампанията на Стоун, който обещава на своите избиратели ред и законност.
	— Първичните избори са само след дванайсет дни — каза Боби.
	— Което означава, че освобождаването ти може да подтикне онези хора към отчаяни действия. Между другото, шефовете ме притискат за ексклузивно интервю с теб.
	— Глисън ме посъветва няколко дни да се въздържам от публични изяви.
	— Вече не е необходимо — промърмори Рот.
	— Моля те да научиш повече подробности за „Гибралтар“. Интересуват ме както служителите, така и клиентите им… доходите им. Убеден съм, че има нещо гнило около тази фирма.
	— Статия за корумпирана охранителна фирма, в която работят бивши ченгета от нюйоркската полиция, ще бъде истински динамит! — възкликна Рот. — Особено ако се свърже с твоя процес и с предизборната кампания на Стоун. Не забравяй, че си ми обещал интервю.
	— Няма. — Боби остави на масата банкнота от десет долара и двамата излязоха на Десето Авеню.
	— Между другото съм твърдо убеден, че този твой Глисън е напълно откачен — каза Рот. — Но не мога да отрека, че умее да омагьосва съдебните заседатели, което понякога ме кара да се притеснявам за съдебната ни система. Честно казано, не го обичам. Забелязал ли си с какво се тъпче? Нито едно същество на нашата планета не би издържало на диетата на Изи Глисън. И все пак на твое място бих го предпочел пред Мойра Фаръл, като се има предвид за кого работи сега въпросната дама.
	— За кого? — полюбопитства Боби.
	— Нали си спомняш, че вчера ме помоли някой мой служител да проучи къде са сега и с какво се занимават главните участници в твоя съдебен процес. Лично направих справката и се натъкнах на името Фаръл. Онова, което открих, доста ме учуди. Странно, но историята беше убегнала от вниманието на медиите. Повечето хора не забелязват подобни събития в политическия живот, освен ако не търсят конкретна връзка помежду им. Хрумна ми да съпоставя имената на хората, замесени в твоя процес, с участниците в предизборната кампания и тогава се натъкнах на Мойра Фаръл.
	— Какво искаш да кажеш? — сбърчи чело Боби.
	— Бившата ти адвокатка Мойра Фаръл, доскоро предана привърженичка на Демократическата партия сега се числи към републиканците и оглавява кампанията им за събиране на средства в Бруклин.
	— Сигурен ли си? — попита Боби, като си мислеше за белия автомобил „Таунус“.


	21.

	Дребничката старица стоеше на прага на засенчената от дърветата еднофамилна къща в Куинс — квартал, където почти не се извършваха престъпления и където живееха предимно ирландци, немци и гърци, а напоследък и много корейци.
	Цареше такава тишина, че Боби се бе изплашил да не събуди всички съседи, когато почука на вратата.
	— Вкъщи ли е Хърби? — обърна се той към възрастната дама.
	— Какво продаваш, синко? — благо попита тя.
	— Нищо, госпожо. Търся Хърби. Хърби Раби…
	Преди да завърши, пред очите му затанцуваха черни точки, съзнанието му почти блокира от внезапно обзелата го паника, когато откри, че не може да диша. Замята се, опитвайки да се изтръгне от хватката на нападателя, който безшумно се бе приближил и сега го стискаше за гърлото. Усилията на Боби да се освободи само затягаха „примката“. После той усети как до ухото му се допря студен метал. Чувстваше, че потъва в тъмна бездна, всички звуци постепенно заглъхваха.
	Миг преди да изпадне в безсъзнание, си помисли: „Овладей се! Престани да се съпротивляваш!“ Отпусна се в гигантските ръце и хватката около шията му се поразхлаби. Жадно си пое въздух усети как кислородът прониква в мозъка му. Човекът продължаваше да притиска дулото на оръжието си към ухото му. „Невероятно! — помисли си. — Проявих непредпазливост. Този тип сигурно е влязъл през задната врата, водеща към двора. Завари ме неподготвен. Ама че тъпо!“ Повече се ядосваше на себе си, отколкото на непознатия, който заплашваше да го удуши.
	— Кой си пък ти? — изръмжа човекът. — Бързо отговаряй! Не съм в настроение за глупости. Смятай, че си мъртъв, ако си ченге или жабар.
	— Дръж се прилично, Хърби — обади се възрастната дама. — И махни този пистолет от ухото на човека.
	— Изи Глисън ме изпраща — изхриптя Боби.
	— Покани го на обяд, Хърби. Добре дошъл е у дома, щом е човек на Изи.
	— Прибирай се, лельо Рут — промърмори Хърби и завлече Боби в къщата. Озоваха се в преддверието. Подът беше застлан с дебел бежов килим със златисти шарки, стените бяха боядисани с латекс. Единствената лампа на тавана беше с безвкусен абажур. Къщата вонеше на зеле.
	Хърби Рабиновиц пусна пленника си. Боби отново си пое дъх и се обърна. Нападателят му беше гигант с прилепнала тениска, под която се очертаваха огромните му мускули. Лицето му беше ъгловато, погледът му налудничав. Огромната му глава, която би била идеална мишена за всеки снайперист, беше увенчана от къдрава черна коса. На темето му се мъдреше еврейска шапчица, прикрепена с две фиби. Той прехвърли 44-калибровия пистолет в дясната си ръка и заяви:
	— Помислих, че те изпращат ония.
	— Кои? — Боби разтъркваше шията си, за да възстанови кръвообращението.
	— Ченгетата или жабарите.
	— Забранявам ти да държиш такъв език в този дом — намеси се леля Рут.
	— Върви в кухнята, лельо — каза Хърби. — Моля те. Иначе ще те изпратя в старчески дом.
	Старицата забързано се отдалечи, като мърмореше под нос.
	— Само се заканвам, никога няма да го сторя — обясни Хърби. — Но старческият дом е единственото нещо на този свят, от което тя се страхува. Иначе е толкова смела, че е готова да влезе в ръкопашен бой дори с някой от онези типове с бръснатите глави.
	— Изи ме изпрати да те взема — обясни Боби. — Приготви си багажа.
	— Братовчедът Изи е голяма работа — промърмори гигантът и глуповато се усмихна.
	— Не знаех, че сте братовчеди.
	— Баща му и моята майка бяха доведени брат и сестра или нещо подобно — обясни Хърби. — Знаех си, че ще ми помогне. Дори не мога да се върна на работа в ресторанта на булевард „Куинс“. Вчера дойдоха хората на жабарите, дето чупят краката на длъжниците. Разбираш ли, преди два дни загубих десет бона, щото заложих на победа на „Янките“. Готвя си аз в кухнята на ресторанта, а тия типове идват за парите и веднага почват да се държат просташки, отгоре на всичко вонят на чесън. Единият беше като гардероб в раменете и именно той взе да дрънка врели-некипели. Рекох му, че ще имам парите след седмица.
	— Което е било лъжа — намеси се Боби.
	— Беше самата истина. Бях уредил с една заложна къща да ми дадат петнайсет хилядарки срещу моята къща. Ама онзи тлъст жабар ме вбеси с гадните си приказки. Най-мразя като работя да ми отвличат вниманието, а онзи взе да ме изнервя. Търпях го, докато боклукът ме нарече скапано еврейско копеле, което щял да изгори в пещ. Капутът щял да ме изгори в пещ! Не издържах, гепих го за топките и за яката и го извлякох от кухнята. Вратата на ресторанта беше препречена от две възрастни жени с бастуни, затуй метнах жабара през витрината, та право на булеварда. Той се изпързаля по натрошените стъкла и падна в канавката — точно където му е мястото, щото не е нищо друго освен купчина кучешки лайна.
	— О! — беше единственият коментар на Боби.
	— Вторият бияч беше от онези елегантни жабари, дето са научили как да се обличат от филмите на Скорсизи. Та той гръмна към мен, ама не ме улучи. Сграбчих го, взех му пищова, набутах му дулото в гърлото, а той взе, че повърна, после припадна, а пистолетът продължи да стърчи от устата му. Всичко щеше да си бъде наред, обаче куршумът на жабара профуча край ухото на някакъв униформен полицай, който тъкмо нагъваше безплатното си ядене. Ченгето рипва и ми вика: „Арестуван си!“ Представи си само: разправям се с гаднярите, дето ме мародерстват на работното ми място, а полицаят иска да ме опандизи!
	— А ти какво направи? — поинтересува се Боби, който беше поразен от факта, че Хърби си спомня толкова много подробности.
	— Нокаутирах го и той се стовари на пода като чувал с картофи. Свалих си престилката и излязох през счупената витрина. В резултат са ме погнали и жабарите, и ченгетата. С лихварите ще се оправя, щото са бизнесмени и всъщност се интересуват от мангизите, макар по филмите да ги изкарват като хора, които държат само на уважението. Какво ти уважение, братче? Тези скапаняци дори не бачкат, а искат да ги уважават. Без проблем ще се спогодя с тях. Обаче ченгетата имат гадния навик да ме смазват от бой, щом ме видят с белезници. Тази история се случи вчера и от опит знам, че ако ме арестуват, ще се явя пред съдията чак в понеделник. Не съм навит да ме спукат от бой през двата почивни дни. Затуй се обаждам на Изи, а той вика да съм по-нисък от тревата, особено в събота. Не е гот да се оставиш на банда тлъсти ирландски ченгета да те пребият точно в събота. Реших да се скатая до понеделник. Тук живее леля ми, но половината от къщата ми е завещана от майка ми. Скоро ще ме потърсят и в това убежище.
	— Случвало ли ти се е и преди? — попита Боби.
	— Напоследък не ми върви. Губя на зарове, залагам на скапани коне, а „Янките“ имат лош период. Отгоре на всичко ченгетата през ден ме смилат от бой. Какво толкова съм направил? Не търгувам с наркотици, не върша нищо незаконно. Религиозен съм… Само дето си падам по комара…
	— Слушай, наредено ми е да се грижа за теб до понеделник, когато ще те заведа в прокуратурата за предварителното разследване — прекъсна го Боби. — Приготви си багажа.
	Хърби затъкна в колана си 44-калибровия си револвер и обяви:
	— Готов съм.
	— Разкарай оръжието. Няма да мръдна оттук, докато не го оставиш, защото аз самият съм пуснат под гаранция.
	— За какво са те окафезили?
	— За убийство — театрално прошепна Боби.
	— Брей, кой си пък ти?
	Боби му обясни, а гигантът поклати глава и гръмогласно се изсмя — звукът напомняше на гъргоренето на запушена тоалетна чиния.
	— Само братовчедът Изи може да изпрати заподозрян в убийство да се грижи да не се издъня.
	— Той твърди, че си работил за ЦРУ. Вярно ли е?
	— Не думай, наистина ли ти го каза? — попита исполинът и се изчерви от удоволствие.
	— Да.
	— Така си е. Ама не вярвах, че братовчедът ще си спомни.
	„Нищо чудно, че студената война продължи толкова дълго“ — помисли си Боби.
	Хърби облече якето си, пъхна револвера под възглавницата на канапето и отиде в кухнята да се сбогува с леля Рут. Възрастната дама настойчиво го покани на обяд и той се съгласи. Тя му поднесе чиния студена зелева супа, сандвич с ръжен хляб и пуешко, туршия с копър, салата от настъргано зеле и чаша газирана напитка. Лелята се придържаше към традициите. Ако беше на мястото на Боби, Макс Рот щеше да припадне.
	Благодари на старицата и с Хърби тръгнаха към джипа. Гигантът се качи през задната врата и легна на пода. Когато Боби седна зад волана, някакъв форд „Иксплорър“ зави иззад ъгъла и бавно мина край джипа, сякаш някой наблюдаваше през тъмните му стъкла. Боби потегли, като си казваше, че появата на форда е чиста случайност, но в живота му вече нямаше случайности.
	Докато се движеха по моста „Петдесет и девета улица“, Хърби заяви:
	— Не бива да оставам на открито след залез слънце. Шабат е.
	Когато се озоваха в Манхатън, Боби погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че фордът продължава да ги преследва — пет-шест коли го разделяха от джипа. Не каза нищо на Хърби, който продължаваше да лежи и изръмжаваше от време на време, когато джипът се натъкваше на дупка в асфалта.
	Продължи да шофира към центъра по Петдесет и първа улица, сетне, без да даде мигач, внезапно зави надясно, фордът също направи завой. Боби повтори „процедурата“ още два пъти. Синята кола упорито го преследваше. Той даде газ и профуча през кръстовището на Първо Авеню, като влезе в една задънена улица. Направи обратен завой и спря до тротоара. Нареди на Хърби да не се показва и слезе.
	Фордът влетя в задънената уличка и шофьорът рязко удари спирачки — очевидно се питаше къде е джипът, който преследваха. Боби тичешком се приближи и рязко отвори вратата.
	Санди Фрейзър изкрещя:
	— Недей! Аз съм!
	Той се настани на седалката до нея и промърмори:
	— Дължиш ми няколко обяснения, скъпа. Първо, как успя да ме проследиш?
	Тя му посочи компютъра, монтиран между двете седалки. Оранжеви букви пробягваха по монитора. Светеща точка върху картата на града обозначаваше местонахождението на джипа. В долната част на бледозеления екран дори беше написано: „Петдесет и втора улица източно от Първо Авеню.“
	— Да не мислиш, че са лепнали само един „бръмбар“ на колата ти? — изкиска се Санди. — Барникъл има цял склад с подслушвателни устройства, фордът принадлежи на фирмата. Компютърът непрекъснато показва местонахождението ти, дори да успееш да се изплъзнеш от преследвачите си. Открих те още когато беше паркирал пред някакъв ресторант до редакцията на „Дейли Нюз“…
	— Къде е второто устройство? — попита Боби. Не спомена за „бръмбара“, който Том Ларкин беше намерил. Помисли си: „Първо ме следи кола, наета от предизборния щаб на Стоун, сега пък Лу Барникъл е по петите ми.“ Очевидно охранителната фирма хората на кандидат губернатора бяха свързани по някакъв начин. Но как е възможно? Защо?
	— Поставено е в буквата „о“ в надписа „Чероки“ — обясни Санди. — Неволно подслушах разговора между Барникъл и неговите глупаци.
	— Благодаря за информацията. А сега обясни защо ме следиш.
	— Размислих върху онова, което ми каза вчера — обясни тя, без да я е грижа, че фордът още е паркиран по средата на задънената улица.
	— За Доротея ли?
	— Да. Стана ми кофти, защото ако не бях аз, нямаше да се запознаеш с нея, нито да се забъркаш в тази каша.
	— Значи ти си ми изпратила анонимното писмо за далаверата с пенсионирането по болест — промълви Боби.
	— Бях бременна в третия месец, страхувах се, исках да се чупя. Казах си, че може би ще го арестуваш.
	— Кого? Барникъл ли?
	— Да.
	— Е, какво щеше да ми казваш?
	— Работата е много по-сериозна, отколкото си мислиш. Не става въпрос само за няколко корумпирани ченгета, а за мощна организация. Всеки вторник събират стотици хиляди долари, понякога повече от милион. Моето писмо те накара да си пъхаш носа, където не трябва, което пък ти донесе куп неприятности, а бедната Доротея…
	— Разкажи ми за нея — каза Боби. Беше научил нещо важно — че парите се събират от „Гибралтар“ всеки вторник.
	— Не е споделила с теб истинската си самоличност, нали?
	— Не.
	— Боби, страхувам се от тях! — проплака Санди. — Лу Барникъл не е бащата на детето ми… както Доротея не е обикновена емигрантка…
	Той смаяно се втренчи в нея, в този момент някой отвори предните врати. Двама униформени полицаи с извадени оръжия надникнаха в колата.
	— Не мърдайте! — извика единият.
	— Или ще ви пръснем черепите! — изкрещя колегата му.
	— Какво сме направили? — попита Боби.
	— Имаме сигнал, че тази кола е открадната. Полицията в града издирва някоя си Сандра Фрейзър…
	— Нося регистрационния талон — прекъсна го тя. — Ще ви го покажа, ако обещаете да не ме гръмнете.
	— Действай! — обади се първото ченге. Санди отвори чантата си и затърси портфейла си.
	— Ти пък кой си? — обърна се другият към Боби.
	— Свети Кристофър, който е покровител на пътешествениците. Дамата се беше загубила и тъкмо й давах указания.
	— Какви указания, умнико? — намеси се колегата му. — Как да ти духа ли? Колко ти взима на сеанс?
	— Сигурно си ме объркал с жена ти! — не издържа Санди и ноздрите й се разшириха от гняв.
	Ченгето разгледа регистрационния талон, заобиколи форда, в продължение на няколко секунди се съвещава с колегата си, после заговори в портативния радиопредавател.
	— Налага се да се видим още веднъж, Санди — прошепна Боби и я помоли да остави съобщение на телефонния секретар на Глисън.
	— Барникъл и бандата му искат да те убият. После ще отстранят мен или детето ми. Уредиха Доротея да изчезне, много по-лесно ще устроят изчезването на дете.
	Полицаите се върнаха и застанаха от двете страни на колата.
	— Госпожо — започна единият, — мисля, че е станала някаква грешка. Все пак трябва да ни придружите до участъка. Съпругът ви ви търси. Наредиха ни да ви заведем в полицията, а капитанът ще изясни недоразумението. Ще дойдете с мен, а партньорът му ще закара колата ви до участъка.
	Санди прошепна на Боби:
	— Убеди ли се, че имам право? Барникъл се обажда на познатите си в полицията, откъдето пускат бюлетин за издирване и той ме открива.
	— А ти, приятелче, изчезвай — обърна се другото ченге към Боби.
	Той слезе от форда и се загледа в Санди, която вървеше към патрулната кола. Младата жена се обърна и отчаяно се втренчи в него.
	Боби се върна при джипа и заоглежда релефните букви, съставящи думата „Чероки“. На мястото на „о“-то се мъдреше устройство за проследяване, досущ като онова, което беше открил Ларкин. Отлепи го и го стъпка, после се качи в джипа. Хърби, който дори не беше помръднал, плачливо заяви:
	— Ченгетата ме надушиха. Свикнали са всяка събота да спукват от бой мен, бедното еврейче. Да ме удрят по главата с най-дебелия телефонен указател.
	— Не бой се, този път търсеха мен — успокои го Боби, а в главата му се въртеше натрапчива мисъл: „Барникъл и Стоун… Барникъл и Стоун…“


	22.

	СЪБОТА
	— Този Хърби е страхотен готвач и голям чистник, който не се бои от тежката работа — обърна се Боби към брат си Патрик. Седяха на палубата на „Петата поправка“ и се наслаждаваха на сочните пържоли на скара, вкусните макарони и прекрасната салата.
	— Не съм хапвал толкава вкусни ястия, откакто Доротея… — Патрик смутено замълча, сетне добави: — Извинявай, изпуснах се неволно.
	— Не се тревожи. Отново ще я видим.
	Братята замълчаха и се замислиха, докато наблюдаваха как Хърби действа в кухнята, обгърнат от пара и дим. За да се отблагодари на Боби, задето му бе помогнал да спази еврейската традиция, гигантът посвети цели три часа на хигиенизирането на яхтата. Изми палубата и люковете, излъска релинга, измете килимите и ги почисти със специален препарат. Поправи дори душа.
	Беше направил списък на необходимите му продукти и когато Боби се върна от денонощния супермаркет, кухнята бе толкова чиста, че санитарните инспектори биха я одобрили, без да им се дава подкуп.
	Патрик беше дошъл половин час по-късно, след като Хърби бе приготвил макаронени гнезда с броколи и цветно зеле, беше нарязал доматите и морковите и бе обелил чесъна. Поднесе им с гордостта на професионален готвач невероятно вкусната салата и сочните пържоли.
	— Къде си се научил да готвиш така божествено? — попита го Боби.
	Гигантът го изгледа:
	— Нали ти казах, че съм обучаван в ЦРУ.
	Боби смаяно се втренчи в него.
	— Централно ресторантьорско училище — поясни исполинът. — Намира се в Хайд парк, в северната част на щата Ню Йорк. Смятат го за най-добрата школа по готварство в цялата страна. Обаче не успях да го завърша — след осемнайсет месеца ме изритаха, задето продавах продукти на местните ресторанти, за да покрия загубите си на комар.
	— Това ли било… ЦРУ — примигна Боби. Едва сега повярва, че Хърби и Глисън наистина са роднини. Изглежда, че първоначалните му впечатления относно всекиго и всичко бяха погрешни.
	Хърби се нахрани на крак в кухнята, докато приготвяше пилешка супа, използвайки малкото налични продукти.
	— Ще си оближете пръстите утре сутринта — подвикна той. — Ще изпека и два костура…
	Когато Патрик бе стъпил на борда на яхтата, братята се прегънаха и се потупаха по гърбовете. Членовете на семейство Емет много рядко плачеха. Бащата често казваше да запазят сълзите си за погребенията. За последен път бяха плакали на неговия гроб. Боби не бе проронил и сълза за Доротея, защото отказваше да повярва, че е мъртва.
	После Боби отстъпи назад и огледа брат си, който бе много по-млад от него. Патрик беше наследил сините очи на майка си и изпъкналите скули на баща си. Тъмнорусата му коса беше ниско подстригана, а добродушното му лице почти винаги беше озарено от усмивка. Носеше винтяга, която прикриваше служебния му 38-калибров револвер, затъкнат в колана на избелелите му джинси.
	За да наруши мълчанието, Боби му благодари, че е убедил Глисън да поеме защитата му.
	— Дано не съм създал нов Франкенщайн — промълви Патрик.
	— Доста зор ще видя, докато му се отплатя — каза Боби. — Но започвам да се убеждавам, че е точно човекът, който ми е необходим… Да поговорим за теб. Харесваш ли работата си?
	— Да. Ежедневно срещам деца с психични увреждания, които не могат да се приспособят към проблемите на действителността. Имам полицейска значка и оръжие, но не преследвам бандитите по покривите на сградите.
	— Имаш ли неприятности заради мен?
	— Да. Не искам да те лъжа — достатъчно хора са те мамили. Бъди спокоен, ще се справя. Хей, чух, че си започнал да тровиш живота на Барникъл. Вярно ли е?
	Боби му разказа за посещението си в охранителната фирма „Гибралтар“.
	— Това вече го знам. Говори се, че искаш да разчистиш сметките си с него като го накиснеш. Внимавай, този тип още има много приятели в полицията.
	— Да, бе, чака да се пенсионират по болест, та да ги вземе при себе си.
	— Мечтая да го пипна, независимо с какво се занимава — заяви Патрик. — Позволи да ти помагам през свободното ми време, Боби.
	— В никакъв случай. Не мога да те забърквам в тази каша, защото не съм сигурен, че самият аз ще се измъкна от нея. Мама няма да ми прости, ако ти се случи нещо.
	— А пък аз няма да ти простя, ако не ми разрешиш. Нямам опит в полицейските разследвания, но притежавам законно оръжие и значка. Сигурен съм, че ако беше жив, татко щеше да ме подкрепи. Все повтаряше онзи банален лаф, че хората от семейството трябва взаимно да се поддържат…
	— Всъщност оригиналният цитат беше: „Хората от семейството трябва да се залепят един за друг както лайно се залепва върху одеяло“ — прекъсна го Боби.
	— Напълно го подкрепям. Та нали сме братя! Вече не съм хлапето, на което ти помагаше да си напише домашните и с което трябваше да седиш съботните вечери, макар да ти се искаше да излезеш с момичето си. Вече съм зрял човек, твой брат съм, при това съм и полицай. Готов съм да дам живота си за теб, както ти си готов да умреш за мен. Аз съм единственият, на когото можеш безрезервно да се довериш.
	Боби го погледна в очите и кимна. Семейството е като малка армия, която те защитава от околния свят. Когато воюваш, свикваш роднините си под знамената. Те никога не са безучастни към изхода от битката. Наистина Патрик беше единственият човек на света, комуто Боби можеше изцяло да се довери.
	— Съгласен съм — промълви. — Като начало ще се позанимаеш с детективска работа.
	— Само ми дай задача — усмихна се Патрик.
	— Интересувам се от един помощник съдебен лекар на име Франц. Работи към бруклинската прокуратура. В момента отсъства от града, но ще се върне следващата седмица. Разбери точно кога и какви са приемните му часове. По кое време обядва. Смътно си спомням, че беше голям чудак. Интересувам се дали е човек на Тузио, дали е регистриран като демократ или републиканец. Поинтересувай се за семейството му…
	— Слушам, шефе. Веднага се залавям за работа — присмехулно изрече Патрик. — Но ако ти потрябвам, потърси ме чрез пейджъра или ми остави кратко съобщение. Ще ми го предадат и ще долетя при теб като вятър. Когато ме търсиш, казвай, че се обажда Чарли. Аз пък ще използвам името Съни. Необходимо е — Бог знае кой може да подслушва разговорите ни.
	— Дадено. — Боби беше поразен от уменията на малкия си брат.
	— Още нещо — каза Патрик и стана. — Няма да позволя да те върнат в затвора.
	Малкият му брат вече не беше хлапе.

	* * *

	Хърби хъркаше толкова силно, сякаш работеше дъскорезница. Боби му бе отстъпил леглото в кабината, а самият той се настани на палубата в голяма надуваема лодка. Зави се добре и се загледа в звездното небе, което не бе виждал месеци наред.
	Огромният небосвод сякаш омаловажаваше проблемите му. Бе твърдо убеден, че всяко разумно същество, независимо в коя галактика живее, носи отговорност за съдбата си, за своя вътрешен свят. За разлика от Джон Шайн не беше обсебен от теорията на Емерсън за абсолютната душевност. Ала вярваше, че всеки човек е отговорен за думите и за делата си.
	След няколко минути потна в дълбок сън.
	Събуди се посред нощ от странен шум — подрънкване на метални предмети, които се удрят един в друг, и нечии стъпки. Лунните лъчи се отразяваха от острието на сгъваем бръснач. Видя някаква сянка, прокрадваща се към кабинета, от която се разнасяше гръмкото хъркане на Хърби.
	— Хърби! Ах, ти, мръсно еврейче! — изкрещя Боби с надеждата, че думите му ще предизвикат мигновена реакция, която ще спаси живота на исполина.
	Хърби скочи от леглото и започна да раздава удари наляво и надясно.
	— Гадино-о-о-о! — изкрещя, сграбчи нападателя за китката и заизвива ръката му, докато се дочу пращене на хрущял и бръсначът падна на пода. Хърби сграбчи човека за качулката и стовари юмрука си в лицето му.
	С крайчеца на окото си Боби зърна друг нападател, миг преди онзи да го удари с тежкото весло. Светкавично се приведе и заби ляво кроше в ребрата на непознатия, който изпищя като ранено животно, после падна на колене. Боби понечи да го вдигне и отново да го удари, в този момент забеляза, че Хърби тича към него, сграбчил нападателя си като таран. Отскочи встрани и това позволи на врага му да се изплъзне.
	— Дръж го! — извика на Хърби, но гигантът не го чуваше — бе обзет от неописуема ярост. Вдигна пленника си като чувал с картофи и се завъртя като дервиш, а вторият заряза приятелчето си, втурна се по мостика и скочи във водата.
	— Не го хвърляй, Хърби! — изкрещя Боби.
	Но исполинът запрати човека с качулката в реката.
	— Да му се не види! — гневно процеди той, обърна се и видя, че онзи, който се бе изплъзнал, вече се прекачваше през високата ограда. Погледна към реката, посребрена от лунната светлина, но нямаше и следа от убиеца.
	— Откриха ме — печално отбеляза Хърби. — Не можеш да се скриеш от жабарите и от ченгетата.
	— Искаха да убият мен — успокои го Боби.
	— Друг път!
	Бащата на Боби често цитираше една поговорка: „Ако спориш само просвещаваш опонента си“. Знаеше, че убийците бяха изпратени за него, но ако Хърби продължаваше да вярва, че той е набелязаната жертва, щеше да бди като ротвайлер с човешки образ.
	— Може би имаш право, Хърби. Утре трябва да ти намеря ново убежище.
	Чувстваше странно въодушевление — сега контролираше положението. Бе отправил сериозно предупреждение към враговете си, които започваха да се изнервят. „Дойдоха да те ликвидират — помисли си. — Накара ги да излязат от дупките си. Губят търпение и ще започнат да допускат грешки. Важното е да владееш положението и да ги накараш да се издънят. Накарай ги да те отведат при Доротея.“


	23.

	НЕДЕЛЯ
	Шофираше джипа по нюйоркските улици, прекосявайки града. Часовникът на таблото показваше 9:45. Свърза се по клетъчния телефон с Маги, но вместо дъщеря му се обади Кони и попита:
	— Успя ли да изчукаш някоя?
	— Мамо, говориш по моя телефон — прозвуча гласът на Маги.
	— Божичко! — смутено възкликна Кони.
	— Имам много за наваксване, скъпа — заяви той, чу как бившата му съпруга затвори, а Маги се изкиска.
	— Все едно не си го чула — каза й строго, но не издържа и се разсмя, докато шофираше по безлюдните манхатънски улици. Хърби Рабиновиц отново лежеше отзад в джипа му.
	— Здравей, татко — каза Маги, — липсваш ми.
	— И ти ми липсваш, миличка. — После накратко й разказа за случилото се през последните дни, като спести повечето подробности. Обясни, че е научил нещо, което го кара да мисли, че Доротея е жива.
	— С нетърпение очаквам да ме заведеш на Кони Айлънд.
	— Може би ще го направим през следващата седмица — разсеяно промърмори той. Наближаваше подземния гараж на Емпайър Стейт Билдинг и непрекъснато проверяваше чрез огледалото за обратно виждане дали не го следят. В неделната утрин по улицата зад него не се движеха нито автомобили, нито пешеходци. — Миличка, след малко връзката ще прекъсне, защото влизам в подземен гараж. Само искам да ти кажа, че те обичам и че мисля за теб.
	— Трябва да ти съобщя нещо. Снощи преглеждах изрезките от вестниците, които са свързани с твоя случай. В „Ню Йорк Тамс“ открих статия, публикувана по време на процеса и която е посветена на онази гадна Сис Тузио. Нещо като биографична справка…
	— „Жената в центъра на новините“ ли? — попита Боби, който смътно си спомняше, че е прочел въпросната статия.
	— Точно така. Направи ми впечатление, че през 1982 тя е завършила право в бруклинския факултет.
	— Не разбирам каква е връзката на този факт с моето дело.
	— Ами… после прочетох в „Бруклин магазин“ за предишната ти адвокатка Мойра Фаръл. Дипломирала се е в същия факултет и през същата година.
	— Сигурна ли си? Дори не съм го подозирал.
	— Страхотно съвпадение, а?
	Боби беше смаян от прозорливостта на дъщеря си, но все пак се опита да й възрази:
	— Може би са се познавали отпреди?
	— Сис Тузио е родена и израснала в Скрантън, Пенсилвания. Във вестника не пише къде е родена Мойра Фаръл.
	— Опитай се да вземеш от училището годишника — промълви Боби.
	— Вече се свързах с факултета по електронната поща. Помолих ги незабавно да изпратят годишника с бърза поща. Ще ми струва двайсет долара…
	В слушалката се разнесе силно пращене — джипът беше влязъл в подземния гараж.
	— Всеки момент ще прекъсне, Маги. Обичам те.
	— Аз също, татко.

	* * *

	— Никой уважаващ себе си човек няма да се досети да те потърси в кабинета на Глисън — заяви Боби. Хърби побърза да включи телевизора, взе от хладилника кутия бира и се настани в креслото. По първи канал излъчваха рекламен клип за предизборната кампания на Стоун.
	— Ето тук е банята — посочи му Боби. — Можеш да спиш на канапето. Само дръж вратата заключена и се постарай да не хъркаш като че ръмжи разярен лъв — ако спазиш инструкциите ми, ще бъдеш в безопасност до понеделник.
	— Заздравяването на семейството ще изцели много недъзи на съвременното ни общество. — На телевизионния екран се виждаше Стоун, който произнасяше реч пред събрание, на което присъстваха предимно възрастни хора. — Ако се върнем към ценностите, в които е вярвало вашето поколение, ще постигнем намаляване на престъпността, на броя на наркоманите, както и на забременелите ученички. Ще се прекрати преждевременното прекъсване на гимназиалното образование, ще бъдат по-малко семействата, издържащи се от социални помощи, данъците ще престанат да се покачват. Ще бъдат разрешени повечето проблеми на младежите, поради което няма да се налага ограничаване на правителствената програма за медицинска помощ, нито намаляване на фонд „Обществено осигуряване“. — Възрастните хора бурно заръкопляскаха, зад кадър се чу гласът на говорителя: — Елате в нашето семейство, изберете Стоун за губернатор.
	— Какви времена настанаха — печално отбеляза Хърби. — Политиката се е превърнала в организирана престъпност, а предизборните кампании са бутоните, с които се задейства сложният механизъм.
	На телефонния секретар имаше две съобщения. Първото бе от Мойра Фаръл, която молеше Глисън да поздрави Боби заради освобождаването му.
	— Боби, ако се случи да чуеш съобщението ми, непременно ми се обади — измърка адвокатката. — Отбий се в службата ми, за да изпием по чашка. Иска ми се лично да те приветствам с „добре дошъл у дома“. Чао засега. Знаеш телефонния ми номер.
	Хрумна му, че скоро ще се възползва от поканата й. Второто съобщение беше от Том Ларкин и Боби побърза да му се обади.
	— Не ми се ще да говоря по служебния телефон — обясни Ларкин. — Но бързам да ти съобщя, че се натъкнах на сведения за отвличане на дете, което може би е свързано с изчезването на твоето момиче Доротея. Случило се е доста отдавна и го няма в компютъра, затова ще трябва да поровя в архива. Няма да стане бързо. Имай търпение.
	— Много ти благодаря, Том. — Тъй като именно Ларкин го бе изпратил при Карлос в крематориума, Боби му разказа за електронния стимулатор.
	— Карлос ме информира за зъбите, но не ми е споменавал за апаратчето.
	— Едва по-късно се е досетил, че може би има някакво значение за разследването.
	— Господи! — прошепна Ларкин. — Става все по-интересно. Мисля, че това ще ми помогне да открия отговорите на много въпроси. Трябва да приключваме. Още нещо, за което вече те питах. Сигурен ли си, че е Доротея от Украйна?
	— Да.
	— Не от Румъния, Грузия, България, Русия или…
	— Доротея Дубров ми каза, че е украинка — с леко раздразнение произнесе Боби. — Защо мислиш, че това е толкова важно?
	— Бог да те благослови — каза Ларкин и затвори. Старецът беше от поколение, когато хората искрено са си изказвали благопожелания. Боби съжали заради раздразнението си.
	Поклати глава и се обърна към Хърби:
	— Ще дойда да те взема утре сутринта. Не си подавай носа навън. Не се обаждай, ако телефонът звъни. Имаш достатъчно храна и напитки. Повтарям: в никакъв случай не излизай.
	— Приятен ден — каза исполинът. — Благодаря ти за грижите. Шалом.
	— Шалом — отвърна Боби, излезе и заключи вратата.


	24.

	След час Боби отново се качи на яхтата. Влезе в кабинката, пъхна ключа в приспособлението за запалване и натисна двата бутона, чрез които се включваха двата дизелови двигателя. Остави ги да загреят в продължение на петнайсет минути, докато наблюдаваше как чайките кръжат в небето. Погледът му попадна на китайската джонка, която бе привързана на около шест метра от „Петата поправка“. В този момент на палубата се появиха три жени с огромни слънчеви очила и с оскъдни бикини. Излегнаха се на шезлонгите, сякаш позираха за снимка или се явяваха на прослушване за роля във филм.
	Глисън бе споделил с Боби, че някакъв борсов посредник с чувство за хумор е купил джонката по време на икономическия бум през осемдесетте и я е нарекъл „Армагедон“. Жените бяха млади, с изрусени коси, по стегнатите им тела личеше, че редовно посещават гимнастическата зала, а тенът им подсказваше редовно облъчване с кварцова лампа. Огледаха Боби, който беше гол до кръста и с отрязани до коленете джинси, и оживено зашепнаха помежду си, докато той се занимаваше с въжето, с което бе привързана яхтата. Хубавиците му махнаха и се усмихнаха, белите им зъби сякаш проблеснаха на фона на загорелите им лица. Той също се усмихна и им махна. Престоят в затвора не се беше отразил на либидото му. На палубата на джонката се появи и борсовият посредник. Наближаваше шейсетте, беше загорял от слънцето, космите по гърдите му бяха по-бели от прошарената му коса. Той подаде на жените чаши с шампанско, сетне намигна на Боби и сви рамене. Боби му кимна.
	— Заповядайте при нас, ако ви доскучае — каза човекът.
	— Винаги сте добре дошъл — допълни жената с белите бикини, за ушиването на които бе изразходван по-малко плат, отколкото за носна кърпа.
	— Абсолютно! — провикнаха се другите дами и вдигнаха чашите си като за наздравица.
	— С удоволствие — каза Боби. — Но днес съм зает.
	— Жалко.
	— Имате право, госпожо.
	Яхтата подскачаше като тапа, когато той отново се качи в рубката, пое щурвала, излезе на заден ход от пристанището и се насочи на юг по Хъдзън.
	След петнайсет минути отмина Статуята на свободата и бруклинските кейове, покрай вълнолома на Шейсет и девета улица, после яхтата се плъзна под моста „Веразано“, навлезе в Проливите и се отправи на изток, покрай островите Хофман и Суинбърн, които бяха изградени от каменни блокове, изтръгнати от земята да отстъпят място на внушителните манхатънски небостъргачи. Някога двата изолирани острова са били използвани като карантинни центрове за страдащите от туберкулоза и от други заразни болести. Ала по времето, когато Боби служеше в пристанищната полиция, по време на дежурствата си ченгетата водеха там леки момичета и си устройваха оргии. Няколко пъти бяха канили и него, но той винаги отказваше. Изкушаваше се да отиде, обаче никога не би рискувал работата, репутацията и най-вече брака си заради няколко часа съмнително удоволствие. Никога нямаше да си прости, ако някой се удавеше, докато той се е забавлявал.
	Яхтата премина Проливите и мина покрай фара на Кони Айлънд, после край Сий Гейт — някога процъфтяващо селище на евреи, което сега бе западнало; заобиколи прочутите атракциони на увеселителния парк и се насочи на изток, към полуострова Уинди Тип — досущ петънце върху носа на Бруклин. Боби изключи двигателите и пусна котва и привърза яхтата към бялата пластмасова шамандура.
	Беше дошъл в Уинди Тип, за да види къде живее Лу Барникъл и къде Санди отглежда детето си благодарение на мръсните му пари. Искаше да разгледа отблизо селището, обитавано от бившите ченгета, които сега служеха на Барникъл. Трябваше да провери и информацията, получена от Джон Шайн.
	С помощта на бинокъла откри съвършено новата му двуетажна къща на брега. „Ако спечелиш от лотарията, спокойно можеш да харчиш на воля“ — помисли си. Забеляза как котка гонеше катеричка по покрива на къщата и развеселено си каза, че това е още едно потвърждение на Дарвиновото учение за оцеляване на по-приспособените.
	Без да сваля джинсите и фланелката си, той скочи в топлата вода и заплува към брега.
	Избърса с длан лицето си, изстиска мократа си коса и стъпвайки по топлия, осеян с мидички пясък, тръгна към къщата на Шайн, като любопитно се оглеждаше. Няколко деца строяха пясъчни замъци, закръглени жени се изтягаха върху големи плажни хавлии, върху които бяха изписани имената на карибски хотели. Трима души с тениски с надпис „нюйоркска полиция“ отпиваха бира от бутилките и лениво си подхвърляха фризби. Недалеч млади мъже и жени играеха волейбол пред ниска сграда — любимото заведение на местните полицаи, наречено „Барът на букмейкъра“, което бе собственост на Лу Барникъл.
	Внезапно Боби забеляза добре познатия му син форд, който бе паркиран редом с някакво беемве на алеята, водеща към къща недалеч от плажа. После видя Санди Фрейзър — стоеше на терасата на втория етаж. Носеше жълти бикини и изобщо не й личеше, че е раждала. Очевидно беше го зърнала през прозореца и бе излязла на терасата. Стоеше с ръце, скръстени на гърдите и се взираше в него, като че го молеше да я спаси.
	Съвсем малко дете изтича на терасата и се вкопчи в бедрото й. Боби разбираше терзанията на Санди — когато станеш родител, преставаш да се страхуваш за собствения си живот и единственото ти желание е да защитиш детето си.
	— Боби! — извика нечий познат глас. Младият мъж се обърна и видя Джон Шайн, който стоеше на голямата тераса на своята къща. Носеше избеляла тениска, овехтели маратонки и широк къс панталон. Корсетът му се очертаваше под тениската. Той се намръщи от болка, докато слезе по стъпалата и тръгна да посрещне неочаквания посетител.
	Боби машинално му се усмихна, но в съзнанието му се въртеше натрапчива мисъл: трябва отново да поговори със Санди, да разбере какво още знае за Доротея. Трябва да й помогне, преди да се е случило нещо с нея и с детето й. Стисна ръката на Шайн, а онзи го прегърна през раменете и го поведе към дома си. Боби се обърна и видя как Лу Барникъл излезе на терасата. Носеше къс панталон, фланелка без ръкави и огромни слънчеви очила, на шията му висеше златна верижка. Гневно посочи часовника си, после къщата, сякаш обвиняваше Санди, че е закъсняла.
	— Не се занимавай с него — обади се Шайн. — Има много последователи, които се страхуват от него, но нито един истински приятел.
	— Отново ли цитираш Емерсън?
	— Не — засмя се бившият полицай и поведе госта си нагоре по дървените стъпала, водещи към терасата. — Но Емерсън е казал: „Единствената отплата за добродетелите е да бъдеш добродетелен; ще имаш приятели само ако и ти бъдеш приятел“. Барникъл няма да го разбере, дори да му го набият в главата, а дори да проникне в съзнанието му, няма да му обърне внимание. Но ако искаш да бъдеш мой приятел, докажи чувствата си, като влезеш в дома ми. Подобно на всички бедняци, които внезапно са забогатели, умирам от желание да се изфукам.
	— Как се отнася Барникъл със Санди?
	— Тя ми напомня на Рапунцел, която е била затворена в кулата. Все пак забелязвам, че й разрешават да излиза без придружител. Носи скъпи дрехи, кара хубава кола. Два дни в седмицата помага във фирмата, където Барникъл я държи под око. Плува, прави слънчеви бани, заедно с него се храни в най-добрите ресторанти. Никога не съм забелязвал по лицето й следи от побой, линейката никога не е спирала пред дома им, не съм чул да се карат…
	— Виждал ли си я да излиза с детето? — прекъсна го Боби.
	Шайн стреснато го изгледа:
	— Знаеш ли, никога не съм се замислял по този въпрос. В къщата живее жена, която едновременно изпълнява задълженията на икономка и на бавачка.
	— Смяташ ли, че Санди може да излиза, когато си пожелае заедно с детето? — настоя Боби.
	— Един Бог знае. Но ако я задържат против волята й, може да се оплаче в полицията.
	— Питам се кое ченге ще се опълчи срещу Барникъл.
	— Добре, де, тогава може да си наеме адвокат.
	— Как ще му плати? Обзалагам се, че онзи й отпуска само някаква минимална сума. Може би и бижутата й са фалшиви.
	— Тогава да отиде при областния прокурор.
	Боби го погледна в очите:
	— При Даймънд и Тузио ли? Вашето селище се води към Бруклин.
	— Струва ми се, че страдаш от параноя — промърмори Шайн. — Ела да ти покажа дома си.
	Боби отново погледна към отсрещната тераса, но Санди вече я нямаше. Барникъл се взираше в него и се усмихваше.
	Прекосиха терасата, Шайн отключи плъзгащата се стъклена врата. Щом я отвори, се разнесе воят на сирена и кучешки лай, очевидно част от алармената система.
	Домакинът изключи алармата и поведе Боби към просторна кухня с дървени плотове и окачени на стената медни съдове, които създаваха особен уют. Върху полица от тиково дърво бяха подредени сини чинии от холандски порцелан. Голямата овална маса също беше от тиково дърво, а над нея висеше лампа с оригинален абажур от „Тифани“. В центъра на масата бе поставена купа с плодове, до нея стояха безжичен телефон и две счетоводни книги.
	— Храня се тук само когато имам… гостенка — обясни Шайн. — И то ако дамата умее да готви.
	— Още търсиш любов, а, Джон?
	— Едно е да се чукаш, друго е да намериш жената на живота си — за това е необходим повече късмет, отколкото да спечелиш от лотарията. Излизам с различни дами, но не търся любов. Лудо обичах една жена и вярвам, че щастието идва само веднъж в живота. Дори да греша, не бих понесъл мъката от повторна загуба.
	— Може би изискванията ти са прекалено високи — промълви Боби.
	— Няма прекалено високи изисквания или цели. Свалянето на летвата е стъпка към посредствеността. Ела да те разведа из къщата.
	Въведе го в огромна всекидневна с високи тавани с дъбови греди, от които висяха рибарски мрежи и въжени стълби. По стените бяха окачени литографии, изобразяващи морски пейзажи.
	„Морският“ мотив се допълваше от масички, измайсторени от люковете на стари кораби и от голяма, ръждясала котва, която бе облегната на черно излъскано кюмбе. Дъбовият паркет беше застлан със скъпи ориенталски килими, а по канапетата бяха разхвърляни възглавнички. Панорамният прозорец гледаше към залива и към града отвъд него. Едната стена беше заета от полица с книги, специално място бе отредено на специалните издания на творбите на Емерсън и на биографичните книги, посветени на него.
	От стереосистемата долиташе гласът на Томи Бенет, който пееше „Светът е като балон“. Тонколоните не се виждаха, следователно бяха монтирани на тавана или вградени в стените.
	Качиха се на горния етаж и Боби разгледа разкошно обзаведените спални, където леглата с балдахини, дебелите килими и тежките мебели от тиково дърво създаваха впечатлението, че времето е спряло. Откъм тавана се дочу драскане.
	— Катериците са — обясни Шайн. — Нарочно държа таванския прозорец открехнат, за да предотвратя пожар, а те се промъкват вътре. Бях намислил да повикам човек от службата за унищожаване на вредителите, но ми е мъчно за бедните животинки. Може би след време ще…
	Кабинетът също беше просторен, обзаведен с факс и устройство за фотокопиране, компютър и телефон с няколко линии. Ченгето в оставка очевидно се гордееше с къщата си. Боби не бе го смятал за материалист, но мъжете на средна възраст, които нямат деца, започват да изпитват гордост от имуществото си. Домът на Шайн действително беше прекрасен.
	Боби гузно си каза, че е прекалено затворен в себе си и че го измъчва манията за преследване, поради което не можеше да отвърне на сърдечността на гостоприемния домакин. Беше излязъл от затвора, но затворът още обсебваше съзнанието му.
	— Какво ти е? — загрижено попита Шайн.
	— Извинявай. Още не мога да свикна с нормалния живот. Къщата ти е великолепна.
	— Не се въздържах да се изфукам, макар че разглеждането на чужди домове вълнува само жените. Съжалявам, че нямам мазе — нито една къща в Уинди Тип няма, не може да се изкопае в пясъка. Иначе щях да те заведа долу да изпием по една бира и да поиграем билярд.
	— Тогава ме заведи в крайбрежния бар.
	— В „Барът на букмейкъра“ ли? Заведението е собственост на Барникъл и неговите хора се навъртат там. Днес дори се устройва тържество по случай кръщене. Но барът още е отворен за посетители.
	— Прекрасно.
	— Барникъл ще откачи, като те види да влизаш в заведението му — закачливо се усмихна Шайн.
	— В такъв случай непременно трябва да отидем.

