[Kodirane UTF-8]

	Борис Акунин
	Коронация


	20 май

	Той загина пред очите ми, този чудноват и неприятен господин.
	Всичко стана бързо, толкова бързо!
	Едновременно с грохота на изстрелите той залитна към въжето.
	Изпусна малкия си револвер, хвана се за хлабавия парапет и застина, отметнал глава назад. Мярна се бялото му лице с черната напречна драска на мустаците, и изчезна под черния креп.
	— Ераст Петрович! — извиках аз — за първи път го назовавах по име и бащино.
	Или само исках да извикам?
	Нестабилната дъсчена настилка се люлееше под краката му. Главата му внезапно се люшна напред, сякаш тласната от мощен удар, тялото се извъртя, падна върху въжето и в следващия миг с нелепо превъртане полетя надолу, надолу, надолу.
	Съкровеното ковчеже изпадна от ръцете ми, удари се в камък и се разцепи, в ослепителни искри блеснаха с разноцветните си багри брилянти, сапфири, изумруди, но аз изобщо не удостоих с поглед несметните съкровища, които се пръснаха в тревата.
	От урвата се чу мек хрускав звук от удара и аз изстенах. Черната фигура се затъркаля по стръмния склон и спря гадното си въртене чак при потока, отпусна безжизнено ръка във водата и остана да лежи ничком, с лице в речния чакъл.


	Не обичах този човек. Може би дори го мразех. Във всеки случай исках веднъж завинаги да се махне от живота ни. Но не съм пожелавал смъртта му.
	Рискът беше негов занаят, той през цялото време си играеше с опасността, но изобщо не съм очаквал, че може да загине. Струваше ми се безсмъртен.
	Не знам колко време останах така, сковано загледан надолу. Сигурно малко. Но времето сякаш се разцепи и аз пропаднах в този пролом — там, в предишния безметежен живот, секнал точно преди две седмици.
	Да, тогава пак беше понеделник, шести май.


	6 май

	Пристигнахме в древната столица на руската държава сутринта. Поради предстоящите коронационни тържества Николаевската гара беше претоварена и нашият влак бе отклонен с маневра за Брестката гара, което от страна на местните власти ми се стори, меко казано, нередно. Вероятно си казаха думата малко хладните отношения между негово височество Георгий Александрович и негово височество Симеон Александрович, московския генерал-губернатор. Никак другояче не мога да си обясня унизителния половинчасов престой на разпределителната и последвалото отпращане на извънредния ни влак от централната гара към по-второстепенната.
	А и там не ни посрещна лично Симеон Александрович, както е по протокол, традиция, роднинско задължение и най-малкото поне от уважение към по-големия брат, а председателят на комисията по посрещане на гостите, който впрочем веднага отпътува към Николаевската гара за посрещането на пруския принц. Откога пруският престолонаследник заслужава повече почести в Москва от чичото на негово величество, генерал-адмирал на руската флота и втори по старшинство от великите князе в императорския дом? Георгий Александрович не се издаде външно, но сигурно е бил възмутен от толкова явния афронт не по-малко от мен.
	Добре че поне нейно височество княгиня Екатерина Йоановна беше останала в Петербург — тя е толкова ревностна спрямо тънкостите на ритуала и спазването на августейшото достойнство! Брусницата, поразила четиримата й по-малки сина — Алексей Георгиевич, Сергей Георгиевич, Дмитрий Георгиевич и Константин Георгиевич, — възпрепятства участието на нейно височество, образцова и любяща майка, в коронацията, най-висшето събитие в живота на държавата и императорската фамилия. Впрочем злите езици твърдяха, че отсъствието на нейно височество от московските тържества не се дължи толкова на майчината любов, колкото на нежеланието й да участва като статистка в триумфа на младата царица. Споменаваше се и миналогодишната история с коледния бал. Новата императрица предложи на дамите в августейшата фамилия да учредят ръкоделен кръжец — всяка от великите княгини да оплете топла шапчица за сирачетата в Мариинския приют. Може би Екатерина Йоановна наистина се беше отнесла излишно сурово към начинанието. Не отричам дори, че оттогава отношенията между нейно височество и нейно величество се влошиха, обаче нямаше никакво търсене на скандал в непристигането на господарката ми за коронацията, гарантирам. Екатерина Йоановна може да има каквото си иска отношение към нейно величество, но тя никога не би си позволила да пренебрегне династичния дълг без извънредно сериозна причина. Синовете на нейно височество наистина бяха много болни.
	Тъжно, разбира се, но както казват хората, всяко зло за добро, защото заедно с нейно височество в столицата остана цялото великокняжеско обкръжение, което съществено облекчи нелесната ми задача, свързана с временното пребиваване в Москва. Придворните дами бяха много отчаяни, че няма да видят московското празненство, и не криеха недоволството си (в рамките на етикета, естествено), но Екатерина Йоановна остана непреклонна: според церемониала най-близкото обкръжение трябваше да е там, където са повечето членове на великокняжеската фамилия, а повечето Георгиевичи, както неофициално се именува нашето коляно от императорския дом, останаха в Петербург.
	За коронацията потеглиха четирима — самият Георгий Александрович, най-големият и най-малкият от синовете му и единствената му дъщеря Ксения.
	Както вече споменах, отсъствието на придворните можеше само да ме зарадва. Управителят на двореца княз Метлицки и управителят на придворната кантора тайният съветник Фон Борн щяха само да ми се пречкат, докато си върша работата, да си завират носовете в материи, които са абсолютно недостъпни за главите им. Добрият иконом няма нужда от бавачки и надзиратели, за да се справя със задълженията си. Колкото до фрейлините и придворната дама, която отговаря за тях, просто умът ми не побира къде щях да ги настаня, толкова жалка резиденция предложи коронационната комисия на Зеления двор (така ни наричат поради цвета на шлейфа на великата княгиня). Но за резиденцията по-нататък.


	Пътуването мина благополучно. Влакът се състоеше от три вагона: в първия пътуваше августейшото семейство, във втория — слугите, в третия необходимата покъщнина и багажът, така че непрестанно ми се налагаше да обикалям и трите вагона.
	Негово височество Георгий Александрович веднага след потеглянето седна да пие коняк с негово височество Павел Георгиевич и камерюнкер Ендлунг. Благоволи да изпие единайсет чашки, умори се и после отпочива чак до Москва. Преди да си легне, вече в „каютата“, както наричаше купето си, ми разказа за плаването до Швеция преди двайсет и две години, което много беше впечатлило негово височество. Защото, макар и със звание генерал-адмирал, Георгий Александрович само веднъж е бил в открито море, беше запазил пренеприятни спомени за това пътешествие и често се позоваваше на френския министър Колбер*, който изобщо не бил плавал с кораб, обаче направил страната си велика морска държава. Безброй пъти бях чувал историята за шведското плаване и вече я знаех наизуст. Най-голямата опасност в описанието беше бурята край бреговете на Готланд**. След думите: „И тогава капитанът като кресна: Всички на помпите!“ — негово височество винаги пули очи и удря с пестник по масата. Този път стана същото, но без никакви щети за покривката и сервировката, защото своевременно бях взел мерки: хванах гарафата и чашата.
	[* _Жан-Батист Колбер_ (1612–1683) — бележит френски държавник, генерален интендант (министър) на финансите, създава нов икономически режим във Франция през първия период от управлението на Луи XIV; в частност преустройва марината, набира средства за изграждане на пристанища и направа на нови кораби. — Б.пр.]
	[** Готланд — шведски остров в Балтийско море. — Б.пр.]
	Когато негово височество се омаломощи и взе да се изразява несвързано, дадох знак на лакея да го съблече и да го сложи да спи, а самият аз отидох да видя Павел Георгиевич и лейтенант Ендлунг. Като млади хора с желязно здраве, те не бяха толкова замаяни от коняка. Може да се каже дори, че нищо им нямаше, тъй че трябваше да се понагледат, и то най-вече заради нрава на господин камерюнкера.
	Този Ендлунг! Не е редно да го казвам, но Екатерина Йоановна беше допуснала голяма грешка с избора на въпросния господин като подходящ наставник за големия си син. Лейтенантът, не ще и дума, е голям дявол: чист и ясен поглед, розова физиономия, изрядно сресана на път златиста коса, детски руменец на бузите — направо ангел. С възрастните дами е почтителен, трака токове, умее с най-заинтригуван вид да слуша и за Йоан Кронщатски*, и за ганата по хрътките. Нищо чудно, че Екатерина Йоановна се разтапяше в негово присъствие. Такъв приятен и най-вече сериозен младеж, не е като хайманите гардемарини от Морския корпус или безделниците от Гвардейския флотски екипаж. Намери кому да повери грижата за Павел Георгиевич в първото му голямо плаване. Видяхме го какъв е опекун!
	[* Руски православен свещеник (1829–1908) със светско име Йоан Илич Сергиев; много популярен в Русия, смятан за чудотворец и дори за бог. — Б.пр.]
	Още на първото пристанище, Варна, Ендлунг се докара като паун — бял костюм, алена жилетка, фишу на искрици — и отиде в публичен дом, та помъкна със себе си и негово височество, тогава още дете. Понечих да се намеся, а лейтенантът ми вика: „Обещах на Екатерина Йоановна, че няма да го изпусна от очи и ще го водя навсякъде с мен, където аз, там и той.“ Казвам му: „Не, господин лейтенант, нейно височество рече: където той там и вие.“ А Ендлунг ми отговаря: „Това е казуистика, Афанасий Степанич. Важното е да сме неразлъчни като Аякси*.“ И помъкна младия мичман по всички вертепи чак до Гибралтар. А от Гибралтар до Кронщат и двамата, и лейтенантът, и мичманът, станаха много хрисими и дори не слизаха по пристанищата, само четири пъти дневно ходеха при доктора да им слага инжекции. Такъв настойник, моля ви се. Покрай този Ендлунг негово височество много се промени, просто е неузнаваем. Дори намекнах на Георгий Александрович, той само махна с ръка, ще рече: няма страшно, за моя Поли тази школа е от полза, Ендлунг, макар да е перушан, но е верен другар и душа-човек, няма да навреди на момчето. А според мен това се нарича да пуснеш вълка в кошарата, ако използвам народния израз. Този Ендлунг ми е като на длан. Как не — душа-човек. Благодарение на приятелството с Павел Георгиевич получи и монограм на пагоните, а сега вече е камерюнкер. Нечувано — такова почетно придворно звание за някакво си лейтенантче!
	[* Аякси — двама гръцки герои в „Илиада“, неразделни приятели — такъв е и преносният смисъл. — Б.пр.]
	Останали сами, двамата младежи играеха на безик* с изпълняване на желания. Когато надникнах в купето, Павел Георгиевич ме повика:
	[* Или безиг (фр. — besigue), вид игра на карти. — Б.пр.]
	— Ела, Афанасий. Сяда й да играем на „американка“*. Ако загубиш, ще те накарам да си обръснеш скъпоценните бакенбарди, да знаеш!
	[* Игра на „американка“ — Тоест загубилият изпълнява каквото и да е желание на спечелилия. — Б.пр.]
	Благодарих и отказах, позовах се на изключителната си заетост, макар че не бях натоварен с нищо особено. Само това липсваше, да играя с негово височество на „американка“! А и Павел Георгиевич беше съвсем наясно, че не съм за партньор, просто се шегуваше. От няколко месеца беше придобил този неприятен навик — да си прави шеги с мен. Пак благодарение на Ендлунг — под негово влияние. Самият той впрочем напоследък не се закачаше с мен, но Павел Георгиевич няма задръжки. Нищо, за негово височество е позволено, не му се обиждам.
	Та и сега ми казва с най-строг вид:
	— Знаеш ли, Афанасий, тази феноменална растителност на лицето ти буди ревност у някои влиятелни особи. Например онзи ден на бала, когато ти стоеше на вратата важен-важен с позлатения жезъл и бухналите на две страни бакенбарди, всички дами само теб гледаха, а на братовчеда Ники никоя не обърна внимание, ако че е император. Трябва, трябва да ги обръснем или поне да подстрижем.
	Всъщност „феноменалната растителност“ не представлява нищо особено: мустаци и бакенбарди, бухнали наистина, но не прекалено и във всеки случай грижовно поддържани. Същите имаха и баща ми, и дядо ми, тъй че не възнамерявах нито да ги бръсна, нито да ги подстригвам.
	— Стига, Поли — защити ме Ендлунг. — Не тормози Афанасий Степанович. По-добре играй, твой ред е.
	Май все пак трябва да обясня за отношенията си с лейтенанта. То е цяла история.
	Още в първия ден от плаването с корветата „Мстислав“, щом тръгнахме от Севастопол, Ендлунг ме причака на палубата, сложи ръка на рамото ми и вперил в мен нагли очи, абсолютно прозрачни от изпитите количества покрай изпращането, каза:
	— Какво си развял космарлаците, Афоня, лакейска душо? Бризът ли ги роши? (бакенбардите ми наистина се бяха поразрошили от морския вятър — по-късно се наложи за времето на пътуването да ги поскъся). Най-приятелски те моля — припни до скръндзавия бюфетчик, кажи му, че негово височество е наредил да даде бутилка ром против морска болест.
	Още по пътя, докато да пристигнем с влака в Севастопол, Ендлунг все ме подкачаше и заяждаше в присъствието на негово височество, но аз си траех и чаках удобен случай да се разберем насаме. И ето че ми се отвори такава възможност.
	Деликатно, с два пръста, свалих ръката на лейтенанта (още не беше никакъв камерюнкер) от рамото си и учтиво казах:
	— Ако ви е споходило хрумването, господин Ендлунг, да се погрижите за дефиниране на душата ми, по-точното ще е вместо „лакейска“ да я наречете „хоффуриерска“, защото за дългата безпорочна служба в двореца на негово величество ми е присвоено званието хоффуриер*. Този чин се отнася към девети клас и отговаря на званието титулярен съветник, армейски щабскапитан или лейтенант във флотата (надменно наблегнах на последното).
	[* Хоффуриер — придворна длъжност на служител, който отговаря за домакинската част — настаняване, прехрана и пр. — Б.пр.]
	Ендлунг се изрепчи:
	— Лейтенантите не обслужват трапезата!
	А аз:
	— Обслужва се в ресторант, господине, а в августейшото семейство се служи. Всеки на поста си с чест и дълг.
	След този именно случай Ендлунг стана като агънце в мое присъствие: говореше ми любезно, не си позволяваше вече шегички, обръщаше се изключително на „вие“ и по име и бащино.
	Трябва да кажа, че за човек с моето положение въпросът с „ти“ или „вие“ стои малко по-особено, защото статутът ни — на дворцовите служители — е малко по-особен. Затруднявам се да го обясня, но от едни хора звучи оскърбително обръщението на „ти“, а от други е обидно да чуеш „вие“. Но мога да служа само на тези последните, ако ме разбирате какво имам предвид.
	Ще се опитам да го обясня. Обръщението на „ти“ приемам само от августейшите особи. Не че го приемам, а го имам за привилегия и специално отличие. За мен би било убийствено Георгий Александрович, нейно височество или някое от децата им, дори най-малките, да ме заговори изведнъж на „вие“. По-миналата година влязох в разногласие с Екатерина Йоановна във връзка с една камериерка, несправедливо обвинена в нехайство. Проявих твърдост и настоях на своето, а великата княгиня се обиди и после цяла седмица ми говори на „вие“. Аз ужасно се изтормозих, стопих се, нощем не можех да спя. После обсъдихме нещата, разбира се. Екатерина Йоановна с присъщото си великодушие призна неправотата си, аз също й поисках прошка и ми бе позволено да й целуна ръка, а тя ме целуна по челото.
	Но много се отклоних.
	На картоиграчите прислужваше младши лакей Липс, един от новаците, специално го бях взел с мен да го видя колко струва. По-рано беше служил в естландското имение на граф Бенкендорф и ми бе препоръчан от майордома на негово сиятелство, отдавнашен мой познат. Май беше пъргав и мълчалив, но добрият слуга за разлика от лошия не личи веднага. На ново място всеки е твърде усърден, трябва да се изчака половин-една година, някой път и две. Понаблюдавах Липс как налива коняк, как ловко смени зацапаната салфетка как стои на мястото си — това е много, много важно. Той стоеше правилно — не пристъпяше от крак на крак, не въртеше глава. Май можех да го пусна да обслужва гостите на малките приеми.
	А играта си вървеше. Първо Ендлунг загуби и Павел Георгиевич го поязди из коридора. После късметът изневери на негово височество и лейтенантът пожела великият княз съвсем гол да изтича до тоалетната стая и да донесе оттам чаша вода.
	Докато Павел Георгиевич се събличаше през смях, аз се изнизах навън, извиках камердинера и наредих никой от слугите да не занича във великокняжеския салон, а от дежурното купе взех наметало. Когато негово височество, озъртайки се и прикрил голотиите си с ръка, изскочи в коридора, понечих да го наметна, но Павел Георгиевич с възмущение отказа, рече, че думата си е дума, и изтича до тоалетната стая, а после обратно, през цялото време много се смя.
	Добре че мадмоазел Деклик не надникна при този смях. За щастие негово височество Михаил Георгиевич още не беше си легнал въпреки късния час и се разскача на седалката, а после благоволи да се полюлее на пердето. Обикновено в осем и половина най-малкият от великите князе вече спеше, но сега мадмоазел прецени, че може да прояви известно снизхождение, тъй като според думите й негово височество бил твърде превъзбуден от пътешествието и все едно нямало да заспи.
	При нас, в Зеления двор, към децата не се подхожда никак строго за разлика например от Синия двор — на Кириловичи. Там се спазват семейните традиции от времената на Николай Павлович — момчетата се отглеждат по войнишки, от седемгодишни ги учат на казармена дисциплина, закаляват ги със студени обливания и ги слагат да спят на походни легла. Докато Георгий Александрович е известен в императорското семейство като либерал. Възпитава синовете си с мекота, по френски маниер, а единствената си дъщеря, любимката си, дори направо е разглезил според мнението на роднините.
	Нейно височество, слава Богу, също не излезе от купето си и не видя лудорията на брат си. Още от Петербург се беше затворила с книга и дори знам с коя именно — „Кройцерова соната“, съчинение на граф Толстой. Бях я чел за в случай, че стане дума между икономите — да не се изложа. Според мен е твърде скучно писание и за деветнайсетгодишна девойка, особено пък велика княгиня, неуместно. В Петербург Екатерина Йоановна в никакъв случай нямаше да позволи на дъщеря си да чете подобна гадост. Най-вероятно четивото тайно е било пъхнато в багажа. Сигурно фрейлината баронеса Строганова я е снабдила, само тя ще да е била.
	Моряците мирясаха чак в малките часове, след което и аз си позволих малко да подремна, защото, честно казано, доста се бях уморил от грижите по пътуването, а и предвиждах, че първият ни ден в Москва няма да е лесен.


	Трудностите надминаха всичките ми очаквания.
	Така се беше случило, че за всичките си четирийсет и шест години живот никога дотогава не бях стъпвал в белокаменния град, макар че доста бях обикалял по света. Това е, защото в Семейството не обичат азиатщината, в цяла Русия за единствено поне малко от малко пристойно място за живот признават само Петербург, а и с московския генерал-губернатор Симеон Александрович сме в студени отношения, тъй че нямаме никаква причина да посещаваме древната столица. Дори за Крим, мисхорското имение*, обикновено пътуваме заобиколно през Минск, защото Георгий Александрович обича по пътя да отстрелва зубри в Беловежката гора. А на миналата коронация преди тринайсет години не ходих, защото бях на длъжност помощник-иконом и ме оставиха да замествам тогавашния си началник, днес покойния Захар Трофимович.
	[* Мисхор — морски курорт на 13 км западно от Ялта. — Б.пр.]
	Докато пътувахме от гарата през целия град, правех първите си изводи за Москва. Градът се оказа още по-нецивилизован, отколкото бях очаквал — и дума не можеше да става за сравнение с Петербург. Улиците тесни, безсмислено криви, къщите мизерни, местните хора неугледни и провинциални. И то след като градът в навечерието на очакваното височайше посещение с всички сили се е помъчил да се поразхубави: фасадите измити, корнизите прясно боядисани, по „Тверская“ (централната московска улица, бледо подобие на „Невски проспект“) навсякъде окачени царски монограми и двуглави орли. Не знам дори с какво да сравня Москва. Същото голямо село като Солун, където бяхме с нашия „Мстислав“ миналата година. По пътя не видяхме ни шадраван, ни къща над четири етажа, ни конна статуя — само един прегърбен Пушкин, а и той според цвета на бронза скорошна придобивка*.
	[* Паметникът на Пушкин е открит през 1880 г., а действието на романа се развива през 1896 г. — Б.пр.]
	На Червения площад, който също много ме разочарова, кортежът се раздели. Техни височества, както подобава на членовете на императорската фамилия, отидоха да се поклонят на иконата на Иверската Богородица и на кремълските мощи, а аз заминах със слугите да подготвим временното ни московско обиталище.
	Поради принудителното разделяне на дворцовите обитатели на две половини ми се наложи да се задоволя със съвсем скромно количество персонал. Можах да взема от Петербург само осем души: камердинера на негово височество, камериерката на Ксения Георгиевна, младшия лакей (гореупоменатия Липс) за Павел Георгиевич и Ендлунг, бюфетчика с един помощник, официален готвач и двама кочияши за английския и за руския впряг. Предполагаше се, че чая и кафето ще сервирам лично — това е своего рода традиция. С риск да се проявя като нескромен ще кажа, че в цялото дворцово ведомство никой не изпълнява по-добре от мен въпросното задължение, което изисква не само огромен опит, но и талант. Неслучайно пет години бях поднасял кафето на негово величество покойния император и на императрицата-майка, сега вдовица.
	Аз, естествено, не можех да разчитам да се справя само с осем слуги и със специална телеграма замолих московския отдел на Дворцовото управление да ми даде оправен помощник от местните, както и да ми предостави двама форейтори*, обикновен готвач за прислугата, лакей за обслужване на старшите слуги, двама младши лакеи за почистването, камериерка за мадмоазел Деклик и двама портиери. За повече хора не помолих, защото бях съвсем наясно какъв недостиг на опитни слуги ще се яви в Москва във връзка с пристигането на такъв брой високопоставени особи. Разбира се, нямах никакви илюзии относно московската прислуга. Москва е град на опустели дворци и занемарени вили, а няма по-лошо за персонала от това да държиш гвардии от слуги без никаква работа. Това разваля и разтуря хората. Ние имаме три големи къщи, които сменяме всеки сезон (без пролетта, която прекарваме в странство, защото Екатерина Йоановна намира времето по Великите пости непоносимо скучно в Русия): през зимата Семейството обитава петербургския дворец, през лятото е във вилата в Царское село, през есента е в мисхорското имение. Във всяка от къщите има слуги и аз не ги оставям да безделничат. Всеки път на тръгване им възлагам дълъг списък задачи и непременно намирам възможност от време на време да правя проверки, пристигам винаги най-неочаквано. Слугите са като войниците. Непрекъснато трябва да са заети с нещо, иначе ще пият, ще играят карти и ще вършат глупости.
	[* Форейтори — ездачи на предния впряг. — Б.пр.]
	Московският ми помощник ни посрещна на гарата и докато пътувахме, успя да ми разкрие някои от очакващите ме проблеми. Първо, изясни се, че молбата ми, съвсем скромна и разумна, е изпълнена от Дворцовото управление само отчасти: отпуснали са един-единствен младши лакей, не са дали и готвач за прислугата, само слугиня, и най-лошото — нямало камериерка за гувернантката. Това ми беше най-неприятно, защото позицията на гувернантката поначало е двусмислена, тя е на ръба между обслужващия и придворния персонал и се изисква голяма деликатност, та да не засегнеш и унизиш човека, който бездруго през цялото време се страхува от посегателство върху достойнството му.
	— И това не е най-лошото, господин Зюкин — каза московският ми помощник с характерното „а“*, забелязал недоволството ми. — Най-неприятното е, че вместо в Малкия Николаевски дворец в Кремъл, сте настанени в Ермитажа — в Нескучната градина.
	[* Московчани изговарят неудареното „о“ в думите като „а“ (или „ъ“). — Б.пр.]
	Помощникът се казваше Корней Селифанович Сомов и на пръв поглед не го одобрих: някак неприлично клепоух, кльощав, с остра адамова ябълка. Веднага личи, че е стигнал върха в кариерата си и повече нищо няма да го огрее, ще си остане до пенсия в затънтената Москва.
	— Какъв е този Ермитаж? — свих вежди.
	— Красива къща с превъзходен изглед към Москва-река и града. Намира се в парка и е близо до Александрийския дворец, където преди коронацията ще се нанесе височайшата двойка, но… — Сомов разпери дългите си ръце. — Вехта, тясна, има и призрак — той се изкиска, но прочете на лицето ми, че не ми е до шеги, и заобяснява. — Построена е в средата на миналото столетие. Някога е принадлежала на княгиня Чесменска — прословутата богаташка и луда глава. Сигурно сте чували за нея, господин Зюкин. Някои казват, че тя е прототипът на Дама пика на Пушкин, а не старата княгиня Голицина.
	Не обичам слугите да ми демонстрират колко са начетени и нищо не му казах, само кимнах.
	Очевидно Сомов не разбра причината за неодобрението ми, защото продължи още по-префърцунено:
	— Според преданието по времето на Александър Първи, когато всички от висшето общество се увлекли по новата модна игра лото, графинята играла със самия сатана и заложила душата си. Слугите в Ермитажа разказват, че понякога в безлунни нощи по коридора минава бяла фигура с боне и потропва с торба пулове.
	Сомов пак се изхили, все едно ми даваше да разбера, че той самият, просветен човек, не вярва в подобни бръщолевения. Обаче аз се отнесох съвсем отговорно към чутото, защото всеки служител, особено ако подобно на мен е от стара дворцова династия, знае, че призраци и привидения наистина съществуват и шегите както с тях, така и за тях са глупаво и непремислено занимание. Попитах го дали призракът на старата графиня прави нещо друго, освен да потропва с торбата. Сомов отговори, че не, за близо сто години не е сторил никаква пакост, та се успокоих. Нека си броди, няма страшно. Ние във Фонтанния дворец имаме призрак на камерюнкер Жихарьов, писан красавец и неуспял фаворит на Екатерина Велика, отровен от княз Зубов. Никаква графиня с боне не може да се мери с него! Този обитател (по-точно казано, фантом) се държи по най-непристоен начин: в тъмното щипе дамите и слугините, а най се разпасва на Еньовден. Впрочем не закача августейшите особи — камерюнкер все пак. А в Аничковия дворец има призрак на възпитаничка на Института за благородни девици „Смолни“, според слуховете прелъстена от император Николай Павлович и после посегнала на живота си. Нощем минава през стените и рони студени сълзи върху лицата на спящите. Голяма наслада е да се събудиш от ледената й сълза и над теб да се е надвесило такова чудо!
	Така че Сомов не можа да ме стресне с привидението си. По-лошото беше, че къщата наистина се оказа твърде малка и лишена от най-различни необходими удобства. Нищо чудно — откакто Дворцовото управление е изкупило сградата преди половин век от графския род Чесменски, в него нищо не е благоустроявано.
	Огледах етажите да преценя какво ще трябва да се направи на първо време. Признавам, че с основните приготовления Сомов се беше справил доста добре: мебелите бяха със свалени калъфи, всичко блестеше от чистота, в спалните имаше свежи цветя, роялът в голямата гостна беше акордиран.
	Огорчи ме осветлението — дори не беше прокаран горивен газ, а съвсем допотопно се палеха газени лампи. Да имах поне една седмица, щях да направя малка електроцентрала в мазето, щях да изтегля жици и дворецът щеше да добие съвсем друг вид. А сега ще седим вечер на тъмно. Така беше във Фонтанния дворец преди трийсет години. Значи щеше да ни трябва и човек да пълни лампите — те бяха английска изработка с часовников механизъм за изтласкване на газта, който се навиваше за едно денонощие напред.
	Впрочем, като стана дума за часовници, изброих в къщата деветнайсет салонни и стенни и всички сочеха различно време. Реших да ги сверя лично — занимание, което изисква прецизност и точност. Хубавата къща, поддържана в идеален ред, си личи веднага по това дали часовниците в различните помещения сочат един и същ час. Това ще ви го каже всеки опитен иконом.
	Открих само един телефонен апарат в антрето, наредих да се прокарат още две линии — за кабинета на Георгий Александрович и за моята стая, защото сигурно ще трябва да се поддържа непрестанна връзка с Александрийския дворец, генерал-губернаторството и Дворцовото управление.
	Но предварително трябваше да реша кого къде да настаня и това ми коства доста усилия.
	В къщата на два етажа имаше общо само осемнайсет стаи. Просто не си представям как щяхме да се поместим всички, ако с нас бяха великата княгиня с децата и цялата прислуга. Сомов ми разказа, че семейството на великия княз Николай Константинович с осем августейши персони и четиринайсет души свита било настанено в къща с петнайсет стаи, та придворните се сврели по трима-четирима в стая, а слугите направо били разпределени в помещенията над конюшнята! Ужас, макар и Николай Константинович по старшинство да е две степени по-долу от Георгий Александрович.
	Затрудняваше ме и това, че негово височество беше поканил за коронацията приятеля си лорд Банвил, който трябваше да пристигне с берлинския влак. Англичанинът, слава Богу, беше ерген, но все пак трябваше да му се предвидят две стаи — за самия лорд и за иконома му. В никакъв случай не биваше да се изложим. Знам ги тези английски икономи, те са дори по-капризни от лордовете си. Особено мистър Смайли, икономът на негова светлост. Надут, превзет — нарадвах му се предостатъчно миналия месец в Ница.
	И така, горният етаж ще е за августейшата фамилия. Двете стаи с изглед към парка и царския дворец — за Георгий Александрович, тук ще са спалнята и кабинетът му. На терасата трябва да се изнесе фотьойл, маса и кутия с пури; до прозореца в посока към Александрийския дворец да се сложи далекоглед, та негово височество да има поглед към прозорците на венценосния си племенник. За Ксения Георгиевна предвидих светлата стая с изглед към реката, това ще й хареса. В съседната стая ще се настани камериерката Лиза. Павел Георгиевич ще вземе стаята на мецанина, той обича да е по-далеч от останалите членове на семейството, а и за там води отделно стълбище, което е удобно за късните му прибирания. Ендлунг отива в съседната бивша багажна стая. Да не се прави на много важен. Ще му сложат легло, килим на стената, меча кожа на пода — и няма да личи, че е килер. За малкия Михаил Георгиевич — голямата стая с прозорци на изток. Идеална е за детска. А до нея има прекрасно помещение за мадмоазел Деклик. Разпоредих да сложат там букет от камбанки, това са любимите й цветя. Последната от стаите на горния етаж трябваше да стане малка гостна за приятни семейни сбирки, ако в тези напрегнати дни им остане поне една свободна вечер.
	Двете най-големи помещения долу естествено се превърнаха в хол и трапезария, две съвсем прилични стаи заделих за англичанина, една взех за себе си (малка, но разположена на стратегически важно място под стълбището), а останалите слуги щяха да се настанят по няколко души заедно. A la guerre comme a la guerre*, или, казано по нашенски, сърце да е широко.
	[* На война като на война (фр.). — Б.пр.]
	Общо взето, нещата се подредиха дори по-добре, отколкото бях очаквал.
	След това започна разопаковането на багажа: тоалети, мундири, облекло, сребърни прибори, всевъзможни дребни, но абсолютно необходими неща, с чиято помощ и плевня може да се превърне в прилично и даже уютно прибежище.
	Докато московчани внасяха раклите и сандъците, аз оглеждах всеки, за да видя какво представлява и къде може да бъде използван най-полезно. Основният талант на всяко ръководно лице е именно способността да определи силните и слабите страни на подчинените, за да се оползотворят първите и да се елиминират вторите. Дългият ми опит като началник на многоброен персонал ме научи, че на света рядко се срещат съвсем бездарни и неспособни за нищо хора. Всеки човек може да се използва. Когато някой в нашия клуб се оплаква от некадърен лакей, сервитьор или камериерка, аз си мисля: ех, драги, не те бива като иконом. При мен всички слуги след време стават кадърни. Просто трябва всеки да си обича работата — това е цялата философия. Готвачът трябва да обича готвенето, камериерката — превръщането на безредието в ред, конярят — конете, градинарят — растенията.
	Висшето изкуство на истинския иконом е подробно да проучи човека, да разбере какво го тегли, защото, колкото и да е странно, повечето хора нямат ни най-малка представа към какво проявяват склонност и в какво е дарбата им. Понякога пробваш как ли не, докато уцелиш.
	Защото тук не опира само до работата, макар че и това е важно, разбира се. Когато човек се занимава с любима работа, той е доволен и щастлив, а щом всички слуги са спокойни, радостни и доброжелателни, в къщата се създава изключително прекрасна обстановка или както се казва сега, атмосфера.
	Подчинените непременно трябва да се награждават и поощряват, но с мярка и не просто за добросъвестно изпълнени задължения, а за специално усърдие. И наказанията са необходимост, стига само да са справедливи. При това трябва ясно да се обяснява за кое именно се налага наказанието и то, разбира се, в никакъв случай не трябва да е унизително. Пак повтарям: ако подчиненият не се справя с работата си — виновен е началникът. Във Фонтанния дворец имам четирийсет и двама души, в Царское село — четиринайсет, и в Крим двайсет и трима. И всеки си е на мястото, бъдете сигурни. Самият Пантелеймон Кузмич, икономът на негово височество великия княз Михаил Михайлович-старши, ми е казвал много пъти: „Вие, Афанасий Степанович, сте истински психолог.“ И не смяташе за унизително да ми поиска съвет в твърде затруднителни случаи. По-миналата година например в Гатчинския дворец беше започнал работа един младши лакей, невероятен дръвник. Пантелеймон Кузмич направо се напати с него и ме помоли да пробвам: пълен пукал, рече, ама грехота било да го пъди. Взех момчето при мен — да се докажа! В трапезарията се оказа негоден, в гардеробната също, за кухнята да не говорим. С една дума, дето вика народът, костелив орех. А веднъж го гледам — седи в двора и гледа слънцето през парче стъкло. Стана ми интересно. Спрях се и го наблюдавам. А той така се занимава с туй стъкълце, сякаш е скъпоценен брилянт. Дъхне му, забърше го с ръкав. И ми просветна. Възложих му да мие прозорците вкъщи — и какво да ви кажа? Грейнаха ми стъклата като планински кристал. Нямаше нужда даже да го подсещам, той и без това от сутрин до вечер лъскаше стъкло след стъкло. Сега е най-добрият мияч на прозорци в цял Петербург, икономите се записват на опашка за него при Пантелеймон Кузмич. Това се нарича човек да си намери призванието.
	Тъкмо сверих часовниците, тъкмо слугите изнесоха от последната каляска последната кутия за шапки, и пристигнаха английските гости, та ми сервираха пренеприятен сюрприз.
	Оказа се, че лорд Банвил си е довел приятел, някакъв мистър Кар.
	Самия лорд помнех прекрасно от Ница, той изобщо не беше се променил: сресан идеално на среден път, с монокъл, с бастунче, с пура в зъбите, на показалеца му пръстен с голям брилянт. Облечен както винаги безукорно, типичен британски джентълмен. С черен, идеално огладен смокинг (след пътуването с влака!), черна атлазена жилетка и сияйно бяла колосана яка. Едва-що скочил от каретата, отметна глава назад и изцвили като кон, с което ужасно уплаши камериерката Лиза, навъртаща се наблизо, но аз изобщо не се учудих. Знаех, че негова светлост е много запален по конете, половината си живот прекарва в яхъра, разбира конския език и едва ли не може да го говори. Поне така разказваше Георгий Александрович, който се беше запознал с лорд Банвил на конни състезания в Ница.
	След като се нацвили, негова светлост подаде ръка, помогна на друг господин да слезе и го представи като своя скъп приятел мистър Кар. Той беше съвсем друг типаж, каквито по нашите земи май не се и срещат.
	Косата му, с удивителен сламеножълт цвят, беше отгоре права, а по краищата подвита, което надали съществува в природата. Лицето му бяло и гладко, на бузата — кръгла гладка бенка, като залепена. Ризата на приятеля на негова светлост не беше бяла, а светлосиня — не бях виждал такива. Сюртукът му пепелявосив, жилетката лазурна на златни точици, в петлицата — абсолютно син карамфил. Но вниманието ми най-вече приковаха невероятно тесните му трандафори със седефени копченца и лимоновожълти гамаши. Странният човек внимателно стъпи на паважа, грациозно се разкърши и на финото му кукленско личице се изписа капризно-маниерен израз. Внезапно погледът му падна върху портиера Трофимов, който дежуреше на вратата. Трофимов, както вече бях имал възможността да се убедя, беше невероятно тъп и негоден за никаква друга длъжност освен за вратар, но изглеждаше представително: два метра висок, широкоплещест, с кръгли очи и голяма черна брада. Английският гост се доближи до Трофимов, изправен, както се следва, като истукан, погледна го изотдолу, незнайно защо го подръпна за брадата и каза нещо на английски с висок мелодичен глас.
	Предпочитанията на лорд Банвил ни се бяха изяснили още в Ница, така че Екатерина Йоановна, строга дама, не пожела повече да го вижда, но Георгий Александрович, човек с широки възгледи (освен това, да отбележа мимоходом, той съвсем отблизо познаваше подобни господа в обкръжението си), намираше забавно влечението на лорда към женствени слуги и румени лакеи. „Прекрасен събеседник, отличен спортист и истински джентълмен“ — така ми каза, обяснявайки защо е намерил за възможно да покани Банвил в Москва (вече се беше изяснило, че Екатерина Йоановна няма да присъства на коронацията).
	Неприятният сюрприз за мен не идваше оттам, че негова светлост е довел поредния си приятел — в края на краищата мистър Кар имаше съвсем светски вид, — причината за смущението ми беше много по-проста: къде да настаня още един гост? Дори да нощуват в една стая, от приличие ще трябва да се предостави на втория англичанин отделна спалня. Позамислих се и веднага намерих решението: московските слуги с изключение на Сомов отиват на тавана над конюшнята. Така се освобождават две стаи, едната давам на англичанина, а другата — на великокняжеския готвач метр Дювал, че е обиден.
	— Къде е господин Смайли? — попитах лорд Банвил на френски за иконома му, защото трябваше да го въведа в обстановката.
	Като повечето възпитаници на дворцовото ведомство, аз от дете съм обучен на френски и немски, но английски не владея. Едва в последните години дворецът толкова се англизира, та все по-често съжалявам за този пропуск в образованието си, но по-рано английският се смяташе за неизискан език и ненужен в професията ни.
	— Напусна — отвърна милордът на френски и махна с ръка. — А новият ми иконом Фрайби е там, в каретата. Чете книга.
	Доближих се до каретата. Слугите сръчно разтоварваха багажа, а на кадифената седалка, преметнал крак връз крак, седеше господин с пълно лице и много важен вид. Беше плешив, с гъсти вежди и малка подстригана брадичка, с други думи, ни най-малко не приличаше на английски иконом и изобщо на иконом. През отворената врата видях, че мистър Фрайби държи дебел том. На корицата пишеше със златни букви: Trollope. Не знаех какво означава тази английска дума.
	— Soyez le bienvenu! — поздравих го с учтив поклон.
	Той мълчаливо обърна към мен спокойните си сини очи със златни очила и нищо не отговори. Стана ми ясно, че мистър Фрайби не знае френски.
	— Herzlich wilkommen* — минах на немски, но погледът на англичанина остана все така любезно-безучастен.
	[* Добре дошли (фр., нем.). — Б.пр.]
	— You must be the butler Zyukin? — изговори той с приятен баритон нещо неразбираемо на английски.
	Аз разперих ръце.
	Тогава мистър Фрайби с явно съжаление прибра книгата в големия джоб на редингота си и извади оттам друга, много по-малка. Прелисти я и внезапно изреди една след друга разбираеми за ухото ми думи:
	— Ти, ви… навярно… сте… икономът Зюкин?
	А, това е англо-руски речник, досетих се и одобрих проявената предвидливост. Ако знаех, че мистър Смайли, който поназнайваше френски, вече не е на служба при милорда, а идва нов иконом, и аз щях да си потърся лексикон. Защото с този англичанин предстоеше да решим не един и два сложни и деликатни проблема.
	Сякаш подслушал мислите ми, мистър Фрайби извади от другия си джоб още едно томче, на вид същото като англо-руския речник. Подаде ми го.
	Аз го взех и прочетох на корицата „Руско-английски речник с произношение на английските думи“.
	Англичанинът прелисти своето помагало, намери нужната дума и обясни:
	— A present… Подарък.
	Аз отворих подареното томче и видях че е подредено умно и хитро: всички английски думи са написани с руски букви и с ударения. Веднага изпробвах разговорника на практика. Исках да попитам къде чий багаж е. Получи се:
	— Уеъ… хуз… лъгидж?
	И той прекрасно ме разбра!
	С небрежен жест извика лакея, понесъл на рамо тежък куфар, и заби пръст в жълтата лепенка. На нея пишеше Banville. Огледах се и видях, че всички багажи имат етикети, но едни са жълти с името на милорда, други — сини с надпис Carr, трети са червени с надпис Freyby. Много разумно, трябва да го използвам.
	Очевидно решил, че проблемът е благополучно решен, мистър Фрайби пак извади от джоба си книгата и престана да ми обръща внимание, а аз се замислих, че английските бътлъри са добри, разбира се, и си знаят работата, но биха могли да се поучат на нещо и от руските икономи. А именно на сърдечност. Те обслужват господарите си, а ние ги обичаме. Как можеш да служиш на някого, ако не изпитваш обич към него? Получава се нещо механично, сякаш не сме живи хора, а автомати. Впрочем казват, че английските икономи не служат на господаря, а на дома — като котките, дето се привързват не толкова към човека, колкото към къщата. Ако е така, тази привързаност не е за мен. И мистър Фрайби ми се стори някак много странен. Макар че, си казах, на такъв господар няма как и слугите да не са странни. Пък и никак не е лошо, че mon colleague anglais* е такъв, дето вика народът, отнесен — няма да ми се пречка в краката.
	[* Моят английски колега (фр.). — Б.пр.]


	Нямаше за кога да се прави истински обяд, затова за пристигането на техни височества разпоредих набързо да се сервира a la picnic — с по-малко сребърни прибори и обикновения майсенски сервиз, без готвени ястия. Поръчах храната по телефона от „Delicatessen“ на Снайдърс: пастет от бекаси, пирожки с аспержи и трюфели, банички, желиран ордьовър, риба, пушени кокошки и плодове за десерт. Нищо, да се надяваме, че метр Дювал бързо ще се ориентира в кухнята и вечерята ще е по-прилична. Впрочем знаех, че Георгий Александрович и Павел Георгиевич вечерта са у негово императорско величество, който щеше да пристигне в пет и половина и направо от гарата да отиде в походния Петровски дворец. Височайшето посещение нарочно се направи на 6 май, рождения ден на царя. Още от обяд забиха черковните камбани, които в Москва са безброй — така започнаха молебените за здраве и дълголетие на негово императорско величество и цялата августейша фамилия. Аз пак си отбелязах да разпоредя за балдахина с монограм „Н“ над главния вход. Ако внезапно пристигне императорът, подобен белег на роднинско внимание ще е повече от уместен.
	След четири Георгий Александрович и Павел Георгиевич си облякоха парадните мундири и отидоха на гарата, Ксения Георгиевна заразлиства старинните книги в малката трапезария, която по времето на Чесменски май се е използвала за библиотека, лорд Банвил с мистър Кар се заключиха в стаята на негова светлост и наредиха да не бъдат обезпокоявани, а ние с мистър Фрайби, оставени на спокойствие, седнахме да хапнем.
	Обслужваше ни млад лакей със странното презиме Земляной, от московските. Недодялан, доста непохватен, но много усърден. Зяпаше ме ококорен — явно беше чувал за Афанасий Зюкин. Признавам, че ми беше приятно.
	Скоро и гувернантката мадмоазел Деклик сложи възпитаника си да спи следобеден сън — repos — и се присъедини към нас. Тя беше обядвала с техни височества, но какво ти ядене, когато си редом с Михаил Георгиевич — негово височество има доста неспокоен темперамент и е голям немирник: ту замеря с хляб, ту се крие под масата и се налага да бъде издърпван оттам. С една дума, мадмоазел с удоволствие пи чай с нас и зачете прекрасните филиповски сладки.
	Присъствието й се оказа много своевременно, защото мадмоазел знаеше английски и прекрасно се справи с ролята на преводачка.
	Попитах англичанина, колкото да започна разговор:
	— Отдавна ли сте иконом?
	Той ми отговори само с една дума и мадмоазел ми преведе:
	— Отдавна.
	— Не се безпокойте, вещите ви са разопаковани, това не ни затрудни — казах аз с лек упрек, защото мистър Фрайби не взе никакво участие в подреждането — остана в каретата с книгата в ръка чак до края на тази отговорна операция.
	— Знам — гласеше отговорът.
	Стана ми интересно — във флегматичния маниер на англичанина се усещаше или изключителна леност извън всякакви мислими граници, или висш икономски шик. Та той не си мръдна пръста, а нещата им са разтоварени, разопаковани, подредени и закачени!
	— Нима сте посетили покоите на милорда и мистър Кар? — попитах аз, макар да знаех прекрасно, че от момента на нанасянето мистър Фрайби не беше мръднал от стаята си.
	— No need — отговори той и мадмоазел го преведе също толкова кратко:
	— Pas besoin*.
	[* Няма нужда (фр.). — Б.пр.]
	Откакто мадмоазел живееше в нашата къща, успях добре да я опозная и разбрах по блясъка в присвитите й сиви очи, че англичанинът я е заинтригувал. Разбира се, тя умееше да се сдържа, както подобава на първокласна гувернантка, свикнала да работи в най-високопоставени европейски домове (преди да дойде у нас например, беше отглеждала сина на португалския крал и донесе от Лисабон най-прекрасни препоръки), обаче галската й природа понякога си казваше думата и когато мадмоазел Деклик се интересуваше от нещо, забавляваше се или се ядосваше, в очите й проблясваха такива искрици. Аз не бих взел в персонала особа с такива опасни прояви, защото тези искрици са сигурен знак, че е „тиха вода“, а „тихата вода бряг рони“. Но гувернантите и възпитателите не са мой ресор, те са грижа на дворцовия управник княз Метлицки, затова можех да си позволя да се наслаждавам на споменатите пламъчета без капка тревога.
	Та и сега мадмоазел не се ограничи със скромната роля на преводачка, любопитството й надделя и тя попита (първо на английски, а после заради мен на френски):
	— Откъде знаете, че с багажа всичко е наред?
	И мистър Фрайби за първи път направи малко по-подробно изказване:
	— Виждам, че мосю Зюкин си знае работата. А в Берлин, където се опаковаха нещата, ги подреди друг човек, който също си знае работата.
	И сякаш за награда след тъй мъчителното усилие да изрече подобна пространна сентенция, икономът извади и запали лулата си, след като предварително поиска с жест разрешението на дамата.
	И аз разбрах, че си имам работа с абсолютно изключителен иконом, какъвто не бях срещал никога през трийсетгодишната си служба.


	Някъде след шест Ксения Георгиевна заяви, че й е омръзнало да седи затворена вкъщи, и четиримата — нейно височество, Михаил Георгиевич и ние с мадмоазел Деклик — излязохме да се повозим. Наредих да ни приготвят закритата карета, защото денят беше мрачен и ветровит, а следобеда дори неприятно заръмя.
	По широкото шосе отидохме до възвишенията, наречени Воробьови хълмове, за да погледаме Москва отгоре, но заради сивата дъждовна завеса почти нищо не видяхме: котловина в широк полукръг, над нея надвесени като пара бели облаци — същински супник с димящ бульон.
	Когато потеглихме в обратната посока, небето за първи път този ден малко просветля. Затова освободихме каретата и тръгнахме пеша от Калужката застава през парка.
	Техни височества вървяха по-напред и Ксения Георгиевна водеше Михаил Георгиевич за ръка, да не побегне от алеята към мокрите храсти, а ние с мадмоазел ги следвахме.
	Преди три месеца на негово височество престанаха да му се случват едни дребни неприятности, той стана на четири годинки, а това е възрастта, на която Георгиевичи минават от английската nanny към френска гувернантка, престават да обличат момченцата в момичешки роклички и вместо кюлотки им обуват панталонки. Промяната на тоалета се хареса на негово височество, а и с французойката се разбираха чудесно. Признавам, че първоначално намирах маниерите на мадмоазел Деклик твърде волни — например поощренията във вид на целувки и наказанията във вид на попляскване, както и шумните им игри в детската стая, но постепенно разбрах, че това е своеобразен педагогически метод. Във всеки случай негово височество още след месец започна да плямпа на френски, с удоволствие пееше песнички на този език и въобще стана къде по-весел и непринуден.
	От известно време бях забелязал, че надзъртам в детската стая много по-често, отколкото по-рано — май дори по-често от необходимото. Това откритие ме накара да се замисля най-сериозно и тъй като съм верен на принципа винаги за всичко да съм честен пред самия себе си, доста бързо открих причината: очевидно общуването с мадмоазел Деклик ми правеше удоволствие.
	А към всичко, което доставя удоволствие, съм свикнал да се отнасям изключително предпазливо, защото удоволствието върви ръка за ръка с отпускането, а отпуснеш ли се, си само на крачка от немарливостта и от сериозни, дори непоправими пропуски в работата. Затова за известно време изобщо престанах да наминавам в детската стая (освен в случаите, когато го налагаха служебните ми задължения) и възприех много сухо отношение към мадмоазел. Но това не продължи дълго. Тя самата ме потърси и с безупречна почтителност ме помоли да й помогна в овладяването на руски език — нищо особено, просто от време на време да говорим на различни теми на руски и да поправям най-грубите й грешки. Ще го кажа пак, тя ме помоли толкова учтиво, че отказът би изглеждал неоправдана бруталност.
	Оттогава започна традицията на всекидневните ни събеседвания — на съвсем неутрални и, разбира се, благопристойни теми. Мадмоазел учеше удивително бързо и вече знаеше много думи. Говореше граматически неправилно, но в това имаше своя прелест, пред която невинаги успявах да устоя.
	И сега, докато се разхождахме по алеята в Нескучния парк, си говорехме на руски. Но този път разговорът ни беше кратък и остър по причина, че мадмоазел беше закъсняла за разходката и се наложи да я чакаме в каретата цели трийсет секунди (гледах по швейцарския си хронометър). Въздържах се в присъствието на техни височества, ала сега, на четири очи, намерих за необходимо да й изнеса кратка лекция. Беше ми неприятно да мъмря мадмоазел, но се налагаше. Недопустимо е който и да било да си позволява да кара августейшите особи да чакат дори само половин минута.
	— Никак не е трудно да успявате във всичко своевременно — говорех й аз и произнасях бавно всяка дума, за да ме разбира. — Трябва само да живеете с петнайсетминутно изпреварване. Да речем, имате среща с някое лице в три часа — идете в без четвърт. Или, да речем, за да сте някъде по някое време, трябва да излезете в два — излезте в два без четвърт. На първо време бих ви посъветвал просто да си преместите стрелките на часовника петнайсет минути напред, докато свикнете, после пунктуалността ще ви стане навик.
	Говорех й разумни и важни неща, но мадмоазел Деклик ми отговори дръзко:
	— Господин Зюкин, може ли аз пхемести часовник с половин минута? (Руското „р“ много я затрудняваше, докарваше го някак като „х“.) Аз хеално никога не закъснявала повече от половин минута.
	След което аз се навъсих и реших да не казвам нищо, тъй че нататък продължихме мълчаливо, а мадмоазел дори извърна глава встрани.
	Нейно височество разказваше приказки на брат си — май за Chapeau Rouge*, във всеки случай дочух думите „Et elle est allee a travers la foret pour voir sa grand-maman.“** Михаил Георгиевич, много горд с новото си моряшко костюмче, се опитваше да се държи като голям и почти не правеше бели, само от време на време започваше да подскача на куц крак и веднъж хвърли на земята синята си шапка с червен помпон.
	[* Червената шапчица (фр.). — Б.пр.]
	[** И тя тръгнала през гората да види баба си (фр.). — Б.пр.]
	Въпреки мрачния ден по пътечките в парка имаше излезли на разходка. Защото, както ми беше обяснил московският помощник, обикновено Нескучният парк е недостъпен за гражданството и сега вратите му са отворени само заради тържествата, и то за няколко дни — до девети май, когато височайшата двойка ще пристигне тук от Петровския дворец. Нищо чудно, че някои московчани бяха решили да се възползват от рядката възможност да се разходят сред недостъпната зеленина, независимо от лошото време.
	Някъде насред път към Ермитажа срещнахме елегантен господин на средна възраст. Той учтиво отложи цилиндър — видя се черна гладка коса и побелели слепоочия; взря се изпитателно, но впрочем съвсем пристойно в Ксения Георгиевна и отмина. Не бих му обърнал никакво внимание, ако нейно височество не беше се загледала подире му, а след нея и мадмоазел Деклик. Тогава вече и аз си позволих да се обърна.
	Изисканият господин продължи, без да бърза, по пътя си, размахал бастунче — не открих във фигурата му съвсем нищо, заради което да се обърнат и великата княгиня, и гувернантката. Но пък отзад в нашата посока вървеше наистина интересен господин: широкоплещест, набит, с гъста черна брада. Той ме жегна със свирепи и черни като въглени очи и взе да си свирука някакво незнайно за мен шансонче.
	Този субект ми се стори съмнителен и аз мислено се заклех до повторното закриване на парка повече да не се разхождаме тук. Каква ли не, с извинение, паплач може да си науми да направи тук своя promenade*.
	[* Разходка (фр.). — Б.пр.]
	Сякаш потвърждавайки опасенията ми, насреща ни иззад завоя се изтърколи кривокрак тантурест китаец — амбулантен търговец, понесъл табла със съмнителната стока. Сигурно си е въобразил, горкият, че в парка ще има много повече хора, обаче дъждовното време му беше скроило лоша шега.
	Негово височество, щом видя жив китаец, си отскубна ръката и хукна презглава към завързака с дръпнати очи.
	— Искам! — викна Михаил Георгиевич. — Ей това искам! — и посочи с пръст отровнорозов бонбон на клечка с формата на пагода.
	— Ne montrez pas de doigt* — възкликна незабавно мадмоазел.
	[* Не сочете с пръст (фр.). — Б.пр.]
	А Ксения Георгиевна настигна брат си, пак го хвана за ръка и попита:
	— A quoi bon се truc?*
	[* Защо ти е тази глупост? (фр.) — Б.пр.]
	— Je veux, c’est tout!* — отсече негово височество и вирна брадичка, проявявайки прекрасна настойчивост за годините си, а настойчивостта е идеален фундамент за развитие на характера.
	[* Искам, и толкова! (фр.) — Б.пр.]
	— Ах, Афанасий, купи му — обърна се към мен Ксения Георгиевна. — Ще ми извади душата. Нека го близне веднъж, и ще го хвърли.
	Великата княгиня не разполагаше с лични пари и надали изобщо знаеше как изглеждат и кое колко струва. А и защо?
	Погледнах мадмоазел, защото зависеше от нея. Тя сбърчи нос и сви рамене.
	Китаецът, което си е вярно, не предприе никакъв опит да ни натрапва кошмарната си стока и само пулеше несмислени цепки към нейно височество. Понякога сред китайците има изключителни красавци — тънколики, белокожи, с изискани движения, но този беше същински урод. Плоска физиономия, съща пита, късите му коси стърчат като игли на таралеж.
	— Ей, жълтур, колко струва това? — посочих пагодата и извадих портфейла си.
	— Рубра — отговори безсрамният азиатец, очевидно разбрал по вида ми, че няма да се пазаря.
	Дадох едно „канарче“ на този изнудвач, макар пагодата на клечка да не струваше и пет копейки, и продължихме нататък, а на негово височество явно му се услади скромното лакомство, във всеки случай не го хвърли.
	В дъното на страничната алея се мярна оградата на Ермитажа и ние обърнахме в тази посока. Оставаха ни не повече от двеста метра.
	На едно дърво изграчи врана — силно, рязко, и аз вдигнах глава. Не видях птицата, само късчета сиво небе през тъмния листак.
	Какво не бих дал само да можех да спра онзи миг, защото той разцепи живота ми на две половини: всичко разумно, предсказуемо, подредено остана в онзи, а новият се изпълни с безумие, кошмар и хаос.


	Дочух отзад бързо приближаващи се крачки. Учуден се обърнах — точно в последния миг преди на главата ми да се стовари чудовищен удар. Успях да видя неописуемо страшното, изкривено от ярост лице на одевешния брадатко и полетях на земята, губейки съзнание за една секунда. Казвам „за една секунда“, защото, когато надигнах от земята ужасно натежалата си глава, брадатият беше само на няколко крачки от мен. Той отблъсна Михаил Георгиевич, хвана нейно височество за ръката и я помъкна назад покрай мен. Мадмоазел се беше вцепенила и не помръдваше, аз също бях като вледенен. Вдигнах ръка, пипнах нещо мокро на челото си, погледнах — кръв. Не знам с какво ме беше ударил, с кастет или камшик с оловни топчета, но дърветата и храстите наоколо се люлееха като бурни морски вълни.
	Брадатият изсвири като разбойник и иззад завоя — същия, откъм който току-що бяхме дошли — се появи черна карета с два врани коня. Кочияшът с голяма черна мушама опъна юздите с вик „стой“, от още неспрялата карета изскочиха двама мъже също в черно и се втурнаха в посока към нас.
	Това е отвличане — каза вътре в мен много спокоен тих глас и дърветата изведнъж спряха да се люлеят. Надигнах се на четири крака, викнах на мадмоазел: „Emportez le grand-duc!“*, и хванах за краката брадатия, който тъкмо минаваше покрай мен.
	[* Отнесете великия княз! (фр.) — Б.пр.]
	Той не изпусна ръката на нейно височество, така че и тримата паднахме на земята. Аз съм доста силен, в рода ни всички сме яки, а на младини бях и дворцов скороходец, което също много укрепва мускулатурата, затова с лекота разтворих ръката, с която злодеят беше хванал Ксения Георгиевна, но с това не спечелих нищо. С освободения си юмрук той ме удари в челюстта, а нейно височество дори не успя да се изправи на крака — двамата в черно вече бяха до нас. Те хванаха княгинята под мишниците и на бегом я понесоха към каретата. Добре поне, че мадмоазел беше успяла да спаси Михаил Георгиевич — с крайчеца на окото си видях как грабва детето на ръце и хлътва в шубрака.
	Противникът ми се оказа ловък и силен. Той ме удари още веднъж, а когато се опитах да го сграбча за гърлото, той си бръкна в пазвата и извади фински нож с назъбено острие. Това назъбване го видях така ясно, сякаш беше току до очите ми.
	— Забие яко псе! — изсъска страшният човек не съвсем на руски, оцъкли кървясали очи и замахна.
	Исках да си спомня думите на молитвата, но не можах, не знам защо, макар че бих казал: кога ли да се моли човек, ако не точно в такъв момент?
	Ножът се вдигна високо, едва ли не до небето, но така и не се заби. По някакъв вълшебен начин китката, хванала камата, се оказа стисната от ръка в сива ръкавица.
	Лицето на брадатия, и без това изкривено, се изкриви още повече, аз чух плякащ звук от удар и моят неуспял убиец се търкулна меко встрани, а вместо него над мен се извиси одевешният елегантен господин с цилиндъра, но вече не с бастун в ръката, а с дълго тясно острие, зацапано с червено.
	— Жив ли сте? — попита на руски спасителят ми, веднага се обърна назад и кресна нещо на непознат за мен език.
	Надигнах глава и видях, че по пътечката с шумно трополене, навел като бик глава, тича към нас китаецът, но вече без таблата, а със странно приспособление в ръка: върти над главата си малка метална топка с връвчица.
	— Йия! — гадно изкряка азиатецът и топчето полетя напред, изсвистя на сантиметри над мен.
	Врътнах се да видя накъде лети с такава скорост. Оказа се, че право към тила на един от похитителите. Чу се гнусно изпукване и уцеленият падна по лице. Вторият пусна княгинята, бързо се извъртя и извади револвер от джоба си. Сега бих могъл да разгледам по-добре този човек, но лицето му не се виждаше, защото беше скрито с черна платнена маска.
	Кочияшът на капрата свали мушамата и остана със същите черни дрехи като другите, но без маска. Той скочи на земята и се втурна към нас, вадейки също нещо от джоба си.
	Обърнах се да погледна спасителя си (колкото и да е срамно, признавам, че в тези драматични мигове бях загубил ума и дума и само въртях глава да не изпусна нещо). Елегантният господин замахна и хвърли острието си, но дали уцели или не, не знам, защото пред очите ми се разкри още по-невероятна гледка: от шубраците изскочи мадмоазел Деклик с тежък клон в ръка и подпретнала поли, тъй че се мярнаха фините й глезени, се втурна към нас. Шапката й беше паднала, косата й — разрошена на слепоочията, но никога не бях я виждал по-привлекателна.
	— J’arrive! — викаше тя. — J’arrive!*
	[* Идвам! Идвам! (фр.) — Б.ред.]
	Едва в този миг осъзнах целия позор на поведението си. Изправих се и се хвърлих да помагам на непознатия господин и китаеца.
	Уви, те вече не се нуждаеха от помощта ми.
	Хвърленото острие бе улучило целта — човекът с маска лежеше по гръб и вяло потръпваше, а от гърдите му стърчеше стоманена шпага със сребърна дръжка за бастун. Сега разбрах откъде се беше взела — била е скрита в бастуна.
	Колкото до кочияша, бързият китаец превъзходно се справи с него. Още преди бандитът да извади оръжието си от джоба, азиатецът подскочи и с всичка сила ритна противника в брадичката. От съкрушителния ритник главата на кочияша така рязко се дръпна назад, че и най-мощни шийни прешлени не биха издържали. Той рухна на земята с разперени ръце.
	Когато мадмоазел дотича при нас със страховития клон, всичко вече беше приключило.
	Първо помогнах на нейно височество да се изправи — нямаше никакви наранявания, слава Богу, само беше изпаднала в разбираем шок.
	После се обърнах към непознатия.
	— Кой сте вие, господине? — попитах аз, макар че първо трябваше да му благодаря за спасяването ни, който и да беше той. — И кои са тези хора, които ни нападнаха?
	Ксения Георгиевна поправи грешката ми. Какво нещо е августейшата кръв — дори в такъв миг, преди още да беше дошла на себе си, тя направи необходимото: прояви учтивост и представи всички ни.
	— Благодаря ви — каза тя, взряла внимателни очи в брюнета с побелелите слепоочия. — Вие ни спасихте. Аз съм великата княгиня Ксения Георгиевна. Момчето, което беше с мен, е Мика, великият княз Михаил Георгиевич. А това са мои приятели — мадмоазел Деклик и господин Зюкин.
	Непознатият почтително се поклони на нейно височество, свалил цилиндъра, който по някакво чудо се беше задържал на главата му въпреки събитията, и с леко заекване (вероятно от притеснение пред августейшата особа) назова името си.
	— Ераст П-петрович Фандорин — и не добави друго, от което вероятно следваше, че не е на никаква служба и е частно лице. — А това е моят к-камердинер или м-може би иконом, не знам как е по-правилно. Казва се Маса, японец е — посочи Фандорин побойника търговец, онзи на свой ред се поклони почти доземи и остана така, прегънат одве.
	Тоест излезе, че елегантният господин изобщо не е смутен, а просто леко заеква; китаецът не е никакъв китаец; и на всичкото отгоре с него сме донякъде събратя по професия.
	— А кои са тези хора, Ераст Петрович? — попита нейно височество и плахо посочи неуспешните похитители, проснати неподвижно на земята. — Припаднали ли са?
	Преди да отговори, брюнетът отиде до всеки от тях, опипа сънните им артерии и четири пъти поклати глава. Последният, когото провери по този начин, беше страховитият мъж с брадата. Фандорин го обърна по гръб и дори аз, който не разбирам от тези неща, разбрах, че той е мъртъв — така безжизнено проблеснаха неподвижните му очи. Но Фандорин се наклони по-ниско над трупа, хвана го с два пръста за брадата и внезапно силно го дръпна.
	Нейно височество ахна от изумление, а и на мен подобна безцеремонност към смъртта ми се видя неприлична. Но дългата черна брада с лекота се отлепи от лицето на покойния и остана в ръката на Фандорин.
	Видях, че моравото лице на мъртвеца е сипаничаво, а на бузата му белее раздвоен белег.
	— Това е известният варшавски бандит Лех Пендерецки, по п-прякор Близна, което ще рече Белязания или Белега — спокойно каза Фандорин, сякаш представяше свой познат, и добави като на себе си: — Значи такава била работата…
	— Нима всички те са мъртви? — попитах аз и изведнъж потръпнах, осъзнавайки в какво ужасно положение може да изпадне целият августейши дом поради тази история.
	Ако сега тук се появи някой от разхождащите се в парка, ще гръмне световен скандал. Представете си само — опит за отвличане на братовчедката на руския цар! Четирима убити! Някакъв варшавски бандит! Цялата тържественост на коронационното свещенодействие ще бъде съсипана.
	— Трябва да ги приберем веднага в каретата! — възкликнах аз с несвойствена за мен разпаленост. — Дали вашият иконом не би ми помогнал?
	Докато с японеца прибирахме труповете в каретата, ужасно се притеснявах дали някой няма да ни види как се занимаваме с подобно непочтено действие. А и то никак не ми беше привично — не стига че по лицето ми течеше кръв от сцепеното чело и спуканата устна, но и бях зацапал с чужда кръв новото си палто за разходки.
	Затова не чувах какво си говорят нейно височество и Фандорин. Ако се съди по заруменелите й бузи, тя пак благодареше на тайнствения господин за спасяването.
	— Къде е негово височество? — попитах мадмоазел, щом успях да си поема дъх. — Вече можете да го доведете.
	— Оставих го в… — тя защрака с пръсти да си спомни думата, но не си я спомни. — La gloriette. Говохилка? Хазговохка?
	— Беседка — подсказах й. — Да идем заедно. Негово височество сигурно е много уплашен.
	Зад шубрака имаше доста голяма поляна, посред която се белееше лека дървена беседка.
	Не намерихме в нея Михаил Георгиевич и взехме да го викаме, като решихме, че великият княз е решил да си поиграе на криеница.
	Чул гласовете ни, дойде Фандорин. Огледа се наоколо, изведнъж клекна и заразглежда нещо в тревата.
	Беше розовият китайски бонбон, размазан от нещо тежко — вероятно ток.
	— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — кресна Фандорин и се удари с юмрук в бедрото. — Трябваше да го предвидя! — и се хвърли през шубрака.


	7 май

	Няма да описвам събитията вечерта и през нощта след изчезването на негово височество, защото нямаше никакви събития, разбира се. Основната грижа на запознатите със случилото се беше запазване на тайната и затова външно всичко изглеждаше така, сякаш не беше станало абсолютно нищо, само неспирно звъняха телефоните и прекалено отчаяно препускаха ездачите в триъгълника Ермитаж — Петровски дворец — генерал-губернаторска резиденция.
	Цялата тази упорито спотаявана, но доста активна (да не кажа объркана) дейност не доведе до никакъв резултат, защото оставаше неясно най-важното: кому и защо бе притрябвало да отвлича малкия братовчед на негово величество.
	Тази загадка се проясни чак на сутринта, когато с обикновена градска поща в Ермитажа пристигна писмо без клеймо — дори раздавачът не можеше да си обясни откъде се е взело в чантата му.
	Заради това писмо императорът, който сутринта вече бе успял да приеме благодарните си азиатски поданици — негова светлост емира на Бухара и негово високородие хана на Хива, в последния момент отмени парада на Ходинското поле под предлог, че времето е студено и дъждовно, а самият той тайно с най-обикновена закрита карета, придружен единствено от личния си камердинер Дормидонт Селезньов на капрата и началника на дворцовата полиция, пристигна при нас в Ермитажа. Едва тогава оценихме основното качество на парковия дворец, за което говореше и наименованието му* — отдалечено и уединено място.
	[* Ermitage (фр.) — отшелническа килия, постница. — Б.ред.]
	По същия конспиративен начин дойдоха чичовците на негово величество великите князе Кирил Александрович и Симеон Александрович; първият сам (с иконома си Лука Емелянович вместо кочияш), вторият с адютанта си княз Елински (и той с най-уважавания измежду днешните икономи, може да се каже, старейшина на гилдията ни, Фома Аникеевич в ролята на кочияш).
	У нас за извънредното произшествие освен Семейството знаехме ние с мадмоазел Деклик, англичаните (от тях нямаше как да се скрие) и лейтенант Ендлунг (по същата причина и защото Павел Георгиевич нямаше тайни от разюздания си приятел). На слугите вкъщи нищо не обясних, само им забраних под какъвто и да било предлог да напускат Ермитажа. Изрядни дворцови служители, те не зададоха никакви въпроси. А на московчаните, настанени над конюшнята, бе съобщено, че негово височество е заминал да погостува в Илинское, в извънградската къща на чичо си генерал-губернатора.
	Естествено, нищо не се съобщи на Екатерина Йоановна в Петербург. Защо да се тревожи напразно? А и допреди пристигането на зловещото писмо ние всички живеехме с надеждата, че е станало някакво недоразумение и Михаил Георгиевич в най-скоро време ще се прибере в Ермитажа жив и здрав.
	Трябва ли да споменавам, че през нощта не можах да мигна? Привиждаха ми се сцени, една от друга по-ужасни. Ту си представях, че негово височество е паднал в някой невидим пролом, обрасъл в трева, и аз по нощите за пореден път виках слуги с факли да огледаме парка, ужким Ксения Георгиевна си е загубила златната обица. Като се прибрахме, си представих, че Михаил Георгиевич е станал жертва на някое похотливо чудовище, което дебне малките момченца, и от ужас ми загракаха зъбите, та се наложи да пия валерианови капки. Но най-вероятното беше великият княз да е отвлечен от съучастници на фалшивобрадия с прякор Белязания. Докато сме се били с едните бандити да спасим Ксения Георгиевна, други са откарали беззащитния Михаил Георгиевич — още повече че близо до фаталната полянка открихме следи от колелата на още една карета, и то очевидно скорошни.
	Но тази мисъл, при цялата си кошмарност не толкова чудовищна като предишната, също ми беше мъчителна. Какво ли прави сега негово височество сред чуждите зли хора? Той, мъничкият Мика, нежно и глезено дете, израснало с увереността, че всички го обичат, че всички са му приятели? Нему дори не е познато чувството на страх, защото никога не беше му се случвало нищо по-страшно от леките плясвания по дупето. Негово височество е толкова открит, толкова доверчив!
	До мадмоазел не смеех да се доближа. Тя цялата вечер беше като вкаменена и дори не се опита да се оправдава, само кършеше ръце и си хапеше устните, по едно време дори й потече кръв — видях и понечих да й дам кърпата си, защото тя дори не усети стичащата се алена капка, но не посмях, за да не я поставя в неудобно положение. И тя не спа през нощта, виждах светлината под вратата на стаята й и чувах стъпките й. От момента, когато приключи разпита й от страна на главния московски полицейски началник Ласовски, мадмоазел Деклик се заключи в стаята си. Два-три пъти през нощта се доближавах до вратата да я чуя. Гувернантката само кръстосваше стаята като навита пружина. Много ми се щеше под някакъв претекст да почукам и да й кажа, че никой не я смята виновна за случилото се, а аз дори съм възхитен от храбростта й. Но е абсолютно немислимо да се чука посред нощ на вратата на дама. Пък и все едно, нямаше да знам как да я заговоря.


