[Kodirane UTF-8]

	Борис Акунин
	Левиатан


>

	_Някои извадки от черната папка на Комисар Гош_
	_Протокол от огледа на мястото на престъпление, извършено на 15 март 1878 година вечерта, в собствения дом на лорд Литълби, улица „Грьонел“ (VII квартал на град Париж)_
	_(Откъс)_

	… По причини, останали неизяснени, целият обслужващ персонал се е намирал в трапезарията, разположена на първия етаж на къщата вляво от вестибюла (помещение №3 на схема 1). Точното разположение на мъртвите тела е посочено на схема 4, където:
	№1 — трупът на майордома Етиен Деларю, 48-годишен;
	№2 — трупът на икономката Лора Бернар, 54-годишна;
	№3 — трупът на личния лакей на стопанина Марсел Пру, 28-годишен;
	№4 — трупът на сина на майордома Люк Деларю, 11-годишен;
	№5 — трупът на камериерката Арлет Фош, 19-годишна;
	№6 — трупът на внучката на икономката Ан Мари Бернар, 6-годишна;
	№7 — тялото на пазача Жан Льосаж, 42-годишен, починал в болница „Сен Лазар“ сутринта на 16 март, без да дойде в съзнание;
	№8 — трупът на пазача Патрик Труа-Бра, 29-годишен;
	№9 — трупът на вратаря Жан Карпантие, 40-годишен.
	Телата, обозначени с номера от 1 до 6, са разположени седешком край голямата кухненска маса, като номера от 1 до 3 са застинали с глави, опрени върху кръстосаните им ръце, №4 е опрял буза на събраните си длани, №5 е облегната на стола, а №6 седи на коленете на №2. По лицата на номера от 1 до 6 не се забелязват никакви признаци на страх или страдание. В същото време номерата от 7 до 9, както е видно от схемата, лежат встрани от масата. №7 държи в ръката си свирка, но никой от съседите не е чувал предната вечер някой да изсвири. По лицата на номерата 8 и 9 е застинал израз на ужас или най-малкото на крайна изненада (фотографските снимки ще бъдат готови утре сутрин). Липсват следи от борба. При първоначалния оглед не са открити и наранявания по труповете. Не е възможно да се установи причината за смъртта без аутопсия. Лекарят от „Съдебна медицина“ метр Бернем установи по трупното вкочаняване, че смъртта е настъпила по различно време, между 10 часа вечерта (№6) и 6 часа сутринта, а №7, както докладвах по-горе, почина още по-късно в болницата. Преди резултатите от медицинската експертиза се осмелявам да предположа, че всички жертви са били под въздействието на силна отрова с бърз приспиващ ефект, докато времето до спиране на сърцето е зависело или от погълнатата доза отрова, или от физическото здраве на всеки от отровените.
	Входната врата на къщата е затворена, но не е заключена. Обаче по прозореца на оранжерията (т. 8 на схема 1) са налице явни следи от взлом: стъклото е счупено, върху тясната ивица разкопана земя под прозореца е оставен ясен отпечатък от мъжка обувка с дължина на подметката 26 сантиметра, заострена отпред и с налче на тока (фотографии ще бъдат приложени). Вероятно престъпникът е проникнал в къщата откъм градината, при това след като слугите са били отровени и изпаднали в безсъзнание, в противен случай щяха да чуят звъна от счупването на прозореца. Същевременно не е ясно защо се е наложило престъпникът да минава през градината — след като слугите са били обезвредени, той спокойно е можел да влезе в къщата през трапезарията. При всички случаи престъпникът се е качил от оранжерията на втория етаж, където са разположени личните покои на лорд Литълби (виж схема 2). Както е видно от схемата, в лявата част на втория етаж има само две помещения: залата, в която държат колекцията от редки индийски произведения на изкуството и спалнята на стопанина, долепена непосредствено до залата. Тялото на лорд Литълби е обозначено върху схема 2 под номер 10 (виж също контурната рисунка). Лорд Литълби е бил облечен с домашно сако и панталон от сукно, дясното му стъпало е омотано с дебел слой бинт. Съдейки по първичния оглед на тялото, смъртта е настъпила в резултат на необичайно силен удар с тежък продълговат предмет в областта на темето. Ударът е бил нанесен отпред. Килимът в диаметър от няколко метра е опръскан с кръв и мозъчно вещество. Опръскана е също и счупената стъклена витрина, където съгласно табелката е била поместена статуетка на индийския бог Шива (надписът на табелката гласи: „Бангалор, 2-а половина на XVII в., злато“). За фон на изчезналата пластика са служели пъстри индийски шалове, един от които също липсва.


	_Из отчета на доктор Бернем за резултатите от патоанатомичното изследване на труповете, открити на улица „Грьонел“_
	… Обаче докато причината за смъртта на лорд Литълби (труп №10) е ясна и единственото необичайно нещо тук е само силата на удара, раздробил черепната кутия ни седем фрагмента, то с жертвите под номер от 1 до 9 картината не е толкова очевидна и наложи не само аутопсия, но и химично лабораторно изследване. Задачата бе донякъде облекчена от факта, че Ж. Льосаж (№7) към момента на първоначалния оглед бе още жив и по някои характерни признаци (свити до крайност зеници, забавено дишане, студена и лепкава кожа, яркочервени устни и уши) можеше да се предположи, че е отровен с морфин. За жалост по време на първоначалния оглед на местопрестъплението изходихме от струващата ни се очевидна версия за орално вземане на отровата и затова оглеждахме внимателно само устната кухина и хранопровода на загиналите. След като не успяхме да установим никаква патология, експертизата удари на камък. Чак при изследването в моргата открихме на вътрешната сгъвка на левия лакът на всеки от покойниците едва забележима следа от инжекция. Въпреки че това излиза извън сферата на моята компетентност, ще си позволя с достатъчна доза сигурност да предположа, че инжекциите са направени от лице, притежаващо определен опит в процедури от подобен род. Две са обстоятелствата, които ме карат да направя този извод: 1) инжекциите са поставени изключително внимателно, на нито една от ръцете на жертвите няма видими хематоми; 2) нормалният срок за изпадане в наркотичен унес е три минути, а това означава, че всичките девет инжекции са поставени в посочения интервал. Или са действали няколко души (което е малко вероятно), или е бил един, който обаче притежава наистина учудваща сръчност, дори ако предположим, че предварително си е бил приготвил по една спринцовка за всекиго. Трудно е да допуснем, че нормален човек ще си даде ръката за инжекция, ако пред очите му някой е изгубил съзнание след тази процедура. Наистина, моят асистент метр Жоли смята, че всички тези хора са могли да се намират в състояние на хипнотичен транс, но на мен през дългогодишната ми практика не ми се е случвало да се сблъсквам с подобно явление. Искам също така да обърна вниманието на господин комисаря върху обстоятелството, че жертвите с номера от 7 до 9 лежат на пода в пози, издаващи страх. Предполагам, че тримата са били сред последните, получили инжекции (или са притежавали по-голяма съпротивителна сила) и преди да изгубят съзнание, са разбрали, че с колегите им се случва нещо подозрително. Лабораторният анализ показва, че всяка от жертвите е получила доза морфин, тройно надвишаваща леталната. Съдейки по състоянието на трупа на момичето (№6), което би трябвало да е починало първо, инжекциите са поставени между 9 и 10 часа вечерта на 15 март.


	Десет живота за един златен идол
	Кошмарно злодеяние в елитен квартал
	_През целия днешен ден, 16 март, единствената тема в Париж е потресаващото престъпление, взривило сънливото спокойствие на аристократичната улица „Грьонел“. Репортерът на „Ревю паризиен“ побърза към мястото на трагедията и е готов да задоволи естественото любопитство на нашите читатели._
	Днес, както и всяка сутрин, пощальонът Жак льо Шиен позвънява на вратата на елегантната двуетажна къща, собственост на известния британски колекционер лорд Литълби, малко след 7 часа сутринта. Г-н льо Шиен, учуден от обстоятелството, че вратарят Карпантие, който всеки ден получавал пощата за негово сиятелство, не му отваря, забелязва, че входната врата е открехната, и влиза в антрето. След миг 70-годишният ветеран на пощенското ведомство изтърчава с викове на улицата. Извиканата полиция заварва в къщата истинско царство на Хадес — седмина от слугите плюс две деца (11-годишният син на майордома и 6-годишната внучка на икономката) спят вечния си сън. Полицаите се качват на втория етаж и откриват там стопанина на къщата лорд Литълби. Плувнал в локва кръв, той лежи убит насред хранилището на прочута колекция от редки произведения на източното изкуство. 55-годишният англичанин е добре познат във висшето общество на нашата столица. Минава за ексцентричен и саможив човек, но археолозите и специалистите по Изтока от научните среди смятат лорд Литълби за истински познавач на индийската история.
	Лордът нееднократно е отхвърлял с негодувание опитите на дирекцията на Лувъра да откупи отделни екземпляри от пъстрата му колекция. Покойникът особено е държал на уникалната златна статуетка на Шива, която специалистите оценяват на минимум половин милион франка. Мнителен и недоверчив, лорд Литълби много се е страхувал от обир, затова в хранилището денонощно са дежурели двама въоръжени пазачи.
	Не е ясно защо охранителите са напуснали поста си и са слезли на първия етаж. Не става ясно също що за странна сила е приложил престъпникът, за да подчини на волята си всички обитатели на къщата (полицията предполага, че е използвана някаква бързодействаща отрова). Ясно е обаче, че злодеят не е очаквал да завари собственика на колекцията у дома — това е нарушило неговите пъклени планове. Вероятно тъкмо с това можем да си обясним зверската жестокост, с която е бил умъртвен уважаваният колекционер. По всичко личи, че убиецът панически е избягал от местопрестъплението. Във всеки случай той е отнесъл само статуетката и един от рисуваните индийски шалове, изложени в същата витрина. Той вероятно е използван за увиване на златния Шива — иначе някой от късните минувачи би могъл да забележи блясъка на творбата. Всички останали скъпоценности (а те не са никак малко) са непокътнати. Стана ясно, че лорд Литълби вчера е бил у дома си случайно, по фатално стечение на обстоятелствата. Вечерта той трябвало да замине за едно балнеологично летовище, но за зла беда внезапен подагричен пристъп го е задържал вкъщи.
	Кощунственият размах и цинизмът на масовото убийство на улица „Грьонел“ са потресаващи. Що за пренебрежение към човешкия живот! Що за чудовищна жестокост! И за какво — заради един златен истукан, който вече не може и да се продаде! Ако пък бъде претопен, Шива ще се превърне в най-обикновено двукилограмово кюлче злато. Две хиляди грама от жълтия метал — такава е цената, която престъпникът е определил на всеки погубен от него живот. O, tempora, o mores! — ще възкликнем и ние подир Цицерон.
	Имаме обаче основания да се надяваме, че нечуваното злодеяние няма да остане безнаказано. Най-опитният детектив от парижката префектура, Гюстав Гош, комуто е възложено разследването, сподели, че полицията разполага с важна улика. Комисарят е абсолютно убеден, че възмездието няма да закъснее. На нашия въпрос дали престъплението не е извършено от някой професионален грабител, г-н Гош само лукаво се подсмихна под прошарения си мустак и загадъчно отвърна: „Не, синко, в тоя случай следата води към висшето общество.“. Вашият покорен слуга не успя да изкопчи от него и думичка повече.
	Ж. дю Роа


	Това се казва улов!
	Златният Шива намерен! „Престъплението на века“ от улица „Грьонел“ — дело на умопобъркан!
	Вчера, 17 март, към пет-шест часа следобед, 13-годишният Пиер Б., докато ловял риба до моста при Инвалидите, толкова здраво оплита кукичката в нещо на дъното, че се налага да се гмурне в студената вода. („Да не съм луд да зарежа истинска английска кукичка?“ — каза пред наш репортер невръстният рибар.) Куражът му е възнаграден: кукичката се била закачила не за някой подводен дънер, а за тежък предмет, потънал наполовина в тинята. Изваден от водата, предметът засиява с неземен блясък, ослепил смаяния риболовец. Бащата на Пиер, сержант от запаса и ветеран от Седан, се досетил, че това трябва да е прословутият златен Шива, коствал живота на десет души онзи ден, и донесъл находката в префектурата.
	Какво е това? Престъпник, който не се спира пред хладнокръвно и безогледно убийство на толкова хора, по незнайна причина не пожелава да се възползва от трофея на своята чудовищна предприемчивост! Следствието и общественото мнение са в задънена улица. Обществеността сякаш е склонна да приеме, че макар и със закъснение, съвестта на убиеца се е пробудила и той, потресен от стореното, е захвърлил златния истукан в реката. Мнозина дори предполагат, че той самият се е удавил някъде наблизо. Полицията обаче не е толкова романтична и съзира в непоследователните действия на престъпника явни белези на безумие.
	Ще научим ли някога истинските причини за тая кошмарна, необяснима история?


	Албум „Парижки хубавици“
	Само за 3 франка и 99 сантима ще получите с наложен платеж серия от двайсет фотографски картички с включена цена на доставката. Уникално предложение! Побързайте — тиражът е ограничен. Париж, улица „Койпел“, печатница „Пату и син“.



	Първа част
	Порт Саид — Аден

	Комисар Гош

	Новият пътник, ангажирал последната вакантна първокласна каюта, се качи на борда на „Левиатан“ в Порт Саид и настроението на Гюстав Гош моментално се подобри. Видът на новия беше многообещаващ: спокойни и сдържани движения, непроницаем израз на красивото младо лице — дори съвсем младо на пръв поглед; когато обаче обектът свали бомбето, изведнъж се оказа, че слепоочията му са побелели. Интересен екземпляр, рече си комисарят. Веднага си личи, че е човек с характер и, дето има една дума, с минало. Общо взето, само е клиент за татко Гош.
	Пасажерът се качваше по трапа, понесъл небрежно тумбеста торба от непромокаем плат, а подир него изпотени хамали влачеха доста багаж: поклащаха се скъпи куфари, поскърцваха хубави пътни чанти от свинска кожа, трупаха се обемисти връзки книги, имаше дори сглобяем велосипед (едно голямо колело, две малки и връзка лъскави метални тръби). Шествието завършваха двама клетници, които мъкнеха внушителни гимнастически гири.
	Сърцето на Гош, стария копой (комисарят обичаше да окачествява сам себе си по тоя начин) затрепка от ловджийска страст, след като не откри златна значка у новака — нямаше я нито на копринения ревер на изисканото лятно пардесю, нито на сакото, нито на ланеца на часовника. Топло, съвсем топло, рече си Гош, докато поглеждаше зорко контето и пафкаше с любимата си глинена лула. Тъй де — от къде на къде реши, стар глупако, че душегубецът непременно ще се качи в Саутхамптън? Престъплението е извършено на 15 март, а днес вече е 1 април. Човек спокойно може да се добере до Порт Саид, докато параходът заобиколи очертанията на Западна Европа. И ето ти го на борда, всичко съвпада — явно типичен клиент, с билет за първа класа, и най-важното — без златен кит.
	От известно време насам Гош беше започнал да сънува дяволската значка с абревиатурата на параходната компания „Джаспър-Арто партнършип“, хем и сънищата все бяха ужасно гадни. Например, последният.
	Комисарят и мадам Гош се разхождаха с лодка из едно езерце в Булонския лес. Слънцето грееше, чуруликаха птички. Изведнъж над върховете на дърветата се подаде гигантска златиста муцуна с опулени кръгли очи, зина така, че спокойно можеше да глътне Триумфалната арка, и взе да засмуква езерцето. Гош, облян в пот, гребеше с веслата. Междувременно излезе, че изобщо не са в парка, ами насред безбрежен океан. Греблата се огъваха като сламки, мадам Гош болезнено го бодеше в гърба с чадъра си, а огромното сияйно туловище бе запречило целия хоризонт. Чак когато то изстреля фонтан, закрил половината небе, комисарят се събуди и с треперещи ръце заопипва нощното шкафче — къде ли беше оставил лулата и кибрита?
	Гош видя кита за пръв път на улица „Грьонел“ по време на огледа на тленните останки на лорд Литълби. Англичанинът се бе проснал, устата му зинала в беззвучен крясък — изкуственото чене изскочило навън, на мястото на темето — кървава каша. Гош приклекна — стори му се, че между пръстите на трупа проблясва златна искрица, и като я разпозна, чак заръмжа от удоволствие. Беше го споходила рядка, направо нечувана сполука, каквито се случват само в криминалните романи. Милият покойник бе преподнесъл на следствието важна улика — не на поднос, в ръчичка. Ето ти я, Гюстав, дръж. Само смей да изтървеш тоя, дето ми размаза главата — ще има да се пукаш от срам, дърт пън такъв.
	Златната емблема (всъщност в началото Гош нямаше представа, че това е емблема — мислеше, че е някаква висулка или украшение с монограм на собственика) можеше да принадлежи единствено на убиеца. Комисарят, естествено, показа за всеки случай кита на младшия лакей (ама и късмет беше извадил момъкът, на 15 март имал почивен ден и това му беше спасило живота), но лакеят никога не беше виждал лорда да има такава джунджурийка. И слава Богу.
	Тогава се завъртяха колелата и заскърцаха зъбчатките на тромавия полицейски механизъм — министърът и префектът хвърлиха най-елитните сили за разкриване на „престъплението на века“. Още вечерта на следващия ден Гош беше наясно, че трите букви върху златния кит не са инициалите на някой задлъжнял прахосник, а обозначение на новосформиран франко-британски мореплавателски консорциум. Китът пък бил емблема на невероятния кораб „Левиатан“, неотдавна пуснат на вода в Бристол, който се готвеше за първия си рейс до Индия.
	Вестниците от месеци тръбяха за гигантския параход. Сега обаче стана ясно, че за първото плаване на „Левиатан“ в Лондонския монетен двор са били поръчани златни и сребърни възпоменателни значки: златни за пътниците от първа класа и старшите офицери на кораба, сребърни за втората класа и младшите офицери. Разкошният кораб, съчетал постиженията на съвременната техника с нечуван комфорт, изобщо не предвиждаше трета класа. Компанията гарантираше на пътешествениците пълно обслужване, тъй че не беше наложително човек да си взема слуги. „Внимателни лакеи и тактични камериерки на параходството имат грижата да се почувствате на борда на «Левиатан» като у дома си!“ — гласеше рекламата, отпечатана по вестниците из цяла Европа. Късметлиите, ангажирали каюти за първия рейс Саутхамптън — Калкута, получаваха заедно с билета си и златен или сребърен кит в зависимост от класата. Самият билет можеше да се поръча във всяко голямо европейско пристанище от Лондон до Константинопол.
	Е, инициалите на убиеца бяха за предпочитане пред емблемата на „Левиатан“, но задачата не се бе усложнила кой знае колко, прецени комисарят. Бройката на златните значки се знае. Оставаше само да изчака до 19 март, за когато бе насрочено тържественото отплаване, да пристигне в Саутхамптън, да се качи на палубата и да погледне кой от пасажерите в първа класа е без златен кит. Или пък (което беше по-вероятно) кой от пътниците, хвърлили луди пари за билет, няма да се яви на борда. Тъкмо той ще е клиентът на татко Гош. Просто като фасул.
	Гош хич не обичаше пътешествията, ама тоя път не издържа. Много му се искаше да разкрие лично „престъплението на века“. Пък кой знае, може и да го повишат. Три годинки остават до края на службата. Едно е да вземаш пенсия по трети разряд, съвсем друго е по втори. Разликата е хиляда и петстотин франка годишно, а хилядарките не се търкалят под път и над път.
	С две думи, сам си предложи услугите. Мислеше да се разходи до Саутхамптън, в най-лошия случай да плава до Хавър, където е първата спирка, а там на пристанището ще го чакат вече и жандармерията, и репортерите. Голямо заглавие в „Ревю паризиен“: „“Престъплението на века" разкрито, нашата полиция е на висота". Или още по-добре: „Старият копой Гош не се изложи“.
	О-хо-хо… Първият неприятен сюрприз чакаше комисаря още в навигационния офис в Саутхамптън. Там се разбра, че дяволският параход има цели сто каюти първа класа и десетима старши офицери. Всички билети са продадени. Сто трийсет и два броя. И към всеки има дадена по една златна значка. Всичко сто четирийсет и двама заподозрени, не е зле, а? Но нали само един от тях ще е без емблема, утешаваше се Гош.
	Сутринта на 19 март настръхналият от влажния вятър комисар стоеше увит в топъл шал при стълбичката до капитана мистър Джосайя Клиф и първи лейтенант Шарл Рение. Посрещаха пасажерите. Духов оркестър свиреше ту английски, ту френски маршове, по кея гъмжеше развълнувана тълпа, а Гош пуфтеше все по-яростно и дъвчеше невинната лула. Уви — заради студеното време всички пътници бяха навлекли шлифери, палта, шинели, криеха се под качулки. Върви разбери кой има значка, а кой не. Това беше подарък номер две.
	Всички, които щяха да се качват на парахода в Саутхамптън, се оказаха по местата си, което ще рече, че въпреки липсата на значка престъпникът все пак се е явил. Изглежда, смята полицаите за пълни идиоти. Или разчита да се изгуби сред толкова много народ? А може пък и да не е имал друг избор?
	Както и да е, едно беше ясно: налагаше се да се пътува до Хавър. Настаниха Гош в резервната каюта, запазена за почетните гости на параходството.
	Веднага след отплаването в големия салон на първа класа се състоя банкет, на който комисарят възлагаше особени надежди, понеже в поканите пишеше: „Вход срещу билет за първа класа или златна емблема“. Кой ще ходи с билет в ръка, много по-просто е да си закачаш изящното златно левиатанче.
	По време на банкета Гош си отвзе — изпоразгледа всички. Наложи се чак да се завира в деколтетата на някои от дамите. Виси там нещо на златната верижка, ама знаеш ли кит ли е или просто някакъв накит. Как да не провериш?
	Всичко живо пиеше шампанско, черпеше се с разни вкусотии от сребърните подноси, танцуваше, докато на Гош му се отвори работа: задраскваше от списъка ония, които бяха със значки. Най-много зор видя с мъжете. Проклетниците закачили кита на ланеца на часовника и го набутали в джоба на жилетката. Единайсет пъти се наложи комисарят да се поинтересува колко е часът.
	Изненада номер три: всички офицери имаха емблеми, затова пък пътниците без значки бяха четирима, от тях две жени! Ударът, разцепил като орех главата на лорд Литълби, бе толкова мощен, че престъпникът би трябвало да е мъж, хем не какъв да е мъж, ами бабанка от класа. От друга страна, като опитен специалист по криминалните случаи комисарят отлично знаеше, че в състояние на афект или истерична възбуда и най-кекавата госпожичка е способна на истински чудеса. Ами даже лани една шивачка от Ньой, торба кокали, като я гледаш, беше изхвърлила от четвъртия етаж през прозореца неверния си любовник, един охранен рентиер, два пъти по-тежък и с половин ръст над нея. Тъй че не биваше да се изключват жените без значки от списъка на заподозрените. Макар че къде се е чуло и видяло жена, и то дама от висшите кръгове, да може толкова обиграно да слага инжекции…
	Тъй или иначе, очертаваше се разследването на борда на „Левиатан“ да се проточи и комисарят прояви обичайната си разсъдливост. Капитан Джосайя Клиф единствен от офицерите на парахода бе посветен в тайната на следствието и бе получил от ръководството на компанията инструкции да оказва всякакво съдействие на френския пазител на закона. Гош по най-безцеремонен начин се възползва от тая си привилегия: той настоя всички интересуващи го лица да бъдат прикрепени към един и същи салон.
	Тук е необходимо да се поясни, че от съображения за уют и дискретност (в рекламата се казваше: „Ще се почувствате в атмосферата на доброто старо английско имение“) персоните, пътуващи с първа класа трябваше да се хранят не в голямата обедна зала заедно с шестстотинте носители на демократичните сребърни китове, а бяха разпределени из комфортни „салони“, всеки от които със собствено наименование и с вид на аристократична гостна: кристални свещници, байцван дъб и махагон, тапицирани с кадифе столове, блестящи сребърни прибори, напудрени сервитьори и сръчни стюарди. Комисар Гош хареса за целите си салона „Уиндзор“, разположен на горната палуба в носовата част на кораба: три от стените представляваха само прозорци, превъзходен кръгозор, дори в мрачен ден можеше да не се палят лампи. Кадифето тук беше златисто кафяво на цвят, а по ленените салфетки се мъдреше гербът на Уиндзорската династия.
	Около овалната маса със завинтени за пода крака (за случай на силно вълнение) бяха наредени десет стола с високи релефни облегалки, украсени с разни готически финтифлюшки. Комисарят хареса идеята всички да сядат на една маса и нареди на стюарда да постави табелките с имената не както дойде, а със стратегически замисъл: четиримата без емблеми подреди срещу себе си, тъй че всеки миг да са му под око, пиленцата. Провали се обаче планът на Гош да разположи начело на масата самия капитан. Мистър Джосайя Клиф не пожела „да участва в тоя цирк“, както го нарече, и се установи в салон „Йорк“, където се хранеха новият вицекрал на Индия и двама генерали от индийската армия. „Йорк“ се намираше в престижната част откъм кърмата, максимално далече от прокажения „Уиндзор“, където се възцари първият помощник-капитан Шарл Рение. Комисарят не го одобри от самото начало: лицето му мургаво, брулено от ветрове, а приказките му едни лигави, черната коса лъщи от брилянтин, засукал си мустачките като две запетайки. Не моряк, а палячо.
	През дванайсетте дни след отплаването комисарят успя да опознае съседите си по салон, научи се на светски маниери (тоест спря да пуши по време на вечеря и да си топи соса с корички), усвои повече или по-малко сложната география на плаващия град, посвикна с клатушкането — но изобщо не се доближи до целта.
	Ситуацията беше следната.
	Отначало той водеше за пръв по степен на подозрителност сър Реджиналд Милфорд-Стоукс. Мършав, рижав, с рунтави бакенбарди. Изглежда на около двайсет и осем-трийсет години. Държи се странно: ту впери зелените си зъркели някъде в далечината и не реагира на въпроси, ту изведнъж живне и тръгне ни в клин, ни в ръкав да дрънка за остров Таити, за коралови рифове, за изумрудени лагуни и за колиби с покриви от палмови листа. Явен психопат. Откъде-накъде баронет, потомък на богат род, ще се вдигне накрай света за някаква си Океания? Какво ще търси там? Дяволският му аристократ на два пъти напълно игнорира въпроса за липсващия кит. Погледът му минаваше през комисаря, а ако се спреше на него, все едно че виждаше някаква муха. Мръсен сноб. Още в Хавър (четири часа престой) Гош прескочи до телеграфа и пусна едно запитване до Скотланд Ярд: като какъв е тоя Милфорд-Стоукс, дали не е регистриран да буйства, дали не е изучавал медицина в свободното си време. Отговорът пристигна току преди да отплават. Оказа се, че нямало нищо интересно, пък и странното му поведение се изясни. Но златен кит все пак не носи, следователно мястото на рижавия засега все още е в списъка на клиентите.
	Вторият бе господин Гинтаро Аоно, „японски дворянин“ (така пишеше в списъка на пътниците). Обикновен азиатец: дребничък, жилав, възрастта не му личи, проскубани мустачки, будни дръпнати очички. На масата си мълчи. На въпроса с какво се занимава, измърмори смутено: „офицер от императорската армия“. Въпросът за значката го смути още повече, жегна комисаря с поглед, пълен с омраза, извини се и изчезна на бегом. Даже не си дояде супата. Подозрително, нали? И още как! А иначе си е пълен дивак. В салона си вее с ярко хартиено ветрило като педерастите от шантавите вертепи оттатък улица „Риволи“. Разхожда се по палубата само по налъми, с памучен халат и без панталон. Гюстав Гош, естествено, е за свободата, равенството и братството, ама все пак такива макаци не бива да ги пускат в първа класа.
	Опряхме до жените.
	Мадам Рената Клебер. Младичка. Сигурно е на двайсет. Жена на швейцарски банков служител. Отива при мъжа си в Калкута. Не може да се нарече хубавица — остроноса, подвижна, приказлива. От първите мигове на запознанството съобщи, че е бременна. Всичките й мисли и чувства са подчинени на този факт. Миличка, непосредствена, но просто непоносима. За дванайсет дни успя да дотегне на комисаря до смърт с дрънканиците за скъпоценното си здраве, с бродираните бонета и подобни глупости. Същинска самоходна утроба, макар че бременността засега е ранна и коремът едва-едва се очертава. Гош, разбира се, издебна момента да я попита къде е емблемата. Швейцарката запримигва с невинните си очи и се оплака, че вечно губи всичко. Какво пък, като нищо може и така да е. Комисарят се отнасяше към Рената Клебер със смесица от раздразнение и покровителство, но всъщност не я смяташе за клиентка.
	Виж, във втората дама, мис Клариса Стамп, печеният детектив се взираше с по-голямо внимание. Тук нещо намирисваше. Уж англичанка като англичанка, нищо особено: не първа младост, скучна белезникава коса, маниерите й тихи, благовъзпитани, ама във воднистите очи току проблесне нещо дяволито. Знаеше ги комисарят тия, нагледал им се беше. Пък и някои забележителни детайли бяха налице. Абе дреболии, друг не би им обърнал и внимание, само че старото куче Гош нищо не пропуска. Роклите и костюмите на мис Стамп все скъпи все нови последна парижка мода, чантичка от коруба на костенурка (беше мярнал такава в една витрина на Шанз-Елизе, триста и петдесет франка), ама като извади отвътре бележника си — оръфан, евтин, от сергия. Веднъж беше седнала на палубата, наметнала шал, че много духаше, ами че мадам Гош има същия — от кучешка вълна. Топли, дума да няма, ама не е като за английска лейди. Изобщо чудна работа: новите й неща без изключение са скъпи, а старите са похабени и най-долнокачествени. Нещо не се връзва. Веднъж преди следобедния чай Гош я попита: „Госпожо, защо не си сложите златния кит? Не го ли харесвате? Според мен е много красив.“ И какво, мислите, стана? Изчерви се бетер „японския дворянин“ и вика: слагах го вече, просто не сте го видели. Лъже. Гош щеше да го види. Въртеше му се на комисаря една тънка мисъл, ама трябваше да издебне психологически точния момент. Тогава да я видим как ще реагира тая Клариса.
	Щом около масата има десет места, а пътниците без емблеми са само четирима, Гош реши да попълни комплекта за сметка на разни други субекти, които макар че имаха значки, бяха посвоему забележителни. Така и така остават свободни места, защо да не разшири кръга на търсене.
	Първо на първо настоя пред капитана да запишат към „Уиндзор“ главния корабен лекар мосю Труфо. Джосайя Клиф се размърмори, но отстъпи. Ясно за какво му е на Гош главният лекар: единственият медик на борда на „Левиатан“, майстор на инжекциите, а и по статут му се полага златна значка. Докторът се оказа нисък набит италианец с маслинена кожа и плешиво кубе, увенчано с рядка косица, заресана над високото чело. Никакво въображение не помагаше да си представиш тоя комичен субект в ролята на безпощаден убиец. Покрай лекаря се наложи да се отвори място и за съпругата му. Докторът се бе оженил преди две седмици и бе решил да съчетае полезното с приятното, тоест работата с медения месец. Столът, зает от новоизлюпената мадам Труфо, отиде бадева. Избраницата на параходния ескулап, умърлушена, навъсена англичанка, изглеждаше двойно по-възрастна от своите двайсет и пет години и хвърляше Гош в смъртоносна скука, впрочем повечето й сънароднички му действаха по тоя начин. Беше я кръстил „овцата“ заради белезникавите мигли и блеещото гласче. Впрочем тя рядко си отваряше устата, понеже не знаеше френски, а разговорите в салона, слава Богу, се водеха предимно на този благороден език. Мадам Труфо изобщо нямаше никаква значка — нито златна, нито сребърна, но това беше в реда на нещата — тя не беше нито офицер, нито бе купувала билет.
	Освен това комисарят откри в регистрите някой си Антъни Ф. Суитчайлд, индолог и археолог, и реши, че един индолог тъкмо ще му свърши работа. Нали и покойният Литълби с бил нещо от тоя род. Мистър Суитчайлд, върлинест дългуч с козя брадичка, още на първата вечеря сам подхвана разговор за Индия. След трапезата Гош дръпна професора настрана и внимателно насочи разговора към колекцията на лорд Литълби. Индологът археолог пренебрежително нарече покойника дилетант, а колекцията му — сбирка, натрупана без никакъв научен подход. Единствената истинска ценност там бил златният Шива. Добре че статуетката се намерила от само себе си, понеже, както е известно, единственото нещо, което френската полиция умее, е да взема подкупи. Гош ядно се закашля от тая въпиющо несправедлива забележка, но Суитчайлд само го посъветва да намали пушенето. По-нататък ученият снизходително отбеляза, че Литълби все пак май е имал късмета да се сдобие с прилична подборка ръчно изрисувани шалове и воали, сред които се срещат крайно любопитни екземпляри, но това по-скоро са произведения на туземните занаяти и приложните изкуства. Не било за изхвърляне и сандаловото ковчеже от Лахор, датиращо от шестнайсети век, с дърворезба по сюжети от „Махабхарата“ — и се впусна в такива скукотии, че комисарят взе да клюма.
	Последния съсед Гош избра, дето има една дума, на око. В буквалния смисъл. Става дума, че преди време на комисаря му попадна една много интересна книжка, превод от италиански. Някой си Чезаре Ломброзо, професор по съдебна медицина от Торино, беше разработил цяла криминалистична теория, според която родените престъпници не били виновни за противообщественото си поведение. Според еволюционното учение на доктор Дарвин в своето развитие човечеството преминавало през определени етапи, за да се приближи постепенно до съвършенството. Така че престъпникът представлява еволюционен брак, случайно отстъпление към отминал етап на развитието. Затова потенциалните убийци и грабители били много лесни за разпознаване, понеже приличали на маймуни, от които всички сме произлезли. Комисарят дълго размишлява над прочетеното. От една страна, в пъстрата верига от убийци и грабители, с които си бе имал работа за трийсет и пет години полицейска служба, далеч не всички приличаха на горили, срещаха се и такива ангелски физиономии — чак да се разплачеш от умиление. От друга страна, не липсваха и маймуноподобни. Пък и старият Гош, убеден антиклерикал, не вярваше в Адам и Ева. Теорията на Дарвин му изглеждаше по-приемлива. А сега беше мярнал сред пътниците в първа класа един субект — все едно направо от картинката „Характерен тип убиец“: челото ниско, надвеждията изпъкнали, очите мънички, носът приплескан, брадичката скосена. И комисарят помоли да запишат въпросния търговец на чай Етиен Боало към „Уиндзор“. Той се случи чудесен човек — веселяк, баща на единайсет деца и филантроп до мозъка на костите.
	Така или иначе, излизаше, че плаването на татко Гош няма да свърши и в Порт Саид, следващото пристанище след Хавър. Разследването се проточи. При това дългогодишният нюх подсказваше на комисаря, че тропа на кухо — нямаше подходящ обект сред цялата тая публика. Очертаваше се гадната перспектива да преплава целия дяволски маршрут Порт Саид — Аден — Бомбай — Калкута, а в Калкута да се обеси на първата палма. Как ще се върне в Париж като сритано псе? Колегите ще го спукат от подигравки, началството ще му натяква за разходката с първа класа на държавна сметка. А може и да го пенсионират предсрочно, като едното нищо…
	В Порт Саид Гош, ще не ще, се охарчи за допълнителни ризи, понеже плаването се очертаваше дългичко, попълни запасите си египетски тютюн и за да убие времето, се разходи с файтон край прочутото пристанище. Нищо особено. Е, има един огромен фар, има и два километрични кея. Градчето оставя странно впечатление — нито е Азия, нито е Европа. Докато гледаш резиденцията на генерал-губернатора на Суецкия канал — мяза на Европа. Из централните улици се срещат предимно европейски лица, дамите се разхождат с бели чадърчета; заможни господа с панами и плоски сламени шапки пъчат шкембета. Ама щом файтонът сви в туземния квартал — веднага зловоние, гниещи отпадъци, арабски гамени просят дребни. Какво толкова търсят богатите безделници в своите пътешествия? Навсякъде е едно и също: един тлъстее от преяждане, друг се подува от глад.
	Изморен от песимистичните си наблюдения и от жегата, комисарят се прибра на борда посърнал. И гледай ти — нов клиент. При това май перспективен.


	Комисарят се отби при капитана, поразпита туй-онуй. И тъй, името — Ераст П. Фандорин, руски поданик. Данни за възрастта си руският поданик не съобщаваше. Занятие — дипломат. Пристигал от Константинопол, пътувал за Калкута, оттам за Япония, където бил изпратен по служба. От Константинопол? Аха, трябва да е участвал в мирните преговори, които сложиха края на скорошната Руско-турска война. Гош прилежно си преписа всичките данни на листче и го прибра в платнената папка, където държеше всичките материали по случая. Той никога не се разделяше с папката — все прелистваше, препрочиташе протоколите и вестникарските изрезки, а понякога, изпаднал в размисли, рисуваше по полетата рибки и къщички. Това беше образът на съкровеното, на скътаното дълбоко в сърцето. Само да стане дивизионен комисар, да заслужи прилична пенсийка и да си купят с мадам Гош някоя хубава къщичка нейде из Нормандия. Ще си лови рибка пенсионираното парижко фанте и ще си прави домашно вино от ябълки. Лошо ли ще му е? Ех, да имаше и малко капиталец към пенсийката — поне двайсетина хиляди…
	Наложи се още веднъж да се отбие до пристанището, докато параходът чакаше реда си да влезе в Суецкия канал, и да бие телеграма до префектурата: дали са чували в Париж за руския дипломат Е. П. Фандорин и дали същият не е прекосявал в последно време границите на Френската република?
	Отговорът дойде бързо, за два часа и половина. Оказа се, че ги е прекосявал, миличкият, хем два пъти. Първия път през лятото на 1876 година (това как да е), а втория път през декември 1877-а, тоест преди три месеца. Пристигнал е от Лондон, регистриран е в паспортно-митническия контрол на Па дьо Кале. Не се знае колко време е изкарал във Франция. Напълно е възможно на 15 март още да е бил в Париж. Не е изключено и да се е отбил към улица „Грьонел“ със спринцовка в ръка — знае ли човек?
	Значи сега е моментът да се освободи едно местенце на масата. Най-добре, естествено, би било да се отърве от докторшата, но как да посегнеш върху свещения институт на брака? След кратък размисъл Гош реши да отпрати в другия салон търговеца на чай, който не оправда теоретичните надежди и беше най-безперспективен. Стюардът да го премести. Да му каже, че оттатък господата са по-важни или дамите по-хубави. Нали затова са го направили стюард, да урежда подобни дреболии.
	Появата на нов персонаж предизвика малка сензация в салона — през изтеклото време всички тъкмо си бяха доста поомръзнали и изведнъж на ти пресен господин, хем толкова импозантен. Никой дори не попита за господин Боало, представителя на междинното стъпало в еволюцията. Комисарят забеляза, че най-силно оживление прояви мис Клариса Стамп, старата мома: взе да дърдори нещо за художници, за театър, за литература. То и Гош обичаше, като му се отвори възможност, да поседне в креслото с някоя хубава книжка, от всички автори предпочиташе Виктор Юго — хем жизнено, хем приповдигнато, хем те нажалява. Пък и добре приспива. Но разбира се, изобщо не беше чувал за всичките тия руски писатели с шумолящи имена, тъй че нямаше как да вземе участие в разговора. Ама пък тая английска скумрия напразно се пъне — твърде млад е за нея мистър Fandorine.
	Рената Клебер също не остана бездейна — тутакси предприе опит да зачисли новака към щатните си помагачи, които безмилостно юркаше ту за наметало, ту за чадър, ту за чаша вода. На петата минута след началото на вечерята мадам Клебер вече бе споделила с руснака всички перипетии на деликатното си положение, оплака му се от главоболие и го помоли да доведе доктор Труфо, който нещо се беше забавил. Но дипломатът май веднага разпозна с кого си има работа и изказа учтиво съжаление, че не познава лекаря по лице. По задачата хукна услужливият лейтенант Рение, една от най-преданите бавачки на бременната банкерша.
	Първото впечатление от Ераст Фандорин бе следното: немногословен, сдържан, учтив. Ако питат Гош — малко префинен. Колосаната яка стърчи като на мраморна статуя, украсена с перли игла закопчава копринената вратовръзка, в ревера, моля ви се, ален карамфил. Косата сресана на път, всяко косъмче сякаш е залепнало на мястото си, ноктите гланцови, тънките черни мустачки сякаш нарисувани с въглен.
	Много може да се каже за мъжа по мустаците му. Ако са му като на Гош — моржови, увиснали от двете страни на устата, ще рече, че човекът е солиден, знае си цената, не е някои развейпрах, не кълве лесно на всякаква стръв. Ако са завити нагоре, че и засукани — това е женкар и бонвиван. Сраснали се с бакенбардите — честолюбец, мечтае да стане генерал, сенатор или банкер. А като на мосю Фандорин се пускат от романтични представи за собствената си персона.
	Какво друго можеше да се каже за тоя руснак? Владее френския прилично. Характерен детайл — леко заеква. Както си беше без значка, така и сега няма. Дипломатът прояви най-голям интерес към японеца, зададе му ред скучни въпроси относно Япония, но самураят отговаряше предпазливо, сякаш се боеше от капан. Защото новопристигналият не обясни какъв е, къде и защо отива — просто се представи и каза, че е от Русия. Комисарят напълно разбираше любопитството на руснака — предстои му да живее в Япония. Гош си представи страна, в която всички без изключение приличат на господин Аоно, всички живеят в куклени къщички с подвити покриви и си порят карантията за щяло и нещяло. М-да, руснакът май не е за завиждане.
	След вечеря комисарят издебна Фандорин да седне настрани със запалена пура, намести се в съседното кресло и запуфка с лулата си. В началото Гош се представи на новия си познат като рентиер от Париж, който от любопитство пътува на Изток (такава му беше легендата). Сега зачекна делови разговор, но тръгна предпазливо и отдалеч. Поигра си със златния кит на ревера (оня същия от улица „Грьонел“) и вметна между другото, колкото да завърже разговор:
	— Красива джунджурийка. Какво ще кажете?
	Руснакът хвърли един поглед към ревера му и запази мълчание.
	— Чисто злато. Шикозна работа! — похвали се Гош.
	Последва мълчание, изчаквателно, но съвсем учтиво. Човекът просто чака какво следва. Сините му очи се взират внимателно. Хубава кожа има дипломатът — истинска праскова. И е румен като мома. Но не е мамино синче, от пръв поглед си личи.
	Комисарят реши да смени тактиката.
	— Често ли пътувате?
	Оня неопределено сви рамене.
	— Вие май бяхте дипломат, ако не бъркам?
	Фандорин учтиво кимна, извади от джоба си дълга пура, отряза върха със сребърно ножче.
	— А случвало ли ви се е да минавате през Франция?
	Ново кимване. Като събеседник руснакът е пълна скръб, рече си Гош, но реши да не отстъпва.
	— Най обичам Париж през ранната пролет, през март — замечтано каза детективът. — Най-хубавото време на годината!
	Фандорин кимна два пъти. Не стана ясно дали е съгласен или просто показва, че е разбрал. Гош, усетил надигащо се раздразнение, смръщи вежди.
	— Значи значката не ви харесва, така ли?
	Лулата засъска и изгасна.
	Руснакът изпусна кратка въздишка, мушна си ръката в джобчето на жилетката, измъкна оттам с два пръста златен кит и благоволи най-сетне да разлепи устни:
	— Както разбирам, господине, интересувате се от моята значка? Заповядайте, ето я. Не я нося, понеже не ми се ще да приличам на носач с номер, ако и да е златен. Това първо. Вие, мосю Гош, не приличате на рентиер, много ви играят очите. Пък и защо парижки рентиер ще разнася със себе си папка с документи? Това второ. Известно ви е с какво се занимавам, следователно имате д-достъп до корабните документи. Предполагам, че сте детектив. Това трето. А сега четвърто — ако трябва да си изясните нещо за мен, недейте го усуква, а ме питайте направо.
	Ха върви си приказвай с такъв.
	Гош успя да се оправи някак. Пошепна на твърде проницателния дипломат, че е щатният корабен детектив, който трябва да се грижи за безопасността на пътниците, но негласно и колкото може по-деликатно, за да не засяга изисканата публика. Не се разбра дали Фандорин му повярва, но поне не тръгна да разпитва.
	Всяко зло за добро. Сега комисарят поне се сдоби ако не със съмишленик, то със събеседник, при това учудващо наблюдателен и изключително осведомен по криминологичните въпроси.
	Те честичко се заседяваха на палубата, зяпаха полегатите брегове на канала, пушеха (Гош лулата си, а руснакът пура) и обсъждаха всякакви интересни теми. Например за свръхмодерните методи за идентификация и изобличаване на престъпници.
	— Парижката полиция работи по последната дума на науката — изфука се Гош веднъж. — В префектурата има специална служба за идентификация, завеждана от един млад гений, Алфонс Бертийон*. Той е разработил цяла система за регистрация на престъпните елементи.
	[* _Алфонс Бертийон_ (1853–1914) — френски юрист, автор на системата за съдебна идентификация (по почерк, пръстови отпечатъци и т.н.), така нареченият бертийонаж. — Б.ред.]
	— Видях се с доктор Бертийон по време на п-последното си посещение в Париж — неочаквано каза Фандорин. — Той ми разказа за своя антропологичен метод. Бертийонажът е остроумна теория, твърде остроумна. Започнахте ли вече да я прилагате в практиката? Какви са резултатите?
	— Засега никакви — сви рамене комисарят. — Като начало трябва всички рецидивисти да се подложат на бертийонаж, а това ще отнеме години. В отдела на Алфонс е истинска лудница: водят оковани арестанти, мерят ги от всички страни като на конски пазар, разнасят данните на фишове. Затова пък скоро полицията ще може да си клати краката, а работата ще се върши сама. Да речем, разследваш взломна кражба и откриваш на местопрестъплението отпечатък от лява ръка. Вземаш мерките, отиваш в картотеката. Аха, дължината на средния пръст е 89 милиметра, търси в секция №3. А там са регистрирани седемнайсет взломаджии с нужната дължина на пръста. Нататък вече е съвсем фасулска работа: проверяваш кой къде е бил в деня на кражбата и залавяш тоя, който няма алиби.
	— Значи престъпниците се делят на секции според д-дължината на средния пръст? — попита с жив интерес руснакът.
	Гош прикри в мустаците си снизходителна усмивка.
	— Там има цяла система, млади ми приятелю. Бертийон дели хората на три групи — според дължината на черепа. Всяка от групите се дели на три подгрупи — според широчината на черепа. Тоест подгрупите са общо девет. Те на свой ред се делят на три секции — според размера на средния пръст на лявата ръка. Така секциите стават двайсет и седем. Но и това не е всичко. Всяка секция има по три раздела — според размера на дясното ухо. Колко станаха разделите? Правилно, осемдесет и един. По-нататъшната класификация отчита ръста, дължината на ръцете, височината в седнало положение, размера на стъпалото, дължината на лакътната става. Всичко са деветнайсет хиляди шестстотин осемдесет и три категории! Един престъпник, подложен на пълен бертийонаж и влязъл в нашата картотека, никога вече не ще успее да се изплъзне от правосъдието. А преди живот си живееха: арестуват го, той се нарече с измислено име и не отговаря за нищо, което е вършил дотогава.
	— Това е чудесно — замислено рече дипломатът. — Обаче бертийонажът не помага особено при изобличаването на конкретно п-престъпление, особено ако човекът преди това не е бил арестуван.
	Гош разпери ръце:
	— Е, това е проблем, за който науката няма решение. Докато съществуват престъпници, няма как да мине без нас, професионалните копои.
	— Да сте ч-чували някога за отпечатъци от пръстите? — попита Фандорин и показа на комисаря тънката си, но доста здрава ръка с полирани нокти и пръстен с брилянт.
	Гош изгледа със завист пръстена (най-малко годишната му заплата) и се подсмихна:
	— Да не става дума за някакво циганско гледане на ръка?
	— Ни най-малко. Още от д-древни времена се е знаело, че релефът на папилярните линии по пръстовите възглавнички е уникален за всеки човек. В Китай работниците, наричани кули, са подписвали наемния договор с отпечатък от палеца, намазан с туш.
	— Е, ако всеки убиец беше така любезен специално да маже пръстите си с туш и да оставя отпечатък на местопрестъплението… — комисарят се разсмя добродушно.
	Но дипломатът май не беше много склонен да се шегува.
	— Господин корабен детектив, трябва да ви уведомя, че съвременната наука е установила с достоверност: пръстът оставя отпечатък при всяко съприкосновение с каквато и да е суха и твърда повърхност. Ако злодеят докосне дори и съвсем леко вратата или оръдието на убийството, или стъклото на прозореца, той оставя следа, чрез която може да бъде изобличен като престъпник.
	На Гош му идеше да се пошегува, че във Франция има двайсет хиляди престъпници, които имат двеста хиляди пръста и че човек, ако много зяпа в лупата, може и да окьоравее, но се сепна. Спомни си счупената витрина в къщата на улица „Грьонел“. По изпотрошеното стъкло бяха останали многобройни отпечатъци от пръсти. Но никой не се сети да ги изкопира — и стъкларията замина на боклука.
	Я гледай ти, докъде стигнал прогресът! Като се замислиш, какво излиза? Всички престъпления се извършват с ръце нали така? Пък се оказва, че ръцете умеели да донасят не по-зле от платените осведомители! Значи изкопираме ли пръстите на всички бандити и крадци, те няма да посмеят да подхванат никакво черно дело с гадните си лапи! И край на престъпността.
	Свят му се зави от подобни перспективи.