	* * *

	По пътя към бара отново минаха покрай къщата на Лу Барникъл, но Санди не беше на терасата, фордът й още беше паркиран на алеята, до него стоеше пластмасово велосипедче с три колела.
	— Какво знаеш за миналото на Тузио? — внезапно попита Боби.
	— Много малко. Постепенно се издигна в политиката. Добра адвокатка е…
	— Приятелки ли са с Мойра Фаръл?
	— Очевидно се познават. Но повечето бруклински адвокати са евреи и са свързани.
	Боби чуваше врявата, която се разнасяше от ниската сграда, наподобяваща на хамбар. Витрините на заведението бяха закрити от тъмнозелени щори, а отвътре се чуваха виковете на хора в приповдигнато настроение от изпития алкохол. Боби и Джон Шайн отвориха вратата и се озоваха в хладното и тъмно помещение.
	Боби позна поне две дузини ченгета — някои пенсионирани, други още на служба — които заедно със съпругите или приятелките си празнуваха кръщенето.
	Католически свещеник с добродушно лице обикаляше сред гостите. Мнозина от тях бяха присъствали на Коледното празненство, на което Боби се бе запознал с Доротея. Позна Кюзак, Зийк и двама младежи на не повече от двайсет, чиито имена му се изплъзваха. Внезапно осъзна, че причината е в цивилните им облекла. Вече бе виждал тези престорено невинни лица: това бяха Диксън и Капуто, които му бяха създали неприятности, когато преди няколко дни се бе срещнал с Том Ларкин.
	В другия край на помещението около кръгла маса седяха хора в официални костюми — дребен, оплешивяващ мъж на средна възраст, заобиколен от едри младежи, които със сигурност бяха ченгета.
	— Ела, ще те почерпя едно питие — промърмори Шайн и тръгна към бара.
	Боби го последва, без да откъсва поглед от масата. Приятелят му го прегърна през раменете и почти насила го отведе до плота. Барманът грижливо избърса ръцете си с кърпа и се здрависа с Шайн, после се обърна към другия новодошъл и се вцепени. Боби веднага позна О’Брайън — ченгето, на което през онази далечна нощ Кюзак и Зийк бяха предложили да уредят преждевременно пенсиониране. Разговорът се бе провел в мъжката тоалетна, но тримата не подозираха, че Боби неволно го е подслушал. О’Брайън беше избягал, щом колегата му излезе от кабинката. Същият О’Брайън се бе обадил по телефона от бар „Анкър“ в нощта, когато Боби беше упоен и обвинен в убийството на Доротея.
	— Здрасти, О’Брайън.
	Онзи кимна и промърмори:
	— Здравей, Емет.
	Щом чуха това име, хората наоколо прекъснаха разговорите си, скоро всички посетители млъкнаха, обърнаха се и зяпнаха Боби Емет. Тишината се нарушаваше само от музиката, долитаща от залата, където бе организирано празненството — оркестърът изпълняваше „Всичките ми бивши съпрузи са от Тексас“.
	— Отдавна не сме се виждали — обади се Боби.
	— Тъй си е — каза О’Брайън, кимна на един клиент, после към голямата зала. Викаше подкрепления.
	— Всъщност ти твърдеше, че не си ме виждал в „Анкър“ през онази нощ.
	— Не знам за какво говориш…
	— Как върви работата в полицията, приятел? — попита Боби и го погледна в очите. Онзи побърза да извърне поглед.
	Един по един Кюзак, Зийк, Лебек, Даниълс, Флин, Ливайн, Капуто и Диксън започнаха да се приближават към бара. Образуваха полукръг около Боби и Шайн и мълчаливо се взираха в тях.
	— Пенсионирах се — с леден тон заяви О’Брайън. — Какво ще пиете?
	— Възползва се от далаверата с пенсионирането по болест, а?
	— Раниха ме. Аз съм болен човек.
	— Не, не си. Никога не си бил човек.
	— Няма да търпя да ме обиждат! — О’Брайън хвърли кърпата на плота. Трепереше от гняв, очите му се стрелкаха към полицаите, които, макар да не бяха униформени, открито носеха оръжията си. — Отказвам да те обслужа…
	— Ще ме обслужиш, щом си плащам — промълви Шайн и тонът му подсказваше, че няма да търпи възражения. — Приготви ми коктейл „покрив“ — твоя специалитет.
	Барманът преглътна, примигна, лицето му се изкриви от нервни тикове.
	— Не знам за какво говориш — прошепна.
	Боби се обърна и забеляза, че погледите на всички ченгета са приковани в него. В очите им проблясваше гняв, но никой не помръдваше.
	В този момент Боби забеляза как Хонрати и друг полицай, работещ към бруклинската прокуратура, станаха и заедно с дребния оплешивяващ мъж излязоха от бара. Хрумна му, че по-възрастният поразително прилича на прокурора Сол Даймънд. Обърна се към Шайн и прошепна:
	— Това не беше ли…
	— Точно този е, за когото си мислиш — отговори приятелят му.
	— Сервирай на Боби Емет каквото пожелае — дочу се дълбок глас откъм вратата. Лу Барникъл влезе в своето заведение. Отново носеше огромните черни очила, но сега се бе издокарал със светлозелен костюм и бели обувки. Санди държеше за ръка синеокото си момченце, в другата си ръка носеше голяма, красиво опакована кутия.
	— Заведението ти си го бива, Лу — заяви Боби. — Видях и къщата ти, и форда, и беемвето. А сега виждам и красивата ти дама. Ами този сладур? За щастие малкият прилича повече на майка си, отколкото на теб…
	Барникъл изръмжа на Санди:
	— Върни се в залата.
	— Хей, как ти е името? — сряза го тя. — Може би е Ласи.
	— Имаме мъжки разговор.
	— Тогава се дръж като мъж. Което рядко ти се случва. — Младата жена погледна към Боби и поведе сина си към салона, където тържеството продължаваше.
	— Изпий си спокойно питието, Боби — едва чуто каза Лу Барникъл. — Ще се погрижа никой да не те безпокои.
	— Май ме очаква розово бъдеще — усмихна се Боби. — Виждам, че напоследък бившите ченгета живеят като бивши президенти.
	— Всичко това е спечелено с тежък труд. Всеки цент.
	Полицаите на бара не отместваха погледи от Лу Барникъл и Боби Шайн леко се усмихваше — очевидно словесният двубой го забавляваше.
	— Позволи ми един въпрос, Лу — промърмори Боби.
	— Казвай.
	— Когато синчето ти порасне, ще му обясниш ли откъде татенцето му — полицай на държавна служба — се е сдобил с толкова много мангизи? — Знаеше, че думите му ще жегнат Барникъл, още повече, че според Санди хлапето не беше негов син. Лу бе принуден да разиграва театър, да се преструва на засегнат баща. Всичко, свързано с него, бе една голяма лъжа.
	Барникъл свали очилата си и впери в Боби студените си кобалтовосини очи.
	— Май ще е по-добре да се откажеш от питието и да отидеш да се поразходиш.
	Гласът му бе равен, не издаваше чувствата му.
	— Ще му кажеш ли, че като порасне трябва да се превърне в копие на татенцето си? Да върви по стъпките ти и да стане корумпирано ченге? — Той пристъпи към Барникъл и продължи да говори, като имитираше гласа му:
	— „Хайде, моето момче, сложи си лъскавата полицейска значка и тичкай да вземеш паричките от комарджийския рекет от онзи симпатичен гангстер със сплескания нос“. Или: „Върви да кажеш на симпатичния наркопласьор с картечницата, че трябва да ти дава процент, за да си затваряш очичките“.
	— Грешиш, приятелю, а поведението ти е, меко казано, непростимо — процеди Барникъл. — Шайн, защо не отведеш Боби в дома си? Почети му поезия, научи го да се държи възпитано.
	— В никакъв случай не прекъсвайте представлението, толкова е интересно — усмихна се Шайн.
	Боби пристъпи още по-близо до Барникъл. Зийк и Кюзак понечиха да се спуснат към него, но шефът им направи знак да не се приближават.
	— Сещам се и за друг вариант: „Хайде, моето момче, уреди пенсиониране по болест на това ченге, дето пращи от здраве, та до края на живота си да цица парите на данъкоплатците“.
	— Препоръчвам ти да се чупиш, та да не дойде краят на твоя живот — обади се Флин, един от охранителите в „Гибралтар“, който досущ приличаше на плакат на морски пехотинец.
	В този момент свещеникът се приближи до бара. Благо се усмихваше и отпиваше от бирата си.
	— Какво става, момчета? Май Юда е готов да целуне Исус.
	— Всичко е наред, отче. — Барникъл го дръпна встрани и му подаде плик.
	Ченгетата продължаваха да дебнат Боби, очаквайки от шефа си знак да се нахвърлят върху него. Шайн сложи ръка на рамото му:
	— Наистина нямат шанс. — Кимна за сбогом и добави: — Да вървим.
	Боби се усмихна и двамата излязоха от бара.


	25.

	ПОНЕДЕЛНИК
	— Кажете ми, полицай Грабовски, колко често се храните в „Кърш Кошър Деъри Дели“? — попита Глисън, крачейки пред младия, цивилно облечен полицай на свидетелската скамейка в предварителното следствие в Районния Съд в Куинс. Беше понеделник, десет и трийсет сутринта. Боби му бе съобщил един най-прост, но актуален факт, който бе научил при срещата си с Хърби, и Глисън изкара от него цяла защита.
	— Почти всеки ден — отвърна Грабовски, проследявайки с поглед Глисън, който подрънкваше монетите в джоба на бежовия си костюм „Армани“ и смигаше на Алана, седнала до Боби на третия ред в съдебната зала. Алана отвърна на усмивката му и Боби за първи път забеляза новите й зъби.
	— И тъй, полицай Грабовски, значи се храните там пет пъти седмично — заключи Глисън и застана до масата на защитата, зад която седеше Хърби Рабиновиц — гладко избръснат, в тъмносив костюм, с еврейската си шапчица, по-невинен и от пеленаче.
	— Точно така, господин адвокат.
	Глисън взе от масата нещо подобно на меню, но го скри зад гърба си.
	— И обикновено какво си поръчвате? — гръмогласно попита адвокатът, проследявайки с пръст блюдата в менюто.
	— Протестирам — намеси се дребната помощничка на областния прокурор. — Няма отношение към случая. И тонът му е заплашителен.
	Глисън се обърна към съдията. Казваше се Попадополус и приличаше на басет — имаше тъжни очи и провиснало лице.
	— Глисън, калории ли ще смятаме?
	— Има си хас, господин съдия.
	— Тогава карай направо — отсече Попадополус, после се обърна към помощничката на областния прокурор. — И тонът му не е заплашителен, госпожо. Глисън говори така на папагалите. Възражението се отхвърля. Отговорете на въпроса, полицай Грабовски.
	— Зависи от смяната — обясни младокът. — Когато съм нощна, си взимам сандвич с пуешко и кока-кола. Сутрин предпочитам сандвич с риба и кафе.
	— Сигурен ли сте?
	— Напълно — самодоволно се ухили Грабовски. — Знам какво ям.
	— Значи паметта ви е напълно в ред?
	— Да, имам отлична памет.
	— Добре тогава — съгласи се Глисън, застана пред него, погледна го право в очите и попита почти шепнешком: — Колко струва сандвичът с пуйка в „Кърш Кошър Деъри Дели“, полицай Грабовски?
	Ченгето зяпна Глисън и в миг розовото му лице пребледня.
	— Не съм сигурен…
	— А сандвичът с риба?
	— Няма отношение към случая! — викна помощничката и се изправи.
	— Въпросът е свързан с паметта на обвиняемия, господин съдия — обясни Глисън, извърна се и отново смигна на Алана. Боби искрено му се възхищаваше и му беше много забавно. Погледна към Алана, която се бе ухилила широко, сякаш искаше да демонстрира на всички новите си зъби. Изи Глисън бързо се превръщаше в герой.
	— Отхвърля се — отсече Попадополус. — Отговорете на въпроса.
	— Не съм сигурен — отвърна нервният, вече изпотен свидетел.
	— А кафето? — продължаваше Глисън. — Храните се в това заведение пет пъти седмично през последните три години, значи би трябвало да знаете цената на чаша кафе.
	— Не зная — настояваше Грабовски. — Половин долар. Или долар…
	— А чаша безалкохолно, полицай Грабовски?
	— Нямам представа.
	— Нали помните, че сте дали клетва, полицай Грабовски?
	— Да, помня.
	— И знаете, че ако излъжете, можем да ви подведем под отговорност за лъжесвидетелство, нали? В следствие на което да изгубите работата си и правото на пенсия?
	— А-ха. — Грабовски се размърда и се покашля.
	— Ще ви задам следващия въпрос направо, понеже има множество свидетели, които да потвърдят истината.
	Настъпи дълго мълчание — Глисън обърна гръб на свидетеля, отпи глътка вода, но този път дори не погледна към Алана; очите му блестяха като на акула, която надушва жертва, а когато най-сетне се обърна, застана до младока, наведе се почти на педя от лицето му и кресна:
	— Случвало ли ви се е _някога_ през тези три години, по пет пъти всяка седмица, да платите _поне_ веднъж в „Кърш Кошър Деъри Дели“, полицай Грабовски?
	— Въз-ра-же-ние! — провикна се помощничката на областния и скочи на крака.
	— Въпросът се задава във връзка с паметта, честността и моралната неустойчивост, господин съдия.
	— От-хвър-ля се! — тросна се Попадополус.
	Ченгето облиза напуканите си, треперещи устни. Преглъщаше мъчително. Въртеше се на скамейката и току поглеждаше към съдията, който ядно го пронизваше с поглед. Когато най-сетне се реши да отговори, гласът му плавно се извиси до сопрано:
	— Как да ви кажа, не мога да разбера защо, но някак не помня, а и какво общо има това?
	— Свидетелят не може да отговори на въпроса, господин съдия.
	— Тъкмо навреме. — Съдията ядно се обърна към полицая и заповяда: — Отговорете на въпроса, господин полицай.
	— Не помня.
	— А писали ли сте някога квитанция за глоба за неправилно паркиране пред „Кърш Кошър“? Или за благодарност, че ви хранят безплатно, си затваряте очите?
	— Не помня — настояваше Грабовски.
	— Значи за три години не можете да си припомните нито един случай, когато сте си платили сметката, или когато сте издали квитанция за неправилно паркиране? — продължаваше Глисън.
	— Точно така. Не помня, не мога да разбера как така, но не мога ясно да си припомня… сигурно паметта ми съвсем не е толкова безпогрешна, колкото ми се струва… понякога.
	Грабовски вдигна водната чаша с трепереща ръка и отпи голяма глътка. Боби знаеше, че ченгето няма нито да отрича, нито да се съгласи. Ако каже, че е плащал, а Глисън извади свидетели, които да потвърдят обратното, може да го уволнят и да го обвинят в лъжесвидетелство. Ако пък е приемал безплатно храна, и без друго ще го уволнят. Оставаше му да настоява, че не помни. Ако за три години не помни дали е платил поне едно ястие, как, за Бога, да помни какво се е случило в някакво меле, след като дори не е бил в съзнание? Обвинението отиваше по дяволите.
	— Господин съдия — скърцаше Глисън във високия регистър на гласа си. — Моля тези обвинения да бъдат отхвърлени поради липсата на достоверни доказателства. Този свидетел е нещастно недоразумение!
	Попадополус кимна на помощничката на областния управител. Тя се отказа и махна с ръка. Съдията удари чукчето и се обърна към Грабовски.
	— Синко, на твое място щях да си купя хапчета за стомах за мига, когато ще се обадя на началниците ти. Делото е приключено.
	Удари чукчето и Грабовски изхвърча от съдебната зала, притиснал шапка към слабините си с вид на човек, който спешно се нуждае от тоалетна.
	Боби и преди бе виждал Глисън в съда, но тазсутрешното му представяне го увери, че адвокатът бързо ще спечели бурен успех.
	— Аз алхимик ли съм, или какво? — обърна се Глисън към Боби, сочейки ослепителната усмивка на Алана. — В замяна трябва да водя развода на зъболекаря. В крайна сметка може да се наложи да придружаваш жена му.
	Хърби се приближи към Боби, ръкува се с него и го прегърна.
	— Не мога да изкажа цялата си благодарност с думи, Боби. Е, след като се оправихме с ченгетата, остават само… италианците.

	* * *

	Същата сутрин, докато Боби се възхищаваше на Глисън в съда, двама униформени полицаи на име Даниълс и Лебек седяха в патрулната радиокола на пресечката на Западна Двадесет и първа улица и Сърф Авеню, в началото на жилищния комплекс „Кони Айлънд“. На задната седалка спокойно се бе настанил чернокож доносник на име Роло.
	— Трафикантът се казва Мартинес — обясняваше Роло, смъкнал качулката ниско над очите си, скрити зад тъмни очила. Бе предпазлив, макар да бе сигурен, че дори и най-периферните участници в наркобизнеса в „Кони Айлънд“ няма да се събудят преди обед.
	— Кой апартамент? — попита Даниълс.
	— 4-Е. Има толкова стока, че цял „Кони Айлънд“ да свети чак до след Коледа. Не знам къде са мангизите, ама стоката е под коша, където питбулката му си гледа малките. Смотаните кучета не пускат до себе си никого, освен Мартинес. Значи чукате два пъти, чакате малко, после чукате още два пъти. Той вече е пратил жена си да ви отвори. Това й е работата. Ще ви пита на испански кой е. Казвате само една дума — „Кафяввълнолом“.
	— Това са две думи — възрази Даниълс.
	— Казваш го бързо, като една дума. „Кафяввълнолом“. Така се казва тоя боклук. Мексикански кафяв хероин. Готин е. За нула време се продава. Идват негри от цял Бруклин.
	Лебек връчи на Роло петдесетдоларова банкнота и повтори:
	— „Кафяввълнолом“?
	— Именно. — Роло скри петдесетачката в джоба на фанелата си.
	— Ще се видим след двадесет минути на паркинга пред „Нейтън“ — съобщи Даниълс. — Няма да ми закъсняваш, че ще те очистя.
	— Дадено — съгласи се Роло, слезе от колата и се запъти по Сърф Авеню към „Нейтън“, където правеха най-хубавите кренвирши в целия свят. В далечината веселата музика от лунапарковете на Кони Айлънд се примесваше с морския въздух и се носеше над жалките укрепления на име „жилищни комплекси“, зад които се криеше бедността.
	— Жабешки бутчета, кренвирш и картофки? — Лебек залагаше двадесет долара какво ще си поръча Роло в „Нейтън“. — Ти как мислиш?
	— Според мен няма да устои на пиле с гроздова лимонада — отвърна Даниълс и хвърли друга двадесетачка отгоре. — Само чернилките пият гроздова лимонада. Питам се нощем защо ли, и все не мога да си отговоря.
	Като се срещнат с Роло след двадесет минути, щяха да го попитат и победителят щеше да спечели четиридесетте долара.
	— Ама каква помийна яма е тоя град — отбеляза Лебек, докато чакаха Роло да се скрие от поглед. — Социални, чернилки, емигранти — утайката на цялата вселена се е събрала в Ню Йорк.
	— Единственото цивилизовано място в този град е „Уинди Тип“. Казвам ти, твоята старица е права, трябва да купиш „Уинди“. Нямам търпение вечер да се прибера в „Уинди“, да се пъхна под душа и да отмия следите от гадния град. Излизам на разходка — и всичко е бяло като в Коледата на Бинг Кросби. Това е единственото свястно място в целия град, и данъка върху имота е нисък, и е хубаво за гледане на деца.
	— Ако всичко мине както трябва — съгласи се другият, — изкарваме сто бона и се махаме от тая скапана работа. Един път да гушна пенсийката, веднага купувам „Уинди“. Няма какво да си рискувам живота да пазя черньовците от разни отрепки. Искам да кажа, не ми харесва така. Кофти е, че се стигна _дотук_, ама не е като да ограбиш гражданин. Тоя е гадина. Трови собствените си хора.
	— Хайде. — Даниълс слезе от колата. — Давай да вървим. Сега или никога.
	— Ами ако поиска заповед за обиск? — пошегува се Лебек, докато прекосяваха малкото фоайе на жилищния блок и поеха нагоре по издрасканото с какви ли не надписи стълбище.
	— В планетата на Жилищните Блокове хич не ни трябват заповеди — заключи Даниълс.
	На площадката на втория етаж двамата се сблъскаха с двама чернокожи тинейджъри, които страстно се целуваха. Като видяха приближаващите ченгета, двамата се раздалечиха. Младежът изглеждаше на около деветнадесет и имаше напращели мускули на роден атлет. Беше с фланелка без ръкави на баскетболния отбор на гимназия „Линкълн“, а на гърба бе изписана фамилията му — „УОЛТЪРС“. Той застана покровителствено пред хубавата си приятелка, чиито буйни къдри падаха върху лицето й.
	Даниълс насочи лъча на фенерчето към челото на Уолтърс.
	— Смотан развратен мърльо. Аре чупка, я да я огледам твойта пачавра. Бас държа, че задникът й е голям колкото маса.
	— Моето момиче не е пачавра — заяви Уолтърс, а мускулите му видимо се напрегнаха и очите ми тревожно заподскачаха между двете ченгета.
	— Да не казваш, че партньорът ми лъже? — намеси се Лебек, сграбчи момчето за фланелката и го блъсна по стълбите.
	— Не пречим на никого — побеснял от унижението, на което бе подложен пред очите на уплашената си приятелка, изтърси младежът.
	— Искам да ти кажа, сладурче, че да чукаш тая курва в обществено стълбище си е живо престъпление — заяви Даниълс. — Видяхме те със собствените си четири очи, и двамата бяхте без гащи и ти я млатеше здраво. Видяхме как й плати. Можем да ви щракнем белезниците и на двамата. Изнасилените проститутки са толкова сладки, изтегнати на жълтите чаршафи в пандиза.
	— Оставете ни на мира — каза момичето, чиито очи плуваха в ядни сълзи.
	Лебек сграбчи Уолтърс, притисна го до стената и заровичка из джобовете му.
	— Само гледай да не намеря някоя игла, задник такъв, че ще я бодна право в окото на твойта курва. Чуваш ли?
	— Въобще не е курва. А аз не съм наркоман. Играя в отбора на „Линкълн“…
	— Аз лично те видях да играеш с бастуна си — вметна Лебек, измъквайки спретнато сгъната пачка пари от джоба на момчето. — А тя ти помага. Значи в скапания „Линкълн“, а? О, да знаеше добрия стар Ейбрахам, че е освободил разни такива като вас, щеше да утрепе цяло Дикси*.
	[* Южните щати. — Б.пр.]
	— Сигурно цяла нощ се е бъхтала заради тебе — продължаваше Лебек, докато броеше парите. Уолтърс попита с поглед момичето дали да се нахвърли на бой. Но тя поклати глава, сякаш му казваше да мълчи и да не посяга на ченгета. Уолтърс полагаше безкрайни усилия да овладее обзелата го ярост.
	— Откъде инак ще докопаш цели сто и осемдесет щатски долара бе, умнико? Освен ако тя не ти ги носи на колене, не виждам друг начин.
	— Работя в Мики Д — обясни Уолтърс, имайки предвид извънучилищната работа в „Макдоналдс“. — Спестявах тези пари да купя подарък на баща си за рождения му ден.
	Двете ченгета едва не припаднаха от смях.
	— Рождения ден на баща му! — хилеше се Лебек. — Добре ли чух, „рождения ден на баща му“!
	— Така каза — хилейки се, отвърна Даниълс.
	— Не бива така — каза момичето, а от очите й се стичаха сълзи. — Не бива да постъпвате така с нас, не е редно.
	— От всичко на света най-мразя лъжците — продължаваше Лебек, без да обръща внимание на момичето. — Знаеш не по-зле от мен, че тия пари няма как да са за рождения ден на баща ти. Виж какво, малкия, пределно ми е известно, че в _гетото_ няма такива работи като рождени дни на бащи, по простата причина, че няма бащи. Само разни храбреци, дето си хвърлят хайвера и дим да ги няма. Баща ти сигурно е ударил на камък.
	Той хвана хлапака и го блъсна надолу по стълбите, докато Даниълс примираше от смях.
	— Върви на майната си — промърмори Лебек и прибра пачката в собствения си джоб. Уолтърс измери двамата с убийствен поглед. После протегна ръка на момичето, което изтича покрай двете ченгета. Хвана приятеля си за ръката и го помъкна надолу по стълбите. Младежът се обърна за последен път.
	Лебек връчи на Даниълс деветдесет долара, сиреч половината.
	— Ако малкия не вземе да ни хвърли един бой, това тъкмо покрива дела на Роло.
	— Даже остава. Дано ни е за последен път да измъкваме така пари.
	Двете ченгета изкачиха още две площадки до четвъртия етаж. Като наближиха апартамент 4-Е, извадиха автоматичните си пистолети от кобурите и понаместиха бронираните жилетки под летните си униформи. Лебек почука два пъти, изчака, след това почука още два пъти. Отвътре долетя женски глас:
	— Кафяввълнолом.
	Чу се прещракване на ключалки и вратата се открехна на веригата. Вътре лаеше куче и Лебек направи път на Даниълс, който се засили през коридора и блъсна вратата с все сила. Веригата се откъсна от касата и Даниълс се просна на пода в антрето с протегнат пистолет. Лебек вдигна своя пистолет и се запъти към вътрешността на апартамента. Разпищяха се деца и по дългия коридор към натрапниците се понесе разярен питбул с оголени зъби, който лаеше ожесточено. Даниълс изпрати куршум в устата на песа, той описа пълно кълбо във въздуха и се строполи на пода в безмълвна, неподвижна кървава купчина.
	— Добре го оправи — отбеляза Даниълс и затвори вратата, а после заключи. Жената стискаше пеленаче на ръце и пищеше с все сила, тропайки с крак. Лебек я затика към кухнята, използвайки я като жив щит. Като влязоха там, я бутна на един стол. Откъм спалнята дотичаха още две разревани деца. Момиченцето се вкопчи в краката на майка си и скри лице в скута й. Малко по-голямото му братче изпълзя до кучето, разрева се и се опита да го прегърне. Майката му викна нещо на испански и то бързо се запъти към нея, цялото омазано с кучешка кръв. После извърна учудени, просълзени очи към двамата полицаи.
	— Само да мръднеш и ще стрелям по децата — обърна се Лебек към майката. — Ясно ли ти е?
	Тя кимна и придърпа малките:
	— _Silencio, m’hijos, silencio, todos. Dios._
	Готови за стрелба, двете ченгета продължиха напред и огледаха всички стаи. Банята и малката спалня бяха празни. Откъм другия край на коридора долетя някакъв шум и двамата се затичаха към голямата спалня. Вратата беше затворена и заключена. Даниълс я отвори с шут и пред тях се изправи висок, гол до кръста хиспаничен тип — трафикантът Мартинес — който се опитваше да се прехвърли през балкона у съседите на долния етаж. Нямаше да изкара и три по физическо.
	Даниълс и Лебек се втурнаха към него и съумяха да го издърпат обратно. Лебек го удари с пистолета в лявото ухо. Мартинес изскимтя почти като малките на питбулката, наредени в голям кучешки панер в ъгъла на стаята. Гърдите на Мартинес бяха татуирани с лицето на жена му и образа на Исус Христос. На раменете си беше татуирал лицата на всичките си деца.
	— Къде са парите? — настоятелно попита Лебек.
	— Искам адвокат — отвърна Мартинес. — Искам да зная правата си.
	— Ако не се разсейваш за мангизите и за стоката, ще си получиш всичките права, че даже и последното желание — вметна другият полицай.
	— Искате да се спазарим — с крива усмивка отбеляза Мартинес. — Нямам нищо против. Аз това правя — _пазаря се_.
	Лебек го цапна по другото ухо. Мартинес долепи длани към ушите си и запълзя към вграден в стената гардероб. На най-долния рафт се въргаляха най-различни дамски и мъжки обувки, маратонки, ролкови кънки, две бейзболни ръкавици и чадър. Отмести куфара и повдигна килимчето на пода в гардероба. От дълбоката тридесет сантиметра дупка измъкна малко спортно сакче. Отвори го. Беше натъпкано с пари — десетачки, двадесетачки, петдесетачки — сортирани в пачки с гумен ластик.
	— Осемдесет и пет бона, брато — обяви Мартинес.
	— А къде е шибаната дрога?
	— Свърши се, брато.
	Лебек отиде до кучешкото легло и го повдигна. Отдолу имаше два големи плика с нещо подобно на кафяво брашно. Имаше и три пистолета: 0,25 калибров, МАК-10 и 9-милиметров „Глок“.
	— Кафяввълнолом.
	— Добре сте се ориентирали.
	Лебек подхвърли единия плик на Даниълс и двамата прибраха стоката под бронираните си жилетки. Лебек натика пистолетите в колана на панталоните си и по един в двата си чорапа.
	— Искаш ли кученце за племенника си? — попита Даниълс.
	— Естествено — отвърна другият.
	В този миг Даниълс забеляза чисто новата акустична китара „Мартин“ в ъгъла.
	— Моят осемгодишен син все мрънка да му купя китара — обяви той и взе инструмента.
	— Кажи какво да ти изсвиря — отвърна Мартинес.


	Двамата полицаи излязоха от сградата с по едно кученце на ръце. Даниълс мъкнеше и китарата. Разминаваха се с наематели, които влачеха продукти и тикаха бебешки колички. Най-небрежно замъкнаха всичките наркотици, оръжия, пари, кучета и китарата в патрулната кола и се качиха.
	— Чудно стана — доволно се засмя Даниълс и включи лоста на скорост.
	— Роло като разкара тия пистолети и остатъка от наркотиците, ще имаме сто бона и се разкарваме от тая неблагодарна работа. И от тия смотани животни.
	На път за „Нейтън“ на ъгъла подминаха Уолтърс и приятелката му. Тримата мъже размениха дълъг последен поглед, после патрулната кола се насочи по Сърф Авеню към „Нейтън“.
	— Хубаво — каза Лебек на Роло, връчвайки му дрогата и пистолетите, които трябваше да продаде същата нощ. — Какво си поръча за обед?
	— Миди и диетична кока-кола.
	— Кофти залог — рече Даниълс на Лебек.


	26.

	ВТОРНИК
	Боби бе помолил Патрик да си освободи целия вторник, за да му помогне да проследят ония тъпаци от „Гибралтар Секюрити“ — този ден момчетата на Барникъл събираха парите за далаверите с пенсиите. Боби искаше сам да се увери.
	Глисън му зае новичък „Мустанг“, с който се бе сдобил с помощта на кредитната карта на един свой клиент по дело за развод. Ако хората на Барникъл проследят колата по номерата, следата щеше да ги отведе при един зъболекар от Куинс.
	Боби носеше цялата маскировка, която бе купил, в найлонов плик. В Бруклин се отби в един „Арми енд Нейви Стор“* и купи широкопола мека шапка, и друга, бейзболна шапка с надпис „Янки“, както и памучна фанела с качулка, тъмни очила, двулицево яке, от едната страна тъмносиньо, а от другата — тютюнево, и един бинокъл. Обади се на Патрик и му поръча да бъде със спортно сако, бяла риза, широки панталони и мокасини.
	[* Известна верига магазини в Америка. — Б.пр.]
	От първоначалния аванс петстотин долара му бяха останали сто двадесет и осем. От вестникарската будка на Девета Улица купи престижния „Ню Йорк Таймс“, работническия „Дейли Нюз“, десния и предимно спортно ориентиран „Ню Йорк Пост“, както и „Айриш Войс“. В този многонационален, икономически строго разслоен град, хората често съдят непознатите според вестника, който четат.
	Боби взе Патрик и го откара право пред „Гибралтар Секюрити“.
	— Помниш ли онзи асистент съдебен лекар, за когото ме пита?
	— Франц ли?
	— А-ха. Връща се в четвъртък. Работи втора смяна. От четири до дванадесет.
	— Добре. Трябва да поговорим за зъбите в крематориума.
	Боби спря на стотина метра от „Гибралтар“ и братята зачакаха под неспирната реч от някаква целодневна новинарска радиостанция, наблюдавайки входа с бинокъла. Наблюдаваха. Чакаха.
	— Ще отскоча до Маями да видя мама за рождения й ден и за Деня на Благодарността — рече Патрик. — Става на шейсет и осем. Представяш ли си? Много искам и ти да дойдеш.
	— Ако дотогава свърша с това, ще дойда. Но не искам да се виждаме, преди да ме оправдаят напълно. Освен това искам да заведа и Маги. По дяволите, може дори да идем с лодката. Да поостанем.
	— Тя така и не прежали татко — тъжно отбеляза Патрик.
	— Не, не успя да го прежали. Все ме молеше да не се захващам на тази работа.
	— И дори се премести, защото _и аз_ се захванах. Не искала да живее в град, където убили мъжа й, а сега щели да убият и двамата й сина. А като те вкараха в затвора…
	— Питам се как го преживя тогава.
	— Нека те питам нещо. Познаваше го по-добре от мен, затова исках да зная как би постъпил нашия старец — в ситуация, подобна на нашата?
	— Искаш да кажеш на _моята_.
	— Ако ти си забъркан, значи и аз участвам.
	— Щеше направи същото — с усмивка отвърна Боби на малкото си братче. — Щеше да наблюдава врага и да използва наученото, за да атакува слабите му места.
	— А щеше ли да се разбеснее?
	— Чак _след като_ ги очисти.
	— Радвам се, че ми е баща — засмя се Патрик.
	— Защо?
	— Защото ми е дал такъв страхотен по-голям брат.
	Боби го погледна развълнувано. Не бе забравил обаче думите на баща си, който обичаше да казва, че се плаче само на погребение. Което му напомни как се стигна до погребението на баща им.
	Когато това се случи, Патрик беше на осем години. Вече пет месеца на първо число някой все обираше касата на Ностранд Авеню. Том Ларкин и бащата на Боби, Шон Емет, служеха в нашумелия в края на седемдесетте и началото на осемдесетте „Екип Засада“, който в последствие се превърна в хит в пресата и в очите на прогресивните движения. В онзи горещ августовски следобед Шон Емет, Ларкин и още един на име Маккарти заели позиция зад новомонтираното двупосочно огледало в касата, очаквайки самодоволния нахалник да се появи отново. Когато най-сетне онзи тип пристига, Шон и Ларкин се спобутват, но Маккарти не забелязва току-що влязлата жена с развени поли и тъмни очила, чиято адамова ябълка е по-голяма и от неговата собствена. Преди да успеят да го предупредят, от скука Маккарти пали цигара. Пламъчето се вижда през двупосочното огледало, „жената“ вади пистолет изпод дрехата си и стреля право в огледалото, още преди да извърши обира. Маккарти така и не успява да изгаси запалената кибритена клечка. Умира на място.
	Ларкин стреля през счупеното огледало, а Шон Емет отваря с шут вратата и се втурва в магазина. Преоблеченият престъпник вади автоматичен пистолет 0,45 калибър и засипва Емет с куршуми, един от които попада в дясното му бедро. Повален на пода, Емет открива огън с пушка-помпа и го праща във вечността. Докато чакат линейката, куршумът, засегнал бедрената артерия на Шон, бавно му отнема живота. Шон Емет умира от загуба на кръв на път за Окръжната болница „Кингс“.
	Майката на Боби умоляваше сина си да не постъпва в полицията. До деня, в който на седемнадесет години загуби баща си, нямаше никакво намерение да става полицай. Но някак си му се струваше, че ще си го върне, ако постъпи в любимото му Нюйоркско полицейско управление, което бе осъществило за един емигрант и семейство му американската мечта. Седмица след погребението на баща си в църквата „Хоули Нейм“ в Уиндзър Теръс Боби се записа в листата на чакащите. Три години по-късно му се обадиха.
	— Това те ли са? — питаше Патрик, който наблюдаваше входа, и подаде бинокъла на брат си.
	— А-ха. — От „Гибралтар Секюрити“ тъкмо излизаха Зийк и Кюзак. — Познаваш ли ги?
	Патрик пое бинокъла и внимателно разгледа двамата мъже, които тъкмо прекосяваха паркинга до „Гибралтар“.
	— Нали ме помоли да не се мяркам на процеса — отвърна на брат си, наблюдавайки през окулярите. — Послушах те. Не мисля, че някой е по-незабележим от мен. Само моите хора ме знаят. Не се навъртам по баровете на ченгетата. Не спортувам в полицейските отбори. Не съм член на никое етническо общество. Значи, с радост мога да го заявя, не съм виждал тези палячовци никога и никъде.
	— Прекрасно.
	— Тия ли прибират парите?
	— Сега ще разберем.
	Зийк и Кюзак се качиха в чисто нов олдсмобил 98 с цвят екрю. Боби им даде една пресечка преднина, пропускайки три други коли пред себе си, а после тръгна да ги следва. Онези свиха два пъти последователно на дясно и Боби разбра, че Зийк, който шофираше, прилага стандартната процедура „четири завоя надясно издават преследвача“. Той самият я бе приложил на Санди. След втория завой на дясно Боби свърна в обратната посока и се насочи към едно кръстовище, където олдсмобилът щеше да се появи след предвидените четири завоя. Спря при някаква тръба и ги изчака. След трийсет секунди бялата кола ги подмина. Отново им даде една пресечка преднина и тръгна да ги следва.
	Този път спокойният Зийк дори не си правеше труда да сменя пътните ленти.
	Боби пазеше удобна, дискретна дистанция и последва другата кола до един бар на Флатбуш Авеню, който се наричаше „Златния Щит“ и бе известно свърталище на ченгета. По време на един отдавнашен полицейски скандал с кокаин Боби бе научил, че ченгетата от „Златния Щит“ дават под наем „ергенски квартири“ на около два километра по брега на Брайтън Бийч — четирима души си поделяха наема за един апартамент. На всеки се падаше по една или две нощи в седмицата за срещи с мацки. После се представяха със служебните си значки в околните магазини за мебели, уреди и консервирани продукти, с което си докарваха безплатни доставки или поне значителна отстъпка, в замяна на което се ангажираха да осигуряват допълнителна охрана на въпросния магазин или да си затварят очите пред незаконните сделки на собствениците.
	Съпругите на женените полицаи изобщо не забелязваха минималните липсващи суми за наема на тези ергенски квартири, а и Лонг Айлънд и Ориндж Каунти бяха прекалено далеч. Някои ченгета направо се изнасяха в предградията, за да са сигурни, че жените им са поне на двеста километра от любовниците и ергенските квартири в центъра. Наемаха ги под чуждо име и така елиминираха опасността да се издадат с някакви бумаги — разписки, хотелски сметки, кредитни карти — или пък да бъдат издадени от някой нахален служител. А и така вероятността някоя съпруга да предприеме тристакилометрово пътешествие, за да проследи мъжа си, бе твърде малка.
	И тъй, веднъж седмично жененото ченге съобщава на жена си, че трябва да остане нощна смяна и се запътва право към „Златния Щит“, където го очаква мацката или някоя възторжена почитателка на сините униформи, с която да прекара бурна нощ.
	— Аз съм отсреща, десетина метра по-навътре в пресечката — каза Боби на Патрик, преди да го остави на автобусната спирка срещу „Златния Щит“. Посочи огромната тръба на отсрещния тротоар, където смяташе да паркира. — Сложи това.
	Хвърли му двулицевото яке, което бе обърнато с тъмносинята страна нагоре. После му нахлупи бейзболната шапка с надпис „Янки“ и му връчи „Нюз“.
	— Просто се огледай, поръчай си една бира, ослушай се — заръча Боби. — Не зяпай прекалено много. Чети си вестника. Раздавай го небрежно.


	Патрик се настани в края на полупразния Г-образен бар, почти до прозореца. Заведението напомняше миналите времена — полирани дъбови первази, високи тавани, напукани огледала. Подът бе посипан с дървени стърготини, а витрината беше украсена с изкуствени цветя и ирландски знаменца. Зад бара в рамки бяха окачени заглавните страници на някои броеве на „Дейли Нюз“, в които се описваха нашумели полицейски удари от минали години. Имаше и няколко грамоти, с които Нюйоркският полицейски участък изказваше благодарност на „Златния Щит“, че събира средства за благотворителните полицейски фондове „Прозорец“ и „Сираци“, както и че снабдява с безплатна бира организираните пикници.
	Зийк и Кюзак съсредоточено изследваха отсрещната стена, която бе нещо като „Табло на славата“, цялата окичена в старинни полицейски палки с пиринчени табелки с имената на известни полицаи и стотици копия от златните щитове на заслужили пенсионирани детективи. Всички трофеи бяха спретнато подредени в стъклени витринки. Зийк тъкмо сочеше на събеседника си някакви табелки с имена.
	Патрик поръча халба „Бъд“ на кльощавия като тръстика барман с пръстен с надпис „НП“, което ще рече „Нюйоркска Полиция“, и отвори вестника на спортната страница, където се зачете в рубриката на Вик Зигел за отбора на Янките. Стенният часовник с формата на полицейска значка над бара сочеше 12:12. Барманът донесе разпенената бира, прибра петдоларовата банкнота, маркира три долара и му върна два на банкноти по един долар.
	Зийк и Кюзак се доближиха до бара. Патрик забеляза, че всеки оставя на плота три банкноти по един долар. Сякаш бе нарочно, като че извършваха странен ритуал. Всеки поръча халба „Бъд“. Кльощавият барман постави пълните чаши на плота. Прибра шестте банкноти, маркира два пъти по два и двадесет и пет и остави пред всеки от двамата купчинка три монети по четвърт долар.
	— Напоследък тия хора са много зле — заговори ги той.
	— Това не е отбор, а паралитично отделение — в отговор изкоментира Кюзак.
	Зад бара висеше огромна камбана от полицейски катер, на която бе издълбан същият надпис — „НП“. Барманът дръпна въжето и удари камбаната три пъти. След кратка пауза, без да изпуска въжето, я удари още четири пъти.
	„Колко странно — размишляваше Патрик. — Една и съща бира на различна цена. Две купчинки по три-четвърти долар на монети. Последователно три и четири удара на камбаната.“ В следващия миг Даниълс и Лебек — които същата сутрин ограбиха наркотрафиканта Мартинес от Кони Айлънд — сега в цивилни дрехи, се доближиха до бара и се разположиха от двете страни на Зийк и Кюзак. Патрик надникна иззад вестника и забеляза как Лебек и Даниълс извършват друг, също тъй внимателен ритуал — всеки от двамата взе купчинката монети от по четвърт долар и я замени с доларови банкноти.
	Зийк и Кюзак не помръдваха.
	— Ако нашите момчета не се стреснат, направо изпадаме — каза Зийк на бармана, сякаш наоколо не се случваше нищо особено.
	— Абе направо вече изпаднахме — отвърна другият. Кюзак огледа заведението и забеляза Патрик, който бе потънал в рубриката на Зигел. С периферното си зрение младият мъж забеляза как Лебек и Даниълс се измъкват през задната врата, всеки стиснал по два пощенски плика — един бял и един кафяв.
	След минута Зийк и Кюзак напуснаха бара през главния вход и се запътиха към олдсмобила. През прозореца Патрик видя как Даниълс и Лебек се качиха отзад, а другите двама — отпред.
	Боби наблюдаваше цялата сцена през бинокъла. Лебек и Даниълс. Нищо чудно. Помнеше ги „Печелившия билет“. През стъклото на колата ги видя как подават над седалката обикновени бели пощенски пликове на Зийк и големи кафяви пликове на Кюзак.
	Патрик излезе от заведението и се провря между олдсмобила и паркираната отпред кола. Изчака един минаващ автомобил и чак тогава пресече, забавяйки се достатъчно дълго, за да види как Кюзак брои пачка пари. Зийк седеше на волана и проверяваше купчина бели формуляри. Патрик пресече улицата и съвсем небрежно се запъти към ъгъла, после пресече авенюто и се качи в мустанга.
	— Какво има в кафявите пликове? — веднага попита Боби.
	— Пари — отвърна Патрик, а после му разказа за разликата в цената на бирата, за двете купчинки монети и как двамата цивилни, които бе взел за полицаи, прибраха монетите.
	— Три-четвърти — кимна Боби. — Казваш, че в пликовете имало и формуляри?
	— А-ха. Доколкото видях.
	— Значи пенсия по инвалидност — заключи Боби. После нахвърля следната картина: размяната става в „Златния Щит“ — квартално заведение, което е собственост на пенсионирани полицаи, където работят пенсионирани полицаи, и където се продават пенсии. Тук онези, които искат да лапнат големия пай, дават формулярите и парите на Зийк и Кюзак. Те ги предават на Барникъл, който сигурно има някакви връзки в полицейския медицински център. Барникъл е твърде умен, за да прави подобни сделки в своето заведение.
	— Боже мили! — възкликна Патрик. — Нищо чудно, че са те натопили. Големи пари, значи. А те са знаели, че си ги надушил.
	Двамата братя проследиха Даниълс и Лебек, които слязоха от колата и си стиснаха ръцете.
	— Имат вид на хора, които току-що са спечелили от лотарията — отбеляза Патрик.
	— Наистина спечелиха.
	Олдсмобилът потегли и Боби го последва. През следващия час и половина двамата братя проследиха Зийк и Кюзак, които се отбиха последователно в бар „Комар“ на Шесто Авеню и Парк Слоуп, бар „ЛуЛу“ в Марин Парк и „Синия диамант“ в „Бей Ридж“. Събираха бели и кафяви пликове от полицаи в почивка, облечени в цивилни дрехи, но със свободно спуснати над панталоните ризи, за да прикриват служебните им пистолети.
	Към два и тридесет и пет Боби ги проследи обратно до „Гибралтар Секюрити“. Двамата внесоха в сградата без прозорци шестте бели и шестте кафяви плика.
	— Какви суми плащат, за да получат такава пенсия? — попита Патрик.
	— Според слуховете, около петдесет бона.
	— Колкото е цялата пенсия за една година.
	— Предплащаш една година и цял живот си осигурен.
	— Какви пари се въртят тук, как мислиш?
	— Ако съм добре с математиката, само този следобед събраха четиристотин хилядарки. Като го умножиш по петдесет и две събирания годишно, прави милиони.
	— Повече от отлична мотивация да претрепеш някого — заключи Патрик.


