[Kodirane UTF-8]

	Борис Акунин
	Статски съветник


	Пролог

	Левите прозорци бяха непрогледни — заснежени, побелели от скреж. Вятърът замеряше жално звънкащите стъкла с лепкави меки снежни парцали, блъскаше тежкото туловище на вагона, не губеше надежда да изтика влака от хлъзгавите релси и да засили черното му черво из ширналата се бяла равнина — през замръзналата река, през мъртвите поля право към далечните гори, смътно притъмнели там, където земята се срещаше с небето.
	Цялата тази печална природна картина се виждаше през десните прозорци, съвсем чисти и прозирни, но какво да й гледаш? Сняг, вятърът свири злодейски, надвиснало мътно небе — мрак, студ и смърт.
	Но пък вътре в министерския вагон-салон беше чудесно: уютен полуздрач, синкав от копринения абажур с небесен цвят, зад бронзовата вратичка на печката попукват цепеници, ритмично трака лъжицата в чашата. Скромният, но прекрасно оборудван кабинет — със заседателна маса, с кожени фотьойли, с окачена на стената карта на империята — се носеше със скорост петдесет километра в час през виелицата и пустошта в мрачната утрин.
	На един от фотьойлите, завит до брадичката с шотландско одеяло, дремеше старец с властно и мъжествено лице. Дори в съня прошарените му вежди бяха сурово навъсени, в крайчеца на свитите му устни тъмнееше скръбна гънка, сбръчканите му клепки нервно потрепваха. Светлото петно от лампата току плъзваше към силната ръка, положена върху махагоновия подлакътник, проблясваше в брилянтния пръстен на безименния пръст.
	На масата точно под абажура имаше купчина вестници. Най-отгоре нелегалният цюрихски „Воля народна“, нов, от оня ден, отворен на статия, ядно отбелязана с червен молив:

	КРИЯТ ПАЛАЧ ОТ ВЪЗМЕЗДИЕТО
	Редакцията научи от сигурен източник, че генерал-адютант Храпов, миналия четвъртък отстранен от длъжността заместник-министър на вътрешните работи и командир на Отделния жандармерийски корпус, в най-скоро време ще бъде назначен генерал-губернатор в Сибир и незабавно ще отпътува за новата служба.
	Подбудите за новото назначение са твърде прозрачни. Царят иска да спаси Храпов от народната мъст и временно отпраща вярното си псе далеч от столиците. Но присъдата на кървавия сатрап, произнесена от нашата партия, остава в сила. Храпов, издал жестоката заповед за нанасяне побой на политическата затворничка Полина Иванцова, се постави извън законите на човечността. Той няма право на живот. Палачът на два пъти успя да се спаси от отмъстителите, но той е обречен.
	От същия източник научаваме, че вече му е обещан постът министър на вътрешните работи. Сибирското назначение е временна мярка, целяща да спаси Храпов от справедливия меч на народния гняв. Царските преторианци се надяват да разкрият и унищожат нашата Бойна група, на която е възложено да изпълни присъдата над палача. И щом отмине опасността, Храпов триумфално да се върне в Петербург и да стане пълновластен управник.
	Но ние няма да го допуснем! Погубеният живот на нашите другари ни зове към възмездие.
	Иванцова не понесе срама и се обеси в карцера. Тя беше само седемнайсетгодишна.
	Двайсет и три годишната курсистка Скокова стреля по сатрапа, но не го уцели и увисна на въжето.
	Наш другар от Бойната група, чието име се пази в тайна, бе убит от взрива на собствената си бомба, а Храпов пак оцеля.
	Нищо, ваше високопревъзходителство, краят му се вижда. Нашата Бойна група ще ви открие и в Сибир.
	На добър час!

	Локомотивът бясно изрева, първо с протяжен вой, после на тласъци: Ууу! У! У! У!
	Устните на спящия неспокойно трепнаха и той приглушено изстена. Отвори очи, объркано се взря вляво — в белите прозорци, вдясно — в черните, и погледът му се проясни, чист и остър. Суровият старец махна одеялото (оказа се, че е с кадифен домашен жакет, бяла риза, черна вратовръзка), примляска със сухи устни и удари камбанката.
	След миг вратата откъм приемната се отвори и нагласяйки портупея си, в кабинета влетя юначен подполковник в син жандармерийски мундир с бели акселбанти.
	— Добро утро, ваше високопревъзходителство!
	— Минахме ли Твер? — с дълбок гръден глас попита генералът, без да отговори на поздрава.
	— Тъй вярно, Иван Фьодорович. След малко сме в Клин.
	— В Клин ли — как така? Защо не ме събуди по-рано? — ядоса се онзи. — Да не си задрямал?
	Офицерът разтърка приплесканата си буза.
	— Съвсем не. Видях, че сте заспали. Рекох си, нека поне малко си почине Иван Фьодорович. Има време. Ще успеете и да се умиете, и да се облечете, и да пиете чай. До Москва остава още един час.
	Влакът намали скорост, наближаваше гарата. През прозореца прелетяха светлинки, видяха се улични лампи, заснежени покриви.
	Генералът се прозя.
	— Добре, да палят самовара. Нещо не мога да се разсъня.
	Жандармеристът козирува, излезе и безшумно затвори вратата.
	В приемната беше запалено осветлението, миришеше на ликьор и дим от пури. До писалището, подпрял глава, седеше още един офицер — с белезникава коса, розово лице, светли вежди и прасешки мигли. Той се протегна, припука стави и попита подполковника:
	— Какво става?
	— Иска чай. Ще разпоредя.
	— Аа — изви албиносът и погледна през прозореца. — В Клин ли сме? Сядай, Мишел. Аз ще наредя за самовара. Малко да се поразмърдам. Хем да проверя да не са откъртили тия дяволи.
	Той стана, подръпна мундира си и дрънчейки с шпорите, излезе в третото помещение на вагона чудо. Там подредбата беше съвсем обикновена: столове покрай стените, закачалки за горните дрехи, в ъгъла — маса с прибори и самовар. Двама мъжаги с еднакви вълнени костюми с жилетки и еднакво засукани (но единият с пясъчно руси, а другият с рижави) мустаци седяха неподвижно един срещу друг. Имаше и още двама, които спяха на сместени заедно столове.
	Седналите скочиха прави при появата на албиноса, но офицерът долепи пръст до устните си — нека спят, — посочи самовара и прошепна:
	— Чай за негово високопревъзходителство. Уф, че е задушно. Ще изляза да глътна въздух.
	На площадката бяха застинали двама жандармеристи с карабини. Заради студа и двамата часови бяха с шинели, шапки и качулки.
	— Свършва ли ви смяната? — попита офицерът, сложи си белите ръкавици и се загледа в бавно приближаващия перон.
	— Току-що застъпваме, ваше благородие! — гракна старшият. — До Москва сме на пост.
	— Тъй-тъй — албиносът бутна тежката врата и във вагона нахлу свеж вятър, мокър сняг, мирис на мазут. — Осем часът, а едвам се развиделява — въздъхна офицерът сякаш на себе си и слезе едно стъпало.
	Влакът дори не беше спрял, още скърцаха и престъргваха спирачките, а двама души вече крачеха бързо към вагон-салона: единият нисък, с фенер в ръка, другият висок, слаб, с цилиндър и елегантна мушама с пелерина.
	— Ето го специалния вагон! — викна първият (с фуражка на гаров надзирател).
	Спътникът му се спря пред отворената врата и като придържаше цилиндъра си, попита офицера:
	— Вие ли сте Модзалевски? Адютантът на негово в-високопревъзходителство?
	За разлика от железопътния служител пелтекът не викаше, но спокойният му звучен глас с лекота заглуши воя на бурята.
	— Не, аз съм началникът на охраната — отговори албиносът и се взря да види по-добре лицето на този денди.
	Лицето му наистина беше интересно: тънко, строго, с поддържани черни мустачки, с решителна вертикална бръчка на челото.
	— Аха, щабротмистър Фон З-Зейдлиц, отлично — кимна удовлетворен непознатият, който впрочем тутакси се представи: — Фандорин, чиновник за специални п-поръчения към негово сиятелство м-московския генерал-губернатор. Предполагам, че сте известени за мен.
	— Да, господин статски съветник, получихме шифрована телеграма, че в Москва вие ще се погрижите за безопасността на Иван Фьодорович, но предполагах, че ще ни чакате на тамошната гара. Елате, качете се, че влиза сняг.
	Статският съветник кимна за сбогом на служителя, леко изкачи стръмните стъпала и хлопна вратата. На площадката веднага настъпи кънтяща тишина.
	— Вече сте на т-територията на Московска г-губерния — обясни чиновникът, свали цилиндъра си и изтръска снега от периферията. Имаше черна коса, но на слепоочията — въпреки младостта му — тя беше съвсем прошарена. — Тук започва моята, т-тъй да се каже, юрисдикция. В К-Клин престоят е поне два часа — докато разчистят снега. Ще успеем да уговорим всичко и да си разпределим задълженията. Но п-първо трябва да се видя с негово високопревъзходителство, да се п-представя и да предам с-спешно съобщение. Къде да се съблека?
	— Заповядайте в караулното, там има закачалка.
	Фон Зейдлиц въведе чиновника в първото помещение, където дежуреше цивилната охрана, а след като Фандорин си свали мушамата и хвърли на стола мокрия цилиндър, продължиха към приемната.
	— Мишел, това е статски съветник Фандорин — обясни на подполковника началникът на охраната. — Онзи същият. Със спешно съобщение за Иван Фьодорович.
	Мишел стана:
	— Модзалевски, адютант на негово високопревъзходителство. Може ли да видя документите ви?
	— Разбира се — чиновникът извади от джоба си сгънат лист, подаде го на адютанта.
	— Фандорин е — потвърди началникът на охраната. — В шифрованата депеша имаше словесен портрет, много добре го запомних.
	Модзалевски внимателно разгледа печата, фотографията и върна документа на собственика.
	— Добре, господин статски съветник. Веднага ще доложа.
	След минута чиновникът бе допуснат в царството на меките килими, синята светлина и махагона. Той влезе и мълчаливо кимна.
	— Здравейте, господин Фандорин — добродушно изръмжа генералът, които вече беше облякъл военен сюртук вместо кадифения жакет. — Ераст Петрович, нали така?
	— Т-тъй вярно, ваше високопревъзходителство.
	— Решили сте да поемете подопечния си още оттук? Похвално усърдие, макар да смятам, че подобна суетня е съвсем излишна. Първо, отпътувах секретно от Петербург, второ, изобщо не ме стряскат господа революционерите, и трето, всичко си е Божа работа. Щом Господ досега е опазил Храпов, значи старият воин засега Му е нужен — и генералът, тоест именно въпросният Храпов, се прекръсти набожно.
	— Имам свръх спешно и абсолютно к-конфиденциално съобщение з-за ваше високопревъзходителство — безизразно произнесе статският съветник и погледна адютанта. — Извинете, п-подполковник, но така съм инструктиран.
	— Излез, Миша — дружелюбно нареди сибирският генерал-губернатор, наречен в чуждестранния вестник палач и сатрап. — Стана ли самоварът? Като приключим деловата част, ще те повикам да пием чай — и щом вратата се затвори зад гърба на адютанта, попита: — Какви са тези ваши тайни? Телеграма от императора ли? Я да видим.
	Чиновникът се доближи плътно до седналия, пъхна ръка в джоба на кастореното сако, но в този момент зърна забранения вестник с материала, отбелязан с червен молив. Генералът пресрещна погледа му и се навъси.
	— Господа нихилистите с Храпов лягат и стават. „Палач“ от световна величина! И вие, Ераст Петрович, сигурно сте чували какви ли не глупости за мен. Не вярвайте, злите езици лъжат, обръщат всичко наопаки! Не са я пребили от бой в мое присъствие озверели тъмничари, това е клевета! — очевидно злополучната история с обесилата се Иванцова здравата беше вгорчила живота на негово високопревъзходителство и още не му даваше мира. — Аз съм честен боец, имам два „Георгия“ — за Севастопол и за второто настъпление в Плевен! — разпали се той. — Исках да предпазя това момиче, тази глупачка от каторга! Е, обърнах се към нея на „ти“, голяма работа. То си беше по бащински. Имам внучка на нейните години! А тя на мен, стария човек, генерал-адютанта, ми удари шамар — пред охраната, пред затворниците! За такова нещо мръсната твар трябваше да отнесе по закон десет години каторга! Обаче аз наредих само да й теглят един пердах и да не се раздухват нещата. И не са я пребили от бой, както писаха после по вестниците, а само десетина удара, и то леки. При това не тъмничари, а надзирателката. Отде да знам, че тая малоумна Иванцова ще се самоубие? Да речеш, че е някоя аристократка — не, най-обикновена гражданка, ама колко сме деликатни, моля ви се! — генералът сърдито махна с ръка. — Сега на мен ми се пише. После друга една, същата такава патка, стреля по мен. Писах на негово величество да не я бесят, но императорът остана непреклонен. Собственоръчно отбеляза на прошението: „Който вдига меч срещу верните ми слуги, нему никаква пощада.“ — Храпов трогнато премигна, в очите му блеснаха старчески сълзи. — Подгониха ме като звяр. Аз просто исках да се оправят нещата… Не разбирам, да пукна, не разбирам!
	Генерал-губернаторът съкрушено разпери ръце, а брюнетът с побелелите слепоочия внезапно му заяви без никакво заекване:
	— Как ще разбирате какво е чест и достойнство. Нищо, и да не разберете, ще е урок за другите псета.
	Иван Фьодорович отвори уста и понечи да се надигне от фотьойла, но странният чиновник вече беше измъкнал ръката си изпод сакото и в ръката му нямаше никаква телеграма, а къс кинжал. Острието се заби право в сърцето на генерала. Веждите му се изопнаха нагоре, устата му зина, но той не произнесе нито звук. Пръстите му се вкопчиха в ръката на статския съветник и диамантът отново блесна. А после главата на Храпов безжизнено се отметна назад и по брадичката му се стече струйка алена кръв.
	Убиецът с погнуса отвори пръстите на мъртвеца от китката си, с нервно движение отлепи мустачките, тръкна бялото на слепоочията си и те станаха черни като цялата му коса.
	Погледна към затворената врата и решително се насочи към заснежения прозорец откъм коловозите. Дръпна го, но рамката беше замръзнала и не поддаде. Това обаче не смути ни най-малко необикновения статски съветник. Той хвана скобата с две ръце и я натисна с всичка сила. На челото му се издуха жили, зъбите му скръцнаха и — о, чудо! — рамката изскриптя и се плъзна надолу. Право в лицето го блъсна снежен прах, завеските радостно се развяха. С едно ловко движение убиецът се прехвърли навън и се стопи в сивкавия полумрак.
	Кабинетът мигом се преобрази: вятърът, задъхан от щастие, подгони по килима важните книжа, заигра се с ресните на покривката, разроши прошарената коса на генерала.
	Синият абажур поривисто се люшна, петното светлина зашари по гърдите на убития и тогава се видя, че на костената дръжка на мощно забития кинжал са изографисани две букви: БГ.


	Глава първа
	В която Фандорин влиза в ареста

	Денят тръгна накриво още от сутринта. Ераст Петрович Фандорин се вдигна рано-рано, защото в осем и половина трябваше да е на Николаевската гара. Заедно с японеца камердинер направи обичайната си обстойна гимнастика, пи зелен чай и вече се бръснеше, зает същевременно с дихателните упражнения, когато звънна телефонът. Оказа се, че статският съветник напразно се е вдигнал толкова рано: експресният влак от Санкт Петербург щял да дойде с двучасово закъснение заради снежните преспи по железопътната линия.
	Ераст Петрович още от вчера беше дал всички необходими разпореждания, свързани с осигуряване безопасността на столичния гост, така че отначало дори се почуди с какво да запълни неочаквано освободилото се време. Хрумна му да отиде по-рано на гарата, но се отказа. Защо да изнервя подчинените? Със сигурност полковник Сверчински, изпълняващ длъжността началник на Губернското жандармерийско управление, стриктно е изпълнил получените указания: първи коловоз, където ще спре експресът, е отцепен от цивилни агенти, точно до перона чака блиндирана карета и конвоят е подбран изключително прецизно. Достатъчно ще е да пристигне на гарата петнайсетина минути по-рано — и то защото така е редно, а не да търси пропуски.
	Поръчението, възложено от негово сиятелство княз Владимир Андреевич, е отговорно, но не и трудно. Да посрещнат важната персона, да съпроводят госта за закуска с княза, после — до щателно охраняваната резиденция на Воробьовие гори за почивка, а вечерта да качат новоназначения сибирски генерал-губернатор на челябинския влак, който вече ще е с прикачен министерски вагон. И толкова.
	Единственият труден въпрос, който го гнетеше още от вчера, беше следният: да подаде ли ръка на генерал-адютант Храпов, опетнил името си с гнусна или поне безкрайно глупава постъпка?
	От гледна точка на службата и кариерата, естествено, би трябвало да пренебрегне емоциите, още повече, че сведущи люде предвиждаха скорошно завръщане на жандармерийския командир сред държавната върхушка. Но Фандорин по съвсем друга причина реши да не отбегне ръкостискането — гостенинът си е гостенин и не е редно да бъде унижаван. Достатъчно ще е да възприеме спрямо него студен и подчертано официален тон.
	Съвсем правилно и дори безспорно решение, но, дето се вика, никак не му беше по сърце. Дали пък не беше продиктувано все пак от службогонски интерес?
	Така че внезапната отсрочка изобщо не го разочарова — печелеше допълнително време да реши сложната си морална дилема.
	Фандорин нареди на камердинера Маса да направи силно кафе, настани се в креслото и взе отново да претегля всички „за“ и „против“, свивайки и отпускайки механично дясната си ръка.
	Но не успя да потъне в дълги размишления, защото отново се позвъни, този път на вратата. От антрето се чуха гласове — първо тихи, после все по-силни. Някой напираше да влезе в кабинета, Маса не го пускаше, от гърлото му се изтръгваха свистящо-съскащи звуци, указващи войнствения дух и непреклонната съпротива на бившия японски поданик.
	— Маса, кой е? — викна Ераст Петрович и излезе от кабинета в гостната.
	Там завари нечакани гости: жандармерийския подполковник Бурляев, началник на Московската тайна полиция, и с него двама господа с карирани пардесюта, на вид типични копои. Маса, разперил ръце им преграждаше пътя и явно вече възнамеряваше да премине от думи към действия.
	— Пардон, господин Фандорин — смутено изгъгна Бурляев, свали шапка и прекара пръсти през късо подстриганата си коса с цвят на шарена сол. — Изглежда, е някакво недоразумение, но имам телеграма от полицейския департамент — той размаха листа. — Съобщават ми, че е убит генерал-адютант Храпов, че… ъъ… вие сте го убили и че трябва незабавно да ви арестувам. Съвсем са откачили, но заповедта си е заповед… Умирете японеца, моля ви, че съм чувал за страховитите му ритници.
	В първия момент Ераст Петрович изпита абсурдно облекчение, че проблемът с ръкостискането отпада от само себе си, и едва след туй осъзна целия кошмарен смисъл на чутото.


	Подозрението бе снето от Фандорин едва следа като пристигна закъснелият експрес. Още преди да спре влакът, от министерския вагон скочи светлокосият жандармерийски щабротмистър и с бесни ругатни се втурна към арестувания статски съветник, заобиколен от копои. Но отдалече забави крачка, после спря, белезникавите му мигли припърхаха, юмрукът му удари бедрото.
	— Не е той! Прилича, но не е! Дори не прилича. Само мустачките и побелелите слепоочия, нищо повече! — слиса се офицерът. — Кого сте довели? Къде е Фандорин?
	— Уверявам ви, г-господин Фон Зейдлиц, че аз съм Фандорин — с пресилена кротост, все едно обясняваше на душевноболен, каза статският съветник и се обърна към Бурляев, който се беше изчервил мъчително. — Пьотър Иванович, кажете на хората си, че няма нужда повече да ме държат. Щабротмистър, къде са подполковник Модзалевски и охраната? Трябва да ги разпитам и да запиша показанията им.
	— Да ги разпитате? Да запишете показания?! — с пресипнал глас извика Зейдлиц и издигна към небето свити юмруци. — Какви показания, по дяволите! Не разбирате ли? Той е убит, убит е! Край, Господи, край на всичко! Спешно трябва да се вдигне на крак жандармерия, полиция! Ако не открия този шут, този мерзавец, този… — той се задави и спазматично хлъцна. — Но аз ще го открия, непременно ще го открия! Ще залича това петно! Ще обърна земята, небето! Иначе ми остава само да се застрелям!
	— Добре — все тъй кротко додаде Ераст Петрович. — Ще разпитам щабротмистъра по-късно, като дойде на себе си. А сега ще започнем с останалите. Да ни освободят кабинета на началник-гарата. Ще помоля господата Сверчински и Бурляев да присъстват на дознанието. После ще докладвам на негово сиятелство.
	— Ваше високородие, ами покойникът? — плахо попита началникът на влака, почтително застинал на разстояние. — Толкова високопоставена особа… Какво ще го правим?
	— Как какво? — учуди се статският съветник. — Всеки момент ще дойде труповозката и ще го откарат в моргата за аутопсия.


	— … след което адютант Модзалевски, който пръв се съвзел, изтичал до гара Клин-пътническа и пратил шифрована телеграма в Департамента на п-полицията — приключи подробния си рапорт Фандорин. — Цилиндърът, мушамата и кинжалът са пратени за изследване в лабораторията. Храпов е в моргата. На Зейдлиц му сложиха успокоителна инжекция.
	В кабинета настъпи тишина, само часовникът тиктакаше и от силния февруарски вятър дрънчаха стъклата на прозорците. Княз Владимир Андреевич Долгорукой, генерал-губернатор на старопрестолна Москва, съсредоточено примлясна с набръчканата си уста, подръпна боядисания си мустак и се почеса по тила, та кестенявата му перука леко се килна на една страна. Ераст Петрович рядко беше виждал пълновластния господар на древната столица толкова объркан.
	— Питерската камарила няма да ми го прости — тъжно рече негово сиятелство. — Макар че проклетият Храпов, царство му небесно, дори не беше стигнал до Москва. Но Клин си е в Московска губерния… Май това ще ми е краят, а, Ераст Петрович?
	Статският съветник само въздъхна.
	Тогава князът се извърна към прислужника с ливрея, застанал на вратата със сребърен поднос. На подноса се мъдреха някакви стъкленички, шишенца и купичка с евкалиптови бонбони за кашлица. Лакеят се казваше Фрол Григориевич Ведишчев, той изпълняваше скромната роля на камердинер, но князът нямаше по-предан и опитен съветник от този съсухрен старец с гол череп, огромни бакенбарди и златни очила с дебели стъкла. Друг никой нямаше в кабинета — само те тримата.
	— Какво ще кажеш, Фролушка? — трепна гласът на Долгорукой. — Май съм вече за боклука. И то без почит, без милост. Най-скандално…
	— Владим Андреич — с плачлив глас се обади камердинерът, — по дяволите тази служба. Наслужихте се, слава Богу, вече минахте осемдесеттях… Не си тровете душата. И да не ви почете царят, московчани ще ви поменават с добро. Че двайсет и пет години все за тях се грижите без сън и покой. Ще отидем в Ница на слънчице. Ще си седим на терасата, ще си спомняме старите времена, какво ни остава на тая възраст…
	Князът тъжно се усмихна:
	— Не мога, Фрол, нали знаеш. От безделието ще умра, и половин година няма да издържа. Затова съм още бодър, че Москва ме крепи. Поне да имаше защо, ами бадева ще ме пръждосат. В самия град всичко ми е в пълен ред. Криво ми е…
	Таблата затрептя в ръцете на Ведишчев, по бузите му рукнаха сълзи.
	— Милостив е Бог, господарю, може и да се размине. Какво ли не е бивало, но Господ ви пази. Ераст Петрович ще пипне злодея, дето е заклал генерала, и императорът ще се смили.
	— Няаама да се смили — унило провлече Долгорукой. — Тук опира до държавната сигурност. Заплашена ли е властта, тя никого не жали. Трябва да стресне всички, особено своите. Та да си отварят очите на четири и от нея, властта, да се стряскат повече, отколкото от убийците. На моя територия е станало, аз ще отговарям. За едно само моля Бога: час по-скоро ние самите да открием престъпника. Поне да си отида непосрамен. Хубаво служих, хубаво да свърша — той с надежда погледна чиновника за специални поръчения. — Как мислите, Ераст Петрович, ще намерите ли БГ?
	Фандорин помълча, после заговори тихо, неуверено:
	— Владимир Андреевич, вие ме познавате, не обичам да давам празни обещания. Ние дори не сме сигурни, че убиецът след извършеното злодеяние е дошъл в Москва, а не се е укрил в Петербург… В края на краищата дейността на Бойната група се направлява именно от Петербург.
	— Да-да, така е — тъжно закима князът. — И аз пък какви ги… Тези престъпници целият Жандармерийски корпус наред с Департамента на полицията не може да ги залови, пък аз вас ви моля… Русия е голяма, злодеят може да се е укрил къде ли не. От сърце ви моля да ме извините. Нали знаете, вземе ли да потъва човек, и за сламката се хваща. Пък и колко пъти сте ме измъквали от ужасни положения…
	Статският съветник се покашля, леко засегнат от сравнението със сламката, и рече загадъчно:
	— Все пак обаче…
	— Какво „все пак“? — сепна се Ведишчев, остави таблата, бързо изтри с голяма кърпа сълзите си и заситни към чиновника. — Да нямате някоя следа?
	— Все пак обаче може да опитаме — замисли се Фандорин. — Дори трябва. Всъщност възнамерявах да помоля ваше високопревъзходителство да ми п-предоставите съответните пълномощия. Убиецът е използвал името ми и това е предостатъчно основание. Да не говорим за онези к-крайно неприятни минути, които изживях заради него днес сутринта. Освен това предполагам, че от Клин е пристигнал в Москва. От местопрестъплението дотук е само час път, така че е можел да дойде, преди да сме се усетили. А обратно до Петербург са девет часа, тоест би трябвало и сега да пътува. Но още от единайсет часа е обявен за издирване, всички гари са завардени, железопътната жандармерия проверява пътниците по всички влакове в радиус от триста километра. Не, няма как да е потеглил за Петербург.
	— Може пък да не е с влака? — усъмни се камердинерът. — Пришпорил е кончето и се е забил в някое Мало Малово, докато премине патардията.
	— В никакво Мало Малово не може да се укрие. Т-точно на такова място всичко е като на длан. Най-лесно е да се притулиш в голям град, дето никой не те познава, пък има и революционно-конспиративна мрежа.
	Генерал-губернаторът изпитателно погледна Ераст Петрович и изщрака с капачето на табакерата, което подсказа преход от отчаяние към умисляне.
	Чиновникът изчака Долгорукой да натъпче ноздра и гръмогласно да кихне. Когато Ведишчев попи очите и носа на сюзерена си със същата кърпа, с която току-що си избърса сълзите, князът попита:
	— Но как ще го търсите, ако е тук, в Москва? Милионен град! Дори полицията и жандармерията не мога да поставя на ваше подчинение, най-многото да ги задължа да ви съдействат. Нали знаете, миличък, че прошението ми да бъдете назначен за главен началник на полицията трети месец обикаля инстанциите. Сам виждате какъв Вавилон е станал тук по отношение на полицията.
	Под Вавилон негово сиятелство имаше предвид хаоса, настъпил във втората столица след уволнението на последния главен полицейски началник, твърде буквално възприел смисъла на понятието „безотчетен секретен фонд“. В Петербург се точеше безкрайна канцеларщина: враждебни към княза придворни никак не желаеха да се даде ключовата длъжност на Долгоруковото протеже, но пък не бяха достатъчно всесилни да натрапят на генерал-губернатора свой човек. Междувременно огромният град живееше без основен защитник и пазител на законността. Главният полицейски началник има за задача да оглавява и обединява дейността на градската полиция, Губернското жандармерийско управление и Тайната полиция, а сега цареше пълна бъркотия: подполковник Бурляев от Тайната полиция и полковник Сверчински от жандармерията се ковладеха с доноси и в един глас се жалваха от наглото противодействие на самонадеяните полицейски участъкови началници.
	— Да, неблагоприятно положение за провеждане на съгласувани действия — призна Фандорин, — но в д-дадения случай разединението на следствените органи дори ще е от полза…
	Гладкото чело на статския съветник се набразди, ръката му сякаш машинално измъкна от джоба нефритената броеница, с която си помагаше да се концентрира. Долгорукой и Ведишчев, навикнали на маниера му, притаиха дъх, лицата на двамата старци добиха еднакъв израз — като на деца в цирка, които знаят със сигурност, че цилиндърът на фокусника е празен, но уверено очакват магьосникът да извади от него зайче или гълъб.
	И чиновникът им го преподнесе.
	— Позволете да ви попитам защо престъпникът така бляскаво се е справил със задачата си? — подхвана Ераст Петрович и направи пауза, сякаш наистина очакваше отговор. — Много просто: бил е най-подробно осведомен за неща, които малцина би трябвало да знаят. Това първо. Мерките по осигуряване безопасността на генерал-адютант Храпов при навлизане в Московска губерния бяха разработени едва завчера в присъствието на съвсем ограничен кръг от хора. Това второ. Някой от тях, запознат до най-малките подробности с плана, го е издал на революционерите — съзнателно или несъзнателно. Това трето. Достатъчно е да намерим този човек и чрез него ще хванем следите на Бойната група и на самия извършител.
	— Как тъй „несъзнателно“? — примижа генерал-губернаторът. — Съзнателно, да, разбирам. И на имперска служба си има върколаци. Едни за пари издават на нихилистите държавни тайни, други са слуги на дявола. А несъзнателно какво ще рече? В безпаметно състояние? На пияна глава ли?
	— По-скоро е непредпазливост — отвърна Фандорин. — Обикновено с-става така: длъжностно лице се изпуска пред някой от близките си, който е в контакт с терористите. Син, дъщеря, любовница. Но това удължава веригата само с едно звено.
	— Така — князът отвори табакерата за втора порция енфие. — Завчера на секретното съвещание във връзка с пристигането на Иван Фьодорович (лека му пръст на грешника) освен мен и вас присъстваха само Сверчински и Бурляев. Съгласно указанията от Петербург дори от полицията нямаше хора. Значи началниците на жандармерията и тайната полиция са заподозрени, така ли? Някак странно. Ааа-пчи!
	— Наздраве! — втурна се Ведишчев пак да обърше носа на негово сиятелство.
	— И те! — твърдо заяви Ераст Петрович. — Освен това трябва да изясним кой друг от служителите в жандармерията и Тайната полиция е бил запознат с п-подробностите. Да са трима-четирима души, предполагам, не повече.
	Фрол Григориевич възкликна:
	— Боожке, че за вас това е нищо работа! Владим Андреич, не се отчайвайте, Бога ми! И да напуснете службата, ще е красиво, както му е ред. Ще ви целуват ръка, а няма да ви наритат. Ераст Петрович мигом ще го избройка кой е този юда. Ще каже: „Това първо, това второ, това трето“ — и готово!
	— Не е толкова лесно — поклати глава статският съветник. — Да, Жандармерийското управление е едната възможност за изтичане на сведения. Тайната полиция е другата. Но има и т-трета, уви, която не мога да разследвам. Съгласуваният ни план за охрана на Храпов се изпрати с шифрограма в Петербург за потвърждение. В нея имаше данни за мен като отговорен по безопасността на госта — с извадка от служебния формуляр, словесен портрет, агентурно описание и прочее. Общо взето, както е регламентирано в подобни случаи. Затова Зейдлиц не се е усъмнил в онзи лъже-Фандорин, защото най-детайлно е бил осведомен за всичко, свързано с мен, дори за з-заекването… Ако източникът на сведенията е в Петербург, надали мога нещо да направя. Както се казва, с вързани ръце съм. Но все пак имаме два шанса срещу един, че нишката тръгва от Москва. А и убиецът най-вероятно се крие някъде тук. Ще го търсим.


	От генерал-губернаторския дом чиновникът за специални поръчения потегли право към Жандармерийското управление на „Малая Никитская“. Докато пътуваше с княжеската шейна, облечена отвътре в синьо кадифе, размишляваше как да се държи с полковник Сверчински. Несъмнено хипотезата Станислав Филипович, дългогодишен довереник на княза и Ведишчев, да е свързан с революционерите изискваше доста развинтено въображение, но статският съветник никак не беше ощетен откъм въображение, а и през богатия си откъм приключения живот се беше натъквал и на много по-странни сюрпризи.
	И така, какво може да се каже за полковник Станислав Сверчински от Отделния жандармерийски корпус?
	Потаен, хитроумен, честолюбив, много предпазлив, предпочита да не се набива на очи. Усърден служител. Умее да изчаква своя час и сега май го е дочакал: временно само изпълнява длъжността началник на управлението, но най-вероятно ще го назначат за постоянно и тогава за кариерата му се разкриват най-апетитни перспективи. Само дето и в Москва, и в Петербург се знае, че Сверчински е човек на Владимир Красно слънчице*. И ако Владимир Андреич отиде на боклука — в Ница, — на полковника може и да му се размине сладкото назначение. Следователно смъртта на Храпов е неприятно и дори фатално събитие за кариерата на Станислав Филипович. Поне така изглежда на пръв поглед.
	[* Владимир I Святославович — Красно слънчице (? — 1015) — новгородски и киевски княз, внук на княз Игор. През 988–989 г. приема християнството от Византия и го налага като държавна религия в Русия. — Б.пр.]
	От „Тверской“ до „Малая Никитская“ беше един хвърлей разстояние и да не бе вятърът и заслепяващият сняг, Фандорин би предпочел да стигне пеша — по-добре размишляваше, докато ходеше. Свърнаха от булеварда. Шейната мина покрай чугунената ограда пред къщата на барон Фон Еверт-Колоколцев, в чието крило живееше Ераст Петрович, а след още двестатина крачки от пелената на виелицата изскочи познатата жълто-бяла сграда с караулката на диагонални ивици пред входа.
	Фандорин слезе, задържа с ръка цилиндъра си, понечил да отхвърчи и изкачи на бегом заледените стъпала. Във фоайето бойко му козирува познат фелдфебел и без да чака въпроса, му докладва:
	— В кабинета си. Очаква ви. Ако обичате, ваше високородие, палтото и шапката. Ще ги занеса в гардеробната.
	Ераст Петрович механично благодари и заразглежда познатия интериор така, сякаш го виждаше за първи път.
	Коридор с низ от еднакви тапицирани врати, скучни синкави стени със задължителния бял цокъл, в дъното — гимнастически салон. Възможно ли е сред тези стени да се е притаила държавна измяна?
	В приемната дежуреше управленският адютант поручик Смолянинов, руменобуз младеж с живи черни очи и дръзко засукани мустачки.
	— Здраве желаем, Ераст Петрович — весело поздрави той редовния посетител. — Ама временце, а!
	— Да-да — кимна чиновникът. — Нали може?
	И най-безцеремонно като дългогодишен съслужител, а в най-близко бъдеще вероятно и непосредствен началник влезе в кабинета.
	— Какво ново из висшите сфери? — вдигна се насреща му Сверчински. — Владимир Андреевич нареди ли нещо? Как ще действаме, какво да предприемем? Просто място не мога да си намеря — и сниши глас: — Как мислите, ще го отстранят ли?
	— Донякъде това ще зависи от вас и мен — Фандорин седна, полковникът се настани срещу него и разговорът веднага потече в делови тон. — Станислав Филипович, ще бъда откровен. Сред нас — или тук, в Жандармерийското управление, или в Тайната полиция — има п-предател.
	— Предател ли? — полковникът така тръсна глава, че леко увреди идеалния среден път, разделил прилизаната му коса на две симетрични половини. — Тук?!
	— Да, предател или п-плямпало, което в случая е едно и също. — И чиновникът изложи пред събеседника умозаключенията си.
	Сверчински наостри уши, заусуква мустак от вълнение, а като го доизслуша, сложи ръка на сърцето си и проникновено заяви:
	— Напълно съм съгласен с вас! Абсолютно убедителна и съвсем точна постановка на въпроса. Но моля да оттеглите подозренията си от моето ведомство. Нашата задача във връзка с пристигането на генерал Храпов беше най-елементарна: да му осигурим униформен конвой. Дори не съм предприемал нищо особено: само наредих да се подготви половин взвод от конната жандармерия, и толкова. Уверявам ви, високоуважаеми Ераст Петрович, че от цялото управление само двама знаехме подробностите — аз и поручик Смолянинов. Като на адютант се налагаше всичко да му обясня. Но вие го знаете, той е много отговорен младеж, разумен и твърде доблестен, такъв човек не би ни изиграл. А и аз, смея да се надявам, съм си спечелил име на човек, който умее да си държи езика.
	Ераст Петрович дипломатично склони глава:
	— Именно п-по тази причина дойдох първо тук и споделих откровено с вас.
	— Уверявам ви, това са или питерските, или гнездниковските! — широко отвори красивите си кадифени очи полковникът. „Гнездниковски“ означаваше Тайната полиция, която се намираше на „Болшой Гнездниковски переулок“. — За питерските нищо не мога да кажа, не разполагам с достатъчно пълни сведения относно столицата, но подполковник Бурляев се е заобиколил със сбирщина помощници от кол и въже — и бивши нихилисти, и всякакви тъмни субекти. Там трябва да се поразровят нещата. Разбира се, не бих си позволил да обвиня самия Пьотър Иванович, опазил ме Бог, но за безопасността отговаря агентурната му служба, следователно се е провело някакво инструктажче, разяснение — пред бая народ доста съмнителни личности. Непредпазлив ход. И още нещо… — Сверчински млъкна, сякаш не знаеше дали да се доизкаже.
	— Какво? — попита Фандорин и го погледна право в очите. — Имате предвид някаква версия, която съм пропуснал? Кажете, Станислав Филипович, кажете. Нали си говорим съвсем честно.
	— А има и други тайни агенти, в нашето ведомство ги наричаме „сътрудници“. Тоест членове на революционни кръжоци, които сътрудничат на полицията.
	— Agents provocateurs? — смръщи чело статският съветник.
	— Не са непременно агент-провокатори. Понякога са просто информатори. Без тях дейността ни е невъзможна.
	— Откъде шпионите ви ще са наясно с подробности по посрещането на тайния гост, та дори и с външността ми? — събра черните си гайтан-вежди Ераст Петрович. — Не разбирам.
	Полковникът явно изпадна в затруднение. Той леко се изчерви, още по-безжалостно заусуква мустак и поверително сниши глас:
	— Има всякакви агенти. Между тях и упълномощените офицери се създават различни отношения. Понякога въз основа на съвсем лични… хмм… бих казал дори, интимни контакти… Нали разбирате.
	— Не — потръпна Фандорин и се взря в събеседника си почти стреснат. — Не разбирам и не желая да разбирам. Искате да кажете, че служители от жандармерията и Тайната полиция в интерес на работата влизат в мъжеложски отношения с агентите?
	— О, защо непременно мъжеложски? — плесна ръце Сверчински. — Сред „сътрудниците“ има достатъчен брой жени, и то обикновено млади и доста хубавки. Нали знаете колко свободно гледа днешната революционна и околореволюционна младеж на половите въпроси.
	— Да-да — сконфузи се статският съветник. — Чувал съм. Всъщност не си п-представям съвсем ясно дейността на т-тайната полиция. Досега някак не ми се е случвало да се занимавам с революционери, а главно с убийци, мошеници и чужди шпиони. Но вие явно ме насочвате към някого от офицерите в Тайната полиция, Станислав Филипович. Към кого? Кой от тях поддържа съмнителни връзки според вас?
	Полковникът още към половин минута запази на лицето си израза на нравствено терзание, после сякаш се реши и прошепна:
	— Ераст Петрович, драги мой, не ще и дума, тук нещата са съвсем лични, но тъй като ви познавам като човек крайно скрупульозен и с твърде широки възгледи, не мога да си позволя да премълчавам, още повече в случая от особена важност, пред който бледнеят всячески субективни основания, спрямо чиито… — Сверчински окончателно се заплете и премина към съвсем простичък изказ: — Разполагам със сведения, че подполковник Бурляев поддържа връзки с така наречената Диана — което, естествено, е агентурен прякор. Много тайнствена особа, безкористно сътрудничи на властите, от идейни съображения, затова тя поставя собствените си условия. Не знаем например нито името й, нито къде живее — само адреса на конспиративната квартира, която й плаща департаментът. Очевидно е госпожица или дама от благородническо потекло. Има многобройни и твърде полезни познанства в революционните среди в Москва и Петербург, прави наистина безценни услуги на полицията…
	— Любовница е на Бурляев и той може да е споменал нещо пред нея, така ли? — нетърпеливо го прекъсна Фандорин. — Това ли намеквате?
	Станислав Филипович разкопча коравата яка, приведе се по-близо.
	— Аз… не, не съм сигурен, че му е любовница, но не е изключено. Никак дори не е изключено. И ако е така, Бурляев като нищо може да е издал някакви подробности. Разбирате ли, двойните агенти, и то от такава класа, са доста непредсказуеми. Днес сътрудничат на нас, утре обръщат нещата…
	— Добре, ще го имам предвид. — Ераст Петрович се замисли, после внезапно смени темата: — Предполагам, Фрол Григориевич ви е т-телефонирал да ми съдействате всецяло?
	Сверчински сложи ръка на сърцето си — сиреч: с каквото мога да ви бъда полезен.
	— Тогава вижте какво. За разследването ще ми е необходим свестен п-помощник, който същевременно да е офицер за свръзка. Давате ли ми вашия Смолянинов?


	Статският съветник остана съвсем за малко в жълто-бялата сграда, не повече от половин час, но когато излезе навън, градът беше неузнаваем. Вятърът се отегчи да вихри бялата фъртуна из кривите улици, снегът се натрупа по покриви и плочници на пръхкави преспи, небето, което доскоро изобщо не се виждаше, вълшебно се проясни и се оказа, че не е прихлупено и клисаво, а напротив — много високо, радостно синьо и увенчано с мъничък, но бляскав като жълтица златен диск. Над къщите, не щеш ли, изникнаха като елхови украшения куполите, заблестя в многоцветни пръски новороденият сняг и Москва направи любимия си фокус — превърна се от жаба в такава принцеса, че само ахваш и дъхът ти спира.
	Ераст Петрович се огледа и спря, почти заслепен от сиянието.
	— Каква красота! — възкликна поручик Смолянинов, но се засрами от прекалената си възторженост и намери за необходимо снизходително да добави: — Брей че метаморфози… Накъде сега, господин статски съветник?
	— В Тайната полиция. Наистина прекрасно време. Д-да повървим пеша.
	Фандорин отпрати шейната обратно в генерал-губернаторската конюшня и след пет минути чиновникът за специални поръчения и руменобузият му спътник крачеха по булевард „Тверской“, където вече бяха наизлезли за разходка смаяни от неочакваната природна амнистия тълпи, макар че метачите тепърва започваха да разчистват снега от алеите.
	Ераст Петрович забеляза, че хората го поглеждат ту с уплах, ту със съчувствие, ту просто с любопитство, и отначало не разбра какво става. А, да, нали на крачка го следва юначага в жандармерийски шинел, с кобур и сабя. Наистина сякаш униформен придружител отвежда нанякъде приличния на вид господин с кожено палто и цилиндър. Насреща му се зададоха двамина студенти от политехниката, той изобщо не ги познаваше, но младежите кимнаха на „арестанта“, а „заптието“ изгледаха с омраза и презрение. Ераст Петрович обърна глава към поручика, който беше все така усмихнат и май изобщо не беше забелязал враждебността на младите мъже.
	— Смолянинов, очевидно ще прекарате с мен близките няколко дни. Не ходете с мундир, това може да навреди на работата ни. Облечете се цивилно. И впрочем отдавна се канех да ви п-питам… Как така се оказахте в Жандармерийския корпус? Баща ви не беше ли таен съветник*? Можехте да сте в г-гвардията.
	[* Тоест високопоставен държавен чиновник от трети клас, обикновено на висока служба, от ранга на зам.-министър. — Б.пр.]
	Поручикът възприе въпроса му като покана да намали почтителната дистанция, с един разкрач настигна чиновника и тръгна редом с него.
	— Какво да търся в гвардията? — ведро откликна Смолянинов. — Паради и гуляи — скука. А в жандармерията си е удоволствие. Тайни поръчения, проследяване на опасни престъпници, понякога се случват и престрелки. Помните ли миналата година анархиста, дето се барикадира в една вила в Новогиреево? Цели три часа се стреляхме, рани двама наши. За малко и мен да ме уцели, куршумът изсвистя до бузата ми. Още половин сантиметър — и щеше да ми остане белег — произнесе последните думи с явно съжаление за изпуснатата възможност.
	— А не ви ли обижда… хм… неприязненото отношение, с к-което хората, особено вашите връстници, възприемат сините мундири? — Ераст Петрович с голям интерес се взря в спътника си, но видя в погледа на Смолянинов все същата безметежност.
	— Не им обръщам внимание, защото служа на Русия и съвестта ми е чиста. А предубеждението срещу Жандармския корпус ще се разсее, когато всички разберат колко много правим за закрилата на държавата и жертвите на насилие. Нали знаете, емблемата, утвърдена за нашия корпус от император Николай Павлович, е бяла кърпа, която да обърше сълзите на нещастните и страдалците.
	Простодушният му ентусиазъм накара статския съветник пак да го погледне и онзи заговори още по-пламенно:
	— Смятат за срамна службата ни, защото почти нищо не знаят за нея. А всъщност никак не е лесно да станеш жандармерийски офицер. Първо, приемат само потомствени дворяни, защото ние сме основните защитници на престола. Второ, избират най-достойните и образованите измежду армейските офицери, само най-успешно завършилите школата. Недопустимо е и най-малкото служебно петънце, не дай си Боже да имаш неуредени борчове. Жандармеристът трябва да е с чисти ръце. Знаете ли какви изпити държах? Ужас! За съчинението си на тема „Русия през XX век“ изкарах пълен отличен, и пак ми се наложи да изтърпя почти цяла година за приема, а след завършването още четири месеца чаках да ме назначат. Впрочем папа ме уреди в Московското управление.
	Смолянинов спокойно можеше да пропусне тази подробност, тъй като Ераст Петрович вече достойно беше оценил честността на младежа.
	— И какво е бъдещето на Русия през двайсети век? — попита Фандорин и погледна защитника на престола с явна симпатия.
	— Величаво! Само трябва да се пренастроят умовете на просветеното общество от разрушителност към съзидание, а непросветените трябва да се образоват и постепенно да бъде възпитано у тях чувство на самоуважение и достойнство. Това е най-важното! Не се ли направи, Русия ще бъде изправена пред чудовищни изпитания…
	Но пред какви именно изпитания ще се изправи Русия Ераст Петрович не успя да разбере, защото вече бяха свърнали по „Болшой Гнездниковски“ и стигнаха до скромна зеленикава двуетажна къща, в която се намираше Московската тайна полиция.


	Ако човек не беше запознат изтънко със сложните разклонения на руската държавност, трудно можеше да си изясни разликите между Тайната полиция и Губернското жандармерийско управление*. На книга първото издирваше политически престъпници, а второто провеждаше дознанията, но тъй като в тайните разследвания издирването и дознанието са неразделни, двете ведомства вършеха едно и също: изтребваха революционната язва по всички предвидени и непредвидени от закона начини. И жандармеристите, и тайните полицаи бяха хора на място, многократно проверявани и допуснати до съкровените тайни, обаче Жандармерийското управление се подчиняваше на щаба на Отделния жандармерийски корпус, а Тайната полиция — на полицейския департамент. Хаосът още повече се увеличаваше поради факта, че ръководителите на Тайната полиция често биваха от Жандармерийския корпус, а в жандармерийските управления служеха чиновници от департамента. Очевидно навремето някой мъдър и опитен човек с доста неблагоприятно мнение за човешката природа е решил, че само едно наглеждащо и надзираващо око не стига в размирната империя. Дори и Господ е дал на човеците не една, а две зеници. С две очи по-ясно се съзират крамолите, а и намалява рискът, че само едно око с изключителни права твърде ще се възгордее. Затова по отдавнашна традиция между двете разклонения на политическата полиция царяха ревниви и неприязнени отношения, което не само се смяташе в реда на нещата, но дори се поощряваше.
	[* Тайната полиция е местен орган на Департамента на полицията, отговаря за политическите разследвания и надзор, има агенти за външно наблюдение и тайни агенти в политическите партии. Създадена в Петербург през 1866 г., от 1880 г. и в Москва. Премахната е след Февруарската революция. Губернското жандармерийско управление е местен орган на политическата полиция в Руската империя от 1867 до 1917 г. Провежда дознания и извършва арести по политически случаи, осъществява политически разследвания и надзор. — Б.пр.]
	В Москва неспирната война между жандармерия и „тайни“ донякъде се смекчаваше поради единоначалието — и едните, и другите се подчиняваха на главния полицейски началник; но тук обитателите на зелената къща имаха известно предимство: тъй като разполагаха с по-мощна агентурна мрежа, те по-основно от колегите в сини мундири познаваха живота и настроенията в големия град, а за началството по-осведоменият е по-ценен. За леката преднина на „тайните“ косвено свидетелстваше и самата дислокация на ведомството им — в непосредствена близост до резиденцията на главния полицейски началник: делеше ги само един закрит двор между задните им входове; а от „Малая Никитская“ до дома на полицейския началник на булевард „Тверской“ дори с бърз ход се стигаше минимум за петнайсет минути.
	Обаче заради проточилата се липса на главен полицейски началник крехкото равновесие между „Малая Никитская“ и „Гнездниковски“ се беше нарушило, с което Ераст Петрович беше съвсем наясно. Затова с нужната доза критичност възприе инсинуацията на Сверчински по адрес на подполковник Бурляев и подчинените му.
	Фандорин бутна неугледната врата и се намери в полутъмно фоайе с нисък напукан таван. Статският съветник пътем кимна на мълчаливия мъж в цивилни дрехи (онзи му отвърна с почтителен поклон) и без да спира, се качи на втория етаж по старовремска вита стълба. Смолянинов, придържайки сабята си, громолеше подире му.
	Горе обстановката беше съвсем друга: широк светъл коридор, застлан с пътека, делово тракане на пишещи машини иззад тапицираните с кожа врати, по стените изискани гравюри със старинни московски изгледи.
	Жандармерийският поручик очевидно за първи път стъпваше на вражеска територия и се оглеждаше с нескрито любопитство.
	— Седнете тук — посочи му Ераст Петрович редичка столове и влезе в кабинета на началника.
	— Радвам се да ви видя в цветущо здраве! — изскочи иззад писалището си подполковникът и с преувеличено оживление се хвърли да се ръкува с госта, макар да се бяха разделили преди около два часа и статският съветник май не беше дал никакви основания за тревоги относно здравето му.
	Фандорин прозря в нервността на Бурляев неудобство от днешния арест. Обаче всички необходими извинения по най-многословен начин бяха изказани още на гарата, затова чиновникът, за когото темата с неприятния епизод беше изчерпана, подхвана направо по същество.
	— Пьотър Иванович, вчера ми докладвахте за предполагаемите мерки относно сигурността на визитата на генерал-адютант Храпов. Одобрих вашите предложения. Доколкото си спомням, разпределихте дванайсет тайни агенти за посрещане на гарата, четирима, дегизирани като кочияши, за улични придружители и още две бригади по седем души за патрул в околностите на къщата на Воробьовие гори.
	— Тъй вярно — предпазливо потвърди Бурляев в очакване на някой гаден финт.
	— Вашите агенти бяха ли осведомени к-кой именно пристига?
	— Само старшите на бригадите — общо четирима души, на които имам пълно доверие.
	— Такаа. — Статският съветник метна крак връз крак, сложи цилиндъра и ръкавиците си на съседния стол и небрежно попита: — Надявам се, не сте пропуснали да съобщите на тези ч-четиримата, че на мен е възложено общото ръководство на охраната?
	Подполковникът разпери ръце:
	— Напротив, Ераст Петрович. Изобщо не ми хрумна. Защо, трябваше ли? Виноват.
	— Тоест освен вас в цялото ви ведомство никой не е знаел, че аз трябва да посрещна генерала? — рязко се наведе напред Фандорин.
	— Знаеха само най-близките ми помощници — колежкият асесор Милников и старшият чиновник за поръчения Зубцов, никой друг. При нас не е прието много да се приказва. Милников, както знаете, отговаря за агентурната служба, от него нямам тайни. А Сергей Виталиевич Зубцов е най-свестният от служителите ми, той още едно време разработи схемата „Посрещане ППР“. Това, може да се каже, му е професионална гордост.
	— Какво посрещане? — изненада се Ераст Петрович.
	— ППР. „По първи разряд“. Служебна терминология. Ние провеждаме тайните проследявания по разряди в зависимост от броя задействани агенти. „Проследяване по първи разряд“, „арест по трети разряд“ и прочее. „Посрещане по първи разряд“ означава, че трябва да се осигури безопасността на особа от горен ранг. Преди две седмици например пристигна на посещение ерцхерцог Франц-Фердинанд, австрийският престолонаследник. Пак задействахме трийсет агенти: дванайсет на гарата, четирима с карети и две групи по седем души край резиденцията. А „висшият разряд“ е само за негово императорско величество. Тогава участват всичките ни шейсет агенти, а от Петербург пристига и Крилатият отряд, отделно дворцовата охрана, жандармерията и прочее.
	— Знам го Милников — умислено рече чиновникът. — Евстратий Павлович, ако не се лъжа? Виждал съм го как работи, бива го. Май беше се издигнал от най-долното стъпало?
	— Да, израсна от обикновен стражар. Няма образование, но е буден, съобразителен, сече му пипето. Агентите душа дават за него, а и той им е верен закрилник. Злато човек, много съм доволен от него.
	— Злато ли? — усъмни се Фандорин. — Аз пък с-съм чувал, че не му е чиста работата. Не се простира според чергата си и дори май имало някакво вътрешно разследване за прахосани служебни суми?
	Бурляев интимно сниши глас:
	— Ераст Петрович, Милников разполага с доста средства за поощряване на агентите. Как харчи тези пари не ми влиза в работата. За мен е важно службата му да е на висота и Евстратий Павлович ми го осигурява. Какво повече?
	Чиновникът за специални поръчения обмисли чутото и явно не намери причина да възрази.
	— Добре. А що за човек е Зубцов? Почти не го познавам. Тоест виждал съм го, естествено, но никога не съм работил с него. Правилно ли съм запомнил, че е от б-бившите революционери?
	— Абсолютно вярно — с видимо удоволствие заразказва началникът на Тайната полиция. — Тази история ми е гордостта. Лично съм арестувал Сергей Виталиевич още когато беше студент. Доста зор видях с него — отначало се зъбеше като същинско вълче. И в карцера лежа на хляб и вода, и съм го навиквал, и с каторга съм го плашил. Ала го победих не със закани, а с преубеждаване. Гледам го — умна глава, такива поначало не са склонни към насилствени методи. Бомбата и револверът са за тъпаците, дето не им увират главите, че срещу ръжен не се рита. А моят Сергей Виталиевич, нали го виждам, си пада по разсъждения за парламентаризма, за съюз на здравомислещите патриоти и прочее. Направо с удоволствие провеждах разпитите, понякога, ако щете, вярвайте, до сутринта съм се заседявал в предварителния арест. Забелязах, че критично преценява другарите си от кръжеца, разбира тяхното тесногръдие и обреченост, търси изход: как да се пребори социалната несправедливост и същевременно да не се взриви страната с динамит. Това много ми хареса. Уредих да се закрие случаят му. Другарите му, не ще и дума, го заподозряха в предателство, отрекоха се от него. Заболя го — той беше чист пред тях. Може да се каже, че му останах единствен приятел. Срещахме се, говорехме си едно-друго, аз му разказвам доколкото можех за своята работа, за разни трудности и спънки. И представете си, Сергей Виталиевич взе да ми дава съвети — как по-успешно да говоря с младите, как да различавам пропагандатора от терориста, какво да прочета от революционната им литература и прочее. Изключително ценни съвети. Веднъж на чашка коняк му рекох: „Сергей Виталиевич, душко, привързах се към вас през тези месеци и ми е криво да ви гледам как се блъскате между две истини. Аз разбирам, че вашите нихилисти имат своя си истина, но за вас вече няма път назад. Така че, викам, приобщете се към нашата истина, тя е по-реалната, Бога ми. Виждам, че сте истински руски патриот, не ви е грижа за техните Интернационали. Е, аз също съм патриот като вас, давайте заедно да помагаме на Русия.“ И какво? Той премисли нещата, след някой и друг ден написа писма на предишните си другари, че пътищата им се разделят, и подаде прошение да бъде приет на служба при мен. Сега ми е дясна ръка и далеч ще стигне, вярвайте ми. Между другото ви е пламенен привърженик. Просто е влюбен във вас, честна дума. Все това му е на устата — дедуктивните ви методи. Понякога направо ме обзема ревност — подполковникът се засмя, предоволен, че хем се представи в добра светлина, хем и ловко се подмаза на бъдещия си началник, но Фандорин по обичайния си маниер изведнъж заговори за съвсем друго:
	— Иван Петрович, името Д-Диана говори ли ви нещо?
	Усмивката на Бурляев се изпари, лицето му сякаш се вкамени и отчасти дори загуби обичайния си израз на грубовато войнишко прямодушие — погледът му стана остър, бдителен.
	— Може ли да полюбопитствам, господин статски съветник, защо се интересувате от тази дама?
	— Може — безизразно отговори Фандорин. — Издирвам източника, от който сведенията за нашия охранителен план са стигнали до т-терористите. Засега успях да установя, че освен в Департамента на полицията с подробностите сте били запознати с-само вие, Милников, Зубцов, Сверчински и неговият адютант. Полковник Сверчински предполага, че относно мерките за безопасност може да е била осведомена „сътрудничката“ с агентурно име Диана. Познавате я, нали?
	Бурляев отговори неочаквано злобно:
	— Познавам я. Прекрасна „сътрудничка“ наистина, но Сверчински напразно намеква. На това му се вика прехвърляне на вината! Ако някой се е раздрънкал, по-скоро е той. Тя го върти на малкия си пръст!
	— Какво, да не й е любовник? — изуми се чиновникът за специални поръчения и от езика му едва не се изплъзна „и той ли“.
	— Че отде да ги знам! — гракна злобно подполковникът. — Като нищо!
	Потресеният чиновник едвам се окопити.
	— Такава хубавица ли е тази Диана?
	— Нямам представа. Не съм й виждал очите! — Пьотър Иванович така наблегна на последната дума, че цялото му изречение прозвуча двусмислено. Подполковникът очевидно също го усети, та намери за необходимо да обясни: — Диана не се показва никому от нашите. Всички срещи се провеждат в конспиративната квартира в полумрак, а тя при това е с воал.
	— Не може да бъде!
	— Разиграва романтична героиня — изкриви уста Бурляев. — Сигурен съм, че и Сверчински не й е виждал очите. Други части на тялото — твърде възможно, но нашата Диана си крие лицето като турска одалиска. Такова е било категоричното й условие за сътрудничество. Заплашила е, че при най-малък опит да се разкрие инкогнитото й ще прекрати помощта си. Получи се специално указание от Департамента на полицията да не предприемаме подобни опити. Нека се прави на интересна, но да ни доставя данни.
	Ераст Петрович съпостави маниера на Бурляев и Сверчински да обсъждат загадъчната „сътрудничка“ и откри в тона и думите на двамата щабофицери почти пълно съвпадение. Май жандармерията и „тайните“ си съперничеха не само на полицейското поприще.
	— Знаете ли какво, Пьотър Иванович — настоятелно каза Фандорин. — Заинтригувахте ме с тази ваша т-тайнствена Диана. Свържете се с нея и й съобщете, че незабавно искам да се видим.


	Глава втора
	Почивката на стоманения човек

	Седемстотин осемдесет и две, седемстотин осемдесет и три, седемстотин осемдесет и четири…
	Жилавият мускулест мъж с неподвижно лице, спокойни сиви очи и решителна напречна гънка на челото лежеше на паркета и броеше ударите на собственото си сърце. Броенето вървеше от само себе си, без участие на съзнанието и без да пречи на мислите. Когато лежеше, всеки удар на сърцето му отговаряше точно на една секунда — многократно го беше проверявал. Отдавнашният навик, още от каторгата, докато си почива, да се вслушва как работи вътрешният му двигател, така беше навлязла в кръвта и плътта му, че човекът понякога се будеше през нощта на четирицифрено число и установяваше, че и насън не е спирал да брои.
	Тази аритметика не беше безсмислена, защото учеше сърцето му на дисциплина, развиваше волята и самообладанието му и най-вече му даваше възможност за петнайсетина минути (около деветстотин удара) да отпусне мускули и да възвърне силите си все едно за три часа дълбок сън. Веднъж му се наложи дълго време да не спи — криминалните в Акатуйската каторга искаха да го заколят. През деня не смееха да го закачат, чакаха да падне мрак и това продължи много нощи.
	А навикът да лежи на твърдо му остана от най-ранна младост, когато Грин (така го наричаха другарите му, а истинското му име вече никой не знаеше) се каляваше и се случваше от всичко, което смяташе за „лукс“, включително разни вредни или просто непотребни за оцеляването навици.
	Оттатък се чуваха приглушени гласове — членовете на Бойната група възбудено обсъждаха подробностите на успешно проведената акция. Червенушката току се увличаше и повишаваше глас, но другите двама му шъткаха. Мислеха, че Грин спи. Обаче Грин не спеше. Той си почиваше, броеше ударите на сърцето си и си мислеше за стареца, който предсмъртно се беше вкопчил в ръката му. С кожата си още помнеше докосването на горещите сухи пръсти. Това смущаваше удовлетворението му от чисто изпълнената задача, а сивоокият нямаше никакви други удоволствия освен чувството за изпълнен дълг.
	Грин знаеше, че името му означава „зелен“ на английски, но той усещаше цвета си другояче. Всичко на този свят е обагрено по един или друг начин, всички предмети, понятия, всички хора — той разпознаваше всякакви оттенъци още от дете, имаше тази способност. Например думата „земя“ беше с цвят на глина, думата „ябълка“ — светлорозова, ако ще иначе да са зелени и червени, „империя“ е с цвят бордо, бащата е тъмнолилав, майката е с малинов цвят. Дори буквите в азбуката имат различни багри: А е пурпурна, Б е лимонена, В е бледожълта. Грин не се интересуваше защо звученето и смисълът на предмет, явление или човек се оцветяват в съзнанието му по един или друг начин — просто приемаше това познание и то рядко го лъжеше — поне що се отнася до хората. Защото по скалата, изначално присъстваща в душата му, всеки цвят имаше свое скрито значение. Синият отговаряше на съмнение и несигурност, белият — на радост, червеният — на скръб, затова руското знаме му изглеждаше странно: тъга и радост, при това и двете съмнителни. Ако нов познат му биеше на синьо, Грин не че го гледаше с недоверие, но го възприемаше с повишено внимание. И още нещо — само хората от всичко съществуващо имаха способността с времето да променят цвета си в зависимост от собствените си постъпки, от околните, от възрастта.
	Самият Грин навремето беше лазурен — мек, топъл, безформен. После, когато реши да се промени, лазурът намаля, изтласкан от строга и ясна пепелявост. С времето синевината се сви някъде вътре в него, вместо основна стана отсянка и Грин придоби светлосив цвят. Същинска дамаска стомана — твърд, студен и неръждаем.