	Реджиналд Милфорд-Стоукс

	_2 април 1878 година, 18 часа 34 минути и ½ по Гринуич_
	Моя скъпоценна Емили,
	Днес навлязохме в Суецкия канал. Във вчерашното си писмо Ви описах най-подробно историята и топографията на Порт Саид, а сега не мога да се въздържа да не Ви съобщя някои интересни и поучителни сведения за Великия канал, това грандиозно творение на човешките ръце, който догодина отбелязва своята десета годишнина. Не зная дали Ви е известно, обожаема моя съпруго, че съвременният канал фактически е четвърти поред, а първият е бил прокопан още през XIV век преди Рождество Христово при царуването на великия фараон Рамзес? Когато Египет запада, пустинните ветрове запълват руслото му с пясък, но 500 години преди Христа, по времето на персийския цар Дарий, робите прокопават нов канал, който е струвал 120 000 човешки живота. Херодот пише, че плаването по него е отнемало четири дни и че две триреми* се разминавали свободно, без да си преплетат греблата. Няколко от корабите на разгромената флота на Клеопатра са успели да избягат по тоя път в Червено море и така се спасили от гнева на страшния Октавиан.
	[* Трирема — военен кораб с три реда гребци. — Б.ред.]
	След разпадането на Римската империя времето и пясъкът отново отграждат Атлантическия от Индийския океан с подвижна стена от около сто мили, но щом из тия безплодни земи се възправила мощната държава на последователите на пророка Мохамед, хората отново грабнали кирките и мотиките. Днес аз плавам покрай тия мъртви от сол земи и покрай безкрайните дюни и не спирам да се възхищавам от тъпото мъжество и къртовската упоритост на човешкото племе, повело безспирна борба с всемогъщия Кронос. Цели двеста години кораби, натоварени със зърно, са плавали по арабския канал, после земята изтрила от челото си тая жалка бръчица и пустинята отново потънала в хилядолетен сън.
	За жалост баща на новия Суец станал не британец, а един французин, Лесепс*, представител на нация, към която аз, скъпа Емили, се отнасям с най-дълбоко и съвсем оправдано презрение. Тоя лукав дипломат издействал от египетския вицекрал да издаде ферман за създаването на „Универсална компания за Суецки морски канал“. Компанията получила право да арендува за 99 години бъдещата водна магистрала, а на египетското правителство се полагали само 15 процента от печалбата! И тия долни французи смеят да наричат нас, британците, грабители на изостаналите народи! Ние поне завоюваме привилегиите си с меч, а не посредством мръсни сделки с алчни туземни чиновници.
	[* _Виконт Фердинанд дьо Лесепс_, (1805–1894) — френски дипломат, инициатор на построяването както на Суецкия, така и на Панамския канал. — Б.пр.]
	Всеки ден 1600 камили доставяли питейна вода на работниците, които копаели Великия канал, но въпреки това нещастниците мрели с хиляди от жажда, жега и заразни болести. Нашият „Левиатан“ буквално плава сред трупове, аз просто виждам как ми се зъбят изпод пясъците голи безоки черепи. Отишли са десет години и петнайсет милиона лири стерлинги, за да се завърши тоя грандиозен строеж. Затова пък сега корабът стига от Англия до Индия почти два пъти по-бързо отпреди. Някакви си 25 дни, и си в Бомбай. Невероятно! Какъв размах само! Каналът е дълбок над 100 фута, тъй че дори нашият съвременен Ноев ковчег минава оттук без риск да заседне.
	Днес на обяд изпаднах в неудържим смях, задавих се с коричка хляб и все не можех да се успокоя. Тоя жалък надут Рение (писах Ви за него, това е старшият офицер на „Левиатан“) с престорен интерес ме попита каква е причината за това мое веселие, а аз се разкисках още повече. Нямаше как да му кажа каква точно мисъл ме разсмя. А тя беше, че французите строиха канала, но плодовете му обрахме ние, англичаните. Преди три години правителството на Нейно величество изкупи контролния пакет акции от египетския хедиф* и сега Суец се управлява от нас, британците. А същевременно една акция от канала, която в началото се е продавала за 15 лири, сега струва 3000! Какво ще кажете? Как да не се посмее човек!
	[* Хедиф — наследствена титла на египетските управници през периода 1867–1914 г. След като през 1914 г. Египет става британски протекторат, хедифите се преименуват на султани. — Б.пр.]
	Впрочем сигурно съм Ви уморил с тия скучни подробности. Не ми се сърдете, скъпа моя Емили, аз нямам други развлечения, освен да пиша дълги писма. Докато перото скърца по белия лист, имам чувството, че сте до мен и водим с Вас спокоен, приятен разговор. Знаете ли, от горещия климат се почувствах много по-добре. Вече не си спомням кошмарите, които сънувам нощем. Но те не са си отишли — когато се събудя сутрин, виждам, че съм намокрил със сълзи калъфката на възглавницата, а понякога дори съм я нагризал със зъби.
	Впрочем това са дреболии. Всеки нов ден, всяка миля от пътя ме приближава към новия живот. Там, под галещото слънце на екватора, най-сетне ще дойде краят на тая ужасна раздяла, която изцеди душата ми. О, побързай, време! Вече нямам търпение отново да срещна Вашия лъчист, нежен поглед, моя мила.
	С какво друго да Ви позабавлявам? Нека Ви опиша нашия „Левиатан“ — темата наистина си заслужава. В предишните си писма Ви занимавах твърде много с изживяванията и сънищата си и още не съм Ви описал в най-ярки багри тоя триумф на британската инженерна мисъл.
	„Левиатан“ е най-големият пътнически кораб в цялата световна история, без да броим колосалния „Грейт Истърн“, който от двайсет години насам пори вълните на Атлантика. Жул Верн, когато пише за „Грейт Истърн“ в книгата си „Плаващият град“, не е виждал нашия „Левиатан“, иначе щеше да преименува стария „Г. И.“ в „плаващо село“. Та той само прокарва по океанското дъно телеграфни кабели, докато „Левиатан“ е в състояние да превози хиляда души и допълнително 10 000 тона товар. Дължината на това огнедишащо чудовище надхвърля 600 фута, на ширина е около 80. Известно ли Ви е, мила Емили, как се строят кораби? Първо ги „разгръщат на площ“, тоест в специално отредено за целта помещение изчертават направо върху гладкия под чертеж на плавателния съд в естествена големина. Чертежът на „Левиатан“ е бил с такива размери, че се наложило да се строи хангар колкото Бъкингамския дворец.
	Тоя параход-чудо има две парни машини, две мощни гребни колела от двете страни и едно гигантско витло на кърмата. Шестте мачти, високи чак до небето, са снабдени с пълно ветроходно оборудване, така че при попътен вятър и с пълен ход на машината корабът е в състояние да развие скорост 16 възела! За тоя параход са използвани всички най-нови постижения на корабостроителната промишленост. Сред тях са двойният метален корпус, който спасява кораба дори при удар в скала; специални странични килове, които намаляват люшкането; пълното електрическо осветление; херметичните отсеци, огромните хладилници за отработената гореща вода — изброяването на всичко би отнело много време. Целият опит от многовековните усилия на изобретателния и неспокоен човешки ум е съсредоточен в тоя горд кораб, който безстрашно пори морските вълни. Вчера отворих напосоки, както отдавна съм свикнал, Свещеното писание и изпитах потрес: в очите ми се набиха думите за Левиатан, онова страшно морско чудовище, за което се говори в книгата на Йов. И потръпнах, като разбрах внезапно, че там не се говори за морски змей, както са смятали древните, нито за кашалот, както твърдят днешните рационалисти — не, Библията явно разказва за тоя същия „Левиатан“, който ще ме достави от мрака и ужаса към щастието и светлината. Преценете само:

	Той прави морската дълбочина да ври като котел, и морето превръща в кипнала мас; отподире си оставя светла диря; бездната изглежда белизнява. На земята няма подобен нему: той е сътворен безстрашен; на всичко, що е високо, гледа смело; той е цар над всички синове на гордостта.*
	[* Книга на Йов, 41:23-26]

	Парният котел, кипналата мас — тоест мазутът, светлата диря е следата зад кърмата. Та това е очевидно!
	И тогаз се уплаших, скъпа Емили. В тия редове се съдържа гневно предупреждение — дали е само до мен или до пътниците на „Левиатан“, или пък до цялото човечество? Нали гордостта е нещо лошо от гледна точка на Библията? И ако Човекът, въоръжен с техническите си играчки, „на всичко, що е високо, гледа смело“, дали това не би довело до някакви катастрофални последици? Не се ли възгордяхме премного с будния си ум и сръчните си ръце? Къде ли ще ни отнесе царят на гордостта? Какво ли ни чака занапред?
	И тогава отворих молитвеника, за да се помоля — за пръв път от много дълго време. И изведнъж прочетох:

	Те си мислят, че домовете им са вечни, и че жилищата им са от рода в род, и земите си наричат със свои имена. Но човек в почит не ще пребъде; ще се уподоби на животните, които загинват. Тоя техен път е тяхно безумие, макар следващите подир тях да одобряват мнението им.*
	[* Псалтир, псалм 48:12-14]

	Но когато, обзет от мистично чувство, с трепереща ръка отворих Книгата за трети път, възпаленият ми поглед се спря в скучното място от Числа, където някакъв древен счетоводител стриктно изброява жертвоприношенията на колената Израилеви. И аз намерих покой и позвъних със сребърното звънче и заръчах на стюарда да ми донесе горещ шоколад.
	Комфортът на парахода в помещенията за отбраното общество е направо смайващ. В това отношение „Левиатан“ наистина няма равни. Безвъзвратно отминаха времената, когато пътуващите за Индия или Китай са се свирали едни връз други в тъмни дупки. Вие знаете, любима съпруго, колко остра е у мен клаустрофобията, но на „Левиатан“ се чувствам сякаш стъпвам по просторните крайбрежия на Темза. Тук има всичко необходимо за борба със скуката: и танцувална зала, и музикален салон за класически концерти, и прилична библиотека. Обзавеждането на първокласните каюти не отстъпва на най-добрите лондонски хотели. Тия каюти са сто. Освен тях има и 250 каюти втора класа с 600 места (не съм надзъртал там, не понасям мизерията) и както казват, имало още и големи товарни трюмове. Само прислугата, без да броим матросите и офицерите, е над 200 души — стюарди, готвачи, лакеи, музиканти, камериерки. Можете ли да си представите, не съжалявам ни най-малко, че не взех със себе си Джереми. Тоя безделник само си пъхаше носа където не му е работа, а тук точно в единайсет пристига камериерка, почиства и подрежда и изпълнява всичките ми заръки. Това е и удобно, и разумно. Ако искаш, може да позвъниш на лакей да ти прислужва при обличането, но според мен това е вече прекалено, аз се обличам и събличам сам. В мое отсъствие на прислугата е строго забранено да влиза в каютата, а аз, когато излизам, слагам косъм между вратата, и касата. Страх ме е от шпиони. Вярвайте ми, мила Емили, това не е кораб, а цял град и има предостатъчно от всякаква измет.
	Сведенията за парахода почерпих предимно от обясненията на лейтенант Рение, голям патриот по отношение на своя кораб. Впрочем той никак не ми е симпатичен и най-сериозно го подозирам. Старае се с всички сили да прилича на джентълмен, но мен не може да излъже, аз калпавата порода я надушвам от километри. Тоя субект ме покани в каютата си, мислеше, че ще ми направи добро впечатление. Отбих се — не толкова от любопитство, колкото от желание да оценя степента на заплахата, която може да представлява тоя мургав тип (относно външността му виж писмото ми от 20 март). Обзавеждането е оскъдно и това толкова повече бие на очи заради безвкусните му претенции за изисканост (китайски вази, индийски наргилета, жалко морско пейзажче на стената и тям подобни). На масата между картите и навигационните прибори видях голям фотографски портрет на жена в черно. С надпис на френски: „Седем фута под кила, скъпи! Франсоаз Б.“ Попитах дали е жена му. Оказа се, че била майката. Трогателно, но не го освобождава от подозрения. Възнамерявам и занапред да проверявам курса на всеки три часа, нищо че ми се налага да ставам на два пъти през нощта. Естествено, докато плаваме през Суецкия канал, това е излишно, но не ми се ще да губя навика за работа със секстанта*.
	[* Секстант — ъгломерен инструмент за астрономически и геодезически наблюдения. — Б.ред.]
	Разполагам с предостатъчно време и го запълвам освен с писането на писма и с наблюдение на тоя панаир на суетата, който ме заобикаля отвсякъде. Сред тая галерия от човешки типове се срещат и доста занимателни. За някои от тях вече Ви писах, а от вчера в нашия салон се появи ново лице. Представете си — руснак! Казва се Ераст Фандорин. Вие, Емили, знаете моето отношение към Русия, тоя уродлив израстък, загрозил половината Европа и третина от Азия. Русия се мъчи да разпространи оная пародия на християнство, своята религия, и варварските си обичаи върху целия свят и Албион е единствената преграда на пътя на тия нови хуни. Ако не беше решителната позиция, която правителството на Нейно величество зае в сегашната Източна криза, цар Александър щеше да сграби в мечешките си лапи целите Балкани и тогава…
	Впрочем вече съм Ви писал по тия въпроси и не ми се ще да се повтарям. Освен това мислите за политика ми действат зле на нервите. Сега е осем без четири минути. Както вече Ви съобщих, чак до Аден „Левиатан“ живее по британско време, затова в осем часа тук вече е нощ. Ще отида да измеря дължината и ширината, след което ще вечерям и ще продължа писмото си.


	_Десет часът и шестнайсет минути_
	Виждам, че не съм довършил за мистър Фандорин. Май по-скоро го харесвам въпреки неговата народност. Има добри маниери, мълчалив е, умее да слуша. Вероятно спада към онова съсловие, което в Русия наричат с италианската дума intelligenzia, като подразбират образована европейска класа. Ще се съгласите, скъпа Емили, че едва ли можем да причислим към цивилизования свят общество, в което европейската класа е обособена в отделна прослойка от населението и при това е обозначена с чужда дума. Представям си пропастта, която дели човекоподобния мистър Фандорин от някой космат kossak или muzhik, които представляват над 90 на сто от населението на тая татарско-византийска империя. От друга страна, образованият и мислещ човек би трябвало да е много извисен и облагороден от подобна дистанция. Трябва да поразсъждавам над тая мисъл.
	Хареса ми колко елегантно мистър Фандорин (между другото, оказа се, че той е дипломат, това обяснява много неща) постави на мястото му оня непоносим селяндур Гош, който твърди, че е рентиер, макар отдалеч да си личи, че тоя тип върти някакви мръсни сделки. Не бих се учудил, ако целта на пътуването му е закупуване на опиум и екзотични танцьорки за парижките вертепи. (Последното изречение е задраскано). Зная, скъпа Емили, че сте истинска лейди и няма да се опитате да четете задрасканото. Поувлякох се и написах нещо недостойно за Вашия целомъдрен поглед.
	Та разказвах за днешната вечеря. Френският буржоа, който в последно време взе много да се перчи и бърбори, със самодоволен вид взе да разсъждава за предимствата на старостта пред младостта. „Ето например аз съм по-възрастен от всички присъстващи — каза той снизходително като някой Сократ. — Побелял съм, натежал съм и съм погрознял, но недейте си мисли, дами и господа, че татко Гош би искал да се смени с вас. Когато виждам нафуканата младеж да се кипри пред старите със своята красота и сила, аз не изпитвам никаква завист. Хе, мисля си, това не е голяма философия, някога и аз бях такъв. А за теб приятелче, изобщо не е сигурно, дали ще доживееш до моите шейсет и две. Аз съм двойно по-щастлив от теб с твоите трийсет дори и само за това, че съм живял на тоя свят двойно повече.“ И посръбна от виното си, явно горд от оригиналното си мислене и необоримата в собствените му очи логика. Тогава мистър Фандорин, който до момента не бе отворил уста, изведнъж заявява с най-сериозен израз на лицето: „Това безусловно е така, господин Гош, ако разглеждаме живота в източния смисъл — като пребиваване в една и съща точка на битието и в едно вечно «сега». Но съществува и друго съждение, което оценява човешкия живот като единно и цялостно произведение, за което може да се съди едва тогава, когато е прочетена и последната му страница. При това произведението може да бъде дълго, колкото цяла тетралогия или пък кратко като новела. Но кой ли би твърдял, че един дебел и пошъл роман обезателно ще е по-ценен от краткото, но прекрасно стихотворение?“. Най-смешното е, че нашият рентиер, който наистина е и дебел, и пошъл, изобщо не проумя, че става дума за него. Дори когато мис Стамп (тя не е глупава, но е странна персона) се изкиска, а аз направо се изсмях, французинът пак не схвана, остана си на своето, за което мога само да го поздравя.
	Вярно е, от друга страна, че малко по-късно, по време на десерта, мосю Гош прояви здрав разум, който наистина ме впечатли. Все пак липсата на добро образование има своите предимства: необремененият от авторитети мозък е способен понякога на интересни и верни наблюдения.
	Преценете сама. Оная амебоподобна мисис Труфо, съпругата на нашия дръвник доктора, пак подхвана да чурулика за „бебчо“ и „ангелчето“, с което мадам Клебер скоро ще ощастливи своя банкер. Тъй като мисис Труфо не говори френски, наложи се горкият й съпруг да превежда сладникавите й сентенции за семейното щастие, което било немислимо, без наоколо да „топуркат малки краченца“. Гош дълго сумтя, а накрая изтърси: „Не мога да се съглася с вас, мадам. Истински щастливата семейна двойка изобщо не се нуждае от деца, понеже двамата съпрузи напълно си стигат един на друг. Мъжът и жената са като две неравни повърхности, всяка с бабуни. Ако повърхностите не си прилягат достатъчно плътно, необходимо е лепило, без него конструкцията, тоест семейството, не може да се запази. Тъкмо децата са въпросното лепило. Но ако повърхностите са си съвпаднали идеално — всяка бабунка е запълнила ямата, лепилото става излишно. Вземете мен и моята Бланш. Трийсет години си живяхме в мир и любов, паснахме си като копче с иличе, за какво са ни деца? И без тях сме си добре.“ Можете да си представите, Емили, вълната от праведно негодувание, която се стовари връз опровергателя на вечните ценности. Най се беше разлютила мадам Клебер, която е трудна с малкото швейцарче. Втриса ме от нейното закръглено и арогантно демонстрирано наляво и надясно коремче. Направо виждам вътре едно свито на кравай малко банкерче със засукани мустачки и издути бузки. Не ще и съмнение, с течение на времето фамилия Клебер ще си народи цял батальон швейцарски гвардейци.
	Трябва да Ви призная, моя нежно любима Емили, че ми се повръща от гледката на бременни жени. Отвратителни са! Тая безсмислена животинска усмивка, тоя гаден израз на постоянно вслушване в собствената си утроба! Гледам да съм по-далеч от мадам Клебер. Закълнете се, драга моя, че никога няма да имаме деца. Дебелият буржоа е хиляди пъти прав! За какво са ни деца? Ние и без това сме безкрайно щастливи. Само трябва да изтърпим тая принудителна раздяла.
	Междувременно станало единайсет без две минути. Време е за проверка.


	По дяволите! Прерових цялата каюта. Секстантът ми изчезна. Не съм луд! Беше в сандъчето, заедно с хронометъра и компаса, а сега го няма! Страх ме е, Емили! О, предчувствах го! Сбъдват се най-лошите ми опасения!
	Защо? Какво съм сторил? Те са готови на всячески низост, за да не допуснат да се срещнем! Как сега ще мога да проверя дали параходът се движи по верния курс? Това е работа на Рение, сигурен съм! Видях какъв поглед ми хвърли, когато снощи забеляза на палубата моите манипулации със секстанта. Негодник!
	Ще ида при капитана да настоявам за възмездие. Ами ако са в съзаклятие? Боже, Боже, смили се над мен!


	Наложи се да направя малка пауза. Толкова се развълнувах, че се наложи да взема капките, които ми предписа доктор Дженкинс. И да си мисля за приятни неща, както ми беше препоръчал. Мислех си как ще седим с Вас на бялата веранда и ще се взираме в далечината, за да съзрем къде свършва морето и започва небето. А Вие ще се усмихнете и ще кажете: „Скъпи Реджи, ето че отново сме заедно.“ И ще се качим в кабриолета да се разходим по брега.
	Господи, какво говоря! Какъв кабриолет!
	Аз съм чудовище и няма прошка за мен.


	Рената Клебер

	Тя се събуди в чудесно настроение. Усмихна се приветливо на слънчевото зайче, което се бе промушило до притиснатата й от възглавницата кръгла буза, и се вслуша в корема си. Бебето вътре кротуваше, но тя беше ужасно гладна. До закуската оставаха още цели петдесет минути, ала Рената беше от търпеливите, а да скучае просто не умееше. Сутрин сънят я напускаше също тъй стремително, както я нападаше вечер — тя просто слагаше глава върху събраните си на сандвич длани и в следващия миг вече сънуваше някой приятен и весел сън.
	Рената замърка лекомислена песничка за клетата Жоржет, влюбена в коминочистач, и се залови със сутрешния си тоалет — избърса свежото си лице с лавандулова вода, а после бързо и сръчно се среса: бухна бретона над челото си, прибра гъстите кестеняви коси на стегнат кок, а отстрани остави две масурчета. Получи се точно както трябва — скромничко и миличко. Погледна през илюминатора. Все същото: равната стена на канала, жълтият пясък, белите кирпичени къщици на жалкото селце. Щеше да е горещо. Значи бялата дантелена рокля, сламената шапка с червената панделка и да не забрави чадъра — след закуска непременно ще се разходи. Впрочем, домързя я да влачи чадъра. Няма нужда, все някой ще й го донесе. Рената с видимо удоволствие се завъртя пред огледалото, огледа се отстрани и опъна роклята на корема. Честно казано, засега нямаше кой знае какво за гледане.
	С правата си на бременна подрани за закуската — сервитьорите още подреждаха масите. Рената веднага нареди да й донесат портокалов сок, чай, кифли с масло и всичко останало. Когато дойде първият от сътрапезниците й — дебелият мосю Гош, също ранно пиле, — бъдещата майка вече се беше преборила с трите кифли и придърпваше омлета с гъби. Закуската на „Левиатан“ не беше някаква си континентална, а съвсем истинска английска: с ростбиф, яйчени блюда, пудинг и каша. Френската част от консорциума участваше само с кроасани. Затова пък на обяд и на вечеря в менюто неизменно царуваше френската кухня. Ами да, в салон „Уиндзор“ няма да сервират бъбреци с боб я!
	Първият помощник-капитан се яви както винаги точно в девет. Грижовно попита мадам Клебер как е. Рената го излъга, че е спала зле и се чувства направо разбита, и то само защото илюминаторът се отваря много трудно и в каютата е задушно. Лейтенант Рение се смути и обеща лично да се отбие и да отстрани повредата. Той не ядеше ростбиф и яйца — спазваше някаква особена диета и се хранеше предимно със зеленчуци. За което Рената го съжаляваше.
	Полека заприиждаха и останалите. На закуска разговорът обикновено не вървеше — по-възрастните още не бяха се съвзели след тежко прекараната нощ, а младите още не бяха се разсънили. Смешно й беше да гледа как тази кучка Клариса Стамп се навърта около пелтека дипломат. Рената поклати глава: как може да се държи така тъпо. Та той, скъпа, може да ти бъде син, нищо че е с такива импозантно прошарени слепоочия. Подобен хубавец не е лъжица за устата на една застаряваща кокетка.
	Последен дойде рижият Перко (така Рената бе нарекла наум английския баронет). Косата му чорлава, очите — зачервени, крайчецът на устата му играе — ужас и кошмар. Но мадам Клебер изобщо не се страхуваше от него, а паднеше ли й възможност да му се поприсмее, не я изпускаше. Ето и сега тя с невинно-мила усмивка подаде на Перкото каничката с мляко. Както се и очакваше, Милфорд-Стоукс (ама че име) гнусливо си дръпна чашата. Рената от опит знаеше, че сега вече той няма да докосне каничката и ще пие кафето си чисто.
	— Защо подскачате, господине? — с трепнал глас измънка тя. — Не се притеснявайте, бременността не е заразна. — И завърши категорично: — Поне за мъжете.
	Перкото й хвърли унищожителен поглед, който се разби в нейния, лъчист и безгрижен.
	Лейтенант Рение прикри усмивката си с ръка, а рентиерът изхъмка. Дори японецът се подсмихна на Ренатината закачка. Е, мосю Аоно се усмихва винаги, дори и да няма повод. Може пък при тях, японците, усмивката да означава не веселие, а нещо съвсем друго. Например отегчение или отвращение.
	След като се поусмихва, мосю Аоно направи обичайния си номер, от който на сътрапезниците им се повдигаше: извади от джоба си хартиена салфетка, звучно се изсекна в нея, смачка я и внимателно нагласи влажното топче на ръба на използваната си чиния. Наслаждавайте се сега на тая икебана. За икебаната Рената бе чела в един роман на Пиер Лоти* и бе запомнила звучната дума. Интересна идея е да подреждаш букетите не просто ей така, а като влагаш в тях философски смисъл. Някой път трябва да опита.
	[* _Пиер Лоти_ (1850–1923) — френски писател, служил 40 години във флота и описал екзотичните красоти на страните, които е обиколил. Създател на така наречения „колониален роман“. — Б.ред.]
	— Какви цветя обичате? — попита тя доктор Труфо.
	Той преведе въпроса, за да го разбере неговата кранта, а сетне отвърна:
	— Теменуги. — След което преведе и отговора: pansies.
	— Обожавам цветята — възкликна мис Стамп (как го докарва тоя „наив“!), — но само живите. Обичам да се разхождам сред нацъфтели поляни! Направо ми се къса сърцето, като видя как клетите срязани цветя вехнат и листенцата им канят! Затова не разрешавам на никого да ми подарява букети — и възви премрежен поглед към хубавия русин.
	„Ах, колко жалко, инак всички щяха да те отрупат с цветя“ — помисли си Рената, но на глас каза:
	— Според мен цветята са венци на Божието творение и да се гази нацъфтяла поляна е престъпление.
	— В парковете на Париж то си е престъпление — рече мосю Гош. — Наказанието е десет франка. Ако дамите разрешат на стария непослушник да изпуши една лула, ще ви разкажа много интересна историйка на тази тема.
	— О, дами, бъдете снизходителни! — провикна се очилатият индолог Суитчайлд и брадичката му „ала Дизраели“ се разтресе. — Мосю Гош е такъв сладкодумец!
	Всички се обърнаха към бременната Рената, от която зависеше решението, и тя направи своя намек, като разтърка слепоочието си. Не, главата изобщо не я белеше, тя просто протакаше.
	Но понеже и на нея й беше интересно да чуе „историйката“, кимна с мъченическа физиономия:
	— Добре, пушете. Само ще помоля някой да ми вее с ветрило.
	Тъй като кучката Клариса, притежателката на разкошно щраусово ветрило, се направи, че няма нищо общо, наложи се да се жертва японецът. Гинтаро Аоно седна до нея и така усърдно заразмахва пред носа на мъченицата яркото си ветрило на пеперуди, че подир миг на Рената наистина й се зави свят от този калейдоскоп. За прекомерното си усърдие японецът получи забележка.
	А рентиерът с удоволствие дръпна от лулата, издуха облаче ароматен дим и подхвана:
	— Ако щете ми вярвайте, ако щете — недейте, но случката е истинска. В Люксембургската градина работеше един градинар, татко Пикар се казваше. Четиридесет години бе поливал и подрязвал цветята и до пенсия му оставаха само три години. Една сутрин излиза татко Пикар с лейката си и що да види — в лехата с лалета се изтегнал някакъв издокаран господин с фрак. Опнал се на пролетното слънце и се одрямал. Явно някой гуляйджия, дето се веселил до зори, но не успял да се прибере вкъщи, че се омаломощил — Гош присви очи и лукаво огледа присъстващите. — Пикар, естествено, се ядосал, че му е смачкал лалетата, и казва: „Ставайте, мосю, в нашия парк не може да лягате по лехите! Ще ви глобим десет франка.“ Гуляйджията поотворил око и извадил една жълтица: „Ей ти, казва, старче, остави ме на мира. Отдавна не съм си почивал тъй хубаво.“ Е, градинарят взел монетата, но не си отива. „Платихте си глобата, но нямам право да ви оставя тук. Ако обичате да станете.“ Тогава господинът с фрака отворил и другото си око, но не побързал да се изправи. „Колко да ти платя, че да не ми затуляш слънцето? Давам колкото кажеш, само да ми се махнати от главата и ме оставиш да си подремна.“ Татко Пикар се почесал по темето, позамислил се и помърдал устни. „Добре — казва, — ако вие, господине, желаете да си купите един час лежане в лехата на Люксембургската градина, това ще ви струва осемдесет и четири хиляди франка и нито су по-малко.“ — Мустакатият французин се усмихна ведро и поклати глава, сякаш възхитен от наглостта на градинаря. — „И нито су по-малко“ — казва. А между другото пийналият господин бил не кой да е, ами самият банкер Лафит, най-богатият човек в Париж. Той не обичал да си хвърля думите на вятъра, щом е рекъл „колкото кажеш“, значи това е. Как ще подвие опашка и ще се отметне от банкерската си дума? Но пък нямал желание и да даде на първия срещнат нахалник толкова пари за едното мерси. Какво да прави? — Гош сви рамене, за да демонстрира изключителното затруднение. — Тогава Лафит рекъл: „Добре, дърти мошенико, ще си получиш осемдесет и четирите хиляди, но при едно условие: ако ми докажеш, че да се изтегна за един час на твоята келява леха наистина струва толкова. Не успееш ли обаче да ми го докажеш, ще те напердаша с бастуна и това дребно хулиганство ще ми струва четиридесет франка административна глоба.“
	Смахнатият Милфорд-Стоукс се изсмя гръмогласно и доволен тръсна рижия си перчем, а Гош вдигна пожълтелия си от тютюна пръст: не бързай да се радваш, това още не е краят.
	— И какво мислите, дами и господа? Татко Пикар най-невъзмутимо започнал да прави баланса. „След половин час, точно в осем, ще дойде господин директорът на градината, ще ви види в лехата и ще се развика да ви махна оттук. Аз няма да мога да го направя, защото вие ще ми платите не за половин, а за един час. Ще започна да се препирам с господин директора и той ще ме изпъди от работа без последни заплати и без право на пенсия. А ми остават три години до пенсия. На мен ми се полага пенсия от хиляда и двеста франка годишно. Аз възнамерявам да си поживея в оставка двайсетина години, което прави двадесет и четири хиляди. Сега за къщата. С моята бабичка ще ни разкарат от служебното жилище. Къде ще живеем, питам се. Ще трябва да си купим. А най-скромната къща с градинка някъде по Лоара струва поне двайсет хиляди. А сега, господине, помислете за моята репутация. В тази градина съм работил четиридесет години и когото и да питате, ще ви каже, че татко Пикар е честен човек. И не щеш ли сега — такъв позор за белите ми коси. Та това е подкуп! Смятам, че по хиляда франка за всяка година безупречна служба няма да е много в смисъл на морална компенсация. Така, че общо излизат точно осемдесет и четири хиляди“ Лафит се засмял, изтегнал се още по-удобно в лехата и отново затворил очи. „Ела подир час — казва, — ще си платя, дърта маймуно.“ Такава една интересна историйка, госпожи и господа.
	— Значи, годината непорочност струва хиляда франка? — подсмихна се руският дипломат. — Не е скъпо. Сигурно е с отстъпка, защото е на едро.
	Присъстващите започнаха оживено да коментират разказа и да изказват най-противоречиви мнения, а Рената Клебер с интерес впери очи в мосю Гош, който самодоволно отвори черната си папка и отпивайки от поизстиналия шоколад, зашумоля с книжата си. Интересен екземпляр е тоя дядка, няма що. Какви ли тайни крие там? Защо се е прикрил с лакът?
	Този въпрос отдавна измъчваше Рената. На два-три пъти тя с правото си на бъдеща майка дори се опита да надникне през рамото на Гош, докато той прелистваше мистериозната си папка, но мустакатият гадняр доста безцеремонно затваряше досието под носа на дамата, а на това отгоре й размахваше пръст: не може!
	Но днес се случи нещо необичайно. Когато мосю Гош стана от масата пръв както обикновено, едно листче безшумно се изплъзна от тайнствената му папка и леко полетя на пода. Унесен в някакви тъжни размисли, рентиерът не го забеляза и излезе от салона. Щом вратата след него се затвори, Рената бързо надигна от стола леко напълнялото си в талията тяло. Но се оказа, че не само тя е толкова наблюдателна. Благовъзпитаната мис Стамп, я каква била чевръста, първа докопа листчето.
	— Ах, господин Гош май си изпусна нещо! — възкликна тя и впила в хартийката зорките си очи, сръчно я вдигна. — Ще го настигна да му я дам.
	Мадам Клебер обаче беше стиснала вече другия край и не възнамеряваше да го пусне.
	— Какво е това? — попита тя. — Изрезка от вестник? Колко интересно!
	В следващия миг около двете дами се скупчиха всички присъстващи, само дръвникът японец продължи да движи въздуха с ветрилото си, а мисис Труфо с укор наблюдаваше това тъй въпиющо нарушаване на privacy. Изрезката изглеждаше така:

	„Престъплението на века“: нов обрат?
	Дяволското убийство на десетте души, извършено завчера на улица „Грьонел“, продължава да тревожи парижани. Досега преобладаваха две версии: за лекар маниак и за секта кръвожадни фанатици индуси, поклонници на бог Шива. Но нашият „Соар“, който провежда независимо разследване, успя да установи един нов факт, който може би ще даде на делото друг обрат. Стана ясно, че през последните седмици покойният лорд Литълби е бил видян поне два пъти в компанията на международната авантюристка Мари Санфон, добре известна на полицията в много страни. Барон Дьо М., близък приятел на убития, заяви, че милордът е поддържал интимни отношения с една дама и вечерта на 15 март, изглежда, се е канел да замине за Спа на романтична среща. Дали срещата не е била с госпожа Санфон и дали именно тази среща не се е провалила заради пристъпа на подагра, споходил клетия колекционер? Редакцията не дръзва да изкаже собствена версия, но смята за свой дълг да обърне внимание на господин Гош върху този интересен факт. Очаквайте новите ни съобщения по тази тема.


	Епидемията от холера затихва
	Общинската здравна управа съобщава, че огнищата на холера, борбата с която продължава още от лятото, са окончателно локализирани. Енергичните профилактични мерки на парижките лекари дадоха положителен резултат и можем да се надяваме, че епидемията от тази опасна болест, започнала още през юли, ще за…

	— Какво е пък това? — озадачено сбърчи чело Рената. — Някакво убийство, някаква холера…
	— Е, в случая холерата явно няма нищо общо — каза професор Суитчайлд. — Просто е останала в изрезката. Ясно е, че става дума за убийството на улица „Грьонел“. Не сте ли чували? Всички вестници бяха гръмнали тогава.
	— Аз вестници не чета — високомерно каза мадам Клебер. — Прекалено изнервящо е за моето състояние. Пък и няма защо да научавам разни гадости.
	— Комисар Гош? — присви очи лейтенант Рение и още веднъж пробяга с поглед бележката. — Това да не е нашият мосю Гош?
	Мис Стамп ахна:
	— Не може да бъде!
	Тогава вече се приближи и докторшата. Получи се истинска сензация и всички заговориха един през друг:
	— Полицията, тук е забъркана френската полиция! — с възбуда извика сър Реджиналд.
	Рение измърмори:
	— Пък аз се чудя защо капитанът непрекъснато ме разпитва за салона „Уиндзор“…
	Мистър Труфо както обикновено превеждаше на съпругата си, а русинът взе изрезката и внимателно започна да я проучва.
	— Това за индийските фанатици са пълни глупости — заяви Суитчайлд. — Казах го още от самото начало. Първо, няма никаква кръвожадна секта от последователи на Шива. И второ, както знаем, статуетката благополучно се намери. Нима религиозен фанатик щеше да я изхвърли в Сена?
	— Да, това със златния Шива е направо загадка — кимна мис Стамп. — Писаха, че бил перлата в колекцията на лорд Литълби. Така ли е, господин професоре?
	Индологът снизходително сви рамене:
	— Как да ви кажа, мадам. Колекцията на лорд Литълби е отскоро, от двайсетина години. За толкова кратко време трудно може да се събере нещо изключително. Казват, че покойникът доста се е замогнал по време на потушаването на сипайското въстание през 1857 година*. Прословутият Шива например му е бил „подарен“ от някакъв махараджа, който е бил заплашен от военнополеви съд заради вземане-даване с метежниците. Защото Литълби дълги години е служил в индийската военна прокуратура. Безспорно в сбирката му има доста ценни неща, но подборът им е твърде несмислен.
	[* Сипаи — местни войници в английска Индия. От бунта на три техни полка ни 10 май 1857 г. започва народното въстание, което е потушено с големи жестокости от страна на британците през 1859 г. Повод за избухването му е използването на нови куршуми, които се смазват с волска лой и свинска мас, а това е в противоречие с религията на сипаите индуси и мюсюлмани. — Б.ред.]
	— Е разкажете ми най-после де, защо са убили този ваш лорд? — настоя Рената. — Ето, и мосю Аоно също нищо не знае, нали? — обърна се тя за подкрепа към японеца, който стоеше малко встрани от останалите.
	Японецът се усмихна само с устни и се поклони, а русинът безшумно плесна два пъти с ръце:
	— Браво, мадам Клебер. Вие съвсем основателно се спряхте на най-в-важния въпрос. Аз следях в пресата развоя на този случай. И според мен именно причината за престъплението е най-в-важното нещо. Ключ за разгадаването му. Точно така: „защо“! С каква цел са били убити десет души?
	— Ах, но тъкмо това е най-лесното — сви рамене мис Стамп. — Идеята е била от колекцията да се открадне всичко най-ценно, но когато ненадейно се е сблъскал с домакина, престъпникът е загубил самообладание. Понеже е предполагал, че лордът не си е вкъщи. Вероятно едно е да боцкаш спринцовката, а съвсем друго — да строшиш главата на някого. Впрочем не знам, не съм опитвала — раменете й потръпнаха. — На злодея не са му издържали нервите и той не е докарал нещата докрай. А колкото до захвърления Шива… — мис Стамп се замисли. — Вероятно той е тежкият предмет, с който е бил разбит черепът на клетия Литълби. Ами ако на престъпника не са му чужди обикновените човешки чувства и му е било неприятно или дори просто се е страхувал да държи в ръката си окървавеното оръдие на убийството? Да е стигнал до реката и да го е хвърлил в Сена?
	— Колкото до оръдието на убийството, много е правдоподобно — съгласи се дипломатът. — И аз съм на с-същото мнение.
	Старата мома чак пламна от удоволствие, и като забеляза присмехулния поглед на Рената, явно се смути.
	След като доизслуша превода на изреченото, докторшата упрекна Клариса Стамп:
	— You are saying outrageous things. Shouldn’t we find a more suitable subject for table talk?*
	[* Говорите ужасни неща. Дали да не потърсим по-уместна тема за разговор? (англ.) — Б.пр.]
	Но забележката на безцветната личност остана нечута.
	— А според мен най-загадъчното в случая е смъртта на слугите! — влезе в криминалистичната дискусия длъгнестият индолог. — Как така са позволили да им инжектират разни гадости? Да не би някой да ги е заплашвал с пистолет в края на краищата? Нали сред тях е имало и двама охранители, всеки с револвер в кобура си. Ето къде е загадката!
	— Аз си имам своя хипотеза — важно рече Рение. — И съм готов да я отстоявам където и да е. Престъплението на улица „Грьонел“ е извършено от човек с изключителни месмерични способности. Слугите са се намирали в състояние на месмеричен транс, това е единственото възможно обяснение! „Животинският магнетизъм“ е страшна сила. Опитен манипулатор може да направи с вас каквото си иска. Да, да, мадам — обърна се лейтенантът към мисис Труфо, която го гледаше със скептична физиономия. — Абсолютно всичко.
	— Not if he is dealing with a lady!* — строго отвърна тя.
	[* Само не и с една лейди! (англ.) — Б.пр.]
	Умореният от ролята на преводач мистър Труфо избърса с кърпа лъсналото си от пот чело и се впусна да защитава научния мироглед.
	— Ще си позволя да не се съглася с вас — занарежда той на френски с доста силен акцент. — Учението на господин Месмер много отдавна е признато за ненаучно. Силата на месмеризма, или както го наричат сега — хипнотизма, е много преувеличена. Почитаемият мистър Джеймс Брейд категорично доказа, че на хипнотично въздействие се поддават само психически лабилните индивиди, и то само ако напълно се доверят на хипнотизатора и се съгласят да се подложат на хипнотичен сеанс.
	— Веднага си личи, скъпи докторе, че не сте пътували из изтока! — белозъбо се усмихна Рение. — На всеки индийски пазар някой факир може да ви покаже такива чудеса на месмеричното изкуство, че и най-отчаяният скептик ще се смае. Но какво да си говорим за фокуси! Веднъж в Кандахар присъствах на една публична екзекуция. Според мюсюлманските закони кражбата се наказва с отсичане на дясната ръка. Процедурата е толкова болезнена, че виновниците често умират от болков шок. Него път в бе уличено в кражба едно същинско дете. Понеже бе хванато за втори път, съдът нямаше как да не подложи крадеца на установеното от шериата наказание. Но съдията беше милосърден човек и нареди да извикат един дервиш, известен с чудодейните си способности. Дервишът хвана осъдения за слепоочията, погледна го в очите и му прошепна нещо. Тогава момчето се успокои и спря да трепери. Върху лицето му грейна странна усмивка, която не се стопи дори в мига, когато секирата на палача отсече ръката му чак до лакътя! Видях го със собствените си очи, кълна ви се.
	Рената се ядоса:
	— Ама че гадост! Стига с вашия Изток, Шарл. Сега ще ми прилошее!
	— Извинете, мадам Клебер — сепна се лейтенантът. — Само исках да докажа, че в сравнение с това разните там инжекции са просто нищо.
	— И все пак ще си позволя да не се съглася с вас… — упоритият доктор се приготви да отстоява гледната си точка, но в този момент вратата на салона се отвори и влезе рентиерът, или може би полицаят, с две думи — мосю Гош.
	Всички се обърнаха към него някак гузни, сякаш заварени да правят нещо не много прилично. Гош изпитателно огледа лицата им, видя злополучната изрезка в ръцете на дипломата и рече с покруса:
	— Тук била значи… Точно от това се страхувах. Рената се приближи до дядката със сивите мустаци, недоверчиво изгледа масивната му фигура от главата до петите и изтърси:
	— Мосю Гош, нима сте полицай?
	— Същият комисар Гош, к-който разследва „Престъплението на века“? — уточни въпроса Фандорин (така се казва руският дипломат, сети се Рената) — Как тогава да си обясним вашия маскарад и изобщо п-присъствието ви на борда?
	Гош изсумтя, размърда вежди и бръкна за лулата си. Личеше, че трескаво си напъва мозъка да реши какво да прави. Но явно главата на стареца действаше добре, защото той доста бързо взе решението.
	— Я седнете, дами и господа — необичайно внушително избоботи Гош, затвори вратата и врътна ключа. — Щом нещата стоят така, ще играем с открити карти. Сядайте, сядайте, да не би на някого да му се подкосят краката.
	— Какви са тия шеги, мосю Гош? — недоволно рече лейтенантът. — С какво право се разпореждате тук, че и в присъствието на първия помощник-капитан?
	— Това, млади момко, ще ви го обясни лично капитанът — с неприязън го изгледа изпод вежди Гош. — Той е в течение.
	Рение посърна и отново седна на мястото си подир останалите.
	Бъбривият и добродушен мърморко, за какъвто Рената бе свикнала да смята парижкия рентиер, се държеше някак различно. Раменете му се изпънаха, жестовете му станаха властни, очите му пламнаха с твърд блясък. Дори само начинът, по който спокойно и самоуверено направи една продължителна пауза, беше красноречив. Тежкият поглед на странния рентиер се спря на всеки от присъстващите и Рената видя, че някои от тях потръпваха от изпитателния му взор. Да си признае, и на нея й попризля, но тя се засрами и безгрижно тръсна глава: какво като е полицейски комисар, много важно. Пак си е един дебел и астматичен дъртак, нищо повече.
	— Хайде, стига сте ни интригували, мосю Гош — присмехулно каза тя. — На мен ми е противопоказно да се вълнувам.
	— Вероятно само един от присъстващите има защо да се вълнува — загадъчно отвърна той. — Но за това после. Първо ми позволете да се представя на почитаемата публика още веднъж. Да, аз се казвам Гюстав Гош, но не съм рентиер. За жалост няма откъде да получавам рента. Аз, дами и господа, съм комисар от парижката криминална полиция и работя в отдела, който се занимава с най-тежките и заплетени престъпления. Длъжността ми се нарича „следовател по особено важните дела“ — натърти комисарят.
	В салона се възцари гробно мълчание, нарушавано само от забързания шепот на доктор Труфо.
	— What a scandal!* — изписка докторшата.
	[* Какъв скандал! (англ.) — Б.пр.]
	— Бях принуден да потегля на това плаване, и то инкогнито, защото… — Гош енергично размърда бузи, разпалвайки полуугасналата си лула. — Защото парижката полиция разполага с основателни причини да смята, че на „Левиатан“ се намира човекът, извършил престъплението на улица „Грьонел“.
	През салона сред тихо шумолене се разнесе многогласно „Ах!“.
	— Предполагам, че вече сте обсъдили този тайнствен в много отношения случай — комисарят повдигна двойната си брадичка към вестникарската изрезка в ръцете на Фандорин. — И това не е всичко, дами и господа. Аз със сигурност знам, че убиецът пътува в първа класа… (отново колективно ахване)… и дори нещо повече — че в настоящия момент се намира в този салон — бодро завърши Гош, седна в атлазения фотьойл до прозореца и изчаквателно скръсти ръце малко под сребърния ланец на часовника си.
	— Не е възможно! — извика Рената и неволно се хвана за корема.
	Лейтенант Рение рязко се изправи.
	Рижият баронет прихна да се смее и демонстративно заръкопляска.
	Професор Суитчайлд трескаво преглътна и си свали очилата.
	Клариса Стамп застина, притиснала пръсти към ахатовата брошка на якичката си.
	Лицето на японеца не трепна, но вежливата му усмивка мигом се изпари.
	Докторът хвана съпругата си за лакътя, забравил да преведе най-важното, но ако се съди по уплашено изблещените й очи, мисис Труфо се беше сетила за какво става дума.
	А дипломатът попита тихо:
	— Основанията ви?
	— Моето присъствие — невъзмутимо отговори комисарят. — Това е достатъчно. Имам и други съображения, но няма защо да ги знаете… — в гласа на полицая се долови явно разочарование. — Виждам, че никой не бърза да припада и да вика: „Арестувайте ме, аз ги убих.“ Не съм се и надявал, разбира се. Тогава вижте — той заплашително повдигна късия си пръст. — Забранявам да казвате на когото и да било от останалите пътници. Пък и нямате интерес. Слухът ще плъзне моментално и ще ви гледат като чумави. Не се опитвайте да се местите в друг салон, защото това само ще засили подозренията ми. Пък и нищо няма да постигнете, понеже имам уговорка с капитана.
	Рената изломоти с треперещ глас:
	— Мосю Гош, много ви моля, поне мен ме изключете от този кошмар. Страх ме е да седя на една маса с убиец. Ами ако ми сипе отрова? Сега вече всичко ще ми присяда. За мен е опасно да се притеснявам. Няма да кажа абсолютно на никого, честна дума!
	— Съжалявам, мадам Клебер — хладно отвърна детективът, — но не очаквайте никакви изключения. Имам основания да подозирам всеки от присъстващите, а не на последно място и вас.
	Рената тихо изпъшка и се облегна на стола, а лейтенант Рение ядно тропна с крак:
	— Какво си позволявате, мосю… следовател по особено важните дела! Незабавно ще докладвам за всичко на капитан Клиф!
	— Давайте — равнодушно отвърна Гош. — Но не сега, малко по-късно. Още не съм свършил с кратката си реч. И тъй, още не съм сигурен кой от вас е моят клиент, но съм близо, много близо до целта.
	След тези думи Рената очакваше да последва красноречив поглед и чак се приведе напред, но полицаят гледаше идиотската си лула. Сигурно лъжеше, нямаше предвид никого.
	— Вие подозирате някоя жена, то е явно! — нервно плесна с ръце мис Стамп. — Инак защо ще си носите бележката за Мари Санфон. Коя е тази Мари Санфон? Всъщност която ще да е! Каква глупост: да подозирате жена! Нима една жена е способна на такова зверство?
	Мис Труфо рязко се изправи, готова сякаш тутакси да застане под знамето на женската солидарност.
	— За мадмоазел Санфон ще си поговорим друг път — отвърна детективът и изгледа загадъчно Клариса Стамп. — Колкото до бележките, имам безброй такива и всяка крие отделна версия — той отвори черната папка и прошумоля с изрезките. Те наистина бяха десетки. — Ще помоля всички ви, дами и господа, повече да не ме прекъсвате! — гласът на полицая стана железен. — Да, сред нас има опасен престъпник. Евентуално с психични отклонения. (Рената забеляза, че професорът лекичко отмества стола си от сър Реджиналд.) Затова ще ви помоля да бъдете предпазливи. Ако забележите нещо необичайно, дори и дреболия, веднага при мен. А най-добре ще е, ако убиецът се покае чистосърдечно, защото бездруго няма къде да се дене. Сега вече свърших.
	Мисис Труфо вдигна ръка като ученичка:
	— In fact I have seen something extraordinary only yesterday! A charcoal-black face, definitely inhuman, looked at me from the outside while I was in our cabin! I was so scared!* — тя се обърна към благоверния си и го сръчка с лакът: — I told you, but you paid no attention.**
	[* Всъщност аз видях нещо необичайно вчера! Една черна като въглен муцуна, съвсем нечовешка, ме погледна от прозореца, когато бях в каютата! Толкова се уплаших! (англ.) — Б.пр.]
	[** Казах ви, но вие не обърнахте внимание. (англ.) — Б.пр.]
	— Ах — сепна се Рената, — а на мен вчера от несесера ми изчезна огледалцето. Беше с истинска кокалена рамка.
	Мосю Перкото май също искаше да съобщи нещо, но не успя, защото комисарят ядно затвори папката:
	— Я не ме баламосвайте! Аз съм стара хрътка! Не си въобразявайте, че ще отклоните Гюстав Гош от следата! Ако трябва, ще сваля на брега цялата ви съмнителна компания и ще се занимая с всекиго поотделно! Убити са десет души, това не е шега работа! Мислете, дами и господа, мислете!
	Той излезе от салона и шумно хлопна вратата.
	— Господа, нещо ми е лошо — тихо продума Рената. — Ще се прибера.
	— Нека ви изпратя, мадам Клебер — втурна се към нея Шарл Рение. — Това е нечувано! Каква наглост!
	Рената го докосна с ръка и го подмина:
	— Благодаря, няма нужда. Ще се оправя сама.
	Тя с несигурна стъпка прекоси салона и до вратата за миг се подпря на стената. В коридора, където нямаше никой, крачката й стана по-бърза. Рената отвори каютата си, извади изпод дивана куфара и провря потреперващата си ръка под копринената обшивка. Лицето й беше бледо, но решително. Пръстите й бързо напипаха металната кутийка. Студено проблесна със стъклото и стоманата сложената в нея спринцовка.


	Клариса Стамп

	Неприятностите започнаха още от сутринта. В огледалото Клариса ясно забеляза две нови бръчици — като едва забележими малки лъчи те се бяха проточили от крайчеца на очите към слепоочията й. Слънцето беше виновно. Тук то е толкова силно, че не те спасяват нито чадър, нито шапка. Клариса дълго се оглежда в безмилостната полирана повърхност и опъва кожата си с пръсти, надявайки се, че са от спането и ще се изгладят. После се доогледа: завъртя шията си така, че видя един бял косъм зад ухото. Тогава вече съвсем й домъчня. И това ли е заради слънцето? Косата да побелява? Не, мис Стамп, не се самозалъгвайте. Както е казал поетът:

	И леденият дъх на есента
	в косата вплете скръбна белота.