	27.

	Боби и Патрик дебнаха пред „Гибралтар Секюрити“ почти половин час в очакване на следващата стъпка от плана.
	Звънна клетъчния телефон на Боби — беше Маги с новини за „Годишната книга на випуск 1982 от Бруклин Ло Скул“, която пристигнала по пощата.
	— Има ли познати лица?
	— Мойра Фаръл и Сис Тузио не само са се познавали от училище — обясни Маги. — И двете са от Скрантън, щата Пенсилвания. Били са _съквартирантки_ в „Бруклин Ло Скул“. Членували са в една и съща женска организация. Има тяхна снимка — прегърнати, на някакъв купон, а отдолу пише „Най-добри приятелки за цял живот“.
	— Сигурна ли си, че са те? — попита Боби.
	— Имената им са написани, татко. Същите имена. В тази снимка май има нещо нередно, нали?
	— Доста нередно, при това, детето ми.
	После забеляза Лу Барникъл, който тъкмо излизаше от непристъпната си крепост с куфарче, прикрепено към китката му — като златар, който доставя поръчка.
	— Браво, Маги — похвали я Боби. — Продължавай с книгата. Ще ти звънна по-късно.
	Боби проследи с поглед Барникъл, който се качи отзад в олдсмобила. Отново караше Зийк, а Кюзак седеше до него, готов за стрелба. Боби ги проследи по Флатбуш Авеню — гръбнакът на Бруклин — което тръгваше от синия Атлантик и свързваше океанския бряг с изпадналия център на Бруклин.
	Центърът на Бруклин и центърът на Манхатън по нищо не си приличаха. Тук се ширеше политическа корупция, обградена отвсякъде с кафеникавите фасади на небостъргачите, в съседство със свърталището на уличната престъпност, известно като търговския център „Фултън“. Но известният сериал черпи вдъхновението си от бюрократичните престъпления в корумпираните съдилища и политически обвързаните общински инстанции. В безименните адвокатски кантори мръсните пари сменяха притежателите си почти със скоростта, с която се въртяха в казината в Атлантик Сити.
	Белезникавият олдсмобил спря на Монтагю Стрийт — улицата с ресторантите в центъра на Бруклин — пред едно заведение с фирма „Броукън Ленд“*: това означава в превод от холандски името „Бруклин“, което първите заселници дали на това място. „Напълно съответства на моя живот — помисли си Боби. — Боби Емет в разбитата земя.“
	[* Буквално „разбитата земя“ (англ.). — Б.пр.]
	Спря заетия мустанг малко по-нататък зад един камион. Към смъкнатото стъкло на колата се доближи един скитник, който инак седеше на входа на близката банка и просеше от излизащите клиенти.
	— Ей, приятел, дай някой цент — поиска той и подложи шапката си.
	— За какво са ти?
	— За вино — отвърна онзи.
	Боби се засмя и му даде цял долар.
	— Сигурно си последният честен човек тук.
	— Благодаря ти, братко — отвърна скитникът и размахвайки шапката с монетите, хукна след някакъв, който тъкмо излизаше от банката.
	В това време Лу Барникъл със Зийк и Кюзак от двете си страни слезе от колата. Барникъл се запъти направо към красивата жена с неизменната червена коса и къса бяла пола.
	— Боже! — възкликна Патрик. — Тази не е ли твоята…
	— Точно тя е — отвърна Боби. — Вече започва да ми се изяснява.
	Мойра Фаръл, днес с червени обувки на висок ток, посрещна Барникъл с прегръдка и приятелска целувка. Стомахът на Боби се сви. Висок, широкоплещест мъж на около двадесет и пет години, с атлетическо телосложение, стоеше край Мойра като часовой и се оглеждаше на всички страни.
	Боби бе наел Мойра Фаръл за своя защитничка по делото, защото й се носеше славата на човек с изключително широки връзки, истинско олицетворение на поговорката: „По-добре да познаваш съдията, отколкото закона.“ Всъщност защитата й беше вяла, мудна и недомислена. При избора на заклети съдебни заседатели бе одобрила кандидатурите на твърде много възрастни жени, което бе нечестно спрямо Боби, обвинен, че е заклал годеницата си. Предизвикателните дрехи, високите токове и тесните поли на Мойра предизвикваха завистта на пълничките домакини. Зашеметяващият бюст и щръкналият й задник сигурно щяха да сразят едно мъжко мнозинство, но разните познавачи по пресата и телевизията се изказаха, че с тоалетите си Фаръл бе засегнала съдебните заседателки.
	— Боже мили — повтори Патрик, — вече е минала на страната на врага.
	— Или през цялото време е била с тях. — В това време Мойра хвана под ръка Барникъл — човекът, който бе накиснал Боби за убийството на Доротея Дубров. Барникъл поведе Фаръл надолу по стъпалата към „Броукън Ленд“ и с леко мръдване на раменете заповяда на Зийк и Кюзак да останат в колата. Двамата разкопчаха спортните си сака и седнаха в колата да го чакат. Мускулестият помощник на адвокатката ги последва в заведението.
	— Бързо, слагай бялата риза, връзка и сако — заповяда Боби на брат си.
	Докато Патрик се преобличаше, Боби повика скитника:
	— Слушай, приятел, ще ти дам десетачка, ако идеш да поразмахваш шапката си в продължение на цяла минута пред ония двамата в паркирания олдсмобил. Само не сочи към мен.
	— Ако трябва и степ ще им танцувам — съгласи се онзи, небрежно пресече улицата, изтъпани се пред Кюзак, който седеше зад волана, размаха шапката си и наистина затанцува степ. Кюзак и Зийк се разсмяха и му дадоха някакви дребни, а през това време Патрик се измъкна от мустанга, стиснал „Ню Йорк Таймс“ под мишница. Докато Зийк и Кюзак се разсейваха, с енергични крачки стигна до „Броукън Ленд“ и бързо слезе по стълбите.
	Вътре се настани зад бара, където имаше още трима-четирима очевидно редовни посетители, които гледаха бейзбол по телевизията. В ресторанта вече разчистваха след обедните клиенти и само две маси бяха заети с обядващи. Патрик поръча бира и незабелязано проследи с поглед Мойра и Барникъл, които се настаниха на малка ъглова маса в дъното. Това заведение бе като ода в чест на дългата история на Бруклин: целите стени бяха в стари литографии и снимки на ферибота „Фултън“, Бруклинския мост, Кони Айлънд, Проспект Парк, Ебътс Фийлд, Парк Слоуп, пристанищата и корабострителницата. Келнер донесе на Мойра и Лу напитки.
	Помощникът мълчаливо седеше през две маси.
	Патрик видя как Барникъл отключи куфарчето от китката си и го постави на тапицираната в кожа пейка между себе си и дамата. Тя сведе глава, опули се и избра някакъв номер на подвижния си телефон. Докато говореше, си погледна часовника, после кимна и прекрати връзката.
	Ръцете на Барникъл вече бяха свободни и той като че ли нагласяше шифъра на куфарчето, мърдайки устни, сякаш изричаше гласно комбинацията. Мойра си записваше в бележниче, което извади от чантата си. Капакът на куфарчето се надигна. Мойра извади белите пликове, преброи ги и извика помощника си. Той ги пое, сякаш такава бе обичайната процедура, и ги натъпка във вътрешния джоб на сакото си, а после бавно се върна на своята маса.
	Фаръл разрови кафявите пликове и напосоки избра един. Отвори го и погледна вътре, отметнала глава назад, сякаш оттам щеше да изскочи нещо страшно, което хапе. Най-сетне се усмихна, без да крие одобрението си. Взе чашата си и двамата вдигнаха наздравица за успеха си.
	Барникъл и Мойра Фаръл продължиха да пият и да си говорят още четири-пет минути, а Патрик четеше градските новини и тъкмо попадна на кратък материал със заглавие: „Още няма дата за новия процес срещу Робърт Емет“. Патрик вдигна очи от вестника и премести поглед към червенокосата жена. Отново си гледаше часовника, сякаш очакваше някого. В следващия миг по стълбите се появи едър мъж с маслиненозелен летен костюм, потръпна от хладната струя, която го лъхна от климатика, отмина Патрик и се насочи право към масата в дъното. Младежът имаше чувството, че го познава, но не помнеше откъде. Онзи седна при останалите двама и протегна ръка, сякаш за проверка.
	Мойра заключи куфарчето на китката му. Изгледа го мечтателно, сякаш й се искаше да го бе вързала не за куфарчето, а за някое легло. Барникъл даде на другия ключовете от гривната, извади пачка пари, измъкна двадесетдоларова банкнота за келнера и я хвърли на масата.
	Патрик тръгна към вратата. Като го лъхна жегата навън, поспря и се престори, че се прозява, после хвърли едно око към Зийк и Кюзак в олдсмобила, чийто двигател работеше, за да задвижва климатика, и най-сетне небрежно се отправи към мустанга. Боби бе сложил фалшивата брада и мустаци, бе нахлупил широкополата шапка и чифт тъмни очила. Като го видя, Патрик се разсмя.
	— Страшен си!
	— Гледай си работата! — засмя се на свой ред брат му.
	— Кой беше онзи, дето се появи последен?
	— Казва се Ханрати — обясняваше Боби, докато човекът излизаше с куфарчето, придружен от Барникъл, Мойра Фаръл и предания й помощник. — Работи за Сис Тузио при областния прокурор на Бруклин. Онази нощ едва не се преби на кораба.
	— Ченге от прокуратурата?
	— А-ха.
	— Значи всичките са забъркани — отбеляза Патрик. — Барникъл, твоята адвокатка, областният прокурор…
	— Татко би казал — „всичките от мръсник нагоре“. А съм сигурен, че са забъркани и много по-важни клечки.
	— Парите са в куфарчето. Поне десетина кафяви плика — обясни Патрик.
	— Нахалството им не спира пред нищо. Предполагам, че по улицата се разхожда половин милион.
	— А другият — Патрик посочи широкоплещестия, който тъкмо се отдели от групата — да не е личният слуга на Фаръл? Белите пликове са у него.
	— Ти върви след него. Обади ми се, като видиш къде ги носи. Аз ще проследя парите.
	Боби слезе от мустанга пред очите на Мойра Фаръл и Ханрати и се заплесна по някаква книжна витрина през три номера от „Броукън Ленд“. Те не го познаха и не му обърнаха никакво внимание.
	Патрик се намести зад волана и проследи с поглед помощника на Мойра, който се запъти към бял форд „Таунус“ на служебното място, запазено за колите на областната прокуратура. Когато потегли, Патрик го последва.
	Боби вървя след Мойра Фаръл и Ханрати до Корт Стрийт — оживена улица с адвокатски кантори и улични продавачи на портфейли, парфюми, чорапи, благовония и книги. Стигнаха до зданието, където се помещаваше кантората на Мойра, и се качиха с асансьора първо на тринайсетия етаж, а после на последния, където се намираше самата кантора.
	Боби си спомни, че на този адрес бе регистриран белият форд „Таунус“.
	— Къде е щабът на губернаторската предизборната кампания на Стоун? — обърна се Боби към охраната.
	— На тринадесетия етаж.
	Емет седна на една пейка в Бара Хол Парк срещу входа на сградата и зачака. След седемнадесет минути Ханрати излезе, прекоси улицата и се пъхна в административната сграда на Бруклинската Община, където се намираше кабинета на областния прокурор: там Сис Тузио и Сол Даймънд тъкмо готвеха новото дело срещу Боби, а едновременно с това ръководеха кампанията за избора на Стоун за губернатор.
	Половин час по-късно клетъчният телефон на Боби звънна.
	— Белият форд замина право за полицейския медицински център в Риго Парк, Куинс — докладва Патрик.
	Боби му издиктува номерата на форда, който го бе следвал до затвора в северния край на щата.
	— Същата кола ли е?
	— Съвсем същата — потвърди брат му. — На чие име е регистрирана?
	— На кампанията „Стоун за губернатор“.

	* * *

	Д-р Хектор Перес тъкмо приключваше за деня, когато безучастната секретарка госпожа Бърнс струпа на бюрото му цяла купчина нови молби за пенсия по инвалидност, маркирани с код 91 в горния десен ъгъл. Д-р Перес ги разлисти с нарастващ ужас. На сутрешната среща на медицинския управителен съвет на полицията тримата лекари разгледаха одобрените молби за пенсия по инвалидност. Трябваше да потвърди устно подписа си под подправените, абсолютно съчинени молби. През цялото време гледаше д-р Бенджамин Ейбрамс в очите, но онзи остана непроницаем като късче лед.
	Историята с мъртвата проститутка вече беше слязла от заглавните страници на вестниците. Детективите от отдел „Убийства“ се бяха обадили набързо да попитат заместник инспектор Перес дали е виждал жената в хотела вечерта след конвенцията. Каза им, че никога не я е зървал.
	Но по време на цялата среща чувстваше как потта се стича под мишниците му. Мислеше си за Карен Андерс и прерязаното й гърло и за ужаса, който изживява семейството й, докато тези корумпирани ченгета гърмят шампанско, за да отпразнуват доживотната си, освободена от данъци пенсия, отчасти платена и с кръвта на Карен.
	А сега, тъкмо когато се канеше да се прибира, на бюрото му се струпа огромна нова купчина фалшиви молби, които трябваше да подпише, за да спасява собствената си кожа. Прегледа ги и навсякъде видя едрия, внушителен подпис на д-р Бенджамин Ейбрамс. Как ли се понася? Перес не можеше да си отговори. Как не се срамува да увенчава тези жалки измами с някога гордия си подпис? На Перес му се струваше, че всеки следващ подпис на подобни молби се смалява и смалява, докато накрая се превръща в нещо като ръкописен шепот. Ако продължава така, скоро ще трябва да четат името му под лупа.
	Взе най-горните две. Лебек. Даниълс. Бели, мъжки пол, на по тридесет и няколко години. Естествено! Сред молбите с код 91 нямаше нито една от хиспаничен или чернокож. Или от жена. Значи клуб на младите белокожи мъже.
	Сигурно десетки други чернокожи, хиспанични и жени се опитват да се докопат до фалшивите пенсии по инвалидност. Като онази от Куинс, която умишлено си премазала показалеца с вратата на патрулната кола, настоявайки, че при опит за арест й била оказана съпротива. Можеше до края на живота си да остане на по-лека служба. Но я обзела алчност и й се прищяло да превърне самостоятелно причинената травма в пенсия по инвалидност. И почти успя. Дори в очакване да бъде одобрена молбата й си беше купила пететажна къща в провинцията, която иначе не би могла да си позволи. После я заловили по записи на Комисията за вътрешни разследвания: в разговор с друга полицайка, заподозряна в продажба на кокаин, се похвалила, че сама е причинила травмата. Вътрешните заловиха двете корумпирани служителки с един удар. После я уволниха, арестуваха я, осъдиха я и я поставиха пет години под наблюдение за умишлена измама. Остана и без пенсия. Но нито една от тези молби — дори формулярът на алчната латиноамериканка — не пристигаха на бюрото на Перес с всемогъщия код 91. Ако продължава така, ще трябва да започне да отхвърля законни искания, за да балансира бройката. Инак общината и кметът ще искат да знаят защо одобренията се раздават толкова щедро. Значи в целия град ще има десетки полицаи със законни основания за пенсия, които ще трябва да се мъчат да изкарат някак без никаква помощ.
	— Как е жена ти? — опитвайки се да прозвучи естествено, попита Ейбрамс, който незабелязано бе изникнал на прага. Перес вдигна поглед, стиснал писалката над молбите.
	— Вече всеки момент го очакваме.
	— Позволи на старата торба кости да ти даде един безплатен медицински съвет. Не прави глупости, които биха я разстроили. Няма да е честно нито към нея, нито към детето. Нито към теб самия. Разбираш ли?
	Перес кимна и се разписа на означеното място в молбата на Лебек. После разписа и молбата на Даниълс. Една по една, той подписа всичките молби: всеки път подписът му се смаляваше, смаляваше, докато накрая Перес вече сам не различаваше собствения си подпис.


	28.

	Глисън каза:
	— Ако идеш при твоя приятел Рот с цялата тази история — мръсни пари, пенсии и подкупни избори — а той я изнесе пред пресата, бъди готов отново да свикваш със затворническата кухня.
	— Не надушваш ли измама? — попита Боби.
	— Естествено. Може да е на федерално ниво, а не само Барникъл и Фаръл на щатско.
	Глисън вдигна звънящия телефон.
	— Да?
	Лицето му изведнъж пребледня, той закри слушалката с длан и зашепна:
	— Венера? Не бива да ми се обаждаш тук. Само клиенти. Казах ти да оставяш съобщения на телефонния секретар! Не разбираш ли английски, по дяволите? О, разбираш? — Той затули слушалката и шепнешком се обърна към Боби: — Ама бързо схваща, да й се не види. — После отново заговори в слушалката: — И, какво, скъпа? Колко кила свали?
	Глисън погледна към спалнята, за да се увери, че Алана не се задава насам. Боби поклати глава и се огледа. В апартамента на Глисън в хотел „Челси“ бе толкова чисто и подредено, че бе трудно за вярване, че този апартамент и онази мръсна дупка в Емпайър Стейт Билдинг, където цареше неописуем безпорядък, принадлежат на един и същи човек.
	— Ще ти се обадя по-късно, мило — отсече Глисън и затвори телефона, а после се обърна към Боби: — Та докъде бях стигнал? О, да, до измамата. Никога не се поддавай на първите си впечатления.
	— Помислих си го — отвърна другият мъж. — Или пък че е възможно да са мръсните политически игрички на Стоун. Нова версия на Абскам. И двете са възможни като обяснения, Из. Но не вярвам. Мисля, че тези хора извличат чрез измама пари от полицейския пенсионен фонд и ги прехвърлят в кампанията „Стоун“.
	Глисън облече колосана бяла риза и се зае да я закопчава.
	— В замяна на какво? Какво ще получат?
	Той застана на прозореца, запали цигара и издуха дима навън, но вятърът го върна в стаята.
	— Съдийски постове, достъп, протекции — предложи Боби. — Власт. Стоун ще заеме един от най-високите държавни постове. Ще има големи облаги.
	— Звучи добре, но трябва да го докажеш — отсъди Глисън, припряно дърпайки от цигарата. — Представяш ли си, тази госпожа не ми дава да пуша в собствената си стая? Плащаш й новите зъби и изведнъж тя започва да се разпорежда.
	— Тя е умна. Държи на цивилизацията. Гледай да я задържиш. Но и Венера ми харесва. Да се върнем на истинския проблем.
	— Истинският проблем е, че ако се впуснеш в официално тайно разследване, ще те арестуват за намеса в държавни дела — заяви Глисън. — Нямам полза от съдебни заседатели, които са прочели за подобна твоя изява във вестника. Забрави за момент какво причиняват на града и помисли за собствения си случай.
	Глисън дръпна от цигарата и закопча ръкавелите си. През отворения прозорец долиташе тътенът на уличното движение.
	— Разбира се, веднага можем да накиснем Тузио и Ханрати пред Главната прокуратура, Фаръл в Асоциацията за юридическа лоялност и Барникъл в бюрото по съдебна регистрация към националната полиция — без да изпуска цигарата от устните си, обясни Глисън. — Но къде са доказателствата? Видял си едни хора да дават пликове на други хора. Откъде знаеш, че вътре не е имало картички за рожден ден?
	Водата в банята спря да шурти и Глисън бързо се опита да отпъди пушека.
	— Понеже брат ти казал, че вътре имало пари? Че откога парите са незаконни? Видял ли е да си прехвърлят наркотици? Или държавни тайни? Видял си трето лице да дава куфарче на адвоката. И в него имало пликове. А в „Сникърс“ има фъстъци. И какво от това? Онзи с куфарчето се качил в асансьора. Е, та? Асансьорът спрял на етажа, където се помещава предизборният щаб на Стоун. Може да са спрели да идат до тоалетната, де да знаеш. Историята звучи добре, но не и убедително. Рот няма да я допусне на бюрото си, камо ли ние да се изтъпаним с нея пред върховния съд. Идеите са страхотни и имаш цял килограм прах за пране, но къде е мръсното пране? Дори ако извадиш записи и видеокасети как си разменят пари, това никак няма да ти помогне да разбереш какво се е случило с Доротея Дубров. Теб не те съдят за измама с пенсии, по дяволите. Обвинен си в убийство. Разбери какво се е случило с Доротея и си оправдан.
	Боби въздъхна дълбоко и кимна.
	— Просто исках да ти кажа, че съм напипал вярната следа. Сигурно е имало някаква причина да ме накиснат.
	— А-ха. Но ти остави цялостната картина и се съсредоточи в детайлите, които се отнасят до Боби Емет и Доротея.
	Откъм банята долиташе гласът на Алана, която си тананикаше. Глисън отчаяно дръпна за последен път и хвърли фаса през прозореца.
	— Ами ако падне в някоя бебешка количка? — упрекна го Боби.
	— Значи трябва да осъдят родителите за нехайство. — Глисън сви рамене. — Всеки, който разхожда пеленаче в открита детска количка из Ню Йорк, извършва насилие над дете. Не вини мен.
	Опита се да пропъди остатъците от пушека, но в стаята остана задимено. Бързо отвори пакетче освежителни бонбони и изсипа половината в устата си. Алана се появи от банята с хавлия и кърпа на главата.
	— Подушвам дим, Изи — напевно отбеляза тя.
	— Сигурно идва от дебелия шибан ирландски поет в съседната стая, миличка. Или пък от смотания художник на долния етаж.
	— Нали беше обещал да внимаваш какво говориш в присъствието на дама?
	— Мисля, че е най-добре да тръгвам — рече Боби.
	— Чакай — спря го на вратата Глисън. Бръкна в предния джоб на панталоните си и измъкна пачка пари. Започна да отброява стодоларови банкноти. Отдели петдесет. Сгъна ги и ги подаде на Боби, с жест на мафиот. Сигурно обикновено така му плащат на него самия. Боби се поколеба и погледна адвоката въпросително.
	— Това пък какво е?
	— Братът на Хърби ми плати петдесет бона.
	— За един ден работа?
	— Казах, че ще му струва петдесет бона, независимо дали ще има процес, или ще го отърва още на предварителното следствие. Както и стана. Ти ми каза за онова ченге с безплатните обеди. Цялата ми защита се градеше на това. Значи тези пет бона са твоите десет процента. Направихме сделка — десет цента на долар за всички случаи, по които работиш.
	Изи му пъхна парите в джоба и изведнъж Боби се почувства измамник.
	— Искам до края на годината десет и деветдесет и девет. Не искам да се измъкна от обвинение за убийство и после да се разправям с данъчните заради теб.
	— Просто разбери какво се е случило с Доротея — заключи Глисън. — Най-добре да продължиш с директните предизвикателства срещу Барникъл. Навирай му се в очите. Накарай го да се поизпоти. Това ще предизвика паника. Паниката кара хората да правят грешки. А грешките разкриват истината — истината за Доротея.


	29.

	СРЯДА
	В свежата утрин Боби се опитваше да поддържа темпото на по-ниския, но по-пъргав Макс Рот, докато заедно обикаляха из Сентрал Парк.
	— … Та, Мойра Фаръл, бившата ти адвокатка, обядвала с Барникъл, който според теб те накиснал — обясняваше Рот, като дишаше съвсем равномерно. Боби не изоставаше, но едва си поемаше дъх. — Въобще не съм изненадан.
	— Не си ли?
	— Нито пък че пренася мръсни пари с някакъв посредник от кабинета на Тузио, която те съди — продължаваше Рот. — Няма такива работи като безплатен обед, Боби.
	— Да, но Мойра Фаръл винаги се е правила на такъв голям либерал идеалист. Как така изведнъж се оказа в лагера на разни консерватори, поддръжници на реда и закона и семейните ценности, като Стоун?
	— Пари.
	— Какво искаш да кажеш?
	— След като се разделихме, продължих да се ровя, както ме помоли — Рот се обърна с лице срещу Боби — който вече се съвземаше — като измина следващите двадесетина метра, тичайки заднишком. — Проверих в Държавния департамент на Ню Йорк в Олбани. Мойра Фаръл е официален адвокат на „Гибралтар Секюрити“.
	— Ти се шегуваш! И откога?
	— Веднага след като те прибраха. Няколко месеца по-късно „Гибралтар“ са подписали договор за охрана с предизборния щаб на Стоун.
	— Значи тя управлява Бруклинските фондове.
	— Да. Ти отиваш в затвора. Тя докопва голям клиент. После и важна политическа задача. Кой знае за каква ще я назначат, ако Стоун спечели. Мойра Фаръл може и да е хубавка, но вече не е млада. Имала е много нощни партньори, но политиката си е най-сигурна.
	— Но тези с пенсиите можеш да ги разбиеш, нали?
	— Грешиш. Мъчно ми е да го кажа, но мисля, че Глисън е прав. Не мога да направя нищо без сигурни доказателства. Иначе може да гръмнем и двамата. Аз също ще разуча, каквото мога. Но и ти имаш още работа.

	* * *

	Като се върна в джипа си, Боби изслуша съобщенията на телефонния секретар в офиса на Глисън. Патрик се бе обадил във връзка с Франц, медицинският помощник, който членувал в Демократическата партия. На времето имал разправии със Сис Тузио. Дори веднъж го окачествила като „злонамерен свидетел“. Може би затова така и не го призова като свидетел. Но пък не ставаше ясно защо Мойра Фаръл също не го призова — или пък ставаше?
	Следващото съобщение беше от Маги, която имаше за задача да претърси адресния указател, и бе открила, че Мойра Фаръл и Сис Тузио живеят в различни апартаменти в една и съща жилищна сграда. Едновремешните съквартирантки продължаваха да живеят близо една до друга.
	Том Ларкин бе оставил следното съобщение: — „Боби, в полицейския архив открих нещо много тревожно във връзка с отвличане на седемнадесетгодишно хлапе, свързано с млада жена на име Кейт Клементайн. Трябва да проверя още нещо за онзи архитект в сегашните досиета на изчезналите. Ще ти се обадя по-късно, за да си уговорим среща да обсъдим тези неща. Ще ти обясня каква е връзката с факта, че приятелката ти е украинка.“
	Джон Шайн също бе оставил съобщение, в което се казваше, че трябвало да се видят заради някакви грозни слухове, които чул в „Печелившия билет“.
	И накрая, бе звъняла и Кони, за да му каже, че трябвало да се видят при първа възможност във връзка с Маги. Искала да го заведе на обед в някое усамотено място. Уредиха си среща на кея.
	Няколко минути преди единадесет Кони изскочи от едно жълто такси, облечена в тесни джинси, маратонки и с бяла блузка; беше прибрала косата си на кок, а лицето й бе скрито зад чифт тъмни очила.
	— Радвам се, че се обади — каза тя и понечи да го целуне по устните. Той се извърна и целувката попадна на страната му, а голите й под блузката гърди се притиснаха към ръката му. Сякаш електрошок премина през тялото му.
	— Радвам се, че дойде.
	— Със сигурност не го показваш — каза тя, изтривайки следите от червилото си по лицето му.
	Беше облачно, но двамата се качиха на „Петата поправка“ и Боби я отведе в „Спирка при Артър“ — крайбрежен бар-ресторант в Уихокън, Ню Джързи — където привърза въжето на кея и нареди на хлапето да напълни резервоара. На другия бряг на Хъдзън горивото за яхти бе с тридесет цента по-евтино, отколкото в Манхатън.
	— Все ме водиш на най-тузарските места — презрително отбеляза Кони. — Бруклин. Ню Джързи. Какво става, не можа ли да уредиш резервация в Бронкс?
	— Гледай си работата.
	— Иска ми се…


	— Не се ядосвай — започна Кони, след като поръчаха напитките на младата келнерка. — Веднага щом свърши лятното училище, ще отведа Маги, докато свърши всичко това. Можеш да я видиш този уикенд, но след това чак след процеса.
	— Моля те, Кони…
	— През цялата миналата седмица жълтата преса вися пред скапания ни блок. Страхувам се някой ненормалник да не я отвлече за откуп. Не искам да й задават безумни въпроси, като оня умник от телевизионния канал „Заглавна страница“, който снощи я пита: „Маги, не се ли страхуваш, че татко ти може да пререже и твоето гърло?“
	— Господи! — възкликна Боби.
	— Искам да се видите, Боби — каза тя и го хвана за ръка, а на безименния й пръст блесна пръстенът с огромния камък, подарен й от Тревър Сойер. Тя бързо скри пръстена под масата и го хвана с другата ръка.
	— Къде смяташ да идете? — попита Боби, загледан в японския турист с видеокамерата, който снимаше манхатънските небостъргачи. После се обърна и неумело разходи обектива по заведението.
	— В Саутхамптън. Там в оградите тече ток и имаме немски овчарки, които могат да схрускат разни смотани репортери от евтини вестници, като например Грейви Трейн. — Прочете разочарованието на лицето му. — Можеш там да идваш при Маги. Казах на Тревър. Каза, че спокойно можеш да спиш в къщата за гости.
	— Колко напредничаво от негова страна — отвърна Боби и въздъхна. — Извинявай. Кажи му, че му благодаря, но ако ви навестя, ще дойда с лодката и ще спя на пода.
	Кони го погледна право в очите.
	— Следващата седмица Тревър заминава за Лондон — меко рече тя и го погали по ръката. — С Маги ще сме сами. Можем да вечеряме заедно…
	— И да отпратим прислугата в почивка и за през нощта, а?
	— Майната ти. Опитвах се да бъда мила — сопна се Кони стисна дланта му достатъчно силно, за да му причини болка.
	Боби забеляза, че японецът сяда и си поръчва кока-кола, а видеокамерата остави легнала на масата. Червената лампичка светеше. Явно беше пълен тъпак. Но винаги съществуваше възможността да работи за Тузио или Барникъл. Или в някой таблоид. Параноята го побъркваше. Плъзна поглед наоколо, за да разгледа останалите посетители. Три двойки бяха заели маси до прозореца с изглед към реката.
	Кони преплете пръсти в неговите, опитвайки се да установи някакъв по-личен контакт.
	— Понякога съжалявам, че се разделихме, Боби.
	— Не беше раздяла. Беше си развод и още боли. Поне Маги като че ли го преживя.
	Кони се взря в назъбеното от небостъргачите небе над Ню Йорк, а като проследи погледа й, Боби мислено отбеляза, че най-хубавото в Ню Джързи е гледката към Манхатън. Значи японският турист не е чак толкова тъп. Но защо снима ресторанта? Да не се кани да го купува?
	— Никога не съм изневерявала на Тревър — заяви Кони, като си играеше с палеца на бившия си съпруг, а после започна леко да мачка дланта му, проследявайки с пръст линиите на ставите му и улейчетата между пръстите му. Ръцете й бяха меки, гладки, умели и близки и Боби чувстваше как започва да се възбужда. — Както бях вярна и на теб. Но не зная какво прави на тези делови пътувания.
	— Сигурен съм, че се занимава с делови неща.
	— С всякакви неща. Мацките се лепят за богатите мъже като мухи на мед. Наблюдавала съм как жените гледат мъжете с пари. Като ловци, като убийци.
	— Той те обожава.
	— И съм свободна цял следобед. Може би ще ме разведеш по пристанището. Струва ми се, че се задава буря. Никога не сме били заедно в лодката при буря, Боби. Сами…
	Вече едва се сдържаше и изпиваше с очи устните й и цепката между гърдите, когато Кони се наведе по-близо. Климатикът в заведението, бе накарал зърната й да щръкнат под тънката бяла блуза. Боби се разшава на стола, припомняйки си малките, стегнати гърди, гладкия корем, стройните крака и аромата на влажната й кожа, когато е възбудена. Едно време обичаше тази жена до невъзможност. Джон Шайн грешеше. Можеш да срещнеш повече от една голяма любов в живота си. Само че не по едно и също време.
	— Някоя грабна ли я вече?
	— Кое?
	— Първата среща след затвора.
	Усмивката й винаги караше сърцето му да замира, и тези равни бели зъби, и пълните влажни устни.
	— Само двамина приятели, които се присъединиха по твърде враждебен начин.
	— Никой друг мъж не знае как да ме накара да се чувствам щастлива. А аз зная как да направя теб щастлив.
	— Винаги си знаела.
	— Обядът да върви по дяволите. Да изчезваме.
	Боби отпи от кафето и прочисти гърлото си, виновно шавайки на мястото си.
	— Съжалявам. Просто не… не мога, Кони.
	— Заради Доротея ли?
	Той се престори, че кашля, погледна встрани, после отново се втренчи в нея.
	— Маги.
	— Маги! — Посетителите по околните маси подскочиха.
	— Вече толкова много ми приличаш на Маги, Кон, че просто не мога да правя любов с теб.
	Присвила очи, Кони отдръпна ръка и остана със зяпнала уста. Беше потресена.
	— Ти си _болен_, Робърт Емет.
	Келнерката дойде да ги попита дали ще обядват. Кони поклати глава и отпи от безалкохолното питие. Двамата помълчаха още малко.
	— Искам да се виждаш с дъщеря ни — най-сетне каза тя със спокоен глас. — Просто не желая да бъде излагана на цялата вестникарска лудост. Разбираш ли ме?
	— Разбирам. По-добре да тръгваме, за да изпреварим бурята.
	Кони понечи да плати сметката, но Боби настоя:
	— Дължа ти много детски издръжки.
	Като се спускаха към кея, Боби забеляза, че японецът с камерата отново снима Манхатън. После извърна камерата към тях и им махна. Боби продължаваше да му няма доверие и бързо отблъсна лодката от кея пред ресторанта.
	— Май се държах като пълна глупачка — отбеляза Кони, докато прекосяваха реката и носът на лодката пореше водите, оставяйки пенести бразди.
	— Аз съм глупакът, понеже ти отказах.
	— Нали не ме мислиш за развратна?
	— Мисля, че ти си една от най-невероятните жени, които познавам — отвърна Боби, направлявайки лодката през надигащите се вълни, които напомняха собствените му бурни емоционални изблици.
	— Ще ми направиш ли една услуга? — попита тя десет минути по-късно, когато Боби връзваше лодката на кея.
	— Естествено.
	— Приключвай вече с това скапано убийство. Маги има нужда от теб. Обади ми се, ако мога да ти бъда полезна с нещо. Бъди внимателен. Бъди умен. Но уреди тези сметки, Боби.

	* * *

	Тревър Сойер наблюдаваше през бинокъл как жена му целуна Боби Емет за довиждане. Наблюдаваше ги вече два часа, откакто се срещнаха на кея. Видя как японецът, когото беше наел да ги проследи, отпътува с друга лодка. Набра някакъв номер от клетъчния си телефон и зачака.
	— Ало, господин Глисън там ли е, моля? — Изчака, докато Кони слизаше от „Петата поправка“. После отново заговори: — Ало, Изи? Тревър е. Трябва да поговорим…


	30.

	В проливния дъжд Боби паркира джипа на чакъления паркинг пред „Барът на букмейкъра“ и влезе в заведението през алуминиевата врата. В бара беше шумно, задимено, тъмно и пренаселено. Мачът на Янките по телевизията дънеше оглушително, Уейлън Дженингс виеше заедно с джукбокса, а тежките дъждовни капки барабаняха по керемидения покрив. Неоновите светлини, компютърните игри и светлинните реклами непрестанно мигаха.
	На бара Боби забеляза поне шест ченгета, пенсионирани по инвалидност, както и един зад бара: Кюзак, Зийк, Лебек, Даниълс, Флин и Левин. О’Брайън пълнеше заскрежени чаши с бира от машината. Смешно, рече си Боби, О’Брайън посягаше към фризера, където чашите се охлаждаха, и явно въобще не се вълнуваше от скапания си късмет.
	Лу Барникъл бе седнал близо до входа, а на масата имаше две питиета. Боби отиде право при него. Барникъл вдигна поглед, скръстил ръце върху червено-черната си риза, която изобразяваше карта на всички Хавайски острови. Не каза нито дума. Дъждът трополеше по покрива. И другите ченгета забелязаха Боби и бавно се приближиха към двамата.
	— Господи, Лу, погледни ги тези инвалиди — каза Боби, отмествайки поглед от пенсионираните ченгета към Лу. — Истински призраци. Да не сте дошли на физиотерапия, момчета? — Боби се ухили. — Обаче на първо число от месеца тичат към банката, сякаш са в отбора на Джайънтс, а, Лу?
	Флин посегна да си свали сакото със замах на пияница-скандалджия, сякаш всячески търсеше да навакса изпуснатия шанс при първата им среща в „Гибралтар Секюрити“.
	— Леко, рибке, дойдох да говоря с рибешкия цар — рече му Боби.
	— Хайде де — предизвикваше го Флин. — Лице в лице. Само ти и аз.
	— Абе не ми се ще да си цапам ръцете. Пък и нали вече не работя, дори не мога да се класирам за пенсия по инвалидност.
	Флин се нахвърли върху Емет, който спокойно отстъпи встрани, като матадор. Флин профуча край него и Боби здравата го хласна в основата на гръбнака — бе сигурен, че няколко прешлена изпукаха. Онзи се свлече на четири крака.
	— _Еейййааааааааа!_ — мъчително зави той, като безуспешно се опитваше да се изправи.
	— Какво става? — Боби го заобиколи и се изправи пред него. — Някакви проблеми? Нещо с гърба?
	Другият се гърчеше на дъсчения под и пищеше от болка.
	— Хей, май наистина го подредих като за пенсията — отбеляза Боби. — Ако служеше в полицията, де. Но тъй като е на служба при някакъв нещастник на име Лу Барникъл, не съм много убеден, че ще му одобрят молбата.
	Кюзак и Зийк се хвърлиха срещу Боби. Лебек и Даниълс измъкнаха пистолети. Барникъл стана, вдигна дясната си ръка и им направи знак да престанат.
	— Знам каква игра играеш, Лу. Знам колко ниско започва и колко на високо стига. Страшен рекет. Но ти казвам, че тия тъпаци, дето работят за тебе, ще те провалят. Например ей като тия кандидати за Нобелова награда.
	Той посочи Лебек и Даниълс, които още го държаха на прицел.
	— Те не могат да намерят един кренвирш на Кони Айлънд, обаче пък докопват по петдесет бона, бутват ги на Зийк и Кюзак и си купуват пенсия. — Обърна се към тях. — Откъде ги докопахте, момчета? Някой наркотрафикант ли преджобихте?
	За първи път, откак влезе и започна да дрънка, Лу Барникъл му се стори притеснен. Но внимаваше да не издава какво точно знае.
	— Лу — започна Кюзак, — просто ми казваш и тоя се изпарява.
	— О-хо. — Боби щракна два пъти с пръсти, без изобщо да поглежда към него. Усещаше, че цялото заведение го гледа, а с всеки чифт очи вървеше по един пистолет. Но трябваше да ги унижи пред тях самите, за да ги накара да се изтърват. За тази цел трябваше да се държи гордо, спокойно, да не нервничи и да се _владее_.
	— Имам цял план как да те разфасовам — съобщи Кюзак.
	— Ти ли бе? На тебе трябва да ти показват как се яде супа. — Продължаваше да гледа Барникъл право в очите, като се навеждаше все по-близо и търсеше признаци на неспокойствие. Като че ли забелязваше в очите на другия нарастваща ярост.
	— Не знам кой прибира всичките пари — продължаваше Боби. — Засега. Но ще разбера…
	Не спомена Мойра Фаръл.
	— Защо не се разкараш, Боби. Този път наоколо няма свещеници, а и Джон Шайн не се забелязва.
	Потропването на високи токове по дървения под разсея Барникъл за миг. Откъм дамската тоалетна се появи Санди Фрейзър и по нареждане на Барникъл се отправи с кръшна походка към изхода.
	— Какво лошо казах или направих? — поиска да знае Санди.
	— Н-да — отвърна Боби. — Извинявай, ама всичките ще ти дойдем прекалено множко.
	Санди поспря, усмихна се и прецени напрегнатата ситуация. В този миг един от Янките вкара хоумрън и от телевизора екнаха бурните възгласи на тълпата на стадиона. Санди взе огромния си чадър и се отправи навън в бурята.
	— Не е редно да се отнасяш така с дамите.
	Отзад Флин виеше, а Левин му помагаше да седна на един стол.
	— Мисля, че е най-добре и ти да тръгваш — рече Барникъл.
	— А не искаш ли да чуеш края на историята? Как ще победя лошите?
	Барникъл го стрелна с яден поглед.
	— Огледай се, Лу — с леден глас продължи Емет. — А после погледни себе си. Едно време беше истинско ченге. Носеше ти се славата на смел, дързък, почтен, честен човек. А сега си потънал сред тая трагична сган. Къде сгреши, Лу?
	Барникъл просто го гледаше, а долната му устна трепереше.
	— Върви си, докато можеш — рече.
	— Като свърша, ще си тръгна. — Боби застана до него. — Но първо нека те попитам нещо. Когато беше от „добрите“, когато работата още беше _„Работата“_, или най-вълнуващото нещо на света, най-благородният начин да припечелиш някой и друг честен долар и все още имаше важно място в живота ти; когато гонеше престъпниците и защитаваше гражданите, работеше за Божието дело; когато беше легендарен полицай, в онези времена би ли разчитал на мърльовци като тия? Щеше ли да тичаш по покривите със Зийк и Кюзак, тия мамини момченца? Дето ги е страх да се изсекнат?
	Барникъл мълчеше, докато Боби сочеше Лебек и Даниълс, после поклати глава.
	— Ако някакви гадове ти разбият къщата и погнат сестра ти или възрастната ти, побеляла майка, и те се обадят на девет-едно-едно, приятно ли ще ти е да знаеш, че тия мишки ще идат да ги спасяват? Ще дойдат, като мине бурята, и ще ти отмъкнат сребърните прибори. — О’Брайън изключи телевизора, а музиката спря. Само дъждът продължаваше да чука по керемидите. — Те не са полицаи. Те са _гадове_. Те са _лошите_, които искахме да разкараме, когато постъпихме в полицията. По нищо не се различават от оня, дето уби баща ми. — Боби зашепна. — Господи, Лу, как мина на _тяхна_ страна?
	В напрегната тишина се чуваха само дъждовните капки и на Боби му се стори, че в очите на Лу блесна срам.
	— Върви си — тихо каза той. Флин продължаваше да вие.
	— Отивам си. Но ще се върна. Ще ви размажа.