	Тайното съвещание с височайше присъствие се проведе горе в малката гостна, по-далечко от англичаните, които впрочем с обичайната за тази нация деликатност веднага след пристигането на негово величество отидоха да се разходят в градината, макар че валеше като из ведро и времето не предразполагаше към никакви разходки.
	Прислужвах сам. Повече от ясно е, че никой от лакеите не можеше да бъде допуснат на това секретно съвещание, освен това така или иначе за мен беше въпрос на чест и почетен дълг лично да обслужа тъй високопоставена сбирка.
	Непосветеният трудно би могъл да си представи цялата сложност на това висше изкуство. Изисква се безгранично внимание, идеална похватност и най-важното: пълна незабележимост. Сякаш се превръщаш в сянка, в невидим човек, когото скоро всички престават да забелязват. В никакъв случай не бива да разсейваш събралите се за важно съвещание с рязко движение или звук, даже и със случайно плъзване на сянката ти през масата. В такива минути обичам да си представям, че съм безплътният стопанин на омагьосания замък от приказката „Аленото цвете“, който гощава скъпи гости: вината сами се наливат в чашите, клечките сами се драсват и палят пурите без ничие вмешателство, пепелниците сами се почистват от угарките. Когато Симеон Александрович по едно време изпусна молива си под масата (негово височество има навика непрестанно да си рисува дяволчета и амурчета), бях готов — не се наведох да го търся под масата, което щеше да привлече всеобщото внимание, а веднага отзад му подадох друг молив от съвсем същия вид.
	Трябва с гордост да кажа, че никой от участниците в това деликатно и донякъде съдбоносно за съдбата на династията съвещание нито веднъж не сниши глас — според мен това е висша похвала за слугата. Разговорът наистина понякога преминаваше на френски, но не заради мен, а просто защото за негово величество и техни височества фактически беше безразлично дали ще говорят на руски или френски. Ако искаха да скрият от мен съдържанието на една или друга част от обсъжданото, щяха да заговорят на английски, защото, както вече споменах, почти никой сред дворцовите служители от по-старото поколение не владее този език, а френски говорим почти всички. По-точно не говорим, а разбираме, защото би било доста странно аз, Афанасий Зюкин, изведнъж да се обърна към някого от августейшата фамилия или придворните на френски. Всеки трябва да си знае мястото и да не се прави на такъв, какъвто не е — това е златното правило, което бих препоръчал на всички независимо от произход и заемано положение.
	Императорът, известен с патриотизма си, единствен от присъстващите през цялото време говореше само на руски. Оказа се, че негово величество ме помни още от времето, когато бях тафелдекер* в трапезарията на покойния император. Още долу на входа императорът благоволи да ми каже: „Здравейте, Афанасий Степанович. Вие ли сте разпоредили да се окачи балдахин с моя монограм? Много е красиво, благодаря ви.“.
	[* Тафелдекер — трапезар (нем.). — Б.пр.]
	Изисканата любезност на негово величество и поразителната му способност да запомня имена и лица е общоизвестна. Всъщност всички велики князе още от ранно детство специално се обучават да развиват паметта си, има специален метод, но способностите на негово величество в това отношение са наистина невероятни. Веднъж да срещне някого, императорът го запомня завинаги, което прави огромно впечатление. Колкото до любезността, в цялата августейша фамилия само царят и царицата говорят с прислугата на „вие“. Може би затова ние, служителите, изпитвайки надлежното благоговение към техни величества, същевременно не сме много… Впрочем млък. Такива неща не се говорят. Не се и помислят дори.
	Царят седеше начело на масата, мрачен и мълчалив. Покрай едрите си снажни чичовци негово величество изглеждаше съвсем дребен и невзрачен, почти юноша. За нашия Георгий Александрович да не говорим — истински планина-човек: красив, пълен, с юнашки засукани мустаци, а и с ослепителна адмиралска униформа, в сравнение с която скромният полковнишки мундир на императора изглеждаше направо мизерен. Симеон Александрович, най-високият и строен от братята на покойния император, с правилното си лице, сякаш изсечено от леден къс, прилича на средновековен испански гранд. А най-големият, великият княз Кирил Александрович, командващ императорската гвардия, не е толкова красив като братята си, но е истински величествен и страховит, защото е наследил от венценосния им дядо прочутия убийствен змийски поглед. Случвало се е някои провинили се офицери дори да губят съзнание от този поглед.
	Младият Павел Георгиевич в присъствието на доайените на императорския дом не смееше да гъкне, нито дори да пуши. А освен тях присъстваше и началникът на дворцовата полиция полковник Карнович, немногословен господин с много големи възможности и крайно нищожни сантименти. Той обаче не седеше на масата, а се беше кротнал в ъгъла.
	В коридора чакаше на стол вчерашният ни спасител господин Фандорин. Бях получил указание да го настаня в къщата и понеже нямаше други помещения, му дадох детската стая поради логичното съображение, че този господин ще остане в Ермитажа само докато се прибере Михаил Георгиевич. Японеца мислех да отпратя към конюшнята, но той пожела да се настани с господаря си. Беше нощувал на пода, подложил под главата си плюшен мечок, и според вида на мазната му физиономия явно прекрасно се беше наспал. А Фандорин изобщо не легна, до ранни зори обикаля из парка с електрически фенер. Не знаех дали нещо е намерил. Той отказа всякакви обяснения дори на полицейския началник, да не говорим за мен, каза само, че ще докладва всичко, което му е известно, лично на императора. Та за този загадъчен господин се заговори още със започването на съвещанието.
	Тоест не се започна с разговор, а с четене — всеки от седналите прочете (или препрочете) полученото писмо, за чието съдържание още нищо не знаех.
	После всички погледи се обърнаха към императора. Аз затаих дъх, та да чуя точно с какви думи негово величество ще открие тази извънредна среща.
	Императорът смутено се покашля, огледа изпод вежди всички присъстващи и тихо каза:
	— Това е ужасно. Просто ужасно. Чичо Кир, какво ще правим сега?
	Императорът си каза думата, етикетът беше спазен и председателството някак от само себе си се пое от Кирил Александрович, който бе смятан за негласен съуправник през предходното царстване, а сега при новия император още повече бе утвърдил положението си.
	Негово височество бавно и тежко рече:
	— Преди всичко запази самообладание, Ники. От начина, по който се държиш, ще зависи съдбата на династията ни. През тези дни към теб ще се насочат хиляди очи, включително и много-много проницателни. Нито помен от обърканост, нито сянка на тревожност — разбираш ли ме?
	Императорът кимна неуверено.
	— Всички трябва да се престорим, че нищо не се е случило. Разбирам, Джорджи — обърна се Кирил Александрович към Георгий Александрович, — колко ти е тежко. Ти си баща. Но и ти, и Поли, и Ксения трябва да сте весели и безгрижни. Ако плъзне слух, че някакви аферисти посред бял ден са отвлекли братовчеда на руския цар, престижът на династия Романови, бездруго компрометиран вече от злодейското убийство на баща ни, съвсем ще рухне. А в Москва пристигат осем чуждоземни престолонаследници, четиринайсет глави на правителства, трийсет извънредни посланици…
	Симеон Александрович хвърли молива на масата и прекъсна по-големия брат:
	— Това е просто лудост! Някакъв доктор! Какво е това? Кой е този? Той е просто луд! Иска „Орлов“! Каква наглост!
	Нищо не разбрах от думите на московския генерал-губернатор. Доктор? Орлов? Кой Орлов — оберкамерхера или заместник-министъра на вътрешните работи?
	— Да-да, наистина — кимна негово величество. — Знае ли се нещо за този доктор Линд?
	Кирил Александрович се обърна към началника на дворцовата полиция, който имаше служебното задължение да знае всичко, представляващо дори и най-минималната заплаха за августейшата фамилия, сиреч всичко на този свят.
	— Какво ще кажете, Карнович?
	Полковникът стана, нагласи си очилата със сини стъкла и пошушна със съвсем тих, но удивително ясен глас:
	— Престъпник с такова име досега не е имало на територията на Руската империя.
	И пак си седна.
	Аз леко се покашлях и понеже в гостната цареше пълно мълчание, този звук се чу съвсем явно. Кирил Александрович и Симеон Александрович се обърнаха смаяни, сякаш едва сега бяха забелязали присъствието ми (не изключвам впрочем точно така да е било), а Георгий Александрович, който много добре знаеше, че по-скоро ще се задуша от собствената си кашлица, отколкото да се осмеля ненужно да привличам вниманието към собствената си персона, ме попита:
	— Искаш нещо да съобщиш ли, Афанасий?
	Сега вече всички височайши особи извърнаха очи към мен, което ми беше абсолютно непривично, затова не успях да овладея треперенето на гласа си.
	— За господин Фандорин, онзи същия, който вчера… стана свидетел на злодеянието — потиснах вълнението и продължих по-твърдо. — Днес сутринта, когато по известна ви причина в дома настъпи вълнение, господин Фандорин седеше на терасата и преспокойно пушеше пура…
	Симеон Александрович ядно ме прекъсна:
	— Наистина ли смяташ, че с императора чак толкова се интересуваме как е прекарал утрото си господин Фандорин?
	Аз моментално млъкнах и се поклоних на негово височество, без да смея да продължа.
	— Чакай, Сам — рязко подвикна Георгий Александрович на по-малкия си брат.
	Симеон Александрович има тази нещастна особеност, че никой не го обича. Нито роднини, нито приближени, нито московчани, нито дори собствената му съпруга. Такъв човек трудно се обича. Говореше се, че покойният император тъкмо поради това го назначил генерал-губернатор на Москва, та по-рядко да го вижда. А и за да отдалечи от двореца обкръжението на негово височество, всички тези сладки адютантчета и соанирани секретари с боядисани коси. Уви, предпочитанията му не са тайна за никого, разнасят се от уста на уста. Ето и днес, едва пристъпил в антрето (а и дойде последен, чак след императора), негово височество бодро ме попита: „Какъв е този красавец, когото срещнах на поляната? Тъничък, с жълта коса?“ Аз почтително обясних на великия княз, че вероятно става дума за англичанина мистър Кар, но вътрешно изпитах някакъв потрес — как може, знаейки причината за свикването на извънредното съвещание, да проявява наклонностите си? Но не е и до наклонности, просто негово височество има много калпав характер.
	— Казвай нататък, Афанасий — нареди ми Георгий Александрович. — Всички те слушаме внимателно.
	Не можех да не се възхитя на хладнокръвието и мъжеството на господаря си. Обикновен човек, баща на отвлечено дете, ще се мята, ще крещи, ще си скубе косите, а негово височество нито за миг не загуби самоконтрол, само дето палеше цигара след цигара. В такива минути осъзнаваш особено ясно каква висша чест и каква неописуема отговорност е да служиш на персони с императорска кръв. Те са особени хора, не са като всички останали.
	— Осмелявам се да доложа — продължих аз, — че подобна невъзмутимост от страна на лице, осведомено за случилото се, ми се стори странна. Аз отидох при господин Фандорин и го попитах дали е успял да открие на поляната още някакви следи. Той отговори: „Втората карета, спряла край поляната, с която са отвлекли момчето, е потеглила в посока към «Болшая Калужкая». Служителят при парковите врати видял бързо движеща се каляска с плътно затворени пердета на прозорците.“ „Защо мълчите? — му рекох. — Трябва незабавно да се съобщи в полицията.“ А той много уверено ми отговори: „Няма смисъл. Сега нищо не може да се направи.“ И после добави — нарочно направих малка пауза и повторих думите на Фандорин точно както ги бях запомнил: — „Трябва да се изчака писмото от Линд.“ Точно така: „Трябва да се чака писмото от Линд.“ Аз, да си призная, не разбрах за какво писмо ми говори, а последната дума дори не чух добре. Но сега много ясно си спомням, че каза „Линд“. После ме повикаха на телефона и разговорът ни приключи. Но излиза, че господин Фандорин предварително е знаел за писмото и за Линд. Ще си позволя също така да обърна внимание на ваше императорско величество и ваши императорски височества върху факта, че вчера господин Фандорин явно неслучайно се беше озовал на мястото на отвличането. Като за случаен минувач той се включи твърде решително, каза доста странни неща и разпозна предводителя на разбойниците — назова името „Пендерецки“.
	Полковник Карнович се обади от своя ъгъл:
	— А за Лех Пендерецки, по прякор Близна, уточних някои подробности. Той е един от водачите на престъпния свят в кралство Полша. Обирджия, изнудвач, убиец, но е внимателен и хитър — досега не са го хващали на местопрестъплението. Според слуховете имал връзки с криминалните среди в много от европейските държави. Трупът е пратен с хладилен вагон за разпознаване във Варшава, но според белезите и данните от бертийонажа наистина е Пендерецки.
	— И откъде Фандорин е знаел за този субект? — умислено рече Кирил Александрович.
	Симеон Александрович злобно се усмихна:
	— Това най-лесно може да се провери. Фандорин трябва да се арестува и да се разпита едно хубаво. Всичко ще си каже. Моят Ласовски умее да развързва езици. Като ревне — чак и аз дори се стряскам — и негово височество се засмя, доволен от шегата си, но никои от присъстващите не сподели веселието му.
	— Чичо Кир, чичо Сам — меко се намеси негово величество, — произнасяте името му, сякаш ви е познато. Кой е Фандорин?
	Вместо великите князе му отговори началникът на дворцовата полиция. Той извади от джоба си някакво листче и докладва:
	— Фандорин, Ераст Петрович. Четирийсетгодишен. Православен. Потомствен дворянин. Кавалер на… много ордени, няма да ви ги чета. Статски съветник в оставка. Почти десет години е бил чиновник за специални поръчения към московския генерал-губернатор княз Долгорукой.
	— М-да, пак Фандорин — обади се Кирил Александрович, загледан през прозореца, сякаш си припомняше някаква отдавнашна история. — Интересно къде е бил през всички тези години?
	От думите му си направих извод, че негово височество наистина познава статския съветник в оставка.
	Оказа се, не щеш ли, че Симеон Александрович още по-добре познава този господин, и то в доста неблагоприятна светлина.
	— Фандорин от пет години не се е мяркал в Москва — изкриви устни генерал-губернаторът. — Знае, мошеникът, че докато аз съм в този град, мястото му не е тук. Той, Ники, е авантюрист от най-долен тип. Коварен, хитър, хлъзгав, нечистоплътен. Имах сведения, че се махнал от Русия и преуспял в какви ли не тъмни афери. Оставил мръсните си следи и в Европа, и в Америка, и дори в Азия. Да си призная, следя пътуванията на този господин, защото имам лични сметки за уреждане с него… Та ми съобщават от сигурни източници за падението му дотам, че правел разследвания по поръчка на разни частни лица и не се срамувал да взима възнаграждение, и то май голямо. Защото сред клиентите му (Симеон Александрович произнесе тази дума с особено отвращение) имало много заможни хора и дори за съжаление чуждестранни държавници. За пет години с тези мерзки занимания Фандорин си е спечелил определена известност. Не се съмнявам, че е наясно с какви ли не мръсни тайни, но в нашите семейни въпроси ще минем някак без неговите непочтени услуги. Моята полиция работи отлично и Ласовски ще пипне въпросния доктор като едното нищо.
	— Моля ваше височество за извинение — невъзмутимо се намеси Карнович, — но закрилата на императорското семейство е в компетенциите на моето ведомство и смея да ви уверя, че ние превъзходно ще се справим с тази мисия без намесата на московската полиция и още повече без помощта на детективи любители — полковникът леко се подсмихна и добави още по-тихо, сякаш на себе си: — Шерлок Холмс, представете си.
	— О, полковник, Фандорин никак дори не е любител — възрази му Кирил Александрович. — Той е изключително способен човек. Ако някой може да ни помогне в този сложен и деликатен случай, ще е само той. Освен това знае нещо за въпросния мерзавец Линд. Немаловажно е и това, че като частен детектив Фандорин може да си позволи и най-крути методи. Не, Ники, без този човек сме за никъде. Дори съм склонен да вярвам, че Бог ни го е пратил.
	— Глупости! Пълни глупости! — Симеон Александрович захвърли молива си в ъгъла и аз извадих от джоба си следващия. — Категорично възразявам!
	Кирил Александрович, ненавикнал на подобно отношение, а и поначало изпълнен с нескрито презрение към брат си, склони лъвската си глава и впери в генерал-губернатора прочутия си изпепеляващ поглед. Симеон Александрович на свой ред вирна упорито челюст, та грижовно поддържаната му брадичка заприлича на корабен бушприт, и доби непреклонен вид.
	Настъпи тягостна пауза.
	— И какво ще решим за този Фандорин? — жално попита императорът. — Да го викаме ли тук или не? Да го молим ли за помощ или да го арестуваме?
	Нито единият, нито другият не отговориха на негово величество, дори не го погледнаха. Тук се чувстваше някаква много отдавнашна дългогодишна вражда още от времената, когато сегашният император не е бил роден. Само че, както казва народът, нефелен е Симеон Александрович да се опъне на Кирил Александрович. Не е имало случай той да победи най-големия брат.
	Георгий Александрович дори поради конструкцията си е много по-спокоен и добродушен и от двамата, но разгневи ли се — стой, та гледай. Така и сега взе да поморавява, целият някак се разду, чак и аз се уплаших, че ще му отхвърчи копчето на яката, и стана ясно: задава се буря.
	Негово величество не видя тази ужасна картинка, защото гледаше Кирил Александрович и Симеон Александрович. Ако я беше видял, сигурно щеше да си замълчи, но той подхвана с помирителен глас:
	— Чичо Сам, чичо Кир, изслушайте мнението ми…
	И падна гръм. Георгий Александрович така тресна с юмрук по масата, че две вински чаши се катурнаха, една кафена се счупи и отхвърча един пепелник, а Симеон Александрович стреснат подскочи на стола.
	— Тихо, Ники! — ревна главата на Зеления двор. — И вие двамата да млъквате! Моят син е отвлечен, аз ще взема решението! И не забравяйте, че само благодарение на този, как беше, по дяволите, нещо с Ф, е спасена дъщеря ми! Нека ни разкаже всичко, което знае.
	И въпросът се реши.
	Безшумно излязох от гостната, за да извикам Фандорин. Там веднага зад вратата има плюшено перде и после е коридорът, където трябваше да чака „любителят детектив“, както го нарече Карнович.
	— Мустачките ви са прелест. И не ги подвивате с клещички? А фиксатоар ползвате ли? — такива странни думи чух и за всеки случай надникнах през пердето — да видя кой се изразява по този начин.
	Ераст Петрович Фандорин седеше крак връз крак на същото място, където го бях оставил, и премяташе с пръсти зелена нефритена броеница. Гласът не беше неговият, а принадлежеше на адютанта на генерал-губернатора княз Глински, изящен млад мъж с моминско миловидно лице. За такива народът казва: „да е мома, да я вземеш за жена“. Князът се беше превил над Фандорин и внимателно разглеждаше тънките опънати мустачки на чиновника в оставка. Самият Глински — сега го видях добре — беше с напомадени мустаци, а май и с червило на устните. Впрочем какво ли се чудя.
	— Не, господине, не ползвам фиксатор — учтиво отговори Фандорин и погледна Глински изотдолу, без да направи никакъв опит да се отдръпне от него.
	— Боже, а миглите ви! — въздъхна адютантът. — Какво не бих дал за такива черни, дълги, извити мигли. Това им е естественият цвят, нали?
	— Съвсем естествен — пак така доброжелателно потвърди Ераст Петровия.
	На това място прекъснах странния разговор и помолих статския съветник да ме последва.


	Удивително, но изправен пред такова количество августейши особи, Ераст Петрович не прояви ни най-малко смущение. Лекият и същевременно почтителен поклон уж към всички едновременно, но най-вече към негово величество, бе достоен за извънреден и пълномощен посланик на някоя велика държава.
	Кирил Александрович, който току-що беше превъзнасял качествата на Фандорин, без никакви думи за поздрав рязко и както ми се стори дори неприязнено нареди:
	— Разкажете ни всичко, което ви е известно за доктор Линд и изобщо за цялата тази история.
	Влезлият наклони глава в знак, че е разбрал изискването, но каза съвсем друго, което никой не очакваше от него. Студените му сини очи се плъзнаха по лицата на насядалите и спряха на листа хартия, оставен насред масата.
	— Виждам, че п-писмото е получено. Може ли да се запозная със съдържанието му?
	— Предупредих ви, че е изключителен наглец! — възмути се Симеон Александрович, но Фандорин хич не го погледна.
	И Кирил Александрович не обърна внимание на думите на брат си.
	— Да, Джорджи, прочети гласно писмото. Тук е важна всяка дума.
	— Да-да — подхвана негово величество. — И аз искам да го чуя още веднъж.
	Георгий Александрович с омерзение вдигна листа и зачете посланието, написано на френски:

	Господа Романови,
	Предлагам ви изгодна сделка: малкият принц Романов с тегло 10 килограма срещу малкия „граф Орлов“ с тегло 190 карата. Размяната ще стане утре и да не ви хрумне да ми пробутате фалшификат — имам собствен бижутер. Ако сте съгласни, точно по пладне ми дайте отговор със семафора на Александрийския дворец. Ако не, принцът ще ви бъде върнат незабавно. На части.
	Искрено ваш
	доктор Линд
	P.S. Прилагам шифър за светлинния сигнал.

	— Какъв е този семафор? — единствено това заинтригува Фандорин в цялото кошмарно послание.
	В присъствието на негово величество въпроси не се задават, но императорът не само се отнесе снизходително към въпиющото нарушение на етикета, а и с обичайната си любезност лично му отговори:
	— Старовремски, светлинен. Сложен е на покрива на двореца още по прадядово време, а при царстването на дядо е оборудван с електрически огньове за тъмните часове и мрачно време. Със семафора може да се пращат светлинни сигнали, които се виждат почти от всяка точка в града.
	Вместо коленопреклонно да благодари на негово величество за милостивото обяснение, Фандорин умислено покима и уточни:
	— „Орлов“ вероятно е онзи елмаз, с к-който е украсен императорският скиптър?
	— Да — кратко потвърди императорът. — Същият, купен от граф Орлов в Амстердам през 1773 година по поръчение на Екатерина Велика.
	— Невъзможно, абсолютно немислимо — отсече Симеон Александрович. — За никаква размяна и дума не може да става. Това е реликва!
	— Невъзможно — съгласи се Кирил Александрович. — След пет дни е тържественото изнасяне на държавните регалии, след още два дни е коронацията. Без скиптър церемонията не може да се състои. Пари колкото ще, но „Орлов“ в никакъв случай!
	Като по даден знак всички се обърнаха към Георгий Александрович, чието мнение, мнението на бащата, в случая беше от огромна важност.
	И великият княз прояви достойнството на положението си. Очите му се насълзиха, ръката му неволно подръпна стегнатата яка, но гласът му прозвуча твърдо:
	— Невъзможно. Животът на един от великите князе, дори… да е синът ми (гласът му все пак трепна) не може да стои над интересите на монархията и държавата.
	Ето това наричам августейшо величие — това е върхът, който могат да достигнат само белязаните и богоизбраните. Социалистите и либералите пишат по вестничетата и листовките си, че императорският дом тъне в разкош. Това не е разкош, това е сияйният ореол на руската държавност и всеки от членовете на императорската фамилия в името на Русия е готов да пожертва собствения си живот и живота на хора, които обича.
	Стаята се люшна пред очите ми и се замъгли, аз премигах да махна сълзите от очите си.
	— Ами ако сменим елмаза със страс* — чу се гласът на Карнович. — Може да се направи такова копие, че да не се различава.
	[* Стъклена имитация на елмаз или друг скъпоценен камък, наречена на името на австрийския химик Йозеф Щрас (или Щрасер), който през 1758 г. добил стъкло с оптични свойства, подходящи за качествени имитации. Според други източници думата е свързана с името на Жорж Фредерик Страс, известен френски бижутер, който през 1746 г. възражда известен още в древен Египет начин за направа на изкуствени скъпоценности от кристал. В наши дни нещо подобно представляват бижутата Swarovski. — Б.пр.]
	— За толкова кратко време е невъзможно да се направи толкова качествен фалшификат — отговори му Фандорин. — Освен това Линд пише, че има личен ювелир.
	Кирил Александрович сви рамене:
	— Едно не разбирам, защо непременно му е притрябвал „Орлов“? Този камък е безценен, следователно няма пазарна цена. Известен е в цял свят, така че дори не може да се продаде.
	— Защо, ваше височество — възрази полковникът. — Може да се разреже на три-четири големи елмаза и десетки средни и малки.
	— И за колко може да се продаде всичко това?
	Карнович поклати глава, не знаеше какво да отговори.
	— Аз малко разбирам от скъпоценни камъни — каза Фандорин. — Три големи елмаза по около петдесет карата струват примерно по половин милион златни рубли всеки. Малките — да п-предположим, още към половин милион.
	— Два милиона? — светна императорът. — Няма да пожалим такава сума за скъпия ни Мика.
	Фандорин въздъхна:
	— Ваше величество, тук изобщо не опира до двата милиона. Знам маниера на Линд. Това е шантаж, и то с много по-големи мащаби, отколкото изглежда на пръв поглед. Не става дума просто за живота на един от единайсетте братовчеди на ваше величество. Линд иска да провали именно коронацията, защото прекрасно знае, че без „Орлов“ церемонията е невъзможна. А животът на момчето е само средство за н-натиск. Смисълът на заплахата не е просто убийството на великия княз, а че Линд ще осуети коронацията и ще опозори в цял свят Русия и династията Романови, като подхвърли в най-многолюдните места части от тялото на детето.
	Всички присъстващи, включително и аз, изстенахме от ужас, а Фандорин неумолимо продължи:
	— Казвате, ваше височество, че по цял свят няма да се намери к-купувач за „Орлов“. Но купувач вече има, и то такъв, който не може да откаже покупката. Този купувач е домът Романови. Фактически ще ви се наложи да откупите от Линд не великия княз, а елмаза „Орлов“, при това на цена, която ви поиска похитителят, защото заедно с камъка са заложени к-коронацията и престижът на монархията. Боя се, че няма да ви струва два милиона. А много, много по-скъпо. Но и това не е най-лошото — Фандорин мрачно наведе глава и аз видях, че ръцете му се свиха в юмруци. — Вие ще платите и запазването на камъка, и връщането на великия княз, но Линд няма да ви върне детето живо. Докторът не действа така…
	Настъпи зловеща тишина, но само за няколко мига, защото Павел Георгиевич, който досега бе седял безшумно в другия край на масата, изведнъж закри с длани лицето си и се разплака.
	— Поли, вземи се в ръце — сурово му каза Кирил Александрович. — А вие, Фандорин, престанете да ни плашите. По-добре ни разкажете за Линд.


	— Той е най-опасният престъпник на света — така започна разказа си Фандорин. — Не з-знам защо го наричат „доктор“. Може би защото има познания в най-различни области. Например владее много езици. Може би и руски — не бих се учудил. Д-достоверните сведения за Линд са много малко. Очевидно е сравнително млад, защото преди десетина години никой не беше чувал за него. Откъде е родом — не се знае. Най-вероятно е американец, защото първите злодеяния, които му донесоха славата на дързък и б-безжалостен злодей, е извършил в Североамериканските съединени щати. Започнал е с ограбване на банки и пощенски вагони, а после п-превъзходно е усвоил и шантажа, и изнудването, и отвличането на хора — Фандорин говореше, загледан в масата, сякаш върху полираната й повърхност виждаше отразени някакви сцени от миналото, достъпни само за неговия поглед. — И така, какво знам все пак за този човек? Той е закоравял женомразец. Около него никога няма жени — нито любовници, нито приятелки. Шайката на Линд се състои само от мъже. Тъй да се каже, мъжко братство. Докторът сякаш е лишен от обичайните човешки слабости и заради това никой не е успявал да му хване следите. Помагачите са му кучешки предани, а това изключително рядко се среща в престъпните групи. Два пъти съм хващал живи негови хора, и двата пъти нищо не постигнах. Единият бе осъден на доживотна каторга, другият се самоуби, но не издадоха главатаря си… Връзките му в международните престъпни кръгове са направо безгранични, авторитетът му е огромен. Когато му трябват специалисти в коя да е област — касоразбивачи, наемни убийци, гравьори, хипнотизатори, обирджии — за най-висшите „експерти“ в криминалните науки е въпрос на чест да му услужат. Предполагам, че докторът е б-баснословно богат. Само откакто аз съм се заел с него — малко повече от година и половина, — и то единствено по случаите, които са ми известни, е прибрал поне десетина милиона.
	— Франка? — заинтригува се Георгий Александрович.
	— Имах предвид д-долари. Тоест към двайсет милиона рубли.
	— Двайсет милиона! — негово височество чак се задави. — А на мен хазната ми отпуска някакви си жалки двеста хиляди годишно! Сто пъти по-малко! И той, мерзавецът, ще ми иска откуп!
	— Не от вас, чичо Джорджи — сухо вметна императорът. — От мен. „Орлов“ е собственост на короната.
	— Ники, Джорджи! — подвикна на двамата Кирил Александрович. — Продължавайте, Фандорин.
	— Имах две срещи с доктор Линд — рече Ераст Петрович и млъкна.
	В гостната стана много тихо, скръцна само столът на полковник Карнович, който цял се приведе напред.
	— Дори не знам дали да ги нарека „срещи“, защото не сме се виждали лице в лице. Аз бях гримиран, Линд — с маска… Запознанството ни се състоя преди година и половина в Ню Йорк. Може би руските вестници са писали за отвличането на дванайсетгодишния син на милионера Бъруд? В Америка тази история цял месец беше на първите страници на вестниците… Мистър Бъруд ме помоли да изпълня ролята на посредник при предаването на откупа. Аз поисках от похитителите първо да ми покажат пленника. Линд лично ме заведе в една тайна стая. Докторът беше с черна маска, която прикриваше почти цялото му лице, с дълга пелерина и с шапка. Затова забелязах само, че е среден на ръст и че е с мустаци — впрочем може и да са били залепени. Той не каза в мое присъствие нито дума, тъй че не ч-чух гласа му — Фандорин сви устни, сякаш да надмогне вълнението. — Момчето седеше в стаята живо, със залепена уста. Линд ми позволи да се доближа до него, после ме изведе в коридора, заключи вратата с три катинара и ми връчи ключовете. Съгласно предварителната уговорка му дадох откупа — пръстенът на Клеопатра с цена милион и половина долара — и се подготвих за схватка, защото те бяха седем души, а аз сам. Но Линд внимателно огледа пръстена с лупа, кимна и се оттегли с хората си. Аз дълго се мъчих с катинарите, тъй като отключването се оказа по-трудно от заключването, и когато най-сетне успях да вляза, Бъруд младши беше мъртъв — Ераст Петрович пак сви устни с такава сила, че те побеляха, и дълго мълча. Всички търпеливо го чакаха да овладее вълнението си — августейшите особи са снизходителни към простосмъртните, които нямат тяхното свръхестествено самообладание. — Отначало не разбрах защо е толкова неподвижен и тъй ниско е склонил глава. Чак като се доближих, видях, че сърцето му е пронизано с тънък стилет*. Просто не п-повярвах на очите си. Та аз преди това в очакване на някаква измама най-подробно бях огледал помещението да проверя за скрита врата и не открих нищо съмнително. Едва по-късно си спомних, че на излизане Линд ме пусна напред и се забави само за секунда, не повече. Тази секунда му е била достатъчна. Каква точност на удара, какъв хладнокръвен кроеж!
	[* Стилет — кама с триъгълно острие. — Б.пр.]
	Стори ми се, че долових в тона му освен горчивина и люта ярост, незаглъхнала с времето, неволно възхищение от ловкостта на този сатанински доктор.
	— Оттогава изоставих всички д-други случаи, докато си разчистя сметките с доктора. Не крия, съществена роля за решението ми изигра и уязвеното ми самолюбие, и петното, оставено върху репутацията ми от цялата тази история… Но не е само до самолюбието — той навъси високото си чело. — Този човек трябва да бъде спрян, защото той е истински гений на злото с много богата фантазия и безгранично честолюбие. Понякога ми се струва, че си е поставил за цел да се прослави като най-велик престъпник в цялата човешка история, а на това поприще Линд, слава Богу, има п-предостатъчно конкуренти. Чувствах, че рано или късно ще направи нещо катастрофално от национален, ако не и световен мащаб. Точно това се случи… — и пак се умълча.
	— Седнете, Ераст Петрович — покани го Кирил Александрович и аз разбрах, че словото на Фандорин очевидно е направило благоприятно впечатление — статският съветник в оставка вече не беше на разпит, а на разговор. — Разкажете как сте преследвали доктор Линд.
	— П-първо обърнах с краката нагоре целия Ню Йорк, но само принудих доктора да пренесе щабквартирата си от Новия свят в Стария. Да не натоварвам ваше величество и ваши височества с описание на диренията си, но след половин година успях да открия бърлогата на Линд в Лондон. И за втори път видях доктора — по-точно сянката му, когато бягаше от преследвачи по т-тунела на лондонското метро и с удивителна точност отговаряше на стрелбата им. С два изстрела уби на място двама полицаи от Скотланд Ярд, с третия куршум насмалко да прати и мен на онзи свят — Фандорин отметна кичур черна коса и на слепоочието му се видя белег — тясна бяла ивица. — Нищо особено, куршумът само ме близна, но за миг загубих съзнание и доктор Линд успя да се измъкне… Следвах го по петите от страна в страна и през цялото време съвсем мъничко закъснявах. А в Рим — това беше преди около половин година — научих от достоверен източник как прочутият варшавски бандит Близна се похвалил в тесен кръг, че лично доктор Линд го кани в Москва за някаква много важна операция. Като руски поданик Пендерецки много добре познава московския престъпен свят — и хитровския, и сухаревския. Сигурно точно като вътрешен човек е бил избран от Линд, к-който досега никога не е действал в Москва. Аз пък толкова се чудих за какво му е на доктора патриархална Москва. Сега ми е ясно…
	— Изключено, напълно изключено! — обади се сърдито Симеон Александрович, обърнат към негово величество, а не към Фандорин. — Моите хитрованци и сухаревци никога не биха участвали в злодейско нападение на царската фамилия! Грабят и колят — да, но верността към престола е в кръвта на тези апаши! Моят Ласовски много пъти е използвал криминални елементи за залавяне на терористи. Например за коронационните тържества е сключил своего рода джентълменско споразумение с главатаря на всички хитровански крадци, викали му Краля, че полицията няма да се занимава с джебчиите, но пък те ще докладват незабавно за оръжие и други съмнителни предмети, ако открият такива в джобовете на хората. Краля веднага се съгласил с това условие и заявил, че и той самият е самодържец в известен смисъл, а монарсите трябва да си помагат. Не твърдя, че се е изразил именно така, но смисълът бил този.
	Това съобщение малко разведри мрачното настроение на събралите се, а поощреният от усмивките Симеон Александрович с лукав вид додаде:
	— Хитрованското величество се заклел с думите: „Жижница да ме гори!“ Ласовски казва, че това е една от най-железните бандитски клетви.
	— Какво-какво? — заинтригува се императорът. — „Жижница да ме гори“? Жижница е силен огън, нали? Ще разкажа на Алиса, това ще й хареса.
	— Ники, Сам — строго се обади Кирил Александрович, — нека доизслушаме господин Фандорин.
	— Краля не е единственият хитровански главатар и във всеки случай изобщо не е самодържец — макар да отговаряше на репликата на генерал-губернатора, Ераст Петрович също гледаше императора, а не него. — Говори се даже, че дните на Краля са преброени, че днес-утре ще го бастисат, тоест ще му видят сметката така наречените джелати, тоест млади безпощадни бандити, които вече дават тон в Хитровка и на Сухаревския пазар. Има една банда, на Ранет, който се е захванал с нов бранш — търговия с опиум; има и един, Хрущяла, той се профилира в убийствата и изнудванията; появил се е и някакъв Чукан, с конспирацията и дисциплината в неговата банда не може да се мери дори неаполитанската камора.
	— Чукан? — учуди се императорът. — Много странно име.
	— Да. К-колоритен персонаж. Ампутирана му е дясната ръка и на чукана има закрепена пластина, в която според случая завинтва ту лъжица, ту кука, ту нож, ту верига с метална ябълка на другия край. Говори се, било страшно оръжие, смъртоносно. Джелатите, ваше величество, не се стряскат от кръв, не признават бандитските закони и Краля не го имат за никакъв. Предполагам, че Пендерецки е свързан с някого от тях. Следя Белязания и неговите хора още от Варшава, но много потайно, за да не го подплаша. Той два пъти се завъртя в кръчмата „Зерентуй“, а тази кръчма е известна с това, че не снася сухо на Краля. Надявах се покрай Белязания да попадна на следа на доктора, но не стана. За десетте дни, докато поляците бяха в Москва, Пендерецки всеки ден ходеше в пощата, на гише „Кореспонденция до поискване“, доста се навърташе край Александрийския дворец и Нескучната градина. Поне четири пъти влезе през оградата в парка около Ермитажа. Сега разбирам, че си е търсел добро място за засада. Вчера още от пладне той и юнаците му вече бяха на входа на градината откъм „Болшая Калужкая“, бяха докарали и карета. В шест и нещо оттам влезе каляската с великокняжеския герб и поляците потеглиха след нея. Ние с моя помощник ги следвахме отзад с два файтона. После от великокняжеската каляска слязоха две дами, момче и мъж със зелена дреха — Фандорин погледна към мен. — Пендерецки вече си беше сложил фалшивата брада, така че не го познах веднага. Той тръгна подир вас. Каретата с бандитите подкара бавно зад него. Тогава с помощника ми минахме от д-другата страна и аз се насочих към разхождащите се. Дебнех дали няма да се появи Линд… — Ераст Петрович съкрушен въздъхна. — Как можах т-така да сбъркам! И през ум не ми мина, че каретите са две, а не една. Разбира се, че Линд е подготвил две карети, защото е искал да се отвлекат и момичето, и момченцето, а после да бъдат откарани в различни скривалища. Затова Белязания е хванал само великата княгиня. За великия княз е била предвидена втора карета. Сигурно и Линд е бил там, което най ме ядосва. Гувернантката неволно е облекчила задачата на похитителите, като е отнесла детето точно там, където са се крили в з-засада похитителите от втората група. Планът им е сполучил само наполовина, но това нищо не значи. Линд така или иначе е сграбчил Русия за гърлото…
	При тези думи негово величество с безкрайно тревожен вид се заозърта и заоглежда ъглите на гостната. Направих малка крачка напред в опит да отгатна желанието на императора, но не успях.
	— Чичо Джорджи, къде имате икона? — попита монархът.
	Георгий Александрович с недоумение погледна племенника си и сви рамене.
	— За Бога, Ники! — намръщи се Кирил Александрович. — Само, моля те, без „помазаник Божи“. А и още не си помазан. Провали ли се коронацията, няма и да бъдеш.
	Негово величество му отговори с дълбока убеденост:
	— Не виждам какво друго може да помогне освен молитва. Всичко е в ръката на Всевишния. Ако е решил да ме изправи пред такова изпитание мен, слабия и недостойния, значи в това има някакъв важен смисъл. Трябва да се доверим на волята Му и Той ще ни дари избавление.
	Спомних си, че бях виждал в кабинета на негово височество някаква опушена икона с потъмняло от старост кандило. Безшумно излязох за миг и донесох на императора иконката, но първо я избърсах със салфетка.
	Докато императорът с искрено чувство и дори със сълзи в очите произнасяше думите на молитвата, великите князе чакаха търпеливо, само Симеон Александрович се прозяваше и полираше с кадифена кърпичка и без това безупречните си нокти.
	— Може ли да продължим, Ники? — безизразно попита Кирил Александрович, когато императорът се прекръсти за последен път и ми върна иконката. — И така, да направим тъжната равносметка. Мика е отвлечен от жесток и хитроумен престъпник, който заплашва не само да умъртви детето, но и да провали коронацията. Какво може да се направи, освен да се уповаваме на помощ от Всевишния?
	Карнович се понадигна и пошушна от ъгъла си:
	— Трябва да намерим негово височество и да го спасим.
	— Прекрасно — извъртя се към него Кирил Александрович и язвително се изсмя. — Търсете, полковник. Господин Линд ни е дал срок до пладне. Имате на разположение цял час и половина.
	Началникът на дворцовата полиция си седна на стола.
	В този момент за първи път заговори Павел Георгиевич. С подпухнало и още мокро от сълзите лице той се обади с разтреперан глас:
	— А не може ли да го дадем? Мика е жив човек, а „Орлов“ в края на краищата е просто камък…
	Вечните противници Кирил Александрович и Симеон Александрович възкликнаха в един глас:
	— Не!
	— Изключено!
	Императорът със състрадание погледна братовчед си и меко каза:
	— И освен това, Поли, господин Фандорин съвсем убедително ни обясни, че и да дадем елмаза, това няма да спаси нашия Мика.
	Павел Георгиевич изхлипа и неприлично забърса бузата си с ръкав.
	— Излез, Поли — строго каза баща му. — Почакай ме в стаята си. Срам ме е от теб.
	Горкият Павел Георгиевич, бремето на августейшата отговорност му тежеше. Във възпитанието на великите князе и княгини на първо място е постигането на самоконтрол и самообладание, умение да се владеят във всякакви обстоятелства. От ранно детство техни височества се обучават да изтърпяват дългите и уморителни парадни обеди, дори нарочно ги слагат до най-глупавите и непоносими гости. Децата трябва внимателно да слушат какво говорят възрастните, да не издават, че ги намират скучни и неприятни, да се смеят на шегите и колкото са по-плоски, толкова смехът трябва да е по-искрен. Ами трикратните целувки на Великден с офицерите и подофицерите в полковете на техни височества? Понякога се стига до над хиляда целувки за два часа! И не дай Боже да издадат умора или отвращение! Но Павел Георгиевич винаги е бил толкова живо и непосредствено дете, вечно имаше трудности с упражненията по самообладание, а и сега, макар и вече пълнолетен, имаше още много да учи.
	След като вратата се затвори подир великия княз, се възцари дълго мрачно мълчание. Всички потръпнаха, когато часовникът удари единайсет без четвърт.
	— Но ако не дадем „Орлов“ — трепна негово величество, — този Линд ще убие Мика, а утре ще разхвърля тялото му по Червения площад или пред храма „Христос Спасител“. За да опозори мен, руския цар, пред целия цивилизован свят!
	— А заедно с теб и цялата династия Романови — вметна Симеон Александрович.
	Кирил Александрович мрачно додаде:
	— И цяла Русия.
	— Бог ми е свидетел — горчиво въздъхна царят, — никога не съм искал короната, но види се, такъв е кръстът ми. Неслучайно съм роден в деня на Йов Многострадални. Господи, научи ме, вразуми ме как да постъпя!
	Вместо Господ му отговори Фандорин с една-единствена ясно изречена дума:
	— Назаем.
	— Какво? — изви в почуда вежди негово величество.
	И на мен ми се стори, че нещо не съм дочул.
	— Трябва да се вземе от Линд назаем „Орлов“ до края на к-коронацията.
	Симеон Александрович поклати глава:
	— Дивотии!
	А най-възрастният от великите князе съсредоточено присви очи да вникне в смисъла на безумното предложение. Не успя и попита:
	— Как така „назаем“?
	Фандорин хладнокръвно обясни:
	— Трябва да се съобщи на Линд, че условието му е прието, но по обясними причини не може да бъде изпълнено преди коронацията. Затова за всеки ден забавяне докторът ще получава определена сума, доста значителна — все едно временно му взимаме „Орлов“. Нали до коронацията остава една седмица?
	— Но какво печелим с това? — хвана бухналия си мустак Георгий Александрович.
	— Как какво, Джорджи — време! — възкликна Кирил Александрович. — Цяла седмица!
	— И вероятност да спасим детето — допълни Фандорин. — Нашето условие ще б-бъде следното: вноските се плащат всеки ден и при всяка вноска трябва да имаме несъмнено доказателство, че момчето е живо. Това са седем д-дни живот за негово височество. И седем шанса да хванем нишка, която ще ни заведе при доктора. Колкото и да е хитър Линд, и той може да направи грешка. Аз ще го издебна.
	Георгий Александрович скочи и се изпъна в целия си двуметров ръст.
	— Да, сега виждам, че това е отлично хрумване!
	Идеята наистина изглеждаше много сполучлива — дори Симеон Александрович не намери какво да възрази.
	— А за посредник ще предложа най-подготвения си агент — каза Карнович.
	— Аз имам същински хиени в Тайната полиция — незабавно парира московският генерал-губернатор. — И прекрасно познават града, не като вашите паркетни царскоселци.
	— П-предполагам, че ще е най-добре аз да поема ролята на посредник — тихо предложи Ераст Петрович. — Естествено, маскиран. Добре познавам и Москва, и хитрините на Линд.
	Кирил Александрович сложи край на спора:
	— Това ще решим допълнително. Най-важното е, че вече имаме поне някакъв план за действие. Ники, одобряваш ли го?
	Въпросът беше чисто формален, защото негово величество никога не възразяваше срещу нещо, предложено от най-възрастния му чичо.
	— Да, чичо Кир, изцяло и напълно.
	— Чудесно. Полковник, седнете, вземете шифъра и подгответе посланието… негово височество се разходи из гостната с ръце зад гърба. — „Съгласни. Необходима отсрочка седем дни. За всеки ден сме готови да изплащаме по сто… не, по двеста хиляди рубли. Вноските на части на всяко посочено място и всякакъв посочен час, но задължително срещу представяне на пленника.“ Добре ли е? — попита той впрочем не августейшите си сродници, а Фандорин.
	— Не е лошо — нагло отговори онзи на командващия императорската гвардия. — Но аз бих п-прибавил: „Иначе сделката отпада.“ Линд трябва да разбере, че признаваме силния му коз и сме готови да платим прескъпа цена, но няма да се оставим да ни води за носа.


	Височайшите гости не се разделиха и след взимането на трудното решение, защото Фандорин изказа твърда убеденост, че отговорът на Линд ще последва в най-скоро време със същите светлинни сигнали, по телеграфа (в Александрийския дворец имаше уред за далекопис), по телефона или по някакъв най-необичаен начин. Ераст Петрович каза, че в един подобен случай посланието на доктора влетяло през прозореца със стрела, запратена от далечно разстояние.
	Невероятно — императорът на цяла Русия, генерал-адмиралът на флотата, командващият гвардията и московският генерал-губернатор търпеливо чакат кога ще благоволи да им отговори някакъв шарлатанин! Сигурен съм, че такова нещо не е бивало в руската история още от времето на Тилзитските преговори* с Корсиканеца, но Бонапарт поне е бил император.
	[* През 1807 г. в Тилзит (по-късно гр. Советск, Калининградска област) се срещат лично Александър I и Наполеон I, за да сключат мирна спогодба за контрибуции и преразпределение на територии и сфери на влияние след победата на последния в руско-пруско-френската война 1806–1807 г. — Б.пр.]
	За да не губят време, великите князе използваха чакането, за да инструктират височайшия си племенник относно приемането на чуждоземните пратеници и августейшите особи, пристигащи за тържествата. Именно тези срещи са главният смисъл на коронацията, защото при уж протоколните аудиенции често се решават най-деликатни въпроси от междудържавните отношения, предприемат се свръхважни дипломатически действия, създават се нови алианси.
	Негово величество, естествено, все още беше твърде неопитен във всевъзможните тънкости и се нуждаеше от наставления. Да не говорим, че покойният император, който нямаше твърде високо мнение за умствените способности на престолонаследника, не беше сметнал за необходимо да го посвещава в тайните на висшата дипломация. Например новият император едва след встъпването на престола, и то не веднага, научи, че линията на руската външна политика тайно се е обърнала в диаметрално противоположна посока: макар уж да сме приятели на негово величество кайзера, сме сключили негласен отбранителен съюз с най-големия враг на германците, Франция. И това беше само един от многото сюрпризи за младия наследник.
	Инструктажът беше от много деликатно естество и аз, след като се уверих, че на масата има всичко необходимо, се оттеглих. Деликатността на положението дори не идваше толкова от секретността на сведенията, колкото от изключително родствения тон на подхванатите разговори. В смисъл че негово императорско величество не усвояваше съвсем бързо указанията, чичовците му губеха търпение и понякога употребяваха по адрес на племенника изрази, които може и да са допустими между най-близки сродници, но са немислими в присъствието на слуги.
	Още повече че имах и свои собствени гости, не тъй именити, но безспорно много по-взискателни. След като настаних господин Фандорин, полковник Карнович и княз Глински в хола, където помощникът ми Сомов сервира кафе и пури, отидох в лакейската стая, уютно помещение на първия етаж редом с кухнята. Там пиеха чай икономът на генерал-губернатора Фома Аникеевич икономът на най-възрастния от великите князе Лука Емелянович, камердинерът на негово величество Дормидонт Селезньов и Фандориновият японец Маса. Помолих мадмоазел Деклик от време на време да навестява гостите ми, за да не се чувстват изоставени — пък и да осигуря някакво занимание на клетата жена, смазана от стоварилите й се нещастия. Прекрасно знам от собствен опит, че в миг на тежко нравствено страдание няма нищо по-добро от изпълнение на задълженията в светското общество.
	В лакейската стая видях освен бледата, но на вид съвсем спокойна гувернантка също и мистър Фрайби, седнал отделно от цялата компания с неизменната книга в ръка. Впрочем нищо чудно. Валеше дъжд, английските джентълмени бяха излезли за принудителния си promenade и мистър Фрайби сигурно се беше отегчил да седи сам в стаята си. Всеки иконом знае, че лакейската стая е нещо като гостна или казано по британски маниер — клуб за старшите слуги.
	В първия момент присъствието на англичанина ме смути, защото възнамерявах да проведа с гостите си мое собствено тайно съвещание, но веднага след това си спомних, че мистър Фрайби не знае нито дума руски. Ами нека си чете.
	Обслужваше ни новият лакей Липс, в чиято опитност и школовка вече бях имал възможността да се убедя. Той самият прекрасно разбираше на какъв важен изпит е подложен сега и вършеше всичко безукорно — аз го наблюдавах изключително придирчиво, но не забелязах никаква грешка. Наредих му да чака отвън, защото разговорът не беше за неговите уши, и когато трябваше да донесе или отнесе нещо, го виках със звънеца. Чухонецът бързо, но без поривисти движения — тоест точно както е редно — изпълняваше указанието ми и пак изчезваше зад вратата.
	По-строги познавачи и ценители на лакейското изкуство от моите гости надали можеше да има някъде по света. Особено достопочтеният Фома Аникеевич.
	Трябва да обясня, че ние, слугите, имаме своя йерархия, която не зависи от положението на господарите ни, а се основава изключително върху опитността и достойнствата на всеки. По тази йерархия главният сред нас несъмнено беше Фома Аникеевич, икономът на негово височество Симеон Александрович, най-младия от августейшите чичовци. С Лука Емслянович бяхме горе-долу на едно ниво, а Дормидонт, царският камердинер, при целия блясък на заеманата длъжност в нашите среди се смяташе още за калфа. И той самият си знаеше мястото, седеше скромно, без да се обляга на стола, мъчеше се по-малко да говори и повече да слуша. Общото мнение за него беше следното: способен, наблюдателен, умее да се учи и ще стигне далеч. От добро дворцово семейство, то си личи от името: Дормидонт Кузмич. Всички наши, наследствените служители, се кръщават с най-обикновени старовремски имена, та да се спазва редът на нещата и всяко човешко същество да се именува според предназначението си. Че какъв лакей или сервитьор ще е, ако се зове Всеволод Аполонович или Евгений Викторович? Само посмешище и гавра.
	За годината и половина ново царстване Дормидонт много израсна в очите на дворцовите познавачи. Ами да вземем дори онзи случай в Ливадия веднага след кончината на предишния император, когато новият цар, още покрусен, едва не излезе при дошлите да изкажат съболезнования с пагоните и без черен креп. Селезньов хвана негово величество за лакътя, когато вече се отваряха вратите, и за пет секунди смени пагоните му с еполети и закачи черна лента на акселбанта. Ама конфуз щеше да стане!
	Но разбира се, още не може да се мери с такива орли като Фома Аникеевич или покойния Прокоп Свиридович. На Фома Аникеевич се беше паднал тежък кръст — да служи на човек като Симеон Александрович. Направо не е за завиждане. Колко пъти Фома Аникеевич е предпазвал негово височество от излагане и резил! Ако генерал-губернаторската власт в Москва все още има някакъв авторитет, дължи го единствено на великата княгиня Елизавета Феодоровна и иконома.
	А за Прокоп Свиридович, камердинер още на цар Александър Освободител, в нашите среди се разказваха легенди.
	Веднъж по време на балканската кампания, точно по време на третото плевенско настъпление, заблудена турска граната паднала право пред императора, който тъкмо решил да се подкрепи. Прокоп Свиридович, както си му е ред, стоял до него с подноса, на подноса — чашка бульон, хлебче и салфетка.
	И не щеш ли — огнено кълбо! Паднало в малък тревясал трап, съска там, подскача, плюе дим, аха да гръмне. Цялата свита примряла, само камердинерът не загубил присъствие на духа: без да изпусне таблата, направил две малки крачки към трапа и полял гранатата с бульона! Фитилът угаснал. Най-забележителното е, че негово величество, увлечен в хапването, изобщо не забелязал това дребно произшествие и само се учудил, че в купата има толкова малко бульон. Когато Комисаров блъсва дулото на цареубиеца Каракозов, императорът му дава дворянско звание*, а за Прокоп Свиридович, както казва народът, пържен вятър на скара, защото никой от присъствалите дежурни генерали и флигеладютанти не обяснил нищо на царя. Засрамили се, че камердинерът се проявил по-смел и решителен, а самият Прокоп Свиридович не беше от тези, дето се хвалят.
	[* На 4 апр. 1866 г. Дмитрий Каракозов стреля почти от упор в император Александър II, по случайно оказалият се наблизо Осип Комисаров почти инстинктивно удря ръката му и куршумът не уцелва жертвата. Императорът му дарява дворянско звание и имение в Костромска област, откъдето бил родом Комисаров, а сервилни придворни дори разпространяват за него слуха, че е потомък на Иван Сусанин, който е спасил цар Михаил Фьодорович — родоначалника на династията Романови. — Б.пр.]
	Но още по-голяма смелост този изключителен служител беше проявил на друг фронт, интимния. Може да се каже, че е запазил мира и спокойствието в августейшото семейство. На един имен ден на императрицата негово величество се компрометирал — докато вадел от джоба си подаръка, пръстен с голям сапфир във формата на сърце и инициалите на императрицата, изпуснал на пода друг, съвсем същия, но с инициалите на княгиня Тверская.
	— Какво е това, Санди? — попитала императрицата, присвила късогледи очи да разгледа какво се търкаля по пода, докато същевременно вадела от чантичката си лорнета.
	Императорът се вцепенил и не знаел какво да отговори. А Прокоп Свиридович бързо се навел, взел пръстена и моментално го глътнал. Първо го преглътнал, пък после обяснил най-почтително:
	— Виноват, ваше императорско величество, аз съм изпуснал медицинския си хап за катара. Много ме мъчи стомахът*.
	[* Катар на стомаха е старо наименование на гастрита. — Б.пр.]
	Такъв човек! После лично Пирогов му извадил пръстена от стомаха.
	Именно неговия пример ме вдъхнови, когато миналата есен постъпих, смея да кажа, и аз доста смело, спасявайки Георгий Александрович от подобна деликатна колизия във връзка с писмо от балерината Снежневска. Слава Богу, хартията не е сапфир, така че не се наложи хирургическо вмешателство.


	Когато се присъединих към почтената компания, разговорът се въртеше около скорошните тържества. Дормидонт, явно развълнуван — и с право, не му се случва често да вземе думата в такова общество — разказваше интересни неща за императора. Фома Аникеевич и Лука Емелянович го слушаха благосклонно. Японецът, издул бузи и облещил дръпнати очи, пиеше чай от чинийката. Мадмоазел любезно кимаше, но по погледа й личеше, че мислено е далеч оттук (май вече бях споменал, че при цялата си сдържаност не умее много да овладява очите си). Мистър Фрайби уютно пуфкаше лулата си и прелистваше страниците на книгата.
	— … си калява характера — каза Дормидонт точно когато влязох в лакейската стая. Щом ме видя, се надигна почтително, после продължи: — Много е суеверен, но на всяка цена иска да пребори съдбата. Нарочно избра несретен ден за идването в Москва, на свети праведни Йов Многострадални, а преместването в Кремъл е оставил за тринайсети, макар че можеше и по-рано да стане. Според мен нямаше нужда да изкушава съдбата. Ето вчерашния Йов — видяхте какво стана — и красноречиво погледна към мен, очевидно сметнал за неуместно да се задълбочава относно нещастието в Зеления двор.
	— Какво ще кажете, Лука Емелянович? — попита Фома Аникеевич.
	Икономът на Кирил Александрович, солиден и представителен мъж, се позамисли и каза:
	— За монарха укрепването на волята не е лошо. На негово величество не би навредило да е с малко по-твърд характер.
	— Тъй ли мислите? — поклати глава Фома Аникеевич. — А пък според мен не е хубаво. Трябва да се управлява и да се живее леко и радостно, съдбата обича такива хора. А който сам си търси белята, захлупва го като черен облак. Тя и без това държавата ни не е твърде весела, пък ако и императорът вземе да изпитва съдбата… А и нейно величество е с много тежък и нерадостен характер. Като посвикне царят и вземе да управлява сам, ще си избере и същите такива министри, мрачни и несретни. То се знае, какъвто царят, такъв и кучкарят.
	Изненада ме не това, че Фома Аникеевич тъй волно разсъждава за негово величество (това е прието в нашия кръг помежду свои и е от полза за работата), а че изобщо не си мери приказките пред чуждия човек — японеца. Очевидно в мое отсъствие Фандориновият слуга е успял да заслужи с нещо доверието му. Фома Аникеевич е проницателен човек, хората за него са като на длан и той прекрасно знае пред кого какво може да се говори и какво не може.
	По гладкото безизразно лице на азиатеца не можеше да се познае дали е наясно за какво иде реч или просто се звери над чая.
	— А вие какво ще кажете, Афанасий Степанович? — обърна се към мен Фома Аникеевич и по въпросителния му поглед разбрах, че въпросът е зададен в съвсем друг смисъл: намирам ли възможно да се обсъжда най-важното събитие или предпочитам да се огранича с някакви по-странични теми.
	— Като му дойде времето, то ще си покаже — отговорих аз, седнах и звъннах с камбанката на Липс да ми налее чай. — В историята има случаи доста слабодушни наследници впоследствие да се проявят по най-достоен начин. Вземете например Александър Благословени или пък Франц-Йосиф.
	Говорех едно, а си мислех друго: дали е редно да им разкажа за взетото горе решение?
	Японецът така или иначе ще научи от господаря си. Мадмоазел също не бива да е в неведение — това би било твърде жестоко. Фома Аникеевич и Лука Емелянович могат да дадат уместен съвет. Само присъствието на мистър Фрайби ми създаваше затруднение.
	Почувствал погледа ми, британецът откъсна очи от книгата си и избръщолеви нещо неразбираемо — лулата му се полюшна нагоре-надолу.
	— Знам всичко — преведе мадмоазел на руски, произнасяйки „зням“ вместо „знам“. — Милохдът ми хазказа.
	Бътлърът пак заби нос в книгата, с което даваше да се разбере, че може да не му се обръща внимание.
	Значи в Англия господарите нямат тайни от икономите си. Още по-добре.
	Накратко разказах на събралите се за писмото, зловещия доктор и решението, взето на тайното съвещание. Всички ме слушаха мълчаливо. Само при думите ми, че доктор Линд не пуска жертвите си живи, мадмоазел неволно ахна и здраво стисна юмручета над масата. За да й помогна да преодолее разбираемото вълнение, направих кратко отстъпление и разказах за чудесното самообладание, проявено от Георгий Александрович. Но реакцията на мадмоазел (както впрочем често се случваше) ме изненада.
	— Геохгий Александхович има шестима синове от нейно височество и още двама от малката балехина. Ако доктох Линд беше отвлякъл единствената дъщехя на негово височество, той щеше да се дъхжи съвсем хазлично.
	Да си призная, бях шокиран — и от самото й хрумване (може би донякъде вярно, защото наистина Ксения Георгиевна беше любимката на Георгий Александрович), и от нетактичното споменаване за госпожа Снежневска.
	Фома Аникеевич смени темата и замаза неудобството:
	— Не може ли ние, слугите, да помогнем с нещо от своя страна?
	Това се казва истински иконом — с няколко пестеливи думи отмахна всичко ненужно и съсредоточи всеобщото внимание върху най-важното. Все пак пред него сме същински пигмеи.
	— Извинете, че го казвам, Афанасий Степанович — с присъщата си учтивост продължи Фома Аникеевич, — но става дума не само за живота на Михаил Георгиевич, а и за много по-значителни материи — за съдбата на монархията и на самата руска държавност. При всичките ни вътрешни трусове, разногласия и безредици, при явната слабохарактерност и неопитност на императора — сега и този удар, и то пред очите на цялото общество и целия свят. Не се знае какви ще са последиците. Ние, слугите на дома Романови, не бива да го допуснем.
	Японецът хласна чинийката на масата и така рязко заби чело в покривката, че се уплаших да не го е ударила дамла. Не, оказа се, че това е поклон. Склонил глава досами масата, азиатецът разчувстван се обърна към Фома Аникеевич:
	— Цувам думи на истински самурай. Фома-сенсей, вие сте брагороден цовек.
	„Самурай“ означава нещо като японски рицар, чел съм за тях. Какво означава „сенсей“ не знаех. Вероятно някакво почтително източно обръщение от рода на cher maitre.
	Фома Аникеевич отговори с любезен поклон и японецът вдигна глава.
	— Трябва помост за мой гаспадзин — заяви той на чудноватия си, но съвсем разбираем руски. — Само мой гаспадзин мозе спаси маркия оджи* и цестта на империята.
	[* Оджи — принц (яп.). — Б.пр.]
	— Много съм чувал за Ераст Петрович, господин Маса — каза Фома Аникеевич. — Май при губернаторството на княз Долгорукой той е извършил тук, в Москва, доста изключителни деяния?
	Не знаех, че Фома Аникеевич е осведомен относно Фандорин, но никак не се учудих на този факт.
	А японецът солидно потвърди:
	— Да, доста-доста много. Но това не е вадзно. Вадзно е, це мой гаспадзин няма да е дзив, ако е дзив докутор Ринд.
	Малко объркана фраза, но разбрах смисъла.
	Мадмоазел попита със съвсем друг акцент, много по-приятен за слуха:
	— Но какво може да напхави той, ваш господин?
	— Всицко — отсече Маса. — Господар мозе да направи всицко. Докутор Ринд няма да зивее.
	Фома Аникеевич отрони въздишка, която вероятно означаваше: чул ви Господ.
	— Госпожо, господа. Предлагам следното…
	Веднага настъпи тишина и дори мистър Фрайби откъсна поглед от книгата и над очилата се взря с интерес във Фома Аникеевич.
	— Нашите господари за жалост не са в много добри отношения помежду си. Това може да попречи. Дайте да се разберем, че поне ние, слугите, ще сме сплотени. Нека се предупреждаваме помежду си и да пазим негово величество и техни височества от грешки. Доколкото ни е възможно.
	Точно така го каза — скромно и мъдро.
	В този миг в лакейската стая надникна моят помощник Сомов, сложи ръка на гърдите си и помоли за прошка:
	— Афанасий Степанович, господа, извинете ме, но викат мадмоазел Деклик при нейно височество — и веднага с поклон се оттегли.
	— А, да, мосю Зюкин — обърна се към мен гувернантката. — Клетата Ксения нищо не знае. Какво мога да й кажа?
	— Не бива да уведомявате нейно императорско височество за заплахите на Линд — отвърнах строго, неприятно изненадан от фриволната фамилиарност спрямо Ксения Георгиевна. — Просто кажете на нейно императорско височество, че похитителите искат откуп и че откупът ще бъде платен.
	Мисля, че тръгна надлежно засрамена.
	Само след минута съжалих за отсъствието на мадмоазел, защото мистър Фрайби изведнъж отвори уста и изрече някаква кратка дума.
	— Какво благоволихте да кажете? — попита Фома Аникеевич.
	— Той казар „спион“ — преведе Маса, който знаел английски, както се оказа.
	— В какъв смисъл „шпион“? — не разбрах аз.
	Британецът с надежда погледна към Фома Аникеевич и онзи внезапно се навъси угрижен.
	— Господин Фрайби е абсолютно прав. Имало е шпионин. Похитителите бяха осведомени за вчерашните ни обиколки. Не искам да ви тревожа, Афанасий Степанович, но е много вероятно сред персонала ви да има съгледвач на доктор Линд. Можете ли да гарантирате за слугите?
	Почувствах как пребледнявам.
	— В никакъв случай. За петербургчани гарантирам. Всички освен Липс — този, който ни обслужва — са стари и проверени. Но тук имам временен персонал от девет души плюс приходящи. Местните изобщо не ги знам, с тях се занимава Сомов.
	— Значи се налага изключителна предпазливост — авторитетно рече Лука Емелянович.
	А Фома Аникеевич каза на англичанина:
	— Благодаря ви, мистър Фрайби, за уместната забележка.
	Онзи сви рамене в знак на неразбиране, аз си спомних, че нося в джоба подарения ми речник.
	„Благодаря“ беше „тенк“ на английски. „Ви“ — още по-лесно: „ю“.
	Така че казах:
	— Тенк ю, мистър Фрайби.
	Той кимна и пак се зачете в своя Trollope (проверих в библиотеката — има такъв английски романист).
	Още някое време обсъждахме помежду си начините конфиденциално да се свързваме едни с други, после съвещанието ни бе прекъснато — пак надникна Сомов и по израза на лицето му разбрах: случило се е нещо важно.
	Помолих за извинение и излязох в коридора.
	— Ето — каза той шепнешком, не знам защо, и ми подаде бял плик. — Намерен. Портиерът го намерил. Не е ясно откъде се е взел.
	Поех плика и прочетох написани с молив печатни букви:

	AVEC LES COMPLIMENTS DE DR. LIND*
	[* С благопожелания от д-р Линд (фр.). — Б.пр.]

	С невероятно усилие на волята успях да запазя външно невъзмутим вид.
	— Къде е намерен?
	— На входа, точно пред вратата. Портиерът излязъл да види дали не е спрял дъждът, и го видял.
	Значи и отвън може да са го хвърлили. Някой е прескочил оградата и го е подхвърлил, много просто. Малко ми олекна. Но съвсем малко.
	Разбира се, не отворих плика, макар да не беше залепен — и спешно го понесох към горния етаж. Ако Сомов не ме гледаше, щях да се затичам.
	Спрях до вратата на малката гостна, преди да почукам, и се ослушах. Винаги го правя, и то не за да подслушвам, а за да не попреча с почукването на нещо важно и интимно.
	Отвътре се чу плътният сърдит глас на Кирил Александрович:
	— Ники, не може да си толкова загубен! По време на аудиенцията на Ли Хун Чан* не бива да споменаваш никакви концесии! В никакъв случай! Всичко ще развалиш!
	[* Бележит китайски държавник (1823–1901), от 1870 г. ръководи външната политика на Китай; прави първи опити да отвори страната си за европейската цивилизация; представлява китайския император на коронясването на Николай II в Москва. — Б.пр.]
	Неволно поклатих глава с мисълта, че това не може дълго да продължи. Императорът не е чак толкова слабодушен, както си мислят техни височества. И е злопаметен.
	Почуках силно, подадох посланието и веднага излязох в коридора.
	Чакането ми продължи не повече от пет минути. Георгий Александрович се подаде от вратата и ме повика с пръст. Неговият поглед ми се стори някак странен.
	По съвсем същия начин ме погледнаха императорът и останалите велики князе — сякаш ме виждаха за първи път или, да речем, за първи път са забелязали, че на тоя свят съществува човек на име Афанасий Степанович Зюкин. Това никак не ми се понрави.
	— Нали знаеш френски? — попита Кирил Александрович. — На, прочети го.
	Аз не без трепет взех разгърнатия лист и прочетох:

	Условията се приемат, но всеки ден отлагане струва милион. Утре в три през деня ваш посредник сам, в открита каляска да се движи по „Садовое кольцо“ от Калужкия площад към улица „Житна“. Парите да са в куфар в банкноти по двайсет и пет рубли. При най-малък признак за нечестна игра от ваша страна ще се смятам свободен от всякакви уговорки и ще ви върна принца според обещанието си — на части.
	И последно. Посредник да е слугата, който беше в градината: с брадавица на бузата и кучешки бакенбарди.
	Искрено ваш
	доктор Линд

	Първото чувство, което изпитах, беше обида. Favoris de chien? Така е написал за грижовно поддържаните ми бакенбарди?
	Едва след туй проумях целият ужасяващ смисъл на посланието.


	8 май

	След дълги телефонни обсъждания между Петровския дворец, генерал-губернаторската резиденция и Ермитажа ръководството на операцията се възложи на полковник Карнович. Московският главен полицейски началник получи разпореждане за всеобхватно съдействие, а на Фандорин се падна не много ясната роля на съветник, и то само поради настояването на Георгий Александрович, който след спасяването на дъщеря си беше повярвал безмерно в необикновените качества на чиновника за специални поръчения в оставка.
	За Карнович подобно на всички останали знаех съвсем малко, защото този загадъчен човек съвсем отскоро се беше озовал в подножието на трона. Нито по възраст, нито по чин, нито по връзки би трябвало да се намира на такъв отговорен, може да се каже дори ключов пост, още повече че допреди това височайше назначение Карнович бе изпълнявал скромната длъжност началник на едно от губернските жандармерийски управления. Но след гръмкото разкриване на анархистка терористична организация за младия полковник се заговори като за изгряваща звезда на политическата полиция и скоро този тих и незабележим господин с вечните си сини очила вече отговаряше за охраната на негово величество — наистина невероятно издигане, което не допринесе за доброжелателността на придворните към него. Макар че пък кой ли от началниците на дворцовата полиция, по служебно задължение твърде подробно осведомени за слабостите и тайните на приближените до престола, е печелил някога симпатиите на придворните? Такава си е длъжността.
	Затова пък началникът на полицията Ласовски беше известна и почти легендарна фигура и в двете столици. Петербургските вестници (московските не биха се осмелили) обичаха да описват своеволията и произвола на този новоявил се Архаров* — и обиколките му по улиците с прочутия полицейски кабриолет с най-расовите коне в града; и прекаленото му увлечение по огнеборската служба; и изключителната строгост към чистачите; и прословутите заповеди, печатани всеки ден в „Известия на московската градска полиция“. А и аз сутринта прочетох в този интересен вестник още на първа страница следната заповед:
	[* Архаров — московски главен полицейски началник в края на 18 век. — Б.пр.]

	При обиколка на 7 май отбелязах: по Воскресенски площад срещу Големия Московски хотел се усещаше зловоние от развалена риба, непочистена от метачите; в 5 часа и 45 минути сутринта двамата нощни охранители на Триумфалните врата си говореха празни приказки; в 1 часа и 20 минути по пладне на ъгъла на Болшая Тверская-Ямская и площада на Триумфалните врата нямаше стражар на пост; в 10 часа вечерта на ъгъла на Тверская улица и Воскресенски площад стражарят от кръстовището се беше качил на тротоара и се караше с кочияш.
	Предписвам всички виновни стражари, охранители и чистачи да се арестуват и глобят.
	Изпълняващ длъжността московски главен полицейски началник
	полковник Ласовски

	Наистина началникът на полицията в милионния град не би трябвало да се занимава с подобни дреболии, но някои от московските нововъведения не би било зле да се възприемат и у нас в Петербург. Например да се сложат също стражари по кръстовищата, за да насочват движението на файтоните, че на „Невски“ и по крайбрежните улици понякога е истинско стълпотворение — не може да се мине нито пеша, нито с карета. Не е лошо също по московски тертип със заплахи от глоби да се забрани на кочияшите да ругаят и да карат мръсни файтони.
	Но нравът на полковник Ласовски наистина беше лют и причудлив, в което имах възможността да се убедя по време на инструктажа преди операцията.
	Макар Карнович да ми беше главен наставник, полицейският началник постоянно се месеше със собствените си забележки и с целия си вид показваше, че истинският господар в първопрестолния град е той, Ласовски, а не гостуващият службогонец. Между двамата полковници непрекъснато избухваха спорове дали да се арестува пратеникът на доктора, който ще дойде за парите, като московският полковник категорично настояваше за незабавен арест и се кълнеше да му извади душата, а царскоселският полковник не по-малко категорично държеше на предпазливостта и наблягаше върху опасността за живота на Михаил Георгиевич. Присъстващият в гостната Фандорин не участваше в спора.
	Карнович предложи поредица от мерки, които ми се сториха много разумни. Пред моята каляска ще пътуват три маскирани карети с цивилни агенти, отзад още пет. Всички агенти на дворцовата охрана били на висота. Задачата им щяла да е не да хванат пратеника на Линд, а да го следват „плътно“ (както се изрази полковникът), за да им „издаде“ леговището на похитителите. Освен това специална група чиновници от хазната от вчера седеше да описва номерата на всички банкноти, подготвяни за Линд. Всяка от тях после ще стане следа.
	Моята задача изглеждаше лесна: пътувам бавно по „Садовое кольцо“ и чакам злодеите да се появят отнякъде. После изисквам от техния човек да бъда откаран при негово височество и докато не видя Михаил Георгиевич жив и здрав, в никакъв случай да не давам куфара. Ако бандитът (бандитите) използват сила, в схватката се включват преоблечените агенти.
	— Да се хване този хубавец веднага — сигурно за десети път повтори упоритият полицейски началник. — И да ми се докара. Така ще си поприказвам с него, че няма нужда от никакво проследяване. Всичко сам ще си разкаже и покаже. А вие, господин полковник, с туй умуване само ще провалите цялата работа.
	Карнович нервозно си нагласи очилата, но си изкара яда не на московчанина, а на Фандорин:
	— Вижте какво господине, защо ми е съветник, който зъб не обелва? Вие какво ще кажете?
	Фандорин скептично вдигна вежда — красива, сякаш нарисувана.
	— Линд е много хитър и изобретателен. Всичките ви възможни д-действия вече е предвидил. А описът на банкнотите е направо смешен. Какво ще направите — по всички дюкяни, сергии и сарафски кантори ще закачите списъци с четирийсет хиляди седемзначни номера? — Обърна се към мен: — Най-важното ще зависи от вас, Зюкин. Остра наблюдателност, внимание и към най-нищожната подробност — т-това се изисква. Помнете, че днес е първата среща, предстоят още поне шест. Засега само огледайте. Колкото до проследяването — обърна се към Карнович, — може да се пробва, но не пресилвайте нещата, че ще останем само с труп.
	— Ценна препоръка, мерси — саркастично кимна началникът на дворцовата полиция. — Смятате да дадем на уважаемия доктор още шест пъти по един милион? Дали господин Линд не ви плаща комисиони за подобни съвети?
	Фандорин мълчаливо стана и излезе, без да му отговори.
	— Ей този е добре да го проследим — каза през зъби Ласовски в посока към затворилата се врата. — Много съмнителен субект.
	— Ако трябва, ще го сторим — обеща Карнович. — Наистина е твърде антипатичен.
	Аз от все сърце споделях мнението му, защото отношението ми към господин Фандорин, който отначало ми направи много добро впечатление, абсолютно се беше променило. И то с основание.