	Направи тоалета си по-прилежно от друг път. Безмилостно изтръгна белия косъм. Макар да беше глупаво. Джон Дън май беше казал, че тайната на женското щастие е в умението навреме да преминеш от едната възраст в другата, а при жената възрастите са три: дъщеря, съпруга и майка. Но как можеше да мине от втория етап в третия, щом никога не е била омъжена?
	Най-доброто спасение от подобни мисли е разходката на чист въздух и Клариса излезе на палубата. Колкото и да беше необятен, „Левиатан“ отдавна вече бе измерен с равни, бавни крачки — във всеки случай горната палуба, предназначена за пътниците от първа класа. По периметъра — триста петдесет и пет стъпки. Седем и половина минути, ако човек не се любува на морето и не приказва с познати. Понеже беше още рано, на палубата нямаше познати и Клариса безпрепятствено мина по десния борд чак до кърмата. Параходът плавно цепеше кафеникавите води на Червено море, от мощното витло към хоризонта се точеше ленива белезникава бразда. Ох, жега. Клариса със завист загледа матросите, които лъскаха месинговите топки по перилата на долната палуба. Блазе им, само по памучни панталони — нито корсажи, нито кюлоти, нито чорапи с опънати жартиери, нито дълги рокли. Как да не завиди човек и на дивака мистър Аоно, който си се разхожда из кораба с японския си халат и никой не му се чуди, защото е азиатец.
	Тя си представи, че се е изтегнала в платнения шезлонг без никакви дрехи. Не, нека да е с лека туника като древните гърци. И толкова. След стотина години, когато човечеството окончателно се отърси от предразсъдъците си, това ще е в реда на нещата.
	Насреща й, поскърцвайки с гумите на триколесния си американски велосипед, се движеше мистър Фандорин. Говореше се, че подобен екзерсис превъзходно развива еластичността на мускулите и укрепва сърцето. Дипломатът беше с лек спортен костюм: раиран панталон, леки обувки с гамаши, късо сако и бяла риза с разкопчана яка. Лицето му със златист тен грееше в приветлива усмивка. Мистър Фандорин учтиво повдигна корковата си каска и отмина с поскърцване. Не се спря.
	Клариса въздъхна. Идеята за разходка не излезе добра, само дето бельото й се напои с пот. Трябваше да се върне в каютата и да се преоблече.
	Глезлата мадам Клебер й развали закуската. Какво смайващо умение да прави от своята слабост оръдие за експлоатация! Точно когато кафето в чашата на Клариса изстина до нужната температура, ужасната швейцарка се оплака, че й е задушно, и помоли да охлабят връзките на роклята й. Обикновено Клариса се правеше, че не чува мрънкането на Рената Клебер, и винаги се намираше някой доброволец, но за толкова деликатно нещо мъжете не ставаха, а мисис Труфо за жалост отсъстваше — помагаше на мъжа си в лечението на някаква заболяла дама. Тази отегчителна особа май някога бе работила като милосърдна сестра. Но какъв социален скок: сега е съпруга на главния лекар и се храни в първа класа. Прави се на истинска британска лейди, но малко прекалява.
	Накратко казано, трябваше да се занимае с връзките на мадам Клебер, а междувременно кафето й безнадеждно изстина. Е, нищо особено, но взе да й се трупа.
	След закуската излезе да се поразходи, направи десет обиколки и се умори. Единия път се възползва, че наоколо нямаше хора, и тайно надникна през прозореца на каюта 18. Мистър Фандорин седеше пред бюрото по бяла риза, с опънати червено-синьо-бели тиранти, и стиснал в ъгъла на устата си пура, ужасно силно тракаше с пръсти по някакъв странен апарат — черен, железен, с дълъг валяк и голям брой клавиши. Заинтригувана, Клариса изгуби бдителност и бе хваната на местопрестъплението. Дипломатът скочи, поклони се, наметна сакото си и се приближи до отворения прозорец.
	— Това е п-пишеща машина „Ремингтон“ — обясни той. — Най-нов модел, съвсем наскоро пусната в продажба. Много удобно нещо, мис Стамп, и съвсем леко. Двама хамали я пренасят без никакво усилие. Незаменима вещ по време на пътешествие. Ето, упражнявам се в скоропис. Преписвам някои неща от Хобс.
	Все още зачервена от смущение, Клариса кимна леко и се отдалечи.
	Седна наблизо под раираната тента, на сянка. Подухваше хладен ветрец. Отвори „Пармският манастир“ и зачете за несподелената любов на прекрасната, но застаряваща херцогиня Сансеверина към младия Фабрицио дел Донго. Разчувства се и избърса с кърпичка бликналите си сълзи. Точно в този момент на палубата излезе мистър Фандорин: с бял костюм, с широкопола сламена шапка и с бастунче. Невероятно хубав.
	Клариса го повика. Той се приближи, поклони се и седна до нея. Погледна корицата и каза:
	— Обзалагам се, че сте п-пропуснали описанието на битката при Ватерлоо. И сте сбъркали — това е най-хубавото нещо в цялото творчество на Стендал. Никога не съм чел по-точно описание на войната.
	Колкото и да е странно, Клариса наистина четеше „Пармският манастир“ вече втори път, но и двата пъти бе прескочила сцената със сражението.
	— Как разбрахте? — с любопитство попита тя. — Да не сте ясновидец?
	— Жените винаги пропускат б-баталните сцени — сви рамене Фандорин. — Или поне жените от вашия тип.
	— И какъв е моят тип? — направи мили очи Клариса, но и самата тя усещаше, че не става за кокетка.
	— Имате скептично отношение към себе си и романтично към заобикалящия свят — той я погледна с леко наведена на една страна глава. — Освен това мога да ви кажа, че наскоро в живота ви е станала рязка п-промяна към по-добро и че сте преживели някакъв трус.
	Клариса трепна и погледна събеседника си с откровена уплаха.
	— Не се стряскайте — успокои я странният дипломат. — Не знам абсолютно нищо за вас. Просто чрез специални упражнения съм развил наблюдателност и аналитични способности. Обикновено ми стига някоя незначителна подробност, за да си съставя цялостна к-картина. Достатъчно е да ми покажете някой ей такъв петак с две дупчици (той деликатно посочи голямото розово копче, което красеше жакета й), и веднага ще ви кажа кой го е загубил — някоя голяма свиня или някое мъничко слонче.
	Клариса се усмихна и попита:
	— И всеки ли е прозрачен за вас?
	— Не е прозрачен, но виждам много неща. Какво бихте казали например за ей онзи господин? — Фандорин посочи як мъж с големи мустаци, който гледаше през бинокъла си към пустинния бряг.
	— Това е мистър Бъбъл, той…
	— Недейте продължава! — прекъсна я Фандорин. — Ще се опитам да позная сам.
	Той половин минута гледа мистър Бъбъл и после каза:
	— За първи път пътува на Изток. Отскоро е женен. Фабрикант е. Работите му вървят зле, чака го фалит. Почти през цялото време е в билярдната, но е лош играч.
	Клариса винаги се бе гордяла със своята наблюдателност и по-внимателно се вгледа в мистър Бъбъл, индустриалец от Манчестър. Фабрикант? Е, да речем, човек може да се сети. Щом пътува в първа класа, значи е богат. Че не е аристократ, е изписано на лицето му. И на търговец не прилича — дрехата му е размъкната, пък и в чертите му не се чете амбиция. Добре. Женен отскоро? Да, и това е ясно — халката на безимения му пръст така лъщи, че явно е чисто нова.
	Играе много билярд? Това пък защо? Аха, сакото му е изцапано с тебешир.
	— Защо решихте, че мистър Бъбъл пътува на Изток за първи път? — попита тя. — Защо да го чака фалит? И по какво съдите, че е лош играч на билярд? Да не сте го виждали как играе?
	— Не, не съм ходил в б-билярдната, не понасям хазартните игри и изобщо за първи път виждам джентълмена — отвърна Фандорин. — Че за първи път пътува по този маршрут, личи от т-тъпата упоритост, с която оглежда голия бряг. В противен случай мистър Бъбъл щеше да знае, че отсам няма да види нищо интересно чак до Бабелмандебския проток. Това първо. Нещата му отиват на зле, инак няма да предприеме толкова дълго пътешествие, и то веднага след сватбата си. Такъв б-борсук да излезе от дупката си? Само ако идва краят на света и нито миг по-рано. Това второ.
	— Ами ако е тръгнал на сватбено пътешествие заедно с жена си? — попита Клариса, макар да знаеше, че мистър Бъбъл пътува сам.
	— И ще скучае сам на палубата, и ще се мотае в билярдната? А играе много лошо. Вижте, че сакото му е бяло отпред. Само най-калпавите играчи залягат така върху ръба на билярдната маса. Това трето.
	— Е добре, а какво ще кажете за ей онази дама?
	Увлечена в играта, Клариса посочи мисис Блекпул, която пристъпваше достолепно под ръка с компаньонката си.
	Фандорин с безразличие огледа почтената дама.
	— Всичко е изписано по лицето й. Връща се от Англия при мъжа си. Ходила е да се види с порасналите си деца. Мъжът й е военен. Полковник.
	Мистър Блекпул наистина беше полковник и командваше гарнизона в някакъв град в северна Индия.
	Това беше вече прекалено.
	— Обяснете ми! — настоя Клариса.
	— Подобни дами не пътуват до Индия сами, освен ако съпругът не служи там. Възрастта й вече не е такава, че да тръгне на подобно п-пътешествие за първи път, значи се връща. Защо ще е ходила до Англия? Само за да се види с децата си. Предполагам, че родителите и са вече на онзи свят. От решителния и властен израз на лицето й виждам, че е свикнала да командва. Гарнизонните или полковите първи дами изглеждат точно така. Обикновено ги възприемат като по-важно началство от самия командир. Искате да знаете защо е тъкмо жена на полковник? Ами защото ако беше г-генералша, щеше да пътува в първа класа, а тя, погледнете, има сребърна значка. Както и да е, да не си губим времето с глупости — Фандорин се наведе и й прошепна: — Я по-добре да ви разкажа за онзи орангутан. Много интересен субект е.
	До мистър Бъбъл беше спрял маймуноподобният мосю Боало, бивш член на уиндзорската компания, който своевременно беше напуснал злощастния салон и затова се изплъзна от мрежите на комисар Гош. Дипломатът тихо й каза на ухо:
	— Човекът, когото виждате, е престъпник и злодей. Най-вероятно е продавач на опиум. Живее в Хонконг. Женен е за китайка.
	Клариса прихна:
	— Този път не познахте! Това е мосю Боало от Лион, филантроп и баща на единайсет чисти французойчета. И не продава опиум, а чай.
	— Как не — хладнокръвно отвърна Фандорин. — Погледнете го по-внимателно. Маншетът му е щръкнал и се вижда синята к-кръгла татуировка над китката му. Виждал съм подобна в една книга за Китай. Това е белег на една от хонконгските т-триади, тайни престъпни организации. За да може някой европеец да стане член на триада, той трябва да е криминален тип от голяма класа. И да е женен за китайка, разбира се. Само п-погледнете физиономията на този „филантроп“ и всичко ще ви стане ясно.
	Клариса не знаеше дали да вярва или не, а Фандорин със сериозен израз на лицето рече:
	— Това още нищо не е, мис Стамп. Мога да ви говоря за някого дори с в-вързани очи. Бих го познал по шума, който издава, и по миризмата. Опитайте, ако искате.
	Той тутакси отвърза бялата си атлазена вратовръзка и й я подаде.
	Клариса опипа плата — плътен, непрозрачен — и върза очите на дипломата. Някак случайно докосна бузата му — гладка и гореща.
	Скоро откъм кърмата се зададе идеалната кандидатура — известната суфражетка лейди Кембъл, тръгнала за Индия да събира подписи за даване избирателно право на омъжените жени. Мъжеподобна, масивна, късо подстригана, тя трополеше по палубата като товарен кон. Как да се сетиш, че е дама, а не боцманът.
	— Е, кой идва? — попита Клариса, която вече се превиваше от смях.
	Уви, не се забавлява дълго. Свъсил чело, Фандорин отсечено заговори:
	— Шумоли пола. Жена е. С т-тежка стъпка. Силен характер. На години. Възгрозна. Пуши. Късо подстригана.
	— Защо късо подстригана? — изписка Клариса и закрила очите си с шепи, се заслуша в слонските стъпки на суфражетката. Как бе познал?!
	— Щом жената пуши, значи е подстригана и прогресивна — звучеше равният глас на Фандорин. — А тази на всичко отгоре презира модата и носи някаква безформена роба, яркозелена на цвят, но с ален колан.
	Клариса онемя. Невероятно! Със суеверен ужас тя махна ръце от лицето си и видя, че Фандорин вече е свалил вратовръзката и дори я е вързал на изискан възел. Сините очи на дипломата сипеха весели искри.
	Всичко беше много мило, но разговорът не свърши добре. След като се насмя до насита, Клариса много изтънко подхвана темата за Кримската война. Каква трагедия била тя и за Европа, и за Русия. Леко загатна спомените си оттогава, като ги направи малко по-детски, отколкото бяха в действителност. Очакваше взаимна откровеност, защото се надяваше да разбере на колко години все пак е Фандорин. Сбъднаха се най-лошите й опасения:
	— Аз тогава още не съм бил роден — простодушно си призна той и й подряза крилата.
	След това всичко тръгна наопаки. Клариса се опита да прехвърли на тема живопис, но се обърка и не успя да обясни като хората защо прерафаелитите се наричат прерафаелити. Той сигурно я е помислил за пълна идиотка. Ох, вече няма значение!


	Когато се прибираше натъжена в каютата си, стана нещо страшно.
	В мрачния ъгъл на коридора се люшна гигантска черна сянка. Клариса изпищя неприлично, хвана се за сърцето и презглава се втурна към своята врата. В каютата дълго не можа да овладее бясно биещото си сърце. Какво беше това? Не човек, не животно. Някаква топка от зла, разрушителна енергия. Нечиста съвест. Фантом от парижкия кошмар.
	Побърза да си го забрани: край, на онова е сложен кръст. Не е имало нищо. Измама, лудост. Нали си беше дала клетва да не се терзае. Сега животът й е нов, светъл и радостен. И нека в твоите чертози кандило свято да гори.
	За да се успокои, облече най-скъпата си дневна рокля, която още не беше носила (бяла китайска коприна с бледозелена панделка отзад на кръста) и си сложи изумрудената огърлица. Полюбува се на блясъка на камъните.
	Добре де, не е млада. Добре де, не е хубавица. Но пък е умна и с пари. А това е много по за предпочитане, отколкото да е дърта глупава грозотия без нито пени.
	Клариса влезе в салона точно в два, но цялата компания беше вече налице. Странно нещо — смайващото завчерашно изявление на комисаря не разедини, а по-скоро сплоти уиндзорската публика. Общата тайна, която не бива да споделяш с никой друг, свързва по-здраво от общото дело или общия интерес. Клариса забеляза, че нейните сътрапезници вече се събират на масата по-рано за закуска, обяд, следобеден чай и вечеря, а и остават по-задълго, което преди почти не се случваше. Дори първият помощник-капитан, който имаше косвено отношение към цялата история, не бързаше по служебните си работи и заедно с останалите се заседяваше в „Уиндзор“ (впрочем може би лейтенантът действаше по поръчение на капитана). Всички от компанията сякаш бяха станали членове на някакъв елитен клуб, закрит за непосветени. Клариса на няколко пъти усети бързи погледи, хвърлени крадешком към нея. Те можеха да значат едно от двете: „Да не би вие да сте убиецът?“, или: „Да не би да сте се досетили, че убиецът съм аз?“. Всеки път, когато се случваше подобно нещо, някъде изотвътре, от самата й утроба със сладостна тръпка се надигаше остро усещане, смес от страх и възбуда. Пред очите й ясно изникваше улица „Грьонел“ — такава, каквато ставаше вечер: потайно тиха, пуста, с черни кестени, поклащащи голите си клони. Само това липсва — по някакъв начин комисарят да е надушил за „Амбасадор“. Щом само си го помислеше, Клариса примираше и скришом поглеждаше полицая.
	Гош седеше на масата като върховен жрец на тази тайна секта. Никой нито за миг не забравяше за присъствието му, наблюдаваше с периферното си зрение израза на лицето му, а Гош сякаш изобщо не го забелязваше. Той се правеше на добродушен многознайко и с удоволствие разказваше своите „историйки“, които биваха изслушвани с напрегнато внимание. По мълчалива уговорка онова се обсъждаше само в салона и само в присъствието на комисаря. Ако двама от компанията случайно се срещнеха някъде на неутрално място — в музикалния салон, на палубата или в читалнята, те в никакъв случай не говореха за онова. Пък и в салона не всеки път се връщаха към примамливата тема. Обикновено то ставаше от само себе си, по повод някое съвсем странично изказване. Днес на закуска например изобщо не се завърза общ разговор, но пък сега, когато Клариса седна на мястото си, коментарите бяха вече в разгара си. Тя с отегчен вид започна да изучава менюто — сякаш бе забравила какво си е поръчала за обяд, но вече усещаше познатата възбуда.
	— Това, което не ми дава мира — говореше доктор Труфо, — е въпиющото безсмислие на престъплението. Сякаш всички тия хора са били погубени просто така. Златният Шива се озова в Сена, а убиецът остана с празни ръце.
	Фандорин, който рядко участваше в обсъжданията и повече си мълчеше, сега сметна за нужно да се изкаже:
	— Не е точно така. У престъпника е останал ш-шалът.
	— Какъв шал? — не успя да схване докторът.
	— Индийският, рисуваният. В к-който, ако вярваме на вестниците, убиецът е завил откраднатия Шива.
	Шегата му бе посрещната с леко нервен смях. Лекарят артистично разпери ръце:
	— Е да, само шалът.
	Внезапно професор Суитчайлд се сепна и бързо свали очилата от носа си — при него този жест означаваше много силно вълнение.
	— Никак не е смешно! Защото аз се поинтересувах кой точно от шаловете е откраднат. О, господа, това е твърде необикновено парче плат и с него е свързана цяла история. Чували ли сте някога за Изумрудения раджа?
	— Май беше някакъв легендарен индийски набоб? — попита Клариса.
	— Не легендарен, а напълно реален, мадам. Така наричаха раджа Багдазар, владетеля на Брахмапурското княжество. То се намира в голяма плодородна долина и отвсякъде е заобиколено с планини. Раджите произхождат от великия Бабур* и изповядват исляма, но това не им е попречило в продължение на триста години мирно да управляват своята малка страна, в която населението е предимно индуистко. Въпреки религиозните различия между управляващата каста и поданиците в княжеството никога не е имало въстания или разпри, раджите са ставали все по-богати и по времето на Багдазар брахмапурската династия се смяташе за най-богата в цяла Индия след хайдарабадските низами, а те, както, разбира се, ви е известно, засенчват с богатството си всички монарси, включително кралица Виктория и руския император Александър.
	[* _Ахир ад-дин Бабур_ (1483–1530) — основател на династията на великите Моголи в Индия. Изтъкнат пълководец, потомък на Тимур (Тамерлан). През 1526–27 г. Завоюва голяма част от северна Индия, държавата му се простира от Кабул до Бенгалия. — Б.ред.]
	— Величието на нашата кралица не се изразява в размера на личната й съкровищница, а в богатството на нейните поданици — строго каза Клариса, леко засегната от тази забележка.
	— Безспорно — съгласи се Суитчайлд, който вече бе неудържим. — Но богатството на брахмапурските раджи е било от съвсем особено естество. Те не са трупали злато, не са тъпчели сандъците си със сребро, не са строили дворци от розов мрамор. О не, в продължение на триста години тези владетели са имали само една страст — скъпоценните камъни. Знаете ли какво значи „брахмапурски стандарт“?
	— Май беше някакъв вид шлифовка на диаманти? — с неувереност предположи доктор Труфо.
	— „Брахмапурски стандарт“ е бижутерски термин и означава диамант, сапфир, рубин или изумруд, шлифован по особен начин и с размер на орех, което отговаря на сто и шейсет тандула, тоест на осемдесет карата тегло.
	— Но това е много голям камък — изненада се Рение. — Подобни се срещат изключително рядко. Ако не ме лъже паметта, дори „Регент“, гордостта на френската държавна съкровищница, не е много по-голям.
	— Не, лейтенанте, диамантът „Пит“, или така нареченият „Регент“, е почти двойно по-голям — авторитетно го поправи професорът, — но осемдесет карата, особено ако става дума за чистите разновидности, са твърде много. Та, дами и господа, представете си: Багдазар е притежавал петстотин и дванайсет такива камъка, и то от най-безупречно качество!
	— Невъзможно! — възкликна сър Реджиналд.
	А Фандорин попита:
	— Защо точно п-петстотин и дванайсет?
	— Заради свещеното число осем — побърза да обясни Суитчайлд. — Петстотин и дванайсет е осем по осем по осем, тоест осмица в три измерения, в куб, така нареченото „идеално число“. Тук безспорно се проявява влиянието на будизма, който се отнася към осмицата с особена почит. В североизточната част на Индия, където се намира Брахмапур, религиите се преплитат по доста странен начин. Но най-интересното е къде и как е било скрито това съкровище.
	— И къде е било скрито? — с любопитство попита Рената Клебер.
	— В обикновено пръстено ковчеже без никаква украса. През 1852 година, още като млад археолог, ходих в Брахмапур и се срещнах с раджа Багдазар. В княжеството, по-точно в джунглата, бяха открити руините на древен храм и негово височество ме покани да оценя находката. Направих необходимите проучвания и какво мислите? Установих, че храмът е бил построен още по времето на цар Чандрагупта*, когато…
	[* … по времето на цар Чандрагупта… — т.е. IV-III в. пр.Хр. — Б.ред.]
	— Стоп-стоп-стоп! — прекъсна го комисарят. — За археологията ще ни разкажете някой друг път. Нека се върнем към раджата.
	— Ах, да — професорът запримига. — Наистина така ще е по-добре. Общо взето, раджата остана доволен от мен и в знак на особена почит ми показа легендарното си ковчеже. О, никога няма да забравя това зрелище! — Суитчайлд замижа. — Представете си тъмно подземие, където пред вратата свети само една-единствена факла, втъкната в бронзова скоба. Бяхме двамата — раджата и аз, приближените останаха зад масивната врата, охранявана от дузина стражи. Не можах добре да видя как изглежда съкровищницата, защото очите ми не успяха да свикнат с полумрака. Чувах само, че негово височество дрънчи с някакви катинари. После Багдазар се обърна към мен и аз видях в ръцете му кафеникав куб, който изглеждаше доста тежък. Беше голям… — Суитчайлд отвори очи и се огледа наоколо. Всички го слушаха като омагьосани, а Рената Клебер дори бе поотворила уста като дете. — Как да ви кажа… Може би колкото шапката на мис Стамп, ако я сложим в квадратна кутия. — Всички като по команда с интерес се вторачиха в малката тиролска шапка с фазаново перо. Клариса изтърпя този public scrutiny* с достолепна усмивка, както я бяха учили като малка. — Кубът най приличаше на обикновен глинен кирпич, каквито се използват в строителството по онези места. По-късно негово височество ми обясни, че грубата монотонна повърхност на глината подчертава великолепието на блясъка и прозрачността на камъните по-добре, отколкото златото или слоновата кост. Имах възможност да се убедя в това. Багдазар бавно протегна обсипаната си с пръстени ръка към капака на ковчежето, отвори го с рязък жест и… аз ослепях, господа! — гласът на професора трепна. — Не… Нямам думи да ви го опиша! Представете си тайнствено, отбляскващо, пъстроцветно сияние, което бликва от тъмния куб и затрептява с ярки отблясъци по мрачните сводове на подземието! Облите камъни бяха наредени в осем реда и във всеки от тях имаше по шестдесет и четири шлифовани източника на ослепителен блясък! Ефектът, разбира се, се засилваше още повече заради трепкащия пламък на единствената факла. Още виждам лицето на раджа Багдазар, огряно отдолу от вълшебната светлина…
	[* Публичен оглед (англ.). — Б.пр.]
	Ученият отново затвори очи и млъкна.
	— А колко горе-долу струват тези шарени стъкълца? — отекна дрезгавият глас на комисаря.
	— Да, колко наистина? — оживено подхвана мадам Клебер. — Примерно във ваши английски лири?
	Клариса чу как мисис Труфо доста силно пошепна на мъжа си:
	— She is so vulgar!* — но отметна зад ушите безцветните си букли, за да не пропусне нито дума.
	[* Тя е толкова вулгарна (англ.). — Б.пр.]
	— Знаете ли — добродушно се усмихна Суитчайлд. — Питал съм се същото. Трудно е да се отговори, защото цената на скъпоценните камъни варира в зависимост от пазара, но към днешна дата…
	— Да, да, ако може към днешна, нека оставим настрана времената на цар Чандрагупта — изгъгна Гош.
	— Хм, не знам точно колко брилянта, колко сапфира и колко рубина е имал раджата. Но ми е известно, че ценеше най-много изумрудите, откъдето идваше и прякорът му. През годините на своето владичество Багдазар се е сдобил със седем бразилски и четири уралски изумруда, като е платил всеки с по един брилянт и дори е доплатил. Вижте, всеки от неговите предтечи е имал свой любим камък, който е предпочитал пред останалите и се е стараел да го получи най-напред. Магичното число 512 е било достигнато още от дядото на Багдазар и оттогава главна цел на владетеля става не увеличаването на броя на камъните, а повишаването на тяхното качество. Камъни, които макар и с малко са били под съвършенството или по някакви причини не са се радвали на благоразположението на управника княз, са били продавани. Оттук прословутият „брахмапурски стандарт“, който полека-лека се разпространява по света. В замяна в ковчежето влизат други, по-ценни. Предшествениците на Багдазар от маниакална страст към „брахмапурския стандарт“ са стигали до безумие. Един от тях купил от персийския шах Абас Велики* жълт сапфир с тегло триста тандула, платил за чудото десет кервана слонова кост, но камъкът бил по-голям от задължителния размер и бижутерите на раджите махнали от него всичко излишно!
	[* Абас І, персийски шах от 1587 до 1629 г. — Б.ред.]
	— Това, разбира се, е ужасно — каза комисарят, — но все пак нека се върнем към цената.
	Не беше лесно обаче да върнат индолога отново в необходимото русло.
	— Стига за цената де! — нелюбезно отвърна той на детектива. — Тя ли е най-важна? Когато става дума за благороден камък с подобни размери и качество, човек се сеща не за парите, а за вълшебните свойства, които са му приписвани от древността. Диамантът например се смята за символ на чистотата. Нашите прадеди са проверявали верността на жените си по следния начин: слагали диамант под възглавницата на спящата си съпруга. Ако тя му е вярна, веднага се обръща към мъжа си и без да се събужда, го прегръща. А ако му изневерява, започва да се върти и се опитва да събори камъка на пода. Освен това диамантът е известен като гарант за непобедимост. Древните араби са вярвали, че в битката ще победи онзи пълководец, който притежава по-голям диамант.
	— Древните араби са гресари — внезапно прекъсна вдъхновения оратор Гинтаро Аоно.
	Всички с почуда зяпнаха японеца, който много рядко вземаше участие в общия разговор и никога не прекъсваше никого. А азиатецът набързо каза с все същия смешен акцент:
	— В академия „Сен-Сир“ са ни уцили, це бургундският херцог Кар Смери нароцно е взер в сразението със свейцарците огромния ермаз „Санси“, но това не го е спасиро от поразението.
	На Клариса й дожаля за клетника — намерил време да блесне с познанията си, ама толкова неуместно!
	Репликата на японеца бе посрещната с гробно мълчание и Аоно цял пламна.
	— Да, да, Карл Смели… — недоволно кимна професорът и довърши мисълта си вече без предишния апломб: — Сапфирът символизира преданост и постоянство, изумрудът развива острота на погледа и далновидност, рубинът предпазва от болести и уроки… Но вие попитахте за стойността на съкровищата на Багдазар, нали?
	— Разбирам, че сумата е баснословно голяма, но все пак можете ли поне ориентировъчно да предположите колко нули има в нея? — членоразделно, сякаш се обръщаше към глупав ученик, изрече мадам Клебер, като за сетен път демонстрира, че съпругата на банкер винаги си остава такава.
	Клариса с удоволствие би изслушала още нещо за вълшебните свойства на скъпоценните камъни и предпочиташе да избегне приказките за пари. Да не говорим, че те й се виждаха вулгарни.
	— И тъй, нека направим една сметка. — Суитчайлд извади от джоба си молив и се приготви да пише върху салфетката. — Едно време за най-скъп камък се е смятал диамантът, но след откриването на южноафриканските находища той доста поевтинява.* Едрите сапфири се срещат по-често от другите скъпоценни камъни и затова са средно четири пъти по-евтини от диамантите, което обаче не се отнася за жълтите и звездните сапфири, а тъкмо такива са били повечето в сбирката на Багдазар. Чистите едри рубини и изумруди са изключително редки и се ценят повече от диамантите със същото тегло… Добре, за по-лесно нека си представим, че всичките 512 камъка са диаманти, и то с еднаква стойност. Както вече казах, всеки от тях е тежал по осемдесет карата. Според формулата на Таверние, използвана от бижутерите по цял свят, стойността на скъпоценния камък се изчислява така: взема се пазарната цена на еднокаратов елмаз и се умножава по квадрата на каратите в дадения камък. Получава се, че… На борсата в Антверпен един еднокаратов брилянт струва около петнайсет паунда. Осемдесет на квадрат е шест хиляди и четиристотин. Умножено по петнайсет… Мм… Деветдесет и шест хиляди лири стерлинги — това е цената на среден камък от брахмапурското ковчеже… Умножено по петстотин и дванайсет… Около петдесет милиона лири стерлинги. Но в действителност още повече, защото, както вече ви обясних, цветните камъни с толкова голям размер се ценят по-високо от брилянтите — тържествено тегли чертата Суитчайлд.
	[* Диамантеният век на Южна Африка, който продължава и до днес, започва от 60-те години на ХІХ в. — Б.ред.]
	— Петдесет милиона лири? Толкова много? — с пресипнал глас попита Рение. — Но това са милиард и половина франка!
	На Клариса дъхът й спря, смаяна от астрономическата сума, тя вече бе забравила за романтичните свойства на камъните.
	— Петдесет милиона! Половината от годишния бюджет на цялата Британска империя! — ахна тя.
	— Колкото цели три Суецки канала! — изломоти рижият Милфорд-Стоукс. — Дори повече!
	Комисарят също придърпа салфетката и потъна в някакви изчисления.
	— Заплатата ми за триста хиляди години — смутено заяви той. — Да не сте сбъркали нещо, професоре? Някакво туземно царче да има такова съкровище?
	Суитчайлд отговори тъй гордо, сякаш всички богатства на Индия му принадлежаха лично:
	— Това не е нищо! Скъпоценностите на хайдарабадския низам се оценяват на триста милиона, само че не се побират в едно малко ковчеже. По компактност съкровището на Багдазар наистина няма равно.
	Фандорин предпазливо докосна ръкава на индолога:
	— Все пак п-предполагам, че сумата има малко абстрактен характер. Едва ли някой би могъл да продаде наведнъж такъв брой г-гигантски скъпоценни камъни? Защото ще подбие цената им на пазара.
	— Не сте прав да мислите така, мосю дипломат — бързо отговори ученият. — Престижът на „брахмапурския стандарт“ е толкова висок, че купувачите биха се надпреварвали. Сигурен съм, че поне половината от камъните дори няма да напуснат Индия — ще ги купят местните князе и най-вече въпросният низам. А финансовите центрове на Европа и Америка ще се изпокарат заради останалите. Пък и европейските монарси няма да пропуснат случая да обогатят своите съкровищници с брахмапурски шедьоври. О, при добро желание Багдазар е можел да разпродаде съдържанието на ковчежето си за броени седмици.
	— Непрекъснато говорите за този човек в минало време — отбеляза Фандорин. — Да не би да е починал? Тогава какво е станало с ковчежето му?
	— Уви, никой не знае. Краят на Багдазар е трагичен. По време на сипайския метеж раджата е имал неблагоразумието да влезе в тайни отношения с бунтовниците и вицекралят е обявил Брахмапур за вражеска територия. Злите езици твърдяха, че Британия просто е решила да си присвои съкровищата на Багдазар, което не е истина, разбира се — ние, англичаните, не действаме с такива методи.
	— О, да — с кисела усмивка кимна Рение на комисаря. Клариса хвърли бегъл поглед към Фандорин: да не би и той да е заразен от бацила на англофобията? Но руският дипломат седеше с абсолютно невъзмутим вид.
	— В двореца на Багдазар бил изпратен цял ескадрон драгуни. Раджата се опитал да се спаси с бягство в Афганистан, но кавалерията го настигнала, преди да се прехвърли през Ганг. Багдазар сметнал, че е под достойнството му да се остави да го арестуват, и се отровил. Ковчежето не е било с него, той носел само едно вързопче, в което имало бележка на английски. Бележката била адресирана до британските власти. В нея раджата се кълнял в своята невинност и молел да изпратят вързопчето на единствения му син. Момчето учело в частен пансион някъде в Европа. За високопоставените индуси от новата генерация това е в реда на нещата. Трябва да кажа, че Багдазар изобщо не беше чужд на повеите на цивилизацията, неведнъж беше посещавал Лондон и Париж. Дори беше женен за французойка.
	— Ах, колко интересно — възкликна Клариса. — Да си жена на индийски раджа! И какво е станало с нея?
	— По дяволите жена му! По-добре ни разкажете за вързопчето — припряно каза комисарят. — Какво е имало в него?
	— Абсолютно нищо интересно — със съжаление сви рамене професорът. — Един малък Коран. А ковчежето изчезнало безследно, макар да го търсили навсякъде.
	— И това е бил най-обикновен Коран, така ли? — попита Фандорин.
	— Възможно най-обикновен, издаден от една печатница в Бомбай, съдържащ в полетата собственоръчно написани благочестиви разсъждения на покойния. Командирът на ескадрона сметнал за възможно да го изпрати по предназначение, а за спомен от експедицията си взел само шала, в който била завита книгата. Впоследствие шалът бил купен от лорд Литълби и влязъл в колекцията му от индийска рисувана коприна.
	Комисарят уточни:
	— Това ли е шалът, в който убиецът е завил Шива?
	— Същият. Той наистина беше необичаен. От много тънка, почти безтегловна коприна. Рисунката е доста тривиална — изображение на райска птица, сладкопойната Калавинка, но има две уникални особености, каквито не съм виждал на никой друг индийски шал. Първо, на мястото на окото на Калавинка има дупчица, която майсторски е обшита със сърма. И второ, интересна е формата на шала, която не е правоъгълна, а конусовидна. Нещо като неправилен триъгълник: двете страни са неравни, а едната е съвсем права.
	— Шалът голяма стойност ли има? — попита Фандорин.
	— Е, за шала не е интересно — капризно издаде долната си устна мадам Клебер. — По-добре ни разкажете още нещо за скъпоценностите! Трябвало е да ги търсят по-упорито.
	Суитчайлд се засмя:
	— О, мадам, не можете дори да си представите колко настойчиво ги е търсил новият раджа! Той беше един от местните заминдари, който ни направи неоценими услуги по време на сипайското въстание и за награда получи брахмапурския трон. От алчност изгуби разсъдъка си, клетият. Някой умник му пошушнал, че Багдазар е скрил ковчежето в стената на една от къщите. И понеже по размер и външен вид то наистина приличаше на най-обикновена глинена тухла, новият раджа наредил да съборят всичко, изградено от този строителен материал. Събаряли къщите една след друга и разчупвали всяка тухла под личния контрол на владетеля. Като имаме предвид, че в Брахмапур деветдесет процента от постройките са от глинен кирпич, след няколко месеца процъфтяващият град бил превърнат в купища развалини. Безумният раджа бил отровен от собствените си приближени, които се опасявали, че населението ще се вдигне на бунт, по-лош и от сипайския.
	— Така му се пада на този юда — ядно каза Рение. — Няма нищо по-отвратително от предателството.
	Фандорин търпеливо повтори въпроса си:
	— Все пак, професоре, висока ли е цената на ш-шала?
	— Не мисля. Той е по-скоро реликва, рядка вещ.
	— А защо непрекъснато увиват нещо в н-него — ту Корана, ту Шива? Да не би това парче коприна да има някакво сакрално значение?
	— Никога не съм чувал. Просто съвпадение.
	Комисар Гош изпъшка, изправи се и разкърши схванатите си рамене.
	— М-да, интересна история, но уви, не спомага с нищо за нашето разследване. Убиецът едва ли държи въпросния парцал у себе си като сантиментален сувенир — след което мечтателно допълни: — А би било добре. Някой от вас, скъпи заподозрени, да извади копринен шал с райска птица и просто ей така да се изсекне в него. Тогава старият Гош щеше да се сети какво да прави.
	И детективът се засмя, изглежда сметнал шегата си за много остроумна. Клариса погледна дръвника с укор.
	Комисарят долови погледа й и присви очи:
	— Между другото, мадмоазел Стамп, тази ваша дивна шапчица е много шик, последен вик на парижката мода. Кога за последен път бяхте в Париж?
	Клариса цялата се напрегна и отговори с леден тон:
	— Шапката ми е купена в Лондон, господин комисар. В Париж изобщо никога не съм ходила.
	Къде така вторачено гледаше мистър Фандорин? Тя проследи посоката на погледа му и пребледня. Дипломатът разглеждаше щраусовото й ветрило, на чиято кокалена дръжка лъщеше позлатен надпис: Meillure souvenirs! НоІеІ „Ambassadeur“. Rue de Grenelle, Paris.* Каква непростима небрежност!
	[* За най-прекрасни спомени! Хотел „Амбасадор“, улица „Грьонел“, Париж. (фр.) — Б.пр.]


	Гинтаро Аоно

	_4-ти месец, 5-ти ден, пред панорамата на Еритрейския бряг_

	Долу е зелената ивица на морето,
	в средата е жълтата ивица на пясъка,
	горе е синята ивица на небето.
	В такива цветове
	е знамето на Африка.

	Това тривиално петстишие е плод на усилията ми в продължение на близо два часа да постигна душевна хармония. Проклетата хармония изобщо не желаеше да се възвърне. Седях уединен на кърмата, гледах унилия бряг на Африка и повече от всякога се чувствах безкрайно самотен. Добре че от малък имам благородния навик да си водя дневник. Преди седем години, когато заминавах да уча в далечната страна Фуранса, тайно мечтаех някога дневникът на пътешествието ми да излезе като книга и да прослави и мен, и целия род Аоно. Но, уви, умът ми е твърде несъвършен, а чувствата прекалено обикновени, та моите жалки листчета да могат да съперничат на великата дневникова литература от едно време.
	И все пак без тези ежедневни записки сигурно отдавна да съм полудял.
	Дори тук на кораба, който плава за Източна Азия, сме само двама представители на жълтата раса — аз и един китаец евнух, придворен чиновник от 11 ранг, който е ходил до Париж за нова парфюмерия и козметика за императрица Цзи Си. За да спести пари, той пътува във втора класа, много се притеснява от това и разговорът ни с него секна на мига, щом разбра, че аз пътувам в първа. Какъв позор за Китай! Ако бях на мястото на чиновника, сигурно щях да умра от унижение. Защото на този европейски кораб всеки от нас представлява по една велика азиатска държава. Разбирам душевното състояние на чиновника Чжан, но все пак ми е жал, че се срамува да си подаде носа от малката каюта — сигурно щеше да има за какво да си поговорим. Тоест, искам да кажа, не да си поговорим, а да пообщуваме с помощта на хартия и четчица. Макар да говорим различни езици, все пак нали йероглифите ни са еднакви.
	Нищо, казвам си, спокойно. Малко остана. Само подир месец ще видиш светлините на Нагасаки, а оттам ей къде е Кагосима. Какво, че завръщането ми обещава унижение и позор, какво като стана за смях пред приятелите си? Затова пък отново ще съм у дома. В края на краищата никой няма да смее да ме презира явно, защото всички знаят, че изпълнявам волята на баща си, а заповедите, както е известно, не подлежат на коментар. Направих това, което бях длъжен да направя, което ми повелява дългът. Животът ми е погубен, но щом е за благото на Япония… Край, стига по този въпрос!
	Но кой би могъл да допусне, че завръщането в родината, последният етап от седемгодишните изпитания, ще е толкова трудно? Във Франция поне можех да се храня в уединение, можех да се наслаждавам на разходки, на общуване с природата. Докато тук, на парахода, се чувствам като оризово зрънце, по грешка озовало се в купичка с фиде. За седем години живот сред червенокосите варвари не успях да свикна с някои от техните отвратителни навици. Когато виждам изтънчената Клебер-сан да реже с нож кървавия бифтек и после да облизва с розово езиче зачервените си устни, ми се повдига. Ами тия английски умивалници, в които човек трябва да запуши сифона с тапа и да си мие лицето с мръсна вода! Ами кошмарните дрехи, измислена от някой извратен ум! В тях човек се чувства като шаран, увит в омаслена хартия, за да се опече върху жар. От всичко най мразя колосаните яки, от които шията ми се изприщва, и кожените обувки, които са истински инструмент за инквизиции. Като див азиатец аз си позволявам да се разхождам по палубата с лека юката*, а нещастните ми съседи по маса от сутрин до вечер се варят в одеждите си. Чувствителните ми ноздри много страдат от мириса на европейската пот — остър, мазно-месен. Ужасен е също навикът на кръглооките да се секнат в носии кърпи, да ги прибират със сополите обратно в джоба, отново да ги вадят и отново да се секнат! Вкъщи просто никой няма да го повярва и ще помислят, че си фантазирам. Макар че седем години са много време. Може дамите у нас също вече да носят такива смехотворни фльонги на задника и да се олюляват с високи токчета. Много ще ми е интересно да видя Кьоко-сан с подобен тоалет. Та тя е вече голяма, на тринайсет години. След година-две ще ни оженят. Може и по-рано. Как искам да се прибера по-скоро.
	[* Юката — памучно кимоно. — Б.ред.]
	Днес постигането на душевна хармония ми беше особено трудно, защото: 1) Открих, че от куфара ми е изчезнал най-добрият инструмент, способен лесно да разсече и най-дебелия мускул. Какво означава тази странна кражба? 2) По време на обяда отново изпаднах в унизително положение — много по-лошо, отколкото с Карл Смели (виж записките от вчера). Фандорин-сан, който все така много се интересува от Япония, взе да ме разпитва за бушидо* и самурайските традиции. Стана дума за семейството ми и за моите прадеди. Понеже му се представих за офицер, русинът започна да ме пита за въоръжението, униформите и бойния устав на императорската армия. Беше ужасно! Когато разбра, че никога не съм чувал за пушката на Бердан, Фандорин-сан ме изгледа много странно. Сигурно си е помислил, че в японската армия служат пълни невежи. От срам съвсем забравих за добрите обноски и бързо излязох от салона, с което, естествено, още повече задълбочих конфуза.
	[* Бушидо — от японски — „пътят на воина“ — сборник напътствия за чест, дисциплина, храброст, феодален кодекс за поведението на самурая. — Б.ред.]
	Дълго не можах да се съвзема. Отначало се качих на палубата с лодките, където пече най-силно и затова няма никой. Съблякох се, останах само по препаска и половин час усъвършенствах техниката на удара маваси-гири. Когато постигнах необходимата кондиция и слънцето започна да ми се вижда розово, седнах в поза дзадзен* и четиридесет минути се опитвах да медитирам. Чак след това се облякох и отидох на кърмата да съчинявам танка.
	[* Поза дзадзен — т.е. лотос. — Б.ред.]
	Всички тези упражнения ми помогнаха. Сега вече знам как да запазя достойнство. На вечеря ще кажа на Фандорин-сан, че ни е забранено да говорим с чужденци относно императорската армия и че съм излязъл толкова бързо от салона, защото днес имам ужасно разстройство. Мисля, че ще прозвучи убедително и няма да изглеждам невъзпитан дивак в очите на съседите си.


	_Същият ден вечерта_
	Каква ти хармония!
	Случи се нещо катастрофално. За срам ръцете ми треперят, но трябва незабавно да напиша всички подробности. Това ще ми помогне да се концентрирам и да взема правилното решение. Засега само фактите, умозаключенията после.
	И така.
	Вечерята в салона „Уиндзор“ започна както винаги в 8 вечерта. Макар предварително да бях поръчал салата от цвекло (red beet), сервитьорът ми донесе полусурово кърваво телешко. Бил чул red beef. Бучех с вилицата кървящата плът на убитото животно и с тайна завист гледах първия помощник-капитан, който ядеше апетитно зеленчуково рагу с крехко пилешко.
	Какво още?
	Ами нищо особено. Клебер-сан както винаги се оплакваше от мигрена, но ядеше с голям апетит. Тя изглежда в цветущо състояние, класически пример за лека бременност. Сигурен съм, че когато дойде моментът, бебето ще изскочи от нея като тапа от пенливо френско вино.
	Разговаряхме за жегата, за утрешното пристигане в Порт Саид и за скъпоценни камъни. Двамата с Фандорин сравнявахме предимствата на японската и английската гимнастика. Можех да си позволя да съм снизходителен, тъй като превъзходството на Изтока пред Запада в това отношение е очевидно. Въпросът е, че при тях физическите упражнения са sport, игра, а при нас — Път към духовното самоусъвършенстване. Именно към духовното, защото физическото съвършенство няма значение и си върви само като железопътна композиция след локомотива. Трябва да кажа, че русинът много се интересува от спорт и дори е чувал за бойните школи на Япония и Китай. Днес сутринта медитирах на палубата с лодките по-рано от друг път и там видях Фандорин-сан. Ние само си разменихме по един поклон, но не се заговорихме, защото всеки беше зает: аз умивах душата си със светлината на новия ден, а той, облечен в гимнастическо трико, кляка, прави лицеви опори ту с едната, ту с другата ръка и дълго вдига гири, които изглеждаха доста тежки.
	Общият ни интерес към гимнастиката направи вечерния ни разговор непринуден и аз се чувствах по-разкрепостен от друг път. Разправих на русина за жиу-жицу. Той ме слушаше с голямо внимание.
	Към осем и половина (не видях колко точно беше) Клебер-сан, която вече си беше изпила чая и бе изяла два сладкиша, се оплака от световъртеж. Казах й, че с бременните такива неща се случват, когато преядат. Не знам защо, тя се почувства засегната и аз усетих, че съм изтърсил нещо нередно. Колко пъти се заричам да не се обаждам. Нали мъдрите възпитатели са ме учили, че когато човек е в чужда компания, трябва да седи, да слуша, да се усмихва приятно и от време на време да кима. Тогава ще го имат за възпитан и поне няма да каже нищо глупаво. Ама че „офицер“, дето се обажда с медицински съвети!
	Рение-сан тутакси скочи от мястото си и предложи на дамата да я изпрати до каютата й. Изобщо този човек е много внимателен, особено към Клебер-сан. Той е единственият, който още не се е отегчил от непрекъснатите й капризи. Браво на него, пази честта на пагона.
	Когато двамата излязоха, мъжете се преместиха на фотьойлите и запалиха пури. Корабният лекар, италианецът, и жена му, англичанката, отидоха при някакъв пациент, а аз се опитах да обясня на сервитьора да не слага в омлета ми за закуска нито бекон, нито шунка. Как не свикнаха толкова дни!
	Минаха може би две-три минути и изведнъж чухме силен женски писък.
	Първо, не можах веднага да разбера, че вика Клебер-сан. Второ, не разбрах, че пискливото „Оскур! Оскур!“ означава „Au secours! Au secours!“* Но това не оправдава поведението ми. Държах се позорно, позорно. Не заслужавам да ме наричат самурай!
	[* Помощ! (фр.) — Б.пр.]
	Но поред.
	Пръв към вратата се втурна Фандорин-сан, след него полицейският комисар, после Милфорд-Стоукс-сан и Суитчайлд-сан, а аз продължавах да стоя на мястото си. Те сигурно са си помислили, че в японската армия служат жалки страхливци! Докато в действителност просто не можах веднага да разбера какво става.
	Когато схванах, беше вече късно — стигнах на местопроизшествието последен, дори изостанах от Стамп-сан.
	Каютата на Клебер-сан е съвсем близо до салона — петата вдясно по коридора. Иззад гърбовете на всички, които бяха дошли първи, видях невероятна картина. Вратата на каютата беше широко отворена. Клебер-сан стенеше жално, паднала на пода, а върху нея се бе стоварило нещо черно, лъскаво и неподвижно. Не можах веднага да разбера, че това е огромен негър. Той беше с бели памучни панталони. От тила му стърчеше дръжката на морски кортик. От положението на тялото му веднага се досетих, че е мъртъв. Такъв удар, нанесен в основата на черепа, изисква голяма сила и точност, но затова пък убива светкавично. Клебер-сан напусто се опитваше да се освободи и да се измъкне изпод затисналото я тежко тяло. Лейтенант Рение сновеше около нея. Лицето му беше по-бяло от яката на ризата. Ножницата на кортика му висеше празна на кръста. Лейтенантът беше съвсем объркан — ту се опитваше да отмести от бременната жена неприятната тежест, ту се обръщаше към нас и смутено започваше да обяснява на комисаря какво е станало.
	Единствено Фандорин-сан не бе изгубил присъствие на духа. Той без видимо усилие повдигна и отмести тежкия труп (веднага се сетих за гимнастиката с гирите), помогна на Клебер-сан да седне на стола и й даде вода. Тогава се сепнах и аз — приближих се до нея и бързо проверих: май нямаше нито рани, нито охлузвания. Дали има вътрешни травми, ще стане ясно по-късно. Всички бяха толкова развълнувани, че никой не се изненада от прегледа, който извърших. Белите смятат, че всички азиатци сме малко шамани и владеем лечителското изкуство. Пулсът на Клебер-сан беше 95, което е напълно обяснимо.
	Двамата с Рение-сан един през друг разказаха следното.
	Лейтенантът:
	Той изпратил Клебер-сан до каютата, пожелал й приятна вечер и се сбогувал. Но не успял да направи и две крачки, когато чул безумния й вик.
	Клебер-сан:
	Тя влязла, запалила електрическата крушка и забелязала до тоалетката гигантски черен човек, който държал в ръцете си кораловата й огърлица (после наистина видях огърлицата на пода). Негърът я нападнал мълчаливо, съборил я на земята и я сграбчил с огромните си ръчища за гърлото. Тя се развикала.
	Лейтенантът:
	Той нахлул в каютата, видял ужасната (каза „фантастична“) сцена и в първия момент се объркал. Хванал негъра за раменете, но не успял да помръдне великана нито на сантиметър. Тогава го ритнал с ботуша си в главата, но отново без резултат. Чак после, уплашен за живота на мадам Клебер и нейното бебе, извадил кортика си от ножницата и нанесъл един-единствен удар.
	Помислих си, че буйната младост на лейтенанта сигурно е минала по таверни и бордеи, където от умението да боравиш с ножа зависи кой на другия ден ще се събуди, а кого ще отнесат на гробището.
	След малко дойдоха капитан Клиф и доктор Труфо. Хората в каютата станаха много. Никой не можеше да проумее откъде се е взел този африканец на „Левиатан“. Фандорин-сан внимателно огледа татуировката по гърдите на убития и каза, че е виждал подобна и преди. Когато по време на неотдавнашния Балкански конфликт бил в плен при турците, там имало чернокожи роби с точно такива зигзагообразни орнаменти, разположени концентрично около зърната на гърдите. Това била ритуалната шарка на племето нданга, открито наскоро от арабски търговци на роби в самото сърце на екваториална Африка. Мъжете нданга били много търсени по пазарите на целия Изток.
	Стори ми се, че Фандорин-сан обясни всичко това с малко странен израз на лицето, сякаш беше озадачен от нещо. Но може и да греша, защото мимиката на европейците е доста особена и изобщо не прилича на нашата.
	Комисар Гош изслуша дипломата без особено внимание. Каза, че като представител на закона се интересува от два въпроса: как негърът е проникнал на кораба и защо е нападнал мадам Клебер.
	Тогава научихме, че на някои от присъстващите напоследък по тайнствен начин започнали да изчезват разни неща от каютите. И аз си спомних за същото, но си замълчах. По-нататък се установи, че този-онзи също са виждали огромна черна сянка (мис Стамп) или че през прозореца им е надничало черно лице (мисис Труфо). Сега вече е ясно, че не са били халюцинации или плод на женска впечатлителност.
	Всички се нахвърлиха на капитана. Защото през тия дни над всеки от пътниците е витаела смъртна опасност, а началството на кораба не е имало никакво понятие. Клиф-сан пламна от срам. Трябва да признаем, че авторитетът му бе сериозно накърнен. Аз тактично се извърнах, за да му спестя неудобството.
	После капитанът помоли всички очевидци на инцидента да се върнат в салон „Уиндзор“ и се обърна към нас с думи, изпълнени със сила и достойнство. Първо се извини за случилото се и помоли да не казваме на никого за „печалния инцидент“, тъй като на кораба можело да започне масова психоза. После обеща, че матросите незабавно ще претърсят всички трюмове, пространството под тях, килерите, складовете и дори помещенията за въглища. Гарантира, че на кораба му няма да има повече никакви чернокожи крадци.
	Капитанът е чудесен човек. Истински морски вълк. Говори малко нескопосано, с кратки фрази, но си личи, че душата му е читава и работата му е по сърце. Веднъж чух как Труфо-сенсей разправи на комисаря, че капитан Клиф е вдовец и душа дава за единствената си дъщеря, която е изпратена в някакъв пансион. Мисля, че това е много трогателно.
	Е, май започвам да идвам на себе си. Взех да пиша по-прегледно и ръката ми вече не трепери. Мога да мина към най-неприятното.
	При повърхностния оглед на мадам Клебер забелязах, че няма кръвонасядания. Имах и още някои съображения, които може би трябваше да споделя с капитана и комисаря. Но от всичко най-много исках да успокоя бременната жена, която не можеше да се съвземе след шока и дори напротив — имаше категоричното намерение да се докара до истерия.
	Казах й възможно най-мило:
	— Може чернокожият изобщо да не е искал да ви убие, мадам. Влезли сте тъй ненадейно, запалили сте лампата и той просто се е уплашил. Защото…
	Тя не ме остави да се доизкажа:
	— Той да се е уплашил? — ненадейно злобно изсъска Клебер-сан. — Да не би вие да сте се уплашили, мосю азиатец? Да не мислите, че не забелязах как жълтата ви муцунка наднича иззад гърбовете на другите?
	Досега никой никога не ме е оскърбявал така. Най-лошото беше, че не успях да се направя, сякаш слушам думи на глупава истеричка и да отмина с презрителна усмивка. Клебер-сан ме прониза в най-уязвимото място!
	Нямаше какво да кажа. Страдах жестоко, а тя ме гледаше с презрителна гримаса на злобното си разплакано лице. Ако в този момент можех да потъна в прословутия християнски ад, непременно щях да натисна ръчката на люка. Най-лошото беше, че пред очите ми падна кървавото перде на яростта, от което най ме е страх. Точно в състояние на ярост самураят върши деяния, пагубни за кармата. После цял живот трябва да изкупва вината си заради единствения миг, в който е изгубил контрол над себе си. Може да стори такива неща, че и сепуку да му е малко.
	Излязох от салона в страх, че няма да се удържа и ще причиня на бременната нещо ужасно. Не знам дали щях да мога да се овладея, ако подобно нещо ми беше казано от мъж.
	Заключих се в каютата и извадих чувала с египетски тикви, които си бях купил на пазара в Порт Саид. Те са малки като глави и много корави. Купих си петдесетина.
	За да отмия кървавото перде пред очите си, започнах да тренирам прав удар ребром с дланта. Понеже бях много развълнуван, ударът все ставаше несполучлив: тиквите не се разцепваха на еднакви половинки, а на по седем-осем парчета.
	Лошо.