	* * *

	Беше сигурен, че сега Барникъл вече ще действа. Тръгна по крайбрежния път на Рокауей, покрай буренясалата пустош и дюните, където още се виждаха изоставени, полузарити хранилища за ядрени глави, тъжни спомени от параноидните настроения през петдесетте години. На двеста метра по-надолу по плажа имаше дървена пешеходна пътека, която водеше към главния път. Чистачките плющяха в проливния дъжд и в сивата мъгла, която се стелеше откъм Атлантика, не се виждаше нищо.
	Надяваше се, че ако смотаняците на Барникъл го преследват, ще го търсят на магистралата, и затова пое черния път към полуострова. Ако тръгнат след него, няма да им позволи да го затрият в най-обикновена среднощна пътна злополука.
	Не, ако ще го трепят, да дойдат поверително и лично. Не оставаше друго, освен убийство.
	Мислеше, че има време. Бе почти сигурен, че Барникъл няма да рискува да ги прати след него толкова близо до „Уинди Тип“. Ако това се случи на километри далеч, ще има чудно алиби. Гледал е бейзболен мач. С един свещеник и петнадесетина свидетели. Но смотаняците все ще дойдат. Може би след ден или след седмица, но все ще изникнат отнякъде, предполагаше Боби.
	Но грешеше.
	Изведнъж от сивата пелена пред него с бясна скорост изникна бял микробус, който хвърли пясък в стъклото на джипа. Чистачките задраха, Боби натисна спирачката и рязко изви волана надясно, за да не се блъсне в другия автомобил. Ушите му бучаха от адреналина, гърдите му сякаш се раздуха като балон, а сърцето му заби лудешки. Натисна газта до край и свърна нагоре по малкото пясъчно възвишение, за да избегне удара. Но движението беше много трудно на четвърта скорост, а колелата заораваха в мекия пясък под твърдата мокра повърхност. Надолу набра ускорение и изплаши ято чайки, които се разхвърчаха с тревожни писъци. От дъжда, пясъка и птиците нищо не се виждаше. Но не отлепяше крак от газта.
	Надзърна в огледалото за обратно виждане и различи бялото чудовище, което летеше след него. Когато чайките най-после се разпръснаха, погледна напред и видя друг бял микробус, който зловещо изникна пред него като преносима стена на затвор. Този път Боби свърна на ляво, към огромните вълни, надявайки се да набере преднина по втвърдения пясък на плажа. Вторият микробус полетя насреща му и дори в дъжда Боби забеляза, че номерата са скрити с черни найлони.
	Летеше към брега и изведнъж си даде сметка, че двете коли са плътно долепени от двете страни на джипа и не може да завие нито на ляво, нито на дясно. Оставаше му единствено бушуващото море. Рязко натисна спирачката и колата се закова в мокрия пясък. И микробусите набиха спирачки. Боби бързо превключи на задна, чувайки как пясъкът скърца в скоростната кутия. Джипът се напъна да изкачи дюната на заден ход, но затъна безнадеждно и колелата му се въртяха лудешки на празен оборот, като колелата на преобърнат велосипед.
	Микробусите го бяха притиснали от двете страни и вратите не можеха да се отворят. Наизскачаха мъже с черни маски и закопчани догоре якета с надпис „НП“ и го наобиколиха. Изглежда бяха обзети от пиянски ентусиазъм. Боби прескочи на задната седалка, после се прехвърли най-отзад и изби задния прозорец с токовете на ботушите си. Падна на пясъка и се претърколи, а вятърът писна в ушите му и едрите капки дъжд намокриха лицето му.
	За секунда скочи на крака и в същия миг мъж с качулка и маска се нахвърли върху него и замахна с палка да го удари по главата. Боби се сниши и нанесе юмручен удар в слънчевия сплит на нападателя.
	После хукна да бяга колкото се може по-бързо по мокрия пясък към дъсчената алея, която се виждаше на двеста метра по-нататък. Очакваше всеки миг да го повали куршум. Но не стреляха. Вместо това една ръка го сграбчи изотзад и той се извърна. Намери се пред черна вълнена маска и тресна с десния си юмрук издутината, която представляваше носа. Почувства как плътта и хрущялът омекват под кокалчетата му. Другият падна и се сгърчи. Отляво го нападна втори, Боби тресна и него, и той се свлече по гръб на пясъка. Третият и четвъртият се доближиха с палки от двете му страни и единият го удари в сгъвката на коленете, принуждавайки го да коленичи. Другият го хласна по дясното ухо. В миг всичко му се завъртя пред очите и му се стори, че пред погледа му изникват шест черни маскирани фигури. От погребалното небе се лееше дъжд.
	Представи си Маги на собственото си погребение…
	Всички останали се скупчиха около него и сега забеляза, че са с жилетки, пръстени и тениски с надписи „НП“. Започнаха да го налагат с палките, да го ритат и да го удрят. Тялото му се разкъсваше от болка и той инстинктивно се опитваше да защити ту лицето, ту слабините, ту гърба си, но те го нападаха от всякъде. Опита се да се изправи. Блъснаха го на земята.
	После чу щракване от освобождаване на предпазител. Някои звуци долитаха с поучително ехо, сякаш искаха да покажат, че макар това да е неправилен завършек, до тук го е довел именно правилният път. „Просто не си на себе си — рече си Боби. — Не се владееш.“ Почти се бе примирил и държеше главата си изправена в дъжда, очаквайки куршума и къде ще го уцели.
	— Чакайте — изкомандва приглушен от маската глас. — Искам последното, което помни от живота, да бъде как пикая в лицето му.
	Боби надигна глава, въпреки дъжда и болката. Кюзак. Мъжагата тъкмо изваждаше големия си, тлъст член, а останалите примираха от смях. Хората, които обичат да показват интимните си части на всеослушание, обикновено имат малки метафизични топки и още по-малко мозък, мислено отбеляза Боби. Кюзак размахваше члена си, подготвяйки се за ритуала, и в последен пристъп на ярост, Боби го сграбчи с голямата си, покрита с пясък длан и го дръпна като аварийна корда върху металните зъбци на ципа. Въртеше го, сякаш белеше ябълка. Надяваше се нечовешкият му писък поне да заглуши изстрела. По юмрука му се стичаше струйка топла кръв и се примесваше с ледения дъжд. Кюзак тежко се опря на него и го заудря по главата.
	— Застреляйте го! — ревеше той, като едва дишаше. Продължаваше да удря Боби, но не можеше да се освободи от юмрука му. — По-бързичко… го… застреляйте — мамка му!
	Изщракаха предпазителите на няколко пистолета и Боби сграбчи уязвимата плът още по-силно и по-ожесточено, твърдо решен да завлече Кюзак със себе си през тесния процеп в другото измерение. После всред воя на вятъра екна самотен изстрел. Но Боби не усети нищо.
	После маскираните ченгета заохкаха, стреснати.
	— Всички пистолети на земята. — Джон Шайн се опитваше да надвика вятъра. — И се омитайте оттук, докато е време.
	Закачулените мъже хвърлиха оръжията си, а Джон изплува от бурята в зелен дъждобран с качулка и насочен пистолет. Отзад се виждаше червеният му ланд роувър, чийто двигател работеше.
	Боби не изпускаше смазания пенис на Кюзак и дърпаше грамадното ченге с все сила. После се опита да се изправи и Кюзак се отпусна на пясъка в противотежест.
	— Моля… те… моля… те… — пищеше той и дори не можеше да се отпусне на земята.
	Боби забеляза, че неколцина закачулени се доближават към Джон Шайн с насочени пистолети. Отвръщат, значи.
	— Пусни го, Боби — рече Джон.
	Боби най-сетне освободи наранения орган. Кюзак се свлече на земята и се сви на кълбо, притискайки окървавения си член. Двама държаха Шайн на мушка, други двама подхванаха Кюзак под мишниците и го повлякоха по пясъка към микробуса. Тези с пистолетите ги последваха, отстъпвайки заднишком. Четирима се качиха в първия микробус, вратите се затвориха и автомобилът бързо се стопи в неуморния дъжд. Последните двама се качиха във втория микробус и последваха другите.
	Шайн отпусна оръжието и се наведе над Боби.
	Той изтупа дрехите си, докато Джон прибираше пистолета в кобура си с болезнена гримаса. Двамата стари приятели стояха насред проливния дъжд. Вълните яростно се разбиваха на брега.
	— Благодаря — рече Боби, неспособен да съчини нищо друго.
	— Щяха да те убият, ти казвам — рече Джон, а дъждовните капки весело отскачаха от гумираната материя на якето му.
	— Зная.
	— Ела в къщата. Ще те почистим, ще ти дадем сухи дрехи, малко уиски.
	— Не — възрази Боби и понечи да тръгне към джипа. — Трябва да вървя, имам да върша разни работи.
	— Играеш си с цяла армия, Боби — рече Джон, вече мокър до кости от дъжда.
	После двамата мъже се качиха на предната седалка и Боби извади клетъчния си телефон от жабката.
	— Забъркваш се с армия от безскрупулни бивши ченгета — продължаваше Шайн, наблюдавайки Боби как набира някакъв телефонен номер. — Освен това си тъп задник, задето сам ги предизвикваш. Добре, че Санди ми се обади да ми каже за спречкването в бара. Бил си сам. Боже, какъв си глупак!
	— Трябва да я намеря, Джон — настояваше Боби. — Мисля, че Барникъл знае какво се е случило с Доротея. Или ще разбера истината, или ще се наложи да се върна в пандиза.
	Боби набра кода на телефонния секретар на Глисън.
	— Едно е да си разчистиш сметките с Барникъл — рече Шайн, — а съвсем друго да се забъркаш с всички тези типове. Ти си заплаха за тях, Боби, заплаха за техните семейства, скъпи къщи, коли, яхти, образование на децата им. Ти си заплаха за тяхното бъдеще. И затова ще направят всичко възможно да те пречукат.
	Боби прослуша съобщението от телефонния секретар. То беше от Том Ларкин и гласеше следното: „Научих нещо много важно, което свързва онзи стар случай на отвличане и изчезналия архитект с украинската история. Да се срещнем утре, след смяната в четири в «Копър кетъл».“
	Очите на Боби светнаха.
	— Може би ще е по-добре да ми кажеш какво знаеш — подпита Шайн.
	— Ларкин е разровил един случай на отвличане, станал преди седемнайсет години. Както и случая с изчезналия архитект. Смята, че е свързано с украинската афера. Не знам дали…
	— Преследваш призраци, Боби — рече Шайн, обезпокоен. — Опитах се да ти се обадя тази сутрин, за да те предупредя, че тези типове ще тръгнат по петите ти. Възхищавам се на самоувереността ти. Но имаш нужда от истински съюзник. Ларкин беше добро ченге. Голям професионалист. Някога. Ала сега времената са други. Забрави налудничавите теории на Ларкин. Позволи на мен да ти помогна.
	— Не искам никой друг да пострада, Джон — каза Боби и запали двигателя.


	31.

	— Това не е много мило — рече Фаръл и всмукна от втората цигара. Предишната димеше в кристалния пепелник. — Не случихме със съдебни заседатели. Понякога става така.
	— Колко ти платиха, за да ме предадеш, Мойра? Боби предположи, че белите перли на огърлицата около дългата й изящна шия са истински.
	Изкушаваше се да й разкаже наведнъж всичко, което знаеше за миналото й, но се опасяваше, че това ще я накара да се затвори в себе си. Не искаше да я уплаши и тя да млъкне, а да я принуди да издаде повече информация.
	Мойра Фаръл беше облечена в тясна, къса, черна рокля с презрамки, закопчани със златен клипс на врата. Тя тръгна към Боби, който стоеше до прозореца и гледаше трите моста в центъра на града. Очертанията на Манхатън изглеждаха призрачни в дъжда. Над кейовете бе надвиснала мъгла и гледката беше потискаща.
	Той наблюдаваше как Мойра Фаръл се приближава към него. Роклята беше прилепнала по момичешките й бедра и задника. Краката й бяха голи и загорели от слънцето. Носеше скъпи черни обувки с високи токове.
	— Този разговор е опасен — каза тя и махна цигарата от устните си.
	— Опасност? — изсмя се Боби. — Има ли вече нещо, от което бих могъл да се страхувам?
	— Да останеш насаме с мен — отговори Мойра и му се усмихна престорено свенливо.
	Продължи да върви към него, минавайки покрай голямото бюро от тиково дърво и лавиците, отрупани с юридическа литература. Боби беше убеден, че Мойра чете повече „Вог“ и „Козмо“, отколкото „Правен журнал“. Но тя не би могла да си позволи целия този лукс само с тесни поли и разпуснато поведение. Беше сигурно, че като жена в леглото Мойра е много по-добра, отколкото като адвокат в съдебната зала.
	— Днес имах по-неприятни възможности — каза той. Тя загаси цигарата и спря до него. Косите й бяха гъсти, червеникави и лъскави. Сините й очи блестяха. Обилно начервените й устни се разтвориха и езикът ги навлажни. После докосна с пръсти насиненото лице на Боби.
	— Наистина трябва да бъдеш по-внимателен, Боби — измърка като котка Мойра.
	— Радвам се, че поне един от двама ни изглежда добре.
	Тя се усмихна.
	— А аз се радвам, че си тук. Говоря сериозно. Трябва да ти призная нещо.
	— Не е ли малко късно?
	— Винаги съм мислила, че си много привлекателен. Но ми беше клиент и би било неетично. Но сега вече не е така…
	Мойра бързо обви ръце около врата му и се надигна на пръсти. Притисна устни до неговите и тласна език в устата му. Миришеше на цигари. Боби плъзна ръце по задника й и тя изстена. Не носеше бикини. Допирът до нея беше чудесен. Мойра се отърка в тялото му. Дясната й ръка се спусна по гърдите му, започна да търси между краката и да масажира с дългите, лакирани в коралово червено нокти.
	После отстъпи назад, разкопча презрамките на роклята си и я остави да се свлече по голите й гърди — едри, твърди и естествени. Люшна бедра, за да смъкне роклята още по-надолу и я пусна на пода. Остана само по обувките с високи токове, перлените обеци и лекото ухание на парфюм. Сграбчи Боби за катарамата на колана и го поведе към двете кушетки, тапицирани в тъмен велур и поставени една срещу друга. Сетне легна, гола и готова.
	— Махни мокрите дрехи и сложи нещо по-удобно — каза тя и разтвори крака. — Като мен…
	Боби се наведе над нея, хвана я за косите и я дръпна към себе си.
	„Хайде, давай — помисли той. — Чукай я ожесточено. Чукане за отмъщение. Обърни я по корем и я опъни отзад. Чукай я с такава омраза, че после да се нуждае от патерици. Престани да се правиш на благороден. Вече отказа на Кони. Но това беше, защото държа на нея. А тази гадна кучка помогна да ме вкарат в шибания затвор. Раздели ме с дъщеря ми. Беше част от групата, която отвлече Доротея. Чукай до умопомрачаване тази мръсница и после я пребий, докато каже всичко, което знае…“
	Боби се овладя.
	„Контрол“ — напомни си той.
	— Разкажи ми за новия си клиент — каза Боби, вторачвайки се в очите й, като още я държеше за косите.
	Мойра дърпаше колана му с нетърпеливи пръсти.
	— Кой би могъл да е той? — попита тя и започна да целува и закачливо да хапе очертанията на възбудения му пенис през мокрите джинси.
	„Контрол“ — отново си помисли Боби, макар че много му се искаше да й причини болка.
	— Охранителна фирма „Гибралтар“ — отговори той.
	Мойра спря, сепната само за миг.
	— Няма нищо тайно — каза тя. Изведнъж му се видя уязвима в голотата си. — Понякога съм адвокат на ченгета герои, ранени по време на изпълнение на служебния дълг. „Гибралтар“ ми помагат да изградя защитата, за да получат пенсия по болест.
	— Имаш предвид Лу Барникъл.
	— Чист бизнес, Боби — каза тя и отново го целуна там, където това едва не го накара да се предаде. — Той знае как да се справи с бюрокрацията.
	Мойра притегли Боби към себе си. Беше решителна жена, която държеше на своето. Пак го целуна в устата. Той се дръпна, седна на облегалката на кушетката и я погледна в очите. Тя се притисна до него и започна да го целува по гърдите и стомаха. Накрая коленичи на пода пред него. Смъкна ципа му с лакираните си в коралово червено пръсти, бръкна в джинсите и сграбчи пениса му. Боби подскочи. Преглътна с усилие. Мойра го целуна през мокрите гащета, оставяйки следи от червило върху бялата памучна тъкан.
	— Е, Мойра, така ли набираш средства?
	Тя се стресна и го погледна.
	— Какви ги говориш, по дяволите?
	— Ти си главният осигурител на средства за кампанията на Стоун. Това означава, че работиш с бившата си съученичка и съквартирантка Сис Тузио, която случайно живее на етажа под теб в същата жилищна сграда. Бяхте съседки и в Скрантън. И много добри приятелки в съдебната зала по време на процеса срещу мен. Никоя от вас не призова някой си Карлос Ороско.
	— Страдаш от параноя, Боби. Много адвокати и прокурори са приятели извън съда. Успокой се. Нека да се погрижа за теб. Да ти помогна да се отпуснеш. Аз ще свърша всичко…
	— Сигурно си казала на Сис Тузио, приятелката ти от детството, че ще спечели много пари за моя сметка. Колко ти платиха, Мойра? За да провалиш защитата ми.
	— Да ти го начукам, Боби — грубо извика тя.
	— Мисля, че вече го направи — каза Боби, изправи се и вдигна ципа на джинсите си. — Начука ми го така, както никой друг не го беше правил.
	— Махай се, по дяволите! — изкрещя Мойра. Грабна роклята и я притисна до гърдите си като щит.
	Изглеждаше глупава, жалка и непривлекателна.
	— Къде отиват парите, които ти дава Барникъл, Мойра? Банкнотите в кафявите пликове?
	— Казах ти да си вървиш.
	— Преди минута искаше да съм с теб.
	— Лесно мога да кажа, че си ме изнасилил. Недоволен бивш клиент отмъщава.
	Боби закопча колана си.
	— Не забравяй последните си думи — рече той и тръгна.


	32.

	Боби излезе от сградата на Корт Стрийт в центъра на Бруклин през една от страничните врати. Познаваше много адвокати, които искаха да предадат клиент на прокурора, без да го показват на представителите на медиите. Тайният авариен изход беше зад сергията за вестници и Боби се озова на Монтагю Стрийт, на петнайсет метра от Корт Стрийт. Продължаваше да ръми. Боби не желаеше да излиза през главния изход. Джипът му беше паркиран там. Някой от хората на Барникъл може би го наблюдаваше.
	Пресече Монтагю Стрийт и предпазливо тръгна към Корт Стрийт, като спираше да гледа във витрините на магазините. Вмъкна се в убежището на уличен телефон до входа на метрото. Престори се, че набира номер. През страничната преграда видя, че някакъв мъж оглежда строшеното задно стъкло на паркирания неправилно джип. Човекът беше Лебек. Провря глава в джипа, после се дръпна, прекоси улицата и се качи на предната седалка на буик. Зад волана седеше Даниълс. Двамата погледнаха джипа. Явно причакваха Боби.
	Той реши да остави джипа си там, където беше. Поне за известно време щеше да се отърве от Лебек и Даниълс. Погледна часовника си. Осемнайсет и петдесет и осем. На другата сутрин щяха да вдигнат джипа и през деня щеше да го вземе от гаража за неправилно паркирали коли.
	Боби забърза надолу по стъпалата, водещи към метрото, купи си билет от сънливия продавач и слезе на перона, за да вземе мотрисата до Трийсет и четвърта улица в Манхатън. Сляп чернокож пееше „Виждам само теб“. В краката му лежеше куче и кутия от обувки. Боби пусна един долар, облегна се на колоната и се заслуша в старата песен.
	Отдавна не се беше возил на метрото и беше вълнуващо да слуша отекващия глас на човек, пеещ, за да изкара пари за вечеря. Мелодията се смесваше с приглушения тътен на далечните мотриси и със суматохата на хората, които бързаха да се приберат вкъщи.
	Боби не чака дълго. Качи се на влакчето, което го закара в безопасността на черния тунел. Седна в полупразната мотриса и се зачете в съобщенията за СПИН, малтретиране на деца и злоупотреба с наркотици, когато вратата на съседния вагон издрънча и се отвори. Звукът беше като от отваряне на килия.
	За пръв път, откакто се помнеше, видът на полицейската униформа го изпълни със страх. Ченгето тръгна към него, подрънквайки с връзка ключове. Радиостанцията му пращеше. „Върви право към мен“ — помисли Боби и затвори очи, преструвайки се, че спи. Отново си представи мъжете с качулки, облечени в якета и ризи на нюйоркската полиция, които го ритаха и размахваха палки.
	— Хей, приятел — каза ченгето и го разтърси.
	Боби отвори очи и погледна лицето на младия полицай, което беше розово като дъвка.
	— Внимавай, като спиш в метрото. Може да се събудиш мъртъв.
	Боби се усмихна насила. Чувстваше се нервен. Нуждаеше се от сън.
	Стигна до Трийсет и четвърта улица за по-малко от двайсет и пет минути и забърза сред тълпата хора, отиващи на работа нощна смяна. Стъмни се и той влезе в Емпайър Стейт Билдинг, подписа се на бюрото на охраната, където нощният пазач седеше безучастно и се качи по стълбите до кабинета на Глисън. Там имаше нещо важно, което трябваше да вземе.
	Преди да отключи вратата, Боби чу нечий глас, записан на телефонния секретар. Бързо отвори вратата и изслуша съобщението на Том Ларкин да се срещнат утре в четири следобяд в „Копър кетъл“. Глисън явно прослушваше телефонния секретар с дистанционния код. Боби искаше да говори с него. Запали лампата и се приближи до бюрото. Чу съобщението на дъщеря си Маги и грабна слушалката, за да прекъсне записа.
	— Ало? Изи?
	Записът спря. Последва кратко мълчание и после изщракване от другия край на линията. Адвокатът бе затворил. Боби седна на въртящия се стол, обади се в хотел „Челси“ и поиска да го свържат с Глисън. Телефонистката каза, че е излязъл. Изи сигурно проверяваше съобщенията от уличен телефон.
	Боби натисна копчето за повторение на съобщенията и отново чу думите на Ларкин и на дъщеря си Маги. „Обичам те. Липсваш ми. Трябва да се срещнем утре по обяд пред часовника «Делакорт» в Сентрал Парк. Важно е. Довиждане.“
	Боби се усмихна. Щеше да бъде там. Седеше неподвижно. Мускулите го боляха. Мозъкът му беше вцепенен, а нервите — опънати. Нуждаеше се от храна и сън. Може би Глисън щеше да открие смисъл в загадъчното съобщение на Ларкин. Боби не можеше да го проумее. После издърпа голямото чекмедже на бюрото. На дъното се претърколи бутилка с водка. Боби бръкна по-навътре и извади кутия с патрони и револвера „Смит и Уесън“ трийсет и осми калибър.
	Остави кобура. Винаги носеше оръжието в десния си джоб, където, макар и странно, никой не го забелязваше. Дори да те претърсеха, те обикновено проверяваха около колана, под мишниците и глезените. Малцина се сещаха да опипат предните джобове на панталона ти.
	Боби пъхна револвера в предния десен джоб на джинсите си. Знаеше, че го очакват неприятности.


	33.

	Боби бе нагласил веригата на входа за кея на „Петата поправка“ така, че ако някой я дръпне, да падне малко квадратно късче алуминиево фолио.
	Парчето беше на земята.
	Това означаваше, че някой бе влизал в яхтата.
	Боби извади револвера от джоба на джинсите си.
	Преди да се качи на борда, той спря, за да се ослуша за други звуци, освен воя на нощния вятър, плискащите се вълни и носталгичната музика на групата някогашни хипита и настоящи милионери с големи яхти. Слушаха „Господин Дайре“ на Боб Дилън. Времената не се бяха променили много.
	Боби си припомни какво бе правил. Беше се отбил в будката на охраната, за да попита Дъг, шефа на пристанището, дали някой го е търсил. Никой не бе питал за Боби, но на една от яхтите имало веселба и Дъг не проверил всеки, който минал през входа. „Някой може да се е вмъкнал с гостите“ — бе казал той.
	Боби се качи на площадката над главната каюта, като се държеше за перилата. Протегна ръка и тихо потропа на вратата. Изчака минута. После вратата се отвори и от каютата излезе човек с бейзболна шапка и чаша за кафе. Боби скочи. Тялото му с тегло стотина килограма тупна на палубата. Уви лявата си ръка около врата на натрапника. Бейзболната шапка изхвърча от главата на непознатия. Чашата за кафе падна на пода, разсипвайки кубчета лед и някаква розова напитка. Боби опря револвера до главата с дълги коси.
	— Мръднеш ли, това ще бъде последното, което ще направиш — прошепна той и в същия миг усети закръгления твърд задник.
	Чу уплашен женски вик. Долови ухание на парфюм. Почувства две меки, топли ръце, опитващи да освободят гърлото от хватката му. Лявата му ръка се плъзна надолу и напипа женски гърди.
	Санди Фрейзър се обърна към него, като се държеше за гърлото.
	— Господи, Боби — каза тя със задавен глас, като леко фъфлеше от алкохола. — Минах, за да взема чашата си. Какво посрещане.
	Санди се наведе и взе чашата с нейното име, която Боби бе взел със себе си, когато бе излязъл от охранителна фирма „Гибралтар“ в деня, в който го бяха пуснали от затвора. Той усети мирис на водка и на сок от червени боровинки. На чисти коси и уханен сапун. На лунната светлина видя, че Санди е облечена в тесни сини джинси, тъмносиньо поло и скъпи маратонки.
	— Как, по дяволите, влезе тук? — попита Боби и пъхна револвера в джоба си.
	— Хванах под ръка един тип и минах през охраната — отговори тя. Очите й блестяха от алкохола. — Мъжът зави надясно, аз — наляво. Знам името на яхтата ти, затова попитах една позната секретарка от бреговата охрана и тя ми каза къде е закотвена. Записана е на името на адвоката ти.
	— Хитро.
	Боби знаеше, че Санди лъже, защото яхтата още беше записана на името на фирмата на покойния баща на Изи. Това означаваше, че Санди е научила името и местонахождението от Барникъл, който ги знаеше от Сис Тузио. Адвокатът имаше право. Не се доверявай никому. Нито на Глисън, нито на Барникъл. Нито на Санди.
	— Започнах да се тревожа, че ще прекарам нощта сама тук — усмихна се тя. — Ще ми сипеш ли питие?
	— Колко изпи?
	— Достатъчно, за да знам, че искам още. Не беше лесно да дойда тук…
	Боби погледна в каютата, сетне дръпна Санди пред себе си като щит и влезе.
	— Не ми вярваш, нали? — попита тя.
	Той протегна ръка и запали лампата. Санди изглеждаше обидена. Без обувки с високи токове, тя беше по-ниска, отколкото Боби бе предполагал.
	— Не. Не ти вярвам, Санди. Ти живееш с Лу Барникъл.
	— Навремето той беше свестен — разочаровано каза тя. Приближи се до хладилника, извади лед и си приготви още едно питие. Движеше се шумно и непохватно. Разсипа кубчета лед и разля алкохол.
	— И ти беше мило момиче — рече Боби. — Но сега си курвата на Барникъл.
	Санди се обърна и замахна да го удари. Той я хвана за китката и я придърпа към себе си.
	— Той те е изпратил, за да размекнеш мозъка ми, нали?
	— Това е лъжа.
	— Тогава защо си тук? От съжаление към бившия затворник? Да ме целунеш там, където боли. Не си прави труда. Няма да намериш къде ме боли.
	— Тук съм, защото ме е страх — каза тя и от очите й бликна една-единствена сълза.
	Боби я погледна. Искаше да й вярва, но не можеше. Даде й чашата и я поведе към спалнята. Санди изпи голяма глътка от коктейла с водка. Боби затвори вратата.
	Дръпна черното перде и запали нощната лампа. Санди седна на леглото. Предизвикателно. Събуждаше в него нежелан копнеж. Боби беше верен на Доротея. Беше я чакал толкова дълго. Можеше да чака още. Затворът правеше странни неща с хората. Но той знаеше, че не може да позволи на времето, прекарано там, да повлияе на мисията му. Нямаше значение колко е силно изкушението.
	— Къде е детето ти? — попита Боби. — Вкъщи при татко?
	— Барникъл обича да говори, че е баща на бебето ми. Но вече ти казах, че не е. И ще ме убие, ако разбере, че съм го споменала пред някого.
	Боби присви очи.
	— Тогава защо продължаваш с тази игра? Спиш с него, нали? Защо? Заради общественото положение? За пари? Безопасност? Или заради обаятелната му личност?
	Санди отмести поглед към вратата.
	— Защо не престанеш да ме съдиш и не ме изслушаш?
	Тя имаше право. Той я съдеше така, както всеки друг съдеше него.
	— Добре — рече Боби. — Слушам те.
	— Обвиниха ме в престъпление, което не съм извършила. В полицейската медицинска комисия. Сетне ме запознаха с една жена. Тя ми каза, че мога да реша проблемите си, като бъда… мила с един човек, който ме харесвал.
	— Кой?
	— Не мога да ти кажа. Още не. Първо трябва да заведа детето си на безопасно място.
	— И какво стана после?
	— Той беше женен. Аз бях самотна. Спах с него. Забременях. Нарочно. Той не знаеше. Жената ми каза, че това е част от сделката. Вече съм на години и исках бебето. Никога нямаше да създам неприятности на онзи човек. Можеше дори да не му кажа. Смятах сама да отгледам детето. Сетне бащата разбра за бебето.
	— И какво направи?
	— Паникьоса се. Поиска да го дам за осиновяване, когато се роди. Предложи ми пари. Но жената, която уреди тази история, отново ми скрои номер. Обвиниха ме, че съм уреждала подписи за одобрение за пенсии по болест. Направиха го да изглежда така, сякаш съм посредникът между непочтените ченгета и корумпираните лекари. Всичко беше измислица, но по документи изглеждаше правдоподобно. Инициалите и отпечатъците ми бяха на всички формуляри. Имаха записи на телефонни разговори между мен и някои от онези ченгета, с които се срещах. Хванаха ме натясно и ме заплашиха, че ще родя в затвора.
	— Жената Мойра Фаръл ли беше?
	— Да.
	— И къде се вмества Барникъл в тази история?
	— Той дойде при мен и каза, че прокурорът може да ме изпрати зад решетките и да загубя бебето си. Можел обаче да уреди нещата, ако направя каквото ми каже. Първо трябваше да се пренеса да живея с него. Да родя бебето, да се преструвам, че е негово и да му позволя да се подпише на свидетелството за раждане.
	— Това не ти ли се стори странно? Имам предвид, че всеки ден хиляди безотговорни бащи бягат от децата си. А Лу Барникъл е искал да осинови дете, което не е негово.
	— Бях уплашена до смърт. Той ми предлагаше покровителство. Другият вариант беше да прекарам най-хубавите си години в затвора. Нямах пари за добър адвокат. Нямам семейство, само леля в Джърси. Без работа и медицински привилегии, ме очакваше или живот със социални помощи, или затвор. А можех да живея в къща на плажа, да имам нова кола, гувернантка, издръжка и хубава храна. Какво трябваше да направя, по дяволите? Разбира се, че се съгласих. Е, наистина, догади ми се, че постъпвам така. Чувствах се като държанка. Още изпитвам същото. Затова ти изпратих писмото за измамата с пенсиите, която вършат.
	— Защо избра мен?
	— Защото знаех какво ченге си. Всички полицаи, с които се запознах, след като заживях с Барникъл, бяха подкупни. Започнах да мисля, че цялото полицейско управление е корумпирано. Тази операция е мащабна, Боби. Единственото ченге, което беше честно и можеше да направи нещо, беше ти. Надявах се, че ако разнищиш случая, ще се отърва от онези хора.
	Той се замисли върху думите й. Разказът й съответстваше на начина на действие на Барникъл. Злепостави някого, за да неутрализираш заплахата. Беше постъпил така и с Боби. А в този случай беше скалъпил лъжливо обвинение срещу красива, уязвима жена. Но защо? Секс? Барникъл можеше да има всяка проститутка, която пожелаеше, с парите от измамата с пенсионния фонд.
	— Какво трябваше да правиш в замяна? — попита той.
	— Само да живея с Барникъл и да работя за него. Да обещая, че няма да разкрия самоличността на истинския баща на бебето, освен ако Барникъл не ми каже. И аз го сторих. Нямах избор, Боби.
	— Спиш ли с него?
	— Когато прояви интерес — отговори тя и наведе глава. — Това става рядко. Сигурна съм, че той има други жени. Аз съм за пред хората. Негова фасада. Не се гордея с това. Но го правя, за да не отида в затвора. И детето ми да бъде в безопасност.
	— Откога се извършва измамата с пенсиите?
	— От седем години. — Санди отново вдигна глава. Гримът се беше размазал около очите й. — Повече от година съм жена на Барникъл. Не знам дали ще издържа още дълго. Той мисли, че ме притежава. Ако го ядосам, може да накара да ме осъдят и ще спечели попечителството върху детето ми, защото по документи му се води баща.
	— Няма да го направи, ако ми помогнеш да го вкараме в затвора.
	Тя отпи от водката със сок от червени боровинки и го погледна. Или разказваше ужасно тъжна и сатанинска история, или беше страхотна актриса. Боби не отхвърли артистичните й заложби.
	— Кой е истинският баща на бебето?
	— Не мога да ти кажа.
	— Защо?
	— Ще ме убият. Или по-лошо. Намекнаха, че може да убият детето, а мен да оставят жива. Да ме обвинят в това престъпление. Не бих го понесла. Не съм такава героиня. Ти и аз знаем, че онези хора имат начини да направят така, че хората да изчезват и после да накисват друг…
	— Да. А измамата с пенсионния фонд отива по-нагоре от Барникъл, нали?
	— Да. Шефът непрекъснато му се обажда по телефона. Барникъл го нарича Изнудвача. Мисля, че Барникъл не знае кой всъщност ръководи операцията. Страхува се от онези по върховете. — Санди изпи питието си и попита. — Може ли да си налея още едно?
	Боби взе чашата й, отключи вратата, влезе в камбуза и сложи много лед и сок от червени боровинки и малко водка. Знаеше, че Санди не се нуждае от питието, но така щеше да продължи да говори. Занесе й чашата и тя веднага отпи.
	— Разкажи ми за Доротея — каза Боби. Седна по-близо до нея и се вторачи в очите й, опитвайки се да види онази мила млада жена от медицинската служба, което се държеше с всяко ченге като със свой брат или приятел. — Разкажи ми всичко, което знаеш за нея.
	— Аз обичам Доротея — рече Санди.
	— Това не ми говори нищо. И аз я обичам.
	— Тя е една от най-свестните жени, които познавам. Аз… О, по дяволите… — Санди отново изпи голяма глътка от коктейла. — Истината ли искаш да знаеш? Завиждах й, защото те е накарала да се влюбиш в нея. Никой мъж не е изпитвал такива чувства към мен, както ти към нея.
	— Но коя… беше тя, Санди? Когато бях в затвора, осъзнах, че не знам нищо за нея, освен че я обичам и съм обвинен в убийството й.
	— Какво искаш да знаеш?
	— Кого в Ню Йорк е дошла да види?
	— Имаше друг мъж.
	Сърцето му се сви и го обзе ревност.
	— Кой?
	— Не искаше да ми каже. Но не й беше любовник, а нещо като благодетел.
	— Роднина?
	— Не знам. Но Доротея получаваше пари от него. Спомена, че имала майка, която починала опозорена в Русия…
	— Украйна — поправи я Боби.
	— Точно така. Доротея продължи да плаща дяла от наема си, след като се премести да живее при теб. После в живота ми се появи Лу Барникъл. Доротея изчезна и аз…
	Санди седеше на леглото и чакаше да бъде обладана. Боби не обичаше да се възползва от пияни и емоционално разстроени жени. Но вече нямаше правила. Не можеше да се довери на Санди. Още мислеше, че тя може да е подставено лице, изпратено от Барникъл, за да се чука с Боби и да изтръгне информация. Барникъл вероятно бе паднал толкова ниско, че да заповяда на собствената си държанка да използва сексуалния си чар, за да научи каквото може от Боби. На първо място беше изнудването.
	— Боби, не искам аз и бебето ми да изчезнем като Доротея.
	Санди наведе глава и тихо започна да ридае. Боби прибра револвера в джоба на джинсите си и вдигна брадичката й. Лицето й беше мокро от сълзите. Искаше му се да са истински.
	— Никой не ме е прегръщал така, сякаш да изпитвам чувството, че потъвам — каза тя. — Прегърни ме, Боби. Само ме прегърни…
	Боби я притисна до себе си. Усети твърдите й гърди. Санди обви ръце около врата му. Той посегна към задника й, но се спря. Тя беше топла и готова. Боби я вдигна и я сложи на леглото. Изглеждаше уязвима. През ъгъла на стъклото на прозореца той видя как червената светлина на Емпайър Стейт Билдинг примигва в дъждовното небе.
	Ставаше все по-трудно. Погледна Санди и внимателно я зави с чаршафа.
	— Доротея няма представа колко е щастлива — каза тя.
	— Поспи малко. Аз ще легна на канапето.
	— Боби, обещай ми, че ако с мен се случи нещо, синът ми ще отиде при леля ми в Ню Джърси и няма да остане при Лу Барникъл… Моля те, Боби…
	— Нищо няма да се случи с теб, нито с детето ти, Санди. Опитай се да заспиш.

	* * *

	Лу Барникъл седеше сам в новото си беемве, паркирано на площадката на Седемдесет и девета улица над пристанището за яхти. Запали кубинска пура със златна запалка „Тифани“ и погледна към боядисаната в бяло и синьо яхта „Силвъртън“, която леко се поклащаше по вълните в кей 99-А. През прибора за нощно виждане, какъвто бе дал на повечето си оперативни работници, той бе видял призрачния зелен образ на Санди Фрейзър, която се качи на яхтата. Знаеше, че вътре тя е заета с врага му.
	„Щом свърши с него — помисли Барникъл, — ще разбера какво е научила и какво му е казала. Санди Фрейзър се появи в живота ми като дар от небето. Когато се натъкна на операцията с пенсиите в медицинската комисия, адвокатката ми я изпрати за обяснение и покровителство. Накрая ще си разчистя сметките и с адвокатката. Само един човек има повече власт от мен. Изнудвача, анонимният отвратителен глас по телефона. Ще се справя и с онзи надут задник и ще стана шеф на цялата шибана операция. Но през това време ще работя за него, защото той държи картите. И парите. Засега ще се придържам към неговата схема и ще спечеля още пари, обществено положение и власт, отколкото съм мечтал. Кой мислеше, че всичко това ще стане, когато преди трийсет години завърших академията с малка тенекиена значка? Онова, което не мога да направя със значката, ще свърша със смелост и ум. Защото разбирам какво означава власт. Онези глупаци мислят, че работя за тях. Но те твърде дълго са седели зад бюрата. Брояха пари, без да съзнават какво и кого могат да купят с тях. Аз познавам окаяните шибани улици и лакеите, които са готови да умрат на тях в името на сляпата лоялност. Тъпите задници в костюми не разбират, че всъщност работят за мен. Аз, Лу Барникъл, се издигнах сам. Спечелих пари по старомодния начин. Откраднах ги. Но лайнарите като Изнудвача и адвокатката мислят, че има правила, дори отвъд границите на закона. Лековерни задници. На закона е окачена табелка с надпис: «Не работи». Единственият, който може да развали всичко, да ме нарани и да ме спре, е Боби Емет. Само той знае, че и от двете страни на оградата има мръсотия. Ако го оставя да слухти, ще разбере всичко. Днес следобед остана жив. Има повече живота и от шибана котка с конска подкова в задника. Но може би така е по-добре. Трябва да се науча да владея гнева си и да сдържам шибаното си его. Докато знам онова, което той научава, без да съзнава, Боби Емет също работи за мен. А той е умен детектив. По-изобретателен и безстрашен от всяко ченге, което познавам. Ако го използвам, както трябва, и го манипулирам, ще науча всичко, което той знае за другите боклуци, участващи в измамата. За Изнудвача. За адвокатката. Ще стана шефът. Трябва да свържа още една-две брънки, после ще притежавам цялата шибана верига. Ще оставя Боби Емет да намери онези липсващи брънки и когато го направи, той дори няма да подозира, че е работил за мен. Утре ще ми се обади Изнудвача и аз ще му съобщя последните новини. Изнудвача ще ми каже как да постъпя. Но тази нощ, сладка Санди, бъди добра с Боби Емет. Докато той те чука, аз всъщност го начуквам на него.“


	34.

	ЧЕТВЪРТЪК
	На другата сутрин Боби стоя почти два часа на опашка, за да вземе джипа си от гаража за неправилно паркирали автомобили на Уест Стрийт. Плати сто осемдесет и пет долара за превозването на джипа, петдесет за неправилно паркиране и още шестстотин четирийсет и пет, които Глисън дължеше за неплатени глоби. Зарадва се, че си възвърна джипа. После отиде до магазина за авточасти, където срещу сто и петдесет долара смениха задното стъкло. Прахоса още един час от живота си.
	По обед Маги стоеше под часовника „Делакорте“. Беше облечена в джинси „Гес“, фланелка с името на Майкъл Джордан и бели маратонки „Еър Джордан“.
	— Няма нищо по-добро от това да се внедриш в семейния отбор — каза Боби.
	— Майкъл играе в семейния отбор на всеки — рече Маги, хвана го за ръка и го поведе на юг от часовника, към парка, нагласяйки на гърба си раницата. — Той е „Човекът“. Като става дума за това, има един човек, който иска да те види. Чака на паркинга пред „Таверна сред тревите“.
	— С кого ще се срещаме?
	— С господин Хикс — артистично прошепна тя, оглеждайки се наляво и надясно.
	Боби отдавна се беше научил да не разпитва Маги, която от малка живееше във въображаем свят на интриги и тайни агенти. Веднъж майка й я бе завела на психолог, за да разбере защо Маги винаги си говори сама и понякога занася бутилка газирана вода в банята и часове наред разказва нещо. Кони беше убедена, че Маги е психически разстроена, защото Боби е ченге под прикритие. Беше толкова обсебен от измамите и мелодрамите на другите, че това влияеше на дъщеря им. Психологът каза на Кони да се успокои. Поведението на Маги било абсолютно нормално. Просто имала богата фантазия и някой ден можело да пише романи, да стане актриса или друго, изискващо въображение.
	Кони се успокои. В нейната среда думата на психолога беше безпогрешна като на папата.
	Боби вървеше след Маги. Минаваха покрай бягащи за здраве хора, стопани с кучета и млади влюбени, хванати за ръка.
	— Правиш неща, за които не ми казваш — рече тя. — Вече не съм малка, татко.
	— Разбира се, че не си.
	— Когато бях дете, ти ме слагаше да спя и ми разказваше приказки за бандитите, които си изпратил в затвора. Знам, че половината сигурно са били измислени, но сега мисля, че някои бяха истински.
	Боби се засмя.
	— Кои части мислиш, че съм разкрасил?
	— Онова за свръх полицейското куче на име Лепка, което можело да надушва лъжата. Имало миниатюрен полиграф в носа си и подушвало слюнката, когато заподозреният лъжел.
	— Мисля, че ти си родена с полиграф в носа.
	— Мама го нарича детектор за глупости. И той ми нашепва, че не ми казваш цялата истина. Знам, че не може да бъдем повече време заедно, докато се опитваш да очистиш името си. Достатъчно дълго живях без теб, за да издържа още малко. Но искам да бъдеш откровен с мен и да ми казваш какво става. Страхувам се, татко. За теб. За мен. Не мога да понеса мисълта, че мога отново да те загубя.
	Докато Боби беше в затвора, дъщеря му явно бе изживяла пубертет и душевна еволюция. Второто беше ускорено от публичния процес срещу него, заглавията във вестниците, телевизията и раздялата. Тя си беше преждевременно развита, но сега Боби сякаш разговаряше с възрастен човек. Но въпреки това трябваше да внимава. Маги имаше мозък на възрастна, но контролиран от емоционалния кръговрат на девойка.
	— Виж какво — рече той, — някои от нещата, които ти намери, вече ми помогнаха да подредя по-големите парчета от ребуса. Аз съм твой баща, но ти все още си дете. Затова ще ти казвам само онова, което смятам, че ще проумееш.
	— Добре.
	Докато вървяха из парка, той й разказа за Барникъл, Тузио и Фаръл, които вероятно работеха заедно в измамата с пенсионния фонд, за да набират средства за кампанията на Стоун.
	— Двете ченгета, Кюзак и Зийк, събират парите и заявленията за пенсии. Средствата отиват за кампанията на Стоун, а заявленията — в медицинската комисия в полицията в Реджо Парк, Куинс. Можеш ли да разбереш кои са членовете на комисията?
	Маги обеща да го направи. После Боби я накара да се закълне, че няма да каже на никого, включително на майка си и на Тревър. Разказа й, че когато преди година и половина е започнал да задава въпроси за това организирано мошеничество, са му скалъпили лъжливо обвинение за убийството на Доротея. Не й каза за срещата си с майка й, нито за ченгетата, които се бяха опитали да го убият и за нападението на яхтата. Сподели някои неща за Глисън и колко добре готви Хърби. Не спомена за Санди и за бебето със загадъчния баща. Но рано или късно Маги щеше да се запознае с нея. Интуитивната преценка на дъщеря му може би щеше да бъде по-точна от неговата.
	— Добре — рече Маги. — Детекторът ми нашепва, че говориш истината. Сега поне знам, че имаш напредък.
	Тя спря пред една пейка на хълмчето срещу паркинга на „Таверна сред тревите“.
	— Тревър ми купи този страхотен лаптоп „Ай Би Ем“ с вграден клетъчен модем и миниатюрен принтер — каза Маги и извади от раницата си малкия компютър. — Благодарение на сателитите имам достъп до всяко кътче в света, с изключение на метрото, където мама и без това не ми позволява да влизам. Но това е друг въпрос. Искам да проверя някои неща…
	Тя измъкна торба, пълна с дискове с програмни продукти с етикети „Контрол по автотранспорта“, „ФБР“, „Нюйоркска полиция“ и започна да рови из тях.
	— Колко плати Тревър за това нещо? — попита Боби. Мъжкото му достойнство беше засегнато.
	— Спокойно, старче. Това е само вещ, татко. Уред. Между другото той е там и иска да говори с теб.
	— Кой?
	Маги посочи към Тревър Сойер, който се беше облегнал на лимузината си „Ролс-Ройс Силвър Клауд“ и поглеждаше златния си „Ролекс“.
	— Освободи ме от обяда в лятното училище с уговорката, че ще те заведа при него — добави Маги, отвори лаптопа и започна да натиска копчетата на миниатюрната клавиатура. — Губиш време. Отиди да го видиш. Аз ще стоя тук. После той ще ме върне в училище.
	Боби изкачи хълмчето и се ръкува с Тревър Сойер. Униформеният шофьор седеше в ролс-ройса. Смъкна прозорците, когато Боби се приближи. Родният баща и вторият баща застанаха с гръб към колата, за да виждат Маги.
	— Бих искал да ти платя компютъра, който си й купил — рече Боби и извади от джоба си остатъка от петте хиляди долара, които Глисън му бе дал.
	— Моля те, не ме обиждай — възрази Тревър. — Обичта на твоето дете не се продава. Всъщност най-прекият път към сърцето на Маги Емет е през теб.
	Боби се засрами, смачка банкнотите в ръката си и погледна към Маги.
	— Съжалявам. Не се опитвам да те обидя. Само… Тя е моя дъщеря и искам да платя…
	— Моля те, Боби. Роден съм богат. Не съм дошъл тук за пари. Не и заради твоите.
	Боби напъха банкнотите в джоба си, доволен, че е направил плахия, непохватен жест. Не искаше да харесва Тревър. Цялото му същество говореше, че трябва да ненавижда този мъж, който спи с жената, която Боби бе обичал и живее под един покрив с единственото му дете. Но Тревър беше приятен, въпреки че бе богат. И все пак, можеш ли да имаш доверие на човек, който никога не е мечтал да спечели от лотарията?
	— Най-хубавото от брака ми с Констънс…
	— Така ли иска да я наричат сега?
	— Така се представя. Трудно е да я наричам другояче. Бих искал да й викам Кони. Или Мъничката ми. Или Мишчице. Нещо по-галено. Както и да е, най-хубавото от брака ми с нея е появата на Маги в моя живот. Даде ми да разбера, че ако искам да й бъда приятел, трябва да помогна на баща й, който има неприятности…
	Най-сетне Боби схвана какво е станало.
	— Ти си платил гаранцията ми, нали? — попита той. — Свързал си се с Глисън…
	— Това беше най-малкото, което можех да направя. И не посягай пак да вадиш пари. Гаранцията ми е вложена на сигурно място. Знам, че щом Маги е наоколо, ти няма да отидеш никъде.
	Боби се зарадва, че бе отхвърлил любовното предложение на Кони. Този мъж не заслужаваше да бъде рогоносец. „От друга страна, може да е платил гаранцията ми, за да ме убие тук“ — помисли Боби.
	— Затова ли искаше да ме видиш? — попита той.
	Тревър се усмихна.
	— Не. Исках да ти разкажа за събирането в апартамента на Люк Уърдингтън, на което присъствах онзи ден.
	— Големия бал за набиране на средства на републиканците?
	— Единственият и неповторимият. Разбира се, аз давам пари и на демократите. Констънс отказва да ходи на светски прояви. Онова събиране беше странно. Над сто човека, ядене, струнен квартет, шампанско. Но никой не поиска нито цент. До първичните избори остават шест дни. Надпреварата е ожесточена. Стоун залива ефира с реклами, но не знам откъде кампанията му намира средства. Не пожелаха нищо от обичайните спомоществователи, сред които съм и аз. Сякаш искаха да изпратят послание: администрацията на Стоун няма да е задължена никому.
	Боби знаеше откъде Стоун намира част от парите, но не каза нищо. Запита се дали Тревър не слухти, за да измъкне някаква информация.
	— Това не звучи като най-лошата идея в политиката — рече Боби. — Но какво общо има с мен?
	— Ами, там, разбира се, беше и Сол Даймънд. И Даниъл Барт…
	— Дребният медиен гуру, който прилича на булдог?
	— Да. Докато се промъквах към кабинета на Уърдингтън, за да видя какви нови картини си е купил, чух Даймънд и Барт да разговарят тихо, но оживено. Спрях във фоайето и се заслушах. Любопитен съм. Барт е умен, но е избухлив и твърде много обича „Джак Даниълс“. Разказваше на Даймънд как манипулирал твоя случай. И как си излязъл под гаранция. Даймънд се опита да обясни, че пълният с демократи апелативен съд е променил присъдата. Всъщност думите му бяха: „За разлика от бруклинските съдии, не мога да контролирам апелативните“. Барт го упрекна, че новият процес се бави твърде дълго и как всички те можело да усетят политическите последици, ако бързо не започне ново дело.
	— А Даймънд какво отговори?
	— Ами, мъчеше се да обясни на Барт, че сега не му е времето, нито мястото да обсъждат този въпрос. Щели да се опитат да насрочат нов процес колкото е възможно по-скоро. После прекъсна разговора и тръгна, но Барт го сграбчи и го попита кога ще бъде предявено новото обвинение, което ще анулира гаранцията ти.
	— Какво ново обвинение?
	В гласа на Боби се долови страх.
	— Не знам — отговори Тревър. — Исках да питам теб. Защото тогава Даймънъд толкова се ядоса, че напусна разгневен кабинета и си отиде. Шмугнах се в трапезарията, преди да ме е видял. След няколко минути охраната изгони Барт. Беше твърде пиян. Помислих, че трябва да ти разкажа лично тази гадна история. Да те предупредя да внимаваш. Вероятно се опитват да ти лепнат нещо ново, освен… смъртта на приятелката ти.
	— Благодаря — каза Боби, като се запита дали предупреждението не идва от самия Тревър.
	— Не желая да гледам онова момиченце тъжно — рече Сойер и кимна към Маги, която още работеше с компютъра.
	Двамата мъже се ръкуваха и Боби му благодари, че се отнася толкова добре с дъщеря му, както и за информацията.
	— И още нещо — добави Тревър.
	— Какво?
	— Онзи ден на яхтата. Благодаря, че не чука съпругата ми.
	Изумен, Боби се вторачи в него.
	— Шпионирал си?
	Не можеше да повярва и не знаеше дали да се ядосва на Тревър или на себе си. Не се беше сетил, че японецът турист с видео камерата го следи.
	Тревър се усмихна и каза:
	— Винаги изпращам някого да държи под око имуществото ми. Каквито и да са причините, ти не посегна на съпругата ми. Ето защо ти дължа вечна благодарност. Обичам Констънс и искам бракът ни да е сполучлив.
	— И тя те обича — излъга Боби. — През цялото време си във връзка с Изи Глисън, нали?
	— Той е голям особняк, а? Предупредих го, че ако се намесиш в брака ми, ще направя всичко възможно отново да те изпратя в затвора. Той ме увери, че си почтен човек. Онзи ден, когато разбрах, че наистина е така, му се обадих, за да попитам мога ли да направя още нещо. И той отговори, че мога…
	— Какво?
	— Да го запозная с Наоми Кембъл. Мислиш ли, че го е казал сериозно?
	— Разбира се — усмихна се Боби.
	— Трябва да му възложа някаква задача, ако изобщо намеря нещо подходящо за неговия особен вид право.
	— Не ти пожелавам да го прилага на теб.
	— Изпрати ми Маги да я закарам на училище. Ако Констънс разбере, че съм я взел, за да се срещне с теб, жив ще ме одере заради репортерите. Затова пази в тайна тази среща. Ако имаш нужда от нещо, обади се.
	Тревър се качи в лимузината и затвори вратата. Боби го хареса повече от преди. Но това го накара да му вярва по-малко от всякога.
	Боби извика Маги, която прибра лаптопа и тръгна към него, като носеше дълъг лист разпечатка. Боби я прегърна.
	— Забравих да ти кажа, че една от приятелките на Доротея ме посети — каза той. — Не знам дали мога да й вярвам. Името й е Санди.
	— Нека да се запозная с нея, татко. Ще я видя и ще ти кажа.
	— И аз си мислех същото.
	— Да се срещнем в събота на Кони Айланд. В лунапарка. Като едно време.
	Само един гаден развод и привкус на убийство можеха да накарат четиринайсетгодишно хлапе да говори за добрите стари времена.
	— Дадено — рече Боби.
	Маги му даде компютърната разпечатка.
	— Какво е това?
	— Имената и кратките биографии на тримата лекари в полицейската медицинска комисия, за която ми разказа. Публично достояние са. В „Ню Йорк Таймс“ нямаше нищо, затова проверих старите броеве на „Сивил Сървис Газет“. Намерих статия за медицинската комисия. Там пише, че двама от онези трима лекари трябва да одобряват всяко заявление за пенсия.
	Боби погледна разпечатката, после отново дъщеря си и каза:
	— Голяма работа си.
	— Обичам те, татко — рече Маги, целуна го и се качи в лимузината. — Ще закъснея. Довиждане.
	— И аз те обичам — каза той, докато ролс-ройсът потегляше.
	Сетне прочете разпечатката и се съсредоточи върху името и неясната снимка на млад лекар на име Хектор Перес.


