[Kodirane UTF-8]

	Борис Акунин
	Декоратор
	Специални поръчения — 2


	Гадно начало

	_4 април, Велики вторник, сутринта_

	Ераст Петрович Фандорин, чиновник 6-и клас за специални поръчения към московския генерал-губернатор, кавалер на руски и чуждестранни ордени, щеше да си изповръща червата.
	Нежното му лице с прозрачна синкавобледа кожа болезнено се кривеше, едната си ръка с бяла ръкавица той притискаше до гърдите, с другата правеше отсечени движения — неубедителна жестикулация, с която Ераст Петрович искаше да успокои помощника си: глупости, няма нищо, сега ще ми мине. Но продължителните и мъчителни спазми подсказваха, че изобщо не са глупости.
	Помощникът му, губернският секретар Анисий Питиримович Тюлпанов, кльощав невзрачен младеж на 23 години, досега не беше виждал шефа в такова жалко състояние. Тюлпанов, на вид съвсем прежълтял, се беше преборил с гаденето и това го изпълни с тайна гордост. Впрочем недостойното чувство мигом се изпари и затова не заслужаваше внимание, ала неочакваната чувствителност на обожавания шеф, винаги толкова хладнокръвен и неподатлив на сантиментите, истински го разтревожи.
	— В-вървете… — с кисел вид смотолеви Ераст Петрович и обърса с ръкавицата лилавите си устни. Обичайното му леко заекване, резултат от някогашна травма, се беше усилило от нервния потрес. — Т-там вървете… Да направят п-протокол, п-подробен… Фотографски снимки от всички страни. И да не съсипят следите…
	Пак се преви одве, но сега ръката му не трепна и той закова пръст към изметнатата врата на барачката, от която колежкият съветник преди минути беше излязъл блед и с разтреперани крака.
	Анисий нямаше никакво желание да влезе пак в сивкавия здрач, където смърдеше на кръв и вътрешности. Но работата си е работа.
	Той пое дълбоко влажния априлски въздух (дано не му призлее), прекръсти се и все едно се гмурна в блато.
	В барачката, използвана за складиране на дърва, а сега почти празна поради наближаващия край на студовете, се беше натъпкал доста народ: следовател, агенти от криминалната полиция, началникът на полицейския участък, кварталният надзирател, съдебен лекар, фотограф, стражари и чистачът Климук, който беше открил мястото на чудовищното злодеяние — сутринта влязъл за цепеници, видял, разкрещял се, както му е ред, и търтил да вика полицията.
	Вътре бяха запалени две газени лампи, по ниския таван се люшкаха тромави сенки. Беше тихо, само в ъгъла хлипаше като дете и подсмърчаше младичък стражар.
	— Такаа, какво имаме тук? — с любопитство измърка съдебномедицинският експерт Егор Вилемович Захаров и ръката му в гумена ръкавица вдигна от пода нещо мораво и слизесто. — Да не е далачето? Да, то е, миличкото. Чудничко. В пликчето, в пликчето. Сега матката, левият бъбрек — и става пълен комплект, без да броим разните му дреболии… Какво е това под крака ви, мосю Тюлпанов? Да не е сляпото черво?
	Анисий погледна надолу, ужасен се дръпна и насмалко да се спъне в проснатото тяло на Степанида Ивановна Андреичкина, неомъжена, 39-годишна. Тези сведения, а и дефиницията на занаята й бяха посочени в жълтата й карта на проститутка, грижовно положена на разпрания й гръден кош. Друго нищо грижовно нямаше в посмъртния вид на неомъжената Андреичкина.
	Лицето й, очевидно не кой знае колко прекрасно и приживе, сега изглеждаше кошмарно: посиняло, на петна от спечена пудра, очите изцъклени, устата зинала в безмълвен вопъл. Надолу беше още по-страшна. Някой беше нацепил клетото тяло на пачаврата нашир и надлъж, беше извадил всички вътрешности и ги беше подредил на земята в странна картина. Впрочем Егор Вилемович вече бе прибрал почти цялото изложение в номерирани пликове. Останаха само черното петно от плисналата кръв и парцалите от срязана ли, разкъсана ли рокля.
	Леонтий Андреевич Ижицин, следовател по тежките престъпления към окръжния прокурор, клекна редом с доктора и делово попита:
	— Следи от съвкупление?
	— После ще ви представя случая, пиленце. Ще направя отчетеца и всичко ще изложа в него. Тук, нали виждате, е мрак египетски и плач чутовен.
	Като всеки чужденец, овладял до съвършенство местния език, Егор Вилемович обичаше да вмъква в речта си разни засукани изрази. Макар и със съвсем обичайно презиме, експертът беше от британски произход. Баща му, и той лекар, дошъл в Русия по времето на покойния цар, установил се, а трудното си за произнасяне фамилно име Закарайъс приспособил към тукашните условия — така им разказа самият Егор Вилемович по пътя за насам в кабриолета. То му и личеше, че не е свой човек русин: длъгнест, кокалест, пясъчна коса, голяма уста с почти невидими устни — подвижна, непрестанно премята наляво и надясно боклучава луличка от морска пяна.
	Следователят Ижицин с демонстративен интерес, нарочно пресилен, гледаше как експертът върти в похватните си пръсти поредния къс разпарчетосана плът и саркастично попита:
	— Началникът ви още ли диша чист въздух, господин Тюлпанов? Казах аз, че идеално щяхме да се оправим и без губернаторски надзор. Не е за деликатни очи тази гледка, а нашего брата на всичко сме обръгнали.
	Ясно — недоволен е Леонтий Андреевич, ревнува. И как не — лично Фандорин му пратили да надзирава разследването. Кой следовател ще преглътне такова нещо?
	— Какво си се разциврил, Линков, като госпойца! — изръмжа Ижицин към хлипащия полицай. — Претръпвай. Ти не си „за специални поръчения“, има да се нагледаш на какво ли още не.
	— Да не дава Господ човек на туй да претръпне — измърмори под нос старшият стражар Приблудко, врял и кипял ветеран, познайник на Анисий от един случай преди две години.
	Но и с Леонтий Андреевич не се сблъскваше за първи път. Неприятен господин — нервозен, постоянно се подсмива, а очите му жилят. Издокаран, яката му като алабастър, маншетите още по-бели, пък току перне с нокът невидима прашинка от рамото си. Честолюбец, голяма кариера гони. Само че лани по Богоявление нещо замота разследването, свързано със завещанието на търговеца Ситников. Случаят беше нашумял, отчасти дори засягаше интересите на високопоставени лица, затова не търпеше протакане, та негово сиятелство княз Долгорукой помоли Ераст Петрович да подпомогне прокуратурата. А знае се шефът как помага — за един ден разплете цялата работа. Ижицин затуй подскача — усеща, че отново ще изпусне лаврите.
	— Това е май — рече следователят. — Значи така. Трупа — в полицейската морга на „Божедомка“. Бараката да се запечата и да се тури жандармерийска охрана. Агентите да разпитат всички жители околовръст, и то подробно. Чули ли са, видели ли са нещо съмнително. Ти, Климук, кога последно влезе за дърва — след десет, така ли? — попита той чистача. — А смъртта е настъпила не по-късно от два през нощта? — обърна се към Захаров. — Значи да се наблегне на интервала от десет и нещо докъм два след полунощ — и пак към Климук: — Ти говорил ли си вече с хора от квартала? Някой нещо да ти е казал?
	Чистачът (прошарена брада като метла, рошави вежди, бабунест череп, височина към метър и осемдесет, особен белег — брадавица насред челото, упражняваше словесния портрет Анисий) стоеше и мачкаше бездруго смачканата си донемайкъде фуражка.
	— Съвсем не, ваше високоблагородие. Инак нали… Запрях вратата на бараката, та право при господин Приблудко. А от полицейския участък вече ме не пущиха, доде началството не се появи. Тукашните нищо не знаят. То не че, нали — виждат, надошле са копои… господа полицаите са пристигнали. Но за онуй чудо (плахо погледна към трупа) нищо не знаят.
	— Това ще го проверим — подсмихна се Ижицин. — Значи агентите — действайте. А вие, господин Захаров, си откарайте съкровищата. И до обед да имам оформено пълното заключение.
	— Господа агентите моля д-да останат — чу се отзад тихият глас на Ераст Петрович.
	Всички се обърнаха.
	Как беше влязъл колежкият съветник, кога? Вратата дори не скръцна. И в полумрака личеше, че е блед и потиснат, но гласът му беше спокоен и говореше както винаги сдържано и любезно, но така, че да ти се отще да възразяваш.
	— Господин Ижицин, дори чистачът разбира, че не б-бива да се разгласява събитието — сухо каза той на следователя. — Всъщност затова съм пратен, да осигуря най-строга секретност. Никакво разпитване. Нещо повече, моля и дори задължавам всички присъстващи да пазят абсолютно мълчание за случилото се. На хората в квартала да се обясни, че… проститутка се е обесила, посегнала е на живота си, нищо особено. Ако из Москва плъзнат слухове, всеки от вас ще бъде разследван служебно и който се окаже виновен за разгласяването, ще си понесе суровото наказание. Извинявайте, господа, но т-това са дадените ми инструкции и те имат своите си основания.
	Стражарите по знак на доктора понечиха да вземат носилката, оставена до стената, за да вдигнат с нея трупа, но колежкият съветник ги спря с ръка:
	— М-момент — и се наведе над убитата. — Какво е това на лицето й?
	Ижицин, засегнат от порицанието, сви тесните си рамене:
	— Кръв. Наоколо, ако не сте забелязали, кръвта е в изобилие.
	— Но не и по лицето й — Ераст Петрович леко тръкна овалното петно с пръст — на бялата ръкавица остана следа. С изключително, както му се стори на Анисий, вълнение колежкият съветник (а за Тюлпанов просто „шефът“) произнесе: — Нито е порязано, нито е ухапано.
	Следователят наблюдаваше манипулациите на чиновника с недоумение, експертът Захаров — с интерес.
	Фандорин извади от джоба си лупа, почти се залепи за лицето на жертвата, вгледа се и ахна:
	— Отпечатък от устни! Господи, това е целувка! Не ще и дума!
	— И защо толкова се вайкате? — подметна язвително Леонтий Андреевич. — Тук има и по-големи страхотии — люшна върха на трандафора си към отворения гръден кош и зейналата коремна кухина. — Какво ли не им хрумва на тия безумци.
	— Ах, че гадно — смотолеви колежкият съветник. С бързо движение свали изцапаната ръкавица и я хвърли. Изправи се, закри очи и додаде съвсем тихо: — Боже, нима и в Москва се започва…

	* * *

	_What a piece of work is man! How noble in reason! How infinite in faculty! In form and moving how express and admirable! In action how like an angel! In apprehension how like a god! The beauty of the world! The paragon of animals! And yet, to me, what is this quintessence of dust?* Нека! Нека за принца датски, същество бездейно и преситено, човекът е нищо — за мен не е! Бардът е само наполовина прав — в човешките действия няма много нещо ангелско и е кощунство човекът да се уподобява по разум на Бога, но на света няма нищо по-прекрасно от него. Че какво са деянията и разумът — лъжа, химера, суета, наистина квинтесенция на праха. Човекът не е дело, а тяло. Дори растенията, радост за окото, дори най-причудливите цветя са нищо в сравнение с великолепното устройство на човешкото тяло. Цветята са примитивни и прости, еднакви отвън и отвътре, както и да обърнеш листенцата. Скучни са за гледане цветята. Как ще се мерят алчните им стъбълца, мизерно-геометричните им съцветия и жалките тичинки с пурпура на жилавите мускули, еластичността на копринената кожа, сребристия седеф на стомаха, изящните извивки на червата и тайнствената асиметричност на черния дроб!_
	[* Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си; колко безкрайно богат на способности, изрази, движения; колко изумително съвършен; в действията си колко приличен на ангел; в своята прозорливост колко подобен на бог! Върховна красота на света! Венец на всички живи твари! И какво е за мен тази квинтесенция на праха? — Шекспир, „Хамлет“, ІІ, 2, превод Валери Петров. — Б.пр.]
	_Къде ще се сравнява монотонната багра на цъфналия мак с многообразните отсенки на човешката кръв — от аления артериален кипеж до царствения венозен пурпур? Кой би уподобил вулгарната синева на камбанките с нежносинкавата мрежица на капилярите или есенната премяна на клена с багренеца на месечните кръвотечения? Женското тяло е по-изискано и стократно по-интересно от мъжкото. Функцията на женското тяло не е грубият труд и разрушението, а съзиданието и лелеенето. Гъвкавата матка е като скъпоценна бисерна мида. Идея! Трябва някога да отворя оплодена утроба, за да разкрия съзряващия в нея бисер — да-да, непременно! Още утре!_
	_Твърде дълго постих, още от Задушница. Устните ми пресъхнаха да повтарям: „Съживи прокълнатото ми сърце с пости страстоубийствени!“. Господ е добър и милостив, Той не би ми се разсърдил, че нямам сили да изтърпя шест дни до Възкресение Господне. В края на краищата 3 април не е просто ден, той е годишнина от Просветлението. Тогава пак беше 3 април. Е, по другия стил, но какво от това. Важното е звученето, музиката на думите: тре-ти ап-рил._
	_Аз имам свои пости и свой Великден. Като се блажи — да се блажи. Не, няма да чакам и до утре даже. Днес! Да-да, ще пирувам. Не до насита, а до пресита. Не зарад себе си — а в името Божие._
	_Та нали Той ми отвори очите — научи ме да виждам и да разбирам истинската красота. Не само туй — но и да я разкривам, да я представям на света. Да я разкривам е все едно да я творя. Аз съм калфа на Твореца._
	_Как сладостно е да се облажиш след дълго въздържание. Спомням си всеки сладостен миг, знам, че паметта ми ще запази всичко до най-малката подробност, няма да попилее нито едно от зрителните, вкусовите, сетивните, слуховите и обонятелните усещания._
	_Затварям очи и виждам._
	_Късна вечер. Не ми се спи. Вълнение и възторг ме водят по мръсните улици, из пущинаците, между разкривените къщи и килнатите огради. Вече много нощи не спя. Присвиват ме гърдите, стягат ме слепоочията. Денем се унасям за половин-един час и се събуждам от страховити видения, които не си спомням наяве._
	_Вървя и си мечтая за смъртта, за среща с Него, но знам: не бива да умра, още е рано, мисията ми не е изпълнена._
	_Глас от тъмнината: „Даайте за половинка бутилка.“ Треперлив, продран. Обръщам се и виждам най-гнусното и безобразното измежду човешките създания: изпаднала пачавра — пияна, дрипава, и при това гротескно напудрена и начервена._
	_Отвръщам се погнусен, ала внезапно познатата остра жал ми пронизва сърцето. Нещастнице, докъде си изпаднала! И то жена, шедьовърът на Божието изкуство! Така да се погавриш със себе си, да оскверниш и опошлиш Божия дар, така да унижиш скъпоценната си репродуктивна система!_
	_Ти, естествено, не си виновна. Бездушното, жестоко общество те е оваляло в калта. Но аз ще те очистя и ще те спася. Душата ми просветлява и се възрадва._
	_Не съм знаел, че тъй ще стане. Нямах намерение да нарушавам постите — иначе пътят ми нямаше да мине край тези жалки коптори, а през зловонните сокаци на Хитровка или Грачовка, обиталище на мерзостта и порока. Но великодушие и щедрост ме изпълват, съвсем леко обжарени от нетърпелив копнеж._
	_„Сега ще те зарадвам, мила — казвам аз. — Тръгвай с мен.“_
	_Аз съм с мъжки дрехи и вещицата си мисли, че се е намерил клиент за гнилата й стока. Тя дрезгаво се смее, поклаща рамене: „Къде отиваме? Ей, имаш ли пари? Дай да ям поне или по-добре ми купи пиене.“ Горката заблудена овчица._
	_Повеждам я с мен през тъмния двор към бараките. Припряно дърпам една врата, втора, третата не е заключена._
	_Щастливката ми дъхти отзад на долнопробна водка, киска се: „Я глей, води ме у сайванто. Я що е загорел.“_
	_Едно движение със скалпела — и отварям за душата й дверите на свободата._
	_Освобождението не идва без болка, то е като раждането. Онази, която сега обичам от все сърце, се гърчи, ужасно я боли, тя хрипти и ръфа парцала, затъкнат в устата й, а аз я галя по главата и я утешавам: „Кротко.“ Ръцете ми сръчно и чисто си вършат работата. Светлина не ми е нужна, очите ми виждат и в нощта като денем._
	_Отварям осквернената мръсна обвивка на тялото, душата на възлюбената ми сестра полита нагоре, а аз замирам в благоговение пред съвършенството на божествения механизъм._
	_Когато с гальовна усмивка вдигам към лицето си горещия къс на сърцето й, то още бие, още трепка като уловена златна рибка, и аз нежно целувам чудесната рибка в отворените устенца на аортата._
	_Мястото е добре избрано, никой не ми пречи и този път химнът на Красотата е изпят докрай и завършен с целувка по бузата. Спи, сестро, животът ти е бил долен и ужасен, видът ти беше оскърбителен за очите, но благодарение на мен ти стана прекрасна._
	_Цветето например. Истинската му красота не личи в ливадата или лехата, о не! Розата е царствена в корсажа, карамфилът — на ревера, теменугата — в косата на чаровницата. Триумфът за цветето идва, когато вече е срязано, истинският му живот е неделим от смъртта. Същото е с човешкото тяло. Докато живее, то не може да разкрие цялото великолепие на възхитителния си строеж. Аз помагам на тялото да се възцари. Аз съм градинар._
	_Впрочем не, градинарят накрая само срязва цветята, а аз създавам от телесните органи опияняващо прекрасно пано, величествена декорация. В Англия идва на мода небивала досега професия — decorator, специалист по украсяване на дома, витрините, празничните улици._
	_Не съм градинар, аз съм decorator._


	Още по-ужасно

	_4 април, Велики вторник, по пладне_

	На извънредното съвещание при московския генерал-губернатор Владимир Андреевич Долгорукой присъстваха:
	главният началник на полицията Юровски, генерал-майор от свитата на негово императорско величество;
	прокурорът на Московската съдебна палата камерхер Козлятников, действителен статски съветник;
	началникът на криминалната полиция статски съветник Ейхман;
	чиновникът за специални поръчения на генерал-губернатора колежки съветник Фандорин;
	следователят по тежките престъпления към прокурора на Московската съдебна палата Ижицин, придворен съветник.
	— Какво време, какво мерзко време — с тези думи Владимир Андреевич откри тайното заседание. — Това е свинщина, господа. Мрачно, ветровито, локви, кал, а най-лошото е, че река Москва е придошла повече от обичайното. Ходих в Замоскворечие — кошмар и ужас. Водата се е покачила със седем метра. Заляла е всичко чак до „Пятницка“. И на левия бряг е трагедия. По „Неглинная“ не може да се мине. Ох, трагедия, господа. Ще се посрами Долгорукой на стари години!
	Всички присъстващи угрижено завъздишаха, само на лицето на следователя се изписа леко изумление и князът, невероятно наблюдателен, реши да обясни:
	— Виждам, млади господине… ъъ… Глаголев ли бяхте? Не, Букин…
	— Ижицин, ваше високопревъзходителство — подсказа прокурорът, но недостатъчно високо — близо седемдесет и девет годишният московски вицекрал (и така наричаха всемогъщия Владимир Андреевич) беше доста глух.
	— Простете на стария човек — добродушно разпери ръце губернаторът. — Та тъй, господин Пижицин*, виждам, че сте в неведение… вероятно и по служба не ви се полага. Но щом сме на съвещание… И така — издълженото лице на княза с провисналите кестеняви мустаци доби тържествен вид, — за Възкресение Христово негово императорско величество ще ощастливи с посещението си първопрестолния ни град. Без фанфари и без церемонии — да се поклони на московските светини. Имаме височайше нареждане да не предупреждаваме московчани, защото визитата се тъкми като един вид impromptu**. Това обаче не намалява отговорността ни за посрещането, което трябва да е на ниво, и за общото състояние на града. Сутринта например, господа, получих послание от негово високопреосвещенство Йоаникий, московския митрополит. Жалва се владиката, пише, че за Великден в сладкарските магазини е същинско безобразие: витрините и рафтовете са отрупани с кутии и бонбониери с изображения на Тайната вечеря, Кръстния път, Голготата и всякакви подобни. Това е кощунство, господа! Бъдете така добър, уважаеми — обърна се князът към полицейския началник, — още днес да разпространите полицейска наредба, че подобни скверности се забраняват. Кутиите да се унищожат, съдържанието им да се предаде във Възпитателния дом***. Да се засладят сирачетата за празника. А дюкянджиите дори да се глобят, че ме излагат пред височайшата визита! — генерал-губернаторът развълнуван нагласи леко накривилата се встрани къдрава перука, искаше още нещо да каже, но се разкашля.
	[* Ижицин — от „ижица“, последната буква от църковнославянската азбука. Глаголев, Букин — съответно от „глагол“ — г, и „буки“ — б. Пижицин пък е от „пыжик“ — дребно надуто човече, наперен мъник. — Б.пр.]
	[** Импровизация (фр.). — Б.пр.]
	[*** Възпитателните домове са създадени по времето на Екатерина II: в Москва през 1764 г., а по-късно, през 1770 г., и в Петербург, за обучение на 5–6 годишни деца; в тях се отглеждат сираци, незаконородени и изоставени деца с цел да се изолират от пагубни влияния. — Б.пр.]
	Веднага се отвори незабележима врата за вътрешните помещения и оттам, стъпвайки безшумно с плъстени пантофи на патравите крака, изскочи слаботелесно старче с ослепително блеснал плешив череп и преогромни бакенбарди — личният камердинер на негово сиятелство Фрол Григориевич Ведишчев. Тази внезапна поява не учуди никого. Всички присъстващи намериха за необходимо да поздравят влезлия с кимане или поне с поклащане на главата, защото Фрол Григориевич въпреки скромното си положение се смяташе в древния град за влиятелна и дори всевластна особа.
	Ведишчев бързо капна някакъв лек от стъкленичка в сребърна чашка, поднесе я на княза и пак така устремно изчезна в обратната посока, без да погледне никого.
	— Мерши, Фрол, мерши, милишък — изфъфли подире му генерал-губернаторът, размърда челюсти да нагласи ченето и продължи вече ясно: — Така че Ераст Петрович да благоволи да обясни защо беше туй спешно съвещание. Вие знаете, душко, че сега всяка минутка ми е скъпа. Какво толкова има? Погрижихте ли се тази гадост с разчленяването да не стигне до гражданството? Само това липсваше току преди посещението…
	Ераст Петрович стана и очите на висшите блюстители на московската законност се впериха в бледото решително лице на колежкия съветник.
	— Взети са всички мерки за опазване на т-тайната, ваше сиятелство — израпортува Фандорин. — Всички, които бяха на огледа на местопрестъплението, са предупредени за отговорността и са подписали неразгласяване. Чистачът, открил тялото, поради склонността му към неумерено и невъздържано пиене временно е прибран в специалната к-килия на Жандармерийското управление.
	— Хубаво — одобри губернаторът. — Защо е тогава туй съвещание? За какво настояхте да съберем началниците на следственото и полицейското ведомство? Трябваше да уточните всичко с господин Пижицин.
	Ераст Петрович неволно погледна следователя — удивително добре му пасваше новоизобретеното от княза име, но в момента колежкият съветник не беше настроен никак шеговито.
	— Ваше високопревъзходителство, не съм ви молил да викате господин началника на криминалната полиция. Случаят е толкова тревожен, че се налага да го отнесем към престъпленията от общодържавно значение и с него освен прокуратурата трябва да се заеме оперативният отдел на жандармерията под личния контрол на господин главния началник на полицията. А криминалната полиция изобщо не бих я включвал, там е пълно със случайни хора. Това първо. — И Фандорин направи твърде многозначителна пауза.
	Статският съветник Ейхман понечи да протестира, но князът го възпря с жест.
	— Значи напразно съм ви обезпокоил, драги — сърдечно му каза той. — Вървете да си насвиете там хората — джебчиите и нихилистите: на Великден да си празнуват в Хитровка и да не са мръднали оттам, за Бога. Много разчитам на вас, Пьотър Рейнгардович.
	Ейхман стана, мълчаливо кимна, изкриви усмивка към Ераст Петрович и си излезе.
	Колежкият съветник въздъхна с ясното съзнание, че в лицето на началника на московската криминална полиция си е осигурил враг завинаги, но случаят наистина беше ужасяващ и не можеше да се допуска ненужен риск.
	— Нали ви знам — каза губернаторът и тревожно погледна доверения си помощник. — Щом има „първо“, ще последва и „второ“. Казвайте, не ме тормозете.
	— Много съжалявам, Владимир Андреевич, но ще се наложи да отмените визитата на императора — съвсем тихо произнесе Фандорин, ала князът този път идеално го чу.
	— Как така да я „отменя“? — ахна той.
	Останалите присъстващи посрещнаха възмутителното изказване на самозабравилия се чиновник много по-бурно.
	— Да не сте луд? — ревна полицейският началник Юровски.
	— Това е нечувано! — изблея прокурорът.
	А следователят не посмя да надигне глас, защото нямаше достатъчно висок ранг за подобна волност, но сви пълните си устни в знак на възмущение от безумния произвол на Фандорин.
	— Как така ще я отменя? — безпомощно повтори Долгорукой.
	Вратата за вътрешните стаи се открехна и оттам се подаде наполовина физиономията на камердинера.
	Губернаторът заговори с безкрайно вълнение, изпускайки в бързината срички и цели думи:
	— Ерапетроич, от години… Вие никога… думите на вятъра, но да отменя височайшата? Това е нечуван скандал. Знаете как съм се борил… За мен, за всички нас това е…
	Фандорин смръщи високото си чисто чело. Много добре знаеше колко дълго лавира и хитрува Владимир Андреевич, докато осигури височайшето посещение. А какви спънки му правеше враждебната петербургска „камарила“, която от двайсет години се мъчеше да натири стария хитрец от топлото местенце! Великденският „експромпт“ на негово величество беше триумф за княза, категорично доказателство за непоклатимото му положение. Другата седмица негово сиятелство ще празнува огромен юбилей — шейсет години офицерска служба. По този случай можеше да се надява дори да получи „Андрей Първозвани“*. А сега какво — лично да се моли за отмяна на визитата!
	[* Първи и висш руски орден, с който се награждават видни държавни сановници, учреден от император Петър I на името на апостол Андрей. — Б.пр.]
	— Разбирам всичко, ваше сиятелство, но ако не се отмени, ще стане още по-зле. Тази касапница няма да е последна — лицето на колежкия съветник ставаше все по-мрачно. — Боя се, че в Москва се е появил Джек Изкормвача.
	И пак, както преди няколко минути, думите му накараха всички присъстващи да заговорят едновременно.
	— Как така няма да е последна? — възмути се генерал-губернаторът.
	Полицейският началник и прокурорът попитаха почти хорово:
	— Джек Изкормвача ли?
	А Ижицин се осмели да се изхили:
	— Глупости!
	— Какъв е тоя изкормвач? — изхриптя откъм вратата си Фрол Григориевич Ведишчев в последвалата пауза.
	— Да-да, кой е този Джек? — с явно недоволство огледа подчинените си князът. — Всички знаят, само аз не съм в течение. Все така правите!
	— Това е известен английски убиец, ваше сиятелство, който коли проститутки в Лондон — обясни следователят.
	— С ваше позволение, Владимир Андреевич, ще ви разкажа по-подробно — Ераст Петрович измъкна бележник от джоба си, прелисти няколко странички. Князът сви длан на ухото си, Ведишчев си тури очилата с дебели стъкла, а Ижицин се усмихна иронично. — Както знаете, ваше сиятелство, миналата година бях за няколко месеца в Англия по повод на известния ви случай за изчезналата кореспонденция на Екатерина Велика. Вие, Владимир Андреевич, дори бяхте изразили недоволство от продължителното ми отсъствие. Задържах се в Лондон повече от необходимото, защото се бях съсредоточил върху действията на местната полиция по издирването на чудовищен убиец, който в период от осем месеца — от април до декември миналата година — беше извършил осем зверски убийства в Ийст Енд*. Убиецът проявяваше ужасна наглост. Пращаше писма в полицията с подпис Jack the Ripper, тоест Джек Изкормвача, а веднъж дори изпратил на комисаря, който водел разследването, половин бъбрек, изваден от жертвата.
	[* Някои дати и имена се различават от по-общоизвестните версии за мистериозния лондонски убиец. — Б.пр.]
	— Изваден? Но защо? — учуди се князът.
	— Злодействата на Изкормвача паникьосаха местните не толкова заради самите извършени убийства. В голям и неблагополучен град като Лондон се случват доста престъпления, дори и кървави. Обаче начинът, по който Изкормвача унищожаваше жертвите си, беше наистина чудовищен. Обикновено прерязваше гърлата на клетите жени, после ги изкормваше като дивеч и подреждаше извадените вътрешности във вид на някакви кошмарни натюрморти.
	— Света Богородице! — изпъшка Ведишчев и се прекръсти.
	А губернаторът рече с болезнено чувство:
	— Що за ужасии разправяте. И какво, не го ли намериха този негодник?
	— Не, но от декември характерните убийства секнаха. Полицията реши, че престъпникът или се е самоубил, или… е напуснал Англия.
	— И си няма друга работа, ами идва при нас в Москва — скептично поклати глава полицейският началник. — Дори така да е, престъпник англичанин лесно може да бъде проследен и заловен.
	— От къде на къде решихте, че е англичанин? — извърна се към генерала Фандорин. — Всички убийства са извършени в мизерен квартал, к-където живеят мнозина пришълци от европейския континент, включително руснаци. Впрочем една от първите версии на английската полиция беше за имигрант медик.
	— Защо непременно медик? — прояви интерес Ижицин.
	— Защото вътрешните органи на жертвите всеки път са вадени много прецизно, с отлично познаване на анатомията, при това най-вероятно с хирургически скалпел. Лондонската полиция беше твърдо уверена, че Джек Изкормвача е лекар или студент по медицина.
	Прокурорът Козлятников вдигна изящно пръст, блесна брилянтът на пръстена му.
	— Но защо точно лондонският Изкормвач да е убил и накълцал Андреичкина? Че малко ли са ни нашите си убийци? Налокал се е някой кучи син до умопомрачение и си е въобразил, че бори чудовища. Такива ги имаме колкото си щете.
	Колежкият съветник въздъхна, търпеливо отговори:
	— Фьодор Калистратович, нали прочетохте докладната на съдебния лекар. Спиртосан безумец не може да оперира така точно, и то с „остър предмет от хирургически вид“. Това първо. Точно както в Ийст Енд, и тук нямаме обичайните за този вид престъпления полови безчинства. Това второ. Но най-зловещото е отпечатъкът от кървава целувка на бузата на убитата — това трето. Всички жертви на Изкормвача са имали такъв кървав печат: на челото, на бузата, в един от случаите на слепоочието. Инспектор Джилсън, от когото научих тази подробност, не й придаваше особено значение, защото Изкормвача имал и доста по-ужасни хрумвания. Но от оскъдните сведения за маниакалните убийци, с които разполага криминалистиката, е известно какво значение има ритуалът за тези злодеи. В основата на серийните убийства с маниакален уклон винаги има някаква „идея“, която подтиква многократно чудовището да умъртвява непознати нему хора. Още в Лондон се опитвах да внуша на следствените шефове, че основното е да разкрият „идеята“ на маниака. Останалото е въпрос на криминалистка техника. Няма никакво съмнение, че типичните черти на Джек Изкормвача и нашия московски злодей напълно съвпадат.
	— И все пак е доста странно — поклати глава генерал Юровски. — Джек Изкормвача да се изпари от Лондон, за да се озове тук в барака за дърва в Самотьок… Освен това, съгласете се, заради смъртта на някаква си проститутка да се отменя височайша визита…
	Търпението на Фандорин явно се изчерпваше, защото той доста рязко отговори:
	— Да ви напомня, че заради случая с Джек Изкормвача бяха отстранени от служба и началникът на лондонската полиция, и даже министърът на вътрешните работи, които твърде дълго време отказваха да отдадат нужното значение на убийствата на „някакви си проститутки“. Дори да предположим, че тук се е появил някой наш си доморасъл Ванка Изкормвача, това не променя нещата. Веднъж усетил вкуса на кръвта, той вече няма да се спре. Представете си какво ще стане, ако по време на посещението на негово величество убиецът ни сервира ново подаръче от вида на днешното? А като се разбере, че това не му е първо престъпление? Чудно Възкресение Христово ще стане в старата столица.
	Князът се прекръсти уплашено, а и генералът заоткопчава златовезаната си яка.
	— Истинско чудо е, че днес поне успяхме да потулим подобно нечувано събитие — колежкият съветник угрижено приглади контешките си черни мустачки. — А и дали сме успели…
	Възцари се гробна тишина.
	— Ваша воля, Владим Андреич — обади се иззад открехнатата врата главата на Ведишчев, — но той е прав. Пишете на царя. Тъй и тъй, имаме тук малък конфуз. В мой минус е, ала в името на вашето императорско спокойствие най-покорно ви молим да не идвате в Москва.
	— Ох, Господи — трепна жално гласът на губернатора.
	Ижицин се надигна, погледна предано почитаемото началство и предложи спасителна идея:
	— Ваше сиятелство, да се позовем на небивалия потоп? В този случай, дето се вика, си е Божа работа.
	— Браво, Пижицин, браво — светна князът. — Умна глава. Така ще напиша. Дано обаче вестникарите да не надушат нещо за касапницата.
	Следователят погледна снизходително Ераст Петрович и седна, обаче не като преди — с половин кълка на четвърт стол, а вече удобно, като равен сред равни.
	Но облекчението, изписало се на лицето на негово високопревъзходителство, почти веднага бе изтласкано отново от униние.
	— Не става. Истината все едно ще изплува. Щом Ераст Петрович казва, че това злодейство не е последно, значи така ще излезе. Той в тези неща е почти без грешка.
	Фандорин му хвърли подчертано недоумяващ поглед и вдигна самурена вежда: така ли било, значи понякога все пак греша?
	В този момент полицейският началник изсумтя, виновно сведе глава и изгъгна:
	— Не знам последно ли е или не, но май не е първо. Виноват, Владимир Андреевич, но не ми се стори от значение и не исках да ви тревожа за глупости. Днешното убийство е твърде предизвикателно, затова се осмелих предвид височайшата визита, но си припомням, че напоследък случаите на зверски убийства на проститутки и скитнички май зачестиха. По Задушница ли беше, се сещам, че ми докладваха за намерена просякиня с разпран търбух. И преди това откриха някаква пачавра с изкормена утроба. За просякинята изобщо не направихме дознание — безполезна работа, а за пачаврата се реши, че сутеньорът й се е напил и я е накълцал. В ареста е, но още не си е признал, отрича.
	— Бре, Антон Дмитриевич, как така! — плесна ръце губернаторът. — Ако веднага бяхме започнали разследване и бяхме насочили към случая Ераст Петрович, вече да сме хванали мерзавеца! И нямаше да се наложи сега отмяна на императорската визита.
	— Че кой да знае, ваше сиятелство, не беше злоумишлено. Знаете какъв е градът, и хората са едни подли твари, какви ги вършат всеки Божи ден! Заслужава ли си за всяка дреболия да обезпокоявам ваше високопревъзходителство! — с почти плачещ глас се заоправдава генералът и обърна поглед за подкрепа към двамата от прокуратурата, но Козлятников го погледна сурово, а Ижицин укорително поклати глава: лошо.
	Колежкият съветник прекъсна вайкането му с кратък въпрос:
	— Къде са труповете?
	— Къде да са — на „Божедомка“. Там ги зариват — всички непрокопсаници, скитници и безименни. Първоначално ги карат в полицейската морга при Егор Вилемович, ако има данни за насилие, а после ги закопават на тамошното гробище. Такъв е редът.
	— Трябва да се ексхумират — с гримаса на отвращение заяви Фандорин. — Незабавно. Да се провери по списъците в моргата има ли трупове на жени, които напоследък — д-да речем, от Нова година — са докарани с признаци за насилствена смърт. И да се ексхумират. Да се провери за сходство в картината на престъплението. Да се потърси дали не е имало подобни случаи. Земята още е студена, труповете би трябвало да са добре запазени.
	Прокурорът кимна:
	— Ще наредя. Имайте грижата, Леонтий Андреевич — и почтително се осведоми: — Ще присъствате ли, Ераст Петрович? За предпочитане е и вашето участие.
	Ижицин ги погледна жлъчно — участието на колежкия съветник не му се виждаше за предпочитане.
	А Фандорин изведнъж пребледня — той си спомни сутрешното срамно прималяване. След кратка вътрешна борба се предаде:
	— Ще пратя моя асистент Тюлпанов да п-помага на Леонтий Андреевич. Смятам, че това ще е достатъчно.