	Преобразяването му започна на шестнайсет години. Дотогава Грин беше обикновен гимназист — рисуваше акварелни пейзажи, рецитираше Некрасов и Лермонтов, влюбваше се. Всъщност още тогава се отличаваше от съучениците си дори само поради факта, че всички те бяха руснаци, а той не. Другите не го закачаха, не му викаха „чифут“, защото усещаха неговата съсредоточеност и скритата му сдържана сила, но бъдещият стоманен човек нямаше и не можеше да има приятели. Другите гимназисти бягаха от час, вдигаха шум в класната стая и преписваха от пищови, а Грин трябваше да се бори само за отлични оценки и да се държи съвсем примерно, защото иначе щяха да го изключат, а баща му нямаше да го понесе.
	Вероятно лазурният юноша щеше да завърши благополучно, да следва и да стане лекар или може би художник, кой знае, но изведнъж генерал-губернаторът Чирков реши, че евреите в града са станали прекалено много и разпореди аптекари, зъболекари и търговци с ограничения за пребиваване в границите на заселването* да се натирят обратно, откъдето са дошли. Баща му беше аптекар и семейството се озова в малък южен градец, който Гринберг старши беше напуснал преди години, за да се изучи и добие уважавана професия.
	[* В Русия от 1791 до 1917 г. — предели на позволеното постоянно местожителство за евреи, обхваща 15 губернии в Полша, Литва, Белорусия, Бесарабия, Курландия (най-западната област на днешна Латвия), Украйна, Кавказ и Средна Азия. — Б.пр.]
	Грин по природа беше склонен да откликва на злобната, тъпа несправедливост с искрено недоумение, което преминаваше в остро физическо страдание и парещ гняв, за да избие в непреодолима жажда за ответно действие.
	Злобната, тъпа несправедливост се ширеше навсякъде. Тя и по-рано го беше измъчвала, но момчето до някое време успяваше да се престори, че има и по-важни неща: да осъществи бащините си надежди, да се изучи на полезен занаят, да открие и развие у себе си онова, заради което беше дошъл на този свят. Но тогава злобната тъпота го връхлетя като огнедишащ, всепомитащ локомотив, срина го под насипа и Грин повече не можеше да се съпротивлява на природния инстинкт за противодействие.
	Имаше цяла година на разположение. По идея се подготвяше за завършителните изпити и наистина много четеше — Гибън, Лок, Мил, Гизо*. Искаше да разбере защо хората взаимно се изтезават, кои са корените на несправедливостта и как тя може да бъде премахната. В книгите нямаше конкретни отговори, но ако се вглъбеше, можеше да ги прочете между редовете.
	[* Първите трима — английски автори от XVII-XIX в. в областта на историята, философията, икономиката, последният — френски държавник и историк. — Б.пр.]
	За да не затъне в блатото, да не изгние, обществото се нуждае от периодично разтръскване, което се нарича революция. Напредват нациите, които са минали през такава болезнена, но необходима операция, и колкото по-рано, толкова по-добре. Класата, която твърде дълго е останала на върха, става като мъртва вроговена кожа, порите на страната се запушват и от задушаващата атмосфера сред обществеността нараства безсмислието и произволът. Държавата се руши като неподдържана сграда и ако съсипията я е сринала безвъзвратно, няма никакъв смисъл да се крепи и кърпи разнебитената постройка. Тя трябва да се изгори и върху пепелището й да се изгради нов дом, здрав и светъл.
	Но пожарите не пламват от само себе си. Необходими са хора, съгласни да изпълнят ролята на кибритена клечка, която, изгаряйки, ще възпламени големи огньове. Само от мисълта за подобна съдба му секваше дъхът, Грин беше съгласен да стане кибритена клечка и да изгори, но и разбираше, че само съгласие не стига.
	Изисква се стоманена воля, огромна сила, безупречна чистота.
	Воля имаше по рождение, само трябваше да я развие. И той разработи цяла програма за преодоляване на слабостите — основните си врагове. Страха от високо: нощно време с часове крачеше напред-назад по парапета на железопътния мост и се насилваше да не откъсва очи от мазната черна вода. Отвращението: хващаше змии в гората и не извръщаше глава от гнусната съскаща уста, докато хлъзгавият петнист камшик неистово се усукваше по голата му ръка. Свенливостта: ходеше до околийския град по време на панаир и пееше там под звуците на латерната, а слушателите припадаха от смях, защото мрачното малоумно еврейче нямаше ни глас, ни слух.
	По-трудно придоби богатирската сила. Грин по природа беше здрав, но непохватен и с тънки кости. Седмица след седмица, месец след месец той по десет, дванайсет, четиринайсет часа на ден тренираше за телесна сила. Действаше по собствен метод. Раздели мускулите на нужни и ненужни и не си губеше времето за безполезните. Започна от упражнения за пръстите и продължи, докато не се научи с лекота да прегъва с палеца и показалеца не само петачета, но и трикопеечни монетки. После си заякчи юмруците — удряше в дебела дъска, разкървавяваше си ставите, мажеше ги с йод и пак удряше, докато пестниците му не станаха целите в мазоли, а дъската не започна да се разтрошава от един удар. Когато дойде ред на плещите, се хвана общ работник в мелница и вдигаше шейсет и пет килограмови чували. Гръбните и коремните мускули разви с френска гимнастика. Краката — с колоездене, при това катереше с велосипеда стръмнини, а на слизане го носеше на рамо.
	Най-трудно му беше с нравствената чистота. От обилна храна и битови удобства бързо се отучи, макар и майка му да плачеше, когато той се каляваше с глад или в дъждовни октомврийски нощи отиваше да спи на железния покрив. Но телесните щения не успяваше да потисне. Не помагаха ни глад, ни сто набирания на патентована английска успоредка. Веднъж реши да избие клина с клин — да се отврати от половото желание. Вдигна се до околийския град и на гарата плати на най-гнусната от всички уличници. Никаква полза, положението даже се влоши. Значи оставаше само да разчита на силната си воля.
	За година и четири месеца Грин превърна себе си в кибритена клечка. Още не беше решил как ще намери кутията, о която ще се драсне, за да изгори, но вече знаеше, че по безкръвен начин няма да стане, затова се подготви всестранно. Научи се безпогрешно да стреля по мишена. От дванайсет крачки уцелваше малък пъпеш с нож, който мълниеносно измъкваше от пояса си. Изчете учебниците по химия и по собствена рецепта направи взривна смес.
	Трепетно следеше небивалото преследване, което решителни хора от „Народна воля“ бяха предприели срещу самия цар*. Царят все се спасяваше, закриляше го тайнствена сила, която всеки път по магичен начин му спасяваше живота.
	[* „Народна воля“ — най-значителната революционна организация в Русия, създадена в Петербург през август 1879 г. Провежда агитация сред населението и извършва терористични действия — 8 покушения срещу Александър II, убит на 1 март 1881 г. от Игнат Грипевицки (ок. 1856–1881), който е смъртоносно ранен и загива в същия атентат. — Б.пр.]
	Грин изчакваше. Той започна да се досеща какво означава тази магична сила, но още не смееше да повярва на невероятното си щастие. Нима историята е избрала него, Григорий Гринберг? В края на краищата той беше просто хлапе, едно от стотиците или хилядите също такива момчета, които копнееха за краткия живот на запалената кибритена клечка.
	Изчакването приключи в един мартенски ден, когато застоялата река затрещя и се заизгъва преди ледохода.
	Но беше сбъркал. Историята избра не него, а друго момче, малко по-голямо. То хвърлило бомбата, разкъсала краката на императора и собствените му гърди. Преди да умре, за малко дошло на себе си, на въпроса за името си отговорило „не знам“ и угаснало, обсипано от проклятията на съвременните, но заслужило вечната памет на потомците. Съдбата подмами Грин и го изигра, но не го изостави, не го изпусна от мощната си прегръдка, а го повлече, онемял от разочарование, по околни пътища към целта.


	Погромът започна, когато синът на аптекаря беше извън града. Обзет от ненаситно ревниво любопитство, той отиде за два дни до Киев да научи подробностите за цареубийството — вестникарските материали бяха неясни и повече наблягаха на верноподаническите излияния.
	В неделя сутринта в православното предградие оттатък реката удари камбаната. Кръчмарят Митрий Кузмич, специално изпратен в Белоцерковск, се върна с потвърждение, че слухът е верен: царят император е убит от чифути. Давайте да ги трепем тогава, никой няма да ни спре.
	Тръгнаха на тумба по железопътния мост, който разделяше градчето на две части, православна и юдейска. Вървяха мирно-кротко, с хоругви и песнопения. Не сториха нищо на пресрещналите ги представители — равина, директора на еврейското школо и отговорника на тържището, — но и не ги изслушаха. Просто ги изместиха от пътя си и продължиха по тихите улички със затворени капаци на прозорците. Доста време само се надъхваха — трябваше им подтик, за да си отворят душите.
	Същият кръчмар даде пример — с шут изкърти вратата на гостилничката, която беше отворена миналата година и му била съсипала алъш-вериша. От трясъка и грохота останалите се пробудиха, живнаха.
	Всичко си мина по реда: подпалиха синагогата, оплячкосаха къщите, кому потрошиха ребрата, кому оскубаха сколуфите, а привечер, когато намериха скрити бъчви вино в избата на гостилницата, някои от юнаците посегнаха и на чифутските моми.
	Прибраха се още по светло, помъкнали бохчите с придобитото и пияните. Преди да се разотидат, решиха утре да не пипват работа, че е грехота да се работи, когато такава мъка е налегнала народа, ами пак да прекосят реката.
	Вечерта Грин се върна и не позна градеца. Потрошени врати, хвърчи пух и перушина, мирише на пожарище, от прозорците се носи женски вой и детски плач.
	Родителите му се бяха спасили в мазето, но къщата не беше за гледане: погромаджиите повече бяха разпердушинили, отколкото отмъкнали, а най-злобно бяха попилели книгите — с какво усърдие само бяха накъсали всичките петстотин тома.
	Болеше го да гледа баща си — бял като платно, ръцете му треперят. Той му разказа, че порутили аптеката още сутринта, защото в нея имало спирт. Но това не е най-страшното. На стария праведник Белкин му спукали черепа и той умрял, а на Геся, жената на обущаря, й отнесли половината лице с брадва, че не давала щерка си. Утре пак ще дойдат. Хората събрали деветстотин и петдесет рубли, занесли ги на полицейския началник, онзи взел парите, казал, че отива да докара войници, и наистина заминал, но до утре заран няма да се върне, та ще трябва да потърпят.
	Грин слушаше, пребледнял от разочарование. За това ли го подготвяше съдбата? Не за ослепителната светкавица, която ще блесне изпод колелата на позлатената карета и ще потресе света, а за безсмислена смърт от сопите на пияна сган. В затънтен край и в името на жалки и безинтересни хора, с които няма нищо общо. Дори не разбира чудовищния им език, защото вкъщи винаги са говорили на руски. Странни и смешни са му обичаите им, а и той е чужд за всички тук, малоумният еврейски син, който не иска да живее по еврейски (и какво излезе от цялата работа, питам ви).
	Но тъпотата и злобата на света изискваха ответно действие и Грин знаеше, че няма избор.
	На сутринта в предградието пак удари камбаната и от площада към моста потегли голяма тълпа, още по-многолюдна от вчерашната. Днес не пееха. След виното от гостилницата и аптечния спирт повечето лица бяха махмурлийски, но делови. Доста граждани влачеха и бутаха ръчни колички. Отпред с икона крачеше най-главният, Митрий Кузмич, с червена рубашка и ново сетре от качествено сукно.
	На моста навалицата се разпъна в сива лента. По реката в същата такава сива неспирна маса се носеха шуплести ледове.
	В другия край на моста между релсите беше застанал висок чифутин без шапка, с вдигната яка на палтото и ръце в джобовете. Мрачният вятър рошеше черната му коса.
	Когато първите го доближиха, той, без да продума, извади дясната си ръка. В нея държеше тежък револвер. Предните се опитаха да спрат, но задните не виждаха револвера и напираха, така че множеството продължи напред.
	Тогава черният човек стреля над главите им. В звънкия утринен въздух изстрелът изкънтя, отекна, речното ехо го заповтаря: Бух! Бух! Бух!
	Тълпата застина.
	Черният човек остана безмълвен. Лицето му беше застинало неподвижно, цевта се спусна и зяпна право в очите на предните.
	Дърводелецът Егорша, пакостлив и разюздан хаймана, бодро си заотваря път с лакти през навалицата. Вчера цял ден беше се валял пиян, пропусна погрома на чифутите и сега го изгаряше нетърпение.
	— Я, я — ухили се той и засука ръкава на съдраната си дреха. — Как ще пушне бе, няма да посмее.
	Револверът незабавно отговори на Егорша с гръм и дим.
	Дърводелецът изохка, хвана се за простреляното рамо и приклекна, а черната цев бухна още четири пъти.
	Грин свърши патроните в барабана и извади от левия си джоб бомба самоделка. Но не се наложи да я хвърли, защото стана чудо. Раненият в коляното Митрий Кузмич така страховито изврещя: „Вай, убиха ме, православни, убиха ме!“, че тълпата трепна, обърна назад, а после всички един през друг хукнаха обратно по моста.
	Загледан в гърбовете на бегълците, Грин за първи път усети, че почти не му е останал лазур и гамата му вече е стоманеносива.
	По здрач пристигна полицейският началник с взвод конна полиция и видя, че в градчето всичко е спокойно. Учуди се, поговори с евреите и откара в затвора сина на аптекаря.
	Григорий Гринберг стана Грин на двайсет години след поредното бягство. Беше изминал към хиляда и петстотин километра и чак при Тоболск го спипа тъпа хайка за скитници. Трябваше да се нарече с някакво име, та се нарече. Не заради предишното си презиме, а в памет на Игнатий Гриневицки, цареубиеца.


	На хиляда и осемстотния удар той почувства силите си напълно възстановени и с лекота стана от пода, без да се подпира с ръце. Имаше много време. Едва-що се беше свечерило, цялата нощ беше пред него.
	Не знаеше колко време ще трябва да остане в Москва. Поне две седмици, не по-малко. Докато не махнат копоите от заставите и гарите. Грин не се безпокоеше за себе си, беше достатъчно търпелив. Осем месеца единична килия си е добра школа. Но момчетата в групата са млади и напористи, за тях ще е по-трудно.
	Излезе от спалнята в хола, където бяха останалите трима.
	— Защо не спиш? — стресна се Червенушката, най-младият. — Заради мен ли? Май много високо говорех?
	Всички бяха на „ти“ в групата независимо от възрастта и революционните заслуги. Какво да си „ви“-кат, ако утре, след седмица или след месец може би ги чака смърт. Грин говореше на „ти“ само на тези тримата в целия свят: на Червенушката, Емеля и Рахмет. По-рано имаше и други, но те всички умряха.
	Червенушката имаше най-свеж вид — нищо чудно, не бяха го взели за акцията, макар момчето да се примоли и чак се разрева от яд. Другите двама изглеждаха бодри, но уморени, което също беше естествено.
	Операцията мина по-лесно, отколкото очакваха. Помогна им фъртуната, а най-вече снежните преспи преди Клин, истински дар от съдбата. Рахмет и Емеля чакаха с шейната на три километра от гарата. По план се предвиждаше, че Грин ще скочи в движение и може да се пребие. Така че веднага да могат да го приберат. Или че охраната може да го забележи, когато скача, и да открие огън по него. И в този случай шейната щеше да е от полза.
	Но всичко мина много по-добре. Грин просто дотича по релсите здрав и невредим. Дори не беше замръзнал — докато пробяга три километра, здравата беше загрял.
	Заобиколиха лъката на река Сестра, където работници разчистваха пътя. На съседната гара подкараха старата дрезина и с нея стигнаха чак до Москва — разпределителната гара. Разбира се, не беше лесно цели петдесет и кусур километра да напъват ръждивия лост в снега и вятъра. Нищо чудно, че момчетата капнаха, те не бяха от стомана. Първо се изтощи Рахмет, след него якият Емеля. Та втората половина от пътя му се наложи да блъска сам.
	— Ти, Гринич, си като Змей Горянин — възхитен поклати ленената си глава Емеля. — Влезе за половин час в пещерата, свали старата кожа, пораснаха ти глави наместо отсечените и си като нов. Аз, дето съм такова биче, още не мога да си поема дъх, виж как съм оплезил език.
	Емеля беше добър боен другар. Здравеняк, спокоен, без интелигентски превземки. Излъчваше чудесен успокояващ тъмнокафяв цвят. Беше си избрал прякора по името на Емелян Пугачов, по-рано се е казвал Никифор Тюнин. Работник от арсенала, истински пролетарий. Широкоплещест, с широко лице, с малко детско носле и кръгли добродушни очи. Рядко се случва угнетената класа да роди стабилни и съзнателни бойци, но намери ли се такъв юначага, можеш да разчиташ на него като на себе си. Грин лично го избра от петимата кандидати, изпратени от партията. Това стана, след като Самура не сполучи с бомбата, подготвена за Храпов, и Бойната група остана с човек по-малко. Грин провери новака откъм здрави нерви и съобразителност и остана доволен.
	В екатериноградската акция Емеля се представи отлично. Когато кабриолетът на губернатора в посоченото в писмото време (и наистина без ескорт) спря пред невзрачната къща на „Михелсоновска“, Грин се приближи до дебелака, който едва се измъкваше от каляската, и два пъти стреля от упор. После се втурна през безистена към съседната улица, където Емеля го чакаше във вид на кочияш. И какъв малшанс: точно в тази минута край мнимия файтонджия минаваше участъковият с двама стражари. Полицаите чуха далечните изстрели и изведнъж откъм двора изскочи човек — право в ръцете им. А Грин вече беше хвърлил револвера. Събори единия с удар в брадичката, но другите двама го хванаха за ръцете, а падналият наду свирката. Лошо положение, но новакът не се поколеба. Спокойно слезе от капрата, думна стражаря с тежкия си пестник по темето и оня се свлече, а с втория Грин се справи сам. Метнаха се на файтона и дим да ги няма, изпроводени от звънливата полицейска свирка.
	Погледнеше ли Емеля, сърцето му се стопляше. Мислеше си: не седи народът със скръстени ръце. По-бодрите и по-съзнателните вече се пробуждат. Значи не са напразни жертвите, кръвта не се лее залудо — и своя, и чужда.
	— Това е да спиш на пода, да поемаш от соковете на земята — усмихна се Рахмет и отметна от челото си артистичен кичур коса. — Грин, започнах тук да съчинявам поема за теб — и изрецитира:

	Нявга Грин живял железен,
	имал той талант полезен:
	спял на пода незастлан,
	без постелка и юрган.

	Имам и друг вариант — Рахмет спря с жест прихналия си другар Пилето и продължи:

	На земята рицар беден —
	Грин Храбреца си живял,
	имал той талант безвреден —
	право на паркета спял.

	Екна гръмогласен смях и Грин си помисли: нещо май от Пушкин го е преиначил. Сигурно е смешно. Знаеше си, че не схваща смешното, но както и да е, това е без значение. И освен това мислено внесе поправка: не съм железен, стоманен съм.
	Какво да се прави — този любител на остри усещания Рахмет не му беше по сърце, макар да признаваше, че е от голяма полза за делото. Грин го избра есента, когато му беше необходим помощник за една от чуждестранните акции — не можеше да ходи в Париж с Емеля.
	Организира бягството му от затворническата кола, когато го караха от съда след произнасяне на присъдата. За уланския корнет Селезньов тогава писаха всички вестници. По време на армейския преглед младият офицер се застъпил за свой войник пред полковника и в отговор на грубиянските му псувни обявил дуел на командира, а когато онзи не приел, го застрелял пред целия полк.
	Грин хареса тази красива случка. Особено това, че офицерчето не се беше поколебало да съсипе целия си живот заради един прост войник. В този факт се криеше многообещаваща дързост, а и му се стори, че е открил сродна душа — познатата неудържимост срещу тъпата подлост.
	Обаче се оказа, че пружината на Николай Селезньов е съвсем друга. Отблизо усети у него тревожния цвят на метличина. „Много ме дърпат усещанията“ — често повтаряше Рахмет. Любопитството водеше в живота беглеца корнет — безсмислено и безполезно чувство, то го караше да опита и тази гозба, и онази, колкото по-люта и пикантна, толкова по-добре. Грин разбра: той беше застрелял командира не заради несправедливостта, а защото целият полк го е гледал със затаен дъх и е чакал да види какво ще стане. От любов към приключенията беше станал и революционер. Бягството и изстрелите му бяха харесали, конспиративното пътуване до Париж — още повече.
	Грин нямаше вече никакви илюзии относно Рахметовите стимули. Името си беше избрал заради героя на Чернишевски*, но беше от съвсем друго тесто. Докато са му интересни терористичните акции, ще е с тях. Омръзнат ли му — ще изчезне, върви го търси.
	[* Рахметов — професионален революционер в „Какво да се прави?“. — Б.пр.]
	Грин имаше тайна идея за Рахмет — как от безполезния човек да измъкне максимална полза за делото. Идеята му беше да го прати на важна акция, от която няма да се върне. Нека се хвърли като жива бомба под колелата на министерска или губернаторска каляска. Рахмет няма да се уплаши от самопожертване — такъв фокус животът още не му е сервирал. За случай, че акцията в Клин се беше провалила, Рахмет имаше задача да взриви Храпов довечера на Ярославската гара, преди влакът му да потегли към Сибир. Е, Храпов вече го няма, но ще има други, монархията разполага с много псета. Трябва само да дебне момента, когато в очите на Рахмет започне да се появява скука.
	Само поради тази тайна идея Грин го остави в групата след декемврийската история с Шверубович.
	Партията издаде заповед да се очисти предателят, който издаде и прати на бесилото рижките другари. Грин мразеше подобни поръчения и затова не възрази, когато Рахмет си предложи услугите.
	Вместо просто да застреля Шверубович, Рахмет прояви фантазия: плисна му сярна киселина в лицето. Каза, че било за обица на ухото за други провокатори, но вероятно просто е искал да види как на жив човек му изтичат очите и му окапват устните и носът. Оттогава Грин изпитваше отвращение към Рахмет, но в името на делото го търпеше.
	— Трябва да си лягаме — тихо каза той. — Знам, че е само десет. Но ще спим. Сутринта ставаме рано. Ще сменяме квартирата.
	И се озърна към бялата врата на кабинета. Там беше хазаинът Семьон Лвович Аронзон, хоноруван доцент във Висшето техническо училище. Планираха в Москва да се настанят на друг адрес, но стана гаф. Жената свръзка, която ги посрещна на уговореното място, ги уведоми, че мястото отпада. За инженер Ларионов, чиято беше явочната квартира, току-що се разбрало, че е агент на Тайната полиция.
	Грин, който още се олюляваше след дрезината, каза на свръзката (със странен прякор Игла):
	— Слабо работите, московчани. Агент в явката — това е провал за цялата Бойна група.
	Каза го без злоба, просто констатира факта, но Иглата се обиди.
	Грин почти нищо не знаеше за нея. Май била от богато семейство. Слаба, върлинеста стара мома. Бледи стиснати устни, суха коса, стегната на кок отзад. В революцията има много такива.
	— Ако работехме слабо, нямаше да разкрием Ларионов — озъби се тя. — Грин, непременно ли ви трябва квартира с телефон? Това не е никак лесно.
	— Знам, но телефонът е задължителен. Бързи връзки, сигнал за тревога, предупреждения — обясни той и мислено се зарече занапред във важните случаи да се оправя сам, без помощта на партията.
	— Тогава ще трябва да ви изпратя на един от резервните адреси при някой симпатизант. Москва не е Петербург, малцина имат лични телефони.
	Така групата се озова у хонорувания доцент. За него Иглата каза, че е по-скоро либерал, отколкото революционер, и не одобрява терористичните методи, но нищо, иначе е честен човек с напредничави възгледи и няма да откаже помощ, а не е задължително да знае подробностите.
	Тя заведе Грин и хората му до една хубава сграда за наематели на „Остоженка“ (обширен апартамент на последния етаж, това е добре, защото има излаз към покрива) и преди да си тръгне, кратко и делово обясни на изнервения стопанин елементарните правила на конспирацията.
	— Вашата сграда е най-високата в тази част от града, това е удобство. От моето жилище виждам с бинокъл прозорците ви. Ако всичко е наред, не пускайте щорите в хола. И двете щори спуснати означава провал. Едната — сигнал за тревога. Аз ще ви телефонирам, ще търся професор Брант. Вие ще ми отговорите или: „Имате грешка, тук е друг телефонен номер“, и тогава незабавно ще дойда, или: „Имате грешка, това е телефонният номер на доцент Аронзон“ — тогава ще пратя на помощ бойния отряд. Запомнихте ли?
	Аронзон кимна, жълт-зелен, а когато Иглата си тръгна, смънка, че „другарите“ могат да се разположат както им е удобно, че е освободил прислугата, а той самият, ако им потрябва, ще си е в кабинета. И през изтеклия половин ден не си показа носа. Това е то, „симпатизант“. Не, не могат да останат тук две седмици, веднага реши Грин. Още утре трябва да сменят адреса.
	— Защо да спим? — сви рамене Рахмет. — Тоест вие, скъпи господа, както искате, а аз бих отскочил до юдата Ларионов, докато още не е наясно, че е разкрит. На „Поварска“ двайсет и осем ли беше? Не е много далече.
	— Вярно! — подкрепи го Пилето. — И аз бих отишъл. Дори по-добре да ида сам, защото вие се отчетохте за днес. Ще се справя, вярвайте ми. Той ми отваря, аз питам: „Вие ли сте инженер Ларионов?“ — да не би по грешка да убия невинен човек. И после казвам: „Ето ти, предател!“ Стрелям в сърцето му три пъти за по-сигурно и бягам. Лесна работа.
	Рахмет отметна глава и звучно се разсмя.
	— Лесна работа, а? Стреляй, пък да те видим. Когато на плаца гръмнах от упор Фон Бок, на оня му изскочиха очите, Бога ми. Две такива червени кълба. После все го сънувах. Будех се в студена пот. Лесна работа…
	Грин си помисли: а Шверубович с окапалото лице не го ли сънуваш?
	— Нищо, щом си заслужава, може — категорично заяви Червенушката, пребледня и моментално без никакъв преход пламна. Оттам и прякорът му — заради руменото лице и светлия пух на бузите. — Предавал е свои тая гадина!
	Грин го познаваше отдавна, още отпреди да се захване с другите двама. Червенушката беше много особено момче — от скъпоценна порода. Син на обесен цареубиец и народоволка, умряла при гладен протест в единична килия. Рожба на невенчани родители, некръстен в черква, отгледан от другари на баща си и майка си. Първият свободен човек на бъдеща свободна Русия. Главата му не е задръстена, душата му не е затлачена. Някой ден такива момчета ще са обичайно явление, но сега той е един-единствен, безценен продукт на мъчителна еволюция, затова Грин никак не искаше да го взима в групата.
	Но как да не го вземе? Преди три години, когато след бягство от каторгата по дълги околни пътища се прибираше вкъщи — през Китай, Япония, Америка, — му се наложи да се задържи в Швейцария. Киснеше там бездейно, чакаше да го прехвърлят през границата. А Червенушката току-що го бяха изпратили от Русия след арест на поредните му настойници. В Цюрих нямаше на кого да поверят момчето и се обърнаха към Грин. Той се съгласи, защото по него време нямаше никаква друга възможност да е полезен за партията. Прехвърлянето се забави, после просто се провали и докато се организира друг канал, мина цяла година.
	Кой знае защо, момчето изобщо не му тежеше, дори напротив. Може би защото от много време за първи път трябваше да мисли не за цялото човечество, а само за един човек. Дори не човек още, а юноша.
	След един сериозен и обстоен разговор Грин обеща на Червенушката, че щом порасне, ще го вземе да работят заедно, каквито и да са заниманията му тогава. По него време още нямаше и помен от Бойна група, иначе не би му се клел.
	После се прибра в родината, задейства се, често си спомняше за малкия, но за обещанието си, естествено, съвсем беше забравил. А преди два месеца в конспиративната квартира в Питер му доведоха Червенушката: запознайте се, другарю Грин, младо попълнение от емиграцията. Момчето го гледаше с влюбени очи и веднага заговори за обещанието. Какво да прави, Грин не умееше да се отмята от дадена дума.
	Засега бдеше над момчето, държеше го настрана от операциите, но това не можеше да продължи вечно. В края на краищата Червенушката вече е голям, почти на осемнайсет. На толкова беше и Грин на моста.
	Още не, каза си той миналата нощ, когато подготвяха акцията. Следващият път. И нареди на Червенушката да замине за Москва — уж да провери явките.
	Цветът му е нежен, прасковен. Не е за боец. Макар да се случва тъкмо такива да стават герои. Трябва да му се направи бойно кръщение, но нека все пак да не започва с екзекуция на изменника.
	— Никой никъде няма да ходи. Всички си лягате. Аз пръв ще съм охрана. След два часа е Рахмет. Ще те събудя.
	— Еех — подсмихна се бившият корнет. — Всичко ти е наред, Грин, ама си много скучен. Не си за терорист, а за счетоводител в банка. — Но избягна да спори, знаеше, че е безсмислено.
	Хвърлиха жребий. На Рахмет се падна да спи на леглото, Емеля — на дивана, Червенушката — на сгънато одеяло.
	Още петнайсетина минути откъм спалнята се чуваха гласове и смях, после настъпи тишина. Тогава от кабинета си надникна хазаинът, в полумрака проблесна златното му пенсне, той неуверено смотолеви:
	— Добър вечер.
	Грин кимна, но доцентът не бързаше да се прибере обратно.
	Така че Грин трябваше да прояви учтивост. Все пак създават неудобства на човека, а и риск. За укриване на терористи пращат в каторга. Любезно рече:
	— Знам, че ви притесняваме, Семьон Лвович. Още малко търпение — утре се махаме.
	Аронзон се колебаеше, сякаш не се престрашаваше да си отвори устата, и Грин се досети, че човекът иска да поприказват. Ясна работа — интелигент. Малко да го поощриш — и до сутринта няма да млъкне.
	Никакви такива. Първо, няма нужда да влиза в събеседвания с непроверено лице, второ — има си сериозна тема за обмисляне.
	— Преча ви — изправи се Грин. — Ще ида в кухнята.
	Седна на стола до нишата, закрита с перде (вече беше проверил — слугинска стаичка). Взе да си мисли за ТГ. Може би за хиляден път през последните месеци.


	Всичко започна през септември, няколко дни след като се самовзриви Самура — хвърли бомба по Храпов, когато онзи излизаше от черква, но самодейката уцели бордюра и експлозията уби самия него.
	Тогава дойде първото писмо.
	Не дойде, а се появи. На масата в жилището, което тогава обитаваше Бойната група и където малцина имаха достъп.
	Не бяха и група, само така се наричаха, защото след смъртта на Самура от терористите беше останал само Грин, като не се броят помощниците и свръзките.
	Бойната група се образува така. Когато Грин се върна нелегално в Русия, дълго време опипва почвата, за да види как ще е най-полезен — къде от драснатата клечка ще лумне по-унищожителен пожар. Разнасяше листовки, помагаше да се направи нелегална печатница, включи се в охраната на партиен конгрес. Всичко това беше необходимо, но той не бе станал стоманен човек, за да извършва работа, с която би се справил всеки.
	Целта постепенно се избистри. Все същата — терор. След разгрома на „Народна воля“ бойната революционна дейност почти секна. Полицията вече не беше като през седемдесетте. Навсякъде бъкаше от шпиони и провокатори. За цялото изминало десетилетие — няколко улични терористични акции и десетина провала. Срамота!
	Революциите са невъзможни без борба срещу тиранията — това е аксиома. С листовки и просветителски кръжоци не може да се събори царизмът. Терорът беше необходим като въздуха, като глътка вода в пустинята.
	Грин премисли всичко и пристъпи към действие. Поговори с члена на ЦК Мелник, комуто имаше пълно доверие, и си осигури предпазливото му съгласие да осъществи първата акция на собствена отговорност. Ако ударът е сполучлив, партията ще огласи създаването на Бойната група, ще осигури финансова и организационна подкрепа. В случай на провал — действал е на своя глава.
	Звучеше разумно. Така или иначе, най-безопасно е да действаш сам — човек не издава сам себе си на Тайната полиция. Грин обаче също имаше условие: в ЦК за него ще знае само Мелник, всичките контакти ще са през него. Ако опре до помощници, Грин лично ще си ги подбере.
	Първата възложена му задача беше да изпълни отдавна произнесената присъда на тайния съветник Якимович. Якимович беше убиец и мерзавец. Преди три години прати на ешафода петима студенти за подготвяно цареубийство. Долнопробна провокация, скалъпена от полицията и същия Якимович, тогава още нищо и никакъв заместник-прокурор, а не таен съветник.
	Грин го уби по време на неделната му разходка в парка. Елементарно и без много церемонии — пресрещна го и му заби в сърцето кинжал с инициалите БГ. Докато околните разберат какво става, бързичко, но без да тича, излезе от парка и взе най-обикновен файтон.
	Акцията, проведена след тъй дългото затишие, идеално стресна обществеността. Заговори се за тайнствена организация с кощунствено наименование, а когато партията съобщи значението на буквите и за възобновената революционна война, страната бе пронизана от нервен ток — точно този, без който са немислими никакви социални трусове.
	Сега вече Грин имаше всичко необходимо за сериозна дейност: оръжие, пари, хора. Хората си определяше сам или подбираше измежду кандидати, предложени от партията. Създаде правилото в групата да има по трима-четирима, не повече. Предостатъчни са за терористична дейност.
	Замисли големи акции, но следващото покушение — срещу палача Храпов — завърши неуспешно. Е, не чак толкова — у мъртвия бомбаджия бе открит пистолет с надпис БГ и това създаде нужния ефект. Но репутацията на групата все пак пострада. Не можеха да си позволят друг провал.
	Такова беше положението, когато Грин откри на масата сгънат на две лист с красив низ от машинописни редове. Той изгори посланието, но запомни всяка дума.

	Временно не закачайте Храпов, охраната му е засилена. Щом стане възможно да го пипнете, ще ви уведомя. Засега ви съобщавам следното. Екатериноградският губернатор Богданов всеки четвъртък в осем вечерта тайно посещава адрес на улица „Михелсоновска“ номер десет. Сам, без охрана. Този четвъртък със сигурност ще е там. Това и следващите писма незабавно изгаряйте след прочитането.
	ТГ

	Първата му мисъл беше: партията прекалява с конспирацията. Каква е тази мелодрама с подхвърлени писма? И какво е това ТГ?
	Провери чрез Мелник — не, посланието не било от ЦК.
	Капан на жандармерията? Надали. За какво са й тия глупости? Защо да го пращат в Екатериноград? Ако полицията е наясно с тайната им квартира, ще ги арестува тук.
	Тогава — трето: някой иска анонимно да помага на Бойната група.
	След известни колебания Грин реши да рискува. Губернаторът Богданов не е кой знае каква персона, разбира се, но миналата година партията го осъди на смърт за жестоко потушените селски вълнения в Стрелецка община. Не че им беше първостепенна задача, но защо не? Нуждаеха се от успех.
	И го постигнаха. Акцията мина превъзходно, ако не се брои тупаницата със стражарите. На лобното място Грин остави листовка с присъдата и подпис БГ.
	После в началото на зимата се появи второ писмо, което намери в джоба на собственото си палто. Беше на сватба — не истинска, разбира се, а фиктивна. Двама партийци в името на делото се бракосъчетаха, същевременно се отвори възможност за легална среща и обсъждане на някои насъщни въпроси. Когато си свали палтото, нямаше никакви бележки. А като си тръгваше, си бръкна в джоба и откри писмото:

	Известният ви жандармерийски генерал-лейтенант Селиванов инспектира инкогнито задграничната агентура на Тайната полиция. На 13 декември в два и половина следобед ще се яви сам на адреса за явки в Париж, рю „Динамит“ 24.
	ТГ

	И пак всичко стана точно според думите на незнайния ТГ: хванаха хитрия лисугер Селиванов, може да се каже, с голи ръце, което в Петербург не би им се присънило дори. Причакаха го във входа. Грин го хвана отзад за лактите, а Рахмет му заби кинжала. За Бойната група се зашумя вече и в Европа.
	Третото писмо намери на пода в антрето. Това стана тази година, когато четиримата живееха на Василевски остров. Този път изпращачът ги насочи към полковник Пожарски, пробивен циник от новата жандармерийска генерация. Есента Пожарски беше разгромил варшавския филиал на партията, а наскоро в Кронщад пипна моряшка анархистична организация, подготвяла взривяване на императорската яхта. За награда му се даде висок пост в Департамента на полицията и нашивка на царски адютант.
	Записката гласеше:

	Издирването на БГ е възложено на новия заместник-директор на Департамента на полицията по политическите разследвания кн. Пожарски. Той е опасен противник, който ще ви направи големи бели. В сряда вечерта между девет и десет има среща с някакъв важен агент на Аптекарския остров близо до вилата на дружество „Кербел“. Моментът е много удобен, не го пропускайте.
	ТГ

	Изпуснаха го, макар че моментът наистина беше изключително благоприятен. Пожарски се стопи в мрака със свръхестествена бързина, както стреляше. Спътникът му се оказа по-тромав и куршумът на Рахмет го уцели в гърба, докато онзи бягаше.
	Но акцията все пак се оказа полезна и вдигна голям шум, защото Грин припозна убития като Стасов, член на ЦК и стар шлиселбуржец*, току-що пристигнал нелегално от Швейцария. Кой да предположи, че и такива хора са осведомители на полицията.
	[* Шлиселбуржец — заточеник в Шлиселбургската крепост на р. Нева — от началото на XVIII в. политически затвор с крайно тежък режим. Разрушен през Втората световна война. — Б.пр.]
	А последното — четвърто — послание от ТГ, най-ценното от всички, се получи вчера сутринта. Печките в къщата бяха яко напалени и за през нощта оставиха отворени малките прозорчета. Сутринта Емеля намери бележка, увита върху камък, до прозореца, прочете я и се втурна да събуди Грин.

	Дойде ред и на Храпов. Днес потегля за Сибир в министерски вагон на експреса в единайсет. Изясни се следното. Храпов ще спре в Москва. За безопасността на престоя му отговаря статският съветник Фандорин, чиновник за специални поръчения на кн. Долгорукой. 35-годишен, слаб, висок, брюнет, тънки мустачки, побелели слепоочия, заеква. В Петербург и Москва са предвидени изключителни мерки за сигурност. Храпов може да бъде нападнат само по пътя между тези две точки. Измислете нещо. Във вагона ще има четирима агенти и жандармерийски караули на смени по двете площадки (предната е без пряк достъп до салона). Началник-охрана на Храпов е щабротмистър Фон Зейдлиц: 32-годишен, съвсем светла коса, висок, снажен. Адютант на Храпов е подполковник Модзалевски: 39-годишен, пълен, среден ръст, тъмнорус, с изтънени бакенбарди.
	ТГ

	Грин измисли дързък, но напълно осъществим план, подготви всичко необходимо и групата замина за Клин с пътническия влак в три.
	Сведенията на ТГ пак се оказаха безупречни. Всичко мина като по масло. Бойната група още не беше печелила такава бляскава победа. Би могъл сега да се отпусне, да се наслади на прецизно свършената работа. Кибритената клечка не е угаснала, още гори и лумналият пламък се разгаря все по-мощно.
	Но тази мистерия смущаваше насладата му. Грин не понасяше мистериите. Което е мистериозно и непонятно, то е и непредсказуемо, а това е опасно.
	Трябва да разкрие този ТГ. Да го разбере що за човек е и за какво се бори.
	Имаше само една версия.
	Някой от помагачите или дори самите членове на Бойната група има свой човек в Тайната полиция, получава от него секретни съобщения и анонимно ги предава на Грин. Ясно е защо не излиза на светло. С конспиративна цел, за да не разшири кръга на посветените (Грин спазваше точно същото поведение). Или прикрива информатора си, защото е дал дума, има и такива случаи.
	Ами ако е провокация?
	Не, изключено е. Ударите на групата срещу държавната машина, нанесени с помощта на ТГ, са доста сериозни. Никаква тактическа целесъобразност не оправдава провокация на такова високо ниво. И най-важното — през изминалите месеци нито веднъж не бяха следени. Грин имаше особен нюх за такива неща.
	Две абревиатури: БГ и ТГ. Първата е организация, а втората какво е — име? Защо изобщо е нужен този подпис?
	Ето с това ще трябва да се заеме, като се върне в Питер: да направи списък на всички, имали достъп до местата, където бяха намирани бележките. Ако се извадят хората, които са могли да бъдат и на четирите места, поменикът ще е кратък. Само няколко души извън членовете на групата. Ще огледа всеки. Ще проучи кой е и ще го принуди към откровен разговор. Насаме, с пълни гаранции за конфиденциалност.
	Но вече е дванайсет и четвърт. Двата часа минаха. Време е да вдигне Рахмет.
	Грин прекоси хола и влезе в тъмната спалня. Чу равномерното пухтене на Червеношийката, тихо похъркваше Емеля.
	— Ставай, Рахмет — прошепна Грин, приведен над леглото, и побутна с ръка.
	Празно. Клекна, опипа пода — обущата му ги нямаше.
	Рахмет, човекът метличина, беше изчезнал. Или да търси приключения, или просто беше избягал.


	Глава трета
	В която се демонстрират недомислиците на двойната субординация

	— Д-докога ще ни оглеждат? — с лека досада попита Ераст Петрович и се озърна към Бурляев.
	Откакто статският съветник и подполковникът (вече в цивилно облекло вместо синия мундир) бяха влезли през портичката в двора на скромната арбатска къща и звъннаха с камбанката, бяха минали вече поне пет минути. Отначало пердето на прозорец от надстройката помръдна многообещаващо, след което обаче не последва нищо.
	— Нали ви казах — полугласно отвърна началникът на Тайната полиция. — Опасна е. Ако не съм аз, изобщо няма да отвори на непознат човек — вирна глава и извика за пореден път: — Диана, аз съм, отворете! С мен е господинът, за когото ви телефонирах!
	Никакъв отговор.
	Фандорин вече знаеше, че тази къща, наета чрез подставено лице, е конспиративният дом на Тайната полиция, предоставен изцяло за нуждите на ценната „сътрудничка“. Всички срещи с нея се провеждат тук, и то непременно с предварителна уговорка — за целта специално й е инсталиран телефонен апарат.
	— Госпожо! — извиси глас и Ераст Петрович. — Ще измръзнем т-тук! Това е просто нелюбезно! Искате да ме разгледате по-добре ли? Защо не кажете? — той си свали цилиндъра, обърна нагоре лице, извъртя се в ляв, после десен профил и — о, чудо — горното малко прозорче се отвори, подадоха се тънки бели пръстчета и право в краката на посетителите падна меден ключ.
	— Уф! — с облекчение изпъшка подполковникът и се наведе. — Чакайте аз… Тази ключалка е по-особена…
	Свалиха си палтата в празния вестибюл. Пьотър Иванович, кой знае защо развълнуван, се среса пред огледалото и пръв се заизкачва по скърцащата стълба.
	Горе имаше коридорче с две врати. Подполковникът леко чукна на лявата и влезе, без да чака покана.
	Странно, но в стаята беше почти пълен мрак. Ераст Петрович усети аромат на мускус, огледа се и видя, че пердето е пуснато и няма никакво осветление. Това май беше кабинет. Във всеки случай до стената се очертаваше малко дамско бюро, а в ъгъла сивееше писалище. Отначало статският съветник дори не забеляза, че до прозореца е застинала стройна женска фигура с непропорционално голяма глава. Направи две крачки напред и разбра, че стопанката е с шапка и воал.
	— Заповядайте, седнете, господа — покани ги жената с приглушен свистящ шепот и изящно посочи фотьойлите. — Здравейте, Пьотър Иванович. Толкова ли беше належащо? Кой е спътникът ви?
	— Господин Фандорин, чиновник за специални поръчения към княз Владимир Андреевич — сниши глас и Бурляев. — Разследва убийството на генерал-адютант Храпов. Научихте ли?
	Диана кимна, изчака гостите да се настанят и седна на дивана отсреща.
	— Откъде? Още не пише по в-вестниците. — Думите бяха произнесени с най-обикновен глас, но в сравнение с досегашния шепот прозвучаха много високо.
	— Носят се слухове — насмешливо промълви „сътрудничката“. — Ние, революционерите, си имаме наш телеграф.
	— А по-точно? Все п-пак откъде? — не откликна на закачливия й тон статският съветник.
	— Диана, това е твърде важно — изгъгна Бурляев, сякаш да позаглади донякъде резкия въпрос. — Нямате представа доколко…
	— Защо, имам представа — жената се облегна назад. — Заради Храпов всички вие, господа, може да изхвърчите от топлите си местенца. Нали, Ераст Петрович?
	Фандорин си помисли, че ниският й, приглушен глас несъмнено създава чувствен ефект. Както и мускусният аромат, и вялите грациозни движения на тясната китка, която си играеше с обицата на ухото й. Стана му ясно защо в жандармерийското и Тайната полиция кипят такива страсти заради тази Месалина.
	— Откъде ми знаете името? — леко се наклони напред Ераст Петрович. — Някой говорил ли ви е за мен?
	Диана май се усмихна — шепотът й стана по-сладникав:
	— Нееднократно. От вас, господин Фандорин, са заинтригувани мнозина в Москва. Вие сте интересна персона.
	— А напоследък някой да ви е говорил за господин статския съветник? — намеси се Бурляев. — Вчера например? Някой да е идвал?
	Ераст Петрович хвърли недоволен поглед към неканения си помагач, а Диана се разсмя беззвучно:
	— Тук идват мнозина, Пиер. Дали ми е говорил някой за мосю Фандорин? Хич не си спомням…
	Няма да каже, разбра Ераст Петрович и мислено си отбеляза това „Пиер“. Само си губят времето.
	В гласа му звъннаха метални нотки:
	— Не отговорихте на първия ми въпрос. От кого именно разбрахте, че г-генерал Храпов е убит?
	Диана рязко стана, шепотът й от обайващ стана рязък като съскане на озлобена змия:
	— Не съм ви подчинена и не ми е задължение да се отчитам пред вас! Самозабравяте се! Или може би не са ви обяснили коя съм аз? Дадено, ще отговоря на въпроса ви и с това ще приключим. Повече да не сте стъпили тук! Чухте ли, Пьотър Иванович, този господин повече да не съм го видяла!
	Подполковникът стреснат приглади късо подстриганата си коса, явно объркан чия страна да вземе, а Фандорин невъзмутимо каза:
	— Добре, тръгваме си. Но чакам отговор.
	Жената отиде до прозореца и на сивия му правоъгълен фон се изрисува стройният й силует.
	— Убийството на Храпов е публична тайна. Цяла революционна Москва е наясно и ликува. Днес дори ще има вечеринка по този повод. И аз съм поканена, но няма да ходя. А вие, ако искате, идете. С малко късмет може да пипнете някого от нелегалните. Събират се у инженер Ларионов. „Поварска“ номер двайсет и осем.
	— Защо не я попитахте направо за Сверчински? — сърдито попита подполковникът, докато се връщаха с шейната. — Подозирам, че той я е навестил вчера и може да се е изтървал. Видяхте я що за птица е. Играе си с мъжете като котка с мишка.
	— Да — разсеяно кимна чиновникът. — Характерна д-дамичка. Няма значение. По-важното е да се започне наблюдение на жилището на този Ларионов. Да се изпратят най-опитни тайни полицаи, които да проследят всеки от гостите до дома му и да ги проверят кои са. После ще проверим контактите на всеки от тях по цялата верига. Така ще разберем кой пръв е научил за Храпов и после лесно ще разкрием Бойната група.
	Бурляев подметна снизходително:
	— Всичко това е ненужно. Ларионов е наш агент. Специално му уредихме това жилище — недоволните и съмнителните личности да са ни под око. Зубцов го измисли, умна глава. У Ларионов се събират всякакви околореволюционни отрепки. Да обругаят властите, да попеят забранени песни и, разбира се, да хапнат и пийнат. Асортиментът е богат, нашият секретен фонд го плаща. За всеки дърдорко си имаме досие. Само да ни падне с нещо по-сериозно — и вече му знаем и майчиното мляко.
	— Но това е провокация — намръщи се Ераст Петрович. — Първо множите нихилистите, а после вие самите ги арестувате.
	Бурляев почтително сложи ръка на сърцето си:
	— Извинете, господин Фандорин, вие, разбира се, сте известен авторитет в областта на криминалистиката, но с нашия занаят никак не сте наясно.
	— Значи не е необходимо да се следят гостите на Ларионов?
	— Не е необходимо.
	— И какво предлагате?
	— Какво да предлагам, то си е ясно. Като се върна сега, ще наредя на Евстратий Павлович да подготви операцията за задържане. Ще ги приберем всичките хубавци накуп и чудничко ще поработя с тях. За едно сте прав — че покрай някого все ще пипнем нишката до БГ.
	— За арест ли говорите? На какво основание?
	— На такова, скъпи Ераст Петрович, основание, че както правилно отбеляза Диана, днес-утре всички нас и вас ще ни изритат от заеманите длъжности, по дяволите! Нямаме време да си играем на следене. Трябва ни резултат.
	Фандорин намери за необходимо да мине на официален тон:
	— Не забравяйте, господин подполковник, че имате предписание да изпълнявате указанията ми. Необоснован арест няма да допусна.
	Обаче Бурляев не се предаде пред натиска:
	— Да, имам предписание. От генерал-губернатора. Но колкото за дознанията, се подчинявам не на губернаторството, а на Департамента на полицията, така че ще прощавате. Ако желаете да присъствате на задържането — добре сте дошли, но няма да ми се пречкате. Ако искате да останете настрана, ваша воля.
	Ераст Петрович млъкна. Навъси вежди, очите му страховито блеснаха, но не последваха гръм и мълнии.
	След кратка пауза статският съветник сухо каза:
	— Добре, няма да ви се меся, но ще присъствам.


	В осем вечерта всичко беше готово за операцията.
	Къщата на „Поварска“ беше завардена още от шест и половина. В непосредствена близост се бяха разположили петима агенти: един с бяла престилка ринеше снега пред вратите на едноетажната сграда с номер 28; двама, най-дребни и слаботелесни, се преструваха на деца и правеха снежна крепост в двора; други двама поправяха газената улична лампа на ъгъла на „Борисоглебски переулок“. Второто отцепление от единайсет копои се беше разположило в радиус от стотина крачки: трима „файтонджии“, „стражар“, „латернаджия“, двама „пияни“, четирима „метачи“.
	В осем и пет на „Поварска“ пристигна шейната с Бурляев и Фандорин. На капрата, леко извърнат встрани, седеше началникът на тайните агенти Милников и докладваше къде какво е сторено.
	— Отлично, Евстратий Павлович — одобри подготовката Бурляев и победоносно погледна статския съветник, който през цялото време не произнесе нито дума. — Какво ще кажете, господин Фандорин, знаят ли си работата моите хора?
	Чиновникът не отговори. Шейната свърна към „Скарятински“, влезе малко по-навътре в пресечката и спря.
	— Колко души са ония хубавци там? — попита Бурляев.
	— Без Ларионов и готвачката са осем субекта — уютно наблягайки на „о“-тата, заобяснява Милников, пухкав господин на около четирийсет и пет години с руса брадичка и дълга коса, подстригана на венец. — В шест, когато започнахме да отцепваме квартала, аз, Пьотър Иванович, ще знаете, изпратих един от моите все едно с препоръчано писмо. Готвачката му прошепнала, че са дошли трима. После се явиха още петима. Всички са стари наши познайници и вече имаме списъчето. Шест лица от мъжки пол, две — от женски. Моят човек е казал на готвачката да си седи в стайчето и да не мърда. От съседния покрив погледнах какво става — веселят се нихилистите, пият вино, вече пеят. Революционна сирница — и Милников се изхили, за да е ясно, че последните му думи са шега. — Смятам, Пьотър Иванович, че е време да ги арестуваме. Инак ще вземат да се натаралянкат, ще се нахъсат и може дори да окажат съпротива на пияна глава. Или някое по-ранно пиле може да тръгне да си ходи, тогава ще се наложи да си разпокъсаме хората. Щото ще трябва тихичко, безшумно да го задържим на по-голямшко разстояние оттук, че да не подплашим другите.
	— Не ви ли е малък наличният състав, Евстратий Павлович? Все пак са осем души — заколеба се подполковникът. — Казах ви, че ще е добре да се вземат и стражари от участъка, да се направи трето отцепление по дворове и кръстовища.
	— Няма смисъл, Пьотър Иванович — безгрижно измърка Милников. — Моите вълкодави са обучени, а ония, с извинение, са си дребни рибки, попови лъжички — госпойци и студенция.
	Бурляев си разтърка носа с ръкавицата (привечер сви студ):
	— Нищо, щом рибките вече знаят за Храпов, значи някоя от тях е свързана с едрите рибоци. Е, на добър час, Евстратий Павлович, действайте.
	Шейната пак потегли по „Поварска“, но сега лъжекочияшът беше окачил отпред фенер и по този сигнал второто отцепление се събра по-наблизо. Точно в осем и трийсет Милников изсвири с четири пръста и тоз миг седем агенти нахълтаха в къщата.
	Веднага след тях влезе висшето началство: Бурляев, Милников и Фандорин. Останалите се разтеглиха във верига и заеха позиции под прозорците.
	В антрето Ераст Петрович погледна иззад рамото на подполковника и видя обширен хол, насядали край масата млади хора и госпожица до пианото.
	— Не мърдай, че ще ти пръсна черепа! — със стряскащ глас, съвсем различен от досегашния, изрева Милников и с ръкохватката на револвера тресна в челото един студент, понечил да скочи от стола. Онзи моментално пребледня и си седна, от сцепената му вежда рукна алена струйка. Останалите участници във вечеринката като омагьосани се втренчиха в кръвта, никой не гъкна. Агентите мигом заобиколиха масата с оръжия в ръка.
	— Две-четири-шест-осем — бързо преброи главите на насядалите Милников. — Еремеев, Зиков, по стаите, веднага! Трябва да има още един! — и кресна подире им: — Да не забравите и нужника!
	— Ама какво е това, моля ви се — възкликна един очилат с козя брадичка, седнал начело на масата, очевидно домакинът, и гласът му трепна. — Имам празненство. Аз съм Ларионов, инженер в Трьохгорния циментен завод! Какъв е този произвол! — той удари с юмрук по масата и се надигна, но агентът зад него с желязна хватка му приклещи гърлото и виковете на Ларионов преминаха в гъргорене.
	Милников строго заяви:
	— Ще ти дам аз празненство. А е мръднал още някой, а съм го прострелял без много приказки. Имам заповед при оказване на съпротива да стрелям без предупреждение. Сядай долу! — гракна той на прежълтелия от болка и ужас инженер и онзи се пльосна на стола.
	Еремеев и Зиков вкараха от коридора прегънат одве човек с извити назад ръце и го тикнаха на свободния стол.
	Бурляев се окашля и пристъпи напред. Явно му беше дошъл редът.
	— Хм, господин колежки асесор, попрекалихте. Толкова ли не преценявате? Май са ни заблудили. Тук са се събрали не бомбаджии, а съвсем прилични люде. Освен това — той сниши глас, но се чуваше всяка негова дума — ви помолих да се държите по-деликатно при задържането. Защо да се удря с револвер, защо да се извиват ръце? Не са хубави тия работи.
	Евстратий Павлович недоволно се намръщи, изгъргори полугласно:
	— Ваша воля, господин подполковник, но аз с тая пасмина бих си поговорил по нашему. Вие само ще объркате нещата с тоя ваш либерализъм. Оставете ми ги само за половин час — ще си изпеят всичко, Бога ми!
	— Ама не! — изсъска Пьотър Иванович. — Спестете ми методите си. Аз лично ще изясня всичко необходимо — и вече на висок глас с обичайния си тон попита: — Господин Ларионов, онази врата закъде е, за кабинета ли? Нали не възразявате там да си поприказвам с всеки от гостите ви? Извинете, господа, но имаме извънредно произшествие — подполковникът огледа присъстващите. — Днес сутринта злодеи са убили генерал-адютант Храпов. Онзи същия… Гледам, че не сте учудени?! Добре, ще го обсъдим. Ако не възразявате.
	— „Ако не възразявате“, о, Господи! — скръцна със зъби Милников и гневно изскочи в коридора, събаряйки стол по пътя си.
	Ераст Петрович тежко въздъхна при тази твърде прозрачна според него инсценировка, но задържаните май се хванаха. Във всеки случай всички като омагьосани се втренчиха във вратата, зад която изчезна страховитият Евстратий Павлович.
	Впрочем не всички. Кльощавата госпожица на пианото, която се оказа някак извън основното действие, не изглеждаше омагьосана. Матовочерните й очи бяха изпълнени с негодувание, на симпатичното й мургаво личице се изписа ненавист. Тя изкриви сочните си алени устнички, беззвучно прошепна нещо гневно, протегна тънка ръчица към оставената на пианото чантичка и извади от нея малък изящен револвер.
	Решителната госпожица хвана несериозното оръжие с две ръце и го насочи право към гърба на жандармерийския подполковник, но Ераст Петрович с огромен скок от място преодоля почти половината хол и още преди да се беше приземил, с бастунчето си удари цевта.
	Играчката със седефена ръкохватка се фрасна в пода и гръмна — не много силно, но Бурляев пъргаво отскочи, а агентите веднага насочиха оръжия към дръзката девойка и несъмнено щяха да я надупчат, ако не беше статският съветник, чийто умопомрачителен скок завърши точно до пианото, така че злодейката се намери зад гърба му.
	— А, така ли! — изрева подполковникът, още шашардисан. — Така ли, кучко! Убих те на място! — и измъкна голям револвер.
	Чул данданията, от коридора влетя Милников и извика:
	— Пьотър Иванич! Стойте! Трябва ни жива! Момчета, хванете я!
	Агентите смъкнаха патлаци, двама се хвърлиха към госпожицата и здраво се вкопчиха в ръцете й.
	Бурляев безцеремонно отстрани статския съветник и се изправи пред чернокосата терористка, извисил се почти една глава над нея.
	— Коя си ти? — изхриптя той с усилие, гърлото му се беше стегнало. — Как се казваш?
	— Ако ще ми говорите на „ти“, няма да отговарям — войнствено отвърна нихилистката и погледна жандармериста от долу на горе.
	— Как се казвате? — търпеливо попита приближилият се Милников. — Име, презиме?
	— Есфир Литвинова, дъщеря на действителен статски съветник — любезно отговори задържаната.
	— Дъщерята на банкера Литвинов — полугласно обясни Евстратий Павлович на шефа си. — Разработвана е. Но досега в нищо подобно не е уличавана.
	— Ако ще на Ротшилд! — изръмжа Бурляев и изтри изпотеното си чело. — Ще изгниеш в каторгата, мръснице. Там няма да те хранят с чифутски кашери*!
	[* Букв. „чист, съобразен“ — храна, позволена за евреите, които спазват предписанията. — Б.пр.]
	Ераст Петрович се смръщи, готов да защити честта на мадмоазел Литвинова, но в случая закрилата му явно се оказа излишна.
	Банкерската щерка презрително погледна подполковника:
	— Гадина! Скот! Май си просиш шамара като Храпов?
	Бурляев пламна и когато смени цветовете до цвеклови багри, изрева:
	— Евстратий Павлович, качете арестуваните на шейните и ги карайте в предварителния арест!
	— Стойте, господин Милников — вдигна пръст статският съветник. — Не разрешавам д-да карате никого. Специално дойдох, за да проверя ще се спази ли редът, установен от закона. За съжаление го пренебрегнахте. Въз основа на какво задържате тези хора? Очевидно не са извършили престъпление, тъй че арест за явно злодеяние отпада. Ако възнамерявате да ги арестувате по подозрение, необходима ви е заповед. Господин Бурляев ми каза, че Тайната полиция не се подчинява на градските власти в разследванията. Правилно. Но извършването на арести се отнася към пълномощията на генерал-губернатора. Като представител на негово сиятелство ви заповядвам незабавно да освободите задържаните. — Чиновникът се обърна към арестантите, които слисани слушаха сухите му началнически разпореждания, и заяви: — Свободни сте, господа. От името на княз Долгорукой ви поднасям извинения за неправомерните действия на подполковник Бурляев и подчинените му.
	— Нечувано! — ревна Пьотър Иванович и лицето му потъмня до мораво. — Ама на чия страна сте вие?!
	— На страната на з-закона. А вие? — поинтересува се Фандорин.
	Бурляев разпери ръце, сякаш нямаше думи, и демонстративно обърна гръб на статския съветник.
	— Взимайте Литвинова и да вървим — нареди той на агентите, а на насядалите показа юмрук. — Ще ми паднете, говеда! Знам ви всички до един!
	— И госпожа Литвинова ще трябва да освободите — меко каза Ераст Петрович.
	— Че тя стреля по мен! — рязко се извъртя подполковникът и впери недоумяващ поглед в чиновника за специални поръчения. — Аз съм длъжностно лице! Изпълнявам служебните си задължения!
	— Не е стреляла по вас. Това първо. И не е задължена да знае, че сте длъжностно лице — нито се представихте, нито сте с униформа. Това второ. За служебните задължения също е по-добре да не споменавате. Дори не съобщихте за арест. Това трето. Разбихте вратите, нахълтахте с викове и с оръжие в ръка. На мястото на тия господа щях да си помисля, че сте грабители, и ако имах оръжие, пръв щях да стрелям без много приказки. Не бихте ли сбъркали господин Бурляев с б-бандит? — попита той госпожицата, която го гледаше някак изпитателно.
	— А не е ли бандит? — веднага откликна Есфир Литвинова с израз на безкрайно учудване. — Ама кои сте всички вие? От Тайната полиция ли сте? Защо не казвате?
	— Това няма да ви се размине, господин Фандорин — зловещо рече Бурляев. — Ще видим ние чие ведомство е по-силно. Да вървим, мамка ви!
	Последните думи се отнасяха за агентите, които прибраха оръжието и дисциплинирано се заизнизваха.
	Последен вървеше Милников. На вратата той се обърна, с усмивка разклати показалец към младежите, учтиво кимна на статския съветник и изчезна.
	Около половин минута в хола цареше пълна тишина, само стенният часовник тиктакаше. После студентът със сцепената вежда скочи изведнъж и се втурна към изхода. Останалите го последваха също тъй устремно и без да се сбогуват.
	След още половин минута в хола останаха трима: Фандорин, Ларионов и сприхавата госпожица.
	Банкерската щерка дръзко се взираше в Ераст Петрович с живите си очи. Пълните й устни, някак дори неуместни на слабото личице, се кривнаха в язвителна усмивка.
	— Това някакво ново изпълнение ли е? — поинтересува се мадмоазел Литвинова и с престорено възхищение поклати късо подстриганата си глава. — Изобретателно. И виртуозно изиграно, направо театър „Корш“*. Какво следва оттук нататък в пиесата ви? Благодарната девойка се хвърля на гърдите на прекрасния спасител и наквасила със сълзи колосаната му риза, се кълне във вечна преданост, така ли? А после пише доноси срещу другарите си?
	[* _Ф. А. Корш_ (1882–1932) — предприемач, основател на известна московска театрална трупа. — Б.пр.]
	Ераст Петрович си помисли: странно, но късата прическа никак не я загрозява, напротив, много пасва на момчешкото й лице.
	— Наистина ли щяхте да стреляте? — попита той. — Наивно. С тази джунджурийка (посочи с бастунчето си падналия на пода револвер) все едно не можехте да убиете Бурляев, но вас самата със сигурност щяха да ви разкъсат на място. И не само…
	— Не ме е страх! — прекъсна го експанзивната девойка. — Да ме разкъсат! Скотщината и произволът не бива да остават ненаказани!
	— И не само това — продължи чиновникът, без да обърне внимание на репликата й, — щяхте да погубите приятелите си. Вашата вечеринка щеше да се засвидетелства като терористично сборище и всички те щяха да отидат в каторга.
	Мадмоазел Литвинова се смути, но само за миг, не повече.
	— Какъв хуманист, моля ви се! — възкликна тя. — Но аз не вярвам в жандармерийски Атосовци. Такива като вас, любезни, префинени, са още по-ужасни от откровените кръвопийци като онази накървена мутра. Сто пъти по-опасни! Наясно ли сте поне, господин красавецо, че всички ви чака възмездие? — госпожицата войнствено пристъпи напред и Ераст Петрович се принуди да отстъпи — пръстчето с остро ноктенце заплашително цепеше въздуха току пред носа му. — Палачи! Потисници! Не можете да се скриете от народната мъст зад щиковете на телохранителите си!
	— Не се и крия — обиди се статският съветник. — Не разполагам с никакви телохранители, а пък координатите ми ги има във всички адресни книги. Можете да п-проверите! Ераст Петрович Фандорин, чиновник за специални поръчения към генерал-губернатора.
	— Ааа, това бил Фандорин! — девойката буйно се врътна към Ларионов, сякаш го подканяше да удостовери поразителното откритие. — Харун ал Рашид! Или робът на лампата!
	— Каква лампа? — учуди се Ераст Петрович.
	— Ами как, всесилният джин, дето пази стария султан Долгорукой. Разбрахте ли сега, Иван Игнатиевич, защо заплаши копоите с губернатора — пак се извърна към инженера. — Аз пък се чудя какъв е тоя началник, дето с Тайната полиция излиза на глава. Не знаех, господин джин, че ви блазнят и политически разследвания — тя го доунищожи с последен, вече абсолютно изпепеляващ поглед, кимна за сбогом на домакина и величествено се запъти да си ходи.
	— Чакайте — повика я Фандорин.
	— Какво още искате от мен? — тя гордо изви красивата си шия. — Да не би все пак да ме арестувате?
	— Забравихте си оръжието — статският съветник вдигна револвера и й го подаде с ръкохватката напред.
	Есфир Литвинова издърпа с два пръста оръжието си, сякаш се гнусеше да докосне ръката на чиновника, и излезе.
	Фандорин изчака да се затвори външната врата, обърна се към инженера и тихо каза:
	— Знам за взаимоотношенията ви с Тайната полиция, господин Ларионов.
	Инженерът подскочи като ударен. На жълтеникавото му лице с отекли торбички под очите се изписа израз на болезнена обреченост.
	— Да — кимна той и уморено се свлече на стола. — Какво ви интересува? Питайте.
	— Не ползвам услугите на тайни осведомители — сухо отвърна Ераст Петрович. — Струва ми се, че е м-мерзост човек да шпионира другарите си. Това, с което се занимавате тук, се нарича провокация. Запознавате се с романтично настроени младежи, поощрявате антиправителствените разговори, а после докладвате в Тайната полиция за постиженията си. Как не ви е срам, та вие сте б-благородник, четох ви досието.
	Ларионов пусна някакъв гаден смях, с разтреперани пръсти измъкна цигара.
	— Срам ли? За срама си поговорете с господин Зубцов, Сергей Виталиевич Зубцов. И за провокациите също. Но Сергей Виталиевич не обича тази дума. Той казва „санация“* Потенциално опасните субекти трябвало още в ранните стадии да се бележат и премахват. Било от полза за обществото и за тях самите. Ако не се събират тук, под зоркото око на Сергей Виталиевич, ще е на друго място. И не се знае какви ще ги забъркат там. А тук всички са подръка. Само да рече някой от празни брътвежи да мине към дела, веднага — щрак! Така държавата е спокойна, господин Зубцов си получава наградите, а за юдата Ларионов остават безсънните нощи… — инженерът закри с длани лицето си и млъкна. Според потръпването на раменете очевидно се бореше с риданията.
	[* Sanatio (лат.) — лекуване, оздравителни мерки. — Б.пр.]
	Ераст Петрович седна срещу него, въздъхна.
	— И как се хванахте с тая работа. Не е ли гадно?
	— Как да не е — с приглушен глас отвърна Ларионов. — И аз в студентските години си мечтаех за социална справедливост. Разлепвах листовки в университета. По време на такава акция ме пипнаха — той вдигна лице и в очите му блеснаха сълзи. Драсна клечка, трескаво дръпна от цигарата. — Сергей Виталиевич е хуманист. „Иван Игнатиевич, вика, имате стара и болна майка. Ако ви изключат от университета — а това е най-малкото, което може да се случи, — няма да го понесе. А заточение или, не дай си Боже, затвор, направо ще я вкарат в гроба. И за какво, Иван Игнатиевич? Заради някакви си химери?“ После взе да ми обяснява за санацията, обаче много по-обстойно и сладкодумно. И че не иска от мен да съм доносник, а спасител на младите. Защото те, неразумни и чистосърдечни, припкат през цъфналите ливади и не виждат, че оттатък зее пропаст. Та изправете се вие на ръба на тази пропаст, помогнете ми да спасим децата от пропадане. Сергей Виталиевич е майстор на словото и най-вече сам си вярва. Е, повярвах му и аз — инженерът се усмихна горчиво. — Честно казано, насилих се да му повярвам. Майка ми наистина нямаше да го понесе… Така че завърших университета, а и хубавичка длъжност ми осигури господин Зубцов. Само дето излезе, че не съм никакъв спасител, а най-обикновен „сътрудник“. Както се казва, няма такова нещо: малко бременна. Дори ми плащат — петдесет и пет рубли. Плюс петдесет за разходи — усмихна се още по-криво, чак се озъби. — Общо взето, животът ми отвсякъде е хубав. Просто дето нощем не мигвам — зиморничаво потръпна. — За момент се унеса, и трепвам — чувам да се чука. Мисля си: идва възмездието. Или едните, или другите. И така се мятам по цели нощи. Чук-чук. Чук-чук.
	В този момент се чу почукване на вратата. Ларионов потръпна и нервно се изсмя:
	— Някой доста е окъснял. Изпусна веселата част. Господин Фандорин, влезте засега в онази стая. Не е нужно да ви виждат тук. Върви обяснявай после. Ще го отпратя бързичко.
	Ераст Петрович се оттегли. Мъчеше се да не подслушва, но гласът на новодошлия беше висок и ясен.
	— … И не са ви предали, че ще отседнем у вас? Странно.
	— Никой нищо не ми е предал! — отвърна Ларионов и по-гръмогласно от необходимото попита: — Наистина ли сте от Бойната група? Не бива да идвате тук! Търсят ви навсякъде! Току-що ме посети полицията!
	Забравил скрупулите, Фандорин безшумно се доближи до вратата и леко я открехна.
	Пред инженера стоеше млад мъж с пристегнато в кръста палто и английски каскет, изпод който се подаваше дълъг светъл кичур. Късният гост стоеше с ръце в джобовете, в присвитите му очи бляскаха весели искрици.
	— Сега сам ли сте?
	— Готвачката спи оттатък. Но наистина не бива да се мяркате тук.
	— Значи дошла полицията, подушила наоколо и се омела? — засмя се блондинът. — Гледай ти какви чудеса.

