[Kodirane UTF-8]

	Борис Акунин
	Смъртта на Ахил


	Първа част
	Фандорин

	Глава първа
	В която брънките на случайността се сплитат в съдбоносен низ

	Едва-що сутрешният петербургски влак, още недоизнизал се от кълбетата пушек, спря на перона на Николаевската гара, едва-що кондукторите бяха свалили стъпенките и изкозирували, от вагона първа класа изскочи млад мъж с доста интересна външност. Той беше същинска жива картинка от парижки журнал с препоръки за мода лято 1882 година: светлопясъчен костюм от шантунг, широкопола италианска сламена шапка, островърхи трандафори с бели гамаши и сребърни копченца, в ръката му — изящно бастунче също със сребърна дръжка. Но вниманието привличаше не толкова елегантното облекло на пътника, колкото внушителната, може да се каже дори — ефектна външност. Младият мъж беше висок, строен, широкоплещест, гледаше света с ясни сини очи, тънките засукани мустачки безкрайно му отиваха, а черната му гладко сресана коса странно сребрееше на слепоочията.
	Носачите бързо разтовариха багажа му, който заслужава отделно описание. Освен куфарите и чантите те изнесоха на перона сглобяем велосипед, спортни гири и връзки книги на различни езици. Последен от вагона слезе нисък кривокрак азиатец с як вид и с много важен израз на дебелобузото лице. Беше издокаран със зелена ливрея, която изобщо не пасваше на дървените му сандали с каишки и шареното ветрило, окачено с копринено шнурче на врата му. Недораслякът носеше правоъгълна гледжосана саксия с посадено в нея маломерно борче, сякаш пристигнало тук, на московската гара, направо от лилипутското царство.
	Младият мъж огледа унилите гарови постройки, с непонятно вълнение вдъхна задимения въздух и прошепна: „Боже Господи, шест години.“ Обаче не го оставиха да изпадне в блян. Към пътниците на пристигналия влак се втурнаха кочияшите, повечето прикрепени към столичните хотели, и битката за тъмнокосия красавец с вид на богат клиент се разгоря между четирима от тях, които обслужваха смятаните за най-луксозни „Метропол“, „Лоскутна“, „Дрезден“ и „Дюсо“.
	— Заповядайте в „Метропол“! — възкликна първият. — Най-новият хотел по европейски образец! А за китаеца ще ви осигурим отделна стаичка.
	— Той не е к-китаец, а японец — обясни младият мъж с леко заекване. — И бих предпочел да се настани заедно с мен.
	— Тогава заповядайте при нас в „Лоскутна“! — избута го с рамо конкурентът. — Ако се настаните в апартамент от пет рубли, ще ви закарам безплатно. Мигом ще препуснем.
	— В „Лоскутна“ съм отсядал навремето — съобщи младият мъж. — Хубав хотел.
	— За к’во ви е този кошер, господине — влезе в схватката третият. — При нас в „Дрезден“ е тишина и благодат и прозорците излизат право на „Тверская“ срещу къщата на княза губернатор.
	Последното заинтригува пътника.
	— Така ли? Това е много удобно. Тъкмо съм на служба при негово сиятелство. Ами…
	— Ах, господине! — възкликна последният от кочияшите, младо конте с малинов жакет и с лъскава от брилянтина коса, сресана на път. — В „Дюсо“ са отсядали всички най-известни писатели — и Достоевски, и Граф Толстой, дори лично господин Крестовски.
	Хитрината на хотелския психолог, обърнал специално внимание на връзките книги, има успех. Тъмнокосият красавец ахна:
	— Наистина граф Толстой?
	— Че как, щом дойде в Москва, право при нас пристига. — Малиновият вече беше подхванал два куфара и делово подвикна на японеца: — Хай-хай, тебе носи подире мен.
	— Добре, нека е „Дюсо“ — кимна младият мъж, без да подозира, че това решение ще стана първата брънка от съдбоносния низ на по-нататъшните събития.
	— Ех, Маса, колко се е променила Москва — за кой ли път рече на японски красавецът, който непрестанно се въртеше на кожената седалка на кабриолета. — Неузнаваема е. Улиците са павирани, не като в Токио. И хората издокарани! Виж, омнибус, това е конска карета с постоянен маршрут. Ха, дама на горната площадка. По-рано горе не пускаха дами, че е неприлично.
	— Защо, господарю? — попита Маса, които всъщност се казваше Масахиро Сибата.
	— Как защо, за да не ги зяпат тези долу, докато се качват.
	— Европейски глупости и варварство — сви рамене слугата. — Едно нещо ще ви кажа, господарю — щом стигнем в странноприемницата, час по-скоро трябва да ви повикаме куртизанка, и то първокласна. А за мен може и по-обикновена. Тук жените са красиви. Високи, дебели — много по-хубави от японките.
	— Стига глупости! — ядоса се младият мъж. — Срам ме е да те слушам.
	Японецът неодобрително поклати глава:
	— Забравете вече Мидори-сан! Няма смисъл да въздишате по жена, която никога повече няма да видите.
	Но господарят му все пак въздъхна, после втори път, след което, явно за да отпъди скръбните мисли, попита кочияша (тъкмо минаваха покрай Страстний манастир):
	— На кого са издигнали паметник тук на булеварда? Да не лорд Байрон?
	— Пушкин е туй Александър Сергеевич — укорително се извърна онзи…
	Младият мъж се изчерви и пак заломоти нещо неразбираемо на ниския с дръпнатите очи. Кочияшът долови само трикратно произнесената дума „Пусикин“.
	„Дюсо“ изглеждаше като истински парижки хотел — с униформен портиер на главния вход, с просторно фоайе, украсено с магнолии и азалии в цветарници, със собствен ресторант. Пътникът от петербургския влак избра хубав апартамент за шест рубли с изглед към „Театралний проезд“, записа се в книгата: Ераст Петрович Фандорин, колежки асесор*, и с любопитство се запъти към голямата черна дъска, на която по европейски маниер биха изписани с тебешир имената на гостите.
	[* Граждански чин от 8 степен в царска русия. — Б.пр.]
	Най-горе си едри засукани букви датата: 25 юни, петък — 7 juillet, vendredi*.
	[* Петък, 7 юли. — Б.пр.]
	Малко по-долу на най-почетното място с калиграфски шрифт беше написано: _Генерал-адютант, генерал от инфантерията* М. Д. Соболев — №47_.
	[* Висш генералски чин от пехотата на руската царска армия. — Б.пр.]
	— Не може да бъде — ахна колежкият асесор. — Какъв късмет! — обърна се към портиера и попита: — Тук ли е негово високопревъзходителство? С него сме стари п-познайници.
	— Тъй вярно, тук е — поклони се служителят. — Вчера пристигна. Със свитата. Взеха цялата ъглова част, ей от онази врата нататък целият коридор са те. Но сега си почива и ни е забранено да го притесняваме.
	— Мишел? В осем и половина сутринта? — изуми се Фандорин. — Необичайно е за него. Впрочем хората се променят. Ще ви моля да предадете на г-генерала, че съм в двайсети номер, той непременно ще иска да ме види.
	И младият мъж тръгна да си върви, но в този миг последва друга случайност, която щеше да стане втората брънка в хитроумния низ на съдбата. Вратата към помещенията на височайшия гост внезапно се открехна и оттам надникна казашки офицер, черновежд перчемлия с орлов нос и хлътнали, синкави, небръснати страни.
	— Момче! — гръмогласно извика той и размаха нетърпеливо лист хартия. — Да се прати депеша по телеграфа!
	— Гукмасов, вие ли сте? — отвори обятия Ераст Петрович. — Откога не сме се виждали! Все така ли сте верният Патрокъл на нашия Ахил? И в-вече сте есаул*. П-поздравления!
	[* Офицерски чин в казашките войски. — Б.пр.]
	Ала приятелският му възглас изобщо не зарадва офицера, дори по-скоро му се отрази неблагоприятно. Есаулът парна младото конте със злобен поглед на черните си цигански очи и без да каже нито дума повече, хлопна вратата. Фандорин просто се вцепени в нелепата си поза с разтворени ръце — все едно е понечил да затанцува, пък се е отказал.
	— Наистина — смутено изломоти той, — как се е п-променило всичко — и градът, и хората.
	— Ще желаете ли закуска в стаята? — попита портиерът, като се престори, че не е забелязал конфуза.
	— Не, няма нужда — отвърна гостът. — По-добре да ми донесат от зимника кофа лед. Дори д-две.
	В апартамента си, просторен и луксозно мебелиран, той подхвана странни занимания. Съблече се, направи стойка с главата надолу и почти без да докосва стената с крака, загря с десет опори. Слугата японец никак не се учуди. Той пое от хотелския прислужник двете кофи с лед, изсипа ги във ваната, пусна медния кран на студената вода и зачака колежкият асесор да приключи чудноватите си гимнастики.
	След малко зачервеният от упражненията Фандорин влезе в банята и безстрашно се топна в страховитата ледена купел.
	— Маса, приготви ми вицмундира*. Ордените. В кадифените кутийки. Отивам да се представя на княза.
	[* Униформена дреха на руските чиновници. — Б.пр.]
	Говореше кратко, през стиснати зъби. Къпането очевидно изискваше огромни усилия на волята.
	— На императорския наместник ли, вашия нов господар? — почтително попита азиатецът. — Тогава ще приготвя и меча. Изключено е без меч. Едно е господинът руски посланик в Токио, при когото бихте на служба по-рано, с него можеше и без официалности. Но съвсем друго — губернаторът на такъв голям град. И не ми възразявайте.
	Той се оттегли и скоро се върна, благоговейно понесъл с изпънати ръце парадната чиновническа шпага.
	Ераст Петрович разбра, че е безсмислено да спори, и само въздъхна.
	— Какво ще кажете за куртизанка, господарю? — попита Маса, втренчен с безпокойство в лицето му, посиняло от студа. — Здравето над всичко.
	— Върви по дяволите! — Фандорин се надигна от ваната, зъбите му тракаха. — К-кърпата и дай да се обличам.


	— Заповядайте, драги, заповядайте. Всички ви очакваме. Тъй да се каже, тайният синедрион в пълен състав, хе-хе — с тези думи княз Владимир Андреевич Долгорукой, всемогъщият стопанин на майчица Москва, посрещна наконтения колежки асесор. — Не стойте на вратата, влезте, настанете се на фотьойла. Нямаше нужда да слагате мундира, че и с шпага. Тук можете да идвате просто със сюртук.
	През шестте години, прекарани, от Ераст Петрович в странство, генерал-губернатортът много се беше състарил. Кестенявите къдрици (с явно изкуствен произход) никак не се връзваха с прорязаното от дълбоки бръчки лице, в провисналите мустаци и бухналите бакенбарди подозрително липсваха бели косми, а прекалено стегнатата осанка явно говореше за корсет. От петнайсет години князът управляваше първопрестолната столица, пипаше меко, но здраво, заради което враговете го наричаха Юрий Долгорукий* и Володя Голямото гнездо**, а доброжелателите — Владимир Красно слънчице***.
	[* _Юрий Долгорукий_ (90-те години на XI в. — 1157) — велик киевски княз, праправнук на „Стария“ Владимир — Красно слънчице. Основател на „Москов“ град — Москва. — Б.пр.]
	[** _Всеволод III Голямото гнездо_ (1154–1212) — велик владимирски княз, син на Юрий Долгорукий. Имал е 12 деца, оттам и прякорът му. — Б.пр.]
	[*** _Владимир I Святославович — Красно слънчице_ (? — 1015) — новгородски и киевски княз, внук на княз Игор. През 988–989 приема християнството от Византия и го налага като държавна религия в Русия. — Б.пр.]
	— Ето го нашия презморски гост — рече губернаторът на двамата важни господа, седнали на креслата до огромното писалище, единия военен, другия цивилен. — Новият ми чиновник за специални поръчения колежки асесор Фандорин. Назначен е от Петербург, а преди е служил в посолството ни накрай света — в Японската империя. Запознайте се, драги — рече князът на Фандорин. — Московският главен полицейски началник Евгений Осипович Караченцев. Страж на реда и закона. — Той с жест посочи рижия генерал от свитата със спокоен поглед на будните леко изпъкнали кафяви очи. — А това е моят Петруша, за вас Пьотър Пармьонович Хуртински, надворен съветник и управник на секретния отдел на генералгубернаторската канцелария. Каквото и да стане в Москва, Петруша веднага го научава и ми докладва.
	Тлъстичкият господин на около четирийсет години с ювелирно наресана коса на продълговатото теме, със сити бузки, подпрени на колосана якичка и сънено притворени клепачи чинно кимна.
	— Не случайно ви поканих да дойдете точно в петък, драги — сърдечно произнесе губернаторът. — В петъците от десет часа обсъждаме разни секретно-деликатни дела. За днес съм набелязал да разискваме един много деликатен въпрос: къде да намерим пари за довършителните работи по иконописването на Храма. Свещен обет, дълголетен мой кръст — набожно се прекръсти той. — Интриги разни между художниците, а и разхищенията не са малко. Ще мислим как да измъкнем един милион за богоугодното начинание от московските богаташи. Е, господа поверителни, бяхте двама, сега ще сте трима. Както се казва, в мир и разбирателство, Вие, господин Фандорин, сте ми пратен тъкмо за тайните дела, нали така? Макар да сте млад, препоръките ви са отлични. Чувства се, че сте врял и кипял човек — той изпитателно погледна новака в очите, но онзи издържа погледа му, и то комай без никакво вълнение. — Помня ви аз — отново се превърна в добродушен дядо Долгорукой. — Бях на венчавката ви, тъй де. Всичко помня, всичко… Възмъжали сте, много сте се променили. Е, и ние не сме се подмладили. Елате, драги, елате, седнете, аз церемониите не ги обичам… — и уж случайно побутна към себе си книжата на новопристигналия — помнеше го по презиме, но малкото и бащиното му беше забравил. А в тези неща, знаеше опитният Владимир Андреевич, грешки са недопустими. Всеки се обижда, ако му сбъркаш името, а без нужда да наскърбиш човек никак не бива.
	Ераст Петрович — значи така се казваше новакът красавец. Щом погледна отвореното досие, князът се навъси, защото никак не му харесваха тези книжа. На опасност му намирисваха. Не веднъж и дваж ги беше преглеждал вече генерал-губернаторът, но нищо не му се проясняваше.
	Досието наистина изглеждаше много тайнствено. На 26 години, православен, потомствен дворянин, роден в Москва. До тук добре; след завършване на гимназия съгласно подадено прошение със заповед на московската полиция е назначен за деловодител с чин колежки регистратор в Криминалното управление. И това е ясно. Но после започваха пълни чудесии. Какво е това, пита се — още след два месеца: _„За отлична усърдна превъзходна служба по Всемилостивейша воля е произведен извънредно в чин титулярен съветник и зачислен в Министерството на външните работи“_, а после в графа „награди“ ставаше още по-странно: _орден „Св. Владимир“ ІV-та степен за случая „Азазел“ (секретен фонд на Жандармерийския отделен корпус), орден „Св. Станислав“ III-та степен за случая „Турски гамбит“ (секретен фонд на Военното министерство), орден „Св. Анна“ IV-та степен за случая „Елмазната колесница“ (секретен фонд на Министерство на външните работи)._ Всичко секретно!
	Ераст Петрович дискретно, но зорко поглеждаше високото началство и още в първата минута доби, общо взето, благоприятно впечатление. Князът е стар, но още е с ума си и малко театралничи. Колежкият асесор не пропусна да отбележи затруднението, което се изписа на лицето на негово сиятелство при преглеждането на служебното му досие. Фандорин въздъхна съчувствено — макар да не го беше чел, той си представяше горе-долу какво може да пише в него.
	Възползва се от паузата и погледна двамата чиновници, служебно задължени да знаят всички московски тайни. Хуртински добродушно беше примижал, усмихнат приветливо, но сякаш може би не на него, а на някакви собствени мечтания. Ераст Петрович не отвърна на усмивката му, той твърде добре познаваше подобен тип хора и никак не ги обичаше. Полицейският началник обаче му се стори по-скоро симпатичен и Фандорин леко се усмихна на генерала — но без никакво подмилкване. Генералът любезно поклати глава, ала кой знае защо, поглеждаше младия мъж не без жалост. Ераст Петрович не се задълбочи над причините — с времето ще се изясни — и пак обърна очи към княза. Онзи също участваше с всички сили в безмълвния, но впрочем напълно в рамките на приличието сгледен ритуал.
	Още по-дълбока бръчка проряза челото на княза, свидетелство за дълбокия му размисъл. Основната мисъл на негово сиятелство сега се въртеше около следното: „Да не те изпраща камарилата, млади момко? Да душиш наоколо? На такова нещо ми мяза. Не ми стига Караченцев.“
	А жалостивият поглед на полицейския началник се дължеше на съвсем друго. Евгений Осипович носеше в джоба си писмо от прекия началник — директора на Департамента на държавната полиция Плевако*. Старият приятел и покровител Вячеслав Константинович бе споделил с него, че Фандорин е много свястно и доказало се човече, навремето заслужил доверието на покойния император** и особено на бившия жандармерийски началник, но през годините на задгранична служба е изостанал от голямата политика и е отпратен в Москва, защото в столичния Петербург не му се намерила работа. Евгений Осипович засега беше харесал младия мъж — с жив поглед и се държи с достойнство. Не знае, горкият, че висшите сфери са го отписали. И го провождат при дъртофелника, дето скоро ще отиде на боклука. Такива работи му се въртяха в ума.
	[* Тоест В. К. Плеве (1846–1904) министър на вътрешните работи, по-късно шеф на Жандармерийския отделен корпус, краен реакционер, убит от есера Е. Созонов. — Б.пр.]
	[** Покойният император Александър II, след многобройни покушения (1866, 1867, 1879, 1880) убит от народоволци; на трона се качва синът му Александър III. — Б.пр.]
	А върху какво разсъждаваше Пьотър Пармьонович Хуртински — един Господ знае. Много тайнствени бяха мисловните ходове на надворния съветник.
	— Ваше сиятелство — свадливо рече лакеят. — Време е да си вземете отварата за запек. После ще опявате, че Фрол не ви е накарал. Не помните ли вчера как се мъчихте и страдахте? Тъй де. Я отворете устенцата.
	Същият тиранин като моя Маса, каза си Фандорин, макар и съвсем противоположен на вид. Откъде ли се взима тая порода, дето ни се качва на главата!
	— Да, да, Фролушка — веднага капитулира князът, — ще я изпия, ще я изпия. Ераст Петрович, това е моят камердинер Фрол Григорич Ведишчев. От най-млада възраст се грижи за мен. Ами вие, господа, искате ли? Чудна билчица. На вкус е гадна, но изключително помага за храносмилането и по най-превъзходен начин стимулира чревната дейност. Налей им, Фрол.
	Караченцев и Фандорин категорично отказаха билката, а Хуртински пи и дори взе да ги уверява, че посвоему не била лишена от известна приятност.
	Фрол даде на княза да си оправи вкуса с ликьорец и няколко хапки (на Хуртински не предложи) и му избърса устните с батистена салфетка.
	— Така, Ераст Петрович, какви ли специални поръчения да ви възложа? Нищо не ми идва на ум — разпери ръце Долгорукой, очичките му светнаха от ликьора. — Както виждате, имам си достатъчно съветници по тайните дела. Нищо де, горе главата. Поогледайте се, посвикнете… — той неопределено махна с ръка и мислено добави: — „А ние междувременно да те проучим що за стока си.“
	Допотопният часовник с измаилски барелеф звънко отмери единайсет удара и в този миг се вплете третата брънка, която завърши фаталния низ от съвпадения.
	Вратата на приемната се отвори без почукване и в пролуката се появи изкривената физиономия на секретаря. Невидимият, но безпогрешно доловим лъх на Извънредното Събитие прониза кабинета.
	— Ваше сиятелство, нещастие! — с разтреперан глас съобщи чиновникът. — Генерал Соболев е умрял. Тук е личният му ординарец есаул Гукмасов…
	Присъстващите възприеха новината всеки посвоему според темперамента си. Генерал-губернаторът с жест пропъди приносителя на скръбната вест — махай се, един вид, не мога да повярвам — и със същата ръка се прекръсти. Началникът на секретния отдел за миг широко отвори очи и веднага замижа. Рижият полицейски началник скочи прав, а на лицето на колежкия асесор се изписаха две чувства: отначало огромно вълнение и веднага след това дълбоко умисляне, в което изпадна през цялото време на последвалите събития.
	— Повикай есаула, Инокентий — меко нареди Долгорукой на секретаря. — Брей че беля.
	В стаята с воинска крачка и звън на шпори влезе одевешният юначен офицер, който в хотела отбягна прегръдките на Ераст Петрович. Сега беше гладко избръснат, с параден лейбказашки мундир и цял иконостас кръстове и медали.
	— Ваше високопревъзходителство, старши ординарецът на генерал-адютант Михал Дмитрич Соболев есаул Гукмасов! — представи се офицерът. — Скръбна вест… — той направи усилие да се овладее, мръдна разбойническия си черен мустак и продължи: — Господин командващият Четвърти корпус пристигна вчера от Минск на път за рязанското си имение и отседна в хотел „Дюсо“. Тази сутрин Михал Дмитрич дълго време не излезе от стаята си. Ние се притеснихме, почукахме — не отговаря. Тогава се осмелихме да влезем, а той… — Есаулът направи още едно титанично усилие и успя все пак да довърши, без да му трепне гласът: — а господин генералът седи на стола. Мъртъв… Повикахме лекар. Рече: нищо не може да се направи. Вече се е вкочанил.
	— Охохоох — подпря буза губернаторът. — Ама как така? Млад човек беше. Май нямаше и четирийсет?
	— На трийсет и осем, караше трийсет и девет — със същия напрегнат до скъсване глас докладва Гукмасов и бързо примига.
	— И каква е причината за смъртта? — намръщи се Караченцев. — Да не е бил болен?
	— Съвсем не. Здрав си беше, бодър и весел. Лекарят предполага удар или сърдечна парализа.
	— Добре, върви — освободи го князът, потресен от новината. — Ще направя всичко необходимо и ще известя императора. Върви — а когато вратата се затвори зад есаула, въздъхна сломен. — Сега ще се почне една, господа. Такъв човек, любимец на цяла Русия. А, Русия — цяла Европа знае Белия генерал… даже днес се канех да го навестя… Петруша, прати депеша на господаря император, имай грижата. Не, първо ми я покажи. А после дай разпореждания за траура, панихидата и… Ти знаеш. Евгений Осипович, вие осигурете ред. Щом тръгне мълвата, цяла Москва ще се втурне към „Дюсо“. Вижте там да не се изпотъпчат скърбящите. Знам ги аз московчаните. Всичко да е прилично и благовъзпитано.
	Полицейският началник кимна и прибра от креслото папката с докладните.
	— Разрешете да вървя, ваше сиятелство?
	— Тръгвайте. Майчице, каква лудница ще стане. — Князът внезапно потрепна: — Господа, ами той императорът сигурно ще пристигне? Обезателно ще пристигне, че не кой да е, а героят на Плевен и Туркестан е предал Богу дух. Безстрашният рицар, затуй дори го наричаха Ахил. Ах, трябва да се подготви кремълският дворец. Аз ще имам грижата…
	Хуртински и Караченцев тръгнаха към вратата, готови да изпълнят получените нареждания, а колежкият асесор дори не понечи да стане, само гледаше княза с известно недоумение.
	— А, Ераст Петрович — спомни си за новопристигналия Долгорукой, — сега нямам време за вас, нали виждате. Оправяйте се сам, но бъдете наблизо. Може да ви възложа нещо. Ще има работа за всички. Бре, беля, беля…
	— Ваше сиятелство, ами разследване няма ли д-да има? — неочаквано попита Фандорин. — Толкова видна личност. И такава странна смърт. Редно е да се проучи.
	— Какво разследване — с досада сви вежди князът. — Нали ви казвам, императорът ще пристигне.
	— Аз обаче имам основание да предположа, че тук има нещо съмнително — с непобедимо спокойствие настоя колежкият асесор.
	Думите му произведоха ефекта на взривена граната.
	— Що за нелепи измишльотини! — кресна Караченцев — симпатията му към младия мъж тутакси се беше изпарила. — Какво основание може да имате? Откъде изобщо може да знаете нещо?
	Ераст Петрович дори не удостои с поглед надворния съветник, а се обърна направо към губернатора:
	— Ако позволите, ваше сиятелство, случайно отседнах в същия хотел „Дюсо“. Това първо. С Михаил Дмитриевич се п-познавам отдавна. Той винаги става много рано, така че е абсолютно изключено неговите хора да си мислят, че до толкова късен час още спи. Свитата му щеше да се обезпокои още в шест. Това второ. А с есаул Гукмасов, когото също познавам много добре, се видях в осем и половина. Той беше небръснат. Това трето. — Тук Фандорин направи многозначителна пауза, сякаш последното съобщение биеше всичко друго по важност.
	— Небръснат ли? И какво? — учуди се полицейският началник.
	— Ами това, ваше сиятелство, че никога и в никакъв случай Гукмасов не може да е небръснат в осем и половина сутринта. С този човек изкарах б-балканската кампания. Той е изряден до педантизъм и не се е появявал от палатката си небръснат дори да нямаше вода и да трябваше да се топи сняг. Предполагам, Гукмасов още в ранно утро е знаел, че началникът му е мъртъв. Ако е знаел, защо толкова време е мълчал? Това четвърто. Трябва да се провери. Особено щом ще д-дойде императорът.
	Последното като че ли най-вече убеди губернатора.
	— Изглежда, Ераст Петрович е прав — каза той и се надигна. — Това е случай от държавно значение. Назначавам негласно разследване на обстоятелствата около кончината на генерал-адютант Соболев. Май няма да се мине и без аутопсия. Само че внимавайте, Евгений Осипович, тихо, кротичко. И без това мълвата ще тръгне… Петруша, ще се ослушваш за клюките и ще ми ги докладваш лично. С разследването, естествено, ще се заеме Евгений Осипович. И да не забравите да наредите балсамиране. Мнозина ще искат да се простят с героя, а времето е топло. Ще се вмирише. Колкото до вас, Ераст Петрович, щом съдбата ви е пратила в „Дюсо“ и щом толкова добре сте познавали покойния, направете и вие едно проучване от своя страна, тъй да се каже, самосиндикално. Късмет, че в Москва още не ви познават. Щом сте чиновник за специални поръчения — ето ви едно толкова специално, че по-специално не може и да бъде.


	Глава втора
	В която Фандорин пристъпва към разследването

	Ераст Петрович започна доста странно диренето около смъртта на прославения пълководец и всенароден любимец. С триста зора успя да се прибере в хотела, заварден от всички страни с двоен кордон полиция и скърбящи московчани (лошите новини винаги са обсебвали старовековния град по-бързо и от ненаситните августовски пожари), и без да поглежда нито наляво, нито надясно, се качи в двайсета стая, хвърли на слугата фуражката и шпагата, а на въпросите отговори само с пръст, лепнат на устните. Обиграният Маса с разбиране се поклони и спешно разстла на пода сламената рогозка. Почтително уви късата шпага в копринена кърпа и я сложи на скрина, после излезе в коридора и застана с гръб към вратата в позата на страшния бог Фудо-мьоо, повелител на огъня*. Минеше ли някой, Маса слагаше пръст на устата си, укорително цъкаше и сочеше ту заключената врата, ту някъде към пъпа си. Поради което из етажа веднага се понесе слух, че в двайсета стая е отседнала бременна китайска принцеса и даже ражда вече.
	[* В японската национална религия — божество, защитник от стихийни бедствия, непоклатим властелин. — Б.пр.]
	А Фандорин през това време седеше на рогозката абсолютно неподвижен. Коленете леко отворени, тялото отпуснато, китките обърнати с дланите нагоре. Погледът му беше прикован към корема, по-точно към най-долното копче на вицмундира. Някъде там, под златния двуглав орел се намира магичната точка тандем, източник и център на духовната енергия. Ако изчистиш съзнанието си от всякакви мисли и се отдадеш на самовглъбяване, в душата ти ще дойде просветлението и дори най-главоломният проблем ще ти се яви в прост, ясен и разрешим вид. Ераст Петрович с всички сили се опитваше да изчисти съзнанието си и да постигне просветлението, което не е никак лесно и изисква дълги тренировки. Природно бързата му мисъл и производната й нетърпеливост особено много затрудняваха упражняването на самоконцентрация. Но, както е казал Конфуций, благородният избира не лекия път, а трудния, затова Фандорин упорито се взираше в проклетото копче и чакаше резултата. Отначало мислите му никак не желаеха да се умирят, напротив, бляскаха и се мятаха като рибоци в плитка вода. После всички външни звуци се отдалечиха и заглъхнаха, рибките отплуваха в дълбокото, а съзнанието му потъна в мъгла. Ераст Петрович гледаше златното копче с герба и за нищо не мислеше. Мина секунда, минута или може би час, императорският орел изведнъж поклати двете си глави, короната пръсна искри и той се пробуди. Планът за действия се беше подредил от само себе си.
	Фандорин повика Маса, поиска сюртука си и докато се преобличаше, накратко обясни на васала си как стоят нещата.
	По-нататъшните маршрути на колежкия асесор се ограничиха във вътрешността на хотела в следния ред: фоайе — портиерна — ресторант. Събеседването с хотелската прислуга му отне часове, така че до вратата на коридора, вече наричан „соболевски“ в „Дюсо“, Ераст Петрович стигна чак привечер, когато сенките се удължиха, а слънчевата светлина се сгъсти и натежа като липов мед.
	Фандорин се представи на полицая, който пазеше на входа, и незабавно бе допуснат в царството на скръбта, където се говореше само шепнешком и се ходеше изключително на пръсти. Апартамент 47, в който доблестният генерал бе настанен предната вечер, се състоеше от гостна и спалня. В първото помещение се бяха събрали доста хора — Ераст Петрович видя Караченцев с жандармеристи, адютанти и ординарци на покойния, а в ъгъла, забил нос в пердето, приглушено ридаеше камердинерът на Соболев, прочутият в цяла Русия Лукич. Всички като че ли очакваха нещо и току поглеждаха затворената врата на спалнята. Полицейският началник се приближи до Фандорин и полугласно избоботи:
	— Професор Уелинг от съдебна медицина прави аутопсията. Нещо много се забави. Дано свършва вече.
	И сякаш да изпълни желанието му, бялата врата с резбовани лъвски глави се открехна и после се отвори докрай със скърцане. В гостната веднага настъпи тишина. На прага се появи прошарен господин с джукесто недоволно лице, препасал кожена престилка, над която блестеше емайлът на кръст „Св. Анна“.
	— Готово, ваше превъзходителство, приключих — мрачно каза джукестият, очевидно въпросният професор Уелинг. — Мога да ви запозная с изводите си.
	Генералът огледа стаята и вече с по-бодър глас заяви:
	— С мен идват Фандорин, Гукмасов и вие — небрежно врътна брадичка към управителя. — Останалите моля да изчакат тук.
	Първото, което видя Фандорин, щом влезе в обителта на смъртта, беше покритото с черен плат огледало с елегантна бронзова рамка. Тялото на починалия се намираше не на леглото, а на масата, явно преместена от гостната. Той погледна очертания под белия чаршаф силует, прекръсти се и за миг забрави за разследването, завладян от спомена за красивия, силен и храбър човек, когото бе познавал някога и който сега се беше превърнал в продълговат предмет с неясни очертания.
	— Нещата са очевидни — сухо подхвана професорът. — Не намирам нищо съмнително. Ще направя и анализи в лабораторията, но съм абсолютно сигурен, че жизнените процеси са се преустановили поради парализа на сърдечния мускул. Имаме също парализа на дихателната мускулатура на десния бял дроб, но това най-вероятно не е причина, а следствие. Смъртта е настъпила мигновено. Даже да е имало наблизо медик, не би могъл да го спаси.
	— Но той беше млад и жизнен, минал през огън и вода! — Караченцев отиде до масата и повдигна края на чаршафа. — Как така просто е умрял?
	Гукмасов се извърна — да не гледа мъртвото лице на своя началник, а Ераст Петрович и управителят, напротив, се доближиха. Лице спокойно и внушително, дори разперените бакенбарди, за които толкова го подкачаха либералите и чуждестранните карикатуристи, сега му придаваха величав вид, обрамчили восъчния лик.
	— Какъв герой, същински Ахил — промърмори управителят с гърлено френско „р“.
	— Кога е настъпила смъртта? — попита Караченцев.
	— Между един и два през нощта — уверено отвърна Уелинг. — Не по-рано, но и в никакъв случай по-късно.
	Генералът се обърна към есаула:
	— Е, сега, когато причината е установена, да обсъдим детайлите. Разказвайте, Гукмасов. Най-подробно.
	Есаулът явно не умееше по-подробно. Разказът му беше кратък, но всъщност изчерпателен.
	— Пристигнахме от Брянската гара някъде след пет часа. Михал Дмитрич си отпочина до вечерта. В девет вечеряхме в тукашния ресторант. После излязохме да се повозим из нощна Москва. Не сме се отбивали никъде. Малко след полунощ Михал Дмитрич каза, че иска да се върне в хотела. Бързаше да си запише някои неща, той работеше над новия боен устав… — Гукмасов погледна писалището до прозореца. На подвижния плот бяха подредени книжа, столът леко беше изместен встрани.
	Евгений Осипович отиде, взе един изписан лист и почтително поклати глава.
	— Ще наредя да съберат всичко и да го пратят на императора. Продължавайте, есаул.
	— Михал Дмитрич каза на офицерите, че са свободни. Че иска да се поразходи и ще се прибере пеша.
	Караченцев трепна:
	— И го пуснахте сам? Посред нощ? Много странно!
	Той погледна многозначително Фандорин, който обаче не изглеждаше заинтригуван от тази подробност — застанал пред бюрото, той незнайно защо опипваше с пръст бронзовия свещник.
	— С него може ли да се спори — горчиво се усмихна Гукмасов. — Понечих, ама така ме изгледа, че… той, ваше превъзходителство, не из нощна Москва, а из турските планини и текинските степи се разхождаше сам… — есаулът мрачно заусуква дългия си мустак. — До хотела стигна Михал Дмитрич. Ама до утринта не стигна…
	— Как заварихте тялото? — попита полицейският началник.
	— Ей тук беше седнал — посочи стола Гукмасов. — Облегнат назад. И перодръжката на пода…
	Караченцев клекна, докосна мастилените петна на килима. Въздъхна:
	— Да, пътищата Господни…
	Настъпилата скръбна пауза безцеремонно бе нарушена от Фандорин. Полуизвърнат към управителя и все така поглаждайки невзрачния свещник, той с висок шепот попита:
	— Защо нямате електричество? Още преди се чудех. Такъв модерен хотел, а д-дори газ нямате — осветявате стаите със свещи.
	Французинът взе да обяснява, че със свещи е по-стилно, отколкото с газ, а електрическо осветление вече има в ресторанта и на есен непременно ще прекарат по етажите, но Караченцев прекъсна празните им приказки със сърдито покашляне.
	— А вие как прекарахте нощта, есаул? — поднови разпита той.
	— Ходих до един боен другар — полковник Дадашев. Седяхме, говорихме. Върнах се в хотела призори и веднага легнах да спя.
	— Да-да, нощният портиер ми каза, че сте се прибрали на зазоряване — намеси се Ераст Петрович. — Дори сте го пратили за бутилка газирана вода.
	— Така е. Честно казано, малко бях попрекалил с пиенето. Гърлото ми пресъхна. Винаги ставам рано, а пък този път за зла беда съм се успал. Отивам да докладвам на генерала — Лукич вика: още не е станал. Рекох си: сигурно до сутринта е работил. После, вече в осем и половина, му казвам: да вървим да го будим, Лукич, че ще се ядоса. Пък и не е поспаливец. Влизаме тук — той се отметнал ей така (Гукмасов дръпна глава назад, затвори очи и устата му леко зина) и се вкочанил. Повикахме лекар, изпратихме депеша в корпуса… Точно тогава се появихте вие, Ераст Петрович. Простете ми, че не ви поздравих като стар другар — нали разбирате, не бях на себе си.
	Вместо да приеме извинението, което при сегашното положение на нещата дори не беше необходимо, Фандорин леко наклони глава на една страна, хвана си ръцете отзад и каза:
	— А пък в тукашния ресторант ми разправиха, че снощи някаква дама пяла за негово високопревъзходителство и дори седнала на масата при вас. Май е известна особа в Москва? Ако не се лъжа, се казвала Ванда. И после всички, включително генералът, сте отишли някъде с нея?
	— Да, имаше някаква певачка — сухо отвърна есаулът. — Закарахме я и тя се прибра. А ние продължихме.
	— Къде я закарахте, в „Англия“ на „Столешников“? — прояви удивителна осведоменост колежкият асесор. — Казаха ми, че там пребивава госпожа Ванда.
	Гукмасов се начумери и отговори още по-сухо, гласът му чак проскърца:
	— Не познавам добре Москва. Някъде наблизо беше, за пет минути стигнахме с кабриолет.
	Фандорин кимна и очевидно загуби интерес към есаула — забеляза до леглото вратата на стенния сейф. Отиде, врътна ръчката, вратата се отвори.
	— Какво, празен ли е? — попита полицейският началник.
	Ераст Петрович потвърди:
	— Тъй вярно, ваше превъзходителство. И ключът е тук.
	— Добре — завъртя рижата си глава Караченцев. — Каквито книжа се намерят, всички да се запечатат. После ще видим кое е за близките, кое за министерството, кое — за императора. Вие, професоре, си повикайте вашите хора и започнете балсамирането.
	— Как, тук ли? — възмути се Уелинг. — Балсамирането, господин генерал, да не е мариноване?
	— А вие да не искате да ви откарам трупа през целия град в академията? Погледнете навън, там игла няма къде да падне. Не, тук действайте. Благодаря ви, есаул, вие сте свободен. А вие — обърна се към управителя — изпълнете всички изисквания на господин професора.
	Щом останаха сами, рижият генерал хвана за лакътя Фандорин, отдръпна го от покритото с чаршаф тяло и тихо, сякаш покойният можеше да го чуе, попита:
	— Какво ще кажете? Доколкото ми подсказаха въпросите и поведението ви, обясненията на Гукмасов не ви се видяха убедителни? Къде куцат? Той обясни защо сутринта не е бил обръснат. Нали? Успал се е след нощното пиянство — случва се.
	— Не може Гукмасов да се е успал — сви рамене Фандорин, — не е такъв човек. Още по-малко пък ще се втурне да докладва на Соболев, както твърди, без да е добил приличен вид. Есаулът лъже, ясно е. Но, ваше превъзходителство…
	— Евгений Осипович — вметна генералът, който го слушаше с изключително внимание.
	— Но, Евгений Осипович — с учтиво кимване продължи Фандорин, — нещата са още по-сериозни, отколкото си мислех. Соболев не е умрял тук.
	— Как да „не е умрял тук“? — ахна полицейският началник. — А къде?
	— Не знам. Но нека ви попитам: защо нощният портиер — говорих с него — не е видял Соболев да се връща?
	— Може да е отсъствал по някое време и да не иска да си признае — предположи Караченцев по-скоро в името на полемиката, отколкото сериозно.
	— Изключено и после ще ви обясня защо. Но ето ви друга загадка, която едва ли ще ми изтълкувате. Ако Соболев се е върнал в стаята през нощта, а след това дори е писал на бюрото, непременно щеше да запали свещите. А погледнете свещника — недокоснати са.
	— Вярно! — плесна се генералът по опънатия на бута му панталон. — Браво на вас, Ераст Петрович! Ама и аз съм един детектив — той се усмихна свенливо. — Отскоро отговарям за жандармерията, по-рано бях в гвардейската кавалерия. И какво може да е станало според вас?
	Фандорин съсредоточено мръдна нагоре-надолу самурени вежди.
	— Нека не г-гадая, но е съвсем ясно, че след вечерята Михаил Дмитриевич не е идвал в стаята, защото по това време вече е било тъмно, а той не е палил свещите, както знаем. Пък и сервитьорите потвърждават, че Соболев и свитата му са напуснали веднага след вечерята. А нощният портиер, който е улегнал човек и м-много държи на работата си, да е отсъствал и да е пропуснал завръщането на генерала, това не го вярвам.
	— „Вярвам — не вярвам“ не е аргумент — шеговито го заяде Евгений Осипович, — искам факти.
	— Веднага — усмихна се Фандорин. — След полунощ вратата на хотела се залоства. Всеки може да излезе, ако иска, но за да влезе, трябва да звънне с камбанката.
	— Факт — призна генералът. — Продължете.
	— Единственият момент, в който Соболев може да се е върнал, е когато сърцатият ни есаул е пратил п-портиера за сода. Но както знаем, това е станало чак на разсъмване, тоест не по-рано от четири сутринта. Ако вярваме на господин Уелинг обаче — а защо да се съмняваме в умозаключенията на п-почитаемия професор — по това време Соболев от няколко часа вече е бил мъртъв. И какъв е изводът?
	Очите на Караченцев гневно блеснаха:
	— Какъв е?
	— Гукмасов е отпратил портиера, за да може скришом да внесе б-бездиханното тяло на Соболев. Подозирам, че останалите офицери в това време са били отвън.
	— Да ги разпитаме тогава както трябва тия мерзавци! — кресна полицейският началник така страховито, че се чу в съседното помещение — тихото бучене на гласовете, което се носеше оттам, веднага замря.
	— Безполезно е. Те са се споразумели. Затова съобщиха за смъртта на Соболев с такова закъснение — уточнявали са показанията. — Ераст Петрович остави събеседника за миг да си поеме дъх и да осъзнае чутото, после смени темата. — Коя е тази Ванда, за която говорят всички?
	— Е, не всички, но в някои кръгове е известна. Немкинче от Рига. Певица, красавица, не точно кокотка, но нещо подобно. Един вид, dame aux camelias* — енергично кимна Караченцев. — Разбирам накъде клоните. Точно тази Ванда всичко ще ни изясни. Ще наредя веднага да я извикат — и генералът се запъти решително към вратата.
	[* Дама с камелии (фр.). — Б.пр.]
	— Не ви го препоръчвам — рече Фандорин подире му. — Във всички случаи такава особа няма да се разкрие пред полицията. И сигурно се е наговорила с офицерите. Ако поначало има нещо общо със случая, разбира се. Нека аз поговоря с нея, Евгений Осипович. Самосиндикално, а? Та къде беше „Англия“? На ъгъла на „Столешников“ и „Петровка“?
	— Да, на пет минути оттук. — Полицейският началник гледаше младия човек с явно удоволствие. — Ще чакам вест от вас, Ераст Петрович. Бог да ви пази.
	И колежкият асесор потегли, благословен с кръстен знак от височайшето началство.


	Глава трета
	В която Фандорин играе на ези-тура

	Обаче не можа да стигне за пет минути до „Англия“. В коридора до фаталния 47-и апартамент го причакваше мрачният Гукмасов.
	— Елате за малко при мен — каза той, вкопчи се здраво в ръката на Фандорин и го въведе в стаята до генералската.
	Тя като две капки вода си приличаше със стаята на самия Фандорин. По дивана и столовете се беше разположила цяла компания. Ераст Петрович огледа присъстващите и разпозна офицерите от свитата на покойния, които по-рано беше видял в гостната. Той ги поздрави с леко кимване, но никой не му отговори, а в погледите на всички се четеше явна враждебност. Тогава Фандорин кръстоса ръце на гърдите си и се подпря на касата на вратата, лицето му също се промени — вместо любезно-приветлив доби студен и неприязнен вид.
	— Господа — със строг и дори тържествен тон произнесе есаулът, — разрешете да ви представя Ераст Петрович Фандорин, с когото имам честта да се познавам още от турската война. Сега е на служба при московския генерал-губернатор.
	И пак никой от офицерите дори не кимна. Колежкият асесор също се въздържа да кимне втори път. Чакаше продължението.
	Гукмасов се обърна към него:
	— А това, господин Фандорин, са моите другари. Старши адютант подполковник Баранов, адютант поручик княз Ердели, адютант щабкапитан княз Абадзиев, ординарец ротмистър Ушаков, ординарец корнет барон Ейхголц, ординарец корнет Гал, ординарец стотник Марков.
	— Не мога да ги запомня — рече Ераст Петрович.
	— Няма и нужда — отсече Гукмасов, — представих ви всички господа само защото ни дължите обяснение.
	— Дължа ви? — насмешливо попита Фандорин. — Гледай ти!
	— Да, господине! Ако обичате да обясните пред всички на какво се дължи оскърбителният разпит, на който ме подложихте в присъствието на полицейския началник.
	Гласът на есаула звучеше заплашително, но колежкият асесор остана все така невъзмутим и дори обичайното му леко заекване почти се заличи.
	— Въпросите ми, есаул, се дължат на факта, че смъртта на Михаил Дмитриевич Соболев е събитие от държавно значение, нещо повече — с исторически измерения. Това първо — Фандорин се усмихна укорително. — А вие, Прохор Ахрамеевич, ни заблуждавате, и то доста непохватно. Това второ. Възложено ми е от княз Долгорукой да проуча нещата. Това трето. И бъдете сигурен, че ще ги изясня, вие ме познавате. Това четвърто. Или все пак ще ми кажете истината?
	Кавказкият княз в бяла черкезка със сребърни патрондаши на гърдите — само че кой от двамата? — скочи от дивана.
	— Първо-второ-трето-четвърто! Господа, този копой, тази мижитурка ни се подиграва! Проша, кълна се в майка си, сега ще го…
	— Сядай, Ердели! — ревна Гукмасов и кавказецът веднага седна, брадичката му нервно трепкаше.
	— Наистина ви познавам, Ераст Петрович. Познавам ви и ви уважавам — очите на есаула гледаха тежко и мрачно. — Михал Дмитрич също ви уважаваше. От уважение към светлата му памет не ровете в тези неща. Само ще влошите положението.
	А Фандорин му отговори също искрено и сериозно:
	— Ако опираше само до мен и неоснователното ми любопитство, непременно щях да изпълня молбата ви, но ще прощавате, не мога — служба.
	Гукмасов изпука с вкопчените зад гърба си пръсти и се разходи из стаята, звънтейки с шпорите. После пак се спря пред колежкия асесор.
	— Е, и аз не мога. Не мога да допусна вие да продължите разследването. Полицията — да, но не и вие. Вещината ви, господин Фандорин, е съвсем непотребна в случая. Да знаете, че ще ви попреча по какъвто и да било начин въпреки дългогодишното ни познанство.
	— Като как например, Прохор Ахрамеевич? — със студенина в гласа се поинтересува Ераст Петрович.
	— Има прекрасен начин! — отново скочи поручик Ердели. — Вие, господине, потъпквате честта на офицерите от Четвърти корпус и аз ви обявявам дуел! Ще се стреляме тук веднага! Смъртоносно, през кърпа!
	— Доколкото си спомням дуелния кодекс — сухо възрази Фандорин, — условията определя този, на когото е обявен дуел. Ще приема да изиграем с вас тази глупава игра, но по-нататък, когато приключа с разследването. Можете да ми пратите секундантите си, аз съм в двайсета стая. Довиждане, господа.
	И понечи да тръгне, но Ердели с вик „Тогава аз ще те накарам!“ се опита да му удари шамар. Ераст Петрович с удивителна ловкост улови замахналата за удар ръка и стисна китката на княза с два пръста — уж не много силно, но лицето на поручика се изкриви от болка.
	— Мерзавец! — изпищя той и замахна с лявата ръка.
	Фандорин отблъсна буйния княз и презрително каза:
	— Не се престаравайте. Да приемем, че вече сте ме ударили. Аз ви обявявам дуел и ще ви накарам да заплатите за оскърблението с кръвта си.
	— Отлично — за първи път отвори уста флегматичният щабофицер, когото Гукмасов представи като подполковник Баранов. — Кажи си условията, Ердели.
	Князът, който си разтриваше китката, с омраза изсъска:
	— Ще се стреляме веднага. През кърпа.
	— Какво е през кърпа? — с интерес попита Фандорин. — Чувал съм за такъв начин, но да си призная, не съм подробно запознат.
	— Много просто — любезно рече подполковникът. — Противниците хващат със свободните си ръце двата противоположни края на обикновена носна кърпа. Ето моята, ако искате. Тя е чиста — и Баранов извади от джоба си голяма носна кърпа на червено-бели карета. — Взимат пистолетите. Гукмасов, къде са ти пистолетите?
	Есаулът отиде до масата, на която имаше продълговата кутия, очевидно приготвена предварително, и вдигна капака. Блеснаха удължените инкрустирани ръкохватки.
	— Противниците по жребий избират пистолет — продължи Баранов, миролюбиво усмихнат. — Прицелват се — макар че от такова разстояние какво толкова ще се прицелват? — и при команда стрелят. Това е.
	— По жребий ли? — попита Фандорин. — Тоест единият пистолет е зареден, а другият не?
	— Естествено — кимна подполковникът, — в това е смисълът. Иначе нямаше да е дуел, а двойно самоубийство.
	— Добре — съгласи се колежкият асесор. — Тогава жалко за поручика. Нямало е случай да загубя на жребий.
	— Всичко е в Божията ръка, но така не се говори, ще се урочасате — назидателно каза Баранов.
	Май тук той е главният, а не Гукмасов, помисли си Ераст Петрович.
	— Трябва да имате секундант — мрачно се обади есаулът. — Ако искате, като стар познайник мога да ви предложа услугите си. Не се съмнявайте, всичко ще е честно.
	— Никак не се съмнявам, Прохор Ахрамеевич. Но не сте подходящ за секундант. Ако ми изневери късметът, много ще замирише на убийство.
	— Прав е. С умен човек да ти е драго да общуваш. Прав си и ти, Прохор. Той е опасен. Какво предлагате, господин Фандорин.
	— Ще приемете ли японски поданик за секундант? Току-що пристигам в Москва, нали знаете, и още нямам познанства… — колежкият асесор извинително разпери ръце.
	— Ако ще и папуаски — нададе вик Ердели. — Но хайде вече да започваме!
	— Лекар ще има ли? — попита Ераст Петрович.
	— Лекар не е нужен — въздъхна подполковникът, — от такова разстояние всеки изстрел е сигурна смърт.
	— Хм. Не се тревожа за себе си, а за княза…
	Ердели възмутен кресна нещо на грузински и се оттегли към другия край на стаята.
	Ераст Петрович изложи накратко ситуацията в бележка, написана с чудновати знаци отгоре надолу и отдясно наляво, и помоли да я отнесат в двайсета стая.
	Маса се появи без много бързане чак след петнайсетина минути. Офицерите вече проявяваха нервност и май се бяха усъмнили, че Фандорин играе нечестно.
	Появата на секунданта предизвика голям фурор. За схватката, на каквито Маса беше всеотдаен привърженик, той се беше нагласил в парадно кимоно с високи колосани рамене, беше обул бели чорапи и се беше препасал с най-красивия си пояс с шарка във вид на млади бамбукови филизи.
	— Какъв е тоя макак! — невъзпитано ахна Ердели. — Впрочем както и да е! Да започваме.
	Маса церемониално се поклони на присъстващите и с изпънати ръце поднесе на повелителя си проклетата чиновническа шпага.
	— Вашият меч, господарю.
	— До гуша ми дойде с тоя меч — въздъхна Ераст Петрович. — Ще се стреляме с пистолети. С господина там.
	— Пак ли с пистолети? — разочарова се Маса. — Що за варварски обичай. И кого ще убивате? Онзи космат човек? Същинска маймуна.
	Свидетелите на дуела се изправиха до стената, Гукмасов побая гърбом нещо над пистолетите и предложи избор на противниците. Ераст Петрович изчака Ердели да се прекръсти и да вземе оръжието, после с два пръста небрежно измъкна втория пистолет.
	Следвайки указанията на есаула, дуелистите поеха двата края на кърпата и се отдалечиха на максимално възможното разстояние, което даже след като опънаха ръце, не превишаваше три крачки. Князът вдигна пистолета до височината на рамото си и се прицели право в челото на противника. Фандорин задържа оръжието до бедрото си и дори не понечи да се цели, което при такава дистанция наистина беше излишно.
	— Едно, две, три! — бързо отброи есаулът и се дръпна назад.
	Сухо щракна пистолетът на княза, затова пък оръжието на Фандорин блъвна лют огън и поручикът с вой и проклятия се затъркаля по килима, притиснал простреляната си дясна ръка.
	Когато воят премина в приглушени стонове, Ераст Петрович назидателно рече:
	— С тази ръка вече няма да удряте шамари.
	В коридора се чуха гласове, викове, Гукмасов открехна вратата и каза на някого, че се е случила досадна неприятност — поручик Ердели си чистел оръжието и си прострелял ръката. Отпратиха ранения да го превърже доктор Уелинг, който за щастие още не беше потеглил за необходимото по балсамирането, след което всички се върнаха в стаята на Гукмасов.
	— И сега? — попита Фандорин. — Удовлетворен ли сте?
	Гукмасов поклати глава:
	— Сега ще се стреляте с мен. При същите условия.
	— А после?
	— А после, ако пак ви провърви — с всички останали. Докато някой не ви убие. Ераст Петрович, спестете ни подобно изпитание — есаулът го погледна в очите почти умоляващо. — Дайте ни честна дума, че няма да участвате в разследването, и ще се разделим приятелски.
	— За мен би било чест да съм ви приятел, но вие искате невъзможното — тъжно отговори Фандорин.
	— Господарю — пошепна на ухото му Маса, — не разбирам какво ви говори този човек с красивите мустаци, но усещам опасност. Не е ли по-разумно да нападнем първи и да избием тези самураи, преди да са се усетили? Донесох в ръкава си вашия малък пистолет и онзи кастет, който си купих в Париж. Много ми се ще да го изпробвам.
	— Зарежи тези разбойнически хрумвания, Маса — рече Фандорин на слугата, — ще се сражавам с господата честно, с всеки поотделно.
	— О, тогава много ще се проточи — разочарова се японецът, отдръпна се до стената и приседна на пода.
	— Господа — опита се да вразуми офицерите Фандорин, — повярвайте ми, нищо няма да постигнете. Само си губите времето…
	— Стига излишни словоизлияния — прекъсна го Гукмасов. — Вашият японец умее ли да зарежда дуелни пистолети? Не? Тогава ти, Ейхголц.
	Противниците пак взеха оръжията и опънаха кърпата. Есаулът беше свъсен и решителен, Фандорин имаше по-скоро сконфузен вид. На „три“ (сега броеше Баранов) Гукмасов щракна празния пистолет, а Ераст Петрович изобщо не стреля.
	Смъртно пребледнял, есаулът каза през зъби:
	— Стреляйте, Фандорин, дяволите да ви вземат. А вие, господа, решавайте кой ще е следващият — и барикадирайте вратата, за да не ни смущават. Не го пускайте жив оттук.
	— Не желаете да ме чуете, но грешите — размаха заредения пистолет Фандорин. — Казвам ви, че нищо няма да направите. Аз имам рядка дарба, господа — Ужасно ми върви в хазарта. Необясним феномен. Вече свикнах с това. Вероятно е защото на покойния ми баща също толкова ужасно не му вървеше. Печеля винаги всякакви игри, затова не мога да ги понасям — той с ясни очи огледа неприветливите лица на офицерите, — не ми ли вярвате? Виждате ли този империал? — извади от джоба си златна десетрублева монета и я подаде на Ейхголц. — Хвърляйте, бароне, аз ще позная ези или тура.
	Баронът, млад офицер с едва наболи мустачки, погледна Гукмасов и Баранов, сви рамене и подхвърли монетата.
	Тя още се въртеше във въздуха, когато Фандорин каза:
	— Не знам… Да речем, тура.
	— Тура — потвърди Ейхголц и хвърли пак.
	— Пак тура — с отегчение произнесе колежкият асесор.
	— Тура! — възкликна баронът. — Бога ми, господа, вижте!
	— Я пак, Митя — подкани го Гукмасов.
	— Ези — отсъди Ераст Петрович, извърнал очи.
	Възцари се гробна тишина. Фандорин дори не погледна отворената длан на барона.
	— Нали ви казах. Маса, икоо. Овари да*. Сбогом, господа.
	[* Маса, да си ходим. Край (яп.). — Б.пр.]
	Офицерите със суеверен ужас гледаха как чиновникът и японският му слуга се запътват към вратата. Само Гукмасов проговори, блед като смъртта:
	— Фандорин, обещайте, че няма да използвате детективския си талант в ущърб на отечеството. На карта е заложена честта на Русия.
	Ераст Петрович помълча.
	— Обещавам, Гукмасов, че няма да сторя нищо против честта си, мисля, че това е достатъчно.
	Колежкият асесор излезе, а на вратата Маса се обърна, поклони се подобаващо на офицерите и също изчезна.


	Глава четвърта
	В която се доказва ползата от архитектурните разточителства

	Гостоприемница „Англия“ ни най-малко не отстъпваше на внушителния „Дюсо“ с великолепния си вид, а по архитектурни приумици дори може би го превъзхождаше, обаче в разкоша на позлатените тавани и мраморните заврънкулки се чувстваше нещо съмнително или поне неуверено. Но входът блестеше с електрическа светлина, до горните три етажа можеше да се отиде с асансьор, а във фоайето току отекваше пронизителния звън на последното чудо на техниката — телефона.
	Ераст Петрович се позавъртя из обширния вестибюл с огледала и кожени дивани и се спря пред дъската с имената на гостите. Тук беше отседнала по-шарена публика, отколкото в „Дюсо“: чуждестранни търговци, борсови посредници, актьори от преуспяващи театри. Ала никаква певица Ванда не присъстваше в списъка.
	Фандорин огледа прислугата, забързана от регистрацията до асансьора и обратно, и си избра най-похватния лакей с будно и живо лице.
	— Госпожа Ванда няма ли я вече т-тук? — уж леко смутен попита колежкият асесор.
	— Не, защо, тук е — веднага откликна онзи и като видя, че красивият господин гледа дъската, посочи с пръст. — Ето: „Г-жа Хелга Ивановна Толе“, това е тя. А „Ванда“ й е псевдоним — за благозвучие. Живее в крилото. През онази врата към двора, ако обичате, госпожа Ванда е там на квартира със самостоятелен вход. Само че по това време още я няма — и лакеят понечи да побегне. Ераст Петрович изшумоля с банкнота в джоба си и юнакът замря на място като омагьосан.
	— Ако имате някакво поръчение… — рече той, втренчил предан и услужлив поглед в младия мъж.
	— Кога се прибира?
	— Различно. Вечер пее в „Алпийска роза“. Всеки ден без понеделник. Заповядайте засега в бюфета, ако желаете, да пиете чай или нещо друго, аз ще имам грижата да ви известя, когато мамзел си дойде.
	— Какво ще кажеш? — неопределено размърда пръсти Ераст Петрович. — Наистина ли е толкова хубава?
	— Картинка! — премлясна лакеят с издути червени устни. — Тук е на специално положение. Плаща триста рубли на месец и много щедри бакшиши.
	На това място направи психологически издържана пауза и Фандорин бавно измъкна две банкноти по рубла, но сякаш от разсеяност ги прибра в горния си джоб.
	— Госпожа Ванда не допуска посещения на кой да е, твърде е взискателна — многозначително спомена събеседникът, без да отлепя око от дрехата на посетителя. Но аз ще й докладвам, защото се ползвам с особеното й доверие.
	— Заповядай — подаде му банкнотата Ераст Петрович. — Другата ще ти я дам после, като се прибере мадмоазел Ванда. Аз ще ида да почета вестник. Къде ви е бюфетът, казваш?
	На 25 юни 1882 година в „Московские губернские ведомости“ беше поместено следното:

	Телеграма от Сингапур
	Прочутият пътешественик Н. Н. Миклухо-Маклай възнамерява да се върне в Русия с клипера „Стрелец“. Г-н Миклухо-Маклай има тежки здравословни проблеми. Отслабнал е много, страда от постоянна треска и невралгия. Душевното му състояние повечето време е мрачно. Пътешественикът е заявил пред нашия кореспондент, че се е наситил на странствания и мечтае час по-скоро да слезе на родния бряг.

	Ераст Петрович веднага си представи изпитото лице на мъченика на етнографията, болезнените тикове, и поклати глава. Прелисти страницата.

	Кощунство на американската реклама
	„СМЪРТ ЧАКА ПРЕЗИДЕНТА“ — такъв надпис с огромни букви се появи неотдавна на „Бродуей“, главната улица в Ню Йорк. Минувачите спираха изумени и едва тогава можеха да прочетат написаното по-нататък с по-дребен шрифт: безспорно, ако не носеше в нашия променлив климат топлото вълнено бельо на „Гарланд“. Белият дом заведе дело срещу безсрамната фирма за използването на височайшата длъжност с търговска цел.

	У нас, слава Богу, още не се е стигнало дотам и надали някога ще се стигне, със задоволство си помисли колежкият асесор. Все пак императорът не е някакъв си президент.
	Като човек неравнодушен към изящната словесност го заинтригува друго заглавие:

	Литературни четения
	В големия салон в дома на княгиня Трубецкая се състоя беседа на професор И. Н. Павлов за новата литература, събрала много слушатели. На сбирката бяха разгледани последните творби на И. С. Тургенев. Г-н Павлов нагледно показа колко ниско е паднал този талант в преследването на тенденциозна мнима реалност. Следващото четене ще бъде посветено на произведенията на Шчедрин* като основен представител на най-грубия лъжереализъм.
	[* По това време Тургенев публикува разкази, очерци, цикъл „Стихотворения в проза“, а Салтиков-Шчедрин — очерци и разкази, сатиричната повест „Съвременна идилия“. — Б.пр.]

	Фандорин се натъжи. Сред руските дипломати в Япония се смяташе за бонтон да се хвалят господата Тургенев и Шчедрин. Виж ти, колко е изостанал от литературния живот за близо шестгодишното отсъствие.
	А какво ново в техниката?