	Втора част
	Аден — Бомбай


	Гинтаро Аоно

	_4-ти месец, 7-ми ден, в Аден_
	Руският дипломат е човек с дълбок, почти японски ум. Фандорин-сан притежава не европейската способност да вижда явлението в цялата му пълнота, без да затъва в дреболии и технически подробности. Европейците са ненадминати експерти по всичко, що се отнася до умението, те много добре знаят как. Докато ние, азиатците, притежаваме мъдрост, понеже знаем защо. За косматите процесът на движение е по-важен от крайната цел, а ние не отместваме поглед от блещукащата в далечината пътеводна звезда и затова често пъти не ни стига време да се огледаме наоколо. Ето защо белите навред излизат победители в дребните схватки, а жълтата раса запазва непреклонно спокойствие, защото знае прекрасно, че всичко това е преходна суета, която не заслужава внимание. Така или иначе, в най-важното, единствено същественото, победителите ще сме ние.
	Нашият император предприе един велик експеримент: да съчетае източната мъдрост със западния ум. Ние, японците, смирено навлизаме в европейската наука на ежедневните завоевания, но същевременно не забравяме крайната цел на човешкото съществуване — смъртта и следващата по-висока форма на битието. Червенокосите са твърде индивидуалистични, скъпоценното „аз“ ги заслепява, изкривява картината на заобикалящия ги свят и не им позволява да видят проблема от различни гледни точки. Душата на европееца е прикована към неговото тяло с железни пирони и не й е съдено да се извиси.
	Но ако Фандорин-сан е способен на озарение, той го дължи на полуазиатската същност на своята родина. Русия много прилича на Япония — и тя е Изток, който се опитва да докосне Запада. Само че за разлика от нас русите забравят за звездата, по която да ориентират кораба си, и прекалено много въртят глава насам-натам. Дали да изпъчиш своето „аз“ или да го стопиш в могъщото „ние“ — по това са противоположни Европа и Азия. Струва ми се, че Русия има добрия шанс да загърби първия път и да поеме по втория.
	Но май прекалих с философстването. Нека се върна към Фандорин-сан и проявения от него бистър ум. Ще опиша случилото се.
	Още по тъмно „Левиатан“ пристигна в Аден. За това пристанище в пътеводителя ми е пише следното: _„Аденското пристанище е Източният Гибралтар и за Англия е като свързващо звено с Ост Индия. Тук параходите се зареждат с въглища и прясна вода. Значението на Аден нарасна неимоверно след откриването на Суецкия канал. Впрочем самият град не е голям. Тук има големи пристанищни складове, корабостроителница, няколко фабрики, административни сгради, хотели. Характерно за града е, че е правилно построен. Това, че почвата е суха, се компенсира от съществуването на 30 древни резервоара за стичащата се от планините дъждовна вода. Населението на Аден наброява 34 000 души, мюсюлмани.“_ Засега ще се задоволя с това пестеливо описание, защото стълбичката не е спусната и не дават на никого да слезе на брега. Уж заради санитарно-карантинната инспекция, но ние, васалите на уиндзорското княжество, знаем истинския смисъл на суматохата: моряците и бреговата охрана претърсват за негри целия гигантски кораб.
	След закуската останахме в салона да чакаме резултатите от акцията. Точно тогава между полицейския комисар и руския дипломат се проведе важният разговор, на който присъстваха всички наши хора (ето че за мен те са вече „наши“).
	Отначало стана дума за смъртта на негъра, после темата както обикновено се прехвърли върху парижкото убийство. Аз не взех участие, но слушах много внимателно, макар отначало да ми се струваше, че пак ще търсят зелена маймуна в бамбуков гъсталак и черна котка в тъмна стая.
	Стамп-сан каза: „И тъй, само загадки. Не мога да разбера как чернокожият е проникнал на кораба и защо е искал да убие мадам Клебер. Досущ като на улица «Грьонел». Пак мистерии.“
	И изведнъж Фандорин-сан казва: „Никакви мистерии. Е, с негъра още не всичко е ясно, но колкото до произшествието на улица «Грьонел», според мен горе-долу картината се очертава.“
	Всички се вторачиха в него с недоумение, а комисарят се усмихна ехидно: „Нима? Я, я кажете, много ми е интересно да чуя.“
	Фандорин-сан: „Мисля, че е станало така. Вечерта пред вратата на къщата на улица «Грьонел» се е появил някой…“
	Комисарят (с престорено възхищение): „Браво! Гениална версия!“
	Някои се изсмяха, но повечето слушаха с изключително внимание, защото дипломатът не е от хората, дето говорят празни приказки.
	Фандорин-сан (продължава невъзмутимо): „… някой, чиято поява не е предизвикала у прислугата никакво подозрение. Бил е лекар, вероятно с бяла престилка и вероятно с докторска чантичка. Неканеният гост е казал, че всички в къщата трябва незабавно да се съберат в едно от помещенията, защото по разпореждане на общината се прави профилактична имунизация на всички парижани.“
	Комисарят (започва да се ядосва): „Ама че измишльотини! Каква имунизация? Защо слугите трябва да вярват на първия срещнат пройдоха?“
	Фандорин-сан (троснато): „Гледайте скоро да не ви разжалват от «следовател по особено важните дела» в «следовател по не особено важните дела», мосю Гош. Не проучвате внимателно собствените си материали и това е непростимо. Я прочетете още веднъж статията от «Соар», където пише за връзката между лорд Литълби и международната авантюристка Мари Санфон.“
	Детективът порови в черната си папка, извади необходимата изрезка и я прегледа.
	Комисарят (свива рамене): „Е, и?“
	Фандорин-сан (посочва му с пръст): „Ето тук, долу. Виждате ли — началото на следващата бележка: «ЕПИДЕМИЯТА ОТ ХОЛЕРА ЗАТИХВА»? И по-нататък за «енергичните профилактични мерки на парижките лекари».“
	Труфо-сенсей: „Наистина, господа. Цяла зима Париж се бори с огнищата на холера. В Дувър дори установиха санитарен контрол над фериботите от Кале.“
	Фандорин-сан: „Точно затова появата на лекар не е предизвикала никакви подозрения у слугите. Посетителят сигурно се е държал много уверено и е говорил убедително. Вероятно е казал, че е вече късно, а има да обиколи още няколко къщи или нещо от този род. Слугите сигурно са решили да не занимават домакина с този въпрос, защото са знаели, че има пристъп на подагра, но естествено, са извикали охранителите от втория етаж. Защото инжекцията си е работа за две минути.“
	Бях възхитен от прозорливостта на дипломата, който толкова лесно бе разгадал трудната загадка. Дори капитан Гош се позамисли.
	„Добре, да предположим — недоволно каза той. — Но с какво ще ми обясните странния факт, че след като е отровил слугите, вашият лекар не се е качил на втория етаж по стълбите, ами незнайно защо е излязъл навън, прескочил е оградата, озовал се е в градината, и е счупил прозореца на оранжерията?“
	Фандорин-сан: „Мислих за това. Не ви ли е хрумвало, че престъпниците може да са били двама: единият премахва слугите, а другият в това време прониква в къщата през прозореца?“
	Комисарят (триумфиращо): „Хрумвало ми е, господин умнико, и още как ми е хрумвало. Точно към такова заключение се е опитвал да ни насочи убиецът. Просто е искал да обърка следата — то е ясно! След като е отровил слугите, той е напуснал стаята и се е качил горе, където се е сблъскал с господаря на къщата. Най-вероятно престъпникът просто е строшил витрината, защото е мислел, че в къщата няма никой друг. Лордът е реагирал на шума, подал се е от спалнята и е бил убит. След този непредвиден инцидент престъпникът бързо се е скрил, но не е излязъл през вратата, а през оранжерията. Защо? Ами за да ни баламоса и да представи нещата така, сякаш е бил с още някого. И вие сте се хванали на въдицата. Татко Гош обаче не е вчерашен.“
	Думите на комисаря бяха посрещнати с одобрение. Рение-сан дори каза: „По дяволите, господин комисар, вие наистина сте от стара коза яре!“ (Даденият израз се употребява в различните европейски езици и не бива да се възприема буквално. Лейтенантът имаше предвид, че Гош-сан е умен и опитен детектив.)
	Фандорин-сан изчака малко и попита: „Тоест вие подробно сте изследвали отпечатъците от подметки под прозореца и сте стигнали до извода, че човекът е скочил именно отгоре, а не се е качил на перваза, така ли?“
	Комисарят не отговори, но изгледа русина доста ядно.
	Тогава Стамп-сан каза нещо, което придаде на разговора още по-рязък обрат.
	„Един престъпник, двама престъпници… Но все пак не мога да разбера най-важното: защо е било необходимо всичко това? Ясно, че не е заради Шива. Тогава за какво? Няма да е заради шала я, пък колкото и изключителен и легендарен да е!“
	Фандорин-сан с най-спокоен тон, сякаш беше съвсем очевидно, каза: „Разбира се, че е заради шала, мадмоазел. Шива явно е бил взет за заблуда и веднага, още от първия мост, е бил изхвърлен в Сена като непотребен.“
	Комисарят отбеляза: „За руските бояри (забравил съм какво значи тази дума, трябва да проверя в речника) половин милион франка може и да са нищо, но повечето хора са на друго мнение. Два килограма чисто злато били непотребни, моля ви се. Добре ли сте, господин дипломате?“
	Фандорин-сан: „Стига, господин комисар, какво са половин милион франка в сравнение със съкровището на Багдазар?“
	„Господа, достатъчно сте спорили! — капризно възкликна омразната мадам Клебер. — Мен за малко да ме убият, а вие се занимавате все със същото. Докато ровите в старото престъпление, господин комисар, едва не ви сервираха ново!“
	Тази жена направо не може да понася да не е център на вниманието. След вчерашната случка се мъча почти да не я поглеждам — направо ми иде да затисна с пръст синята жилка, дето пулсира на бялата и шия. Само едно движение ще е напълно достатъчно, за да пукне гадината. Но това, естествено, е от сферата на злобните ми мисли, които волевият човек трябва да отпъжда. Като излях сега мислите си в дневника, омразата ми понамаля.
	Комисарят постави мадам Клебер на мястото й: „Не се обаждайте, госпожо — строго каза той. — Нека чуем какво още е измислил господин дипломатът.“
	Фандорин-сан: „Цялата история има смисъл само в случай, че откраднатият шал представлява ценност. Това първо. Според думите на професора стойността му не е чак толкова голяма, следователно не опираме до парчето коприна, а до нещо, свързано с него. Това второ. Както знаем, шалът е свързан с предсмъртната воля на раджа Багдазар, последния притежател на брахмапурското съкровище. Това трето. Професоре, бихте ли ми казали дали раджата е бил ревностен слуга на Пророка?“
	Суитчайлд-сенсей (след като се е позамислил): „Не съм много сигурен… Не е строил джамии, пред мен не е споменавал Аллах. Раджата предпочиташе да се облича по европейски, пушеше кубински пури, четеше френски. Ах, да, на обяд пиеше коняк! Значи не е приемал прекалено сериозно религиозните забрани.“
	Фандорин-сан: „Тогава ето ви и четвърто: не дотам набожният Багдазар е изпратил на сина си като последен дар не какво да е, а Коран, и то увит в шал. Предполагам, че тъкмо той е същината на посланието. А Коранът е бил за заблуда… Или може би сред бележките в полетата, направени от Багдазар, има инструкции как с помощта на шала да бъде намерено съкровището.“
	Суитчайлд-сенсей: „Защо пък точно с помощта на шала? Раджата е можел да изложи тайната си пак там, в бележките!“
	Фандорин-сан: „Можел е, но не го е направил. Защо? Връщам ви към аргумент номер едно: ако шалът не беше абсолютно изключителна ценност, едва ли заради него щяха да бъдат убити десет души. Той е ключ към 500-те милиона рубли или ако щете към 50-те милиона лири стерлинги, което е горе-долу същото. Според мен в историята на човечеството не е имало друго толкова голямо съкровище. Впрочем трябва да ви предупредя, господин комисар, че ако не грешите и ако убиецът, наистина се намира на «Левиатан», може да има нови жертви. И колкото по-близо стигате до целта, толкова по-възможни са те. Залогът е прекалено голям и за ключа на тайната е платена твърде висока цена“.
	След тези думи се възцари гробно мълчание. Логиката на Фандорин-сан изглеждаше непробиваема и съм сигурен, че мнозина от присъстващите са ги полазили тръпки. Освен едного.
	Пръв се съвзе комисарят. С нервен смях той каза: „Ама че въображение имате, мосю Фандорин. Но колкото до риска, сте прав. Само че вие, господа, можете да не треперите. Под заплаха е само старият Гош и той много добре го знае. Какво да правя, като занаята ми е такъв. Но аз не се давам лесно!“ И огледа застрашително всеки от нас, сякаш ни предизвикваше на двубой.
	Смешен стар шишко. От всички присъстващи той би се справил в битка може би само с бременната мадам Клебер. В мозъка ми изникна следната съблазнителна картина: разгорещеният комисар е съборил младата вещица на пода и я души с косматите си дебели пръсти, а мадам Клебер издъхва с опулени очи и изплезила гнусния си език.
	„Darling, I’m scared!“* — с тънко гласче изписка докторшата към съпруга си. Той успокоително я погали по рамото.
	[* Мили, страх ме е! (англ.) — Б.пр.]
	Интересен въпрос зададе червенокосият и грозен М.-С.-сан (името му е прекалено дълго, за да го изписвам цялото): „Професоре, опишете ни шала по-подробно. Добре, птица с дупка вместо око, добре, триъгълник. Какво друго интересно има в него?“
	Трябва да кажа, че странният господин участва в общия разговор почти толкова рядко, колкото и аз. Дори и да каже нещо, подобно на автора на настоящите редове, то непременно е ни в клин, ни в ръкав. Но толкова по-впечатляващ беше внезапно уместният му въпрос.
	Суитчайлд-сенсей: „Доколкото помня, освен дупката и уникалната форма, няма нищо особено. Тя е колкото голямо ветрило, но лесно се побира в напръстник. В Брахмапур не са рядкост подобни извънредно тънки платове.“
	„Значи ключът е в окото на птицата и триъгълната форма“ — с възхитителна увереност заключи Фандорин-сан.
	Той наистина беше великолепен.
	Колкото повече мисля за неговия триумф и изобщо за цялата история, толкова по-силно е недостойното ми желание да демонстрирам на всички тях, че Гинтаро Аоно също струва нещо. И аз имам с какво да ги изненадам. Бих могъл например да разкажа на комисар Гош интересни подробности за вчерашния инцидент с чернокожия дивак. Между другото, мъдрият Фандорин-сан призна, че на него все още не всичко му е ясно по този въпрос. На него не му е ясно, но „дивият японец“ изведнъж — хоп! И отгатва гатанката. Може да стане интересно, нали?
	Вчера, изкаран от релси заради оскърблението, аз за известно време изгубих здрав разум. После като се успокоих, започнах да сравнявам, да претеглям и мислено подредих цялата логична схема, която възнамерявам да предложа на полицая. Нека се сеща по-нататък сам. Ще му кажа следното.
	Първо ще му напомня за грубостта, която мадам Клебер изрече по мой адрес. Забележката й беше изключително оскърбителна, още повече пред хора. И то в момент, когато исках да споделя наблюденията си. Дали пък мадам Клебер не е искала да ми запуши устата? Нима не е подозрително, господин комисар?
	После. Защо се прави на слаба, макар да е яка като сумист? Ще кажете: „глупости, заяжданици“. Аз пък ще ви отговоря, господин детектив, че човек, който непрекъснато се преструва, непременно крие нещо. Да вземем например мен. (Ха-ха. Разбира се, че няма да кажа това.)
	После ще обърна внимание на комисаря, че европейките имат много тънка бяла кожа. Защо тогава мощните пръсти на негъра не са оставили по нея ни най-малък отпечатък? Не е ли странно?
	И накрая, когато комисарят реши, че нямам какво да изтъкна освен посредствените хипотези на отмъстителния си азиатски ум, ще му съобщя най-важното, от което господин детективът на мига ще зине.
	„Мосю Гош — ще кажа с любезна усмивка, — аз нямам вашия блестящ ум и не се опитвам да се меся в хода на разследването (с моята посредственост и дума да не става!), но смятам за свой дълг да ви обърна внимание на още един факт. Казвате, че убиецът от улица «Грьонел» е между нас. Мосю Фандорин изложи една убедителна версия относно начина, по който са били умъртвени слугите на лорд Литълби. Имунизирането срещу холера е превъзходен трик. Значи убиецът може да борави със спринцовка. Ами ако в къщата на улица дьо «Грьонел» е дошъл не мъж лекар, а жена медицинска сестра? Тя би предизвикала дори по-малко подозрение от мъж, нали? Съгласен ли сте с мен? Тогава ви съветвам някой път да погледнете ръцете на мадам Клебер, когато седи, замислено подпряла змийската си главица, и широкият ръкав се смъква чак до лакътя й. В сгъвката ще видите едва забележими точици, както ги видях аз. Това са следи от инжекции, господин комисар. Попитайте доктор Труфо дали прави на мадам Клебер някакви инжекции и уважаемият лекар ще ви отговори същото, което каза днес и на мен: не, не й прави, защото изобщо е принципен противник на венозното вкарване на лекарства. А после пресметнете две и две, о, мъдри Гош-сенсей, и ще има над какво да си поблъскате беловласата глава.“ Това ще кажа на комисаря и той ще се заеме с мадам Клебер.
	Европейски рицар би помислил, че постъпвам гнусно, и в това би се проявила неговата ограниченост. Точно затуй в Европа вече няма рицари, а самураите са живи. Нищо, че негово величество императорът изравни съсловията и забрани да носим по два меча на пояса си. Това не значи, че е отменил званието самурай. Напротив, издигнал е цялата японска нация до самурайското съсловие, за да не се перчим един пред друг с произхода си. Всички ние сме ведно, а против нас е целият останал свят. О, благородни европейски рицарю (съществувал сигурно само в романите)! Когато се биеш с мъже, използвай мъжко оръжие, а когато се биеш с жени — женско. Така гласи самурайският кодекс на честта и в него няма нищо долно, защото жените умеят да воюват не по-зле от мъжете. Ако има нещо, което да противоречи на честта на самурая, то е срещу жена да се използва мъжко оръжие, а срещу мъж — женско. Аз никога не бих паднал толкова низко.
	Още се колебая дали да предприема намислената маневра, но духът ми е в доста по-добро състояние от вчера. Толкова по-добро, че без никаква трудност съчиних едно прилично хайку:

	С ледена искра
	блесна в миг луна
	върху остър меч.



	Клариса Стамп

	Клариса с разсеян вид се озърна да види дали някой не я гледа и едва после внимателно надникна иззад кабината.
	Свил крака на кравайче, японецът седеше на юта* сам. Главата му бе отметната нагоре, през притворените клепачи прозираха склерите на очите му, лицето му бе някак нечовешки безизразно.
	[* Ют — дял от горната палуба в задната част на кораба. — Б.ред.]
	Брр! Клариса потръпна. Ама че екземпляр е тоя мистър Аоно. Тук, на палубата с лодките, разположени над първа класа, не се разхождаше никой. Само няколко момиченца скачаха на въже и в сянката на снежнобелия катер се криеха две смазани от жегата гувернантки. Кой освен децата и смахнатият азиатец можеше да виси на тоя пек? Над ботдека* се намираше само кабината, капитанският мостик и, естествено, комините, мачтите и платната. Белите платнища се издуваха от попътния вятър и пуфкайки дим, „Левиатан“ се носеше право към сребристо-живачната ивица на хоризонта, а наоколо искреше прозрачната като стъкло, леко омачкана покривка на Индийския океан. Оттук, отвисоко, се виждаше, че земята наистина е кръгла: линията на хоризонта бе явно под нивото на „Левиатан“ и корабът се спускаше към него като по нанадолнище.
	[* Ботдек — палуба, от която се спускат спасителните лодки. — Б.ред.]
	Но Клариса се потеше тук съвсем не от любов към морските пейзажи. Искаше да издебне какво прави мистър Аоно горе. Къде се уединява след закуска с такова завидно постоянство?
	И добре че се поинтересува. Ето го истинския лик на усмихнатия азиатец. Човек с подобно застинало жестоко лице е способен на какво ли не. Все пак представителите на жълтата раса не са като нас и проблемът изобщо не е във формата на очите. Външно много приличат на хора, но са от съвсем друга порода. Защото и вълците приличат на кучетата, но природата им е различна. Жълтокожите, разбира се, имат собствена нравствена основа, но тя е толкова далеч от християнството, че е невъзможно нормален човек да вникне в нея. По-добре да не носеха европейски дрехи и да не умееха да си служат с вилица и нож. Това създава опасната илюзия, че са цивилизовани, докато под зализаната на път черна коса и гладкото жълто чело стават някакви неща, дето дори не можем да си ги представим.
	Японецът едва забележимо помръдна, примига и Клариса побърза да се скрие. Е да, тя се държи като последна тъпачка, но нали се налага да направи нещо. Не може кошмарът да продължава вечно. Трябва да подтикне комисаря в правилната посока, инак не се знае как ще свърши всичко. Въпреки жегата тя потръпна.
	В облика и поведението на мистър Аоно имаше някаква явна тайна. Също като в престъплението на улица „Грьонел“. Странно как Гош още не е разбрал, че според всички признаци главен заподозрян трябва да е японецът.
	Що за офицер е, що за възпитаник на „Сен-Сир“, като не разбира от коне? Веднъж, изключително от човеколюбие, Клариса реши да включи мълчаливия азиатец в общия разговор и подхвана тема, която би трябвало да заинтересува военен — за обездката, за надбягванията, за предимствата и недостатъците на норфолкската спортна порода коне. И това ми било офицер! На невинния въпрос: „Участвали ли сте някога в стипъл-чейс*?“ отговори, че на офицерите от императорската армия им е абсолютно забранено да се занимават с политика. Той просто не знаеше какво е стипъл-чейс! Всъщност може офицерите в Япония да яхат бамбукови пръчки, но възпитаник на „Сен-Сир“ да прояви подобно невежество? И дума да не става!
	[* Стипъл-чейс — вид конно надбягване с препятствия. — Б.ред.]
	Ето към какво трябваше да ориентира Гош. Или да изчака да види дали няма да успее да научи още нещо подозрително?
	Ами вчерашният случай? Клариса минаваше по коридора покрай каютата на мистър Аоно, когато долови доста странни звуци. Отвътре се чуваше сух пукот, сякаш някой изключително методично трошеше мебелите. Тя събра кураж и почука.
	Вратата моментално се отвори. На прага застана японецът — чисто гол, само по препаска! Мургавото му тяло лъснало от пот, очите му кървясали.
	Като я видя, той изсъска:
	— Тикусьо!
	Предварително подготвеният въпрос („Мосю Аоно, случайно да носите със себе си някоя от чудните японски гравюри, за които съм слушала толкова много?“) изхвръкна от главата й и Клариса онемя. Сега като я замъкне в каютата, че като я нападне! А после ще я нареже на парчета и ще я хвърли в морето. Колко му е. И край с мис Клариса Стамп, благовъзпитаната английска лейди, не особено щастлива, но очакваща от живота още толкова неща.
	Клариса измънка, че е сбъркала вратата. Аоно я гледаше мълчаливо и дишаше тежко. Миришеше на вкиснало.
	Все пак нямаше да е зле да поговори с комисаря.
	Преди следобедния чай тя изчака детектива пред вратата на „Уиндзор“ и започна да му разказва, но тоя дръвник я слушаше някак странно — мяташе й присмехулни остри погледи, сякаш слушаше някаква непристойна изповед.
	По едно време измърмори под мустак:
	— Какво ви е прихванало всички да ми доносничите един срещу друг? — а след като я изслуша, изтърси ни в клин, ни в ръкав: — Тате и мама добре ли са?
	— Кои, на господин Аоно ли? — изненада се Клариса.
	— Не, мадмоазел, вашите.
	— Аз съм сирак от малка — отговори тя и уплашено погледна полицая. Боже, това не е кораб, а някакъв плаващ ад.
	— Което се и търсеше — със задоволство кимна Гош, затананика си някаква непозната песничка и пръв влезе в салона, което си беше същинско грубиянство.
	След разговора й остана неприятно усещане. Все пак французите, с цялата им прехвалена галантност, не са джентълмени. Е да, могат да те замаят, да ти завъртят главата, да ти сервират някоя ефектна изненада, да изпратят в хотелската ти стая сто червени рози (Клариса болезнено се смръщи), но не бива да им се вярва. Английският джентълмен може и да е малко скучен, но пък знае какво е дълг и почтеност. Докато французинът ще спечели доверието ти и непременно ще те предаде.
	Впрочем тези обобщения не засягаха пряко комисар Гош. Още повече че по време на обяда странното му поведение намери своето обяснение, макар и по доста тревожен начин.
	По време на десерта детективът, който до момента бе пазил необичайно нервно за всички мълчание, изведнъж погледна Клариса право в очите и каза:
	— Апропо (изобщо не беше апропо), мадмоазел Стамп, наскоро питахте за Мари Санфон. Е, за дамата, която била с лорд Литълби малко преди смъртта му.
	Клариса трепна от изненада, а останалите се умълчаха и с любопитство впериха очи в комисаря, понеже доловиха, че тонът му е същият, с който подхваща надълго и нашироко своите „историйки“.
	— Бях ви обещал, че някой път ще ви разправя за въпросната личност. Е, сега е моментът — продължи Гош, както и преди вперил очи в Клариса. Погледът му все по-малко й се нравеше. — Историйката ще е дълга, но ще ви е интересно, понеже става дума за много забележителна жена. Закъде да бързаме? Добре сме си седнали, хапваме си разни сирена и пием оранжада. Впрочем, ако някой си има работа, може да си върви по живо — по здраво, татко Гош няма да му се разсърди.
	Никой не помръдна от мястото си.
	— Е, да разказвам ли за Мари Санфон? — с престорено добродушие попита комисарят.
	— Да, да! Разбира се! — завикаха всички.
	Само Клариса мълчеше, защото знаеше, че разговорът не е подхванат току-тъй и е посветен изключително на нея. Пък и Гош не го криеше.
	Той примлясна апетитно и извади лулата си, без да помоли дамите за разрешение.
	— Ще започна поред. Имало едно време в белгийския град Брюж малко момиченце на име Мари. Родителите му били добродетелни граждани, ходели на черква и душа давали за своето златокосо детенце. Когато Мари навършила пет години, й се родило братче, бъдещият наследник на малката пивоварна „Санфон и Санфон“. Щастливото семейство заживяло още по-щастливо, но после изведнъж го споходило нещастие. Младенецът, който тъкмо навършил един месец, паднал от прозореца и умрял на място. Родителите не си били у дома — само децата и бавачката им. Но тя излязла за малко да се види с изгората си, пожарникаря, и точно когато я нямало, в къщата нахлул някакъв непознат с черна пелерина и черна шапка. Малката Мари успяла да се скрие под леглото, а черният човек грабнал братчето й от люлката и го изхвърлил през прозореца. След което изчезнал.
	— Какви ужасни неща разказвате! — жално възкликна мадам Клебер и се хвана за корема.
	— Това още нищо не е — махна с лулата си Гош. — Да знаете какво следва! По чудо спасилата се Мари разправила на татко и мама за страшния „черен чичо“. В търсене на злодея обърнали надолу с главата цялата околия и в паниката дори арестували местния равин, понеже клетият винаги ходел облечен в черно. Но на Санфон старши мира не му давала една странна подробност: защо престъпникът примъкнал към прозореца табуретката?
	— О, Боже! — ахна Клариса и се хвана за сърцето. — Да не би?…
	— Вие сте невероятно проницателна, мадмоазел Стамп — усмихна се комисарят. — Да, самата мъничка Мари хвърлила братчето си от прозореца.
	— How terrible! — сметна за необходимо да се ужаси мисис Труфо. — But why?*
	[* Какъв ужас! Но защо? (англ.) — Б.пр.]
	— На момичето не му харесвало, че всички се занимават с бебчето и напълно я пренебрегват. Тя си мислела, че като се отърве от него, отново ще стане любимото дете на мама и татко — невъзмутимо обясни Гош. — Но това бил първият и последен път, когато Мари Санфон оставила улика и била разобличена. Малкото момиче още не се било научило да прикрива следите си.
	— И как са постъпили с малолетната престъпничка? — попита лейтенант Рение, явно потресен от чутото. — Не може да са я съдили, нали?
	— Не, не са я съдили — комисарят лукаво се усмихна на Клариса. — Но майка й не понесла шока, побъркала се и я пратили в лудница. А мосю Санфон не искал да вижда дъщеричката си, която била виновна за семейните нещастия, и я отвел в манастира на сивите сестри винсентианки. Момичето станало тяхна възпитаничка. Било първо във всичко — и в учението, и в богоугодните дела. А най обичало да чете книги. Послушничката била на седемнайсет години, когато в светата обител станал скандален инцидент — Гош надникна в папката си и кимна. — Ето тук съм си записал. На 17 юли 1866 година. На сивите сестри винсентианки гостувал лично брюкселският архиепископ и не щеш ли, от спалнята на почтения прелат изчезнал старинният архиепископски пръстен с огромен аметист, принадлежал според преданието на самия свети Людовик*. А предната вечер монсеньорът бил повикал в покоите си за разговор двете най-добри послушнички — нашата Мари и една арлезианка. Естествено, подозрението паднало върху девойките. Игуменката направила обиск и открила под дюшека на арлезианката кадифената кутийка на пръстена. Крадлата се вцепенила, не отговаряла на въпросите и я затворили в карцера. Подир час дошла полицията, но не успяла да разпита престъпничката, защото тя се била обесила с връвта, с която препасвала дрехата си.
	[* Свети Луи (Людовик) IX — (1215–1270), крал на Франция от 1226 г., оглавява седмия и осмия кръстоносен поход. Канонизиран през 1297 г. — Б.ред.]
	— Гнусната Мари Санфон е виновна за всичко, сещам се! — избухна Милфорд-Стоукс. — Отвратителна история, отвратителна!
	— Никой не може да е сигурен. Но пръстенът така и не се намерил — разпери ръце комисарят. А подир два дни Мари отишла при игуменката и обляна в сълзи, и казала, че всички я гледат накриво, затова иска да напусне светата обител. Майката игуменка, която също някак странно охладняла към предишната си любимка, не я спряла.
	— Трябвало е да я претърсят пред портите — със съжаление рече мистър Труфо. Току-виж открили аметиста някъде под полите й.
	Когато преведе думите си на своята съпруга, тя го ръгна с острия си лакът, вероятно сметнала забележката му за неприлична.
	— Дали не са я претърсили или са, но не са го намерили — не знам. После обаче Мари заминала не за къде да е, ами за Антверпен, града, прочут, както знаем, като световна столица на скъпоценните камъни. Там довчерашната монахиня изведнъж забогатяла и заживяла нашироко. Случвало се да остава и на корав хляб, но за кратко — острият ум, блестящите й артистични заложби и липсата на каквито и да било морални задръжки (комисарят назидателно повиши тон и дори направи малка пауза) й помагали да се сдобива със средства за охолен живот. Полицията на Белгия, Франция, Англия, Съединените щати, Бразилия, Италия и още десетина страни неведнъж задържала Мари Санфон по подозрение в най-различни престъпления, но нито веднъж не могли да я обвинят: ту нямало за какво да се хванат, ту не им стигали уликите. Ето, ако желаете, ще ви разкажа две-три случки от списъка с подвизите й. Да не ви е скучно, мадмоазел Стамп?
	Клариса не отговори, сметна, че е под достойнството й. Но бе изгубила душевно равновесие.
	— 1870-а година — заяви Гош, след като отново надникна в папката. — Малкото, но богато градче Фетбург в германска Швейцария. Шоколадена и колбасарска промишленост. На четири хиляди жители — осем и половина хиляди прасета. Кът на тлъсти идиоти. Пардон, мадам Клебер, не исках да обидя родината ви — със закъснение се усети полицаят.
	— Нищо — небрежно мръдна рамо мадам Клебер, — аз съм от френска Швейцария. А в онази част, където се намира Фетбург, наистина живеят само тъпаци. Мисля, че съм чувала историйката, смешна е. Но няма значение, разказвайте.
	— За някои може и да е смешна — Гош въздъхна с упрек и изведнъж намигна на Клариса, което вече надхвърляше всякакви граници. — Веднъж честните бюргери от градчето изпаднали в неописуемо вълнение. Някакъв селянин на име Мьобиус, известен във Фетбург като безделник и глупак, се похвалил, че предния ден продал земята си, тясна ивица камениста пустош, на една важна дама, която се представила като графиня дьо Санфон. За 30 акра безплодна земя, където не растели дори магарешки бодили, смахнатата графиня броила 3000 франка. Но в кметството на града имало хора по-умни от Мьобиус и историята им се видяла съмнителна. За какво са и дотрябвали 30 акра камъни и пясък? Нещо тук не било наред. За всеки случай изпратили в Цюрих най-пробивния от съгражданите си и той научил, че графиня дьо Санфон е известна личност. Че живее нашироко и весело и най-интересното, често се появявала в компанията на господин Голдзилбер, директора на Държавната железопътна компания. Злите езици твърдели, че господин директорът имал закачка с графинята. Тогава бюргерите се сетили за какво става дума. А трябва да ви кажа, че градчето Фетбург отдавна мечтаело за собствена железопътна линия, за да му е по-евтино да извозва шоколада и шунките. Онази пустош, купена от веселата графиня, се намирала точно между най-близката железопътна гара и гората, където започвали общинските земи. На градските големци веднага им станало ясно, че графинята е научила от любовника си за предстоящия строеж, купила е най-подходящия терен и се кани здравата да се облажи. Тогава в бюргерските им глави се родил изумително дързък план. Пратили парламентьори при графинята и започнали да увещават нейно сиятелство да преотстъпи земята на славния град Фетбург. Хубавицата отначало се дърпала и казвала, че не знае нищо за никаква железопътна линия, но когато кметът й направил тънък намек, че работата намирисва на съучастие между нейно сиятелство и негово превъзходителство господин директора, а това е подсъдно, безпомощната жена изхлипала и се съгласила. Пустеещото място било разделено на трийсет едноакрови парцела и продадено на търг на гражданите. Те само дето не се сбили помежду си, а цената на отделните парцели стигнала до 15 хиляди. Графинята пък получила… — комисарят прекара пръст по редовете: — почти 280 хиляди франка.
	Мадам Клебер прихна и направи знак на Гош: мълча, мълча, продължавайте.
	— Минавали седмици, месеци, но строителството все не почвало. Гражданите изпратили питане до правителството. То им отговорило, че през близките петнайсет години не се предвижда прокарване на линия до Фетбург… Тогава отишли в полицията: така и така, пладнешки грабеж. Полицията изслушала пострадалите със съчувствие, но не могла да им помогне с нищо, защото нали госпожа Санфон им била казала, че не знае нищо за железницата, и не искала да продава земята. Всичко било извършено законно и човек нямало за какво да се хване. Е, не е честно, че се е нарекла графиня, но уви, това не е наказуемо.
	— Хитро! — засмя се Рение. — Човек наистина няма за какво да се хване.
	— Това как да е — продължи да прелиства папката си комисарят. — Има една съвсем пък фантастична история. Място на действието е американският Див запад, годината е 1873-та. На калифорнийските златни рудници пристигнала световноизвестната некромантка и Велика драконеса от Малтийската ложа мис Клеопатра Франкенщайн, а по паспорт Мари Санфон. Тя заявила на златотърсачите, че по тия диви места я пратил гласът на Заратустра, който повелявал на вярната си служителка да направи велик експеримент в градчето Голдън Нъгет. Точно на тази дължина и ширина енергията на космоса била тъй уникално концентрирана, че в звездна нощ чрез някои кабалистични формули можело да се възкреси някой, който вече е преминал великата черта Между Царството на живите и Царството на мъртвите. Клеопатра щяла да извърши чудото довечера в присъствието на публика и съвсем безплатно, защото не била някаква си циркаджийка, а медиум на Висшите сфери. И какво мислите? — Гош направи ефектна пауза. — Пред очите на петстотин брадати зрители Драконесата сторила заклинания над могилата на Червения койот, легендарния индиански вожд, умрял преди сто години. Изведнъж земята се раздвижила, отворила се, така да се каже, и от нея се появил индиански вожд с пера, томахавка и с нашарена физиономия. Зрителите потръпнали, а Клеопатра изпаднала в мистичен транс и извикала: „Усещам силата на Космоса! Къде е градското ви гробище? Сега ще съживя всички, които са погребани там!“ В статията пише — поясни полицаят, — че гробището на Голдън Нъгет било доста голямо, защото златотърсачите всеки ден изпращали някого на онзи свят. Гробовете май били повече от живите обитатели на градчето. Като си представили какво ще стане, ако всички побойници, пияници и обесници изведнъж излязат от ковчезите си, зрителите изпаднали в паника. Добре че мировият съдия спасил положението. Той пристъпил напред и много любезно попитал Драконесата дали ще се съгласи да спре великия експеримент, ако жителите на градчето я дарят с една торба златен пясък като скромно пожертвувание за нуждите на окултните науки.
	— И тя съгласила ли се? — разсмя се лейтенантът.
	— Да. За две торби.
	— Ами индианският вожд? — попита Фандорин и се усмихна. Усмивката му е много приятна, но е прекалено момчешка — помисли си Клариса. Не, скъпа мис, забравете. Както казват в Съфък, не е за вашата уста лъжица.
	— Клеопатра Франкенщайн взела индианския вожд със себе си — със сериозен израз на лицето отговори Гош. — За научни изследвания. Казват, че после бил заклан при пиянско сбиване в някакъв бордей в Денвър.
	— Т-тази Мари Санфон е наистина интересна личност — замислено рече Фандорин. — Разкажете ни още за нея. Между хитрите й мошенически номера и хладнокръвното масово убийство има доста голяма д-дистанция.
	— Oh, please, it’s more than enough — запротестира мисис Труфо и се обърна към мъжа си. — My darling, it mast be awfully tiresome for you to translate all this nonsense.*
	[* Моля ви, това е повече от достатъчно. Мили, сигурно ти е ужасна досадно да превеждаш всички тил глупости. (англ.) — Б.пр.]
	— Никой не ви кара да седите тук, мадам — докачи се комисарят заради „нонсенса“.
	Мисис Труфо запримига възмутено, но и през ум не й мина да си тръгне.
	— Мосю казакът е прав — призна Гош. — Я да потърся някой по-пиперлив пример.
	Мадам Клебер погледна Фандорин и прихна, пък и Клариса, макар да беше изнервена, не можа да устои да не се усмихне — дипломатът изобщо не изглеждаше като син на дивите степи.
	— Ето, чуйте за негърчето. Тук имаме и летален изход. Случаят е скорошен, от по-миналата година. — Детективът прегледа няколкото скрепени заедно листа, вероятно за да си припомни историята. После се подсмихна. — Един вид шедьовър. В моята папка има какво ли не, дами и господа — той нежно потупа черната подвързия с късопръстата си плебейска лапа. — Татко Гош се е стегнал за път както подобава, не е забравил нито едно листче, което би могло да му потрябва. Конфузът, за който ще ви разкажа сега, не стигна до вестниците, аз разполагам с полицейския рапорт. Та така. В едно германско княжество (няма да ви кажа в кое точно, защото темата е деликатна) очаквали августейшото семейство да се сдобие с нов наследник. Раждането било трудно. Акуширал главният лекар, почитаемият доктор Фогел. Най-сетне спалнята била огласена от плач. Когато изпадналата от страданията за няколко минути в несвяст велика херцогиня отворила очи и с немощен глас помолила: „Ах, хер професоре, покажете ми моето бебче“, доктор Фогел безкрайно смутен подал на нейно височество очарователния светлокафяв кресльо. Великата херцогиня отново изпаднала в несвяст, а докторът надникнал през вратата и плахо повикал с пръст великия херцог, което било въпиющо нарушение на придворния етикет.
	Личеше, че комисарят разказва на високомерните уиндзорци тази история с особено удоволствие. В полицейския рапорт едва ли се съдържаха такива подробности — Гош явно си фантазираше. Имитирайки херцогинята, той изтъняваше гласа си и говореше превзето — вероятно така му се струваше по-смешно. Клариса не се мислеше за аристократка, но все пак се намръщи, защото смяташе иронията по адрес на височайшите особи за лош тон. Сър Реджиналд, баронет и издънка на древен род, също бе свъсил вежди. Но явно реакцията им само още повече вдъхновяваше комисаря.
	— Негово височество не се разгневил на придворния медик, защото моментът бил вълнуващ, и обзет от бащински и съпружески чувства, се втурнал в спалнята… Можете да си представите последвалата сцена: и по фелдфебелски ругаещия венценосец, и великата херцогиня, която ту ридаела, ту се оправдавала, ту припадала, и ревящото с цяло гърло негърче, и замръзналия в благоговеен ужас лекар. Най-накрая негово височество се съвзел и решил да отложи разследването спрямо нейно височество за по-нататък. В момента трябвало работата да се потули. Но как? Тайно да пусне бебето в тоалетната? — Гош шутовски прикри устата си с ръка. — Моля за извинение, госпожи, без да искам. Нямало как да се отърве от младенеца — раждането му се очаквало в цялото княжество. Пък и грях е все пак. Да събере съветниците — току-виж се раздрънкали. Какво да прави? Тогава доктор Фогел се прокашлял най-почтително и предложил следното спасение. Имал една позната, фройлайн Фон Санфон, която била способна да върши чудеса и можела не само да намери новородено бяло бебе, но и да хване птицата феникс от небето. Тя знаела да си държи езика зад зъбите, нямало да вземе пари за услугата, защото била благородна девойка, но много обичала старинни скъпоценности… С други думи, подир час-два в атлазената люлка вече спял един прекрасен бебчо, по-бял от млечно прасенце и дори с белезникава косица, а клетото негърче било изнесено от двореца в неизвестна посока. Впрочем казали на нейно височество, че невинното дете ще бъде откарано някъде на юг и дадено там на добри хора, които да го отгледат и възпитат. И тъй, всичко се наредило по мед и масло. Благородният херцог дал на доктора за фройлайн Фон Санфон една чудесна диамантена кутийка за енфие с герб, а също благодарствена бележка и устно пожелание завинаги да напусне пределите на княжеството. Което деликатната девойка изпълнила незабавно — Гош не се удържа и изпръхтя. — На сутринта след скандала, продължил цяла нощ, великият херцог най-после решил да огледа по-добре своя наследник. С отвращение извадил момченцето от люлката, позавъртял го насам-натам и изведнъж видял на розовото му, пардон, дупе родилно петно във вид на сърчице. Точно същото имал на бута си и негово височество, и покойният му фатер, гросфатер и така нататък до седмо коляно. В пълно недоумение херцогът изпратил да извикат придворния лекар, но му казали, че предната вечер доктор Фогел заминал в неизвестна посока, като зарязал жена си и осемте си деца — Гош се задави от дрезгав смях, закашля се и заръкомаха. Някой прихна плахо, а мадам Клебер целомъдрено прикри устните си с ръка.
	— Набързо организираното разследване установило, че напоследък главният лекар се държал странно и дори го виждали в игралните домове на съседния Баден, при това в компанията на някаква весела млада личност, по описание досущ като фройлайн Фон Санфон. — Детективът отново стана сериозен: — След два дни докторът бил намерен в един хотел в Страсбург. Мъртъв. Изпил смъртоносна доза лауданум* и оставил бележка: „За всичко съм виновен само аз.“ Явно самоубийство. Ясно било кой е истинският виновник, но иди го докажи. Колкото до кутийката — височайшия подарък, и бележката, те са налице. Съдебен процес би им коствал доста повече. Разбира се, най-загадъчното е как новороденият принц е бил подменен с негърчето, и как изобщо шоколадовото бебе се е озовало в страната на синеоките блондинчета. Е, според някои сведения малко преди да се случи описаната история, Мари Санфон имала за слугиня една сенегалка…
	[* Смолиста течност, която се добива от някои дървета и се употребява в медицината, примесена с опиум. — Б.ред.]
	— Господин комисар — рече Фандорин, когато смехът стихна (смееха се четирима души: лейтенант Рение, доктор Труфо, професор Суитчайлд и мадам Клебер) — Кажете, моля, толкова ли е хубава Мари Санфон? Може ли да завърти главата на всеки мъж?
	— Не, не е нищо особено. Навсякъде я описват като жена със съвсем посредствена външност, без особени белези — Гош нагло и настойчиво изгледа Клариса. — С лекота сменя цвета на косата си, поведението, акцента, стила на обличане. Но явно, че в тази жена има нещо особено. Поради естеството на работата си аз съм виждал какво ли не. Най-фаталните жени рядко биват хубавици. Ако я види човек на снимка, и погледа си няма да спре, но ако я срещне, по кожата му сякаш полазват искри. Защото мъжът не залита по прав нос и дълги мигли, той усеща жената по мириса.
	— Уф, господин комисар — засрами го Клариса. — Вие сте сред дами.
	— Аз съм сред заподозрени — най-спокойно парира Гош. — И вие сте една от тях. Откъде да знам дали до тази маса не седи и мадмоазел Санфон?
	Той направо впи поглед в лицето й. Всичко това все повече заприличваше на кошмарен сън. Стана й трудно да диша.
	— Ако п-правилно съм пресметнал, въпросната личност сега трябва на е двайсет и девет години, нали?
	Спокойният, дори леко вял глас на Фандорин помогна на Клариса да се съвземе. Тя се сепна и забравила женската си суетност, възкликна:
	— Я не ме гледайте така, господин детективе! Вие ми правите явно незаслужен комплимент. А съм по-възрастна от вашата авантюристка с почти десет години! Пък и останалите дами едва ли са подходящи за ролята на мадмоазел Санфон. Госпожа Клебер е твърде млада, а госпожа Труфо, както знаете, не говори френски!
	— За мошеничка като Мари Санфон да си притури или махне десетина години е нищо — бавно отвърна Гош, все тъй вторачен в Клариса. — Особено ако изкушението е тъй голямо, а провалът намирисва на гилотина. Наистина ли не сте били в Париж, мадмоазел Стамп? Някъде в близост до улица „Грьонел“?
	Клариса пребледня като смъртник.
	— Е, тук вече съм принуден да се намеся като представител на параходство „Джаспър-Арто партнършип“ — с раздразнение го прекъсна Рение. — Дами и господа, уверявам ви, че пройдохи с международна репутация нямаха достъп до нашето плаване. Компанията гарантира, че с „Левиатан“ не пътуват нито бивши затворници, нито жени с леко поведение, а още по-малко известни на полицията авантюристки. Сигурно сами се досещате, че първото плаване е особено отговорно. Нямаме нужда от скандали. Двамата с капитан Клиф лично проверихме и препроверихме списъка с пасажерите и в случаите на нужда направихме проверки. Включително и чрез френската полиция, господин комисар. И аз, и капитанът сме готови да гарантираме за всеки от присъстващите. Не ви пречим да изпълнявате професионалния си дълг, мосю Гош, но излишно си губите времето. И парите на френските данъкоплатци.
	— Добре, добре — изгъгна Гош. — Ще видим.
	След което за всеобщо облекчение мисис Труфо подхвана темата за времето.


