[Kodirane UTF-8]

	Борис Акунин
	Диамантената колесница



	Авторът благодари за помощта на К. Н. и Л. Е.



	Книга първа
	Ловецът на водни кончета
	Русия, 1905 година

	Ками-но-ку

	Сричка първа, която има нещо общо с Изтока
	В деня, в който ужасният разгром на руската флота при остров Цушима отиваше към края си и първите тревожни и недоизказани слухове за тоя кървав японски триумф едва достигаха Европа — същия тоя ден от Иркутск пристигна следната телеграма за щабкапитан Рибников, който живееше на една от безименните улички в квартал Пески: „Изпратете листовете незабавно грижете се за болния покрийте всички разходи.“
	Щабкапитан Рибников тутакси уведоми хазайката, че напуска Петербург по работа за ден-два, та да не се притеснява, че го няма. Облече се, излезе навън и никога вече не се завърна.*
	[* Първите два абзаца на книгата дословно повтарят началото на разказа на Александър Куприн „Щабкапитан Рибников“, написан през 1905 г. Оттам са взети и физическото описание на героя, и дори някои отделни характерни словосъчетания и цели пасажи. — Б.пр.]
	Денят на Василий Александрович започна както обикновено, тоест беше изпълнен с грижи. Отиде до центъра на града с файтон, след което тръгна пеша и макар че куцаше с десния крак, успя да обиколи невероятно много места.
	Започна от комендантската управа, където издири деловодителя от транспортния отдел и тържествено му върна рублата, взета назаем преди три дни. След това отскочи до площад „Симеоновски“, в Главното управление на казашките войски, да попита за прошението си, подадено преди два месеца и потънало из инстанциите. Оттам намина във Военното железопътно ведомство — от много време действаше да го назначат за архивар в тамошното чертожно отделение. Малката му подвижна фигура се мярна и в Управлението на генерал-инспектора на „Захариевская“, и в Управлението по ремонтите на „Морская“, и дори в Комисията за ранените на „Кирочная“ (все не успяваше да получи справка, че при Ляоян е бил контузен в главата).
	Къде ли не се появи него ден подвижният армейски офицер. Служителите небрежно кимаха на стария познайник и бързаха да му обърнат гръб. С подчертано угрижени физиономии те се потапяха в бумагите си или в делови разговори, понеже знаеха от опит, че заговори ли те веднъж щабкапитанът*, отърваване няма.
	[* Щабкапитан — Звание в руската армия до 1917 г., по-ниско от капитанското, отговаря на 9 клас по таблицата на ранговете.
	През 1722 година Петър Първи със законодателен акт определя реда за служебен растеж на чиновничеството. Въведената от него структура, наречена „Табель о рангах“ (таблица за ранговете), с малки корекции съществува до февруарската революция през 1917 година. Установени са 14 ранга, наричани „класни чинове“, като за висш се е считал първи клас. Таблицата предоставя възможност за съпоставяне на всички държавни длъжности в три паралелни реда — военен, граждански и придворен. В тази книга гражданските чинове ще бъдат сравнявани с военните чинове за сухопътните войски, например: колежки секретар — чин 10 клас, равняващ се на поручик.
	Като цяло таблицата предвижда 6 оберофицерски чина: от прапоршчик до капитан в армията, съответно от колежки регистратор до титулярен съветник в държавната йерархия; 5 щабофицерски чина от майор до бригадир в армията, респективно от колежки асесор до статски съветник в гражданската служба. Трите генералски чина са от генерал-майор до фелдмаршал във военната служба и от действителен статски съветник до действителен таен съветник в цивилната. Аналогична е стълбицата във флота и в придворната служба, на които няма да се спираме тук. Гвардейските звания, запазвайки същите наименования като в армията, са с два класа по-високи. Например армейският подпоручик е служител 12 клас, докато гвардейският има 10 клас. Омъжените жени се представят с титлите на съпрузите си, например: „госпожа тайна съветница“.
	В съответствие с класния чин е и обръщението към носителя му: чиновниците първи и втори клас се именуват „високопревъзходителство“, към класове 3 и 4 обръщението е „превъзходителство“, чиновникът 5 клас е „високородие“, но понякога може да бъде наречен и „високоблагородие“, което е обръщение към чиновниците от по-ниските 6, 7 и 8 клас. Останалите — от 9 до 14 клас се наричат „благородие“.
	Този учредителен акт за реформиране на руското чиновничество практически изравнява бюрократичната и аристократическата йерархия, поставяйки напредъка в кариерата в зависимост не толкова от произхода на човека, колкото от личните му заслуги. Така един княз може и да не достигне висок класен чин, а липсата на благородно потекло не е формална пречка за генералско звание. — Б.пр.]
	Василий Александрович пък на свой ред първо завърташе насам-натам остриганата си глава, подсмърчаше с крушовидния си нос — търсеше си жертва. Щом я набележеше, той безцеремонно сядаше направо отгоре на бюрото й, клатеше крака, обути в износени ботуши, и подхващаше приказка за всякакви глупости: за близката победа над японските макаци, за военните си подвизи, за столичната скъпотия. Нямаше как да го пратиш по дяволите — все пак беше офицер, ранен в битката за Мукден. Всеки гледаше да налее на Рибников един чай, да го почерпи една цигара, да отговори на обърканите му въпроси и час по-скоро да го отпрати в някой друг отдел, където всичко се повтаряше на нова сметка.
	Към два и нещо щабкапитанът, отбил се по някакви снабдителски дела до кантората на санктпетербургския арсенал, изведнъж погледна ръчния си часовник с блестящо като огледалце стъкло (всички бяха чували хиляди пъти историята на тоя хронометър, подарен му уж от някакъв пленен японски маркиз) и се разбърза. Смигна на двамата експедитори, изтормозени от безкрайните му дрънканици:
	— Добре си поприказвахме. Но ще ме прощавате, налага се да ви изоставя. Entre nous, любовна среща с една прекрасна дама. Изнемогваща от страст и такива ми ти работи. Както казват жълтурите — куи железен дорде гори.
	Изкиска се и изчезна с поклон.
	— Леле, че тип! — въздъхна първият експедитор, млад зауряд-прапоршчик*. — Ама виж, че и той си е намерил някаква.
	[* Звание на подофицер (от 1891 г.), който във военно време заема офицерска длъжност. — Б.пр.]
	— Ами! Само се прави на интересен — успокои го другият, който имаше същото звание, но беше доста по-възрастен. — Коя ли пък ще се поблазни от такова пишман наполеонче?
	Побелелият в житейските бури експедитор излезе прав. Когато Рибников най-сетне стигна през вътрешните дворове от булевард „Питейни“ до апартамента на улица „Надеждинская“, там го чакаше не прекрасна дама, а млад мъж с пъстро сако.
	— Къде се бавите? — възкликна ядосан мъжът, отваряйки вратата след уговореното почукване (два пъти, после три пъти и след кратка пауза още два). — Нали вие сте Рибников? Чакам ви от четирийсет минути!
	— Позаплетох следите, че нещо ми се стори… — отвърна Василий Александрович, докато надзърташе навсякъде из миниатюрното жилище, дори в тоалетната и зад вратата към слугинското стълбище. — Какво сте ми донесли? Дайте да видя.
	— Ето ги, от Париж. Не знам дали сте наясно, казаха ми да не идвам направо в Петербург, а първо да мина през Москва, че да…
	— В течение съм — прекъсна го щабкапитанът, докато поемаше двата плика — единият беше по-дебел, а другият съвсем тъничък.
	— Границата я минах без никакви проблеми, направо чудна работа. Куфара даже не го погледнаха, какво остава да го отварят. А в Москва ме посрещнаха доста странно. Тоя Дрозд беше много неучтив — съобщи пъстрият, който явно беше закопнял за разговор. — В крайна сметка аз си залагам главата и съм в правото си да разчитам…
	— Всичко хубаво — прекъсна го отново Василий Александрович, който междувременно не само огледа, но и внимателно провери лепилото на двата плика. — Не тръгвайте веднага след мен. Изчакайте най-малко час. Тогава може.
	На излизане от входа щабкапитанът завъртя глава наляво-надясно, запали цигарка и тръгна по улицата с обичайната си походка — изметната, но учудващо бодра. Когато край него изгромоля електрическият трамвай, Рибников изведнъж слезе от тротоара на платното, забърза се и чевръсто се метна на стъпалото.
	— Ваааше благородие — поклати глава с укор кондукторът. — Ама че детинщина. Ами ако се бяхте хлъзнали? И без това куцате с единия крак.
	— Няма страшно — ведро отвърна Рибников. — Нашият войник нали така казва: или, вика, награда, или гробищна ограда. Пък и да загина, голяма работа. Сирак съм, няма кой да плаче за мене. Не е нужно, братко, аз съм само за малко — отказа той билета и наистина след минутка пак рипна като хлапе на платното.
	Отскочи от връхлитащия файтон, претича пред радиатора на автомобил, без да обръща внимание на истеричния рев на клаксона му, и енергично закуцука към една от пресечките.
	Тук беше съвсем празно, нямаше нито минувачи, нито файтони. Щабкапитанът отвори пликовете. Хвърли един поглед в съдържанието на по-дебелия, съзря учтивото обръщение, красиво нанизаните йероглифи и отложи четенето. Мушна плика в джоба си. Второто писмо обаче, написано с нервен почерк, изцяло завладя вниманието му.
	В него пишеше:

	Драги ми сине!
	Доволен съм от теб, но ето че дойде времето да нанесем решителния удар — вече не по руския тил, не дори и по руската армия, а по самата Русия. Нашите войски изпълниха, каквото можаха, но са обезкървени, силите на нашата промишленост са на привършване. Уви, Времето не е на наша страна. Твоята задача е да сториш така, че Времето да престане да бъде съюзник на руснаците. Необходимо е тронът под царя да се разклати и това да го отклони от войната. Нашият приятел полковник А. свърши цялата подготвителна работа. Твоята задача е да предадеш изпратеното от него на известния ти получател в Москва. Подтикни го да побърза. Можем да издържим най-много три-четири месеца.
	И още нещо. Крайно е необходима сериозна диверсия по магистралния път. Всяко прекъсване в снабдяването на армията на Линевич* ще отложи неизбежната катастрофа. Беше ми писал, че си мислил върху това и имаш някакви идеи. Дойде моментът да ги реализираш.
	[* _Николай Петрович Линевич_ (1838–1908), генерал от инфантерията, през 1904 година — генерал-губернатор на Приамурска област. През март 1905 г., след разгрома на руската армия при град Мукден, Китай (над 100 000 загинали и ранени), сменя на поста главнокомандващ героя от обсадата на Плевен през 1877 г. и бивш военен министър генерал-адютант Алексей Николаевич Куропаткин (1848–1925). — Б.пр.]
	Зная, че искам от теб нещо почти невъзможно. Но ти помниш какво те учиха: „Почти невъзможното е възможно.“
	Майка ти иска да ти предам, че се моли за теб.

	Никакви чувства не се изписаха на скулестото лице на Рибников. Той дочете писмото, драсна клечка кибрит, запали листчето и плика, пусна ги на земята и разтърка пепелта с подметка. Продължи нататък по уличката.
	Второто писмо беше от военния аташе в Европа полковник Акаши и почти изцяло се състоеше от цифри и дати. Щабкапитанът го прегледа набързо. Не го препречете — Василий Александрович имаше изключителна памет.
	Той пак драсна клечка и докато листът гореше, вдигна ръка почти до носа си, за да погледне часовника.
	Очакваше го неприятна изненада. В огледалното стъкълце на японския хронометър ясно се виждаше господин с бомбе и бастунче. Той клечеше на тротоара и разглеждаше нещо тъкмо на онова място, където щабкапитанът току-що беше изгорил писмото от баща си.
	Писмото не го притесняваше, то изгоря без остатък. Василий Александрович повече се разтревожи от друго. Не за първи път поглеждаше в хитроумното си стъкълце и досега не беше видял зад гърба си жива душа. Чудна работа, откъде ли се беше взел човекът с бомбето?
	Рибников продължи по пътя си, ни лук ял, ни лук мирисал, само по-често си поглеждаше часовника. Но зад гърба пак му нямаше никой. Изчезването на странния господин го озадачи повече, отколкото появата му.
	Рибников се прозя и сви през близкия вход към един безлюден павиран двор. Хвърли поглед към прозорците (те бяха празни, безжизнени), изведнъж престана да куца и се затича към оградата между този и съседния двор. Тя беше много висока, но Василий Александрович прояви приказна пъргавина — направи едва ли не двуметров скок, хвана се за ръба и се набра на мускули. Нищо не му струваше да прескочи оттатък, но щабкапитанът се задоволи само да погледне над оградата.
	Съседният двор се оказа обитаем, мършаво девойче подскачаше по разчертания с тебешир асфалт. Друго, по-малко момиченце, зяпаше отстрани.
	Рибников се отказа да прескача. Скочи обратно, изтърча в тунела към улицата, разкопча си дюкяна и започна да пикае.
	Тъкмо в тая интимна поза го завари човекът с бомбето и бастунчето, който в тръс дотърча в тунела и се закова на място.
	Василий Александрович се смути.
	— Пардон, взе, че ми се доходи — рече той, докато се тръскаше и същевременно жестикулираше със свободната ръка. — Пуста мизерия руска, ами като не достигат обществените тоалетни? На, в Япония, разправят, имало нужници на всяка крачка. Затова и не успяваме да ги бием, маймуните им с маймуни.
	Забързаният господин гледаше мнително, но като видя, че щабкапитанът се усмихва, също размърда устни под гъстите мустаци.
	— Самураят нали се сещате как воюва? — не спираше да сипе Рибников. Той се закопча и се запъти към преследвача. — Нашите войничета засират окопа догоре, а самураят, мутрата жълта, като се натъпче с ориз — и се запече. Цяла седмица може да не ходи по нужда. Затова пък, като го изтеглят от позициите, по два дни не мърда от клекалото.
	Прехласнат от собственото си остроумие, щабкапитанът се закиска и сякаш приканваше събеседника да се забавляват заедно, лекичко го ръгна с пръст в ребрата.
	Мустакатият не се засмя, а някак странно хлъцна, хвана се за сърцето и се свлече на земята.
	— Майчице — каза той с изненадващо тънък глас. И повтори по-тихо: — Майчице…
	— Какво ви е? — заозърта се Рибников. — Сърцето ли ви сви? Леле-мале, каква стана тя? Ей сега ще отърча за лекар. Веднага!
	Изчита към улицата, но като стигна там, се отказа да бърза.
	Лицето му придоби съсредоточен израз. Щабкапитанът се залюля на пети, премисли нещо и тръгна обратно към „Надеждинская“.


	Сричка втора, в която секват два жизнени пътя
	Началникът на службата за външно наблюдение към Специалния отдел на Полицейския департамент Евстратий Павлович Милников* изрисува върху листа щит, на него сърп и чук, изтипоса от двете страни по една усърдна пчеличка, отгоре фуражка и изписа върху лентата в долната част латинския девиз: „Усърдие и служба“. Килна глава настрани и се загледа в творението си.
	[* Виж романа „Статски съветник“ от същия автор. Изд. „Еднорог“ 2003 г. — Б.пр.]
	Надворният съветник* лично беше измислил герба на рода Милникови и в него имаше дълбок смисъл, един вид — не се правя на аристократ, не ме е срам от произхода: баща ми беше обикновен ковач (чукът), дядо ми — земеделец (сърпът), но благодарение на усърдието ми (пчеличките) и държавната служба (фуражката) се издигнах високо в съответствие със заслугите ми.
	[* Граждански чин, седми клас, равнява се на подполковник. — Б.пр.]
	Евстратий Павлович още миналата година беше получил правата на потомствен дворянин*, но Хералдическата палата все още протакаше утвърждаването на герба, все намираше с какво да се заяде. Одобриха сърпа с чука и пчеличките, но с фуражката работите се закучиха — прекалено приличала на коронка, каквато се полагала само на титулувани особи.
	[* Дворянството бива потомствено и лично. При първото благородническото достойнство се предава по наследство. Личното дворянство се дарява само на удостоения и трае до края на живота му. Преди отменянето на крепостното право потомствените дворяни са имали и правото да притежават крепостни селяни. — Б.пр.]
	В последно време Милников беше развил навика, колчем го налегнеха мисли, да си драска на листчета скъпата емблемка. Отначало не му се удаваха пчелите, но постепенно Евстратий Павлович така се изпедепца — да ти е драго да ги гледаш. И сега той грижливо почерняше ивиците на коремчето на трудолюбивото насекомо, а очите му току поглеждаха към изписаната хартия до левия лакът.
	Документът, хвърлил надворния съветник в толкова дълбок размисъл, се наричаше „Дневник за наблюдението в гр. Санкт Петербург на почетния гражданин Андрей Семьонович Комаровски (оперативно наименование «Изкълчения») на 15 май 1905 година“. Наблюдението на лицето, представящо се за Комаровски (имаше достатъчно основания да се предполага, че паспортът е фалшив), им бе предадено щафетно от Московската тайна полиция с цел установяване на контактите и връзките на заподозрения.
	И на ти тебе изненада.

	Съпровождащият детектив Гнатюк от Московския мобилен отряд ни предаде обекта на гарата в 7 часа и 25 минути. Гнатюк съобщи, че по пътя Изкълчения не е разговарял с никого, напускал е купето само по естествени нужди.
	След поемането на обекта го следвахме с два файтона до дома на Бутинг на улица „Надеждинская“. Там Изкълчения се качи на четвъртия етаж, влезе в апартамент №7, откъдето повече не е излизал. Апартамент №7 се държи от някой си Цвилинг, жител на Хелсингфорс*, който обаче се появява много рядко (за последен път според портиера е идвал в началото на зимата).
	[* Старото (до 1918 година) име на Хелзинки. — Б.пр.]
	В 12 часа и 38 минути обектът позвъни да дойде портиерът. В ролята на портиер при него се качи детектив Максименко. Изкълчения му даде една рубла, за да му донесе хляб, салам и две бири. Нямаше признаци в жилището да има други хора.
	Максименко донесе поръчката и получи рестото (17 коп.) като бакшиш. Според него обектът бил силно изнервен, сякаш очаква някого или нещо.
	В 3 часа и 15 минути във входа влезе офицер (дадено оперативно наименование Калмик — щабкапитан, с отличителни знаци на интендантското ведомство, куца с десния крак, среден на ръст, скулесто лице, черна коса).
	Качи се в апартамент №7, но 4 минути по-късно излезе и тръгна към улица „Басейная“. Изпратих подире му детектив Максименко.
	Изкълчения не напусна къщата. В 3 часа и 31 минути отиде до прозореца, гледа към двора, след което се отдръпна.
	Максименко до тоя момент не се е върнал.
	Предавам дежурството по външно наблюдение на старши детектив Зябликов.
	8 часа вечерта. Старши детектив Смуров.

	На пръв поглед кратко и ясно.
	Че беше кратко — беше, само дето не беше хич ясно.
	Преди час и половина, когато Евстратий Павлович тъкмо четеше току-що полученото донесение, му телефонираха от полицейския участък на „Басейная“ — в двора на някаква къща на улица „Митавская“ бил открит мъртвец, у когото намерили удостоверение на името на детектив Василий Максименко от подвижния отряд. За по-малко от десет минути надворният съветник се озова на местопроизшествието и с очите си се увери — да, Максименко беше. Нямаше никакви признаци за насилствена смърт, нито следи от борба или раздърпани дрехи. Опитният Карл Степанович, медицинският експерт, веднага, без всякакви аутопсии, определи — класически сърдечен удар, по всичко личи.
	Такива ми ти работи. Милников, естествено, се нажали, дори си поплака за стария другар, с когото бяха служили рамо до рамо десет години. Какво ли не им беше минало през главата. Дори орденът „Свети Владимир“*, благодарение на който бе възникнал новият дворянски род, също бе заслужен с прякото участие на Василий.
	[* Орденът е учреден през 1782 г. от Екатерина Втора и се е връчвал за заслуги в гражданската служба. Девизът на ордена е „Полза, чест и слава“. Кавалерите му са получавали право на потомствено дворянство. — Б.пр.]
	Миналата година, през май, пристигна секретно съобщение от консула в Хонконг, че за Суецкия канал, по-точно за град Аден заминават четирима японци, представящи се за търговци. Само дето не са никакви търговци, ами морски офицери — двама сапьори и двама водолази. Щели да поставят подводни бомби, за да потопят крайцерите от Черноморската ескадра, които се придвижваха към Далечния изток.
	Евстратий Павлович с шестима от най-добрите агенти, истински вълкодави (сред тях и покойния Максименко), замина за Аден. Бродеха из пазара, правеха се на пияни моряци и като засякоха жълтурите, развъртяха ножовете. Заклаха ги като пилци, а багажът им отиде на дъното на залива. Крайцерите минаха като по мед и масло. Вярно, макаците после пак ги разпердушиниха, ама това вече не е наша работа, дето има една дума.
	Ето какъв сътрудник бе изгубил надворният съветник. Поне да беше в някоя люта битка, а то — сърцето му спряло.
	Милников разпореди относно тленните останки, върна се в кабинета си на „Фонтанка“, препрочете донесението относно Изкълчения и нещо го притесни. Проводи Льонка Зябликов, много разтропан момък, да провери тоя пусти апартамент №7 на „Надеждинская“.
	И какво стана? Пак не се бе излъгал старият копой.
	Зябликов телефонира преди десет минути. Преоблякъл се като водопроводчик, звънял на вратата, тропал — никой не отварял. Тогава извадил шперц и влязъл.
	Изкълчения бил увиснал на въже на корниза до прозореца. Всички белези сочат самоубийство — липсват синини и кръвонасядания, на масата оставени лист и молив — сякаш човекът е смятал да напише прощална бележка, ама се е отказал.
	Евстратий Павлович изслуша, каквото му редеше развълнуваният агент, заповяда му да чака експертната група, пък приседна до бюрото и захвана да си драска герба — за гимнастика на мозъка и най-вече за успокояване на нервите.
	А нервите на надворния съветник напоследък бяха за никъде. В медицинското заключение пишеше: „Обща неврастения в резултат от преумора, нарушения в сърдечната дейност, проблеми с белите дробове и частично увреждане на гръбначния стълб, които могат да доведат до парализа.“ Парализа! За всичко в тоя живот се плаща и обикновено излиза доста по-скъпо, отколкото се предполага.
	Ето: и потомствен дворянин стана, и началник на едно от най-важните отделения, и заплатата му шест хиляди годишно, абе какво заплатата — трийсет хилядарки безотчетни се полагат на тая длъжност, мечта за всеки чиновник. Ама като няма здраве, за какво са ти всички земни блага? Безсъние мъчеше Евстратий Павлович, а заспеше ли веднъж, ставаше още по-зле: едни лоши сънища го спохождаха, нечестиви, дяволски. Събуди се плувнал в пот и зъбите му тракат. А из ъглите нещо скверно мърда и сякаш се киска някой, тихичко, но с глума, че току извие на умряло.
	И на близо шейсет Милников, от когото трепереха терористите и чуждите шпиони, взе да си ляга със запалено кандило. Хем за святост, хем да е светло по ъглите. Пусти живот, съсипа го.
	Миналата година поиска оставка — тъкмо и парици беше поспестил, и имотец си беше купил на хубаво място, на брега на Финския залив, в гъбарска местност. Ама започна войната. Началникът на Специалния отдел, директорът на департамента, самият министър — всички в един глас го молеха: не ни изоставяйте, Евстратий Павлович, не ни напускайте в туй бурно време. Как да им откаже?
	Надворният съветник си наложи да се върне към насъщното. Подръпна дългия си запорожки мустак, после нарисува на листа две кръгчета, между тях — вълнообразна линия, отгоре — питанка.
	Ето ти два факта, всеки от тях сам за себе си е горе-долу ясен.
	Хайде, Василий Максименко се е гътнал. Сърцето му, смазано от служебни несгоди, не е издържало. Случва се.
	Хайде, почетният гражданин Комаровски (дявол го знае и него какъв е, московчани оня ден го засекли пред есерска* конспиративна явка) се е обесил. Случва се и това, особено с неврастениците революционери.
	[* Есери — съкращение от „социалисти революционери“, лява партия, известна с екстремистката си дейност. — Б.пр.]
	Но две отчасти свързани помежду си житиета-битиета две, тъй да се каже, пресечни житейски юдоли изведнъж да вземат и да свършат едновременно? Твърде странно съвпадение. Евстратий Павлович нямаше ясна представа какво е „юдол“, но самата дума му харесваше — той често си представяше как изминава живота си по тази юдол, затисната между мрачни и сурови скали.
	И какъв е тоя Калмик? Защо е ходил при Изкълчения — по работа или погрешка (нали само четири минути е стоял)? Ами Максименко кой дявол го е помъкнал към тоя затънтен двор?
	Ужасно не му харесваше тоя Калмик. Не щабкапитан, ами същи Ангел на Смъртта (надворният съветник се прекръсти): видял се е с едного, пък той да вземе да се обеси; друг тръгнал да го проследи, пък опънал петалата като псе в някакъв опикан вход.
	Милников се опита да нарисува до герба калмицка физиономия с дръпнати очи, но не се получи, липсваше му рутина.
	Ех, Калмик, Калмик, къде ли си сега?


	А щабкапитан Рибников, комуто детективите бяха лепнали толкова сполучливо име (лицето му наистина беше доста калмишко), прекарваше вечерта на тоя натоварен ден в още по-трескаво търчане и щуране.
	След произшествието на „Митавская“ той прескочи до пощата и би две телеграми: едната местна — до жп гара Колпино, другата — до Иркутск. Пътьом се скара с телеграфиста за тарифите — беше се възмутил, че телеграмите до Иркутск струват десет копейки думата. Чиновникът обясни, че телеграфните съобщения за азиатската част на империята се таксуват двойно, и дори показа ценоразписа, но щаб капитанът не щеше и да чуе.
	— Ама каква Азия е това? — вайкаше се той и се озърташе наоколо. — Ама чухте ли го, господа, какви ги приказва за Иркутск? Че това е великолепен град, същинска Европа! Ами да! Вие като не сте били там, нямате право да приказвате! А аз съм служил там, да, господине, цели три незабравими години! Ама какво е това, господа? Пладнешки обир!
	След като вдигна тоя скандал, Василий Александрович се премести на международното гише и изпрати телеграма до Париж по спешната тарифа, тоест по цели 30 копейки на дума, но тук мина тихо, без да се пени.
	След това неуморният щабкапитан закуцука към Николаевската гара и стигна там тъкмо за бързия влак в девет часа.
	Искаше да си купи билет за втора класа, но бяха свършили.
	— Какво пък толкова, не съм крив — с видимо задоволство уведоми Рибников цялата опашка. — Ще трябва да пътувам в трета, нищо че съм офицер. Служебна необходимост, няма как да не замина. Моля, ето шест рубли. Ако обичате, билетчето.
	— За трета класа пък изобщо няма — отговори касиерът. — Има само за първа, по петнайсет рубли.
	— По колко?! — ахна Василий Александрович. — Да не ме бъркате със син на Ротшилд? Напротив, сирак съм, ако искате да знаете!
	Обясниха му, че изобщо няма места, че пътническите влакове до Москва са ограничени за сметка на военните превози, че и тоя билет за първа класа е чиста случайност, а допреди две минути и него не го е имало. Някаква дама искала да пътува сама в купето, което било забранено с постановление на началника на железницата, та накарали пътничката да върне втория билет.
	— Последно — ще го взимате ли? — нетърпеливо попита касиерът.
	Щабкапитанът, тъжно попържайки, купи скъпия билет, но поиска „свидетелство с печат“, че не е имало по-евтини билети. Едва се отърваха от него — изпратиха го за „свидетелството“ при дежурния по гара, ала щабкапитанът не стигна дотам, а вместо това отиде в гардероба за багаж.
	Оттам взе едно евтино куфарче и дълъг тубус, в каквито обикновено се носят чертежи.
	И забърза към перона, защото вече удари първият звънец.