	Първата половина на деня се проточи безкрайно за мен. Докато началствата спореха кое от ведомствата да оглави операцията, никой не ме закачаше и аз се измъчвах от тревогата и бездействието. Поради предстоящото отговорно поръчение бях освободен от обичайните си задължения, прехвърлени на Сомов. Георгий Александрович каза, че от нас, посветените в тайната, се иска само едно: да не се издаваме и да се правим на лъчезарно безметежни. На Ендлунг се възложи да весели падналия духом Павел Георгиевич. За тази важна цел лейтенантът получи определена сума, стана невероятно оживен и делови, качи подопечния си на карета и още от сутринта го подкара към циганския ресторант в Царицино — „за отскок“, както се изрази Ендлунг.
	Негово височество повери Ксения Георгиевна на мен и тази задача не ми се видя никак лесна. Великата княгиня се появи за закуска със зачервени очи, бледа и скръбна, а вечерта й предстояха визити и после малка вечеря със серенада в Петровския дворец.
	Георгий Александрович се посъветва с мен какво да правим и стигнахме до извода, че за пропъждане на меланхолията най-въздействени са физическите упражнения. Да поиграе тенис, рече негово височество, тъй като макар и мрачно, поне не валеше. След което се облече и замина да върши някакви незнайни работи, като ми възложи да се занимая с играта.
	— Но с кого да играя, Афанасий? — попита Ксения Георгиевна.
	И наистина комай нямаше партньори за нейно височество. По поръчение на Симеон Александрович княз Глински беше дошъл да вземе англичаните и ги откара да се повозят в Соколники, а оттам на обяд в генерал-губернаторската резиденция. Спомних си как негово височество вчера се поинтересува за изящния мистър Кар и се притесних, но не чак толкова, защото имах по-важни грижи.
	Ксения Георгиевна се замисли и каза:
	— Иди при Ераст Петрович, покани го. Няма с кой друг.
	И аз отидох при Фандорин. Преди да почукам, се заслушах и до слуха ми достигнаха много странни звуци: тъпи удари, силно сумтене и дрънчене на стъкла. Разтревожен, леко почуках и открехнах вратата.
	Пред очите ми се разкри изумителна картина. Господин Фандорин и господин Маса, и двамата по дълги бели гащи, изпълняваха някакъв странен ритуал: един подир друг всеки от тях се засилваше, скачаше невероятно високо и удряше с крак в стената, поради което се получаваше стресналото ме дрънчене. Ераст Петрович правеше чудноватото упражнение в пълно мълчание, но пък слугата му пуфтеше, пръхтеше, а след всяко поредно нападение срещу стената не само отскачаше назад, но се търкулваше на кълбо по пода.
	— Какво… има! — отривисто попита Фандорин с кратка пауза за пореден удар.
	Изрядният иконом никога на нищо не се учудва. А дори да се учуди, не се издава. Затова преспокойно му се поклоних и предадох молбата на Ксения Георгиевна.
	— Благодарете на нейно височество за оказаната ми чест — отговори той и си обърса потта. — Но не умея да играя тенис.
	Върнах се при великата княгиня, а тя вече се беше преоблякла в широка рокля за тенис и си беше обула бели спортни обувки.
	Отказът на Фандорин много я покруси:
	— Какво сега, сама ли да си бия сервиси? Пак го помоли. Аз ще го науча.
	Пак се върнах при Фандорин и сега вече истински му се примолих, споменах и поръчението на Георгий Александрович.
	Ераст Петрович въздъхна и се покори. Мигом му донесох тенисния костюм на Павел Георгиевич, който му стана почти точно, само леко му стягаше в раменете.
	Започна урокът. Аз наблюдавах откъм мрежата, защото все едно нямах работа. Скоро към мен се присъедини и Маса, а малко по-късно се появи и мистър Фрайби, привлечен от звуците на подскачащата топка, тъй чаровни за английското ухо.
	Фандорин се оказа възприемчив ученик и още след четвърт час топката взе да прелита по десетина пъти над мрежата. Ксения Георгиевна се поразвесели, поруменя, изпод шапката й изскочиха светли кичури — да ти е драго да я гледаш. И партньорът й изглеждаше чудесно. Държеше неправилно ракетата, твърде силно удряше топката, все едно сечеше със сабя, но умело се движеше по корта, а и наистина си беше хубавец.
	— They make a beautiful pair, don’t they? — каза мистър Фрайби.
	— Карасива двойка — преведе ми Маса.
	Изразът ме възмути и го сметнах за неточен превод. Фандорин в никакъв случай не можеше да е в никаква двойка с нейно височество. Но след думите на мистър Фрайби погледнах Ксения Георгиевна по-внимателно и за първи път, както казва народът, ми се стегна душата. Не бях виждал нейно височество с такъв блеснал поглед дори преди първия й „възрастен“ бал.
	— Край, Ераст Петрович, стига сме си губили времето! — викна великата княгиня. — Умеете вече достатъчно, за да играем един истински гейм. Правилата са много лесни. Аз подавам, защото вие и без това не умеете да биете сервис. Първо удрям с топката в този квадрат, после в онзи и така до победа. А вие връщайте, само целете моето поле. Ясно? Който загуби, минава под мрежата. Ще помоля англичанина да ни е рефер.
	Тя заговори на английски с мистър Фрайби и онзи със съсредоточен вид се доближи до мрежата. Но преди да даде знак за начало на гейма, се обърна към нас и каза нещо.
	— Иска зарагане — обясни Маса и в тесните му очи припламнаха хазартни искрици. — Две към едзно за реди.
	— За кое? — не разбрах аз.
	— За госпозица — нетърпеливо отговори японецът и също заговори на английски, като сочеше ту своя господар, ту нейно височество.
	— All right — съгласи се британецът. — Five to one.
	— Пет към едзно — преведе ми Маса. Тежко въздъхна, измъкна някъде от пазвата си цветен платнен портфейл, показа на мистър Фрайби смачкана банкнота от пет рубли и я сложи на пейката.
	Англичанинът незабавно извади портфейл от скъпа скърцаща кожа и извади от него банкнота от двайсет и пет рубли.
	— What about you, mister Zyukin? — попита той и го разбрах без превод.
	Според мен идеята за залаганията не изглеждаше много прилична, но Георгий Александрович на тръгване ми беше казал: „Веселие и непринуденост, Афанасий. Разчитам на теб.“ И аз реших да съм непринуден.
	А и облогът ми се стори печеливш. Ксения Георгиевна от дете беше гъвкава и ловка, а в тениса нямаше равна сред дамите. Не само дамите — много пъти бях виждал как побеждава и Павел Георгиевич, и Ендлунг, а Фандорин за първи път пипваше ракета. Маса беше заложил за господаря си само от преданост, която, както съм чел, у японските слуги стига до фанатизъм над всячески и всякакви граници. Пише (не знам дали е истина), че японският слуга ще предпочете да си разпори корема, но не и да измени на господаря си. Тази самопожертвователност в духа на иконома Вател, който се пронизал с шпагата, когато в замъка на принц Конде не била донесена своевременно рибата*, не може да предизвика нищо друго освен уважение, но и да си изсипеш червата на огледалния паркет е постъпка абсолютно невъобразима в приличен дом.
	[* Действителен случай, използван и във френско-английската историческа драма „Вател“ (2000 г.) с Жерар Депардийо в едноименната роля. Ума Търман, Тим Рот и др. — Б.пр.]
	И ми стана интересно докъде се простира саможертвеността на японския камердинер. Имах точно петдесет рубли в портфейла, предназначени за влагане в спестовната ми банкова сметка. Извадих банкнотата и я сложих на същата пейка.
	Японецът, признавам му, не трепна. Извади от своя портфейл още десет рубли и тогава мистър Фрайби викна:
	— Go!
	Правилата на играта ми бяха съвсем ясни, така че за мен не бяха от значение виковете на англичанина.
	Ксения Георгиевна се изви грациозно и силно удари топката, тъй че Фандорин едва успя да я посрещне с ракетата си. Топката отлетя странично, закачи горния край на мрежата, поколеба се къде да падне и се преметна откъм полето на нейно височество.
	Нула на петнайсет за Ераст Петрович. Късмет.
	Нейно височество се измести в другия край, запрати силно завъртяна топка и се устреми към мрежата, защото предварително знаеше къде ще върне противникът — ако изобщо успее.
	Фандорин удари толкова мощно, че топката всякак щеше да прелети оттатък корта. Ако не беше ударила нейно височество право в челото.
	Ксения Георгиевна се слиса, а Фандорин се уплаши. Той се втурна към мрежата и сложи кърпата си на челото на нейно височество.
	— Няма нищо, няма нищо — прошепна тя и хвана ръката му. — Не ме боли. А вие сте голям късметлия. Нула — трийсет. Но сега ще видите.
	Третият сервис беше убийствен. Аз дори не можах да видя топката — само бърза мълния, прелетяла над корта. Все пак Фандорин като по чудо успя да я досегне с крайчеца на ракетата, но твърде несполучливо: бялото клъбце политна слабо нагоре и взе да пада право над мрежата.
	Ксения Георгиевна с ликуващ възглас се втурна напред, готова да забие леката топка. Замахна и я перна, тя пак уцели горния ръб на мрежата, но този път не прескочи в противниковото поле, а се катурна в краката на нейно височество.
	На лицето на великата княгиня се изписа недоумение — много странен гейм. Вероятно тъкмо поради безпокойството й при последния сервис тя два пъти сбърка, което никога не беше й се случвало, и загуби на нула — без нито една отбелязана точка.
	Първия пристъп на неприязън към Фандорин изпитах, когато камердинерът му преспокойно прибра в пъстрия си портфейл цялата печалба, а тя не беше никак малка. Тепърва трябваше да преглътна абсурдната загуба на цели петдесет рубли.
	А и никак не ми хареса сцената, която се разигра на корта.
	Както е редно за загубилия, нейно височество прелази на четири крака под мрежата. Фандорин бързо се наведе, за да й помогне да се изправи, а Ксения Георгиевна го погледна от долу на горе и замря в тази нелепа поза. Ераст Петрович се смути, хвана я за ръцете и я подръпна, но явно доста силно — великата княгиня се блъсна в него, шапката й полетя на земята, а с нея и фуркетите, така че бухнали къдрици се разсипаха по раменете й.
	— Моля за извинение — измърмори Фандорин. — Благодаря за урока. Време е да тръгвам — поклони се непохватно и бързо тръгна към къщата. Японецът заситни подире му.
	— Lucky devil — каза мистър Фрайби. И се самопреведе: — Късметлия… дявол — след което със съжаление взе да брои останалите в портфейла му пари.
	А аз дори и не мислех вече за загубената сума. Сърцето ми се сви от тревога и лошо предчувствие.
	Ах, с какъв поглед изпрати Ксения Георгиевна тръгналия си Фандорин! А той, хитрецът, си крачеше най-невъзмутимо и се озърна чак в последния момент преди да свърне. Хвърли бърз поглед на княгинята и веднага продължи. Долна, много долна хватка, която подейства безпогрешно на младото неопитно момиче!
	Великата княгиня цялата поруменя от мълниеносния му поглед и аз разбрах: случи се чудовищно, скандално събитие, от тези, които разтърсват империите досами основите. Императорската потомка се беше влюбила в неподходяща персона. Това беше абсолютно очевидно дори за човек като мен, който в никакъв случай не може да се нарече познавач на жените и чувствата им.
	Афанасий Зюкин е стар ерген и сигурно такъв ще си остане. С мен е било писано да приключи достопочтената ни династия, защото, макар да имам брат, той е загубил правото да продължи рода на придворните служители Зюкини.


	Баща ми Степан Филимонович, а преди него и неговият баща Филимон Емелянович седемнайсетгодишни са били венчани за девойки пак от семейства на дворцови служители, а на осемнайсет са имали вече синове. И двамата са живели със съпругите си както всекиму пожелавам, в разбирателство и любов. Но с мен щастливата орис на рода ни нещо запря и секна. И родът Зюкини приключи, защото ми се падна вяла душа, неспособна на любов.
	Любовта към женския пол за мен е непознато чувство. Обожание да, изпитах го още като момче, и то толкова силно, че след него някак не ми останаха сили за обикновена любов.
	На четиринайсет години бях слуга за конните разходки в един великокняжески дом, толкова известен, че няма да уточня точно в кой. А една от великите княгини, чието име също няма да назова, беше моя връстница и често ми се налагаше да я съпровождам по време на езда. През целия си живот оттогава не съм срещал девойка или дама, която дори малко от малко да може да се сравни с нейно височество — не по красота, не, макар великата княгиня да беше неописуемо прекрасна, а по сиянието, което излъчваше обликът й и цялата й особа. Нямам думи да го опиша по-точно, но съвсем ясно виждах това сияние, както другите виждат лунните лъчи или светлината на лампа.
	Не си спомням дори и веднъж да съм говорил с нейно височество или да съм й отправил някой въпрос. Само мълчаливо се хвърлях да изпълня всяко нещо, което благоволеше да ми заповяда. Животът ми тогава се състоеше от дни, които съществуваха, и дни, които не съществуваха. Видя ли я — ден е, не я ли видя — все едно не е ден, само някаква чернилка.
	Тя вероятно ме мислеше за ням и дали от съжаление или просто защото беше свикнала с мен, понякога ме гледаше с такава ласкава усмивка, че се вцепенявах. Един път ми се случи, докато препускахме в гората. Нейно височество се озърна да ме види, усмихна се по този свой начин и аз от щастие изпуснах юздите. Свестих се проснат на земята, наоколо всичко пламти, а над мен надвесено сияйното й лице и в очите на нейно височество блещукат сълзи. Мисля, че това беше най-щастливият ден в живота ми.
	Служих в него дом две години, седем месеца и четиринайсет дни, после венчаха великата княгиня за един немски принц и тя замина. Това не стана изведнъж, в императорския дом сватбите се гласят бавно и аз имах само една мечта — да се случа сред персонала, който щеше да отпътува с нейно височество в Германия. Хем имаше едно вакантно място за младши лакей.
	Не се получи. Баща ми, умен човек, не позволи.
	И повече не видях нейно височество. Само за Коледа същата година получих от нея собственоръчно написано писмо. И досега го пазя заедно с венчалните халки на родителите ми и банковата ми книжка, но никога не го отварям — и без това го помня наизуст. То дори не е писмо, а бележчица. Нейно височество прати такива на всеки от бившите си слуги, които бяхме останали в двореца.

	Мили Афанасий (така започваше посланието й), при мен всичко е наред и скоро ще се роди детето — момче или момиче. Често си спомням разходките ни. Помниш ли как се преби, а аз помислих, че си предал Богу дух? Наскоро пък те сънувах и ти не беше слуга, а принц, и ми говореше нещо много радостно и приятно, но не запомних какво. Бъди щастлив, Афанасий, и понякога си спомняй за мен.

	Такова писмо получих от нея. Повече не ми писа, защото още при първото раждане нейно височество издъхна и вече близо трийсет години е при ангелите, където несъмнено е същинското й място, а не тук на грешната ни земя.
	Тъй че баща ми излезе прав за всичко, макар че аз чак до смъртта му не можах да му простя, че не ме пусна в Германия. Скоро след напускането на нейно височество станах на седемнайсет и родителите ми искаха да ме оженят за дъщерята на старшия портиер от Аничковия дворец. Мила девойка беше, но аз не и не. Въпреки че съм кротък и сговорчив по природа, понякога ме обземаше такъв инат. Баща ми как ли не опита да ме склони, накрая се отказа. Мислеше, че е до време и ще ми дойде акълът. За идване — дойде, но така и не ме поблазни семейният живот.
	То и по-добре за истинския иконом — нищо не те откъсва от службата. Фома Аникеевич например също не е женен. А легендарният Прокоп Свиридович, при все че имал жена и деца, ги оставил на село и ги посещавал само два пъти годишно — за Коледа и Великден.
	Истинският иконом знае, че службата му не е длъжност, а начин на живот. Не е от сутринта до вечерта да си иконом, а после да се прибереш и да станеш просто Афанасий Зюкин. Дворцовият иконом е същи дворянин, те и по звучене си приличат, само че ние сме по-строги към себе си от дворянството. Затова пък сме и много високо ценени.
	Мнозина биха искали да примамят за себе си истински царски или великокняжески иконом, обещават планини от злато. Всеки богаташ се блазни да има същия ред у дома си, както в императорския дворец. Собственият ми брат Фрол не устоя, помами се по парите. Сега е иконом — не, при тях това се нарича „майордом“ — при един московски милионер, банкера Литвинов, юдеин. Взе пет хиляди за преместването плюс три хиляди годишно, всичко му е безплатно, дори жилището, получава и премиални. Беше иконом, вече е никой.
	Аз прекратих всячески отношения с него. А и той не смее да ми се мерне, знае си вината. Какъв ти милионер — аз не отидох дори при светлейшия княз Боронцов, дето какво ли не ми обещаваше. Човек може да служи само на хора, с които не може да се сравнява. Необходима е дистанция. Защото едно е човешкото, друго е божественото. Дистанцията винаги помага да запазиш уважение. Даже когато заваря Георгий Александрович да се промъква в стайчето на готвачката Манефа или през нощта с каляската докарат Павел Георгиевич мъртвопиян и цял в повръщня. А че светлейшият княз Боронцов е дворянин — голяма работа. И ние, Зюкини, сме били дворяни, макар и за кратко.
	Това е отделна история, свързана с родоначалника ни Емелян Зюкин, прадядо ми. Комай ще е от полза да я разкажа, понеже е много поучителна и потвърждава за кой ли път: светът се крепи на установения ред и опазил Бог този ред да се наруши — до нищо свястно няма да доведе.


	Зюкини са били крепостни селяни от Звенигородска околия в Московска губерния. Моят прадядо Емелян Силантиевич — тогава просто Емелка — от малък бил взет за слуга и понеже бил будно и чевръсто момче, харесал се на господарите си, тъй че постепенно се откроил, обличали го с чисти дрехи, не му давали да върши черната работа, изучили го на писмо и четмо. Бил нещо като другар в игрите на младия господар. Четял книги, усвоил маниери, даже научил малко френски, но най-лошото било, че започнал да се срамува от лакейството си. Сигурно затуй взел да заглежда госпожицата, дъщерята на помешчика, ала не както аз великата княгиня — с благоговейно обожание, — а направо с най-дръзки намерения непременно да се ожени за нея. Ще рече човек, де се е чуло и видяло крепостен да се ожени за дворянка? Друг е щял да си помечтае и да се откаже, но Емеля бил с упорит нрав, неотстъпчив, имал поглед напред и както биха казали сега, вярвал в своята звезда.
	За мечтата си (може да се каже, план, а не мечта) не казал никому, най-малкото пък на самата госпожица, но като набирали новобранци — по това време сме воювали с французите, — изведнъж поискал да го вземат войник вместо сина на мелничаря, който се паднал по жребий. Емеля бил още малък на години, но едър и силен, та се писал една-две години по-голям. Господарите с готовност го пуснали, защото бил станал вече дързък и непослушен, та бездруго не знаели какво да го правят.
	Тъй станал прадядо ми войник, а от мелничаря, пръв селски богаташ, взел плата заради сина му седемстотин книжни рубли и не дал тези пари на баща си, а ги вложил на свое име в банка. Така било по плана му.
	Пратили го веднага с действащата войска за участие в австрийската кампания и той се бил седем-осем години неуморно ту с французи, ту с персийци, ту с шведи, ту с турци, ту пак с французи. Хвърлял се в най-кървавите сражения, втурвал се доброволец в най-жестоките битки. Много пъти бил раняван, отличаван с медали, вече имал унтерофицерски нашивки, но все му било малко. И в кампанията през дванайсета година, за сражението при Смоленск, когато загинали всички ротни командири, Емелян получил бленуваната си награда: лично генералът от инфантерията княз Багратион го разцелувал и го произвел в офицерски чин, което почти никога не се случвало по онези времена.
	След това Емелян Зюкин воювал още две години и стигнал с армията чак до Париж, а когато станало примирието, веднага поискал дълга отпуска, макар че началството било много предразположено към него и той можел да разчита на по-нататъшно издигане по служба. Но прадядо ми копнеел за друго — невъзможно смелият му план сега вече можел да се изпълни.
	Върнал се в селото не просто дворянин и гренадирски поручик, но и със собствен капиталец, защото през всички тези години не харчил платата си, при освобождаването от армията получил премиално възнаграждение и пари за лечение, а и първоначалните му седемстотин рубли с процентите били станали почти двойно повече.
	И в родното му село всичко се било подредило като по поръчка. Французите опожарили имението, господарите били напълно разорени и вече живеели в поповата къща. Младият господар, бивш другар в игрите, загинал в битката при Бородино, а девойката, заради която прадядо ми захванал цялата си опасна игра със съдбата, останала без годеника си, убит край Лайпциг. Общо взето, Емелян пристигнал при обекта на мечтите си почти като ангел спасител.
	Явил се пред нея в дървената къща на попа с параден мундир и кръстовете си за храброст. Госпожицата го посрещнала в стара кърпена рокля и доста погрозняла от изживените изпитания, та отначало дори не я познал. Но това му било все едно, защото той не обичал госпожицата, а невъзможната си мечта.
	Само че нищо не станало. Госпожицата отначало го посрещнала топло, дори се зарадвала на стария познайник, но щом й поискал ръката, му отговорила с оскърбително учудване, дори му казала, че по-добре да стане храненица у близките си, нежели да се назове „госпожа Зюкина“.
	От тези думи Емелян се умопомрачил. Дотогава никога не бил кусвал водка, а сега изпаднал в такъв запой, че нещата приключили зле. Пиян, пред очите на всички, си отскубнал еполетите и кръстовете, тъпкал ги и кряскал несвързани думи. За посрамване на званието бил съден, лишен и от офицерски чин, и от дворянство. И щял съвсем да се пропие, но случайно го срещнал бившият му командир на полка княз Друбецкой. Той го съжалил и заради бившите му заслуги го уредил камерлакей в Царское село.
	Така се определила съдбата на рода ни.


	Когато лице с ниско положение питае недопустими мечти спрямо особи от висшите кръгове, това е грозно и дори може би възмутително, но не е чак толкова опасно, защото, както се казва, на бодлива крава Бог рога не дава. Но увлечението в обратна насока, не от долу на горе, а от горе на долу, може да доведе до сериозни усложнения. Още е пресен случаят с великия княз Дмитрий Николаевич, който пряко волята на императора се ожени за разведена дама и поради туй бе изселен от империята. А ние, дворцовите служители, знаем как сегашният император, докато беше още престолонаследник, със сълзи е молил августейшия си баща да го освободи от трона и да му позволи морганатичен брак с балерината Снежневска. Голямо треперене беше, но го опази Господ и лютият нрав на покойния цар.
	Затова вълнението, което ме обзе след прословутото състезание по тенис, е напълно разбираемо, да не говорим, че Ксения Георгиевна вече имаше и годеник, скандинавски принц със сериозни изгледи да наследи короната (знаеше се, че големият му брат, престолонаследникът, е болен от охтика).
	Спешно трябваше да се посъветвам с някого, който да разбира моминската душа, защото самият аз, както става ясно от гореизложеното, не можех да се смятам за познавач в тези въпроси.
	След продължителни колебания реших да споделя с мадмоазел Деклик и й съобщих за опасенията си в най-общи линии и с най-деликатни думи. Мадмоазел обаче прекрасно ме разбра и за моя изненада никак не се учуди. Дори напротив — отнесе се към думите ми с изумително лекомислие.
	— Да-да — кимна разсеяно. — И аз забелязах. Той е кхасив мъж, а тя е в такава възхаст. Няма нищо. Нека Ксения опознае малко любов, докато не са я сложили под стъклен похлупак.
	— Как можете да говорите такива неща! — възкликнах ужасен. — Нейно височество вече е сгодена!
	— Ах, мосю Зюкин, аз видях във Виена годеника й пхинц Олаф — мадмоазел сбърчи нос. — Как вие учехте мен находен изхаз? Улафа хабота, а?
	— Но в случай на братовата си кончина — а е общоизвестно, че брат му е охтичав — принц Олаф ще е пръв в престолонаследието. Това значи, че Ксения Георгиевна може да стане кралица!
	Възмутителните думи на гувернантката несъмнено се дължаха на потиснатото й състояние. Бях забелязал, че сутринта мадмоазел отсъстваше, и май се досещах за какво става дума. Най-вероятно тя с дейния си и енергичен характер не можеше да седи със скръстени ръце и сигурно се беше опитала да предприеме някакви собствени издирвания. Само че какво би могла да стори сама в чужда страна, в непознат град, щом и полицията е безпомощна.
	Мадмоазел се върна толкова уморена и нещастна, че ми беше болно да я гледам. Отчасти поради това — за да я разсея от мислите за малкия Мика, великия княз, бях подхванал разговора по вълнуващия ме въпрос.
	За да я поуспокоя, й разказах как се обърнаха нещата. Споменах (без да наблягам чак толкова върху собствената си роля, разбира се) за отговорната мисия, която ми беше възложена.
	Очаквах мадмоазел да се зарадва на вестта, че имаме поне някаква надежда, но тя ме доизслуша, изгледа ме с някак странна уплаха и неочаквано каза:
	— Но това е много опасно — и свела поглед, додаде: — Знам, че сте смел… Но не бъдете пхекалено смел, а?
	Аз леко се смутих и настъпи малко неловка пауза.
	— Ех, че лошо — ми хрумна да кажа най-сетне. — Пак заваля. А за довечера се предвижда сборна хорова серенада за техни императорски величества. Дано този дъжд не развали всичко.
	— Мислете за себе си. Вие тхябва да пътувате в отхита каляска — каза тихо мадмоазел почти без да сбърка падежите, а последното й изречение се получи съвсем чисто. — Ще пхостинете като нищо.


	Когато излязох от портите в двуколката с гюрук, вече валеше силно и аз станах вир-вода още преди да стигна до Калужкия площад. Това как да е, но в целия поток файтони по Коровий вал в такъв безстрашен вид се оказах само аз, което би трябвало да изглежда доста удивително отстрани. Солиден мъж с големи мустаци и бакенбарди незнайно защо не желае да сложи гюрука на каляската: от бомбето му се стичат порои, лицето му цялото е мокро, хубавият костюм от туид е подгизнал като парцал. Но как иначе да ме разпознаят хората на доктор Линд?
	До краката ми стоеше тежък куфар, пълен с банкноти по двайсет и пет рубли. Отпред и отзад на разстояние пътуваха агентите на полковник Карнович. Аз се чувствах странно спокоен, не изпитвах нито страх, нито вълнение — сигурно нервите ми бяха като умъртвени от дългото чакане и влагата.
	Не смеех да се озъртам, защото това строго се забраняваше в инструкцията, но от време на време поглеждах леко настрани, взирах се в немногобройните минувачи. Половин час преди тръгването ми се обади Фома Аникеевич и каза:
	— Господин Ласовски е решил да вземе и лични мерки — чух го да докладва на негово височество. Разположил е съгледвачи от Калужкия площад чак до Москва-река на петдесетина крачки един от друг. Заповядал им е да не дремят, а да хванат онзи, който се доближи до каляската ви. Боя се това да не създаде опасност за Михаил Георгиевич.
	Разпознавах съгледвачите с лекота — кой друг ще се разхожда с разсеян вид на този дъжд? Та освен тези господа с еднакви черни чадъри по тротоарите нямаше почти никого. Само файтони в двете посоки почти плътно един подир друг. След Зацепския вал (прочетох наименованието му на табелата) отстрани ми се лепна някакъв поп във фиакър. Беше сърдит, бързаше нанякъде и само подвикваше на предния файтонджия: „По-живо, по-живо, рабе Божий!“ А къде по-живо в този поток от карети, каляски, файтони и омнибуси?
	Минахме някаква рекичка или канал, после по-широка река, веригата на съгледвачите отдавна беше свършила, а никой не ме спираше. Вече си мислех, че Линд е забелязал копоите и е решил да се откаже от срещата. На голямо кръстовище спряхме — стражар с дълъг дъждобран се разсвири и даде път на пътуващите по напречната улица. Възползвайки се от забавянето, между файтоните се втурнаха малки вестникопродавци с викове: „Газета-копейка“! „Московские ведомости“! „Русское слово“!
	Един от тях, със залепнал на челото светъл перчем и потъмняла от влагата провиснала памучна блуза, внезапно се хвана за стръката и бързо скочи на седалката до мен. Беше толкова дребен и пъргав, че през пелената на дъжда надали някой изобщо го забеляза откъм каретите отзад.
	— Свий вдясно, чиче — каза момчето и ме побутна в ребрата. — Не върти глава, че е забранено.
	Много ми се щеше да се огледам дали агентите не бяха пропуснали неочаквания пратеник, но не посмях. Те ще видят, че завивам.
	Дръпнах юздите вдясно, завъртях камшика и конят свърна по пряка улица с много приличен вид, с хубави каменни къщи.
	— Давай, чиче, давай! — викна момчето и се озърна. — Я аз! — измъкна ми камшика, свирна през зъби, шибна коня и той с всичка сила затрополи с копита по паважа. — Завий! — бодна пръст вляво.
	Влетяхме в по-малка и неугледна уличка, пак завихме. После пак и пак.
	— Карай към онзи вход! — посочи ми вестникарчето.
	Опънах юздите и влязохме под тъмна тясна арка.
	След няма и половин минута оттатък арката с трополене и скърцане прелетяха двете каляски с агентите, после стана тихо, само дъждът все по-силно трополеше по уличното платно и хвърчаха пръски.
	— А сега? — попитах и предпазливо погледнах пратеника.
	— Чакай — важно рече той и дъхна на измръзналите си ръце.
	Значи не можех да разчитам на дворцовата полиция и трябва да се оправям сам. Но не ме беше страх, с такъв противник можех да се справя. Ако хвана този малкия за кльощавите раменца и здравата го разтърся, ще си каже кой го е пратил. И следата ще тръгне да се разплита.
	Вгледах се в момчето по-внимателно, видях недетски озъбена уста, извърнати бърни, присвити очи. Вълче, същинско вълче. Такова нищо няма да признае.
	Внезапно пак се чу шум на приближаваща конска кола. Опънах врат и малкият веднага се възползва. Само чух шумолене, обърнах се — на капрата вече нямаше никого, само кална следа на мократа седалка.
	Трополенето се чу съвсем близо. Скочих от каляската, изтичах от арката навън на улицата и видях четири бързи врани коня, впрегнати в карета със затворени завески. Коларят с нахлупена качулка гръмливо плющеше с дългия си камшик над лъскавите конски гърбове. Когато каретата се изравни с арката, пердето внезапно се отвори и аз видях право пред себе си бледото личице на негово височество, златните къдрици и познатата моряшка шапчица с червен помпон.
	Михаил Георгиевич също ме видя и звънко викна:
	— Афон! Афон!
	Точно така ме наричаше.
	И аз понечих да викна, отворих уста, но само изхлипах.
	Господи, какво да правя?
	Да подкарам заднешком двуколката изпод арката — много време ще отиде, не мога да ги настигна.
	Като безпаметен и без да разбирам какво правя, се втурнах да настигна каретата. Дори не забелязах как подгизналото ми бомбе падна на земята.
	— Стой! — викам. — Стой!
	Над покрива на каретата виждах главата на кочияша и прелитащия камшик.
	Никога през живота си не съм тичал с такава скорост, дори когато бях дворцов скороходец.
	Естествено, че не бих могъл да застигна четворка коне, ако уличката изведнъж не правеше остър завой. Каретата се полюшна и леко забави ход. Аз с няколко грамадни скока взех разстоянието, хвърлих се и се вкопчих с две ръце в багажната скоба. Набрах се и тъкмо да се метна на задното стъпало, кочияшът, без да се обръща, замахна назад над каретата и ме жегна по темето, та паднах. Пльоснах се по лице в една локва и дори препорих водата, вдигайки цели фонтани от пръски. Надигнах се, но каретата вече завиваше зад ъгъла.
	А когато, куцукайки и бършейки с ръкав изцапаното си лице, се върнах до двуколката, куфара с парите вече го нямаше.


	9 май

	Тържественият кортеж вече беше минал Триумфалните врати, когато запъхтян и мокър от пот изскочих от наетия файтон и безцеремонно заразбутвах с лакти гъстата тълпа, наизлязла от двете страни на „Тверская-Ямская“.
	Покрай уличното платно в шпалир беше строена войската и аз се опитвах да стигна до офицера, като дърпах от джоба си изрисувания картонен талон за право на участие в шествието — това се оказа много трудно, защото в навалицата не можех да си изправя ръката. Разбрах, че ще трябва да изчакам преминаването на императора, а после да се промуша в края на процесията.
	Лъчезарно празнично слънце сияеше в небето — за първи път след проточилите се дъждовни дни; въздухът тътнеше от камбанния звън и виковете „ура“!
	Императорът тържествено влизаше в древната столица, от извънградския Петровски дворец яздеше към Кремъл.
	Отпред дванайсет конни жандармеристи се поклащаха на грамадни жребци и някакъв присмехулен глас каза зад гърба ми:
	— C’est symbolique, n’est-ce pas?* Веднага личи кой е главният в Русия.
	[* Символично, нали? (фр.) — Б.пр.]
	Погледнах назад и видях две очилати студентски физиономии с пренебрежителни гримаси.
	Подир жандармеристите яздеха казаците от императорския конвой, сребристото везмо на кърмъзените им черкезки проблясваше от слънцето.
	— И с камшици — отбеляза същият глас.
	После в не много стройно каре последваха донските казаци, а зад тях съвсем в безреда яздеше депутация от азиатски поданици на империята в разноцветни одеяния, тънконогите им коне бяха украсени с килими. Познах емира на Бухара и хана на Хива, и двамата с орденски звезди и златни генералски еполети, доста странни върху източните им халати.
	Още много имаше да чакам. Мина дълга процесия дворянски представители в парадни мундири, след тях се появи камерфуриер* Булкин, който оглавяваше придворните служители: скороходци, арапи с чалми, камерказаци**.
	[* Придворен чин VI клас, надзирава дворцовата прислуга. — Б.пр.]
	[** Слуги, които пътуват на задната стъпенка на каретата. — Б.пр.]
	Но изведнъж от украсените със знамена и гирлянди балкони се понесоха възгласи, вдигна се шум, хората заразмахваха ръце и кърпи, тълпата се люшна напред, напря по въжетата и аз се досетих, че идва сърцевината на колоната.
	Негово величество яздеше в усамотение, много представителен в семьоновския мундир*. Грациозната белоснежна кобила Норма трепкаше с уши и поглеждаше наоколо с черно влажно око, но спазваше церемониалната стъпка. Лицето на царя беше неподвижно, сковано в замръзнала усмивка. Дясната му ръка с бяла ръкавица беше застинала до слепоочието във воински поздрав, лявата леко подръпваше позлатения повод.
	[* Униформа на един от най-старите полкове в руската гвардия, сформиран от Петър I през 1687 г. и разформирован 1918 г. — Б.пр.]
	Изчаках да минат великите князе и откритите каляски с техни величества вдовстващата императрица и младата императрица, показах си пропуска и бързо претичах през безлюдното пространство, за да се озова в пешеходната процесия от сенатори, вмъкнах се чак до средата да се скрия от очите на множеството и мънкайки извинения, на зигзаг се запровирах напред. Важните господа, мнозина от които познавах по външност, гледаха с недоумение невъзпитания служител в зелена ливрея на дома Георгиевичи, но хич не ми беше до благоприличия. Писмото на доктор Линд пареше гърдите ми.
	Мярнах на задното стъпало на каляската на императрицата-майка полковник Карнович, издокаран като камерлакей и с напудрена перука, но пак с неизменните си сини очила, обаче началникът на царската охрана сега не можеше да ми е от полза.
	Трябваше спешно да говоря с Георгий Александрович, макар че и той не би могъл да реши възникналия проблем. Трябваше ми лично императорът. Дори по-лошо — императрицата.


	След вчерашния конфуз полковник Карнович изяде калая от Георгий Александрович за лошата подготовка на агентурата. Изкарах си го и аз пък от тях двамата, задето не бях огледал както трябва и дори не бях задържал малкото вестникарче.
	Фандорин не присъстваше на тази мъчителна за мен сцена. Както по-късно ми докладва Сомов, още преди да тръгна за среща с хората на доктор Линд, бившият статски съветник и неговият японец излезли нанякъде и оттогава не се били появявали.
	Тяхното отсъствие не ми даваше мира. На няколко пъти вечерта и дори веднъж след полунощ излязох навън да погледна прозорците им. Не светеха.
	Сутринта ме събуди рязко и нервно почукване. Реших, че е Сомов, и отворих вратата по нощна шапка и халат. Какво беше смущението ми, когато видях пред себе си нейно височество!
	Ксения Георгиевна беше бледа и по сенките под очите й личеше, че изобщо не е спала.
	— Няма го — бързо каза тя. — Афанасий, не се е прибирал!
	— Кой, ваше височество? — попитах уплашено, свалих си шапката и леко приклекнах, та халатът да стигне до пода и да прикрие голите ми крака.
	— Как кой! Ераст Петрович! Не знаеш ли къде е?
	— Съвсем не — отговорих и сърцето ми се сви, защото никак не ми хареса изразът върху лицето на нейно височество.
	Фандорин и слугата му се появиха след закуската, когато великите князе вече бяха потеглили към Петровския дворец за подготовката на тържественото пристигане. Къщата беше пълна с полицейски агенти, защото се очакваше следващото послание от похитителите. Аз гледах да съм до телефона и непрестанно пращах Сомов да проверява дали няма подхвърлена нова бележка. Това впрочем беше излишно, защото из шубраците по цялата входна алея дежуреха съгледвачи на полковник Ласовски. Този път никой не можеше да мине оградата и да стигне незабелязано до Ермитажа.
	— Видяхте ли детето? — попита ме Фандорин вместо поздрав. — Живо ли е?
	Сухо му докладвах за вчера в очакване на поредната порция упреци за изпуснатото вестникарче.
	За да изпреваря реприманда*, сам признах:
	[* Укор, порицание (фр.). — Б.пр.]
	— Знам, че съм виновен. Вместо да гоня каретата, трябваше да хвана за яката малкия негодник.
	— В-важното е, че добре сте видели момчето и че то е живо — каза Фандорин.
	Бих понесъл упреците, защото бяха съвсем заслужени, но тази снизходителност ми се стори възмутителна.
	— Ама изпуснахме единствената нишка! — ядно казах аз, за да разбере, че не се нуждая от мнимото му великодушие.
	— Каква нишка — леко махна с ръка Фандорин. — Някакво случайно хлапе на единайсет и половина години. Нищо не знае този ваш Сенка Ковалчук, а и няма как да знае. Вие за какъв го мислите д-доктор Линд!
	Явно ми е увиснало ченето, защото, докато да заговоря, устата ми глуповато млясна.
	— Се… Сенка Ковалчук? — повторих с неочаквано заекване. — Ама открихте ли го? Как така?
	— Много просто. Нали го видях, когато се метна в д-двуколката ви.
	— Видели сте го? — пак повторих и се ядосах сам на себе си за папагалщината. — Как сте могли да го видите, като ви нямаше там?
	— Защо да ме е нямало? — с достойнство ме изгледа Фандорин, сбърчи вежди и изведнъж чух познат отнякъде басов глас: — „По-живо, по-живо, рабе Божий!“ Не ме ли познахте? Непрекъснато бях до вас, Зюкин.
	Попът, онзи поп от фиакъра!
	Взех се в ръце и казах невъзмутимо:
	— Може и да сте били. Но не свърнахте подир нас.
	— Че защо ми е? — погледът на сините му очи беше толкова безметежен, че заподозрях подигравка. — Видях д-достатъчно. Момчето продаваше вестник „Московский богомолец“. Това първо. Пръстите му бяха в печатарско мастило, значи наистина продава вестници, всеки ден през ръцете му минават стотици екземпляри. Това второ…
	— Само той ли продава „Богомолец“! — не издържах аз. — Чувал съм, че това булевардно вестниче* се продавало в Москва една ли не в стохиляден тираж!
	[* Закачката е с вестник „Московский комсомолец“. — Б.пр.]
	— И освен това имаше шест пръста на лявата ръка — не забелязахте ли? Това трето — спокойно довърши Фандорин. — Снощи обиколихме с Маса десетте места, където вестникарчетата на „Московский богомолец“ п-получават стоката си, и веднага изяснихме кой е интересуващият ни субект. После се наложи доста да го потърсим, а като го намерихме, и да потичаме, но от нас с Маса трудно би избягал някой, особено такова неопитно създание.
	Много просто. Господи, колко просто — това е първото, което ми дойде на ум. Наистина трябваше само по-внимателно да се вгледам в пратеника на похитителите.
	— И какво ви разказа? — попитах нетърпеливо.
	— Нищо особено — потисна прозявка Фандорин. — Най-обикновен Сенка. Продава вестници да си припечели хляба и да има за водка на алкохолизираната му майка. Няма нищо общо с престъпния свят. Вчера го наел някакъв „чичка“, обещал му т-три рубли. Обяснил му какво да направи. Заплашил да го изкорми, ако обърка нещо. Сенка каза че чичката не се шегувал и наистина можел да го изкорми.
	— И друго какво каза за този „чичка“? — попитах с примряло сърце. — Как е изглеждал? Как е бил облечен?
	— Ми — мрачно въздъхна Фандорин. — Ще знаете, Зюкин, че младият ни приятел има много беден речник. На всички въпроси отговорът му е „ми“ и „де да знам“. Единственият установен белег на работодателя б-беше „куфалник“. Мисля, че това с нищо не ни помага… Добре, отивам малко да полегна. Когато дойде вест от Линд, ме събудете.
	И се прибра в стаята си. Неприятен човек.
	А аз все не смеех да се отлепя от телефонния апарат в антрето. Разхождах се напред-назад, мъчех се да изглеждам строго замислен, но слугите вече ме поглеждаха с явно недоумение. Тогава застанах до прозореца и се престорих, че гледам как лорд Банвил и мистър Кар, и двамата с бели панталони и карирани каскети, играят крикет.
	Те всъщност не играеха, а с много кисел вид се разхождаха по игрището за крикет, при което милордът непрестанно говореше нещо и май се сърдеше все повече. Накрая спря, обърна се към спътника си и изпадна в истински бяс — заразмахва ръце и така се разкрещя, че го чух чак през стъклото. Никога досега не бях виждал английски лордове да се държат така. Мистър Кар го слушаше с отегчен вид и току помирисваше боядисания си карамфил. Фрайби стоеше по-встрани, изобщо не гледаше двамата господа и си пушеше лулата. Държеше под мишница две дълги дървени бухалки.
	Изведнъж лорд Банвил викна нещо съвсем невъздържано и залепи на мистър Кар такъв силен шамар, че на онзи му отхвърча каскетът. Аз примрях, ужасен, че британците ще започнат варварския си бокс направо на полянката, но мистър Кар просто хвърли цветето в краката на милорда и си тръгна.
	Негова светлост остана неподвижен само няколко секунди, после се втурна подир сърдечния си приятел. Настигна го, хвана го за ръка, но мистър Кар се освободи с рязко движение. Тогава милордът падна на колене и в тази неблаговидна поза се затътри подир шамаросания. Фрайби с прозявка се запъти подир тях с бухалките.
	Не разбрах какво е станало и честно казано, не ме интересуваха английските им страсти. Освен това ми хрумна прекрасна идея, която да ме освободи от висенето до телефона. Пратих да извикат старшия агент и го помолих да ме смени и веднага да прати да ме извикат от оранжерията, ако звъннат похитителите.
	Когато описвах Ермитажа, забравих да спомена за най-приятното място в този стар дворец — остъклената зимна градина с високи прозорци, през които се виждаше Москва-река.
	Именно това уединено място, предразполагащо към сърдечен разговор, бях избрал, за да изпълня нещо, което ме мъчеше вече четвърти ден. Трябваше да преодолея проклетата си притеснителност и да кажа най-сетне на горката изтормозена мадмоазел Деклик, че няма защо чак толкова да се самообвинява.
	Наредих на Липс да сервира за двама в оранжерията и го пратих да попита мадмоазел дали не иска да пием заедно чай. (В Петербург често сядахме така на чаша-две хубав кяхтински олонг*).
	[* Кяхта — град в Бурятия, център на руската търговия с чай. Кяхтински се нарича чаят, който се внася по суша в Русия, в странство са го наричали руски за разлика от кантонския чай, който по море се внася в Европа. Чаят олонг — по-правилно улун — се смята за „най-китайски“ чай, той е полуферментирал, между черния и зеления чай, в Европа обикновено го наричат олонг или червен чай (а червеният китайски чай най-често се нарича черен). — Б.пр.]
	Бях избрал чудесно кътче, съвсем закрито от останалата част на оранжерията с буйни магнолиеви храсти.
	Докато чаках гувернантката, много се вълнувах, подбирах правилните думи — недвусмислени, но същевременно не много потискащи.
	Но когато мадмоазел дойде — скръбна, с тъмносива строга рокля и шал на раменете, — аз не се престраших изведнъж да мина на деликатната тема.
	— Смешна работа — казах, след като си прочистих гърлото. — И тук е градина, и там.
	Имам предвид, че сме в зимната градина, а оттатък стъклата е също градина, но истинска.
	— Да — отговори тя, сведе глава и заразбърква чая си.
	— Не беше нужно… — започнах аз, но тя вдигна глава, погледна ме с бляскавите си очи и аз казах нещо съвсем друго — да се обличате толкова дебело, днес е съвсем летен ден, дори е горещо.
	Погледът й угасна.
	— Не ми е гохещо — тихо отговори тя и двамата замълчахме.
	Заради тази тишина стана всичко.
	В оранжерията се чуха крачки и гласът на Ксения Георгиевна:
	— Да-да, Ераст Петрович, тук е чудесно. Никой няма да ни смути.


	Исках да отместя стола си и да се изправя, но мадмоазел Деклик ненадейно стисна китката ми и аз от изненада се вкамених, защото за първи път, откакто се познавахме, тя ме докосна. А когато дойдох на себе си, вече беше късно да им се обадя — нещата между нейно височество и Фандорин бяха твърде напреднали.
	— Какво искате да ми кажете? — тихо и като че ли напрегнато попита той.
	— Само едно… — прошепна Ксения Георгиевна, но не добави нищо повече, а се чу шумолене на дреха и леко изскърцване.
	Обезпокоен разтворих буйния листак и примрях: нейно височество, изпъната на пръсти (бяха скръцнали обувките й), беше прегърнала Фандорин с две ръце, притиснала устни до неговите. Ръката на детектива съветник стърчеше безпомощно встрани, пръстите му се свиха в юмрук, после юмрукът се отвори, той сякаш се реши, вдигна ръка и взе да гали нежното теме на Ксения Георгиевна с бухнали кичури светла коса.
	До ухото си чух учестено дишане — мадмоазел също отвори листака и гледаше целуващите се. Изненада ме странният израз на лицето й: веждите приповдигнати сякаш във весело недоумение, трепкаща полуусмивка на устните. От двойната скандалност на ситуацията — самата целувка и неволното ми шпиониране — плувнах в студена пот. А съучастничката ми не изглеждаше ни най-малко притеснена.
	Целувката продължи дълго, много дълго. Не бях предполагал, че е възможна толкова продължителна неспирна целувка. Впрочем не съм си гледал часовника, може би ми се стори толкова продължителна заради самата кошмарност на случващото се.
	Най-сетне прегръдката свърши и забелязах сияещите очи на нейно височество и необичайно обърканата физиономия на съблазнителя. А после Ксения Георгиевна с решителен вид го хвана за ръка и го поведе.
	— Как мислите, къде го води? — попитах шепнешком, като избягвах да гледам мадмоазел.
	Чу се чудноват звук, подобен на хихикане. Погледнах учуден гувернантката, но тя ми се видя съвсем сериозна.
	— Благодахя ви за чая, Афанасий Степанович — рече превзето мадмоазел и ме остави сам.
	Помъчих се да се съсредоточа. Какво да правя? Честта на императорския дом беше застрашена — Господ знае докъде можеше да стигне това увлечение, ако не последва своевременна намеса. Да съобщя на Георгий Александрович? Стори ми се невъзможно да му стоваря и това бреме. Трябваше аз самият да измисля нещо.
	Съвсем странични мисли ми пречеха да се съсредоточа върху най-важния въпрос.
	Защо мадмоазел ме беше хванала за ръката? Още усещах сухата жар на пръстите й.
	И какво означаваше изкискването, ако не беше ми се счуло, разбира се.
	Стъклата издрънчаха от силен удар, чу се мощен тътен — топовни удари от кремълските кули оповестяваха за началото на шествието. Значи беше станало пладне.
	И почти в същия миг ме повикаха в къщата. Раздавачът беше донесъл дневната кореспонденция и сред обичайните пликове, съдържащи всевъзможни покани, известия и молби за благотворителност, имаше един без пощенско клеймо.
	Над този хартиен правоъгълник, който се белееше насред масата до огледалото, се събрахме: аз, двама агенти и Фандорин, твърде зачервен и с видимо разкривена яка.
	Докато той разпитваше пощальона откъде е минал и оставял ли е някъде чантата си, аз с разтреперани пръсти отворих плика и заедно със сгънатия на четири лист извадих кичур мека златиста коса.
	— О, Боже! — възкликнах неволно, защото косата несъмнено беше на Михаил Георгиевич.
	Фандорин заряза наплашения раздавач и се присъедини към мен. Прочетохме посланието заедно.

	Господа, вие нарушихте условията на сделката. Вашият посредник се опита силом да отнеме стоката, без да даде договорената сума. Като първо предупреждение ви изпращам кичур коса на принца. При следващо вероломство от ваша страна ще получите негов пръст.
	Снемам доверието си от господина с кучешките бакенбарди. Отказвам да работя с него. Днес за срещата да дойде гувернантката на принца, която видях в парка. За да не затруднявам дамата с носене на тежък куфар, този път бъдете така добри да ми дадете вместо поредната вноска сапфирения бант-склаваж*, изработен от придворните ювелири на царица Елисавета — това малко украшение според моя бижутер струва точно милион или може би малко повече, но да не издребняваме, нали?
	[* Бант-склаваж — украшение със скъпоценни камъни, изработено във вид на фльонга — носи се на лента на шията. — Б.пр.]
	Привечер от шест нататък гувернантката ви съвсем сама да се разходи по „Арбат“ и околните улици по избран от нея маршрут, но да е възможно най-безлюден. Някой ще я потърси.
	Искрено ваш
	доктор Линд

	— Боя се, че е невъзможно — това беше първото, което казах.
	— З-защо? — попита Фандорин.
	— По описа на скъпоценностите на короната бант-склаважът принадлежи към coffret* на царстващата императрица.
	[* Ковчеже (фр.). — Б.пр.]
	— Е, и?
	Само въздъхнах. Откъде можеше да знае, че за нейно величество, която ревностно пазеше достойнството на малко призрачното си положение, скъпоценностите на короната имат специално и много болезнено значение.
	Според установения церемониал овдовялата императрица е длъжна да предаде coffret на наследницата си незабавно след възкачването на престола, но Мария Феодоровна, ценителка на красотата, а и твърде своенравна (откровено казано, тя и никак не харесваше снахата), не пожела да се раздели със скъпоценностите и забрани на венценосния си син да й досажда с приказки по темата.
	Получи се тягостна ситуация и негово величество, от една страна, почтителен син, а от друга — любящ съпруг, се намери, както се казва, между два огъня и не знаеше как да постъпи. Противопоставянето продължи много месеци и приключи съвсем наскоро с неочакван, но силен ход на младата царица. Когато след безброй намеци и дори директни искания от нейна страна Мария Феодоровна изпрати малка част от coffret (най-вече нехаресваните от нея изумруди), Александра Феодоровна съобщи на съпруга си, че намира носенето на бижута за безвкусица и отсега нататък на никакви церемонии няма да слага брилянти, сапфири, перли, злато и прочее безсмислени украшения. След което цитира Свещеното писание, в което се казва: „По-добре е добро име, нежели голямо богатство, и по-добре е добра слава, нежели сребро и злато“*. След тази заплаха вече се наложи императрицата-майка да се лиши от скъпоценностите и доколкото знаех, Александра Феодоровна носеше в Москва пълното съдържание на coffret, та на безбройните балове, приеми, церемонии да се явява пред поданиците и чуждоземните пратеници в пълния си блясък.
	[* Притчи 22:1 — Б.пр.]
	Трябваше спешно да стигна до Георгий Александрович.


	Преди да изтичам от каретата на Мария Феодоровна до конната група на великите князе, ми се наложи да се задържа, защото шествието тъкмо стъпи на Триумфалния площад и моята маневра щеше да е прекалено видима. Оставаше все по-малко време.
	Избрах като най-удобен момента, когато от покрива на голямата къща на ъгъла на „Тверская“ излетяха ракети, оставящи подире си шлейфове от разноцветен дим. Всички вдигнаха глави и възторжено заахкаха, аз пък бързо прекосих откритото пространство и се скрих между конете. Според церемониала всеки кон, язден от техни височества, се водеше за юздата от придворните кавалери. Видях Павел Георгиевич с очи на смъртник и жълт-зелен в лицето; до него крачеше бодър и румен Ендлунг.
	— Афанасий — жално ме повика негово височество. — Заникъде съм. Намери ми зелев сок. Ей Богу, ще повърна…
	— Потърпете още мъничко, ваше височество — казах аз. — След малко сме в Кремъл.
	И продължих да се промушвам напред. С недоумение ме изгледа някакъв солиден господин, зърнах червените гайтани на маншетите и на копчетата с ловджийски рогчета, явно беше от придворните ловджии — те се навъдиха толкова много в сегашното царстване, че не можех да ги запомня всичките.
	Тримата чичовци на негово величество бяха в предната редица на великокняжеския кортеж. Проврях се до рижавия текинец на Георгий Александрович, хванах го за юздата (така че сега двама държахме коня — аз и придворният началник на конюшнята граф Антон Аполонович Опраксин) и мълчаливо подадох на негово височество писмото от Линд.
	Като видя кичура, Георгий Александрович пребледня. Бързо прочете посланието, мушна с шпори мускулестите хълбоци на текинеца и бавно се насочи към самотната фигура на императора. Графът от ужас изпусна юздата.
	Нямах съмнение, че сега в международните отношения ще се разрази буря. Още днес ще полетят шифровани депеши до чуждестранните монарси и правителства: генерал-адмирал Георгий Александрович демонстрира специалното си положение в двореца и вероятно от днес нататък може да се смята за най-влиятелна персона в Руската империя. Както и да е. За момента няма значение.
	Гордо изправен в седлото точно като племенника си, негово височество спокойно се доближи до императора и подкара коня си до стремето на неговия. Едрата фигура на генерал-адмирала изглеждаше къде по-величествена от тънкия силует на самодържеца. Потрепването на бухналия му мустак ми подсказа, че Георгий Александрович, без да обръща лице към императора, му докладва за писмото. Царят леко мръдна глава. После по същия начин затрепка мустакът му, не толкова бухнал като на Георгий Александрович, и великият княз започна леко да изостава — докато не се изравни с братята си.
	Тъй като бях съвсем близо, чух как Кирил Александрович изсъска вбесен:
	— Tu es fou, Georgie, ou quoi?*
	[* Да не си полудял, Джорджи? (фр.) — Б.пр.]


	Не знам дали московчани са забелязали, че след като тържественият кортеж тръгна по „Тверская“, движението на колоната доста се ускори, само след двайсет минути императорът вече влизаше през Спаските врати, а след още четвърт час от входа на Големия кремълски дворец една след друга потеглиха няколко закрити карети.
	Лицата, посветени в тайната, бързаха за спешно съвещание в Ермитажа.
	Този път в малката гостна дойде и императрицата, от чието решение зависеше изходът на събитията.
	Тъй като ми се наложи спешно да сервирам леки закуски, кафе, зелтерска вода и оранжада за нейно величество (нищо не разпалва така апетита и жаждата, както продължителните церемониални шествия), изпуснах началото на обсъждането и си го възстанових после според репликите на присъстващите.
	Така например в мое отсъствие императрицата е бяла уведомена най-деликатно за сапфирения склаваж. Аз я заварих сърдита, но вече примирена с неизбежното.
	— Обаче негово величество помазаник обещал мене, че това непременно ще бъде върнато мен цяло и непокътнато — строго говореше императрицата на полицейския началник Ласовски точно когато влизах с подноса.
	От тези думи, а и от твърде намусения, вид на полковник Карнович направих заключението, че след вчерашния провал ръководството на операцията е поверено на московската полиция. Фандорин също беше в гостната — вероятно като съветник.
	Нейно величество не бе имала време да се преоблече и беше с официалната си рокля от бял брокат, цялата в скъпоценни камъни, и с тежка брилянтена огърлица, великите князе присъстваха с всичките си орденски звезди, орденски ленти от моаре и андреевски орденски вериги и от цялото това меко блещукане малката стая изведнъж ми заприлича на помещение, в което се съхраняват украшенията за елхата.
	— Отговарям с главата си, ваше императорско величество — бодро увери Ласовски. — И сапфирите ще си върнем, и Михаил Георгиевич ще освободим, и цялата банда ще я пипнем! — той с наслада потри ръце и от този вулгарен жест Александра Феодоровна леко смръщи нос. — Всичко ще стане идеално, защото този път мерзавецът Линд сам ще влезе капана. Ако обичате да ви обясня — вече имам подготвен план — той отмести всички грижовно подредени от мен чаши и чашки, разгърна колосана салфетка и я опъна пред себе си. — Тук са „Арбат“ и околностите му, Втори пречистенски участък. Гувернантката слиза от каретата на това място при „Малий Афанасиевски“, после уж нерешително ще се насочи към „Болшой Афанасиевски“, оттам към „Сивцев Вражек“, после… — още дълго изброява всички точки от маршрута, които четеше от листче. Всички слушаха внимателно, но гнусливата бръчка в крайчеца на устата на нейно величество издаваше, че повече я впечатлява силната потна воня на прегрелия полковник. — И така — пресметнах вече — ще измине по пътя си деветнайсет отрязъка, където имаме двеста и трийсет къщи — Ласовски с ликуващ вид се обърна към императора и израпортува: — И във всяка от тези къщи ще имам свой човек! Във всяка! Именно това съм възложил сега на помощниците си. Тоест при уж случайния маршрут на гувернантката тя непрестанно ще е под надзора ни, но злодеите няма да го знаят, защото агентите, съгледвачите и предрешените стражари ще се разположат в къщите и жилищата. Ако тя измине целия път и никой не я спре, ще направи втора обиколка, трета — колкото потрябва.
	— Умно, нали? — самодоволно се осведоми Симеон Александрович, ужасно горд с полицейския си началник.
	— Извинете, п-полковник — обади се изведнъж Фандорин. — Сигурен ли сте, че мадмоазел Деклик, която за първи път идва в Москва, няма да се обърка в този ваш заплетен маршрут?
	Ласовски се намръщи:
	— Лично ще седна с нея в стаята и ще я накарам да научи наизуст всички отсечки и завои. Ще имаме на разположение цял час.
	Фандорин остана видимо успокоен от отговора му и повече нищо не попита.
	— Трябва да пратим за склаважа — с въздишка рече императорът. — И Бог да ни е на помощ.


	В четири и половина, когато бледа и прехапала устна, гувернантката решително тръгна към каляската, където я чакаха двама цивилни жандармерийски офицери, в коридора я пресрещна Фандорин.
	— От вас, госпожо, се иска само едно — много съсредоточено каза той. — Да не излагате на опасност живота на детето. Бъдете наблюдателна, това е единственото ви оръжие. Не з-знам какво е намислил Линд този път, но действайте само според собствената си преценка, никого не слушайте и никому не вярвайте. За полицията не е толкова важен животът на момчето, колкото всичко да се потули. И освен това… — той я погледна право в очите и каза същото, което и аз се бях опитал, но не успях да й кажа: — Не се самообвинявайте за случилото се. И да не бяхте оставили само детето, нищо нямаше да се промени. Просто щеше да има още една жертва, защото доктор Линд не оставя свидетелите живи.
	Миглите й затрепкаха и ми се стори, че заблестяха от сълзи.
	— Merci, monsieur, merci. J’avais besoin de l’entendre*.
	[* Благодаря, господине, благодаря. Имах нужда да го чуя. (фр.) — Б.пр.]
	Тя докосна китката му, както моята одеве, и дори я стисна. А той твърде фамилиарно й отговори със стисване на лакътя, кимна и спешно си тръгна, все едно бързаше за някъде.
	От всички тези стисканици окончателно паднах духом.
	(Ще изпреваря събитията — после ще стане ясно защо — и ще разкажа как приключи операцията на московската полиция.
	Планът на полковник Ласовски не беше никак лош и сигурно щеше да се увенчае с успех, ако Линд беше изпълнил условията на предложената от него самия среща. Но коварният доктор не го направи, уви.
	И така, гувернантката потегли с каляската към Арбат. Носеше кадифената чантичка с безценното съкровище, с нея се качиха и двамата жандармеристи: единият седна насреща й, другият на капрата.
	Веднага след Кримския мост, когато каляската свърнала по някаква улица (ако не греша, тя май я нарече „Остоженка“), мадмоазел внезапно се изправила и се обърнала подир отминала в противоположната посока карета с вик:
	— Мика! Мика!
	Офицерите също погледнали и успели да видят между разлюлените завески на задния прозорец синята моряшка шапчица.
	Както и в моя случай, нямали време да обръщат каляската, но за щастие насреща им се задал файтон.
	Жандармеристите наредили на мадмоазел да остане в каляската, разкарали файтонджията и запрепускали подир каретата, която откарвала Михаил Георгиевич.
	Не успели, защото файтонджийският кон не можел да се мери с четворка породисти коне, а междувременно при мадмоазел Деклик, която в объркване се въртяла на седалката, се доближил някакъв господин с мустаци и брадичка, любезно приповдигнал фуражка на минното ведомство и казал на безупречен френски:
	— Условието е изпълнено — видяхте принца. А сега, ако обичате — вноската.
	Какво би могла да стори? Още повече че наблизо се разхождали още двама мъже с доста по-серт вид от галанта.
	Тя му връчила чантичката и за да изпълни указанията на Фандорин, направила усилие да запомни и тримата.
	Наистина ги беше запомнила и после ги описа най-подробно, ала каква полза? Очевидно за доктор Линд не съществуваше проблемът недостиг от хора.)


	За провала на подготвената от главния полицейски началник операция научих по-късно, защото същата вечер не бях в Ермитажа. Когато мадмоазел, така и нестигнала до хитроумния арбатски капан, се е прибрала, аз бях вече далеч от Нескучната градина.
	След потеглянето на гувернантката, принудена да участва в рискованото начинание само защото бях направил глупост и не се справих с възложената ми задача, бездействието ме изтормози. Крачех напред-назад в стаята си и си мислех какво чудовище е Фандорин. Този гумен господин трябваше да бъде държан далеч от девойките и порядъчните жени. Как безсрамно беше омаял нейно височество! Как хитро беше предразположил мадмоазел Деклик! И за какво? Защо му е на този лъскав и опитен ухажор скромната гувернантка — нито е красавица, нито е гранддама? Защо трябваше да й говори с този кадифен глас, та и да й стиска лакътя? О, този субект не прави нищо просто така.
	И внезапно мисълта ми свърна в съвсем неочаквана насока. Спомних си как Симеон Александрович, който познаваше Фандорин от по-преди, го нарече „авантюрист от най-долен тип“, от когото можело да се очаква какво ли не. Вече бях стигнал до същия извод.
	В мозъка ми се заблъскаха подозрения и за да си разтълкувам нещата, опитах по маниера на същия Фандорин да ги строя в редичка.
	Първо. Историята с откритото вестникарче, след като поумувах, ми се видя съмнителна. Да предположим, че Фандорин наистина е проявил изключителна хитрина и е намерил негодника. Но защо го е пуснал? Ами ако малкият е скрил нещо или направо е излъгал и после се е втурнал да докладва на Линд?
	Второ. Защо Фандорин подучваше мадмоазел да не следва указанията на полицията и да постъпва според собственото си виждане? Хубав съветник, няма що!
	Трето. Ако толкова е против плана на полицейския началник, защо не го заяви открито на съвещанието?
	Четвърто. Къде се разбърза така след разговора с мадмоазел? Какви са тези спешни задачи, след като не участва в операцията? Пак ли някой фокус като вчерашния?
	И пето, най-важното. Истината ли беше разказал за отношенията си с Линд? Вече не бях никак сигурен в това.
	Последната мисъл заедно с чувството за вина поради риска, на който се подлагаше мадмоазел заради мен, ме подтикна да извърша постъпка, каквато не бях вършил никога през живота си.
	Отидох до стаята на Фандорин, озърнах се и се наведох да погледна през ключалката. Оказа се, че наблюдението е твърде неудобно — скоро ми се схвана гърбът и ме заболяха коленете. Но в стаята ставаше нещо такова, че веднага забравих дребните неприятности.
	Вътре бяха и двамата — и господинът, и слугата му. Фандорин седеше пред огледалото гол до кръста и правеше някакви непонятни манипулации с лицето си. Стори ми се, че се гримира, както го прави всяка сутрин мистър Кар — на отворена врата, без изобщо да се притеснява от слугите. Маса не влизаше в ограничения ми сектор на наблюдение, но чувах сумтенето му някъде съвсем близо до вратата.
	После, без да става, Фандорин протегна ръка и взе да си навлича през главата руска блуза от малиненочервена коприна, стана и вече не го виждах, но чух скърцане и потропване, сякаш някой си обуваше ботуши.
	Защо е този маскарад? Какво е намислил?
	Така се увлякох, че бдителността ми се притъпи и едва не си ударих челото във вратата при лекото покашляне отзад.
	Сомов. Ох, че излагация!
	Моят помощник ме гледаше с неописуемо изумление. Получи се дваж по-ужасно, защото точно тази сутрин го мъмрих — минавайки сутринта по коридора, го заварих да излиза от стаята на мадмоазел Деклик, където няма никаква работа. На строгия ми въпрос Сомов, пламнал, призна, че сутрин самостоятелно учи френски език и помолил гувернантката да му обясни някаква граматическа трудност. Аз му се скарах с думите, че макар да поощрявам изучаването на чужди езици от персонала, но мадмоазел Деклик е взета да обучава негово височество, а не прислугата. Стори ми се, че Сомов се намуси, без, разбира се, да посмее да ми възрази. И сега такъв конфуз!
	— Бравите и ключалките не са лъснати както трябва — казах аз, за да прикрия смущението си. — Вижте — клекнах и дъхнах към медната дръжка, на замъглената й повърхност за щастие веднага проличаха следи от пръсти.
	— Достатъчно е всеки от обитателите само да си отвори вратата, и ще остане отпечатък. Афанасий Степанович, тези дреболии изобщо не личат!
	— В нашата работа, Корней Селифанович, няма дреболии. Ето това би трябвало добре да усвоите, преди да овладявате френския — с малко прекалена, но оправдана в дадения случай строгост казах аз. — Бъдете така добър да проверите всички врати. Започнете от горните етажи.
	Щом той се оттегли, веднага пак надникнах през ключалката, но в стаята беше празно и тихо, само леко се полюшваше рамката на открехнатия прозорец.
	Извадих от джоба си шперц за всички врати в къщата, влязох вътре и погледнах през прозореца.
	Точно навреме — успях да видя две фигури, които хлътнаха в храсталаците: едната на висок човек с черна куртка и фуражка, другата — на дребосък в синя престилка и с дълга коса, вързана на опашка, но пък с бомбе. Точно така изглеждаше Маса, когато се правеше на продавач китаец в деня на първата ни среща. Напоследък Петербург бъкаше от такива китайци, а очевидно изобилстваха и в Москва.
	Нямаше време за размисли.
	Решително скочих през прозореца и приведен се втурнах подир тях.
	Посоката, в която се движеха маскираните, се определяше лесно по разлюлените храсти. Мъчех се да не изоставам, но и не се доближавах много, за да не се издам.
	Фандорин и Маса с впечатляваща ловкост се покатериха и скочиха оттатък оградата. В моя случай преодоляването на препятствието, високо около три метра, не мина толкова гладко. На два пъти паднах, а когато успях най-после да се изкатеря, не посмях да скоча от опасение да не си счупя или навехна крак, затова внимателно се спуснах по железата, закачих си пеша на ливреята и го скъсах, изцапах си панталона и белите чорапи. (После стана ясно, че ако не бяхме минали през оградата, а по главната алея, щяхме да срещнем мадмоазел Деклик, която вече се е връщала от неочаквано кратката си експедиция.)
	Фандорин и Маса за щастие още бяха наблизо, влезли в някаква препирня с файтонджия, който очевидно никак не желаеше да качи толкова странната двойка. Накрая ги взе и потеглиха.
	Огледах се наляво, надясно. Нямаше други коли. „Болшая Калужкая“ дори не е улица, а по-скоро нещо като крайградско шосе и рядко минават файтони.
	Пак прибягнах до скороходските си умения. Запрепусках покрай оградата, добре че файтонът не караше твърде бързо. Чак при Голицинската болница, когато вече се бях задъхал, видях файтон. Стоварих се запъхтян на седалката и наредих на кочияша да следва предния файтон, като обещах да му платя двойно.
	Кочияшът погледна с уважение зелената ми ливрея, обшита със сърма, златния еполет с акселбанта (за да се вмъкна в официалния кортеж, се бях нагласил в парадната униформа, после не ми остана време за преобличане — за щастие поне тривърхата шапка с плюмаж остана у дома) и ме нарече „ваше превъзходителство“.
	От Калужкия площад завихме вляво, преди моста излязохме на крайбрежната улица и после дълго време карахме все направо. Слава Богу, пътниците от предния файтон нито веднъж не се обърнаха, че зелената ми дреха със златни галуни сигурно личеше отдалеч.
	Реката се раздвои. Продължихме покрай по-тесния ръкав. Отляво между сградите се мярнаха кремълските кули с орлите, а ние все продължавахме, накрая престанах да се ориентирам в коя част на Москва се намираме.
	Най-накрая пак свърнахме. Изгромолихме по къс павиран мост, после по дълъг дървен и по още един (на него видях табела „Малий Яузки мост“).
	Къщите станаха по-грозни, улиците по-мръсни. И колкото повече продължавахме по разбития път, цял в трапища и ями, толкова по-мизерни ставаха къщите, така че тук не можех вече да ги нарека с друга дума освен „коптори“.
	Файтонджията изведнъж спря коня.
	— Дотук, господине, аз в Хитровка не стъпям. Ще ме оберат, ще ми отмъкнат коня, ще ме спукат от бой, ако не и по-лошо. Знам ги тукашните, пък и се свечерява.
	Наистина вече се здрачаваше — изобщо не бях забелязал.
	Разбрах, че няма смисъл да настоявам, бързо слязох и мушнах на файтонджията три рубли.
	— А, не — хвана ме за ръкава той — Виж чак докъде дойдохме, а ми обещахте, ваше превъзходителство, двойна плата!
	Фандориновата кола се скри зад завоя. За да не я изпусна, хвърлих още две рубли на нахалника и се втурнах да ги настигна.
	Местните обитатели ми се видяха ужасни. С една дума казано — отрепки. Като от нашия „Лиговски проспект“, но май още по-гнусни. Най-неприятното беше, че всички ме зяпаха.
	Някакъв хайлазин викна подире ми:
	— Ей, юрдек, какви ги дириш тук?
	Направих се, че не чувам.
	Файтона го нямаше зад завоя — пуста гърбава уличка, разкривени улични стълбове с потрошени лампи, кьопави съборетини.
	Втурнах се към следващия завой и веднага отскочих обратно, защото съвсем наблизо, на петнайсетина крачки, слизаха онези, които следвах.
	Предпазливо надникнах иззад ъгъла. Видях как отвратителни дрипльовци заобикалят новопристигналите от всички страни и с любопитство зяпат кочияша, което подсказваше, че пристигането на файтон в Хитровка е небивало събитие.
	— А рубла и половина? — жално се обърна кочияшът към гримирания Фандорин.
	Онзи с ръце в джобовете се полюшна на токове, гадно се озъби, та в устата му блеснаха някакви златни зъби, и с точен прицел цвръкна храчка върху ботуша на кочияша. След което с гавраджийски глас попита:
	— А шут по гъзина?
	Кибиците се разкикотиха със злобна наслада.
	Бре тоя статски съветник!
	Кочияшът сви глава в раменете и бързо-бързо подкара, провождан от подсвирквания, дюдюкане и грозни псувни.
	Фандорин и японецът, без изобщо да се погледнат, се разделиха в две посоки. Маса се шмугна в някакъв вход и сякаш се стопи в полумрака, а Фандорин закрачи насред улицата. След кратко колебание потеглих подир втория.
	Походката му поразително се промени. Ходеше скокливо, сякаш имаше невидими пружини в ботушите, с ръце в джобовете и попрегърбен. На два пъти сочно се изплю встрани, ритна някаква ламаринена кутия. Насреща му се зададе начервосана жена с пъстра кърпа. Фандорин бързо извади ръка от джоба си и я щипна по разлюляния задник. Колкото и да е странно, дамата одобри ухажорския му похват — тя изквича, изкиска се и сподири кавалера с толкова енергичен словесен израз, че аз насмалко да се спъна. Къде е Ксения Георгиевна да види колко цени този господинчо нежните й чувства!
	Той свърна в тясна тъмна пресечка — просто процеп между две стени. И аз свърнах подире му, но още неизминал и десетина крачки, от двете страни ме сграбчиха за раменете. Гнил и кисел дъх ме лъхна в лицето, млад глас изгъгна:
	— Крот-ко, чиче, крот-ко.