	Ах, на гарата за Брянск
	котките врабец делили.
	Близнали оттук-оттам,
	па да си вървят решили.

	Веселият младеж се измести така, че застана с гръб към статския съветник, а Ларионов пък бе принуден да се обърне с лице към вратата.
	Странният гостенин направи някакво невидимо за Фандорин движение с ръка и инженерът изведнъж охна и отстъпи назад.
	— Какво, Искариотски, стресна ли се? — с все същия лекомислен тон се поинтересува гостът.
	Фандорин почувства, че нещо става, дръпна рязко вратата — и в тази секунда гръмна изстрел.
	Ларионов нададе вой и се прегъна, а стрелецът се огледа към шумно отворената врата и насочи компактния стоманен „булдог“. Фандорин се приведе под куршума и се хвърли в краката на младежа, но онзи ловко отскочи назад, удари се гърбом в касата на вратата и се врътна към антрето.
	Фандорин се приплъзна до ранения и видя, че е тежък случай — мъртвешка синевина бързо сковаваше лицето на инженера.
	— Не си усещам краката — прошепна Ларионов и уплашено се вгледа в очите на Ераст Петрович. — Не ме боли, но нещо много ми се доспа…
	— Трябва да го настигна — в скороговорка рече Фандорин. — Веднага се връщам, ще викна лекар.
	Изскочи навън, погледна надясно — нямаше жива душа, наляво — ето там бърза сянка се носи към „Кудринска“.
	Докато тичаше натам, статският съветник си помисли две неща. Първо, че Ларионов вече няма нужда от лекар. Според симптомите му е прекъснат гръбначният стълб. Скоро, много скоро клетият инженер ще си отспи за всички безсънни нощи. Втората мисъл беше по същество. Добре, ще настигне беглеца, не е проблем, но какво ще прави с въоръжения убиец, след като самият той не е въоръжен. Статският съветник не беше очаквал никакви рисковани мероприятия през днешния ден и верният седемзаряден херщал баяр съвсем нов модел остана вкъщи, а как щеше да му е от полза сега!
	Ераст Петрович тичаше бързо и разстоянието до сянката непрестанно намаляваше. Но това не му донесе радост — на ъгъла с „Борисоглебски“ убиецът се озърна и блъвна към преследвача си огън и пукот — Фандорин усети горещия полъх край бузата си.
	Внезапно направо от стената на близката къща изскочиха още две пъргави сенки и се сляха с първата в едно общо подскокливо кълбо.
	— У, гнидо, гледай аз да не те ритна! — подвикна сърдит глас.
	Когато Ераст Петрович стигна до мястото, боричкането беше приключило.
	Веселият младеж лежеше ничком с извити назад ръце, хриптеше и ругаеше. Отгоре му се беше яхнал един здравеняк и още повече му извиваше ръцете. Друг мъж държеше падналия за косите и му дърпаше главата нагоре.
	Статският съветник се вгледа и разпозна в неочакваните си помощници двама от одевешните агенти.
	— Виждате ли, Ераст Петрович, че и от Тайната полиция има полза — чу се добродушен глас в тъмното.
	Оказа се, че в близкия вход е застанал не друг, а самият Евстратий Павлович Милников.
	— Какво правите тук? — учуди се статският съветник и сам си отговори. — Останали сте да ме следите.
	— Не толкова вас, ваше високородие, вие сте особа извън всяческо подозрение, ами общия развой на събитията — началникът на агентите излезе от тъмното на осветения тротоар. — Най-интересно ни беше дали няма да потеглите нанякъде с онази гневна девойка. Според както ми се стори, бяхте решили да я пречупите не с лошо, а с добро. И напълно уместно. Такива безумци само се озверяват от грубост и натиск. Тях човек трябва да ги предразположи и после, щом се отпуснат — хоп! — и ги скепцва — Евстратий Павлович ситно се изкиска и направи помирителен знак с ръка — един вид, не отричайте, не съм вчерашен. — Като видях, че госпожицата си тръгва сама, отначало мислех да пратя по дирите й моите дръвници, после си викам: я да изчакам. Негово високородие се слави с опит и нюх. Щом се е задържал, значи има някаква идея. И вярно — скоро се появи този — Милников кимна към арестанта, който виеше от болка и псуваше. — Значи съм бил на прав път. Кой е той?
	— Май е член на Бойната група — отговори Ераст Петрович и се почувства длъжник на неприятния, но не и глупав, в никакъв случай не и глупав колежки асесор.
	Евстратий Павлович подсвирна и се плесна по бедрото:
	— Бива си те, Милников! Знаеш на кого да заложиш. Като пишете рапорта, не забравяйте раба Божи. Хей, момчета, докарайте шейна! И стига сте му чупили ръцете, че как ще си напише чистосърдечното признание!
	Един от копоите се втурна за шейна, вторият щракна белезници на задържания.
	— Да ви вземат дяволите да ви вземат дано — изръмжа онзи.


	Ераст Петрович се появи в Тайната полиция късно след полунощ. Първо трябваше да се погрижи за умиращия Ларионов. Когато се върна при него, Фандорин го завари изпаднал в несвяст. Докато пристигне повиканата по телефона кола от болницата на Братолюбивото дружество, вече нямаше смисъл да го карат. Само загуби време.
	А и до „Болшой Гнездниковски“ се наложи да опъва пеш — по пътя си не срещна нито един файтон.
	По тихата уличка беше тъмно като в рог, само прозорците на познатата двуетажна къща светеха жизнерадостно.
	Тайната полиция будуваше. Щом влезе, Ераст Петрович стана свидетел на любопитна сценка. Милников приключваше обсъждането на вечерната операция. Всичките шестнайсет агенти бяха строени покрай стената на дългия коридор, а колежкият асесор като грамаден котарак меко се разхождаше пред редицата и с монотонен учителски глас ги строяваше:
	— И пак повтарям, за да си го набиете накрая в тъпите глави. При задържане на група политически, особено с подозрение за тероризъм, трябва да действате в следния ред. Първо — да ги слисате. Нахлувате с гръм и трясък, та да им се разтреперят мартинките. Дори смел човек се вцепенява при неочаквана атака. Второ — да ги смразите. Всеки задържан да се закове на място, да не може да помръдне, камо ли пък да гъкне. Трето — да ги претърсите за оръжие. Направихте ли го? А? Теб питам, Гусков, ти беше старши по време на операцията — Милников се спря пред възрастен агент с окървавен нос.
	— Ваше високоблагородие Евстратий Павлович — издудна Гусков. — Все младоци бяха, сукалчета, то им личеше. Имам набито око за тия работи.
	— Глей да не останеш с избито — добродушно рече колежкият асесор. — Не ми разсъждавай, тикво, ами прави каквото ти се казва. И четвърто: всеки от задържаните непрестанно да се наглежда. А вие, блейки? Дамичката вади тапешник, никой не забелязва. Значи така… — Милников се спря с ръце зад гърба, полюшна се на пети. Агентите, затаили дъх, чакаха присъдата му. — Награда ще получат само Ширяев и Жулко. За задържане на опасен терорист — по петнайсет рубли лично от мен. С отбелязване в заповедта. А ти, Гусков, ще платиш десет рубли глоба. И за един месец те връщам редови агент. Справедливо ли е, какво ще кажеш?
	— Виноват, ваше високоблагородие — увеси нос наказаният. — Само не ме отстранявайте от оперативната работа. Ще се справя, честен кръст, ще се справя.
	— Добре, вярвам ти. — Милников се обърна към статския съветник и се престори, че чак сега го е видял. — Чудесно, че дойдохте, господин Фандорин. Пьотър Иванович и Зубцов цял час се мъчат да поразговорят вашия приятел, ама полза никаква.
	— Мълчи ли? — попита Ераст Петрович и се заизкачва подир Милников по витата стълба.
	— Напротив, много е нахакан. Послушах малко и ги оставих. Така или иначе, нищо не става. А Пьотър Иванович след тазвечершните събития направо подскача от нерви. Пък и му е криво, че не той, а ние с вас пипнахме тази едра риба — заговорнически додаде Евстратий Павлович и леко се извърна към събеседника си.
	Разпитът протичаше в кабинета на началника. Насред обширното помещение на стол седеше Фандориновият познат веселяк. Столът беше специален — масивен, с ремъци на двата предни крака и на облегалките за ръцете. Така че краката и ръцете на арестанта бяха здраво пристегнати и той можеше да си мърда само главата. От едната му страна стоеше началникът на Тайната полиция, от другата — приятен на вид господин на около двайсет и седем години, слаб, с английски мустачки.
	Бурляев мрачно кимна на чиновника и се оплака:
	— Мерзавец от класа. Цял час се мъча с него, и нищо. Даже името не си казва.
	— Какво ли с името ми ти ще спомняш? — сърдечно го попита наглият арестант. — То, драги ми, ще отлети кат шум печален на вълната*.
	[* По „Что в имени тебе моем…“, Пушкин, прев. Ал. Миланов. — Б.пр.]
	Без да обърне внимание на наглото му поведение, подполковникът представи господина:
	— Сергей Виталиевич Зубцов. Говорих ви за него.
	Онзи склони глава в почтителен поклон и по най-приятен начин се усмихна на Ераст Петрович:
	— Щастлив съм да се запозная с вас, господин Фандорин. Още по-щастлив съм да работим заедно.
	— Аа! — зарадва се арестантът. — Фандорин! Ами да, с побелели слепоочия. Одеве не ви разпознах, че бях на зор. Какво ме гледате, хванете го, господа! Той уби дъртия пръч Храпов — и се засмя, много доволен от шегата.
	— Разрешете да продължа — обърна се Зубцов едновременно към двамата началници и погледна престъпника. — И така, знаем, че сте член на Бойната група и сте участвали в покушението срещу генерал Храпов. Току-що косвено признахте, че сте разполагали с описание на външността на господин статския съветник. Известно ни е също, че съучастниците ви понастоящем са в Москва. Дори обвинението да не докаже участието ви в покушението, пак ви грози най-строга наказателна мярка. Убили сте човек и сте оказали въоръжена съпротива на представителите на закона. Абсолютно достатъчно, за да идете на ешафода.
	Пьотър Иванович не издържа и се намеси:
	— Поне разбираш ли, мерзавецо, че ще увиснеш на въжето? Това е страшна смърт, много пъти съм я виждал. Първо човек хрипти и се мята. Понякога и по петнайсет минути, зависи как е вързан клупът. После езикът му излиза от устата, очите му изскачат от черепа, от търбуха му пръсват гадости. Помниш ли от Библията за Юда: „И като се строполи ничком, пръсна се през средата и всичката му вътрешност се изсипа.“*
	[* Деяния, 1:18 — Б.пр.]
	Зубцов го погледна укорително, явно смяташе тактиката му неправилна, арестантът пък реагира съвсем безгрижно на тежките думи.
	— Нищо де, ще похриптя и ще ми мине. Вече ще ми е все едно, а вие после ще ми бършете лайната. Такава ти е службата, зурло.
	Подполковникът рязко хрясна безстрашния човек с пестник в лицето.
	— Пьотър Иванович! — възмутен подвикна Зубцов и дори си позволи да хване началника за ръката. — Това е абсолютно недопустимо! Уронвате престижа на властта!
	Бурляев разярен извъртя глава с цел явно да тури на място самозабравилия се помощник, но Ераст Петрович тропна с бастуна си по пода и тежко нареди:
	— Прекратете.
	Подполковникът задъхан освободи ръката си. А терористът изплю на пода кървава храчка, в която белееха два предни зъба, и щърбаво се усмихна, дяволито зяпнал подполковника с блеснали сини очи.
	— Моля да ме извините, господин Фандорин — неохотно избуча Пьотър Иванович. — Изпуснах си нервите. Сам го виждате как се държи. Какво да го правим?
	— Вашето мнение, Сергей Виталиевич? — обърна се статският съветник към симпатичния Зубцов.
	Онзи смутено си потърка горната част на носа, но отговори веднага без колебание:
	— Според мен си е губивреме. Бих отложил разпита.
	— П-правилно. А ще направим следното, господин подполковник. Незабавно трябва да се изготви подробен словесен портрет на задържания. И пълен бертийонаж*. После изпратете описанието и резултата от антропологичните измерения телеграфически в Департамента на полицията. Възможно е там да имат досие за този човек. Но много спешно. Най-късно до един час депешата трябва да е в Петербург.
	[* Система за съдебна идентификация, наречена на името на своя създател, френския юрист Алфонс Бертийон (1853–1914). — Б.пр.]


	И отново, за кой ли път през изминалото денонощие, Фандорин крачеше по булевард „Тверской“, съвсем безлюден в нощния час. Какво ли не видя през този безкрайно дълъг ден, който все не свършваше — и снежна буря, и снегопад, и неочаквано слънце, а през нощта стана тихо и тържествено: мътната светлина на газените лампи, белите силуети на дърветата, сякаш увити в марля, леко кацат снежинките.
	Статският съветник дори не беше си дал сметка защо отказа ведомствената шейна, докато под краката му не заскърца пръхкав и девствен снегът по алеите. Трябваше да се отърве от мъчителното чувство за омърсяване, иначе все едно не можеше да заспи.
	Ераст Петрович вървеше, без да бърза, между скръбните брястове и се мъчеше да разбере защо всяко нещо, свързано с политиката, непременно бие на гнилоч и мръсотия. Уж е разследване като всички други, даже още по-важно. И целта е достойна — защита на общественото спокойствие и интересите на държавата. Откъде е тогава това чувство за омърсяване?
	Не може да не се омърсиш, докато ринеш мръсотията — доста често му се беше случвало да чува подобни умозаключения, и то най-вече от практиците на законността. Ала отдавна беше установил, че така разсъждават само хора, които не са за тази фина дейност. Които са мързеливи, търсят лесните начини за решаване на сложни въпроси и не стават стойностни професионалисти. Истинският метач винаги е с белоснежна престилка, защото не пълзи на четири крака да събира боклуците с ръце, а има метла, лопата, гребло и умее правилно да ги ползва. При сблъсък с жестоки убийци, безсрамни мошеници, кръвожадни изроди Ераст Петрович никога не бе изпитвал такава погнуса, както днес.
	Защо? Какво е това?
	Нямаше отговор.
	Свърна към „Малая Никитская“, където уличните лампи бяха още по-нарядко, отколкото по булеварда. Тук имаше плочник и бастунчето му, пробивайки тънкия слой сняг, бодро зазвънтя със стоманения си връх по тротоара.
	Пред портата, едва забележима сред дантелите на ажурните врати, статският съветник замря, по-скоро усетил, отколкото видял някакво леко движение отстрани. Рязко се обърна, за всеки случай хвана бастунчето и с лявата ръка (вътре имаше тънка около седемдесет и пет сантиметрова шпага), но веднага отпусна мускули.
	До оградата наистина имаше някой, но този някой явно беше от слабия пол.
	— Коя сте вие? — вгледа се Ераст Петрович.
	Фигурката се приближи. Той видя отначало мъхеста яка и надвиснала самурена качулка, после с отразена светлина от далечната лампа леко блеснаха огромни очи на триъгълно лице.
	— Госпожа Литвинова? — учуди се Фандорин. — Какво правите тук? В този час?
	Госпожицата от дома на Ларионов се приближи. Държеше ръцете си в пухкав маншон, а очите й блестяха с наистина неземно сияние.
	— Негодник! — викна екзалтираната девойка със звънтяща омраза в гласа. — От два часа ви чакам тук! Вкочаних се!
	— Защо да съм негодник? — смути се Ераст Петрович. — Нямах и понятие, че ме чакате…
	— Не е това! Не се правете на тъпак! Прекрасно разбирате всичко! Вие сте негодник! Нарочно искахте да ме заблудите! Престорихте се на ангел! О, направо сте ми прозрачен! Направо сте хиляди пъти по-ужасен от всякакви храповци и бурляевци! И заслужавате безмилостно унищожение! — с тези думи опасната госпожица измъкна ръка от маншона и в нея проблесна познатият револвер, който той твърде непремислено бе върнал на собственичката.
	Ераст Петрович изчака дали ще последва изстрел и като забеляза, че ръката с пухкава ръкавица трепери и цевта се кандилка наляво-надясно, бързо пристъпи напред, хвана малката китка на мадмоазел Литвинова и измести дулото встрани.
	— Май държите днес непременно да застреляте някой слуга на закона? — тихо попита той, взрян в лицето на госпожицата, сега съвсем близо до него.
	— Мразя ви! Потисник! — прошепна тя и го блъсна в гърдите със свободното си юмруче.
	Наложи му се да пусне бастунчето и да хване и другата ръка на девойката.
	— Копой!
	Ераст Петрович се вгледа по-внимателно и забеляза две неща. Първо, личицето на мадмоазел Литвинова, обрамчено с леко заснежената кожа и осветено от бледата улична лампа, звездите и луната, беше умопомрачително красиво. И второ, очите й пламтяха прекалено ярко, за да е само от омраза.
	Той въздъхна, наведе се, прегърна я през раменете и я целуна — устните й бяха топли в противовес на всички физически закони.
	— Полиция! — прошепна нихилистката и се отдръпна.
	Но в същия миг обхвана с две ръце врата му и го притисна до себе си. Твърдият ръб на револвера се заби в тила му.
	— Как ме открихте? — попита той, едва поемайки си дъх.
	— И глупчо при това — промълви Есфир. — Нали казахте, че във всяка адресна книга… — тя отново го придърпа, и то тъй яростно, че от рязкото движение револверчето гръмна нагоре, насмалко да спука тъпанчето на Ераст Петрович и подплаши гаргите, кацнали на тополата.


	Глава четвърта
	Трябват пари

	Взеха всички необходими мерки.
	Изчакаха Рахмет точно един час, после се вдигнаха и се преместиха.
	Къщата беше ужасна — железопътен кантон близо до Виндавската гара. Мръсотията, теснотията и студът как да е, но имаше само едно стайче и, разбира се, никакъв телефон. Едно-единствено предимство — пълен кръгозор и в четирите посоки.
	Още преди зазоряване Грин прати Червеношийката да остави в „пощенската кутия“ бележка за Иглата: „Рахмет изчезна. Трябва ни друг адрес. В десет пак там.“
	По-удобно би било да се чуе по телефона със свръзката си още от апартамента на Аронзон, но предпазливата Игла не беше му оставила ни номер, ни адрес. Къща, откъдето с бинокъл се виждат прозорците на доцента — само това знаеше Грин за местоживеенето й. Нищожно малко. Не би могъл да я намери.
	За „пощенска кутия“ при необходимост от извънредни съобщения използваха стар сайвант за файтони на една пресечка близо до булевард „Пречистенски“ — там между гредите имаше един удобен процеп: пътем само бръкваш за част от секундата.
	Преди да напуснат, Грин нареди на доцента да не забравя сигнализацията. С другаря им, ако се върне, да говори като с непознат — за първи път ви виждам и не разбирам за какво ми говорите. Рахмет ще разбере, не е загубеняк. Известна му е „пощенската кутия“. Ако има какво да им каже, ще намери начин.
	От девет часа Грин зае наблюдателна позиция близо до Сухарева кула, където вчера сутринта се видя с Иглата Мястото и часът бяха удобни: огромен човешки мравуняк прииждаше към битпазара. През един преходен двор и заден вход се добра до мястото, харесано още вчера — схлупен таван с наполовина закована капандура, която гледаше точно към площада.
	Внимателно огледа всички, които се навъртаха наблизо. Продавачите по сергиите бяха истински. Латернаджията също. Купувачите идваха и си отиваха, никой не се задържаше повече от необходимото.
	Значи всичко е чисто.
	В десет без четвърт се появи Иглата. Прекоси площада, после се върна. И тя проверява. Правилно. Вече може да слезе.


	— Лоши новини — каза свръзката вместо поздрав. Слабото й строго лице изглеждаше бледо и съкрушено. — Ще карам поред.
	Вървяха един до друг по „Сретенка“. Грин слушаше мълчаливо.
	— Първо. Снощи полицията е нахлула у Ларионов. Не са арестували никого. Но после там се е стреляло. Ларионов е убит.
	Само е работа на Рахмет, помисли си Грин и изпита едновременно облекчение и озлобление. Щом се върне, ще му даде урок по дисциплина.
	— Второ? — попита той.
	— Колко сте бързи с възмездието. Трябваше да проучите случая.
	— Кое е второто? — повтори Грин.
	— Не можах да разбера къде е вашият Рахмет. Щом науча нещо, ще ви съобщя. Трето. Скоро няма да можем да ви измъкнем от града. Мислехме с товарен влак, в пломбиран вагон, но на дванайсетия и после на шестнайсетия километър железопътната жандармерия проверява всички вагони.
	— Както и да е. Виждам, че имате и по-лоши вести. Казвайте.
	Тя го хвана за лакътя и го поведе от оживена улица към малолюдна пресечка.
	— Извънредно съобщение от Центъра. Дойде по куриер с ранния влак. Вчера рано сутринта, по същото време, когато сте убили Храпов, Крилатият отряд на Департамента на полицията е опустошил явката на „Литейни“.
	Грин се намръщи. На „Литейни“ имаха дълбоко законспирирана квартира със скривалище, в което се пазеше партийната каса — всички средства, останали от януарския екс*, когато нападнаха кантората на Кредитно-заемно дружество „Петропол“.
	[* От експроприация — терористична акция с цел грабеж, обир — обикновено на банки. — Б.пр.]
	— И? — кратко попита той.
	— Да. Взели са всички пари. Триста и петдесет хиляди. Страшен удар за партията. Казаха ми да ви съобщя, че само на вас се надяват. След единайсет дни трябва да се направи последната вноска за печатницата в Цюрих. Сто седемдесет и пет хиляди френски франка. Иначе ще ни изземат оборудването. Тринайсет хиляди английски лири са необходими за закупуване на оръжие и платна за платнохода в Бристъл. Четиридесет хиляди рубли са обещани на надзирател в Одеския централен затвор за организиране бягството на наши другари. Необходими са и пари за обичайните разходи… Без налични средства цялата партийна дейност се парализира. От вас се иска незабавен отговор дали Бойната група понастоящем е в състояние да ги набави.
	Грин не отвърна веднага — трябваше да прецени.
	— Знае ли се кой е издайникът?
	— Не. Известно е само, че операцията е проведена лично от полковник Пожарски, заместник-директор на Департамента на полицията.
	При това положение Грин нямаше право да откаже. Бяха изпуснали Пожарски на Аптекарския остров — сега трябва да се реваншират.
	Но да предприемат екс в сегашната обстановка беше много рисковано.
	Първо — неясноти около Рахмет. Да не е арестуван? Как би се държал по време на разпит? Той е непредвидим.
	Второ — откъде хора. Всъщност може да разчита само на Емеля.
	Трето — за издирване на БГ сигурно са вдигнати на крак всички полицейски служби. Градът гъмжи от жандармерия, агенти, копои.
	Не, рискът е над допустимото. Няма начин.
	Сякаш подслушала мислите му, Иглата каза:
	— Ако ви трябват хора, аз имам. Нашият московски боен отряд. Не са много опитни, досега само са охранявали събранията, но са смели момчета и разполагат с оръжие. За БГ пък биха се хвърлили в огъня. И мен ме вземете. Стрелям добре. И бомби умея да правя.
	Грин за първи път се вгледа в сериозните й очи, сякаш ръснати с пепел, и видя, че по цвят Иглата прилича на него — сива, студена. Помисли си: теб пък какво те е съсипало? Или си такава по рождение?
	А гласно каза:
	— До огъня не сме стигнали. Още. После ще се разберем. Засега — нова квартира. Дори да не е с телефон. Но да има и заден изход. В седем вечерта пак там. Ако се появи Рахмет — много предпазливо с него. Ще го проверя.
	Хрумна му къде да намери пари. Без престрелки.
	Може да опита.


	При портала на Лобастовата манифактура Грин освободи файтона. По навик изчака минута — дали иззад ъгъла ще се появят копои — и чак като се убеди, че няма опашка, влезе.
	Докато вървеше към главната канцелария покрай цехове и заснежени лехи, покрай живописната черква, с интерес се оглеждаше.
	Бива си го Лобастов. И в най-добрите американски фабрики рядко цари такъв ред.
	Работниците, които срещна по пътя си, крачеха делово, сякаш не бяха руснаци, и не се мярна нито една замаяна от махмурлук физиономия, макар да беше понеделник сутринта. Говореше се, че лъхне ли му някой на алкохол, Лобастов моментално му подписва уволнението и да го няма! Затова пък надницата тук е два пъти по-висока от другите фабрики, дават безплатни ведомствени жилища и платена едва ли не двуседмична отпуска.
	За отпуската сигурно беше лъжа, но Грин със сигурност знаеше, че работният ден в предприятията на Тимофей Григориевич беше само девет и половина часа, а в събота осем.
	Ако всички капиталисти бяха като Лобастов, нямаше да има нужда от пожари — тази неочаквана мисъл се завъртя в главата на стоманения човек, когато видя солидната тухлена сграда с табела „Заводска болница“.
	Глупава мисъл, защото в цяла Русия имаше само един Лобастов.
	В приемната на кабинета Грин написа кратка бележка и помоли да я предадат на собственика. Лобастов веднага прие посетителя.
	— Здравейте, господин Грин.
	Среден на ръст здравеняк с обикновено селско лице, на което изобщо не вървеше изисканата остра брадичка, стана иззад голямото писалище и силно стисна ръката на госта.
	— По какъв случай? — попита той и изпитателно присви живите си тъмни очи. — Явно има нещо. Да не е заради вчерашния казус на „Литейни“?
	Грин знаеше, че Тимофей Григориевич има свои хора на най-неочаквани места, но изключителната му осведоменост все пак го изненада.
	Попита:
	— И Департаментът ли е на ваша издръжка? — и веднага се смръщи, сякаш да отхвърли неуместния си въпрос.
	Така и така няма да му отговори. Стабилен човек, цветът му е сочна охра, което говори за голяма вътрешна сила и твърда увереност в себе си.
	— Казано е: „Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш“* — фабрикантът лукаво се усмихна и като биче наведе напред кръглата си едрочела глава. — С колко олекнахте?
	[* Еклесиаст 11:1 — Б.пр.]
	— Триста и петдесет.
	Лобастов подсвирна, пъхна палци в джобчетата на жилетката. Усмивката се изпари от лицето му.
	— Ще прощавате, господин Грин — твърдо каза той. — Аз си държа на думата. Вие не. Повече не желая да имам нищо общо с вашата организация. През януари най-коректно направих поредната си полугодишна вноска, петнайсет хиляди, и помолих повече да не ме търсите. Кесията ми е дълбока, но не бездънна. Триста и петдесет хиляди! Гледай го ти!
	Грин не обърна внимание на грубостта му. Емоции, няма нищо.
	— Само отговорих — спокойно каза той. — Имаме спешни разплащания. Някои могат да почакат, други — в никакъв случай. Четирийсет хиляди на всяка цена. Иначе — бесило. Такова нещо не се прощава.
	— Я не ме плашете! — сопна се фабрикантът. — „Не се прощава.“ Мислите, че от страх ви давам пари? Или си купувам индулгенция за случай, че победите?
	Грин не отговори, защото точно така си мислеше.
	— Да, ама не! Не ме е страх от нищо и от никого! — лицето му се зачерви, бузата му затрепка. — Да не дава Господ да победите! А и няма да се случи! Сигурно сте си въобразили, че ме използвате? Как не! Аз ви използвам! А че съм откровен с вас, е защото сте прагматичен човек, без разни патетики. С вас сме от един дол дренки. Макар и различни на вкус. Ха-ха! — Лобастов се изкиска, оголил пожълтели зъби.
	Какви дренки сега, помисли си Грин. Трябва ли да се хилят, по-добре да говорят сериозно.
	— А защо ни помагате? — попита той и се поправи: — Помагахте.
	— Защото разбрах, че надутите ни тъпаци трябва да бъдат сплашвани, та да не се пречкат на умните хора да извадят страната от блатото. Трябва да се научат тия магарета. Да им се тикат муцуните в оборския тор. Ами тикайте ги. Да проумеят кратуните прости, че Русия или ще върви с мен, Лобастов, или с вас ще отиде по дяволите! Трети път няма.
	— Влагате пари — кимна Грин. — Ясно. Чел съм го по книгите. В Америка се нарича лобиране. У нас нямаме парламент, затова притискате правителството чрез терористите. Ще дадете ли четиридесет хиляди?
	Лицето на Лобастов се вкамени, само тикът придърпваше бузата му.
	— Няма. Вие сте умен човек, господин Грин. За „лобиране“, както се изразихте, заделям трийсет хиляди годишно. И нито копейка повече. Ако искате, давам ви петнайсетте хиляди за второто полугодие.
	Грин помисли и отказа:
	— Петнайсет не. Трябват ми четирийсет. Сбогом.
	Обърна се и си тръгна.
	Фабрикантът го настигна, изпрати го до вратата.
	Защо? Да не си е променил решението? Надали. Не е такъв човек.
	— Храпов вие ли го… — прошепна на ухото му Тимофей Григориевич.
	Това ли било.
	Грин мълчаливо слезе по стълбите. Докато вървеше през фабричната територия, си мислеше какво да направи.
	Оставаше му един изход — все пак екс.
	Всъщност не е лошо, че полицията е заета с издирването. Значи по-малко хора са оставени на обичайните постове. Например за охрана на парите.
	Може да използва хората на Иглата.
	Но без специалист са за никъде. Трябва да бие телеграма на Жули да докара онзи, нейния Коз.
	Грин мина портала и застана зад уличната лампа.
	Знаеше си. Подире му изскочи неугледно човече с вид на продавач, позавъртя глава, забеляза го и се престори, че чака омнибуса.
	Пази си гърба Лобастов. При това и любопитен.
	Няма нищо. Лесно ще се отърве от преследвача.
	Тръгна по улицата, влезе в един вход и зачака. Щом продавачът се завря подире му, го тресна с юмрук в челото. Да полежи десетина минути.


	Силата на партията идваше оттам, че й помагаха различни хора, понякога най-неочаквани. Именно такава рядка птица беше Жули. Партийните аскети я гледаха накриво, но Грин я харесваше.
	Цветът й беше изумруден — лек и празничен. Винаги весела, жизнерадостна, елегантна, ухаеща на неземни аромати, тя предизвикваше в металното му сърце някакъв звън — едновременно тревожен и приятен. Самото й име „Жули“ беше звънливо и слънчево, сякаш се родееше с думата „живот“. Ако бе имал по-друга съдба, Грин със сигурност би се влюбил точно в такава жена.
	Членовете на партията нямаха навика да обсъждат миналото си, но за Жули всичко се знаеше — тя не пазеше в тайна биографията си.
	От малка останала без родители и я отгледал роднина — почтен господин на години. Застаряващият настойник, както се изразяваше Жули, „нещо превъртял“: прахосал оставеното наследство, обезчестил възпитаничката си, а после се парализирал. Младата Жули останала без пукнат грош, без покрив над главата, но с богат чувствен опит. Очаквала я само една кариера — на професионалистка, и Жули се изявила на попрището си с небивал талант. Няколко години изкарала като държанка и само сменяла богатите си покровители. После „тлъстаците и дъртаците“ й омръзнали и тя започнала собствен бизнес. Вече сама си избирала любовниците, които не били дебели и във всички случаи не били стари, не им взимала пари, а доходите й идвали от „агенцията“.
	В „агенцията“ си Жули взела приятелки — някои от занаята, други пък достопочтени дами, които работели за допълнителен доход или си търсели приключения. Фирмата много скоро спечелила популярност сред столичните любители на удоволствия, защото приятелките й били до една красиви, палави и предразположени към любов, а и се спазвала пълна конфиденциалност. Но помежду си и с веселата си шефка красавиците нямали никакви тайни, а тъй като сред клиентите се случвали и високопоставени чиновници, и генерали, и дори именити полицейски началници, към Жули изтичаше каква ли не информация, включително и сведения от голямо значение за партията.
	Само едно не се знаеше в организацията — защо тази лекомислена особа се беше хванала да помага за революцията. Но Грин не намираше нищо чудно в това. Жули беше същата жертва на презряното социално устройство, каквито са ратайката, просякинята или безправната предачка. И тя се бори срещу несправедливостта с достъпните й средства, а ползата, която допринася, е къде-къде по-голяма, отколкото от разни празнодумци в ЦК.
	Освен че разполагаше с ценни сведения, тя можеше за часове да намери удобна квартира за Бойната група, често помагаше с пари, понякога ги запознаваше с нужни хора, защото разполагаше с огромни връзки във всички обществени прослойки.
	Именно тя доведе Коза. Той беше интересна персона, в някои отношения дори не по-малко колоритна от самата Жули.
	Син на протойерей, първосвещеник в един от главните петербургски храмове, Тихон Богоявленски беше паднал далеч от бащиното си дърво. Изключен от семинарията за богохулство, от гимназията за побой, от средното училище за кражба, той се превърна в известен бандит. Действаше дръзко, сръчно, с фантазия и полицията никога не успяваше да го хване.
	Когато през декември партията имаше нужда от много пари, Жули леко се изчерви и каза:
	— Гринчик, знам, че ще ме порицаете, но наскоро се запознах с един много мил младеж. Мисля, че може да ви е полезен.
	Грин вече знаеше, че „запознанството“ в нейния лексикон има по-специален смисъл, а и относно „милия“ не го споходиха никакви илюзии — Жули наричаше така всичките си мимолетни любовници. Но знаеше също, че тя не си хвърля думите на вятъра.
	Коза за два дни набеляза обекта, разработи плана, разпредели ролите и ексът мина като по ноти. Страните по сделката се разделиха предоволни една от друга: партията попълни касата си, а „специалистът“ си получи пая — четвърт от експроприираното.
	По обед Грин изпрати две телеграми.

	Поръчката приета. Изпълнение в най-кратък срок.
	Г.

	Адресира я до поискване в Питер.
	Втората — до Жули:

	В Москва има работа за Попчето. Договорът като през декември. Сам избира мястото. Чакам го гарата утре влака девет.
	Г.

	Иглата пак подмина поздрава. Явно и тя като Грин смяташе за излишни условностите.
	— Рахмет се е появил. Оставил е бележка в „пощенската кутия“. Ето я.
	Грин отвори листчето, прочете го.

	Търся свои. От шест до девет ще съм в чайна „Суздал“ на „Маросейка“.
	Рахмет

	— Мястото е удобно — каза Иглата. — Там се събират студенти. Веднага си личат чуждите, затова копоите не припарват. Нарочно така го е измислил, за да можем да проверим няма ли „опашка“.
	— А при „пощенската кутия“? Нямаше ли?
	Тя сърдито сви редките си вежди:
	— Много сте високомерен. Като сте от БГ, това не ви дава никакво право да мислите всички други за идиоти. Проверих, естествено. Никога не ходя до „пощенската кутия“, ако не съм се уверила че наоколо е чисто. Ще се срещнете ли с Рахмет?
	Грин си замълча, защото още не беше решил.
	— А квартира?
	— Има. Дори с телефон. На адвоката Зимин. Той самият в момента е на процес във Варшава, синът му е от нашия боен отряд — Арсений Зимин. Сигурен другар.
	— Добре. Колко души?
	Иглата се ядоса.
	— Защо винаги така странно говорите? Думите ви падат като топузи. На интересен ли се правите? Какво значи „колко души“? Какви? Къде?
	Той знаеше, че не говори като хората, но така се получаваше. Наум изреченията му бяха смислени и ясни, съвсем разбираеми. Но когато ги изговаряше, от само себе си отпадаше всичко излишно и оставаше само основното. Понякога очевидно отпадаше повече от необходимото.
	— В отряда — допълни търпеливо.
	— Тези, за които мога да гарантирам, са шестима. Първо — Арсений — той е студент в университета. Второ — Гвоздея, леяр в…
	— Това после — прекъсна я Грин. — Ще ми разкажете и ще ми ги покажете. Има ли задна врата? Накъде излиза?
	Тя смръщи чело да го разбере.
	— В „Суздал“ ли? Да, има. През дворовете се стига до Хитровка.
	— Ще отида сам. Ще реша на място. В салона да има двама от вашите. По-добре трима. По-яки. Ако излезем с Рахмет на „Маросейка“, всичко е наред. Ако съм сам през задната врата, това е сигнал. Да го убият. Ще могат ли? Той е обигран. Ако не, аз.
	Иглата веднага каза:
	— Не-не. Ще се справят. Случвало им се е. Веднъж един копой и веднъж провокатор. Ще им обясня. Може ли?
	— Непременно. Да знаят. После сме заедно на екс.
	— Ще правите екс? — светна тя. — Наистина ли? Вие сте невероятен все пак… Аз… гордея се, че ви помагам. Не се тревожете. Ще свърша всичко както трябва.
	Чутото беше неочаквано за него и затова много приятно. Грин се почуди какво да й каже, за да е също толкова приятно, и го измисли.
	— Не се тревожа. Никак.


	Влезе в чайната в девет без пет, за да остави на Рахмет време да се притесни и да осъзнае положението си.
	Заведението се оказа доста семпло, но чисто: нисък салон със сводове, маси с обикновени ленени покривки, на тезгяха — самовари и шарени табли с купища курабийки, ябълки и гевречета.
	Младежите — повечето със студентски куртки — пиеха чай, пушеха, четяха вестници. Насядалите в компания спореха, смееха се, някои даже се опитваха да пеят. При това Грин не забеляза бутилки по масите.
	Рахмет беше седнал на единична маса до прозореца и четеше „Новое слово“. Едва погледна към Грин и прелисти страницата.
	Грин не забеляза нищо съмнително нито в чайната, нито навън. Ето задния изход — вляво от тезгяха. В ъгъла до големия чайник седят две мълчаливи момчета. Според описанието — Марат и Гвоздея от бойния отряд. Гвоздея — висок, кокалест, с права коса до раменете. Другият — широкоплещест, чипонос, с очила.
	Грин бавно отиде до прозореца, седна срещу Рахмет. Не проговори. Рахмет да каже каквото има за казване.
	— Здравей — тихо рече онзи, отмести вестника и вдигна към Грин ясните си сини очи. — Благодаря ти, че дойде…
	Странно произнасяше думите: „злавей, влагодаря“. А, няма му ги предните зъби, забеляза Грин. Кръгове под очите, шията му одрана, но погледът му е все същият — дързък и без помен от вина.
	Обаче каза:
	— Виновен съм наистина. Не те послушах. Но си платих и надплатих… Тъкмо си мислех вече, че никой няма да дойде. Виж какво, Грин, изслушай ме, после ще решиш. Става ли?
	Всичко това беше излишно. Грин чакаше.
	— Ами значи… — Рахмет със смутена усмивка отметна коса, доста пооредяла от вчера, и пристъпи. — Просто мислех — изчезвам за около час, пречуквам подлеца и безшумно се връщам. Лягам си и хъркам. Ти идваш да ме будиш, аз премигам, прозявам се — все едно съм спал като пън. А на другия ден, като се разбере, че с Ларионов е свършено, ти признавам. И става страхотно… На ти страхотно.
	Общо взето, на „Поварска“ попаднах на засада. Обаче успях да убия Ларионов. Шибнах му оловна маслина в пикочния мехур. За да не умре веднага, да премисли цялата си гадост. А в другата стая, мамка му, имало жандармерия. Лично господин Фандорин, твой брат близнак. Изхвърчах навън, а те завардили. Нахвърлиха ми се, извиха ми ръцете, виж, развалиха ми прическата.
	Откараха ме в Тайната полиция на „Болшой Гнездниковски“. Отначало ме разпитва началникът, подполковник Бурляев. После се появи Фандорин. Опитаха и с добро, и с лошо. Бурляев лично ми изби зъбите. Картинка, а? Както и да е, живот и здраве, ще си сложа златни. Или железни. Ще стана железен като теб. Абе намъчиха се с мен, умориха се и ме затвориха в килията. Имат едни специални. Доста прилични. Дюшек, пердета. Само че ми ковнаха ръцете отзад проклетниците, та малко лошо спах.
	На сутринта изобщо не ме закачат. Надзирателят ме храни с лъжичка като някакво писенце. Но вместо обед ме помъкнаха пак горе. Майко мила, гледам — старият познайник полковник Пожарски. Същият, дето ми простреля каскета на Аптекарския остров. За да се видим, спешно се вдигнал от Петербург.
	Мислех, че не ме знае. На Аптекарския беше тъмно. А той щом ме видя, направо се ухили до ушите. „Бре, вика, лично господин Селезньов, безстрашният герой на терора!“ По словесното описание издирил мое старо досие — онова за Фон Бок.
	Сега, си викам, ще вземе да ме плаши с бесило като Бурляев. Нищо подобно, този излезе по-голям хитрец. „Вие, Николай Йосифович, за нас сте просто манна небесна. На двамата с директора министърът ни тропка с краче заради генерал Храпов. Той самият е в още по-лошо положение — императорът го заплашил с уволнение, ако незабавно не открие злодеите. А кой да ги търси — министърът ли? Не, рабът Божи Пожарски. Дори не знаех откъде да се захвана. И ето че ни падате в ръчичките. Направо ми иде да ви разцелувам.“ Хитър подход, а? Ами нататък? „Аз, вика, вече подготвих статия за вестника. «Краят на БГ се видя», така е озаглавена. И отдолу с по-дребен шрифт: «Триумф на доблестната ни полиция». Заловен е свръхопасният терорист Н.С., който даде подробни и чистосърдечни показания, съгласно които той е член на прословутата Бойна група, току-що умъртвила злодейски генерал-адютант Храпов.“ Трябва да ти призная, Грин, моя е вината. Когато стрелях в Ларионов, му казах: на ти, предател, от Бойната група. Не знаех, че Фандорин подслушва оттатък…
	Добре де. Седя и слушам Пожарски. Разбирам, че иска да ме сплаши. Щом не те е страх от бесилото, позорът ще те стресне. Чакай, викам си, лукавец жандармерийски. Ти си хитър, ама аз съм още по-хитър. Прехапах устна, мърдам вежда, все едно ми идва нанагорно. Той доволен и продължава да ме мачка. „Знаете ли, казва, господин Селезньов, от радост даже няма да ви бесим. Кучета го яли Ларионов. Боклук си беше, между нас казано. А за Фон Бок ви се полага каторга, няма мърдане. Там, в каторгата, ще се почувствате ужасно прекрасно, като се видите отритнат от другарите заради вашето предателство. Сам ще си наденете клупа.“ На това място аз изпадам в истерия, после им се развиках, пяна ми излезе на устата, това го умея. И се омърлуших, все едно съм паднал духом. Пожарски изчака малко и ми пуска въдичка. Имало и друг начин. Вие ни издавате съучастниците си в БГ, а ние на вас — паспорт с ново име. И целият свят ви е в краката — кеф ви Европа, кеф ви Америка, кеф ви остров Мадагаскар, ако щете. Аз се поопъвах-поопъвах, пък лапнах примамката.
	Написах заявление, че съм съгласен да сътруднича. Казвам ти го отсега, после да не ми тежи. Но това както и да е. По-лошото е, че се наложи да разкажа за групата. Състав, прякори, външен вид. Чакай, Грин, не ме гледай така. Трябваше да ми повярват. Откъде да знам, може да са имали вече нещо за нас. Ще сверят, ще видят, че лъжа, и край с мен. А така Пожарски погледна в някакво листче, кимна и остана доволен.
	Тръгнах си от Тайната полиция полезен човек, слуга на престола, „сътрудник“ с прякор Гвидон. Дадоха ми сто и петдесет рубли — първа заплата. И за какво — за нищо: да те намеря и да съобщя на Пожарски и Фандорин. Пуснаха копои да ме следят. Но аз им изчезнах през Хитровка. Тук е лесно човек да се измъкне, сам знаеш.
	Това е цялата ми одисея. Решавай какво ще ме правиш. Ако искаш, закопай ме в земята, няма да се съпротивлявам. Онези двамата в ъгъла да ме изведат в дворчето и да ме привършат на място. Ако пък искаш, Рахмет ще направи красиво адио точно както е живял. Ще си вържа бомба, ще отида на „Гнездниковски“ и ще взривя цялата Тайна полиция с всичките им пожарски, фандориновци и бурляевци. Искаш ли?
	Или виж какво. Може пък да не е лошо, като станах Гвидон. И това да излезе от полза…
	Решавай, ти си мозък. За мен е все едно — в земята ли ще гния, тревата ли ще тъпча.


	Едно беше ясно: вербуваните не се държат така. Рахмет го гледаше ясно, смело, дори предизвикателно. И цветът му беше същият — метличина, не потъмня до синьото на предателството. Пък и възможно ли е да го пречупят за една нощ? Той дори от инат не би капитулирал толкова бързо.
	Не ще и дума, имаше си риск. Но по-добре да повярва на предател, отколкото да отблъсне другар. Опасно е, но в крайна сметка е оправдано. С партийците, които бяха на друго мнение, Грин не беше съгласен.
	Той стана и за първи път проговори:
	— Да вървим. Чака ни много работа.


	Глава пета
	В която Фандорин страда от наранено самолюбие

	Пробуждането на Есфир Литвинова в дома на „Малая Никитская“ беше истински кошмар. Събуди я тихо шумолене. Отначало видя само полутъмната спалня, през щорите се процеждаше скромна утринна светлина, видя до себе си неимоверно красивия спящ брюнет със страдалчески сбърчени вежди и в първия момент се усмихна. Но веднага с крайчеца на окото долови някакво помръдване, завъртя се и изквича от ужас.
	Към леглото на пръсти пристъпяше някакво ужасяващо, невъзможно същество с топчесто лице, свирепи дръпнати очи и с нахлузен бял саван.
	От изквичаването й съществото замря и се прегъна. Разгъна се и каза:
	— Добуро уцоро.
	— Ааа — отвърна Есфир с разтреперан от потреса глас, обърна се към Фандорин и го хвана за рамото да го събуди, по-скоро той да я събуди и да я спаси от този внезапен кошмар.
	Но се оказа, че Ераст Петрович вече не спи.
	— Здравей, Маса, здравей. Сега идвам — и обясни: — Това е камердинерът ми Маса. Японец е. Вчера от любезност изчезна, затова не го видяхте. Д-дошъл е, защото сутрин винаги правим гимнастика с него, а вече е единайсет. Гимнастиката ни трае четирийсет и пет минути — и предупреди: — Ставам — очевидно с очакването, че Есфир деликатно ще отклони очи.
	Нищо подобно.
	Напротив, тя се надигна и подпря с ръка бузата си за по-удобно наблюдение.
	Статският съветник се поколеба, после се измъкна изпод завивките и с изключителна скорост намъкна същата бяла дреха като на японския си камердинер.
	Сега, успокоена, тя видя, че не става дума за саван, а е широка бяла блуза и бели гащи. Досущ като наполеонки, само че от памучен плат и без връзки на крачолите.
	Домакинът и слугата излязоха и след минута от съседната стая (там май беше дневната) долетя жестока тупурдия. Есфир скочи, огледа се какво да си наметне и не намери. Дрехите на Фандорин бяха старателно сгънати на стола, но роклята и разни други неща на Есфир бяха размятани в безпорядък по пода. Като напредничава девойка тя естествено не признаваше корсетите, но и останалите такъми — елече, кюлоти, чорапи — се навличат сума време, а тя изгаряше от нетърпение да види какви ги вършат там.
	Отвори масивния гардероб, прегледа съдържанието и откри мъжки халат с кадифено бие и пискюли. Стана й, само малко се влачеше по пода.
	Набързо се погледна в огледалото, прекара пръсти през късата си черна коса. Доста прилично изглеждаше — чак странно, като се има предвид недоспиването. Прекрасно нещо е късата подстрижка. Не само че е прогресивна, но и безкрайно улеснява живота.
	А какви ги вършеха в дневната (Есфир открехна вратата, приплъзна се вътре и замря до стената) — Фандорин и японецът се ритаха във въздуха, кряскаха като диваци и със свистене пореха пространството. По едно време домакинът сочно изтимари трътляка в гърдите, та нещастникът се хласна в стената, но не загуби съзнание, а сърдито изкудкудяка и пак се хвърли към противника.
	Фандорин кресна нещо непонятно и тупаникът секна. Камердинерът легна на пода, статският съветник го хвана с едната ръка за пояса, с другата за горната част на дрехата и без видимо усилие взе да го вдига до нивото на гърдите си и да го спуска надолу. Японецът висеше мирно, прав като талпа.
	— Не стига дето е потисник, ами и малоумен — гласно изказа тя мнението си за видяното и се прибра в стаята да се облече.
	По време на закуската се състоя необходимото уточняване, за което през нощта не й остана време.
	— Случилото се не променя същината — заяви Есфир. — Не съм от дърво, а и ти си посвоему привлекателен, разбира се. Обаче с теб, така или иначе, сме от двете страни на барикадата. Ако искаш да знаеш, свързвайки се с теб, рискувам реномето си. Щом разберат познатите ми…
	— Може би не е задължително да разбират? — предпазливо я прекъсна Ераст Петрович, спрял насред път вилицата с омлета си. — То си е ваша лична работа.
	— Не и не, аз няма тайно да се срещам с потисник. Само това остава, да ме сметнат за доносничка! И да не си посмял да ми говориш на „вие“.
	— Добре — кротко се съгласи Фандорин. — За барикадата разбрах. Но повече няма да стреляш по мен, нали?
	Есфир си намаза хлебчето с конфитюр (малинов, чудесен, от „Сандърс“) — изпитваше направо зверски апетит.
	— Ще видим — и продължи с пълна уста: — Ще идвам при теб. Ти при мен няма да идваш. Ще ми разпъдиш всички приятели. А и папахен с мамахен ще си въобразят, че съм си хванала бленувания кандидат.
	Не успяха да изяснят всичко докрай, защото иззвъня телефонът. Докато слушаше невидимия си събеседник, Фандорин угрижено се навъси.
	— Добре, Станислав Филипович. Елате след пет минути. Ще съм готов.
	Извини се, каза, че спешно го търсят, и отиде да си облече сюртука.
	След пет минути (Есфир погледна през прозореца) пред вратите спря шейна с двама синьошинелковци. Единият остана вътре, другият, строен и напет, се затича към къщата, придържайки сабята. Есфир надникна в антрето и видя напетия жандармерист до Фандорин, който си обличаше палтото. Симпатичното офицерче с поруменяла от студа физиономия и смешни засукани мустачки леко се поклони и я парна с любопитен поглед. Есфир студено кимна на Фандорин за сбогом и им обърна гръб.


	— … Невероятна скорост — превъзбуден разказваше по пътя Сверчински. — За вчерашния арест с ваше участие съм осведомен. Поздравявам ви. Но още с влака в дванайсет от Петербург да пристигне лично Пожарски! Заместник-директор на Департамента на полицията, държи цялото политическо разузнаване. Голяма клечка, бързо напредва! Вече е царски адютант. Значи веднага е потеглил, щом е получил телеграмата на Тайната полиция. Виждате ли какво значение има разследването за висшестоящите!
	— Откъде знаете за п-пристигането му?
	— Тоест как? — обиди се Сверчински. — Имам по двайсет души дежурни на всяка гара. Да не би да не познават Пожарски? Проследили са го как е взел файтон и е казал да пътува към „Гнездниковски“. Телефонираха ми, а аз веднага на вас. Със сигурност иска да ни отнеме лаврите, затуй е долетял с такава скорост! Ераст Петрович скептично поклати глава. Едно, че познаваше и по-големи столични звезди, второ — при вчерашното държане на арестувания царският адютант надали можеше да разчита на лесен успех.
	От „Малая Никитская“ до „Болшой Гнездниковски“ беше много по-близо, отколкото от Николаевската гара, така че пристигнаха в Тайната полиция преди високопоставения гост. При това дори натриха носа на Бурляев, който изобщо не знаеше още за идването на началството.
	Тъкмо седнаха петимата — Ераст Петрович, Бурляев, Сверчински, Зубцов и Смолянинов — да обсъдят общата си позиция, и се появи самият заместник-директор.
	Влезе длъгнест слаб господин на доста млада възраст. Астраганен калпак, английско палто, жълта чанта в ръка. Но още в първия миг лицето му приковаваше вниманието и задържаше погледа: стеснен в слепоочието продълговат череп, орлов нос, скосена брадичка, светла коса, черни подвижни очи. Грозновато, дори уродливо, лицето му имаше рядката особеност да предизвиква първо неприязън, но печелеше при по-дълго вглеждане.
	А всички дълго разглеждаха новодошлия. Сверчински, Бурляев, Смолянинов и Зубцов скочиха прави, двамата последни дори се опънаха мирно. Ераст Петрович като старши по чин остана седнал.
	Човекът с интересното лице се задържа на вратата и огледа на свой ред московчаните, а след паузата изведнъж произнесе гръмко и тържествено:
	— Чиновник от Петербург, пристигнал по височайше пълномощие, настоявам незабавно да се явите — засмя се и се поправи: — Тоест аз самият се явих при вас и настоявам само за едно: чаша силно кафе. Знаете ли, господа, не мога да спя във влак. От друсането на вагона мозъкът ми щрака и мисловният процес не ще да се изключи. Вие със сигурност сте господин Фандорин — леко се поклони пред статския съветник. — Вие сте Сверчински, вие — Бурляев. А вие? — въпросително погледна Смолянинов и Зубцов.
	Двамата се представиха, новопристигналият изгледа последния с особен интерес.
	— А, знам ви, Сергей Виталиевич, знам. Чел съм докладните ви. Много смислени.
	Зубцов се изчерви.
	— Съдейки по вниманието, с което ме удостоиха вашите агенти на гарата, съм разконспириран. Но все пак: Пожарски, Глеб Георгиевич, много ми е приятно. В нашия род от триста години сме все Глеб и Георгий — на Глеб Муромски* и Георгий Победоносец, нашите покровители. Дето има една приказка, традиция от векове. И така. Господин министърът ми възложи лично да оглавя разследването във връзка с убийството на генерал-адютант Храпов. От нас, господа, се чакат бързи резултати. Необходимо е извънредно усърдие, особено от ваша страна — Пожарски специално наблегна на последните думи и направи пауза, та московчаните изцяло да осъзнаят смисъла им. — Няма време, господа, всяка минута е безценна. Нощес, когато дойде телеграмата, за щастие си бях в кабинета. Стегнах тази чанта, грабнах си куфара — той винаги ми е подреден за случай на неочаквано пътуване, и хванах влака. Сега — десет минути за кафе и същевременно ще изслушам идеите ви. После ще си поговоря със задържания.
	[* Най-големият син на Владимир I — Святополк I — нарежда убийството на тримата си братя, за да завладее териториите им. Глеб (? — 1015) заедно с брат си Борис са известни източноправославни светци, канонизирани от руската църква. — Б.пр.]