	Сричка трета, в която Василий Александрович посещава тоалетната
	В първокласното купе имаше пътничка, вероятно въпросната, възпрепятствана от железопътната инструкция да пътува в самота.
	Щабкапитанът поздрави навъсен, очевидно още не беше прежалил петнайсетте рубли. Хвърли само бегъл поглед към спътничката си, макар че дамата ловеше око, дори беше изключително красива: акварелно нежно личице, огромни влажни очи под лекия воал и елегантен тоалет в седефено.
	Прекрасната непозната също не бе никак заинтригувана от Рибников. Студено кимна в отговор на неговото „здрейте“, плъзна поглед по незабележимата физиономия на спътника си, провисналата му куртка, овехтелите ботуши с ръждив цвят и се обърна към прозореца.
	Отекна вторият звънец.
	Изящните ноздри на дамата затрептяха, устните прошепнаха:
	— Хайде де, хайде по-скоро! — но това възклицание явно не бе адресирано за съседа й.
	По коридора с тропот преминаха вестникарчета — единият с меродавната „Вечерняя Россия“, другият с булевардното „Русское вече“. Двамата се напъваха колкото им глас държи в опитите да се надвикат.
	— Скръбни вести за драмата в Японско море! — дереше се първият. — Руската флота гори и потъва!
	Другият крещеше:
	— Прочутата шайка „Московски ездачи“ нанася удар в Петербург! Събличат дама от висшето общество!
	— Списъци на първите жертви! Стотици скъпи на сърцата ни имена! Цялата страна е в сълзи!
	— Графиня Х изхвърлена от каретата си по евин костюм! Нападателите са знаели за скъпоценностите, скрити под дрехите!
	Щабкапитанът си купи „Вечерняя Россия“ с огромна траурна рамка, дамата — „Русское вече“, но щом се наканиха да четат, вратата се отвори и огромен букет рози накара пътниците да се дръпнат и изпълни купето с тежко благоухание.
	Над цветята стърчеше красиво мъжко лице с изискано „катинарче“ и засукани мустаци. Диамантената игла на вратовръзката преливаше в ефирни отблясъци.
	— Тоя пък кой е?! — втренчи се влезлият в Рибников и черните му вежди заплашително се свиха, но още в същата секунда, съзрял неугледната външност на щабкапитана, красавецът се успокои напълно и повече не го удостои с внимание. — Лика! — възкликна той, падайки на колене и полагайки букета в краката на дамата. — Обичам те, само теб, с цялата си душа! Прости ми, заклевам те! Нали ми знаеш темперамента? Аз лесно се възпламенявам, аз съм артист!
	Личеше си, че е артист. Съвсем не се смущаваше от публиката — а освен че щабкапитанът надзърташе над вестника си, от коридора заничаха и други зрители, привлечени от умопомрачителния розов аромат и звучните призиви.
	Прекрасната дама също не се притесни от присъстващите.
	— Всичко свърши, Астралов! — гневно заяви тя и махна воала от лицето си, очите й блеснаха. — И да не съм те видяла в Москва! — отблъсна умолително протегнатите към нея ръце. — Не, не и не, не ща и да чуя!
	Тогава каещият се направи нещо странно: без да се изправя, той сложи ръцете си на сърцето и запя с дълбок, божествен тенор:
	— Una furtiva lagrima negli occhi suoi spunto…*
	[* Астралов изпълнява арията „Една скрита сълза“ от операта на Гаетано Доницети „Любовен еликсир“. — Б.пр.]
	Дамата пребледня, запуши ушите си с длани, но вълшебният глас изпълваше купето, а и не само купето — целият вагон замлъкна и се заслуша.
	Третият звънец, особено дълъг и пронизителен, прекъсна омайната мелодия на Доницети.
	От вратата надникна кондуктор:
	— Господа изпращачите моля да напуснат незабавно, потегляме. Време е, господине! — дръпна той за лакътя вълшебния певец.
	Онзи се втурна към Рибников:
	— Продайте ми билета си! Давам ви сто рубли! Разберете, това е драма на разбитото сърце! Петстотин!
	— Да не сте посмели! — викна дамата.
	— Няма начин, драги ми господине — твърдо отвърна щабкапитанът на артиста. — Иначе с удоволствие, но пътувам по неотложна служебна необходимост.
	Кондукторът изтегли обляния в сълзи Астралов в коридора.
	Влакът тръгна. От перона долетя отчаян вик:
	— Ликуша! Ще се самоубия! Прости ми!
	— За нищо на света! — кресна зачервилата се пътничка и изхвърли през прозореца великолепния букет, засипвайки всичко с алени цветове.
	Останала без сили, тя падна на кадифената седалка, закри лице с пръстчетата си и се разплака.
	— Вие сте благороден човек — произнесе тя, хълцайки. — Да откажете парите! Толкова съм ви признателна! Щях да скоча през прозореца, бога ми!
	Рибников промърмори:
	— Петстотин рубли са луди пари. Аз барабар с дневните и пътните не получавам и една трета от това. Ама службата си е служба. Началството не прощава закъсненията.
	— Петстотин рубли предлага, палячо! — не го чуваше дамата. — За пред публика. Вижте ме колко съм щедър! А иначе е толкова дребнав, такъв… икономист! — тя произнесе тая дума с безкрайно презрение и дори престана да подсмърча. — Не се простира според чергата!
	Заинтригуван от логическото противоречие на тая реплика Василий Александрович попита:
	— Простете, мадам, нещо недоразбрах. Той икономисва ли, или не се простира според чергата?
	— Тя чергата му е повече от богата, само че той не се простира по нея — поясни спътничката му, която беше спряла да плаче и съсредоточено разглеждаше в огледалцето леко зачервеното си носле. Напудри го и оправи златистите лимби на челото си. — Миналата година взе почти сто хиляди, а изхарчихме едва половината. Все заделя „за черни дни“!
	Тя вече окончателно се успокои, огледа съседа си и официално се представи:
	— Гликерия Романовна Лидина.
	Щабкапитанът също назова името си.
	— Много ми е приятно — усмихна се дамата. — Длъжна съм да ви обясня, след като станахте свидетел на тая безобразна сцена. Жорж обожава да разиграва спектакли, особено когато има кой да го гледа.
	— Ама наистина ли е артист?
	Гликерия Романовна недоверчиво замига:
	— Какво? Не знаете ли кой е Астралов? Тенорът Астралов-Лидин. Та неговото име го пише по всички афиши!
	— Не ми е много до театри — равнодушно сви рамене Рибников. — Няма кога да ходя по опери, нали разбирате. Пък и парично не мога да си го позволя. Заплатата е мизерна, надбавките за раняване се бавят, а животът в Петербург не е шега работа. Файтонджиите не падат под седемдесет копейки дори за нищо разстояние…
	Лидина не го слушаше, пък дори не го и гледаше.
	— Женени сме от две години! — рече тя, сякаш се обръщаше не към прозаичния си съсед, а към друга, много по-достойна, съсредоточена и заинтригувана аудитория. — Ах, колко бях влюбена! Сега вече разбирам, че не в него, а в гласа му. Какъв глас! Само да запее — и се разтапям, може да ме връзва на фльонга. И той го знае, негодникът с негодник! Нали го видяхте как започна да пее, манипулаторът подъл? Добре че беше звънецът да му попречи, щото на мен вече ми се виеше свят…
	— Красавец е господинът — през прозявка призна щабкапитанът. — Сигурно му се лепят. Оттам ли произтича драмата?
	— И преди ми бяха казвали! — блеснаха очите на Гликерия Романовна. — В театралния живот никога не липсват доброжелатели. Но аз не им вярвах. И изведнъж — със собствените си очи! И то къде? В моята собствена гостна! И то с кого? С тая стара въртиопашка Котурнова! Кракът ми няма повече да стъпи в тоя осквернен дом! И изобщо в Петербург!
	— В Москва се местите значи — резюмира щабкапитанът.
	По гласа му пролича, че няма вече търпение да приключи с тая тема и да забие нос във вестника.
	— Да, имаме апартамент и в Москва, на „Остоженка“. Жорж понякога го ангажират през зимата в Болшой театър.
	На това място Рибников все пак се скри зад „Вечерняя Россия“ и дамата се принуди да млъкне. Тя ядосано отвори „Русское вече“, бегло прегледа челната дописка и захвърли вестника, мърморейки:
	— Боже, каква мръсотия! Гола на пътя — това е ужасно! Съвсем ли са я съблекли? Коя ли ще е тая „графиня Х“? Вика Олсуфиева? Нели Воронцова? Боже, какво значение има!
	Влакът отминаваше вили, градини, скучни дворове. Щабкапитанът шумолеше с вестника.
	Лидина въздъхна веднъж, втори път. Мълчанието я отегчаваше.
	— Какво сте се зачели с такъв интерес? — не издържа тя най-накрая.
	— Ами списък на офицерите, загинали за царя и отечеството в морската битка при остров Цушима. Получен чрез европейските телеграфни агенции от японски източници. Скръбни скрижали, така да се каже. В следващите броеве щяло да има продължение. Та гледам дали няма да срещна някого от бойните другари — и Василий Александрович изразително, с удоволствие зачете на глас: — „От броненосец «Княз Кутузов-Смоленский»: младши флагманът контраадмирал Леонтиев, командирът на кораба капитан първи ранг Ендлунг, ковчежникът на ескадрата статският съветник Зюкин, старши офицерът капитан втори ранг Фон Швалбе“*…
	[* Литературният път на нает от тези герои започва в романа „Коронация“ от същия автор. Изд. „Еднорог“, 2004 г. — Б.пр.]
	— Ах, спрете! — плесна с ръце Гликерия Романовна. — Не ща да чувам! Кога ли ще свърши най-сетне тая ужасна война?
	— Скоро. Христолюбивото войнство ще разгроми коварния враг — обеща Рибников, сгъна вестника и извади някаква книжка, в която се зачете още по-задълбочено.
	Дамата присви очи да види как се нарича книгата, но тя беше подвързана с кафяв табак.
	Спирачките заскърцаха и влакът спря.
	— Това Колпино ли е? — учуди се Лидина. — Чудна работа, бързият никога не спира тук.
	Рибников се подаде през прозореца и подвикна към дежурния:
	— Защо спряхме?
	— Трябва да мине специалният влак, господин офицер, превозва спешен военен товар.
	Гликерия Романовна използва, че спътникът й е с гръб, за да задоволи своето любопитство: бързо отдели хартиената подвързия, вдигна към очите си изящен лорнет със златна верижка и се намръщи. Книгата, която щабкапитанът четеше с такъв интерес, се наричаше „Тунели и мостове. Кратък справочник за служители на железниците“.
	При дежурния дотърча телеграфист с хартиена лента в ръката. Онзи прочете депешата, сви рамене и размаха флагчето.
	— Какво става? — попита Рибников.
	— Вятър ги вее на бяла кобила. Сега пък да ви отпращаме, да не сме чакали специалния влак.
	Вагоните се лашнаха.
	— Сигурно сте военен инженер? — полюбопитства Гликерия Романовна.
	— Откъде-накъде?
	Лидина нямаше как да признае, че е надзърнала под подвързията, но намери изход — посочи кожения тубус.
	— Ами това. Нали е за чертежи?
	— А, да — Василий Александрович сниши глас. — Секретна документация. Трябва да я доставя в Москва.
	— Аз пък си мислех, че сте в отпуск. Че отивате при семейството или при родителите.
	— Не съм женен. С какво да го храня това семейство? Гол съм като пушка. И родители нямам вече. Пълен сирак съм. Сирак скитник, та чак номад. В полка ми викаха татарски хан — заради дръпнатите очи.
	След спирането в Колпино щабкапитанът някак живна, разприказва се, чак и скулите му поруменяха.
	Внезапно си погледна часовника и се изправи.
	— Пардон, ще изляза да запаля.
	— Пушете тук, свикнала съм — милостиво му разреши Гликерия Романовна. — Жорж пуши пури. Пушеше, искам да кажа.
	Василий Александрович сконфузено се ухили:
	— Ще прощавате. За цигарата казах преносно. Не мога да си позволя да давам грешни пари за пушек. Всъщност трябва да отида до тоалетната по естествени нужди.
	Дамата величествено се обърна на другата страна.
	Щабкапитанът грабна тубуса и се изниза. Забелязал негодуващия поглед на спътничката си, поясни с извинителен тон:
	— Нямам право да го изпускам от ръце.
	Гликерия Романовна го изпрати с поглед и измърмори:
	— Ама че несимпатичен все пак.
	И се загледа през прозореца.
	А щабкапитанът бързо премина през втора и трета класа към последния вагон, прекоси и него и надзърна към външната му площадка.
	В тоя момент долетя протяжна, настоятелна локомотивна свирка.
	На площадката стояха старшият кондуктор и един дежурен жандарм.
	— Ама че работа! — рече първият. — Това трябва да е специалният влак. Нали уж биха телеграма, че го спират!
	На не повече от половин километър отзад се влачеше дълъг трен с два локомотива. Те пуфкаха черни облаци, които се стелеха над покритите с брезент платформи.
	Беше вече късно, минаваше десет вечерта, но едва бе започнало да се здрачава. Наближаваше времето на белите нощи.
	Жандармът забеляза щабкапитана, козирува:
	— Да прощавате, ваше благородие, благоволете да затворите вратата. Инструкцията го забранява строго.
	— Правилно, братко — одобри Рибников. — Бдителност и такива ми ти работи. Аз всъщност исках само да запаля. Ама ще пуша в коридорчето. Или в нужника.
	И наистина влезе в тоалетната. Тук, в трета класа, помещението беше тясно и не особено чисто.
	Василий Александрович се заключи отвътре и се подаде през прозореца.
	Влакът тъкмо бе стигнал до един допотопен, строен още от Клейнмихеловите* инженери мост над тясна река.
	[* _Граф Пьотър Андреевич Клейнмихел_ (1793–1869) — генерал, през периода 1842–1855 г. е главен управляващ на пътищата и обществените сгради в Русия. По негово време са построени новият Ермитаж, първият постоянен мост над Нева, Николаевската железница между Петербург и Москва. Ведомството на Клейнмихел строяло бързо, но градежите стрували много пари на хазната и много човешки жертви. — Б.пр.]
	Рибников настъпи педала и в клекалото зейна кръгла дупка, през която се виждаше как отлитат назад траверсите.
	Щабкапитанът натисна с пръст някакво незабележимо копче върху кожения тубус и го пъхна в дупката. Диаметрите им съвпаднаха напълно, тъй че му се наложи да упражни известно усилие.
	Когато тубусът изчезна под вагона, Василий Александрович бързо намокри ръце на мивката и излезе в коридора, тръскайки пръсти.
	След минутка влезе в купето си.
	Лидина го погледна строго — още не му беше простила конфузията с „естествените нужди“ — и понечи пак да се обърне към прозореца, но изведнъж възкликна:
	— Секретният ви калъф! Сигурно сте го забравили в тоалетната?
	На лицето на Рибников се изписа недоволство, но той не сколаса да отговори на Гликерия Романовна.
	Отнякъде долетя страшен грохот, вагонът се разлюля.
	Щабкапитанът се хвърли към прозореца.
	От почти всички прозорци стърчаха глави. Всички гледаха назад.
	На това място имаше плавен завой и се откриваше прекрасна панорама към релсите, одевешната рекичка и моста.
	По-точно към онова, което беше останало от него.
	Мостът бе рухнал точно в средната си част, при това тъкмо в момента, когато по него преминаваше тежката военна композиция.
	Гледката на катастрофата беше ужасяваща: стълб от вода и пара, вдигнат от стоварилите се в реката локомотиви, стърчащите товарни вагони, от които се свличаха някакви масивни стоманени конструкции, и най-ужасното — сипещите се надолу човешки фигури.
	Гликерия Романовна, притиснала се до рамото на Рибников, изпищя. Другите пътници също крещяха.
	Последният вагон на специалния влак, вероятно предназначен за офицерите, се заклати за малко на ръба, някои дори успяха да изскочат през прозорците, след това обаче опората се пречупи и вагонът полетя надолу, върху стърчащата от водата купчина разкривен метал.
	— Господи! Господи! — разкрещя се истерично Лидина. — Какво зяпате? Трябва да направим нещо!
	И се втурна в коридора. Василий Александрович я последва след части от секундата.
	— Спрете влака! — нахвърли се екзалтираната дама върху старшия кондуктор, който търчеше към челния вагон. — Там има ранени! Хората умират! Давят се! Трябва да им помогнем!
	Тя толкова здраво го сграбчи за ръкава, че той се спря.
	— Каква ти помощ? На кого да помагаме? Такава каша! — началникът на влаковата бригада, блед като смъртта, се опитваше да се изтръгне от ръцете й. — Какво можем да направим? Трябва колкото може по-бързо да стигнем до гарата, да съобщим!
	Гликерия Романовна го блъскаше с юмрук в гърдите и не даваше вид да го чува.
	— Те умират, а ние заминаваме, така ли? Спрете моментално! Настоявам! — пищеше тя. — Дръпнете това, как му викахте, внезапната спирачка!
	Крясъците й накараха някакъв мургав господин с почернени мустаци да надникне от съседното купе. Той видя, че началник-влакът се колебае, и се провикна заплашително:
	— Само смей да спреш! Имам спешна работа в Москва! Рибников леко прихвана лакътя й и занарежда успокоително:
	— Ама наистина, госпожо. Да, страшна катастрофия стана, ама единственото, с което можем да помогнем, е колкото може по-скоро да бием една телеграма от най-близката…
	— Я си гледайте работата всички! — извика Гликерия Романовна.
	Скочи към внезапната спирачка и дръпна ръчката.
	Всички стоящи в коридора политнаха на пода. Влакът подскочи и се чу отвратително стържене по релсите. Отвсякъде се носеха вой и писъци — пътниците си бяха помислили, че и техният влак е катастрофирал.
	Пръв се опомни мургавият, който не падна, а само си удари главата о вратата.
	Той се хвърли към зашеметената от падането истеричка, изръмжа: „Ще те убия, мррррръснице!“ — и стисна гърлото й.
	Василий Александрович, ако се съди по блясъка в очите му, споделяше отчасти кръвожадните намерения на мургавия господин. Обаче в погледа на щабкапитана към удушаваната жена се четеше не само ярост, но и нещо като учудване.
	Рибников въздъхна, хвана сприхавия брюнет за яката и го хвърли настрани.


	Сричка четвърта, в която волната птица тръгва на лов
	Телефонът звънна в един и половина през нощта. Още преди да вдигне, Ераст Петрович направи знак на камердинера, който подаде остриганата си глава през пролуката, да му донесе дрехите. Обаждане по това време можеше да е само от управлението, при това задължително по някаква извънредно важна работа.
	Колкото по-дълго Фандорин слушаше разтревожения телефонен глас, толкова по се мръщеше. Хвана слушалката в другата ръка и дооблече колосаната риза, която му държеше Маса. Поклати глава, когато камердинерът донесе половинките обувки — и онзи ги смени с ботуши.
	Ераст Петрович не зададе никакъв въпрос на човека, който го бе събудил, рече само:
	— Добре, Леонтий Карлович, пристигам след малко.
	Облечен и стегнат, той за секунда спря пред огледалото. Среса прошарената черна коса, със специална четчица мина абсолютно белите слепоочия и изрядните мустачки без нито един посребрен косъм. Прокара пръсти по бузите си, намръщи се, но време за бръснене нямаше.
	Излезе навън.
	Японецът вече беше в колата с пътна чанта в ръка.
	Най-ценното у камердинера на Фандорин дори не беше умението му да изпълнява всичко бързо и точно, а умението му да си върши работата без излишни приказки. Всъщност господарят и слугата не бяха разменили дори думичка. Изборът на обувки подсказа на Маса, че ги чака дълъг път, затова и той се беше екипирал съответно.
	Двуцилиндровият олдсмобил изръмжа с цялата мощ на двигателя си от двайсет коня, с гръм и трясък потегли от „Садовая“, където живееше Фандорин, и след минутка вече беше на Чернишевския мост. Неубедително бледото нощно небе ронеше вял дъждец, улицата лъщеше от локви. Прекрасните грайферни гуми на фирма „Херкулес“ се плъзгаха по мокрия асфалт като по черен лед.
	След още две минути возилото спря пред номер 7 на улица „Коломенская“, където се разполагаше санктпетербургското Жандармско-полицейско управление на железниците.
	Фандорин кимна на козируващия часовой и изтърча нагоре по стълбите. Камердинерът остана в автомобила и дори демонстративно се обърна на другата страна.
	Още от самото начало на въоръжения конфликт между двете империи Маса, по рождение японец, но по паспорт руски поданик, заяви, че ще спазва неутралитет, и стриктно се придържаше към това правило. Той не се възхищаваше от героичните подвизи на защитниците на Порт Артур, ала не се радваше и на победите на японското оръжие. Но най-вече не стъпваше във военни учреждения, което понякога създаваше сериозни неудобства както на него, така и на господаря му.
	Нравствените страдания на камердинера се задълбочаваха и от това, че след няколко ареста по подозрение за шпионаж му се наложи да дегизира своята народност. Фандорин издейства за слугата си временен паспорт на името на китаец, тъй че Маса трябваше да излиза навън с перука с дълга плитка и се наричаше според документа с невъзможното име Лянчан Шанхоевич Чаюневин. От всички тия изпитания камердинерът изгуби апетит, посърна и дори престана да разбива сърцата на домашните прислужнички и шивачки, сред които в предвоенните времена жънеше умопомрачителни успехи.
	Времената впрочем бяха тежки не само за фалшивия Лянчан Шанхоевич, но и за господаря му.
	Когато японските броненосци атакуваха без предупреждение ескадрата в Порт Артур, Фандорин се намираше на другия край на света, в Холандска Западна Индия, където се беше отдал на увлекателни издирвания в областта на подводната навигация.
	Отначало Ераст Петрович не искаше да има нищо общо с тая война, в която участваха две скъпи на сърцето му страни, но колкото повече успехът клонеше към Япония, толкова по-бързо Фандорин губеше интерес към влагоустойчивите свойства на алуминия и дори към търсенето на галеона „Сан Фелипе“, потънал със златния си товар през лято Господне 1708 на седем мили юг-югозападно от остров Аруба. Тъкмо в деня, когато стърчащият отломък на испанската гротмачта драсна алуминиевия корем на Фандориновата подводница, пристигна вестта за гибелта на броненосеца „Петропавловск“ заедно с главнокомандващия адмирал Макаров и целия екипаж.
	На заранта Ераст Петрович повери ваденето на златните кюлчета на съдружниците си и отпътува към родината.
	След като пристигна в Санкт Петербург, той се обърна към свой отдавнашен колега още от Трето отделение, който сега заемаше отговорна длъжност, и предложи услугите си: знайно е, че специалистите по Япония са катастрофално малко, а Ераст Петрович беше прекарал в Страната на Изгряващото слънце не една година.
	Старият познат много се зарадва на визитата на Фандорин, но рече, че би искал да използва Ераст Петрович на друго поприще.
	— Познавачи на Япония липсват, разбира се, както и какво ли още не — рече генералът, примигвайки със зачервените си от безсъние очи — но сме много голи от още по-лошо място, и то най-интимното, с извинение. Ако знаете само, драги, в какво отчайващо състояние е нашата система за контрашпионаж! В действащата армия криво-ляво се оправят, но в тила е мрак и ужас. Японските агенти са навсякъде, действат нахално, изобретателни са, а ние не умеем да ги хващаме. Липсва ни опит. Свикнали сме на почтени шпиони, европейци, които служат под прикритието на посолствата или на търговски компании. Докато азиатците нарушават всички правила. Аз знаете ли за какво се притеснявам най-много — сниши глас важният човек и се приведе към ухото му. — За пътищата ни. Когато война се води на десет хиляди километра от заводите и от мобилизационните пунктове, победите и пораженията зависят от железницата, главната кръвоносна система на държавния организъм. Имаме една-единствена артерия за цялата империя — от Питер до Порт Артур. И тя вяла, едвам пулсира, заплашена от запушване и най-страшното — съвсем незащитена. Две неща ме плашат тук, скъпи Ераст Петрович: японските диверсанти и нашето си руско безхаберие. Оперативен опит, слава Богу, не ви липсва. Освен това, както ми докладваха, в Америка сте се изучили за инженер. Съгласен ли сте да се впрегнете? Вие определяте условията. Ако искате — ще ви възстановим на държавна служба, ако не — останете си волна птица. Само помогнете, дайте едно рамо.
	Така Фандорин се озова в столичното Жандармско-полицейско управление на железниците, и то тъкмо в ролята на „волна птица“, тоест консултант, който не получава заплата, но за сметка на това притежава широки пълномощия. Задачата на консултанта бе следната: да разработи система за гарантиране на сигурността на транспортните артерии, да я изпробва в зоната на своята отговорност, след което да я предаде на всички жандармски железопътни управления на империята.
	Това беше главоболна работа, която никак не приличаше на предишните занимания на Ераст Петрович, но беше също посвоему интересна. В зоната на отговорност на управлението имаше над 2000 километра пътища, стотици станции и гари, мостове, насипи, депа, работилници — и всичко това трябваше да се охранява от евентуални посегателства от страна на противника. И докато в губернското жандармско управление се водеха на служба няколко десетки сътрудници, в железопътното те бяха над хиляда. И размахът, и отговорността бяха несъпоставими. Освен това съгласно длъжностната инструкция железопътните жандарми се освобождаваха от функциите на политическа полиция, което беше много важно за Фандорин — той не обичаше революционерите, но още по-голямо отвращение изпитваше към методите, с които тайната полиция изкореняваше нихилистическата зараза. В тоя смисъл Ераст Петрович не се чувстваше омърсен от службата в Жандармското железопътно ведомство.
	Фандорин не знаеше много за железниците, но и не се смяташе за пълен дилетант. Все пак беше дипломиран инженер по самоходни машини, пък и преди двайсетина години, докато разследваше едно объркано дело, известно време се подвизава като уж стажант по една жепе линия.
	През изтеклата година „волната птица“ успя да постигне много неща. Учредиха се жандармски караули във всички влакове, включително пътническите, осигури се специален режим за охрана на мостове, тунели, запасни коловози, стрелки, създадоха се подвижни бригади с дрезини и още сума нещо. Нововъведенията на столичното управление бързо се прилагаха и в другите губернии, така че до ден-днешен (да не чуе дяволът) не бе допусната нито една голяма катастрофа, нито една диверсия.
	Макар че имаше доста измислена длъжност, в управлението свикнаха с Ераст Петрович, отнасяха се с подобаваща почит, наричаха го „господин инженер“. Началникът — генерал-лейтенант фон Касел — бързо свикна да се осланя във всичко на своя консултант и без него не вземаше никакви решения.
	Ето и сега Леонтий Карлович чакаше помощника си на прага на кабинета.
	Още щом мярна високата забързана фигура на инженера, се втурна срещу него.
	— Как можа да се случи тъкмо на Тезоименитския мост?! — кресна генералът още отдалеч. — Хем писахме до министъра, предупреждавахме го, че мостът е овехтял, несигурен! А той само ми се заканва: ако допуснете японска диверсия, вика — отивате на съд. Каква диверсия, по дяволите? Тезоименитският мост не е ремонтиран от хиляда осемстотин и петдесета година! И ето на: не е издържал на тежестта на ешелона с тежката артилерия. Оръдията са повредени. Много загинали. И най-лошото е, че се нарушава връзката с Москва!
	— Пак добре, че стана тук, а не след Самара — рече Ераст Петрович, докато влизаше след фон Касел в кабинета и затваряше вратата. — Тук можем да отбием движението през Новгород*. Сигурни ли сме, че мостът е паднал сам, а не е било диверсия?
	[* Новгород се намира на североизток от Москва, Самара — на югоизток, след нея остава само една железопътна линия към Тихия океан. Фандорин иска да каже, че прекъсването на жп връзката между Санкт Петербург и Москва не е фатално, щом остава възможност за движение на влаковете на изток, към фронта. — Б.пр.]
	Леонтий Карлович се намръщи:
	— Ама моля ви се, каква диверсия? Поне вие би трябвало да знаете, нали лично разработвахте инструкцията. На моста има патрул, релсите се проверяват през половин час, по спирачните площадки на влаковете са поставени дежурни жандарми — на моята територия цари пълен ред. Вие по-добре ми кажете откъде се изсипаха тия нещастия върху клетото отечество? И без това напъваме с последни сили. Откъде се взе тая пуста Япония? Когато постъпих на служба, никой не беше и чувал за такава страна. И на, за броени години се разрасна, като тесто набъбна. Къде се е чуло и видяло подобно нещо?
	— Защо пък д-да не се е чувало — с характерното си заекване отговори Фандорин. — Япония започна да се модернизира през хиляда осемстотин шейсет и осма, тоест преди трийсет и седем години. От възцаряването на Петър до Полтава е минало по-малко време*. Едно време не е имало и такава държава Русия, а изведнъж като взела да се разраства, к-като тесто е набъбнала.
	[* Петър Първи (1672–1725) формално се качва на трона през 1682 година заедно с брат си Иван, а след потушаването на бунта на своята сестра регентка София през 1689 година ликвидира двуцарствието и се възцарява еднолично. Двайсет години по-късно при Полтава (в днешна Украйна) предвожданите от него руски войски разбиват смятаната дотогава за непобедима шведска армия. — Б.пр.]
	— Е, зарежете това, то е история — махна с ръка генералът и се прекръсти със замах. — Слушайте аз какво ще ви кажа. За греховете наши ни наказва Господ. Жестоко ни наказва, както е наказал египетския фараон, със злосторни чудеса. Бога ми — Леонтий Карлович се озърна към вратата и сниши глас: — загубихме я тая война.
	— Не мога д-да се съглася — отсече Ераст Петрович. — В нито една точка не съм съгласен. Не се е случило никакво злосторно чудо. Това първо. Случи се само онова, което бездруго се очакваше. Няма нищо чудно в това, че Русия не успява да спечели нито едно сражение. Чудо на чудесата щеше да е, ако ги беше спечелила. Нашите войници са по-слаби от японските — и издръжливостта им е по-слаба, и обучението, и бойният дух. Руските офицери, да речем, са добри, но японските са превъзходни. А за генералите (нямам предвид вас, ваше превъзходителство) няма какво да си приказваме: нашите са затлъстели и безинициативни, техните са жилави и агресивни. И ако все още удържаме положението, то е само благодарение на факта, че отбраната е по-лесна от настъплението. Но вие недейте да се притеснявате, Леонтий Карлович. Макар и да губим сраженията, войната ще я спечелим. И т-това е второ. Ние сме неизмеримо по-силни от японците в най-важното: на наша страна са икономическата мощ, човешките и природните ресурси. Времето работи за нас. Главнокомандващият Линевич действа абсолютно правилно, не като Куропаткин: протака кампанията, трупа сили. А японците отслабват с всеки изминал ден. Хазната им е на ръба на банкрута, комуникациите са разтеглени повече от възможното, резервите им са на привършване. Единственото, което трябва да правим, е да избягваме големите битки и п-победата ни е в к-кърпа вързана. Връх на глупостта беше да пращаме през половината земно кълбо балтийския флот за закуска на адмирал Того*.
	[* _Адмирал Того Хейхатиро_ (1847–1934) командва японския флот при Порт Артур и Цушима. След тези победни битки е провъзгласен за „Бог на войната“ и е издигнат храм в негова чест. — Б.пр.]
	Генералът слушаше помощника си и видимо му олекваше, но оптимистичната реч на Фандорин имаше доста мрачен финал:
	— Катастрофата на Тезоименитския мост ме плаши повече от гибелта на нашата ескадра. Без флот криво-ляво печелим войната, но започнат ли да стават подобни фокуси по железопътната магистрала, захранваща фронта, Русия е обречена. Разпоредете се да прикачат локомотив на инспекторския вагон. Да идем д-да видим.


	Сричка пета, в която фигурира един интересен пътник
	През времето, необходимо на инспекторския вагон да пристигне до мястото на катастрофата — на стръмния бряг на река Ломжа, на нощта й бе омръзнало да се прави на тъмна и от небето волно струеше ярка слънчева светлина.
	Пред остатъка от Тезоименитския мост се беше събрало невероятно количество началници — тук бяха и военният министър, и августейшият генерал-инспектор на артилерията, и министърът на пътищата, и шефът на Жандармския корпус, и директорът на Департамента на полицията, и началникът на жандармското губернско управление. Салон вагоните, наредени един зад друг, всеки със собствен локомотив, бяха половин дузина.
	Над откоса блестяха пагони, звъняха шпори и акселбанти, басово отекваше ръмженето на началството, а долу до водата царяха хаосът и смъртта.
	Сред водите на Ломжа беше струпан безформен куп дърво и желязо, над него висяха изпотрошените ребра на моста, единият смачкан локомотив още димеше, заровил нос в отсрещния бряг, а правоъгълният черен тендер на втория стърчеше от водата като зъбер. Вече бяха отнесли ранените, но на пясъка имаше дълга редица мъртъвци, покрити с брезент.
	Част от модерните тежки оръдия, предназначени за руската Манджурска армия, бяха потънали надълбоко, други се търкаляха край брега. На отсрещния бряг бучеше кран, стрелата му се лашкаше насам-натам, теглейки за лафета някакво стоманено чудовище, но си личеше, че няма да успее, няма да му стигне силата.
	Леонтий Карлович се присъедини към височайшето началство, докато Фандорин заобиколи островчето златни еполети и отиде до откоса. Застана на ръба, погледа и внезапно се заспуска надолу по наклона. Досами водата успя ловко да скочи на покрива на обърнат в реката вагон, по него стигна до следващата опора на моста, от която висяха изкривени релси. Инженерът се покатери по траверсите като по стълба и скоро се озова на отсрещния бряг на реката.
	Тук имаше много повече свободно място. На петдесетина крачки беше спрял бързият влак, успял да мине моста преди срутването. Пътниците му се бяха скупчили край вагоните.
	По оцелялата част от моста и край водата гъмжеше от делови хора, облечени цивилно, но при все това еднакви като братя. Фандорин позна единия от тях — Евстратий Павлович Милников, с когото бяха служили заедно в Първопрестолната.
	Пред него беше застанал мирно жандармски подофицер с мокра и изпокъсана униформа — явно разследването вече набираше скорост. Но надворният съветник не гледаше подофицера, а приближаващия Фандорин.
	— Гледай ти, гледай ти! — разпери ръце той, сякаш възнамеряваше да прегърне инженера. — Ераст Петрович! Какво ви води насам? А, да, нали сте сега в жеужепето, вярно, че ми беше казал някой. Ще прощавате, дето нахлувам на ваша територия, но има заповед от висшето началство за незабавно разследване с участието на всички обвързани ведомства. Та ме вдигнаха от меките завивки. Дръж, викат, души, старо куче. Е, послъгах за завивките, де — Милников оголи пожълтели зъби в нещо като усмивка, но очите му останаха присвити и студени. — Кога са им се полагали меки завивки на копоите. Само ви завиждаме на вас, железопътните аристократи. Аз пък в кабинета си нощувах, на столове както винаги. Затова пък пристигнах пръв, както виждате. Та разпитвам вашите човечета дали не е японска мина.
	— Господин инженер — обърна се към Фандорин развълнуваният подофицер. — Кажете му на тяхно високоблагородие. Помните ли ме? Аз съм Лоскутов, по-преди служех на прелеза при гара Фарфоровая. Вие ни проверявахте зимъс, доволни останахте. Даже се разпоредихте относно повишението ми. Изпълних всичко, както си му е редът! Лично надникнах навсякъде десет минути преди ешелона. Беше чисто! Няма откъде да се качи диверсант на моста! Имам постове и от двете страни!
	— Значи казвате, че е било чисто — повтори Ераст Петрович и поклати глава — Сигурен ли сте, че огледахте добре?
	— Аз… Ама как… — подофицерът, задъхан, рязко свали фуражката и се прекръсти: — Господ ми е свидетел! Осма година вече… Когото искате питайте как Лоскутов си гледа работата.
	Инженерът се обърна към Милников.
	— Какво е изяснено дотук?
	— Картинката е ясна — сви рамене детективът. — Обичайната ни руска неразбория. Бързият върви напред. В Колпино спира, трябва да пропусне специалния влак с оръдията. Не щеш ли, телеграфистът получава депеша: продължавайте, ешелонът се бави. Някой нещо объркал. Бързият тъкмо минава по моста, отзад се задава ешелонът. Бая е тежичък, както можете да видите. Трябвало е да засили и да мине с пълна скорост, както се полага. И нищо нямаше да се случи. А той, изглежда, е взел да намалява, та опорите не са издържали. Някой от „Пътна поддръжка“ ще си го отнесе здравата!
	— Кой е изпратил т-телеграмата за забавянето? — Фандорин цял се приведе напред.
	— Е, там е работата. Никой не е пращал такава телеграма.
	— А къде е телеграфистът, който я бил получил?
	— Търсим го. Засега не сме го намерили, свършила му е смяната.
	Инженерът нервно мръдна крайчеца на устата си.
	— Не го търсите както трябва. Направете словесен портрет, намерете снимка, ако успеете, и спешно го обявете за общодържавно издирване.
	Ченето на Милников увисна.
	— Телеграфиста? За общодържавно?
	Фандорин привика с пръст надворния съветник, дръпна го настрана и тихо рече:
	— Това е диверсия. Мостът е взривен.
	— Кой ви каза?
	Ераст Петрович поведе началника на копоите към разрушения мост, заспуска се по висящите релси. Милников го последва, като охкаше и се кръстеше.
	— П-погледнете.
	Ръката в сива ръкавица посочи овъглената и сцепена траверса, усуканата релса.
	— Всеки момент трябва да пристигнат нашите експерти. Със сигурност ще намерят следи от взривни в-вещества.
	Евстратий Павлович подсвирна, побутна бомбето си назад.
	Следотърсачите висяха над черната вода, поклащайки се леко на импровизираната стълба.
	— Демек жандармът лъже, че е оглеждал? Или дори по-зле — в заговора е? Да го арестуваме.
	— Кой, Лоскутов да е японски агент? Глупости. Ако беше — досега да е избягал като телеграфиста от Колпино. Не, не, на моста не е имало мина.
	— Тогава какво излиза? Взрив има, мина няма?
	— Така излиза.
	Надворният съветник угрижено се намръщи и запълзя нагоре по траверсите.
	— Ще ходя да докладвам на началството. Е, сега вече ще се почне една… — махна с ръка на детективите: — Ей, докарайте ми лодка!
	Обаче не се качи на лодката, хрумна му нещо друго.
	Изпрати с поглед Фандорин, който беше тръгнал към бързия влак, почеса се по тила и се втурна подире му.
	Инженерът, дочул стъпките му, се обърна и посочи спрелия влак.
	— Възможно ли е дистанцията между двете композиции да е толкова малка?
	— Не, бързият е спрял по-нататък, дръпнали са внезапната спирачка. После машинистът е дал заден ход. Кондукторите и някои от пътниците са помагали да вадят ранените от реката. На тоя бряг гарата е по-близо, отколкото на оня. Докараха каруци оттам, та ги извозиха.
	Ераст Петрович с властен жест повика началника на влака и попита:
	— Колко са пътниците във влака?
	— Всички места бяха продадени, господин инженер. Тоест — триста и дванайсет души. Извинете, а кога ще можем да продължим?
	Наблизо стояха двама от пътниците: армейски щабкапитан и симпатична дама. И двамата от главата до петите в тиня и мръсотия. Офицерът държеше чайник и поливаше, а дамата с мокра кърпичка и старателно търкаше изцапаното си лице. И двамата с интерес даваха ухо на разговора.
	Откъм моста се появи в тръс взвод жандарми от жп управлението. Командирът, който тичаше най-отпред, козирува:
	— Господин инженер, на вашите заповеди. Други два взвода оставих на оня бряг. Експертите започнаха работа. Какво ще заповядате?
	— Отцепление — от двете страни на моста и по двата бряга. Да не се допуска никой на местопроизшествието, ако ще и генерал да е. В противен случай следствието не поема никаква отговорност — направо ги предупреждавайте. Кажете на Сигизмунд Лвович да търси следи от взривни вещества… Впрочем няма нужда, той сам ще се ориентира. Пратете ми писар и четирима по-оправни войници. Да, и още нещо: отцепете и бързия влак. Без мое позволение никой да не е мръднал — нито пътници, нито от влаковата бригада.
	— Ама, господин инженер! — жално възкликна началникът на бригадата. — Престоят е вече четири часа!
	— И ще п-продължи. Ще трябва да направим пълен списък на пътниците. Ще разпитаме всички и ще проверяваме документи. Започваме от последния вагон. А вие, Милников, по-добре се занимайте с изчезналия телеграфист. Тук мога да се оправя и без вас.
	— Естествено. Тук си е ваша епархия — на драго сърце се съгласи Евстратий Павлович и дори вдигна ръце, един вид, край-край, тръгвам си, не претендирам за нищо — но не помръдна от мястото си.
	— Господа пътници — унило се обърна началникът на влака към офицера и дамата. — Благоволете да заемете местата си. Нали чухте. Ще има проверка на документите.