	Реджиналд Милфорд-Стоукс


	_10 април 1878 г., 22 часа и 31 минути, в Арабско море, 17°6’28" сев. шир., 59°48’14" изт. дълж._
	Моя скъпа и пламенно обичана Емили,
	Този адски ковчег е обладан от зли сили. Усещам го с цялата си измъчена душа. Макар да не се знае дали престъпник като мен може да има душа. Написах го и се замислих. Помня, че извърших престъпление, страшно престъпление, за което няма и не може да има прошка, но странно нещо, абсолютно съм забравил в какво всъщност се изразява. И никак не ми се иска да си го спомням.
	Нощем, насън, го знам много добре — инак как да си обясня ужасното състояние, в което се събуждам всяка сутрин? Кога най-после ще свърши нашата раздяла? Имам чувството, че още малко, и ще полудея. Би било толкова нелепо.
	Дните се точат мъчително бавно. Седя в каютата и гледам минутната стрелка на хронометъра. Тя не помръдва. Отвън на палубата някой каза: „Днес е десети април“, и аз не можах да схвана какъв е този април и защо да е непременно десети. Отварям кутията и виждам, че вчерашното ми писмо до Вас е от дата 9 април, а завчерашното — от 8-и. Значи всичко е точно. Април е. Десети.
	От няколко дни не свалям очи от професор Суитчайлд (ако той наистина е професор). При нас в „Ундзор“ той е много популярен. Голям сладкодумец е и се перчи с познанията си по история на Изтока. Всеки ден разправя все нови и нови приказки за съкровища, една от друга по-невероятни. Самият той е с неприятни свински очички. Нито за миг не се спират. И от време на време в тях проблясват безумни искри. Да можехте да чуете с какъв сладострастен глас говори за скъпоценните камъни. Със сигурност е побъркан на тема брилянти и изумруди.
	Днес по време на закуската доктор Труфо изведнъж стана, плесна силно с ръце и тържествено заяви, че мисис Труфо имала рожден ден. Всички взеха да ахкат, да охкат и да честитят на рожденичката, а докторът публично връчи на жалката си съпруга подарък — рядко безвкусни топазени обици. Колко вулгарно — да прави театро от връчването на подарък на собствената си жена! Мисис Труфо обаче май беше на друго мнение. Тя невероятно се оживи и изглеждаше изключително щастлива, а скучната й физиономия доби цвят на стърган морков. Лейтенантът каза: „О, мадам, ако знаехме за радостното събитие предварително, непременно щяхме да ви приготвим някоя изненада. Сърдете се на собствената си скромност.“ Тъпата рожденичка пламна още повече и продума плахо: „Наистина ли бихте искали да ме зарадвате?“ В отговор последва всеобщо лениво-добродушно мучене. „Тогава — казва тя, — хайде да поиграем на любимата ми игра лото. Вкъщи в неделни дни или на църковни празници винаги вадехме картончетата и торбата с пулчетата. О, толкова е забавно! Господа, ще ми доставите огромно удоволствие!“ За първи път чух мисис Труфо да изрича толкова много думи наведнъж. Отначало ми се стори, че се гаври с нас, но докторшата го каза съвсем сериозно. Нямаше накъде. Измъкна се само Рение, който уж трябвало да застъпва на вахта. Невъзпитаният комисар също направи опит да се позове на някакви неотложни работи, но всички го изгледаха с такъв упрек, че той изсумтя и остана.
	Мистър Труфо отиде да донесе принадлежностите за тая идиотска игра и мъката започна. Всички с отегчение наредихме картончетата, като с носталгия поглеждахме към огряната от слънцето палуба. Прозорците на салона бяха широко отворени, в стаята подухваше хладен ветрец, а ние седяхме като в сценка от детска стая. „За по-интересно“, както се изрази окрилената рожденичка, създадохме награден фонд, в който всеки внесе по една гвинея. Всички шансове за победа бяха на страната на самата водеща, понеже тя единствена следеше зорко кои номера излизат. Комисарят май също нямаше нищо против да прибере парите, но почти не разбираше детските шеговити фрази, които сипеше мисис Труфо — заради нея този път се говореше на английски.
	Жалките топазени обици, които едва ли струваха и десет лири, накараха Суитчайлд да подхване любимата си тема. „Превъзходен подарък, сър! — обърна се той към доктора, който грейна от удоволствие. Но с продължението Суитчайлд развали всичко. — Е, днес топазите са евтини, но не се знае дали след стотина години цената им няма да скочи. Скъпоценните камъни са толкова непредсказуеми! Те са истинско чудо на природата, не са като скучните метали — златото и среброто. Металът е бездушен и безформен, може да бъде претопен, докато камъкът е неповторимо индивидуален. Но не е за всекиго. Само за онзи, който не би се спрял пред нищо и е готов да следва магичното му сияние чак до края на света, а ако трябва — и по-нататък.“ Високопарните му сентенции се придружаваха от писъците на мисис Труфо, която съобщаваше номерата. Да речем, Суитчайлд подхване: „Ще ви разкажа легендата за великия и могъщ завоевател Махмуд Газневи, който бил пленен от блясъка на елмазите и в търсене на тези вълшебни кристали минал с огън и меч половината Индия.“ Мисис Труфо: „Единайсет, господа. Барабанни палки!“ И така през цялото време.
	Впрочем, ще ви преразкажа легендата за Махмуд Газневи*. Тя ще Ви помогне по-лесно да разберете характера на разказвача. Ще се помъча да пресъздам и своеобразния стил на неговия изказ.
	[* _Махмуд Газневид_ (970–1030) — управител на държавата на газневидите от 998 г., извършил 17 похода в северна Индия. Газневидската държава по това време достига разцвета си, обхваща днешен Афганистан, част от Иран, Средна Азия, Индия. — Б.ред.]
	„В лето (не помня кое) от рождението на Христа, или по мюсюлманското летоброене (това пък изобщо не го помня) могъщият Газневи научава, че на полуостров Гузарат (мисля, че така беше) се намира Сумнатското светилище*, където се пази огромен идол и нему се кланят стотици хиляди хора. Идолът закриля земята им от чуждоземни нашествия и, всеки, който престъпи границата на Гузарат с меч в ръка, е обречен да загине. Светилището принадлежи на една могъща браминска общност, най-богатата в цяла Индия. Освен това сумнатските брамини притежават несметни количества скъпоценни камъни. Безстрашният пълководец не се стряска от властта на идола, събира войските си и тръгва на поход. Той отсича петдесет хиляди глави, разрушава петдесет крепости и нахлува в Сумнатския храм. Воините на Махмуд оскверняват светилището, преобръщат го надолу с главата, но не откриват имането. Тогава Газневи лично се приближава до идола и с всичка сила го удря с бойния си боздуган по медната глава. Брамините падат по очи пред победителя и му предлагат милион сребърни монети, само да не докосва техния бог. Махмуд се изсмива и удря още веднъж. Идолът се пропуква. Брамините започват да вият още по-силно и предлагат на страшния цар десет милиона златни монети. Но тежкият боздуган се вдига отново, удря за трети път, истуканът се разцепва на две и по пода на храма в сияен поток се изсипват скъпоценните камъни, скрити в него. Цената на съкровището е безмерна.“
	[* Сумнатското светилище — прочут езически храм в Сумнат, на п-в Гуджарат. — Б.ред.]
	В този момент мистър Фандорин леко смутен заяви, че си е покрил числата. Всички освен мисис Труфо, ужасно се зарадваха и искаха да се разотидат, но тя толкова се примоли да направим още една игра, че се наложи да останем. И хайде пак: „Thirty nine — pig and swine! Twenty seven — I’m in heaven!“* и тем подобни глупости…
	[* Римувани фрази при игра на лото. — Б.пр.]
	Но тогава мистър Фандорин взе думата и с характерния си мек, леко ироничен тон, също разправи една приказка, арабска, която бил прочел в някаква стара книга. Цитирам Ви притчата така, както съм я запомнил.
	„Веднъж трима магрибски търговци тръгнали към сърцето на Голямата пустиня, защото научили, че някъде много далеч сред пясъците, където керваните не стигат, се намира Великото съкровище, каквото простосмъртните не били виждали никога. Измъчвани от зной и умора, те вървели четиридесет дни и им останала само по една камила — другите умрели. Изведнъж в далечината съзрели голяма планина. Приближили се и не могли да повярват на очите си: тя цялата била от сребърни кюлчета. Търговците благодарили на Аллах, единият от тях натъпкал чувалите си със сребро и тръгнал да се прибира, а другите двама рекли: «Ние ще продължим.» И вървели те още четиридесет дни, и от слънцето лицата им станали черни, а очите червени. И видели пред себе си още една планина — златна. Вторият възкликнал: «Имало е защо да понесем толкова страдания! Хвала на Всевишния!» Натъпкал той чувалите си със златни кюлчета и попитал своя другар: «Какво чакаш?» Тогава третият рекъл: «Колко злато ще отнесеш с една камила?» Вторият отговорил: «Достатъчно, за да стана най-богатият човек в нашия град.» «На мен това не ми стига. Аз ще продължа и ще намеря планина от елмази. А когато се прибера, ще бъда най-богатият човек на земята.» И поел нататък, и пътят му продължил още четиридесет дни. Камилата му паднала и повече не станала, но търговецът не се спрял, защото бил упорит и вярвал в елмазната планина, а всеки знае, че шепа елмази струват повече от планина сребро или хълм злато. И третият търговец видял в далечината странна картина: насред пустинята, превит одве, стоял човек и държал на раменете си елмазен трон, а на него седяло чудовище с черна муцуна и пламтящи очи. «Колко се радвам да те видя, о, почитаеми пътнико! — изхъркал превитият. — Запознай се, това е демонът на алчността Мардуф и сега ти ще го държиш на раменете си, докато не дойде да те смени някой друг користолюбец като теб и мен.»“
	На това място разказът прекъсна, защото мистър Фандорин отново бе покрил числата и втория път банката пак не се падна на рожденичката. След пет секунди на масата остана само мисис Труфо — всички останали изчезнаха яко дим.
	Все си мисля за приказката на мистър Фандорин. Тя не е толкова елементарна, колкото изглежда.
	Суитчайлд е тъкмо третият търговец. Щом чух приказката, веднага ми просветна! Да, да, той е опасен безумец. В душата му бушува неукротима страст — аз ли не знам какво е това. Неслучайно го следвам като незрима сянка още от Аден.
	Вече Ви писах, скъпоценна Емили, че прекарах престоя на пристанището много ползотворно. Сигурно сте познали, че имам предвид покупката на нов навигационен уред вместо откраднатия. Да, пак имам секстант и отново редовно проверявам курса на кораба, но в случая има нещо друго. Просто се страхувах да поверя тайната си на листа. Току-виж някой я прочел, защото от всички страни съм заобиколен от врагове. Но с моя търсещ ум измислих много хубава хитрина: от днес нататък пиша с мляко. Който и да погледне, ще си каже: чист лист хартия, нищо интересно, но моята досетлива Емили ще нагрее листовете на абажура и редовете ще се появят. Добре измислено, нали?
	Та за Аден. Още на парахода, докато не ни пускаха да слезем на брега, забелязах, че Суитчайлд нервничи и не просто нервничи, ами чак подскача от вълнение. Всичко започна, след като Фандорин заяви, че откраднатият шал на лорд Литълби е ключът към митичните съкровища на Изумрудения раджа. Професорът беше ужасно възбуден, мърмореше си нещо под носа и непрекъснато повтаряше: „Ох, кога най-после ще слезем на брега?“ Пита се защо?
	Точно това реших да установя.
	Нахлупих черната широкопола шапка и тръгнах след Суитчайлд. Отначало всичко вървеше като по вода — той нито веднъж не се озърна и аз безпрепятствено го следвах чак до площада зад къщичката на митницата. Но тук ме очакваше нещо неприятно: Суитчайлд извика един туземец файтонджия и замина в неизвестна посока. Файтонът се движеше доста бавно, но няма да хукна да го гоня я — не ми прилича. Естествено, на площада имаше и други коли и лесно можех да се кача в някоя, но както знаете, Емили, аз изпитвам отвращение към тях. Те са изобретение на дявола. С тях се возят само безумните авантюристи, сред които и такива (неведнъж съм ги виждал със собствените си очи), които качват и жените, и невинните си деца. Акъл нямат! Особено опасни са двуколките, които са толкова популярни у нас, в Британия. Някой ми беше разказвал (не помня вече кой) как младеж от много прилично семейство и с положение в обществото веднъж решил да повози с двуколка младата си жена, която на това отгоре била и бременна в осмия месец. Естествено, че всичко свършило зле: нехранимайкото не успял да се оправи с конете, те препуснали и каляската се преобърнала. На него му се разминало, но детето тръгнало да се ражда преждевременно и не успели да спасят нито него, нито майката. И защо? От недомислие. Да си бяха вървели пеш. Или, да речем, да се бяха разходили с лодка. В краен случай — с влака, в отделно купе. Във Венеция например се возят с гондоли. Двамата с Вас ходихме там, нали помните? Помните ли как водата се плискаше на стъпалата пред хотела?
	Трудно ми е да се съсредоточа, непрекъснато се разсейвам. И тъй, Суитчайлд замина с файтона, а аз останах до митницата. Мислите, че се чудех какво да правя ли? Ни най-малко. Веднага ми хрумна нещо, тъй че почти на мига се успокоих. В очакване на Суитчайлд се отбих в дюкяна за моряшки принадлежности и си купих нов секстант, още по-добър от предишния, и един чудесен мореплавателен справочник с астрономически формули. Сега мога да изчислявам местоположението на парахода много по-бързо и точно, така че не се давам лесно.
	Чаках шест часа и трийсет и осем минути. Седях на една пейка и гледах морето. Мислех за Вас.
	Когато Суитчайлд се върна, се направих на задрямал. Той се шмугна покрай мен, сигурен, че не съм го видял.
	Щом изчезна зад ъгъла на митницата, аз се втурнах към неговия файтонджия. За шест пенса бенгалецът ми разказа къде е ходил скъпият ни професор. Признайте, мила Емили, че проявих голяма находчивост.
	Получените сведения още повече засилиха първоначалните ми подозрения. От пристанището Суитчайлд наредил да го откарат право до телеграфа. Там се бавил половин час, а после четири пъти се връщал до пощата. Файтонджията каза: „Сахиб много-много вълнува. Тича напред-назад. Ту каже — карай на пазар, ту шиба гръб — карай обратно, поща хайде, хайде.“ С други думи, явно Суитчайлд отначало е изпратил депеша на някого, а после с нетърпение е чакал отговора. Според думите на бенгалеца последния път излязъл от пощата „като побъркан, хартийка размахвай“ и заповядал да го откара обратно на кораба. Значи е получил отговора.
	Не знам що и как, но е ясно, че професорът или какъвто и да е в действителност, има съучастници.
	Това стана завчера. Оттогава Суитчайлд е напълно различен. Както вече Ви писах, непрекъснато говори само за скъпоценни камъни или току седне на палубата и все рисува нещо — ту по маншета, ту по носната си кърпа.
	Вечерта в големия салон имаше бал. Вече съм ви описвал тази величествена зала, пренесена сякаш от Версай или от Бъкингамския дворец. Навсякъде позлата, стените целите в огледала, кристалните електрически полилеи мелодично звънкат в такт с лекото полюшване. Оркестърът (между другото много добър) свиреше предимно виенски валсове, а аз, както знаете, намирам този танц за неприличен, затова стоях в ъгъла и наблюдавах Суитчайлд. Той се веселеше с пълна пара, канеше ту една, ту друга дама, препускаше като козел, най-безбожно ги настъпваше по краката, но изобщо не се притесняваше. Малко се отклоних, защото си спомних как танцувахме двамата с Вас, как грациозно лежеше върху рамото ми Вашата ръка с дълга бяла ръкавица. Внезапно видях, че Суитчайлд се препъна, едва не събори партньорката си и без дори да се извини, с бърза стъпка, почти тичешком се втурна към масата с угощенията. Неговата дама смутено замръзна насред залата, а и на мен неукротимият му пристъп на глад ми се видя странен.
	Суитчайлд обаче дори не погледна платата със сладкишите, сирената и плодовете. Той грабна от сребърната поставка една книжна салфетка, наведе се и започна яростно да драска нещо върху нея. Съвсем му е отпуснал края, дори не смята за нужно да се прикрива пред тълпата! Изгарящ от любопитство, с небрежни стъпки се насочих към него. Но той вече се бе изправил и бе сгънал салфетката на четири, явно се канеше да я прибере в джоба. Уви, не успях да надникна през рамото му. От яд тропнах с крак и понечих да се върна, но видях, че към масата се приближава мистър Фандорин с две чаши шампанско. Едната подаде на Суитчайлд, а втората остана в ръката му. Чух русинът да казва: „Ах, мили професоре, ужасно сте разсеян! Току-що прибрахте в джоба си мръсна салфетка.“ Суитчайлд се смути, извади салфетката, смачка я и я хвърли под масата. Веднага се присъединих към тях и нарочно подхванах разговор за модата, понеже знаех, че скоро индологът ще се отегчи и ще си иде. Така и стана.
	Щом той се извини и ни остави насаме, мистър Фандорин ми пошепна заговорнически: „Сър Реджиналд, кой от двама ни ще се завре под масата?“ Тогава разбрах, че поведението на професора е съмнително не само за мен, но и за дипломата. В миг помежду ни се установи пълно разбирателство: „Е, не е много удобно“ — съгласих се. Мистър Фандорин се озърна и предложи: „Нека да е честно: единият от нас ще измисли благовиден предлог, а другият ще се мушне отдолу.“ Кимнах и се замислих, но не ми хрумна нищо подходящо. „Еврика“ — прошепна моят съучастник и с бързо, почти незабележимо движение откопча едното от златните ми копчета за ръкавели. То падна на пода и с върха на обувката си дипломатът го ритна под масата. „Сър Реджиналд — високо рече той, за да го чуят околните. — Мисля, че си изпуснахте копчето.“
	Уговорката си е уговорка. Застанах на четири крака и надникнах под масата. Салфетката беше съвсем близо, но проклетото копче се бе търкулнало чак до стената, а масата беше доста голяма. Представете си картинката: мъжът Ви лази под масата, и то обърнат към залата не по най-представителния начин. На връщане стана конфуз. Когато надникнах изотдолу, точно пред себе си видях две млади дами оживено да разговарят с мистър Фандорин. Щом зърнаха рижата ми глава при коленете си, дамите уплашено извикаха, а коварният ми съучастник каза невъзмутимо: „Разрешете да ви представя лорд Милфорд-Стоукс, баронет“. Дамите хладно ме изгледаха от горе на долу и без да кажат ни дума, се оттеглиха. Кипнах от ярост, скочих и извиках: „Сър, нарочно сте ги спрели, за да ми се подиграете!“ С невинна физиономия Фандорин ми отговори: „Наистина ги спрях преднамерено, но съвсем не за да ви се подиграя, сър. Просто ми хрумна, че с широките си поли те ще затулят от залата рискования ви рейд. Е, къде е вашият трофей?“
	С разтреперани от нетърпение ръце разгърнах салфетката и видяхме нещо странно. Възпроизвеждам по памет:
	{img:leviatan_palace.png|Груб триъгълник и начупена линия, под тях надпис „дворец“ на английски}
	Какви са тези геометрични фигури! Какво значи зигзагът? В какъв смисъл „palace“?* И защо три удивителни?
	[* Дворец (англ.). — Б.пр.]
	Крадешком погледнах Фандорин. Той подръпна с два пръста меката част на ухото си и измърмори нещо нечленоразделно. Предполагам, на руски.
	„Какво мислите за това?“ — попитах. „Нека изчакаме — загадъчно отговори дипломатът. — Той е близо до целта.“
	Кои е близо? Суитчайлд? До коя цел? И добре ли е, че е близо?
	Но не успях да задам всичките си въпроси, защото в залата се вдигна шум, чуха се аплодисменти и мосю Дрие, пасажерският помощник-капитан, оглушително извика през рупора: „И така, дами и господа, гранпри от нашата лотария се пада на каюта номер осемнадесет!“ До него момент бях тъй увлечен в манипулациите със загадъчната салфетка, че изобщо не забелязвах какво става в салона. А там вече бяха спрели да танцуват и бяха организирали тираж на благотворителна лотария за „Спасяване на падналите жени“ (в писмото си от 3 април Ви бях споменал за тази идиотска идея). Вие много добре знаете какво е отношението ми към благотворителността и падналите жени, така че се въздържам от коментар.
	Тържествената обява подейства на събеседника ми по странен начин — той мъченически се намръщи и присви глава в раменете. В първия момент се учудих, но после се сетих, че мистър Фандорин е настанен тъкмо в 18-а каюта. Представяте ли си, щастливият жребий се беше паднал на него!
	„Е стига де! — измърмори избраникът на фортуна, заеквайки повече от обичайното. — Я по-добре да ида да се поразходя“ — и понечи да тръгне към вратата, но мисис Клебер извика високо: „Това е мосю Фандорин от нашия салон! Ето го, господа! С белия смокинг с червения карамфил! Мосю Фандорин, къде отивате? Вие печелите голямата награда!“
	Всички се обърнаха към дипломата и още по-силно заръкопляскаха, а четиримата стюарди вече внасяха в залата голямата награда: невероятно грозен салонен часовник, наподобяващ Биг Бен. Беше наистина страховито съоръжение от резбован дъб, високо колкото човешки бой и половина и тежко поне четири стоуна*. Стори ми се, че в очите на мистър Фандорин проблесна нещо като ужас. Не мога да го съдя за това.
	[* Четири стоуна — около 25 кг. — Б.ред.]
	Нямаше как да продължим разговора си и аз се прибрах, за да Ви пиша.
	Усещам, че назряват страшни събития, примката около мен се затяга. Но, господа преследвачи, не се надявайте, че ще ме хванете тъй лесно!
	Е, късно е. Време е да направя замерване на координатите.
	Довиждане, мила, нежна, безкрайно обожаема Емили.
	Пламенно любящ Ви,
	Реджиналд Милфорд-Стоукс



	Рената Клебер

	Рената Клебер причака Шаро (така бе кръстила дядо Гош, след като разбра що за птица е) пред каютата му. От омачканата физиономия и чорлавите прошарени коси на комисаря личеше, че току-що се е събудил — изглежда, веднага след обеда се бе мушнал под завивките и бе къртил до вечерта.
	Рената ловко хвана детектива за ръкава, повдигна се на пръсти и изтърси:
	— Да знаете само какво ще ви разкажа сега!
	Шаро я изгледа изпитателно, скръсти ръце на гърдите и каза мрачно:
	— Слушам ви с огромен интерес. Отдавна се каня да си поговоря с вас, мадам.
	Рената леко се сепна от тона му, но после си рече: „Глупости, просто има киселини или е сънувал умрели плъхове.“
	— Свърших всичко вместо вас — похвали се тя и се озърна да види дали някой не ги подслушва. — Хайде да влезем в каютата ви, там никой няма да ни пречи.
	Бърлогата на Шаро беше в идеален ред: в средата на масата се кипреше познатата черна папка, до нея имаше подредена купчина хартия и добре подострени моливи. Рената с любопитство завъртя глава насам-натам, забеляза четката за обувки, кутийката с вакса и прострените на въженце якички. Дядката явно е стиснат — сам си лъска обувките, сам си пере, да не би да даде бакшиш на прислугата.
	— Е, кажете да видя — недоволно измърмори Шаро, подразнен от любопитството на Рената.
	— Знам кой е престъпникът — гордо заяви тя.
	Новината не направи на детектива очакваното впечатление. Той въздъхна и попита:
	— И кой е?
	— Ама вие да не сте сляп? То се вижда с просто око! — Рената плесна с ръце и седна на стола. — Всички вестници писаха, че убийството е извършено от луд. Нито един нормален човек не би сторил подобно нещо, не е ли така? А сега преценете кой се храни на нашата маса. Е да, чуден букет се е събрал — стрък до стръка, все досадници и изроди, но лудият е само един.
	— За баронета ли намеквате? — попита Шаро.
	— Сетихте се най-после — жално поклати глава Рената. — От ясно по-ясно е. Видяхте ли го как ме гледа? Същински звяр, чудовище! Страх ме е да се движа сама по коридорите. Вчера го срещнах на стълбите. Наоколо нямаше жива душа. Направо ми се сви сърцето! — Тя се хвана за стомаха. — Аз отдавна го наблюдавам. Нощно време лампата му свети, а пердетата са плътно спуснати. Снощи имаше една еей такава малка пролука. Надникнах от палубата, а той застанал посред каютата, ръкомаха, прави страшни физиономии и се заканва на някого с пръст. Кошмар! После, вече през нощта, ме хвана мигрената и излязох да подишам чист въздух. Изведнъж що да видя — нашият луд застанал на бака, вирнал глава нагоре и през някакво желязо гледа луната. Тогава вече се сетих! — Рената се приведе напред и зашепна: — Луната нали беше пълна, кръгла. Той е побъркан, маниак, който на пълнолуние става кръвожаден. Чела съм за такива хора! Какво сте ме зяпнали, да не ме мислите за смахната? Погледнахте ли календара? — тя тържествуващо извади от чантичката си едно календарче.
	— Ето, вижте, проверих. На 15 март, когато на улица „Грьонел“ са били убити десетте души, е имало пълнолуние. Вижте, черно на бяло пише: pleine lune*.
	[* Пълнолуние (фр.). — Б.пр.]
	Шаро погледна, но без никакъв ентусиазъм.
	— Какво се пулите като кукумявка! — ядоса се Рената. — Не разбирате ли, че днес също е пълнолуние! Докато се мотаете тук, той отново ще откачи и ще претрепе някого. Дори знам кого — мен. Той ме мрази — гласът й трепна истерично. — Всички на този гнусен параход искат да ме убият! Ту ме нападне някой африканец, ту онзи азиатец ме зяпа и стиска зъби, а сега и откаченият баронет!
	Шаро я гледаше с тежък немигащ поглед и Рената размаха ръка под носа му:
	— Ехо! Мосю Гош! Да не спите?
	Дядката здраво я стисна за китката, отмести ръката й и каза строго:
	— Вижте какво, скъпа. Стига с тоя театър. Аз ще се оправям с рижия баронет, а вие по-добре ми кажете за спринцовката. И без хитруване! Ще ми говорите само истината! — така изрева той, та Рената чак се сниши.


	На вечеря тя бе забила поглед в чинията. Почти не докосна змиорките, макар винаги да се хранеше с голям апетит. Очите й бях зачервени и подпухнали. От време на време устните й леко трепкаха.
	Затова пък Шаро беше добродушен и дори благ — често поглеждаше Рената не без упрек, но погледът му не беше враждебен, а по-скоро бащински. Комисар Гош не е чак толкова страшен, колкото иска да се покаже.
	— Сериозно нещо — каза той и завистливо погледна поставения в ъгъла на залата часовник Биг Бен. — Някои са родени с късмет.
	Монументалният приз не можа да влезе в каютата на Фандорин и временно бе оставен в „Уиндзор“. Дъбовата кула оглушително тиктакаше, звънкаше, грухтеше и така гръмовно биеше, че всички се стряскаха и се хващаха за сърцето. А на закуска, когато Биг Бен с десетминутно закъснение извести, че вече е девет, докторшата за малко да глътне чаената си лъжичка. На това отгоре в основата си кулата беше явно възтясна и при по-силно морско вълнение започваше застрашително да се люлее. Ето и сега, когато вятърът захладня и белите перденца на отворените прозорци капитулантски затрепкаха, Биг Бен заскърца здравата.
	Русинът, изглежда, взе искреното възхищение на комисаря за ирония и започна да се оправдава:
	— Казах им да дадат на падналите жени и часовника, но господин Дрие беше неумолим. Кълна се в Христа, Аллах и Буда, че ш-щом пристигнем в Калкута, ще забравя това страшилище на парахода. Никой няма право да ми натрапва такъв кошмар!
	Той с тревога попогледна лейтенант Рение, който дипломатично си замълча. Тогава, за да срещне съчувствие, дипломатът се обърна към Рената, но тя му отговори с враждебен поглед изпод вежди. Първо, настроението й беше кисело, и второ, от известно време Фандорин не се ползваше с благоволението й.
	Имаше си съответната причина за това.
	Всичко започна от момента, когато Рената забеляза как постната мисис Труфо направо разцъфтява, когато се озове близо до милия дипломат. Пък и самият мосю Фандорин явно бе от разпространения вид всепризнати хубавци, дето успяват да намерят във всяка грозница нещо пикантно и не пренебрегват никоя. Рената по принцип се отнасяше с уважение към тоя вид мъже и те дори й бяха симпатични. Много щеше да й е интересно да научи какво толкова намира синеокият брюнет в безцветната докторша. А нямаше съмнение, че изпитва определен интерес към нея.
	Преди няколко дни стана свидетелка на забавна сценка, разиграна от двамата актьори: мисис Труфо (с амплоа на жена вамп) и мосю Фандорин (с амплоа на коварен съблазнител). Аудиторията се състоеше от една млада дама (рядко чаровна, макар и в положение), стаена зад високата облегалка на шезлонга и надничаща в джобното си огледалце. Място на действие — кърмата. Време — романтичен залез. Пиесата се изпълняваше на английски език.
	Докторшата подхождаше към дипломата по всички правила на британското прелъстяване (двете действащи лица стояха до парапета, полуобърнати към вече споменатия шезлонг). Както му е ред, Мисис Труфо подхвана темата за времето:
	— Тук по южните ширини слънцето грее толкова ярко! — с плам изблея тя.
	— О, да — отвърна Фандорин. — В Русия по това време на годината снегът още не се е стопил, а тук температурата стига до трийсет и пет градуса по Целзий, и то на сянка, а на открито е още по-горещо.
	Сега вече, след успешно приключилата прелюдия, мисис Козя Муцуна се почувства в правото си да премине към по-интимна тема:
	— Направо не знам какво да правя! — с подходящ за темата свян рече тя. — Кожата ми е толкова бяла! Ужасното слънце ще ми развали тена на лицето, да не говорим, че мога да стана цялата в лунички.
	— И аз се притеснявам по въпроса за луничките — най-сериозно отговори русинът. — Но бях така предвидлив да си взема лосион с екстракт от турска лайкучка. Вижте, тенът ми е равномерен и изобщо нямам лунички. — И тоя змей-изкусител приближи хубавкото си лице към порядъчната жена.
	Гласът на мисис Труфо предателски трепна:
	— Вярно, нито една… Само веждите и миглите ви са леко изсветлели. Имате чуден епител, мистър Фандорин направо чуден!
	„Сега ще я целуне“ — предрече Рената, като видя, че епителът на дипломата е няма и пет сантиметра от пламналата физиономия на докторшата.
	Предрече го и… се излъга.
	Фандорин се дръпна и каза:
	— Епител? Вие разбирате от физиология?
	— Малко — скромно отвърна мисис Труфо. — Преди да се оженя, имах известно отношение към медицината.
	— Нима? Колко интересно! Непременно т-трябва да ми разкажете!
	За съжаление Рената не можа да догледа представлението докрай, защото до нея седна една позната дама и тя трябваше да се откаже от наблюдението.
	Но непохватната атака на тъпата докторша подразни самолюбието й. Дали и тя да не пробва чара си върху този апетитен руски мечо? Естествено, само out of sporting interest*, е, и за да не загуби навика, без който не може нито една уважаваща себе си жена. Любовните възторзи не й бяха притрябвали. Честно казано, в сегашното й положение мъжете не предизвикваха у нея нищо друго освен гадене.
	[* От спортен интерес (англ.). — Б.пр.]
	За да минава времето (Рената го наричаше „да ускорим плаването“), тя разработи простичък план. Леки морски маневри под кодовото наименование „Лов на мечка“. Впрочем мъжете повече приличат на семейство кучета. Както знаем, те са примитивни същества и се делят на три основни типа: чакали, овчарки и помияри. За всеки тип си има отделен подход.
	Чакалът се храни с мърша — тоест избират по-сигурната плячка. Мъжете от този тип предпочитат леснодостъпните жени.
	Така че при първия им разговор на четири очи Рената се заоплаква на Фандорин от мосю Клебер, скучния банкер, който мислел само за цифри и изобщо не се интересувал от младата си жена, смотанякът. И най-загубеният би се досетил, че се отегчава от безделието и носталгията. Тоест ще налапа голата кука и без червей.
	Но работата не стана. Рената трябваше да отговаря на досадни въпроси за банката, в която работи мъжът й.
	Добре, тогава тя заложи капан за овчарка. Тази категория обожават слабите и беззащитни жени. Такива мъже не искат нищо, само трябва да ги оставиш да те спасяват и защитават. Хубав подвид, много полезен и удобен за употреба. Важното е да не прекалиш с оплакванията — мъжете бягат от болнави жени.
	Веднъж-дваж Рената изнемогна от жегата и грациозно се опря на желязното рамо на рицаря и защитника. Един път не успя да си отключи вратата на каютата — ключът й заяде. Вечерта на бала помоли Фандорин да я отърве от подпийналия (и напълно безобиден) драгунски майор.
	Русинът й подложи рамо, отключи й вратата, даде необходимия отпор на драгуна, но този мухльо не прояви никакви признаци на влюбеност.
	Нима е помияр, учуди се Рената. Няма вид на такъв.
	Третият тип мъже са най-обикновени и нямат грам въображение. На тях им действа само нещо грубо-чувствено, като например случайно разголен глезен. От друга страна, мнозина от великите хора и дори светила на културата спадат тъкмо към дадената категория, така че имаше смисъл да опита.
	С помиярите всичко е елементарно. Рената помоли дипломата да се отбие при нея точно по пладне — щяла да му покаже акварелите си (каквито изобщо не съществуваха в природата). В дванайсет без една минута мераклийката вече стоеше пред огледалото, само по корсаж и дълги долни гащи.
	Когато се почука, тя извика:
	— Хайде влизайте де, откога ви чакам!
	Фандорин влезе и замръзна на прага. Без да се обръща, Рената врътна пред него дупето си и демонстрира голия си гръб. Още мъдрите хубавици от осемнайсети век са открили, че на мъжете по им действа не деколте до пъпа, а откритата отзад шия и разголеният гръб. Изглежда, беззащитният гръбнак пробужда в човешките мъжкари хищнически инстинкт.
	Дипломатът май се хвана — стоеше, гледаше и не се извръщаше. Доволна от ефекта, Рената каза капризно:
	— Хайде, Джени. Елате да ми помогнете да си облека роклята. Всеки момент ще ме посети един много важен гост.
	Ако беше някой по-нахален, щеше безмълвно да се приближи и да целуне нежните къдрици на врата й. Някой по-посредствен би й подал роклята и би се изхилил свенливо.
	Тогава Рената щеше да приеме, че ловът е приключил успешно. Щеше да се направи на смутена, да изпъди нахалника и да изгуби всякакъв интерес към него. Фандорин обаче се държа нестандартно:
	— Не е Джени — с неприятно спокоен глас каза той. — Аз съм, Ераст Фандорин. Ще изчакам отвън, д-докато се облечете.
	Изобщо или е представител на някаква рядка порода, устойчива на съблазни, или е извратен. Във втория случай англичанките напразно се стараят. Макар че набитото око на Рената не откриваше характерните белези на извратеност. Освен странния навик да се уединяват с Шаро.
	Всичко това обаче са глупости. Има и по-сериозни причини за безпокойство.


	В мига, когато най-после Рената реши да бодне с вилицата поизстиналото соте, вратата с трясък се отвори и в трапезарията нахлу очилатият професор. Той винаги си беше малко нередовен — ту сакото му закопчано накриво, ту връзките на обувките му се развързали… А днес приличаше направо на чучело: брадичката му разчорлена, вратовръзката му се кривнала на една страна, очите му опулени, изпод сакото му виси едната тиранта. Явно му се беше случило нещо изключително. Рента тутакси забрави за неприятностите и с любопитство се вторачи в образованото плашило.
	Суитчайлд разпери ръце като балерина и извика:
	— Еврика, господа! Тайната на Изумрудения раджа е разгадана!
	— Oh, no — изпъшка мисис Труфо. — Not again*.
	[* О, не. Не пак отначало! (англ.) — Б.пр.]
	— Сега вече всичко си отива на мястото! — на пресекулки взе да обяснява професорът. — Нали съм ходил в двореца, как не се сетих по-рано! Мислих, мислих, чудих се и нищо! Още в Аден получих телеграма от един мой познат във френското Министерство на вътрешните работи и той потвърди предположенията ми, но аз пак не можех да разбера какво общо има окото и най-вече кой би могъл да бъде. Тоест, общо взето, вече е ясно кой е, но как? По какъв начин? И сега изведнъж се сетих! — той изтича до прозореца. Развяната от вятъра завеска го обви в бял саван и професорът припряно я махна с ръка. — Връзвах си вратовръзката и бях застанал до прозорец в каютата си. Гледам — вълни. Гребен до гребен чак до хоризонта. Иии… изведнъж като ми светна! Всичко се подреди — и за шала, и за сина! Чисто канцеларска работа. Ще поразровя списъците на „Екол Маритим“ и ще го намеря!
	— Нищо не разбирам — измърмори Шаро. — Какви ги говорите. Какъв Маритим?…
	— Ох, не, много, много е интересно! — възкликна Рената. — Обожавам да разгадавам тайни. Само че, професоре, така няма да стане, миличък. Седнете на масата, пийнете малко вино, поемете си дъх и ни разкажете всичко подробно — спокойно и ясно. И най-вече от самото начало, а не от края. Та вие сте такъв прекрасен разказвач. Но нека първо някой ми донесе шала, за да не настина от това течение.
	— Искате ли да затворя прозореца от по-ветровитата страна? Веднага ще спре да ви духа — предложи Суитчайлд. — Права сте, мадам, най-добре е да разкажа всичко отначало.
	— Не, не затваряйте, ще стане задушно. Хайде де, господа — гласът на Рената завибрира капризно. — Кой ще ми донесе шала от каютата? Ето ви ключа. Мосю баронет!
	Рижият перко, естествено, дори не мръдна от мястото си. Но пък Рение скочи.
	— Професоре, много ви моля, изчакайте ме преди да започнете! — каза той. — Връщам се веднага.
	— And I’ll go get my knitting* — въздъхна докторшата.
	[* А аз ще ида да си взема плетката (англ.). — Б.пр.]
	Тя се върна първа и чевръсто затрака с иглите. На мъжа си махна с ръка: може и да не превежда.
	А Суитчайлд се приготви за триумфа си. Той май реши да се възползва от съвета на Рената и да изложи откритията си максимално ефектно.
	На масата се възцари пълна тишина. Всички гледаха оратора и следяха всеки негов жест.
	Суитчайлд отпи от червеното вино и се разходи напред-назад из залата. После демонстративно се спря и полуобърнат към слушателите подхвана:
	— Вече ви разказах за незабравимия ден, когато раджа Багдазар ме покани в своя брахмапурски дворец. Това беше преди четвърт век, но помня всичко съвсем ясно до най-малката подробност. Първото, което ме смая, бе самият дворец. Знаех, че Багдазар е един от най-богатите хора в света, и очаквах да видя източен разкош и размах. Нищо подобно! Дворцовите постройки бяха доста скромни, без каквито и да било претенциозни орнаменти. Затова си помислих, че страстта към скъпоценните камъни, предавана в този род от поколение на поколение, от баща на син, е пропъдила всички други самолюбиви стремежи. Защо да се пилеят пари за мраморни стени, щом може да се купи още един сапфир или диамант? Брахмапурският дворец, нисък и неугледен, всъщност беше досущ като пръстеното ковчеже, в което се криеше вълшебна красота с неописуемо сияние. Никой мрамор и алабастър бездруго не би могъл да съперничи на ослепителния блясък на камъните. — Професорът пийна още малко вино и уж нещо се замисли.
	Рение влезе запъхтян, почтително наметна Рената с шала и остана до нея.
	— Какъв мрамор и алабастър? — шепнешком попита той.
	— Говори за брахмапурския дворец, оставете ме да чуя — нетърпеливо врътна брадичка Рената.
	— Вътрешната украса на двореца също беше доста семпла — продължи разказа си Суитчайлд. — Залите и стаите неведнъж са променяли вида си през вековете и от историческа гледна точка най-интересен ми се видя само горният етаж, представляващ четири зали, всяка от които бе обърната към една от посоките на света. Някога те са били открити галерии, но през миналия век са ги остъклили. И тогава стените са били украсени с много интересни фрески, изобразяващи планините, заобиколили долината от всичките й страни. Пейзажът е възпроизведен неимоверно реалистично, сякаш планините се отразяват в огледало. От философска гледна точка подобно отражение трябва да символизира двойствеността на всичко съществуващо.
	Някъде съвсем наблизо тревожно удари параходната камбана, отекнаха викове и отчаяно писна жена.
	— Господи, пожарна тревога! — извика лейтенантът и се втурна към вратата. — Само това липсваше.
	Всички вкупом се устремиха след него.
	— What’s happening? — напразно питаше изплашената мисис Труфо. — Are we boarded by pirates?*
	[* Какво става? Да не са ни нападнали пирати? (англ.) — Б.пр.]
	Рената за миг остана със зяпнала уста, после писна колкото й глас държи. Вкопчи се в пеша на комисаря и не му позволи да побегне след останалите.
	— Мосю Гош, не ме изоставяйте! — примоли се тя. — Знам какво е пожар на кораб, чела съм! Сега всички ще се втурнат към лодките, ще започнат да се блъскат, а аз съм безпомощна бременна жена и те със сигурност ще ме избутат! Обещайте ми, че ще се погрижите за мен!
	— Какви лодки? — разтревожено измърмори дядката. — Какви ги дрънкате! Казаха ми, че „Левиатан“ е идеално противопожарно обезопасен и дори има пожарникар. Стига сте треперили, всичко ще се оправи — той се опита да се освободи, но Рената се бе вкопчила в пеша му с мъртва хватка. Зъбите й тракаха.
	— Я ме пусни, момиче — нежно каза Шаро. — Никъде няма да ходя. Само ще надникна през прозореца да видя какво става на палубата.
	Не, пръстите на Рената не се разтвориха.
	Комисарят обаче излезе прав. След някакви си две-три минути в коридора отекнаха спокойни стъпки, шум от гласове и уиндзорци започнаха да се връщат един след друг.
	Уплахата им още не се беше уталожила и затова те се смееха много и говореха по-високо от обикновено.
	Първи влязоха Клариса Стамп, съпрузите Труфо и поруменелият Рение.
	— Нищо особено — съобщи лейтенантът. — Някой хвърлил незагасена пура в кошчето, а там имало стар вестник. От огъня пламнала завесата, но моряците били нащрек и за миг угасили пламъка… Виждам обаче, че вие сте напълно готови за корабокрушение — засмя се той и погледна Клариса. Тя държеше портмоне и бутилка с оранжада. — Е, оранжадата е да не умрете от жажда сред вълните — досети се Рение. — Но за какво ви е портмонето? То едва ли щеше да ви потрябва в лодката.
	Рената се изсмя истерично, а мис Стара Мома смутено остави бутилката върху масата.
	Докторът и докторшата също се бяха въоръжили: мистър Труфо бе успял да грабне чантата с инструментите си, а жена му бе гушнала едно одеяло.
	— Тук сме в Индийския океан, госпожо, едва ли бихте замръзнали — със сериозен израз на лицето каза Рение, но Козата неразбиращо поклати глава.
	Японецът дойде с трогателно пъстро вързопче в ръката. Интересно какво ли държеше в него. Може би някой пътен комплект за харакири?
	Перкото влезе разчорлен и понесъл някаква кутия като за писмени принадлежности.
	— На кого щяхте да пишете, мосю Милфорд-Стоукс? А, разбирам! Когато мисис Стамп си допие оранжадата, ще сложим писмото в празната бутилка и ще го пратим да плува по вълните — предположи лейтенантът прекалено шеговито (явно защото му беше олекнало).
	Сега всички бяха налице освен професора и дипломата.
	— Мосю Суитчайлд сигурно опакова научните си трудове, а мосю русинът слага самовара, за да пие чай като за последно — каза Рената, заразена от веселото настроение на лейтенанта.
	Тъкмо го споменаха, и русинът влезе. Застана на прага. Красивото му личице беше по-мрачно от облак.
	— Какво, мосю Фандорин, да не идвате да си вземете наградата за в лодката? — закачливо се поинтересува Рената.
	Всички направо избухнаха в смях, но русинът не можа да оцени шегата (която между другото беше много остроумна).
	— Комисар Гош — тихо каза той. — Ако обичате, моля ви да излезете в коридора. Побързайте.
	Колкото и да е странно, изричайки тези думи, дипломатът нито веднъж не се запъна. Може би се беше излекувал благодарение на преживяния стрес? Случват се такива неща.
	Рената понечи да се пошегува и по този повод, но си замълча — щеше да е прекалено.
	— Какво толкова спешно има? — недоволно попита Шаро. — Пак ли доноси? След малко, младежо, след малко. Първо искам да доизслушам професора. Къде се е дянал по дяволите?
	Русинът погледна комисаря изчаквателно. Като видя, че дядката се инати и няма намерение да излезе навън, Фандорин сви рамене и каза:
	— Професорът няма да дойде.
	Гош се намуси:
	— Как тъй няма да дойде?
	— Кой няма да дойде? — извика Рената. — Та той спря на най-интересното! Не е честно!
	— Мистър Суитчайлд току-що е бил убит — сухо съобщи дипломатът.
	— Какво, какво?! — изрева Шаро. — Убит ли?! Как убит?!
	— Предполагам, с хирургически скалпел — с изненадващо хладнокръвие отговори русинът. — Гърлото му е срязано много изкусно.