	Приключиха с тежката работа чак след осем вечерта на запалени факли.
	От мастиленото небе покапа студен досаден дъжд. Гробищният пейзаж, бездруго унил, стана толкова потискащ, че на човек му идеше да падне по очи в някой от разкопаните гробове и да се зарие в майката земя, само и само да не вижда тези мръсни локви, разкаляни насипи, съборени кръстове.
	Ижицин ръководеше. Шестима копаеха: двамата сутрешни стражари, оставени към дознанието, за да не се разширява кръгът на посветените в случая, двама ветерани жандармеристи и двама божедомски гробари, без които все едно нямаше да се оправят. Отначало изриваха мократа пръст с лопати, а после хванаха и кирките, за да разкъртят замръзналата земя. Гробищният пазач им посочи къде да копаят.
	Според списъка от януари насам през текущата 1889 година в полицейската морга били докарани 14 женски трупа с „прободно-порезни“ рани. Сега изваждаха покойните от сиромашките им гробове и ги мъкнеха обратно в моргата, където ги оглеждаха доктор Захаров и асистентът му Грумов, млад мъж с охтичав вид, с козя брадичка, която му стоеше като залепена и съвсем подхождаше на безцветния му блеещ гласец.
	Анисий Тюлпанов надникна веднъж вътре и реши повече да не се пробва — по-добре да зъзне на вятъра под ръмящия априлски дъжд. Но след час-два, премръзнал и мокър, а и с доста вцепенени сетива, той отново влезе в помещението за аутопсии и седна на пейка в ъгъла. Там го откри пазачът Пахоменко, съжали го и го отведе в къщурката си да пият чай.
	Пазачът излезе много благ чичин. Лицето му добродушно, гладко обръснато, детските му очи пръскат към слепоочията весели бръчици. Говореше с хубав народен език, да ти е драго да го слушаш, само дето начесто вмъкваше украински думички.
	— Да работиш на гробище се искат мазоли на сърцето — бавно заговори Пахоменко и погледна жалостиво падналия духом Тюлпанов. — Че кой няма да се нажали всеки ден да вижда края си: гледай, рабе Божи, тъй и ти ще згниеш. Но милосерд е Господ, дава на копача мазоли на ръцете, че да не си изжули месото до костта, а когото е натоварил с чловешките скърби, нему дава мазол на сърцето. Да не се изжули. Обвиква се, пане. Отначало и аз бях млад-зелен като тиква, ама дода тука, пия чай с хлебец. Нищо, обвикнах. Яж, момко, яж…
	Анисий поседя с Пахоменко, който много бе обикалял и много нещо бе видял на този свят, послуша протяжния му разказ за поклонения по светите места, за добри и лоши люде, и душата му сякаш се постопли, волята му укрепна. Сега можеше да се върне при черните ями, дъсчените ковчези, сивите савани.
	Благодарение на сладкодумния пазач, домораслия философ, му се разкри идеята, която богато възнагради безполезното му пребиваване на гробището.
	Ето как стана това.
	Привечер към шест-седем вкараха в моргата последния от четиринайсетте трупа. Бодрият Ижицин, предвидливо екипиран с ловджийски ботуши и гумирана пелерина с качулка, повика мокрия Анисий да види резултата от ексхумацията. В помещението за аутопсии Тюлпанов стисна зъби, укрепи с мазол сърцето си и успя да обходи маса след маса, като оглеждаше отблъскващите покойници и слушаше резюмето на експерта.
	— Тези трите хубавици да ги връщат обратно: номера втори, осми, десети — небрежно сочеше с пръст Захаров. — Недоглеждане на гробарите. Не ми е работа. Аз се занимавам само с такива, дето са на специален отчет, другите Грумов ги реже. Ама като се натаралянка, пише на пияна глава каквото му падне воистине.
	— Какво говорите, Егор Вилемович — изблея обиден козлобрадият асистент. — Ако и да си позволявам да поемам спиртни напитки, то е в минимално количество, колкото за укрепване на здравето и разбитите нерви. Грях ви на душата, ей Богу.
	— Хайде де — отпъди го с жест грубият доктор и продължи отчета. — Номера първи, трети, седми, дванайсети и тринайсети също не са по вашия въпрос. Класика: „с ножка в ребрата“ или „с чекийка в зурлата“. Чиста работа, нищо извратено. Я ги разкарайте и тях — Егор Вилемович издуха кълбо лют пушек от лулата, нежно потупа подпухнал синкав труп по разпраното шкембе. — А тази Василиса Прекрасна и другите да останат. Трябва да проверя доколко прецизно са ги кълцали, остър ли е бил ножът и прочее. На пръв поглед бих си позволил да предположа, че номера четвърти и четиринайсети са били в ръчичките на нашия човек. Само че може да е бързал или някой да го е стреснал, та му е попречил да си изпипа докрай любимата занимавка — докторът се ухили със стисната между зъбите лула.
	Анисий ги свери по списъка. Всичко съвпада; четвъртата е просякинята Маря Кривата от „Малий Трьохсвятски“, четиринайсетата — проститутката Зотова от „Свинински переулок“. Същите, за които разказа полицейският началник.
	Ижицин, безстрашен човек, не се умири след думите на експерта, а незнайно защо реши да препровери. Едва не се завираше в отворените рани, задаваше най-обстойни въпроси. Анисий му завидя за самообладанието, засрами се от собствената си безполезност, но не можа да си измисли никакво занимание.
	Излезе навън, където пушеха копачите.
	— Как е, пане, заслужаваше ли си копането? — попита Пахомич. — Или още ще копаме?
	— Ба, още — весело отговори Анисий. — Изкопахме ги всички. Чак ми е чудно. В цяла Москва за три месеца са заклани толкова малко жени от занаята. А вестниците пишат, че градът ни е опасен.
	— Как толкоз малко — изхили се пазачът. — Има си хас. Тие са само дек са с имена. А които ги карат без имена, тех ги фърляме у рововете.
	Анисий трепна:
	— Какви ровове?
	— К’ви ли? Не ви ли рече господин дохтурът? Яла да видиш — и поведе Анисий към отдалечения край на гробището, показа му дълга яма, отгоре само леко засипана с пръст. — Тоз е априлски. Сега го почнаме. Е там е мартенският, вече е зарит — посочи продълговато хълмче. — Там е февруарският, по-натам — януарският. А отпреди туй не знам, щот още ме е нямало. Тук съм от Богоявление — га си дойдох от поклонение в Оптина обител. По-напреж от мен е имало тук един Кузма. Не го познавам. Този Кузма запразнил на Рождество Христово, ударил някоя и друга бутилка, та се изтърсил в незарит гроб и си строшил главата. Ей такваз смърт му пратил Господ. Щом пазиш гробовете, рабе Божий, в гроб си намери смъртта. Обича Той, Господ Бог, такива шегички да си прави с нашего брата гробарите. Нали сме Му като вардияни. Нашият гробар Тишка например…
	— Ама много ли безименни закопавате в ровове? — прекъсна го Анисий, отведнъж забравил и мокрите обуща, и студа.
	— Бая. Само миналия месец къде дузина бяха, ако не и повече. Човек без име е като псе без нашийник. И в кожодерница да го фърлиш — никой не го е грижа. Който е остал без име, направо все едно не е човек.
	— А виждали ли сте сред безименните да има здравата клани?
	Пазачът тъжно изкриви лице:
	— Че кой ще ти ги гледа горките? Пак добре, ако псалтът от „Йоан Воин“ им издудне някоя молитва, а понякога и аз, грешникът, им опея „Вечная памят“. Ой, хора, хора…
	На ти сега следовател по тежките престъпления, на ти обстоен човек, със злорадство си помисли Анисий. Да изпусне толкова важен факт.
	Той махна с ръка на пазача: ще прощаваш, чиче, имам работа. И се затича към сградата.
	— Хайде, момчета — извика отдалеч. — Още работа ни чака! Взимайте кирките, лопатите и идвайте всички!
	Скочи само младият Линков. Старши стражарят Приблудко остана да седи, а ветераните направо му обърнаха гръб. Бяха се уморили от непривичната и несвойствена работа, пък и този не им е началник, а и такъв младок. Но Тюлпанов вече се чувстваше въвлечен в работата и ги накара да се размърдат.
	Имало и защо, както се оказа.


	Много късно вечерта, а може да се каже и през нощта, защото беше към полунощ, Тюлпанов седеше у шефа на „Малая Никитская“ (прекрасна пристройка, шест стайчета с холандски кахлени камини, с електрическо осветление, с телефон), вечеряше и се загряваше с грог.
	Грогът беше по-особен — от японско саке, червено вино и сушени сливи, направен по рецепта на човека от Изтока Масахиро Сибата, накратко — Маса, Фандориновия лакей. Впрочем с поведението и приказките си японецът изобщо не приличаше на лакей. Държеше се нормално с Ераст Петрович, да не говорим за Анисий, когото изобщо не възприемаше като важна особа. По линия на физическите упражнения дори му беше строг учител и Тюлпанов понасяше от него доста хули, издевателства и даже тупаници, маскирани като обучение по японски побоища. Колкото и да хитруваше, колкото и да се скатаваше от омразния погански майсторлък, но с шефа на глава не можеше да се излезе. Ераст Петрович му беше наредил да овладее жиу-жицу — значи трябва да го овладее, ако ще да се разчекне! Обаче никак не го биваше в спорта и наистина само дето се разчекваше.
	— Сутрин сто пътя крекна ри? — страховито го попита Маса, когато Анисий хапна и зачерви бузи от грога. — С драни цукаш по зерязото? Покази драните.
	Тюлпанов скри длани зад гърба си, защото го мързеше да чука хиляда пъти ребром по железния прът, пък и боли, ще знаете. По ребрата на дланите му хич не искаха да се образуват твърди мазоли и Маса много му се караше.
	— Наядохте ли се? Сега може вече да докладвате на Ераст Петрович по работа — позволи Ангелина и разтреби масата, остави само сребърната кана с грога и чашите.
	Хубава е Ангелина, красавица: светлорусата й коса е сплетена на дебела плитка, завъртяна на тила като кръгъл козунак, лицето й е чисто, бяло, големите й сиви очи гледат сериозно и сякаш леят светлина връз околния свят. Необикновена жена, такива рядко се срещат. Подобна хубавица изобщо не би забелязала клепоух мухльо като Тюлпанов. Ераст Петрович обаче е кавалер и половина и жените го обичат. За трите години Анисиево асистентстване няколко избранички, коя от коя по-хубави, поцаруваха-погосподаруваха в пристройката на „Малая Никитская“ и се махнаха, но такава мила, ясна, светла като Ангелина не беше се появявала. Дано се задържи за повечко. А най-добре да останеше завинаги.
	— Благодаря ви, Ангелина Самсоновна — каза Анисий и изпрати с очи стройната висока жена.
	Княгиня, просто княгиня, макар да е от еснафското съсловие. При шефа все са княгини и принцеси. Нищо чудно — такива са му прилика.
	Ангелина Крашениникова се появи на „Малая Никитская“ преди година. Ераст Петрович беше помогнал на сиротната душа в един затруднителен случай и тя се привърза към него. Явно искаше да се отблагодари с каквото може, а освен любов нищо нямаше. Сега дори не е ясно как са се оправяли без нея. В ергенския дом на колежкия съветник стана уютно, топло, хубаво. Анисий и по-рано обичаше да идва, а сега съвсем. Покрай Ангелина и шефът сякаш стана по-сърдечен, по-непринуден. Това му е от полза.
	— Добре, Тюлпанов, хапнахме, пийнахме, с-сега разправяйте какво изкопахте там с Ижицин.
	Ераст Петрович изглеждаше непривично сконфузен — неудобно му е, рече си Тюлпанов, че не отиде на ексхумацията, а изпрати мен. И слава Богу, Анисий може само да се радва, че веднъж и той е бил полезен и е опазил обожавания си шеф от ненужни сътресения.
	А не е ли наистина и той всячески облагодетелстван от шефа: с осигурено ведомствено жилище, с прилична заплата, с интересна работа. И най-голяма, безкрайна признателност — за сестра му Сонка, клетата идиотка. Спокоен е за нея, защото хем той работи, хем тя е наглеждана, нахранена, обичана. Фандориновата камериерка Палашка й е предана и я глези. Тя вече се премести у Тюлпанови. Прескача за час-два да помогне на Ангелина в домакинската работа и бърза да се върне при Сонка. Сега Тюлпанов живее съвсем близо до шефа, на „Гранатний переулок“.
	Анисий започна рапорта си спокойно, отдалече:
	— Егор Вилемович откри две покойнички с признаци за следсмъртна гавра. Едната е просякинята Маря Кривата, умряла при неизяснени обстоятелства на единайсети февруари — тя е с прерязано гърло, с отворена коремна кухина, черният дроб липсва. Другата е Александра Зотова, уличница, заклана е на пети февруари, може би от сводника си Дзапоев — тя също е с прерязано гърло и изкормена утроба. Има и още една, Марфа Жемчужникова, циганка, убита на десети март, но тя е под въпрос — не е с прерязано гърло, коремът й е разпран на кръст, но всичките и органи са в наличност.
	На това място Анисий случайно погледна встрани и се вцепени. На вратата стоеше Ангелина, притиснала ръка към гърдите си, и го гледаше с разширени от ужас очи.
	— Господи — прекръсти се тя, — какви страхотии разправяте, Анисий Питиримович.
	Шефът се озърна недоволен:
	— Върви си в стаята, Геля. Това не е за т-твоите уши. С Тюлпанов работим.
	Красавицата безропотно напусна, а Тюлпанов укорително погледна шефа. Прав сте, Ераст Петрович, но бъдете по-деликатен. Ангелина Самсоновна, разбира се, не е благородничка като вас, но Бога ми, никоя дворянка не може да й стъпи на малкия пръст. Друг на ваше място би я направил своя законна съпруга без капка презрение. Напротив дори — би бил щастлив.
	Но той нищо не каза на глас, не посмя.
	— Данни за полови сношения? — съсредоточено попита шефа, без да го е грижа за мимиките на Тюлпанов.
	— Егор Вилемович не можа да уточни. Земята е още сковава от студ, но все пак е минало доста време. По-важното е друго! — Анисий направи ефектна пауза и пристъпи към основното.
	Разказа как по негово указание разкопали така наречените „ровове“ — общите гробове на безименните покойници. Огледали общо над седемдесет мъртъвци. Девет трупа, от тях един мъжки, имали явни белези от поругание. Картинката е почти като днешната: някой добре запознат с анатомията и разполагащ с хирургични инструменти на воля се е гаврил с телата.
	— И най-интересното, шефе, е, че три обезобразени трупа са извадени от миналогодишни ровове! — докладва Анисий и скромно додаде: — Така им наредих — за всеки случай да разкопаят ноемврийския и декемврийския ров.
	Ераст Петрович много внимателно слушаше помощника си, а на това място направо подскочи от стола:
	— Как така декемврийски, как така ноемврийски! Невероятно!
	— И аз се възмутих по същия начин. Каква е тази наша полиция, а? От колко месеца някакъв изрод вилнее из Москва, а ние изобщо не знаем! Щом коли отрепки, полицаите не ги е грижа — хвърляй в трапа, и довиждане. Вие си знаете, шефе, ама да съм аз, ще им размажа фасона и на Юровски, и на Ейхман.
	Но шефът просто не беше на себе си. Бързо кръстоса стаята напред-назад и избъбри:
	— Няма как да е през декември, още по-малко пък през ноември! Той беше още в Лондон по това време!
	Тюлпанов примига — какво общо има Лондон? Ераст Петрович не беше успял да го запознае с теорията за Джек Изкормвача.
	Фандорин пламна при спомена как се засегна от думите на княз Долгорукой, че е почти без грешка.
	Ето че допускате грешки, Ераст Петрович, и то какви грешки!

	* * *

	_Взетото решение е осъществено. Явно Божията промисъл е помогнала тъй бързо да го претворя в дела._
	_Цял ден ме изпълва възторг и чувство за неуязвимост — след вчерашния екстаз._
	_Дъжд и кал, през деня бях много зает, а изобщо не усещам умора. Душата ми пее, тегли ме просторът, скитосването по околните улици и пущинаци._
	_Пак е вечер. Вървя по „Протопоповски“ към „Каланчовка“. Там някаква жена се пазари с файтонджия. Не се спазариха и онзи си замина, а жената пристъпва объркана от крак на крак. Гледам я — надула шкембето, трябва да е поне в седмия месец. Просто дъхът ми спря: ей го, само ми идва в ръцете._
	_Приближавам се — всичко съвпада. Тя е точно каквато ми трябва. Мръсна, с отекла мутра. С окапали вежди и мигли — явно сифилис. Надали има същество, което да е толкова противоположно на понятието Красота._
	_Заговарям я. Дошла от село да навести мъжа си. Той е занаятчия в Арсенала._
	_Всичко се очертава толкова лесно. Казвам й, че Арсеналът е наблизо, предлагам и да я заведа. Тя не се плаши, защото днес съм жена. Водя я през пущинаците към езерото на Имеровската ботаническа градина. Там е тъмно и няма жива душа. Докато вървим, жената се оплаква колко е тежък животът на село. Аз и съчувствам._
	_Завеждам я до брега, казвам и да не се плаши, чака я радост. Тя гледа тъпо. Умира безмълвно, само въздухът изсвистява в гърлото й и кръвта и бълбука._
	_Нямам търпение да отворя бисерната мида и дори не изчаквам края на конвулсиите._
	_Уви, очаква ме разочарование. Когато с разтреперани от сладка припряност ръце отварям сцепената матка, ми се повдига. Живият зародиш е уродлив и изобщо не прилича на бисер. Изглежда точно като спиртосаните уродчета в стъклениците на професор Линц: същото вампирче. Шава, зее с мишата си устичка. Погнусен го хвърлям._
	_Извод: човекът подобно на цветето трябва да се развие, за да стане красив. Сега разбирам защо никога не съм харесвал децата — гноми с несъразмерно големи глави и недоразвита репродуктивна система._
	_Московските детективи се размърдаха — вчерашната декорация най-сетне извести полицията за появата ми. Смях. Аз съм по-хитър и по-силен, никога няма да ме разкрият. „Какъв актьор умира.“ — както, е казал Нерон. Все едно го е казал за мен._
	_Но хвърлям трупа на жената и мишленцето й в езерото. Защо да разлайвам кучетата, пък и с какво да се похваля — не ставаше за качествена декорация._


	„Бандерора“

	_5 април, Велика сряда, сутринта_

	В ранното утро Ераст Петрович се заключи в кабинета си да размишлява, а Тюлпанов пак потегли за „Божедомка“ — да разкопават октомврийската и септемврийската яма. Сам го предложи. Трябваше да разберат кога е започнал изпълненията си московският убиец. Шефът не възрази. Добре, рече той, вървете, а мислите му вече другаде — дедуктира.
	Този път работата беше гадна, много по-отвратителна от вчера. Труповете, погребани още преди студовете, бяха ужасно разложени и Анисий просто не можеше да ги гледа, а да диша отровения въздух му беше още по-невъзможно. На два пъти дори повърна, не можа да издържи.
	— Виждаш ли — вяло се усмихна на пазача, — не щат да ми стават мазоли…
	— Има и таквиз, дето изобщо не им става мазол — отговори онзи и съчувствено поклати глава. — Такивата най-тежко живеят на света. Но пък Дядо Боже тях ги най обича. На ти, пане, пийни от моя еликсир…
	Анисий седна на пейката, надигна еликсира, поговори си за едно-друго с гробищния философ, послуша приказките му, разправи за живота си, поолекна му на душата и пак отиде на рововете.
	Но напразно — в старите ями не намериха нищо полезно за разследването.
	Захаров жлъчно каза:
	— Луд умора няма, и да бяхте само вие, Тюлпанов. Не ви ли е страх, че жандармеристите случайно може да ви цапнат с кирка по чутурата? Аз пък ще ви напиша в смъртния акт заключение, както си му е ред, че губернският секретар е умрял по естествена причина — спъна се и си нахака загубената глава в камънаците. Грумов ще подпише. Бактисахме всинца от тези ваши мърши. Нали, Грумов?
	Охтичавият асистент жлътна зъби в усмивка, потърка ръбатото си чело с омърляната ръкавица. Обясни:
	— Егор Вилемович се шегува.
	Дотук добре, докторът е циничен, груб човек, но на Тюлпанов му се наложи да търпи и подигравките на отвратителния Ижицин.
	Следователят по тежки престъпления пристигна на гробищата в ранна утрин, кой знае как беше научил за Тюлпановите разкопки. Отначало обезпокоен, че разследването се движи без негово участие, после той се успокои и дори доби самочувствие.
	— Да не би — вика — с Фандорин да имате още някакви гениални идеи? Не щете ли да се наврете и в помийните ями, докато аз водя следствието?
	И си замина, долната твар, победоносно ухилен.


	Общо взето, Тюлпанов се върна на „Малая Никитская“ с празни ръце.
	Качи се умърлушен по стълбите, натисна електрическия звънец.
	Отвори му Маса. В бял гимнастически костюм с черен пояс, на челото му превръзка с йероглифа „усърдие“.
	— Дравей, Тюри-сан. Ера да правим ренсю*.
	[* Реншу — упражнение, тренировка (яп.). — Б.пр.]
	Какво ти реншу, като пада от умора и разочарование.
	— Имам спешно съобщение за шефа — опита да се измъкне Анисий, но Маса не беше вчерашен. Той бодна с пръст ухото му и твърдо заяви:
	— Когато имас спесно съобстение, око ти е опурено и ухо цервено, а сега око ти е съсем марко и ухо съсем бяро. Сваряй шинер, обусти сваряй, обрицай гасти и франера. Сега сте тицаме и сте викаме.
	Понякога Ангелина се застъпваше за Анисий, тя единствена успяваше да се противопостави на проклетия японец, но сега яснооката стопанка не се появи и тиранинът принуди горкия Тюлпанов да се преоблече в гимнастическия екип направо в антрето.
	Излязоха в двора. Анисий зиморничаво заподскача от крак на крак — земята беше студена, — поразмаха ръце, повика „о-осу!“ за укрепване на праната*, а после се започна издевателството. Маса му се хвърли на гърба и го накара да тича в кръг по двора. Японецът беше нисък на ръст, но як и набит, тежеше към седемдесет и пет кила, ако не и повече. Тюлпанов криво-ляво направи две кръгчета и взе да залита. А мъчителят му подвиква в ухото:
	[* Прана — дишане, дихание (санскр.). — Б.пр.]
	— Гаман! Гаман!
	Това е любимата му дума. Означава „търпение“.
	Анисий изтамани още половин кръг, после рухна. И то нарочно право пред голяма мръсна локва, та чуждоземският изверг да прелети над него и да цамбурне. Колкото до прелитането Маса прелетя, но не цопна в локвата — само си топна ръцете. Изпружинира с пръсти, направи невъзможно салто във въздуха и се приземи на краката си оттатък водното препятствие.
	Песимистично поклати облата си тиква и му махна с ръка:
	— Хайдзе, върви да се миес.
	И Анисий моментално се изпари от двора.


	Отчета на помощника (измит, преоблечен и сресан) Фандорин изслуша в кабинета си с японски гравюри, оръжия и гимнастически инвентар по стените. Въпреки следобедния час колежкият съветник още беше по халат. Той никак не се натъжи от безрезултатното дирене, дори по-скоро се зарадва. Впрочем не показа особено учудване.
	Когато асистентът се умълча, Ераст Петрович се разходи из кабинета, премятайки любимата си нефритова броеница, и произнесе фразата, от която на Анисий винаги сладко му се свиваше сърцето:
	— И така, да поразсъждаваме. — Преметна зеленото зърно, полюшна пискюлите на халата си. — Не смятайте, че напразно сте се разкарвали до гробището.
	От една страна, му беше приятно да го чуе, от друга — думата „разкарвали“, съотнесена със сутрешните изпитания, не му се стори съвсем уместна.
	— За по-сигурно трябваше да се убедим, че преди ноември н-не е имало случаи с изкормване на жертви. Снощното ви съобщение, че сте открили два накълцани трупа в декемврийския общ гроб и един в ноемврийския, отначало ме накараха да се усъмня във версията, че изкормвача се е прехвърлил в Москва.
	Тюлпанов кимна, тъй като вече подробно беше запознат с кървавата история на британското чудовище.
	— Но днес отново прегледах лондонските си записки и реших да не избързвам да се отказвам от тази хипотеза. Искате ли да знаете защо?
	Анисий пак кимна — прекрасно разбираше, че неговата роля сега е да си мълчи и да не се обажда.
	— Така — шефът си взе бележника от писалището. — Последното убийство, което се приписва на прословутия Джек, е станало на двайсети декември на „Поплър Хай Стрийт“. Нашият московски Изкормвач по това време вече дейно е снабдявал с кошмарната си продукция „Божедомка“, което като че ли изключва обединяване на английския и руския убиец в едно лице. Обаче проститутката Роуз Майлет, убита на „Поплър Хай Стрийт“, не е с прерязано гърло и въобще в нейния случай липсват типичните за Джек кощунства. Полицията реши, че убиецът се е стреснал от някакви късни минувачи. Аз обаче след вчерашното откритие съм по-склонен да смятам, че Изкормвача не е имал нищо общо с тази смърт. Може би Майлет е била убита от някой друг, а всеобщата истерия, обзела Лондон след предишното убийство, е накарала всички да припишат новото убийство на проститутка на все същия маниак. Сега за предишното убийство, което стана на девети ноември — Фандорин обърна страничката. — Това е със сигурност работа на Джек. Проститутката Мери-Джейн Кели била намерена в стайчето си на „Дорсет Стрийт“, където обикновено обслужвала клиентите. Гърлото й било прерязано, гърдите отрязани, кожата на бедрата одрана, вътрешностите й подредени на кревата, стомахът й отворен — имаше дори предположения, че убиецът е ял от съдържанието му.
	На Анисий му прималя както на гробищата.
	— На слепоочието й имало кървав отпечатък от целувка, какъвто видяхме при Андреичкина…
	На това място разсъжденията му бяха прекъснати от идването на Ангелина — в сива скромна рокля и пребрадена с черна кърпа, изпод която се подаваха руси кичури, явно разрошени от пролетния вятър. Приятелката на шефа се докарваше различно — понякога като дама, но по-често в обикновено руско облекло като днешното.
	— Работите ли? Преча ли? — попита тя с уморена усмивка.
	Тюлпанов скочи да изпревари шефа:
	— Моля ви се, Ангелина Самсоновна, много се радваме.
	— Да-да — кимна Фандорин. — От болницата ли идваш?
	Красавицата свали кърпата, прибра с фуркети непослушните кичури.
	— Днес беше интересно. Доктор Блюм ни учеше на оперативно срязване на циреи. Не било никак трудно.
	Анисий знаеше, че Ангелина, ангелската душа, ходи в Щробиндеровата болница на „Мамонов переулок“ да облекчава мъките на страдалците. Отначало им носеше лакомства, четеше им Библията. После това й се стори малко. Реши да е истински полезна, да се изучи за милосърдна сестра. Ераст Петрович я разубеждаваше, но Ангелина настоя.
	Свята жена, на такива се крепи Русия: молитва, помощ за ближния и любящо сърце. И уж съжителства в греховна връзка, но никаква мръсотия не й се лепи. Да не е тя виновна, че е невенчана жена — за кой ли път се ядоса на шефа си Анисий.
	Фандорин се намръщи:
	— Срязвала си циреи?
	— Да — радостно се усмихна тя. — На две бедни старици. Днес нали е сряда, има безплатни прегледи. Какво си мислите, Ераст Петрович, добре се справих и докторът ме похвали. Вече много неща умея. После четох на бабичките от „Книга на Йов“ за душевна сила.
	— По-добре им дай пари — с досада рече Фандорин. — Не са им изтрябвали ни книгата ти, ни грижите ти.
	— Дадох им пари — отвърна Ангелина. — По половин рубла. А грижите за мен са по-потребни, отколкото за тях. Премного щастливо живея с вас, Ераст Петрович, и ми е съвестно. Хубаво нещо е щастието, но е грехота в щастие да забравиш за нещастните. Помагай им, взри се в раните им и помни, че щастието ти е дар Божи, то рядко се пада някому на този свят. Защо, мислите, край дворците и палатите обикалят толкова сиромаси и сакати?
	— Естествено — там дават повече подаяния.
	— Не, бедните дават повече, нежели богатите. А там Господ показва нещастниците на щастливците: помнете, че много мъка има по света и никой не е опазен от нея.
	Ераст Петрович въздъхна и не отговори нищо на съжителката си. Явно нямаше готов отговор. Обърна се към Анисий, разтърси броеницата.
	— Да п-продължим. И така, изхождам от предположението, че последното английско престъпление на Джек Изкормвача е убийството на Мери-Джейн Кели, извършено на девети ноември, а със случая от двайсети декември той няма нищо общо. Девети ноември по руски стил е още краят на октомври, така че Изкормвача е имал достатъчно време да се прехвърли в Москва и да се отчете пред „Божедомка“ с жертва на извратената си фантазия в ноемврийския ров. Съгласен ли сте?
	Анисий кимна.
	— Има ли голяма вероятност в Европа по едно и също време да се появят двама маниаци, които действат по абсолютно еднакво и до най-малките подробности предначертание?
	Анисий поклати глава.
	— Тогава и последният въпрос, преди да пристъпим към същината. Достатъчно нищожна ли е току-що упоменатата вероятност, та изцяло да се съсредоточим на основната версия?
	Две кимания, тъй енергични, че прословутите уши се полюшнаха.
	Анисий замря в очакване сега пред очите му да стане чудото: от нищото, от мъглата и лапавицата, ще изникне цялата стройна версия — с методика на диренето, план на следствените действия, а може би дори с конкретни заподозрени.
	— Да теглим чертата. Джек Изкормвача по някаква неизвестна засега причина пристига в Москва и много решително се залавя да унищожи тукашните проститутки и просякини. Това първо — за по-убедително шефът преметна едно зърно на броеницата. — Пристигнал е през ноември миналата година. Т-това второ (трак!). През последните месеци непрестанно е бил в града и даже да е напускал, е било за кратко. Това трето (трак!). Той е медик или е учил медицина, защото е овладял хирургическия инструмент, умее да го ползва и да анатомира. Това четвърто — последно щракване и шефът прибра броеницата в джоба на халата си, което подсказа преход от теоретичния етап към практическия. — Както виждате, Тюлпанов, задачата не изглежда чак толкова трудна.
	Анисий засега не виждаше такова нещо и затова се въздържа от кимване.
	— Какво толкова? — учуди се Ераст Петрович. — Достатъчно е да проверим лицата, които са пристигнали в този определен период от Англия в Русия и са отседнали в Москва. И то не всички, а само хора, които по един или друг начин са свързани или са били свързани по-рано с медицината. Нищо повече. Ще се учудите да разберете колко се стеснява кръгът.
	Колко просто наистина! Москва не е Петербург, колко ли медици може да са пристигнали в първопрестолния град от Англия през ноември?
	— Тогава давайте спешно да проверим регистрацията на пристигналите в полицейските участъци! — скочи Анисий, готов незабавно да се хваща на работа. — Двайсет и четири проверки — и готово! Точно там в регистрационните книги ще го открием!
	Ангелина беше пропуснала началото на Фандориновите разсъждения, но после слушаше много внимателно и зададе съвсем уместния въпрос:
	— Ами ако този ваш убиец е пристигнал и не се е регистрирал в полицията?
	— Не ми се вярва — отвърна шефът. — Той е разсъдлив човек, има дълги периоди с постоянно местожителство и свободно пътува из Европа. Защо ще рискува да наруши изискванията? Не е политически терорист, не е избягал каторжник, а маниакален садист. При маниаците цялата агресия избива в болезнената им „идея“ и за нищо друго нямат сили. Обикновено са тихи и незабележими хорица, човек никога не би се досетил какъв ужасен ад е в главите им… Седнете, Тюлпанов, не се налага никъде да препускате. Какво съм правил според вас цяла сутрин, докато вие се занимавахте с покойниците? — той взе от писалището няколко листчета, изписани с школуван писарски почерк. — Телефонирах на участъковите полицейски началници и ги помолих да ми предоставят регистрационни сведения за всички пристигнали в Москва направо от Англия или от някое междинно място. За всеки случай проверих и ноември, и декември — да сме по-сигурни: ами ако се окаже, че Роуз Майлет все пак е била убита от нашия Изкормвач, а декемврийската ви находка, напротив, е дело на някой нашенски главорез? Трудно е да се направи точно патоанатомично заключение за труп, лежал цели пет месеца в земята, ако ще и замръзнала. Виж, двата ви декемврийски трупа — това си е сериозна улика.
	— Определено — съгласи се Анисий. — Ноемврийската покойничка наистина не беше много такова… Егор Вилемович дори не искаше да я оглежда, каза, че е профанация. През ноември земята още не е много студена и трупът беше поизгнил. Ох, прощавайте, Ангелина Самсоновна! — притесни се Тюлпанов от прекомерния натурализъм, но май излишно — Ангелина не възнамеряваше да припада, а сивите й очи гледаха все така сериозно и внимателно.
	— Виждате ли. Но за тези два месеца от Англия са пристигнали само трийсет и девет души, включително между другото и ние с Ангелина Самсоновна. Но нас двамата с ваше позволение няма да броя — Ераст Петрович се усмихна. — Двайсет и трима са били кратко време в Москва и не представляват интерес за нас. Остават четиринайсет души, от които само трима са свързани с медицината.
	— Аха! — хищно подвикна Анисий.
	— Естествено първо вниманието ми привлече доктор Джордж Савил Линдзи. Жандармерийското управление негласно го наблюдава — както и всички чужденци — така че много лесно ми направиха справката. Уви, мистър Линдзи не ни върши работа. Стана ясно, че преди да дойде в Москва е бил в родината си само месец и половина. Преди това е бил на работа в Индия, далеч от лондонския Ийст Енд. Назначен е на работа в Екатерининската болница, затова е пристигнал. Остават двама, те са руснаци. Мъж и жена.
	— Жена не може да направи такова нещо — твърдо заяви Ангелина. — И сред нас има всякакви садистки, но да изтърбушваш утроби се иска голяма сила. А и не обичаме кръвта ние, жените.
	— Говорим за особено същество, което не е от вида на обикновените хора — възрази й Фандорин. — То не е нито мъж, нито жена, а нещо като т-трети пол, изрод. В никакъв случай не можем да изключим жените. Някои са много силни физически. Да не говорим, че при известна опитност за работа със скалп не се иска голяма сила. Ето например — погледна в листчета — Елизавета Андреевна Несвицка, акушерка, двайсет и осем годишна, неомъжена, пристигнала е от Англия през Петербург на деветнайсети ноември. Странна личност. Седемнайсетгодишна по политически причини лежи две години в тъмница, после е изселена в Архангелска губерния. Б-бяга в странство, завършва медицина в Единбургския университет. Пише прошение да се върне в родината. Връща се. Молбата да й се признае медицинската диплома се разглежда в Министерството на вътрешните работи, а Несвицка засега работи като акушерка в новооткритата Морозовска гинекологична болница. Полицията негласно я следи. Според агентурните сведения въпреки непотвърденото лекарско свидетелство Несвицка приема пациентки от бедните прослойки. Болничното началство гледа през пръсти на начинанието й и дори я поощрява — на кого му се занимава с беднячки. Това са сведенията, с които разполагаме за Несвицка.
	— По време на лондонските престъпления на Изкормвача е била в Англия, това първо — започна заключенията си Тюлпанов. — По време на московските престъпления е била в Москва, това второ. Има медицински умения, това трето. Очевидно е особено същество и е далеч от женския тип, това четвърто. В никакъв случай не можем да игнорираме Несвицка.
	— Именно. Освен това да не забравяме, че и в лондонските убийства, и в убийството на Андреичкина липсват каквито и да било признаци за полови вмешателства, обичайни в случаите, когато маниакът е мъж.
	— А вторият кой е? — попита Ангелина.
	— Иван Родионович Стенич. Трийсетгодишен, бивш студент от Медицинския факултет на Московския императорски университет. Преди седем години е изключен „за безнравственост“. Дявол знае какво се е имало предвид, но за нашия профил май пасва. Сменил е няколко служби, лекувал се е от душевно разстройство, пътешествал е из Европа. Пристигнал е от Англия на единайсети декември. От нова година е милосърден брат в болницата за умопобъркани „Утеши скръбта ми“.
	Тюлпанов плесна с длан по писалището:
	— Дяволски е съмнителен!
	— Станаха двама заподозрени. Ако нямат нищо общо, ще проверим варианта, който ни предложи Ангелина Самсоновна — че Джек Изкормвача е пристигнал в Москва, избягвайки зоркото око на полицията. И едва след като се убедим, че и това е изключено, ще се откажем от основната версия и ще потърсим наш си Ваня Изкормвача, който никога не е бил в Ийст Енд. Съгласни ли сте?
	— Да, само че той е същият Джек и не е никакъв Ваня — убедено заяви Анисий. — Всичко съвпада.
	— С кого предпочитате да се заемете, Тюлпанов, с милосърдния брат или с акушерката? — попита шефът. — Давам ви право на избор като на мъченик на ексхумацията.
	— Щом въпросният Стенич работи в лудница, имам идеален предлог да се запозная с него — Сонка — докладва Анисий железния си аргумент, който обаче беше подсказан не толкова от логиката, колкото от желанието — все пак мъж, при това с душевен недъг, му изглеждаше по-перспективен като Изкормвач, отколкото бегълка революционерка.
	— Добре — усмихна се Ераст Петрович. — Заминавайте за Лефортово, а аз за Девиче поле при Несвицка.
	Но и бившият студент, и акушерката останаха за Анисий, защото в този момент се звънна на вратата.
	Влезе Маса и каза:
	— Поста — и за уточнение с удоволствие произнесе трудната звучна дума: — Бандерора.
	„Бандерорът“ представляваше малък пакет. На сивата амбалажна хартия с разкривен небрежен почерк беше написано: „За Негово високоблагородие колежкия съветник Фандорин лично. Спешно и строго секретно“.
	Тюлпанов погледна любопитно, но шефът не разопакова веднага бандерола.
	— Раздавачът ли го донесе? Няма адрес.
	— Не, един момце. Дар и избягар. Трябва да се фане? — обезпокои се Маса.
	— Щом е избягал, вече не може да се хване.
	Фандорин извади от хартията велурена кутийка, вързана с червена копринена панделка.
	В кутията имаше лачена пудриера. В пудриерата — нещо жълтеникаво, релефно върху салфетка. Анисий в първия момент го помисли за гъба млечница. Вгледа се и ахна.
	Човешко ухо.