	Тунел под Ламанша
	Дължината на железопътния тунел под Ламанша вече стигна 1200 метра. Галериите се прокарват от инженер Брънтън с пневматична подкопна машина. Според проекта дължината на подземното съоръжение трябва да достигне над 30 километра. Първоначалният проект предвиждаше тунелите от английска и френска страна да се срещнат след пет години, но скептиците са на мнение, че поради трудоемката дейност по облицовката и полагането на релсите откриването на пътя ще се отложи поне до 1890 година…

	Фандорин като любител на прогреса безкрайно се интересуваше от прокарването на англо-френския тунел, но не успя да дочете любопитната статия поради факта, че пред тезгяха в бюфета от няколко минути се мъдреше господин със сив костюм, когото Ераст Петрович беше забелязал по-рано във фоайето да разговаря с главния прислужник. Отделни думи, които долитаха до ухото на колежкия асесор (а той имаше превъзходен слух), толкова го заинтригуваха, че Ераст Петрович веднага прекрати четенето, но остана с вестника пред себе си.
	— Не го усуквай — притискаше бюфетчика сивият господин. — Беше ли дежурен снощи, или не?
	— Спах, ваша милост — изгъгна онзи, розовобузест зурльо с разресана на две страни голяма брада. — От нощните тук беше само Сенка — той кимна с брадището си към момчето, което носеше чая и сладките. Сивият извика с пръст Сенка. Детектив, категорично прецени Ераст Петрович, без много да се учуди. Ревнува Евгений Осипович, господин главният полицейски началник, не му се ще всички лаври да обере чиновникът за специални поръчения.
	— Кажи ми, Сеня — с мазен глас попита неуморният господин, — снощи идвали ли са при мамзел Ванда един генерал и офицери?
	Сеня подсмръкна, замига с белезникави мигли и попита на свой ред:
	— Снощи ли? Енерал?
	— Да-да, енерал — кимна тайният агент.
	— Тука ли? — момчето сбърчи чело.
	— Тука де, къде другаде?
	— Мчи енералите нощем одат ли? — недоверчиво се поинтересува Сенка.
	— Защо не?
	— Енералът нощем спи — с дълбока убеденост заяви момчето. — Нал затуй е енерал.
	— Ти… ти, тъпако, внимавай! — ядоса се сивият. — Че като те отведа в участъка, друга песен ще ми запееш!
	— Сираче съм, чичко — обясни Сенка и несмислените му очи веднага плувнаха в сълзи. — Ам в участъка недей, че съм припадничав.
	— Да не сте се наговорили всичките! — изцърка плюнка агентът. — Добре ще ви науча аз вас! — и на излизане тресна вратата.
	— Страховит гусин — рече Сенка подире му.
	— Снощните къде по-страховити бяха — прошепна бюфетчикът и плесна момчето по остриганата глава. — Таквизи господа, че без никаква полиция ще ти светят маслото — да мълчиш, Сенка, чуваш ли? Сигур и нещичко са ти дали?
	— Пров Семьонич, кълна се в Бога! — пак замига и захленчи малкият. Само петнайсе копейки ми дадоха. И аз право в черковата ги отнесох, запалих свещичка на моята майчица за Бог да прости…
	— Да бе. Кого ще лъжеш ти, а — свещичка! — замахна бюфетчикът, но Сенка пъргаво се извъртя, грабна подноса и забърза към поредния посетител.
	Ераст Петрович остави „Московские ведомости“ и отиде до тезгяха.
	— Този човек от полицията ли беше? — попита той с крайно недоволен вид. — Аз, драги мой, не съм дошъл тук с чай да с-се наливам, а чакам госпожа Ванда. Защо полицията се интересува от нея?
	Бюфетчикът го изгледа и учтиво попита:
	— Среща ли имате, господине?
	— Разбира се! Нали ти казвам, че я ч-чакам — сините очи на младия мъж изразиха огромна угриженост. — Обаче не искам да си имам работа с полицията. Похвалиха ми мадмоазел Ванда като благоприлична госпожица, а тук гледам полиция. Пак добре, че съм със сюртук, а не с мундира.
	— Бъдете спокоен, ваше благородие — зауспокоява бюфетчикът нервния гост. — Госпожицата не е някоя пачавра, всичко си й е наред. Други и с мундирите идват, не се смущават.
	— С мундири? — не повярва младият мъж. — Да не би и офицери?
	Бюфетчикът и Сенка, който пак се беше появил, се спогледаха и се засмяха.
	— Най-малкото — изкиска се момчето. — И енерали идват. Ама така идват, че да си паднеш. На два крака пристигат после на ръце ги изнасят. Весела госпойца!
	Пров Семьонич го цапардоса:
	— Умната, Сенка! Казах ти — езикът зад зъбите!
	Ераст Петрович сбърчи гнусливо нос и се върна на масата, но вече не му се четеше за тунела. Нямаше търпение час по-скоро да си поприказва с Хелга Ивановна Толе.
	И съвсем скоро я дочака. След няма и пет минути в бюфета се шмугна одевешният лакей, приведе се и му пошепна на ухо:
	— Дойде! За кого да доложа?
	Фандорин извади визитна картичка, помисли и написа на нея няколко думи със сребърно моливче.
	— На, предай й.
	Онзи мигом изпълни поръчението, върна се и каза:
	— Заповядайте. Ще ви заведа.
	Навън вече притъмняваше. Ераст Петрович огледа пристройката, в която целия първи етаж държеше тайнствената госпожа Ванда. Защо й е на тази дама самостоятелен вход — то е ясно. Гостите й очевидно държат на конфиденциалността. Над високите прозорци беше надвиснал балконът на горния етаж, подпрян на раменете на цял рояк кариатиди. Украшенията по фасадата изобщо бяха в прекомерни количества в унисон с безвкусицата на 60-те години, когато сигурно е било построено това пищно чудо.
	Лакеят позвъни на електрическия звънец, получи си рублата и с поклон се оттегли. Той така старателно демонстрираше деликатност и съучастие, че чак притича на пръсти обратно през двора.
	Вратата се отвори и Фандорин видя тънка, крехка жена с бухнала пепелява коса и огромни, насмешливи зелени очи. Впрочем в момента в погледа на собственичката им се четеше не толкова насмешка, колкото съсредоточеност.
	— Заповядайте, тайнствени гостенино — каза тя с дълбок и нисък глас, за който най-добре прилягаше епитетът „пленителен“. Въпреки немското й име Фандорин не долови в говора й никакъв акцент.
	Апартаментът на мадмоазел Ванда се състоеше от антре и голяма гостна, която май изпълняваше и ролята на будоар. Ераст Петрович реши, че за професията й това е съвсем естествено, и веднага се засрами от собствената си мисъл, защото госпожица Ванда никак не приличаше на лека жена. Щом влязоха в стаята, тя седна на мекото турско кресло, преметна крак връз крак и в очакване загледа застаналия на вратата млад мъж. На електрическата светлина Фандорин можа по-добре да разгледа и Ванда, и жилището й.
	Не е красавица — беше първото, което си каза. Носът й е доста чип, а скулите й са по-остро очертани, отколкото се изисква по класическия канон. Но тези несъвършенства не само не намаляваха, а дори усилваха по странен начин общото впечатление за изключителна привлекателност. Човек изпитваше желание да не откъсва поглед от лицето й — толкова жизненост имаше в него, сетивност и онова неизразимо вълшебство, за което няма думи, но всеки мъж долавя безпогрешно и се нарича женственост. Е, щом мадмоазел Ванда е толкова популярна в Москва, значи вкусът на московчани не е чак толкова лош, си помисли Ераст Петрович, със съжаление откъсна очи от удивителното й лице и зорко огледа стаята. Съвсем парижко обзавеждане в бордо и пурпур, дебел килим, удобна и скъпа мебел, много лампи и светилници с разноцветни абажури, китайски статуетки, а на стената — последен шик: японски гравюри с гейши и артисти от театър кабуки. В дъното зад две колони беше леглото, но Фандорин от деликатност не си позволи да задържи поглед в тази посока.
	— Кое „всичко“? — наруши явно проточилата се пауза домакинята и Ераст Петрович трепна от почти физическото усещане как магическият й глас досяга в душата му тайни, рядко докосвани струни.
	Лицето му изрази любезно недоумение и Ванда нетърпеливо обясни:
	— На картичката ви, господин Фандорин, пише: „Аз знам всичко“ Кое „всичко“? Кой сте вие всъщност?
	— Чиновник за специални поръчения към генерал-губернатора княз Долгорукой — спокойно отговори Ераст Петрович. — Възложено ми е да разследвам обстоятелствата около к-кончината на генерал-адютант Соболев. — И като забеляза как литнаха нагоре тънките и вежди, добави: — Само не се правете, че не знаете за смъртта на генерала. Колкото до написаното на картичката, излъгах ви. Не знам всичко, но знам най-важното. Михаил Дмитриевич Соболев е умрял в тази стая снощи към един часа.
	Ванда потръпна и тънките й ръце обхванаха гърлото, сякаш й беше студено, но нищо не каза.
	Ераст Петрович кимна доволен и продължи:
	— Никого не сте издали, мадмоазел, и не сте нарушили дадената дума. Господа офицерите сами са си виновни — доста неумело са скрили следите. Ще бъда откровен с в-вас и се надявам на същата искреност от ваша страна. Разполагам със следните сведения — той затвори очи, за да не го отвличат фините нюанси на бялото и розовото, които се бяха появили на развълнуваното й лице. — От ресторанта на Дюсо със Соболев и свитата му сте пристигнали право тук. Било е малко преди полунощ. А след един час г-генералът вече е бил мъртъв. Офицерите са го изнесли оттук, все едно е бил пиян, и са го откарали в хотела. Доосветлете ми картинката на случилото се и ще се помъча да ви спася от разпити в полицията. Впрочем полицията вече се навърта тук — прислугата сигурно ще ви разкаже. Така че ще е много по-добре да споделите с мен, уверявам ви — и млъкна със съзнанието, че е казал достатъчно.
	Ванда рязко се надигна, взе от облегалката на стола персийския шал и си наметна раменете, макар че вечерта беше топла, дори задушна. Два пъти кръстоса стаята, току поглеждаше чиновника, накрая спря насреща му.
	— Добре, вие поне не приличате на полицай. Седнете. Историята е малко дълга — тя му посочи мекия диван, целия украсен с извезани възглавнички, но Ераст Петрович предпочете стола. Умна жена, си каза той. Силна. Хладнокръвна. Няма да каже цялата истина, но и няма да лъже. — Запознах се с героя снощи в ресторанта на „Дюсо“ — Ванда взе брокатената отоманка и седна до Фандорин така, че го гледаше отдолу нагоре. В тази позиция тя изглеждаше съблазнително беззащитна — същинска ориенталска робиня в краката на падишаха. Ераст Петрович неспокойно се размърда на стола, но му беше неудобно да се отдръпне. — Красив мъж. Разбира се, много бях чувала за него, но не съм и подозирала, че е такъв красавец. Особено очите му — като метличина — тя в унес прокара ръка през веждите си, сякаш да пропъди спомена. — Пях за него. Той ме покани да седна на тяхната маса. Не знам какво са ви разправяли за мен, но сигурно много лъжи. Не съм лицемерка, аз съм модерна, свободна жена и сама преценявам кого да обичам — погледна го предизвикателно и Фандорин видя, че сега не позира. — Ако харесам някой мъж и реша, че трябва да е мой, не го дърпам към олтара, както правят „порядъчните“ жени. Да, не съм „порядъчна“, в смисъл че не признавам вашите порядки.
	Каква ти робиня, каква ти беззащитност, изненада се Ераст Петрович, взрян от горе в бляскащите й изумрудени очи. Направо е царица на амазонките. Лесно можеше да си представи как подлудява мъжете с тези устремни преходи от високомерие към покорство и обратно.
	— Бих ви помолил по с-същество — сухо каза той в усилието си да не се поддаде на неуместни чувства.
	— Това е най-с-същественото — изимитира го амазонката. — Не вие ме купувате — аз избирам и дори ви карам да си плащате! Колко ли от вашите „порядъчни“ биха били щастливи да изневерят на мъжете си със самия Бял генерал, обаче тайно, скришом. Аз пък съм свободен човек и няма защо да се крия. Да, харесах Соболев — тя пак смени тона — от предизвикателен към лукав, — пък и защо да лъжа, поблазни ме да имам в колекцията си такъв рядък екземпляр. После… — сви рамо. — Както винаги. Дойдохме тук, пихме вино. След това малко ми се губи. Замота ми се главата. Но по едно време гледам, че сме вече в леглото. — Тя хрипкаво се изсмя, но смехът й веднага секна и очите й помръкнаха. — После беше ужасно, не ща да си спомням. Не искайте от мен физиологични подробности, моля ви… Такова нещо никому не пожелавам. Когато любовникът точно в разгара на ласките изведнъж се вцепенява и се стоварва отгоре ти с мъртва тежест… — Ванда изхлипа и яростно избърса очи.
	Ераст Петрович внимателно следеше мимиките и интонациите й. Май говореше истината. След нужната кратка пауза Фандорин попита:
	— Случайна ли беше срещата ви с г-генерала?
	— Да. Тоест не съвсем, разбира се. Чух, че Белия генерал е отседнал в „Дюсо“. Беше ми интересно да го видя.
	— А много вино ли пи при вас Михаил Дмитриевич?
	— Не. Само половин бутилка „шато икем“.
	Ераст Петрович се учуди:
	— Той ли си го донесе?
	Учуди се и домакинята:
	— Не, защо?
	— Знаете ли, мадмоазел, познавах отблизо покойния. „Шато икем“ беше любимото му вино. Откъде бихте могли да го знаете?
	Ванда неопределено сплете тънките си пръстчета:
	— Изобщо не съм знаела. Но и на мен ми е любимо. Май с генерала сме имали много сходства. Жалко, че познанството ни продължи толкова кратко — тя се усмихна горчиво и уж случайно вдигна очи към часовника на камината.
	Фандорин забеляза погледа й и нарочно изчака, преди да продължи разпита.
	— Е, нататък е ясно. Уплашили сте се. Сигурно сте се разкрещели. Нахълтали са офицерите и са се опитали да съживят Соболев. Повикахте ли лекар?
	— Не, личеше, че е мъртъв. Офицерите само дето не ме разкъсаха — тя пак се подсмихна, но вече не горчиво, а с озлобление. — Един особено се лютеше — с черкезка. Все повтаряше за позор, за застрашаване на цялото им дело, за смъртта в леглото на развратница — Ванда се усмихна злобно, видяха се белите й, идеално равни зъбки. — Имаше и един страховит есаул. Отначало захлипа, после каза, че ще ме убие, ако се раздрънкам. Предложи ми пари. Аз ги взех впрочем. Много се стреснах от заплахите им. Бяха толкова убедителни, особено този есаул.
	— Да-да, знам — кимна Фандорин.
	— И така… Облякоха покойния, помъкнаха го като пиян и го изнесоха. Имало герой, умрял героят, и толкова. Нали искахте истината? Ето ви я. Докладвайте на вашия губернатор, че победителят на агаряните, надеждата на Русия геройски е загинал в леглото на развратница. Може да вляза в историята като една нова Далила. Как мислите, мосю Фандорин, ще ме има ли в гимназиалните учебници? — и се засмя вече явно предизвикателно.
	— Надали — умислено откликна Ераст Петрович.
	Картинката му се изясняваше. Ставаше разбираема и упоритостта, с която офицерите защитаваха тайната си. Народен герой — и такава смърт! Грозно. Никак не по руски. Французите сигурно биха простили подобно нещо на свой кумир, но в Русия ще се възприеме като национален позор.
	Е, госпожа Ванда може да не се безпокои. Съдбата й ще се реши от губернатора, разбира се, но почти със сигурност властите няма да подложат на официално разследване свободолюбивата певица.
	Май бяха приключили разговора, но Ераст Петрович, любознателен човек, го човъркаше едно малко наблюдение. Ванда вече няколко пъти скришом поглеждаше часовника и му се стори, че в очите й вече се чете нарастващо безпокойство. А стрелката тихо, кротко наближаваше десет — оставаха пет минути. Дали госпожа Ванда не чака посетител точно в десет? Затова ли е толкова смирена и откровена? Фандорин се колебаеше. От една страна, интересно му беше да разбере кого чака в този доста късен час. От друга страна, още от дете беше научен да не натрапва компанията си на дамите. Възпитаният човек, особено след като е постигнал това, за което е дошъл, в подобна ситуация си взима довиждане и си отива. Какво да направи?
	Колебанията му се разрешиха от следното разумно съждение: ако остане до десет и дочака госта, за виждане ще го види, да речем, но пред Фандорин няма да се проведе никакъв разговор. А ужасно му се искаше да разбере за какво ще си говорят.
	Затова стана, благодари за искреността и се сбогува, с което достави видимо облекчение на мадмоазел Ванда. Но като излезе, не прекоси двора, а се спря и все едно си почиства прашинка от рамото, се озърна към прозореца — дали Ванда не гледа. Не гледаше. Естествено — всяка нормална жена, току-що отпратила един гост и очакваща друг, няма да хукне към прозореца, а към огледалото.
	За всеки случай огледа и останалите осветени прозорци, стъпи на бордюра на стената, ловко се подпря на перваза, набра се и след миг се намери над стаята на Ванда, полегнал на хоризонталната издатина над горния край на прозореца й. Обърнат странично на тесния корниз, той опря крак в бюста на една кариатида, а с ръка се хвана за здравия врат на друга. Понамести се и застина, тоест според учението на японските нинджи, „невидимите“, се превърна в камък, вода, трева. Разтвори се в пейзажа. От стратегическа гледна точка позицията му беше идеална: от двора не можеше да бъде забелязан — беше тъмно, а и сянката на балкона му осигуряваше допълнително прикритие; откъм стаите пък беше съвсем затулен. А той самият можеше да наблюдава целия двор и през отворения в лятната вечер прозорец да чува приказките в гостната. При желание и добри каучукови дадености би могъл дори да се надвеси и да надзърне в процепа между пердетата.
	Минусът беше само един — безкрайно неудобното положение. Нормален човек в такава огъната поза, и то на каменния корниз с ширина десетина сантиметра, не би могъл да издържи много време. Ала висшата степен на изкусност във вековния опит на „невидимите“ не е да убият противника с голи ръце или да скочат от крепостна стена — о, не. Най-важното за нинджата е да постигне великата дисциплина неподвижност. Само най-вещият може да остане скован и шест, и осем часа, без да помръдне нито един мускул. Ераст Петрович не беше постигнал толкова велико умение, защото започна да се обучава на това благородно и страшно изкуство в твърде късна възраст, ала в случая за успокоение можеше да се надява, че едва ли сливането му с околността ще продължи до безкрайност. Тайната на всяко трудно действие е проста: към трудността да се отнасяш не като към зло, а като към добродетел. Та не е ли най-голяма наслада за благородния да преодолява несъвършенствата на собствената си природа. Точно върху това трябва да се мисли, когато несъвършенствата са особено мъчителни — например каменният ръб безкрайно ти убива в хълбока.
	На втората минута от насладата задната врата на „Англия“ се отвори и се появи силует на мъж — набит, движеше се бързо и уверено. Фандорин успя да го мерне само за секунди, точно пред вратата, когато онзи влезе в правоъгълника на светлината от прозореца. Лице като лице, без никакви особени белези — овално, със сближени очи, светла коса, челото над веждите леко издуто, мустаците засукани по пруски маниер, нос среден, квадратна брадичка с трапчинка.
	Непознатият влезе при Ванда без позвъняване, което само по себе си вече беше интересно.
	Ераст Петрович напрегна слух. От стаята почти веднага се чуха гласове и тогава се оказа, че само слухът не стига — трябваше да си понапрегне и немския, защото разговорът се водеше на езика на Шилер и Гьоте. Навремето гимназистът Фандорин не беше постигнал кой знае какви успехи на това поприще, така че основният фокус в преодоляването на несъвършенствата по най-естествен начин се измести от неудобството на позата към интелектуалното усилие. Всяко зло за добро — той някак си забрави за каменния ръб.
	— Не съм доволен от вас, фройлайн Толе — чу се рязък баритон. — Добре е, че се вразумихте, то се знае, и изпълнихте нареждането, но защо трябваше да правите фасони и излишно да ме нервирате? Аз не съм от желязо, аз съм жив човек.
	— Така ли? — насмешливо отговори гласът на Ванда.
	— Представете си. Все пак изпълнихте задачата — чудесно. Ала трябваше ли да го научавам не от вас, а от познат журналист? Нарочно ли ме ядосвате? Не ви го препоръчвам — в баритона звъннаха метални нотки. — Нали помните какво мога да направя с вас?
	Гласът й отекна уморено:
	— Помня, хер Кнабе, помня.
	Ераст Петрович внимателно се надвеси и погледна в стаята, но тайнственият хер Кнабе стоеше с гръб. Беше си свалил бомбето и се виждаха само гладко сресани коси (блондин трета степен с лек рижав нюанс, прецени Фандорин според нарочната полицейска систематизация) и дебел червен врат (поне шеста мярка на око).
	— Добре, добре, прощавам ви. Хайде де, не се цупете.
	Посетителят я потупа с къси пръстчета по бузата и я целуна под ухото. Лицето на Ванда беше осветено и Ераст Петрович видя как върху нежните й черти се изписа гримаса на отвращение.
	— Разкажете ми всичко — гласът му стана мазен. — Как действахте? Използвахте ли препарата, който ви дадох? Да или не?
	Мълчание.
	— Явно не. Аутопсията не е открила отрова — това ми е известно. Кой би могъл да предвиди, че ще се стигне до аутопсия! Но какво стана все пак? Или сме имали такъв късмет, та изведнъж просто е умрял? Тогава туй е Провидението, не ще и дума. Бог пази нашата Германия — баритонът трепна развълнувано. — Но защо мълчите?
	— Вървете си. Днес не мога да ви гледам — приглушено отвърна Ванда.
	— Пак женски номера. Уморих се от тях. Добре, не ме гледайте така гневно. Извърши се великото начинание и това е най-важното. Браво на вас, фройлайн Толе, отивам си. Но утре всичко ще ми разкажете. Трябва ми за отчета.
	Звук на продължителна целувка. Ераст Петрович сбърчи нос, като си спомни отвращението на лицето й. Вратата се хлопна.
	Хер Кнабе със свирукане пресече двора и се изпари.
	Фандорин безшумно скочи долу, с облекчение протегна схванатите си крайници и потегли подир Вандиния познат. Случаят придобиваше съвсем нов вид.


	Глава пета
	В която Москва е същинска джунгла

	— А п-предложенията ми се свеждат до следното — приключи рапорта си Фандорин. — Незабавно да се предприеме негласно наблюдение на германския поданик Ханс-Георг Кнабе и да се изясни с кого е свързан.
	— Не е ли по-добре да арестуваме мерзавеца, Евгений Осипович? — сви боядисаните си вежди генерал-губернаторът.
	— Без улики е абсолютно невъзможно да го арестуваме — отвърна полицейският началник. — А и безсмислено. Врял и кипял човек е той. По-скоро, ваше сиятелство, бих я пипнал аз тази Ванда. Току-виж изскочили уликите.
	Четвъртият участник в секретното съвещание Пьотър Пармьонович Хуртински остана мълчалив.
	Отдавна вече заседаваха, още от сутринта. Ераст Петрович изложи вчерашните събития и как беше проследил тайнствения гост, който се оказа немски търговец на име Ханс-Георг Кнабе, живущ на „Каретний“, представител на берлинската банкова фирма „Кербел унд Шмит“ в Москва. Когато колежкият асесор преразказа зловещия разговор между Кнабе и Ванда, се наложи да прекъсне временно рапорта, защото княз Долгорукой изпадна в невероятно вълнение и размахал юмрук, се разкрещя:
	— Ах, мръсници, ах, подлеци! Нима са погубили витяза на земите руски? Нечувано злодеяние! Световен скандал! О, германците ще си платят за това!
	— Моля ви, ваше сиятелство — успокоително се произнесе началникът на секретното отделение. — Много съмнителна хипотеза. Да отровят Белия генерал? Измислици. Не ми се вярва немците да се изложат на такъв риск. Цивилизована нация са, не някаква си Персия!
	— Цивилизована ли? — ядно се озъби генерал Караченцев. — От Руската телеграфна агенция ми изпратиха материали от днешни вестници — британски и немски. Знайно е, че Михаил Дмитриевич не понасяше и двете държави и никога не го е крил. Сравнете тона обаче. Ако може, ваше високопревъзходителство — полицейският началник си намести пенснето и извади лист от папката. — Английският „Стандарт“ пише: _„Едва ли някой може да замести Соболев в сърцата на съотечествениците му. Самата му поява на белия кон пред бойната линия стигаше, за да събуди у бойците ентусиазъм, какъвто едва ли е обземал и ветераните на Наполеон 1. Кончината на подобна личност в настоящия критичен период е непоправима загуба за Русия. Той беше враг на Англия, но в страната следяхме подвизите му вероятно с не по-малък интерес, отколкото в родината му.“_
	— Ами да, откровено и благородно — одобри князът.
	— Именно. А сега да ви прочета от съботния „Бьорзен куриер“ — Караченцев взе друг лист. — М-мда. Да речем, оттук: _„Руският мечок е вече безопасен. Нека плачат панславистите над гроба на Соболев. Колкото до нас, германците, ние честно си признаваме, че сме доволни от смъртта на лютия си враг. Не изпитваме никакво чувство на жал. Умря единственият човек в Русия, който действително беше способен да превърне словата в дела…“_ — и тъй нататък в същия дух. Каква цивилизованост, а?
	Губернаторът се възмути:
	— Безсрамие! Естествено, антигерманските настроения на покойния бяха всеизвестни. Всички помним, че парижката му реч по славянския въпрос направи истински фурор и едва не скара императора с кайзера. „Пътят към Константинопол минава през Берлин и Виена!“ — силно казано, без дипломации. Обаче да стигнат до убийство? Нечувано! Незабавно ще известя негово величество! На тия колбасари и без Соболев такава клизма ще им ударим, че…
	— Ваше сиятелство — Евгений Осипович възпря меко кипналия губернатор, — дали да не доизслушаме първом господин Фандорин?
	И го доизслушаха нататък, без да го прекъсват, ала предложението, с което тегли калема — да се ограничат до проследяване на Кнабе — явно разочарова присъстващите, което удостовериха гореизложените им реплики.
	Фандорин се обърна към полицейския началник:
	— Арест на Ванда ще означава скандал. Само ще опозорим п-паметта на покойния, а надали ще постигнем нещо. Най-много да подплашим хер Кнабе. Пък и от подслушания разговор останах с впечатлението, че мадмоазел Ванда не е убила Соболев. Нали Уелинг при аутопсията не откри никаква отрова.
	— Именно — многозначително се обади Пьотър Пармьонович, обърнат изключително към княза. — Най-обикновена сърдечна смърт, ваше сиятелство. Жалко, но се случва. Дори в такава цветуща възраст като на покойника. Мисля си, да не бърка нещо господин колежкият асесор. Или да си е изфантазирал? Нали сам си призна, че немският му доста куца.
	Ераст Петрович го погледна много внимателно, без нищо да отговори.
	Затова пък рижият жандармерист подскочи:
	— Какви фантазии? Соболев беше здравеняк човек. На лов за мечки ходеше с вила, в ледени дупки се гмуркаше! Какво излиза — в Плевен удържа на огъня и Туркестанската пустиня прекоси, а любовните игри божем не му понесли? Глупости! Вие, господин Хуртински, най-добре си гледайте градските клюки, а шпионажа го оставете на нас!
	Откритата конфронтация изненада Фандорин, ала губернаторът сякаш отдавна беше свикнал с такива сценки. Той помирително вдигна ръце:
	— Господа, господа, не се карайте. И без това ще ми се пръсне главата. Толкова работа ми се отвори с тази смърт. Телеграми, съболезнования, депутации, целият „Театрален“ е затрупан с венци, не може да се мине. Височайши особи идват за погребението, трябва да се посрещнат, да се настанят. Довечера пристигат военният министър и началникът на генщаба. Утре сутринта направо за погребението — великият княз Кирил Александрович. Днес ме чака визита при херцог Лихтенбургски, той със съпругата си случайно е в Москва. Жена му, графиня Мирабо, е сестра на покойния. Трябва да им поднеса съболезнования, вече пратих да ги предупредят. Вие ще дойдете с мен, драги Ераст Петрович, в каретата ще ми разкажете всичко още веднъж. Заедно да помислим какво да правим. А вас, Евгений Осипович, ще ви моля да се нагърбите засега с проследяването и на двамата: на немеца и на оная девица. Най-добре ще е да докопаме отчета, за който е споменал накрая Кнабе. Вижте какво. Оставете го да си напише рапорта за шпионското началство, после го пипнете направо с уликата. И щом разпоредите за следенето — заповядайте пак тук при мен. Ще се върнем с Ераст Петрович и ще решим окончателно. Нещо да не оплетем конците. Че на война ми мирише.
	Генералът тракна токове и излезе, и веднага Хуртински подскочи към писалището на губернатора.
	— Ваше сиятелство, неотложни книжа — каза той, прегънат до ухото на княза.
	— Толкова ли са неотложни? — изгъгна князът. — Нали чу, Петруша, бързам, херцогът ме чака.
	Надворният съветник сложи ръка на колосания си нагръдник с ордена:
	— Безусловно належащи, Владимир Андреевич, не търпят отлагане. Тук, Владимир Андреич, благоволете да погледнете, е разчетът за завършителните дейности по иконописването на Храма. Предлагам да възложим поръчката на господин Гегечкори, превъзхитителен живописец и с твърде похвални възрения. Доста пари иска, но пък ще свърши всичко навреме — човекът си държи на думата. Едно подписче ето тук — и смятайте, че работата е изпълнена — Пьотър Пармьонович сръчно мушна документа на губернатора и подготви следващия. — А това, Владимир Андреич, е проект за прокопаване на подземен метрополитен по подобие на лондонския. Предприемач е търговският съветник Зиков. Имах честта да ви докладвам.
	— Помня — измърмори Долгорукой. — Сега пък метрополитен. Скъпо ли ще струва?
	— Нищо работа. Зиков иска за проучването само половин милионче. Прегледах му сметките — сумата е благоразумна.
	— „Само“? — въздъхна князът. — Толкова ли си се замогнал, Петруша, та половин милион ти се вижда нищо работа? — и като забеляза погледа на Фандорин, удивен от фамилиарните отношения на губернатора и началника на секретното отделение, обясни: — Пьотър Пармьонович ми е като свой, като роднина. В моя дом израсна, на покойния ми готвач е син. Да те чуеше отнякъде Пармьон, лека му пръст, как пръскаш сега милионите.
	Хуртински изгледа с омраза Ераст Петрович, явно недоволен от напомнянето за плебейския му произход.
	— И още относно цените на газта, Владимир Андреич. Написал съм ви докладна. За поевтиняване на уличното осветление би било добре да се свали тарифата. До три рубли за хиляда кубически фута*. И без това е скъпа.
	[* 1 куб. фут — около 28 литра. — Б.пр.]
	— Добре, дай си книжата, в каретата ще ги прочета и ще ги подпиша — Долгорукой стана. — Да вървим, кое време стана. Не бива да караме височайшата особа да ни чака. Хайде, Ераст Петрович, по пътя ще побеседваме.


	В коридора Фандорин почтително попита:
	— А императорът няма ли да пристигне, ваше сиятелство? Все пак става дума за самия Соболев.
	Долгорукой му хвърли кос поглед и многозначително каза:
	— Не е намерил за възможно. Изпраща брат си Кирил Александрович. А защо — не е наша работа.
	Фандорин мълчаливо кимна.
	По пътя не можаха да „побеседват“. Вече се бяха настанили в каретата — губернаторът на меките възглавници, колежкият асесор срещу него на кожената седалка, — когато вратата се отвори и в каретата с пъшкане се намърда камердинерът на княза Фрол Ведишчев. Безцеремонно се натъкми до него и викна на кочияша:
	— Давай, Мишка, тръгваме. — После, без да се интересува от присъствието на Ераст Петрович, се извъртя към Долгорукой. — Идвам с вас, Владимир Андреич — съобщи той с категоричен тон.
	— Фролушка — меко подхвана князът, — изпих си лекарството, сега не ми пречи, имам важен разговор с господин Фандорин.
	— Няма нищо, ще почака разговорът ви — ядно махна с ръка деспотът. — Какво ви пробута за подпис Петка?
	— Ето виж — князът отвори папката. — Поръчка за художника Гегечкори относно завършването на Храма. Ето и разчетите, нали виждаш. А това е договор за търговеца Зиков. Ще прокопаем железница под Москва, че навсякъде да се стига бързо. Ето и за намаляване цените на газта.
	Ведишчев прегледа документите и направо заяви:
	— Храма няма да го давате на Гегечкори, тоя прословут негодник. По-добре на някого от нашите, московските, го дайте. И те душа носят. Хем по-евтино ще излезе, хем откъм красота нищо няма да се пожертва. Откъде пари? Пари няма. А Гегечкори обещал да изрисува вилата на вашия Петка в Алабин, затуй толкоз му се слага.
	— Значи мислиш, че не трябва да възлагаме поръчката На Гегечкори? — угрижено попита Долгорукой и прибра документа.
	— Какво толкова ще му мисля? — отсече Фрол. — А и метрополитенът си е чиста глупост. За кои дявол ще се копае под земята и ще се пуска отвътре влак? Само да се хвърлят на вятъра държавни пари! Измишльотини!
	— Не, тук не си прав — възрази князът. — Метрото е умна работа. Виж какво е движението тук — едвам пълзим.
	Губернаторската карета наистина беше заседнала на завоя за „Неглинная“ и колкото и да се мъчеха конвойните жандармеристи, не смогваха да разчистят пътя, по случай съботния ден задръстен с каруците и талигите на търговците от Охотний ряд*.
	[* Централен московски площад, дивечов и птичи пазар. — Б.пр.]
	Ведишчев поклати глава, сякаш князът и сам трябваше да проумее, че напразно упорства.
	— В Думата градските съветници ще кажат, че Долгорукой съвсем е откачил. И враговете в Питер няма да ви подминат. Не подписвайте, Владимир Андреич.
	Губернаторът с тежка въздишка прибра и тази бумага.
	— Ами за газта?
	Ведишчев взе докладната, отдалечи я от очите си и замърда устни.
	— Това може, да. Хем за града полза, хем за московчани облекчение.
	— И аз тъй мисля — светна князът, отвори закрепената на вратата поставка с писалищни принадлежности и драсна едър подпис.
	Потресен от невероятната сценка, Ераст Петрович с всички сили даваше вид, че не намира нищо особено, и с повишен интерес гледаше през прозореца. Междувременно стигнаха пред дома на княгиня Белоселска-Белозерска, където бяха отседнали херцог Лихтенбургски и жена му Зинаида Дмитриевна, Соболева по баща, с морганатическия брак добила титлата графиня Мирабо.
	Ераст Петрович знаеше, че Евгений Лихтенбургски, генерал-майор в руската армия и военачалник на потсдамските лейбкирасири, е внук на император Николай Павлович. Но херцогът не беше наследил прочутия отровен поглед на страховития си дядо — очите на негово височество имаха цвета на син саксонски порцелан и гледаха през пенснето благо и радушно. Графинята обаче много приличаше на именития си брат. Нито имаше стойката му, нито войнствената му осанка, и лицето й беше с нежен овал, но сините й очи бяха досущ като неговите, и излъчването й беше същото — недвусмислено соболевското излъчване.
	Аудиенцията още отначало не потръгна.
	— С графинята сме дошви в Москва по съвсем друга работа, а ни споветя такова нещастие — подхвана херцогът с много трогателно затруднение с „л“-то и помагайки си с жестикулации — на безименния му пръст проблясваше старинен сапфир.
	Зинаида Дмитриевна не остави мъжа си да довърши.
	— Как можа да се случи, как?! — проплака тя и очарователното й лице, макар и подуто сега от плач, се обля в поток от сълзи. — Владимир Андреич, княже, какво нещастие! — устата й се изви като кобилица и тя не можа да продължи.
	— Всичко е в ръцете Божии — смутено измънка херцогът и панически погледна към Долгорукой и Фандорин.
	— Евгений Максимилианович, ваше височество, уверявам ви, че фактите, свързани с преждевременната кончина на сродника ви, ще се разследват най-прецизно — с развълнуван глас го увери губернаторът. — Ето, господин Фандорин, мой чиновник за свръхважни поръчения, се е заел със случая.
	Ераст Петрович леко се поклони и херцогът задържа поглед върху лицето му, а графинята заплака още по-неудържимо.
	— Зинаида Дмитриевна, мила — изхлипа и князът, — Ераст Петрович е боен другар на брат ви. Най-случайно е отседнал в същия хотел — в „Дюсо“. Той е много проницателен и опитен следовател, ще проучи всичко и ще докладва. Не се измъчвайте, сълзите няма да го върнат…
	Пенснето на Евгений Максимилианович блесна с началническа студенина:
	— Ако господин Фандорин открие нещо важно, ще го мовя незабавно да ми докуадва уично на мен. Докато не е пристигнау вевикият княз Кириу Авександрович, аз представлявам тук императорската особа.
	Ераст Петрович пак леко се поклони, без да пророни нито дума.
	— Да, императорът… — Зинаида Дмитриевна с разтреперани ръце измъкна от чантичката си смачкана телеграма. — Дойде височайша депеша. _„Поразен съм и огорчен от внезапната смърт на генерал-адютант Соболев._ — Изхлипа, издуха си носа и продължи: _Трудно прежалима загуба за руската армия и много скръбна за всички истински военни. Тъжна е загубата на тъй полезни и предани на делото си деятели. Александър.“_
	Фандорин леко вдигна вежди — телеграмата му се стори доста студена. „Трудно прежалима“? Тоест все пак може да се прежали? „Тъжна“ — и толкова?
	— Утре е поклонението и опелото — рече Долгорукой. — Московчани искат да изпратят героя. После сигурно ще се проводи с влак тялото в столицата? Негово величество най-вероятно ще разпореди официално погребение. Мнозина ще искат да си вземат последно сбогом с Михайло Соболев — губернаторът се изпъна. — Ваше височество, направено е всичко необходимо. Тялото е балсамирано, така че няма да се явят никакви пречки.
	Херцогът хвърли поглед на жена си, която бършеше несекващите си сълзи, и обясни полугласно:
	— Вижте какво, княже, императорът се съобразява с пожеванията на бвизките и позвови да погребем Мишеу по семейному в рязанското имение.
	Владимир Андреевич с малко прибързано според Фандорин одобрение припряно заяви:
	— Правилно, така е по-човечно, без много фанфари. Какъв човек беше само, душа-човек!
	По-добре да не беше го казвал. Графинята, която тъкмо беше започнала да се успокоява, се разплака още по-безутешно. Губернаторът замига, извади огромна носна кърпа, бащински й попи сълзите, размекна се и шумно се изсекна в същата кърпа. Евгений Максимилианович с известно смущение наблюдаваше неудържимото славянско разчувстване.
	— Защо та… така, Влади… Владимир Андре… Андреевич? — графинята захлупи лице върху изпъчените от корсета гърди на княза. — Само шест… години беше по-голям от мен… Ууу — отекна съвсем простонародния й женски, вой, без капка аристократизъм, и Долгорукой съвсем се сломи.
	— Хайде, драги — с гъгнив от вълнението глас рече той на Фандорин над русата глава на Зинаида Дмитриевна — вие таковата… тръгвайте. Аз ще поостана тук, а вие… вървете с Фрол, вървете. Каретата да се върне после да ме вземе. Поговорете лично с Евгений Осипович, решавайте сами… Нали виждате…


	През целия обратен път Фрол Григориевич ругаеше интригантите (наричаше ти „антрегани“) и пладнешки разбойници.
	— Не ги е срам, мошеници! Всеки гледа да граби. Например търговец иска да отвори сергия — да продава, да речем, плюшени горни гащи. Ми моля ти се! Плати си градския налог петнайсет рубли и продавай — ама не. На полицейския инспектор дай, на акцизния дай, на санитарните дай! А в хазната нищо не влиза! И гащите, да са рубла и половина най-много, ти идват вече по три рубли. Не Москва, ами жунгла.
	— Моля? — не разбра Фандорин.
	— Жунгла, викам. Зверове. Или пък да вземем водката. Еее, господине, с водката е същинска трагедия. Да ви разправям…
	И последва драматична история как търговците противно на всякакви Божии и човешки закони купуват от акцизните чиновници гербови марки по копейка бройката и ги лепят на бутилките самогон, уж са фабрични. Ераст Петрович не знаеше какво да каже по въпроса, но за щастие от него изобщо не се изискваше участие в разговора.
	Когато каретата, трополейки по дървената настилка, пристигна пред главния вход на губернаторската резиденция, Ведишчев прекъсна филипиките си насред думата:
	— Вие вървете в кабинета, полицейският началник сигур отдавна ви чака. И аз си имам работа — и с неочаквана за годините си и важните бакенбарди пъргавина се юрна към страничното коридорче.


	Разговорът им мина сърдечно и професионално. Фандорин и Караченцев се разбираха от половин дума и това стопляше душите и на двамата.
	Генералът се беше разположил на волтеровското кресло до прозореца, Ераст Петрович седна на кадифения стол насреща му.
	— Да ви разкажа първо за хер Кнабе — подхвана Евгений Осипович с готова папка на коленете, но още без да поглежда в нея. — Добре познато за мен лице, просто не исках пред цялото множество — той изразително изкриви устни и Фандорин разбра, че намеква за Хуртински. Генералът потупа папката. — Тук имам секретен циркуляр още от миналата година. От департамента, от Трето делопроизводство, което, както знаете, се занимава с всички политически дела, ми възлагат да наглеждам този Ханс-Георг Кнабе. Да не се самозабрави.
	Ераст Петрович въпросително килна глава настрани.
	— Шпионин — обясни полицейският началник, — според нашите сведения — капитан от германския генщаб. Резидент на кайзеровото разузнаване в Москва. Тъй като съм наясно с всичко това, повярвах на думите ви веднага и безпрекословно.
	— И не искате да го арестувате, защото е по-добре знаен резидент, отколкото незнаен? — по-скоро уточни, а не попита колежкият асесор.
	— Именно. Но има си и правила на дипломатическото благоприличие. Арестувам го, изпъждаме го — и какво? Немците веднага ще натирят някой наш. Кому е нужно? Без специално разпореждане нямаме право да закачаме резидентите. Обаче даденият случай минава всякакви граници на джентълменството.
	Ераст Петрович неволно се усмихна на подобен understatement*.
	[* Умерено, сдържано твърдение. — Б.пр.]
	— Меко казано.
	Генералът също се усмихна.
	— Тъй че хер Кнабе ще го задържим. Въпросът е кога и къде — усмивката му грейна още повече. — Мисля — довечера в ресторант „Алпийска роза“. Според данните, с които разполагам (той пак потупа затворената папка), Кнабе често вечер е там. И днес е телефонирал, запазил е маса за седем часа. Странно, че с името „Розенберг“, макар че, както се досещате, в ресторанта отлично го познават.
	— Интересно — кимна Фандорин. — Наистина трябва да бъде задържан.
	— Имам вече разпореждане за арест от генерап-губернатора. Оттук нататък съм войник: началството заповядва — аз изпълнявам.
	— Откъде ви е известно, че Кнабе е т-телефонирал и е запазил маса с чуждо име? — след кратки размишления попита Ераст Петрович.
	— Технически прогрес! — очите на полицейския началник лукаво блеснаха. — Телефонните разговори може да се подслушват от централата. Но да си остане между нас. Ако се разчуе, губя половината информации. Впрочем вашата Ванда също ще пее днес в „Розата“. Поръчала е на портиера каляска за шест часа. Предвиждам интересна среща. Да можеше заедно да ги арестуваме двете гугутки. Само че как да го направим?
	— Р-решително, но без да оплетете конците.
	Караченцев въздъхна:
	— С решителността нямат грижа моите орли. С конците сме по-зле.
	Ераст Петрович заговори с недомлъвки:
	— Ами аз самичък? Като частно лице? И да стане напечено — поне няма да има дипломатически конфликти. Вашите само за подсигуровка, а? Обаче без дублиране, в-ваше превъзходителство, не като вчера в „Англия“.
	„По дяволите, да се работи с теб е направо удоволствие“ — каза си генералът наум, а на глас:
	— За вчера ви поднасям извинения. Няма да се повтори. А за днес… Двама навън, двама в салона, как ви се вижда?
	— В салона няма нужда — професионалистът веднага ще ги разпознае — уверено заяви колежкият асесор, — а навън: един с каляска пред главния вход и един на задния. За всеки случай. Според мен стигат. Все пак не е терорист, а резидент.
	— Как смятате да действате?
	— Още не знам. Както се получи. Ще поогледам, ще понаблюдавам. Да не изпреварваме събитията…
	— Разбирам — кимна генералът — и изцяло се доверявам на мнението ви. Имате ли оръжие? Хер Кнабе ще изпадне в отчаяно положение. В случая няма да се отърве само с екстрадиране, а и началството му ще се отметне от него, ако се оплескат нещата. Нищо че не е терорист, може да прояви нервност.
	Ераст Петрович бръкна някъде под сюртука и след секунда на дланта му лъсна малък симпатичен револвер със захабена от честата употреба ръкохватка.
	— Херщал-агент? — с уважение попита Евгений Осипович. — Бива си го. Ако позволите да полюбопитствам? — генералът взе револвера, ловко отвори барабана, изцъка с език. — Пружинен изхвърляч? Красота. Може скоростно да се изстрелят всички патрони. А спусъчният механизъм безопасен ли е?
	— Тук има специален предпазител — посочи лостчето Фандорин. — Така че да не ти изстреля в джоба. Със спусъчното обтягане точността на попадението намалява, но за нас по-важна е бързината на огъня, нали така? Няма да целим норка в окото.
	— Абсолютно — съгласи се Евгений Осипович и върна оръжието. — Обаче тя ще ви познае. Ванда.
	— Не се б-безпокойте, ваше превъзходителство. Нося си цяла гримьорна. Няма да ме познае.
	Предоволен от всичко това, Караченцев се облегна назад в креслото и макар че деловият разговор очевидно беше приключил, не бързаше да се сбогува. Предложи на събеседника пура, но онзи извади собствената си изящна велурена кутия.
	— Истинска „батавия“*, Евгений Осипович — ще опитате ли?
	[* По името на Батавия, холандска крепост в Индонезия, от 1621 г. — градът, построен около нея, след 1949 г. се преименува в Джакарта. — Б.пр.]
	Генералът взе елегантната кафява пура, запали и с наслада изпусна струя дим. Определено му се нравеше господин Фандорин и затова накрая реши да обърне разговора към най-деликатния въпрос.
	— Вие сте нов човек в нашите московски джунгли… — подхвана отдалеч полицейският началник.
	Пак тия джунгли, учуди се мислено Ераст Петрович, но не се издаде. Каза само:
	— И в руските също.
	— Тъй-тъй. А по време на отсъствието ви много неща са се променили…
	Фандорин с внимателна усмивка чакаше продължението — май се очертаваше сериозна тема.
	— Какво ще кажете за нашия Володя Голямото гнездо? — ненадейно попита Евгений Осипович.
	След миг колебание Фандорин отговори:
	— Мисля, че негово сиятелство не е толкова простодушен, колкото се прави.
	— Уви — генералът енергично издуха нагоре гъст дим, — навремето князът съвсем не беше простодушен, дори никак. Шестнайсет години държи първопрестолния ни град с желязна ръка — не е малко. Но сега вече старият вълк сдава багажа. Нищо чудно, гони осемдесетака. Остаря, охлаби юмрука — Евгений Осипович се приведе напред и доверително сниши глас: — Остават му броени дни. Нали видяхте — тези негови помпадури Хуртински и Ведишчев го въртят на малкия си пръст. А прословутият Храм? Източи целия град. Защо, да ви питам. Колко приюти и болници можеше да се построят с тези пари! Ама не, новоизлюпилият се нашенски Хеопс държи непременно да остави подире си пирамида.
	Ераст Петрович слушаше съсредоточено, без да се обажда.
	— Разбирам, че за вас е неуместно да се бъркате — Караченцев пак се облегна назад, — но просто чуйте мнението на човек, който искрено ви симпатизира. Няма да крия от вас, в двореца са недоволни от Долгорукой. Допусне ли най-малката грешка — и сбогом. Чака го заслужен отдих в Ница. И тогава, Ераст Петрович, цялата му московска хунта ще се разпадне. Ще дойде нов човек, читав. Ще си доведе свои хора. Те впрочем са вече тук — неговите хора. Подготвят се.
	— Например вие?
	Евгений Осипович одобрително примижа:
	— Схватлив сте. Значи няма нужда да продължавам. Същината на предложението ви е ясна.
	Наистина не първопрестолен град, а някаква джунгла, помисли си Ераст Петрович, взрян в приветливо блещукащите очи на рижия полицейски началник — безспорно честен и разумен човек. Колежкият асесор се усмихна най-доброжелателно и разпери ръце:
	— Оценявам доверието ви и дори съм п-поласкан. Може би с нов губернатор за Москва ще е по-добре. Не се наемам да преценявам впрочем, защото още нищо не разбирам от московския живот. Обаче четири г-години, ваше превъзходителство, живях в Япония и знаете ли, съвсем се пояпончих, чак понякога сам си се чудя. При японците самураят — а ние с вас според техните понятия сме самураи — трябва да е предан на сюзерена си независимо дали е калпав. Просто няма как, иначе цялата система ще рухне. Владимир Андреевич не ми е точно сюзерен, но не мога да се чувствам безотговорен към задълженията си спрямо него. Дано ме разбирате.
	— Е, жалко — въздъхна генералът, преценявайки, че е безсмислено да го придумва. — Чакаше ви голямо бъдеще. Както и да е. Вероятно не всичко е загубено. Винаги можете да разчитате на подкрепата ми. Да се надявам, че разговорът ще си остане между нас?
	— Да — кратко отговори колежкият асесор и Караченцев веднага му повярва.
	— Време е — надигна се той. — Отивам да разпоредя за „Розата“. Ще ви избера най-оправните помощници, а вие от своя страна…
	И напуснаха кабинета, обсъждайки пътем последните подробности от предстоящата операция. Миг след това се отвори малка врата в дъното — там имаше стая за отдих, в която князът обичаше да подремва следобед. Отвътре безшумно излезе Фрол Григориевич Ведишчев по чехли с плъстени подметки. Надвисналите му вежди бяха сурово сключени. Княжеският камердинер се приближи до креслото, на което допреди минута бе седял полицейският началник, и свирепо заплю кожата с кафява тютюнева плюнка.


	Глава шеста
	В която се появява жена в черно

	В хотела го чакаше сюрприз. Фандорин тъкмо беше стигнал вече до своята стая, вратата внезапно се отвори и срещу госта изскочи дебела камериерка. Не видя лицето й, защото беше извърнато встрани, но наблюдателният колежки асесор нямаше как да не забележи някои красноречиви детайли: облечената наопаки престилка, изкривената дантелена касинка и накриво закопчаната рокля. На прага стоеше Маса — много доволен, без ни най-малко да се смути от внезапната поява на господаря.
	— Много ги бива руските жени — с дълбока убеденост сподели слугата, — И без това го предполагах, но сега вече знам със сигурност.
	— Със сигурност? — любопитно попита Фандорин, вторачен в лъсналата физиономия на японеца.
	— Да, господарю. Те са пламенни и не искат подаръци за любовта си. Не са като онези от френския град Париж.
	— Ти не знаеш руски — поклати глава Ераст Петрович. — Как се разбра с нея?
	— Аз и френски не знаех. Но да се разбереш с жена не са нужни думи — дълбокомислено заяви той. — Най-важното е дишането и погледът. Ако дишаш шумно и бързо, жената отгатва, че си влюбен в нея. А с очите се прави така — той присви бездруго тесните си очички и те изведнъж като че ли някак заблещукаха. Фандорин само изхъмка. — След туй остава малко да я поухажваш — и жената вече не може да ти устои.
	— Ти как я поухажва?
	— За всяка жена се иска подход, господарю. Слабите обичат сладкиши, дебелите — цветя. На тази прекрасна жена, която избяга, щом чу стъпките ви, подарих магнолия, после й направих масаж на врата.
	— Откъде й намери магнолия?
	— Там — посочи Маса някъде надолу — има ги в саксии.
	— А масажът за какво е?
	Слугата погледна със съжаление господаря си.
	— Масажът на врата преминава в масаж на раменете, после в масаж на гърба, после…
	— Ясно… Можеш да не продължаваш. Подай ми по-добре ковчежето с гримьорските принадлежности.
	Маса се оживи:
	— Приключение ли ще имаме?
	— Аз, а не ние. И знаеш ли какво? Сутринта не успях да направя гимнастика, а трябва да съм във форма днес.
	Японецът засъблича памучния халат, който обикновено носеше в стаята.
	— Господарю, по тавана ли ще тичаме или пак ще се бием? Давайте по тавана. Тук стената е много удобна.
	Фандорин огледа стената с тапета, гипсовия таван и се почуди:
	— Доста е високо. Поне дванайсет шаку*. Добре, да пробваме.
	[* Около 3,60 м (шаку = 30,3 см). — Б.пр.]
	Маса вече стоеше само с набедрена превръзка. На челото си беше завързал чиста бяла кърпа, на която с червен туш беше изписан йероглифът „усърдие“. А Ераст Петрович си сложи тясно раирано трико, обу си гуменки, после малко поскача, покляка и изкомандва:
	— Ичи, ни, сан*!
	[* Едно, две, три (яп.). — Б.пр.]
	Двамата едновременно се засилиха, втурнаха се нагоре по стената и малко преди тавана се отблъснаха вертикално. Направиха салто във въздуха и се приземиха.
	— Господарю, аз стигнах до по-високо — ей до онази розичка, а вие две розички по-надолу — гордо посочи тапета Маса.
	Вместо отговор Фандорин пак извика:
	— Ичи, ни, сан!
	Повториха главоломния номер и този път слугата докосна с крак тавана, преди да направи кълбо.
	— Аз го стигнах, вие не! — съобщи той. — Хем краката ви са много по-дълги от моите.
	— Ти си от каучук — изропта леко задъхан Фандорин. — А сега да се бием.
	Японецът се поклони и без особено желание зае бойна поза: краката присвити в коленете, ходилата отворени, ръцете отпуснати.
	Ераст Петрович подскочи, превъртя се във въздуха и доста силно перна с платненката по главата съперника си, който не успя да се дръпне.
	— Попадение едно! — викна той. — Давай!
	Маса направи разсейващо движение — махна си бялата лента от челото и я захвърли встрани, — а когато Фандорин неволно проследи с поглед летящата вещ, слугата с гърлен вик се приплъзна по пода и се опита с крак да го удари под глезена. Ераст Петрович обаче в последния момент отскочи назад и дори успя леко да цапне противника с длан през ухото.
	— Попадение две!
	Японецът ловко се изправи и заситни в полукръг из стаята. Фандорин пристъпваше от крак на крак, вдигнал длани нагоре до кръста си.
	— О, господарю, съвсем забравих — обади се Маса, без да спира. — Как можах! Преди един час дойде да ви търси една жена. Цялата в черно.
	Ераст Петрович отпусна ръце:
	— Каква жена?
	И веднага го застигна шут в гърдите. Той полетя към стената, а Маса с възторг извика:
	— Попадение първо! Нито млада, нито хубава. Дрехите й бяха черни. Не я разбрах какво иска и тя си отиде.
	Фандорин потриваше удареното място на гърдите си.
	— Крайно време е да научиш руски. Докато ме няма, вземи речника, който ти подарих, и запамети осемдесет думи.
	— И четирийсет стигат! — възмути се Маса. — Просто ми отмъщавате. Аз две думи още днес научих: _„мирисък“_ е уважаеми господине и _„китайте“_ е на руски японец.
	— Досещам се кой ти е бил учител. Само да съм те чул с това „мирисък“! Осемдесет думи, казах, осемдесет. Следващия път ще се биеш честно! — Ераст Петрович седна пред огледалото и се захвана с грима.
	Прехвърли няколко перуки и избра тъмноруса на среден път с коса на венец до под ушите. Среса надолу засуканите си черни мустачки и отгоре залепи по-светли и буйни, залепи си и гъста метлообразна брада. Боядиса си веждите в съответния цвят, помръдна ги, изду устни, смрачи поглед, пощипна румените си бузи, седна по-разпасано на стола и изведнъж като по вълшебство се превърна в нахакан дребен търговец от Охотний ряд.


	Минаваше седем вечерта, когато пред немския ресторант „Алпийска роза“ на „Софийка“ спря лакиран кабриолет със стоманени ресори, гривите на черните коне с вплетени алени панделки, спиците на колелата боядисани в охра. Конярят спря с оглушително „тпру“ конете и дори изплющя с камшика.
	— Събудете се, ваша милост, стигнахме по живо — по здраво.
	Отзад на плюшената седалка похъркваше пасажерът — млад търговец с дългопол син сюртук, малинов жакет и ботуши с издути кончови. На главата си беше накривил лъскав цилиндър. Гуляйджията открехна мътни очи, хлъцна:
	— К-къде?
	— Където ми наредихте, ваша милост. Ей ви я „Розата“.
	Пред прословутия московски ресторант се беше строила върволица от коли. Файтонджиите недоволно поглеждаха шумния си събрат — крещи, трещи с камшика, само плаши кончетата. Един от тях, младеж в кожена куртка с обръснато нервно лице отиде при гръмогласния и сърдито му се скара:
	— Какво плющиш, да не си на цигански панаир? Я по-кротко — като всички… — и тихо добави: — Заминавай, Синелников, докара го, сега изчезвай, не привличай вниманието. Тук съм с каляската. Предай на Евгений Осипович, че всичко върви по план.
	Търговецът скочи на тротоара, залитна, отпрати с жест кочияша:
	— Разкарай се! Тук оставам…
	Онзи пак изплющя с камшика, свирна разбойнически и се понесе, а гуляйджията направи няколко несигурни крачки и се олюля. Бръснатият го подхвана:
	— Да ви помогна, ваша милост. Да се не препънете… — грижовно го поведе за лакътя и му зашепна в скороговорка: — Агент Клюев, ваше високоблагородие. Онази там е моята каляска, с рижавото конче. Ще чакам на капрата. При задния вход е агент Незнамов. Препасал е престилка, прави се на точилар. Обектът пристигна преди десет минути. Маскирал се е с рижа брада. Видя ми се много нервозен. И е с оръжие — издуто му е при мишницата. А това ви праща негово превъзходителство — току до входа ловко му пъхна в джоба сгънато на осем листче, свали си каскета и ниско се поклони, но не получи нито грош и ядно подвикна пред затворената под носа му врата. Сподирен от подигравките на файтонджиите („Какво бе, хитрец, изкара ли някоя копейка?“), се помъкна обратно към каляската и мрачно се качи на капрата.
	Ресторант „Алпийска роза“, общо взето, минаваше за прилично европейско заведение. Поне през деня. Сутрин и на обед го посещаваха най-вече московски немци — и търговци, и чиновници. Хапваха свински джолан с кисело зеле, пиеха истинско баварско пиво, четяха берлински, виенски и рижки вестници. Но привечер скучните бираджии се прибираха да си прегледат ведомостите, да се наядат и още по светло да си легнат, а в „Розата“ започваше да се стича по-ведра и по-щедра публика. Пак преобладаваха чужденците, но от по-безгрижните, които при това предпочитаха да се развличат не по руски, а по европейски маниер, без пиянски викове и разюзданост. Дойдеха ли руснаци, беше по-скоро от любопитство, а някои и за да послушат как пее мадмоазел Ванда.
	Търговецът спря в мраморното фоайе, хлъцна, огледа колоните и стълбите с килима, хвърли на лакея ослепителния си цилиндър и повика салонния управител.
	Първо му мушна банкнота, после му дъхна с конячните пари и заповяда:
	— Искам маса, айне-цвайне-швайне, и не да ме забуташ някъде си, дето никой не ще да сяда, а сам да си я избера…
	— Много е пълно — вдигна рамене салонният управител, който, макар и немец, говореше руски като истински московчанин.
	— Ще ми намериш! — размаха му пръст пияният. — Че ще ти излезе през носа. И такова, къде ви е нужникът?
	Салонният управител направи знак на лакея, който най-почтително проводи скандалния посетител до тоалетната, направена по последна европейска мода: с фаянсови писоари, течаща вода и умивалници с огледала. Но разпасалият се клиент не обърна внимание на европейската техника, а остави лакея да го чака отвън, извади сгънатото листче и съсредоточено сбърчил вежди, взе да чете. Това беше разшифровка на телефонен разговор.

	2 часът и 17 минути на обед. Абонат едно — от мъжки пол, абонат две — от женски пол.

	А1: Госпожице, дайте ми номер 762… „Англия“? Обажда се Георг Кнабе. Моля да извикате госпожа Ванда.
	Глас (полът не е уточнен): Един момент.
	А2: Ванда е на телефона. Кой се обажда?
	А1 (бележка отстрани в полето — „Оттук нататък всичко е на немски“): Аз съм. Търся ви спешно. Много е важно. Само ми кажете, направихте ли му нещо? Знаете за кое говоря. Да или не? Истината, умолявам ви!
	А2 (след продължителна пауза): Онова, за което говорите, не съм го направила. Всичко стана от само себе си. Какво ви е? Гласът ви звучи така…
	А1: Наистина ли нищо? Ох, слава Богу! Не можете да си представите в какво положение съм. Тога е кошмар.
	А2: Много се радвам. (Следва нещо неясно.)
	А1: Не се шегувайте. Всички се отрекоха от мен. Вместо похвала за проявената инициативност — черна неблагодарност. И дори по-лошо. Може да стане така, че въпросното събитие, вместо да предотврати конфликта, напротив, ще го предизвика — така ми предадоха. Но вие нищо не сте направили, нали?
	А2: Казах ви — не.
	А1: А къде е шишенцето?
	А2: Тук, при мен. И си е запечатано.
	А1: Трябва да си го прибера. Още днес.
	А2: Днес пея в ресторанта и не мога да си тръгна. И без това пропуснах две вечери.
	А1: Знам. Ше дойда. Вече запазих маса. Не се учудвайте — ще се дегизирам. Необходимо е за конспирация. Вземете шишенцето. И още нещо, фройлайн Ванда, напоследък взехте много да си позволявате. Внимавайте, аз не съм човек, с когото да си играете игрички.
	(А 2 затваря, без да отговори.)

	Стенография и превод от немски — агент Юлий Шмит.

	Отдолу с наклонен гвардейски почерк беше дописано:

	„Да не я очисти в паниката?
	Е. О.“

	Търговецът излезе от тоалетната явно освежен. Салонният управител го въведе в ресторанта. Пияният огледа с мътни очи масите с ослепително бели покривки, искрящи от сиянието на среброто и кристала. Изплю се на блестящия паркет (салонният управител изтръпна) и накрая посочи с пръст маса до стената (свободна за щастие). Отляво — двама студенти богаташчета разсмиваха две млади модистки — шивачки или шапкарки, отдясно — господин с рижа брада и карирано сако. Седи, гледа сцената, пие мозелско.
	Ако не беше предупреждението на агент Клюев, Фандорин никога нямаше да познае хер Кнабе. И той майстор на макиажа. Е, като се има предвид основната му професия, нищо чудно.
	В ресторанта екнаха откъслечни, но бурни ръкопляскания. На подиума излезе Ванда — стройна, стремителна същинско вълшебно змейче в бляскавата си рокля.
	— Кльоща, какво толкова? — изпуфка пълничката на съседната маса, обидена, че двамата студенти впериха очи в певицата.
	Ванда огледа ресторанта със сияещи, широко отворени очи и без предварителни думи, без музикални увертюри тихо запя — пианистът акомпаниатор подхвана мелодията и заоплита в нежни дантели ниския глас, който проникваше направо в сърцата.

	На кръстопът погребват
	тоз, който се убие сам;
	и расне синьо цвете,
	нещастно, грешно цвете там.

	На кръстопътя спрях се,
	сред нощ студена скръбно-ням;
	люлей се в светлината лунна
	нещастно, грешно цвете там.

	Странен избор за ресторант, помисли си Фандорин, заслушан в немските думи на песента. Това май беше по Хайне*?
	[* „На кръстопът погребват…“ — превод Гео Милев. — Б.пр.]
	В залата настъпи тишина, после всички едновременно заръкопляскаха, а ревнивата модистка дори извика „браво!“. Ераст Петрович се усети, че излиза от ролята, но май никой не беше забелязал неуместно сериозния израз, изписан на пиянската физиономия. Поне рижебрадият, който седеше на масата отдясно, не отделяше очи от сцената.
	Още звънтяха последните акорди на скръбната песен, а Ванда вече щракаше с пръсти, сменяйки ритъма. Пианистът тръсна рошава глава, прескочи края, стовари и двете си ръце върху клавишите и публиката се полюшна на столовете в такт с огнения парижки шансон.
	Някакъв руски господин с вид на фабрикант извърши странна поредица от действия: привика цветарката, взе от кошницата букет теменужки, обви го с банкнота от сто рубли и го прати на Ванда. Тя, без да спира да пее, вдъхна аромата и отпрати букетчето обратно заедно с парите. Фабрикантът, който до този момент се беше държал като крал, видимо се притесни и обърна една след друга на екс две пълни чаши водка. Околните, кой знае защо, го поглеждаха иронично.
	Ераст Петрович си влезе в ролята. Малко се направи на шут: наля шампанско в чаена чаша, оттам — в чинийката, наду бузи и отпи — съвсем малко, да не го хване, но с шумно сърбане. Поръча на сервитьора още шампанско („Ама не руско, а истински мое`т“) и печено прасенце, но първо да му го донесат живо, за да го види („Че ви знам аз вас, швабите, ще извадите свинско от мразилника“). Сметката му беше проста: докато намерят живо прасе, така или иначе ще се е стигнало до някаква развръзка.
	Маскираният Кнабе хвърляше недоволни погледи към съседа си, но иначе не прояви голям интерес към него. Резидентът четири пъти извади джобния си часовник, личеше, че е напрегнат. В осем без пет Ванда съобщи, че пее последна песен преди почивката, и подхвана сантиментална ирландска балада за Моли и любимия й, който не се върнал от войната. Някои от посетителите се просълзиха.
	Сега ще допее песента и ще седне при Кнабе, предположи Фандорин и се подготви: захлупи чело на лакътя си като в пиянска дрямка, но отметна косата от дясното си ухо и според правилата на концентрацията изключи всичките си сетива освен слуха. Тъй да се каже, целият стана дясно ухо. По този начин гласът на Ванда сякаш долиташе отдалече, но пък ясно долавяше и най-тихия звук откъм масата на хер Кнабе. Немецът се въртеше неспокойно, скърцаше със стола, стържеше с подметките, изведнъж потропнаха токове. Ераст Петрович за всеки случай обърна глава, отвори око — и точно навреме, за да види, че рижебрадият тайно се шмугва в страничната врата.
	Гръмнаха аплодисменти.
	— Богиня! — извика разчувстван единият студент. Модистките пляскаха с всичка сила.
	Спешното измъкване на хер Кнабе никак не се хареса на колежкия асесор. Заедно с маскировката и фалшивото име това му се видя доста тревожно.
	Търговецът рязко стана, катурна стола, сърдечно сподели с веселата компания на съседната маса:
	— Отивам да пусна една вода — и преплитайки крачки, потегли към страничния изход.
	— Господине! — застигна го сервитьорът. — Тоалетната не е там.
	— Чупка — бутна го варваринът, без да се обърне, — ще пикам където си искам.
	Сервитьорът застина в потрес, а търговецът продължи с големи крачки. Лоша работа! Трябва да побърза. Ванда вече се скри зад кулисите.
	Но точно при вратата изникна нова пречка — на капризния клиент му се носеше поръчаното живо прасе, което квичеше от ужас.
	— Ето, както сте го заръчали — гордо представи трофея си запъхтяният готвач. — Живо. Цяло ли да го печем?
	Ераст Петрович погледна отчаяните розови оченца и изведнъж съжали горкото прасенце, родено на този свят само за да го изплюска някой гладник.
	— Много е малко — ревна търговецът, — пущи го да трупне сланинка!
	Готвачът обезсърчен притисна до гърдите си сукалчето, а деребеят се удари с рамо в касата на вратата и изхвърча в коридора.
	Така, трескаво премисляше той, вдясно е фоайето, значи служебните помещения и гримьорната на Ванда са вляво.
	Втурна се на бегом по коридора. Някъде от тъмното иззад ъгъла се чу вик и шум.
	Ераст Петрович сви натам и видя, че рижебрадият е хванал Ванда отзад, затиска й устата с ръка, а с другата е посегнал към гърлото й с тясно метално острие. Ванда задържаше с две ръце косматата рижава китка, но разстоянието до тънката й шия бързо намаляваше.
	— Стой! Полиция! — с прехрипнал от вълнение глас извика Фандорин и в този миг хер Кнабе с невероятно бърза реакция бутна отбраняващата се Ванда право срещу него. Ераст Петрович неволно обхвана с ръце слабите й рамене, а тя, цяла разтреперана, се вкопчи с мъртва хватка в спасителя си. Немецът с два скока ги задмина и се понесе по коридора, бъркайки същевременно под мишницата си. Фандорин забеляза как ръката му измъкна нещо черно и едва успя да бутне Ванда на пода, а той се стовари отгоре й. След още секунда куршумът щеше да ги прониже и двамата. За миг колежкият асесор оглуша от грохота, изпълнил тесния коридор. Ванда изпищя от ужас и се загърчи под него.
	— Аз съм, Фандорин — изпъшка той и се надигна. — Пуснете ме.
	Успя да се изправи, но Ванда, просната на пода, здраво го държеше за глезена и истерично хлипаше:
	— Защо го прави, защо? Не, не ме изоставяйте.
	Нямаше смисъл да си дърпа крака — певицата се беше вкопчила в него на живот и смърт. Затова Ераст Петрович с преднамерено равнодушен глас й обясни:
	— Вие си знаете защо. Слава Богу, размина се.
	Той деликатно, но решително отвори пръстите й и се стрелна да настигне резидента. Нищо, нали Клюев е на входа. Той е опитен агент, няма да го изпусне. Поне ще го задържи.
	Но когато Фандорин изскочи от сградата на крайречната улица, не откри нищо утешително. Кнабе вече се беше метнал на едноместната си каляска, тъй наречената „егоистка“, и подкара с камшика снажния кулест кон, който метна във въздуха предните си копита и така рязко препусна, че немецът се залепи на облегалката.
	Опитният агент Клюев седеше на тротоара, стиснал главата си с ръце, а между пръстите му се стичаше кръв.
	— Виноват, изпуснах го — тихо изстена той, — викам му: „Стой!“, а той с ръкохватката в челото…
	— Ставай! — Ераст Петрович дръпна ранения за рамото и го накара да се вдигне. — Ще го изпуснем!
	Клюев надмогна болката, размаза кръвта по лицето си и леко на верев защапука към каляската.
	— Няма нищо, само ми се мержелее пред очите — измънка той и се качи на капрата.
	Фандорин скочи зад него, Клюев опъна юздите и рижавото конче звучно изчатка по дървената настилка, постепенно ускорявайки ход. Но бавно, прекалено бавно. „Егоистка“-та имаше преднина поне трийсет метра.
	— Давай! — викна Фандорин на посърналия Кпюев — Давай!
	Двете каляски с бясна скорост — покрай къщи, магазини, слисани минувачи — излетяха от малката „Софийка“ на широката „Лубянка“ и тук вече преследването стана истинско. Стражарят на пост срещу „Фото Мьобиус“ наду гневно свирката и размаха юмрук на нарушителите, но нищо повече. Ех, да имаха сега телефонен апарат у себе си, размечта се Фандорин, можеше да се обадят на Караченцев да изпрати от жандармерийското управление няколко каляски и да приклещят хер Кнабе. Неуместна и глупава фантазия — единствената им надежда сега беше рижото конче. А то, миличкото, не се щадеше, препускаше яко, мяташе грива и хвърляше по някой кос поглед назад с безумно опулено око: дали да не напъна, един вид, още повече? Давай, миличък, напъни, примоли се Ераст Петрович. Клюев малко се беше съвзел и прав на капрата, въртеше камшика и така подвикваше, сякаш по тихата вечерна улица препускаше цяла дива орда.
	Разстоянието започна да се скъсява, Кнабе тревожно се озърна един-два пъти и май разбра, че не може да избяга. На около десет метра от тях резидентът се обърна, изпъна назад револвера с лявата си ръка и стреля. Клюев се приведе.
	— Бива си го проклетника! Точно над ухото ми изсвистя. Стреля с армейски револвер. Гръмнете, ваше високоблагородие! Пушнете коня! Ще го изпуснем!
	— Коня пък защо, какво ни е крив? — изсумтя Фандорин и си спомни за прасенцето. Всъщност не би пожалил кулестия в името на отечеството, но уви, херщал-агентът не е пригоден за прицелна стрелби от такова разстояние. Не дай Боже, ще вземе да улучи самия хер Кнабе вместо кончето и ще провали цялата операция.
	На ъгъла на „Сретенски“ булевард немецът пак се обърна, този път се прицели по-точно и от цевта блъвна дим. В същия момент Клюев падна назад право върху Ераст Петрович. Едното му око гледаше уплашено колежкия асесор, вместо другото беше зейнала червена дупка.
	— Ваше високо… — шавна с устни и не довърши.
	Каляската кривна встрани и Фандорин беше принуден безцеремонно да бутне падналия. Хвана юздите, опъна ги — и точно навреме, че каляската щеше да се разбие в чугунения парапет на булеварда. Разгорещеният кон дръпна да продължи, но лявото предно колело се беше забило в подпорната колонка.
	Ераст Петрович се наклони над агента и видя, че единственото му око вече не е уплашено, а съсредоточено изцъклено, сякаш Клюев разглеждаше нещо интересно горе, по-интересно от небето и облаците.
	Фандорин машинално понечи да свали шапка, но шапка нямаше, защото прекрасният цилиндър беше останал в гардероба на „Алпийска роза“.
	Чудесен завършек, няма що — агентът убит, Кнабе се измъкна.
	А къде се е измъкнал впрочем? Освен в дома си на „Каретна“ резидентът нямаше къде да иде. Непременно трябваше да се отбие там поне за пет минути — да си вземе резервните документи, пари, да унищожи компрометажа.
	Нямаше за кога да оплаква убития — хвана го под мишниците, измъкна го от каляската и го подпря на парапета.
	— Почакай ме тук, Клюев — прошепна колежкият асесор и без да обръща внимание на онемелите от ужас и любопитство минувачи, се качи на капрата.
	Пред входа на красивия дом за наематели, където на третия етаж живееше представителят на банкерска къща „Кербел унд Шмит“ беше спряла познатата „егоистка“. Запененият кулест кон нервно пристъпваше на място и поклащаше мократа си глава.
	Фандорин нахълта във входа.
	— Стой, къде? — хвана го за ръката бузест портиер, но вместо отговор и обяснения последва мълниеносен удар в скулата и той отхвърча встрани.
	Горе хлопна врата. Май точно на третия! Ераст Петрович запрескача стъпалата през две с херщала в ръка. Ще го гръмне два пъти — в лявата и в дясната китка. Хер Кнабе беше държал ножа в дясната ръка, а стреля с лявата. Значи си служи и с двете.
	А ето и вратата с медна табелка „Hans-Georg Knabe“. Фандорин дръпна бронзовата дръжка — не беше заключено. Продължи бързо, но нащрек, протегнал ръката с револвера.
	В дългия коридор беше сумрачно — само от прозореца в другия край влизаше малко светлина. Затова Ераст Петрович, готов за опасности отпред и отстрани, но не и отдолу, не забеляза в краката си нещо продълговато, спъна се и насмалко да се стовари. Веднага се приготви да стреля, но не се наложи.
	На пода лежеше по очи, с едната ръка напред новият му познайник с извърнати пешове на карираното сако. Мистика — беше първото, което си помисли Фандорин. Обърна го по гръб и веднага видя дървената ръкохватка на нож за месо, щръкнала отдясно между ребрата му. Явно нямаше никаква мистика. Резидентът беше убит и както можеше да се досети по бликащата от раната му кръв, убит току-що.
	Фандорин хазартно присви очи и се втурна през стаите. Навсякъде цареше погром, всичко беше обърнато с краката нагоре, книгите разхвърляни по пода, в спалнята като лятна виелица хвърчеше пух от разпрания юрган. Но нямаше жива душа.
	Ераст Петрович погледна през прозореца в края на коридора и видя, че точно под него е покривът на пристройката. Аха…
	Скочи на него с гръм и трясък. От покрива се разкриваше чудна гледка: ален залез над камбанариите и кулите на Москва, а през аленото — гарвани като черни знаци. Но колежкият асесор, иначе голям ценител на красотата, дори не погледна прекрасната панорама.
	Странна работа. Убиецът беше изчезнал, а от покрива нямаше къде да се дене. Не се е изпарил към небето я!