	Комисар Гош

	— Кога най-после ще ни пуснат да слезем на брега? — жално попита мадам Клебер. — Всички вече се разхождат из Бомбай, а ние тук седим ли, седим…
	Завесите на прозорците бяха спуснати, защото изкачилото се чак до зенита слънце бе напекло палубата и бе нажежило въздуха. В „Уиндзор“ беше горещо, задушно, но всички търпеливо очакваха развръзката.
	Гош извади джобния си часовник (получен като награда, с профила на Наполеон ІІІ) и отговори мъгляво:
	— Скоро, господа. Скоро ще ви пусна. Но не всички.
	Той поне знаеше какво чака: инспектор Джексън и хората му правеха обиск. Оръдието на убийството сигурно беше на дъното на океана, но можеше да са останали улики. Трябваше да са останали. Е, и косвените май бяха достатъчно, но преките винаги са за предпочитане. Време беше Джексън да дойде…
	„Левиатан“ пристигна в Бомбай по изгрев. От снощи всички членове на „Уиндзор“ бяха под домашен арест в каютите си. Щом пристигнаха в пристанището, Гош разговаря с представителите на властта, изложи пред тях изводите си и помоли за подкрепа. Така че му изпратиха Джексън с полицейска група. Хайде, Джексън, поразмърдай се, мислено подканяше Гош пипкавия инспектор. След безсънната нощ главата му беше като от олово, а и черният дроб взе да се обажда. Но настроението на комисаря не беше лошо — кълбото се разплиташе, да, разплиташе се и крайчецът на нишката, миличкият, вече се виждаше.
	В осем и половина, след като уреди работите с местната полиция и прескочи до телеграфа, Гош нареди арестантите да се съберат в „Уиндзор“ — за да е по-удобно за обиска. Не пожали дори бременната Рената, макар че по време на убийството тя беше до него и нямаше как да е заклала професора. От три часа насам комисарят вардеше своите пленници. Настанил се на стратегическото място, беше окупирал дълбокия фотьойл срещу клиента, а отвън, невидими от салона, пазеха двама въоръжени полицаи.
	Разговорът вътре не вървеше, пленниците се потяха и нервничеха. Рение се отбиваше от време на време, кимаше със съчувствие на Рената и отново отиваше да си върши работата. На два пъти дойде капитанът, но не каза нищо, само жегна комисаря със свиреп поглед. Сякаш цялата тая каша я бе забъркал татко Гош!
	Осиротелият стол на професор Суитчайлд зееше като избит зъб. Самият индолог сега лежеше на брега, в мъртвешкия хлад на бомбайската градска морга. Като си представи полумрака и блоковете лед, Гош почти завидя на покойника. Лежи си там, забравил за всички несгоди, и потната яка не му се врязва в гушата…
	Комисарят погледна доктор Труфо, който май също страдаше: по мургавото лице на лекаря се стичаха струйки пот, а неговата английска фурия непрекъснато съскаше нещо на ухото на мъченика.
	— Какво ме гледате, мосю! — избухна Труфо, уловил погледа на полицая. — Какво сте ме зяпнали? Това е възмутително! С какво право? Петнайсет години честно и почтено… — той едва не изхлипа. — И какво като е със скалпел? Всеки би могъл да го направи!
	— Ама наистина ли със скалпел? — плахо попита мадмоазел Стамп.
	Чак сега в салона заговориха за случилото се.
	— Да, толкова чист разрез може да се направи само с добър скалпел — ядно отговори Труфо. — Огледах тялото. Вероятно някой е хванал Суитчайлд изотзад, затиснал е устата му с ръка, а с другата му е срязал гърлото. Стената в коридора малко над човешки бой е опръскана с кръв. Защото главата му е била отметната…
	— За това не се иска много сила, нали? — попита русинът (и той да се пише криминалист). — Изненадата е била д-достатъчна?
	Докторът тъжно сви рамене:
	— Не знам, мосю. Не съм опитвал.
	Аха, най-после! Вратата се открехна и през процепа надникна костеливата физиономия на инспектора. Той повика с пръст Гош, който и без това вече с пухтене се надигаше от фотьойла.
	В коридора комисарят бе приятно изненадан. Ах, колко хубавичко се подреждаха нещата! Обстойно, ефектно, красиво. Направо като за пред съда — никой адвокат не може да обори такива улики. Браво на стария Гюстав, кой младок ще се мери с него. Пък и Джексън си го бива, добре се е потрудил.
	В салона се върнаха четиримата: капитанът, Рение, Джексън и последен Гош. В този момент детективът се чувстваше толкова добре, че чак си тананикаше. И черният дроб го поотпусна.
	— Е, дами и господа, край — радостно съобщи той и застана точно в центъра на залата. Прибра ръцете си отзад на гърба и леко се полюшна на токовете. Колко е приятно човек да се чувства значителна личност и донякъде дори властелин над човешките съдби. Пътят беше дълъг и труден, но вече е преодолян. Остава най-приятното. — Татко Гош трябваше доста да си поблъска побелялата глава, но колкото и заплетена да е следата, старата хрътка надушва лисичата дупка. С убийството на професор Суитчайлд престъпникът се издаде окончателно, и то от отчаяние. Но мисля, че по време на разпита убиецът ще ми разкаже и за индийския шал, и за много други неща. Тук му е мястото да благодаря на мосю руския дипломат, който, без да иска, с някои свои бележки и въпроси ми помогна да поема в правилната посока.
	В този момент на триумф Гош можеше да си позволи известно великодушие. Той снизходително кимна на Фандорин, който мълчаливо наведе глава. Все пак тия аристократи с техните цирлих-манирлих* са много неприятни: правят се на много важни, но да ти кажат човешка дума — никога.
	[* Учтивост (нем., ирон.). — Б.пр.]
	— Няма да продължа плаването си с вас. Както се казва, благодаря за компанията, но да не прекаляваме с удоволствието. Убиецът, когото още на парахода ще предам на инспектор Джексън, също слиза тук.
	Всички предпазливо погледнаха мършавия мрачен господин, който бе застанал с двете ръце в джобовете.
	— Радвам се, че кошмарът свърши — каза капитан Клиф. — Знам, че трябваше да понесете доста неприятности, но сега вече всичко е наред. Ако желаете, главният стюард ще ви преразпредели в други салони. Надявам се, че по-нататъшното плаване с нашия „Левиатан“ ще ви помогне да забравите тази история.
	— Едва ли — от името на всички отговори мадам Клебер. — Тук така ни изпокъсаха нервите! Хайде, мосю комисар, не ни измъчвайте, посочете ни най-после кой е убиецът.
	Капитанът понечи да каже още нещо, но Гош го спря с жест — изказването му трябваше да е соло, беше си го заслужил.
	— Да си призная, отначало подозирах всички ви. Пресяването вървеше бавно и мъчително. Сега вече мога да ви спомена най-важното: че до трупа на лорд Литълби намерихме златна емблема на „Левиатан“ — ето я — той почука с пръст значката на ревера си. — Това малко нещо принадлежи на убиеца. Както знаете, златна значка се полагаше на старшите офицери на кораба и пътниците от първа класа. Офицерите веднага отпаднаха от кръга на заподозрените, защото на всички емблемата беше налице и никой не е подавал молба до параходството да получи нова значка заради изгубена. Четирима от пътниците обаче се оказаха без емблеми: мадмоазел Стамп, мадам Клебер, мосю Милфорд-Стоукс и мосю Аоно. Затова наблюдавах четворката особено внимателно. Доктор Труфо се озова сред тях, защото е лекар, мисис Труфо — защото съпрузите са от един дол дренки, а господин руският дипломат — заради снобското му нежелание да прилича на носач. — Комисарят запали лулата си и направи няколко крачки из залата. — Покайвам се, грешен съм. В началото подозирах господин баронета, но своевременно получих справка за неговото… положение и избрах друга мишена. Вас госпожице — Гош се обърна към мадмоазел Стамп.
	— Забелязах го — с достойнство отвърна тя. — Само че не можах да разбера с какво толкова съм събудила подозрения.
	— Че как? — изненада се Гош. — Първо, по всичко личи, че сте забогатели съвсем наскоро. Дори само това е достатъчно подозрително. Второ, излъгахте, че никога не сте ходили в Париж. Докато в същото време на ветрилото ви със златни буквички пише „Хотел «Амбасадор»“. Вярно е, че спряхте да го носите, но Гош има набито око. Веднага го забелязах. Такива неща се дават за спомен на гостите в скъпите хотели. „Амбасадор“ е тъкмо на улица „Грьонел“ и на пет минути пеш от местопрестъплението. Хотелът е луксозен, голям, в него отсядат доста хора. Защо тогава мадмоазел Стамп се държи така тайнствено, запитах се аз. Тук има нещо. Пък и тая Мари Санфон все не ми излизаше от ума… — комисарят пленително се усмихна на Клариса Стамп. — Е, полутах се, не успях да се ориентирам веднага, но в крайна сметка намерих следата, така че не ми се сърдете, мадмоазел.
	В този миг Гош видя, че рижият баронет е бял като платно: ченето му трепери, а зелените му очи горят като на змей.
	— Какво е това… мое „положение“? — бавно започна той, запъвайки се от ярост. — Какво намеквате, господин следотърсач?
	— Хайде, хайде — вдигна ръка да го успокои Гош. — Важното е да не се притеснявате. Недейте се вълнува. Положение като положение, както и да е. Казах го, защото отпаднахте от списъка на моите фигуранти. Между другото, къде е емблемата ви?
	— Изхвърлих я — рязко отговори баронетът, очите му продължаваха да мятат искри. — Гадна е! Прилича ми на златна пиявица! Пък и…
	— Пък и не върви баронет Милфорд-Стоукс да носи същата значка като разните там новобогаташи, нали? — рече проницателният комисар. — Още един сноб.
	Мадмоазел Стамп май също се докачи:
	— Господин комисар, много красноречиво описахте с какво точно е подозрителна моя милост. Благодаря — язвително кимна тя с острата си брадичка. — Поне сте ме оневинили.
	— Още в Аден изпратих няколко телеграфни запитвания до префектурата. Не успях да дочакам отговорите, защото, за да се направят справките, се иска време, но в Бомбай депешите вече ме чакаха. Едната от тях се отнасяше за вас, мадмоазел. Сега вече знам, че от четиринайсетгодишна, след като родителите ви са починали, вие сте живели при някаква далечна леля на село. Тя е била богата, но стисната, държала е вас, своята компаньонка, в мизерия, едва ли не на хляб и вода.
	Англичанката се изчерви и сякаш дори я доядя, че е попитала. Чакай, миличка, помисли си Гош, тепърва ще ми станеш алена.
	— Преди месец-два леля ви умряла и оставила цялото наследство на вас. Нищо чудно, че след толкова години, прекарани под ключ, ви се е дощяло да видите свят, да направите околосветско пътешествие. Сигурно преди това сте знаели за нещата само от книжките?
	— А защо е крила, че е ходила в Париж? — невъзпитано се обади мадам Клебер. — Защото хотелът й се е намирал на същата улица, където са били убити куп хора ли? Страхувала се е, че ще бъде заподозряна ли?
	— Не — усмихна се Гош. — Не е там работата. След като e забогатяла внезапно, мадмоазел Стамп е постъпила така, както би постъпила всяка жена на нейно място — най-напред е отишла да види Париж, столицата на света. Да се наслади на неговите хубости, да се облече по последна мода, е и… за романтични приключения.
	Англичанката нервно стисна пръсти и погледът й стана умоляващ, но нищо вече не можеше да спре Гош — нека тая проклета лейди се научи да не си вири носа пред комисар от парижката полиция.
	— И госпожа Стамп се е наситила на романтика. В хотел „Амбасадор“ се е запознала с един невероятно хубав и възпитан кавалер, който в полицията е картотекиран с прякор Вампира. Стар познайник, специалист по застаряващи богати чужденки. Любовта им пламнала моментално и както винаги става с Вампира, приключила ненадейно. Една сутрин или, ако трябва да сме точни, на 13 март, вие, мадам, се събуждате в самота и не можете да познаете хотелската си стая — тя е празна. Вашият сърдечен приятел е задигнал всичко освен мебелите. Изпратиха ми списък на откраднатите ви вещи — Гош надникна в папката си. — Под номер 38 е отбелязана „златна брошка с форма на кит“. Когато прочетох всичко това, разбрах защо госпожа Стамп не обича да си спомня за Париж.
	Клетата наивница изглеждаше много жалка — беше скрила лицето си в шепи, а раменете й потреперваха.
	— Към мадам Клебер не съм имал сериозни подозрения — премина Гош към следващата точка. — Макар че тя не можа да ми обясни съвсем ясно липсата на емблемата си.
	— И затова сте игнорирари моето съобстение? — изведнъж попита японецът. — Нари ви казах несто много вазно.
	— Да съм го игнорирал? — комисарят рязко се обърна към него. — Съвсем не. Поговорих с госпожа Клебер, която ми даде изчерпателно обяснение. Толкова тежко понасяла периода на бременността, че лекарят й предписал… съответното обезболяващо. Впоследствие болките преминали, но пристрастието й към препарата останало и тя го използвала против нерви и безсъние. Дозата се увеличавала и й създала пагубен навик. Бащински си поговорих с мадам Клебер и тя пред мен изхвърли този боклук в морето — Гош с пресилена строгост погледна Рената, която като дете бе издала долната си устна напред. — Внимавайте, скъпа, дадохте на татко Гош честна дума.
	Рената сведе поглед и кимна.
	— Ах, каква трогателна деликатност спрямо мадам Клебер! — избухна Клариса. — А мен защо не пожалихте, мосю детектив? Защо ме изложихте пред всички?
	Гош обаче не й обърна внимание — той беше вперил очи в японеца и погледът му беше тежък и строг. Умният Джексън разбра всичко без думи: време е. Ръката му изскочи от джоба и черната стомана на револвера блесна траурно. Дулото бе насочено право към челото на азиатеца.
	— Вие, японците, изглежда ни смятате за червенокоси маймуни, нали? — застрашително попита Гош. — Чувал съм, че точно така наричате европейците. Ние сме космати варвари, нали? А вие сте хитри, фини, много културни и белите хора не могат да ви се хванат на малкия пръст! — комисарят присмехулно изду бузи и блъвна встрани голямо кълбо дим. — Да затриете десетина маймуни не е нищо, не го смятате за грях.
	Аоно цял се напрегна и лицето му сякаш се вкамени.
	— Обвинявате ме, це съм убир рорд Ритърби и неговите васари… тоест сруги? — с равен мъртвешки глас попита азиатецът. — Засто ме обвинявате?
	— За двеста, драги мой, за всичко от криминалната наука — авторитетно изрече комисарят и се извърна от японеца, понеже речта, която възнамеряваше да произнесе, бе предназначена не за това жълтолико нищожество, а за Историята. Малко търпение — и ще я публикуват в учебниците по криминология!
	— Най-напред, господа, ще изложа косвените обстоятелства, доказващи, че този човек е могъл да извърши престъпленията, в които го обвинявам (ех, да имаше как сега да не говори тук, пред шепа слушатели, а в Двореца на правосъдието, пред пълна аудитория!). А после ще ви представя уликите, които с цялата си неопровержимост доказват, че мосю Аоно не само е можел, но и наистина е извършил убийството на единайсет души — десетте на 15 март на улица „Грьонел“ и едното вчера, на 14 април, на борда на кораба „Левиатан“.
	Междувременно около Аоно се образува празно пространство. До арестувания остана да седи само русинът, а малко по-назад — инспекторът със заредения револвер.
	— Надявам се, никой не се съмнява, че смъртта на професор Суитчайлд е пряко свързана с престъплението на улица „Грьонел“. Както установи следствието, целта на злодейския акт е била да се задигне не златният Шива, а коприненият шал… — Гош строго се навъси: да, да, именно следствието, и няма защо да правите физиономии, господин дипломат. — Който дава ключ към скритите съкровища на бившия брахмапурски раджа Багдазар. Засега не знаем как обвиняемият е научил за тайната на шала. Известно ни е, че на Изток има много тайни и пътищата към тях за нас, европейците, са неведоми. Покойният професор обаче, този истински познавач на Изтока, успя да се добере до разгадката. Той вече бе готов да сподели с нас своето откритие, но не щеш ли, вдигна се пожарна тревога. На престъпника сигурно му се е сторило, че самата съдба му изпраща неимоверен шанс да запуши устата на Суитчайлд. И всичко пак щеше да остане скрито-покрито като на улица „Грьонел“. Убиецът обаче не е взел предвид едно съществено обстоятелство. Че този път комисар Гош е тук, а на него подобни номера не му минават. Беше рискована идея, но не без надежда за успех. Престъпникът е знаел, че ученият най-напред ще се втурне към каютата да спасява книжата си… тоест, искам да кажа, ръкописите си… И точно там, зад ъгъла на коридора, убиецът е извършил черното си деяние. И тъй, косвено потвърждение номер едно — комисарят вдигна пръст. — Мосю Аоно напусна салона, следователно е можел да извърши убийството.
	— Не бях само аз — каза японецът. — От сарона изрязоха осте сест дуси: мосю Рение, мосю и мадам Труфо, мосю Фандорин, мосю Мирфорд-Стоукс и мадмоазер Стамп.
	— Така е — съгласи се Гош. — Но аз исках само да демонстрирам на съдебните заседатели, в смисъл присъстващите, връзката между тези две престъпления, а също възможността вие да сте извършили вчерашното убийство. А сега да се върнем към „Престъплението на века“. По онова време господин Аоно се е намирал в Париж. Даденият факт не подлежи на съмнение и е потвърден в депешата, която получих.
	— В Париз освен мен е имаро още мирион и поровина дуси — обади се японецът.
	— И все пак това е косвено потвърждение номер две — уж простодушно продължи комисарят.
	— Прекалено косвено — тутакси реагира и русинът.
	— Не споря — Гош напълни тютюн в лулата си и предприе следващата стъпка. — Но смъртоносната инжекция на слугите на лорд Литълби е направена от лекар. Каквито в Париж има не милион и половина, а доста по-малко, нали така?
	Никой не се нае да оспорва твърдението му. Капитан Клиф попита:
	— Вярно е, но какво от това?
	— Ами такова, мосю капитан — стрелна го с поглед Гош, — че нашият приятел Аоно не е никакъв офицер, за какъвто ни се представи тук, ами дипломиран хирург, съвсем наскоро е завършил медицинския факултет на Сорбоната! Тъкмо така гласи същата депеша.
	Ефектна пауза. Приглушен шум от гласове в съдебната зала на Двореца на правосъдието, вестникарските рисувачи шумолят с моливи в скицниците си: „Комисар Гош вади асото“. Почакайте, драги, това още не е асото, асото ще дойде по реда си.
	— А сега, господа, от косвените потвърждения преминаваме към уликите. Нека мосю Аоно обясни, защо се е наложило той, лекарят, представител на уважавана и престижна професия, да се прави на офицер? За какво е тази лъжа?
	По восъчното слепоочие на японеца се стече капка пот. Аоно мълчеше. Куражът му явно се беше изчерпал.
	— Отговорът е ясен: за да отклони подозрението от себе си. Защото убиецът е бил лекар! — със задоволство резюмира комисарят. — А ето ви и улика номер две. Господа, чували ли сте за японската борба?
	— Аз не само съм чувал, но и съм я виждал — рече капитанът. — Веднъж в Макао гледах как един японски щурман би трима американски моряци. Беше ей такъв фъстък, имаш чувството, че да го духнеш — и ще падне, но като заподскача, като заразмахва ръце и крака… Натръшка трима яки китобойци. Замахна ребром към единия и направо му преобърна лакътя. Счупи му костта, представяте ли си? Това се казва удар!
	Гош кимна със задоволство:
	— И аз съм чувал, че японците владеят тайната на смъртоносния ръкопашен бой без никакво оръжие. Спокойно могат да убият човек само с един пръст. Всички ние неведнъж сме виждали как мосю Аоно се занимава с гимнастиката си. Под леглото в каютата му бяха намерени парчета от строшена тиква, и то много корава. А в чувала имаше още няколко цели. Очевидно обвиняемият е тренирал върху тях точността и силата на удара си. Не мога да си представя каква сила трябва да притежава човек, за да строши подобна тиква с голи ръце на няколко парчета… — комисарят многозначително изгледа присъстващите и съобщи въпросната улика номер две: — Напомням ви, господа, че черепът на нещастния лорд Литълби направо бе раздробен с изключително силен удар с тежък тъп предмет. А сега погледнете мазолестата странична част от дланта на обвиняемия.
	Японецът рязко дръпна от масата малките си жилави ръце.
	— Не го изпускайте от поглед, Джексън. Този човек е много опасен — предупреди Гош. — Стане ли нещо, стреляйте в крака или в рамото му. А аз ще попитам господин Аоно къде е дянал златната си емблема? Мълчите? Тогава сам ще отговоря на този въпрос: лорд Литълби я е откъснал от гърдите ви в момента, когато сте го ударили смъртоносно ребром с дланта!
	Аоно зяпна, сякаш да каже нещо, но прехапа устна със здравите леко криви зъби и затвори очи. Лицето му стана странно отчуждено.
	— Очертава се следната картина на престъплението на улица „Грьонел“ — започна да обобщава Гош. — Вечерта на 15 март Гинтаро Аоно отива в къщата на лорд Литълби с предварителния умисъл да умъртви всички обитатели и да открадне триъгълния шал от колекцията на собственика. В това време той вече има билет за „Левиатан“, който четири дни по-късно ще отплава от Саутхамптън за Индия. Изглежда, в Индия обвиняемият е възнамерявал да се залови с издирването на брахмапурското съкровище. Ние не знаем как е успял да убеди клетите слуги да се подложат на „противохолерна имунизация“. Най-вероятно им е представил някакъв фалшив документ от кметството. Той ще да е изглеждал съвсем правдоподобно, защото както личи от получената депеша, студентите, които завършват медицина в Сорбоната, наистина често се използват за провеждане на масови профилактични мероприятия. Сред учащите и ординаторите в университета има доста азиатци, така че жълтата кожа на вечерния посетител едва ли е усъмнила обречените слуги. Най-чудовищна е нечовешката жестокост, с която са били умъртвени двете невинни деца. Аз, господа, имам дългогодишен опит на общуване с отрепки. В бързината някой наш бандит може да хвърли бебе в камината, но ей така, с пресметливо хладнокръвие, без ръката му да трепне… съгласете се, господа, че това не е никак по френски и изобщо не е по европейски.
	— Точно така! — гневно възкликна Рение и доктор Труфо го подкрепи от все сърце.
	— Нататък е било лесно — продължи Гош. — След като се е убедил, че отровените от инжекциите слуги са потънали в сън, от който никога няма да се събудят, убиецът преспокойно се е качил на втория етаж, влязъл е в залата с колекцията и е започнал да шета. Защото е бил сигурен, че стопанина го няма. Но за зла участ поради пристъпа на подаграта лорд Литълби не е заминал за Спа и се е намирал в стаята си. Като е чул шума от счупено стъкло, той е влязъл в залата и е бил убит по най-варварски начин. Непредвиденото убийство е лишило престъпника от дяволското му хладнокръвие. Най-вероятно той е възнамерявал да вземе повечко от експонатите, за да не привлече вниманието към прословутия шал, но сега се е наложило да побърза. Ние не знаем, може би преди да умре, лордът е изкрещял и убиецът се е уплашил, че виковете ще бъдат чути отвън. Във всеки случай той е грабнал ненужния му златен Шива и бързо е изчезнал, без дори да забележи, че в ръката на убития е останала значката от „Левиатан“. За да обърка следствието, на връщане Аоно е излязъл през прозореца на оранжерията… Не, не е заради това! — Гош се плесна по челото. — Как не се сетих по-рано! Ако са се чули викове, той не е могъл да се върне по същия път! Откъде да знае, може пред вратата на къщата вече да са се били събрали минувачи? Ето защо Аоно е избил стъклото на оранжерията, скочил е в градината и после се е прехвърлил през оградата. Но неговата предпазливост е била излишна — в този късен час на улица „Грьонел“ не е имало жива душа. И да е имало викове, никой не ги е чул…
	Впечатлителната мадам Клебер изхлипа. Мисис Труфо доизслуша превода и прочувствено се изсекна.
	Аргументирано, нагледно, неоспоримо — помисли си Гош. Уликите и следствените предположения отлично се допълват взаимно. И това, мили деца, още не е всичко, което ще има да ви сервира старият Гюстав.
	— Сега е моментът да преминем към убийството на професор Суитчайлд. Както с основание отбеляза обвиняемият, освен него теоретично са могли да го направят още шестима души. Спокойно, спокойно, дами и господа! — вдигна ръка комисарят. — Ще ви докажа, че професорът не е бил убит от вас, а именно от нашия приятел с дръпнатите очи.
	Проклетият японец съвсем се вкамени. Да не е заспал? Или се моли на своя японски бог? Е, момче, и да се молиш, и да не се молиш, пак ще се гушнеш със старата мръсница Гилотината.
	Внезапно на комисаря му хрумна една крайно неприятна мисъл. Ами ако англичаните изискат японеца заради убийството на Суитчайлд? Та той е британски поданик. Тогава престъпникът ще бъде съден в английски съд и вместо на френската гилотина, ще се озове на британската бесилка. Само не това! Защо в чужбина? „Престъплението на века“ трябва да се гледа в Двореца на правосъдието и никъде другаде! Какво от това, че Суитчайлд е убит на английски кораб! В Париж има десет трупа, а тук само един, пък и корабът не е чисто британска собственост, нали консорциумът е двустранен!
	Гош така се развълнува, че си забрави мисълта. А, не, ще имате да вземате, рече си той, не си давам клиента. Сега ще свърша с този цирк и право при френския консул. Лично ще откарам убиеца във Франция. И веднага си представи пристанището в Хавър, пълно с народ, полицаи, журналисти…
	Но трябваше да докара нещата докрай.
	— Нека инспектор Джексън разкаже за резултатите от обиска в каютата на обвиняемия.
	Гош с жест подкани Джексън да се изкаже.
	Делово и сухо детективът подхвана на английски, но комисарят веднага го спря:
	— Следствието се води от френската полиция — строго каза той. — Официалният език на дознанието също е френски. Освен това, мосю, тук не всички ще могат да ви разберат. Най-вече не съм сигурен дали обвиняемият владее английски. Съгласете се, че той има право да чуе за резултатите от вашата работа.
	Протестът му имаше принципно значение: от самото начало да сложи англичаните на място. Нека знаят, че в този случай са първи отзад напред.
	За преводач си предложи услугите Рение. Той застана до инспектора и започна да превежда, но украсяваше кратките, отсечени изречения на англичанина с драматични интонации и изразителни жестове.
	— Според получената инструкция направихме обиск. В каюта номер двайсет и четири. Името на пътника е Гинтаро Аоно. Действахме в съответствие с „Правилника за извършване на обиски в затворено помещение“. Стаята има правоъгълна форма и площ от 200 квадратни фута*. Разделихме я на 20 хоризонтални и 44 вертикални квадрата. — Лейтенантът помоли да повторят и поясни: — Значи стените също трябва да бъдат разделени на квадрати. Те се проверяват за тайници. Макар че какви тайници може да има в параходна каюта… Обискът е проведен последователно: първо вертикално, после хоризонтално. В стените не са били открити тайници — Рение изразително разпери ръце — каква изненада! — При огледа на хоризонталната плоскост са иззети следните предмети. Първо, текстове, изписани с йероглифи. Те ще бъдат преведени и проучени. Второ: дълъг, вероятно източен кинжал с добре наточено острие. Трето: чувал с единайсет египетски тикви. Четвърто: под леглото са намерени парчета от строшена тиква. И накрая, пето: медицинска чанта с хирургически инструменти. Гнездото за големия скалпел е празно.
	[* Т.е. 18,5 кв. м. — Б.ред.]
	Слушателите ахнаха. Японецът отвори очи, стрелна с поглед комисаря, но пак не каза нищо.
	Сега ще си признае, помисли си Гош, но се излъга. Без да се изправя от стола, азиатецът рязко се обърна към застаналия зад гърба му инспектор и със саблен удар изотдолу изби револвера от ръката му. Докато оръжието правеше живописна дъга във въздуха, пъргавият японец се озова до вратата. Бързо я отвори и… се натъкна на двата колта на полицаите отвън в коридора. В следващия миг револверът на инспектора, завършил траекторията, се тресна в масата и гръмна оглушително. Звън, писъци, дим.
	Гош бързо прецени ситуацията: арестантът отстъпва заднишком обратно към стола си; мисис Труфо е припаднала; други жертви няма; на часовника Биг Бен малко под циферблата е цъфнала дупка, стрелките са спрели. Часовникът звъни. Дамите пищят. Но като цяло ситуацията е овладяна.
	Когато японецът бе върнат на мястото му и за по-сигурно му бяха сложени белезници, когато докторшата беше свестена и всички отново бяха по местата си, комисарят се усмихна и с малко демонстративно хладнокръвие каза:
	— Дами и господа съдебни заседатели, току-що присъствахте на чистосърдечно признание, направено, разбира се, по малко необичаен начин. — Той отново, без да иска, бе употребил думите „съдебни заседатели“, но реши да не се поправя. Като ще е репетиция, нека да е репетиция. — Това беше последната улика, толкова пряка, че повече няма накъде — доволно обобщи Гош. — А на вас, Джексън, ви правя забележка. Нали ви предупредих, че младежът е опасен.
	Инспекторът стоеше червен като рак. Нека си знае мястото.
	Изобщо всичко се подреждаше чудесно.
	Японецът седеше срещу трите насочени дула и притискаше окованите си ръце към гърдите. Отново беше затворил очи.
	— Това е, господин инспекторе. Можете да го отведете. Нека засега остане във вашия арест. А после, когато приключим с формалностите, ще го откарам във Франция. Сбогом, дами и господа. Старият Гош слиза на брега, а на вас щастливо плаване.
	— Опасявам се, господин комисар, че ще продължите с нас — прозаично каза русинът.
	В първия момент Гош помисли, че му се счува.
	— А?
	— Господин Аоно не е виновен, така че следствието ще трябва да п-продължи.
	Гош си представи колко глупаво изглежда: с опулени очи, с пламнали бузи.
	Недочакал избухването му, русинът каза с наистина неподражаем апломб:
	— Господин капитан, върховната власт на к-кораба сте вие. Току-що комисарят разигра пред нас имитация на съдебен процес, като се нагърби с ролята на прокурор и я изпълни извънредно убедително. Но в цивилизования съд след обвинителя думата има з-защитникът. Ако позволите, бих искал да изпълня тази мисия.
	— Защо да си губим времето? — учуди се капитанът. — Според мен всичко е пределно ясно. Господин полицаят го обясни много добре.
	— Да свалите на брега пътник е с-сериозно нещо. В крайна сметка цялата отговорност ще падне върху вас. Помислете как ще накърните репутацията на п-параходството, ако се разбере, че е станала грешка. Уверявам ви — леко повиши тон Фандорин, — че комисарят греши.
	— Глупости! — възкликна Гош. — Впрочем не възразявам. Дори ми е интересно. Говорете, мосю, с удоволствие ще ви изслушам.
	Наистина, като ще е репетиция, нека да е репетиция. Този хлапак не е глупав и може да открие в логиката на обвинението някои пропуски, които ще трябва да се закърпят. Ако на процеса прокурорът допусне гаф, комисар Гош ще успее да му се притече на помощ.
	Фандорин преметна крак върху крак и сплете пръсти върху коляното си.
	— Вие произнесохте ярка и аргументирана реч. На пръв поглед доводите ви са изчерпателни. Логическата ви последователност е почти безупречна, макар, разбира се, така наречените ви „косвени потвърждения“ да не струват пукната пара. Да, на 15 март господин Аоно е бил в Париж. Да, когато п-професорът е бил убит, господин Аоно не се е намирал в салона. Сами по себе си двата факта не означават още нищо, така че хайде да не ги разглеждаме.
	— Ами хайде — присмехулно се съгласи Гош. — Да преминем направо към уликите.
	— Моля. Аз отбелязах пет що-годе сериозни улики. Мосю Аоно е лекар, но незнайно защо го скри. Това първо. Мосю Аоно може с един удар да строши някой достатъчно твърд предмет — било тиква, било пък и глава. Това второ. Господин Аоно няма емблема на „Левиатан“. Това трето. В чантата на обвиняемия липсва скалпелът, с който вероятно е бил убит професор Суитчайлд. Това четвърто. И накрая, пето: току-що обвиняемият направи опит за бягство, с което окончателно се самоизобличи. Струва ми се, че не пропускам нищо, нали?
	— Има и шесто — обади се комисарят. — Той не може да даде обяснения по нито една от точките.
	— Добре, нека са шест — лесно се съгласи русинът.
	Гош се усмихна:
	— Според мен това е повече от достатъчно за всеки съд да изпрати нашия приятел на гилотината.
	Внезапно инспектор Джексън поклати глава и промърмори:
	— To the gallows.
	— Не, на бесилката — преведе Рение.
	Ах, този подъл англичанин! Змия в пазвата!
	— Моля ви се — кипна Гош. — Следствието се водеше от френска страна. Така че младежът ще отиде на гилотината!
	— Но решаващата улика, липсата на скалпела, бе открита от британската. Той ще отиде на бесилката — преведе лейтенантът.
	— Главното престъпление е извършено в Париж! На гилотината!
	— Но лорд Литълби е британски поданик. Професор Суитчайлд също. На бесилката.
	Японецът сякаш не чуваше препирнята, готова да прерасне в международен конфликт. Както и преди, очите му оставаха затворени, а лицето напълно безизразно. Все пак тия жълтокожи не са като нас, помисли си Гош. Сега пък и колко работа ни отваря: прокурор, адвокат, съдебни заседатели, съдии с тоги. Тоест всичко е правилно, разбира се, демокрацията си е демокрация, но на прост език на това му се казва да се хабиш за тоя, дето духа.
	След кратка пауза Фандорин попита:
	— Свършихте ли с дебатите! Може ли да п-продължа?
	— Карайте — мрачно каза Гош, който си мислеше за предстоящите битки с британците.
	— Предлагам да не обсъждаме също и строшените тикви. Това нищо не доказва.
	На комисаря цялата комедия започна да му втръсва.
	— Добре. Няма да издребняваме.
	— Ч-чудесно. Остават пет точки: криел е, че е лекар; няма емблема; няма го скалпела; опита се да избяга; не дава обяснения.
	— Всяка от точките е достатъчна, за да отиде на… ешафода.
	— Там е цялата работа, господи комисар, че мислите по европейски, а логиката на г-господин Аоно е различна, японска, и вие не сте си направили труда да в-вникнете в нея. Аз вече имах честта неведнъж да разговарям с този човек и мога да си представя душевната му нагласа по-добре от вас. Мосю Аоно не е просто японец, той е самурай и то от д-древен и известен род. Което в случая е важно. От петстотин години мъжете от рода Аоно са били само воини, а всички останали професии са били смятани като недостойни за членовете на видната им фамилия. Обвиняемият е трети син в семейството. Когато Япония реши да направи стъпка към Европа, много от аристократичните семейства започнаха да изпращат синовете си да учат в ч-чужбина. Така е постъпил и бащата на господин Аоно. Изпратил е най-големия си син да учи в Англия, за да стане морски офицер. Нека отбележа, че княжество Сацума*, където живее родът Аоно, захранва с кадри японския военноморски флот и там морската служба се смята за най-престижна. Втория си син Аоно-старши е изпратил в Германия да учи във военна академия. След Френско-пруската война от 1870 година японците са решили да вземат за образец г-германския модел на армията и всичките им военни съветници са германци. Сведенията за семейство Аоно ми бяха съобщения лично от обвиняемия.
	[* Полуостров в югозападния край ни остров Кюсю. — Б.ред.]
	— И за кой дявол ни е изтрябвало да знаем всички тия аристократични подробности? — с раздразнение попита Гош.
	— Направи ми впечатление, че обвиняемият разказва с гордост за всичките си прадеди и по-големите си б-братя, а за себе си предпочита да не говори. Отдавна забелязах, че за възпитаник на „Сен-Сир“ мосю Аоно е изненадващо неосведомен по военните въпроси. Пък и от къде на къде ще го изпращат във френска военна академия, щом той самият казва, че японската армия се прави по германски образец? Предположението ми е следното. Верен на новите повеи на епохата, Аоно-старши е решил да даде на третия си син съвсем мирна професия — да го направи лекар. Доколкото знам от книгите, в Япония не е п-прието да се оспорва решението на главата на семейството, затова обвиняемият покорно е заминал да следва в медицинския факултет. Но се е чувствал много нещастен и дори опозорен. Той, наследник на воинския род Аоно, да трябва да се занимава с бинтове и клизми! Ето защо ни е казал, че е военен. Просто го е било срам да си признае нерицарската професия. От европейска гледна точка може да звучи нелепо, но опитайте се да погледнете нещата през неговите очи. Как би се чувствал вашият сънародник Д’Артанян, ако е мечтаел за мускетарска пелерина, а вместо това е станал лечител?
	Гош видя, че у японеца е настъпила промяна. Той бе отворил очи и гледаше Фандорин с явно вълнение, а по бузите му бяха избили червени петна. Да не би да се черви? Абсурд!
	— Ах, какви сантименталности — изпръхтя комисарят. — Но няма да се заяждам. По-добре, мосю защитник, ми разкажете за емблемата. Къде я е дянал вашият свенлив довереник? Да не би да го е досрамяло да си я сложи?
	— Напълно сте прав — невъзмутимо кимна адвокатът самозванец. — Точно така д-досрамяло го е. Виждате ли какво пише на значката?
	Гош погледна ревера си.
	— Не пише нищо кой знае какво. Само трите първи букви на параходство „Джаспър-Арто партнършип“.
	— Точно така — Фандорин изписа във въздуха три големи букви. — Ј-A-P. Тоест „джап“. Това е презрително прозвище, с което чужденците наричат японците. Господин комисар, вие например бихте ли се съгласили да носите на гърдите си значка с надпис „жабар“?
	Капитан Клиф отметна глава и гръмогласно се разсмя. Усмихнаха се дори киселият Джексън и високомерната мис Стамп. Затова пък червените петна по бузите на японеца станаха още по-големи.
	Сърцето на Гош се сви от лоши предчувствия. Гласът му стана недостойно хрипкав:
	— Той не можеше ли да ни обясни всичко това сам?
	— Невъзможно. Вижте, доколкото успях да разбера от п-прочетените книги, най-важната разлика между европейците и японците е в нравствената основа на социалното им поведение.
	— Нещо е прекалено сложно — отбеляза капитанът.
	Дипломатът се обърна към него.
	— Изобщо не е. Християнската култура се гради върху чувството за вина. Да съгрешаваш е лошо, защото после ще се т-терзаеш от разкаяние. За да избегне чувството за вина, нормалният европеец гледа да се държи нравствено. Точно по същия начин и японецът се стреми да не нарушава етичните норми, но по друга причина. В тяхното общество ролята на морална спирачка играе срамът. Най-лошо за японеца е да изпадне в срамно п-положение, да бъде осъден или дори по-зле — осмян от обществото. Затова японецът много се пази да не стори нещо нередно. Уверявам ви, че като обществен цивилизатор срамът е много по-ефикасен от съвестта. От гледна точка на мосю Аоно би било абсолютно недопустимо за нещо „срамно“ да се говори гласно. Още повече с чужди хора. Да си лекар, а не военен, е срамно. Да, че си излъгал, е още по-срамно. Да покажеш, че ти, японският самурай, можеш да отдаваш някакво значение на обидните прякори пък е направо изключено.
	— Благодаря за лекцията — иронично се поклони Гош. — Вашият довереник пак от срам ли се опита да избяга?
	— That’s the point — съгласи се Джексън, който от враг отново се превърна в съюзник. — The yellow bastard almost broke my wrist*.
	[* Там е цялата работа. Жълтият нехранимайко едва не ми счупи китката (англ.). — Б.пр.]
	— Пак познахте, господин комисар. Да избяга от парахода е невъзможно, пък и няма къде. Смятайки положението си за безизходно и предвиждайки занапред само нови унижения, моят довереник (щом така предпочитате да го наричате) сигурно е искал да се заключи в каютата си и да се самоубие според самурайския обред. Нали така, мосю Аоно? — Фандорин за първи път се обърна директно към японеца.
	Той не отговори, но наведе глава.
	— Чакаше ви разочарование — меко му каза дипломатът. — Изглежда, сте пропуснали да чуете, че по време на обиска ритуалният ви кинжал е бил иззет от полицията.
	— Аа, имате предвид това, как се казваше, хиракира, харикари — подсмихна се Гош под мустак. — Глупости, не вярвам човек да може сам да си разпори корема. Измишльотини. Ако му е хрумнало да иде на оня свят, по-добре е да си строши кратуната в стената. Но и тук няма да се препирам с вас. Имам улика, срещу която не можете да възразите — липсата на скалпела от комплекта му с инструменти. Какво ще кажете? Че истинският престъпник предварително е отмъкнал от вашия довереник скалпела, като е възнамерявал да извърши убийството и да прехвърли отговорността върху Аоно, така ли? Нещо не се връзва. Откъде може убиецът да знае, че професорът ще реши да сподели с нас откритието си точно по време на обяда? Пък и самият Суитчайлд тъкмо се беше сетил какъв е номерът с шала. Помните ли колко объркан изглеждаше, когато влезе в салона?
	— Е, за мен няма нищо по-лесно от това да ви обясня липсата на скалпела. То вече не е от областта на предположенията, а непосредствен ф-факт. Спомняте ли си, че след Порт Саид изведнъж по загадъчен начин от каютите започнаха да изчезват разни неща? После т-тайнственото явление спря също така внезапно, както бе започнало. И знаете ли кога? След смъртта на нашия чернокож г-гратисчия. Дълго мислих защо и как той се е озовал на „Левиатан“ и ето ви моята версия. Най-вероятно негърът е бил изкаран от някой затънтен край в Африка от арабски търговци на роби и е бил докаран до Порт Саид по вода. Защо мисля т-така? Защото, като е избягал от господарите си, негърът се е скрил не къде да е, а на кораба. Вероятно е вярвал, че щом к-кораб го е откарал от къщи, значи може би пак той ще го върне обратно.
	— Какво общо има това с нашия случай? — не издържа Гош. — Негърът загина още на пети април, а Суитчайлд бе убит вчера! И изобщо я стига приказки! Джексън, отведете арестувания!
	Той решително пое към изхода, но дипломатът изведнъж стисна комисаря за лакътя и отвратително любезно каза:
	— Скъпи мосю Гош, бих искал да д-довърша аргументацията си докрай. Имайте още съвсем малко търпение, скоро ще свърша.
	Гош понечи да се откопчи, но пръстите на младока бяха като от стомана. Детективът се дръпна още веднъж-дваж, но реши да не става за смях и се обърна към Фандорин.
	— Добре, още пет минути — изсъска той и с омраза погледна нахалника в спокойните сини очи.
	— Б-благодаря. Пет минути са напълно достатъчни, за да оборя последната ви улика… Знаех, че беглецът трябва да е имал скривалище някъде на парахода. За разлика от вас, капитане, започнах не от трюмовете и помещенията за въглища, а от горната п-палуба. Защото „черният човек“ е бил видян само от пътниците в първа класа. Имах основание да предположа, че се крие някъде тук. И наистина, на десния б-борд в третата лодка от носа насам намерих това, което търсех: остатъци от храна и вързоп с вещи. Там имаше няколко цветни парцала, наниз маргарит и разни лъскави предмети — огледалце, секстант, пенсне и между всичко останало — голям скалпел.
	— Защо трябва да ви вярвам? — изрева Гош. Направо пред очите му всичко ставаше на пух и прах.
	— Защото аз не съм заинтересовано лице и съм готов да потвърдя показанията си под клетва. Може ли да продължа? — русинът се усмихна с гнусната си усмивка. — Благодаря. Очевидно клетият негър е бил прибран човек и не е искал да се прибере у дома с празни ръце.
	— Стоп-стоп! — намръщи се Рение. — Защо тогава, мосю Фандорин, не съобщихте за откритието си на капитана? Какво ви е дало право да го скриете?
	— Не съм го крил. Оставих вързопа на същото място. А когато подир няколко часа, вече след като т-търсенето приключи, отново надникнах в лодката, не го намерих там. Сигурен бях, че вашите моряци са го намерили. А сега излиза, че убиецът на професора ви е изпреварил. Всички трофеи на негъра, включително и скалпелът на господин Аоно, са станали негово притежание. Вероятно п-престъпникът е предвиждал възможността… за крайни мерки и за всеки случай е носел скалпела със себе си, за да отклони следствието по лъжлива следа. Кажете, мосю Аоно, скалпелът ви беше ли откраднат?
	Японецът се поколеба и после кимна с нежелание.
	— А не сте го казали, защото офицер от императорската армия по никой начин не би могъл да има скалпел, нали така?
	— Секстантът беше мой! — заяви рижият баронет. — Мислех, че… впрочем няма значение. Значи го е откраднал онзи дивак. Господа, ако на някого му строшат главата с моя секстант, да знаете, че нямам нищо общо.
	Крахът беше пълен. Гош смутено изгледа изпод вежди Джексън.
	— Много съжалявам, господин комисар, но ще трябва да продължите плаването си — каза инспекторът на френски и със съчувствие присви тънките си устни. — My apologies, Mr. Aono. If you just stretch you hands… Thank you.*
	[* Приемете моите извинения, мистър Аоно. Подайте ръцете си, моля. Благодаря. (англ.) — Б.пр.]
	Белезниците жално издрънчаха.
	В настъпилата тишина отекна уплашеният глас на Рената Клебер:
	— Чакайте, господа, тогава кой е убиецът?


	Трета част
	Бомбай — Полкски проток


	Гинтаро Аоно

	_4-ти месец 18-и ден, пред панорамата на южния край на полуостров Индостан_
	Три дни, откакто сме напуснали Бомбай, но още не съм отварял дневника си. Това ми се случва за първи път, а се бях зарекъл да пиша всеки ден. Но прекъснах нарочно. Трябваше да подредя връхлетелите ме чувства и мисли.
	Стиховете хайку, родили се в момента, когато полицейският инспектор ми свали оковите, най-добре предават същината на настъпилия у мен поврат.

	Самотна лети
	светулка в нощта.
	Но е звездно небето.

	Веднага усетих, че стихотворението е много хубаво, по-хубаво от всички, които съм писал, но смисълът му е мъгляв и трябва да се обясни. Три дни размишлявах, вслушвах се в себе си и накрая сякаш прозрях.
	С мен се е случило великото чудо, за което мечтае всеки човек — постигнах сатори, или както древните гърци са наричали това блажено състояние — катарзис. Наставникът толкова пъти ми е казвал, че ако сатори дойде, то идва само, без да го подканяш и предвиждаш! Човек може да е праведник и мъдрец, часове наред да седи в поза дзадзен, да прочете планини от свещени текстове, но пак да умре без просветление, а при някой безделник, който глупаво и безсмислено се скита в живота, то да му се яви в цялото си величествено сияние и отведнъж да промени ненужното му съществувание! И аз съм тъкмо такъв безделник. Имах късмет. На 27 години се родих отново.
	Озарението и пречистването ме споходиха не в момент на духовна и физическа концентрация, а в мига, когато бях смазан, жалък и нищожен, когато от мен като от спукан балон бе останала само обвивката. Но глупавото желязо, инструментът на моето преобразяване, издрънча и изведнъж с неописуема острота усетих, че аз не съм аз… Не, не така. Че аз не съм само аз, а безброй други животи. Че не съм някой си там Гинтаро Аоно, третият син на старши съветника на негова светлост княз Симадзу, а дребна, но не и по-малко ценна частица от Единното цяло. Аз съм във всичко съществуващо и всичко съществуващо е в мен. Колко пъти съм чувал тези думи, а ги разбрах, не, почувствах ги чак на 15-ия ден от 4-тия месец на 11-ата година от Мейджи* в град Бомбай, на борда на един огромен европейски параход. Наистина незнайна е волята на Всевишния.
	[* Мейджи исин (обновление, реставрация) — период на управлението на японския император Мицухито от 1867 до 1912 г., свързан с буржоазна реформи, преобразования и възстановяване на управлението след властта на шогуните. — Б.ред.]
	Но какъв е смисълът на интуитивно възникналото у мен тристишие? Че човек е самотна светулка в безкрайната тъмнина на нощта. Светлината му е толкова слаба, че огрява микроскопична част от пространството, а наоколо е студ, мрак и страх. Но ако отместиш изплашения си поглед от тъмната земя там долу и погледнеш към висините (само толкова се иска — да обърнеш глава!), ще видиш, че небето е цялото в звезди. Те сияят с равна, ярка и вечна светлина. Не си самотен в мрака. Звездите са твои приятели, те ще ти помогнат и няма да те изоставят в беда. А подир миг разбираш и друго, не по-маловажно нещо: че светулката също е звезда като всички останали. Онези, които са на небето, виждат твоята светлина и тя им помага да понесат студа и мрака на Вселената.
	Животът ми сигурно няма да се промени. Аз ще остана какъвто съм си — и суетен, и глупав, и роб на страстите си. Но дълбоко в душата ми вече винаги ще живее достоверното знание. То ще ме спаси и ще ме подкрепи в труден момент. Вече не съм плитка локва, която силният вятър може да разплиска по земята. Аз съм океан и бурята, която преминава като всеунищожително цунами по моята повърхност, няма да засегне съкровените ми дълбини.
	Когато най-сетне разбрах всичко това и духът ми се преизпълни с радост, си спомних, че най-голямата добродетел е благодарността. А първата звезда, чието сияние различих в непрогледната тъма, е Фандорин-сан. Тъкмо благодарение на него ми стана ясно, че аз, Гинтаро Аоно, не съм безразличен на света, че Великото отвън не ще ме остави да страдам.
	Но как да обясня на човек от друга култура, че той е мой ондзин навеки. В европейските езици няма такава дума. Днес събрах кураж и заговорих с него за това, но мисля, че от разговора ни не излезе нищо.
	Чаках Фандорин-сан на палубата с лодките и знаех, че той ще дойде с гирите си точно в осем.
	Когато се появи, облечен с раираното си трико (трябва да му кажа, че за физически упражнения по-подходящи са не прилепналите, а свободните дрехи), аз се приближих и му се поклоних ниско. „Какво ви става, мосю Аоно? — с почуда попита той. — Защо сте се навели и не се изправяте?“ Не беше възможно да разговарям в подобна поза, затова се изправих, макар, че в случая би трябвало да задържа поклона си по-дълго. „Изразявам пред вас своята безкрайна благодарност“ — казах развълнуван. „Моля ви се“ — небрежно махна с ръка той. Жестът му много ми хареса — така Фандорин-сан искаше да омаловажи благодеянието, което ми беше сторил, и да избави длъжника си от прекомерното чувство на признателност. На негово място всеки японец с благородно възпитание би постъпил по същия начин. Ефектът обаче беше обратен — моят дух се изпълни с още повече благодарност. Казах, че отсега нататък съм му безкрайно задължен. „Е, чак пък безкрайно — сви рамене той. — Просто исках да охладя ентусиазма на онзи самонадеян пуяк.“ (Пуякът е една грозна американска птица със смешна походка, изпълнена със съзнание за самонадеяност за собствената си важност; в преносен смисъл — надут и глупав човек.) Отново оцених, че моят събеседник е много деликатен, но непременно трябваше да му внуша колко съм му задължен. „Благодаря, че спасихте нищожния ми живот — поклоних се повторно. — Триж благодаря, че спасихте моята чест. И безкрайно благодаря, че ми отворихте третото око, с което вече виждам онова, което не съм виждал преди.“ Фандорин-сан погледна (както ми се стори с известно опасение) челото ми, сякаш очакваше там ей сега да прогледне и да му намигне още едно око.
	Казах, че той е моят ондзин и че животът ми сега му принадлежи, с което май го уплаших още повече. „О, как мечтая да сте в смъртна опасност и аз да ви спася, както вие спасихте мен!“ — възкликнах. Той се прекръсти и рече: „Не бих искал. Ако не ви затруднява, моля ви, мечтайте си за нещо друго.“
	Разговорът изобщо не вървеше. От отчаяние извиках: „Знайте, че ще направя за вас каквото пожелаете!“ И за да няма после недоразумения, уточних клетвата си: „Стига да не е в ущърб на негово величество, моята страна и честта на моето семейство.“
	Думите ми предизвикаха странна реакция у Фандорин-сан. Той се засмя! Не, сигурно никога няма да мога да разбера червенокосите. „Добре — каза той и ми стисна ръката. — Щом толкова настоявате. От Калкута до Япония вероятно ще продължим заедно. Можете да ми се отплатите с уроци по японски език.“
	Уви, този човек не ме възприема на сериозно. Исках да се сприятеля с него, но Фандорин-сан се интересува повече от главния щурман Фокс, ограничен и глупав човек, отколкото от мен. Моят благодетел прекарва доста време в компанията на въпросния дърдорко, внимателно изслушва неговите хвалби за морски приключения и любовни похождения, дори заедно с него ходи на вахта! Честно казано, чувствам се засегнат. Днес станах свидетел как Фокс му плещи за флирта си с една „японска аристократка“ от Нагасаки. Разказа и за малките й гърди, и за алените й устни, и за всички останали особености на „миниатюрната кукличка“. Кой знае каква евтина проститутка от моряшкия квартал е. Момиче от добро семейство не би разменило с варварин нито дума! Най-неприятното е, че Фандорин слушаше словоизлиянията му с явен интерес. Понечих да се намеся, но не щеш ли, дойде капитан Рение и изпрати Фокс по някаква работа.
	Ах, да! Забравих да пиша за най-важното събитие в живота на кораба! Все пак светулката се заслепява от малкото си сияние, което й пречи да вижда нещата наоколо в истинската им пропорция.
	А всъщност, преди да отплаваме от Бомбай, се случи истинска трагедия, в сравнение с която моите преживявания изглеждат незначителни.
	В осем и половина сутринта, когато параходът вече вдигаше котва и се готвеше да напусне пристанището, от брега донесоха телеграма за капитан Клиф. Бях застанал на палубата и гледах Бомбай — града, изиграл толкова важна роля в моята съдба. Исках гледката да се запечата в сърцето ми завинаги. Ето защо станах свидетел на случилото се.
	Капитанът прочете депешата и лицето му изведнъж смайващо се промени. Никога досега не бях виждал нищо подобно! Все едно актьор от театър, но си свали маската на Страшния воин и си сложи маската на Безумната скръб. Обветреното грубо лице на морския вълк притрепери. Капитанът нададе нещо като вопъл и започна да снове по палубата. „Oh God! — дрезгаво извика той. — My poor girl!“* И скочи от мостика долу — както разбрах по-късно, към каютата си.
	[* О, боже! Клетото ми момиче! (англ.) — Б.пр.]
	Приготовленията за отплаването бяха спрени. Закуската започна както обикновено, но лейтенант Рение се бавеше. Всички обсъждаха странното поведение на капитана и се чудеха какво ли е пишело в телеграмата. Първият помощник се отби в салона към края на закуската. Рение-сан изглеждаше покрусен. Единствената дъщеря на Клиф-сан (вече писах, че той душа дава за нея) била много обгорена по време на пожар в нейния пансион. Лекарите се опасявали, че няма да оживее. Лейтенантът каза, че мистър Клиф не е на себе си. Решил незабавно да напусне „Левиатан“ и още с първия кораб да се върне в Англия. Трябвало да бъде при дъщеричката си. Лейтенантът все повтаряше: „Какво ще стане сега? Какъв злополучен рейс!“ Ние го утешавахме колкото можехме.
	Да си призная, отнесох се към решението на капитана с неодобрение. Разбирам мъката му, но човек, на когото е поверена някаква работа, няма право да се влияе от личните си чувства. Особено ако е капитан и управлява кораб. Какво ще стане с обществото, ако императорът или президентът, или министър-председателят поставят личните си интереси над дълга? Ща настъпи хаос, а смисълът и задължението на властта е да се бори с хаоса и да поддържа хармония.
	Пак излязох на палубата, за да видя как мистър Клиф напуска поверения му кораб. И Всевишният ми преподаде нов урок — урока на състраданието.
	Капитанът се бе прегърбил и вървеше не, ами подтичваше по трапа. Носеше пътна чанта, а морякът след него — един-единствен куфар. На кея капитанът се спря, обърна се с лице към „Левиатан“ и аз видях, че широкото му лице е мокро от сълзи. В следващата секунда той се олюля и падна ничком.
	Втурнах се към него. От накъсаното дишане и конвулсиите на крайниците разбрах, че е получил тежък хеморагичен инсулт. Дошлият веднага след мен доктор Труфо потвърди диагнозата ми.
	Да, често се случва човешкият мозък да не понесе противоречието между гласа на сърцето и зова на дълга. Виновен съм пред капитан Клиф.
	Откараха го в болницата, а „Левиатан“ дълго остана на кея. Посърналият от страшната случка Рение отиде до телеграфа да говори с лондонското параходство. Върна се чак по мръкнало. Новините бяха следните: Клиф-сан още не е дошъл в съзнание, корабът временно се поема от Рение-сан, а в Калкута на борда ще се качи друг капитан.
	Отплавахме от Бомбай с десет часа закъснение.
	През всичките тези дни аз сякаш не ходя, а летя. Радва ме и сиянието на слънцето, и гледката на индийския бряг, и спокойният безгрижен живот на големия кораб. Дори салон „Уиндзор“, в който преди ходех с натежало сърце, като на изтезание, сега ми стана почти свиден. Съседите по маса се държат с мен съвсем различно — без враждебна погнуса и подозрителност. Всички са много мили и любезни и аз също се държа с тях по-различно от преди. Дори Клебер-сан, която бях готов да удуша със собствените си ръце (горката!) вече не ми се струва омразна. Просто млада жена, която се готви за първи път да стане майка и изцяло е завладяна от наивния егоизъм на новото си състояние. Като разбра, че съм лекар, започна непрекъснато да ми задава медицински въпроси и да се оплаква от леки неразположения. Преди нейна жертва беше само доктор Труфо, а сега сме ангажирани и двамата. Най-интересното е, че това изобщо не ми дотяга. Напротив, моят статут е вече много по-висок, отколкото когато ме мислеха за офицер. Невероятно!
	В „Уиндзор“ аз съм привилегирована личност. Не само защото съм медик и както се изрази мисис Труфо, innocent martyr* на полицейския произвол. По-важното е, че със сигурност не съм убиец. Нещо доказано и официално потвърдено. Така се озовах във висшата каста — заедно с комисаря от полицията и новоизлюпения капитан (който, между другото, почти престана да идва, много е зает и стюардът му носи храната направо на мостика). Ние тримата сме извън подозрение и никой не ни поглежда тайно и със страх.
	[* Невинен мъченик (англ.). — Б.пр.]
	Жал ми е за цялата уиндзорска компания, искрено ми е жал. С наскоро придобитото си духовно зрение ясно виждам това, които всички те, дори проницателният Фандорин-сан, не виждат.
	__Убиецът не е сред моите съседи.__ Никой не подхожда за ролята на злодей. Взирам се във всички и виждам, че те имат недостатъци и слабости, но човекът с черно сърце, който може хладнокръвно да погуби единайсет невинни души, включително две деца, не е между тях. Щях да доловя зловонното му дихание. Не знам кой е посегнал на Суитчайлд-сенсей, но съм сигурен, че го е направил някой друг. Комисарят малко греши в предположенията си: престъпникът е на парахода, но не е в „Уиндзор“. Може да е подслушвал на вратата, когато професорът започна да ни разказва за своето откритие.
	Ако Гош-сан не беше такъв инат и бе погледнал на уиндзорци без предубеждение, сигурно щеше да разбере, че си губи времето.
	Премислям за всички от нашите.
	Фандорин-сан. Неговата невинност е очевидна. Инак щеше ли да отклони подозрението от мен, след като вината ми не породи съмнение у никого?
	Съпрузите Труфо. Докторът е малко комичен, но е много добър човек. Той и на мравката път сторва. Жена му е олицетворение на ангелско целомъдрие. Тя не би могла да убие никого просто защото е неприлично.
	М.-С.-сан е странен човек, непрекъснато си мърмори нещо под носа и е избухлив, но в очите му е застинало дълбоко и искрено страдание. Човек с такива очи не върши хладнокръвни убийства.
	Клебер-сан. Е, тук е от ясно по-ясно. Първо, в човешкия род някак не е прието жена, готвеща се да създаде нов живот, толкова лесно да погази чуждия. Бременността е тайнство, което те учи да се отнасяш внимателно към съществуванието на околните. И второ, по време на убийството на учения Клебер-сан се е намирала до полицая.
	И накрая Стамп-сан. Тя няма алиби, но да си представя, че се промъква изотзад към човек, когото познава, затиска му устата със своята тънка и слаба ръка, а с другата замахва с моя злополучен скалпел… Пълен абсурд. Изключено е.
	Разтъркайте очи, комисар-сан. Вие сте в безизходица.