	* * *

	_Из Москва плъзнаха слухове._
	_В града се заселил върколак. Излезе ли жена по тъмно, върколакът веднага се явява. Тихо-тихо я следва, иззад оградата я дебне с червеното си око и ако тя навреме не каже свята молитва, жална й майка — върколакът изскача и първо си забива зъбите в гърлото й, после й разкъсва корема да изяде вътрешностите. Та този върколак вече бил изпил кръвчицата на безброй жени, но началството крие това от народа, защото го е страх от царя._
	_Така се говореше днес на сухаревския битпазар._
	_За мен става дума, аз съм върколакът, дето се е заселил в града. Смешна работа. Такива като мен не се „заселват“, те са пратени със страшна или радостна вест. Аз съм пратен с радостна вест, московчани._
	_Грозен град, грозни хора — аз ще ви направя прекрасни. Няма как да се погрижа за всички, не ми се сърдете. Но за мнозина, мнозина._
	_Обичам ви с всичките ви мерзости и уродливости. Мисля ви само доброто. Имам любов за всички. Виждам Красотата под въшливите ви дрешки, под крастата на мръсните ви тела, под сипаницата и обривите. Аз съм вашият спасител, вашата спасителка. Аз съм ви брат и сестра, баща и майка, съпруг и съпруга. Аз съм и мъж, и жена. Аз съм андрогин*, онзи най-прекрасен родоначалник на човечеството, който е имал белезите и на двата пола. После андрогините са се разделили на две половинки, мъжка и женска, и са се появили хората — нещастни, крайно несъвършени, болезнено самотни._
	[* Хермафродит (гр.). — Б.пр.]
	_Аз съм липсващата ви половинка. Нищо не може да ми попречи да се съединя с тези от вас, които избера._
	_Господ ми е дал ум, хитрост, усет и неуязвимост. Онези тъпи, груби пепелявосиви същества преследваха андрогина в Лондон, без дори да се помъчат да разберат какво означават посланията му към света._
	_Отначало ме забавляваха жалките им опити. После почувствах горчивина._
	_Може би отечеството ще разбере пророка, помислих си. Безразсъдната, мистична, запазила искрената си вяра Русия, с нейните скопци, разколнически самоизгаряния и схимници ме помами — и май ме измами. Сега същите тъпи, груби, плиткоумни създания преследват Декоратора в Москва. Весело ми е, нощем ме разтърсва беззвучен смях. Никой не вижда тези пристъпи на веселие, ако ме види, сигурно ще си помисли, че съм ненормален. Е, ако всеки, който не е като тях, е луд, тогава да, разбира се. Но в такъв случай и Христос е луд, и всички светии, всички гениални безумци, с които толкова се гордеят._
	_Денем по нищо не се отличавам от грозните, жалките, гъмжилото. Аз съм виртуоз в мимикрията, те никога не биха се досетили, че съм от друга порода._
	_Как може да се отвращават от Божия дар — собствените си тела! Мой дълг и призвание е полека-лека да ги приуча към Красотата. Аз правя красиви онези, които са безобразни. Красивите не ги закачам. Те не оскърбяват с вида си Божия образ._
	_Животът е толкова увлекателна, весела игра! Криеница, hide-and-seek. Аз съм котката, аз съм и мишката. I hide and I seek*. Броя до пет и тръгвам да ви издирвам._
	[* Аз се крия и аз търся (англ.). — Б.пр.]
	_Ако някой не се е скрил, аз не съм виновен._


	Костенурка, сетер, лъвица, зайче

	_5 април, Велика сряда, през деня_

	Анисий каза на Палаша да облече Сонка официално и сестра му, едра идиотка, се зарадва и загука. За нея всяко излизане беше събитие, а най-много обичаше да ходят в болницата при „дота“ (което на нейния език означаваше „доктор“). Там дълго и търпеливо си говореха с нея, непременно й даваха бонбон или сладка, преслушваха я с прохладна желязна тръбичка, опипваха й корема, с интерес й гледаха в устата — а Сонка това и чака, така старателно отваря уста, че ще ги глътне.
	Извикаха познатия си файтонджия Назар Степанич. Отначало Сонка както винаги се поуплаши от кротката кобила Муха, която пръхтеше с ноздри, дрънчеше с такъмите и кривеше кървясало око към дебелото, тромаво и омотано с шалове женище. Такъв ритуал си имаха Сонка и Мухата.
	От „Гранатний“ потеглиха към Лефортово. Обикновено ходеха по-наблизо при доктор Максим Христофорич във Взаимоспомагателното дружество на „Рождественка“, а този път стана голямо пътешествие — почти през целия град.
	Наложи се да заобиколят „Трубная“ — беше наводнена. Кога най-после ще грейне слънце да подсуши земята? Колко е мрачна Москва, колко е занемарена. Къщите сиви, улиците мръсни, хората овързани в някакви дрипи, сгърчени от ветрищата. Но на Сонка явно й харесваше. Тя непрестанно побутваше брат си с лакът: „Ниси, Ниси“ — и му сочеше с пръст ту враните по дърветата, ту бъчвата водоноска, ту пиян занаятчия. И му пречеше да мисли. А имаше за какво да мисли — и за отрязаното ухо, с което шефът се зае лично, и за собствените трудни задачи.
	Александровската общинска болница „Утеши скръбта ми“ за лечение на психично болни, нервно болни и парализирани се намираше на площад „Госпитальный“ оттатък Яуза. Бяха проучили, че Стенич е милосърден брат при доктор Розенфелд в пето отделение, където лекуват най-буйните и безнадеждните.
	Анисий плати пет рубли на касата и поведе сестра си при Розенфелд. Подробно заразказва на лекаря за последните промени в състоянието на Сонка: нощем взела да се буди с плач, на два пъти отблъснала Палаша, което по-рано не й се случвало, а освен това отскоро взела да си играе по цял ден с огледалцето — зяпа се с часове, пули свински очички.
	Получи се дълга история. На два пъти в кабинета влезе човек с бяла престилка. Първо донесе изварени спринцовки, после взе рецепта за изготвяне на някаква тинктура. Докторът му говореше на „ви“ и го наричаше на име и бащино: Иван Родионич. Значи това е Стенич. Изнурен, блед, с грамадни очи. Косата му дълга, права, а лицето му обръснато, та има някакъв средновековен вид.
	Анисий остави сестра си за преглед при доктора, излезе в коридора, надникна през открехнатата врата с надпис „Манипулационна“. Стенич беше с гръб, забъркваше в стъкленичка някаква зелена каша. Какво можеше да види Анисий отзад: прегърбена фигура, престилка, износени обуща.
	Шефът го беше учил, че най-важно е първото изречение в разговора, в него е ключето. Ако навлезеш гладко в раздумка — ще ти се отвори врата и ще научиш от събеседника всичко, което искаш. Тук проблемът е да не сбъркаш, правилно да определиш типажа. Типажите не са много — според Ераст Петрович са точно шестнайсет и към всеки има различен подход.
	Само да не сбърка. Още не е усвоил много добре наученото.
	Според това, което се знае, а и по визуално заключение Стенич е „костенурка“: саможив, мнителен, затворен в себе си, живее в състояние на непрекъснат вътрешен монолог.
	Ако е така, правилният подход е „да се разкриеш“, тоест да демонстрираш колко си беззащитен и безопасен, а после без никаква пауза веднага да направиш „пробив“ — да промушиш всички защитни слоеве на отчуждението и бдителността, да го изненадаш, но така, че да не го уплашиш, не дай Боже, с бруталност и да не го отблъснеш, а да го заинтригуваш, да му подадеш сигнал: с теб си приличаме, имаме общ език.
	Тюлпанов мислено се прекръсти и изтърси:
	— Одеве много мило погледнахте сестра ми, идиотката. Направи ми добро впечатление. С интерес, но без жалостивост. А докторът напротив — съжалява я, но не проявява интерес. Само че на тия клетници не трябва да се гледа със съжаление, те са по-щастливи от нас. Точно това е интересното: уж е същество като нас, подобно, а всъщност е съвсем различно. На идиота понякога се разкриват неща, които за нас са абсолютно недостъпни. И вие сте на това мнение, така ли е? Познах го по очите ви. Трябваше вие да сте докторът, а не този Розенфелд. Студент сте, нали?
	Стенич се обърна, запремига. Явно донякъде беше слисан от „пробива“, но слисан положително, без уплах и настръхване. Отговори кратко, както е обичайно за типа „костенурка“:
	— Бивш.
	Подходът е избран правилно. Сега, когато ключето е в ключалката, според шефа трябва рязко да се врътне, та да прещрака. Тънкостта е, че с „костенурка“ е недопустима фамилиарност, немислимо е ти да му съкращаваш дистанцията — веднага ще се прибере в черупката.
	— Да не сте политически? — разочарова се Анисий. — Значи не съм никакъв физиономист. Помислих ви за човек с душевност, щях да ви искам съвет за сестра ми… Вие, социалистите, не ставате за психиатри — милеете само за благото на обществото, отделният му представител не ви интересува, особено пък уроди като моята Сонка. Извинете за откровеността, аз съм прям човек. Прощавайте, по-добре да го обсъдя с доктор Розенфелд — и се врътна да си ходи, както се полага на типа „сетер“ (откровен, поривист, рязък в симпатиите и антипатиите) — идеалният партньор за „костенурката“.
	— Ваша работа — рече докачен милосърдният брат. — Само че никога не ме е било грижа за благото на обществото, а съм изключен по съвсем други причини.
	— Аха! — възкликна Тюлпанов и тържествуващо вдигна пръст. — Погледът! Погледът не лъже! Все пак правилно съм ви разпознал. Имате свои съждения и вървите по собствен път! Няма нищо, че сте само фелдшер, плюя на титлите, потребен ми е остър, жив човек с оригинално мислене. Отчаял съм се да водя Сонка по лекари. Всички ми повтарят едно и също: oligophrenia, тежка форма, неизлечим случай. Обаче аз усещам, че душата й е жива, може да се разбуди. Бихте ли ми помогнали?
	— Не съм и фелдшер даже — отвърна Стенич, трогнат от доверието на непознатия (пък и от ласкателствата, човек обича да го хвалят). — Доктор Розенфелд наистина ме използва като фелдшер, но по длъжност съм само милосърден брат. И работя без заплащане, като доброволец. За изкупление на греховете.
	А, така ли било, рече си Анисий. Ето защо бил този посърнал поглед, това смирение. Трябва да се коригира линията.
	И той отговори съсредоточено:
	— Чудесен път сте избрали за изкупление на греховете. Къде по-добре, отколкото да палите свещички в черква и да биете чело. Дай Боже да добиете скорошно душевно облекчение.
	— Не искам скорошно! — с неочакван плам извика Стенич и в очите му, досега мъртвешки, блесна огън и страст. — Нека е трудно, нека е продължително! Така е най-добре, така е правилно! Аз… рядко говоря с другите, много съм необщителен. И съм свикнал на усамотение. Но у вас има нещо, което предразполага към откровеност. Направо ми се ще… Че все сам, сам, ще взема пак да се побъркам.
	Анисий не можеше да се начуди — брей тези теории на шефа! Ключето пасна на ключалката, така пасна, че вратата сама се отвори. Повече нищо не трябва да прави, само да слуша и да поощрява.
	Паузата обезпокои милосърдния брат.
	— Сигурно нямате време? — гласът му трепна. — Знам, че си имате свои проблеми, не ви е до чужди откровения…
	— Който има собствени проблеми, по-добре разбира чуждите — излицемерства Анисий. — Какво ви измъчва? На мен можете да кажете. Аз съм чужд човек, дори имената си не знаем. Ще си поговорим и ще се разотидем. Какъв грях ви тежи на душата?
	За миг дори си представи как онзи пада на колене, ридае: прости ми, добри човече, тежък, кървав грях ми тежи, със скалпел изкормвам жените. И край, случаят е приключен, следва награда от началството и най-вече похвални слова от шефа.
	Но не, Стенич не падна на колене и каза съвсем друго:
	— Гордостта. Цял живот ме тормози. За да я надмогна, дойдох тук на работа, тежка работа, мръсна. Чистя гадостите на лудите, от нищо не се гнуся. Унижението и смирението са най-добрият лек за гордостта.
	— Значи за гордост са ви изключили от университета? — попита Анисий, неспособен да прикрие разочарованието си.
	— Моля? А, от университета. Не, там беше друго… Ще ви разкажа… Да смиря гордостта си — милосърдният брат пламна, цял се изчерви. — По-рано имах друг грях, по-силен. Сладострастие. Него преодолях, животът ми помогна. Но на младини бях много порочен — и не толкова от чувственост, колкото от любопитство. Това е още по-мерзко, нали?
	Анисий не знаеше какво да отговори, но му беше интересно да послуша за порока. Да не би пък след сладострастието да се навърже и злодейството?
	— За мен в сладострастието няма никакъв грях — каза той. — Грях е, ако вредиш на ближния си. А кому вредиш със сладострастие, стига да не мине в насилие.
	Стенич поклати глава:
	— Ех, млад сте, господине. Дали сте чували за „Садическия кръжец“? Ами — тогава сигурно още сте били в гимназията. Сега през април станаха седем години… В Москва почти не се знае за този случай. Вдигна се малко шум в медицинските кръгове, но тези среди не допускат изтичане на сведения — корпоративност. Не изнасят кирливите ризи. Е, мен ме изнесоха…
	— „Засади“ какво кръжец? — направи се на гламав Анисий, припомняйки си изключването за „безнравственост“.
	Събеседникът му се изсмя неприятно.
	— Не е точно за засаждане. Бяхме петнайсетина калпазани. Студенти в медицинския факултет и две курсистки. Мрачни времена бяха. Предишната година нихилистите убиха царя освободител. И ние бяхме нихилисти, но без политика. За политика по него време щяха да ни пратят в каторга, ако не и по-зле. А тогава само Соцки, водача ни, го прибраха в арестантските роти. Без съд, без шум, с министерски указ. Останалите ги разпределиха в разни неклинични направления: фармация, химия, патоанатомия — като недостойни за благородното лекарско звание. А който си нямаше височайши покровители, като мен, направо вън.
	— Не е ли доста жесточко? — съчувствено въздъхна Тюлпанов. — Какво толкова сте направили?
	— Сега съм склонен да смятам, че не е било жесточко. А съвсем съобразно… Знаете ли, млади хора, избрали медицинското образование, понякога изпадат в такъв един цинизъм. У тях се загнездва мнението, че човек не е Божий образ, а уред от стави, кости, нерви и прочее пълнеж. В долните курсове си куражлия, ако закусиш в моргата, а бутилката бира си я държиш върху току-що зашития корем на „мършата“. Има и още по-вулгарни шегички, няма да ви ги разказвам, че са гадни. Но това са обичайните немирства, а ние стигнахме по-далеч. Сред нас се намираха хора с много пари, така че имаха възможност да се развихрят. Обикновеният разврат скоро ни додея. Водачът ни, покойният Соцки, беше човек с развинтено въображение. Не се върна от арестантските роти, загина, иначе го чакаше голямо бъдеще. Най-много се ценяха садическите забавления. Намерим си най-гнусната проститутка, платим й двайсет и пет рубли и започваме да се гаврим с нея… Е, догаврихме се… В един евтин бардак от препиване усмъртихме една дърта курва, готова на всичко за три рубли… Случаят се потули, не се стигна до съд. Нещата се решиха тихо кротко. Отначало бях бесен, че така ми съсипаха живота — бях много беден, давах уроци, майка ми изпращаше колкото можеше… А после след години, изведнъж разбрах: хак ми е!
	Анисий присви очи:
	— Как така „изведнъж“?
	— Така — кратко и строго отвърна Стенич. — Открих Бога.
	Тук има нещо, помисли си Тюлпанов. Малко да задълбае, може и да открие „идеята“, дето вика шефът. Как да завърти разговора към Англия?
	— Сигурно доста ви е блъскал животът? Не се ли опитахте в странство да откриете щастието?
	— Щастието? Не, не съм го търсил. Но разврата го търсих в много страни. И го намирах предостатъчно, прости ми, Господи! — Стенич ревностно се прекръсти, извърнат към закачената в ъгъла икона с образа на Спасителя.
	Анисий пък възкликна простодушно:
	— Да не сте ходили и в Англия? Толкова съм го мечтал, ама явно няма как да стане. Всички разправят каква е изключително цивилизована страна.
	— Странно, че питате за Англия — внимателно го погледна бившият грешник. — Изобщо сте чудноват господин. Каквото и да попитате, точно уцелвате. В Англия открих Бога. До този момент животът ми беше недостоен, унизителен. Бях протеже на един малоумен. И внезапно реших и промених всичко.
	— Нали сам казвате, че унижението е полезно за потискане на гордостта. Защо тогава сте решили да се откажете от унизителния живот? Няма логика.
	Анисий искаше да измъкне повече подробности за английския му период, но направи груба грешка — с въпроса си подбуди „костенурката“ към отбрана, а това не биваше да се случва.
	И Стенич моментално се скри в черупката си:
	— Ама кой сте вие, че да тълкувате логиката на душата ми? И какво съм се размекнал изобщо пред вас?!
	Погледна го с възпалени очи, пълни с омраза, тънките му пръсти конвулсивно зашариха по масата. А на масата впрочем имаше стоманена съдинка с разни медицински инструменти. Анисий си спомни, че Стенич се е лекувал от умопомрачение, и заотстъпва към коридора. Така или иначе, повече нищо полезно няма да му каже.
	Но някои неща все пак се изясниха.


	Обратният път беше още по-дълъг — от Лефортово чак до Девиче поле на другия край, където съвсем отскоро с парите и на името на текстилеца Тимофей Савич Морозов, манифактур-съветник*, се беше открила Гинекологична клиника към Московския императорски университет. Сонка може и да е ненормална, но все пак е жена и защо да няма някакви женски проблеми. Ето ти за разследването полза и от идиотката.
	[* Манифактур-съветник — от 1800 г. в Руската империя почетно звание за фабриканти и индустриалци, отговаря на 8-ми клас от таблицата на ранговете. Морозови — фамилия руски предприемачи, бивши крепостни селяни, собственици на текстилни предприятия. По времето на Тимофей Савич Морозов (поч. 1889 г.) в една от фабриките им в Николско става най-масовата за времето си стачка. В манифактурните им дружества преди революцията работят 54 хил. души. — Б.пр.]
	Сонка беше превъзбудена, лефортовският „дот“ невероятно я беше впечатлил.
	— С чуче пук-пук, лянце скок, нетах, бонандал.
	За всеки друг безсмислени звуци, но Анисий всичко й разбираше: докторът я чукнал по коляното с чукчето, коляното й подскочило, не я било страх, а докторът не й дал бонбон.
	За да не му пречи да се съсредоточи, той спря файтона при Сирашкия институт, купи й голямо захарно петле на клечка и Сонка млъкна. Оплезила целия си език, ближе, с белезникавите си оченца зяпа наоколо. Колко събития й се случват днес, а не знае, че ще става още по-интересно. Вечерта ще има да я умирява, няма да може да заспи от въодушевление.
	Накрая стигнаха. Хубава клиника беше вдигнал щедрият манифактур-съветник, дума да няма. Семейство Морозови изобщо прави много за града. Наскоро вестниците писаха, че почетната гражданка Морозова учредила командировки в чужбина за практическо усъвършенстване на млади инженери. Сега всеки възпитаник на Императорското московско техническо училище, стига само да е православен по вяра и руснак по кръв, може да си опита късмета и в Англия, и дори в Северноамериканските щати. Велика работа! А тук, в гинекологичната клиника, в понеделник и вторник има безплатни прегледи за бедните. Не е ли прекрасно?
	Обаче днес е сряда.
	Анисий прочете обявата в приемната: „Консултация при професор — десет рубли. Преглед при лекар — пет рубли. Преглед при г-жа доктор Роганова — три рубли.“
	— Скъпичко — оплака се той на служителя. — Сестра ми е недъгава. Няма ли за такива по-евтин преглед?
	Служителят отначало строго отсече:
	— Не може. Елате в понеделник или вторник — но после погледна Сонка, увесила чене, и омекна: — Пробвайте в отделението за родилна помощ при Лизавета Андреевна. Тя е почти като докторка, само че по длъжност е акушерка. Взима по-евтино, а може и нищо да не ви вземе, ако ви съжали.
	Чудесно, значи Несвицка е тук.
	Излязоха от приемната, свърнаха към градинката. Докато вървяха към жълтата двуетажна сграда на отделението за родилна помощ, се случи произшествие.
	Тресна се прозорец на втория етаж, звънко се посипаха стъкла. Анисий видя млада жена по нощница да се качва на перваза, черните й коси размятани по раменете.
	— Махайте се, мъчители! — с див глас изкрещя жената. — Мразя ви! Искате смъртта ми!
	Погледна надолу — а етажите високи, доста разстояние е до земята, — долепи гръб до стената и ситно запристъпва по парапета встрани от прозореца. Сонка застина с отворена уста — такова чудо не беше виждала.
	От прозореца се подадоха няколко глави и взеха да увещават чернокосата да не прави глупости, да се върне.
	Но си личеше, че жената не е на себе си. Току залитне, а парапетът тесен. Сега или ще падне, или ще се хвърли. Снегът долу се е стопил, гола земя, камънаци, стърчат някакви железа. Ще се убие, най-малкото тежко ще се осакати.
	Тюлпанов погледна наляво, надясно. Хората зяпат, но физиономиите на всички объркани. Какво да направи?
	— Дай платнище или поне одеяло! — викна той на един санитар, който беше излязъл да пуши и направо се бе вкаменил с цигарата в уста.
	Онзи се сепна и се затича, но надали щеше да сколаса.
	Висока жена разбута зяпачите на прозореца и решително се качи на перваза. Бяла престилка, метално пенсне, косата вързана отзад на стегнат кок.
	— Ермолаева, стига дивотии! — викна тя с началнически глас. — Синът ти плаче, иска да суче! — и също като обезумяла тръгна по парапета.
	— Той не е мой син! — изпищя чернокосата. — Сменили сте ми детето!
	Онази с бялата престилка направи още една крачка, протегна ръка, но Ермолаева се дръпна и с вой скочи.
	Зрителите ахнаха — в последния момент докторката успя да я хване някъде под яката. Нощницата изпращя, но издържа. Краката на увисналата жена неприлично се разголиха и Анисий се заплесна, но веднага се засрами — хубава работа! Докторката се беше хванала с едната ръка за улука, с другата държеше Ермолаева. Сега или ще я изтърве, или ще се стовари заедно с нея.
	Тюлпанов бързо свали шинела, махна на двама, застанали наблизо, опънаха шинела и застанаха под увисналата.
	— Не мога повече! Пръстите ми се отварят! — викна желязната докторка и в същия миг чернокосата политна.
	От удара всички изпопадаха. Тюлпанов скочи, разтръска леко навехнатите си китки. Жената лежеше зажумяла, но май беше жива и нямаше кръв. Един от помагачите на Анисий с вид на продавач седеше на земята, държеше се за рамото и тихо стенеше. Жалко за шинела — ръкавите се отпраха и яката се скъса. Нов шинел, есента му го шиха за четирийсет и пет рубли.
	А докторката вече е тук — кога пък свари. Клекна над проснатата в безсъзнание, премери й пулса, опипа ръцете и краката й, каза:
	— Жива и здрава — и се обърна към Анисий: — Браво, че се сетихте да опънете шинела.
	— Какво й е? — попита той и пак разтръска китки.
	— Родилна треска. Временно умопомрачение. Рядко, но се случва. Беля ли стана — обърна се към продавача. — Изкълчено? Дай насам — хвана го със силните си ръце, рязко дръпна — продавачът само изохка.
	Запъхтяна пристигна санитарката, попита:
	— Лизавета Андреевна, какво да я правим Ермолаева?
	— В изолационното. Завийте я с три одеяла, да й бият морфин. Нека поспи. И да не я изпускате от очи.
	Обърна се да си тръгне.
	— Всъщност идвам при вас, госпожо Несвицка — каза Анисий и си помисли: прав е шефът да не игнорира жените като заподозрени. Този кон не със скалпел ще те заколи, ами с голи ръце може да те удуши като едното нищо.
	— Кои сте вие? По какъв въпрос? — го погледна заподозряната.
	Погледът иззад пенснето — остър, нищо женско.
	— Тюлпанов, губернски секретар. Доведох тази недъгавата за консултация по женска линия. Нещо много се мъчи от менструациите. Бихте ли я прегледали?
	Несвицка погледна Сонка. Делово попита:
	— Идиотка ли е? Има ли полов живот? Съжителка ли ви е?
	— Моля ви се! — ужасен подвикна Анисий. — Тя ми е сестра. По рождение си е такава.
	— Можете ли да платите? От тези, които могат, взимам по две рубли.
	— Ще ви платя с най-голямо удоволствие — моментално се съгласи Тюлпанов.
	— Като плащате с удоволствие, защо идвате при мен, а не при доктора или професора? Хайде, елате в кабинета — и тръгна с големи бързи крачки.
	Анисий хвана за ръка Сонка и се понесе след нея.
	Линията на поведение си уточни по пътя. Никакви съмнения за типажа — класическа лъвица. Препоръчителен подход — да се смущава и да мънка. В такива случаи „лъвиците“ се смиляват.
	Кабинетът на акушерката беше малък, спретнат, обзаведен само с най-необходимото. На писалището две брошурки — „За нехигиеничността на женския костюм“, съчинение на А. Н. Соловьов, хоноруван доцент по акушерски и женски болести, и „Записки на Дружеството за разпространение на практически знания сред образованите жени“.
	На стената — рекламен афиш:

	ДАМСКИ ХИГИЕНИЧНИ ПОДЛОЖКИ

	Изготвени от дървесна сублиматна вата.* Много удобна превръзка за дамите с приспособен колан за употреба по време на болезнените периоди.
	[* Т.е. лигнин, обработен с живачен двухлорид — в малки дози силно дезинфектиращо антисептично средство. — Б.пр.]
	Цена за дузина подложки — 1 р. Цена на колана — от 40 к. до 1 р. 40 к.

	„Покровка“, домът на Егоров

	Анисий въздъхна и взе да мънка:
	— Да ви обясня защо реших да ви потърся, госпожо Несвицка. Така да се каже, чувал съм много за вас, в смисъл че имате най-висша квалификация, макар и да сте назначена на длъжност, която по никакъв начин не отговаря на тъй достойна особа… Тоест не искам да кажа нищо против длъжността на акушерките… В никакъв случай, бих казал, не принизявам или, не дай си Боже, не омаловажавам, напротив, аз именно…
	Вървеше прекрасно и дори успя да се изчерви сконфузено, но в този миг Несвицка го изненада — здраво го хвана за рамото и го обърна с лице към светлината:
	— Я да видя, този поглед ми е познат. Май сте господин копой? С много фантазия сте взели да работите, дори сте намерили идиотка, а? Защо не ме оставите на мира? Сега ще ме заядете заради непозволената практика? Но господин директорът знае за нея — и с отвращение го отблъсна.
	Тюлпанов си потърка рамото — ама че клещи! Сонка уплашено се притисна до брат си и се разхленчи. Анисий я погали по главата:
	— Не се плаши, леличката се шегува, забавлява се. Тя е добра, тя е докторка… Елизавета Андреевна, заблуждавате се. Аз работя в канцеларията на негово сиятелство генерал-губернатора. На ниска длъжност, разбира се. Тъй да се каже, девета дупка. Тюлпанов, губернски секретар. Имам документи. Да ви ги покажа ли? Няма ли нужда? — и плахо сви рамене, свенливо се усмихна.
	Екстра! Несвицка се засрами, а това е най-добрият начин да накараш „лъвица“ да се разприказва.
	— Извинявайте, все ми се привиждат… Разберете ме… — с треперещи ръце извади цигара, запали от третата клечка. Много е „желязна“, няма що. — Извинете ме, че така лошо си помислих за вас. Зле съм с нервите. Пък и тази Ермолаева… Да, вие спасихте Ермолаева, бях забравила… Нека да ви обясня. Не знам защо, но ми се ще да ме разберете…
	Ще ви се да ми обясните, госпожо, мислено и отговори Анисий, защото сте „лъвица“, а пък аз се държа като „зайче“. „Лъвиците“ най си пасват с такива кротки, беззащитни „зайчета“. Психология, Лизавета Андреевна.
	Но едновременно със задоволството Тюлпанов изпита и някакво нравствено неудобство — не че е копой, но все пак наистина е от криминалната полиция и наистина използва за прикритие непълноценната си сестра. Права е докторката.
	Тя допуши с няколко бързи дръпвания цигарата, запали втора. Анисий чакаше, примигваше жално.
	— Вземете — Несвицка му побутна кутията.
	Тюлпанов фактически не пушеше, но „лъвиците“ обичат да им се подчиняваш, затова запали, глътна дима и се разкашля неудържимо.
	— Да, силни са — кимна докторицата. — Навик. На Север тютюнът е серт, а без тютюн не се издържа лете — комари, насекоми.
	— Вие от Север ли сте? — наивно попита Анисий и несръчно изтръска пепелта.
	— Не родена съм и съм израснала в Петербург. До седемнайсет години бях мамино детенце. Ана седемнайсет пристигнаха с кабриолети хора в сини униформи, взеха ме от мама и ме затвориха в единична килия.
	Несвицка говореше отривисто. Ръцете й вече не трепереха, гласът й стана рязък, очите й се присвиха враждебно — но личеше, че лошото й чувство не беше насочено към Тюлпанов.
	Сонка седна на стола, облегна се на стената и прихърка, изтощена от впечатленията.
	— Но защо? — пошепна „зайчето“.
	— Защото се познавах с един студент, който веднъж е бил в един дом, в който понякога се събирали революционери — горчиво се усмихна Несвицка. — Точно преди това се извърши поредният атентат срещу царя, та сметоха всичко наред. Докато разследват, изкарах две години сама в килията. На седемнайсетгодишна възраст. Не знам как не полудях. А може и да съм… После ме пуснаха. Но за всеки случай, за да ме предпазят от неподходящи познанства, ме изселиха с административно решение. В село Заморенка, Архангелска губерния. Под надзор. Така че не се сърдете за мнителността ми. Имам по-специално отношение към сините униформи.
	— А къде сте учили медицина? — съчувствено поклати глава Анисий.
	— Отначало в Заморенка, в земската болница. Трябваше някак да се издържам, затова станах милосърдна сестра. И разбрах, че ме тегли медицината. Само в нея има смисъл… После попаднах в Шотландия, учих медицина, бях първата жена в специалността хирургия — и там жените нямат много права. Станах добър хирург. Имам твърда ръка, никога не ме е плашила кръвта, не ме отвращават човешките вътрешности. Дори откривам в тях своеобразна красота.
	Анисий усети стягане в стомаха.
	— И умеете да оперирате?
	Тя снизходително се усмихна:
	— Мога да ампутирам, мога да правя коремни операции, мога да изрязвам тумори. А вместо това от колко месеца вече… — и ядно махна с ръка.
	„Колко месеца“ какво? Вадя червата на курвите в тъмни бараки?
	Евентуални мотиви?
	Тюлпанов скришом разглеждаше грозното и дори грубо лице на Несвицка. Болезнена омраза към женското тяло? Много е възможно. Причини: собствената й физическа непривлекателност, неуреденият личен живот, принудителното изпълнение на омразни акушерски задължения, ежедневната среща с пациентки с щастлива съдба. Какви ли не. Не е изключено и неявно умопомрачение вследствие на понесената несправедливост и затварянето в единична килия на съвсем крехка възраст.
	— Добре, да я видим сестра ви. Какво съм се разприказвала, съвсем нетипично за мен.
	Свали си пенснето, уморено разтри носа си със силни пръсти, после разтри и висулката на ухото си и Анисий естествено си помисли за зловещото ухо.
	Как ли е шефът? Дали е успял да засече изпращача на „бандерора“?

	* * *

	_И пак е вечер, благословеният мрак ме прикрива с тъмното си крило. Вървя край железопътния насип. Странно вълнение бушува в душата ми._
	_Странно как ме изважда от релси видът на познайници от предишния живот. Те са се променили, някои дори са неузнаваеми, за мен да не говорим._
	_Изпълват ме спомени. Глупави, ненужни. Сега всичко е друго._
	_На прелеза пред бариерата е застанало просякинче. Дванайсет-тринайсетгодишно. Трепери от студ, ръцете й червени и напукани, краката й омотани в някакви дрипи. Ужасно, просто ужасно лице: гноясали очи, посинели устни, носът й тече. Нещастна, уродливо човешка рожба._
	_Как да не я съжаля? И това уродливо лице може да се направи прекрасно. Дори няма нищо за правене — трябва просто да се разкрие истинската му Красота._
	_Тръгвам подир малката. Спомените не ме тревожат повече._


	Състуденти

	_5 април, Велика сряда, през деня и вечерта_

	След като отпрати помощника си по задачи, Ераст Петрович се подготви за съсредоточен размисъл. Случаят не беше никак лесен. Можеше да му помогне внезапно озарение, значи трябваше да се започне с медитация.
	Колежкият съветник затвори вратата на кабинета, седна на пода със скръстени крака и се опита да не мисли за нищо. Нищо да не вижда, нищо да не чува. Да се залюлее на вълните на Пустотата, откъдето, както му се беше случвало и друг път, отначало едва чуто, после все по-ясно и накрая оглушително ще екне звукът на истината.
	Мина време. После спря. После времето изобщо изчезна. Вътре в него нагоре от стомаха започна бавно да се надига прохладно умиротворение, пред очите му падна златиста мъгла, но изведнъж огромният салонен часовник, изправен в ъгъла на стаята, изхриптя и удари оглушително: бом-бом-бом-бом-бом!
	Фандорин дойде на себе си. Пет ли е вече? Погледна джобния си часовник, защото на салонния нямаше голямо доверие — и наистина се оказа, че избързва с двайсет минути.
	Второто потъване в медитацията се оказа по-трудно. Ераст Петрович си спомни, че в пет трябваше да участва в благотворително състезание на Московския клуб на велосипедистите любители за бедните вдовици и сираци на лица от военното ведомство. В Манежа щяха да се съревновават най-изявените московски спортисти, а също така и велосипедните тимове на Гренадирския корпус. Колежкият съветник имаше голям шанс пак както миналата година да спечели първа награда.
	Уви, сега не му е до състезания.
	Ераст Петрович пропъди неуместните мисли и се загледа в бледолилавите шарки на тапетите. Сега пак ще се сгъсти мъглата, нарисуваните ириси ще полюшнат листа, ще изпълнят кабинета с аромата си и ще дойде сатори*.
	[* Сатори — Просветление, интуитивно внезапно прозрение при медитация. Сатори е основата на дзенбудизма — Б.пр.]
	Нещо му пречеше. Сякаш вятър някъде отляво отвяваше мъглата. Там на писалището беше лачената кутийка с отрязаното ухо. То не му даваше мира.
	Ераст Петрович още от дете не понасяше вида на осакатена човешка плът. И макар доста да бе поживял на този свят и уж да се беше нагледал вече на какви ли не ужаси, и във войни да беше участвал, но така и не се научи равнодушно да гледа какво извършват човеците със себеподобните си.
	Ясно, че днес ирисите от тапетите няма да заблагоухаят. Фандорин въздъхна тежко. Щом не може да пробуди интуицията си, ще трябва да разчита на разума.
	Седна до писалището, взе лупата.
	Започна от опаковката. Най-обикновена амбалажна хартия, в такава се завива какво ли не. Нищо насочващо.
	Сега надписът. Почеркът е едър, накъсан, с небрежни завършеци на буквите. Като се вгледаш, личат ситни пръски мастило — от твърде силен натиск. Сигурно е писано от мъж в разцвета на силите. Може би неуравновесен или в нетрезво състояние. Не е изключено и да е жена, склонна към афекти и истерия. В този смисъл са интересни заврънкулките на „о“-тата и кокетната опашчица на главното „Ф“.
	По-важното с обаче, че в училищните уроци по краснопис не се учи такова писане. Значи става дума или за домашно образование, което е по-типично за лицата от женски пол, или просто за липса на обичайно образование. Но няма правописни грешки. Така или иначе, надписът дава храна за размисъл.
	Нататък — кадифената кутийка. В такива се продават скъпи бутонели или брошки. Вътре знак: „А. Кузнецов, «Камергерски проезд»“. Нищо определено. Голям бижутерски магазин, един от най-известните в Москва. Може да се провери, естествено, но надали ще има смисъл — кой знае по колко такива кутийки продават дневно.
	Копринената панделка — нищо особено. Гладка, червена, такива си вплитат в косите циганките и щерките на търговците в празнични дни.
	Хвана с два пръста пудриерата (от пудра „Клюзере №6“) в крайчеца и я разгледа с повишено внимание през лупата. Посипа я с бял прашец като талк и на лъскавата лачена повърхност проличаха много отпечатъци от пръсти. Колежкият съветник ги извади на специална фина хартия, която притисна към кутията. В съда отпечатъците не се приемат за улика*, но все пак може да са от полза.
	[* Едва през 1905 г. в случая с убийците братя Стратън от Детфорд, Лондон, за първи път експертиза по пръстови отпечатъци се приема като доказателство в съда, като се включва към наскоро наложилата се практика на бертийонажа, (който се основава на словесни портрети, антропологически измервания и пр.), докато накрая напълно го измества. — Б.пр.]
	Сега вече Фандорин се зае с клетото ухо. Преди всичко се помъчи да си представи, че то няма нищо общо с определен човек. Просто е предмет, който може да разкаже много за себе си.
	Предметът му разказа следното.
	Ухото е на млада жена. Ако се съди по луничките от двете страни на ушната мида — червенокоса. Висулката е пробита, и то доста немарливо — дупката е широка и продълговата. Като се има предвид и това, че кожата е доста загрубяла, следва, първо, че бившата собственичка на този предмет е носила косата си прибрана; второ, че не е била от привилегировано съсловие; и трето, че доста време е прекарвала на студа с непокрита глава. Това е особено важно. С непокрита глава дори и в студа, както се знае, ходят проститутките. Това е един от белезите на професията им.
	Прехапал устна (все пак не успяваше да се отнася към ухото съвсем като към предмет), Ераст Петрович го обърна с пинсетата и се вгледа в разреза. Гладък, направен с изключително остър инструмент. Нито капчица кръв. Значи по време на отрязването червенокосата е била мъртва поне от няколко часа.
	Краищата на разреза са леко почернели — от какво ли? Ами от размразяване, ето от какво. Трупът е бил замразен, затова разрезът е идеален — в момента на рязането тъканите са били ледени.
	Замразен труп на проститутка? Как така? Що за церемонии — такива направо ги карат на „Божедомка“ и ги зариват. За да е замразяван, трупът е бил в моргата за учебни занимания в Медицинския факултет на „Трубецкая“ или в съдебномедицинската на същата „Божедомка“ — за полицейско разследване.
	И сега най-интересното: кой е пратил ухото и защо?
	Първо: защо?
	Същото беше направил миналата година лондонският убиец. Той изпрати на господин Албърт Лъск, председател на комитета на доброволците за залавянето на Джек Изкормвача, половината бъбрек на проститутката Катрин Едоус, чието разпарчетосано тяло е намерено на 30 септември.
	Според Ераст Петрович подобно изпълнение можеше да има два смисъла. Първият и съвсем очевиден — предизвикателство, демонстрация на чувство за безнаказаност. Един вид: колкото и да се мъчите, не можете да ме хванете. Но имаше и нещо друго: типичен за маниаци от подобен вид стремеж да бъдат хванати и да си понесат наказанието. Ако вие, закрилници на обществото, наистина сте всемогъщи и вездесъщи и ако Правосъдието е бащата, а аз — провинилото се дете, ето ви жокер, открийте ме. Лондонската полиция не съумя да се възползва от жокера.
	Възможна е обаче и съвсем друга версия. Гадното послание е изпратено не от убиеца, а от някой циничен шегаджия, намерил в трагичната ситуация повод за жестоко забавление. В Лондон полицията беше получила и подигравателно писмо, уж написано от престъпника и подписано с „Джек Изкормвача“, откъдето всъщност дойде и прякорът му. Английските следователи стигнаха до извода, че това е мистификация. Може би по-скоро за да оправдаят неуспешното издирване на изпращача.
	Но няма нужда да си усложнява задачата, да я прави двойна. Засега не е важно дали изпращачът на ухото е убиецът. В момента по-важното е да се изясни кой е той. После може да излезе, че именно същият е Изкормвача. Московският номер с пратката се отличава с нещо много съществено от лондонския: за убийствата в Ийст Енд знаеше цялата британска столица и всъщност всеки можеше да се „пошегува“. А в дадения случай подробностите на вчерашното злодеяние са известни на много тесен кръг от хора. Колко са те? Съвсем малко, дори да включим най-близки приятели и роднини.
	И така, какви координати имаме за изпращача на „бандерора“?
	Човек, учил извън обичайната образователна система, но достатъчно образован, за да напише без грешки „Негово високоблагородие“ и „колежкия“. Това първо.
	С оглед на кутийката от „Кузнецов“ и пудриерата „Клюзере“ — човек с възможности. Това второ.
	Човек, който не само е осведомен за убийствата, но знае и за ролята на Фандорин в разследването. Това трето.
	Човек с достъп до моргата, което още повече стеснява списъка на заподозрените. Това четвърто.
	Човек с опит в хирургията. Това пето.
	Предостатъчно!
	— Маса, файтон! Спешно!