	Две почти неразличими в тъмното фигури ме завардиха отляво и отдясно. Пред очите ми блесна с ледена искрица стоманено острие и аз усетих как по непонятен начин коленете ми омекват — направо все едно ще се огънат в обратната посока противно на анатомичните закони.
	— Я глей — изхриптя друг глас, по-възрастен и дрезгав. — Манги!
	Джобът, в който държа портфейла си, изведнъж олекна, но разбрах, че няма смисъл да протестирам. Пък и шумът можеше да привлече Фандорин и той щеше да открие, че го следя.
	— Взимайте по-бързичко и ме оставете на мира — произнесох доста твърдо, но веднага се задавих, защото от тъмното изхвърча юмрук и ме шибна изотдолу в носа, та ослепях и нещо топло потече по брадичката ми.
	— Бързак, а — чух като през стъкло. — Скив му папуците. С некви златни цвъчки. Ма и саркъфът е джиджен.
	Нечии пръсти безцеремонно ме хванаха за ризата и я извадиха от пояса.
	— Що му разкървави камбата бе, Сьока. Виж ква готска риза, ма сега целата в дрисня. И гащурите си ги бива.
	Чак сега с ужас разбрах, че тези бандюги се канят да ме съблекат гол.
	— Бе женски кюлоти, ма ш’станат за гащи на Манка. Сваляй, чиче, сваляй.
	Очите ми посвикнаха с тъмнината и сега можах да ги видя по-добре.
	Хич да не ги бях гледал — те бяха кошмарни. Единият с огромна цицина, закрила половината му лице, другият шумно подсмърчаше с прояден сополив нос.
	— Ливреята вземете, но панталона и обувките не давам — казах аз, защото самата мисъл да прекося Москва гол — аз, икономът на Зеления двор, ми се стори невъобразима.
	— Кат не ги даваш, труп ще те съблечем — каза хрипкавият и измъкна иззад гърба си бръснач — най-обикновен, и аз с такъв се бръсна, но този беше ръждив и нащърбен.
	С разтреперани пръсти взех да си разкопчавам ризата, проклинайки вътрешно собственото си безразсъдство. Как можах да се набъркам в тази мерзост! Хем и Фандорин го изпуснах, но поне да се измъкна жив оттук.
	Зад гърбовете на хитрованските апаши изникна още някакъв силует и се чу ленив размазан глас:
	— Ко стаа? Я беж оттука, мъници.
	Фандорин! Но откъде се е взел? Нали изчезна?
	— Що бе, що бе? — изскимтя по-младият малко нервно, както ми се стори. — Тоя си е наш. Глей си живота, пък остави и за нас, палашорите. С кво право ще ни гепаш жертвата?
	— Право ли? Само на право ще ми станете — рече през зъби Фандорин и бръкна в пазвата си.
	Бандитите ме отблъснаха и побягнаха. Но ливреята и портфейла (имах четирийсет и пет рубли и някакви дребни) ми задигнаха.
	Не знаех мога ли да се смятам за спасен или бях попаднал, дето се вика, от трън, та на глог. Вълчата озъбена уста, разкривила гладкото му лице, не обещаваше нищо добро и аз с ужас гледах ръката му, която измъкваше нещо от вътрешния джоб.
	— Ето.
	Не беше нито нож, нито пистолет, а просто кърпа.
	— Какво да ви п-правя, Зюкин? — попита Ераст Петрович с обичайния си глас и смени страховитата гримаса с крива усмивка, която не ми се видя по-малко отвратителна. — Забелязах ви, разбира се, още в Нескучната градина, но не в-вярвах да останете в Хитровка, мислех, че ще се уплашите и ще побегнете оттук. Виждам обаче, че не сте от страхопъзльовците.
	Мълчах, не знаех какво да кажа.
	— Трябваше да ви изоставя тук, та да ви пуснат г-гол да си вървите. Щеше да ви е за урок. Кажете ми, Зюкин, за какъв дявол се помъкнахте подире ни?
	Понеже гласът му сега не беше бандитски, а обичайният господарски, аз се почувствах малко по-спокоен.
	— Неубедително ми разказахте за момчето — отговорих аз, извадих собствената си кърпа, отметнах глава назад и притиснах разкървавения си нос. — Реших да проверя.
	Фандорин се ухили.
	— Браво, Зюкин, б-браво. Не очаквах от вас подобна проницателност. Съвсем прав сте, Сенка Ковалчук ми разказа всичко, което знаеше, а той е наблюдателен маляк — професията му е такава. И съобразителен — разбра, че иначе няма да го пусна.
	— И ви каза как да намерите „куфалника“, който му е платил?
	— Не съвсем, защото младият ни приятел не знае това, естествено, но изчерпателно ми описа к-клиента си. Чуйте само: едроглав, окото му присвито, лицето избръснато, фуражка генералка с лачена козирка, черно късо палто, червена копринена блуза, кожени ботуши и с лачени галоши.
	Като се вгледах как е докаран самият Фандорин, възкликнах:
	— Голяма работа, и вие точно тъй сте облечен. В Москва е пълно с такива.
	— Ама не — поклати глава. — В Москва са рядкост, но в Хитровка се срещат, и пак не са чак толкова много. Това не е просто облекло, а висш местен шик — и червената коприна, и лачените галоши. Само най-едрите клечки в бандитския свят си позволяват такава униформа. За да ви стане по-ясно, Зюкин — това им е нещо като камерхерско облекло. Видяхте ли как духнаха палашите?
	— Какви „палаши“? — го попитах, за да разбере, че не приемам този бандитски жаргон.
	— „Палашите“, Зюкин, са дребни джебчии и гамени. За тях едра риба като мен е г-голямо началство. Но вие ме прекъснахте и не ви съобщих най-важното — той помълча и произнесе с авторитетен вид, сякаш ми разкриваше нещо изключително: — През цялото време, докато говорил със Сенка — поне половин час, — този субект не извадил дясната ръка от джоба си и непрекъснато подрънквал някакви монети.
	— И смятате, че по този навик ще го откриете?
	— Не — въздъхна Фандорин. — Смятам съвсем д-друго. Но впрочем скоро ще се изясни дали съм прав. Маса ще каже. И ако съм прав, възнамеряваме да потърсим господин куфалника, докато доктор Линд си играе на „иди ми-дойди ми“ с полицията.
	— А къде е господин Маса?
	Фандорин махна в неопределена посока.
	— Тук наблизо в едно мазе има тайна китайска пушалня за опиум. След миналогодишната хайка са се преместили от Сухаревка в Хитровка. Тези хора доста знаят.
	— Господин Маса говори ли китайски?
	— Горе-долу. В родния му град Йокохама има много к-китайци.
	Някъде иззад ъгъла се чу накъдрено разбойническо изсвирване, от което потръпнах.
	— Ето го — доволен кимна Фандорин и с пръсти в устата повтори същия сигнал, но още по-силно — щеше да ми спука тъпанчето.
	Тръгнахме напред към пресечката и скоро срещнахме японеца. Той изобщо не се учуди, като ме видя, а само стори поклон. Кимнах му, почувствах се много глупаво без ливреята, а и с окървавена риза.
	Те си забръщолевиха на непонятен език, не знам дали японски или китайски, само чух много пъти повторено „цукан“, което впрочем нищо не ми проясни.
	— Прав съм бил — благоволи най-после да ми обясни Фандорин. — Наистина е Чукана. Еднорък е, та си държи чукана в джоба. Голям бандит, главатар на една от най-новите и опасни хитровски банди. Китайците казали, че свърталището им е на „Подкопаевка“ в старите винарски изби. Там просто така не може да се влезе, слагат часовой като в казармите и даже имат някакви лозинки — пароли… Това как да е, но какво да правим с вас, Зюкин? Откъде ми се тропнахте. Не мога да ви пусна сам в Хитровка — ще вземат да ви заколят.
	Тези думи много ме засегнаха и тъкмо щях да кажа, че ще се оправя и без него (да си призная обаче, мисълта за разходка из смрачената Хитровка не ми се стори никак привлекателна), но той изведнъж попита:
	— Зюкин, как сте с пъргавината?
	Аз изпънах рамене и гордо отговорих:
	— Бил съм и скороходец в двореца, и ездач. Всяка сутрин правя френска гимнастика.
	— Д-добре, ще видим — каза Фандорин и в гласа му прозвуча оскърбително недоверие. — Ще дойдете с нас. Но д-да се разберем: никаква самодейност, ще слушате мен и Маса безпрекословно. Имам ли думата ви?
	Какво ми оставаше? Да си тръгна с празни ръце, дето се вика? А и дали ще се измъкна сам от това проклето място? Пък и много щеше да е добре да открием този Чукан. Ами ако Фандорин е прав и полицейската операция на „Арбат“ не доведе доникъде?
	Кимнах.
	— Само че в-видът ви, Зюкин, никак не е като за Хитровка. Може да ни компрометирате. Какъв да ви направим? Хайде пропил се лакей от прилична къща. — С тези думи се наведе, гребна шепа прахуляк и ми го изсипа на темето, а мръсната си ръка обърса в и без това окървавената ми риза. — Така — кимна доволен. — По-друго си е. — Клекна и отпра златните катарами от обувките ми, после здраво ме хвана за панталона и го дръпна, та задният шев с пукот се разпра.
	— Какви ги вършите? — отскочих панически назад.
	— Как е, Маса? — попита малоумният статски съветник.
	Японецът килна глава, погледна ме преценяващо и отбеляза:
	— Бери цорапи.
	— Вярно. Ще т-трябва да си свалите чорапите. И сте много гладко обръснат, което за тук не е comme il faut*. Я дайте… — пристъпи към мен и преди да успея да протестирам, размаза прахуляка от главата ми по цялото лице.
	[* Прилично, прието (фр.). — Б.пр.]
	Вече ми беше все едно. Свалих белите копринени чорапи и ги прибрах в джоба си.
	— Добре, в тъмното ще мине — умилостиви се Фандорин, а камердинерът му даже ме удостои с похвала:
	— Много споручриво. Много карасиво.
	— Сега накъде? При Чукана?
	— Не толкова б-бързо, Зюкин. Трябва да чакаме нощта. Засега ще ви разкажа какво знам за Чукана. В престъпните московски среди го имат за загадъчна и многообещаваща личност. Като Бонапарт по времето на директорията. Взел е страха дори на Краля, макар че няма открита война помежду им. Бандата му е малка, но отбрана, няма помияри, само опитни и проверени юнаци. Моят човек от криминалната полиция, всепризнат професионалист, смята, че бъдещето на руския престъпен свят принадлежи точно на такива водачи като Чукана. В неговата б-банда няма запои, няма свади. Не се занимават с кокошкарски работи. Подготвят прецизно нападенията и обирите, работят чисто. Полицията няма нито един свой човек сред хората на Чукана. И както ви казах вече, скривалището им се охранява по военному.
	Според мен всичко това звучеше много неутешително.
	— А как ще стигнем до него, щом е толкова предпазлив?
	— От покрива — каза Фандорин и тръгнахме.
	Вървяхме някое време през мрачни и зловонни дворове. Накрая Ераст Петрович спря до калкана на една къща. Хвана улука, разтръска го и се заслуша как дрънчи.
	— Ще издържи — каза все едно на себе си и внезапно, без никакво усилие, бързо се закатери по тази кекава конструкция.
	Маса си нахлупи здраво бомбето и го последва като панаирджийско мече, обучено да се катери по стълб за захарче.
	Народът казва: щом си се хванал на хорото… Плюх си на ръцете, както прави кухненският ни лакей Сявкин, когато цепи дърва, прекръстих се и се хванах за желязната скоба. Така, кракът между тухлите, с другия — ох! — да стигна до обръча, сега с другата ръка за издатината…
	За да не ме е страх, взех да пресмятам загубите си за последни два дни. Вчера заложих петдесет рубли, Маса ги прибра, днес сутринта взех файтон — две рубли и половина, следобед още пет, станаха седем и петдесет, а хитровските „палаши“ ми откраднаха портфейла с четирийсет и пет рубли. Плюс съсипаната парадна униформа — тя е държавна, но пак си е жалко.
	Погледнах случайно надолу и мигом забравих щетите, защото земята ми се стори много по-далече, отколкото очаквах. Отдолу стената не изглеждаше чак толкова висока, към три етажа, но погледната отгоре — сърцето ми прескочи.
	Фандорин и Маса отдавна бяха на покрива, а аз още пълзях и внимавах повече да не поглеждам надолу.
	Когато стигнах до стрехата, изведнъж разбрах, че няма начин да се изкатеря на нея, цялата ми сила отиде за изкачването. Повисях така, прегърнал улука около пет минути, после на фона на лилавото небе се появи кръгла глава с бомбе, Маса ме хвана за яката и ме дръпна на покрива.
	— Благодаря — казах задъхан.
	— Моря, няма засто — поклони се той, застанал на четири крака.
	Запълзяхме към другия край, където Фандорин се беше проснал по корем.
	Залегнах до него — нямах търпение да разбера какво наблюдава.
	Първото, което видях, беше червеникавата ивица на залеза, набодена с черните игли на камбанариите. Но Фандорин не гледаше небето, а една старовремска клюмнала къща със заковани прозорци на отсрещната страна на улицата. Личеше, че някога тази сграда е била хубава и здрава, но е овехтяла, неподдържана, и се е накривила на една страна — такива са по-скоро за събаряне, отколкото за укрепване.
	— Тук в началото на века е била кантората на братя Мьобиус, търговци на вино — зашушна ми Фандорин и аз забелязах, че докато шепне, изобщо не заеква. — В мазето има много дълбоки винарски изби. Доколкото знам, са побирали към хиляда бъчви вино. Французите през дванайсета година пили, що пили, другото излели. Цял винен ручей потекъл до река Яуза. Отвътре къщата е изгоряла, покривът се е продънил. Но избите са оцелели. Там е резиденцията на Чукана. Виждате ли онзи юнак?
	Вгледах се и видях, че от улицата отбива полегат път към портата, която беше много по-ниско от уличното платно. С гръб към портата стоеше някакъв младеж със същата фуражка като на Фандорин, и люпеше семки.
	— Часовият? — досетих се.
	— Да. Ще почакаме.
	Не знам колко време продължи очакването, защото хронометърът ми остана в ливреята (ето още нещо за списъка на загубите: сребърен джобен часовник, награда, за него най ми стана жал), но не час и не два, повече — даже бях позадрямал.
	Внезапно даже не чух, а по-скоро усетих как Фандорин се напрегна целият и мигом забравих за дрямката.
	Долу се чуха приглушени гласове.
	— Шило — каза единият.
	— Шлюпка — отвърна другият. — Влазяй. Неква пусулка ли носиш?
	Не чух отговора на този неразбираем въпрос. Отвори се и пак се затвори врата, направена в портата, пак стана тихо. Часовият запали цигара, лачената му козирка проблесна матово на лунната светлина.
	— Отивам — прошепна Фандорин. — Тук ме чакайте. Ако ви махна, идвате.
	След десетина минути до портата се приближи с нехайна походка тънък силует. Завъртя глава и с пружиниращи стъпки се спусна до часовия.
	— Живо-здраво, москва. Стената ли варджиш?
	Това естествено беше Фандорин, но в говора му по непонятна причина се беше появил полски акцент.
	— Я си върви по пътя — враждебно му отговори онзи със семките и пъхна ръка в джоба си. — Или да заиграе ножът?
	— Защо нож? — засмя се Фандорин. — Дай шило. Шило, разумеш?
	— Що не кажеш — измърмори часовият и си извади ръката. — Шлюпка. Ти кой си, полски? От ония, варшавските ли?
	— От них. Тъжшя Чукана.
	— Нема го. Днес нема да идва. Рече: утре вечер — бандитът сниши глас (но в тишината пак се чуваше) и излюбопитства: — Верно ли фантетата са бастисали вашия главен?
	— Така е — въздъхна Фандорин. — И Близна, и още тшима юнаци. Къде е Чукана, а? Спешно ми тшябва.
	— Не ми докладва. Сам знаеш, полски, какви бъркочи стават. Шари нейде си, от сутринта не съм му видел очите. Но утре железно е тук. И на всички ни е наредил да сме на линия… Вие имате ли още много хора във Варшава?
	— Та тшима — махна с ръка Фандорин. — Вацек Кривия ни е главатар сега. А вие?
	— С Чукана седем. Кво ще става утре, не знаеш ли?
	— Тц. За них сме помияри… Как те викат, москва?
	— Кода. А тебе?
	— Стши. Дай лапа.
	Двамата си стиснаха ръце. Фандорин се огледа и каза:
	— Вацек дробеше за някакъв дофтор. Чувал ли си го?
	— Не, за дофтор не. Чукана за некъв голем човек рече. Аз му викам: къв е тоа? Ама казва ли ти. А за дофтора не съм чувал. Къв дофтор?
	— Знам ли. И Вацек си трае. Значи го няма Чукана?
	— Нали ти редим — утре вечер. Влез де, виж се с наште. Само че при нас, Стши, не е като в другите свърталища, пиячка нанай.
	— А едни карти?
	— Бегай бе. За игра на карти направо гушваш букета. Чукана ще муне с ябълката в плювалника. Чувал ли си за ябълката?
	— Че кой не е чувал… Не, отивам си. При нас е по-гот. Значи утре вечер, викаш.
	В този момент удари часовниковата кула — откъм немската църква, която тъмнееше смътно в далечината. Изброих дванайсет удара.


	10 май

	— Е утре по същото време — каза Кода и кимна в посока към църквата. — Чукана каза точно в полунощ. Аре, полски, пак ш’са видим.
	Фандорин си тръгна с нехайна походка, а японецът ме побутна в ребрата и с жест ми показа, че е време да слизаме от покрива.
	Как сега вече в пълната тъмница се спусках по улука, да не ви разправям. Не искам и да си спомням дори. Изжулих си ръцете, доскъсах си многострадалните гащи и скочих право в една локва, но най-важното — не си счупих нищо, слава Богу.


	Дълго не можахме да хванем файтон дори след като се махнахме от Хитровка. Нощните кочияши само ни поглеждаха и без дума да кажат, подкарваха конете и изчезваха в нощта. При това ми се стори, че най-голямо съмнение у тях будя аз с окъсания си и мърляв вид.
	Накрая един ни качи — чак на Китайгородската стена. През цялото време се притеснявах, че Ераст Петрович пак ще откаже да плати, аз самият нямах нито грош.
	Но не, този път плати, и то много щедро, все едно общо за двете пътувания.
	В сегашния вид никак не ми се влизаше през портите и аз с известно смущение предложих пак да минем през оградата, макар че, Бог ми е свидетел, за този ден предостатъчно се бях катерил по огради и покриви.
	Но Фандорин погледна ярко осветените прозорци на Ермитажа, проблясващи през дърветата, и поклати глава:
	— Не, Зюкин, да минем през портите. Да не вземат да ни г-гръмнат.
	Чак сега съобразих, че осветените прозорци в този късен час са чудноват и тревожен знак. Пред портите освен вратаря стояха двама цивилни. А като се вгледах, забелязах, че оттатък оградата се мяркат някакви хора. Господата от дворцовата полиция, кой друг. Това означаваше единствено, че в Ермитажа по нощите е пристигнал, кой знае защо, императорът.
	След дълги обяснения на входа, завършили с повикването на Сомов и унизителното ми разпознаване (да бяхте видели лицето на московския ми помощник, когато ме съзря в този вид), ни пуснаха и докато вървяхме към къщата, видях няколко карети. Какво ли беше станало?
	В антрето ме чакаше още едно изпитание: лице в лице се сблъсках с гувернантката.
	— Mon Dieu! — възкликна тя, запремигва и от изумление забрави за уговорката ни да говорим само на руски. — Monsieur Zyukin, qu’est-ce qui s’est passe? Et qui sont ces hommes? C’est le domestique japonais*?
	[* Боже, господин Зюкин, какво става? И кои са тези хора? Това японският слуга ли е? (фр.) — Б.пр.]
	— Това съм аз, мадмоазел — поклони се Фандорин. — С Афанасий Степанович направихме малък оглед на московските забележителности. Но не е интересно. Кажете как мина вашата среща. Видяхте ли момчето?
	Тогава научих какво се е случило със сапфирения склаваж на нейно величество.
	— Много жалко, че жандармеристите са подгонили каретата — угрижено каза Ераст Петрович. — В никакъв случай не е трябвало да го правят. Опишете к-каретата.
	Мадмоазел намръщи чело и каза:
	— Чехна, пхашна, пхозохецът с rideau.* Колелата с осем rais… Игли?
	[* Перде, завеса (фр.). — Б.пр.]
	— Спици — подсказах аз.
	— Да-да, осем спици. На вхата… вхатичка — дхъжка от мед…
	— Точно така! — възкликнах аз. — Дръжките на каретата, която видях аз, бяха във вид на медни халки!
	Фандорин кимна:
	— Значи два пъти са използвали една и съща к-карета. Линд е прекалено уверен в себе си и има много ниско мнение за руската полиция. Това е добре. Опишете ми човека, който взе чантичката.
	— Висок. Кафяви очи. Носът малко кхив. Мустаците и бхадата — хижи, но мисля, че не истински, слепени. Outre cela — мадмоазел се замисли. — Ah, oui!* Бенка на лява стхана, ето тук — и докосна с пръст бузата ми, от което потръпнах.
	[* Освен това… А, да! (фр.) — Б.пр.]
	— Добре, това е важно — одобри Ераст Петрович. — А тук какво става? Видях п-пред къщата каретите на царя и великите князе.
	— Не знам — жално каза мадмоазел и окончателно мина на френски. — Нищо не казват. Всички ме гледат така, все едно аз съм виновна за всичко — тя обхвана с шепи лактите си, преглътна и додаде вече по-спокойно. — Май се е случило нещо ужасно. Преди един час донесоха някакво пакетче и всички се разтичаха, звънят телефоните. Преди половин час дойде негово величество, току-що дойдоха принц Кирил и принц Симон…
	В този момент в антрето се появи полковник Карнович, веждите му сбърчени, устата му свита.
	— Фандорин, вие ли сте? — попита той. — Съобщиха ми, че сте тук. Що за идиотски маскарад? Пак ли си играете на джентълмен детектив? Чакат ви. Ако обичате, докарайте се в приличен вид и незабавно вървете в хола. И вие също, госпожо.
	Ераст Петрович и мадмоазел се оттеглиха, а Карнович ме огледа от главата до петите и погнусен поклати глава:
	— Какъв е този вид, Зюкин? Къде се губите? Какви ги върши Фандорин? Много хубаво, че ви е взел за свой довереник. Говорете де, нали с вас сме от едно ведомство.
	— Нищо особено, ваше високоблагородие — излъгах, и аз не знам защо. — Само си загубихме времето. Кой обслужва негово величество и техни височества?
	— Камердинерът на императора и икономът на Симеон Александрович.
	Какъв срам!
	Никога не съм се мил и преобличал с такава скорост. След десет минути, вече в приличен вид, влязох безшумно в хола и с кимване благодарих на Фома Аникеевич и Дормидонт.
	На масата нямаше нито напитки, нито хапки — само пепелници и някакъв разпечатан пакет от кафява хартия, съвсем малък. За всеки случай грабнах подноса от помощната маса и взех да редя чашите, а междувременно скришом огледах лицата на присъстващите в опит да разбера какво е станало.
	Императорът нервно пушеше цигара. Кирил Александрович уморено разтриваше слепоочията си. Генерал-губернаторът барабанеше с пръсти по масата. Георгий Александрович със застинал поглед гледаше пакета. Павел Георгиевич беше като болен — устните му трепереха, очите му бяха насълзени. Най ме уплаши мадмоазел Деклик: тя седеше, закрила лицето си с длани, раменете й се разтърсваха и през стиснатите й пръсти се дочуваха конвулсивни хлипания. Никога не бях я виждал така разплакана и дори не си представях, че това е възможно.
	Полицейският началник седеше отделно от останалите редом с безучастния Карнович и непрестанно бършеше с кърпа челото си и плешивата глава. Внезапно той хлъцна, цял се изчерви и измънка:
	— Моля за извинение.
	След което хлъцна пак. В пълната тишина неприличният звук се чу ясно.
	Ужасих се. Така се ужасих, че направо се олюлях. Господи, нима?…
	— Може ли да погледна? — наруши мълчанието Фандорин.
	Очевидно беше влязъл в хола една-две минути преди мен. Беше си облякъл официален редингот и дори си беше вързал вратовръзка.
	Какво искаше да погледне? Поредното писмо от Линд?
	— Да — мрачно позволи Кирил Александрович, сигурно както винаги беше поел ролята на председателстващ. — Полюбувайте се.
	Фандорин извади от пакета нещо увито с големина на бонбон. Разви го и видях нещо малко, розово-бяло. Ераст Петрович бързо извади от вътрешния си джоб лупа и се наведе над масата. Лицето му доби такъв вид, сякаш беше захапал лимон.
	— Т-това със сигурност ли е пръст на негово височество?
	Сребърната табла изпадна от ръцете ми, чашите станаха на сол. Всички стреснати се обърнаха към мен, а аз дори не помолих за извинение — едва успях да се хвана за ръба на масата, за да не падна.
	— Що за глупашки въпрос! — сърдито избърбори Симеон Александрович. — Разбира се, това е кутрето на Мика! На кого да е?
	С тиха стъпка се доближи до мен Фома Аникеевич, подхвана ме за ръката. Благодарно му кимнах, един вид: сега ще ми мине.
	— Чуйте какво пише в писмото — каза Кирил Александрович и чак сега забелязах, че пред него има лист хартия.
	Великият княз си сложи пенснето и прочете посланието, както и предишните написано на френски:

	Господа, вие май още не сте разбрали, че аз не се шегувам.
	Надявам се, че малкият бандерол ще ви убеди в сериозните ми намерения. Отрязаният пръст е наказание за това, че вашите хора отново нарушиха уговорката. Ако пак се повтори нечестната ви игра, следващия път ще отрежа ухото на момчето.
	Сега по нашия въпрос. Като поредна вноска очаквам от вас малкия брилянтен букет с шпинел* от колекцията на императрицата. Гувернантката да се яви за литургията в храма „Христос Спасител“ в три часа следобед. Сама, разбира се.
	[* Благородният шпинел е традиционен скъпоценен камък, известен от дълбока древност, но засенчен от сходните му по цвят, ярък блясък и висока твърдост рубин и сапфир. Най-известен е огромният близо 400-каратов тъмночервен шпинел в императорската корона на Екатерина II, един от 7-те исторически скъпоценни камъка в Диамантовия фонд в Москва. — Б.пр.]
	Ако се повтори проследяването — сами сте си виновни.
	Искрено ваш
	доктор Линд

	Най-много ме потресе поразителната осведоменост на злодея относно съдържанието на coffret на императрицата. Малкият брилянтов букет с шпинела беше същинското бижу на императорската рентерия*; навремето е пристигнал със зестрата на женат на Павел Петрович, бъдещият император Павел I. Този шедьовър на изключителното ювелирно изкуство от XVIII столетие се цени не толкова заради големината и чистотата на скъпоценните си камъни, колкото за красотата и изяществото си. Според мен в цялата брилянтова стая нямаше по-прекрасна от тази скъпоценност.
	[* Или рентерея — хазна (нем.). — Б.пр.]
	— Боже, горката Алиса — скръбно рече императорът. — Тя така страда за склаважа…
	Негово величество заслужаваше съчувствие, като се имаше предвид нравът на царицата, но в този момент не бях в състояние да изпитам жал към никого освен към малкия Михаил Георгиевич.
	— Изслушахте всички, Фандорин — доста безцеремонно прекъсна императора Кирил Александрович. — Вие как мислите? Вече е ясно, че сте били прав. Линд е истинско чудовище, той няма да се спре пред нищо. Какво ще правим?
	— Ах, клетият Мика — царят сведе глава в покруса.
	— Клетник е Мика наистина — удари с юмрук по масата Симеон Александрович, — но по-добре пожали себе си, Ники. Ако се разбере, че някакъв шарлатанин по време на коронацията на руския цар е отвлякъл братовчед ти и го реже на парчета като салам…
	— Сам, опомни се! — с гръмовен глас ревна Георгий Александрович. — Говориш за съдбата на сина ми!
	— Говоря за съдбата на нашата династия! — със същия глас му отговори генерал-губернаторът.
	— Чичо Сам, чичо Джорджи! — помирително вдигна ръце негово величество. — Нека чуем господин Фандорин.
	Ераст Петрович взе пакета от масата, повъртя го.
	— Как е д-доставен?
	— Като предишните — отговори Кирил Александрович. — По пощата.
	— И пак няма клеймо — умислено произнесе Фандорин. — Разпитан ли е пощенският служител?
	Полковник Карнович отговори:
	— Не само е разпитан, но и тримата раздавачи, които носят градската кореспонденция в Ермитажа, се следят още от вчера. Нищо съмнително не е забелязано. Нещо повече, чантите с поща, изпращани от градската станция в тукашната, непрекъснато се наблюдават от маскирани агенти. Никой не се е доближавал до пощенските чанти нито при доставянето от „Мясницка“ до „Калужка“, нито после, когато раздавачът е тръгнал по адресите. Не е ясно откъде се появяват посланията на Линд. Същинска загадка.
	— Добре, докато не сме я разгадали, ще направим следното. Букетът да се даде. Това първо. Никакво проследяване на хората на Линд. Това второ. Ще се надяваме единствено на наблюдателността на мадмоазел Деклик — за щастие много остра. Това трето. Нищо п-повече не мога да препоръчам. Сега най-малката непредпазливост на полицията — и ще получите не ухо, а трупа на детето плюс световен скандал. Линд е бесен, това е ясно.
	Всички едновременно се извърнаха към гувернантката. Тя вече не плачеше и не прикриваше лицето си с длани. Чертите й ми се сториха вкаменени, сякаш изсечени в бял мрамор.
	— Je ferai tout mon possible!* — тихо каза тя.
	[* Ще направя всичко възможно! (фр.) — Б.пр.]
	— Да-да — умолително рече императорът. — Ако обичате. А ние с Алиса ще се молим на Всевишния. И незабавно започваме да постим. Бездруго така се полага по древен обичай преди коронясването…
	— Чудесно, всеки ще помогне както може — мрачно се подсмихна Кирил Александрович. — Полковник Ласовски трябва да бъде отстранен от ръководството на издирването. (При тези думи полицейският началник хлъцна още по-силно, но се отказа от извиненията.) Отговорността пак пада върху вас, Карнович, но повече никакви погрешни стъпки. Нека да бъде така, както каза Фандорин. Вие, Карнович, временно ще се преместите в Ермитажа и оттук ще продължите диренето. В Александрийския дворец има прекалено много посетители. Зюкин, намери за полковника някоя стая и му прокарай телефон. Това е, разотиваме се. Утре всички ни чака труден ден, а ти, Ники, трябва да приемеш пратениците. От теб се иска да се държиш безупречно.


	След като височайшите гости си тръгнаха, още дълго свестявах с чай техни височества, проляха се много сълзи, плака най-вече Павел Георгиевич, но и Георгий Александрович начесто триеше с маншета месестите си бузи, колкото до мен, аз направо се сринах. На два пъти дори се наложи да напусна спешно хола, за да не натъжавам още повече великите князе с физиономията си, подпухнала от риданията.
	Чак след три през нощта, полужив от умора, се помъкнах по коридора към моята стая и внезапно пред стаята на Фандорин видях господин Маса в много странна поза. Той седеше на пода със скръстени крака и сънено клюмаше.
	Спрях се учуден и изведнъж чух откъм стаята сподавени изхлипвания.
	— Защо сте тук, а не вътре? — попитах аз. — Кой е там при господин Фандорин? — страшно подозрение ме накара да забравя всички останали ужаси. — Ако обичате, имам да съобщя нещо на господин Фандорин — казах решително и посегнах към бравата, но японецът се изправи пъргаво и ми препречи пътя.
	— Не мозе — рече той и се вторачи в мен с черните си очички. — Господзин праче. Много му тедзи за детето. Не мозе да греда. Срамно.
	Лъже, веднага разбрах, че лъже!
	Без да кажа нито дума, се втурнах към горния етаж и почуках на стаята на Ксения Георгиевна. Никакъв отговор. Предпазливо отключих с шперца. Нямаше я. И леглото й непобутнато.
	Направо свят ми се зави. Тя е там, насаме с този женкар!
	Господи, научи ме и ме вразуми. Що за изпитания стоварваш Ти връз династията Романови!
	Побързах към портиерната, където преди час бях постлал на полковник Карнович и му бях пренесъл телефона от антрето.
	Началникът на дворцовата полиция ми отвори само по нощница и без вечните си сини очила. За пръв път му видях очите — малки, остри, със зачервени клепачи.
	— Какво, Зюкин? Решихте все пак да ми разкажете какво е намислил приятелят ви, а?
	— Нейно височество е в стаята на господин Фандорин — доложих шепнешком. — Чух я да плаче. И се боя… че е по своя воля там.
	Карнович се прозя разочаровано.
	— Пикантно наистина и като началник на дворцовата полиция трябва да знам с кого прекарват нощта девойките от императорската фамилия, но можехте да ми го съобщите и утре. Представете си, Зюкин, тъкмо рекох и аз малко да дремна.
	— Но нейно височество си има годеник — принц Олаф! И е девствена! Господин полковник, може би още не е късно да се възпрепятства!
	— А, не — пак се прозя той. — Не ми се ще да се набърквам в сърдечните истории на великите княгини. Такива неделикатности после ни изяждат главата. А колкото до девственица, надали е още — ухили се Карнович. — От плача до утехата, нали знаете, пътят е кратък, пък вашият приятел Фандорин е прочут с донжуанската си репутация. Пък за принца — какво му е, той се жени не за девственица, а за дома Романови. Непорочността е глупост. Но не са глупост номерата на Фандорин. Много ме плашат самоволните изпълнения на нашия Пинкертън*. Ако искате да ми помогнете, а съответно и на императора, ми разкажете подробно какво знаете.
	[* _Алън Пинкертън_ (1819–1884). Син на полицай от Глазгоу. Пинкертън емигрира в САЩ и основава прочутата едноименна частна детективска агенция. Нейни служители предотвратяват атентат срещу президента Линкълн през 1861 г. И арестуват извършителите на влаков обир, откраднали 700 000 $. — Б.ред.]
	И аз му разказах — и за Хитровка, и за Чукана, и за утрешната бандитска сбирка.
	— Глупости — резюмира Карнович, след като ме изслуша. — Пълни глупости. Не се и съмнявах.


	За спане не можех и да помисля. Тропосвах напред-назад коридора на горния етаж и кършех пръсти. Едновременно и се боях да не събудя Георгий Александрович, и вътрешно го желаех. Тогава той щеше да ме попита какво правя тук по никое време и защо съм като обезумял, а аз щях да му разкажа цялата истина.
	Но надеждата ми беше дребнава и недостойна. След всичко изживяно днес не биваше да му стоварвам и това. Така че прекратих кръстосването и седнах на стълбищната площадка.
	На разсъмване, когато новороденото слънце опъна плахи нишки по огледалния паркет, по стълбите се чуха леки стъпки и аз видях Ксения Георгиевна, наметната с лек дантелен шал.
	— Афанасий, ти ли си? — попита тя не толкова без учудване, колкото като че ли без да се вълнува особено от срещата ни тук в този необичаен час.
	Лицето й беше много особено, съвсем различно от досегашното — като ново.
	— Колко е невероятно всичко — каза Ксения Георгиевна и седна на стъпалото. — Животът е толкова странен. Ужасното и прекрасното са редом. Никога не съм се чувствала толкова нещастна и толкова щастлива. Аз съм чудовище, нали?
	Очите и устните й бяха подпухнали. Очите — от сълзи. А устните?
	Само се поклоних и нищо не казах, макар че много добре разбрах смисъла на думите й. Ако можех да се осмеля, бих й казал: „Не, ваше височество, не вие сте чудовище, а Ераст Петрович Фандорин. Вие сте просто младо неопитно създание“.
	— Лека нощ, ваше височество — промълвих най-накрая, при все че нощта вече беше отминала, и се прибрах в стаята си.
	Седнах на фотьойла, без да се събличам, и някое време останах тъпо заслушан в песента на утринните птици, които не разпознавах. Може би славеи или някакви дроздове? Никога не съм ги знаел. Слушах-слушах и неусетно съм заспал.


	Сънувах, че съм електрическа крушка и трябва да осветявам салона, в който двойки танцуват валс. Отгоре виждах сиянието на еполетите, блясъка на елмазните диадеми, златните искри на везмото по мундирите. Свиреше музика, под високите сводове тътнеше ехото на безброй гласове, слети в общ шум. Изведнъж забелязах как се сблъскаха две двойки. После и други. Някой падна, някого вдигнаха, но оркестърът свиреше все по-бързо и валсирането на двойките не спираше нито за миг. Внезапно разбрах какво става — аз не си върша работата както трябва, светлината ми е много слаба, затова е тази бъркотия. Обзет от паника, се напрегнах да горя по-силно, но нищо не стана. Напротив, всеки миг ставаше все по-сумрачно. Право една срещу друга се бяха понесли в танц две бляскави двойки — и не виждаха, че сблъсъкът е неминуем. Не знаех кои са, но както почтително им сториха място останалите, разбрах, че не са от гостите, а августейши особи. С огромно усилие напрегнах цялата си мощ, чак припука тънкото стъкло — и стана чудо: аз самият и целият свят се изпълниха с ослепителна ярка светлина. Острото блаженство на този вълшебен миг ме докара до трепет и възторжен вик — и аз се събудих.
	Отворих очи и веднага зажумях от силното слънце, което очевидно точно в тази секунда бе озарило лицето ми.
	Последната вълна на химеричния възторг веднага се смени със страх: като видях колко високо в небето е слънчевият диск, разбрах колко е късно. Във всеки случай часът за закуска е отминал.
	Ахнах, скочих и едва сега се сетих, че все още съм освободен от домакинските си задължения — те временно са поверени на Сомов. После се заслушах и установих, че в къщата цари пълна тишина.
	Естествено. Всички бяха легнали толкова късно, че очевидно още никой не беше станал.
	Измих се, преоблякох се, минах през служебните помещения и установих, че поне слугите не спят и масата е готова за закуска.
	Излязох в двора да проверя дали и каретите са подготвени, а пътем свърнах и в градината да откъсна лалета за Ксения Георгиевна и теменужки за мадмоазел Деклик.
	На поляната срещнах господин Фандорин. По-точно пръв го видях и машинално се скрих зад едно дърво.
	Ераст Петрович си свали ризата, направи някакви странни движения с ръце, изведнъж подскочи и се хвана за долния клон на явора. Полюля се, после взе да прави някакви фантастични движения — прехващаше се с ръце и прелиташе от клон на клон. По този начин направи пълна обиколка на явора, повтори я още веднъж.
	Не можех да откъсна очи от стегнатото му мускулесто тяло, изпълнен с пареща, абсолютно непривична за мен дива и безсилна ярост. О, да бях магьосник, на момента щях да превърна този човек в някаква маймуна — да си скача тогава колкото си иска по дърветата.
	С усилие откъснах очи и се отвърнах от него, та в същия миг забелязах как пердето на един от долните прозорци се отмести — май беше стаята на мистър Кар. Веднага съзрях и самия англичанин. Той не отлепваше поглед от Фандориновата гимнастика, прехапал устна, пръстите му гладеха нежно стъклото, а на лицето му се бе изписал копнеж.
	Денят, започнал тъй късно, се точеше с мъчителна мудност. Опитах да се разсея с грижи по къщата и подготовката на предстоящите приеми, срещи и церемонии, но скоро се отказах от всички отговорни дела, защото трябваше да се отнеса към тях много съсредоточено, а мислено бях безкрайно далеч от обсъждане на менюто, лъскане на сребърните прибори и проветряване на парадните мундири и тоалетите.
	Така и не успях да обменя нито дума с мадмоазел, защото неотлъчно до нея се намираше Карнович. Той й обясняваше нещо за поредната среща с похитителите, а в два следобед качиха гувернантката в каляската и я откараха — видях я само в гръб как с гордо вдигната глава слиза по външните стълби. Носеше чантичка, в нея вероятно малкия брилянтов букет, прекрасна изработка на придворния бижутер Пфистер.
	Когато мадмоазел потегли, аз седях на пейката в компанията на мистър Фрайби. Малко преди това, изгарян от тревога, излязох да се разходя, та видях на полянката английския иконом. Този път не беше с книга. Просто седеше и блажено мижеше към слънцето. Видът му беше толкова спокоен и безметежен, че спрях, обзет от ненадейна завист. Ето единствения човек в цялата къща, от когото лъха на нормалност и здравомислие, си казах. И внезапно ми се дощя със същата наслада като него просто да се порадвам на хубавия ден, да поседя на затоплената от слънцето пейка, да подложа лицето си на лекия майски ветрец и за нищо, за нищо да не мисля.
	Сигурно по някакъв начин британецът отгатна желанието ми. Той отвори очи, учтиво приповдигна шапка и направи приканващ жест — не бихте ли желали да седнете и вие. Какво толкова, си помислих. Поне малко да си успокоя нервите.
	Благодарих („тенк ю“) и седнах. На пейката наистина се оказа прекрасно. Мистър Фрайби ми кимна няколко пъти, аз на него, този ритуал напълно замести светския разговор, за какъвто в измъченото си състояние надали бих имал сили.
	След като каляската понесе мадмоазел Деклик към „Волхонка“, в храма „Христос Спасител“, аз пак се развълнувах и не си намирах място на пейката, но бътлърът извади от обширния си джоб плоско шише, обвито с кожа, отвинти сребърното капаче, наля в него някаква кехлибарена течност и ми го подаде. Той самият се канеше да отпие направо от гърлото.
	— Whisky — обясни ми той, забелязал моята нерешителност.
	Много бях чувал за тази англосаксонска напитка, но никога не бях я опитвал. Честно казано, аз изобщо не употребявам силни спиртни напитки, а и не силни — по чашка ликьор два пъти годишно — на Великден и на именния ден на Георгий Александрович.
	Но Фрайби с такова удоволствие надигна шишенцето, че и аз се престраших — отметнах глава и изпих на един дъх съдържанието на капачката, както лейтенант Ендлунг пие ром.
	Все едно пила ми раздра гърлото, от очите ми рукнаха сълзи, не можех да си поема дъх. Ужасен се обърнах към коварния англичанин, а той одобрително ми намигна, сякаш се радваше на жестоката си постъпка. Как може да се пие тази гадост?
	Но почувствах вътрешна топлина и сладост, тревогата ме напусна и вместо нея ме обзе лека тъга — не за себе си, а за хората, които превръщат живота си в нелепост и безпорядък, а после страдат и се мъчат.
	Прекрасно си помълчахме. Ето кой можеше да ми помогне със съвет относно Ксения Георгиевна, помислих си внезапно. Веднага личи, че е здравомислещ човек, който не губи самообладание в никаква ситуация. Има такъв господар, че не е за завиждане, а как достойно се държи. Но нямаше никаква възможност да заговоря с англичанина по толкова деликатен въпрос. Въздъхнах тежко.
	Тогава Фрайби леко обърна глава към мен, приотвори едното си око и каза:
	— Live your own life — отвори речника и ми преведе: — Живее… свой… собствен… живот — доволен се облегна назад, сякаш сметнал темата за изчерпана, и отново затвори очи.
	Странните думи бяха произнесени с тона, с който се дават добри съвети. Аз взех да размишлявам какво може да означава да живея собствения си живот. В какъв смисъл?
	В този миг случайно погледнах лехата с часовника от цветя, видях, че е три часът, и потръпнах.
	Господ да пази мадмоазел Деклик.


	Мина час, два, три. Гувернантката я нямаше никаква. Карнович стоеше неотлъчно на пост до телефонния апарат, но се обаждаха други.
	Три пъти позвъниха от Александрийския дворец от името на императора. Два пъти от името на Кирил Александрович.
	След шест часа пристигна Симеон Александрович с адютанта. Не пожела да влезе в къщата, нареди да му се сервира студен крюшон* в беседката. Корнет Глински, който съпровождаше генерал-губернатора, понечи да се присъедини към негово височество, но великият княз доста остро му каза, че желае да остане сам, и младият мъж остана да чака отвън с вид на сритано псе.
	[* Охладено бяло трапезно вино с ром или коняк и пресни плодове, захар, понякога шампанско. — Б.пр.]
	— Как са вашите англичани? — попита Симеон Александрович, когато му поднесох крюшона. — Сигурно се чувстват съвсем изоставени заради… — направи неопределено въртеливо движение — всичко това. Как е мистър Кар?
	Не отговорих веднага на въпроса му. Одеве минах по коридора и пак чух доста гръмогласна кавга между лорд Банвил и неговия приятел.
	— Предполагам, ваше височество, че ми лордът и мистър Кар са покрусени от събитията.
	— М-да, това е негостоприемно — великият княз обърса вишнева капчица от добре гледания си мустак, побарабани с пръсти по масата. — Виж какво, драги, я покани мистър Кар тук. Искам нещо да обсъдя с него.
	С поклон се оттеглих да изпълня нареждането. Забелязах трагичния вид на княз Глински — пречупени вежди, побелели устни, отчаян поглед. Ах, господине, да ви имах страданията, си помислих.
	Мистър Кар седеше пред огледалото в стаята си. Върху странната му жълта коса имаше ажурна мрежа, аленият халат с дракони се беше отворил на неокосмените му гърди. Когато на френски му предадох поканата на негово височество, англичанинът поруменя и ме помоли да отговоря, че веднага идва.
	„Tout de suite“* се проточи всъщност около четвърт час, но Симеон Александрович, прочут нетърпеливец и гневливец, безропотно чакаше.
	[* Незабавно (фр.). — Б.пр.]
	Когато мистър Кар се появи в беседката, представляваше същинска картинка: слънчевите лъчи блещукаха в безупречната му фризура, яката на синята риза подпираше намазаните е руж бузи, а белоснежният смокинг със зелена незабравка в бутониерата направо заслепяваше очите.
	Не знам какво си говореха на английски негово височество и красивият джентълмен, но бях шокиран, когато в отговор на нещо казано от Симеон Александрович мистър Кар мелодично се разсмя и леко перна великия княз с два пръста по китката.
	Чух конвулсивно изхлипване. Обърнах се и видях как княз Глински стремглаво се носи нанякъде, размятал по момичешки дългите си крака с улански ездитни панталони.
	Боже, Боже.
	Мадмоазел се прибра в осем без шест. Карнович, който чакаше заедно с мен на портите, щом съзря в края на алеята дългоочакваната каляска, ме прати веднага да повикам Фандорин, така че едва успях да видя познатата бяла шапка зад широкия гръб на кочияша.
	Втурнах се тичешком по коридора и тъкмо да почукам на Ераст Петрович, буквално се парализирах от звука, който чух иззад вратата.
	Отново ридания както през нощта!
	Не повярвах на ушите си. Възможно ли е Ксения Георгиевна до такава степен да е забравила всяческо благоразумие, та да го посещава и посред бял ден?! Спомних си, че днес изобщо не бях виждал нейно височество — тя не се появи нито за закуска, нито за обяд. Какво става!
	Озърнах се и залепих око на вече познатата ми ключалка.
	— Стига, стига т-толкова — чух характерното заекване. — После ще съжалявате за тези прекалени откровения пред мен.
	Тънък пресеклив глас му отговори:
	— Не, по лицето ви веднага личи, че сте благороден човек. Но защо така ме измъчва? Ще го убия този долен британски въртиопашковец и после ще се застрелям! Пред очите му!
	Не, не беше Ксения Георгиевна.
	Успокоен почуках силно.
	Отвори ми Фандорин.
	До прозореца стоеше с гръб към мен адютантът на Симеон Александрович.
	— Заповядайте в хола — рекох безизразно, взрян в омразните сини очи. — Мадмоазел Деклик се върна.


	— Чаках поне четирийсет минути в тази голяма полупразна черква и никой не дойде. После се приближи един прислужник и ми подаде една бележка с думите: „Нахедиха да ви пхедам“ — цитира го мадмоазел на руски.
	— Кой му е наредил — не попитахте ли? — веднага я прекъсна Карнович.
	— Къде е бележката? — властно протегна ръка Симеон Александрович.
	Гувернатката се обърка, погледна и двамата. Май не знаеше кому първо да отговори.
	— Не я прекъсвайте! — нареди Георгий Александрович.
	Присъстваха също Павел Георгиевич и Фандорин, но те не казаха нито дума.
	— Да, попитах от кого е бележката. Той рече: „От един човек“, и се отдръпна.
	Видях как Карнович си записва нещо в малка тетрадка и се досетих: слугата ще бъде открит и разпитан.
	— После ми взеха бележката, но аз я запомних точно: „Излезте на площада, вървете до булеварда и завийте край малката черква.“ Текстът беше на френски, буквите не бяха печатни, а ръкописни. Почеркът дребен, полегат, с наклон вляво — мадмоазел погледна Фандорин и той одобрително кимна. Сърцето ме заболя. — Така и направих. Постоях още десетина минути при черквата. После някакъв висок широкоплещест мъж с черна брада и нахлупена шапка мина покрай мен и ме закачи с рамо, а когато се озърнах, ми направи потайно знак да го последвам. Тръгнах подире му. Минахме нагоре по пресечката. Там чакаше карета, не вчерашната, но пак черна и със спуснати пердета. Мъжът отвори вратата и ме качи, същевременно претърси дрехата ми — сигурно търсеше оръжие — тя потръпна от отвращение. — Казах му: „Къде е момчето? Никъде не отивам, докато не го видя.“ Но той сякаш не ме чу. Побутна ме по гърба и затвори вратата отвън, той самият се качи на капрата — усетих го по поклащането на каретата — и потеглихме. Открих, че пердетата не само са спуснати, но и са заковани с летви, така че нямаше никаква пролука. Дълго пътувахме. В тъмното не можех да си видя часовника, но мисля, че мина повече от час. После каретата спря. Кочияшът се качи при мен, затвори вратата и ми завърза здраво очите. „Това не тхябва, аз няма да гледа“ — казах му на руски, но той пак не обърна никакво внимание на думите ми. Подхвана ме през кръста и ме свали на земята, после ме поведе за ръка, но наблизо, само осем стъпки. Скръцнаха ръждиви панти и стана студено, все едно влязох в къща с дебели каменни стени.
	— Сега възможно най-подробно — строго й заповяда Карнович.
	— Да-да. Накараха ме да се спусна по стръмна, но доста къса стълба. Преброих двайсет стъпала. Наоколо стояха няколко души, мъже — усетих миризма на тютюн, ботуши, мъжки одеколон. Английски. Не помня как се нарича, но можем да попитаме лорд Банвил и мистър Кар, те ползват същия.
	— „Граф Есекс“ — каза Фандорин. — Най-модният аромат за сезона.
	— Мадмоазел, видяхте ли Мика? — тревожно попита Павел Георгиевич.
	— Не, ваше височество.
	— Как така? — възкликна Георгий Александрович. — Не са ви показали сина ми, но сте дали букета?!
	Този упрек ми се стори въпиющо несправедлив. Сякаш мадмоазел е могла да се съпротивлява срещу цяла банда убийци! Впрочем и бащините чувства бяха разбираеми.
	— Не видях Мишел, но го чух — тихо каза мадмоазел. — Чух гласа му. Той спеше и говореше насън, повтаряше: „Laissez-moi, laissez-moi*, няма никога-никога вече…“ — тя бързо извади кърпа и силно се изсекна, тази проста процедура обаче й отне доста време. Стаята плувна пред очите ми и отначало дори не разбрах, че е от сълзите. — Това е — с приглушен и сякаш настинал глас продължи мадмоазел. — Беше гласът на Мишел, сметнах условието за изпълнено и дадох чантичката. Един от мъжете ми каза с висок шепот: „Не го заболя. Сложиха му опиумна инжекция, преди да му отрежат пръста. Ако играта е честна, повече няма да са необходими подобни крайности… Утре да сте на същото място в същия час. Донесете брилянтовия аграф** на императрица Анна. Повторете.“ Аз повторих: „Брилянтовия аграф на императрица Анна.“ После ме качиха в каретата, дълго ме караха и ме свалиха на някакво място. Взех файтон и стигнах до храма, а там ме чакаше каляската.
	[* Оставете ме, оставете ме (фр.). — Б.пр.]
	[** Аграф — брошка закопчалка (обикновено за яката или деколтето) от благороден метал с инкрустации от скъпоценни камъни, емайл и пр. — Б.пр.]
	— Всичко ли ни разказахте? — попита Георгий Александрович след кратка пауза. — Да не сте пропуснали някоя дреболия? Помислете.
	— … Не, ваше височество… Освен… — мадмоазел присви очи. — Мишел по-рано никога не е говорил насън. Подозирам, че вчера са му сложили много силна доза опиум и той още не се беше събудил.
	Павел Георгиевич изстена, а аз неволно свих юмруци. Трябваше да освободим Михаил Георгиевич час по-скоро, докато този дяволски Линд не му е съсипал здравето!
	— Анинският аграф! Този негодник имал много изискан вкус. Какво ще ни каже проницателният господин Фандорин? — саркастично попита Симеон Александрович, доколкото си спомням, за пръв път се обръщаше директно към бившия чиновник за специални поръчения.
	— Ще съм готов да изложа идеите си след утрешното пътуване на мадмоазел Деклик — отговори Ераст Петрович, като си позволи дори да не извърне глава към негово височество. И полугласно, сякаш на себе си добави: — Шепнешком? Това е интересно… Моля ваши височества за разрешение да напусна — щракна капачето на часовника си. — Вече е девет, а тази вечер имам още някои неотложни задачи.
	Да-да, спомних си. Сбирката на бандата на едноръкия.
	Престорих се, че трябва да изнеса препълнения пепелник, и настигнах Фандорин в коридора.
	— Ваше високородие — помолих го и се насилих да му се усмихна умолително. — Вземете ме с вас. Няма да съм ви в тежест, може дори да съм от полза.
	Това конте ми беше безкрайно отвратително, но сега подобни дреболии не бяха от значение. Знаех, че няма да мигна тази нощ и все ще ми се счува жалното гласче на упоеното дете. Напълно е възможно Карнович да е прав и Фандориновият план да е пълна глупост, но всичко е за предпочитане пред бездействието.
	Ераст Петрович ме погледна в очите.
	— Добре, Зюкин. Вчера разбрах, че не сте страхливец. Щом искате, елате с нас. Надявам се, разбирате в каква опасна операция се набърквате?


	С японеца останахме зад ъгъла, Фандорин продължи сам.
	Леко надникнах и го гледах как върви с пружиниращата си походчица насред уличното платно, пак нагласен като бандит от класа. Месечина озаряваше небето, остра и огъната като ятаган, и нощната хитровска улица се виждаше така ясно, сякаш светеха улични лампи.
	Фандорин се спусна към портата за избата и го чух как попита:
	— Кода, ти ли си?
	Не разбрах отговора.
	— Аз съм Стши — от варшавските апаши — весело рече Ераст Петрович на невидимия от моето място часовой. — С Кода сме авери, като побратими сме. Вашите сбраха ли се? И Чукана ли дофтаса?… Бе знам паролата, знам я… Сега…
	Чу се рязък звук, сякаш някой цепеше дърва, и Маса ме побутна: хайде.
	Претичахме през откритото пространство и се спуснахме надолу. Фандорин се беше навел и оглеждаше вратичката, врязана в портата. До него опрян на стената беше зинал като извадена на сухо риба перчемлия юнак с помътнели очи.
	— Хитроумна работа — рече угрижено Фандорин. — Виждате ли тази тел? Като в г-големите магазини — щом влезеш, звънва камбанка. Но ние сме скромни хора, нали така? Та ще я срежем с нож. Защо да откъсваме хората от приказките? Още повече че господин Чукана вече бил пристигнал, според както е п-прието да се казва в местното добро общество — цъфнал е.
	Не можех да разбера защо е толкова весел. На мен от вълнение (надявам се, че беше именно вълнение, а не страх) леко ми тракаха зъбите, а той едва ли не потриваше ръце и се държеше така, сякаш участвахме в някакво радостно, макар и не съвсем прилично развлечение. Знам, че точно така се държеше Ендлунг, преди да тръгне с Павел Георгиевич към някой вертеп. Чувал съм, че съществува порода хора, за които опасността е като бутилката за пияницата или опиатът за някой закоравял опиумист. Очевидно и бившият статски съветник беше от тях. Във всеки случай това можеше да обясни много неща в постъпките и поведението му.
	Фандорин леко побутна вратата и тя се отвори безшумно — значи пантите бяха добре смазани.
	Видях стръмно нанадолнище, озарено от червени пламъци. Някъде долу гореше напален огън или факли.
	Спуснахме се двайсетина крачки по доста тесен проход и Фандорин, който вървеше отпред, вдигна ръка. Чуха се екливи гласове, тътнещи под каменните сводове. Очите ми малко свикнаха с мрака и аз видях, че проходът е образуван от два реда стари дъбови бъчви, изгнили от времето и влагата.
	Ераст Петрович внезапно се наведе и се шмугна в процеп между бъчвите. И ние след него.
	Оказа се, че не са наредени плътно и помежду им се образува нещо като лабиринт. Безшумно напредвахме по този лъкатушен път, определяйки посоката според огнените отблясъци по тавана и звука на гласовете, които се чуваха все по-наблизо, така че скоро вече различавах отделни думи, макар и на много от тях да не разбирах значението.
	— … утре… за гъкване трошим чутури… ще се обаждате само ако дам знак.
	Ераст Петрович свърна в тясна междина и спря. Аз надникнах иззад рамото му и видях невероятна и зловеща картина.
	Насред открито и доста голямо пространство, обкръжено отвсякъде с тъмни бъчви, имаше дъсчена маса. Наоколо стърчаха няколко железни триноги с втъкнати факли. Пламъкът мигаше и припукваше, към сводестия таван се виеха струйки черен дим.
	Около масата бяха насядали шестима: един начело и петима от останалите три страни. Можах да разгледам главатаря по-добре, отколкото останалите, защото той беше с лице точно към нас. Видях грубо и силно лице с изпъкнало чело и широка долна челюст, но дори това лице не привлече толкова вниманието ми, колкото дясната ръка върху масата. Тя имаше в края тризъба вилица вместо китка!
	Чукана — несъмнено беше той — ръгна невероятната си ръка в чинията, сложена пред него, набоде мръвка и си я метна в устата.
	— Никой няма да гъкне — каза един от компанията. — Никво зяене. Немай грижа. Но поне ни светни ква е хавата. За кво сме се тропнали тук? Напрао се скапахме. Не фиркай, карти не играй — вече ни гепи амока.
	Останалите зашумяха и се размърдаха в знак на пълно съгласие с изказалия се.
	Чукана бавно преживяше и ги поглеждаше с дълбоко врязаните си очи, скрити в сенките под веждите — само искрици проблясваха. Остави съратниците си да вдигнат малко шум, после тресна вилицата в чинията. Чу се пукот и здравата глинена паница се сцепи на две. Мигом настъпи тишина.
	— Ти на фиркане и на карти ще ми станеш — рече главатарят, без да повиши глас, и изплю недосдъвкана хапка. — Хавата е такава, дето изпада веднъж в живота, и пак не на всеки. Голям човек ни е потърсил. И ако някоя гнида ми се осере, ей с тая вилица ще й изскубна черволяците и ще я накарам да ги изяде.
	Млъкна и по застиналите пози на бандитите разбрах, че заплахите му не са голи думи, а съвсем буквално обещание. Тръпки ме побиха.
	— Не ни плаши, Чукан — обади се все същият разбойник, явно най-дръзкият в шайката. — А ни обясни като хората. Да не сме палаши? Два пъти пазихме, дебнахме некви дръвници. Тва ли ти е хавата? Ние сме вълчаци, да не сме помияри!
	— Не е ваша работа — отсече главатарят. — Ще правите каквото ви се казва — наведе се напред: — Тук, Секира, е такава мътна и кървава, че по-добре да не знаете, та да си кютите спокойно. А защо съм ви повикал, тепърва ще разберете. Ще се проявим. И още нещо. Щом приключим, и да ни няма.
	— От Хитровка ли? — попита някой. — Или от града?
	— Тъпак. От Русия — тежко рече Чукана. — За тая работа фантетата живи ще ни изядат.
	— Как от Русия? — възкликна онзи, когото той беше нарекъл Секира. — А къде ще живеем? У Турско ли? Не им разбирам.
	Чукана кривна щърбава усмивка:
	— Няма нищо, Секира, такъва пара ще падне, че агаряните ще заговорят руски. Вярвайте, авери, Чукана не говори празни приказки. Така ще намажем, че до гроб ще си караме най-охолно.
	— Да не ни прецака тоя твой голям човек? — мнително попита все същият скептик.
	— Не е такъв. Най-честният главатар на целия свят. Краля е нищо пред него.
	— Значи як, а? Къв ти се виде?
	Забелязах как Фандорин цял се напрегна в очакване на отговора.
	Чукана явно се смути от въпроса. Той си почисти зъбите с вилицата, докато се чудеше сякаш да отговори или не, после все пак реши:
	— Няма да ви ментосвам — не знам. Той е такъв човек, че просто така не можеш да припариш. С него дофтасаха всички големи клечки — те са яка работа, не са като вас. Човекът изобщо не знае по нашенски. Веднъж го видях. В мазе като нашето, само че по-малко и без осветление. Казвам ви, точен човек, думата му на две не става. Седи в тъмното, не се вижда. Пошепне на преводчика, онзи го рече по нашему. Виж, Краля си дере гърлото — а този е Европата. Пошепване и от вик по-силно може да се чуе.
	Тази мисъл, макар и прозвучала от устата на завършен престъпник, ме порази с психологическата си точност. Наистина, колкото по-малко човек повишава глас, толкова повече се вслушват в думите му и по-добре го чуват. И оберпрокурорът на Светия синод, всесилният Константин Петрович*, ей тъй тихо шушне. А и Фандорин — колко е тих, пък отвори ли си устата, августейшите особи се вслушват във всяка негова дума.
	[* Победоносцев (1827–1907) — руски държавник, юрист, 1850–1905 — оберпрокурор (висш чиновник с ранг министър) на Синода, вдъхновител на крайната реакция, с голямо влияние върху Александър III и Николай II в началото на царуването му. — Б.пр.]
	— Тъй значи, добре. А къде ти беше срещата с тоя човек?
	Фандорин чак се надигна, аз затаих дъх — дали ще каже?
	В този момент се чу оглушителен трясък, отекнал страховито под свода, от каменния таван право върху масата се посипа трошляк.
	— Стой на място, мерррзавци! — чу се оглушителен глас, многократно усилен от рупор. — Аз съм полковник Карнович. Всички сте ми на мушката. А някой е мръднал, а е отнесъл следващия куршум.
	— Ммммммм — чух болезнения стон на Фандорин.
	Полковникът наистина се беше появил някак много ненавременно, но от друга страна, арестът на цялата банда и най-вече на Чукана трябваше да ни насочи към доктор Линд. Брей този Карнович, как хитро се престори, че хич не го интересуват изкопчените от мен сведения!
	Бандитите вкупом се обърнаха, но дори не успях да им видя лицата, защото Чукана викна:
	— Гаси светлото! — и разбойниците се разбягаха, катурвайки и трите факли.
	В избата стана тъмно, но съвсем за малко. След секунди дълги и злобни огнени езици пронизаха чернилката и се вдигна такава тупурдия, че оглушах.
	Фандорин ме дръпна за ръката и двамата паднахме на пода.
	— Кротко, Зюкин! — викна той. — Все едно, нищо не може да се направи.
	Стори ми се, че стрелбата продължи още дълго, прекъсвана от време на време от стонове и гръмогласните команди на Карнович:
	— Корнеев, къде си? Давай с твоите надясно! Милер, десет души вляво! Фенерите, фенерите насам!
	И почти веднага по избата зашариха лъчи светлина — по бъчвите, по обърнатата маса, по двете неподвижни тела на пода. Стрелбата спря пак така неочаквано, както беше започнала.
	— Излизайте с вдигнати ръце! — викна Карнович. — Все едно нямате изход. Чукана пръв!
	— На ти Чукан!
	От далечния ъгъл пак блъвна огън и лъчите веднага се насочиха натам — видях прекатурена бъчва и над нея силует — глава и рамене.
	— Ще го убият д-дръвниците! — изсъска Фандорин.
	Чу се оглушителен залп и от бъчвата се разлетяха трески, после втори, трети. От ъгъла никой вече не стреляше.
	— Предаваме се! — чу се глас от тъмното. — Шефе, не пушкай!
	Един след друг, високо вдигнали ръце, излязоха трима, двама от тях едва се държаха на крака, а Чукана го нямаше.
	Ераст Петрович стана и излезе от убежището ни, ние с Маса подир него.
	— Добър вечер — иронично се обърна към Фандорин полковникът, заобиколен от едри юначаги в цивилно облекло. — Каква неочаквана среща.
	Без изобщо да погледне началника на дворцовата полиция, Ераст Петрович се запъти към прекатурената бъчва, иззад която стърчеше безжизнена ръка. Клекна и веднага се изправи.
	Изведнъж отвсякъде заприиждаха хора. Едни слагаха белезници на предалите се разбойници, други сновяха между бъчвите, трети, кой знае защо, опипваха пода. Навсякъде святкаха електрически лъчи. Въздухът смъдеше от дим и барут. Погледнах си часовника. Беше дванайсет без седем минути, значи от влизането ни в избата бяха минали само шестнайсет минути.
	— Провалихте всичко, Карнович — каза Фандорин. — Чукана е на решето, а само т-той знаеше къде е Линд. Откъде се взехте, по дяволите! Шпионирате ли ме?
	Карнович изглеждаше леко сконфузен. Той погледна към мен и нищо не отговори, но Фандорин разбра.
	— Вие ли, Зюкин? — тихо ме попита и поклати глава. — Колко тъпо…
	— Каре да!* — изкряка господин Маса, който беше на няколко крачки от мен. — Урагиримоно!
	[* Той! (яп.) — Б.пр.]
	Като насън го зърнах как се засилва, скача високо и рита.
	Явно зрението ми проработи много по-бързо от мозъка, защото успях много ясно да видя устремената към мен обувка на японеца (малка, от жълтеникава кожа, с изяден ток).
	И 10 май свърши за мен.


	11 май

	Съботата ми се губи, защото нощта, целия ден и още една нощ съм бил в безсъзнание.


	12 май

	Съвзех се отведнъж, без никакво предварително блуждаене между безпаметството и реалността — тоест не както човек се събужда от сън. Току-що бях видял озарения от лъчи по пода зимник и устремената към мен жълта обувка, после не знам защо съм затворил очи, а ги отворих на съвсем друго място: дневна светлина, бял таван и отстрани, в периферното ми зрение, две лица — мадмоазел Деклик и господин Фандорин. Не отдадох никакво значение, просто забелязах — седнали, гледат ме от горе на долу, аз лежа в легло. И чак след това усетих как странно съм се схванал целият, чух равномерния шум на дъжд отвън и трепнах: защо тези двамата си докосват раменете?
	— Grace a Dieu! — каза мадмоазел. — Il a retrouve sa conscience. Vous aviez raisonf!*
	[* Слава Богу! Дойде в съзнание. Бяхте прав! (фр.) — Б.пр.]
	Преместих поглед от нея към Фандорин, май нещо трябваше да го питам.
	— Какво означава „урагиримоно“? — повторих звучната дума, която бях запомнил, сякаш току-що я бях чул.
	— На японски е „п-предател“ — спокойно отговори Ераст Петрович, наведе се над мен и по някаква причина ми подръпна долните клепачи (направо примрях от подобна безцеремонност). — Радвам се, Зюкин, че сте жив. След такъв удар можеше изобщо да не се събудите. Дебел ви е черепът, нямате дори мозъчно сътресение. Почти четирийсет часа сте в безсъзнание. Опитайте се да седнете.
	Седнах без никакво усилие и внезапно се смутих, защото видях, че съм само по долна фланела, и то отворена на гърдите. Мадмоазел забеляза смущението ми и деликатно отмести поглед.
	Фандорин ми подаде чаша вода и с все същия отмерен тон ми съобщи сведения, които окончателно ме върнаха в реалността.
	— Вие, Зюкин, много навредихте, като сте съобщили за нашия план на Карнович. Многообещаващата нишка се прекъсна. Чукана е убит. Четирима от бандата, включително зашеметеният от мен часовой, са заловени живи, но от тях няма никаква полза. Един е бил използван д-да следи Ермитажа. Другият е бил кочияш на каретата, която сте опитали да настигнете. Той ви е ударил с камшика, нали си спомняте. Но кой е бил в каретата, не знае и дори не е чул детски вик. Чукана му е наредил да се качи на капрата на „Николо-Ямская“, да мине по определен маршрут и после да слезе при Андрониковия манастир. Там го е сменил друг кочияш с неруски вид. Това е. Чукана поне знаеше к-къде е леговището на Линд. А сега останахме с празни ръце. Тъй че гневът на Маса е разбираем. Сега, след като е ясно, че сте жив, ще го освободят най-после от ареста, че без него съм като без ръце.
	Докоснах си челото и напипах голяма цицина. Така ми се пада.
	— И какво сега, никакви нишки ли няма? — гласът ми трепна от трагичността на грешката, която бях допуснал.
	— Сега остава да се уповаваме само на м-мадмоазел Деклик. Моята фантазия, уви, се изчерпа. Госпожо, разкажете на Афанасий Степанович за срещите ви вчера и днес.
	— Как, оттогава сте го посетили вече два пъти? — учудих се аз и се обърнах към сивия прозорец. — Колко е часът?
	— Да, днес схещата беше хано сутхинта — отговори мадмоазел. — Ще позволите ли да говохя на фхенски. Така ще стане по-бъхзо.
	И тя наистина за пет минути ми изложи всички събития, които се бяха случили през времето на принудителното ми неприсъствие.
	Вчера, в събота, пак й предали бележка в черквата. Каретата (не от предния ден, но много подобна на нея и пак със заковани пердета) чакала на съседната пресечка. Кочияшът бил същият — брадат, безмълвен, с ниско нахлупена шапка. След петдесет и четири минути (Фандорин този път й дал часовник с фосфоресциращи стрелки) пак й завързали очите и тя се намерила в същото подземие. Този път за няколко мига й свалили превръзката, за да може да види Михаил Георгиевич. Момченцето лежало със затворени очи, но било живо. Забранили й да се озърта и тя видяла само гола каменна стена, едва осветена от свещ, и сандък, използван вместо легло за негово височество.
	Тази сутрин всичко се повторило. Доктор Линд получил егрет-фонтана* от брилянти и сапфири. През няколкото секунди, докато била без превръзка, мадмоазел успяла по-добре да огледа малкия пленник. Той бил все така в унес, много отслабнал, лявата му ръчичка бинтована. Мадмоазел докоснала с пръсти челото му и усетила, че гори.
	[* Егрет-фонтан — дамско украшение за прическата или шапката. — Б.пр.]
	На това място разказът й секна, но мадмоазел бързо се овладя.
	— Веднъж да свърши всичко това — каза тя със сдържаност, която ме възхити. — Мишел не може дълго да издържи такова съществование. Той е здраво, силно дете, но всичко си има граници.
	— Видяхте ли Линд? Поне с крайчеца на окото? — попитах я с надежда.
	— Не. Свалиха ми превръзката за не повече от десетина секунди и ми забраниха да се оглеждам. Само усетих, че зад гърба ми стоят няколко души.
	Стомахът ми се сви.
	— Значи диренето е наникъде?
	Мадмоазел и Фандорин се спогледаха — както ми се стори, със заговорнически вид, та се усетих пронизан почти като от физическа болка: те бяха двамата заедно, а аз бях останал страничен и сам.
	— Не, все пак нещо имаме — със загадъчен вид произнесе Фандорин и сниши глас, сякаш да ми съобщи някаква важна тайна. — Научих Емилия да брои скърцането на колелата.
	В първия момент разбрах само едно — беше нарекъл мадмоазел Деклик по име! Нима приятелството им е в такава напреднала фаза? Едва след това се помъчих да вникна в значението на чутите думи. Не успях.
	— Скърцането на колелата?
	— Да. Всяка ос, дори най-идеално смазаната, издава някакво скърцане, което, ако се вслуша ч-човек, представлява циклично повторение на едни и същи поредици от звуци.
	— Е, и?
	— Всеки цикъл, Зюкин, е едно превъртане. Достатъчно е да се преброи колко пъти се е превъртяло колелото, за да се разбере какво разстояние е изминала каретата. Колелата на каретите файтонен тип, предпочитани от п-похитителите, имат стандартен размер: в метрически единици — диаметър метър и четирийсет. Дължината на окръжността тогава според геометрическите закони е четири метра и четиридесет сантиметра. Мадмоазел брои и запомня превъртанията от завой до завой. Ние не проследяваме каретата, за да не предизвикваме престъпниците, но поне първоначалната посока виждаме. По-нататък в-всичко зависи от нейното внимание и памет. И така — продължи Фандорин с глас на учител, който обяснява геометрична задача, — ако ни е известно количеството и посоката на завоите, както и разстоянието п-помежду им, можем да определим мястото, където крият детето.
	— И какво, определихте ли го? — викнах, обзет от радостно вълнение.
	— Не толкова бързо, Зюкин, не толкова б-бързо — усмихна се Фандорин. — Мълчаливият кочияш нарочно не кара направо, а на зигзаг — явно проверява дали не го следят. Така че задачата на Емилия никак не е лесна. Вчера и днес минахме с нея пеша по пътя на каретата, за да сверим географски наблюденията й.
	— И какво? — попитах аз, като си представих как мадмоазел върви по улицата, хванала под ръка галантния кавалер. Двамата са вглъбени, съсредоточени върху общата дейност, а аз се валям междувременно в леглото като безполезна талпа.
	— И двата пъти каретата се е повъртяла из п-пресечките и е излязла на Зубовски площад — това се потвърждава и от наблюденията на Емилия, която е чула на това място шум на много файтони и много гласове.
	— И после?
	Мадмоазел сконфузено го погледна (този бърз доверчив поглед ме жегна през сърцето) и сякаш да се оправдае, каза:
	— Мосю Зюкин, вчера успях да запомня единайсет завоя, днес тринайсет — тя присви очи и с леко запъване рече: — Двайсет и две, ляво; четирийсет и едно, дясно; трийсет и четири, ляво; осемнайсет, дясно; деветдесет, ляво; четиринайсет, дясно; сто четирийсет и три, дясно; трийсет и седем, дясно; двайсет и пет, дясно; сто и петнайсет, дясно (тук, по средата, горе-долу на петдесетото превъртане, се чува шумът на площада); петдесет и две, вляво; шейсет, вдясно; после пак надясно, но вече не помня на колко превъртания. Много се постарах, но се обърках…
	Бях потресен.
	— Господи, дори тези как сте ги запомнили?
	— Не забравяйте, приятелю, че съм учителка — меко ми се усмихна тя, а аз се изчервих, защото не знаех как да изтълкувам в момента това „mon ami“ и дали при нашите отношения е допустима подобна фамилиарност.
	— Но утре всичко ще се повтори и вие пак ще се объркате — казах аз за всеки случай със строг вид. — Човешката памет, дори и най-развитата, не е безгранична.
	Усмивката, с която Фандорин посрещна думите ми, никак не ми хареса. Така се усмихва човек на думи на малко дете.
	— Емилия не трябва да запомня всичко още отначало. След Зубовския п-площад каретата и двата пъти се е движила по един и същ маршрут и последният з-завой, за който нашата разузнавачка е сигурна, е на ъгъла на „Оболенски“ и „Олсуфиевски“. Накъде върви каретата след това, не знаем, но тази точка сме определили абсолютно точно. Оттам до крайния пункт остават само десет-петнайсет минути.
	— За петнайсет минути каретата може да пропътува три-четири километра в коя да е посока — казах поучително на вече доста възгорделия се Ераст Петрович. — И какво, ще претърсвате такова огромно пространство? Че то е по-голямо от Василиевския остров!
	Той се усмихна още по-непоносимо.
	— Коронацията, Зюкин, е вдругиден. Тогава трябва да предадем на Линд „Орлов“ и играта приключва. А утре Емилия още веднъж ще отиде с обкованата к-карета, за да занесе п-последната вноска — някаква диадема бандо* от жълти брилянти и опали.
	[* Т.е. диадема, направена във формата на превръзка за глава. — Б.пр.]
	Неволно изстенах. Безценното бандо беше във вид на гирлянд от цветя! Най-забележителната скъпоценност в целия coffret на нейно величество!
	— Естествено, наложи се д-да се закълна пред императрицата в честта си, че и бандото, и всички предишни дреболийки ще й бъдат върнати цели и невредими — с безподобната си самоувереност заяви Фандорин. — Впрочем май не ви споменах нещо много съществено. След като Карнович нахлу в хитровската ни операция като слон в стъкларски магазин, общото ръководство на д-действията срещу Линд се възложи на мен, а на началника на дворцовата полиция и на московския полицейски началник е забранено да ми се месят под заплаха от съд.
	Нечувано! Да се повери разследване, от което без преувеличение зависи съдбата на царската династия, на частно лице! Това означаваше, че в момента Ераст Петрович Фандорин е най-важната фигура в цялата руска държава — погледнах го със съвсем други очи.
	— Емилия ще започне да брои след завоя от „Оболенски переулок“ към „Олсуфиевски“ — вече без никаква усмивка и с най-сериозен вид обясни той. — Тогава вече няма да се обърка с нейната великолепна памет.
	— Ваше високородие, но как мадмоазел Деклик ще разбере, че е на нужния завой?
	— Много просто, Зюкин. Ще видя на каква карета ще я качат този път. Няма да я проследявам, разбира се, а направо ще подкарам към „Олсуфиевски“. Щом видя, че каретата й идва, ще позвъня с камбанка. Това ще е сигналът за Емилия.
	— Това няма ли да се стори съмнително на кочияша? От къде на къде изведнъж прилично облечен господин като вас да размаха камбанка? Не е ли по-лесно просто да се арестува този кочияш и той да каже къде се крие Линд?
	Фандорин въздъхна.
	— Тъкмо така би постъпил най-вероятно полицейският началник Ласовски. Линд сигурно е предвидил такава възможност, но очевидно н-никак не се страхува. Имам някои п-предположения по въпроса, но засега да ги оставя настрана. Колкото до приличния господин, просто ме обиждате. Вие поне видяхте как прекрасно умея да се дегизирам. Аз, Зюкин, не само ще размахвам камбанка, ами и ще викам! — и изведнъж гръмогласно загъгна на нос със силен татарски акцент, размахал ръка, все едно звъни с камбанка: — Стар’неща купуъ! Дреи, убущъ, вехти за боклука, к’ото имаш — копейка зимаш!
	Мадмоазел се засмя — май за пръв път през изминалите дни. Поне в мое присъствие.
	— Е, мосю Зюкин, вие си лежете, а ние с Ераст отиваме на малка разходка към „Девиче поле“, „Цахицинска“, „Погодинска“, „Плюсчиха“ — старателно изговори тя имената на московските улици, а в ума ми отекна само _Ераст_.
	Какъв „Ераст“ й е той!
	— Аз съм абсолютно здрав — уверих и двамата, — бих искал да ви направя компания.
	Фандорин стана, поклати глава:
	— Маса ще ни направи компания. Боя се, че още ви е сърдит. За времето, п-прекарано в дранголника, надали е станал по-благосклонен. Лежете си.


	Естествено, не можех да лежа, но нямаше и какво да правя, защото Сомов напълно бе завзел всичките ми задължения и в интерес на истината доста добре се справяше — във всеки случай не открих никакви сериозни грешки, макар че старателно проверих и подредбата в стаите, и сервизите, и конюшнята, и дори бравите. Само наредих в спалнята на нейно височество да сложат съсънки вместо розите и да се махне празната бутилка, която открих под леглото на лейтенант Ендлунг.
	И така, бях отстранен от задълженията си, пребит (и най-неприятното — с право), унизен пред мадмоазел Деклик и най-вече измъчен от кошмарното видение: Михаил Георгиевич, захвърлен във влажното подземие. Потресът, насилието, физическите страдания, продължителното упояване — всички тези травми, понесени на тъй крехка възраст, ще му се отразят. Кой знае как ще се проявят по-нататък в характера и душевното здраве на великия княз. Но сега още е рано да се тревожа. Първо трябва да спасим негово височество от лапите на жестокия доктор Линд.
	И аз си обещах да простя всичко на Фандорин, стига да спаси детето.