	Нещо ми е тежко да дишам. Дали не се задава буря?


	Комисар Гош

	Проклетото безсъние не ми дава мира. Мъчи ме вече пета нощ и все по на зле отива. А унеса ли се на разсъмване, сънувам такива неща, че да не дава Аллах. Събуждам се целият разбит и в замаяната ми от нощните видения глава се пръкват какви ли не дивотии. Може би наистина е време да се пенсионирам. Да зарежа всичко… Но не може. На света няма нищо по-лошо от несретната сиромашка старост. На някого му скимнало да свие едно съкровище от милиард и половина франка, а ти, старче, се оправяй с жалките си сто двайсет и пет на месец.


	Вечерта небето се нацепи от светкавици, вятърът взе да вие в мачтите и „Левиатан“ тежко се залюля по черните напористи вълни.
	Гош дълго лежа в леглото и гледа в тавана. Таванът беше ту тъмен, ту неестествено бял — когато припламнеше светкавица. По палубата плющеше дъжд, на масата дрънчеше лъжичката в движещата се насам-натам забравена чаша с капките за болния черен дроб.
	За първи път в живота си Гош попадаше в морска буря, но не го беше страх. Нима машина като тази може да потъне? Е, ще полюлее, ще погърми и ще премине. Лошото е само, че гръмотевиците не го оставяха да заспи. Тъкмо да се унесе и — дум-бабадум!
	Но явно все пак бе заспал, защото изведнъж, недоумявайки какво става, седна в леглото. Сърцето му биеше сухо и сякаш кънтеше из цялата каюта.
	Не, не е сърцето, някой чука на вратата.
	— Комисар! (Дум-дум-дум.) Комисар! (Дум-дум-дум-дум.) Отворете! Бързо!
	Чий беше този глас? Май на Фандорин.
	— Кой е? Какво искате? — извика Гош и притисна ръка към лявата страна на гърдите си. — Да не сте полудели?
	— Отворете, да ви вземат дяволите!
	Охо! Я как можел да се изразява дипломатът. Изглежда, е станало нещо сериозно.
	— Сега!
	Гош срамежливо махна от главата си шапката с пискюл (беше му я оплела старата Бланш), наметна халата и си обу чехлите.
	Надникна през открехнатата врата — наистина беше Фандорин. Със сако, вратовръзка и с бастунче с кокален накрайник в ръката. Очите му направо горят.
	— Какво? — предпазливо попита Гош, вече сигурен, че ще чуе от нощния си посетител нещо много неприятно.
	Дипломатът заговори по несвойствен за него начин — отсечено, бързо и без да се запъва:
	— Облечете се. Вземете си оръжието. Трябва да арестувате капитан Рение. Спешно е. Той насочва парахода към скалите.
	Гош тръсна глава — ама че идиотски сън.
	— Какво ви става, руски господине, да не сте прекалили с хашиша?
	— Тук не съм сам — отговори Фандорин.
	Комисарят се подаде в коридора и видя, че наблизо са застанали още двамина. Единият е смахнатият баронет, а вторият кой е? Главният щурман, точно така. Как му беше името… Фокс.
	— Мислете по-бързо — продължаваше да сипе отсечени фрази дипломатът. — Няма време. Бях в каютата си и четях. Почука се. Сър Реджиналд. В един часа през нощта правил замерване на местонахождението. Със секстанта. Курсът бил различен. Трябвало да заобиколим остров Манар отляво. А го заобикаляме отдясно. Събудихме щурмана. Фокс, говорете.
	Щурманът пристъпи напред. Изглеждаше доста уплашен.
	— Там има плитчини, мосю — заговори той на развален френски. — И скали. „Левиатан“ е много тежък. Шестнайсет хиляди тона, мосю! Ако удари на плитчина, чупи се на две половини като франзела. Като пръчица, разбирате ли? Още половин час плаваме този курс, и край, вече невъзможно върнем се!
	Добра новина, няма що. Само това липсва — старият Гюстав да разбира и от мореходство! Ново двайсет — някакъв си остров Манар!
	— А защо вие не кажете на капитана, че такова… е сбъркал курса?
	Щурманът погледна русина.
	— Мосю Фандорин казва не може.
	— Рение явно е решил да играе ва банк — отново започна да кове дипломатът. — Той е способен на всичко. Ако заповяда, ще арестуват щурмана. За пререкание. Може дори да използва оръжие. Той е капитан. На кораба думата му е закон. Никой освен нас тримата не знае какво става. Трябва ни представител на властта. Това сте вие, господин комисар. Да се качим горе!
	— Чакайте, чакайте! — Гош се хвана за челото. — Съвсем ме объркахте. Рение да не е откачил?
	— Не. Но има намерение да погуби кораба. И всички, които са на борда му.
	— Защо? За какво?
	Не, подобно нещо не може да става наяве. Сън е, кошмарен сън.
	Фандорин очевидно разбра, че няма да успее толкова лесно да размърда Гош, затова заговори по-обстоятелствено и ясно.
	— Имам само едно предположение. Чудовищно. Рение иска да унищожи кораба и пасажерите, за да прикрие следите на престъплението — и чиста работа. Буквално чиста. Направо не е за вярване, че някой толкова лесно е готов да отнеме живота на хиляди хора. Но си спомнете за улица „Грьонел“, спомнете си за Суитчайлд и ще ви стане ясно, че в преследване на брахмапурското съкровище човешкият живот не струва скъпо.
	Гош преглътна.
	— В преследване на съкровището ли?
	— Да. — Фандорин се мъчеше да се сдържа. — Рение е син на раджа Багдазар. Досещах се, но не бях сигурен. Сега обаче не остават вече никакви съмнения.
	— Тоест как тъй син? Глупости! Раджата е бил индус, а Рение е чистокръвен французин.
	— Забелязахте ли, че той не яде нито телешко, нито свинско? Знаете ли защо? Така е свикнал от малък. В Индия кравата се смята за свещено животно, а мюсюлманите не ядат свинско. Раджата е бил индус, но мохамеданин.
	— Едва ли — сви рамене Гош. — Рение каза, че е на диета.
	— Ами мургавото му лице?
	— Добил е тен в южните морета.
	— През последните две години Рение е плавал по линиите Лондон — Ню Йорк и Лондон — Стокхолм. Питайте мосю Фокс. Не, Гош, Рение е наполовина индус. Съпругата на раджа Багдазар е била французойка и по време на сипайския метеж синът се е намирал в Европа. Най-вероятно във Франция, в родината на майка си. Случвало ли ви се е да влизате в каютата на Рение?
	— Да, той ме е канил както и другите.
	— Видяхте ли снимката на бюрото? „Седем фута под кила. Франсоаз Б.“?
	— Добре де, виждал съм я. Това е майка му.
	— Щом е майка му, защо е „Б.“, а не „Р.“? Нали син и майка трябва да имат една и съща фамилия?
	— Може да се е омъжила повторно.
	— Може. Не успях да го проверя. Но ако „Франсоаз Б.“ означава „Франсоаз Багдазар“? По европейски. Защото индийските раджи нямат фамилия.
	— Тогава откъде се е взела фамилията Рение?
	— Не знам. Да речем, че при натурализирането си той е взел моминското име на майка си.
	— Предположения — отсече Гош. — Нито един сигурен факт. Само „ако“ и „да речем“.
	— Съгласен съм. Но нима поведението на Рение по време на убийството на Суитчайлд не беше подозрително? Помните ли, че лейтенантът предложи да донесе шала на мадам Клебер? Освен това помоли професора да го изчака, докато се върне. Предполагам, че през няколкото минути отсъствие Рение е успял да запали кошчето и да прескочи до каютата си, за да вземе скалпела.
	— Защо мислите, че скалпелът е бил тъкмо у него?
	— Нали ви казах, че вързопът на негъра изчезна от лодката след обиска. Кой ръководеше обиска? Рение!
	Гош скептично поклати глава. Параходът така се люшна, че той болезнено удари рамото си в касата на вратата. Настроението му не се подобри от това.
	— Помните ли откъде започна тогава Суитчайлд? — продължи Фандорин, измъкна часовника от джоба си и заговори по-бързо. — Той каза: „Всичко се подреди — и за шала, и за сина. Ще поразравя списъците на «Екол Маритим» и ще го намеря.“ Тоест той не само е разгадал тайната на шала, но е научил и нещо важно за сина на раджата. Например, че е учил в марсилската „Екол Маритим“, Морско училище. Което, между другото, е завършил и нашият Рение. Индологът говореше за телеграмата, която е изпратил на свой познат във френското Министерство на вътрешните работи. Може би Суитчайлд е искал да разбере каква е била съдбата на момчето. И сигурно нещо е установил, но едва ли се е досетил, че тъкмо Рение е наследникът на Багдазар, инак професорът щеше да е по-предпазлив.
	— А какво е надушил за шала? — с ненаситно любопитство попита Гош.
	— Струва ми се, че мога да отговоря на този въпрос. Но не сега, после. Времето тече!
	— Значи според вас Рение сам е организирал малко пожарче, възползвал се е от паниката и е затворил устата на професора? — замислено рече Гош.
	— Да, по дяволите, да! Хайде, поразмърдайте си мозъка! Уликите са малко, знам, но още двайсет минути и „Левиатан“ ще влезе в протока!
	Комисарят обаче продължаваше да се колебае.
	— Арестуването на капитана в открито море е бунт. Защо взехте на доверие съобщението на този господин? — той врътна брадичка към смахнатия баронет. — Та той непрекъснато дрънка глупости.
	Рижият англичанин се подсмихна презрително и погледна Гош така, сякаш беше някаква мокрица или бълха. Не го удостои с отговор.
	— Защото отдавна подозирам Рение — на скоропоговорка каза русинът. — И защото историята с капитан Клиф ми се видя странна. Защо лейтенантът е трябвало да води толкова дълги телеграфни преговори с параходството? Излиза, че в Лондон не са знаели нищо за нещастието, станало с дъщерята на Клиф. Тогава кой е изпратил телеграмата в Бомбай? Дирекцията на пансиона? Тя едва ли е така подробно осведомена за маршрута на „Левиатан“. Дали пък самият Рение не е изпратил депешата? В моя пътеводител пише, че в Бомбай има поне дузина телеграфни пункта. Много е лесно човек да изпрати телеграма от единия до другия в рамките на града.
	— И за кой дявол му е трябвало да изпраща такава телеграма?
	— За да превземе кораба. Той е знаел, че след подобно известие Клиф няма да може да продължи плаването. По-добре попитайте защо Рение е поел риска. Няма да е било заради глупавото честолюбие да може десетина дни да командва кораба, пък после да става каквото ще, нали? Версията е една: за да изпрати „Левиатан“ на дъното заедно с пътниците и екипажа. Следствието е по петите му, кръгът се стеснява. Няма как да не разбира, че полицията ще продължи да дебне всички заподозрени. Докато сега — морска катастрофа, всички загиват и нещата са скрити-покрити. Може спокойно да тръгне да търси ковчежето с камъните.
	— Но нали ще загине заедно с нас!
	— Не, няма. Току-що проверихме. Капитанският катер е готов за спускане на вода. Той е малък, но здрав и бурята не го плаши. Зареден е с вода, има кошница с провизии, а което е особено показателно, и куфар с дрехи. Рение сигурно възнамерява да напусне кораба веднага след навлизането в тесния проток, откъдето „Левиатан“ вече не може да се измъкне. Параходът няма как да се върне и дори машините да спрат, течението пак ще го отнесе към скалите. Този-онзи може и да се спасят, защото брегът не е далеч, но всички останали ще се водят загинали.
	— Не бива да сте толкова неразбран, мосю полицай! — намеси се щурманът. — И без това губихме много време. Мене събуди господин Фандорин. Каза кораб движи погрешно. Аз исках спя, изпращах господин Фандорин по дяволи. Той предлагаше облог: сто лири срещу една, че капитанът сбърка курса. Аз мислих русин полудял, всички знаят, че русите много ексцентрични, аз печеля лесни пари. Качих се на мостик. Всичко наред. Капитанът на вахта, рулевият на щурвала. Заради сто лири все пак тайно проверявал курса и цял изпотих! Но на капитана нищо не казал. Мистър Фандорин предупреди, че нищо не бива казвам. И аз не казах. Желаех спокойна вахта и отивах си. Оттогава — щурманът си погледна часовника — изминаха двайсет и пет минути.
	И допълни на английски нещо явно обидно изобщо за французите и по-специално за френските полицаи. Гош разбра само думата frog*.
	[* Жаба, в случая жабар (англ.). — Б.пр.]
	Детективът се поколеба още секунда-две и накрая взе решение. Преобрази се на мига, движенията му станаха бързи и стремителни. Татко Гош не обича да потегля в галоп, но втурне ли се, няма нужда от пришпорване.
	Докато обличаше набързо сакото и панталоните си, той каза на щурмана:
	— Фокс, доведете на горната палуба двама матроси. С карабини. Нека дойде и помощник-капитанът. Не, недейте, няма за кога да се обяснява всичко наново.
	Мушна в джоба си своя верен льофоше, а на дипломата подаде четирицевния мариет.
	— Знаете ли да си служите?
	— Аз си имам херщал-агент — отговори Фандорин и показа компактния си красив револвер, какъвто Гош никога не беше виждал. — А и това.
	Със светкавично движение той измъкна от бастунчето си тънка и гъвкава шпага.
	— Тогава напред.
	Гош реши да не дава оръжие на баронета — да си няма изненади с перкото.
	Тримата бързо поеха по дългия пуст коридор — вратата на една от каютите се открехна и оттам надникна Рената Клебер. Върху кафявата рокля бе наметнала шал.
	— Господа, какво трополите като стадо слонове? — ядосано възкликна тя. — Бездруго не мога да заспя от тази буря!
	— Затворете вратата и никъде не излизайте — строго й каза Гош и без да се спира, я побутна навътре в каютата. Не му беше до церемонии.
	На комисаря му се стори, че вратата на каюта М24, където живееше мадмоазел Стамп, също мръдна и се пооткрехна, но в този отговорен момент едва ли беше уместно да отдава значение на подобни дреболии.
	На палубата ги посрещнаха дъжд и вятър. Трябваше да викат, за да могат да се чуват помежду си.
	Ето и стълбичката за рулевата кабина и мостика. Фокс вече чакаше до първото стъпало. С него бяха и двама вахтени матроси.
	— Нали ви казах да са с карабини! — извика Гош.
	— Те са в арсенал! — изрева в ухото му щурманът. — Ключът от арсенала у капитан!
	Няма значение, качваме се горе — с жест показа Фандорин. Лицето му лъщеше от дъждовните капки.
	Гош се огледа наоколо и потръпна: нощта проблясваше със стоманените нишки на дъжда, белееше с пенливите гребени, зъбеше се със светкавиците. Ама че ужасия!
	Заизкачваха се нагоре по чугунената стълбичка, тропайки с токовете си и примижали срещу шибащите струи на дъжда. Гош вървеше най-отпред. Сега той бе най-главният човек на целия огромен „Левиатан“, доверчиво понесъл двестаметровото си туловище към гибелта. На последното стъпало детективът се подхлъзна и едва успя да се хване за перилото. Изправи се и си пое дъх.
	Край. Нагоре са само плюещите искри комини и едва провиждащите се в тъмното мачти.
	Пред обкованата със стоманени нитове врата Гош предупредително вдигна пръст: тихо! Но май нямаше нужда да са предпазливи — морето така ревеше, че в кабината едва ли щяха да ги чуят.
	— Това е входът за капитанския мостик и рулевата кабина! — извика Фокс. — Без капитанът да поканил влизането е забранено!
	Гош измъкна револвера от джоба си и дръпна ударника. Фандорин направи същото.
	— Вие няма да се обаждате! — за всеки случай предупреди детективът прекалено инициативния дипломат. — Само аз! Ох, защо ли ви послушах! — и решително блъсна вратата.
	Я, тя не се отвори!
	— Заключил се е — констатира Фандорин. — Извикайте го, Фокс.
	Щурманът похлопа силно и извика:
	— Captain, it’s me, Jeremy Fox! Please, open! We have an emergency!*
	[* Капитане, аз съм, Джеръми Фокс! Моля, отворете! Извънредно произшествие! (англ.) — Б.пр.]
	Отвътре глухо долетя гласът на Рение:
	— What happened, Jeremy?*
	[* Какво има, Джеръми? (англ.) — Б.пр.]
	Вратата остана заключена.
	Щурманът смутено погледна Фандорин. Той му посочи комисаря, после опря пръст в слепоочието си и уж натисна спусъка. Гош не разбра какво означава тази пантомима, но Фокс кимна и изрева с цяло гърло:
	— The French cop shot himself!*
	[* Френският полицай се застреля. (англ.) — Б.пр.]
	Вратата тутакси се разтвори и Гош с удоволствие представи на капитана своята мокра, но съвсем жива физиономия. А заедно с нея и черната дупка на дулото на револвера.
	Рение извика и се дръпна назад като от удар. Това се казва улика: човек с чиста съвест не се дърпа така от полицай и Гош вече без никакви колебания сграбчи морския за яката на брезентовата куртка.
	— Радвам се, че новината за моята смърт ви направи такова впечатление, господин раджа — измърка комисарят и изрева прочутото си в цял Париж: — Ръцете над ушите! Вие сте арестуван!
	Случвало се е от тези думи да припадат и най-отявлени парижки главорези.
	До щурвала полуобърнат бе застинал рулевият. Той също вдигна ръце и рулят се завъртя леко надясно.
	— Дръж щурвала, идиот! — подвикна му Гош. — Ей, ти! — побутна с пръст единия от вахтените. — Бързо извикай тук първия помощник, нека поеме кораба. А засега вие ще се разпореждате, Фокс. По-бързо, да ви се не види! Командвайте на машинното отделение „стоп машина“ или не знам как, „пълен назад“, но само не стойте като истукан!
	— Трябва гледам — каза щурманът и се наведе над картата — Може още не е късно просто да обърнем наляво.
	С Рение всичко беше ясно. Той дори не се опита да се прави на възмутен, просто стоеше с наведена глава. Пръстите на вдигнатите му ръце леко потреперваха.
	— Хайде, ще идем да си поговорим — нежно му каза Гош. — Ах, колко хубавичко ще си поговорим.


	Рената Клебер

	Рената закъсня за закуска и затова последна научи за събитията от предната нощ. Всички един през друг се надпреварваха да й разказват невъобразимите, кошмарни новини.
	Значи, капитан Рение вече не е капитан.
	Значи, Рение изобщо не е Рение.
	Значи, той бил синът на онзи раджа.
	Значи, той е убил всички.
	Значи, снощи параходът насмалко да потъне.
	— Докато ние спокойно сме си спели в каютите — с разширени от ужас очи шепнеше Клариса Стамп, — този човек е насочил кораба право към скалите. Представяте ли си какво щеше да стане? Ужасяващо скърцане, сблъсък, пукот на раздраната обшивка! От удара човек пада от леглото си и в първия момент не може да разбере какво става. После всички викат, бягат нанякъде. Подът все повече и повече се накланя встрани. И най-страшното: ако преди това параходът непрекъснато е вървял, сега е спрял! Всички изскачат разсъблечени на палубата.
	— Not me!* — решително се обади мадам Труфо.
	[* Не и аз! (англ.) — Б.пр.]
	— … Моряците се опитват да спуснат лодките на вода с все същия мистично приглушен глас продължаваше да нарежда чувствителната Клариса, без да обърне внимание на репликата на докторшата. — Но тълпите от пасажери се щурат по палубата и им пречат. При всяка нова вълна корабът все повече се накланя встрани. Вече ни е трудно да стоим на краката си, трябва да се държим за нещо. Нощта е черна, морето реве, в небето вилнее буря… Най-после една от лодките е спусната на вода, но обезумелите от страх хора така са се наблъскали в нея, че тя се преобръща. Дечицата…
	— М-моля ви, достатъчно — меко, но категорично прекъсна емоционалния й разказ Фандорин.
	— Мадам, защо не се хванете да пишете морски романи? — с укор отбеляза лекарят.
	Рената бе замръзнала на място и се бе хванала за сърцето. Бездруго беше бледа, недоспала, а от всички тези новини направо позеленя.
	— Ох — каза тя и повтори: — Ох. — После се скара на Клариса: — Защо ми разправяте тия ужасии? Не знаете ли, че в моето положение не бива да слушам подобни неща?
	Шаро липсваше на масата. Не беше в стила му да пропуска закуската.
	— Къде е мосю Гош? — попита Рената.
	— Все осте разпитва арестувания — съобщи японецът. През последните дни той вече не странеше от останалите и не гледаше Рената на кръв.
	— Мосю Рение наистина ли си призна за всички ония невъобразими неща? — ахна тя. — Той си въобразява! Сигурно се е побъркал. Да ви кажа, отдавна забелязах, че нещо не е много наред. Той ли каза, че е син на раджата? Пак добре, че не е син на Наполеон Бонапарт. Просто е мръднал, клетият, то е ясно!
	— Има нещо такова, госпожо, има нещо такова — чу се отзад умореният глас на комисар Гош.
	Рената не чу кога е влязъл. Ами да, бурята бе отминала, но морето все още не беше утихнало. Параходът се люшкаше върху неспокойните вълни и нещо непрекъснато скърцаше, звънкаше и пукаше. Пробитият от куршума Биг Бен не люлееше махалото си, но пък се клатеше той самият. „Рано или късно дъбовият изрод непременно ще се сгромоляса“ — помисли си между другото Рената и се съсредоточи върху Шаро.
	— Е, какво стана, разказвайте! — настоя тя.
	Полицаят бавно отиде до мястото си и седна. Направи знак на стюарда да му налее кафе.
	— Уф, капнах — оплака се комисарят. — Пътниците знаят ли?
	— Целият параход говори, но засега малцина са наясно с подробностите — отговори докторът. — Аз научих всичко от мистър Фокс и сметнах за свой дълг да информирам присъстващите.
	Шаро погледна Фандорин и рижия Перко и учудено поклати глава.
	— Значи вие, господа, не сте от бъбривите.
	Рената разбра смисъла на репликата, но сега не това беше най-важното.
	— Какво става с Рение? — попита тя. — Наистина ли си призна за злодеянията?
	Шаро с наслада сръбна от кафето. Днес беше нещо по-особен. Вече не приличаше на старо псе, което общо взето, лае, но не хапе. Сега току-виж ти се нахвърлил. Заплеснеш ли се, може да те сръфа. Рената реши да преименува комисаря на Булдог.
	— Хубаво кафенце — рече Булдога. — Призна си, разбира се, призна си. Къде ще ходи? Е, създаде ми главоболия, но старият Гош има богат опит. Сега вашият приятел Рение седи и пише показания. Така се е разписал, че няма спиране. Излязох, за да не му преча.
	— Защо пък да е „мой“? — уплаши се Рената. — Я стига. Той е просто възпитан човек, готов да услужи на бременна жена. Не вярвам да е чак такова чудовище.
	— Щом свърши да пише, ще ви дам да прочетете показанията му — обеща Булдога. — Като на стара приятелка. Толкова часове сте прекарали на една маса. Сега вече край на разследването. Мосю Фандорин, надявам се да не адвокатствате на моя клиент? Този вече няма как да избегне гилотината.
	— По-скоро лудницата — каза Рената.
	Русинът също понечи да каже нещо, но се въздържа. Рената го погледна с особен интерес. Спретнат, хубав, сякаш цяла нощ сладко бе спал в креватчето си. И както винаги облечен шик: с бяло сако и копринена жилетка на ситни звездички. Много интересен типаж. Рената не беше срещала подобен досега.
	Вратата се отвори толкова рязко, че едва не изхвръкна от пантите си. На прага стоеше един моряк и се пулеше като полудял. Щом зърна Гош, той се втурна към него, зашепна му нещо и отчаяно размаха ръце.
	Рената наостри уши, но успя да долови само „bastard“ и „by my mother’s grave“.*
	[* Мръсник. Кълна се в гроба ни майки си. (англ.) — Б.пр.]
	Какво ли беше станало?
	— Докторе, елате за малко навън — Булдога недоволно отмести чинията с омлета. — Преведете ми какво плещи този младеж. Тримата излязоха в коридора.
	— Каквооо?! — чу се ревът на комисаря. — Ами ти къде гледаш бе, животно?!
	Отдалечаващи се крачки. И тишина.
	— Не мръдвам оттук, докато мосю Гош не се върне — категорично заяви Рената.
	Останалите май бяха на същото мнение.
	В салон „Уиндзор“ се възцари напрегнато мълчание.


	Комисарят и Труфо се върнаха след половин час. И двамата изглеждаха покрусени.
	— Случи се нещо, което можеше да се очаква — тържествено заяви лекарят дребосък, без да го питат. — В тази трагична история е сложена точка. И то от самия престъпник.
	— Мъртъв ли е? — възкликна Рената и скочи от мястото си.
	— Самоубил ли се е? — попита Фандорин. — Но как? Не взехте ли п-предпазни мерки?
	— Как да не съм взел, взел съм — отчаяно разпери ръце Гош. — В карцера, където го разпитвах, имаше само маса, два стола и легло. Краката му са завинтени за пода. Но ако човек непременно иска да умре, той не може да бъде спрян. Рение си е разбил главата в стената. Там в ъгъла на карцера има едно ръбато място… И го е направил толкова ловко, че часовият не е чул нито звук. Отворил вратата да му донесе закуската и го видял паднал на пода в локва кръв. Наредих да не го пипат, нека засега остане така.
	— Може ли да погледна? — попита Фандорин.
	— Добре, може. Гледайте го колкото искате, а аз ще си довърша закуската. — И Булдога преспокойно придърпа изстиналия омлет.
	Да видят самоубиеца отидоха четиримата: Фандорин, Рената, японецът и колкото и да е странно — докторшата. Кой би могъл да допусне, че тая надута коза ще прояви подобно любопитство?
	Тракайки със зъби, Рената надникна в карцера над рамото на Фандорин. Видя познатата широкоплещеста фигура, просната напряко и обърнала чернокосата си глава към ръбестата издатина на стената. Рение лежеше по очи с неестествено извита дясна ръка.
	Рената реши да изчака отвън — бездруго бе видяла достатъчно. Останалите влязоха и клекнаха до тялото.
	Японецът повдигна главата на мъртвеца и кой знае защо, пипна с пръст окървавеното му чело. Ах, да, нали е лекар.
	— Oh, Lord, have mercy upon this sinful creature* — набожно рече мадам Труфо.
	[* Господи, смили се над това грешно създание (англ.). — Б.пр.]
	— Амин — каза Рената и се извърна от покъртителната гледка.
	Върнаха се смълчани в салона.
	Тъкмо навреме. Булдога бе приключил със закуската, избърса мазните си устни със салфетката и посегна към черната папка.
	— Обещах да ви запозная с показанията на нашия бивш сътрапезник — невъзмутимо каза той и сложи пред себе си три изписани листа хартия — два цели, а третият половината. — Така се получи, че сега имаме не просто само признание, а предсмъртно писмо. Което обаче не променя нещата. Искате ли да чуете?
	Не се наложи да повтаря поканата — всички наобиколиха комисаря и стаиха дъх. Булдога взе първия лист, отдалечи го от очите си и зачете:

	__До представителя на френската полиция__
	__Г-н комисар Гюстав Гош__
	__19 април 1878 г., 6,15 сутринта, на борда на „Левиатан“__

	Аз, Шарл Рение, по своя воля и без никаква принуда, воден единствено от желанието да облекча своята съвест и да обясня мотивите, които ме тласнаха да извърша тежките престъпления, правя следното признание.
	Съдбата винаги е била жестока с мен…

	— Е, тая песен съм я слушал хиляда пъти — изкоментира комисарят и прекъсна четенето. — Нито един убиец, крадец или блудствал с малолетни още не е споменавал в съда, че съдбата е била щедра към него, а той, кучият му син, не е заслужил даровете й. Както и да е, продължаваме нататък.

	Съдбата винаги е била жестока с мен и ако е проявила благосклонност в зората на живота ми, то е било само за да може после да ме ми нанесе по-болезнен удар. Младите ми години минаха в неописуем разкош. Аз бях единствен син и наследник на баснословно богат раджа, много добър човек, вникнал в мъдростта и на Изтока, и на Запада. До деветата си година не знаех що е злоба, страх, унижение или неизпълнено желание. Майка ми страдаше от носталгия по родината си и прекарваше всичкото си време с мен, като ми разказваше за прекрасната Франция и веселия Париж, в който бе израснала. За първи път баща ми я видял в клуб „Багател“, където тя била главна танцьорка, и се влюбил безумно в нея. Франсоаз Рение (това е моминското име на майка ми, и когато получих френско поданство, аз взех същата фамилия) не устояла пред съблазните, които й обещавал бракът с източния владетел, и станала негова съпруга. Но това не й донесло щастие, макар тя искрено да почиташе баща ми и да му бе вярна до сетния си ден.
	Когато Индия бе залята от вълната на кървавия метеж, баща ми разбра, че става опасно, и изпрати жена си и сина си във Франция. Раджата знаеше, че англичаните отдавна ламтят за неговото съкровено ковчеже и непременно ще скроят нещо, за да си присвоят съкровищата на Брахмапур.
	Отначало с майка ми живеехме в Париж много нашироко — в собствен палат, заобиколени от многобройни слуги. Аз учех в елитен лицей заедно с децата на короновани особи и милионери. Но после всичко се промени и изпих до дъно горчивата чаша на мизерията и унижението.
	Никога няма да забравя онзи черен ден, когато майка ми, обляна в сълзи, ми съобщи, че вече нямам нито баща, нито титла, нито родина. Само подир година чрез Британското посолство в Париж ми предадоха единственото наследство, завещано ми от моя баща — томчето на Корана. По онова време майка ми вече ме беше покръстила и аз ходех на черква, но се заклех да науча арабски и непременно да прочета бележките, направени от ръката на моя баща в полетата на Свещената книга. Години по-късно осъществих намерението си, но за това ще пиша по-нататък.

	— Търпение, търпение — каза Гош и се усмихна лукаво. — Ще стигнем и дотам. Още сме в лиричната част.

	Напуснахме къщата веднага след като получихме тъжното известие. Първо в скъп хотел, после в друг, по-обикновен, после на квартира. Слугите ставаха все по-малко, докато накрая останахме само двамата. Майка ми не беше никак практична — нито през годините на бурната си младост, нито после. Скъпоценностите, които беше взела, преди да замине за Европа, стигнаха за две-три години, след което изпаднахме в истинска мизерия. Аз ходех на обикновено училище, където ме биеха и ме наричаха „черньо“. Този живот ме научи да бъда потаен и злопаметен. Водех си таен дневник, в който си записвах имената на онези, които ме унижаваха, за да мога при удобен случай да си отмъстя на всеки от тях. И рано или късно го правех. Един от враговете от нещастното си юношество срещнах след много години в Ню Йорк. Той не ме позна — по онова време бях сменил презимето си и изобщо не приличах на мършавото озлобено „цигане“, както ме наричаха в училище. Причаках стария си познат една вечер, когато той се прибираше от кръчмата пиян. Представих му се с предишното си име и прекъснах възгласа му на изненада, като го прободох със сгъваемия си нож в дясното око — на тази хватка се бях научил в бордеите на Александрия. Признавам си за убийството му, защото то едва ли ще утежни още повече моята участ.

	— Това е вярно — потвърди Булдога. — Труп повече или труп по-малко вече няма значение.

	Когато бях на тринайсет години, се преместихме от Париж в Марсилия, защото животът там е по-евтин и майка ми имаше роднини. Шестнайсетгодишен, след като направих една беля, за която не искам да си спомням, аз избягах от къщи и се хванах на работа като юнга на един платноход. Две години плавах по Средиземно море. Беше ми трудно, но събрах полезен опит. Станах силен, безмилостен и гъвкав. Впоследствие това ми позволи да съм пръв измежду курсантите на марсилската „Екол Маритим“. Завърших школата с медал и започнах да плавам с най-добрите кораби на френската търговска флота. Когато в края на миналата година беше обявен конкурс за длъжността първи лейтенант на суперпарахода „Левиатан“, служебното ми досие и отличните препоръки ми осигуриха победата. Но тогава вече имах своята Цел.

	Гош взе втория лист и предупреди:
	— Сега започва най-интересното.

	Като дете ме учеха на арабски, но учителите бяха твърде снизходителни към престолонаследника и аз не усвоих кой знае колко. По-късно, когато с майка ми бяхме във Франция, изобщо спрях с уроците и бързо забравих и малкото, което знаех. Дълги години Коранът с бележките на моя баща ми изглеждаше като вълшебна книга с магически знаци, неразгадаеми за простосмъртните. Как благодарях после на съдбата, че не съм помолил някой, който знае арабски, да ми прочете писаното в полетата! Не, аз на всяка цена трябваше да разгадая тайната сам. Докато плавах до Магреб и Левант*, отново се захванах с арабския. Полека-лека Коранът започна да ми говори с гласа на татко. Но минаха много години, преди ръкописните бележки (цветисти слова на мъдреци, откъси от стихове и житейски съвети на любящ баща към неговия син) да ми загатнат, че крият някакъв шифър. Ако записките се прочетат в определена последователност, те добиват смисъла на точна и подробна инструкция, но може да ги разбере само онзи, който ги е научил наизуст, много е мислил върху тях и ги е запечатал в паметта на сърцето си.
	[* Магреб и Левант — т.е. северна и северозападна Африка и източното крайбрежие на Средиземно море. — Б.ред.]
	Най-дълго си блъсках главата над непознат стих:

	С кръв бащина обагрен шал
	ще донесе вестител на смъртта.

	Едва преди година, четейки мемоарите на един английски генерал, който се хвалеше с „подвизите“ си по време на Великото въстание (интересът ми към тази тема е напълно обясним), прочетох за предсмъртния дар на брахмапурския раджа за неговия малък син. Коранът е бил увит в шал! И тогава сякаш прогледнах. Няколко месеца по-късно лорд Литълби изложи колекцията си в Лувъра. Бях най-прилежният посетител на изложбата. Когато най-после видях шала на баща си, разбрах значението на стиховете:

	А той със формата си островърха
	прилича на висока планина.

	А също:

	Бездънното око на райска птица
	във тайната тогава ще прозре.

	Трябва ли да обяснявам, че през всичките години на изгнание аз мечтаех само за глиненото ковчеже, скътало всички богатства на света? Колко пъти съм сънувал как пръстеният капак се отваря и аз отново като в далечното си детство виждам неземното сияние да залива цялата вселена.
	Съкровището ми принадлежи по право и аз съм негов законен наследник! Англичаните ме обраха, но не успяха да се възползват от плодовете на своето вероломство. Гнусният лешояд Литълби, който се фукаше с крадените „реликви“, всъщност е бил обикновен изкупвач на задигнатото. Изобщо не се съмнявах в своята правота и се страхувах само от едно — че няма да се справя с поставената задача.
	Наистина извърших низ от непростими, страшни грешки. Първата е смъртта на слугите и особено на клетите деца. Аз, естествено, не исках да убивам тези невинни хора. Както правилно се досетихте, направих се на лекар и ги инжектирах с опиум. Исках само да ги приспя, но от неопитност и страх, че приспивателното няма да подейства, не изчислих дозата правилно.
	Втората изненада ме чакаше на горния етаж. Когато счупих стъклото на витрината и с треперещи от благоговение ръце притиснах до лицето си бащиния шал, едната от вратите изведнъж се отвори и накуцвайки, влезе стопанинът на къщата. Според сведенията, с които разполагах, лордът трябваше да е заминал, но не щеш ли, той застана пред мен, и то с пистолет в ръката! Нямах избор. Грабнах статуетката на Шива и с всичка сила ударих лорда по главата. Той не падна възнак, а по очи, като ме сграбчи и изпръска дрехите ми с кръв. Под бялата престилка бях с парадната си униформа. Тъмносиният панталон с червени кантове много приличаше на панталоните на служителите от общинската медицинска служба. Толкова се гордеех със своята хитрост, а в крайна сметка тя ме погуби. В предсмъртните си конвулсии нещастникът откъсна от гърдите ми изпод разтворилата се престилка емблемата на „Левиатан“. Забелязах липсата й едва след като се върнах на парахода. Успях да намеря друга, но съдбоносната следа бе останала.
	Не помня как се измъкнах от къщата. Не посмях да изляза през вратата, затова прескочих оградата на градината. Опомних се на брега на Сена. В едната си ръка държах окървавената статуетка, а в другата пистолета. И аз не знам защо го бях взел. Потръпнах от омерзение и хвърлих и двете във водата. Шалът беше в джоба на китела ми, под бялата престилка, и сгряваше сърцето ми.
	А на другия ден научих от вестниците, че съм станал убиец не само на лорд Литълби, но и на още девет души. Няма да описвам изживяванията си по този повод.

	— Само това липсва — кимна комисарят. — И без това е прекалено емоционално. Сякаш сме пред съдебните заседатели. Сиреч, преценете дали съм могъл да постъпя другояче, господа. Ако бяхте на мое място, щяхте да сторите същото. Пфу! И продължи да чете:

	Шалът ме влудяваше. Вълшебната птица с празнина наместо око имаше странна власт над мен. Сякаш действах не по своя воля, а в подчинение на тих глас, който ме насочваше и ръководеше от този момент нататък.

	— Е, тук се пробва за психическа невменяемост — с разбиране се подсмихна Булдога. — Тия номера са ми ясни.

	Когато плавахме през Суец, шалът изчезна от бюрото ми. Почувствах се изоставен на произвола на съдбата. И през ум не можеше да ми мине, че е откраднат. По това време бях вече толкова обсебен от мистичното чувство, че го възприемах като живо и одухотворено същество. Имах усещането, че то ме е сметнало за недостоен и ме е напуснало. Бях безутешен и ако не се самоубих, то е, защото се надявах, че шалът ще се смили над мен и ще се върне. Не мога да ви опиша колко усилия ми струваше да крия от вас и от колегите си своето отчаяние.
	А после, преди да пристигнем в Аден, стана чудо. Когато чух изплашения вик на мадам Клебер, нахлух в каютата й и изведнъж видях незнайно откъде взелия се негър, на чиято шия бе вързана моя изчезнал шал. После ми стана ясно, че два дни преди това дивакът е влизал в моята каюта и просто е взел пъстрото късче плат. Но тогава изпитах безподобен мистичен ужас. Сякаш самият черен ангел на Мрака се бе явил от преизподнята, за да ми върне съкровището!
	В началната схватка убих чернокожия и като се възползвах от състоянието на мадам Клебер, която бе почти припаднала, незабелязано свалих шала от мъртвеца. Оттогава непрекъснато го носех на гърдите си и нито за миг не се разделях с него.
	Извърших убийството на професор Суитчайлд съвсем хладнокръвно и толкова изпипано, че чак се възхитих от себе си. Своята свръхестествена предвидливост и бърза реакция дължа изцяло на магичното влияние на шала. Още от първите налудничави думи ни Суитчайлд разбрах, че той се е добрал до тайната на шала и че е надушил следите на сина на раджата — моите следи. Трябваше да го накарам да млъкне и го направих. Шалът бе доволен от мен — усетих го по това, че коприненият плат се стопли и погали измъченото ми сърце.
	Но като премахнах Суитчайлд, постигнах само кратка отсрочка. Вие, господин комисар, ме бяхте притиснали от всички страни. Преди да пристигнем в Калкута, вие и особено вашият проницателен помощник Фандорин…

	Гош недоволно изхъмка и изгледа изпод вежди русина:
	— Честито, мосю. Получавате комплимент от убиеца. Добре поне, че ви е писал за мой помощник, а не мен — за ваш.
	Можем да си представим с какво удоволствие Булдога би задраскал тези думи, за да не ги види началството му от Париж. Но думите отлитат, а писаното остава. Рената погледна русина. Той подръпна острото връхче на мустака си и с жест подкани полицая да продължи.

	… помощник Фандорин непременно щяхте да изключите един след друг всички заподозрени и тогава щях да остана само аз. Една-единствена телеграма до отдел „Натурализация“ в Министерство на вътрешните работи щеше да е достатъчна, за да се установи каква е сегашната фамилия на сина на раджа Багдазар. Пък и от регистрите на „Екол Маритим“ личи, че съм кандидатствал с едно име, а съм завършил с друго.
	Тогава разбрах, че празното око на райската птица е път не към земното блаженство, а към вечното. Нищо. Взех решение да потъна в бездната, но не като жалък неудачник, а като велик раджа. Моите благородни прадеди никога не са умирали в самота. Заедно с тях на погребалната клада са се качвали техните слуги, жени и наложници. Аз не живях като властелин, но затова пък щях да умра както подобава на истински владетел — така бях решил. И в своя сетен път щях да взема със себе си не роби и прислужници, а цвета на европейското общество. Моя траурна колесница щеше да е исполинският кораб, чудото на европейския технически прогрес! Размахът и величието на този план ме завладяха. Защото е нещо по-грандиозно от притежаването на несметно богатство!

	— Тук лъже — отсече Гош. — Нас искаше да ни удави, а за себе си беше приготвил лодка.
	Комисарят взе последния лист, по-точно половината лист.

	Трика, който направих с капитан Клиф, беше подъл, признавам го. За да мога донякъде да се оправдая, ще кажа, че не очаквах толкова печален край. Отнасям се към Клиф с искрено уважение. Всъщност исках не само да завладея „Левиатан“, но и да запазя живота на добрия старец. Е, известно време щеше да се измъчва от тревоги по дъщеря си, но после щеше да разбере, че с нея всичко е наред. Уви, злата съдба ме преследва навсякъде. Откъде можех да знам, че капитанът ще получи удар? Проклет шал, той е виновен за всичко! В деня, когато „Левиатан“ напусна бомбайското пристанище, аз изгорих копринения триъгълник. Изгорих мостовете.

	— Как тъй го е изгорил! — ахна Клариса Стамп. — Значи шалът вече го няма, така ли?
	Рената впи очи в Булдога. Той равнодушно сви рамене и каза:
	— Слава Богу, че го няма. По дяволите съкровищата, дами и господа. Така сме в безопасност.
	Намерил ми се Сенека. Рената съсредоточено разтърка брадичката си.

	Трудно ви е да повярвате, нали? Добре, като доказателство за своята искреност ще ви разкажа каква е тайната на шала. Сега вече няма защо да я крия.

	Комисарят спря да чете и хитро погледна русина.
	— Доколкото си спомням, мосю, снощи се хвалехте, че сте разгадали тази тайна. Я споделете догадката си, пък ние ще проверим дали сте толкова проницателен, както е смятал покойният.
	Фандорин изобщо не се смути.
	— Много е п-просто — небрежно каза той.
	Прави се на интересен — помисли си Рената, но пак е симпатичен. Дали се досеща наистина?
	— И тъй, какво знаем за шала? Той е т-триъгълен, като едната му страна е равна, а другите две са леко начупени. Това първо. На него е нарисувана птица, която вместо око има д-дупка. Това второ. Вие, разбира се, помните и описанието на брахмапурския дворец и по-специално на неговия горен етаж: планините на хоризонта, техните огледални отражения по фреските. Това т-трето.
	— Добре де, помним ги и какво от това? — попита Перкото.
	— Но как, сър Реджиналд? — направи се на изненадан русинът. — Нали двамата с вас в-видяхме рисунката на Суитчайлд! Там имаше всичко необходимо за разгадката: триъгълен шал, зигзагообразна линия, думата „дворец“.
	Той извади от джоба носната си кърпа и я сгъна по диагонал. Получи се триъгълник.
	— Тя е ключът, с който е означено мястото, където е скрито съкровището. Формата на шала отговаря на контура на едната от планините по фреските. Трябва само горният ъгъл на ш-шала да се постави така, че да съвпадне с върха на планината. Ето как — той сложи триъгълника върху масата и го очерта с пръст. — Тогава окото на птицата Калавинка ще означи т-точката, където трябва да се търси. Естествено, не в нарисуваната, а в истинската планина. Там трябва да има някоя пещера или нещо от този род. Прав ли съм, господин комисар, или греша?
	Всички се обърнаха към Гош. Той изду бузи, свъси рунтавите си вежди и заприлича досущ на стар мрачен булдог.
	— Направо се чудя как го правите — измърмори. — Прочетох писмото още там, в карцера, и нито за миг не съм го изпускал от ръцете си… Добре, слушайте.

	В двореца на баща ми има четири зали за официалните церемонии: в Северната — за зимни, в Южната — за летни, в Източната — за пролетни и в Западната — за есенни. Ако си спомняте, за това разказа покойният Суитчайлд. Там наистина има стенописи с планинския ландшафт, чиято панорама се открива през високите от пода до тавана прозорци. Минали са много години, но стига да затворя очи, аз виждам целия този пейзаж. Много съм пътешествал и много неща съм видял, но на света няма по-прекрасна гледка! Баща ми бе заровил ковчежето под голям кафяв камък в една от планините. Кой от многото планински върхове се има предвид, може да се научи, когато шалът бъде долепен до всяко изображение по фреските. Този от тях, чиито силует идеално съвпадне с парчето плат, крие съкровището. Мястото, където трябва да се търси камъкът, е означена с празното око на райската птица. Разбира се, дори човек да знае в кой сектор да търси, той ще се нуждае от часове и даже дни, за да открие камъка, защото зоната на търсене обхваща стотици метри. Но грешка не може да стане. В планините има много кафяви камъни, но на означената част от склона само един е такъв. „Прашинка в окото е тежкият камък, единствен сред сиви скали“ — гласи бележката в Корана. Колко пъти съм си представял как ще опъна в заветната планина една палатка и без да бързам, с разтуптяно сърце ще бродя по означения склон да търся въпросната „прашинка“. Но съдбата отреди друго.
	Е, изглежда, че на изумрудите, сапфирите, рубините и диамантите им е писано да останат там, докато някое земетресение не катурне камъка надолу. Дори да стане след сто хиляди години, на скъпоценните камъни няма да им се случи нищо. Те са вечни.
	А с мен е свършено. Проклетият шал ми отне всички сили и целия разум. Животът изгуби смисъл. Аз съм смазан, аз съм луд.

	— Напълно е прав — завърши комисарят и остави половинката лист. — Край, с това писмото свършва.
	— Е, Рение-сан постъпи правирно — рече японецът. — Той зивя недостойно, но достойно умря. За това сте му се опростят много от греховете и в средвастото си раздане той сте поруци нов санс да поправи своите прегресения.
	— Не знам за следващото му раждане — Булдога внимателно сгъна листовете и ги прибра в черната папка, — но моето разследване, слава Богу, свърши. Ще си почина малко в Калкута и — обратно в Париж. Случаят е приключен.
	Но не щеш ли, руският дипломат поднесе на Рената изненада.
	— Тоест как тъй приключен? — високо попита той. — Пак бързате, господин комисар. — И се обърна към Рената, като насочи към нея двете дула на студените си сини очи. — Нима мадам Клебер няма да ни разкаже нищо?


	Клариса Стамп

	Този въпрос завари всички неподготвени. Впрочем не всички — Клариса с почуда разбра, че бъдещата майка изобщо не се е смутила. Е, да, едва забележимо пребледня и за миг прехапа пълничката си долна устна, но отговори уверено, високо и почти без пауза:
	— Прав сте, мосю, имам какво да разкажа. Само че не на вас, а на представителя на закона. — Тя безпомощно погледна комисаря и завърши умоляващо: — За Бога, господине, бих искала да направя признанието си на четири очи.
	Изглежда, че за Гош това беше съвсем ненадеен обрат. Детективът запримига, с подозрение изгледа Фандорин и като изпъчи важно двойната си брадичка, изгъгна:
	— Добре, елате в каютата ми, щом така сте решили.
	Клариса имаше чувството, че полицаят понятие няма какво точно се кани да му признае мадам Клебер.
	Всъщност комисарят трудно би могъл да бъде укорен — Клариса също не успяваше да следва стремителния ход на събитията.
	Щом вратата след Гош и неговата спътничка се затвори, тя въпросително погледна Фандорин, който май със сигурност знаеше какво точно става. За първи път днес дръзна да го погледне ето така, директно, не изпод вежди и не през премрежени мигли.
	Никога досега не беше виждала Ераст (да, да, наум може и по име) толкова обезкуражен. Челото му бе смръщено, в очите бе застинала тревога, пръстите му нервно барабаняха по масата. Нима дори този уверен, притежаващ светкавични реакции човек губеше контрол върху развоя на събитията? Снощи Клариса го видя смутен, но за не повече от миг. Тогава той бързо се овладя.
	Как стана?
	След бомбайската катастрофа тя три дни не излезе от каютата си. Каза на камериерката, че не се чувства добре, хранеше се вътре, а на разходка излизаше само под прикритието на нощта като някаква крадла.
	Със здравето беше наред, но как можеше да се покаже пред свидетелите на нейния позор, особено пред него? Мръсникът Гош я направи за смях, унижи я, окаля я. А най-лошото е, че дори не можеше да го уличи в лъжа, всичко от първата до последната дума беше истина. Да, веднага след като правата й на наследничка влязоха в сила, тя се втурна към Париж, за който толкова много бе чувала и чела. Като нощна пеперуда — към свещ. И си опърли крилцата. Не стига, че срамната история й отне последните трохи от самоуважение, ами сега околните вече знаеха, че мис Стамп е блудница, наивна идиотка, презряна жертва на професионален жиголо.
	Мисис Труфо на два пъти идва да я пита как е. Естествено, искала е да се наслади на нейното унижение: престорено ахкаше, оплакваше се от жегата, но безцветните й очички направо грееха от злорадство — сиреч, е, скъпа, коя от нас е истинска лейди?
	Японецът също се отби и каза, че при тях е прието, ако някой не е добре, да му се „прави визита за съборезнование“. Предложи медицинските си услуги. Гледа я със съчувствие.
	Накрая почука и Фандорин. Клариса разговаря с него рязко, не му отвори вратата и каза, че имала мигрена.
	„Нищо — рече си, докато унило в самота дъвчеше бифтека. — Трябва да изтърпя девет дни до Калкута. Много важно, че девет дни ще стоя затворена. Какво са в сравнение с онзи близо четвърт век, който прекарах като заточеница. Тук дори е много по-хубаво, отколкото у леля. Сама, в луксозна каюта, с хубави книги. А в Калкута незабелязано ще се измъкна на брега и тогава вече наистина ще отворя нова, неопетнена страница.“
	На третия ден привечер обаче започнаха да я спохождат съвсем други мисли. О, колко е прав Барда, като пише:

	Тъй сладостна ти става свободата,
	щом всичко друго си изгубил в миг!