	Захаров излезе от помещението за аутопсии с кожена престилка, черните му ръкавици омацани с някаква кафеникава слуз. Лицето му подуто, махмурлийско, в крайчеца на устата — угаснала лула.
	— Аа, губернаторовото око — вяло рече той вместо поздрав. — Какво има, още някой ли е ситно скълцан?
	— Егор Вилемович, колко т-трупа на проститутки имате в мразилника? — рязко попита Ераст Петрович.
	Онзи сви рамене:
	— Както е наредил господин Ижицин, сега ни мъкнат всички парцалани, дето са си отмърсували. Освен общата ни дружка Андреичкина вчера и днес са доставени още седем. Да не си търсите разтуха? — нагло се ухили Захаров. — Има много сладки. Но не знам дали са ваш тип. Май предпочитате изкормените, а? — патоанатомът много добре виждаше, че е антипатичен на чиновника, и като че ли това му доставяше удоволствие.
	— Покажете ми ги — колежкият съветник решително издаде напред долната си устна, подготвяйки се за тягостната гледка.
	В обширното помещение със запалени силни електрически крушки Фандорин видя първо дървени стелажи с наредени стъкленици, в които киснеха някакви безформени неща, после погледна към продълговатите поцинковани маси. На една от тях до прозореца стърчеше черната питанка на микроскопа и лежеше проснато тяло, над което баеше нещо асистентът.
	Ераст Петрович хвърли кос поглед, видя, че трупът е мъжки, и с облекчение отмести очи.
	— Прострелно раняване в теменната част, Егор Вилемович, нищо специално — изгъгна Захаровият помощник, зяпнал с любопитство Фандорин — почти легендарна личност в полицейските и близките до тях среди.
	— Докараха го от Хитровка — обясни Захаров. — Апашор. А вашите пиленца са си там, в мразилника.
	Бутна масивна желязна врата, иззад нея лъхна студ и гадна тежка смрад.
	Щракна лампата, горе светна матов глобус.
	— Ей ги нашите героини отстрани.
	Отначало не се впечатли — живопис в класически стил, Енгр, „Турска баня“. Куп голи женски тела, плавни линии, ленива отпуснатост. Само дето парата не е топла, а е студена, и всички одалиски са налягали.
	После започна да различава подробностите: дълги червени разрези, сини петна, слепнати коси.
	Експертът потупа една с вид на русалка по синкавата буза:
	— Тая си я бива, а? От публичен дом. Охтика. Всъщност само една е от насилствена смърт — онази цицорестата, с камък са й сцепили главата. Две самоубийства. Три са замръзнали в пияно състояние. Мъкнат всичко каквото им падне. По католици от папата. Все ми е едно де. Не си пъхам гагата.
	Ераст Петрович се наведе над една слабичка, цялата в лунички по лицето и гърдите. Вдигна дългата червеникава коса от страдалчески изкривеното й остроносо лице. На мястото на дясното й ухо зееше вишнева дупка.
	— Какво става тук? — учуди се Захаров и погледна табелката, закачена за крака на трупа. — Марфа Сечкина, шестнайсетгодишна. А, помня я. Самоотравяне с фосфор от кибритени клечки. Вчера през деня я докараха. Но си беше с двете уши, много добре си спомням. Че къде й е дясното ухо?
	Колежкият съветник извади пудриерата от джоба си, мълчаливо я отвори и я тикна под носа на патоанатома.
	Онзи преспокойно извади ухото, премери го на дупката.
	— То е! Какво ще рече?
	— Аз ви питам — Фандорин затисна уста с парфюмираната си кърпа, усещайки, че му се повдига, и разпореди: — Да отидем да поговорим там.
	Върнаха се в анатомичната зала, която сега въпреки разрязания труп му се стори почти уютна.
	— Т-три въпроса. Кой е бил тук снощи? Кому сте разправяли за разследването и моето участие в него? Чий е този почерк? — колежкият съветник сложи пред Захаров опаковката на „бандерора“ и сметна за нужно да додаде: — Не сте вие — познавам вашия почерк. Надявам се обаче, че разбирате какво означава подобна кореспонденция?
	Захаров пребледня и цинизмът му се стопи.
	— Чакам отговор, Егор Вилемович. Да повторя ли въпросите си?
	Докторът завъртя глава и кимна към Грумов, който с преувеличено усърдие издърпваше нещо сивкаво от корема. Преглътна — адамовата ябълка се размърда на жилестата му шия.
	— Снощи идваха мои съкурсници от факултета. По случай годишнина… на едно паметно събитие. Бяха седем-осем души. Пийнахме тук малко спирт — да си спомним студентските години… Може и да съм се изпуснал нещо за разследването — губи ми се. Вчера беше тежък ден, уморих се, бързо ме хвана… — и замълча.
	— И третият въпрос — подсети го Фандорин. — Чий е този почерк? Не ме лъжете, че не знаете. Почеркът е особен.
	— Нямам навика да лъжа — сопна се Захаров. — Знам на кого е този почерк. Но не съм доносник, а бивш московски студент. Разследвайте си без мен!
	Ераст Петрович го изгледа с неприязън.
	— Не сте само бивш студент, а и сегашен съдебен лекар, обвързан с клетва. Или сте забравили за какво разследване става дума? — и продължи съвсем тихо и студено: — Мога, разбира се, да наредя проверка на почерците на всичките ви състуденти, но ще загубим седмици. Съсловната ви чест няма да пострада, но ще се погрижа лично вас да ви съдят и да ви отнемат правото да работите на д-държавна служба. Захаров, отдавна се знаем. Не си хвърлям думите на вятъра.
	Захаров се сви, запремята лулата си наляво-надясно в устата.
	— Моля ви, господин колежки съветник… Не мога. После всички ще ми обърнат гръб. Не на държавна служба, изобщо няма да си намеря работа като медик. Вижте какво… — жълтото му чело се сбърчи. — Днес продължаваме срещата. Разбрахме се да се съберем в седем у Бурилин. Той не можа да завърши, както впрочем мнозина от нашата компания, но от време на време се срещаме… Вече приключих, останалото ще довърши Грумов. Тъкмо се канех да се прибера да се умия, да се преоблека и да тръгвам. Живея тук, във ведомствена квартирка към гробищната управа. Много е удобно… Та ако искате, ще ви взема с мен у Бурилин. Не знам дали ще дойдат всички от снощните, но който ви интересува, сигурно ще присъства, гарантирам ви… Извинете, само с това мога да ви съдействам. Лекарска чест.
	Жалните интонации му бяха явно непривични и Ераст Петрович се смили, реши да не го притиска повече. Само поклати глава, изненадан от странната разтегливост на корпоративната им етика: не върви да издадеш вероятния убиец, ако си учил с него, но да заведеш детектив у бивш съкурсник — като нищо.
	— Усложнявате ми з-задачата, но добре, така да бъде. Осем минава. Преобличайте се и да вървим.


	Докато пътуваха с файтона (а беше доста далече, на „Якиманска“), повечето време мълчаха. Захаров беше мрачен, с нежелание отговаряше на въпросите, но Фандорин успя да научи поне малко за стопанина.
	Казва се Кузма Савич Бурилин. Фабрикант, милионер, от стар търговски род. Брат му, много по-голям от Кузма, се приобщил към сектата на скопците. „Скопил се от греховността“, заживял като аскет, трупал капитали. Канел се да „кръцне“ и малкия си брат, когато навърши 14 години, обаче тъкмо преди „великото тайнство“ Бурилин старши скоропостижно умрял и момчето не само останало с атрибутите си, а и наследило огромно състояние. Както саркастично отбеляза Захаров, преминалият ужас за по чудо оцелялата мъжественост оттам нататък белязал цялата биография на Кузма Бурилин. Вече бил обречен непрестанно да си доказва, че не е скопен, та дори се стигало до някои ексцесии.
	— И з-за какво му е на такъв богаташ да следва медицина? — попита Фандорин.
	— Бурилин опита много науки — и у нас, и в чужбина. Гони го любопитство, но и непостоянство. Диплома не му е нужна, затова така и не завърши нищо, а от медицинския го напъдиха.
	— Защо?
	— Ами намери се защо — неопределено отговори експертът. — Скоро ще го видите с очите си що за субект е.
	Осветеният вход на Бурилиновия палат с фасада към реката се виждаше отдалече. Само той блестеше с ярки разноцветни лампи на цялата търговска крайбрежна улица, където по Велики пости си лягаха рано и не хабяха напразно тока. Къщата беше голяма, построена в безвкусен мавританско-готически стил: с островърхи кули, химери и грифони, но същевременно с плосък покрив, кръгъл купол над зимната градина и дори с нещо като минаре.
	Оттатък ажурната ограда се тълпяха зяпачи, гледаха осветените прозорци, одумваха: през Страстната седмица, в последните дни на Великите пости, такава срамотия! От къщата към тихата река се плискаха приглушени извивки на цигански цигулки, китарни акорди, звън на дайрета, експлозии от смях и от време на време някакво утробно ръмжене.
	Влязоха, хвърлиха палтата си на портиера и Ераст Петрович се изненада: под черната горна дреха Захаров бил с фрак и бяла папийонка.
	На учудения му поглед експертът отвърна с крива усмивка:
	— Традиция.
	Качиха се по широкото мраморно стълбище. Лакеи с малинови ливреи им отвориха позлатените врати и Фандорин видя огромна зала, цялата в палми, магнолии и още някакви екзотични растения в качета. Последна европейска мода — в гостната да си направиш нещо като джунгла. Нарича се „Висящите градини на Семирамида“. Само много богатите можеха да си ги позволят.
	В райската градина волно се бяха разположили гостите — всички с черни фракове и бели папийонки като Захаров. Ераст Петрович се носеше контешки — беше с бежово американско сако, лимоненожълта жилетка с дискретна шарка и елегантен панталон с немачкаеми ръбове, но сред тази черно-бяла сбирка се почувства като палячо. Бива си го Захаров, можеше да го предупреди как ще бъде облечен.
	Впрочем и с фрак да беше дошъл, Фандорин все едно не би могъл да потъне в множеството — гостите бяха десет-петнайсет души, не повече. Предимно с благоприличен и дори благороден вид макар и доста млади — на около трийсет години или малко отгоре. Лицата им пламтяха, зачервени от напитките, някои изглеждаха и малко объркани, явно подобни развлечения не им се случваха често. В отсрещния край на салона се виждаха още едни позлатени врати, иззад тях се чуваше звън на сервизи и разпявка на цигански хор, там очевидно се подготвяше банкетът.
	Новодошлите попаднаха точно в разгара на тост, произнасян от леко плешив господин с коремче и златно пенсне.
	— Зензинов, отличник беше. Вече е редовен професор — пошепна му Захаров май с нотки на завист.
	— … си припомням за някогашните развлечения, то е точно в тия дни. Тогава, преди седем години, пак беше Страстната седмица, както е сега. — Професорът се поумълча, с горчивина тръсна глава. — Както се казва, тури му пепел, било каквото било. Казва се също: хубаво, лошо — всичко отминава. Е, отмина де. Остаряхме, надебеляхме, че и позатлъстяхме. Добре, че Кузма си е все същият нехранимайко и сегиз-тогиз смушква нас, скучните асклепиевци.
	Всички се засмяха, разшумяха се и се обърнаха към едър мъж, седнал в креслото крак връз крак с голям потир вино. Очевидно това беше Кузма Бурилин. Умно, жлъчно лице татарски тип — широко, скулесто, с волева брадичка. Черна късо подстригана коса, щръкнала нагоре.
	— Кому пепел, кому жупел — обади се на висок глас някакъв дългокос с мършаво лице, различен от останалите. И той беше с фрак, но явно чужд, а вместо колосана риза несъмнено носеше бял нагръдник. — Ти, Зензинов, мина между капките. Как иначе, любимецът на началството. Други не извадиха твоя късмет. Томберг се пропи, Стенич, чух, бил превъртял. Соцки пукнал в ареста. Лека му пръст, напоследък все ми се привижда. Вчера например…
	— Томберг се впиянчи, Стенич се побърка, Соцки се гътнал, а Захаров вместо хирург станал полицейски трупорезач — без церемонно го прекъсна домакинът, но не погледна Захаров, а с неприятен интерес се загледа в Ераст Петрович. — Кого си ни докарал, Егорка, душо албионска? Не си спомням такъв натрапник в лечителското ни братство.
	Юдата Захаров демонстративно се дръпна от колежкия съветник и преспокойно съобщи:
	— Господа, това е Ераст Петрович Фандорин, прословута личност в някои среди. Към генерал-губернатора отговаря за някои от най-тежките криминални деяния. Помоли ме непременно да ви го доведа. Не можех да откажа — той ми е висшестоящо началство. С други думи, надявам се да го приемете с отворени обятия.
	Корпорантите надигнаха възмутен ропот.
	Някой скочи, друг саркастично изръкопляска.
	— По дяволите!
	— Тези господа се самозабравят!
	— Не прилича много на копой.
	Такива и подобни забележки се понесоха от всички страни, Ераст Петрович пребледня и присви очи. Нещата взимаха неприятен обрат. Фандорин впери поглед в коварния експерт, но нищо не успя да каже — домакинът скочи към неканения гост и го склещи за рамото с желязна хватка.
	— Обаче в моя дом има само едно началство: Кузма Бурилин — ревна милионерът. — При мен без покана не се идва, за хрътки пък дума да не става. А който дойде, втори път няма да си го позволи.
	— Кузма, помниш ли у граф Толстой — викна дългокосият. — Как качихме там на мечка кварталния и го цамбурнахме в реката! Дай и това конте да го повозим. Хем ще е полезно за Потапич, глей какъв е посърнал.
	Бурилин заметна глава назад и гръмогласно се изсмя:
	— Ох, Филка, пиянска душо, ей затуй те тача, че си човек с фантазия. Ей! Докарайте Потапич!
	Някои от по-трезвите гости взеха да вразумяват домакина, но двама едри лакеи вече водеха на верига голяма рунтава мечка с намордник. Мечокът обидено ръмжеше и се дърпаше, току понечваше да седне на пода, лакеите го влачеха и ноктите му скърцаха по огледалния паркет. Прекатури се каче с палма, буци пръст се разхвърчаха наоколо.
	— Това е прекалено, Кузма! — възкликна Зензинов. — Вече не сме хлапаци! Ще си докараш неприятности. В края на краищата си тръгвам, ако не прекратиш веднага!
	— Наистина — подкрепи професора друг благоразумен гост. — Ще стане скандал, а няма нужда.
	— Вървете на майната си! — кресна Бурилин — Само че да знаете, клизми такива, че за цялата нощ съм ангажирал заведението на мадам Жоли. Ще идем без вас.
	След тези думи протестните гласове мигом замлъкнаха.
	Ераст Петрович стоеше спокойно. Нищо не каза и не направи никакъв опит да се спаси. Сините му очи наблюдаваха разпасалия се богаташ абсолютно безизразно.
	Стопанинът делово нареди на лакеите:
	— Обърнете Потапич с гръб да не сдращи копойчето. Донесохте ли въже? Обърни се с гръб и ти, канцеларска душо. Афоня, Потапич знае ли да плува?
	— Че как не, Кузма Савич. Лете на вилата най обича да се плацика — весело отвърна перчемлията лакей.
	— Ей сега ще се поплацика. Сигурно е студена априлската водица, а? Какво стоиш! — подвикна на колежкия съветник. — Обърни се!
	И с всичка сила се вкопчи в раменете на Ераст Петрович, за да го обърне гърбом, но Фандорин не се помести ни на йота, сякаш беше издялан от камък. Бурилин му се нахвърли с цялата си мощ. Лицето му се зачерви, жили се издуха на челото му. Фандорин го гледаше все така спокойно, само крайчецът на устата му се изви в лека усмивка.
	Кузма Савич попъшка още малко, но почувства колко глупаво изглежда, махна си ръцете и слисан зяпна странния чиновник. В салона настъпи мъртва тишина.
	— Точно вие ми трябвате, драги — за пръв път отвори уста Ераст Петрович. — Да си п-поприказваме? — с два пръста дръпна фабриканта за китката и бързо се запъти към затворените врати на банкетната зала.
	Очевидно в пръстите на колежкия съветник се таеше някаква магична власт, защото левентът се изкриви от болка и ситно-ситно запристъпя подир куражлията брюнет с побелели слепоочия. Лакеите объркани застинаха, а мечокът моментално седна на пода и палаво заклати муцуна.
	На вратата Фандорин се обърна:
	— Продължавайте веселбата, г-господа. Кузма Савич засега ще ми даде някои разяснения.
	И последното, което забеляза, преди да продължи пътя си, беше съсредоточеният поглед на експерта Захаров.


	Сервировката в банкетната зала беше истинско чудо. Колежкият съветник хвърли поглед на прасето, излегнало се блажено сред златисти резени ананас, страховитото туловище на желираната есетра, чудноватите кули на салатите, червените щипки на омарите и си спомни, че заради неуспешната медитация не беше обядвал. Нищо, самоутеши се той. Конфуций казва: „Благородният се засища чрез въздържание.“
	В дъното аленееше с ризите и кърпите си циганският хор. Видяха домакина, доведен за ръка от елегантен господин с мустачки, и спряха разпяването насред думата. Бурилин ядосано им махна със свободната си ръка какво сте ме зяпнали, само вие ми липсвахте.
	Солистката, цяла в мъниста и фльонги, разбра жеста му превратно и запя с дълбок глас:

	Не е либе сгодееено,
	не е либе венчааано…

	А хорът тихо подхвана:

	Гълъбица воооди
	във двореееца дялан…

	Ераст Петрович пусна ръката на милионера, обърна се с лице към него:
	— Получих пратката ви. Да я смятам ли за самопризнание?
	Бурилин разтърка побелялата си китка и погледна с любопитство Фандорин:
	— Брей, че сила, господин колежки съветник! Иначе не ви личи… Каква пратка? Какво самопризнание?
	— Виждате ли, знаете ми званието, макар че Захаров одеве не го спомена. Вие сте отрязали ухото, няма к-кой друг да е. Учили сте за лекар, а снощи сте били със съкурсници при експерта. Затова беше толкова сигурен, че сто на сто ще ви видим тук. Ваш ли е този п-почерк? — показа на фабриканта опаковката на „бандерора“.
	Кузма Савич я погледна и цъфна в усмивка:
	— Разбира се. Значи ви хареса подаръчето ми? Настоях непременно да ви го доставят точно на обед. Да не се задавихте с бульона? Сигурно сте събрали съвещание, премислили сте всякакви версии? Грях ми на душата, обичам да се шегувам. Още щом снощи на Егорка Захаров езикът му се развърза от спирта, веднага намислих да си направя шега. Да сте чували за лондонския Джек Изкормвача? Тъй същия номер сервира на тамошната полиция. При Егорка на масата имаше една рижава покойница. Аз скришом взех скалпела, рязнах й ушето, увих го в кърпа и си го прибрах в джоба. Че много ги къдреше за вас, господин Фандорин: такъв сте били, онакъв сте били, най-заплетения случай можете да разплетете. Което си е вярно — вие сте интересен субект, прав е Захаров. Харесват ми интересните, и аз съм от тях — в тесните очи на милионера пламнаха лукави искрици. — Вижте какво. Забравете тоя майтап — все едно не се получи. Ами елате с нас, здравата ще си попалуваме. Между нас казано, измислил съм една много забавна дяволия за моите стари приятелчета докторчетата. При мадам Жоли всичко вече е подготвено. Утре цяла Москва ще се попикае от смях, като научи. Елате с нас, хайде. Няма да съжалявате!
	На това място хорът спря бавната си тиха песен и изведнъж екна:

	Кузя — Кузя — Кузя,
	Кузя — Кузя — Кузя,
	Кузя — Кузя, Кузя — Кузя,
	Кузя, до дъно пий!

	Бурилин само ги погледна през рамо и гръмливата наздравица секна.
	— Често ли пътувате в странство? — ни в клин, ни в ръкав попита Фандорин.
	— По-скоро насам идвам често — отвърна домакинът, сякаш без да се учудва на сменената тема. — А в странство живея. Тук няма смисъл да си губя времето — имам управители на място, справят се с всичко без мен. В обхватна дейност като моята едно е важно: да разбираш от хора. Ако добре си подбрал хората, после можеш да си клатиш краката, нещата сами вървят.
	— А в Англия били ли сте наскоро?
	— Постоянно съм в Лийдс, в Шефилд — там имам фабрики. В Лондон ходя на борсата. Последния път бях през декември. После в Париж, и на Богоявление се върнах в Москва. Защо питате за Англия?
	Ераст Петрович леко премрежи поглед, за да угаси блясъка в очите си. Махна прашинка от ръкава си и бавно каза:
	— За гавра с тялото на Сечкина ви арестувам. Засега служебно, сутринта ще имам и прокурорско разпореждане. Адвокатът ви ще може да внесе гаранция чак утре по обед. Сега идвате с мен, гостите ви да си вървят. Посещението на публичния дом отпада. Няма нужда да се п-позорят добропочтените доктори. А вие, Бурилин ще си допалувате в ареста.

	* * *

	_В знак на благодарност за спасеното момиче ми се яви сън._
	_Сънувах, че съм пред престола Господен._
	_„Седни от лявата Ми страна — рече ми Отецът небесен. — Отмори се, ибо носиш на хората радост и избавление, а това е тежък труд. Неразумни са те, чедата Ми. Очите им гледат наопаки, черното виждат бяло, а бялото — черно; злината за тях е щастие, а щастието — злина. Когато от милост призова някое от тях в невръстните му години, другите плачат и жалят за призваното, вместо да се възрадват за него. Когато оставям някого да живее сто години, до немощ телесна и угасване духовно, за наказание и назидание за другите, те не се ужасяват от страшната му орис, а завиждат. След самоубийствени битки тържествуват отхвърлените от Мен, дори да са осакатени, а за падналите в боя, призвани от Мен да се явят пред лика Ми, жалят и дори тайно ги презират като несретници. Ала те са истинските щастливци, защото са вече при Мен; нещастни са онези, които съм пренебрегнал. Какво да правя с човеците, кажи Ми ти, добра душа? Как да ги вразумя?“_
	_И жал ми стана за Господа, всуе възжадувал любовта на чедата Си неразумни._


	Триумфът на Плутон

	_6 април, Велики четвъртък_

	Днес на Анисий се падна да работи с Ижицин.
	Късно снощи след „обсъждането“, в което се установи, че заподозрените сега са повече от необходимото, шефът кръстоса кабинета, прехвърли броеницата и каза: „Добре, Тюлпанов. Утрото е по-мъдро от вечерта. Вървете почивайте, д-доста сте препускали днес.“
	Анисий мислеше, че ще се стигне до следното решение: тайно да се проследят Стенич, Несвицка и Бурилин (като излезе от кафеза), да се проверят всичките им пътувания през миналата година и евентуално да се проведе някакъв следствен експеримент.
	Но не, непредсказуемият шеф измисли друго. Сутринта, когато Анисий, свил глава в раменете под досадния дъждец, се яви на „Малая Никитская“, Маса му подаде бележка:

	За известно време изчезвам. Ще пробвам от обратния край. Вие засега поработете с Ижицин. Боя се да не съсипе работата от прекомерно усърдие. От друга страна, неприятен субект е, но упорит, току-виж нещо докопал.
	Е. Ф.

	Ново двайсет! — какъв е тоя „обратен“ край?
	Наложи се да издирва следователя по тежки престъпления. Анисий телефонира в прокуратурата — казаха му, че е „потеглил по сигнал от жандармерията“. Обади се в Жандармерийското управление — рекоха: „Тръгна по спешна работа, неподлежаща на телефонно обсъждане.“ Гласът на дежурния беше толкова екзалтиран, че Тюлпанов се досети — сигурно ново убийство. А след четвърт час пристигна пратеник на Ижицин — стражарят Линков. Потърсил колежкия съветник, не го намерил и се яви при Тюлпанов на „Гранатний“.
	— Кошмарно произшествие, ваше благородие — докладва Линков ужасно развълнуван. — Нечовешко умъртвяване на малолетно лице. Такава трагедия, такава трагедия… — подсмръкна и се изчерви, смутен най-вероятно от проявената чувствителност.
	— Анисий гледаше тънковратия неугледен полицай и сякаш го виждаше цял като на длан. Грамотен, сантиментален, сигурно обича да чете книжки. От бедност е дошъл на работа в полицията, но не е за него, пилищарчето, тази груба работа. Тюлпанов щеше да е същият, ако не беше щастливата среща с Ераст Петрович.
	— Да вървим, Линков. Давайте направо в моргата — Анисий нарочно се обърна към него на „ви“, — бездруго ще я откарат там.
	Това се вика дедукция — вярно беше преценил. Анисий поседя половин час при Пахоменко, поприказва си с речовития пазач по житейски въпроси — и три кабриолета спряха при портите, а подире им закрита карета катафалка.
	От първия кабриолет слязоха Ижицин и Захаров, от втория — фотографът и асистентът, от третия — двама жандармеристи и старшият стражар. От катафалката никой не слезе. Жандармеристите отвориха очуканите врати и изнесоха от нея нещо късо, покрито с брезент.
	Медицинският експерт беше мрачен и с необичайно ожесточение гризеше неизменната си лула, ала следователят изглеждаше бодър и оживен, едва ли не радостен. Щом видя Анисий, се навъси:
	— Оо, вие ли сте? Веднага надушихте, а? И началникът ви ли е тук?
	Но щом се изясни, че Фандорин го няма и няма да идва, а и помощникът му още нищо не знае, Ижицин пак се въодушеви.
	— Сега вече се започва — съобщи той и енергично потри ръце. — Значи така. Днес на разсъмване кантонери от жп връзката по направление Москва — Брест открили в шубраците при Новотихвинския прелез трупа на малолетна скитница. Според Егор Вилемович смъртта е настъпила не по-късно от полунощ. Несимпатична гледка, да ви кажа, Тюлпанов! — Ижицин се изкиска. — Представете си: търбухът, естествено, изкормен, наоколо по клоните окачени вътрешностите, а колкото до физиономията…
	— Пак ли кървава целувка?! — развълнуван възкликна Анисий.
	Следователят прихна и направо се скъса от смях, не можеше да се спре — явно на нервна почва.
	— Ох, умирам — промълви той най-накрая и си обърса сълзите. — Превъртели сте с Фандорин покрай тези целувки. Извинете ме за неуместното веселие. Сега ще ви покажа и ще разберете. Ей, Силаков, стой! Покажи лицето й!
	Жандармеристите свалиха носилката на земята и махнаха брезента. Заради загадъчното поведение на следователя Анисий очакваше да види нещо особено гадно: стъклени очи, кошмарна гримаса, изплезен език, но нямаше нищо подобно. Изпод брезента се появи някаква черно-червена пита с две топчета: бели, всяко с тъмно кръгче отвътре.
	— Какво е това? — попита Тюлпанов и зъбите му затракаха от само себе си.
	— Нашият веселяк я е оставил изобщо без лице — с мрачно доволство обясни Ижицин. — Егор Вилемович казва, че кожата е срязана при линията на косата и после е обелена като портокалова кора. На ви целувка. И най-вече сега не може да се идентифицира.
	Всичко някак странно се напласти и замержеля пред очите на Анисий. Гласът на следователя сякаш долиташе от далечни далнини.
	— Така че край на конфиденциалността. Кантонерите са разказали на куцо и сакато. Единият припаднал. В Москва и без това са плъзнали слухове. В Жандармерийското управление непрестанно долагат за злодей, който решил да избие до крак цялото женско племе. Тази сутрин докладвахме в Петербург. Цялата истина, всичко. Министърът граф Толстов лично ще пристигне. Това е. Значи ще има да хвърчат глави. Аз на моята си държа, за вас не знам. Началникът ви може колкото си иска да си играе на дедукция, на него му е лесно, той си има покровител важна клечка. Но аз мисля някак да мина без дедукции и разчитам само на собствения си хъс и настървение. Вече няма място за лигавене.
	Тюлпанов извърна глава от носилката, преглътна, отпъди мътната пелена от очите си. Пое дълбоко дъх. Олекна му.
	Нямаше да прости на Ижицин „лигавенето“. Отвърна му с дървен глас:
	— А моят шеф казва, че с хъс и настървение се цепят дърва и се прекопават лехи.
	— Точно така — следователят махна на жандармеристите да отнесат трупа в моргата. — Ще прекопая цяла Москва, по дяволите, и ако трябва, всичко ще направя на трески, но ще постигна резултат. Ако пък всичко е безрезултатно, все едно ми отива главата. Вие, Тюлпанов, сте изпратен да ме надзиравате, нали? Ами надзиравайте ме тогава и ми спестете забележките си. Ако пък ви се пишат жалби — пишете. Познавам граф Дмитрий Андреевич, той цени настървението и гледа през пръсти на неспазването на някои юридически второстепенности, ако е в интерес на работата.
	— Чувал съм подобни приказки от полицаи, но от устата на служител в прокуратурата ми звучат доста странно — каза Анисий и си помисли, че точно така щеше да отговори на Ижицин Ераст Петрович.
	Но следователят сякаш отпъди с жест достойния и сдържан реприманд* и Тюлпанов мина на съвсем официален тон:
	[* Упрек, забележка (фр.). — Б.пр.]
	— Да чуем по същество, господин придворен съветник. В какво се състои вашият план?
	Влязоха в кабинета на съдебномедицинския експерт и седнаха до бюрото, защото самият Захаров се занимаваше с трупа в дисекционното помещение.
	— В следното — Ижицин снизходително погледна младшия по чин. — Да си поразмърдаме мозъците — кого убива нашият изтърбушител? Пачаври, бездомни, просякини, тоест най-долните отрепки в обществото. Да си спомним сега къде стават убийствата. За онези безименните в рововете вече нищо не можем да установим. Знайно е, че нашата московска полиция в такива случаи не си дава зор да попълва бумаги. Но къде са намерени труповете, които извадихме от наименуваните гробове, се знае много добре — Ижицин отвори тетрадка. — Аха, ето. Проститутката Маря Кривата е убита на единайсети февруари на „Малий Трьохсвятски“, при нощния приют на Сичугин. Гърлото й е прерязано, коремът разпран, липсва бъбрекът. Проститутката Александра Зотова е намерена на пети февруари на „Свинински переулок“. Пак гърлото плюс извадена матка. Тези двете явно са наши клиентки — отиде до полицейската карта на града, окачена на стената, и взе да сочи с дългия си остър пръст. — Да видим. Вторнишката Андреичкина е намерена тук, на „Селезньовска“. Днешното момиче — при Новотихвинския прелез, ето тук, от едното до другото място е към един километър. Толкова е и разстоянието до Виползовското татарско предградие.
	— Какво общо има татарското предградие?
	— После, после. Не се обаждайте засега… Така, двата предишни трупа. Ето го „Малий Трьохсвятски“. Ето го и „Свинински“. На един хвърлей. Триста-петстотин крачки до синагогата на „Спасоглинишчевский“.
	— А още по-близо до Хитровка — възрази Анисий. — Там всеки ден се колят. Истински развъдник на престъпност.
	— Колят се, но не по този начин. Не, Тюлпанов, това не са обичайните християнски злодейства. Православните правят много свинщини, но не по този начин. И не ми се слушат врели-некипели за лондонския Джек, който бил от руски произход и сега се е върнал да се позабавлява сред родните простори. Глупости! Ако руски човек обикаля разните му там Лондони, значи е от културното съсловие. А културен човек ще бърника ли в смрадливите черва на някоя си Манка Кривата? Вие лично как си го представяте?
	Анисий никак не си го представяше и честно поклати глава.
	— Нали? То си е очевадно! Трябва да си фантазьор и теоретик като вашия началник, за да пробутваш абстрактни умозаключения наместо здравия разум. Но аз, Тюлпанов, съм практик.
	— Ами анатомичните познания? — хвърли се в защита на шефа Анисий. — Ами професионалното боравене с хирургичните инструменти? Само медик може да извърши подобни ужасии!
	Ижицин се усмихна победоносно.
	— Точно там му е грешката на Фандорин! Мен от самото начало ме отвращаваше тази идея. Няма та-кова не-що! — изговори отчетливо. — Просто няма, и край! Ако човек от приличните кръгове е извратен, той ще измисли нещо по-прилично от тези гнусности! — следователят кимна към помещението за аутопсии. — Да вземем Маркиз дьо Сад. Или дори миналогодишната история с нотариуса Шилер, помните ли я? Дето напил една до несвяст, пъхнал й пръчка динамит в оная работа и запалил фитила. Веднага си личи, че е образован човек, макари чудовище, естествено. А на гадости, каквито имаме в нашия случай, е способен само простак, говедо. Колкото до анатомичните познания и хирургическата сръчност, всичко е много просто. — Следователят направи дълга пауза и размахал пръст за усилване на ефекта, пошепна: — Месар! Ето ви човек, който познава анатомията като хирург! Всеки Божи ден вади дробове, стомаси, бъбреци по най-ювелирен начин, същински Пирогов, лека му пръст. Пък и ножовете на добрия касапин си ги бива като скалпели.
	Тюлпанов онемя. Прав е антипатичният Ижицин. Как можаха да забравят за касапите!
	Ижицин остана доволен от реакцията на събеседника си.
	— Ето сега моя план — и пак се обърна към картата. — Следователно имаме две огнища. Първите два трупа са открити тук, последните два — ето тук. Не знаем по каква причина престъпникът е променил мястото. Може би е решил, че северната част на Москва му е по-удобна за клане, отколкото центърът — пущинаци, храсталаци, няма много къщи. За всеки случай ще се следят всички месари, които живеят в двете интересуващи ни местности. Вече имам списък — следователят извади листче и го сложи на бюрото пред Анисий. — Тук са общо седемнайсет души. Обърнете внимание на отбелязаните с шестолъчка и с полумесец. Ето тук, във Виползов, е татарската махала. Татарите си имат свои касапи, големи разбойници. Напомням ви, че от бараката с трупа на Андреичкина до татарската махала има-няма километър. До железопътния прелез, дето са намерили трупа на момичето без лице, е пак толкова. А тук — дългият му пръст се премести по картата — в непосредствена близост до „Трьохсвятски“ и „Свинински“ имаме синагога. И те са със собствени касапи, гадни чифутски месари, дето умъртвяват добитъка според техния си варварски обичай. Не сте ли виждали как го правят? Досущ като нашия приятел. Чувствате ли, Тюлпанов, накъде отива цялата работа?
	Следователят по тежки престъпления така разду ноздри, че очевидно цялата работа отиваше към шумен процес, големи награди и главозамайващ напредък в кариерата.
	— Вие, Тюлпанов, сте млад човек. Вашето бъдеще е в собствените ви ръце. Заложите ли на Фандорин, ще останете с пръст в уста. А поработите ли с мен по случая, няма да ви забравя. Вие сте съобразителен и оправен младеж. Такива помощници ми трябват.
	Анисий отвори уста да даде достоен отпор на нахалника, но Ижицин пердашеше напред по темата:
	— От седемнайсетте интересуващи ни касапи четирима са татари и трима са чифути. Те са първите заподозрени. Но за да не ме упрекнат в предубеденост, ще ги арестувам всичките. И ще поработя с тях както трябва — той се усмихна хищно и потри ръце. — Значи така. Първо на първо ще дам на друговерците осолено месо, защото православните пости за тях не важат. Свинско не ядат, затова ще наредя да им дадат говеждо — ние зачитаме чуждите обичаи. А на православните ще дам солена риба. И никаква вода. И никакъв сън. Като изкарат една нощ с вой и рев, на сутринта, за да не се оклюмат, ще започна да ги привиквам един по един и мойте момчета ще ги просветят с „наденичката“. Знаете ли какво е „наденичка“?
	Тюлпанов слисан поклати глава.
	— Чудесно изобретение: чорап, пълен с мокър пясък. Не оставя следи, а здравата респектира, особено като ги отпочнеш по бъбреците и други болезнени места.
	— Леонтий Андреевич, та вие сте завършили университета! — ахна Анисий.
	— Именно. И затова знам кога се действа по правилата, а кога общественият интерес позволява правилата да се пренебрегнат.
	— Ами ако версията ви не е вярна и Изкормвача изобщо не е месар?
	— Месар е, какъв ще е — сви рамене Ижицин. — Мисля, че ви разясних достатъчно убедително.
	— Но може да си признае не виновният, а някой по-малодушен. Тогава истинският убиец ще остане ненаказан!
	Следователят най-нахално си позволи покровителствено да го потупа по рамото.
	— Предвидил съм го. Разбира се, неблагоприятно би било днес някой Моше или Абдул да увисне на въжето, а след някой и друг месец полицията пак да открие изкормена шафрантия. Случаят е по-специален, от сферата на държавните престъпления. Отменено височайше посещение — това не е шега работа! Затова са допустими извънредни мерки — Ижицин така стисна юмрук, че ставите му изпукаха. — Един ще увисне на въжето, а останалите шестнайсет заминават по етапния ред. Тайно, без разгласяване. В студен безлюден край, дето няма кого толкова да колят. Пък и тамошната полиция ще ги надзирава.
	„Планът“ на напористия следовател вкара в шок Анисий, макар че ефективността на подобни мерки изглеждаше безспорна. Началството предвид пристигането на страховития граф Толстов можеше в суматохата да одобри инициативата му и животът на толкова много невинни хора ще бъде стъпкан и унищожен. Как да му попречи? Ех, Ераст Петрович, къде изчезнахте сега?
	Анисий изпуфтя, мръдна прочутите си уши, мислено се извини на шефа за своеволието и разказа на Ижицин за вчерашния следствен напредък. Да не си въобразява, да знае, че освен „касапската“ му версия има и други, по-сигурни.
	Леонтий Андреевич го изслуша внимателно, нито веднъж не го прекъсна. Нервното му лице първо почервеня, после пребледня, накрая цъфна на петна и очите му пиянски помътняха, станаха като на пиян.
	Когато Тюлпанов свърши, следователят облиза с белезникав език дебелите си устни и бавно повтори:
	— Акушерка нихилистка? Превъртял студент? Богаташ куку? Тъй-тъй… — скочи от стола, запрепуска из стаята, разроши си косата и съсипа идеалната си прическа. — Превъзходно! — викна той и спря пред Анисий. — Много се радвам, Тюлпанов, че решихте откровено да ми сътрудничите. Как може да има тайни между свои, та не вършим ли обща работа?!
	Анисий усети студена тръпка в сърцето си — ох, защо се раздрънка! А следователят не млъкваше:
	— Добре, ще пробваме. Касапите ще ги арестувам, разбира се, но засега ще останат в килията. За начало ще обработим вашите „медици“.
	— Как така ще ги „обработите“? — паникьоса се Анисий и пред очите му сякаш изникнаха милосърдният брат и докторката. — С „наденичката“ ли?
	— Не, с такива хора има друг подход. — Следователят поразмисли, сам си кимна и изложи новия план. — Значи ще действаме така. За образованите хора, Тюлпанов, се прилага друга метода. От обучението човек омеква душевно, става по-чувствителен. Ако нашият колач е човек от обществото, той е вампир: денем е като всички, най-обикновен, а нощем в миг на престъпна възбуда в него все едно се вселява бяс. Точно това ще използваме. Ще ги прибера както са обикновени и ще им представя свършеното от върколака. Ще видим с цялата си чувствителност дали ще понесат картинката. Сигурен съм, че виновникът ще рухне. Посред бял ден ще види какви ги върши друго го му „аз“ и ще се издаде, непременно ще се издаде. Въпрос на психология, Тюлпанов. Решено. Ще направим следствен експеримент.
	Анисий изведнъж си спомни как милата му майчица, когато беше малък, му разказваше една приказка и тъжно припяваше жалбите на Петлето: „Носи ме Лиса отвъд сини гори, отвъд високи планини, в дълбоки пещери…“
	Лоша работа, шефе, много лоша.