	— Лоша работа, Гликерия Романовна — прошепна Рибников. — Отиде ми главата.
	— Защо? Какво се е случило?
	Василий Александрович видя готовност за незабавно действие в нейните зачервени, но все пак прекрасни очи и отново за кой ли път през изминалата нощ се зачуди колко непредсказуема беше тая столична фльорца.
	Докато спасяваха ранените и давещите се, Гликерия Романовна демонстрира невероятно поведение: тя не се разрева, не изпадна в истерия, дори не плачеше, само понякога, в особено тягостни мигове, така прехапваше долната си устна, че до сутринта тя болезнено се поду. Рибников само клатеше глава, докато гледаше как крехката дама издърпва от водата контузен войник и превързва кървящи рани с импровизирана превръзка, откъсната от копринената рокля.
	В един момент щабкапитанът направо не издържа:
	— Ама това е Некрасов направо, поемата „Руските жени“! — и бързо се огледа да не би някой да е чул тая забележка, която съвсем не подхождаше на облика на безцветен мижав военен.
	След като Василий Александрович я отърва от лапите на мургавия неврастеник и особено след няколкото часа съвместна работа, Лидина взе да се държи с щабкапитана като със стар приятел — изглежда и нейното първоначално мнение за съседа от купето бе претърпяло известна промяна.
	— Ама какво има? Говорете де! — възкликна тя, гледайки го уплашено.
	— Загубен съм отвсякъде — занарежда шепнешком Василий Александрович, докато вървяха под ръка към вагона. — Аз ходих в Питер самоволно, без да уведомя началството. Сестра ми се беше разболяла. Сега ще разберат и лошо ми се пише.
	— Арест ли ви чака? — огорчи се Лидина.
	— Де да беше арест, това не е страшно. Друго е страшно… Спомняте ли си, дето ме питахте за тубуса. Тъкмо преди да гръмне, аз наистина го бях забравил в тоалетната. Толкова съм завеян.
	Гликерия Романовна прикри устните си с длан и сниши гласа си до зловещ шепот:
	— Секретните чертежи ли?!
	— Да. Бяха много важни. Хем се бях самоотлъчил, но пак не ги изпусках от ръцете си.
	— И къде са сега? Не проверихте ли в тоалетната?
	— Изчезнали са — с гробовен глас отвърна Василий Александрович и обори глава. — Някой ги е взел. Това вече не е арест, ами военен съд. По военновременните закони.
	— Ах, че ужас! — ококори се дамата. — И какво сега?
	— Ще ви помоля за нещо — Рибников се изравни с последния вагон и спря. — Докато никой не гледа, ще се мушна под вагона, а после ще издебна момента и ще скоча в храстите. Не бива да ме хваща проверката. Само не ме издавайте, бива ли? Ако питат — кажете: де да го знам къде се е дянал? Пътувахме заедно, не го знам какъв е, не разговарям с дръвници. А куфарчето ми, дето е на горния рафт, го вземете, по-късно в Москва ще се отбия да го взема. На „Остоженка“ ли казахте, че живеете?
	— Да, къщата на Бомзе.
	Лидина се озърна към важната петербургска птица и жандармите, които бяха тръгнали към бързия влак.
	— Нали ще ме спасите? — Рибников се дръпна в сянката на вагона.
	— Разбира се! — върху лицето на Гликерия Романовна се изписа решителност, дори безразсъдност, както когато дръпна внезапната спирачка. — Дори знам кой ви е откраднал чертежите! Оня противен тип, който ми се нахвърли! Ето защо е бързал толкова! И най-вероятно тъкмо той да е взривил моста!
	— Как така взривил? — не смогваше да настига мислите й обърканият Рибников. — Защо така решихте? Как би могъл да го взриви?
	— Откъде да знам, аз да не съм военен?! Хвърлил е някаква бомба през прозореца например! Ще ви отърва, разбира се! Няма и нужда да се криете под влака! — провикна се тя вече в движение: толкова рязко се втурна да пресрещне жандармите, че щабкапитанът нямаше време да я задържи.
	— Кой е шефът тука? Вие ли сте? — скочи тя към елегантния господин с посребрени слепоочия. — Имам важно известие!
	Рибников тревожно присви очи, надникна под вагона, но беше вече късно да се крие там, множество очи бяха насочени към тях. Щабкапитанът стисна зъби и тръгна след Лидина.
	Тя пък беше хванала посребрения за ръкава на пардесюто и нареждаше с невъобразима скорост:
	— Знам кого търсите! Тук имаше един човек, един много неприятен брюнет, безвкусно облечен, с диамантен пръстен — камъкът беше огромен, но съмнителен. Ужасно съмнителен тип! Бързал бил за Москва! Всички останаха тук, повечето дори помагаха за спасяването на хората от реката, а той си взе багажа и замина. И то не просто замина. Когато пристигна първата каруца да кара ранените, той подкупи каруцаря. Даде му много пари и замина с него. И не качи нито един ранен!
	— Да, наистина — сети се и началникът на влака. — Пътникът от втори вагон, шесто купе. Видях го, даде на селяка цяла стотарка — за каруца! И заминаха към гарата.
	— Ама чакайте, още не съм свършила! — ядосано махна с ръка Лидина. — Чух го да пита оня селянин дали има маневрен локомотив на оная гара. Искал е да плати и на машиниста, та да избяга по-бързо. Нали ви казвам, ужасно подозрителен тип!
	Рибников напрегнато слушаше, очаквайки тя всеки момент да отвори дума за изчезналия тубус, но чудесната Гликерия Романовна пропусна това особено подозрително обстоятелство, с което за пореден път учуди щабкапитана.
	— Интерееесно — проточи господинът с посребрените слепоочия и с енергичен жест повика един жандармски офицер. — Поручик! Пратете някого оттатък. Там в инспекторския вагон е слугата ми, китаеца, вие го познавате. Да п-побърза на бегом насам. Аз ще съм на гарата.
	И бързо закрачи покрай композицията.
	— А бързия влак какво да го правим, господин Фандорин? — провикна се след него поручикът.
	— Пускайте го! — отрони пелтекът, без да спира.
	Въртящият се наблизо човечец с простовата физиономия и увиснали мустаци щракна с пръсти — към него моментално се втурнаха двама безлични мъже. Тримата си зашепнаха нещо.
	Гликерия Романовна с вид на победителка се обърна към Рибников.
	— Ето, видяхте ли колко добре се нареди всичко? Няма нужда да се криете като заек из храстите. И чертежите ще се намерят, ще видите.
	Но щабкапитанът не гледаше нея, а гърба на човека, когото поручикът бе нарекъл Фандорин. Жълтеникавото лице на Василий Александрович бе заприличало на замръзнала маска и в котешките му очи проблясваха странни искрици.


	Нака-но-ку

	Сричка първа, в която Василий Александрович взема отпуск
	В Москва се разделиха приятелски и, разбира се, не завинаги — Рибников обеща непременно да намине, щом си уреди нещата.
	— Ама наистина настоявам, бъдете така добър — строго рече Лидина и му стисна ръка. — Притеснявам се за вашия тубус.
	Щабкапитанът я увери, че сега вече ще намери някакъв начин да се измъкне, и се сбогува с очарователната дама със смесени чувства. Изпитваше и съжаление, и облекчение, при което последното беше по-силно.
	Той тръсна глава, отпъди неуместните мисли и преди всичко се отби до телеграфното бюро на гарата. Там го чакаше телеграма до поискване: „Управата фирмата честити бляскавия успех възраженията отпадат пристъпвайте реализация проекта. Ще уведомя получаването стоката“.
	Явно признаването на заслугите му, а още повече и отпадането на въпросните възражения беше важно за Рибников. Той грейна и дори си затананика за тореадора.
	Нещо се промени в маниерите на щабкапитана. Униформата все така висеше на раменете му (а след нощните приключения дори се беше попрокъсала тук-там), но раменете на Василий Александрович се изпънаха, очите му блеснаха и десният крак също престана да му създава проблеми.
	Рибников бодро изтърча по стълбите до втория етаж, където се намираха служебните помещения, приседна в нишата на един прозорец, откъдето се виждаше целият широк и празен коридор, и извади от джоба си бележник, пълен с цитати и афоризми за всякакви житейски ситуации. Тук фигурираха и сакралните: „Куршумът е глупак, щикът — юнак“, „Руснаците запрягат бавно, но карат бързо“ и „Пияна глава е добре, умна — дваж по-добре“, а последната от максимите, привлекли вниманието на Василий Александрович, бе следната: „Макар и Иванов Седми, ти си глупак. А. П. Чехов.“*
	[* Чехов, „Оплаквателна книга“. — Б.пр.]
	След Чехов страниците бяха бели, но щабкапитанът извади плоско шишенце с безцветна течност, изля капка върху хартията, разтри я с пръст и върху листа се появиха някакви странни писмена като преплетени змийчета. Така постъпи и със следващите няколко страници — върху тях също излизаха странните драскулки. Рибников известно време ги разглеждаше внимателно. Замисли се, размърда устни, повтаряйки си нещо, за да го запомни. След някоя и друга минута нарисуваните змийчета изчезнаха от само себе си.
	Той пак се върна в телеграфното бюро и прати две спешни телеграми — до Самара и до Красноярск. Съдържанието им беше еднакво: молба до получателя да пристигне в Москва „по уречения въпрос“ и съобщение, че му е запазена стая „в същия хотел“. Щабкапитанът подписа и двете депеши с името Иван Гончаров.
	С това спешните работи май свършиха. Василий Александрович влезе в ресторант и си похапна на корем, при това изобщо не пестеше — дори си позволи да поръча един коняк. Остави и бакшиш на сервитьора — не екстравагантен, но приличен.
	И това беше само началото на чудната метаморфоза на смачкосания армеец.
	От гарата щабкапитанът стигна до Кузнецкия мост, където влезе в магазин за облекло. Съобщи на продавача, че е уволнен от служба поради раняване и желае да се обзаведе с прилични дрехи.
	Купи си два хубави летни костюма, сако, няколко панталона, трандафори с гамаши, американски обувки с дебела подметка, английски каскет, сламена шапка и половин дузина ризи. Преоблече се в магазина, захабения мундир прибра в куфар, а сабята нареди да му увият в хартия.
	И още нещо интересно: Рибников пристигна в магазина с най-обикновен файтон, а си замина с лакирана карета — от ония, дето само да те вземат струва половин рубла.
	Пред печатницата на Фухтел елегантният пътник слезе и освободи каретата. Влезе вътре да си получи поръчката — сто cartes de visite на кореспондент от телеграфната агенция Ройтер, като името и бащиното на картичката си бяха неговите, на Рибников — Василий Александрович, но фамилията беше съвсем различна — Стен.
	Оттук новоизлюпеният господин Стен (или не, за да не се бъркаме, нека си остане Рибников) потегли с каляска от най-скъпите, по пет рубли. Нареди да бъде откаран на „Чистие пруди“ в пансиона „Сен Санс“, но първо да се отбият някъде за букет бели лилии. Напетият кочияш почтително кимна: „Ясно, господине.“


	Оградата на двуетажната къща в стил ампир излизаше на самия булевард. Гирляндата разноцветни лампички, увита около портата, подсказваше, че пансионът вероятно изглежда много гиздаво по вечерно време. Но в момента и дворът, и мястото за каляски бяха празни, а високите прозорци белееха със спуснати завеси.
	Рибников се осведоми у дома ли си е графиня Бовада и подаде на портиера своята визитка. След по-малко от минута от дълбините на дома, който се оказа доста по-просторен, отколкото изглеждаше отвън, изплува пищна дама — вече не в първа младост, но не и стара, много поддържана и толкова добре гримирана, че само опитен взор би открил следите на козметичните уловки.
	Щом графинята видя Рибников, леко хищното й лице сякаш се стегна, но още в следващия миг светна в любезна усмивка.
	— Драги приятелю! Скъпоценни… — тя хвърли кос поглед към визитната картичка: — Скъпоценни Василий Александрович! Безумно се радвам да ви видя! И помните, че обожавам белите лилии! Колко любезно!
	— Аз никога нищо не забравям, мадам Беатрис — наведе се към блестящите пръстени по ръката й бившият щабкапитан.
	При тия думи стопанката машинално докосна великолепните си пепеляви кичури, скулптирани във висока фризура, и неспокойно се загледа в наведения тил на галантния гостенин. Впрочем, докато Рибников се изправи, прелестната усмивка отново заигра по пълните устни на графинята.
	Салонът и коридорите бяха издържани в пастелни тонове, по стените блестяха копия от картини на Вато и Фрагонар в златни рамки. Толкова по-рязък бе контрастът с кабинета, където нейно сиятелство прие посетителя. Тук нищо не допускаше превземки и маниерничене — бюро със счетоводни книжа, кантонерка, етажерка с папки. Личеше си, че графинята е делова жена и не е свикнала да си губи времето напразно.
	— Не се притеснявайте — рече Василий Александрович, който седна в креслото и заметна крак върху крак. — Всичко е наред. Доволни са от вас, тук допринасяте не по-малко полза, отколкото преди, в Порт Артур и Владивосток. Не идвам по работа. Просто съм уморен. Реших да си взема малко почивка, да се отпусна. — Той весело се усмихна. — Зная го от опит: колкото по-голям бардак е наоколо, толкова е по-спокойно.
	Графиня Бовада се обиди.
	— Това не е бардак, а най-доброто заведение в града! Моят пансион само за една година придоби блестящо реноме! Тук идват мнозина сериозни хора, които високо оценяват благоприличието и тишината!
	— Зная, зная — все така с усмивка я прекъсна Рибников. — Именно затуй идвам тук направо от гарата, скъпа Беатрис. Благоприличие и тишина — тъкмо това е, от което имам нужда. Ще ви затрудня ли?
	Стопанката отвърна много сериозно:
	— Недейте да говорите така. Аз съм изцяло на ваше разположение — и след кратко колебание деликатно попита: — Не бихте ли искали да се отморите с някоя от госпожиците? Имам много хубавки. Гарантирам ви, че ще забравите умората.
	— Няма нужда — учтиво благодари кореспондентът на Ройтер. — Може да се наложи да ви гостувам две-три седмици. Ако завържа по-особени отношения с някоя от вашите… възпитанички, това би могло да предизвика ревност и скандали. Нещо напълно излишно.
	Беатрис кимна, признавайки, че събеседникът й има право.
	— Ще ви настаня в тристаен апартамент с отделен вход. Той е за клиенти, готови да си плащат за пълната дискретност. Там ще се чувствате най-удобно.
	— Чудесно. Естествено, ще ви се компенсират всички загуби.
	— Благодаря. Освен че е отделен от основната част на къщата, където нощем понякога е доста шумно, апартаментът има и други предимства. Между стаите му има тайни врати, което може да се окаже много удобно.
	Рибников се ухили:
	— Бас държа, че там има и фалшиви огледала, през които може тайно да се снима. Като в Артур, помните ли?
	Графинята се усмихна, но не отговори.
	Рибников остана доволен от квартирата си. Отне му няколко часа да се настани, но не в обичайния смисъл на думата. Тия негови домашни грижи нямаха нищо общо с комфорта и уюта.
	Когато Василий Александрович си легна, минаваше полунощ. Той си позволи царски отдих, на какъвто не се беше наслаждавал отдавна — спа цели четири часа, двойно по-дълго от обикновено.


	Сричка втора, в която Маса нарушава неутралитета
	Пътникът от шесто купе не разочарова Ераст Петрович. Напротив, колкото повече задълбаваше, толкова по-перспективна изглеждаше версията.
	Фандорин успя да открие на гарата каруцаря, който беше откарал нетърпеливия субект от брега на Ломжа. Показанията на хубавата дама се потвърдиха — селянинът рече, че немецът наистина се е изръсил цяла стотарка.
	— Защо да е немец? — попита инженерът.
	Каруцарят се учуди:
	— Че кой нашенец ще ти даде стотак, като не струва и петнайсет копейки? — позамисли се и додаде: — И говорът му шантав.
	— Какво му е „шантавото“? — настоя да разбере Ераст Петрович, но туземецът така и не успя да обясни.
	Още по-труден се оказа въпросът със сетнешния маршрут на брюнета. Началникът на гарата се оправдаваше, че не знае, дежурният мучеше и очите му бягаха, местният жандарм само замръзна „мирно“ и се направи на пън. Тогава, спомняйки си думите на своята безценна свидетелка, инженерът попита къде е маневреният локомотив.
	Жандармът моментално плувна в пот, дежурният пребледня, а началникът на гарата почервеня.
	Стана ясно, че машината въпреки всички правила и инструкции е подгонила пътническия влак, който бил минал час преди бързия. Лудият брюнет (мненията на свидетелите относно неговата народност се разминаваха: началникът на гарата го бе взел за французин, дежурният за поляк, а жандармът за „чифутче“) раздавал наляво-надясно толкова пари, че нямало начин да му устои човек.
	Нямаше никакво съмнение — тъкмо това бе човекът, когото Фандорин търсеше.
	Влакът, който странният пътник беше подгонил, трябваше да пристигне в Москва в десет без петнайсет, така че нямаше много време.
	Инженерът прати телеграма до московския представител на управлението, по съвместителство началник на Волоколамския участък подполковник Данилов: да пресрещнат на гарата заподозрения (следваше най-подробно описание), в никакъв случай да не го задържат, а да пуснат след него най-сръчните цивилни сътрудници и да организират следенето, като не се предприема нищо повече до пристигането на Ераст Петрович.
	Поради катастрофата движението по Николаевската железница бе спряно. По посока на Петербург се беше изпънала дълга опашка от пасажерски и товарни композиции, но пътят към Москва беше чист. Фандорин заповяда да изкарат най-новия „компаунд“* с пет оси и се понесе на изток със скорост от деветдесет километра в час в компанията на верния си камердинер.
	[* Compound (англ.) — парна машина, работеща на принципа на многократното разширяване на парата, което позволява по-пълно да се използва енергията на разширяването и увеличава КПД-то на локомотива. — Б.пр.]
	За последен път Ераст Петрович бе посещавал родния си град преди около пет години — тайно от всички познати, под чуждо име. Висшите московски власти не обичаха статския съветник в оставка, при това толкова не го обичаха, че дори и кратък престой във втората столица можеше да завърши твърде неприятно за него.
	А след като Фандорин се върна на държавна служба, макар и без да се спазят всички формалности, се оформи извънредно странна ситуация: ползващият се с пълното доверие на правителството и облечен с най-широки пълномощия инженер продължаваше да бъде персона нон грата в московската губерния и дори при инспекционните си пътувания гледаше да не минава отвъд гара Бологое.
	Но след новогодишните празници се случи нещо, което сложи край на това многогодишно изгнание и само извънредната служебна заетост бе попречила на Ераст Петрович да се завърне в родния край.
	Застанал до машиниста и загледан в ярко пламтящата пещ, Фандорин си мислеше за предстоящата среща с града на своята младост и за събитието, направило тая среща възможна.
	Събитието беше гръмко — не само в преносен, ами и в най-буквален смисъл. Есерска бомба бе разкъсала на парчета буквално насред Кремъл главния недоброжелател на Фандорин — московския генерал-губернатор.
	Колкото и да не уважаваше покойния — недостоен и вреден за града човек, — Ераст Петрович бе разтърсен от случилото се.
	Русия бе тежко болна, тресеше я треска, ту гореше, ту зъзнеше, кървава пот избиваше през порите й. И нещата не опираха само до войната с Япония. Тая война просто изкара наяве онова, което мислещите хора виждаха отдавна: империята се бе превърнала в анахронизъм, в упорито неумиращ динозавър с огромно тяло и твърде малка главичка. Впрочем сама по себе си главата беше огромна, натежала от безброй министерства и комитети, но криеше в черепа си миниатюрен и съвсем гладък мозък. Нито едно важно решение, нито едно движение на тромавото туловище не бяха възможни без личната воля на един-единствен човек, който за жалост не можеше да се похвали със светъл ум. Но дори и да беше титан на мисълта, кой би могъл във века на електричеството, радиото, рентгена еднолично да управлява гигантската страна? При това в почивките между тениса и лова?
	И клетият руски динозавър залиташе, плетеше мощни крака, хилядакилометровата опашка безцелно се влачеше по земята. Отстрани го атакуваше и късаше живо месо повратлив хищник от новото поколение, а в недрата на исполинския организъм зрееха смъртоносни метастази. Фандорин не знаеше с какво трябваше да се лекува болният великан, но беше сигурен, че това няма как да стане с бомби — от сътресенията мъничкият мозък на влечугото ще откачи напълно, исполинското тяло ще се разтресе в панически конвулсии и Русия ще умре.
	Както обикновено мъдростта на Изтока помогна за измъкването от мрачните и безплодни мисли. Инженерът изрови от паметта си подходящ за случая афоризъм: „Благородният мъж знае, че светът е несъвършен, но не губи кураж.“ А след него изплува и друг, вече не с теоретична, а с практическа стойност: „Ако в душата ти се надига недоволство, определи фактора, нарушил хармонията, и го отстрани.“
	Факторът, нарушил хармонията на Фандориновата душа, всеки момент трябваше да пристигне в Москва, на Николаевската гара.
	Дано само подполковник Данилов не се изложи…
	Данилов не се изложи. Той лично посрещна петербургския гостенин, чакаше го направо на челния коловоз, където спря „компаундът“. Суровата физиономия на подполковника грееше от възбуда. Веднага след ръкостискането той започна доклада.
	Не му е останал нито един добър агент — всички ги били изтеглили в мобилния отряд на тайната полиция, където и плащането е по-добро, и награди падат, и режимът е по-свободен. Затова, понеже знае, че господин инженерът няма да го безпокои за щяло и нещяло, Данилов си припомнил младините, взел за помощник своя заместник, щабротмистър* Лисицки, много кадърен офицер — и лично проследил обекта.
	[* Щабротмистър — Кавалерийско звание, десети клас съгласно Таблицата за ранговете, равняващо се на щабкапитан в армията. — Б.пр.]
	Инженерът проумя сега приповдигнатото настроение на дейния Николай Василиевич. Подполковникът се бе заседял на бюро, зажалил бе за истинска работа, затова с такова удоволствие се бе втурнал да си играе на стражари и апаши. Ще трябва да ходатайствам да го преместят в оперативното направление, отбеляза си наум Фандорин, докато слушаше разпаления разказ на Данилов как с помощника му се преоблекли като търговци и ловко организирали проследяването с два файтона.
	— В Петровско-Разумовское ли? — учуди се той. — В тая д-дупка?
	— Ах, Ераст Петрович, веднага личи, че отдавна не сте идвали насам. Петровско-Разумовское сега е луксозен вилен район. Например вилата, в която се настани Брюнета, е наета от някой си Алфред Радзиховски за хиляда рубли месечно.
	— Хиляда ли? — облещи се Фандорин. — Какво е това Фонтенбло?
	— Ами същинско Фонтенбло. Само градината е над десет декара, има собствена конюшня, дори гараж. Оставих щабротмистъра да води наблюдението, заедно с него са двама подофицери, цивилни естествено. Сигурни хора, но разбира се, не са професионални копои.
	— Да тръгваме — кратко рече инженерът.


	Лисицки — хубавец с юнашки мустаци, наистина се оказа кадърен. Не си беше губил времето да виси по храстите, а беше успял да изясни доста работи.
	— Живот си живеят — рапортува той, местейки понякога ударението на предпоследната сричка, по полски. — Електричество, телефон, даже собствен телеграф си имат. Баня с душ! Две каляски, а конете — чистокръвни бегачи! Кола в гаража! Гимнастически салон с гири и велосипедни съоръжения! Прислужничките с дантелени престилки. А в зимната градина — ей такива папагали!
	— Кой ви каза за папагалите? — не издържа Фандорин.
	— Ами влизах, та ги видях — с хитра физиономия съобщи щабротмистърът. — Ходих да се цаня за градинар. Не ме взеха, казаха, че имали вече. Но ми разрешиха да надникна в оранжерията, единият от тях е голям любител на флората.
	— „Единият“ ли? — реагира моментално инженерът. — А колко са общо?
	— Не знам, но не е малка компания. Чух поне половин дузина различни гласове. Между другото — подчерта Лисицки — разговарят помежду си на полски.
	— Какво си говорят? — възкликна подполковникът. — Нали знаете езика?
	Младият офицер сви рамене.
	— Пред мен не казаха нищо съществено. Хвалеха за нещо Брюнета, наричаха го „луда глава“. Викат му Юзек* между другото.
	[* _Юзеф Пилсудски_ (1867–1935), полски държавен и политически деец борец за независимост на страната, първи държавен ръководител на възстановената Полша. — Б.пр.]
	— Това са полски националисти от социалистическата партия, положителен съм! — рече Данилов. — Пратиха ни секретен циркуляр. Правят завера с японците, ония са им обещали да спазарят независимостта на Полша, в случай че победят. Водачът им скоро пътува до Токио. Как му беше името…
	— Пилсудски — каза Ераст Петрович, който разглеждаше вилата през бинокъл.
	— Да, Пилсудски. Изглежда, е получил в Япония и пари, и инструкции.
	— Т-така изглежда…
	Във вилата се раздвижиха. През прозореца се виждаше как рус мъж с бяла риза и широки тиранти крещи нещо по телефона. Хлопна врата, после друга. Дочу се конско цвилене.
	— Май се готвят да предприемат нещо — прошепна в ухото на инженера Лисицки. — От половин час се раздвижиха.
	— Господа японските шпиони не се церемонят много-много с нас — мърмореше в другото ухо подполковникът. — Вярно е, че нашето контраразузнаване никакво го няма, но това вече е нахалство — да се настаниш при такива удобства на пет минути от Николаевската железница. Да вземе човек да ги сгащи на място. Ама пусто, не е наша юрисдикция. Тайната полиция и губернските живи ще ни изядат. Поне да бяха в ничията зона…
	— Ами да направим друго — предложи щабротмистърът. — Викаме нашия взвод, обкръжаваме вилата, но няма да ги арестуваме ние, а ще повикаме полицията. Тогава копче не могат да ни кажат.
	Фандорин не участваше в дискусията, той се оглеждаше наляво-надясно, търсейки нещо. Очите му се спряха на чисто нов стълб, забучен до платното.
	— Телефонни жици… Хубаво ще е да послушаме какво си приказват.
	— По какъв начин? — учуди се подполковникът.
	— Ще отбием един дериват от стълба.
	— Прощавайте, Ераст Петрович, нищо не разбирам от техники. Какво ще рече „дериват“?
	Фандорин не тръгна да го просвещава, вече бе взел решение.
	— Нали тук наблизо минава нашата Николаевска железница?
	— Тъй вярно, спирка Петровско-Разумовская.
	— Там трябва да има телефонен апарат. Пратете един жандарм. Само че бързо, да не губи нито секунда. Влиза на бегом, реже целия шнур със слушалката и пак на бегом обратно. Никакво губене на време в обяснения — само показва удостоверението и край. Марш!
	Секунди по-късно тропот на ботуши заглъхна в далечината — един подофицер хукна да изпълнява задачата и след десетина минути се върна с отрязаната слушалка.
	— Много сполучливо сте отрязали дълъг шнур — зарадва се инженерът и хвърли жандармите в смут: изхлузи елегантното си пардесю, захапа нож и се покатери по стълба.
	Поигра си нещо с проводниците и слезе долу със слушалката в ръка — шнурът беше закачен горе.
	Подаде я на щабротмистъра:
	— Дръжте. Щом знаете полски, слушайте.
	Лисицки изпадна във възторг:
	— Каква гениална идея, господин инженер! Да не повярваш, че никой не се е сетил досега! Ами че така можем направо в телефонната станция да открием специален кабинет! Да подслушваме разговорите на подозрителни лица! Каква полза за отечеството! И колко е цивилизовано, в духа на техническия про… — офицерът спря насред думата, вдигна предупредително пръст и съобщи със зловещ шепот: — Търсят централата!
	Подполковникът и инженерът се наведоха напред.
	— Мъж е… Иска номер триста деветдесет и осем… — отривисто шепнеше Лисицки. — Там също е мъж… Говорят на полски… Първият определя среща… Не, чакайте, не е среща, сбор… На улица „Ново-Басманная“… Пред дома на Варваринското акционерно дружество… Операция! Той каза „операция“. Край, затвориха.
	— Каква операция? — сграбчи рамото на помощника си Данилов.
	— Не каза. Просто „операция“, нищо повече. В полунощ, а сега е девет и половина. Затова са се разтърчали.
	— На „Басманная“ ли? Варваринското дружество? — Ераст Петрович не забеляза как също зашепна. — Знае ли някой какво има там?
	Офицерите се спогледаха и свиха рамене.
	— Ще ни трябва адресен указател.
	За „нападение“ на гарата пак проводиха същия подофицер: марш до кантората, грабваш от масата справочника „Цяла Москва“ и бегом обратно.
	— На тая гара вече ще си помислят, че железопътната жандармерия е пълна с откачени — тюхкаше се уж сериозно подполковникът. — Добре де, веднъж да свърши — ще им върнем всичко: и слушалката, и указателя.
	Следващите десетина минути минаха в напрегнато очакване. Наблюдателите си дърпаха бинокъла от ръцете. Видимостта беше слаба: стъмваше се, обаче всички прозорци светеха и по завесите прибягваха забързани сенки.
	И тримата се втурнаха да пресрещнат запъхтяния подофицер. Ераст Петрович като най-старши пръв сграбчи раздърпания том. Първо погледна кой отговаря на номер 398. Оказа се хотел „Болшая Московская“. Намери раздела „Таблица на домовете“, отвори на „Ново-Басманная“ и кръвта забумтя в слепоочията му.
	В сградата, принадлежаща на Варваринското акционерно дружество, се намираше управлението на Окръжния артилерийски склад.
	Подполковникът, който надничаше през рамото на инженера, подсвирна:
	— Ами естествено! Как веднага не… Ново-Басманная! Там са складовете, откъдето товарят снаряди и динамит за действащата армия! Винаги има резерв от боеприпаси най-малко за седмица. Но в такъв случай, господа… Това е нечувано! Чудовищно! Ако са решили да го гръмнат, ще отнесат половин Москва! Ах, тия мръсни поляци! Пардон, Болеслав Стефанович, нямах това предвид…
	— Какво искате от социалисти? — застъпи се за нацията си щабротмистърът. — Те са пионки в ръцете на японците, нищо повече. Ама какво ще кажете за азиатците, а? Същински нови хуни! Копче не разбират от цивилизована война!
	— Господа, господа! — очите на Данилов блеснаха. — Всяко зло за добро! Артилерийските складове са на гърба на работилниците на Казанската железница, а това…
	— А това вече е наша територия! — подхвана Лисицки. — Браво, Николай Василиевич! Ще минем без губернската полиция!
	— И без тайната! — усмихна се хищно неговият началник.