	35.

	Боби се вторачи в Том Ларкин, който висеше от тавана. Около моравосиния му врат бяха закопчани белезници. Коланът му беше затегнат на примка през двете метални халки на белезниците и завързан за водопроводната тръба. Устата му беше облепена с памук и марля, а очите — обезумели в смъртта. На пода на мъжката тоалетна лежеше кофа за боклук, сякаш Ларкин бе стоял на нея и някой я бе ритнал под краката му.
	Боби видя тълпата и проблясващите светлини, преди да стигне до „Копър кетъл“. Ресторантът беше на Четвърто Авеню, на три преки от Седемдесет и втори участък, където работеше Том Ларкин. Боби трябваше да се срещне с него в шестнайсет часа. Ларкин явно бе подранил.
	Докато паркираше джипа, Боби забеляза сред тълпата Макс Рот, който пишеше нещо в тетрадка. Районът на новото престъпление още не беше отцепен от полицията и Рот заведе Боби до задната страна на заведението, откъдето погледнаха през отворения прозорец на тоалетната.
	Тълпата нарасна и униформените ченгета и цивилните детективи започнаха да разпръсват хората. Криминалистите и съдебно-медицинските експерти от нюйоркската полиция скоро щяха да претърсят тоалетната за улики, да направят снимки, да снимат отпечатъци и да мерят.
	— Бях в бруклинския съд. Проучвах въпроса, за който ми каза, когато получих съобщение по пейджъра, че полицай на име Ларкин се е самоубил тук — каза Рот. — Дойдох веднага. Между другото, открих, че и Фаръл, и Тузио са били стажанти на съдията Марк Уайт.
	— Съдията на моето дело?
	— Да. Двете са завършили един и същ колеж, както ти каза, после веднага са се включили в политическия живот на Бруклин. Добре, че ти хрумна да проверим дали работят заедно.
	— Не съм очаквал, че работят за един и същ съдия. Онзи, който ме изпрати в затвора. Трябва да кажа на Глисън…
	— Не забравяй, че аз получавам пръв подробностите за тази история, Боби.
	— Разбира се. Но изчакай, докато Глисън одобри това.
	— Чудесно. През това време трябва да напиша репортаж за този случай.
	Очите на Боби се разшириха. Той се вторачи в Ларкин и каза:
	— Няма начин да се е самоубил.
	— Защо мислиш така?
	— Виждаш ли марлята на устата му?
	— За да заглушат виковете му?
	— Болеше го зъб. Тази сутрин трябваше да извадят арсена. Но въпреки това той отиде на работа.
	— Сигурен ли си за зъба?
	— Трябваше да се срещнем тук в четири следобяд, Макс. Ларкин беше развълнуван, защото каза, че имал новини за мен.
	— Първо се е срещнал със Създателя.
	Момчетата от отдела за вътрешно разследване разпитваха няколкото ченгета, които бяха обядвали в ресторанта и бяха останали на местопроизшествието. Боби стоеше на паркинга пред заведението и тихо разказваше на Рот за последното съобщение на Ларкин.
	— Спомена нещо за отдавнашен случай на отвличане, в който е била замесена някоя си Кейт Клементайн. Свързан с изчезването на архитектка по-наскоро. За някаква украинка…
	— Ларкин взимаше ли болкоуспокояващи за зъба? — прекъсна го Рот. — Думите му звучат малко несвързано.
	— Но, моля те, не пиши за това, докато не го проверим.
	— Случаят Кейт Клементайн ми се струва познат. Но мисля, че беше отдавна.
	— Преди седемнайсет години. Ще го провериш ли, Макс? Виж и дали колегите ти са писали за някаква изчезнала архитектка. Не толкова отдавна. Може би украинка. Не знам…
	— Това е било, преди в редакциите на вестниците да има компютри. Ще проверя репортажите, но ще ми трябва време. Сега трябва да науча колкото е възможно повече за случая Том Ларкин и да го напиша.
	Един от съдебно-медицинските експерти затвори, прозореца на тоалетната, закривайки ужасната гледка. Боби си спомни, че трябва да се срещне със съдебния лекар на име Франц. Чувстваше се изтощен и вцепенен. Гадеше му се. Беше заразил и друг човек с фанатизма си и това бе довело до убийството на приятел на баща му.
	Чернокожият детектив от отдела за вътрешно разследване на име Форест Морган се приближи до тях.
	— Неразделните близнаци — каза той. — Единият пуска информация, другият я изплюва във вестника.
	— И аз се радвам, че те виждам, Морган — рече Боби.
	— Това извън протокола ли е, Морган? — попита Рот.
	— Какво, по дяволите, правиш тук, Боби? Ще ми трябват показанията ти.
	— И на мен твоите — каза Макс.
	— Нямам коментар — отсече Морган.
	— И аз — каза Боби. — Вече не съм полицай. Защо трябва да говоря с детектив от отдела за вътрешно разследване? Като обикновен гражданин мога да говоря с ченгетата от отдел „Убийства“, ако искам.
	— В момента разследваме случая като самоубийство — рече Морган. — Белезниците около гърлото са неговите. Имат инициали. Коланът е неговият…
	Рот записа тези подробности в тетрадката си.
	— Както и болният зъб — отбеляза Боби. — Кой си прави труда да ходи на зъболекар, за да му слага арсен, щом ще се самоубива? Имаше приятелка, по която беше луд. Каза, че ще й прави предложение за брак. Оставаха му две години до пенсия. Ларкин не се е обесил, Морган.
	— Ще напиша за болния зъб — заяви Рот.
	— Не, няма да го направиш.
	— Да не би да нарушаваш свободата на словото? Ако е така, ще пиша и за това.
	— Тихо и кротко ти казах да не пишеш за зъба — повтори Морган, мина покрай Боби и се вторачи в очите на Макс Рот.
	— Аз пък ти казвам, че имам задължения — настоя репортерът.
	Боби застана пред Морган, който се опитваше да сплаши Рот.
	— Защо не отидем зад ъгъла? — предложи Макс.
	Форест Морган го погледна и тръгна. Боби го настигна.
	— Онзи гаден дребосък не ми харесва — каза чернокожият.
	— Той е репортер — отговори Боби. — Ако всеки го харесва, няма да упражнява тази професия. Същото е като да работиш в отдела за вътрешно разследване.
	Морган го погледна изкосо, усмихна се и кимна.
	— Да, но аз се опитвам да разследвам случая, а твоето приятелче го прецаква — каза той, докато вървяха към Трето Авеню, над което минаваше магистралата.
	— Ако не го опише като вероятно убийство — нещо, което съм сигурен, че е така, няма да стане нищо. Аз много харесвах Том Ларкин. Той беше един от малцината колеги, които ми вярваха.
	— Не беше единственият. И аз не мисля, че си убил онова момиче.
	— Благодаря. Но никога не си го показвал.
	— Защо да го правя? Как щях да ти помогна? Чернокожите не ме обичат, защото съм ченге. Ченгетата не ме обичат, защото съм от отдела за вътрешно разследване. В отдела не ме обичат, защото съм чернокож и използвам нетрадиционни методи. Не можеш да бъдеш по-черен от чернокожо ченге от отдела за вътрешно разследване. Но се справям с работата си. Въпреки това не ме повишават. Затова не виждам как бих ти помогнал. Първо, разследването се водеше от отдел „Убийства“ и после от прокуратурата. Не беше вътрешнополицейски въпрос. Но от онова, което видях в досието ти, не са успели да скалъпят убедително обвинение срещу теб. Знам как се биеш и всеки, който е добър с ръцете като теб, никога не би използвал нож. Особено срещу жена. Някои неща просто не си пасват.
	Тръгнаха по Трето Авеню, под магистралата, която минаваше през средата на квартала. Група латиноамериканци седяха на пластмасови касети за мляко и играеха на домино сред ръждясалите каросерии на катастрофирали автомобили. Докато се разхождаха, Боби разказа на Морган толкова, колкото мислеше, че едрото ченге може да смели на един път. Не спомена имена. Информира го за измамата с пенсиите по болест, за баровете, посещавани от ченгета, където събираха пари за корумпирания прокурор и за адвокатката и за частната охранителна фирма на продажните полицаи.
	— Мисля, че се нуждаеш от мен, колкото и аз теб — рече Морган. — На кои други ченгета ще се обадиш?
	Морган изгаряше от нетърпение да чуе имена и факти. Но Боби беше предпазлив и само го измъчваше с откъслечна информация, подканвайки предишния си противник да се присъедини към него. Боби искаше да го запази за по-късно, когато щеше да се нуждае от съюзник.
	— От години се опитвам да разкрия измамата с пенсиите по болест — каза Морган. — Разбира се, разобличихме отделни симуланти. Но от известно време подозирам, че има организация. Щом казваш, че същите онези хора са замесени в смъртта на Том Ларкин, може би ти и аз трябва да поговорим по-сериозно.
	— Да, но аз се боря по моите правила, Морган. Тук е заложен животът ми. Имам дете, което може никога да не видя, ако отново ме вкарат в затвора. А жената, която обичам, изчезна безследно. Трябва да съм сигурен дали мога да вярвам някому, преди да му се доверя.
	— На мен можеш да вярваш.
	Двамата се върнаха на паркинга пред ресторанта. Беше пълно с униформени ченгета от Седемдесет и втори участък. Боби забеляза Капуто и Диксън. Джипът му беше покрит с десетки тънки парчета сирене, което се топеше на лятното слънце.
	— Това е знакът на плъха — каза Морган. — Яде сирене.
	— Знам какво означава — рече Боби. — Фактът, че разговарям с теб само го потвърждава.
	— Искаш ли охрана?
	— От теб ли? — засмя се Боби. — Ти ме удари с глава в последния рунд, когато се бихме последния път.
	— Стана случайно — ядосан и обиден каза Морган. — Никога през живота си не съм се бил нечестно. Не се е налагало.
	— С онези хора ще ти се наложи.
	— Това е друго нещо. Професията ми е да се занимавам с подкупни ченгета. Те са по-лоши от обикновените престъпници, защото се крият зад значката. Не е честно и ги прави два пъти по-големи престъпници. И щом те не се бият честно, защо аз трябва да го правя?
	— По дяволите, знам, че ударът с глава беше случаен. Само исках да го чуя от теб, Форест. Не се извинявай.
	— Защо да се извинявам? Присъдиха победата на теб, макар че аз спечелих.
	— Ти си спечелил? Луд ли си? Аз спечелих всеки шибан рунд.
	— Подскачаше като заек.
	— Скъсах те от бой.
	— Може да го направим отново.
	— Ако пак се кача на ринга с теб, двамата ще се бием заедно, рамо до рамо.
	— Разбирам. Но искам да изясня нещо. Аз не съм ти приятел. Нито враг. Така трябва да бъде в моята професия.
	— Струва ми се справедливо.
	— А сега ще убедиш ли Макс Рот да не пише за болния зъб на Ларкин?
	— Не. Той вече е на път към редакцията и диктува репортажа си по телефона в колата.
	— Това ще обърка нещата.
	— Мисля, че трябва да накараме някои хора да се изпотят. Освен това искам да отбележиш в протокола следното — казали са ми, че може да се опитат да ми припишат още едно престъпление. Какво, кой и къде — очевидно не знам.
	— Ще ми кажеш ли имена?
	— Когато му дойде времето. А преди това трябва да разпиташ целия участък. На твое място бих започнал с двама лайнари на име Капуто и Диксън. Те не се спогаждаха с Том Ларкин. Не бих се обзаложил, че са били и редовни дарители на негърския колеж. Ако разбираш какво искам да кажа.
	Форест Морган записа двете имена и Боби протегна ръка. Чернокожият я погледна и каза:
	— Ще стисна ръката ти, когато си готов пак да се бием.


	36.

	Боби позна Уилям Франц, веднага щом го видя да се връща от почивката в шест вечерта. Боби чака почти половин час във фоайето пред кабинетите на бруклинските съдебно-медицински експерти в областна болница „Кингс“. С течение на годините, особено през осемдесетте, когато търговията с наркотици се разрасна, „Кингс“ бе заприличала на военно-полева болница. Там бяха обявили официално, че Шон Емет, бащата на Боби, е мъртъв.
	Боби бе ходил много пъти там, докато работеше по различните случаи. Някъде на долния етаж тялото на Том Ларкин вероятно лежеше в найлонов чувал в голямата хладилна камера и чакаше да бъде разрязано за аутопсия.
	Кабинетите на съдебно-медицинските експерти се намираха на приземния етаж, но залите за аутопсия бяха в студеното, дискретно подземие. Повечето жертви на престъпления, умрели в спешното отделение, бяха пренасяни долу в моргата. Боби ги беше виждал. Хора, убити в престрелки, побой, от свръхдоза, отравяне, наръгване с нож. Всички свършваха на масите от неръждаема стомана, разрязани хоризонтално и вертикално, отворени като човешки пликове, чието сложно съдържание се изследваше, за да се установи причината за смъртта.
	Но в случая с кремираната жена, представена на съдебните заседатели като Доротея, нямаше тяло, което да разрежат и изследват. Само купчина сив прах. Но Карлос от крематориума бе дал на съдебния лекар Уилям Франц овъглените, но непокътнати зъби, оцелели от всепоглъщащите пламъци. Боби искаше да знае какво е станало с тях.
	Той помнеше Франц от дните, когато още беше ченге в отдел „Наркотици“ в южен Бруклин и често носеше на закръгления, очилат мъж формуляри за подпис във връзка с различни убийства. Не разговаряха много, само за бюрократичните формалности. Боби го беше запомнил с пронизителния смях и с вечната миризма на лук. Не би искал да присъства на аутопсията на Франц.
	Боби стана и поздрави Уилям, който пак миришеше на лук. Носеше очила с черни рамки и с лупи, дебели като стъклени тухли.
	— Питах се кога ще дойдеш при мен, Емет — каза Франц, въртейки клечка за зъби в устата си, докато минаваше с къси, бързи крачки покрай секретарката. Махна на пазача и рече. — Можеш да го пуснеш.
	После отвори тежката метална врата, грабна две бели престилки, хвърли едната на Боби, облече другата и тръгна по боядисания в зелено коридор към втора врата. Боби го последва и мигновено усети миризмата на формалдехид и на смърт.
	— От полицейското управление в южен Бруклин ли ме помниш — попита Боби, — или от проклетите вестници?
	— Не помня лицата на ченгетата, а само на убийците. Я ми кажи, наистина ли я уби?
	Франц спря на стъпалата, обърна се и се усмихна на Боби. Скрити дълбоко във вълнообразната бездна зад очилата, светеха две малки, черни, широко отворени очи.
	— Не.
	— И аз така си помислих — изсмя се пронизително Уилям, после токовете на обувките му изтракаха надолу по останалите стъпала.
	Боби изтръпна, когато минаха през още една врата и се озоваха в стаята за дезинфекция пред моргата. Франц му даде хирургични ръкавици и маска. Двамата надянаха защитно облекло, предпазващо от бактерии, разпространяващи се от труповете и пренасящи се по въздуха. Сетне влязоха в просторната, ярко осветена лаборатория с антисептични умивалници от неръждаема стомана и разпръснати навсякъде колички. Боби огледа масите за аутопсия, съоръжени с мощни лампи, микрофони и подставки с грижливо подредени инструменти — различни по размер триони, пили, скалпели и други сечива на смъртта. От двете страни на лабораторията имаше остъклени кабинети, където върху труповете работеха студенти по медицина. Един от тях вдигна глава и сякаш позна Боби. Сръга колегата си и двамата се вторачиха така, все едно виждаха знаменитост. Боби се надяваше, че трупът не е на Том Ларкин.
	Франц влезе в малкия си, тесен кабинет и седна зад бюрото. Взе кана и си наля кафе. Сетне предложи на Боби.
	— Не, благодаря — отговори Боби.
	Уилям изсипа половин пакетче захарин „Суийт енд Лоу“ и попита:
	— Знаеш ли, че „Суийт енд Лоу“ се произвежда тук, в Бруклин?
	— Не може да бъде. И така, защо мислиш, че не съм я убил?
	— Глас от гроба — пронизително се засмя Франц. — Дошъл си за зъбите, нали?
	Уилям отпи малка глътка от кафето и намести малко по-високо на потния си нос замъглените от парата очила.
	— Да — отговори Боби.
	— Закъсня с около година и половина.
	— Нима?
	— Дадох ги на прокурора. Странно, но не бяха използвани като доказателство.
	— „Странно“ не е най-точната дума. Прекарах година и половина зад решетките.
	— Знам, знам. Обикновено не следя повечето убийства, които минават през мен. Не съм безчувствен, но човек претръпва пред безкрайния поток от семейно насилие и убийства заради наркотици. Помня децата, защото всяко едно от тях е невинно. Запомнил съм и твоя случай, при това не само защото пресата подробно се занимаваше с него.
	— Тогава защо?
	— Защото тук рядко получаваме пепелта — отново се засмя Франц.
	— Всъщност не е пепел, а прах от кости.
	— Аха, прочел си това-онова — рече Франц и пак отпи от кафето, сетне сипа още захарин.
	— На кого даде зъбите?
	— На самата Сис Тузио.
	— Имаш ли разписка за това?
	— Да. Но така и не ми ги върнаха. Казаха, че са ги загубили.
	— Много удобно.
	— Искаха да ме убедят, че това няма значение, защото Доротея Дубров и без това нямала зъболекарски картон, с който да ги сравнят.
	— Адвокатът ми ще ти изпрати призовка да дадеш показания — каза Боби и стана. — Имаш ли нещо против?
	— Не. Напротив. Защото онези зъби ми говореха така, сякаш между тях имаше език. Приказваха с нюйоркски акцент.
	Боби се наведе над бюрото и се опита да види очите, скрити зад дебелите калейдоскопични лещи.
	— Обясни ми това, Франц. Моля те…
	— Пушеше ли приятелката ти?
	— Мразеше цигарите. Беше вманиачена по здравословния начин на живот.
	— И се предполага, че е била украинка, нали?
	— Точно така.
	Франц придвижи въртящия се стол до шкафа, издърпа едно от чекмеджетата, извади папка, върна се до бюрото и я отвори.
	— Прокурорът може и да е изгубил зъбите — каза той, — но аз не съм изгубил лабораторните тестове. Съдейки по високото съдържание на катран и никотин в зъбите, жената, на която са принадлежали, е била страстен пушач. Американски цигари, защото са съдържали амониеви добавки. Американските тютюневи компании ги слагат, за да повишат нивото на пристрастяване. Вероятно е живяла в Ню Йорк през повечето от четирийсетте си години, съдейки по количеството флуорид в зъбите. Никъде в света, освен в Ню Йорк, не можах да намеря същия химичен състав на флуорид, какъвто има в онези зъби. Затова ти казах, че говорят с нюйоркски акцент. Ню Йорк е страхотен град, а?
	Франц отново започна да се кикоти пронизително, сетне изведнъж спря, като видя, че Боби Емет е сериозен.
	— Доротея не пушеше. Тя беше на двайсет и пет и бе живяла в Ню Йорк по-малко от година.
	— Тогава трябва да те арестуват за убийството на друга — рече Франц и отново започна да се смее нервно, като сложи ръка на устата си.
	— Може ли да преснимам тестовете? — попита Боби.
	— Разбира се.


	37.

	ПЕТЪК
	В девет на другата сутрин Глисън и Боби трябваше да се срещнат на борда на „Петата поправка“. Адвокатът пристигна в десет и дванайсет минути.
	— Съжалявам, че закъснях. Скарахме се с мацето…
	— Алана?
	— Бонбоните, които смуча, я подлудяват. Затова ги намалих до две на ден. Сега пък разправя, че ако не отида на психоаналитик, ще ме остави. Нямам намерение да ходя по лекари. Затова отново започнах да пуша по три пакета на ден. Имаш ли нещо против да запаля?
	Глисън запали цигара „Кент“, преди Боби да отговори и хвърли клечката кибрит през борда.
	— Стига да пушиш само тук, на палубата — рече Боби.
	— Като стана дума за лекари, имам да ти казвам нещо за Уилям Франц, съдебния лекар в Бруклин.
	Глисън издиша дима и извади от задния си джоб „Дейли Нюз“. Вестникът беше прегънат на репортажа на Макс Рот за смъртта на Том Ларкин.
	— Кажи ми и за това — каза той.
	Боби му разказа първо за Франц и му даде фотокопието на лабораторния доклад за зъбите.
	Адвокатът прелисти тестовете, приближи се до края на палубата, хвана се за перилата и всмукна от цигарата.
	— Проверих онази история с пейсмейкъра — каза той. — Тузио е проявила прозорливост, преди да го приложи като доказателство. Не го е укрила. От нея е зависело дали да го използва и тя е предпочела да не го прави. Но това не обяснява защо Мойра Фаръл не го е използвала. Пейсмейкърът попада в категорията оневиняващи доказателства.
	Боби му обясни каква е връзката между Тузио и Фаръл.
	— Тайно споразумение — рече Глисън. — Заговор. Господи, мога да направя голям спектакъл само от това.
	— И съдията е замесен. Вчера Макс Рот е бил в съда и прочел някои неща. Там пишело, че и Фаръл, и Тузио са стажували при съдията Марк Уайт, който ме осъди.
	— Следващата ми пресконференция ще бъде забележителна. Може дори да я проведа на шибания Бруклински мост. Опитват се да убеждават публиката в какво ли не. Кажи на Франц, че искам да даде показания пред мен в неделя, ако е свободен. Същото се отнася и за Карлос Ороско от крематориума. Нужни са ми по няколко часа с всеки един от тях.
	— Ще уредя въпроса.
	Сетне Боби му разказа за Ларкин. И за съобщението, оставено на телефонния секретар, с което му казваше да се срещнат в „Копър кетъл“.
	— Но ти вече знаеш какво е казал…
	— Откъде? — учуди се Глисън.
	— Знаеш за отвличането на Кейт Клементайн. За изчезналата архитекта. За украинката. Не е необходимо да повтарям всичко това, защото си го чул, Изи.
	— Кога? Последното, което през последните дни чух, бяха думите на Алана. „Няма психоаналитичен тест, няма секс.“ И „Престани да псуваш, да ядеш бонбони и да пушиш“. Как така съм го чул?
	— Онази нощ не прослуша ли съобщенията на телефонния секретар в кантората си?
	— Казах ти, че нямам представа как работи шибания апарат.
	— Ами, онази нощ, когато влязох там, за да взема револвера, някой използваше дистанционния код, за да прослуша съобщенията.
	Боби се приближи до перилата и се вгледа в спокойната река.
	— Не съм бил аз — рече Глисън. — Ако прослушаш моя запис, ще чуеш, че ако искаш да се свържеш с мен по професионални въпроси, трябва да се обадиш на номера ми в „Челси“. Клиентите не ми се обаждат в кантората. Карам ги да ме търсят в хотела. Там има телефонистки. Човешки същества, които отговарят, когато ме няма. Нямам представа как се работи с телефонен секретар. Особено отвън.
	— Тогава кой, по дяволите, прослушваше съобщенията?
	— На кого друг си дал дистанционния код?
	— На никого — отговори Боби, но изведнъж се сети за един човек, който може би го знаеше.
	— Онзи, който е имал дистанционния код, е знаел, че Ларкин ще ти съобщи нещо важно — каза Глисън. — И къде и кога ще се срещате. Отишъл е там пръв. Всичко, което си спомням за случая Кейт Клементайн, е, че някакъв смахнат роднина я беше отвлякъл. Беше отдавна. Но съм сигурен в едно — Клементайн не е украинско име.
	— Трябва да се срещна с някои хора.
	— Ще проверя дали Тузио изобщо е регистрирала зъбите. Ако не го е направила, тогава имаме укриване на доказателства плюс заговор. Пейсмейкърът е интересен, но без тялото и без медицинска анамнеза, няма начин да разберем дали Доротея е имала такова нещо. Само ти твърдиш, че не е имала. А без потвърждение, това е безсмислено. Зъбите са друга работа. Това доказателство е очевидно оневиняващо и показателно, защото макар да няма тяло, имаме свидетел специалист, готов да каже, че зъбите са на четирийсетгодишна жена, прекарала целия си живот в Ню Йорк. А това противоречи на описанието на обвинението, че Доротея Дубров е двайсет и двегодишна, украинка по рождение, пребивавала в Съединените щати по-малко от година.
	Понякога, когато Глисън му обясняваше ясно и подробно какво ще направи, Боби се чувстваше почти в безопасност в ръцете му.

	* * *

	— Ще поддържаме връзка — каза адвокатът и слезе от яхтата.
	По обед доктор Бенджамин Ейбрамс седеше на една пейка и се припичаше на слънцето. Беше дошъл пет минути по-рано и чакаше на автобусната спирка на ъгъла на Флатбуш Авеню и Авеню Ю, срещу търговския център „Кингс Плаза“, както правеше всеки понеделник и петък. Веднага щом седна, той си сложи специални очила и потъна в мастиленочерен мрак.
	Очилата обхващаха изцяло очите и имаха леки, стегнати рамки, леко впиващи се в кожата, а лещите бяха направени от черно стъкло, което възпрепятстваше зрението. Макар да приличаха на очила за слепец, те бяха изработени така, че през тях да не се вижда абсолютно нищо.
	Доктор Ейбрамс никога не се осмели да надникне над очилата или да се опита да ги преправи. Нямаше желание да научи самоличността на човека, който го изнудваше. Докато изпълняваше скромните му искания, животът му щеше да протича гладко. Без препирни, спънки и тревоги. Нямаше да го подведат под съдебна отговорност за убийство. Нямаше да подложи на това унижение съпругата си и дъщеря си Ребека. Нямаше да лежи в затвора. Само трябваше да подписва онези глупави пенсионни формуляри, когато пристигнеха, и да бъде на тази автобусна спирка два пъти седмично с лекарската си чанта. При него винаги идваше един и същ мъж с тих глас и го придружаваше да се качи в кола, която миришеше на ново, и го настаняваше в мека кожена седалка.
	Днес беше същото както във всеки друг петък и понеделник. Мъжът се приближи до доктор Ейбрамс, заведе го до колата, настани го и закопча предпазния колан. Пътуваха в продължение на петнайсет минути, без да разговарят. Ейбрамс не беше сигурен в каква посока се движат, защото шофьорът винаги правеше много завои.
	После шофьорът го придружи до сградата, поведе го по тесния коридор и надолу по стръмното стълбище, където се намираше уютен, звукоизолиран бункер, пригоден за живеене.
	В помещението с размери шест на шест метра имаше баня с душ, малка кухня, хол, стерео уредба, телевизор със специален чип, който блокираше програмите и предаваше само видеоматериали, библиотека, пълна с книги, стационарен велосипед и гимнастическа пътека. В стаята беше задушно, но през тесен отдушник в кухнята проникваше свеж въздух.
	До хола имаше малка ниша с грижливо оправено легло. В друг ъгъл стоеше кресло.
	Изнудвачът сядаше на креслото, зад прожектора с ярка светлина, в сянката, и казваше на лекаря, че може да махне очилата. Щом го стореше, Ейбрамс винаги виждаше Доротея Дубров да седи на дивана и да го гледа с неизменно тъжни черни очи.
	— Здравейте, докторе — каза тя. — Днес ми е студено. Няма ли слънце?
	Доктор Ейбрамс сложи термометър в устата й. Познаваше я от снимките, които се появиха в пресата по време на процеса. Той знаеше, че Боби Емет е обвинен в убийството на горката млада жена, която беше затворник тук през последните осемнайсет месеца. Но точно заради онова, което същите тези хора бяха сторили на Емет, доктор Ейбрамс никога нямаше да спомене пред никого нито дума за нейното съществуване. Нямаше желание да научи кой стои, в дъното на цялата история. Животът и свободата бяха твърде ценни. Ами, ако постъпеха по същия начин със собствената му дъщеря?
	Пък и всеки път, когато я преглеждаше, Доротея Дубров беше в добро здраве. Таблетките „Халдол“, които й предписваше, я правеха покорна и хрисима. По тялото й нямаше следи от насилие. Явно се хранеше добре и правеше гимнастика. Всеки път й инжектираше мултивитамини, за да бъде сигурен, че тя няма да се разболее от авитаминоза. Хубавите й зъби бяха редовно измити и блестяха. Нямаше абсолютно никаква следа от насилие или грубо отношение. Изнудвачът дори й бе осигурил кварцови лампи, за да не бъде твърде бледа. Но днес Доротея трепереше и зъбите й тракаха.
	Ейбрамс погледна термометъра. Трийсет и девет градуса. Температурата не беше смъртоносна, но не беше и безобидна.
	Доктор Ейбрамс измери пулса и сърдечния ритъм и провери рефлексите й. Доротея се подчиняваше на всичките му учтиви заповеди с престорената усмивка на манекен. Лекарствата и времето, прекарано в подземието, я бяха направили неспокойна и привикнала към симулиран уединен живот.
	Но нищо от това не го безпокоеше. Тя още беше здрава. Доротея беше най-малкото от притесненията му. Тя беше жива за разлика от закланата жена на видеозаписа на монитора, поставен над главата на изнудвача.
	— Има температура — каза доктор Ейбрамс.
	— Ще се оправи ли? — попита мъжът, скрит в сянката.
	— Трябва да стои на топло. Давайте й „Тиленол“ и голямо количество сокове. Незабавно се свържете с мен, ако състоянието й се влоши.
	— Има вероятност скоро да заминем. Готова ли е да пътува?
	— Всяка промяна в обстановката може да повиши температурата.
	— Добре — каза изнудвачът.
	— Свърших за днес — рече доктор Ейбрамс, затвори лекарската чанта, потупа Доротея по рамото и отново сложи очилата. — Не забравяйте, че трябва да стои на топло.
	— Грее ли слънцето днес, докторе? — попита Доротея Дубров.
	Зъбите й тракаха.
	ТОЙ се изненада, че отново чува въпроса. После отговори:
	— Да, да.
	— Постойте на слънце заради мен — каза тя.
	Сетне изнудвачът поведе доктор Ейбрамс нагоре по стълбите.


	38.

	Стаята беше пълна с цветя.
	Бдението продължи само една вечер в „Уолтър Кук“ в Бей Ридж, най-популярното погребално бюро за малцината ченгета, които все още живееха в Бруклин. Управлението беше уредило всичко за поклонението и за погребението.
	Погребалните агенти бяха свършили добра работа с Том Ларкин. Бяха скрили синините по изранената шия и добавили цвят на изнуреното безжизнено лице. Край ковчега се редяха пенсионирани ченгета. Коленичеха, кръстеха се и мълчаливо се молеха. Ларкин беше единственият от връстниците им, който още работеше. Повечето се бяха оттеглили след двайсетгодишна служба или по-малко, в зависимост от това дали се бяха пенсионирали по болест. Ларкин така и не стигна до пенсия.
	Боби поздрави Роуз Море, жената, която се срещаше с Том. Ларкин беше вторият мъж в живота й, който умря през последните пет години.
	— Докато жената остарява, все по-трудно й е да намери добър мъж — каза тя на Боби, стискайки ръката му. — Никога няма да намеря друг като него…
	Боби търсеше подходящи думи.
	— Том беше луд по теб. Ти събуди в него сила, която той дори не подозираше, че притежава.
	Това я накара да избухне в сълзи и Боби се почувства ужасно. Няколко жени се приближиха до нея да я утешат.
	Боби се отдалечи и видя Джон Шайн, който разговаряше с неколцина натъжени пенсионирани ченгета. После съзря Форест Морган в коридора. Спогледаха се и Боби и Шайн се приближиха към срещуположната страна на залата, където можеха да разговарят шепнешком. Шайн се облегна на стената и облекчено въздъхна.
	— Не издържам дълго на такива неща — каза той.
	— А аз не издържам на онова, което става — рече Боби.
	— Мислиш, че те са го убили, нали?
	— Със сигурност — отговори Боби.
	— Но защо да очистват стария Том? Скоро щеше да се пенсионира.
	— Надушил е нещо — каза Боби.
	— Какво може да е знаел?
	— Разследваше случая с Доротея.
	— Наистина ли?
	— Ти ми каза да се обърна към него.
	— Да — прошепна Джон Шайн. — Предполагах, че може да има някакви налудничави теории. Но не знаех, че действително работи по случая.
	— Само слухтеше.
	— И защо биха го убили?
	— Може би защото възкресяваше мъртъвци, Джон.
	— Не искам гатанки, Боби. Ти поддържаше връзка с него. Какво ти каза, по дяволите?
	— Нещо за един стар случай…
	— Какъв случай?
	Боби беше прекъснат, когато Лу Барникъл тържествено се появи, последван от куцащия Кюзак. После влязоха Зийк, О’Брайън, Флин, Левин, Лебек, Даниълс, Капуто и Диксън.
	— Откъде са събрали смелост? — учуди се Боби.
	— Това е позор — рече Шайн. — Ти започни от единия край, а аз ще се заловя с другия. Да изхвърлим навън тези боклуци.
	— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — каза Боби. — Но не сега.
	— На Том много би му харесало — рече Джон. — Ще стане истинско шибано ирландско бдение. Ще ритаме задници, ще научим някои имена и ще оставим труповете на метачите.
	Боби се засмя и няколко глави се обърнаха.
	Форест Морган, единственият чернокож в стаята, наблюдаваше как всеки от корумпираните ченгета се разписва в книгата за съболезнования. Двамата с Боби отново се спогледаха и сетне Боби погледна към Капуто и Диксън. Морган кимна едва забележимо, потупа ги по раменете и им посочи фоайето. Капуто и Диксън се стреснаха и погледнаха Лу Барникъл, все едно чакаха указания. Той сви рамене и им направи знак да тръгнат с Форест Морган.
	Сетне Барникъл погледна Боби и Шайн. Боби се вторачи в него. Барникъл натопи пръсти в светената вода, прекръсти се, коленичи пред ковчега, сключи ръце за молитва и наведе глава пред тялото на Том Ларкин.
	— Лицемерен негодник — каза Шайн. — Той мразеше Том.
	— Чувствата им бяха взаимни — рече Боби. — Да излезем да подишаме чист въздух.
	Отидоха във фоайето. Джон изглеждаше доволен, че се размърда и движенията му ставаха все по-плавни.
	— Барникъл е затънал до шията — каза Боби, когато минаха през стъклените врати и излязоха на влажното Четвърто Авеню, оживено от клаксони и светлини. — Но мисля, че работи за още по-лоши хора.
	— По-добре ми разкажи всичко — рече Шайн. — Ще имаш нужда от помощта ми.
	— Оценявам жеста ти.
	Форест Морган разпитваше Капуто и Диксън.
	— Първо ми кажи какво разследваше Том и защо са го убили — настоя Шайн.
	— Странно. Това бдение ме накара да се замисля. И двамата сме загубили жени, любовта на нашия живот, а не сме погребали телата им.
	Джон го изгледа учудено и рече:
	— Каква ужасна мисъл. По-добре ми кажи какво може да е довело до смъртта на Том. Какво разследваше?
	Преди Боби да отговори, Форест Морган бързо се приближи до тях и посочи Капуто и Диксън.
	— Виждали ли сте тези двама мъже да се карат с Том Ларкин през последната седмица? — попита той.
	Боби с отвращение се вторачи в двете ченгета, после се обърна към Морган, който стоеше пред него.
	— Не разговарям с детективи от отдела за вътрешно разследване — каза Боби и намигна на усмихнатия Джон Шайн.


	39.