	За вечеря се прибраха нашите, които бяха присъствали на освещаването на държавния флаг в Оръжейната палата.
	В коридора Ксения Георгиевна ме спря за ръкава и тихо попита:
	— Къде е Ераст Петрович?
	Нейно височество май беше решила да ме направи довереник на своята affaire de coeur*, аз пък никак не исках да поемам тази двусмислена роля.
	[* Сърдечна история (фр.). — Б.пр.]
	— Господин Фандорин замина с мадмоазел Деклик — отговорих равнодушно, поклоних се и все едно забравих да се изправя, за да избягна погледа й очи в очи. Ксения Георгиевна като че остана неприятно изненадана.
	— С Емилия ли? Защо?
	— Във връзка с плановете за освобождаване на Михаил Георгиевич — обясних възможно най-сбито с желанието час по-скоро да приключа този разговор.
	— Ах, каква егоистка съм! — очите на великата княгиня се насълзиха. — Ужасна, ужасна! Клетият Мика! Не, аз непрестанно мисля за него, молих се за него цяла нощ… — изчерви се и се поправи: — Почти цяла нощ…
	От тези думи, които можех да изтълкувам само в един-единствен смисъл, настроението ми окончателно се развали и се опасявам, че по време на вечерята не се отнасях твърде съсредоточено към задълженията си.
	А вечерята беше специална, дадена в чест на британските ни гости по случай рождения ден на нейно величество английската кралица, наричана в Семейството просто Grannie*, искрено почитана и сърдечно обичана. Последния път видях „бабата на цяла Европа“ тази пролет в Ница, когато кралица Виктория уреждаше годежа на Ксения Георгиевна с принц Олаф. Императрицата на Индия, кралицата на най-първата в света държава ми се стори много остаряла, но още държелива. Нашите дворцови слуги говореха, че след кончината на съпруга си** тя дълги години имала връзка със свой лакей, но трудно можеше да се повярва в подобно нещо, като гледаше човек почтената и величествена дама. Впрочем за августейшите особи винаги се говори какво ли не — никога не трябва да се вярва на слуховете, докато не се потвърдят. Аз поне не поощрявам клюки за нейно величество в мое присъствие.
	[* Баба (англ.). — Б.пр.]
	[** Албърт, саксонски херцог и сакскобургски принц (1819–1861). — Б.пр.]
	С вечерята в чест на Grannie Георгий Александрович искаше поне малко от малко да изкупи липсата на внимание към английските гости поради нещастието, сполетяло Зеления двор. Сомов беше поел подготовката, за мен остана само да проверя сервировката и менюто — всичко беше безукорно.
	Не мина весело, макар че Ендлунг много се постара, а и Георгий Александрович се държеше както подобава на истински гостоприемен домакин. Но всички усилия бяха напразни: Павел Георгиевич остана мрачен и не докосна храната, само пиеше вино; Ксения Георгиевна ми се видя разсеяна; милордът и мистър Кар не се поглеждаха, а на шегите на лейтенанта се смееха пресилено гръмогласно, сякаш нарочно се правеха на съвсем безгрижни. Непрестанно се получаваха дълги паузи, които са категорично свидетелство за провалена сбирка.
	Струваше ми се, че над масата незримо витае сянката на клетия малък пленник, макар той изобщо да не беше споменат. Та англичаните не бяха известени официално за случилото се — това би означавало неминуемо разгласяване на тайната в цяла Европа. Докато темата не е спомената, тя все едно не съществува. Лорд Банвил и мистър Кар, хора на честта, ще си мълчат. Дори да се изпуснат, ще е в техния кръг. Това, разбира се, ще даде повод за слухове. Но за слуховете вече казах.
	Аз стоях зад стола на Георгий Александрович и давах знак на лакеите, ако трябваше нещо да се донесе или отнесе. Но мислите ми витаеха далеко. Размишлявах как да изкупя неволната си вина пред Михаил Георгиевич, дали няма някаква възможност да помогна за спасяването му. И пак — да не си кривя душата — пред очите ми изплуваше не един и два пъти доверчивият и дори възхитен поглед, който мадмоазел Деклик обръщаше към Фандорин. Ераст. Признавам, че като си въобразявах как съм станал спасител на Михаил Георгиевич, ми се привиждаше как тя по същия начин (а може би и още по-възторжено) гледа мен. Глупаво, не ще и дума. Глупаво и недостойно.
	— Защо точно аз? — попита тихо Павел Георгиевич. — Ти си им обещал да ги водиш на опера.
	— Не мога — също тихо му отговори Георгий Александрович. — Ти ще отидеш.
	В първия миг — сигурно защото си мислех за странични неща — си въобразих, че изведнъж съм започнал да разбирам английски (защото разговорът на масата се водеше именно на този език), чак след това се усетих, че тези реплики бяха разменени на руски.
	Павел Георгиевич говореше с ведър глас, разтеглил устни в усмивка, но очите му бяха изпълнени със злоба. Баща му го гледаше изключително благодушно, но забелязах как темето му поморавява, а това не обещаваше нищо добро.
	Ксения Георгиевна вече не беше на масата — оплака се от лека мигрена и се оттегли.
	— Защото тя пристигна? — все така усмихнато загледан в англичаните попита Павел Георгиевич. — Ще отидеш при нея в „Лоскутная“?
	— Не е твоя работа, Поли — засмука с устни Георгий Александрович да разпали пурата си. — Ти отиваш на опера.
	— Не! — възкликна Павел Георгиевич така силно, че англичаните чак подскочиха.
	Ендлунг незабавно заплямпа на английски. Георгий Александрович се засмя, добави нещо, после бащински покри ръката на сина си с огромната си месеста длан и изгъргори:
	— Или на опера, или във Владивосток. Не се шегувам.
	— Ако ще във Владивосток, ако ще по дяволите! — сладко изчурулика Павел Георгиевич и обичливо захлупи бащината си ръка със своята, така че отстрани гледката изглеждаше просто умилително. — А на опера иди ти.
	Заплахата „Владивосток“ често се чуваше в Семейството. Всеки път, щом Павел Георгиевич се забъркаше в нещо или по някакъв начин предизвикаше родителското недоволство, Георгий Александрович заплашваше да го изпрати с генерал-адмиралската си власт в Тихоокеанската ескадра — да служи на родината и да му дойде умът в главата. Досега обаче все се разминаваше.
	Нататък продължиха изключително на английски, но сега мислите ми добиха нова насока.
	Хрумна ми идея.
	Защото смисълът на скарването между техни височества, може би неразбираем дори за човек, който знае руски, за мен беше абсолютно ясен.
	Пристигнала е Изабела Фелициановна Снежневска и е отседнала в хотел „Лоскутная“.
	Ето кой ще ми помогне!
	Госпожа Снежневска е най-умната жена, която съм срещал през живота си, а съм се срещал и с императрици, и с великосветски лъвици, и с кралици.
	Историята на Изабела Фелициановна е толкова чудновата и невероятна, че втора такава надали има в световната история*. Възможно е някоя мадам Ментнон или маркиза Помпадур** в зенита на славата си да са постигали и по-голямо могъщество, но надали положението им в царстващия дом е било по-непоклатимо. Госпожа Снежневска, най-умната жена, както вече споменах, направи наистина велико откритие на фаворитското поприще: тя беше подхванала връзка не с монарха или с великия княз, които, уви, са смъртни или непостоянни, а с монархията, вечна и безсмъртна. На двайсет и осем години Изабела Фелициановна вече се водеше като „неразделна част от имперските регалии“ и тя наистина прилича на скъпоценно украшение от императорската Брилянтова стая: миниатюрна, крехка, с кристално гласче, със златна коса и сапфирени очи.
	[* Най-вероятно се има предвид известната петербургска прима балерина Матилда Феликсовна Кшесинска (1872–1971), близка приятелка на няколко представители на династията Романови. След революцията емигрира и на 30 януари 1921 г. в Кан се жени за Андрей Владимирович, 6 години по-млад от нея, син на великия княз Владимир Александрович, който е чичо на Николай II. — Б.пр.]
	[** Франсоаз д’Обиние, маркиза Дьо Ментнон (1635–1719) — възпитателка на децата на Луи XIV, през 1684 г. става негова тайна съпруга; оставя „Писма върху възпитанието“, които се отличават със стегнат стил и психологическа прецизност. Жана-Антоанета Поасон, маркиза Дьо Помпадур (1721–1764) — фаворитка на Луи XV, упражнила влияние върху управлението на Франция и външната политика. — Б.пр.]
	Малката балерина, най-младата и талантлива във всички балетни трупи в Петербург, беше забелязана още от покойния император. Отдал дължимото на прелестите й, той беше открил в тази сирена нещо повече от чара на красотата и младостта — ума, такта и заложбите на вярна съюзница на престола.
	Като човек с държавнически ум и примерен баща на семейство, императорът не си позволи да се увлече прекалено по дебютантката, а постъпи мъдро (не и без да съжалява вероятно) и повери на госпожа Снежневска престолонаследника, който му вдъхваше твърде големи опасения с прекомерната си набожност и известна недодяланост.
	Изабела Фелициановна храбро понесе разлъката с негово величество и с подобаващата отговорност се отнесе към важната си държавническа мисия, тъй че скоро престолонаследникът забележимо се промени в положителна насока и дори извърши някои (впрочем умерени и нескандални) безумства, с което окончателно успокои венценосния си баща.
	За благодарност госпожа Снежневска получи чудесен палат на „Болшая дворянская“, роли в Мариинския театър по собствен избор и най-важното — специално, дори изключително положение в двореца, за което мнозина много й завиждаха. Но тя се държеше скромно, не злоупотребяваше с влиянието си и — колкото и да е невероятно — не си създаде врагове. От сигурни източници се знаеше, че влюбеният престолонаследник предлагал на красавицата таен брак, ала тя благоразумно отказала, а когато между него и принцеса Алиса се зародило нежно приятелство, се оттеглила и при трогателната прощална сцена с „милия Ники“ благословила този съюз. Жестът й впоследствие намери признание, новата царица достойно го оцени и — още нещо небивало — започна да проявява явно благоволение към бившата си съперница. Особено след като Изабела Фелициановна подир благоприлична скръбна пауза отвори нежното си сърце за Георгий Александрович. Откровено казано, мисля, че от тази промяна госпожа Снежневска не загуби в никакъв смисъл, само спечели. Георгий Александрович е мъж на място, щедра душа, а и нравът му е къде по-приятен от характера на племенника.
	О, Изабела Фелициановна е самата мъдрост. На нея мога да разкажа всичко. Тя разбира какво ще рече тайна на августейшата фамилия, защото тя самата знае да ги пази. Снежневска ще измисли нещо особено, за което не би се сетил нито обиграният полковник Карнович, нито страховитият Кирил Александрович, нито дори хитроумният господин Фандорин.


	За госпожа Снежневска беше запазено цяло крило в „Лоскутная“, дори и само това свидетелстваше за полуцарственото положение на тази удивителна жена, защото сега, в разгара на коронационните тържества, дори най-обикновена хотелска стая струваше пет пъти по-скъпо от обичайното, а и не се намираха свободни.
	В антрето на апартамента „лукс“ имаше безброй кошници с цветя, а през анфиладата от стаи долиташе отнякъде приглушен звук на пиано. Дадох писъмцето си на камериерката и музицирането почти веднага спря. След още минутка ме посрещна лично Изабела Фелициановна. Тя беше с лека наситено розова копринена рокля, каквато надали би могла да си позволи друга блондинка, но Снежневска не изглеждаше вулгарно с нея, а божествено, не ми идва друга дума. Отново ме порази светлата й порцеланова красота — от онзи свръхскъпоценен и много рядък вид, когато при среща с лице, което вече добре познаваш, всеки път ти спира дъхът и се стъписваш.
	— Афанасий! — усмихна се тя, гледаше ме изотдолу, но някак успяваше да се държи така, сякаш не стоеше на земята, а на пиедестал. — Здравейте, скъпи приятелю. Нещо от Джорджи ли?
	— Не — отговорих с нисък поклон. — Дошъл съм по секретен въпрос от държавна важност.
	Умница — тя не ми зададе никакви въпроси. Знаеше, че Афанасий Зюкин няма току-тъй да прибегне към подобни думи. За миг угрижено сви вежди и ме покани с движение на нежната си ръка.
	Последвах я през няколко преходни стаи до будоара й. Тя затвори вратата и седна на леглото, посочи ми креслото и каза само:
	— Говорете.
	Аз й изложих подробно случая, без да крия нищо. Разказът ми продължи дълго, защото през изминалите дни се бяха случили много събития, но доста стегнато, защото Снежневска не ахкаше, не се хващаше за сърцето и нито веднъж не ме прекъсна — само пръстчетата й все по-бързо си играеха с дантелената яка.
	— Михаил Георгиевич е в смъртен риск, над целия дом Романови е надвиснала ужасна опасност — така завърших пространното си слово, макар че можех да си спестя драматизма, събеседницата ми всичко прекрасно разбра.
	Изабела Фелициановна мълча дълго, много дълго. Никога не бях виждал такова вълнение да се изпише на кукленското й личице, дори когато по поръчение на Георгий Александрович трябваше да й иззема писмата на престолонаследника.
	Не понесох паузата и я попитах:
	— Кажете, има ли някакъв изход?
	Тя тъжно и както ми се стори, състрадателно вдигна към мен яркосините си очи. Но гласът й прозвуча твърдо:
	— Има. Само един. Да се пожертва по-малкото в името на по-голямото.
	— „По-малкото“ негово височество ли е? — уточних и изхлипах по най-срамен начин.
	— Да. И ви уверявам, Афанасий, това решение вече е взето, макар че не го споменават гласно. Накитите от coffret както и да е, но никой няма да даде на доктор Линд „Орлов“. За нищо на света. Вашият Фандорин е рядък хитрец. Идеята с „наема“ е гениална. Веднъж да мине коронацията, после вече все едно.
	— Но… Но това е чудовищно! — не издържах аз.
	— Да, от гледна точка на обикновения човек е чудовищно — тя гальовно докосна рамото ми. — Нито вие, нито аз бихме постъпили така с децата си. А, вие май нямате деца? — Снежневска въздъхна и изговори с чистия си звънлив глас неща, върху които и аз често се бях замислял. — Да си роден в царстващ дом е особена съдба. Дава невероятни привилегии, но изисква и готовност за небивали жертви. Недопустимо е да се стигне до позорен скандал по време на коронацията. В абсолютно никакъв случай. Да се даде на престъпник една от главните регалии на империята е още по-недопустимо. А да се пожертва животът на един от осемнайсетте велики князе е съвсем допустимо. Това го разбира, естествено, и Джорджи. Какво е животът на четиригодишно дете пред съдбата на цялата династия?
	В последните й думи прозвуча явна горчивина, но същевременно и истинско величие. Сълзите в очите ми пресъхнаха. Не знам защо, но се почувствах посрамен. На вратата се почука и английската бавачка — nanny — влезе с две невероятно мили близначета, които много приличаха на Георгий Александрович — същите такива румени, бузести, с живи кафяви очички.
	— Лека нощ, мамичко — звъннаха гласчетата им и те се хвърлиха на врата й.
	Стори ми се, че тя ги прегърна и целуна по-пламенно, отколкото го изискваше всекидневният ритуал.
	Щом бавачката отведе момченцата, Снежневска пак затвори вратата и ми каза:
	— Афанасий, ще заплачете. Престанете веднага, иначе и аз ще ревна. Рядко ми се случва, но започна ли, няма скоро да спра.
	— Простете ми — смотолевих аз и потърсих кърпата си в джоба, но пръстите не ме слушаха.
	Тогава тя се доближи, извади от маншета си дантелена кърпичка и попи очите ми, много внимателно, сякаш да не размаже грим.
	Внезапно на вратата се почука — настойчиво, силно.
	— Изабо! Отвори, аз съм!
	— Поли! — плесна с ръце Снежневска. — Не бива да ви завари тук, това ще го постави в неудобно положение. Бързо насам! Сега! — викна към вратата. — Само да си обуя пантофите! — а междувременно отвори вратата на голям гардероб с огледало, побутна ме с острото си юмруче и ме вкара вътре.
	В тъмния и доста просторен дъбов гардероб миришеше на лавандула и одеколон. Предпазливо се извъртях и се настаних удобно, потискайки мисълта какъв конфуз ще бъде, ако бъда разкрит. Впрочем още следващия миг чух нещо такова, че изобщо забравих конфуза.
	— Обожавам те! — каза Павел Георгиевич. — Колко си прекрасна, Изабо! Мислех за теб всеки ден!
	— Престани! Поли, ти си луд! Казах ти, беше грешка, която никога повече няма да се повтори. И ти ми се закле.
	О, Господи! Хванах се за сърцето и от движението ми копринените рокли изшумоляха.
	— Ти се закле да бъдем като брат и сестра! — повиши глас Изабела Фелициановна — вероятно за да заглуши неуместните звуци от гардероба. — Освен това ми телефонира баща ти. Той ще дойде всеки момент.
	— Как не! — чух ликуващия му глас. — Отиде на опера с англичаните. Никой няма да ни попречи, Изабо, защо ти е той? Женен е, а аз съм свободен. Двайсет години е по-стар от теб!
	— А аз съм седем години по-голяма от теб. Това за жената е много по-голяма разлика, отколкото двайсет години за мъжа — отговори Снежневска.
	По коприненото шумолене се досетих, че вероятно той се опитва да я прегърне, а тя се измъква от обятията му.
	— Ти си като Палечка — пламенно възрази Павел Георгиевич, — ти винаги ще си мъничкото ми момиченце…
	Тя се изсмя:
	— Ами да, дребното кученце до старини е все пале.
	Пак се почука на вратата — още по-настойчиво от миналия път.
	— Господарке, Георгий Александрович дойде! — чух уплашения глас на камериерката.
	— Как така? — стресна се Павел Георгиевич. — Ами операта? Край, сега вече наистина ще ме забие във Владивосток! Господи, какво да правя?
	— В гардероба — нареди решително Изабела Фелициановна! — Живо! Дясната вратна, не лявата!
	Съвсем близо до мен скръцна врата и на около три крачки през катовете рокли чух накъсано дишане. Слава Богу, мозъкът ми не успяваше да следва събитията, иначе сигурно щях да припадна.
	— Най-после! — радостно възкликна Снежневска. — Загубих търпение! Защо обещаваш, а после ме караш да чакам?
	Чу се звук на дълга целувка, а иззад роклите — как скръцна със зъби Павел Георгиевич.
	— Наложи се да ходя на опера, но аз избягах… Този негодник Поли!… Шийката дай, шийката… И тук, това местенце непременно…
	— Чакай, чакай… Да пием шампанско, в гостната вече е сервирано…
	— По дяволите шампанското! Цял горя! Бела, без теб тук бях като в ад. О, само да знаеше!… Но после, после… Разкопчай тази проклета яка!
	— Не, това е непоносимо — чух пресеклив шепот в гардероба.
	— Луд… Цялото семейство сте луди… Започна нещо за Поли?
	— Това момче съвсем се разхайти! Вече реших, ще го пратя на Тихия океан. Знаеш ли, имам чувството, че се е влюбил в теб. Сополанко. Знам, че мога да ти имам пълно доверие, но да си наясно все пак, че по време на плаването пипна мръсна болест…
	Гардеробът се полюшна, хлопна врата.
	— Той лъже! — изкрещя обезумял Павел Георгиевич. — Излекувах се. Ах, подлец!
	— Каааквоо?! — изрева нечовешки Георгий Александрович. — Как си… Как смееш?!
	Ужасен открехнах вратата и видях нещо, което не бих могъл да си представя и в най-кошмарен сън: техни височества се бяха хванали за гушите, Павел Георгиевич риташе баща си в глезените, а Георгий Александрович му беше извъртял ухото.
	Изабела Фелициановна се опита да се вклини между тях, но генерал-адмиралът леко закачи с лакът малката балерина и тя отхвърча към леглото.
	— Афанасий! — викна повелително Снежневска. — Те ще се убият!
	Аз изскочих от гардероба, готов да поема удари и от двете страни, но не ми се наложи, защото техни височества се опулиха насреща ми и това от само себе си сложи край на битката.
	Случайно видях в трикрилото огледало отражението си и потръпнах. Косата ми разчорлена, бакенбардите разрошени, на рамото ми висеше нещо от розова дантела — не разбрах корсаж ли, кюлотки ли. В смущението си дръпнах срамната вещ и я скрих в джоба си.
	— Ще… нещо ще заповядате ли? — промълвих.
	Техни височества се спогледаха, и двамата имаха такъв вид, сякаш е заговорил някой от гоблените или стенен барелеф. Но поне отпадна опасността от чедо– или отцеубийство и аз отново се възхитих на самообладанието и бързия ум на Изабела Фелициановна.
	Очевидно за същото бяха помислили и техни височества, защото едновременно казаха почти едно и също.
	— Бела, ти си изумителна жена — рече с басовия си глас Георгий Александрович.
	А Павел Георгиевич изгука с тенорчето си:
	— Изабо, никога няма да те разбера…
	— Ваши височества — подскочих аз, осъзнал в какво кощунствено заблуждение са изпаднали великите князе. — Аз изобщо не… Аз не…
	Но Павел Георгиевич, без да ме чува, се обърна към Снежневска и обиден като дете, възкликна:
	— Значи с него, с него може, а с мен — не?
	Аз напълно се лиших от дар слово, безпомощен да разплета ужасната ситуация.
	— Афанасий — твърдо каза Изабела Фелициановна. — Идете в гостната и донесете коняк. Да не забравите да нарежете лимон.
	С неимоверно облекчение се втурнах да изпълня нареждането и честно казано, никак не бързах да се върна. Когато влязох с таблата, заварих съвсем друга картинка: балерината стоеше права, а от двете й страни на ниски пуфове седяха техни височества. Ненадейно ми изникна споменът за цирк „Чинизели“, където с мадмоазел водихме на Великден Михаил Георгиевич. Там на дървени столчета клечаха ревящи лъвове, а помежду им се разхождаше храбра малка дресьорка с дълъг камшик в ръка. Приликата беше още по-голяма поради факта, че тримата — изправената Снежневска и седналите велики князе — бяха еднакви на височина.
	— … Обичам ви и двамата (чух и спрях на вратата, защото моментът очевидно не беше подходящ за влизането ми с коняка). И двамата сте ми близки — и ти, Джорджи, и ти, Поли. И вие се обичате, нали? Има ли нещо по-скъпоценно от нежната привързаност и кръвната близост? Да не сме някакви вулгарни еснафи? Защо да мразим, ако можем да обичаме? Защо да се караме, вместо да сме приятели? Поли няма да отиде в никакъв Владивосток, тук ще ни е зле без него, а на него там ще му е зле без нас. Прекрасно ще подредим всичко. Поли, кога даваш дежурства в гвардейския екипаж?
	— Във вторник и петък — замига Павел Георгиевич.
	— А ти, Джорджи, кога имаш заседания в министерството и в Държавния съвет?
	Георгий Александрович с леко глуповат (моля за извинение, но не мога да го нарека другояче) вид отговори:
	— В понеделник и четвъртък. Защо?
	— Виждате ли колко е удобно! — зарадва се Снежневска. — Ето че всичко се подрежда! Ти, Джорджи, ще ме посещаваш във вторник и петък. А ти, Поли, в понеделник и четвъртък. И всички много-много ще се обичаме. И няма да се караме изобщо, защото няма за какво.
	— Колкото мен ли го обичаш? — намуси се генерал-адмиралът.
	— Да, защото е твой син. Толкова прилича на теб.
	— А… а Афанасий? — слисан се озърна към мен Павел Георгиевич.
	Очите й проблеснаха и внезапно ми се стори, че тази невъзможна, чудовищна сцена никак не й тежи.
	— И Афанасий.
	Честна дума, тя ми намигна!
	Не може да бъде, сигурно ми се е сторило или просто крайчецът на окото й е трепнал от нерви.
	— Но по друг начин. Той не е Романов, а моята орис е странна. Аз мога да обичам само мъже от тази фамилия.
	Последното вече прозвуча съвсем сериозно, сякаш точно в тази минута госпожа Снежневска бе направила за самата себе си някакво удивително и може би не много радостно откритие.


	13 май

	Изпаднах в превратно и мъчително положение, от което не знаех как да се измъкна.
	От една страна, след вчерашното изясняване на отношенията в „Лоскутная“ напрежението между великите князе за щастие приключи и на закуска те се споглеждаха с истинска симпатия и дори според мен не като баща и син, а като приятели — това не можеше да не ме зарадва.
	От друга страна, когато сутринта влязох в трапезарията с кафеника, поклоних се и пожелах на всички добро утро, двамата ме погледнаха особено и вместо обичайното кимване също ми отговориха с „добро утро“. Това ужасно ме смути и май даже се изчервих.
	Трябваше по някакъв начин да отхвърля чудовищното им подозрение, но аз не си и представях как да подхвана с техни височества подобна тема.
	Докато наливах кафе на Георгий Александрович, той поклати глава и укорително, но същевременно като че ли и с нещо като одобрение едва чуто избоботи:
	— Виж го ти…
	Ръката ми трепна и аз за първи път през живота си разлях няколко капки в чинийката.
	Павел Георгиевич не ме упрекна, а благодари за кафето — което беше още по-лошо.
	Стоях до вратата и жестоко страдах.
	Мистър Кар бърбореше, без да спира, и правеше изящни движения е фините си бели ръце — май разказваше за операта, във всеки случай дочух на няколко пъти да казва „Khovanstchina“. Лорд Банвил не слезе за закуска поради мигрена.
	Трябва да говоря с Георгий Александрович и да му кажа така: „Мнението, което сте добили, ваше височество, относно предполагаема моя връзка с известна вам особа, няма нищо общо с действителното положение, а в гардероба се озовах изключително по причина, че споменатата особа искаше да избегне компрометацията на Павел Георгиевич. Колкото до заявената от нея обич към скромната ми персона, дори това твърде приятно за мен чувство да съществува, то е безкрайно далеч от какъвто и да било намек за неплатонична любов.“
	Не, става доста объркано и дори някак лукаво. По-добре така: „Благоговението, което изпитвам както към особите от августейшата фамилия, така и към сърдечните им увлечения, в никакъв смисъл не би ми позволило дори в най-разюзданите си фантазии да си представя, че…“ В този миг случайно срещнах очи с лейтенант Ендлунг, който с мимика изрази възхита — вдигна вежди, после ми смигна, накрая ми показа иззад покривката вдигнат палец, от което следваше, че Павел Георгиевич всичко му е разказал. Костваше ми огромно усилие да запазя невъзмутим вид.
	Воистине Господу бе угодно да ме подложи на жестоки изпитания.


	Когато напускаха трапезата, Ксения Георгиевна ми прошепна:
	— Отбий се при мен.
	След пет минути с натежала душа се запътих към стаята й, защото знаех, че не ме очаква нищо хубаво.
	Великата княгиня вече се беше преоблякла в тоалет за излизане и си беше сложила шапката с воалетка, иззад която решително бляскаха красивите й, леко удължени очи.
	— Искам да се повозим с каретата — каза тя. — Днес е толкова хубав слънчев ден. Ще караш вместо кочияша, както когато бях малка.
	Поклоних се с неимоверно облекчение.
	— Коя двойка коне да впрегна?
	— Рижите, те са по-бързи.
	— Веднага.
	Но напразно ми беше олекнало. Когато докарах каретата пред входа, Ксения Георгиевна не се качи сама, а с Фандорин, който изглеждаше като истински денди — със сив цилиндър, сив сюртук и сребриста вратовръзка с перлена игла. Сега ми стана ясно защо нейно височество пожела да ги возя аз, а не кочияшът Савелий.
	Тръгнахме през парка, по алеята, после Ксения Георгиевна ми нареди да обърнем към Воробьовия хълм. Каретата беше нова, с гумени тампони, да ти е драго да се возиш — ни те тръска, ни те друса, само леко те полюшва.
	Докато конете препускаха в тръс между дърветата, тихият разговор зад гърба ми се сливаше в приглушен фон, но на „Болшая Калужкая“ задуха силен попътен вятър. Той подхващаше всяка дума и я донасяше до ушите ми, поради което неволно се озовах в ролята на подслушвач, но какво можех да направя?
	— … а останалото е без значение — беше първото, което донесе вятърът (гласа на нейно величество). — Откарайте ме. Все едно къде. С вас бих отишла и накрай света. Не, наистина, не правете физиономии. Можем да заминем за Америка. Четох, че там няма нито титли, нито съсловни предразсъдъци. Защо мълчите?
	Плеснах с камшика невинните кончета и те ускориха ход.
	— Съсловни п-предразсъдъци има и в Америка, но не е там работата…
	— А къде?
	— Навсякъде… Аз съм на четирийсет, вие сте на д-деветнайсет. Това първо. Аз, както се изрази Карнович, съм „лице без определени занимания“, а вие, Ксения, сте велика княгиня. Това второ. Аз твърде добре познавам живота, а вие изобщо не го познавате. Това трето. И най-важното: аз принадлежа само на себе си, а вие принадлежите на Русия. Всичко е против нас.
	Вечният му маниер да номерира в дадения случай ми се стори неуместен, но Ераст Петрович наистина, признавам, говореше съвсем отговорно. Настъпилото мълчание ми подсказа, че думите му са върнали на земята нейно височество.
	След минута Ксения Георгиевна тихо попита:
	— Обичате ли ме?
	И той всичко развали!
	— Не съм г-го казал. Вие… вие ме лишихте от душевно равновесие — забръщолеви Фандорин, заеквайки повече от обичайното. — Не б-бях мислил, че в-все още може да ми се случи т-такова нещо, но к-като че ли се случи…
	— Значи ме обичате? Обичате ме? — продължи тя. — Ако е така, всичко друго няма значение. Ако не е — още повече. Една дума, само една дума. Е?
	Толкова надежда и страх долових в гласа й, че ми се сви сърцето, същевременно не можех да не се възхитя от нейната решителност и благородна прямота.
	А коварният съблазнител, разбира се, отговори:
	— Д-да, обичам ви.
	Оставаше да си позволи да не я обича!
	— Във в-всеки случай съм влюбен — поправи се веднага Фандорин. — П-простете, но ще б-бъда съвсем честен. Вие напълно ме з-запленихте, но… Не съм сигурен, че е само заради в-вас. Може би и заради м-магията на титлата… Тогава е срамота… Боя се д-да не се окажа недостоен за любовта ви…
	Сега беше дори жалък този героичен господин. Поне в сравнение с нейно височество, която беше готова в името на чувството си да изостави всичко, а в нейния случай думата „всичко“ означаваше такива неща, че свят ми се завиваше.
	— И още н-нещо… — той заговори по-сдържано и печално. — Не съм съгласен с вас, че всичко друго освен любовта не е важно. Има и по-съществени неща от любовта. Това е може б-би най-важният урок, който съм извлякъл от живота си.
	Ксения Георгиевна му отговори със звънтящ глас:
	— Ераст Петрович, били сте лош ученик на живота — и ми викна: — Афанасий, връщаме се!
	През обратния път не си казаха нито дума.


	Съвещанието преди тръгването на мадмоазел за поредната среща с Линд мина без мен, защото там не присъства никой от великите князе и не се поднесоха напитки.
	Аз пребивавах в мъчително очакване в коридора и сега, когато опасенията ми във връзка с Ксения Георгиевна малко се уталожиха, можах да се съсредоточа върху най-важното — съдбата на малкия пленник. Думите на премъдрата госпожа Снежневска относно пожертването на по-малкото заради по-голямото ми обръщаха душата, но пък Изабела Фелициановна не знаеше за Фандориновия план. Имаше малка надежда — всичко зависеше от това дали мадмоазел ще успее да изчисли местонахождението на скривалището.
	Съвещанието не продължи много дълго. Аз причаках мадмоазел в коридора и тя ми каза на френски:
	— Само да не сбъркам. Не спах цяла нощ — тренирах си паметта. Ераст каза, че най-добрият начин е да уча стихове, чийто смисъл не ми е съвсем ясен. Научих откъс от вашия ужасен поет Пушкин. Ето чуйте:

	О, вие, напаст, зла пхокоба
	за евхопейски племена,
	о, гали хищни (_ce sont nous, les francais_)!* Найдохте си гхоба.
	[* Това сме ние, французите (фр.). — Б.пр.]

	О, стхах! О, тхъпни вхемена!
	Къде си ти (_il parle de Napoleon_)*, изпълнен с яхост и ковахство,
	[* Говори за Наполеон (фр.). — Б.пр.]
	пхезхял гласа на пхавда, вяха и закон,
	от гохдост наумил да покохиш импехии и цахства —
	заглъхна като стхашен стон!*
	[* Пушкин, „Воспоминания в Царском селе“, 1814 г. — Б.пр.]

	Да, виждах, че зад престорената й жизнерадостност, зад всички тези весели приказки се крие дълбоко вълнение.
	Искаше ми се да й кажа, че много се боя за нея. Фандорин беше обяснил, че доктор Линд не оставя свидетели. Значи нищо няма да го спре да убие посредничката, когато тя вече не му е нужна. Щом във висшите сфери са готови да отпишат Михаил Георгиевич, кого ли би трогнала смъртта на някаква си гувернантка?
	— Не трябваше да тичам тогава подир каретата. Това беше непростима грешка — казах най-накрая на руски. — Виждате ли, сега вие си изпащате заради мен.
	Получи се съвсем друго и не това, което исках да кажа, а и тази дума „изпащате“, която гувернантката надали знаеше. Но мадмоазел прекрасно ме разбра.
	— Не тхябва толкова да се плашите, Атанас — усмихна се тя, за първи път назовавайки ме по име, което в устата й придоби неочаквано кавказко звучене. — Днес Линд няма да ме убива. Утхе ще се наложи да му откахам „Охлов“.
	Срам не срам, но в този миг изпитах облекчение, като си спомних увереността, с която Снежневска ми заяви, че в никакъв случай няма да дадат „Орлов“ на похитителите. Долно и недостойно чувство. Пребледнях, осъзнавайки, че в този миг бях предал клетия мъничък Михаил Георгиевич, от когото бездруго вече всички се бяха отрекли. А винаги съм смятал, че няма нищо по-отвратително от предателството. За мен най-тежкият грях е оскверняването на най-скъпоценните човешки чувства — любовта и доверието.
	И ми стана още по-срамно, защото си спомних как господин Маса ме нарече с онази японска дума. Ури… угримоно?
	Наистина бях постъпил безотговорно тогава. И като почтен човек трябваше да поднеса извиненията си.
	Пожелах на гувернантката успех в трудното и опасно начинание и се запътих при японеца.
	Почуках на вратата, чух някакъв неразбираем звук и след като поразмишлявах, реших да го приема като покана да вляза.
	Господин Маса седеше на пода само по долни дрехи — тоест облечен по същия начин, както го бях видял да скача по стената. Пред него имаше лист хартия, по който японецът старателно рисуваше нещо с четка.
	— Засто идва? — попита той и ме погледна с тесните си злобни оченца.
	Стана ми неприятно от грубия му тон, но трябваше да изпълня задачата си. Покойният ми баща все казваше: не гледай как се държат другите с теб, а как се държиш ти с тях.
	— Господин Маса — поклоних се. — Дойдох да ви кажа, първо, че не ви се сърдя за удара, защото напълно го заслужих заради грешката си. Второ, искрено съжалявам, че станах неволен виновник да се провали планът на господин Фандорин. Моля да ме извините.
	Японецът ми се поклони, без да става от пода.
	— Моря и мен да идзвините, но аз вас не мога идзвиня. На васите усуруги — и пак се поклони.
	Добре, ако щеш, си казах. Аз изпълних моя си дълг. Сбогувах се и си излязох.
	Трябваше да се захвана с нещо, докато се върне мадмоазел, та времето да не пълзи толкова бавно. Разходих се из стаите и в хола обърнах внимание на стенния килим с окачените кавказки и турски оръжия. Стъпих на стол, свалих кинжал със сребърна украса, прокарах пръст. Канията се оказа чиста, нито прашинка нямаше по нея. Стана ми интересно дали Сомов е толкова прецизен, та да почиства не само ножниците, но и остриетата.
	Бавно изтеглих кинжала, дъхнах — да, петна. Ами ако някой от гостите бе полюбопитствал? Ще се изложим. Все пак Сомов има още много хляб да яде, докато стане истински иконом, реших аз и да си призная, усетих вътрешно задоволство.
	Чух странни шляпащи стъпки. Обърнах се, както бях стъпил върху стола, и видях господин Маса. Той беше със същите японски долни дрехи и бос. О, Господи, какво си позволява! Да се разкарва из къщата в този вид!
	Вероятно бях добил много сърдит израз, а и кинжалът в ръката ми със сигурност изглеждаше зловещо. Във всеки случай японецът явно се уплаши.
	Той се втурна към мен, хвана ме за ръката и заговори толкова бързо, че половината не му разбрах:
	— Сега видзям, наистина съжарявате. Вие сте състински самурай и аз приема идзвинения ви. Не е нузно харакири.
	Схванах единствено, че е решил да се умилостиви и вече не ми се сърди. Още по-добре.


	Така и не завърших огледа на помещенията. Лакеят Липс ме намери в бюфетната, където проверявах добре ли са изгладени салфетките, и ми заръча незабавно да отида при Павел Георгиевич.
	В стаята на великия княз се намираше и лейтенант Ендлунг, който ме поглеждаше загадъчно и пушеше дълъг чибук.
	— Седни, Афанасий, седни — покани ме негово височество, което беше необичайно.
	Аз приседнах на крайчеца на стола, не очаквах нищо добро от този разговор.
	Павел Георгиевич изглеждаше решителен и развълнуван, но изобщо не заговори за това, от което се опасявах.
	— Филя отдавна ми внушава, Афанасий, че не си толкова наивен, колкото изглеждаш — подхвана великият княз и кимна към Ендлунг, — но аз не му вярвах. Сега виждам, че е бил прав.
	Понечих да подхвана оправданията, но негово височество ми махна с ръка — помълчи — и продължи:
	— Затова се посъветвахме и решихме да те привлечем към едно нещо. Не си мисли, че съм безсърдечен хаймана и че всички тези дни съм седял със скръстени ръце или съм обикалял примерно ресторантите. Не, Афанасий, това е само за пред очи, иначе с Филка непрестанно мислим как да помогнем на горкия Мика. Полицията си е полиция, но и нас все за нещо ни бива. Трябва да действаме, иначе тези умници държавници ще докарат нещата дотам, че престъпниците ще съсипят брат ми или направо ще го убият. За тях някакви си стъкълца са по-скъпоценни!
	Това беше самата истина, същото си мислех и аз, но честно казано, не очаквах от тези моряци нещо смислено и затова се ограничих с почтително свеждане на главата.
	— Ендлунг има своя собствена теория — рече въодушевен Павел Георгиевич. — Филя, разкажи му.
	— С удоволствие — каза лейтенантът и пусна облаче дим. — Помислете само, Афанасий Степанович. Нещата са много прости. Какво знаем ние за този доктор Линд?
	Изчаках лично да отговори на въпроса си и Ендлунг продължи с вдигнат пръст:
	— Само едно. Че е женомразец. Има си хас да не е! Нормален човек, който си пада по сладуранки, както ние с вас (при тази ремарка неволно се смръщих), не би се занимавал с подобни гадости. Нали така?
	— Да предположим — казах предпазливо. — И какво от това?
	Някак не вярвах в аналитичните способности на храбрия лейтенант. Но Ендлунг ме изненада.
	— А кой не понася жените? — с вид на победител се поинтересува той.
	— Кой наистина? — подхвана и Павел Георгиевич.
	Аз се позамислих и също попитах:
	— Кой?
	Негово височество се спогледа с приятеля си.
	— Хайде, Афанасий, мисли.
	Пак се замислих.
	— Много жени не понасят посестримите си по пол…
	— Ах, Афанасий, колко си загубен! Нали не говорим за жени, а за доктор Линд.
	А Ендлунг каза:
	— Педал.
	В първия момент не съобразих за какъв педал става дума, после се сетих, че така наричат мъжеложците. Впрочем лейтенантът веднага ми помогна с още една дума, която изобщо не е приета в обществото, така че няма да я повторя.
	— И всичко веднага се прояснява! — възкликна Ендлунг. — Линд е педал и цялата му пасмина са педали, манафи и швестери.
	— Какви? — не разбрах.
	— Задници, сестрички — пасивните обратни. Естествено в такава банда всеки брани другите! И Линд не е избрал случайно Москва за злодейството си. За педалите благодарение на чичо Сам тук сега е направо Мека. Нали затова се говори, че по-рано Москва имала седем хълма, а сега — един задник.
	Бях чувал и преди този злобен каламбур, който намекваше за особената нагласа на Симеон Александрович. Намерих за необходимо да кажа на Ендлунг:
	— Нима вие, господин камерюнкер, намеквате, че негово височество московският генерал-губернатор е замесен в отвличането на собствения си племенник?
	— Не, разбира се, не! — възкликна Павел Георгиевич. — Но покрай чичо Сам се навърта каква ли не паплач. Ами да вземем дори нашите скъпи гости Кар и Банвил. Да речем, лорда горе-долу го знаем, макар и отскоро — познаваме го от три месеца. А кой е този мистър Кар? И защо Банвил се натрапи за гост на татко?
	— Как може, ваше височество, такова събитие — коронация!
	— Ами ако работата излезе съвсем друга? — разпалено замахва с чибука Ендлунг. — Ако изобщо не е никакъв лорд? Да не говорим колко е съмнителен този зализан Кар. Спомнете си, че се появиха в Ермитажа точно в деня на отвличането. И само обикалят тук и дебнат. Абсолютно съм сигурен, че единият или другият, а маже би и двамата са свързани с Линд!
	— Кар, несъмнено е Кар — убедено настоя великият княз. — Банвил все пак е от висшето общество. Тези маниери и този изказ не може да се имитират.
	— А кой ти е казал, Поли, че доктор Линд не е от висшето общество? — възрази лейтенантът.
	И двамата имаха право и всичко това според мен не звучеше никак глупаво. Изобщо не бях го очаквал от тях.
	— Дали да не съобщим за всички тези подозрения на полковник Карнович? — предложих аз.
	— Не-не — врътна глава Павел Георгиевич. — Той или тъпакът Ласовски пак ще провалят всичко. Освен това и двамата са твърде ангажирани с утрешната коронация.
	— Тогава на господин Фандорин? — едва ми се откъсна от устата.
	Ендлунг и негово височество се спогледаха.
	— Виж какво, Афанасий — провлече великият княз, — Фандорин наистина е умен човек, но той нали подготвя някаква хитроумна операция. Нека си я подготвя.
	— Сами ще се оправим — отсече лейтенантът. — И да видим чия операция ще е по-хитроумна. Но ни трябва помощник. Кажете, Зюкин, с нас ли сте, или не?
	Съгласих се веднага и без капка колебание. Мисълта, че отново ще участвам в истински действия, и то без участието на господин Фандорин, невероятно ме въодушеви.
	— Какво трябва да се направи?
	— Като начало да се проследят — делово подхвана Ендлунг. — И двамата. Поли не може да участва в това, той е с твърде високо положение и освен това има много задължения. Днес августейшата фамилия е на всенощно бдение, а на утрешната коронация ще е направо като вързано кученце. Затова се обърнахме към вас. И така, Зюкин, аз поемам Кар, а вие ще следите Банвил.
	Направи ми впечатление, че по-многообещаващия от заподозрените е взел за себе си, но не възразих — в края на краищата той се беше домогнал до тази идея, а не аз.
	— Ах, че ви завиждам! — жално възкликна негово височество.


	Съгласно уговорката приседнах с „Московские ведомости“ на бордюра до стълбите, откъдето се виждаше вратата на милорда. А Ендлунг взе да си реди пасианси в малката гостна, защото оттам се виждаше стаята на мистър Кар.
	Заради проследяването вместо ливреята си бях облякъл хубав тъмносив костюм от английски вълнен плат, миналогодишен подарък от великата княгиня. Ендлунг също се беше докарал в цивилни дрехи: пясъчен кариран костюм и елегантни чепици с бели гетри.
	Докато чаках, четях текста на общонародната обява за утрешната коронация:

	Всепресветлейшият Вседържавен Велик цар император Николай Александрович, наследник на прародителския престол на Руската империя и неразделните й Кралство Полша и Велико княжество Финландия, съобразно обичаите на благочестивите царе, негови предци, благоволява да постанови:
	Свещеното коронясване на негово императорско величество и свещенопомазването с Божията помощ да се състоят през май месец, в ден 14-и. Негово императорско величество указва към свещенодействието да бъде приобщена и нейно величество съпругата му императрица Александра Феодоровна. За това тържество се известяват всички верноподаници чрез настоящето постановяване, та в тържествения ден да възнесат молитвите си към Царя на Царете и с всепомощната си благодат да приосенят Царството на негово величество и да утвърдят в него мир и благост во името на светата слава и неотменното благоденствие на държавата.

	Със задоволство изчетох и състава на херолдите, които ежедневно трябваше да огласяват това послание на сенатския площад в Кремъл: _„Генерал-адютант с пълен генералски чин, двама генерал-адютанти с генерал-адютантски чин, двама коронационни оберцеремониалмайстори, двама сенатски секретари, два дивизиона — конни поделения — един от кавалергардския полк на нейно величество императрица Мария Феодоровна и един от лейбгвардията на конния полк с тимпанисти и пълен хор тръбачи; към всеки дивизион по двама тръбачи с тръби, украсени с държавния герб на златен брокат, и дванайсет запасни ездитни коне с тържествени покривала.“_ Каква красота! Каква музика във всяка дума, в звученето на всеки чин и звание!
	Миналата година по възнамерение на новата императрица, която искаше да стане по рускиня от самите руски люде, в придворното чиноименуване за малко да се направи цяла революция — идеята беше да се заместят немските звания със старомосковски. Оберкамерхерите да се назоват спални господа, оберщалмайсторите — яхърени, камерюнкерите — стайни дворяни, и тям подобни. Сред придворните служители се надигна вълнение, което според израза на Ендлунг било като картината „Последният ден на Помпей“ на живописеца Брюлов, но слава Богу, размина се. Когато оберхофмаршалът, светлейшият княз Алтен Кобург Святополк-Бобруйски разбрал, че поновому (по-скоро по старовремски) ще се нарича „дворецки“ — „дворцов иконом“, стана ужасен скандал и проектът се забрави.
	През дупчица, направена във вестникарската страница, видях по коридора да се приближава мистър Фрайби и се престорих на затънал в четивото, но англичанинът спря и ме поздрави.
	Компанията на бътлъра обикновено ми действаше успокояващо, но сега появата му беше много ненавременна, защото вратата на лорд Банвил можеше да се отвори всеки миг.
	— Good news? — попита Фрайби и измъкна речника от джоба си. — Хубав… новини?
	Аз нямах речник у себе си — остана в ливреята ми, затова просто кимнах.
	Той внимателно ме огледа и каза нещо, което се състоеше от четири кратки думи. Пак запрелиства речника:
	— Ти… гледа… по-добре… днес.
	Потръпнах и уплашено погледнах изотдолу румената му физиономия. Откъде знае за нашия план? Какво знае изобщо?
	Икономът ми се усмихна доброжелателно, поклони се и продължи по пътя си.
	А след пет минути в коридора се появи мистър Кар. Той изглеждаше доста странно. Въпреки ясното, топло време беше навлякъл пелерина до петите; шапката с голяма периферия нахлупена почти до носа; а забелязах и обувки с висок и доста тънък ток. Почти се лепнах на дупчицата и видях, че английският джентълмен е с повече грим и руж от обичайното.
	Господин Кар се насочи към изхода, потропвайки елегантно с токове. После покрай мен с безгрижно подсвиркване мина Ендлунг. Озърна се, намигна ми, а аз останах на поста си.
	Но не чаках много. Буквално след половин минута скръцна вратата на милорда и Банвил се изниза на пръсти. И той беше с пелерина, но не чак толкова дълга като на мистър Кар.
	Ставаше нещо загадъчно. Изчаках съвсем мъничко, сложих си бомбето и се включих последен в странното шествие.
	От днес венценосната двойка се беше преместила от Александрийския дворец в Кремъл, затова агентите до един се бяха изпарили от парка — съвсем своевременно, защото на страничен наблюдател маньоврите ни сигурно биха се видели съмнителни.
	Не можех да предупредя Ендлунг, за да не стресна лорд Банвил, а самият лейтенант изобщо не се оглеждаше. Обаче се движеше с небрежна крачка на човек, излязъл на разходка, и аз скоро разбрах, че милордът не се интересува ни най-малко от Ендлунг, а само от мистър Кар.
	Щом излезе от портите, въпросният взе файтон и потегли към Калужкия площад. Когато се качваше, пешът на пелерината му се повдигна и в лъчите на залязващото слънце блесна нещо яркоцветно като пола на брокатена или копринена рокля.
	Ендлунг, потропвайки с бастунчето си, се разходи по тротоара, спря друг файтон, размени с кочияша няколко думи и потегли в същата посока. Банвил обаче не извади късмет — наблизо нямаше други конни коли. Британецът се затича към улицата и се загледа в отдалечаващите се каляски. Аз за всеки случай се спотаих в храстите.
	Минаха пет, ако не и десет минути, докато милорд успя да вземе файтон. Очевидно Банвил знаеше или се досещаше накъде се е запътил мистър Кар, защото викна на кочияша нещо кратко и файтонът загромоли по паважа.
	Дойде мой ред да се ядосвам, но аз изобщо не чаках свободна кола, а спрях каруца водоноска, обещах две рубли и се настаних отпред до бъчвата. Каруцарят завъртя камшика, тежкотоварното му добиче тръсна грива, изпръхтя и се втурна по широката улица като същинска файтонджийска кобилка. Кой знае как съм изглеждал на тази каруца в представителния си вид, но сега това нямаше никакво значение — важното е, че лорд Банвил оставаше в полезрението ми.
	Минахме познатия ми вече Кримски мост, свърнахме по пресечките, храмът „Христос Спасител“ ни остана вдясно, и излязохме на красива богаташка улица, застроена цялата с дворци и големи къщи. Пред една от сградите спираха карети и каляски. Там слезе и Банвил и плати на файтонджията. Мина покрай важния портиер в одежди с позлата и изчезна през високите врати, а аз останах на тротоара — водоносецът с бъчвата и двете ми рубли затрополи нататък.
	Очевидно в къщата се провеждаше маскарад, защото всички пристигащи бяха с маски. Загледах се в гостите и открих, че се делят на два типа: мъже с обикновени фракове и костюми или особи от неопределен пол, загърнати като мистър Кар с дълги пелерини. Мнозина идваха по двойки под ръка и се досетих каква сбирка се провежда тук.
	Някой ме хвана за лакътя. Обърнах се — Ендлунг.
	— Това е „Елизиум“ — прошепна той и очите му пръснаха искри. — Привилегирован клуб на московски педита. И моят е вътре.
	— Мистър Кар ли? — попитах.
	Лейтенантът кимна и угрижено размърда засуканите си светли мустачки.
	— Не можем да влезем току-тъй. Трябва да се гримираме. Еврика! — той ме плесна по рамото. — Хайде, Зюкин! На пет минути оттук е вариетето, там е пълно с мои приятелки — хвана ме под ръка и ме поведе по бързо притъмняващата улица. — Видяхте ли, някои бяха с наметала до петите? Те са швестерките, отдолу са с женски рокли. От вас, Зюкин, швестерка не става, ще бъдете госпожата. Заради августейшата фамилия ще направя подвиг, ще се докарам като швестер.
	— А аз кой ще съм? — помислих, че не съм го разбрал.
	— Госпожа. Така се наричат покровителите на швестерките.
	Насочихме се към служебния вход. Служителят ниско се поклони на Ендлунг, дори свали фуражка, за което получи монета от лейтенанта.
	— Бързо, бързо — даде ми зор решителният камерюнкер и се втурна нагоре по стръмната и доста мърлява стълба. — Къде да идем? Най-добре в гримьорната на Зизи. Сега е девет без пет, след малко е антрактът.
	В празната гримьорна той седна като вътрешен пред огледалото, критично огледа физиономията си и въздъхна:
	— Ще трябва да си обръсна мустаците. Такива жертви руската флота не е правила от потопяването на черноморската ескадра насам. Ах, педеруги английски, ще си платите вие…
	Без да му трепне ръката, взе от тоалетката ножица и първо рязна единия мустак, после другия. Тази саможертва за пореден път ми доказа, че съм подценявал лейтенант Ендлунг, а Георгий Александрович е бил съвсем прав по негов адрес.
	Когато храбрият моряк насапуниса останалата си четина и разпери бръснача, в стаята влязоха две симпатични, но много наклепани госпожици в рокли с пайети и с прекалено изрязани деколтета.
	— Филя! — възкликна едната, светлокоса и тъничка, и като му се хвърли отзад на врата, го млясна по бузата.
	— Филюша! — не по-малко радостно възкликна и другата, пълна брюнетка, и целуна сапунисания лейтенант по другата буза.
	— Зизи, Лола, кротко! — подвикна той на госпожиците. — Ще се порежа.
	След което се посипа градушка от въпроси и коментари, тъй че не можах да разбера коя от девойките какво каза:
	— Защо си бръснеш мустачките? Без тях ще си същински урод! Ах, ще затъпиш с четината си моя солинген! Ще идем ли някъде след представлението? А къде е Поли? Кого си довел! Тю, какъв надут и несимпатичен!
	— Кой е несимпатичен — Афанасий ли? — защити ме Ендлунг. — Ех, да знаехте!… Направо ме бие по точки! Мустачките ли? Това е заради облог. Ние с Афанасий отиваме на маскен бал. Хайде, момичета, направете ме на хубавелка, а него по-така… интересно. Какво е това? — свали от кукичка на стената гъста рижа брада и сам си отговори: — А, от „Нерон“. Лолочка в тази роля е просто прелест. Обърнете се, брат Зюкин…
	Актрисите, без да млъкнат нито за миг, весело се хванаха на работа. А след пет минути от огледалото ми се пулеше пренеприятен господин с кръгла рижа брада и същия цвят кичести вежди, гъста коса на венец, та и с монокъл.
	Преобразяването на Ендлунг отне повече време, но той стана съвсем неузнаваем. Нагласи набора на пищната си рокля, цялата на рюшчета, сложи си домино, разтегли в усмивка начервената си уста, ухили се и внезапно от морски вълк се превърна в охранена нахакана дамичка. За първи път забелязах, че имал закачливи трапчинки на розовите си бузи.
	— Шик! — одобри Ендлунг. — Момичета, направо сте сладуранки. Ще спечелим облога. Напред, Афанасий, времето лети!


	Малко преди блесналия в електрически светлини вход и аз си сложих домино. Много ме беше страх, че няма да ни пуснат в клуба, но очевидно сме изглеждали съвсем comme il faut — портиерът с почтителен поклон ни отвори широко вратите.
	Влязохме в луксозно антре, където Ендлунг хвърли наметката на ефирната си рокля. Нагоре водеше широка бяла стълба, на площадката блестеше огромно огледало с бронзова рамка. Там стояха две двойки като нас и се гласяха.
	Щях да ги подмина, но Ендлунг ме побутна с лакът и се досетих, че това би изглеждало съмнително. Спряхме се пред огледалото, но аз нарочно погледнах встрани, за да не виждам карикатурния субект, сътворен от ловките ръце на Лола и Зизи. Лейтенантът обаче заразглежда отражението си с видимо удоволствие, понагласи си буклите, обърна се на една и друга страна, протегна краче. Слава Богу, бяха му избрали рокля без деколте и с ръкави.
	Грамадната зала беше подредена разкошно и с вкус в най-нов виенски стил — със златни и сребърни шарки по стените, с уютни ниши и малки пещери, образувани от тропически растения в качета. В ъгъла имаше бюфет с вина и хапки, а на нисък подиум забелязах яркосин роял — за първи път виждах такъв. Отвсякъде ехтяха гласове и смях, миришеше на парфюми и скъп тютюн.
	На пръв поглед всичко изглеждаше като най-обикновено светско соаре, но правеше впечатление прекалената руменина и почернени вежди на някои от кавалерите, а дамите бяха направо странни: широкоплещести, с адамови ябълки, една дори с тънки мустачки. Ендлунг също й обърна внимание и по оживеното му лице премина тъмна сянка — май напразно беше пожертвал собствените си мустачки. Впрочем срещаха се и такива особи, за които никой не би се досетил, че са мъже. Например една Коломбина, която ми се стори смътно позната, можеше да се мери по тънката снага и гъвкавите движения дори със самата госпожица Зизи.
	С Ендлунг се разходихме под ръка, за да открием Банвил и Кар. Почти веднага ни пресрещна някакъв господин с лента на разпоредител и притиснал ръце към гърдите си, изблея укорително:
	— Нарушение, нарушение на реда! Които са дошли заедно, се развличат отделно. Ще имате време да се нагушкате, гълъбици мои — намигна ми ужасно нагло, а лейтенанта леко щипна по бузата, за което Ендлунг веднага го плесна с ветрилото си по челото. — Палавнице — с удоволствие се обърна разпоредителят към камерюнкера, — позволи ми да те запозная с граф Монте Кристо. — И доведе старец с черна накъдрена перука и начервени устни. — А ти, рижият, ще се насладиш на очарователна нимфа.
	Предположих, че в тези кръгове е прието да се говори на „ти“ с непознати хора, и подхванах в същия тон:
	— Благодаря ти, грижовни приятелю, но предпочитам…
	Обаче на ръката ми вече се беше увесила разпасана нимфа с гръцка туника и стисната под мишница позлатена арфа.
	Тя незабавно задърдори нещо с много неестествен фалцет и непрестанно си свиваше устните на фльонга.
	Помъкнах натрапницата през залата и внезапно видях мистър Кар. Той беше с кадифена маска, но веднага го познах по яркожълтата коса. Англичанинът — щастливец — седеше до стената съвсем сам, пиеше шампанско и се озърташе. Оказа се, че и лейтенантът с неговото старче са седнали на близка маса. С Ендлунг се спогледахме и той многозначително помести глава встрани.
	Проследих погледа му. Зад една колона съзрях лорд Банвил, той по-трудно се разпознаваше, защото маската закриваше лицето му до брадичката, но аз го различих по панталона с ален кант.
	Седнах на дивана и нимфата с готовност се пльосна до мен, притиснала крак до моя.
	— Уморен ли си? — прошепна тя. — А на вид си толкова силен. Каква сладка брадавичка. Като стафидка — и докосна с пръст бузата ми. Едва се въздържах да не я, тоест да не го плесна през ръката.
	— Копринена брадица, маслена главица — изчурулика нимфата. — Винаги ли си такъв мрачен?
	Без да изпускам от очи Банвил, се сопнах:
	— Винаги.
	— Сега така ме погледна, все едно ме парна с камшик.
	— Ако много ти шарят ръцете, ще те парна аз — избухнах с решението повече да не се церемоня с нея.
	Заплахата ми я възбуди неочаквано.
	— По дупето ли? — изпищя нимфата и цяла полегна отгоре ми.
	— Такъв бой ще ти тегля, че има да ме помниш — отблъснах я.
	— Ах, така ли, така ли? — прошепна моята мъчителка и въздъхна дълбоко.
	Не знам как щеше да приключи диалогът ни, но изведнъж през залата премина едва доловимо раздвижване, сякаш вятър беше лъхнал над морска повърхност. Всички обърнаха глави в една посока, но някак неявно, уж потайно.
	— Ах, Филадорчик дойде! — прошепна нимфата. — Колко е хубав! Прелест, прелест!
	Разпоредителят в лек тръс се спусна към много висок и напет мъж с алена копринена маска, изпод която се виждаше добре оформена испанска брадичка. Видях зад гърба на влезлия строгото и безучастно лице на Фома Аникеевич и веднага се досетих какъв е този Филадор. Генерал-губернаторският иконом имаше такъв вид, сякаш е дошъл с господаря си на най-обикновена сбирка. Не беше с маска, а в ръце държеше дълга кадифена наметка — сигурно нарочно не беше я оставил на гардероб, та присъстващите да не се заблудят относно положението му. Деликатен човек, това си е.
	— При кого да те настаня, божествени Филадоре? — чух медения глас на разпоредителя.
	Генерал-губернаторът от височината на двуметровия си ръст огледа салона и се насочи към самотния мистър Кар. Седна до него, целуна англичанина по бузата и му прошепна нещо на ухо, като го гъделичкаше с мустак. Кар се усмихна, наклони глава, очите му заблестяха.
	Забелязах как Банвил отстъпва назад.
	Наблизо се появи и Коломбина, която ме беше впечатлила с невероятната си грациозност. Тя се спря до стената и загледана в негово височество, закърши тънки пръсти. Този жест ми беше познат и сега се досетих кой е — княз Глински, адютантът на Симеон Александрович.
	А на сцената междувременно започна представление.
	Две швестерки запяха в дует модния романс на господин Пойгин „Не си отивай, стой при мен“.
	Пееха доста изкусно и с истинска страст, така че неволно се заслушах, но при думите „От любовта ми откровена сърцето ти да запламти“ нимфата изведнъж положи глава на рамото ми, а пръстите й уж случайно се плъзнаха под ризата ми, което ме изпълни с кошмарен ужас.
	Погледнах паникьосан към Ендлунг. Той се смееше и удряше с ветрило през ръцете своя сбръчкан кавалер. Май и на лейтенанта не му беше никак лесно.
	Певиците бяха възнаградени с бурни ръкопляскания, към които се присъедини и моята обожателка, което временно ме освободи от посегателствата й.
	Разпоредителят се качи на сцената и съобщи:
	— По желание на скъпия ни Филадор сега ще бъде изпълнен така обикнатият от всички гьобек. Танцува безподобната госпожа Дезире, която специално пътува до Александрия, за да изучи това прекрасно древно изкуство! Заповядайте!
	Бурно аплодиран, на сцената се качи пълен господин на средна възраст с ажурни чорапи, къса наметка, поличка с лъскави пайети и гол корем — кръгъл и неестествено бял (вероятно току-що обръснат).
	Акомпаниаторът засвири персийска мелодия от оперетката „Одалиска“ и „госпожа Дезире“ взе така да полюшва кълки, че обемистият й търбух се раз люля на вълни.
	Това зрелище ми се стори крайно непривлекателно, но публиката изпадна във френетичен възторг. Отвсякъде се понесоха викове „Браво“ и „Омайница“!
	Моята нимфа съвсем се разпаса — едва успях да задържа ръката й, вкопчена в бедрото ми.
	— Толкова си недостъпен, обожавам такива — прошепна в ухото ми тя.
	Симеон Александрович изведнъж рязко дръпна към себе си мистър Кар и впи устни в неговите в дълга целувка. Неволно погледнах Фома Аникеевич, изправен с невъзмутим вид зад дивана на великия княз, и си помислих: какво самообладание и силна воля са необходими, за да носи кръста си с такова достойнство. Ако знаеше Фома Аникеевич, че съм тук, в залата, сигурно щеше да се провали от срам вдън земя. Слава Богу, с рижата брада бях неузнаваем.
	А после се случи следното.
	С нечленоразделен вик лорд Банвил се втурна иззад колоната си, с няколко скока преодоля разстоянието до масата, сграбчи мистър Кар за раменете и го побутна встрани, като му крещеше нещо на шушкавия си език.
	Симеон Александрович скочи прав, вкопчи се в роклята на мистър Кар и го дръпна обратно. Аз също се надигнах, защото пред очите ми пламваше отвратителен скандал, опасен за монархията, но развилите се събития надминаха най-ужасните ми опасения. Банвил пусна мистър Кар и извъртя як шамар на негово височество!
	Музиката секна, гьобекчийката уплашено приклекна и настъпи пълна тишина. Чуваше се само задъханото дишане на лорд Банвил.
	Нечувано! Физическо оскърбление, нанесено на августейшия дом! При това от чужденец! Май изстенах на глас, и то доста силно.
	И едва сега се сетих, че тук няма и не може да има никаква августейша особа. Плесника бе изял някой си господин Филадор, човек с алена маска.
	Симеон Александрович изви объркано вежди, вероятно не беше изпадал в подобни ситуации. Генерал-губернаторът се хвана за ударената буза и отстъпи крачка назад.
	А милордът, без да проявява вече никакви признаци на вълнение, бавно свали бялата ръкавица. О, Боже! Сега наистина ще се случи непоправимото — ще му обяви дуел, и то публично. Банвил ще се представи и тогава негово височество не може повече да остане инкогнито!
	Фома Аникеевич тръгна напред, но го изпревари Коломбина. Втурна се към милорда и бързо — раз-раз-раз-раз — заплющяха шамари дори още по-силни от първия, опукан на Симеон Александрович. Банвил замята глава наляво-надясно.
	— Аз съм княз Глински! — извика на френски адютантът и дръпна маската от лицето си. Беше много красив в този миг — нито госпожица, нито юноша, а някакво особено същество, подобно на архангел от старинните италиански картини. — Вие, господине, нарушихте правилата в нашия клуб, за което ви обявявам дуел!
	Банвил също си свали маската и аз сякаш за първи път го видях истински. Огнен поглед, врязани жестоки бръчки надолу от ноздрите, безкръвни устни и две алени петна на бузите. Никога не съм виждал по-страшно лице. Как съм можел да смятам този вампир за безобиден чудак.
	— Аз съм Доналд Невил Ламберт, единайсети виконт Банвил. Приемам предизвикателството ви и отговарям със същото.
	Фома Аникеевич наметна пелерината на великия княз и дискретно го подръпна. Какво изрядно поведение! Той запази абсолютно хладнокръвие в тази ужасна ситуация. Генерал-губернаторът дори и с маска не може да присъства при обявяване на дуел. Защото това вече не е скандал, а престъпно деяние, чието предотвратяване е свещен дълг на административната власт.
	Негово височество и Фома Аникеевич бързо си тръгнаха. Мистър Кар, придържайки доминото си, изчезна подир тях.
	Разпоредителят махна на акомпаниатора, онзи отново удари клавишите и не чух как завърши разговорът на милорда и княза. Те почти веднага излязоха, съпроводени от още двама господа, единия в смокинг, а другия с рокля и дълги ръкавици.
	Постъпката на младия адютант ме възхити. На ви швестер! Пожертва кариерата си, репутацията си, заложи живота си на карта — само и само да спаси любимия си началник, който при това нямаше особено милосърдно отношение към него.
	Скандалът като че ли само оживи веселбата. След източните ритми се чуха веселите звуци на канкан и трима господа с поли се впуснаха вкупом да подскачат, квичейки и вирейки крака. Ние с Ендлунг се спогледахме и без да се наговаряме, станахме едновременно. Нямахме повече работа тук.
	Нимфата незабавно скочи.
	— Да-да, да вървим — прошепна тя и здраво се вкопчи в ръката ми. — Цялата горя.
	Реших, че навън ще ми е по-лесно да се отърва от безпардонната особа, и тръгнах към изхода, но нимфата ме дръпна в противоположната посока.
	— Не, глупчо, не натам. Тук долу в подземието има чудесни стаи! Нали обеща така да ме нашляпаш, че дълго да го помня…
	Търпението ми се изчерпа.
	— Господине, пуснете ме — казах сухо. — Бързам.
	— „Господине“?! — ахна нимфата, сякаш я бях наругал с най-долни думи. И нададе вик: — Господа! Той ме нарече „господине“! Той не е от нашите, господа! — и с отвращение се дръпна от мен.
	Отстрани някой каза:
	— Гледам аз, че брадата му е фалшива… — едър господин в сивкав полуфрак ме дръпна за неронската брада и тя най-предателски се кривна. — Ах, мерзавец, гнусен шпионин, лошо ти се пише! — озъби се господинът, замахна и аз едва избягнах тежкия му юмрук.
	— Долу ръцете! — ревна Ендлунг, хвърли се към насилника и по всички правила на английския бокс му шибна кроше в челюстта.
	От този удар господинът в сив полуфрак се просна на пода, но вече ни се нахвърлиха от всички страни.
	— Господа, това са „Блюстителите“! — викна някой. — Цяла шайка са тук! Бийте ги!
	И се посипаха удари и ритници отвред, от един ритник в корема чак дъхът ми секна. Свих се одве, стовариха ме на пода и повече не ме оставиха да се надигна.
	Ендлунг очевидно се съпротивляваше лъвски, но силите бяха много неравни, държаха ни десетки ръце.
	Бяхме заобиколени отвсякъде от озлобени лица.
	— Това са „Блюстителите“ ръбати! Свине! Потисници! Да ги убием, господа, както те убиват нашите!
	И ни обсипаха нови удари. Усетих солен вкус в устата и един разклатен зъб.
	— Да ги тикнем в килията за изтезания, там да псовисат! — кресна някой. — Та и на другите да е за обица на ухото!
	Всички одобриха зловещото предложение.
	Издърпаха ни по коридора и ни помъкнаха надолу по някакво тясно стълбище. Аз само се предпазвах от ритниците, но Ендлунг ругаеше с разни моряшки думи и водеше битка за всяко стъпало. Най-накрая ни пренесоха на ръце по мъждиво осветен проход без никакви прозорци и ни хвърлиха в тъмна стая. Аз болезнено си ударих гърба в пода, зад мен се тресна желязна врата.
	Когато очите ми малко свикнаха с мрака, видях горе в дъното сив правоъгълник. Отидох до него, като се държах за стената. Беше прозорче, но много високо, не можех да го стигна.
	Обърнах се в посоката, където според мен би трябвало да са хвърлили Ендлунг, и попитах:
	— Да не са полудели тези господа? Какви ръбати? Какви блюстители?
	Невидимият в тъмното лейтенант запъшка, плю.
	— … — той произнесе с дълбоко чувство думи, които не бих повторил. — Счупиха ми зъба с коронката. Ръбати са всички мъже нехомосексуалисти, включително и ние с вас. А „Блюстителите“, Зюкин, са тайна организация, която пази честта на династията и на старовремските руски родове от позор и хули. Не сте ли чували за тях? По-миналата година накараха този… как беше… композитора… по дяволите, не си спомням името му… да се отрови. Задето обърнал резбата на NN (Ендлунг назова един от младите велики князе, когото съвсем пък няма да спомена)*. А миналата година хвърлиха в Нева стария манаф Квитковски, който задяваше младите правници. Та за нас решиха, че сме от същите тези „Блюстители“ Добре че не ни разкъсаха. Значи ще гинем тук от глад и жажда. Понеделник, тринайсети — какво искате — лейтенантът се размърда на пода — вероятно да се нагласи по-удобно, и философски отбеляза: — А един ясновидец в Нагасаки ми предрече смърт в морско сражение. Как да вярва човек на предсказания.
	[* Очевидно става дума за Чайковски, който умира в края на октомври 1893 г. най-вероятно от отравяне със стрихнин (официално — от холера), и великия княз Константин Константинович Романов (1858–1915), внук на Николай I и братовчед на Александър III. — Б.пр.]


	14 май

	Когато се събудих, бях целият схванат. Каменният под, макар и застлан с килим, беше твърд и студен. Нощес дълго не можах да се успокоя. Ту обикалях край стените, ту се опитвах да отворя ключалката с иглата за вратовръзка — докато не усетих, че силите ме напускат. Легнах. Мислех, че няма да заспя, и завиждах на Ендлунг, който кротко похъркваше в тъмното. Накрая съм заспал. Не мога да кажа, че сънят ми беше отморяващ — събудих се целият вдървен. А Ендлунг все така сладко спеше, подпъхнал лакът под главата си, и нищо му нямаше на лейтенанта дебелокож.
	Позата на спящия ми другар по нещастие можах да видя, защото в тъмницата ни вече не беше пълен мрак, а през прозорчето влизаше слаба сивкава светлина. Станах и изкуцуках натам. Прозорчето беше с решетка и не можах нищо да видя. То явно излизаше в някаква ниша, разположена много по-ниско от нивото на улицата. А че гледаше към улицата, нямах никакви съмнения — дочувах приглушен тропот на колела, конско цвилене, свирката на регулировчика. От всичко това следваше, че не е съвсем ранно утро. Извадих часовника си от джоба. Почти девет. Какво ли си мислят в Ермитажа по повод изчезването ни? Ах, днес на техни височества само ще им е до нас — коронацията. Но дори после, когато Павел Георгиевич им разкаже за нашата мисия с Ендлунг, пак не може да ни помогне. Банвил и Кар нямат нищо общо с това, което ни се случи. Наистина ли ще се мре в тази дупка?
	Огледах се. Висок мрачен таван. Голи празни стени.
	Взрях се и видях, че изобщо не са празни — по тях бяха окачени някакви странни предмети. Приближих се и потръпнах от ужас. За първи път в живота си разбрах, че студената пот не е словесен израз, а истинско явление: неволно си докоснах главата и установих, че цялото ми чело е лепкаво, мокро и студено.
	По стените в строг геометричен ред висяха ръждиви окови, чудовищни шипести бичове, многоопашати камшици и какви ли не чудесии, предназначени за нечовешки мъчения.
	Наистина ни бяха затворили в карцер за изтезания!
	Нямам се за страхливец, но в този миг от гърлото ми се изтръгна истински вопъл.
	Ендлунг надигна глава от лакътя си, сънено премига, озърна се. Каза с прозявка:
	— Добро утро, Афанасий Степанич. Само не ми казвайте, че никак не е добро. И без това го виждам по ужасеното ви лице.
	С треперещ пръст му посочих изтезателните приспособления. Лейтенантът замря с отворена уста насред прозявката. После подсвирна, рипна от пода и свали от стената първо оковите, после страховития бич. Повъртя ги на всички страни, поклати глава:
	— Ах, палавници, вижте…
	Аз плахо взех бича и установих, че не е кожен, а съвсем лек, копринен. Оковите също се оказаха бутафорни, железните скоби за китките и глезените отвътре бяха подплатени с дебела мека материя.
	— За какво са? — попитах с недоумение.
	— Вероятно това помещение е предназначено за садистично-мазохистични забавления — обясни Ендлунг с тон на познавач.
	— Какви забавления?
	— Как може да сте такъв игнорамус*, Зюкин, при проявените ви способности. Хората се делят на две категории — наставнически вдигна пръст. — Едни, които обичат да измъчват, и други, които обичат да бъдат измъчвани. Първите се наричат садисти, вторите — мазохисти, вече не помня защо. Вие например сте завършен мазохист. Чел съм, че именно такива хора най-често стават слуги. Аз по-скоро съм садист, защото ужасно мразя да ми наместват ребрата като снощи. Най-добрите съпружески и приятелски двойки се получават от садист и мазохист — всеки осигурява потребното на другия. Тоест, по-просто казано, аз ви пердаша и всячески ви обиждам, а за вас това е сладко като мед. Ясно ли ви е?
	[* Незнаещ, несведущ (лат.). — Б.пр.]
	Не, беше ми абсолютно неясно, но си спомних загадъчните думи на снощната нимфа и предположих, че в чудноватата теория на Ендлунг може и да има нещо вярно.
	Относно бичовете и оковите се успокоих, но и без тях имах премного причини за терзания.
	Първо, собствената ни участ. Нима наистина ще ни оставят да умрем тук от глад и жажда?
	Отидохме до външната стена, лейтенантът се качи на раменете ми и дълго крещя през прозорчето, но от улицата явно не ни чуваха. После взехме да удряме по вратата. Тя беше облепена с плъст отвътре и ударите се притъпяваха. А отвън не се чуваше нито звук.
	Второ, тормозеше ме глупостта на създалото се положение. Вчера мадмоазел Деклик трябваше да открие местонахождението на Линд. Днес Фандорин ще проведе операцията за освобождаването на Михаил Георгиевич, а аз седя тук като мишка в капан, и то поради собствената си глупост.
	Трето, много ми се ядеше. И снощи не бяхме вечеряли. Неволно въздъхнах.
	— Ама и вас си ви бива, Зюкин — каза Ендлунг с леко предрезгавял глас от викането. — За такива като вас винаги съм казвал, че тихите води са най-опасни. И красавиците не пропущате, и сте смел другар, и не сте хленчо. За какъв дявол ви е тази лакейска служба? Елате по-добре при нас, каптенармус* на „Ретвизан“. Нашите ще ви приемат на драго сърце — та вие сте великокняжески иконом! Всички други кораби ще ни завиждат. Наистина. Преместването от придворна служба на морска ще се уреди лесно. В каюткомпанията ще сте равен с другите — няма цял живот да поднасяте кафетата! Ще си поплаваме прекрасно, Бога ми. Помня, че вълнението не ви се отразяваше. Ех, Зюкин, не сте били в Александрия! — лейтенантът подбели очи. — Himmeldonnerwetter**, какви вертепи! Там непременно ще ви хареса, щом си падате по миньончета — има такива финтифлюшчици, направо да ги вземете в шепа, но всичко си им е на място. Вярвате ли, ей тонинка талийка, а тука така и така — той показа със заоблени движения. — Аз винаги съм обожавал пухкави жени, но ви разбирам — миньончетата също са очарователни посвоему. Разкажете ми за Снежневска като на приятел — Ендлунг сложи ръка на рамото ми. — С какво ви е пленило чак толкова туй полякинче? Вярно ли е — така се говори, — че в миг на страст надавала някакви особени звуци, които побърквали мъжете, както сирените омагьосвали с песни спътниците на Одисей? Кажете де! — побутна ме с лакът и смигна. — Поли каза, че по време на единствената им среща не чул никакви особени песнопения, но Поли е още кутре и надали е докарал полякинчето до истинска страст, а вие сте опитен мъж. Разкажете ми, защо не! Все едно живи оттук няма да излезем. Много ми е любопитно да чуя какви са тези звуци — и лейтенантът запя: — „Чувам, чувам звук на полка, звук неземен и божествен.“
	[* Унтерофицер, завеждащ ротното или полково имущество, оръжие, амуниции. — Б.пр.]
	[** Гръм и мълнии! (нем.) — Б.пр.]
	За никакви страстни звуци, издавани от Изабела Фелициановна, естествено, не знаех нищо, а и да знаех, не бих споделял подобни неща, което се постарах да покажа със съответния израз на лицето.
	Ендлунг разочаровано въздъхна:
	— Значи лъжат? Или криете? Добре, като не искате да казвате, недейте, макар че не е по другарски. Между моряци не е приета такава потайност. Когато с месеци не виждаш суша, знаете ли, е приятно да поседнеш в каюткомпанията и да си разказваш с другарите всякакви подобни историйки…
	Отдалеч, сякаш от дън земя, долетя мощен камбанен тътен.
	— Девет и половина — трескаво прекъснах лейтенанта. — Започва!
	— За окайване съм — горчиво се оплака Ендлунг. — Няма да видя коронясването, хем съм камерюнкер. На миналата коронация още бях в кадетския корпус. А до следващата няма да доживея — царят е по-млад от мен. Толкова исках да я видя! Имах и билет за прекрасно място. Точно срещу Червения вход. Сега сигурно излизат от Успенския храм.
	— Не — отговорих аз. — От Успенския ще е много по-късно. Знам обреда най-подробно. Да ви го разкажа ли?
	— Разбира се! — възкликна лейтенантът и седна по турски.
	— Значи така — подхванах, припомняйки си коронационния обред. — Сега от притвора на Успенския храм московският митрополит Сергий държи слово пред негово величество и му говори за тежкото бреме на царската служба и за великото тайнство на миропомазването. Може би вече е приключил. На най-почетно място пред царските двери, сред златотъканите придворни мундири и обшитите с перли парадни рокли белеят прости селски ризи и аленеят покосници — това са специално доставени от Костромска губерния потомци на героичния Иван Сусанин, спасителя на династията Романови. Ето, императорът и императрицата тръгват по пурпурен килим към троновете, въздигнати срещу олтара, специален трон е сложен и за нейно величество императрицата-майка. Императорът е в преображенски мундир* с червена лента през рамо. Императрицата е в сребробял брокат с огърлие от розови перли, а шлейфа й носят четирима камерпажове. Царският трон е старинна изработка, правен е още за Алексей Михайлович и се именува Елмазен, защото в него са инкрустирани осемстотин и седемдесет елмаза, има също рубини и перли. Най-първите държавни сановници държат кадифени възглавници с царските регалии: меч, корона, щит и скиптър, увенчан с прочутия брилянт „Орлов“ — въздъхнах, зажумях и видях пред себе си свещения камък като наяве. — Той е бистър-бистър, по-прозрачен от сълза и с леки синьо-зелени отблясъци, като морска вода на слънце. Теглото му е двеста карата, по форма е като половин яйце, но по-голям — по-прекрасен брилянт няма на целия свят…
	[* Тоест униформа на Преображенския полк, който като Семьоновския е един от най-старите полкове в руската гвардия, сформиран от Петър I през 1687 г. и разформирован през 1918 г. — Б.пр.]
	Ендлунг слушаше като омагьосан, да си призная, аз самият се бях увлякъл и дълго описвах на внимателния си слушател целия ход на величествената церемония, като си поглеждах все часовника, за да не изпреварвам събитията. И точно когато казах: „Ето императорът и императрицата се качват по стълбите пред Червения вход и три пъти се покланят доземи на събралото се множество. Сега ще гръмне топовен салют“ — и някъде в далечината наистина се чуха гърмежи, които не спряха цели няколко минути, защото според церемониала трябваше да се произведат 101 топовни салюта.
	— Как прекрасно описахте всичко — разчувства се Ендлунг. — Все едно видях всичко със собствените си очи и дори още по-добре. Само не разбрах за лачената кутия и човека, дето върти ръчката.
	— Това и аз много не го разбирам — признах, — но със собствените си очи прочетох обявление в „Дворцовие ведомости“, че коронацията ще се заснеме с новоизобретен кинематографически апарат и за целта е докаран специален манипулатор — той ще върти ръчката и така ще се направят нещо като движещи се картинки.
	— Какво ли не измислят… — лейтенантът тъжно погледна сивото прозорче. — Като спряха гърмежите, сега чувам как ми куркат червата.
	Аз рекох сдържано:
	— Наистина, и на мен много ми се яде. Дали ще умрем от глад?
	— Ами, Зюкин — махна с ръка партньорът ми. — Няма да умрем от глад. Ще умрем от жажда. Човек може да изкара и две, и дори три седмици без храна. Но без вода няма да издържим и три дни.
	И наистина гърлото ми беше пресъхнало, а в тъмницата ни същевременно взе да става задушно. Ендлунг отдавна си беше свалил женската рокля и остана само по наполеонки и фланелка на сини и бели ивици, тъй наречената „моряшка“. Сега свали и нея и аз видях на здравото му рамо татуировка — доста натуралистична рисунка на мъжки атрибут с разноцветни крилца.
	— Направиха ми я в един сингапурски бордей — обясни лейтенантът, забелязал смутения ми поглед. — Още бях мичман, та от глупост. Заради бас. Сега никоя прилична госпожица няма да ме иска. Май така ще си умра ерген.
	Последното впрочем прозвуча без капка съжаление.