	Подполковникът и щабротмистърът демонстрираха истински чудеса на организираността: за два часа подготвиха хубава, добре обмислена засада. Решиха, че ще е твърде рисковано да проследяват диверсантите от адреса им. Нощем алеите на вилния квартал бяха пусти, пък и луната сякаш напук светеше ярко. По-разумно беше да се съсредоточат усилията на мястото, определено от злосторниците за сборен пункт.
	Данилов изведе за акцията шестдесет и седем души — целия наличен състав на отделението без дежурните.
	Повечето жандарми бяха наредени по периметъра на складовата територия откъм вътрешната стена със заповедта: „Лежите тихо и не шуквате!“ Старши на тая група беше Лисицки. Подполковникът с десетина от най-сигурните хора се укри в сградата на дирекцията.
	Наложи се да събудят началника на артилерийските складове: стар генерал, воювал още срещу имам Шамил в Кавказ. Той трябваше да разреши на железопътната жандармерия да действа из помещенията на неговото ведомство. Старецът толкова се развълнува, че и през ум не му мина да придиря за тънкостите на юрисдикцията и само час по час гълташе хапове за сърце.
	Като видя, че Данилов няма нужда от неговата помощ, инженерът се отказа да се меси в ръководството на засадата. Заедно с Маса те се разположиха в един безистен срещу складовите порти. Фандорин избра това място с умисъл. Ако жандармите, несвикнали на подобни операции, изпуснат някого, Ераст Петрович ще пресече пътя му и няма да го изтърве. Впрочем подполковникът изтълкува избора на инженера по друг начин. В гласа на въодушевения Николай Василиевич се долови известно снизхождение: един вид, разбирам и не мога да ви съдя, вие сте цивилен и не сте длъжен да се навирате в куршумите.
	Едва-що бяха сварили да заемат местата си, а нервният генерал, следвайки инструкциите, беше угасил светлината в кабинета си и се бе залепил за прозореца, откъм „Каланчовская“ долетя звънът на градския часовник и минута по-късно три файтона се зададоха от двете страни на тъмната улица: две откъм „Рязански проезд“ и една от „Елоховская“. Всички спряха пред сградата на управлението, от тях скочиха хора (Фандорин наброи петима без тримата, които останаха на каприте). Зашушнаха помежду си.
	Инженерът извади от джоба си красив плосък пистолет, изготвен за него по поръчка в белгийските заводи „Броунинг“, и дръпна предпазителя. Камердинерът му демонстративно извърна глава.
	Хайде де, давайте, мислено подкани поляците Ераст Петрович и въздъхна — нямаше особена надежда, че орлите на Данилов ще заловят някого жив. Няма страшно, все някой от злодеите ще остане при конете. Той ще е късметлията, който ще се размине с жандармските куршуми и ще падне в ръцете на Фандорин.
	Преговорите завършиха. Но вместо да се упътят към вратите на управлението или направо към складовите порти, диверсантите отново се върнаха по файтоните. Изплющяха камшици и трите екипажа, набирайки скорост, се отдалечиха от складовете в посока „Добрая Слобода“.
	Забелязаха ли нещо? Или промениха плана?
	Ераст Петрович изскочи от безистена.
	Каляските вече завиваха зад ъгъла.
	Инженерът захвърли скъпото пардесю и хукна след тях.
	Слугата вдигна дрехата и с пъшкане търти подир него.
	Когато подполковник Данилов и жандармите му изскочиха на прага, „Ново-Басманная“ беше опустяла. Тропотът на копита бе заглъхнал в далечината, а в небето сияеше безметежна луна.


	Излезе, че Ераст Петрович Фандорин, отговорен сътрудник на едно изключително сериозно ведомство, човек не в първа младост, не само умее да са катери по стълбове, но и тича с фантастична скорост, при това без да вдига шум и оставайки почти невидим — той хвърчеше покрай самите стени, където нощните сенки са най-гъсти, лунните петна или заобикаляше, или се стрелваше над тях с гигантски скок. Инженерът страшно приличаше на призрак, който стремглаво се носи из тъмната улица по някакви свои отвъдни задачи. Добре че по пътя си не срещна някой окъснял минувач — клетникът би бил разтърсен до дън душа.
	Фандорин доста бързо настигна файтоните. И намали темпото, за да не скъсява дистанцията.
	Впрочем преследването не продължи дълго.
	Оттатък девическата гимназия на Фон дер Визе файтоните спряха. Бяха се подредили в редица, един от кочияшите събра в ръка всички юлари, останалите седем души се насочиха към двуетажна сграда с голяма стъклена витрина.
	Един от тях почовърка в ключалката, махна с ръка и цялата компания хлътна вътре.
	Ераст Петрович, наблюдавайки иззад ъгъла, пресмяташе как по-лесно да се добере до кочияша. Оня се беше изправил на капрата и внимателно се озърташе на всички страни. Луната ярко осветяваше подстъпите към него.
	Пристигна запъхтяният Маса. По лицето на Фандорин разбра, че той всеки момент е готов за решителни действия, прехвърли през рамо фалшивата си плитка и сърдито прошепна на японски:
	— Ще се намеся само ако привържениците на негово величество микадо започнат да ви убиват. Докато вие убивате привържениците на негово величество микадо, не разчитайте на помощта ми.
	— Разкарай се — отвърна на руски Ераст Петрович. — Не ми се пречкай.
	От къщата се чу приглушен вик. Нямаше повече време за губене.
	Инженерът беззвучно прибяга до следващия фенер и се спотаи зад него. Десетина крачки го деляха от кочияша.
	Фандорин извади от джоба си табакера с монограм и я хвърли настрани.
	Кочияшът трепна и се обърна към шума с гръб към уличната лампа. Друго и не трябваше. Фандорин взе разстоянието на три скока, рипна на капрата и стисна кочияша за гушата. Тялото омекна, инженерът внимателно го положи на паважа, до гумите на каляската.
	От това място добре се виждаше фирмата, закачена над вратата. „Йосиф Баранов. Диамантени, златни и сребърни изделия“, прочете инженерът и пошепна:
	— Нищо не разбирам.
	Изтърча до витрината, надникна вътре, където тъкмо бяха запалили няколко електрически фенерчета.
	Магазинът беше тъмен, само бързи сенки се стрелкаха насам-натам. Изведнъж помещението се озари от нетърпимо ярко сияние, огнен дъжд пръсна във всички посоки и освети остъклените щандове, сновящите покрай тях хора и вратата на сейфа, към която се беше навел човек с оксижен най-нов модел, какъвто Ераст Петрович бе видял в едно френско списание.
	На пода седеше облегнат на стената вързан човек, вероятно нощният пазач. Устата му беше залепена с лепенка, от рана на главата му се стичаше кръв, обезумелите му очи бяха вторачени в сатанинския пламък.
	— Докъде го е докарала японската агентура! — обърна се към приближилия се камердинер Фандорин. — Толкова ли го е закъсала Япония с парите?
	— Сругите на негово веричество микадо не са грабитери — отвърна Маса, загледан в живописната гледка. — Това тук са апаши. „Московските ездачи“, четох за тях във вестниците: порзват кори ири каряски, почитатери на прогреса. — Усмивка освети лицето на японеца. — Корко е хубаво, господарю, сте мога да ви помагам!
	Ераст Петрович бездруго вече бе разбрал, че е станал жертва на заблуда — беше взел за диверсанти обикновени варшавски бандити, гастролиращи из Москва. Колко време беше потрошил напразно!
	Тогава какъв е Брюнета, пътникът от шесто купе, който така подозрително е напуснал мястото на катастрофата?
	Ами че много просто, отвърна сам на себе си инженерът. Преди три дни в Петербург бе извършен невероятно нагъл грабеж, за който вестниците се бяха избили да пишат. Неизвестен мъж с маска бе спрял каретата на графиня Воронцова, беше обрал нейно сиятелство до шушка и я беше зарязал на пътя чисто гола, само с шапка. Пикантното на ситуацията бе в това, че тъкмо нея вечер графинята се беше скарала с мъжа си и пътуваше към бащиния си дом, след като тайно беше взела със себе си всичките си скъпоценности. Ето защо Лисицки бе чул, че обитателите на вилата наричат Брюнета „луда глава“ — беше извъртял номера в Петербург и бе успял да пристигне и за московската акция.
	Ако не беше горчивото разочарование и досадата срещу самия себе си, Ераст Петрович едва ли щеше да се намесва в криминални истории, но ядът напираше да се излее навън, пък и съдбата на пазача го притесняваше, съществуваше опасност да му теглят ножа.
	— Хващаме ги на излизане — прошепна той на слугата. — Ти един, аз втори.
	Маса кимна и облиза устни. Но съдбата бе решила другояче.
	— Панове, беж! — писна някой отвътре, вероятно видял сенките им на витрината.
	В същия миг ацетиленовото сияние угасна, а вместо него от тъмнината избумтя кървавочервен изстрел.
	Фандорин и японецът в идеален синхрон отскочиха в различни посоки. Витрината се срина с оглушителен звън.
	От магазина проехтяха нови изстрели, но всички нахалост.
	— Който изскочи, е твой — избъбри инженерът.
	Той се наведе, ловко се търкулна през стъклените отломки и изчезна в черните недра на магазина.
	Вътре се крещеше, псуваше се на руски и на полски, плющяха кратки удари, а от време на време помещението се озаряваше от блясъка на изстрели.
	През вратата, свил глава между раменете, изхвърча човек с кариран каскет. Маса го спъна и го закова с удар под тила. Чевръсто го завърза и го завлече при каляските, където вече лежеше полуудушеният от инженера кочияш.
	След малко през витрината се втурна още един и хукна, без да се оглежда. Японецът ловко го настигна, хвана го за китката и леко я извъртя, от което бандитът изпищя и се сгърчи.
	— Цихо, цихо — вразумяваше Маса пленника си, докато бързо връзваше дланите му за глезените.
	Занесе го при предишните двама и се върна на изходната позиция.
	В магазина вече беше тихо. Дочу се гласът на Фандорин:
	— Един, двама, трима, четирима… ха, къде е петият, аха, ето го — пет. Маса, при теб колко са?
	— Трима.
	— Точно излизат.
	През назъбеното стъкло се подаде Ераст Петрович.
	— Тичай до склада, доведи жандармите. Побързай, че тия ще почнат да се съвземат и ще стане една…
	Слугата отърча в посока „Ново-Басманная“.
	Фандорин пък развърза пазача, попляска го по страните, докато го върне в съзнание. Но пазачът отказваше да дойде в съзнание — мучеше, жумеше и се тресеше от хълцане. На медицински език това се наричаше „шок“.
	Докато Ераст Петрович му разтриваше слепоочията, докато напипваше нервния възел, зашеметените бандити взеха да се размърдват.
	Единият, едър като бик, който само преди пет минути беше отнесъл първокласен удар с крак в ченето, се надигна и затръска глава. Фандорин временно изостави пазача и сервира на възкръсващия допълнителна порция.
	Докато този още не беше успял да забие нос в земята, друг дойде на себе си и пъргаво запълзя към изхода. Ераст Петрович се хвърли подире му, зашемети го.
	В ъгъла се разшава трети, а отвън, където Маса бе наредил своята икебана, нещата също не вървяха както трябва: в светлината на уличната лампа ясно се виждаше как кочияшът се опитва със зъби да разхлаби примката на ръцете на авера си.
	Фандорин си помисли, че прилича на клоун в цирка, който е хвърлил няколко топчета нагоре и сега не знае как да се оправя с всички тях — докато се наведеш да вдигнеш едното, другите се посипват.
	Метна се в ъгъла. Тъмнокос бандит (дали не беше въпросният Юзек?) не само беше дошъл на себе си, но бе успял и да извади нож. Удар, още един за по-сигурно. Изпружи се.
	И бегом към каляските, докато не са се разпълзели ония тримата.
	По дяволите, къде се затри тоя Маса?


	Обаче камердинерът на Фандорин така и не свари да стигне до подполковник Данилов, който безпомощен се въртеше с хората си пред сградата на Варваринското дружество.
	Още на първата пресечка някакво дребно, но повратливо човече се хвърли в краката му, още двама го налегнаха отгоре, извиха му ръцете. Маса заръмжа и дори опита да хапе, но го държаха здраво, професионално.
	— Евстратипалич! Фанахме един! Жълтур! Казвай, китайче, къде се гърми?
	Някой дръпна Маса за плитката и перуката хвръкна.
	— Маскировка! — кресна същият глас тържествуващо. — Ах, мутрата му японска, я го виж как е примижал! Шпионин, Евстратипалич!
	Появи се още един, с бомбе на главата. Отрони доволен:
	— Бравос. — Наведе се към Маса: — Здраве желая, ваше японско благородие. Аз съм надворният съветник Милников от Специалния отдел на Полицейския департамент. Представете се, име, звание…
	Задържаният се опита злобно да изрита надворния съветник по кокалчето, но не сполучи. И се разпсува на съскащ чужд език.
	— Защо ругаете? — укори го Евстратий Павлович, застанал на разстояние. — Опандизихме ви, няма какво сега да се дърляме. Сигурно сте офицер от генералния щаб, благородник? И аз съм дворянин. Дайте да се държим както се полага. Какво сте замислили тук? Каква е тая стрелба, това търчене? Я ми светни, Касаткин.
	В жълтия кръг от електрическа светлина изплува изкривената от ярост физиономия с дръпнати очи и лъскавата четина на късо подстриганата коса.
	Съвсем обърканият Милников едва сколаса да промърмори:
	— Амче това е… Здравейте, господин Маса…
	— Добре заварир — изсъска Фандориновият камердинер.


	Сричка трета, в която Рибников се вижда натясно
	През последните месеци Василий Александрович Рибников (сега Стен) живееше забързано, изнервено, отхвърляйки по стотина задачи на ден. Оставяше си не повече от два часа дневно за сън (впрочем те му бяха напълно достатъчни — винаги се събуждаше свеж като краставичка). Обаче поздравителната телеграма, която получи на сутринта след катастрофата на Тезоименитския мост, освободи бившия щабкапитан от рутинните неща и му позволи да се съсредоточи изцяло върху две основни задачи или, както той сам ги наричаше, „проекти“.
	Всичко, което се искаше по предварителния стадий, новоизлюпеният кореспондент на Ройтер свърши за два дни.
	За подготовката на главния „проект“ (ставаше дума за прехвърляне на голяма партида неназована стока) беше достатъчно да се изпрати по градската поща писмо, адресирано до човек с лекомисленото прозвище Дрозд: очаквайте доставка в близките седмица-две, всичко останало остава съгласно уговорките.
	Грижите по другия, второстепенен, но все пак много важен „проект“, също не бяха много. Освен споменатите вече телеграми до Самара и Красноярск Василий Александрович поръча на стъклар да му направи две тънки спирали. На приемчика той доверително поясни, че тези детайли ще влязат в апарат за домашна ракия.
	По инерция от времето на забързания петербургски живот Рибников пообиколи московските военни учреждения, където неговата визитка на кореспондент му осигуряваше достъп до най-различни осведомени лица — знайно е колко обичат по нас чуждестранната преса. Самозваният репортер научи много интересни и дори полуповерителни сведения, които, съпоставени и анализирани, се превръщаха в съвсем поверителни. След това обаче Рибников се сепна и прекрати всякакви интервюта. В сравнение с важността на възложените му „проекти“ това бяха дреболии, които не си струваха риска.
	Въпреки дългогодишния навик да действа активно Василий Александрович с усилие на волята потисна сърбежа на ръцете и си наложи да прекарва повече време у дома. Търпението и умението да се седи неподвижно са тежко изпитание за човек, свикнал да не се задържа и минута на едно място, но Рибников и тук се прояви на висота.
	Енергичният човек мигом се превърна в сибарит, който прекарва часове в креслото до прозореца и се разхожда из къщата по халат. Новият ритъм на живота му отлично съвпадна с дневното разписание на веселите обитателки на „Сен Санс“, които се събуждаха по пладне и докъм седем вечерта се шляеха по чехли и с ролки в косите. Василий Александрович за нула време изгради прекрасни отношения с момичетата.
	В първия ден госпожиците все още не бяха опознали новия съквартирант и затова му пробутваха фасони, но твърде скоро се разнесе слухът, че това е любовникът на Беатрис и лиричните попълзновения тутакси секнаха. На втория ден „Васенка“ вече беше всеобщ любимец. Той черпеше момичетата с бонбони, с интерес се вслушваше в техните измишльотини, пък и дрънкаше на пиано и изпълняваше сърцераздирателни романси с приятния си, леко сладникав тенор.
	На Рибников наистина му беше интересно да общува с пансионерките. Той откри, че тяхното бърборене, ако бъде правилно насочено, носи не по-малка полза от рискованите фалшиви интервюта. Заведението на графиня Бовада се ползваше с добро име, тук се отбиваха мъже е положение в обществото. Понякога в салона те обсъждаха помежду си служебни дела, пък и по-късно, в сепаретата, разнежени, понякога изтърваваха по някоя твърде любопитна приказка. Вероятно смятаха, че празноглавите госпожици бездруго нищо не разбират. Госпожиците наистина на акъл не го докарваха до София Ковалевская*, но за сметка на това притежаваха силна памет и безкрайна любов към клюките.
	[* _София Василиевна Ковалевская_ (1850–1891) — математик, писател и публицист, първата жена професор, носителка на много престижни научни награди. Почти през целия си живот учи и работи зад граница, понеже висшите училища в Русия не приемат жени нито като студентки, нито като преподаватели. Не я допускат дори до заседанията на Академията на науките, чийто член-кореспондент тя става през 1889 г. Умира в Стокхолм. — Б.пр.]
	По тоя начин сбирките на чаша чай край пианото не само помагаха на Василий Александрович да си убива времето, но и му носеха маса полезни сведения.
	За жалост през първия период от доброволното заточение на щабкапитана цялото внимание на момичетата бе погълнато от сензацията, която кънтеше из Първопрестолната. Полицията най-сетне бе заловила прочутата шайка „ездачи“. На тоя въпрос московското общество отделяше повече внимание, отколкото на Цушима. Разбра се, че за залавянето на дръзките бандити е бил изпратен специален отряд най-добри детективи от Петербург — това ласкаеше московчани.
	За рижавата Манон с прякор Свирката се знаеше, че при нея често бе идвал един от „ездачите“, поляк хубавец, направо муцка, затова сега Свирката се обличаше в черно и се държеше загадъчно. Останалите момичета много й завиждаха.
	През тези дни Василий Александрович неведнъж се хващаше, че мисли за спътничката от купето — вероятно понеже Лидина представляваше пълна противоположност на емоционалните, но загрубели души на обитателките на „Сен Санс“. В спомените на Рибников Гликерия Романовна се хвърляше към внезапната спирачка или пък, пребледняла, прехапала долната устна, превързваше разкъсана артерия на крака на ранения с парче плат, откъснато от собствената рокля.
	Доброволният отшелник озадачен гонеше от съзнанието си тия картини, те нямаха нищо общо с живота му и с днешните му интереси.
	Василий Александрович обикновено се разхождаше по булевардите — до храма на Христос Спасителя и обратно. Той не познаваше добре Москва, затова страшно се учуди, когато случайно мярна табелката с името на улицата, която вървеше веревно по нагорнището от прочутия събор.
	Улицата се наричаше „Остоженка“.
	„Къщата на Бомзе на «Остоженка»“ — отекна в ума му сякаш наяве мекият глас, натъртващ съгласните по петербургски.
	Той се разходи нагоре по асфалтираната улица, застроена с красиви къщи, обаче бързо се сепна и се върна.
	Но все пак оттогава му стана навик, след като извърви подковата на булевардите до края, да прави още едно малко кръгче, захващайки от „Остоженка“. Минаваше и покрай къщата на Бомзе, построена за отдаване под наем — шикозна, четириетажна. Безделието бе направило Василий Александрович непривично отнесен и той, хвърляйки поглед към тесните виенски прозорци на сградата, дори си позволяваше от време на време да помечтае за онова, което не би могло да се случи никога и за нищо на света.
	И си го изпроси.
	На петия ден от разходките, когато мнимият репортер, въртейки в ръка бастунче, слизаше по „Остоженка“ към „Лесной проезд“, от една каляска го повикаха:
	— Василий Александрович! Вие ли сте?
	Рибников замръзна на място, проклинайки своето лекомислие. Обърна се бавно, престори се на учуден:
	— Ама къде се изгубихте? — възбудено нареждаше Лидина. — Не ви ли е срам, нали обещахте! Защо сте цивилен? Прекрасно сако, много по-добре ви стои от оня ужасен мундир! Какво става с чертежите?
	Последния си въпрос тя зададе шепнешком, след като вече беше слязла на тротоара.
	Василий Александрович внимателно стисна тънката ръка с копринена ръкавица. Беше объркан — нещо, което му се случваше рядко, за да не кажем никога.
	— Лошо стана — измърмори той накрая. — Налага се да се крия. Затова съм с цивилни дрехи. Затова и не се обадих… Нали разбирате, по-добре е човек да стои настрана от мен. — За да придаде на думите си убедителност, Рибников се озърна през рамо и сниши глас: — Вие си карайте по пътя, пък аз по моя. Няма нужда да привличаме внимание.
	По лицето на Гликерия Романовна се изписа уплаха, но тя не помръдна.
	Само се озърна като него и прошепна в ухото му:
	— И сега какво — военен съд? Какво ви очаква — каторга? Или… или още по-лошо?
	— По-лошо — той леко се отдръпна от нея. — Какво да се прави, сам съм си виновен. За всичко. Гликерия Романовна, скъпа, аз наистина ще тръгвам.
	— В никакъв случай! Да ви зарежа в беда, как ли пък не? Сигурно имате нужда от пари? Мога да ви услужа. Или някакво скривалище? Ще измисля нещо. Господи, какво нещастие! — очите на дамата блестяха от сълзи.
	— Не, благодаря ви. Аз живея при… при леля ми, сестрата на покойната ми майчица. Нямам нужда от нищо. Нали виждате как съм издокаран. Ама наистина, гледат ни.
	Лидина го хвана под лакътя.
	— Прав сте. Качвайте се в каляската, ще вдигнем гюрука.
	И го накара да се качи, без изобщо да го слуша — пък и той вече знаеше, че с нея на глава не се излиза. За отбелязване е, че желязната воля на Василий Александрович в тоя момент не че отстъпи, ами за момент се разсея и Рибников някак без усилие влезе в каляската.
	Пообиколиха Москва, говорейки си за какво ли не. Вдигнатият гюрук придаваше дори на най-невинните теми за разговор някаква интимност, която плашеше Рибников. На няколко пъти той вземаше твърдото решение да слезе още на първия ъгъл, но все нещо му пречеше. А пък Лидина най-много я тормозеше мисълта как да помогне на горкия беглец, над когото висеше безмилостният меч на военновременните закони.
	Когато Василий Александрович най-сетне успя да се сбогува, му се наложи да обещае, че утре ще се разхожда по булевард „Пречистенский“. Лидина ще мине с файтон, ще го забележи сякаш случайно, ще му се обади и той ще се качи. Нищо подозрително, най-обикновена улична сцена.
	Давайки обещанието, Рибников беше сигурен, че няма да го удържи, но на следващия ден волята на тоя железен човек отново феноменално се огъна. Точно в пет часа краката сами доведоха кореспондента на уреченото място и разходката се повтори.
	Същото се случи и на следващия ден, и на по-следващия.
	В отношенията им нямаше и сянка от флирт — Рибников много внимаваше за това. Никакви намеци, погледи или, опазил Бог, въздишки. Разговорите бяха предимно сериозни, пък и тонът изобщо не беше такъв, какъвто мъжете употребяват в разговорите си с красиви дами.
	— Добре ми е с вас — призна му веднъж Лидина. — Не приличате на останалите. Не се правите на интересен, не правите комплименти. Усеща се, че за вас не съм същество от женски пол, а човек, личност. През ум не ми е минавало, че мога да другарувам с мъж и че е толкова приятно!
	Изглежда, нещо в израза на лицето му се бе променило, понеже Гликерия Романовна се изчерви и възкликна виновно:
	— Ах, каква съм егоистка! Само за себе си мисля. А вие стоите на ръба на пропастта!
	— Да, на ръба съм… — промърмори глухо Василий Александрович и думите му прозвучаха толкова убедително, че очите на Лидина се изпълниха със сълзи.


	Гликерия Романовна вече през цялото време — и преди същите им, и след тях — си мислеше за клетия Вася (мислено го наричаше само по тоя начин). Как да му помогне? Как да го отърве? Толкова е разсеян, беззащитен, неприспособен към военна служба. Ама че глупост — да нахлузиш на такъв човек военна униформа! Само като си припомни как изглеждаше с тая униформа! Голяма работа, изгубил някакви чертежи! Войната скоро ще свърши, никой няма да се интересува от тия хартии, а един човешки живот ще бъде прекършен.
	Всеки път тя идваше на среща окрилена, с нов план за спасение. Ту предлагаше да се наеме опитен художник, който да изготви нов чертеж едно към едно с изгубения. Ту се сещаше, че може да се обърне за помощ към един високопоставен жандармски генерал, неин добър познат, който няма да посмее да й откаже.
	Всеки път обаче Рибников изместваше разговора към по-далечни теми. Разказваше за себе си доста оскъдно и без желание. Лидина много държеше да научи как е минало детството му, но Василий Александрович съобщи само, че като малък е обичал да лови водни кончета, за да ги пуска после от високия бряг и да гледа как се въртят над празното пространство. Харесваше му също да имитира птичи гласове — веднъж толкова добре се направи на кукувица и на синигер, че Гликерия Романовна изръкопляска.
	Вечерта на петия ден Рибников се връщаше у дома особено умислен. Преди всичко, понеже до едно денонощие двата му „проекта“ навлизаха в ключовия си стадий. И второ, защото знаеше, че днес за сетен път се е видял с Лидина.
	Гликерия Романовна беше извънредно мила. Днес й бяха хрумнали цели два плана за спасение на Рибников: единият бе свързан със споменатия вече жандармски генерал, а другият, който й допадаше особено, предвиждаше бягство в чужбина. Тя разпалено описваше предимствата на тая идея, отново и отново се връщаше към нея, макар той веднага да й каза, че нищо няма да стане, ще го арестуват на границата.
	Укриващият се щабкапитан крачеше по булеварда, непреклонно прехапал горна устна, беше толкова умислен, че дори не поглеждаше огледалния си часовник.
	Впрочем, когато се прибра в пансиона и влезе в отделната си квартира, той от предпазливост надигна по навик завесата.
	И скръцна със зъби: на отсрещния тротоар имаше паркиран файтон с вдигнат гюрук — в тая жега. Кочияшът зяпаше в прозорците на „Сен Санс“, а пътникът никакъв не се виждаше.
	Бързи откъслечни мисли, се заблъскаха в главата на Рибников:
	Как?
	Защо?
	Графиня Бовада?
	Абсурд.
	Но никой друг не знае.
	Старите контакти са прекъснати, новите още не са изградени.
	Оставаше само една версия: проклетата агенция Ройтер. Някой от интервюираните генерали е пожелал да внесе някакви поправки или допълнения, обадил се е в московското представителство на Ройтер и е разбрал, че там не се води на работа никакъв Стен. Уплашил се е, обадил се е в полицията… Но дори и така да е — как са го открили?
	И тук имаше само една вероятност: случайно.
	На някой от агентите му е провървяло, познал го е по словесното описание (ах, трябваше да разнообрази гардероба си!) и сега го следи.
	Но ако е случайност, значи нищо не е изгубено, рече си Василий Александрович и тутакси се успокои.
	Прецени разстоянието до файтона — шестнайсет, не, седемнайсет крачки.
	Мислите му станаха още по-кратки, още по-светкавични.
	Пътникът явно е професионалист… Сърдечен пристъп… Аз живея тук, дай да го внесем, ей, кочияш, помогни ми… Беатрис няма да е доволна… Ама след като се е хванала на хорото… А файтонът? Файтона довечера, той може и до довечера да почака.
	Последното си го помисли вече навън. Без да бърза, излезе пред къщата, прозя се, протегна се. Пръстите небрежно въртяха дълго цигаре — празно, без цигара. С другата ръка Рибников извади от джоба кутийка като за хапчета, взе от нея нещо и си го пъхна в устата.
	Минавайки покрай файтона, видя, че кочияшът го следи с поглед.
	Василий Александрович не му обърна никакво внимание. Стисна цигарето в зъбите си, бързо дръпна гюрука — и се вцепени.
	Във файтона седеше Лидина.
	Мъртвешки блед, Рибников издърпа цигарето от устата си, прокашля се, изплю нещо в кърпичка.
	Тя нямаше вид на притеснена. Каза с хитра усмивка:
	— Ето къде сте живеели, господин конспираторе! Леля ви има красива къща.
	— Следили сте ме? — смотолеви Василий Александрович, мислейки си, че още секунда, част от секундата щеше да е достатъчна, за да…
	— Сполучливо, нали? — засмя се Гликерия Романовна. — Смених файтона, наредих на кочияша да кара бавно, на разстояние. Казах му, че сте мъжът ми, когото подозирам, че ми изневерява.
	— Но… защо?
	Тя стана сериозна:
	— Заради вашия поглед, когато казах „до утре“… Разбрах изведнъж, че утре няма да дойдете. И изобщо никога повече няма да дойдете. Пък аз дори не зная къде да ви търся… Нали виждам, че нашите срещи ви тежат на съвестта. Смятате, че ме подлагате на опасност. Знаете ли какво измислих? — възкликна оживено Лидина. — Запознайте ме с леля ви. Тя е ваша роднина, аз съм ваш приятел. Вие нямате представа каква сила могат да бъдат две съюзили се жени!
	— Не! — отскочи Рибников. — В никакъв случай!
	— Тогава ще вляза сама — заяви Лидина и лицето й стана същото, както тогава, в коридора на бързия влак.
	— Добре, щом сте решили тъй… Само че трябва да предупредя леля ми, тя не е добре със сърцето и изобщо много мрази изненадите — панически занарежда Василий Александрович. — Леля ми държи пансион за благородни девици. Тук се спазват специални правила… Искате ли утре. Да-да, утре ще е най-добре. Следобед, дори приве…
	— Десет минути — отсече тя. — Чакам десет минути, след което влизам.
	И демонстративно се загледа в диамантения часовник, който висеше на врата й.
	Графиня Бовада беше изключително съобразителна особа. Нещо, което Рибников знаеше добре. Тя схвана всичко от половин дума, не изгуби нито секунда за излишни въпроси и начаса се захвана да действа.
	Едва ли имаше друга жена на света, способна за десет минути да превърне бардак в пансион за благородни девици.
	Точно десет минути по-късно (Рибников наблюдаваше през завесите) Гликерия Романовна плати на файтонджията и с най-решителен вид слезе от колата.
	Солиден портиер отвори врата пред нея и с поклон я поведе по коридора към салона, откъдето се носеха звуци на пиано.
	Пансионът приятно изненада Лидина с богатото обзавеждане. Малко странно й се видя, че тук-там по стените стърчат пирони — сякаш е имало картини, които са били свалени. Сигурно са ги отнесли да ги чистят, помисли си тя, развълнувана преди важния разговор.
	В уютния салон две момичета с ученически униформи старателно свиреха на четири ръце „Котешкия марш“.
	Те се надигнаха, неумело направиха реверанс и казаха в хор: „Бонжур, мадам.“
	Гликерия Романовна сърдечно се усмихна на тяхното смущение. Преди години и тя беше същата дивачка, расла в изкуствения свят на Смолния институт: полудетски мечти, тайно четене на Флобер, момичешки откровения в тишината на спалното…
	В салона до пианото бе застанал Вася. Неговото некрасиво, но мило лице изглеждаше смутено.
	— Леля ви чака. Да ви заведа… — промърмори той и й стори път.
	Фира Рябчик, която за клиентите си се обличаше като гимназистка, го дръпна за пеша на сакото.
	— Вася, това да не е твоичката? Характерна госпожа. Не се спичай, ще се оправим. Другите ги затворихме по стаите им.
	Слава Богу, че беше още ранен час и нито тя, нито Лионелка се бяха изрисували.
	А по коридора към гостенката вече се носеше Беатрис — величествена като императрицата майка Мария Фьодоровна.
	— Графиня Бовада — представи се тя. — Васюша много ми е разказвал за вас.
	— Графиня ли? — прошепна смазана Лидина.
	— Да, покойният ми съпруг беше испански гранд — скромно пророни Беатрис. — Заповядайте в кабинета.
	Преди да последва стопанката, Гликерия Романовна пошепна на Рибников:
	— Значи сред роднините ви има испански грандове? Всеки друг не би пропуснал да се похвали. Необикновен човек сте вие все пак.
	В кабинета нещата тръгнаха вече по-леко. Графинята се държеше сигурно и не изпускаше инициативата.
	Тя горещо одобри идеята за бягство в чужбина. Обеща да набави най-сигурни документи за племенника си. След това разговорът на двете дами свърна в географска посока — къде точно да евакуират миличкия „Васюша“. Стана ясно, че вдовицата на испанския гранд е обиколила едва ли не целия свят. С особена топлота тя охарактеризира Порт Саид и Сан Франциско.
	Рибников не участваше в обсъждането, само нервно припукваше с пръсти.
	Няма страшно, повтаряше си мислено той. Утре е двайсет и пети, а след това няма значение.