	След два часа жилището на „Каретна“ беше неузнаваемо. В малките стаи сновяха криминалисти, шифровчици номерираха и събираха в папки всички открити книжа. Жандармерийският фотограф снимаше трупа от всички страни. Шефовете — полицейският началник, ръководителят на секретното отделение на губернската канцелария и чиновникът за специални поръчения — се бяха разположили в кухнята, защото обискът там вече беше приключил.
	— Какво смятат господа криминалистите? — попита Хуртински и смръкна малко енфие.
	— Картинката е ясна — сви рамене Караченцев. — Имитиран грабеж. Скалъпен като за идиоти. Всичко е разнебитено, но нищо ценно не е взето. И тайниците са недокоснати: оръжието, книгата с шифри, техническите средства — всичко си е на място. Сигурно са се надявали, че няма да ги открием.
	— Апчи! — гръмогласно кихна надворният съветник, но не се чуха пожелания за здраве.
	Генералът му обърна гръб и продължи към Фандорин:
	— И най-„правдоподобният“ детайл — оръжието на убийството. Ножът е взет оттам — посочи кукичките с окачени различни по размер ножове. Едната кукичка беше празна. — Все едно плячкаджията е грабнал първото, което му е попаднало. Чисто немска недодялана хитрост. Ударът в черния дроб е абсолютно професионален. Някой е причакал нашия хер Кнабе в тъмния коридор.
	— Но кой? — попита Пьотър Пармьонович и акуратно смръкна с другата ноздра.
	Полицейският началник не го удостои с отговор и се наложи Ераст Петрович да обяснява:
	— Свой най-вероятно. Д-друг май няма кой.
	— Стреснали са се швабите, страх ги е от дипломатически скандал — кимна Евгений Осипович. — Грабежът е фикция, естествено. Защо трябва да се кълца пухеният юрган? Не, само покриват следите. Лошо, майне херен, къде ви е християнството — собствения си резидент да заколите като свиня. Но разбирам причините за паниката. Ако нещата се разкрият, тук не на скандал — на война ще замирише. Престарал се е капитанът от генщаба, просто се е главозамаял. Прекомерното усърдие е опасно нещо. Така му се пада на кариериста. Но, господа, ние нашата работа сме си я свършили. Случаят със смъртта на генерал Соболев е изяснен. Нататък да решава височайшето началство. Какво ще правим с Ванда?
	— Т-тя няма вина за смъртта на Соболев — каза Фандорин, — а за контактите си с немския резидент получи достатъчно наказание. За малко да плати с живота си.
	— Певачката да не я закачаме — подкрепи го Хуртински. — Че ще изплуват разни подробности, а не е нужно.
	— И така — тегли чертата полицейският началник, който явно си нахвърляше вече наум рапорта за висшестоящите, — следствието само за два дни разкри целия низ от събития. Немският резидент Кнабе в желанието си да блесне пред началството самостоятелно решава да очисти най-забележителния руски пълководец, всепризнат водач на руската националистическа партия и всеизвестен с войнстващия си антигерманизъм. Научил за предстоящото идване на генерала в Москва, Кнабе му праща леконравна дама, на която е връчил шишенце с някаква силна отрова. Агентката не пожелава или не успява да я използва. Понастоящем запечатаното шишенце й е иззето и се намира в Московското губернско жандармерийско управление. Смъртта на генерала настъпва по естествени причини, обаче Кнабе не го знае и бърза да докладва в Берлин за проведената акция в очакване на награда. Берлинското началство изпада в ужас и предвид възможните последици от подобно политическо убийство решава незабавно да се отърве от прекалено предприемчивия резидент. Речено — сторено. Непосредствен повод за дипломатически действия срещу германското правителство няма, още повече че покушението фактически не се е състояло — и завърши с обичайния си нерапортен тон: — Фатално стечение на обстоятелствата погуби чевръстия хауптман*. Така му се пада, мерзавец!
	[* Hauptmann — капитан (нем.). — Б.пр.]
	Хуртински стана:
	— Амин. Е, господа, приключвайте тук, аз с ваше позволение тръгвам. Негово сиятелство очаква да му докладвам.


	Ераст Петрович се прибра в хотела късно след полунощ. Маса стоеше неподвижно в коридора пред вратата.
	— Господарю, тя пак е тук — лаконично съобщи японецът.
	— Кой?
	— Жената в черно. Влезе и не си отива. Погледнах в речника, казах й, че не знам кога ще си дойдете: „Господин сига няма. Посли има.“ Тя седна и седи. Три часа седи, а аз стоя тук.
	Ераст Петрович с въздишка открехна вратата и надникна през пролуката. До масата с ръце в скута седеше златокоса девойка с траурна рокля и широкопола шапка с черна воалетка. Видя притворените й клепачи с дълги мигли, тънкия нос с малка гърбица, красивия овал на лицето. Дочула скръцването, непознатата вдигна очи и Фандорин замря — толкова бяха прекрасни.
	Неволно се дръпна от вратата и изсъска на Маса:
	— Ти ми каза, че не е млада. А тя е най-много на двайсет и пет години.
	— Европейските жени изглеждат толкова повехнали — поклати глава слугата, — а и двайсет и пет години, господарю — това млада ли е?
	— И ми каза, че не е хубава.
	— Не е хубава, горката. Жълти коси, голям нос и воднисти очи — точно като вашите, господарю.
	— Абе да — прошепна засегнат колежкият асесор. — Само ти си ни красавец.
	Още веднъж въздъхна дълбоко, но вече в съвсем друг смисъл, и влезе в стаята.
	— Господин Фандорин? — девойката стана рязко. — Нали вие водите разследването, свързано със смъртта на Михаил Дмитриевич Соболев? Гукмасов ми каза.
	Ераст Петрович мълчаливо кимна и погледна непознатата в лицето. Съчетание на воля и нежност, ум и женственост — това не се среща често в женските черти. Госпожицата малко му заприлича на Ванда, но в линията на устата й нямаше и помен от жестокост и цинична насмешливост.
	Нощната посетителка се доближи до младия мъж, погледна го в очите и с потръпнал глас — дали от сдържани сълзи, дали от ярост — попита:
	— Известно ли ви е, че Михаил Дмитриевич е убит?
	Фандорин се намръщи.
	— Да, да, убит — очите й трескаво пламтяха, — заради проклетата чанта!


	Глава седма
	В която всички скърбят, а Фандорин губи ценно време

	В неделя от ранно утро в безметежното и белезникаво заради яркото слънце московско небе отекваше камбанен звън. И случиха на хубаво време, и златните кубета на безбройните храмове така сияеха, че направо ти идваше да зажумиш — но тъга и студ изпълваха душата на града, разпрострян върху хълмовете. Унило и жално бучаха славните камбани — Москва молебствено оплакваше починалия раб Божи Михаил.
	Покойният повечето време бе живял в Петербург, по-рядко идваше в старата столица, ала Москва го обичаше много по-всеотдайно от студения официозен Питер, по женски предано, без много да преценява качествата на кумира си. Достатъчно й беше, че е красавец и славен победител, а най-вече московчани го обичаха, защото го чувстваха като истински руски човек, без чуждоземски фанфаронства и преструвки. Затова литографически портрети на Белия генерал с буйна брада и остра сабя висяха почти във всеки московски дом — и на чиновниците, и на търговците, и на занаятчиите.
	Такава скръб не помнеше градът дори миналия март, когато отслужваха панихиди за злодейски убития император Александър Освободителя и после цяла година пазиха траур — не се контеха, не устройваха тържества, не си правеха прически и не играеха комедии.
	Още много преди през центъра да тръгне погребалната процесия към Червените врата, където в храм „Три светители“ щеше да се отслужи опелото, тротоарите, балконите и дори покривите по „Театралний проезд“, „Лубянка“ и „Мясницка“ бяха претъпкани от хора. Момчетата се бяха изкатерили по дърветата, най-лудите глави — по улуците. По целия път на катафалката се бяха строили в шпалир гарнизонните войски и възпитаниците на Александровското и Юнкерското училище. На Рязанската гара вече чакаше траурният влак с петнайсет вагона, украсени със знамена с георгиевски кръстове и дъбови листа. Щом Петербург не желаеше да се прости с героя, ще му се поклони майчина Русия — точно в сърцето и, между Москва и Рязан, в село Спаское, Раненбургска околия, генералът щеше да намери вечния си покой.
	Шествието се проточи близо верста*: над двайсет души носеха само възглавничките с ордените на покойния. Лично командващият Петербургското военно окръжие Ганецки, генерал от инфантерията, пристъпяше със „Звезда Свети Георгий“ първа степен. И венци, венци! Големи венци от търговците от Охотний ряд, от Английския, клуб, от Управата на московския еснаф, от кавалерите на Георгиевския орден — нямаха чет. Пред катафалката — оръдеен лафет, застлан с червено кадифе и увенчан със златен балдахин — се движеха каляските на херолдите с обърнати факли, после отговорниците на погребението: генерал-губернаторът и военният министър. Зад ковчега на черна арабска кобила яздеше великият княз Кирил Александрович, брат на императора и негов личен представител. Зад него адютантите водеха за юздата белоснежния Баязид, прочутия ахалтекинец на Соболев, сега с траурно покривало. А зад него с бавна маршова стъпка се движеше почетният караул, носеха още венци, по-скромни, и със свалени шапки следваха важните персони — сановници, генерали, съветници от Градската дума, богаташите. Величествено, безподобно зрелище.
	[* Верста — 1070 м. — Б.ред.]
	Юнското слънце сякаш се засрами от неуместната си лъчезарност и се скри зад облак, денят помръкна и когато процесията стигна до Червените врата, където хлипаше и се кръстеше стохилядна тълпа, запръска ситен плачлив дъждец. Природата доби хармония с общото настроение.
	Фандорин си проправяше път през навалицата да издирва полицейския началник. Още след седем сутринта, рано-рано, беше го потърсил у дома, на „Тверской“ булевард, но закъсня — казаха му, че негово превъзходителство вече е тръгнал за „Дюсо“. Такъв ден, такава отговорност! — и за всичко отговаря той, Евгений Осипович.
	Оттам нататък всичко тръгна наопаки. На входа на „Дюсо“ жандармерийският капитан го уведоми, че „генералът току-що бил тук и заминал за управлението“. В управлението на „Малая Никитская“ също го нямаше спешно отишъл да въведе ред пред храма, където имало опасност хората да се изпозадушат в тълпата.
	Неотложния жизненоважен проблем можеше да реши генерал-губернаторът. Него нямаше нужда да го търси — ей го, яхнал с бронзова конногвардейска стойка сивия петнист жребец, оглавява траурната процесия. Как да го доближи?
	В черквата „Три светители“, където Фандорин успя да влезе с помощта на случайно срещнатия секретар на княза, не постигна по-голям успех. Благодарение на изкуството на „невидимите“ Ераст Петрович стигна почти до ковчега, но тук вече се натъкна на стена от гърбове. Владимир Андреевич стоеше до великия княз и херцог Лихтенбургски — тържествен, напомаден, със старчески сълзи в оцъклените очи. Нямаше никаква възможност да говори с него, а дори да имаше, надали сега генералът можеше да прецени важността на въпроса.
	Почти разплакан от безсилието си, Фандорин изслуша трогателната реч на негово преосвещенство Амвросий, който говореше за неведомите пътища Господни. Блед от вълнение кадет издекламира с ясен глас дълга стихотворна епитафия, която завършваше с думите:

	От него бягаха във страх
	надменните му врагове;
	Сега е тлен, сега е прах,
	ала духът му ни зове!

	Всички наоколо пак се просълзиха. Зашумоляха с носните кърпи. Церемонията вървеше подобаващо тегаво.
	А времето летеше.


	Снощи Фандорин научи нови подробности, които му разкриха случая в съвсем друга светлина. Късната гостенка, която незапознатият с европейския канон слуга бе сметнал за възгрозна и на години, а господарят му, склонен към романтизъм, за интригуваща и прекрасна, се оказа Екатерина Александровна Головина, преподавателка от Минската девическа гимназия. Въпреки нежната си конструкция и преживяното сътресение Екатерина Александровна се изразяваше с необичайна за гимназиална учителка решителност и прямота — може би си беше такава по природа, може би мъката я беше ожесточила.
	— Господин Фандорин — подхвана тя, изговаряйки отчетливо всяка сричка, — още отначало трябва да ви обясня какви отношения ме свързваха с… с… покойния — едва изрече думата. Страдалческа бразда прекоси високото й чисто чело, но гласът й остана твърд. Спартанка, помисли си Ераст Петрович. Чиста спартанка. — Иначе няма да разберете защо са ми известни неща, които никой друг не знаеше, дори най-близките помощници на Михаил Дмитриевич. Ние с Мишел се обичахме. — Госпожа Головина го погледна изпитателно и явно неудовлетворена от любезно-внимателния израз на лицето му, намери за необходимо да уточни: — Бях негова възлюбена.
	Тя притисна до гърдите си свити юмруци и в този момент пак му се стори, че прилича на Ванда, когато тя говореше за свободната любов — същото предизвикателство и готовност да посрещне оскърбленията. Учителката въздъхна и още веднъж обясни на тъпоумника:
	— Съжителствахме като мъж и жена, разбирате ли? Затова той беше по-откровен с мен, отколкото с останалите.
	— Разбрах, госпожо, продължавайте — най-сетне отвори уста Фандорин.
	— Но вие знаете, че Мишел имаше законна съпруга — реши да прецизира все пак Екатерина Александровна, демонстрирайки с целия си вид, че желае да избегне всякакви недомлъвки и ни най-малко не се срамува от положението си.
	— Зная, княжна Титова. Но Михаил Дмитриевич отдавна се беше разделил с нея, тя даже не е п-пристигнала за погребението. Разкажете за чантата.
	— Да-да — обърка се Головина, — но искам всичко по реда си. Защото първо трябва да ви обясня… Преди един месец се скарахме с Мишел… — тя се изчерви. — С една дума, разделихме се и оттогава не сме се виждали. Той замина на маневри, после се върна в Минск за един ден и веднага…
	— Известни са ми придвижванията му през последния месец — учтиво, но непреклонно върна той събеседницата към основната тема.
	Тя помълча, после отсече:
	— А известно ли ви е, господине, че през май Мишел осребри всичките си акции и ценни книжа, изтегли всичките си пари, ипотекира рязанското си имение и дори взе голям заем от банката?
	— Защо? — сви вежди Ераст Петрович.
	Екатерина Александровна сведе очи:
	— И аз не знам. Имаше някакво много важно начинание, в което не пожела да ме посвети. Сърдех се, карахме се… никога не съм споделяла политическите му възгледи — Русия за руснаците, обединено славянство, собствен неевропейски път и подобни дивотии. Последната ни и окончателна караница пак отчасти беше за това. Но имаше и нещо друго… чувствах, че вече не съм на първо място в живота му. Беше се появило нещо по-значително от мен… — тя пламна цялата. — Или някой, а не нещо… Добре, това е несъществено. Същественото е — тя сниши глас, — че всички пари бяха в една чанта, която Мишел си беше купил по време на последното пътуване в Париж през февруари. Кафява, кожена, с две сребърни закопчалки с малки ключета. Фандорин присви очи да си припомни дали бяха открили такава чанта сред вещите на покойния при огледа на стая 47. Не, определено не.
	— Казваше, че парите ще му трябват за пътуването в Москва и Петербург — продължи учителката. — Щеше да пътува в края на юни, веднага след приключване на маневрите. Не сте намерили чантата, нали?
	Ераст Петрович поклати отрицателно глава.
	— И Гукмасов ми каза, че е изчезнала. Мишел не я изпускал от очи през цялото време, а в хотела я заключил в сейфа — Гукмасов видял с очите си. А после… след… когато Прохор Ахрамеевич отворил сейфа, там имало само някакви книжа, но чантата я нямало. Той отначало не обърнал особено внимание, защото не е бил на себе си, пък и не знае дори каква сума имаше в чантата.
	— К-каква? — попита Фандорин.
	— Доколкото ми е известно, над един милион рубли — тихо каза Екатерина Александровна.
	Ераст Петрович свирна от учудване, за което незабавно се извини. Всички тези нови сведения никак не му се нравеха. Тайно начинание? Какво тайно начинание може да е имал генерал-адютантът, генерал от инфантерията и командващ корпус? И какви са тези книжа, дето се били намирали в сейфа, когато Фандорин в присъствието на полицейския началник провери сейфа, той беше празен. Защо Гукмасов е решил да скрие книжата от разследването? Това не е детска игра. А най-вече — огромната, просто невероятна сума. Защо му е била на Соболев? И въпросът на въпросите — къде е изчезнала.
	Екатерина Александровна погледна угриженото му лице и заговори бързо, поривисто:
	— Убили са го, знам. Заради този проклет милион. А после са имитирали по някакъв начин естествена смърт. Мишел беше силен, истински богатир, сърцето му можеше да издържи още сто години битки и потресения, той беше издръжлив по природа, създаден за битки.
	— Да — съчувствено кимна Ераст Петрович, — всички го казват.
	— Затова и не държах на брак — без да го изслуша, продължи порозовяла от бурните емоции Головина, — защото чувствах: нямам право, той е с друга мисия, не може да принадлежи на една жена, а огризки не искам… Господи, какво говоря. Простете ми… — тя закри с пръсти очите си и продължи по-бавно и мъчително: — Когато вчера получих телеграма от Гукмасов, веднага тръгнах за гарата. Още тогава не повярвах за сърдечната парализа, а като научих и за изчезналата чанта… убит е, сигурна съм — внезапно хвана Фандорин за ръката и той се учуди колко сила се криеше в тънките и китки. — Намерете убиеца. Прохор Ахрамеевич каза, че сте аналитичен гений, че всичко можете. Направете го. Той не може да е умрял от сърдечен удар, изключено Вие не го познавате така, както аз го познавах! — и най-накрая зарида, скрила по детски лице на гърдите му.
	Ераст Петрович непохватно я прегърна през раменете и си спомни как съвсем наскоро в съвсем друга ситуация беше прегърнал Ванда. Същото крехко, беззащитно телце, същият аромат на косите. Разбра защо Соболев се е поувлякъл по певицата — не може тя да не му е напомнила минската му любов.
	— Разбира се, че не го познавах като вас — меко отвърна Фандорин, — но го познавах достатъчно добре, за да се усъмня в естествената му кончина. Хора като него не умират от естествена смърт.
	Той настани в креслото ридаещата жена, разходи се из стаята и изведнъж плесна осем пъти с ръце. Екатерина Александровна подскочи и го погледна уплашено с блеснали от сълзите очи.
	— Не ми обръщайте внимание — побърза да я успокои Фандорин — Това е източно упражнение з-за концентрация. Помага да отхвърлиш второстепенното и да се съсредоточиш върху основното. Да вървим.
	Той бързо излезе в коридора, Головина смаяна се втурна подире му. Пътем Ераст Петрович рече на Маса, който чакаше отвън:
	— Вземи куфарчето с инструментите и ме следвай.
	Половин минута по-късно, когато Фандорин и спътницата му вече се спускаха по стълбите, японецът ги настигна и заситни, пъхтейки, подире им. Слугата носеше малко куфарче, в което се съхраняваше целият инструментариум, необходим за разследванията — множество полезни и дори незаменими средства на криминалиста.
	Във фоайето Фандорин повика нощния портиер и му нареди да им отвори стая 47.
	— Нямам възможност — разпери ръце служителят. — Господа жандармеристите я запечатаха и ми взеха ключа. — И додаде полугласно — Там е покойникът, царство му небесно. Рано сутринта ще дойдат да го нагласят. Нали заранта е погребението.
	— Запечатана ли? Добре че не са турили и почетен караул — изръмжа Фандорин. — Представяш ли си — почетен караул в стаята. Добре, аз ще отворя. Ти ела да ми осветиш.
	Колежкият асесор влезе в „соболевския“ коридор, без да му мигне окото, счупи печата, извади от куфарчето си връзка шперцове и след минутка вече беше в стаята.
	Портиерът страхливо погледна към затворената врата на спалнята, прекръсти се и запали свещите.
	Екатерина Павловна също се вторачи в белия правоъгълник, зад който лежеше балсамираното тяло. Гледаше го като хипнотизирана, устните й мърдаха беззвучно, но Фандорин нямаше време сега да се занимава с учителката и нейните преживявания — той работеше. Счупи втория печат със същата безцеремонност, но до шперца дори не прибягна — спалнята не беше заключена.
	— Какво стоиш? — нетърпеливо се огледа за портиера. — Ела със свещите. — И влезе в царството на смъртта.
	Ковчегът, слава Богу, беше затворен — иначе, вместо да си върши работата, може би щеше да се наложи да свестява госпожицата. При главата беше оставен отворен молитвеник и гореше дебела църковна свещ.
	— Госпожо — викна Фандорин в посока към гостната, — ще ви помоля да не влизате. Само ще ми се пречкате — и на японски нареди на Маса: — Дай фенера!
	И с английското електрическо фенерче се запъти право към сейфа. Светна в ключалката, рече през рамо:
	— Лупа номер четири.
	Тъй-тъй, цялата врата е в отпечатъци, кой ли не я е пипал. По-миналата година в Япония Ераст Петрович с помощта на професор Хардинг много успешно разследва загадъчно двойно убийство в английски сетълмент* по отпечатъци на пръстите, намерени на местопрестъплението. Новата метода предизвика истински фурор, ала да се направи в Русия дактилоскопична лаборатория и картотека ще отидат години. Ах, жалко — такива ясни отпечатъци. И то непосредствено до ключалката. Я да проверим какво имаме там вътре?
	[* Европейски квартал в някои източни градове. — Б.ред.]
	— Лупа номер шест.
	При силното увеличение много добре личаха пресни драскотини — значи не е отваряна с ключ, а с шперц. А освен това, странно, в ключалката личеше остатък от някакво бяло вещество. Фандорин извади малко от него с миниатюрната си пинсета, разгледа го. Май е восък. Интересно.
	— Там ли е седял? — чу отзад тънък напрегнат глас.
	Ераст Петрович недоволен се озърна. На вратата стоеше Екатерина Александровна, обхванала с длани лактите си, сякаш й беше студено. Тя не гледаше ковчега, дори се мъчеше да не му обръща внимание и разглеждаше креслото, на което уж бил умрял Соболев. Е, не й трябва да знае къде точно е умрял, помисли си Фандорин.
	— Помолих ви да не влизате тук! — скара й се той, защото в подобни случаи строгостта е по-полезна от съчувствието. Нека се подсети защо са тук посред нощ, да си спомни загиналия генерал. Да си спомни и да се вземе в ръце.
	Головина мълчаливо се обърна и излезе от стаята.
	— Седнете — високо й каза Фандорин, — работата може да се проточи.
	Щателният оглед на стаята му отне над два часа. Портиерът отдавна беше престанал да се плаши от ковчега, притихна в ъгъла и задряма. Маса следваше като сянка господаря си, тананикаше си и подаваше нужните инструменти. Екатерина Александровна повече не се появи в спалнята. Фандорин веднъж надникна да я види: седеше до масата, подпряла с ръце челото си. Тя сякаш усети присъствието му, вдигна очи, опари го с поглед, но нищо не попита.
	Чак на зазоряване, когато вече нямаше нужда от фенера, Фандорин откри следа. На перваза на последния прозорец вляво той откри лек отпечатък от обувка — тясна като женска, но обувката беше явно мъжка, през лупата дори успя да види следи от кръстчета и звездички. Ераст Петрович вдигна глава — малкото прозорче горе беше открехнато. Ако не беше отпечатъкът, нямаше да му обърне никакво внимание: прекалено тясно беше за промушване.
	— Ей, любезни — стресна той сънения портиер, — стаята почиствана ли е?
	— Съвсем не — потърка очи онзи, — какво почистване. Нали виждате — и кимна към ковчега.
	— А прозорците отваряни ли са?
	— Не мога да знам. Но надали. Където има покойник, не се проветрява.
	Ераст Петрович огледа и останалите два прозореца, но нищо друго интересно не откри. Към четири и половина се наложи да приключи огледа. Появи се гримьорът с помощниците си — да подготви Ахил за последния му път с колесницата.
	Колежкият асесор освободи служителя и се сбогува с Екатерина Александровна, без да й каже нищо. Тя здраво му стисна ръката, погледна го изпитателно в очите и преглътна излишните думи. Спартанка до мозъка на костите.
	Ераст Петрович нямаше търпение да остане сам — да обмисли резултатите от обиска, да подготви план за действие. Въпреки безсънната нощ изобщо не му се спеше и не усещаше никаква умора. Прибра се в хотела и се задълбочи в анализа си. Макар да не беше открил кой знае какво при нощния оглед на стая 47, картината се проясняваше.
	Честно казано, в началото идеята, че народният герой е бил убит за пари, му се стори невероятна и дори налудничава. Но някой е влязъл през прозорчето същата нощ, отворил е сейфа и е задигнал чантата. И политиката няма нищо общо. Крадецът не е взел книжата, макар да са били толкова важни, че Гукмасов е намерил за необходимо да ги прибере преди идването на властите. Значи грабителят се е интересувал само от чантата?
	И най-важното — знаел е, че Соболев не си е в стаята и че няма да се върне внезапно — отворил е сейфа внимателно, без да бърза, след това дори не го е оставил да зее, а прецизно го е затворил, което, както се знае, иска още повече време и ловкост, отколкото отварянето. Защо му е бил този риск, ако е знаел, че посетителят така или иначе ще открие липсата на чантата си. И защо е трябвало да излиза през малкото прозорче, а не през прозореца?
	Извод?
	Похитителят е знаел, че Соболев повече няма да се върне. Не и жив… Това първо. Знаел е и че никой освен генерала няма да търси чантата, защото само Соболев е знаел за милиона. Това второ.
	Изброеното предполага някакво фантастично ниво осведоменост. Това трето.
	И, естествено, четвърто: трябва да се открие крадецът. Най-малкото защото освен крадец може би е убиец. Милионът си е сериозен stimulus.
	Лесно е да се каже — трябва. Но как?
	Ераст Петрович седна до масата и придърпа тестето листа за писане.
	— Четка и туш? — долетя веднага Маса, който досега неподвижно подпираше стената и дори сумтеше по-тихо от обичайното, за да не пречи на господаря да умопостигне смисъла на Великата спирала, на която са нанизани всички съществуващи причини и следствия, и най-важните, и съвсем незначителните.
	Фандорин кимна, вглъбен в размишленията си.
	Всяка минута е ценна. Снощи някой е забогатял с цял милион. Може би крадецът с плячката си вече е много далеч. Но ако е умен — а по всичко личи, че си го бива, — няма да прави резки движения и ще се спотаи.
	Кой може да е наясно с професионалните касоразбивачи? Негово превъзходителство Евгений Осипович. Дали да го посети? Но генералът сигурно спи, събира енергия за усилния ден, а и надали държи у дома си картотека на престъпниците. В Криминалното управление също няма никой в такъв ранен час. А дали работят днес?
	И дали изобщо имат картотека? По-рано, когато Фандорин работеше там, изобщо не боравеха с такива хитринки. Не, безсмислено е да чака до сутринта.
	Междувременно Маса спешно стри сух туш в квадратната лакирана паничка, капна вода, топна четчицата, почтително я подаде на Фандорин и се изпъна отзад, за да не разсейва господаря в калиграфските му упражнения.
	Ераст Петрович бавно вдигна четката, застина за секунда и после внимателно заизписва на листа йероглифа „търпение“, съсредоточен единствено в мисълта, че знакът трябва да стане идеален. Но се получи дявол на магаре: пресилени линии, нехармонични елементи, петно отстрани. Смачканият лист полетя на пода. Последваха го втори, трети, четвърти. Четката се движеше все по-леко, все по-уверено. На осемнайсетия път йероглифът стана абсолютно безупречен.
	— На, запази го — подаде той шедьовъра си на Маса.
	Онзи му се полюбува, одобрително примлясна и прибра листа в специална папчица от оризова хартия.
	А Ераст Петрович вече знаеше как да действа. От простото и правилно решение му стана леко на душата. Правилните решения винаги са прости. Казано е: благородният не се захваща с непозната работа, без да се е поучил от мъдростта на учителя.
	— Стягай се, Маса — рече Фандорин, — отиваме на гости при някогашния ми учител.


	Ксаверий Феофилактович Грушин, бившият следствен пристав в Криминалното управление — ето кой е по-ценен от всякакви картотеки. Под бащинското му добронамерено покровителство някога беше започнал детективската си кариера неопитният Ераст Петрович. Малко време работиха заедно, а на много успя да го научи. Стар е Грушин, отдавна напусна, но познава цяла бандитска Москва, през дългогодишната си дейност я е изучил най-подробно. Крачи с него двайсетгодишният Фандорин в Хитровка или, да речем, в разбойническата Грачовка и не може да се начуди. Дохождат при него ту злодейски мутри, ту кошмарни прошляци, ту напомадени контета с грабливи очи и всеки му сваля шапка, поздравява го, изразява почитта си. Ксаверий Феофилактович с едного си пошепне нещо, другиго безобидно перне, с трети се ръкува. И веднага щом се отдалечат, обяснява на новака деловодител: „Това е Тишка Усойния, тренаджия — по гарите се навърта, краде на хората куфарите от кабриолетите. А този е Гуля, шанже от класа.“ „Шанже ли?“ — плахо пита Фандорин и се извръща да погледне приличния на вид господин с бомбе и бастунче. „Да, препродава злато. И много ловко сменя истинския пръстен с фалше. Покаже ти злато, а ти пробута пиринч. Труден занаят, иска голяма обиграност.“ Спре при „тука има — тука нема“, дето с три напръстника обират минувачите — и му сочи: „Виждате ли, младежо, как Стьопка слага хлебното топче под напръстника? Е, не вярвайте на очите си — топчето му е залепено за нокътя и никога не остава отдолу.“ „Защо не арестуваме тия мошеници!“ — възкликва разпалено Фандорин, а Грушин само се подсмихва: „Всеки трябва някак да поминува, миличък. Само едно искам от тях — да имат свяст и да не обират хората до шушка.“
	В бандитска Москва се отнасяха с голяма почит към пристава — заради справедливостта му, задето дава право всекиму да си изкарва хляба и особено за безкористността му. За разлика от другите полицаи Ксаверий Феофилактович не взимаше подкупи, затуй не придоби каменни палати и като се пенсионира, заживя в скромна замоскворецка къща с градинка. Докато беше на дипломатическа служба в далечна Япония, Ераст Петрович получаваше сегиз-тогиз вести от някогашния си началник, а още със завръщането в Москва си беше наумил непременно да го посети, щом малко се подредят нещата. Сега обаче се налагаше незабавно да го види.
	Докато наетият кабриолет громолеше по Москворецкия мост, окъпан в първата утринна виделина, Маса угрижено заразпитва:
	— Господарю, Гурусин-сенсей просто сенсей ли е или онши — и поясни съмнението си, клатейки осъдително глава: — Защото за любезна визита при сенсей е рано, а за още по-любезна визита при онши е безбожно рано.
	Сенсей е просто учител, а онши е нещо много повече: учител, към когото изпитваш дълбока и искрена благодарност.
	— По-скоро е онши. — Ераст Петрович погледна зазорилото червено небе и лекомислено призна: — Раншко е наистина. Ама със сигурност го мъчи старческо безсъние.
	Ксаверий Феофилактович наистина не спеше. Седнал до прозореца на малката, но негова собствена къща, разположена в лабиринта от пресечки между двете Ординки, той размишляваше за странните особености на съня. Че на стари години човек спи по-малко, отколкото на младини, е разумно и правилно, от една страна. Защо да си хаби времето, скоро все едно ще си отспи. От друга страна, на младия времето по не му стига. Бъхтиш цял ден от сутрин до вечер, каталясаш от умора, още час-два — и ще можеш всичко да свършиш, обаче не, осем часа отиват в спане. Понякога така ти става жал за туй губивреме — ама няма как, природата си иска своето. Сега пък дремнеш следобеда малко в градинката и после цяла нощ сън не те хваща, но нямаш занимавка. Нови времена — нови порядки, а старата кранта да си кисне в яхъра. Благодаря, разбира се, грехота е да се оплаква. Само че му е скучно. Съпругата, лека й пръст, преди три години умря. Единствената щерка Сашенка се омъжи за един завеян мичман и замина с мъжа си в град Владивосток — през девет земи в десета. Готвачката Настася, то се знае, и ще го нахрани, и ще го изпере, ама човек има нужда и да си каже две думи. А с нея за какво да говори? За цените на газта и семките? Ех, можеше още да е полезен Грушин, можеше. И сили има, и мозъкът му, слава Богу, още не е хванал ръжда. Вие губите, господин полицейски началник. Много злодеи ли изловихте с глупавите си бертийонажи*? Страх го хваща човек да върви по московските улици — като нищо ще ти отмъкнат портфейла, а притъмнее ли, може и да те проснат с удар по кратуната.
	[* По името на Алфонс Бертильон (Бертийон) — френски юрист (1853–1914), автор на системата за съдебна идентификация (но почерк, пръстови отпечатъци и т.н.). — Б.пр.]
	След мислените препирни с бившето началство обикновено го обземаше униние. Пенсионираният пристав не се самозалъгваше: в службата ще минат и без него, въпросът е, че него без работата много го хваща съклет. Навремето като тръгнеше сутрин за разследване, отвътре всичко му звънти като притегната докрай пружина. След първото кафе и първата лула главата му се прояснява, мисълта сама набелязва цялата линия на действие. Това е било, значи, щастието, това е бил истинският живот. Господи, уж доста е поживял-изживял, ама да имаше как и още, въздъхна Грушин и враждебно погледна надничащото иззад покривите слънце — отново го чака дълъг празен ден.
	И го чу Господ. Ксаверий Феофилактович присви далекогледите си очи в посока на непавираната улица — май каляска вдига прахоляк откъм „Пятницка“. Пътниците са двама — един с папийонка, другият — нисичък — с нещо зелено. Кой ли ще е в ранни зори?
	След неизбежните прегръдки, целувки и въпроси, на които Грушин отговаряше най-изчерпателно, а Фандорин възможно най-кратко, стигнаха до деловата част. Ераст Петрович пропусна подробностите, не спомена и за Соболев — само зададе условията на задачата.
	В хотел е ограбен сейф. Почеркът е следният: ключалката е отворена не съвсем прецизно, от драскотините личи, че крадецът е видял зор. Характерна особеност: следи от восък в ключалката. Престъпникът е невероятно слаб: минал е през прозорче с размери осемнайсет на трийсет и шест сантиметра. Носел е обуща с подметка на кръстчета и звездички, стъпалото е дълго към двайсет и три сантиметра, широко — около седем. Фандорин не успя да доизложи условията, защото Грушин изведнъж го прекъсна:
	— Ботуши.
	— Моля?
	— Ботуши — повтори приставът, — не обуща. Ботуши от шевро, лъснати до огледален блясък. Нищо друго не носи.
	Фандорин вътрешно примря. Много внимателно, сякаш да не го подплаши, той попита:
	— Да не е познат субект?
	— До болка познат — радостна усмивка озари доброто сбръчкано лице на Грушин, сега с много повече кожа, отколкото изискваше черепът. — Това е само Миша Малкия и никой друг. Чудя се единствено, че толкова му се е мъчил на тоя сейф, за него е фасулска работа. От всички касоразбивачи само Миша може да влезе през малкото прозорче, а и шперцовете му винаги са смазани с восък — нервняк е, не понася дори да скръцне.
	— Миша Малкия ли? Кой е т-той?
	— А кой! — Ксаверий Феофилактович развърза пунгията с тютюна и невъзмутимо си напълни лулата. — Кралят на московските апаши. Първокласен сейфаджия, не отказва и мокри поръчки. А освен това сутеньор, прекупвач на крадени ценности и главатар на банда. Специалист по всичко, криминален Бенвенуто Челини*. Слаб, дребен — към метър и петдесет. Носи се елегантно. Хитър, лъжлив и жесток като звяр. Много известна личност в Хитровка.
	[* Известен италиански скулптор и бижутер, писател (1500–1571) в мемоарите си („гигантски автопортрет“) разказва за артистичния си живот, за трудностите, с които се сблъсква свободният дух. Участник в дуели, осъждан на смърт, обвинен в кражба, познал и слава, и затвор. Книгата му „La vita di Benvenuto, la maestro Giovani Cellini, fiorentino…“ е публикувана едва през 1728 г., на руски излиза 1848 г., и то в превод от френски. На български е издадена наскоро то „Кибеа“ със заглавието „Моят живот“. — Б.пр.]
	— И такава знаменитост не е в каторгата? — учуди се Фандорин…
	Приставът изхъмка, с наслада запали лулата — първото сутрешно дръпване е най-сладко.
	— Не можеш го пипна. Аз не успях, не знам и сегашните дали ще съумеят. Той си има свои хора в полицията, сигурен съм. Колко пъти съм се опитвал да го притисна! Ама не — измъква се от капаните. Доброжелатели го предупреждават. А и му се плашат, много му се плашат. Бандата му е главорез до главореза. Знаеш как ме уважават в Хитровка, но за Миша Малкия винаги си траят, с ченгел не можеш да им измъкнеш дума от устата. То аз и ченгел нямам, най-многото да тресна някого в зъбите, а той после не с ченгел, а с нажежена маша ще го накъса на парченца. Веднъж преди четири години за малко да ми падне. Подработих една от неговите държанки, още не беше съвсем пропаднала. И точно преди удара, когато щях да сбарам Миша в разбойническото им свърталище, право пред Криминалното управление подхвърлят един чувал. А вътре — моята осведомителка, нарязана с трион на дванайсет парчета… Ех, Ераст Петрович, до утре мога да ви разправям за изпълненията му, душко, ама сигур сте на зор, иначе нямаше да сте тук в пет и половина сутринта. — И хитро примижа, горд от своята проницателност.
	— Безкрайно ми е необходим Миша Малкия — сви вежди Фандорин. — Колкото и да е невероятно, той май е свързан с… Впрочем нямам право да… Но ви уверявам, че е въпрос от национално значение и при това крайно спешен. Няма ли как право сега да се дигнем и да пипнем тоя ваш Бенвенуто, а?
	Грушин разпери ръце:
	— Де да можеше. Познавам Хитровка като петте си пръста, но къде се укрива Миша Малкия не ми е известно. Ще трябва цяла хайка. И то да се разпореди от висшето началство. Без пристави и квартални — ще го предупредят. Цялата Хитровка да се заварди и подробно, методично да се претърси. Ако не Миша, поне някого от бандата или от пачаврите им може да спипат. Но ще трябват поне петстотин полицаи. И до последния момент да не знаят каква е операцията, това е задължително.


	Затуй сега препускаше из опечаления град Ераст Петрович, търчеше между „Тверский“ булевард и Червените врата да дири най-висшето началство. А времето летеше, отлиташе! С такава баснословна плячка Миша Малкия може вече да е в Одеса, град весел, в Ростов или Варшава. Империята е необятна, има къде да си отживее човек късметлия. Оная нощ е присвоил богатство, каквото през живота си не е сънувал! Ако е умен, трябва да изчака, да се притаи, да се ослуша дали ще се дигне шум. С неговата опитност той сигурно си знае. Ама толкова пари кой знае как горят бандитското му сърце. Няма дълго да издържи, ще драсне нанякъде, ако вече не е драснал. Ох, как го спъваше туй погребение…
	По едно време, когато към ковчега пристъпи Кирил Александрович и всички в черквата затаиха дъх, Фандорин срещна погледа на генерал-губернатора и взе да кима усилено, за да прикове вниманието на негово сиятелство, но князът също му кимна неколкократно, тежко въздъхна и впери опечален поглед в полилея с безброй свещи. Мимиките на колежкия асесор обаче бяха забелязани от негово височество херцог Лихтенбургски, който с леко сконфузен вид стоеше сред цялата тази византийска позлата, кръстеше се обратно на всички от ляво на дясно и изобщо се чувстваше тук притеснен. Той леко вдигна вежда, загледа чиновника, който правеше някакви знаци, поумува и докосна с пръст рамото на Хуртински, чието прилизано теме се подаваше над губернаторовия еполет. Пьотър Пармьонович се оказа по-схватлив от началника си, той веднага разбра, че се е случило нещо извънредно, и врътна брадичка към страничния изход — ще рече, елате там да го обсъдим.
	Ераст Петрович пак се запровира през гъстата тълпа, но сега в друга посока — не към центъра, а по диагонал, тъй че разви по-голяма скорост. През цялото време, докато си проправяше път сред скърбящите, под свода на храма ехтеше дълбокият мъжествен глас на великия княз, когото всички слушаха с изключително внимание. И не само защото Кирил Александрович беше многообичният брат на императора. Мнозина от присъстващите на панихидата знаеха много добре, че този красив снажен генерал с донейде хищно ястребово лице освен дето командва гвардията, се явява, би могло да се каже, истинският господар в империята. Той оглавява и военното министерство, и полицията, и по-важното — Жандармерийския отделен корпус. А още по-важното: говореше се, че царят не взима никакви важни решения, преди да ги е обсъдил с брат си. Та докато се пропъхваше към изхода, Ераст Петрович се вслушваше в словото на великия княз и си мислеше, че природата си беше направила лоша шега с Русия: единият брат е трябвало да се роди две години по-рано, другият две години по-късно — и всеруски самодържец щеше да стане не мудният, вял и кисел Александър, а умният, далновиден и решителен Кирил. О, как щеше да се промени заспалият руски живот! А как би блеснала държавата на световната арена! Но не можем да се обиждаме на природата и ако някой ни е крив, не е тя, милата, а Провидението. Волята на Провидението обаче винаги е изпълнена с висш смисъл и щом не е писано империята да възкръсне по магичен начин с един нов Петър Велики, следователно Господ не го желае. Друга, незнайна участ готви Той за Третия Рим. Дано е радостна и светла. При тази мисъл Фандорин се прекръсти, което правеше много рядко, но тук всички се кръстеха — дали не си мислят същото?
	Хубаво говореше Кирил — увлекателно, благородно, без баналности.
	— Мнозина са огорчени, че този доблестен герой, надежда на земята руска, ни напусна така внезапно и — да си го кажем — нелепо. Победителят, наричан Ахил за легендарния си войнски късмет, който толкова пъти го спасява от неминуема гибел, не падна на бойното поле, а умря като обикновен гражданин. Но така ли е? — в гласа му отекна звън на древно оръжие. — Сърцето му не издържа, изтощено от тежки години служба в името на отечеството, съсипано от многобройните рани, получени в сражения с нашите врагове. И не Ахил би трябвало да му е името, о, не! Надеждно защитен от водите на Стикс, героят е бил неуязвим за стрелите и мечовете, до последния ден от живота си той не е пролял нито капка кръв. А Михаил Дмитриевич носеше по тялото си белезите на четиринайсет ранявания, всяко от които невидимо е доближавало часа на кончината му. И не с щастливеца Ахил би следвало да сравним Соболев, а по-скоро с благородния Хектор — простосмъртния, рискувал живота си наравно със своите бойци.
	Ераст Петрович не доизслуша прочувствената реч, защото при тези думи точно беше стигнал до заветния изход, където вече го чакаше началникът на секретното отделение на губернската канцелария.
	— Какво има? — попита го надворният съветник, мърдайки кожата на високото си бяло чело, и го изведе в двора, далеч от чужди уши.
	Ераст Петрович с обичайната математическа яснота и краткост изложи същината и завърши с думите:
	— Незабавно трябва да се направи масирано завардване не по-късно от тази нощ. Това шесто.
	Хуртински го слушаше напрегнато, два пъти ахна, накрая дори си разкопча стегнатата яка.
	— Убихте ме, Ераст Петрович, просто ме убихте — продума той. — Такъв скандал е по-лош и от шпионския. Ако героят от Плевен е умъртвен за шепа жълтици, това е грандиозен позор. Макар че впрочем един милион не е шепа жълтици… — Пьотър Пармьонович умислено изпука с пръсти. — Господи, какво да направим, какво да направим… Да се допитваме до Владимир Андреевич е безсмислено — при днешното му състояние. А и Караченцев не може да ни помогне — той днес не разполага с нито един свободен полицай. Довечера се очаква всенародна ажитация* поради скръбното събитие, а и много височайши гости са пристигнали — на всеки трябва да се осигури охрана и да се пазят от терористи и бомбаджии. Не, уважаеми, изключено е днес да се предприеме обкръжение, не си и помисляйте.
	[* Ажитация — от френски agitation — силно вълнение, възбуда. — Б.пр.]
	— Но ще го изпуснем — почти изстена Фандорин. — Ще избяга.
	— Най-вероятно вече е избягал — мрачно отбеляза Хуртински.
	— Дори така да е, следите още са пресни. Току-в-виж сме хванали някоя диря.
	Пьотър Парамонович по най-деликатен начин го хвана под ръка:
	— Прав сте. Престъпно е да губим време. Да ви кажа, от години се занимавам с московските тайни. Познавам Миша Малкия. Отдавна го дебна, ама е много хитър, проклетникът. Ще ви призная, драги Ераст Петрович — гласът му стана поверителен, искрен, присвитите му иначе очи сега се отвориха широко и се оказаха умни, проницателни. — Откровено казано, отначало не ви харесах. Никак. Развейпрах, си рекох, конте. Каца тук наготово, на постигнатото с пот и кръв. Но Хуртински винаги е готов да признае, ако не е прав. Погрешно мнение съм си създал за вас — събитията от последните два дни го разкриха най-красноречиво. Виждам, че сте много умен и опитен човек, а като детектив сте безупречен.
	Фандорин леко се поклони и зачака какво ще последва.
	— Затова имам следното предложенийце. Ако не ви е страх, разбира се… — той се доближи плътно и зашепна: — За да не губим днешната вечер, не искате ли да се разходите из хитровските вертепи и да направите леко разузнаване? Знам, че сте първокласен майстор в маскировката, така че няма да ви затрудни да се престорите на местен. Ще ви насоча къде най-вероятно може да попаднете на следа. Разполагам със сведения. Ще ви дам и придружители, най-добрите агенти. Е, отблъсква ли ви такъв ход? Или може би ви плаши?
	— Нито ме отблъсква, нито ме плаши — отговори Ераст Петрович, комуто „предложенийцето“ на надворния съветник се стори дори много разумно. Щом полицейска акция е невъзможна, защо наистина да не опита сам?
	— И ако попаднете на следа — продължи Хуртински, — на зазоряване може да го завардим. Само ме уведомете. Петстотин полицаи, естествено, не мога да ви събера, но няма и да потрябват. Дотогава вероятно ще сте стеснили кръга. Пратете ми някого от моите хора, за останалото аз ще имам грижа. Ще се справим отлично и без негово превъзходителство Евгений Осипович.
	Ераст Петрович помрачня от доловения в думите му отзвук на московските интриги, които сега трябваше да се забравят.
	— Благодаря за предложената помощ, но няма да ми трябват хора — рече той. — Свикнал съм да работя сам. И си имам много добър помощник.
	— Да не е онзи вашият японец? — оказа се неочаквано осведомен Хуртински. Всъщност нищо странно, такава си му е работата на човека — да знае всичко за всички.
	— Д-да. Той напълно ми стига. От вас искам само едно — кажете ми къде да търся Миша Малкия.
	Надворният съветник набожно се прекръсти при отекналия във висините камбанен звън.
	— В Хитровка има едно ужасно място. Кръчма, нарича се „Каторгата“. Денем е долнопробна пивница, а вечер се събират апашите. Миша Малкия често се отбива. Ако не — все някой от главорезите му е там. Обърнете внимание и на кръчмаря — върл бандюга. — Хуртински неодобрително поклати глава: — Напразно се отказвате от агентите ми. Мястото е опасно. Това не са ви парижките потайности, а Хитровка. Ще ви извият врата като на пиле. Нека поне някой от моите да ви отведе дотам и да пази отвън. Послушайте ме, не се инатете.
	— Много ви благодаря, но сам ще се оправя — самонадеяно отвърна Фандорин.


	Глава осма
	В която се случва ужасно нещастие

	— Какво врещиш като заклана, Настася? — сопна се Ксаверий Феофилактович и надникна в преддверието.
	Готвачката беше глупава жена, цапната в устата и непочтителна към стопанина. Грушин я търпеше само по навик, а и защото проклетницата му правеше изключителни пирожки с ревен и дробчета. Но сприхавото й гласище, което тя изобщо не щадеше във вечните кавги с комшийската Палашка, с кварталния стражар Силич, с просяците, често стряскаше Ксаверий Феофилактович, вглъбен в „Бюлетин на московската полиция“, отдаден на философски размишления или дори потънал в сладка следобедна дрямка.
	И сега така се беше разкрещяла тая жена, че го измъкна от поспаливата отпуснатост. Жалко, тъкмо сънуваше, че изобщо не е пенсиониран пристав, а поникнала зелка. Главата му стърчи от пръстта, а до него кацнал гарван, кълве го по лявото слепоочие, но изобщо не го боли, напротив, много му е спокойно и приятно. За никъде не бърза, за нищо не се тревожи. Благодат. Но после гарванът взе да безчинства — закълва го болезнено, жестоко, с трясък, а и се разграчи с всичка сила — и Грушин се събуди с главоболие от олелията на Настася.
	— На кука да се превиеш, мискинино! — въпиеше готвачката оттатък. — А ти, поганецо, какво ми жмиш? Искаш да те шляпна с парцала по суратя мазен?
	Ксаверий Феофилактович се заслуша в тези филипики и му стана интересно. Кой се е превил? Какъв поганец? С пъшкане се надигна и тръгна да обуздава страстите.
	Смисълът на загадъчните й думи му се проясни веднага щом погледна навън. Ами да, пак просяци. Тия дрипльовци от сутрин до вечер само обикалят жалостивите замоскворецки къщурки. Единият — дърт гърбушко, свит доземи, се подпрял на две тояжки. Другият — мърляв киргизец с лекьосан халат и съдрана шапка. Божке, куцо и сакато все към Москва приижда.
	— Стига, Настася, ще оглушея от теб — подвикна й той. — Дай им по копейка и да си вървят.
	— Ама те за вас питат — обърна се гневно готвачката. — Ей този — посочи с пръст гърбавия — ми вика: събуди го стопанина, че ми требе. Ще ти дам аз едно „събуди го“. Гледай го ти! Не оставят човека на мира.
	Ксаверий Феофилактович се взря по-внимателно в просяците. Стоп! Киргизецът нещо познат му се вижда. И не е никакъв киргизец.
	Приставът се хвана за сърцето:
	— Да не е станало нещо с Ераст Петрович? Къде е той?
	Тоя пък бъкел не разбира.
	— Фандорин ли те праща, старче? — приведе се към гърбавия. — Какво се е случило?
	Инвалидът се изправи и щръкна половин глава над детектива в оставка.
	— Е щом и вие не ме п-познахте, Ксаверий Феофилактович, значи маскарада си го бива — рече той с гласа на Ераст Петрович.
	Грушин се захласна от възхищение:
	— Как да ви позная? Хитро, хитро. Да не беше слугата ви, изобщо нямаше да се досетя. Само че не е ли много уморително все така превит да ходите?
	— Няма нищо — махна с ръка Фандорин. — Преодоляването на трудностите е една от насладите на живота.
	— По този въпрос съм готов да ви оборя — каза Грушин и поведе гостите в къщата, — не сега де, някой друг път, като седнем край самовара. А сега, доколкото разбирам, сте тръгнали с някаква специална цел?
	— Да, искам да ида в Хитровка, ще търся някаква пивница с романтичното име „Каторгата“. Казаха ми, че на Миша Малкия там му е нещо като щаб.
	— Кой ви го каза?
	— Пьотър Пармьонович Хуртински, началник на секретното отделение в канцеларията на генерал-губернатора.
	Ксаверий Феофилактович сви рамене:
	— А, този много нещо знае. Има уши и очи навсякъде. Значи отивате в „Каторгата“?
	— Да. Разкажете ми каква е тази кръчма, какви са им порядките и главно как да стигнем дотам — помоли Фандорин.
	— Седнете, приятелю. Не на креслото, по-добре там на миндера, че с тия одеяния… — седна и той самият, запали си лулата. — Едно по едно. Първи въпрос: каква е тази кръчма. Отговарям: собственост на действителния статски съветник Еропкин.
	— Как така? — изненада се Ераст Петрович. — Предположих, че е някакъв вертеп, бандитска клоака.
	— Правилно сте предположили. Но къщата принадлежи на генерала и му носи сериозен доход. Негово превъзходителство, разбира се, не е там, той дава къщата под наем. Нали знаете, парите не миришат. Горе са стаите с евтините брантии, а долу е пивница. Но най-важното предимство на генералската къща е друго. На това място по времето на цар Йоан Василиевич* е имало подземна тъмница с килии за изтезания. Зандана отдавна го няма, но подземният лабиринт е останал. А за триста години още толкова тунели са направени, не ти е работа. Върви го търси там Миша Малкия. Сега по втория ви въпрос: какви са им порядките — Ксаверий Феофилактович уютно примлясна. Отдавна не беше се чувствал толкова прекрасно. И главоболието му мина. — Порядките са страшни. Бандитски. Там няма ни полиция, ни закон. В Хитровка оцеляват само две човешки разновидности: който се слага на силния и който притиска слабия. Среден път няма. А „Каторгата“ им е нещо като аристократичен клуб — там се пласира краденото, там се превъртат и много пари, там и апашките главатари често наминават. Прав е Хуртински, в „Каторгата“ може да се хванат следите на Миша Малкия. Въпросът е как. На това място случаен човек не може да припари.
	[* Йоан Василиевич — Сиреч Иван Грозни, XVI в. — Б.пр.]
	— Третият ми въпрос не беше този — любезно, но упорито припомни Фандорин, — а къде се намира.
	— Обаче няма да ви кажа — усмихна се Ксаверий Феофилактович и се облегна удобно назад.
	— Но защо?
	— Защото лично ще ви заведа. Не възразявайте, не искам да ви слушам — приставът се направи, че си запушва ушите, щом видя протестиращия жест на събеседника. — Първо, без мен все едно няма да я намерите. Второ — и да я намерите, няма как да влезете. Ако пък влезете, живи няма да излезете. — Установи, че аргументите му не минават, и се примоли: — Не ме изоставяйте, душко. Заради едно време, а? Пожалете стареца, ощастливете ме, разсъхнах се тук от безделие. Така чудесно ще се поразходим!
	— Ксаверий Феофилактович, миличък — търпеливо като на малко дете му рече Фандорин, — за Бога, в Хитровка и кучетата ви познават.
	Грушин хитро се усмихна:
	— Хич да не ви е грижа. Мислите, че само вие знаете да се маскирате?
	И се подхвана безкраен, изтощителен спор.


	Когато стигнаха до къщата на Еропкин, вече се беше смрачило. Фандорин никога не беше стъпвал в печално знаменитата Хитровка по тъмно. То се оказа страховито място, някакво подземно царство, обитавано не от живи хора, а от сенки. По кривите улички нямаше нито една лампа, паянтовите къщи се бяха килнали наляво и надясно, от сметищата се носеше смрад. Тук никой не вървеше, всеки се приплъзваше, шмугваше, завираше нанякъде: изплува сива сянка от входа или от невидима врата, огледа се напред-назад, промъкне се край стената и пак се скрие в някоя пролука. Страна на плъховете, помисли си Фандорин, който куцукаше с тояжките. Само дето плъховете не пеят с пиянски гласове, не крещят с псувни и сълзи и не задирят минувачите с непонятни заплахи.
	— Ей я „Каторгата“ — посочи Грушин ниска мрачна сграда със зловещо осветени мътни прозорчета и се прекръсти: — Боже помози и живи ни пази.
	Влязоха според уговорката: Ксаверий Феофилактович и Маса напред, Фандорин малко след тях. Това беше условието на колежкия асесор. „Да не ви притеснява, че моят японец не знае руски — обясни Ераст Петрович, — той е минал през какви ли не премеждия и опасностите инстинктивно ги усеща. Бил е якудзи, това са японските бандити. Реакциите му са мълниеносни, а ножа го владее като Пирогов скалпела. С Маса гърбът ви е защитен. Но да се намъкнем и тримата заедно — това е вече подозрително, като арестна команда.“
	В общи линии ги бе убедил.
	Доста тъмно е в „Каторгата“, местните обитатели не обичат светлината. Само на тезгяха гори газена лампа — да се броят парите, и по грубите дървени маси са запалени дебели лоени свещи. Люшне се пламъкът — и по ниския каменен свод пробягват зловещи сенки. Но за обиграното око полумракът не е пречка. Като посвикнеш, всичко се вижда. Ето в дъното на отрупана маса, дори застлана с покривка, седи мълчалива апашка компания. Пият умерено, още по-малко ядат, общуват помежду си с кратки фрази, непонятни за чуждото ухо. Явно се ослушват за нещо юнаците — или предстои удар, или са в очакване на важен разговор. Останалите посетители са безинтересна гмеж. Пачаври, впиянчени дрипльовци и постоянното присъствие — джебчии с помагачите си. Те, както си е редно, делят плячката, тоест разпределят дневния доход, налитат да се бият и обсъждат до най-малките подробности кой какво е свил и кому какво се пада. Един вече са го натикали под масата и яростно го ритат. Той вие и драпа да се измъкне, но те го сритват обратно: „Не укривай от свои, не укривай!“
	Влезе гърбав дядко. Постоя на вратата, повъртя си гърбицата наляво и надясно, огледа се и закуцука с тояжките към ъгъла. На шията му — тежък кръст с позеленял синджир и чудновата верига от нещо като железни звезди. Гърбавият с пъшкане се курдиса на масата. Хубаво местенце: отзад стена, на съседните маси мируват. Отдясно сляп парцаливец: ококорил мътни гледци, равномерно преживя — вечеря. Отляво със захлупена на масата чернокоса глава и с полупразна чаша в ръка спи мъртвешки пияна мома — сигурно е дружка на някой от апашите, облечена е по-чисто от останалите брантии, носи тюркоазени обички и най-важното — никой не я закача. Явно има забрана. Уморила се е — спи. Като се събуди, ще си допие.
	Дойде прислужникът и мнително попита:
	— Отде си, дядо? Досега май не съм те виждал.
	Гърбавият се ухили с гнили зъби и подхвана в скоропоговорка:
	— Отде ли? Ту оттук, ту оттам, ту нагоре пълзешком, ту надоле въртешком. Донеси ми от акцизната водчица, синко. Наморих се цял ден сгънат одве. Не се бой, имам пари — дрънна грошовете. — Жалят православните патравия старец — бъбривият дядо намигна, измъкна изпод дрехата си ватена възглавничка, разкърши рамене, протегна се. Гърбицата беше изчезнала. — Ох, намъчих си кокаляците от тежък труд! Сега колаче да ручаме кравай и млада булка да ни приласкай — протегна се наляво и бутна спящата: — Ей, момичке хубавичке! Ти коя беше? Ще гушнеш ли старичока?
	И каза нещо, от което слугата хлъцна. Посъветва го:
	— Остави я Фиска, не е за твойте плепорции. Ако искаш женска, ей тамо по стълбата нагоре. Ще ти струва полвин рубла и пиенето.
	Донесе му штоф*, но дядката не бързаше — и тук, изглежда, му беше добре.
	[* Штоф — Четвъртита бутилка, около 1.5 литра. — Б.ред.]
	Гаврътна първата чаша, с тънък глас запя някаква песничка и взе да хвърля погледи наоколо с млади шавливи очи. Бързо огледа посетителите, задържа очи на апашите и се извърна към тезгяха, където кръчмарят Абдул, флегматичен жилав татарин, полугласно си говореше с прошарен вехтошар. Последният повечко дрънкаше, а кръчмарят му отговаряше накратко и бавно забърсваше ръбата чаша с мръсна кърпа. Но брадатият вехтошар с прилична памучна дреха на гърба и с галоши върху обущата не го оставяше на мира — току му шепнеше нещо, приведен над тезгяха, и от време на време сочеше с пръст коша, окачен на рамото на спътника му, дребен киргизец, който зорко се оглеждаше с тесни будни очички.
	Засега всичко вървеше по план. Ераст Петрович знаеше, че Грушин се прави на прекупвач, който случайно се е снабдил с цял комплект прекрасни инструменти за взлом и търси подходящ купувач, дето ще ги оцени. Идеята не беше лоша, но Фандорин се тревожеше от вниманието, с което апашите разглеждаха вехтошаря и помощника му. Да не са ги разпознали? Но как? Ксаверий Феофилактович се беше маскирал виртуозно и беше неузнаваем.
	Явно и Маса усеща опасността — стои с ръце в джобовете, притворил тежки клепачи. В ръкава си носи кинжал, а позата му означава готовност да отговори на удар откъдето и да дойде.
	— Ей ти, с дръпнатите очи! — извика един от апашите и се надигна. — Откъде си ти?
	Вехтошарят бързо се обърна.
	— Киргизец е, човече — любезно, но без капка притеснение обясни той. — Ням сирак, поганци му отрязали езика. Но за мен си е екстра — Ксаверий Феофилактович направи някакъв хитър знак с пръсти. — Алъш-веришът да върви, квот’ кастисам — кяр да пада, приказливци ми не требат.
	Маса, разбрал откъде се предвижда истинската опасност, също се извъртя натам. Очите му съвсем се затвориха, но в тях току бляскаше искрица.
	Апашите се спогледаха помежду си. Загадъчните думи на вехтошаря, кой знае защо, ги успокоиха. На Ераст Петрович му олекна — бива си го Грушин, знае как да се оправи. Пое си дъх и извади изпод масата ръката, с която се канеше да измъкне херщала.
	А не трябваше да я вади.
	Кръчмарят се възползва, че двамата му бяха обърнали гръб, внезапно хвана вързания с канап килограмов топуз и с уж леко, но страшно мощно движение удари с него „киргизеца“ по кръглото теме. Чу се отвратително изпращяване и Маса се свлече на пода като чувал, а подлият татарин — чувстваше се дългогодишната му практика — тресна в лявото слепоочие Грушин, който тъкмо се обръщаше, но не успя да се дообърне.
	Ераст Петрович катурна масата и издърпа револвера от джоба си, без да разбира какво става.
	— Стой! — с див глас изкрещя той. — Полиция!
	Един от апашите посегна под масата и Фандорин веднага гръмна. Оня нададе вой, хвана се с две ръце за гърдите, падна на пода и се замята в конвулсии. Останалите притаиха дъх.
	— Който мръдне — ще го убия!
	Ераст Петрович бързо местеше цевта ту към апашите, ту към кръчмаря, а същевременно трескаво премисляше ще му стигнат ли патроните за всички и какво да прави. Лекар, лекар трябва да викне! Макар че ударите е топуза бяха толкова силни, надали лекар ще помогне… огледа помещението. Отзад е стена, отстрани май също е спокойно: слепият си седи, само върти глава и се пули с ужасните си зъркели, женската се събуди от изстрела и надигна миловидно, но много изпито лице. Очите й черни, лъскави — сигурно е циганка.
	— Теб, мръснико, пръв ще те застрелям — викна Фандорин на кръчмаря — няма да чакам, направо тук…
	Не довърши, защото циганката скочи безшумно като котка и го удари с бутилка в тила. Ераст Петрович впрочем нищо не успя да види. На него просто му причерня внезапно и съвсем безпричинно.