	Анисий не участва в „следствения експеримент“. Седна в кабинета на Захаров и за да не мисли за допуснатата грешка, взе да чете оставения на бюрото вестник — безразборно, всичко наред.
	В днешния „Московские ведомости“, 6 (18) април, пишеше следното:

	Завършено строителството на Айфеловата кула
	Париж. Агенция Ройтер съобщава, че тук най-сетне е завършено строителството на гигантското и абсолютно безполезно съоръжение от чугунени пръти, с което французите искат да смаят посетителите на Петнайсетото световно изложение. Опасното начинание предизвика закономерно безпокойство у местните жители. Как може над Париж да стърчи такъв гигантски фабричен комин, който със смешната си височина да принизява всички прекрасни монументи в столицата? Опитни инженери изразяват съмнение дали толкова висок и сравнително тесен градеж, чиято основа е близо три пъти по-малка от височината му, ще може да устои на силен вятър.


	Дуел със саби
	Рим. Цяла Италия говори за дуела на генерал Андреоти и депутата Кавало. В реч, произнесена миналата седмица пред ветерани от битката при Солферино*, генерал Андреоти изрази безпокойство във връзка с еврейското нашествие във вестникарската и издателската дейност в Европа. Депутатът Кавало, от юдейски произход, се почувства засегнат от иначе съвсем основателното твърдение и в изказване в парламента нарече генерала „сицилианско магаре“, след което се стигна и до въпросния дуел. При втората схватка Андреоти е бил ранен леко в рамото, след което двубоят е прекратен. Противниците са си стиснали ръцете.
	[* Солферино — ломбардско село в северозападна Италия, в което през 1859 г. армията на Наполеон III нанася тежко поражение на австрийските войски. Тъкмо тази битка, крайно жестока и кръвопролитна, поражда идеята за създаване на Червения кръст (1863 г.). — Б.пр.]


	Болен министър
	С. Петербург. Министърът на транспорта, който е с белодробно възпаление, вече е по-бодър: болките в гърдите са преминали. Министърът се е чувствал добре миналата нощ и през цялото време е в съзнание.

	Анисий изчете и рекламите: за освежаваща глицеринова пудра, крем за поддържане на галоши, най-нови сгъваеми легла и антиникотинови цигарета. Обзет от странна апатия, той дълго проучва картинката с надпис:

	Привилегирован безмирисен пудра-клозет, изобретение на инженер-механика С. Тимохович. Евтин, отговаря на всички хигиенни изисквания, може да се сложи във всяко домашно помещение. В къщата на Ададуров при Красни врата може да се види клозетът в действие. За вилните къщи се дават под наем.

	После просто седеше и унило гледаше през прозореца.
	Ижицин обаче беше самата енергия. Под личното му ръководство в аутопсионното помещение се внесоха още маси, така че станаха общо тринайсет. Двама гробари, пазачът и жандармеристите домъкнаха с носилки от мразилника трите опознати трупа и десет безименни, сред които и малката скитница. Следователят на няколко пъти изиска труповете да се прередят ту така, ту онака за постигане на максимален зрителен ефект. Анисий само потръпваше, когато от съседното помещение през затворената врата чуваше острия тенор на Ижицин:
	— Къде местиш тая маса бе! Казах ти, във формата на „п“, като „п“ ти казах! — или дори: — Не така, не така! Отвори й хубаво търбуха! Какво като е вкочанена, давай с лопатата, с лопатата! А така!
	Започнаха да докарват задържаните някъде подир два следобед: всеки в отделен кабриолет и под конвой.
	Тюлпанов видя през прозореца как отначало вкараха в моргата кръглолик широкоплещест мъж в омачкан черен фрак и разкривена бяла папийонка — вероятно фабриканта Бурилин, който така и не беше успял да се освободи след снощното задържане. След десетина минути пристигна Стенич. Той беше с бяла престилка (явно направо от лечебницата) и се оглеждаше като звяр в клопка. Скоро докараха и Несвицка. Тя крачеше между двамата жандармеристи с изправени рамене и вдигната глава. Лицето на акушерката беше изкривено от злоба.
	Скръцна вратата и в кабинета надникна Ижицин. Лицето му възбудено, пламнало — направо собственик на театрална трупа преди премиера.
	— Тук са, пиленцата, засега под охрана чакат в канцеларията — съобщи той на Анисий. — Елате да видите добре ли е.
	Тюлпанов вяло стана и отиде в дисекционното.
	Обширното помещение беше разчистено в средата и с наредени маси от трите страни. На всяка маса — труп, покрит с платнище. Зад масите покрай стените стояха жандармеристи, стражари, гробари, пазачът — по един между всеки две покойнички. При последната маса на обикновен дървен стол седеше Захаров с вечната си престилка и неизменната лула в устата. Лицето му изразяваше скука и дори сънливост. Зад него леко встрани стърчеше Грумов и само дето не беше положил длан на рамото му — като съпруга и благоверният й на еснафските фотографии. Асистентът изглеждаше като смазан — явно не беше свикнал с такива стълпотворения в своето царство на безмълвието. Миришеше на дезинфектант, но през острата химическа миризма упорито проникваше сладникавата воня на трупно разлагане. Отстрани на отделна масичка беше приготвена купчинка книжни кесии. Всичко беше предвидил обстойният Леонтий Андреевич, дори това, че някой може да повърне.
	— Аз ще стоя тук — посочи Ижицин. — Те — тук. По мой знак тези седмината ще хванат с лявата ръка едното покривало, с дясната другото и ще ги свалят. Гледката е изключителна. Скоро лично ще се убедите. И ще им тикна носовете, лицата им ще тикна на мерзавците право в тази гадост. Сигурен съм, че нервите на престъпника няма да издържат. Или ще издържат? — изведнъж се притесни той и скептично огледа мизансцена.
	— Няма да издържат — мрачно отвърна Анисий. — И на тримата.
	Очите му срещнаха погледа на Пахоменко и онзи тайно му смигна: не му мисли, момче, помни за мазола.
	— Да влизат! — кресна Ижицин, обърнат към вратата, бързо притича в центъра на помещението и застана в позата на сурова непреклонност — ръцете скръстени на гърдите, единият крак леко напред, тясната брадичка издадена, веждите строго сбърчени.
	Вкараха задържаните. Стенич веднага се взря в страховитите брезентови савани и сви глава в раменете си, комай без да забележи нито Анисий, нито когото и да било от останалите. Несвицка обаче изобщо не погледна масите. Тя обиколи с очи присъстващите, спря поглед върху Тюлпанов и презрително се усмихна. Анисий цял се изчерви. Богаташът застана до масата с книжните кесии, подпря ръка на нея и любопитно завъртя глава. Намигна на Захаров. Онзи сдържано му кимна.
	— Аз съм прям човек — със сух пронизителен глас започна Ижицин, наблягайки отчетливо на всяка дума. — Затова няма да го усуквам. През последните месеци в Москва стана цяла поредица от чудовищни убийства. Следствените инстанции със сигурност знаят, че въпросните престъпления са извършени от един от вас тримата. Днес ще ви покажа нещо интересно и ще надникна право в душите ви. Аз съм опитен криминален вълк и не можете да ме надхитрите. Досега убиецът е виждал сътвореното само нощно време, бидейки подвластен на безумието. А сега се насладете на делата си на дневна светлина. Хайде!
	Махна с ръка и саваните сякаш от само себе си се свлякоха на пода. Само Линков малко развали ефекта — дръпна твърде рязко и платнището се закачи за главата на покойната. Мъртвата глава с дървен звук се удари в масата.
	Зрелището наистина си го биваше. Анисий съжали, че своевременно не се извърна, но вече беше късно. Той притисна гръб в стената, на три пъти дълбоко си пое дъх — май го преодоля.
	Ижицин не гледаше труповете — той се беше втренчил в заподозрените и само местеше рязко очи: Стенич, Несвицка, Бурилин; Стенич, Несвицка, Бурилин. И пак, и пак.
	Анисий забеляза, че крайчетата на напомадените мустаци на Приблудко, застанал с неподвижно вкаменено лице, ситно потрепват. Линков беше зажумял и мърдаше устни — явно се молеше. Гробарите зяпаха със скучаещи лица — на какво ли не бяха се нагледали в грубата си работа. Пазачът Пахоменко гледаше мъртвите тъжно и съчувствено. Пак пресрещна погледа на Анисий и леко поклати глава — все едно казваше: „Ей, хора, хора, какви ги вършите…“ От тази проста човешка мимика Тюлпанов окончателно дойде на себе си. Гледай заподозрените — заповяда си той. Взимай пример от Ижицин.
	Ето го бившия студент и бившия луд Стенич, шумно чупи тънките си пръсти, по челото му избили едри капки пот. Студена пот със сигурност. Това подозрително ли е? И още как.
	А другият бивш студент, ухорезачът Бурилин, напротив, е прекалено спокоен: на лицето му играе цинична усмивка, в очите му припламват жлъчни искри. Но само се преструва, че не го е грижа — кой знае защо е взел книжен плик от масата и го е притиснал към гърдите си. Това се нарича „афективна реакция“, шефът го беше учил най-вече на нея да обръща внимание. Такъв бонвиван като Бурилин спокойно може от пресищане да е потърсил нови, по-остри усещания.
	И накрая желязната жена Несвицка — бивша затворничка, тя се беше пристрастила в своя Единбург към хирургическите операции. Особнячка, направо не знаеш на какво е способна такава личност и какво може да се очаква от нея. Я какви мълнии й святкат в очите.
	В този момент „особнячката“ незабавно потвърди, че наистина е способна на непредсказуеми постъпки. Звънтящият й глас разкъса гробната тишина.
	— Знам какво целите, господин потисник! — кресна тя на следователя. — Много е удобно, нали! „Нихилистка“ в ролята на кръвожадно чудовище! Хитро! И най-голямата пикантност е да се окаже жена, а! Браво, ще прогресирате! Знаех си на какво е способна вашата паплач, но това вече надхвърля всички граници! — внезапно докторката ахна и се хвана за сърцето, сякаш беше прозряла. — Това сте вие! Самите вие! Как не го схванах веднага? Вашите палачи са ги накълцани тези нещастнички — ами да, вие нямате капка жал към подобна измет! Колкото по-малко останат, толкова по-добре за вас! Подли твари! Играете си на „Кастиго“, а! С един камък да уцелите два заека, нали? Хем да поразредите скитниците, хем да очерните „нихилистите“, нали? Банално, но върши работа! — тя се изсмя с омраза, отметнала глава назад. Металното й пенсне падна и се залюля на шнура.
	— Млък! — изквича Ижицин, явно уплашен, че неочакваното изпълнение на Несвицка ще му разбие цялата следствена психология. — Млък веднага! Няма да допусна оскърбяване на властите!
	— Убийци! Говеда! Сатрапи! Провокатори! Мерзавци! Унищожители на Русия! Вампири! — крещеше Несвицка и личеше, че разполага с нескончаем арсенал от хулни думи срещу блюстителите на реда и може да продължи до безкрай в същия дух.
	— Линков, Приблудко, затворете й устата! — съвсем се вбеси следователят.
	Стражарите нерешително се насочиха към акушерката, хванаха я за рамене, но явно не знаеха как да подходят за затваряне устата на прилична дама.
	— Проклет да си, звяр такъв! — гракна Несвицка право в очите на Ижицин. — Ще пукнеш от долна смърт, от собствените си кроежи ще пукнеш! — тя опъна ръка, насочила пръст към лицето на следователя по тежки престъпления, и изведнъж гръмна изстрел.
	Леонтий Андреевич се стресна, хвана си главата и се прегъна. Тюлпанов запремига — как може с пръст да се застреля човек?
	Екна неудържим кикот. Бурилин размахваше ръце и тръскаше глава, неспособен да спре пристъпа на необуздан смях. А то какво било. Този веселяк тайно надул книжен плик, докато всички гледаха Несвицка, и го гръмнал в масата.
	— Ааа! — избухна нечовешки вопъл и заглуши смеха на фабриканта. Стенич! — Не могааа! — безумно виеше милосърдният брат. — Не мога повечее! Мъчители! Палачи! Защо ме изтезавате? Защо? Господи, защооо? — с обезумели очи обходи лицата и се спря на Захаров, който единствен от всички седеше — безмълвен, усмихнат накриво, с ръце в джобовете на кожената престилка. — Какво се хилиш, Егор? Тук е твоето царство, нали? Твоето царство, твоят вещерски сбор! Възседнал си трона и тържествуваш! Триумфираш! Плутон в подземния си свят! А това са поданичките ти! — посочи обезобразените трупове. — В цялата им красота! — и продължи с някакви съвсем налудни викове: — Защото аз бях недостоен и хайде вън! А ти, ти за какво си достоен? С какво толкова се гордееш? Виж се! Лешояд! Трупоядец! Погледнете го този трупоядец! А помощникът му? Лика-прилика! „Гарван с гарвана лети и на гарвана крещи: «Гарване, къде ще хапнем?»“ — и изпадна в трескав истеричен кикот.
	Устата на експерта се изви в презрителна дъга. Грумов се подсмихна плахо.
	Чудничък „експеримент“, помисли си Анисий и погледна следователя, който се държеше за сърцето, и заподозрените: едната проклина, другият се смее гръмогласно, третият се киска, цял разтреперан. Вървете по дяволите, господа!
	Анисий се врътна и излезе.
	Уф, колко е хубаво на чист въздух.


	Отби се на „Гранатний“ да види Сонка и набързо да хапне от чорбата на Палаша, после веднага тръгна за шефа. Имаше да му разправя, имаше да се покайва. И най-вече не го сдържаше да разбере с какви толкова тайнствени неща се е занимавал днес Ераст Петрович.
	„Малая Никитская“ е близо, на пет минути път. Тюлпанов взе познатите стълби на един скок, натисна звънеца — няма никого. Ангелина Самсоновна вероятно е или в черквата, или в болницата, но къде е Маса? Парна го тревожно чувство: да не би докато Анисий навреждаше на следствието, шефът да е имал нужда от помощ и да е изпратил някого за верния си слуга?
	Унило се помъкна обратно. По улицата с викове препускаха деца. Поне тринки от най-лудите глави бяха чернокоси, с дръпнати очи. Тюлпанов се сети, че сред околните готвачки, чистачки и перачки Фандориновият камериер е известен като „душичка“ и разбивач на сърца. Поклати глава: ако продължи в същия дух, след десетина години махалата ще гъмжи от япончета.


	Пак намина след два часа, вече се беше стъмнило. Видя, че прозорците светят, зарадва се, втурна се през двора.
	Стопанката и Маса си бяха вкъщи, но Ераст Петрович го нямаше и се оказа, че през целия ден не е имало никаква вест от него.
	Ангелина Самсоновна не го пусна да си върви, покани го на чай с ром и му предложи от любимите му еклери.
	— Още са пости — неуверено възрази Тюлпанов и вдъхна божественото благоухание на току-що запарения чай, смесено с аромата на ямайската напитка. — Ромът позволен ли е?
	— Че вие изобщо не спазвате постите, Анисий Питиримович — усмихна му се Ангелина. Тя седеше срещу него, подпряла буза, не пиеше чай и не ядеше еклери. — Постите не са лишение, а награждение. Друго въздържание Господу не е потребно. Щом душата ви не го жадува — не е нужно да постите, за Бога. Ераст Петрович например на черква не ходи, църковните канони не спазва — и какво, няма страшно. Важното е, че Бог е в душата му. А щом човек е приел Бога и без черква, защо да му налагаш повели?
	Тук Анисий не се стърпя и изтърси онова, дето отдавна не му даваше мира:
	— Но не трябва да се загърбват всички църковни тайнства. Да речем, дори да не отдаваш значение ти самият, трябва да помислиш и за чувствата на ближния. Вие, Ангелина Самсоновна, живеете по църковния канон, спазвате всички обреди, чиста сте от грехове, а от гледна точка на хората… Това е несправедливо, мъчително… — все пак не можа да го изговори направо, но умната Ангелина го разбра.
	— Да не е задето живеем невенчани? — попита тя спокойно, все едно си беше в реда на нещата. — Ераст Петрович няма никаква вина. Той на два пъти по най-достоен начин ми направи предложение — аз отказах.
	Анисий се смая:
	— Но защо?!
	Ангелина Самсоновна пак се усмихна, но вече не на събеседника си, а на някакви свои мисли.
	— Когато обичаш някого, не мислиш себе си. Аз обичам Ераст Петрович. Защото е прекрасен.
	— Да — кимна Тюлпанов. — Наистина е рядък красавец.
	— Не говоря за това. Телесната красота е преходна. Една сипаница, изгаряне — и я няма. Миналата година, когато бяхме в Англия, в съседната къща стана пожар. Ераст Петрович се хвърли да спаси кученцето, и се подпали. Обгори си дрехите, косата. На бузата му се изду мехур, веждите и миглите му опърлени. На нищо не приличаше. А можеше да му остане белег от изгаряне на цялото лице. Но той е прекрасен — последното произнесе с особен израз и Анисий разбра какво има предвид. — Само че ме е страх за него. Дарена му е голяма сила, а голямата сила е голямо изкушение. Сега трябваше да съм на черква, днес е Велики четвъртък, пеят се тропари за Тайната вечеря, а аз дори днешните молитви не мога да си кажа. Само за него, за Ераст Петрович се моля на Спасителя. Да го опази Господ и от хорската злоба, и още повече — от гордост душепогубителна.
	При тези думи Анисий погледна часовника и каза угрижено:
	— Честно казано, аз по се тревожа от хорската злоба. Ей го, минава един посред нощ, а него го няма. Благодаря ви за гощавката, Ангелина Самсоновна, ще си ходя. Ако се появи Ераст Петрович, пратете да ме извикат, много ви моля. И си тръгна, умислен за чутото. На „Малая Никитская“ под газената лампа му препречи пътя нахакана госпожица — широка панделка в черната коса, очите изписани, бузите напудрени.
	— Добра среща, кавалере ненагледни. Не желаете ли да почерпите един ликьор-водка младата дама? — закачливо надигна почернени вежди, пламенно пошепна: — Пък аз ще ти се отблагодаря, красавецо. Тъй ще те ощастливя, че цял живот ще ме помниш…
	Тюлпанов усети как нещо му трепна. Проститутката беше хубавка, дори доста хубава. Но след последното си грехопадение по Сирни заговезни Анисий се зарече: никога вече платена любов. После му ставаше гадно и срамно. По-добре да се ожени, ама къде да я дене Сонка? И отговори с бащинска строгост:
	— Не се шляй много-много по нощите. Не дай Боже, ще налетиш на някой убиец с ножка.
	Но нахаканата госпожица хич не се трогна.
	— Колко бил грижовен — прихна тя. — Не бой се, няма да ме заколят. Наглежда ни тук един муцинка.
	И наистина отсреща в сенките видя силует. Щом разбра, че е забелязан, сутеньорът се доближи с бавно полюшване. Много шик сводник: касторената шапка нахлупена до очите, коженото палто безгрижно разкопчано, заметнал белоснежен шал, гамашите му също бели.
	Заговори лениво, блесна златен зъб:
	— Извинявам се, господине. Или взимате госпойцата, или си вървете по пътя. К’во й губите времето, излязла е да се труди.
	Уличницата погледна закрилника си с обожание и това ядоса Тюлпанов дори повече, отколкото наглостта на сводника.
	— Я не ме поучавай! Че ще те вкарам в участъка!
	Пезевенкът бързо врътна глава наляво-надясно, видя, че улицата е празна, и още по-разпуснато го сплаши:
	— Да не ти се потроши вкарвачката!
	— Така ли било! — Анисий с една ръка го хвана за ръкава, с другата измъкна свирката от джоба. Точно зад ъгъла, на „Тверской“, имаше стражар. А и Жандармерийското управление е на две крачки.
	— Бягай, Инеска, сам ще се оправя! — нареди златозъбият.
	Момата веднага подхвана поли и побягна, а самозабравилият се сутеньор каза с гласа на Ераст Петрович:
	— Стига с тая свирка, Тюлпанов. Ще ми спукате тъпанчетата.
	Запъхтян дотича Семьон Лукич, амунициите му дрънчаха.
	— Браво, бързо тичаш — пъхна му половинрублева монета шефът.
	Семьон Лукич не взе парите на съмнителния тип, въпросително погледна Анисий.
	— Да-да, Сичов, върви, братко — смутено кимна Тюлпанов. — Извинявай за безпокойството.
	Едва тогава Семьон Лукич взе монетата, най-почтително козирува и се върна на поста си.
	— Какво става, Ангелина не си ли е легнала? — попита Ераст Петрович, вдигнал очи към осветените прозорци на пристройката.
	— Не, чака ви.
	— Тогава, ако не възразявате, да с-се поразходим и да поговорим.
	— Шефе, какъв е тоя маскарад? В бележката пишеше, че ще опитате от обратния край. Какъв е този „обратен край“?
	Фандорин го погледна с явно неодобрение.
	— Размърдайте си мозъка, Тюлпанов. От обратния край означава откъм жертвите на Изкормвача. П-предположих, че проститутките, към които нашият герой сякаш изпитва особена омраза, може да знаят нещо, което ние не знаем. Да са видели някой подозрителен например, нещо да са чули, за нещо да се д-досещат. Та реших да направя малко разузнаване. Пред полицай или чиновник тези девици няма да се разприказват, затова избрах най-подходящия камуфлаж. Д-да ви призная, като сутеньор постигнах определен успех — скромно додаде Ераст Петрович. — Няколко уличници предложиха да минат под мое покровителство, което предизвика недоволството на конкурентите Щръклицата, Казбека и Жребчето.
	Анисий никак не се учуди на успеха му на сутеньорското поприще — писан красавец, и то шикозен изцяло в стила на бандитските райони Хитровка и Грачовка. Но гласно попита:
	— Има ли резултат?
	— Намира се — весело отвърна Фандорин. — Мамзел Инеска, чийто чар не ви остави май съвсем равнодушен, ми разказа интересна история. Преди около месец и половина една вечер я заговорил някакъв човек и й казал следните странни думи: „Колко нещастен вид имаш. Ела с мен, ще те зарадвам“. Но Инеска като разумна госпожица не отишла с него, защото забелязала, че когато идвал към нея, той скрил нещо зад гърба си и това нещо блеснало на лунната светлина. Май и с още някаква Глашка или Дашка имало подобен случай. Там даже се проляла кръв, но до убийство не се стигнало. Надявам се да я намеря тази Глашка-Дашка.
	— Сигурно е той, Изкормвача! — възкликна въодушевен Анисий. — Как е изглеждал? Какво каза вашата свидетелка?
	— Там е работата, че Инеска не го видяла. Лицето му било засенчено и тя запомнила само гласа му. Говорел меко, тихо, любезно. Все едно мяучи.
	— А ръст? Облекло?
	— Не помни. Както каза тя, била фиркана. Но според нея не бил нито от господата, нито от хитрованците, ами нещо средно.
	— Е, все е нещо — Анисий все да сгъва пръсти: — Първо, все пак е мъж. Второ, има особен глас. Трето, от средните съсловия.
	— Това са глупости — прекъсна го шефът. — Човекът може да се преоблича за нощните си п-приключения. И гласът е съмнителен. Какво ще рече „мяучи“? Не, не можем категорично да изключим жените.
	Тюлпанов си спомни за разсъжденията на Ижицин:
	— Ами мястото? Къде я е заговорил? В Хитровка?
	— Не, Инеска е от Грачовка и нейната зона на влияние включва площад „Трубни“ и наоколо. Човекът я заговорил на „Сухаревка“.
	— И „Сухаревка“ пасва — реши Анисий. — Това е на десет минути от татарската махала във Виползово!
	— Добре, Тюлпанов, стоп — и шефът наистина се спря. — Какво общо има т-татарската махала?
	Беше ред на Анисий да разказва. Той започна от основното — от „следствения експеримент“ на Ижицин.
	Ераст Петрович слушаше, навъсено примижал. Попита:
	— Какво, „Кустиго“ ли?
	— Да, нещо такова май каза Несвицка. Какво е това?
	— Вероятно „Кастиго“, на италиански е „наказание, възмездие“ — обясни Фандорин. — Сицилианската полиция създава нещо като т-таен орден, който без съд и следствие унищожава крадци, скитници, проститутки и прочее „боклуци“. Те прехвърлят вината за убийствата върху местни престъпни групировки и ги попиляват. Е, не е никак глупаво хрумването на нашата акушерка. Ижицин би бил способен на такова нещо.
	А когато Анисий свърши разказа за „експеримента“, шефът мрачно произнесе:
	— М-да, ако някой от тези тримата е Изкормвача, вече не можем току-тъй да го хванем. Който е предупреден, той е въоръжен.
	— Леонтий Андреевич каза, че ако нито един от тях не се издаде по време на експеримента, ще нареди и тримата да бъдат следени.
	— Е, и? Дори да съществуват улики, те ще ги унищожат. Всеки маниак притежава нещо като колекция, скъпи на сърцето му сувенири. Маниаците, Тюлпанов, са сантиментални хора. Един ще си вземе за спомен парче от дрехата, друг нещо по-ужасно. Един убиец в Бавария, който заклал шест жени, колекционирал пъпове — изпитвал фатална слабост към тази невинна част от тялото. Хербаризираните пъпове станали г-главната улика срещу него. А нашият „хирург“ е спец по анатомия и всеки път липсва по нещо от вътрешните органи. Вероятно убиецът си ги взима за „колекцията“.
	— Шефе, сигурен ли сте, че Изкормвача е непременно медик? — попита Анисий и сподели с Фандорин „касапската“ версия на Ижицин и стръвния му „план“.
	— Значи той не вярва в английската версия? — учуди се колежкият съветник. — Но съвпаденията с лондонските убийства са очевидни. Не, Тюлпанов, извършителят е един и същ. А защо московски касапин ще ходи в Англия?
	— Обаче Ижицин няма да се откаже от идеята си — особено сега, след провала на „следствения експеримент“. Горките месари от следобеда са в кафеза. Той ще ги държи до утре заран без вода и без сън. А на сутринта ще ги подхване както трябва.
	Анисий отдавна не беше виждал такива страховити мълнии в очите на шефа.
	— Ама осъществява ли се вече „планът“? — изсъска Ераст Петрович. — Д-добре. Кълна се, че още някой тази нощ ще си загуби съня. А и длъжността. Да вървим, Тюлпанов. Ще зарадваме господин Пижицин с късна визита. Доколкото си спомням, живее във ведомствена квартира на съда. Това е близо, на „Воздвиженка“. Хайде, Тюлпанов, напред!


	Двуетажната къща на съдебното ведомство, в която живееха неженени и командировани чиновници от Министерство на правосъдието, беше много добре известна на Анисий. Кафеникавочервена, издължена, построена в британски стил — всяко жилище с отделен вход.
	Почукаха на портиера. Той се появи сънен и полуоблечен. Отначало отказваше да съобщи на късните посетители къде точно живее придворният съветник Ижицин — много съмнителен му се видя сутеньорски издокараният Ераст Петрович. Добре че Анисий носеше фуражката с кокарда.
	Тримата изкачиха няколкото стълби до врата на нужното им жилище. Портиерът дрънна камбанката, свали си каскета и се прекръсти.
	— Много се гневи Леонтий Андреевич — обясни им шепнешком. — Ако стане караница, да му кажете, че вие сте настояли, господа.
	— Ще му кажем, ще му кажем — избърбори Ераст Петрович, който внимателно се взираше във вратата. После леко я побутна и тя се отвори безшумно.
	— Не със заключено? — възкликна портиерът. — Ах, тази непрокопсаница Зинка, неговата прислужница! Вятър я вее! Не дай Боже, ще вземе да се вмъкне някой крадец, обирджия. Тук на „Кисловски“ тия дни стана…
	— Шшт! — прекъсна го Фандорин и вдигна пръст.
	Вътре цареше мъртва тишина, чу се само как часовникът удари и четвърт.
	— Лошо, Тюлпанов, лошо.
	Ераст Петрович влезе в коридора и извади от джоба си електрическо фенерче. Чудна американска вещ: натискаш една пружинка, по този начин вътре във фенерчето се произвежда енергия и излиза лъч светлина. Анисий искаше да си купи същото, но бяха много скъпи.
	Светлият лъч обиколи стените, мина по пода, спря.
	— Леле, майчице! — изписка портиерът. — Зинка!
	Фенерчето беше осветило неестествено бяло лице на жена с отворени неподвижни очи.
	— Къде е спалнята на стопанина? — рязко попита Фандорин и разтърси за рамото вцепенения служител. — Давай! Бързо!
	Втурнаха се в гостната, от гостната — в кабинета, оттам — в спалнята.
	Тюлпанов предостатъчно се беше нагледал през последните дни на разкривени мъртви лица, но толкова отвратително нещо май не беше виждал.
	Леонтий Андреевич Ижицин лежеше в кревата, широко отворил уста. С неправдоподобно оцъклените си очи приличаше на жаба. Жълтият лъч блесна насам-натам, за миг освети някакви тъмни купчини около възглавницата и се дръпна. Смърдеше на гнилоч и нечистотии.
	Лъчът се върна на мъртвото лице, сви се, стана по-ярък и сега осветяваше само горната част на главата му.
	На челото червенееше следа от целувка.

	* * *

	_Поразително е какви чудеса съм в състояние да постигна с моята изкусност. Надали има по-безобразно същество от този съдебен плъх. Безобразието в поведението му, маниерите, говора, гнусната физиономия беше толкова абсолютно, че за първи път се усъмних — възможно ли е и това мерзко създание отвътре да е толкова прекрасно, както другите Божии деца?_
	_И успях да го направя красив! Вътрешността на мъжа, разбира се, изобщо не може да се мери с женската, но всеки, който види следователя Ижицин, след като си свърших работата, ще признае, че в този вид е много по-хубав._
	_Той извади късмет. Награден е за своя ентусиазъм и усърдие. И задето с нелепото си представление изпълни сърцето ми с болезнено желание. Той пробуди желанието — той го утоли._
	_Не му се сърдя вече, простено да му е. Макар че заради него се наложи да заровя скъпи на сърцето ми нещица — стъкленичките, в които пазех скъпоценните mementos*, паметните знаци за най-висшите си мигове на щастие. Излях спирта от стъклениците, сега всичките ми реликви ще изгният. Но какво да се прави. Опасно е да ги съхранявам. Полицията кръжи над мен като гарваново ято._
	[* Спомени (англ. от лат.). — Б.пр.]
	_Грозна служба — да душиш, да следиш. И рядко грозни хора я изпълняват. Сякаш нарочно ги подбират такива: със зурли, със свински очи, с червени вратове, с големи адамови ябълки, с щръкнали уши._
	_Не, май не съм справедлив. Единият, макар да е уродлив, не ми се струва съвсем загубен. Посвоему е дори симпатичен._
	_Животът му е тежък._
	_Трябва да помогна на момчето. Да направя още едно добро дело._


	Стенографски отчет

	_7 април, Разпети петък_

	— … недоволство и тревога. Императорът е твърде обезпокоен от страшните, нечувани злодеяния, които стават в първопрестолния град. Отмененото височайше посещение за великденските богослужения в Кремъл е небивало произшествие. Особено голямо недоволство предизвика у негово императорско величество опитът на московската администрация да прикрие от височайшето внимание поредицата от убийства, която, както се изяснява сега, продължавала от много седмици. Когато тръгвах снощи от Санкт Петербург, за да проуча на място, още не беше станало последното убийство, най-чудовищното от всички. Посегателството срещу чиновник от прокуратурата, който провежда следствието, е небивало събитие в Руската империя. А ужасяващите подробности на това злодейство са предизвикателство към самите основи на правовия ред. Господа, чашата на търпението ми преля. Предвиждайки закономерното негодувание на негово величество, аз по собствена воля и с дадените ми пълномощия взимам следното решение…
	Думите падаха мощно, бавно, заплашително. Ораторът тежко огледа присъстващите — напрегнатите лица на московчаните и строгите — на петербуржците.
	В мрачното утро на Разпети петък при княз Владимир Андреевич Долгорукой се провеждаше извънредно съвещание с участието на току-що пристигналия от столицата министър на вътрешните работи граф Толстов и неговата свита.
	Прочутият борец срещу революционния сатанизъм беше с жълто и подпухнало лице, нездравата кожа под студените му проницателни очи висеше безжизнено, но гласът му беше като от стомана — непреклонен, властен.
	— С министерските си пълномощия отстранявам от длъжността московски главен началник на полицията генерал-майор Юровски — заяви отчетливо графът и сред градското полицейско началство се понесе полуахване-полустон. — Господин окръжния прокурор, който е от юридическото ведомство, не мога да отстраня, но категорично препоръчвам на негово превъзходителство незабавно да подаде молба за оставка, преди да се е стигнало до принудително уволнение.
	Прокурорът Козлятников пребледня и беззвучно замляска с устни, а помощниците му неспокойно се размърдаха на столовете.
	— Колкото до вас, Владимир Андреевич — министърът погледна право към генерал-губернатора, който слушаше буреносната реч със сбърчени вежди и ръка до ухото, — разбира се, не бих си позволил да ви давам съвети, но съм упълномощен да ви уведомя, че императорът изразява недоволство от положението в поверения ви град. Известно ми е, че във връзка с наближаващата шейсетгодишнина на офицерската ви служба негово величество възнамеряваше да ви награди с най-висшия орден на Руската империя и брилянтено ковчеже с монограмно изображение на височайшето име. Сега обаче, ваше сиятелство, указът остана неподписан. А когато докладвам на императора за възмутителното престъпление, извършено снощи…
	Графът направи красноречива пауза и в кабинета стана съвсем тихо. Московчани замряха, защото усетиха във въздуха ледения повей на свършека на Великата епоха. Почти от четвърт век Владимир Андреевич Долгорукой управляваше старата столица, всички кройки на московски чиновнически живот открай време се бяха натъкмили според сиятелните му плещи и твърдата му, но не и убийствена за жизнения уют десница. И ето замириса, че му идва краят. Да уволнят полицейския началник и окръжния прокурор без санкцията на московския генерал-губернатор! Такова чудо не е било. Ще рече, че и самият Владимир Андреевич доседява последни дни, ако не и часове на високопоставения си стол. Срутването на титана не можеше да не се отрази на съдбите и кариерите на мнозина от присъстващите и затова разликата във вида на московските и петербургските лица стана още по-явна.
	Долгорукой свали ръка от ухото си, примлясна, бухна мустаци и попита:
	— И кога, ваше сиятелство, ще докладвате на, негово величество за възмутителното престъпление?
	Министърът примижа да вникне в скритите мотиви на уж простодушния въпрос.
	Вникна, оцени ги, подсмихна се леко:
	— Обикновено на Разпети петък от сутринта императорът се отдава на молитви и всички държавни дела освен нетърпящите отлагане остават за неделя. Вдругиден преди великденския обяд ще преклоня коляно пред негово величество със смирения си доклад.
	Губернаторът кимна удовлетворен:
	— Убийството на придворния съветник Ижицин и неговата чистачка при цялата възмутителност на злодеянието надали може да се отнесе към нетърпящите отлагане държавни дела. Дмитрий Андреич, нали не бихте откъснали от молитвите негово величество заради подобна мерзост? Надали и вие самият ще заслужите похвала… — със същия невинен вид додаде князът.
	— Не бих. — Засуканите прошарени мустаци на министъра мръднаха в иронична усмивка.
	Князът въздъхва, понапери се, извади табакерата, смръкна енфие.
	— Е, до неделя сутрин, уверявам ви, всичко ще бъде разкрито и свършено, а злодеят изобличен. Ааапчи!
	Лицата на московчани изразиха плаха надежда.
	— Наздраве — мрачно каза Толстов. — Ще прощавате, но отде тази увереност. Следствието е опропастено. Чиновникът, които го водеше, е убит.
	— При нас в Москва, драги мои, най-важните разследвания никога не се водят само по едно направление — назидателно рече Владимир Андреевич. — За целта имам специален чиновник, мое доверено око, известния ви колежки съветник Фандорин, ваше високопревъзходителство. Той е близо до залавянето на престъпника и в най-скоро време ще приключи със случая. Нали, Ераст Петрович?
	Князът величествено се извърна към седналия до стената колежки съветник и само острият взор на чиновника за специални поръчения можеше да прочете отчаянието и молбата в изпъкналите воднисти очи на началството.
	Фандорин стана и след кратка пауза монотонно произнесе:
	— Тъй вярно, в-ваше сиятелство. Точно в неделя мисля да приключа.
	Министърът го погледна изпод вежди:
	— „Мислите“ ли? Я по-подробно. Какви са вашите версии, изводи, предполагаеми мерки?
	Ераст Петрович, без да се обърне към графа, продължи да гледа само генерал-губернатора:
	— Ако Владимир Андреевич ми нареди, ще ви изложа всичко. Ако не получа такова нареждане, предпочитам да запазя конфиденциалност. Имам всички основания да предполагам, че на дадения етап от разследването разширяването на кръга от запознати с подробностите може да доведе до провал на операцията.
	— Какво?! — избухна министърът. — Как смеете! Да не сте забравили с кого разговаряте?
	Златните еполети на петербуржци се люшнаха от негодувание. Златните плещи на московчани тревожно се снишиха.
	— Съвсем не — отговори Фандорин и едва сега погледна столичния сановник. — Ваше сиятелство, вие сте генерал от свитата на негово величество, министър на вътрешните работи и шеф на жандармерийския корпус. А аз съм служител в канцеларията на московския генерал-губернатор и по нито една линия от гореизброените не съм ви подчинен. Упълномощавате ли ме, Владимир Андреевич, да изложа пред г-господин министъра положението на нещата в нашето разследване?
	Князът изпитателно погледна подчинения си и изведнъж явно реши: веднъж се мре!
	— Моля ви се, Дмитрий Андреевич, драги мой, да си разследва човекът както намира за добре. Аз за Фандорин ви гарантирам, главата си режа. Ами не е ли по-добре сега да закусим по московски? Трапезата ни чака.
	— Значи главата — зловещо изсъска Толстов. — Ваша воля. В неделя точно в дванайсет и трийсет ще рапортувам за всичко във височайшето присъствие на негово величество. Включително и за това — министърът се изправи и разтегли в усмивка безкръвните си устни. — Добре, ваше сиятелство, нека закусим.
	Важната особа потегли към вратата. Пътем жегна колежкия съветник с изпепеляващ поглед. След него се занизаха високопоставените ведомствени лица, които заобикаляха Ераст Петрович на възможно най-голямо разстояние.
	— Какво ви става, миличък? — прошепна губернаторът. — Да не сте луд? Това е Толстов! Отмъстителен и злопаметен. Ще ви съсипе, ще ви направи живота черен. Изобщо няма да мога да ви защитя.
	А Фандорин пошепна право в ухото на възглухия си патрон:
	— Ако до неделя не приключим случая, все едно ще ни натирят оттук и вас, и мен. А колкото до отмъстителността на графа, не се безпокойте. Видяхте ли му цвета на лицето? Няма да се възползва от своята злопаметност. Много скоро ще рапортува не пред височайшето присъствие, а пред Най-височайшето.
	— Всички сме пътници — набожно се прекръсти Долгорукой — Имаме само два дни. Направете всичко възможно, миличък. Ще се справите ли, а?