	Ераст Петрович никога не беше виждал такъв разпит.
	— Какво сте го овързали, все едно е на електрическия стол? — учуди се князът, когато влязоха в стаята за разпити. — Чували ли сте за това последно американско изобретение*? Ей тук и тук (посочи китката и темето на арестанта) се слагат електроди и се пуска ток. Просто и ефективно.
	[* Първото смъртно наказание на електрически стол е изпълнено на 6 август 1890 г. Осъденият е Уилям Кемлър, известен и като Джон Харт. В енциклопедията на Братя Данчови (1936) този вид умъртвяване е наречен „електрокуция“. — Б.пр.]
	— Плашите ли ме? — нагло се усмихна вързаният с щърбава уста. — Няма нужда. Не ме е страх от изтезания.
	— Хубава работа — изненада се Пожарски. — Какви изтезания? В Русия сме, да не сме в Китай? Наредете да го развържат, Пьотър Иванович. Що за азиатщина, мили Боже.
	— Непоправим субект — предупреди го Бурляев. — Може да ни се нахвърли.
	Князът сви рамене:
	— Шестима сме тук и все здравеняци. Да се нахвърли. Докато му разкопчаваха каишите, петербуржецът с любопитство разглеждаше заловения терорист. И внезапно прочувствено каза:
	— Боже Господи, Николай Йосифович, дори не си представяте колко се радвам да ви видя. Запознайте се, господа. Пред вас е Николай Селезньов, самият той, безстрашният герой на революцията. Същият, който миналото лято застреля полковник Фон Бок, а после с експлозии и канонади избяга от затворническата кола. По вашето описание веднага го разпознах. Взех досието — и ето ме. За стар приятел душа давам.
	Не се знае кого повече изненадаха думите му: дали слисаните московчани или арестанта, застинал с глуповата физиономия — устата му още извита в усмивка, а веждите вече учудено вдигнати.
	— Аз пък съм полковник Пожарски, заместник-директор на Департамента на полицията. Щом сте в Бойната група сега, Николай Йосифович, значи сме се срещали на Аптекарския остров. Незабравима среща — и все в същото темпо енергично продължи: — Сам Бог ви праща, душо моя. Насмалко вече да си подам оставката — и изведнъж се появявате. Направо ми иде да ви разцелувам — той даже направи някакво движение към арестанта, сякаш наистина възнамеряваше да го целуне, и безстрашният терорист неволно се притисна в облегалката на стола. — Докато пътувах с влака, съчиних една статийка — довери му неудържимият царски адютант и извади от чантата си изписан лист. — Заглавието е: „Вижда се краят на БГ“. Подзаглавие: „Триумф за Департамента на полицията“. Чуйте сега: „За злодейската смърт на незабравимия Иван Фьодорович Храпов възмездието дойде незабавно. Тялото на загиналия още не е погребано, а московските криминалисти вече хванаха свръхопасния терорист Н.С., който даде подробни сведения за дейността на Бойната група, на която е член.“ Тук стилът е малко грапав, „който“ — „която“, но няма страшно, в редакцията ще го оправят. Нататък да не чета — смисълът ви е ясен.
	Задържаният — на име Николай Йосифович Селезньов, както се оказа — се подсмихна:
	— Как да не ми е ясен. Искате да ме компрометирате пред другарите?
	— И това за вас ще е по-ужасно от бесило. Нито в затвора, нито в каторгата никой от политическите няма да ви погледне. Защо държавата да ви наказва, да носи отговорност за вас. Сам ще си наденете примката.
	— Не бойте се, няма. На мен ще ми повярват, не на вас. Другарите ми са наясно с уловките на Тайната полиция.
	Пожарски не възрази.
	— Естествено, кой ще повярва, че безупречният герой на терора се е пречупил и всичко е издал. Психологически е недостоверно, знам. Само че… Боже, къде са… — той порови в жълтата си чанта и извади тесте средни на големина четвъртити фотографии. — Ето ги. Брей, притесних се, помислих, че в бързината съм ги оставил на бюрото. Само че, викам, безупречен ли е? Знам, че в партията ви властват строги нрави. По-добре да бяхте се хванали с анархистите, Николай Йосифович, при тях е по-такова, свободно. Особено с любознателния ви характер. Вижте, господа, тези фотографски снимки. Направени са през таен отвор в едно от най-долните заведения на „Лиговка“. Ето го нашия Николай Йосифович, тук е сниман отзад. А това с него е Любочка, единайсетгодишно дете. Тоест дете, разбира се, в смисъл на възраст и телосложение, а по опитност и табиети не е никакво дете. Но ако човек не познава биографията й, картинката е гнус. Ето, Пьотър Иванович, погледнете тази. Тук и Николай Йосифович добре си личи.
	Полицейските служители се струпаха около Пожарски и с интерес разглеждаха снимките.
	— Каква гадост, Ераст Петрович, вижте! — възмутен възкликна Смолянинов и подаде на Фандорин една от фотографиите.
	Той я погледна бегло и нищо не каза.
	Арестантът пребледня, нервно захапа устна.
	— Погледнете и вие — направи му знак князът. — И за вас е интересно. Сергей Виталиевич, драги, подайте му ги. И да ги скъса, няма страшно, ще извадим нови. Покрай тези снимки психологическият портрет на господин Селезньов придобива съвсем различен вид. Разбирам, Николай Йосифович — пак се обърна към терориста, който гледаше фотографията като гръмнат. — Не че сте някакъв си мизерен развратник, а само от любопитство. Опасна работа е прекаленото любопитство — Пожарски изведнъж се доближи до нихилиста, здраво го хвана с две ръце за раменете и му заговори бавно, насечено, сякаш забиваше пирони: — Селезньов, не ви чака героичен процес, на който дами от залата да се изповлюбят във вас. Ще ви заплюят собствените ви другари като предател и мръсник, опетнил светлия лик на революцията.
	Арестантът като омагьосан го гледаше от долу на горе.
	— А сега ще ви представя другата възможност — князът махна ръце от раменете му, придърпа стол и седна, елегантно преметна крак връз крак. — Вие сте смел, весел, неукротим човек. За какво са ви тези скучни великомъченици — вашите досадни революционни другари? Те са като пчелички, дето трябва да се събират в общ рояк и да живеят според правилата, а вие сте единак, независим сте и си имате собствени закони. Признайте, дълбоко в душата си ги презирате. За вас те са чужди хора. Вие си падате по игрички на стражари и апаши, да си рискувате живота, да се задявате с полицията. Дайте аз да ви вкарам в игра — по-интересна и по-рискована от революционната. Сега сте кукла в ръцете на партийни теоретици, дето си пият кафето със сметана по Женеви и Цюрихи, докато наивници като вас проливат кръвта си по руските улици. Аз пък ви предлагам самият вие да станете кукловод и да дърпате конците на цялата вълча глутница. Уверявам ви, невероятна наслада е.
	— Аз ще ги разигравам, а вие — мен? — с дрезгав глас попита Селезньов.
	— Много ще ми се дадете! — засмя се Пожарски. — Напротив, изцяло и напълно ще завися от вас. На вас залагам всичко, играя ва-банк! Ако се провалите, цялата ми кариера отива по дяволите! Нали виждате, Селезньов, докрай съм откровен с вас. Впрочем какво е революционното ви име?
	— Рахмет.
	— А за мен ще сте… да речем, Гвидон.
	— Защо Гвидон? — в недоумение сбърчи чело Селезньов с вид на човек, който не успява да следва бързия развой на събитията.
	— Защото ще прелитате от вашия си остров Буян при мен, в царството на цар Салтан, ту като комар, ту като муха, ту като оса*.
	[* Пушкин, „Приказка за цар Салтан“. — Б.пр.]
	В този миг Ераст Петрович изведнъж разбра, че терористът вече е завербуван. Още не е казал „да“, но вече е минал невидимата граница.
	И наистина нататък всичко се разви скорострелно, за броени минути.
	Първо Рахмет безгрижно, все едно за нещо незначително, отговори на бързите въпроси на виртуозното фанте за броя на членовете в Бойната група (били само четирима: главният — с прякор Грин, Емеля, Червенушката и самият Рахмет). После колоритно обрисува всеки. За главатаря например каза следното: „Той е като в английския роман «Франкенщайн», получовек-полумашинария. Когато говори или се движи, направо се чува как му дрънчат чарковете. За Грин съществува само черно и бяло, той е несъкрушим.“
	Със същата готовност и без съпротива Рахмет даде адреса на конспиративната квартира и дори съгласието доброволно да им сътрудничи написа с лекота — все едно любовна бележка. При това нямаше уплашен или смутен вид, а по-скоро съсредоточен, като човек, който открива небивали хоризонти и още не се ориентира добре в новата местност.
	— Вървете, Гвидон — каза Пожарски и крепко му стисна ръка. — От вас се иска да намерите Грин и да ни го осигурите. Трудна задача, но за вас изпълнима. И не се бойте, няма да ви изиграем. За нас сега сте най-главният човек, само на вас разчитаме. За връзката се разбрахме. Дай Боже всичко да е наред. Ако пък не вярвате в Бог — на добър час и късмет.
	Щом се затвори вратата зад гърба на преснопокръстения „сътрудник“ Гвидон, Бурляев уверено заяви:
	— Ще избяга. Какво ще кажете да изпратим подире му един-двама читави агенти?
	— В никакъв случай — поклати глава князът и се прозя. — Първо, от Бойната група може да ги забележат и ще го провалим. И второ, да не обиждаме нашето комарче с недоверие. Знам ги тоя тип хора. Ще ни сътрудничи най-усърдно и от сърце, с вдъхновение и фантазия. Докато не му доскучае. Важното е, господа, да не изпуснем този момент. А той непременно ще настъпи — когато нашият Гвидон изведнъж почувства, че още по-пикантно би било да направи двойно предателство, тоест да дърпа конците и на двете кукли — полицейската и революционната, да стане главен кукловод. Е, на това място валсът ни с Николай Йосифович ще свърши. Само трябва да чуем в кой миг музиката секва.
	— Съвършено вярно! — пламенно възкликна Зубцов, с искрено възхищение вперил очи в столичния психолог. — Много съм мислил за това, но вътрешно го наричах другояче. Да се хванеш със „сътрудник“, господа, е все едно да се впуснеш в тайна връзка с омъжена дама. Трябва да бдиш над нея, искрено да я обичаш и непрестанно да внимаваш да не я компрометираш, да не съсипеш семейното й благополучие. А когато чувството изстине, трябва да се разделиш с нея кавалерски и да й подариш нещо приятно за спомен. Без тежки думи и взаимни обиди.
	Пожарски изслуша развълнуваното слово на младия мъж с внимание и обобщи:
	— Романтично, но по същество е вярно.
	— Може ли и аз да кажа? — цял изчервен се обади и Смолянинов. — Вие, господин полковник, много хитро го завербувахте този Рахмет, разбира се, но ми се струва, че е нередно закрилниците на държавата да си позволяват нечестни методи — и продължи в скороговорка, да не би да го прекъснат. — Всъщност отдавна ми се щеше честно… Ние работим неправилно, господа. Ето този Рахмет е застрелял командира на полка, избягал е от арест, убил е наш човек и кой знае какво още е извършил, а ние го пускаме. Той си е за затвора направо, а ние разчитаме да спечелим покрай него, вие пък дори му стискате ръка. Да, разбирам, че така по-бързо ще разплетем случая, но може ли разкриването му да е на такава цена? Вместо да сме стожери на справедливостта и чистотата, ние още повече от нихилистите покваряваме обществото. Това не е хубаво. А, господа? — в търсене на подкрепа поручикът погледна двамата си началници, но Сверчински с укор поклати глава, а Фандорин, макар да го гледаше със симпатия, нищо не каза.
	— Защо мислите, младежо, че държавата — това е справедливост и чистота? — добродушно се усмихна Пожарски. — Хубава справедливост! Предците ни, разбойници, са натрупали богатства, отнемайки ги от собствените си съотечественици, и са ни ги завещали, за да можем да се обличаме красиво и да слушаме Шуберт. В моя случай впрочем нямам нищо завещано, но това е подробност. Чели ли сте Прудон*? Собствеността е кражба. И ние с вас сме стража, сложена да охранява краденото. Така че не се самоизмъчвайте с илюзии. По-добре разберете следното, ако не можете без нравствена обосновка. Нашата държава е несправедлива и нечиста. Но по-добре така, отколкото бунт, кръв и хаос. Бавно и с нежелание, но обществото все пак леко се прочиства, добива малко по-приличен вид. Нужни са векове. А революцията ще го срине назад във времената на Иван Грозни. Пак няма да има справедливост, само дето ще се появят нови разбойници и отново те ще имат всичко, останалите — нищо. Даже прекалено поетично се изразих за стражата. Ние с вас, поручик, сме лайночистачи. Чистим нужниците, та говната да не прелеят навън. Ако не искате да се цапате, свалете синята униформа и си търсете друга професия. Не ви притискам, а ви съветвам най-сърдечно — и полицейският заместник-директор потвърди искреността на последните си думи с мека усмивка.
	[* Френски социалист, публицист, философ, теоретик на анархизма (1809–1865), обявява едрата капиталистическа собственост за кражба, защитава дребната собственост, която не е свързана с експлоатация. — Б.пр.]
	Подполковник Бурляев изчака края на абстрактната дискусия и делово попита:
	— Ваше сиятелство, да наредя ли да завардят квартирата на доцент Аронзон?
	— Не-не, те отдавна са се изпарили оттам. Не закачайте Аронзон. Иначе рискуваме да издадем Гвидон. А и за какво ни е Аронзон? Някакъв си „симпатизант“, голяма работа. Ще ни опише терористите ли? Вече разполагаме с описанията им. Повече ме интересува тази Игла, дето им е партийна свръзка. Нея да я спипаме, пък…
	Той млъкна изведнъж, скочи към вратата и рязко я отвори. Точно отпред се мъдреше жандармерийски офицер с много светла коса и прасешки цвят на лицето, което пред очите им стана още по-розово. Ераст Петрович позна щабротмистър Зейдлиц, преторианеца на генерал Храпов, понастоящем проснат в дисекционната зала без никаква нужда от охрана занапред.
	— Аз… аз… търся господин Бурляев. Исках да разбера дали са открили убийците… Дочух, че снощи имало арест… Вие сте княз Пожарски, нали? А аз…
	— Знам кой сте — рязко го прекъсна царският адютант. — Вие сте човекът, провалил задача от изключителна важност. Вие, Зейдлиц, сте престъпник и ще ви изправя на съд. Забранявам ви да мърдате от Москва до второ нареждане. И какво правите тук? Подслушвате ли?
	За трети път през време на краткото му пребиваване петербургският гост се промени до неузнаваемост. Благоразположен с колегите и напорист към Рахмет, спрямо провинилия се жандармерист той се разлюти до грубост.
	— Как си позволявате! — пламна Зейдлиц почти разплакан. — Аз съм офицер! Нека ме съдят, но вие нямате право да се държите така! Знам, няма прошка за мен. Но аз ще изкупя вината си, кълна се!
	— В арестантските роти ще я изкупите — безцеремонно го контрира князът и тресна вратата пред носа на горкия щабротмистър. Когато се обърна към останалите, на лицето му нямаше и помен от гняв — само порив и плам. — Хайде, господа, на работа — рече той и потри ръце. — Да разпределим ролите. На вас, Пьотър Иванович, се полага агентурната дейност. Проверете всички революционни кръжоци, всички свръзки. Намерете ми ако не Грин, поне мадмоазел Иглата. И още едно поръчение за вашите момчета — да притиснат Зейдлиц и неговите хора. След като го направих на мат и маскара това балтийско пале, ще преобърне земята. Трябва да спасява кожата, та усърдието му ще е безгранично. И то без много да си поплюва. Нека ни извади кестените от огъня, пък ще ги хапнем ние. Сега — вие, Станислав Филипович. Раздайте описанията на престъпниците сред вашите хора по гарите и заставите. Вие отговаряте Грин да не изчезне от Москва. Аз пък — князът се усмихна лъчезарно — ще се заема с Гвидон. В края на краищата така е справедливо, защото аз го вербувах. Отивам в хотел „Лоскутни“, взимам си хубава стая и ще си отспя. Сергей Виталиевич, ще ви помоля непрестанно да сте на телефона — в случай, че получим сигнал от Гвидон. И незабавно ме уведомете. Всичко ще мине идеално, господа, ще видите. Както казват френците — горе главата.


	Пътуваха с шейната в пълно мълчание. Смолянинов май напираше да се изкаже, но не посмя. Сверчински тревожно сучеше добре поддържания си мустак. А Фандорин изглеждаше необичайно вял и потиснат.
	И с право.
	Сиянието на столичната знаменитост направо засенчи почетния ореол на статския съветник. От първоразрядна персона, в чиито думи и дори мълчание околните се вслушваха с почтително внимание, Ераст Петрович се превърна излишна и дори донякъде комична фигура. Какъв е той сега? Разследването е оглавено от опитен, бляскав специалист, който със сигурност ще се справи по-добре от московския чиновник за специални поръчения. Успехът му е гарантиран и поради това, че столичанинът явно не е обременен от ненужни скрупули. Фандорин впрочем веднага се засрами от тази мисъл, защото беше недостойна и плод на накърненото му самолюбие.
	Основната причина за покрусата му беше друга — и статският чиновник честно си я призна. За първи път съдбата го срещаше с човек, който имаше по-големи детективски способности от неговите. Не, може би за втори. Много отдавна, още в началото на кариерата си, Ераст Петрович се бе сблъскал с друг такъв талант, но никак не обичаше да си спомня онази отминала история.
	А нямаше как и да се оттегли от разследването. Това би означавало заради наранената си гордост да предаде милия Владимир Андреевич, който очакваше от помощника си съдействие и дори спасение.
	Стигнаха до Жандармерийското управление и все така мълчаливо влязоха в кабинета на Сверчински. Тук стана ясно, че и полковникът по пътя си е мислил за генерал-губернатора.
	— Лошо, Ераст Петрович — мрачно и без обичайните усукваници подхвана Станислав Филипович, когато седнаха и запалиха пури. — Обърнахте ли внимание, че той дори не отиде да се представи на Владимир Андреевич? Край със стареца. Във висшите кръгове въпросът е решен. Ясно е.
	Смолянинов жално въздъхна, а Фандорин тъжно поклати глава:
	— За княза ще е жесток удар. Макар да е на преклонни години, т-телесно и умствено още е доста свеж. И за Москва е добър градоначалник.
	— По дяволите Москва — грубо го апострофира полковникът. — Важното е, че ние с вас сме добре с Долгорукой. А без него ще сме зле. Мен, естествено, няма да ме назначат началник на управлението. А и вашият сладък живот ще свърши. Новият генерал-губернатор ще си доведе свои доверени лица.
	— С-сигурно. Но какво можем да направим?
	Предпазливият Станислав Филипович беше неузнаваем.
	— Такова. Да го надхитрим.
	— Предлагате да пипнем терористите преди п-полковник Пожарски — не попита, а по-скоро констатира статският чиновник.
	— Именно. Но не само. Туй князче е много припряно, трябва да го неутрализираме.
	Ераст Петрович за малко да се задави с дима от пурата.
	— Станислав Филипович, за Б-Бога!
	— Не да го убием, разбира се. Само това липсваше! Има и по-симпатични начини — взе да умува той: — например да го направим смешен. Да изпадне в глупаво положение. Ераст Петрович, миличък, трябва да покажем, че ние, „долгоруковските“, струваме много повече от столичния навлек.
	— Аз всъщност не съм се отказал от разследването — вметна статският съветник. — При разпределянето на „ролите“ господин Пожарски ме остави на п-произвола. Но аз не съм свикнал да седя със скръстени ръце.
	— Чудесно! — полковникът рипна и енергично закрачи из стаята, обмисляйки нещо. — Тогава ще задействате аналитичния си талант, който толкова пъти ни е спасявал. Аз пък ще се погрижа князчето да стане за посмешище — след което заломоти под нос: — „Лоскутни“, „Лоскутни“… там имам този, как беше… отговаря за прислугата… Терпугов? Сичугов? Както и да е… И Коко, да, непременно Коко… Точно така…
	— Ераст Петрович, ще ме вземете ли с вас? — прошепна поручикът.
	— Май вече съм частно лице — също тъй тихо отвърна Фандорин и като видя как съкрушено се опъна руменото му лице, утешително каза: — За съжаление. Бихте ми били м-много от полза. Но нали пък вършим обща работа.
	От управлението до дома му нямаше и пет минути пеша, но това време напълно му стигна да открие своя ниша в разследването — тесничка, уви, и не най-обнадеждаваща.
	Премисли нещата от всички страни:
	Пожарски си избра най-краткия път, за да пипне БГ — чрез Рахмет-Гвидон.
	Тайната полиция ще души по околни пътища чрез проверка на революционните връзки.
	Жандармерията има готовност да хване терористите при опит за напускане на града.
	Плюс Зейдлиц, който ще подкара направо и ще действа с методи, за които го е страх дори да си помисли. При това ще го притискат копоите на Милников.
	Така погледнато, Бойната група е завардена от всички страни. Никакъв шанс за измъкване. Май няма къде да се вклини и той с частното си разследване и неясни пълномощия. При толкова разследвани отвсякъде току-виж го стъпкали.
	Но три неща го подбуждаха към незабавни и решителни действия.
	Жал му е за стария княз. Това първо.
	Не може да преглътне обидата, нанесена му от господин Грин, който за дръзката акция си бе позволил да се представи за статския съветник Фандорин. Това второ.
	И трето. Да-да, третото е накърненото самолюбие. Да видим, ваше питерско сиятелство, кой колко струва и на какво е способен.
	След ясното формулиране на мотивациите умът му заработи много по-ясно и точно.
	Съратниците всички вкупом нека си издирват Бойната група. Интересно дали ще я открият и колко скоро. А ние ще търсим предателя сред пазителите на закона. Това дори е може би по-важно, отколкото залавянето на терористите, били те и най-опасни.
	Пък знае ли човек дали този път към прословутата БГ няма да се окаже най-кратък.
	Впрочем последното досущ си беше на самозалъгване.


	Глава шеста
	Ексът

	Грин, естествено, не излезе на перона. Седна в кафенето на салона за посрещачи, поръча си чай с лимон и се загледа през прозореца.
	Колко интересно. Такова количество копои на шепа място не беше виждал дори при посрещане на височайшите особи. Кажи-речи, една трета от изпращачите бяха вездесъщи господа с отворени на четири очи и повратливи шии. Очевидно изпитваха определен интерес към стройните брюнети. Нито един подобен пътник не успя да се добере безпрепятствено до влака — любезно ги подхващаха под ръка и ги отвеждаха до вратата на дежурния. Явно там се намираше някой, който го беше видял в Клин.
	Почти веднага ги освобождаваха и тъмнокосите мъже възмутени бързаха обратно към пероните. Но си изпащаха и руси, и дори червенокоси — и тях ги мъкнеха за проверка. Значи полицията бе проявила достатъчно въображение да предположи, че престъпникът може да се е пребоядисал.
	Не й стигна обаче въображението да предположи, че убиецът на Храпов няма да е сред отпътуващите, а при посрещачите. В салона, където се разположи Грин, беше тихо и мирно. Ни копои, ни сини мундири.
	Тъкмо на това разчиташе, когато тръгна да посрещне влака, с който трябваше да пристигне Коза. Рисковано наистина, но Грин предпочиташе лично да движи нещата, свързани със „специалиста“.
	Влакът пристигна точно по разписание и не щеш ли, още преди да види Коза, Грин съзря сред гъмжилото на пристигналите Жули. Нямаше начин да остане незабелязана с лилавите щраусови пера, които се полюшваха над широкополата й мъхеста шапка. Жули се набиваше на очи в множеството като райска птица сред ято врани. Носачи мъкнеха подире й куфари и кръгли кутии за шапки, а до нея с ръце в джобовете крачеше с лека танцова походка красив млад мъж: тясно палто с касторена яка, американска шапка, тънки черни мустачки. Самият той, господин Коза, специалист по ексовете.
	Грин изчака ефектната двойка да излезе на гаровия площад при стоянката на файтоните и бавно потегли подире им.
	Приближи се отзад, попита:
	— Жули, какво търсите тук?
	Коза рязко се обърна, без да вади ръце от джобовете. Позна го, леко кимна.
	Но за Жули сдържаността бе непозната дума. Свежото й личице светна в радостна усмивка.
	— Гринчик, миличък, здравейте! — възкликна тя, хвърли му се на врата и шумно го целуна по бузата. — Как се радвам да ви видя! — и шепнешком: — Така се гордея с вас, така се безпокоя. Знаете ли, че вече сте най-главният герой за мен!
	Коза иронично кривна устна:
	— Не исках да я взимам. Казах й, че идвам по работа, не на разходка. Ама разбира ли от дума.
	Наистина беше трудно човек да й се противопостави. Наумеше ли си нещо, тя връхлиташе като смерч, омайваше с парфюмено ухание, сипеше милиони думи, едновременно настояваше, обръщаше на смях, молеше, заплашваше, а в лудешките й сини очи бляскаха дяволски искрици. На една изложба в Париж Грин видя портрет на някаква актриса, рисуван от модния художник Реноар*. Все едно Жули му беше позирала — същата без разлика.
	[* Вероятно прочутият „Портрет на актрисата Жана Самари“, с който Реноар участва в „Салон 1879“. — Б.пр.]
	По-добре Коза да беше дошъл сам да свършат работата, но Грин й се зарадва. И понеже радостта му беше неправилна, сбърчи вежди и каза по-строго от необходимото:
	— Жалко. Поне не ни пречете.
	— Че кога съм пречила? — наду устенца Жули. — Ще съм тиха като мишчица. Ни ще ме видите, ни ще ме чуете. Къде отиваме? В квартирата или на хотел? Трябва да взема вана и да се пооправя. Сигурно изглеждам ужасно.
	Не изглеждаше никак ужасно и тя си го знаеше. Затова Грин й обърна гръб и с жест повика файтон:
	— Хотел „Бристол“.


	— Защо да не може, може. Още днес. Стига да имате десетина апаши — лениво провлачи Коза, полирайки ноктите си с направен маникюр.
	Тази преднамерена леност явно се смяташе за висш бандитски шик.
	— Днес ли? — не повярва на ушите си Грин. — Сигурен ли сте?
	Специалистът невъзмутимо сви рамене:
	— Коза не си чеше езика. Ще приберем поне половин милион.
	— Къде? Как?
	Плячкаджията се усмихна и Грин изведнъж разбра какво беше харесала Жули у това самодоволно конте: с широката белозъба усмивка мургавото лице на Коза стана момчешки смело и безгрижно.
	— „Къде“ ще кажа после. И „как“ също. Първо трябва да ида да поогледам. В Москва съм си заплюл две симпатични адресчета: ковчежничеството на военното окръжие и експедиторската служба за държавни книжа. Ще си избера. И на двете места човек може да удари кьоравото, стига да не се страхува от кръв. Охраната е голяма, но иначе никак не е трудно.
	— Без кръв не става ли? — попита Жули.
	Тя вече беше облякла ален копринен халат и си беше разпуснала косата, но още не беше стигнала до банята. Стаята, запазена за Грин, не й хареса — стовариха куфарите в апартамента „лукс“ на първия етаж. Нейна работа. Грин не разбираше какво толкова намират хората в разкоша, но прощаваше подобна слабост.
	— Без кръв се крадат само ябълки — небрежно подметна Коза и се надигна. — Моят дял е една трета. Отиваме довечера. Ако е в ковчежничеството — в пет и половина. Ако от експедиторската служба днес имат доставка — в пет. Дайте знак на вашите да се съберат в квартирата. Ще ни трябват револвери, бомби. И шейна — лека, американка. Плазовете да се смажат с мас. И конят, естествено, да е бърз като птица. Чакайте ме тук. След около три часа се връщам. Когато Коза излезе, а Жули отиде да се къпе, Грин завъртя ръчката на стенния „ериксон“ и помоли хотелската телефонистка да го свърже с абонат 38–34. След спешната евакуация от „Остоженка“ успя да накара все пак Иглата да му даде номера си — връзката чрез „пощенската кутия“ беше прекалено туткава за сегашната ситуация.
	Чу женски глас и каза:
	— Аз съм.
	— Добър ден, господин Сиверс — отвърна Иглата с уговореното име.
	— Днес ще пращаме стоката. Партидата е голяма, ще ми трябват всичките ви служители. Незабавно да тръгват към службата и да чакат там. Да си вземат и всички инструменти — пълен комплект. Освен това ще ни трябва шейна. Бърза и лека.
	— Всичко ми е ясно. Веднага ще уредя — гласът й трепна от вълнение. — Господин Сиверс, много ви моля… Не може ли и аз да участвам? Ще ви бъда от полза…
	Грин помълча, загледан сърдито през прозореца. Трябваше да й откаже така, че да не я обиди.
	— Няма нужда — каза накрая. — Хората са предостатъчно, а вие ще сте по-полезна, ако…
	Не можа да довърши, защото в същия миг две горещи голи ръце нежно обхванаха изотзад шията му. Едната разкопча яката и се плъзна под ризата му, другата го погали по бузата. По врата го погъделичка топъл дъх, а после го опари докосване на нежни устни.
	— Не чувам! — изпищя в ухото му тънко гласче. — Господин Сиверс, не ви чувам!
	Ръката под ризата му взе да върши неща, от които дъхът му секна.
	— … Ако сте на телефона — едва изговори той.
	— Но нали ви помолих! Нали ви казах, че имам всички необходими умения! — не мирясваше слушалката.
	А в другото ухо нисък гърлен глас му шепнеше:
	— Хайде, Гринчик, миличък…
	— Из… изпълнете нареждането — измънка Грин и приключи разговора.
	Обърна се. Видя нещо розово, сияйно, пламенно, от което здравата му стоманена обшивка се пропука. Пукнатината бързо се разклони, ширна се, от нея плисна всичко отдавна забравено и скрито и парализира разума и волята му.


	Инструктажът започна в два и половина.
	В квартирата на адвоката, който в момента пледираше на прословутия процес за хусаря, застрелял от нещастна любов вятърничава актриса, се беше събрала голяма компания: единайсет мъже и една жена. Говореше един, всички други слушаха, и то така внимателно, че дори професор Ключевски* би му завидял.
	[* Виден руски историк (1841–1911), последното издание на трудовете му през 1987–1990 г. обхваща 9 тома. От 1882 г. професор в Московския университет и в Московската духовна академия, главен лектор също така в Александровската военна школа и във висшите женски курсове, изключително популярен сред студентската младеж. — Б.пр.]
	Присъстващите седяха в полукръг покрай трите стени в адвокатския кабинет, а на четвъртата стена висеше забоден с карфици картон, по който инструкторът чертаеше с въглен квадрати, кръгове и стрелки.
	Грин вече беше запознат с плана на акцията — Коза му го беше разказал по пътя от хотела, — затова сега гледаше повече слушателите, отколкото схемата. Диспозицията беше ясна и проста, но дали всичко това ще се осъществи зависеше само от изпълнителите, повечето от които досега не бяха участвали в екс и не бяха чували как свистят куршумите.
	Можеше да разчита най-вече на Емеля, Рахмет и на самия Коз. Червенушката ще е всеотдаен, но още е млад-зелен, не е помирисвал барут. А какво представляват шестте момчета от московския боен отряд, изобщо не е ясно.
	Гвоздея, работник в Гужоновския завод, и Марат — студент медик — Грин беше видял в чайната на „Маросейка“. Там се проявиха само с това, че от усърдие и липса на опит направо се бяха втренчили в Рахмет и така се издадоха. Останалите четирима: Арсений, Бобъра, Шварц и Нобел (последните двама, студенти по химия, си бяха избрали за прякори имената на създателите на барута и динамита) — изглеждаха съвсем като хлапета. А ще си имат работа с опитни охранители. Дано не изпозастрелят цялата тази детска градина.
	В ъгъла, старателно свила вежди, седеше Жули, която нямаше никаква работа тук. Грин я погледна и почувства, че се изчервява, а подобно нещо не му се беше случвало от десетина години. С усилие на волята той потисна по-надълбоко жарките спомени за днешното събитие с цел да ги анализира по-късно. Самоуважението му и здравата защитна обшивка бяха пострадали сериозно, но тя сигурно ще може да се възстанови. Само трябва да измисли как. Не сега. После.
	Погледна Коза — не виновно, а преценяващо. Как ли би постъпил специалистът, ако научеше? Ясно е, че акцията щеше да се провали, защото от гледна точка на криминалния морал Грин жестоко го е засегнал. И там е главната опасност, каза си Грин, но погледна пак жената и внезапно се усъмни: така ли е? Главната опасност, разбира се, е тя.
	Жули с лекота сломи стоманената воля и желязната дисциплина. Тя беше самият живот, който, както се знае, е по-силен от всякакви правила и догми. Тревата прораства през асфалт, водата пробива скали, жената размеква и най-твърдото сърце. Особено такава жена.
	Грешка беше да допускат Жули до революцията. Радостните розови приятелки, даряващи щастлива наслада, не са за кръстоносците на революцията. За тях са стоманеносивите амазонки, те са техни спътнички. Такива като Иглата.
	Тя трябваше да е тук, а не Жули, която само разсейва мъжете с пъстрата си перушина. Но Иглата е обидена, довела е хората и си е отишла, без да изчака Грин. Сам си е виновен — държа се лошо с нея по телефона.
	— Ама какво бърчите чела? — усмихна се Коза и обърса зацапаните си ръце в черния английски вълнен панталон, очевидно скъп. — Не се вкисвай, революцийо. Обирът е апашорска работа, той не обича намусените. Иска веселие, дързост. А който гушне босилека — така му било писано. За млад човек е сладост да умре. Страх ги е старите и болните, а за нашего брата е все едно да гаврътне чаша спирт в мразовит ден — парва те, после те отпуска. Вие, глупчовци, почти нищо няма да правите, всичко ще извъртим ние с Грин. И после — обърна се той вече към Грин — хвърляме тафиросаното на шейната и отпердашваме до странноприемница „Индия“, където ще ни чака Жулиета. Там е чаршия, пазарно място, никой няма да ни киризи стоката. Докато препуска конят, върху чувалите с държавни печати трябва да нахлузим наши си обикновени торби — кой ще ти разбере, че не караме бахар, ами шестстотин хилки. В стаята веднага сядаме да делкаме. Разбрали сме се: две на мен, четири за вас. И адио до нескив. С тая плячка Коза ще си отживее — той намигна на Жули. — Цепим към Варшава, после Париж, от Париж — където ти кефне.
	Жули му се усмихна чаровно, нежно, но също тъй нежно се усмихна и на Грин. Колкото и да е странно, той не забеляза в погледа й капка вина или неудобство.
	— Разотивайте се — рече Грин и стана. — Първо Коза и Жули. После Гвоздея и Марат. След тях Шварц, Бобъра и Нобел. — А докато ги изпращаше в антрето, даде последни наставления. Помъчи се да говори ясно, без да изпуска думи: — Гредата да се стовари в без десет, не по-рано, че метачите може да я разкарат… Стреляте от укритието, няма да се показвате. Опваш ръка и пушкаш. Не е зор да ги избиете, а да ги изненадате и да им отворите работа… Важното е от вас никой да не отнесе куршума. Няма как да се изнасят ранените. Не бива и да се изоставят. Който е улучен и не може да офейка — да се гръмне. Слушайте Рахмет и Емеля.
	Когато си тръгнаха и последните трима, Грин заключи вратата и тръгна да се връща в кабинета, но изведнъж забеляза, че от джоба на черното му палто, провесено на закачалката, стърчи бяло ъгълче. Какво е — разбра веднага.
	Закова се на място, нареди на сърцето си да спазва ритъма. Извади листчето, вдигна го до очите си (в антрето беше тъмно) и прочете:

	Градът е опасан с жандармерия. Избягвайте гарите и заставите. Блокадата е под командването на полковник Сверчински. Тази нощ той ще е на Николаевската гара в дежурната стая. Пробвайте да се възползвате — нанесете отвличащ удар.
	__И най-важното — пазете се от Рахмет, той е предател.__
	ТГ

	Грин мимоходом забеляза, че бележката не е написана на „ундервуд“ като предишните, а на „ремингтън“, и потърка чело да си размърда мозъка.
	— Грин, къде се загуби? — чу гласа на Емеля. — Ела тук!
	— Сега! — викна той. — Отивам до тоалетната.
	В клозета той се подпря на мраморната стена и взе да прехвърля по точки нещата за размисъл, започвайки от по-несъществените.
	Откъде се е появило писмото? Кога? На гарата не беше със своето, а с Рахметовото палто, понеже за всеки случай взе бомба, а джобове му бяха по-удобни. Неговото цял ден остана на закачалката. Значи кръгът се свива. Може да изключи всички, които сега са в Петербург. Московчаните също. Ако ТГ е един човек, а не двама или повече. Може „Г“-то също да означава „група“? Терористична група? Глупости. Добре, оставяме го за по-късно.
	Сверчински. Да не беше ексът — прекрасна идея. Ще накажат висшестоящ жандармерист, а и ще поразредят блокадата. Отвличащ удар — много правилно. Сега е важно не самите те да изчезнат от Москва, а да прехвърлят парите. Времето ги притиска. Но ще имат ли сили за две акции? Това ще се изясни след екса.
	И сега вече дойде ред за най-трудното, което в бележката беше подчертано с химически молив.
	Рахмет — предател. Възможно ли е?
	Да, отговори си Грин. Възможно е.
	Тогава става ясно предизвикателството и ликуването в очите му. Не са го пречупили жандармеристите, а играе нова роля. Мефистофел, Ванка Каин или каквото си въобразява.
	Ами ако сведенията на ТГ са неверни? Досега ТГ не е грешил, но тук става дума за живота на негов другар.
	Грин се погрижи от вчера Рахмет да не мърда от квартирата. Днес нареди на Емеля да не изпуска от очи провинилия се, в което след нощната авантюра на бившия улан нямаше нищо странно.
	Планът му беше да постави на Рахмет по време на екса най-опасната задача. Нека с дела да докаже дали е честен или не.
	Сега обаче излиза, че Рахмет не бива да участва. Грин взе решението, натисна медното копче на казанчето — последна дума на техниката в санитарията, и излезе от тоалетната.
	Рахмет, Емеля, Червенушката и Арсений, синът на отсъстващия стопанин, стояха пред начертаната с въглен схема.
	— А, най-после — обърна към него възбудено светнали очи Червенушката. — Тревожим се тук дали ще се справите само вие с Коза. Все пак сте само двама, а ние сме цяло пълчище.
	— Много е рисковано — обади се и Рахмет в подкрепа на малкия. — Освен това дали не се предоверяваш на тоя попски Рокамбол*. Да не ни махне за сбогом с всичките парици? Дай да дойда с вас, а Емеля ще метне бомбата.
	[* Рокамбол — Мистериозен персонаж, който играе голяма роля в романите на П. дю Терай. Името се превръща в синоним на авантюрист, участник в невероятни приключения. — Б.пр.]
	— Не, аз бомбата! — възкликна Червенушката. — Емеля трябва да командва момчетата.
	Дали го е страх или има нещо друго? — помисли си Грин за Рахмет. Със сух, нетърпящ възражения глас, каза:
	— Ние с Коза ще се справим двамата. Бомбата хвърля Емеля. Мяташ я и изчезваш зад ъгъла. Не чакай да се взриви. Само викни да се разбере, че ти си я хвърлил. Изчезваш зад ъгъла и оттам командваш кога да стрелят. А Рахмет няма да участва.
	— Как така? — подскочи Рахмет.
	— Изключено — обясни Грин. — Никой не ти е виновен. Обявен си за издирване. Всички копои ти имат описанието. Само ще ни провалиш. Оставаш тук на телефона.
	Потеглиха в четири и петнайсет — малко по-рано от необходимото.
	В двора Грин се обърна.
	Рахмет стоеше до прозореца. Видя го, махна му.
	Излязоха на улицата.
	— По дяволите — каза Грин, — забравих шомпола. Тъпо. Да не вземе да ми засече куршум в цевта.
	Червенушката, зачервен от вълнение, предложи:
	— Ще ида. Къде го държиш? На шкафчето ли? — и понечи да се втурне, но Емеля го хвана за яката.
	— Стой бе, перко! Не бива да се връщаш. За първи път участваш в акция — това е кофти знак.
	— Почакайте ме в шейната, сега идвам — рече Грин и се врътна обратно.
	Преди да влезе в двора, погледна от входа. На прозореца нямаше никого:
	Бързо го прекоси и се качи на първия етаж. Специално смазаната ключалка не скръцна.
	Безшумно влезе — събу се отвън.
	Мина през трапезарията. Откъм кабинета, където беше телефонният апарат, чу гласа на Рахмет:
	— Да, дванайсет — седемдесет и четири. По-бързичко, госпожице, спешно е… Тайната полиция ли е? Търся…
	Грин се покашля.
	Рахмет изпусна фунията и се обърна.
	В първия миг лицето му доби някакъв особен вид — съвсем безизразен. Ами да, не е наясно дали Грин е чул фаталните думи, още не знае каква роля да играе — на приятел или на предател. Значи това било истинското лице на Рахмет — празно. Все едно училищна дъска, забърсана със сух парцал — по нея има мръсни следи.
	Но лицето му остана празно само за секунда. Рахмет разбра, че е разкрит, и крайчецът на устата му се повдигна в нагла усмивка, очите му се присвиха презрително.
	— Какво има, Гринчик, не си повярвал май на бойния съратник? Гледай ти, не го очаквах от теб, откачалник жалък. Какво си се опънал като оловно войниче?
	Грин стоеше неподвижно с ръце по шевовете и не помръдна дори когато човекът метличина с щърбавата усмивка измъкна от джоба си „булдога“.
	— Защо си сам? — изфъфли Рахмет. — Без Емеля, без Червенушката? Дошъл си да ме засрамиш ли? Аз нямам срама, Гринуля. Сам знаеш. Жалко, ще трябва да те отпиша. По ми се щеше да те предам жив. Какво ми се пулиш? Мразя те, дръвник такъв!
	Оставаше да изясни само едно: дали Рахмет отдавна сътрудничи на Тайната полиция или е вербуван вчера.
	Грин точно така го попита:
	— Откога?
	— Да речем, че още отначало! Отдавна ми се драйфа от вас, посерковци. И най-вече от тебе, чугунен урод! Вчера се запознах с много по-интересен човек от теб.
	— Какво е това ТГ? — попита за всеки случай Грин.
	— Ъ? — не разбра Рахмет. — Кое?
	Грин нямаше повече въпроси, нито време за губене. Хвърли ножа, стиснат в дясната ръка, и залегна на пода, изпреварвайки изстрела.
	Но не последва изстрел.
	„Булдогът“ падна на килима, а Рахмет хвана с две ръце дръжката на ножа, забит вляво в гърдите му. Отпусна глава, взрян с изненада в странния предмет, и го изскубна от раната. Кръв ливна по цялата му риза, Рахмет огледа стаята с невиждащи очи и рухна ничком.


	— Потегляме — рече Грин, скочи в шейната и прибра под седалката сандъчето с всичко най-необходимо: детонатора, фалшивите документи, резервното оръжие. — Паднал под стола. Едвам го намерих. До „Хлудовски“ сме заедно. Там слизате, аз заминавам да се срещна с Коза. И още нещо. Тук няма да се връщате. След екса — в кантона. Арсений също.


	Коза вече се разхождаше по тротоара, докаран като търговски пътник средна ръка: с касторена шапка, късо палто, кариран панталон, елегантни бели плъстени ботуши. Грин, както се бяха разбрали, се беше натъкмил като продавач.
	— Къде се шляеш? — кресна му „специалистът“, вече влязъл в ролята си. — Вържи коня и ела насам.
	Когато Грин се доближи до него, бандитът му намигна и тихо каза:
	— Чудна двойка сме. Баш такива гъсоци обичах да оскубвам на младини. А Жулиетка, да знаете — нагласил съм я като стрина, че да не й се чудят в „Индия“. Вдигна шум и гюрултия — не желаела да се загрозява!
	Грин се поразвъртя, за да не слуша празни приказки. Огледа позицията и я определи като идеална. „Специалистът“ си знаеше работата.
	Тясната улица „Немецка“, по която щеше да дойде колата, се е опънала в права линия чак до Кукуйския мост. Конвоят ще се види отдалеч, има време да се подготвят.
	Точно преди кръстовището напряко през платното се валяше дълга греда с нужната дебелина — ездач лесно ще го прескочи, но шейната ще спре. След още петдесетина крачки вдясно видя пролука между сградите — задънената „Сомовска“. Там зад каменния черковен зид вече трябваше да са се разположили стрелците. Иззад ъгъла се подаде глава. Емеля. Наблюдава.
	Планът на Коза беше добър — прост и точен, не се предвиждаха усложнения.
	Още не беше се свечерило, ала светлината по краищата на небето вече помътняваше към сивкаво. След половин час ще се смрачи, но дотогава ще са приключили акцията и тъмнината ще им помогне да изчезнат.
	— Сега е пет — съобщи Коза, щракнал капачето на разкошния си часовник с дебел платинен ланец. — Потеглят от експедицията. След около пет минути ще ги видим.
	Енергичен, стегнат, в очите му бляскат весели пламъчета. Съдбата ще да се е пошегувала със свещенослужителя — в скучното попско семейство да подхвърли такова вълче. Грин се замисли над теоретичния въпрос какво ли ще правят такива Козове в свободното хармонично общество? Защото природата все едно ще ги произвежда в определени пропорции. Никакво възпитание не може да прекърши вродената склонност.
	И го измисли: ще останат опасни професии, за които са необходими авантюристи като Коза. Да се гмуркат в морските глъбини, да покоряват непристъпни планински върхове, да продължават с летателните експерименти. А по-късно, след петдесетина години, ще дойде ред да се изследват и други планети. Ще има работа за всеки.
	— Разкарай се! — викна Коза на един чистач, който с пъшкане се опита да избута гредата встрани. — Наша е, сега ще се върне шейната да я вземе. Брей че народ бе, само гледа какво да отмъкне.
	Чистачът побърза да се скрие от скандалджията зад желязната порта и улицата опустя.
	— Иидат париците, иидат милинките — с тих сладникав глас почти пропя Коза. — Давайте отсреща. И не се хвърляйте напред, мен гледайте.
	Отначало се виждаше продълговато тъмно петно, после взеха да се различават отделни фигури — всичко беше точно както обясни Коза.
	Отпред двама ездачи охранители с карабини през рамо.
	Зад тях колата на експедиторската служба: голяма покрита шейна, до кочияша двама — един полицай и един експедитор.
	Отстрани на колата още конна стража — двама отдясно и двама отляво.
	Отзад вероятно имаше друга шейна, която оттук не се виждаше. В нея би трябвало да се намират още четирима охранители с карабини.
	Емеля се появи иззад ъгъла, опря се на стената. Зазяпа се в процесията. В ръка държеше кръгъл вързоп — бомба.
	Поглаждайки с пръст грапавата ръкохватка на колта, Грин изчакваше предните да забележат гредата и да се спрат. Часовникът над аптеката показваше точно пет и девет минути.
	Конете равнодушно прекрачиха дървото и продължиха нататък, но кочияшът викна и опъна поводите.
	— Къде? — закрещя полицаят, надигнал се от мястото си. — Къде отпратихте, говеда? Не виждате ли тая греда? Слезте от конете и я отместете. И ти им помогни — побутна кочияша.
	Щом конвоят спря, Емеля бавно, все едно се разхожда, потегли към задната шейна в края на процесията, уж че му е интересно.
	Когато двамата охранители и кочияшът се наведоха да вдигнат гредата, Емеля се засили, хвърли вързопа и лудешки викна:
	— Иеех! — както беше предвидено, та охранителите да разберат откъде им е дошло. Това беше най-важното за плана.
	Вързопът още не беше докоснал земята, охранителите не бяха проумели какво е това странно нещо, дето хвърчи към тях, а Емеля вече се беше врътнал и препускаше обратно.
	Не тресна кой знае колко силно, защото зарядът беше наполовина от обичайния. В случая не им трябваше убийствена сила, а само демонстрация. Мощен взрив можеше да оглуши охранителите, дори да ги контузи, а сега от тях се искаше бързина.
	— Бомбаджия! — ревна полицаят, поглеждайки над колата назад. — Ето го, скри се зад ъгъла!
	Засега вървеше като по масло. Четиримата в шейната (нито един не пострада от взрива) изскочиха и подгониха Емеля. Другите четирима, ездачите, обърнаха конете и със свиркане и дюдюкане препуснаха в същата посока.
	До колата от въоръжените останаха само двамата, които се бяха спешили — застинали с гредата в ръце, и полицаят. Кочияшът и експедиторът не влизаха в сметката.
	Секунда след като преследвачите свърнаха в задънената улица, оттам затрещяха револверни изстрели. Сега охранителите ще забравят за колата. От пукотевицата и паниката ще им заглъхнат ушите, ще залегнат и ще отвърнат със стрелба.
	Дойде ред на Коза и Грин.
	Двамата почти едновременно — всеки от своя тротоар — слязоха на платното. Коза стреля два пъти в гърба на единия охранител, Грин удари втория с ръкохватката на револвера, защото при неговата сила това беше предостатъчно. Гредата с тъп звук се бухна в утъпкания сняг и се търкулна, а кочияшът приклекна, незнайно защо затули ушите си с длани и тихо заскимтя.
	Грин направи знак с цевта на полицая и експедитора, замрели на капрата.
	— Слизайте. По-живо.
	Чиновникът сви глава в раменете и нескопосно скочи долу, но полицаят още не беше решил да се предаде ли или да изпълни служебния си дълг: вдигна едната ръка като да се предава, а с другата се мъчеше да налучка кобура.
	— Без глупости — каза Грин. — Ще те гръмна.
	Полицаят спешно вдигна и другата си ръка, но пък Коза го гръмна. Куршумът го уцели точно насред лицето и мястото, където току-що му беше носът, стана черно-червено, а полицаят странно изхлипа, падна възнак и захлопа с ръце по земята.
	Коза хвана експедитора за яката на шинела и го помъкна към задната част на колата:
	— Ако ти се живее, плъх нещастен, отключи!
	— Не мога, нямам ключ — с побелели от ужас устни прошепна чиновникът.
	Тогава Коза го простреля в челото, прекрачи трупа и с още два изстрела разби запечатаната ключалка.
	Вътре намериха шест чувала, както беше предвидено. На вратата Грин набързо драсна с ръкохватката на колта: БГ. Да знаят.
	Докато тичешком прехвърляха плячката в шейната, той попита:
	— Защо трябваше да го убиваш? И другия — той се предаде.
	— Който може да разпознае Коза, няма как да остане жив — през зъби отговори „специалистът“ и метна поредния чувал на гръб.
	Чу го кочияшът, все тъй приклекнал долу. Престана да скимти и превит одве, се втурна да бяга.
	Коза хвърли чувала, стреля подире му, не го улучи, втори път не успя — Грин му изби оръжието.
	— Какво ти става? — бандитът се хвана за ударената китка. — Ще ни докара полиция!
	— Няма значение. Свършихме. Дай сигнал.
	Коза изпсува, но майсторски изсвири трикратно и престрелката в задънената улица секна — сигналът означаваше стрелците да изчезват.
	Конят се засили от място, затропа с ошипените подкови и бързата шейна, сякаш необременена от товар, безтегловно се понесе по заледената улица.
	Грин се озърна.
	Няколко безформени тъмни купчини на земята. Към тях протягат муцуни осиротелите коне. Празна кола със зейнали врати. Часовник над аптеката. Пет и дванайсет.
	Значи целият екс не беше продължил и три минути.


	Странноприемницата се намираше на мръсен и мрачен площад до пазара за подправки. „Индия“ представляваше дълга едноетажна сграда, сбутана, но с добра конюшня и собствени складови помещения за стока. Тук отсядаха търговци, които идваха в Москва за канела, ванилия, карамфил, кардамон. Цялата околност ухаеше на умопомрачителни чуждоземни аромати и ако човек си затвореше очите да не вижда пожълтелия от конска пикоч сняг и разчепатените къщурки, като нищо можеше да си представи, че тук наистина е Индия: поклащат се красиви палми, с полюшваща се походка пристъпят слонове и небето не е московското сиво-бяло, а наситено синьо и бездънно, както си е редно.
	И пак Коза беше преценил съвсем точно. Когато Грин влезе в хотела с два чувала, никой дори не го погледна. Човекът си носи стоката — какво толкова. Върви се сети, че продавачът не е помъкнал подправки, а чисто нови банкноти на стойност двеста хиляди — докато препускаха от „Немецка“, Грин натика чувалите, запечатани с пломби и облепени с орли, в прости торби от зебло.
	Жули, много необичайна с простата рокля от дреб и свити на кокче коси, му се хвърли на врата, лъхна го с горещия си дъх, зашепна:
	— Слава Богу, жив си… Толкова се тревожех, цяла треперех… Това ли са парите? Значи всичко е наред, нали? Ами другите? Живи ли са? Къде е Коза?
	Грин беше имал време да се подготви, та не трепна от бързите й гъделичкащи целувки. Значи можел.
	— Пази ги — спокойно отговори той. — Отивам за още два, той два, и край.
	Когато се върнаха с останалите четири чувала. Жули по същия начин се хвърли да целува Коза и Грин окончателно се убеди, че опасността е отминала. Повече няма да сбърка, ще преодолее с волята си и това изпитание.
	— Ще ги броите ли? — попита той. — Или просто си изберете два. Четири качваме в шейната и аз си заминавам.
	— Не-не! — викна Жули, пак целуна любовника си в устата и притича до прозореца. — Знаех си, че всичко ще е наред. Вижте, отвън на перваза имам бутилка „Клико“. Трябва да се чукнем.
	Коза застана над стоварените чували. Ритна един, втори, сякаш проверяваше дали са добре натъпкани. После се извъртя и със същия пружинен удар, но триж по-силен, срита Грин в слабините.
	От ненадейното нападение и болката в първия миг му притъмня пред очите, Грин се преви, а Коза го шибна в главата. Внезапно видя пред себе си дюшемето. Значи е паднал.
	Умееше да надмогва болката, дори такава силна. Трябва да направи три спазматични вдишвания, три форсирани издишвания — и да изключи зоната на болката от физическите си възприятия. Навремето дълго се беше упражнявал с огън (гори си дланта, вътрешната лакътна сгъвка, сгъвката зад коляното) и изцяло бе овладял това трудно изкуство.
	Но ударите продължаваха да се сипят като градушка — в ребрата, по раменете, по главата.
	— Ще те унищожа, мръсна твар — нареждаше Коза. — Ще те размажа! Намерил си балама!
	Нямаше за кога да се бори с болката. Грин се обърна към поредния удар, пое го в стомаха си, но пък хвана Коза за плъстения ботуш и се вкопчи в него. Отблизо не беше толкова бял, а в пръски от кал и кръв. Грин го дръпна рязко и свали Коза на пода.
	Пусна ботуша, за да сграбчи противника си за гърлото, но онзи жилаво се претърколи встрани.
	Скочиха едновременно лице в лице.
	Жалко, че револверът остана в джоба на палтото. Ей го, виси на закачалката. Далечко е, пък и тъпо е да стреля в стаята — ще събере тук цялата странноприемница.
	Жули беше застинала до стената. Очите й изцъклени от ужас, устата зинала. В едната ръка стиска конвулсивно бутилката шампанско, пръстите на другата механично късат златния станиол.
	— Какво, кучко — злобно се ухили бандитът, — цакаш Коза с тоя ситнеж? Глей го само що е урод! Не виждаш ли, че е мъртвец!
	— Глупости, Козченце! — с разтреперан глас смънка Жули. — Въобразяваш си. Няма нищо такова.
	— Нямало, ти кого пързаляш? Коза е с орлово око за предателството — веднага го нюхам. Затуй си живея живота, а не гния в каторгата — „специалистът“ се приведе и издърпа от ботуша си тясно, тънко острие. — Сега ще те скълцам, празноок. Ще те одера на лентички!
	Грин обърса с ръкав сцепената си вежда, та кръвта да не го заслепява и застана в бойна позиция с голи ръце. Ножът отиде за Рахмет. Нищо, може и без нож.
	Коза се доближи с малки крачки, лесно избягна дясното кроше и му цепна китката. Кръв закапа по пода, Жули изпищя.
	— Това ти е за аперитив — съобщи Коза.
	А Грин помоли:
	— Тихо, Жули. Само не викай.
	Опита се да хване противника за яката, но само гребна въздух, а острието прободе дрехата му и го ръгна в ребрата.
	— Ето ти супата.
	Коза сбара с лявата ръка гарафата от масата и я хвърли. За да не го уцели в главата, Грин се принуди да се приведе и за миг изпусна противника си от очи. Ножът незабавно се възползва от това и му отпра ухото. Грин усети парване. Вдигна ръка — горната част на ушната му мида висеше на тънка ивичка кожа. Откъсна я и я метна в ъгъла. По врата му шурна кръв.
	— Това беше второто — обясни Коза. — Сега ще ти сервирам и десерта.
	Трябваше да смени тактиката. Грин отстъпи назад, опря се неподвижно на стената. Да не обръща внимание на ножа. Нека го среже. Той самият да се метне срещу острието, да хване противника с едната ръка за брадичката, с другата — за темето, и рязко да го врътне. Както през осемдесет и четвърта при сбиването по време на етапа към Тюмен.
	Но Коза сега не бързаше да напада. Спря на три крачки от него, размърда пръсти и ножът му заигра между тях като сребриста змиорка.
	— Казвай сега, Жулиетка, кого избираш — на подбив рече той. — Да ти го оставя ли? Нищо, че е малко поступан и поскълцан, ти ще му оближеш раните. Или идваш с мен? Сега съм безкрайно богат. Можем изобщо да не се връщаме в майчица Русия.
	— Теб избирам, теб! — изхлипа Жули и се хвърли към Коза. — Тоя не ми е притрябвал. Само се забавлявах, исках да се пробвам. Прости ми, Козченце, нали ме познаваш, той е нула пред теб, олигави ме, иначе нищо. Убий го. Той е опасен. Цялата революция ще насъска по дирите ти. И в Еропа не мож’ се скри.
	Бандитът смигна на Грин:
	— Чу ли какво ме подучва хитрата женска? Аз и без нейния съвет щях да те довърша. Ама й се благодари, че сега ще стане набързо. Иначе мислех още да си поиграя с теб, носа и зъркелите да ти отску…
	И не се доизказа. Зелената бутилка със сух трясък се стовари на главата му, та „специалистът“ се свлече право в краката на Грин.
	— Оу-оу-оу! — с тънко гласче през равни промеждутъци заопява Жули, като поглеждаше ту строшеното гърло на бутилката, ту падналия, ту бликащата кръв, която се пенеше, сливайки се с разлятото шампанско.
	Грин прекрачи неподвижното тяло, хвана Жули за раменете и здравата я тръсна.


	Глава седма
	В която разследването е доникъде

	Ераст Петрович възнамеряваше във вторник от ранно утро да започне проверката, но не можа от ранно утро, защото гостенката пак спа в крилото на „Малая Никитская“.
	Есфир се появи без предупреждение след полунощ, когато статският съветник се разхождаше из кабинета си и прехвърляше броеницата в опит да набележи приоритетните версии. Гостенката се появи с решителен вид и без да губи време за приказки, още в антрето, преди да е свалила дори самурената наметка, здраво прегърна Ераст Петрович, така че мина доста време, докато Фандорин успее пак да се съсредоточи върху дедукцията.
	Тоест продължи с версиите чак на сутринта, когато Есфир още спеше. Той безшумно се измъкна от леглото, седна на фотьойла и се помъчи да възстанови прекъснатата нишка. Не се получаваше. Любимата нефритена броеница, която със сухото си строго чаткане дисциплинираше мисловните му процеси, беше останала в кабинета. Рисковано беше и да се разхожда напред-назад, та мускулното движение да стимулира умствената дейност. Есфир ще се събуди и от най-малкия шум. А пък оттатък се чуваше сумтенето на Маса — слугата търпеливо чакаше да започнат гимнастиката с господаря.
	Трудното положение не е пречка за благородния да размишлява върху възвишеното, напомни си той мисълта на великия източен мъдрец. Сякаш подслушала за „трудното положение“, Есфир измъкна гола ръка, прекара я по съседната възглавница и като не откри никого там, жално простена, но засега все още в просъница. Обаче трябва да побърза с изводите, каза си Фандорин.
	Диана, реши той. От нея трябва да започне. Всички останали насоки вече са проучени.
	Тайнствената „сътрудничка“ е свързана и с Жандармерийското управление, и с Тайната полиция, и с революционерите. Има голяма вероятност да мами всички. Абсолютно безнравствена личност, а ако се съди по поведението на Сверчински и Бурляев, изглежда, не само в политически смисъл. Впрочем в революционните среди май наистина гледат на междуполовите взаимоотношения по-свободно, отколкото е прието в обществото.
	Ераст Петрович с известно съмнение се взря в спящата красавица. Алените устенца помръднаха, сякаш казаха нещо нечуто, дългите черни мигли трепнаха, помежду им пламнаха две лъскави въгленчета и повече не угаснаха. Есфир широко отвори очи, видя Фандорин и се усмихна.
	— Какво правиш? — попита тя с още дрезгав от съня глас. — Ела тук.
	— Искам да те п-попитам… — подхвана той, но се поколеба и млъкна.
	Редно ли е да се използват личните отношения за събиране на информация?
	— Питай. — Тя се прозя, седна на леглото и тъй сладко се протегна, че завивката се свлече и Ераст Петрович трябваше да положи голямо усилие да не се разсейва.
	Той реши моралния проблем по следния начин.
	Не бива да я разпитва за Диана, разбира се. Още повече пък за революционното й обкръжение — а и надали Есфир е замесена в някаква сериозна антиправителствена дейност. Допустимо е да почерпи сведения само от най-общ, тъй да се каже, социологически характер.
	— Кажи ми, Есфир, вярно ли е, че жените от революционните среди имат… съвсем свободни възгледи относно любовните отношения?
	Тя се разсмя, сви колене под брадичката си и ги прегърна с ръце.
	— Знаех си! Колко си предвидим и буржоазен! Ако жената не изпълни пред теб целия задължителен ритуал на тема непристъпност, за теб тя вече е развратна. „Ах, господине, за каква ме мислите! Не съм от тия! Не-не-не, след сватбата!“ — с гаден глезен глас изимитира тя. — Такова държане очаквате от нас, нали? Така де, законът на капитала! Ако искаш стоката ти да се купи, първо трябва да я направиш жадувана, та на клиента да му потекат лигите. Но аз не съм за продан, ваше високородие. И вие не сте купувач — в очите й пламна свещен гняв, тънката й ръка с ожесточение сечеше въздуха. — Ние, жените на новата епоха, не се срамуваме от природата си и сами си избираме кого да обичаме. В нашия кръжок имаме една девойка. Мъжете я избягват, защото, милата, е ужасно грозна — направо кошмарен изрод. Но за ума й я уважават повече от всички красавици. Тя казва, че свободната любов не са безразборни полови връзки, а съюз на две равноправни същества. Временен, естествено, защото чувствата са нещо непостоянно, не можеш да ги заточиш доживотно в тъмница. Не се бой от мен, аз няма да те поведа към венчило. И скоро ще те зарежа. Ти изобщо не си мой тип и си просто ужасен! Искам час по-скоро да се отегча от теб и докрай да се разочаровам. Какво се пулиш? Ела веднага тук!
	Маса сигурно подслушваше на вратата, защото тоз миг кръглата му глава с дръпнати очи се промуши през вратата.
	— Добуро уцоро — рече главата със сияйна усмивка.
	— Махай се по дяволите с тая твоя гимнастика! — кресна Есфир и ловко го уцели с възглавница, но Маса пое удара, без да трепне.
	— Писмо от горям господзин — съобщи той и показа дълъг бял плик.
	Японецът наричаше „горям господзин“ генерал-губернатора, така че можеше да се признае, че е имал уважителна причина за появата си. Ераст Петрович отвори плика, извади картичка със златен герб.
	Текстът в по-голямата си част беше отпечатан по образец, само името и послеписът отдолу бяха изписани със закръгления старомоден почерк на негово сиятелство.

	Многоуважаеми господине Ераст Петрович!
	По случай Заговезни и последващите Сирни заговезни ви каня на палачинки.
	Интимната вечеря в тесен кръг започва в полунощ. Моля господа поканените да не се чувстват длъжни да идват с мундири. Дамите са в правото си да избират тоалети по свое усмотрение.
	Владимир Долгорукой
	Ераст Петрович, елате непременно. Ще ми разкажете как вървят нещата.
	И доведете новата си изгора. Вечерята е неофициална, пък аз, старият човек, съм любопитен да я видя.

	— Какво става? — недоволно попита Есфир. — Страховитият цар те зове? Връзвай кучешкия череп за седлото и яхвай коня да режеш глави, а?
	— Нищо подобно — отговори Фандорин. — Това е покана за генерал-губернаторската резиденция. Слушай — и прочете текста без послеписа, естествено. Никак не го учуди осведомеността на княза относно личния живот на близките му помощници — вече й беше свикнал за толкова години обща работа. — Ако искаш, д-да идем заедно — вметна той, абсолютно сигурен, че Есфир само окована с белезници и отведена под конвой би отишла на палачинки при генерал-губернатора.
	— Какво значи „тесен кръг“ — смръщи носле тя. — Само султанът и везирите с най-близките евнуси?
	— Сирницата с палачинки у княза е традиция — заобяснява й Фандорин. — От над двайсет години. „Тесният кръг“ са седемдесет-осемдесет приближени служители и почетни граждани с жените си. Цяла нощ седят, ядат, пият, танцуват. Нищо интересно. Винаги се измитам по-рано.
	— А наистина ли може да се отиде с всякакъв тоалет? — умислено попита тя, вече загледана не в Ераст Петрович, а някъде в пространството.