	Целия следобед се разхождах из тъмницата, все по-измъчван от глада, жаждата и бездействието. От време на време виках през прозореца или тропах на вратата — без никакъв резултат.
	А Ендлунг от благодарност за описанието на коронацията ме занимаваше с безкрайни истории за корабокрушения и необитаеми острови, където моряци от различни националности бавно умираха без храна и вода.
	Вече отдавна се беше стъмнило, когато той заразправя за някакъв френски офицер, който бил принуден да изяде другаря си по нещастие — корабния каптенармус.
	— И представяте ли си? — оживено разказваше полуголият камерюнкер. — После лейтенант Дю Беле казал пред съда, че месото на каптенармуса било много нежно, с розова сланинка, на вкус като свинското. Съдът, разбира се, оправдал лейтенанта предвид изключителните обстоятелства, а и защото Дю Беле бил единствен син на старата си майчица.
	На това място поучителният разказ секна, защото вратата на килията ни изведнъж се отвори безшумно и двамата замигахме от ярката светлина на фенер.
	Размазаната сянка, която се беше появила насреща ни, произнесе с гласа на Фома Аникеевич:
	— Моля ви за извинение, Афанасий Степанович. Вчера, разбира се, ви познах с рижата брада, но и през ум не ми мина, че нещата са приключили така ужасно. А днес на приема в Грановитата палата случайно чух двама от тукашните постоянни посетители да си шушукат и да се смеят как били дали урок на двойка „Блюстители“. Помислих си: дали не говорят за вас? — влезе и съчувствено попита: — Как сте тук, господа, без вода, без храна, без осветление?
	— Зле! Много зле! — викна Ендлунг и се хвърли на врата на нашия спасител.
	Предполагам, че Фома Аникеевич надали би одобрил подобен порив от страна на потен господин само по долни гащи.
	— Това е камерюнкер Филип Николаевич Ендлунг, камерюнкер в нашия дворец — представих го. — А това е Фома Аникеевич Савостиянов, иконом на негово височество московския генерал-губернатор — и след като приключих с необходимите формалности, побързах да попитам за най-важното: — Какво става с Михаил Георгиевич? Освободиха ли го?
	Фома Аникеевич разпери ръце:
	— Нищо не ми е известно по този въпрос. Сполетя ни друго нещастие. Княз Глински се застрелял. Голяма беля.
	— Как така се застрелял? — изненадах се аз. — Нали обяви дуел на лорд Банвил?
	— Каза се: застрелял се е. Намерен е в Петровско-Разумовския парк с огнестрелна рана в сърцето.
	— Горкият корнет, малшанс — заоблича се Ендлунг. — Англичанинът е извадил точен мерник. Жалко. Чудесен момък беше, макар и педи.


	15 май

	— … Освен това помощник-бюфетчикът счупи блюдото за дивеч от севърския сервиз. На първо време наредих да бъде глобен половин месечна плата, нататък — по ваше усмотрение. Сега: за камериерката на нейно височество Петришчева. Лакеят Крючков докладва, че била забелязана в шубрака с камердинера на господин Фандорин в съвсем недвусмислен вид. Не предприех нищо, защото не знам как е прието при вас да се действа в случай на подобни волности…
	— Като за първи път — мъмрене — обясних на Сомов и вдигнах очи от чинията. — Ако се повтори — вън. Ако е заченала — уволнение с парична помощ. На тези неща гледаме строго.
	Вън се зазоряваше, а в кухнята още гореше газена лампа. Аз с огромна наслада изядох стоплената супа и подхванах кюфтенцата „Дьо Роан“.
	След като Фома Аникеевич ни измъкна с Ендлунг от тъмницата, пътищата ни с лейтенанта се разделиха. Той отиде във вариетето да се преоблече. Повика ме и мен, каза, че момичетата нощували в стаи в театъра — ще ни нахранят, ще ни напоят, ще ни приютят.
	Но ме чакаха по-важни дела. Нямам предвид домакинските грижи, изслушвах Сомов доста невнимателно.
	— Как мина коронацията? — попитах, опитвайки се да преценя дали Сомов може да знае нещо за вчерашната операция. Май не би трябвало, но той не е никак глупав, доста е проницателен. Във всеки случай не ми зададе никакъв въпрос относно причините за отсъствието ми. Как ли някак по-небрежно да се поинтересувам дали не са докарали от Илинское Михаил Георгиевич?
	— Пълно великолепие. Но — Сомов сниши глас — сред нашите се говори, че имало лоши предзнаменования…
	Наострих уши. Лоши предзнаменования в такъв ден не са шега работа. Коронацията е изключително събитие и всяка подробност е от значение. Сред нашите дворцови служители има такива прорицатели, че разпределят по часове целия ход на церемонията и гадаят как ще мине царстването и в кой период може да се очакват премеждия. Това, да кажем, е суеверие, но има знаци, които не може да се подминат. Например при коронацията на Александър Освободител на вечерния прием изведнъж бутилка шампанско гръмнала на масата — все едно избухнала бомба. Тогава, през 1856 година, още нямало бомбаджии, та никой не знаел как да изтълкува подобен казус. Проясни се много по-късно, след четвърт век*. А на миналата коронация императорът положил короната на главата си преди установеното време и нашите предрекоха, че царуването му ще е кратко. Така и стана.
	[* След поредица от атентати Александър II е убит от народоволци през 1881 г. — Б.пр.]
	— Отначало — огледа се към вратата и заразказва Сомов, — когато коафьорът гласеше короната върху прическата на нейно величество, силно забоде фуркета — императрицата чак изохка. Убоде я до кръв… А после вече, след началото на шествието, внезапно се скъса веригата на „Андрей Първозвани“ на негово величество и орденът тупна на земята! За фуркета само нашите знаят, но случаят с ордена се забеляза от мнозина.
	Да, лоша работа, помислих си. Обаче можеше да е къде по-лошо. Най-важното е, че негово величество е венчан да управлява царството и доктор Линд все пак не беше успял да съсипе това високотържествено събитие.
	— Ами англичаните? — попитах неопределено, защото не бях наясно дали в Ермитажа се знае за дуела.
	— Лорд Банвил замина. Вчера на обед. Не остана дори за коронацията. Написа бележка за негово височество и си тръгна. Бледен и сърдит. Или е нещо обиден, или е болен. Остави щедри парични награди за целия старши персонал. За вас, Афанасий Степанович, златна гвинея.
	— Обменете я за руски пари и от мое име ги поделете поравно на Липс и двамата кочияши, те се представиха отлично — казах аз, защото не желаех награда от този душегубец. — А мистър Кар?
	— Не е заминал. Лордът му остави и иконома си — потегли сам.
	— А мадмоазел Деклик, скучно ли й е без възпитаника? — с деликатна нехайност стигнах най-после до главното.
	В коридора се чуха тихи стъпки. Обърнах се и видях Фандорин. Той беше с кабинетна пижама с чапрази, с мрежичка на косата, с плъстени пантофи. Прилизан, меко стъпващ, с проблясващи в тъмното очи — същински котарак.
	— Нощният портиер ми каза, че сте се в-върнали. А къде е Ендлунг? — попита той, без изобщо да поздрави.
	От въпроса за Ендлунг следваше, че Павел Георгиевич му е разказал за експедицията ни. Въпреки ужасната неприязън, която предизвикваше у мен този човек, нямах търпение да поговоря с него.
	— Свободен сте, Корней Селифанович — казах на помощника си и той, умен човек, мигом се оттегли. — С господин камерюнкера всичко е наред — отговорих кратко и за да изпреваря по-нататъшните му неприятни въпроси, добавих: — За съжаление само си загубихме времето.
	— И при нас не всичко е гладко — каза Фандорин и седна. — Вие изчезнахте з-завчера вечерта, когато Емилия още не беше се върнала. Тя отлично се справи със задачата и ние съвсем точно определихме тайното убежище на Линд. Оказа се, че той крие детето в гробницата на княгиня Бахметиева, това е параклис с подземие, направен близо до зида на Новодевичия манастир. Княгинята се самоубила от нещастна любов преди около сто години, в манастира не позволили да я погребат, затова безутешните родители й направили нещо като мавзолей. Родът Бахметиеви не е оставил наследници, та параклисът е овехтял, на портите виси ръждив катинар. Но това е за заблуда. Мадмоазел разказа, че когато я въвеждали в студеното помещение с вързани очи, тя всеки път чувала звук на добре смазани панти. Не успяхме да намерим архитектурен план на параклиса, знае се само, че гробницата е в п-подземие — Ераст Петрович взе да чертае с пръст по масата. — Вчера още на разсъмване се п-подготвихме. Това (сложи панерчето за хляб) е манастирът. Това (нагласи до него солницата) е параклисът. Наоколо е пустош, тук има езеро (изля малко чай на мушамата). Не може да се стигне незабелязано. Наредихме хора в голям периметър, маскирахме ги. По-навътре не сме влизали.
	— Защо? — попитах аз.
	— Защото, Зюкин, цялата земя около Новодевичия манастир е прокопана с подземни ходове. Ту поляци са го обсаждали, ту Лъжедмитрий, ту по-късно стрелците са прокопавали, та да спасят принцеса София. Сигурен съм, че Линд като п-предвидлив и п-предпазлив субект не току-тъй е избрал точно това място. Там сигурно има път за отстъпление, това му е постоянна тактика. Затова реших да действам другояче — той сви вежди, въздъхна. — Вчера предаването на камъка беше насрочено за п-пет часа следобед, тъй като коронясването беше в два. Веднага след церемонията „Орлов“ бе изваден от скиптъра…
	— Значи е получено разрешение за размяната?! — възкликнах аз. — Тогава тя греши и Михаил Георгиевич все пак ще бъде спасен!
	— Коя тя? — подскочи Фандорин, но по вида ми разбра, че отговор няма да последва, и продължи: — „Орлов“ ми е поверен само с едно условие. Гарантирах, че камъкът в никакъв случай няма да остане у Линд. В никакъв случай — наблегна.
	Аз кимнах:
	— Тоест, ако трябва да се избира между живота на негово височество и брилянта…
	— Именно.
	— Но как можете да сте сигурен, че ще спасите „Орлов“ от доктора? Нима мадмоазел Деклик може да му попречи? А и нали казвате, че има подземни проходи…
	— Поставих условие на Линд, предадено му от Емилия още завчера. Тъй като не става дума за обикновена скъпоценност, а за свещена реликва, б-брилянтът не може да бъде поверен на безпомощна жена. Гувернантката ще бъде съпроводена от охранител. Сам, без оръжие, тъй че Линд да не се опасява от нападение.
	— И кой е този охранител?
	— Аз — тъжно промълви Фандорин. — Добре измислено, нали?
	— И какво?
	— Нищо не стана. Аз се гримирах като стар прегърбен камериер, но може би не съвсем добре. Останахме с Емилия над един час в храма. И никой не дойде. А завчера, когато беше сама, нямаше никакви усложнения. Пак бележка, пак закрита карета в една от близките п-пресечки и тъй нататък. Та вчера почакахме до шест и четвърт, но нищо не стана и се прибрахме.
	— Да не би Линд да се е отказал от размяната? — попитах с едва чут глас.
	— Ами. В Ермитажа ни чакаше писмо, пристигнало по обичайния начин — по раздавача, но без клеймо. Ето, п-прочетете го, още повече че се отнася непосредствено за вас.
	Взех настръхнал писмото, което леко ухаеше на парфюм.
	— „Граф Есекс“?
	— Същият. Четете де.
	_„Реших да направя на династия Романови щедър подарък за коронацията“_ — прочетох първото изречение и ми се зави свят. Нима?…
	Но не, радостта ми се оказа преждевременна. Премигах да отпъдя замъгляването и прочетох посланието докрай.

	Реших да направя на династия Романови щедър подарък за коронацията. Цената на подаръка е един милион. Именно това е уговорената сума на всекидневните вноски за „Орлов“, с който любезно услужих на руската монархия. И така, можете да задържите камъка още един ден, и то съвсем безплатно. В края на краищата от моя страна би било просто нелюбезно да помрача тъй тържествения за вас ден.
	Ще извършим малката ни трансакция утре. Нека гувернантката бъде в храма в седем вечерта. Разбирам нежеланието ви да поверите такова съкровище на тази жена и не възразявам да има съпровождащ. Но това да е човек, когото познавам, а именно — мосю Кучешки бакенбарди.
	Искрено ваш
	доктор Линд

	— Затова ли ми разказвате всичко?
	— Да — Фандорин изпитателно ме погледна в очите. — Искам да ви помоля, Афанасий Степанович, да вземете участие в това опасно начинание. Вие не сте полицейски агент, не сте военен, не сте длъжен да рискувате живота си в името на д-държавните интереси, но при настоящето стечение на обстоятелствата…
	— Съгласен съм — прекъснах го аз.
	В този момент не чувствах никакъв страх. Мислех си само едно: ще бъдем заедно с Емилия. Май именно тогава за първи път мислено нарекох мадмоазел по име.
	След кратка пауза Ераст Петрович се изправи.
	— Тогава си починете, имате уморен вид. В десет бъдете в хола. С Емилия ще имате инструктаж.


	Късното слънце напече кадифеното перде и в засенчената гостна замириса на прах. Кадифето винаги създава трудности — такъв си е платът: ако пердетата висят с години, без да се перат редовно, както например тук, в Ермитажа, прахулякът просто се набива в плата и повече не може да се почисти. Мислено си набелязах още днес да наредя смяна на пердетата. Ако се върна жив, разбира се.
	А благополучният изход на замисленото начинание ми се струваше доста съмнителен. На последното — вероятно най-последно съвещание — присъстваха само непосредствените участници в операцията: ние с мадмоазел, господин Фандорин и двамата полковници, Карнович и Ласовски, които не шукваха, същински божи кравици, и слушаха Ераст Петрович с подчертано уважение — не знам истинско или мнимо.
	На голямата маса беше опъната схема на местността между Новодевичия манастир и Новодевичата крайбрежна улица, направена този път изрядно, не като сутрешната върху мушамата. С щрихирани кръгчета бяха отбелязани тайните постове, заобиколили пустеещото място от всички страни: старши агент (Фандорин го назова — Кузякин) в хралупата на стария дъб на ъгъла на Вселенската градинка; шестима „служители“ в крилото на Детската клиника с изглед към езерото; единайсет „монаси“ на манастирския зид; седем „лодкари“ и „пазачи на шамандури“ на реката; един маскиран като продавачка на ъгъла на „Погодинска“; трима „просяци“ при портите на манастира; двама „рибари“ на езерото — тези бяха разположените най-близо, общо в първото обкръжение трийсет и един агенти.
	— Размяната трябва да протече така — обясни Фандорин, сочейки постовете. — Вас двамата ви докарват до параклиса и ви въвеждат вътре. Вие изисквате да ви свалят п-превръзките. Там вътре сигурно имат свой бижутер. Вие му давате „Орлов“ за експертиза, после си го взимате. Тогава мадам Деклик се спуска в гробницата и взима момчето. Когато изведат детето, връчвате камъка. С това вашата мисия, Зюкин, приключва.
	Не повярвах на ушите си. Авантюристичната природа на господин Фандорин вече ми беше добре позната, но дори от него не бях очаквал подобна безотговорност. Най-поразителното обаче беше, че началникът на дворцовата полиция и главния полицейски началник изслушаха безумния му план с най-съсредоточен вид и изобщо не възразиха.
	— Каква глупост! — с нетипична за мен (но съвсем оправдана в случая) грубост възкликнах аз. — Ще бъда сам, без оръжие, за мадмоазел да не говорим. Че те просто ще ми вземат брилянта, щом се уверят, че е истински. И хич няма да ни върнат Михаил Георгиевич. Просто ще изчезнат по някой подземен проход, а нас и тримата ще ни заколят. Чудесна операция ще стане! Не е ли по-добре, след като ние с мадмоазел Деклик влезем вътре, да щурмувате гробницата?
	— Не е по-добре — кратко отговори Фандорин.
	А Карнович обясни:
	— В случай на щурм негово височество със сигурност ще бъде убит. А и вие двамата.
	Аз си замълчах и погледнах Емилия. Да си призная, тя се държеше много по-спокойно от мен и което ми се видя най-болезнено — гледаше Фандорин с пълно доверие.
	— Ехаст Петхович — тихо рече мадмоазел, — доктох Линд е много хитъх. Ами ако днес ни закахат с мосю Зюкин на дхуго място, съвсем ново? Ако стане така, вашата embuscade* ще е съвсем пхазна.
	[* Засада (фр.). — Б.пр.]
	— Напразна — поправих я по стар навик и се обърнах към умника Фандорин, защото въпросът, както се казва, беше право в целта.
	— Не е изключено — призна той. — Но съм взел някои мерки, ако т-това се случи. И вашите опасения, Зюкин, че ще ви отнемат камъка, а няма да дадат детето, са съвсем основателни. Всичко ще зависи само от вас и сега минавам към най-важното — той отиде до дървеното сандъче, сложено на маса до прозореца, и с две ръце извади оттам гладка топка с лъскава златна повърхност и големина на малък кримски пъпеш. — Ето ви гаранцията — каза Ераст Петрович и сложи топката пред мен.
	— Какво е това? — попитах и се наведох.
	В огледалната повърхност видях смешно изтеглено отражение на лицето си.
	— Бомба, Афанасий Степанович. Със страшна разрушителна сила. Вътре има малко к-копченце. Ако се натисне, се освобождава взривното устройство, а после при най-малък трус — ако например просто се пусне на пода — ще стане взрив, който ще отнесе и вас, и Линд с хората му, и самия параклис. „Орлов“ впрочем ще оцелее, защото е вечен, и п-по-късно непременно ще го открием в отломките… Ето това ще трябва да обясните на доктора. Кажете му, че при най-малкия п-признак за нечестна игра ще пуснете топката на пода. Това е единственият аргумент, който може да му подейства. Тъй да се каже, нашият малък сюрприз.
	— Но бомбата не е истинска? — досетих се аз.
	— Уверявам ви — абсолютно истинска е. Зарядът се състои от избухливо вещество, изобретение на химиците на Императорската минно-артилерийска лаборатория. Комисия на Главното артилерийско управление не я е одобрила поради т-твърде голямата й взривоопасност. Ако понечат да ви претърсват при качването в к-каретата, ще кажете, че топката е калъфът на „Орлов“ и в никакъв случай не бива да го отваряте. Кажете, че иначе пътуването ви отпада. Впрочем, ако пристигне да ви вземе все същият неразговорлив кочияш, надали ще се подхванат дискусии — Ераст Петрович взе топката и с нокът открехна почти невидимо капаче. — „Орлов“ наистина е тук, в горната част на сферата. Когато вадите камъка, за да го д-дадете за проверка, ще натиснете тук и така ще задействате механизма. В каретата не го правете в никакъв случай — от друсането може да предизвикате взрив. И щом натиснете копчето, ще съобщите на Линд или хората му каква е тази играчка.
	Погледнах вътре в топката. В кръгла вдлъбнатина блестеше с мека синкава светлина безценната реликва на дома Романови. Отблизо чудесният камък ми се видя като кристалните дръжки, с които е украсена раклата в гардеробната стая на великата княгиня. Честно казано, много повече ме впечатли червеното метално копченце, почти невидимо в червеното кадифе.
	Изтрих потта от челото си и погледнах Емилия. При несполучлив развой на събитията или ако сбъркам, ще загинем заедно и телата ни, разкъсани, ще се слеят. Тя много спокойно ми кимна, сякаш да каже: няма страшно, вярвам във вас и всичко непременно ще приключи благополучно.
	— А после? — попитах. — Линд не би избрал да се взриви, то е ясно, и няма да наруши правилата на играта. Ще ни върне Михаил Георгиевич и ще се измъкне през някой от проходите. И завинаги губим „Орлов“.
	— Това не бива да се случи по никакъв начин! — за първи път се обади Карнович. — Помнете, господин Фандорин, гарантирали сте с живота си за „Орлов“.
	Сякаш без да го чува, Фандорин ми се усмихна:
	— За такъв случай, Зюкин, имам предвиден за доктора още един сюрприз — но усмивката му, абсолютно неуместна в случая, веднага се изпари и лицето му доби смутен и дори сконфузен израз. — Емилия, Афанасий Степанович… Рискът, който п-поемате, наистина е много голям. Линд е човек с парадоксален ум, постъпките и реакциите му често са непредвидими. Планът си е план, но може да стане какво ли не. А вие, Емилия, сте дама, при това дори не сте руска поданичка…
	— Нека е хиск, няма нищо. Тхябва спасява малкия пхинц — величествено достойно каза мадмоазел. — Но ние, аз и мосю Зюкин, ще бъдем повече спокойни, ако знаем какъв surprise вие намислили.
	Фандорин внимателно затвори златното капаче и синкавият блясък угасна.
	— По-добре е да не знаете. Това трябва да е неочаквано и за вас д-двамата. Иначе може да провалим всичко.


	Странно нещо, щом се намерихме в тъмната карета, абсолютно закрита от останалия свят, двамата дълго време не продумахме нито дума. Аз се вслушвах в спокойното дишане на мадмоазел и след време, когато очите ми свикнаха с мрачината, започнах смътно да различавам силуета й. Имах желание да чуя гласа й, да й кажа нещо окуражително, но както винаги не можех да намеря нужните думи. В скута ми се намираше металическата топка и макар че взривното устройство още не беше задействано, държах адската машина с две ръце.
	Напразно се бях опасявал, че ще имам търкания с пратеника на доктор Линд заради тежичкия вързоп със странна кръгла форма. Първият етап мина гладко — както казва народът, по мед и масло.
	Не бяха минали и пет минути от влизането ни в храма, и някакво момче с вида на вечните малки просяци в притвора ми връчи бележка — наложи се дори да дам на нахалника петнайсет копейки мои лични пари. Притиснали рамене, отворихме писъмцето (пак се усети лекият аромат на „Граф Есекс“) и прочетохме само един кратък ред: „L’eglise de Ilya Prorok“*. Не знаех къде е, но мадмоазел най-подробно бе изучила всички околни улици и пресечки и ме поведе.
	[* Черквата „Пророк Илия“ (фр.). — Б.пр.]
	След няколко минути вече бяхме до малка черква, а пред съседната къща ни чакаше черна карета, която много приличаше на видяната от мен преди седмица, но не бях сигурен, че е тя. От капрата скочи висок човек с нахлупена шапка, та се виждаше само гъста черна брада. Без да ни каже нито дума, той отвори вратата и побутна навътре мадмоазел.
	Аз посочих вързопа и строго казах предварително заученото изречение:
	— Това е за размяната. Не бива да се пипа.
	Не знам дали ме разбра, но не докосна вързопа. Клекна и бързо прекара ръце през цялото ми тяло, безсрамно ме докосна по най-потайни места.
	— Моля ви, господине… — не издържах, но обискът вече беше приключил.
	Брадатият мълчаливо ме бутна по гърба, аз се качих в каретата и вратата се затвори. Чу се изскърцване на резе. Каретата се полюшна и потеглихме.
	Сигурно мина поне половин час, докато подхванем разговор. И го започна мадмоазел, аз така и не измислих как да я заговоря.
	— Стханно — каза тя, когато на един завой каретата се люшна и двамата си докоснахме раменете. — Стханно, че днес не ме потърхси.
	— Какво? — учудих се.
	— Как да каже — perquisitionner?
	— А, претърси.
	— Да, благодахя. Стханно, че не ме пхетъхсил. Обикновено пхетхъскал. Ако знаел, можел да скхия в бельо малък пистолет.
	Позволих си да се наведа до ухото й и да прошепна:
	— Имаме по-добро оръжие — и потупах бомбата.
	— Внимателно! — изстена мадмоазел. — Стхах ме е!
	Все пак жената си е жена, дори да е толкова смела.
	— Няма страшно — успокоих я. — Докато копчето не е включено, няма от какво да ви е страх.
	— Все си мисля за втория сюрприз на мосю Фандорин — изведнъж заговори на френски мадмоазел и гласът й трепна. — Дали не е такъв, че бомбата ще се взриви във всички случаи и ще ни разкъса на парчета — и нас, и доктор Линд, и негово височество, а камъка после, както каза мосю Фандорин, ще го намерят сред руините. За царя най-важното е да запази „Орлов“ и да предотврати разгласяването на случая. За мосю Фандорин — да отмъсти на доктор Линд. Вие как мислите, Атанас?
	Честно казано, подозренията й ми се сториха много даже правдоподобни, но се позамислих и намерих как да й възразя:
	— В такъв случай нямаше да ни дадат истинския камък, а фалшив — тогава нямаше защо дори да ровят в руините.
	— А вие откъде знаете, че в топката е истинският „Орлов“? — нервно попита тя. — Ние с вас не сме ювелири. Вие ще натиснете копчето и веднага ще стане взрив. Така ще се получи обещаният сюрприз, за който в никакъв случай не биваше да знаем.
	Вътрешно цял се вцепених — толкова реално ми се видя предположението й.
	— Значи така ни било писано — казах и се прекръстих. — Ако хрумването ви е вярно, значи такова решение е взето на най-високо ниво и ще изпълня всичко точно. Но вие не бива да влизате в параклиса. Когато ни закарат, аз ще кажа на кочияша, че вашето присъствие не е необходимо — лично ще прибера Михаил Георгиевич.
	Мадмоазел здраво ми стисна ръката.
	— Благодаря ви, Атанас. Вие ми върнахте вярата в човешкото благородство. Не-не, ще вляза с вас. Срам ме е, че можах да заподозра Ераст във вероломство. За него камъкът, дори такъв специален, не може да е по-скъп от живота на детето. И нашия живот — завърши тихо.
	Втората част от словото й, кратко и прочувствено, малко ми развали приятното чувство от първата, но все пак бях трогнат. Исках да отговоря със стискане на нейната ръка, но това май щеше да изглежда като прекалена волност. Така продължихме, ръката й докосваше моята.
	За разлика от мадмоазел аз никак не бях сигурен в благородството на господин Фандорин. Виждаше ми се съвсем възможно в най-скоро време да приключи земното съществование на Афанасий Зюкин, и то не по някакъв кротък и незабележим начин, както подсказваше цялата логика на живота ми, а с неприличен шум и трясък. Компанията на Емилия правеше тази мисъл по-малко отвратителна, а това несъмнено ми подсказа проява на качество, което не понасям у другите и винаги съм се мъчил да потискам у себе си — малодушно самолюбие.
	Междувременно в затворената отвсякъде карета ставаше все по-задушно. По лицето ми и отзад по врата се стичаха капки пот. Беше много неприятно и ме сърбеше, но не можех да се избърша с кърпа — това значеше да си дръпна ръката. Мадмоазел също дишаше учестено.
	Внезапно ми хрумна проста и страшна мисъл, от която потта ми потече още по-обилно. Опитах безшумно, за да не стресна мадмоазел, да бръкна във вързопа и да отворя капачето на топката. Но все пак се чу изщракване.
	— Какво бил това? — трепна тя. — Какво бил този звук?
	— Замисълът на Линд е по-прост и по-коварен, отколкото си представя Фандорин — казах аз задъхан. — Предполагам, че докторът е наредил да ни карат в този закован сандък, докато не се задушим, а после най-спокойно ще си прибере „Орлов“. Но няма да го бъде — включвам взривното устройство. Докато съм в съзнание, ще държа бомбата във въздуха с двете ръце. А когато силите ми секнат, топката ще падне…
	— Vous etes fou! — възкликна мадмоазел, рязко си издърпа ръката и ме стисна за лакътя. — Vous etes fou! N’y pensez pas! Je compte les detours, nous sommes presque la!*
	[* Вие сте луд! Не си го и помисляйте! Броя завоите, вече почти стигнахме! (фр.) — Б.пр.]
	— Късно е, вече натиснах — казах аз и здраво стиснах топката с две ръце.
	А след няколко минути каретата наистина спря.
	— Е, Господ да е на помощ, нали? — прошепна Емилия и се прекръсти, но не по православному, а по католическия си начин от ляво на дясно.
	Вратата се отвори и аз зажумях от ярката светлина. Никой не ми завърза очите и видях изронената стена на малкия параклис, а на стотина крачки кулите и камбанариите на голям старовремски манастир. Повдигнах се на стъпалото и потайно огледах. Край езерото се бяха настанили рибари с въдици, а при близката градинка зеленееше с новия си листак възлест дъб, в чиято хралупа би трябвало да се крие старши агент Кузякин. Малко се поуспокоих, макар че отсъствието на превръзки най-вероятно означаваше, че Линд не възнамерява да ни пусне живи. Мадмоазел надникна иззад рамото ми и също се заоглежда — да, и тя за първи път се беше озовала тук без превръзка. Нищо, господин докторе, си казах, ще умрем заедно с вас, и притиснах вързопа до гърдите си.
	Кочияшът, застанал отстрани на отворената врата, ме хвана за лакътя и ме дръпна: слизай! Аз се намръщих — такава сила се криеше в тези стоманени пръсти.
	Ръждивата врата с тежък катанец се отвори почти безшумно насреща ни.
	Влязох в полутъмно помещение, по-голямо, отколкото изглеждаше отвън, и видях няколко мъжки фигури. Преди да ги огледам, вратата зад гърба ни се затвори, но светлината не изчезна, а само от сивкава стана жълтеникава — по стените висяха няколко газеничета.
	Хората на Линд бяха четирима. Преди всичко обърнах внимание на белокос съсухрен господин с неруско лице почти без устни и със стоманени очила. Това ли е доктор Линд? От двете му страни се бяха изправили двама високи и широкоплещести мъжаги, лицата им не се виждаха — вероятно бяха телохранители. Четвъртият беше кочияшът, който влезе подире ни и се подпря на вратата, сякаш да ни отреже пътя за отстъпление.
	Един от телохранителите му направи знак да излезе.
	Кочияшът кимна, но не се помръдна.
	Телохранителят сърдито му посочи вратата с пръст.
	Кочияшът скръсти ръце на гърдите си.
	— Taubstummer Dickkopf* — сопна му се дългият.
	[* Глухоням дебелоглавец! (нем.) — Б.пр.]
	Значи затова кочияшът се държеше толкова странно с нас. Разбрах защо Линд не се е боял, че полицаите може да хванат брадатия.
	Вторият телохранител каза също на немски:
	— Остави го, нека си стърчи. Сигурно и на него му е интересно.
	Но в този миг белокосият господин властно протегна ръка към вързопа ми и стана ясно, че започва най-важното.
	Аз пуснах на пода кърпата, с която бях вързал топката, отворих капачето и камъкът проблесна от кадифеното си гнездо с ленива приглушена светлина.
	Изговаряйки бавно и ясно всяка дума, обясних за сюрприза и условията на размяната. Слава Богу, гласът ми нито веднъж не трепна. Най-важното беше Линд да повярва — когато трябва, не ме е страх.
	Той ме изслуша, без да ме прекъсва, и кимна, сякаш ставаше дума за нещо, което се подразбира от само себе си. Нетърпеливо щракна с пръсти:
	— Добре-добре. Дайте да го проверя — и извади от джоба си малка лупа в меден обков.
	Значи това не бил Линд, а бижутерът — както предупреди Фандорин. Извадих с два пръста камъка и той охотно и даже някак уютно полегна в дланта ми, сякаш направен точно по мярка на ръката ми.
	Бижутерът взе брилянта и отиде до една от лампите. Телохранителите — или които и да бяха — заобиколиха специалиста и шумно засумтяха, когато стените на брилянта пламнаха с ослепителна светлина.
	Погледнах към мадмоазел. Тя стоеше неподвижно, вкопчила ръце една в друга. Леко повдигна вежди и погледна към топката, аз кимнах успокояващо: не се безпокойте, няма да я изпусна.
	Бижутерът реши да не се довери само на газеничето, извади и електрически фенер, включи пружината. Тънък ярък лъч докосна брилянта и аз присвих очи — от камъка сякаш се посипаха искри.
	— Alles in Ordnung* — безучастно рече ювелирът на не съвсем чист немски и прибра лупата в джоба си.
	[* Всичко е наред! (нем.) — Б.пр.]
	— Върнете ми камъка — му наредих.
	Той не изпълни искането ми и аз заплашително опънах напред с две ръце отворената топка.
	Той сви рамене и върна брилянта в гнездото му.
	Окуражен от успеха, повиших глас:
	— Къде е негово височество? Сега според условията на спогодбата ни трябва незабавно да го върнете!
	Човекът без устни посочи с пръст каменния под и едва сега забелязах черен квадратен капак с чугунена халка.
	— Кому е притрябвал малкият. Вземете си го, докато не е пукнал.
	В устата на този почтен господин грубата дума crever, употребена за момченцето, прозвуча така неочаквано и страшно, че потръпнах. Господи, какви са тези хора!
	Мадмоазел шумно си пое въздух и се спусна към капака, хвана халката и задърпа с всичка сила. Той леко се открехна и веднага пак се затвори с остър метален звук. Никой от горилите не помръдна да помогне на дамата. Емилия отчаяна се озърна към мен, но аз не можех да й помогна — за целта трябваше да оставя топката.
	— Aufmachen!* — викнах заплашително и вдигнах бомбата по-високо.
	[* Отваряй! (нем.) — Б.пр.]
	С явно нежелание един от бандитите отмести мадмоазел и леко отвори капака с една ръка.
	Видя се дупка, но не черна, както бях очаквал, а изпълнена с трепкаща светлина — сигурно и в подземието гореше газениче. Оттам ни лъхна влага и миризма на плесен.
	Горкият Михаил Георгиевич! В тази дупка ли са го държали толкова дни!
	Мадмоазел събра поли и заслиза. Един от пазвантите я последва. Кръвта ми силно и бързо задумка в слепоочията.
	Чух гласове долу, после острия вик на Емилия:
	— Mon bebe, mon pauvre petit! Tas de salauds!*
	[* Бебчо, горкото ми мъниче! Банда мръсници! (фр.) — Б.пр.]
	— Мъртъв ли е негово височество? — изкрещях, готов да хвърля бомбата и да става каквото ще.
	— Не, жив е — чух. — Но е много зле!
	Не мога да опиша какво облекчение изпитах в този миг. Негово височество е болен, наранен, упоен с опиум, разбира се, но най-важното е, че е жив.
	Бижутерът протегна ръка:
	— Дайте камъка. Сега спътницата ви ще изнесе детето.
	— Първо да го изнесе — измърморих и внезапно се сетих, че нямам представа какво да предприема оттук нататък — в инструкциите на Фандорин не беше споменато. Да дам ли камъка или не?
	Внезапно вторият телохранител с неочаквана пъргавина подскочи към мен и с две ръце стисна ръцете ми с топката. От лекото сътресение взривният механизъм не се включи, но брилянтът изскочи от гнездото и заподскача по пода. Бижутерът го хвана и го прибра в джоба си.
	Не можех да се боря с дългуча, а отзад се доближи и чернобрадият кочияш, в чиято нечовешка сила вече бях имал възможност да се убедя. Господи, всичко погубих!
	— А ето и сюрприз номер две — прошепна в ухото ми глухонемият и шибна с юмрук бандита в челото. Стори ми се, че не много силно, но немецът подбели очи, отпусна ръце и се свлече на пода. — Дръжте здраво — каза кочияшът с гласа на Фандорин. С един скок се озова до бижутера, затисна му с длан устата, същевременно подпря ченето му с малка кама. — Taisez-vous! Un mot, et vous etes mort!* Зюкин, дръпнете копчето, бомбата повече не ни трябва.
	[* Млък! Една дума, и сте мъртъв! (фр.) — Б.пр.]
	Вцепених се от скоростта, с която се развиваха събитията, и никак не се учудих на внезапното превръщане на кочияша във Фандорин — много по-странно ми се стори, че изобщо не заеква.
	Послушно извадих с нокът натиснатото копче и го дръпнах — то изскочи с леко щракване.
	— Викнете, че камъкът е у вас и че детето може да се изведе — тихо каза Фандорин на френски.
	Бижутерът с неестествена скорост замига — не можеше да кимне, защото директно щеше да се набучи на камата.
	Ераст Петрович махна дланта си от устата му, но острието остана щръкнало нагоре.
	Пленникът му примлясна с хлътнала уста, облиза липсващите си устни, отметна глава назад, сякаш искаше да разгледа нещо на тавана, и внезапно извика високо:
	— Alarme! Fuiez-vousf!*
	[* Тревога! Бягайте! (фр.) — Б.пр.]
	Искаше да викне и още нещо, но стоманеното острие се заби между брадичката и гърлото му чак до ръкохватката и бижутерът захриптя. Аз изохках.
	Убитият още не беше паднал на пода, а от отвора вече се беше подала глава — май на същия бандит, който се беше спуснал долу с мадмоазел.
	Фандорин скочи към дупката и с всичка сила го изрита в лицето. Чу се тежък звук от падане, а Ераст Петрович, без да губи нито секунда, рипна долу.
	— Господи! — изтръгна се от гърлото ми. — Господи Боже!
	Долу се чу громолене, някой крещеше на немски и на френски.
	Прекръстих се със златната топка, втурнах се към отвора и погледнах надолу.
	Видях направо меле: едрият пазвантин се беше стоварил върху Фандорин, замахнал с нож, а под тях лежеше неподвижен друг телохранител. Ераст Петрович с една ръка стискаше китката на противника си да се предпази, с другата се мъчеше да го докопа с ножа, но не успяваше. Май му трябваше помощ.
	Хвърлих топката по темето на великана и чудесно го уцелих — чу се пльокащ звук. На обикновен човек всякак щях да съм строшил черепа, но този само се полюшна напред. Това се оказа обаче достатъчно, за да стигне Фандорин до гърлото му. Не видях какво именно направиха пръстите му, но чух гнусно изпращяване и мъжагата се търкулна настрани.
	Бързо се спуснах. Фандорин вече беше скочил прав и се озърташе наоколо.
	Намирахме се в квадратно помещение, ъглите му тънеха в мрак. Насред гробницата се издигаше покрито с мъх надгробие, върху което гореше газена лампа.
	— Къде е тя? — изпаднах в паника. — Къде е негово височество? Къде е Линд?
	До стената имаше сандък с нахвърляни отгоре дрипи и си помислих, че Михаил Георгиевич сигурно е там. Но Фандорин се втурна в обратната посока.
	Чух тропот на бързо отдалечаващи се крачки — според звука ми се стори, че бягат трима или четирима души.
	Фандорин грабна газената лампа, вдигна я и видяхме проход в стената, препречен с решетка.
	В чернилката лумна блясък, въздухът злобно изсвистя, чу се тътен.
	— Зад издатината! — викна ми Фандорин и отскочи встрани.
	— Емилия, жива ли сте? — извиках с всичка сила.
	Тъмнината ми отговори приглушено с гласа на мадмоазел:
	— Тхима са! Линд е тук! Това е… — гласът се извиси в писък.
	Хвърлих се към решетката и я заблъсках, но тя беше заключена с катинар.
	Ераст Петрович силно ме дръпна за ръката — и съвсем навреме: от подземния проход долетя нов изстрел. Един от железните пръти пръсна искри, в стената се заби невидим куршум и се посипа каменен трошляк.
	В далечината се чуха мъжки гласове, някой изстена с тънък глас — жена или дете.
	— Линд! — високо викна Ераст Петрович и продължи на френски: — Аз съм, Фандорин! Камъкът е у мен! Размяната остава в сила! Давам „Орлов“ за жената и детето!
	Затаихме дъх. Тишина — нито гласове, нито стъпки. Дали е чул, или не?
	Фандорин протегна ръка, в която неизвестно откъде се беше появил малък черен револвер, и стреля в катинара — веднъж, втори път, трети.
	Пак бликнаха искри, но катинарът не помръдна от халките.


	16 май

	Седях над реката, тъпо гледах плаващите пред мен дълги салове от тъмни груби греди и не можех да разбера кой е полудял — аз или светът.
	Афанасий Зюкин обявен извън закона? Издирва се от полиция и жандармерия?
	Може би тогава Афанасий Зюкин не съм аз, а някой друг?
	Но не, цялата мощ на силите на реда в империята беше вдигната на крак именно заради нас — господин Фандорин и мен. И причината не беше някакво чудовищно недоразумение, а нашето престъпно поведение. Да, нашето, защото доброволно бях станал съучастник на Фандорин. Или почти доброволно.
	Трябваше да разнищя всичко от самото начало, да си припомня събитията от изминалата нощ с всички подробности.


	Когато най-после успяхме да счупим катинара и влязохме в прохода, вече нямаше смисъл да гоним Линд. Но в устрема си не го разбрахме веднага. Светейки си с взетата газена лампа, Фандорин тичаше напред, а аз подире му, леко приведен заради ниския свод. Лъчът подскачаше и осветяваше в тъмното провиснали паяжини, някакви чирепи под краката ни, влажния блясък на глинестите стени.
	След двайсетина крачки проходът се раздели на две. Ераст Петрович клекна за миг, освети пръстта и уверено свърна надясно. След половин минута тунелът пак се раздвои. Проучихме следите, добре различими в дебелия слой прах, и продължихме вляво. Още седем или осем разклонения преодоляхме пак така, после газта в лампата свърши и останахме на тъмно.
	— Чудесно — измърмори сърдито Фандорин. — Просто отлично. Сега не само няма да н-настигнем Линд, ами и обратния път не можем да намерим. Не съм и подозирал какъв лабиринт е тук. Триста години са прокопавали, ако не и повече: и монасите в размирните години, и разбунтуваните стрелци, и разколниците, когато са крили от патриарх Никон старинните си книги и черковното сребро, а щом има и каменни проходи, сигурно някога тук са били и каменоломни… Хайде, Зюкин, ще вървим напосоки.
	В пълния мрак се движехме бавно и трудно. На няколко пъти се спъвах в издатини и падах. При едно падане изпод тялото ми с писък изскочи някакво живо същество. Хванах се за сърцето. Имам една срамна и немъжествена слабост — не понасям плъхове и мишки. Изключително ме е гнус от тази шареща и шмугаща се крадлива сган.
	Друг път закачих с крак нещо коренообразно, опипах го и се оказа човешки гръден кош.
	Когато паднах за трети път, под мен издрънча нещо. Хванах се за джоба — „Орлов“ го нямаше.
	Ужасен викнах:
	— Камъкът падна!
	Фандорин запали кибритена клечка и видях спукано гърне, в което мъждиво проблясваха нащърбени кръгчета. Взех едно — старинна сребърна монета. Но сега не ми беше до монети. Да не би да не съм изпуснал брилянта тук, а още по време на някое от предишните ми падания? Тогава ще е много трудно да го намерим.
	Слава Богу, на третата клечка Ераст Петрович зърна полузарилия се в прахта камък и го прибра, а аз след случилото се не посмях да възразя. Насипах си две шепи монети от съкровището в джобовете и продължихме.
	Не знам колко часа се мъкнахме. Понякога сядахме на земята да си починем. Втора нощ прекарвах в подземие и Бога ми, не бих могъл да кажа кое от двете ми се видя по-ужасно.
	Не можехме дори да видим колко е часът, защото кибритът скоро се размекна от влагата и не искаше да се пали. Когато втори път се спънах в познатите кости, разбрахме, че се движим в кръг.
	Тогава Фандорин каза:
	— Да знаете, Зюкин, че така нищо няма да постигнем. Искате ли и по вашите ребра да се п-прескачат плъхове?
	Потръпнах.
	— И аз не искам. Тогава стига сме се шляли. Нужна е система. Сега започваме така: строго редуваме з-завоите. Веднъж надясно, веднъж наляво. Напред!
	Но и след въвеждането на „системата“ още много дълго вървяхме, докато най-накрая не зърнахме в далечината слаба светлинка. Аз пръв се насочих към нея. Тунелът се стесни и някак целият се сви, наложи се да пълзим на четири крака, но това нямаше значение, защото светлината ставаше все по-ярка. Вече почти бяхме стигнали, хванах се за студен грапав корен и той изведнъж се дръпна като пружина от ръцете ми с гневен съсък. Змия! Ахнах, дръпнах се назад и си ударих темето в камък. Видях жълти петна на тясната глава на оттичащата се черна лента — безобидна водна змия. Видях забулен в утринна мъгла тъмен шлеп, покривите на складове оттатък реката и малко по-далеч — арки на железопътен мост.
	— Д-доста наблизо излязохме — каза Фандорин, докато се изправяше и отръскваше оцапаната си кочияшка дреха. Беше махнал дългата черна брада, а широкополата шапка май му беше паднала още в гробницата.
	Проследих посоката на погледа му. На няколкостотин крачки меко отблясваха кубетата на Новодевичия манастир, озарени от първите слънчеви лъчи.
	— Сигурно монасите са използвали този проход, за да могат т-тайно да стигат до реката — предположи Фандорин. — Интересно с каква цел.
	На мен не ми беше никак интересно.
	— А ето и параклиса! — посочих му. — Да вървим. Господата Карнович и Ласовски сигурно ни търсят навсякъде. Не толкова нас, колкото „Орлов“. Ще ги зарадваме! — и се усмихнах. В този миг от простора, светлината, утринната свежест ме изпълни особено чувство за жизнерадост, каквото сигурно е изпитал възкресеният Лазар.
	— Искате да върнете „Орлов“ на Карнович? — недоверчиво попита Фандорин.
	В първия момент не повярвах на ушите си, после разбрах, че и господин Фандорин като мен се радва на благополучното ни спасение след кошмарната нощ и затова е настроен шеговито. Е, в някои случаи и Зюкин е готов да пусне шега, дори и събеседникът му да не е от най-приятните.
	— Не, искам да връча камъка на доктор Линд — отговорих аз и със сдържаната си усмивка му подсказах, че съм оценил шегата му и отговарям в същия дух.
	— Добре — кимна сериозно Ераст Петрович. — Нали разбирате, че ако в-върнем брилянта на управниците, повече няма да го видим. Тогава момчето и Емилия са обречени.
	Чак сега проумях, че той изобщо не се шегува.
	— Наистина ли възнамерявате да влезете в самоволен пазарлък с доктор Линд? — уточних за всеки случай.
	— Да, разбира се!
	И двамата млъкнахме, загледани един в друг с еднакво недоумение. От душевния ми подем не остана и следа. Устата ми пресъхна от лошо предчувствие.
	Фандорин ме огледа от главата до петите, сякаш ме виждаше за първи път, и ме попита — стори ми се, с любопитство:
	— П-почакайте, Зюкин, нима не обичате малкия Мика?
	— Много го обичам — удивих се на въпроса.
	— И към Емилия… сте неравнодушен?
	Почувствах се много уморен, и двамата бяхме мръсни, целите в глина и прах, миришеше на трева и река и всичко това създаваше впечатлението, че обичайните условности нямат никакво значение. Само затова отговорих на въпиющо неделикатния му въпрос.
	— Не ми е безразлична съдбата на мадмоазел Деклик.
	— Така, значи з-залогът е животът на двама души. Двама, които в-вие… Добре, да кажем, „чиято съдба не ви е безразлична“. И сте готов да пожертвате тези двама заради парче шлифован минерал.
	— Има неща, по-важни от любовта — тихо казах аз и изведнъж си спомних, че наскоро Фандорин каза същото на Ксения Георгиевна. Този спомен ми беше неприятен и намерих за необходимо да уточня: — Честта например. Верността. Престижа на монархията. Националните светини.
	Почувствах се доста глупаво да обяснявам такива очевидни неща, но какво можех да направя?
	Фандорин помълча, после заговори:
	— Зюкин, имате избор. Виждате ли полицейския кордон при параклиса? Или отивате при тях и им казвате, че Фандорин е изчезнал и е отнесъл „Орлов“. Или заедно п-пробваме да спасим Емилия и детето. Решавайте.
	При тези думи той извади от джоба си черната брада и рошавата перука — значи все пак ги беше запазил — и като си сложи цялата тази буйна растителност, заприлича на прост и див селяк от онези, дето идват в големите градове да търсят работа.
	Не знам защо останах с него. Честна дума, не знам. Не казах нито дума, но и не помръднах от мястото си.
	— Значи оковани заедно ще п-поемем към каторгата? — неуместно развеселен попита Фандорин и ми подаде ръка.
	Ръкостискането му беше силно, моето — вяло.
	— Постойте тук и много-много не се п-показвайте. Отивам на разузнаване.
	Той тръгна към манастира, аз коленичих над водата. Тя беше чиста и прозрачна, първо се напих, а после, когато трептенето се успокои, видях отражението на лицето си. Като че ли не личеше никаква промяна: мустаци, бакенбарди, изпъкнало оплешивяло чело. И все пак това не беше лицето на придворния служител Зюкин, иконом в Зеления двор и верен слуга на престола, а на държавен престъпник.
	Връщането на Ераст Петрович ме измъкна от меланхоличното вцепенение, но никак не ми повиши настроението.
	Оказа се, че полицаи и войници са отцепили не само параклиса, но и целия манастир. От много часове се провеждат издирвания в подземния лабиринт. Стражарят, с когото си поприказвал Фандорин, му казал, че по всички полицейски участъци са разпратени словесни портрети на двама много опасни престъпници, извършили незнайно какво, но очевидно изключително тежко престъпление. Всички изходи от Москва са завардени и хващането на злодеите е въпрос само на време. Единият е слаб и младолик брюнет с тънки мустачки: особени белези — прошарени слепоочия и леко заекване. Другият — Фандорин описа скромната ми персона, и то твърде подробно. Така разбрах, че съм имал нос тип хрущялно раздвоен, брадавица не просто на бузата, а в лявата третина, пък очите ми били блатистожълти с бадемовидна форма.
	— Как успяхте чак толкова да го предразположите? — изненадах се аз. — И не му ли се стори странно заекването ви?
	— За да предразположиш непознат човек, трябва да п-познаваш психологията и физиономистиката — с важен вид ми заобяснява той. — Колкото до заекването, вероятно сте забелязали, че когато се преобразявам в друга персона, си сменям и гласа, и маниера на говор, и всички останали речеви особености. Това вече не съм аз или не съм точно аз. Пък заекването е последица от отдавнашна контузия на Фандорин, а не на селянина, който така почтително поприказва с господин стражаря.
	Махнах с ръка:
	— Цялата ви психология в сегашната обстановка не струва пукнат грош. Никого не можем да спасим. Де да имаше кой да спаси самите нас. Полицията знае особените ни белези. Най-добре да идем да се предадем. Ще обясним какво и що и ще ни простят.
	Фандорин с възмутително лекомислие сви рамене:
	— Стига с тези особени б-белези. Ще ги променим. Ще ви направим б-блондин, ще ви преоблечем като чиновник, ще ви обръснем б-бакенбардите и мустаците…
	— За нищо на света! — възкликнах. — Нося ги повече от двайсет години!
	— Както кажете, но с вашите, според израза на Линд, favoris de chien, наистина сте много лесен за разпознаване. Обричате се да седите з-затворен между четири стени, а аз съвсем свободно ще си обикалям из града.
	Тази заплаха никак не ме трогна, а и вече мислех за друго.
	— Представям си как недоумяват техни височества във връзка с непонятното ми изчезване — рекох унило.
	— По-скоро негодуват — поправи ме Фандорин — Отстрани погледната, ситуацията е доста еднозначна. Естествено, всички са решили, че двамата с вас сме се споразумели с Линд, а може би още от самото начало сме му били съучастници. Или сме решили да се в-възползваме от случая и да откраднем „Орлов“. Затова полицията така се интересува от нас.
	Изстенах. Разбира се — точно така изглежда поведението ни!
	И Фандорин помръкна. Сигурно най-сетне беше осъзнал и той в какво положение ни е докарала склонността му към авантюри.
	Но не, оказа се, че съвсем друго му тежи.
	— Ах, Зюкин, каква операция се п-провали! Заместването на кочияша — т-това беше толкова просто и почти гениално. От разказите на Емилия се досетих, че е глухоням. Това и прихлупената шапка ми улесниха з-задачата. Кочияшът сега е в п-полицията, но от него няма никаква полза. Той не само е безгласен, а и звероподобен. Затова Линд не се е боял да го използва. Всичко трябваше да мине като по ноти! Щяхме да спасим момчето, а дори и Линд да хванем. Ако не жив, поне щяхме да го убием на място, не е загуба велика за човечеството. Трябваше само да се спусна долу. Кой да знае, че бижутерът няма да се уплаши от кинжала? Заради него всичко се провали. Как му служат на този Линд! С какво чак толкова ги запленява? Направо невероятно! Проклетият белгиец не мислеше за собствената си кожа, а за Линд. Това не е просто въпрос на бандитска чест — то си е истинска всеотдайна любов!
	— Откъде знаете, че бижутерът беше белгиец?
	— Какво? — разсеяно попита той. — А, по говора. Белгиец от Антверпен, не ще и съмнение. Но това не е важно. Друго е важно. Как т-тълкувате думите на Емилия? Помните ли, тя викна: „Линд е тук! Това е…“ Какво е? Имам чувството, че сякаш искаше да ни каже някакво много известно име или някаква много характерна и неочаквана особеност. Ако е име, чие е? Ако е белег, какъв? „Това е сакат“? „Това е китаец“? „Това е жена“? — Фандорин присви очи. — Колкото до китаец или жена не знам, всичко е възможно, но съм сигурен, че Линд не е сакат — щях да забележа… Нищо, скоро всичко ще разберем. — Произнесе последните думи с такава увереност, че у мен се пробуди някаква надежда. — И така, Зюкин, да п-поразсъждаваме, нека претеглим плюсовете и минусите на нашето п-положение — той седна на пясъка до мен, гребна малко камъчета и направи черта в пясъка. — Момчето е все така в ръцете на Линд. Това е лошо — сложи черно камъче отляво на чертата. — Емилия също стана заложничка. И това е лошо — второ черно камъче.
	— А кое е хубавото? — не издържах аз. — Добавете и това, че цялата имперска полиция, и явна, и тайна, издирва сега нас, а не доктор Линд. Че негово височество е много болен от понесените изпитания и може всеки миг да умре. Че Линд, както казахте, не оставя живи свидетели!
	Фандорин закима в знак на съгласие и сложи още три камъчета.
	— А сега да видим нещата от д-другата страна. Добре е, че „Орлов“ е у нас и в краен случай, ако няма никакъв друг изход, можем да го разменим. Това първо. Добре е, че Линд се лиши п-почти от цялата си банда: от четирима в деня на отвличането, после цялата шайка на Чукана, а вчера и от още петима. Емилия викна: „Трима са“. Значи Линд е останал само с двама души, а първоначално имаше почти двайсет. Това второ. А и вчера успях да назова името си на Линд и му съобщих при какви условия е възможна размяна. Това трето.
	Погледнах петте черни камъчета, трите бели — не се почувствах никак окуражен.
	— И какво от това? Не знаем къде да го търсим сега. А и да знаехме! С вързани ръце сме. Не можем носа си да покажем в Москва — веднага ще ни арестуват.
	— Изтъкнахте две положения, едното несъстоятелно, а другото невярно — с професорски вид ми възрази Ераст Петрович. — Невярно е последното ви твърдение — че сме ограничени в придвижването. Както вече имах честта да ви уведомя, никак не е трудно да се промени външността. Линд е ограничен в придвижването, а не ние. Той е обременен с двама пленници: болно дете и жена с твърде решителен характер. Докторът не би п-посмял да ги убие, защото д-достатъчно добре ме е проучил и знае, че няма да се оставя да ме излъже. Това впрочем е пак в наш плюс — сложи четвърто бяло камъче. — А колкото до първото ви твърдение, то е несъстоятелно по много п-проста причина: ние няма да търсим Линд, защото овесът не ходи по коня. Линд ще ни намери.
	О, как ме вбесяваше този негов невъзмутим маниер, този негов менторски тон! Но правех усилие да се владея.
	— Ако може да попитам: откъде-накъде Линд ще ни търси? И най-вече — как?
	— Сега вместо две твърдения ми поднасяте два въпроса — с непоносим апломб се подсмихна Фандорин. — Добре. Отговарям на първия. Ние с д-доктора сме в класическа пазарна ситуация. Имаме стока, имаме търговец. По-точно двама търговци, всеки със стоката си. Стоките, които са потребни за мен и с които разполага Линд, са следните: първо, малкият Мика; второ, Емилия; трето, собствената му кожа. Сега — моите стоки, за които е петимен нашият партньор. Първо, двестакаратовият брилянт, без който московското изпълнение на достопочтения доктор ще бъде най-позорно провалено, а Линд не е свикнал на такива неща. И второ, животът ми. Бъдете сигурен, че докторът има не по-малко неуредени сметки с мен, отколкото аз с него. Така че идеално ще се спазарим.
	Говореше с такъв вид, сякаш не ставаше дума за схватка с най-опасния престъпник на света, а за интересно приключение или игра на карти. Никога не съм обичал позьорството, особено по най-сериозни въпроси, и перченето на Фандорин ми се видя съвсем неподобаващо.
	— И по втория ви въпрос — продължи той, без да го е грижа за свъсените ми вежди. — Как ще ни намери Линд? Много п-просто. Довечера с вас ще п-прегледаме рекламите и обявите във всички московски вестници. Непременно ще открием нещо любопитно. Не вярвате ли? Г-готов съм да се обзаложим, макар че обикновено не го правя.
	— Да се обзаложим ли? — попитах злобно, окончателно вбесен от фанфаронството му. — Хайде. Ако загубите, още днес отиваме да се предадем в полицията.
	Той се разсмя безгрижно:
	— Но ако спечеля, ще си обръснете п-прочутите бакенбарди и мустаци. Става ли?
	И си стиснахме ръце.
	— Трябва да отскочим до Ермитажа — каза Фандорин вече по-делово. — Да измъкнем Маса, той ще ни е от голяма полза. И да си вземем някои необходими неща. П-пари например. Не нося никакви пари. Предвидих, че срещата с Линд няма да се размине без тичане, скачане, размахване на ръце и прочее активност от този род, а тогава всеки излишен багаж, дори и най-незначителният, се превръща в пречка. Ето ви още едно потвърждение на старата истина: парите никога не пречат. Колко имате?
	Бръкнах си в джоба и установих, че при многобройните снощни падания съм си загубил портфейла. Ако не се лъжа, в него имах осем рубли и някакви дребни. Извадих шепа почернели сребърни монети и с горчивина се втренчих в тях.
	— Само това ли имате? — Ераст Петрович взе една нащърбена монета и я повъртя в ръцете си. — Петровски алтън. С него нищо не можем да си купим. В антикварен дюкян с г-готовност ще изкупят съкровището ви, но е много рисковано да се появяваме в този вид. И така, чудновато положение: имаме б-брилянт за не знам колко милиона, а не можем да си купим дори залък хляб. Толкова повече се налага да се отбием до Ермитажа.
	— Как ще стане? — надигнах се над тревистия бряг. Покрай цялото езеро и полето се бяха строили войници и полицаи. — Тук всичко е завардено. А дори и да се измъкнем — немислимо е да минем през целия град посред бял ден!
	— Веднага си личи, Зюкин, че изобщо не п-познавате географията на първопрестолния град. Какво е това според вас? — посочи с брадичка реката.
	— Как какво? Москва-река.
	— А какво виждате всеки ден от прозорците на Ермитажа? Н-нещо мокро, зеленикаво, което бавно тече в посока към Кремъл? Ще т-трябва да направим още едно престъпление, макар и не така скандално, както открадването на „Орлов“ — отиде до килнатата лодчица, вързана на брега, огледа я и каза: — Става. Май няма гребла, но т-тази дъска ще свърши работа. Качвайте се, Зюкин. По реката никой няма да ни търси, а не е много път. Само ми е жал за стопанина на лодката. За него тази загуба ще е по-трагична, отколкото за Романови да се лишат от „Орлов“. Я ми дайте т-трофея си — безцеремонно ми бръкна в джоба, извади монетите, сложи ги до колчето, на което беше вързана лодката, и отгоре леко ги засипа с пясък. — Какво с-стърчите? Сядайте! Но по-лекичко, че този б-броненосец ще се прекатури.
	Седнах, обущата ми подгизнаха от водата, която се беше събрала в дъното на лодката. Фандорин я оттласна с дъската и бавно отплавахме. Той гребеше с всичка сила с неудобното си весло, премяташе го ту отляво, ту отдясно. Въпреки сизифовския му труд ладията ни почти не помръдваше.
	След десетина минути, когато дори не бяхме стигнали насред реката, се осведомих:
	— Все пак колко е разстоянието до Нескучната градина?
	— П-предполагам… три… километра… — едва можа да ми отговори Фандорин, цял зачервен от напрежението.
	Подхвърлих саркастично:
	— С тази скорост може и да стигнем утре сутринта. Тук течението е бавно.
	— Какво ти течение — измънка Ераст Петрович.
	Заразмахва дъската още по-чевръсто и носът на лодката ни се заби в греда — парен влекач теглеше подире си поредния низ от шлепове.
	Фандорин върза въжето за гредата, хвърли дъската на дъното на лодката и блажено се изпъна.
	— Готово, Зюкин. Половин час почивка, и сме там.
	Отляво бавно се точеха поля и градини; зад нас белееха стените на Новодевичия манастир, който, право да си кажа, вече ужасно ми беше омръзнал. Отдясно се издигаше висок горист бряг. Видях бяла черква е кръгло кубе, елегантни беседки, пещера.
	— Пред вас е Воробьовия парк, направен е по английски образец и възпроизвежда естествена п-природна дъбрава — с глас на същински гид заразказва Фандорин. — Обърнете внимание на висящия мост над онази урва. Съвсем същия мост видях в Хималаите, но там под него имаше не ч-четирийсетметрова урва, а д-двукилометрова пропаст. Впрочем з-за падащия надолу тази разлика не е от з-значение… А т-това какво е? — той се наведе и измъкна изпод седалката проста въдичка. С интерес я разгледа, после повъртя глава насам-натам и с радостен възглас хвана полазила отстрани зелена гъсеница. — Е, Зюкин, наслука — метна кукичката и почти веднага хвана сребриста платика с големината на длан. — Какво ще кажете, а? — възкликна радостно и ми тикна под носа трепкащия си трофей. — Видяхте ли? Н-няма и минута! Чудесна поличба! Ей тъй ще хванем и Линд!
	Просто хлапак! Фуклив безотговорен хлапак! Пъхна рибата в джоба си и джобът му замърда като жив.
	А пред нас се появи познатият мост — същият, който се виждаше от прозорците на Ермитажа. Скоро зад короните на дърветата видях и зеления покрив на самия дворец.
	Фандорин отвърза лодката от гредата. Когато влекачът отмина, загреба към десния бряг и след четвърт час вече бяхме при оградата на Нескучната градина.
	Този път я преодолях без никакви затруднения — натрупаният опит си каза думата. Промушихме се навътре между дърветата, но Фандорин предпочете да не се приближава до двореца.
	— Тук със сигурност никой няма да ни търси — съобщи той и се опна на тревата. — Но все си е по-добре д-да изчакаме, докато се стъмни. Гладен ли сте?
	— Да, много. Защо, намират ли ви се провизии? — обнадеждих се, защото отдавна стомахът ми чегърташе от глад.
	— Ето — той извади улова си от джоба. — Никога ли не сте пробвали сурова риба? В Япония така се яде.
	Аз отказах, естествено, подобна немислима храна и с отвращение гледах как Ераст Петрович нагъва хлъзгавата студена платика и елегантно вади от устата си осмуканите костици.
	Приключил с варварската си трапеза, той обърса ръце в кърпата си, извади кибрита, от някакъв вътрешен джоб измъкна и пура. Тръсна кутийката и със задоволство констатира:
	— Изсъхнал е. Вие не пушите, нали? — дръпна с наслада, подложи ръка под главата си. — Същински п-пикник, а? Красота. Истински рай.
	— Рай ли? — чак се надигнах от възмущение. — Светът се руши пред очите ни, това ли наричате „рай“? Разклащат се устоите на монархията, невинно дете е съсипано от злодеи, предостойна жена в този миг може да е подложена на… — гласът ми секна, защото не всичко може да се произнесе гласно. — Хаос — това става. Няма нищо по-страшно от хаоса на този свят, защото при хаоса се извършват безумия, рушат се всички правила… — и се разкашлях, недоизказал мисълта си, но Фандорин ме разбра и усмивката му се стопи.
	— Знаете ли, Афанасий Степанович, къде ви е грешката? — уморено каза той и затвори очи. — Вие вярвате, че светът съществува по някакви правила, че е изпълнен със смисъл и ред. А аз отдавна съм наясно, че животът е само и единствено хаос. В него няма никакъв ред и правила също няма.
	— Но вие самият изглеждате като човек на реда и правилата — не се въздържах да го жегна и погледнах идеалният път в косата му, все така безукорен въпреки всички приключения и премеждия.
	— Да, за мен съществуват правила. Но те са мои собствени п-правила, които съм измислил за самия себе си, а не за целия с-свят. Нека светът си е сам за себе си и аз сам за себе си. Доколкото е възможно. Собствените правила, Афанасий Степанович, не са желание да се подреди цялата вселена, а опит някак да се организира пространството, което непосредствено те заобикаля. Нищо п-повече. Но дори и толкова дребно нещо не мога много-много да постигна… Както и да е, Зюкин. Мисля да поспя.
	Обърна се настрани, сгъна ръка под бузата си и незабавно заспа. Невероятен човек!
	Не знам кое ме мъчеше повече: гладът, гневът или осъзнаването на собствената си безпомощност. Впрочем знам — страхът. За живота на Михаил Георгиевич, за Емилия, за себе си.
	Да, за себе си. И това беше най-лошата разновидност на всички познати ми видове страх. Ужасно ме плашеше не болката и даже не страхът — плашеше ме позорът. Цял живот най-много съм се страхувал да не изпадна в срамно положение и да накърня чувството за собствено достойнство. Какво ще ми остане, ако загубя достойнството си? Какъв ще бъда тогава? Самотно застаряващо нищожество с бабунесто чело, камбест нос и „кучешки бакенбарди“, човек, непонятно защо и за какво пропилял живота си.
	Отдавна, още на младини, бях открил рецептата за запазване на достойнството си. Вълшебната формула се оказа лесна и кратка: с всички сили да се пазя от непредвиденостите, и то не само от лошите, но и от радостните. Всички срамни положения са резултат от нарушаване на въведения ред, тоест именно от непредвиденостите. Значи е необходимо всичко предварително да се предусеща и предначертава. Да съм подготвен за всяко нещо, добросъвестно да изпълнявам дълга си и да не се подмамвам по химери. Така и живях. И какъв е резултатът? Афанасий Зюкин е крадец, измамник, подлец и държавен престъпник. Поне така смятат хората, на чието мнение държа.
	Слънцето превали средата на небето и започна полека да клони към запад. Уморих се да кръстосвам полянката и седнах. Лек ветрец шумолеше в свежата зеленина, сред глухарчетата жужеше пчела, по тюркоазеното небе бавно се точеха дантелени облаци.
	И без това не мога да заспя, помислих си, и опрях гръб о ствола на бряста.