	— Дръзнах да предизвикам недоволството на този сериозен г-господин по съвсем извинителна причина, Тюлпанов. Просто нямаме версия. Убийството на Ижицин и прислужницата му Матюшкина изцяло променя картинката.
	Фандорин и Тюлпанов седяха в кабинета за секретни заседания, разположен в едно от по-уединените кътчета на генерал-губернаторската резиденция. Най-строго беше наредено да не бъдат обезпокоявани. На масата с опънато зелено сукно бяха натрупани книжа, а в приемната оттатък затворената врата неотлъчно дежуреха личният секретар на негово сиятелство, старши адютантът, офицер от жандармерията и телефонист с преки линии до канцеларията на главния полицейски началник (уви, бивш), Жандармерийското управление и окръжния прокурор (засега все още настоящ). Всички ведомства имаха заповед всячески да съдействат на колежкия съветник. Владимир Андреевич лично пое страховития министър — за да не им се мотае в краката.
	В кабинета влезе на пръсти Фрол Григориевич Ведишчев, камердинерът на княза, внесе самовара. Седна скромно на крайчеца на стола и направи жест — няма ме, господа детективи, не си хабете скъпоценното внимание за такава дребна риба като мен.
	— Да — въздъхна Анисий — Абсолютно непонятно. Как се е вмъкнал при Ижицин?
	— Тъкмо това не е било никак трудно. Станало е т-така — Ераст Петрович се разходи из стаята, ръката му с привично движение измъкна броеницата от джоба.
	Тюлпанов и Ведишчев чакаха, затаили дъх.
	— През нощта, някъде след един и половина, някой е позвънил на вратата на Ижицин. Камбанката на входа е съединена с камбанка в стаята на прислугата. Ижицин е живеел със Зинаида Матюшкина, която му е чистела, грижела се е за дрехите му и според показанията на съседските слуги е изпълнявала и други задължения от по-интимен характер. По всичко личи обаче, че покойният не я е допускал в леглото си, спели са отделно. Което впрочем изцяло отговаря на схващанията му за „к-културно“ и „некултурно“ съсловие. Матюшкина е чула камбанката, наметнала си е шала върху нощницата, излязла е в антрето и е отворила вратата. Била е убита веднага на място с тънко острие в сърцето. След това убиецът безшумно е стигнал през гостната и кабинета до спалнята на стопанина. Онзи е спял, свещта е била угасена — видях я на масичката до леглото. Престъпникът очевидно се е справил на тъмно, което само по себе си е важно, тъй като, нали помните, в стаята беше пълен мрак. С удар на много остро оръжие убиецът е срязал трахеята и артерията на Ижицин, който е спял по гръб. Докато агонизиращият е хриптял и си е затискал с ръце г-гръкляна (видяхте, че дланите и маншетите на нощницата му бяха целите в кръв), престъпникът е изчаквал, барабанейки с пръсти по плота на писалището.
	Дори Анисий, който на всичко му беше свикнал, не издържа:
	— Прекалихте, шефе, с това барабанене. Вие самият сте ме учили при възстановка на картината на престъплението да не си позволяваме фантасмагории.
	— Опазил ме Бог, Тюлпанов, какви фантасмагории — сви рамене Ераст Петрович. — Матюшкина наистина е била доста мързелива прислужничка. Плотът на писалището е потънал в прах и по него има следи — много точици от докосване с възглавничките на пръстите. Проверих отпечатъците. Малко са размазани, но във всеки случай не са на Ижицин… Подробностите по изкормването ги пропускам. Видяхте резултатите от въпросната процедура.
	Анисий потръпна и кимна.
	— И пак ви обръщам внимание, че при осъществяване на… препарирането Изкормвача някак се е оправил без осветление. Очевидно има рядката дарба идеално да вижда в тъмното. Продължил е, без да бърза: измил си е ръцете на умивалника, забърсал е с парцал калните следи в стаите и в коридора, и то доста щателно. Общо взето, не е действал никак припряно. Най ме е яд, че с вас сме пристигнали на „Воздвиженка“ буквално четвърт час след като убиецът си е тръгнал… — колежкият съветник със съжаление поклати глава. — Това са фактите. Сега въпросите и изводите. Започвам с въпросите. Защо прислужницата е отворила вратата на нощния гост? Не знаем, но са възможни няколко отговора. Бил е познат? Ако да — чий — на прислужницата или на стопанина? Нямаме отговор. Може просто да е казал, че носи спешна телеграма. Според спецификата на работата си Ижицин сигурно е получавал депеши и документи по всяко време на денонощието, така че прислужницата не би се учудила. Така. Защо нейният труп е недокоснат? И още по-интересно; защо е убит мъж — първи такъв случай в практиката му?
	— Не е първият — намеси се Анисий. — Ако си спомняте, в един от рововете на „Божедомка“ също имаше мъжки труп.
	Не ще и дума, много точна и уместна забележка, но шефът само кимна: „да-да“, без изобщо да оцени паметливостта му.
	— Сега изводите. Прислужницата е убита извън „идеята“. Убита е просто, за да не остане свидетел. И така, имаме кривване от идеята и убийство на мъж, и то не какъв да е, а чиновник, който е по дирите на Изкормвача. Който е активен, жесток, пред нищо не се спира. Това е опасен поврат в кариерата на Джек. Той вече не е просто маниак, превъртял поради някаква б-болезнена фантазия. Сега е готов да убива и по нови съображения, които преди му бяха чужди — дали от страх да не бъде разобличен, дали от увереност в собствената си недосегаемост.
	— Хууубава работа — обади се Ведишчев. — На този душегубец вече са му малко уличниците. Какви ли ще ги надроби! А вие, господа преследвачи, както гледам, нямате и най-малката следа. Май ще трябва да се мащаме оттука с Владим Андреич. Не е до държавната служба, много й здраве, без нея таман ще си поживеем спокойно, ама на Владим Андреич спокойният живот няма да му понесе. От безделие веднага ще посърне, ще се умърлуши. Брей, беля, та беля… — старецът заподсмърча, обърса с голяма розова кърпа насълзените си очи.
	— Щом сте тук, Фрол Григориевич, си мълчете и не пречете — строго го скастри Анисий, който никога досега не беше си позволявал такъв тон с Ведишчев. Шефът още не е приключил с изводите, напротив, тепърва ще стигне до най-важното — а този взел да се обажда.
	— Същевременно обаче кривването от „идеята“ е обнадеждаващ симптом — незабавно потвърди мисълта му Фандорин. — Доказателство, че сме максимално б-близо до убиеца. Вече е съвсем очевидно, че това лице е осведомено за хода на разследването. Нещо повече, несъмнено е присъствал на „експеримента“ на Ижицин. Следователят за първи път пристъпи към активни действия и възмездието последва незабавно. Което означава какво? — че Ижицин по някакъв н-незнаен за самия него начин е ядосал или е уплашил Изкормвача. Или пък е възпалил патологичното му въображение — и сякаш закова тезата си с три траквания на броеницата. — Та кой е той? Тримата заподозрени от вчера са под наблюдение, но наблюдението не е като да са запрени под стража. Трябва да проверим може ли някой от тях снощи неусетно да се е изплъзнал от вниманието на агентите. Освен т-това ще трябва персонално да се заемем с всички, които са присъствали вчера на „следствения експеримент“. Колко души бяхте в моргата?
	Анисий взе да си припомня:
	— Колко… Аз, Ижицин, Захаров и асистентът му, Стенич, Несвицка и тоя, как беше, Бурилин, също и стражарите, жандармеристите и гробарите. Може би петнайсетина души, ако броим всички.
	— Всички ги бройте, непременно всички — нареди шефът. — Седнете и пишете списък. Имената. Впечатленията ви за всеки. Психологически портрет. Поведението по време на „експеримента“. До най-малките подробности.
	— Ераст Петрович, че аз дори не им знам имената на някои.
	— Проверете ги. Направете ми пълен списък, нашият Изкормвач ще е там. Това ви е задачата за днес, заемете се с нея. Аз пък ще проверя дали някой от тримката ни приятели може тайно да се е измъкнал през нощта…


	Чудесно спори работата, когато имаш ясно посочена задача, тя е по силите ти, а важността й е очевидна и безспорна.
	Тюлпанов потегли от резиденцията за Жандармерийското управление с бързите коне на губернатора. Поговори с капитан Зайцев, командира на патрулно-дозорната рота, за двамата изпратени жандармеристи — дали не са забелязвани някакви странности в поведението им, лоши навици, какви са семействата им. Зайцев се разтревожи, но Анисий го успокои. Каза му, че разследването е строго секретно и изключително отговорно — трябва всичко да се държи под око.
	После отиде до „Божедомка“. Надникна при Захаров да го поздрави — по-добре да не беше се отбивал: борсукът изръмжа нелюбезно и заби нос в бумагите си. Грумов липсваше.
	Анисий отиде при пазача да го разпита за гробарите. Не стана нужда нищо да му обяснява — човек от простолюдието, ала разбран, деликатен.
	После отиде при самите гробари — уж да им даде по рубла като поощрение задето помагат на следствието. Доби лична представа за двамата. Това е. Сега трябва да се прибира, за да напише списъка за шефа.
	Докато привърши подробното изложение, навън се смрачи. Препрочете го, опитвайки се мислено да си представи всеки — дали става за маниак, или не.
	Синюхин, жандармерийски фелдфебел: ветеран, каменно лице, оловни очи — дявол знае какво таи в душата си.
	Линков. Ще речеш: на мравката път сторва, но пък е много странен за жандармерист. Болезнена мечтателност, наранено самолюбие, потисната чувственост — всичко е възможно.
	Неприятен е гробарят Тихон Кулков, съсухрено лице и щърбава уста. Ужасен сурат — да те срещне на безлюдно място, ще те заколи, окото му няма да мигне.
	Стоп! Абе той ще те заколи, ама тия чепати лапища как ще въртят скалпела?
	Анисий пак погледна списъка — и ахна! По челото му изби пот, гърлото му пресъхна. Ах, кьорчо!
	Как не се сети по-рано! Сякаш е имал пелена пред очите. Всичко съвпада! Само един от целия списък може да е Изкормвача!
	Скочи. Както беше, без шапка, без връхна дреха, се втурна при шефа.
	В къщата намери само Маса — Ераст Петрович го няма, Ангелина също я няма, в черквата е. Ами да, днес е Разпети петък, ей и камбаните така скръбно бият за изнасянето на светата Плащеница.
	Какъв малшанс! И няма време за губене! Днешните разпитваници на „Божедомка“ бяха грешка — той със сигурност се е досетил! Или може би още по-добре? Ако се е досетил, значи ще се размърда. Трябва да го проследи! Петъкът изтича, остава им само един ден!
	Едно хрумване го накара да се усъмни в безпогрешността на споходилото го озарение, но на „Малая Никитская“ имаше телефонен апарат, какво улеснение. В Мешчанската полицейска част, към която спадаше „Божедомка“, добре познаваха губернския секретар Тюлпанов и макар да им звънна по никое време, незабавно получи отговор на въпроса си.
	Отначало Анисий изпита остро разочарование. 31 октомври е прекалено рано. Последното достоверно лондонско убийство е от 9 ноември, версията издиша. Но днес мозъкът му работеше просто изключително, де да беше винаги така, и затруднението се разреши с лекота.
	Да, трупът на проститутката Мери-Джейн Кели е открит на 9 ноември сутринта, но Джек Изкормвача по това време вече е бил на път през Ламанша! Това убийство, най-гнусното от всички, може да е било прощалният му „дар“ за Лондон и да го е направил непосредствено преди да потегли към континента. Ще трябва да се провери кога тръгва тамошният нощен влак.
	Нататък всичко се подреждаше от само себе си. Ако Изкормвача е напуснал Лондон на 8 ноември вечерта, тоест на 27 октомври по руски стил, именно на 31 е щял вече да е в Москва!
	Грешката им с шефа беше, че провериха в паспортните отдели списъците на пристигналите през декември и ноември, а не се сетиха за края на октомври. Обърка ги проклетата мешавица на стария и новия стил.
	Това е, сега всичко съвпада съвсем точно.
	За минутка мина у дома: да си сложи топли дрехи, да си вземе револвера „Булдог“ и набързо да хапне хляб и сирене — нямаше време да се навечеря като хората.
	Докато дъвчеше, слушаше как Палаша срича на Сонка великденска история от вестника. Идиотката я гледаше в устата с увиснало чене. Какво ли й разбира, един Господ знае.
	„Лани по Пасха Господня в провинциалния град Ен — бавно и изразително четеше Палаша — от кауша избягал престъпник. Възползвал се, докато гражданството е на утренята, и се вмъкнал в дома на една богата и почитана от всички старица, която не отишла да се черкува поради болест, с цел да я убие и да я ограби.“
	Сонка ахна — виж я ти, проумява. А допреди година нищо нямаше да разбере, щеше да клюма и да дреме.
	„В същия миг, когато убиецът с брадва в ръка понечил да й се нахвърли — драматично сниши глас Палаша, — екнал първият удар на великденските камбани. Изпълнена с мисълта за свещения и тържествен момент, старицата се обърнала към престъпника с християнския поздрав: «Христос воскресе, добри човече!» Тези думи потресли злощастника до дъното на душата, те озарили пред него бездната на падението му в цялата й дълбина и внезапно преобърнали всичко в душата му. След няколко мига тежка вътрешна борба той се приближил до старицата за трикратната великденска целувка, след което, облян в сълзи…“
	Анисий така и не разбра как завършва тази история, защото трябваше да побърза.
	Пет минути след като изхвърча презглава от къщи, на вратата се почука.
	— Брей, заплес бе — въздъхна Палаша. — Сигур пак си е забравил леворвера.
	Отвори, погледна — не е той, не. Навън е тъмно, не се вижда лицето, но на бой надхвърля Анисий.
	Тих, приятен глас каза:
	— Добър вечер, мила. Дойдох да ви зарадвам.


	Когато приключиха с всичко необходимо — огледа на местопрестъплението, фотографирането на телата и разпита на съседите, — не остана какво да се прави. И тогава Ераст Петрович се срина. Експертите си отидоха, той седеше сам в малката гостна на скромното Тюлпаново жилище, гледаше вцепенен петната кръв по веселите пъстроцветни тапети, цял трепереше и просто не можеше да се спре.
	Фандорин се беше прибрал преди един час и веднага прати Маса за Анисий. Маса откри касапницата.
	Съкрушен от мъка, той не мислеше нито за добрата всеотдайна Палаша, нито за кротката Соня Тюлпанова, умъртвена по ужасен начин, непростим нито в човешки, нито в никакъв смисъл. В главата му удряше като чук една-единствена кратка фраза: „Няма да го понесе, няма да го понесе, няма да го понесе.“ Горкият Тюлпанов просто не би могъл да понесе този потрес. Макар че няма да съзре кошмарната гледка на гаврата със сестра му, няма да види учудено отворените й кръгли очи, но той знае похватите на Изкормвача и веднага ще си представи каква е била смъртта й. И тогава край, свършено е с Анисий Тюлпанов, защото за нормалния човек е абсолютно невъзможно да понесе, когато такова нещо се е случило с негови близки и любими хора.
	Ераст Петрович изпадна в несвойствено за себе си състояние, нещо, което никога не беше му се случвало — той не знаеше какво да прави.
	Влезе Маса. Пуфтейки, вмъкна навит килим, застла ужасния кървав под. После взе яростно да отлепя окървавените тапети. Това е правилно, отчуждено си помисли колежкият съветник, но надали ще помогне.
	След още някое време дойде Ангелина. Сложи ръка на рамото на Ераст Петрович и каза:
	— Който на Разпети петък погине от мъченическа смърт, нему мястото е в Царството Божие редом с Иисуса.
	— За мен това не е утеха — с дървен глас отвърна Фандорин, без да помръдне. — И за Анисий надали.
	Къде е той? Полунощ стана, а хлапето и миналата нощ не мигна. Маса казва, че отскочил у тях без шапка, много бързал. Не предал нищо, не оставил бележка.
	Няма значение, колкото по-късно си дойде, толкова по-добре.
	Чувстваше главата си съвсем празна. Никакви предположения, версии, идеи. Напрегнатият ден почти нищо не проясни. Разпитът на агентите, които следяха Несвицка, Стенич и Бурилин, а и собствените му наблюдения потвърдиха, че всеки от тези тримата е можел с известна доза ловкост да изчезне и да се върне незабелязан от копоите.
	Несвицка живее в студентското общежитие на „Трубецкая“, а там има четири входа, хора влизат и излизат цяла нощ.
	Стенич след нервната криза остана да нощува в „Утеши скръбта ми“, където не пускаха агенти. Върви провери спал ли е или се е мотал из града със скалпел в ръка.
	За Бурилин да не говорим: огромна къща, само на първия етаж са над шейсет прозореца, половината скрити зад дърветата в градината. Оградата е сравнително ниска. Дебни, ако си нямаш работа.
	Следователно всеки от тях можеше да е убиецът на Ижицин. И най-ужасното беше, че поради неефективността на наблюдението Ераст Петрович просто го прекрати. Така че тази вечер и тримата заподозрени са разполагали с пълна свобода на действията!
	— Не се обезсърчавайте, Ераст Петрович — рече Ангелина. — Отчаянието е тежък грях, а точно вие не бива да го допускате. Кой ще открие този душегубец, този сатана, ако и вие се огънете? Няма кой друг.
	Сатана, вяло си помисли Фандорин. Вездесъщ, намира начин да се вмъкне навсякъде. Сатаната облика си мени, надява разни маски, и на ангел може да се престори.
	Ангел. Ангелина.
	Мозъкът му, предразположен към логични построения и освободен от стягата на вцепенения дух, в миг услужливо наниза веригата.
	Ами да, Ангелина, да речем — защо да не е тя Джек Изкормвача?
	Миналата година беше в Англия. Това първо.
	Вечер, когато ставаха убийствата, все беше на черква. Уж. Това второ.
	В милосърдната общност се обучава на медицина и вече доста знае и умее. Там учат и анатомия. Това трето.
	Сама по себе си е чудновата жена, не е като другите. Понякога гледа така, че сърцето ти спира, а за какво си мисли в такива минути — никой не знае. Това четвърто.
	Палаша би й отворила вратата, без да му мисли. Това пето.
	Ераст Петрович ядно тръсна глава да усмири празните обороти на неуморния си мисловен механизъм. Сърцето му категорично отказваше да приеме подобна версия, а мъдрецът е казал: „Благородният не поставя съжденията на разума над гласа на сърцето.“ Лошото е, че Ангелина е права — освен него вече няма кой да спре Изкормвача, а — му остава съвсем малко време. Само утрешният ден. Мисли, мисли, мисли!
	Но му пречеше да се съсредоточи все същата упорита фраза: „Няма да го понесе, няма да го понесе!“
	Така се точеше времето. Колежкият съветник си рошеше косата, от време на време крачеше из стаята, на два пъти се наплиска с ледена вода. Опита се да медитира, но веднага се отказа — къде ти!
	Ангелина стоеше до стената, кръстосала ръце и обхванала лактите си, гледаше го тъжно и настоятелно с огромните си сиви очи.
	Маса също мълчеше. Седеше на пода с подвити крака, кръглото му лице беше неподвижно, тежките клепачи полузатворени.
	А на разсъмване, когато улицата се забули в млечна мъгла, отвън се чуха устремни стъпки, вратата, блъсната решително, изскрибуца и в гостната влетя жандармерийският подпоручик Смолянинов, много свестен млад офицер — черноок, експедитивен, с румени страни.
	— А, ето къде сте! — зарадва се той. — Навсякъде ви търсихме. У дома ви няма, в управлението ви няма, на „Тверской“ ви няма! Реших да проверя тук — да не би да сте още на местопрестъплението. Лоша работа, Ераст Петрович! Тюлпанов е ранен. Тежко. Закарали са го в Мариинската болница. Още в малките часове. Докато ни съобщят, докато ви търсихме навсякъде — колко време мина… В болницата веднага отиде подполковник Сверчински, а на нас, адютантите, ни наредиха да ви дирим. Каква стана тя, Ераст Петрович?!



	_Рапорт на губернския секретар А. П. Тюлпанов, личен помощник на г-н Е. П. Фандорин, чиновник за специални поръчения към Негово сиятелство московския генерал-губернатор_
	_8 април 1889 година, 3 и ½ през нощта_

	Докладвам на Ваше Високоблагородие, че снощи при подготовката на списъка от лица, заподозрени в извършването на известните Ви престъпления, абсолютно безспорно осъзнах, че горните престъпления е можел да избърши само един човек, а именно съдебномедицинският експерт Егор Вилемович Захаров.
	Той не е просто медик, а е патоанатом, тоест изрязването на човешки вътрешности за него е обичайна и всекидневна практика. Това първо.
	Постоянното общуване с трупове може да е предизвикало у него непреодолимо отвращение към целия човешки род, или напротив — извратено преклонение пред физиологичния строеж на организма. Това второ.
	Навремето същият е членувал в „садически“ кръжец на студентите медици, което е свидетелство за рано проявени порочно-жестоки наклонности. Това трето.
	Захаров обитава ведомствено жилище в съдебно-полицейската морга на „Божедомка“. Две от убийствата (на госпожица Андреичкина и на безименната малка просякиня) са извършени близо до въпросното място. Това четвърто.
	Захаров често пътува при роднини в Англия, бил е и миналата година. Последния път се е върнал от Британия на 31 октомври миналата година (по европейски стил — 11 ноември), тоест спокойно е можел да извърши последното от лондонските убийства, които безспорно са дело на Изкормвача. Това пето.
	Захаров е осведомен за хода на разследването, нещо повече, от всички свързани с разследването той единствен има нужната медицинска опитност. Това шесто.
	Има и още, но трудно дишам и мислите ми се разпиляват. По-добре да продължа със случилото се.
	Не намерих Ераст Петрович у тях и реших, че няма време за губене. Преди това бях на „Божедомка“ и говорих с гробарите, което не би могло да убегне от вниманието на Захаров. С право можеше да се очаква, че той ще се обезпокои и с нещо ще се издаде. За всеки случай взех оръжието си — револвер „Булдог“ подарен ми от господин Фандорин за именния ден миналата година. Чудесен празник беше, един от най-приятните в живота ми. Но да не се разсейвам.
	Та за „Божедомка“. Стигнах до там с файтон някъде след девет часа, вече се беше стъмнило. В крилото, където живее докторът, светеше прозорец и аз се зарадвах, че Захаров си е вкъщи. Наоколо нямаше жива душа, от другата страна е гробището и нито една улична лампа. Разлая се куче, там при параклиса има вързано псе, но аз бързо прекосих двора и се залепих до стената. Кучето полая-полая и млъкна. Аз придърпах един сандък (прозорецът е високо) и предпазливо надзърнах вътре. Осветеният прозорец се оказа на кабинета му. Гледам: книжа на писалището и лампата свети. А той самият седи с гръб към мен, пише нещо, къса и хвърля хартийките на пода. Дълго чаках там, той все пишеше и късаше, пишеше и късаше. Дори се чудех как ли да разбера какво пише. Помислих си дали да не го арестувам. Но нямах заповед, а може пък да си пише там разни глупости, да си прави някакви изчисления? В десет и седемнайсет (погледнах си часовника) стана и излезе от стаята. Много време го нямаше. Нещо изгромоли в коридора, после стана тихо. Взех да се колебая дали да не се вмъкна да видя какво дращи там, развълнувах се и затова бдителността ми се притъпи. Отзад в гърба ме жегна нещо и аз забих чело в перваза. А после, докато се обръщах, нещо ме парна в хълбока и в ръката. Преди това се бях взирал вътре в осветената стая, затова не можах да видя кой е там в мрака, но ударих с лявата ръка, както ме беше учил господин Маса, и с коляно. Уцелих нещо меко. Но аз не бях добър ученик на господин Маса, все гледах да кръшкам. Значи затова Захаров беше излязъл от кабинета. Сигурно ме е забелязал. Той отскочи като сянка от ударите ми и аз исках да го настигна, но пробягах само няколко крачки и паднах. Изправих се — и пак паднах. Извадих булдога и стрелях три пъти във въздуха — надявах се, че може да дойде някой от гробарите. Сбърках, че стрелях, те сигурно са се уплашили. Трябваше да изсвиря. Не се сетих, не бях на себе си. После ми се губи. Пълзях на четири крака, падах. Зад дувара легнах да си почина и сигурно съм заспал. Събудих се от студ. Много студено. Макар че бях с топли дрехи, специално си облякох вълнена блуза отдолу под шинела. Извадих си часовника. Гледам, минало полунощ. Край, викам си, изпуснах злодея. Чак тогава си спомних за свирката. Надух я. Скоро дойдоха някакви хора, не можах да ги видя кои са. Качиха ме и ме откараха. Преди докторът да ми бие инжекция, бях като в несвяст. Сега съм по-добре. Но ме е срам, че изпуснах Изкормвача. Ако слушах както трябва господин Маса. Ераст Петрович, исках да съм полезен. Ако бях слушал Маса. Ако бях

	_Допълнение:_
	Тук се наложи да спра стенографирането на донесението, защото раненият, който отначало говореше много живо и смислено, взе да бълнува и скоро изпадна в безсъзнание, след което вече не се свести. Г-н докторът К. И. Мьобиус дори се учуди, че Тюлпанов с такива рани и толкова голяма кръвозагуба е издържал толкова време. Смъртта му настъпи около шест сутринта, което доктор Мьобиус вписа в смъртния акт.
	Подполковник Сверчински, Жандармерийски корпус
	Стенография и разшифровка — колежки регистратор Ариети.


	* * *

	_Ужасна нощ._
	_А вечерта започна така прекрасно. Идиотката в смъртта си стана чудно красива — просто ненагледна. След този шедьовър на декораторското изкуство нямаше смисъл да си губя времето и вдъхновението за слугинята и я оставих както си беше. Грехота, разбира се, но все едно нямаше да постигна толкова поразителен резултат между външна уродливост и вътрешна Красота._
	_Най-вече ми стопли душата съзнанието за изпълнено добро дело: не само представям на милия юноша истинския лик на Красотата, но и го освобождавам от тежкото бреме, което му пречи да уреди собствения си живот._
	_И с каква беля приключи всичко._
	_Милият юноша бе погубен от собствения си грозен занаят — вечно да души, да дебне. Той сам си търсеше смъртта. В случая вината не е моя._
	_Дожаля ми за момчето, затова допуснах грешка. Ръката ми трепна. Раните са смъртоносни, няма две мнения: чух как излиза въздухът от пронизания му бял дроб, а вторият удар със сигурност е разцепил левия бъбрек и низходящото рамо на дебелото черво. Но сигурно много мъчително е агонизирал. Тази мисъл не ми дава мира._
	_Срамно. Грозно._


	Напрегнат ден

	_8 април, Велика събота_

	Пред вратите на бедняшкото Божедомско гробище във ветровития ден с гадно ръмящ дъждец се помайваше групата на дознателите: старши агент Лялин, трима младши агенти, фотограф с ръчен американски „Кодак“, помощникът му и полицейският водач на следово куче с прочутата в цяла Москва Муся, вързана с каишка. Групата беше събрана на мястото на нощното произшествие по телефона — с най-строго нареждане да не предприема нищо преди идването на негово високоблагородие господин колежкия съветник — и сега стриктно изпълняваше инструкцията: не предприемаше нищо и зъзнеше в мрачното априлско утро. Дори Муся, която от влагата беше заприличала на ръждив парцал, падна духом. Положила дългата си глава на разкаляната земя, тя скръбно мърдаше белезникави вежди и дори един-два пъти тихо изскимтя в тон с всеобщото настроение.
	Лялин, опитен криминалист и въобще дялан камък, поначало се отнасяше с презрение към капризите на времето и проточилото се чакане не му тежеше. Той знаеше, че чиновникът за специални поръчения сега е в Мариинската болница, където умиват и обличат клетото изпонамушкано тяло на раба Божи Анисий, доскоро губернски секретар Тюлпанов. Господин Фандорин ще се сбогува с любимия си асистент, ще прекръсти тялото и веднага ще пристигне на „Божедомка“. Не е повече от пет минути път, а и конете на колежкия съветник със сигурност не са като полицейските кранти.
	Тъкмо си го помисли — и пред чугунените гробищни порти долетяха в тръс красавци коне с бели пискюли. Кочияшът като генерал, цял в златни ширити, а каляската лъщи с мокрия си черен лак и долгоруковските гербове на вратите.
	Господин Фандорин скочи на земята, меките ресори се полюшнаха, каляската се изтегли встрани. Явно щеше да го изчака.
	Лицето на началника беше бледо, очите му пламтяха по-ярко от друг път, но други признаци за изживените потресения и безсънните нощи острият Лялинов взор не откри. Напротив, дори му се стори, че чиновникът за специални поръчения се движи много по-бодро и енергично от обичайното. Лялин понечи да му изрази съболезнованията си, но се вгледа по-внимателно в здраво стиснатите устни на негово високоблагородие и се въздържа. Натрупаният жизнен опит му подсказа, че вместо хленч трябва веднага да се действа.
	— Без вас не припарихме до жилището на Захаров според получените инструкции. Разпитахме служителите, но никой не е виждал доктора от снощи. Ето ги, чакат.
	Фандорин хвърли бърз поглед — пред сградата на моргата пристъпваха от крак на крак няколко души.
	— Май ясно казах: без мен да не се предприема нищо. Добре, да вървим.
	Раздразнителен е, каза си Лялин. И нищо чудно, както е тръгнало. Кариерата му е пред провал, а и заради Тюлпанов е разстроен.
	Колежкият съветник на бегом взе стъпалата на къщата, дръпна вратата на Захаров. Беше заключена.
	Лялин поклати глава — точен човек е докторът, прецизен. Въпреки спешното бягство не е забравил да заключи вратата. Такъв човек няма да остави глупави следи и улики.
	Фандорин, без да се обръща, щракна с пръсти и старшият агент го разбра — извади от джоба си комплект шперцове, повъртя наляво-надясно подходящия и вратата се отвори.
	Началникът устремно мина през стаите, пътем направи няколко кратки разпореждания и дори обичайното му леко заекване сякаш се беше изпарило, все едно никога не е било.
	— Да се проверят дрехите в гардероба. Да се направи опис. Да се види какво липсва… Всички медицински инструменти, особено хирургическите, да се сложат тук, на масата… В коридора е имало изтривалка — онова правоъгълно петно там на пода. Къде се е дянала? Да се намери. Това какво е — кабинетът? Всички книжа да се съберат. Да се внимава специално за накъсани хартийки.
	Лялин огледа наоколо и не видя никакви накъсани хартийки. В кабинета цареше прецизен ред. Агентът пак се учуди на здравите нерви на беглеца. Колко чистичко е разтребил тук, все едно ще има гости. Какви ти парченца!
	Но в това време колежкият съветник се наведе и вдигна изпод писалището смачкана хартийка. Приглади я, прочете я, даде я на Лялин.
	— Да се приложи към делото.
	На листчето имаше само три думи:

	повече да мълча

	— Започнете обиска — разпореди Фандорин и излезе навън.
	Лялин разпредели на агентите секторите за обиск, след около пет минути погледна през прозореца и видя, че колежкият съветник и следовото куче Муся пълзят в шубрака. Наоколо имаше счупени клонки, тревата беше стъпкана. Вероятно точно там покойният Тюлпанов се е борил с престъпника. Лялин въздъхна, прекръсти се и взе да почуква и прослушва стените в спалнята.
	Обискът не разкри почти нищо интересно.
	Тесте писма на английски — очевидно от роднините на Захаров. Фандорин набързо ги прегледа, без да ги чете, провери само датите. Записа си нещо в бележника, гласно нищо не сподели.
	Агент Сисуев извади късмет, намери в кабинета под дивана още едно парченце, по-голямо от първото, но с още по-неразбираеми думи:

	оглед на корпоративната чест и съчувствие към стария прия

	Тези мистериозни думи, кой знае защо, твърде много заинтригуваха Фандорин. С интерес се отнесе и към револвера колт, открит в чекмеджето на писалището. Той беше почистен и зареден, при това съвсем наскоро, по барабана и цевта още личаха следи от смазката. Защо Захаров не го е взел, учуди се Лялин. Да не го е забравил? Или нарочно го е оставил? Но защо?
	Муся се изложи. Отначало въпреки калта смело се спусна по миризмата, но изведнъж иззад оградата изскочи грамаден пес и залая така свирепо, че Муся приклекна и заотстъпва назад, след което се оказа вече невъзможно да я помръднат от мястото й. Пазачът върза пак псето на веригата, но Муся се беше обезкуражила. Следовите кучета са много нервни, при тях всичко е въпрос на настроение.
	— Кой какъв е от тези? — попита Фандорин и посочи през прозореца служителите.
	Лялин взе да докладва:
	— Дебелият с фуражката е надзирател. Живее извън гробищната територия, няма нищо общо с полицейската морга. Вчера си отиде в пет и половина, дойде тази сутрин петнайсетина минути преди вас. Охтичавият дългуч е асистент на Захаров, казва се Грумов. И той дойде преди малко. С наведената глава е пазачът. Другите двама са гробари. Копаят гробове, кърпят оградата, изнасят боклуците, такива работи. Пазачът и гробарите живеят тук, на гробището, и може да са чули нещо. Но не сме ги разпитвали, изчакахме ви, както ни беше наредено.
	Фандорин лично разговаря с тях.
	Повика ги в къщата, първо им показа колта:
	— Познат ли ви е?
	Асистентът Грумов и пазачът Пахоменко дадоха показания (Лялин ги записваше с молив в протокола), че револверът им е познат — виждали същия такъв у доктора. А гробарят Кулков додаде, че не бил виждал отблизо „леворверта“, но миналия месец ходил да гледа как „дофторът“ пушка гаргите и бил с много точна ръка: а е гръмнал, а хвърчи перушина.
	Снощните три изстрела на губернския секретар Тюлпанов били чути от пазача Пахоменко и гробаря Хрюкин. Кулков спял пиян и шумът не го събудил.
	Двамата, които бяха чули гърмежите, казаха, че не посмели да излязат — знае ли човек на кого ще налети по нощите, а и не се чули викове за помощ. Скоро след това Хрюкин пак заспал, а Пахоменко останал буден. Според думите му скоро след гърмежите силно треснала врата и някой с бързи крачки се запътил към портите.
	— Наострили сте уши, а? — попита го Фандорин.
	— Че как — отвърна онзи. — Нали стреляха. Па и безсъница ме мори. Все разни работи ми се въртят в главата. До зори не мигнах. Кажете, пан генерале, онзи момчурляк верно ли умре? Такъв жив поглед имаше, па и разбран с простите ора.
	За колежкия съветник се знаеше, че е винаги любезен и доброжелателен към нижестоящите, но днес Лялин не можеше да го познае. Той не отговори нищо на трогателните думи на пазача, а и не прояви никакъв интерес към нощните размишления на Пахоменко. Рязко му обърна гръб, през рамо нареди на гробарите:
	— Вървете. Никой да не напуска гробището. Може да ми потрябвате. Вие, Грумов, ако обичате, останете.
	Тц-тц-тц, все едно е съвсем друг човек.
	Асистентът плашливо премига, а Фандорин го попита:
	— С какво се е занимавал снощи Захаров? И по-подробно.
	Грумов виновно разпери ръце:
	— Не мога да знам. Егор Вилемович вчера беше много намусен, само ругаеше, а следобеда ми каза да си ходя. И аз си отидох. Дори не си взехме довиждане — той се заключи в кабинета.
	— „Следобеда“ в колко часа ще рече?
	— Към три-четири.
	— „Към три-четири“ — повтори колежкият съветник, кой знае защо поклати глава и явно загуби всячески интерес към охтичавия асистент. — Вървете.
	Лялин се доближи до Ераст Петрович, деликатно се покашля:
	— Нахвърлял съм тук словесен портрет на Захаров. Искате ли да видите?
	Но „подмененият“ Фандорин дори не погледна превъзходно изпълненото описание. Доста обидно беше това неуважение към служебното усърдие.
	— Край — рязко каза чиновникът. — Няма нужда от повече разпити. Лялин, заминавайте в болницата „Утеши скръбта ми“ в Лефортово и ми докарайте на „Тверской“ милосърдния брат Стенич. А Сисуев да отиде до Якиманската крайбрежна улица и да докара фабриканта Бурилин. Спешно.
	— Ами словесният портрет на Захаров? — попита Лялин. — Сигур ще се обяви издирване, а?
	— Няма — разсеяно отвърна Фандорин и оставил ветерана в пълно недоумение, се забърза към прекрасната си каляска.