	След като се раздели с Есфир до вечерта, Фандорин на няколко пъти потърси номера, който онзи ден Бурляев издиктува на телефонистката, обаче никой не отговори. Бездруго не беше сигурен, че капризната „сътрудничка“ ще се съгласи да приеме нахалния статски съветник, така че се замисли дали пък да не се възползва от отсъствието на агентката, за да направи таен обиск в арбатската къща.
	Подбра необходимите инструменти и за всеки случай телефонира още веднъж — слушалката изведнъж откликна с лениво и протяжно прошепнато „Хелоу?“ по американски маниер.
	Противно на очакванията му Диана не си спомни, че го е обявила за „персона нон грата“ и веднага прие предложението да се видят.
	Не му се наложи и да чака пред заключената врата. Фандорин звънна с камбанката, натисна медната дръжка и вратата неочаквано се отвори — значи е била предварително отключена.
	По познатия вече път той се качи до надстройката, почука на вратата и без да чака покана, влезе.
	Както и миналия път, пердето беше пуснато, а жената седеше на дивана с шапка и воал.
	Чиновникът поздрави и понечи да се настани на фотьойла, но жената му направи знак:
	— Елате тук. Трудно ми е да шептя през цялата стая.
	— Не намирате ли за прекалени всички тези п-предпазни мерки? — не се сдържа Фандорин, макар да знаеше, че не бива да ядосва домакинята. — Достатъчно е, че не виждам лицето ви.
	— Нее — изшумоля Диана. — Моите звуци са шумоленето, шепотът, шушукането. Моята стихия е тъмата, тайната, тишината. Седнете, господине. Тихо ще разговаряме, а в паузите ще слушаме мълчанието.
	— Благодаря.
	Ераст Петрович седна полуобърнат към дамата на известно разстояние и се опита да долови през воала поне някаква особеност на лицето й. Уви, беше твърде тъмно.
	— Знаете ли, че сред прогресивната младеж сега се смятате за интригуваща личност? — присмехулно попита „сътрудничката“. — Завчерашното ви вмешателство в операцията на скъпоценния Пьотър Иванович разцепи революционните ми другари на два лагера. Едни ви виждат като държавен чиновник от нов тип, предвестник на бъдните либерални промени. Други обаче…
	— Какво д-другите?
	— Други казват, че трябва да бъдете унищожен, защото сте по-хитър и по-опасен от тъпите хрътки в Тайната полиция. Но не се безпокойте — тя леко докосна рамото му. — Имате си закрилница — Фирочка Литвинова, а тя след онази вечеринка вече е с ореол на героиня. А, красивите мъже винаги си имат защитнички — и се чу приглушен, почти беззвучен смях, който направи на статския съветник изключително неприятно впечатление. — При нас се говори, че Ларионов бил убит от БГ — вярно ли е? — изпитателно наклони глава Диана. — Чу се слух, че бил провокатор. Във всеки случай нашите повече не го споменават. Като при диваците — името му е табу. Наистина ли е бил „сътрудник“?
	Ераст Петрович не отговори, защото междувременно си помисли: а, ето защо Есфир изобщо не споменава покойния инженер.
	— Кажете ми, госпожо, познавате ли една особа на име Игла?
	— Игла ли? Не съм я чувала. Какво представлява?
	Фандорин повтори чутото от Рахмет-Гвидон:
	— На вид е около трийсетгодишна. Слаба. Висока. Грозновата… Това е.
	— Е, такива с лопата да ги ринеш. Може да я знам по име, а прякорът й да е за конспиративните кръгове. Имам много връзки, мосю Фандорин, но по-повърхностни, не стигат чак до нелегалните. Кой ви е говорил за тази Игла?
	Той пак не отговори. Крайно време беше да се насочи към най-важното.
	— Вие сте невероятна жена, Диана — с престорено въодушевление заговори той. — Миналия п-път ми направихте незабравимо впечатление и през цялото време мислих за вас. Май за първи път срещам истинска femme fatale, заради която солидни мъже обезумяват и забравят за служебния си дълг.
	— Говорете, говорете — прошепна жената без лице и глас. — Приятно е за слушане.
	— Виждам, че абсолютно сте подлудили и Бурляев, и Сверчински, а те са много трезвомислещи и сериозни господа. Сега изгарят от взаимна ревност. И съм убеден, че подозренията и на двамата не са безпочвени. Как елегантно си играете с д-двама души, от които трепери цяла Москва! Вие сте смела жена. Другите само говорят за свободната любов, а за вас тя е верую на живота ви.
	Тя с наслада се разсмя, отметнала глава назад:
	— Няма никаква любов. Има човешки същества, които живеят в самота и умират в самота. Никой и нищо не може да запълни тази самота. И никой не е в състояние да се влее в чуждия живот. Но можеш да си поиграеш с живота на другия, да опиташ вкуса му. Вие сте умен човек, господин Фандорин. С вас ще бъда съвсем откровена. Вижте, аз по призвание съм актриса. Било ми е писано да покорявам най-великите сцени, да карам публиката да се смее и да плаче, но… житейски факти ме лишиха от възможността да използвам таланта си по истинското му предназначение.
	— Какви факти? — деликатно попита Ераст Петрович. — Имате предвид благородния си произход? Доколкото знам, сте от висшето общество?
	— Да, нещо от този род — отвърна Диана след кратка пауза. — Обаче не съжалявам. Да играеш в живота е къде по-интересно, отколкото в театъра. С глупавите младежи, начели се на вредни книжлета, играя една роля, с Бурляев — друга, със Сверчински — трета… По-щастлива съм от мнозина, господин Фандорин. Никога не ми е скучно.
	— Разбирам разликата между ролите на нихилистка и „сътрудничка“, но чак толкова различно ли трябва да се държите с жандармерийския полковник Сверчински и жандармерийския подполковник Бурляев?
	— Ооо, веднага си личи, че нищо не разбирате от театър — тя разпалено плесна ръце. — Това са две съвсем различни роли. Да ви кажа ли как се печелят мъжете? Смятате, че с красота? В никакъв случай. Каква красота, като дори не виждате лицето ми? Много е просто. Трябва да разбереш какво представлява мъжът и да играеш контрастно. То е като с електричествата — разнородните се привличат. Вземете Пьотър Иванович. Той е силен, груб човек, склонен към директни действия и насилие. С него съм слаба, женствена, беззащитна. Добавете и служебния интерес, аромата на потайност, тъй обожавана от мъжете — и горкият Бурляев става по-мек от восък.
	Ераст Петрович почувства, че целта му е близка, ето я — само да не направи фал.
	— А Сверчински?
	— А, той е от съвсем друга мая. Хитър, внимателен, мнителен. С него аз съм простодушна, лекомислена, грубовата. За интереса и тайната вече споменах — това са задължителните компоненти. Ако щете вярвайте, миналата седмица Станислав Филипович тук ми се валяше в краката и ме молеше да си призная дали имам връзка с Бурляев. Аз го пръждосах и му казах да не ми се е мярнал, без да съм го повикала. Каква „сътрудничка“ съм, а? Главният губернаторски жандармерист изпълнява командите ми като пудел!
	Резултат номер едно: Сверчински е в немилост от миналата седмица, следователно Диана не е научила от него за пристигането на Храпов.
	— Блестящо! — одобри статският съветник. — Значи клетият Станислав Филипович вече цяла седмица е прокуден? Затова ли е бесен, горкият. Бойното поле е превзето от Тайната полиция.
	— О, не! — изпадна в тих кикот фаталната жена. — Нищо подобно, там е работата! И Бурляев е отстранен за една седмица! За да сметне, че съм предпочела Сверчински пред него!
	Ераст Петрович сви вежди:
	— А междувременно?
	— А междувременно… — „сътрудничката“ се наведе към него и му довери: — Всъщност имах обичайното женско неразположение, та и без това трябваше да си почина и от двамата възлюбени!
	Статският съветник неволно се дръпна назад, а Диана изпадна в още по-голямо свистящо-съскащо веселие, безкрайно доволна от предизвиканата реакция.
	— Вие сте изтънчен кавалер, благоприличен, спазвате всички предписания, затова ви провокирам с цинизъм и нарушаване на условностите — безгрижно си призна пишман артистката. — Но го правя не с практически интерес, а единствено и само от любов към изкуството. Женското ми неразположение приключи, но няма да ви огрее, мосю Фандорин. Напразно ми пеете дитирамби и ме обсипвате с комплименти. Изобщо не сте мой тип.
	Ераст Петрович подскочи от дивана ужасен, обиден и разочарован.
	Първо се ужаси: как може тази кошмарна личност да си въобрази, че той я желае!
	Обидата го изпълни заедно със спомена: за втори път от сутринта жена му казва, че не е неин тип.
	Но най-силно беше разочарованието му: изтичането на сведения не е станало чрез Диана.
	— Уверявам ви, госпожо, че сте в абсолютна з-заблуда относно мен — студено каза статският съветник и се насочи към вратата, сподирен от шумолящия приглушен смях.


	Чак след четири, мрачен и потиснат, Фандорин пристигна на „Болшой Гнездниковски“.
	Единствената перспективна версия измежду всички, които му бяха хрумнали, се провали по най-позорен начин и сега му оставаше да играе само жалката роля на храненика. Статският съветник не беше свикнал да обира трохите от другите и предусещайки унижението, се чувстваше гадно, но беше абсолютно необходимо да събере сведения за хода на разследването, защото довечера предстоеше да докладва на генерал-губернатора.
	Тайната полиция сякаш беше измряла. В дежурната стая на първия етаж нямаше жив агент, само един полицейски инспектор и деловодителят.
	Горе в приемната киснеше Зубцов. Той му се зарадва като на роднина:
	— Господин статски съветник! Нещо ново?
	Фандорин кисело поклати глава.
	— И при нас — въздъхна младият мъж и унило погледна телефонния апарат. — Няма да повярвате, висим по цял ден като оковани. Чакаме вест от Гвидон. Заедно с господин Пожарски.
	— Той тук ли е? — учуди се Ераст Петрович.
	— Да, и е съвсем спокоен. Направо, бих казал, невъзмутим. Седи си в кабинета на Пьотър Иванович, чете си списания. Самият господин подполковник отиде в студентското общежитие на „Дмитровка“ да разпитва разни подозрителни. Евстратий Павлович с апапите си, отиде, както той се изразява, „за гъби“. Сверчински от заранта обикаля всички застави и от всяка смята за необходимо да телефонира. Дори престанах да докладвам на княза. Довечера неуморният Станислав Филипович лично ще провери бойната готовност на хората си по гарите и ще остане да спи на Николаевската гара, такова, моля ви се, служебно усърдие — иронично се усмихна Зубцов. — Прави актив пред новото началство. Само че князът не е наивник, на показно усърдие няма да се хване.
	Ераст Петрович си спомни вчерашните смътни заплахи на Сверчински по адрес на столичанина и поклати глава: може и да не е никакво усърдие, а хитрият жандармерийски началник да има нещо друго наум.
	— Значи от Гвидон н-нищо?
	— Нищо — въздъхна Зубцов. — Преди десетина минути телефонирал някакъв мъж, аз пък точно тогава бях в кабинета при княза. Оставих апарата на деловодителя. Докато ме повика, връзката се разпадна. Това позвъняване не ми дава мира.
	— Пратете да проучат в телефонната централа — подучи го Ераст Петрович. — Нека проверят от кой номер е било позвъняването. Технически не представлява трудност, пробвал съм. Може ли? — леко изчервен посочи вратата на кабинета.
	— Ама защо питате? — учуди се Зубцов. — Заповядайте, разбира се. Ще взема наистина да пратя някого в централата. По номера ще установим адреса и тихо-кротко ще разберем кой е бил.
	Фандорин почука и влезе в кабинета на началника на Тайната полиция.
	Пожарски се беше разположил преудобно с подвити крака на широкия кожен фотьойл. В ръцете на заместник-директора — царски адютант и изгряваща знаменитост се мъдреше брой на новомодното списание „Вестник иностранной литературы“.
	— Ераст Петрович! — ентусиазира се Глеб Георгиевич. — Браво, че сте тук! Заповядайте — той остави списанието и чистосърдечно се усмихна: — Сърдите ми се, че ви изместих от случая, нали? Разбирам ви, и аз щях да съм недоволен на ваше място. Но — височайша заповед, нищо не мога да направя. Съжалявам само, че съм лишен от възможността да се възползвам от прословутия ви аналитичен талант, за който толкова много съм чувал. Не посмях да ви възложа нищо, защото не съм ви началство, но си признавам, твърде много разчитам, че ще постигнете успех и самостоятелно. Кажете сега, имате ли резултат?
	— Какъв резултат, след като всички възможни нишки са у вас? — престорено равнодушно сви рамене Фандорин. — Ала и тук май нищо ново?
	Князът уверено заяви:
	— Проверяват Гвидон. Това е много добре. Той вече е намразил бившите си другари, защото ги е предал. А сега от нерви ще го обземе най-люта ненавист. Познавам човешката природа. Особено същината на предателството, това ми е професионално задължение.
	— И к-какво, предателството винаги една и съща картинка ли представлява? — попита статският съветник, неволно заинтригуван от темата.
	— В никакъв случай, то е безкрайно разнообразно. Имаме предателство от страх, предателство от обида, предателство от любов, предателство от честолюбие и още какви ли не причини, включително предателство от благодарност.
	— От б-благодарност?
	— Именно. Ще ви разкажа един случай от моята практика — Пожарски извади от табакерата тънка цигара, запали, дръпна сладко. — Измежду най-добрите ми агенти имаше една мила, простодушна, безкористна старица. Самата доброта. Обожаваше единствения си син, а момчето — младо и глупаво — се оказа замесено в една история направо за каторгата. Тя идва при мен, умолява ме, плаче, разказва ми целия си живот. И аз бях по-млад, по-мекосърдечен от сега — та я съжалих. Между нас казано, дори се наложи да извърша длъжностно престъпление — премахнах от досието някои документи. Накратко казано, момчето излезе на свобода, отърва се само с бащинско назидание от моя страна, което впрочем изобщо не го впечатли. Пак се свърза с революционерите, пак му отпусна края. И какво става? Майка му, обзета от огромна благодарност към мен, оттогава взе да ми носи най-ценни сведения. Другарите на сина й отдавна я знаеха като гостоприемна домакиня, никак не се притесняваха от безобидната бабичка и пред нея водеха най-откровени разговори. Тя си записваше всичко, за да не забрави, и ми носеше листчетата. Веднъж донесението й беше на гърба на една кулинарна рецепта. Наистина, дето е казано, правете добро и ще ви бъде наградата голяма.
	Ераст Петрович изслуша поучителната история с надигащ се яд, накрая не издържа и попита:
	— Глеб Георгиевич, а не е ли г-гадно? Да подтиквате майката да пише доноси срещу собствения си син?
	Пожарски не отвърна веднага, а когато заговори, тонът му от шеговит стана сериозен и малко уморен.
	— Вие, господин Фандорин, правите впечатление на умен, зрял човек. Нима като вчерашното розовобузесто офицерче не разбирате, че сега не можем да сме чистофайници? Нима не виждате, че се води съвсем истинска война?
	— Виждам, разбира се, виждам — разпали се статският съветник. — Но и войната си има правила. А за шпионаж с използване на вероломни методи по време на война се увисва на бесилото.
	— В тази война правилата не действат — не по-малко убедено му възрази князът. — Не воюват две европейски държави. Не, Ераст Петрович. Това е дивата вечна битка на реда с хаоса, на Запада с Изтока, на християнското рицарство с Мамаевите орди. На тази война не се изпращат парламентьори, не се подписват конвенции, няма прошка на юнашко доверие. Тук по най-жесток азиатски начин се налива разтопено олово в гръкляна, дерат се кожи и се избиват младенци. Чували сте как е залят със сярна киселина агент Шверубович, нали? А за убийството на генерал Фон Гейнкел? Взривиха цялата му къща, а в нея освен самия генерал — голям мръсник между другото — били жена му, трите деца и слугите. Оцеля само най-малката му дъщеря, на седем години, взривната вълна я изхвърлила през балкона. Със строшен гръбнак и премазан крак, така че се наложи да й го отрежат. Как ви се харесва такава война?
	— И вие, закрилник на обществото, сте готов да воювате по подобен начин? Да отговаряте със същите методи? — потресе се Фандорин.
	— Ами как, да капитулираме ли? Та побеснелите тълпи да палят къщите и да набучват на вили най-свестните хора на Русия? Доморасли робеспиеровци да давят в кръв градовете? Държавата ни да стане плашило за човечеството и да се катурне триста години назад? Ераст Петрович, не си падам по патетиката, но едно ще ви кажа. Ние сме тънката преграда, която спира тъпата злобна стихия. Ако помете нашата преграда, повече нищо не може да я спре. Зад нас няма никого. Само дами с шапки, бабички с бонета, тургеневски госпожички и момченца с моряшки блузки — малък достопочтен свят, пръкнал се в скитските простори преди няма и сто години благодарение на идеализма на Александър Благословени* — князът прекъсна страстното си слово, явно самият той смутен от неочакваната си разпаленост, и внезапно смени темата: — Впрочем за методите… Ераст Петрович, драги, защо ми вкарахте в леглото онзи хермафродит?
	[* Александър I, руски император от 1801 до 1825 г., умерено либерален реформатор в началото на управлението си. Колкото до „скитските простори“, ако се имат предвид буквално древните племена в Северното причерноморие, земите им влизат в територията на Руската империя още по времето на Екатерина Велика. — Б.пр.]
	Фандорин реши, че е слухова измама:
	— Прощавайте, какво?
	— Нищо особено, шегичка. Вчера вечерта хапнах в ресторанта и се качвам в стаята си. Влизам в спалнята — Боже, какъв сюрприз! В леглото ми очарователна дама, абсолютно неглиже, изпод завивката се вижда симпатичен разголен бюст. Взех да я пъдя — не желае да мръдне. А след миг направо връхлита участъковият с все стражарите и портиерът пищи с фалцет: „Тук е приличен хотел!“ А от коридора, гледам, си пробива път вече и репортер, че и фотограф води. След което идва най-интересното. Изскача гостенката ми от леглото — майко мила, такова нещо не бях виждал! Пълен асортимент от всячески полови признаци. Оказа се, че било всеизвестно лице в Москва, някой си господин — или госпожа — по прякор Коко. Популярно в средите на чревоугодниците, любители на необичайни забавления. Прекрасно хрумване, Ераст Петрович, бравос. Не го очаквах от вас. Да ме представите в смешна и неприлична светлина е най-сполучливият начин да си върнете разследването. Императорът не понася поквара сред слугите на престола. Сбогом, адютантски монограм, сбогом и на кариерата — Глеб Григориевич го погледна с възторг. — Превъзходна идея, но и аз не съм с жълто на устата. При нужда умея идеално да прилагам подобни фокуси, в което сам можахте да се убедите в случая с Рахмет-Гвидон. Животът, мили ми Ераст Петрович, ме научи да съм предпазлив. Като излизам от хотелска стая, винаги оставям на вратата невидим знак, а на прислугата строго забранявам да влиза в мое отсъствие. Гледам вратата — я, косъма го няма! В двете съседни стаи са настанени мои хора, от Петербург ги взех с мен. Викнах ги и не влязох сам, а с компания. Вашият участъков, като видя тези сериозни господа с насочени револвери, силно се смути. Хвана чудноватото създание за косата и безмълвно го измъкна в коридора, пътем отнесе и вестникарите. Обаче портиерът остана, някакъв си Телпугов, та той изпадна в пълна откровеност с мен. Обясни ми какво е това Коко. И как господа полицаите му наредили да е в пълна готовност — и това сподели. Виждате ли на каква инициативност сте способен, а осъждате моите методи.
	— Не знаех нищо! — възмути се Ераст Петрович и веднага се изчерви — сети се, че Сверчински вчера спомена името Коко. Значи това имал предвид Станислав Филипович, когато се канеше да направи столичния ревизор за посмешище…
	— Виждам, че не сте знаели — кимна Пожарски. — Естествено, това не е ваш стил. Просто исках да се убедя. Всъщност авторството на номера с Коко принадлежи, разбира се, на полковник Сверчински. Още сутринта стигнах до това заключение, когато полковникът взе да ми се обажда час по час. Проверява дали съм се досетил. Така е, няма кой друг да е бил, на Бурляев му е бедна фантазията за подобни хватки.
	В същия момент оттатък се чу тропот на много крака и в кабинета се втурна въпросният Бурляев.
	— Ужас, господа! — едвам си пое дъх. — Току-що ми съобщиха, че е нападната колата на експедиторската служба на съкровищницата. Има убити и ранени. Откраднати са шестстотин хиляди! И е оставен знак — БГ.


	Стъписано униние — това беше преобладаващото настроение по време на извънредното съвещание на Жандармерийското управление и Тайната полиция, продължило до късно вечерта.
	Синклитът на опечалените заседаваше под председателството на заместник-директора на Департамента на полицията княз Пожарски, разрошен, блед и жлъчен.
	— Чудни порядки имате тук, в Москва — за кой ли път каза столичанинът. — Всеки Божи ден държавни средства се експедират и разпращат във всички краища на империята, а дори нямате инструкции за превозването на такива огромни суми! Как е възможно охраната да подгони бомбаджия и да остави парите почти на произвола. Добре, господа, какво да ви повтарям все едно и също — махна с ръка Пожарски. — Ние с вас бяхме на местопрестъплението и видяхме всичко. Хайде да направим неутешителните изводи. Шестстотин хиляди рубли са отишли в революционната каса, която току-що с доста усилия опустоших. Не ми се мисли колко злодеяния ще извършат нихилистите с такава сума пари… Имаме трима убити и двама ранени, при това в престрелката по задънената „Сомовска“ е ранен само един, и то леко. Как може да не им е светнало, че гърмежите са само за отвличане на вниманието, а главното действие се развива при колата! — пак кипна князът. — А и това нагло предизвикателство — визитната картичка на БГ! Какъв удар срещу престижа на властта! Невярно сме определили количествения състав и дързостта на Бойната група. Те не са четирима, а поне десетина души. Ще поискам подкрепление от Петербург и специални пълномощия. А какво прецизно изпълнение! Имали са точни сведения за маршрута на колата и охраната! Действали са бързо, уверено, безмилостно. Не са оставили свидетели. Това е също към дискусията ни за методите — Глеб Георгиевич погледна Фандорин, седнал в дъното на Бурляевия кабинет. — Само един, кочияшът Куликов, се е спасил. От него знаем, че в основната група е имало двама бандити. Единият според описанието е ненагледният ни господин Грин. Вторият бил назован „Коз“. Уж е следа, ама не! В странноприемница „Индия“ е открит труп на мъж със строшен череп. Облечен е като въпросния Коз и е разпознат от Куликов. „Коз“ е доста разпространен прякор в криминалните среди, така наричат дръзките късметлии. Най-вероятно нашият човек е легендарният питерски разбойник Тихон Богоявленски, според слуховете свързан с нихилистите. Както знаете, трупът е изпратен в столицата за проверка. Но каква полза! Господин Грин, така или иначе, е прекъснал тази нишка. Много удобно, разбира се, а и отпада нуждата да се делят паричките — князът вкопчи ръце една в друга и ставите му изпукаха. — Но и грабежът не е най-големият ни проблем, има нещо още по-лошо.
	В кабинета настъпи пълна тишина, защото присъстващите дори не си представяха каква друга напаст може да е по-ужасна от наглия грабеж.
	— Знаете, че титулярният съветник Зубцов е установил абоната, от чийто телефонен пост малко преди грабежа се е обадил мъжки глас. Това е жилището на известния адвокат Зимин на „Мясницка“. Тъй като Зимин понастоящем е във Варшава — пише го във всички вестници, — пратих мои агенти внимателно да подразберат какъв е този притеснителен господин, дето не е изчакал да говори със Сергей Виталиевич. Агентите видели, че жилището е тъмно, отворили вратата и открили там труп…
	Последва нова пауза, прекъсната от Ераст Петрович, който тихо попита:
	— Да не е Гвидон?
	— Откъде знаете? — бързо се извъртя към него Пожарски. — Няма как да го знаете!
	— Много просто — сви рамене Фандорин. — Казахте, че събитието е още по-лошо от задигането на шестстотин хиляди. Всички знаем, че в разследването заложихте всичко на агента Гвидон. Чие друго убийство би ви съсипало до такава степен?
	Заместник-директорът ядно възкликна:
	— Браво, браво, господин статски съветник! Но къде бяхте досега с дедукцията си? Да, Гвидон е. По всичко личи, че става дума за самоубийство: ръката му стиска кинжал с буквите БГ, смъртта е настъпила от прободна рана, нанесена със същото оръжие. Значи съм сбъркал, погрешно съм преценил психологическия образ на този субект.
	Личеше, че това самобичуване коства доста на Глеб Георгиевич и Фандорин достойно оцени постъпката му.
	— Не сте сбъркали чак толкова много — вметна той. — Очевидно Гвидон е искал да издаде другарите си и дори е телефонирал тук, но в последния момент съвестта му е проговорила. С-случват се и такива неща с предателите.
	Пожарски разбра, че чиновникът го връща към предишния им разговор и се подсмихна, но веднага пак помрачня и гневно се обърна към подполковник Бурляев:
	— Къде изчезна този ваш Милников? Той ни е последната надежда. Коза е мъртъв, Гвидон е мъртъв. Неизвестният, открит зад църковния зид на „Сомовска“, също е мъртъв, но ако установим личността му, може да хванем нова следа.
	— Евстратий Павлович е вдигнал на крак всички квартални полицаи — изгъгна Бурляев, — агентите проверяват фотографската му снимка по всичките ни картотеки. Ако е московчанин, непременно ще го установим.
	— И пак ви обръщам внимание, Ераст Петрович, като продължение на дискусията ни — погледна Пожарски към статския съветник. — Неизвестният само е бил ранен в шията без опасност за живота. Но съучастниците му не са го взели със себе си, а са го убили с изстрел в слепоочието. Това са нравите им!
	— А може би раненият сам се е з-застрелял, да не обременява другарите си? — предположи Фандорин.
	При тази наивност Глеб Георгиевич само подбели очи, а полковник Сверчински се надигна и с готовност предложи:
	— Искате ли, господин заместник-директор, аз лично да оглавя разпознаването? Ще събера всички московски вратари, ще ги строя в редица. Само Милников и неговите агенти няма да са достатъчни в случая.
	За кой ли път тази вечер Станислав Филипович се опитваше да прояви полезна инициативност, но князът упорито не му обръщаше внимание. А сега внезапно избухна:
	— Да си бяхте мълчали по-добре! — разкрещя се Пожарски. — Нали вашето ведомство отговаря за реда в този град! Ама че ред! С какво щяхте да се занимавате — с гарите? Ами заминавайте и си отваряйте хубаво очите! Бандитите със сигурност ще се опитат да изнесат ограбените пари, и то най-вероятно в Петербург, за да ги налеят в партийната каса. Внимавайте, Сверчински, ако провалите и това, ще си изпатите за всичко накуп! Вървете!
	Полковникът пребледня като смъртник, изгледа Пожарски и мълчаливо тръгна към вратата. Адютантът му поручик Смолянинов се изнесе незабавно след него.
	От приемната насреща им влетя щастлив Милников.
	— Да! — викна той от вратата. — Разпознаха го! Имаме го в картотеката по случай от миналата година! Арсений Николаевич Зимин, син на адвоката! „Мясницка“, собствено жилище!
	Настъпи такава тишина, че се чуваше задъханото дишане на недоумяващия Евстратий Павлович.
	Фандорин отвърна очи от княза да не би онзи да съзре злорадството в погледа му. Не съвсем злорадство, но неволно задоволство изпита все пак статският съветник, от което впрочем веднага се засрами.
	— Така — с монотонен безцветен глас произнесе Пожарски. — Значи и с този ход сме доникъде. Да се поздравим, господа. Останахме на сухо.


	Като се прибра, Ераст Петрович едва успя да свали сюртука и да облече фрак с бяла папийонка — и стана време да потегля за Есфир на „Трьохсвятска“ в прочутия в цяла Москва дом на Литвинов.
	Този помпозен мраморен палат, построен преди няколко години, сякаш се беше пренесъл на тихата благопристойна уличка направо от Венеция и веднага изтласка и засенчи вековните дворянски къщи с оронени колони и еднакви триъгълни покриви. И сега, почти посред нощ, съседните сгради тънеха в мрак, а палатът красавец блестеше и сияеше като същински приказен леден дворец: разкошният фронтон над входа по последна американска мода беше осветен с електричество.
	Статският съветник бе чувал за богатството на банкера Литвинов, един от най-щедрите благотворители, покровител на руските художници и усърден църковен спомоществовател, чието ревностно благочестие двойно и тройно надплащаше скорошното му похристиянчване. Ала московското висше общество се отнасяше към милионера със снизходителна ирония. Разказваше се като анекдот как след като станал кавалер на звездата, което го приравняваше към четвъртия клас на ранговете, Литвинов взел да казва на познатите си: „Защо да си кълчите езиците с «Авесалом Ефраимович», наричайте ме просто «ваше превъзходителство».“ Приемаха го в най-аристократичните московски домове, ала често се случваше домакините да прошепнат на другите гости като оправдание: „Чифут да се покръсти е все едно крадец да е без пръсти.“
	Но като влезе в огромния вестибюл, облицован с карарски мрамор, украсен с кристални светилници, огромни огледала и монументални живописни платна из руската история, Ераст Петрович си помисли, че ако финансовите дела на Авесалом Ефраимович и занапред вървят все така добре, не му мърда баронската титла и тогава ироничните подмятания ще секнат, защото не просто богатите, а свръхбогатите и титулувани люде са без националност.
	На величествения лакей, който въпреки късния час беше в златоткана старовремска жилетка и дори с напудрена перука, Фандорин съобщи само името си, а за целта на посещението не стана нужда да докладва.
	— Минутка — церемониално се поклони слугата, очевидно служил по-рано в дворец на велик княз, ако не и на още по-високо място. — Госпожицата слиза веднага. Ще желае ли ваше високородие да почака в дневната?
	Ераст Петрович не пожела и лакеят бързо, но при това без да навреди на величавата си осанка, се качи по белоснежното лъскаво стълбище на горния етаж. След още минута в обратна посока като гумена топка се сурна надолу малък пъргав господин с много подвижно лице и майсторски преметнати кичури коса през плешивото теме.
	— Боже мой, ужасно се радвам, ужасно — заговори скорострелно той още насред стълбите. — Много съм чувал за вас, и то в най-хвалебствен смисъл. Безкрайно се радвам, че Фирочка има толкова достопочтени познанства, иначе са все разни космати, с мръсни обуща, с груби гласове… Е, още е млада и зелена. Знаех си, че ще мине. Аз съм впрочем Литвинов, вие сте господин Фандорин, няма нужда да ми се представяте, известна личност сте.
	Ераст Петрович малко се учуди, че банкерът вкъщи е с фрак и си е окачил звездата — може би и той отиваше някъде. Във всеки случай не и на палачинки у Долгорукой, за тая цел Авесалом Ефраимович първо трябваше да стане барон.
	— Такава чест, такава чест за Фирочка да отиде на вечеря за избрани хора у негово сиятелство. Много-много се радвам — банкерът стигна вече непосредствено до госта и му протегна бяла пухкава ръчица. — От все сърце се радвам на запознанството ни. Ние всеки четвъртък правим журфикс*, чувствайте се искрено поканен. Но защо на журфикс — идвайте винаги, когато пожелаете. С жена ми много поощряваме Фирочка за познанството с вас.
	[* Журфикс — тоест фиксиран ден за приемане на гости (фр.). — Б.пр.]
	Последното изречение с простодушието си хвърли статския съветник в известно смущение. Той се сконфузи още повече, забелязвайки, че вратата към вътрешните стаи на етажа леко е отворена и някой се е втренчил в него.
	Но по стълбите вече слизаше Есфир — с такъв тоалет, че Фандорин веднага забрави и за двусмисленото си положение, и за загадъчния наблюдател.
	— Тате, защо пак си сложил тая дрънкулка? — сопна се тя. — Веднага я свали, та да не си помисли, че и нощем спиш с нея! Сигурно вече си го поканил на журфикс, нали? Да не си стъпил, Ераст. Само това липсваше! Аа — Есфир забеляза открехнатата врата, — мамичка наднича. Не се хаби, няма да се омъжа за него!
	Веднага се разбра кой командва в тези мраморни чертози. Вратата мигом се затвори, татенцето уплашено прикри звездата и съвсем плахо зададе въпрос, който твърде много интересуваше и Ераст Петрович:
	— Фирочка, сигурна ли си, че в този вид можеш да се явиш при негово сиятелство?
	Мадмоазел Литвинова беше опънала златна мрежичка върху късата си черна коса, сякаш носеше бляскав шлем на главата си; алената й туника в гръцки стил беше стегната в кръста с широк брокатен пояс и падаше надолу на широки дипли; но най-смайващо беше деколтето й почти до талията — даже не толкова поради дълбокия разрез, колкото заради очевидно липсващите отдолу елече и корсет.
	— В поканата се казва: „Дамите са в правото си да избират тоалети по свое усмотрение.“ Защо — тревожно погледна към Фандорин, — не ми ли отива?
	— Много ти отива — обречено отвърна той, предвиждайки ефекта.
	Ефектът надмина най-ужасните му предчувствия.
	За вечерята у генерал-губернатора мъжете бяха дошли без ордени, но с черни фракове и бели папийонки, дамите — с полуофициални рокли в бяло-сивата гама. На този гравюрен фон Есфир пламенееше като алена роза на замърсен мартенски сняг. Фандорин измисли и още едно сравнение: птица фламинго, случайно влетяла в кокошарник.
	Тъй като вечерята се водеше неофициална, негово сиятелство още не се беше появил, та да имат гостите възможност да пообщуват спокойно помежду си, но фурорът от появата на Фандориновата спътница беше толкова силен, че обичайният в подобни случаи лек разговор изобщо не вървеше — миришеше ако не точно на скандал, то поне на пикантност, за която утре ще говори цяла Москва.
	Жените разглеждаха тоалета на подстриганата госпожица, съшит по най-безсрамната последна мода, която още будеше възмущение дори в Париж, презрително свили устни и с жадни пламъчета в очите. А мъжете, неосведомени за наближаващата революция в света на дамската мода, слисани зяпаха волното полюшване на двете полукълба, едва прикрити с ефирния плат. Гледката впечатляваше много повече от обичайното разголване на женските рамене и гърбове.
	Есфир обаче изобщо не изглеждаше смутена от всеобщото внимание и фиксираше околните с още по-очебийно любопитство.
	— Кой е този? — със силен шепот питаше тя статския съветник. — А тази гърдестата? — и по едно време чак възкликна: — Боже Господи, що за куриоз?
	Ераст Петрович отначало изтърпя. Любезно поздравяваше познатите и се преструваше, че не забелязва прицела на многобройните погледи, включително и усилени с лорнети. Но когато пред него се появи Фрол Григориевич Ведишчев и прошепна: „Вика ви“, Фандорин с оправданието за служебен ангажимент се измъкна от Есфир и с позорна скорост се понесе към вътрешността на резиденцията, изоставил спътницата си на произвола на съдбата. На вратата се озърна.
	Есфир не изглеждаше никак смутена и хич не погледна дезертьора. Тя стоеше срещу котило дами и ги разглеждаше със спокоен интерес, а дамите с всичка сила се преструваха на увлечени в непринуден разговор. Очевидно нямаше защо да се тревожи за мадмоазел Литвинова.
	Долгорукой изслуша отчета на чиновника за специални поръчения с нескрито удоволствие, макар за пред очи уж да поахка относно държавните пари, които и без това щяха да отидат в Туркестан.
	— Не е речено всичко да е на тяхна страна — каза Владимир Андреевич. — Намерили се умници да винят за всичко Долгорукой. Ами опитайте вие. Значи столичанинът удари на камък? Тъй му се пада, тъй.
	Ведишчев най-после стегна колосаната яка на княза и леко ръсна с талк сбръчканата му шия, за да не си прежули кожата.
	— Фролушка, тук ми я поправи — негово сиятелство, изправен пред огледалото, позавъртя глава и посочи леко кривналата се кестенява перука. — Ераст Петрович, този Храпов няма да ми го простят. Получих от негово величество много студено писмо, така че всеки момент ще ме пръждосат. Но все пак много ми се щеше накрая да натрия носа на камарилата. Да им тикна във физиономиите случая разкрит: на ви сега и да помните Долгорукой. А, Ераст Петрович?
	Статският съветник въздъхна:
	— Не мога да ви обещая, Владимир Андреевич. С вързани ръце съм. Но ще п-пробвам.
	— Да, разбирам… — князът тръгна към вратите за салона. — Какво става? Събраха ли се гостите?
	Вратите се разтвориха сякаш от само себе си. На прага Долгорукой спря, за да остави време на гостите да се съобразят с появата на стопанина и да се подготвят както подобава.
	Князът огледа събралите се и трепна:
	— Коя е онази там в червено? Дето единствена е с гръб?
	— Есфир Авесаломовна Литвинова, моята позната — тъжно отговори чиновникът. — Нали ми писахте…
	Долгорукой присви далекогледи очи, примлясна.
	— Фрол, миличък, тичай в банкетната зала и смени картичките на масата. Премести губернатора и съпругата му, а Ераст Петрович и неговата дама ги сложи да са ми отдясно.


	— Какво? В мутрата? — недоверчиво попита генерал-губернаторът и внезапно премига — чак сега беше видял как се отваря деколтето на съседката му.
	В челото на масата, където седяха най-видните гости, след грозната дума настъпи тишина.
	— Да, в мутрата — високо повтори Есфир на възглухия старец. — Директорът на гимназията ми каза: „С това поведение, Литвинова, няма да ви търпя тук за никакви чифутски сребърници.“ И аз го шибнах право в мутрата. Вие как щяхте да постъпите на мое място?
	— Да, наистина не сте имали друг изход — призна Долгорукой и полюбопитства: — И какво?
	— Ами нищо. Изключи ме със свидетелство за неблагонадеждност и завърших като частна ученичка.
	Есфир седеше между княза и Ераст Петрович и успяваше хем да се наслади на прочутите пръхкави палачинки, хем оживено да си бъбри с московския властник.
	Всъщност разговаряха само двамата — негово сиятелство и екстравагантната гостенка. Всички останали в този край на масата не гъкваха, а клетият статски съветник направо се беше вкаменил.
	Женската чувственост, работническият проблем, вредата от бельото, границите на заселване — това бяха само някои от темите, на които успя да се спре мадмоазел Литвинова до третото сервиране. Когато за малко излезе — с точното съобщение къде именно отива, — Владимир Андреевич в пълен възторг прошепна на Фандорин: „Elle est ravissante, votre elue.“* Но и Есфир на свой ред сподели с Ераст Петрович одобрително за княза: „Мил дядка. Защо ли моите хора толкова го ругаят?“
	[* Възхитителна е вашата избраничка (фр.). — Б.пр.]
	На шестото сервиране, когато след палачинките с моруна, пастет от чига и хайвер, внесоха плодове, всякакви видове мед и сладка, в далечния край на банкетния салон се появи дежурният адютант. Той притича на пръсти през цялото дълго помещение, потраквайки с акселбантите, и пробегът му не остана незабелязан. Отчаяното лице на офицера издаваше, че се е случило нещо необикновено. Гостите взеха да се обръщат подире му и само генерал-губернаторът оставаше в неведение, защото шепнеше нещо на ухо на Есфир Авесаломовна.
	— Гъделичкате ме — каза тя, отдръпна се от бухналите боядисани мустаци и с любопитство зяпна адютанта.
	— Ваше сиятелство, извънредно произшествие — задъхан доложи капитанът.
	Мъчеше се да говори тихо, но в настъпилата тишина думите му отекнаха над целия салон.
	— А? Какво има? — попита все още усмихнат Долгорукой. — Какво произшествие?
	— Току-що съобщиха. На Николаевската гара е извършено покушение срещу изпълняващия длъжността началник на Губернското жандармерийско управление Сверчински. Полковникът е убит. Адютантът му е ранен. Има и други жертви. Нападателите са изчезнали. Движението на влакове към Петербург е спряно.


	Глава осма
	Купили козичка

	През нощта спа само два часа. И не заради дървениците, задуха и пулсиращата болка — подобни дреболии не заслужаваха внимание. Имаше къде по-насъщен проблем.
	Грин лежеше с ръце под главата и съсредоточено мислеше. До него на пода в тясното стайче спяха Емеля и Червенушката. Първият се въртеше неспокойно, явно измъчен от смрадливите гадини. Вторият леко простенваше насън. Пак добре, че изобщо бе заспал след вчерашните премеждия. Неочакваният край на сътрудничеството с Коза наложи необходимостта от бързи действия. Първо Грин свести истерично хлипащата Жули, за целта й плесна няколко шамарчета. Тя престана да трепери и изпълняваше всяка негова дума, само избягваше да гледа неподвижното тяло и светлата винена локва, която потъмняваше пред очите й от прииждащата кръв.
	После той на бърза ръка си превърза раните. Най-трудното беше с ухото, затова просто го прикри с кърпа и нахлупи здраво продаваческата си ватена шапка. Жули донесе кана вода да му умие кръвта от лицето и ръцете.
	Време беше да изчезват.
	Остави Жули да варди до шейната и пренесе торбите от стаята. Не стана както първия път по две наведнъж — гледаше да не натоварва наранената си китка повече от необходимото.
	Чак когато благополучно се отдалечиха от „Индия“, взе да мисли къде да закара парите.
	На явката в кантона е опасно. Мястото е много голо, някой може да ги види как прехвърлят чувалите и да помисли, че е крадена стока от товарен влак.
	В друг хотел? С торбите няма да го пуснат, а не може да рискува да ги остави на гардероб.
	Жули намери начина. Уж седеше и си мълчеше с простата забрадка, нищо не питаше, не му пречеше да мисли — и изведнъж каза:
	— Ами на Николаевската гара. Там имам куфари в багажното — ще ги взема и на тяхно място ще оставя торбите. Никой няма да ги пипне, дисциплината е желязна. А на полицаите през ум не би им минало, че парите са им под носа.
	— Не мога да припаря на гарата. Имат ми описанието — рече Грин.
	— Няма нужда. Ще кажа, че съм камериерка, идвам за куфарите на госпожата. Имам квитанция. А в торбите, ще кажа, са книги на господарите. Какво ги интересува. Ти си кочияш, ще останеш на шейната, защо да идваш на гарата. Аз ще доведа хамали.
	Беше му странно и неловко тя да му говори на „ти“. Но идеята за багажното беше добра.
	От гарата отидоха в хотел „Китеж“ до Красни врата, макар и не първоразряден, но пък с телефон във фоайето, което сега беше най-важното.
	Грин се обади на свръзката. Попита:
	— Какво става?
	Иглата с разтреперан от вълнение глас отговори:
	— Вие ли сте? Слава Богу! Всичко наред ли е? У вас ли са нещата?
	— Да. Ами другите?
	— Живи-здрави са, само Арсений е зле. Оставихме го.
	— Лекуват ли го? — навъси се той.
	— Не, късно е — гласът й пак трепна.
	— Пратете за моите хора на Виндавската гара. И в хотел „Китеж“. Началото на „Басманна“. Вие също тук. Стая седемнайсет. Вземете спирт, игла, здрав конец.
	Иглата скоро пристигна. Кимна на Жули, почти не я погледна, макар да я виждаше за първи път. Погледна превързаната глава на Грин, сцепената вежда, сухо попита:
	— Тежко ли сте ранен?
	— Не. Носите ли?
	Тя сложи на масата малка чанта.
	— Тук има спирт, игла и конец, както заръчахте. И още марля, памук, бинт, пластир. Изкарала съм курс за медицински сестри. Само ми покажете къде, аз ще направя всичко необходимо.
	— Добре. На хълбока мога сам. Веждата, ухото и ръката ще ми е трудно. И пластирът правилно. Реброто ми е пукнато, ще го стегнем.
	Той се съблече до кръста и Жули жално изохка, като видя синините и превръзката, подгизнала в кръв.
	— Прободна, не е голяма — обясни Грин за раната в хълбока. — Нищо важно не е засегнато. Само промивка и зашиване.
	— Легнете на дивана — каза Иглата. — Ще си измия ръцете.
	Жули седна до него. Кукленското й лице се изкриви страдалчески.
	— Гринчик, миличък, много ли те боли?
	— Не сте за тук — каза той. — Направихте необходимото. Сега тя. Поместете се.
	Иглата бързо и сръчно почисти раната му със спирт. Конеца също навлажни в спирта. Обгори иглата на запалена свещ.
	За да не е толкова напрегната, Грин опита да се пошегува:
	— Иглата с игла.
	Явно не стана много смешно — тя не се усмихна.
	Предупреди го:
	— Сега ще заболи, потърпете.
	Но той почти не усети болка — тренировките си казваха думата, пък и Иглата си знаеше работата.
	Наблюдаваше я с интерес как прави малки стегнати бодове първо на хълбока му, после на китката и попита:
	— Затова ли „Игла“?
	Тъп въпрос, дори той го почувства, но Иглата го разбра.
	— Не. Затова — тя с бързо движение вдигна ръка към опънатата си назад коса и извади дълъг остър фуркет.
	— Защо? — учуди се той. — За самоотбрана?
	Тя проми със спирт сцепената му вежда, наложи два шева и чак тогава отговори:
	— Не. Да се пробода, ако ме арестуват. Ето тук се прави — показа шията си. — Имам клаустрофобия. Не понасям затворени помещения. Може да не издържа в тъмница и да се пречупя — лицето й пламна: очевидно не й беше лесно да го сподели.
	Скоро дойдоха Емеля и Червенушката.
	— Ранен ли си? — уплаши се Червенушката.
	А Емеля се огледа и присви очи:
	— Къде е Рахмет?
	На първия въпрос Грин не отговори, защото нямаше нужда. На втория каза:
	— Сега сме тримата. Разправяйте.
	Червенушката заразправя, Емеля от време на време вмъкваше по нещо, но Грин почти не ги слушаше. Знаеше, че момчето трябва да си изприкаже всичко — за първи път участва в истинска акция. Подробностите от престрелката сега обаче не го интересуваха, трябваше да обмисли друго.
	— … Той пробяга няколко крачки и падна. Тук го уцелиха — Червенушката посочи малко над ключицата. — С Гвоздея искахме да го задържим, но той веднага си тури револвера на слепоочието. Главата му се дръпна ей така встрани и той падна. А ние всички се втурнахме…
	— Добре — прекъсна го Грин — стигаше му толкова. — По същество. Торбите са на гарата. За вземане ги взехме, сега в Питер да се препратят. Трудно е: полиция, жандармерия, копои. Преди търсеха само нас, сега и парите. А е спешно.
	— Обмислих го — бързо каза Иглата. — Ще се пратят шестима, всеки с торба. Не може и шестимата да хванат, все някой ще успее. Утре ще го направим. Имам петима, аз ще съм шестата. За мен като жена дори е по-лесно.
	— Добре, утре — протегна се Емеля. — Утрото е по-мъдро от вечерта.
	— И аз мога да взема — обади се Жули. — Само че с моя багаж торбата ще изглежда странно. Ще прехвърля пачките в куфар, може ли?
	Грин извади часовника си. Единайсет и половина.
	— Не. Утре така ще завардят, че нищо няма да прекараме. Ще проверяват всички багажи, изключено. Днес.
	— Какво днес? — недоверчиво попита Иглата. — Да прекараме парите?
	— Да. С нощния. В два.
	— Абсолютно изключено. Цялата полиция вече е на крак. Докато идвах насам, на няколко пъти видях как спираха шейни. А на гарата кой знае какво става…
	И тогава Грин им изложи плана си.


	Нямаше как да предвидят само едно — че след взрива началник-гарата от страх ще спре петербургския влак и изобщо ще прекрати железопътното движение.
	Иначе всичко вървеше в точно съответствие с плана.
	В два без двайсет Грин откара Иглата и Жули, облечени като господарка и слугиня, до багажното и остана да ги чака, защото не биваше в никакъв случай да се мярка на гарата.
	Носачът трупна торбите на количката и понечи да ги кара към перона, но в този момент кльощавата строга господарка направи лют скандал на миловидната камериерка за някаква забравена вкъщи кутия с шапка и тъй се увлече, че се усети чак когато удари втора камбана, та дори наруга носача, че стои като паметник, ами не кара към багажния вагон. Иглата се справи с ролята неочаквано добре.
	Едновременно с втората камбана идваше ред на Емеля и Червенушката. Бяха имали предостатъчно време да отидат до Нобел за бомба.
	И наистина — тъкмо количката с торбите стигна до изхода за перона и тъкмо четирима цивилни се запътиха към носача, когото заядлива госпожа побутваше с чантата си в гърба — и откъм платформите думна гръм, съпроводен от писъци и звън на стъкла.
	Копоите в миг забравиха носача и се понесоха към мястото на взрива, а госпожата сръга слисания носач да не се помайва. Много важно какво става там някъде по гарата — влакът няма да ги чака.
	Нататък Грин не видя, но не се съмняваше, че Иглата и Жули благополучно ще стигнат до вагона, а торбите безпроблемно ще бъдат качени. Сега на жандармеристите и агентите само им беше до претърсване!
	Но минутите вървяха, а последна камбана не удряше. В два и двайсет Грин реши да проучи обстановката. При хаотичното щуране на сините шинели нямаше опасност някой да го разпознае.
	Поговори с един объркан служител. Разбра, че някакъв офицер е взривил голям полицейски началник и се е изпарил. Дотук добре. Разбра също, че за тази нощ железопътното движение е спряно. Което значеше, че главната цел на акцията се проваля. Почти един час чака, докато Иглата и Жули се върнат с торбите.
	После остави жените и откара чувалите в явката — на Виндавската товарна гара.


	Подробностите научи от Емеля.
	— Преди да тръгна към перона, ме обискираха основно. Но аз — без багаж, с билет трета класа за Питер, чиста работа. Отивам на перона, спирам отстрани, чакам. Гледам — Червенушката пристига. С огромен букет, лицето му румено, грейнало. Те не го и погледнаха. Кой ще заподозре, че такова херувимче ще носи в букета бомба? Срещнахме се на едно по-тъмно място. Аз неусетно измъкнах бомбата и си я сложих в джоба. Макар и посред нощ, на гарата пълно с народ. Пътническият от Питер имал закъснение, посрещаните чакат. За нашия влак в два прииждат пътници. Идеално, викам си. Никой няма да ме забележи. Малко по малко се позаглеждам към дежурната стая. А тя, Гринич с прозорец право към перона. Пердетата дръпнати и вътре всичко се вижда. До масата седи нашият приятел, на вратата се прозява младо офицерче. От време на време някой влиза-излиза. Не дремят хората, работят. Минах наблизо, гледам — опа, горното прозорче отворено. Сигурно яко са напалили печката. Емеля, викам си, Емеля, може и да ти е рано да умираш. С такъв късмет може пък и да се измъкнеш. Червенушката, както сме се разбрали, застанал срещу прозореца — на двайсетина крачки. Удари камбаната. До потеглянето остават десет минути, девет, осем. Стоя и се моля и на небесата, и на сатаната: само да не затворят прозорчето. Дрън-брън — втора камбана. Ние сме! Минах спокойно покрай прозореца и лекичко, все едно котка с лапичката, пуснах бомбата на прозорчето. Тя си полегна, милата, дори не скръцна по черчевето. Таман минах пет крачки — и като тресна! Започна се пълна лудница. Тичат, надуват свирките, крещят. Чувам Червенушката с най-звънливия си глас: „Ей натам се затича към релсите! С офицерски шинел!“ И цялата тълпа отфуча натам, а ние кротко, скромничко — през страничния изход и на гаровия площад. А оттам само си плюхме на петите.
	Грин слушаше Емеля, а гледаше Червенушката, необичайно тих и нажален. Седеше на торбата с парите, подпрял глава. Физиономията му нещастна, очите му насълзени.
	— Няма нищо — успокои го Грин, — направили сте всичко както трябва. А че не стана — не е ваша вината. Утре ще измисля нещо друго.
	— Исках да викна, но не успях — изхлипа Червенушката, все така забил очи надолу. — Не, не е вярно. Обърках се. Страх ме беше, че ако викна, ще издам Емеля. Втората камбана вече би. А Емеля отстрани не виждаше…
	— Какво не съм видял? — учуди се Емеля. — Няма как да е излязъл. Когато минавах покрай прозореца, погледнах странично — синият мундир си беше там.
	— Той си беше там, но точно ти мина, и в дежурната стая влязоха хора. Някаква дама и с нея момче, гимназист на вид. Към пети гимназиален клас.
	— Това ли било… — намръщи се Емеля. — Жалко за момчето. Но ти правилно, че не си викнал. Все едно щях да пусна бомбата, само че по-трудно щях да изчезна.
	Червенушката смаян вдигна мокри очи:
	— Как все едно? Той нямаше нищо общо…
	— Но нашите госпожици имаха — твърдо му отговори Емеля. — Ако с теб се бяхме забавили, агентурата щеше да ги спипа с парите и всичко отиваше по дяволите! Тогава значи Арсений напразно е загинал, Жули с Иглата загазват за тоя дето духа и нашите в Одеса няма да отърват бесилото.
	Грин отиде при момчето, непохватно сложи ръка на рамото му и се опита човешки да му обясни нещо, за което много беше мислил.
	— Разбери. Това е война. Ние воюваме. Там, от другата страна, са всякакви хора. Има добри, умни, свестни. Но са с униформи, значи са врагове. Все ни повтарят: Бородино, Бородино. Кажи ми, чичо. — Нали го помниш. Там са стреляли, не са се замисляли кой добър, кой лош. Французин ли е — гръмни го. — Зад нас Москва е*. А в момента враговете ни са по-гадни от някакви си французи. Не можем да ги жалим. Тоест можем и дори трябва, но не сега. После. Първо да победим, след това ще жалим.
	[* Лермонтов, „Бородино“. — Б.пр.]
	В главата му всичко звучеше убедително, изречено на глас — не съвсем.
	Червенушката възкликна:
	— За войната разбирам. И за враговете. Те обесиха баща ми, унищожиха майка ми. Но гимназистът с майка си какво са виновни? По време на война нали не се избиват мирни граждани?
	— Нарочно — не. Но когато оръдието стреля, знаеш ли къде ще гръмне. Може да уцели нечий дом. Жалко, че е така, лошо — но това е война — Грин стисна юмрук да си помогне думите му да не излизат толкова накъсани, че момчето нищо няма да разбере. — Те жалят ли нашите мирни хора? При нас е станало по грешка, не нарочно. Казваш за майка си. Защо са я съсипали в затвора? Задето е обичала баща ти. А те какво правят всеки ден, и то години, векове, с народа? Обират го, унищожават го с глад, унижават го, тикат го в свинщината.
	На това Червенушката нищо не отговори, но Грин разбра, че разговорът не е приключен. Добре, друг път.
	— Да лягаме — каза той. — Тежък ден. Утре непременно парите да препратим. Иначе напразно всичко.
	— Охохох — въздъхна Емеля и нагласи под главата си торба със сто хиляди. — Едвам набавихме проклетите мангизи, сега се чудим как да се отървем. Наистина, дето се вика, нямала си баба работа, та си купила козичка.


	Премисля почти цялата нощ, премисля на сутринта.
	Нищо не се получаваше.
	Шест торби са доста обемисто нещо. Не могат да ги прекарат неусетно, особено след снощи. Сега жандармерията съвсем ще побеснее.
	Какво предложи Иглата, да ги поделят на шестима куриери? Възможно е. Но най-вероятно тя и Жули ще минат, останалите не. Копоите основно претърсват младите мъже. Да загубят две трети от парите и да предадат четирима другари — това е твърде висока цена за двестате хиляди.
	Да изпрати само жените, всяка със сто хиляди, а останалите засега да задържат? Възможно е, но и това е рисковано. Твърде много фалове станаха напоследък. И най-лошият беше Рахмет. Сигурно е дал пълно описание на всички от групата, включително на Иглата.
	Рахмет не знаеше къде е Иглата, но със сигурност е издал доцента от „Остоженка“. Аронзон ще е другият фал. Чрез него Тайната полиция може да разкрие Иглата.
	Плюс Арсений Зимин. Трупът от задънената „Сомовска“ със сигурност вече е разпознат. Проверяват се близките и познатите на убития, рано или късно ще пипнат някоя следа.
	Не, групата не бива да се обременява с този багаж.
	Значи трябва да се отърват от парите час по-скоро.
	Трудната задача се усложняваше още повече поради необходимостта да си починат, да си възстановят силите. Грин си даваше сметка, че днес е неспособен на пълноценна активност. След битката с Коза организмът ясно му подсказваше, че се нуждае от съвземане, а Грин беше свикнал да вярва на тялото си. Знаеше, че то не би изискало повече от необходимото и щом му трябва отмора, значи не издържа. Ако не му обърне внимание, ще стане по-зле. Подчини ли се, организмът му бързо ще се възстанови. Не му трябват лекарства, достатъчни са самодисциплината и пълният покой. Да полежи неподвижно ден, даже по-добре два, пукнатото ребро и шевовете ще позаздравеят, изтощените мускули ще си възвърнат силата.
	Преди шест години във Владимир Грин избяга по пътя към заточението. Откърти решетката на вагона и скочи на релсите, но за съжаление право пред един часовой. Онзи го прониза с щика под плешката. Избяга му, кри се между влаковете, гърбът му беше мокър от кръвта. Накрая се скри в магазията между грамадни денкове с овчи кожи. Не можеше да се измъкне — навсякъде го издирваха. Не можеше и да остане — започнаха да товарят денковете и те ставаха все по-малко. Той разпра един от тях, завря се вътре всред миризливите влажни кожи — изглежда, нарочно ги мокреха, за да тежат повече. Така че собственото му тегло не се усети. Товарачите дръпнаха с куките си грамадния денк и го изтеглиха по рампата. Запечатаха вагона отвън и влакът бавно потегли на запад покрай постовете и патрулите. Кой ще проверява пломбирани вагони? Влакът пътува до Москва цели шест дни*. Грин си утоляваше жаждата, като смучеше вълната, но за ядене нямаше нищо. Вместо да рухне обаче, напротив, заякна, тъй като по двайсет и четири часа в денонощието със силата на волята възстановяваше организма си. С това можеше да се справи и без храна. Щом в Москва разпломбираха вагона на разпределителната гара, Грин скочи на земята и спокойно си тръгна покрай равнодушните впиянчени разтоварачи. Никой не понечи да го спре. Когато отиде при партийния лекар, онзи се смая — раната се беше затворила от само себе си.
	[* Владимир е централен град във Владимирска губерния, съседна до Московската губерния. — Б.пр.]
	Отдавнашният спомен му подсказа решението.
	Всичко ще стане много лесно, стига само Лобастов да се съгласи.
	Би трябвало да се съгласи. Вече знае, че БГ се е справила без негова помощ. За Сверчински също знае. Ще си спести отказа.
	Въртеше му се още нещо, засега непроверено. Да не би Тимофей Григориевич да е тайнственият му кореспондент ТГ? Съвсем възможно е. Хитрец, здравомислещ и любител на чуждите тайни. Човек с двойно дъно, играе своя собствена игра, каква — само той си знае.
	Ако е така, още по-сигурно е, че ще помогне.
	Тихо, за да не стресне Червенушката, събуди Емеля. Шепнешком му разясни поръчението си — само с няколко думи, защото, макар и тромав на вид, той схващаше всичко на секундата.
	Емеля мълчаливо се облече, приглади с длан светлата си коса, нахлупи каскета. Изглеждаше като най-обикновен фабричен работник, такива с хиляди се трудеха при Лобастов.
	Изкара коня от обора, натовари торбите в шейната, отгоре небрежно ги заметна с рогозка и подкара по пресния сняг през пущинака в посока към тъмните складове.
	Сега остава само да се чака.
	Грин седеше неподвижно до прозореца, броеше ударите на сърцето си и с чувството, че го пробождат иглички, усещаше как се прибира срязаната плът, как се слепя костта, как се наместват клетчиците на новата кожа.
	В седем и половина кантонерът Матвей, хазаинът им, излезе в двора. Единствената си стая бе отстъпил на гостите, той самият спеше в плевника. Неразговорлив темерут. Грин харесваше такива хора. Не задава въпроси. Щом партията ги е пратила — значи така трябва. Щом не обясняват защо — значи не се пита. Матвей гребна сняг, разтри си лицето и с широка крачка се запъти към депото, размахал сандъчето с инструменти.
	Червенушката се събуди малко след десет.
	Не скочи както винаги, свеж и жизнерадостен, а бавно се надигна, погледна Грин и дума не каза. Отиде да се мие.
	Какво да се прави. Вече не е момче, а член на БГ. Цветът му от снощи леко се бе променил — не беше нежнопрасковен, а по-тъмен и по-строг.
	По обяд проблемът им вече бе решен.
	Емеля лично видял как натоварили парите във вагона, пълен с оцветители за петербургската фабрика на Тимофей Григориевич, и го пломбирали. Локомотивът откарал вагона на гара разпределителна, там ще го прикачат за товарния влак и в три следобед композицията, пуф-паф, потегля от Москва.
	За останалото ще се погрижи Жули.
	Сърцето му работеше равномерно — по удар в секунда. Организмът възстановяваше силите си. Всичко беше наред.


	Глава девета
	В която много се говори за съдбините на Русия

	Остатъка от нощта — безсънна, неспокойна и несмислена — Ераст Петрович прекара на Николаевската гара в усилие да възпроизведе картинката и да открие следите на престъпниците. Макар да имаше безброй свидетели — и жандармеристи, и граждани, нищо не се проясняваше. Всички споменаваха някакъв офицер, който бил хвърлил бомбата, но никой, оказа се, не го е видял. Естествено, вниманието на полицията и агентите е било насочено към отпътуващите, кой да гледа към прозореца, но все пак изглеждаше странно. Пред очите на десетки хора, професионално обучени на наблюдателност, безнаказано е взривен шефът им, но никой ни чул, ни видял. Безпомощността на полицията можеше да се обясни единствено с невероятната дързост на нападението.
	Не стана ясно дори откъде е била хвърлена бомбата. Най-вероятно от коридора, защото преди взрива не се чул звън от счупени стъкла. Обаче листчето с буквите БГ бе открито точно под прозореца откъм външната страна. Може би експлозивът е бил хвърлен през малкото прозорче?
	От четиримата, които са се намирали в дежурната стая по време на взрива, остана жив само поручик Смолянинов, и то защото точно тогава си изпуснал ръкавицата и се заврял под дъбовата маса да си я търси. Здравото дърво предпазило адютанта от осколките, само в ръката го уцелило парче желязо, но пък поручикът изобщо не ставаше за свидетел. Той дори не си спомняше дали е било отворено малкото прозорче. Сверчински и неидентифицирана дама загинали на място. Един гимназист бил откаран със санитарна кола, но той бил в безсъзнание и май нямало да прескочи трапа.
	На гарата командваше Пожарски, комуто министърът с телеграма възложил да изпълнява временно задълженията на убития, а Ераст Петрович се чувстваше като любопитен безделник. Мнозина току поглеждаха явно неуместния му в случая фрак.
	Вече минаваше седем, статският съветник напълно се убеди, че нищо няма да си изясни, уговори се с Пожарски да се видят по-късно в управлението и дълбоко умислен, потегли за вкъщи. Имаше намерение да поспи два часа, после да си направи гимнастиката и да си проясни мозъка с медитация. Събитията се развиваха тъй стремглаво, че разумът не успяваше да ги следва, налагаше се вмешателство на дълбинните духовни сили. Казано е: сред тичащите спри, сред викащите млъкни.
	Но не успя да осъществи плана си.
	Тихо отключи вратата и видя, че в антрето, седнал на петите си и облегнат на стената, спеше Маса. Това само по себе си беше необичайно. Вероятно е чакал господаря, искал е за нещо да го предупреди, пък сънят го е оборил.
	Фандорин реши да не буди отегчителния и любопитен камердинер, за да избегне ненужни обяснения. Той безшумно отиде до спалнята — и в този миг му стана ясно за какво е искал да го предупреди Маса.
	Напряко през леглото се беше опнала Есфир с ръце под главата, устата й леко отворена, забележителната й червена рокля цялата изпомачкана. Явно е цъфнала тук направо от приема, след като Ераст се извини и побърза за местопрестъплението.
	Фандорин отстъпи назад с надеждата да се измъкне към кабинета, където можеше чудесно да си полегне на големия фотьойл, но закачи с рамо касата на вратата. Есфир незабавно отвори очи, седна на леглото и с чист, звънлив глас, сякаш изобщо не беше спала, възкликна:
	— Яви ли се най-сетне! Оплака ли непрежалимия си жандармерист?
	След тежката и безплодна нощ нервите му бяха опънати и затова той отговори с несвойствена рязкост:
	— За да убият един жандармерийски полковник, вместо когото още утре ще пратят друг, революционните герои пътем са отнесли черепа на абсолютно невинна жена и са откъснали краката на младо момче. Мерзост и злодейство, т-това е твоята революция!
	— Аа, значи революцията била мерзост? — скочи Есфир и войнствено подпря ръце на хълбоците си. — А твоята империя не е мерзост? Терористите леят чужда кръв, но и своята не жалят. Те жертват живота си, затова са в правото да искат жертви и от другите. Те убиват неколцина заради благоденствието на милионите! А тия, на които служиш ти, тези жаби със студена мъртва кръв, душат и тъпчат милиони хора заради благоденствието на шепа паразити!
	— „Душат, тъпчат“ — каква е т-тази евтина риторика — Фандорин уморено разтри чело, вече разкаян за избухването си.
	— Риторика ли? Риторика?! — Есфир едва си пое дъх от възмущение. — Ама… Ама виж! — тя грабна вестника, захвърлен на леглото. — Ето, „Московские ведомости“. Четох го, докато те чаках. В един и същ брой на две различни страници. Първо една робска лиготия, да ти се доповръща:

	Московската Градска дума излезе с постановление да се преподнесе паметна купа от щастливите граждани на царския адютант княз Белоселски-Белозерски, приносител на височайшето послание на Божия помазаник до московчаните по повод коленопреклонния адрес, преподнесен на Негово императорско величество за ознаменуване наближаващата десетгодишнина на настоящето благословено царстване…

	Ужас, гади ми се. А ето и другото:

	Най-сетне Министерството на просветата призова безусловно да се спазва правилото за недопускане в университетите на лица от юдейската вяра, които нямат право да пребивават извън границите на заселване, във всеки случай не и над установената процентна норма. Евреите в Русия са най-тежкото наследство, оставено ни от вече несъществуващото Полско кралство*. Евреите в империята са само четири процента от населението, но миазмите от тази язва отравят с вонята си…
	[* След три подялби през 1772, 1793 и 1795 г. между Прусия, Австрия и Русия Полша губи независимостта си, нейни територии са присъединени към Русия заедно с населението си и стотици хиляди полски евреи стават поданици на руските царе. Заграбването на полски земи поражда т.нар. „еврейски въпрос“ — проблема за асимилацията или прогонването на евреите. Въвежда се „граница на заселването“, в края на 80-те години на XIX в. са наложени ограничения за приемането им в руски училища и университети и упражняването на определени професии. По времето на Александър III започват официално подкрепяните погроми, формулата на императора е „една трета покръстване, една трета прогонване и една трета гладна смърт“. През 1891–1892 г. Около 20 000 евреи са изселени от Москва. — Б.пр.]

	Да продължавам ли? Харесва ли ти? Или ето друго:

	Взетите мерки за борба с глада в четири околии, но Саратовска губерния засега не дават желания резултат. Очаква се през пролетните месеци това бедствие да обхване и съседните губернии*. Негово високопреосвещенство Алоизий, архиепископ Саратовски и Самарски, нареди да се отслужат в черквите литургии за превъзмогване на тази напаст.
	[* През 1891–1893 г. в Русия настъпва масов глад, засегнал 22 губернии, включително главните зърнопроизводителни райони; в селата върлува и жестока холерна епидемия. — Б.пр.]

	— Литургии! Как не ви присядат палачинките!
	Ераст Петрович, който я слушаше с болезнена гримаса, искаше да подсети изобличителката, че снощи и тя не пренебрегна Долгоруковите палачинки, но се отказа, защото му се видя дребнаво и защото тя беше, общо взето, права.
	А Есфир не мирясваше, продължаваше да чете:

	Патриотите в Русия са дълбоко възмутени от засиленото латвийско влияние в народните училища в Лифландска губерния*. Децата там са принудени да учат туземното наречие, така че са намалени уроците по вероучение, които били ненужни за неправославните.
	[* Лифландия или Ливония — балтийска провинция в царска Русия с главен град Рига, по-късно е поделена между Естония и Латвия. — Б.пр.]

	— Или от Варшава за процеса на корнет Барташов:

	Съдът отказа да изслуша показанията на свидетелката Пшемислска, защото тя не пожела да говори на руски, тъй като не владеела достатъчно добре езика.