	Сричка четвърта, в която Фандорин се страхува
	Мрачен бяс — така би трябвало най-точно да наречем настроението, обхванало Ераст Петрович. През дългия му живот се бе случвало не само да жъне победи, но и да търпи поражения. Никога обаче не се бе чувствал толкова глупаво. Сигурно така се усеща китоловец, който, вместо да прониже кашалот, е подплашил ято дребни рибки.
	Кой би могъл да се усъмни, че тъкмо проклетият Брюнет е японският агент, извършил диверсията? Виновно бе нелепото стечение на обстоятелствата, но инженерът не намираше утеха в тази мисъл.
	Скъпоценното време бе пропиляно напразно, следата — изтървана и изстинала.
	Московският градоначалник и криминалната полиция много напъваха да изкажат на Фандорин сърдечната си благодарност за залавянето на нахалната банда, но Ераст Петрович се дръпна в сянката и лаврите пожънаха Милников и неговите копои, които само бяха закарали вързаните бандити в най-близкия участък.
	Инженерът и надворният съветник се разправяха надълго и нашироко, впрочем Евстратий Павлович изобщо не си даваше зор да се прикрива. Вперил във Фандорин очичките си, избелели от разочарование от човечеството, Милников без помен от смущение си призна: да, той беше проводил копоите, че и сам беше дошъл в Москва, понеже кътал едно наум какъв уникален нюх има Ераст Петрович. На неговия гръб по-сигурно се стигало до заподозрените, отколкото да си късаш обувките от обикаляне из улиците. Вярно, не се добрал до диверсантите, но пак печели — варшавските бандюги щели да му донесат и благодарности от началството, и парична награда.
	— А вие, дето ще ми придиряте, можехте и сам да стигнете до извода, че е по-добре да се разбираме с вас — миролюбиво заключи Евстратий Павлович. — Закъде сте без мен? Вашата жепемерия дори няма право да води дознание. Пък аз имам, а и от Питер съм докарал най-добрите копои, отлични момчета! Дайте да се разберем другарски, Ераст Петрович. Главата от вас, ръцете и краката от нас.
	В предложението на тоя долен тип наистина имаше рационално зърно.
	— Добре, щом искате като свои, ще я караме като свои. Само че имайте предвид, Милников — предупреди го Фандорин. — Ха сте взели да хитрувате и да действате зад гърба ми, мислете му. Аз няма да си г-губя времето с оплаквания до началството, ще карам направо: ще натисна тайната точка бакаяро на стомаха ви — и край с вас. Никому нищо и през ум няма да мине.
	Не съществуваше никаква точка бакаяро*, естествено, но Евстратий Павлович, който знаеше колко добре Фандорин владее разни японски фокуси, пребледня.
	[* Дебил (яп.). — Б.а.]
	— Недейте ме плаши, и без това здраве не ми е останало. За какво ми е да хитрувам с вас? Една и съща работа вършим. Аз съм на мнение, че без вашите японски чудесии няма да успеем да го хванем тоя дявол, дето гръмна моста. Клин клин избива, иначе няма как. Срещу магиите се действа с магии.
	Ераст Петрович сви вежди и внимателно се вгледа в събеседника: дали не го занася, но надворният съветник беше напълно сериозен, а в очите му блесна пламъче.
	— Какво си мислите, че Милников няма акъл за две пари? Или че сърцето му е от камък? Че не виждам нищо, че не мисля по въпросите? — Евстратий Павлович се озърна, сниши глас: — Негово императорско величество какъв е, а? Точно така, помазаник Божи. Значи Господ трябва да го пази от безбожния японец, нали така? А каква става тя? Трепят христолюбивото войнство, та пушек се вдига! И кой го трепе? Дребен народец, слабичък. Така е, защото на японеца зад гърба му стои Сатаната, той им помага на жълтурите. А от нашия император Всевишният се е отдръпнал, не ще да помага. Аз четох тия дни един секретен рапорт в департамента от Архангелска губерния. Имало там някакъв старец разколник, разправял, че на Романови им е отредено да царуват триста години, това им бил пределът. А тристате години изтичат. И от това си пати цяла Русия. Ами ако излезе истина?
	На инженера му омръзна да слуша врели-некипели. Той се смръщи и рече:
	— Хайде стига с вашите полицейски номера. Ако ми се доще да си поприказвам с някого за съдбините на царската династия, ще си потърся събеседник да не е от Специалния отдел. Ще работим ли, или ще ми правите евтини провокации?
	— Ще работим, ще работим — прихна в дървеняшки кикот Милников, но искрите в очите му не угаснаха.


	Междувременно експертите приключиха с огледа на мястото на катастрофата и представиха заключение, което напълно потвърди Фандориновата версия.
	Не особено силният взрив, предизвикал разрушенията, е бил причинен от мелинитов заряд с маса приблизително 5–6 килограма, тоест еквивалент на шестинчов артилерийски снаряд. Всеки друг мост по Николаевската железница би издържал подобно разтърсване, но не и старият Тезоименитски, и то при преминаване на тежко натоварена композиция. Диверсантите много точно бяха подбрали мястото и момента.
	Изясни се и загадката как нападателите бяха успели да заложат мината в строго охранявания обект и да я взривят току под колелетата на военния ешелон. Експертите бяха открили на мястото на срутването парчета кожа с неизвестен произход и микроскопични частици плътно лабораторно стъкло. Заключението, над което си бяха блъскали главата, гласеше: кожен продълговат калъф с цилиндрична форма и тънка стъклена спираловидна тръбичка.
	Това стигаше, за да може Ераст Петрович да си изясни цялата картина на случилото се.
	Мелинитовият заряд е бил в кожен корпус — нещо като калъф за кларинет или друг тесен духов музикален инструмент. Бомбата не е имала метална риза — тя само би отслабила ударната сила и би тежала на атентатора. Използваният детонатор е бил химически, със закъснител, инженерът беше чел за механизмите им. Стъклената тръбичка, съдържаща гърмящ живак, се пробива с игла, обаче живакът не изтича моментално, а след половин или една минута в зависимост от дължината и конфигурацията на тръбичката.
	Нямаше място за съмнения: бомбата беше хвърлена от бързия влак, минал непосредствено преди ешелона.
	Ситуацията, при която двата влака се бяха оказали в опасна близост един от друг, е била предизвикана изкуствено чрез фалшивата депеша, изпратена от телеграфиста в Колпино (самият той, естествено, бе изчезнал безследно).
	Известно време Фандорин си блъскаше главата как точно е била хвърлена мината. През прозореца на купето? Едва ли — твърде голям е рискът калъфът да се удари в железата на моста и да отскочи към реката. После се сети — през отвора на тоалетната. Затова е бил необходим тесен калъф.
	Ех, защо изскочи свидетелката със своя съмнителен брюнет? Трябваше да действа, както си го беше решил отначало: да запише имената на всички пътници и да ги разпита. Дори да се наложеше да пусне всички, сега можеше да ги извика и да ги разпита отново — някой със сигурност щеше да си спомни пътуващия музикант, а най-вероятно и не само него, но и компанията му…
	Когато тайната на катастрофата се изясни, на Ераст Петрович не му остана време да лекува нараненото си самолюбие, налегнаха го по-сериозни грижи.
	Цялата дейност на инженера в железопътната жандармерия (или жепемерията, както я беше нарекъл Милников) през последната година беше насочена към едно: да се зашити най-уязвимият дял от анатомията на боледуващия руски динозавър — неговата главна артерия, аортата. Предприемчивият японски хищник, атакуващ ранения исполин от всички страни, рано или късно щеше да се досети, че няма нужда да се опитва да повали противника, достатъчно е да прегризе неговия единствен кръвоносен съд — Транссибирската магистрала. Останала без боеприпаси, продоволствия и подкрепления, Манджурската армия ще бъде обречена.
	Тезоименитският мост е само проба. Движението по него ще се възстанови до две седмици, а засега влаковете се отклоняват през Псков и Старая Руса, губейки само няколко часа. Но ако подобен удар бъде нанесен в която и да е точка след Самара, откъдето магистралата се опъва единичка с дължина над осем хиляди километра, комуникацията ще прекъсне най-малко за месец. Армията на Линевич ще се озове в катастрофално положение. Пък и какво би попречило на японците да извършват диверсия след диверсия?
	Вярно е, че Транссиб е нов път, построен по съвременни технологии. Годината не отиде напразно — отработена е добра система за охрана, пък и сибирските мостове не са като Тезоименитския, тях не можеш да ги хвърлиш във въздуха с пет кила взрив, пуснат от клозета. Но японците не са глупаци, ще измислят нещо друго.
	Най-лошото е, че са стигнали до решението да поведат релсова война. Сега остава да се чака продължението…
	От тая (за съжаление абсолютно неоспорима) мисъл Ераст Петрович го побиха тръпки. Но инженерът спадаше към породата хора, у които страхът предизвиква не парализа или паническо суетене, а мобилизация на всички умствени ресурси.
	„Мелинит, д-да, мелинит“, замислено си повтаряше Фандорин, обикаляйки из кабинета, предоставен му от Данилов. Щракаше с пръсти зад гърба си, пускаше кълба дим от пурата, прекарваше дълго време пред прозореца, зазяпан в ясното майско небе.
	Нямаше съмнение, че и за следващите диверсии японците ще използват тъкмо мелинита. Те вече бяха пробвали взривното вещество върху Тезоименитския мост и бяха останали доволни от резултата.
	Мелинитът не се произвежда в Русия, този взрив е на въоръжение само във френската и японската армии, при това последните му викат „шимосе“, изопачено от руските вестникари на „шимоза“. Тъкмо на шимозата се приписва главната заслуга за Цушимската победа на японската флота: снарядите с мелинит демонстрираха по-голяма пробивна и взривна мощ от руските барутни.
	Мелинитът, или пикриновата киселина, идеално подхожда за диверсионна дейност: мощен е, отлично се комбинира с различен тип детонатори и е компактен. Обаче все пак за диверсия срещу голям съвременен мост ще трябва заряд от десетки килограми. Откъде диверсантите могат да вземат такова количество взрив и как ще го транспортират?
	Тук беше ключът към разгадката. Ераст Петрович го разбра веднага, но преди да се захване с главното направление, предприе предпазни мерки по второстепенните.
	За случай, че мелинитовата версия се окажеше погрешна и врагът е решил да действа с обикновен динамит или пироксилин, Фандорин разпореди да се разпрати до всички складове и арсенали секретен циркуляр с предупреждение. Тая хартийка, естествено, няма да направи охраната по-бдителна, но крадците интенданти ще се замислят дали да продават взривни вещества под тезгяха, а тъкмо това е пътят, по който смъртоносните материали попадат у доморасли бомбаджии. След като предприе тая мярка за подсигуровка, Ераст Петрович се съсредоточи върху пътищата за транспортиране на мелинита.
	Ще го докарат отвън, при това най-вероятно от Франция (няма да го доставят от Япония я!).
	Товар, тежащ почти сто кила, няма как да се прекара с куфар, разсъждаваше Фандорин, стискайки епруветка с жълтеникав прашец, която му бяха дали от артилерийската лаборатория. Завъртя я пред очите си, разсеяно вдъхна острия мирис — „убийствения аромат на шимозата“, както обичаха да се изразяват военните кореспонденти.
	— Всъщност сигурно ще е т-така — каза си изведнъж полугласно.
	Бързо излезе от кабинета, викна за каляска и четвърт час по-късно беше на „Мали Гнездниковски“ в сградата на Полицейския телеграф. Там издиктува телеграма с такова съдържание, че операторът, свикнал с какви ли не текстове, само замига на парцали.


	Сричка пета, която почти изцяло се състои от разговори на четири очи
	Сутринта на 25 май квартирантът на графиня Бовада получи уведомление за пристигането както на Стоката, така и на Пратката — в един и същ ден, както беше планирано. Организацията работеше с точността на хронометър.
	Стоката представляваше четири чувала по двайсет и пет кила с царевично брашно, изпратени от Лион за московската хлебарница „Вернер и Пфлайдерер“. Тя очакваше получателя в склада на гара „Москва-Товарна“ на Брестката железница. Тук нещата бяха пределно прости: пристигаш с известието за пратка и се разписваш. Чувалите са здрави, ютени, водоустойчиви. Ако мнителен жандарм или някой крадец ръгне с ножка чувала, от него ще се посипе жълт едрозърнест прах, който в пшеничено-ръжена Русия спокойно минава за царевично брашно.
	С Пратката нещата стояха малко по-сложно. По обиколен път от Неапол през Батуми, а оттам по железницата през Ростов на сточна гара Рогожская пристигна запечатан вагон, който по документи се водеше към Управлението на конвойните команди и се съпровождаше от охрана в състав един подофицер и двама войници. Охраната беше истинска, а документацията — фалшива. Тоест във вагона наистина бяха натоварени сандъци, в които, както бе посочено в товарителницата, имаше 8500 италиански пушки „ветерли“, 1500 белгийски револвера „франкот“, милион патрони и динамитни пресовки, но целият тоя арсенал трябваше да попадне не в ръцете на конвойното управление, а у човек по прякор Дрозда. Според плана, разработен от бащата на Василий Александрович, в Москва трябваше да се разпали голяма буна, която да накара руския цар да забрави манджурските степи и корейските концесии.
	Мъдрият съставител на плана беше отчел всичко: и че в Петербург квартирува гвардията, и че във втората столица има само събран оттук-оттам гарнизон от резервисти втора ръка, и че Москва е транспортното сърце на страната, и че в града има двеста хиляди гладни, озлобени от беднотията работници. Сред тях със сигурност ще се намерят десетина хиляди луди глави, стига само да имат оръжие. Само една искра — и в работническите квартали моментално ще се вдигнат барикади.
	Рибников започна от най-трудното, както бе научен от ранно детство.
	Пристигна на сточната гара като щабкапитан. Представи се и заедно с някакъв дребен чиновник от отделението по посрещане на товари се упъти към трети коловоз, за да изчака специалния влак от Ростов. Деловодителят се притесняваше от начумерения офицер, който нетърпеливо тропаше с ножницата на сабята си по дъсчения под на перона. За щастие не им се наложи да стоят дълго, влакът пристигна точно по разписание.
	Старшият на караула, доста възрастен подофицер, все още мърдаше устни, четейки документите, подадени му от щабкапитана, а на перона вече се строяваха товарните каруци, наети от Рибников.
	Но тук пък стана засечка — никакъв го нямаше полувзводът, който се полагаше да пази кервана.
	Попържайки руския бардак, щабкапитанът хукна към телефона. Върна се побелял от ярост и разпиля яда си в толкова многослойни псувни, че деловодителят само се сви, а пазачите закимаха с уважение. Стана ясно, че никой няма да прати на щабкапитана полувзвод.
	Наругал се от сърце, Рибников дръпна подофицера за ръкава.
	— Слушай, как ти беше името, да, Екимов, гледай сега каква боза стана. Спасявай положението, брат. Знам, че твоята служба беше дотук и не си длъжен, ама нито може да се отпраща вагонът без охрана, нито тук да остане. Пък твоето не се губи, за теб ще има три рубли и за орлите ти по една.
	Подофицерът отиде да говори с войниците, същите побелели и омачкани чичовци като него самия.
	Спазариха се освен парите негово благородие да издаде и разписката за приемане с по-късна дата, че да има командата време да се завърти два дни из Москва. Рибников обеща.
	Натовариха сандъците, тръгнаха. Най-отпред щабкапитанът с файтон, отзад каруците със стоката, от двете страни — конвоиращите, отзад подофицерът. Доволни от обещаната награда и от отпуската, войниците крачеха бодро, държейки пушките като за атака — Рибников ги бе предупредил да си отварят очите на четири, че враговете жълтури не спят.
	Стигнаха наетия предварително склад при Москва-река. Каруцарите пренесоха сандъците, получиха си парите и отпътуваха.
	Щабкапитанът грижливо сгъна разписката за платения превоз и тръгна към ростовските караулни.
	— Благодаря ви за службата, момчета. Дайте сега да се разплатим. Чисти сметки — добри приятели.
	Пред склада и по брега нямаше жива душа, под кейчето се плискаше разноцветна от нефтените петна вода.
	— Ваше благородие, ами часовите къде са? — озърна се Екимов. — Чудна работа. Оръжеен склад, пък без охрана.
	Вместо отговор Рибников заби стоманен пръст в гърлото му. Обърна се към редниците. Единият тъкмо подаваше на другия торбичка с тютюн. Така и замръзна с отворена уста. Тютюнът не се сипна в подложената хартийка, разпиля се по земята. Василий Александрович удари единия войник с дясната, а другия с лявата си ръка. Всичко стана много бързо: тялото на подофицера още не беше паднало, а двамата му подчинени вече бяха мъртви.
	Рибников се отърва от труповете, хвърли ги в реката, като върза на всеки по един тежък камък.
	Свали фуражката си, отри потта с длан.
	Беше само десет и половина, а най-сложната част от работата беше отметната.


	Стоката отне десетина минути. Василий Александрович пристигна на гара „Москва-Товарна“ предрешен като продавач — лъснати ботуши, платнен каскет, дълга блуза. Пренесе чувалите сам, дори на кочияша не позволи да помогне, да не му поиска някой петак отгоре. Закара „царевичното брашно“ от Брестката железница до Рязанско-Уралската, защото Стоката я чакаше път на изток. Докато стигне до другия край на града, преопакова „брашното“ и на гарата го остави в магазията срещу две отделни квитанции.
	С това търченето по гарите приключи. Рибников изобщо не беше уморен. Напротив, беше изпълнен с бодра и зла сила — беше му дошло до гуша от принудителното бездействие и, естествено, осъзнаваше важността на това, което върши.
	Хитро изпратено, навреме получено, стриктно предадено по предназначение, мислеше си той. Ето така се създава Непобедимостта. Когато всеки на своето място действа тъй, сякаш само от него зависи изходът от цялата война.
	Малко се притесняваше за „куклите“, извикани от Самара и Красноярск. Дали няма да закъснеят? Но Рибников не случайно бе избрал тъкмо тия двамата от бележника си с невидимите змиевидни знаци. Красноярецът (за себе си Василий Александрович го обозначаваше като Тунела) беше алчен и алчността го караше да бъде стриктен, а самарчанинът (прякор Моста), макар и да не беше толкова изпълнителен, имаше сериозни причини да не се бави — на тоя човек му оставаше твърде малко време.
	Сметките отново излязоха верни: и двете „кукли“ оправдаха доверието. Рибников се убеди в това, отбивайки се от гарата през уговорените странноприемници — „Казан“ и „Железничарска“. Странноприемниците бяха близо една до друга, но все пак не съвсем. Само това липсваше — „куклите“ поради нелепа случайност да се запознаят.
	В „Железничарска“ Василий Александрович остави бележка: „В три. Гончаров.“ А в „Казан“: „В четири. Гончаров.“


	Сега беше време да се заеме с човека по прякор Дрозда — получателя на Пратката.
	Тук Рибников прояви най-сериозна предпазливост, понеже знаеше, че тайната полиция бдително следи есерите, пък и сред революционната измет се намираха доста предатели. Оставаше да се надява, че Дрозда ги знае тия неща не по-зле от Рибников.
	Василий Александрович се обади от уличен телефон (много удобно нововъведение, отскоро появило се в двете столици). Помоли централата да го свърже с 34–81. Произнесе условната фраза:
	— Сто хиляди извинения. Възможно ли е да повикате на телефона почтения Иван Константинович?
	След секундно забавяне женски глас отвърна:
	— В момента го няма, чакаме го всеки момент.
	Това значеше, че Дрозда е в Москва и е готов за среща.
	— Благоволете да предадете на Иван Константинович, че професор Степанов го кани на седемдесет и третата си годишнина.
	— Професор Степанов? — попита озадачена жената. — За седемдесет и третата годишнина?
	— Точно тъй, госпожо.
	Свръзката няма нужда да разбира смисъла, нейната работа е да предаде точно какво е било казано. В числото 73 първата цифра означаваше времето, а втората — номера на едно от предварително уговорените места за среща. Дрозда ще разбере: в седем часа на място №3.


	Ако някой беше подслушал разговора на Рибников с краснояреца, едва ли щеше да разбере нещо.
	— Пак ли счетоводни книжа? — попита Тунела, набит мустакат мъж с вечно присвити очи. — Ама ще трябва да вдигнете заплащането, я вижте каква е скъпотия.
	— Не, няма да са книжа — Василий Александрович стоеше насред евтината хотелска стая и се вслушваше в крачките по коридора. — Специална стока. И плащането е специално. Хиляда и петстотин.
	— Колко? — ахна неговият събеседник.
	Рибников му подаде пачка банкноти.
	— Ето ги. И още толкова ще получите в Хабаровск. Ако изпълните всичко, както му е редът.
	— Три хиляди?
	Веждите на краснояреца се размърдаха, но не успяха да плъзнат нагоре. Не е лесно да опулиш очи, които са свикнали да гледат света през тясна пролука.
	Човекът, когото Василий Александрович беше кръстил Тунела, не се досещаше за тоя прякор, нито пък с какво точно се занимават хората, които толкова щедро заплащат неговите услуги. Беше сигурен, че помага на нелегални златотърсачи. Съгласно „Устава за частния златодобив“ търсачите трябваше да предават цялото злато на държавата, срещу което им даваха така наречените „асигновки“ по курс под пазарния, при това с всевъзможни удръжки. Отдавна се знае: където законът е несправедлив или неразумен, хората ще намерят начин да го заобиколят.
	Тунела работеше на твърде полезно за Организацията място, той съпровождаше пощенските вагони по Транссибирската железница. Прекарвайки от европейската част на империята до Далечния изток и обратно тетрадки с колонки от цифри, той смяташе, че това е финансова кореспонденция между търсачите и пласьорите на нелегалното злато.
	Но Рибников преследваше други цели, измъквайки пощаджията от хитрото си тефтерче.
	— Да, три хиляди — каза той твърдо. — Такива пари не се плащат току-тъй, нали разбирате.
	— Какво трябва да се прекара? — попита Тунела и облиза устните си, пресъхнали от вълнение.
	Рибников отсече:
	— Взрив. Петдесет кила.
	Пощаджията замига, премятайки нещо наум. После кимна:
	— За мината ли? Да разбиват рудата?
	— Да. Ще зашиете сандъците в зебло като пощенски колети. Знаете ли го тунел дванайсет на Байкалската околовръстна линия?
	— Половинния ли? Че кой не го знае.
	— Ще изхвърлите сандъците точно на средата, при знак сто деветдесет и седем. Нашите хора ще ги приберат оттам.
	— Ама… да не вземе да бухне?
	Рибников се засмя:
	— Личи си, че нищо не разбирате от взривове. Думата „детонатор“ чували ли сте? Така става то — „да бухне“.
	Тунела, доволен от отговора, си наплюнчи пръстите — канеше се да преброи парите, а Василий Александрович мислено се усмихна: „Ще бухне не, ами така ще гръмне, че чак Зимният дворец ще се разтресе. Да видим после как ще разчоплят каменната каша, та да вадят от нея сплесканите вагони с локомотива барабар.“
	Байкалската околовръстна, която беше погълнала огромни средства и беше открита съвсем наскоро предсрочно, беше последното звено на Транссиб. Преди това ешелоните се строяваха на огромни опашки за байкалския ферибот, докато сега трасето пулсираше с утроена скорост. Изваждането от строя на Половинния тунел, най-дългия по линията, отново ще върне Манджурската армия на гладна диета.
	И това беше само половината от рибниковия „проект“.


	Втората половина трябваше да осигури клиентът на „Казан“, с когото Василий Александрович разговаряше по съвсем друг начин — не сухо и отривисто, а приятелски, със сдържано съчувствие.
	Той беше съвсем млад, жълт-зелен в лицето и с изпъкнала адамова ябълка. Правеше странно впечатление: деликатните черти на лицето, нервната жестикулация и очилата не се връзваха с износената куртка, басмената риза и тежките груби ботуши.
	Самарчанинът плюеше кръв и беше нещастно влюбен. Той мразеше целия свят и по-специално заобикалящия го свят: близките хора, родния град, своята страна. С него можеше да се говори открито — Моста знаеше за кого работи и изпълняваше задачите си със сладострастна отмъстителност.
	Преди половин година по заръка на Организацията той заряза университета и стана помощник-машинист в железниците. Пламъкът на пещта стопяваше последните остатъци от белите му дробове, но Моста не държеше на живота си, той искаше час по-скоро да умре.
	— Бяхте казали на нашия човек, че искате да загинете с гръм и трясък. Ще ви дам такава възможност — звънеше гласът на Рибников. — Ще се вдигне гръм и трясък из цяла Русия, дори по целия свят.
	— Говорете де, говорете — подкани го туберкулозният.
	— Александровият мост в Сизран — Рибников направи ефектна пауза. — Най-дългият в Европа, километър и половина. Ако той падне във Волга, магистралата умира. Нали разбирате какво значи това?
	Бавна усмивка пропълзя по лицето на човека, наречен Моста.
	— Да. Да. Това е крах, поражение, позор. Капитулация! Вие, японците, знаете къде да удряте! Вие заслужавате победата! — очите на бившия студент грейнаха, речта му се ускоряваше с всяка дума. — Да, може да стане! Ще го направя. Имате ли мощен взрив? Ще го скрия в тендера, при въглищата. И ще взема един брикет при мен в машината. Като го хвърля в пещта, ще детонира! Фоейрверк! — той се разсмя гръмогласно.
	— Между седмата и осмата подпора — меко вметна Рибников. — Това е особено важно. Иначе може да не стане. След седмата, да не объркате.
	— Няма да объркам! Вдругиден застъпвам на смяна. Товарен до Челябинск. И машинистът ще загине, хак му е, мръсник, само ми се подиграва за кашлицата, вика ми „глист“. Язък за огнярчето само. Ама аз ще го разкарам. На предпоследната гара ще го цапна с лопатата по ръката и ще го сваля. Ще му кажа, че няма страшно, че аз ще поема пещта. Ами уговорката? — трепна изведнъж Моста. — Нали не сте забравили?
	— Как бих могъл? — сложи ръка на сърцето си Рибников. — Помня. Десет хиляди. Ще ги връчим лично, както сте ни инструктирали.
	— Няма да ги връчвате, ами ще ги подхвърлите! — нервно възкликна болният. — И бележка с текст: „Спомен за несбъднатото.“ Лично ще я напиша, че вие ще объркате нещо! И я написа на място, пръскайки мастило наоколо.
	— Имайте предвид обаче: скъпата на сърцето ви персона ще получи парите и бележката само при едно условие — ако мостът се срине. Да не сбъркате, след седмата подпора.
	— Спокойно — самарчанинът изтри сълза от миглите си. — Ако не друго, тая болест ме научи на точност, хапчетата ги вземам по разписание. Вие да не ме излъжете. Закълнете се с честна дума на самурай.
	Василий Александрович се изпъна като струна, смръщи чело и присви очи. После направи някакъв невъобразим току-що измислен жест и тържествено изрече:
	— Честна дума на самурай.


	Основният разговор на четири очи беше планиран за седем часа вечерта в кръчмата на файтонджиите до Калужката застава (въпросното място №3).
	Мястото беше добре подбрано: тъмно, мърляво, шумно, но без крясъци. Тук не се пиеше водка, а чай — по много, цели самовари. Клиентелата беше кротка, не проявяваше излишно любопитство, за цял ден се бяха нагледали на улични тълпи и на пътници и сега искаха само да си починат и да си побъбрят.
	Василий Александрович закъсня десетина минути и веднага се насочи към масата в ъгъла, където седеше набит брадат мъж с неподвижно лице и внимателни очи, които обаче не се спираха нито за миг.
	Последния час Рибников прекара, наблюдавайки вратите на кръчмата от съседния вход. Той забеляза Дрозда още щом оня се появи. Убеди се, че никой не го е проследил, и влезе.
	— Хе-хе, здрасти, Кузмич! — провикна се отдалеч, размахал разперена длан: Дрозда не го познаваше лично, а трябваше да разиграят среща на стари приятели.
	Революционерът изобщо не се учуди и отвърна в тон.
	— А, Мустафа. Здрасти, татарска мутро. Сядай да пием чай.
	Силно стисна ръката му, дори го потупа по рамото.
	Седнаха.
	На съседната маса беше заседнала на чай с гевречета голяма компания. Огледаха двамата приятели без интерес, извърнаха се.
	— Не са ви проследявали, нали? — тихо се осведоми за най-насъщното Василий Александрович. — Сигурен ли сте, че във вашето обкръжение няма полицейски агент?
	Дрозда отвърна спокойно:
	— Защо да не са ме проследявали, проследявали са ме естествено. И провокатор си имаме. Засега не го закачаме. По-добре е да знаеш кой е юдата, че иначе друг ще пратят, върви го изчислявай кой е.
	— Значи ви следят? — Рибников се сви и хвърли поглед към тезгяха, зад който имаше врата към вътрешния двор.
	— Да, следят ме, какво толкова? — есерът сви рамене. — Когато може, нека ме следят. А когато не трябва, им се изплъзвам, свикнал съм. Тъй че няма нужда да нервничите, храбри самураю. Сега съм чист.
	За втори път днес някой наричаше Василий Александрович самурай, но сега думата прозвуча с явна ирония.
	— Нали сте японец? — попита получателят на Пратката, отхапа захар от бучката и сръбна чай от чинийката. — Четох, че някои от самураите не можеш да ги отличиш от европейците.
	— Че каква разлика има, по дяволите, самурай или не — пророни Рибников, по навик приемайки тона на събеседника.
	— И това е вярно. Давайте по същество. Къде е багажът.
	— Закарах го в склад до реката, както поискахте. За какво ви е реката?
	— Трябва ми. Къде точно?
	— После ще ви покажа.
	— Кой друг знае освен вас? Товарене, разтоварване, охрана — това си е цяло мероприятие. Хората сигурни ли са? Умеят ли да си държат езика зад зъбите?
	— Ще бъдат неми като риби — отвърна Рибников сериозно. — Главата си залагам. Кога ще сте готови да го вземете?
	Дрозда почеса брадата си.
	— Смятаме една малка част да пратим в Сормово, надолу по реката. Утре вечер чакаме шлеп оттам. Тогава ще го вземем.
	— Сормово ли? — примижа Василий Александрович — Това е добре. Изборът е правилен. Какъв е планът ви за действие?
	— Ще започнем с железничарска стачка. После обща стачка. А когато на властта не й издържат нервите и пусне казаците или вземе да гърми — веднага вадим бойните отряди. Тоя път ще минем без паветата като оръжие на пролетариата.
	— Кога смятате да започнете? — попита небрежно Рибников. — Трябва да е най-късно до месец.
	Каменното лице на революционера се изкриви от усмивката:
	— Издишате, а, синове на микадо? Изплезихте език?
	По залата се претърколи смях и Василий Александрович трепна от изненада — нима ги чуха?
	Обърна се рязко и се успокои.
	Просто в кръчмата бяха нахълтали двама сивобради здраво попийнали кочияши. Единият не можеше да се задържи на крака и падна, другият му помагаше да стане:
	— Няма страшно, Митюха — конят, дето четири крака има — и той се спъва.
	От една близка маса се провикнаха:
	— Такъв кон си е само за кланицата!
	Разля се кикот.
	Митюха понечи да напопържа подигравчиите, но дотърчаха келнерите и моментално изхвърлиха пияндурите навън да не срамят приличното заведение.
	— Ех, Русийо майчице — отново се усмихна накриво Дрозда. — Чакай малко, скоро така ще те разтърсим, че ще изхвръкнеш от гащите си.
	— И по гол задник ще хукне към светлото бъдеще?
	Революционерът внимателно се взря в студените очи на своя събеседник.
	Не трябваше да се шегувам с това, веднага проумя Рибников. Прекалих.
	Няколко секунди гледаше есера право в очите, после се направи, че се предава и отмести поглед.
	— Нас и вас ни обединява само едно — каза Дрозда с презрение. — Липсата на буржоазни сантименти. Само че ние, революционерите, вече сме се отърсили от тях, а вие, младите хищници, още не сте доживели дотам. Вие използвате нас, ние използваме вас, само че вие не сте ми равен, господин самурай. Вие сте само едно винтче в машината, докато аз съм архитектът на Утрешния ден, ясно ли ви е?
	На котка прилича, помисли си Василий Александрович. Позволява да го храниш, но не лиже ръка. В най-добрия случай може да замърка, но и това едва ли.
	Трябваше да отговори в тон, но без да задълбочава конфронтацията:
	— Добре, господин архитект, по дяволите лириката. Нека обсъдим подробностите.


	Дрозда си тръгна по котешки, без да се сбогува.
	Когато изясни за себе си всичко, което го интересуваше, той просто стана и се изниза през вратата зад тезгяха, предоставяйки на Василий Александрович да си тръгне по улицата.
	Пред кръчмата по каприте на файтоните дремеха кочияши, чакаха клиенти. Най-отпред бяха двамата одевешни пияндури. Единият съвсем се беше размазал, бе забил нос в коленете и похъркваше. Другият все още се крепеше — дори разтърси поводите, като видя Рибников.
	Но Василий Александрович не взе файтон пред кръчмата — това противоречеше на правилата на конспирацията. Той тръгна по улицата и спря една от минаващите каляски.
	На ъгъла с „Кривоколенни переулок“ остави една рубла на седалката, леко скочи от колата, без дори да разклати ресорите, и се шмугна в близкия двор. Дето има една приказка: помогни си сам, че и Господ да ти помогне.