	Глава девета
	В която Фандорин е подложен на нови изпитания

	Ераст Петрович се съвзе постепенно, сетивата му оживяваха едно след друго. Първо се включи обонянието. Смърдеше на кисело, прах и барут. После възкръсна осезанието — бузата му почувства грапава дървена повърхност, китките го боляха. В устата си усети солен вкус — сигурно е кръв. Последни се върнаха слухът и зрението и заедно с тях най-накрая заработи съзнанието му.
	Той разбра, че лежи на пода ничком, ръцете му са вързани зад гърба. Отвори едно око, видя мръсно дюшеме, кафява хлебарка, която изчезна встрани, и няколко чифта ботуши. Едните бяха контешки, от шевро, със сребърен обков на върховете и много малки, като детски. По-натам, зад ботушите, Ераст Петрович видя нещо, от което веднага си спомни всичко: право в него гледаше мъртвото око на Ксаверий Феофилактович. Приставът също лежеше на пода и лицето му беше недоволно, дори сърдито, сякаш щеше да каже: „Голяма глупост стана.“ До него видя и окървавеното чернокосо теме на Маса. Ераст Петрович стисна очи. Искаше отново да се върне в тъмнината, за да не вижда и не чува нищо повече, но резки гласове болезнено кънтяха в мозъка му.
	— … сече ти пипето, Абдул! — възбудено гъгнеше един като сифилитик. — Оня като заплямпа по нашему, и си викам, че не е той, пък Абдул прас! — с топуза.
	Бавен глас по татарски сдъвкваше окончанията:
	— Как да не, кратун глупав! Каза т’се — койт е с китайчон, нег удряй!
	— Ама тоя не е китайчон, а киргизец.
	— Ти с’киргизец! Да н’са толкоз мног’ тия с дръпнати очи тук в Хитровка? А и д’сбъркам — голям работ. Ш’го фърлим в рекат, и т’ва й.
	— Ами Фиска — заговори трети глас, подлизурски, но с истерични нотки. — Ако не беше тя, дядкото щеше да ни избие всичките. А ти викаше, че ще са двама, а, Миша? На, Къшея го гръмна. Умира Къшея, Миш. Всичките му вътрешности са разкъсани.
	Щом чу името „Миша“, Фандорин окончателно се отказа от връщане в тъмнината. Болеше го главата, но Ераст Петрович пропъди болката, изтласка я в пустотата, в онази мрачина, от която току-що се беше измъкнал. Сега нямаше време за нея.
	— Ти, Фиска, заслужаваш камшик в мутрата за туй пиене — вял, отпуснат фалцет. — Но заради този случай ти прощавам. Добре го цапардоса фантето.
	Приближиха се чифт пурпурни сахтиянени ботушки и спряха срещу шеврото.
	— Ако щеш и камшик, Мишенка — продран женски глас, — само не ме пъди. Трети ден не съм те виждала, соколе. Домъчня ми за теб. Ела днес да се гушкаме.
	— После ще се гушкаме — контешките ботуши направиха крачка към Фандорин, — а сега да видим какъв е тоя бръмбар. Обърни го, Шуха. Я виж как му святка окото.
	Обърнаха Фандорин възнак.
	Значи това бил Миша Малкия. На ръст едвам стига до рамото на циганката, а спрямо апашите е съвсем недорасляк. Лицето му е слабо, нервно, крайчецът на устата му потръпва. Неприятни очи, сякаш риба те гледа, а не човек. Но иначе е хубавец. Косата му с разделена на прав път, по краищата е къдрава. Неприятна подробност: черни мустачки, същите като на Ераст Петрович и по същия начин засукани. Фандорин моментално се зарече никога повече да не си слага фиксаж на мустаците. И веднага си помисли, че няма и да се наложи.
	В едната си ръка бандитският крал държеше херщала, в другата — камата, която колежкият асесор носеше на глезена си. Значи са го претърсили.
	— Кой си ти? — попита през зъби Миша Малкия. Гледан отдолу, не изглеждаше никак малък, а напротив, цял Гъливер. — От кое отделение си? От Мясницкото? Сигурно. Там са се събрали всичките ми угнетители, вампири ненаситни.
	Ераст Петрович се учуди на „угнетители“ и „вампири“, а освен това си отбеляза за в бъдеще, че в Мясницкото отделение, изглежда, не вземат подкупи. Полезна информация. Ако доживее да я използва, разбира се.
	— Защо сте трима? — зададе Миша не много понятен въпрос. — Или ти си сам, а те са отделно?
	Понечи да кимне, но реши, че е по-добре да не отговаря. Да види какво ще последва.
	Последваха лоши работи. Миша леко се засили и го ритна в слабините. Ераст Петрович видя замахналия крак и се подготви за удара. Представи си, че скача в ледена вода. Тя така го опари, че в сравнение с нея ударът с обкования ботуш му се стори нищо работа. Фандорин дори не изохка.
	— Корав дядка — изненада се Миша. — Явно ще му трябва по-голяма обработка. Нищо де, така е още по-интиресантно, а и време дал Господ. Засега го хвърлете в зимника. Да хапнем, после ще му се порадваме. Хубавичко да загрея, пък Фиска после да ме охлади.
	И в съпровод на вреслив женски смях го помъкнаха за краката отначало зад тезгяха, после по някакъв тъмен коридор. Със скърцане се отвори капак и в следващия миг Ераст Петрович полетя в черния мрак. Доколкото можа, се стегна, но пак си удари рамото и хълбока.
	— Дръж си патериците, гърбушко! — отново екна смях горе. — Разтъпчи се там за милостиня.
	И тояжките му паднаха една след друга, мъждивият квадрат светлина с трясък изчезна, а Ераст Петрович затвори очи, защото все едно нищо не се виждаше.
	Прегъна китка и опипа с какво са му вързани ръцете. А, най-обикновено въже. Трябва му нещо твърдо, по възможност ръбесто, и малко търпение. Какво е това тук? Стълбата, в която току-що се беше ударил. Колежкият асесор се извъртя с гръб и започна бързо и ритмично да претрива въжето о гредата. Това щеше да отнеме около трийсет минути.
	Той започна да брои до хиляда и осемстотин — не за да убие времето, а за да не мисли за страшното. Но броенето не пречеше на черните мисли да се забиват като игли в клетото му сърце.
	Какво направихте, господин Фандорин! Няма прошка за вас и никога вече няма да има.
	Как можа да домъкне в този зверилище стария си учител! Горкият Ксаверий Феофилактович повярва в младия си приятел, зарадва се, че още може да е полезен на отечеството, а ето какво стана. И не по вина на съдбата, на фаталната случайност, а заради недомислието и некомпетентността на този, комуто пенсионираният пристав повярва като на себе си. Но хитровските бандити са очаквали Фандорин. По-точно онзи, който е щял да дойде с „китайчона“. На вярна смърт доведе близките си хора бездарният детектив Фандорин. А Грушин го предупреди, че Миша Малкия е подкупил цялата полиция. Изпуснал се е пред някого от своите хора несимпатичният Хуртински, а онзи е уведомил в Хитровка. Много просто. После ще се изясни, разбира се, кой е тоя юда в секретния отдел, но това няма да върне Маса и Грушин. Непростима грешка! Не, не грешка, а престъпление.
	Ераст Петрович изстена от непоносимата душевна болка, задвижи по-бързо ръце и въжето по-скоро от очакваното се разхлаби и падна. Но той не се зарадва, а само захлупи лице в освободените си длани и заплака. Ох, Маса, Маса… Преди четири години в Йокохама Фандорин, втори секретар в руското посолство, беше спасил живота на младия якудзи. Оттогава Масахиро му стана верен — не, единствен приятел, и неведнъж беше спасявал живота на дипломата авантюрист, но пак се чувстваше завинаги задължен на Ераст Петрович. Защо, господин Фандорин, докарахте през девет морета в чуждия свят добрия японски човек? За да загине нелепо — по ваша вина! — от подлия удар на душегубеца?
	Тежко, много тежко му беше на душата и ако не си разби от мъка главата във влажната стена, то беше само заради предвкусваното отмъщение. Ах, как безжалостно ще отмъсти на убийците! За Ксаверий Феофилактович като християнин може и да е все едно, ала японската душа на Маса сигурно ще се възрадва в очакване на следващото прераждане.
	За собствения си живот Фандорин вече не се безпокоеше. Миша Малкия имаше прекрасен шанс да го довърши още там горе, когато той лежеше безпаметен, свързан и обезоръжен. А сега ще извинявате, ваше бандитско величество. Както казват картоиграчите, цакам.
	Синджирът с медния кръст и чудноватата верига от звезди все така висяха на врата му. А тези тъпаци дори му хвърлиха тояжките — истински подарък. Това означаваше, че в зимника той разполага с цял японски арсенал.
	Свали веригата от врата си и я раздели на звезди. Пипна ръбовете им — остри като бръсначи. Звездите се наричаха шаринкен и умението да се мятат без грешка влизаше още в първата степен от подготовката на нинджите. В по-сериозни случаи звездите дори се намазват с отрова, но колежкият асесор беше решил, че няма нужда. Сега оставаше да си сглоби нунджакото — оръжие, по-страшно от всякакви саби.
	Той си свали синджира с кръста. Него остави на пода, а синджира разкопча и закачи от двата му края тояжките — за целта те имаха специални кукички. Младият мъж, без да става, изсвистя с нунджакото над главата си мълниеносна осморка и остана изключително доволен. Гощавката е готова, да заповядат гостите.
	Опипом се изкачи в тъмното по стълбата. Напъна с глава капака — беше заключен от другата страна. Добре, ще почакаме. Овесът не ходи при коня.
	Скочи пак долу и на четири крака заопипва пода. След миг се натъкна на някакъв влажен чувал, който непоносимо смърдеше на гнилоч. Е, не е време за капризи.
	Ераст Петрович подпря глава на импровизираната възглавница. Беше съвсем тихо, само бързи животинки притичваха в тъмното — сигурно мишки, а може и плъхове. Дано не се забавят, рече си Фандорин и дори не усети как потъна в сън — миналата нощ не беше мигнал.
	Събуди го скърцането на капака и той веднага си спомни къде е и защо. Не знаеше само колко време е минало.
	По стълбата с поклащане слизаше човек с дълга риза и меки ботуши, понесъл свещ. Ераст Петрович позна един от Мишините апаши. След него видя познатите ботуши от шевро с обкова отпред.
	Гостите бяха общо петима — Миша и четирима от одевешните. За съжаление липсваше Абдул — Фандорин се огорчи и чак въздъхна.
	— Въздишай, фанте, въздишай — озъби се в бисерна усмивка Миша. — Сега така ще се разпищиш, че плъховете ще се разбягат. С мърша ли се прегръщаш? Правилно. Скоро ще си същият.
	Фандорин погледна чувала, който беше използвал за възглавница, и от ужас седна. От пода го гледаше с хлътнали очни кухини разложен труп. Апашите зацвилиха. Всички освен Миша Малкия носеха запалени свещи, а един държеше и някаква маша или клещи.
	— Не ти ли харесва? — подигравателно попита недораслякът. — Миналата есен фанахме шпионин, също от Мясницкото. Да не ти е познайник?
	И отново избухнаха в смях, а гласът на Миша стана гальовен и бавен:
	— Колко се мъчи клетият. Като почнахме да му вадим червата от търбуха, и маменцето, и татенцето взе да споменава.
	Ераст Петрович можеше да го убие на секундата, в ръцете зад гърба си имаше по един шаринкен. Но за благородния е недостойно да следва пътя на емоциите. Трябваше да говори с Миша. Както казваше йокохамският консул Александър Иванович Пеликан, „много въпросителни се натрупаха“. Може, разбира се, първо да обезвреди свитата на негово хитровско величество. Много са му на сгода — двама отдясно, двама отляво. Никой няма огнестрелно оръжие, само Миша премята малкия херщал. Но това не е проблем — той не знае за специалния предпазител, а с него револверът не може да стреля.
	Може би е по-добре да се опита да му изкопчи нещо, докато Миша Малкия се чувства всесилен, че не се знае после ще иска ли да говори. Явно дребосъкът е своенравен. Ами ако се заинати?
	— Една чанта търсъ, Мишутка. А в нея паре, млогу илядарки — припя Фандорин с гласа на мошеника гърбушко, — де йъ дяна ти, ъ?
	Лицето на Миша се изкриви, а един от хората му попита носово:
	— Кви ги плещи, Миш? Кви илядарки?
	— Менти копоят му скапан! — ревна „кралят“. — Гледа как да сее раздори. Ама сега кръв ще ми храчиш тук, кучи сине! — измъкна от кончова дълъг тесен нож и пристъпи напред.
	Ераст Петрович си направи изводите. Чантата е откраднал Миша. Това първо. В тайфата не знаят, значи няма намерение да дели плячката. Това второ. Страх го е да не бъде разобличен и ще затвори устата на пленника. Завинаги. Това трето.
	Трябваше да смени тактиката.
	— Чакай, чакай — заломоти Фандорин, — аз съм дядко необикновен: ти ме лаеш — аз си трая, ако ме послушаш — аз ще ти пошушна.
	— Не го убивай, Миш — хвана го за ръкава гъгнещият. — Да чуем какви ги дрънка.
	— От Пьотър Пармьонич господин Хуртински много поздрави — намигна на Малкия колежкият асесор, без да го изпуска от очи — да провери хипотезата. Но Миша този път не трепна.
	— Дядката се прави на откачен. Бърбори ми за някакъв Пармьонич. Нищо де, ще му пречистим мозъка. Пиле, седни му на краката. А ти, Проня, дай клещите. Друга песен ще запее проклетникът.
	И Ераст Петрович разбра, че хитрованският монарх няма да му каже нищо интересно — пази се от своите.
	Фандорин въздъхна и за миг затвори очи. Радостното нетърпение е най-опасното чувство. То често проваля най-важните начинания.
	Отвори очи, усмихна се на Миша и посегна напред с дясната, после и с лявата ръка. Шшъх-шшъх — изсвистяха две малки въртеливи сенки. Първата се заби в гърлото на Пилето, втората — на Проня. Те още хриптяха, пръскаха кръв и не разбираха, че умират, а колежкият асесор вече беше грабнал нунджакото от пода и скочи прав. Миша Малкия не дръпна предпазители, дори ръката си не успя да помести — тояжката го шибна в тиквата, но не много силно — само колкото да го замае. Якият, наречен одеве Шуха, понечи да отвори уста, но го сполетя такъв мощен удар в главата, че той се строполи и не помръдна повече. Последният бандит, чието име Фандорин така и не научи, се оказа по-пъргав от останалите: отскочи от нунджакото, измъкна от кончова нож, отскочи и от втория удар, но безпощадната осморка му счупи ръката с ножа, а после му сцепи черепа. Ераст Петрович спря, за да си успокои дишането. Двама главорези се гърчеха на пода, ритаха и напразно се мъчеха да запушат с ръка разкъсаните си гръкляни. Двама лежаха неподвижно. Миша Малкия седеше и тъпо въртеше глава. Херщалът блестеше на пода с черната си стомана.
	Фандорин си каза: „Току-що убих четирима и изобщо не съжалявам.“ Много му беше загрубяла душата през тази страшна нощ.
	Като за начало Ераст Петрович хвана замаяния за яката, здравата го разтърси и му отпука два яки шамара — не за отмъщение, а по-бързо да го свести. Ала плесниците подействаха просто магично. Миша Малкия сви глава в раменете си и захленчи:
	— Не ме бий, дядо. Всичко ще си кажа! Не ме убивай! Не погубвай младостта ми.
	Фандорин гледаше плачливо сгърчената му миловидна муцунка и не можеше да се начуди. Човешката природа не спираше да го изумява с непредсказуемостта си. Кой би предположил, че разбойническият главатар, страшилище за московската полиция, така ще се разпадне от два плесника. Фандорин полюшна експериментално нунджакото, Миша веднага прекрати хленча и вперил очи в кандилкащата се тояжка, се разтрепери. Виж ти — действа. Крайната жестокост е обратната страна на малодушието, философски си помисли Ераст Петрович. И нищо чудно, защото това са най-отблъскващите черти на човешкия род.
	— Ако искаш да те закарам в полицията, а не да те очистя направо тук, отговаряй на въпросите ми — каза колежкият асесор с истинския си глас, а не с престорения старчески.
	— Ако отговоря, няма ли да ме убиеш? — попита плахо Миша и подсмръкна.
	Фандорин се намръщи. Тук нещо не е наред. Не може такъв плужек да е всявал страх у целия престъпен свят в големия град. За това се иска желязна воля, изключително силен характер. Или нещо друго, което успешно замества тези качества. А то е?
	— Къде е милионът? — мрачно попита Ераст Петрович.
	— Пак си е там — бързо отвърна Малкия.
	Нунджакото страховито се полюшна.
	— Ще прощаваш, Миша. Предупредих те. Още по-добре за мен, ще ти видя сметката и заради приятелите си.
	— Кълна ти се! — кльощавото сплашено човече закри с ръце главата си и на Фандорин изведнъж му призля от цялата сцена. — Наистина, дядо, ей честен кръст! Плячката си е там, в чантата.
	— А чантата къде е?
	Миша преглътна, устните му потръпнаха нервно. Отговори едва чуто:
	— Тук, в едно тайно стайче.
	Ераст Петрович изостави нунджакото — повече не му трябваше. Вдигна от пода херщала, рязко изправи на крака Миша:
	— Ела да ми покажеш.
	Докато Малкия се катереше по стълбата, Фандорин го побутваше в задника с цевта и продължи с въпросите:
	— Откъде разбра за „китайчона“?
	— От него, от Пьотър Пармьонич — Миша се извърна, вдигнал ръце. — Ние к’во, ние сме малки хора, той ни е благодетелят, той ни е застъпникът. Но пък строго изисква и ни взима почти половината.
	Чудесно, скръцна със зъби Ераст Петрович. Просто чудесно. Началникът на секретното отделение, дясната ръка на генерал-губернатора — шеф и покровител на московската престъпност. Ясно тогава защо тази отрепка Миша все не могат да го хванат и защо има такава власт в Хитровка. Е, браво на Хуртински, браво на надворния съветник!
	Измъкнаха се в тъмния коридор и тръгнаха по лабиринт от тесни задушни ходници. Два пъти свърнаха наляво, един път надясно. Миша се спря пред незабележима ниска врата, чукна по някакъв условен начин. Отвори му одевешната Фиска — по нощница, косата й разпусната, лицето й сънено и пияно. Изобщо не се учуди на гостите, изобщо не погледна Фандорин. Изшляпа по пръстения под до кревата си, пльосна се и веднага захърка. В ъгъла имаше богаташко трикрило огледало, явно прибрано от будоара на някоя дама. Върху плота му димеше кандило.
	— При нея съм я скрил — съобщи Малкия. — Тя е загубенячка, но няма да ме издаде.
	Ераст Петрович здраво хвана мухльото за тънката шия, придърпа го към себе си, загледа го право в кръглите рибешки очи и го попита, натъртвайки на всяка сричка:
	— А какво направи на генерал Соболев?
	— Нищо — Миша три пъти се прекръсти. — Да умра на бесило, ако лъжа. За генерала нищо не знам. Пьотър Пармьонич каза да взема чантата от сейфа и да действам акуратно. Каза, че там няма да има никой и никой няма да я потърси. И каза, че щом се поуталожат нещата, ще делим на две и с чисти документи ще ме отпрати от Москва. Ако нещо не е наред — ще ме намери и на оня свят. Наистина щеше да го направи, такъв е.
	Миша свали от стената ковьорчето, на което бяха избродирани Стенка Разин и княгинята, отвори някаква вратичка в стената и заопипва с ръка. А Фандорин стоеше плувнал в студена пот и се мъчеше да възприеме целия чудовищен смисъл на чутото.
	Няма да има никой и никой няма да я потърси? Така ли е казал Хуртински? Значи надворният съветник е знаел, че Соболев няма да се върне жив.
	Ераст Петрович беше подценил хитрованския монарх. Не беше глупав Миша, не беше и такъв мухльо, на какъвто се простори. Той се озърна през рамо, видя, че детективът, както и очакваше, е смаян от съобщението и е отпуснал ръката с револвера. Пъргавото човече рязко се обърна, Ераст Петрович видя срещу себе си цевта на рязана пушка и едва успя да я ритне отдолу. Пушката гръмна с трясък и огън, облъхна лицето му с жарка вълна. От тавана се посипа мазилка. Колежкият асесор машинално натисна спусъка и херщалът, с освободен предпазител, пушна безропотно. Миша Малкия се хвана за корема и се свлече на пода с тих стон, а Ераст Петрович с едно наум за бутилката се обърна да види Фиска. Тя дори не надигна глава в цялата шумотевица — само си закри ухото с възглавницата.
	Значи затуй Миша беше толкова кротък. И успя да приспи бдителността му, доведе го точно където е искал. Откъде да знае, че Ераст Петрович беше прочут с бързата си реакция дори сред „невидимите“.
	Въпросът е тук ли е чантата. Фандорин помести с крак гърчещото се тяло, пъхна ръка в нишата. Пръстите му докоснаха издута кожа. Тя е!
	Фандорин се наклони над Миша. Онзи мигаше и конвулсивно облизваше пресъхналите си устни. На челото му блестяха капки пот.
	— Дохтор! — прошепна раненият. — Всичко ще си кажа, нищо няма да крия!
	Ранен е тежко, установи Ераст Петрович, но херщалът е с малък калибър, така че, ако веднага го откара в болница, може и да го спасят. Трябва да го спасят — такъв важен свидетел.
	— Стой мирен и не мърдай — му каза. — Ще намеря файтон. Опиташ ли се да ми се криеш пълзешком, ще ти изтече кръвта.
	В кръчмата беше празно. През мърлявите прозорчета влизаше мъждивата светлина на ранното утро. Насред мръсния под се въргаляха прегърнати мъж и жена. Жената беше с вдигнати поли — Ераст Петрович отвърна поглед. Май нямаше никой друг. Не, на пейката в ъгъла спеше снощният слепец: торбата под главата, бастунът на земята. Кръчмаря Абдул, с когото Фандорин непременно трябваше да се види, го нямаше. А, какво е това? Май някой хърка.
	Ераст Петрович безшумно отвори басмената завеска и му олекна — ето я мръсната твар. Проснал се на сандъка, брадата му щръкнала, бърните му отворени. Колежкият асесор му втъкна цевта право в устата. И каза сърдечно:
	— Ставай, Абдул. Утрото е по-мъдро от вечерта.
	Татаринът отвори очи. Те бяха черни, матови, абсолютно безизразни.
	— Хайде, пробвай да ми избягаш — помоли го Фандорин, — да видиш тогава как ще те убия като куче.
	— Защо д’бягам — спокойно отговори убиецът и се прозя, — не съм малчо д’бягам.
	— Ще отидеш на бесилото — каза колежкият асесор и с омраза го погледна в равнодушните очички.
	— Както с’нареди — съгласи се кръчмарят, — както е рекъл Аллах.
	Ераст Петрович едва изтрайваше — така го сърбеше показалецът…
	— За Аллах ли ще ми говориш, гадино! Къде са убитите?
	— Засега ги прибрах в килера — охотно съобщи нечовешкото създание. — Мислех после в рекат’да фърлям. Ет’килер — и показа дървена врата. Тя беше затворена с райбер.
	Ераст Петрович свърза Абдул със собствения му кожен колан и с натежало сърце отвори райбера. Вътре беше тъмно.
	Постоя на вратата, после бавно пристъпи — веднъж, втори път, и внезапно отзад му се стовари мощен удар ребром с длан в тила. Без да разбира какво става, той полузамаян се срути на пода, а някой му се нахвърли отгоре и тежко задиша в ухото му:
	— Къдзе господар? Убивам, кучше!
	Със заплетен език и заеквайки — удара си го биваше, а и почти уцели снощната подутина, — Фандорин изфъфли на японски:
	— Значи все пак учиш думи, безделнико? — и не издържа, заплака.
	Но с това потресенията му не свършиха. След като превърза ранената глава на Маса и намери файтон, той се върна за Миша Малкия, ала циганката Фиска беше изчезнала, самият Миша пък вече не седеше, облегнат на стената, а лежеше на пода. Мъртъв. И не беше умрял от раната в корема, а някой майсторски му беше прерязал гърлото.
	Ераст Петрович с револвера в ръка се втурна в тъмния коридор, но той се разклоняваше и чезнеше в непрогледен мрак. Не само че не можеше да намери никого, а имаше опасност дори да се загуби.
	Излезе от „Каторгата“ и зажумя от изгрялото иззад покривите слънце. Маса седеше във файтона, с една ръка притискаше поверената му чанта, а с другата здраво, държеше за яката овързания Абдул. До тях стърчеше безформен вързоп — увитото в одеяло тяло на Ксаверий Феофилактович.
	— Дий! — скочи на капрата до файтонджията Ераст Петрович. По-скоро до се махат от това проклето място. — Давай към „Малая Никитская“ — в жандармерийското!


	Глава десета
	В която генерал-губернаторът пие кафе с кифла

	Дежурният фелдфебел пред вратите на Московското губернско жандармерийско управление („Малая Никитская“ номер 20) изгледа странната тройка, която се разтоварваше от файтона, с любопитство, но без особено учудване — от този пост на какво ли не се беше нагледал. Пръв слезе, като се спъна на стъпалото, чернобрад татарин с вързани зад гърба ръце. След него, побутвайки пленника в гърба, се спусна някакъв с дръпнати очи, бяла чалма и отгоре й скъсана шапка, но с прекрасна кожена чанта в ръка. Последен учудващо леко скочи от капрата дрипав старец. Фелдфебелът се вгледа и видя, че старецът е с револвер в ръка, че онзи с дръпнатите очи не е с чалма, а с вързана на главата кухненска кърпа, тук-там изцапана с кръв. А, ясно — тайната агентура се връща от акция.
	— Евгений Осипович тук ли е? — попита старият с млад властен глас и жандармеристът, опитен служител, му козирува, без да задава никакви въпроси:
	— Тъй вярно, от половин час е тук.
	— Извикай д-дежурния офицер, братко — с леко заекване рече маскираният. — Да поеме арестувания. А там — показа мрачно файтона, в който беше останал някакъв голям вързоп, — там е нашият убит. Да го отнесат засега на студено. Това е Грушин, бивш пристав от следствието.
	— Иска ли питане, отлично помним Ксаверий Феофилактович, що години сме служили заедно. — Фелдфебелът свали шапка и се прекръсти.
	Ераст Петрович крачеше бързо през обширното фоайе, Маса едвам го следваше с издутата чанта, чието кожено лоно щеше да се пръсне по шевовете от пачките банкноти. Управлението пустееше в ранното утро, а и не беше място, където да прииждат посетители. От дъното на коридора с надпис „Офицерски гимнастически салон“ на затворената врата се чуваха викове и метален звън. Фандорин скептично поклати глава: от голяма жизнена необходимост за жандармерийския офицер е да се фехтува с рапири. Срещу кого, пита се. Срещу бомбаджиите? Минали отживелици. По-добре да тренират жиу-жицу или поне английски бокс.
	Пред приемната на главния полицейски началник той каза на Маса:
	— Изчакай тук, докато те повикам. Пази чантата. Боли ли те главата?
	— Главата ми е корава — гордо отвърна японецът.
	— Слава Богу. Да не си мръднал оттук.
	Маса обиден наду бузи заради излишното указание.
	Зад високата двукрила врата имаше секретарска стая, а оттам според табелките можеше да се влезе или в кабинета на полицейския началник отсреща, или в секретния отдел вляво. Евгений Осипович имаше и собствена канцелария на „Тверской“ булевард, но негово превъзходителство предпочиташе кабинета на „Малая Никитская“ — по-близо до потайните пружини на държавната машина.
	— Къде? — скочи срещу дрипльото дежурният адютант.
	— Колежки асесор Фандорин, чиновник за специални поръчения на генерал-губернатора. По спешен въпрос.
	Адютантът кимна и се втурна да докладва. След половин минута в приемната излезе лично Караченцев. При вида на просяка той се вцепени:
	— Ераст Петрович, вие ли сте? Ама типаж! Какво има?
	— Много неща — Фандорин влезе в кабинета и затвори вратата.
	Адютантът го изпрати с любопитни очи. Стана, надникна в коридора. Нямаше никой, само отсреща клечеше някакъв киргизец. Тогава офицерът на пръсти се доближи до вратата на началството и долепи ухо. Чуваше се спокойният глас на чиновника за специални поръчения, от време на време прекъсван от басовите възклицания на генерала. За съжаление само тях долавяше по-ясно. Репликите звучаха по следния начин:
	— Каква чанта?
	— …
	— Как можахте!
	— …
	— Божичко!
	— …
	— В Хитровка?
	Вратата откъм коридора се отвори и адютантът едва успя да се дръпне — направи се, че тъкмо се кани да почука на генерала, и недоволно изгледа влезлия.
	Непознат офицер с чанта под мишница вдигна ръка и показа страничната врата за секретния отдел — спокойно, един вид, там отивам. Бързо прекоси секретарската стая и изчезна.
	Адютантът пак залепи ухо.
	— Кошмар! — сащисан извика Евгений Осипович.
	А след минута ахна:
	— Хуртински? Невероятно!
	Адютантът почти се размаза на вратата от усилие да подочуе поне нещо от думите на колежкия асесор, но в този момент за зла врага влезе куриер със спешна пратка и му се наложи да я приеме, да се разпише.
	А след още две минути от кабинета излезе генералът — зачервен, развълнуван. Но ако се съдеше по блясъка в очите му, новините май не бяха лоши. Подире му се появи тайнственият чиновник.
	— Нека приключим с чантата, тогава ще се заемем с нашия продажник — каза полицейският началник и потри ръце. — Къде е тоя ваш японец?
	— Чака в к-коридора.
	Адютантът пак надникна и видя, че генералът и чиновникът отидоха при парцаливия киргизец. Онзи се надигна и тържествено се поклони с ръце на бедрата.
	Колежкият асесор тревожно го попита нещо на непознат език.
	Азиатецът пак се поклони и отговори нещо успокоително.
	Чиновникът повиши глас с явно негодувание.
	Онзи изглеждаше объркан. Май се оправдаваше.
	Генералът въртеше глава ту към единия, ту към другия. Рижавите му вежди се навъсиха в недоумение.
	Колежкият асесор се хвана за челото, извърна се и попита адютанта:
	— Влизал ли е в приемната офицер с чанта?
	— Тъй вярно. Отиде в секретния отдел.
	Чиновникът доста грубо отблъсна първо полицейския началник, после и адютанта, от секретарската стая се втурна към страничната врата. Останалите го последваха. Зад вратата с табелката имаше тесен коридор с прозорци към двора. Един от прозорците беше открехнат. Колежкият асесор се надвеси навън.
	— Долу има отпечатъци от подметки! Скочил е! — изстена емоционалният чиновник и от яд удари с юмрук касата на прозореца. Ударът му беше толкова силен, че цялото стъкло с жално звънтене се изсипа навън.
	— Какво става, Ераст Петрович? — разтревожи се генералът.
	— Нищо не разбирам — разпери ръце колежкият асесор. — Маса казва, че в коридора го доближил офицер, нарекъл го по име, връчил му плик с печат, взел чантата и уж ми я бил донесъл. Офицер е имало наистина, но с чантата е изскочил през този прозорец. Какъв кошмар!
	— А пликът? Къде е пликът? — попита Караченцев.
	Чиновникът се стресна и пак заплещи на японски.
	Онзи в халата с вид на крайно безпокойство извади от пазвата си плик и с поклон го подаде на генерала.
	Евгений Осипович погледна печатите и адреса.
	— Хм. _„До Московското губернско жандармерийско управление. От Отделението по опазване на реда и обществената безопасност при санктпетербургското градоначалство“_ — Отвори го и зачете: — _„Поверително. До господин московския главен полицейски началник. Въз основа на 16-и параграф от Височайше утвърденото разпореждане за мерките по опазване на държавния ред и общественото спокойствие и в съгласие със санктпетербургския генерал-губернатор се забранява на акушерката Мария Ивановна Иванова поради политическата й неблагонадеждност жителство в Санкт Петербург и Москва, относно което имам честта да уведомя Ваше Превъзходителство за надлежно сведение. За началника на отделението ротмистър Шипов.“_ Що за глупости!
	Генералът обърна листа отпред назад и обратно.
	— Най-обикновен циркуляр. Какво общо има чантата?
	— Много п-просто — вяло се обади маскираният колежки асесор, който от покруса пак беше започнал да заеква.
	— Някой хитро се е възползвал, че Маса не знае руски и с безкрайно уважение се отнася към военната униформа, особено ако е и със сабя на кръста…
	— Попитайте го как изглеждаше офицерът — рече генералът.
	Чиновникът изслуша заплетените обяснения на азиатеца и махна с ръка:
	— Казва, че бил с жълта коса, воднисти очи… з-за него всички сме еднакви — и се обърна към адютанта: — Вие запомнихте ли го?
	— Виноват — леко се изчерви онзи, — не го загледах. Блондин. Над среден ръст. Обичайният жандармерийски мундир. Капитански пагони.
	— Не са ли ви учили на наблюдателност и словесен портрет? — злобно се поинтересува чиновникът. — Тук от бюрото ви до страничната врата са десетина крачки.
	Адютантът се изчерви още повече и нищо не отговори.
	— Катастрофа, ваше п-превъзходителство — констатира дегизираният. — Милионът изчезна. Но как, по кой начин? Просто мистика! Какво ще правим сега?
	— Глупости — махна с ръка Караченцев, — милионът не е проблем. Ще се намери, къде ще иде. Но ни чака по-сериозна работа. Трябва да навестим скъпоценния Пьотър Пармьонич. Ох, този образ! — Евгений Осипович се усмихна заканително. — Той ще ни изясни всички въпроси. Ама колко интересно се подрежда всичко. Е, сега вече край с нашия Юрий Долгорукий. Че той я отгледа в пазвата си тази пепелянка. Хем с толкова любов!
	Колежкият асесор подскочи:
	— Да, да вървим при Хуртински. Само да не го изпуснем.
	— Първо ще трябва да посетим княза — въздъхна полицейският началник. — Без негов параф не може. Нищо, ще погледам с удоволствие как ще се гърчи старият лисугер! Ядец, ваше сиятелство, няма да се измъкнете! Сверчински! — обърна се към адютанта. — Каретата ми, бързо. И кабриолетът с арестната команда след мен! В цивилно облекло. Трима ще стигнат. Мисля, че в случая ще се размине без пукотевица. — И пак се усмихна кръвожадно.
	Адютантът на бегом се втурна да изпълнява заповедта и след пет минути каретата с четири коня вече се носеше с пълна скорост по павираната улица. Зад нея леко се полюшваше на ресорите каляска с трима агенти в цивилни дрехи.
	Адютантът изпрати кортежа с поглед през прозореца, свали телефонната слушалка и врътна ръчката. Издиктува номера. Озърна се към вратата и тихо попита:
	— Господин Ведишчев, вие ли сте? Сверчински.


	Наложи се да изчакат в приемната. Секретарят на губернатора се извини най-почтително на полицейския началник, но твърдо заяви, че негово сиятелство е много зает, забранил е да пуска когото и да било и дори да докладва за посещение. Караченцев изгледа Ераст Петрович с крива усмивка: да си разиграва коня старецът, за последно му е. Накрая — мина поне четвърт час — иззад тежката позлатена врата се чу звън на камбанка.
	— Сега вече ще му докладвам, ваше превъзходителство — надигна се от бюрото си секретарят.
	Когато влязоха в кабинета, стана ясно с какви толкова важни дела е зает князът — той закусваше. Тоест вече беше привършил закуската и нетърпеливите посетители го завариха на последния етап: Владимир Андреевич пристъпваше към кафето. Седнал с мека ленена салфетка на шията, той топеше в чашката козуначна кифличка и видът му беше извънредно благодушен.
	— Добро утро, господа — преглътна князът и сладко се усмихна. — Не се сърдете, ако се е наложило да ме почакате. Моят Фрол е строг, не позволява да се разсейвам, докато ям. Не искате ли кафе? Кифличките са прекрасни, направо се топят в устата. — При тези думи губернаторът се вгледа по-внимателно в спътника на генерала и примигна учуден, защото Ераст Петрович по пътя към „Тверской“ си беше махнал прошарената брада и перуката, но остана с дрипите и видът му беше доста необичаен. Владимир Андреевич неодобрително поклати глава и се прокашля. — Ераст Петрович, наистина ви казах, че можете да идвате при мен с всекидневно облекло, без чиновнически мундир, но май сте прекалили, драги. Да не са ви обрали на карти? — в гласа му отекна непривична строгост. — Не робувам на предразсъдъци, разбира се, но все пак бих ви помолил занапред да не ми се явявате в подобен вид. Неприлично е — пак укорно поклати глава и замляска кифлата. Но лицата на полицейския началник и колежкия асесор запазиха толкова непреклонен израз, че Долгорукой престана да дъвче и попита в недоумение: — Какво има, господа. Да не е станал пожар?
	— Още по-зле, ваше високопревъзходителство. Много по-зле — сладострастно произнесе Караченцев и без да чака покана, седна. Фандорин остана прав. — Вашият началник на секретната канцелария е крадец, престъпник и покровител на цяла бандитска Москва. Господин колежкият асесор разполага с нужните доказателства. Такъв конфуз, ваше сиятелство, такъв конфуз. Нямам представа дори как ще се измъкнем. — Направи малка пауза, та старецът добре да осъзнае чутото, и продължи по-фамилиарно. — Имах честта нееднократно да докладвам на ваше високопревъзходителство за неблаговидното поведение на господин Хуртински, но вие пренебрегнахте предупрежденията ми. Обаче и през ум не ми е минавало, че заниманията му са криминални до такава степен.
	Генерал-губернаторът изслуша краткото му ефектно слово с леко увиснала уста. Ераст Петрович очакваше викове, възмущение, изискване на доказателства, но князът не изрази безпокойство. Когато полицейският началник замълча в очакване, князът умислено си досдъвка хапката, сръбна от кафето. После неодобрително въздъхна.
	— Много лошо, Евгений Осипович, че и през ум не ви е минавало. Все пак сте началник на московската полиция, страж на закона и реда. Аз например не съм от жандармерията, а и съм затрупан с работа къде повече от вас, цялото напрегнато градско управление е на плещите ми, но откога държа под око Петруша Хуртински.
	— Така ли? — присмехулно попита полицейският началник. — Та откога?
	— Ами отдааавна — провлече князът. — Петруша отдавна вече не ми харесва. Още преди три месеца писах на вашия министър граф Толстов*, че според сведенията, с които разполагам, надворният съветник Хуртински не е само покварен рушветчия, но и мошеник и злодей — князът изшумоля с книжата на писалището си. — Тук имах някъде и препис от писмото си… да, ето — той вдигна лист, размаха го, — а и отговор от графа. Той пък къде е? Аха — взе друг лист, с монограмен знак. — Да ви го прочета ли? Министърът всецяло ме успокоява и набляга да не се тревожа заради Хуртински. — Сложи си пенснето. — Ето, чуйте: _„На възможните съмнения на Ваше Високопревъзходителство относно дейността на надворния съветник Хуртински държа да Ви уверя, че този чиновник, ако и да се държи понякога по труднообясним начин, това в никакъв случай не се дължи на престъпни замисли, а е изпълнение на секретно държавно поръчение от изключителна важност, в което сме посветени и аз, и Негово императорско величество. Ето защо бих желал да ви успокоя, драги мой Владимир Андреевич, и специално да уточня, че задачата, изпълнявана от Хуртински, по никакъв начин не е насочена срещу…“_ Ммм, нататък няма значение. И така, господа, сами виждате, дори някой да носи вина в случая, съвсем не е Долгорукой, а по скоро вашето ведомство, Евгений Осипович. Как бих могъл да имам основания за недоверие към министъра на вътрешните работи?
	[* Толстов — Вероятно граф Д. А. Долстой (1823–1889) — държавник, от 1882 г. министър на вътрешните работи, шеф на жандармерията. — Б.пр.]
	Главният полицейски началник от смайване загуби самообладание и рязко скочи, протегнал ръка за писмото, което беше доста глупаво, защото при толкова сериозното положение на нещата не можеше да става дума за никакви мистификации — всичко много лесно можеше да се провери. Князът добродушно му подаде листа.
	— Да — смънка рижият генерал, — подписът е на Дмитрий Андреевич. Абсолютно безспорно…
	Князът съчувствено попита:
	— Нима ръководството не е сметнало за необходимо да ви уведоми? Тц-тц-тц, лоша работа. Неуважителна. Значи не знаете какво тайнствено поръчение изпълнява Хуртински?
	Караченцев мълчеше, напълно съкрушен.
	А Фандорин се замисли за нещо странно — как се е получило така, че кореспонденция с тримесечна давност е току върху бюрото на княза, сред текущите книжа. Но гласно каза:
	— Аз също не знам в какво се състои секретната дейност на г-господин Хуртински, ала този път той явно далеч я надхвърля. Връзката му с хитрованските бандити е несъмнена и никакви държавни интереси не я оправдават. Но най-вече: Хуртински явно е свързан със смъртта на генерал Соболев. — И той кратко и по точки изложи историята на откраднатия милион.
	Губернаторът го слушаше много внимателно. Накрая категорично каза:
	— Мерзавец, отявлен мерзавец. Трябва да се арестува и да се разпита.
	— Точно затова сме д-дошли, Владимир Андреевич.
	А полицейският началник със съвсем различен от одевешния тон — бойко, почтително — се осведоми:
	— Ще наредите ли да пристъпим, ваше високопревъзходителство?
	— Разбира се, драги — кимна Долгорукой. — Той за всичко ще отговаря, подлецът.
	Бързо изминаха дългите коридори. Зад тях набиваха крак цивилните агенти. Ераст Петрович не продумваше и дори се мъчеше да не поглежда към Караченцев — разбираше колко мъчително му е да преглътне поражението си, но още по-тревожният и неприятен факт беше, че имало някакви тайни дела, които началството предпочело да повери не на московския полицейски началник, а на вечния му съперник — началника на секретния отдел на губернаторската канцелария.
	Качиха се на втория етаж, където бяха канцелариите. Ераст Петрович попита дежурния на входа дали господин Хуртински е тук. Изясни се, че бил тук още от сутринта.
	Караченцев се окопити и още повече ускори крачка — понесе се по коридора като изстреляно гюлле, само шпорите му звънкаха и акселбантите се блъскаха в гърдите му.
	В приемната на началника на секретния отдел беше пълно с посетители.
	— В кабинета ли е? — рязко попита генералът.
	— Тъй вярно, ваше превъзходителство — отговори секретарят, — но заповяда никой да не го безпокои. Ще наредите ли да доложа?
	Полицейският началник го отпъди с жест, озърна се към Фандорин, подсмихна се под мустак и отвори вратата.
	Отначало на Ераст Петрович му се стори, че Пьотър Пармьонович стои на прозореца и гледа навън. Но още същия миг разбра: не стои, а виси.


	Глава единайсета
	В която се стига до неочакван обрат

	Владимир Андреевич Долгорукой, свъсил вежди, вече за трети път четеше редовете, написани с добре познатия му почерк: _„Аз, Пьотър Хуртински, съм виновен, че от алчност извърших престъпление срещу дълга и предадох оногова, комуто трябваше вярно да служа и всецяло да помагам в напрегнатата работа. Бог да ме съди.“_ Редовете бяха разкривени, накачулени един връз друг, а последният дори завършваше с мастилено петно, сякаш горепосоченият автор съвсем беше изнемощял от непосилното разкаяние.
	— Та какво рече секретарят? — бавно запита губернаторът. — Разкажете ми още веднъж, моля ви, Евгений Осипович, и най-подробно.
	Караченцев за втори път, сега по-свързано и спокойно, отколкото преди, изложи онова, което бяха успели да изяснят.
	— Хуртински се явил в службата както винаги в десет часа. Изглеждал съвсем обичайно, секретарят не забелязал никакви признаци на смут или възбуда. Хуртински прегледал кореспонденцията и започнал да приема посетители. В единайсет без пет при секретаря се явил жандармерийски офицер, представил се като капитан Певцов, куриер от Петербург, изпратен при надворния съветник по спешен въпрос. Капитанът носел кафява чанта, по описание точно съответстваща на откраднатата. Певцов незабавно бил въведен в кабинета, приемът на посетители временно бил спрян. Скоро Хуртински се появил на вратата и му наредил до второ разпореждане да не пуска никого и въобще за нищо да не бъде обезпокояван. Според секретаря началникът му изглеждал извънредно развълнуван. След десетина минути капитанът излязъл и потвърдил, че господин надворният съветник е зает и по най-строг начин е забранил да го безпокоят, защото проучва секретни книжа. А след още четвърт час, в единайсет и двайсет, сме се появили ние с Ераст Петрович.
	— Какво каза докторът? Да не е убийство?
	— Казва, че е типично самообесване. Завързал си е въжето от завесата и е увиснал. Има характерното прекършване на вратните прешлени. А и бележката, както виждате, не дава основания за съмнение. Изключена е фалшификация.
	Генерал-губернаторът се прекръсти и отбеляза философски:
	— „И като захвърли сребърниците в храма, излезе и отиде, та се обеси.“* Сега съдбата на престъпника е в десницата на Съдия, по-праведен от нас, господа.
	[* Евангелие от Матея 27:5. — Б.ред.]
	Ераст Петрович остана с впечатлението, че подобна развръзка е изключително добре дошла за княза. Затова пък полицейският началник явно беше сломен: смятал е, че е хванал скъпоценната нишка, която да разплете цяло златно кълбо, а нишката да вземе да се скъса!
	Самият Фандорин размишляваше не върху държавните тайни и междуведомствените интриги, а за загадъчния капитан Певцов. Съвсем очевидно е, че именно този човек четирийсет минути преди появата си при Хуртински е измъкнал Соболевия милион от горкия Маса. От „Малая Никитская“ жандармерийският капитан (или, както по-скоро предполагаше колежкият асесор, някой преоблечен в син мундир) се е насочил право към „Тверской“. Секретарят го беше огледал по-добре от адютанта на полицейския началник и го описа по следния начин: ръст над метър и седемдесет, широки рамене, сламеноруса коса. Особен белег: много светли, почти прозрачни очи. От този детайл Ераст Петрович потръпна. Навремето се беше сблъскал с едного, който имаше точно такива очи, и оттогава не обичаше да си спомня въпросната история, която му бе коствала много. Впрочем този тягостен спомен нямаше връзка със случая и той отпъди мрачната му сянка.
	Въпросите се нареждаха в следната последователност: Наистина ли този човек е от жандармерията? Ако да (и особено ако не), каква е ролята му в случая „Соболев“? И най-важното — откъде тази дяволска осведоменост, тази фантастична вездесъщност?
	В същия момент и генерал-губернаторът формулира интересуващите го въпроси. Но те прозвучаха малко по-различно:
	— Какво ще правим, господа детективи? Какво да докладвам горе? Убит ли е Соболев или е умрял от естествена смърт? С какво се е занимавал Хуртински под носа ни, тоест под носа ви, Евгений Осипович? Къде се е дянал милионът? Кой е този Певцов? — в уж добродушния глас на княза прозвучаха заплашителни нотки. — Какво ще кажете, ваше превъзходителство, защитнико наш скъпоценни?
	Генералът притеснен избърса с кърпа потното си чело.
	— В моето управление няма никакъв Певцов. Възможно е наистина да е пристигнал от Петербург и да е бил в пряка връзка с Хуртински през главата на губернското началство. Предполагам следното — Караченцев нервно подръпна рижия си бакенбард. — Хуртински тайно от вас и от мен… — той преглътна — е изпълнявал някакви конфиденциални поръчения от най-високо място. Измежду тях вероятно и надзор по посещението на Соболев. Защо е бил нужен — не знам. Очевидно Хуртински е научил отнякъде, че Соболев носи у себе си много голяма сума, а свитата изобщо не знае. В нощта на четвъртък срещу петък са му докладвали за скоропостижната кончина на генерала в гостоприемница „Англия“ — вероятно агенти, които негласно са следили Соболев, и… Както знаем, надворният съветник беше алчен и не подбираше средствата. Съблазнил се е да присвои невероятния трофей и е пратил касоразбивача Миша Малкия да открадне чантата от сейфа. Но аферата, предприета от Хуртински, е била разкрита от капитан Певцов, който най-вероятно е бил изпроводен да наблюдава наблюдаващия — в нашето ведомство това често се прилага. Певцов изземва чантата, явява се при Хуртински и го обвинява в двуличие и грабеж. Веднага след напускането на капитана надворният съветник си дава сметка, че песента му е изпята, пише бележката, с която се покайва, и се обесва… Това е единственото обяснение, което ми хрумва…
	— Звучи правдоподобно — призна Долгорукой. — Какви действия предлагате?
	— Незабавно да пратим запитване в Петербург относно личността и пълномощията на капитан Певцов. А ние с Ераст Петрович засега ще се заемем да прегледаме книжата на самоубиеца. Аз ще взема бумагите от сейфа, а господин Фандорин ще проучи бележника на Хуртински.
	Колежкият асесор неволно се подсмихна: много хитро дели плячката генералът за едного целият сейф, за другиго бележникът за делови записки, изложен открито върху писалището на покойния.
	Долгорукой почука с пръсти по бюрото и с привично движение нагласи леко накривилата се перука.
	— Тоест, Евгений Осипович, изводите ви се свеждат до следното: Соболев не е убит, а е умрял от естествена смърт; Хуртински е жертва на прекомерното си користолюбие; Певцов е човек от Петербург. Съгласен ли сте с тези заключения, Ераст Петрович?
	Фандорин кратко отговори:
	— Не.
	— Любопитно — оживи се губернаторът. — Дайте да чуем какви ги тъкмите вие: „това първо“, „това второ“, „това трето“.
	— На услугите ви, ваше сиятелство… — Младият мъж помълча — сигурно за по-впечатляващо — и решително заговори: — Генерал Соболев е участвал в някакво секретно начинание, за което още нищо не знаем. Д-доказателства? — тайно от всички е събрал огромна сума пари. Това първо. В хотелския сейф е имало поверителни документи, които свитата на генерала е укрила от властите. Това второ. Самият факт, че негласно е бил наблюдаван — а мисля, че Евгений Осипович е прав и Соболев е бил следен, — това трето. — Мислено добави: „Казаното от госпожица Головина — това четвърто“, но не искаше да намесва в разследването минската учителка. — Още не съм готов с изводите, но ще си позволя п-предположения. Соболев е убит. По някакъв хитър начин, имитиращ естествена смърт. Хуртински е жертва на алчността си, сбъркал се е от чувство за безнаказаност. В това също съм съгласен с Евгений Осипович. А истинският престъпник, основната задкулисна пружина е онзи, когото знаем като „капитан Певцов“. От тази личност до смърт се е ужасил Хуртински — хитрец и разбойник от к-класа. У тази личност е чантата. „Певцов“ всичко знае и е вездесъщ. Такива свръхестествени способности много ме смущават. Блондина със светли очи, който два пъти се появява с жандармерийския мундир — него трябва да открием на всяка цена.
	Полицейският началник уморено разтърка клепачи:
	— Не е изключено Ераст Петрович да е прав, аз да бъркам. В дедукцията господин колежкият асесор е много по-добър от мен.
	Князът с пъшкане стана от писалището, отиде до прозореца и пет минути гледа файтоните, запълнили „Тверской“ като река.
	Обърна се и с необичайно делови глас каза:
	— Ще докладвам горе. Спешно, с шифрована депеша. Щом получа отговор, ще ви повикам. Трябва да мога веднага да ви намеря. Евгений Осипович, къде ще бъдете?
	— В кабинета си тук. Ще прегледам бумагите на Хуртински.
	— Аз ще съм в „Дюсо“ — докладва Фандорин. — Честно казано, капнал съм от умора. Две денонощия п-почти не съм спал.
	— Вървете, драги, поспете час-два. Ще пратя да ви вземат.
	Всъщност Ераст Петрович не възнамеряваше да си ляга, но искаше да се освежи с ледена вана, после и един масаж ще му дойде добре. А за спане — какво ти спане, когато стават такива чудеса. До сън ли му е?
	Фандорин отвори вратата на стаята и отскочи назад — право в краката му падна Маса и почти удряйки бинтованата си глава в пода, занарежда:
	— Господарю, няма прошка за мен, няма прошка. Не предпазих вашия онши, не опазих важната кожена чанта. Но с това прегрешенията ми не свършиха. Заради непоносимия позор исках да се самоубия и си позволих да се възползвам от вашия меч, но той се счупи и сега ми тежи още едно тежко престъпление.
	На масата лежеше счупена на две парадната шпагичка.
	Ераст Петрович седна на пода до страдалеца. Леко го погали по главата — дори през кухненската кърпа се усещаше огромната цицина.
	— Маса, не си виновен за нищо. Грушин-сенсей го погубих аз и никога няма да си го простя. И за чантата не си виновен. Не си проявил нито страх, нито малодушие. Просто тук животът е друг и правилата са други, още не си им свикнал. А шпагата е боклук, тенеке, с нея не можеш да се заколиш. Ще купим друга, струва само петдесет рубли. Не е ф-фамилен меч.
	Маса вдигна глава, по изтерзаното му лице се стичаха сълзи.
	— Но аз настоявам, господарю. За мен е невъзможно да живея, след като така ужасно измамих очакванията ви. Заслужавам наказание.
	— Добре — въздъхна Фандорин. — Ще научиш наизуст още десет страници от речника.
	— Не, двайсет!
	— Добре, обаче не в момента, а като ти мине главата. Сега по-добре ми приготви ледена вана.
	Маса се втурна с празната кофа, а Ераст Петрович седна до масата и отвори бележника на Хуртински. Всъщност не беше бележник, а английски schedule-book, записник-календар с отделна страница за всеки ден от годината. Удобно измислено, Ераст Петрович и друг път ги беше виждал. Взе да прелиства, но не очакваше да намери нещо съществено. Всичко важно и секретно надворният съветник, естествено, е съхранявал в сейфа, а в календара бяха записани само разни паметни бележки — насрочените делови срещи, аудиенции, посещения. Много от имената бяха означени с една или две букви. Ще трябва да провери всичко това. На 4 July, Tuesday (тоест на 22 юни, вторник) окото му се задържа на някакво продълговато мастилено петно. Дотук в бележника нямаше никакви петна и дори задрасквания — явно Хуртински е бил изключителен чистофайник. И формата му чудновата — все едно мастилото не е капнало от перодръжката, а е размазано нарочно. Фандорин вдигна страницата към светлината. Не, нищо не се вижда. Прокара леко пръст. Май нещо е било написано. Покойният е ползвал стоманено перо, натискът е силен. Но не успяваше да го разчете.
	Маса донесе кофа вода, затропа в банята, чу се шуртене на вода.
	Ераст Петрович взе куфарчето с инструментите, намери нужното приспособление. Обърна страницата с петното, от задната страна наложи тънко листче оризова хартия и няколко пъти мина отгоре му с каучуково валяче. Листчетата не бяха обикновени, а напоени със специален разтвор, който реагираше и на най-леките следи. С тръпни от очакване пръсти вдигна листчето. На матовия фон се беше очертал слаб, но отчетлив контур: __Метропол №19 Клонов.__
	Записано на 22 юни. Какво имаме тогава? Командващият 4-ти корпус генерал Соболев е завършил маневрите и е подал рапорт за отпуск. Така, а в хотел „Метропол“, в 19-а стая, се е намирал някакъв господин Клонов. Каква връзка може да има между тези два факта? Вероятно никаква. Но защо Хуртински е замазал името и местонахождението му? Много интересно.
	Ераст Петрович се съблече и влезе в ледената вана, която за миг го накара да забрави всички грижи и да напрегне цялата си душевна и физическа енергия. Гмурна се под водата и преброи до сто и двайсет, а когато подаде глава навън и отвори очи, ахна и пламна от неудобство: на вратата на банята беше застинала графиня Мирабо, морганатичната съпруга на негово височество Евгений Максимилианович, граф Лихтенбургски, и тя поруменяла.
	— Моля да ме извините, мосю Фандорин — смотолеви на френски графинята. — Вашият слуга ме пусна в стаята и ми посочи тази врата. Предположих, че тук е кабинетът ви.
	Възпитанието инстинктивно го подтикна да скочи прав в присъствието на дама, но в същия миг той още по-панически се бухна обратно във водата. А графинята още по-изчервена отстъпи назад.
	— Маса! — гневно изрева Фандорин. — Маса!!!
	Мръсникът палач се появи с хавлията в ръце, поклони се:
	— Какво ще желаете, господарю?
	— Ще ти дам едно желание! — изпадна вече в необуздана ярост Ераст Петрович. — Този път аз ще те принудя да си изкормиш червата! И не с тенеке, а с клечка за ориз! Не ти ли го набих в главата, безмозъчен борсук, че в Европа банята е интимно място! Заради теб изпаднах в неудобно положение, а дамата умря от срам! — и викна на руски: — Моля да ме извините! Заповядайте, графиньо, сега идвам! — и пак на японски: — Дай ми риза, панталон, сюртук, гнусен плазмодий!
	Той се появи в гостната облечен и безукорно сресан на път, но все още изчервен. Не можеше да си представи как ще погледне графинята в очите след случилото се скандално произшествие. Ала графинята за разлика от него вече беше дошла на себе си и съвсем спокойно и с любопитство разглеждаше окачените по стените японски гравюри. Погледна сконфузения чиновник и в сините й соболевски очи светна усмивка, но лицето й веднага доби сериозен вид.
	— Господин Фандорин, осмелих се да дойда при вас, защото сте стар другар на Мишел и разследвате обстоятелствата около смъртта му. Мъжът ми замина снощи с великия княз по някакви спешни дела. А аз ще закарам тялото на брат ми да го погребем в имението. — Зинаида Дмитриевна млъкна, сякаш се поколеба дали да продължи. После, решително, все едно се хвърляше с главата надолу, изговори: — Мъжът ми замина без багаж. И в една от дрехите му, оставени тук, прислугата намери това нещо. Йожен е толкова разсеян човек!
	Графинята му подаде сгъната хартийка и Фандорин забеляза, че в ръката й остана още една. На бланка на 4-ти армейски корпус с едрия почерк на Соболев беше написано на френски: __Йожен, ще те чакам в Москва на 25-и сутринта за последно уговаряне по известния ти въпрос. Часът удари. Ще отседна в „Дюсо“. Прегръщам те крепко. Твой Мишел.__
	Ераст Петрович я погледна въпросително в очакване на разяснения.
	— Много странно — кой знае защо, прошепна тя. — Йожен не ми каза, че в Москва трябва да се види с Мишел. Изобщо не знаех, че брат ми е тук. Той само ми обясни, че имаме да направим някакви посещения тук, а после се връщаме в Петербург.
	— Наистина странно — потвърди Фандорин, който по щемпела видя, че депешата е била изпратена по куриер от Минск още на 16-и. — Но защо не попитате негово височество?
	Графинята прехапа устна и подаде другото листче.
	— Защото е скрил от мен това.
	— Какво е то?
	— Бележка от Мишел за мен. Очевидно е дошла с депешата. Но Йожен не ми я е дал, не знам по каква причина.
	Ераст Петрович взе листчето. Личеше, че е писано набързо в последната минута:
	__„Мила Зизи, непременно ела в Москва с Йожен. Много е важно. Сега не мога нищо да ти обясня, но има вероятност [половин ред е зачертан] дълго време да не се видим.“__
	Фандорин отиде до прозореца и долепи бележката до стъклото, за да разчете задрасканото.
	— Няма нужда, прочетох го вече — обади се зад гърба му Зинаида Дмитриевна, гласът й трепна: — Пише: _„тази среща да е последна“._
	Колежкият асесор разроши току-що сресаната си мокра коса. Значи Соболев е знаел, че го заплашва опасност? И херцогът е знаел? Я виж ти…
	Обърна се към графинята:
	— Сега не мога нищо да ви кажа, мадам, но ви обещавам всичко да изясня — и като срещна объркания й поглед, додаде: — По най-д-деликатния начин, разбира се.


	Щом графинята си тръгна, Ераст Петрович седна до масата и за съсредоточаване се вглъби в калиграфско упражнение — взе да изписва йероглифа „спокойствие“. Но още на третия лист, когато беше много далече от съвършенството, на вратата се почука — рязко и властно.
	Маса плахо погледна господаря, унесен в свещенодействието си, отиде на пръсти до вратата и отвори.
	Там стоеше Екатерина Александровна Головина, златокосата възлюбена на покойния Ахил. Тя пламтеше от гняв и така изглеждаше дори още по-прекрасна.
	— Вие изчезнахте! — викна вместо поздрав. — Аз чакам, обезумяла от неизвестността. Какво изяснихте, Фандорин? Съобщих ви толкова важни сведения, а вие сте седнали тук да си рисувате! Искам обяснение!
	— Госпожо! — рязко я прекъсна колежкият асесор. — Аз ви искам обяснение. Седнете, ако обичате — хвана за ръката неочакваната гостенка, отведе я до фотьойла и я накара да седне. За себе си придърпа стол. — Не ми съобщихте всичко, което сте знаели. Какво е смятал да направи Соболев? Защо се е опасявал за живота си? Какво т-толкова опасно го е чакало по време на пътуването? Защо са му трябвали толкова пари? Защо е изобщо тази тайнственост? И за какво сте се скарали в крайна сметка? Заради недомлъвките ви, Екатерина Александровна, неправилно прецених ситуацията, което д-доведе до гибелта на един много добър човек. И на няколко лоши, които обаче също душа носят.
	Головина сведе глава. Нежното и лице отрази цяла гама силни чувства, които очевидно се бореха помежду си. За начало призна:
	— Да, излъгах ви, че не съм знаела какво го беше въодушевило. Той смяташе, че Русия загива, и искаше да я спаси. Напоследък все това говореше — за Цариград, за немската заплаха, за велика Русия… а преди месец по време на последната ни среща изведнъж спомена за Бонапарт и ми предложи да бъда неговата Жозефина… изпаднах в ужас. Винаги сме имали разлика във възгледите. Той вярваше в историческата мисия на славянството и че Русия трябва да върви по свой особен път, аз пък мислех, че на Русия не й трябват Дарданелите, а просвета и конституция — гласът и изневери и тя ядно замахна с юмруче, като че си помагаше да прескочи трудното място. — Щом чух за Жозефина, се уплаших. Ужасих се, че Мишел като безстрашна нощна пеперуда ще изгори в жаркия огън на честолюбието си… а още повече се ужасих, че може да постигне мечтата си. Би могъл. Той беше толкова целеустремен, силен, несломим… Беше. Какъв ли щеше да стане, ако добиеше възможност да диктува съдбините на милиони? Не смея да си помисля. Той вече нямаше да е Мишел, а някакъв съвсем друг човек.
	— И вие го издадохте? — директно попита Ераст Петрович.
	Головина се стресна:
	— Как можахте да си го помислите? Не, просто казах: или аз, или твоето начинание. Знаех отговора… — яростно обърса сълзите си. — Но и през ум не ми минаваше, че всичко ще приключи с такъв гаден и пошъл фарс. Бъдещият Бонапарт убит за пари… Казано е в Библията: „дойде ли гордост, ще дойде и посрама*“. — Тя махна с ръка, сякаш да каже: край, не мога, и се разрида, вече не издържаше.
	[* Притчи 11:2. — Б.ред.]
	Фандорин я изчака да се поуспокои и полугласно каза:
	— Май цялата работа не опира с-само до парите.
	— А до кое? — изхлипа Екатерина Александровна. — Все пак го убиха, нали? Не знам защо, но вярвам, че ще стигнете до същината. Закълнете се, че ще ми кажете цялата истина за смъртта му.
	Ераст Петрович се извърна сконфузен и си помисли, че жените са много по на висота от мъжете — по-предани, по-искрени, по-устремни. Ако наистина обичат, разбира се.
	— Да-да, непременно — измърмори той, отсега твърдо убеден, че никога за нищо на света няма да й разкаже цялата истина за смъртта на любимия й.
	В този момент се наложи да прекъснат разговора, защото пристигна да го вземе пратеник на генерал-губернатора.
	— Какво ще кажете за съдържанието на сейфа, ваше превъзходителство? — попита колежкият асесор. — Открихте ли нещо интересно?
	— Много неща — с доволен вид отговори полицейският началник. — Картинката на безчестните дела на покойния доста се проясни. Ще трябва още да поумуваме над разшифровката на паричните му записки. От много цветчета е сбирала нектар нашата пчеличка, не само от Миша Малкия. А при вас?
	— Да, намира се — скромно отвърна Фандорин. Разговаряха в кабинета на генерал-губернатора. Самият Долгорукой обаче отсъстваше — според секретаря негово сиятелство си довършвал обеда.
	Най-накрая Владимир Андреевич се появи. Влезе със загадъчен и многозначителен вид, седна и официално се прокашля.
	— Господа, по телеграфа пристигна отговор от Петербург на официалния ми рапорт. Както виждате, сметнали са случая за толкова важен, че са се задействали без обичайното протакане. В дадения момент аз съм само препредаващото звено. Ето какво ми пише граф Толстов: _„Любезни господине Владимир Андреевич, в отговор на Вашата депеша довеждам до знанието Ви, че капитан Певцов наистина е на служба към шефа на Жандармерийския корпус и понастоящем се намира в Москва с нарочно предписание. По-специално му е възложено тайно да изземе чантата, в която би могло да се съхраняват документи от държавно значение. Постановява се разследването по случая с кончината на генерал-адютант М. Д. Соболев да се смята за приключена, за което ще бъде изпратено съответното нареждане и на Евгений Осипович. Чиновникът за специални поръчения Фандорин поради проявено самоволие — привличане към секретното разследване на частно лице, довело до смъртта на горепосоченото лице — по Височайше указание следва да бъде отстранен от длъжност и поставен под домашен арест до второ нареждане. Министър на вътрешните работи Д. А. Толстов.“_ — Князът безпомощно вдигна ръце и рече на потресения Фандорин: — Такова ми ти нещо се получава, драги. Началството най-добре си знае.
	Ераст Петрович пребледня и бавно стана от мястото си. Не, не строгото, но всъщност справедливо наказание на монарха вледени сърцето му. Най-ужасното беше, че с гръм и трясък се беше провалила версията му, предложена с такъв апломб. Да вземе тайния правителствен агент за главен злодей! Каква позорна грешка!
	— Ще си похортуваме тук с Евгений Осипович, а вие, ще прощавате, най-добре си вървете в хотела и си починете — съчувствено каза Долгорукой. — И не увесвайте нос. Вие ми допаднахте и аз ще се застъпя за вас пред Петербург.
	Колежкият асесор съсипан се помъкна към изхода. Вече беше на вратата, когато се чу гласът на Караченцев.
	— Та какво открихте в онзи бележник? — попита генералът и незабелязано му смигна: не унивай.
	Ераст Петрович помълча, после каза:
	— Нищо интересно, ваше п-превъзходителство.
	В хотела той от вратата съобщи:
	— Опозорен съм, Маса, и съм под арест. Заради мен загина Грушин. Това първо. Изчерпаха ми се идеите. Това второ. Животът свърши. Това трето.
	Стигна до леглото, стовари се, без да се съблича, и моментално заспа.