	— А съдът си е полски!
	Последният цитат подсети Фандорин за прекъснатата нишка — убития Арсений Зимин, чийто баща защищаваше във Варшава нещастния корнет. От мъчителния спомен съвсем му призля.
	— Да, в държавата е пълно с мерзавци и тъпаци — неохотно призна той.
	— Такива са всички или почти всички. А всички или почти всички революционери са благородни и героични хора — категорично заяви Есфир и саркастично го попита: — Това за нищо ли не ти говори?
	Статският съветник тъжно кимна:
	— Вечното злощастие на Русия. Тук всичко е сбъркано. В защита на доброто са тъпаците и мерзавците, на злото са се посветили мъченици и г-герои.


	Такъв ден се случи — в Жандармерийското управление също говореха за Русия.
	Пожарски зае осиротелия кабинет на покойния Станислав Филипович, където естествено се пренесе и щабът на разследването. В приемната до непрестанно звънкащия телефонен апарат дежуреше поручик Смолянинов, по-блед от преди, ръката му увесена на ефектна черна превръзка. Той се усмихна на Фандорин над телефонната фуния и посочи вратата на началството — заповядайте.
	В кабинета на княза имаше посетител — Сергей Виталиевич Зубцов, кой знае защо, много зачервен и развълнуван.
	— А, Ераст Петрович — изправи се насреща му Пожарски. — Виждам по тъмните кръгове под очите ви, че не сте си лягали. На, седя, бездействам. Полицията и жандармерията обикалят улиците, агентите се завират по околореволюционните кътчета и бунища, а аз дебна тук като някакъв грамаден паяк дали някъде няма да се размърда паяжината. Елате да чакаме заедно. Ето и Сергей Виталиевич намина. Излага ми прелюбопитните си възгледи върху работническото движение. Продължавайте, драги. И на господин Фандорин ще му е интересно.
	Слабото красиво лице на титулярния съветник Зубцов стана на петна — може би от удоволствие, може би поради някакво друго чувство.
	— Казвам, Ераст Петрович, че революционното движение в Русия много по-лесно може да се победи не с полицейски, а с реформаторски методи. С полицейски вероятно е направо невъзможно, защото насилието ражда ответно насилие, още по-непримиримо, и така нещата нарастват до обществен взрив. Тук основното внимание трябва да се насочи към фабрично-заводските работници. Без работническата поддръжка революционерите не могат на нищо да разчитат, селячеството ни е твърде пасивно и раздробено.
	Безшумно влезе Смолянинов. Седна до секретарското бюро, несръчно затисна лист хартия с превързаната си ръка и взе да записва нещо, навел глава на една страна като ученик.
	— Но как революционерите да бъдат лишени от работническата подкрепа? — попита статският съветник, заинтригуван от какво ли са петната.
	— Много просто — Зубцов явно говореше отдавна премислени, наболели неща и не теоретизираше просто така, а май разчиташе да заинтригува с идеите си важната петербургска клечка. — Който живее добре, няма да отиде на барикадите. Ако всички работници имаха такива удобства като в предприятията на Тимофей Григориевич Лобастов — с деветчасов работен ден, с прилична надница, с безплатна болница и отпуска — господа гриновците щяха да останат без препитание в Русия.
	— Но как живеят работниците зависи от фабрикантите — отбеляза Пожарски, загледал със симпатия младия мъж. — Никой не може да им заповяда толкова и толкова да плащат и да правят безплатни болници.
	— За това сме ние, държавата — тръсна светлорусата си коса Зубцов. — Именно за да заповядаме. Слава Богу, живеем в самодържавна монархия. На най-богатите и умните да се разясни, за да разберат собствената си полза, а после да се прокара закон. Внесен от най-високо място. За твърди правила при набирането на работна ръка. Ако не можеш да ги спазваш — затваряй фабриката. Уверявам ви, че при такъв обрат на нещата императорът няма да има по-верни слуги от работниците. Това ще оздрави цялата монархия!
	Пожарски присви черните си очи:
	— Разумно. Но трудноизпълнимо. Негово величество има твърди виждания за благото на империята и общественото устройство. За него царят е баща на поданиците, генералът е баща на войниците, а фабрикантът е баща на работниците. Недопустимо е да се меси в отношенията на баща със синовете му.
	Зубцов заговори меко, благоразумно — личеше, че върви към най-важното.
	— Следователно трябва да се покаже пред върховната власт, ваше сиятелство, че работниците не са никакви синове на фабриканта, че всички те, и работниците, и фабрикантите, са чеда на негово величество. Би трябвало да се превземе инициативата, преди революционерите напълно да организират работниците в множество извън контрола ни. Да браним работниците пред началството, от време на време да попритискаме и индустриалците. Нека обикновените хора полека-лека свикнат с мисълта, че държавната машина бди над трудещите се, а не трепери над богаташките пари. Можем дори да им съдействаме да си създадат трудови съюзи, само че да насочим дейността им не в разрушително, а в законопослушно икономическо русло. Сега му е времето да го направим, ваше сиятелство, после ще е късно.
	— Не ме наричайте „сиятелство“ — усмихна се Пожарски. — За свестните си подчинени съм Глеб Георгиевич, пък ако се сближим повече, може и просто Глеб. Голямо бъдеще ви очаква, Зубцов*. За нас умните хора с държавническо мислене цена нямат.
	[* Има се предвид Сергей Вас. Зубатов (1864–1917), жандармерийски полковник, началник на Московската тайна полиция от 1896 г., а по-късно на Специалния отдел на полицията. Инициатор на идея за „полицейски социализъм“ в Русия, наречен „зубатовщина“. — Б.пр.]
	Сергей Виталиевич пламна цял, вече без никакви петна. А Фандорин го попита, внимателно загледан в него:
	— Дошли сте тук, в Жандармерийското управление, специално да споделите с Глеб Георгиевич в-възгледите си за работническото движение? Тъкмо днес, когато са ни се стоварили такива грижи на главите?
	Зубцов се сви от неочаквания въпрос.
	— Естествено, Сергей Виталиевич не е дошъл да теоретизира — каза Пожарски, спокойно загледан във фантазьора. — Тоест и да теоретизира също, но не само. Както разбирам, господин Зубцов, имате да ми съобщите някакви важни сведения, но предварително сте решили да проверите споделям ли генералната ви политическа идея. Споделям я. Всецяло и напълно. Всячески ще ви подкрепя и няма да ви разочаровам. Казах ви: в нашето ведомство умните хора цена нямат. Казвайте сега какво ви води насам.
	Титулярният съветник преглътна и заговори, но не като одеве свободно и гладко, а мъчително, много развълнуван и помагайки си с ръце.
	— Аз… Господа, не искам да ме сметнете за двуличник и… доносник. Тоест какъв ти донос… Добре, безпринципен кариерист… Само от угриженост в името на делото…
	— Ние с Ераст Петрович ни най-малко не се съмняваме — нетърпеливо го прекъсна князът. — И стига въведения, Зубцов, давайте по същество. Някакви интриги на Бурляев или Милников ли?
	— На Бурляев. И не са интриги. Той е подготвил операция…
	— Каква операция? — възкликна Пожарски, а Фандорин тревожно се смръщи.
	— За залавяне на Бойната група… Сега, едно по едно. Знаете, че всички агенти на Милников бяха хвърлени да следят революционните среди, чрез които да стигнат до БГ. Одеве неслучайно споменах фабриканта Лобастов. Според агентурните сведения Тимофей Григориевич се умилква на революционерите, понякога им дава пари. Предвидлив човек, отсега си постила за всеки случай. Та Милников е наредил и той да бъде следен. Днес сутринта агент Саприко видял как някакъв работник питал за Лобастов и онзи, не щеш ли, веднага го приел. Държал се много любезно, дълго разговаряли, после излязъл заедно с него и ги нямало близо час. Външно тайнственият работник много приличал на терориста „Емеля“ според описанието на агент Гвидон, но Саприко като опитен агент не прибързал, а изчакал човека на портала и незабелязано го проследил. Онзи на няколко пъти проверявал дали не го дебнат, но нищо не открил. Обектът стигнал с файтон до Виндавската гара, там малко покриволичил между композициите и накрая изчезнал в железопътния кантон. Саприко, без да напуска укритието си, свирнал на най-близкия стражар и по него пратил бележка в Тайната полиция. След един час нашите завардили кантона от всички страни. Установили, че кантонерът се казва Матвей Жуков, живее сам, няма семейство. „Емеля“ не се появил повече от кантона, но още преди да дойде подкреплението, Саприко видял оттам да излиза младеж, чиято външност съвпада с описанието на терориста „Червенушка“.
	— А Грин? — хищно попита Пожарски.
	— Там е работата, че Грин никакъв не се е мярнал. Май не е в кантона. Затова Пьотър Иванович нареди да се изчака. Ако Грин не се появи, операцията започва в полунощ. Господин подполковникът настояваше за по-ранен час, но Евстратий Павлович му се примоли да изчакат — може пък да се появи още някоя важна птица.
	— Ужас! — кресна князът. — Тъпо! Браво на агент Саприко, а Бурляев е идиот! Трябва да се следи, да се наблюдава! Ами ако са прибрали другаде парите? Ами ако Грин изобщо не се появи? Никакви операции, изключено!
	Зубцов подхвана в скороговорка:
	— Ваше сиятелство, Глеб Георгиевич, и аз тъй викам! Затова дойдох, потъпках скрупулите! Пьотър Иванович е решителен човек, но прекалено настървен, дай му да върти секирата! А в случая не бива как да е, трябва деликатност. Той се бои, че вие ще си припишете всички заслуги, иска да блесне пред Петербург, то е ясно, но от честолюбие рискува цялото разследване! Във вас ми е едничката надежда!
	— Смолянинов, свържете се с „Гнездниковски“! — нареди Пожарски и стана. — Впрочем не. По телефона няма да стане. Ераст Петрович, Сергей Виталиевич, да вървим!
	Учрежденската шейна потегли тъй рязко, че вдигна снежна виелица подире си. Фандорин се обърна и видя как подире им откъм отсрещния тротоар тръгва още една шейна, по-обикновена, и в нея двама мъже с еднакви калпаци.
	— Не се безпокойте, Ераст Петрович — засмя се князът. — Не са терористи, напротив. Те са моите ангели пазители. Не им обръщайте внимание, аз вече свикнах с тях. Началството ми ги тропоса, след като господата от БГ на Аптекарския остров насмалко да ме надупчат.


	Заместник-директорът бутна вратата за кабинета на Бурляев и още от прага съобщи:
	— Подполковник, отстранявам ви като ръководител на Тайната полиция до второ разпореждане лично от министъра. Временно назначавам за началник титулярния съветник Зубцов.
	Бурляев и Милников тъкмо разглеждаха някаква схема на писалището.
	Двамата по различен начин посрещнаха заповедта на Пожарски: Евстратий Павлович с няколко леки котешки стъпчици се дръпна до стената, а Пьотър Иванович, напротив, не мръдна от мястото си, а само наклони глава като бик.
	— Ще ви се, господин полковник — ревна той. — Май бяхте назначен временно да оглавите Жандармерийското управление? Ами началствайте си там, аз не съм подчинен на жандармерията!
	— Подчинен сте ми, защото съм заместник-директор в департамента на полицията — със зловещ тих глас му напомни князът.
	Облещените очи на подполковника проблеснаха.
	— Виждам, че имам предател във ведомството си — той посочи с пръст пребледнелия Зубцов, застинал на вратата. — Само че няма върху трупа ми да се издигнете служебно, скъпи приятелю Сергей Виталиевич. В голяма грешка сте. Ето! — той извади от джоба си лист хартия и тържествено го размаха във въздуха. — Преди четирийсет минути пристигна! Депеша лично от министъра! Аз му обрисувах положението и се допитах дали да осъществя разработената операция за задържане на терористичната Бойна група. Четете какво пише негово високопревъзходителство: „До подполковник Бурляев, Отделен жандармерийски корпус. Браво. Действайте по ваше усмотрение. Пипнете подлеците живи или мъртви. Помози Бог. Хитрово.“ Тъй че пардон, ваше сиятелство, но този път ще минем без вас. Вие с психологиите си вече добре се отличихте, като изтървахте Рахмет.
	— Пьотър Иванович, ако ги ударим направо, именно мъртви ще ни паднат, а не живи — обади се изведнъж Милников, който досега бе мълчал. — Луди глави са, ще се бранят докрай. А по-добре е да ги пипнем живи. Жалко и за нашите, ще загубим не един и двама. При кантона е гол пущинак. Скришом не можем да стигнем. Може би да почакаме все пак те самите да се заизмъкват?
	Изненадан от удара в гръб, Бурляев рязко се обърна към помощника си.
	— Евстратий Павлович, няма да променя решението си. Ще хванем всички, които са там. А за голия пущинак няма нужда да ми обяснявате, не ми е за първи път да правя арест. Нали затова ще чакаме до полунощ. В единайсет тук, на „Мариинска“ гасят осветлението, става съвсем тъмно. Ще излезем един по един от склада и от четирите страни ще завардим кантона. Аз лично ще съм пръв. Взимам с мен Филипов, Гусков, Ширяев и този едрия, с бакенбардите… Сонкин. Те веднага изкъртват вратата и нахлуват, аз подире им, после още четирима, които кажете, с по-здрави нерви, че от страх да не вземат да стрелят по нас. А останалите ще чакат ей тук, по периметъра на двора. И няма как да ми избягат душичките. Ще ги пипна топли-топли!
	Пожарски мълчеше в пълно объркване, очевидно не можеше да преглътне вероломството на министъра, тъй че последен опит да вразуми самонадеяния подполковник предприе Ераст Петрович.
	— Правите грешка, Пьотър Иванович. Послушайте г-господин Милников. Арестувайте ги, когато започнат да се изтеглят.
	— Още сега в околните складове имам трийсетина агенти и два взвода полиция — каза Бурляев. — Ако терористите решат да се измъкнат по светло, още по-добре — тъкмо ще паднат в ръчичките на моите хора. Ако пък останат да пренощуват там — точно в полунощ лично ще ги пипна. И толкова.


	Глава десета
	Писмо за Грин

	Слънцето бавно пълзеше през небето, без дори в най-високата си точка много да се вдигне над плоските покриви. Грин седеше до прозореца, не мърдаше, гледаше как светилото изминава съкратения си зимен маршрут. Съвсем малко оставаше на педантичния диск до края на маршрута — тъмната грамада на зърнохранилището, когато на пустинната пътечка, която лъкатушеше от жп линиите към прелеза на „Мариинска“, се появи набита фигура. Добро е мястото все пак въпреки теснотията и дървениците, помисли си Грин. За първи път през целия следобед се мяркаше човек, иначе нямаше жива душа, само един локомотив маневрираше напред-назад и разместваше вагоните.
	Слънцето му светеше в гръб и чак след като свърна към кантона, се видя кой е.
	Матвей, хазаинът.
	Какво има? Каза, че смяната му е до осем, а сега е пет.
	Влезе, не поздрави, само кимна. Лицето му мрачно, недоумяващо.
	— Туй май е за вас…
	Грин взе от ръцете му смачкания плик. Прочете надписа с печатни букви — мастилото лилавееше: „За г-н Грин. Спешно“.
	Погледна Матвей:
	— Откъде?
	— Знам ли? — още повече помрачня онзи. — И аз не знам. Намерих го в джоба на полушубката. Бях в депото, викаха ме в канцеларията. Много народ имаше наоколо, всеки може да го е пъхнал. Мисля, че трябва да бягате. Къде е третият, момчето?
	Грин отвори плика, вече знаеше какво ще види в него: машинописни редове.

	Къщата е завардена от всички страни. Полицията не е сигурна, че сте там, затова изчаква. Ще щурмуват точно в полунощ. Ако успеете да се измъкнете, има удобна квартира: „Воронцово поле“, домът на Ведьорников, №4.
	ТГ

	Първо драсна клечка и изгори бележката и плика. Докато гледаше огъня, си броеше пулса. Когато кръвта му възстанови нормалната си ритмичност, каза:
	— Вървете бавно, все едно се връщате в депото. Не се озъртайте. Наоколо има полиция. Ако ви арестуват, спокойно. Кажете, че ме няма, ще се върна вечерта. Но надали ще ви арестуват. По-скоро ще ви пуснат и ще ви проследят. Трябва да се отървете от „опашката“ и да изчезнете. Кажете на другарите, че съм наредил да ви укрият при нелегалните.
	Хазаинът наистина се оказа твърд човек. Малко постоя, не попита нищо. Извади от сандъчето си нещо опаковано, пъхна го под полушубката и без да бърза, закрачи по пътечката обратно към „Мариинска“.
	Значи затова нямало жива душа, съобрази Грин. А за полицията имаше предостатъчно място да се разположи наоколо — беше пълно със складове. Добре че седеше встрани от прозореца и беше пуснал пердето, сигурно наблюдават с няколко бинокъла.
	Сякаш за да потвърди хрумването му, на тавана на ремонтната работилница блесна искрица. Такива искрици Грин беше забелязал и по-рано, но не им обърна внимание. Нека му е за урок.
	Наближаваше шест.
	Товарният влак заедно с вагона с Лобастовите оцветители вече пътува за Питер. След пет минути с експреса потегля и Жули. Червенушката ще проследи всичко да е наред и ще се върне тук. Ще е наред, защо да не е наред. Жули ще изпревари товарния влак и утре сутринта ще го посрещне в Питер. Ще вземе торбите и партията ще си напълни касата. Дори тази нощ БГ да погине, няма да е всуе.
	Но може и да не погине. Ще видим. Който е предупреден, той е въоръжен.
	Въоръжени ли са впрочем?
	Грин сви вежди, като се сети, че бомбите им останаха в адвокатското жилище, а само с револвери трудно биха се справили. Имаха малко избухлива смес и детонатори, но нито корпуси, нито пълнеж.
	— Емеля! — повика той. — Обличай се, работа те чака.
	Онзи вдигна малките си оченца от „Граф Монте Кристо“, единствената книга, която откри в къщата.
	— След малко, Гринич, а? Да знаеш какво става! Само да си дочета главата.
	— После. Имаш време — и Грин му обясни ситуацията. — Ще купиш десет консерви свинско, десет — доматено пюре и кило — кило и половина винтчета по петдесет милиметра. Върви си кротко, не се оглеждай. Няма да те закачат. Ако бъркам и все пак решат да те арестуват, гръмни поне веднъж, за да се подготвя.
	Не бъркаше. Емеля излезе и се върна с покупките, а скоро си дойде и Червенушката. Каза, че Жули е заминала. Всичко е точно.
	До полунощ им оставаше още много време, щеше да им стигне за подготовката. Грин позволи на Емеля да си чете за графа — дългучът беше с твърде груби пръсти за такава фина работа, — а за помощник взе Червенушката.
	Първо отвориха всичките двайсет консерви и изсипаха съдържанието на боклука. Месните консерви бяха половинкилограмови, доматените — два пъти по-тесни. Грин започна от тесните. Запълни ги до половината с избухливата смес — само с такова количество разполагаха, но нищо, ще им стигне. Внимателно втъкна стъклените тръбички на химическите детонатори. Принципът беше елементарен: при реакция между възпламенителя и гърмящата смес се получаваше взрив с огромна разрушителна сила. Но се изискваше изключителна прецизност. Колко другари се бяха самовзривили, допрели крехкото стъкло в металното кухо тяло.
	Червенушката гледаше, притаил дъх. И попиваше.
	Грин внимателно затъкна тръбичките с пихтиестата маса, притисна обратно щръкналите капачета и нагласи по-тесните кутии в кутиите от свинско. Получи се идеално. В празнините между консервите насипа от винтчетата — колкото се побраха. Сега оставаше само да залепи горните капачета, и бомбите бяха готови. От удара стъклената тръбичка се чупи, взривът разкъсва тънката ламарина и винтчетата се превръщат в смъртоносен шрапнел. Изпитана система — върши чудесна работа. Има само един недостатък: осколките се разлитат на трийсетина крачки, значи самият бомбаджия рискува да бъде засегнат. Но Грин имаше решение на въпроса.
	В полунощ — това е прекрасно.
	Само да не си променят решението, да не започнат по-рано.
	— Каква е гнида тоя прокурор Вилфор — измърмори Емеля и прелисти страницата. — Досущ като нашите.


	В единайсет угасиха лампата. Нека полицията мисли, че са си легнали.
	Един по един, едва открехвайки вратата всеки път, се измъкнаха в двора и залегнаха до оградата.
	Скоро очите им свикнаха с тъмнината и те забелязаха как в дванайсет без четвърт през заснежения пущинак заприиждаха към кантона бързи безшумни сенки.
	Плътно обкръжиха мястото на около десет крачки от къщата. Скупчиха се доста полицаи. Още по-добре. Толкова по-голяма паника ще настане.
	Точно отпред при пътечката сенките се събраха на голяма безформена маса. Чуваше се шептене, скърцане.
	Когато масата се насочи към портичката, Грин изкомандва:
	— Сега.
	Хвърли към приближаващата се маса една консерва, веднага след нея втора, падна по лице в снега и си запуши ушите.
	От двойния тътен щяха да му се пукнат тъпанчетата. Отдясно и отляво загърмя: веднъж, втори път, трети, четвърти. Емеля и Червенушката бяха хвърлили своите бомби.
	И веднага скочиха и се втурнаха напред, докато полицаите са ослепени от блясъците и оглушени от взривовете.
	Докато прескачаше проснатите тела по пътечката, Грин се учуди, че раната и пукнатото ребро изобщо не го болят. Какво нещо е да се довериш на вътрешните сили в организма!
	До него тежко подтичваше Емеля. Червенушката се носеше напред като хлапе.
	Когато отзад екнаха изстрели, бяха вече съвсем наблизо до спасителните складове.
	Излишна беше вече тази пукотевица. Късно.


	Жилището на „Воронцово поле“ се оказа удобно: три стаи, заден вход, телефон и дори баня с нагряваща се вода.
	Емеля веднага седна с книгата — сякаш не бе имало ни взривове, ни претичване през заснежения пущинак под куршумите, ни дълго криволичене после по тъмните улички.
	Червенушката от изтощение падна на дивана и заспа.
	А Грин внимателно огледа апартамента с надеждата да намери някакъв знак, по който да разкрие ТГ.
	Не намери нищо.
	Жилището беше изцяло мебелирано, но без никакви признаци за реален живот. Нито портрети, нито фотографски снимки, нито дребни украшения, нито книги.
	Явно тук не живееше никой.
	Тогава за какво е? За делови срещи? За всеки случай?
	Но да поддържа такова жилище за срещи или „за всеки случай“ можеше да си позволи само много богат човек.
	Разсъжденията пак го водеха към Лобастов.
	Тази загадъчност го изпълваше с тревога. Тоест не се опасяваше от непосредствена заплаха — ако някой им готви капан, защо му е да спасява Бойната група от Тайната полиция? Но, така или иначе, най-правилното беше да изчезнат оттук.
	Той телефонира на Иглата. Не й обясни нищо, каза само, че утре ще му трябва нова квартира, и издиктува адреса. Иглата отговори, че ще дойде сутринта. Гласът й звучеше тревожно, но за нищо не го попита, умница.
	Сега трябва да поспи, каза си Грин. Натъкми се на фотьойла, без да се съблича. На масата пред себе си остави колта и четирите останали бомби.
	Усети колко е уморен. И с реброто не беше толкова добре, колкото му се беше сторило. Това е от бързото тичане. Добре че от тръскането не се счупиха детонаторите в бомбите. Щеше да стане голяма глупост.
	Затвори очи, отвори ги уж след миг, а отвън грееше слънце и на вратата се звънеше.
	— Кой е? — долетя от антрето басовото боботене на Емеля. Не се чу отговорът, но вратата се отвори.
	Сутрин е, и то не много рано, разбра Грин.
	Организмът му все пак беше изискал своето — поне десет часа пълна почивка.
	— Какво става с раните ви? А парите? — попита Иглата, едва-що влязла в стаята. И без да чака отговора му, съобщи: — За нощните събития знам. Матвей е при нас. Цяла Москва говори за стълкновението. Убит е самият Бурляев, това се знае със сигурност. Споменава се, че загинали и страшно много полицаи. Но какво ви разправям, след като вие сте били там…
	Очите й бяха други, не както досега, а живи, изпълнени със светлина, и изведнъж пролича, че тя не е стара мома, а просто строга волева жена, понесла доста изпитания.
	— Вие сте истински герой — допълни тя със сериозен и спокоен глас, сякаш констатираше научно доказан факт. — Всички сте герои. Като народоволците — и така го погледна, че му стана неудобно.
	— Раните не се обаждат. Парите заминаха. Днес са в Питер — отговори на въпросите й. — Не знаех за Бурляев, но това е добре. За страшно много е преувеличение, но неколцина изтрепахме — и продължи по същество. — Първо — друга квартира. Второ — свърши избухливата смес. Трябва ни. И детонатори. Химически, от ударен тип.
	— Търси ви се квартира. До довечера ще се уреди. Детонатори имаме колкото щете. Миналия месец от Петербург докараха цял куфар. Със сместа сме по-зле. Ще трябва да се направи — прехапа тясната си бледа устна. — Освен да питам Аронзон… Следя прозорците му, няма сигнал за тревога. Мисля, че си заслужава рискът. Той е химик, сигурно ще може да направи. Но дали ще е съгласен? Бях ви споменала, той е противник на терора.
	— Няма нужда — Грин си понатисна реброто — не го болеше. — Аз сам. Просто да ми намери съставките. Сега ще ги напиша.
	Докато пишеше, усещаше втренчения й поглед.
	— Чак сега забелязвам колко приличате на него…
	Грин спря насред дългата дума „нитроглицерин“, вдигна очи.
	Не, тя не го гледаше, взираше се някъде в пространството над главата му.
	— Вие сте тъмен, той беше светъл. И лицето — съвсем друго. Но същият израз, и точно така обръщаше глава… Наричах го Тьома, а партийният му прякор беше Фокусника. Беше цар на фокусите с карти… Израснахме заедно. Баща му беше управител в харковското ни имение…
	Грин беше чувал за Фокусника. Обесиха го в Харков преди три години. Говореше се, че имал годеница — графска дъщеря. Втора София Перовска*. Значи така. Нямаше какво да каже, пък и тя очевидно не очакваше никакви думи. Сухо се изкашля и се изправи. Грин съвсем лесно си представи всичко останало.
	[* Известна руска революционерка (1853–1881), дъщеря на бивш санктпетербургски губернатор; организаторка и участничка в покушението срещу Александър II, скоро след това обесена в Петербург заедно с още четирима народоволци, всеки с надпис „цареубиец“ на гърдите. — Б.пр.]
	— Ще стоим тук — каза той делово, за да й помогне да преодолее слабостта. — Ще ви чакаме. Значи първо — квартира. Второ — препарати.


	Привечер отново се позвъни. Грин прати Емеля и Червенушката на задния вход и отиде да отвори — с бомба в ръката за всеки случай.
	На пода до вратата видя бял правоъгълник.
	Плик. Някой го е пуснал през процепа за пощата.
	Грин отвори вратата.
	Нямаше никого.
	Пликът беше надписан с печатни букви: „За г-н Грин. Спешно“.

	Изключителен случай. Днес в десет ръководителите на криминалното разследване княз Пожарски и статският съветник Фандорин ще бъдат сами, без охрана, в Петросовската баня, къпалня №6. Не изпускайте момента.
	ТГ



	Глава единайсета
	В която Фандорин се учи да лети

	— Тази небивала вакханалия на терора след толкова години сравнително затишие заплашва професионалната репутация и дори кариерата и на двама ни, обаче същевременно разкрива безкрайни перспективи пред нас. Ако успеем да вземем връх над тези изключително дръзки престъпници, Ераст Петрович, ни е сигурно почетното място в историята на руската държавност и нещо много по-съществено поне за мен — видно място в руската държава. Не искам да се правя на идеалист, какъвто в никакъв случай не съм. Вижте онзи глупав монумент — Пожарски вдигна бастунчето си към двамата бронзови спасители на престола от полското нашествие*.
	[* Руски народни герои, оглавили московското опълчение срещу полското нашествие през 1612 г. Кузма Минин (? — 1616) — търговец на месо в Нижни Новгород, поема стопанско-финансовите въпроси, а княз Дмитрий Пожарски (1578–1642) отговаря за военните действия. Двамата вземат дейно участие във възстановяването на царската власт и възшествието на династията Романови на руския престол. „На гражданина Минин и княз Пожарски от благодарна Русия“ — гласи надписът на паметника им, издигнат през 1818 г. в центъра на Червения площад срещу Сенатската кула, а по-късно преместен до храма „Василий Блажени“. — Б.пр.]
	Увлечен в разговора, статският съветник едва сега забеляза, че са стигнали до Червения площад, отдясно цял в строителни скелета — с пълна пара вървеше изграждането на Горния търговски пазар. Преди половин час, когато ръководителите на разследването забелязаха, че повторно разглеждат вече обсъдената версия (нищо чудно, две нощи не бяха спали), Пожарски предложи да продължат приказките на чист въздух, защото денят беше прекрасен: слънчев, безветрен и студен точно колкото трябва, за да е бодро освежаващ. Вървяха по безгрижната „Тверская“ и говореха по най-насъщните проблеми, обединени от общата грижа и остра опасност. На десетина крачки отзад, с ръце в джобовете, ги следваха ангелите пазители на княза.
	— Погледнете го този дръвник — моя прославен предшественик — посочи Глеб Георгиевич седналия истукан. — Настанил се и слуша, а търгашинът размахва ръце и му говори, та се захласва. Да сте чували за някой друг от князете Пожарски освен за героичния ми предшественик? Не, нали? Нищо чудно. Ей тъй са си седели на задните части кажи го триста години, докато си протрият и последните гащи, а Русия междувременно е завзета от такива Минини. Няма значение — Морозови, Хлудови*, Лобастови. Дядо ми — от руската княжеска династия на Рюриковичи — имаше двама крепостни селяни и лично ореше земята. Баща ми умря подпоручик от запаса. А мен, безимотното князче, ме взеха в гвардията само благодарение на благозвучното име. Но каква полза от гвардията, като нямах пет пари в джоба. Ех, Ераст Петрович, не можете да си представите какъв фурор настана, когато подадох прошение да ме прехвърлят от конногвардейската служба в Департамента на полицията. Другарите ми от полка не ме поглеждаха, началството искаше изобщо да ме махне от гвардията, но се бояха да не предизвикат гнева на императора. И какво? Сега бившите ми другари са капитани, само един, който отишъл в армията, е подполковник, а аз съм вече полковник. И не просто полковник, а царски адютант. Не става дума за царския монограм и за някакви предимства, не им отдавам голямо значение. Най-важното е закуската насаме с негово величество, когато веднъж месечно имам дежурство в двореца. А също и безпрецедентният случай — досега не е бивало офицер, макар и от гвардията, но служител в полицията, да се удостоява с такава чест. Императорът има сигурно стотина адютанти, но от Министерството на вътрешните работи съм само аз, това е най-ценното за мен — князът подхвана Фандорин под ръка и тембърът му стана съвсем доверителен: — Не ви разказвам всичко това, за да ви се перча като пълен наивник. Сигурно вече сте разбрали, че съвсем не съм наивен. Не, искам да ви сръчкам, та да не седите вкаменен като онзи там. Ние с вас, Ераст Петрович, сме от стари дворянски родове, на такива като нас се крепи цялата Руска империя. Моят род идва от скандинавските князе, вие сте потомък на кръстоносците. В жилите ни тече древна разбойническа кръв, вековете са я направили тръпчива като старо вино. По-гъста е от разплискания цинобър на търгаши и писарушки. И захапката ни, юмруците ни, ноктите ни трябва да са по-яки, отколкото на всички мининовци, иначе империята ще ни се изплъзне, такива времена идват. Вие сте умен, проницателен, смел, но у вас се усеща една чистофайническа, аристократична вялост. Ако на пътя ви има, с извинение, фъшкия, вие ще я погледнете през лорнета и ще я заобиколите. Нека други стъпят в нея, а вие ще опазите непокътната своята деликатност и белите си ръкавици. Прощавайте, сега нарочно ви говоря грубо и жлъчно, защото ми е наболяло, това ми е отдавнашна idee fixe. Вижте в какво небивало положение се озовахме — по воля на съдбата и стечение на обстоятелствата. Убит е началникът на Жандармерийското управление, убит е началникът на Тайната полиция. Оставаме само ние двамата. От столицата можеха да изпратят нов човек да оглави разследването — директора на департамента или дори самия министър, но тези господа са врели и кипели, те си пазят кариерата и предпочитат да предоставят всички пълномощия на нас двамата. Чудесно! — енергично махна с ръка Пожарски. — Не ни е страх и вече нямаме какво да губим, а можем много да спечелим. В изпратената ни височайша телеграма е казано: „Неограничени пълномощия.“ Разбирате ли какво означава „неограничени“? Това означава, че в момента всъщност ние за известно време управляваме и Москва, и цялото политическо разузнаване на империята. Така че нека не се избутваме с лакти, както беше досега с Бурляев и Сверчински. Бога ми, лаврите ще стигнат и за двама ни. Нека си обединим усилията.
	[* Морозови — руски текстилци капиталисти, бивши крепостни селяни; Хлудови — руски търговски род от селски произход, започват с фабрика за памучни платове през 1845 г. — Б.пр.]
	На цялата многословна тирада Ераст Петрович отговори само с една дума:
	— Нека.
	Глеб Георгиевич го изчака дали ще каже още нещо и кимна в знак на задоволство.
	— Мнението ви за Милников? — върна се той към деловия тон. — По старшинство той трябва да стане временен началник на Тайната полиция, но аз предпочитам Зубцов. Няма смисъл да искаме човек от Петербург. Не можем да чакаме, докато някой новак навлезе в работата.
	— Да, не ни е нужен нов. И Зубцов е способен служител. Но сега от Тайната полиция ни трябват не толкова аналитични разработки, колкото п-практическа агентурно-издирвателска дейност, а това е епархията на Евстратий Павлович. Пък и не е редно така да го обидим.
	— Но Милников отговаряше за подготовката на провалената операция. Знаете резултата: Бурляев е убит и още трима агенти, петима са ранени.
	— Милников не е виновен — убедено рече статският съветник.
	Пожарски го погледна:
	— Не е ли? А каква е според вас причината за провала?
	— Предателство — кратко отговори Фандорин, забеляза как подскачат от учудване веждите на събеседника и обясни: — Терористите са знаели в колко ще започне операцията и се бяха п-подготвили. Някой ги е уведомил. Някой от нашите. Както и в случая с Храпов.
	— Имате подобна версия и досега мълчахте? — не повярва на ушите си князът. — Знаете ли, вие наистина сте безподобен. Трябваше по-рано да ви предизвикам. Но предположението ви е твърде сериозно. Кого по-точно подозирате?
	— П-посветените в подробностите на нощната операция не бяха много: аз, вие, Бурляев, Милников, Зубцов. И поручик Смолянинов може да е чул.
	Глеб Георгиевич изпръхтя, сякаш намираше предположенията на събеседника си съвсем нелепи, но все пак взе да прегъва пръсти.
	— Добре, да видим. Ако не възразявате, ще започнем от мен. Какъв може да ми е мотивът? Провалил съм операцията, за да не се падне на Бурляев славата, че е пипнал БГ? Прекалено е. Милников. Искал е да измести началника? И за целта не е пожалил тримата си най-добри агенти, над които бди като чичко Черномор*. Пък и не се знае дали той ще стане началник… Зубцов. Доста сложна личност, разбира се, а и тихата вода, знае се, е най-опасна. Но защо ще погубва Бурляев? За да се отърве от неправилния борец срещу революцията? Такива крайности според мен не са му в характера. Самият Сергей Виталиевич впрочем има революционно минало. Да е двоен агент като Клеточников в Трети отдел? Хм, това ще трябва да се провери… И кой още? А, червенобузият Смолянинов. Тук съм пас, нищо не казвам. Вие го познавате по-добре. Впрочем защо младеж от такова семейство е в жандармерията? Той не прилича на честолюбив кариерист като вашия покорен слуга. Да няма нещо? Може би е заразен от демоничната романтика на унищожението? Или просто е влюбен в някоя нихилистка? — започнал уж на шега, той здравата се увлече по Фандориновата хипотеза. Направи пауза, погледна Ераст Петрович с особен израз на лицето и внезапно каза: — И като споменах любов и фатални нихилистки… А не може ли да става изтичане на сведения чрез вашата прекрасна Юдит, която прави такова впечатление на московската общественост. Тя май поддържа подозрителни връзки? Много добре знам как жените умеят да измъкват тайни. Да не сте изпаднали в ролята на Олоферн**? Само че нека говорим сериозно, без обиди и хвърляне на ръкавици…
	[* Герой от „Приказка за цар Салтан“, Пушкин. — Б.пр.]
	[** В библейската книга Юдит — военачалник на асирийската войска, омаян, измамен и обезглавен от смелата и красива еврейка вдовица Юдит (Иудит). — Б.пр.]
	Ераст Петрович наистина се канеше да отвърне рязко на чудовищното му подозрение, но внезапно му хрумна нещо, което накара статския съветник да забрави оскърбителните думи.
	— Не-не — отговори бързо, — абсолютно невъзможно. Но е съвсем възможно друго — Бурляев да е споменал пред Диана. В случая със Сверчински пак тя може да е замесена.
	И Фандорин разказа на Пожарски за тайнствената жена-вамп, по която бяха полудели и двамата началници на московската политическа полиция.
	Версията прозвуча твърде убедително — поне в сравнение с другите, но Пожарски я изслуша скептично.
	— Интересна спекулация наистина, но ми се струва, Ераст Петрович, че много стеснявате кръга на заподозрените. Че е налице предателство, няма две мнения. Трябва да преразгледаме цялото разследване от тази позиция. Но предател може да е всяка пионка, всеки агент или полицай, определен да участва в завардването, а това са осемдесет души. Отделно десетките файтонджии, мобилизирани за превозването на цялата тази Grande Armee* на Бурляев.
	[* Велика армия (фр.). — Б.пр.]
	— Агент, да не говорим за кочияш, не може да е бил запознат и с най-малките подробности — възрази Фандорин.
	— Пък и редови изпълнител няма чак такава свобода на придвижване. Не, Глеб Георгиевич, не е пионка. Особено като си спомним и начина, по който бе убит генерал Храпов.
	— Съгласен съм, вашата версия е по-подредена и литературна — усмихна се князът. — И дори по-вероятна. Но нали се разбрахме да работим в общ впряг, затова ви оставям сега вие да теглите колата, а аз да съм при впрегнатият кон. И така, очертаха се две линии: двоен агент е Диана или някой от дребните риби. Ще разработим и двете. Диана ли си избирате?
	— Да.
	— Чудесно. Аз ще се занимая с дребосъка. Днешният ден ще ви стигне ли? Нямаме никакво време.
	Ераст Петрович уверено кимна.
	— И на мен, макар че ми се пада пипкава работа: толкова народ да проуча. Но нищо, ще се справя. Сега да се разберем за рандевуто. — Пожарски дълго мисли. — Щом не сме сигурни в собствените си служители, нека се видим на неутрално място, където никой няма да ни подслушва и следи. И никому нито дума, нали така? Да се срещнем в банята, ще си вземем отделна къпалия. Ще сме съвсем открити един пред друг — засмя се Глеб Георгиевич. — Тук в Москва имате една много хубава баня, Петросовската, и като място е съвсем удобна. Ще наредя на моите башибозуци да ми запазят, да речем, шеста къпалня.
	— Нали никому нито дума — поклати глава Ераст Петрович. — Освободете за днес телохранителите си, за да сме съвсем на чисто. И не им казвайте нищо за срещата ни. Аз лично ще отида дотам и ще запазя шеста. Ще се срещнем насаме, ще обсъдим резултатите и ще набележим п-план за по-нататъшните си действия.
	— В десет?
	— В д-десет.
	— Добре — шеговито размаха бастунчето си Глеб Георгиевич. — Часът и мястото на срещата са определени. Напред, аристократи! Да запретнем ръкави.
	Наскоро откритата Петросовска баня близо до „Рождественка“ вече се беше превърнала в местна забележителност. Допреди няколко години тук имаше едноетажна гредоредна сграда, където се къпеш за петнайсет копейки, пускат ти кръв, слагат ти вендузи, режат ти мазолите. Прилична публика не стъпваше в тази мръсна и вмирисана плевня, предпочиташе да ходи при Хлудов в Централна баня. Но Петросовската баня се сдоби с нов собственик, човек от европейски тип, той я престрои по последна дума на техниката. Вдигна каменен палат с кариатиди и атланти, пусна фонтан във вътрешното дворче, облицова стените с мрамор, сложи навсякъде огледала, разположи меки дивани — и бившата долнопробна баня се превърна в храм на удоволствието, който не би пренебрегнал дори капризният Хелиогабал*. В новата баня вече нямаше „народно“ отделение, само „търговско“ и „дворянско“ за двата пола.
	[* Римски император от сирийски произход, управлявал от 218 до 222 г. и останал паметен с жестокостите и разврата си. Въстанали преторианци го съсичат в Рим. — Б.пр.]
	Към „дворянското“ се запъти Фандорин, след като се разделиха с Пожарски всеки по задачите си.
	В ранния час още нямаше посетители и услужлив отговорник поведе многообещаващия клиент да му показва помещенията.
	„Дворянската“ баня имаше следното устройство: в центъра огромен общ басейн, заобиколен с дорийски колони, зад тях — галерия, към която излизаха вратите на шестте отделни къпални. Но главният вход към тях не беше откъм басейна, а от другата страна, от опасващия широк коридор. Придирчивият чиновник огледа къпалните. Хич не се впечатли от сребърните тасчета и позлатените кранове, но пък провери ключалките на вратите към басейна и се разходи по външния коридор. Той водеше вдясно към женската баня, вляво — към служебното стълбище. От тази страна нямаше излаз към улицата, от което, кой знае защо, Фандорин остана най-доволен.
	Не изпълни съвсем точно уговорката с Глеб Георгиевич, по-точно я преизпълни — запази за вечерта не само шеста къпалня, но и другите пет, а цялата останала публика да ползва общия басейн.
	Но това беше само първата странност в поведението на статския съветник.
	Втората особеност беше тази, че към основната си задача за деня — срещата с Диана — чиновникът за специални поръчения се отнесе някак не съвсем ангажирано, тъй да се каже, през пръсти.
	Телефонира на „сътрудничката“ от фоайето в банята, уговори незабавна среща и веднага след това отиде в невзрачната арбатска къща.
	В познатата здрачна стая, където миришеше на мускус и прахоляк от вечно спуснатите пердета, гостенинът бе посрещнат съвсем различно от последния и предпоследния път. Щом влезе в тихия кабинет, към него с копринено шумолене се метна бърза слаба сянка. Гъвкави ръце го прегърнаха през врата, до гърдите му се притисна забулено лице.
	— Боже, Боже, какво щастие е, че дойдохте — пошушна нервно жената. — Така ме е страх! Държах се глупаво миналия път, извинете ме, за Бога. Простете самоувереността ми на жена, прекалено вживяла се в ролята на покорителка на сърца. Ухажванията на Станислав Филипович и Пьотър Иванович просто ме главозамаяха. Ах, клетите Пиер и Станислас! Не можех и да си представя… — шептенето й премина в хлипания, на ризата на статския съветник капна истинска сълза, след нея втора, трета…
	Но Ераст Петрович дори не понечи да се възползва от психологически удобния момент за нуждите на разследването. Той леко отстрани разплакалата „сътрудничка“, влезе в кабинета и седна не на дивана, както миналия път, а на фотьойл до писалището, на което матово проблясваха клавишите на пишеща машина.
	Диана впрочем никак не се смути от сдържаността на госта. Стройната фигурка последва Фандорин, за миг замря до него и внезапно се пречупи — ексцентричната особа рухна на колене и умолително вдигна ръце.
	— О, не бъдете тъй студенокръвен и жесток! — странно, шептенето никак не ограничаваше драматичните модулации в гласа й, личеше натрупаният опит. — Не знаете какво изживях. Останах съвсем сама, без закрилник, без покровител! Повярвайте, умея да съм полезна и… благодарна. Не си отивайте! Останете при мен! Утешете ме, пресушете сълзите ми. Чувствам у вас спокойна, уверена сила. Само вие можете да ме върнете към живота. С Бурляев и Сверчински бях господарка, но умея да бъда и робиня! Ще изпълня всяко ваше желание!
	— Т-така ли? — заинтригува се Фандорин, вгледан изотгоре в тъмния силует. — Тогава като начало свалете воала и запалете осветлението.
	— Не, само това не! — изправи се Диана и се дръпна назад. — Всяко друго желание, каквото ще да е, само не това!
	Статският съветник мълчеше, извърнал очи от нея, което не беше много любезно.
	— Ще останете ли? — жално прошепна бившата фатална жена, притиснала ръце до гърдите си.
	— Уви, не мога — стана Ераст Петрович. — Служебни задължения. Виждам, че сте разстроена, а сега нямам време за дълъг разговор.
	— Елате довечера — чувствено прошепна тя. — Ще ви чакам.
	— Довечера също не мога — каза Фандорин и сподели: — А за да не възприемете отказа ми като оскърбление, ще ви обясня с какво съм зает. Имам съвсем друг вид среща, много по-неромантична. В десет ще се видя с княз Пожарски, заместник-директор на Департамента на полицията. В Петросовската баня, представете си. Смешно, нали? К-конспирация, какво да се прави. Но там ни е осигурена конфиденциалност и пълен тет-а-тет. В първа къпалня, най-хубавата в „дворянската“ баня. В такива екзотични условия са принудени да се срещат ръководителите на разследването, госпожо…
	— Тогава ето засега… — тя бързо пристъпи напред, леко повдигна воала и докосна с влажни устни бузата му.
	Ераст Петрович трепна, погледна „сътрудничката“ леко стъписан, кимна и излезе.


	По-нататъшното му поведение беше още по-странно.
	От Арбат отиде до Жандармерийското управление, но явно нямаше никаква работа там. Пи кафе със Смолянинов, който направо се беше превърнал в телефонист, защото ситуацията в голямата къща на „Никитская“ беше изключително странна: всички отдели и служби работеха в извънреден режим, но всъщност без ръководство. Временният началник княз Пожарски рядко се мяркаше, и то само за да изслуша донесенията на адютанта и да му издиктува разпорежданията си, после пак изчезваше в неизвестна посока.
	Поменаха загиналия Станислав Филипович, поговориха за контузената ръка на поручика, за наглостта на терористите. Поручикът изказа мнение, че трябвало да проявят рицарство.
	— Ако бях на мястото на господин Пожарски — разгорещи се той, — нямаше да му пращам шпиони и провокатори, а щях да напиша във вестника: „Стига сте ни преследвали, ние сме слуги на престола. Стига сте ни целили в гръб, стига сте хвърляли бомби, от които гинат невинни хора. Аз не се крия от вас. Ако наистина вярвате в своята истина и искате да пожертвате живота си в името на човечеството, уважаеми господине, нека се срещнем в честен двубой, защото и аз свято вярвам в правотата си и за Русия не бих пожалил живота си. Тогава да не проливаме руска кръв. Нека Бог — ако ли сте атеист, няма значение, нека е съдбата, орисията — отсъди кой от нас е прав.“ Сигурен съм, че Грин би приел такова условие.
	Статският съветник изслуша идеята на младежа и най-сериозно го попита:
	— Ами ако Грин убие к-княза? Тогава?
	— Какво тогава? — Смолянинов понечи да махне с ранената ръка и се смръщи от болка. — Кои са повече в Русия, терористите или пазителите на закона? Ако Пожарски загине в битката, Грин, естествено, трябва да бъде освободен безпрепятствено, това е въпрос на чест. Но на следващия ден вие му обявявате дуел. Ако и на вас не ви провърви, ще има и други — офицерът се изчерви. — И революционерите ще се видят в безизходица. Не могат да не отговорят на предизвикателството, защото в очите на обществеността ще загубят името си на храбри и самопожертвувателни хора. И няма да останат никакви терористи: фанатиците ще загинат в дуели, а останалите ще се принудят да се откажат от насилствените методи.
	— Напоследък чувам за втори път оригинална идея за унищожаването на тероризма. Даже не знам коя от тях ми харесва повече — Фандорин стана. — Беше ми приятно да си поговорим, но е време да тръгвам. Още днес ще изложа идеята ви на Глеб Георгиевич — той се озърна към празната приемна и сниши глас. — Ще ви кажа само на вас под най-строга тайна. Довечера в десет имаме с княза тайна среща насаме и ще решим целия по-нататъшен план за действия. В Петросовската баня — в „дворянската“ част.
	— Защо в баня? — изуми се поручикът и кадифените му мигли запърхаха.
	— За к-конспирация. Взимаш си там самостоятелна къпалня и се изолираш от околните. Специално си запазихме втора, най-хубавата. Непременно ще предложа на Пожарски да опита с вестникарска обява за дуел. Но пак ви моля, никому нито дума.


	От управлението Фандорин отиде до „Гнездниковски“.
	Тук ролята на инстанция, свързваща работата на всички групи агенти, изпълняваше титулярният съветник Зубцов.
	С него Ераст Петрович пи чай, а не кафе. Поговориха за покойния Пьотър Иванович, сприхав и грубоват човек, но честен и искрено предан на работата си. Повъздишаха за репутацията на старопрестолния град, безнадеждно опетнена в очите на императора от последните прискърбни събития.
	— Едно не разбирам — внимателно вметна Сергей Виталиевич. — Цялата агентурна машина работи на пълни обороти, хората не мигват, съсипват се. Следим Лобастов, всички неблагонадеждни, подозрителни и дори ей тоничко съмнителни, преглеждаме пощата им, подслушваме, дебнем. Цялата тази рутинна дейност е необходима, разбира се, но някак не се очертава единна линия. Знам си мястото, естествено, и не бих се бъркал в областта на висшата тактика — това е от ваша и на Глеб Георгиевич компетенция, но ако имах представа поне за основната насока на издирванията, аз от своя страна, доколкото са ми възможностите, също бих могъл да допринеса известна полза…
	— Да-да — кимна Фандорин. — Не си мислете, моля ви, че с княза крием нещо. И двамата гледаме на вас с най-искрено уважение и незабавно ще ви привлечем към аналитичната дейност, щом се изяснят някои обстоятелства. В знак на д-доверие мога да ви съобщя съвсем конфиденциално, че довечера в десет имаме среща с Глеб Георгиевич на едно уговорено място, където именно ще определим „линията“, за която споменахте. Срещата ни ще е на четири очи, но незабавно ще бъдете уведомен за резултата. А конспирацията е поради причината — статският съветник се приведе към него, — че сред служителите ни има предател и засега не знам кой е той. Тъкмо днес може би ще се изясни.
	— Предател ли? — възкликна Зубцов. — При нас, в Тайната полиция?
	— Шшт — статският съветник притисна устните си с пръст. — Кой е той и къде точно работи ще разберем с княза днес, като обменим събраните си сведения. Затова сме си уредили толкова тайнствена среща в трета къпалня в „дворянската“ част, с извинение, в Петросовската баня — Ераст Петрович весело се усмихна и отпи от изстиналия чай. — Къде е впрочем скъпият Евстратий Павлович?


	Разговорът на Фандорин с Евстратий Павлович Милников, когото статският съветник откри във временния наблюдателен пункт на един прашен таван близо до Лобастовата манифактура, отчасти приличаше на останалите, а отчасти се различаваше, защото освен Пьотър Иванович обсъдиха и несполучливата нощна операция, вероломния милионер и въпроса за подпомагане семействата на загиналите агенти. Но събеседването им завърши по съвсем същия начин: статският съветник съобщи часа и мястото на срещата си с господин заместник-директора, само че посочи четвърта къпалня.
	След посещението на наблюдателния пункт Фандорин не предприе нищо повече. Взе файтон и потегли към дома си, като си свирукаше арийка от „Гейша“*, което му се случваше изключително рядко и беше израз на небивал оптимизъм.
	[* Оперета на Сидни Джоунс (1861–1946), английски композитор. — Б.пр.]
	В крилото на „Малая Никитская“ между Фандорин и слугата му се състоя дълъг и обстоен разговор на японски, при това главно Ераст Петрович говореше, а Маса слушаше и повтаряше: „хай, хай.“
	Междувременно статският съветник нарисува на лист хартия следната схема:
	{img:statski_syvetnik_petrosovska_banja.png|Разположение на басейна в банята и околните къпални}
	После отговори на няколко въпроса и преспокойно си легна, макар да беше два-три следобед и никаква важна работа не бе свършена.
	Той спа дълго, до шест часа. Стана, с голям апетит се навечеря, направи гимнастика, облече английски спортен костюм, лек и удобен: късо карирано сако, вталена копринена жилетка, тесен и обтегнат отдолу панталон.
	С това не приключи тоалетът му. Под еластичната лента на жартиера на десния чорап втъкна малка кама в лек калъф от пресован картон, в кобура отзад на кръста пъхна велодога — миниатюрен револвер специално за велосипедисти, да се бранят от досадни помияри; в друг кобур, приспособен за носене под мишницата, скри основното си оръжие — седемзарядния херщал баяр, последно изобретение на лиежките майстори.
	Слугата се опита да му окачи на кръста и зловеща на вид стоманена верига с тежки топчета, но статският съветник категорично се отказа от това неконвенционално оръжие, защото топчетата се удряха при всяка негова крачка и това привличаше вниманието.
	— Ти не предприемай нищо — за кой ли път каза Ераст Петрович на верния си помощник, докато си обличаше в антрето коженото палто. — Просто запомни в коя. После чукни на вратата на шеста по уговорения начин и ще ти отворя. Вакатта*?
	[* Разбра ли? — Б.пр.]
	— Вакаримас — бодро отговори Маса, — де мо*… — но не се доизказа, защото на вратата взе да се звъни: веднъж, два пъти, три пъти. — Това е новата ни наложница — въздъхна камериерът. — Само тя звъни така нетърпеливо.
	[* Разбрах, обаче… — Б.пр.]
	— Влизаш ли или излизаш? — попита Есфир, като видя, че Ераст Петрович е с кожух и държи цилиндъра си в ръка. Прегърна го, притисна буза до устните му. — Излизаш. Носът ти е топъл. Ако сега се прибираше, щеше да е студен. И миришеш на мускус, не знам защо. Кога ще се прибереш? Ще те чакам, ужасно ми липсваш.
	— Есфир, помолих те да телефонираш — каза с горчив тон Фандорин. — Н-наистина излизам и засега не знам кога ще се върна. И Маса скоро излиза.
	— Не понасям телефона — отсече чернооката красавица. — Някаква мъртва машинка. Къде отиваш?
	— По в-важна работа — уклончиво отвърна Ераст Петрович, но изведнъж нещо отвътре го подтикна и той бързо обясни: — Имам среща с княз Пожарски в Петросовската баня. В „дворянското“ отделение, пета къпалня — и веднага се изчерви, дългите му мигли трепнаха виновно. — Тоест не в п-пета, а в шеста. Грешка…
	— Господи, какво ме е грижа в коя къпалня ще се срещнеш с този негодник! Ама компания си имаш! В банята — прекрасно! — злобно се разсмя Есфир. — Мъжки забавления, доста сме чували за тях. Предполагам, че ще си повикате и уличници. Сбогом, ваше високородие! Повече няма да ме видите!
	И преди Фандорин да отвори уста, вратата с все сила се тресна. Чу токчетата й по стълбите, скърцането на снега под забързаните й крака.
	— Не е жена, а изригване на Фуджи в петата година от ерата на Вечното съкровище — възхити се Маса. — Значи казвате, господарю, да не взимам оръжие? Дори малкото ножче, което ми е тъй удобно да крия в набедрената си препаска?


	Все едно нямаше къде да скрие ножчето, защото в помещението с басейна никой не носеше препаски. Мъжете бяха съвсем голи и според Маса доста уродливи — космати като маймуни, с твърде дълги ръце и крака. Най-неприятен му беше един с гъсто червено руно на корема и гърдите.
	Маса на няколко пъти с удоволствие погледна собственото си гладко и красиво закръглено в таза тяло. Ако е прав английският учен мъдрец Тяруридзу Дарувин и човек наистина е произлязъл от маймуната, явно японците бяха напреднали по този път много повече от червенокосите.
	В банята никак не му хареса. Водата не беше достатъчно гореща, неуютните каменни стени прекалено лъщяха, пък и въобще чакането много продължи.
	Освен камердинера в басейна се плацикаха още девет души. Не се знаеше колко от тях са разбойници. За един — мрачен, чернокос, с голям нос като каппа* и слабо мускулесто тяло — нямаше никакви съмнения: на хълбока и гърдите едроносият имаше скорошни белези, а лявото му ухо беше клъцнато. Маса с опитно око веднага установи: следи от резки удари с тънко острие. Същински якудзи, само че без красиви цветни татуировки. Маса гледаше да е по-наблизо до съмнителния човек. Но някои от къпещите се изглеждаха съвсем кротки. Например едно тънко белокожо момче, седнало на ръба на басейна. То разсеяно поклащаше синджир, окачен на бронзовия парапет, който обграждаше целия басейн. Парапетът служеше да се държи човек за него, но защо му бяха закачили и желязна халка със синджир, Маса не можеше да разбере, обаче не си го сложи на сърце, защото си имаше по-важна работа. — Към галерията зад колоните излизаха шест врати, както беше по схемата. Господарят трябва да е в последната отдясно. Разбойниците няма да нахлуят там. Те ще нахълтат в една от първите четири. Трябва само да запомни в коя и бързо да уведоми господаря. Проста работа.
	[* В японската митология — земноводни същества с маймунско-котешки черти, високи около метър, имат коруби като костенурките, крайниците им са като жабешки с остри хищни нокти, променят цвета на кожата си като хамелеони. Каппа са злобни и опасни, често завличат деца в дълбочините, но дърпат и възрастни в блатните води. — Б.пр.]
	Но как ще се справят разбойниците без оръжие? Червенокосите не умеят да убиват с голи ръце, те непременно се нуждаят от стомана. А откъде ще се вземе в банята пистолет или нож?
	— Сега — каза изведнъж човекът с белезите.
	Виковете и плискането веднага секнаха. Четири ръце хванаха Маса за прекрасно закръгленото тяло, побутнаха го към ръба на басейна и още преди камердинерът да се опомни, миловидното момче измъкна синджира от водата. В края имаше още една халка, която незабавно се затвори на китката му.
	— Спокойно, господине — каза момчето. — Кротувайте и нищо лошо няма да ви се случи.
	— Ааа, моля ви, господа, що за шеги! — отекна възмутен глас.
	Маса се обърна и видя, че по същия начин за парапета са закопчани още трима мъже, очевидно случайни посетители. Всички останали къпещи се — шестима младежи заедно с едроносия си главатар — бързо се измъкнаха от басейна.
	В същата секунда откъм съблекалнята изскочиха още двама, те бяха облечени и носеха още купища дрехи.
	Голите разбойници бързо се заобличаха, без да обръщат внимание на виковете на прикованите.
	Маса дръпна синджира, но той се оказа здрав. Това си бяха истински вериги, с каквито се оковават арестувани престъпници, как не се сети по-рано. Разбойниците са дошли по-рано, закачили са оковите за парапета, другия край са пуснали във водата и са чакали само уговорения час. Коварната гадна хитрост лиши Маса от възможността да изпълни дълга си. Сега бандитите ще нахлуят в някоя от къпалните, ще видят, че там няма никого, и ще проверят останалите, а той по никакъв начин не може да предупреди господаря.
	Безсмислено е да вика. Първо, в мраморното помещение всеки вик ще се превърне в безполезно ехо, ще се слее с плисъка на водата и кънтенето. Маса умееше да вика много силно, разбира се, и може би господарят щеше да го чуе през затворената врата, но вместо да побегне, той ще дотича на помощ. В никакъв случай не биваше да го допуска.
	Извод?
	Да изчака, докато бандитите нахлуят в една от къпалните, и тогава вече да крещи на воля.
	Изведнъж отнякъде в ръцете им се появиха револвери. Осем души с револвери — твърде много са, помисли си Маса. Ако не бяха с револвери, а с ножове, щеше да е добре. Двамата с господаря биха ги надвили. Но сега е лошо: господарят е сам, а тези са осем, и то с револвери.
	Главният якудзи изтегли ударника и каза:
	— Пожарски е бърз. Без туткане, направо огън. Емеля, Гвоздей — вратата!
	Двамата най-големи разбойници се втурнаха нагоре по мраморните стъпала, другите останаха малко по-назад.
	Оставят им място да се засилят, за да избият вратата, досети се Маса. Интересно накъде ще се насочат — наляво към първите три помещения, или надясно?
	Свърнаха надясно. Значи към номер четири.
	Но бандитите, които се бяха засилили да изпълнят ролята на таран, отминаха врата номер четири, без да я погледнат. Не се спряха и на пета.
	Маса, макар и натопен до гърдите в топлата вода, се вледени.
	— Даннаааа! Киб цукеее!*
	[* Господарю, пазете се! — Б.пр.]