	СЪБОТА
	Тревър Сойер седеше до Боби Емет, докато за трети път се возеха на най-старото дървено влакче на ужасите в Америка в лунапарка на Кони Айланд. Роденият в Ню Йорк Сойер никога не се беше качвал на „Циклон“. Боби си помисли, че този човек, който притежаваше всичко, трябва да е имал много тъжно детство.
	— За пръв път идвам на Кони Айланд — каза Тревър. — Разбира се, минавал съм покрай острова с яхта, с баща ми. Но когато Маги поиска да я доведа тук — без знанието на майка й, естествено — веднага реших да се възползвам от възможността. И много се радвам, че го направих.
	— Смятай се за покръстен — рече Боби. — Прероден нюйоркчанин.
	Ф. Скот Фицджералд има право, помисли Боби. Богатите наистина са различни. И не само защото имаха повече пари от всеки друг, както Ърнест Хемингуей подигравателно бе отговорил на забележката на Фицджералд. А защото парите им ги притежаваха. И често ги отдалечаваха от най-хубавите неща в живота. Като смеха. За какво бяха парите, без смеха и развлеченията на Кони Айланд? Богатите бяха възпитани с мисълта, че евтините неща не са хубави. И оставаха бедни духом.
	— Благодаря, че ми показа лунапарка — каза Тревър. Очите му шареха като на дете, докато вървяха покрай стрелбищата, люлките и въртележките.
	— Не е необходимо да си беден, за да обичаш „Бедняшкия рай“ — рече Боби. — Кони Айланд е и твой. Островът е на гражданите.
	— Радвам се, че нещо принадлежи на гражданите.
	Боби се бе опитал да му обясни, че лунапаркът е по-скоро състояние на духа, отколкото място за развлечения. Символ на свободата, който привличаше емигрантите. Онова, което поетът на бийт поколението Лорънс Ферлингети наричаше „Кони Айланд на съзнанието“. Боби каза на Тревър, че Кони Айланд, макар и вече не толкова елегантен, още е идеален Оз, успял да оцелее въпреки занемаряването през годините.
	— Какво те измъчва? — попита Боби, докато търсеха Маги, която се разхождаше със Санди Фрейзър и момченцето й Доналд.
	Маги изяви желание да се занимава с Доналд, но Боби знаеше, че всъщност иска да се опита да прецени Санди.
	— Присъствах на друго политическо събиране — отговори Тревър. — Пак в полза на Стоун. Отново не събираха пари. Това ме изнервя.
	— Защото богатите може би няма да контролират следващия губернатор? — иронично подхвърли Боби.
	— Защото никой няма да го контролира. Политик, който не набира средства, не иска да бъде избран, а коронован. И пак чух името ти.
	— От Сол Даймънд?
	— Да.
	Двамата стигнаха до дъсчения тротоар, който си оставаше най-хубавото място за разходка в града. От Атлантическия океан духаше солен ветрец и във въздуха се носеше мирис на кренвирши, пържени картофи и пуканки. Боби купи на Тревър сандвич с кренвирш и чаша бира от сергия на име „При Грегъри и Пол“. Спомни си как преди години, когато беше новобранец в нюйоркската полиция, бяха уволнили капитан от отдела за вътрешно разследване, защото го бяха хванали да получава безплатно кафе и сладолед от същата тази сергия. А в днешно време всяко ченге можеше да се уреди с доживотна пенсия, без да плаща данък, и да се измъкне безнаказано. Но както Джон Шайн обичаше да казва: „Корумпираното ченге винаги започва с онази първа чаша безплатно кафе.“
	— По какъв повод споменаха името ми? — попита Боби.
	— Във връзка с възрастния полицай, който се самоуби.
	— Том Ларкин.
	— Макс Рот пише в „Дейлиз Нюз“, че е убийство. Това много изнерви някои хора.
	— Добре.
	— Напротив — възрази Тревър, избърса горчицата от устата си с опакото на ръката си и преглътна. — Защото и аз се изнервям. Тази история рикошира в теб. Ако ще се справят с теб, това ще трябва да стане скоро. Преди първичните избори. А те са след четири дни. Ако нещо се случи с теб, това ще разбие сърцето на Маги. И ще съсипе Констънс и вероятно брака ми. Не искам да ти се случи нищо лошо.
	— Оценявам загрижеността ти, Тревър.
	Боби се вгледа в очите на милионера. Този път му вярваше напълно.
	Отново тръгнаха сред люлките и въртележките. Маги и Санди бяха в парка за най-малките деца. Бъбреха и се смееха. Маги видя Боби и му махна. Доналд ожесточено дърпаше веригата на камбаната на малка пожарна кола. Боби и Тревър застанаха до залата на страха и се заслушаха във веселия кикот на група минаващи покрай тях младежи. Перчеха се с приятелките си, за които бяха спечелили кукли от стрелбищата.
	Тревър изяде последната хапка от сандвича, изпи бирата и хвърли чашата в кофата за боклук.
	— Мисля още веднъж да се повозя на „Циклон“ — каза той. — Искаш ли да дойдеш с мен?
	— Този път ще остана тук — отговори Боби, когато Маги тръгна към тях.
	— Хайде, Маги — рече Тревър.
	Тя се усмихна, намигна на Боби и забърза след Тревър към влакчето на ужасите. Боби беше убеден, че Глисън греши, задето не вярва на Тревър. Богаташът беше твърде тъжен и несигурен, за да бъде двуличник.
	Боби се приближи до Санди, която слагаше Доналд на малка детска въртележка.
	Тя беше облечена в тесни джинсови къси панталони и бяла фланелка. Гъстите й коси бяха прибрани на тила, а на съвършения й нос се крепяха слънчеви очила. Носеше бели маратонки „Рийбок“. На яркото лятно слънце изглеждаше още по-хубава, отколкото на лунна светлина.
	— Маги е страхотна — каза тя. — Сигурно много се гордееш с нея.
	— Да. И твоето момченце е много сладко.
	— Той е смисълът на живота ми.
	— Баща му сигурно е много горд.
	— За съжаление не е.
	— Трудно е да се повярва.
	— Все едно не знае, че съществува. Не го обича.
	Очите й се насълзиха. Той й даде салфетката от сандвича и тя вдигна очилата и избърса очите си.
	— Как се измъкна днес от Барникъл и от детегледачката?
	— Сипах разхлабително в шишенцето с витамините й — засмя се през сълзи Санди. — Всяка сутрин взима по четири капсули витамин С. Сигурно не може да излезе от тоалетната.
	Боби се усмихна.
	— Сега е моментът да избягаш. Ела с мен.
	— Не! Ти не разбираш. Твърде късно е за това. Доказателствата срещу мен от медицинската комисия още са у тях и те могат да ме изпратят в затвора. Не мога да живея като беглец. Нито да водя съдебни дела за попечителство срещу Барникъл. Ще ме търсят. Той има връзки навсякъде. Пък и това няма да продължи вечно. Накрая няма да имат нужда от мен и ще ме оставят на мира.
	— Мисля, че трябва да ми кажеш още някои неща, Санди.
	— Знаеш, че не мога, Боби. Детето…
	— Балникъл те изпрати онази нощ при мен, нали?
	Тя го погледна тъжно, сякаш молеше за прошка.
	— Разбрах, че лъжеш — продължи той, — защото каза, че си открила яхтата по името на адвоката ми. Но яхтата не е записана на негово име. Затова предположих, че Барникъл ти е казал къде да ме намериш и те е изпратил да се чукаш с мен и да изтръгнеш информация.
	— Да, вярно е. — Устните й трепереха. — Но нямаше да причиня това на Доротея. Тя те обича. Знам, че и ти я обичаш. Но се нуждаех от човешка топлота. Исках да разговарям с някого. Да го накарам да се погрижи за Доналд, ако нещо се случи с мен. Обичам детето си така, както вие с Доротея се обичате. Никога не съм искала да сторя зло на друг. Но онези хора са способни на всичко. Нямаш представа…
	— Говориш за Доротея в сегашно време.
	Детската люлка се въртеше. Музиката свиреше все по-силно. Доналд радостно пищеше, докато около него преминаваше светът — ивици син океан, лица и други въртележки.
	Санди кимна.
	— Мисля, че е жива.
	— Защо?
	— Заради слепеца.
	— Какъв слепец?
	Малкият Доналд видя, че майка му плаче и веднага започна да ридае, сетне протегна ръце към нея. Въртележката спря. Боби се наведе, разкопча предпазния му колан и го вдигна на ръце. Лицето на момченцето му се стори смътно познато. Вторачи се в него за миг и се опита да се сети на кого му прилича. Беше като съставяне на портрет по описание, който се нуждаеше от още няколко специфични детайли, за да се фокусира в ясен образ. Лицето на детето го обсеби.
	Даде момченцето на Санди и тя го прегърна, за да го успокои. После го сложи в количката. Боби купи захарен памук и даде огромната къделя на Доналд, който отвори уста и завря лице в памука, сякаш беше възглавница. След миг, когато захарта се разтопи в устата му, детето започна да се смее.
	Качиха се на дъсчения тротоар, тръгнаха покрай Единайсета улица и спряха до редицата телефони. Боби се огледа, за да се увери, че не ги следят.
	— Разкажи ми за слепеца.
	— Той ходи в къщата на Джон Шайн всеки понеделник и петък — отговори Санди.
	— В къщата на Джон Шайн?
	— Прекарвам много време в Уинди Тип. Не правя нищо, защото Барникъл не ми позволява. Три дни седмично изготвям ведомостите и преглеждам пощата в охранителна фирма „Гибралтар“. Но през повечето време седя на верандата и гледам какво става. Така те видях да плуваш от яхтата към къщата на Джон Шайн.
	— Знам.
	— Ами, преди около година забелязах, че всеки понеделник и петък в дванайсет и петнайсет Шайн излиза и помага на един слепец да слезе от колата си. Онзи мъж винаги носи големи черни очила и малка лекарска чанта. Влизат заедно в къщата. След около половин час излизат. Качват се в колата, потеглят и след известно време Шайн се връща сам. Два пъти всяка седмица.
	Боби погледна към хоризонта, опитвайки се да осмисли новата информация. После отново се обърна към Санди, която си бе сложила слънчевите очила.
	— Какво общо има това с Доротея? — попита той.
	— Не съм сигурна, но е странно. Освен слепецът, не съм виждала друг да влиза в къщата. Само теб. Жените обичат Шайн. Той ходи на срещи, на вечери и на кино. Но не спи с никоя. Знам го, защото няколко момичета, които искаха да се чукат с него, ми казаха, че не са имали никакъв шанс. При това бяха красавици. Никога не е водил жена в къщата си. А не мисля, че е хомосексуалист.
	— Твърди, че още страда за единствената голяма любов в живота си. Някои хора са много чувствителни.
	— Може би е така. Но кой има сляп лекар? И защо ходи да го взима, а не отиде в кабинета му? И после го закарва обратно. Това е много странно.
	— Вероятно му е приятел.
	Боби се опитваше да проумее това необичайно поведение. Може би Санди пак лъжеше. Заради Браникъл. Водеше Боби към задънена улица.
	— Да — каза тя. — Но защо слепецът винаги носи онази старомодна лекарска чанта?
	— Джон Шайн явно има личен лекар, който го посещава вкъщи. Наистина е зле с гръбнака. Вероятно лекарят има вълшебни пръсти. Лекува с масажи гръбначния му стълб. Но какво общо има това с Доротея?
	Докато говореше, Боби осъзна, че става нещо много неприятно и страшно. Овладя чувствата си и си напомни, че Санди може би още се опитва да отклони вниманието му от Барникъл. Кара Боби да заподозре един от най-близките си приятели. Използва чара си, чувството за вина, различни извинения и дори собственото си дете, за да замаскира лъжата.
	— Ами, ако Шайн крие Доротея в къщата си и вика лекар, за да я преглежда? — попита Санди. — Мисля, че това е истината.
	Боби си представи Доротея пленница в онази къща. Но къде? Помисли за тавана и обезумялото драскане на катериците. Ами, ако не бяха катерици, а Доротея, която се опитва да избяга?
	— Ще проверя — рече той. — Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш, Санди? Като например кой е истинският баща на детето ти?
	— Ако ти кажа и те разберат, може да убият Доналд.
	Боби се вторачи изпитателно в нея. Надяваше се, че тя не лъже за всичко.
	— Какво друго можеш да ми кажеш? — настоя той.
	— Когато един човек се обажда по специалния безопасен телефон, Барникъл ме кара да излизам от стаята. Но аз подслушвам. Често споменава името ти. Като някой, който им пречи. Чух го да казва, че не могат да чакат шест месеца или година, за да бъде възобновен процесът срещу теб и да рискуват да бъдеш оправдан. Мисля, че имат други планове. Не съм сигурна какви. Но смятам, че възнамеряват пак да скалъпят нещо срещу теб. Скоро. Може би утре. Или още днес. Преди първичните избори.
	— И аз чух същото.
	— Напоследък, откакто ти излезе под гаранция, използват израза „ускорена операция“. Мисля, че се опитват да съберат огромна сума, колкото е възможно по-бързо. Наясно са, че знаеш за измамата с пенсионния фонд по болест. Затова смятам, че става дума за много пари. Ускоряват операцията. И искат да те натопят за нещо.
	Макар че слънцето печеше, Боби се разтрепери. Музиката и смехът изведнъж заглъхнаха. Той се огледа, търсейки недружелюбни лица. „Маги — помисли Боби. — Трябва да се върна при нея.“
	Санди погледна часовника си.
	— Господи, часът е два — каза тя с тих, примирен глас. — Трябва да се прибера, преди да се е върнал.
	Слънцето блестеше по лицето й и искреше по тъмните очила, в които Боби съзря отражението си. Страхът, изписан на лицето му, го стресна. Санди се надигна на пръсти и го целуна за довиждане. Той несъзнателно обърна глава и устните й докоснаха бузата му. Санди изглеждаше малко обидена.
	— Въпреки всичко, което е преживяла, Доротея е голяма късметлийка — каза тя. — Надявам се, че ще я намериш. Аз лично не бих я обвинила в нищо. Предполагам, че казах достатъчно. Дори твърде много. Пази се, Боби. Трябва да вървя.
	— Ще отида при Маги.
	— Бих казала, че това е много добра идея, Боби. — Думите й прозвучаха като предупреждение. — На твое място не бих я държала в този град.
	Санди се обърна и тръгна. Красива, уплашена и самотна. Боби се запъти към лунапарка, за да намери дъщеря си.

	* * *

	Боби не забеляза белия микробус със затъмнени стъкла, покрай който мина Санди. Вътре седяха Лу Барникъл, Кюзак и Зийк, които видяха, че Санди Фрейзър целуна Боби Емет.
	— Какво ще правим сега? — попита Кюзак, когато Санди се качи в колата си.
	— С детето не трябва да се случи нищо лошо — отговори Барникъл.
	След като за шести път се вози на „Циклон“, Тревър Сойер имаше такъв вид, сякаш се нуждаеше от почивка от новооткритото си детство. Качи се на задната седалка на ролс-ройса. Лицето му беше пребледняло. Стомахът му беше пълен с кренвирши, миди, пържени картофи, наденички, чушлета и горчица. Приличаше на дете в магазин за бонбони, закъсняло с трийсет години.
	— Дай ми пет минути — каза му Боби и хвана Маги за ръката.
	Богаташът само махна с ръка и закри очи.
	— Какво е мнението ти за Санди, мое гениално дете?
	— Мисля, че е почтена. Искрена е, защото не се опита да ме убеждава в това. Държа се нормално. Безпокоеше се предимно за детето си. Доналд е голям сладур.
	— Да. Прилича ли ти на някого?
	— Има характерна физиономия, но не се сещам на кого ми прилича. Не мисля, че Санди би направила нещо, което да заплаши нея и детето й.
	Боби пое дълбоко въздух и погледна влакчето на ужасите.
	— Тя има неприятности, нали, татко?
	— Да.
	— Личи й. Можеш ли да й помогнеш?
	— Надявам се.
	Боби не искаше да повярва на онова, което Санди му бе разказала за Джон Шайн.
	— Не ме е грижа дали говоря като проблемно, разглезено, богато пубертетче — добави Маги и погледна баща си с насълзени очи. — Но се безпокоя за теб и искам старомодна прегръдка, преди да тръгна.
	Тя се хвърли в обятията на Боби, който я вдигна, притисна я до себе си, завъртя я и прошепна в ухото й.
	— Всичко ще бъде наред. Обещавам.
	Пусна я на земята и Маги хукна към лимузината, без да обръща към него разплаканото си лице.


	40.

	Боби трябваше да осмисли информацията на Санди за Джон Шайн. Едрото, умно ченге му беше нещо повече от приятел. Джон му беше наставник, по-голям брат или чичо. А сега Боби се измъчваше от мрачни и неприятни мисли за човека, който цитираше Емерсън и живееше сам в къща край морето. Докато караше по Белт Паркуей, Боби си представи как онзи незрящ лекар преглежда Доротея, държана в плен в къщата на приятеля му. Можеше ли Шайн да бъде такова чудовище? Такъв сатана?
	Но същият този Джон Шайн бе спасил живота му само преди два дни. Трябваше да разсъждава по-задълбочено.
	После си припомни точно какво се беше случило.
	След като Барникъл и бандата му го бяха пребили в дъжда, Боби се качи в джипа си. Джон Шайн седна до него. Боби бе прослушал телефонния секретар в кантората на Глисън. Шайн лесно би могъл да види какви цифри набира Боби. Кодът беше 378 — същият като номера на стаята. Боби бе чул съобщението на Том Ларкин. Бдителността му беше притъпена, след като Шайн спаси живота му и Боби дори му каза какво гласи записаното съобщение на Ларкин. За случая на отвличане от преди седемнайсет години. За по-наскоро изчезналата архитектка. За украинката. После, когато влезе в кантората в Емпайър Стейт Билдинг, някой прослушваше телефонния секретар с дистанционния код.
	Шайн ли беше?
	Боби бавно караше по магистралата, приближавайки се към тунела.
	Шайн ли бе прослушвал съобщенията? И бе разбрал къде и кога Боби ще се срещне с Том Ларкин. И сетне бе изпратил някой да убие Ларкин. Преди Том да разкаже на Боби онова, което знае.
	Боби си спомни за многократно прелистваните пълни съчинения на Емерсън, които Шайн му беше изпратил в затвора. Притесняваше го един пасаж в есе, озаглавено „Приятелство“. Шайн го беше подчертал с жълт маркер. „Ние сме в света. Приятелите, такива каквито ги желаем, са мечти и легенди.“
	Защо от есе, възхваляващо приятелството като едно от най-ценните съкровища в човешкото съществуване, Шайн бе избрал да подчертае такъв негативен откъс?
	Защо? Боби непрекъснато си задаваше този въпрос, докато плащаше таксата за тунела и караше към Манхатън. Продължаваше да се пита същото, когато стигна до пристана на Седемдесет и девета улица.
	Имаше съобщение от Макс Рот. Научил информация от старите вестници. Боби му се обади и двамата се срещнаха в старомоден гръцки ресторант на Бродуей.
	— Успях да намеря репортаж за Кейт Клементайн — каза Рот, разрови плодовата салата и отсече. — Консерва.
	Остави лъжицата и отказа да яде.
	— Отвличане, нали?
	— Да — отговори Макс и вдигна чашата си към лампата, за да провери дали е чиста.
	Направи физиономия, разопакова сламката, пъхна я в кутията с газирана вода и отпи.
	— Прилича на по-скорошния случай Кейти Биърс — продължи той. — Момиченцето, държано в подземие в Лонг Айланд. Но по-различен. Кейт Клементайн е била затворена в продължение на две години в бункер от вманиачен чичо и е излязла жива. През цялото време главният заподозрян е бил приятелят й. Но се оказало, че виновникът е чичо й, който твърдял, че само се опитва да запази девствеността и целомъдрието й. Оттогава Кейт обикаля клиниките за психично болни.
	— Горката — рече Боби. — Но какво…
	— В предпоследния параграф попаднах на едно име, от което косите ми се изправиха.
	— Кой?
	— Тогава още е бил патрулиращ полицай. Не е ръководел разследването. Но е бил едно от ченгетата, които открили бункера, освободили Кейт Клементайн и арестували побъркания й чичо.
	— Името му, Макс.
	Боби се надяваше да чуе името Лу Барникъл, но в същото време изпитваше опасения, че няма да е така.
	— Джон Шайн — отговори Макс и го погледна в очите. Боби затвори очи. Около него се разнесе парата от кафето му. Името отекна във въздуха. Той пое дълбоко въздух и отново разказа на Рот как Шайн бе спасил живота му.
	— Но като се замисля, след това Шайн изцеди от мен онова, което знам. Но това не беше необичайно. Той винаги е бил много любопитен…
	— Може би е спасил задника ти, за да кажеш на някой друг, например на мен. За да се подготви. Да приложи план Б.
	После Боби му разказа за слепеца с лекарската чанта, който всеки понеделник и петък ходи в къщата на Джон Шайн.
	— Може би приятелят ти крие някаква тайна — рече Макс.
	— Искам да разбереш всичко, което можеш, за полицейското му досие.
	— Познавам един човек, който може да ми осигури достъп до тази информация.
	— Провери и в компютъра с репортажите от пресата. Господи, Макс, какъв би могъл да бъде мотивът му?
	— Не е алчност. Вече спечели от лотарията.
	— Ако е той, сигурно е някакво странно отмъщение. Или фанатизъм. Тъмна страна на личността му, която не познавам.
	— Радвам се, че разсъждаваш трезво. Всъщност, колкото и да не харесвам онзи пор, смятам, че трябва да разкажеш всичко на Изи. За Шайн, за слепия лекар, за Санди и за детето й със загадъчния баща.
	— Ще го направя.
	— Мисля да тръгвам — каза Рот и стана.
	— Страхувам се повече от всякога.
	— Защо?
	— Ако Доротея беше мъртва, нямаше какво повече да й сторят. Но щом е жива, могат да убиват отново и отново.

	* * *

	Боби реши пак да претърси къщата на Джон Шайн.
	Следобед купи нещата, от които се нуждаеше. Вечерта закотви яхтата достатъчно далеч, за да не бъде забелязана в здрача. През бинокъла видя, че Шайн включи сложната си алармена система и излезе, облечен за нощната смяна в „Печелившият билет“. Качи се на мерцедеса и потегли.
	Боби изчака, докато се стъмни, надяна хирургични ръкавици, закачи за колана си малък, но масивен лост, пъхна в джоба на панталона си фенерче и тубичка вазелин и завърза около кръста си найлоново въже с тризъба кука. Сетне заплува към брега заедно със слабия прилив и се приближи до къщата на Джон Шайн.
	Промъкна се крадешком до западната стена, която гледаше към залива и далечните светлини на лунапарка на Кони Айланд. Хвърли куката към високия покрив и на третия опит успя да я закачи за комина от червени тухли. Изкатери се по въжето, изтегли го и забърза по плочите на покрива. Намери отворения тавански прозорец, през който бе минала катерицата. На тавана нямаше алармена система. Шайн му бе казал, че оставя прозореца открехнат, за да влиза равномерна струя чист въздух в задушното, затворено пространство. За да предотврати спонтанен пожар.
	Прозорецът беше по-малък, отколкото Боби предполагаше. Той намаза с вазелин широките си рамене и рамката. Да се промъкнеш оттам, беше все едно да обезчестиш девственица. Поредица от търпеливи, лъжливи тласъци, предпазливи маневри, внимателна смяна на позицията и накрая мощно проникване, като внимаваш да не бъдеш груб.
	Влезе, но охлузи раменете си.
	Чу стъпките на гризачите в тъмнината. Запали фенерчето и освети шперплатовия под. На тавана цареше безпорядък от кашони, неизползвани мебели и изхвърлени лампи. Видя дори старата униформа от нюйоркската полиция на Джон Шайн, украсена с отличия за храброст.
	Доротея не беше там.
	Боби намери капака на отвора на пода. Имаше и сгъваема стълба. Хвана дръжката и се опита да я превърти, но капакът беше заключен от другата страна. Боби използва лоста, за да щракне резето и отвори.
	Слезе в неестествено тихата къща и започна да търси. Надникна в спалните. Бяха пусти. Кабинетът също. Прегледа книжата на бюрото на Шайн. Повечето бяха официални счетоводни документи от работата му в „Печелившият билет“. Боби нямаше време да ги чете. Търсеше Доротея.
	Отиде на първия етаж, коленичи и допря ухо до дъските на пода, вслушвайки се за звуци на човешко присъствие.
	— Доротея — прошепна той. — Доротея, чуваш ли ме?
	Долавяше само прибоя на вълните, а по-отдалеч — пронизителното ехо на кънтри музика, смях и викове от пивницата. Боби запълзя по пода. Надигаше чергите, търсеше капаци и тропаше по стените, за да провери дали има кухини. Нищо. Къщата беше непроницаема като собственика си. Боби започна да тропа по-силно с надеждата, че Доротея ще го чуе и ще отговори.
	Внимателно огледа коридора между стълбището за втория етаж и стената на хола. Пак потропа. Нищо.
	Влезе в хола и претърси библиотеката. Натисна лавиците и докосна книгите. Нищо.
	В същия миг нещо странно привлече вниманието му. Две лавици с произведенията на Ралф Уолдо Емерсън. Някои бяха подвързани в кожа оригинални издания. Имаше екземпляри с твърди и с меки корици. На италиански, испански и френски. Боби не знаеше, че Джон Шайн говори друг език, освен английски. Шайн обичаше Емерсън и колекционираше творбите му така, както другите събираха марки или монети.
	После Боби забеляза екземпляр на „Самоувереност“. Тънко, евтино издание с меки корици. На избелелия гръб пишеше нещо на кирилица. Боби взе книгата с треперещи ръце и я отвори. На обратната страна на първата страница пишеше къде е отпечатана. През тялото му премина ледена тръпка, когато прочете името „Украйна“. Имаше и инициали, написани на ръка. Д.Д. Приличаше на почерка на Доротея.
	Той се замисли за думите на умиращия Том Ларкин, който бе прошепнал нещо, свързано с Украйна. Боби гледаше книгата и си представяше как Доротея е затворена и страда някъде в къщата. Сетне внимателно я остави на лавицата и застана в средата на пустото, зловещо жилище.
	— Доротея! — извика той. — Доротея!
	Отговор не последва. Само катериците драскаха на тавана.
	Погледна часовника си. Двайсет и един и десет. Джон Шайн бе казал, че никога не остава в „Печелившият билет“ след девет. Това означаваше, че вече е тръгнал. Боби излезе от къщата по същия начин, по който бе влязъл, като внимателно заличи всички следи от посещението си.


	41.

	НЕДЕЛЯ
	Глисън седеше на предната седалка и хапеше устни. Откакто преди час Боби го бе взел от хотел „Челси“, адвокатът мълчеше. Изглеждаше уморен и сякаш бе препил предишната вечер. Поеха на север по Спрейн Брук Паркуей. Глисън даваше указания.
	— Къде отиваме? — попита Боби.
	— Ще ти кажа, когато стигнем.
	— Къде е Алана?
	Адвокатът избърса лице с ръка, заглушавайки отговора си.
	— Попитах какво става с Алана? — повтори Боби.
	— Неблагодарната кучка ме остави заради някакъв шибан зъболекар! — извика Глисън.
	— Защо? — попита Боби, прикривайки усмивката си.
	— Щом й махна временните протези и й сложи постоянни, тя ми се усмихна като кинозвезда, примига и рече: „Да ти го начукам, Глисън, гадно лайно!“ И това е същата кучка, която ми правеше забележки, че говоря мръсотии. Пи шампанското ми, яде в най-луксозните ресторанти в града и пазарува с моите пари в най-скъпите магазини. Да ме нарича гадно лайно!
	— Но аз мислех, че със зъболекаря правите сделка с развода.
	— Така беше. Използвах Хърби да следи съпругата му. Хърби нахлу в мотелската стая и й направи снимки със съпруга на сестрата на зъболекаря. Двамата сватове се чукали като луди в Шийпшед Бей. Зъболекарят взе снимките, реши, че повече не се нуждае от мен и започна да чука моята мадама.
	— Не знам защо, но всичко това ти приляга като ръкавица.
	— Поне се сдобих с нов клиент.
	— Кой?
	— Сестрата на зъболекаря. Ще използвам същите снимки за нейния развод.
	— И така, къде, по дяволите, отиваме?
	— На север. Карай на север. И ми разкажи всичко за шибания Джон Шайн и онази мацка Санди. И за Кейт Клементайн, която си спомням, защото случаят беше прецедент в защитата на невменяем.
	Боби му разказа всичко за Санди, Джон Шайн, слепеца, Барникъл и загадъчното дете. Накрая, макар и с нежелание, описа как е влязъл в къщата на Джон.
	— Голям задник си, да знаеш — рече Глисън. — Преди всичко, хванат ли те за влизане с взлом, веднага ще отменят гаранцията ти. Второ, ако Доротея е там, онзи смахнатият може да е заложил капани с експлозиви в къщата. Ако я беше намерил, можеше и двамата да загинете.
	— Трябваше да рискувам.
	— Прегледах записките по делото ти. Сис Тузио не е регистрирала зъбите от крематориума. Затова, ето какво ще направя. Колкото и да мразя онзи негодник Рот, искам да го накараш след два дни да напише, че ще подам искане до съда да отменят предварително всички по-нататъшни процедури по делото щатът Ню Йорк срещу Робърт Емет на основание укриване на доказателства, по-точно онези зъби, лабораторни доклади и свидетелите Уилям Франц и Карлос Ороско от страна на обвинението по време на предишния процес. Доказателства, които щяха да те оневинят. Ще обвиня Мойра Фаръл, приятелка от детството на Сис Тузио, нейна съквартирантка от колежа и бивша стажантка на съдията по делото ти Марк Уайт в заговор срещу теб за убийството на Доротея Дубров, която дори не смятаме, че е мъртва! Ще вземем писмени показания под клетва от Карлос Ороско и Уилям Франц за вещественото доказателство, което са дали на Ханрати и Тузио. Не е било използвано в съда. Ще съобщим информацията първо на Рот. После ще дам пресконференция пред бруклинската прокуратура в деня на първичните избори и ще поискам щатския прокурор да разследва всички тези обвинения.
	Боби не се интересуваше какви са мотивите на Глисън, но онова, което чуваше, му харесваше.
	— Искаш Рот да напише всичко това?
	— Точно така. Ще настояваме срещу всички онези хора да бъдат предявени криминални обвинения. Ще ги изпратим в твоята килия в затвора. А Рот ще получи „Пулицър“. — Глисън посочи знака за изход от магистралата. — Излез оттам, завий наляво на първото кръгово движение и карай още около четири километра.
	Боби изпълни указанията му. Изи нервно барабанеше с пръсти по таблото.
	— Тази статия ще предизвика политически сътресения от Олбъни до Стейтън Айланд — каза адвокатът и посочи порта с две бели колони. На дървената табела пишеше „Оздравителен дом Хъдсън“. — Ето там.
	Боби подкара по криволичещата чакълена алея. Стигнаха до великолепна къща в готически стил, разположена на малък хълм и засенчена от плачеща върба.
	— Диетологът, който притежава това място, здравата е загазил с данъчните инспектори — рече Глисън. — Федералните власти внедриха агенти, които му платиха в брой. Собственикът не декларира доходите. Аз и ти ще направим така, че да не отиде в затвора „Левънуърт“.
	— Поредната ти бартерна сделка?
	— Той вече изпълни своята част от споразумението. И това е хубаво, защото довечера ще накарам да започнат да печатат информацията за съдебния ми иск.
	— Дойдохме чак тук само за да вземем машинописка?
	Боби спря пред къщата. На стълбите стоеше красива латиноамериканка, облечена в тясна, къса червена рокля. Носеше червени обувки с високи токове и елегантни слънчеви очила „Гес“. Засия в усмивка, когато видя джипа. Зад нея имаше група едри, дебели жени.
	— Изи, да не би онази да е прекрасната Венера? — попита Боби.
	— Да, но погледни стадото бизони зад нея. Сякаш се готвят да изядат моята Венера.
	Глисън изскочи навън и Венера се втурна в обятията му. Дребният адвокат я вдигна и завъртя, докато тя го целуваше, оставяйки следи от червило по лицето му. Двамата се целунаха страстно пред тълпата дебели жени, които започнаха да ръкопляскат.
	— Боби, нали си спомняш Венера?
	— Да. Здравей, Венера.
	— Радвам се, че отново те виждам, Боби — каза тя. — Отслабвам и слушам касети с уроци по английски. Никога не съм се чувствала по-добре.
	— Закарай ни вкъщи — рече Глисън и се качи с Венера на задната седалка, като продължаваше да я прегръща и целува.


	42.

	Глисън отново предупреди Боби да не действа прибързано с Джон Шайн. Цялата история за слепия лекар и за Шайн можеше да е лъжа, съчинена от Лу Барникъл, за да го насочи в погрешна посока. Адвокатът му каза да бъде внимателен, за да не им дава основания да анулират гаранцията му.
	Същия следобед Глисън взе показания от Карлос Ороско и Уилям Франц. Венера напечата съдебния иск, който Изи щеше да внесе в съда. Докато чакаше поисканата информация, Макс Рот подготви сензационния си репортаж за обвиненията на Глисън. Щеше да го публикува във вторник, деня на първичните избори.
	През това време Боби и Патрик наеха коли и проследиха двата екипа от служители на охранителна фирма „Гибралтар“, които посетиха баровете, посещавани от ченгета и в петте района на Ню Йорк. Макар че обикновено събираха парите във вторник, екипите — Зийк и Кюзак в едната кола и Флин и Левин в другата — взеха пликове от ченгетата, които не бяха дежурни и се бяха наредили на опашка, сякаш имаше разпродажба. Патрик и Боби заснеха с видеокамера събирането на парите.
	Братята Емет поддържаха връзка с клетъчни телефони, използвайки псевдонимите Чарли и Съни. Късно следобед всички пликове пристигнаха в охранителна фирма „Гибралтар“.
	На няколко пъти Боби имаше чувството, че го следят. Извърши рутинните маневри за изплъзване — четири поредни десни завоя, за да забележи преследвачите, пълен кръг на колелото, обратни завои в задънени улици — и провери дали в джипа не е поставено проследяващо устройство. Не видя нищо подозрително, но чувството, че го наблюдават не го напусна. Ако някой наистина го преследваше, явно беше много добър. Никой от екипа ченгета, участващи в измамата с пенсиите, не беше в състояние да изпълни този номер. Той потисна чувството за параноя.
	Няколко минути преди шестнайсет часа двамата братя седяха в наетия от Боби форд. Бяха спрели срещу сградата на охранителна фирма „Гибралтар“ и наблюдаваха как екипите носят пликовете с парите.
	— Санди има право — каза Боби. — Наистина ускоряват операцията. Събраха милиони за един-единствен ден.
	— Защо бързат толкова? — попита Патрик.
	— Първичните избори са във вторник. Готвят се да атакуват медиите. И да се борят в общите избори. Знам ли…
	— И защото знаят, че си разкрил играта им? И ще разкажеш всичко на Макс Рот или от свидетелската скамейка? Събират колкото е възможно повече, докато още могат?
	— Може би. Но тук става нещо по-отчаяно.
	— Свързано е със слепия лекар, нали?
	— Да. Ако Санди казва истината, той ще дойде утре по обед.


	43.

	Няколко минути преди деветнайсет часа Боби се срещна с Макс Рот в малкия парк срещу сградата на Обединените нации.
	Макс носеше навити на руло листа хартия. Настоя да се разхождат, докато разказваше какво е научил за Джон Шайн от източника си в нюйоркската полиция и от компютъра с досиетата.
	— Първо, Шайн никога на е бил женен.
	— А съпругата и детето, за които все говори? — попита Боби. — Били се удавили по време на злополука с яхта.
	— Мислех, че са изчезнали безследно.
	— Все едно.
	— Е, ти би трябвало да знаеш каква е разликата. Но след малко ще ти кажа още нещо по този въпрос. Сега да поговорим за 1991 година. Тогава Джон Шайн за пръв път е подал заявление за пенсиониране по болест.
	Боби изведнъж спря. Пред тях двама бездомника се караха за последната глътка от бутилка с английско малцово уиски.
	— Шайн ми каза, че никога не е кандидатствал за пенсия по болест.
	— Нищо подобно — заяви Рот и продължи да върви, като удряше с рулото листа по разперената си длан. — Подал е три заявления в една и съща година. И трите пъти са му отказали. Твърди, че бил наранил гръбнака си, докато се биел с обезумял търговец на наркотици.
	— Разказвал ми е за това. Така е повредил гръбначните си дискове. Но не желаел да го пенсионират по болест, защото това било за осакатени герои, които не могат да работят.
	— Не. Подал е заявление и вътрешното разследване разкрило, че е повредил гръбнака си по време на ски в Хънтър Маунтин. В показанията си Шайн твърди, че един капитан, с когото не се спогаждали, го принудил да напусне.
	— Името му е Лу Барникъл, нали?
	— Единственият и неповторимият.
	— Кои са били лекарите, които не са го одобрили за пенсиониране по болест?
	— Единият се казва Фредерик Джоунс.
	— Нямам информация за него.
	— Починал е при катастрофа преди няколко месеца. Спомням си смътно съобщението в пресата. Но вторият е Бенджамин Ейбрамс.
	Боби знаеше името от компютърната разпечатка, която Маги бе направила за него, когато се срещнаха в Сентрал Парк. Той погледна към Ист Ривър, където плаваха множество яхти.
	— На мястото на Джоунс е бил избран доктор Хектор Перес — каза Рот.
	Това име също беше познато на Боби от разпечатката.
	— Нищо чудно, че Джон Шайн никога не е с една и съща жена повече от веднъж — добави Макс.
	— Твърди, че това е защото не можел да намери друга като голямата му любов в живота.
	— Може би е вярно. Но независимо дали се е наранил на ски или при сбиване с наркопласьор, Джон Шайн е повредил четири гръбначни диска, което освен всичко го оставило импотентен. Представил е три писмени показания под клетва от лекари, за да го потвърди. Дори лекарите от комисията били съгласни, че действително има увреждане, но инцидентът станал, когато Джон не е бил на работа и му отказали пенсиониране по болест. При това три пъти.
	— Ироничното е, че вероятно наистина се е наранил по време на изпълнение на служебния си дълг. И Барникъл го е принудил да напусне. Излиза, че Джон Шайн е добър полицай, на когото са отказали основателно искане и за да си го върне, решава да организира една от най-големите измами с пенсионни фондове в историята на града.
	— Замисли се върху театралната динамика — засмя се Макс. — Добрият полицай е ранен по време на служба, остава импотентен, после му отказват пенсия по болест и за да отмъсти, го начуква на цялото управление, защото са го прецакали.
	Боби спря, погледна Рот и каза:
	— Джон наистина разсъждава по този начин. Той е грандоман.
	— Освен това използва Барникъл, който го е принудил да напусне, да събира пари за него — рече Макс с известна доза мрачно възхищение. — Обича ли поезията? Защото в безумието му има някаква извратена поетична справедливост.
	— Обожава Емерсън.
	— Ами, това обяснява всичко. Ако поне половината е истина, той действително е болен.
	— Каза, че имало жена в миналото му.
	Рот посочи будката на въоръжената охрана пред сградата на Обединените нации, където дежуреше младо униформено ченге и дебнеше някой смахнат да не стреля по световните лидери и дипломати. Макс прелисти книжата в ръката си.
	— Според служебното досие — каза той, — Шайн е бил на пост тук в първите няколко години от кариерата си.
	— Да. Няколко пъти е споменавал за това. Не го пази в тайна.
	— Но вероятно не е споменал, че докато е служил тук, е имал гореща любовна връзка със съпругата на дипломат.
	— Случват се такива неща. И аз се запознах с Кони, когато ми възложиха задачата да я охранявам. Пати Хърст се омъжи за ченге, което също я охраняваше. Казват, че дори принцеса Даяна имала афера с телохранителя си. Така че…
	— В случая на Шайн обаче, това предизвикало малък дипломатически скандал. Намесили се ФБР и ЦРУ. Дипломатът, чието име било Сломович, бил украинец…
	Боби спря, погледна приятеля си и преглътна с усилие.
	— И Доротея е украинка — прошепна той. — Том Ларкин няколко пъти ме пита дали съм сигурен, че е украинка…
	— Били разменени глупави обвинения в шпионаж. Това станало през седемдесетте години, когато Желязната завеса още не беше ръждясала. Но според този доклад, в който има много заличени пасажи, засягащи националната сигурност, връзката била чисто сексуална. Съпругата на дипломата, която била отличен лингвист и от много добро семейство, твърди, че й било омръзнало мъжът й да ходи по проститутки. Явно е чукал наляво и надясно. И Шайн, горкият отегчен, неженен млад полицай сгрял сърцето на измамената съпруга. Вероятно жената се е чукала само за да отмъсти на съпруга си. По-голямата част от досието е запечатана заради националната сигурност. Но явно не се е развихрил сериозен политически скандал, защото Шайн само бил лишен от заплатата си за месеца и преместен. Накарали го тържествено да обещае, че няма да прави опити да се свързва с жената, инак ще бъде уволнен от полицията и арестуван по федерални обвинения в шпионаж. Дипломатът и съпругата му били отзовани в родината. В нейния случай сигурно са я изпратили в солна мина. Или са я държали под домашен арест.
	— Шайн не е споменавал нищо по този въпрос. А аз работих с него четири години.
	— Не се изненадвам. Но това е всичко в досието му по въпроса с жените. Никога не е твърдял, че е имал съпруга или дете в медицинската си застраховка, данъчните декларации и в други документи. И в компютърния файл с информацията от социалната му осигуровка и датата на раждане, не се споменава за брак. Пише обаче, че наел адвокат, за да му извади виза да посети Украйна, след като Желязната завеса падна през 1989 година. Прибегнал до услугите на същия адвокат, когато спечелил от лотарията, за да му помогне да се сдобие с разрешително за продажба на алкохол, да основе фирмата си и да си купи пивницата в Бей Ридж и къщата на плажа на Уинди Тип. Убеден съм, че искаш да знаеш името на адвоката. Мойра Фаръл.
	— Господи, колко е малък светът.
	— Сега си спомням много добре, защото писах, че Мойра Фаръл е била адвокат и на банда измамници, които перяха пари, като купуваха лотарийни билети от истинските печеливши. Някой спечелва, но не иска да плаща данъка или бившата му съпруга да разбере. Затова продава билета на мафиот срещу седемдесет и пет процента от стойността на печалбата. В брой. Така не плаща данъка от четирийсет процента. Печели петнайсет процента и остава анонимен. Данъчните власти и бившата му съпруга не разбират, че е спечелил от лотарията. Няма документи. Измамникът, от друга страна, осребрява законно лотарийния билет и изпира част от парите си, спечелени от наркотици или хазарт. Схващаш ли?
	— Мислиш, че Шайн е постъпил така, за да изпере част от мръсните пари от пенсионния фонд?
	— Да. С помощта на клиента на Мойра Фаръл, Шайн купува законен лотариен билет с мръсните пари от пенсионния фонд и си взима пивница, къща на плажа и Мерцедес. Тези хора имат силни връзки.
	Двамата тръгнаха по Първо Авеню и сетне по Четирийсет и първа улица, където Рот бе паркирал колата си.
	— Какво друго научи за случая Кейт Клементайн? — попита Боби.
	— Ще се свържа с архитектката, проектирала онази къща на ужасите. Искам да разбера дали е правила още нещо подобно.
	— Трябва да кажа това на Глисън и най-малко на едно ченге, на което знам, че мога да имам доверие.
	— Не и на онзи задник Форест Морган.
	— И той не те обича.
	— Не харесвам никой от приятелите ти. Всички имат навика да се оказват мръсници.
	— Нали професията ти е да се ровиш в мръсотии.
	— Вярно е. Нещо друго?
	— Имаш ли връзки в Министерството на външните работи?
	— Да. Чрез бюрото на „Дейли Нюз“ във Вашингтон. Защо?
	— На процеса срещу мен казаха, че нямат информация Доротея Дубров да е влизала в Съединените щати. Провери дали не е влязла под друго име.


	44.

	ПОНЕДЕЛНИК
	Сутринта Боби нае моторница от Дъг, шефа на пристанището. Знаеше, че Шайн или Барникъл ще познаят „Петата поправка“. Насочи моторницата към спокойните води на Уинди Тип и в десет и двайсет и осем пусна котва. Използва телеобектива на видеокамерата, за да огледа добре къщата на Джон Шайн и видя, че и мерцедесът, и ландроувърът са там.
	После се обади на Патрик по клетъчния телефон. Брат му бе паркирал взетия под наем плимут в отбивката за почивка пред портите на охраната на Уинди Тип.
	— Той е вкъщи — каза Боби.
	— Ще чакам — отговори Патрик.
	Боби продължи да наблюдава къщата. В единайсет и четирийсет Шайн излезе и се качи в мерцедеса. Боби съобщи тази информация на Патрик.
	Сетне огледа плажа. Видя, че пивницата, където правят залози е отворена и няколко пияници вече се наливат, за да се разсънят.
	Патрик се обади отново и каза, че следи Джон Шайн.
	Боби фокусира видеокамерата върху внушителната къща на Барникъл и съзря Санди Фрейзър да излиза на верандата със сина си. Беше по жълти бански и загорялото й тяло блестеше на слънцето. Той отново се вторачи в лицето на момченцето, опитвайки се да си представи бащата. Не можа да си спомни на кого му прилича.
	Клетъчният телефон пак иззвъня.
	— Шайн току-що качи един слепец, който чакаше на автобусната спирка на Авеню Ю и Флатбуш — докладва Патрик. — Срещу търговския център „Кингс Плаза“.
	Боби отново насочи видеокамерата към къщата на Джон Шайн. След дванайсет минути видя мерцедеса и натисна копчето за запис. Шайн слезе, заобиколи колата, отвори вратата и помогна на един човек да слезе. Мъжът носеше шапка и големи черни очила. Сетне го поведе към къщата. Незрящият държеше малка черна лекарска чанта, точно както бе казала Санди Фрейзър.
	Боби изведнъж изпита вина, че се е съмнявал в нея и насочи видеокамерата към верандата на Лу. Санди оживено спореше с Барникъл и отчаяно се опитваше да говори по безжичния телефон. Барникъл грабна телефона от ръката й, блъсна я, посочи към Доналд, размаха пръст и изкрещя нещо. Момченцето плачеше. Санди го взе и също изкрещя нещо в лицето на Барникъл. Икономката излезе на верандата и двете със Санди започнаха да дърпат детето. Икономката спечели с помощта на Барникъл. Малкият Доналд явно пищеше истерично, докато го отделяха от майка му.
	Барникъл набута всички в голямата къща. Затвори тежката стъклена врата и дръпна завесата. Боби почувства, че му се гади. Жената, която го беше предупредила да се пази, беше в опасност. Хората, които Боби следеше, през последните няколко дни изведнъж бяха станали много нервни.
	Наблизо спря полицейски катер. Ченгето огледа залива и учтиво кимна на Боби, който отвърна на поздрава му. На палубата застана още едно ченге. Катерът продължи обиколката си.
	Боби изпита желание веднага да влезе в къщата на Шайн. Да доплува до брега, да разбие с ритник вратата и да види какво, по дяволите, прави лекарят. Но предупреждението на Глисън не му позволи да го стори. Нахлуеше ли с взлом там, щяха да го арестуват и да анулират гаранцията му. Освен това се страхуваше, че ако Доротея е в къщата и е държана в плен, Шайн може да я убие. Или да премахне всички със заложен някъде експлозив.
	Ако Санди имаше право и Шайн водеше лекар, за да преглежда Доротея, това означаваше, че все пак се грижи за нея по някакъв начин, макар да беше извратен и ненормален. Ето защо, не беше необходимо да се действа незабавно.
	Боби съзнаваше, че трябва да извърши всичко по законния ред, ако е възможно с подкрепления. Искаше да спипа лекаря насаме и да го накара да разкаже всичко, което знае.
	След петнайсет минути Боби засне Джон Шайн, който изведе слепеца от къщата и му помогна да се качи в мерцедеса. Боби се обади на Патрик и след няколко минути брат му докладва, че отново е по следите на Шайн. Боби запали двигателя на моторницата.
	— Отивам в пристана зад „Кингс Плаза“ — каза той на Патрик. — Ще се срещнем там. Искам да разбера кой е онзи лекар.
	— Поемат по Флатбуш Авеню и се насочват в тази посока — каза брат му.
	Боби отново изпита чувство за гадене. Започваше да мисли, че Санди е абсолютно права в предположението си и Шайн държи в плен Доротея. Но защо? И тя ли беше участничка в онзи чудовищен план? Искаше Боби да я смята за мъртва, за да се отърве от него и да изчезне с тлъста сума пари? Или Шайн беше обсебен по някакъв начин от нея, като чичото на Кейт Клементайн?
	Трябваше на всяка цена да влезе в къщата.
	Докато се приближаваше до гигантския търговски център, разположен до оживеното пристанище в южен Бруклин, той се тревожеше и за Санди, и за детето й. „Трябва да се обадя на ченгетата“ — помисли Боби. Само че, те бяха ченгетата. В тази част на Бруклин Барникъл беше недосегаем за закона.
	— Спира пред същата автобусна спирка — докладва Патрик по клетъчния телефон.
	Боби насочи моторницата към едно свободно място и спря.
	— Шайн го остави на пейката — добави Патрик.
	Боби тръгна към стъпалата към улицата. Собствениците на яхти покрай него разговаряха за ветровете, подводните течения и данъците — неща, които не засягаха обикновените граждани, тъй като бяха твърде бедни, за да си купят яхти.
	— Той сваля проклетите очила — разтревожен каза Патрик.
	Боби се качи на Флатбуш Авеню и видя жълтокафявия плимут на Патрик, спрял на седемдесет и пет метра от мъжа с малката лекарска чанта. Човекът стана и тръгна към паркинга пред търговския център. Не беше сляп. Пресичаше улицата, пазейки се от превозните средства.
	Патрик слезе от колата. Мъжът с лекарската чанта бързо мина покрай Боби, който извърна глава, сякаш гледаше дали автобусът идва. Но успя да види лицето на лекаря. Много приличаше на едно от лицата на снимките, придружаващи информацията, която Маги бе намерила с компютъра си. Доктор Бенджамин Ейбрамс. Един от двамата лекари, които през 1991 година бяха отхвърлили заявлението на Шайн за пенсиониране по болест.
	Патрик се приближи до брат си. Двамата тръгнаха след лекаря, следвайки го на разстояние от петнайсетина метра.
	— Да го хванем и да изтръгнем информация — предложи Патрик.
	— Много ми се иска. Но ако не греша, името му е Бенджамин Ейбрамс. От полицейската медицинска комисия.
	— По дяволите. Да го спипаме.
	— Той работи в нюйоркската полиция. Може да те уволнят. Аз нямам какво да губя. Отиди да чакаш в колата.
	— Нека да дойда с теб.
	— Чакай в колата — отсече Боби с авторитета на по-голям брат.
	Мъжът с лекарската чанта влезе в тъмния, подобен на пещера покрит паркинг и се качи на второто ниво. Стъпките му отекваха. Погледна назад само веднъж. Боби се обърна и подрънквайки с ключовете, се престори, че търси колата си. Човекът отключи беемвето си и хвърли лекарската чанта на предната седалка. Боби безшумно се приближи до него и попита:
	— Доктор Ейбрамс?
	Мъжът се обърна.
	— Да. А вие кой сте?
	— Къде е тя, Ейбрамс? Къде е жената? Къде е Доротея Дубров?
	Лекарят се стресна, бързо се наведе, отвори жабката и се опита да извади служебния си револвер трийсет и осми калибър. Боби го издърпа навън и го блъсна върху задната врата, като изкара въздуха от белите му дробове.
	— Нямам представа за какво говориш — каза доктор Бенджамин Ейбрамс. — Знам кой си. Ти си Боби Емет. О, Боже, навлече си неприятности, приятел…
	— Всичко е записано тук — рече Боби, размахвайки касетата, която бе извадил от видеокамерата.
	Ейбрамс я погледна ужасен. Устните му леко се разтрепериха.
	— Какво искаш? — попита той.
	— Доротея Дубров.
	— Не издържам повече…
	Лекарят затвори очи. Лицето му се зачерви, а на челото изби пот.
	— Всичко е записано тук — повтори Боби.
	— Моля те. Престанете с тези записи…
	— Заснех те заедно с Джон Шайн…
	— Кой е Джон Шайн, по дяволите?
	Доктор Ейбрамс изглеждаше искрено озадачен.
	— Мъжът, който те води в къщата на плажа.
	— Аз… нямам… представа…
	— Забрави името. Къде я държи той, докторе? Доротея участва ли в тази история?
	— На записа нямаш нищо, което да показва, че съм извършил нещо нередно.
	— Хайде, докторе, колко фалшиви пенсии по болест одобряваш всеки месец?
	Ейбрамс се вторачи в него, без да отговори.
	— Каква е изгодата ти от това? — продължи Боби. — Или имат нещо срещу теб? Може би друг запис?
	— Отправяш изключително сериозно обвинение — каза Ейбрамс, опитвайки да се освободи от хватката на Боби.
	Скутерът на охраната се приближи до покрития гараж. Ейбрамс погледна полицая. Боби пусна лекаря.
	— Всичко наред ли е? — попита ченгето.
	— Мога да го накарам да те арестува — тихо каза Ейбрамс, изведнъж изпълнен със смелост. — Сигурно знаеш, че съм служител в нюйоркската полиция.
	Лекарят бързо се качи в колата си и заключи вратите.
	— Съветвам те да не говориш за случилото се в участъка — предупреди го Боби.