	Глава дванайсета
	В която капанът се затваря

	Първото, което видя Фандорин, когато се събуди, беше розовият залез, запълнил правоъгълника на прозореца.
	На пода до леглото му, церемониално положил ръце на коленете си, беше седнал Маса в черно официално кимоно, лицето му строго, на главата нова превръзка.
	— Какво си се докарал в този вид? — почуди се Ераст Петрович.
	— Вие казахте, господарю, че сте опозорен и са ви се изчерпали идеите.
	— Е, и?
	— Аз имам добра идея. Обмислих всичко и мога да ви предложа достоен изход от тежкото положение, в което изпаднахме и двамата. Към всичките си многобройни прегрешения аз притурих още едно — наруших европейската етикеция, която забранява жени да влизат в банята. Това, че не разбирам вашия чудноват обичай, не ме оправдава. Научих цели двайсет и шест страници от речника — от лесната дума „смрадрьо“ за „човек, който мирише неприятно“ — до трудната дума „во-су-по-мо-сфе-се-со-то-вление“, което значи „оказвам съдействие“, но дори това сурово изпитание не облекчи бремето в душата ми. А и вие, господарю, казахте: вашият живот свърши. Тогава хайде заедно да се разделим с живота. Приготвил съм всичко, дори туша и четчицата за предсмъртното стихотворение.
	Фандорин се протегна с блажено изпукване на ставите.
	— Стига, Маса — рече той и сладко се прозя, — имам по-добра идея. На какво мирише толкова апетитно?
	— Купих топли гебречета, най-хубавото нещо в Русия след жените — натъжи се слугата. — Супата от вкиснало зеле, дето всички тук я ядат, е просто ужасна, но гебречетата са прекрасно изобретение. Исках накрая да зарадвам моя хара, преди да го разпоря с кинжала.
	— Ще те разпоря аз теб! — надигна се колежкият асесор. — Дай гевречетата, умрях от глад. Да хапнем, че работа ни чака.


	— Господин Клонов от деветнайсета? — попита келнерът (както по немски маниер наричаха регистратора в „Метропол“) — Разбира се, че го помним. Един господин от търговците. А вие, мистър, негов познат ли сте?
	Привечер идиличният залез внезапно се стопи, изтикан от студения вятър и бързо сгъстяващия се мрак. Небето се намръщи, запръска дъжд, който по-късно можеше да се превърне в истински порой. Заради нестабилното време Фандорин се докара така, че да има съпротивителни сили срещу природата: каскет с мушамена козирка, водонепропусклива шведска кожена винтяга, галоши. Видът му беше като на чужденец, оттам сигурно и неочакваното обръщение на келнера. Каквото ще да става, си каза колежкият асесор, в случая забягнал арестант, прегъна се през тезгяха и прошепна:
	— Не съм му никакъв познат. Аз съм к-капитан Певцов от Жандармерийския корпус, имам важно и секретно поръчение.
	— Разбирам — също зашепна келнерът, — веднага. — И зашумоля със сметководната книга. — Ето го. Николай Николаевич Клонов, търговец от първа гилдия. Отседнал на двайсет и втори, пристигнал от Рязан. В четвъртък срещу петък е напуснал.
	— Напуснал ли? — викна Фандорин. — На двайсет и четвърти срещу двайсет и пети? През нощта?
	— Тъй вярно. Не съм бил тук, но е записано, вижте. Престоят е платен изцяло в четири и половина сутринта, по време на нощната смяна.
	Ераст Петрович усети как сърцето му се стяга от неудържима хазартна страст, позната само на истинските ловци. С привидно равнодушие попита:
	— И как изглеждаше този ваш Клонов?
	— Представителен господин, солиден. Какво да ви кажа, търговец от първа гилдия.
	— Значи брада, шкембе, така ли? Опишете ми външността. Имаше ли особени белези?
	— Не, брада няма и в телото не е дебел. Не като едновремешните, а от по-модерните търговци. Облечен е по европейски. А за външността… — келнерът се замисли. — Най-обикновена външност. Блондин. Особени белези… Освен очите може би. Много светли, чухонците* са такива.
	[* Чухонци — наименование на естонци и карело-финландци. — Б.пр.]
	Фандорин хищно шляпна с длан тезгяха. Право в целта! Ето го главният персонаж. Отседнал е във вторник, два дни преди пристигането на Соболев, а е изчезнал точно когато офицерите са внасяли мъртвия генерал в обраната стая 47. Топло, топло, много топло.
	— Така значи, солиден човек. И сигурно се е срещал тук с д-делови партньори?
	— Не. Само на два пъти го търсиха куриери с депеши. Личеше си, че не е дошъл в Москва по работа, а само да се поразвее.
	— По какво „си личеше“?
	Келнерът се усмихна съзаклятнически и му съобщи на ухо:
	— Още като пристигна, първо взе да разпитва относно женския пол. Какви по-шикозни дамички има в Москва, такива работи. Непременно да е блондинка, стройна, с тънко кръстче. Голям вкус прояви господинът.
	Ераст Петрович сбърчи чело. Нещо не пасваше. „Капитан Певцов“ не би трябвало да се интересува от блондинки.
	— Той ли ви го каза?
	— Не, господине, това ми го разправи Тимофей Спиридонич. Той беше келнер тук, на същото това място — въздъхна с престорена тъга. — В събота се спомина, царство му небесно. Утре прави три дни.
	— Как така се е споминал? — приведе се напред Фандорин. — От какво?
	— От нищо особено. Прибирал се вечерта, подхлъзнал се и си ударил главата в камък. Тук наблизо в един двор. Имало човек — и го няма. Божа работа — келнерът се прекръсти. — Бях му помощник. А сега ме повишиха. Е, жалко за Тимофей Спиридонич…
	— Значи Клонов с него е говорил за дамичките? — попита колежкият асесор и го обзе острото чувство, че сега, ей сега ще падне пердето от очите му и случилото се ще му се разкрие в цялата си логична яснота. — Не разправи ли нещо по-подробно?
	— Как да не е, покойният обичаше да си чеше езика. Каза ми, че описал на деветнайсети (така ги наричаме помежду си по номера на стаята) всички московски блондинки от по-висша класа. А деветнайсети най-много се заинтересувал от мамзел Ванда от „Алпийска роза“.
	Ераст Петрович за миг затвори очи. Ето нишката, показа се крайчето…


	— Вие ли сте?
	Ванда стоеше на вратата, увита в дантелената наметка, и уплашено гледаше колежкия асесор. Мократа му винтяга отразяваше светлината на лампата и отбляскваше като ореол. Зад гърба му шумеше и се движеше стъклената стена на дъжда, нататък чернееше тъмата. От дрехата му на пода се стичаха ручейчета.
	— Влезте, господин Фандорин, вир-вода сте.
	— Най-учудващото е — каза Фандорин вместо поздрав, — че сте още жива, мадмоазел.
	— Благодарение на вас — сви крехки раменца певицата. — Още ми е пред очите ножът, идва, идва към гърлото ми…по цели нощи не мога да спя. Не мога и да пея.
	— Нямах предвид Кнабе, а Клонов — той я гледаше право в огромните зелени очи. — Разкажете ми за този интересен господин.
	Ванда или се учуди, или се престори на учудена.
	— Клонов? Николай Клонов ли? Какво общо има той?
	— Сега ще го изясним.
	Влязоха в гостната, седнаха. Светеше само една нощна лампа, покрита със зелен шал, така че помещението беше като подводен свят. Царство на морска вълшебница, му хрумна, но Ераст Петрович безпощадно отпъди неуместните мисли.
	— Разкажете ми за Клонов, търговеца от първа гилдия.
	Ванда взе мократа винтяга и я разстла на пода, без изобщо да я е грижа за пухкавия персийски килим.
	— Много чаровен — замечтано произнесе тя и Фандорин усети нещо като ревниво жилване, за което обаче нямаше никакво право. — Спокоен, уверен. Чудесен човек, от най-приятните мъже, каквито рядко се срещат. Поне на мен почти не ми се е случвало. Малко прилича на вас — тя леко му се усмихна и Фандорин потръпна — омайва го. — Но не разбирам защо се интересувате от него.
	— Той не е такъв, за какъвто се представя. Изобщо не е търговец.
	Ванда извърна глава, зарея нанякъде отсъстващ поглед:
	— Това не ме учудва. Но аз съм свикнала, че всеки е с тайните си. Гледам да не се бъркам в чуждите работи.
	— Вие сте проницателна жена, мадмоазел, иначе надали щяхте да преуспеете в… професията си — Ераст Петрович се смути, че лошо се беше изразил. — Нима никога не сте усещали заплаха от този човек?
	Певицата бързо го погледна:
	— Да-да, понякога. Откъде знаете?
	— Имам най-сериозни основания да предположа, че Клонов е изключително опасен — и без никакъв преход: — Той ли ви събра със Соболев?
	— Не, изобщо не — пак така бързо реагира Ванда. Май прекалено бързо. Тя, изглежда, също го усети и намери за необходимо да се поправи.
	— Във всеки случай той няма нищо общо със смъртта на генерала, кълна ви се. Всичко стана точно както ви разказах.
	Ето сега говореше истината. Или си вярваше, че говори истината. Всички признаци: модулации на гласа, жестове, мимика — бяха точно както трябва. Не е изключено впрочем светът да губеше голяма актриса в нейно лице. Ераст Петрович смени тактиката. Асовете в криминалната психология казват: ако подозираш, че разпитваният е неискрен и само си играе на искреност, изненадай го с порой от неочаквани въпроси, които изискват само кратки отговори.
	— Клонов знаеше ли за Кнабе?
	— Да. Но какво…
	— Той спомена ли за чантата?
	— Каква чанта?
	— Отвори ли дума за Хуртински?
	— Кой е…
	— Носи ли оръжие?
	— Май да. Но законът нали не забра…
	— Ще се виждате ли пак?
	— Да. Тоест…
	Ванда пребледня, прехапа устна. Ераст Петрович разбра: сега ще започне да лъже, и веднага, още преди да е отворила уста, заговори другояче — много отговорно, доверително и дори проникновено:
	— Трябва да ми кажете къде е. Ако греша и той не е този, за когото го смятам, е най-добре веднага да опровергае п-подозренията ми. Ако не греша обаче, той е страшен човек и изобщо не е такъв, за какъвто го смятате. Доколкото разбирам логиката му, той няма да ви остави жива. Изненадан съм, че още не сте в полицейската морга на „Тверской“. Как да го намеря този Клонов?
	Тя мълчеше.
	— Кажете — Фандорин пое китката й. Ръката й беше студена, но пулсът й биеше ускорено. — Веднъж ви спасих и пак ще го направя. Кълна ви се, ако не е убиец, няма нищо да му сторя.
	Ванда го гледаше с разширени зеници. Той усещаше вътрешната й борба и не знаеше как да наклони везните на своя страна. Докато трескаво се чудеше, погледът й се вледени — у нея надви някаква мисъл, която Фандорин не успя да разгадае.
	— Не знам къде е — каза певицата с непреклонен тон. Фандорин веднага стана и си тръгна без нито дума повече. Какъв смисъл…
	Най-важното е, че тя пак ще се срещне с Клонов-Певцов. За да го открие, колежкият асесор просто трябва внимателно да я проследи. Фандорин се спря насред „Петровка“, без да забелязва дъжда, който впрочем не се лееше вече толкова силно като преди.
	Как ще я проследи, по дяволите! Той е арестуван и не бива да мърда от хотела. Няма помощници, а сам не може да организира свястно проследяване — трябват поне пет-шестима опитни агенти.
	За да изкара мисълта си от досадния коловоз, той плесна силно и бързо осем пъти с длани. Минувачите, скрити под чадърите си, отскочиха от умопобъркания, а колежкият асесор грейна в доволна усмивка. Беше му хрумнала оригинална идея.
	Той влезе в просторното фоайе на „Дюсо“ и се насочи право към регистрацията.
	— Драги мой — обърна се с началнически глас към портиера, — я ме свържи с гостоприемница „Англия“, дето е на „Петровка“, и ме остави сам, имам к-конфиденциален разговор.
	Портиерът, вече свикнал с тайнственото поведение на важния чиновник от 20-а, потърси с пръст по списъка на телефонните абонати, закачен на стената, намери нужния и се свърза.
	— „Англия“, господин Фандорин — и му даде слушалката.
	Там някой изписка:
	— Кой телефонира?
	Ераст Петрович изгледа портиера и онзи тактично се оттегли в дъното на фоайето.
	Едва тогава той почти долепи устни до фунията и каза:
	— Ако обичате, повикайте на телефона госпожа Ванда. Кажете й, че спешно я търси господин Клонов. Да-да, Клонов!
	Сърцето му думкаше. Идеята, която му беше дошла на ум, изглеждаше невероятна и елементарна до дързост. Телефонната връзка, която така устремно печелеше популярност сред жителите на Москва, при цялото си удобство технически още беше далеч от съвършенството. Смисълът на казаното почти винаги ставаше ясен, но устройството не предаваше тембъра и нюансите на гласа. В най-добрия случай, и то не винаги, можеше да се долови дали гласът е женски или мъжки, но нищо повече. Вестниците пишеха, че великият изобретател мистър Бел разработва нов модел, който много по-добре да предава звука. Но както казва китайската мъдрост, и несъвършенствата си имат своята прелест. Ераст Петрович още не беше чувал някой да се е опитал в телефонен разговор да се представи за друг. Защо да не пробва?
	В слушалката се чу прекъсван от пукането вреслив глас, който изобщо не приличаше на Вандиния контраалт:
	— Коля! Какво щастие, че си се сетил да ми телефонираш.
	„Коля“? И на „ти“? Хм.
	А Ванда бързо, изяждайки сричките, крещеше:
	— Коля! Заплашва те опасност! При мен току-що идва един, който те издирва!
	— Кой? — попита Фандорин и дъхът му спря — сега ще го разпознае.
	Но Ванда обясни:
	— Детектив. Много умен и хитър. Коля, той каза за теб ужасни неща.
	— Глупости! — кратко отсече Ераст Петрович, а си помисли, че фаталната жена май е жестоко влюбена в жандармерийския капитан от първа гилдия.
	— Нали? Сигурна бях. Но въпреки всичко ужасно се разтревожих! Коля, защо ми телефонираш? Нещо променило ли се е?
	Той мълчеше и бързо премисляше какво да каже.
	— Утре няма ли да се видим-идим? — появи се ехо и Фандорин запуши другото си ухо, защото трудно разбираше скорострелния говор на Ванда. — Но ти ми обеща, че няма да си заминеш, без да се срещнем-ешнем! Недей-дей! Коля, защо мълчиш-иш? Отпада ли срещата-тата?
	— Не — престраши се и каза цяло изречение, — исках само да проверя дали всичко си запомнила.
	— Какво? Какво да провериш? — явно и тя го чуваше едва-едва, но в случая това беше добре дошло.
	— Дали си запомнила! — викна Фандорин.
	— Да, разбира се-се! „Троицки метох“ в шест, седма стая, откъм двора, да почукам два пъти, три пъти и още два-ва. Ако искаш все пак по-късно, не в шест. От сто години не съм ставала толкова рано-ано.
	— Добре — каза колежкият асесор, набрал кураж, и мислено си повтори: шест, седма, откъм двора, два-три-два. — В седем. Но не по-късно. Бързам.
	— Добре, в седем! — извика Ванда. Ехото и пукотът изведнъж изчезнаха, гласът и се чу ясно и дори май беше разпознаваем. Той звучеше толкова радостно, че Фандорин чак се засрами.
	— Край! — рече той.
	— Откъде се обаждаш? Къде си?
	Ераст Петрович втъкна фунията в гнездото и врътна ръчката.
	Колко лесна била телефоническата мистификация. Ще трябва да го запомни, някой ден да не му го сервират на него. Дали да не измисли парола за всеки събеседник? Е, не абсолютно за всеки, разбира се, а да речем, за агентите или просто за конфиденциалните случаи.
	Но сега нямаше време да го обмисля.
	Вече можеше да забрави за домашния арест. Сега ще има какво да представи на началството.
	Неуловимият, почти безплътен Клонов-Певцов утре в шест сутринта ще е в някакъв „Троицки метох“. Кой го знае къде е, а и във всички случаи без Караченцев не може да се оправи. Трябва веднага да го арестуват по всички изисквания — да не се измъкне, че е много обигран.


	Къщата на главния полицейски началник на „Тверской“ се водеше за една от забележителностите в Москва. С фасадата си, обърната към именития булевард, по който в слънчеви дни се разхождаше каймакът на местното гражданство, двуетажната сграда в обичайния жълт цвят сякаш бдеше над приличната публика и дори я благославяше да си прекарва изискано и безметежно. Разходете се, един вид, извисени дами и господа, по тесния европейски променад*, вдъхнете аромата на липите и нека не ви тревожи клокоченето на огромния полуазиатски град, пълен най-вече с некултурни и невъзпитани хора — властта е тук, ето я, закриля цивилизацията и реда, властта никога не спи.
	[* Promenade — (фр.) разходка, място за разходка. — Б.пр.]
	В това последното Ераст Петрович има възможност лично да се увери, когато почти в полунощ звънна на вратата на прочутия дом. Отвори му не портиер, а жандармерист със сабя и револвер, строго изслуша нощния посетител и без да отговори нито дума, го остави да чака на прага, но извика с електрическия звънец дежурния адютант. За щастие адютантът се оказа познат — капитан Сверчински. Той едва можа да разпознае в англизирания господин дрипавия просяк, който сутринта беше предизвикал такава паника в управлението, и веднага стана самата любезност. Изясни се, че Евгений Осипович както винаги преди лягане е излязъл да глътне чист въздух. Обичал нощните разходки по булеварда и не ги пропускал, каквото и да е времето, дори ако вали.
	Ераст Петрович тръгна по булеварда, повървя малко в посока към бронзовия Пушкин — и наистина: насреща му бавничко крачеше генералът с дълъг кавалерийски шинел и нахлупен капишон. Още щом Фандорин се устреми към него, веднага от двете страни на генерала се появиха две безшумни сенки, сякаш изникнали изпод земята, а зад гърба му се появиха още два заплашителни силуета. Ераст Петрович поклати глава: ето ви илюзорното усамотение на държавния човек в ерата на политическия тероризъм. Боже, къде отива Русия…
	А сенките вече внимателно, но здраво го бяха подхванали от двете страни.
	— Ераст Петрович, ето ви! — зарадва се Караченцев, а на агентите викна: — Къш! Аз пък точно се разхождам тук и си мисля за вас. Какво, не издържахте ареста?
	— Не издържах, ваше п-превъзходителство. Да вървим у вас, Евгений Осипович, нямаме никакво време.
	Генералът моментално свърна към къщата, без да задава никакви въпроси. Крачеше бързо и току поглеждаше към спътника си.
	Влязоха в обширния овален кабинет, седнаха един срещу друг до дългата маса със зелено сукно. Полицейският началник викна:
	— Сверчински, стойте отвън, може да ми потрябвате! — и щом беззвучно се затвори тапицираната врата, нетърпеливо попита: — Какво ново? Следа?
	— Повече — съобщи Фандорин. — Самият престъпник. Лично. М-може ли да запаля?
	И с пурата в ръка разказа за резултатите от проучването. Караченцев все повече се въсеше. Доизслуша го, угрижено се почеса по високото чело, отметна риж кичур.
	— И как тълкувате тази главоблъсканица?
	Ераст Петрович изтръска стълбчето пепел.
	— Соболев се е канел да предприеме нещо дръзко. Може би преврат в духа на осемнайсети век. Общо взето, нещо такова, на което немците му викат „пуч“. Знаете колко популярен беше в армията и сред народа. А авторитетът на върховната власт сега толкова е паднал… какво да ви говоря, за вас работи цялото жандармерийско управление, донасят ви за всички слухове.
	Полицейският началник кимна.
	— Всъщност не знам нищо за самия заговор. Дали Соболев се е взел за Бонапарт, дали — което ми се вижда по-вероятно — е искал да качи на престола някого от роднините на императора… Не знам и не искам да г-гадая. А и за нашата задача това не е от значение.
	Караченцев само тръсна глава и разкопча златотканата си яка. Между веждите му избиха капчици пот.
	— Така или иначе, нашият Ахил е кроял нещо значително — невъзмутимо продължи колежкият асесор и пусна към тавана елегантна струйка дим, самото съвършенство. — Обаче е имал някакви т-тайнствени и всемогъщи противници, осведомени за плановете му. Клонов, ще рече Певцов — е техен човек. Антисоболевската партия е решила с негова помощ да отстрани новопръкналия се Бонапарт, но без много шум, уж като естествена смърт. И го направи. В помощ на екзекутора е действали приятелят ни Хуртински, който е бил свързан с антисоболевистите и най-вероятно е п-представлявал интересите им в Москва.
	— Ераст Петрович, не толкова бързо — примоли се Караченцев, — свят ми се вие. Каква партия? Къде? При нас, в Министерството на вътрешните работи?
	Фандорин сви рамене:
	— Много е възможно. Във всеки случай не е минало без участието на вашия началник граф Толстов. Спомнете си писмото в защита на Хуртински и депешата, с която оневини Певцов. Но Хуртински се прояви като лош изпълнител — алчността го погуби, поблазни се от Соболевия милион и реши да съвмести полезното с приятното. Обаче централната фигура в цялата тази история несъмнено е светлоокият блондин. — Колежкият асесор внезапно потръпна, осенен от нова идея. — Момент може би всичко е дори още по-заплетено. Ами да, разбира се! — той скочи и закръстосва бързо кабинета — генералът само го следеше с очи, опасявайки се да не наруши мисловния ход на прозорливия чиновник. — Изключено е министърът на вътрешните работи да организира убийството на Соболев, каквото и да си е бил наумил генерал-адютантът. Това е нонсенс! — от вълнение беше престанал да заеква. — Нашият Клонов най-вероятно не е онзи същият капитан Певцов, за когото ни пише графът. Истинският Певцов най-вероятно вече е очистен. Тук ми мирише на много хитра интрига, замислена по такъв начин, че в случай на провал всичко да се стовари върху вашето ведомство! — развихри се неудържимо Фандорин. — Тъй-тъй-тъй! — плесна няколко пъти бързо с ръце — генералът, цял внимание, само дето не подскочи от неочаквания звук. — Да предположим, че министърът знае за заговора на Соболев и е организирал тайно да го следят. Това първо. Някой друг също знае за заговора и иска да убие Соболев. Това второ. За разлика от министъра това лице или по-скоро хора, да ги наречем контразаговорници, не са обвързани в служба на закона и преследват някакви свои цели.
	— Какви цели? — с безпомощен глас попита окончателно обърканият полицейски началник.
	— Властта най-вероятно — нехайно отвърна Фандорин. — Какви други цели, щом нещата са навързани на такова високо ниво? Контразаговорниците разполагат с такъв невероятно изобретателен и предприемчив изпълнител като така наречения Певцов. Не ще и дума, че не е никакъв търговец. Той е невероятен човек с изключителни способности. Невидим, неуловим, неуязвим. Вездесъщ — навсякъде се появяваше преди нас и пръв нанасяше удара. Макар да действахме бързо, той ни оставяше с пръст в уста.
	— Ами ако все пак е жандармерийски капитан и действа по указание на министъра? — попита Караченцев. — Ами ако… — преглътна. — Ако отстраняването на Соболев е разпоредено от най-високо място? Извинявайте, Ераст Петрович, но ние с вас сме професионалисти и прекрасно — знаем, че за защита на държавните интереси понякога е наложително да се действа с нетрадиционни методи.
	— Тогава защо трябваше да се краде чантата, и то от жандармерийското управление? — сви рамене Фандорин. — Тя вече беше на разположение на жандармерията и вие по надлежния ред щяхте да я изпратите в Петербург пак на въпросния граф Толстов. Та защо цялата тази история? Не, министерството не е замесено. Пък и да убиеш всенароден герой не е като да удушиш в зандана някакъв си генерал Пишегрю*. Да посегнат на Михаил Дмитриевич Соболев? Без съд и присъда? Не, Евгений Осипович, въпреки всички несъвършенства на властта у нас това вече е прекалено. Не ми се вярва.
	[* Шарл Пишегрю (1761–1804) — френски генерал. Арестуван за подготвяно покушение срещу Наполеон Бонапарт, а 40 дни по-късно (6 април 1804) е намерен мъртъв в затвора „Тампл“. Въпреки официалната версия за самоубийство се смята, че е удушен. — Б.пр.]
	— Да, прав сте — призна Караченцев.
	— И освен това лекотата, с която Клонов убива, нещо не ми прилича на имперска поръка.
	Полицейският началник го възпря с вдигната длан:
	— Чакайте, чакайте, не се увличайте. Какви убийства все пак? Ние още не знаем дали Соболев е бил убит. Според резултатите от аутопсията е починал от естествена смърт.
	— Не, убит е — отсече Ераст Петрович. — Макар да не е ясно как са успели да го прикрият. Ако по оня ден знаехме всичко, което знаем днес, можеше да инструктираме професор Уелинг да го изследва най-обстойно. Той предварително беше сигурен, че смъртта е настъпила по естествени причини, а изначалната позиция до голяма степен решава нещата. Освен това — колежкият асесор се спря пред генерала — нещата не приключиха само със смъртта на Соболев. Клонов отряза всички възможни пътища за разследване. Сигурен съм, че тайнствената смърт на Кнабе е негово дело. Кажете, немците щяха ли да затрият свой генералщабен офицер, пък било и от най-голям уплах? В цивилизованите страни не се постъпва така. В краен случай можеха да го накарат да се застреля, но намушкан с нож за месо? Невъзможно! А на Клонов точно му приляга — нали с вас разбрахме, че случаят е разкрит. Ако не беше чантата с милионите, отдавна да сме турили точката на разследването. Много е съмнителна и внезапната смърт на келнера от „Метропол“. Май единственото провинение на този нещастник Тимофей Спиридонович е, че е помогнал на Клонов да намери изпълнителката — Ванда. Ох, Евгений Осипович, вече всичко ми се вижда съмнително! — възкликна Фандорин. — Дори смъртта на Миша Малкия. Дори самоубийството на Хуртински!
	— Е, това е прекалено — имаме предсмъртната бележка.
	— Кажете ми с ръка на сърцето: Пьотър Пармьонович щеше ли да посегне на живота си заради заплаха от разобличение? Чак толкова да е бил човек на честта?
	— Честно казано, надали — скочи от мястото си и Караченцев и взе да крачи покрай стената. — По-скоро щеше да се опита да избяга. От книжата в сейфа му става ясно, че е имал влог в цюрихска банка. Ако не успееше да избяга, щеше да моли за милост, да подкупва съдиите. Много добре познавам тази порода, изключително жизнеспособни човечета. Хуртински по-скоро щеше да отиде в каторга, отколкото да се беси. Обаче бележката е написана от него, в това не се съмнявам…
	— Най ме смущава, че във всички случаи или изобщо не изниква подозрение за убийство, или — както е при Кнабе или Миша Малкия — то изцяло пада върху други: в първия инцидент върху германски агенти, във втория върху Фиска. Това свидетелства за висш професионализъм — Ераст Петрович присви очи. — Едно не разбирам — как така е оставил жива Ванда… По този повод впрочем, Евгений Осипович, трябва незабавно да пратите хора да я махнат от „Англия“. Ами ако истинският Клонов й телефонира? Или, не дай Боже, реши да поправи непонятната си грешка?
	— Сверчински! — викна генералът и излезе да даде разпореждания.
	Когато се върна, колежкият асесор стоеше до закачената на стената карта и я проучваше с показалец.
	— Къде е това нещо — „Троицки метох“?
	— „Троицки метох“ е странноприемница в Покровка близо до черквата „Света Троица“. Ето тук — посочи генералът. — На „Хохловски переулок“. Навремето наистина е бил малък манастирски дом, а сега е някакъв полусрутен лабиринт от пристройки, крила и барачки. Обикновено го наричат само „Троица“. Много неугледно място, и то на един хвърлей от Хитровка. Но се обитава от хора, които не са съвсем пропаднали — комедианти, шивачки, разорени търговци. Те не се задържат там — или изплуват, или пропадат още по-безнадеждно, на хитрованското дъно.
	Докато отговаряше толкова подробно на елементарния въпрос, полицейският началник явно мислеше за друго и личеше, че му е трудно да реши. След края на обяснението му настъпи пауза.
	Ераст Петрович разбра, че разговорът им навлиза в главната фаза.
	— Разбира се, това е много рискована стъпка, Евгений Осипович — тихо каза колежкият асесор. — Ако предположенията ми са п-погрешни, може да си съсипете кариерата, а вие сте честолюбив човек. Но затова дойдох при вас, а не при Владимир Андреевич, защото той със сигурност няма да рискува. Много е предпазлив — въпрос и на възраст. От друга страна, положението му не е толкова деликатно като вашето. Министерството очевидно върти интриги зад гърба ви, в които, ще прощавате, вие сте прецакан. Граф Толстов не е намерил за необходимо да ви посвети в случая „Соболев“, обаче се е доверил на Хуртински, долен човек, дори престъпен. Някой още по-хитър от министъра провежда своя собствена операция. Държат ви настрана от тези събития, но в крайна сметка отговорността ще падне върху вас. Боя се, че вие ще п-платите за всичко. А най-обидното е, че няма и да разберете кой ви е натопил и защо. За да се изясни истинският смисъл на всички тези интриги, трябва да се залови Клонов. Тогава ще имате коз.
	— Ако пък наистина е правителствен агент, с гръм и трясък ще изхвърча в оставка. В най-добрия случай — мрачно възрази Караченцев.
	— Евгений Осипович, нещата все едно няма да може да се потулят, пък и грехота е — и не толкова заради Соболев, колкото от безпокойство: каква е тази т-тайнствена сила, която реди съдбините на Русия? С какво право? И какво ще ни погоди утре?
	— За масоните ли намеквате? — учуди се генералът — Граф Толстов наистина членува в ложата, а и Вячеслав Константинович Плевако, директорът на полицейския департамент. Поне половината от най-влиятелните хора в Петербург са масони. Само че те нямат нужда от политическо убийство — могат законно да го притиснат както си щат.
	— Никакви масони — намръщи чело Фандорин в израз на досада. — За тях всички знаем. А тук се чувства истински заговор, не оперетен. И в случай на успех, ваше превъзходителство, ще докопате такова к-ключе за пещерата на Аладин, че свят ще ви се завие.
	Евгений Осипович от вълнение размърда рижи вежди. Примамливо, много примамливо. И на юдата Вячеслав Константинович (това ми бил приятел!), и на самия граф Толстов така добре ще им натрие фасона. Ами да, не си играй с Караченцев, не го прави на глупак. Прекалихте, господа, самозабравихте се. Добре, тайно проследяване на заговорника — това е ясно, такива неща се правят, и то дискретно. Но под носа на агентите ви да убият народния герой — това си е направо скандал. Къде гледате, петербургски умници! Сега сигурно си скубете косите, треперите в креслата си!
	И хоп! — Евгений Осипович ви поднася на табличка злодея. Хм, може би да го поднесе на по-високо място? Този случай е е-хеее!
	И пред мисления му взор се разкриха такива главозамайващи перспективи, че му секна дъхът. Но същевременно го присви под лъжичката. От страх.
	— Добре — обади се той предпазливо, — да речем, арестуваме Клонов. А той млъкне и не проговори. Ако разчита на покровителите си. Тогава какво ще правим?
	— Абсолютно резонно поставен въпрос — кимна колежкият асесор, без да издава радостта си, че събеседването потръгва от теоретичната фаза към практичната, — и аз над туй умувам. Няма да е никак лесно да се арестува Клонов, но да го накараме да проговори ще е с-сто пъти по-трудно. Затова имам едно предложение.
	Евгений Осипович наостри слух, понеже вече знаеше от опит, че експедитивният млад мъж няма да предложи глупост и ще поеме най-трудната част.
	— Вашите хора ще завардят „Троица“ от всички страни, така че хлебарка да не може да се шмугне — Фандорин с хазартна страст скочи към картата. — Тук кордонче, тук и тук. Ще се заградят околните дворове, понеже ще е ранно утро и мнозина още ще спят. При самата „Троица“ — няколко души от най-добрите агенти, трима-четирима, не повече. Те трябва да действат много прецизно и с идеално прикритие, да не би да го подплашат, опазил Бог. Ще чакат моя сигнал. Аз ще вляза сам в стаята на Клонов и ще си поиграя с него на откровеност. Той няма да ме убие веднага — ще иска да разбере какво знам, откъде съм се появил и какви цели преследвам. Ще изпълним с него едно прекрасно па-де-дьо: аз малко ще му открехна завесата — той малко ще ми се разкрие — после отново аз — и отново той. Сигурен, че ще може да ме унищожи щом си поиска, Клонов ще е по-откровен с мен, отколкото в случай на арест. Не виждам друг начин.
	— Обаче рискът е огромен — каза Караченцев. — Ако сте прав и той е такъв виртуоз в убийствата, може да…
	Ераст Петрович лекомислено вдигна рамене:
	— Както казва Конфуций, благородният вини себе си.
	— Бог да ви пази. Случаят е от първостепенна важност. Или гърдите в позлата, или главата в торбата — гласът на главния полицейски началник прочувствено трепна. Той стисна здраво ръката на Фандорин. — Вървете си в хотела, Ераст Петрович, и хубавичко поспете. За нищо не се тревожете, лично ще подготвя операцията. Сутринта ще отидете в „Троица“ и ще видите с очите си добре ли са се маскирали моите юнаци.
	— Направо сте като Василиса Премъдра, ваше превъзходителство — грейна в белозъба усмивка колежкият асесор. — Спи, Иванушка, утрото е по-мъдро от вечерта, нали? Да, наистина съм малко уморен, а утре няма шега. Точно в шест съм в „Троица“. Условен знак, за да ми дойдат на помощ вашите хора, ще е изсвирване. Преди сигнала да не съм ги видял! Ако ми се случи нещо — не го оставяйте да се измъкне. Това вече е лична молба, Евгений Осипович.
	— Не се безпокойте — строго каза генералът, без да изпуска десницата му. — Ще изпълним всичко ювелирно. Най-златните си агенти ще подбера, и то в достатъчно количество. Само вие, луда главо, бъдете по-внимателен.


	Ераст Петрович отдавна се беше нагодил да се буди в колкото си наумеше от вечерта. Точно в пет сутринта той отвори очи и се усмихна, защото слънцето тъкмо се появи на прозореца, сякаш някой с кръгла плешива глава надничаше иззад стъклото.
	Докато се бръснеше, си подсвиркваше ария от „Любовен еликсир“, с удоволствие разгледа в огледалото забележително прекрасното си лице. Самураят не бива да закусва преди битка, затова вместо сутрешно кафе позагря с гирите и започна бавно и подробно да се екипира. Въоръжи се по най-пълния вариант, защото противникът му се виждаше труден.
	Маса му помагаше да се подготви, но проявяваше все по-голямо безпокойство. Най-накрая не издържа:
	— Господарю, такова ви става лицето, когато смъртта е много близо.
	— Нали знаеш, истинският самурай трябва всяка сутрин да се събужда с пълна готовност да умре — пошегува се Ераст Петрович и облече светло сако от шантунг.
	— В Япония винаги ме взимахте с вас — натъжи се слугата. — Знам, че вече два пъти се изложих, но повече няма да се случи. Кълна се — ако не, нека в следващия си живот се родя медуза! Вземете ме, господарю. Много ви моля.
	Фандорин приятелски го чукна по малкия нос:
	— Този път с нищо не можеш да ми помогнеш. Трябва да съм сам. А и не съм сам, с мен ще има цяла армия полицаи. Противникът ми обаче е съвсем сам.
	— Опасен ли е?
	— Много. Онзи същият, който ти измъкна чантата.
	Маса подсмръкна, свъси редките си веждици и не каза нищо повече.
	Ераст Петрович реши да стигне до Покровка пеша. Ах, че прекрасна беше Москва след дъжда! Свежест, розова виделина, тишина. Ако ще се мре — поне да е в такава божествена утрин, помисли си колежкият асесор и веднага се самонахока за склонността към мелодраматизъм. Продължи разходката и със свирукане излезе на „Лубянския“ площад, където кочияшите пояха конете на фонтана. Свърна към „Солянка“, блажено вдъхна миризмата на топъл хляб, която идваше откъм отворените прозорци на пекарната в полуподземния етаж.
	А ето и нужната пряка. Тук къщите станаха по-сиромашки, тротоарите по-тесни, а при „Троица“ цялата идиличност на пейзажа се изпари — улицата в локви, разкривени огради, напукани стени. При цялата си наблюдателност Ераст Петрович не откри никакъв кордон, което много го зарадва.
	На входа за двора си погледна часовника — шест без пет. Точно навреме. Дървени порти, над тях килната табела „Троицки метох“. Всичките постройки са едноетажни, всяка с отделен вход. Ето първи номер, втори, трети, четвърти, пети, шести. Седми сигурно е вляво зад ъгъла.
	Дано Клонов да не вземе да стреля веднага без никакви разговори. Трябва да измисли някакво изречение, което да го изненада. Например: „Поздрави от мадмоазел Ванда.“ Или по-озадачаващо: „Известно ли ви е, че Соболев всъщност е жив?“ Само да не изпусне инициативата. После по усет. Чувстваше в джоба си надеждната тежест на херщала.
	Ераст Петрович решително мина през портата. Чистач с мръсна престилка сънливо разкарваше метлата през локвите. Погледна изпод вежди елегантния господин и Ераст Петрович леко му намигна. Убедителен образ, няма що. До портите беше приседнал друг агент и се правеше на пиян: хъркаше с прихлупена на лицето капа. И този си го бива. Фандорин се озърна и видя по улицата да ситни шкембеста лелка с шал, свързан ниско над очите, и в безформена роба. Това вече е пресилено, поклати глава колежкият асесор. По мяза на фарс.
	Седми номер наистина се оказа първият вход зад завоя, във вътрешния двор.
	Две стъпала и ниска веранда. На вратата с бяла блажна боя изписано „№7“.
	Ераст Петрович се спря, пое си дълбоко дъх, изпусна го на малки равномерни тласъци.
	Вдигна ръка и леко почука.
	Два пъти, три, после още два.


	Втора част
	Ахимас

	Скировск

	1.

	Отецът се казваше Пелет, което на староеврейски означава „бягство“. В годината на раждането му злочестина сполетя „Христовите братя“, които обитаваха Моравия от двеста години*. Императорът отмени привилегията, с която религиозната им община се освобождаваше от военна повинност, защото беше започнал голяма битка с друг император и му бяха нужни много воини.
	[* Моравски братя — религиозна секта, създадена в Чехия през 1457 г. от хусити. Доктрината им е вид мистично и либерално християнство. Отричат държавата, социалното неравенство, проповядват отказ от насилствена борба. Пред XVI и XVII в. от техните среди излизат видни полемисти, педагози и книжовници. След покоряването на Чехия от Австрия (1620 г.) се изселват. — Б.пр.]
	Сектата напусна още същата нощ, изоставила земи и къщи, и се пресели в Прусия. За „Христовите братя“ нямаше значение какво делят императорите — строгата вяра им забраняваше да служат на земните владетели, да дават клетва за вярност, да носят оръжие и да обличат мундири с гербове на копчетата, защото са белязани с печата на сатаната. Затова на дългите си кафяви одежди с почти непроменена през столетията кройка братята нямаха копчета, а признаваха само вървите.
	В Прусия живееха съмишлениците им. Те отдавна бяха дошли по тези места, също спасявайки се с бягство от Антихриста. Кралят им дал земя за вечно ползване и ги освободил от военна служба с условието да пресушат безкрайните пруски блата. Две поколения се борили с непроходимите мочурища, третото ги победило и заживели в тучните земи богато и волно. Те приеха радушно братята по вяра от Моравия, поделиха с тях всичко, което имаха, и животът потече отново благ и спокоен.
	На двайсет и една години Пелет се ожени. Господ му даде добра жена, а тя, когато й дойде времето, му роди син. Но после Всевишният реши да подложи верните Си слуги на тежки изпитания. Настана мор и мнозина издъхнаха, сред тях жената и синът на Пелет. Той го понесе смирено, макар че животът му си смени цвета и от бял стана черен. Но малко се стори това на Всевишния и Той реши да разкрие на избраните Своята любов в цялата й сурова непреклонност. Новият крал, просветен държавник, постанови, че в страната му всички са равни, и отмени закона, даруван от някогашния крал, който беше живял много отдавна. Сега и на евреите, и на меноните*, и на „Христовите братя“ се полагаше служба във войската и защита на отечеството с оръжие в ръка. Но отечеството на братята не беше сред пресушените пруски мочурища, а в небесата, затова Конвентът на духовните старейшини се събра и реши, че трябва да вървят на изток, при руския цар. Там също имаше тяхна община и понякога пристигаха писма, които пътуваха дълго по верни люде, защото официалната поща е от лукавия. В писмата си братята по вяра пишеха, че земите в онзи край са богати, а властите снизходителни и се задоволяват с малки дарения.
	[* Менони, менонити — протестантска секта, основана през 30–40-те г. на XVI в. в Нидерландия (Холандия) от Мено Симонс. Проповядва смирение, ненасилие, вяра в скорошното настъпване на Второто пришествие. — Б.пр.]
	Събраха си багажа, което можаха — продадоха, останалото зарязаха. Седем седмици пътуваха с талигите и пристигнаха в страната с трудното наименование Melitopolstschina. Земята там наистина беше плодородна, но дванайсет млади семейства и вдовецът Пелет с тях решиха да продължат пътя, защото никога не бяха виждали планините, а само бяха чели за тях в свещените книги. Невъзможно им беше да си представят как така земната твърд се издига много хиляди аршина нагоре в небето и достига Божиите облаци. Младите искаха да го видят, а за Пелет беше все едно. Харесваше му да пътува с волската талига през гори и поля, защото това го разсейваше от мислите за Рахил и малкия Ахав, останали завинаги в мократа пруска земя.
	Планината се оказа точно каквато я описват книгите. Тя се наричаше Кавказ и се простираше във всички посоки на хоризонта, докъдето стигаше поглед. Пелет забрави Рахил и Ахав, защото тук всичко беше друго и дори ходенето беше различно — от долу на горе и от горе на долу. Още първата година той се ожени.
	Стана така: „Христовите братя“ изсичаха гората на единствения полегат склон, за да разчистят нива за оран. Местните моми гледаха как пришълците с дълги смешни одеяния сръчно секат вековните борове и вадят дълбоко вкоренените пънове. Девойките се кискаха и люпеха ядки. Една от тях, петнайсетгодишната Фатима, се заплесна по юначния богатир с бяла коса и бяла брада. Той беше як човек, но спокоен и добър, съвсем различен от мъжете в нейния аул*, злобни и буйни.
	[* Аул — Кавказко планинско село. — Б.пр.]
	Наложи й се да се покръсти и да сложи други дрехи — черна рокля и бяло боне. Наложи се да си смени името и тя от Фатима стана Сара, наложи се от сутрин до вечер да шета в къщата, да учи чуждия език, а в неделите по цял ден да се моли и пее в молитвения дом, който вдигнаха още преди домашните си обиталища. Но всичко това не я плашеше, защото й беше добре с беловласия Пелет и защото Аллах не обещава на жената лек живот.
	На другото лято, когато Сара-Фатима се гърчеше в родилни мъки, от планините се спуснаха люти чеченци, опожариха изкласилото жито и откраднаха добитъка. Пелет гледаше как му отмъкват коня, два бика и три крави и се молеше Богу да не го изостави и да не даде воля на гнева му. Затова на сина, който проплака точно когато по гладко издяланите стени на молитвения дом плъзнаха ненаситни огнени езици, бащата даде името Ахимас — от Ахимаас, което означава „брат на гнева“.
	Момчето се роди голямо. Сара-Фатима едва не умря, докато детето излизаше на бял свят. Нямаше да може повече да ражда. И не искаше, защото нямаше да прости на мъжа си, че стоеше и гледаше как разбойниците му отнемат коня, биковете и кравите.
	В детството си Ахимас имаше двама богове и три езика. Богът на баща му, строг и злопаметен, учеше: ударят ли те по дясната буза — обърни и лявата; който се радва в този живот, горчиво ще плаче в следващия; не се отвръщай от мъката и страданията, защото те са благо, знак на особена любов на Всевишния. Богът на майка му, за когото не биваше да споменава гласно, беше добър: позволяваше му да се радва, да играе и не го възпираше да мъсти на лошите. За добрия Бог можеше да се говори само шепнешком, когато няма никой наблизо освен майка му, а това значеше, че Богът на баща му е главният. Той говореше на език, който се наричаше Die Sprache* и представляваше смесица от холандски и немски. Богът на майка му говореше на чеченски. А третият език беше руски, на него го научиха войскарите от отбранителната крепост. Много го привличаха техните пушки и войнишките им ножове, но това беше забранено, безпрекословно забранено, защото главният Бог не даваше да докосваш оръжие. Майка му пък пошепваше, че може, няма страшно. Тя водеше момчето в гората, разказваше му за смелите воини от своя род, учеше го да спъва с крак и да удря с юмрук.
	[* Език (нем.). — Б.пр.]
	Когато Ахимас на седем години стана ученик, деветгодишният Мелкиседек, син на ковача, нарочно напръска буквара му с мастило. Ахимас го препъна и го удари в ухото. Мелкиседек с рев се втурна да се жалва.
	Последва дълъг и тягостен разговор с баща му. Очите на Пелет, светли като на сина, станаха сърдити и тъжни. После Ахимас трябваше цялата вечер да остане на колене и да пее псалми. Но мисълта му бягаше от бащиния Бог към майчиния. Момчето се молеше очите му от бели да станат черни като на майка му и природения й брат Хасан. Никога не беше виждал вуйчо си, но знаеше, че той е силен, храбър и честит и никога не прощава на враговете. Вуйчо му прекарваше по тайни планински пътеки пухкави килими от Персия, от Турция — денкове тютюн, а обратно през границата прехвърляше оръжие. Ахимас често си мислеше за Хасан. Представяше си го как от седлото зорко оглежда клисурата — да не се е спотаила в засада граничната стража. Хасан е с рунтав калпак и кавказки ямурлук, през рамото му е преметната пушка с гравиран приклад.


	2.

	В деня, когато навърши десет години, от сутринта седеше наказан в бараката за дърва. Сам си е виновен — майка му тайно му подари малък, но истински кинжал с лъскаво острие и костена ръкохватка, настоя да го скрие, но Ахимас не издържа, изскочи навън да изпробва колко е остър и баща му го хвана. Пелет попита откъде се е взело това оръжие, а като разбра, че няма да получи отговор, му наложи наказание.
	Ахимас изкара в бараката половин ден. Беше му ужасно мъчно за отнетия кинжал, пък и много скучно. А подир пладне, когато взе да му стърже от глад, се чуха изстрели и викове. Кавказецът Мохама с четирима побратими нападна войниците, които се перяха в реката, защото им беше ден за баня. Разбойниците стреляха от храстите, убиха двама и раниха още двама. Останалите побягнаха към крепостта, но кавказците се метнаха на конете и изклаха всички със сабите си. Фелдфебелът, който не беше ходил на реката, се заключи в дървената къща с тесни прозорчета и стреля. Докато презареди пушката и се покаже отново, Мохама се прицели и го улучи право в челото.
	Ахимас не видя всичко това. Но се беше лепнал на пролуката между дъските и видя как в двора влезе брадат едноок мъж с бял калпак и с дълга пушка в ръка (това беше Мохама). Едноокият се спря пред втурналите се навън родители на Ахимас и нещо им каза. После сложи ръка на рамото на майка му, а с другата ръка й повдигна брадичката. Пелет стоеше, склонил лъвската си глава, и мърдаше устни. Моли се, разбра Ахимас. Сара-Фатима без молитви се озъби и раздра с нокти лицето на едноокия.
	Жената няма право да докосва лицето на мъжа, затова Мохама обърса кръвта от лицето си, замахна с юмрук и уби на място гяурката. После уби и мъжа й, защото вече не можеше да го остави жив. Наложи се да избият и всички останали в селото — явно тъй било писано него ден.
	Изкараха добитъка, струпаха всичко ценно и полезно на две каруци, подпалиха селото от четирите края и си тръгнаха.
	Докато чеченците вилнееха, Ахимас не гъкна. Не искаше да убият и него. А когато чаткането на копитата и скърцането на каруците заглъхва в посока към Карамъкския проход, той изби с рамо дъсчената врата и изскочи в двора. И без това не можеше да остане в бараката — задната стена вече гореше.
	Майка му лежеше по гръб. Ахимас клекна, докосна синьото петно при слепоочието й. Тя беше като жива, но не гледаше него, а небето. То й беше по-интересно от сина. Ами да, нали там живее нейният Бог. Ахимас се наклони над баща си, той пък беше затворил очи, а бялата му брада беше станала червена. Детето я пипна и пръстите му също станаха червени.
	Ахимас обиколи всички къщи. Навсякъде видя мъртви жени, мъже и деца. Той ги познаваше много добре всичките, но те вече не искаха да го знаят. Всъщност вече нямаше никой от тези, които познаваше. Беше останал сам. Попита първо единия Бог, после другия какво да прави. Почака, но не чу отговор.
	Наоколо всичко гореше, молитвеният дом, който беше и училище, изтрещя и блъвна нагоре кълба дим — беше се продънил покривът.
	Ахимас се огледа. Планини, небе, пламтяща земя и никаква жива душа наоколо. В същия миг разбра, че така ще е завинаги. Ще бъде сам и сам ще трябва да решава да остане или да напусне, да умре или да живее.
	Той се заслуша в себе си, вдъхна осаждения въздух и побягна по пътя, който първо се виеше нагоре към седловината, после се спускаше надолу към голямата долина.
	Не спря до вечерта, вървя и цялата нощ. На зазоряване се стовари край пътя. Много му се ядеше, но още повече му се спеше и Ахимас заспа. Събуди се от глад. Слънцето беше вече насред небето. Той продължи по пътя и привечер стигна до казашко селище.
	Околовръст се точеха дълги лехи с краставици. Ахимас се огледа — беше сам. По-рано и през ум не би му минало да посегне, защото Богът на баща му е казал: не кради, но сега ги нямаше ни баща му, ни неговия Бог, та Ахимас коленичи и лакомо захрупа сочните пъпчиви плодове. Пръстта хрущеше в зъбите му и той не чу как отзад го издебна собственикът, едър казак с меки ботуши. Той го хвана за яката и го шибна няколко пъти с камшика, като повтаряше: „Не кради, не кради“ Момчето не заплака и не замоли за пощада, само го поглеждаше изотдолу с белезникави вълчи очи. Това докара до бяс стопанина и той го заудря с всичка сила — докато малкият не изповръща цялата зеленилка. Тогава казакът го вдигна за ухото, измъкна го на пътя и го срита.
	Ахимас вървеше и си мислеше, че баща му е умрял, но Бог е жив и законите Му също са живи. Гърбът и раменете му пареха от болка, но още повече му пареше отвътре.
	При тесния бързей срещна едно по-голямо момче, на около четиринайсет години. То носеше тухла тъмен хляб и крина мляко.
	— Дай — изръмжа Ахимас и му дръпна хляба.
	Момчето остави крината на земята и му заби юмрук в носа. От очите му изскочиха искри и Ахимас падна, а момчето — то беше по-силно — го яхна отгоре и взе да го удря по главата. Тогава Ахимас грабна от земята камък и му сцепи веждата. Казашкото момче се изтърколи настрани, закри с шепи лицето си и зациври. Ахимас замахна с камъка да го удари още веднъж, но си спомни, че Божият закон казва: не убивай — и се спря. По време на битката крината беше паднала и млякото се беше разляло, но Ахимас си беше извоювал хляба и това му стигаше. Той продължи по пътя и яде, яде, яде, докато не го изяде целия до последната трошица. Не трябваше да слуша Бог, по-добре да беше убил момчето. Разбра го, когато в тъмното го настигнаха двама ездачи. Единият беше с фуражка със синя околожка, вторият зад него — казашкото момче с посинено от удара лице.
	— Е го, чичо Кондрат! — изкрещя то. — Е го убиеца!


	По тъмна доба Ахимас киснеше в дранголника и слушаше как селският полицай Кондрат и стражарят Ковалчук решават съдбата му. Ахимас не им каза нито дума, колкото и да го разпитваха кой е и откъде е, макар да го пердашеха и да му въртяха ухото. Накрая го сметнаха за глухоням и го оставиха на мира.
	— Какво че го праим, Кондрат Пантелеич? — попита стражарят. Той седеше с гръб към Ахимас, нещо ядеше и надигаше стомната. — В града ли че го караме? Или да стои до сутринта и да се пръждосва?
	— Ще те пръждосам аз теб — отвърна началникът — седнал насреща му, той пишеше нещо с гъше перо. — Туй зверче насмалко да строши чутурата на атамановия син. В Кизляр му е мястото на него, в затвора.
	— Грехота е в затвора, Кондрат Пантелеич. Нали знаеш какво става там с таквизи маляци.
	— Другаде нема къде — сурово отсече полицаят, — тука немаме приюти.
	— Май в Скировск монахинките се грижат за сирачета?
	— Ама само за женски. В затвора, Ковалчук, в затвора му е мястото! Заранта ще го откараш. На, пиша му документацията.
	Но на сутринта Ахимас беше вече далеко. Когато полицаят си тръгна, а стражарят си легна и захърка, Ахимас се изкатери до прозорчето, провря се през две дебели железа и скочи на меката пръст.
	Беше чувал за Скировск — на четирийсет километра по посока на залеза.
	Значи все пак няма Бог.


	3.

	Стигна в скировското манастирско сиропиталище, преоблечен като момиче — открадна от простряно пране басмена рокля и забрадка. На главната монахиня, към която трябваше да се обръща с „майко Пелагея“, се представи като Лия Велде, бежанка от село Нойесвелт, нападнато от планинците. Велде му беше истинското презиме, а Лия се казваше негова втора братовчедка, също Велде, гадно луничаво момиче с писклив глас. — За последен път я беше видял паднала по гръб, с разсечено лице.
	Майка Пелагея погали немкинчето по светлокосата остригана главица и попита:
	— Приемаш ли православната вяра?
	Така Ахимас стана руснак, защото сега твърдо знаеше, че няма Бог, молитвите са глупост и тогава руската вяра с нищо не е по-лоша от бащината му.
	В сиропиталището му хареса. Хранеха ги два пъти дневно, спяха на истински легла. Само дето много се молеха и роклята му се сучеше в краката.
	На втория ден го доближи момиченце с тясно личице и големи зелени очи. То се казваше Женя, родителите му също били убити от разбойници, само че отдавна, още миналата есен.
	— Какви са ти прозрачни очите, Лия. Като вода — рече Женя.
	Ахимас се учуди — обикновено хората не харесваха прекалено светлите му очи. Дори селският полицай, когато го биеше, все повтаряше „чухонец белоок“.
	Малката Женя му ходеше навсякъде по петите, където той — там и тя. На четвъртия ден го завари, докато пикаеше зад плевнята, запретнал роклята.
	Значи пак трябваше да бяга, но вече не знаеше къде. Реши да изчака, докато го изпъдят, но не го изпъдиха. Женя не го издаде.
	На шестия ден, в събота, щяха да ходят на баня. Сутринта Женя му пошепна:
	— Не идвай, кажи, че ти е дошло.
	— Какво ми е дошло? — не разбра Ахимас.
	— То е да ти тече кръв и да не можеш да ходиш на баня. Някои от момичетата вече го имат — и Катя, и Соня — спомена тя две от най-големите. — Майка Пелагея няма да те провери, гнус я е.
	Речено-сторено. Монахините се учудиха, че му идва толкова рано, но позволиха да не ходи на баня. Вечерта той каза на Женя:
	— Другата събота ще избягам.
	По лицето й потекоха сълзи. Тя му отвърна:
	— Ще ти трябва хляб за из път.
	И престана да си яде хляба, тайно му го даваше, а той събираше в бохча всички къшейчета.
	Но не му се наложи да бяга, защото още в петъка, преди деня за баня, в сиропиталището се появи вуйчо му Хасан. Той потърси майка Пелагея и я попита има ли тук едно момиче от немското село, опожарено от кавказеца Мохама. Хасан рече, че иска да види момичето, за да го пита как са загинали сестра му и племенникът. Майка Пелагея повика Лия в стайчето си, а тя самата излезе, за да не чуват ушите й за такива злодейства.
	Хасан изобщо не изглеждаше както си го беше представял Ахимас. Той беше бузест, с червен нос, гъста черна брада и малки хитри очички. Ахимас изпита омраза, защото вуйчо му досущ приличаше на чеченците, които бяха опожарили село Нойесвелт.
	Разговорът не вървеше. Сирачето отговаряше с да и не или изобщо не отговаряше, а погледът му изпод белезникавите мигли беше остър и упорит.
	— Не се е намерил племенникът ми Ахимас — каза Хасан на руски с гърлено клокочене. — Може Мохама да го е отвел?
	Момичето сви рамене.
	Хасан се умисли и извади от торбата сребърни мъниста.
	— Нося ти ги подарък — показа ги той. — Красиви са, чак от Шемаха. На, поиграй си, аз да питам игуменката може ли да пренощувам тук. Много път бих, капнал съм. Инак трябва да спя на открито.
	Той остави оръжието си на стола и излезе. Щом вратата се затвори зад гърба му, Ахимас заряза мънистата и скочи да пипне тежката сабя в черна кания със сребърна шарка. Леко издърпа ръкохватката и ивица стомана блесна с ледени искри на светлината на газеничето. Истинска старинна, помисли си Ахимас и прокара пръст по арабската буквена плетеница.
	Вратата леко изскърца. Момчето се извърна и видя в пролуката засмените черни очи на Хасан.
	— Наша кръв — рече вуйчото на чеченски и блесна белозъбата му усмивка, — тя е по-силна от немската. Да се махаме оттук, Ахимас. Ще нощуваме в планината. Под небето се спи по-сладко.
	А доста по-късно, когато Скировск вече беше останал оттатък прохода, сложи ръка на рамото му:
	— Ще те пратя да се изучиш, но първо ще те направя мъж. Трябва да отмъстиш на Мохама за баща си и майка си. Няма как, такъв е законът.
	И Ахимас разбра: този закон е правилният.


	4.

	Нощуваха където замръкнеха: в изоставени колиби, в крайпътни ханове, при вуйчови ортаци, а понякога и направо в гората, загърнати с ямурлука. „Мъжът трябва да умее да намира вода, храна и път в планините — учеше го Хасан на своя закон. — А също да се защитава и да брани честта на своя род.“ Ахимас не знаеше какво е „честта на своя род“. Той нямаше род. Но много искаше да умее да се защитава и беше готов да се обучава от сутрин до вечер.
	„Затаяваш дъх и си представяш, че от цевта свети тънък лъч. Намери целта с този лъч — дишаше във врата му Хасан и нагласяваше пръстите на момчето, стиснали здраво приклада на пушката — и не ти трябва сила. Пушката е като жената и коня — иска нежност и разбиране.“ Ахимас се мъчеше да разбира пушката, вслушваше се в нервния й железен глас и металът започваше да кънти в ухото му: леко вдясно, още малко, стреляй. „Баф! — вуйчо му цъкаше и въртеше очи — орлово око! От сто крачки в бутилката! Ей така ще хвръкне и на Мохама главата!“
	Ахимас не искаше да стреля в едноокия от сто крачки. Искаше да го убие така, както той уби Фатима — с удар в слепоочието, а още по-добре — да му пререже гърлото, както Мохама беше заклал Пелет.
	От пистолет се стреляше още по-лесно. „Няма да се целиш — учеше го вуйчо му. — Цевта на пистолета е продължение на ръката ти. Когато сочиш нещо с пръст, нали не го целиш, но показваш точно накъдето трябва. Представи си, че пистолетът ти е пръст.“ Ахимас сочеше с железния показалец орех, сложен върху пън, и орехът се пръсваше на хиляди парченца.
	Хасан още не му даваше сабята, казваше, че първо трябва да му заякнат ръката и рамото, но от първия ден му подари кинжал и му заръча никога да не се разделя с него — дори ако гол се къпе в потока, да си го окача на врата. Мина се време и кинжалът стана за Ахимас част от тялото, както е жилото за осата. С него можеше да насече клонки за огъня, да одере прострелян елен, да си издялка тънка клечица, та след еленското месо да си почисти зъбите. Когато нямаше работа и си почиваше, Ахимас отдалече забиваше кинжала в дърветата — и прав, и седнал, и легнал. Това занимание не му омръзваше. Отначало можеше да улучи само бор, после и млад бук, след това и всяка вейка на бука.
	„Оръжието с добро нещо — казваше Хасан, — но мъжът трябва да умее да надвие врага и без оръжие: с юмруци, нокти, зъби, няма значение. Важното е в сърцето ти да пламне свещена ярост, тя ще те предпази от болката, ще изпълни с ужас врага и ще ти донесе победа. Нека кръвта нахлуе в главата ти, нека светът да се забули в червена мъгла — и си непобедим. Дори да те ранят, дори да те убият — няма и да усетиш. Това е тя — свещената ярост.“ Ахимас не му противоречеше, но не беше съгласен. Не искаше да го раняват и убиват. За да остане жив, трябваше да вижда всичко, не му трябваше ярост и червена мъгла. Момчето знаеше, че ще мине и без тях.
	Веднъж, вече беше зима, вуйчо му се прибра от винарната радостен. Негов човек му казал, че Мохама си дошъл от Грузия с плячка и сега пирувал в Чанах. Това беше близо, на два дни път.
	В Чанах, голям размирен аул, отседнаха при близък на вуйчо му. Хасан отиде да проучи какво-що, дълго време го нямаше, а се върна късно и много мрачен. Каза, че е трудна работа. Мохама е силен и хитър. Трима от четиримата, с които бил в немското село, пристигнали и пируват заедно с него. Четвъртия, кривокракия Муса, го убили свани*. Сега вместо него са взели Джафар от Назран. Значи са петима.
	[* Свани — кавказко племе в западна Грузия. — Б.пр.]
	Вуйчо му се навечеря, каза си молитвите и си легна. Преди да заспи, каза:
	— Утре рано сутринта, когато Мохама и хората му са пияни и уморени, ще идем да му отмъстим. Ще видиш Мохама да умира и ще топнеш пръсти в кръвта на майчиния си убиец.
	Обърна се към стената и веднага заспа, а момчето предпазливо свали от шията му зелена копринена торбичка. В нея имаше стрит корен на отровна ирганчайска гъба. Вуйчо му казваше, че ако те хване граничната стража и те тикне в каменния кауш, откъдето не се виждат планините и небето, трябва да събереш повече слюнка, да си посипеш езика с прашеца и да го глътнеш. Още няма да си изрекъл пет пъти името на Аллах — и в тъмницата ще остане само бездиханното ти тяло.
	Ахимас взе шалварите, роклята и пребрадката на дъщерята на стопанина. Качи от мазето стомна вино и сипа вътре отровата.
	В механата седяха мъже, разговаряха, пиеха вино и играеха табла, но Мохама и аверите му ги нямаше там. Ахимас изчака. Скоро видя, че синът на механджията носи питки и сирене в съседното помещение, и разбра, че Мохама е там.
	Щом излезе момчето, влезе Ахимас и свел очи, мълчаливо сложи стомната на масата.
	— Хубаво ли ти е виното, моме? — попита едноокият с черната брада, когото Ахимас толкова добре си спомняше.
	Той кимна, отстъпи назад и клекна в ъгъла. Не знаеше как да постъпи с Джафар от Назран. Джафар беше съвсем млад, към седемнайсетгодишен. Дали да не му каже, че конят му е неспокоен вън на коневръза — защо не излезе да го нагледа. Но си спомни за казашкото момче и прецени, че не бива да го прави. Джафар не му е виновен за нищо, но ще умре, така му било писано.
	И Джафар умря пръв. Той пи от стомната заедно е всички и почти веднага заби нос в масата. Друг от сътрапезниците се изсмя, но смехът му се превърна в предсмъртен хрип. Трети рече: „Няма въздух“, хвана се за гърдите и падна. „Какво става, Мохама?“ — заплете език четвъртият, свлече се от пейката и се вцепени, свит на кравай.
	Чернобрадият погледна умиращите си другари, после втренчи единственото си око в търпеливо изчакващия Ахимас.
	— Ти чийо си, момиче? — едвам изломоти. — Защо са ти толкова бели очите?
	— Не съм момиче — отвърна онзи, — аз съм Ахимас, син на Фатима. А ти си мъртъв.
	Мохама оголи жълтите си зъби, сякаш чутото много го зарадва, бавно посегна към позлатената ръкохватка на сабята, но така и не я измъкна от ножницата, а захриптя и рухна на пръстения под. Ахимас стана, извади кинжала изпод момичешката рокля, взря се в немигащото око на Мохама и му преряза гърлото с леко бързо движение, както го беше учил вуйчо му. После топна пръсти в горещата кръв, която шурна на тласъци.


	Евгения

	1.