	— Събудете се, Зюкин. В-време е.
	Отворих очи. Облаците се точеха все така спокойно, но от бели бяха станали розови, а небето притъмня и се прихлупи.
	Слънцето вече беше залязло, а това означаваше, че съм спал поне до девет.
	— Не мигайте на п-парцали — бодро каза Фандорин. — Ще щурмуваме Ермитажа.
	Беше си съблякъл дългата кочияшка дреха и остана по сатенена жилетка и синя риза — почти невидим в сгъстяващия се здрач.
	Бързо прекосихме безлюдния парк.
	Щом видях осветените прозорци на Ермитажа, ме обзе неописуема тъга. Сградата приличаше на бял океански параход, който спокойно и уверено прекосява мрака, а аз, който съвсем доскоро бях на прекрасната палуба, съм паднал зад борда, мятам се в тъмните вълни и дори не смея да викна: „Помощ“!
	Фандорин прекъсна скръбните ми мисли:
	— Чий е този прозорец — на първия етаж т-третият отляво? Не там — ето онзи отвореният и неосветеният.
	— Това е стаята на мистър Фрайби.
	— Можете ли да се вмъкнете? Добре, напред!
	Претичахме полянката, залепихме се на стената и се доближихме до тъмния прозорец. Ераст Петрович сви ръце на стреме и така ловко ме повдигна, че с лекота успях да вляза през перваза. Фандорин ме последва.
	— Стойте тук. С-сега идвам.
	— Ами ако влезе господин Фрайби? — попитах паникьосан. — Как ще му обясня присъствието си?
	Фандорин се огледа, вдигна от масата бутилка с кафеникава течност — май прословутото уиски, с което преди време ме беше почерпил икономът.
	— Ето, дръжте. Ще го ударите по г-главата, ще го вържете и ще му втъкнете в устата тази салфетка. Няма как, Зюкин, в затруднение сме. После ще му поднесете извиненията си. Само това липсва — англичанинът да се развика. Не треперете така, веднага се връщам.
	И наистина се върна след около пет минути. Носеше пътна чанта.
	— Т-тук е всичко най-необходимо. Претърсвали са стаята ми, но нищо не са ми взели. Маса го няма. Отивам да го п-потърся.
	И пак останах сам, и пак за кратко — скоро вратата отново се отвори.
	Обаче този път не беше Ераст Петрович, а мистър Фрайби. Той протегна ръка, завъртя копчето на газената лампа и стаята светна. Аз объркано премигах.
	Вкопчих се в бутилката и неуверено пристъпих напред. Горкият иконом, той за нищо не беше виновен.
	— Добри вечер — любезно каза Фрайби и с интерес погледна бутилката. — I didn’t realize that you liked my whisky that much — извади речника си от джоба и с впечатляваща бързина — вече доста сръчно — запрелиства страниците: — Аз… не бил… съзнавал… че вие… харесва… мое уиски… така много.
	И аз изпаднах в още по-голяма паника. Да ударя по главата човек, който ме бе заговорил — това ми се видя вече съвсем немислимо.
	Той погледна сконфузеното ми лице, добродушно изхъмка, потупа ме по рамото и посочи шишето. — A present. Подарък. — Забеляза чантата в другата ми ръка. — Going on travel? Ту-тууу? — изимитира свирката на влака и аз схванах: Фрайби е помислил, че тръгвам на пътешествие и съм решил да си взема харесалата ми напитка.
	— Да-да — измънках. — Воаяж. Тенк ю.
	И бързо се измъкнах от стаята. Сърцето ми щеше да изскочи. Какво ли си е помислил Фрайби за руските икономи! Но сега не можех да се съсредоточа върху националния престиж.
	В съседната стая на мистър Кар дрънна звънчето за повикване на слугите.
	Едва успях да се скрия зад пердето — по коридора подтичваше в тръс младши лакей Липс. Браво. Това се нарича абсолютен ред в къщата. Мен ме няма, а всичко работи като часовник.
	— Какво ще обичате? — попита Липс, открехнал вратата.
	Мистър Кар изговори нещо с ленив глас — долових думата „мастило“, казана с невероятен акцент, и лакеят в същия похвален тръс се втурна да изпълнява, а аз отстъпих заднешком в съседния коридор, който водеше към моята стая — реших засега да изчакам там. Направих няколко малки крачки, притиснал до гърдите си пътната чанта и бутилката, и изведнъж се натъкнах на нещо меко. Обърнах се — о, Господи, Сомов!
	Преглътнах и нищо не казах.
	— Разправят, че сте избягали… Че вас и господин Фандорин скоро ще ви открият и ще ви арестуват. А неговия японец вече го запряха. Разправят, че сте престъпници — завърши той шепнешком.
	— Знам — отговорих бързо. — Но не е вярно. Корней Селифанович, нямахте много време да ме опознаете, но ви се кълна, че всичко, което правя, е изключително в името на Михаил Георгиевич.
	Сомов ме гледаше мълчаливо и по лицето му не можех да разбера какво си мисли. Дали ще се развика или не — само това ме интересуваше в този миг. За всеки случай вкопчих пръсти в гърлото на бутилката.
	— Да, имах много малко време да ви опозная по-отблизо, но великият иконом личи веднага — тихо каза Сомов. — Ще си позволя смелостта да ви кажа, Афанасий Степанович, че се възхищавам от вас и мечтая да стана същият… И… и ако ви потрябва помощта ми, само ми дайте знак. Ще направя всичко.
	Усетих буца в гърлото си и се уплаших, че не мога да продумам — ще се разплача.
	— Благодаря — промълвих най-накрая. — Благодаря ви, че решихте да не ме издавате.
	— Как мога да ви издам, като не съм ви виждал — сви рамене той, леко ми се поклони и отмина.
	Тази забележителна във всяко отношение беседа донякъде приспа бдителността ми и аз свърнах в коридора, без да се огледам предварително дали там няма някой. А се оказа, че там пред огледалото се върти камериерката на нейно височество Лиза Петришчева.
	— Ах — изписука Лиза, глупава мома, лекомислена и при това компрометирана с Фандориновия камердинер.
	— Шшшт — казах й аз. — Тихо, Петришчева, само не врякай.
	Тя закима уплашено, рязко се врътна и се хвърли да бяга с безумен вопъл:
	— Помощ! Убиват ме! Тууук е!!!
	Аз се втурнах в обратната посока към изхода, но оттам се дочуха възбудени мъжки гласове. Накъде сега?
	Само към горния етаж.
	Прелетях стъпалата и зърнах в сумрака бяла фигура. Ксения Георгиевна!
	Вкамених се.
	— Къде е той? — бързо попита нейно височество. — Къде е Ераст Петрович?
	Долу трополяха безброй крака.
	— Зюкин е тук! Претърсвайте! — чух нечий началнически глас.
	Великата княгиня ме дръпна за ръката:
	— При мен!
	Хлопнахме вратата и след половин минутка по коридора претичаха няколко души.
	— Да се проверят стаите! — изкомандва същият бас.
	Изведнъж долу се чука викове, някой изпищя:
	— Стой! Стой, мръснико!
	Гръмна изстрел, после втори.
	Ксения Георгиевна изохка и се олюля и аз бях принуден да я хвана. Лицето й смъртно пребледня, а зениците й така се разшириха, че очите й станаха черни.
	На долния етаж звънна счупено стъкло.
	Нейно височество рязко ме отблъсна и се хвърли към перваза. Аз — подире й. Видяхме долу тъмна фигура — сигурно току-що изскочилият през прозореца.
	Беше Фандорин — познах го по жилетката.
	В следващата секунда подире му изскочиха през прозореца двама цивилни и го хванаха за ръцете. Ксения Георгиевна изохка.
	Но Фандорин прояви изключителна пластичност. Без да си дърпа ръцете, той се огъна като пружина и изрита единия с коляно в слабините, после повтори същото с другия. И двамата агенти се присвиха, а Ераст Петрович като лека бърза сянка прекоси полянката и изчезна в храстите.
	— Слава Богу! — прошепна нейно височество. — Той се спаси!
	Около къщата се защураха хора — някои с мундири, други — цивилни. Някой се понесе по алеята към портите, други се хвърлиха да гонят беглеца. Ала преследвачите не бяха много — само десетина. Къде ще настигнат в големия тъмен парк гумения господин Фандорин?
	Можех да съм спокоен за Ераст Петрович. Но какво ще стане с мен?
	На вратата силно се почука.
	— Ваше императорско височество! В къщата има престъпник! При вас всичко наред ли е?
	Ксения Георгиевна ми направи знак да се скрия зад гардероба. Отвори вратата и каза с недоволен глас:
	— Имам ужасна мигрена, а вие така крещите и шумите! Търсете си престъпника, но не ме безпокойте повече!
	— Ваше височество, поне се заключете.
	— Добре.
	Чух да се заключва вратата и се върнах в стаята.
	— Знам — трескаво ми зашепна Ксения Георгиевна и обхвана зиморничаво с длани раменете си. — Всичко това е лъжа. Изключено е той да извърши кражба. И ти, Афанасий, не би направил такова нещо. Досетих се за всичко. Вие искате да спасите Мика. Не те моля да издаваш какво точно сте намислили. Кажи ми само права ли съм?
	— Да.
	Тя наистина не ме попита нищо повече. Коленичи пред иконата и започна да се кланя доземи. Никога досега не бях виждал нейно височество да проявява такава набожност, дори в детска възраст. Тя май и шепнеше нещо — сигурно молитва, но не чух думите.
	Молитвите й продължиха непоносимо дълго. Предполагам, че поне половин час. Аз стоях и чаках. Само дето прибрах бутилката в чантата. Така де, в стаята на великата княгиня ли да я оставя?
	Едва когато всичко се укроти и от парка с оживен говор се прибраха преследвачите, нейно височество се изправи. Отиде до секретера, там нещо прозвънна, после тя ме повика.
	— Дръж, Афанасий. Ще ви трябват пари. Аз нямам, нали знаеш. Но вземи тези опалови обици и брилянтовата брошка. Те са мои собствени, не са семейни. Можете да ги продадете. Сигурно струват скъпо.
	Понечих да възразя, но тя отказа да ме чуе. За да не подхващаме дълги спорове, които сега бяха съвсем излишни, взех скъпоценностите и твърдо си обещах, че ще ги върна на нейно височество цели и невредими.
	После Ксения Георгиевна извади от гардероба дългия копринен пояс на китайския си халат.
	— Вържи го за прозореца и се спусни. Не стига до земята, ще трябва да скочиш. Но ти си храбър, няма да се уплашиш. Дано Господ ти е на помощ.
	Тя ме прекръсти и внезапно ме целуна по бузата — чак се смутих. И сигурно от смущение попитах:
	— Да предам ли нещо на господин Фандорин?
	— Че го обичам — кратко отговори нейно височество и ме побутна към прозореца.
	Намерих се на земята, без да се потроша. Безпрепятствено притичах и през парка. При оградата, зад която беше „Болшая Калужкая“, почти пуста в този късен час, спрях. Изчаках наблизо да няма минувачи и много ловко се прехвърлих оттатък — какво нещо е опитът, определено изключително успешно преодолявах вече оградите.
	Но не знаех какво да правя оттук насетне. Пари все така нямах, дори файтон не можех да спра. А и къде да ходя?
	Спрях нерешително.
	По улицата се тътреше вестникарче. Малко, на около девет години. И крещеше с пълно гърло, макар че тук явно никой не търсеше стоката му:
	— Новият „Грошик“! Вестник „Грошик“! Вестник за обяви. Кому жених, кому невяста! Кому квартира, а кому работно място!
	Стреснах се, защото си спомних за облога ни с Фандорин. Забърках по джобовете си с надеждата да открия някой случаен грош или копейка. Напипах в подгъва, нещо кръгло, плоско. Старинна сребърна монетка — петровски алтън.
	Е, в тъмното момчето няма да забележи.
	Викнах го, издърпах от чантата му сгънатия вестник, хвърлих сребърната монетка в канчето му — звънна като медна. Вестникарчето продължи по пътя си, подвиквайки нескопосните си стихчета.
	Аз отидох до уличната лампа и разгърнах сивата хартия.
	И видях — още на първа страница, точно в средата с големи букви:

	Орльо мой! Елмазе мой сапфирен! Прощавам ти. Обичам те. Чакам вест.
	Твоя Линда.
	Пиши на адрес: Пощата, срещу представяне на банкнота №137078859

	Това е обявата. Точно тя! И как ловко е измислена — който не знае за елмаза и размяната, изобщо не може да се сети.
	Но ще види ли Фандорин вестника? Как да му съобщя? Къде да го търся? Ех, че лошо.
	— И сега? — чух познат глас от тъмното. — Какво ще кажете за голямата любов! Това страстно обяснение е публикувано във всички вечерни вестници.
	Аз се обърнах, потресен от късмета да се срещнем.
	— Какво се чудите, Зюкин? Ясно ми беше, че ако успеете да се измъкнете, ще се прехвърлите през оградата. Само д-дето не знаех къде точно. Наложи се да ангажирам четирима вестникари да се разхождат к-край оградата и да викат високо за обявите. Нямаше как да не клъвнете. Край, Зюкин, загубихте баса. Язък за прекрасните ви мустаци и бакенбарди.


	17 май

	От огледалото ме гледаше подпухнала джукеста физиономия с почти двойна брадичка и неестествено бели бузи. Без мустаците и бакенбардите лицето ми сякаш изплува иззад облак или от мъгла и се яви пред очите ми голо и беззащитно. Гледката ме разтърси — сякаш за първи път виждах самия себе си. В някакъв роман бях чел, че с годините човек постепенно си създава собствен автопортрет, като нанася върху опънатото платно на дарения му по рождение лик рисунък от бръчки и гънки, подутини и хлътнатини. Както се знае, бръчките биват умни и глупави, добродушни и злобни, весели и печални. И поради тази паяжина, налагана от самия живот, едни с годините стават по-красиви, а други по-уродливи.
	Когато мина първият потрес и се вгледах по-внимателно в автопортрета си, разбрах, че не мога със сигурност да кажа дали съм доволен от творбата си. Гънката край устата, да речем, да: тя подсказваше натрупан жизнен опит и безусловна твърдост на характера. Но широката долна челюст говореше за тежък и мрачен характер, а увисналите бузи навеждаха на мисълта за предразположение към несполуки. Най-поразителното беше това, че премахването на окосмяването промени външността ми много повече от рижата брада, която наскоро си бях сложил. Изведнъж престанах да съм великокняжески иконом и станах някаква буца глина, от която наново можеше да се извае човек с всякакъв произход и звание.
	Но Фандорин, който проучваше новото ми лице с вид на художествен познавач, изказа друго мнение. Остави бръснача и изговори като на себе си:
	— Не ставате много-много за маскировка. Важността си остана, надменната бръчка на челото си стои, п-положението на главата… Хм, Зюкин, изобщо не приличате на мен, никак — освен може би по ръст… Но нищо, Линд знае, че съм ненадминат в превъплъщенията. Толкова очевидно несходство дори може да е по-убедително, че вие сте аз. Как да ви нагласим? Да речем, чиновник шести-седми клас. По-нисък чин никак не би ви отивал. П-почакайте тук, аз ще отида на „Сретенка“ в конфекцията за военни и чиновници. Тъкмо ще избера и нещо за себе си. У нас в Русия е най-добре човек да се предреши в мундир.
	Снощи в същия вестник „Грошик“, в който бяхме прочели лигавата обява на доктор Линд, Ераст Петрович намери обява за даване жилище под наем:

	За коронацията се дава под наем жилище от седем стаи с мебелировка, обзавеждане и телефон. При Чистие пруди. 500 рубли. Срещу допълнително заплащане възможно използване на прислуга. „Архангелски переулок“, домът на стат. съв-ца Сухорукова. Справка в портиерната.

	Пихме чай в пищно, но безвкусно обзаведена гостна, и обсъдихме плана за по-нататъшни действия. Впрочем разговорът ни по-скоро се изля в монолог на Фандорин, аз бях най-вече слушател. Подозирам, че за Ераст Петрович така нареченото обсъждане всъщност беше просто размишление на глас, а обръщенията към мен за мнение или съвет бяха само речеви обрати.
	Впрочем тъкмо аз подхванах разговора. Ходът на Линд и новопридобитият покрив над главата ми подействаха по най-ободряващ начин, така че предишното ми униние се изпари.
	— Сега вече е лесно — заявих. — Ще пратим писмо с условията за размяната и ще заемем наблюдателна позиция близо до гишето за писма до поискване. Когато се появи човекът с банкнотата, незабелязано ще го проследим и той ще ни заведе до новото леговище на Линд. Вие самият казахте, че докторът е останал само с двама помощници, тъй че ще се справим сами, без полиция.
	Според мен планът беше много добър, но Фандорин ме изгледа така, сякаш съм казал някаква глупост.
	— Вие подценявате Линд. Номерът с приносителя на банкнотата има съвсем друг смисъл. Докторът, естествено, очаква, че аз ще п-проследя куриера му. Сигурно е наясно, че сега играя собствена игра и властите не ми помагат повече, напротив, издирват ме. Щом цялата градска полиция знае нещо, то не може да остане тайна. Значи Линд си мисли, че действам сам. Тоест, че ще вися в пощата да дебна пратеника му, а същевременно друг ще ме издебне мен. И ловецът ще падне в капана.
	— Тогава какво ще правим? — почудих се.
	— Ще влизаме в капана. Д-друг начин няма. Аз разполагам с коз, за който Линд няма и представа. Този коз сте вие.
	Поизпъчих се, защото — не крия — ми стана приятно да го чуя от устата на самодоволния Фандорин.
	— Линд не знае, че имам помощник. Така ще ви гримирам, че да заприличате на Фандорин — не, не на Фандорин, а на г-гримиран Фандорин. С вас сме почти еднакви на височина, това е най-важното. Вие сте доста по-пълен, но това може да се скрие с по-широки дрехи. Всеки, който кисне повечко на въпросното гише, ще събуди подозрението, че това съм аз в дегизиран вид.
	— Но по същия начин ще може да се разпознае и човекът на Линд — нали той, да използвам думата ви, ще „кисне“ някъде наоколо.
	— Не е задължително. Хората на Линд може да се с-сменят. Знаем, че докторът има поне двама п-помощници. Те не са по-малко важни за мен от самия Линд. Кои са? Как изглеждат? Какво знаем за тях?
	Свих рамене:
	— Нищо.
	— За съжаление е точно така. Като скочих в гробницата, не успях да видя нищо. Както сигурно си спомняте, веднага ми се нахвърли онзи грамаден господин, комуто бях принуден да притисна сънната артерия. Докато се занимавах с него, Линд успя да изчезне, запазил пълно инкогнито. Какво ли все пак искаше да ни съобщи Емилия за него? „Това е…“ Какво? — недоволно се намръщи. — Както и да е. Но за п-помощниците можем да кажем само едно. Някой от тях е руснак или поне много време е живял в Русия и прекрасно владее езика.
	— Кое ви кара да мислите така?
	Ераст Петрович ме изгледа снизходително.
	— Текстът на обявата, Зюкин. Според вас чужденец ще напише ли „орльо, елмаз сапфирен“? — стана й се разходи из хола. Извади от джоба си нефритена броеница, преметна няколко зелени зърна. Не знам откъде се беше взела тя — сигурно от пътната чанта. Очевидно от същата се появиха бялата риза с отворена яка и лекото кремаво сако. А бутилката уиски, подарък от мистър Фрайби, се премести от чантата върху бюфета. — Утре, в-всъщност вече е днес, предстои решителната ни схватка с Линд. И двамата го знаем — и аз, и той. Равният резултат се изключва. Такава е особеността на с-стокообмена ни: всеки е твърдо решен да изземе всичко и да не загуби нищо. Какво би означавало в нашия случай „равен резултат“? Ние с вас спасяваме заложниците и губим „Орлов“ — Фандорин погледна към чантата, беше прибрал брилянта в нея. — Линд остава жив, аз също. Това не е приемливо нито за него, нито за мен. Не, Зюкин, до равен резултат не може да се стигне.
	— Ами ако мадмоазел и Михаил Георгиевич вече са мъртви? — изрекох гласно опасението, което най-много ме плашеше.
	— Не, живи са — уверено заяви Фандорин. — Линд п-прекрасно знае, че не съм глупак — няма да му дам камъка, докато не се уверя, че заложниците са живи — той преметна още едно зърно и прибра броеницата в джоба си. — Значи действаме така. Вие к-като уж Фандорин следите гишето. Хората на Линд следят вас. Истинският Фандорин следи тях. Всичко е много просто, нали?
	Неговата самоувереност ме обнадежди, но същевременно ме вбеси. Точно в този миг мъчителното колебание, което ме измъчваше още от снощи, най-накрая намери решение: няма да му предам думите на Ксения Георгиевна. Господин Фандорин бездруго има твърде високо мнение за собствената си персона.
	Той седна до масата, помисли и написа няколко реда на френски. Гледах през рамото му.

	За мен — за разлика от Вас — хората са по-скъпи от камъните. Ще получите елмаза. В четири през нощта докарайте момчето и жената на пустеещото място при завоя от Петербургското шосе за Петровия дворец. Там ще направим размяната. Ще бъда сам. С колко души ще бъдете Вие ми е безразлично.
	Фандорин

	— Линд ще го хареса: сумрачен предутринен час, затънтено място. Всъщност това е без значение. Ще свършим по-рано… Лягайте да спите, Зюкин. Утре ни чака интересен ден. А аз отивам да занеса писмото в пощата. Кореспонденцията, получена сутринта, се издава от три следобед. Тогава ще застъпите на поста си. Но първо ще ви преобразим до неузнаваемост.
	От тези думи ми се сви сърцето. И с право, както се изясни.


	Московската поща ми се видя грозна, не можеше дори да се сравнява с петербургската, тъмна, тясна, без никакви удобства за посетителите. Градът с милионно население според мен би трябвало да се обзаведе с по-представителна главна пощенска сграда. Но в моя случай мизерната обстановка в това държавно учреждение беше от полза. Заради блъсканицата и мижавото осветление безцелното ми размотаване из пощенския салон не биеше много на очи. Фандорин ме нагласи като колежки съветник от Министерство на земеделието и държавните имоти, тъй че изглеждах доста солидно. И защо такъв солиден човек с гладко обръснати бузи, подпрени с колосана якичка, трябва да обикаля с часове край разкъртените банки. На няколко пъти уж случайно поспирах пред излющеното огледало, та неусетно да понаблюдавам влизащите. Пък и защо да крия — да видя и себе си по-подробно.
	Според мен външният вид на чиновник шести клас доста добре ми подхождаше. Сякаш се бях родил с кадифените петлици, украсени със златни ширити, и с „Владимир“ на шията (орденът беше пак от чантата). Никой от посетителите не ме зяпаше с изненада или недоверие — чиновник като чиновник. Може би само служителят на гишето „До поискване“ след време взе да ми хвърля внимателни погледи. Та аз марширувах пред очите му още от три следобед. А работното време в пощата по случай коронационните дни и голямото количество писма и пратки беше удължено чак до девет, така че доста време набивах крак.
	Но служителят както и да е. По-лошото е, че само си губех времето. Никой не показваше на гишето банкнота. Никой не се навърташе наоколо подозрително дълго. Не забелязвах и друго, за което ме беше предупредил Фандорин: някой да излиза от салона и после пак да влиза.
	В края на деня започна да ме обзема отчаяние. Нима Линд е проумял замисъла ни и всичко се е провалило?
	А в девет без пет, когато вече се подготвяха да затварят, с бърза делова походка влезе снажен моряк с прошарени мустаци в тъмносиня куртка и фуражка без кокарда — на вид бивш боцман или кондуктор. Без да се оглежда, отиде направо на гишето с надпис Poste restante и изгъргори с дрезгав впиянчен глас:
	— Тук трябва да имам писъмце. Срещу представяне на банкнота с номер… — порови в джоба си, извади банкнотата, отдалечи я и с явно далекогледи очи прочете: — Едно — три — седем — нула — седем — осем — осем — пет — девет? Дошло ли е?
	Безшумно се приближих с разтреперани крака.
	Служителят го зяпаше с недоумение.
	— Няма такива писма — рече накрая след дълга пауза. — Нищо такова не е пристигало.
	Как не е пристигало? — ахнах мислено. А къде е тогава? Нима напразно висях тук цели шест часа!
	Боцманът също се навъси:
	— Само дето ме разкараха, стария човек. Тю! — сърдито сви гъсти вежди, оглади с пръсти буйните си мустаци и си тръгна.
	Оставаше ми само едно — да го последвам. В пощата нямаше за какво да стоя, а и работното им време свърши.
	Излязох навън и тръгнах на прилична дистанция подир стареца. Морякът впрочем изобщо не се обърна. Вървеше с ръце в джобовете, уж без много да бърза, но с доста добра крачка — едвам го следвах.
	Увлечен от дебненето, отначало дори не си спомних, че имам съвсем друга роля — на мюре. Трябваше да проверя дали някой не ме следва. Съгласно получената инструкция извадих от джоба си часовника, в чието капаче Фандорин специално за целта ми монтира малко огледалце, и се престорих, че се взирам в циферблата.
	Аха! На двайсетина крачки зад мен вървеше съмнителен субект: висок, попрегърбен, с вдигната яка и голям каскет. Той явно ме наблюдаваше. За всеки случай леко извърнах часовника, за да огледам и от другата страна на улицата, та видях още един, не по-малко съмнителен — пак такъв бабанка, и той проявяваше нескрит интерес към моята персона. Хванаха ли се на въдицата?
	Двама наведнъж. Да не би и доктор Линд да е някъде наоколо?
	Вижда ли Фандорин всичко това? Аз си изпълних ролята на примамка, сега е негов ред.
	Боцманът свърна в пресечката. Аз подир него. Онези двамата — подир мен. Вече нямах никакви съмнения — те са, двамката помощници на доктора!
	Внезапно морякът влезе в тесен безистен. Аз объркан забавих крачка. Ако двамата ме последват, а Фандорин е изостанал или изобщо е някъде другаде, съвсем вероятно е да не изляза жив от тази тъмна дупка. Пък и старецът май не е толкова загубен, както ми се видя в началото. Дали да се тикна драговолно в капана?
	Не издържах и открито се озърнах. Из пресечката нямаше жива душа освен онези двамата. Единият се престори, че разглежда табелата на бакалски магазин, вторият уж се зазяпа нанякъде. И никакъв Ераст Петрович!
	Какво да правя — влязох в безистена. Той се оказа дълъг, после двор, още една арка, и още една, и още една. Навън се беше смрачило, тук пък беше съвсем тъмно, но все пак бих съзрял силуета на боцмана. Само че той беше изчезнал нанякъде, все едно се беше изпарил.
	Не би могъл тъй бързо да преодолее цялата тази анфилада. Освен на бегом, но тогава щях да чуя екота на стъпките му. Или е свил в първия двор?
	Изведнъж от тъмното чух някъде встрани гласа на Фандорин:
	— Какво сте щръкнали тук, Зюкин? Вървете спокойно и гледайте да сте на светло, за да ви виждат.
	Окончателно ми се замъгли картинката и аз послушно закрачих напред. Откъде се взе Фандорин? И къде се дяна боцманът? Да не би Ераст Петрович да го е нападнал и да го е скрил някъде?
	Отзад отекнаха стъпки. Забързаха се, взеха да се приближават. Май преследвачите бяха решили да ме настигнат?
	И внезапно чух сухо щракване, от което ми се изправиха косъмчетата на тила. Предостатъчно се бях наслушал на такива щраквания, когато зареждах револверите и запъвах спусъците за Павел Георгиевич — негово височество обичаше да се пробва по стрелбищата.
	Извърнах се в очакване на гръм и блясък, но не последва изстрел.
	На фона на осветения правоъгълник видях два силуета, после трети. Този сякаш изскочи от стената и с невъобразима бързина изпружи крак, та един от преследвачите ми се преви одве. Другият бързо се извърна и видях съвсем ясно цевта на пистолет, но мълниеносната сянка замахна с ръка косо от долу на горе — и огненият език литна вертикално към каменния свод, а самият стрелец отхвърча към стената, свлече се по нея на земята и остана неподвижен.
	— Зюкин, насам!
	Аз се втурнах, шепнейки: „И ни очисти от всяка сквернота и спаси нашите души.“ И аз не знам какво ми стана, може би от потреса.
	Ераст Петрович се сведе над свлеклия се, драсна клечка кибрит.
	В този миг видях, че това изобщо не е Ераст Петрович, а онзи боцман с прошарените мустаци. Замигах като ударен.
	— П-проклятие — каза боцманът. — Непремерен удар. Заради проклетата тъмнина. Счупил съм му носа и костта се е забила в мозъка. Убил съм го на място. Я да видим другия — той отиде до първия бандит, който се мъчеше да се надигне от земята. — Ч-чудесно. Този е свеж като к-краставичка. Светнете ми, Афанасий Степанович.
	Запалих кибритена клечка. Слабото пламъче освети несмислени очи, задъхана уста.
	Боцманът, който все пак беше Ераст Петрович и никой друг, клекна до него и му удари няколко звънки плесника.
	— Къде е Линд?
	Никакъв отговор.
	— Ou est Lind? Wo ist Lind? Where is Lind? — повтори, изчаквайки, на различни езици.
	Погледът на бандита от несмислен стана остър и злобен. Устата му се затвори, затрепери, изду се напред и той плю в лицето на Фандорин.
	— Du, Scheissdreck! Kuss mich auf…*
	[* Лайнар! Цуни ме… (нем.) — Б.пр.]
	Хрипливият му вик секна, когато Фандорин с отсечен къс удар заби длан в гърлото на храбреца. Злобният блясък в очите му угасна, главата му с тъп звук се удари в земята.
	— Вие го убихте! — извиках в ужас. — Защо?
	— Все едно нищо няма да ни каже, а имаме много малко време — Ераст Петрович изтри плюнката от бузата си, свали куртката на убития. Хвърли на гърдите му нещо малко, бяло — не видях какво. — Живо, Зюкин! Събличайте мундира, хвърлете го. Облечете това.
	Отлепи прошарените си мустаци и вежди, хвърли на земята боцманската куртка и отдолу се оказа в полусюртук с тесни пагончета, на фуражката сложи кокарда и аз разбрах, че тя изобщо не е моряшка, а е полицейска.
	— Трябва ви сабя — отбелязах. — Полицейските офицери винаги са със саби.
	— Лесна работа. П-после — Фандорин ме дръпна за ръката и ме повлече подире си. — Бързо, Зюкин, бързо!
	Стана ми жал да хвърлям на земята новия мундир и го закачих на бравата — може някой да си го хареса.
	Фандорин се озърна:
	— Орденът!
	Свалих „Владимир“ от шията си и го прибрах в джоба.
	— Закъде бързаме? — викнах, втурнал се подире му.
	Не последва отговор.
	Изскочихме пак на „Мясницка“, но точно пред пощата влетяхме през някакви порти. Зад тях имаше тесен каменен двор, към който излизаха няколко служебни врати.
	Фандорин ме дръпна зад големите боклукчийски кофи, пълни с кафява амбалажна хартия и парчета канап, и си погледна часовника.
	— Д-девет и девет. Бързо се справихме. Той сигурно е още т-тук.
	— Кой той? — попитах задъхан. — Линд ли?
	Фандорин пъхна ръка в кофата и извади дълъг тесен пакет. Разви го — вътре имаше портупей и полицейска сабя.
	— Нашият приятел от Poste restante. Той е, не разбрахте ли?
	— Той е доктор Линд? — втрещих се.
	— Не, човекът на Линд. Всичко излезе много просто, много по-просто, отколкото бих п-предположил. И загадката с писмата се разясни. Сега ми е ясно защо писмата идваха в Ермитажа без клеймо. Пощенският служител, който работи за Линд — да го наречем за удобство Пощенеца, — просто ги е слагал в чантата с кореспонденцията за калужката поща. И нашето днешно писмо веднага е попаднало при него. В-видял е как сновете тук край г-гишето и веднага е уведомил Линд, а онзи е пратил хората си, к-които търпеливо ви чакаха отвън. Тоест са чакали Фандорин, з-защото се е смятало, че вие сте аз.
	— Но… как се сетихте за всичко това?
	Той се усмихна самодоволно.
	— Седях в чайната срещу пощата. Чаках ви да излезете подир човек, който ще п-прибере писмото. Времето минаваше, вие не излизахте. Такава мудност от страна на Линд ми се стори странна. Та той е заинтересован от с-срещата ни не по-малко от мен. Никой от влизащите в пощата не се задържа дълго и нищо съмнително не забелязах. Интересното започна с появата на двамата господа, които дойдоха в четири без четвърт. При това пристигнаха заедно, после се разделиха. Единият седна в моята чайна през две маси от мен, на немски пожела да го настанят на маса до прозореца. Н-наникъде не погледна, беше се втренчил само във вратата на пощата. Вторият за малко влезе в сградата, после се присъедини към първия. Следователно хората на Линд ви бяха открили, но не проявяваха интерес към писмото. Поумувах д-доста дълго по въпроса и накрая стигнах до една хипотеза. Точно преди да затворят, влязох да я п-проверя. Видяхте ли как ме з-зяпна Пощенеца, когато се представих като приносител на банкнотата? За него това беше пълна изненада, защото той е знаел много добре, че не може да има никакъв приносител. Пощенеца не овладя мимиката си и така се издаде. Вероятно той е руският помощник на доктора, автор на закачливата обява. Сега чрез Пощенеца ще спипаме Линд.
	— Ами ако притеснен от появата на загадъчния моряк вече се е втурнал да предупреди Линд?
	Фандорин ме изгледа, сякаш бях бавноразвиващо се дете.
	— Кажете ми, Зюкин, случвало ли ви се е някога да получавате писма до поискване? Не? Личи си. Пощата пази писмото или пратката до три дни безплатно, после започва да тече глоба.
	Попих урока, но не открих в него никаква връзка с изказаното си опасение.
	— И какво?
	— Такова — търпеливо въздъхна Ераст Петрович, — че щом някъде се получават пари, там съществува финансова отчетност. Нашият п-приятел не може да отиде никъде, докато не отчете касата — иначе ще е т-твърде подозрително. Онази врата е служебният изход. След пет минути, най-много десет, Пощенеца ще излезе оттам и много спешно ще отиде право при Линд. А ние ще го последваме. Много се надявам д-докторът да е останал вече без помощници. Че до гуша ми дойдоха.
	— Защо убихте онзи немец? — попитах аз. — Само задето ви заплю? Та той не беше вече опасен.
	Фандорин се учуди.
	— Вие, Зюкин, май ме имате за някакво чудовище като Линд? Защо да го убивам? Да не г-говорим пък, че ще е ценен свидетел. Само го приспах за около четири часа. Предполагам, че дотогава полицията ще намери нашите юнаци. Не ви ли се вижда интересна находка: труп и до него човек в безсъзнание с револвер в джоба. Оставих и визитната си картичка с обяснение: „Този е човек на Линд“.
	Спомних си, че хвърли на гърдите на бандита нещо бяло.
	— Може Карнович и Ласовски да му измъкнат нещо. М-макар че не ми се вярва — сред п-помощниците на Линд няма предатели. Но полицията поне ще се усъмни дали ние с вас сме крадци — пак добре.
	Последното ми се видя много разумно и понечих да му го съобщя, но Фандорин с въпиюща безцеремонност ми запуши устата.
	— Тихо!
	Тясната врата се отвори рязко и в двора излезе, по-скоро се втурна одевешният служител, но сега с униформена фуражка и папчица под мишка. Заситни покрай кофите и свърна към арката.
	— Бърза — прошепна ми Ераст Петрович. — Чудесно. З-значи не може да телефонира или нямат апарат. Интересно тогава как е известил Линд за идването ви? С бележка? Следователно леговището на доктора е някъде наблизо. Да вървим!
	Излязохме бързо на улицата. Заоглеждах се за свободен файтон — щом Пощенеца бърза, непременно ще вземе файтон. Но не — фигурата в черен пощенски мундир пресече бързо булеварда и хлътна в малка уличка. Значи Ераст Петрович е прав и Линд е някъде наблизо?
	Фандорин, без да спира, ми нареди:
	— Трябва да изостанете на двайсетина метра от мен и да спазвате дистанцията. Но б-без да тичате.
	Лесно е да се каже! Самият Ераст Петрович по някакъв начин успяваше да крачи скоростно, без видимо да прибързва, на мен ми се наложи да го следвам като ранен заек: мина двайсет крачки, пък се позатичам, мина още малко — и пак подтичвам. Иначе щях да го изпусна. Вече почти притъмня за щастие, иначе странните ми маневри можеше да привлекат вниманието на малцината минувачи.
	Пощенеца покриволичи из пресечките и внезапно се спря пред малка дървена къща без двор — вратата й излизаше направо на тротоара. Един от прозорците с пердета светеше — там имаше някой. Пощенеца не позвъни, а си отключи и влезе.
	— Какво ще правим? — настигнах Фандорин.
	Той ме поведе малко встрани.
	— Не знам, чакайте да преценим.
	На светлината на уличната лампа видях как се сбърчи гладкото му чело под лачената козирка на полицейската фуражка.
	— Има няколко възможности. Първа. Доктор Линд и заложниците са тук. Тогава трябва да наблюдаваме прозорците и да чакаме. Щом излязат — нанасяме удар. Втора възможност. Тук е само Линд, а Емилия и момчето са някъде другаде. Пак трябва да чакаме докторът да излезе и да го проследим — той ще ни заведе при заложниците. Трета възможност. Нито Линд, нито заложниците са тук, а само Пощенеца и семейството му — прозорецът светеше. В такъв случай ще дойде пратеник на Линд. Надали в тази къщурка има телефонна връзка. Значи пак се налага да чакаме. Да видим кой ще дойде и после да действаме според ситуацията. И така, имаме три варианта и във всички се налага изчакване. Д-да се разположим по-удобно — може да се проточи повечко — Ераст Петрович се огледа. — Зюкин. Я докарайте файтонджия от булеварда. Не му казвайте посока. Кажете му само, че го наемате за по-дълго и ще му се плати щедро. А аз да се огледам за хубаво местенце.
	Когато след четвърт час слязох от файтона на същия ъгъл, Фандорин изскочи от тъмнината. Подръпна портупея и изкомандва със строг началнически глас:
	— Номер триста четирийсет и пет? Цяла нощ си на наше разположение. Ще ти се платят двайсет и пет рубли. Отивай в онзи безистен и чакай. И да не заспиш, вологда! Ясно ли е?
	— Що да не е ясно? — бодро отговори файтонджията, млад мъж с будно чипоносо лице. Как Фандорин само по вида му се беше досетил, че е от Вологда, не знам — кочияшът наистина говореше на „о“.
	— Да вървим, Афанасий Степанович, н-намерих много удобно място.
	Точно срещу къщата имаше доста по-внушително здание с ограда от кръстосани летви. Ераст Петрович я прескочи с лекота и ми направи знак да го последвам. В сравнение с оградата на Нескучната градина тази тук беше нищо.
	— Е, добре ли е? — гордо попита Фандорин и посочи отсрещната страна на уличката.
	Наистина се разкриваше идеална гледка към къщата на Пощенеца, но да нарече „много удобен“ наблюдателния ни пункт би могъл само член на мазохистическата (ако правилно съм запомнил думата) общност в клуб „Елизиум“. Зад оградата имаше гъсти бодливи храсти, които веднага се забиха в дрехите ми и ми издраскаха лицето. Аз с пъшкане се опитах да си издърпам лакътя. Наистина ли цяла нощ ще стърчим тук?
	— Няма нищо — бодро ми прошепна Фандорин. — Китайците казват: „Благородният мъж не милее за уют.“ Хайде сега да гледаме прозорците.
	И ние се взряхме в прозорците.
	Право да си кажа, не виждах нищо интересно — само на два-три пъти през пердето се плъзна неясна сянка.
	В другите къщи прозорците отдавна бяха угаснали, а обитателите на нашата очевидно не възнамеряваха да си лягат — единствено това можеше да мине за съмнително.
	— Да не е четвърта? — попитах след около два часа.
	— Какво четвърта?
	— Възможност.
	— А именно?
	— Да сте сбъркали и пощенският служител да няма нищо общо с Линд?
	— Изключено — някак твърде гневно изсъска Фандорин. — Сто на сто има. И непременно ще ни отведе п-право до доктора.
	От вашите уста в Божиите уши, дойде ми на ум народният израз, но нищо не казах.
	Мина още половин час. Замислих се, че за пръв път в живота ми се объркаха дните — какво е днес: петък или събота, седемнайсети или осемнайсети? Не че беше чак толкова важно, но някак не можех да мирясам. Най-накрая не издържах и попитах шепнешком:
	— Днес седемнайсети ли сме?
	Фандорин извади джобния си часовник, блеснаха фосфоресциращите стрелки.
	— От пет минути сме осемнайсети.


	18 май

	Предния ден беше топло, вечерта също, но след няколко часа неподвижно висене цял се вкочаних. Зъбите ми затракаха, не си усещах краката, а надеждата за полезност на нощното ни бдение напълно се изпари. Фандорин остана невъзмутим — нещо повече, през цялото време изобщо не шавна, та дори се усъмних дали не спи с отворени очи. Най ме дразнеше умиротвореният, дори блажен израз на лицето му, сякаш седеше и слушаше вълшебна музика или песни на райски птици.
	Внезапно — тъкмо вече сериозно си помислях дали да не се разбунтувам — Ераст Петрович с все същия благ вид ми прошепна:
	— Внимание.
	Стреснах се, но не забелязах никаква промяна. Отсреща все така светеха два прозореца. Никакво раздвижване, никакъв звук.
	Пак погледнах съседа си и видях, че той още не се е пробудил от своя сън, блян, унес — с една дума, от странния си транс.
	— Излизат — тихо каза той.
	— Откъде знаете?
	— Слях се с къщата ведно, оставих къщата да проникне в мен и чух д-диханието й — с най-сериозен вид ми каза Ераст Петрович. — Има такава източна м-методика. Дълго е за обясняване. Но преди минута къщата започна да скърца и да се люлее. П-подготвя се да се освободи от хората.
	Не можех да разбера дали се шегува или бълнува. По-скоро второто, защото като за шега не беше никак смешно.
	— Господин Фандорин, спите ли? — поинтересувах се тактично и в този миг прозорците внезапно угаснаха.
	След половин минута вратата се отвори и излязоха двама.
	— В къщата няма никого, тя е п-празна — бавно изговори Фандорин, после внезапно ме дръпна за ръката и зашепна в скороговорка: — Това е Линд, Линд, Линд!
	Уплашено врътнах глава и видях, че Ераст Петрович напълно се е променил: лицето напрегнато, очите присвити съсредоточено.
	Наистина ли е Линд?
	Един от излезлите беше Пощенеца — познах го по силуета и фуражката. Вторият беше среден на ръст, с метната през рамо дълга пелерина тип алмавива* и калабрийска шапка с ниско прихлупена периферия.
	[* По името на героя от „Севилският бръснар“. — Б.пр.]
	— Вторият — прошепна Фандорин и ужасно болезнено ми стисна ръката.
	— А? Какво? — объркано попитах.
	— Вторият вариант. Линд е тук, а заложниците са някъде другаде.
	— Сигурен ли сте, че това е Линд?
	— Абсолютно. Пестеливи, точни и същевременно изящни движения. Начинът, по който си слага шапката. Походката. Той е.
	Попитах с потръпващ глас:
	— Ще нанасяме ли удара?
	— Забравили сте всичко, Зюкин. Щяхме да ударим, ако беше излязъл със заложниците, при първия вариант. А сега сме на втория. Ще последваме доктора и той ще ни заведе там, където са момченцето и Емилия.
	— Но ако…
	Ераст Петрович пак като одеве ми затисна с ръка устата — човекът с дългата пелерина се обърна, но ние говорехме тихо и нямаше как да ни чуе.
	Сърдито отблъснах ръката му и все пак зададох въпроса си:
	— Ако изобщо не отиват при заложниците?
	— Три и пет — ни в клин, ни в ръкав ми отговори той.
	— Не ви питам за часа — ядосах се на шикалкавенето му — През цялото време ме правите на…
	— Забравихте ли — прекъсна ме Фандорин, — че си уредихме с-среща с доктора в четири сутринта? Ако Линд държи да е точен, трябва час по-скоро да вземе пленниците и да п-потегли към Петровския дворец.
	Това, че пак беше започнал да заеква, ми подсказа, че напрежението е спаднало. И аз също някак веднага престанах да треперя и да се ядосвам.
	Щом Линд (ако това беше той) и Пощенеца завиха, веднага прескочихме оградата. Мимоходом си помислих, че никога, дори в детските години, не съм прескачал толкова стобори, колкото откак се познавам с господин Фандорин. Вярно казва народът, с какъвто се събереш, такъв ставаш.
	— Вземете файтона и карайте бавничко след мен — инструктира ме пътем Ераст Петрович. — Преди всяко кръстовище слизайте и п-поглеждайте, ще ви правя знак — да продължавате или да изчакате.
	Точно по този бавничък начин стигнахме до булеварда, където Фандорин изведнъж размаха ръце да побързаме.
	— Взеха файтон и потеглиха към „Сретенка“ — съобщи той, настанявайки се до мен. — Давай, вологда, подире им. Но на разстояние.
	Доста дълго пътувахме, прекосихме много булеварди, ту се спускахме по нанадолнища, ту се катерехме нагоре. Въпреки нощния час улицата не беше безлюдна. По тротоара се разхождаха хора, оживено си приказваха, на няколко пъти ни задминаха карети. В Петербург се подиграват на първопрестолния град, че си ляга с кокошките, но явно не беше истина. В три-четири часа през нощта дори по „Невски“ няма толкова минувачи.
	Пътувахме все направо и свърнахме само веднъж — при паметника на Пушкин: излязохме на голяма улица, която вече познавах — „Тверская“. Оттук до Петровския дворец по права линия оставаха към три-четири километра. По същия път, но в обратната посока височайшият кортеж беше влязъл тържествено в древната столица.
	На „Тверская“ имаше още повече хора и каляски и всички се движеха в същата посока като нас.
	Това ми се стори доста странно, но си мислех съвсем за друго.
	— Те не отбиват наникъде! — не издържах най-накрая. — Имам чувството, че препускат право към мястото на срещата!
	Фандорин мълчеше. На мъждивата светлина на газовите лампи лицето му изглеждаше бяло и безжизнено.
	— Може би Линд има още с-съучастници и т-те ще докарат заложниците на уговореното място — промълви той след дълга пауза, но без обичайната си самонадеяност.
	— Но ако вече са ги… — не можах да изговоря ужасната дума.
	Ераст Петрович ми отговори бавно и тихо, но така, че тръпки ме побиха:
	— Тогава ни остава поне Линд.
	След Триумфалните врата и Александровската гара отделните групи минувачи се сляха в общ поток, който преля и на уличното платно — конят ни неволно забави ход. Файтонът на Линд впрочем също беше забавил — през цялото време виждах над гюрука двете шапки — докторската с провиснала периферия и фуражката на Пощенеца.
	— Боже мили, днес е осемнайсети! — подскочих изведнъж, като си спомних датата. — Господин Фандорин, отпишете срещата! Покрай всички тези грижи съвсем ми щукна из ума коронационният календар! За събота, осемнайсети май, са предвидени всенародни веселия точно срещу Петровския дворец — с гощавки и раздаване на подаръци за спомен. Каква ти пустош! Там сега има поне сто хиляди души!
	— По дяволите! — нервно изруга Фандорин. — И аз не съобразих. Пък и не мислех, че срещата ще се състои. Написах първото, което ми хрумна. Непростима грешка!
	От всички страни долитаха развълнувани, а и нетрезви гласове, весел смях. Повечето хора бяха от простолюдието. То си е ясно — по-високопоставени хора не можеш да примамиш с безплатна гощавка и вино, пък и да тръгнат от любопитство, ще идат на трибуните, където входът е с билети. Говореше се, че на миналата коронация за увеселението се събрали към триста хиляди души, сега вероятно ще са много повече — още през нощта са се заточили.
	— Господа полицаи, верно ли разпраат, че на всинца ще дарят калаено канче с орел, догоре пълно с водка? — попита файтонджията, извърнал към нас засмяната си кръгла физиономия. Явно се беше поддал на общото празнично настроение.
	— Стой — рече Ераст Петрович.
	Видях, че файтонът на Линд спира, макар че имаше още много път до завоя за Петровския дворец.
	— Слизат! — възкликнах аз.
	Фандорин мушна обещаната банкнота на кочияша и двамата започнахме да си проправяме път през навалицата.
	Беше тъмно, макар че през облаците просветваше половинка луна. Затова решихме да се придвижим по-наблизо, на десетина крачки. На полето отляво на пътя и зад храстите вдясно горяха накладени огньове, тъй че двата силуета — единият по-висок, другият малко по-нисък — личаха ясно.
	— Само да не ги изпуснем — повтарях като заклинание.
	В тези мигове сякаш забравих и негово височество, и мадмоазел Деклик. Някакъв древен и мощен инстинкт, който нямаше нищо общо с жалостта и беше по-силен от страха, накара сърцето ми да бие начесто, но равномерно. Никога не съм разбирал насладата от лова, но сега изведнъж си помислих: сигурно нещо подобно изпитват хрътките, когато опъват до скъсване каишките, готови да се втурнат подир вълка.
	Вече се движехме насред най-гъстото множество — все едно посред бял ден по „Невски“. От време на време дори се налагаше да си отваряме път с лакти. Пред мен се изтъпани як мъжага с вид на фабричен работник и ми затули видимостта. Някак се мушнах под ръката му, подминах го и направо изохках от непоносим ужас. Линд и Пощенеца бяха изчезнали.
	Отчаян се извърнах към Фандорин. Той се беше вдигнал май дори на пръсти и се оглеждаше на всички страни.
	— Какво ще правим? — възкликнах. — Господи, какво ще правим?
	— Вие надясно, аз наляво — нареди той.
	Изскочих встрани от пътя. На тревата бяха насядали малки и големи групи хора. Някои безцелно обикаляха край дърветата, други пееха. От моята страна Линд го нямаше. Запровирах се обратно и се сблъсках с Ераст Петрович, който си отваряше път към мен.
	— Изпуснахме ги… — стана ми ясно.
	Това беше краят. Затулих с длани лицето си, за да не виждам тълпата, огньовете, тъмносивото небе.
	Фандорин нетърпеливо раздруса рамото ми:
	— Не се вкисвайте, Зюкин. Ето мястото, където е уговорената ни среща. Ще обикаляме, ще търсим и ще чакаме да съмне. Линд няма къде да се дене. И ние му трябваме точно толкова, колкото той на нас.
	Прав беше и аз сторих усилие да се взема в ръце, да се съсредоточа.
	— Камъкът — внезапно се обезпокоих. — Да не загубите камъка?
	Само да ги приберем живи, пък после каквото ще да става — единствено това си помислих в тази минута.
	— Не, тук е — потупа се по гърдите Фандорин.
	Блъскаха ни от всички страни и той здраво ме хвана под ръка.
	— Гледайте надясно, Зюкин, аз — наляво. Движим се бавно. Ако видите т-търсените от нас хора, нищо не казвайте — само ме побутнете.
	Никога досега не бях се движил под ръка с мъж. Всъщност и с жена, ако не се брои един отдавнашен случай, когато бях още съвсем млад и глупав. Не искам дори да си го спомням — никак не си заслужава.
	През май нощите са къси и на изток небето вече розовееше, а мракът постепенно просветляваше. Пущинакът при Петровския дворец, а и цялото околно пространство беше изпълнено със седящи, лежащи и правостоящи. Личеше, че мнозина са се разположили тук още от снощи, край накладените огньове се трупаха все повече хора. Под краката ни се валяха все повече празни бутилки. А по шосето от Москва прииждаха ли, прииждаха тълпите.
	Отляво зад бариерите и веригата войници се виждаше голямо поле, цялото изпъстрено с празнични шатри и новопостроени гредоредни палати. В тях сигурно се пазеха царските дарове. Настръхнах само като си представих какво стълпотворение ще настане тук след няколко часа, когато отегченото от многочасово очакване хорско море нахлуе през загражденията.
	Разхождахме се от бариерите до двореца и обратно — веднъж, два пъти, три пъти. Отдавна беше съмнало и през сгъстяващата се навалица все по-трудно се минаваше. Непрестанно въртях глава да оглеждам моята половина от мястото и с всички сили се борех с обземащото ме отчаяние.
	Някъде военна тръба гласовито изсвири заря и аз си спомних, че наблизо са Ходинските военни лагери.
	Сигурно е седем, помислих си, като се мъчех да си спомня в колко е утринният сигнал. И в същата секунда зърнах пред мен калабрийската шапка и чиновническата фуражка.
	— Ето ги! — изкрещях с пълно гърло и дръпнах Фандорин за ръкава. — Слава Богу!
	Пощенеца се обърна, видя ме и викна:
	— Зюкин!
	Спътникът му за миг се озърна, успях да видя само очила и брада, и двамата се мушнаха в най-гъстата навалица току до бариерите.
	— Подир тях! — бясно ме побутна Ераст Петрович.
	Пред нас се изпречи масивен търговец, който в никакъв случай не желаеше да ни отвори път. Фандорин без капка колебание го хвана с една ръка за яката, с другата за пеша на дрехата, повдигна го и го отхвърли встрани.
	Понесохме се през гъмжилото — Ераст Петрович напред и аз подир него. Той пореше хорските маси като адмиралски катер морската шир, само вълни се завихряха от двете му страни. От време на време подскачаше някак изумително високо — вероятно да не загуби отново Линд от очи.
	— Провират се към Ходинското поле! — викна ми Ераст Петрович. — Това е прекрасно! Там няма много навалица, но има много полиция!
	Сега ще е ударът, разбрах и силите ми се удесеториха. Настигнах Фандорин и ревнах:
	— Вардааа!
	Досами огражденията най-предвидливите и търпеливите стояха плътно един до друг, така че движението ни се забави.
	— Дай път! — креснах. — Полиция!
	— Много си бил хитър!
	И така ме удариха в ребрата, че ми притъмня и дъхът ми секна.
	Ераст Петрович извади полицейска свирка и я наду — от острия звук тълпата се разстъпи и минахме няколко крачки сравнително лесно, но после елеци, куртки и препасани блузи отново сплотиха строй.
	Линд и Пощенеца бяха на една ръка от нас. Ето, мушнаха се под заграждението и излязоха на открито, току пред отцеплението. Аха, паднахте ли ни!
	Видях как шапката се доближава до фуражката и пошепва нещо.
	Пощенеца се обърна, размаха ръце и силно изкрещя:
	— Православни! Гледайте! От оная страна прииждат ваганковските! Разкъсали са веригата! Ще вземат всички канчета! Напред, братя!
	Хиляди гърла ревнаха в един глас.
	— Много хитри се пишат! Ние от снощи сме тук, а те направо! Няма да го бъде!
	Внезапно ме подхвана и ме понесе напред такава неудържима сила, че не докосвах земята с крака. Всичко живо се втурна със зъби и нокти напред към шатрите и павилионите.
	Отпред се чуха свирки, изстрели във въздуха.
	Някой викна през рупор:
	— Стой, стой! Ще се изпотъпчете!
	Весели гласове ревнаха:
	— Не бой се, ваше благородие! Аре, момчета!
	Чу се женски писък.
	Успях да стъпя на земята и подтичвах с движението на тълпата. Вече не виждах Фандорин, той остана някъде встрани. За малко да се спъна в нещо меко, в първия момент дори не разбрах, че е човешко тяло. Под краката ми белееше стъпкана войнишка рубашка, но не можех да помогна на падналия — ръцете ми бяха затиснати.
	После започнах да се натъквам на все повече тела и се молех само за едно: не дай Боже да падна, повече не мога да се вдигна. Отляво някой тичаше направо по раменете и главите, мярнаха ми се черни катраносани ботуши. Човекът се олюля, размаха ръце и се срути надолу.
	Тълпата ме носеше право към острия пресноодялан ъгъл на гредоредния павилион. Помъчих се леко да свърна встрани — уви.
	— Фащай! — чу се вик отдясно. — Фащай маляка!
	Там с вдигнати ръце изнесоха над навалицата дете на около осем години. То уплашено се пулеше и подсмърчаше с окървавен нос.
	Тълпата ме хвърли в стената и така си издрах бузата в пресните трески, че направо ми излязоха свитки, ударих чело странично в капака на прозореца и се засвличах надолу, мина ми бърза мисъл: край, сега ще ме стъпчат.
	Някой здраво ме задържа под мишниците и рязко ме изправи на крака. Фандорин. Бях толкова замаян, че никак не се учудих на появата му.
	— Опрете ръце в стената! — викна той. — Иначе ще ви размажат!
	Замахна и с як юмрук строши капака на прозореца. Подхвана ме през ребрата и с невероятна сила ме измъкна нагоре — аз даже не влязох, а прелетях през перваза и се срутих на пода, който миришеше на пресни стружки. Наоколо в стройни пирамиди се извисяваха купища коронационни канчета. Ераст Петрович се набра на перваза и също скочи в павилиона. Веждата му беше сцепена, мундирът раздърпан, сабята до половина изскочила от канията.
	Нима сме спасени?
	Погледнах към прозореца и видях, че цялото поле е изпълнено с обезумяла тълпа. Викове, стонове, пукот на кости, смях — всичко се сливаше заедно. Не стотици хиляди — тук сигурно имаше милион! Иззад кълбищата прах въздухът просвяткваше и се полюшваше като мазен бульон.
	Някой влезе в съседната шатра и взе да хвърля през прозореца канчета и торбички с почерпка. Отпред незабавно стана меле.
	— Господи, спаси людете Си — викнах неволно и ръката ми сама направи кръстния знак.
	— Айде бе! — викна ни някой отвън. — Метайте чашите! Вино има ли?
	Къщата заскърца, от тавана се посипа трошляк. Аз креснах от ужас, като видях как се руши крехкото ни убежище. Нещо ме удари по темето и аз дори с облекчение паднах в безсъзнание.
	Не знам кой и как ме е измъкнал от отломките и после ме е отнесъл на безопасно място. Най-вероятно дължа спасението си на Фандорин, макар да ми е неприятно да си го помисля.
	Така или иначе, дойдох на себе си на дървените трибуни, разположени в края на Ходинското поле. Слънцето се беше вдигнало вече високо в небето. Надигнах глава, веднага пак я отпуснах и се ударих в коравата дъска.
	Някак успях да седна, опипах кънтящата си глава, която като че ли не беше моя. Открих отгоре голяма цицина, но иначе май бях невредим.
	Не видях Фандорин. Бях като в полусън и не можех да се отърва от металния звън в ушите.
	Първо огледах безкрайното поле. Видях разкривените шатри, гъстите войнишки вериги, които бавно минаваха през тревата. Навсякъде почти плътно лежаха тела — много от тях неподвижни, но някои шаваха. Не можех да гледам тези конвулсивни движения, слепоочията ми щяха да се пръснат, очите ми изгаряха от яркото слънце. Забих лице в кръстосаните си китки и може би заспах или изпаднах в несвяст. Не знам колко съм останал така, опрян на парапета, но когато пак се пробудих, беше късен следобед и полето бе опустяло — нито войници, нито тела.
	Главата вече не ме болеше толкова много, но ужасно ми пресъхна гърлото.
	Поседях, размишлявайки вяло дали трябва да вървя нанякъде или да остана тук.
	Останах — и правилно постъпих, защото скоро се появи Ераст Петрович.
	Той пак беше с полицейския мундир, само дето ботушите му бяха много прашни, а белите му ръкавици бяха целите омазани в пръст.
	— Жив ли сте? — мрачно попита той. — Господи, Зюкин, какво нещастие. Т-такова нещо съм виждал само в плевенските сражения. Хиляди убити и осакатени. Това е най-ужасното злодеяние на Линд. Той като старовремски владетел отнесе в гроба със себе си цяла армия роби.
	— И Линд ли е стъпкан? — попитах без особен интерес, все още замаян.
	— Не си представям как би могъл да оцелее в т-такова меле. Сега ще проверим впрочем. Войниците и полицаите тъкмо приключиха с излагането на труповете за разпознаване — там, край пътя. Цяла редица от трупове, дълга почти километър. Но как ще го разпознаем, дори не сме му виждали лицето. Освен по пелерината… Да вървим, Зюкин, да вървим.
	И аз с куцукане се помъкнах подире му.
	Покрай шосето наистина беше подреден шпалир от покойници — докъдето поглед стигаше. От Москва се точеха колони от каруци и кабриолети — беше наредено убитите да се карат на Ваганковското гробище, но още не вдигаха труповете.
	Наоколо се разхождаха мрачни началници — военни, полицейски, цивилни, всеки съпроводен от свита. Ах, какво ги чакаше за проваления празник на коронясването, помислих си без злорадство, по-скоро със съчувствие. Линд беше виновникът за тази касапница, но щеше да се дири сметка от отговорните лица.
	Имах странно чувство, докато бавно се влачех покрай пътя — сякаш съм някаква височайша особа и ме приветства парадът на мъртъвците. Мнозина ми се усмихваха с размазани плоски лица. Аз поначало бях като вцепенен, а сега съвсем се вкамених, и по-добре. Само на едно място се спрях до онова момченце, което одеве се бяха опитали да изнесат на ръце от блъсканицата, но явно не бяха успели. С тъпо любопитство погледах как прозрачно синеят широко отворените му очи и закуцуках нататък. Имаше и много други като нас с Фандорин — едни търсеха роднини, други просто зяпаха от любопитство.
	— Мале-мале — чух по едно време. — Награбил се.
	Край един покойник се беше събрала тълпа от зяпачи, имаше и един стражар. Покойник като покойник — кльощав, със сламена коса и размазан нос, но на гърдите му наредени десетина портфейла и няколко часовника с ланци.
	— Джебчия — обясни ми жизнерадостно старче и зацъка съболезнователно. — И той хаир не е видял. А какъв хубав улов го е чакал.
	Някой заопява със страховит глас — сигурно беше познал роднина, та побързах да се махна.
	Закуцуках напред и едва изминал двайсетина крачки, изведнъж се свестих. Познатият черен сюртук!
	Да, наистина беше той, Пощенеца!
	Фандорин също го видя, дойде веднага, клекна.
	Лицето на докторовия помощник беше съвсем здраво, само на бузата му се беше отпечатала подметката на нечия обувка. Порази ме израза на невероятно изумление, застинало в мъртвите черти. Интересно, какво го е учудило така в последния миг на престъпния му живот? Какво толкова невероятно е видял? Зиналите бездни на ада?
	Ераст Петрович рязко се изправи и дрезгаво рече:
	— Линд е жив!
	Като видя как в почуда вдигнах вежди, той се наведе, подръпна мократа от кръв дреха, разкопча ризата и се бялнаха космати гърди. Под лявото зърно видях триъгълна рана.
	— Точно така — промълви Фандорин. — Позната следа. Това е стилетът на Линд. Докторът е верен на себе си — не оставя свидетели — изправи се и извърна глава към Москва. — Да вървим, Зюкин, тук нямаме повече работа. Живо! — и с бързи крачки, почти на бегом се понесе към Петровския дворец.
	— Накъде? — викнах и се втурнах подире му.
	— Как накъде? Към къщата на Пощенеца! Може Линд да е още там. Той не знае, че сме открили убежището му!
	Но не можехме да се влачим пеша до Москва, а всички впрягове бяха мобилизирани от полицията да пренасят труповете — ранените още сутринта са били закарани в болниците. Колите потегляха една след друга към Тверската застава, понесли скръбния си товар.
	Покрай нас мина полицейският началник Ласовски, съпроводен от тумба сини мундири. Бързо извърнах лице, чак след това се сетих, че трудно би ме разпознал в сегашния ми вид. Да не говорим, че надали в момента полковникът би се сетил за някакъв си Афанасий Зюкин. Отвличането на Михаил Георгиевич и дори изчезването на „Орлов“ бледнееха в сравнение със случилата се трагедия. Такъв ужас не беше се случвал на нов император на Русия поне от 14 декември 1825 година*. Господи, какъв световен скандал! А пък какво чудовищно предзнаменование за бъдното царстване!
	[* На 18 май 1896 г. за народните увеселения по случай коронацията се стичат около 500 000 души; когато тълпите се втурват напред през загражденията, са стъпкани много хора — към 1300 души умират, десетки хиляди са ранени. А събитията от 14 декември 1825 г. са свързани с възцаряването на Николай I, за когото се е смятало, че е твърде взискателен, коварен, злопаметен (със змийски убийствен поглед). След смъртта на Александър I братята му Константин и Николай взаимно си отстъпват и оспорват трона. За 14 декември е набелязана официалната клетва на Николай I. Общественото мнение обаче е на страната на Константин, от когото се е очаквало да отмени крепостното право и който е умен, благороден и щедър (но той се е отрекъл от престола, за да сключи втори брак с полякиня), така че членове на тайни дружества избират деня за въоръжен бунт срещу политическия деспотизъм. Нареченото по името на месеца въстание на декабристите е безпощадно разгромено, следват жестоки наказания, петима декабристи са обесени, мнозина са осъдени на доживотна каторга, разследвани са близо 600 офицери и около 3000 войници са пратени в гранични батальони. — Б.пр.]
	Лицето на главния полицейски началник беше бледо и нещастно. И с право — той щеше да отговаря за всичко. Няма да се отърве само с оставка. Според всички установени правила за коронационните тържества отговаря московският генерал-губернатор, но как ли пък няма да съдят чичото на негово императорско величество. А някой от местното началство ще трябва да бъде осъден. Защо не сте предвидили, че ще се събере толкова народ? Защо сте сложили толкова рехав кордон?
	Фандорин се изпъна и отдаде чест на полицейския началник, но Ласовски дори не го погледна.
	— Чудесно — тихо ми каза Ераст Петрович. — Ето и кабриолета.
	Видях наблизо прочутия кабриолет на полицейския началник с два врани коня. На капрата гордо беше седнал кочияшът Сичов, често споменаван от московските вестници покрай всекидневните обиколки на неуморния си началник в търсене на нетрезви метачи и немарливи стражари.
	Ераст Петрович прихвана сабята си и дръннал юначно шпори, се втурна към кабриолета.
	— Спешно донесение! — викна той на кочияша и се метна в кабриолета. — Спиш, Сичов, давай! Заповед на господин главния полицейски началник! — обърна се към мен и козирува. — Ваше превъзходителство, по-живо, моля ви!
	Кочияшът се озърна към енергичния офицер, погледна и към мен. Макар да бях с простата куртка на немския разбойник, Сичов явно никак не се учуди. Такъв безумен ден, карат те да возиш кого ли не с кабриолета на полицейския началник.
	— Пулете се — прошепна ми Фандорин. — Вие сте важна клечка. Кой да е няма да се вози с този кабриолет.
	Аз се изпъчих и както подобава на истинска важна особа, се загледах леко встрани и нагоре, а челото ми набраздиха държавнически бръчки. Слава Богу, доста министри и генерали бяха минали пред очите ми.
	— Давай, Сичов, давай! — ревна Ераст Петрович и побутна импозантния кочияш по ватения гръб.
	Онзи бързо тръсна поводи, вихрогоните задружно препуснаха в тръс и кабриолетът се залюшка на меките ресори.
	От време на време Сичов басово подвикваше:
	— Вардааа!
	Запрелитаха варосаните стволове на крайпътните тополи. Унилият низ от каруци, покрити със зебло, остана зад нас. Минувачите се извръщаха и гледаха (поне така ми се стори) със страх и надежда. Полицаите козируваха.
	При Александровската гара Фандорин нареди да спрем. Слязохме, Ераст Петрович метна зад кожената седалка визитната си картичка и махна на Сичов да потегля обратно.
	Качихме се на файтон и се понесохме в посока към „Мясницка“.
	— Кво е станало на Ходинка, ваше благородие? — извърна се кочияшът. — Викат, че чифутите сипали татул във виното, та народът изумял, къде сто иляди православни се били изпотъпкали. Верно ли е?
	— Лъжат — кратко отговори Ераст Петрович. — Давай, давай!
	Влетяхме в познатата пресечка с шум и трясък. Фандорин скочи долу и властно махна към метача.
	— Кой живее тамка? — и посочи къщата на Пощенеца.
	— Пощенски чиновник Иван Захарович Терешченко! — рапортува чистачът, изправен с метлата „за почест“.
	— Ти запасняк ли си? — строго попита Фандорин.
	— Тъй вярно, ваше благородие! Ефрейтор Фьодор Свишч от шести драгунски полк на негово императорско височество принц Хайнрих Пруски!
	— Виж какво, Свишч. Ние с този господин сме дошли да арестуваме Терешченко. На ти свирката. Влез в двора и зяпай право в прозорците. Ако рече да се измъкне, надуй свирката. Разбра ли?
	— Тъй вярно, ваше благородие!
	— Чакай бе! Имаш ли лост, донеси го, после си върви на поста.
	Застанахме пред вратата така, че да не се виждаме от прозореца.
	Ераст Петрович дрънна камбанката, после дори почука:
	— Терешченко! Господин Терешченко! Отворете! Аз съм участъковият! Спешно ви викат в службата! Заради днешното произшествие! — залепи ухо на вратата. — Къртете, Зюкин.
	Никога не бях си служил с такъв груб инструмент, нежели да къртя врати с него. Оказа се, че не е никак лесно. Ударих бравата веднъж, втори път, трети. Вратата се размърда, но не се отвори. Тогава пъхнах сплескания край в пролуката, натиснах и опитах да отломя вратата. Цял плувнах в пот, скъсах се от пъхтене.
	— По дяволите, Зюкин, с вашия лост!
	Ераст Петрович ме отблъсна. Хвана се за перилцата, подскочи и с два крака блъсна вратата. Тя влетя навътре и провисна на една панта.
	Бързо нахълтахме в стаите, Фандорин обиколи с малкия черен револвер в ръка.
	Никой. Разхвърляни дрехи, бради, рижа перука, няколко бастуна, пелерини и шапки, смачкани дребни банкноти на пода.
	— Закъсняхме! — въздъхна Ераст Петрович. — Буквално за една бройка.
	Аз изстенах от разочарование, а той внимателно огледа малката гостна и изведнъж тихо, мазно каза:
	— А това вече е интересно.
	На масичка до прозореца видях отворена кутия. Фандорин извади от нея нещо бляскаво, продълговато, което пръсна жълти искри между пръстите му.
	— Какво е това? — учудих се.
	— П-предполагам, че прословутата диадема бандо — отговори той и заразглежда с любопитство венеца от безценни брилянти и опали. — А ето и брилянтовия аграф на императрица Анна, и сапфирения бант-склаваж на императрица Елисавета, и малкия брилянтов букет с шпинела, и този, как беше, егрет-фонтана. Обещах на нейно императорско величество скъпоценностите от coffret да се върнат невредими. И ето ги наистина.
	Втурнах се към кутията и замрях благоговейно, без да вярвам на очите си. Какъв късмет! Всички тези приказни съкровища, озарени от свещения ореол на историята на императорския дом, благополучно се връщат на короната! Дори само това оправдаваше цялата авантюра на Фандорин и напълно възстановяваше доброто ми име. По-голямо щастие от това би било единствено спасяването на Михаил Георгиевич и мадмоазел Деклик.
	Но се оказа, че Фандорин по съвсем друга причина се беше зарадвал на чудесната находка.
	— Линд е бил тук съвсем скоро и очевидно в-възнамерява пак да се върне. Това първо. Наистина няма повече помощници, сега е съвсем сам. Това второ. И накрая — имаме прекрасен шанс да го хванем. Това т-трето.
	Аз се позамислих и сам се сетих:
	— Ако не възнамеряваше да се върне, щеше да вземе кутията, нали? Ако пък имаше помагачи, щеше да ги остави да пазят съкровищата му. Как ще постъпим?
	— Първо ще п-поправим входната врата.
	Бързо излязохме в антрето. От Фандориновия ритник едната панта се беше отскубнала, дето се вика, с месото, но това не беше най-лошото. Лошото беше, че пред входа се беше събрала цяла тълпа зяпачи, които с жаден интерес гледаха прозорците и зейналата каса на вратата.
	— Проклятие! — изстена Ераст Петрович. — Такава шумотевица сме вдигнали, че се е събрала цялата улица, до десетина минути тук ще е целият к-квартал. Скоро ще се яви истинската п-полиция и всичко ще провали. Не, не можем да изчакаме Линд тук. Трябва п-поне да проверим дали не са останали някакви улики и следи.
	Върна се в стаята и взе да проверява нахвърляните по пода дрехи, особено го заинтригува тясната прашна обувка — еша й не се виждаше наоколо.
	Аз междувременно излязох в тясното коридорче и от няма работа надникнах в малка мърлява кухня с кахлена печка в дъното.
	Не видях нищо интересно освен големи количества хлебарки и вече щях да продължа нататък, когато внезапно мярнах капак в пода. Вероятно е зимник, си помислих, и сякаш изведнъж ме тласна мистична сила. Просто убивах времето, докато Фандорин обискираше, та се наведох и отворих капака.
	От тъмната дупка ме лъхна особена гъбична миризма, влага, дъх на пръст — общо взето, на каквото миришат мазетата, в които се съхраняват цвекло, моркови, картофи.
	Тъкмо да затворя капака, и чух звук, от който в първия момент се вледених, а после ме втресе.
	Слаб, но ясно различим стон!
	— Господин Фандорин! — ревнах с пълно гърло. — Насам!!!
	Хванах газената лампа от кухненската маса, с разтреперани пръсти я запалих с клечка кибрит и се заспусках надолу в мрака и студа.
	Само след няколко стъпала я видях.
	Мадмоазел Деклик, свита на кълбо, лежеше до стената сред някакви бозави чували. Тя беше само по долна риза — зърнах тънкия й глезен с кървава подутина при кокалчето — и бързо отместих очи. Но сега не ми беше до приличия.
	Оставих лампата върху някаква бъчва (по миризмата предположих, че е с кисело зеле) и се втурнах към жената.
	Главата й беше отметната назад, очите затворени. Видях, че едната ръка на Емилия е прикована с белезници за желязна халка, забита в стената. Лицето на клетата мадмоазел беше цялото в цицини и петна засъхнала кръв. Ризата се беше свлякла от бялото й рамо и видях над ключицата грамадна синина.
	— Зюкин, долу ли сте? — долетя гласът на Фандорин.
	Не отговорих, защото побързах да проверя останалата част от мазето. Но не, негово височество не беше тук.
	— Чувате ли ме? — попитах, склонен над мадмоазел, и леко повдигнах главата й.
	Фандорин скочи долу и се изправи зад гърба ми.
	Мадмоазел открехна очи, присви ги срещу светлината на лампата и се усмихна.
	— Athanas, comment tu es marrant sans les favoris. J’ai te vu dans mes reves. Je reve toujours…*
	[* Атанас, колко си забавен без бакенбардите. Аз те сънувах. И сега сънувам… (фр.) — Б.пр.]
	Не беше на себе си — разбрах го. Иначе никога не би ми заговорила на „ти“.
	Сърцето ми се късаше от жал.
	Но Фандорин не беше чак толкова сантиментален.
	Той ме измести и лекичко плесна заложницата по бузата.
	— Emilie, ou est le prince?*
	[* Емилия, къде е принцът? (фр.) — Б.пр.]
	— Je ne sais pas…* — прошепна тя и очите й пак се затвориха.
	[* Не знам (фр.). — Б.пр.]