	Наистина нямаше какво да губи. Късно вечерта (след полунощ) Клариса решително си оправи прическата, понапудри се, облече си парижката рокля с цвят на слонова кост, която толкова й отиваше, и излезе в коридора. Люлеенето я мяташе от едната стена към другата.
	Мъчейки се да не мисли за нищо, тя се спря пред вратата на 18-а каюта, вдигна ръка, замря — но за секунда, само за една секунда — и почука.
	Ераст отвори почти веднага. Той беше със син унгарски халат с гайтани, а под широкото му деколте белееше долната му риза.
	— Трябва да си поговорим — безапелационно заяви Клариса, забравила дори да поздрави.
	— Д-добър вечер, мис Стамп — бързо каза той. — Случило ли се е нещо? — И без да дочака отговор, помоли:
	— Бихте ли ме изчакали за момент. Да се п-преоблека.
	Пусна я да влезе, когато беше вече по сако, с безупречно вързана вратовръзка. С жест я покани да седне.
	Клариса седна и вперила поглед в очите му, изрече следното:
	— Само не ме прекъсвайте. Ако се запъна, ще е още по-ужасно… Знам, че съм доста по-възрастна от вас. На колко сте години? На двайсет и пет? По-малко? Няма значение. Нали не ви моля да се ожените за мен. Но вие ми харесвате. Влюбена съм във вас. Възпитавана съм така, че никога и при никакви обстоятелства да не казвам тези думи на мъж, но сега ми е безразлично. Не искам повече да губя време. Бездруго съм пропиляла най-хубавите години от живота си. Аз вехна, без да знам що е цъфтеж. Ако поне малко ви харесвам, кажете ми го. Ако не, пак ми го кажете. След срама, който вече преживях, едва ли може да ме заболи повече. И знайте: парижкото ми… приключение беше кошмар, но аз не съжалявам за него. По-добре кошмар, отколкото онази мъка, в която прекарах целия си живот. Хайде отговорете ми де, защо мълчите?
	Господи, нима можа да каже всичко това на глас? Направо можеше да се гордее.
	В първия момент Фандорин се смути, дори най-прозаично запримига. После заговори — бавно, запъвайки се повече от обичайното:
	— Мис Стамп… К-клариса… Вие ми харесвате. Много ми харесвате. Аз в-ви се възхищавам. И ви з-завиждам.
	— Завиждате ми? Но за какво? — смая се тя.
	— За смелостта ви. Ч-че не се страхувате да п-получите отказ и да изглеждате с-смешна. З-знаете ли, всъщност аз съм много плах и неуверен в себе си човек.
	— Вие? — още повече се изуми Клариса.
	— Да. Аз много се страхувам от две неща: да изпадна в смешно или нелепо п-положение и… да отслабя отбраната си.
	Не, тя изобщо не можеше да го разбере.
	— Коя отбрана?
	— Вижте, твърде рано научих какво значи ч-човек да загуби и много се уплаших, може би за цял живот. Докато съм сам, отбраната ми срещу съдбата е з-здрава, от нищо н-не ме е страх. Човек с моята нагласа е най-добре да бъде сам.
	— Вече ви казах, мистър Фандорин — строго отвърна Клариса, — че изобщо не претендирам за място във вашия живот, нито дори за място във вашето сърце. Камо ли пък да посегна на вашата „отбрана“.
	Тя млъкна, защото всички думи бяха вече казани.
	И не щеш ли точно в този момент някой задумка по вратата. От коридора долетя възбудения глас на Милфорд-Стоукс:
	— Мистър Фандорин, сър! Не спите ли? Отворете! Спешно е! Тук има заговор!
	— Стойте тук — прошепна Ераст. — Връщам се веднага.
	Той излезе в коридора. Клариса чу приглушени гласове, но не можа да разбере думите.
	След малко Фандорин се върна. Той извади от чекмеджето и сложи в джоба си някакъв малък, но тежък предмет, кой знае защо взе елегантното си бастунче и каза загрижено:
	— Изчакайте малко и се приберете. Мисля, че нещата отиват към края си.
	Значи този край е имал предвид… После вече, след като се върна в каютата си, Клариса чу как по коридора ехтят стъпки, звучат развълнувани гласове, но и през ум не можеше да й мине, че над мачтите на гордия „Левиатан“ е витаела смъртта.


	— Какво иска да си признае мадам Клебер? — нервно попита доктор Труфо. — Мосю Фандорин, обяснете ни какво става. Тя пък какво общо има?
	Фандорин обаче мълчеше и само се мръщеше все по-тревожно.
	Полюшвайки се от ритмичния напор на вълните край борда, „Левиатан“ с пълна пара пътуваше на север, разсичайки размътените след бурята води на Полкския проток. В далечината зеленееше ивица от цейлонския бряг. Утрото беше мрачно, но задушно. През отворените прозорци по наветрената страна на салона от време на време повяваше горещ въздух с дъх на гнило, но полъхът му не намираше излаз и след като едва помръднеше пердето, се предаваше умърлушено.
	— Струва ми се, че допуснах г-грешка — измърмори Ераст и пристъпи към вратата. — Непрекъснато изоставам с една, с половин крачка от…
	Когато екна първият изстрел, Клариса не можа да разбере какво става — пукот като пукот. На кораб, който плава по неспокойните вълни, може да пука какво ли не. Но тутакси екна пак.
	— Стреля се с револвер! — възкликна сър Реджиналд. — Но къде?
	— В каютата на комисаря! — бързо каза Фандорин и се втурна към вратата.
	Другите се устремиха след него.
	Отекна още един изстрел, а когато до каютата на Гош оставаха само двайсетина крачки — и четвърти.
	— Останете тук! — извика Ераст, без да се обръща, и измъкна от задния си джоб малък револвер.
	Всички забавиха крачка, но Клариса изобщо не се страхуваше и не възнамеряваше да изостава от Ераст.
	Той блъсна вратата на каютата и изпъна ръката си с револвера напред. Клариса се повдигна на пръсти и надникна през рамото му.
	Катурнатия стол беше първото, което забеляза. После видя комисар Гош. Той лежеше възнак зад кръглата полирана маса, която заемаше централната част на стаята. Клариса изпружи врат, за да може по-добре да види падналия, и потръпна: лицето на Гош беше чудовищно изкривено, а насред челото му бълбукаше тъмна кръв и на две струйки се стичаше към пода.
	Рената Клебер се бе залепила за стената в отсрещния ъгъл. Тя беше мъртвешки бледа, хлипаше истерично и тракаше със зъби. В ръката й потреперваше голям черен револвер с димящо дуло.
	— Аа! Ъъ! — виеше мадам Клебер и с разтреперан пръст сочеше мъртвото тяло. — Аз… аз го убих!
	— Така си и знаех — сухо рече Фандорин.
	Без да отмества насочения револвер, той бързо се приближи и с ловко движение грабна оръжието от швейцарката. Тя не прояви никакво намерение да се съпротивлява.
	— Доктор Труфо! — извика Ераст, наблюдавайки всяко движение на Рената. — Елате!
	Дребният лекар с боязливо любопитство надникна в окадената от барутен дим каюта.
	— Огледайте тялото — каза Фандорин.
	Мънкайки нещо на италиански, Труфо коленичи до мъртвия Гош.
	— Летална рана в главата — докладва той. — Светкавична смърт. Но това не е всичко… Десният лакът е прострелян. И ето тук, лявата китка. Три рани.
	— Търсете хубаво. Изстрелите бяха четири.
	— Няма повече. Изглежда единият куршум не е улучил. Всъщност не, чакайте! Ето го — в дясното коляно!
	— Всичко ще ви кажа — изломоти Рената, разтърсвана от ридания, — само ме изведете от тази ужасна стая!
	Фандорин прибра малкия револвер в джоба си и остави големия на масата.
	— Добре, да вървим. Докторе, съобщете за случилото се на вахтения началник и нека постави часови пред вратата. Елате с нас. Освен нас двамата няма кой друг да води разследването.
	— Какво злополучно пътуване! — ахкаше Труфо, ситнейки по коридора. — Горкият „Левиатан“!


	В „Уиндзор“ насядаха по следния начин: мадам Клебер до масата, с лице към вратата, останалите, без да се наговарят, се настаниха от противоположната страна. Само Фандорин зае стола до убийцата.
	— Не ме гледайте така, господа — жално каза мадам Клебер. — Аз го убих, но за нищо не съм виновна. Ще ви разкажа абсолютно всичко и ще видите… За Бога, дайте ми малко вода.
	Жалостивият японец й наля лимонада. Масата още не беше отсервирана след закуската.
	— Добре де, какво стана? — попита Клариса.
	— Translate everything she says — строго инструктира мисис Труфо мъжа си, който тъкмо бе дошъл. — Everything — word for word*.
	[* Превеждайте всичко, което тя каже, дума по дума (англ.). — Б.пр.]
	Лекарят кимна и избърса с кърпа изпотеното си от бързото ходене плешиво теме.
	— Не се страхувайте от нищо, госпожо. Разкажете цялата истина — окуражи сър Реджиналд Рената. — Този господин не е джентълмен, той не знае да се държи с дами, но аз ви гарантирам най-уважително отношение.
	Думите му бяха съпроводени от поглед към Фандорин — поглед, изпълнен с такава изпепеляваща омраза, че Клариса онемя. Какво толкова е могло да се случи между Ераст и Милфорд-Стоукс от вчера до днес? Защо тази враждебност?
	— Благодаря, мили Реджиналд — изхлипа Рената.
	Тя дълго пи от лимонадата, подсмърча и пъшка. После огледа умоляващо всичките си визави и започна:
	— Гош изобщо не е блюстител на закона! Той е престъпник, луд! Всички тук се побъркаха по гадната кърпа! Дори полицейският комисар!
	— Вие казахте, че искате да му признаете нещо — с неприязън напомни Клариса. — Какво?
	— Да, бях скрила от него един факт… Съществен факт. Със сигурност щях да му призная всичко, но първо исках да го улича.
	— Да го уличите? Но в какво? — със съчувствие попита сър Реджиналд.
	Мадам Клебер спря да плаче и тържествено заяви:
	— Рение не се е самоубил. Убил го е комисарят Гош! — и като видя, че слушателите й са смаяни от това съобщение, занарежда: — То е очевидно! Я се опитайте да се засилите и да си строшите главата в една стаичка с размер шест квадратни метра! Това е направо невъзможно. Ако Шарл бе решил да се самоубие, той щеше да си свали вратовръзката, да я върже за вентилационната решетка и да ритне стола. Не, Гош го е убил! Халосал го е с нещо тежко, а после е инсценирал самоубийство — ударил е главата му в стената, когато той е бил вече мъртъв.
	— Но за какво му е изтрябвало да убива Рение? — скептично поклати глава Клариса. Мадам Клебер явно си съчиняваше.
	— Нали ви казвам, окончателно е мръднал от алчност! За всичко е виновен шалът! Или Гош се е ядосал на Шарл, че е изгорил шала, или не му е повярвал, не знам. Но Гош го е убил, то е ясно. И когато му го казах директно, право в очите, той дори и не помисли да отрича. Извади револвера, размаха го и взе да ме заплашва. Каза, че ако не си държа езика зад зъбите, ще последвам Рение… — Рената отново заподсмърча и о, чудо на чудесата! — баронетът й подаде кърпата си.
	Какви бяха тези тайнствени метаморфози? Та той винаги бе странял от Рената.
	— Това е… После той остави револвера на масата и ме раздруса за раменете. Така се уплаших, така се уплаших! Вече не помня как го блъснах и грабнах оръжието. Беше нещо страшно! Бягах от него, а той ме гонеше около масата. Обръщах се и натисках спусъка — не помня колко пъти. Най-накрая той падна… А после дойде господин Фандорин.
	И Рената се разрида с глас. Милфорд-Стоукс я галеше по рамото внимателно, сякаш докосваше гърмяща змия.
	В тишината отекна глухо ръкопляскане. От изненада Клариса се стресна.
	— Браво! — Фандорин се усмихваше иронично и пляскаше с ръце. — Б-браво, мадам Клебер. Вие сте велика актриса.
	— Как смеете! — задави се от възмущение сър Реджиналд, но Ераст го спря с жест.
	— Седнете и ме чуйте. Ще ви разкажа как е станало — Фандорин беше абсолютно спокоен и сякаш изобщо не се съмняваше в правотата си. — Мадам Клебер е не само изтъкната актриса, но и изобщо във всяко отношение е много особена и талантлива жена. С размах, с фантазия. За съжаление най-голямата й дарба е в криминалната сфера. Вие сте съучастничка в цяла поредица от убийства, мадам. По-точно не съучастничка, а подбудителка, г-главно действащо лице. Съучастникът е бил Рение.
	— Хайде пък сега — обърна се жално към сър Реджиналд Рената. — И този полудя. А беше толкова кротък и спокоен.
	— Най-смайващото във в-вас е нечовешката бързина на реакциите — направи се на разсеян Ераст. — Вие никога не се отбранявате, вие п-първа нанасяте удара, госпожо Санфон. Нали ще позволите да ви наричам с истинското ви име?
	— Санфон?! Мари Санфон?! Онази същата!? — възкликна доктор Труфо.
	Клариса се усети, че стои със зяпнала уста, а Милфорд-Стоукс като опарен дръпна ръката си от рамото на Рената. Докато тя самата гледаше Фандорин със състрадание.
	— Да, п-пред вас е международната авантюристка Мари Санфон, легендарната, гениалната и безмилостната. Нейният стил е мащабност, изобретателност и д-дързост. Освен това — липса на улики и свидетели. И, the last, but not the least* — пълно незачитане на човешкия живот. Показанията на Шарл Рение, към които ще се върнем отново, съдържат п-полуистини. Не знам, госпожо, кога и при какви обстоятелства сте се запознали с този човек, но не се съмнявам в две неща. Рение ви обичаше искрено и до сетната минута от своя живот се опитваше да отклони подозрението от вас. И второ: тъкмо вие сте накарали сина на Изумрудения раджа да се захване с търсене на наследството, инак той едва ли щеше да чака т-толкова години. Вие сте се запознали с лорд Литълби, добрали сте се до всички необходими сведения и сте разработили п-плана. Изглежда, отначало сте се надявали да измъкнете шала с хитрост, като п-прибегнете към съблазняване, защото лордът не е подозирал значението на това парче плат. Но скоро сте се убедили, че задачата е неизпълнима: Литълби е бил просто побъркан на тема колекцията си и за нищо на света не би се съгласил да се раздели с нито един от експонатите. Открадването на шала също не е било възможно, понеже до витрината непрекъснато е имало въоръжена охрана. И вие сте решили да заложите на сигурно — с минимум риск и според вашия си маниер — без да оставяте следи. Отговорете ми, знаехте ли, че в онази съдбовна вечер лордът не е заминал и е останал у дома? Сигурен съм, че сте знаели. Вие сте имали нужда да „окървавите“ Рение. Защото не той е убил слугите, а вие.
	[* Последно, но не и по важност (англ.). — Б.пр.]
	— Не е възможно! — вдигна ръка доктор Труфо. — Жена без медицинско образование и почти без никакъв опит за три минути да направи девет инжекции? Изключено.
	— Първо, деветте заредени спринцовки е можело да се п-приготвят предварително. И второ… — Ераст с изящен жест взе от фруктиерата една ябълка и отряза парченце от нея. — Господин Рение не е имал опит със спринцовките, но Мари Санфон има. Недейте забравя, че тя е отрасла при винсентианките, сивите сестри. Доколкото ни е известно, този орден си поставя за цел да лекува бедните и монахините от ранна възраст се обучават да служат в болници, лечебници и приюти. Всички те са висококвалифицирани милосърдни сестри, а младата Мари, както знаем, е била една от най-добрите.
	— Вярно, бях забравил. Прав сте! — лекарят гузно сведе глава. — Но продължавайте. Няма повече да ви прекъсвам.
	— И тъй, Париж, улица „Грьонел“, вечерта на 15 март. В къщата на лорд Литълби идват д-двама души: млад мургав лекар и една милосърдна сестра с нахлупена над очите сива монашеска касинка. Лекарят представя д-документа с печата на кметството и настоява всички, които са вкъщи, незабавно да се съберат. Вероятно казва, че е късно, а има още много работа. Монахинята прави инжекциите — сръчно, бързо и безболезнено. Впоследствие патологоанатомът не откри по местата на убождането нито един х-хематом. Мари Санфон не е забравила уроците от своята богоугодна младост. Нататък е ясно, затова п-пропускам подробностите: слугите заспиват, престъпниците се качват на втория етаж, кратка схватка на Рение с домакина. Убийците не са забелязали, че в ръката на лорда е останала златната значка от „Левиатан“. Впоследствие вие, госпожо, е трябвало да дадете на съучастника си своята емблема — на вас ви е било по-лесно да отклоните подозренията, отколкото на първия помощник-капитан. Пък и п-предполагам, сте била по-уверена в себе си, отколкото в него.
	Клариса, която до момента бе гледала Ераст като омагьосана, хвърли бегъл поглед към Рената. Тя го слушаше внимателно и на лицето й бе застинал израз на изненада и обида. Дори да беше Мари Санфон, засега с нищо не се беше издала.
	— Започнах да подозирам и двама ви от д-деня, когато уж ви беше нападнал клетият африканец — поверително й съобщи разказвачът и отхапа от парченцето ябълка с белите си равни зъби. — Тук, разбира се, е виновен Рение, защото се паникьоса и избърза. Вие щяхте да измислите нещо по-хитро. Аз възстановявам нишката на събитията, но ако греша в подробностите, п-поправете ме. Нали?
	Рената с покруса поклати глава и подпря с ръка кръглата си буза.
	— Рение ви е изпратил до каютата. Имало е какво да си кажете, защото в показанията на вашия съучастник е посочено, че малко преди това шалът е изчезнал по мистериозен начин. Вие сте влезли вътре, видели сте огромния негър, който е ровел в нещата ви, и в първия миг вероятно сте се уплашили, ако изобщо чувството на страх ви е познато. Но в следващата секунда сърцето ви е трепнало от радост, защото сте забелязали заветния шал на шията на д-дивака. Всичко става ясно: претърсвайки каютата на Рение, избягалият роб си е харесал пъстрото парче плат и е решил да украси с него якия си врат. След вашия вик идва Рение, също вижда шала и понеже не успява да се овладее, грабва кортика… Налага се вие да изобретите историята с митичното нападение. Лягате на пода и стоварвате върху себе си т-тежкото, още топло тяло на убития. Сигурно никак не е било приятно, нали?
	— Извинете, но това са чисти измислици! — разпалено възрази сър Реджиналд. — Разбира се, че негърът е нападнал мадам Клебер, то е явно! Пак си фантазирате, мосю руски дипломате!
	— Ни най-малко — кротко отвърна Ераст и погледна баронета с печал или може би със съжаление. — Нали ви к-казах, че съм виждал роби от народността нданга и преди, когато бях в турски плен. Знаете ли защо на Изток толкова много ги ценят? Защото макар да притежават г-голяма сила и издръжливост, те се отличават с мек, незлоблив нрав и изобщо не са склонни към агресия. Това е племе на земеделци, а не на ловци, те никога с никого не са воювали. Нданга по никой начин не би могъл да нападне мадам Клебер дори от уплаха. Даже мосю Аоно се изненада, ч-че по нежната ви шия не са останали синини от пръстите на дивака. Не е ли странно?
	Рената замислено сведе глава, сякаш също бе учудена от казуса.
	— А сега да си спомним убийството на професор Суитчайлд. Тъкмо стана ясно, че индологът е близо до разгадката, и вие, госпожо, го помолихте да не бърза, да разказва подробно и от самото начало, а междувременно изпратихте своя съучастник уж за шала, а всъщност за да подготви убийството. Партньорът ви разбра без думи.
	— Не е вярно! — звънко възкликна Рената. — Господа, всички вие сте свидетели! Рение сам предложи! Нали помните? Кажете, мосю Милфорд-Стоукс, че говоря истината! Нали първо помолих вас, помните ли?
	— Така е — потвърди сър Реджиналд. — Точно така беше.
	— Т-трикове за глупци — махна с ножа за плодове Фандорин. — Вие много добре знаехте, госпожо, че баронетът не може да ви понася и че никога не изпълнява капризите ви. Проведохте операцията си както винаги ловко, но този път, уви, недостатъчно чисто. Не успяхте да стоварите вината върху мосю Аоно, макар да бяхте б-близо до целта. — Ераст скромно сведе поглед, за да даде възможност на слушателите да си спомнят кой точно разруши веригата от улики срещу японеца.
	„Не му липсва самолюбие“ — помисли си Клариса, но тази черта й се видя много приятна и странно нещо — само направи младежа още по-привлекателен. Както винаги, поезията й помогна да реши парадокса:

	А слабостта на милото създание
	през поглед влюбен ражда обожание.

	Ах, мистър дипломате, колко малко познавате англичанките. Предполагам, че в Калкута ще трябва да поостанете по-задълго.
	Фандорин направи пауза и без да подозира, че е „мило създание“ и че ще се яви на местоназначението си по-късно, отколкото предполага, продължи:
	— Сега вече вашето положение наистина е заплашено. Рение д-достатъчно красноречиво го е изложил в писмото си. И тогава вие вземате едно страшно, но в известен смисъл гениално решение: да потопите кораба заедно с досадния полицейски комисар, свидетелите и още хиляда души. Какво е за вас животът на х-хиляда човека, щом те ви пречат да станете най-богатата жена в света? Дори нещо повече, щом заплашват живота и свободата ви.
	Клариса погледна Рената със суеверен ужас. Как може тази млада особа, малко истерична, но общо взето, съвсем посредствена, да е способна на подобно чудовищно злодейство? Невероятно! Ала нямаше как да не повярва на Ераст. Той е толкова убедителен и толкова хубав!
	По бузата на Рената се търкулна огромна колкото бобено зърно сълза. В очите й застина няма молба: защо ме измъчвате? Какво съм ви сторила? Ръката на мъченицата се плъзна по корема, лицето й се сгърчи от страдание.
	— Няма смисъл да припадате — хладнокръвно я посъветва Фандорин. — Най-добрият начин да ви свестим ще са шамари. И не се правете на слаба и безпомощна. Доктор Труфо и доктор Аоно са на мнение, че сте здрава като б-бик. Седнете, сър Реджиналд! — гласът на Ераст звънна със стоманени нотки. — Има време да се застъпите за своята прекрасна дама. После, като свърша… Между другото, дами и господа, тъкмо на сър Реджиналд трябва да благодарим, че ни спаси живота. Ако не беше… странният му навик на всеки три часа да засича координатите на кораба, днешната закуска щеше да не е тук, а на м-морското дъно. И угощението щяхме да сме ние.
	— „Къде е Полоний? — прихна баронетът. — На вечеря… Не където той яде, а дето него го ядат.“* Колко смешно.
	[* Хамлет, IV, 3. — Б.ред.]
	Клариса потръпна. В борда на кораба се блъсна една по-голяма вълна, приборите по масата задрънчаха, а тромавият Биг Бен отново се олюля насам-натам.
	— За в-вас хората са статисти, госпожо, а вие никога не сте жалили статистите. Особено ако става дума за петдесет милиона лири. Твърде голяма съблазън. Клетият Гош например трепна. Нашият майстор детектив извърши убийството толкова несръчно! Права сте, разбира се, злощастният Рение не е сложил сам край на живота си. Щях да се сетя, но вашата настъпателна тактика за известно време ме събори от седлото. Какво „прощално писмо“ само! Тонът явно не е предсмъртен. Рение все още се надява да спечели време и да мине за луд. Но най-вече разчита на вас, госпожо Санфон, свикнал е да ви вярва безрезервно. Гош преспокойно е изрязал от третата страница мястото, което според него най подхожда за финал. Колко недодялано! Нашият комисар съвсем се е побъркал по брахмапурското съкровище. Има си хас, та това е заплатата му за триста хиляди години! — Фандорин се усмихна тъжно. — Помните ли с каква завист Гош ни разказа за градинаря, който продал на банкера своята непорочна репутация?
	— Но засто е трябваро да убива господин Рение? — попита японецът. — Нари шарът е бир изгорен?
	— Рение много е искал комисарят да го повярва и за по-убедително дори издава тайната на шала. Но Гош не му е повярвал — Фандорин направи кратка пауза и допълни тихо: — И е бил прав.
	В салона се възцари гробна тишина. Клариса тъкмо си пое въздух, но забрави да го издиша. Дори не можа да разбере веднага защо и е толкова тежко в гърдите, а като се усети, го изпусна.
	— Искате да кажете, че шалът е налице? — предпазливо, сякаш да не сплаши чудна птица, попита докторът. — И къде е?
	— За една сутрин това парче т-тънка коприна смени трима притежатели. Първо беше при арестувания Рение. Комисарят не е повярвал на писмото, претърсил е п-пленника и я е намерил у него. Точно тогава, обезумял от очакваното богатство, е извършил убийството. Не е издържал на изкушението. Колко хубаво се подрежда: в писмото пише, че шалът е изгорен, убиецът си признава всичко, параходът пътува към Калкута, а оттам до Брахмапур е един хвърлей разстояние! И Гош играе ва банк. Удря нищо неподозиращия арестант с нещо тежко по главата, набързо инсценира самоубийство и идва тук, в салона, да чака часовият да открие трупа. После обаче в играта влиза госпожа Санфон и надиграва и двама ни — полицая и мен. Вие сте изключителна жена, госпожо! — обърна се Ераст към Рената. — Мислех, че ще започнете да се оправдавате и да стоварвате всичко върху своя съучастник, понеже е мъртъв. Щеше да е т-толкова лесно! Но не, вие предприемате друго. От поведението на комисаря се досещате, че шалът е у него, и мислите не за отбрана, о не! Вие искате да си върнете ключа към съкровището и си го връщате.
	— Защо трябва да слушам всички тези измишльотини! — със свито гърло възкликна Рената. — Вие сте никой, мосю! Вие сте просто един чужденец! Настоявам със случая да се заеме някой от старши офицерите на парахода!
	Внезапно малкият доктор се изпъчи, приглади оредялата коса върху тъмното си теме и каза внушително:
	— Старши офицерът на парахода е тук, мадам. Приемете, че разпитът е разпореден от командването на кораба. Продължете, мосю Фандорин. Казахте, че тази жена е успяла да вземе шала от комисаря?
	— Сигурен съм. Не знам как е успяла да отнеме револвера на Гош. Изглежда, клетият изобщо не се е страхувал от нея. Във всеки случай тя е взела комисаря на мушка и е настояла незабавно да й върне ш-шала. Тогава старецът се е развилнял и тя е простреляла първо едната му ръка, после другата, после коляното. Подложила го е на инквизиция! Къде сте се научили да стреляте така, мадам? Четири куршума и всичките точно в целта. Извинете, но ми е трудно да повярвам, че Гош ви е гонил около масата с простреляно коляно и осакатени ръце. След третия изстрел той не е издържал на болката, дал ви е шала и вие сте доубили нещастника, като сте го гръмнали точно в средата на челото.
	— Oh, my God!* — бе коментарът на мисис Труфо.
	[* О, Боже! (англ.) — Б.пр.]
	Докато Клариса сега бе по-любопитна да научи друго:
	— Значи шалът е у нея?
	— Да — кимна Ераст.
	— Глупости! Пълни глупости! Всички вие сте луди! — истерично се разсмя Рената (или Мари Санфон?) — О, Господи, какви небивалици!
	— Ресно мозем да го установим — каза японецът. — Трябва да претърсим госпоза Кребер. Ако шалът е у нея, всицко е истина. Ако го няма, знаци господин Фандорин греси. В такива сруцаи у нас в Япония порят корем.
	— Никога в мое присъствие мъжки ръце няма да дръзнат да претърсват дама! — заяви сър Реджиналд и се изправи застрашително.
	— Ами женски? — попита Клариса. — Ние с мадам Труфо ще обискираме тази личност.
	— Oh, yes, it will take no time at all* — побърза да се съгласи докторшата.
	[* О, да, ще стане много бързо (англ.). — Б.пр.]
	— Правете с мен каквото искате — жертвено долепи длани Рената. — Но после ще берете срам…
	Мъжете излязоха навън, а мисис Труфо с невероятна сръчност опипа задържаната. После се обърна към Клариса и поклати глава.
	Клариса я достраша заради клетия Ераст. Нима се беше излъгал?
	— Шалът е много тънък — каза тя. — Нека аз да го потърся.
	Беше й странно и срамно да опипва тялото на друга жена, но Клариса прехапа устни и грижливо огледа всеки шев, всяка гънка, всяка дипла по бельото й. Шалът го нямаше.
	— Ще трябва да се съблечете — решително каза тя. Беше ужасно, но още по-ужасно бе да си представи, че шалът може и да не бъде открит. Какъв удар за Ераст! Той нямаше да го понесе!
	Рената покорно вдигна ръце, за да могат по-лесно да й махнат роклята, и плахо попита:
	— В името на всичко свято, мадмоазел Стамп, внимавайте да не направите нещо на детето ми.
	Стиснала зъби, Клариса започна да разкопчава роклята й. На третото копче на вратата се почука и се чу бодрият глас на Фандорин:
	— Мадам, край на обиска! Можем ли да влезем?
	— Да, да влизайте! — извика Клариса и бързо закопча копчетата.
	Мъжете изглеждаха загадъчно. Те мълчаливо застанаха до масата и Ераст с движението на фокусник разстла върху покривката триъгълното парче плат, преливащо във всички цветове на дъгата.
	— Шалът! — възкликна Рената.
	— Къде го намерихте? — попита Клариса, усещайки, че се обърква окончателно.
	— Докато вие претърсвахте г-госпожа Санфон, ние също не си губихме времето — със задоволство обясни Фандорин. — Хрумна ми, че тази п-предвидлива личност може да е скрила разобличаващата улика в каютата на комисаря. Имала е само няколко секунди време и не е могла да я мушне по на скришно. И наистина бързо го намерихме. Беше го смачкала и мушнала под килима. Така че можете да се порадвате на прочутата птица Калавинка.
	Клариса се приближи до масата и заедно с останалите впери омагьосан поглед в парчето плат, погубило живота на толкова хора.
	По форма шалът наподобяваше равнобедрен триъгълник. Наглед всяка от страните му беше не повече от петдесет сантиметра. Рисунъкът смайваше с варварската си пъстрота: на фона на разноцветни дървета и плодове бе разперила криле острогърда полужена-полуптица, подобна на античните сирени. Лицето й бе обърнато в профил, дългите извити мигли обрамчваха малката дупка на окото, грижливо обшита с много фина сърма. Клариса си помисли, че никога през живота си не е виждала нищо по-прекрасно.
	— Да, това несъмнено е въпросният шал — каза сър Реджиналд. — Но дали вашата находка доказва вината на мадам Клебер?
	— Ами чантата? — меко рече Фандорин. — Помните ли чантата, която открихме снощи в капитанския катер? Между другите неща там видях пелерината, която неведнъж сме забелязвали наметната върху раменете на мадам Клебер. Чантата е сред останалите веществени доказателства. В нея сигурно ще се намерят и други неща, собственост на нашата д-добра познайница.
	— Какво ще кажете за това, госпожо? — обърна се докторът към Рената.
	— Истината — отговори тя и в същия миг лицето й стана неузнаваемо.


	Реджиналд Милфорд-Стоукс

	… и в лицето й настъпи промяна, която ме смая. Беззащитната, слаба, смазана от удара на съдбата овчица сякаш с вълшебна пръчица се превърна във вълчица. Раменете и се изпънаха, брадичката се повдигна, очите заблестяха с опасен пламък, а ноздрите затрепкаха, сякаш пред нас застана хищница — не, не вълчица, а нещо от рода на котките, пантера или лъвица, надушила прясна кръв. Без да искам, се дръпнах назад. О, тук никой вече нямаше нужда от моята защита!
	Преобразената мисис Клебер хвърли към Фандорин поглед, изпълнен с такава изпепеляваща омраза, че дори този непробиваем господин трепна.
	Много добре разбирам чувствата на странната жена. Аз самият напълно промених отношението си към подлия русин. Той е страшен човек, злобен безумец, с уродлива, извратена фантазия. Как съм могъл да изпитвам към него доверие и уважение? Невероятно!
	Направо не знам как да Ви го опиша, мила Емили. От възмущение перото трепери в ръката ми… Първо исках да скрия от Вас, но все пак ще Ви пиша, инак ще ви е трудно да разберете защо отношението ми към Фандорин претърпя такава метаморфоза.
	Снощи след всички вълнения и преживявания, които Ви описах по-горе, двамата с него имахме един много странен разговор, който ме хвърли в ярост и горестно недоумение. Русинът дойде при мен, благодари ми за спасяването на кораба и с престорено съчувствие, запъвайки се на всяка дума, започна да бълва невъобразими, чудовищни глупости. Каза буквално следното, запомних всичко дума по дума: „Знам за мъката ви, сър Реджиналд. Комисар Гош отдавна ми разказа всичко. Не е моя работа, разбира се, и дълго не смеех да ви заговоря, но виждам как страдате и не мога да остана безучастен. Дръзвам да ви го кажа само защото самият аз преживях същото нещастие. Аз, както и вие, също можех да изгубя разсъдъка си. Запазих разума си и дори го изострих, но заплатих с голям къс от сърцето си. Повярвайте ми, във вашето положение нямате избор. Не бягайте от истината, колкото и страшна да е тя, не се крийте зад илюзии. И най-вече не се измъчвайте. Вие не сте виновен, че конете са препуснали, че бременната ви жена е паднала от файтона и е загинала. Това е изпитание, тежък изпит на съдбата. Не знам защо и кой трябва да подлага човек на подобна жестока проверка, но съм сигурен в едно: той трябва да устои. В противен случай — край, духовен разпад.“
	Дори не можах веднага да разбера какво има предвид този мерзавец. После се сетих! Помислил си е, че вие, моя скъпоценна Емили, сте загинали! Вие, бременна, сте паднали от файтона и сте загинали! Ако не бях толкова възмутен, щях да се изсмея на дипломата в лицето! Да ми говори такива неща, и то точно когато Вие с нетърпение ме чакате под лазурното небе на райските острови! С всеки изминал час аз съм все по-близо, моя нежна Емили. Сега вече никой и нищо не може да ме спре.
	Но странно нещо — все не мога да си спомня защо и как Вие се озовахте в Таити, и то сама, без мен? Сигурно е имало някакви сериозни основания. Но както и да е. Ние ще се срещнем и Вие, мила моя, ще ми обясните всичко.
	Ала нека се върна към разказа си.
	Изправена в пълен ръст, който изведнъж се оказа не чак толкова нисък (смайващо е колко много нещо зависи от стойката и положението на главата), мисис Клебер, обръщайки се най-вече към Фандорин, каза следното:
	„Всичко, което изприказвахте тук, са пълни глупости. Нито едно доказателство, нито една пряка улика. Единствено предположения и необосновани догадки. Да, истинското ми име е Мари Санфон, но още нито един съд в света не е успял да ми предяви обвинение. Да, често са ме клеветили, многобройни врагове са плели интриги, неведнъж срещу мен се е опълчвала самата съдба, но аз имам здрави нерви и Мари Санфон не може да бъде сломена толкова лесно. Виновна съм само за това, че безумно обикнах един престъпник и луд. Ние се венчахме тайно и аз нося под сърцето си неговото дете. Той, Шарл, настоя да запазя детето ни в тайна. Ако деянието ми е престъпление, добре, готова съм да застана пред съдебните заседатели, но можете да сте сигурен, мосю доморасъл детектив, че който и да е опитен адвокат ще направи на пух и прах всичките ви химери. В какво всъщност ме обвинявате? Че на младини съм живяла в манастира на сивите сестри и съм облекчавала мъките на страдалците? Да, случвало се е да правя инжекции, но какво от това? Заради душевните терзания, породени от натрапената ми конспирация, заради трудно протичащата бременност аз се пристрастих към морфин, но сега вече намерих в себе си сили да се отърва от пагубния навик. Моят таен, но имайте предвид, съвсем законен съпруг, настоя да тръгна да пътувам под измислено име. Така се появи митичният швейцарски банкер Клебер. Тази лъжа много ме измъчваше, но можех ли да откажа на любимия си? Та аз не съм и подозирала за втория му живот, за неговата фатална страст, за неговите безумни планове в края на краищата!
	Шарл ми каза, че като първи помощник-капитан няма право да вземе на борда своята съпруга, но му е невъзможно да преживее раздялата с мен и се притеснява за здравето на скъпото ни детенце, затова ще е по-добре, ако тръгна с измислено име. Какво престъпно има в това, питам ви!
	Виждах, че Шарл не е на себе си, че е притеснен от някакви проблеми, за които нищо не знаех, но и в най-страшния си сън не бих могла да сънувам, че точно той е извършил онова кошмарно престъпление на улица «Грьонел»! Нямах дори понятие, че той е син на индийски раджа. Шокирана съм, че моето дете ще бъде една четвърт индийче. Клетата рожба, син на безумец. За мен няма съмнение, че през последните няколко дни Шарл е бил просто невменяем. Нима психически нормален човек може да направи опит да погуби кораба? Това е постъпка на явно болен човек. Естествено, че не знаех нищичко за този налудничав план!“
	Тогава Фандорин я прекъсна, и подсмихвайки се гадно, попита: „Ами пелерината ви, грижливо сгъната в чантата?“
	Мисис Клебер — не, мис Санфон, тоест, мадам Рение… Или мадам Багдазар? Не знам как точно да я наричам. Добре, нека остане мисис Клебер, така съм свикнал. И тъй, тя отвърна на инквизитора с достойнство: „Изглежда, мъжът ми е приготвил всичко за бягството и се е канел да ме събуди в последния момент.“
	Фандорин не мирясваше. „Но вие не спяхте — каза той с високомерно физиономия. — Когато минавахме по коридора, ви видяхме. Вие бяхте напълно облечена и дори наметната с шал.“
	„Да, необяснима тревога не ме оставяше да заспя — отговори мисис Клебер. — Явно сърцето ми е предчувствало нещо лошо… Тресеше ме странна треска и затова се наметнах с шала. Това престъпление ли е?“
	Радвах се да видя, че доброволният прокурор посърна. А обвиняемата спокойно и уверено продължи: „Тезата, че уж съм измъчвала другия безумец, мосю Гош, надхвърля всички граници на достоверността. Казах ви истината. Дъртият глупак откачи от алчност и ме заплаши със смърт. И аз не знам как успях да насоча и четирите изстрела към целта. Чиста случайност. Изглежда, самото Провидение е движило ръката ми. Не, господине, и тук не сте познали.“
	От самодоволството на Фандорин не остана и следа. „Чакайте — притесни се той. — Но нали намерихме шала! Вие го бяхте скрили под килима!“
	„Още едно празно твърдение — отряза го мисис Клебер. — Шалът, разбира се, е бил скрит от Гош, който го е откраднал от клетия ми съпруг. И въпреки всичките ви долни инсинуации съм ви благодарна, господине, че ми върнахте нещо, което ми принадлежи.“
	С тези думи тя спокойно стана, приближи се до масата и взе шала!
	„Аз съм законна съпруга на законния наследник на Изумрудения раджа — заяви тази изключителна жена. — Имам брачно свидетелство. В утробата ми е внукът на Багдазар. Да, покойният ми съпруг е извършил редица тежки престъпления, но какво общо имаме с това аз и нашето наследство?“
	Тогава мис Стамп скочи и се опита да грабне шала от мисис Клебер.
	„Владенията и собствеността на брахмапурския раджа се конфискуват от британското правителство! — доста решително заяви моята сънародничка и нямаше как да не признаем, че е права. — Което означава, че съкровището принадлежи на нейно величество кралица Виктория!“
	„Един момент! — скочи добрият ни доктор Труфо. — Макар аз да съм италианец по рождение, но съм гражданин на Франция и представлявам тук нейните интереси! Съкровищата на раджата са били лично достояние на семейството и не са принадлежала на брахмапурското княжество, следователно конфискуването им е незаконно! Шарл Рение е станал френски гражданин по собствена воля. Той е извършил много тежко престъпление в своята страна. Според законите на Френската република подобно злодеяние, при това с користни подбуди, се наказва с изземване на личното имущество на престъпника в полза на държавата. Дайте ми шала, мадам! Той принадлежи на Франция.“ И също твърде войнствено се вкопчи в него.
	Възникна патова ситуация и коварният Фандорин се възползва от нея. С византийска хитрост, характерна за нацията му, той каза високо: „Въпросът е сериозен и трябва да се изясни. Позволете ми като на представител на неутрална държава временно да прибера шала, за да не го разкъсате на парчета. Ще го сложа ето тук и нека той да се намира на известно разстояние от страните в конфликта.“
	С тези думи той взе шала и го отнесе до страничната маса при подветрения борд, където прозорците бяха затворени. По-късно ще разберете, любима Емили, защо ви излагам тези подробности.
	И тъй, пъстрият триъгълник на шала, ябълката на раздора, лежеше върху страничната маса и пръскаше златисти искрици. Фандорин бе застанал с гръб към него, правеше се на почетен караул или може би на охрана. Всички останали се бяхме скупчили до масата за хранене. Добавете към това шумоленето на завесите по наветрения борд, приглушената светлина на мрачния ден и неравномерното полюшване на пода под краката ни ето експозицията на финалната сцена.
	„Никой няма право да отнеме от внука на раджа Багдазар онова, което му принадлежи по право! — с ръце на кръста заяви мисис Клебер. — Аз съм белгийска поданичка и съдебният процес ще се проведе в Брюксел. Достатъчно е да обещая една четвърт от наследството за нуждите на белгийската благотворителност и съдебните заседатели ще решат въпроса в моя полза. Една четвърт от наследството са единайсет милиарда белгийски франка, петгодишният доход на цялото Белгийско кралство!“
	Мис Стамп и се изсмя в лицето: „Вие подценявате Британия, скъпа. Да не си мислите, че ще позволим на жалката ви Белгия да решава съдбата на петдесет милиона лири? За толкова пари ние ще построим стотина мощни броненосеца и освен това, ще укрепим флота си, който и бездруго е първи в света! Ние ще сложим ред по цялата планета!“
	Мис Стамп е много умна жена. Наистина, ако подобна фантастична сума влезе в нашата хазна, цивилизацията само би спечелила. Защото Британия е най-прогресивната и свободна страна наземното кълбо. Всички народи биха спечелили, ако започнат да живеят по британски образец.
	Мистър Труфо обаче беше на друго мнение. „Тези милиард и половина френски франка ще позволят на Франция не само да се справи с трагичните последици от войната с Германия, но и да създаде най-модерната, най-добре оборудваната армия в цяла Европа. Вие, англичаните, никога не сте били европейци. Вие сте островитяни! Интересите на Европа са ви чужди и непонятни. Мосю Дьо Перие, доскорошен втори помощник-капитан, а днес временен командир на «Левиатан», няма да допусне шала да се озове при англичаните. Незабавно ще доведа тук господин Дьо Перие и той ще го сложи в сейфа на капитанската каюта!“
	После всички заговориха в един глас, като се опитваха да се надвикат, и настървеният доктор дори дръзна да ме блъсне в гърдите, а мисис Клебер ритна мис Стамп по кокалчето.
	Тогава Фандорин взе от масата една чиния и с все сила я строши в пода. Всички смаяно се вторачихме в него, а хитрият византиец каза: „Така няма да решим проблема. Прекалено се горещите, дами и господа. Предлагам да проветрим салона, тук стана доста задушно.“
	Той се приближи към прозорците на подветрения борд и един по един започна да ги отваря. Когато разтвори този над страничната маса, където лежеше шала, се случи нещо ненадейно. Подхваната от течението, леката коприна затрепка и изведнъж литна във въздуха. Съпровождан от всеобщия вопъл, триъгълникът се понесе над палубата, люшна се един-два пъти над перилата на борда, сякаш да ни махне за сбогом, и снишавайки се, плавно отлетя. Всички като омагьосани изпроводиха с поглед този бавен полет, докато той не свърши някъде сред ленивите пенливи вълни.
	„Колко съм непохватен — рече Фандорин в настаналата гробна тишина. — Колко пари потънаха! Сега нито Британия, нито Франция не ще могат да диктуват на света своята воля. Какво нещастие за цивилизацията. А бяха цели половин милиард рубли. Щяха да стигнат Русия да изплати докрай външния си д-дълг.“
	След което се случи следното.
	Мисис Клебер нададе странен свистящо-съскащ звук, от който ме полазиха мравки, грабна от масата ножа за плодове и с неописуема бързина се втурна към русина. Неочакваната атака го завари неподготвен. Тъпото сребърно острие разсече въздуха и се заби малко под ключицата на Фандорин, но мисля, не много дълбоко. Бялата риза на дипломата се обагри с кръв. Първата ми мисъл беше: „Все пак Бог съществува и Той наказва негодниците.“ Слисан, подлият византиец отскочи встрани, но разярената фурия не се задоволи с постигнатото и като стисна дръжката още по-здраво, отново вдигна ръка да нанесе удар.
	И в този момент ни смая нашият японец, който не бе участвал в дискусията и изобщо дотогава се бе държал незабелязано. Той подскочи нагоре едва ли не до тавана, гръмогласно и гърлено кресна като орел и преди да е докоснал пода отново, с върха на обувката си удари мисис Клебер по китката! Подобен номер не бях виждал дори в италиански цирк!
	Ножът отхвръкна встрани, японецът се приземи приклекнал, а мисис Клебер с изкривено лице заотстъпва назад, хванала с лявата ръка ударената си китка.
	Но тя дори и не помисли да се откаже от кръвожадното си намерение! След като неволно се блъсна в салонния часовник (вече ви писах за това чудовище), тя изведнъж се преви одве и повдигна полата си. Бездруго бях стъписан от бързата смяна на събитията, но това беше вече прекалено! Видях (простете мила Емили, че ви го пиша) крака й с опънатия черен копринен чорап и дантелите на розовите й гащи. В следващия миг мисис Клебер отново се изправи и в лявата й ръка не знам откъде лъсна пистолет. Беше двуцевен, много малък, със седефена украса.
	Не смея буквално да ви повторя какво каза тази личност на Фандорин, но Вие със сигурност не знаете подобни изрази. Общо взето, смисълът на думите и, много енергични и експресивни, се свеждаше до това, че за мръснишкия номер гнусният извратен тип (употребявам евфемизъм, защото мисис Клебер се изрази доста по-грубо) ще плати с живота си. „Но първо ще обезвредя тази отровна жълта гад!“ — извика бъдещата майка и като пристъпи напред, стреля в мистър Аоно. Той падна възнак и глухо застена.
	Мисис Клебер пристъпи още веднъж и насочи пистолетчето си право в лицето на Фандорин. „Аз наистина стрелям безпогрешно — процеди тя. — И ще забия оловото точно между двете ти хубави очи.“
	Русинът стоеше притиснал с ръка уголемяващото се червено петно на ризата. Не бих казал, че трепереше от страх, но беше блед.
	Корабът се люшна по-силно — голяма вълна се блъсна в борда му, и аз видях как уродливото чудовище Биг Бен се навежда, навежда и… пада точно върху мисис Клебер! Глух удар на твърдото дърво в тила й и тази неукротима жена рухна по очи на пода, смазана от тежестта на дъбовата кула.
	Всички се втурнаха към мистър Аоно, който лежеше с простреляна гръд. Беше в съзнание и се опитваше да стане, но доктор Труфо клекна до него и насила го накара да легне, като го натисна за раменете. Лекарят разряза дрехата, огледа отвора на раната и се намръщи.
	„Нисто — тихо рече японецът през стиснатите си зъби. — Реко е засегнато, съвсем мъницко.“
	„Ами куршумът? — с тревога попита Труфо. — Усещате ли го, колега? Къде е?“
	„Струва ми се, курсумът е заседнар в дясната преска — отговори мистър Аоно и с хладнокръвие, от което останах възхитен, допълни: — Ряв дорен дяр. Сте трябва да пробиете костта откъм гърба. Много е трудно. Моря да ме извините за това неудобство.“
	Тогава Фандорин изрече една загадъчна фраза. Наведен над ранения, той каза тихо: „Ето, Аоно-сан, мечтата ви се сбъдна, сега сте мой ондзин. За съжаление безплатните уроци по японски се отменят.“
	Но мистър Аоно, изглежда, много добре разбра тази ала-баланица и разтегна побелелите си устни в слаба усмивка.
	Когато моряците отнесоха бинтования японски джентълмен с носилка, докторът се захвана с мисис Клебер.
	За наша най-голяма изненада дървената грамада не беше й строшила черепа, а й беше направила само цицина. Криво-ляво измъкнахме пострадалата престъпничка изпод лондонската забележителност и я пренесохме на стола.
	„Опасявам се, че след подобен шок плодът няма да оцелее — въздъхна мисис Труфо. — А горкото бебче не е виновно за греховете на майка си.“
	„Нищо му няма на бебето — увери я съпругът й. — Тази… личност е толкова витална, че сигурно ще роди здраво дете, и то лесно и в термина.“
	Фандорин допълни с цинизъм, който ме покърти: „Имаме основание да се надяваме, че раждането ще стане в лазарета на затвора.“
	„Страх ме е да си помисля какво ще се роди от утробата й“ — потръпна мис Стамп.
	„Във всеки случай бременността ще я отърве от гилотината“ — отбеляза докторът.
	„Или от бесилката“ — подсмихна се мис Стамп, като по този начин ни напомни за ожесточената дискусия, разгоряла се преди време между комисар Гош и инспектор Джексън.
	„Най-многото, което я заплашва, е краткотраен затвор заради опита и да убие господин Аоно — кисело продума Фандорин — И пак ще се намерят смекчаващи вината обстоятелства: състояние на афект, изненада, а и бременността. Нищо повече няма да може да се докаже — тя ни го демонстрира блестящо. Уверявам ви, че много скоро Мари Санфон отново ще е на свобода.“
	Странно, но никой от нас не спомена за шала, сякаш той изобщо не бе съществувал, сякаш след яркото парче коприна вятърът бе отнесъл в небитието не само стоте британски броненосеца и френския revanche, но и фаталната магия, обсебваща умовете и душите.
	Фандорин се спря до падналия Биг Бен който вече беше направо за боклука: със счупено стъкло, с повреден механизъм, с пропукана от горе до долу дъбова основа.
	„Прекрасен часовник — каза русинът, като за сетен път потвърди всеизвестния факт, че славяните са напълно лишени от естетически вкус. — Непременно ще го поправя и ще го взема със себе си.“
	„Левиатан“ мощно наду сирената, вероятно да приветства някой насрещен кораб, а аз се замислих, че скоро, много скоро, само след две-три седмици, ще пристигна в Таити и ние отново ще се срещнем, обожаема моя женичке. Това е единственото, което има значение и смисъл. Всичко останало е пара, мъгла, химера.
	Ще бъдем заедно и щастливи — там, на райския остров, където винаги грее слънце.
	В очакване на радостния ден, оставам Ваш нежно любящ.
	Реджиналд Милфорд-Стоукс.



	Борис Акунин
	Левиафан, 1998

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/23063)
	Последна редакция: 2012-02-18 14:22:06