	На двайсет години Ахимас Велде беше любезен немногословен млад мъж, на вид по-зрял от възрастта си. Летуващите на прочутите бани в Соленоводск, а и местните го възприемаха просто като възпитан младеж от семейство на богат търговец, студент в Харковския университет, пристигнал в дълга отпуска да си укрепи здравето. Но за сведущите хора, които с малцина споделяха своите знания, Ахимас Велде беше човек сериозен и солиден, който винаги знае какво прави и го прави докрай. Сведущите хора го наричаха помежду си Аксахир, което означава Бял маг. Ахимас не възразяваше — щом е маг, маг да бъде. Макар че нямаше нищо общо с магиите, всичко се основаваше на преценка, хладнокръвие и психология.
	Картата на студент от Харковския императорски университет вуйчо му беше спазарил за триста и петдесет книжни рубли — без пари. Зрелостното свидетелство от гимназията с гербов печат и истински подписи му излезе доста по-скъпо.
	След Чанах Хасан прати племенника си да учи в кроткия град Соленоводск, плати за първата година и се върна в планините. Ахимас живееше в пансиона с други момчета, чиито бащи служеха в далечни гарнизони или прекарваха кервани от запад на изток, от Черно море към Каспийско, и от север на юг, от Ростов до Ерзерум. Не успя да се сближи с връстниците си — нямаше нищо общо с тях. Той знаеше неща, които те не знаеха и надали някога биха си представили.
	Затова още първата година, когато учеше в подготвителния клас, се яви една спънка. Кикин, яко широкоплещесто момче, което държеше в страх и подчинение целия пансион, намрази „чухонеца“, а след него в тормоза се включиха и останалите. Ахимас опита да търпи, защото сам не можеше да излезе на глава с всички, но стана още по-зле. Една вечер в спалнята откри, че цялата му възглавница е омазана с кравешки фъшкии, и разбра: нещо трябва да се направи.
	Претегли всички възможни варианти.
	Може да изчака вуйчо му да си дойде и да го помоли за помощ. Но не се знае кога ще стане това. И най-вече — никак не му се щеше в очите на Хасан да помръкне почтителният интерес, който беше събудил у него в Чанах.
	Може да се сбие с Кикин, но надали ще победи — онзи е по-голям, по-силен, а и надали ще се бие един на един.
	Може да се оплаче в настоятелството. Но на Кикин баща му е полковник, а Ахимас е някакъв си племенник на див планинец, който за плата на пансиона и гимназията развърза кожена кесия с турски жълтици.
	Най-простото и правилно решение беше Кикин да изчезне. Ахимас си поразмърда мозъка и измисли как да го направи чисто и точно.
	Кикин го риташе, замеряше го с железни кабари и го целеше с фунийки и дъвкана хартия, а Ахимас чакаше да стане май. През май започваше летният сезон и учениците ходеха да се къпят на Кумка. Още от началото на април, когато водата беше толкова студена, че дъхът му спираше, започна да се упражнява в гмуркането. До май вече можеше да плува под вода с отворени очи, проучи речното дъно и с лекота можеше да не диша цяла минута. Всичко беше готово.
	Стана много лесно, точно както го беше замислил. Всички отидоха на реката. Ахимас се гмурна, хвана Кикин за крака и го дръпна под водата. В ръката си държеше връв, а другия й край здраво беше вързал за подводно коренище. Навремето Хасан го беше научил да прави кабардински възел — стяга се за миг, а който не знае как изобщо не може да го развърже.
	Сега рязко затегна възела на глезена на врага си, изплува на повърхността и излезе на брега. Преброи до петстотин и пак се гмурна. Кикин лежеше на дъното. Устата му беше отворена, очите също. Ахимас се вслуша в себе си и не усети нищо друго освен спокойно задоволство от добре свършената работа. Развърза връвта и изплува. Момчетата крещяха и се плискаха с вода. Чак по-късно се сетиха за Кикин.
	След като тази спънка отпадна, животът в пансиона стана доста по-приемлив. Без тартора Кикин престанаха да дразнят „чухонеца“. Ахимас минаваше от клас в клас.
	Не беше нито слаб, нито добър ученик. Чувстваше, че от всички тези науки надали нещо ще му е от полза в живота. Хасан идваше рядко, но всеки път взимаше племенника за една-две седмици в планината — да половуват и да спят под звездите.


	Когато завършваха шести клас, възникна нова спънка. Извън града, на трети километър на Ставрополския пощенски път, имаше увеселителен дом, където вечер идваха мъже измежду летовниците. От известно време там ходеше и Ахимас, който на шестнайсет години така се беше източил и заякнал, та спокойно можеше да мине за двайсет годишен. Това вече си беше нещо истинско — не да учи наизуст откъси от „Илиада“-та на старогръцки.
	Веднъж имаше малшанс. Долу в общия салон, където изрисуваните жрици пиеха лимонада и чакаха да ги отведат на горния етаж, срещна инспектора на гимназията, колежки съветник Тенетов, със сако и фалшива брада. Онзи по погледа му разбра, че е разпознат, нищо не каза на Ахимас, но оттогава люто намрази светлоокия шестокласник. Скоро стана ясно накъде вървят нещата — инспекторът непременно ще го скъса на летните изпити.
	И срамно, и скучно му беше да повтаря класа. Ахимас се замисли какво да прави. Ако не беше Тенетов, а някои от преподавателите, Хасан можеше да му бутне рушвет. Но Тенетов не взимаше подкупи и много се гордееше с това. Рушвети не му трябваха — преди две години колежкият съветник се беше оженил за вдовица на търговец; срещу сто хиляди зестра и най-хубавата къща в целия град.
	Нямаше начин да промени отношенията с Тенетов: само като го погледнеше, инспекторът се изкривяваше от злоба.
	Ахимас премисли всички възможни варианти и избра най-подходящия.
	Тази пролет в Соленоводск се случиха неприятности: непрокопсаници завардваха късни минувачи, ръгаха им нож в сърцето и обираха часовници, портфейли, пръстени — каквото падне. Говореше се, че гастролирала прочутата банда „Касапите“ от Ростов.
	Една вечер, когато инспекторът се прибираше от ресторанта на Петросов, на тъмната пуста уличка го причака Ахимас и го намушка с кинжала в сърцето. Взе му часовника със златен ланец и портфейла, после ги хвърли в реката, а съдържанието прибра — двайсет и седем рубли книжни пари.
	Мислеше, че и това затруднение е решено, но нещата се обърнаха срещу него. Слугиня от съседната къща го видяна, когато, забързан от местопрестъплението, триеше с откъсната трева кинжала. Съобщила в полицията и го прибраха в ареста.
	Добре че по това време вуйчо му беше в града.
	Той заплашил слугинята, че ще й отреже носа и ушите и тя отишла при полицейския началник да му каже, че се е припознала. После Хасан лично ходил при него, платил му пет хиляди сребърни рубли — всичко спастрено покрай контрабандата — и арестантът излезе на свобода.
	Беше го срам. Когато с вуйчо му седнаха един срещу друг, Ахимас не смееше да го погледне в очите. После му разказа цялата истина — и за Кикин, и за инспектора.
	След дълго мълчание Хасан въздъхна. Каза: „Аллах намира всекиму предназначението. Стига учение, момко, да се хващаме на работа.“
	И започна нов живот.


	2.

	По-рано Хасан докарваше от Турция и Персия контрабандата и я продаваше на прекупвачи. Сега започна да я разнася лично — до Екатеринодар, Ставропол, Ростов, на нижегородския панаир. Стоката вървеше добре, защото Хасан не беше скъпчия. С купувача си стискаха ръка и поливаха сделката. После Ахимас настигаше клиента, убиваше го и връщаше покупката обратно — за нова продан.
	Най на кяр бяха от ходенето в Нижни Новгород през 59-та. Продадоха една и съща партида астраган — десет денка — три пъти. Първия път за хиляда и триста рубли (Ахимас настигна търговеца и служителя в дюкяна му на горски път, уби и двамата с кинжал); втория път за хиляда и сто (прекупвачът успя само учудено да изохка, когато любезният студент, с когото пътуваха заедно, му заби острието в джигера); третия път за хиляда и петстотин (в пояса на арменеца, гледай ти късмет, намери още почти три хиляди).
	Когато убиваше, Ахимас беше спокоен и му докривяваше само ако смъртта не настъпеше на секундата. Но рядко се случваше — имаше точна ръка.
	Така продължиха три години. През това време княз Барятински плени имама Шамил и голямата война в Кавказ приключи*. Вуйчо Хасан се ожени за девойка от заможен планински род, после си взе и втора булка, от по-беден род — на хартия му се водеше храненица. Купи си в Соленоводск къща с голяма градина, из която се разхождаха кресливи пауни. Стана дебел, обичаше да пие шампанско на верандата и да философства. Вече го мързеше да се качва в планината за контрабандата — сега сведущите хора му я караха на крака. После се заседяваха, пиеха чай, пазаряха се за цената. Ако преговорите не вървяха, Хасан пращаше да повикат племенника му. Ахимас идваше, възпитано поздравяваше с ръка на челото и мълчаливо се вторачваше в твърдоглавеца със светлите си спокойни очи. Това винаги вършеше работа.
	[* Руският генерал-фелдмаршал Александър Барятински (1815–1879) през 1856–1862 е командващ войските и наместник в Кавказ през последния етап на Кавказката война. Пленява Шамил (29 август 1859 г.). Шамил (1799–1871) — трети имам на Дагестан и Чечения (1834–1859), водач на освободителната война на планинците срещу руските царски колонизатори; пленен и изселен в Калуга. Умира в Медина, на път за Мека. — Б.пр.]
	Една есен, на другата година след освобождаването на крепостните в Русия*, при Хасан пристигна старият му авер Абългази. Разказа, че в Семигорск се е появил нов човек, от покръстените, на име Лазар Медведев. Идвал лани да лекува коремни болежки, харесало му, та останал. Оженил се за красавица без зестра, вдигнал си на баира къща с колони, купил три минерални извора. Сега всички пият вода и си правят бани само при Медведев, а дори се говори, че той всяка седмица праща за Петербург и Москва по десет хиляди бутилки минерална вода. Но не това е най-интересното, а че Лазар имал желязна стая. Не хващал вяра на банките, и много правилно, мъдър човек. Всичките си купища пари пазел в избата под къщата, там имал стая с всички стени железни, а вратата й била такава, че и с топ да стреляш, няма да я пробиеш. Трудно било да се влезе в тази стая, рече Абългази, затова не искал отнапред пари за разказаното, а бил съгласен да почака за подялбата колкото потрябва, и то с най-скромна претенция — само по десет копейки от всяка рубла, дето ще прибере Хасан.
	[* Освобождаването на крепостните в Русия — 1861 г. — Б.пр.]
	— Желязна стая — а, това е много трудна работа — важно поклати глава Хасан, който никога не беше чувал за такова нещо. — Затова, Аллах да ми е на помощ, твоят пай, любезни, ще е по пет копейки на рубла.
	После повика племенника си, преразказа му чутото от стария Абългази и рече:
	— Върви в Семигорск. Виж каква е тази стая.


	3.

	Ахимас успя да види желязната стая по-лесно, отколкото предполагаше.
	Той се появи при Медведев в сив костюм с жилетка и със сив цилиндър. Но преди това още от хотела беше пра тил картичката си, на която със златни букви пишеше:

	Търговска къща „Хасан Радаев“
	Афанасий Петрович Велде, съдружник

	Медведев му отговори с писъмце, че много е чувал за търговската къща на уважаемия Хасан Радаев и го кани незабавно. Така че Ахимас потегли към дома му, който се намираше над стръмен ров накрай града и от всички страни беше ограден с висок каменен зид. Не дом, а крепост. Можеше да издържи дори обсадно положение.
	Когато стигна дъбовите порти, това му впечатление се засили още повече: отпред пазеха двама часови с винтовки, в двора имаше и постови с военни униформи, но без пагони.
	Стопанинът беше плешив, с високо чело, закръглено коремче и бързи черни очи. Той покани младия мъж на масата, предложи му кафе и пура. След десет минути почтителен спокоен разговор за политиката и цените на вълната попита с какво може да бъде полезен на уважаемия господин Радаев.
	Тогава Ахимас изложи деловото предложение, измислено като предлог. Трябва да уредим обмяна на минерална вода между Соленоводск и Семигорск, каза той. Вашата цери стомаха, нашата — бъбреците. Мнозина от курортистите търсят лек и за едното, и за другото. За да не бият напразно сто километра през планините, не е ли по-разумно да се направи в Соленоводск магазин на фирма „Медведев“, а в Семигорск — на търговска къща „Радаев“. И вие, и ние ще сме на сметка.
	— Разумно — одобри покръстеният, — много разумно. Само че много разбойници вилнеят по пътищата. Как ще си прекарвам парите от Соленоводск?
	— Защо да ги прекарвате? — учуди се Ахимас. — Ще ги държите в банка.
	Медведев приглади венчето къдрави коси под плешивото си теме и се подсмихна:
	— Нямам вяра на банки, Афанасий Петрович. Предпочитам да си държа парите у дома.
	— Това е още по-опасно — укорително поклати глава Ахимас, — рискувате да ви ограбят.
	— Не и мен — хитро намигна Медведев. — Едно на ръка, че имам тук войскари от железницата, запасняци, денонощно пазят на смени. Но още по-спокоен съм заради бронираната стая. Там не може да влезе никой освен мен.
	Ахимас тъкмо понечи да попита каква е тази стая, и стопанинът сам му предложи:
	— Искате ли да я видите?
	Докато слизаха в избеното помещение (в него се влизаше през отделен вход от двора), Медведев разказа как инженер от Щутгарт му направил хранилището за пари със стоманена врата, дебела цяла педя. Тя е с комбиниран код от осем цифри, известен само нему, и той, Медведев, го сменя всеки ден.
	Влязоха в подземното помещение, където гореше газена лампа. Ахимас видя стоманена стена и кована врата с кръгли гвоздеи.
	— Никой не може да я отвори, нито да я взриви — похвали се стопанинът. — Лично градоначалникът си пази парите при мен, и полицейският началник, и местни търговци. Взимам им висока такса, но за тях пак е изгодно, защото тук е по-сигурно от банка.
	Ахимас почтително кимна, заинтригуван от чутото: значи в желязната стая имало пари не само на Медведев.
	Но покръстеният ненадейно рече:
	— Тъй че предайте на уважаемия си вуйчо, Господ здраве да му дава и успешни начинания, да не се безпокои. Нов човек съм в Кавказ, но знам за хората, за които трябва да знам. Да поздравите Хасан Мурадович и да му благодарите за интереса към моята персона. А идеята за водата е добра. Ваша ли е? — покровителствено потупа младия мъж по гърба и го покани да идва — всеки четвъртък в дома му гостувал каймакът на семигорското общество.
	Това, че Медведев излезе обигран и осведомен човек, не беше най-голямата пречка. Същинското затруднение се разкри в четвъртък, когато Ахимас съгласно поканата отиде в дома над рова, за да проучи разположението на стаите.
	Засега планът се очертаваше по следния начин: по нощна доба изтрепва охраната и с кинжала на гърлото на Медведев проверява кое му е по-скъпо: желязната стая или животът. Лесен план, но Ахимас не го харесваше. Първо, ще му трябва чужда помощ. Второ, има хора, за които парите са по-скъпи от живота и младият мъж подозираше, че Лазар Медведев е тъкмо от тях.
	В къщата се бяха събрали много гости и Ахимас се надяваше по-късно, когато всички седнат на трапезата и се напият, неусетно да се измъкне и да огледа наоколо. Но дотам не се стигна, защото още в началото изникна споменатата спънка.
	Когато стопанинът представи госта на жена си, Ахимас си помисли, че старият Абългази не е излъгал: жената е млада и хубава — пепелявозлатиста коса, красиви очи. Казваше се Евгения Алексеевна. Но чаровната мадам Медведева нямаше нищо общо със замисъла му, затова Ахимас целуна нежната й бяла ръка и се оттегли в дъното, откъдето добре се виждаха всички присъстващи и вратата за вътрешността на къщата.
	Там го откри стопанката. Приближи се и тихо попита:
	— Ти ли си, Лия? — и сама си отговори: — Ти си. Никой няма такива очи. Ахимас мълчеше, изпаднал в странно, небивало вцепенение, а Евгения Алексеевна с бърз задъхан шепот продължи:
	— Защо си тук? Мъжът ми каза, че си разбойник и убиец, че искаш да го ограбиш. Така ли е? Не отговаряй, все ми е едно. Толкова те чаках. После загубих надежда и се омъжих, а ти пък взе, че дойде. Ще ме вземеш ли с теб? Нали не се сърдиш, че не те дочаках? Не ме ли помниш? Аз съм Женя от скировското сиропиталище.
	Изведнъж ясно му изплува една сцена, която оттогава никога не беше си припомнял — Хасан го отвежда от приюта, а слабото момиченце мълчаливо тича подир коня. Май накрая беше викнало: „Ще те чакам, Лия!“
	Тази спънка не можеше да се реши по любимия му начин. Ахимас не знаеше как да си обясни поведението на Медведевата жена. Може би това е любовта, за която пише в романите? Но той не вярваше на романите и след гимназията книга не беше отварял. Почувства се тревожно и неуютно.
	Тръгна си, без да каже нищо на Евгения Алексеевна. Метна се на коня и се прибра в Соленоводск. Разказа на вуйчо си за желязната стая и възникналото затруднение. Хасан помисли-помисли и каза: „Жена да предаде мъжа си е недостойно. Но не е наша работа да мислим за капризите на съдбата, трябва просто да ги следваме. Значи така било писано — да влезем в желязната стая с помощта на Медведевата жена.“


	4.

	Хасан и Ахимас се изкачиха пеша до къщата на кръстения — оставиха конете в горичката при рова, та чаткането на копита да не вдигне на крак стражата. В долината долу едва мержелееха светлинки — Семигорск вече спеше. По черно-зеленото небе леко се плъзгаха прозрачни облаци и нощта ту просветляваше, ту притъмняваше.
	Ахимас беше подготвил плана. Евгения ще отвори градинската порта при условеното почукване. Те ще се шмугнат в двора, ще обезвредят двамата часови и ще слязат в подземието. Евгения ще им отвори бронираната врата, защото Медведев й е показвал как става, а цифровата комбинация си записва на листче и го крие зад иконата в спалнята си. Страх го е да не забрави шифъра, че тогава ще трябва да се кърти целият каменен под — по друг начин не може да се влезе в желязната стая. Няма да вземат всичко, а само колкото могат да носят. Ахимас ще отведе Евгения с тях.
	Когато се уговаряха, тя изведнъж го погледна в очите и попита: „Нали няма да ме излъжеш, Лия?“
	Той не знаеше как да постъпи с нея. Вуйчо му отказа съвет. „Като му дойде времето, сърцето ще ти подскаже“ — тъй рече Хасан. Но взе три коня — един за себе си, един за Ахимас и един за плячката. Племенникът го гледаше мълчаливо как изкарва от яхъра само рижия, врания и дорестия, но нищо не каза.
	Докато се движеха безшумно покрай бялата стена, Ахимас си мислеше: как така — сърцето ще му подскаже? Засега сърцето му мълчеше.
	Градинската порта със смазани панти се отвори веднага. Пред тях се изправи Евгения с калпак и ямурлук. Готова за път.
	— Върви отзад, жено — прошепна Хасан и тя се дръпна да им стори път.
	Медведев имаше шестима стражи. Те пазеха по двама и се сменяха на всеки четири часа.
	Ахимас се скри зад едно ябълково дърво и загледа какво става в двора. Единият часови дремеше, без да изпуска пушката, седнал до вратата. Другият крачеше отмерено от портата до къщата и обратно: трийсет крачки натам, трийсет обратно.
	Трябваше, разбира се, да ги убият — когато в разговора с Евгения даде дума, че само ще ги замае и ще ги върже, той знаеше, че няма начин да спази обещанието.
	Ахимас изчака будният запасняк да спре и да си разпали лулата, безшумно се метна към него и го удари с кастет над ухото. Кастетът няма равен като оръжие, когато убийството трябва да е мълниеносно. По-добър е от ножа, защото него трябва да измъкнеш от раната, а това е секунда в повече.
	Войникът не гъкна, а и Ахимас подхвана падащото тяло, но вторият часовой, нащрек и в съня, трепна от изпращяването на костта и се обърна.
	Тогава Ахимас отблъсна трупа и с три грамадни скока се намери до портите. Онзи зина, но тъмната уста остана няма — от удара в слепоочието главата му се килна назад и с тъп звук изпука в яките дъбови дъски.
	Ахимас изтегли първия в тъмното, а втория нагласи пак да дреме.
	Махна с ръка и в огрения от луната двор се промъкнаха Хасан и Евгения. Жената мълчаливо погледна седящия труп и обхвана с ръце раменете си. Зъбите й тракаха. Сега, на лунната светлина, Ахимас видя, че под ямурлука е в черкезка с патрондаши на гърдите и е затъкнала кинжал на кръста.
	— Върви, жено, отвори желязната стая — побутна я Хасан.
	Спуснаха се по стъпалата. Евгения отвори вратата с ключ. Долу, в квадратното помещение с едната стена изцяло стоманена, Евгения запали газената лампа. Хвана колелото на бронираната врата и взе да го върти ту на едната, ту на другата страна, като поглеждаше в листчето. Хасан я гледаше с любопитство и клатеше глава. Нещо прещрака, Евгения дръпна вратата към себе си, но стоманата се оказа твърде тежка за нея.
	Хасан я измести, изпъшка и вратата отначало едва-едва, а после все по-лесно се заотваря навън.
	Ахимас взе лампата и влезе. Стаята беше по-малка, отколкото си я беше представял — десетина крачки широка, петнайсетина дълбока. Вътре имаше сандъци, торбички и канцеларски папки.
	Хасан отвори един от сандъците и веднага го затвори — беше пълен със сребърни кюлчета. Те са тежки, не можеш да отнесеш кой знае колко. Затова пък в торбичките звъннаха жълтици и вуйчото одобрително примлясна. Отначало ги пъхаше в пазвата си, после взе да ги събира в ямурлука.
	Племенникът се заинтересува повече от папките. В тях откри акции и облигации. Заизважда измежду тях по-разпространените и с по-висок номинал. Акциите на Ротшилд, Круп и Хлудовите фабрики* струваха повече от злато, но Хасан беше човек от старата гвардия и никога нямаше да го повярва.
	[* Иван Хлудов и синовете му — руски търговски род; основават текстилна фабрика през 1845 година в Егориевск, Моск. област; по-късно имат и други предприятия. — Б.пр.]
	Той с пръхтене нарами тежката бохча и жално се огледа — имаше още много торбички — въздъхна и тръгна към вратата. Ахимас прибра дебел куп ценни книжа. Евгения не взе нищо.
	Когато вуйчото се заизкачва по стъпалата към двора, внезапно се чуха гърмежи. Хасан се катурна назад и се преметна по стълбите с главата надолу. Лицето му беше точно като на човек, застигнат от внезапна смърт. От развързалия се ямурлук, звънливи и лъскави, се посипаха жълтиците.
	Ахимас клекна, излази по стъпалата на четири крака, с дългоцевен американски револвер колт в ръка, и предпазливо надникна навън.
	В двора нямаше никого. Враговете явно бяха на верандата и отдолу не можеше да ги види. Но и Ахимас сигурно оставаше невидим, защото стълбата тънеше в мрак.
	— Един от вас е убит! — чу се гласът на Лазар Медведев. — Кой, Хасан или Ахимас?
	Младият мъж се прицели по посока на гласа, но не стреля — обичаше да е сигурен.
	— Хасан беше, Хасан — уверено викна покръстеният. — Вие, господин Велде, сте с по-стройна фигура. Хайде излизайте! Нямате друг изход. Известно ли ви е какво е електрика? Щом се отвори вратата на хранилището, в спалнята си чувам сигнал. Тук сме четирима — аз и трима мои ратници. А четвъртия го пратих за пристава. Излизайте, не ми губете времето. Късно е.
	И стреляха пак — явно за сплашване. Куршумите забарабаниха по каменните стени.
	Евгения пошепна отзад:
	— Аз ще изляза. Тъмно е, с ямурлука съм, няма да разберат. Ще помислят, че си ти. Ще се покажат от укритието си и ти ще ги застреляш.
	Ахимас обмисли предложението й. Сега можеше да вземе Евгения със себе си — единият кон се беше освободил. Жалко само, че няма как да стигнат до горичката.
	— Не — каза той. — Прекалено ги е страх от мен и веднага ще стрелят.
	— Няма — възрази Евгения. — Ще си вдигна високо ръцете.
	Леко прекрачи залегналия Ахимас и излезе в двора, разперила ръце встрани, сякаш пазеше равновесие. Направи няколко крачки — и думнаха гърмежи.
	Евгения полетя назад. От тъмния ходник се спуснаха четири сенки, предпазливо доближиха проснатото тяло. „Прав бях — си каза Ахимас, — веднага стреляха.“ И уби и четиримата.
	През следващите години рядко си спомняше за Евгения. Само ако нещо случайно го подсетеше.
	Или насън.


	Maitre Ликол

	1.

	На трийсет години Ахимас Велде обичаше да играе на рулетка. И не заради парите, парите си печелеше по друг начин — много пари, много повече, отколкото можеше да похарчи. Харесваше му да побеждава сляпата случайност и да властва над стихията на числата. Блести металът и полираният махагон, сладко потраква колелото на рулетката, сякаш се върти по собствени, само нему известни закони, но преценката, хладнокръвието и контролът над емоциите действаха и тук като във всички други известни на Ахимас ситуации, следователно и тук законът е все същият, познатият още от детските години закон. Единството на живота в безкрайното многообразие на формите му — това най-вече го занимаваше. Всяко ново потвърждение на тази истина караше равномерно биещото му сърце леко да ускори ритъм.
	В живота му се случваха продължителни периоди на безделие, когато трябваше с нещо да си губи времето. Чудесно нещо бяха изобретили англичаните, казваше се hobby. Ахимас имаше две такива hobby: рулетката и жените. Жените трябваше да са от най-висока класа, най-истинските — професионалистки. Те бяха невзискателни и предсказуеми, разбираха, че има правила, които следва да се спазват. Те също бяха безкрайно разнообразни, но си оставаха единната и неизменната Жена. Ахимас ги поръчваше в една парижка агенция — най-скъпите, обикновено за месец. Ако компаньонката се случеше на висота, удължаваше сделката за още един месец, но никога повече — това му беше правилото.
	Последните две години живееше в немския град Рулетенбург, защото тук, в най-веселия град в Европа, и двете му хобита се осъществяваха с лекота. Рулетенбург приличаше на Соленоводск — пак минерални извори, пак лениви скучаещи тълпи, никой никого не познава и от никого не се интересува. Липсваха само планините, но общото усещане за временност, мимолетност, мнимост беше абсолютно същото. За Ахимас курортът беше като изящен чист макет на живота, направен в мащаб 1:500 или 1:1000. Човек живее петстотин месеца, с късмет — хиляда, а в Рулетенбург идва за месец. Тоест съществуването на летовника продължава около трийсет дни — именно с такава периодичност се сменяха тук поколенията. В този отрязък се вместваше всичко: радостта от пристигането, свикването, първите признаци на скука, носталгия за връщане в другия, големия свят. Тук се случваха кратки флиртове, бурни, но дребни страсти, тук имаше своите си знаменитости еднодневки и скоропреходни сензации. А самият Ахимас беше постоянният зрител на този куклен театър. Той си беше определил своя продължителност на съществуване — различна от времетраенето на всички останали.
	Живееше в един от най-скъпите апартаменти на хотел „Кайзер“, където отсядаха индийски набоби, американски собственици на златни мини и велики руски князе, пътешестващи инкогнито. Посредниците знаеха къде да го намерят. Докато изпълняваше поръчка, апартаментът му се пазеше, понякога оставаше празен седмици и дори месеци — според сложността на случая. Животът беше приятен. Периодите на напрежение се сменяха с периоди на почивка, когато зеленото сукно му радваше окото, а потропването на рулетката — слуха. Наоколо кипяха страсти, концентрирани от времевите мащаби: солидни господа пребледняваха или пламваха, дами припадаха, някой с разтреперана ръка изтръскваше от портмонето последния си луидор. На Ахимас не му омръзваше да наблюдава този завладяващ спектакъл. Самият той не губеше никога, защото имаше Система.
	Системата беше толкова елементарна и очевидна, че бе изумително защо и другите не я използваха. Просто им липсваше търпение, хладнокръвие, умение да си контролират емоциите — всичко онова, което Ахимас притежаваше в неизчерпаеми количества. Трябва само да залагаш на едно и също и постоянно да удвояваш. Ако имаш достатъчно пари, рано или късно ще си върнеш всичко загубено и ще спечелиш. Това е цялата тайна. Но да залагаш не на единично число, а на цял сектор. Ахимас обикновено избираше третина.
	Отиваше до някоя от масите, където се играеше без ограничения на залога, чакаше печалбата шест пъти да отмине някоя от третините и тогава започваше. Отначало залагаше наполеон. Ако не се паднеше неговата третина, залагаше два, после четири, после осем — и така чак докато топчето не спреше където трябва. Можеше да вдига залога колкото си иска — имаше пари. Един път преди последната Коледа неговата третина не спечели в продължение на двайсет и две завъртания — шестте подготвителни и шестнайсет със залог. Но Ахимас не се усъмни в успеха, защото всяка несполука увеличаваше шанса му.
	Докато хвърляше на масата чековете с все по-нарастващ брой нули, си спомни един случай от американския период.
	Беше през 66-а. Тогава беше получил важна поръчка от Луизиана. Трябваше да ликвидира пратеника на федералните власти, който пречеше на „карпетбегърите“ да си делят концесиите. „Карпетбегъри“, тоест „куфарни пътници“, се наричаха предприемчиви авантюристи от Севера, които идваха в победения юг само с пътната си чанта от обичайния килимоподобен плат, а си тръгваха обратно в персонални пулманови вагони*.
	[* По името на Джордж Мортимър Пулман (1831–1897) — американски инженер, създател на спалните вагони и салон-вагоните. — Б.пр.]
	Бяха смутни времена, човешкият живот в Луизиана не струваше пукнат грош. Но за пратеника дадоха добри пари — много трудно беше да го докопат. Комисарят знаеше, че го дебнат, и постъпваше много мъдро: изобщо не излизаше от резиденцията си. Спеше, ядеше, парафираше книжата между четирите стени. Резиденцията денонощно се охраняваше от войници в сини униформи.
	Ахимас отседна в хотел на триста фута от резиденцията — по-близо нямаше къде. От стаята си виждаше прозореца на кабинета му. Всяка сутрин в седем и половина обектът вдигаше щорите. Това му отнемаше точно три секунди — на такова голямо разстояние не беше сигурен, че ще го улучи. Широка отвесна дъска делеше прозореца на две части. Допълнителната трудност беше, че комисарят всеки път се падаше ту от лявата и страна, ту от дясната. Имаше право само на един изстрел и ако не уцели — край, не можеше да разчита на втори шанс. Така че трябваше да е безпогрешен.
	Вариантите бяха два: мишената ще е или отдясно, или отляво. Нека е отдясно, реши Ахимас. Все едно. Закрепи с менгеме дългоцевната винтовка, прицелена на шест инча вдясно от средата точно на височината на гърдите. Най-удачно щеше да е с две винтовки — вдясно и вляво, — но тогава трябваше да има и помощник, а по него време (пък и сега освен при крайна необходимост) Ахимас предпочиташе да действа сам.
	Патронът беше специален: дум-дум с разпукващ се куршум и със силна отрова. Микроскопична частичка да попадне в кръвта — и най-лекото раняване става смъртоносно.
	Всичко беше готово. Първата сутрин пратеникът застана отляво. Втората също. Ахимас не бързаше: знаеше, че утре или вдругиден щорите ще се отворят отдясно — и тогава ще стреля.
	Но комисарят сякаш бе станал нов човек. Откакто пушката беше закрепена, той шест дни подред дърпаше щорите само откъм лявата страна.
	Ахимас реши, че обектът вече действа рутинно, и премести прицела на шест инча вляво от средата. Е, на седмата сутрин комисарят застана отдясно! Тогава разбра, че в играта със сляпата случайност най-важното с да не прибързва. Търпеливо зачака. На единайсетата сутрин комисарят застана от нужната страна и Ахимас си свърши работата.
	Така и миналата Коледа — на седемнайсетия път, когато залогът вече беше шейсет и пет хиляди, топчето най-сетне улучи където трябва и му броиха почти двеста хиляди. Това изплати всички загуби, та дори беше на печалба.


	2.

	Септемврийското утро на 1872 година започна както винаги. Ахимас закуси заедно с Азалия, тънка гъвкава китайка с изумителен глас, звънлив като кристална камбанка. Всъщност името й било някакво друго, но на китайски значело „азалия“ — така му съобщиха от агенцията. Бяха му я пратили пробно като мостра на източната стока, която току-що започваше да идва на европейския пазар. Цената беше наполовина от обичайната, ако пък мосю Велде се откажеше от момичето предсрочно, щяха да му върнат парите. Срещу толкова изгодното си предложение агенцията помоли познавача и постоянен клиент да даде авторитетното си мнение както относно способностите на Азалия, така и за перспективите на жълтата стока изобщо.
	Ахимас беше склонен да даде най-висока оценка. Сутрин, когато тя тихичко си пееше, седнала пред венецианското огледало, нещо го стягаше в гърдите и това не му харесваше. Китайката беше повече от прекрасна. Ами ако се привърже към нея и не му се разделя? И той реши да я върне предсрочно. Но няма да си иска парите и ще й даде отлични препоръки, за да не й навреди на кариерата.
	В два и петнайсет както винаги Ахимас влезе в салона. Беше със сако в цвят „мляко с какао“, кариран панталон и жълти ръкавици. Служителите припнаха да посрещнат неизменния гост, поеха бастунчето и цилиндъра му. В игралните домове на Рулетенбург бяха свикнали с хер Велде. Отначало маниерът му се възприе като неизбежно зло, после забелязаха, че постоянното удвояване на залога, практикуване от мълчаливия блондин със студени светли очи, разпалва хазарта у останалите играчи. И Ахимас се превърна в скъп гост на игралните домове.
	Той поръча обичайното кафе с ликьор, прегледа вестниците. Англия и Русия не можеха да се спогодят за афганистанската граница. Франция бавеше плащането на репарациите и Бисмарк беше изпратил в Париж остра нота. В Белгия всеки момент щеше да започне процесът срещу Брюкселския ловец на плъхове.
	Ахимас си изпуши пурата и отиде при маса №12, където се играеше на големи суми.
	Играеха трима, а някакъв прошарен господин просто седеше и нервно щракаше капачето на златния си часовник. Щом видя Ахимас, направо щеше да го изяде с очи. Опитът и усетът му подсказаха: клиент. Но не се издаде — нека онзи го заговори пръв.
	След осем минути и половина се очерта нужната третина — третата, от 24 до 36. Заложи един фридрихсдор. Спечели три. Прошареният не отлепяше поглед, лицето му пребледня. Ахимас изчака още единайсет минути, докато не избра следващия сектор. Заложи един фридрихсдор на първата третина — от 1 до 12. Спечели 13. Втория път заложи два. Падна се „зеро“. Заложи четири. Падна се 8. Прибра дванайсет фридрихсдора. Пет златни монети чиста печалба. Всичко вървеше нормално, без изненади.
	Накрая прошареният стана. Доближи се и тихо попита:
	— Господин Велде?
	Ахимас кимна, без да откъсва очи от игралната маса.
	— Идвам по препоръка на барон… — прошареният съобщи името на брюкселски посредник. Не успяваше да овладее вълнението си. Обясни шепнешком: — По много важна работа…
	— Желаете ли да се разходим? — прекъсна го Ахимас и прибра златните монети в портфейла си.
	Прошареният господин се оказа Леон Фехтел, собственик на прочутата в цяла Европа банкова къща „Фехтел и Фехтел“. Банкерът имаше сериозен проблем.
	— Чели ли сте за Брюкселския ловец на плъхове? — попита той, когато седнаха на пейка в парка.
	Всички вестници бяха писали, че най-после е хванат маниакът, който отвличал малки момичета. „Пти Паризиен“ оповестяваше как полицията арестувана „г-н Ф.“, собственик на извънградска вила близо до Брюксел. Градинарят доложил, че през нощта чул откъм мазето приглушени детски стонове. Полицията тайно проникнала в къщата, направила обиск и открила в подземието тайна врата, а зад нея нещо такова, пишеше вестникът, че „думите са безсилни да опишат чудовищната картина“. Картината обаче се описваше още в следващия абзац, и то с всички подробности. В дъбови бъчви били намерени нарязани и мариновани телцата на седем от момиченцата, безследно изчезнали в Брюксел и околностите през последните две години. Едно от трупчетата било съвсем ново, със следи от неописуеми изтезания. През последните години изчезнали общо четиринайсет момиченца на възраст от шест до тринайсет години. Няколко пъти бил забелязван прилично облечен господин с гъсти черни бакенбарди да качва в каляската си малки продавачки на цветя и цигари. Веднъж свидетел чул как мъж с бакенбарди увещава 11-годишната цветарка Люсил Лану да закарат в дома му цялата кошница, а той щял да й покаже механично пиано, което самичко свири прекрасни мелодии. След този случай вестниците престанаха да наричат чудовището Синята брада и го кръстиха Брюкселския ловец на плъхове по аналогия с приказния Ловец на плъхове, отвлякъл децата с вълшебната си музика*.
	[* Ловец на плъхове — На 26 юни 1284 г. флейтист отвлича с вълшебната си музика децата от Хамелн. Според легендата младият мъж се наел да спаси немското градче от нападналите го плъхове, като ги хипнотизира с флейтата си, ала от управата не му платили и той за отмъщение повел децата, омагьосани от чародейните звуци, и те завинаги изчезнали с него. — Б.пр.]
	За арестувания г-н Ф. се съобщаваше, че е от висшето общество, представител на златната младеж. Той наистина бил с гъсти черни бакенбарди, а във вилата имало механично пиано. Мотивът на престъпленията е ясен, смяташе „Ивнинг Стандард“ — перверзно сладострастие в духа на Маркиз дьо Сад. Датата и мястото на съдебния процес вече били определени: 24 септември в Мерлен — градче на половин час път от белгийската столица.
	— Чел съм за Брюкселския ловец на плъхове — отговори Ахимас и с поглед подкани умълчалия се събеседник.
	Онзи закърши дебели пръсти, украсени със скъпоценни камъни, и възкликна:
	— „Господин Ф.“ е единственият ми син, Пиер Фехтел! Чака го ешафод! Спасете го!
	— Невярно са ви информирани за професионалната ми дейност — изви в усмивка тънките си устни Ахимас. — Аз не спасявам живота, аз го отнемам.
	Банкерът пламенно зашепна:
	— Казаха ми, че правите чудеса. Че ако вие не се съгласите — няма надежда. Умолявам ви. Ще платя. Аз съм много богат, господин Велде, много богат.
	След кратка пауза Ахимас попита:
	— Сигурен ли сте, че ви трябва такъв син?
	Фехтел старши отвърна без колебание, очевидно вече си беше задавал такъв въпрос:
	— Нямам друг син и вече няма да имам. Винаги е бил разпуснато момче, но е с добра душа. Ако успея да го измъкна от тази история, ще му е урок за цял живот. Видях се с него в затвора. Толкова е уплашен!
	Ахимас поиска да чуе за предстоящия процес.
	За „разпуснатия“ наследник щели да пледират двама от най-високоплатените адвокати. Защитата целяла да се докаже невменяемост на обвиняемия. Според банкера обаче почти нямало шанс за благоприятна медицинска експертиза — вещите лица били така ожесточени срещу момчето, че не приели дори „безпрецедентно щедър хонорар“. Последното като че ли най-много беше потресло господин Фехтел старши.
	В първия ден на процеса адвокатите трябвало да огласят дали обвиняемият се признава за виновен. Ако да — присъдата ще произнесе съдията, ако не — ще се решава от съдебни заседатели. В случай ако психиатричната експертиза установи, че Пиер Фехтел е отговорен за деянията си, адвокатите препоръчват да се продължи по първия вариант. Лошото е, разпали се безутешният баща, че палачите от правното министерство не случайно са избрали Мерлен — три от изчезналите момичета са от въпросния градец. „Процесът в Мерлен няма да е справедлив“ — така се изрази банкерът. Местните са надъхани до крайност. Около сградата на съда нощем палят клади. Оня ден тълпата се опитала да нахлуе в ареста и да разкъса подсъдимия — наложило се да утроят охраната. Господин Фехтел провел тайни преговори със съдията и онзи излязъл разумен човек. Ако решението зависи от него, момчето щяло да бъде осъдено на доживотен затвор. Но надали би имало полза. Хорската предубеденост срещу Брюкселския ловец на плъхове е толкова жестока, че прокурорът непременно ще се противопостави и ще се стигне до преразглеждане.
	— Във вас е едничката ми надежда, господин Велде — каза накрая банкерът. — Винаги съм живял със самочувствието, че за мен няма невъзможни неща. Но в дадения случай съм безсилен, а става дума за собствения ми син.
	Ахимас с любопитство гледаше зачервеното лице на милионера. Личеше, че този човек не е навикнал да дава израз на емоциите си. Сега например, в момент на невероятна покруса, дебелите му устни се бяха разтеглили в нелепа усмивка, а от едното му око се стичаше сълза. Интересна работа: неприспособилото се към експресивни мимики лице не умееше да възпроизведе гримаса на скръб.
	— Колко? — попита Ахимас.
	Фехтел конвулсивно преглътна.
	— Ако момчето ми остане живо — половин милион франка. Не белгийски — френски — додаде той, след като събеседникът не реагира.
	Ахимас кимна и в очите на банкера пламна безумна светлинка. Точно така пламваха очите на лудите, които залагаха на „зеро“ всичките си пари. Тази светлинка се наричаше „ами ако?“, но с малката разлика, че за господин Фехтел очевидно не бяха последните му пари.
	— Ако ли някак… — гласът на банкера трепна. — Ако успеете по някакъв начин не само да му спасите живота, а и да му върнете свободата, ще ви дам един милион.
	Такъв хонорар никога не бяха му предлагали. По навик превърна парите в английски лири (почти трийсет хиляди), в американски долари (седемдесет и пет хиляди) и в рубли (над триста хиляди). Много, страшно много.
	Той присви очи и бавно каза:
	— Синът ви да откаже психиатрична експертиза, да пледира невинен и да изиска съдебни заседатели. Високоплатените си адвокати ги уволнете. Аз ще намеря адвокат.


	3.

	Етиен Ликол съжаляваше само за едно — че майка му не доживя. А как мечтаеше синът й да се изучи за адвокат и да сложи черната мантия с бялата правоъгълна вратовръзка. Таксата за обучение в университета гълташе цялата й вдовишка пенсия, тя не си позволяваше доктори и лекарства и ето че не доживя — умря миналата пролет. Етиен стисна зъби, не си позволи да се разкисне. Денем даваше уроци, нощем кълвеше учебниците и все пак се изучи — взе скъпоценната диплома с кралския печат. Майка му можеше да се гордее със сина си.
	Другите новозавършили адвокати го поканиха „да полеят мантията“ в извънградски ресторант, но Етиен отказа. Нямаше пари за гуляи и най-вече — този ден искаше да остане сам. Бавно слезе по широкото мраморно стълбище на Двореца на правосъдието, където се проведе тържествената церемония. Целият град с островърхите силуети, кулите и статуите на покривите лежеше долу, в подножието на хълма. Етиен поспря да се наслади на пейзажа, който сега му се стори приветлив и гостоприемен. Брюксел сякаш отваряше обятията си за младия правист и му загатваше за безброй разнообразни изненади — повечето приятни, разбира се.
	И дума да не става, дипломата е половината работа. Без връзки и полезни познанства няма как да намери платежоспособни клиенти. А и не разполага с пари да отвори своя кантора. Ще трябва да стане помощник на адвокат Винер или адвокат Ван Гелен. Но както и да е, поне ще му плащат.
	Етиен Ликол притисна към гърдите си папката, в която се намираше дипломата му с червения печат, подложи лице на топлото септемврийско слънце и замижа от напиращите емоции.
	В това нелепо положение го завари Ахимас Велде.
	Беше харесал момчето още в аулата, докато се точеха скучните префърцунени речи. По типаж пасваше идеално: миловиден, без да е хубавец. Слаб, с тесни рамене. Широко отворени честни очи. Когато излезе да произнесе клетвата, се убеди, че и гласът му е подходящ — звънлив, момчешки, тръпнещ от вълнение. Но най-хубавото е, че веднага си личи — не е някое богаташко синче, а плебейско чедо, работяга.
	По време на безкрайната церемония Ахимас успя да направи нужните справки. Разсеяха се и последните му съмнения: това е нужният материал. Останалото беше нищо работа.
	Той нечуто пристъпи към слабия юноша и се прокашля.
	Етиен трепна, отвори очи, обърна се. И видя незнайно откъде изникнал господин с пътно облекло и бастунче. Очите му бяха сериозни, внимателни. И много странни на цвят — някак прекалено светли.
	— Maitre* Ликол? — попита човекът с лек акцент.
	[* Обръщение към адвокат (фр.). — Б.пр.]
	За първи път го наричаха „maitre“ и му стана приятно. Както можеше да се очаква, момчето веднага светна при предложението да поеме дело, а като чу името на клиента, изпадна в ужас. Докато се възмущаваше, размахваше ръце и настояваше, че никога и за нищо на света няма да защитава това чудовище, Ахимас мълчеше. Заговори чак когато Ликол, изчерпал цялото си негодувание, смънка:
	— А и не мога да се справя с такъв процес. Мосю, още съм много неопитен, тъкмо днес си получих дипломата.
	Тогава дойде редът на Ахимас. Той каза:
	— Какво искате, двайсет, ако не и трийсет години да блъскате за грошове, а на ваш гръб да печелят богатство и слава други адвокати. Да, така накрая ще спестите нужните сантими, за да започнете собствена практика, но дотогава вече ще сте плешив, беззъб неудачник с болен черен дроб и най-важното — ще ви е напуснала цялата жизнена сила. Тя капка по капка ще изтече между пръстите ви, скъпи адвокате — срещу спастрените грошове. Предлагам ви нещо много по-добро, и то веднага. Още на двайсет и три години ще сте направили добри пари и име. Даже в случай че загубите процеса. Във вашата професия името е дори по-важно от парите. Да, славата ви ще е леко скандална, но по-добре така, отколкото цял живот чирак. Ще имате обаче достатъчно пари за собствена адвокатска кантора. Мнозина ще ви намразят, но ще има и хора, които да ви оценят като млад адвокат, безстрашно застанал срещу общественото мнение. — Ахимас помълча, за да остави на момчето време да смели чутото. После мина към втората част, която според него трябваше да даде окончателния подтик. — Или може би просто се боите? Току-що чух клетвата ви „да браните справедливостта и правото на защита за всеки въпреки всячески пречки и натиск“. Знаете ли защо избрах точно вае от целия випуск? Защото бяхте единственият, който произнесе тези думи е истинско чувство. Поне така ми се стори.
	Етиен мълчеше и с ужас усещаше как го подхваща устремното течение, на което не можеше да се противи.
	— И най-важното — сниши глас непознатият. — Пиер Фехтел не е виновен. Той не е никакъв Ловец на плъхове, а жертва на стечение на обстоятелствата и на усърдното полицейско престараване. Ако не се намесите, невинен човек ще отиде на ешафода. Да, за нас ще е много трудно. Ще ви залеят с помия от оскърбления, няма да откриете склонни да свидетелстват в защита на „чудовището“. Но не сте сам. Аз ще ви помагам. Без да излизам наяве, ще стана вашите очи и уши. Вече имам някои доказателства, които и да не потвърждават изцяло невиновността на Пиер Фехтел, във всеки случай поставят под въпрос уликите на обвинението. Ще намеря и други.
	— Какви доказателства? — безпомощно попита Етиен.


	4.

	В малката зала на Мерленския градски съд, предвидена за стотина души, се бяха натъпкали поне триста, а още повече народ се беше струпал по коридорите и долу на площада.
	Идването на прокурора Ренан се посрещна с гръмки овации. Но когато докараха престъпника, блед мъж с тънки устни, сближени черни очи и някога поддържани, а сега разчорлени и грозно провиснали бакенбарди, в залата отначало настъпи мъртва тишина, а после гръмна такава буря, че негово благородие съдията Виксен строши звънеца да приканва публиката към ред.
	Съдията даде думата на защитата и насъбралите се за първи път обърнаха внимание на слабия младеж с прекалено голяма за мерките му адвокатска мантия. Жълт-зелен, Ликол мрънкаше нещо под носа си, а на нетърпеливия въпрос на съдията признава ли се за виновен клиентът му — внезапно изписка: „Не, ваше благородие!“ Залата отново избухна в негодувание. „А на вид толкова приличен младеж!“ — чу се женски глас.


	Процесът продължи три дни.
	Първият ден се даде думата на свидетелите на обвинението. Отначало на полицаите, които бяха открили страшното помещение и после бяха разпитвали арестувания. Според комисаря Пиер Фехтел треперел, заплитал се в показанията, не можел нищо да обясни и предлагал много пари, ако го оставят на мира.
	Градинарят, докладвал в полицията за съмнителните викове, не се яви в съда, но и не беше нужно. Прокурорът призова свидетели, които ярко представиха порочния и развратен живот на Фехтел, който в публичните домове винаги настоявал за най-младите и крехки девици. Една мадам сподели как обвиняемият изтезаван „момиченцата“ й с нажежена маша за къдрене, а те, горкичките, търпели, защото за всеки белег от изгорено мръсникът плащал в злато.
	Залата се разтресе от ръкопляскания, когато човекът, който беше видял в каляската да потегля цветарката Люсил Лану (главата й с избодени очи и отрязан нос откриха после в една от бъчвите), посочи Фехтел като същия господин, който превъзнасял чудните възможности на механичното пиано.
	На съдебните заседатели бяха представени уликите: инструментите за изтезания, фотографски апарат и медни плочи, открити в тайното помещение. Яви се да свидетелства и фотографът мосю Брюл, който преди три години обучил Пиер Фехтел на снимачното изкуство.
	Накрая на съдебните заседатели бе представен албум с фотографски снимки, намерен в ужасното подземие. На публиката и на репортерите не го показаха, но един от заседателите припадна, друг повърна.
	Адвокат Ликол седеше и склонил глава като ученик, старателно записваше в тетрадка всички показания. Когато му представиха фотографиите, той стана бял като платно и отдръпна глава назад. „Хайде порадвай им се, умнико!“ — викна някой от залата.
	Привечер, когато си тръгваха, стана инцидент — майката на едно от убитите деца препречи пътя на адвоката и го заплю в лицето.


	На втория ден свидетелите бяха разпитани от защитата. Ликол попита дали полицаите са крещели на арестувания. („Не, целувахме се с него!“ — саркастично отговори комисарят и публиката избухна в одобрителен смях.)
	Разпита свидетеля на отвличането на Люсил Лану дали е видял анфас човека, с когото е заминала малката цветарка. Не, отговори свидетелят, но много добре си спомня бакенбардите.
	После Ликол пожела да научи какви фотографии е правил Пиер Фехтел, докато се е обучавал на любителско снимане. Изясни се, че той заснемал натюрморти, пейзажи и новородени котета. Този отговор се посрещна с дюдюкане и свиркане, след което съдията опразни половината зала.
	Накрая адвокатът изиска в съда принудително да се докара главният свидетел, градинарят, и заседанието бе прекъснато за един час.
	През това време местното кюре попита Ликол дали вярва в Господа нашего Иисуса Христа. Ликол отговори, че вярва и че Иисус ни учи на милост към съгрешилите.
	При подновяването на заседанието приставът съобщи, че градинаря го няма и от три дни никой не го е виждал. Адвокатът почтително благодари и каза, че няма повече въпроси към свидетелите.
	После дойде звездният час на прокурора, който направи бляскав разпит на обвиняемия. Пиер Фехтел не съумя да отговори задоволително на нито един въпрос. Дълго гледа и преглъща, когато му представиха фотографиите. После каза, че ги вижда за първи път. На въпроса дали той е собственикът на фотографския апарат марка „Вебер и синове“ отговори, че да, той е, но още преди година загубил интерес към фотографирането, зарязал апарата на тавана и оттогава не го е виждал. Въпросът дали обвиняемият може да погледне в очите родителите на момиченцата предизвика бурни овации, но по възражение на защитата отпадна.
	Когато вечерта се прибра в хотела, Етиен видя, че нещата му са изхвърлени навън и се валят в калта. Пламнал от неудобство, той запълзя на четири крака да събира кърпените си наполеонки и измърляните нагръдници с картонени яки.
	Цяла тълпа се стече да зяпа тази сценка, всички ругаеха „продажната твар“. Когато накрая си събра дрехите в куфара, специално купен за пътуването, го доближи местният кръчмар и му зашлеви два шамара с гръмогласен вик: „Това ти е бакшишът към хонорара.“
	И тъй като никой от другите три мерленски хотела не пожела да приеме Ликол, кметството го настани в къщицата на кантонера, който се беше пенсионирал миналия месец, а още не бяха назначили нов.
	Сутринта на варосаната й стена цъфна надпис с въглен: „Ще умреш като куче!“


	На третия ден прокурорът Ренан надмина себе си. Той произнесе великолепна обвинителна реч, която продължи от десет сутринта до три следобед. Публиката ридаеше и сипеше проклятия. Съдебните заседатели, солидни мъже, чиито данъци не падаха под петстотин франка годишно, бяха навъсени и строги.
	Адвокатът беше блед и — забелязаха в залата — няколко пъти сякаш въпросително се извръщаше към клиента си. Но онзи седеше, свил глава в раменете и закрил с длани лицето си. Когато прокурорът поиска смъртна присъда, публиката като един стана на крак и взе да скандира: е-ша-фод, е-ша-фод! Фехтел се разтресе конвулсивно, наложи се да го свестяват с амоняк.
	Защитата взе думата след прекъсването — в четири часа.
	Ликол дълго не можа да започне — в залата нарочно трополяха с крака, скърцаха със скамейките, шумно се секнеха. Пламнал от вълнение, адвокатът мълчаливо мачкаше листа, изписан с бисерния почерк на отличник.
	Но веднъж заговорил, Етиен изобщо не погледна текста. Ето словото му дума по дума, публикувано във вечерните издания с най-презрителни коментари.
	„Ваше благородие господин съдия, господа съдебни заседатели. Моят довереник е малодушен, покварен и дори порочен човек. Но вие не го съдите за това, нали… Едно е ясно: в дома му, по-точно в тайно помещение в подземието, за чието съществуване Пиер Фехтел може и да не е знаел, е извършено страшно престъпление. Низ от престъпления. Въпросът е кой ги е извършил. (Подвикване: «Да бе, мистерия!» Смях в залата.) Защитата има своя версия. Предполагам, че престъпленията са дело на градинаря Жан Воатюр, който е съобщил в полицията за странните звуци. Той е мразел господаря си, задето е намалил надницата му поради непрестанните пиянства. Имам свидетели, които мога да призова при необходимост — те ще го потвърдят. Градинарят е саможив човек, особняк. Преди пет години жена му с децата го е напуснала. Знайно е, че хора от подобен тип развиват болезнена чувственост ведно с агресивност. Той добре е знаел разположението в къщата и е можел да направи тайното помещение без знанието на господаря си. Можел е също да вземе от тавана омръзналия на мосю Фехтел фотографски апарат и да се научи да го ползва. Можел е да взима дрехите на господаря по време на дългите му отсъствия. Можел е да си слага фалшиви бакенбарди, които са толкова лесни за разпознаване. Съгласете се, че ако Пиер Фехтел е замислял такива тежки престъпления, той отдавна е можел да премахне толкова уличаващата го особеност. Разберете ме правилно, господа съдебни заседатели. Не настоявам, че градинарят е направил всичко това — само посочвам, че е можел да го стори. Основният въпрос обаче е: защо градинарят, които дава тласък на цялото разследване, изчезва толкова внезапно? Възможното обяснение е само едно — уплашил се е, че на процеса истинското му злодеяние ще бъде разкрито и тогава той ще трябва да понесе наказанието… (дотук господин Ликол говори доста красноречиво и дори увлекателно, но на това място се запъна) и още нещо искам да кажа. В тази история има много неясноти. Честно казано, аз самият не знам виновен ли е моят довереник. Но докато има дори сянка на съмнение — а в случая, както току-що ви демонстрирах, има място за много съмнения, — не може да се иска смъртно наказание. Във факултета ме учиха, че по-добре е да се оправдае виновен, отколкото да се осъди невинен… Това е, което исках да кажа, господа.“
	Пледоарията му приключи в четири и десет. Адвокатът седна, като бършеше изпотеното си чело. В залата тук-там се чуха кикоти, но общото впечатление беше смесено. Репортерът на „Соар“ чул (и после го написа във вестника) как известният адвокат Ян ван Бреверн казал на съседа си, също юрист: „Момчето всъщност е право. От гледна точка на висшия смисъл на юридическата наука. Но в настоящия случай това не променя нищо.“
	Съдията удари звънеца, погледна хилавия защитник и укорително поклати глава:
	— Предполагах, че пледоарията на колегата Ликол ще продължи до края на днешното заседание и дори утре на сутрешното. Сега съм затруднен… Обявявам днешното заседание за закрито. Напътственото си слово към заседателите ще държа утре сутрин. След което вие, господа, ще се оттеглите за произнасяне на решението си.
	Но на сутринта не се състоя заседание.
	През нощта стана пожар. Подпалиха къщурката на кантонера. Ликол изгоря жив, защото вратата беше залостена отвън. На окадената стена остана надписът „Ще умреш като куче!“ — никой не си направи труда да го изтрие. Не се откриха свидетели на подпалването.
	Процесът прекъсна за няколко дни. В общественото мнение протичаха недоловими, но несъмнени промени. Вестниците препечатаха наново последната реч на адвокат Ликол, но вече без глуми, напротив — със съчувствени коментари на видни юристи. Появиха се трогателни репортажи за краткия отруден живот на момчето от бедняшко семейство, пет години учило в университета, за да практикува адвокатската професия само седмица и нещо. От вестникарските страници гледаха рисувани портрети: момчешко лице с големи искрени очи.
	Адвокатската колегия излезе с декларация в защита на свободното и обективно правораздаване, което не бива да търпи принудата на обществената нагласа, емоционална и наказваща с лека ръка.
	Заключителното заседание се състоя на другия ден подир погребението.
	Отначало по предложение на съдията присъстващите почетоха паметта на Етиен Ликол с едноминутно мълчание. Всички станаха прави, дори родителите на убитите деца. В напътственото си слово съдията Виксен препоръча на заседателите да не се поддават на външен натиск и припомни, че когато става дума за смъртно наказание. Присъдата „виновен“ се зачита за действителна, ако са я гласували поне две трети от заседателите.
	Те заседаваха четири часа и половина. Седем души от дванайсетимата настояха за „невинен“ и изискаха от съда да освободи Пиер Фехтел поради липса на доказателства.
	Трудната поръчка бе изпълнена без грешка. Трупът на градинаря потъна в яма с негасена вар. А колкото до начинаещия адвокат, той умря леко и без страх — Ахимас го беше убил в съня му още преди да подпали къщурката.


	„Троица“

	1.

	На четирийсетгодишна възраст Ахимас Велде взе да се замисля дали да не се оттегли от активна дейност. Не, работата не го отегчаваше — тя все така му носеше удовлетворение и караше спокойното му сърце да ускорява ритъм. Не беше загубил и форма — напротив, тъкмо бе достигнал върха на зрелостта и вещината.
	Друга беше причината. Работата му загуби смисъл.
	Самият процес на умъртвяване не му доставяше удоволствие освен в много редки случаи, когато се намесваше и нещо лично.
	С убийствата нямаше проблем. Ахимас съществуваше сам във вселената, заобиколен отвсякъде с най-различни форми на чужд живот — растения, животни, хора. Този живот се намираше в непрестанно движение: раждаше се, променяше се, свършваше. Интересно е да наблюдаваш метаморфозите му, още по-интересно — да им въздействаш с личната си намеса. Ако стъпчеш нещо в един участък от вселената, като цяло това нищо не променя — жизнената сила с възхитителна бодрост запълва образувалата се празнота. Понякога Ахимас си представяше живота като буйно обрасла ливада, в която той изкосява линията на собствената си съдба. Това изискваше прецизност и обмисляне: да не остави щръкнали треволяци, но и да не кривне навън, за да не накърни равния и чист контур. Оглеждайки изминатия път, Ахимас виждаше не окосената трева, а идеалната траектория на своето движение.
	Досега имаше два стимула за работа: да намери решението и да вземе парите.
	Ала първото вече не го интересуваше както преди — почти не се случваха истински трудни задачи, които да го заинтригуват с решението си.
	Постепенно се губеше смисълът и на второто.
	В цюрихска банка имаше близо седем милиона швейцарски франка. В сейф на банка Baring Brothers в Лондон държеше ценни книжа и златни кюлчета на стойност седемдесет и пет хиляди лири стерлинги.
	Какви средства са нужни на човек, ако не колекционира произведения на изкуството или брилянти, не гради финансова империя и не е обладан от политическо честолюбие?
	Постоянните му разходи включваха двеста-триста хиляди франка годишно за всекидневни нужди, сто хиляди му струваше поддръжката на вилата. Още по-миналата година изцяло я беше изплатил — общо два и половина милиона. Скъпо, разбира се, но на четирийсет години трябва да имаш свой дом. Семейство може и да не създадеш — то си е според човека, — но домът е необходимост.
	Ахимас беше доволен от обиталището си. Къщата изцяло пасваше на собственика си.
	Над Женевското езеро, на самия ръб на тясна скала, беше кацнала малката му вила от бял мрамор. От едната й страна — празно и волно пространство, от другата — кипариси. Зад кипарисите — висок каменен зид, отвъд него — отвесен скат към долината.
	Ахимас можеше с часове да седи на верандата, надвесена над водната повърхност, да гледа езерото и далечните планини. Езерото и планините също бяха форма на живот, но без бъркотията и суматохата, присъщи на фауната и флората. Тази форма на живот трудно би се поддала на вмешателство, тя не зависеше от Ахимас и затова будеше у него уважение.
	В градината сред кипарисите се белееше изискан ермитаж* с кръгли кулички по краищата. В него живееше черкезката Лейла. Ахимас я беше довел миналата есен от Константинопол. Отдавна беше приключил с парижката агенция и ежемесечната смяна на професионалните жени — по някое време те бяха престанали да му се струват чак толкова различни. Вече си беше изработил собствен вкус.
	[* Ермитаж — тук уединена сграда. — Б.пр.]
	Вкусът му диктуваше следното: жената трябва да е красива, без да сладни, с природна грация, не много приказлива, страстна, без да е прилепчива, нелюбопитна и най-вече — да притежава женска интуиция, с която безпогрешно да усеща настроението и желанията на мъжа.
	Лейла беше почти идеална. Тя можеше по цял ден да разресва дългата си черна коса, да си тананика, да си играе сама на табла. Никога не се цупеше, не хленчеше за внимание. Освен своя език знаеше турски и чеченски, затова само той можеше да разговаря с нея, общуването й с прислугата ставаше с мимики и жестове. Речеше ли Ахимас да се поразсее — тя знаеше безброй увлекателни истории от константинополския живот, по-рано бе живяла в харема на великия везир.
	Напоследък Ахимас рядко изпълняваше задачи, до два-три пъти годишно — или за много пари, или за някаква специална награда. През март например прие тайно поръчение от италианското правителство: да открие и да унищожи анархиста Джино Дзапа с прякор Чакала, подготвящ покушение срещу крал Умберто. Носеше му се славата на крайно опасен и абсолютно неуловим терорист.
	Не беше никак трудно (негови хора влязоха в дирите на Чакала, остана му само да отскочи до Лугано и да натисне спусъка), но го поблазни обещаното възнаграждение. Получи, първо, италиански дипломатически паспорт с почетното звание кавалер Велде, второ — привилегията да купи остров Санта Кроче в Тиренско море. Ако пожелаеше да се възползва и вземеше туй кътче, щеше да придобие не само титлата граф Санта Кроче, по и право на екстериториалност, което му се виждаше особено привлекателно. Сам на себе си владетел, сам на себе си полиция, сам на себе си правосъдие? Хм.
	От любопитство отиде да види острова и остана очарован. Там нямаше нищо забележително, само скали, няколко маслинови горички, залив. Целия можеше да го обиколи за час по бреговата ивица. Последните четиристотин години тук не бе живял никой, само рибари идвали понякога да си попълнят запасите от сладка вода.
	Графското звание не го привличаше кой знае колко, макар че при пътувания из Европа благозвучната титла понякога е от полза. Но собствен остров?
	Там можеше да бъде насаме с морето и небето. Там можеше да си създаде собствен свят, който да принадлежи единствено нему. Съблазнително.
	Да се оттегли и да си почива. Да плава с платноход, да стреля по планински кози, да чувства, че времето е спряло и се слива с вечността.
	Стига приключения, вече не е млад.
	И може би да помисли за семейство.
	Не че го кроеше сериозно — по-скоро за гимнастика на ума. Ахимас знаеше, че никога няма да създаде семейство. Опасяваше се, че ако се лиши от самотата си, ще започне да се страхува от смъртта. Както се страхуват всички други.
	Сега смъртта изобщо не го плашеше. Това беше основата, на която се издигаше здравият монолит, наречен Ахимас Велде. Е, пистолетът може да засече или жертвата да се окаже по-бърза и родена под щастлива звезда. Тогава ще умре Ахимас — и какво? Просто повече нищо няма да има. Някой от античните — май Епикур — вече е казал всичко по въпроса: докато съществувам, няма смърт, а дойде ли смъртта — мен вече ме няма.
	Ахимас Велде си е поживял и доста е видял на този свят. Само любовта не е изпитал, но то е заради професията. Привързаността те прави по-слаб, а любовта — направо беззащитен. Ахимас обаче е неуязвим. Как ще победиш човек, който от нищо не се бои, на никого и на нищо не държи?
	Но собствен остров — струваше си да поразсъждава по въпроса.
	Проблемът беше финансов. Привилегията струваше скъпо, за острова щяха да отидат всичките му средства от цюрихската и лондонската банка. А как ще си обзаведе графството? Може да продаде вилата, но парите надали ще стигнат. Тук се иска по-сериозен капитал.
	Или да изостави тези фантазии?
	Обаче собствен остров е много повече от собствена скала и морето е много по-голямо от езерото. Може ли да се примири с малкото, ако му се предлага по-голямо?
	Такива размисли го занимаваха, когато го посети човек с маска.


	2.

	Първо майордомът Арчибалд донесе визитна картичка от бял картон със златна коронка и готически надпис __„Барон Евгениус фон Щайниц“__, а към нея приложено писъмце на немски: __„Барон Фон Щайниц моли господин Велде да го приеме довечера в десет часа по конфиденциален въпрос.“__
	Ахимас обърна внимание, че горният край на листа е изрязан. Очевидно кандидат-посетителят не е искал господин Велде да види монограма му, тоест дори да е наистина „фон“, във всеки случай не е Щайниц.
	Посетителят пристигна точно в десет, на минутата. Тази пунктуалност подсказваше, че може би наистина е германец. Лицето на барона беше скрито зад кадифена полумаска, за което гостът учтиво помоли за извинение и го обясни с твърде деликатния случай.
	Във външността му Ахимас не забеляза нищо впечатляващо — светла коса, поддържани бакенбарди, неспокойни сини очи. Баронът беше с наметало, цилиндър, черен фрак и колосана риза с бяла папийонка.
	Седнаха на верандата. Долу езерото блещукаше на лунната светлина. Фон Щайниц изобщо не погледна умиротворяващия пейзаж, само се взираше в Ахимас през цепките на оперетната си маска. Не бързаше да започне — преметна крак връз крак, запали пура.
	Ахимас беше виждал всичко това безброй пъти и спокойно зачака посетителят да проговори.
	— Обръщам се към вас по препоръка на господин Дю Вале — най-сетне подхвана баронът. — Той ме помоли да ви предам поздравите му и най-сърдечните му… тоест най-добросърдечните му благопожелания.
	Чул името на парижкия посредник и неговата парола, Ахимас кимна мълчаливо.
	— Случаят е от огромна важност и съвършено конфиденциален сниши глас Фон Щайниц.
	— Именно за такива ме търсят — равнодушно вметна Ахимас.
	До този момент разговаряха на немски, но изведнъж посетителят мина на руски. Говореше чисто и правилно, само дето заваляше „л“-то.
	— Поръчението е свързано с Русия, Москва. Трябва ни чужденец, който добре вуадее руски език и познава руските нрави. Вие ни подхождате идеауно. Събрахме нужната информация.
	Информация? И то „ние“? Това никак не му хареса. Понечи веднага да прекрати разговора, преди гостът да е казал нещо в повече, но баронът рече:
	— За изпъунението на това свожно и девикатно поръчение ще повучите един мивион френски франка авансово, а свед приквючването на нашия… мм… контракт — мивион рубви.
	Това променяше нещата. Подобна сума щеше да е достоен завършек на бляскавата му професионална кариера. Ахимас си спомни причудливия контур на Санта Кроче, когато в началото се появява на хоризонта — нещо като бомбе върху зелено сукно.
	— Господине, вие сте посредник — сухо каза на немски, — а моят принцип е да работя директно с поръчителя. Условията ми са следните. Незабавно внасяте предплатата на сметката ми в Цюрих. След това се срещам с поръчителя на посочено от него място и той ми излага всички подробности. Ако условията по някаква причина не ме устройват, ще върна половината аванс.
	„Барон Евгениус фон Щайниц“ възмутено плесна изтънчени ръце (на безименния му пръст проблесна старинен сапфир), но Ахимас вече беше станал.
	— Ще говоря само с първото лице. Или си търсете друг изпълнител.