	45.

	От моторницата Боби видя как около яхтата му се развява жълта полицейска лента. Беше три часът следобяд и слънцето огряваше река Хъдсън, която течеше покрай пристана на Седемдесет и девета улица. Боби тръгна по тесния, мокър път. Видя униформени ченгета, цивилни детективи и оперативни работници с фотоапарати и пликчета за веществени доказателства. Сърцето му се сви от страх. Само труп можеше да бъде причината за появата им.
	„Слава Богу, че револверът не е в мен — помисли той. — Инак със сигурност ще ме арестуват за незаконно притежаване на оръжие.“ Когато видя оживлението на пристана, Боби скри револвера в моторницата.
	Той забърза към „Петата поправка“. Ханрати се приближи пръв до него, вървейки наперено и самонадеяно.
	— Този път има труп, дрисльо — каза той. — И ще отидеш там, където ти е мястото. В затвора.
	Ханрати го хвана за ръката, но Боби се дръпна и тръгна към яхтата. Сис Тузио стоеше там, пъхнала ръце в джобовете на широкия си панталон. Устните й бяха стиснати, а скулите — изпъкнали. Имаше авторитетен вид.
	— Сега никой ексцентричен адвокат или репортер многознайко няма да те измъкне от това, Емет — каза тя.
	— Ако ме обвинявате в нещо, по-добре кажете в какво.
	Тузио направи знак на едно униформено ченге, което бутна Боби нагоре по трапа. Около тях се събраха и други полицаи. Заведоха го в главната каюта. Помещението беше опръскано с кръв. Стомахът на Боби се сви и устата му пресъхна, когато фотографът направи снимка и отстъпи встрани.
	— Господи… Не…
	На леглото на Боби лежеше Санди Фрейзър. Беше гола. Само по бели сандали. Гърлото й беше прерязано в жесток полукръг, толкова дълбоко, че се виждаше бялото на гръбначния мозък. Очите й бяха притворени. В ръката й имаше три лъскави дребни монети, всичките сечени през 1991 година.
	— Господи, не… — отново прошепна Боби.
	— Да, Боби Емет, да — каза Тузио. — Арестуван си, приятел.
	Ханрати изви лявата му ръка зад гърба и щракна белезници на мускулестата китка. Боби почувства как оковите се впиха в плътта му.
	— Обвинението ви е толкова очевидно скалъпено, че може да го изложат като шедьовър в Лувъра — каза той. Думите прозвучаха неясно от пресъхналата му уста.
	— Робърт Емет, арестуван си за убийството на Санди Фрейзър — каза Ханрати и посегна към другата му ръка. — Имаш правото да…
	— Има правото да бъде освободен незабавно — чу се глас от входа на каютата.
	Тузио, Ханрати и останалите се обърнаха и видяха Форест Морган, който стоеше на прага и засенчваше следобедната светлина. Умореното му черно лице беше презрително намръщено. Той закачи значката на измачканото си сако, мина покрай Боби и Ханрати и погледна трупа. Боби се вторачи в Санди. Зави му се свят от миризмата на изпражнения, застояло уиски и задушния въздух в тясното помещение. „Горката жена се обърна към мен за помощ — помисли той. — Опита се да ми помогне да намеря Доротея. Помъчи се да защити малкия Доналд и те я убиха. За да ме върнат в затвора. Тя умря заради мен…“
	Морган потупа съдебния следовател по рамото и попита:
	— Кога е настъпила смъртта?
	— Съдейки по температурата на черния дроб, бих казал преди три часа.
	Морган се обърна към Тузио и рече:
	— През последните трийсет и шест часа Емет е под постоянно наблюдение от отдела за вътрешно разследване. Следим го по суша и по вода. Абсолютно сме сигурни, че той не е бил с тази жена. Дебнеше други хора. Полицаи. Някои от тях сега са тук…
	Той се вторачи гневно в Ханрати, който опита да се усмихне нагло и подигравателно.
	— Знаеш какъв си и това ще бъде записано в доклада ми — продължи Морган, сетне отново погледна Тузио и бавно поклати глава. — А през това време, госпожи и господа, аз съм алибито на Боби Емет, независимо дали това ви харесва или не.
	Подигравателната усмивка на Ханрати се превърна в ужасено изражение. Той отключи белезниците на Боби.
	— Няма да е зле да си намериш добър адвокат — каза му Боби, после се обърна към Тузио. — Може би трябва да провериш зъбите на тази жена.
	Тя се вторачи в очите му. Устните й се свиха в сбръчкана пъпка, която така и не успя да разцъфне.
	— Още не съм свършила с теб — каза Тузио, обърна се и разярена излезе от каютата.
	Ханрати нервно я последва. Боби погледна Форест Морган. Чернокожото ченге поклати глава.
	— Сложете трупа в чувала — каза той на помощник съдебния следовател.
	Хората от моргата се приближиха до Санди Фрейзър. Боби ги наблюдаваше как увиват, голата, жестоко убита жена в найлонов чаршаф. Същата жена, която бе дошла само преди няколко нощи при него за помощ и съчувствие. Бе спала на леглото му. Жената, която му разказа за Джон Шайн, за слепия лекар, за Барникъл и за ускоряването на операцията с пенсионния фонд. Жената, която беше твърде ужасена, за да спомене името на бащата на вече осиротялото си дете.
	Обзе го неприятно чувство. Кожата му изведнъж стана лепкава и раздразнима, вкусът в устата — тръпчив, а гърлото — пресъхнало. Догади му се така, както бе станало в утрото, когато го арестуваха за убийството на Доротея.
	— Яхтата ще бъде запечатана най-рано до утре сутринта — каза един от криминалистите. — Ще трябва да спиш другаде, приятел.
	Боби нямаше нищо против. И без това не беше в състояние да заспи на яхтата. Обърна се към Форест Морган и рече:
	— Можех да предотвратя убийството й.
	— Не мисля така. Но вероятно ще можеш да предотвратиш друго, ако ми кажеш какво става, по дяволите.
	Двамата излязоха на палубата. Боби вдъхна чистия въздух и се вгледа в реката. Денят беше твърде хубав, за да умреш. Особено по този начин.
	— Тя беше красиво момиче — каза той.
	— Знам — отвърна Морган. — Видях ви заедно на Кони Айлнад. И детето й…
	— Санди има леля в Ню Джърси. Моля те, намери я. Детето е в къщата на Лу Барникъл, където Санди живееше. Момченцето е от голямо значение за едни много опасни хора и по някакъв начин е свързано с цялата афера. Бих искал да знам повече. Но Санди каза, че детето не е от Барникъл. Не искам момченцето да изчезне безследно. Ще намериш ли малкия и после леля му?
	— Няма проблем. Вече знаеш, че съм по петите на Барникъл. Наясно съм какво става. Нали те следя. Само чакам чашата да прелее.
	Двамата слязоха по трапа, минавайки покрай Тузио и Ханрати, които разговаряха шепнешком.
	— А сега, защо не ми разкажеш всичко? — попита Морган.
	— Всичко ще бъде написано утре сутринта в рубриката на Макс Рот — каза Боби достатъчно силно, за да го чуят Тузио и Ханрати.


	46.

	Операцията постепенно се разнищваше. През последните два часа телефонът на Лу Барникъл не преставаше да звъни.
	„Убийството на Санди Фрейзър беше извършено нескопосано — помисли той. — Колко жалко. Тя беше готина мадама. Боби Емет има алиби. Макс Рот, репортерът на «Дейли Нюз», е подготвил голяма статия за утрешния брой. Шибана работа. Моите тъпаци пак объркаха нещата. Трябва да измисля какво да кажа на Изнудвача, когато се обади. Ще се вбеси, че работата е свършена нескопосано. Отново ще ме нарече некадърник и кретен. Само да го спипам, когато всичко това свърши… През това време ще уверя онзи надут задник, че сам майсторски заблудих ченгетата от отдел «Убийства». Казах им, че цяла сутрин, по време на убийството, съм бил на работа и съм обядвал със свещеника на енорията, който няма да забрави петте ми хиляди долара. Трябвало е да уреждам погребение, затова Доналд е бил с гувернантката. Ченгетата се извиниха. Дори ме нарекоха капитане. Щели да се обадят, ако има нещо ново. Но мечтата ми е изложена на риск. Ако съумея да поддържам операцията, ще стана шеф на щатското управление на полицията. Всички ченгета ще ми бъдат подчинени. Ще имам влияние във всеки участък в щата Ню Йорк. Цяла шибана армия от ченгета и безброй милиони в пенсионния фонд.“
	В шестнайсет и девет минути телефонът отново иззвъня.
	— Работата с жената беше извършена лошо — каза Изнудвача. — Закарай детето на безопасно място. Нещата достигат критичната си точка.
	— Тревожи ме статията на Макс Рот — рече Барникъл.
	— Всичко ще бъде наред, докато детето е при нас.
	— Още ли отговарям за задачата? А дялът ми от парите?
	— Разбира се. — Уравновесеният, спокоен глас на мъжа беше окуражителен. — Само го заведи на безопасно място и ще получиш всичко, което ти се полага.
	— Детето вече е в безопасност.
	— Къде е?
	— В къщата на бавачката в Рокауей — отговори Барникъл и му каза адреса.
	— Добре.
	— Кога най-после ще се срещнем?
	— След два часа. Донеси парите от последното събиране на мястото за прехвърляне. Свързах се с другите главни играчи и те също ще дойдат.
	— Ще бъда там. С парите.
	Барникъл се усмихна. Беше убеден, че въпреки дребните засечки, причинени от Боби Емет, всичко щеше да стане по плана. Кампанията щеше да си получи сумата, от която се нуждаеше, а остатъкът щеше да бъде разпределен между събирачите на средства. После, след изборите през ноември, щяха да започнат политическите назначения. „И тогава ще се справя с шибания Изнудвач — помисли Барникъл. — Ще гушне босилека…“
	— И още нещо — каза Изнудвача. — Използвай най-добрите си хора. Емет незабавно трябва да престане да създава проблеми.


	47.

	В шестнайсет и трийсет и пет Боби и Форест Морган отидоха в полицейската медицинска комисия, за да се срещнат с Бенджамин Ейбрамс.
	По пътя Боби разказа на Морган всичко, което знаеше за участието на лекаря в пенсионната схема.
	Чернокожият детектив каза, че докато е следил Боби и Патрик, е видял Ейбрамс и е записал регистрационния номер на мерцедеса на Джон Шайн.
	— Точно както казах на Тузио. Следих те през цялото време. Бях на полицейския катер, който тази сутрин мина покрай теб, докато шпионираше къщата на Шайн. Е, какво става?
	— Не съм сигурен — отговори Боби. Още не искаше да му съобщава повече информация. Не желаеше Морган да атакува в каубойски стил къщата и да изложи на риск живота на Доротея.
	— Не си напълно откровен с мен, Боби.
	— Наистина не знам със сигурност. Може би Ейбрамс ще ни каже онова, което искаме да знаем. Той е отговорът.
	Слязоха от елеватора и се приближиха до рецепцията. Морган извади позлатената си значка на детектив от отдела за вътрешно разследване.
	— Бихте ли казали на доктор Ейбрамс, че желаем да говорим с него? — обърна се той към секретарката. — Освен това искам да видя всички досиета за пенсиите по болест от последните две години. Само одобрените, ако обичате.
	Жената преглътна с усилие, стана и тръгна по коридора, сетне почука и влезе в кабинета, на чиято врата беше написано името на Бенджамин Ейбрамс.
	Боби погледна Морган и попита:
	— Колко години ти остават до пенсия?
	— Цяла вечност.
	Боби погледна неспокойно, когато секретарката излезе и вратата на кабинета на Ейбрамс трескаво се заключи отвътре.
	— Лекарят каза, че ще дойде след минута и… — започна тя.
	Боби се втурна към вратата. Морган го последва. Доктор Бенджамин Ейбрамс сложи край на живота си, преди секретарката да довърши изречението. Изстрелът беше тих и приглушен, но достатъчно силен, за да накара Морган и Боби да разбият вратата.
	Доктор Ейбрамс седеше наведен напред на въртящия се стол. Главата му беше отпусната на бюрото. Дулото на служебния револвер бе пъхнато в отворената му уста, откъдето излизаше пушек. Таванът беше опръскан с кръв и мозъчна тъкан.
	Боби се приближи до него и видя набързо надраскана бележка на бюрото. „Скъпа Ребека, обичам те. Съжалявам. С обич. Татко.“
	Писалката „Мон Блан“ лежеше до бележката. Ейбрамс не бе имал време да напише повече. Пък и едва ли имаше какво друго да каже. Боби забеляза, че видеото работи. Екранът показваше доктор Бенджамин Ейбрамс с гола жена в прогизнало от кръв легло. Гърлото й беше прерязано. Също като на Санди.
	Боби се вторачи в мъртвеца и усети нов прилив на вина.
	— О, Боже, първо трябваше да вземем оръжието му.
	— Корумпираните ченгета винаги имат още един пистолет — каза Морган, докато гледаше на видеозаписа как ужасеният Ейбрамс става от леглото и започва да се облича. — Заради последния патрон.
	— За Бога, Морган, той беше лекар.
	— Той беше мръсник. Умря така, както живя.
	Боби се приближи до монитора, когато нещо странно привлече погледа му. Забеляза, че в ръката на мъртвата жена има дребни лъскави монети.
	— Явно е бил изнудван — каза Морган. — Какво гледаш?
	Боби поклати глава и не отговори. Отмести очи от екрана и от мъртвия лекар. На прага стоеше доктор Хектор Перес. Беше стъписан и объркан. Морган го видя и се приближи до него.
	— Докторе, трябва да разговарям с вас и с другия лекар от комисията — каза чернокожият, извади от джоба си визитна картичка и му я подаде. — Ще прегледам цялата ви документация. Моля ви, проверете какви са ангажиментите ви за утре и ми кажете кога сте свободен.
	Перес погледна визитната картичка, сетне Морган и кимна, но не каза нищо.
	От фоайето на сградата пристигнаха униформени ченгета. Секретарката беше припаднала. Форест Морган каза на полицаите да се обадят в моргата и на съдебно-медицинските експерти. После се обади по телефона на отдела си и обърна гръб на Боби.
	Боби знаеше, че Морган ще бъде зает часове наред със самоубийството на Ейбрамс. Без да каже довиждане, той тръгна към изхода. В сградата цареше суматоха. Преди да излезе, Боби погледна доктор Хектор Перес, който имаше вид на осъден на смърт, застанал пред бесилката.


	Докато шофираше по Куинсбъро Бридж в Манхатън, Боби се обади на Глисън и му разказа за Санди и за Ейбрамс и какво е видял в къщата на Джон Шайн. Адвокатът предложи да се срещнат в двайсет и трийсет в кантората му в Емпайър Стейт Билдинг. Накара Боби да обещае, че няма да предприема нищо, докато не се видят. Сетне позвъни на Макс Рот, който му каза да го вземе от библиотеката на Четирийсет и втора улица и Пето Авеню. Бил намерил информацията, която Боби бе поискал. Щял да му покаже какво е научил на път за редакцията на „Дейли Нюз“.
	После Боби се обади на Патрик.
	— Спомняш ли си, че миналата седмица, в деня, когато излязох от затвора, намериха мъртва проститутка в манхатънски хотел? — попита Боби.
	— Да, в „Сейнт Клеър“.
	— В ръката й имаше дребни монети…
	— Господи, не ми е минавало през ума да свържа…
	— Същата вечер е имало конгрес на полицейските лекари. Искам да провериш списъка с поканените.
	— Кого търсим?
	— Лекар на име Хектор Перес. От нюйоркската полиция.


	Телефонът на Хектор Перес иззвъня само половин час, след като доктор Ейбрамс отне живота си. Лошите новини, се разпространяваха бързо. Полицейските радиочестоти явно се подслушваха. Перес се изпоти от страх, когато вдигна слушалката. Изнудвачът от другия край на линията му каза, че тази нощ ще се нуждае от него. Това щяло да бъде последното, което щял да поиска от него.
	Перес отказа. Обясни на изнудвача, че вече няма да изпълнява исканията му и че в отдела за вътрешно разследване са разбрали за измамата с пенсионния фонд, после затвори.
	Разтреперан, доктор Перес излезе от сградата и се качи в колата си. На предната седалка имаше калъфка за възглавница от хотел „Сейнт Клеър“, изцапана с петна от кръв. Перес изкрещя от ужас, като я видя. На седалката бяха оставени и черни очила, същите като на доктор Ейбрамс. Телефонът в колата иззвъня. Хектор Перес се страхуваше да отговори. Грабна телефона едва след третото извъняване.
	— Бръсначът още е в мен — каза Изнудвача. — И видеозаписа. Не ме принуждавай да ги дам на полицията. Не причинявай това на съпругата си и на още нероденото ви хубаво бебе.
	— По дяволите, какво искаш от мен? — извика Перес.
	— Чакай в полунощ на автобусната спирка на Флатбуш Авеню и Авеню Ю — каза спокойният глас. — Сложи си очилата и вземи лекарската си чанта, за да прегледаш един човек. Тя има висока температура и искам да бъда сигурен, че е в състояние да пътува.
	— Това ли е всичко?
	— Да.
	— И после край?
	— Ще ти дам бръснача и оригиналната видеокасета. И ще приключим.
	— Ще бъда там — обеща Перес.


	48.

	В деветнайсет и пет Мойра Фаръл отвори охладената бутилка „Роудерър Кристал“ и напълни пет искрящи чаши. Беше събрала в луксозната си кантора на Корт Стрийт главните играчи в операцията с пенсионния фонд и в кампанията на Стоун.
	Сис Тузио и Ханрати седяха на зеленото велурено канапе срещу Барникъл. Мойра им даде чаши и остави една и за себе си.
	После сложи петата чаша в края на дългата маса, където имаше и две големи брезентови чанти, всяка съдържаща по пет милиона в пачки от стодоларови банкноти. Резултатът от двеста фалшиви пенсии по болест. Парите щяха да бъдат използвани за подкупи за кампанията на Стоун в общите избори.
	— И така, кой е той? — попита Барникъл, като посочи петата чаша с шампанско.
	— Качва се с асансьора — отговори Мойра Фаръл.
	— Искам да ме погледне в очите и да ми каже, че ще бъда новият шеф на полицията — рече той.
	— И аз изгарям от нетърпение да се запозная с него — каза Сис Тузио. — Искам уверение, че онова скалъпено обвинение за укриване на веществени доказателства в процеса срещу Емет няма да ми попречи да заема поста върховен съдия на щата. И Ханрати, разбира се, ще бъде с мен. А Сол Даймънд да стане член на апелативния съд.
	— Естествено — каза Мойра Фаръл и чу стъпки в преддверието. — Е, мисля, че е време най-после да се запознаете с човека, който осъществи всичко това.
	Тя прекоси разкошно обзаведения кабинет и отвори голямата врата от тиково дърво. В стаята влезе Джон Шайн. Беше в избелели джинси, маратонки, каубойска шапка и обикновено яке с цип.
	— Това някаква шибана шега ли е? — язвително подхвърли Лу Барникъл и се вторачи в Мойра Фаръл. — Та аз бях шеф на този скапан задник. Той ли е важната клечка, проклетият папа?
	— Кой е той? — озадачена попита Сис Тузио и погледна Барникъл, Мойра и накрая Ханрати.
	— Той дойде при мен като клиент и предложи този оригинален сценарий — отговори Фаръл.
	— Името му е Джон Шайн — добави Барникъл. — Особняк и вълк единак, който цитира мъртви поети и има пивница в Бей Ридж. Провалило се пенсионирано ченге.
	— Принудено да се пенсионира, Лу — поправи го Джон Шайн.
	Барникъл се размърда неспокойно и каза:
	— Тук има нещо гнило, Мойра.
	— Седни, Мойра — каза Джон. — Да приключим с финалните щрихи, колкото е възможно по-бързо.
	Тя се настани на велуреното канапе до объркания Барникъл.
	— Всичко наред ли е? — попита Сис Тузио. — С кампанията? С назначенията? Онзи Боб Емет носи само неприятности.
	— Утре в „Дейли Нюз“ ще излезе голяма статия — рече Барникъл.
	— Ами, Боби Емет наистина е проблем — съгласи се Шайн.
	— Беше ти приятел — каза Барникъл. — Виждал съм го с теб. Още се мотаеш с него. Онзи ден…
	— Да — прекъсна го Джон. — Ето защо ти възложих задачата да ни отървеш от него. Аз лично го харесвам твърде много, за да се погрижа за това. Но ти няколко пъти се провали, Лу. И ти, Тузио. Остави диря, която само Боби Емет можеше да проследи. И той го направи. Стигна до мен! В това има логика, защото не мога да разчитам на друг, освен на себе си. Всичко се свежда до самоувереността, нали? Дори ти, Мойра, колкото и да си мила, умна и красива, беше изключително немарлива с онова неотстъпчиво ченге.
	— Каза ми да направя така, че да го осъдят — рече Фаръл. — И аз го сторих. Не съм виновна, че се появи Глисън…
	— Чакай малко — прекъсна я Тузио. — Какво означава това безсмислено бръщолевене? Утре са първичните избори. Ще спечелим ли?
	— Предложих съвършен план за успех, а вие, глупаци, настоятелно го проваляхте — отговори Шайн. — Както Боби Емет веднъж каза: „Глупавата настоятелност е кошмарът на дребнавите умове, обожавани от незначителни политици, философи и божества. Великата душа няма какво да прави с настоятелността.“ Аз съм велика душа, а вие сте изгубени души. Трябва да взема мерки.
	Шайн се усмихна, направи гримаса и вдигна чашата с шампанско.
	— Какви ги дрънка, по дяволите? — обърна се Барникъл към Мойра Фаръл.
	Тя поклати глава, озадачена и разтревожена.
	— Но накрая всичко ще свърши добре — усмихна се Джон и вдигна чаша. — Наздраве за новия губернатор.
	Другите, макар и смутени, също вдигнаха чаши. В същия миг Шайн остави чашата си и бързо извади два сребристи пистолета със заглушители. Първо застреля Барникъл. В дясното око. Вторият куршум прониза Мойра Фаръл в гърдите. Джон светкавично обърна глава, изтръпвайки от болката в гръбнака, прицели се с пистолета в дясната си ръка и застреля Сис Тузио в отворената уста, докато се опитваше да изпищи. Накрая Шайн уцели стъписания Ханрати в сърцето.
	Във въздуха се разнесе дим. Четирите трупа се отпуснаха в озадачени последни пози върху скъпите канапета. Шампанското тихо се лееше по безжизнените им тела. Шайн извади носна кърпа, избърса отпечатъците от двата пистолета и надяна меки кожени шофьорски ръкавици. Приближи се до Барникъл и сложи единия пистолет в ръката му, а другия — в ръката на Ханрати.
	Измъкна пет пачки от чантите и разпръсна банкнотите от едната между труповете, за да изглежда така, сякаш четиримата се бяха скарали за парите. Остави другите четири пачки на масата. Единственият предмет, който бе докоснал, беше чашата с шампанско. Взе я и изпи болкоуспокояващо с остатъка от алкохола. Пусна чашата в джоба на якето си, дръпна циповете на чантите и ги метна на раменете си. От опит знаеше, че един милион долара в банкноти по сто тежат единайсет килограма. Това означаваше, че всяка чанта с пет милиона долара тежи петдесет и пет килограма. Тежестта на парите беше убийствена за гръбнака му.
	Огледа стаята за последен път и бързо излезе.


	49.

	Боби взе Макс Рот от библиотеката.
	— Архитектката, която е проектирала къщата, където онзи смахнат е държал Кейт Клементайн, се е казвала Барбара Лейси — каза репортерът.
	— Тя ли е изчезналата архитектка, за която горкият Ларкин спомена? — попита Боби, като бързо се премести в средното платно, за да избегне автобусите в дясното. Часовникът на таблото показваше деветнайсет и двайсет и пет.
	— Да, мисля, че е същата — отговори Макс и извади няколко изрезки от вестници и копия на микрофилмирани документи. — Семейството й най-после ми се обади. Жената е изчезнала преди около деветнайсет месеца…
	— Горе-долу по същото време, когато трупът се е появил в крематориума.
	Рот погледна оживеното лице на Боби и прелисти тетрадката със записките си и изрезките от старите вестници.
	— Репортажът е забутан в средата на вестника, защото ти и онази купчина пепел в гробището сте изпълнили първите пет страници.
	— Не е необходимо да ми го напомняш — каза Боби.
	— Преди няколко минути се обадих в редакцията. Казаха ми, че по полицейските радиочестоти се разнася историята за мъртвата жена на яхтата на Глисън. Но този път си имал алиби.
	— Но нямам извинение, че допуснах това да се случи — каза Боби и рязко зави надясно, макар че светофарът на Трийсет и четвърта улица светна в червено, и насочи джипа на запад, към редакцията на „Дейли Нюз“. — Не мога да позволя същото да се случи и с Доротея.
	Макс Рот се прокашля, пак прелисти изрезките от вестниците и се зачете в тетрадката. Приближаваха се към кръстовището на Хералд Скуеър, където движението винаги беше оживено и улиците — пълни с купувачи, влизащи и излизащи от „При Нанси“.
	— Преди седемнайсет години, по време на случая Кейт Клементайн, Барбара Лейси казала на репортерите, че е проектирала „Къщата на ужасите“ по поръчка на откачения си чичо, който се страхувал от ядрени атаки — рече Макс. — Твърдял, че иска бункер, който да го предпазва от радиация и атомна експлозия. Лейси мислела, че е смахнат, но наскоро била завършила „Прат“ и се нуждаела от парите.
	— И след деветнайсет месеца изчезнала. Какво друго научи за нея? — попита Боби и спря на светофар на Бродуей.
	— Била е страстна пушачка. Имала е къща в Бруклин Хайтс. Родена, израснала и живяла в Ню Йорк. И вероятно редовно е пила от водата с богато съдържание на флуор.
	— Като жената, чиито зъби бяха намерени в крематориума. Господи, горката…
	Зад тях изсвириха клаксони в мига, в който светофарът светна в зелено. Боби натисна педала за газта и профуча през кръстовището, разпръсквайки тълпа гневни минувачи.
	— Семейството й каза, че от цигарите Лейси получила сърдечен удар на трийсет и деветгодишна възраст. Сложили й пейсмейкър в Медицинския център в Ню Йорк. През всичките тези месеци семейството й мислело, че някъде е получила втори удар и са я сметнали за бездомна и са я погребали в някой гроб в полето… където ще свършим и ние, ако не намалиш, по дяволите!
	— Господи, Макс, те са убили горката жена, кремирали са я и са направили да изглежда така, че е Доротея… — каза Боби, принуждавайки идващия насреща шофьор на такси да удари спирачки в средата на кръстовището, като направи непозволен ляв завой на Седмо Авеню.
	— Попитах семейството й кои са били последните й архитектурни проекти — продължи Рот, вкопчвайки се в дръжката на вратата, когато Боби зави надясно по Трийсет и трета улица. — Това ми отне известно време, но те много искаха да помогнат, защото държат случаят да бъде описан в пресата. Не ми стигна смелост да им кажа, че прахта й е в урна с името на Доротея Дубров в залата за веществени доказателства в болница „Кингс“.
	— И какво е проектирала? — попита Боби, изпреварвайки камионите с доставки по Трийсет и трета улица, на запад от Осмо Авеню.
	— Ами, къща в Бруклин Хайтс…
	Боби извади адреса, който Маги му бе дала и попита дали е същият, където бе работила Лейси.
	— Откъде знаеш? — учуди се Макс.
	— Там живеят Тузио и Фаръл — отговори Боби и спря на светофар на Девето Авеню.
	— Господи. Става все по-хубаво. После Лейси е преустроила пивница в Бей Ридж…
	— „Печелившият билет“.
	— Точно така. И е проектирала къщата на Шайн в Уинди Тип.
	— Има ли къщата подземие? Противоатомно укритие? Нещо подобно…
	— Обикновено такова помещение не може да се изкопае в пясъка. Но според плановете къщата се намира върху изоставен след Втората световна война ракетен силоз. Един от множеството, построени за отбрана на нюйоркското пристанище. Намерих тази информация в библиотеката.
	— Силозът осигурява ли достатъчно пространство за подземно жилище?
	— О, да. Някои са били обитавани в очакване на Червената заплаха и Жълтата напаст.
	— Това е искал да ми разкаже Том Ларкин. Вероятно се е добрал до досието на Шайн. Разбрал е за миналото му. Как три пъти са му отказали пенсиониране по болест. И когато е започнал да разследва случая Кейт Клементайн, е открил, че Шайн е работил по него и е използвал Мойра Фаръл като свой адвокат и Барбара Лейси като архитект, преди последната да изчезне.
	— Изчезнала е по същото време като Доротея — добави Макс. — После по някакъв начин Шайн е разбрал, че Ларкин е по дирите му…
	— Научи го от мен. Шайн ме изпрати при Ларкин, само за да разбере какво знае. — Светофарът светна в зелено и Боби профуча през кръстовището. — И когато по невнимание му дадох да разбере, че Ларкин е на път да го разобличи, Шайн го е убил.
	Рот свали крака си от таблото, когато наближиха редакцията на „Дейли Нюз“ и Боби спря в обозначената в жълто зона за паркиране на товарни камиони, сетне го погледна в очите и каза:
	— Трябва да предам статията си за утре.
	— Хей, Макс, благодаря ти.
	— Но трябва да ти кажа нещо още по-обезпокоително. Не искам да правиш глупости с револвера, който знам, че носиш.
	— Престани, Макс — рече Боби, поглеждайки часовника на таблото. Беше деветнайсет и четирийсет и три. — Нещата навлизат в решителната фаза. Трябва да тръгвам!
	— Помоли ме да проверя в Министерството на външните работи…
	— Е, и?
	— Ами, имат информация за жена на име Доротея Сломович, украинка, която е влязла в Съединените щати преди двайсет и два месеца. Сломович е името на украинския дипломат, чиято съпруга е имала връзка с Джон Шайн. Дубров е моминското й име.
	Боби се вцепени и се вторачи по посока на реката, която се намираше на две преки на запад. Прокашля се и опита да асимилира думите на Рот.
	— Искаш да кажеш, че Джон Шайн вероятно е бащата на Доротея Дубров?
	— Не вероятно, а сигурно — отговори Макс. — Какво ще правиш сега?
	— Трябва да се срещна с Глисън и после отново да отида в онази проклета къща. Още тази вечер.


	50.

	В двайсет и четиринайсет минути Боби пристигна в Емпайър Стейт Билдинг, за да се срещне с Глисън. Не искаше да рискува да се натъкне на засада в подземния гараж, затова остави джипа на улицата. И без това после щеше да потегли по-бързо. Сложи пропуска от нюйоркската полиция на предното стъкло.
	С Глисън щяха да разработят план как да влязат в къщата на Шайн, за да намерят Доротея.
	Веднага щом влезе във фоайето, му се стори, че нещо не е наред. Пазачът, който винаги седеше до металното си бюро, не беше дежурен. Двамата чистачи не се вместваха в обстановката. Бяха бели, а там Боби бе виждал само чернокожи чистачи. Стояха с гръб към него и единият, който държеше метлата, се движеше приведен и тътреше крака, сякаш изпитваше болка. Освен това беше с лъснати мокасини с гьонени подметки, твърде елегантни за работа.
	Боби направи няколко крачки вляво и използва черното стъкло на указателя на стената като огледало, за да види по-добре едрия мъж. Чистачите застанаха от двете му страни. Той веднага позна отражението на Кюзак, но преди да извади револвера от джоба на панталона си, другият го удари по главата с дръжката на метлата. Боби се свлече не колене и забеляза, че пазачът е с белезници на ръцете и лепенка на устата.
	Боби вдигна глава. Кюзак и Зийк извадиха пистолети и се прицелиха. Боби прекатури бюрото и първите два куршума рикошираха в металната му повърхност. Той се претърколи на пода, извади револвера, стреля и се скри зад рекламата за „Рекордите на Гинес“.
	После стреля по Кюзак. Куршумът разби на парчета витрината с плаката на „Кинг Конг“. Стреля два пъти и по Зийк, който дръпна пазача и го изправи пред себе си като щит, докато вървеше към Боби и стреляше. Кюзак направи същото със стъписания истински чистач, когото бяха съблекли по бельо. Рекламата с „Рекордите на Гинес“ се строши. Боби се втурна към аварийните стълби. Нямаше намерение да участва в убийството на пазача или на чистача. Освен това знаеше, че Кюзак и Зийк няма да ги влачат по стълбите, докато го преследват. Отвори вратата и реши да хукне надолу, към кантората, откъдето да се обади на полицията.
	— Какво става, по дяволите? — извика някой. Гласът му се стори познат, но тембърът беше твърде плътен, за да е на Глисън, затова Боби побегна нагоре. Кюзак и Зийк започнаха да стрелят в стълбището. Изстрелите отекваха в огромното затворено пространство, а куршумите рикошираха в металните перила, тръбите и старите каменни стъпала.
	— Мъртъв си, Емет — изкрещя Кюзак. — Ще откъсна шибания ти кур и ще го завра в устата ти.
	— Тук съм — подразни ги Боби с надеждата да ги накара да тичат. Знаеше, че има повече въздух от тях и щеше да ги спипа, когато се уморяха. — Двама срещу един е шибан риск за двама смотаняка като вас.
	Кюзак стреля в тясното пространство между перилата и куршумът отскочи като топка в стена.
	Боби продължи да тича нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж. Запази последните два патрона за накрая, когато щеше да се нуждае от тях. Стигна до осмия етаж и чу, че ченгетата пъшкат и се задъхват. Щеше да ги причака на площадката.
	Долепи се до циментовата стена и се заслуша в приближаващите се стъпки. Револверът му беше зареден и готов за стрелба. Осъзна обаче, че сега чува учестеното дишане само на един човек.
	Изчака, докато преследвачът стигна до площадката на седмия етаж и се прицели. В същия миг някой изскочи от вратата на аварийното стълбище. Боби се стресна и стреля неточно. Отдолу Зийк изстреля поток от куршуми. Боби стреля още веднъж и тогава Кюзак връхлетя върху него и го сграбчи в мечешката си прегръдка. Зийк приклекна и натисна спусъка. Патроните му бяха свършили. Той мълниеносно извади сгъваем нож, дълъг двайсет сантиметра. При звука от изщракването по гърба на Боби полазиха тръпки. Напомни му за затварянето на врата в затвор. Зийк замахна към Боби, докато Кюзак го държеше отзад. Но в затвора Боби често бе атакуван в гръб, затова успя да спусне ръка към пениса на Кюзак. Стисна го с всичка сила. Кюзак започна да вие от болка и отслаби хватката си. Боби го завъртя пред себе си. Зийк хвърли ножа. Сребристото острие потъна дълбоко в гърдите на Кюзак. Боби усети как тялото на едрия мъж се разтресе и потрепери конвулсивно и след миг разбра, че Кюзак вече не е жив.
	Но Зийк се приближаваше до Боби. Извади ножа и се приготви да го забие в гърлото му. Докато замахваше, Боби видя как някой се спусна по стълбите, водещи към деветия етаж. Хърби Рабиновиц се хвърли върху Зийк като обезумял и го повали на земята.
	— Шибано копеле! — изкрещя Хърби и изви ръката на Зийк, докато ножът падна на пода до безжизненото тяло на Кюзак, който лежеше на прага, препречвайки пътя към осмия етаж.
	— Хърби — извика Боби. — Трябва да го хванем и…
	Но Хърби отново изпадна в ярост. Вдигна стенещия Зийк, като го хвана за слабините и гърлото и изтича с него в коридора на осмия етаж.
	— Къде е шибаният прозорец? — изкрещя Хърби и ритна заключената врата на един от кабинетите.
	Зийк се душеше и размахваше крака и ръце като обезумял, за да се освободи, но едрият мъж беше твърде силен. Боби хукна след него.
	— Недей! — извика Боби, когато Хърби разби вратата и се втурна вътре.
	Прекоси тъмния, разхвърлян кабинет и се отправи към остъклената външна стена, гледаща към озарената в неонови светлини Трийсет и четвърта улица. Сетне се приготви да хвърли през прозореца ужасения Зийк.
	— Хърби! — извика Боби. — Чуй ме! Има по-добър начин. Майка ти ще се гордее, че си се сетил за него.
	Рабиновиц спря и го погледна. Очите му изведнъж станаха тъжни. Зийк се гърчеше и задушаваше в ръцете му.
	— Казвай бързо — рече Хърби. Вените на врата му бяха изпъкнали и пулсираха.
	— Нека да му задам няколко въпроса. Той може да ни помогне. Моля те.
	Хърби с нежелание стовари по гръб на бюрото ужасения Зийк. После огледа кабинета.
	— Откъде знаехте, че ще дойда тук? — попита Боби, като дръпна Зийк да седне.
	Ченгето не отговори. Държеше се за гърлото и се опитваше да поеме въздух. Хърби изви ухото му.
	— Барникъл натисна копчето за повторно избиране на телефона… който Санди бе набрала… и се свърза с номера тук — дишайки тежко каза Зийк. — Използвахме указателя… и разбрахме, че е на кантората на Глисън… Причакахме те…
	— Защо се е обаждала?
	— Сигурно заради хлапето си. Откъде да знам?
	— През последните няколко дни трескаво събирате парите за пенсиите по болест. Защо?
	— Не ми казват такива неща. Но трябва да си много тъп, за да не знаеш защо. Шибаната кампания на Стоун. На всички ни обещаха високи постове. Държавни коли, червени лампи, с които да минаваш през задръстеното улично движение, пропуски за паркиране. Плюс големи пенсии. И онова, което Барникъл ни дава на ръка. Къща на плажа, яхта. Устроени до края на живота си.
	— И в замяна трябваше да убиеш Санди. И мен. Много съвестен гражданин си, няма дума.
	— Това не беше предвидено.
	— Къде е Доротея Дубров?
	— Що за въпрос?
	Боби се приближи до големия прозорец, погледна Зийк, кимна на Хърби и тръгна към вратата. Хърби отново сграбчи ухото на ченгето.
	— Не! — изкрещя Зийк.
	— Къде е Доротея Дубров? — повтори Боби.
	— Нали я уби? Това беше последното, което чух за нея — отговори Зийк, докосна внимателно ухото си, после погледна дали по пръстите му има кръв.
	— Кой уби Санди Фрейзър?
	Зийк се поколеба. Изглеждаше хванат натясно и победен. Хърби пак изви ухото му.
	— Капуто и Диксън. За да дадат своя принос.
	— Какво общо има Джон Шайн с цялата история?
	— Шайн? Никой не обича този скапаняк. Особено Барникъл, доколкото знам. Той е шибан особняк.
	— Защо детето на Санди е толкова важно?
	— Нямам представа. Бизнес. Само знам, че го гледат като писано яйце.
	— Какво друго трябва да знам за Барникъл и операцията му?
	— Какво има да се знае? Правиш каквото ти кажат и ставаш богат. Много по-добре е, отколкото да преследваш престъпници за жълти стотинки.
	Боби го хвана и го поведе към коридора. Хърби тръгна след тях.
	— Искам да те питам нещо, Зийк? — каза Боби. — Държа да ми отговориш откровено. Защо? Защо премина границата? И от ченге стана престъпник? Защо мнозина от вас обърнаха гръб на полицейските значки?
	Зийк го погледна в очите и рече:
	— Защо ли? Би трябвало да попиташ защо не? Защо да не живеем добре? Като полицаи сме виждали какво ли не — пари, мадами, власт, къщи за един милион долара, красиви яхти, чуждестранни коли. Богати, тъпи млади копелета продават наркотици и размахват пачки, с които мога да храня семейството си цяла година. Бивши кметове участват в телевизионни предавания, пишат книги и стават баснословно богати. Бивши комисари получават по двайсет бона за тъпа лекция. Бандити с красиви мацки, два пъти по-млади от тях. Някои дори бели. Големи гърди, високи токове, ярко червило. Елегантни ресторанти и нощни клубове, пълни със знаменитости. Ние, ченгетата, виждаме всичко това. — Зийк спря и разпери ръце, за да наблегне на думите си, сякаш търсеше съчувствие. Хърби го блъсна да върви. — Но никой от онези смотаняци не стои буден нощем и не се чуди откъде да намери пари за стоматолог за детето си. А когато дойде лятото, как да заведа хлапето в хубава къща на плажа? С бърз нов „Форд Експлорър“ вместо с осемгодишен „Понтиак“?
	Зийк млъкна и пак докосна ухото си. Боби го изгледа студено.
	— Питаш защо? — недоверчиво повтори Зийк. — Защо да не вкусим от всичко това? В края на краищата, ние пазим този лайнян град, за да могат онези смотаняци да живеят спокойно. Е, разбира се, няма да тръгна да продавам дрога на ученици. Но защо да не взема свястна пенсия от града, на който съм дал най-хубавите си години? Защо другите да могат да го правят, а ние не? Да не би да са по-умни от нас? Искаме най-малко три четвърти от пенсията на другите. Ето защо.
	Стигнаха до аварийния изход, където Кюзак лежеше в локва кръв.
	— И си готов да убиваш, защото разсъждаваш по този извратен начин? — попита Боби.
	— Не беше планирано да стане така. Ако не беше ти, нямаше да се стигне до трупове. Но като се замислиш, докато изпълняваш служебния си дълг, пак убиваш, само че за много по-малко пари.
	— А законът? — изкрещя Боби. Зийк сви рамене.
	— Както Лу казва, понякога законът не работи. Знам само едно. За разлика от теб, аз няма да отида в затвора.
	— Все още мога да го изхвърля на улицата — предложи Хърби.
	— Той не заслужава да гниеш в затвора заради него — отговори Боби. — Но вече не ми трябва.
	Боби отстъпи встрани и Хърби нанесе един-единствен удар с опакото на ръката си. Зийк се строполи на площадката на стълбището. Не помръдна. Боби откачи белезниците от колана му и окова изпадналия в безсъзнание убиец за тръбопровода, който се намираше на няколко крачки от плувналото в кръв тяло на Кюзак. Сетне пусна ключа за белезниците в джоба си.
	Ножът, с който Зийк бе убил колегата си, лежеше на два сантиметра от ръката му.
	— Отпечатъците му са върху ножа — каза Боби. — Ще бъде обвинен, че е убил приятеля си.
	— Имаш право — съгласи се Хърби. — На мама това би й харесало повече.
	— Между другото, какво правиш тук?
	— Още се крия от изнудвачите. Когато чух, че се качваш нагоре, извиках, но ти не отговори. После единият от тези двамата изкрещя името ти. Качих се на асансьора и слязох един етаж по-горе. На онзи тъпак явно му бе хрумнала същата идея и взе другия асансьор. Помислих, че са италианците.
	— Не. Това са само две продажни ченгета.
	— Още по-добре.
	Боби даде на Хърби неколкостотин долара и добави:
	— На Петдесет и седма улица има сносен мотел. „Дей Ин“. Регистрирай се и стой там.


	51.

	Боби забърза надолу по стълбите и в двайсет и трийсет и три влезе в кантората на Изи Глисън.
	— Закъсня — каза адвокатът.
	Седеше на въртящия се стол зад бюрото и издухваше цигарен дим към бръмчащата неонова лампа на тавана.
	— Как влезе в сградата? — попита Боби.
	— През подземния гараж. Защо?
	Боби му разказа набързо какво се бе случило. За слепия лекар в къщата на Джон Шайн, за Ейбрамс и за убийството на Санди Фрейзър. И всичко, което Макс Рот му бе съобщил за миналото на Джон Шайн. А накрая — за Кюзак и Зийк.
	— Ако Доротея е в онази къща — рече Глисън, — нямаме никакво време. Шайн сигурно се приготвя за бягство. Или с нея, или без нея.
	— Ако трябва, ще отида там с крик, за да разбия всичко и да я намеря…
	— Не можеш да отидеш сам. Трябва по някакъв начин Шайн да те покани…
	Клетъчният телефон на Боби иззвъня. Обаждаше се Патрик.
	— Проверих списъка на участниците в конгреса на лекарите в хотел „Сейнт Клеър“. Същата нощ е била убита проститутка на име Карън Андерс. Точно както ти предполагаше, Боби. Единият от членовете на нюйоркската медицинска комисия е доктор Хектор Перес.
	— Той трябва да е вторият лекар, който одобрява пенсиите по болест.
	Патрик му каза домашния адрес и телефона на доктор Перес. Беше ги взел от досиетата на служителите в нюйоркската полиция. Боби благодари и му каза да бъде на разположение, защото може би по-късно ще има нужда от него. Затвори и разказа на Глисън какво е научил.
	— Имам чувството, че доктор Перес ще ни вкара в къщата на Шайн — добави Боби.
	В джипа, на път за Бруклин, Глисън запали цигара. Клетъчният телефон на Боби отново иззвъня. Обаждаше се Маги.
	— Татко, чух новината за Санди… Непрекъснато мисля за момченцето й…
	— Някой ще плати за това, Маги — каза Боби, докато караше с пълна скорост по Бруклинския мост. Светлините на пристанището блещукаха. По тъмните води плаваха фериботи, факелът на Статуята на Свободата пламтеше в нощта. — Полицията знае, че нямам нищо общо с това. Не се тревожи.
	— Безпокоя се за детето. Все си мисля за онова, което говорихме. Лицето му наистина ми се струва познато.
	— Да, и на мен. Убеден съм, че често съм го виждал.
	— Мисля, че се сещам на кого прилича Доналд.
	— На кого?
	— На онзи човек, който се кандидатира за губернатор. Малкият Доналд изглежда също като Джералд Стоун…


	52.