	В кабинета на „Тверской“ го чакаше Ведишчев.
	— Последен ден — строго каза Долгоруковият „сив кардинал“ вместо поздрав. — Трябва да се издири този безмозъчен ингилизин. Да се открие и да се докладва, както му е ред. Иначе нали знаете.
	— А вие, Фрол Григориевич, откъде разбрахте за Захаров? — попита Фандорин, но без да се учуди много впрочем.
	— Ведишчев е наясно с всичко, което става в Москва.
	— Тогава трябваше да ви включим в списъка на заподозрените. Нали слагате вендузи на негово сиятелство и дори му пускате кръв? Значи имате медицински познания.
	Шегата обаче бе подхвърлена с мрачен глас, личеше, че чиновникът мисли за друго.
	— Ама Анисий, а? — въздъхна Ведишчев. — Лоша работа. Биваше си го тая недорасляк. Голямо бъдеще го чакаше.
	— Оставете ме на мира, Фрол Григориевич — отвърна му колежкият асесор, който явно не беше предразположен днес да изслушва съболезнования.
	Камердинерът обидено навъси побелелите си вежди и продължи с официален тон:
	— Наредено ми е да ви предам, ваше високоблагородие, че графът министър днес си замина за Питер в силно недоволство и преди отпътуването се изказа много остро. Наредено ми е също да попитам скоро ли ще приключи следствието.
	— Скоро. Предайте на негово сиятелство, че ми остават още два разпита, трябва да получа една телеграма и да отида нещо да проверя.
	— Ераст Петрович, за Бога, до утре ще стане ли? — умолително попита Ведишчев. — Инак всички сме загубени…
	Фандорин не успя да отговори, защото на вратата се почука и дежурният адютант докладва:
	— Задържаните Стенич и Бурилин са докарани. Изолирани са в отделни стаи, както разпоредихте.
	— Първо Стенич — нареди му Фандорин и с брадичка посочи на камердинера вратата. — Започвам първия разпит, Фрол Григориевич, това е, вървете си, нямам време.
	Старецът сговорчиво кимна с плешивата си глава и затътри крака. На вратата се сблъска с някакъв чудноват тип — рошав, гърчав, кльощав, — ала не се заплесна подире му, а разпъргави плъстените чехли по коридора, свърна и отключи хранилището.
	Но то не беше какво да е хранилище, а с незабележима вратичка в дъното. Тя също се отваряше със специално ключе. Зад нея имаше вграден шкаф. Фрол Григориевич се вмъкна вътре, настани се на стола с удобна възглавница на седалката, безшумно отвори плъзгаща се плоскост и внезапно през едно остъклено прозорче се видя цялата вътрешност на тайния кабинет, чу се леко приглушеният глас на Ераст Петрович:
	— Благодаря. Засега ще трябва да ви задържа в участъка. Заради собствената ви безопасност.
	Камердинерът си сложи очилата с дебели стъкла и се залепи за скришното прозорче, но видя само гърба на излизащия човек. Това ми било разпит — няма и три минути, откакто беше влязъл. Ведишчев изпъшка скептично и зачака да види какво ще стане.
	— Докарайте Бурилин — нареди Фандорин на адютанта.
	Влезе някакъв с татарска мутра и нахални бандитски очи. Без да чака покана, седна, преметна крак връз крак, полюшна елегантния си бастун със златна ръкохватка. По държането му веднага си пролича милионерът.
	— Пак ли ще ме водите да зяпам карантии? — весело попита богаташът. — Само че с такива работи няма да ми накривите шапката, аз съм дебелокож. Онзи, с когото се разминах на вратата, беше Ванка Стенич, нали? Гръб ще ми обръща, а? Че малко ме е цицал. Нали с мои пари ходеше из Европата, беше ми храненик. Жал ми беше за тоя нещастник. А той да ми плюе в душата. Избяга ми в Англия. Презря моята скверност, пожела да живее чистичко. Карай да върви, непрокопсаник. Психопат, и това си е. Може ли да запаля?
	Фандорин остави всичките му въпроси без отговор и от своя страна му зададе въпрос, от който Ведишчев нищо не разбра:
	— На срещата със състудентите ви имаше един дългокос с поовехтели дрехи. Кой е той?
	Но Бурилин го разбра и веднага отвърна:
	— Филка Розен. Заедно с мен и Стенич го наритаха от медицинския за специални заслуги в безнравствените прояви. Сега е приемчик в заложна къща. Пропил се е, естествено.
	— Къде да го намеря?
	— Няма къде. Точно преди да се появите, му дадох като последен наивник петстотин рубли — размекнах се по стар навик. Докато не изпие всичко до копейка, няма да се появи. Я е из московските кръчми, я е в Питер или в Нижни Новгород. Такъв си е.
	Тази вест, не щеш ли, ужасно разстрои Фандорин, той скочи иззад писалището, измъкна от джоба си наниза зелени топчета, прибра го пак.
	Онази мутра с любопитство наблюдаваше странното поведение на чиновника. Извади пура, запали. Тръскаше пепелта на пода, нахалникът му. Обаче нищо не каза, изчакваше.
	— Кажете ми защо вас, Стенич и Розен са ви натирили от факултета, а Захаров само са го прехвърлили в специалност патоанатомия? — след дълга пауза попита Фандорин.
	— Ами според който каквото си беше надробил — подсмихна се Бурилин. — Соцки, най-големия лудак, направо го вкараха в арестантските роти. Язък за чешитчето, навито момче беше, голяма фога. И мен това ме чакаше, ама парите ме спасиха — намигна весело, блъвна дим. — Курсистките, веселите ни дружки, също си изпатиха, и то само заради женския си пол. Запратиха ги в Сибир. Проверявал съм: едната станала морфинистка, другата се венчала за поп — милионерът се изкиска. — А Захарка Англичанина тогава почти не се прояви, затова се отърва с дребно наказание. „Знаел, не предотвратил“ — така му беше в решението.
	Фандорин щракна с пръсти, сякаш беше получил дългоочаквана радостна вест, и понечи да попита още нещо, но Бурилин го изпревари — извади от джоба си сгънато на четири листче.
	— Добре че го споменахте. Днес сутринта получих от Захаров странна бележка — точно преди вашите копои да ме приберат. Някакво момче ми я донесе. На, вижте.
	Фрол Григориевич цял се изви, залепил нос в стъклото, но отдалече нямаше как да я прочете. Обаче си личеше, че бележката е от изключително значение: Ераст Петрович направо я погълна с очи.
	— Ще му дам пари, разбира се, не ми се свидят — рече милионерът. — Само че никакви „стари приятели“ не сме били, това е просто така, за по-трогателно. И какви са тия мелодрами: „Ако има нещо, прощавай.“ Какво да има? Да не се е забъркал в някаква каша нашият Плутон? Да не е посегнал на онези женски в моргата? — Бурилин прихна, ужасно доволен от шегата си.
	А Фандорин още проучваше бележката. Отиде до прозореца, вдигна листчето към светлината и Фрол Григориевич зърна грозни криви редове.
	— Да, така я е надращил, че едва му се разбира — изгъгна милионерът и се огледа къде да остави изпушената пура. — Все едно се е тръскал в кабриолет или е бил много пиян — не откри къде, поколеба се дали да я хвърли на пода, но не посмя. Използва, че колежкият съветник е с гръб към него, уви фаса в носна кърпа и го прибра в джоба си. Така де!
	— Приключихме, Бурилин — без да се обръща, каза Ераст Петрович. — До утре оставате под охрана.
	Това съобщение ужасно огорчи милионера:
	— Айде няма нужда! Стига ми една нощ, дето ме ядоха вашите дървеници! Нещо гладни ги държите, налютили са се. Как се нахвърлиха на православната плът!
	Фандорин натисна копчето, без да го слуша. Влезе жандармерийският офицер, помъкна богаташа към вратата.
	— Ами Захарка? — викна Бурилин откъм коридора. — Нали ще дойде за парите!
	— Не берете грижа — рече Ераст Петрович и попита офицера: — Дойде ли отговор от министерството на запитването ми?
	— Тъй вярно.
	— Дайте го.
	Жандармеристът донесе някаква депеша и пак изчезна.
	Телеграмата му повлия по някакъв много странен начин. Той я прочете, хвърли я на писалището и изведнъж нещо му стана: няколко пъти много бързо плесна с ръце, и то с такава сила, че Фрол Григориевич от изненада си удари челото в прозорчето, а в кабинета мигом нахлуха жандармеристът, адютантът и секретарят.
	— Няма нищо, господа — успокои ги Фандорин. — Това е японско упражнение за концентрация. Свободни сте.
	След което започнаха истински чудеса.
	Щом се затвори вратата зад гърбовете им, Ераст Петрович взе да се съблича. Остана само по бельо, извади изпод писалището пътна чанта, която Ведишчев досега не беше забелязал, от нея измъкна пакет, от пакета — дрехи: тесен раиран панталон, евтин нагръдник, малиново сетре и жълто карирано сако.
	И се преобрази: колежкият съветник, солиден мъж, се превърна в долен пръч — като нехранимайковците, дето вечер надзирават уличниците. Застана пред огледалото — на две крачки от Фрол Григориевич, — среса черната си коса на прав път, намаза я с брилянтин, почерни я на слепоочията. Тънките си мустачки засука нагоре (с бохемски восък — досети се Ведишчев, който по същия начин закрепяше прочутите бакенбарди на Владимир Андреевич, за да стоят разперени като орлови крила).
	После си сложи нещо в устата, озъби се, блесна златен зъб. Направи още няколко мимики пред огледалото и май остана съвсем доволен от вида си.
	Така маскиран, извади от чантата нещо като портмоне, отвори го и Ведишчев видя вътре черна лъскава малокалибрена цев и револверен малък барабан. Фандорин зареди в миниатюрния барабан пет патрона, щракна капачето, провери с пръст дали е стегнато щифтчето, което очевидно служеше за спусък. Какво ли не измислят за утрепване на хората, поклати глава камердинерът. Закъде се стягаш, Ераст Петрович, в този лустросан вид?
	Сякаш дочул въпроса, Фандорин се обърна пак към огледалото, накриви касторена шапка, смигна гаменски и тихо каза:
	— И за мен да запалите свещичка на нощната литургия, Фрол Григориевич. Че днес без Божията помощ съм загубен.


	Инеска много страдаше и телом, и духом. Телом — защото Щръклицата, предишният й сводник, снощи я спипа при гостилница „Град Париж“ и дълго я би за изневярата. Добре че поне не й посини лицето гадината. Но пък по корема и хълбоците беше цялата в отоци, до сутринта не можа да мигне, само охкаше и се самосъжаляваше, обляна в сълзи. Синините как да е, ще минат, обаче на сърцето й такава мъка легнала, не се трае. Няма го сладкото й сутеньорче Ерастушка, принца й прекрасен, хубавеца й, от завчера не е мяркала милото му личице. Зарад него беснее Щръклицата, зарад него сипе заплахи. Вчера се наложи почти всичко припечелено на него да даде, омразника, а не бива така, честните и почтените момичета не вършат подобни предателства.
	Няма го Ерастушка, онзи клепоух мъник сигурно го е откарал в полицията и сега Ерастушка, пиленцето й златно, гние в кауша на Първи арбатски участък, най-свирепия в цяла Москва. Да можеше поне нещичко да му занесе, ама тамошният участъков — Кулебяко е жесток звяр. Ще вземе да я прибере на топло като лани, ще се закани пак да й отнеме жълтата карта, после има да обслужва без пари цялата им банда до последния сополив стражар. Още я е гнус само като си го спомни. Но и на такова унижение е съгласна, само и само да помогне на изгората си, ала Ерастушка е кавалер от класа, чистичък, придирчив, ще я зареже след такова нещо. А помежду им тъкмо потръгва, едва-едва се е набелязала връзка, Инеска обаче от пръв поглед се увлече по белозъбия синеочко, лапна по него по-ужасно, отколкото се беше влюбила шестнайсетгодишна в коафьора Жоржик, да го удари дамлата дано измамника проклет, ако още не е умрял от препиване.
	Само час по-скоро да се появи, меден-ненагледен. Да обуздае Щръклицата ненавистен, а Инеска да приласкае, с милувки да я омае. Тя пък за него вече е проучила всичко, което й заръча, дори от парите му задели, скри ги под жартиера — три рубли и петдесет копейки сребърни. Ще го зарадва. Ще го нагости, ще му угоди.
	Ерастик. И името му сладко като мармалад. Сигурно някак по-просто се именува, миличкият, но и Инеска не е цял живот испанка, кръстена е Ефросина, за всички — Фроска.
	Инеса и Ераст — да се ненаслушаш, съща филхармония. Да можеха да се разходят подръка през Грачовка, та Санка Месната, Людка Дългата и най-вече Аделаидка да пукнат от завист какъв кавалер си има.
	И после тук, в квартирата. Тя е малка, но чистичка, спретната, по стените е налепила картинки от модни списания, има си абажур с ресни, тройно огледало. Завивките й меки пухени, седем възглавници и възглавнички, всичките калъфки Инеска лично е избродирала.
	И както най-сладко си бленуваше, изведнъж се сбъдна дългоочакваното и мечтаното. Отначало деликатно — чук, чук, чук — се почука на вратата, после влезе Ерастушка с касторена шапка, с бял шал на врата, сукненото му палто с касторена яка — разкопчано. Все едно не е бил в кафеза.
	Сърчицето на Инеска направо замря. Тя скочи от леглото както си беше по нощница, с разпуснати коси, и му се увеси на врата. Само веднъж успя да го целуне по устата, а той строго я хвана за раменете и я накара да седне. Погледна я изпитателно.
	— Разправяй — рече.
	Инеска разбра — издали са я злобарите.
	Не се отметна, искаше помежду им всичко да е честно.
	— Бий ме — каза, — бий ме, Ерастушка. Виновна съм пред теб. Но провинението ми не е чак толкова голямо, не вярвай на разни зложелатели. Щръклицата ми налетя (тук послъга, разбира се, но не кой знае колко), ама аз не му се давах и той ме преби. Виж — вдигна нощницата да го умилостиви, показа синините и подутините.
	Но той не се смили, а навъси вежди:
	— С Щръклицата после ще си поприказвам, повече няма да те пипне. Давай сега по същество. Намери ли когото ти заръчах? Онази, дето била с познатия ти и едва се спасила.
	Слава Богу, че й се размина.
	— Намерих я, Ерастушка, намерих я. Глашка се казва. Глашка Белобока от „Панкратиевски“. Тя го запомнила добре този гад — насмалко да й кръцне гръцмуля. Глашка и досега носи кърпа на шията.
	— Да вървим при нея.
	— Ще идем, Ерастушка, ще идем. Да ти налея първо едно коняче? — извади от бюфета специално купената бутилка, пътем си наметна пъстър шал персийски на раменете, взе и гребена да се разреши, че да бухнат косите й, да блеснат.
	— После ще ми налееш. Казах: да вървим. Първо работата.
	Инеска въздъхна — почти й прималя. Ах, че обичаше строги мъже, ужасно си падаше. Доближи се до него, погледна изотдолу лицето му прекрасно, очите му сърдити, мустачките засукани.
	— Не ме държат краката, Ерастушка — пошепна примряла.
	Ала не й било писано да се поглези. Нещо гръмна, тресна, от удара вратата за малко да се откачи от пантите.
	На прага стоеше Щръклицата — пиян, злобен, с люта усмивка на тлъстата зурла. Брей, съседите, грачовски гадни плъхове, веднага са му докладвали.
	— Гушкате ли се? — ухилен. — А за мен, горкичкия, забравихте ли? — усмивката му се изпари, събра вежди. — С теб, Инеске въшлива, после ще се разправям. Изглежда, малко съм те бил. А ти, тъпако, излез навън да си побъбрим.
	Инеска се втурна към прозореца: долу двамата биячи на Щръклицата — Нереза и Гроба.
	— Не излизай! — викна тя. — Ще те убият! Разкарай се, Щръклица, такъв джангър ще дигна, цяла Грачовка ще събера.
	И дори си пое въздух, за да нададе вой, но Ерастушка не позволи:
	— Защо така, Инеса. Дай да си поговоря с човека.
	— Ерастушка, Гроба носи рязана пушка под палтото — обясни Инеска на наивника. — Ще те застрелят. Ще те гръмнат и ще те хвърлят в канала. Да не им е за пръв път!
	Но душичката не я послуша, махна с ръка. Извади от джоба си голямо портмоне с костена закопчалка.
	— Няма нищо, ще се откупя — и излезе с Щръклица да си дири смъртта.
	Инеска зарови лице в седемте възглавнички и нададе вой — за клетата си орис, за напразните си мечти, за черната мъка.
	Навън тресна два-три-четири пъти и веднага някой се развика, даже не някой, а неколцина.
	Инеска спря да вие, погледна окачената в ъгъла иконка на Богородица, за Великден украсена с книжни цветя и разноцветни свещички.
	— Света Дево — помоли се, — за Светото Възкресение направи чудо, нека Ерастушка остане жив. И да е ранен, няма нищо, ще го излекувам. Само да е жив.
	И я пожали пресветата Владичица — скръцна вратата и влезе Ерастик. Не беше и ранен дори, здрав-прав, чудното му шалче даже не беше се разкривило.
	— Край — рече, — Инеска, стига плака. Повече няма да те докосне Щръклицата, не остана с какво. И двете кунки му надупчих. Другите двама също има да ме помнят. Обличай се и да вървим при твоята Глашка.
	Поне една мечта в живота й се сбъдна — мина през цяла Грачовка с принца, нарочно го прекара по заобиколни улици, макар че до бардака „Владимирка“, където живееше Глашка, можеше за по-напряко да се мине през дворовете, през сметището и кожодерницата. Инеска си облече кадифен жакет и батистена блузка, сложи новата пола с воланчета, прежали дори ботушките за сухо време. С пудра скри следите от плача, бухна си бретончето. Санка и Людка направо позеленяха! Жалко, че не срещнаха и Аделаидка. Нищо, дружките ще й разкажат.
	И все не можеше да се нагледа на милия Ерастушка, току се взираше в лицето му и не млъкваше:
	— Глашка има дъщеря уродче. Тъй и хората ми рекоха: „Като я търсиш, питай за Глашка с уродчето.“
	— Уродче ли? Какво уродче?
	— Ами половината й лице е с рождено петно. Винено на цвят, ужас, ти казвам. Аз да бях, щях да се обеся, ама с такава вънкашност нямаше да живея. При нас, в съседния двор, имаше една Надка, шивашка щерка…
	Но преди да доразкаже за гърбавата Надка, стигнаха до „Владимирка“.
	Качиха се по скърцащото стълбище горе, дето бяха стаите.
	Глашка живееше в една дупка, не ти е работа, не можеше да се мери с гнезденцето на Инеска. Самата стопанка се разкрасяваше пред огледалото — скоро трябваше да тръгва да си търси клиенти.
	— Ей ни, Глафира, водя ти един добър човек. Кажи му което те пита за оня злодей, дето те ръгна — инструктира я Инеска и скромно седна в ъгъла.
	Ерастик веднага тури трирублева банкнота на масата:
	— На ти, Глаша, за безпокойството. Кой беше този човек? Какъв е, що е?
	Глашка, хубавка мома, макар и мърлява според строгата преценка на Инеска, изобщо не погледна парите.
	— Какъв да е — и врътна рамене. — Улав.
	Все пак прибра банкнотата някъде под полите си, но без кой знае какъв интерес, по-скоро от любезност. За сметка на това така зяпна Ераст, тъй го огледа от глава до пети с очите си безсрамни, че Инеска се обезпокои.
	— Мъжете винаги са ме заглеждали — скромно подхвана Глашка. — Обаче него ден бях много зле. По Сирни заговезни цяла се бях изринала от краста — не смеех да се погледна в огледалото. Чакам-чакам за клиент, никой не ме поглежда. А тази гладна чака — кимна към завеската, иззад която се чуваше сънено сумтене. — Направо го закъсах. И не щеш ли, идва един много любезен…
	— Да бе, той и на мен така ми се присламчи — намеси се ревниво Инеска. — Ама баш кога и аз бях цялата одрана и разкървавена — бяхме се сбили с Аделаидка, тази кучка. Задирям аз клиентите, никой не ме поглежда, а този сам дойде: „Не тъгувай — вика, — ще те зарадвам.“ Само че аз не съм като Глашка, отказах му, щото…
	— Това сме го чували вече — прекъсна я Ерастик. — Ти дори не си го видяла. Млъкни сега. Остави Глафира.
	Онази победоносно я погледна, а на Инеска съвсем й се стъжни. Хем на крака й го доведе, патка.
	— И на мене тъй ми вика: „Какво си увесила нос? Да вървим при теб. Ще ми се да те зарадвам.“ А на мен вече ми е радостно. Рекох си: „Ще изкарам рубла, може и две. Ще взема на Матрьошка хлебец, сладки.“ Е все й взех де! На дофтора после още пет рубли дадох да ми закърпи гушата — и тя посочи гърлото си — под пудрата личеше червен белег, тесен и прав като конец.
	— Разкажи ми всичко подред — нареди й Ерастушка.
	— Ми такова… Дойдохме тук, той ме тури да седна на кревата, с едната ръка ме държи за рамото, другата му беше зад гърба. И вика — гласът му кадифен, като женски, — „ти, вика, да не се мислиш за грозна?“ И аз изведнъж изтърсих: „На мен, рекох, ще ми мине, нищо ми няма. Ами щерка ми за цял живот е урод.“ Той вика: „Каква щерка?“ „Ей я, рекох, виж я мойта хубавица.“ И дръпнах завеската. Той като я видя — а тя пак така спеше, на всичко е свикнала, има дълбок сън, — и цял се разтрепери. Сега, вика, ще ти я направя красавица. И ще ти олекне. Погледнах аз, гледам, че в ръката, дето му е зад гърба, нещо блещука. Леле, майчице — ножка! Тъничка една такава, малка.
	— Скалпел? — попита Ераст.
	— А?
	Той махна с ръка — няма значение, карай нататък.
	— И аз като го блъснах и се развиках: „Помощ! Закла ме!“. Той ме погледна, а мутрата му ужас, цяла разкривена: „Млък, тъпачко! Вместо да ми благодариш“ — и кръц! Аз се дръпнах, но той ме уцели по гушата. И тогава така се разкрещях, че чак и Матрьошка се събуди. И също взе да вряка, а гласчето й като на коте. Онзи се врътна и изчезна. Това беше. Опази ме просветата Дева — Глашка ситно прекръсти челото си и веднага попита: — Господине, вие по работа ли се интересирате или просто така? — и върти очички, змията му със змия.
	А Ерастик строго й казва:
	— Опиши ми го, Глафира. Как изглежда този човек?
	— Най-обикновен. На ръст по-височек от мене, от вас по-нисък. Ей дотука да ви е — и бавно прокара пръсти по скулата му. Ама че безсрамница! — В лицето също е най-обикновен. Обръснат, без брада и мустаци. Друго не се сещам. Ако ми го покажете, веднага ще го позная.
	— Ще го покажем, ще го покажем — избъбри сладурчето, намръщил чело, сякаш нещо сверяваше. — Значи искал да ти помогне, а?
	— Ще го помогна аз едно хубаво, само да ми падне, с ей тия две ръце ще му изскубна червата — спокойно и убедително рече Глашка. — На Господ всички ще да сме потребни, и уродите също. Да ми е жива и здрава Матрьошка, той няма нужда да ми се бърка.
	— А по приказките как ти се стори, от господата или от простолюдието? Как беше облечен?
	— По облеклото не му личеше. Може да е бил продавач, а може и чиновник. Но говореше като господата. И не му разбирах всичко. Едно запомних. Като погледна Матрьошка, сам си рече: „Туй не е лишей, туй е рядък случай на «невус-матевус»“. Невус-матевус, тъй рече за моята Матрьошка и аз го запомних.
	— Невус матернус* — поправи я Ерастик. — Това на дофторски език означава „рождено петно“.
	[* Nevus maternus — (лат.) — буквално „майчин белег“. — Б.пр.]
	Всичко знае, златна глава.
	— Ерастик, да вървим, а? — Инеска подръпна за ръкава ненагледния си. — Чака ни конячето.
	— Защо ще си ходите? — припя изведнъж тази нагла курва Глашка. — Щом сте дошли… И аз имам коняче за скъпия гост, шустовски*, за Великден го пазех. Как се казвате, господин прекрасни кавалере?
	[* Арменски коняк, доставян от руския търговец Шустов. — Б.пр.]


	Масахиро Сибата седеше в стаята си, палеше ароматизирани пръчици и четеше сутри* в памет на рано отишлия си от този свят Анисий Тюлпанов, сестра му Сонка-сан и слугинята Палашка, за която японският поданик имаше свои лични причини да жалее.
	[* Сутри — (санскр.) — буквално „нишка“, „връзка“. Заклинания, молитви, мъдри слова, афористични изрази. — Б.пр.]
	Маса сам си беше наредил стаята, което му отне доста време и пари. Сламените татами, с които беше застлал пода, му бяха доставени направо от Япония. Но пък стаята веднага стана златиста, слънчева и подът весело пружинираше под краката му, не е като да шляпаш по студения мъртъв под от тъп дъбов паркет. Нямаше никакви мебели, но в една от стените му вградиха голям шкаф с плъзгаща се врата — там се прибираха одеялата и възглавниците, а също и целият му гардероб: памучното кимоно юката, широк бял панталон и същото горнище за реншу, два костюма с жилетки, зимен и летен, и красива зелена ливрея, която японецът безкрайно тачеше и я обличаше само в най-тържествени случаи. На стената бе окачил цветни литографии на цар Александър и император Муцухито. А в дъното над рафта олтар висеше свитък с древна мъдрост: „Следвай правилния път и за нищо не съжалявай.“ Днес на олтара бе сложил фотографска снимка — Маса и Анисий Тюлпанов в Зоологическата градина. Снимаха се миналата есен. Маса с пясъчен на цвят летен костюм и с бомбе, подобаващо сериозен, Анисий се ухилил до ушите, щръкнали на две страни изпод фуражката, а зад тях слон и ушите му същите, само че много по-големи.
	От горчивите мисли за напразния стремеж към хармония и мимолетността на света го откъсна телефонно позвъняване.
	Фандориновият лакей излезе в антрето през празните тъмни стаи — господарят е някъде в града, търси убиеца, за да му отмъсти, а господарката е на черква и ще се забави, защото тази нощ е най-големият руски празник Пасуха.
	— Аро — каза в кръглата фуния Маса. — Тук е нумер на гаспадзин Фандорин. Кой се обазда?
	— Господин Фандорин, вие ли сте — чу се метален глас, прекъсван от електрически шумове. — Ераст Петрович?
	— Не, гаспадзин Фандорин нияма — високо каза Маса, за да надвика шумовете. Вестниците пишеха, че се появили апарати с някаква усъвършенствана система, които предавали говора „без никакви затруднения, забележително високо и ясно“. Добре е да купят. — Дзвънете по-късно, моря. Несто да предам?
	— Благодаря — от вой гласът заглъхна до шумолене. — Конфиденциално е. Пак ще му телефонирам.
	— Винаги сте добре дошри — любезно каза Маса и затвори.
	Лоша работа, много лоша. Господарят трета нощ не е лягал, господарката също не спи, все се моли — ту в черквата, ту вкъщи пред иконата. Тя винаги по много се моли, но чак толкова не е бивало. Всичко това ще свърши много зле, макар че от сегашното по-лошо вече май няма накъде.
	Дано господарят да намери онзи, дето уби Тюри-сан, закла Сонка-сан и Палаша. Да го открие и да направи хубав подарък на верния си слуга — да му даде този човек. Само за малко — за половин час. Не, по-добре за час…
	В приятния унес времето летеше неусетно. Часовникът удари единайсет. Обикновено в околните къщи по това време всички отдавна спят, а днес прозорците навсякъде светят. Такава нощ е тази. Скоро в целия град ще забият камбаните, после в небето ще затрещят разноцветни огньове, навън ще пеят и ще викат, а утре ще има много пияни. Великден.
	Дали да не отиде в черквата, да постои с другите, да послуша проточеното басово пеене на християнските бонзи*. Все ще е по-добре, отколкото да седи тук самичък и да чака, да чака, да чака…
	[* Бонзи — японски будистки свещеници, монаси. — Б.пр.]
	В този миг чакането приключи. Хлопна се вратата, чуха се бързи уверени крачки. Господарят се прибра!
	— Самичък ли тъгуваш? — попита господарят на японски и леко докосна рамото му.
	Такава нежност не беше обичайна за отношенията им и, Маса внезапно не издържа, изхлипа, после направо се разплака. Не си бършеше сълзите — да текат. Не е срамно мъж да плаче, стига да не е от болка и страх.
	Очите на господаря бяха сухи и святкаха.
	— Не разполагам с всичко, на което се надявах — каза той. — Щеше ми се да го хвана на местопрестъплението. Но не можем повече да чакаме. Няма време. Сега убиецът още е в Москва, после върви го търси по целия свят. Имам косвени улики, имам свидетелка, която може да го разпознае. Предостатъчно. Пипнахме го.
	— Ще ме вземете с вас ли? — не повярва на щастието си Маса. — Наистина?
	— Да — кимна господарят. — Той е опасен противник, не бива да рискувам. Може да ми потрябва помощта ти.
	Пак иззвъня телефонът.
	— Господарю, обади се някакъв човек. По тайна работа. Не се представи. Каза, че пак ще се обади.
	— Вдигни втората слушалка и гледай да разбереш дали е същият.
	Маса долепи металното устройство до ухото си, готов да слуша.
	— Ало. Това е номерът на Ераст Петрович Фандорин. На телефона — каза господарят.
	— Ераст Петрович, вие ли сте? — изскърца гласът отсреща, същият или друг — кой знае. Маса сви рамене.
	— Да. С кого имам честта?
	— Аз съм, Захаров.
	— Вие ли сте?! — свободната ръка на господаря се сви в здрав юмрук.
	— Ераст Петрович, трябва да говоря с вас. Знам, че всички са против мен, но аз не съм убиецът, кълна ви се!
	— А кой е?
	— Всичко ще ви обясня. Само че ми дайте дума, че ще дойдете сам, без полицаи. Иначе ще изчезна и повече няма да ме видите, а убиецът ще остане на свобода. Имам ли думата ви?
	— Имате я! — твърдо каза господарят.
	— Вярвам ви, защото знам, че сте човек на честта. Не се съмнявайте в мен, не съм опасен за вас, а и нямам оръжие. Искам само да ви обясня… Ако се опасявате все пак, вземете и японеца, не възразявам. Но без полиция.
	— Откъде знаете за японеца?
	— Много неща знам за вас, Ераст Петрович. Затова само на вас вярвам… Незабавно тръгнете към Покровската застава. Там на Рогожкия вал потърсете хотел „Цариград“, сива триетажна постройка. Трябва да пристигнете най-късно до един час. Качете се в стая петдесет и втора и ме чакайте. Щом се уверя, че наистина сте само двамата, ще дойда. Ще ви разкажа цялата истина, а вие ще решите какво да правите. Ще се подчиня на всяко ваше решение.
	— Няма да дойда с полиция, давам ви думата си — каза господарят и затвори. — Край, Маса, сега вече край — лицето му леко се оживи. — Ще го хванем на място. Дай ми силен зелен чай — и тази нощ няма да се спи.
	— Какви оръжия ще вземем? — попита Маса.
	— Аз ще си взема револвера, друго нищо не ми трябва. А ти каквото си избереш. Имай предвид, че този човек е чудовище. Силно, бързо, непредсказуемо — и тихо добави: — Реших наистина да действам без полицаи.
	Маса кимна — наистина ще е по-добре да няма полиция.

	* * *

	_Признавам си грешката, не всички копои са грозни. Този например е много красив._
	_Сърцето ми сладко замира, като го виждам как стеснява кръговете и е все по-близо до мен. Криеница. Hide and seek._
	_Безинтересно е да го разкривам пред света — този и отвън е почти толкова хубав, колкото отвътре._
	_Но мога да спомогна за просветляването му. Ако не съм се излъгал в него, той е изключителен човек. Няма да се уплаши, а ще го оцени. Знам, че много ще го боли. Отначало. Но после ще ми е благодарен. Кой знае, може да станем съратници? Струва ми се, че надушвам сродна душа. Или дори две сродни души? Слугата му произхожда от народ, който има сетива за истински Красивото. За обитателите на тези далечни острови най-висшият миг е да разкрият пред света утробната си Красота. Завършилите земния си път по този прекрасен начин се почитат в Япония като герои. Видът на димящи вътрешности там никого не плаши._
	_Да, ще бъдем трима, усещам го._
	_Как ми омръзна самотата! Двама, а дори и трима да си поделим бремето на отговорността — това би било неописуемо щастие. Защото аз не съм божество, аз съм просто човек._
	_Разберете ме, господин Фандорин. Помогнете ми._
	_Но първо трябва да ви отворя очите._


	Гаден край на гадната история

	_9 април, нощта срещу Великден_

	Чат-чат-чат, весело потропват подкованите копита по павираната улица, меко шумолят гумите, плавно пружинират стоманените ресори. Празнично препуска Декоратора през нощна Москва, радостно звънят великденските камбани, гърмят топовните изстрели. На „Тверской“ — илюминации, горят разноцветни светлини, а вляво, над Кремъл, небето пъстрее във всички цветове на дъгата — там има фойерверки, празнична заря. Булевардът е многолюден. Гласове, смях, бенгалски огньове. Московчани се срещат с познати, целуват се, някъде дори гръмна тапа от шампанско.
	Ето и завоя за „Малая Никитская“. Тук е пусто, тъмно, няма жива душа.
	— Стой, миличък, пристигнахме — казва Декоратора.
	Кочияшът скача от капрата, отваря вратата на кабриолета, украсен с гирлянди от цветна хартия. Сваля фуражката, изрича съкровените думи:
	— Христос воскресе.
	— Воистине воскресе — прочувствено отговаря Декоратора, вдига воалетката и целува православния по брадясалата буза. Дава му цяла рубла бакшиш. Празник е.
	— Благодаря ви, госпожо — покланя се кочияшът, трогнат не толкова от рублата, колкото от целувката.
	На Декоратора му е светло, ясно на душата.
	Безпогрешният усет, който никога не го е лъгал, му подсказва: велика нощ е днес, всички дребнави неприятности и несполуки ще останат в миналото. Напред, съвсем наблизо е щастието. Всичко ще се подреди добре, много добре.
	Ах, какъв tour-de-force* е намислил! Господин Фандорин като професионалист не може да не го оцени. Ще потъгува, ще поплаче — в края на краищата всички сме хора, — а после ще поразсъждава за станалото и ще го разбере, непременно ще го разбере. Схватлив човек е той и очевидно умее да цени Красотата.
	[* Силен ход (фр.). — Б.пр.]
	Надежда за нов живот, за признание и разбирателство стопля наивното и доверчиво сърце на Декоратора. Трудно е сам да носиш кръста на великата си мисия. Дори за Христос се намира Симон Киринееца да подложи рамо под кръста му.
	Фандорин с неговия японец вече са се понесли към Рогожки вал. Докато намерят 52-ра стая, докато чакат… А дори и да заподозре нещо чиновникът за специални поръчения, в третокласния „Цариград“ нямат телефонни апарати!
	Разполага с още време. Може да не бърза.
	Жената, с която е близък колежкият съветник, е набожна. Сега е на черква, но службата в тукашния храм „Възкресение“ скоро ще свърши и някъде докъм един жената непременно ще се прибере — да нареди великденската трапеза и да чака любимия си.
	Ажурни порти с корона, зад тях — двор и пристройката с тъмни прозорци. Тук е.
	Декоратора вдига воалетката, оглежда се и се шмугва в двора.
	Вратата на къщата му създава леки затруднения, но талантливите ловки пръсти си знаят работата. Ключалката щраква, пантите изскърцват — и ето го вече в тъмното антре.
	Не се налага да изчаква очите му да свикнат с тъмнината, мракът не е пречка за острия му поглед. Декоратора бързо прекосява здрачните стаи.
	В хола за миг се сепва: оглушително бие грамаден часовник във вид на лондонския Биг Бен. Толкова ли е късно? Декоратора стреснат поглежда дамския си часовник: не, Биг Бен избързва. Още е без четвърт.
	Трябва да избере място за свещенодействието.
	Днес е в стихията си, носи се с крилата на вдъхновението. Дали да не бъде направо на масата в хола?
	И ще стане така: господин Фандорин влиза ей оттам, от антрето, пали електрическото осветление — и вижда възхитителната картинка.
	Решено. Къде са им покривките?
	Преравя скрина и намира — белоснежна дантелена, застила с нея матово блещукащата голяма маса. Да, така ще е красиво. Какво е това в бюфета, майсенски сервиз? Ще нареди порцелановите чинии в кръг отстрани по масата и в тях ще сервира всички извадени съкровища. Това ще бъде най-прекрасното му творение.
	И така, декорът е обмислен.
	Отива в антрето, застава до прозореца и чака. Радостно предчувствие и свещен възторг се надигат в душата му.
	Дворът внезапно просветлява в лунно озарение. Знамение, явно знамение! От толкова седмици все е мрачно и облачно, а сега все едно Божият свят се разбули. Какво ясно звездно небе! Воистине свято Воскресение! Декоратора три пъти се прекръства.
	Идва!
	Мига набързо да прогони възторжените сълзи.
	Идва. Минава бавно през портите — дребна, с широко палто и шапка. Когато е вече на вратата, я вижда, че носи траурна шапка с черно було. А, да, това е заради онзи младок Анисий Тюлпанов. Не скърби, мила, и той, и близките му вече са при Дядо Боже. Там им е добре. И на теб ще ти е добре, още малко остана.
	Вратата се отваря, жената влиза.
	— Христос воскресе — с тих, ясен глас я поздравява Декоратора. — Не се плашете, злато мое. Дошла съм да ви зарадвам.
	Жената впрочем не изглежда уплашена. Не вика, не се опитва да избяга. Напротив, тръгва към него. Луната озарява с млечно сияние антрето и Декоратора вижда как блестят очите й иззад черното було.
	— Като мюсюлманки сме с тези шамии — шегува се Декоратора. — Нека си открием лицата. — Маха воалетката, усмихва се нежно, сърдечно. — И да караме на „ти“. Писано ни е почти да се сродим. Ще станем по-близки от сестри. Дай да ти видя личицето. Знам, че си красива, но аз ще ти помогна да станеш още по-прекрасна.
	Бавно протяга ръка, а жената стои, не се дърпа. Чудесна приятелка си е намерил господин Фандорин, спокойна, мълчалива. Декоратора най ги харесва такива. Дано не развали всичко с вик на ужас, страх в очите. Тя ще умре мигновено, без болка и уплаха. Това ще й е за награда.
	С дясната ръка вади от калъфчето, прикрепено отзад на колана му, скалпела, с лявата маха от лицето на щастливката полупрозрачното газено було.
	Вижда широко топчесто лице, дръпнати очи. Що за мистерия!
	Но няма време да се опомни, защото в антрето нещо щраква и блясва някакво сияние, непоносимо ярко след тъмата.
	Декоратора заслепен стиска очи. Чува глас иззад гърба си:
	— И аз сега ще ви зарадвам, господин Пахоменко. Или предпочитате предишното си име, господин Соцки?
	Леко отваря клепачи и вижда пред себе си слугата японец, втренчил в него немигащи очи. Декоратора не се обръща. Защо да се обръща, ясно е, че зад гърба му е господин Фандорин, и то с револвер в ръка. Хитрият чиновник не беше отпрашил в хотел „Цариград“. Значи не е повярвал, че виновникът е Захаров. Защо? Всичко беше нагласено толкова логично. Да не би Фандорин да общува лично със сатаната!
	Елои, Елои, лама савахтани?* Или не си ме изоставил, а само изпитваш твърдостта на духа ми?
	[* „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“, Евангелие от Марка, 15:34 — Б.пр.]
	Тогава да проверим.
	Чиновникът няма да стреля, защото куршумът ще прониже Декоратора и ще уцели японеца.
	Със скалпела — в търбуха на японеца. Къс удар право в диафрагмата. Веднага го извърта за раменете, прикрива се зад него и го тласва към Фандорин. С два скока е на вратата, пък после да видим кой тича по-бързо. Арестант №3576 дори най-свирепите херсонски вълчаци не можаха да го настигнат. Все ще успее да избяга и от господин колежкия съветник.
	Хайде, с Бога напред!
	Дясната му ръка с пружинен устрем излита напред, но наточеното острие пробожда нищото — азиатецът с неправдоподобна лекота отскача назад, удря Декоратора ребром с длан през китката и скалпелът с тих тъжен звън отхвърча на пода, а японецът отново застива с леко разперени ръце.
	Декоратора инстинктивно се обръща. Вижда цевта на револвера. Чиновникът държи оръжието ниско до бедрото си. Ако стреля така, от долу на горе, куршумът ще отнесе черепа на Декоратора без опасност за японеца. Това променя нещата.
	— И ето с какво ще ви зарадвам — със същия безизразен глас продължава Фандорин, все едно монологът му изобщо не е прекъсвал. — Освобождавам ви от арест, следствие, съд и неминуема присъда. Ще бъдете застрелян при задържането.
	Отвърнал се е. Все пак се е отвърнал Той от мен, мисли си Декоратора, но тази мисъл го опечалява съвсем за кратко, изместена от внезапна радост. Не, не се е отвърнал! Той се е смилил и ме призовава, приема ме при Себе Си! Сега отпускаш Твоя раб, Владико.*
	[* Евангелие от Лука, 2:29 — Б.пр.]
	Скръцва входната врата, отчаян женски глас увещава:
	— Ераст, недей!
	Декоратора се връща от почти отворилите се небесни селения на земята. С любопитство извърта глава и вижда на вратата много красива снажна жена с черна траурна рокля и черна шапка с воалетка. На раменете й лилав шал, в едната й ръка вързопче с великденски колач, в другата — венче от книжни рози.
	— Защо си идваш, Ангелина? — сърди се колежкият съветник. — Нали те помолих да останеш да спиш в „Метропол“!
	Красива жена. Надали щеше да стане много по-красива на масата със заливка от собствен сос и вътрешности като разпъпил цвят. Може би само малко.
	— Послушах сърцето си — отговаря му красивата жена и кърши пръсти. — Ераст Петрович, не го убивайте, не си слагайте такъв грях. Душата ви ще се сломи, ще се пречупи.
	Интересно, и какво ще направи сега колежкият съветник?
	От хладнокръвието му не остана и помен, гледа красивата жена сърдито и объркано. Японецът също е слисан, върти си остриганата тиква ту към стопанина, ту към стопанката, изглежда като пълен глупак.
	Така, това са семейни работи, да не им се натрапваме. Ще се оправят без нас.
	Декоратора рязко заобикаля японеца, още миг и е на вратата, Фандорин няма как да стреля — жената е там. Сбогом, господа!
	Стройно краче с черна плъстена бота го спъва и Декоратора, както се е засилил, забива чело в касата на вратата.
	Удар. Мрак.