	Ераст Петрович пристигна пред централния вход на Петросовската баня точно в десет.
	— Вече ви чакат в шеста къпалия — поклони му се един служител. — В другите пет още няма посетители.
	— Ще дойдат — отговори статският съветник. — М-малко по-късно.
	Мина по широкия коридор, изкачи стъпалата, продължи по коридора, свърна. Отдясно беше входът за дамската половина, отляво — отделните къпални, зад тях служебното стълбище. Преди да влезе в къпалнята, Фандорин огледа още веднъж локацията и остана доволен. Ако се наложи да изчезнат бързо, е много удобно: единият стреля, другият тича до ъгъла, после обратното. Прибежките са кратки, опасността да ги уцели куршум е минимална. А и надали ще се стигне до престрелка.
	— Много посетителки ли има в дамското отделение по това време? — попита за всеки случай спътника си.
	Онзи се усмихна с най-голяма почтителност и съвсем леко загатната закачка:
	— Засега са множко, но повече няма да идват. За слабия пол вече е късничко.
	— Тук и вход, и изход ли им е? — притесни се Фандорин.
	— Съвсем не. Изходът е от другата страна. Нарочно е направено така. Жената, ваша милост, не обича да я гледат след баня с пешкир на главата. Вместо да минават през централния вход, предпочитат през страничния, хоп — в шейната, и айде.
	Ераст Петрович му даде монетка и влезе в къпалня номер шест.
	— Тъй както млад безделник чака среща, цял ден така аз чакам таз минута, за нещо там във тайното мазе*! — жизнерадостно го приветства голият Пожарски, седнал с пура в устата.
	[* По „Скъперникът рицар“, Пушкин, прев. Р. Ралин. — Б.пр.]
	На масата пред него имаше бутилка „Каше блан“, чаши, пълна фруктиера и отворен вестник.
	— Шампанско? — леко повдигна вежди Фандорин. — Имаме ли п-повод за веселба?
	— Аз — да — загадъчно отговори Глеб Георгиевич. — Но всичко по реда си, да не избързваме. Съблечете се, топнете се (посочи басейнчето), после ще си поговорим. А вие? Имате ли плячка?
	Ераст Петрович погледна заключената врата към общия басейн и рече уклончиво:
	— С-скоро ще имам.
	Пожарски го погледна с любопитство и уви бутилката в салфетка.
	— Какво се кумите като купувач на пазар за роби. Събличайте се.
	Събличането не влизаше в плановете му, защото можеше да се яви необходимост от спешно изтегляне, но пък да се разхожда с дрехи пред гол човек му се видя глупаво и неприлично. Ами ако капанът не щракне? Така ли ще стои по сако? За щастие удобният и семпъл спортен костюм се обличаше за броени секунди — в края на краищата щеше да пренебрегне долното трико, жилетката, яката и маншетите.
	— Смущавате ли се? — засмя се князът. — Не ми изглеждате такъв човек.
	Статският съветник се съблече, подреди дрехите си на дивана и уж случайно сложи най-отгоре двата револвера и камата.
	Пожарски подсвирна:
	— Сериозен арсенал. Уважавам предвидливостта. И аз съм такъв. Ще ми покажете ли после тези играчки? И аз ще ви покажа моите. Но първо работата. Хайде, скачайте, едното не пречи на другото.
	Ераст Петрович пак погледна вратата и скочи в басейна, но не остана в топлата вода, а веднага излезе.
	— Същински Антиной* — оцени фигурата му князът. — Непривична обстановка за делово съвещание, а? Започваме ли?
	[* Млад грък, любимец на император Адриан, възприема се като образец на телесната красота. — Б.пр.]
	— Започваме. — Статският съветник се настани до масата и също запали, но мускулите на краката му бяха напрегнати и той бе готов да скочи веднага щом Маса почука на вратата.
	— Как мина с Диана? — с непонятна радост се усмихна Пожарски. — Призна ли си греховете?
	Тонът на въпроса прозвуча странно на Фандорин и той не отговори веднага.
	— Нека ви съобщя изводите си малко по-късно. Имам сериозни основания да се надявам, че г-главният виновник ще излезе наяве още днес.
	Но тези думи не впечатлиха събеседника му по очаквания начин.
	— Аз пък знам как да открия неуловимата БГ — отвърна той. — И много скоро ще я пипна.
	Ераст Петрович почувства, че пребледнява. Ако Пожарски казва истината, значи е намерил още по-ефективен и кратък път за решаване на сложната задача.
	Обаче надмогна уязвеното си самолюбие и каза:
	— П-поздравявам ви, това е голям успех. Но по какъв…
	И не успя да си довърши въпроса, защото в този миг отвън се чу глас. Не можа да разбере думите, но със сигурност крещеше Маса. И това можеше да означава само едно: че планът се е провалил, и то по някакъв ужасно неприятен начин.
	Ераст Петрович скочи прав, за да си вземе дрехите, но внезапно се чу мощен трясък и вратата откъм басейна се срути от мощен удар.
	В помещението влетяха двама мъже, след тях се появиха още — цяла глутница. Фандорин нямаше нужда от замерване на времето, за да разбере, че не може да стигне нито до дрехите, нито до оръжието си. Оставаше само едно — надеждата, че може да изскочи в коридора.
	Пожарски измъкна изпод вестника малък двуцевен пистолет и стреля два пъти. Първият от нападателите плесна с ръце, по инерция претича още няколко крачки и рухна по лице в басейнчето, а князът хвърли празното оръжие и с поразителна скорост се метна подир Фандорин.
	Двамата едновременно стигнаха до вратата, голите им тела се сблъскаха. По главата на Ераст Петрович се посипа дървесен трошляк — някой беше стрелял в касата на вратата, и в следващия миг двамата ръководители на политическата полиция изскочиха в коридора. Пожарски, без да се озърта, се втурна вдясно. Нямаше смисъл и Фандорин да тича в същата посока: първоначалната диспозиция на прибежки един подир друг, прикривайки се другарски със стрелба, отпадаше поради липса на оръжие.
	Статският съветник се хвърли наляво към служебното стълбище, макар да нямаше представа накъде води то.
	Щом се хвана за перилата, от стената пръснаха искри. Той бързо се озърна, видя, че подире му тичат трима, и се понесе нагоре — успя да забележи, че долу е затворено с решетка.
	С огромни скокове, прелитайки през три стъпала, стигна до горната площадка — там видя врата с катинар. Продължи нагоре — пак катинар.
	Долу трополяха бързи крачки.
	Остана му последната площадка. Там смътно тъмнееше още една врата.
	Заключена. Желязна планка, катинар.
	Ераст Петрович хвана с две ръце студеното желязо и съгласно учението за духовната мощ си представи, че е книжна лента. Дръпна я към себе си и катинарът изведнъж отхвърча и затрополи надолу по каменните стъпала.
	Нямаше време да се радва. Той се намери в някакво тъмно помещение с нисък скосен таван. През капандурите се виждаше полегат покрив, който матово блещукаше на лунната светлина.
	И още една врата, но без катинар и паянтова. С един ритник я довърши.
	Излезе на покрива и в първия миг го преряза леден вятър. Но студът не беше най-лошото. Бърз поглед наоколо му беше достатъчен, за да разбере, че оттук вече няма накъде.
	Фандорин притича на една страна, видя ниско долу осветената улица, хора, файтони.
	Втурна се на другата страна. Долу видя заснежен двор.
	Не му остана време за по-нататъшни проучвания. Откъм таванската врата се появиха три сенки и бавно пристъпиха към застиналия над пропастта обречен човек.
	— Добре тичате, господин статски съветник — подметна отдалеч един от преследвачите му, чието лице не се виждаше. — Да проверим сега дали можете и да летите.
	Ераст Петрович им обърна гръб, защото му беше неприятно да ги гледа, а и безсмислено. Погледна надолу.
	Да лети?
	Видя надолу гола стена без прозорци, сняг. Поне дърво да имаше — можеше да скочи, да опита да се хване за клоните.
	Да лети?
	За висше майсторство в клана на „невидимите“, обучили Фандорин на изкуството да управлява духа и тялото си, се смяташе един номер, наречен „Полетът на ястреба“. Ераст Петрович много пъти беше разглеждал рисунки в старите ръкописи, на които техниката на този невероятен фокус беше показана с всички подробности. В стари времена, когато царствата в страната на Слънчевия корен* били в дълголетна междуособна война, „невидимите“ се смятали за ненадминати разузнавачи. С лекота се катерели по отвесните стени, за да се вмъкнат в обсадена крепост и да проучат всички тайни на отбраната й. Къде по-трудно им било да се измъкнат обратно с получените сведения. Невинаги нинджата имал време да спусне въжена стълба или поне копринена връв. За тази цел бил измислен „Полетът на ястреба“.
	[* Тоест страната, от която пониква и се издига небесното светило — така я нарича в послание до китайския император принц Шотоку Тайси, управлявал през VII в., ревностен проповедник на будизма и конфуцианството в Япония. — Б.пр.]
	В учението се казваше: „Скачай без оттласкване, разстоянието от тялото ти до стената да е две стъпала, не повече и не по-малко. Тялото си дръж идеално право. Брой до пет, тогава рязко удари с пети стената, превърти се във въздуха и се приземи, като не забравиш да отправиш молитва към Буда Амида*.“
	[* Господар на рая, в който вярващите ще се възродят след смъртта. — Б.пр.]
	Говореше се, че изкусни майстори в древността можели да правят „Полета на ястреба“ от стени с височина сто шаку, тоест трийсет метра, но Ераст Петрович не вярваше. Щом се брои до пет, значи тялото е прелетяло само десет-дванайсет метра. Следва превъртане, което омекотява падането, разбира се, но все пак надали човек може да оцелее при скок от над петнайсет-шестнайсет метра дори да е невероятно изкусен и да му е гарантирано покровителството на Буда Амида.
	Ала моментът не беше подходящ за скептицизъм. Отзад се приближаваха бавни крачки — господа нихилистите вече не бързаха за никъде.
	Колко ли шаку са тук? — опита се да си представи статският съветник. Не повече от петдесет. За средновековен разузнавач нищо работа.
	Трябваше да скочи без оттласкване, това си го спомняше съвсем ясно, така че се изпъна като струна и прекрачи в пустотата.
	Усещането от полета му се стори отвратително. Стомахът му направи опит да изскочи през гърлото, а белият му дроб се вкамени, неспособен нито на вдишване, нито на издишване, но всичко това как да е. Най-важното беше да брои.
	На „пет“ Фандорин с всички сили удари с крака назад, почувства парещото докосване на твърдата повърхност и направи доста леката фигура „Атакуваща змия“, наречена в европейския цирк двойно салто.
	„Наму Амида Буцу*“ — успя мислено да произнесе Фандорин, след което престана да вижда и чува.
	[* Бъди благословен, Буда Амида! — молитвени слова, които се повтарят многократно, за да се постигне просветление. — Б.пр.]


	После сетивата му се пробудиха, но не всички: беше му много студено, нямаше въздух и пак нищо не виждаше. Ераст Петрович в първия миг се уплаши, че с молитвата на уста е попаднал в будисткия леден ад, където цари вечен студ и мрак. Но в ледения ад надали знаеха руски, а далечните гласове, долитащи някъде от висините, говореха точно този език.
	— Шварц, къде е тоя? Все едно потъна вдън земя.
	— Ето го! — викна друг глас, млад и звънлив. — Забил се е в снежна пряспа. Доста далече е прелетял.
	Чак сега зашеметеният Фандорин разбра, че не е умрял и не е ослепял, а наистина е паднал по лице в дълбока пряспа. Очите, устата и дори носът му са в снега, затова не може да диша.
	— Да си вървим — решиха горе. — И да не е пукнал, целият се е потрошил.
	И в небесата стана тихо.
	Дори да се е потрошил, не е целият — статският съветник го разбра, когато успя да се надигне първо на четири крака, после в цял ръст. Дали изкусността на „невидимите“ го беше спасила, дали Буда Амида, кой знае — може би най-вече случилата се тук снежна пряспа.
	Той прекоси двора, олюлявайки се, и през някакъв от входовете излезе на „Звонарни переулок“ — право в ръцете на един полицай.
	— Божке, ептен се подлудиха тия о`ра! — ахна онзи, като видя голия мъж, целия в сняг. — Гърмят с пушкалата, голи се къпят в снега! Е, господинчо, тази нощ ще я прекараш в участъка.
	Ераст Петрович пак се олюля, вкопчен в реверите на коравия вледенен шинел, и бавно се свлече.


	Глава дванайсета
	Жирафи

	Преместването в ново жилище стана проблематично — полицейски шпиони вършееха из цяла Москва и да се търси помощ от симпатизантите стана опасно. Върви разбери кой от тях е под наблюдение.
	Решиха да останат на „Воронцово поле“, още повече че им хрумна и друго. Щом ТГ е толкова наясно с плановете на жандармеристите, защо да затрудняват връзката му с групата? Който и да е този тайнствен кореспондент, каквито и да са целите му, със сигурност е съюзник, наистина безценен съюзник.
	Вечерната акция в Петросовската баня протече под всякаква критика. Първо, загубиха Гвоздея, убит на място от полицейския заместник-директор. Този свръхестествено бърз господин пак им се измъкна, макар че Грин лично оглави преследването. Със статския съветник Фандорин също не бяха изпипали нещата. Емеля, Шварц и Нобел е трябвало да слязат в двора и да го довършат. Дълбокият сняг може да е смекчил удара. Съвсем възможно е чиновникът за специални поръчения да се е отървал с леки неприятности от рода на счупени крака и увредени бъбреци.
	Още снощи, когато Бойната група, попълнена с проверените в екса московчани, се подготвяше за акцията в Петросовската баня, Иглата им донесе съставките от Аронзон и детонаторите. Затова днес Грин се захвана с арсенала — превърна кабинета в лаборатория. От газената лампа направи горелка за топене на парафин, с мелничката за кафе смля пикриновата киселина, за колба използва съдинка за олио, а самоварът свърши работа като дестилатор. Червенушката подготвяше кутиите и ги пълнеше с винтчета.
	Останалите си почиваха. Емеля още четеше „Монте Кристо“ и само от време на време надничаше в кабинета, за да сподели емоции от прочетеното. Новаците — Марат, Бобъра, Шварц и Нобел — не можеха да са от полза. Те се настаниха в кухнята да пляскат карти. Играеха само на чукване по челото, но хазартно — с шум, смях, викове. Няма нищо. Млади момчета, весели, нека се позабавляват.
	Подготовката на взривната смес искаше търпелива многочасова работа с пълна концентрация на вниманието. Едно погрешно движение — и квартирата ще хвръкне във въздуха с все тавана и покрива.
	Към два-три следобед, когато бяха наполовина готови, иззвъня телефонът.
	Грин притисна слушалката до ухото си и изчака.
	Иглата.
	— Доцентът е болен — угрижено рече тя. — Много странно. Като се прибрах от вас, за всеки случай погледнах прозорците му с бинокъл — да не би химическата му благотворителност да не е останала незабелязана. Гледам — щорите пуснати. Ало — изведнъж се обезпокои от мълчанието. — Вие ли сте, господин Сиверс?
	— Да — отговори той спокойно: пуснатите щори означаваха „провал“. — Сутринта ли? И не съобщихте?
	— Защо? Ако е задържан, все едно нищо не може да помогне. Само ще се влоши положението.
	— А сега защо съобщавате?
	— Преди пет минути едната щора леко се вдигна — възкликна Иглата. — Веднага се обадих и потърсих професор Брант, както е уговорката. Аронзон каза: „Имате грешка, тук е друг телефонен номер.“ И пак повтори, все едно молеше да побързаме. Гласът му жалък, разтреперан.
	Уговорената фраза означаваше, че Иглата трябва да отиде. Какво може да се е случило с Аронзон?
	— Аз ще отида — реши той. — Да проверя.
	— Не, не бива. За вас е голям риск. Няма и нужда. Какво толкова може да му се случи, а вас трябва да опазим. Аз отивам на „Остоженка“, после ще дойда.
	— Добре.
	Той се върна в импровизираната лаборатория, но не можа да се съсредоточи, пречеше му нарастващата тревога.
	Странна история: първо знак за провал, после спешно повикване. Не трябваше да праща Иглата. Грешка.
	— Излизам — каза той на Червенушката и стана. — Имам работа. Емеля остава старши тук. Сместа да не се пипа.
	— Може ли и аз да дойда? — подскочи Червенушката. — Емеля си чете, ония шляпат карти, аз какво да правя? Подготвих всички кутии. Скучно ми е.
	Грин си помисли и реши: добре. Ако има нещо, поне ще предупреди другарите.
	— Щом искаш, да тръгваме.


	Откъм улицата всичко изглеждаше чисто.
	Първо минаха с файтон и огледаха прозорците. Нищо съмнително. Едната щора е пусната.
	После се разделиха и тръгнаха пеша по „Остоженка“. Нямаше нито скучаещи метачи, нито любопитни продавачи на гореща медовина, нито „случайни“ минувачи.
	Определено къщата не беше под наблюдение.
	Грин се поуспокои и прати Червенушката в бръснарницата точно срещу входа на Аронзон — да си бръсне мъха по бузите. Нареди му да седне до прозореца и да гледа щорите. Ако и втората се вдигне, да се качва. Ако до десетина минути си останат както са, значи в квартирата дебне засада. Тогава да изчезва незабавно.
	При вратата с медна табелка: „ХОНОРУВАН ДОЦЕНТ, СЕМЬОН ЛВОВИЧ АРОНЗОН“ спря и се ослуша.
	Дълго стоя, защото отвътре се носеха странни шумове. Тих вой, сякаш имаше затворено куче. По едно време кратък пронизителен вик с непонятен смисъл: все едно някой се канеше да изкрещи с цяло гърло, пък се задави.
	Защо някой ще се дави от вик, а и Аронзон нямаше куче, затова Грин извади револвера и звънна с камбанката. Огледа стените — дебели, здрави. Ако се стреля на стълбите, ще се чуе, разбира се, но вътре в жилището — едва ли.
	Бързи крачки по коридора. На двама мъже.
	Издрънча веригата, вратата леко се открехна и Грин рязко удари с ръкохватката точно между две лъскави очи.
	Бутна вратата с всичка сила, прескочи падналия (забеляза само, че е с бяла риза с навити ръкави), видя още един, който отскочи назад. Хвана го за гърлото да не вика и яко му шибна темето в стената. Задържа омекналото тяло, остави го леко да се приземи.
	Познато лице, беше виждал някъде тези засукани рижи мустаци, това вълнено сако.
	— Какво става? — чу се глас от вътрешността на жилището. — Хванахте ли го? Домъкнете го насам.
	— Тъй вярно! — ревна Грин и се втурна по коридора в посока на гласа — направо и вдясно в хола.
	Третия, с розово лице и бяла коса, позна веднага, покрай него си спомни и първите двама. Щабротмистър Зейдлиц, началник-охраната на генерал Храпов, и двама от хората му. Беше ги видял във вагона в Клин.
	В стаята трябваше да огледа някои неща, но сега нямаше време, защото, щом видя непознатия с револвер в ръка, жандармеристът (не в униформа, както онзи път, а в пясъчен костюм с жилетка) се озъби и бръкна под сакото. Грин стреля веднъж, прицелен в главата му, та да е чиста работа, но не улучи съвсем точно. Зейдлиц се хвана за разкъсаното от куршума гърло, забълбука и се свлече на пода. Белезникавите очи гледаха с омраза. Беше го познал.
	Грин реши да не стреля втори път. Защо да рискува напразно? Отиде до ранения и му продъни слепоочието с дръжката на револвера.
	Едва сега си позволи да погледне Аронзон и Иглата. Тя беше вързана за стол. Роклята разкъсана на гърдите й, вижда се бялата кожа и тъмната падинка. Устата й затъкната, устните разкървавени, под окото се издува цицина. Доцентът изглеждаше по-отчайващо. Седеше до масата, захлупил лице в ръцете си, ритмично се поклащаше и виеше тихо и непрестанно.
	— Момент — каза Грин и се втурна обратно в антрето. Замаяните агенти всеки момент можеше да се свестят.
	Първо довърши онзи, дето беше паднал по гръб. После се обърна към другия, който мигаше несмислено, подпрян на стената. Замахна, чу се спукване на кост. И край.
	Пак на бегом стигна до прозореца, за да даде сигнал на Червеношийката, а и в хола да стане малко по-светло.
	Остави Аронзон — явно безполезен в момента.
	Развърза Иглата, махна парцала от устата й, попи леко с кърпа кървящите й устни.
	— Простете ми — беше първото, което каза тя. — Простете ми. За малко да ви погубя. Винаги съм мислила, че няма да им се дам жива, но като ме хванаха и ме помъкнаха, сякаш се вцепених. Имах възможност, когато ме сложиха на стола. Можех да извадя фуркета и да се пронижа. Хиляди пъти съм си го представяла. Не стана… — тя внезапно изхлипа и сълза се стече през посинялата й скула.
	— Няма значение — успокои я Грин. — И да беше станало, щях да дойда. Така че все едно.
	Обяснението му не я утеши, а дори влоши нещата.
	Сълзите рукнаха и от двете й очи.
	— Наистина ли щяхте да дойдете? — съвсем безсмислено попита тя.
	Грин изобщо не й отговори.
	— Как стана това тук? — попита той. — Какво му е на Аронзон?
	Иглата направи усилие да се вземе в ръце.
	— Този е началник-охраната на Храпов. Първо не разбрах, мислех, че е от Тайната полиция. Но ония не се държат така, този е просто луд. Още от снощи са тук. Говореха си, аз ги чух. Белокосият искал лично да ви открие. Претършувал цяла Москва. — Гласът й стана по-твърд, очите й още бяха мокри, но тя вече не плачеше. — Домът на Аронзон през всички тези дни е бил наблюдаван от Тайната полиция. Явно след Рахмет. И този — пак кимна към мъртвия щабротмистър — подкупил агента, който дебнел.
	— Зейдлиц — обясни Грин. — Казва се Зейдлиц.
	— Агентът? — учуди се Иглата. — Откъде знаете?
	— Не, този — посочи с глава мъртвия, ядосан, че си губи времето с ненужни подробности. — Нататък.
	— Вчера агентът съобщил на Зейдлиц, че аз съм идвала при Аронзон и съм си тръгнала с някакъв пакет. Агентът се опитал да ме проследи, ама не успял. Аз не видях „опашка“, но за всеки случай на „Пречистенка“ свърнах в един много объркан безистен. Навик.
	Грин кимна, защото и той имаше този навик.
	— И когато агентът разказал на Зейдлиц, той с двама свои хора дошъл при Аронзон. Мъчил го цяла нощ. Аронзон издържал до сутринта, после рухнал. Не знам какво са му правили, но нали го виждате… През цялото време седи така. Люлее се и вие…
	От антрето влетя Червенушката. Пребледнял, очите му ще изскочат.
	— Вратата отворена! — викна той. — Убити! — после видя какво е положението в хола и млъкна.
	— Затвори вратата — нареди му Грин. — Онези ги домъкни тук — и пак се обърна към Иглата: — Какво искаха?
	— От мен ли? Да им кажа къде сте. Зейдлиц само питаше и псуваше, а ме би онзи с навитите ръкави (смъртнобледият Червенушка тъкмо влачеше по паркета агента с ризата). Зейдлиц ме пита, аз мълча. Тогава този ме удря и ми затиска устата да не викам — докосна скулата си и се смръщи.
	— Не пипайте — каза Грин. — Нека аз. Но първо с него — той отиде до невменяемия и докосна рамото му.
	С див вой Аронзон се дръпна назад и се хвана за подлакътниците.
	Кървава пихтия вместо лице погледна Грин с едно-единствено облещено око, вместо другото зееше дупка.
	— Ааа — изхлипа Семьон Лвович. — Вие ли сте? Тогава трябва да ме убиете. Защото съм предател. И защото все едно не мога повече да живея.
	Едва му се разбираше, понеже вместо зъби в устата на доцента стърчаха само дребни остри парченца.
	— Отначало само ме биха. После ме окачиха за краката. После ме давиха. В банята, там — треперещият му пръст посочи към коридора.
	Грин видя, че цялата риза На Аронзон е в петна засъхнала кръв. Кръв имаше и по пръстите, и по панталона.
	— Те са абсолютно безумни хора. Не знаеха какво вършат. Всичко бих издържал — и затвор, и каторга, честна дума — доцентът хвана Грин за ръката. — Но не мога без очи! Още от дете все ме е било страх да не ослепея! Не си представяте… — той цял се разтрепери и пак взе да се люлее и да вие.
	Наложи се да го тръсне за раменете.
	Хоноруваният доцент се съвзе и пак зафъфли:
	— Албиносът каза — вече съмваше, а си мислех, че тази нощ никога няма да свърши… Каза: „Къде е Иглата? Питам последни два пъти. След първия път ще ти изгоря с киселина лявото око, след втория — дясното. Както вашите направиха с Шверубович.“ Аз мълчах. Тогава… — в гърлото му изхриптя сподавено ридание. — И когато ме попита втория път, всичко му разказах. Не можех повече! Когато тя ми телефонира, можех да я предупредя, но вече ми беше все едно… — той се вкопчи в Грин и му се примоли с безумен шепот: — Моля ви, застреляйте ме. Знам, че нищо не ви струва. За мен все едно всичко е свършено. Сломен, едноок, а и след това (мръдна брадичка към труповете) — край с мен. Няма да ми го простят нито тия, нито вашите.
	Грин се отскубна. Каза сурово:
	— Ако искате да се застреляте, застреляйте се. Вземете револвера на Зейдлиц. Само че е тъпо. И няма нищо за прощаване. Всеки си има граница; А за делото и едноок е от полза. Дори безок.
	— И аз не бих издържала сигурно — каза Иглата. — Просто не бяха започнали още истински да ме измъчват.
	— Вие щяхте да издържите. — Грин обърна гръб и на двамата и даде инструкции на Червенушката: — Вземи го, закарай го в болница. Химик. Взрив в домашна лаборатория. И веднага изчезни.
	— Ами тези? — посочи труповете той.
	— Аз сам.
	Когато останаха двамата с Иглата, се зае с лицето й.
	Донесе от банята (там беше гадно — навсякъде кръв и повръщано) шишенце спирт, памук.
	Проми й раните, намаза синината.
	Иглата седеше, отметнала глава назад. Очите й бяха затворени. Когато Грин леко й отвори устните, тя послушно отвори уста. Той внимателно опипа зъбите й, бели и равни. Предният десен се клатеше, но съвсем леко. Ще се оправи.
	Наложи се да доразкопчае роклята, и без това разкъсана. Под ключицата й видя синина. Леко натисна костта с обтегната тънка, нежна кожа. Здрава е.
	Иглата изведнъж отвори очи. Погледът й изотдолу беше изненадан и дори уплашен. Грин, кой знае защо, усети бучка в гърлото си, дори забрави да си махне пръстите от разголените й гърди.
	— Имате охлузено — каза тихо Иглата.
	Той механично прикри одраната си буза, спомен за глупавата акция в банята.
	— Аз пък съм пребита. Неприятна гледка, нали? И без това съм грозна. Защо ме гледате така?
	Грин виновно мигна, но не отмести очи. Тя сега не му се струваше грозна, макар че скулата й все повече посиняваше. Странно, че това лице по-рано му изглеждаше мъртво, съсухрено. То беше пълно с живот и чувство и за цвета й беше сгрешил: не студен сив, а топъл, с тюркоазен блясък. Тюркоазени се оказаха очите й, в които той откри нещо застрашително — способността да измъкват от душата му към повърхността забравения, отдавна избледнял лазур.
	Усети парене в пръстите си, все още притиснати в кожата й. Понечи да ги дръпне, но не можа. А Иглата захлупи ръката му със своята. От този допир и двамата потръпнаха.
	— Невъзможно… Дала съм си клетва… Това е ненужно… Сега, сега ще мине… — несвързано заломоти тя.
	— Да, ненужно. Съвсем — пламенно се съгласи той.
	Поривисто се приведе, докосна подутите й устни, с език усети вкуса на кръвта й…
	Преди да си тръгнат, спряха на прага, за да запомнят странното място, където стана нещо, което Грин не смееше да назове.
	Прекатурен стол. Прегънат край на килима. Три окървавени тела. Остра миризма на газ и съвсем лека на барут.
	Иглата се обади неочаквано. И каза нещо, от което Грин се сепна.
	— Ако имаме дете… Какво ли ще бъде след всичко това!
	Грин запали клечка и я хвърли на пода. Весело пламъче се плъзна като синьо змийче през хола…


	Беше нощ. Тишина.
	Всички освен Емеля, който шумолеше със страниците в кабинета, спяха.
	Грин седеше в спалнята до леглото, гледаше Иглата. Тя дишаше равномерно и дълбоко, от време на време се усмихваше на нещо в съня си.
	Не можеше да стане — тя го държеше здраво за ръката.
	Седя така час и десет минути. Четири хиляди двеста и седемнайсет удара на сърцето.
	След всичко, което се беше случило, не можеше да я пусне да си отиде. Грин доведе Иглата в конспиративната квартира. Тя мълча цялата вечер, не взе участие в разговорите, на лицето й грееше необичайна за нея мека усмивка. Досега, до днес, изобщо не я беше виждал да се усмихва.
	После решиха да си лягат. Момчетата се разположиха на пода в хола, отстъпиха спалнята на жената. Грин каза, че има да си довърши работата по взривната смес.
	Надникна при Иглата. Тя го хвана за ръка. Дълго лежа и го гледа. Мълчаха.
	Когато заговори, каза само няколко думи, и пак неочаквани.
	— С теб сме като два жирафа — и тихо се разсмя.
	— Защо жирафи? — сви вежди Грин, нищо не разбра.
	— Като дете видях картинка в една книжка. Два жирафа. Смешни, дълги. Стоят, кръстосали шии, изглеждат съвсем безпомощни и все едно не знаят какво да правят оттук нататък.
	Иглата затвори очи и заспа, а Грин си мислеше за думите й.
	Когато пръстите й трепнаха и се отпуснаха, той безшумно стана и излезе от спалнята. Наистина трябваше да приключи с взривната смес.
	Мина по коридора и случайно погледна към антрето. Замря.
	Пак бял плик. Под пощенския процеп на вратата.
	В писмото пишеше:

	Лошо. Изпуснахте и двамата. Но имате шанс да поправите грешката. Утре Пожарски и Фандорин пак имат конспиративна среща. В Брюсовската градина в девет сутринта.
	ТГ

	Грин усети, че се усмихва. Още по-странна беше мисълта, която му хрумна.
	Все пак има бог. Името му е ТГ, той е съюзник на революцията и има пишеща машина „ремингтън №5“.
	Това май се нарича „шега“?
	Нещо се променяше и вътре в него, и в околния свят. Кой знае дали за хубаво или за лошо.


	Глава тринайсета
	В която, както си е редно, става нещастие

	Когато дойде на себе си, Ераст Петрович видя бяло пространство с ярка жълта топка в средата и отначало не съобрази, че това е таванът и електрическа лампа с глобус. Леко извъртя глава (при което откри, че главата му се намира върху възглавница, а самият той лежи в легло) и срещна погледа на някакъв господин, който седеше до него и го гледаше с извънредно внимание. Този човек му се стори смътно познат, но откъде — не можа да си спомни в момента, още повече че външността на седящия беше повече от безинтересна: дребни черти, косата сресана на път, скромно сиво сако.
	Трябва да попитам къде съм, защо лежа и колко е часът, помисли си Ераст Петрович, но не успя. Господинът със сивия костюм стана и бързо излезе.
	Наложи му се сам да търси отговорите.
	Започна от най-важното: защо е на легло?
	Ранен ли е? Болен ли е?
	Ераст Петрович помръдна ръце и крака, провери дали му има нещо, но не откри нищо тревожно, ако не се брои, че беше малко схванат — като след тежка физическа работа или травма.
	И веднага изплува споменът: банята, скокът от покрива, стражарят.
	Явно съзнанието му е изключило и той е потънал в дълбок сън, необходим за духа и телесната му обвивка, за да се пребори с шока.
	Надали припадъкът му е продължил повече от няколко часа. Щом свети лампа и пердето е пуснато, вероятно още е нощ.
	Остава да разбере къде именно е бил отнесен голият човек, загубил съзнание насред зимната улица.
	Според вида на стаята тук беше спалня, но не в частен дом, а в скъп хотел. До това умозаключение стигна при вида на монограма, с който бяха украсени гарафата, чашата и пепелникът, подредени на изящна масичка до леглото.
	Ераст Петрович взе чашата, за да разгледа отблизо монограма. Буквата „Л“ с корона. Емблемата на хотел „Лоскутни“.
	Всичко му се изясни. Това е стаята на Пожарски.
	Същевременно му се изясни и личността на невзрачния господин — един от „ангелите пазители“, които следваха навсякъде Глеб Георгиевич.
	Вместо решените въпроси изникна нов: какво става с княза? Жив ли е?
	Отговорът последва незабавно: вратата се отвори и в спалнята устремно влезе лично заместник-директорът, не само жив, но май и съвсем здрав.
	— Най-после! — възкликна той с искрена радост. — Докторът ме увери, че нямате нищо счупено, че сте припаднали от нервното потресение. Обеща скоро да дойдете на себе си, но вие все не се свестявахте, не можах да ви събудя. Тъкмо мислех, че окончателно сте се превърнали в спяща красавица и ще ми съсипете целия план. Повече от денонощие спите. Не съм очаквал, че имате толкова деликатни нерви.
	Значи било вече следващата нощ. След „Полета на ястреба“ духът и телесната обвивка на Ераст Петрович бяха ползвали цяло денонощие отпуска.
	— Имам въпроси — обади се той с паднал глас, прочисти гърлото си и повтори, макар и дрезгаво, но вече ясно: — Имам въпроси. Преди да ни прекъснат, казахте, че сте по следите на Бойната група. Как успяхте да я откриете? Това първо. Какво предприехте, докато съм спал? Това второ. За какъв план говорите? Това трето. Как успяхте да се спасите? Това четвърто.
	— Спасих се по много оригинален начин, който не съм описал в рапорта до негово величество. Впрочем — многозначително вдигна показалец той — ние с вас имаме променен статус. След вчерашното покушение сме задължени да уведомяваме за хода на разследването вече не министъра, а лично канцеларията на негово императорско величество. Какво ли ви говоря! Вие сте далече — засега още сте далече от петербургските емпиреи и не можете да оцените смисъла на тези събития.
	— Ще се доверя на мнението ви. Как се спасихте? Бяхте съблечен и невъоръжен като мене. Вдясно, накъдето се затичахте, е главният вход, но вие не бихте могли да стигнете дотам — терористите щяха да ви направят на решето.
	— Разбира се. Затова не се насочих към главния вход — сви рамене Глеб Георгиевич. — Естествено, че нахълтах в женската баня. Успях да прехвърча през съблекалнята и къпалнята, макар че с неприличния си вид вдигнах голям вой. Но облечените господа, които ме последваха, не извадиха моя късмет. Връз тях се изля целият гняв на прекрасната половина от човечеството. Предполагам, че преследвачите ми са станали жертва и на вряла вода, и на дране с нокти, и на бой. Във всеки случай, когато изскочих на пресечката, вече никой не ме гонеше, само дето хората, излезли на разходка, се отнесоха с известен интерес към скромната ми персона. За късмет участъкът е наблизо, иначе щях да стана на снежен човек. Най-голям зор видях да убедя участъковия, че съм заместник-директор на полицейския департамент. Но вие как успяхте да се измъкнете на улицата? Мислих, чудих се, проверих всяко кътче в Петроси, но така и не разбрах. По стълбището, към което се втурнахте, може да се излезе само на покрива!
	— П-просто извадих късмет — уклончиво отговори Ераст Петрович и потръпна от спомена за крачката в пустотата. Не можеше да не признае, че хитрият петербуржец се беше спасил по-изобретателно и лесно.
	Пожарски отвори гардероба и взе да хвърля дрехи върху леглото:
	— Изберете си каквото ви върши работа. В банята ми казахте, че очаквате нещата да се изяснят в най-скоро време. Значи ли това, че сте имали предвид възможността за нападението? То ли трябваше да ви подскаже кой е предателят?
	Фандорин след кратка пауза кимна.
	— И кой е той? — князът изпитателно изгледа статския съветник, който изведнъж пребледня.
	— Още не сте отговорили на всичките ми въпроси — промълви накрая той.
	— Добре — Пожарски седна на стола, преметна крак връз крак. — Ще започна още отначало. Бяхте прав относно двойния агент, веднага го разбрах. Заподозряното лице и за мен, както и за вас, беше само едно: нашата тайнствена Диана.
	— Защо т-тогава…
	Пожарски с жест му показа, че предвижда въпроса и сега ще му отговори:
	— За да не се усъмните в съперничество от моя страна. Прощавайте, Ераст Петрович, аз съм човек без предразсъдъци. Впрочем вие вече сте го разбрали. Да не мислехте, че като пале ще подтичвам подир всички агенти и файтонджии да им задавам идиотски въпроси? Не, аз незабелязано се впуснах по вашата корабна бразда и вие ме отведохте в скромния арбатски дом, където квартирува вашата Медуза Горгона. Не мърдайте вежди така възмутено. Постъпката ми е грозна, не ще и дума, но и вашата постъпка не беше много другарска. Разказахте ми за Диана, а не споменахте адреса й. На това ли му се вика „съвместна работа“?
	Фандорин реши, че няма смисъл да се обижда. Първо, за този потомък на варяжки князе понятието „чест“ изобщо не съществува. Второ, сам си е виновен — трябваше да прояви по-голяма наблюдателност.
	— Предоставих ви правото на първа нощ — дяволито се усмихна князът. — Впрочем вие почти не се задържахте в обиталището на нашата чаровница. Когато напуснахте чертозите й, имахте толкова доволен вид, че чак изревнувах, грях ми на душата. Нима, си викам, Фандорин вече я е изстискал, и то с такава скорост. Но не, по държането й разбрах, че не сте излезли на глава.
	— Говорили сте с нея? — смая се статският съветник.
	Пожарски се разсмя с явно удоволствие от диалога им.
	— И не само говорих… Боже, пак вдига вежди! Прославили сте се като пръв московски донжуан, а изобщо не разбирате жените. Клетата ни Диана е осиротяла, почувствала се е изоставена и никому ненужна. До този момент наоколо й кръжат такива видни и влиятелни кавалери — и изведнъж е обикновена „сътрудничка“, при това заиграла се в твърде опасна роля. Нима не се е опитала да ви привлече като нов покровител? По изчервяването ви разбирам, че се е опитала. Не съм с такова самочувствие, та да си въобразя, че се е влюбила в мен от пръв поглед. Но вие пренебрегнахте горката жена, а аз — не. За което съм всецяло възнаграден. Дамите, Ераст Петрович, са хем по-сложни, хем много по-прости същества, отколкото ги мислим.
	— Е, и — Диана ли е издавала всичко? Не може да бъде! — ахна Фандорин.
	— Тя, милинката, тя. Психологически това се обяснява много лесно, особено сега, когато цялата ситуация се изясни. Въобразила си е, че е Цирцея, повелителка на мъжете. Било й е безкрайно приятно, че държи в ръцете си съдбините на най-страховитите ведомства и дори на цялата империя. Предполагам, че това й е доставяло същата еротична наслада, както и амурните вълнения. По-точно те взаимно са се допълвали.
	— Но как сте я накарали да си п-признае? — не можеше да се опомни Ераст Петрович.
	— Казвам ви, жените са много по-елементарни същества, отколкото ни внушават господата Тургенев и Достоевски. Простете ми пошлото самохвалство, но в любовната йерархия не съм царски адютант, а поне фелдмаршал. Знам как да взема ума на жената, особено ако жадува чувствени наслади. Отначало употребих целия си талант да превърна мадмоазел Диана в полуразтопен сладолед, след това от сиропен изведнъж станах железен. Посочих й фактите, с които разполагам, сплаших я, но най-вече я довърших с дневната светлина. Дръпнах пердето и тя се спаружи като зъл дух.
	— З-защо? Видяхте ли й лицето? Коя е тя?
	— Ооо, това ще ви се стори много интересно — неизвестно защо се засмя князът. — Веднага ще разберете каква е цялата работа. Но да го оставим за после… Та се изясни, че като получавала секретни сведения от Бурляев и Сверчински, Диана ги предавала на терористите от БГ, при това не направо, а чрез бележки. Подписвала ги с буквите ТГ, което означавало Терпсихора Гръцка — нали се сещате, музите обитават някаква планина в Гърция. Посвоему доста хумористично, какво ще кажете? — Пожарски въздъхна. — Чак после ми стана ясно защо тъй лесно се впусна в откровения. Знаела е за срещата ни в банята и е била сигурна, че нито вие, нито аз ще се измъкнем живи оттам. А разигра страх и разкаяние, за да не я арестувам. Дала си е сметка, че ще искам да я използвам за залавяне на терористите. И правилно. Умна е дяволицата, това не може да й се отрече. Кой знае как се е присмивала на триумфалния ми вид.
	— Значи вие сте й казали, че ще бъдем в шеста къпалня? — просветна лицето на Ераст Петрович.
	Но проблесналият лъч надежда веднага угасна.
	— Там е работата, че не съм. Нищо подобно не съм й казвал. Но тя знаеше за срещата ни, тук няма две мнения. Когато посред нощ, обзет от жажда за мъст, отново отидох при нея, Диана ме зяпна така, сякаш съм се върнал от ада. Тогава разбрах: тази мерзавка е знаела! Този път постъпих по-умно. Оставих моя човек да я наглежда. Единият дежуреше тук при вас, другият пазеше Диана. Но откъде все пак е разбрала за шеста къпалня? — върна се към неприятната тема Пожарски. — Да не сте споменали в Тайната полиция или в Жандармерийското управление? Тя със сигурност разчита на още някого освен Бурляев и Сверчински.
	— Не, нито в Тайната полиция, нито в Жандармерийското управление не съм споменавал на никого за ш-шеста къпалия — измъкна се Фандорин.
	Князът наклони глава на една страна и със сламената си коса и черни очи като въглени заприлича на дресиран пудел.
	— Хм-хм. А сега за плана ми, в който съм предвидил за вас най-главната роля. Благодарение на коварната Диана знаем къде се крие Бойната група. Всъщност именно в нейното жилище, но нашата „сътрудничка“ отдавна не живее там. По-интересно й е във ведомствената ни квартира.
	— Вие знаете къде се крие БГ? — застина Ераст Петрович, недооблякъл синия сюртук, сякаш шит по негови мерки. — И досега не сте ги хванали?
	— Да не би да ви приличам на идиота Бурляев, лека му пръст — укорително поклати глава князът. — Те са седем души там, въоръжени до зъби. Такова Бородино ще стане, че после ще трябва Москва да се гради наново като след войната през дванайсета година. Не, Ераст Петрович, ще ги пипнем по най-сигурния начин по удобно време на удобно място.
	Фандорин се дооблече и седна на леглото срещу предприемчивия заместник-директор, готов да го изслуша.
	— Тази вечер преди около три часа в щаба на нашите партизани е пусната поредната бележка от ТГ. Съдържанието й е следното: „Лошо. Изпуснахте и двамата. Но имате шанс да поправите грешката. Утре Пожарски и Фандорин пак имат конспиративна среща. В Брюсовската градина в девет сутринта.“ След чудесата от ловкост, които показахме с вас в банята, господин Грин ще хвърли срещу нас цялото си войнство, нямам никакви съмнения. Знаете ли я Брюсовската градина?
	— Да. Чудесно място з-за засада — призна статския съветник. — Сутрин не се мярка жива душа, няма да пострада случаен гражданин. От трите страни са калкани. Стрелците може да се разположат по покривите.
	— И по крепостната стена на Симеоновския манастир, архимандритът вече даде благословията си за богоугодното дело. Щом се явят, ще ги заклещим в уличката. Ще се оправим и без жандармерия. Сутринта от Петербург ще дойде Крилатият отряд, аз ги повиках. Те са същински мамелюци, най-най, каймакът на департамента. Нито един терорист няма да ни се измъкне, ще ги изтребим до крак.
	Ераст Петрович се навъси:
	— Няма ли д-да се опитате да ги арестувате?
	— Да не се шегувате? Ще ги ударим без предупреждение. Ще ги избием като бесни псета. Иначе ще загубим от нашите хора.
	— На нашите хора това им е работата — да рискуват живота си — упорито настоя статският съветник. — А без предложение да се предадат акцията е п-противозаконна.
	— Добре, по дяволите, нека е с предложение. Само че толкова по-рисковано ще е за вас, да знаете — Пожарски злорадо се подсмихна и обясни: — Според разработената диспозиция на вас, скъпи Ераст Петрович, се пада почетната роля на мюре. Ще седите на една пейка, уж ме чакате. Нека БГ се подлъже да дойде по-наблизо. Докато аз не се появя, те няма да ви убият. Все пак, ще ме извините за нескромността, полицейският заместник-директор за тях е по-едра плячка, отколкото чиновникът, пък бил той и за специални поръчения. Аз пък ще се появя едва когато капанът щракне. И ще действам точно според закона — ще предложа на враговете да се предадат. Естествено, през ум не би им минало да се предават, но предложението ми ще е сигнал за вас да скочите в укритието.
	— К-какво укритие? — присви сините си очи Фандорин, комуто се стори, че планът на Глеб Георгиевич е чудесен както и да го погледнеш, освен дето за някакъв си статски съветник остава само един изход от Брюсовската градина, и той е право към гробището.
	— Да не мислите, че ще ви оставя на прицел? — чак се обиди Пожарски. — Там вече всичко идеално е подготвено. Сядате на третата пейка от входа. Отдясно има пряспа. Под пряспата — яма. Всъщност там започва канал, който стига до пресечката. Наредил съм каналът да се покрие с плоскости и отгоре да се затрупа със сняг, така че не се вижда. Но под пряспата до вашата пейка има само тънък фурнир. Щом ме видите да идвам в градината, скачате в снега и пред очите на слисаните терористи направо потъвате в земята. После по канала бягате от полесражението и излизате на пресечката жив и невредим. Какво ще кажете? — гордо попита князът и внезапно се обезпокои: — Но може би все пак не сте добре? Или не искате да се подложите на такъв риск? Ако ви е страх — кажете направо. Няма нужда от игра с огъня.
	— Планът е добър. И рискът е съвсем премерен.
	Фандорин бе обзет сега от много по-силни чувства, нежели страх. Утрешната операция с риска и престрелката — всичко това бяха глупости в сравнение с тежестта, която му се стовари: нахлуването на терористите не другаде, а точно в шеста къпалня, можеше да има само едно обяснение…
	— Имам предложение — каза князът и изтегли от джоба на жилетката часовника си за ланеца. — Вече е късно, но вие, предполагам, сте се наспали, а аз никога не мога да спя преди сериозна акция. Нерви. Хайде да посетим милата ни отшелничка. Ще ви я покажа на светло. Гарантирам ви грандиозен ефект.
	Статският съветник стисна зъби. Чак сега, след тези думи, произнесени, както му се стори, с престорена небрежност, пелената окончателно падна от очите на наивния Ераст Петрович.
	Господи! Как може да си тъй жесток, Господи!
	Ето защо били мракът и воалът, ето защо било шептенето!
	И поведението на Пожарски съвсем му се проясни. Защо честолюбецът ще чака колегата да се свести? Можел е да измисли друг план без участието на московския чиновник. И не би се наложило да споделя лаврите си с него.
	То пък все едно ще се наложи — Фандорин няма и да помирише лаври.
	Пожарски не е просто кариерист. Не му стига само служебен успех, трябва му сигурност в победата над всички и всичко. Той вечно трябва да е пръв. А сега му е паднала превъзходната възможност да стъпче, да унищожи човека, когото нямаше как да не възприема като истински съперник.
	Не можеше да му се сърди. Освен за прекалената жестокост, но явно тя си му беше в характера.
	Статският съветник стана и с чувство за обреченост се подготви да изпие до дъно чашата на унижението.
	— Добре, да вървим.


	Вратата на арбатската къща сама се отвори пред тях. Един господин като сянка, съвсем подобен на онзи, който седеше до леглото в хотела, леко се поклони и докладва:
	— Седи в кабинета. Заключих вратата. Един път я водих до клозета. Два пъти помоли за вода. Нищо друго.
	— Ясно, Коржиков. Прибери се в хотела. Наспи се. Тук ще се оправим сами с негово високородие — и заговорнически смигна на Ераст Петрович, което породи у последния секундно, но много силно желание да хване гадината с две ръце за врата и да му прекърши прешлените, които свързват душата с тялото. — Сега отново ще ви запозная с прочутата покорителка на сърца, ненадминатата актриса и загадъчна красавица — засмя се злобно Пожарски и се заизкачва пръв по стълбата.
	Отвори с ключ познатата врата, престъпи прага и запали газената лампа. Стаята се изпълни с леко трепкаща светлина.
	— Какво има, мадмоазел, няма ли поне да се обърнете? — присмехулно се обърна той към домакинята, която Фандорин от коридора още не виждаше. — Аа! — ревна внезапно князът. — Коржиков, говедо такова, ще те съдя!
	Той се втурна в кабинета и статският съветник видя крехката женска фигура, застинала неподвижно с лице към прозореца. Главата й меланхолично бе склонена встрани, но жената само на пръв поглед бе замряла неподвижно. Още от втория поглед личеше, че леко се полюшва, а и краката й са малко над пода.
	— Есфир — безсилно прошепна Ераст Петрович. — Господи…
	Князът извади нож от джоба си, клъцна въжето и трупът тежко се свлече на пода. Размаха ръце с безжизнената грация на парцалена кукла, удари чело в паркета и сега вече наистина се вцепени съвсем неподвижно.
	— Да му се не види — приклекна до тялото Пожарски и съкрушен изцъка. — Изчерпа се откъм полза, но все пак жалко. Беше изключителна личност. Пък и ми се щеше да ви позабавлявам. Но какво да се прави, ще се порадвате на вече повехнала красота — той хвана покойницата за раменете и я обърна по гръб.
	Ераст Петрович неволно зажумя, но се засрами от собствената си слабост и се насили да отвори очи.
	За да види нещо, от което пак зажумя — този път от изненада. А после смешно премига.
	За първи път виждаше жената, паднала на пода — веднъж съзрял такова лице, човек не можеше да го забрави. Едната му половина беше съвсем нормална и дори сравнително миловидна, но от другата страна чертите бяха изкривени и сплескани, така че окото стоеше почти вертикално, а скулата се беше изметнала към ухото.
	Пожарски се разсмя, изключително доволен от произведения ефект:
	— Сладка е, нали? Родилна травма. От форцепс. Сега разбирате ли поведението на мадмоазел Диана? Как да се отнася към мъжете, щом на дневна светлина всички са се ужасявали от нея? Само с омраза. Затова й е харесвало да живее в този омагьосан замък, в това царство на мрака и тишината. Тук тя не е била нещастен урод, а най-фантастичната красавица, която може да роди мъжкото въображение. Брр — потръпна Глеб Георгиевич, взрян в страшилището, и се оплака: — Вие сте си добре, ами какво да кажа аз, дето вчера половин ден си прекарах в наслади с това чудовище — цял настръхвам.
	Ераст Петрович стоеше абсолютно вкаменен, още не можеше да се съвземе, но с ума си вече знаеше, че първото чувство, което ще го обземе веднага щом сърцето му се поотпусне, ще бъде ужасен срам.
	— Впрочем може би в ада, накъдето несъмнено е потеглила покойната, точно такива се смятат за първи красавици — философски додаде князът. — Ала нашият план, Ераст Петрович, си остава в сила. Пряспата вдясно, да не забравите.


	Глава четиринайсета
	Ямата

	Пожарски закъсняваше.
	Девет и шест минути. Грин прибра часовника. В джоба на шинела си държеше колта, пръстите му здраво обхващаха удобната набраздена ръкохватка.
	Нека й е зле на революцията, щом полицейското началство е принудено да си прави конспиративни срещи тайно от собствените си подчинени. Противниковият лагер се тресе от тревога и неувереност, там се плашат от собствените си сенки, никой никому няма доверие. И много правилно.
	Или се досещат за ТГ?
	А всичко е съвсем просто: не може да победи кауза, чиито поддръжници се грижат най-вече за собственото си благополучие. Затова победата на революцията е неизбежна.
	Само че ти няма да я дочакаш, каза си Грин, за да потисне навътре лазура, който напираше да бликне след вчерашното събитие. Ти си кибритена клечка. И без това гориш повече от предвиденото. А земните радости ти самият си изключил от живота си.
	Статският съветник Фандорин седи на пейката. Разсеяно се почуква с ръкавица по коляното, гледа гаргите, които подскачат по клоните на стария дъб.
	Сега този красив, елегантно облечен човек ще умре. И никога няма да се разбере за какво е мислил в последните минути на съществуванието си.
	Неочакваното хрумване го сепна. Когато се прицелваш във врага, не бива да мислиш за майка му и децата му, припомни си Грин думите, които много пъти бе внушавал на Червенушката. Щом човек е облякъл вражеска униформа, значи от мирен гражданин се е превърнал в боец.
	Шинелът беше хубав, от качествено сукно. Нобел му го донесе — баща му е генерал в оставка. Иглата залепи на Грин прошарени мустаци и бакенбарди. Чудесна маскировка.
	По алеята се зададе Червенушката, облечен като гимназист. Той трябваше да провери пресечката — чисто ли е. Приближи се до Фандорин, леко кимна и седна до него. Гребна чист сняг, гризна си от него. Вълнува се.
	Нобел и Шварц разчистваха с лопати алеята. Емеля стоеше оттатък оградата, правеше се на стражар. Марат и Бобърът с торбести палта и плъстени боти играеха до входа — с метални остриета целеха обръч на земята. Идеално време са си избрали за раздумка Пожарски и Фандорин. Никой не се мотае наоколо, изобщо няма минувачи.
	— Как не, три копейки! — викна Марат и отскочи встрани. — Имаш много здраве! — и си тръгна по алеята, като си свирукаше, небрежно пъхнал ръце в джобовете.
	Това беше сигналът. Значи се е появил Пожарски.
	Бобъра се спусна подир Марат:
	— К’во бе, к’во бе! — викна той (чудесен спокоен младеж, бивш студент). — Я да си плащаш!
	А подире му се появи дългоочакваният господин заместник-директор.
	С гвардейски шинел, бяла фуражка на офицер от свитата, със сабя. Конспиратор и половина.
	Пожарски спря на влизане в градината, застана разкрачен с лъснатите си ботуши, посегна театрално към портупея си и викна:
	— Господа нихилисти! Обкръжени сте от всички страни! Препоръчвам ви да се предадете! — и в същата секунда изчезна зад оградата и се загуби зад заснежените храсти.
	Грин погледна към Фандорин, но статският съветник, изтръгнат от мечтанията си, прояви невероятна пъргавина. Сграбчи Червенушката за яката и заедно с него, кой знае защо, скочи в пряспата отдясно на пейката.
	Отвсякъде затрещя, запращя и загромоля, сякаш някой раздираше с пукот целия свят.
	Грин видя как Марат плесна с ръце и залитна като от силен удар в гърба, как Бобъра стреля изпод лакът някъде нагоре и встрани.
	Измъкна колта от джоба си и се втурна да спасява Червенушката. Куршум събори калпака от главата му, жилна го по темето. Грин се олюля, не можа да запази равновесие и падна в пряспата вляво от съседната пейка.
	След което стана нещо невероятно.
	Пряспата се оказа много по-дълбока, отколкото изглеждаше. Нещо изпука, за миг стана тъмно, последва доста силен удар в нещо твърдо. Веднага отгоре му се сгромоляса бяла лавина и Грин се завъртя в нея, без да разбира какво става.
	Някак успя да се изправи и установи, че се намира в дълбока яма, до гърдите затънал в сняг. Виждаше небето, облаците, клоните на дърветата. Пукотевицата се чуваше още по-силно, отделните изстрели се сляха, подхванати и понесени от ехото.
	Горе кипеше битка, а той, стоманеният човек, киснеше в някаква дупка!
	Грин подскочи, докосна с пръсти краищата на ямата, но нямаше за какво да се хване. Освен това откри, че при пропадането е изпуснал револвера, а да го търси в тази снежна каша му се стори твърде продължителна и може би напразна работа.
	Няма значение, само да се измъкне.
	Той започна бясно да утъпква снега с ръце, крака и дори със задник. Изведнъж пукотевицата секна.
	От тази тишина Грин за първи път от години изпита страх. А си беше мислил, че никога вече няма да усети това напрегнато тревожно чувство, от което му се сви сърцето.
	Това ли ще е краят? Толкова скоро?
	Качи се на утъпкания сняг и подаде глава от ямата, но веднага се сниши. Към оградата в гъста верига прииждаха цивилни с димящи карабини и револвери в ръце.
	Дори не можеше да се застреля — нямаше с какво. Стой сега като вълк в капан и чакай да те измъкнат за врата.
	Клекна и трескаво заопипва в снега. Само да го намери, само да го намери! Сега не можеше да си представи по-голямо щастие.
	Безполезно. Револверът сигурно е някъде чак на дъното.
	Грин се извърна и внезапно видя черна дупка, която отиваше някъде встрани. Без да му мисли, се пъхна в нея и разбра, че това е подземен проход: тесен, малко над човешки бой, вътре миришеше на замръзнала пръст.
	Нямаше за кога да се чуди.
	И той се затича в тъмното, удряйки рамене в стените на прохода.
	Съвсем скоро, след петдесетина крачки, отпред просветля. Грин се втурна по-бързо и изведнъж се озова в изрита траншея. Тя беше обградена с дъски, горе се виждаше каменната стена на къща и табела „Мьобиус и синове. Колониални стоки“.
	И той се сети: в пресечката, която водеше към градината, имаше някакъв канал, над него набързо сковано ограждение. Значи това било.
	Измъкна се от ямата. Пресечката беше безлюдна, но откъм градината се чуваше тътнеж на множество гласове.
	Притисна се до стената на къщата и надникна.
	Цивилните мъкнеха телата и ги събираха заедно. Грин видя как двама копои влачат за краката някакъв полицай и отначало не разбра кой е, защото пешовете на шинела се бяха подвили и закриваха лицето на убития. Изпод ревера му изпадна дебела книга с позната корица. „Граф Монте Кристо“. Емеля си я беше взел — да не би да не се върнат после в квартирата и да не може да разбере успява ли графът да отмъсти на вероломниците, или не.
	— Какво става, а? — чу уплашен глас.
	Откъм входа надничаше чистачът с бяла престилка и метален знак.
	Погледна заснежения човек със застинали очи и виновно заобяснява:
	— Свил съм се тука, не се подавам, както ми наредиха. Кои сте подгонили? Хитровските разбойници? Или бомбаджиите?
	— Бомбаджиите — отговори Грин и бързо се измъкна от пресечката.
	Разполагаше със съвсем малко време.


	— Изчезваме — каза на Иглата веднага щом му отвори. — Бързо.
	Тя пребледня, но не попита нищо — веднага отиде да се обуе.
	Грин взе два револвера, патрони, кутията с взривната смес и няколко детонатора. Наложи се да зареже готовите консервни корпуси.
	Чак когато излязоха навън и благополучно свиха зад ъгъла, разбраха, че къщата не е завардена. Явно полицията е била сигурна, че БГ сама ще им падне в капана и се е въздържала от външно наблюдение, та някак случайно да не се издаде.
	— Накъде? — попита Грин. — В хотел не може. Ще ни издирват.
	Иглата се поколеба и каза:
	— У нас. Само че… Ще видиш.
	На файтонджията каза да кара към „Пречистенка“, къщата на граф Добрински.
	Докато пътуваха, Грин тихо й разказа какво се беше случило в Брюсовската градина. Лицето на Иглата остана безизразно, но по бузите й потекоха сълзи.
	Шейната спря пред старовремски чугунени порти, украсени с корона. Зад оградата се виждаше двор и голям триетажен дворец, някога вероятно бляскав и пищен, а сега с напукани стени и явно занемарен.
	— Там никой не живее, вратите са залостени — взе да обяснява Иглата, сякаш се оправдаваше. — Като умря баща ми, освободих всички слуги. Но не мога да го продам. Баща ми завеща този дом на сина ми. Ако имам син някой ден. Ако не, след смъртта ми — на управата на орден „Свети Георгий“.
	Значи вярно се говореше за годеницата на Фокусника, че е графска дъщеря, разсеяно си помисли Грин, защото в ума му малко по малко се завъртя мисълта за най-важното.
	Иглата го поведе покрай залостената порта, покрай оградата към малка пристройка с горен полуетаж и вход направо откъм улицата.
	— Тук някога живееше семейният ни лекар — обясни Иглата. — А сега аз. Сама.
	Но той вече не я слушаше.
	Влезе с нея и без да поглежда наникъде, мина през някаква стая, седна.
	— Сега какво ще правим? — попита Иглата.
	— Трябва да помисля — монотонно отговори Грин.
	— Може ли да остана тук? Няма да преча…
	Но тя му пречеше. Мекият й тюркоазен поглед не оставяше мисълта му да се концентрира, въртяха му се разни второстепенни и изобщо ненужни мисли.
	С усилие на волята Грин си наложи да не се отклонява от основната линия, да се съсредоточи върху най-насъщната задача.
	Най-насъщната задача се наричаше ТГ. Нямаше кой да я реши освен Грин.
	С какво разполага?
	Само с добре тренирана памет.
	На нея трябва да заложи.


	ТГ изпрати общо осем писма.
	Първото — за екатериноградския губернатор Богданов. Дойде скоро след неуспешното покушение срещу Храпов, на 23 септември миналата година. Появи се изведнъж на масата в конспиративната квартира на „Фонтанка“. На пишеща машина „ундервуд“.
	Второто — за жандармерийски генерал Селиванов. От само себе си изникна в джоба на палтото му на 1 декември миналата година. Беше по време на партийната „сватба“. Пак на пишеща машина „ундервуд“.
	Третото — за Пожарски и някакъв „важен агент“, който се оказа Стасов, член на задграничния ЦК. Грин го откри на пода в антрето на Василевски остров на 15 ноември. Същата пишеща машина.
	Четвъртото — за Храпов. Във вилата в Колпино. Емеля намери бележката, увита върху камък, под отворения прозорец. На 16 февруари. ТГ пак го беше написал на „ундервуд“.
	И така, първите четири писма се получиха в Петербург в продължение на почти пет месеца.
	В Москва ТГ се развихри: за четири дни — четири послания.
	Петото — за предателството на Рахмет и че Сверчински през нощта ще е на Николаевската гара. Дойде на 19-и, вторник. Пак, както в случая със „сватбата“, се появи в джоба на окаченото му палто. Пишещата машина вече беше „ремингтън №5“. Очевидно „ундервудът“ беше останал в Питер.
	Шестото — за полицейската блокада при железопътните складове и за новата квартира. Получи се на 20-и, сряда. Донесе го Матвей, някой незабелязано му пуснал писмото в джоба на полушубката. Написано на „ремингтън“.
	Седмото — за Петросовската баня. Пуснато в пощенския процеп на 21 февруари. „Ремингтън“.
	Последното, осмото, което ги подмами в капана, дойде по същия начин. Вчера, петък. „Ремингтън“.
	Какво следва от всичко това?
	Защо ТТ в началото им направи толкова безценни услуги, а накрая ги предаде?
	Поради същото, което подтиква към предателство и другите: бил е арестуван и сломен. Или е бил разкрит и самият той е станал жертва на провокация. Няма значение, това не е най-важното.
	Основният въпрос е кой е той?
	В четири от осемте случая ТГ или негов посредник е бич в непосредствена близост до Грин. В другите четири не е искал или не е можел да стигне директно до него и е действал отвън: отвореният прозорец, вратата, Матвей.
	За Колпино е ясно: след януарския екс Грин беше наредил престой под карантина за групата: останаха във вилата, никъде не излизаха, с никого не се срещаха.
	А в Москва ТГ бе имал непосредствен достъп до Грин само веднъж, на 19 февруари, когато Коза им проведе инструктаж, преди да нападнат колата на експедиционната служба.
	Какво стана от вторник до сряда?
	Грин подскочи на стола, потресен от отговора, по-елементарен от две и две. Как не се беше сетил досега! Просто не е имал истински категорична необходимост, която така изостря умствената дейност.
	— Какво? — уплаши се Иглата. — Зле ли ти е?
	Той мълчаливо грабна лист и молив, помисли една минута и бързо драсна няколко реда, отгоре написа адреса.
	— За телеграфа. Свръхспешно.


	Глава петнайсета
	В която Фандорин се учи да е гъвкав

	Грин се оказа съвсем различен от представата на Ераст Петрович за него. Нищо злодейско или особено кръвожадно не видя у човека, седнал на другата пейка. Изсечено сурово лице, което е трудно да си представиш усмихнато. И съвсем младо въпреки лаишкия маскарад във вид на прошарени мустаци и бакенбарди.
	Освен самия Фандорин и терористите май нямаше никой друг в Брюсовската градина. Пожарски чудесно бе избрал мястото за операцията. Оттатък оградата пристъпяше стражар, несъмнено дегизиран. Двама млади чистачи с неестествено дълги бради и интелигентни лица несръчно стържеха снега с дървени лопати. Други двама младежи играеха наблизо — забиваха остриета в метален обръч, но не много увлечено — току се оглеждаха на всички страни.
	Вече минаваше девет, но Пожарски закъсняваше. Явно чакаше да се върне най-младият, който се правеше на гимназист.
	Ето го. Задава се, свирукайки, по алеята, сяда на една ръка разстояние от Ераст Петрович, точно до продънената пряспа, и жадно си пъха шепа сняг в устата. Гледай ти, каза си статският съветник, още е съвсем дете, а вече е научен да убива. За разлика от фалшивия генерал гимназистът беше съвсем убедителен на вид. Сигурно той е Червенушката.
	Появи се Пожарски и играчите на обръч се запътиха към центъра на градината. Ераст Петрович вътрешно се стегна.
	Князът викна, че предлага на нихилистите да се предадат, и Фандорин скочи като изстрелян, леко подхвана за яката „гимназиста“ и се метна с него в спасителната пряспа. Момче е още, рано му е да умира.
	Снегът пое меко статския съветник, но го спусна съвсем на плитко, нямаше и лакът дълбочина. Червенушката падна върху него и взе да се дърпа, но малко трудничко би могъл да се измъкне от здравите ръце на Ераст Петрович.
	От всички страни затрещяха изстрели. Фандорин знаеше, че стрелците от Крилатия отряд, подсилени с копоите на Милников, стрелят от назъбената манастирска стена, от околните покриви, и няма да прекратят огъня, докато в градината шава нещо живо.
	Къде е обещаната яма?
	Ераст Петрович леко притисна през гърлото младия терорист, за да не рита, и веднъж, втори път, трети път удари с юмрук в снега — ако отдолу има фурнирна плоскост, би трябвало да изпружинира, но не, твърдта си оставаше твърд.
	„Гимназистът“ не се мъчеше вече да се освободи, само от време на време се разтърсваше като от електрически ток, макар че Фандорин не го беше притиснал силно — само колкото за десетина минути пълен покой.
	На няколко пъти в снега съвсем близо до тях със злобен съсък се забиваха куршуми. Ераст Петрович бъхтеше все по-яростно опърничавия фурнир и дори се опита да подскочи, доколкото му беше възможно в легнало положение и притиснат от пленника си. Не, ямата не пожела да се отвори — дали защото плоскостта се е вледенила през нощта, или поради някаква друга причина.
	А престрелката постепенно стихна и скоро секна.
	По алеята се чуха гласове:
	— Край с този. На решето е.
	— И с този. Както е обезобразен, и майка му няма да го познае.
	Неблагоразумно беше да се подава от пряспата — веднага ще го надупчат с десетина куршума, затова Ераст Петрович извика, без да се надига:
	— Господа, аз съм Фандорин, не стреляйте! — чак след това отмести кротналия се Червенушка и се надигна — сигурно същински снежен човек.
	Градината беше пълна с цивилни. Вероятно бяха поне петдесетина, а извън оградата се виждаха още.
	— Всичко е леш, ваше високородие — каза един от „крилатите“ — с посивели мустаци, но младолик. — Не остана никой за арестуване.
	— Има един жив — отговори Ераст Петрович и си отръска снега. — В-вземете го и го сложете на пейката.
	Агентите повдигнаха „гимназиста“, но веднага го оставиха на снега.
	— Ами, жив — поне на десет места е надупчен — измърмори сивият мустак.
	И наистина, лицето на малкия, макар и още румено, беше явно и недвусмислено мъртво. Снегът на шинела му на няколко места беше почервенял от кръв, а на челото му, малко под линията на косата, чернееше дупка. Значи затова така подскачаше.
	Ераст Петрович гледаше смутен безжизненото тяло, което го беше предпазило от куршумите, така че дори не забеляза как отзад дотича Пожарски.
	— Жив ли сте? Слава Богу! — викна той и го прегърна през раменете. — Бях се отчаял! Защо, за Бога, скочихте в лявата пряспа? Сто пъти ви казах: в дясната, скачате в дясната! Истинско чудо е, че не отнесохте някой куршум!
	— Ето я дясната! — възмути се статският съветник, който се сети как напразно се опитваше да пробие пряспата в легнало положение. — В нея скочих!
	Князът замига на парцали, погледна Фандорин, пейката, пряспата, после пак Фандорин и неуверено кимна.
	— Ами да, естествено. Аз не съм сядал на пейката, гледах я оттук. Ето я пряспата, вдясно от пейката. Ако пък седиш, наистина е вляво… О, Божичко! Две умни глави… Велики стратези… — и полицейският заместник-директор се преви в пристъп на неудържим задушаващ смях, дължащ се отчасти и на преминалото нервно напрежение, разбира се.
	Ераст Петрович се усмихна, защото кикотът на Глеб Георгиевич беше заразителен, но в полезрението му отново попадна слабата фигурка с гимназиален шинел и той си възвърна сериозността.
	— Къде е Грин? — попита статският съветник. — Той седеше ей там, маскиран като генерал в оставка.
	— Няма такъв, ваше високородие — смръщи вежди мустакатият, извърнал глава към положените тела на алеята. — Едно, две, три, четири, пет, гимназистът е шестият. Това са. Ей, дяволи, къде е седмият? Бяха седем души!
	Князът вече не се кискаше. Той с обречен вид се огледа, стисна зъби и изстена:
	— Изчезнал е! Точно по онзи канал. На ви сега победа! Аз пък вече дори съчиних донесението: нямаме загуби, Бойната група е изтребена до крак — хвана ръката на Фандорин и здраво я стисна. — Закъсахме, Ераст Петрович, закъсахме. Откъснали сме само опашката на гущера, а гущерът ни е избягал. Скоро ще е с нова, не му е за пръв път.
	— И какво ще п-правим? — попита статският съветник. Сините му очи тревожно се взряха в тревожните черни очи на княза.
	— Вие — нищо — вяло отвърна Глеб Георгиевич. Сега нямаше ликуващ вид, а посърнал и много уморен. — Вие запалете свещ в черквата, защото Господ днес ви прати чудо, и си починете. Сега и аз съм почти безпомощен, камо ли вие. Единствената ми надежда е, че агентите все някъде ще го спипат. В квартирата няма да се върне, да не е луд. Всички свърталища, обиталища и убежища, които са ни известни, ще бъдат под наблюдение. Хотелите също. Аз отивам да спя. Ако се случи нещо ново, ще ме събудят и аз ще ви уведомя. Но надали… — махна с ръка. — Утре сутринта ще му кроим кюляфа. За днес край, je passe*.
	[* Пас съм (фр.). — Б.пр.]