	Сричка шеста, в която важна роля играят опашката и ушите
	Очакваше се специалният влак №369-П да пристигне точно в полунощ и нямаше съмнение, че ешелонът ще бъде точен — от всяка гара докладваха на Фандорин графика на движението. Композицията се движеше по „зелена улица“, извън всякакви разписания. Товарните, пътническите, дори експресните влакове му правеха път. И когато локомотивът с един-единствен вагон профучеше покрай редовния влак, заседнал някъде в Бологое или Твер, опитните пътници се споглеждаха и си казваха: „Началството бърза. Явно в Москва е станала някаква каша.“
	Прозорците на отделния вагон бяха не просто затворени, а и плътно запердени. През цялото си пътуване между двете столици №369-П спря само веднъж да зареди, и то за не повече от четвърт час.
	Посрещачите очакваха тайнствения влак на малка подмосковна гаричка, завардена с двойна верига железопътна жандармерия. Ръмеше ситен неприятен дъжд, поривист вятър клатеше фенерите и по перона се плъзгаха лошави сенки.
	Ераст Петрович беше пристигнал десетина минути преди уречения час, изслуша рапорта на подполковник Данилов за взетите предпазни мерки, кимна с одобрение.
	Надворният съветник Милников, уведомен за предстоящото събитие само преди час (инженерът без всякакво предупреждение бе пристигнал да го вземе от квартирата му), не можеше да си намери място, няколко пъти обиколи перона, но се връщаше при Фандорин и всеки път питаше: „Ама кого чакаме?“
	— Ще видите — всеки път кратко отвръщаше Ераст Петрович, току поглеждайки към златния си джобен часовник.
	В дванайсет без една минута от тъмнината долетя продължителна свирка и проблеснаха светлините на локомотива.
	Дъждът се засили и камердинерът разтвори над главата на инженера чадър, нарочно застана така, че капките да се стичат върху шапката на Милников. Впрочем превъзбуденият Евстратий Павлович нищо не усети, само потръпна, когато студена струйка се плъзна между плешките му.
	— Началникът на вашето управление ли е? — попита той, като видя вагона с луксозното купе. — Шефът на корпуса? — и сниши глас до шепот: — Да не е самият министър?
	— Разкарайте външните лица! — викна Фандорин, съгледал в края на перона фигурата на кантонера.
	Жандармите с шумен тропот хукнаха да изпълняват заповедта.
	Номер 369-П спря. Когато ударите на метал и скърцането на спирачки утихнаха, Милников, който се беше поизпъчил и свалил шапка, дочу някакви странни звуци, приличащи на дяволски вой. Той тръсна глава, за да пропъди халюцинацията, но воят се засили, а след него ясно дочу и лай.
	От вагона се сурна напет офицер с кожена куртка, козирува на Фандорин и му връчи пакет, на който чернееше загадъчен надпис „РДНИКПС ППНВПАПО“.
	— Ама какво е това? — трепна гласът на Милников, който заподозря, че сънува всичко: и среднощната визита на инженера, и пътуването в дъжда, и кучешкия лай, и непроизносимото съкращение на плика.
	Ераст Петрович преведе абревиатурата:
	— Това е „Руско дружество за насърчаване използването на кучета в полицейската служба под почетното председателство на Негово височество принц Александър Петрович Олденбургски“. Добре, п-поручик. Можете да ги изведете. Фургоните чакат отзад.
	От вагона заслизаха полицаи, всеки от които водеше на каишка куче. Имаше и овчарки, и ризеншнауцери, и кокери, дори улични кучета.
	— Ама какво е това? — повтори объркан Евстратий Павлович. — За какво е всичко това?
	— Това е операция „Пето ч-чувство“.
	— Пето ли? Какво е това пето чувство?
	— Обонянието.


	Подготовката на операция „Пето чувство“ се проведе в рекордно кратки срокове и отне не повече от две денонощия.
	В депешата от 18 май, която толкова изненада опитния полицейски телеграфист, Фандорин писа до своя началник: „МОЛЯ СПЕШНО ДА СЕ СЪБЕРАТ ВСИЧКИ КУЧЕТА НА ПРИНЦА. ПОДРОБНОСТИТЕ ДОПЪЛНИТЕЛНО.“
	Ераст Петрович бе горещ привърженик и дори донякъде вдъхновител на начинанията на принц Олденбургски, който се бе запалил да уреди в Русия истинска научно организирана полицейска кучешка служба по европейски образец. Това беше нова, слабо позната, но бързо внедрена дейност.
	Няколко часа стигат, за да се научи едно свястно куче да реагира на определен мирис.
	От лабораторията на Артилерийското управление изпратиха необходимото количество шимоза и работата потръгна: петдесет и четирима полицейски инструктори поднасяха под носа на своите космати помощници жълтия прашец, звучаха възгласи на одобрение и упрек, носеше се лай и остри бели зъби дъвчеха бучки захар.
	Мелинитът има остра миризма, кучетата бързо се научиха да го откриват дори сред чували с подправки. След кратък курс по обучение питомците на негово височество заминаха в служебни командировки: двайсет и осем кучета — по западната граница, по две на всеки от четиринайсетте пропускателни пункта, а останалите отпътуваха със специалния влак за Москва на разположение на инженер Фандорин.
	Денонощно на две смени предрешените инструктори развеждаха своите кучета из вагоните и складовете на всички железопътни линии на първопрестолната. Милников не вярваше в идеята на Фандорин, но не се месеше — наблюдаваше отстрани. И без това нямаше собствени идеи относно залавянето на японските агенти.
	На петия ден в кабинета, където Ераст Петрович разучаваше най-уязвимите места на Транссибирската железница и ги бележеше с червени кръстчета по картата, той най-сетне дочака дългоочакваното телефонно позвъняване!
	— Намерихме! — крещеше в слушалката развълнуван глас, прекъсван от лай. — Господин инженер, намерихме го май! Аз съм водачът дресьор Чуриков, обаждам се от гара „Москва-Товарна“ на Брестката линия! Нищо не съм пипал, както ми наредихте!
	Ераст Петрович тутакси телефонира на Милников.
	Те пристигнаха на гарата от различни посоки, но почти едновременно.
	Дресьорът Чуриков представи на началниците героинята на деня, белгийската овчарка грюнендал:
	— Резеда.
	Резеда подуши обувките на Фандорин и поклати опашка. И се озъби на Евстратий Павлович.
	— Извинявайте, тя е бременна — побърза да поясни водачът. — Но пък това й изостря обонянието.
	— Давайте, покажете какво сте намерили! — нетърпеливо настоя надворният съветник.
	— Ето, вижте.
	Чуриков дръпна кучето за каишката, то без желание се упъти към склада, озъртайки се към инженера. Пред входа се запъна с четирите лапи и даже се излегна на пода, показвайки по всякакъв начин, че не бърза за никъде. И погледна към хората, да не вземат да й се карат.
	— Капризничи — въздъхна дресьорът. Той приклекна до кучката, почеса я по издутия корем, пошепна й нещо на ухото.
	Резеда благоволи да стане, насочи се към натрупаните сандъци и чували.
	— Ето, вижте, гледайте! — вдигна ръка Чуриков.
	— Какво да гледаме?
	— Ушите и опашката!
	Опашката и ушите на Резеда висяха надолу. Тя бавно тръгна покрай редиците, отмина първата, втората. В средата на третата обаче ушите й изведнъж щръкнаха, опашката щръкна нагоре, после се спусна и повече не се вдигна, свряна между задните лапи. Кучето седна и залая срещу четири средно големи чувала от юта.
	Бяха дошли от Франция и адресирани до хлебарското дружество „Вернер и Пфлайдерер“. Стоката бе пристигнала със сутрешния влак през Новгород. В чувалите имаше жълтеникав прах, който оставяше по пръстите характерен маслен блясък. Нямаше никакво съмнение — мелинит.
	— Минал е границата, п-преди да изпратим кучетата — разучи съпровождащите документи Фандорин. — Е, Милников, отваря ни се работа.


	Решиха да свършат работата сами, без участието на копоите. Ераст Петрович се преоблече като железничар, Милников се предреши на товарач. Настаниха се в съседната магазия, откъдето прекрасно се виждаха и складът, и подстъпите към него.
	Получателят дойде за стоката в 11.55.
	Среден на ръст мъж с вид на продавач в магазин показа квитанцията, разписа се в багажната книга и собственоръчно пренесе чувалите до закрития файтон.
	Наблюдателите не се отлепяха от биноклите.
	— Изглежда японец — промърмори Ераст Петрович.
	— Ами! — усъмни се Милников, докато си нагласяше фокуса. — Чист руснак с малко татарска кръв, както си му е редът.
	— Японец е — повтори убедено инженерът. — Може да има примесена малко европейска кръв, обаче формата на очите, линията на носа… Виждал съм го някъде. Но къде и кога? Може и просто да прилича на някой от познатите ми японци. Японските лица не са много разнообразни, антропологията различава само дванайсет основни типа. То е заради островната им изолираност. Нямало е приток на външна к-кръв…
	— Заминава! — прекъсна Евстратий Павлович антроположката лекция. — Да побързаме!
	Обаче нужда от бързане сега нямаше. За проследяване из града бяха подготвили цял парк от разнообразни каляски и кабриолети, всичките с полицейски агенти, така че обектът нямаше къде да им избяга.
	Инженерът и надворният съветник седнаха на пружиниращата седалка на луксозния файтон, завършващ процесията, която много сполучливо изобразяваше оживено движение, и бавно потеглиха по улиците.
	Къщите и уличните лампи бяха украсени с флагове и гирлянди. Москва честваше рождения ден на императрица Александра Фьодоровна много по-пищно, отколкото в други години. Имаше си нарочна причина за това: неотдавна царицата най-сетне бе дарила Русия с престолонаследник — след четири момичета, или, както непочтително ги нарече Милников, „халосни изстрели“.
	— А момчето, разправят, било някакво хилаво, недомаслено — въздъхна Евстратий Павлович. — Да, Господ ги наказва Романови.
	Инженерът дори не отговори, само се смръщи от глупостта на провокацията.
	Междувременно обектът се оказа фокусник. При получаването на стоката беше натоварил в закрития си файтон четири чувала, а свали три дъсчени сандъка и осем малки пакета, увити в лъскава черна хартия. Освободи колата. Агентите, естествено, я спряха веднага зад първия ъгъл, но откриха вътре само четири празни чувала. Мелинитът беше изваден от тях и по някаква причина преопакован.
	В гаровото багажно отделение на Рязанско-Уралската железница приемчикът каза, че сандъците и пакетите са били предадени като две отделни пратки с различни квитанции.
	Но всички тия сведения Фандорин получи по-късно. Предполагаемият японец тръгна от гарата пеш, затова инженерът и надворният съветник отново поеха наблюдението.
	Те последваха обекта на пределна дистанция, копоите бяха оставени в резерв. Сега най-важното беше да не се подплаши стръвта, на която можеше да клъвне още някоя риба.
	Продавачът се отби в две странноприемници близо до гарата: „Казан“ и „Железничарска“. От предпазливост наблюдателите не влизаха вътре, пък и не биха успели, обектът остана във всяка не по-дълго от минута.
	Ераст Петрович се мръщеше — потвърждаваха се най-лошите му страхове. Рязанско-Уралската линия бе част от великата трансконтинентална магистрала, по която червеният молив на инженера бе наброил поне стотина уязвими участъка. За кой ли от тях беше предназначен багажът, оставен в магазията на гарата?
	От гаровия площад обектът се упъти към центъра и доста дълго време кръстосва из града. На няколко пъти внезапно спира файтони, после пак така внезапно, насред улицата, ги освобождаваше, но не успя да се откачи от образцово уреденото проследяване.
	Малко след седем вечерта той влезе във файтонджийска кръчма близо до Калужкия площад. Поне около час се кри във входа на съседната къща, та явно си бе уредил среща тук и подобен подарък на съдбата в никакъв случай не беше за изпускане.
	Още щом обектът влезе в кръчмата (беше седем часът и девет минути), Милников свирна на екипировъчната каляска на мобилния отряд, изключително удобно изобретение на съвременната криминалистика. В каляската имаше костюми и маскировъчни приспособления за всякакви житейски ситуации.
	Инженерът и надворният съветник се премениха като кочияши и, залитайки, нахълтаха в кръчмата.
	Евстратий Павлович обиколи с поглед полутъмното помещение и се престори, че не го държат краката, стовари се на пода. Прошепна на навелия се над него Фандорин:
	— С него е Лагин. Прякор Дрозда. Есер. Особено опасен. Я виж ти…
	Бяха установили най-важното, затова не останаха да висят в кръчмата, оставиха се да ги изхвърлят навън.
	Изпратиха при задния вход четирима агенти, обсъдиха набързо тревожното откритие.
	— Задграничната агентура съобщава, че полковник Акаши, главният японски резидент, се среща с политически емигранти и закупува големи партиди оръжие — шепнеше Милников, наведен от капрата на полицейската двуколка. — Ама това става далеч оттук по разните му Парижи и Лондони, а тук сме си в майчица Москва. Ще изтървем юздите, ей! Тукашните хъшлаци само им дай японски винтовки и гледай какво става…
	Ераст Петрович го слушаше, стиснал зъби. Тоя нечуван в практиката на европейските войни демарш — да се провокира революция в тила на врага — беше стократно по-опасен от всички взривове по железницата. Тук под заплаха беше не изходът от кампанията, а съдбата на цялата Руска империя. Воините от Страната Ямато знаят какво е истинската война: в нея не съществуват непозволени средства, има само поражение или победа. Колко се бяха променили японците за последния четвърт век!
	— Ши… ни азиатци! — изпсува Евстратий Павлович, сякаш беше чул Фандориновите размисли. — Нищо свято няма за тях! Върви воювай с такива!
	Но нали точно същото казва преди Бородинската битка и Андрей Болконски, възрази инженерът, макар и не гласно на Милников, разбира се, а наум, на себе си. Рицарството и войната по правила са пълни глупости, казва най-чаровният от героите на руската литература. Пленниците се убиват, преговори не се водят. Никакво излишно великодушие. Войната не е игра.
	И все пак ще победи оня, който е великодушен, помисли си изведнъж Ераст Петрович. Той обаче не успя да развие мисълта си докрай — пазещият пред входа агент даде сигнал и им се наложи да се мятат по каприте.
	Продавачът излезе сам. Огледа наредилите се на опашка файтони (всички до последния мобилизирани от полицията), но не се качи на нито един. Отмина и по-нататък по улицата махна на преминаващ кочияш, който, разбира се, също беше фалшив.
	Но всички Милникови хитрости отидоха на вятъра. Обектът по някакъв непостижим начин успя да се изпари от каляската. Копоят на капрата дори и не забеляза кога беше се случило: допреди секунди зад него седеше пътникът и изведнъж изчезна, оставяйки сякаш за подигравка смачкана рубла на седалката.
	Това беше досадно, но не и фатално.
	Преди всичко налице беше есерът Лагин по прякор Дрозда и жандармите имаха свой човек в най-близкото му обкръжение. На второ място в багажното на гарата имаше засада, на която Ераст Петрович възлагаше особени надежди, доколкото беше уредил всичко без Милников, само по линия на железопътната жандармерия.
	Приемчикът беше най-подробно инструктиран от инженера: щом се появи „продавачът“, или ако някой друг представи известните квитанции, да натисне нарочно инсталираното копче. В съседната стая, където седи дежурният наряд, ще светне лампичка, началникът незабавно ще телефонира на Ераст Петрович и в зависимост от получените заповеди или ще извърши арест, или ще води през шпионката тайно наблюдение до пристигането на цивилни агенти, а пък приемчикът трябва да се погрижи багажът да не се издава прекалено бързо.
	— Пипнахме го, макака с дръпнати очички — резюмира Милников и стисна въздух в якия си юмрук.


	Сричка седма, в която става ясно, че не всички руснаци обичат Пушкин
	Няколко дни преди дългоочаквания 25 май в московския живот на Василий Александрович Рибников се случи епизод, не особено значим на фона на последвалите събития, но би било недобросъвестно да го пропуснем.
	Това се случи в период, когато укриващият се щабкапитан се отегчаваше от принудителната пасивност, поради което, както споменахме по-горе, извърши някои нехарактерни за него постъпки.
	В момент на бездействие той се отби до Адресната служба, разположена в сграда на „Гнездниковски переулок“, и се поинтересува от една персона.
	Рибников предпочете да не купува официална бланка за дирене, която струваше две копейки, а прояви психологически познания и поведе дружески разговор с канцелариста. Обясни му, че издирва стар приятел на покойния си татко. Че отдавна е изгубил дирите на тоя човек, че разбира цялата сложност на задачата и че е готов да плати затрудненията по специална тарифа.
	— Без квитанция ли имате предвид? — попита служителят, който се надигна от мястото си, за да се увери, че в бюрото няма други посетители.
	— Ами естествено. За какво ми е квитанция? — жълто-кафявите му очи гледаха умоляващо, докато пръстите му сякаш механично въртяха доста дебел портфейл. — Само че тоя човек най-вероятно не живее в Москва.
	— О, това няма значение, уважаеми. Щом е по специална тарифа, няма значение. Ако вашият познайник все още се води на служба, имам списъци по всички ведомства. Ако се е оттеглил, тогава наистина ще е по-трудно…
	— На служба е, на служба! — успокои служителя Рибников. — И е с висок чин. Може дори и генералски да е. Те двамата с тате, лека му пръст, бяха по дипломатическата част, но преди това той, доколкото съм чувал, се е водил или в Полицейския департамент, или в Жандармския корпус. Може пък да се е върнал към предишната служба? — и той деликатно бутна по бюрото две рубли.
	Деловодителят прибра парите и рече весело:
	— Това честичко се случва, да стават от жандарми на дипломати, че и обратното. Службата си е служба. Как го викат? На каква възраст е?
	— Ераст Петрович Фан-до-рин. Сега трябва да е на четирийсет и осем или четирийсет и девет. Според моите сведения живее в Санкт Петербург, но не е сигурно.
	Адресният магьосник се зарови дълбоко в дебелите овехтели папки. От време на време съобщаваше:
	— В Министерството на външните работи такъв не се води… Нито в щаба на Жандармския корпус… В губернското жандармско също го няма… Няма го и в Жандармското железопътно… В Министерството на вътрешните работи… се води Ферендюкин, Федул Харитонович, началник-склад „Веществени доказателства“ към Криминалната полиция. Да не е той?
	Рибников поклати глава.
	— Ами в Москва ако проверите? Доколкото си спомням, господин Фандорин беше московчанин и доста дълго живя тук.
	Бутна още една рубла, но чиновникът поклати с достойнство глава:
	— Търсенето за Москва е две копейки. И влиза в преките ми задължения, така че тия пари няма да ги взема. То е за минута работа — и действително много скоро заяви: — Няма такъв, нито адресно, нито служебно е регистриран. Разбира се, можем да проверим и за предишни години, но това вече ще е изключение…
	— По петдесет копейки за всяка година — кимна разбраният посетител, удоволствие беше да си имаш работа с такъв.
	Търсенето се проточи. Служителят вадеше том след том годишните справочници, мина от двайсети в деветнайсети век и се заравяше все по-нататък в дълбините на миналото.
	Василий Александрович вече се беше примирил с несполуката, когато канцеларистът изведнъж възкликна:
	— Ето го! Тука е, в книгата от хиляда осемстотин деветдесет и първа. Дължите… ъъ… седем рублички! — и прочете: „Е. П. Фандорин, стат. съв., чин. за спец. пор. към моск. ген.-губ., «Малая Никитская», пристр. на дома на барон Еверт-Колоколцев.“ Е, щом вашият познайник е бил на такава длъжност още преди четиринайсет години, днес със сигурност трябва да е станал „превъзходителство“. Странно е, че го няма в министерските списъци.
	— Наистина странно — призна Рибников, който разсеяно си играеше с червеникавите банкноти, стърчащи от портфейла му.
	— Значи викате, в Департамента на полицията или в Жандармското? — хитро присви очички чиновникът. — Там нали знаете как е: уж го виждаш жив и здрав човека, и чин има висок, а за публиката все едно го няма.
	Посетителят попримига, после се оживи:
	— Ами да. Тате разказваше, че в посолството Ераст Петрович бил към секретната част.
	— Ето, виждате ли? Знаете ли какво… Тук наблизо, пак на „Гнездниковски“, служи кумът ми. В полицейския телеграф. От двайсет години е там, познава всички значителни особи…
	Тук последва красноречива, но съвсем кратка пауза, Рибников бързо отсече:
	— По десетарка — и на вас, и на кума ви.
	— Къде се ръгаш, къде?! — кресна чиновникът на някакъв селянин, влязъл междувременно в канцеларията. — Не виждаш ли, че е един и половина? Обедна почивка. Ела след час! А вие, господине (това беше казано шепнешком на Василий Александрович) изчакайте тук. Моментално се връщам.
	Рибников, естествено, не остана в помещението. Почака отвън, стаен в сенките на портала. Защо да рискува. Ами ако тоя Акакий Акакиевич не е толкова прост, колкото изглежда?
	Но предпазливостта му излезе излишна.
	Чиновникът се върна след половин час, сам и много доволен.
	— Прочута личност! Както се казва, персона, широко известна в тесен кръг! — обяви той на излезлия от скривалището си Рибников. Пантелей Илич толкова ми разказа за вашия Фандорин! Ама той бил голям човек — по Долгоруково време де!
	Докато слушаше разказа за едновремешното величие на губернаторския помощник, Василий Александрович ахкаше, пляскаше с ръце, но голямата изненада го очакваше най-накрая.
	— Ама пък ви върви — рече чиновникът и вдигна ръце нагоре с жест на цирков факир. — Вашият господин Фандорин е в Москва, пристигнал е от Питер. Всеки ден се отбива при Пантелей Илич.
	— В Москва ли?! — възкликна Рибников. — Какво говорите! Господи, брей че късмет! Каза ли дали повечко ще остане?
	— Не се знае. Дела от изключителна важност, с общодържавно значение, но какви точно са, Пантелей Илич не каза, пък и аз не съм питал. Не са за нас тия работи.
	— Точно така — очите на Рибников се плъзнаха по лицето на събеседника и едва забележимо се присвиха. — А вие на кума си казахте ли, че Ераст Петрович го издирва познат?
	— Не, от свое име разпитах.
	„Не лъже — прецени Василий Александрович, — решил е и двайсетте рубли да остави за себе си“, и погледът му отново стана нормален, свитите очи се отпуснаха. Канцеларистът така и не научи на колко тънък косъм е висял дребничкият му животец.
	— Много добре, че не сте му казали. Ще бъде изненада, за да си спомни за тате, лека му пръст. Как ли ще се зарадва Ераст Петрович! — грейна усмивката на Рибников.
	Но когато излезе навън, лицето му затрепери като от тик.


	Това се случи в деня, когато Гликерия Романовна се яви на срещата с нова идея за спасяването на Рибников: да се обърне за помощ към добрия си познат, началника на Московското жандармско управление генерал Шарм. Лидина се кълнеше, че Константин Фьодорович е прекрасен старец в пълно съответствие с фамилното си име* и за нищо на света не би й отказал нищо.
	[* Charme — (фр.) — чар, обаяние. — Б.пр.]
	— И какво от това? — разубеждаваше я Рибников. — Драга моя, та аз съм държавен престъпник: изгубих секретни документи, укривам се. С какво може да ми помогне вашият жандармски генерал?
	Но Гликерия Романовна горещо възкликна:
	— Вие нищо не разбирате! Константин Фьодорович ми е обяснявал колко много зависи от чиновника, на когото е възложен случаят. Той може да обърне и добрия, и лошия край. Ах, само да можехме да научим кой се занимава с вас!
	И тогава, подчинявайки се на някакъв моментен импулс, Василий Александрович се изтърва:
	— Аз го знам. Пък и вие го видяхте. Помните ли там, при моста — един висок господин с побелели слепоочия.
	— Един елегантен, със светло английско пардесю? Да, спомням си го, много представителен мъж.
	— Казва се Фандорин, Ераст Петрович. Специално е пристигнал от Петербург да ме издири. За Бога, не бива да се застъпвате за мен, само ще си навлечете подозрения, че укривате дезертьор. Но ако успеете внимателно, между другото да изясните що за човек е, какъв е начинът му на живот, какъв му е характерът, това би могло да ми бъде от помощ. В тия работи е важен всеки детайл. Само че трябва да се действа много тактично!
	— Мъж ще ме учи на тактичност! — небрежно отрони Лидина, която вече обмисляше как точно ще се захване с тази задача. — Това да ни е мъката, утрото е по-мъдро от вечерта.
	Рибников не благодари, но я погледна така, че из гърдите й се разля топлина. Жълтите му очи вече не й приличаха на котешки, както беше в първите мигове на тяхното познанство, наум ги наричаше „яркокафени“ и ги намираше много изразителни.
	— Вие сте като царицата Лебедица — той се усмихна. — „Вярно, княже, се разправя. Чудото и аз го зная. Не тъгувай, вярна служба ти дължа за нашта дружба.“*
	[* А. С. Пушкин, „Приказка за Цар Салтан“. Превод Александър Миланов. — Б.пр.]
	Гликерия Романовна се смръщи:
	— Не мога да понасям Пушкин!
	— Как така? Нали руснаците обожават Пушкин?
	Рибников се стресна от непремисления си израз, но Лидина не обърна на странната му фраза никакво внимание.
	— Как е могъл да напише: „Смъртта на твоите деца аз виждам със жестока радост“? Що за поет е, щом го радват загинали деца? Ама че звезда на пленителното щастие!
	И разговорът се измести от сериозната тема към руската поезия, която Рибников знаеше добре. Той обясни, че в детските му години го бил запалил баща му, пламенен поклонник на Пушкиновата лира.
	А после дойде 25 май и тоя несъществен разговор изхвърча от главата на Василий Александрович, имаше по-сериозни неща за вършене.


	Беше наредил на „куклите“ да вземат стоката от багажното на разсъмване преди отпътуването. Пощенеца щеше да обшие трите пратки в зебло, да ги запечата с червен восък и да ги скрие сред колетите за най-удобно. Задачата на Моста беше още по-лесна, понеже Василий Александрович му свърши половината работа: още докато пътуваше във файтона, беше пресипал мелинита в осем картонени кутии и опаковал всяка от тях с антрацитночерна хартия.
	И двамата заминаваха с един и същ влак — източния експрес, само че Моста пътуваше в трета класа с железничарско намаление, а Тунела — с пощенския вагон. После пътищата им се разделяха. Първият в Сизран ще се качи на товарния влак, вече не като пътник, а в локомотива и насред Волга ще хвърли стоката в пещта. Докато втория го чака далечен път, чак до Байкал.
	За по-сигурно Рибников реши лично да проследи как агентите му ще вземат багажа, естествено, без да им се мярка пред очите.
	На развиделяване той напусна пансиона, облечен като „малък човек“: смачкан каскет, рубашка със странично закопчаване и вехто сако.
	Хвърли бърз поглед към розовеещия край на небето и влизайки в ролята си, хукна в свински тръс по булевард „Чистопрудни“.


	Шимо-но-ку

	Сричка първа, в която от небесата се сипят звезди железни
	И тъй, бяха изпуснали вероятния японец, а Дрозда го следяха московчаните, затова хората от Петербург съсредоточиха всичките си усилия върху багажното. Стоката беше оставена за денонощие, което щеше да рече, че най-късно до пладне някой трябва да дойде да я вземе.
	Фандорин и Милников бяха в засада още от вечерта. Както вече се каза, в непосредствена близост до магазията дежуреха железопътните жандарми, по площада пред гарата на смени бродеха Милниковите копои, затова ръководителите на операцията се настаниха комфортно — в кантората „Погребални услуги Ляпунов“ точно срещу гарата. Обзорът беше идеален, а витрината от огледално траурно-черно американско стъкло беше непроницаема отвън.
	Партньорите не запалиха лампа, пък и нямаше нужда, пред бюрото светеше улична лампа. Нощните часове се точеха бавно.
	От време на време телефонът иззвъняваше — подчинените рапортуваха, че мрежите са опънати, хората са по местата си, бдителността не намалява.
	Ераст Петрович и Евстратий Павлович отдавна бяха обсъдили всички делови въпроси, а абстрактните теми не вървяха — прекалено различни бяха сферите на техните интереси.
	Инженерът не се вълнуваше от това и мълчанието не го притесняваше, но надворният съветник направо се бе изтормозил.
	— Граф Лорис-Меликов познавахте ли го? — питаше той.
	— Естествено — отвръщаше Фандорин и млъкваше.
	— Разправят, голям ум бил, ако и арменче.
	Мълчание.
	— Всъщност за какво питам. Разправяха ми, че преди да си даде оставката, негово сиятелство надълго и нашироко си приказвал с Александър Трети на четири очи, пророчества разни правил и напътствия: за конституцията, за правата на друговерците, за външната политика. Покойният император, както знаем, не беше от най-острите умове. После разправял със смях: „Представяте ли си, Лорис решил да ме плаши с Япония — да се пазя от нея!“ И това още през хиляда осемстотин осемдесет и първа година, когато Япония никой не я броеше за държава! Чували ли сте тая история?
	— Д-да, случвало ми се е.
	— Ето какви министри имаше при Царя Освободител. А на Ананас Трети не му паснаха. Пък за сина му Николашка да не говорим… Казано си е: „Когото Бог наказва — взема му ума.“ Ама защо мълчите? Говоря ви искрено, от все сърце. Боли ме душата за Русия.
	— П-предполагам — сухо отвърна Фандорин.
	Дори съвместната трапеза не ги сближи, още повече че всеки ядеше от неговото си. Агент донесе на Милников малка гарафа калинова водка, розова сланина, кисели краставички. На инженера японският слуга поднесе оризови топки с парченца сурова риба и маринована ряпа. От двете страни се изказаха учтиви предложения за почерпване, последвани от също толкова учтиви откази. След като похапнаха, Ераст Петрович запали холандска пура, а Евстратий Павлович засмука евкалиптов хап за нервите.
	Най-сетне в установеното от природата време настъпи утринта.
	Лампите по площада угаснаха, над влажната улица се заиздигаха кълба пара, пронизани от косите лъчи на слънцето, под прозореца на погребалното бюро врабчета заподскачаха по тротоара.
	— Ето го! — полугласно изрече Фандорин, който през последния половин час не пускаше бинокъла от очите си.
	— Кой?
	— Нашият човек. Т-телефонирам на жандармите.
	Милников проследи посоката, в която гледаше инженерът, и вдигна своя бинокъл.
	През широкия, почти безлюден площад ситнеше човек с нахлузен до ушите каскет.
	— Точно той е! — хищно прошепна надворният съветник и изведнъж направи номер, който не беше предвидена в плана: подаде се навън през прозорчето и оглушително наду свирката.
	Ераст Петрович замръзна с телефонната слушалка в ръка.
	— Да не се побъркахте?
	Евстратий Павлович, триумфално озъбен, изръмжа през рамо:
	— А вие какво си мислехте? Че Милников ще остави цялата слава на жепейците? Имате да вземате! Жълтурът си е мой, мой!
	От различни краища на площада към дребосъка се бяха втурнали четирима цивилни. Надуваха свирките и застрашително ревяха:
	— Стой!
	Шпионинът ги послуша, спря се. Завъртя глава на всички посоки. Убеди се, че няма накъде да бяга, но все пак се затича след ранния празен трамвай, който с дрънчене потегляше към Зацепа.
	Ченгето, което тичаше срещу него, реши, че намеренията на врага са ясни, втурна се да пресрещне трамвая и ловко се метна вътре през предната врата.
	В тоя момент и японецът настигна трамвая, но не се качи, а подскочи, хвана се за висящата отзад стълбичка и за миг се озова отгоре на вагона.
	Агентът вътре се залута сред седалките, не можеше да схване къде изчезна беглецът. Тримата останали крещяха, ръкомахаха, но той не можеше да проумее смисъла на техните жестикулации, а дистанцията между трамвая и преследвачите постепенно се увеличаваше.
	Откъм гарата странното представление наблюдаваше тълпа зрители: заминаващи, изпращачи, файтонджии.
	Евстратий Павлович се наведе навън до пояс и с оглушителен ерихонски бас нададе рев:
	— Спри трамвая, тъпако!
	Дали копоят чу вопъла на началството, или сам се досети, важното е, че се втурна към ватмана и тутакси заскърцаха спирачки, трамваят намали ход и изостаналите агенти наваксаха дистанцията.
	— Хе, къде ще се дене! — констатира доволен Милников. — Няма отърваване от моите орли. Всеки от тях струва колкото десет от вашите жепейски загубеняци.
	Трамваят още не беше спрял, още скърцаше по релсите, а малката фигурка със сакото се затича по покрива, отблъсна се от ръба, направи някакво невъобразимо салто и се приземи точно върху вестникарската будка, монтирана насред площада.
	— Ама че акробат! — ахна Евстратий Павлович.
	Фандорин пък изговори някаква кратка, явно не руска дума и пак се вторачи в бинокъла.
	Запъхтените детективи обкръжиха дървената будка. Вирнали глави, те ръкомахаха и викаха нещо, до погребалното бюро достигаха само откъслечни викове „майката!“
	Милников се кикотеше възбуден:
	— Като котка на ограда! Пипнахме го!
	Инженерът изведнъж се провикна:
	— Шурикени! — захвърли бинокъла, изскочи на улицата и се развика: — Пази се!!!
	Но беше късно.
	Циркаджията на покрива на будката се завъртя около собствената си ос и бързо махна няколко пъти с ръка, сякаш провождаше благословии на ченгетата. Един след друг Милниковите „орли“ се стовариха на паважа като подкосени.
	В следващата секунда шпионинът меко като котка скочи на земята и хукна по улицата към някакъв двор.
	Инженерът летеше подире му. Надворният съветник, опомнил се от първия потрес, го последва.
	— Какво е това? Какво беше? — крещеше той.
	— Ще избяга! — изстена Ераст Петрович.
	— Ще му избягам аз на него!
	Милников издърпа револвер изпод мишницата си и без да спира като истински майстор откри стрелба. Евстратий Павлович имаше основания да се гордее с мерника си, обикновено улучваше движеща се фигура с първия изстрел от петдесет крачки, но сега изпразни целия барабан и не успя да уцели. Дяволският японец тичаше някак странно — ту с подскоци настрани, ту на зигзаг, върви го цели, ако си нямаш работа.
	— Мръсник! — Милников щракна ударника по празната гилза. — Стреляйте, какво чакате?
	— Б-безполезно е.
	Стрелбата изкара от засадите им жандармите покрай гарата и те тичаха към мястото на събитията. Сред зрителите настана паника — тичаха, блъскаха се, размахваха чадъри. От различни посоки се носеха свирки на патрулни полицаи. А беглецът междувременно бе изчезнал из дворовете.
	— По уличката, по уличката! — упъти жандармите Фандорин. — Отляво!
	Сините мундири се юрнаха да заобикалят сградата, Милников със свирепи псувни се за катери по пожарната стълба към покрива, а Ераст Петрович спря и отчаян поклати глава.
	Не взе участие в по-нататъшното търсене. Погледа как се суетят жандармите и полицаите, послуша идещите от покрива вопли на Евстратий Павлович и се упъти обратно към площада.
	Пред вестникарската будка се тълпяха зяпачи, мяркаше се бялата фуражка на кварталния. Приближаващият инженер дочу треперещ старчески глас:
	— Казано е в пророчеството: ще се посипят от небесата звезди железни и ще поразят грешниците.
	Ераст Петрович мрачно нареди на кварталния:
	— Разкарайте публиката.
	И макар че беше облечен цивилно, по тона му полицаят разбра, че тоя има право да заповядва — и моментално наду свирката.
	Съпровождан от строги крясъци „Ррразкарай се! Къде се буташ!“, Фандорин обиколи мястото на трагедията.
	И четиримата агенти бяха мъртви. Лежаха в еднакви пози по гръб. В челото на всеки от тях, забита дълбоко в костта, стърчеше по една метална звездичка с остри блестящи ръбове.
	— Госсподи! — захвана да се кръсти пристигналият междувременно Евстратий Павлович.
	Той подсмръкна, клекна и протегна ръка да извади звездичката от главата на трупа.
	— Не п-пипайте! Ръбовете са н-намазани с отрова!
	Милников си дръпна ръката.
	— Какви са тия щуротии?
	— Това е шурикен, някои му викат и шакен. Метателно оръжие на „невидимите“ Има такава секта потомствени шпиони в Япония.
	— Потомствени? — надворният съветник запримигва ситно. — Нещо като нашия Рикалов от издирването? На него още дядо му е служил в Секретната канцелария по времето на Екатерина Велика.
	— Нещо от тоя род. Ето за какво се качи на будката…
	Последната реплика Ераст Петрович адресира до себе си, но Милников трепна:
	— За какво?
	— За да хвърля по неподвижни мишени. А вие — „котка на ограда“. Ама че каша забъркахте, Милников.
	— По дяволите кашата — сълзите се стичаха по страните на Евстратий Павлович. — Кашата ще я сърбам, няма да ми е първица. Язък за хората. Какви момчета само, подбрани. Зябликов, Распашной, Касаткин, Мьобиус…
	Откъм Татарските улици излетя бясно препускаща каляска, от нея се изтърси пребледнял човек без шапка, развика се още отдалеч:
	— Евстратипалич! Стана тя… Дрозда ни се измъкна. Изчезна!
	— Ами нашият къде е гледал?
	— Намериха го с нож в гърба!
	Надворният съветник избухна в такива цветисти псувни, че от тълпата някой се обади с уважение:
	— Няма лабаво!
	А инженерът вече бързаше към гарата.
	— Къде тръгнахте? — викна подире му Милников.
	— В багажното. За мелинита вече няма никой да дойде.