	В двайсет и един и петдесет и две, след като Доротея се изкъпа и изсуши косите си, Шайн се приготви да й даде още една таблетка „Халдол“. Правеше го три пъти дневно през последните осемнайсет месеца. Тази вечер щеше да й даде четири, за да спи през целия път до Маями. Там щеше отново да зареди с гориво и да прелети още триста километра на югоизток, до малкия Норманс Кей, един от Бахамските острови. През осемдесетте години Норманс Кей беше едно от главните пристанища за пране на мръсни пари и контрабанда на кокаин. Повечето от онези хора бяха мъртви или излежаваха доживотни присъди, но още имаше достатъчно второстепенни играчи, които знаеха как да печелят пари, за да привлекат интереса на Джон Шайн.
	Багажът вече беше готов. Джон взе малко неща за себе си. Само колекцията от редки издания на Емерсън, няколко ризи, бельо и панталони. Доротея също нямаше много вещи. Когато пристигнеха на Бахамските острови, Шайн щеше да купи дрехи, които да съответстват на новата им самоличност, обозначена на новите паспорти. Беше набавил всичко необходимо — карти за социална осигуровка, паспорти, документи от емиграционните власти в Съединените щати, зелени карти и шофьорски книжки. Можеха да се купят от улиците на квартали като Сънсет Парк за пет хиляди долара парчето. Бяха фалшифицирани отлично.
	Дори документите на Доналд, синът на Санди, бяха изработени съвършено. Шайн ги купи в случай, че някога го принудеха да прибегне до детето. Гувернантката събираше багажа на Доналд в къщата си в Рокауей и приготвяше момченцето за пътуването до Бахамските острови.
	През последните две години Шайн пренасочваше парите от пенсионния фонд към малка банка на Норманс Кей чрез сложни международни телеграфни операции с център Мексико. Основната му банкова сметка беше в Мексико Сити. Беше я открил преди две години с петдесетте хиляди долара от първата операция с пенсиите по болест. Оттогава внасяше останалите депозити в клона на мексиканската банка в Манхатън. Чрез този клон той редовно пренасочваше пари към Сингапур. Оттам сумите бяха прехвърляни в Швейцария и накрая изпращани на сметката на „Ралф Емерсън“, колекционер на редки книги, в Норманс Кей. Името на притежателя на сметката беше същото като на новия му паспорт.
	На сметката на Ралф Емерсън в Норманс Кей вече имаше пет милиона долара. През деня Шайн се бе обадил на банкера там. Каза му, че ще пристигне с частен самолет рано на другата сутрин и ще носи значима сума американска валута в брой, която иска да внесе в банката. Така парите в сметката му щяха да станат петнайсет милиона долара.
	— Ще дойда с малко дете и с голямата си дъщеря, която не се чувства много добре — каза Шайн на банкера, който освен това имаше и неофициалната титла „управител на острова“.
	— Ще ви чакам лично на летището. И ще впиша сумата в специалните митнически тарифи за важни пътници.
	Частният двумоторен самолет „Чесна“ на Шайн щеше да чака на „Флойд Бенет Фийлд“, старото летище, сега част от националния парк „Гейтуей“. Намираше се в южния край на Бруклин, само на осем километра от Уинди Тип. В днешно време летището се използваше за въздушни паради и за обучение на авиационното поделение на нюйоркската полиция. Там Шайн се научи да пилотира.
	Той познаваше заместник-директора на „Гейтуей“ и ежегодните му дарения за поддръжката на парка му осигуряваха неограничен и неотбелязан в официалните документи достъп до летището. Шайн бе използвал самолета си само три пъти за две години — веднъж, за да се срещне в Ню Йорк с банкера и да купи къща край морето и втори път — по работа в Бостън.
	Шайн реши детето на Санди Фрейзър да бъде поверено на порядъчно американско семейство, преселници на Бахамските острови. Лично той щеше да се погрижи момченцето да бъде гледано добре. И да бъде на разположение, ако се нуждае от него. Никой нямаше да намери детето, Джон Шайн и дъщеря му Доротея. На Бахамските острови или по-късно — когато пътуваха заедно, отсядайки в хотели с четири звезди и посещавайки най-луксозните ресторанти в света — той щеше да намери на дъщеря си подходящ съпруг. Нямаше да е обикновено ченге като него. Или като Боби Емет.
	Колкото и свестен да беше в очите на Джон, Боби беше само ченге. Не беше за дъщеря му.
	Не, дъщерята на Джон Шайн щеше да води привилегирования живот, който бе отказан на красивата й майка, защото бе имала връзка с нюйоркско ченге. В Украйна я бяха прокудили да живее в позор, подигравки и мизерия. Но дъщеря им щеше да живее като кралица.
	Шайн обмисляше плановете си да издигне губернатор, да притежава и манипулира човек, който щеше да управлява Ню Йорк и може би някой ден дори да обитава Белия дом. Взимаше копелето му със себе си в случай, че Стоун успееше да издържи на бурята, която Боби Емет бе предизвикал. „Ако изберат Стоун, винаги мога да използвам детето за в бъдеще“ — помисли той.
	Ако Стоун претърпеше поражение, момченцето пак щеше да има добър живот. Това беше най-малкото, което Шайн можеше да направи за него сега, след като майка му я нямаше. Щеше да вземе малкия по пътя за летището. За нейно съжаление, гувернантката също беше излишна…
	— Отвори уста, съкровище.
	Доротея отвори уста и изплези език като енориаш, готов да получи причастие. Шайн сложи хапчето транквилант на езика й и й подаде чаша горещ, сладък чай. Макар и облечена в джинси и дебел вълнен пуловер, Доротея трепереше от треската и държеше чашата с две ръце, за да се стопли.
	В добавка към тримилиграмовата таблетка „Халдол“ Шайн й даде антибиотик и два аспирина за температурата. И мултивитамините, и минералните соли, които доктор Ейбрамс бе предписал. Тя глътна хапчетата и с тънък, напевен глас каза:
	— Страх ме е, татко.
	— От какво, миличка?
	— Студено ми е и се страхувам. — Тялото й се разтресе толкова силно, че тя разля част от чая. — Боя се, че вече никога няма да се стопля. На мама винаги й беше студено…
	— Изпий чая си, Дарла. Това е новото ти име. Твоето американско име. Татко обещава, че скоро ще се стоплиш.
	— Слънцето ми липсва.
	— Не унивай, миличка. Скоро ще заминем.
	— Ще заминем? Къде? А къде се намираме сега? Там ще има ли слънце?
	— Тук си с мен, скъпа. Където никой няма да ти стори нищо лошо. И ще отидем на още по-безопасно място.
	— Ще има ли слънчева светлина?
	— Да. Всеки ден.
	— А мама ще бъде ли там?
	— Мама е мъртва. Затова ти ме търси и ме намери. Сега никой не може да ни раздели, ангелче.
	— Мама е мъртва — повтори тя и в изцъклените й очи бликна сълза. — Затова дойдох в Америка. Да те намеря…
	Джон Шайн избърса очите й и я погледна. Господи, колко беше красива. Като майка си. И сега той имаше парите да й осигури живота, който бе отказан на майка й и който тя заслужаваше.
	„В полицейското управление не знаят каква услуга ми направиха, когато не ми дадоха полагащата ми се пенсия по болест“ — помисли той. Беше се заклел да им го върне. И всичко стана толкова лесно. Разчисти си сметките с Лу Барникъл, бившия му капитан, който го бе принудил да напусне. С медицинската комисия и нейната незначителна власт. С всички лицемери по върховете. Взе им повече пари, отколкото можеха да си представят. Върна им го и задето му забраниха да се среща с жената, която обожаваше. Макар че единствената му истинска любов почина, тласната към гроба опозорена и с разбито сърце, Джон си възвърна най-скъпото нещо след нея — Доротея.
	„Никой няма да ми я отнеме“ — помисли той. Беше убеден, че тя ще забрави Боби Емет, който скоро щеше да бъде мъртъв или в затвора. Дори да се измъкнеше, Боби Емет никога нямаше да ги намери, след като сменяха имената си и заминеха.
	Доротея изпи чая. Джон Шайн я сложи да легне на дивана и я целуна по челото, после я зави с одеало.
	— Опитай се да поспиш, миличка. Трябва да уредя още някои неща за пътуването ни. Новият лекар ще дойде да те прегледа за последен път.
	— Обещай ми, че ще има слънчева светлина, татко.


	53.

	Боби спря джипа на Единайсета улица в Парк Слоуп, Бруклин, срещу къщата на доктор Хектор Перес и му се обади по клетъчния телефон.
	— Доктор Перес, знам всичко за схемата на изнудване и за пенсионния фонд по болест. Трябва да говорим веднага, преди да сте свършили, като доктор Ейбрамс.
	— Кой се обажда?
	— Излезте навън. Ще ви чакам на улицата. Не искам да ви притеснявам пред съпругата ви.
	След по-малко от минута доктор Перес се появи на вестибюла на приземния етаж. Боби слезе от джипа и тръгна към него. Глисън прекоси улицата и тримата застанаха пред гаража.
	— По-добре веднага да започнем разговора — предложи Боби.
	— Знам кои сте — каза Перес, като гледаше ту единия, ту другия. — Не желая да говоря с вас.
	— Не си длъжен, но е по-добре да го направиш — рече Боби.
	— Разбира се, ще се наложи да дадеш показания в съда, когато ти изпратя призовка — обади се Глисън.
	— Какво искате, по дяволите?
	Перес нервно погледна към вратата на жилището си с надеждата, че Нидиа няма да ги види.
	— Да поговорим за видеозаписа в кабинета на Ейбрамс — отговори Глисън.
	— Убитата проститутка с трите дребни монети в ръката — добави Боби.
	— От полицейските пенсии по болест, които подписваш — каза адвокатът.
	— Видя видеозаписа в кабинета на Ейбрамс — продължи Боби. — Познат ти е, нали? И ти имаш такава касета. Убитата проститутка миналата седмица в хотел „Сейнт Клеър“. Също с три дребни монети в ръката. Като проститутката в бостънския „Шератън“, където преди две години е бил отседнал Ейбрамс. Знам, че в онази нощ си бил в „Сейнт Клеър“. Ченгетата от отдел „Убийства“ и отделът за вътрешно разследване още не са събрали две и две, но ще го сторят.
	— Не мисли, че ще те обвинят само в корупция — каза Глисън. — Ще ти лепнат и заговор за убийство. В обвинението срещу теб ще има повече трупове, отколкото си виждал в медицинския факултет.
	Хектор Перес ги гледаше ужасен. Разтрепери се и се изпоти. Гърлото му изклокочи, когато се опита да преглътне.
	— Не съм убил онази жена — каза той.
	— Но те имат видеозапис, нали? — възрази Боби. — Ти и тя в леглото. Като Ейбрамс и другата проститутка.
	— Събудих се и тя беше там…
	Гласът му постепенно заглъхна.
	— Вероятно мога да ти помогна — каза адвокатът.
	— Мислиш ли? — с надежда попита лекарят.
	— Какво си направил всъщност? Одобрил си няколко пенсии, но си бил подложен на ужасен натиск и си бил принуден да го направиш. Не си докладвал убийство. Но си бил натопен, жертва. Е, може и да загубиш работата си. Медицинската асоциация може да те лиши от права за една година. Но не виждам как биха могли да те вкарат в затвора. Виждам дори имунитет. Ако станеш държавен свидетел срещу онези негодници.
	— Знам какво е да си ченге в затвора — добави Боби. — Без да те обиждам, но нямаш необходимото телосложение, за да се къпеш в общите душове, докторе.
	Перес се замисли за миг, сякаш си припомняше повтарящ се кошмар. После се обърна към Глисън и попита:
	— И ти ли ще ми бъдеш адвокат?
	— Собственик ли си на тази къща?
	— Да.
	— Тогава, разбира се, че ще ти стана адвокат.
	— Трябва да нося специални очила за слепци и да чакам на пейката…
	— На ъгъла на Авеню Ю и Флатбуш — довърши мисълта му Боби.
	— Откъде знаете?
	— Няма значение — отговори Глисън.
	— Трябва да прегледам някаква жена — добави лекарят.
	Пулсът на Боби се учести. Двамата с Изи се спогледаха и кимнаха.
	— Той каза ли, че става дума за жена? — попита Боби.
	— Да — отговори Перес и погледна часовника си. — Трябва да се срещнем след час.


	54.

	Мерцедесът на Джон Шайн мина покрай тях. Боби, Глисън и Форест Морган седяха в служебната кола без опознавателни знаци, паркирана на разклона по пътя за Уинди Тип, на триста метра от къщата на Шайн.
	Боби се обади на Патрик по клетъчния телефон и каза:
	— Шайн пътува към теб, Съни.
	— Чакам, Чарли — отговори Патрик по установения код с имената.
	Намираше се три километра по-нататък и седеше в микробус, паркиран пред търговския център „Кингс Плаза“. Патрик наблюдаваше мъжа с черните очила, който седеше сам на автобусната спирка на отсрещната страна на улицата. В микробуса имаше още двама човека — баща и син от Кони Айланд, които изгаряха от нетърпение да поиграят среднощен баскетбол в Уинди Тип. Патрик работеше с тях по спортната програма. Младежът се казваше Уолтърс. Бащата работеше като техник в метрото и беше още по-висок от сина си, който бе метър и деветдесет.
	— Наистина ли мислиш, че ченгетата, които откраднаха парите за рождения ден на баща ми, ще бъдат там тази нощ? — обърна се Уолтърс към Патрик.
	— Ако сте ги разпознали правилно на полицейските снимки, смятам, че шансовете са големи.
	— Много искам да се запозная с онези двамата — каза бащата.
	— И да си поиграем с тях — добави синът.
	— Само ги идентифицирайте — рече Патрик.
	— Не мога да вляза там без подкрепления, Боби — каза Морган и се размърда неспокойно. Тримата с Глисън чакаха в колата пред портите на Уинди Тип.
	— Познавам Джон Шайн — рече Боби. — Той е човек, който не обича да губи. Ще убие Доротея, ако го хванем натясно. Знам, че ако изчакаме двамата да излязат от къщата, Джон ще изведе първо нея, използвайки я за прикритие, в случай че някой го дебне. Ще я вземе за заложница. Освен това ще я убие, ако се наложи. Ето защо, трябва да го изненадаме там, където най-малко очаква да се появим.
	— Но без заповед? — попита Форест Морган и за трети път през последните пет минути погледна часовника си. Беше двайсет и три без нещо.
	После отвори вратата и излезе да подиша чист въздух. Боби също слезе от колата. Глисън се измъкна през задната врата.
	— Хайде, Морган — нервно каза адвокатът, смъкна ципа на панталона си и започна да уринира върху гумата на колата. — Познаваш закона. Можеш да влезеш навсякъде, ако преследваш заподозрян, за когото си сигурен, че е замесен в престъпление. Няма съдия в контролирания от Сол Даймънд Бруклин, който да ти даде заповед за обиск. А Шайн е готов за бягство. Наясно е, че всичко пропадна. Но ти знаеш, че когато влезе в къщата, Перес става съучастник в престъпление, наречено изнудване, в заговор за отвличане, в измама с пенсии и дори в убийство. Това ти дава вероятна причина. Още колко трупа искаш, за да размърдаш нещастния си задник?
	Ядосан, Морган погледна Боби.
	— Не харесвам този арогантен човек с отвратителни маниери. Само ме вбесява. И пикае върху колата ми.
	— Колата е служебна — обади се Глисън. — Нервен съм. Обикновено не помагам в извършването на внезапен обиск. Свикнал съм да оправдавам заподозрените. Но сега дългът ме зове.
	Морган се отдалечи на известно разстояние, опитвайки се да вземе решение.


	Патрик видя как мерцедесът на Шайн намали, направи обратен завой и спря пред автобусната спирка. Шайн слезе от колата, приближи се до пейката и заведе Перес до мерцедеса. Настани го на предната седалка, тръшна вратата и седна зад волана. Патрик се обади на Боби по клетъчния телефон.
	— Качи го, Чарли. Ще изчакам три минути, после ще тръгна след него. Ще отида на уговореното място.
	— Шайн е взел Перес и се връща — извика Боби на Морган. — Предоставя ни се възможност да разкрием най-голямата измама с пенсии в историята на нюйоркската полиция. Стотици корумпирани ченгета, пред които десетките хиляди честни полицаи изглеждат като пълни тъпаци. На първата страница на „Дейли Нюз“ ще има голяма твоя снимка.
	Морган го изгледа свирепо, сетне вдигна ръце.
	— Не мислиш ли, че знам всичко това? — попита той.
	— Тогава си затвори очите — рече Глисън.
	— Имаме три минути — каза Боби.
	Морган прекоси шосето, като си говореше сам и размахваше ръце, сякаш се боксираше с невидим противник. Радиопредавателят му изпращя и той го долепи до ухото си. Заслуша се, после забърза към Боби и Глисън. На лицето му бе изписано стъписване и изненада.
	— Какво има? — попита Боби.
	Форест го погледна и размаха пръст.
	— Добре, че снощи ги накарах да те следят, Боби.
	— Защо?
	— Току-що са намерили Барникъл, Тузио, Ханрати и бившата ти адвокатка Мойра Фаръл. Всички застреляни в кантората й.
	— Очистили са почти целия квартал — подхвърли Изи.
	— Казах ти, че не харесвам този гаден дребосък — рече Морган.
	— Доротея ще бъде следващата — каза Боби. — Влизаме ли?
	Морган примига и старите бойни белези около уморените му очи се свиха.
	— Влизаме — отговори той.


	55.

	След две минути мерцедесът на Шайн профуча покрай тях и се отправи към портала на охраната на Уинди Тип.
	— Когато пристигнем там, Изи — каза Боби, — искам да останеш в колата. Не желая да се притеснявам за теб. Но ми трябваш, за да ми пазиш задника от юридическа гледна точка.
	— Трябваше да вземем Хърби — рече Глисън.

	Пазачът позна Джон Шайн и вдигна бариерата, за да пусне мерцедеса. След по-малко от минута пред портала спря Форест Морган. Възрастният пазач го изгледа и попита:
	— Изгуби ли се?
	— Дошъл съм да хапна ребърца и диня — отговори Морган и му показа значката си.
	Пазачът вдигна ръце, сякаш се предаваше.
	— Добър апетит — каза той и вдигна бариерата.


	Джон Шайн спря до къщата си и помогна на Хектор Перес да слезе от колата и да се качи по стълбите. Поведе го през хола и сетне по тесния коридор. Когато стигнаха до пространството между стълбите за горния етаж и стената на хола, Джон натисна дъбовата дъска с размери метър на два, освободи магнитната ключалка и блъсна навътре тази част от ламперията. Отпред имаше стръмни каменни стъпала, водещи под пясъка. Железобетонът и звукоизолацията не можеха да спрат мириса на морето, който проникваше през дебелите един метър стени на силоза. Джон запали осветлението и каза:
	— Внимавай къде стъпваш, докторе. Стъпалата са стръмни. Аз ще вървя отпред.
	Слязоха и Шайн отключи дебелата двайсет и пет сантиметра врата, направена от твърда звукоизолираща пяна, притисната между два листа шперплат, дебел пет сантиметра.
	— Татко, студено ми е — каза Доротея.
	— Лекарят е тук, миличка — отговори той. — Всичко ще бъде наред.


	Форест Морган спря на крайбрежния път, откъдето се виждаше величествената къща. Звездите блещукаха в небето над залива Ямайка и лекият нощен ветрец разнасяше далечните мелодии от лунапарка на Кони Айланд.
	— И така, адвокате, видяхме го да води Перес вътре — каза Морган.
	— Тогава сте станали свидетели на заговор, принуда, изнудване и насилствено затворена жертва — отговори Глисън. — Можете законно да влезете след тях. Това е целият ми шибан принос. Ще се видим в съда. А сега, отивам в най-близката кръчма.
	Адвокатът направи опит да слезе от колата. Боби го спря.
	— Чакай тук, Изи. Това е вражеска територия.
	— Готов ли си? — попита Морган.
	— Да вървим — отговори Боби и тръгна към къщата.


	Патрик спря пред охраната на Уинди Тип. Пазачът го погледна, после се вторачи в двамата чернокожи с него.
	— Съжалявам, приятел. Объркали сте се.
	Патрик му показа значката си.
	— Влизайте — рече пазачът. — Но помощниците да стоят в колата.
	Патрик се усмихна, натисна педала за газта и мина.


	Доктор Перес преслуша сърцето на Доротея и измери пулса й. Джон Шайн седеше на креслото в сенчестия ъгъл зад прожектора в подземното си жилище.
	Перес сложи торбичка лед на челото на Доротея.
	— Побързай, защото трябва да взема едно дете и да хвана самолета — каза Джон. — Искам да знам дали тя е готова да издържи на дълго пътуване.
	— Какви лекарства взима?
	— „Халдол“. Три милиграма три пъти дневно.
	— Достатъчни са, за да я държат в продължително състояние на полусъзнание. Трябва да е много издръжлива, за да има все още толкова силен пулс и сърдечна дейност. Треската е неприятна. Но не е опасна. Въпреки това не препоръчвам пътуване.
	— Ще издържи ли на четиричасово пътуване?
	— Да. Но ще й сложа инжекция с витамин Б. Треската може да се влоши, ако спи.
	Перес лъжеше, потеше се и поглеждаше часовника си и вратата към стълбите зад Джон Шайн. Вместо витамин Б той инжектира на Доротея малка доза амфетамин, за да я изкара от унеса. Знаеше, че през следващите няколко минути може да се случи всичко. Къде се бавеха? Перес се опитваше да печели време. Кръстоса краката на Доротея и провери рефлексите й, които бяха слаби, но задоволителни. Амфетаминът започваше да противодейства на халдола.
	— Тя има отлично потекло — каза Джон Шайн, сияещ от гордост.


	Боби отвори задната врата на къщата на плажа. След като доведе Перес, Джон Шайн не беше заключил, нито бе пуснал сложната алармена система. Явно планираше бързо бягство.
	Боби и Форест Морган извадиха пистолетите, тихо влязоха в къщата и стигнаха до хола.
	— Къде е капакът на отвора?
	— Според плановете на къщата някъде под стълбите. Трябва да претърсим ламперията.
	— Чудесно.


	О’Брайън сложи още бири пред Лебек и Даниълс. Те стояха в бара на заведението, където се правеха облози и стъписани гледаха телевизия. Не разговаряха. Капуто, Диксън, Левин и Флин седяха покрай тезгяха и също следяха с нарастващо безпокойство новината за убийството на Барникъл, Тузио, Ханрати и Фаръл.
	После, когато на екрана се появи в едър план Емпайър Стейт Билдинг, безпокойството им се превърна в паника.
	— Вероятно във връзка със същия случай — каза говорителят, — мъж на име Константайн Зийк, бивш полицай, сега служител на охранителна фирма „Гибралтар“ в Бруклин, е бил разпознат от детективите от отдел „Убийства“ в Манхатън като човекът, арестуван тази вечер в Емпайър Стейт Билдинг за наръгване с нож на свой колега, Ричард Кюзак. Източниците съобщават, че Зийк оказва съдействие на полицията в задълбочаващия се скандал за корупция…
	В заведението настъпи тишина. Изведнъж се чу изщракване от зареждане на пистолет и от дриблиране на баскетболна топка. Стъписаните ченгета се обърнаха и видяха Патрик Емет. Уолтърс и баща му бяха до него. Патрик насочи пистолета си срещу полицаите в бара.
	— Сложете оръжията си на тезгяха, момчета — каза той. Изумените ченгета се подчиниха.
	— Какво става? Филм ли снимате? — попита Даниълс, опитвайки се да прояви чувство за хумор в напрегнатата атмосфера.
	— Уолтърс, събери пистолетите — каза Патрик. Високият младеж бързо събра оръжията, сложи ги в спортна чанта, претърси всяко ченге и намери скрити пистолети в двама от тях.
	— Сега посочи хората, които те ограбиха — рече Патрик.
	— Ще имаш огромни неприятности в службата, приятел — обърна се Лебек към Патрик. — Запомних номера на значката ти.
	Уолтърс се приближи до Лебек и Даниълс и попита:
	— Помните ли ме?
	— Да не би да си играл в „Горили в мъглата“? — попита Лебек.
	— Помогнахте ми да празнувам рождения ден на баща ми — добави Уолтърс. — Това говори ли ви нещо?
	Той издърпа от стола Даниълс и стовари дясната си ръка върху носа му, превръщайки го в сплескана кървава пихтия. После го удари в ребрата и Даниълс се свлече на пода.
	Лебек хукна към задната врата, но бащата на Уолтърс се хвърли върху него и го простря на масата за билярд. Сетне го цапардоса в лицето и разби носа му.
	— Аз съм бащата на момчето. А сега, искам да се извините на сина ми и да върнете парите за рождения ми ден.
	Той отново удари Лебек. Главата на ченгето се отпусна на зеленото сукно.
	— Спокойно, момчета — извика Патрик. — Искам да могат да се държат на краката си, когато застанат пред съдията.


	След няколко несполучливи опита Боби намери тайната дъска в облицованата с дъбова ламперия стена на стълбището. Отвори я и направи знак на Форест Морган да го последва. Слязоха безшумно по каменните стъпала и спряха да поемат дъх. Спогледаха се и мълниеносно нахлуха в бункера, размахвайки пистолети.
	— Залегни, Доротея! — извика Боби.
	Прожекторът зад креслото на Джон Шайн мигновено ги заслепи. Опитаха да се прицелят натам, но ярката светлина им пречеше да бъдат точни.
	Шайн се сепна само за миг. Светкавично се хвърли на пода, изваждайки пистолет от колана си и стреля. Боби и Морган също се хвърлиха на пода и отвърнаха на огъня.
	— О, Боже! — извика доктор Перес и дръпна Доротея да залегне на земята до него.
	Шайн направи гримаса от болката в гръбнака, но се скри зад креслото и отново стреля по Боби. Морган се прицели в прожектора и го пръсна на парчета. Останаха да светят само лампите на тавана и на масата.
	Шайн стреля три пъти по Боби и Морган, принуждавайки ги да останат на пода. Боби отговори с няколко куршума, които се забиха в меката тапицерия на креслото. Шайн се показа, за да се прицели по-точно и Боби го простреля в лявата ръка. Кръвта опръска стената зад Шайн, който изохка силно и отново се скри зад креслото.
	Форест Морган се претърколи под масата за кафе и изстреля няколко куршума с автоматичния си, деветмилиметров пистолет „Глок“. В стаята настъпи тишина, после Шайн се подаде като предизвикателна мишена в стрелбище и се прицели в Морган. Куршумът разкъса дясното рамо на Форест и разпръсна розова мъгла пред лампата. Вторият куршум се взриви в лявото бедро на Морган, който политна назад, повличайки със себе си лампата. Крушката се пръсна и в помещението стана още по-тъмно.
	Боби запълзя по корем към креслото, като стреля още три пъти. Покрай главата му изсвириха три куршума и за миг той прилепи тяло до дебелия мокет, докато трескаво зареждаше револвера си.
	— Доротея, аз съм тук — извика Боби, заглушавайки звука от презареждането. — Аз съм, Боби. Тук съм, Доротея…
	— Ти не си Боби — отговори тя с тихия си, напевен глас. — Боби е мъртъв. Остави на мира баща ми…
	Тя се изправи. Беше крехка и разтревожена. Тръгна из стаята, като се блъскаше в мебелите, падаше на колене, после пак ставаше и отчаяно протягаше ръце към стените, сякаш търсеше нещо.
	— Залегни, Доротея — изкрещя Шайн.
	— Доротея, това съм аз, Боби.
	Той се надигна и се опита да стигне до нея.
	Тя го погледна, като примигваше, сякаш се мъчеше да реши дали сънува или е будна. Шайн стреля по Боби, но куршумът изсвистя покрай него и пръсна на парчета ваза, пълна с цветя. Боби се долепи до пода.
	— Боби? — попита Доротея. Амфетаминът изостряше сетивата й. — Татко? Това наистина ли е Боби?
	— Не, Доротея, този човек лъже — извика Шайн.
	— Не лъжа, Доротея — тихо каза Боби. — Я тебе кохаю. Църквата „Свети Петър“. Червената светлина на върха на Емпайър Стейт Билдинг.
	— Той казва истината, момиче — обади се Морган. — Това наистина е Боби Емет.
	— Боби — прошепна Доротея, после тъжно въздъхна.
	— Залегни, Доротея — извика Боби, като оглеждаше стаята, за да разбере къде е Джон.
	Тя продължи да върви, опипвайки стените, като събори календара и стенния часовник.
	— Боби… — промълви Доротея.
	И в същия миг намери онова, което търсеше — електрическия ключ за осветлението. Щракна го и в помещението настъпи непрогледен мрак.
	Джон Шайн започна да се смее. Боби опита да се приспособи към заплашителната тъмнина.
	— Доротея живее на тъмно от година и половина — каза Шайн, движейки се уверено в мрака, с който бе свикнал. — Дори не знае коя е, още по-малко кой си ти. Само аз знам коя всъщност е тя.
	Боби усещаше, че Шайн се придвижва. Нямаше прозорци и в този подземен затвора не проникваше дори слаб лъч светлина.
	— Знам повече, отколкото мислиш, Джон — каза Боби. Искаше да го накара да говори, за да проследи движенията му по посоката на гласа и да го спипа.
	— Например? — Гласът на Шайн се чу от лявата страна на Боби. — Какво смяташ, че знаеш?
	— Ти ръководиш операцията с пенсионния фонд. Заповяда да убият Том Ларкин, защото бе разбрал, че си имал архитектка на име Барбара Лейси. Накарал си да я убият в моя апартамент, кремирал си тялото и си направил да изглежда така, че е Доротея. После заповяда да убият и Санди Фрейзър, защото щеше да ми каже, че истинският баща на детето й е Джералд Стоун…
	— Защо не ми каза всичко това? — извика Морган.
	— Санди… — промълви Доротея. — Татко, наистина ли си ги накарал да наранят Санди?
	— Той заповяда да я убият, Доротея — каза Боби.
	— Много те бива, Боби — рече Шайн. Този път гласът му се чу от другата част на помещението. — Но нали аз съм те учил.
	Боби не можеше да се ориентира. Чу, че доктор Перес се моли на испански, а Форест Морган пъшка от болка.
	— Няма да се измъкнеш, Шайн — извика Морган. — Затова се откажи от това безумие.
	— Затваряй си устата, нищожество — отговори Джон. — Не виждаш ли, че се води сериозен разговор между учител и ученик? Покажи малко уважение.
	— Да ти го начукам, шибан психопат — отвърна Морган.
	— Освен това знам, че никога не си бил женен, Джон — продължи Боби. — Никога не е имало злополука с яхта.
	Шайн не каза нищо.
	— Но знам за жената — добави Боби. — За съпругата на дипломата. Сломович. Моминското й име е било Дубров.
	— Достатъчно — ядосан каза Джон.
	— Била е отзована в Украйна, след като са разбрали, че има любовна връзка с теб. Но тя е била бременна. С твоето дете. С Доротея.
	— Престани! — гневно изрева Шайн. Гласът му се чу по-наблизо.
	— И после, когато Желязната завеса падна, ти си ги търсил, нали? — попита Боби, ослушвайки се за стъпките на Джон. — Мойра Фаръл ти е помогнала да се сдобиеш с виза. Дори си отишъл в Украйна. Но си се върнал с празни…
	— Нямаш представа с каква болка и мъка живях през всичките онези години — тихо каза Шайн, сякаш се надяваше, че ще го разберат.
	— Сетне, преди около две години, малката Доротея се появява на прага ти. Вече е станала красива млада жена — продължи Боби. — Бебето на Студената война. Търсила те е, защото прокудената й майка много пъти й е разказвала за истинския й баща в Америка. Майката, починала след години на позор и отлъчване от обществото в родината си. Доротея ми разказа за ужасния, самотен живот на майка си. Живеела само, за да даде образование на дъщеря си, да й предаде знанията си. Доротея не ми каза защо няма баща. Но сега знам. Майка й е била смятана за неморална, невярна съпруга, която поставила в неловко положение мъжа и страната си, защото родила бебе от някакво ченге с низше потекло.
	— От твоята уста всичко това звучи толкова просташко — рече Шайн и Боби го чу да премества стол в мрака. — Но аз обичах онази жена през целия си живот. Обичах и дъщеря си, която не познавах.
	— После Доротея пристига в Америка да търси баща си и намира една развалина — продължи Боби. — Мъж, който не е в състояние да има друга жена или дете и вместо това е предпочел да използва хората с власт, докато един ден самият той стане като тях.
	— Защо не ми каза тези неща, Боби? — извика Форест Морган. — Щях да докарам пет-шест психиатри с усмирителни ризи.
	— Всичко щеше да бъде идеално — замислено каза Шайн. — Но ти започна да слухтиш. Помолих Доротея само да те забавлява, да вечеря с теб и да разбере какво знаеш за мен и за нея. Да участва в шегата с моя приятел, без да му казва, че е моя дъщеря. Поне докато научех какво знаеш за играта, в която участвам. Но после това глупаво момиче — също като красивата си глупава майка — се влюби в нюйоркско ченге. Как ли не я молих да те остави. Но Доротея заяви, че ще се омъжи за теб. Не можех да допусна това да стане, нали? Не можех да позволя отново да ми я отнемат. Единственият начин да я откъсна от теб, а теб — от мен и от малката ми операция, беше да направя така, че и двамата да изчезнете.
	— Наричаш операция за двайсет милиона долара малка? — изуми се Боби.
	— Това беше печалбата само от тази година — гордо се изсмя Шайн. — Кампанията на Стоун вече изхарчи двайсетте милиона от миналогодишните приходи.
	— Да ме вземат дяволите — изруга Морган.
	— Не е много, за да притежаваш губернатора на Ню Йорк, нали? — ухили се Джон. — Емерсън, който е измислил израза „човекът от улицата“, съветва хората като нас „да се закачат за някоя звезда“. И аз го сторих.
	— И в случай че Стоун се опита да отстъпи от обещанията си, ти си се уредил с още едно асо — продължи Боби.
	— Карта от личната ти колода, когато използва Барникъл и Мойра Фаръл да нагласят работата между Санди Фрейзър и Джералд Стоун. Убедил си я да роди бебето на Стоун, за да го изнудваш, докато е на власт.
	— Санди беше привлекателна жена, която остаряваше — отговори Шайн. — Искаше да има дете. Хареса Стоун. Желанието й беше да го използва. А той, онзи гаден лицемер, искаше да използва нея за собствено удоволствие. Тогава защо аз да не използвам и двамата? Знам как да контролирам човек като него. Казваш му кои закони да подпише, на кои да наложи вето, кого да помилва, кого да назначи и кого да уволни. Коя програма да финансира, коя да отхвърли… дори кога да се кандидатира за президент.
	— Ти си неописуем откаченяк — каза Форест Морган. — Какви наркотици взимаш?
	— Точно както изнудваше лекарите от пенсионните комисии с видеозаписи на убити проститутки — добави Боби и стисна револвера си. — Щеше да използваш детето на Санди, за да изнудваш политик, който държи на семейните ценности. Проблемът беше там, че Санди обикна детето повече от алчния план. Искаше да се отърве от мръсотията. Но ти не й позволи.
	Боби усети ледената стомана на тила си, когато Шайн коленичи над него. Джон взе револвера му и го плъзна по пода.
	— Не можах — тихо каза Шайн, после въздъхна. — Така както не можах да позволя на Доротея да продължава да се среща с теб, Боби. Не исках отново да я загубя. Затова я държах тук. В безопасност. Далеч от теб и от всички останали. Помагах й да забрави…
	— Като чичото на Кейт Клементайн — прекъсна го Боби.
	— Разбирах го много добре. Да, и той обичаше племенницата си и искаше да я предпази от този объркан свят.
	— Толкова много обичаше Доротея, че нареди да убият Санди, най-добрата й приятелка.
	— Татко, ти ли нареди да убият Санди? — попита Доротея. Гласът й беше по-силен.
	— Жалко, че се изпречи на пътя ми, Боби — рече Шайн. — Не исках да те убивам. Няколко пъти изпратих хора да го направят, но в края на краищата, ти трябва да разчиташ на себе си. Ти ми беше близък приятел и повече от достоен противник. Но виж докъде те докара желанието ти да бъдеш честно ченге. До затвора. А сега, също като баща ти, и до смъртта. Емерсън е казал: „Добрите хора не бива да спазват законите твърде стриктно.“ Всичко свърши, Боби. Трябва да тръгвам.
	Шайн зареди пистолета си.
	— Ти ли заповяда да убият Санди, татко? — попита Доротея.
	— Залегни, Доротея — каза Шайн. — След малко заминаваме.
	— Знаеш ли кой е любимият ми цитат от Емерсън, Джон? — попита Боби, опитвайки се да го накара да продължи да говори.
	— Не. Кой?
	— Казал е: „Мразя цитатите“.
	Изведнъж Доротея запали лампата и изпищя:
	— Боби! Татко!
	Заслепен от яркия блясък, Боби замахна към стъписания Джон Шайн и изби пистолета от ръката му. После го удари и го простря на пода. Морган насочи оръжието си към Шайн и стреля. Но в пълнителя нямаше патрони.
	— Мамка му! — извика Форест и запокити пистолета към Шайн, като го удари в гърдите.
	Джон изохка и Боби се хвърли към него. Шайн го удари по слепоочието. Боби го хвана с лявата си ръка през кръста и го накара да изреве от болка. Но въпреки агонията, Шайн продължи да пълзи към пистолета. Боби се претърколи, за да се добере до револвера си.
	Шайн стигна пръв до оръжието си.
	Обърна се, прицели се в Боби Емет и натисна спусъка, точно когато Доротея Дубров се хвърли между двамата мъже.
	— Недей, татко! — извика тя.
	— Не! — изкрещя Боби. — Не, Доротея!
	Джон Шайн стреля.
	Доротея Дубров получи куршума, предназначен за Боби Емет и политна в обятията му. Хектор Перес ритна револвера към Боби, който го грабна и въпреки емоционалното си вцепенение при вида на умиращата Доротея, успя да стреля. Куршумът проникна в челото на Шайн. Джон не падна веднага. Отначало удивените му очи отказаха да приемат смъртта, която вече бе дошла. После бавно се свлече на пода.
	Доротея Дубров лежеше в ръцете на Боби Емет. Гръдта й беше жестоко разкъсана, а очите — затворени завинаги.


	56.

	ВТОРНИК
	В зората на изборния ден Джералд Стоун дойде сам, за да се срещне с Боби Емет на безлюдния плаж на Принс Бей в Стейтън Айланд.
	Боби се бе обадил през нощта. Каза на един от помощниците, че иска рано сутринта да се срещне със Стоун. Съобщи часа и мястото.
	— Господин Стоун е твърде зает, за да се среща с когото и да било в деня на изборите — отговори помощникът.
	— Предай му, че става дума за малкия Доналд. Той ще разбере. Ако не дойде, кажи му да гледа сутрешните новини.
	Помощникът явно бе предал съобщението, защото точно в пет часа до джипа на Боби спря син шевролет. Боби гледаше как чайките кръжат в събуждащото се небе, а вълните тъжно се плискат на брега. Беше изтощен и потиснат от смъртта на Доротея. Ченгетата го разпитваха два часа и накрая Изи Глисън им каза или да го арестуват, или веднага да го пуснат.
	Освободиха го, като го накараха да обещае, че ще даде показания за операцията с пенсионния фонд и за убийствата, свързани с нея. Ченгетата, които Патрик залови в бара на заведението с облозите, бяха арестувани от детективите от отдела за вътрешно разследване. И Форест Морган обра лаврите.
	Той уреди лелята на Санди от Ню Джърси да поеме грижите за сина й. Докато бяха в дома на гувернантката, Боби взе снимка, на която Санди държеше на ръце Доналд.
	Боби разгърна „Дейли Нюз“. Рубриката на Макс Рот започваше на първа страница. Заглавието крещеше: „ШОК СРЕД ЧЕНГЕТАТА!“ Подзаглавието беше: „Емет оневинен. Корумпираните ченгета проговарят“.
	„Най-сетне Боби Емет направи онова, което умее най-добре — разби банда лоши типове. Този път бандитите бяха облечени в сини униформи, имаха полицейски значки и злоупотребиха с тях, за да го натопят за убийството на жената, която той обичаше. Убийство, което Боби Емет не бе извършил. Доротея Дубров дори беше жива до снощи, когато Емет, придружен от детектива от отдела за вътрешно разследване Форест Морган, залови похитителя — психически болен, недоволен, заблуден бивш полицай на име Джон Шайн — в подземието на къщата му в Уинди Тип. Шайн е тайният организатор и вдъхновител на операция за изнудване с полицейски пенсии по болест. Търсейки Дубров, за да изчисти опетненото си име, Боби Емет раздуха най-големия скандал на десетилетието за корупция в полицията. Емет разплете мрежа от политически заговори, убийства, отмъщение, алчност, отвличане, изнудване, разграбване на обществени фондове и нечувана злоупотреба с власт. Тази сутрин корумпираните полицаи треперят от страх и се крият в задните си стаи, очаквайки обвиненията да се сгромолясат върху тях като гилотина. Из целия град алчни адвокати радостно потриват ръце, докато подкупните ченгета се надпреварват да се признаят за виновни за по-малки престъпления, за да избегнат по-тежките, по-бързо, отколкото прокурорите могат да съберат съдебни заседатели. Снощи две от ченгетата, участващи в измамата с пенсиите, се предадоха взаимно. Всеки се опитва да спаси нещастната си кожа, само да не попадне в затвора. Да бъде пощаден от живота в затвора, който едва не погуби Боби Емет пет-шест пъти за осемнайсет месеца. Но сега Боби Емет е свободен и оневинен и отива при детето си с гордо вдигната глава…“


	Боби знаеше остатъка от репортажа, особено онази част за Доротея и Санди. Сгъна вестника и погледна снимката на Санди и Доналд, която държеше в ръката си. Нервният Джералд Стоун, облечен в джинси и яке, се приближи до масата за пикник, където седеше Боби.
	— Новините вече започнаха да се разпространяват — тихо каза Стоун, гледайки пенещите се вълни. — Ужасна история. Всички вестници и телевизионни станции в града искат интервю.
	Боби сложи снимката на масата и без да каже нищо, се вторачи в Джералд Стоун. Очите на Боби бяха уморени и блестяха от едва сдържан гняв. Стоун погледна снимката на усмихнатия Доналд в ръцете на гордата и сияеща Санди Фрейзър, и кимна, сякаш идентифицираше престъпник в полицейски албум.
	— Знаех, че той е мое дете. Но се опитай да ме разбереш. Страхувах се, че ако го призная, ще загубя другите си деца. Съпругата си. Кариерата си…
	Боби взе снимката и я пъхна в джоба си, после каза:
	— Вече нямаш кариера.
	— Моля те, нямах представа какво са правили. На теб. На приятелката ти. На Санди. И аз бях жертва. Използваха и мен…
	Боби стана и го погледна в очите. Океанският вятър разрошваше косите на Стоун. Боби се изненада, че не изпитва желание да го убие. Ако това беше проява на зрялост, не му харесваше.
	— Ще издържам детето. Пари, училища, колеж, всичко — отчаяно каза Стоун. — Какво искаш от мен? Кажи ми.
	— Всичко свърши — рече Боби и тръгна към джипа си, оставяйки Стоун сам на брега.

	* * *

	Сутринта кандидатът за губернатор Джералд Стоун стъписа медиите, когато свика набързо пресконференция и съобщи, че се оттегля от изборите по лични причини и семейни съображения. Дори да го изберяли, нямало да приеме.


	Епилог

	Маги учи много през лятото, затова Кони се смили и й позволи почивка през цялата седмица след Деня на благодарността. Боби, Маги и Патрик разполагаха с единайсет свободни дни, през които да пътуват надолу към Маями, за да отидат на гости на баба.
	Патрик празнуваше повишението си в детектив в нравствения отдел заради участието си в разкриването на измамата с пенсиите.
	Изи Глисън току-що бе слязъл от яхтата, след като даде на Боби разрешителните за носене на оръжие и за частна детективска практика.
	— Боби Емет, частен детектив — каза той и отиде да се обади на децата си за предстоящото си посещение по празниците.
	— Пленник на Изи — добави Боби, напомняйки си, че дължи на адвоката две години служба, задето го бе измъкнал от затвора и освободил от всички обвинения.
	Тази мрачна перспектива просветля, когато Изи му даде десет хиляди долара в брой — десетте процента от хонорара, който Хектор Перес плати на адвоката, за да го защитава и да сключи сделка със съдията. В замяна на показанията си, лекарят щеше да бъде осъден на пет години условно и хиляда часа общественополезен труд в градска болница.
	— Къде е Венера? — попита Боби.
	— Веднага щом научи английски, ми каза, че говоря само мръсотии. Миналата седмица, когато успях да сваля обвиненията срещу онзи гадняр, собственика на клиниката за отслабване, тя избяга с него. Можеш ли да повярваш? Каква неблагодарност! Но аз намерих друга. Бети или Беатрис. Името няма значение. Носът й може и да е като клюн на гологлав орел, но тялото й е страхотно.
	Макс Рот беше почти сигурен, че ще го предложат за награда заради поредицата статии, посветени на измамата с пенсиите.
	Форест Морган оглави екипа за разследване на корупцията. Сол Даймънд бе уволнен от поста прокурор и разследван от главна прокуратура заради незаконното финансиране на кампанията на Стоун. Започна следствие срещу стотици купени, фалшиви пенсии по болест. Пред къщите в Уинди Тип се появиха табели с надпис „Продава се“, защото ченгетата, на които им предстояха дълги години зад решетките, се нуждаеха от пари за адвокати. Изи се опитваше да привлече неколцина като клиенти. Главният свидетел на обвинението, Константайн Зийк, предаде колегите си. Лебек и Даниълс бяха разобличени като убийците на Том Ларкин, а Капуто и Диксън — на Санди Фрейзър. О’Брайън, Левин и Флин бяха обвинени в изнудване, измама, принуда, укриване на данъци и редица други закононарушения.
	Боби Емет погреба Доротея Дубров в гробище „Евъргрийн“. Церемонията беше скромна. Парцелът се намираше на тревисто хълмче с изглед към примигващата червена светлина на Емпайър Стейт Билдинг.
	Той стоеше на палубата. Вятърът разрошваше косите му. Хърби Рабиновиц бе боядисал яхтата като отплата, задето Боби го отърва от букмейкърите в Куинс. Боби тайно се срещна с тях и им даде част от парите на брата на Хърби. Споразумяха се Хърби повече да не прави облози в Куинс.
	Боби се обърна, когато чу гласа на дъщеря си. Маги вървеше към яхтата.
	— Здравей, Боби — извикаха три жени. Бяха облечени в дебели вълнени пуловери и пиеха греяно вино на съседната яхта.
	Маги погледна красавиците, които махаха на баща й и се усмихна.
	— Зает си с тежък случай, а, старче? — попита тя.
	— Само се държа дружелюбно. Нали са ми съседки — малко засрамен отговори той.
	Маги се изкачи по трапа. Боби я прегърна и каза:
	— Хайде да изкараме това корито в открито море.
	Патрик слезе от горната палуба и целуна Маги.
	— Баба ти ще сготви най-вкусната пуйка, която си яла — рече той.
	— Може ли по пътя да се отбием на Кони Айланд за по един сандвич с кренвирш, татко?
	— Можем да правим каквото искаме — отговори Боби, развърза въжетата и включи моторите.
	Маги седна на капитанското място. Яхтата се отдалечи от речния кей и се отправи към океана.




	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/3628
	Сканиране: Диан Жон, 2011
	Разпознаване, корекция и форматиране: vesi_libra, 2011

	__Издание:__
	Денис Хамил. Ченге в оставка
	Издателска къща: „Ера“, гр. София
	Художествено оформление: Димитър Стоянов — Димо
	Предпечатна подготовка: Полистар