	3.

	Срещата с поръчителя се състоя в Санкт Петербург, на тиха уличка, където го докараха в закрит файтон. Возилото дълго криволичи по улиците, прозорците бяха с плътни пердета. Тези предпазни мерки развеселиха Ахимас.
	Не направи опит да запомни пътя, макар че познаваше с географска точност руската столица — навремето тук му се случи да изпълни няколко важни поръчки. Но нямаше нужда тайно да поглежда и да брои завоите — беше се погрижил за своята безопасност и, първо, беше въоръжен както трябва, а второ — водеше четирима помощници.
	Те пътуваха до Русия в съседния вагон и сега с два кабриолета следваха файтона. Неговите хора бяха професионалисти и Ахимас знаеше, че няма да го изпуснат от очи и няма да се издадат.
	Файтонът спря. Мълчаливият кочияш, който го посрещна на гарата и според офицерската стойка явно не беше кочияш, му отвори вратата и с жест го покани подир себе си.
	Наоколо няма жива душа. Едноетажна къща. Скромна, но прилична. Все пак странно: макар да е лято, всички прозорци са затворени и пердетата са спуснати. Едно леко трепна и тънките устни на Ахимас за миг се извиха в усмивка. Тези дилетантски хитрини започваха да го забавляват. Всичко е ясно: аристократи си играят на заговор.
	Водачът му го отвеждаше нанякъде през анфилада от стаи. При последната спря и го пусна напред. Когато Ахимас влезе, двете крила се затвориха зад гърба му и щракна ключ.
	Озърна се с любопитство. Чудна стая — никакви прозорци. Вътре само кръгла маса и два стола с високи облегалки. Впрочем не можеше добре да види, защото имаше само една запалена свещ и слабата й светлина не стигаше до тъмните ъгли.
	Изчака очите му да свикнат с мрака и привично огледа стените.
	Не откри нищо подозрително — нито тайни прозорчета, от които можеше да го държат на мушка, нито допълнителни врати. Само в дъното откри още един стол.
	Ахимас седна до масата. След пет минути вратата се отвори и влезе висок мъж. Не се настани до масата, а прекоси помещението, без да поздрави, и седна в дъното.
	Значи никак не е глупав. Чудесен номер: Ахимас седеше насред стаята, осветен от свещта, а събеседникът му се скри в тъмнината. Не виждаше дори лицето му — само силуета.
	За разлика от „барон Фон Щайниц“ този, без да губи време, започна по същество.
	— Искали сте да се срещнете с първото лице — заговори той на руски, — аз приех. Гледайте да не ме разочаровате, господин Велде. Няма да ви се представям, за вас съм monsieur NN.
	По изговор — от висшето общество. На около четирийсет години. Но може и по-малко — гласът е на човек, свикнал да командва, а такива гласове винаги са по-зрели. По маниер — строга личност.
	Извод: дори да е великосветски заговор, нещата са сериозни.
	— Кажете за задачата — рече Ахимас.
	— Добре говорите руски — кимна сянката. — Доложиха ми, че по-рано сте били руски поданик. Това е много добре. Няма да трябват много разяснения. Най-малкото не е необходимо да ви обяснявам колко е значителна персоната, която трябва да бъде убита.
	Впечатли го удивително ясния изказ — никакви деликатности, никакви „отстранен“, „обезвреден“, „неутрализиран“.
	А мосю NN все така монотонно, без никаква пауза съобщи:
	— Става дума за Михаил Соболев.
	— Онзи, когото наричат Белия генерал? — уточни Ахимас. — Героят от последните войни, най-популярният военачалник в руската армия?
	— Да, генерал-адютант Соболев, командващ Четвърти армейски корпус — невъзмутимо потвърди силуетът.
	— Моля да ме извините, но съм принуден да ви откажа — любезно каза Ахимас и скръсти ръце на гърдите си.
	Според науката за жестовете тази поза означава спокойствие и непреклонна решителност. Но освен това пръстите на дясната му ръка обхванаха ръкохватката на малкия револвер, прибран в специалния джоб на жилетката. Револверът се наричаше „велодог“ и беше измислен за колоездачи, когато трябва да се бранят от нахални псета. Четири кръглочели куршумчета двайсет и втори калибър. Джунджурийка, разбира се, но в ситуация като тази може да свърши полезна работа.
	Отказ от изпълнение на поръчението, след като обектът вече е назован, крие голяма опасност. В случай на усложнение Ахимас възнамеряваше да действа по следния начин: стреля в челото на поръчителя и отскача в най-тъмния ъгъл. Там няма лесно да го надвият.
	На влизане не го обискираха, затова целият му арсенал беше налице — и колтът, направен по лична поръчка, и ножът за забиване от разстояние, и испанският автоматичен нож. Две минути всякак ще устои, а междувременно, щом екнат изстрелите, ще нахлуят неговите хора. Затова Ахимас беше напрегнат, но спокоен.
	— Защо, и вие ли сте от привържениците на Соболев? — нервно попита силуетът.
	— Не ме интересува Соболев, аз съм привърженик на здравия разум. А здравият разум ми диктува да не участвам в неща, които предвиждат по-нататък премахване на изпълнителя, в случая това съм аз. След акции от подобен мащаб не се оставят живи свидетели. По-добре потърсете някой новак. Най-обикновено политическо убийство — нищо сложно — той стана и леко заотстъпва към вратата, готов всеки миг да стреля.
	— Седнете — с повелителен жест му посочи стола човекът в тъмното. — Не ми трябва новак, а най-перфектният в занаята, защото случаят, напротив, е много сложен. Сега ще разберете. Но първо да ви разкрия някои неща, които ще ви спестят подозренията.
	Долавяше се, че мосю NN не е свикнал да дава обяснения и полага усилия да не избухне.
	— Това не е политическо убийство и не е заговор. Обратно, заговорник и държавен престъпник е Соболев, комуто не дават мира лаврите на Корсиканеца. Нашият герой е планирал военен преврат. В заговора участват двама офицери от неговия корпус, а също и бивши съратници на генерала, мнозина от които на служба в гвардията. Най-опасното е, че Соболев с популярен не само в армията, но и във всички прослойки на обществото. А ние, дворецът и правителството, предизвикваме недоволство у едни, открита омраза у други. Престижът на царската фамилия падна много след позорното преследване на самодържеца, завършило с убийството му. Подгониха помазаника Божи като на лов за зайци! — гласът му се изпълни с гневна мощ и зад гърба на Ахимас веднага скръцна вратата. Онзи, за когото дворецът и правителството влизаха в категорията „ние“, нетърпеливо махна с ръка в бяла ръкавица и вратата пак се затвори. Тайнственият господин продължи спокойно, без гняв: — Известени сме за плана на заговорниците. Сега Соболев прави маневри, чиято истинска цел е репетиция на преврата. След това с помагачите си ще замине за Москва, за да се срещне там, по-далеч от Петербург, с някои от гвардейските генерали, да се увери в подкрепата им и да разработи окончателната диспозиция. Ударът е предвиден за началото на юли — по времето, когато е прегледът на войските в Царско село. Соболев смята да вземе членовете на царското семейство „под временна опека“ — за тяхно добро и в името на спасяването на отечеството — в гласа му зазвуча тежък сарказъм. — Самото отечество ще бъде обявено в опасност и в него ще трябва да се установи военна диктатура. Имаме сериозни основания да предположим, че безумното му намерение ще бъде подкрепено до голяма степен от армията, дворянството, търговското съсловие, дори и от селячеството. Белия генерал подхожда идеално за ролята на спасител на отечеството!
	Мосю NN стана, сърдито се разходи край стената, изпука с пръсти. Но остана в тъмната сянка, не си показа лицето. Ахимас видя само царствен нос и бухнали бакенбарди.
	— Така че, господин Велде, в настоящия случай вие не извършвате никакво престъпление, защото Соболев е осъден на смърт от съд, в който участваха висшите сановници в империята. От двайсет височайше назначени съдии седемнайсет гласуваха наказанието. Присъдата вече е потвърдена от императора. Съдът беше таен, но абсолютно законен. Онзи господин, когото сметнахте за посредник, беше един от съдиите и постъпи в интерес на международната сигурност и мира в Европа. Както вероятно ви е известно, Соболев е водач на войнствена славянска партия и негово идване на власт неминуемо ще доведе до война с Германия и Австро-Унгария. — Държавникът се спря и загледа невъзмутимия слушател. — Затова нямате причина да се опасявате за живота си. Не преговаряте с престъпници, а с висшата власт на великата империя. Предлага ви се ролята на палач, а не на убиец. Задоволява ли ви моето обяснение?
	— Да речем — Ахимас сложи ръцете си на масата. Стрелбата май отпадаше. — Но кое му е сложното? Защо не може просто да бъде отровен или дори застрелян?
	— Аха, значи сте съгласен — мосю NN кимна и седна. — Сега ще ви обясня защо ни трябва толкова авторитетен специалист. Да започнем оттам, че не е лесно да се стигне до Соболев. Той денонощно е заобиколен от адютанти и ординарци, които са му фанатично предани. А и няма как просто да бъде убит — цяла Русия ще скочи. Той трябва да умре по естествен начин, без никакви двусмислици и съмнения. Но има и още нещо. Да речем, че и ние бихме могли да премахнем с отрова злоумишленика. Ала заговорът вече е стигнал твърде далеч. Дори смъртта на предводителя не може да спре заговорниците. Те ще докарат делото докрай с идеята, че изпълняват заветите на Соболев. Най-вероятно без вожд няма да сполучат, но Русия ще бъде удавена в кървав хаос и върховната власт окончателно ще се компрометира. В сравнение с господа соболевците декабристите ще ни се сторят палавници. И сега ще ви поставя задачата в цялата й главоломна цялост — той енергично изреди, като сечеше тъмата с удари на бялата си ръкавица: — Соболев трябва да бъде унищожен така, че за широката общественост смъртта му да изглежда естествена и да не предизвика възмущение. Ще му направим тържествено погребение, ще му вдигнем паметник и дори ще кръстим на името му някой кораб. Русия не трябва да се лиши от единствения си национален герой. Но същевременно Соболев трябва да умре по такъв начин, че съратниците му да се деморализират и да се лишат от знамето си. Той трябва да остане герой за тълпата, но ореолът му да угасне за заговорниците. Както виждате, новак не може да се справи. Кажете ми: изобщо постижимо ли е всичко това? — в гласа му за първи път прозвуча нещо като неувереност.
	Ахимас попита:
	— Кога и как ще получа останалата сума?
	Мосю NN въздъхна с облекчение.
	— Когато Соболев тръгне за Москва, у него ще е целият паричен фонд на заговора — около милион рубли. Подготовката на преврат иска много разходи. Като убиете Соболев, ще си вземете парите. Надявам се, че това няма да ви затрудни?
	— Днес по руски стил е 21 юни. Казвате, че превратът се предвижда за началото на юли. Кога тръгва Соболев за Москва?
	— Утре. Най-късно вдругиден. Ще остане там до 27-и. После ще се отбие в рязанското си имение и оттам право в Петербург. Знаем, че има срещи с генералите на 25-и, 26-и и 27-и. За целта от Петербург в Москва ще пристигнат специално… Впрочем няма нужда от имена. Без Соболев тези хора не са опасни. След време без много шум ще ги пратим в оставка. Но по-добре е все пак Соболев да не се срещне с тях. Не искаме славни генерали да опетнят имената си с държавна измяна.
	— Във вашия случай подобни нежности са неуместни — неочаквано кипна Ахимас. Задачата и без допълнителното свиване на срока беше твърде сложна. — Искате да стане до 25 юни, тоест ми давате само три дни. Ще опитам, но не обещавам.
	Същия ден той плати на своите хора и ги освободи, повече не се нуждаеше от услугите им.
	И с вечерния влак потегли за Москва.


	4.

	Според класификацията, която някога си беше разработил, поръчението беше от четвърта категория, висша степен на трудност: завоалирано убийство на знаменитост в максимално кратък срок и с допълнителни условия.
	Спънките бяха три.
	Първо: силна и предана охрана.
	Второ: имитация на естествена смърт.
	Трето: достойна смърт в очите на широката общественост и срамна в очите на тесния кръг посветени.
	Интересно.
	Ахимас се разположи удобно на плюшената седалка в купето първа класа, предвкусвайки плодотворната умствена активност. Десетте часа път би трябвало да му стигнат. Не е задължително да спи — при нужда можеше да издържа без сън и три, и четири денонощия. Благодарение на вуйчо Хасан и неговите уроци.
	_Also, der Reihe nach_*.
	[* И така, поред (нем.). — Б.пр.]
	Той извади сведенията, предоставени по негова молба от поръчителя. Те включваха всички данни за Соболев, очевидно събирани с години: подробна биография, служебно досие, слабости, увлечения, връзки. Не откри никакви полезни склонности, за които да се хване: не е любител на хазарта, не е пристрастен към опиума, не е пияница.
	В личната му характеристика преобладаваше думата „отличен“: отличен ездач, отличен стрелец, отличен играч на билярд. Добре.
	Ахимас мина към графа „увлечения“. Пие с мярка, предпочита „шато икем“, пуши бразилски пури, обича руски романси, особено „Калина“ (съчинение на г-н И. Суриков). Тъй-тъй.
	„Интимни навици“. Уви, и тук го чакаше разочарование. Не е педераст, не е последовател на Маркиз дьо Сад, не е педофил. Навремето бил голям женкар, но напоследък е верен на любовницата си — Екатерина Головина, учителка в Минската девическа гимназия. Според някои сведения преди месец й предложил да узаконят отношенията си, но тя по неизвестна причина отказала и отношенията им са прекратени. Хоп, тук има нещо.
	Ахимас умислено се загледа в прозореца. Взе следващата бележка. Имена и характеристики на офицерите от свитата на Соболев. Повечето са негови бойни другари, изпитани в битките. По време на пътувания го съпровождат поне седем-осем души. Соболев никъде не ходи сам. Лошо. Още по-лошото е, че всяка негова хапка се проверява, и то от двама души: старши ординарец есаул Гукмасов и личния камердинер.
	Но само с отрова може да се имитира естествена смърт, която да не предизвика никакви подозрения. Нещастен случай отпада — те винаги са съмнителни.
	Как може да прескочи проверяващите и да отрови Соболев? Кой му е още по-близък от ординареца и камердинера?
	Явно никой. В Минск е имал възлюбена, от нейните ръце сигурно е ял без проверка. Но отношенията им са прекратени.
	Обаче стоп. Очевидно това е насоката. Най-близко до мъжа би могла да стигне жена, дори скорошна позната. Естествено, при условие, че имат връзка. Тогава ординарци и камердинери ще трябва да почакат зад вратата.
	И тъй, кога е скъсал с любимата? Преди месец. Значи е загорял — какви ти жени на маневрите, а и в справката щеше да е отбелязано. Той е мъж в разцвета на силите, прелива от живот. Пък и замисля опасно начинание, което не се знае как ще приключи.
	Ахимас присви очи.
	Насреща му седеше дама със сина си — кадет, полугласно го увещаваше да седи мирно и да не вдига шум.
	— Нали виждаш, Серж, господинът е зает, дръж се прилично — каза тя на френски.
	Момчето погледна благоприличния господин с хубаво сиво сако. Шваба. Прелиства някакви скучни бумаги, мърда устни.
	Швабата го погледна изпод вежди и неочаквано му намигна с белезникаво око.
	Серж се начумери.
	Прочутият Ахил си има ахилесова пета, много просто, реши Ахимас. Няма какво толкова да мъдрува, колкото по-елементарно, толкова по-добре.
	Логическата схема се подреди от само себе си.
	1) Жената е най-сигурна примамка за здрав-прав мъж като Соболев, озверял от въздържание.
	2) Чрез жена е най-лесно да се даде отрова на обекта.
	3) В Русия развратът е срамен, а за национален герой — направо позорен. Ако героят не е паднал на бойното поле, а е издъхнал в ложето на порока, върху жена, да не говорим за пачавра — това според руските понятия е a) неприлично, b) комично, c) просто тъпо. Такова нещо на герой не се прощава.
	Останалото ще свърши свитата. Адютантите ще направят и невъзможното, за да потулят от обществото позорните подробности за смъртта на Белия генерал. Но помежду им, сред заговорниците, слухът ще се разнесе мигом. Без вожд е трудно да посегнеш на императора, особено щом над главата ти вместо рицарско знаме се вее омърсен чаршаф. И Белия генерал вече няма да е толкова бял за своите поддръжници.
	Добре, начинът е ясен. Сега техническата част.
	Сред другите полезни неща носеше в куфара си приличен подбор химикали. В случая идеално вършеше работа извлекът от сок на амазонска папрат. Две капки от безцветната и почти безвкусна течност стигат, за да спре дихателната и сърдечната дейност на съвсем здрав човек дори при леко учестяване на дишането. При това смъртта изглежда естествена и никому не би хрумнало да заподозре отравяне. Бездруго до два часа след смъртта отровата е вече неоткриваема.
	Добро средство, многократно изпробвано. Последния път го приложи по-миналата година, когато по поръчка на един лондонски развейпрах трябваше да премахне богатия му чичо. Операцията мина идеално. Любящият племенник покани на обяд скъпоценния си сродник. Сред гостите беше и Ахимас. Той първо пи със стареца от отровеното шампанско, после в нужния момент пошепна на милионера, че племенникът иска да го убие. Чичото погледна с кървясали очи, хвана се за сърцето и се строполи. Свидетели на смъртта му станаха една дузина гости. Ахимас се прибра в хотела с бавна отмерена крачка, за да неутрализира поетата доза.
	Обектът беше на години и с разклатено здраве. Ахимас от опит знаеше, че на силен, млад мъж отровата ще подейства, когато пулсът му се ускори до 80 — 85 удара в минута.
	Следователно въпросът е: ще лудне ли кръвта на героичния генерал в момент на любовна страст до 85 удара.
	Отговор: ще лудне, нали затуй е страст. Особено ако обектът на страстта е достатъчно възпламеняващ.
	Оставаше само да го намери.


	5.

	В Москва Ахимас съгласно инструкциите се настани в новия луксозен хотел „Метропол“. Представи се като търговец — Николай Николаевич Клонов от Рязан.
	По номера, даден от мосю NN, телефонира на московския представител на поръчителя, към когото трябваше да се обръща с „господин Немо“. Тези нелепи псевдоними вече не му се струваха смехотворни — нещата бяха изключително сериозни.
	— Да — чу се глас в слушалката.
	— Клонов се обажда — рече Ахимас в мембраната. — Търся господин Немо.
	— Да — повтори гласът.
	— Предайте спешно да ми се достави словесен портрет на Екатерина Головина.
	Повтори още веднъж името на Соболевата любовница и приключи разговора.
	М-да, големи конспиратори са тия пазители на престола, няма що. Взе от келнера телефонния справочник и потърси името на абоната с номер 211. Надворен съветник Пьотър Пармьонович Хуртински, началник на секретната канцелария на московския генерал-губернатор. Бравос.
	След два часа получи по куриер запечатана депеша с кратко съдържание:

	„Блондинка зпт сиво-сини очи зпт леко гърбав нос зпт слаба стройна ръст 1,60 зпт малък бюст тънка талия зпт бенка на дясната буза зпт на лявото коляно белег падане от кон тчк NN.“

	Лявото коляно и бенката не бяха от значение. Важното е, че се установи типажът: кльощава блондинка среден ръст.


	— Как ти е името, любезни? — номер 19 гледаше келнера някак неопределено, сякаш с неудобство.
	Опитният служител много добре познаваше този тон и тази физиономия. Той махна усмивката от лицето си, за да не смущава госта с демонстрация на многознайство, и отговори.
	— Тимофей, ваша милост. Нещо да помогна?
	19-и (според книгата — търговец от първа гилдия от Рязан) го дръпна настрана в посока към прозореца, мушна му една рубла.
	— Скучно ми е, братко. Самотно. Да имаше някак… развлечение… — белезникавите му мигли затрепкаха, търговецът цял се изчерви. Как да не услужиш на такъв деликатен човек.
	Келнерът разпери ръце:
	— Лесна работа, господине. У нас в Москва дал Господ весели госпожици. Ще желаете ли някое адресче?
	— Не, не ща адресче. Искам някоя по-специална, с фасон. Не съм по евтиниите — въодушеви се рязанският търговец.
	— Намират се и такива — Тимофей запрегъва пръсти: — В „Яр“ пее Варя Серебряная — атрактивна госпойца, не е за всекиго. Има и една мамзел Карменсита, твърде модна особа, с нея се уговаря по телефона. В „Алпийска роза“ пее мамзел Ванда, и тя е доста придирчива. От френската оперетка има две танцьорки, Лизет и Анизет, много са известни. Сега, от артистките…
	— А, давай артистките — оживи се 19-и. — Само че по мой вкус. Дебелите не ги обичам, Тимофей. Искам стройничка, с талийка, обикновена на ръст и задължително блондинка.
	Келнерът се замисли.
	— Тогава Ванда от „Розата“. Блондинка и слаба. Но лови око. Другите са по-закръглени. Пуста мода, господине.
	— Разкажи ми за Ванда тогаз.
	— Немкинче. С благородни обноски, знае си цената. Живее шикозно в гостоприемница „Англия“, с отделен вход. Може да си го позволи — за удоволствието взима по петстотин рубли. И подбира, не тръгва с всеки, само който й хареса.
	— Петстотин рубли? Брей! — търговецът изглеждаше заинтригуван. — Къде мога да я видя тая Ванда? Къде е това „Алпийска роза“?
	Келнерът посочи през прозореца:
	— Ей тука близко, на „Софийка“. Почти всяка вечер пее. Ресторантът не е нищо особено, изобщо не може да се сравни с нашия или дори със „Славянски базар“. Почти само шваби ходят, с извинение. А нашите руснаци най-многото да идат да погледат Ванда. И който е със сериозни намерения — да я ангажира.
	— А как я ангажират?
	— И то си иска подход — с удоволствие заразправя Тимофей. — Преди всичко трябва да я поканите на масата. Но ей тъй просто да я повикате — няма да дойде. Първо ще й пратите букетче теменужки, увито в стотачка. Мамзел ще ви огледа отдалече. Ако още от пръв поглед не ви хареса — ще ви върне стотачката. Не ви ли я върне — ще дойде да седне. Но и това още нищо не значи. Може да поседне, да си поприказвате това-онова, а после да откаже. Тогава няма да ви върне стотачката, щом ви е отредила време. Говори се, че с тези стотачки от откази печели повече, отколкото с платата от петстотин рубли. Така се е поставила тая дяволица Ванда.


	Вечерта Ахимас седеше в „Алпийска роза“, пиеше доста прилично рейнско и оглеждаше певачката. Немкинчето наистина беше хубаво. Приличаше на вакханка. В лицето нищо немско — дръзко и безразсъдно, зелени очи с блясък на разтопено сребро. Ахимас много добре познаваше тази особена светлинка, присъща само на най-безценните представителки на женската порода. Не пухкавите устнички и не финото носле, а тъкмо това лъчисто сребро пленява мъжете, сиянието му ги заслепява и те си губят ума. А гласът! Ахимас, рафиниран ценител на женската прелест, знаеше, че в гласа е половината чар. Такъв нисък глас, и при това въздрезгав, сякаш леко заскрежен, или обратно, обгорен, е опасен. Най-добре като Одисей да се вържеш за мачтата, инак потъваш. Не може да устои на тази сирена сърцатият генерал, изключено.
	Но има още време. Днес е вторник, Соболев пристига в четвъртък, тъй че има възможност по-добре да опознае мадмоазел Ванда.
	Тази вечер на два пъти получи букети. Единия й прати дебел търговец с лилав сюртук — Ванда го върна обратно, без дори да го докосне. Търговецът незабавно си тръгна с псувни на майка и шумно трополене.
	Втория получи от гвардейски полковник с белег през цялата буза. Певицата помириса теменужките, прибра банкнотата в дантеления си ръкав, ала доста по-късно седна при гвардееца, и то за малко. Ахимас не чу какво си говориха, но накрая Ванда вдигна глава и се засмя, удари полковника с ветрилото по ръката и си тръгна. Гвардеецът философски сви златопагонни рамене и след време прати още едно букетче, но певицата веднага го върна.
	Скоро обаче червенобузест блондин, къде по-невзрачен от отблъснатия полковник, небрежно повика с пръст горделивката и тя веднага седна при него. Блондинът й говореше нещо и почукваше по масата с къси пръсти, обрасли в рижи косми, а тя го слушаше мълчаливо, без усмивка, на два пъти кимна. Да не й е сутеньор, учуди се Ахимас. Странно.
	Обаче в полунощ, когато Ванда излезе от страничния изход (Ахимас я причакваше отвън) тъкмо червенобузият я взе с кабриолет и двамата отпътуваха. Ахимас ги последва с едноместна каляска, предвидливо взета под наем от „Метропол“. Минаха Кузнецки мост, завиха по „Петровка“. Пред голяма ъглова сграда е електрически осветена табела „Англия“ Ванда и спътникът й слязоха и освободиха кабриолета. Беше късно, което означаваше, че антипатичният кавалер ще остане да спи при нея. Кой е този, любовник? Но видът й не е никак щастлив. Ще трябва да поразпита „господин Немо“.


	6.

	За да не рискува и да не губи време, Ахимас не уви букетчето в стотачка, а го втъкна в пръстен с изумруд, купен през деня на Кузнецки. Жената може да откаже пари, но скъпо мъничко бижу — никога.
	Идеята, разбира се, има успех. Ванда с любопитство разгледа подаръка, а после с интерес потърси с очи дарителя. Ахимас леко се поклони. Днес беше с английски смокинг и бяла вратовръзка с брилянтена игла. На вид или британски лорд, или модерен предприемач — новата космополитна порода, която вече даваше тон в Европата и Русия.
	Днес го нямаше снощния безцеремонен блондин, за който Ахимас получи изчерпателни (и много интересни) сведения.
	Ванда си допя песента, седна срещу него, погледна го и ненадейно каза:
	— Какви прозрачни очи. Като ручей.
	От думите й сърцето му за миг, кой знае защо, се сви. Парна го някакъв смътен, чезнещ спомен от рода на ония, които французите наричат deja vu. Той леко се намръщи. Какви глупости, Ахимас Велде няма да се хване на женски хитрини.
	— Николай Николаевич Клонов, търговец от първа гилдия, председател на Рязанското търговско дружество — представи се той.
	— Търговец ли? — учуди се зеленооката. — Не ми приличате. По-скоро на моряк. Или разбойник.
	Тя дрезгаво се засмя и Ахимас пак се смути: никой никога не беше му казвал, че прилича на разбойник. Видът му трябваше да е обикновен и благопристоен — професионално задължение.
	А певачката продължаваше да го изумява.
	— И не говорите като рязанец — присмехулно вметна тя. — Да не сте чужденец?
	В изговора му наистина май имаше съвсем слаб, почти незабележим акцент — лека неруска металичност още от детските му години, но за да я долови човек, трябваше да има абсолютно безпогрешен слух. Толкова по-странно беше да го чуе от немкиня.
	— Дълго съм живял в Цюрих — каза той. — Там имаме представителство на компанията. Руски лен и басма.
	— И какво искате от мен, швейцарско-рязански господин търговец? — продължи невъзмутимо жената. — Да направим сделка? Познах ли?
	Ахимас се успокои — певицата просто кокетираше.
	— Точно така — отговори той спокойно и уверено, както винаги говореше с жени от този тип. — Имам делово конфиденциално предложение към вас.
	Тя се разсмя, белите й равни зъбки блеснаха.
	— Конфиденциално ли? Колко прекрасно се изразявате, мосю Клонов. Обикновено именно конфиденциални предложения ми се правят.
	Това му изплува веднага — същото и с подобни думи беше отговорил преди седмица на „барон Фон Щайниц“. Неволно се усмихна, но веднага заговори все така строго:
	— Не е което мислите, госпожице. Рязанското търговско дружество, на което имам честта да съм председател, ми възложи да направим много скъпоценен и необичаен подарък на един наш земляк, човек много именит и достоен. Мога да избера подарък по свое усмотрение, но нашият земляк непременно трябва да остане доволен. В Рязан много обичаме и почитаме този човек. Бихме желали да го дарим деликатно, без самоизтъкване. Дори анонимно. Той няма и да разбере, че парите са събрани с подписка сред търговците в родния му Рязан. Дълго мислих с какво да изненадаме щастливеца, комуто съдбата е подарила абсолютно всичко. Но щом ви видях, ми просветна, че най-големият дар ще е жена като вас.
	Колкото и да е странно, тя поруменя.
	— Как смеете! — от очите й пръснаха искри. — Аз не съм вещ, за да ме подарявате!
	— Не вас, мадмоазел, а само време с вас и професионалната ви изкусност — сурово рече Ахимас. — Или са ме заблудили и не продавате времето и изкуството си?
	Тя го погледна с омраза.
	— Вие знаете ли, търговецо от първа гилдия, че една дума да кажа — и ще ви изхвърлят оттук?
	Той се усмихна само с устни.
	— Досега никой от никъде не ме е изхвърлял, госпожо. Уверявам ви, това е абсолютно изключено — приведе се напред и взрян право в бясно искрящите й очи, каза: — Няма куртизанка наполовина, госпожице. Най-добре честни делови отношения — работа срещу пари. Или практикувате занаята си само за удоволствие?
	Искрите угаснаха, широката чувствена уста се изви в крива усмивка.
	— Как не, удоволствие… Поръчайте ми шампанско. Само шампанско пия, няма как, заради „занаята“ — иначе ще се пропия. Днес повече няма да пея. — Ванда направи знак на сервитьора и той, явно запознат с навиците й, донесе бутилка „клико“. — Прав сте, господин философ. Продажност наполовина е просто самозалъгване.
	Изпи чашата до дъно, но не му позволи да й налее пак. Всичко вървеше благополучно и Ахимас се тревожеше само от едно — като избраник на Ванда всичко живо го зяпаше. Нищо, ще си тръгне сам, те ще го сметнат за поредния несретник и веднага ще го забравят.
	— Никой не си позволява да ми говори така. — От шампанското гласът й не се разведри, а стана тъжен. — Повечето ми се подмилкват. Отначало. После ми говорят на „ти“ и настояват да им стана държанка. Знаете ли какво искам аз?
	— Знам. Пари. Свободата, която те дават — разсеяно отговори той, в ума му се въртяха вече по-нататъшните стъпки.
	Тя го погледна слисана:
	— Откъде знаете?
	— Същият съм. Колко пари ви трябват, за да се почувствате най-после свободна?
	Ванда въздъхва:
	— Сто хиляди. Отдавна съм ги изчислила, още като бях наивница и се изхранвах с уроци по музика. Както и да е… Това не е интересно. Дълго живях в бедност, почти мизерствах. До двайсетгодишна възраст. После си казах: край. Ще стана богата и свободна. Оттогава минаха три години.
	— И станахте ли?
	— Още толкова — и ще стана.
	— Значи имате вече петдесет хиляди? — подсмихна се Ахимас. Певицата определено му харесваше.
	— Имам — изсмя се и тя, но вече не с горчивина и мъка, а игриво, както пееше парижките си шансонетки.
	Това също му хареса — че не изпада в самосъжаления.
	— Мога да ви спестя поне половин година от каторгата — рече той и подхвана скаридата със сребърната виличка. — Дружеството събра за подаръка десет хиляди. — По израза й разбра, че тя не е в настроение да разсъждава хладнокръвно и сега ще го прати по дяволите с десетте му хиляди, затова побърза да добави: — Не се отказвайте, ще съжалявате. Освен това не знаете за кого става дума. О, мадмоазел Ванда, той е велик човек, такъв човек, че за една нощ с него много дами, и то високопоставени, дори биха платили.
	И млъкна, знаеше, че сега ще се хване. Не се е родила още жена на този свят, у която гордостта да надвие любопитството.
	Ванда сърдито го изгледа, после не издържа и прихна:
	— Казвайте, Змей рязански, не ме тормозете.
	— Лично генерал Соболев, безподобният Ахил и рязански помешчик — с важен вид произнесе Ахимас. — Него ви предлагам, а не някой търгаш с шкембе до коленете. После в свободния живот може и мемоари да напишете. Десет хиляди плюс Ахил — мисля, че не е зле.
	По лицето й видя, че се колебае.
	— И още нещо ще ви предложа — произнесе съвсем тихо, дори пошепна Ахимас. — Мога веднъж завинаги да ви отърва от компанията на хер Кнабе. Стига да пожелаете, разбира се.
	Ванда потръпна. Уплашено попита:
	— Кой си ти, Николай Клонов? Не си търговец, нали?
	— Търговец съм, търговец — той щракна с пръсти за сметката. Лен, басма, док. Колкото до моята осведоменост, не се учудвайте. Дружеството ми е възложило тази отговорна работа, а аз обичам всичко да изпипвам.
	— Значи затова така ме зяпаше, когато снощи седях тук с Кнабе?
	Наблюдателна е, рече си Ахимас, без да се задълбочава засега това добре ли е или зле. И че беше минала на „ти“, също трябваше да се обмисли. Кое ще е по-удачно: близост или дистанция?
	— Как можеш да ме отървеш? — живо попита Ванда. — Ти даже не знаеш кой е… — и сякаш се усети, смени тона:
	— Защо пък мислиш, че искам да се отърва от него?
	— Ваша работа, мадмоазел — сви рамене Ахимас — май дистанцията в случая ще е по-ефективна. — Е, съгласна ли сте?
	— Съгласна — въздъхна тя. — Нещо ми подсказва, че все едно няма да ме оставиш на мира.
	Ахимас кимна:
	— Вие сте много умна жена. Утре не идвайте тук. Привечер около пет си бъдете у вас. Ще мина да ви взема от „Англия“ и за всичко ще се разберем. Гледайте да сте сама.
	— Ще бъда сама. — Тя го погледна някак странно и той не можа да си обясни какво означава този поглед.
	— Коля, да не ме излъжеш? — внезапно каза тя. Не толкова думите, а интонацията, с която ги произнесе, изведнъж му се стори болезнено позната.
	И той си спомни — наистина deja vu. Вече се беше случвало.
	Същото му каза някога Евгения — преди двайсет години, когато щяха да ограбят желязната стая. И за прозрачните очи — пак тя, малката Женя от скировското сиропиталище.
	Ахимас разкопча колосаната си яка — задушаваше го.
	С безчувствен глас каза:
	— Имате честната ми дума на търговец. И така, мадмоазел, до утре.


	7.

	В хотела го чакаше нарочен куриер със спешно съобщение от Петербург.

	„Взе месец отпуска и пътува с влак за Москва. Пристига утре в пет следобед. Ще отседне в хотел, «Дюсо», «Театралний проезд», в стая 47. Съпровождат го седем офицери и камердинерът. Възнаграждението: в кафявата чанта. Първата среща предвидена в петък, 10 ч. — с командващия Петербургското окръжие Ганецки. Напомням, срещата нежелателна.
	NN.“



	На 24 юни, четвъртък, Ахимас, облечен в раиран костюм, сресан и напомаден, с гарсонетка в ръка, от сутринта се завъртя в хотел „Дюсо“. Успя да установи делови отношения с вратаря, портиера и прислужника, който чистеше в крилото със стаите, запазени за видния гост. Успешните контакти се улесниха от две неща: първо, визитната картичка на кореспондент на „Московские ведомости“, доставена от господин Немо, и второ, щедрите рушвети (на вратаря 25 рубли, на портиера 10 и на чистача 3). Най-полезна инвестиция се оказаха именно трите рубли за чистача — той тайно вкара репортера в 47-а.
	Ахимас поахка за разкошната обстановка, огледа накъде излизат прозорците (към двора, в посока на „Рождественка“, много добре), обърна внимание на стенния сейф в спалнята. Това също беше прекрасно, няма да се наложи да обърне всичко с краката нагоре, докато намери парите. Чантата, естествено, ще бъде в сейфа, а ключалката му е най-обикновена, белгийска „Ван Липен“, отваря се за пет минути. От благодарност за услугата даде на чистача още 50 копейки, ала доста несръчно, та монетата падна и се търкулна под канапето. Докато оня пълзеше на четири крака, Ахимас подготви резето на страничното крило на прозореца: издърпа го така, че едвам да държи. Леко ще побутне отвън — и ще го отвори.
	В пет и половина Ахимас с репортерски бележник в ръка стоеше до входа заедно с цялата тълпа журналисти и зяпачи, дошли да видят пристигането на великия герой. Когато Соболев с бял мундир слезе от каретата, тълпата понечи да викне „ура“, но героят толкова кисело погледна московчани, а адютантите така заръкомахаха, че овациите се стопиха още в зародиш.
	Белия генерал му се видя като същински сом: издадено напред чело, очите леко изпъкнали, дългите мустаци и широките бакенбарди щръкнали на две страни като хриле. Но не, сомът е ленив и добродушен, а този се огледа с такъв стоманен поглед, че Ахимас веднага го прехвърли в разред едри морски хищници. Поне риба чук, ако не друго.
	Отпред плуваше риба лоцман, стегнат есаул, който свирепо разсичаше насъбралото се множество с ударни жестове на белите ръкавици. От двете страни на генерала крачеха по трима офицери. В края на шествието се тътреше камердинерът, който обаче от вратата направи кръгом към каретата и взе да командва разтоварването на багажа.
	Ахимас забеляза в ръката на Соболев голяма и сигурно доста тежка чанта от телешки бокс. Комично — обектът саморъчно носи възнаграждението за убийството си.
	Кореспондентите се втурнаха подир героя във фоайето с надеждата поне нещо да измъкнат: някое обяснение, дребна подробност. Ахимас направи друго. Той бавно отиде при камердинера и почтително се покашля, колкото да го уведоми за присъствието си. Но не бързаше с въпросите, чакаше онзи да му обърне внимание.
	Камердинерът, стар, дебел, със сърдити побелели вежди (знаеше цялата му биография, всички навици и слабости, включително пагубното предразположение към сутрешния „клин клин избива“), недоволно погледна фанфарона със сламената шапка гарсонетка, но оцени тактичността му и милостиво се поизвърна към него.
	— Кореспондент на „Московские губернские ведомости“ — незабавно се възползва от предоставената възможност Ахимас. — Не смея да досаждам на негово високопревъзходителство с дотегливи въпроси, но бих искал все таки от името на московчани да се поинтересувам какви са плановете на Белия генерал във връзка с посещението в първопрестолния ни град? А никой не знае това по-добре от вас, Антон Лукич.
	— За знаене знаем, ама пред всекиго не разкриваме — строго отвърна камердинерът, но пролича, че е поласкан.
	Ахимас отвори бележника и демонстрира готовност благоговейно да запише всяка негова безценна дума. Лукич се изпъчи и заговори патетично:
	— За днескашния ден е предвидена отмора. Генералът е заморен след маневрите и железопътното пътешествие. Никакви посещения, никакви приеми и опазил Бог, вашего брата сте под възбрана. Никакви тържествени слова и депутации също така. Вечерята ще се поръча за осем и половина в хотелския ресторант. Ако искате да го видите — запазете си маса, докле е време. Но само отдалече ще го гледате и с никакви въпроси да не му додявате.
	Умолително долепил ръка до гърдите си, Ахимас попита с меден глас:
	— А какви са плановете му за след това?
	Камердинерът свъси вежди:
	— Не е моя работа, ваша пък хич.
	Прекрасно, каза си Ахимас. Деловите срещи на обекта започват от утре, а днешната вечер май наистина е отредена за „отмора“. Тук интересите ни съвпадат.
	Оставаше да подготви Ванда.
	Тя не го разочарова и наистина го чакаше сама в жилището си. Погледна го някак особено, сякаш очакваше нещо от него, но когато гостът заговори по същество, доби скучаещ вид.
	— Нали се разбрахме — подметна небрежно, — какво да го нищим? Знам си занаята, Коля.
	Ахимас огледа стаята, едновременно гостна и будоар. Всичко беше подготвено както трябва: цветя, свещи, плодове. За себе си бе набавила шампанско, не беше забравила и бутилката „шато икем“, за която я предупреди.
	Роклята в бордо с голямо деколте, тясна талия и съблазнително бухнали поли я правеше пленителна до умопомрачение. Да, но ще клъвне ли рибокът?
	Според Ахимас би трябвало да клъвне.
	1) Няма нормален здрав мъж, който да устои на чара й.
	2) Ако сведенията са верни, а досега мосю NN не е бъркал, Соболев не само е нормален мъж, но и мъж, който от цял месец е на пост и молитви.
	3) Мадмоазел Ванда е от същия женски тип като любимата на генерала в Минск, на която е направил предложение, но му е било отказано, след което е бил изоставен.
	Общо взето, барутната мина е готова. Обаче за по-сигурно ще трябва и някаква искра.
	— Какво се мръщиш, Коля? Боиш се, че твоят земляк няма да ме хареса? — попита Ванда предизвикателно, но в гласа й Ахимас долови стаено безпокойство.
	И най-голямата красавица и прочута разбивачка на мъжки сърца се нуждае от постоянни уверения колко е неземно възхитителна. В душата на всяка фатална жена има червейче, което я гризе: да не би да не съм вече толкова пленителна, да не би магията да не се повтори повече? Според типа й жената трябва или да бъде уверявана, че от нея по-прекрасна няма, или да се подбужда състезателният й дух. Ахимас беше сигурен, че Ванда е от втория тип.
	— Видях го днес — въздъхна той и я загледа със съмнение. — Не знам дали не съм сбъркал с подаръка. По нашия край го имаме за голям донжуан, но нещо ми се видя много сериозен. Ами ако нищо не стане? Ако генералът не си падне по подаръка ни?
	— За това нямай грижа — поряза го с очи Ванда. — От теб си искам само парите. Донесе ли ги?
	Той мълчаливо сложи пачката на масата.
	Ванда взе парите, направи се, че ги брои.
	— Това е цялата сума, десетте хиляди, нали? Добре — перна го с пръстче по носа. — Не се бой, Коля. Вие, мъжете, сте доста елементарни. Няма да ми обърне гръб твоят герой. Кажи, обича ли романсите? В ресторанта на Дюсо май имат клавир?
	Ето я искрата, помисли си Ахимас.
	— Да, обича ги. Най-вече песента „Калина“. Знаете ли я?
	Ванда се замисли, поклати глава.
	— Не, аз руски романси почти не пея, предимно европейски. Нищо, сега ще го намеря. — Взе от пианото песнопойката, прелисти я, намери. — Този ли е? — пробяга с пръсти по клавишите, запя без думи, после опита полугласно:

	Няма как калина
	с дъб да се прегърне,
	клета сиротина
	сам-сама се гъне.

	— Сълзлива работа. Героите си падат сантиментални — погледна го през рамо: — Хайде върви си сега. Генералът с две ръце ще драпа за рязанския ви дар.
	Но Ахимас не си тръгна.
	— Неприлично е за дама да влезе сама в ресторант.
	Ванда мъченически подбели очи:
	— Коля, аз не ти се бъркам в дочената търговия, не ми се меси и ти в моята професия.
	Той остана още за миг, послуша я как с ниския си страстен глас копнее да се гушне в дъба. После безшумно си тръгна.
	Мелодията секна. Ванда подвикна подире му:
	— А не ти ли е криво, Коля, да ме дадеш на друг?
	Ахимас се обърна.
	— Хайде, върви си — махна с ръка тя. — Работата си е работа.


	8.

	В ресторанта на хотел „Дюсо“ всички маси бяха заети, но предварително дресираният портиер беше запазил за господин репортера най-удобната — в ъгъла, откъдето се виждаше цялото помещение. В девет без двайсет отначало влязоха трима офицери, шпорите им дрънчаха, подир тях генералът, после още четирима. Останалите посетители, строго предупредени от салонния управител да не досаждат на генерала с вниманието си, деликатно се преструваха, че са дошли в ресторанта не да видят прочутия мъж, а просто да вечерят.
	Соболев взе менюто за вината, не откри в него „шато икем“ и по негово поръчение се прати човек да вземе от магазина на Леве. Свитата предпочете шампанско и коняк.
	Господа военните говореха полугласно, на няколко пъти екна смях и най-гръмогласен беше мелодичният генералски баритон. Явно заговорниците се чувстваха прекрасно, което много зарадва Ахимас.
	В девети пет, когато виното не само беше доставено, но и налято, вратата широко се отвори, сякаш тласната от вълшебен полъх, и на прага се появи Ванда. Тя театрално застина, изнесла напред гъвкавото си тяло. Лицето й руменееше, огромните й очи сияеха като нощни звезди. Всички посетители я погледнаха и останаха като омагьосани от прекрасната гледка. Славният генерал просто се вцепени, ръката му с маринована гъбка на вилицата спря насред път.
	Ванда се задържа така, колкото публиката да оцени ефекта, преди отново да забие нос в чиниите.
	— Ето го нашия герой! — звънко възкликна чудното видение.
	И устремно влетя в салона.
	Изтракаха токчета, прошумоля коприна, люшна се щраусовото перо на шапката с широка периферия.
	Салонният управител от ужас плесна с ръце, предупреден да няма публични сцени, но напразно се притесни — Соболев никак не се ядоса, а избърса със салфетка мазните си устни и галантно се надигна.
	— Защо седите, господа, защо не славите героя на земята руска? — извърна се към салона възторжената патриотка, без да изпуска инициативата нито за миг. — Ура за Михаил Дмитрич Соболев!
	Посетителите сякаш само това бяха чакали. Всички скочиха на крака, заръкопляскаха и гръмна такова ентусиазирано „ура“, че кристалният полилей високо горе се полюшна.
	Генералът симпатично се изчерви, поклони се във всички посоки. Въпреки всеевропейската известност и всеруското обожание, изглежда, не беше привикнал на публични възторзи.
	Красавицата се спусна към героя, разперила тънки ръце:
	— Позволете ми да ви целуна от името на всички московчанки! — хвана го за врата и го целуна три пъти по старомосковски обичай — право в устата.
	Соболев се изчерви още повече.
	— Гукмасов, премести се — докосна рамото на есаул с черни мустаци и й посочи освободения стол: — Заповядайте, госпожо!
	— Не-не, за Бога! — ужаси се прекрасната блондинка. — Как бих могла? Ако позволите, по-добре да ви изпея любимата си песен.
	И пак така устремно се насочи към бялото пиано в центъра на салона.
	Според Ахимас поведението й беше прекалено директно, дори грубовато, но личеше, че е абсолютно уверена в себе си и знае отлично какво прави. Приятно е да имаш насреща си професионалистка. Окончателно се убеди в това, когато в салона се понесе ниският й, леко дрезгав глас, от който веднага му се сви сърцето:

	Що в тъга унива
	стройната калина,
	клони си превива,
	шумоли мърцина.

	Ахимас се надигна и безшумно си тръгна. Никой не му обърна внимание — всички слушаха песента.
	Сега остава тайно да влезе в гостната на Ванда и да подмени бутилката „шато икем“.


	9.

	Всичко стана безкрайно лесно. От него се искаше само търпение.
	В дванайсет и четвърт три кабриолета пристигнаха пред „Англия“: в първия — обектът с Ванда, в другите два — всичките седем офицери.
	Ахимас (със залепена брада и с очила, същински хоноруван доцент) своевременно се беше нанесъл в двустаен апартамент с прозорци и в двете посоки — и към улицата, и към двора с пристройката. Стоеше на угасена лампа; за да не се вижда силуетът му.
	Генералът имаше добра охрана. Когато Соболев и Ванда влязоха в жилището й, офицерите поеха грижата за спокойното му прекарване — един остана при входа, друг се заразхожда из вътрешния двор, трети явно бе заел пост в антрето. Останалите четирима отидоха в бюфета. Очевидно щяха да дежурят на смени.
	В един без двайсет и три електрическото осветление угасна и щорите се осветиха с притъмнено червено сияние. Ахимас одобрително кимна — певачката действаше точно по парижката наука.
	Офицерът, който се разхождаше в двора, се огледа, отиде до червения прозорец и се вдигна на пръсти, но веднага се отдръпва като засрамен и продължи да крачи напред-назад, като си свирукаше с преувеличена бодрост.
	Ахимас не откъсваше очи от минутната стрелка. Ами ако Белия генерал, прочут с бойното си хладнокръвие, никога не губи самообладание и пулсът му не се ускорява, дори от страст? Почти невероятно, защото противоречи на физиологията. Пък и как пламна от целувките й в ресторанта, а сега няма да се ограничат само с целувка.
	По-скоро е възможно да не докосне изобщо виното. Но психологически би трябвало. Ако любовниците не се хвърлят от вратата в кревата — а докато угасне лампата в будоара, минаха поне двайсет минути, — все нещо трябва да правят. Какво по-хубаво от чаша предпочитано вино, което си открил в дома на любимата. Но и да не пие днес, ще пие утре, вдругиден. Соболев ще остане в Москва до 27-и, не ще и дума, че отсега нататък ще предпочете вечер да не се прибира в своя 47-и, а да преспива тук. Рязанското търговско дружество с удоволствие ще плати абонамент на земляка — мосю NN е отпуснал повече от достатъчно пари за допълнителни разходи.
	В един и пет Ахимас чу приглушен женски вик, после я чу да крещи нещо на по-висок глас, но не разбра думите. Офицерът в двора трепна и се понесе на бегом към постройката. Прозорците се осветиха, по щорите се замятаха сенки.
	Това беше.


	Ахимас крачеше към „Театралний проезд“, без да бърза, и размахваше бастунчето. Имаше достатъчно време. До „Дюсо“ са седем минути бавен ход — още през деня беше минал два пъти по най-краткия маршрут и засече времето. Докато се чудят и се щурат, докато се опитват да го свестят, докато спорят дали да викнат лекар в „Англия“ или за по-прилично първо да откарат генерала в „Дюсо“. Ще мине поне един час.
	Друг беше проблемът — какво да прави сега с Ванда. Елементарните хигиенни правила изискваха след операцията да разчисти всичко. Естествено, не ще последва никакво дознание и разследване — офицерите ще имат грижата, а и мосю NN няма да допусне. Още по-невероятно е Ванда да се досети за сменената бутилка. Но ако все пак изплува името на рязанския дарител, ако се изясни, че истинският Николай Николаевич Клонов не е мърдал никъде от скъпоценния си дюкян, ще се получат ненужни усложнения. Както се казва, помогни си сам, та и Господ да ти помогне.
	Ахимас сбърчи нос. Уви, работата си имаше неприятни моменти.
	С такива невесели, но необходими размишления той свърна от „Софийка“ в един безистен, който излизаше точно в двора на „Дюсо“ — под Соболевата стая.
	Огледа тъмните прозорци (гостите на хотела отдавна спяха) и долепи до стената предварително набелязана касетка. Леко побутна прозореца и той се отвори. След пет секунди беше вътре.
	Нагласи пружинката на джобния фенер и той светна, слаб лъч разсече тъмнината, но достатъчен, за да намери сейфа.
	Ахимас пъхна шперца в ключалката, взе методично и равномерно да го върти наляво-надясно. Като взломаджия беше дилетант, по през дългата си кариера се беше понаучил. На четвъртата минута се чу изщракване — първото от трите шипчета се прибра. Другите две му отнеха по-малко време — около две минути.
	Металната врата скръцна, Ахимас бръкна вътре, напипа някакви листове. Светна с фенера — списъци с имена, схеми. Сигурно мосю NN би бил доволен да ги получи, но договорът им не включваше кражба на документи.
	А и не му беше до книжата.
	Чакаше го сюрприз — чантата не беше в сейфа.


	10.

	Целия петък остана в леглото, съсредоточено обмисляше. От опит знаеше: стане ли напечено, по-добре да не се поддаваш на първия порив, а да замреш, да се стаиш, както прави кобрата, преди мълниеносния убийствен скок. Стига, разбира се, обстоятелствата да позволяват пауза. В дадения случай позволяваха, тъй като беше взел всички основни предпазни мерки. През нощта напусна „Метропол“ и се премести в „Троица“, евтина странноприемница в Троицкия метох. Мръсните покровски сокаци бяха на хвърлей от Хитровка, а точно там трябваше да търси чантата.
	Когато напусна „Метропол“, той не взе файтон, а дълго обикаля полутъмните улици, за да е сигурен, че не го следят, после в „Троица“ се записа под чуждо име.
	Стаята беше гадна и мрачна, но удобно разположена, с отделен вход и подходящ изглед към двора.
	Трябваше да обмисли най-подробно случилото се.
	Снощи претърси навсякъде в стаите на Соболев, но чантата я нямаше. Затова пък откри на перваза на последния прозорец в спалнята бучка кал. Вдигна глава — малкото прозорче беше леко отворено. Някой наскоро се е измъкнал оттук.
	Ахимас се загледа съсредоточено, помисли, направи изводите.
	Почисти калта. Затвори прозореца, през който беше влязъл.
	Излезе през вратата и с шперца я заключи.
	Във фоайето беше тихо и тъмно, димеше свещта на нощния портиер. Самият той дремеше и не чу безшумно появилата се тъмна фигура, изникнала от коридора. Когато дрънна камбанката, се стресна, но посетителят беше вече навън. Не им се спи на тия хора, прости Господи, прозя се портиерът, прекръсти се и отиде да залости външната врата.
	Ахимас бързо вървеше към „Метропол“ и правеше по-нататъшните планове. Небето започна да просветлява — в края на юни нощите са кратки.
	Иззад ъгъла се зададе кабриолет. Ахимас позна в силуета есаула на Соболев. Той седеше, обгърнал с две ръце фигура в бяло. От другата страна я крепеше още един офицер. Главата на белия се полюшваше в такт с чаткането на копитата. Отзад се движеха още два кабриолета.
	Интересно, хрумна му за миг, как ще го вкарат покрай портиера? Сигурно ще измислят нещо, военни хора са.
	Най-краткият път към „Метропол“ минаваше през един двор — за последните две денонощия беше го прекосил много пъти.
	Докато стъпките му отекваха под тъмната арка, усети нечие присъствие. Не видя и не чу никого, но го долови с някакво необяснимо вътрешно чувство, което неведнъж му бе спасявало живота. С кожата на темето си сякаш усети движение отзад, едва доловим полъх. Можеше да е притичала котка или плъх да се е изкатерил по купчината боклук, но в подобни случаи Ахимас не се боеше да се изложи пред самия себе си — той моментално отскочи встрани.
	Като че го облъхна повей отгоре и той с крайчеца на окото си видя, как точно до бузата му стоманен блясък разсече въздуха. Светкавично извади велодога и стреля.
	Приглушен вик, мярна се сянка.
	Ахимас с два скока настигна бягащия човек и с точен силен удар на бастуна го закова на място. Освети с фенера падналия. Грубо звероподобно лице. През сплъстените кичури се стичаше черна кръв. Късите силни пръсти притискаха хълбока, също мокри от кръв.
	Беше облечен по руски: риза без яка, сукнен жакет, плюшен панталон, юфтени ботуши. На земята беше паднала брадва със съвсем къса дръжка.
	Ахимас се наведе и освети с фенера лицето му. Блеснаха кръгли очи с неестествено разширени зеници.
	Откъм „Неглинний“ се дочу жандармерийска свирка, от „Театралний“ също. Нямаше никакво време.
	Той ритна брадвата, клекна, с два пръста стисна бузите на падналия.
	— Кой те прати?
	— От бедност, господине — изхриптя раненият, краката му конвулсивно ритаха паважа. — Ще извиняваш.
	Ахимас притисна лицевия нерв, остави падналия да се погърчи от болка и повтори въпроса:
	— Кой?
	— Пусни ме… пускай… катил — рече хрипливо раненият и пак зарита земята. — Умирам…
	— Кой? — потрети Ахимас и му натисна окото.
	От устата на умиращия ведно със стона рукна струя кръв.
	— Миша — едва чуто избълбука гласът му. — Миша Малкия… Пусни! Боли…
	— Кой е тоя Миша? — притисна той по-силно.
	И сбърка. Несполучилият убиец бездруго доживяваше последните си мигове.
	Стонът мина в гъргорене, кръвта бликна буйно по брадата му. Ясно беше, че повече нищо не може да каже. Ахимас се изправи. Свирката се чуваше съвсем наблизо.


	До следобеда беше премислил всички варианти и взе решението.
	И така, отначало му открадват чантата, после се опитват да го убият. Свързани ли са тези две неща помежду си? Определено. Който го причакваше под арката, е знаел кога и по кой път ще мине.
	Значи: 1) следили са го още когато проверяваше маршрута и са го следили много хитроумно — изобщо не е забелязал; 2) някой е бил съвсем наясно за заниманията му през нощта; 3) чантата е откраднал човек, който е знаел със сигурност, че Соболев повече няма да се върне в стаята — иначе защо ще има грижата да заключва отново сейфа и да излиза през прозореца — нали Соболев така или иначе щеше да открие липсата?
	Въпрос: кой е знаел и за операцията, и за чантата?
	Отговор: само мосю NN и неговите хора.
	Ако просто се бяха опитали да го убият, за Ахимас щеше да е обидно, но разбираемо.
	Обидно, защото той, професионалист от най-висша класа, неправилно е оценил ситуацията, сбъркал е, оставил се е да го измамят.
	Разбираемо, защото при такава важна и опасна акция изпълнителят, естествено, трябва да се премахне. Самият Ахимас на мястото на поръчителя щеше да постъпи по същия начин. Тайният императорски съд може и да е блъф. Но доста на ниво, дори печеният господин Велде се подмами.
	Та всичко щеше да е разбираемо и дори нямаше да е чудно, ако не беше изчезналата чанта.
	Мосю NN — и кражба с взлом? Абсурд. Да вземат милиона, но да оставят архива на заговорниците? Невероятно. А да си представи, че звероподобният убиец някак е свързан с NN или с „барон Фон Щайниц“, беше съвсем изключено.
	„Катил“ го беше нарекъл майсторът брадвар. Май на апашки жаргон това изразява висша степен на презрение — убиец, ама в смисъл на тъп уличен главорез.
	Тогава онзи с бил апаш? Персонаж от прословутата Хитровка?
	По маниер и вид май беше точно такъв. А на NN дори кочияшът му беше със стойка на офицер. Нещо не пасваше.
	Ахимас се опита да разнищи случая от другия край, тъй като нямаше достатъчно информация за аналитична преценка. Щом изходните данни са неясни, да видим какви са целите.
	Какво трябва да направи?
	1) Да разчисти след операцията.
	2) Да намери чантата.
	3) Да види сметката на този или тези, които играят нечестно срещу него.
	Точно в тази последователност. Отначало да се подсигури, после да си върне своето, накрая възмездието за десерт. Но десертът е задължителен — въпрос на принцип и професионална етика.
	В практическо изпълнение тези етапи се свеждат до следното:
	1) Да премахне Ванда. Жалко, разбира се, но няма как.
	2) Да издири тайнствения Миша Малкия.
	3) Чрез въпросния Миша Малкия може да си осигури и десерта. Някой в лагера на мосю NN поддържа странни познанства.
	Премислил цялата програма, Ахимас се обърна и заспа.
	Изпълнението на първа точка се предвиждаше за тази вечер.


	11.

	Влезе В жилището на Ванда, без никой да го забележи. Както и очакваше, певицата още не се беше прибрала от „Алпийска роза“. Между будоара-гостна и антрето имаше малка гардеробна стаичка с окачени вътре рокли и купища кутии с обувки и шапки. Разположението й беше просто идеално: с врата към будоара и друга към антрето.
	Ако Ванда си дойде сама, всичко ще стане бързо, без усложнения. Тя ще отвори вратата, за да се преоблече, и в същата секунда ще умре, без изобщо да е разбрала какво става. Ахимас никак не искаше тя да се мъчи в предсмъртен ужас или болка.
	Беше обмислил кое ще е по-уместно — нещастен случай или самоубийство — и се спря на самоубийство. Млада дама от вида на леките жени може да има какви ли не причини да посегне на живота си.
	Улесняваше го, че Ванда не ползваше услугите на камериерка. Ако си свикнал да живееш сам, с по-удобно без слуги — знаеше го от собствен опит. На остров Санта Кроче прислугата ще живее отделно, ще им построи къща възможно по-далеч от графските покои. Потрябват ли му — ще ги вика.
	Ами ако Ванда не се прибере сама?
	Е, самоубийството ще стане двойно. Те са модни сега.
	Чу се звук от отключване на вратата, леки стъпки.
	Сама е.
	Сети се с какъв глас му каза: „Нали няма да ме излъжеш, Коля?“, и се смръщи. В същия миг вратата на гардеробната се открехна откъм будоара, тънката й ръка дръпна от закачалката китайски копринен халат с дракони.
	Изпусна момента. Ахимас погледна през пролуката. Ванда стоеше пред огледалото, без да си свали роклята, и държеше халата в ръка.
	Три беззвучни крачки — и всичко ще свърши. Тя само ще види в огледалото изникналата фигура зад себе си.
	Той открехна вратата още малко и веднага се дръпна назад — кратко дрънна електрическият звънец.
	Ванда излезе в антрето, размени с някого няколко думи и се върна в гостната, разглеждайки някакво картонче. Визитна картичка?
	Сега тя стоеше полуизвърната към него и той видя как трепна лицето й.
	Почти веднага на врата пак се звънна.
	Пак не можа да чуе какво се говори в антрето, защото вратата от тази страна беше затворена. Но Ванда и късният гост почти веднага влязоха в гостната, тъй че Ахимас можеше не само да чува, но и да вижда всичко.
	И тогава съдбата му сервира неочакван сюрприз. Когато посетителят — строен млад мъж в моден сюртук — влезе в осветения от абажура кръг, Ахимас веднага го позна. През изминалите години лицето му се беше променило, възмъжало, беше загубило юношеската мекота, но той несъмнено беше същият човек. Ахимас завинаги запечатваше в съзнанието си външността на „обектите“, задържаше в паметта си чертите им до най-дребните детайли, а това лице съвсем пък не би могъл да забрави.
	Беше стара история, от онзи интересен период, когато Ахимас работеше на постоянен договор с една организация на име „Азазел“. Бяха много сериозни господа и плащаха по най-висша категория, но романтици. Например преди всяка акция трябваше да произнася думата „Азазел“. Сантименти. Но Ахимас спазваше смешното им условие — договорът си е договор.
	Беше му неприятно да види красавеца брюнет. Най-вече задето още диша и ходи по земята. През цялата си професионална кариера Ахимас беше имал само три неуспешни акции и сега виждаше живото напомняне за една от тях. Грехота е да се кахъри, три неудачи за 20 години работа си е много висока резултатност. Но настроението му, и без това лошо, се развали съвсем. Как се казваше този младок? Нещо с „Ф“…
	— На картичката ви, господин Фандорин, пише „Аз всичко знам.“ Кое всичко? Кой сте вие всъщност? — неприязнено попита Ванда.
	Да, Фандорин, така се казваше. Ераст Петрович Фандорин. Гледай ти, сега бил чиновник за специални поръчения към генерал-губернатора.
	Ахимас внимателно слушаше разговора в стаята и се опитваше да разбере какво означава тази неочаквана среща. Той знаеше: подобни неща не стават случайно, те са някакъв съдбовен знак. Но за хубаво или за лошо?
	Професионалният перфекционизъм му подсказваше да убие брюнета, макар че онази поръчка беше приключила преди много години, а самите поръчители бяха изчезнали безследно. Всяка работа трябва да се върши докрай. От друга страна, непрофесионално беше да се поддава на емоциите. Нека господин Фандорин върви по пътя си. В края на краищата по онова време Ахимас нямаше нищо лично срещу него.
	Чиновникът обърна разговора в най-опасната насока — за „шато икем“-а, и Ахимас вече беше на път да си промени мнението: никъде няма да си тръгне оттук господин Фандорин. Но сега пък го учуди Ванда — тя не спомена изобщо рязанския търговец и удивителната му осведоменост относно вкусовете на покойния герой. Смени темата. Какво ли значеше това?
	Скоро брюнетът си тръгна.
	Ванда седеше до масата, закрила с длани лицето си. Сега можеше съвсем лесно да я убие, но Ахимас се поколеба.
	Защо да я убива? Тя издържа разпита, не издаде нищо. Щом властите са толкова проницателни, че са разплели самодейната конспирация на Соболевата свита и са стигнали до мадмоазел Ванда, по-добре засега да я остави на мира. Внезапното самоубийство на свидетелката ще изглежда съмнително.
	Ахимас сърдито тръсна глава. Какво ли се самозалъгва, не му е в стила. Просто си търси оправдание да я остави жива. Тъкмо сега самоубийството на неволната виновница за националната трагедия ще изглежда съвсем обяснимо: разкаяние, нервност, страх от възможните последици. Стига е протакал, хайде!
	И пак дрънна звънецът.
	Каква е тая върволица!
	Посетителят пък се оказа отново познат, само че не стар познайник като Фандорин, а нов. Германският резидент Ханс-Георг Кнабе.
	Още от първите му думи Ахимас наостри слух.
	— Не съм доволен от вас, фройлайн Толе.
	А сега де! Ахимас слушаше и не вярваше на ушите си. Какъв „препарат“? Ванда е имала заповед да отрови Соболев? „Бог пази Германия“? Глупости! Или е невероятно стечение на обстоятелствата, от което трябва да се възползва?
	Щом немецът си тръгна, Ахимас излезе от укритието си. Ванда се върна в стаята и отначало не разбра, че в ъгъла има някой, а като го видя, се хвана за сърцето и тихо възкликна.
	— Германска агентка ли сте? — с любопитство попита той, готов да й затисне устата, ако понечи да вика. — Заблуждавали сте ме?
	— Коля? — измънка тя и закри с длан устата си. — Подслушвал ли си? Кой си ти?… Кой сте вие?
	Той нетърпеливо тръсна глава, сякаш да отпъди муха.
	— Къде е този препарат?
	— Как влязохте? Защо? — бъбреше тя, сякаш не чуваше въпросите му.
	Ахимас я хвана за раменете, накара я да седне. Тя го гледаше с ужасени очи, в зениците й светеха два малки абажура.
	— Какъв е този чудноват разговор, мадмоазел? — каза той и седна срещу нея. — Само въпроси и никакви отговори. Някой трябва да започне пръв. Добре, нека съм аз. Попитахте ме три неща: кой съм, как съм влязъл и защо. Отговарям. Аз съм Николай Николаевич Клонов. Влязох през вратата. А защо — мисля, че е ясно. Възложих ви ангажимент с цел да доставите наслада на прочутия ни земляк Михаил Дмитриевич Соболев, а той не само че не се наслади, ами се гътна. Това не трябва ли да се обсъди? За мен като търговец сделката е нередна. Какво да кажа в дружеството? А и парите отидоха.
	— Ще ви върна парите! — веднага отговори Ванда и понечи да стане.
	— Какви пари — спря я Ахимас. — Постоях тук, послушах за какво си говорите с вашите гости и гледам — съвсем друга излиза работата. Значи вие с господин Кнабе сте имали своя си игра. Настоявам да ми кажете какво направихте с народния герой, мадмоазел.
	— Нищо. Кълна се! — тя скочи, отиде до шкафчето и извади нещо. — Ето шишенцето, което ми даде Кнабе. Виждате, че с пълно. А чужди игри не играя.
	По лицето й се стичаха сълзи, но тя не гледаше нито умолително, нито жалостиво. Наистина необикновена жена! Не захленчи, макар че бе изпаднала наистина в ужасна безизходица: притиска я руската полиция, притиска я немското разузнаване, притиска я и той, Ахимас Велде, който май е по-ужасен от всички полиции и разузнавания, взети заедно. Само дето тя не го знае. Той погледна напрегнатото й лице. Или се досеща?
	Ахимас разклати шишенцето, погледна го срещу светлината, помириса го. Очевидно е най-вулгарен цианкалий.
	— Мадмоазел, разкажете ми всичко. Откога сте свързана с немското разузнаване? Какво ви е възложил Кнабе?
	Забеляза у нея някаква непонятна промяна. Ванда вече не трепереше, сълзите й бяха секнали, а в очите й се появи онова особено нещо, което беше открил, когато снощи тя го попита не му ли е криво да я дава на друг.
	Тя седна по-близо, на страничната облегалка на неговото кресло, сложи ръка на рамото му. Гласът й беше тих, уморен.
	— Разбира се, Коля. Ще ти разкажа всичко. Кнабе е германски шпионин. Трета година идва при мен. Тогава бях тъпачка, исках час по-скоро да събера парите, а той плащаше щедро. Не за любов — за сведения. При мен идват много мъже, повечето са големи клечки. Случват се и много големи — като твоя Соболев. А в леглото на всеки мъж му се развързва езикът — тя прокара пръст по бузата му. — На човек като теб надали. Но такива сте малко. Мислиш, че само в леглото съм спечелила петдесетте си хиляди? Не, мили, аз съм придирчива, трябва да харесам мъжа. Случвало се е и Кнабе да ме предложи на някого нарочно. Както ти на Соболев. Опитах се да протестирам, но той веднага ме укроти. Първо сладко ми нареждаше. Защо ви е да живеете в Русия, фройлайн, вие сте германка, имате си родина. Тя няма да забрави предаността ви, там ви чакат почит и безопасност. Тук винаги ще сте кокотка, макар и с пари, а в Германия никой няма да знае за миналото ви. Щом пожелаете, ще ви помогнем да заживеете там волно и комфортно. А после запя друга песен: за дългата ръка и за това, че правото на немско поданство трябва да се заслужи. Вече не им искам проклетото поданство, но няма къде да мърдам. Държи ме в юмрука си. Може и да ме убие. Без да му мигне окото. За обица на останалите. Защото той има и други такива като мен — Ванда потръпна, но веднага отметна безгрижно коси. — Завчера, щом чу за Соболев — аз самата му разказах като последна глупачка, исках да се похваля, — и взе да ме тормози. Заразправя, че Соболев е смъртен враг на Германия и че имало някакъв военен заговор. Ако не бъдел премахнат, щяло да се стигне до голяма война, а Германия още не била готова. Каза: „Аз се чудя как да го пипна този вандал, а той направо ми идва на крака. Това е Божията промисъл!“ И ми донесе шишенцето с отрова. Обещаваше ми златни планини — а аз не и не! Тогава взе да ме заплашва. Стана бесен. Реших да не споря с него и му обещах. Но не съм сипвала отрова на Соболев, честна дума. Той просто умря, пръсна му се сърцето. Коля, повярвай ми. Аз съм лоша, цинична, продажна, по не съм убийца.
	Сега в зелените й очи се четеше молба, но не и унижение. Горда жена. Обаче не можеше да я остави жива. Жалко.
	Ахимас въздъхва и сложи дясната си ръка на голата й шия. Палецът му беше на артерията, средният пръст — на четвъртия прешлен, точно под черепа. Оставаше силно да стисне и тези ярки очи, които го гледаха така доверчиво от горе на долу, ще се замъглят и ще угаснат.
	Но стана нещо неочаквано — изведнъж самата Ванда обгърна шията му, притегли го към себе си и притисна гореща буза в челото му.
	— Ти ли си? — прошепна тя. — Теб ли толкова дълго чаках?
	Ахимас гледаше бялата й нежна кожа. Чувстваше се странно.