	— Как, не се ли сетихте кой е Линд? — Емилия недоверчиво погледна Фандорин. — Бях сигурна, че с вашия ум вече всичко сте разбрали. Ах, сега ми се струва толкова елементарно! Колко сме били слепи.
	Ераст Петрович имаше сконфузен вид, а и на мен, да си призная, разгадката не ми се стори никак елементарна.
	Говорехме на френски, защото след понесените изпитания би било твърде жестоко мадмоазел Деклик да се поти с руската граматика. И по-рано бях забелязал, че когато говори на други езици, Фандорин изобщо не заеква, но не бях имал време да се замисля над този удивителен феномен. Очевидно недъгът му — а някъде бях чел, че заекването е именно психически недъг — по някакъв начин беше свързан с говоренето на руски. Дали това запъване в съгласните на родния език не подсказваше за някаква негова тайна враждебност към Русия и всичко руско? Не бих се учудил.
	Преди половин час бяхме пристигнали в наетото ни жилище. Фандорин държеше кутията, а на мен се падна да нося много по-голяма скъпоценност — Емилия, увита в наметалото на доктор Линд. Тялото на мадмоазел беше гладко и много горещо, усещах го и през пелерината. Сигурно затова цял пламнах и не можех дъх да си поема, макар че мадмоазел не беше никак тежка.
	Решихме да настаним скъпата си гостенка в една от спалните. Сложих я на леглото, бързо я завих и обърсах потта от челото си. А Фандорин седна до нея и каза:
	— Емили, не можем да извикаме лекар. С мосю Зюкин сме, така да се каже, в нелегално положение. Ако позволите, ще се погрижа за раните ви, имам някои познания. Не бива да се стеснявате.
	Това пък защо, възмутих се мислено. Каква нечувана наглост!
	Но мадмоазел не намери нищо дръзко в предложението на Фандорин.
	— Сега не ми е до стеснителност — слабо се усмихна тя. — Ще съм ви много благодарна за помощта. Всичко ме боли. Както виждате, похитителите не се държаха много галантно с мен.
	— Афанасий Степанович, с-стоплете вода — делово нареди Фандорин на руски. — А в б-банята видях спирт и борова вода.
	Пирогов, моля ви се! Все пак изпълних всичко, а пътем взех и салфетки, живачен мехлем и пластир, които открих в едно от чекмеджетата в банята.
	Преди прегледа мадмоазел ме погледна свенливо. Аз бързо се извърнах и за свой ужас май цял се изчервих.
	Чу се шумолене на лек плат, Фандорин каза угрижено:
	— Господи, здравата са ви млатили. Тук боли ли?
	— Не, не много.
	— А тук?
	— Да.
	— Май ви е пукнато реброто. Засега ще го стегна с пластир… Тук, под ключицата?
	— Като ме натискате, боли.
	Наблизо на стената имаше огледало. Хрумна ми, че ако направя две незабележими стъпчици вдясно, ще виждам какво става на леглото, но веднага се засрамих от тази недостойна мисъл и дори се поместих обратно, вляво.
	— Обърнете се — каза Ераст Петрович. — Да проверим прешлените.
	— Да-да, тук ме боли — опашната кост.
	Скръцнах със зъби. Вече ставаше непоносимо! Жалко, че не излязох в коридора.
	— Ударили са ви с крак — констатира Фандорин. — Това е много чувствително място. Сега ще го наложим с едно компресче. И тук… Няма нищо, ще ви поболи още някой и друг ден и ще мине.
	Чу се плисък на вода, мадмоазел на няколко пъти леко изстена.
	— Готово, Атанас, можете да се завъхтите — чух най-накрая и веднага се обърнах.
	Емилия лежеше по гръб, увита до над кръст с одеялото. На лявата й вежда белееше малко парченце лейкопласт, крайчецът на устата й беше почервенял от мехлема, под разкопчаната горе риза се подаваше ръбчето на салфетката.
	Не можех да я погледна в очите и хвърлих поглед към Фандорин, който с невъзмутим вид си миеше ръцете в легена като истински доктор. Само при мисълта, че тези силни фини пръсти току-що бяха докосвали кожата на Емилия, и то на места, за които не можех и да помисля, без да ми се завие свят, прехапах устна.
	Най-странното е, че мадмоазел изобщо не изглеждаше смутена и гледаше Фандорин с признателна усмивка.
	— Благодаря, Ераст.
	Ераст!
	— Благодаря. Сега съм много по-добре — и тихо се изсмя. — Уви, вече нямам никакви тайни от вас. Като почтен човек трябва да се ожените за мен.
	От тази шега на ръба на риска дори Фандорин се изчерви. За мен да не говорим.
	За да сменя неприличната и мъчителна насока, в която навлизаше разговорът, сухо попитах:
	— Все пак, мадмоазел Деклик, къде е негово височество?
	— Не знам. Разделиха ни веднага след измъкването от подземния проход и оттогава ни държаха разделени. Детето беше в безсъзнание, а и аз бях полуприпаднала — когато се опитах да викна, доста силно ме удариха по главата.
	— Да-да — трепна Ераст Петрович, — какво се опитахте да ни кажете? Викнахте: „Линд е тук. Това е…“ И нито дума повече.
	— Да, той ми затисна устата и ме удари с юмрук в лицето. Аз го познах въпреки маската!
	— Познали сте го?! — възкликнахме в един глас с Ераст Петрович.
	И тогава мадмоазел, вдигнала учудено вежди, зададе въпроса, който така беше сконфузил Фандорин:
	— Как, не се ли сетихте кой е Линд? Бях сигурна, че с вашия ум вече всичко сте разбрали. Ах, сега ми се струва толкова елементарно! Колко сме били слепи!
	С Фандорин се спогледахме и по бързия му поглед ми се стори, че иска да провери дали не съм излязъл по-съобразителен от него.
	Уви. Макар че какво ли не бих дал!
	— О, Господи — ами Банвил! — поклати глава тя, все още изненадана от недосетливостта ни. — Тоест този, когото знаехме като лорд Банвил. Познах го по гласа — още там, в гробницата. Когато отгоре се чу вик: „Тревога! Бягайте!“, Линд забрави обичайната си предпазливост и възкликна гласно: „Take the kid and the slut! Run!“* Беше Банвил.
	[* Взимайте детето и пачаврата! Бягайте! (англ.) — Б.пр.]
	— Банвил? — слисано повтори Ераст Петрович. — Но как е възможно? Нали е приятел на Георгий Александрович? Нали са стари познати?
	— Не толкова стари — коригирах го, като се опитвах да се съсредоточа. — Негово височество се запозна с Банвил тази пролет в Ница.
	— Не го знаех — измънка Фандорин, сякаш се оправдаваше. — Наистина колко елементарно… — Мина на руски. — И най-мъдрият си е малко п-прост. Но моето изпростяване в дадения случай е абсолютно непростимо. Разбира се! — той скочи от леглото и взе да кръстосва стаята почти в тръс с отсечено жестикулиране. Никога не бях го виждал в такава ажитация*. Думите му отскачаха бързо, застигаха се и се надпреварваха. — Именно в Ница докторът е пристъпил към осъществяване на плана си. Сигурно нарочно е отишъл там, за да си избере п-подходяща жертва — на Лазурния бряг пролетно време се събират толкова grand-ducs russes**! И за майската коронация в Москва вече се е знаело! Необходимо е само да се сближиш с някой от членовете на императорската фамилия, да се сприятелиш със семейството му, да си осигуриш покана за т-тържествата — останалото е въпрос на техническа подготовка!
	[* Възбуда, вълнение (фр.). — Б.пр.]
	[** Руски велики князе (фр.). — Б.пр.]
	— И още нещо! — прекъснах го. — Омразата към жените. Вие самият казахте, че Линд не понася жените! Сега е ясно защо. Значи Ендлунг беше прав!
	— Ендлунг ли? — с паднал глас попита Ераст Петрович и свирепо си разтърка челото, сякаш искаше да го протрие чак до мозъка. — Да-да, наистина. Аз пък не обърнах никакво внимание на глупашката му теория — само защото беше текнала на загубеняка Ендлунг. Наистина, че „избра немъдри, за да посрами мъдрите“*. Ах, Зюкин, снобизмът е най-т-тежкият грях… Банвил! Бил е Банвил! И парфюмът „Граф Есекс“… Как хитро си осигури свобода на действията с уж внезапното си отпътуване! И този толкова своевременен дуел! А изстрелът право в сърцето на Глински — тази дяволска точност на Линд! Прекрасен маскарад: ексцентричен британски хомосексуалист. Размах, ювелирен план, невероятна дързост, безжалостност — това е точно почеркът на Линд! А аз пак го изпуснах…
	[* 1 Кор. 1:27 — неточен цитат. — Б.пр.]
	— Но остана мистър Кар — напомних му. — И той е човек на Линд.
	Ераст Петрович безнадеждно махна с ръка:
	— Уверявам ви, Кар няма нищо общо. Иначе Линд щеше ли да го з-зареже. Взел е префърцунения хубавец само з-за по-голяма убедителност на камуфлажа и вероятно да съчетае п-полезното с приятното. За Линд се знае, че обича да си угажда. По дяволите, най ме е яд, че Ендлунг беше прав! Банда хомосексуалисти — сплотени не само от паричен интерес, но и от друг вид връзки. З-затова е тази преданост и самопожертвувателност!
	Мадмоазел със съсредоточено сбърчено чело слушаше вайканията на Фандорин и май всичко или почти всичко разбираше.
	— О, да, Линд не понася жените — горчиво се усмихна тя. — Имах удоволствието да се убедя в това от собствен опит. За цялото време на пленничеството си получих веднъж парче хляб и два пъти канче вода. Добре че поне беше наблизо бъчвата с това ваше ужасно зеле… Държаха ме съблечена, окована с верига. А снощи Банвил, тоест Линд, слезе долу много вбесен и без да каже нито дума, взе да ме рита с крака! Вероятно имаше някаква неприятност. Много ме заболя, но страхът ми беше още по-голям — Емилия потрепери и издърпа одеялото чак до брадичката си. — Той не е човек, а само чисто зло в концентриран вид. Малтретираше ме, без да каже дума и изпадна в такова умопомрачение, че ако не беше стопанинът на къщата, сигурно щеше да ме остави на място. А стопанинът — доста висок мъж с мрачно лице — единствен не ме мъчеше. Той ми даде хляб и вода. — Тя внимателно докосна лепенката на веждата си. — Нали видяхте, Ераст, на какво ме е направил. Мерзавец! И то без никаква причина!
	— Разярил се е, защото е разбрал, че се е лишил от двамата си помощници — обясних аз. — Господин Фандорин уби единия, другия остави на полицията.
	— Жалко, Ераст, че не сте убили и двамата — каза тя, подсмръкна и изтри една яростна сълза. — Тези немци бяха същински зверове. Вие кой убихте — с клепналите уши или луничавия?
	— Луничавия — отговори Ераст Петрович.
	Аз не бях успял да видя нито единия, нито другия — във входа беше тъмно.
	— Нищо — рекох, — но пък докторът сега е абсолютно сам.
	Фандорин скептично сви устни:
	— Надали. Все някой пази и детето. Ако горкото дете е още живо…
	— О, момченцето е живо, сигурна съм! — възкликна мадмоазел. — Поне до снощи е било живо. Когато стопанинът ме издърпа от освирепелия Банвил, го чух да ръмжи: „Да не беше камъкът, щях да му пратя главите и на двамата — и на малкия, и на кучката!“ Мисля, че имаше предвид вас, Ераст.
	— Слава Богу! — обърнах се към окачената в ъгъла иконка на свети Николай и се прекръстих. Михаил Георгиевич е жив, още не всичко е свършено!
	Но ме мъчеше и друг въпрос. За такива неща не се пита, а питаш ли, може да останеш без отговор. Но все пак попитах:
	— Кажете, те… те… извършиха ли насилие с вас?
	За по-ясно я попитах на френски.
	Слава Богу, Емилия не се обиди — напротив, подсмихна се тъжно:
	— Да, Атанас, те извършваха насилие, както можете да се досетите по синините и цицините ми. Единствената ми утеха е, че това не е насилието, което очевидно имате предвид вие. Тези господа вероятно по-скоро биха посегнали на живота си, отколкото да влязат във физиологични отношения с жена.
	От смелия й прям отговор съвсем се притесних и сведох очи. Ако не харесвах нещо у мадмоазел Деклик, то беше именно тази неженска точност в изказа.
	— И така, да теглим чертата — рече Фандорин и преплете ръце. — Измъкнахме от лапите на доктора Емилия. Това първо. Сега знаем как изглежда Линд. Това второ. Върнахме си скъпоценностите на императрицата. Това трето. Свършихме половината работа. Остават дреболиите — въздъхна тежко и разбрах, че говори за дреболии в ироничен смисъл. — Да освободим детето. И да унищожим Линд.
	— Да-да — надигна се от възглавницата мадмоазел. — Да се убие тази долна гадина! — тя ме погледна жално и рече с тъничко гласче: — Атанас, нямате представа колко съм гладна…
	Ах, тъп, безчувствен дръвник! Фандорин си е Фандорин, него само Линд го интересува, ами аз — браво на мен!
	Хвърлих се към вратата, но Ераст Петрович ме хвана за пеша на сакото.
	— Накъде, Зюкин?
	— Как къде? В трапезарията. Там в бюфета имаме сирене, бисквити, а в мразилника пастет и шунка.
	— Н-никаква шунка. Чаша подсладен чай с ром и филийка черен хляб. Засега само толкова.
	Прав беше. След гладуване не бива да се претоварва стомахът с тежка храна. Но сложих четири лъжици захар, отрязах дебела порязаница хляб и щедро ливнах в чая от уискито на мистър Фрайби.
	Мадмоазел изпи чая, като се усмихваше с наранените си устни, и бледите й страни порозовяха.
	Сърцето ме болеше от невъобразима жал. Ако сега ми паднеше гнусният доктор Линд, дето беше ритал с крака безпомощната жена, щях да го стисна за гръцмуля и никаква сила не би могла да разтвори пръстите ми.
	— Трябва да поспите — каза Фандорин и се надигна. — Сутринта ще решим как да действаме нататък. Афанасий Степанович — мина на руски, — б-бихте ли приели да п-прекарате нощта тук, на к-канапето? За случай, че Емилия има нужда от нещо?
	Иска ли питане? Толкова ми се искаше да поостана насаме с нея. Просто да помълчим. Ако пък успеех — да споделя с нея чувствата, които ме преизпълваха. Но откъде да намеря нужните думи?
	Фандорин излезе. Емилия ме погледна с усмивка, а аз, жалък и тъп урод, току си навлажнявах устните, стисках и отпусках пръсти. Най-накрая се престраших да заговоря:
	— Аз… Много ми липсвахте, мадмоазел Деклик.
	— Можете да ме нахича Емили — тихо каза тя.
	— Да, добре. Наистина няма да е прекомерна фамилиарност, защото след всичко, през което сте… тоест ние с вас… тоест всички минахме, смея да се надявам, че вие и аз… — запънах се и мъчително се изчервих. — Че ние с вас…
	— Да? — нежно ми кимна тя. — Говохете, говохете.
	— Че ние с вас можем да се смятаме не просто за колеги, а за приятели.
	— Пхиятели?
	В гласа й ми се счу разочарование.
	— Не, естествено, не съм чак толкова самонадеян, та да си, въобразявам някакво много близко приятелство — поправих се бързо, да не би тя да помисли, че се възползвам от положението с цел да й се натрапя. — Просто станахме добри приятели. И аз много се радвам… Това е.
	Повече нищо не казах, защото според мен в отношенията ни и без това имаше голям напредък: узакони се обръщението по име, а освен това й предложих приятелство и ми се стори, че тя прие благосклонно предложението ми.
	Но Емилия ме гледаше така, сякаш очакваше още нещо.
	— Вие гледате на мен като на дхугах, пхиятел? — попита тя след дълга пауза, сякаш да си уточни.
	— Да, като на скъп приятел — престраших се аз.
	Мадмоазел въздъхна, затвори очи и тихо каза:
	— Пхостете ми, Атанас. Много съм умохена. Иска да спи.
	Не усетих кога е заспала. Дишаше все така спокойно, дългите й мигли леко потрепваха, а от време на време през лицето й сякаш минаваше лека сянка — като облак над лазурни води.
	Аз цяла нощ ту потъвах в лек, кратък сън, ту пак се будех. Само да помръднеше Емилия или да въздъхнеше, и веднага отварях очи — дали не трябва да донеса вода, да я завия, да й наглася възглавницата. Тези чести пробуждания не бяха никак мъчителни, а напротив, приятни и дори сладостни. Отдавна, много отдавна не бях чувствал такъв покой.


	19 май

	Поднесох истинска закуска с порцеланов сервиз и сребърни прибори на колосана покривка. Без готвач не можех, разбира се, да направя нещо по-прилично, но все пак имаше омлети, сирена, пушени деликатеси.
	Емилия ми се видя доста по-добре и ядеше с голям апетит. Очите й бляскаха оживено, гласът й беше звънлив и весел. Жените имат изключителната способност да се възстановяват и от най-тежки състояния, ако внезапно настъпи щастлив обрат в жизнените им условия — много пъти съм бил свидетел на подобни преображения. Освен това представителките на слабия пол се чувстват много добре в мъжко обкръжение и мъжкото внимание им влияе много положително, а в този смисъл ние се държахме с мадмоазел като с истинска кралица.
	Фандорин се появи на закуска в утринен смокинг и с вратовръзка, сякаш по този начин да подчертае, че волностите, които беше принуден да си позволи вчера, по никакъв начин не намаляват почтителността му към гостенката. Оцених този жест. Право да си кажа, и моята мисъл работеше в същата насока, но за разлика от Ераст Петрович нямах нищо за преобличане, така че просто си обръснах много гладко физиономията.
	Когато пиехме кафе (аз също седях на масата, защото се намирах в тази компания не като иконом, а като частно лице), Ераст Петрович заговори по същество. Разговорът се водеше на френски.
	— Почти не спах тази нощ, но много размишлявах. Сега разбирам откъде дойде непростимата ми грешка. Не съм очаквал от доктор Линд подобна дързост — във всичките си предишни операции той винаги е бил много предпазлив. Но явно този път си беше набелязал твърде голям трофей и е решил да заеме най-печеливша позиция. Бидейки в Ермитажа, Линд можеше да наблюдава всичките ни начинания. Другият му източник на сведения несъмнено е бил мистър Кар, така изкусно поднесен на Симеон Александрович. Драмата с мавританската ревност вероятно е била само спектакъл. Генерал-губернаторът е откровеничил с красавеца англичанин, а после онзи е преразказвал чутото на мнимия лорд Банвил.
	— Може би дързостта му идва оттам, че се е канел, щом завладее грандиозната плячка, да изостави завинаги занаята си? — предположи Емилия — В края на краищата колко пари са нужни на човек?
	Фандорин криво се усмихна.
	— Не знам на този човек какво му е нужно повече — парите или самото злодейство. Той не е обикновен изнудвач. Той е истински поет на злото, виртуозен инженер на коварството и жестокостта. Сигурен съм, че докторът изпитва наслада да гради главоломни престъпни конструкции и този път е надминал себе си — издигнал е истинска Айфелова кула. Ние сринахме чудноватото му съоръжение и то рухна, но отломките май доста съществено повредиха и постройката на руската монархия.
	Тежко въздъхнах — помислих си, че вчерашният катаклизъм наистина може да доведе до непредсказуеми последици. Дано не избухне бунт. А не смеех и да си представя какво ще напишат емигрантските вестници или пресата в недружелюбните страни.
	— Не разбрах изцяло алегорията ви за падналата кула, Ераст, но ми се струва, че съвсем правилно сте забелязали главната особеност на Линд — кимна Емилия. — Той е именно поет на злото. И на омразата. Този човек е пълен с омраза, тя буквално прелива от него. Да бяхте чули само как произнася името ви! Сигурна съм, че да ви види сметката за него не е по-малко важно от злощастния брилянт. Впрочем правилно ли разбрах виковете? Камъкът у вас ли остана?
	— Искате ли да го видите?
	Фандорин измъкна загърната кърпа от джоба си, извади брилянта и синкавите му стени просветнаха в пъстро сияние, привлекли лъчите на утринното слънце.
	— Колко много светлина — рече умислено мадмоазел и прижумя от непоносимото сияние. — Аз знам каква е тази светлина. През вековете този камък е угасил множество животи и те всички светят сега вътре в него. Готова съм да се обзаложа, че след новите количества храна, които е погълнал през последните дни, „Орлов“ блести сега дори по-ярко — тя ме погледна, по-скоро темето ми, и каза: — Прощавайте, Атанас, вчера бях много заплесната по собствената си персона и дори не ви питах какво ви се е случило. Откъде тази морава цицина на главата ви?
	— А, но вие нищо не знаете! — усетих се аз. — Затова не разбрахте за Айфеловата кула. — И й разказах за вчерашното стълпотворение на Ходинското поле, завършвайки с думите: — Линд е не само безжалостен, но и свръхестествено ловък. Хиляди хора загинаха, а той се измъкна.
	— Не-не, това не е само до ловкост — плесна с ръце мадмоазел и покривалото се свлече от рамото й.
	Отстрани ние тримата сигурно изглеждахме твърде странно: Фандорин с бяла вратовръзка, аз със скъсана куртка и дамата — увита с копринената кувертюра. Нямаше откъде да й намерим друго облекло.
	— Според мен доктор Линд е от хората, които обичат с един удар да убиват по два заека — продължи мадмоазел. — Докато тичахме по онзи ужасен тунел, той каза на немски на своите хора — след като му викнахте за размяната: „В Москва имам още четири задачи: брилянтът, Фандорин, принц Симон и този юда Кар“. Така че предполагам, Ераст, предположението ви за игра на ревност не е вярно. Линд наистина е оскърбен от изневярата на любовника си. А колкото до вчерашното злощастие, вероятно е имал друга цел — да отмъсти на московския генерал-губернатор. Ако Линд е искал просто да изчезне, е щял да измисли нещо не толкова сложно и рисковано.
	— Вие сте много умна жена, мадмоазел — каза много сериозно Ераст Петрович. — Значи предполагате, че животът на любителя на боядисани карамфили е застрашен?
	— Със сигурност. Линд не е от хората, които отстъпват или прощават. Несполуките само разпалват дивата му омраза. Знаете ли, останах с впечатлението, че тези хора влагат в хомосексуализма някакъв по-особен, почти мистичен смисъл. Линдовите главорези изпитваха не просто страхопочитание или уважение към водача си. Стори ми се, че те са влюбени в него — ако тази дума е уместна в случая. Линд е като султан в харем, но вместо одалиски го заобикалят крадци и убийци. Мисля, че сте прав за мистър Кар — той е бил за Линд нещо като болонка или хрътка, съчетание на полезното с приятното. Убедена съм, че докторът няма да му прости изневярата.
	— Значи трябва да спасим Кар — Фандорин остави на масата смачканата салфетка и се изправи. — Емилия, ще ви пратим в Ермитажа и вие ще предупредите англичанина за опасността.
	— Предлагате ми да се появя в двореца омотана в парцал? — възнегодува мадмоазел. — За нищо на света! По-добре да се върна в онзи зимник!
	Ераст Петрович угрижено потърка брадичка.
	— Да, наистина. Не съобразих. Зюкин, вие разбирате ли н-нещо от дамски рокли, шапки, обувки и тъй нататък?
	— Доста съм зле — признах аз.
	— Аз още повече. Но какво да се п-прави. Нека оставим Емилия да направи утринния си тоалет, а ние ще п-пообиколим магазините по „Мясницка“. Все нещо ще купим. Емилия, доверявате ли се на нашия вкус?
	Мадмоазел стисна ръце на гърдите си:
	— На вас, мои скъпи господа, се довехявам за всичко.


	При Мясницките врата се спряхме и колебливо загледахме табелите на магазините за готови дрехи.
	— Какво ще кажете за онзи? — посочи ми Фандорин огледална витрина с надпис „Последни парижки моди“. — Щом са п-парижки, сигурно са добри?
	— Чувал съм нейно императорско височество да казва, че този сезон е на мода всичко лондонско. Освен това да не забравяме, че мадмоазел Деклик не разполага дори с това, което е необходимо за приличните дами.
	— В к-какъв смисъл? — зяпна ме недосетливият Фандорин и се наложи да се изразя по-конкретно:
	— Бельо, чорапи, фусти.
	— Да-да, наистина. Вижте какво, Зюкин, явно вие сте сведущият в тази област. К-командвайте.
	Първата трудност възникна в магазина за обувки. Като видях планините от кутии, се сетих, че нямам никаква представа кой номер да търсим. Но тук на помощ ни дойде Фандориновата наблюдателност. Той показа на продавача дланта си и каза:
	— Ето толкова плюс около четири сантиметра. Мисля, че ще е точно.
	— А какво моделче ще предпочетете? — поклони се продавачът. — Имаме прюнелени с токче три четвърти — последен шик. Или ако искате, атлазени пантофки, щампосан сатен-тюрк, кимрински кожени боти, френски обувки „Албен Пико“?
	Спогледахме се.
	— Дайте онези, дето са последен шик — реши Фандорин и плати деветнайсет рубли и петдесет копейки.
	С люляковата кутия в ръка потеглихме нататък. Видът на това изящно картонено съоръжение ми напомни за другата кутия, която не бях виждал от вчера.
	— А къде е кутията със скъпоценностите? — попитах внезапно обезпокоен. — Да не се вмъкне някой крадец? В Москва е пълно с каква ли не паплач.
	— Не се б-безпокойте, Зюкин. Така съм я скрил, че и полицията не може да я намери — успокои ме той.
	Роклята и шапката купихме лесно в магазина „Бо Брюмел. Стоки от Лондон“. И двамата харесахме светложълта рокля от бареж шамбери със златни нишки и наметка сорти. Фандорин плати за нея трийсет и пет рубли и Бога ми, тя си струваше парите. Шапката от дантелен тюл с шотландски фаншон (мой избор) струваше двайсет и пет рубли. Ераст Петрович не одобри платнените виолетки покрай периферията, а според мен те идеално щяха да отиват на очите на Емилия.
	Измъчихме се в магазина за дамско бельо. Там се задържахме доста, защото не можахме да отговорим като хората на нито един въпрос. Фандорин изглеждаше смутен, на мен направо ми идеше да потъна вдън земя — особено когато безсрамницата взе да разпитва за номера на бюста.
	В този магазин подслушах един разговор, от който ужасно ми се развали настроението, та прекратих участието си в избора на покупките и го оставих изцяло по усмотрение на Фандорин.
	Разговаряха две дами — полугласно, но ги чух много добре.
	— … А императорът се просълзил и казал: „Това е знак свише, че не трябва да царствам. Ще се отрека от престола и ще стана монах, та до края на дните си да се моля за душите на погиналите“ — разказваше едната, пълна и важна, веднага личеше, че не е кой знае колко високопоставена. — Моят Серж го чул със собствените си уши, защото вчера беше дежурен чиновник на негово височество.
	— Какво душевно величие! — възхити се събеседничката, по-млада и по-нископоставена дама, която почтително гледаше дебеланата. — А Симеон Александрович? Дали е истина което се говори, че тъкмо той склонил царя и царицата все пак да отидат на този злощастен бал?
	Леко се доближих, уж че разглеждах някакви дантелени кюлотки с нервюрчета и воланчета.
	— Самата истина — сниши глас първата. — Серж чул как негово височество казал: „Много важно! Говедата се изпотъпкали в навалицата за подаръци. Стига си се вдетинявал, Ники, върви да царстваш.“
	Пълната дама нямаше как да си го измисли. Това беше точно в стила на Симеон Александрович — да повтори фразата, казана някога на Александър Благословени от убиеца на венценосния му баща!
	— Ах, Филипа Карловна, но как може в такъв ден да отидат на бала на френския посланик!
	Филипа Карловна тъжно въздъхна завъртя очи нагоре.
	— Какво да ви отговоря, Полинка? Освен да повторя думи те на Серж: „Когото Бог иска да накаже, лишава го от разум.“ Ами граф Монтебело специално за бала поръчал да се донесат от Франция сто хиляди рози. Ако балът се отложеше, розите щяха да увехнат. Затова техни величества отишли на приема, но в знак на траур не танцували. А в Москва из простолюдието вече се шири слух, че царят с неговата немкиня танцували и се радвали колко православни души са погубили. Ужасно, просто ужасно!
	Господи, рекох си, какво непростимо лекомислие. Заради някакви си рози да настроят срещу себе си цяла Русия! Трагедията на Ходинското поле можеше все пак да се обясни с нещастно стечение на обстоятелствата, да се осъдят показно организаторите на веселието и какво ли не, но да се запази авторитетът на височайшата власт. А сега всеобщата омраза ще се стовари не върху московския генерал-губернатор, а върху царя и царицата. И всички ще повтарят: розите са им по-важни от хората.
	Вървяхме обратно по улицата, понесли купища кутии и пакети. Не знам за какво си мислеше Фандорин, който не беше чул разговора на двете клиентки, но ми се видя съсредоточен — сигурно обмисляше плана за по-нататъшните действия. С вътрешно усилие се пренастроих и аз по-делово: как да дирим избягалия лорд Банвил, а с него и Михаил Георгиевич?
	И внезапно се заковах.
	— Ами Фрайби? — викнах аз.
	— Какво Фрайби?
	— Ние го забравихме, а той също е човек на Линд, това е ясно! И докторът нарочно го е оставил в Ермитажа — за да има там свой съгледвач. Ама разбира се — изстенах поради късното си озарение. — Фрайби от самото начало се държеше странно. Още първия ден каза, че в къщата има шпионин. Нарочно ни заблуждаваше, за да измести подозрението от себе си. И освен това съвсем забравих да ви кажа. Когато с лейтенант Ендлунг отивахме да проследим Банвил и Кар, Фрайби ми каза: „Ти гледа по-добре днес.“ Това ме изненада още тогава — все едно знаеше какво ще правя!
	— „Ти гледа по-добре днес“? Така ли ви каза? — учуди се Фандорин.
	— Да, с помощта на речника си.
	Наложи се да прекъснем разговора, защото вече стигнахме до къщата.
	Мадмоазел ни посрещна с все същата кувертюра, но сресана, разхубавена и благоуханна.
	— О, подахъци! — възкликна тя, като разглеждаше с възторг багажа ни. — Ах, бъхзо, бъхзо! — и се захвана още в антрето да развързва панделки и ленти.
	Ние с Фандорин стояхме и се вълнувахме.
	— Mon Dieu, qu’est-ce que e’est? — измърмори тя, измъквайки от розовата хартия избраното от Ераст Петрович бельо. — Quelle horreur! Pour qui me prenez vous?!*
	[* Боже, какво е това? Какъв ужас! За каква ме взимате? (фр.) — Б.пр.]
	Фандорин не беше за гледане. Той съвсем се покруси, когато мадмоазел заяви, че розовият корсет с лилави връзки е абсолютно вулгарен, такива носели само кокотките, а размерите му превъзхождали скромните й пропорции поне три пъти.
	Бях възмутен. На този човек нищо не може да се възложи! Само за минутка го оставих и той всичко развали. От всичките му покупки бяха одобрени само копринените чорапи.
	Но дойде и моят ред. Мадмоазел извади от кутията чудесната шапка с виолетки, която толкова ми харесваше, първо учудено вдигна вежди, после си изсмя. Застана пред огледалото, повъртя глава наляво, надясно.
	— Un vrai epouvantail!* — такава бе безмилостната й присъда.
	[* Същинско плашило! (фр.) — Б.пр.]
	Прекрасната рокля от бареж шамбери и прюнелените обувки последен шик получиха не по-малко строга оценка.
	— Виждам, господа, че не мога да ви имам доверие за най-важните неща — с въздишка каза Емилия. — Добре, само да стигна някак до Ермитажа, там ще се преоблека.
	Преди да я качи на файтон, Ераст Петрович й даде последни наставления.
	— Разкажете им, че със Зюкин сме ви спасили и продължаваме да издирваме Линд. Не издавайте адреса ни. Не знаете, че „Орлов“ и останалите скъпоценности са у нас. Почивайте си, възстановявайте се. И още нещо — мина на шепот, макар че файтонджията надали разбираше френски. — Вероятно Фрайби е човек на Линд. Дръжте го под око и бъдете много внимателна. Но нито дума за това на Карнович, че полковникът от усърдие може всичко да провали. За Банвил обаче му разкажете непременно — нека и полицията се включи в издирването, това ще усложни съществованието на Линд. Ако има нещо спешно, телефонирайте. Знаете номера — и й стисна ръка.
	А, ръкавици, съобразих аз. Съвсем забравихме да й купим ръкавици!
	— Довиждане, приятели — Емилия премига с дългите си мигли, премести очи от Фандорин към мен. — За цял живот съм ви длъжница. Вие ме спасихте от това кошмарно мазе, където се задушавах от вонята на гнили картофи — сивите й очи блеснаха закачливо. — Това беше много романтично, съвсем като в рицарски роман. Макар да не съм чела, когато освобождават красавицата от омагьосания замък, рицарите да си служат с лост.
	Тя ни помаха и файтонът потегли към Мясницките врата.


	Дълго гледахме подире му — докато не изчезна зад завоя. Погледнах тайно към Фандорин. Изглеждаше замислен и дори малко объркан. Това никак не ми хареса. Да не би този донжуан да изпитваше някакви по-особени чувства към Емилия?
	— И сега какво? — попитах умишлено сухо.
	Лицето на Фандорин доби мрачен и решителен вид, но той не ми отговори веднага, а след доста продължителна пауза.
	— И така, Зюкин, жените и обозите са в безопасност. А ние пак сме на б-бойната пътека. Доктор Линд се разхожда на свобода, което значи, че задачата ни не е изпълнена.
	— Най-важното е да спасим негово височество — напомних му аз. — Надявам се, че чувството за мъст няма да ви накара да пренебрегнете съдбата на Михаил Георгиевич.
	Пролича му, че се смути. Значи подсещането ми беше уместно.
	— Да-да, разбира се. Но във всички случаи първо трябва д-да стигнем до неуморния ни доктор. Как да стане?
	— Чрез Фрайби — свих рамене. — Сигурно бътлърът поддържа някаква връзка с Линд.
	— И аз все за мистър Фрайби си мисля — Ераст Петрович отключи вратата. — Тук се получава някакво разминаване. Ако наистина е човек на доктор Линд, защо ще ви предупреждава, че има шпионин? И защо ще ви казва да следите по-д-добре господаря му? Нещо не е така. Не можете ли да си спомните точните му думи?
	— Много добре си ги спомням: „Ти гледа по-добре днес.“ Всяка дума я вадеше от речника.
	— Хм. А на английски? You… watch out today?
	— Не, някак другояче — навъсих се да си припомня. — Нещо с „б“.
	— С „б“? Better?
	— Да, точно така!
	— Добре, да се опитаме да възстановим английското изречение. „Вие“ е you, „гледам“ е see или look, после е better, „днес“ е today. „You see better today“ — това е безсмислица. Тогава е „you look better today“.
	— Да, това беше. Точно така! — зарадвах се аз.
	Ераст Петрович разпери ръце:
	— Тогава, Зюкин, ще трябва да ви разочаровам. Той изобщо не ви е препоръчал да шпионирате по-добре Линд, а ви е казал: „Изглеждате по-добре днес.“
	— Това ли било? — разочаровах се аз.
	— Уви. С мистър Фрайби сте станали жертви на буквалния превод.
	Фандорин ми се видя горд с малката си победа. Как не — след вчерашния конфуз с Банвил славата му на аналитичен гений бе загубила доста от блясъка си.
	— Не бива м-много да разчитате на речниците. Но това за шпионина е бил добър съвет. Трябваше да се замисля още от самото начало. В Ермитажа сигурно е имало някой, който е шпионирал за Линд. Докторът знаеше всичко: и часа на пристигането ви, и дневната програма, дори къде и как сте излезли на разходка. Банвил, Кар и Фрайби са се появили доста късно — те просто не биха успели да проучат всичко.
	— Тогава кой е шпионинът?
	— Давайте да мислим — Ераст Петрович седна крак връз крак на дивана в хола. — Момент… Ами да! — той се плесна по коляното. — Чухте ли как Пощенеца вчера на Ходинка викна „Зюкин“, когато ви видя?
	— Разбира се, че го чух.
	— А откъде знаеше, че сте Зюкин? П-познавахте ли се?
	— Не, но той ме видя в пощата и естествено ме е запомнил.
	— Кого е видял в пощата? — Ераст Петрович скочи. — Чиновник от Министерството на земеделието и държавните имоти. Пощенеца би трябвало да ви вземе за предрешения Фандорин. Но той п-по някакъв начин е разбрал, че сте вие, макар че изобщо не ви е виждал по-рано. Откъде, п-пита се, такава свръхестествена проницателност?
	— Сигурно Линд после му е обяснил — предположих аз.
	— Добре, напълно е възможно. Но откъде докторът ще знае за участието ви в операцията? Писмото, в което уговорих срещата ни, беше написано само от мое име, вие изобщо не бяхте споменат. Нима сте разказали на някого, че сте ми станали помощник в тази рискована операция?
	Малко се поколебах и реших, че в такова отговорно начинание не бива да има премълчавания.
	— Когато се вмъкнахме в Ермитажа, разказах за плановете ни на двама души. Но щом ви обясня как стана, ще разберете, че нямах друг изход…
	— На кого? — веднага попита Ераст Петрович. — Имената!
	— На нейно височество…
	— Видели сте се с Ксения? — прекъсна ме той развълнуван. — Тя какво ви каза?
	Отговорих сухо:
	— Нищо. Скри ме в стаята си, това стига.
	— А вторият? — въздъхна Фандорин.
	— Моят московски помощник Сомов. Той се оказа благороден човек. Не само не ме издаде, но и обеща помощ… — и му преразказах разговора си със Сомов, като се помъчих да си припомня всяка дума.
	— Значи Сомов е шпионинът — сви рамене Ераст Петрович. — Това е от ясно по-ясно. Той се е настанил в Ермитажа още преди вашето пристигане. Познавал е подробно къщата, разположението на стаите. Сигурно прекрасно е проучил парка и е избрал местата за засада. Не е б-било трудно да се досети, че след уморителното пътуване д-детето ще бъде изведено малко на разходка. А че действате заедно с мен, няма кой друг да е съобщил на Линд освен Сомов.
	Мълчах. Не намирах какво да възразя на думите му, обаче имах вече свое мнение за Сомов, което не ми се щеше да променям.
	— Виждам, че се съмнявате? Д-добре, нека проверим. Вие казахте, че Сомов е преместен във вашата стая. Значи има телефон. Позвънете му. Кажете му, че сте в отчайващо положение и че ни е нужна помощта му.
	— А после?
	— После ще ми д-дадете фунията.
	Казах на телефонистката номера, Ераст Петрович вдигна втората слушалка на ухото си и зачакахме. Сигналите продължиха много дълго и тъкмо бях решил, че Корней Селифанович е някъде в другия край на двореца, но след малко се чу щракване и задъханият глас на Сомов:
	— Ермитажът. На телефона…
	— Слушайте ме и не казвайте нищо — рекох му аз. — Познахте ли ме?
	— … Да — отговори той след пауза.
	— Все още ли сте готов да ми помогнете?
	— Да — този път без никаква пауза.
	— Трябва да се срещнем.
	— Аз… аз сега не мога. Вие нямате представа какво е тук! Мистър Кар е открит мъртъв! Току-що! Влизам, а той лежи в стаята си, в гърдите му забит нож! Кухненски, за почистване на риба! Полицията обърна къщата наопаки, претърсва градината!
	— Попитайте отдавна ли е убит — прошепна ми Ераст Петрович.
	— Отдавна ли е убит? — повторих аз.
	— Моля? Откъде да… Впрочем не, знам! Чух как господата от дворцовата полиция казаха, че тялото още било съвсем топло.
	— Този Линд не е човек, ами дявол! — прошепнах аз, затиснал с длан фунията. — Той продължава да си отмъщава въпреки всичко!
	— Попитайте дали Емилия се е върнала.
	— Корнелий Селифанович, да се е появила мадмоазел Деклик?
	— Мадмоазел ли? Намерена ли е? — гласът му трепна. — Знаете ли нещо за нея?
	Не току-тъй, ах, неслучайно така се развълнува. Веднага си спомних как досаждаше на Емилия с френските си уроци. Може би Фандорин не е чак толкова неправ с подозренията си по негов адрес!
	— Как ще посмее Банвил тайно да влезе в Ермитажа? — попитах Ераст Петрович. Това е просто невероятно.
	— Разбира се, че е невероятно — хладнокръвно отговори той. — Сомов е заклал Кар. Поне от кухненски ножове разбира.
	— Не чувам нищо — чух в слушалката. — Афанасий Степанович, къде сте? Как да ви намеря?
	Фандорин ми взе фунията.
	— Обажда се Фандорин. Здравейте, Сомов. Аз искам да се срещна с вас. Ако ви е скъп животът на н-негово височество, веднага излезте през задния вход, минете през парка и до т-трийсет минути, не по-късно, бъдете на Донското гробище, откъм противоположната на входа стена. Забавянето ще е равносилно на смърт. — И без да чака отговор, затвори.
	— Защо толкова спешно? — попитах аз.
	— Не искам да се срещне с Емилия, к-която всеки момент ще пристигне в Ермитажа. Да не би Сомов д-да реши да премахне опасната свидетелка. Нали го чухте как се развълнува. Като съдя по дързостта, с която Сомов е убил Кар, безценният ви помощник така или иначе се е канел да изчезва оттам.
	Поклатих глава — изобщо не бях сигурен, че тъкмо Сомов е убил Кар.
	— Край, Афанасий Степанович — Фандорин прибра в джоба си малкия револвер, извади от чантата още един, по-внушителен, и си го затъкна в пояса. — Сега п-пътищата ни се разделят. Ще се срещна със Сомов и ще п-побеседвам с него както трябва.
	— Какво значи „както трябва“?
	— Ще му кажа, че е разкрит, и ще му предложа избор: или доживотна к-каторга, или да помогне за хващането на Линд.
	— Ами ако се лъжете и той няма никаква вина?
	— Ще го разбера по поведението му. Но Сомов е шпионин, сигурен съм.
	Аз го следвах из стаята, гледах приготовленията му. Всичко ставаше много бързо и не успявах да си подредя мислите.
	— Но защо да се разделяме?
	— Защото, ако Сомов е човек на Линд, много е вероятно точно в този момент той да телефонира на шефа си и на гробището да се п-получи доста по-напечена среща, отколкото п-предполагам. Те всъщност нямат никакво време да се п-подготвят. Но мястото там е уединено, удобно.
	— Значи наистина трябва да дойда с вас!
	— Не, Зюкин. Вие трябва да останете тук и да пазите т-това — Ераст Петрович бръкна в джоба си и извади кърпата с брилянта.
	Аз благоговейно подложих шепа и усетих странната топлина, която излъчваше свещеният камък.
	Фандорин се врътна на токове и излезе в коридора. Аз тръгнах подире му. Пред вратата на кухнята той клекна, повдигна една от дъските на пода и в следващия миг видях в ръцете му познатата кутия.
	— Ето, Зюкин, п-повече не съм длъжник на дома Романови. Нали сте пълномощен представител на августейшата фамилия? — той мръдна устни в бърза усмивка. — Най-важното е да не се отлепяте от телефонния апарат. Аз непременно ще ви телефонирам.
	— Откъде?
	— Още не знам. От някой хотел, ресторант, п-поща.
	На вратата се обърна и ме погледна. Не разбрах погледа му — сякаш иска нещо да ми каже, но се колебае, или се колебае как да постъпи. Това никак не ми хареса — честно казано, уплаших се, че е променил мнението си и смята да вземе скъпоценностите със себе си.
	Отстъпих крачка назад, стиснах здраво кутията и казах:
	— Ще закъснеете. Бая път е. Ако Сомов не ви изчака?
	— Ще ме изчака — разсеяно отвърна Фандорин, явно мислеше за друго.
	Съжаление ли видях в очите му?
	— Вижте какво, Афанасий Степанович…
	— Какво — станах целият слух — имах чувството, че сега ще ми каже нещо много важно.
	— Не… Нищо. Чакайте позвъняването ми — обърна се и излезе.
	Що за гаден маниер!


	Разположих се до апарата по най-удобен начин.
	Реших, че в близкия един час Фандорин в никакъв случай няма да ми телефонира, така че взех пари (Ераст Петрович остави на масата куп дребни банкноти), излязох на „Мясницка“ и купих пресни симидчета, прекрасна московска шунка и вестници. Взех кутията с мен. Здраво я притисках с ръка и си отварях очите на четири дали наоколо не се навъртат крадльовци. „Орлов“ ми висеше на врата, сложен в специално направена торбичка от вълнен чорап.
	Душата ми, уморена от сътресенията, се беше калила и загрубяла. Само допреди време надали бих могъл в такъв ден да си седя преспокойно, да пия чай, да хапвам и да преглеждам вестниците. Както казва народът…
	Вестниците не че премълчаваха станалото на Ходинско поле — как ще премълчат, като в цяла Москва само вой и плач се носи, но пишеха уклончиво, повече наблягаха на благотворителните и милосърдните постъпки на височайшите особи. Това говореше за уместна деликатност и грижа за авторитета на августейшия дом.
	„Московские ведомости“ например най-подробно описваше посещението на императрицата-майка в Староекатерининската болница, където нейно величество подарила на всеки от пострадалите по бутилка мадейра.
	Императорът и императрицата разпоредили погребенията да се поемат от държавната хазна, а на семействата, загубили печеловниците си, да се изплатят възпомоществования. Изключително благородна постъпка, но ми се стори, че вестникът прекалено се възторгва от щедростта на техни величества, а почти премълчава причината за тази височайша милост. Надали московчани ще харесат тона на статията.
	И съвсем пък ме възмути „Московская иллюстрованная газета“, която не беше измислила нищо по-умно от това да отпечата художествено изпълненото меню за предстоящата тържествена вечеря в Грановитата палата с три хиляди куверта.

	Акулов бульон
	Пирожки разни
	Ордьовър от ресарки по суворовски
	Пилета на шиш
	Салата
	Аспержи цели
	Сладолед
	Десерт

	След като поразмишлявах по въпроса, видях във всичко това не грижа за реномето на властта, а точно противоположното. Очевидно Симеон Александрович и главният полицейски началник са забранили на вестниците свободно да пишат за случилото се, та списователите се опитват всеки посвоему да разпалят възмущението на тълпите.
	Възмутен оставих вестниците и се загледах през прозореца — това на пръв поглед безполезно занимание прекрасно успокоява опънатите нерви, особено в ясна майска вечер, когато сенките са тъй меки и златисти, дърветата още не са свикнали с новопридобития си листак, а небето е спокойно и безметежно.
	Доста дълго останах в спокойно несмислено съзерцание. А когато силуетите на къщите съвсем се размиха, заличени от мрака, и се запалиха уличните лампи, иззвъня телефонният апарат.
	— Слушайте ме внимателно и не ме п-прекъсвайте — чух гласа на Фандорин. — Знаете ли къде е Воробьовият хълм?
	— Да, съвсем близо до…
	— Там има д-декоративен парк. Видяхме го от лодката, помните ли? Помните ли висящия въжен мост над урвата? Дето ви казах, че съм виждал почти същия в Хималаите?
	— Да, помня го, но защо ми…
	— Бъдете там утре сутринта. В шест. Донесете камъка и кутията.
	— Защо? Какво се е слу…
	— А, и освен това — безцеремонно ме прекъсна той. — Не се чудете, че ще се докарам като монах. Сигурно ще закъснея, но вие, Зюкин, бъдете точен. Разбрахте ли всичко?
	— Да, тоест не, абсолютно ни…
	Чу се свободен сигнал и аз в бясно негодувание хвърлих слушалката. Как смее да се държи така с мен?! Нищо не ми обясни, нищо не ми разказа! Как е минала срещата със Сомов? Къде е Фандорин сега? Защо не се прибира? И защо трябва да отнеса съкровищата на короната на такова странно място?
	И внезапно си спомних особения му вид, когато тръгваше. Какво искаше да ми каже на вратата, но се отказа?
	Рече: „Сега пътищата ни се разделят.“ Ами ако пътищата ни са се разделили не само в прекия, но и в преносния смисъл? Господи, нямам дори с кого да се посъветвам.
	Седях и гледах мълчаливия телефонен апарат, напрегнато размишлявах.
	Карнович? Изключено.
	Ласовски? Сигурно вече е отстранен от длъжност, а дори и да не е…
	Ендлунг? Той е симпатичен, разбира се, но в такъв кошмарен случай не мога да очаквам помощ от него.
	Емилия? Тя би могла да ми помогне.
	Трябва да телефонирам в Ермитажа, взех да обмислям, и с променен глас, най-добре с женски, да потърся мадмоазел Деклик…
	В същия момент апаратът изведнъж се събуди и зазвъня като бесен.
	Слава Богу! Значи Фандорин все пак не е толкова невъзпитан, както го обвиних. Изглежда, просто е прекъснала връзката.
	Нарочно заговорих пръв, за да не успее да ме слиса с някакъв нов номер по обичайния си маниер.
	— Преди да изпълня изискването ви — казах бързо, — ако обичате, обяснете ми какво става със Сомов. И защо трябва да сте точно монах? Няма ли други маскировки? Това е кощунство!
	— Mon Dieu, какво говохите, Атанас? — чух гласа на мадмоазел и се задавих — но само за миг.
	Беше просто изключително, че тя самата ми телефонира!
	— С кого говорехте току-що? — мина на френски Емилия.
	— С Фандорин — смънках аз.
	— Какъв монах? Какво общо има Сомов? Тъкмо ви звъня от неговата, тоест от бившата ваша стая. Сомов е изчезнал някъде и никой не знае къде е. Но това не е най-важното. Най-важното е, че Кар е убит!
	— Да-да, знам.
	— Знаете ли? Откъде? — чух учудване в гласа й. — Тук са всички велики князе и полковник Карнович. Той от няколко часа разпитва Фрайби. Горкият полковник направо е полудял. Почти не обърна внимание на пристигането ми, само каза: „После ще ми разкажете, сега не е важно.“ Аз му говоря за лорд Банвил, той не вярва! Казва, че от многото потресения имам психическо разстройство, представяте ли си? Въобразил си е, че Фрайби е доктор Линд! Искам да ви питам за съвет — вас и Ераст. Дали да предприема още един опит? Да обясня на Карнович, че Фрайби е просто дребна фигура? Или може би да му кажа, че сте намерили откраднатите скъпоценности на императрицата? Тогава господата веднага ще се успокоят и ще ме изслушат. Как да постъпя?
	— Ах, Емилия, аз самият се нуждая от съвет — признах й. — Оставете го мистър Фрайби. Вероятно не е виновен за нищо, но нека Карнович си го разпитва — поне да се намира на работа. Не споменавайте скъпоценностите. Имам друга идея…
	И млъкнах, защото идеята ми беше хрумнала току-що и още не беше се избистрила докрай. Взех от масата телефонния указател и отворих на „П“. Дали го има Воробьовския парк?
	Докато прелиствах страниците, казах нещо, което не бих могъл да произнеса, ако Емилия беше тук сега — нямаше да се престраша.
	— Толкова се радвам да чуя гласа ви. Току-що се чувствах безкрайно сам и объркан, а сега много ми олекна. Надявам се да не съм се изразил прекалено дръзко.
	— Господи, Атанас, понякога с тази ваша церемониалност сте направо непоносим! — възкликна тя. — Никога ли няма да ми кажете думите, които очаквам? Просто и ясно, без двусмислия и измъкване.
	Веднага се досетих какви думи има предвид и устата ми пресъхна.
	— Не ви разбирам — смънках, шокиран от смелостта й. — И без това казах много повече, отколкото би могло да се сметне за допустимо, като се има предвид…
	— Пак мънканици! — прекъсна ме мадмоазел. — Добре, по дяволите. Ще ви измъкна думите от устата при среща. А сега кажете идеята си. Но по-бързо. Всеки момент някой може да влезе.
	И аз й разказах за странното нареждане на Фандорин.
	Емилия ме слушаше мълчаливо.
	— Но мисля да постъпя другояче — казах аз. — Нека се срещнем. Ще ви дам кутията и „Орлов“. На зазоряване ще отида на посоченото място и ще поискам обяснение от Фандорин. Ако намеря отговора му задоволителен и разбера, че камъкът наистина му е необходим, ще ви телефонирам от дирекцията на Воробьовския парк, те имат телефонен пост — току-що проверих. Бъдете готова. От Ермитажа до Воробьовския хълм е четвърт час с файтон. Такава предпазна мярка няма да загуби много време на Фандорин.
	Чувах дишането й и тази тиха музика ми стопляше сърцето.
	— Не — каза Емилия след дълга пауза. — Вашата идея, Атанас, никак не ми харесва. Първо, не съм сигурна, че днес мога незабелязано да се измъкна от двореца. Второ, боя се, че може да навредим на Ераст. Аз му вярвам. И вие трябва да му вярвате. Той е истински благороден човек. Нещо повече — той е много особен човек, не съм срещала такива през живота си. Ако искате малкият принц да бъде спасен, вървете на срещата с Ераст и изпълнете всичко точно.
	Разсъждението й ме фрапира в най-неприятен смисъл. Дори говореше като Фандорин: „първо, второ“. Как умее този човек да внушава обожание!
	Едва чуто попитах:
	— До такава степен ли му имате доверие?
	— Да. Безрезервно — отсече тя и внезапно се изсмя: — Като изключим роклите и корсетите, разбира се.
	Изумителна жена — да се шегува в такъв момент! Тя впрочем веднага възприе отново сериозен тон.
	— Умолявам ви, Атанас, направете всичко както той казва. И… — позапъна се — Пазете се. Заради мен.
	— Заради вас ли? — попитах тъпо, което, естествено, не биваше да правя, защото по-откровено от това нямаше накъде да се изрази уважаваща себе си дама.
	Но мадмоазел повтори:
	— Да, заради мен. Ако нещо се случи с господин Фандорин — макар да е истински герой и особен човек, ще го преживея. Но ако нещо се случи с вас — пак се запъна, — боя се, че… — и не довърши, а и нямаше никаква необходимост.
	Абсолютно изваден от равновесие, смотолевих по най-позорен начин:
	— Благодаря, мадмоазел Деклик. Непременно ще се свържа с вас утре сутринта — и веднага затворих телефона.
	Господи, да не ми се е счуло? И дали правилно съм разбрал смисъла на думите й?
	Трябва ли да споменавам, че до зори не мигнах.


	20 май

	По обичайния си маниер пристигнах на мястото по-рано от указания час.
	В шест без двайсет стигнах с файтон до главната алея на Воробьовския парк, абсолютно безлюдна в тази ранина. Тръгнах по пясъчната пътека, разсеяно погледнах наляво, където се простираше градът, забулен в сивкави сенки, и зажумях от яркото слънце. Гледката беше много красива и въздухът ме опияняваше с утринната си свежест, но душевното ми състояние не подхождаше за поетични възторзи. Сърцето ми ту заглъхваше, ту бясно думкаше, с дясната ръка стисках здраво кутията, а на гърдите ми под долната риза се полюшваше двестакаратовият брилянт. Хрумна ми странна мисъл: колко струвам сега аз, Афанасий Зюкин? За династията Романови — страшно много, безкрайно повече, отколкото Зюкин без кутията и „Орлов“ в чорапа, окачен с ширит на врата ми. Но за самия себе си струвам пак толкова, колкото и преди седмица или година. И за Емилия цената ми най-вероятно никак не се е променила покрай всички тези брилянти, рубини и сапфири.
	Това откритие ме изпълни с кураж. Вече не се чувствах жалко и недостойно вместилище, на което по каприз на съдбата се е паднало да приеме за временно съхранение безценните съкровища, а защитник и спасител на династията.
	Когато наближих храстите, зад които трябваше да се намира висящият мост, пак си погледнах часовника. Шест без четвърт.
	Още няколко крачки — и видях урвата, стръмните й тревясали склонове искряха от росата със студен метален блясък. Отдолу долиташе кротко ромолене на поток, невидим в утринната омара. Но погледът ми само за миг се плъзна към стръмнината и веднага възви към тесния мост. Видях, че Фандорин ме е изпреварил и вече ме чака.
	Той ми махна и бързо тръгна към мен, стъпваше уверено по леко полюшващата се дъсчена настилка. Нито широкото расо, нито черната калимавка с черен креп до раменете можеха да скрият стройната му източена фигура.
	Разделяха ни не повече от двайсетина крачки. Слънцето го осветяваше в гръб и внезапно той ми се привидя като осиян с нимб черен силует, който се спускаше от небето по тънък златен лъч.
	Затулих очи от слънцето с една ръка, с другата се хванах за въжения парапет и стъпих на моста — той запружинира под краката ми.
	После всичко стана много бързо. Толкова бързо, че не успях да направя нито крачка повече.
	От противоположната страна на урвата към моста се втурна черна тясна фигура — видях, че едната й ръка е по-дълга от другата и проблясва в златни искрици от слънцето. Цев на пистолет!
	— Пазете се! — викнах аз и Фандорин с мълниеносна скорост се извъртя, ръката му, стиснала малкия револвер, се изпъна от ръкава на расото.
	Ераст Петрович се олюля, вероятно ослепен от светлината, но в същата секунда стреля. С почти неразличимо за слуха забавяне гръмна и оръжието на Линд.
	И двамата уцелиха.
	Тесният силует оттатък дерето падна възнак, но и Фандорин отлетя назад и встрани. Хвана се за въженото перило, още миг се задържа на крака — мярна се бялото му лице с черната напречна драска на мустаците, и изчезна, забулено с черния креп. После Ераст Петрович залитна, прекатури се през въжето и полетя надолу.
	Мостът се залюля наляво-надясно като пиян, та ми се наложи да се хвана с две ръце за нестабилното ограждение. Кутията се изплъзна изпод мишницата ми, удари се в дъската, после в камък, разцепи се и скъпоценностите на нейно величество паднаха на тревата, изригвайки цял сноп разноцветни сияния.
	Двойното ехо на изстрелите отекна над урвата и се стопи. Отново стана много тихо. Пееха птици, някъде в далечината фабрична сирена извести началото на смяната. После се чу бързо потракване — така дрънчи лъжица в чаша, когато бързият влак лети с пълна пара.
	Отначало дори не разбрах, че ми тракат зъбите.
	Оттатък урвата лежеше неподвижно тяло.
	Другото, ширнало разпростряно расо, чернееше долу досами потока. Мъглата, която току-що се беше разстлала по дъното на пропастта, се разсея и видях как ръката на трупа е провиснала във водата. Нямаше никаква надежда след такова падане Фандорин да е останал жив — така изпука тялото му в земята.
	Не обичах този човек. Може би дори го мразех. Във всеки случай исках веднъж завинаги да се махне от живота ни. Но не съм пожелавал смъртта му.
	Рискът беше негов занаят, той през цялото време си играеше с опасността, но аз изобщо не съм очаквал, че може да загине. Струваше ми се безсмъртен.
	Не знам колко време останах вкопчен във въжето и загледан надолу. Може би миг, може би час.
	Свести ме слънчев блясък, който скочи от тревата право в окото ми. Трепнах, взрях се недоумяващо в извора на светлина и видях жълтите брилянти на диадемата бандо. Слязох от моста на земята, за да събера пръсналите се съкровища, но ги зарязах — нищо им няма.
	Фандорин, какъвто ще да беше, не заслужаваше да се валя като мърша на мокрия бряг.
	Прекръстих се и започнах да слизам надолу, като се хващах за тревата. На два пъти се подхлъзнах, но не паднах.
	Изправих се над мъртвеца, не знаех какво да правя. После се наведох, хванах го за раменете и взех да го преобръщам по гръб. И аз не знам защо. Просто ми беше непоносимо да го гледам как — винаги така елегантен и бликащ от жизненост — лежи с нелепо изметнато потрошено тяло и бързата вода полюшва безжизнено увисналата му ръка.
	Фандорин се оказа много по-лек, отколкото бях очаквал. Без никакво усилие го преобърнах по гръб. После отметнах от лицето му залепналия креп и…
	Не, тук трябва да прекъсна. Защото не знам как да опиша чувствата си в онзи миг, когато видях залепените черни мустачки и струйката алена кръв, която се стичаше от устата на мъртвата мадмоазел Деклик.
	Най-вероятно не почувствах нищо. Очевидно бях изпаднал в своего рода paralysie emotionnelle* — не знам как се казва на руски.
	[* Вцепеняване, емоционална парализа (фр.). — Б.пр.]
	Нищо не чувствах, нищо не разбирах и само непрестанно се мъчех, кой знае защо, да избърша кръвта от бледите устни на Емилия, а кръвта бликаше пак и пак и не искаше да я спре.
	— Мъртва ли е? — викна някой горе.
	Без ни най-малко да се учудя, бавно вдигнах глава.
	По отсрещния скат на урвата се спускаше Фандорин, хванал рамото си.
	Неговото лице ми се стори неестествено бяло, между пръстите му се стичаха кървави капки.


	Фандорин говореше, аз го слушах. Леко ми се виеше свят и заради това гледах повечето време надолу, под краката си — да не се свлека в припадък.
	— Д-досетих се вчера сутринта, когато я изпращахме за Ермитажа. Помните ли — тя се пошегува за рицарите с лоста? Беше неблагоразумно. Как би могла окованата и заточена в избата пленница да ни види, че къртим вратата именно с лост? Надали дори би могла да ни чуе. Само някой, който ни е наблюдавал иззад п-пердето, е можел да знае действията ни — Ераст Петрович смръщен взе да промива простреляното си рамо с вода от ручея. — Не мога да разбера д-дали е засегната костта… Май не. Поне е малък калибър, пак добре. Но каква точност! Срещу слънцето, без да се прицелва! Изумителна жена… Та след странните й думи за лоста сякаш ми падна перде от очите. Помислих си: защо всъщност бандитите да държат Емилия неглиже? Щом са изключени полови посегателства от страна на тази шайка женомразци, и видът на женското тяло дори, както тя ни каза, би трябвало да ги погнусява. Сега си спомнете мъжките дрехи, разхвърляни из к-къщата. Всичко е много п-просто, Афанасий Степанович. Заварихме Линд неподготвен и той, вместо да бяга (нека продължа да говоря за доктора в мъжки род, така съм свикнал), прави смел ход. Сваля си мъжките дрехи, набързо си навлича женска долна риза от гардероба на мадмоазел Деклик, спуска се в мазето и сам се приковава. Линд не е разполагал с никакво време — дори кутията не успява да скрие.
	Бавно и предпазливо плъзнах очи към проснатото тяло. Исках още веднъж да погледна безжизненото й лице, но така и не стигнах до него — загледах се в синината, която тъмнееше край горния отвор на расото. Това беше синината, която бях зърнал на „Архангелски переулок“.
	И внезапно маранята, забулила мозъка ми, се разсея.
	— Ами раните и синините? — креснах аз. — Сама ли се е била? Не, вие лъжете. Станала е ужасна грешка!
	Фандорин ме хвана със здравата си ръка и ме разтресе.
	— Успокойте се. Раните и синините са от Ходинското поле. Там здравата са му намачкали ребрата — той е попаднал в още по-ужасно меле от нас.
	Да, да, Фандорин беше прав. Разбира се, че е прав. Спасителната мараня пак спусна предпазната си завеса и можех да слушам нататък.
	— Имах достатъчно време да възстановя целия план на московската операция на Линд — Ераст Петрович скъса със зъби кърпата си, непохватно стегна раната, обърса едрите капки пот от челото си. — Докторът се е подготвял бавно и отрано. Още от миналата година се е знаело кога ще се състои коронацията. Идеята е посвоему гениална — да се шантажира целият императорски д-дом. Линд правилно си е направил сметката, че от страх да не г-гръмне световен скандал Романови ще са готови да пожертват всичко. Докторът е избрал отлична позиция за ръководство на операцията — вътре в самото семейство, върху което се е канел да стовари удара си. Кой би заподозрял милата гувернантка? За Линд с огромните му възможности не е било никак трудно да се сдобие с подправени препоръки. Събрал е цял екип — освен обичайните си п-помощници е включил и варшавските, те пък са го свързали с хитровците. О, този човек е бил невероятен стратег! — Фандорин замислено погледна жената в краката си. — Все пак странно, че някак не мога да кажа за Линд „тя“, „била е“…
	Най-накрая принудих очите си да погледнат мъртвото лице на Емилия. То беше спокойно и загадъчно, а на върха на чипия й нос беше кацнала тлъста черна муха. Пресегнах се да отпъдя мерзкото насекомо.
	— А пък основната тайна на в-всемогъществото на доктора е точно в женствеността. Това е била много странна шайка, Зюкин. Шайка от изнудвачи и убийци, в която е царяла любов. Всички хора на Линд са били влюбени в него… в нея, всеки посвоему. Истинската гениалност на „мадмоазел Деклик“ е именно в това, че тази жена умееше да намери ключ за всяко мъжко сърце, дори за такова, което изобщо не е било способно на любов.
	Почувствах погледа му, извърнат към мен, но не вдигнах очи. Над лицето на Емилия жужаха вече две мухи и трябваше да ги отпъждам.
	— Знаете ли, Зюкин, какво ми каза преди с-смъртта си Сомов?
	— И той ли умря? — попитах без никакъв интерес.
	Точно в този момент бях забелязал, че по ръкава на Емилия се катери цяла колона мравки, така че имах предостатъчно грижи.
	— Да. Проверих го много просто. Обърнах се с гръб към него. И той, разбира се, не п-пропусна да се възползва от мнимата ми д-доверчивост. След кратка схватка вашият п-помощник се наниза на собствения си нож. Вече умираше, хриптеше, но пак се опитваше да докопа гърлото ми. Не съм страхлив, ала от подобно настървение, Бога ми, тръпки ме побиха. Викнах му: „С какво толкова ви е омаяла всичките?!“ И знаете ли, Зюкин, какво ми отговори т-той? „С любов.“ Това беше последната му дума… О, тя умееше да буди любов. Май и вас ви беше запленила? Но май се оказахте доста скрупульозен. Изглежда, Сомов беше по-напреднал от вас. Вижте какво открих у него — той извади от джоба си копринена кесийка и изтегли от нея кестеняв кичур.
	Веднага познах косата на Емилия. Значи такива им били уроците по френски… Но нямах време да се покрусявам — проклетите мравки бяха предприели обходна маневра и хванах една, най-нахалната, на лицето на мадмоазел.
	— Сега е ясно защо доктор Линд не е имал приятелки и се е славел като женомразец. Хомосексуализмът няма нищо общо. Емилия ловко ни п-подведе и ни п-прати по фалшива следа. Лорд Банвил най-вероятно отдавна е напуснал империята, след като си отмъсти на горкия Глински заради изоставилия го любовник. Ах, изтънченият мистър Кар, безобидният любител на сини карамфили и зелени незабравки! Убит е, за да се уверим, че Линд е доктор Банвил. Докато ние с вас, двама идиоти, избирахме фусти и чорапки за доктора, мадмоазел сигурно е претърсила цялата къща, не е открила нито кутията, нито „Орлов“ и е решила да направи още един ход в хитроумната си игра — т-телефонира на Сомов в Ермитажа и му нарежда да убие Кар. Операцията е навлизала в последната си фаза — Линд е трябвало да си върне скъпоценностите и да прибере брилянта.
	— Не, възкликнах, обзет от внезапен ужас. — Не! Тук нещо не е така! Все пак бъркате!
	Той ме зяпна изненадан и аз, давейки се в ридания, му разказах за последния си телефонен разговор с Емилия.
	— Ако… ако тя беше Линд, защо да се отказва? Аз сам… сам й предложих и кутията, и брилянта! Тя не поиска! Тя каза, че ви има доверие… и че не трябва да ви преча!
	Но Фандорин никак не се впечатли от съобщението ми.
	— Естествено — кимна той. — Д-докторът не е искал само плячката. Искал е — искала е де — и главата ми. Като е научила от вас часа и мястото на срещата, е видяла възможност да приключи изцяло с московската си операция. По най-триумфален начин, като п-поправи опущения и си оправи всички сметки.
	Ераст Петрович се запъна. Имаше такъв вид, сякаш е виновен пред мен и иска да помоли за прошка.
	Прав бях — той наистина взе да ми се извинява:
	— Афанасий Степанович, проявих жестокост към вас. Използвах ви, без нищо да ви обяснявам и с-споделям. Но не можех да ви кажа истината — вие бяхте запленен от Емилия и нямаше да ми повярвате. Снощи нарочно ви говорих така рязко и не споделих с вас никакви п-подробности. Трябваше да разпаля п-подозренията ви. Знаех, че обзет от съмнения, ще п-поискате да се посъветвате с единствения човек, на когото имате д-доверие — мадмоазел Деклик. И всичко ще й разкажете. Нарочно измислих и монашеските д-дрехи: Линд с неговата — о, Боже, с нейната свръхестествена находчивост веднага щеше да се досети колко й е удобен този маскарад. Калимавката с черния креп и расото дават възможност идеално да маскираш и фигурата, и лицето си. Аз самият — чрез вас — подсказах на Линд плана за действия. Мадмоазел прекрасно познаваше навика ви винаги да пристигате по-рано на срещите. Тя дойде в пет и двайсет и зачака. Нали ви предупредих, че може да закъснея, затова тя не се е съмнявала, че ще дойдете пръв. Тъкмо да прибере скъпоценностите и да ме причака. Но аз се бях скрил в храстите още в четири и половина… Можех да застрелям Линд п-преди идването ви, и то без никакъв риск. Но вие после кой знае какво щяхте да си въобразите. Защото в никакъв случай нямаше да п-повярвате във вината на мадмоазел Деклик, ако тя самата не беше се издала пред вас. И тя го направи. Е, това ми коства простреляно рамо. Ако пък слънцето не я заслепяваше, изходът от този д-двубой щеше да е още по-трагичен за мен…
	В този миг не мислех за нищо — просто го слушах. Фандорин измести очи от мен към убитата и присви студените си сини очи.
	— Не знам само как е смятала да п-постъпи спрямо вас — рече умислено. — П-просто да ви убие? Или може би да ви п-подмами на своя страна? Как ви се струва, щеше ли да успее? За четвърт час щяхте ли да з-забравите всичко друго в името на любовта?
	Нещо ме жегна от тези думи. Дали обида, дали гняв — общо взето, някакво лошо чувство, но вяло, много вяло. Освен това помнех, че трябва, че просто съм длъжен да попитам нещо.
	А, да.
	— А Михаил Георгиевич? Къде е той?
	Бледото и уморено, но все така много красиво лице на Фандорин леко помрачня.
	— Що за въпрос? Момчето е убито. Мисля, че още първия ден, когато в опит да го спасите сте се втурнали подир каретата. Линд е решил да не рискува повече и е решил вместо вас да избере за посредник мадмоазел Деклик — тоест самия себе си. А може би така го е замислил поначало. Нашата Емилия прекрасно се справи с ролята си. За по-п-пълно правдоподобие дори ни отведе в гробницата, откъдето така удобно щеше да се измъкне през подземните п-проходи. Точно това щеше да стане, ако не беше малкият ми сюрприз с кочияша.
	— Но тогава негово височество още беше жив! — възразих аз.
	— Сигурен ли сте? Линд, тоест Емилия ни викна отдолу, че детето е живо. А всъщност не е имало никакво дете. Малкият от д-дни вече е бил мъртъв на речното дъно или в някоя незнайна яма. А най-отвратителното е, че още докато е бил жив, са му отрязали пръста.
	Не можех да повярвам в подобно нещо.
	— Откъде знаете! Не сте били там!
	— Нали видях пръста. По капчиците засъхнала кръв личеше, че не е отрязан от мъртвец. Затова толкова дълго вярвах, че детето, макар и болно и упоено с наркотик, все пак е живо.
	Пак се вгледах Емилия — този път дълго и внимателно. Това е доктор Линд, си казах, който е изтезавал и убил Михаил Георгиевич. Но Линд си беше Линд, а Емилия — Емилия, не съществуваше никаква връзка помежду им.
	— Зюкин! Афанасий Степанович, съвземете се!
	Бавно се обърнах към Фандорин, без да разбирам какво още иска от мен.
	Ераст Петрович с болезнена гримаса си обличаше сюртука.
	— Трябва да изчезвам. Унищожих Линд, з-запазих „Орлов“ и връщам скъпоценностите на нейно величество, но не успях да спася великия княз. На императора п-повече не съм нужен, а московските власти имат стара н-неприязън към мен. Заминавам в чужбина, тук нямам вече работа. Само… — махна с ръка, сякаш искаше нещо да ми каже, но не смееше. — Имам една молба към вас. П-предайте на Ксения Георгиевна, че… че много мислих за нашия спор с нея… и вече не съм толкова сигурен в правотата си. Ще го з-запомните, нали? Тя ще разбере за какво става дума… И й предайте това — той ми подаде листче. — Парижкият ми адрес, на него може да ме намери. Ще й го предадете ли?
	— Да — казах с дървен глас и прибрах листчето в джоба си.
	— Е, с-сбогом.
	Изшумоля тревата — Фандорин се катереше нагоре по склона. Не погледнах към него.
	Той изруга веднъж — сигурно си беше ударил раненото рамо, но аз пак не погледнах.
	Помислих си, че трябва да събера разпръсналите се скъпоценности: диадемата бандо, брилянтовата брошка, бант-склаважа, малкия букет, егрет-фонтана.
	И най-вече — какво да правя с мадмоазел Деклик? Би трябвало, разбира се, да отида в парковата управа и да доведа служители, те ще вдигнат тялото. Не можех да оставя Емилия тук сама да я лазят мравките и мухите да й кацат по лицето.
	От друга страна, тя наистина не е тежка (нали я бях носил на ръце), но дали ще мога сам да я изкатеря по този стръмен склон?
	Заслужаваше си все пак да опитам.


	— … най-дълбока благодарност на Божественото провидение, запазило за Русия този свещен символ на царската власт.
	Гласът на негово величество трепна и императорът направи пауза, за да преглътне вълнението. Императрицата направи кръстен знак и царят незабавно последва примера й, след което дори се поклони на иконата в ъгъла.
	Никой друг от присъстващите не се прекръсти. Аз също.
	Бях почетен с височайшата аудиенция в хола на Ермитажа. Въпреки тържествения смисъл на събитието присъстваха само посветените в подробностите на случилата се драма — членовете на августейшата фамилия, полковник Карнович и лейтенант Ендлунг.
	Всички бяха с траурни ленти на ръкавите — днес беше съобщено, че негово височество Михаил Георгиевич е починал в извънградския дворец от внезапно избила брусница. Тъй като средните Георгиевичи боледуваха от тази опасна болест, вестта изглеждаше правдоподобна, но някакви тъмни, фантастични слухове вече бяха плъзнали. Обаче истината звучеше твърде невероятно, за да повярва някой в нея.
	Ксения Георгиевна и Павел Георгиевич стояха разплакани, но Георгий Александрович се държеше. Кирил Александрович изглеждаше невъзмутим — вероятно от негова гледна точка отвратителната история беше приключила не по най-катастрофален начин. Симеон Александрович току попиваше зачервените си очи с парфюмирана кърпа, но подозирам, че страдаше не толкова за малкия си племенник, колкото за един англичанин със сламеножълта коса.
	Негово величество овладя гласа си и продължи:
	— Но би било несправедливо да благодарим на Всевишния, без да въздадем полагащото се на онзи, когото Господ избра за изпълнител на волята Си — верния ни хоффуриер Афанасий Зюкин. Вечна признателност, скъпоценни Афанасий Степанович, за верността към дълга и предаността към царския дом.
	— Да, мили Афанасий, много сме благодоволни от вас — усмихна ми се нейно императорско величество, както винаги объркала трудните руски думи.
	Забелязах, че въпреки траура на гърдите на императрицата лъчезарно блести малкият брилянтов букет.
	— Елате, Афанасий Степанович — тържествено каза императорът. — Искам да знаете, че Романови умеят да ценят и възнаграждават всеотдайната служба.
	Направих три крачки напред, почтително склоних глава и се вперих в лъскавите лачени ботуши на негово величество.
	— За първи път в историята на императорския двор ви произвеждаме във високото звание камерфуриер и ви назначаваме да оглавите всички придворни служители — съобщи царят.
	Поклоних се още по-ниско. Довчера подобно невероятно издигане щеше да ми се стори главоломно и щях да се почувствам най-щастливият измежду смъртните, но днес вцепенените ми чувства никак не откликнаха на радостната новина.
	С това потокът от височайши милости не секна.
	— Срещу съдържанието на една кутия, която благодарение на вас е върната на царицата (стори ми се, че тук долових в гласа на императора лукава нотка) ви даряваме брилянтова табакера с нашия монограм и награда от личния ни фонд — десет хиляди рубли.
	Пак се поклоних:
	— Най-покорно благодаря, ваше императорско величество.
	С това церемонията на награждаването вече беше приключена и аз отстъпих назад, зад гърбовете на августейшите особи. Ендлунг тайно ми намигна и направи почтителна физиономия — демек къде ще се мери вече с мен, такава важна персона. Исках да му се усмихна, но не можах.
	А императорът вече говореше на членовете на Зеления двор.
	— Клетият малък Мика — каза той и скръбно сви вежди. — Невинният агнец, злодейски умъртвен от гнусни престъпници. Скърбим заедно с теб, чичо Джорджи. Без да забравяме нито за миг роднинските чувства, нека да помним, че не сме обикновени граждани, а членове на императорския дом и за нас авторитетът на монархията е над всичко. Сега ще произнеса думи, които може да ви се сторят чудовищни, но все пак съм длъжен да ги кажа. Мика умря и вече е на небесата. Не успяхме да го спасим. Но пък е спасена честта и репутацията на Романови. Кошмарното произшествие не стигна до ничии уши. А това е най-важното. Сигурен съм, чичо Джорджи, че тази мисъл ще ти помогне да надвиеш бащината болка. Въпреки всички сътресения коронацията мина благополучно. Почти благополучно — додаде и се навъси — сигурно си спомни ходинската неприятност, и тази неволно изтървана дума малко развали ефекта на кратката реч, изпълнена с истинско величие.
	Още повече развали ефекта Георгий Александрович, който тихо каза:
	— Да видим как ще заговориш за бащините чувства, Ники, когато имаш собствени деца…


	В коридора ме пресрещна Ксения Георгиевна, мълчаливо ме прегърна, сложи глава на рамото ми и се разплака неудържимо. Аз стоях неподвижно и само я галех лекичко по косата.
	Накрая великата княгиня се дръпна, погледна ме изотдолу и учудено попита:
	— Афанасий, не плачеш ли? Господи, какво ти е на лицето?
	Не разбрах какво има предвид и завъртях глава да погледна в окаченото отсреща огледало.
	Най-нормалното ми лице, само леко застинало.
	— Предаде ли му думите ми? — изхлипа и попита шепнешком Ксения Георгиевна. — Каза ли му, че го обичам?
	— Да — казах след кратка пауза — в първия момент изобщо не се сетих какво има предвид.
	— А той? — очите на нейно височество, мокри от сълзи, ме гледаха с надежда и страх. — Предаде ли нещо?
	Поклатих глава:
	— Не. Само това — извадих от джоба си опаловите обици и брилянтовата брошка. — Каза, че няма нужда.
	Ксения Георгиевна силно стисна очи за миг, но само толкова. Все пак ненапразно от дете я бяха обучавали на самообладание. Ето, вече не стичаха сълзи по нежните й бузи.
	— Благодаря, Афанасий — промълви тихо.
	Гласът й прозвуча така уморено, сякаш нейно височество не беше на деветнайсет, а поне на четирийсет години.


	Излязох на верандата. Не се дишаше. Привечер над Москва се заоблачи. Сигурно през нощта щеше да има буря.
	Имах странно усещане. Съдбата и милостта на монарха ме бяха дарили с приказна щедрост, бяха ме издигнали до висоти, за които не съм и мечтал, а имах такова чувство, сякаш съм загубил всичко, което съм притежавал, и то завинаги.
	В короните на дърветата в Нескучната градина изшумоля вятър, заплющя в листака и аз изведнъж си спомних предложението на Ендлунг да се преместя на морска служба. Представих си чистия хоризонт, пенестите гребени на вълните, свежия полъх на бриза. Глупости, разбира се.
	През стъклените врати излезе мистър Фрайби. И на него не му е беше леко последните дни. Остана сам, без господари. Стовариха му се тежки подозрения, подложиха го на многочасов разпит и сега му предстоеше да отнесе в Англия заедно с багажа оловния ковчег с тялото на мистър Кар. Обаче всички тези изпитания никак не бяха се отразили на иконома — той изглеждаше все така флегматичен и добродушен.
	Сърдечно ми кимна и се подпря до мен на перилата. Запали лула.
	Неговата компания ми се видя съвсем приемлива, тъй като с мистър Фрайби човек идеално можеше да си мълчи, без да чувства никакво неудобство.
	Пред входа се строи низ от карети — височайшите особи си тръгваха.
	По стълбите заслизаха техни величества, съпроводени от членовете на императорската фамилия.
	На последното стъпало императорът се спъна и за малко да падне — Кирил Александрович едва успя да хване за лакътя венценосния си племенник.
	Редом с високите снажни чичовци негово величество изглеждаше много неимпозантно — все едно шотландско пони сред расови жребци. Наистина е неизповедим промисълът Божий, си помислих. От всички Романови Господ, кой знае защо, беше избрал тъкмо този, за да положи връз слабите му рамене тежкото бреме на отговорността за съдбата на монархията.
	Царската двойка се качи в каретата. Великите князе козируваха, Ксения Георгиевна направи кникс. Видът на нейно височество беше горд и надменен, както подобава на велика княгиня.
	Заради височайшата аудиенция се бях докарал в зелената ливрея със златни галуни. Значи било за последен път.
	Нещо ми тежеше в джоба. Разсеяно бръкнах и напипах книга. А, да, руско-английският лексикон, подарък от мистър Фрайби.
	Интересно какво ли мисли проницателният англичанин за руския цар.
	Прелистих страниците и съставих въпроса:
	— Уот ду ю тинк абаут ню цар?
	Мистър Фрайби изпрати с очи позлатената карета с камерюнкерите на задните стъпенки. Поклати глава и каза:
	— The last of Romanoff, I’m afraid — извади също речника, англо-руския, и избъбри: — The article is out… „Last“ is „posledny“, right… „of“ is „ot“… — и с непоклатима увереност произнесе, изговаряйки ясно всяка дума: — Последни — от — Романов.



	Борис Акунин
	Коронация, или Последний из Романов, 2000

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/23067)
	Последна редакция: 2012-02-18 18:43:04