	Но Ераст Павлович бъркаше. Пред разтворената врата тъпчеше приемчикът.
	— Е, какво, пипнахте ли ги гълъбчетата?
	— Какви г-гълъбчета?
	— Как какви? Ония двамата. Дето взеха багажа. Аз натиснах копчето, както ми бяхте казали. После надникнах в стаята при господа жандармите — беше празна.
	Инженерът нададе болезнен стон.
	— К-кога?
	— Първият дойде точно в пет. Вторият — седем-осем минути по-късно.
	Часовникът на Фандорин показваше пет и двайсет и девет.
	Надворният съветник отново се разпсува, но тоя пък не заплашително, а жално, минорно.
	— Станало е, докато сме се влачели по дворове и мазета! — завайка се той.
	А Фандорин констатира с траурен глас:
	— Разгром. По-зле и от Цушима.


	Сричка втора, изцяло железопътна
	Още на място, в коридора, пламна междуведомствен конфликт. Ераст Петрович, забравил от яд обичайната си сдържаност, изказа на Евстратий Павлович всичко, което мислеше за Специалния отдел — знае само да плоди доносници и провокатори, а стигне ли се до истинска задача, се оказва негоден за нищо и само вреди.
	— А вие, жандармите, да не сте стока? — озъби се насреща Милников. — Вашите хубостници защо напуснаха засадата без заповед? Изтървахме бомбаджиите, върви ги търси сега.
	И Фандорин млъкна, сразен незнайно от какво: от справедливия укор или от обръщението „вие, жандармите“.
	— Не успяхме да си сътрудничим — въздъхна представителят на Полицейския департамент. — Сега вие ще се оплачете от мен на вашето началство, а пък аз — от вас на моето. Само че с докладните няма да свършим никаква работа. Нека живеем в мир, така е по-добре за двамата. Хайде вие си се занимавайте с вашите железници, а аз ще подгоня другаря Дрозд. Както ни се полага и на двамата — по щатно разписание и длъжностна характеристика. Така ще е най-сигурно.
	Евстратий Павлович явно смяташе за по-перспективно да преследва революционери, установили контакт с японското разузнаване, отколкото да гони по трасе с дължина осем и половина хиляди километра някакви неизвестни диверсанти, дето не се знае има ли ги, няма ли ги.
	Но на Фандорин толкова му беше дошло до гуша от надворния съветник, че отвърна с отвращение:
	— Чудесно. Само не ми се мяркайте повече пред очите.
	— Добрият специалист не бие на очи — измърка Евстратий Павлович и изчезна.
	Едва тогава, разкайвайки се, че е изгубил скъпоценни минути за празни препирни, Ераст Петрович се захвана за работа.
	Преди всичко разпита приемчика за хората, донесли квитанциите за багажа.
	Стана ясно, че човекът, получил осемте картонени опаковки, е бил облечен като работник (сива риза без яка, елек, ботуши), но лицето му не съответствало на дрехите — приемчикът го нарече „особен“.
	— Какво му е особеното?
	— Учен човек. Очила, коса до раменете, с брадичка като свещеник. Работниците, занаятчиите не изглеждат тъй. И освен това е болен. Лицето му бледо и през цялото време покашлюва, кърпата му все в ръцете.
	Вторият получател, явил се няколко минути след първия, заинтригува инженера още повече — тук се набеляза явна отличителна черта.
	Човекът, отнесъл трите сандъка, бил облечен с жепейска пощенска униформа! Приемникът не би могъл да сбърка, все пак от години работеше в пътното ведомство.
	Мустаци, изпъкнали скули, на средна възраст. На кръста му имало кобур, което означавало, че е с пощенския вагон, където, както е известно, пътуват и пари, и ценни пратки.
	Фандорин, който предвкусваше успеха, но потискаше у себе си това опасно чувство, се обърна към подполковник Данилов, току-що пристигнал на местопроизшествието:
	— Тръгвали ли са някакви влакове през последните двайсет минути, след пет и половина?
	— Тъй вярно, влакът за Харбин. Замина преди десет минути.
	— Там са, милинките. И двамата — заяви с увереност инженерът.
	Подполковникът се усъмни:
	— Ами ако са се върнали в града? Или чакат следващия, павелецкия? Той тръгва след десет минути.
	— Не. Не са се появили случайно по едно и също време с интервал от няколко минути. Това първо. И вижте по кое време — на разсъмване. Какво интересно се случва на гарата към шест часа освен заминаването на харбинския влак? Това второ. И, естествено, трето — тонът на инженера стана категоричен. — За какво им е притрябвал на диверсантите павелецкият влак? Какво ще взривяват по павелецката линия? Сено и слама или моркови и ряпа? Не, нашите хора са отпътували с харбинския.
	— Да бия една телеграма да спрат влака?
	— В никакъв случай. Те носят мелинит. Кой ги знае що за хора са. Ако заподозрат, че нещо не е наред, може д-да го взривят. Никакво задържане, никакви непредвидени спирки. Бомбаджиите и без туй са нащрек, изнервени са. Къде е всъщност първата спирка по разписание?
	— Влакът е експрес. Следователно ще спира чак във Владимир. Момент да погледна разписанието… В девет и трийсет.


	Мощният локомотив, спешно изискан от Данилов, настигна харбинския на границата на московска губерния и оттам нататък се държеше на километър дистанция, която скъси чак когато стигнаха Владимир. С една минута закъснение долетя на съседния коловоз.
	Фандорин скочи на перона, без да изчака локомотивът да спре. Експресът имаше само десет минути престой, всеки миг беше скъп.
	Посрещна го ротмистър Ленц, началникът на Владимирското железопътно жандармско управление, подробно инструктиран за всичко по телефона. Той се ококори, като видя маскирания Фандорин (омазнена куртка, прошарени мустаци и коса, слепоочията му също прошарени, тях не се наложи да боядисва), отри с кърпа пламналото си кубе, но не зададе никакви въпроси:
	— Всичко е готово. Заповядайте.
	Докладваше на бегом, тичайки след Ераст Петрович.
	— Количката чака. Личният състав е събран. Притаили са се, както наредихте.
	Гаровият пощаджия, посветен в събитията, се въртеше около количката, натоварена с кореспонденцията, и бледото му лице издаваше, че е здравата уплашен. Стаята гъмжеше от сини мундири, жандармите клечаха по пода с наведени глави — за да не ги видят от перона, досети се Фандорин.
	Той се усмихна на пощаджията:
	— Спокойно, спокойно, няма да се случи нищо особено.
	Хвана ръчките на количката, избута я към перона.
	— Седем минути — прошепна зад него ротмистърът.
	От пощенския вагон, прикачен непосредствено зад локомотива, надникна човек със синя куртка.
	— Ей, владимирци! — кресна той ядосано. — Спите ли?
	Дълги мустаци, средна възраст. Скулите? Изпъкнали са, реши Ераст Петрович и пошепна на човека до себе си:
	— Стига сте треперили. Прозявайте се, нали сте задремали.
	— Ами на… За едната бройка… Второ денонощие дежурство карам… — заоправдава се владимирецът.
	Преоблеченият инженер междувременно бързо мяташе пратките в отворената врата на вагона и пресмяташе дали да не хване мустакатия през кръста и да го хвърли на перона. Това ще е най-лесното.
	Реши да изчака и да провери тук ли са трите сандъка с размери 15 x 10 x 10 инча. И добре стори, че изчака.
	Качи се във вагона, захвана да сортира владимирската поща на три купчини: писмата на една страна, колетите на друга, бандеролите на трета.
	Вътре беше изграден цял лабиринт от наредени на етажи чували, кутии и сандъци. Ераст Петрович се разходи покрай единия ред, после край друг, но не видя познатия багаж.
	— Какво се шляеш? — наруга го някой от тъмното. — Давай по-бързо! Чувалите тука, квадратните — там. Да не си нов?
	Ама че изненада — още един пощальон, също на около четирийсет, скулест и мустакат. Кой ли от двамата е? Жалко, че няма как да докара тук приемчика от багажното.
	— Нов съм — избоботи Фандорин носово, сякаш бе настинал.
	— Като те гледам, бая си стар.
	Вторият пощаджия застана до първия. На коланите и на двамата имаше по кобур с наган.
	— Нещо ти треперят ръцете, да не си прекалил вчера? — обърна се вторият към местния служител.
	— Да, тъй се случи.
	— Ама нали викаш, че си второ денонощие дежурен? — учуди се първият, с дългите мустаци.
	Вторият се подаде през вратата, огледа гаровата сграда.
	„Кой от двамата е? — опитваше се да отгатне Фандорин, оглеждайки бързо купчините пратки. — Или и двамата нямат нищо общо? Къде са сандъците с мелинита?“
	Изведнъж нещо здравата издрънча — вторият пощальон беше тръшнал вратата и пуснал резето.
	— Какви ги вършиш, Матвей? — учуди се мустакатият.
	— Знам аз какви! Три сини фуражки на прозореца и всичките зяпнали насам! Аз имам нюх!
	Невероятно облекчение бе чувството, което изпита в тоя миг Ераст Петрович. Значи не е мацал нахалост веждите и мустаците с боя, не е дишал бадева три часа локомотивните сажди.
	— Да не си полудял, Матвей? — не проумяваше мустакатият, примигвайки срещу лъскавото дуло.
	Владимирецът обаче веднага схвана и се залепи за дъсчената стена.
	— Трай, Лукич. Не си пъхай гагата. А ти казвай, гнидо: товарачът ти фанте ли е? Ще те убия! — обектът сграбчи местния за врата.
	— Аз съм дребен служител… Милост… само годинка ми остана до пенсия… — капитулира веднага аборигенът.
	— Ей, човече, не правете глупости! — провикна се Фандорин и се подаде над сандъците. — Няма къде да мърдате. Хвърлете оръ…
	Изобщо не очакваше, че обектът ще стреля, без дори да го изслуша. Инженерът едва успя да клекне, куршумът изсвири над главата му.
	— Ах, мръснико! — дочу се възмутеният вик на мустакатия, когото диверсантът нарече „Лукич“.
	Револверът гръмна отново. Два гласа се сляха — единият простена, другият изпищя.
	Ераст Петрович пропълзя покрай сандъците, надникна в прохода.
	Работите отиваха на зле. Матвей беше заседнал в ъгъла, изпънал напред ръката с револвера. Лукич се беше проснал на пода, окървавените му пръсти дращеха гърдите. Владимирският пощаджия пищеше, закрил лицето си с длани.
	В мъртвешката светлина на електрическата крушка се поклащаше барутен дим.
	От позицията си Фандорин нямаше никакъв проблем да застреля мръсника, но той трябваше да бъде хванат жив и по възможност без големи увреждания. Затова Ераст Петрович протегна напред ръката си с броунинга и изпрати два куршума в стената вдясно от обекта.
	Както можеше да се очаква, оня се прикри зад купа картонени кутии.
	Стреляйки безспир (три, четири, пет, шест, седем), инженерът скочи, засили се и с цялото си тяло се стовари върху кутиите — те рухнаха и се посипаха върху укрилия се зад тях човек.
	Всичко свърши за две секунди.
	Ераст Петрович хвана стърчащия навън крак за ботуша, издърпа диверсанта на светло и го удари с ръба на дланта над ключицата.
	Единият беше готов.
	Оставаше да открие втория, очилатия, който беше взел книжните пакети. Само че как да го открие? И дали изобщо е във влака?


	Но не стана нужда да търси очилатия — сам се намери.
	Първото, което Ераст Петрович видя, като дръпна резето и отвори тежката врата на вагона, бяха бягащи по перона хора. Чу викове на уплаха, женски писъци.
	Пред пощенския вагон беше застанал пребледнял ротмистър Ленц, държеше се странно: не погледна инженера, който току-що се измъкна от смъртна опасност, а хвърляше погледи някъде встрани.
	— Ето ви го — рече Фандорин и изтегли лежащия без свяст диверсант към вратата на вагона. — И наредете да донесат носилка, тук има ранен. — Кимна към щуращите се хора — Стрелбата ли ги подплаши?
	— Съвсем не. Лоша работа, господин инженер. Щом чухме изстрелите, изскочихме с моите на перона, искахме да ви се притечем на помощ… Изведнъж от оня вагон (Ленц посочи встрани) някой като кресна: „Жив няма да ви се дам!“ И се започна…
	Двама жандарми повлякоха арестувания Матвей, а Ераст Петрович скочи на земята и погледна натам, където сочеше ротмистърът.
	Видя зелен третокласен вагон, край който нямаше жива душа, само зад затворените му прозорци се мяркаха явно викащи хора с побелели лица.
	— Има револвер. И бомба — нареждаше бързо Ленц. — Очевидно е решил, че с моите хора издирваме него… Грабнал е ключовете от кондуктора и е заключил и двете врати. Вътре има около четирийсет души. И вика: „Само да сте приближили — вдигам всичко във въздуха!“
	И наистина откъм вагона долетя зверски рев:
	— Назад!!! А е мръднал някой, пррращам всичко до дяволите!
	— Ама засега не праща нищо — умислено произнесе инженерът. — Макар и да е имал тая възможност. Така, ротмистре, незабавно да се разтоварят всички сандъци от пощенския вагон. После ще гледаме кои са нашите. Носете ги с всички предпазни мерки. Ако стане взрив, ще ви трябва нова гара. На вас лично вече не де, на ж-живите. Не искам никого с мен. Ще се оправя сам.
	Ераст Петрович се приведе и се затича край влака. Спря под прозореца, от който преди малко се чу заплахата да се „прати всичко по дяволите“. Само той беше отворен до половината.
	Инженерът леко почука по стената на вагона: чук-чук-чук.
	— Кой е? — попита го изненадан глас.
	— Инженер Фандорин. Може ли да вляза?
	— Откъде-накъде?
	— Бих искал да си п-поприказваме.
	— Ама сега ще гръмна всичко тук — рече гласът недоумяващо. — Вие глух ли сте? Освен това как ще влезете? Няма да ви отворя вратата за нищо на света.
	— Не е проблем, не се притеснявайте. Ще мина през прозореца, само недейте да стреляте.
	Ераст Петрович се набра на ръце, промуши глава през прозореца, остави време на бомбаджията да огледа белите му коси и чак след това много бавно се вмъкна във вагона.
	Положението беше трагично: очилатият беше мушнал револвера в колана си, а в ръцете си държеше черен пакет, при това пръстите му бяха вътре — вероятно стискаше стъкления детонатор. Достатъчен е лек натиск и мината ще експлодира, а от нея ще детонират и останалите седем. Ето ги и тях, на горния рафт под зеблото.
	— Не ми приличате на инженер — каза бледият като смъртта младеж, разглеждайки прашните дрехи на мнимия товарач.
	— И вие не ми приличате на п-пролетарий — парира Ераст Петрович.
	Вагонът беше без купета, той представляваше дълъг коридор с дървени пейки от двете страни. За разлика от клокочещата тълпа на перона заложниците бяха мълчаливи — усещаха близката смърт. Само отнякъде се чуваше сълзлив женски глас, който шепнеше молитва.
	— Млъквай, идиотко, че ей сега ще ви взривя! — ревна със страшен бас младежът и молитвата секна.
	Опасен, извънредно опасен, констатира Фандорин, гледайки в широко отворените очи на терориста. Не е позьор, нито истерик — наистина ще взриви всичко.
	— Какво ви спира? — попита Ераст Петрович.
	— А?
	— Виждам, че не ви е страх от смъртта. Тогава какво му мислите? Защо не счупите взривателя? Нещо ви спира. Кое е то?
	— Чуден човек сте — очилатият облиза побелелите си устни. — Но сте прав… Нищо не стана както трябваше… Ей така си отивам. Жалко. И тя няма да получи десетте хиляди…
	— Кой, майка ви ли? От кого няма да ги получи, от японците?
	— Каква майка! — ядосано тръсна глава младежът. — Ах, че хубаво го бях измислил! Имаше да си блъска главата — откъде са тия пари? А после щеше да се досети и да благослови паметта ми. Русия ще ме проклина, а тя щеше да ме благослови!
	— Жената, която обичате? — кимна Фандорин, който започваше да се досеща. — Тя е нещастна, безсилна, тия пари щяха да я спасят, да й дадат възможност да започне нов живот?
	— Да! Вие си нямате представа каква клоака е тая Самара! А родителите й, ами братята! Скотове, същински скотове! Какво като не ме обича, нека! Защо ли пък да обича жив труп, който изхрачва собствените си дробове? Но аз и от оня свят ще й протегна ръка, ще я измъкна от това блато… Тоест щях да я измъкна… — младият мъж изстена и така се разтрепери, че черната хартия в ръцете му зашумоля.
	— Тя няма да получи парите, защото вие не сте взривили моста? Или тунела? — бързо попита Ераст Петрович, който не отлепяше поглед от смъртоносния пакет.
	— Моста. Александровия мост. Но откъде знаете? Впрочем какво значение има… Да, самураят няма да плати. За нищо си отивам.
	— Значи всичко е заради нея, заради десетте хиляди?
	Очилатият поклати глава:
	— Не само. Искам да отмъстя на Русия. Гнусна, отвратителна страна!
	Фандорин седна на пейката, кръстоса крака и сви рамене.
	— Сега вече не можете да докарате на Русия някаква сериозна беля. Ще убиете и осакатите четирийсет клети пътници от трета класа, а дамата на вашето сърце ще си изгние в Самара. — Той помълча, за да остави на младежа време да обмисли казаното, и енергично произнесе: — Имам по-добра идея. Дайте ми експлозива — и момичето, което обичате, ще си получи нейните десет хиляди. А Русия оставете на нейната съдба.
	— Ще ме излъжете — прошепна туберкулозният.
	— Няма. Давам ви честната си дума — рече Ераст Петрович с такъв тон, че не беше възможно да не му се повярва.
	По страните на бомбаджията избиха алени петна.
	— Не ща да умирам в болницата на затвора. Предпочитам тук, сега.
	— Както решите — тихо отвърна Фандорин.
	— Добре тогава. Ще й напиша бележка.
	Младият мъж извади тефтер от джоба си, трескаво задраска с молив. Пакетът с бомбата остана на пейката и Фандорин лесно можеше да го вземе, но инженерът не помръдна от мястото си.
	— Само по-кратичко, ако обичате — помоли той. — Притеснявам се за пътниците. За тях всеки миг е мъчителен. Ще вземе някой да получи удар, да не дава Господ…
	— Да-да, свършвам… — дописа бележката, сгъна листчето и му го връчи. — Името и адресът са вътре…
	Едва сега Фандорин взе мината и я подаде през прозореца на жандармите, които беше повикал. Последваха я останалите седем: очилатият внимателно ги вземаше и ги даваше на Ераст Петрович, който ги предаваше навън.
	— Сега, ако обичате, излезте — каза обреченият и освободи предпазителя. — И не забравяйте, дадохте ми честната си дума.
	Ераст Петрович се взря в небесносините очи на младежа, разбра, че молбите ще бъдат безсмислени, и тръгна към изхода.
	Почти веднага зад гърба му изтрещя изстрел.


	Инженерът се прибра у дома едва привечер, изморен и натъжен. В Москва на гарата получи телеграма от Петербург: „На добър край излезе работата, но хванете японеца десетте хиляди са шега надявам се.“
	Това значеше, че десетте хиляди за самарската Belle Dame sans merci* инженерът ще трябва да плаща от собствения си джоб, но не това го опечаляваше — не можеше да спре да мисли за самоубиеца, за неговата любов и омраза. Освен това мислите на Ераст Петрович отново и отново се връщаха към човека, който беше измислил как да извлече от чуждото нещастие практическа полза.
	[* „Красивата дама без милост“ (фр.) — известна балада на Джон Кийтс по мотиви на средновековна куртоазна поема на Ален Шартие. — Б.пр.]
	Арестуваният пощенец не можа да внесе яснота по въпроса. Може да се каже, че от него не научиха нищо ново. Къде да търсят тоя изобретателен господин също не ставаше ясно. Още по-трудно беше да се познае къде ще нанесе следващия си удар.
	На прага на ведомственото жилище го пресрещна камердинерът. Днес Маса особено трудно понесе неутралитета. През целия ден, докато господарят отсъстваше, японецът повтаряше сутри, дори се опита да се помоли пред иконата, сега обаче беше самата безстрастност. Бързо огледа Ераст Петрович — жив и здрав ли е? Като видя, че е жив и здрав, той за миг стисна очи от облекчение и равнодушно докладва на японски:
	— Още едно писмо от градския жандармски началник.
	Инженерът се намръщи и отвори бележката, с която генерал-лейтенант Шарм настоятелно го канеше у дома си на вечеря в седем и половина вечерта. Бележката завършваше с думите: „Защото вече наистина ще ме обидите.“
	Вчера бе пристигнала също такава покана, която поради липса на време остана без отговор.
	Ставаше неудобно. Генералът беше стар, заслужил. Пък и братско ведомство, не биваше да ги обижда.
	— Баня, бръснене, смокинг, бяла папийонка, цилиндър — вкиснато каза инженерът на слугата си. — Няма да се бавя много.


	Сричка трета, в която Рибников дава свобода на страстите си
	На 25 май Гликерия Романовна напразно разкарваше файтона си по булеварда — Вася не се появи. Това я натъжи, макар и не особено. Първо, тя вече знаеше къде може да го открие, а второ — имаше с какво да се захване.
	Направо от разходката Лидина се отби в службата на Константин Фьодорович Шарм. Старецът страшно й се зарадва. Изгони от кабинета си някакви офицери с папките им, поръча какао и изобщо пусна в действие цялата си старомодна галантност.
	Не й беше никак трудно да завърти разговора към Фандорин. След като размениха клюки за общи петербургски познати, Гликерия Романовна разказа как насмалко щели да загинат в ужасната катастрофа на моста, описа в най-ярки краски видяното и своите преживявания. Детайлно се спря на тайнствения господин с побелелите слепоочия, който бе ръководил разследването.
	Силният епитет, както разчиташе Лидина, оказа въздействие.
	— За вас може и да е тайнствен, но за мен не е — снизходително се усмихна генералът. — Това е Фандорин от Петербургското железопътно управление. Изключителен ум, космополит, голям оригинал. В момента ръководи едно много важно разследване в Москва. Предупредиха ме, че всеки момент може да поиска моето съдействие.
	Думите „важно разследване“ стреснаха Гликерия Романовна. Горкият Вася!
	Но тя не показа колко е разтревожена. Вместо това се престори на заинтригувана.
	— Космополит? И голям оригинал? Ах, скъпи Константи Фьодорович, запознайте ни! За вас няма невъзможни неща, аз знам!
	— Не-не, дума да не става, на Ераст Петрович му се носи славата на разбиван на женски сърца. И вас ли плени с мраморния си лик? Мислете му, ще изревнувам и ще заповядам тайно да ви следят! — шеговито се закани с пръст генералът.
	Но упоритостта му не трая дълго и той обеща още същия ден да покани петербургчанина на вечеря.
	Гликерия Романовна облече сребристата рокля, която наричаше „фатална“, сложи си тръпчив парфюм, дори леко се гримира, което обикновено не правеше. Стана такава хубавица, че пет минути не можа да се отлепи от огледалото, все си се любуваше.
	А гадният Фандорин не дойде. Лидина прекара цялата вечер до празния му стол, слушайки натруфените комплименти на домакина и разговорите на скучните му гости.
	На сбогуване Константин Фьодорович разтвори ръце:
	— Не дойде вашият „тайнствен“ господин. Дори не благоволи да прати бележка.
	Тя взе да успокоява генерала, помоли го да не се ядосва, може би Фандорин е имал важно разследване. Накрая рече:
	— Толкова е приятно при вас! И гостите бяха толкова интересни. Знаете ли какво, уредете утре отново вечеря в същия кръг от хора. А на Фандорин му напишете по-строга бележка, за да дойде със сигурност. Обещавате ли?
	— На всичко съм готов за удоволствието да ви посрещам в дома си. Но за какво ви е притрябвал толкова тоя Фандорин?
	— Не е заради него — доверително сниши глас Лидина. — Просто така, обикновено любопитство. Каприз, ако щете. Просто сега се чувствам много самотна и копнея за общуване. Аз май не ви казах — напуснах Жорж.
	Генералът оцени поверителната информация. Той хвърли поглед към досадната си съпруга и предложи утре да обядват някъде навън, но Гликерия Романовна бързо оправи положението. Всъщност на стареца му стигаше напълно просто да пококетничи с привлекателната млада жена, а за обеда в „Яр“* спомена просто по навик, така старите хусарски коне рият с копито, щом дочуят далечен ек на бойната тръба. На следващия ден Фандорин дойде, макар и със закъснение. Всъщност само това се искаше от него — Лидина изобщо не се съмняваше в своя чар. А днес тя изглеждаше не по-зле, а даже по-добре от вчера, понеже беше измислила да си сложи бродираната мавританска шапчица, от която на лицето й се спускаше прозрачен, абсолютно неземен воал. Стратегията, избрана от нея, беше простичка, но безпогрешна.
	[* Прочут с кухнята и гуляите си московски ресторант. — Б.пр.]
	Отначало тя изобщо не погледна към него, а любезничеше с най-красивия измежду гостите — офицер от конната гвардия, адютант на генерал-губернатора.
	После, отстъпвайки без желание пред молбите на домакина, тя изпълни романса на г-н Пойгин „Не си отивай, остани“, акомпанирайки си сама на рояла. Гласът на Гликерия Романовна не беше кой знае какъв, но имаше много приятен тембър и действаше на мъжете безотказно. Напявайки страстните обещания „с огън-ласка ще те разпаля и изтощя“, тя огледа всички присъстващи мъже, само не и Фандорин.
	Когато според нейните сметки обектът вече трябваше да е готов, тоест да е заинтригуван и засегнат до необходимата степен, Лидина се подготви да нанесе последния удар. И тъкмо се насочи към кушетката, където в самота седеше Фандорин, но й попречи домакинът.
	Той отиде при гостенина и подхвана някакви глупави служебни разговори. Взе да хвали някакъв щабротмистър Лисицки от железопътните жандарми, който наскоро бил излязъл с много интересно предложение — да се открие постоянен пункт в градската телефонна станция.
	— Отлична идея му е хрумнала на вашия подчинен — кънтеше гласът на генерала. — Друго си е жандармската подготовка. Нашите се сетиха, не ония блейки от департамента! Вече разпоредих да се инсталира необходимата апаратура в специално помещение. Лисицки каза, че идеята за телефонното подслушване била ваша.
	— Не „подслушване“, а „прослушване“. Освен това щабротмистърът се прави на скромен — недоволно отвърна Фандорин. — Нямам нищо общо с това.
	— Дали не бихте ми го отстъпили на първо време? Трябват ми свестни офицери.
	Лидина въздъхна: атаката трябваше да се отложи до по-удобен момент.
	Той настъпи, когато мъжете според новомодните обичаи излязоха преди вечеря в пушалнята. Гликерия Романовна вече окончателно се бе утвърдила като царица на вечерта, а обектът, естествено, нямаше вече никакви съмнения, че е най-непривлекателният сред всички присъстващи кавалери. Според погледите, които Фандорин крадешком хвърляше към часовника си, той повече не очакваше нищо хубаво от соарето и явно преценяваше кога ще бъде прилично да се оттегли.
	Време е!
	Тя стремглаво (вече нямаше защо да се бави) приближи побелелия брюнет, който разпалваше ароматна пура, и заяви:
	— Сетих се! Сетих се къде съм ви виждала! При взривения мост. Човек трудно би забравил такова необикновено лице.
	Следователят (или как ги наричат там в тяхното ведомство) трепна и се вторачи в Лидина с леко присвити сини очи, които много отиваха на посребрените му коси, трябваше да му го признае. И как няма да трепне от такъв комплимент, при това изречен най-неочаквано.
	— Наистина — бавно каза той, докато се надигаше от мястото си. — Аз също си п-припомням. Май не бяхте сама, а с някакъв военен.
	Гликерия Романовна небрежно махна с ръка:
	— Това беше един приятел.
	Рано беше да отваря разговор за Вася. Не че имаше някакъв разработен план за действие, осланяше се единствено на вдъхновението, но на мъж в никакъв случай не бива да му се показва, че искаш нещо от него. Той трябва да е абсолютно убеден, че той е тоя, който иска нещо, а ти си оная, от която зависи дали да му го даде. Първо трябва да събудиш у него надеждата, после да я отнемеш, после отново да позволиш вълшебният аромат да подразни ноздрите му.
	Умната жена, която иска да привърже мъжа към себе си, винаги усеща към кой тип спада — дали към ония, които в крайна сметка ще трябва да нахраниш, или от ония, дето трябва да ги държиш вечно гладни, за да те слушат.
	Като огледа Фандорин отблизо, Лидина веднага схвана, че тоя не си пада по платоничните въздишки. Ако прекалиш с воденето за носа, ще свие рамене и ще си тръгне.
	С това откритие въпросът премина от тактическата в нравствената плоскост и ако се избегнеха финтифлюшките (а Лидина винаги се бе стремяла да бъде максимално откровена със самата себе си), можеше да бъде зададен по следния начин: ще може ли да стигне в своя флирт с тоя човек до самия край — заради спасението на Вася?
	Да, беше готова на такава саможертва. Като си изясни това, Гликерия Романовна усети нещо като умиление и незабавно заоправдава пред себе си подобна постъпка.
	На първо място, това нямаше да е разврат, а чисто себеотрицание — при това продиктувано не от страстна любов, а от най-безкористна дружба.
	На второ място, така му се пада на Астралов, той си го е заслужил.
	Разбира се, ако въпросният Фандорин беше тлъст, с брадавици по лицето и с лош дъх, тогава и дума не можеше да става за подобно жертвоприношение, но тоя следовател с вид на англичанин, макар и не в първа младост, си беше доста привлекателен. Дори повече от привлекателен.
	Цялата вихрушка от тия мисли премина през главата на Лидина само за секунда, затова в разговора не се усети някаква забележима пауза.
	— Видях, че днес не сваляхте поглед от мен — рече тя с ниския си вибриращ глас и докосна ръката му.
	Има си хас! Беше се постарала гостите нито за миг да не отклоняват вниманието си от нея.
	Брюнетът също не възрази, честно кимна.
	— А пък аз не ви погледнах. Хич.
	— З-забелязах.
	— Понеже ме беше страх… Имам усещането, че не сте се озовали тук току-така. Че съдбата ни срещна. И това ме уплаши.
	— С-съдбата ли? — попита той с едва забележимото си заекване.
	Погледът му беше точно такъв, какъвто трябваше да бъде — внимателен и сякаш донякъде объркан.
	Лидина реши да не си губи времето. Да става каквото има да става. И без колебание се хвърли с главата напред:
	— Слушайте, дайте да си тръгнем оттук. По дяволите вечерята. Нека клюкарстват, не ме интересува.
	Ако Фандорин се поколеба, това не му пролича. В очите му пробяга метален блясък, гласът му прозвуча сподавено:
	— Добре тогава, да тръгваме.