	Започваше съдебното заседание.
	Подсъдимият с женски дрехи, но без воалетката, седеше безжизнен на фотьойла. На челото му се разрастваше впечатляваща пурпурна цицина.
	До него, скръстил ръце на гърдите си, стоеше съдебният пристав Маса.
	Ераст Петрович назначи за съдия Ангелина, а той самият пое ролята на прокурор.
	Но отначало се разгоря спор.
	— Не мога никого да съдя — рече Ангелина. — Има си императорски съдии, нека те да преценят вината му, те да му издадат присъда.
	— Каква п-присъда? — горчиво се усмихна Фандорин, който след задържането на престъпника отново взе да заеква, дори още повече, сякаш да навакса. — Кому е п-притрябвал такъв скандален процес? С готовност ще го обявят за невменяем, ще го затворят в лудница, а той непременно ще избяга оттам. Такъв като Соцки никакви решетки не могат да го спрат. Исках да го убия, както се убива бясно псе, но ти не ме остави. Сега решавай участта му, щом се намеси. Известни са ти д-делата на този изрод.
	— Ами ако не е той? Никога ли не грешите? — разпали се Ангелина, която говореше с Ераст Петрович ту на „ти“, ту на „ви“.
	— Ще ти докажа, че убиецът е той. Нали затова съм п-прокурор. А ти ще решиш. По-милостив съдия не би намерил по целия свят. Ако не искаш да го с-съдиш, заминавай в „Метропол“ и не ми пречи.
	— Не, няма — бързо отговори тя. — Нека го съдим. Но в съда има адвокати. Кой ще го защищава?
	— Бъди сигурна, че т-този господин няма да се остави на никакъв адвокат. Той ще се защитава сам. Да започваме — кимна на Маса и онзи бутна под носа на припадналия шишенце с амоняк.
	Човекът с женски дрехи дръпна глава, замига. Очите му, отначало мътни, постепенно се избистриха и добиха лазурна яснота. Доброжелателна усмивка озари меките му черти.
	— Име, с-съсловно положение? — сурово попита Фандорин, узурпирал донякъде прерогативите на председател на съда.
	Седящият огледа мизансцена. Все така с усмивка, но тя от нежна стана иронична.
	— Решили сте да си поиграете на съд? Дадено. Значи име и положение? Да, Соцки… Бивш дворянин, бивш студент, бивш арестант номер три-пет-седем-шест. Понастоящем никой.
	— Признавате ли се виновен за извършените убийства — Ераст Петрович зачете от бележника, правейки паузи преди всяко ново име: — на проститутката Ема Елизабет Смит на трети април 1888 година на „Осбърн Стрийт“ в Лондон; проститутката Марта Тъбрам на седми август 1888 година при „Джордж Ярд“ в Лондон; проститутката Мери-Ан Никълс на трийсет и първи август 1888 година на „Бъкс Роу“ в Лондон; проститутката Ан Чапман на осми септември 1888 година на „Ханбъри Стрийт“ в Лондон; проститутката Елизабет Страйд на трийсети септември 1888 година на „Бърнър Стрийт“ в Лондон; проститутката Катрин Едоус пак на трийсети септември на „Майтър Скуеър“ в Лондон; проститутката Мери-Джейн Кели на девети ноември 1888 година на „Дорсет Стрийт“ в Лондон; проститутката Роуз Майлет на двайсети декември 1888 година на „Поплър Хай Стрийт“ в Лондон; проститутката Александра Зотова на пети февруари 1889 година на „Свинински переулок“ в Москва; просякинята Маря Кривата на единайсети февруари 1889 година на „Малий Трьохсвятски переулок“ в Москва; проститутката Степанида Андреичкина през нощта срещу четвърти април на улица „Селезньовска“ в Москва; неизвестна малолетна просякиня на пети април 1889 година при Новотихвинския прелез в Москва; Придворния съветник Леонтий Ижицин и слугинята му Зинаида Матюшкина в нощта срещу шести април 1889 година на „Воздвиженка“ в Москва; госпожица София Тюлпанова и болногледачката й Пелагея Макарова на седми април 1889 година на „Гранатний переулок“ в Москва; губернския секретар Анисий Тюлпанов и доктор Егор Захаров В нощта срещу осми април 1889 година на Божедомското гробище в Москва. Общо осемнайсет души, от които осем сте умъртвили в Англия и десет в Русия. А и това са само жертвите, за които следствието има точни доказателства. Повтарям въпроса: признавате ли се виновен за извършването на изброените престъпления? — гласът на Фандорин, сякаш укрепнал от четенето на дългия списък, екна високо, силно, все едно го слушаше пълна съдебна зала. Заекването му по някакъв странен начин отново изчезна.
	— Ами зависи от доказателствата, скъпи Ераст Петрович — добродушно отговори обвиняемият, очевидно много доволен от предложената игра. — Да речем, че не признавам. Много ми се иска да изслушам обвиненията. Просто от любопитство. Щом сте решили да отложите изтребването ми.
	— И така — строго подхвана Фандорин, прелисти бележника и заговори на Пахоменко-Соцки, но всъщност по-скоро обърнат към Ангелина. — Отначало предисторията. През 1882 година в Москва гръмва скандал, в който са замесени студенти медици и учащи се девойки от Висшия медицински курс. Вие сте водачът, злият гений на този разблуден кръжец и затова измежду всички участници понасяте най-тежкото наказание: четири години в арестантските роти — без съд и присъда, за да не се вдига много шум. Били сте жесток с нещастните безправни проститутки и съдбата ви се е отплатила със същата жестокост. Запратили са ви в Херсонския военен затвор, за който се говори, че е по-страшен от сибирска каторга. По-миналата година след разследване за злоупотреба с власт началството на арестантските роти е дадено под съд. Но по това време вече сте били далеч… — Ераст Петрович се запъна и след кратка вътрешна борба продължи: — Аз съм обвинител и не съм длъжен да ви търся оправдание, но не мога да подмина факта, че за окончателното превръщане на порочния младеж в ненаситен кръвожаден звяр вина носи и самото общество. Контрастът между студентския живот и ада на военния затвор би могъл да умопомрачи всекиго. Още първата година сте извършили убийство при самозащита. Военният съд е признал смекчаващи вината обстоятелства, обаче ви е увеличил присъдата на осем години, а след като сте нападнали стражар, са ви оковали с вериги и сте останали за дълго време в карцер. Сигурно заради нечовешките условия сте се превърнали в нечовешко създание. Не, Соцки, вие не сте се пречупили, не сте полудели, не сте се самоубили. За да оцелеете, сте станали друго същество, което само външно прилича на човек. През 1886-а близките ви, които впрочем отдавна са се отрекли от вас, са били уведомени, че арестантът Соцки се е удавил в Днепър при опит за бягство. Изпратих запитване във военносъдебния департамент дали тялото на беглеца е било открито. Отговориха ми: не. Точно такъв отговор очаквах. Управата на затвора просто е прикрила успешното ви бягство. Нищо чудно.
	Обвиняемият слушаше Фандорин с жив интерес, без да потвърждава думите му, но и без да ги опровергава.
	— Кажете, драги ми прокуроре, какво изобщо ви е накарало да ровите за някакъв си отдавна забравен Соцки? Простете ми, че ви прекъсвам, но нали туй съдилище е неофициално, макар че, както ми се струва, присъдата ще бъде окончателна и без право на обжалване.
	— Две от лицата, попаднали първоначално в кръга на заподозрените — Стенич и Бурилин, — са ви „съпроцесници“ по случая със „садическия кръжец“, те споменаха името ви. Изясни се, че и съдебномедицинският експерт Захаров, участник в нашето разследване, е от същата компания. Веднага разбрах, че само от него престъпникът може да получава сведения за хода на следствието, и реших да проуча обкръжението на Захаров, но отначало тръгнах по погрешна следа — заподозрях фабриканта Бурилин. Всичко водеше към него.
	— А самия Захаров не го ли заподозряхте? — донякъде дори обиден попита Соцки. — Тъкмо към него водеше всичко и аз спомогнах колкото можах.
	— Не, не бих сметнал Захаров за убиец. Той най-малко от всички е забъркан в случая със „садистите“, бил е само пасивен съзерцател на жестоките ви забавления. Освен това Захаров беше откровено и предизвикателно циничен, а за маниакалните убийци такъв тип поведение не е характерен. Но това са косвени аргументи, най-важното е, че Захаров миналата година е прекарал в Англия само месец и половина и по време на повечето лондонски убийства си е бил тук, в Москва. Проверих го веднага и още отначало го изключих. Той не можеше да е Джек Изкормвача.
	— Стига с този Джек! — отегчено мръдна рамо Соцки. — Да предположим, че докато е гостувал при роднините си в Англия, Захаров е изчел по вестниците всичко за Изкормвача и е решил да продължи делото му в Москва. Още одеве забелязах, че някак странно изчислявате броя на жертвите. Следователят Ижицин извади наяве тринайсет трупа, а вие ме обвинявате само за пет московски убийства. И то заедно с пречуканите вече подир „следствения експеримент“, иначе дори са четири. Нещо не съвпада, господин обвинител.
	— Напротив — Ераст Петрович никак не се смути от неочакваното възражение. — От тринайсетте ексхумирани тела само четири бяха доставени непосредствено от местопрестъплението: Зотова, Маря Кривата, Андреичкина и безименното момиченце, при това двете си февруарски жертви не бяхте обработили по своя си маниер — сигурно нещо ви е сепнало. Останалите девет трупа, най-ужасно обезобразените, бяха извадени от безименните гробове. Московската полиция е далеч от идеала, не ще и дума, но няма как никой да не обърне внимание на толкова чудовищно изтърбушени трупове. У нас в Русия стават много убийства, но са по-обикновени, без чак такива фантазии. Каква паника настана само, когато се откри изкорменият труп на Андреичкина. Веднага докладваха на генерал-губернатора, а негово сиятелство възложи разследването на чиновника си за специални поръчения. Ще ви кажа без никакво изсилване, че князът ме натоварва само със случаи, които са от изключително значение. А ето, откриват се десетки разпарчетосани трупове — и никой да не е вдигнал шум? Изключено.
	— Нищо не разбирам — за първи път от началото на „процеса“ отвори уста Ангелина. — Кой се е гаврил с тия нещастници?
	Ераст Петрович видимо се зарадва на въпроса й — разглеждането на случая при упоритото мълчание на „съдията“ губеше смисъл.
	— Най-ранните ексхумирани тела са от ноемврийския ров. Което в никакъв случай не означава, че Джек Изкормвача се е появил в Москва още през ноември.
	— Разбира се! — намеси се обвиняемият. — Доколкото запомних, последното лондонско убийство е извършено малко преди Коледа. Не знам дали ще успеете да докажете на очарователната ни съдийка, че съм замесен в московските престъпления, но със сигурност няма да ме изкарате Джек Изкормвача.
	Лицето на Ераст Петрович се изкриви в ледена усмивка, после пак стана строго и мрачно.
	— Прекрасно разбирам смисъла на репликата ви. От московските убийства не можете да се измъкнете. Колкото са повече и по-безобразни, толкова по-добре за вас — толкова по-сигурно ще ви изкарат невменяем. А за авантюрите на Изкормвача англичаните непременно ще поискат екстрадицията ви и руската Темида с невероятно удоволствие ще се отърве от обременителния си луд. Отивате в Британия, там всичко ще бъде огласено, няма да стане нашенското скрито-покрито. Ще увиснете на бесилото, господинчо. Не ви се ще, нали? — гласът му падна с една октава, сякаш клупът се беше стегнал на собствената му шия. — От лондонската сянка няма да се отървете. А мнимото несъвпадение на датите се обяснява много просто. „Пазачът Пахоменко“ се появява на Божедомското гробище в началото на тази година. Предполагам, че Захаров ви е уредил на работа като стар приятел. Най-вероятно сте се срещнали в Лондон по време на последното му пребиваване там. За новите ви увлечения не е знаел, естествено. Разбрал е, че сте избягали от затвора. Как да не помогне на някогашния събрат, наказан от съдбата. Така ли е?
	Соцки не отговори, само сви рамене — слушам ви, продължавайте.
	— И какво, отесня ли ви Лондон? Стегна ли се полицейският обръч около вас, а? Добре. Прибирате се в родината. Не знам с какъв паспорт сте минали границата, но в Москва сте се появили като прост украински селянин, богомолец пришълец, каквито са безчет в Русия. Затова в полицейските списъци за пристигналите от чужбина няма сведения за вас. Поживели сте малко на гробището, понагодили сте се, поогледали сте се. Захаров явно ви е съчувствал, подкрепял ви е, подпомагал ви е с пари. Издържали сте доста дълго, над месец, без да убивате. Може да сте възнамерявали да започнете нов живот. Но не са ви стигнали силите. След лондонската възбуда спокойният живот е станал невъзможен за вас. Тази особеност на маниакалното съзнание е много добре известна в криминалистиката. Който веднъж си е окървавил ръцете, повече не може да се спре. Отначало сте се възползвали от службата си и сте кълцали трупове от гробовете, защото заради студеното време погребаните от края на ноември не са били разложени. Един път сте опитали и с мъжки труп, но не ви е харесало. Нещо не е съвпаднало с „идеята“ ви. Каква е тази ваша идея? Не понасяте падналите и грозните жени? „Искам да те зарадвам“, „ще ти помогна да станеш прекрасна“ — така ли, със скалпела, спасявате курвите и уродливите? Затова ли е кървавата целувка?
	Обвиняемият мълчеше. Лицето му стана тържествено и отчуждено, яркосините му очи помръкнаха, притулени зад полупритворените клепачи.
	— А после са ви станали недостатъчни бездиханните тела. Извършили сте няколко покушения, за щастие неуспешни, и две „идейни“ убийства. Или повече?! — внезапно изкрещя Фандорин, скочи към обвиняемия и така раздруса раменете му, че щеше да му откъсне главата. — Отговаряйте!
	— Ераст! — викна Ангелина. — Не така!
	Колежкият съветник се дръпна от Соцки, бързо отстъпи и си хвана ръцете отзад, борейки се с вълнението. Изкормвача пък седеше неподвижно, без да му мигне окото от избухването на Фандорин, и го фиксираше с поглед, изпълнен със спокойствие и превъзходство.
	— Какво ли разбирате вие — едва чуто пошепнаха месестите сочни устни.
	Ераст Петрович недоволно сключи вежди, отметна от челото си кичур черни коси и продължи прекъснатото си обвинително слово.
	— На трети април през нощта, една година след първото лондонско убийство, сте умъртвили Андреичкина и сте се погаврили с трупа й. На другия ден сте посегнали на малолетна просякиня. По-нататъшните събития се развиват много бързо. „Експериментът“ на Ижицин ви е довел до пристъп на възбуда, който сте уталожили, като сте убили и изкормили самия следовател. А покрай него и горката му слугиня. От този момент загърбвате „идеята“ си и започвате да убивате, за да прикриете следите и да избегнете наказанието. Щом сте разбрали, че примката се затяга, сте решили, че ще е най-удобно за вас да прехвърлите вината на приятеля и закрилника си Захаров. Още повече че експертът ви е заподозрял — сигурно е съпоставил фактите или е знаел нещо, което аз не знам. Така или иначе, в петък вечерта Захаров е седнал да пише писмо до следствието, с което е искал да ви разобличи. Писал, късал, започвал отначало и пак късал. Асистентът Грумов ми каза, че Захаров се е затворил в кабинета си още към три и нещо следобед и чак до вечерта се е мъчил. Тормозел се е от съвсем разбираеми, но в дадения случай неприложими понятия за чест, корпоративна етика, а и просто от състрадание към злочестия другар. Вие сте взели писмото и сте прибрали всички накъсани хартийки. Но сте пропуснали две малки парченца. На едното пишеше „повече да мълча“, на другото: „оглед на корпоративната чест и съчувствие към стария прия“. Смисълът е очевиден: Захаров пише, че повече не може да мълчи, и като оправдание, че е прикрил убиеца, изтъква съсловната чест и състраданието към стария приятел. Точно тогава за последно се убедих, че трябва да търся престъпника сред бившите състуденти на Захаров. Щом става дума за състрадание, значи е някой, комуто не му е провървяло в живота. Това изключи милионера Бурилин. Останаха трима: полубезумният Стенич, впиянченият Розен и Соцки, чието име току изскачаше отново в показанията на някогашните „садисти“. Той бил умрял, но това трябваше да се провери.
	— Ераст Петрович, но защо сте толкова сигурен, че въпросният доктор Захаров е убит? — попита Ангелина.
	— Защото е изчезнал без никаква причина — отговори Фандорин. — Захаров не е замесен в убийствата, а и според собствените му представи е укривал не кървав убиец, а арестант беглец. Когато е разбрал кому е помогнал, се е уплашил. Държал е зареден револвер до леглото си. От вас се е боял, Соцки. След убийствата на „Гранатний“ вие сте се върнали на гробището и сте видели Тюлпанов да надзърта в къщата. Кучето не е залаяло, защото ви познава. Увлечен в наблюдението, Тюлпанов не ви е забелязал. Вие сте разбрали, че експертът е заподозрян, и сте решили да се възползвате. В предсмъртния си рапорт Тюлпанов съобщава, че в десет и нещо Захаров е излязъл от кабинета си, после откъм коридора се е чул трясък. Вероятно точно тогава е станало убийството. Вие безшумно сте се вмъкнали в къщата и сте изчакали Захаров да излезе за нещо от кабинета. Затова е изчезнала изтривалката — по нея са останали кървави следи и вие сте я отнесли. Приключили сте със Захаров и сте изскочили навън, нападнали сте Тюлпанов изотзад, ранили сте го смъртоносно и сте го оставили да се дави в собствената си кръв. Предполагам, че сте видели как се е надигнал, криво-ляво е стигнал до портата и пак е паднал. Не сте посмели да отидете да го доубиете — знаели сте, че е въоръжен, а освен това сте били наясно, че раните му са смъртоносни. Без да губите време, сте измъкнали трупа на Захаров и сте го заровили в гробището. Дори знам къде: хвърлили сте го в априлския ров за безименни мъртъвци и сте го затрупали с малко пръст. Знаете ли впрочем как се издадохте?
	Соцки се сепна и на застиналото му отчуждено лице се изписа предишното любопитство — но само за миг. После невидимата завеса се спусна отново и заличи всякаква следа от живо чувство.
	— Когато говорих вчера с вас, вие казахте, че не сте мигнали до сутринта, чули сте изстрелите, после хлопване на врата и стъпки. Това трябваше да ми подскаже, че Захаров е жив и е избягал. Но ми подсказа съвсем друго. Ако пазачът Пахоменко има толкова остър слух, че отдалече е чул стъпките, как не е чул свирката на Тюлпанов, когато онзи е дошъл в съзнание? Отговорът е ясен от само себе си: по това време ви е нямало в къщичката. Вие сте били доста далече от портите, например чак в другия край на гробището, където именно е априлският ров. Това първо. Захаров — ако той е престъпникът — щеше да види падналия при портите Тюлпанов, още в безсъзнание, и щеше да го доубие. Това второ. Следователно се потвърждава, че Захаров, който очевидно не може да е бил лондонският маниак, няма нищо общо и със смъртта на Тюлпанов. И щом същевременно е изчезнал, значи е убит. А след като вие лъжесвидетелствате относно неговото изчезване, значи сте замесен. Не бях забравил също така, че двете „идейни“ убийства — на проститутката Андреичкина и на просякинята — са станали на петнайсетина минути път от „Божедомка“ — на това пръв обърна внимание покойният Ижицин, но направи неверни изводи. Съпоставих тези факти с думите от накъсаните листчета и почти се убедих, че „старият приятел“, когото Захаров е съжалил и не е искал да издаде, сте вие. Поради служебните си задължения сте участвали в ексхумацията на труповете и сте знаели много неща за разследването. Това първо. Присъствали сте на „следствения експеримент“. Това второ. Имали сте достъп до гробовете и рововете. Това трето. Познавали сте Тюлпанов и дори сте се сприятелили с нето. Това четвърто. В списъка на свидетелите на „експеримента“, направен от Тюлпанов преди смъртта му, той ви прави следната характеристика — Ераст Петрович отиде до масата, взе лист и прочете: — „Пахоменко, гробищен пазач. Не му знам малкото име, гробарите го наричат Пахом. Неопределена възраст — между трийсет и петдесет. Над среден ръст, здраво телосложение. Лице — кръгло, симпатично, гладко обръснато. Говори с украински акцент. Няколко пъти си приказвахме с него на различни теми. Слушах истории за живота му (той е богомолец и много нещо е видял), разказвах му за себе си. Той е умен, наблюдателен, религиозен, добър. Много ми помогна в разследването. Може би единствено за него в случая не би могло да има и капка съмнение.“
	— Милото момче — трогна се обвиняемият и от тези думи лицето на колежкия съветник се сгърчи, а невъзмутимият пристав изсъска рязко някакви думи на японски.
	Трепна и Ангелина, втренчена с ужас в обвиняемия.
	— Благосклонността на Тюлпанов ви е била от полза в петък, когато сте отишли в дома му и сте извършили двойното убийство — продължи Ераст Петрович след кратка пауза. — Колкото до моята… семейна ситуация, тя е известна на мнозина, може пак Захаров да ви е уведомил. И така днес, тоест още вчера сутринта заподозреният вече беше само един — вие. Остана, първо, да проверя за външността на Соцки, второ, да изясня наистина ли е умрял, и трето, да намеря свидетели, които да ви разпознаят. Стенич ми описа Соцки — какъвто е бил преди седем години. Вероятно за седем години много сте се променили, но височината, цветът на очите, формата на носа не се променят и всички тези описания съвпаднаха. Депешата от военносъдебния департамент, в която са изложени подробности за каторжното битие на Соцки и за уж несполучилото му бягство, ме убеди, че е напълно възможно арестантът да е жив. Със свидетелите срещнах най-големи трудности, много разчитах на някогашния „садист“ Филип Розен. Когато говореше за Соцки, той произнесе в мое присъствие една загадъчна фраза, която ми се наби в главата: „напоследък все ми се привижда. Вчера например…“ И не довърши, прекъснаха го. Но „вчера“, ще рече на четвърти април вечерта, Розен е бил заедно с другите при Захаров в моргата. Помислих си: дали случайно не е мярнал стражаря Пахоменко и някак да го е оприличил с едновремешния познайник. Уви, не успях да открия Розен. Но пък намерих една проститутка, която сте се опитали да убиете преди седем седмици — по Сирни заговезни. Тя ви е запомнила много добре и ще ви разпознае. Вече можех да ви арестувам, имах достатъчно улики. Точно това щях да направя, но вие самият минахте в настъпление. Тогава разбрах, че има само един начин да спра такъв като вас…
	Застрашителният смисъл на последните думи сякаш не стигна до съзнанието на Соцки. Във всеки случаи той не прояви ни най-малка тревога — напротив, разсеяно се усмихна на някакви свои мисли.
	— А, да не забравя и бележката за Бурилин — сети се Ераст Петрович. — Доста нескопосан опит. Всъщност бележката беше за мен, нали? Следствието трябваше да се увери, че Захаров е жив и се крие — дори не сте се помъчили да наподобите някои характерни особености на почерка му, но само усилихте убеждението ми, че заподозреният не е някакъв си прост пазач, а образован човек, който е бил доста близък със Захаров и се е познавал с Бурилин. Тоест именно Соцки. Не ме измами и обаждането ви от името на Захаров — възползвахте се от несъвършенството на телефонните линии. И аз съм използвал тези номер. Наясно бях и със замисъла ви. Вие действате по своя си чудовищна логика: ако ви заинтригува някой, убивате хора, които са му най-свидни. Това направихте със сестрата на Тюлпанов. Това сте искали да направите и с детето на проститутката, завладяла по някакъв начин извратеното ви внимание. Настояхте за слугата японец, явно държахте да бъде с мен. Защо? Естествено, за да остане Ангелина Самсоновна сама вкъщи. Не ми се мисли що за участ сте й подготвяли. Защото няма да издържа и ще… — Фандорин рязко се обърна към Ангелина: — Каква е присъдата ти? Виновен ли е, или не?
	И тя, бледа и разтреперана, каза тихо, но твърдо:
	— Сега е негов ред. Да се оправдае, ако може.
	Соцки мълчеше, все така разсеяно усмихнат. Мина минута, две, и когато решиха, че изобщо няма да последва защитна реч, устните на обвиняемия мръднаха и се поля словото му — спокойно, звучно, изпълнено с достойнство, сякаш говореше не този маскиран с женско лице, а някаква висша сила, убедена в правото и правотата си.
	— За нищо не трябва да се оправдавам, а и няма пред кого. Моят съдник е само един — Отецът небесен, Комуто са известни подбудите и помислите ми. Винаги съм бил независим. Още от дете знаех, че съм особен, различен от другите. Постоянно ме глождеше необуздано любопитство, исках всичко да разбера в удивителния строеж на Божия свят, всичко да изпитам, всичко да опитам. Винаги съм обичал хората и те го усещаха, чувстваха влечение към мен. Можех да стана велик лечител, защото имам природна дарба да разбирам кое поражда болката и страданието, а да разбереш, ще рече да спасиш, това го знае всеки медик. Едно не понасях — грозотата, в нея съзирах оскърбление към Божия труд, уродливостта пък просто ме влудяваше. Веднъж по време на подобен пристъп не успях навреме да се спра. Една дърта курва, която само с вида си беше кощунство срещу Господа, умря от ударите на бастуна ми. Изпаднах в бяс не от садическо сладострастие, както си въобразиха съдиите ми — не, то беше свещеният гняв на душа, изцяло подвластна на Красотата. От обществена гледна точка — пореден нещастен случай, златната младеж във всички времена си е позволявала какво ли не. Но аз не бях от богаташчетата и ме наказаха показно за сплашване на останалите. Единствен от всички! Сега разбирам, че Господ ме е избрал, аз действително съм единствен! Но на двайсет и четири години трудно се проумяват такива неща. Не бях готов. За образован, чувствителен човек ужасите на тъмничния — не, сто пъти по-ужасен от тъмничния — живот са неописуеми. Подлагаха ме на жестоки унижения, бях най-смазаният и безправен човек в цялата казарма. Измъчваха ме, гавреха се с мен, караха ме да ходя с женски дрехи. Но аз чувствах как у мен постепенно се надига някаква мощна сила, която изначално съм притежавал, а сега тя растеше и се устремяваше към слънцето като пролетен стрък изпод пръстта. И веднъж се усетих готов. Страхът ме напусна и никога повече не се върна. Аз убих главния си мъчител, убих го пред всички — изправих се пред него, с две ръце го хванах за ушите и му сцепих наполовина обръснатата глава в стената. Оковаха ме във вериги и седем месеца ме държаха в ледения карцер. Но аз не отмалях, не се поболях. От ден на ден ставах все по-силен, все по-уверен, очите ми свикнаха да пронизват мрака. Всички трепереха от мен — надзирателите, началниците, другите арестанти. Дори плъховете се разбягаха от килията ми. Всеки ден напрягах ума си, усещах как нещо много важно чука на душата ми и не може да проникне. Всичко, което ме заобикаляше, беше безобразно и отвратително. На този свят най-много обичах Красотата, а в моя свят не остана и помен от нея. За да не полудея от това, си припомнях университетските лекции и с тресчица чертаех по земята строежа на човешкия организъм. В него всичко беше разумно, хармонично, прекрасно. В него имаше Красота, имаше Бог. След време Бог започна да ми говори и аз разбрах, че Той ми изпраща тайнствената сила. Избягах от тъмницата. Усещах безгранична сила и издръжливост. Не ме настигнаха вълкодавите, специално обучени да преследват хора, не ме уцелиха куршумите. Първо плувах по реката, после дълги часове през Днепърския лиман, докато не ме взеха едни турски контрабандисти. Скитах се из Балканския полуостров и Европа. На няколко пъти ме прибираха в затвора, но оттам лесно бягах, много по-лесно, отколкото от Херсонската крепост. Най-накрая се хванах на чудесна работа. В кланица в лондонския Уайтчапъл. Транжирах трупно месо. Така че намерих приложение на хирургическите си познания. Ценяха ме, печелех много и спестявах. Но нещо отново нарастваше в мен, докато гледах красиво подредените шкембета, джигери, измитите черва за пълнене на колбаси, бъбреци, бели дробове. Всички тези карантии красиво се опаковаха и се откарваха в месарниците, за да бъдат изложени красиво на щандовете. Защо човек така се унижава, си мислех. Нима тъпото телешко шкембе, предназначено да смила груби треволяци, е по-достойно за уважение от вътрешния ни апарат, създаден по Божие подобие? Озарението ме споходи преди година на трети април. Прибирах се от вечерна смяна. На безлюдна уличка, където нямаше лампи, ме спря една гнусна вещица и ме привика да вляза с нея в някакъв вход. Любезно й отказах, а тя ми препречи пътя и взе да ми крещи в лицето с гадния си дъх срамни псувни. Каква карикатура на Божия образ, си казах. Защо ли денонощно се труди целият й вътрешен механизъм, защо ли помпа скъпоценна кръв неуморното й сърце, защо ли се раждат, умират и отново се обновяват безчет клетки в организма й? И неудържимо пожелах да превърна тази уродливост в Красота, да видя истинската същина на това същество с толкова отблъскваща външност. На колана ми висеше месарският нож. По-късно си купих комплект превъзходни скалпели, но тогава, първия път, идеално ми свърши работа касапският нож. Резултатът надмина всичките ми очаквания. Гнусната женска се преобрази. Пред очите ми стана прекрасна! И аз благоговейно застинах пред тъй очевидно удостовереното Божие чудо! — той се просълзи, искаше да продължи, но махна с ръка и замълча. Гърдите му се надигаха учестено, очите му възторжено гледаха нанякъде.
	— Това стига ли ти? — попита Фандорин. — Убеди ли се във вината му?
	— Да — пошепна Ангелина и се прекръсти. — Виновен е за всички тези злодейства.
	— Нали виждаш, такъв човек не бива да живее. Той носи смърт и страдание. Трябва да бъде унищожен.
	Ангелина изтръпна:
	— Не, Ераст Петрович. Той е безумен. Трябва да го лекуват. Не знам дали ще успеят, но трябва да опитат.
	— Не, не е безумен — убедено отвърна Ераст Петрович. — Той е хитър, пресметлив, има желязна воля и невероятно честолюбие. Той не е луд, а е урод. Има хора, дето се раждат с гърбица или със заешка устна. Но има и други, чиято уродливост външно не личи. Такава деформация е най-страшна. Той само наглед е човек, но у него липсва основният човешки отличителен знак. Няма я невидимата струна, която живее и звънти в душата и на най-мерзкия злодей. Слабо, едва чуто, но тя звънти, звучи, благодарение на нея човек дълбоко в душата си знае дали е постъпил зле. Винаги го знае, дори никога да не се е вслушвал в тази струна. Ти знаеш извършеното от Соцки, чу го, знаеш какъв е. У него изобщо я няма, деянията му са подчинени на съвсем друг глас. Навремето такива като него са ги наричали слуги на дявола. Аз ще ти го кажа по-просто: изчадие. Той за нищо не се разкайва. Обичайни мерки няма да помогнат. Ще избегне смъртното наказание, а стените на лудницата няма да го спрат. Всичко ще започне отново.
	— Ераст Петрович, одеве казахте, че англичаните ще го изискат — жално възкликна Ангелина, сякаш се хващаше за последната сламка. — Нека те го убият, но не и ти, Ераст. Не и ти!
	Фандорин поклати глава:
	— Екстрадицията е дълга работа. Той ще избяга — от ареста, от затвора, от влака, от кораба… Не мога да рискувам.
	— Ти не вярваш в Бога — тъжно сведе глава Ангелина. — Бог знае кога и как да сложи край на злодействата.
	— Не знам за Бога. Но не мога да остана бездеен зрител. Това за мен е най-тежкият грях. Край, Ангелина, край — и се обърна към Маса на японски: — Изведи го навън.
	— Господарю, никога не сте убивали невъоръжен човек — тревожно отговори слугата на същия език. — После ще се чувствате зле. И господарката ще се сърди. Аз ще го направя.
	— Това не променя нищо. А че не е въоръжен, няма значение. Да не се превземаме сега с бойни изкуства, ще е много позьорско. Все едно ще го убия — и с оръжие, и без оръжие. Давай без евтина театралност.
	Когато Маса и Фандорин хванаха осъдения за лактите и го поведоха към вратата, Ангелина викна:
	— Ераст, заради мен, заради нас с теб!
	Колежкият съветник леко трепна, но не се обърна.
	Затова пък Декоратора извърна глава назад и усмихнат каза:
	— Госпожо, вие сте самата красота. Но ви уверявам, че на масата сред порцелановия сервиз щяхте да сте още по-прекрасна.
	Ангелина зажумя и закри с длани ушите си, но така или иначе чу как в двора гръмна изстрел — сух, кратък, почти недоловим сред трясъка на ракети и фойерверки, литнали в звездното небе.
	Ераст Петрович се прибра сам. Спря се на вратата, избърса изпотеното си чело. Зъбите му тракаха, когато каза:
	— Знаеш ли какво пошепна? „Господи, какво щастие.“
	Дълго останаха така: Ангелина седеше със затворени очи, по страните й се стичаха сълзи, а Фандорин стоеше и не смееше да се доближи.
	Накрая тя стана. Доближи се до него, прегърна го, няколко пъти страстно го целуна: по челото, очите, устните.
	— Отивам си, Ераст Петрович. Не се сърдете.
	— Ангелина… — бледото му лице посивя. — Може ли заради този вампир, този изверг…
	— Пречкам ви се, вредя ви — прекъсна го тя. — Сестрите отдавна ме викат в Борисоглебската обител. Още като се помина баща ми, тъй трябваше да сторя. Ама сърцето ми се отпусна покрай вас, закопня за празник. Е свърши празникът. Затуй е празник, да не продължава дълго. Отдалече ще ви наглеждам. Ще ви поменавам в молитвите си, Господ да ви пази. Постъпвайте както ви подсказва душата, ако нещо стане грешка — не бойте се, аз ще се моля за вас.
	— Не си за м-манастир — заговори той бързо, накъсано. — Ти не си като тях, ти си жива, п-пламенна. Няма да издържиш. И аз не мога б-без теб.
	— Ще можете. Вие сте силен. Трудно ви е с мен. Без мен ще ви олекне… А че съм жива и пламенна, и сестрите са същите. Богу студени не са нужни. Сбогом, сбогом. Отдавна си знаех — няма да се получи.
	Ераст Петрович мълчеше объркан, знаеше, че никакви аргументи няма да я накарат да промени решението си. И Ангелина мълчеше, леко го галеше по бузата, по прошареното слепоочие.
	От мрака, от тъмните улици в контраст със сбогуването ги връхлиташе ликуващият нестихващ звън на великденските камбани.
	— Нищо, нищо, Ераст Петрович — рече Ангелина. — Няма страшно. Чувате ли? Христос воскресе.



	Борис Акунин
	Декоратор, 1999

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/23068)
	Последна редакция: 2012-02-18 18:43:04