	Ераст Петрович не запали свещ, защото е суеверие, нито смяташе, че е заслужил почивка. Дългът го зовеше да иде при генерал-губернатора, пред когото по разни независещи от него причини не беше се мяркал от четири дни, и да му представи подробен отчет за ситуацията в диренето и разследването.
	Немислимо беше обаче да се яви в резиденцията на негово сиятелство овалян в сняг, със съдрана яка и смачкан цилиндър, така че му се наложи да се прибере, но само за половин час. В единайсет и четвърт Фандорин с чист сюртук и безукорна риза с папийонка вече влизаше в приемната на негово високопревъзходителство.
	В голямото помещение беше само секретарят на княза и статският съветник както винаги понечи да влезе направо, без предварително уведомление, но Инокентий Андреевич деликатно се покашля:
	— Ераст Петрович, при негово сиятелство има посетителка.
	Фандорин се приведе над бюрото и написа на лист:

	Владимир Андреевич, готов съм да ви докладвам за днешната операция и всички предходни събития.
	Е. Ф.

	— Моля ви спешно да му я п-предадете — обърна се към очилатия чиновник, онзи с леко склонена глава пое бележката и хлътна в кабинета.
	Фандорин зачака пред вратата, сигурен, че ще бъде приет незабавно, но секретарят се появи и без да му каже нищо, си седна на мястото си.
	— Владимир Андреевич прочете ли я? — недоволно попита статският съветник.
	— Не знам, но му прошепнах, че бележката е от вас.
	Ераст Петрович кимна, нетърпеливо се разходи по дългия килим: веднъж, два пъти. Вратата не се отвори.
	— Кой е при него? — не издържа Фандорин.
	— Някаква дама. Млада и много красива — веднага заряза писането Инокентий Андреевич, самият той очевидно също заинтригуван. — Не зная името й, Фрол Григориевич я въведе.
	— Ама и Ведишчев ли е вътре?
	Не стана нужда секретарят да му отговаря, защото високата бяла врата леко скръцна и в приемната се появи самият Ведишчев.
	— Фрол Григориевич, спешно трябва да се видя с негово сиятелство. По въпрос от изключително значение! — ядно каза Фандорин, но камердинерът на княза направи нещо странно: вдигна пръст до устните си, после със същия пръст му направи знак да го следва и енергично заситни по коридора с патравите си крака, обути в плъстени пантофи.
	Статският съветник сви рамене и потегли подир стареца, а същевременно си помисли: може би не е чак толкова безпочвено недоволството на петербуржци, че московското началство вече е изкукуригало поради преклонната възраст.
	Ведишчев отвори една след друга пет врати, на няколко пъти свърна надясно и наляво и най-накрая двамата се намериха в тясно коридорче, за което Фандорин знаеше, че води от кабинета на генерал-губернатора към вътрешните стаи.
	Тук Фрол Григориевич се спря, пак вдигна пръст и леко побутна ниска вратичка. Тя се открехна безшумно и се оказа, че през пролуката чудесно се вижда какво става в кабинета.
	Ераст Петрович зърна Долгорукой в гръб, а пред него на твърде близко разстояние някаква дама или госпожица. Всъщност на никакво разстояние, защото посетителката бе свряла лице в гърдите на негово сиятелство и иззад рамото със златен еполет се виждаше само темето й. В тишината се чуваха само хлипалия и жални подсмърчания.
	Фандорин в пълно недоумение се озърна към камердинера и онзи изведнъж си позволи нещо много странно — намигна на статския съветник с бръчкавия си клепач. Съвсем объркан, Ераст Петрович пак погледна през пролуката. Князът вдигна ръка и леко погали плачещата по черната коса:
	— Успокой се, мила, няма нищо — нежно рече той. — Хубаво е, че дойде при стареца да ти олекне на душата. И че си поплака, също е добре. Но виж какво ще ти кажа. Забрави го. Не е за теб. За никого не е. Ти си пряма, пламенна, не можеш да живееш наполовина. А той — макар да го обичам — е някак като безжизнен, все едно го е попарила слана. Или е посипан с пепел. Не можеш да го сгрееш, да го съживиш. Мнозина вече опитаха. Чуй съвета ми, не си хаби сърчицето за него. Намери си някой млад, ясен и разбран. С такива по-щастливо се живее, повярвай на стареца.
	Ераст Петрович слушаше думите на княза, невярващо свил писани вежди.
	— Не искам ясен — с гъгнив от сълзите, но съвсем разпознаваем глас избоботи чернокосата посетителка. — Вие нищо не разбирате, той е по-жив от всички, които познавам. Само се боя, че не умее да обича. И освен това през цялото време ме е страх, че ще го убият…
	Фандорин не можеше да подслушва повече.
	— Защо ме доведохте тук? — яростно прошепна той на Фрол Григориевич и бързо излезе в коридора.
	Върна се в приемната и като натискаше така силно перодръжката, че хвърчаха мастилени пръски, написа на генерал-губернатора нова бележка, съвсем различна от първата и по тон, и по съдържание. Но не успя да я връчи на секретаря: бялата врата се отвори и се чу гласът на Владимир Андреевич:
	— Хайде, Господ да те пази. И не забравяй съвета ми.
	— Добър ден, Есфир Авесаломовна — поклони се статският съветник на красавицата, излязла в приемната.
	Тя му хвърли презрителен поглед. Човек не би могъл изобщо да си представи, че тази надменна дама току-що смъркаше и хлипаше като дете, лишено от сладолед. Само очите й, още влажни от сълзите, блестяха малко повече от обичайното. Савската царица си тръгна, без да го удостои с отговор.
	— Ех — въздъхна князът, загледан подире й, — да бях сега на шейсет и пет… Влизайте, драги. Извинете, че се наложи да почакате.
	Сякаш по мълчаливо споразумение не споменаха посетителката, а минаха направо по същество.
	— Така се завъртяха нещата, че д-досега не можах да дойда с рапорт при ваше сиятелство — подхвана Фандорин с официален тон, но генерал-губернаторът го хвана под ръка, сложи го да седне на фотьойла срещу своя и с благ, добродушен глас рече:
	— Знам всичко. Фрол има доброжелатели и в Тайната полиция, и навсякъде. Редовно получавах донесения относно приключенията ви. И за днешната битка съм надлежно осведомен. Получих подробно донесение от колежки асесор Милников — с всички подробности. Чудесен човек е Евстратий Павлович. Много му се ще да заеме овакантеното място на Бурляев. Защо не, може и да подметна на министъра. Вече пратих на негово величество депеша за днешното геройство — да изпреваря княза. От голямо значение е кой пръв ще му докладва. За вашата доблест му написах в най-ярки краски.
	— Много б-благодаря — смути се Ераст Петрович, — но нямам с какво да се похваля. Главният п-престъпник се укри.
	— Един се е укрил, а шестима са обезвредени. Това е изключителен успех, драги. Полицията отдавна не може да се похвали с подобна сполука. И тази победа е извоювана тук, в Москва, макар и с помощ от столицата. От моята депеша императорът ще разбере, че за шестимата унищожени терористи заслугата е наша, а седмият е изпуснат по вина на Пожарски. В депешите съм ненадминат. Почти половин век кръстосвам мастилените морета. Нищо, Бог е милостив. Може и да разберат (сбръчканият му пръст се вдигна към тавана, сочейки може би императора, а може би и непосредствено Божиите селения), че още е рано да изхвърлят на боклука Долгорукой. Не са познали! И относно чаканото ви назначение за главен полицейски началник също споменах в депешата. Да видим кой кого…
	Ераст Петрович излезе умислен от генерал-губернаторския дворец. Докато си слагаше ръкавиците, се спря пред налепените афиши и прочете обява, набрана с огромни черни букви:

	ЧУДО НА АМЕРИКАНСКАТА ТЕХНИКА
	В Политехническия музей се демонстрира най-новият фонограф на Едисън. Г-н Репман, завеждащ Отдела по приложна физика, лично ще проведе опит със записване на звук, като за целта ще изпълни ария от операта „Живот за царя“*. Вход — 15 коп. Броят на билетите е ограничен.
	[* По-известна като „Иван Сусанин“, опера на Михаил Глинка. — Б.пр.]

	Снежна топка го удари в гърба. Ераст Петрович се обърна изумен и видя до тротоара лека шейна. На кадифената седалка, облегната назад, седеше черноока госпожица със самурена наметка.
	— Качвай се — рече тя. — Хайде.
	— Ковладите ме п-пред началството, а, мадмоазел Литвинова? — осведоми се Фандорин с възможно най-остър сарказъм.
	— Ераст, ти си глупак — кратко и решително заяви тя. — Мълчи, че пак ще се скараме.
	— Ами съветът на негово сиятелство?
	Есфир въздъхна:
	— Добър съвет. Непременно ще се възползвам от него. Но не сега. По-късно.


	Пред входа на голямата сграда на булевард „Тверской“, позната на всеки московчанин, Фандорин се спря, обзет от смесени чувства. И така, назначението, за което от толкова време се говореше и в чиято реалност Ераст Петрович вече изобщо не вярваше, най-сетне е факт.
	Преди половин час в дома на „Малая Никитская“ пристигна куриер, поклони се на статския съветник, излязъл по халат, и му съобщи, че незабавно трябва да се яви в Главното полицейско управление. Тази покана можеше да означава само едно: вчерашната депеша на генерал-губернатора до негово величество е изиграла ролята си, и то много по-бързо от очакваното.
	Фандорин по възможно най-безшумен начин набързо свърши с утринния си тоалет, сложи мундира, ордените, препаса и сабята — събитието изискваше да се спазят всички формалности, — огледа се към притворената врата на спалнята и тихо се измъкна в антрето.
	В служебен смисъл назначението на второто по важност място в древната столица означаваше издигане почти до небесата: повишение в генералско звание, огромна власт, голяма заплата и най-вече осигурен път към още по-главозамайващи висоти в бъдещето. Обаче този път бе обсипан не само с рози, но и с бодли, и най-лошото му се виждаше това, че напълно ще се прости с личния живот. Главният полицейски началник трябва да живее в резиденцията — тържествена, неуютна и при това съединена с канцеларията; да участва в безброй задължителни официални мероприятия, и то като централна фигура (например на Кръстопоклонна неделя предстои тържествено откриване на Дружеството за попечителство на народната трезвост под патронажа на главния градски блюстител на закона); и освен всичко друго да служи за нравствен пример на гражданството, което при сегашното житейско положение на Ераст Петрович изглеждаше трудноизпълнимо.
	Затова Фандорин трябваше да си даде кураж, преди да прекрачи прага на новото си обиталище и новия си живот. Както винаги намери утеха в мисълта на Мъдреца: „Благородният почита дълга над всичко и не се стреми да се отклони от него.“
	Не можеше да се отклони, а да се бави беше глупаво, така че Ераст Петрович въздъхна и прекоси съдбоносната черта, от която започваше новата му служба. Кимна на жандармериста, вдигнал ръка да козирува, обходи с продължителен поглед познатото красиво фоайе и повери палтото си на портиера. Всеки миг ще пристигне генерал-губернаторската карета. Владимир Андреевич ще въведе протежето си в кабинета и тържествено ще му връчи печата, емблемата, символичния ключ на града — атрибутите на главния полицейски началник.
	— Колко е трогателно, че сте с мундира и ордените! — чу весел глас отзад. — Значи сте разбрали? Аз пък исках да ви изненадам. — На широкото ниско стълбище с четири мраморни стъпала стоеше Пожарски, облечен съвсем делнично — със сако и кариран панталон, но пък цъфнал в усмивка. — Приемам поздравленията с благодарност — шеговито се поклони той. — Макар че подобна тържественост е излишна. Заповядайте в кабинета. Ще ви покажа нещо.
	Ераст Петрович не се издаде с ни най-малък жест, но съзрял случайно в огледалото как ослепително блестят ордените и златното везмо на мундира му, цял пламна от срамната си грешка. „Когато светът изглежда съвсем черен, благородният търси в него светло петънце“ — дойде му на помощ Мъдреца. Статският съветник направи усилие и светлото петънце веднага му се яви: поне няма да председателства народната трезвост.
	Без да каже нито дума, Ераст Петрович последва Пожарски в началническия кабинет и се спря на вратата, защото не виждаше къде да седне — диванът и фотьойлите бяха покрити с калъфи.
	— Още не съм се нанесъл. Елате тук — Пожарски дръпна от дивана бялото платнище. — Телеграмата за назначението ми е пристигнала рано сутринта. Но вас това надали ви интересува. По-важното е изпратеният от Петербург текст за вестниците. Предназначен за публикуване на двайсет и седми. А за Долгорукой е пратен поименен указ. Вижте.
	Ераст Петрович взе телеграфната бланка с печат „Строго секретно“ и плъзна поглед по дългия текст от плътно налепени лентички.

	Днес, в тържествения ден по случай рождението на Негово величество императора, Москва е облагоприятствана с величествена, небивала Царска милост: Самодържавният Повелител на Русия възлага непосредствената грижа за първопрестолната столица на Своята Империя на августейшия си брат Великия княз Симеон Александрович и назначава Негово височество за московски генерал-губернатор.
	Това назначение е изпълнено с дълбок исторически смисъл. Москва отново влиза в непосредно общение с Августейшия дом на руските царе. Вековната духовна връзка, обединяваща Върховния Водач на руския народ с древната руска столица, днес добива онова видимо изражение, което може дълбоко да се осъзнае от целия народ.
	Днес Императорът утвърждава за доброчестина да извиси значението на Москва като национална опора и назначава за Свой представител в нея Августейшия си брат.
	Московчани никога няма да забравят отзивчивостта на княз Владимир Андреевич, сърдечната грижа, с която той приемаше всички лица, потърсили помощта му, енергията, с която…

	— Стигнахте ли до отзивчивостта? — попита Пожарски, очевидно нетърпелив да поговорят. — Нататък няма смисъл да четете, много е дълго и няма нищо интересно. Така че, Ераст Петрович, край с патрона ви. Сега е моментът да се разберем с вас. Москва ще се промени и никога вече няма да е като по времето на Володя Голямото гнездо*. В града се установява истинска власт, здрава, силна, без никаква „отзивчивост“. Шефът ви не разбираше истинската природа на властта, не делеше свещената й функция от практическата, затова градът ви е затънал в патриархалност и не може да направи крачка към новия век. — Князът говореше делово, убедено, енергично. Сигурно беше такъв в истинската си същина, когато не играеше роли и не хитруваше. — Свещената власт в Москва ще се олицетворява от негово височество, моя покровител, чиито интереси фактически представлявам тук още от самото начало. Сега мога да го призная съвсем честно. Великият княз е мечтател и човек с по-специални вкусове, за които сигурно сте чували.
	[* Едно от прозвищата на губернатора по името на Всеволод III Голямото гнездо (1154–1212) — велик владимирски княз, син на Юрий Долгорукой. Имал е 12 деца, оттам и прякорът му. — Б.пр.]
	Ераст Петрович си спомни: за Симеон Александрович се говореше, че обичал да е заобиколен от миловидни адютанти, но не знаеше дали Пожарски има предвид точно това.
	— Впрочем няма значение. Важното е, че негово височество няма да се меси в нищо и ще си гледа само парадно-представителните функции, тоест няма да принизява мистичния ореол на властта с „отзивчивост и сърдечност“. А практическата, тоест истинската власт над милионния град остава за московския главен полицейски началник, която длъжност от днес е поверена на мен. Знам, че не сте любител на доносите и интригите, затова си позволявам да съм напълно откровен с вас — Глеб Георгиевич погледна ордените на събеседника си и леко се смръщи. — Понякога се увличам и може би ви обидих. Трябва да ми простите. Помежду ни възникна нещо като момчешко съперничество и аз не се въздържах от удоволствието леко да се пошегувам с вас. Прекалих. Знаех за вчерашната депеша, в която патронът ви моли императора да потвърди назначаването ви за главен полицейски началник. Хрисимият Инокентий Андреевич, секретарят на Долгорукой, отдавна усети накъде духа зефирът и стана наистина незаменим помощник в нашата кауза. Така че моята телеграма стигна до императора половин час по-рано. Наистина ли помислихте, че след Брюсовската градина отивам да си лягам?
	— Изобщо не съм мислил по т-този въпрос — сухо отговори Ераст Петрович, нарушавайки за първи път мълчанието си.
	— Обиден сте все пак — констатира Пожарски. — Добре, виновен съм, но забравете тази шега. Става дума за бъдещето ви. Можах да оценя изключителните ви качества. Имате остър ум, решителен сте, смел, а най-вече ценя таланта ви да се измъквате от огъня, без да си опарите крилцата. Аз самият съм късметлия и умея да разпознавам хората, над които бди съдбата. Хайде да проверим кой е по-голям късметлия, вие или аз — той внезапно извади от джоба си мъничко тесте карти и го показа на статския съветник. — Познайте най-горната карта, черна или червена.
	— Добре, само че оставете тестето на масата — сви рамене Ераст Петрович. — Предоверяване в подобна игра веднъж едва не ми коства живота.
	Князът ни най-малко не се засегна, дори напротив — одобрително се разсмя.
	— Правилно. Фортуната си е фортуна, но защо да се поставя в трудно положение. И така?
	— Черна — заяви Фандорин, без да се замисля.
	Пожарски помисли и каза:
	— Съгласен.
	Най-горната карта се оказа седмица пика.
	— Следващата е пак черна.
	— Съгласен съм.
	Обърна я — вале спатия.
	— Пак черна — търпеливо, сякаш играеше с малко дете на някаква скучна бебешка игра, каза Ераст Петрович.
	— Не ми се вярва три пъти подред… Не, червена — реши князът — и отвори дама спатия. — Така си и мислех — въздъхна Глеб Георгиевич. — Вие сте истински любимец на съдбата. Жалко би било да се лиша от такъв съюзник. Знаете ли, отначало ви сметнах за полезен субект наистина, но опасен. Сега вече не мисля, че сте опасен. При всичките си блестящи качества вие имате един огромен недостатък. Липсва ви всякаква гъвкавост, не умеете да си мените цвета и формата според обстоятелствата, неспособен сте да се отклоните от набелязания път и да минете по околна пътечка. Следователно не бихте издебнали някого в гръб, за да му забиете ножа. Няма тепърва да се отдадете на въпросното изкуство и това е добре дошло за мен. Колкото до гъвкавината, на много нещо бих могъл да ви науча. Предлагам ви съюз. Заедно можем да обърнем планини. Не ви говоря за някаква определена длъжност, това ще го обсъдим допълнително. Засега ми трябва само принципното ви съгласие.
	Статският съветник мълчеше и Пожарски се усмихна доброжелателно:
	— Добре, да не бързаме. На първо време просто да се сближим. Аз ще ви науча да сте гъвкав, а вие мен — да познавам картите. Става ли?
	Фандорин помисли и кимна.
	— Чудесно. Предлагам да минем на „ти“, а довечера ще го заздравим с брудершафт — грейна князът. — Става ли? На „ти“ и „Ераст“?
	— На „ти“ и „Глеб“ — прие Ераст Петрович.
	— Приятелите ме наричат „Глебчик“ — усмихна се новоназначеният главен полицейски началник и му подаде ръка. — Добре, Ераст, до довечера. Чака ме важна работа.
	Фандорин стана и му стисна ръката, но още не бързаше да си тръгне:
	— Ами какво ще стане с издирването на Грин? Няма ли да п-предприемем нещо? Глеб, нали т-ти — статският съветник видимо се затрудни с непривичното обръщение — каза, че „ще му кроим кюляфа“.
	— За това нямай грижа — отговори Пожарски с усмивката на Василиса Премъдра, която обяснява на Иван Царевич, че утрото е по-мъдро от вечерта. — Срещата, за която бързам, може окончателно да приключи случая с БГ.
	Смазан от този последен удар, Фандорин не каза нищо повече, само унило кимна за сбогом и си тръгна.
	Като попарен се спусна по няколкото стъпала, бавно прекоси фоайето, наметна коженото си палто и излезе на булеварда, полюшвайки меланхолично цилиндъра си в ръка.
	Но щом се отдалечи от жълтата сграда с белите колони, в държането му настъпи невероятна промяна. Той внезапно изскочи на платното и махна на първия кочияш.
	— Накъде ще наредите, ваше превъзходителство? — бодро подвикна сивобрад владимирчанин, съгледал под наметнатото палто лъскавия орденски кръст. — Само кажете — и ще ви откарам в миг!
	Но важният господин не се качи, а кой знае защо огледа кончето — здраво, яко, дългокосместо, — и подритна с върха на обувката обкова на шейната.
	— По колко върви сега такъв впряг?
	Кочияшът не се учуди, защото коя ли година въртеше камшика из московските улици и се беше нагледал на какви ли не гламави. Те впрочем — кукувците — даваха и по-големи бакшиши.
	— Къде пет стотака, кажи го — гордо рече той, леко преувеличавайки, разбира се, за по-солидно.
	Господинът сякаш съвсем се чална. Той извади от джоба си златен часовник със златен ланец.
	— С диаманти е и струва п-поне хиляда рубли. Вземи го и ми дай коня и шейната.
	На кочияша ченето му увисна, той като омагьосан гледаше ярките искрици, с които блесна златото от слънчевата светлина.
	— Мисли по-живичко — сопна му се лудият генерал, — че с друг ще се спазаря.
	Кочияшът грабна часовника, пъхна си го в устата, но ланецът не влезе — остана да виси над брадата му. Заряза камшика, слезе от шейната, за сбогом потупа рижавото конче и си плю на петите.
	— Стой! — викна подире му странният господин — явно се беше съпикясал. — Върни се!
	Кочияшът като обречен се затътри обратно, но без да вади плячката от устата си. Със сетна надежда.
	— Мммаммимумма… — измуча с укор той, което означаваше: „Грехота е, господине, така да се шегувате, поне ми дайте да се почерпя една водка.“
	— Да си довършим менкането — предложи кукунделът. — Дай кожуха и ръкавиците, вземи моето палто. И шапката сваляй.
	Навлече овчия кожух, сложи си шапката му с наушници, а на кочияша метна коженото си палто и му нахлупи цилиндъра. Пък като ревна:
	— Да те няма! Чупка!
	Кочияшът подхвана пешовете на коженото палто, което му беше доста дълго, и се понесе през булеварда с кърпените си ботуши, а златният ланец се подмяташе до ухото му.
	Фандорин пък седна на капрата, цъкна на коня да стои мирен и зачака.
	След пет минути от двора на полицейското управление потегли затворена карета и спря пред главния вход. Появи се Пожарски с букет рози, мушна се вътре и каретата веднага тръгна. Подир нея потегли и шейна с двама господа — все същите познайници на Ераст Петрович.
	Статският съветник поизчака, после подсвирна и викна:
	— Дий, мързеливке! Дий!
	Рижото конче тръсна разресана грива, дрънна камбанката и набра скорост.


	Оказа се, че отиват на Николаевската гара.
	Там Пожарски скочи от каретата, пооправи букета и се втурна нагоре през две стъпала. „Ангелите пазители“ го следваха на обичайната дистанция.
	Тогава мнимият кочияш слезе от шейната. Все едно се поразтъпкваше, отиде до каретата, изпусна си ръкавицата и се наведе. Преди да я вдигне, се огледа и внезапно строши болта на ресора със силен юмручен удар, толкова светкавичен, че никой не го видя. Каретата се полюшна и съвсем леко приклекна. Кочияшът се извърна, но не откри нищо обезпокоително, защото Фандорин вече се беше изправил и зяпаше нанякъде.
	Докато чакаше после на капрата на шейната, отказа на неколцина клиенти от питерския влак, включително едно много изгодно пътуване до Соколники за рубла и двайсет и пет копейки.
	Когато Пожарски се върна, не беше сам, а с много миловидна млада дама. Заровила лице в розите, тя щастливо се смееше. И князът изглеждаше съвсем необичайно: лицето му беше светнало, весело и безгрижно.
	Красавицата го прегърна през рамото със свободната си ръка и го целуна така страстно в устата, че мъхестата му шапка от златка се изкриви на една страна.
	Фандорин неволно поклати глава, изненадан от странностите на човешката природа. Кому би могло да хрумне, че самолюбивият петербуржки хищник е способен на тъй романтично поведение? Но какво общо има всичко това с БГ?
	Щом князът качи спътничката си в каретата, возилото веднага се капична вдясно и се разбра, че не може да потегли.
	Тогава Ераст Петрович си нахлупи шапката до очите, вдигна яка, изплющя юнашки с камшика и се доближи до закъсалата карета.
	— Айде на шейната лека владимирска! — провикна се той с променен глас, който нямаше нищо общо с неговия. — Качвай се, ваше благородие, ща откарам с мамзелката където кажеш, няма много да ти искам: само рубличка, та половин отгоре и четвъртина бакшиш!
	Пожарски му хвърли едно око, после погледна разкривената карета и каза:
	— Откарай госпожицата на площад „Лубянски“. А аз — обърна се към нея — ще се кача при моите хора и отивам на „Тверской“. Ще чакам вести.
	Красавицата се намести в шейната и докато си замяташе краката с мечата кожа, изчурулика на френски:
	— Но ще те моля, миличък, без полицейски номера, никакво проследяване. Той непременно ще усети.
	— Обиждаш ме, Жули — отговори на същия език Пожарски. — Мисля, че никога не съм те мамил.
	Ераст Петрович подръпна юздите и кончето се понесе по „Каланчовка“ в посока към „Садово-Спаска“.
	Госпожицата очевидно беше в добро настроение: първо си изтананика нещо без думи, после тихо запя за червения сукман. Гласчето й беше много приятно и мелодично.
	— „Лубянка“, госпожо — съобщи Фандорин. — Сега накъде?
	Тя завъртя глава, недоволно промърмори: „Колко е досаден с тази негова конспирация!“, и нареди:
	— Направи няколко кръгчета.
	Статският съветник изхъмка и подкара в кръг по площада около замръзналия фонтан и файтонджийската борса.
	На четвъртото кръгче от тротоара се метна в шейната някакъв мъж с черно палто.
	— Я да се мащаш, авантаджия такъв! — кресна кочияшът и замахна да го перне с камшика.
	Пътникът пък да се окаже не кой да е, а лично господин Грин, само че с очила и залепени светли мустаци.
	— Той ми е приятел — обясни красивата госпожица. — Него чаках. Накъде, Гринчик?
	Новият пътник нареди:
	— Карай през „Театрални“. После ще ти кажа.
	— Какво има? — попита любителката на песни. — Какво значи „спешна работа“? Зарязах всичко, тутакси ти се явявам! Да не ти е домъчняло? — дяволито изви гласче.
	— После, като стигнем — каза новият пътник, явно неразположен към много приказки.
	Затова нататък продължиха мълчаливо.
	Двамата слязоха на „Пречистенка“ при двореца на граф Добрински, но не се запътиха към портите, а се качиха по стълбите на пристройката.
	Ераст Петрович, който беше слязъл да потегне такъмите, видя, че им отвори млада жена с бледо строго лице и гладко опъната назад коса, стегната на кок.
	Всичко последвало оттук нататък статският съветник извърши бързо и без ни най-малко колебание, сякаш не действаше интуитивно, а изпълняваше ясен, подробно разработен план.
	Той подкара шейната, спря след петдесетина крачки, върза поводите за каменно стълбче, хвърли кожуха и шапката в шейната, скри парадната си шпага под седалката. Изчака почти безлюдната улица съвсем да опустее, ловко се изкачи по оградата и скочи на земята от вътрешната страна.
	Бързо претича през двора към пристройката и застана точно под отвореното горно прозорче. Нададе ухо, после с лекота се изкатери на перваза, прегъна се и се приплъзна вътре през малкия правоъгълен отвор, което несъмнено изискваше виртуозна пластичност.
	Най-трудното беше да стигне безшумно до пода, но чиновникът се справи и с това. Откри, че се намира в кухнята, малка, но чиста и добре затоплена. Пак се ослуша, защото от вътрешността на къщата се чуваха гласове. Ераст Петрович се ориентира за посоката на звука, извади от кобура на колана си херщал баяра и безшумно тръгна по коридора.


	За втори път днес Ераст Петрович надзърташе и подслушваше през открехната врата, но този път не изпита нито смущение, нито угризения — само ловна страст и тръпката на радостното предвкусване. Животът не е вечен празник, друже Глеб, можеш да се поучиш от Фандорин и на друго освен да разпознаваш картите.
	В стаята имаше трима. Одевешната жена с опъната коса седеше до масата, полуобърната към вратата, и извършваше нещо странно: с малка лъжица гребваше от някакво сивкаво желе и внимателно, почти капка по капка го пресилваше в някакво подобие на консервите, в които се продава зехтин или доматено пюре. Редом бяха сложени още такива консервни кутии — и от тесните, и от обичайните половинкилограмови. Саморъчни експлозиви, досети се статският съветник и радостта му леко помръкна. Наложи се да прибере херщала. Едва ли ще успее да я арестува — достатъчно е жената да трепне от уплаха или изненада, и от пристройката ще останат само отломки. Бомбаджийката не участваше в разговора на другите двама.
	— Просто си луд — объркано каза новопристигналата. — Тази нелегална работа ти е докарала истинска мания за преследване. По-рано не беше такъв. Щом и мен ме подозираш…
	Това беше казано с такъв убедителен, искрен глас, че ако Ераст Петрович със собствените си очи не бе видял госпожицата заедно с Пожарски, непременно щеше да й повярва. Брюнетът с изсечено неподвижно лице не бе присъствал на посрещането на гарата, но в гласа му звучеше безпрекословна увереност.
	— Не подозирам. Знам го. Вие сте ми пускали бележките. Не знаех само дали за заблуда или е провокация. Сега виждам: провокация. Два въпроса. Първият: кой. Вторият… — главатарят на терористите се запъна. — Защо, Жули? Защо?… Добре. Без втория. На първия непременно отговор. Иначе ще ви убия. Веднага. Ако кажете, няма да ви убия. Партиен съд.
	Ясно беше, че това не е просто заплаха. Ераст Петрович отвори още малко вратата и видя, че „сътрудничката“ на Пожарски с ужас гледа кинжала, стиснат в ръката на терориста.
	— Ще можеш да ме убиеш? — жално трепна гласът на агентката. — След онова, което се случи помежду ни? Нима си забравил?
	Онази, дето правеше бомбите, издрънча с нещо стъклено — Ераст Петрович механично погледна в посока към звука и видя, че е пребледняла и е прехапала устна.
	А Грин се изчерви, но гласът му остана все така метален.
	— Кой? — повтори. — Само че истината… Не? Тогава…
	Здраво хвана красавицата с лявата ръка за шията, с дясната замахна.
	— Пожарски — бързо каза тя. — Пожарски, заместник-директорът на Департамента на полицията, а сега московски главен полицейски началник. Не ме убивай, Грин! Ти обеща!
	Безжалостният мъж изглеждаше потресен от признанието й, но прибра кинжала.
	— Защо с него? — попита той. — Не разбирам. За вчера да, но преди?
	— За това не ме питай — сви рамене Жули. След като разбра, че не я заплашва незабавна смърт, тя някак много бързо се успокои и дори кокетно си пооправи прическата. — Не ме интересуват вашите игри на стражари и апаши. Момчета — само се чудите как да се преследвате, да се стреляте с патлаци и да хвърляте бомби. Да ви имахме грижите ние, жените.
	— А какви са вашите грижи? — Грин я загледа с тежък, неразбиращ поглед — Кое е най-важното във вашия живот?
	Сега вече тя се учуди:
	— Как какво? Естествено, любовта. Няма нищо по-важно. Вие, мъжете, сте сбъркани, че не го разбирате.
	— От любов ли? — бавно изговори най-опасният руски терорист. — Червенушката, Емеля, останалите… От любов?
	Жули сбърчи носле:
	— Как иначе? И моят Глебушка е сбъркан също като теб, макар да не играе от апашите, а от стражарите. Каквото ме е помолил, това съм направила. Ние, жените, когато обичаме, то е от дън душа и тогава нищо друго не ни интересува. Ако ще целият свят да рухне!
	— Сега ще проверя — внезапно каза Грин и пак извади кинжала.
	— Какво ти става?! — изпищя „сътрудничката“ и се дръпна. — Нали си признах! Какво ще проверяваш?
	— Дали обичате повече него или себе си. — Терористът направи крачка към нея, а тя заотстъпва към стената и вдигна ръце. — Сега ще телефонирате на вашия покровител и ще го извикате тук. Сам. Да или не?
	— Не! — викна Жули и се приплъзна по стената. — Никога! — стигна до ъгъла и притисна гръб назад.
	Грин се приближи мълчаливо с кинжала в ръка.
	— Да — едва изрече тя. — Да, да, добре… Само махни това.
	Грин се обърна към седналата жена, която все така внимателно вършеше опасната си работа:
	— Игла, провери за телефона на полицейското управление.
	Назованата със странния прякор — същата, за която им бе разказал Рахмет-Гвидон — помести недовършената бомба и стана.
	Ераст Петрович си възвърна решителността и се подготви да действа. Само Иглата да се оттегли поне на десетина крачки от смъртоносната маса. Тогава блъсва вратата; на три, не, на четири скока стига до Грин; зашеметява го с ритник в тила, ако пък успее да се обърне — в брадичката; извърта се към Иглата и й отрязва достъпа до масата. Не е лесно, но е изпълнимо.
	— Четирийсет и четири — двайсет и две — изхлипа Жули. — Номерът е лесен, запомних го.
	Уви, Иглата си остана при бомбите.
	Фандорин не виждаше телефонния апарат, но той очевидно беше в същата стая, защото Грин пак прибра кинжала и посочи някъде встрани:
	— Повикайте го. Кажете му, че е много спешно. Ако издадете нещо — убивам ви.
	— „Убивам ви, убивам ви“ — подсмихна се Жули. — Много си скучен, Гринчик. Поне да се беше ядосал, да ми креснеш, да ми тропнеш с крак.
	Какви бързи преходи от страх и отчаяние към нахалство, помисли си статският съветник. Бива си я.
	Оказа се, че дори е подценил дързостта й.
	— Значи с мен си на „вие“, а с нея — на „ти“? — кимна тя към Иглата. — Тъй-тъй. Чудна любовна двойка сте. Интересно как ли се гушкате. Сигурно стържат железа. Все едно се чифтосват броненосци.
	Осведомен за разпуснатите нрави, характерни в нихилистичните среди, статският съветник никак не се учуди на подмятането й, но Иглата изведнъж неописуемо се развълнува — добре че поне се беше изправила, а не седеше до бомбите.
	— Какво разбирате вие от любов! — кресна тя със звънтящ глас. — Един миг от нашата любов струва повече от всичките ви амурни похождения, взети заедно. Красавицата явно имаше какво да й отговори, но Грин решително я хвана за раменете и я побутна към невидимия телефонен апарат:
	— Хайде!
	След което Жули се скри от погледа му, но Фандорин чуваше гласа й.
	— Централа? Госпожице, четирийсет и четири — двайсет и две — каза този глас съвсем безизразно, а след миг заговори другояче — напористо, властно: — Кой е? Дежурен адютант Келер? Вижте какво, Келер, спешно ми трябва Глеб Георгиевич. Много спешно… Жули, той ще разбере… А, така ли? Да, непременно — затваря слушалката. — Още го няма. Адютантът каза, че го чакат до четвърт час. Сега какво?
	— След четвърт час пак ще се обадите — каза Грин.
	Ераст Петрович беззвучно отстъпи от вратата, после се обърна и бързо напусна къщата по същия начин, по който бе влязъл.
	Рижото конче си беше на мястото, но кожуха и ушанката някой ги беше отмъкнал — ами да, така ачик изоставени…


	Интересна картинка можеше да наблюдава неделната публика, наизлязла по булевард „Пречистенски“: лети шейна, в нея изправен приличен господин, докаран в мундир с ордени, свири като разбойник и подплясква с камшика нещастното конче.


	Едва успя. Сблъска се с Пожарски на вратата на полицейското управление. Князът изглеждаше неспокоен и явно бързаше, никак не се зарадва на неочакваната им среща. Само пророни, без да се спира:
	— После, Ераст, после. Настъпва ключовият момент!
	Но статският съветник хвана висшестоящия с железни пръсти за ръкава и го дръпна към себе си:
	— За вас, господин Пожарски, ключовият момент вече настъпи. Да идем в кабинета.
	Поведението и тонът на Фандорин впечатлиха Глеб Георгиевич. Той го погледна с любопитство.
	— Пак ли сме на „вие“? Ераст, като гледам как ти блестят очите, явно си научил нещо много интересно. Добре, да вървим. Но само за пет минути. Имам спешна работа.
	Князът ясно му показа, че няма време за дълги приказки, не седна, не предложи и на посетителя да седне, макар че калъфите вече бяха махнати. Ераст Петрович впрочем изобщо не възнамеряваше да сяда, защото беше настроен войнствено.
	— Вие сте провокатор, двоен агент, държавен престъпник — изреди той, обладан от леден бяс, и не заекна нито на едно „п“ и „д“. — Не Диана, а вие сте общували с терористите от Бойната група чрез писма. Вие сте погубили Храпов, вие сте съобщили на престъпниците за Петросовската баня, нарочно ме заблудихте и за пряспата, за да се отървете от мен. Вие сте предател! Искате ли доказателства?
	Глеб Георгиевич го гледаше с все същото любопитство, без да бърза с отговора.
	— Май няма нужда — отговори накрая. — Вярвам ти, че разполагаш с доказателства, а нямам време за препирни. Много ми е интересно, разбира се, какво си разкрил, обаче ще ми го разкажеш някой друг път. Хайде, удължавам времето на разговора ни от пет на десет минути, но повече не мога. Така че давай по същество. Добре, провокатор съм, двоен агент и предател. Уредих убийството на Храпов и много други прекрасни изпълнения, включително няколко покушения срещу самия себе си. Е, и? Какво искаш?
	Ераст Петрович се слиса, тъй като беше готов за дълго и упорито отричане. Затова въпросът, който се канеше да зададе накрая, прозвуча доста безпомощно, при това на пресекулки:
	— Но з-защо? З-за какво ви беше цялата тази интрига?
	Пожарски заговори твърдо, уверено:
	— Аз съм човекът, който може да спаси Русия. Защото съм умен, смел и без никакви сантименти. Враговете ми са многобройни и силни: от една страна, фанатиците на бунта, от друга — тъпите и невъзприемчиви говеда в генералски мундири. Дълго време нямах нито връзки, нито протекции. Все едно щях да пробия, но твърде късно, а годините отлитат и Русия вече има съвсем малко време. Затова трябваше да побързам. БГ ми е като дете. Аз отгледах тази организация, осигурих й име и репутация. Тя вече ми даде всичко което можеше, и настана часът да приключа с нея. Днес ще унищожа Грин. Славата, която създадох на този смел господин, ще ми помогне да се издигна с още няколко стъпала, ще ме доближи до крайната цел. Това е цялата и абсолютна истина, казано накратко. Доволен ли сте?
	— И всичко това сте го правили за спасението на Русия? — попита Фандорин, но сарказмът му не смути събеседника.
	— Да, и за самия себе си, естествено. Не деля себе си от Русия. В края на краищата Русия е създадена преди хиляда години от мой родоначалник, а друг от предците ми преди триста години е спомогнал за възраждането й — Пожарски пъхна ръце в джобовете на палтото си, позалюля се напред-назад. — Не си мисли, Ераст, че ме е страх от разобличенията ти. Какво можеш да направиш? Нямаш свои хора в Петербург. Московският ти покровител е низвергнат. Никой няма да ти повярва, никой няма да те чуе. Освен косвени улики и предположения нямаш нищо черно на бяло. Ще пишеш до вестниците? Няма да публикуват нищо. Тук, слава Богу, не сме Европа. Знаеш ли — доверително сниши глас Глеб Георгиевич, — имам револвер в джоба и в момента съм го прицелил в корема ти. Мога да те застрелям. Направо тук, в кабинета си, после ще кажа, че ти си бил агент на терористите, че си бил свързан с тях чрез малката еврейка и си се опитал да ме убиеш. При сегашното положение думата ми е закон, дори ще получа награда. Но аз съм противник на излишните неща. Няма нужда да те убивам, ти наистина не си заплаха за мен. Избирай, Ераст: или играеш на моя страна, по моите правила, или само ще се изложиш. Впрочем има и трета възможност, тя май ти пасва най-много. Да си замълчиш и тихо-кротко да си подадеш оставката. Поне ще си запазиш достойнството, на което толкова държиш. Та какво избираш? Играеш, излагаш се или мълчиш?
	Статският съветник пребледня, веждите му мръднаха нагоре-надолу, тънкият му мустак затрепка. Князът доста иронично наблюдаваше вътрешната му борба и спокойно чакаше края й.
	— Е?
	— Добре — тихо промълви Ераст Петрович. — Щом искаш, ще си з-замълча…
	— Чудничко — усмихна се триумфаторът и си погледна часовника. — Какви ти десет минути, стигнаха ни пет. Колкото за играта, помисли си. Не погребвай таланта си, не ставай като лукавия и ленив раб, за който говори свети Матей*.
	[* Матей 25:18, 25, 27 — притча на Иисус за слугата, закопал сребърния талант на господаря си, вместо да го внесе да събира лихва. — Б.пр.]
	С тези думи главният полицейски началник се запъти към вратата.
	Фандорин отвори уста да го спре, но вместо да викне, устата му отрони едва чуто:
	— „Злина изкоренява зло…“


	Глава шестнайсета
	Зарево

	Веднага след като премахнат Пожарски, трябва да изчезнат. Грин вече беше решил как: с шейна до Богородско, там да се снабдят със ски и през Лосиноостровската гора, без да се мяркат по заставите, да стигнат до Ярославското шосе. Веднъж да се измъкнат от Москва, после лесно.
	Жалко за хвърления труд. Пак ще трябва да зарежат бомбите: стъкленицата с взривната смес е използвана само наполовина, консервните кутии чакат почти готови — с детонаторите и шрапнела, но още не са затворени. Само ще им натежат.
	Прибраха в чантата най-необходимото: фалшиви документи, дрехи, резервен револвер.
	Иглата гледаше през прозореца към залостения дворец. След няколко минути щеше да напусне дома, в който беше отраснала. Най-вероятно завинаги.
	Преди да телефонира повторно в полицейското управление, Жули погледна Грин в очите и го попита:
	— Обещаваш ли да не ме убиеш?
	— Ако дойде.
	Тя се прекръсти и завъртя ръчката:
	— Ало, централа? Четирийсет и четири — двайсет и две.
	Този път Пожарски си беше в кабинета.
	— Глеб, миличък, бързо, бързо ела! — каза му Жули с накъсан от вълнение глас. — Имам само една секунда, не мога да ти обяснявам! „Пречистенка“, дворецът на Добрински, къщата отстрани, ще я видиш. Но ела сам, непременно сам. Аз ще ти отворя! Какво става тук — не можеш да си представиш! Ще ми целуваш ръка! Край-край-край, нямам повече време!… Ще дойде — съобщи уверено, след като затвори телефона. — Ще долети незабавно. Познавам го — хвана Грин за ръката, каза умолително: — Гринчик, ти ми обеща. Как ще постъпите с мен?
	— Обещанието си е обещание — той с отвращение си измъкна ръката. — Ще го видиш как умира. След това те пускам. Партията решава. Присъдата е известна. Обявяват те извън закона. Който те види, е длъжен да те унищожи като гадина. Бягай накрай света, крий се в миша дупка.
	— Нищо — лекомислено сви рамене Жули. — Мъже се намират навсякъде. Ще се оправя. Винаги съм мечтала да отида до Новия свят — и вече съвсем успокоена, премести очи от Грин към Иглата и тъжно въздъхна: — Ах, клети вие, клети. Зарежете по дяволите тези глупости. Тя те обича, нали виждам. И ти я обичаш. Живейте си, радвайте се на това щастие. Стига сте избивали хора. С това все едно нищо добро няма да изградите.
	Грин отмина думите й с мълчание, защото мислеше за предстоящата операция и защото нямаше какво да дискутират. Но Иглата, която гледаше двойната предателка с гнусливо недоумение, не се стърпя:
	— Само не споменавайте повече за любов. Че аз не съм ви обещавала нищо. Може да ви застрелям.
	Жули не трепна, още повече че ръцете на Иглата бяха празни.
	— Презирате ме, че не искам да умра за Глебушка? Грешка. Аз не предавам любовта, а слушам сърцето си. Ако то ми беше казало: умри, щях да умра. Но то ми казва: можеш и без Глеб. Ако и да се преструвам пред другите, пред себе си — не.
	— Вашето сърце не би могло да каже нищо друго — с омраза рече Иглата, по-нататъшния им разговор Грин не чу.
	Той излезе и застана до кухненския прозорец, за да наблюдава улицата. Пожарски трябваше да се появи всеки момент. Справедливостта ще възтържествува и другарите му ще бъдат отмъстени. Червенушката, Емеля, Бобъра, Марат, Нобел, Шварц. И Гвоздея.
	Очите му изведнъж съзряха нещо странно — отпечатък от подметка на перваза точно под отвореното горно прозорче. Този знак имаше някакъв тревожен смисъл, но Грин не успя да се замисли за него — звънна камбанката на вратата.
	Жули отиде да отвори, Грин застана зад вратата с колта.
	— Само да сте посмели — прошепна той.
	— Ох, моля ти се — махна с ръка тя, дръпна резето и каза на някого: — Влизай, Глебчик, сама съм.
	В антрето влезе мъж в тъмносиво палто и с шапка от златка. Беше с гръб към Грин и не го видя. Жули бързо целуна Пожарски в ухото и по бузата, иззад рамото му намигна на Грин.
	— Ела да видиш — тя хвана за ръката полицейския началник и го поведе в стаята. Грин безшумно тръгна след тях.
	— Кой е това? — попита Пожарски, щом видя Иглата. — Минутка, не ми се представяйте, аз сам… А, сетих се! Какъв приятен сюрприз. Какво ще рече, Жули? Успяла си да привлечеш мадмоазел Игла на страната на закона? Браво. Обаче къде е кумирът на сърцето ми, доблестният рицар на революцията господин Грин?
	В този миг Грин го подпря с цевта между плешките.
	— Тук съм. Ръцете встрани. До стената и бавно с лице към мен.
	Пожарски разпери длани на височината на раменете си, направи десет крачки напред и се обърна. Лицето му беше напрегнато, веждите навъсени.
	— Капан — каза той. — Сам съм си виновен. Мислех, че ме обичаш, Жули. Сбъркал съм. Е, стават и грешки.
	— Както означава ТГ? — попита Грин с пръст на спусъка.
	Полицейският началник тихо се изсмя.
	— Това ли било? Аз пък се чудя как така господин Грин направо не ме застреля в гръб. Значи нищо човешко не ви е чуждо? Любопитство, а? Добре, понеже сме си близки, ще отговоря на всичките ви въпроси. Тъкмо ще подишам въздух още някоя и друга минута. Радвам се лично да се запозная с получателя на писмата си. Точно така си ви представях.
	— ТГ — повтори Грин.
	— Нищо особено, шега. Означава „третият се радва“ — на латински „терциус гауденс“. Надявам се, че ви е ясен смисълът на шегата? Полицията изтребва хора като вас, вие изтребвате онези, които ми пречат, а аз гледам тези игри и се забавлявам. Мисля, че е остроумно.
	— Какво искате да кажете с това „пречат“? Тоест? Губернаторът Богданов, генерал Селиванов, предателят Стасов…
	— Не се морете, всичките ги помня — прекъсна го Пожарски. — Богданов. Тук по-скоро опираше до личен въпрос. Трябваше да услужа на заместник-директора, моя предшественик в департамента. Той отдавна имаше връзка с жената на екатериноградския губернатор и му се щеше тя да стане вдовица. Мечтите му бяха съвсем платонични, но веднъж ми попадна писъмце от негово превъзходителство, в което той доста неразумно беше споделил с възлюбената си: „Да можеше час по-скоро терористите да пипнат благоверния ти. С удоволствие бих им помогнал.“ Как да не се възползвам? След като толкова героично застреляхте Богданов, аз проведох конфиденциален разговор с влюбения мечтател и заместник-директорското място се освободи. За генерал-лейтенант Селиванов ли? О, тук случаят е съвсем друг. Изключително хитроумен човек. Стремеше се към същото като мен, но ми избяга напред. Затулваше ми слънцето, а това е опасно. За Селиванов безкрайно съм ви благодарен. Когато го пратихте в подземното царство, покорният ви слуга стана най-многообещаващият закрилник на отечеството. После май следва Аптекарският остров и покушението срещу мен и „сътрудника“ Стасов. Тук задачата беше двойна: първо, да вдигна служебното си реноме. Щом самата БГ ме преследва, значи оценява деловите ми качества. И второ: Стасов се беше изчерпал откъм полезност и молеше да бъде освободен. Можех да го освободя, разбира се, но реших, че ще ми дойде по-сгодно, ако умре. Хем и престижът на Бойната група ще нарасне.
	Грин смръщи лице, сякаш надмогваше вътрешна болка, и Пожарски се засмя доволен.
	— Сега — най-важното ви изпълнение, убийството на Храпов. Признайте, че ви подхвърлих прекрасна идея, без нищо да ви натрапвам. Аз от своя страна признавам, че се справихте бляскаво. Безжалостно наказахте жестокия сатрап, чието най-тежко прегрешение беше, че не можеше да ме понася и всячески спъваше кариерата ми… Тук, в Москва, ми създадохте много грижи, но в края на краищата всичко се уреди идеално. Дори изпълнението ви с експроприацията ми свърши чудесна работа. Благодарение на общата ни вятърничава дружка Жули научих кой е новият партиен ковчежник и в най-скоро време се канех да му иззема държавните пари. Най-ефектно щях да го направя на длъжността московски главен полицейски началник. Един вид, и без да съм в столицата, седнал съм високо, виждам нашироко. Жалко. Явно не ми било писано — въздъхна с примирен вид. — Поне оценете елегантното хрумване… После какво? Полковник Сверчински? Подлец, гнусен шарлатанин. Вие ми помогнахте да му отмъстя за един подъл номер. Бурляев? Тук пък аз ви помогнах — както в случая с Рахмет. Само това оставаше, БГ, любимото ми творение, да бъде унищожено от началника на московската Тайна полиция. Не е честно. Който сее зърното, той жъне реколтата. Браво, че очистихте Бурляев. Неговото ведомство мина изцяло под мое подчинение. Е, с Фандорин допуснахте грешка, а той ужасно досадно ми се пречкаше в краката. Но за Фандорин не ви виня, той е по-специален случай… Това е, и после дойде време да приключваме общата ни епопея. Уви, и най-хубавите неща си имат край. Премислих операцията до най-малките подробности, но се набъркаха разни случайности. Жалко. Тъкмо бях набрал скорост, още малко, и никой не можеше да ме спре… Съдба.
	Жули изхлипа.
	— Нищо — обърна се към нея полицейският началник. — На теб не се сърдя, само на съдбата. С теб ми беше хубаво и весело, а че си ме предала — явно не си имала изход. За най-голяма изненада по лицето на Жули се стичаха сълзи. Грин никога не беше виждал тази жизнерадостна и лекомислена жена разплакала. Но стига приказки. Дори по време на еврейския погром Грин не се беше чувствал толкова зле, както в тези минути, зачеркнали изцяло смисъла на трудната борба и безбройните жертви. Как ще живее занапред — за това трябваше да помисли и той знаеше, че няма никак лесно да открие отговор. Едно-единствено нещо му беше абсолютно ясно: този усмихнат човек трябва да умре.
	Грин прицели оръжието в главата на манипулатора.
	— Ехе, драги! — вдигна ръка Пожарски. — Закъде бързаме? Така приятно си приказваме. Не искате ли да чуете за Жули и нашата любов? Уверявам ви, тази история е по-увлекателна от всякакъв роман.
	Грин поклати глава и запъна петлето:
	— Няма значение.
	— Глеб! Нееее! — с остър вик Жули се хвърли като котка към Грин и увисна на ръката му. Вкопчи се неочаквано силно, острите й зъби се впиха в ръката му, стиснала колта.
	Грин дръпна револвера с лявата ръка, но късно — Пожарски бръкна в джоба си и стреля направо през палтото.
	Ранен съм, помисли Грин, когато си удари гърба в стената и се свлече на пода. Опита се да вдигне ръката с револвера, но тя не го слушаше.
	Жули ритна с върха на обувката колта.
	— Браво, моето момиче — каза Пожарски. — Ти си истинско чудо. Протаках, протаках, но вече нямаше как. Наредил съм на моите хора да изчакат навън точно десет минути и после да нахлуят. Но дотогава щеше да ме убие.
	Шум и вой се надигаше в ушите на Грин, стаята се накланяше ту надясно, ту наляво. Не му беше ясно как се крепят прави двамата мъже, които влетяха от антрето.
	— Чули сте изстрелите, а? — попита полицейският началник. — Отлично. Този го гръмнах, умира. За вас жената, викат й Игла, същата. Не бива да остане, чу неща, които не са за нея.
	Светлината помръкваше. Не бива лицето на Пожарски да е последното нещо, което ще види в изтичащия си живот.
	Грин завъртя гаснещ поглед из стаята да потърси Иглата. Тя стоеше, вкопчила ръце една в друга, и го гледаше мълчаливо, но той вече не можеше да види ясно израза на лицето й.
	Какво проблясва между пръстите й, нещо тънко и светло?
	Детонатор, това е детонатор, досети се Грин.
	Иглата се обърна към съдинката с гърмящата смес и пречупи в нея стъклената тръбичка.
	Животът завърши точно както трябва — с мълниеносно огнено зарево.


	Епилог

	При Кутафя кула се наложи да освободи шейната и да продължи пеша. В града нововъведенията още не се усещаха, но тук, в Кремъл, стана много по-различно от преди: строго, прегледно, навсякъде караулни, паважът всеки ден се почиства от леда и снега и с шейна не може да се влезе. Сега тук се беше настанила висшата власт — новият господар на старопрестолния град беше решил, че е под достойнството му да живее в генерал-губернаторската резиденция, и се нанесе в Малий Николаевски дворец.
	Ераст Петрович се изкачваше по Троицкия мост. С една ръка придържаше шпагата си, с другата държеше тривърхата шапка. Денят беше много тържествен — московското чиновничество се представяше пред негово императорско височество.
	Старият княз замина да си кара старините в омразната Ница. В живота на предишните му подчинени предстояха коренни промени — едного ще повишат, другиго ще преместят на нова длъжност, трети просто ще го уволнят. Опитните хора веднага отбелязваха в какъв час канеха тях или ведомствата им. Колкото по-рано, толкова по-тревожно. Всеки знае, че новата метла отначало яко премита и в първите дни се възцарява изключителна строгост. В това има двоен смисъл: от една страна, веднага да се сплашат всички останали, та да притреперят както трябва, а от друга — властта започва от наказанията, за да прояви накрая милостта си. Отдавна се знаеше също, че първо минават по реда си незначителните служби: околийските управления, земеустройствената комисия, сирашките попечителства и разни периферни департаменти, а истински важните служби се оставят за накрая.
	И по двете поличби излизаше, че статският съветник Фандорин е важна персона, белязана с височайшето внимание. Той беше поканен да се яви пред очите на великия княз най-последен, чак в пет и половина следобед, подир командващия военното окръжие и жандармерийските висши служители. Това можеше впрочем да означава всичко и в благоприятен, и в тревожен смисъл, затова Ераст Петрович не задълба в безсмислени предположения, а изцяло се довери на съдбата. Казано е: „Благородният посреща гнева и милостта на висшестоящите с еднакво достойнство.“
	При Чудов манастир статският съветник срещна поручик Смолянинов, също в параден мундир и по-зачервен от друг път.
	— Здравейте, Ераст Петрович! — възкликна той. — Отивате да се представите? В какъв късен час! Сто на сто ви чака повишение.
	Фандорин леко сви рамене и любезно попита:
	— А вашите п-представиха ли се вече? Как мина?
	— В Тайната полиция има новоназначения. Милников запазва предишната длъжност, Зубцов става началник. Макар и титулярен съветник, какво ще кажете! В Жандармерийското управление ни пращат някакъв от Петербург. За мен е без значение. Аз, Ераст Петрович, така или иначе подавам рапорт. От корпуса се връщам в кавалерията. Сега вече окончателно го реших.
	Ераст Петрович никак не се учуди, но попита:
	— Защо така?
	— Не ми хареса как негово височество говори за задачите на държавната полиция — разпали се поручикът. — Вие, каза, трябва да внушавате на жителите страх и благоговение пред властта. Вашата задача е навреме да откривате плевелите и безмилостно да ги изскубвате за поука и назидание на останалите. Още видът на синия мундир трябвало да вцепенява гражданството. Следвало да се укрепят основите на руската държавност, иначе нихилизмът и слободията щели да ги смият.
	— Може би е точно така? — предпазливо вметна Фандорин.
	— Напълно е възможно. Само че аз не желая видът ми да вцепенява когото и да било! — Смолянинов гневно дръпна пискюла на сабята. — Учили са ме, че трябва да изкореняваме беззаконието и да браним беззащитните, че Жандармерийският корпус е безупречно чиста кърпа, с която върховната власт бърше сълзите на страдалците!
	Статският съветник със симпатия поклати глава:
	— Т-трудно ще ви е в армията. Нали знаете как се отнасят офицерите към жандармеристите.
	— Нищо — упорито тръсна глава розовобузият офицер. — Първо ще ме гледат с презрение, после ще видят, че не съм някакъв си доносник. Някак ще се нагодя.
	— Не се съмнявам.
	Ераст Петрович си взе довиждане с опърничавия адютант и ускори крачка, защото до уреченото време за явяването му оставаха по-малко от десет минути.


	Аудиенцията се провеждаше не в кабинета, а в официалния салон — вероятно с цел представящите се да осъзнаят върховното значение на мига. Точно в пет и половина двама важни лакеи с перуки на букли отвориха вратите, майордомът с позлатен жезъл влезе пръв и гръмогласно съобщи:
	— Негово високородие статски съветник Фандорин.
	Ераст Петрович още от прага почтително се поклони и едва подир туй си позволи да разгледа августейшата особа. Симеон Александрович беше съвсем различен от бикообразния си брат. Слаб, строен, с издължено надменно лице, остра брадичка и напомадена коса — по-скоро приличаше на хабсбургски принц от времето на Веласкес.
	— Здравей, Фандорин — каза негово височество. — Ела.
	Ераст Петрович много добре знаеше, че обръщението на „ти“ към по-нисшите е знак за благоволение в царската, фамилия, но леко се смръщи. Приближи се до великия княз и стисна бялата му елегантна ръка.
	— Значи това си ти — Симеон Александрович с одобрителен интерес огледа внушителната осанка на чиновника. — Пожарски в докладните си те обрисува по най-похвален начин. Каква трагедия, че загина. Безкрайно талантлив човек, всеотдайно предан на мен и престола — генерал-губернаторът се прекръсти, но Фандорин не последва примера му.
	— Ваше императорско височество, трябва да ви съобщя някои п-подробности за дейността на княз Пожарски във връзка със случая с Бойната група. Написах рапорт до министъра на вътрешните работи, в който най-подробно излагам всичко, което…
	— Четох го — прекъсна го Симеон Александрович. — Министърът намери за необходимо да ми го препрати в качеството ми на московски генерал-губернатор. С резолюция: „Пълни измишльотини, и то опасни.“ Но аз добре познавах покойния Пожарски и затова повярвах на всяка твоя дума. Наистина всичко е било точно така. Ти си проницателен и обигран. Пожарски не се е излъгал в мнението си за теб, той много разбираше от хора. Само че не биваше да пишеш рапорт. Разбирам съперникът ти да беше жив. Но какъв е смисълът на умряло куче да вадиш нож?
	— Ваше височество, не целях това. Исках да обърна вниманието на висшето началство върху методите на работа в Т-тайната държавна полиция… — смутен отвърна Ераст Петрович, но великият княз го възпря със снизходителен жест:
	— Аз впрочем изобщо не се сърдя на Глеб за лудориите му. Те посвоему са дори остроумни. Изобщо съм доста снизходителен към онези, които са ми предани искрено — наблегна негово височество. — Ще имаш възможност да се убедиш в това. Колкото до рапорта ти, накъсах го и го забравих. Нямаше никаква нужда от всичко това. Престижът на властта е над всичко, включително над истината. Тепърва ще го усвоиш. Но достойно оценявам твоя хъс. Имам нужда от помощници като Пожарски и теб — умни, енергични, предприемчиви, които пред нищо не се спират. Мястото при мен се оваканти и искам ти да го заемеш.
	Статският съветник, потресен от „лудориите“, загуби дар слово. Но негово височество изтълкува мълчанието му посвоему и се усмихна с разбиране:
	— Май искаш да знаеш какво точно ти предлагам? Няма да си на загуба, не бой се. Още утре ще подпиша указа, с който те назначавам за главен московски полицейски началник, а това, ако не се лъжа, означава дванайсет хиляди заплата плюс четиринайсет хиляди за представителни, плюс каляска и държавна резиденция, а и специални фондове, с които ще разполагаш по свое усмотрение. Длъжността съответства на четвърти клас, така че в най-скоро време ще получиш генералски чин. А придворно звание камерхер ще ти издействам незабавно още за Великден. Какво ще кажеш? Както казват вашите московски търговци: хайде честито, а? — великият княз се усмихна и отново подаде на чиновника тясната си длан. Но августейшата десница остана да виси във въздуха.
	— Знаете ли, ваше височество, реших да се откажа от държавната служба — каза Ераст Петрович с ясен, уверен глас и уж гледаше право в очите негово императорско височество, но същевременно и някак през него. — По ме привлича частният живот.
	И без да чака края на аудиенцията, тръгна към вратата.



	Борис Акунин
	Статский советник, 1999

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/23069)
	Последна редакция: 2012-02-18 20:36:31