	12.

	Когато си тръгна на разсъмване, Ванда спеше дълбоко, леко отворила уста като дете.
	Ахимас постоя минутка над нея, нещо го стегна отляво в гърдите. После безшумно излезе.
	Тя няма да издаде, си мислеше, докато излизаше на „Петровка“. Щом вчера не каза на Фандорин, сега вече съвсем. Няма нужда да я убива.
	Но му тежеше на душата: недопустимо е да смесва работата с личните неща. По-рано никога не беше си го позволявал.
	„А Евгения?“ — напомни му глас, който идваше от същото място в душата му. Явно му е време вече да се оттегли от занаята.
	Това, което се случи тази нощ, никога няма да се повтори. С Ванда повече никакви контакти.
	Кой може да свърже търговеца Клонов, довчера клиент на „Метропол“, с певицата от ресторант „Алнийска роза“? Никой. Може би само келнерът Тимофей. Почти изключено, но по-добре да не рискува. Така ще бъде на чисто, а няма да му отнеме много време.
	Гласът прошепна: „Келнерът ще умре, за да остане жива Ванда.“
	Нищо, затова пък с Кнабе май стана добре. Господин Фандорин снощи сигурно се е сблъскал с резидента, когато си тръгна от Ванда. Понеже е буден и съобразителен детектив, не може да не се заинтересува от късния гост. Може също така да се предположи, че истинската дейност на хер Кнабе е добре известна на руските власти. Резидентът на разузнаването е видна фигура.
	Очертава се чудесна маневра, която да отклони разследването в безопасна насока.
	„И Ванда ще се отърве“ — допълни безмилостно проницателният глас.
	Ахимас се качи на тавана срещу неговия дом. Удобно място за наблюдение с добра видимост към третия етаж, където живееше резидентът.
	За късмет денят се случи топъл. Още към осем часа покривът над него се напече и стана задушно, но Ахимас беше нечувствителен към дребните неудобства — затова пък прозорците на Кнабе бяха широко отворени.
	Всичките му придвижвания от стая в стая се виждаха като на длан: ето, обръсна се пред огледалото, пи кафе, прегледа вестниците, отбелязваше нещо в тях с молив. Бодрите му движения и изразът на лицето (наблюдаваше го през бинокъл с дванайсетократно увеличение) подсказваха, че господин Кнабе е в прекрасно настроение.
	Малко след десет той излезе от входа и тръгна в посока към Петровските врата. Ахимас го последва. По външен вид приличаше на писар или продавач: каскет с пречупена лачена козирка, дълъг сюртук, прошарена козя брадичка.
	Енергично размахвайки ръка, Кнабе за няма и петнайсетина минути стигна до пощата. Вътре в сградата Ахимас намали дистанцията и когато резидентът стигна до гишето за телеграми, се беше наредил зад него.
	Резидентът весело поздрави служителя, който явно много пъти беше приемал депешите му, и протегна листа.
	— Какво винаги за Берлин, „Кербел унд Шмит“. Борсовите котировки. Само че — усмихна се — ще бъдете ли тъй любезен, Пантелеймон Кузмич, да не я давате на Сердюк като миналия път. Че Сердюк ми сбърка две цифри, смени им местата, после си имах неприятности с шефовете. Направете ми услуга, дайте я на Семьонов той да я прати.
	— Добре, Иван Егорич — весело отговори и служителят. — Както кажете.
	— Очаквам бърз отговор, пак ще дойда — каза Кнабе, плъзна поглед по лицето на Ахимас и се запъти към изхода.
	Сега вървеше спокойно като на разходка. Движеше се по тротоара и лекомислено си свиркаше. Веднъж много професионално провери дали не го следят — но по-скоро по навик. Нямаше вид на човек, който подозира наблюдение.
	А всъщност го следяха, и то доста успешно. Ахимас отначало не беше забелязал. Но един занаятчия на отсрещната страна прекалено подробно проучваше витрините на скъпи магазини, които по никакъв начин не отговаряха на възможностите му. Ясно — гледа отражението в стъклата. А отзад на около петдесет крачки бавно пълзеше файтон. Веднъж му викнаха — отказа, втори път — пак. Интересна работа.
	Явно господин Фандорин снощи наистина не си е губил времето.
	Ахимас взе мерки да промени външния си вид. Влезе в някакъв вход, рязко отлепи брадата, сложи си очила с обикновени стъкла, хвърли каскета и обърна сюртука наопаки — опакото се оказа чиновнически мундир с отпрани петлици. Влезе писар, след десет секунди излезе пенсиониран чиновник.
	Кнабе не беше се отдалечил много. Стоеше пред огледалната врата на френска сладкарница, после влезе вътре.
	Ахимас подире му.
	Резидентът ядеше с наслада крем брюле и пиеше минерална вода. Изведнъж на съседната маса се появи млад мъж с летен костюм и много живи очи. Заразглежда модно списание, но току вдигаше очи от страниците. Одевешният файтон спря пред вратата. Занаятчията обаче беше изчезнал. Здраво са го налегнали тия момчета. Още по-добре. Само да не го арестуват. Не би трябвало — иначе защо ще го следят. Искат да засекат контактите му. А Кнабе очевидно няма никакви контакти, щом общува телеграфически с Берлин.
	Резидентът остана дълго време в сладкарницата. Яде сладолед, яде марципан, пи какао, после си поръча сладолед тути фрути. Чудесен апетит. Младият копой бе сменен от друг, по-възрастен. Вместо единия файтонджия отпред спря друг, който също упорито не желаеше да качва никого.
	Ахимас реши да не им се набива повече на очи и си тръгна пръв. Настани се в пощата и зачака. По пътя слезе в по-долна социална група — свали сюртука, извади ризата от панталона и я препаса с колан, махна очилата, на главата си нахлупи сукнен калпак.
	Когато се появи Кнабе, той тъкмо беше на гишето, мърдаше усърдно устни и изписваше думите върху бланка.
	— Речи ми, синко — обърна се към служителя, — верно ли утре ша стигне?
	— Казах ти, още сега ще стигне — снизходително отговори онзи. — Ама пиши кратичко, туй да не е писмо, ще се охарчиш до шушка. Иван Егорич, имате телеграма.
	Ахимас с престорено възмущение погледна розовобузестия шваба и хвърли едно око на подадения лист.
	Кратък текст и колонки цифри — уж котировки на някакви си акции. М-да, грубовато работят в Берлин. Подценяват руската жандармерия.
	Кнабе само погледна депешата и си я мушна в джоба. Сега сигурно ще се прибере вкъщи да я разшифрова.
	Ахимас прекрати следенето и се върна на таванския си наблюдателен пункт. Резидентът вече си беше вкъщи, сигурно е взел файтон (ако не и онзи същия!). Седеше до масата, прелистваше някаква книга и вписваше нещо на листа.
	После стана интересно. Движенията му се ускориха. Той няколко пъти нервно потри чело. Хвърли книгата на пода, стисна с ръце главата си. Скочи, заобикаля из стаята. Пак прочете записаното.
	Получената вест очевидно не беше никак приятна.
	Стана още по-интересно. Резидентът притича до някакво място в дъното, върна се с револвер.
	Седна пред огледалото. На три пъти вдигна оръжието до слепоочието си, един път налапа цевта.
	Ахимас поклати глава. Колко чудесно. Направо приказно. Хайде, застреляй се.
	Какво ли са му съобщили от Берлин? Впрочем ясно. Проявената от резидента самоинициатива не е получила одобрение. Меко казано. Кариерата на въображаемия генералски убиец е погубена безвъзвратно.
	Не, не се застреля. Свали ръката с револвера. Пак се защура из стаята. Прибра револвера в джоба си. Жалко.
	Какво е ставало после в жилището му Ахимас не видя, защото Кнабе затвори прозорците.
	Около три часа му се наложи да наблюдава слънчевите отблясъци в стъклата. Ахимас поглеждаше копоя, който потропваше долу и си представяше как ще изглежда замъкът, който скоро ще вдигне на най-високата скала на остров Санта Кроче. Той ще наподобява крепостите, които пазят кавказките планински аули, но на горната площадка непременно ще има градина. Палмите, разбира се, ще трябва да са в качета, но за зелените храсти е хубаво да има тревна настилка, може да се наредят чимове.
	Тъкмо решаваше проблема за поливането на висящата градина, когато Кнабе излезе от сградата.
	Пръв се усети копоят — отскочи от вратата и изчезна зад ъгъла, а след секунда на вратата се появи самият резидент. Той застана долу и нещо зачака. Скоро се разбра какво.
	Откъм безистена се зададе едноместна каляска с кулест кон. Кочияшът скочи от капрата и даде юздите на Кнабе, онзи пъргаво се качи и кулестият потегли в тръс.
	Изненада. Кнабе изчезваше от полезрението и нямаше как да го проследи. Ахимас грабна бинокъла и успя да го види как си слага рижа брада. Какво ли с намислил?
	Но копоят остана спокоен. Той изпрати каляската с поглед, записа нещо в едно бележниче и си тръгна. Сигурно знаеше къде и защо отива Кнабе.
	Добре, щом резидентът потегли с празни ръце, значи ще се върне. Време е за подготовка на операцията.
	След пет минути Ахимас беше в квартирата му. Подробно разгледа. Откри две скривалища. В едното — малка химическа лаборатория: симпатическо мастило, отрови, цяла стъкленица нитроглицерин (да не се кани да взриви Кремъл?). В другия — няколко револвера и пари, на вид около трийсет хиляди, книга с логаритмични таблици — вероятно ключ за шифъра.
	Ахимас не докосна нищо — остави скривалищата за жандармеристите. Кнабе за съжаление беше изгорил разшифрованата депеша — в умивалника видя останки от пепелта.
	Оказа се, че жилището няма заден вход. Лошо. Прозорецът на коридора излизаше към покрива на пристройката. Ахимас прескочи, разходи се по трополящата тенекия и се убеди, че от покрива няма къде да иде. Улукът беше ръждясал, по него не можеше да се спусне. Ясно.
	Върна се до прозореца, седна и се настрои за дълго чакане. След девет, когато дългият летен ден вече притъмняваше, иззад ъгъла излетя познатата каляска. Кулестият се носеше с всичка сила, от устата му капеха парцали пяна. Кнабе караше стоешком, бясно въртеше камшика.
	Преследват ли го?
	Не, май не се задава никой друг.
	Резидентът хвърли юздите и хлътна във входа.
	Така.
	Ахимас се скри на предварително избраното място — зад закачалката в антрето. В ръката си държеше остър нож, който беше взел от кухнята.
	Жилището беше подготвено — всичко нагоре с краката, чекмеджетата измъкнати, дори пухените юргани разпрани. Груба имитация на грабеж. Господин Фандорин трябва да стигне до заключението, че хер Кнабе е бил очистен от своите, които доста непохватно са инсценирали взломно престъпление.
	Самата операция му отне секунди.
	Щракна ключалката, Кнабе успя да притича няколко крачки в тъмното антре и умря, без да разбере какво му се случва.
	Ахимас внимателно се огледа — чисто ли е наоколо — и излезе на стълбите.
	Долу хлопна врата, чу се говор. Някой се втурна нагоре. Лошо.
	Той отстъпи назад. Май тресна вратата доста силно.
	Имаше четвърт минута, не повече.
	Отвори прозореца в дъното на коридора и пак се скри зад закачалката.
	Буквално в следващия момент някакъв човек нахълта в жилището. Търговец на вид.
	В ръката му мярна револвер херщал-агент. Хубава машинка. И Ахимас навремето използваше такъв. „Търговецът“ застина над бездиханното тяло, после точно според замисъла му прескочи през отворения прозорец на покрива.
	На стълбището беше тихо. Ахимас безшумно се измъкна.
	Оставаше само да приключи с келнера от „Метропол“ и първа точка от плана му можеше да се смята за изпълнена.


	13.

	За да пристъпи към втора точка, трябваше да си поразмърда мозъка.
	През нощта Ахимас лежеше в стаята си в „Троица“, гледаше тавана и размишляваше.
	Така, разчистването мина успешно.
	Келнерът с премахнат. Полицията не го притесняваше — немската следа щеше да й отнеме доста време.
	Време е да си потърси хонорара.
	Въпросът е как да намери бандита, известен като Миша Малкия.
	Какво знае за него?
	Сигурно е главатар на банда — щом първо го проследиха, после пратиха убиец.
	Засега само толкова.
	А взломаджията, който е откраднал чантата — какво знаем за него? Нормален мъж не може да се провре през прозорчето. Да не е дете? Не, дете няма как така сръчно да отвори сейфа, трябва си опит. Цялата работа е свършена много прецизно, без счупени стъкла, без следи от взлом, дори сейфът е надлежно заключен. Значи не е дете, а дребен мъж. Миша е Малкия. Възможно е той и касоразбивачът да са едно и също лице. Тогава чантата е у въпросния Миша.
	Извод: дребен сръчен мъж, наричан Миша Малкия, умее да отваря сейфове и оглавява шайка.
	Не е малко.
	Сто на сто в Хитровка добре познават такъв виден специалист.
	Но именно затова ще е трудно да го открие. Няма смисъл да се прави на апаш — трябва да познава навиците им, жаргона, маниерите. По-добре да се престори на „катил“, който се нуждае от услугите на опитен касоразбивач.
	Да речем, продавач, който си мечтае тайно да провери какво съдържа сейфът на собственика.
	В неделя сутринта, преди да отиде в Хитровка, Ахимас не се сдържа — сви на „Мясницка“, за да погледа погребалната процесия.
	Зрелището беше внушително. Нито една акция през цялата му дългогодишна практика не бе постигала такъв впечатляващ резултат.
	Ахимас стоеше в жалеещата и кръстеща се тълпа и се чувстваше главен герой в това грандиозно представление, негов невидим център.
	Беше ново, опияняващо чувство.
	Ето зад катафалката важен генерал язди врана кобила. Надменен, надут. Сигурен е, че той е звездата от първа величина в този спектакъл.
	А подобно на всички останали е само кукла. Истинският кукловод скромно стоеше на тротоара, невидим сред морето от лица. Никой не го познаваше, никой не го поглеждаше, но съзнанието, че той единствен е в главната роля, го омайваше по-силно от всякакво питие.
	— Лично Кирил Александрович, братът на императора — каза някой за ездача. — Хубав мъж.
	Внезапно жена в черно блъсна жандармериста от кордона и се хвърли към катафалката.
	— На кого ни оставяш, бащице! — взе да вие тя, приведена към червеното кадифе.
	От гръмкия й вопъл арабската врана кобила на великия княз се стресна, разду ноздри и се изправи на задните си крака.
	Един от адютантите се спусна да я хване, но Кирил Александрович със звънлив властен глас го спря:
	— Назад, Неплюев! Дръпни се! Аз сам!
	С лекота се задържа в седлото и веднага умири кобилата. Тя с нервно пръхтене се дръпна леко встрани, но веднага изравни крачка. Истеричната оплаквачка бе прибрана обратно в тълпата и малкият инцидент отшумя.
	Не и за Ахимас — настроението му падна. Той вече не се чувстваше кукловод в театър на марионетки.
	Гласът, заповядал на Неплюев да се дръпне, му беше добре познат. Който веднъж го е чул, не може да го сбърка.
	Каква неочаквана среща, моето NN.
	Ахимас изпроводи с очи стройния конник с кавалергардски мундир. Ето кой е истинският кукловод, ето кой дърпа конците. А кавалер Велде, бъдещият граф Санта Кроче, е просто част от реквизита, нищо повече. Добре, както и да е.


	Прекара целия ден в Хитровка. И тук отекваше погребалният звън на всички камбани, но местните не се интересуваха от „чистия“ град, който оплакваше някакъв генерал. Тук, като в капка мръсна вода, гледана под микроскоп, гъмжеше свой си потаен живот.
	Беше се докарал като продавач и на два пъти се опитаха да го ограбят, три пъти му бръкнаха в джоба, единия път успешно — неусетно му срязаха с нещо остро горната дреха и му измъкнаха кесията. Носеше съвсем малко пари, но този майсторлък го впечатли.
	Дълго време не му провървя в издирването на касоразбивача. Почти не успяваше да завърже приказка с местните обитатели, а дори да се получеше, му предлагаха други — ту някакъв Кирюха, ту Фокусника, ту Колша Гимназиста. Чак към четири-пет следобед чу името на Миша Малкия.
	Стана така. Ахимас седеше в „Сибир“, кръчма, в която се събираха спекуланти и по-заможни измежду професионалните просяци, и си приказваше с един перспективен дрипльо. Очите му местеха мълниеносно фокуса си, нещо характерно само за крадците и прекупвачите на плячката им.
	Ахимас черпеше събеседника си със смрадлива водка, правеше се на лукав, но простоват продавач от галантерия на „Тверской“. Когато спомена, че сейфът на собственика е пълен с пари и ако има вещ майстор, който да го научи как да отваря ключалката, като нищо може веднъж-дваж седмично да си взима на дребно по сто-двеста рубли, без никой да разбере, дрипльото присви очи — плячката сама му се навираше в ръцете.
	— Миша ти трябва — уверено рече експертът, — той ще ти свърши идеално работа.
	Ахимас го погледна недоверчиво:
	— Ама читав човек ли е? Да не е някой пунгаш?
	— Кой, Миша Малкия? — очите на дрипльото се изпълниха с презрение. — Ти си пунгаш! Виж к’во, чиче, довечера се отбий в „Каторгата“, там Мишините момчета всяка вечер пируват. Аз ще имам грижата да те препоръчам. Ела, ще ти се зарадват — и погледът му блесна, явно се надяваше да прибере от Миша добър дял за тая тлъста далавера.


	Заседна в „Каторгата“ от ранна вечер. Яви се там вече не като продавач, а като сляп просяк — опърпан цървулан, в очите си сложи ципи от волски мехур. През тях виждаше като в мъгла, но пък наистина изглеждаше като с кьорави гледци. Ахимас от опит знаеше, че слепите не будят подозрение у никого и не привличат вниманието. Ако си седиш кротко, изобщо престават да те забелязват.
	И той кротуваше. Не се мъчеше нещо да види, по-скоро се вслушваше. На една от масите се беше събрала компания явни бандити. Може да бяха от Мишината банда, но сред тях не откри дребен и слаб.
	Събитията започнаха, когато зад мътните прозорчета притъмня.
	Отначало Ахимас не обърна внимание на поредните посетители. Влязоха двама: вехтошар и кривокрак киргизец с лекьосан халат. След минута се появи още един — превит гърбушко. През ум не му мина, че са детективи. Не може да се отрече на московската полиция — добре работи. Обаче бандитите някак ги разпознаха.
	Всичко стана много бързо. Както си беше тихо и мирно, изведнъж двамата — вехтошарят и киргизецът — паднаха мъртви, гърбушкото се свлече, а един от бандитите се въргаляше по пода и квичеше с гнусен глас, сякаш се преструваше.
	Скоро се появи и онзи, когото чакаше. Бърз нервняк, конте с европейско облекло, но панталонът му втъкнат в ботушки от шевро, лъснати до огледален блясък. Този криминален типаж му беше много добре познат и според собствената му класификация се отнасяше към рода „невестулки“, дребен хищник, но опасен. Странно, че Миша Малкия е стигнал до такова видно положение в московските криминални среди. „Невестулките“ обикновено стават провокатори и двойни агенти.
	Нищо, скоро ще се изясни какво представлява.
	Отнесоха убитите агенти зад тезгяха, замаяния гърбушко също го замъкнаха нанякъде.
	Миша и неговите главорези се върнаха на масата, започна се ядене и пиене. Онзи, дето квичеше, скоро млъкна, но това събитие мина незабелязано. Чак след половин час си спомниха за него и пиха за „Бог да прости Сеня Къшея“, а Миша Малкия с тънък глас произнесе прочувствено слово, пълно с думи, които Ахимас не разбра. С уважение наричаше покойния „кадемлия панта“, останалите кимаха. Опелото свърши бързо. Издърпаха и Къшея за краката при убитите агенти и пирушката продължи.
	Ахимас се мъчеше да не изпусне нито дума от приказките им. И колкото повече ги слушаше, толкова повече се убеждаваше, че апашите не знаят нищо за отмъкнатия милион. Значи Миша е действал сам, без аверите.
	Нищо, сега му е в ръцете. Само трябва да изчака удобен момент за разговор на четири очи.
	На зазоряване, когато кръчмата се опразни, Миша стана и високо заяви:
	— Аре стига си чесахме езиците. Вие както щете, аз отивам да си легна с Фиска. Само първо да вървим да си поприказваме с фантето.
	И цялата банда с хилене изчезна зад тезгяха и някъде надолу.
	Ахимас се огледа. Кръчмарят отдавна спеше в някаква ниша, от посетителите бяха останали само двама — мъж и жена, пияни до козирката. Сега е моментът.
	Зад тезгяха видя неосветен коридор, по-нататък смътно тъмнееше квадратен отвор и оттам се чуваха приглушени гласове. Някакво подземие ли е?
	Ахимас извади ципата от едното си, око. Предпазливо надникна. И петимата бандити бяха там.
	Петима са множко. Трябва да изчака, докато довършат мнимия гърбушко, и когато тръгнат да излизат, да ги избие един по един.
	Но всичко стана другояче.
	Агентът се оказа кораво момче. Ахимас никога не беше виждал такава похватност. „Гърбавия“ за секунди се оправи с цялата шайка. Без да става, на два пъти посегна с двете ръце и двама от апашите се хванаха за гърлата. Ножове ли метна по тях? На другите двама им строши черепите с много интересно приспособление — дървена пръчка със синджир. Гледай ти! — колко просто, а какъв ефект.
	Но още повече го възхити ловкостта, с която „гърбавия“ проведе разпита. Сега Ахимас знаеше всичко необходимо. Той се спотаи в тъмното и проследи в здрачния лабиринт детектива и неговия пленник.
	Те влязоха в някаква стая и след минута оттам екнаха изстрели. Кой е победителят?
	Ахимас беше сигурен, че не е Миша. Ако е така, няма никакъв смисъл да се бута в куршумите на ловкия агент. По-добре да го причака в коридора. Не, прекалено тъмно е. Може да сбърка и да не го уцели смъртоносно.
	Ахимас се върна в кръчмата и легна на една от пейките.
	Почти веднага се появи оправният агент, и то за радост — с чантата. Да стреля или да изчака? Но „гърбавият“ беше с револвер в ръка. Реакциите му са мълниеносни, ще вземе да стреля при първо помръдване. Ахимас присви окото без ципата — това да не е познатият му херщал? А човекът да не е „търговецът“, дето беше у Кнабе?
	Събитията продължаваха с мълниеносна скорост. Агентът арестува кръчмаря, намери хората си и един от тях, киргизецът, дори се оказа жив.
	Интересна подробност: докато „гърбавият“ му превързваше с пешкир строшената глава, двамата си приказваха на японски. Чудеса наистина — японец в Хитровка. Звуците на този гъргорещ език му бяха познати покрай една поръчка за Хонгконг, изпълнена преди три години. Агентът наричаше японеца Маса.
	Сега, когато маскираният детектив вече не си преправяше гласа на старческо хриптене, тембърът му се стори познат. Заслуша се по-внимателно — май е господин Фандорин. Брей че сръчен човек! Такива са рядкост.
	И Ахимас окончателно реши, че няма нужда да рискува. С подобен субект се иска повишена предпазливост. Още повече, че агентът изобщо не си позволяваше да се отпусне, озърташе се на всички страни и държеше херщала в ръка.
	Тримата — Фандорин, японецът и вързаният кръчмар — излязоха навън. Ахимас ги наблюдаваше през мръсното прозорче. Агентът, без да оставя чантата, тръгна да търси файтон, японецът остана да пази арестанта. Кръчмарят се опита да го ритне, но ниският японец злобно изсъска и с едно движение повали на земята якия татарин.
	За чантата ще има още да потичам, помисли си Ахимас. Все по някое време господин Фандорин ще се успокои и ще се отпусне. Сега обаче трябваше да провери жив ли е длъжникът му Миша Малкия.
	Ахимас бързо прекоси мрачния коридор, дръпна открехнатата врата. Тя водеше към мъждиво осветено стайче. Вътре май нямаше никой.
	Отиде до леглото, опипа го — още е топло.
	В този миг чу стон откъм ъгъла. Ахимас рязко се обърна и видя свитата фигурка. Миша Малкия седеше на пода и се държеше с две ръце за корема. Той вдигна насълзени очи, устата му се изкриви плачливо, от гърлото му пак се чу тънък жален звук.
	— Братко, аз съм — Миша… Ранен съм… Помогни ми… кой си ти, братко?
	Ахимас щракна автоматичния нож, наведе се и му преряза гърлото. За по-спокойно. А и за уреждане на сметките.
	Притича обратно в кръчмата и си легна на пейката.
	Отвън отекна чаткане на копита, скърцане на колела. Фандорин се втурна в кръчмата, сега без чантата. Изчезна в коридора — значи отива за Миша Малкия. Но къде е чантата? Да не я е оставил на японеца? Ахимас рипна.
	Не, няма да успее.
	Пак си легна, започваше да му идва до гуша. Но не биваше да се оставя на яда — така стават всички грешки.
	Фандорин изскочи от тъмния лабиринт, лицето му изкривено, насочва херщала във всички посоки.
	Хвърли един поглед на слепия и изскочи от кръчмата.
	От улицата долетя гласът му:
	— Давай към „Малая Никитская“ — в жандармерийското! Ахимас свали и другата ципа. Трябваше да побърза.


	14.

	Пристигна с каляска пред входа на жандармерията, скочи в движение и нетърпеливо попита часовия:
	— Двама наши докараха тук арестант, къде са?
	Дежурният хич не се учуди на подвикването на парцаливеца с началнически блясък в очите.
	— Направо при негово превъзходителство отидоха. Няма и две минути. А задържаният е в дежурната стая, записват му данните.
	— По дяволите задържания! — гневно махна с ръка маскираният. — Трябва ми Фандорин. Значи при негово превъзходителство?
	— Тъй вярно. По стълбите и коридора вляво.
	— Знам и без теб!
	Ахимас изкачи ниските стъпала от фоайето към първия етаж. Погледна вдясно — в дъното на коридора се белееше врата, иззад която се чуваше метален звън.
	Ясно, гимнастически салон. Нищо опасно.
	Обърна се наляво. Широкият коридор беше празен, само от време на време от кабинетите излизаха делови служители в и без униформи и влизаха в други кабинети.
	Дъхът му секна — след дългия низ нелепости и несполуки фортуната най-после се беше смилила. Пред вратата с надпис „Приемна“ клечеше японецът с чантата.
	Фандорин сигурно докладваше за нощните събития. Защо е влязъл без чантата? Прави се на интересен, търси ефекта? Тази нощ беше изпълнена със събития, детективът имаше какво да разкаже, така че Ахимас разполага с няколко минутки.
	Бавно да се доближи. Да го удари с ножа под ключицата. Да вземе чантата. Да си излезе точно както беше влязъл. Ще стане за секунди.
	Внимателно се взря в японеца. Онзи гледаше право пред себе си, прегърнал чантата с две ръце, и приличаше на стегната пружина. Ахимас беше виждал в Хонгконг как японците владеят изкуството на боя без оръжие. Пред тях бледнееха дори победителите в английския бокс и френската борба. Тази тапа с един замах беше сринала на земята якия татарин пред кръчмата. За секунди ли?
	Не бива да рискува. Малка грешка, шум — ще наизскачат всички.
	Врътна се и бързо стигна дъното на коридора, където звънтяха рапирите. Отвори вратата с надпис „Офицерски гимнастически салон“ и видя десетина души с маски и бели фехтовални дрехи. Мускетари и половина.
	А, ето входа за гардеробното помещение.
	Свали дрипите и цървулите, облече някакъв мундир, но ботуши си избра по мярка — това е важно. Бързо, бързо.
	Докато препускаше в делови тръс обратно по коридора, мярна табелка „Експедиция“. Вътре един чиновник разпределяше пощата.
	— За капитан Певцов няма ли кореспонденция? — това име му хрумна в бързината.
	— Съвсем не.
	— Проверете все пак.
	Чиновникът сви рамене и заби нос в книгата за пратките, запрелиства страниците.
	Ахимас неусетно дръпна някакъв плик с печати и си го мушна в маншета.
	Удари крак пред японеца и му козирува:
	— Господин Маса?
	Азиатецът скочи, поклони се.
	— Идвам по поръчение на господин Фандорин. Фандорин, разбрахте ли?
	Японецът се поклони още по-усърдно. Чудесно, май не знае нито дума на руски.
	— Ето писменото разпореждане да ми предадете чантата — протегна му плика и едновременно посочи чантата.
	Японецът се поколеба. Ахимас изчака, отброявайки секундите. В лявата ръка, скрита зад гърба му, държеше нож. Пет секунди, и ще трябва да го убие. Не може да чака повече.
	Пет, четири, три, две…
	Японецът се поклони за пореден път, подаде чантата, взе плика с двете ръце и го допря до челото си. Имал още дни да живее…
	Ахимас козирува, завъртя се и влезе в приемната. Сега не можеше да си тръгне по коридора — на японеца това можеше да му се види съмнително.
	Голямо помещение. Отпред — кабинетът на началството. Фандорин сигурно е там. Отляво — прозорец. Отдясно — табелка „Секретен отдел“.
	Адютантът беше отишъл до вратата на началството, това е добре. Ахимас му направи знак да не се безпокои и влезе в дясната врата. Там също му провървя — Фортуна се смиляваше просто пред очите му. Не кабинет, в който би се наложило да импровизира, а коридор с прозорци към двора.
	Сбогом, господа жандармеристи.
	Ахимас Велде пристъпва към последната — трета — точка от програмата си.
	В генералгубернаторската сграда влезе жандармерийски капитан с юначен вид, строго попита служителя къде е кабинетът на надворния съветник Хуртински и закрачи в нужната посока, размахал тежката чанта.
	Хуртински посрещна „спешния куриер от Петербург“ с фалшиво-любезна усмивка. Ахимас се усмихна също, но без капка фалш, съвсем искрено — отдавна жадуваше тази среща.
	— Здравей, мерзавец — каза той и погледна в блудкавите сиви очи господин Немо, лукавия роб на мосю NN. — Аз съм Клонов. Това е чантата на Соболев. А това е твоята смърт — и щракна ножа.
	Лицето на надворния съветник стана от бяло по-бяло, а очите от черни по-черни, така се разшириха зениците му.
	— Всичко ще ви обясня — беззвучно мръдна устни началникът на секретната канцелария. — Само не ме убивайте.
	— Ако исках да те убия, вече щеше да си заклан. Но друго искам от теб — надигна глас Ахимас уж в ледена ярост.
	— Каквото пожелаете! Само по-тихо, за Бога! — надникна в приемната и нареди на секретаря да не пуска никого. — Вижте, всичко ще ви обясня…
	— Ще обясниш на великия княз, юдо — прекъсна го Ахимас. — Сядай да пишеш. Пиши! — замахна с ножа и Хуртински заотстъпва в ужас.
	— Добре, добре. Какво да пиша?
	— Истината. — Ахимас застана зад гърба на разтреперания чиновник.
	Надворният съветник се обърна уплашен, но очите му отново бяха станали от черни сиви. Изглежда, хитроумният господин Немо вече кроеше как да се измъкне.
	— Пиши: _„Аз, Пьотър Хуртински, съм виновен, че от алчност извърших престъпление срещу дълга и предадох оногова, комуто трябваше вярно да служа и всецяло да помагам в напрегнатата работа. Бог да ме съди. Довеждам до знанието на Ваше Императорско Височество…“_
	Когато Хуртински дописа думата „съди“, Ахимас с ребрен удар му строши вратните прешлени.
	Закачи го на връвта на пердето. Със задоволство погледна учуденото лице на трупа. Неблагодарна работа е да си играеш игрички с Ахимас Велде.
	Край, в Москва си беше свършил работата.


	От пощата, все още с жандармерийския мундир, прати телеграма на мосю NN по допълнителния адрес. От вестниците се знаеше, че Кирил Александрович вчера е заминал за Петербург.
	Депешата съдържаше следния текст:

	„Възнаграждението получено. Г-н Немо се оказа недобросъвестен партньор. Получиха се усложнения с г-н Фандорин от московския филиал на фирмата. Нуждая се от Вашето съдействие.
	Клонов.“



	Поколеба се и посочи адреса в „Троица“. Разбира се, рискуваше, но в рамките на допустимото. Сега, когато знаеше кой е мосю NN, вероятността за двойна игра му се струваше минимална. Твърде високопоставена персона е, за да хитрува на дребно.
	А помощта му наистина беше необходима. Операцията е завършена, но не искаше в Европа да го последва полицейското разследване. За какво му е такова нещо на бъдещия граф Санта Кроче? Господин Фандорин е прекалено съобразителен и бърз. Да го поозаптят.
	После отиде до Брянската гара, купи си билет за парижкия влак. Утре в осем Ахимас напуска града, в който изпълни последната си поръчка. Бляскавата му професионална кариера завършваше с подобаващ размах.
	Изведнъж изпита желание да си направи подарък. Волният човек, особено вече напусналият кариерата, може да си позволи малка слабост.
	Написа писмо: __„Утре в шест сутринта ела в Троицкия метох на «Хохловски». Живея в номер 7, вход откъм двора. Чукни два пъти, после три, после още два. Заминавам, искам да се сбогуваме. Николай.“__ Прати писмото от гарата с градската поща, посочи на плика: __„За г-жа Толе лично. Гостоприемница «Англия», ъгълът на «Петровка» и «Столешников».“__
	Сега вече може. Всичко е разчистил. Той самият, разбира се, по-добре да не ходи в „Англия“ — Ванда може да я следят. Но скоро наблюдението ще бъде прекратено и разследването закрито, за това ще има грижата мосю NN.
	Ще направи на Ванда прощален подарък — ще й даде тези нещастни петдесет хиляди, за да се почувства свободна и да заживее както иска.
	А може би ще си уговорят нова среща? В новия, свободния живот?
	Гласът, заселил се от някое време отляво в гърдите му и доскоро заглушаван от деловите доводи, сега съвсем се разпаса. „А защо да се сбогувате? — прошепна той. — Граф Санта Кроче е нещо съвсем различно от Ахимас Велде. Не е задължително негово сиятелство да е сам.“
	Заповяда на гласа да млъкне, но се върна на касата, смени билета и си взе двуместно купе. Сто и двайсет рубли отгоре нищо не са, а ще му е по-приятно да пътува без спътници. „Ха-ха“ — изкоментира гласът.
	Утре по време на срещата ще реша, си каза Ахимас. Тя или ще получи петдесет хиляди, или ще дойде с мен.
	Внезапно си спомни: това вече се беше случвало. Преди двайсетина години с Евгения. Само че тогава не предприе нищо и не взе кон за нея. Сега конят е готов.
	До края на деня мислеше само за това. Вечерта лежеше в стаята си и не можеше да заспи, което никога не беше му се случвало.
	Накрая мислите му се объркаха, изместени от мимолетни образи.
	Яви му се Ванда, лицето й трепна, някак се промени и се превърна в лицето на Евгения. Странно, мислеше, че образът й отдавна се е изтрил в паметта му. Ванда-Евгения го погледна нежно и каза: „Какви са ти прозрачни очите, Лия. Като вода.“
	При лекото почукване на вратата още сънен подскочи в леглото, седна и измъкна револвера изпод възглавницата. Навън се сипваше сивкава зората.
	Пак се почука — бързо, без интервали.
	Той безшумно се спусна по стълбите.
	— Господин Клонов! — чу се глас. — Имате спешна депеша. От мосю NN.
	Ахимас скри ръката с револвера зад гърба си и отвори.
	Видя висок човек с пелерина. Под дългата козирка не се виждаше лицето му, а само засукани по военному мустаци. Пратеникът подаде плика, тръгна си безмълвно и се стопи в мътната предутринна светлина.

	„Господин Велде, разследването е прекратено, но има малко усложнение. Колежкият асесор Фандорин, действайки на своя глава, е научил адреса ви и възнамерява да ви арестува. За това ни уведоми московският главен полицейски началник и изиска нашата санкция. Наредихме му да не предприема никакви действия, но без да уведомява за каквото и да било колежкия асесор. Фандорин ще дойде при вас в шест сутринта. Ще бъде сам, няма да знае, че не разполага с полицейско подкрепление. Този човек застрашава с действията си резултата от цялата операция. Постъпете с него по свое усмотрение.
	Благодаря ви за добре свършената работа.
	NN.“

	Обзеха го две чувства — приятно и гадно.
	С приятното всичко беше ясно. Да убие Фандорин ще е прекрасен щрих в края на цялото му служебно досие. Хем от необходимост, хем ще уреди старите сметки. Всичко ще свърши чисто и прецизно.
	Но с второто чувство нещата бяха неясни. Откъде Фандорин е научил адреса? Със сигурност не от NN. Освен това в шест часа е срещата му с Ванда. Тя ли го е издала? Това променяше всичко.
	Погледна си часовника. Четири и половина. Повече от достатъчно време за подготовка. Разбира се, нищо не рискува, има всички предимства, но господин Фандорин е сериозен противник, грешки са недопустими.
	И още нещо: както не очаква нападение, лесно ще го убие, обаче Фандорин първо трябва да отговори откъде знае адреса.
	Само да не е от Ванда.
	Сега за Ахимас нямаше нищо по-важно.


	В пет и половина застана до прозореца, зад щората.
	В шест и три минути в двора, облян в млечна утринна светлина, влезе човек с контешко кремаво сако и модни тесни панталони. Сега Ахимас имаше възможност най-подробно да разгледа стария си познайник. Хареса лицето му — енергично, умно. Достоен опонент. Само на съюзници никога не му бе вървяло.
	Фандорин спря пред вратата, вдъхна с пълни гърди. Наду бузи, изпусна въздуха на малки порции. Това да не е някаква гимнастика?
	Вдигна ръка и леко почука.
	Два пъти, три, после още два.


	Трета част
	Бяло и черно

	Свейската порта
	Или Глава предпоследна, в която Фандорин е нищо


	Ераст Петрович се заслуша — тишина. Почука пак. Мълчание. Леко побутна вратата и тя изведнъж поддаде със зловещо скръцване.
	Нима капанът е празен?
	Протегнал напред ръката с револвера, той бързо изкачи трите стъпала и се намери в квадратна стая с доста нисък таван.
	След светлината навън стаята му се стори съвсем тъмна. Вдясно тъмносивият правоъгълник на прозореца със спуснато перде, нататък при стената — железен креват, скрин, стол.
	Какво е това на кревата?
	Силует на увит в одеяло човек. Някой лежи.
	Очите му вече свикнаха с мъждивото осветление и той видя ръка, по-точно ръкав, безжизнено провиснал изпод завивката. Китката в ръкавица беше извърната с дланта нагоре. На пода имаше колт, до него тъмна локвичка.
	Каква изненада. Сърцето му се сви от разочарование, той прибра в джоба ненужния вече херщал, прекоси стаята и дръпна одеялото.


	_Ахимас стоеше неподвижно до прозореца, зад плътното перде. Когато детективът почука по уговорения начин, му докривя. Значи все пак е Ванда._
	_Всичко в стаята беше подготвено така, че Фандорин да не оглежда цялото помещение, а очите му направо да се фокусират в измамната посока, той да обърне гръб на Ахимас и да си прибере оръжието._
	_И трите цели бяха постигнати благополучно._
	— _Така — полугласно каза той, — а сега ръцете зад врата. И да не ви хрумне да се обърнете, господин Фандорин. Ще ви убия._


	Яд — това беше първото чувство, което изпита Ераст Петрович, когато видя под завивката примитивна кукла от дрехи и чу зад себе си спокойния уверен глас. Колко тъпо се хвана!
	Но ядът му веднага се смени с недоумение. Защо Клонов-Певцов е подготвен? Дебнел е на прозореца и е видял, че вместо Ванда идва някой друг? Но го назова по име. Значи е знаел и е чакал? Откъде е знаел? Дали Ванда не е успяла някак да го уведоми? Не тогава защо чака, защо не се е скрил?
	Значи обектът е уведомен за предстоящата визита на „господин Фандорин“, но не и за полицейската операция. Чудна работа.
	Впрочем нямаше за кога да се занимава с хипотези. Какво да прави? Да отскочи встрани?
	Много по-трудно е да уцелиш човек, обучен при „невидимите“, отколкото си въобразява мнимият жандармерийски капитан.
	Но така или иначе, щом се чуят изстрели, ще нахълта полицията и ще открие огън, тогава вече няма да хванат жив обекта.
	Фандорин си сложи ръцете зад врата. Спокойно, като противника си, попита:
	— И сега какво?


	— _Свалете сакото — заповяда Ахимас. — Хвърлете го насред стаята._
	_Дрехата падна тежко — явно освен херщала в джобовете имаше и други неща._
	_Отзад на колана детективът имаше кобур с малък пистолет._
	— _Откопчайте деринджъра. Пуснете го под леглото. По-далечко. Сега бавно се наведете. Вдигнете левия крачол. По-високо. Сега десния._
	_Както се и очакваше — на левия глезен има кама, закрепена с острието нагоре. Добре се е екипирал господин Фандорин. Удоволствие е да си имаш работа с предвидлив човек._
	— _Сега можете да се обърнете._
	_Агентът се извъртя правилно — без да бърза, за да не изнервя противника. Защо ли има на тирантите четири метални звезди? Сигурно пак са някакви източни хитрини._
	— _Разкопчайте тирантите. Под леглото._
	_Миловидната физиономия на детектива се изкриви от ярост, дългите му мигли трепнаха — Фандорин присви очи в опит да разгледа човека срещу себе си, застанал с гръб към светлината._
	_Добре, сега може да му се покаже, да провери добре ли е младият мъж със зрителната памет._
	_Оказа се, че е добре: Ахимас направи няколко крачки напред и с наслада отбеляза как страните на красавеца отначало станаха на червени петна, после пребледняха._
	_Това е, младежо. Съдбата е капризна дама._


	Този не е човек, а някакъв дявол! Дори шаринкените разпозна като оръжие. Ераст Петрович кипеше от яд, лишен от целия си арсенал.
	Почти от целия.
	От всички многобройни оръжия (а си беше помислил дори, че прекалява с екипировката) му остана само стреличката в ръкава на ризата. Тънка стоманена стрела, закрепена с пружина. Достатъчно е рязко да свие лакът, и пружината ще се разгъне. Но е трудно да убиеш със стреличката — освен ако не уцелиш точно окото. Пък и какво рязко движение може да направи, като е на мушката на шестзарядния баяр.
	В този момент тъмният силует се приближи и Фандорин най-сетне видя лицето на противника. Тези очи! Тези бели очи! Това лице, което толкова години бе сънувал. Не може да бъде! Пак кошмар! Време е да се събуди.


	_Трябваше да се възползва от психологическото предимство, докато обектът не се е съвзел._
	— _Кой ви съобщи адреса, часа и условния сигнал?_
	_Детективът мълчеше._
	_Ахимас свали цевта надолу, прицели се в коляното му, но Фандорин май не се уплаши. Напротив, взе да си връща цвета._
	— _Ванда ли? — не се стърпя Ахимас и гласът му предателски изхриптя._
	_Не, този няма да отговори, помисли си той. Ще умре, но дума няма да каже. Такъв тип е._
	_Внезапно обаче детективът отвори уста:_
	— _Ще отговоря. Срещу мой въпрос. Кой уби Соболев?_
	_Ахимас поклати глава. Човешките странности не преставаха да го изненадват._
	_Впрочем професионалното любопитство на прага на смъртта следва да се уважи._
	— _Става — кимна той, — но отговорът да е честен. Давате ли дума?_
	— _Давам._
	— _Екстракт от амазонска папрат. При учестено дишане — парализа на сърдечния мускул. Никакви следи. В „шато икем“-а._
	_Не стана нужда от повече обяснения._
	— _Значи това било — изломоти Фандорин._
	— _Та Ванда ли е? — попита Ахимас със стиснати зъби._
	— _Не. Тя не ви издаде._
	_Ахимас насмалко да се задуши от невероятното облекчение — за миг дори стисна очи._
	_Когато лицето на човека от миналото се напрегна в очакване на отговора, Ераст Петрович разбра защо още е жив._
	_Но щом се чуе отговорът на въпроса, толкова важен за белоокия, незабавно ще последва изстрелът._
	_Само да не пропусне мига, в който пръстът му леко ще трепне на спусъка, преди да го натисне. Когато има насреща си невъоръжен човек, въоръженият неминуемо пренебрегва инстинкта си, защото се чувства в безопасност. Реакциите му са забавени — това е азбучна истина в изкуството на „невидимите“._
	_Най-важното е точно да уцелиш момента. Първият отскок е напред и вляво, куршумът ще мине отдясно. После се хвърляш в краката му — вторият куршум ще мине над главата ти. И тогава го дръпваш. Рисковано е. Осем крачки са много. Ако обектът се досети и отстъпи малко назад, направо всичко отива по дяволите._
	_Но нямаше избор._
	_И внезапно белоокият допусна грешка — затвори за миг очи._


	Това му стигаше. Ераст Петрович не рискува да се навира в куршумите, а направо от мястото си като пружина полетя към прозореца.
	С лакти изби дървенията, изхвърча в дъжд от стъкла, преобърна се във въздуха и благополучно се приземи в клек. Дори не се поряза.
	В ушите си чуваше звън — сигурно белоокият все пак беше стрелял. Но не улучи, естествено.
	Фандорин тичаше покрай стената. На бегом измъкна от джоба на панталона си свирката и даде условния сигнал за началото на операцията.


	_Ахимас през живота си не беше виждал човек да развие такава скорост._
	_Току-що беше тук — и ето че лачените му трандафори с бели гамаши прелетяха навън. Той стреля, но стотни от секундата по-късно, отколкото трябваше._
	_Без да се замисля, прескочи засипания със стъкла перваз. Падна на четири крака._
	_Детективът тичаше и надуваше свирката. Ахимас дори малко го съжали — горкият, очакваше подкрепа._
	_Лек като момченце, Фандорин вече свиваше зад ъгъла. Ахимас стреля — от стената пръсна мазилка. Лошо._
	_Но външният двор е по-голям от вътрешния. Обектът няма да може да стигне до вратите._


	Ето и портата — с дървен навес, със струговани диреци. Изконно руска, с конструкция още отпреди Петър Велики, а се нарича „свейска“, кой знае защо. Сигурно в далечни времена московчани са се научили на тази дърводелска изкусност от някой шведски търговец.
	Насред двора беше застинал чистачът с метлата, отворил щърбава уста. Онзи, дето се правеше на пиян, си седеше, на пейката и зяпаше колежкия асесор. Одевешната стрина с шала уплашено се притисна до стената. Ераст Петрович внезапно разбра — това не са агенти! Просто метач, просто пияница, просто просякиня.
	Чу звука на настигащи го стъпки.
	Фандорин направи зигзаг встрани — съвсем навреме: нещо го парна в рамото. Няма страшно, драскотина.
	Зад портите се виждаше улицата, позлатена от слънцето. Ей я къде е, но няма да се добере.
	Той спря и се извъртя. Има ли смисъл да бъде застрелян в гръб?
	Спря се и белоокият.
	Стреля три пъти, значи в колта има още три куршума. Повече от достатъчно, за да секне земният път на господин Фандорин, на двайсет и шест години, без близки.
	Петнайсет крачки разстояние. Твърде много, за да се опита нещо да предприеме.
	Къде е Караченцев? Къде са неговите хора? Нямаше време да мисли за това.
	Под маншета имаше стрела, която надали ще е от полза на такова разстояние. И все пак Ераст Петрович вдигна ръка, за да я сгъне рязко в лакътя.
	Белоокият спокойно се прицели в гърдите му.
	Колежкият асесор за миг си представи сцената с дуела в операта „Евгений Онегин“. Сега белоокият ще изпее: „Дали ще ме срази стрела или край мен ще прелети…“*
	[* Ария на Ленски, „Къде, къде сте отлетели, на мойта пролет златни дни?“ — Б.пр.]


	_Два куршума в гърдите. После да се доближи и третият в главата._
	_Изстрелите няма да стреснат никого. Тук стражари не се мяркат. Може спокойно да си свърши работата._
	_Внезапно с периферното зрение Ахимас долови някакво бързо движение. Ниска сянка устремно се метна откъм стената._
	_Той рязко се извъртя и видя разтегнато в свирепа гримаса лице с нелеп шал, видя дръпнати очи и раззината във вик уста. Японецът!_
	_Пръстът му натисна спусъка._


	Жената, залепена от страх до стената, изведнъж нададе бойния вик на йокохамските якудзи и полетя към белоокия по всички правила на жиу-жицу.
	Онзи пъргаво се извърна и стреля, но жената приклекна под куршума и с изключително прецизен удар маваши-гири* от четвърта позиция събори стрелеца на земята. Нелепият шал падна от главата му, показа се чернокоса глава, превързана с бяла кърпа.
	[* Удар „маваши-гири“ — буквално значение — маваши — въртене, гири — прийом (яп.). — Б.пр.]
	Маса! Но как? Проследил го е този хубостник! Ето защо толкова кротко се беше примирил да пусне господаря сам.
	И това не е никакъв шал, ами пътека от стаята в „Дюсо“. А робата е покривало от креслото.
	Но нямаше за кога да проверява със задна дата своята наблюдателност. Ераст Петрович се втурна напред, протегнал ръката със стреличката, но се въздържа да стреля, за да не уцели Маса.
	Японецът перна белоокия през китката — баярът отхвърча встрани, тресна се в камък и гръмна право в синьото небе.
	В следващия миг железен юмрук се стовари право в слепоочието на японеца и Маса се свлече по очи на земята.
	Белоокият погледна към приближаващия го Фандорин, към револвера на земята, подскочи като гумен и се втурна обратно към вътрешния двор.


	_Не можеше да стигне до баяра. Противникът е ловък, владее ръкопашния бой. Докато се бори с него, японецът ще вземе да се окопити, а с двама такива бойци сам не може да се справи._
	_Бързо към стаята. Там на пода остана зареденият му колт._


	Фандорин на бегом се наведе и взе револвера от земята. Отне му към половин секунда, но белоокият вече беше свърнал зад постройката. Пак го споходи неуместна мисъл: играем си като деца — сега ти гониш, а сега — ти.
	След петте изстрела е останал само един куршум. Грешка е недопустима.
	Ераст Петрович зави и видя, че белоокият вече е хванал дръжката на входната врата. Пусна стрелата, без да се цели.
	Уви, обектът вече влизаше.


	_Зад вратата Ахимас изведнъж се спъна, кракът му се подви и повече не искаше да мръдне._
	_Той погледна с недоумение — от глезена му стърчеше нещо като игла. Това пък какво е?_
	_Превъзмогна острата болка, с усилие преодоля стъпалата, запълзя към леглото, където на пода чернееше колтът. В мига, когато пръстите му се вкопчиха в набраздената ръкохватка, отзад изгърмя пукот._


	Да!
	Тъмната фигура се разпъна на пода. Пръстите се отвориха и изпуснаха черния револвер.
	Ераст Петрович с два скока прекоси стаята и вдигна оръжието от пода. Дръпна ударника, за всеки случай отстъпи назад.
	Белоокият лежеше ничком. На гърба му се разрастваше мокро петно.
	Отзад се чуха стъпки, но колежкият асесор не се извърна — познаваше ситненето на Маса.
	Каза на японски:
	— Обърни го. Само че внимателно, много е опасен.


	_За четирийсет години на тази земя Ахимас никога не бе раняван, с което много се гордееше, но и тайно се плашеше, че рано или късно късметът ще му изневери. Не се боеше от смъртта, но от раняване — от болка, от безпомощност — се плашеше, да. Ами ако страданието е непоносимо? Ако загуби контрол над тялото и духа си, както много пъти беше виждал да се случва с другите?_
	_Не го болеше. Никак. Но тялото не го слушаше._
	_Уцелил ме е в гръбнака, си помисли. Граф Санта Кроче няма да види повече своя остров. Каза си го съвсем делнично, без съжаление._
	_После нещо стана. Току-що пред очите му беше прашното дюшеме, изведнъж видя сивия таван с паяжини в ъглите._
	_Ахимас измести поглед. Над него стоеше Фандорин с револвер в ръка._
	_Колко е смешен човек, като го гледаш изотдолу. Ето така ни виждат кучетата, червеите и буболечките._
	— _Чувате ли ме? — попита детективът._
	— _Да — отговори Ахимас и чак се учуди колко спокоен и ясен е гласът му._
	_Кръвта му изтичаше — той усещаше. Ако не я спрат, скоро всичко ще свърши. Много добре. Трябва да направи така, че да не му спират кръвта. Значи трябва да говори._


	Раненият се взря в него, сякаш искаше да съзре в лицето на Фандорин нещо много важно. После заговори. С пестеливи, точни предложения.
	— Предлагам сделка. Спасявам ви живота. Вие изпълнявате молбата ми.
	— Каква молба? — учуди се Фандорин и предположи, че белоокият бълнува. — И как така ми спасявате живота?
	— За молбата после. Обречен сте. Само аз мога да ви спася. Ще ви убият вашите шефове. Отписали са ви. Аз не можах да ви убия. Други ще го направят.
	— Глупости! — възкликна Ераст Петрович, но усети гадно свиване в диафрагмата. Къде е полицията? Къде е Караченцев?
	— Да направим така — раненият облиза сивите си устни. — Аз ви казвам как да постъпите. Ако ми вярвате, изпълнявате молбата. Ако не — не. Давате ли дума?
	Фандорин кимна, зяпнал като омагьосан човека, явил се от миналото.
	— Молбата ми. Под кревата е чантата. Същата. Никой няма да я търси. Тя само пречи на всички. Чантата е ваша. Има плик. С петдесет хиляди. Пратете ги на Ванда. Става ли?
	— Не! — възмути се колежкият асесор. — Всички пари ще предам на властите. Аз не съм крадец! Аз съм чиновник и дворянин.


	_Ахимас се вслуша в това, което ставаше в тялото му. Май разполагаше с по-малко време, отколкото си мислеше. Все по-трудно му беше да говори. Дано успее._
	— _Вие сте никой и нищо. Вие сте труп._
	_Силуетът на детектива се замъгли пред очите му и Ахимас заговори по-бързо:_
	— _Соболев е осъден от таен съд. Императорски. Сега знаете цялата истина. И ще ви убият. Държавна необходимост. В чантата има няколко паспорта. Билет за парижкия влак. Тръгва в осем. Ще успеете. Иначе смърт._
	_В очите му притъмня. Ахимас направи усилие и отпъди мъглата._
	— _Мисли по-бързо, ти си умен, а аз нямам време._


	Белоокият говори истината.
	Щом накрая го проумя, за миг му се зави свят.
	Ако е така, край с него. Няма повече служба, чест, смисъл в живота.
	Негодникът Караченцев го е предал, пратил го е на сигурна смърт. Не, не Караченцев — родината, държавата, отечеството.
	Останал е жив само по чудо. Тоест благодарение на Маса.
	Фандорин се огледа за слугата. Онзи се пулеше, притиснал с ръка удареното място на слепоочието.
	Горкият. Никаква глава, дори чугунена, не би издържала на такива обноски. Ох, Маса, Маса, какво да правим? Не си попаднал на когото трябва.
	— Молбата. Обещайте — едва чуто прошепна умиращият.
	— Ще я изпълня — неохотно измърмори Ераст Петрович.


	_Ахимас се усмихна и затвори очи._
	_Всичко е наред. Хубав живот, хубав край._
	_Умирай, заповяда си той._
	_И умря._


	Глава последна
	В която всичко се нарежда


	Гаровата камбана удари втори път и локомотивът „Ериксън“ нетърпеливо изсумтя и блъвна дим, готов да се понесе по сияйните релси подир слънцето. Трансевропейският експрес Москва — Варшава — Берлин — Париж всеки момент щеше да потегли.
	В спално купе в първа класа (бронз-кадифе-махагон) седеше жлъчен млад мъж с мърляво и съдрано на лактите кремаво сако, гледаше през прозореца с невиждащи очи и захапал пура, също бълваше пушек, но за разлика от локомотива — без никакво въодушевление.
	На двайсет и шест години с живота му е свършено, мислеше си пътникът. Само преди четири дни се върна, изпълнен с надежди и сили. И ето че е принуден да напусне родния град — безвъзвратно, завинаги. Омърсен, преследван, загърбил служба и дълг, предал отечеството. Не, не го е предал — отечеството предаде верния си слуга! Бива си ги тези държавни интереси, щом честния служител първо го превръщат в бурмичка, после се опитват и да го унищожат. Четете Конфуций, господа стражи на престола. Там е казано: благородният с никого не влиза в заговор.
	Какво ще стане сега? Ще го очернят, ще го провъзгласят за крадец, ще го обявят за издирване в цяла Европа.
	Впрочем за кражба няма да се спомене — ще предпочетат да не излезе наяве историята с чантата.
	Официалното издирване също отпада — по` имат сметка да потулят работата.
	Но ще го преследват, рано или късно ще го пипнат и ще го убият. Проблем ли е да се открие пътешественик със слуга японец? А къде да дене Маса? Той в Европа самичък е загубен!
	Ама къде е този човек?
	Ераст Петрович погледна джобния си часовник. Влакът потегляше след две минути.
	Пристигнаха навреме на гарата, колежкият асесор (впрочем бивш) дори успя да изпроводи в „Англия“ пратка на името на госпожа Толе, но в осем без четвърт, когато вече бяха в купето, Маса се разбунтува — заяви, че е гладен, че категорично отказва да яде във вагон-ресторанта кокоши яйца, гадно краве масло и сурово свинско, умирисано на пушек, и че отива да търси топли гевречета.
	Камбаната удари трети път, локомотивът бодро и жизнерадостно наду свирката.
	Да не се е загубил, патравият токмак неден?
	Ей го, тътрузи се по перона с голяма книжна кесия. Главата му с омотана на кръст — не стига отокът на темето, ами сега и цицина на слепоочието.
	Но кой е този с него?
	Ераст Петрович засенчи очи от слънцето.
	Висок, слаб, с бухнали прошарени бакенбарди, в ливрея.
	Фрол Григориевич Ведишчев, личният камердинер на княз Долгорукой! Той пък какво търси тук? Ах, че малшанс!
	Ведишчев го видя, размаха ръка:
	— Господин Фандорин, ваше високоблагородие! Вас търся!
	Ераст Петрович се дръпна от прозореца, но веднага се засрами. Глупаво е. Безсмислено. А и трябва да види какви са тия чудесии.
	И слезе на перона с чантата под мишница.
	— Уф, едвам успях… — Ведишчев тежко дишаше и бършеше с пъстроцветна кърпа потната си плешивина. — Да вървим, господине, негово сиятелство ви чака.
	— Но как ме намерихте? — Фандорин се озърна към бавно потеглящия влак.
	Добре, както и да е. Има ли смисъл да изчезне с железницата, щом властите знаят маршрута? Ще пратят телеграма и ще бъде арестуван още на първата гара.
	Трябва да изчезне от Москва по друг начин.
	— Не мога да ида при негово сиятелство, Фрол Григориевич. Случаят е такъв, че съм принуден да напусна службата… Аз… аз спешно трябва да замина. А на княза всичко ще обясня в п-писмо.
	Да-да, ще напише за всичко на Долгорукой. Поне някой да научи задкулисните игри в цялата тази страшна и грозна история.
	— Защо да хабите напразно хартията? — добродушно сви рамене Ведишчев. — Негово сиятелство преотлично е запознат със случая. Елате, лично всичко ще му разкажете. И за убиеца, да гори в геена огнена дано, и как ви изигра този вероломник полицейският началник.
	На Ераст Петрович дъхът му секна.
	— Но как… по какъв начин?! Откъде знаете всичко?
	— Имаме си начините — мъгляво отвърна камердинерът. — За днешното ви начинание научихме своевременно. И аз изпратих едно мое човече да види какво ще става. Може да сте го забележили — правеше се на пиян. Ама не пие, пълен въздържател, даже на празник не кусва. Затуй го държа. Та той ми съобщи, че сте наредили на кочияша да кара на Брянската гара. Уф, едвам ви настигнах. А ви открих само с Божията промисъл. Добре че видях слугата ви с дръпнатите очи в бюфета, инак имаше да тичам по всички вагони. Ама не съм на двайсет като вас, господине.
	— А знае ли негово сиятелство, че тук има някои… деликатни неща?
	— Няма нищо деликатно, а си е най-обикновен криминален случай — отсече Ведишчев. — Разбрали сте се с полицейския началник да арестувате съмнителен човек, мошеник, който се е представял за рязански търговец. Чух, че истинският Клонов, почитаемият търговец, тежал над сто кила човекът. Този дръвник Караченцев объркал часа, та се наложи да си рискувате живота. Жалко, че злодеят не ни падна жив. Сега няма как да разберем какъв му е бил умисълът. Но за късмет поне вие, господине, сте жив и здрав. Негово сиятелство вече написа всичко както си беше право на императора в Петербург. И нататък е ясно: ще напъдят полицейския началник за глупостта му, ще назначат нов, а за ваше високоблагородие ще има и награда. Много просто.
	— Много п-просто ли? — пак заекна Ераст Петрович и се вгледа в избелелите старчески очи.
	— Съвсем просто — потвърди камердинерът. — Нали това с всичко?
	— … Това е — каза Фандорин след кратък размисъл.
	— Видяхте ли? Я каква чанта имате. Хубава изработка. Сигур е чуждестранна?
	— Тя не е моя — трепна колежкият асесор (не бивш, а съвсем настоящ), — ще я препратя в Градската дума. Голямо пожертвование от анонимен дарител за изографисването на Храма.
	— Много ли е голямо? — внимателно го погледна камердинерът.
	— Почти един милион рубли.
	Ведишчев одобрително кимна:
	— Владимир Андреич ще се зарадва. Да завършим накрая Храма, мътните го взели. Стига сме доили градската хазна — и се прекръсти благоговейно. — Ох, имало и днес благодетели в Русия, Господ да ги поживи, а като умрат — лека им пръст. — Още недокръстил се, Фрол Григориевич ненадейно се подсети и заръкомаха: — Да вървим, драги, да вървим. Негово сиятелство рече, че ще ви чака за закуска. А пък е на режим — в осем и половина трябва да си изяде кашата. На площада ни чака каретата на губернатора, в миг ще стигнем. За вашия азиатец не се тревожете, земам го с мен, заедно ще хапнем. Имам от вчера чудна чорба зелце с карантийки — цяла тенджура. А тия гевречета да ги фърли, какво ще се тъпче с тесто, само да си докарва газове.
	Фандорин съчувствено погледна Маса, който раздуваше ноздри и блажено вдъхваше аромата от кесията. Горкият — чакаше го тежко изпитание.



	Борис Акунин
	Смерть Ахиллеса, 1998

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/23074)
	Последна редакция: 2012-02-19 13:02:05