	Докато пътуваха към „Остоженка“, поведението му бе неразбираемо. Не се опитваше да я хване за ръката, да я целуне, дори не говореше.
	Гликерия Романовна също мълчеше и се опитваше да проумее как най-правилно да се държи с тоя странен човек.
	Защо е толкова напрегнат? Устните му са стиснати, втренчил се е в кочияша.
	Охо, ами то тихата вода е най-опасна! Тя усети, че душата й примира, и се ядоса на себе си: стига си се тръшкала, това да не ти е романтично приключение, трябва да спасиш Вася!
	А щом влязоха в къщата, Фандорин взе да се държи още по-странно.
	Пусна дамата да мине напред, но не влезе веднага след нея, а след кратка пауза, и то много рязко, едва ли не скочи вътре.
	Изтича нагоре по стълбите пръв, ръката му беше в джоба.
	Той да не е нещо куку, както се казва сега, уплаши се изведнъж Лидина.
	Но беше късно за отстъпление. Тя отключи вратата на апартамента.
	Фандорин я избута и скочи напред. Завъртя се, залепи гръб о стената в антрето. Бързо обиколи с очи: наляво, надясно, нагоре.
	В ръката му чернееше пистолет, който той измъкна незнайно откъде.
	— Какво ви става? — възкликна стреснатата не на шега Гликерия Романовна. А лудият следовател попита:
	— Е, къде се е скрил?
	— Кой?
	— Вашият любовник. Или началник. Наистина не знам какви точно са отношенията ви с него.
	— За кого говорите? — прошепна паникьосана Лидина. — Не ви разби…
	— За тоя, чиито задачи изпълнявате — прекъсна я нетърпеливо ослушващият се Фандорин. — За вашия спътник щабкапитана. Нали той ви нареди да ме докарате тук. Но не е в сградата, щях да го усетя. Къде е?
	Ръката й се метна към гърдите. Той знае, знае всичко! Но откъде?
	— Вася не ми е любовник — изстреля тя бързо, осъзнала, дори по-скоро усетила, че в никакъв случай не трябва да лъже. — Той е мой приятел и аз наистина искам да му помогна. Не ме питайте къде е, защото няма да ви кажа. Ераст Петрович, скъпи, искам да ви помоля за милосърдие!
	— За какво?
	— За милосърдие. Човекът е допуснал грешка. Зная, че от ваша военна гледка точка това се води престъпление, но то е било обикновена разсеяност. Бива ли така строго да се наказва обикновената разсеяност?
	Брюнетът смръщи чело, мушна пистолета в джоба.
	— Нещо не п-проумявам… За кого говорите?
	— Ами че за него, за кого другиго? За Вася Рибников! Добре де, изгубил е оня ваш чертеж, дай сега да го погубим! Бива ли така, та това е чудовищно! Войната ще свърши до един-два месеца, а той да гние в каторгата? Ако не и по-лошо! Та това е нечовешко, това не е християнско, съгласен ли сте? — изрече го толкова искрено, толкова проникновено, че чак се просълзи.
	Дори тоя сухар Фандорин го жегна — гледаше я с почуда, дори с объркване.
	— Как можахте да си помислите, че спасявам любовник? — горчиво изрече Гликерия Романовна, развивайки успеха си. — Бих ли поканила у дома си мъж, ако обичам друг? Да, в началото се опитах да ви омагьосам, за да помогна на Вася, но… но вие наистина ме очаровахте. Да си призная, дори забравих защо исках да ви съблазня… Разбирате ли, изведнъж нещо ми се сви ето тук… — и тя сложи ръка малко под гърдите, за да изпъкне и без това красивият й бюст.
	Гликерия Романовна произнесе още няколко фрази от тоя род с приглушен от страст глас. Не я беше грижа дали звучат правдоподобно — знайно е, че мъжете се хващат на подобни приказки, особено когато плячката е толкова близка и достъпна.
	— Не ви моля за нищо. И няма да ви моля. Да забравим всичко това…
	Тя отметна глава назад и я обърна леко настрани. Така изглеждаше най-хубава, освен това позата беше много удобна за целувка.
	Мина секунда, след нея втора, трета. Целувката се бавеше.
	Лидина отвори очи, погледна периферно към Фандорин и видя, че той не гледа нея, а настрани, където нямаше нищо интересно, само телефонен апарат на стената.
	— Изгубил е чертеж ли? Рибников ли ви го каза? — умислено произнесе следователят. — Излъгал ви е, госпожо. Тоя човек е японски шпионин. Щом не искате да ми кажете къде е той — недейте. Ще го намеря и без вас още днес. Д-довиждане.
	Той се обърна и тръгна надолу по стълбите.
	Краката на Гликерия Романовна омекнаха. Шпионин ли? Какво чудовищно подозрение! Горкият Вася! Трябва незабавно да го предупреди! Опасността се оказва още по-сериозна, отколкото той мисли! Пък и тоя Фандорин каза, че още днес ще научи къде се крие Вася!
	Тя грабна телефонната слушалка, но изведнъж се уплаши да не би следователят да подслушва отвън. Отвори широко вратата — нямаше никого, само бързите му крачки заглъхваха към изхода.
	Върна се, набра телефона.
	— Пансион „Сен Санс“ — измърка женски глас в слушалката.
	Чуваха се звуци на пиано, някой свиреше весела полка.
	— Спешно ми трябва Василий Александрович.
	— Отсъства.
	— А ще се върне ли скоро?
	— Не ни държи в течение.
	Колко невъзпитана камериерка! Лидина отчаяна тропна с крак.
	Оставаше само един изход — да иде на място и да го чака.


	Портиерът зяпна посетителката така, сякаш пред него се беше изправил самият дявол, а не елегантно облечена и напълно прилична дама. Той се изпъна и запречи коридора.
	— Кого търсите? — попита мнително.
	От вътрешността на къщата, както и по-рано от слушалката, се носеше весела музика. И това става в пансион за благородни девици след десет вечерта?
	Ами да, днес е 26 май, краят на учебната година, спомни си Гликерия Романовна. В пансиона сигурно има зрелостно празненство, затова са и всичките тия файтони пред сградата — пристигнали са родителите. Нищо чудно, че портиерът не иска да допуска външни хора.
	— Не съм за празненството — обясни му Лидина. — Трябва да дочакам господин Рибников. Той ще се прибере скоро.
	— Прибра се вече. Само че не е тук, заповядайте натам — посочи портиерът към странична врата.
	— Ама че съм глупава! Ами че, разбира се, Вася не може да живее заедно с ученичките!
	Тя изтича нагоре по стълбите, коприната на роклята й шумолеше. Нетърпеливо позвъни и започна да тропа по вратата.
	Прозорците на квартирата бяха тъмни. Не се мяркаше сянка, не се чуваше звук.
	На Лидина й омръзна да чака, тя повика:
	— Василий Александрович! Аз съм! Имам много спешна, ужасно важна новина за вас!
	В същата секунда вратата се отвори. На прага стоеше Рибников и мълчаливо гледаше неочакваната гостенка.
	— Защо е тъмно у вас? — попита тя, кой знае защо, шепнешком.
	— Сигурно е изгорял електрическият трансформатор. Какво се е случило?
	— Свещи поне нямате ли? — попита тя, влизайки в антрето, и без да чака, прескачайки от вълнение думите, взе да разказва лошата новина: как случайно, докато била на гости, се запознала с чиновника, който води неговия случай, и че тоя човек смята Василий Александрович за японски шпионин.
	— Ама на него трябва да му се обясни, че са ви откраднали чертежа! Аз ще ви бъда свидетел, ще разкажа за оня тип от влака! Не можете да си представите какъв е тоя Фандорин. Много сериозен господин, очите му са като лед. Защо ще търси вас, нека търси оня, мургавия! Лично ще ида да му обясня!
	Рибников слушаше задъханите й приказки, мълчаливо палеше свещи и ги редеше в големия свещник. В треперещата им светлина Гликерия Романовна видя толкова уморен, нещастен и преследван човек, че сърцето й се сви от жал.
	— Ще направя всичко за вас! Няма да ви изоставя! — възкликна Лидина и поривисто го хвана за ръцете.
	Той се дръпна и в очите му проблеснаха странни искри, които напълно промениха незабележителната му външност. Чертите му вече не й се струваха жалки — о, не! Червено-черни сенки препускаха по лицето на Рибников, той заприлича на Врубеловия* Демон.
	[* _Михаил Александрович Врубел_ (1856–1910) — руски живописец от полски произход. Търси вдъхновение е романтиката на средновековието и Възраждането както и в античната митология… „Седящият Демон“ и „Падналият Демон“ са сред най-известните му картини. — Б.пр.]
	— Господи, мили мой, мили, та аз ви обичам — едва промълви Лидина, потресена от това откритие. — Ама как така… Вие сте най-скъпото, което имам на тоя свят!
	Тя му протегна ръцете си, лицето си, цялото тяло, тръпнещо в очакване на насрещното движение.
	Но бившият щабкапитан нададе звук, който приличаше на ръмжене, и отстъпи назад.
	— Вървете си — дрезгаво каза той. — Веднага си вървете.
	Лидина нямаше спомен как се е озовала на улицата.


	Известно време Рибников стоя в коридора неподвижен, втренчил в пламъка на свещите безжизнен поглед.
	После отвън тихо се почука.
	Той с един скок стигна до вратата, дръпна дръжката. На стъпалата стоеше графинята.
	— Извинете ме за безпокойството — рече тя, докато се вглеждаше в полумрака. — Днес вдигаме малко шум, та дойдох да питам дали не ви пречат гостите? Мога да им кажа, че се е скъсала струна на пианото, и ще пуснем грамофон в малката гостна. Ще стане по-тихо… — Бовада усети нещо необичайно в поведението на квартиранта и спря насред дума. — Защо ме гледате така?
	Василий Александрович мълчаливо я хвана за ръката и я притегли към себе си.
	Графинята бе хладнокръвна и извънредно опитна дама, но неочакваната му атака я смути.
	— Елате — дръпна я преобразеният Рибников.
	Тя тръгна след него с недоверчива усмивка на уста.
	Но когато Василий Александрович с глух стон впи устни в нейните и я стисна в силните си ръце, усмивката върху пълното красиво лице на вдовицата на испанския гранд се преобрази първо в учудване, а после в страстна гримаса.
	Половин час по-късно Беатрис беше неузнаваема. Тя плачеше на рамото на любовника си и шепнеше думи, които не бе произнасяла от много отдавна, от моминските години.
	— Само да знаеше, само ако можеше да разбереш — повтаряше тя, бършейки сълзите, но така и не обясни, какво точно трябваше да разбере Рибников.
	Той едва успя да я отпрати.
	Останал най-сетне сам, седна на пода в неудобна, сложна поза. Остана така осем минути по часовник. След това се изправи, отърси се като куче и се обади по телефона — точно трийсет минути преди полунощ, както беше уговорено.


	А в същото време в другия край на пръстена от булеварди Лидина стоеше в антрето на апартамента си пред огледалото, без да сваля шапката и наметалото си, и плачеше горчиво.
	— Край… Това е краят на живота — хълцаше тя. — Не съм нужна никому, никому…
	Тя залитна, докосна с крак нещо шумолящо и се стресна. Подът в цялото антре беше покрит с жив килим от алени рози. Ако носът на горката Гликерия Романовна не беше запушен от риданията, тя още от стълбището щеше да усети омайния им аромат.
	От тъмните дълбини на апартамента отначало тихо, а после все по-мощно и по-мощно се понесоха очарователни звуци. Вълшебен глас изви серенадата на граф Алмавива:
	— „Скоро от изтока златен ярко ще блесне зората…“
	Сълзите от прекрасните очи на Гликерия Романовна рукнаха с все сила.


	Сричка четвърта, където всуе се споменава името на японския бог
	Едва дочел спешното послание от старшия на бригадата, пристигнала от Петербург да замени сразените от звездите ченгета, Евстратий Павлович рипна от масата и хукна към вратата толкова бързо, че дори си забрави бомбето.
	Дежурните файтони стояха готови пред входа на управлението, а от „Гнездниковски“ до булевард „Чистопрудний“ я имаше, я нямаше десетина минути с бързи коне.
	— Я виж ти, я виж ти — повтаряше надворният съветник, докато се опитваше пак и пак да разчете бележката.
	Това не беше никак лесно, каляската подскачаше по павираната улица, светлината от уличните лампи беше слаба, пък и Смуров беше писал сякаш с левия си крак. Личеше си, че опитният агент, проводен да следи действията на Фандорин, се е развълнувал здравата: буквите се сливаха, редовете се застъпваха.

	Приех дежурството в 8 ч. от старши полицай Жученко пред къщата на генерал Шарм. Сребърната лисица излезе от входа в 9 без 3, съпроводен от дамичка (оперативно име Фльорцата). Взеха файтон до „Остоженка“, къщата на Бомзе. В 9.37 Сребърната лисица излезе, пет минути след него изскочи Фльорцата. Изпратих двама след Лисицата, ние с Крошкин тръгнахме подир Фльорцата — беше много развълнувана, което ми се стори важно. Тя отиде до булевард „Чистопрудни“, освободи файтона пред пансион „Сен Санс“. Потропа на вратата на пристройката. Звънеше и тропаше дълго, никой не й отваряше. От позицията, която бях заел, се видя как от прозореца надникна мъж, огледа я и отново се скри. Под прозореца има ярка лампа и успях добре да разгледам лицето му. Стори ми се познато. С известно закъснение се сетих къде съм го виждал: в Питер, на „Надеждинская“ (прякор Калмика). Чак сега съобразих, че по описанието в циркулярната сводка прилича и на Акробата. Това е той, Евстратий Павлович, Бога ми, той е!
	Ст. полицай Смуров.

	Донесението не беше написано според инструкциите, а завършекът му беше направо недопустим, но надворният съветник реши да не придиря на Смуров.
	— Какво става? Там ли е още? — втурна се Милников от файтона към старшия полицай.
	Смуров бе заседнал в храстите зад градинската ограда, откъдето прекрасно се виждаше дворът на „Сен Санс“, залят от огньовете на разноцветните фенери.
	— Тъй вярно. Не се съмнявайте, Евстратий Павлович. От оная страна съм сложил Крошкин. Ако Калмика тръгне да излиза през прозореца, Крошкин ще свирне.
	— Разправяй сега какво става!
	— Така, значи — Смуров вдигна тефтерчето пред очите си. — Фльорцата стоя у Калмика кратко, около пет минути. В десет и трийсет и осем изтърча навън, бършеше си очите с кърпа. В десет и четирийсет и две от главния вход излезе жена, водя я като Райска птица. Отиде до неговата врата, влезе. Птицата стоя до единайсет и двайсет. Излезе подсмърчаща и олюляваща се. Друго няма.
	— Брей, добичето му тесногледо, с какво ги тормози така тия женоря? — почуди се Милников. — Добре де, дойде времето ние да го поизтормозим. Значи така, Смуров. Взех със себе си шест души. Единия ти го оставям. Тримата отговаряте за прозорците. А аз с другите отивам да сгащим японеца. Хитър е той, ама и ние не пасем трева. Гледам, тъмно е вътре, ще да е легнал да спи. Те, женските, изтощават.
	Изтърчаха наведени през двора. Преди да се качат по стълбите, изуха ботушите — не трябваше да вдигат шум.
	Хората на надворния съветник бяха подбирани. Злато, а не хора. Няма нужда от никакви обяснения, достатъчни са жестовете.
	Щракна с пръсти на Саплюкин и оня се наведе над ключалката. Капна смазка, поразклати с шперца. Не мина и минута и вратата безшумно се отвори.
	Милников пръв влезе в тъмното антре, стиснал много удобна джунджурия — каучукова палка с оловен пълнеж. Трябваше да хванат японеца жив, че инак Фандорин ще се разсмърди.
	Евстратий Павлович щракна копчето на секретно фенерче, напипа с лъча три бели врати: една отпред, една отляво и една отдясно.
	Посочи с пръст: ти направо, ти насам, ти натам, само шшшт.
	А той заедно с Лепинш и Саплюкин остана в антрето, готов да се втурне към оная врата, откъдето ще се чуе условният сигнал — цвърчене на мишка.
	Стояха, напрегнато вцепенени, и чакаха.
	Мина минута, втора, трета, пета.
	Из квартирата се носеха неясни нощни звуци, някъде зад стената виеше грамофон. Часовникът удари полунощ — толкова неочаквано и силно, че на Милников аха да му изскочи сърцето.
	Какво се мотаят толкова? Работа за една минута — надникваш, оглеждаш. Вдън земя ли пропаднаха?
	Изведнъж надворният съветник усети, че не изпитва никаква ловна страст. И разпалеността му се стопи — напротив, побиха го гадни ледени тръпки. Пустите му нерви. Само да хванем японеца и отивам на курорт, на някои минерални извори да се лекувам, обеща си Евстратий Павлович.
	Махна на ченгетата да не помръдват, внимателно надникна през лявата врата.
	Там беше съвсем тихо. И празно, убеди се Милников, след като светна с фенерчето. Значи трябва да има врата за съседно помещение.
	Безшумно стъпвайки, стигна до средата на стаята. Ама че дяволска работа! Маса, столове. Прозорец. На стената срещу прозореца — огледало. Друга врата няма. И Мандрикин го няма.
	Понечи да се прекръсти, но бухалката в ръката му попречи.
	Усещайки на челото си студена пот, Евстратий Павлович се върна в антрето.
	— Какво става? — мръдна устни Саплюкин.
	Надворният съветник само махна с ръка към него. Хвърли поглед в дясната стая.
	Беше абсолютно същата като лявата — и мебелите, и огледалото, и прозорецът.
	И нито една жива душа. Празно!
	Милников застана на четири крака, светна под масата, макар че беше невъзможно полицаят да е решил да си играе на криеница.
	На път обратно към антрето Евстратий Павлович мърмореше под носа си: „Господи, Боже мой, пресвета Богородице.“
	Бутна агентите настрана, хвърли се към вратата отпред, в ръцете си стискаше вече не палката, а револвер.
	Това беше спалнята. В ъгъла имаше умивалник, зад паравана — вана с тоалетна чиния и още някаква фаянсова съдина, закрепена в пода.
	И нямаше жива душа! През прозореца към Милников ехидно зяпаше нащърбената луна.
	Той я заплаши с револвера и с грохот захвана да отваря шкафове и чекмеджета. Надникна под леглото, дори под ваната.
	Японецът бе изчезнал. И беше взел със себе си трима от най-добрите Милникови ченгета.
	Евстратий Павлович се уплаши дали не се е побъркал. Разкрещя се истерично:
	— Саплюкин! Лепинш!
	И когато агентите не му отговориха, се затича към антрето. Само че и там вече беше празно.
	— Господи Исусе! — провикна се надворният съветник, изтърва револвера и се прекръсти широко. — Избави ме от бесовете японски!
	Когато и трикратният кръстен знак не помогна, Евстратий Павлович окончателно проумя, че японският Бог е по-силен от руския и рухна на колене пред Негово тесноочие.
	Заби чело в пода и запълзя на четири крака към изхода, виейки гръмко: „Банзай, банзай, банзай.“


	Сричка последна, най-продължителна
	Как можа да не я разпознае веднага? Да, разбира се, беше уморен, изтормозен от скуката, чакаше с нетърпение момента да си тръгне. И тя, разбира се, също изглеждаше съвсем другояче: тогава на разсъмване до взривения мост беше бледа, изтощена, носеше мокра изцапана рокля, а сега цялата грееше с нежна, поддържана красота, пък и воалът променяше чертите й. И все пак — страшен детектив, няма що!
	Едва когато тя самата дойде и спомена за моста, Ераст Петрович сякаш го удари гръм: той я позна, спомни си за нейните показания, довели до фаталната и позорна грешка, и най-важното — сети се кой беше нейният спътник.
	Там, пред склада на гара „Москва Товарна“, докато разглеждаше през бинокъл получателя на мелинита, Фандорин веднага усети, че го е виждал някъде, но объркан от японските черти на лицето, се отклони от вярната посока — помисли си, че шпионинът му прилича на някого, когото познава още от Япония. А нещата бяха много по-прости! Беше видял тоя човек с омърляна щабкапитанска униформа на мястото на катастрофата.
	Всичко си идваше на местата.
	Специалният влак е бил взривен именно от Акробата, както сполучливо го бе кръстил Милников. Японският диверсант е пътувал с бързия влак, съпровождан от своята съучастничка — въпросната Лидина. Как ловко бе плъзнала жандармите по лъжливата следа!
	А сега врагът бе решил да удари оногова, който го дебне. Името на тоя любим номер на сектата на невидимите бе „заекът изяжда тигъра“. Но няма страшно, руснаците за същото казват: „Ловила мишката котки.“
	Предложението на Гликерия Романовна да идат у тях не изненада инженера — беше очаквал нещо подобно. И все пак вътрешно бе напрегнат, чудеше се дали ще се справи сам с толкова опасен противник.
	„И да не се справя — значи такава ми била кармата, войната ще продължи и без мен“ — философски си рече Ераст Петрович и тръгна.
	Но в къщата на „Остоженка“ се държеше пределно предпазливо. Кармата си е карма, ала нека видим кой ще направи последния ход.
	Когато се оказа, че Акробата не е там, разочарованието му беше огромно. И Фандорин отхвърли всякаква куртоазия. Трябваше на място да научи от съмнителната дама всичко, което можеше.
	Не е агентка, разбра го веднага. Съучастието й е неволно и не е посветена в нищо. Наистина, знае къде се крие Акробата, но няма да го издаде за нищо на света, понеже е влюбена до уши. Какво сега, на мъчения ли да я подлага?
	Погледът на Ераст Петрович се плъзна по телефонния апарат и идеята узря моментално. Шпионин от такъв ранг не може да няма телефонен номер за спешни случаи.
	Фандорин се постара да наплаши Лидина до краен предел, изтърча на улицата, хвана файтон и му нареди да препуска колкото може по-бързо към Централната телефонна станция.


	Лисицки се беше настанил на новото си място много комфортно. Госпожиците от централата бяха му надонесли бродирани покривчици, на бюрото му имаше табличка с домашни курабийки, сладко, чайник за заварка. Напетият щабротмистър явно се радваше на голямо внимание.
	Като видя Фандорин, той скочи, рязко свали наушника и ентусиазиран възкликна:
	— Ераст Петрович, вие сте истински гений! Втори ден седя тук и не спирам да го повтарям! Вашето име трябва да бъде записано със златни букви в историята на полицията! Нямате представа колко интересни и пикантни подробности научих за тия два дни!
	— Наистина нямам — прекъсна го Фандорин. — Какъв е номерът на апартамент номер три в къщата на Бомзе на „Остоженка“?
	— Секунда — Лисицки разлисти справочника. — Трийсет и седем осемдесет и две.
	— Проверете къде се е телефонирало от трийсет и седем осемдесет и две през последния половин час. Б-бързо!
	Щабротмистърът изхвърча от стаята и се върна след три минути.
	— На телефон сто и четиринайсет двайсет и две. Проверих го вече, това е пансион „Сен Санс“ на булевард „Чистопрудни“. Разговорът е бил кратък, едва половин минута.
	— Значи не го е заварила — промърмори Фандорин. — Какъв е тоя пансион? По мое време нямаше такъв. Някакво учебно заведение ли е?
	— В известен смисъл — изсмя се Лисицки. — Там се преподава науката на нежните страсти. Заведението е известно, държи го така наречената графиня Бовада. Твърде характерна персона, разработвана е и при нас по един случай. И в тайната полиция я познават добре. Истинското й име е Анфиса Минкина. Биографията й е същински роман от Бусенар*. Обиколила е цял свят. Тъмна личност, но я търпят, понеже понякога прави на съответните ведомства някои услуги. От интимно, но не задължително полово естество — отново се разкиска веселият щабротмистър. — Наредих да се закачим за пансиона. Там са регистрирани два номера, та и за двата. Нали така?
	[* _Луи Анри Бусенар_ (1847–1910), френски писател, автор ни исторически и приключенски романи. — Б.пр.]
	— Б-браво. Сядайте и слушайте. Пък аз междувременно ще завъртя друг телефон.
	Фандорин телефонира у дома и нареди на камердинера да заминава на „Чистопрудни“ и да наблюдава къщата.
	След кратка пауза Маса попита:
	— Господарю, ще бъде ли това намеса в хода на войната?
	— Не. — Ераст Петрович си изкриви донякъде душата, но не виждаше друг изход, Милников го нямаше, а железопътните жандарми няма да успеят да осигурят правилно наблюдение. — Ти просто ще гледаш пансион „Сен Санс“ и ако видиш нещо интересно, ще ми съобщиш. Там наблизо е кино „Орландо“, във фоайето има публичен телефон. Аз съм на номер…
	— Двайсет деветдесет и три — подсказа Лисицки, който беше закачил на двете си уши по един наушник. — Звънят по левия! — възкликна той след около минута.
	Ераст Петрович сграбчи слушалката на деривата и чу изпълнен с достойнство мъжки глас:
	— Беатрис, душичке, пламтя, едвам дишам. Тръгвам към вас веднага. Да ми приготвите моето кътче. И Зюлейка, ама задължително.
	— Зюлейка е с кавалер — отвърна от другата страна женски глас, много мек и приятен.
	Мъжът се разтревожи:
	— Как така с кавалер? С кого е? Ако е с Фон Вайл, няма да ви го простя!
	— Ще ви подготвя мадам Фрида — утешително измърка жената. — Нали си я спомняте — висока, чудно стройна. Виртуозно владее камшика, не по-зле от Зюлейка. Ще се хареса на ваше превъзходителство.
	Щабротмистърът се разтресе от беззвучен смях. Фандорин с отвращение затвори.
	През следващия час телефонът звъня често, някои обаждания бяха още по-пикантни, но всичките бяха в лявото ухо на Лисицки, тоест на номер 114–22, вторият телефон бе онемял.
	Звънна чак в единайсет и половина, при това беше обаждане от пансиона. Мъжки глас помоли да го свържат с 42–13.
	— Какво е това четирийсет и две тринайсет? — попита шепнешком инженерът, докато телефонистката правеше връзката.
	Жандармът вече шумолеше със страниците. Намери нужния номер, отбеляза го с нокът.
	— Ресторант „Розата на ветровете“ — прочете Фандорин.
	— Ресторант „Розата на ветровете“ — прозвуча в слушалката. — С какво мога да ви бъда полезен?
	— Повикайте господин Мирошниченко, драги, той е седнал сам до прозореца — с мъжки глас помоли „Сен Санс“.
	— Веднага, господине.
	Мълчанието продължи няколко минути. После откъм ресторанта спокоен баритон попита:
	— Вие ли сте?
	— Както се бяхме споразумели. Готови ли сте?
	— Да. Ще дойдем в един през нощта.
	— Много са. Почти хиляда сандъка — предупреди пансионът.
	Фандорин стисна слушалката с такава сила, че пръстите му побеляха. Оръжие! Пратка японско оръжие, няма какво друго да е!
	— Имаме достатъчно хора — уверено каза ресторантът.
	— Как ще ги прекарвате? По вода?
	— Естествено. Нали затова исках склад до реката. Казвайте къде да дойдем.
	В тоя миг на бюрото пред Лисицки засвяткаха лампичките на трети апарат.
	— Това е специалната линия — прошепна офицерът, хвана слушалката и завъртя една ръчка. — За вас е, Ераст Петрович. Спешно. Май е вашият слуга.
	— Слушайте — подаде му деривата Фандорин и взе слушалката. — Да?
	— Господарю, казахте да съобщя, ако стане интересно — рече Маса. — Идвайте, стана много интересно.
	Не поясни нищо — очевидно в киното имаше много хора.
	Междувременно разговорът между „Розата на ветровете“ и „Сен Санс“ беше завършил.
	— Е, какво, каза ли къде е мястото? — нетърпеливо се обърна към Лисицки инженерът.
	Оня огорчен разпери ръце:
	— Явно го е казал през ония две секунди, когато вие свалихте наушника, а аз още не бях го взел. Чух само оня от ресторанта да казва: „Да-да, знам го.“ Какво ще заповядате? Да изпратя ли наряди в „Розата на ветровете“ и в „Сен Санс“?
	— Няма смисъл. В ресторанта няма да заварят никого. А с пансиона ще се заема лично.


	Докато файтонът го носеше по нощните булеварди, Фандорин си мислеше за страшната опасност, надвиснала над древния град, всъщност над цялата хилядолетна държава. Черни тълпи, въоръжени с японски (или някакви други) пушки, ще захванат улиците в примките на барикади. От крайните квартали към центъра ще плъзне безформено кърваво петно. Ще започне безкрайно люто клане, в което няма да има победители, а само мъртъвци и победени.
	Главният враг на целия Фандоринов живот, безсмисленият и див Хаос, се пулеше срещу инженера с болните очи на тъмните прозорци, хилеше се с разкъртените зъби на входовете. Разумният цивилизован живот се бе свил в тънките жички на уличните лампи, които проблясваха беззащитни по тротоарите.
	Маса го чакаше до градинската ограда.
	— Не разбирам какво става — занарежда той, докато вървяха с Фандорин по брега на езерцето. — Вижте сам. Рошият човек Мирников заедно с още петима се промъкнаха в къщата през оная врата. Това стана преди… дванайсет минути — той с удоволствие провери по златния часовник, който Фандорин му бе подарил по случай петдесетата годишнина на микадо. — И аз веднага ви се обадих.
	— Ама че неприятно! — възкликна с мъка инженерът. — Хиената му с хиена пак души наоколо и пак ще развали всичко!
	Камердинерът отбеляза философски:
	— Бездруго няма какво да направим. Да гледаме какво има да става.
	И те загледаха.
	Отляво и отдясно на входа имаше по един прозорец. И двата бяха тъмни.
	— Странно — прошепна Ераст Петрович. — Какво правят там в мрака? Не се чуват нито изстрели, нито викове…
	В същия момент чуха вик. Той не беше силен, но в него звучеше такъв животински ужас, че Фандорин и слугата му, без да се наговарят, изскочиха от прикритието си и се затичаха към къщата.
	Бързо пълзящ на четири крака човек се показа на вратата и се сурна по стълбите.
	— Банзай! Банзай! — викаше безспирно той.
	— Идвай де! — погледна инженерът спрелия Маса. — Какво ти става?
	Слугата стоеше, скръстил ръце на гърдите, живо въплъщение на обидата.
	— Измамихте ме, господарю. Тоя човек е японец.
	Нямаше време да го уговаря. Пък и Фандорин се засрами.
	— Не е японец — рече той. — Но ти си прав, по-добре е да не си наблизо. Неутралитетът си е неутралитет.
	Инженерът въздъхна и продължи напред. Камердинерът също въздъхна и тръгна назад.
	Иззад пансиона дотичаха три сенки — хора, облечени с еднакви палта и бомбета.
	— Евстратий Павлович! — развикаха се те, като хванаха пълзящия под мишници и го изправиха на крака. — Какво ви е?
	Оня крещеше, дърпаше се.
	— Аз съм Фандорин — рече приближилият се Ераст Петрович.
	Ченгетата се спогледаха, но не казаха нищо, явно нямаше нужда да обяснява надълго и нашироко кой е.
	— Откачи май — въздъхна единият, който изглеждаше по-стар от останалите. — Нашите отдавна бяха забелязали, че Евстратий Павлович не е съвсем наред. А сега окончателно е превъртял.
	— Японският Бог… Банзай… Махни се от мен, сатана — дърпаше се припадничавият.
	Фандорин притисна артерията му, за да не пречи. Надворният съветник отпусна глава, изхърка и увисна в ръцете на своите подчинени.
	— Оставете го тук, нищо му няма. След мен! — изкомандва инженерът.
	Бързо обиколи стаите, като палеше лампите по пътя си.
	Жилището беше празно и безжизнено. Само в спалнята потрепваше завесата в широко разтворения прозорец.
	Фандорин се хвърли натам. Зад прозореца беше дворът, а по-нататък незастроена площ и мрачните силуети на далечни къщи.
	— Избягал е! Защо не сте сложили човек под прозорците? Как е могъл Милников да се изложи така?
	— Сложихме, аз самият бях, ей там стоях — заоправдава се единият от агентите. — Ама като чух Евстратипалич да крещи — и хукнах. Закъсал го е, викам си.
	— Ама нашите къде са? — недоумяващо въртеше глава старшият. — Мандрикин, Лепинш, Саплюкин, Кутко, тоя, как му беше името, с големите уши? Да не са го подгонили през прозореца? Тогава щяха да надуят свирките…
	Ераст Петрович подхвана внимателен оглед на жилището. В стаята отляво на антрето откри на килима няколко капки кръв. Докосна я — незасъхнала.
	Обиколи с поглед наоколо, без колебание се насочи към бюфета, дръпна притворената вратичка. Вътре, фиксиран в менгеме, имаше малък арбалет. Беше разреден.
	— Тъй-тъй, познати фокуси — промърмори инженерът и взе да опипва пода на мястото, където бе открил кръвта. — Аха, ето я и пружината. Скрил я е под дъската. Къде обаче е тялото?
	Погледна наляво, надясно. Насочи се към огледалото, което висеше срещу прозореца. Опипа рамката, не откри механизма и просто удари лъскавата повърхност с юмрук.
	Агентите, тъпо следящи действията на Сребърната лисица, ахнаха: огледалото пропадна в тъмна ниша.
	— Ето къде било — доволен подхвърли инженерът и натисна някакво копче.
	В стената, облепена с тапети, се отвори вратичка. Зад фалшивото огледало се видя малък килер. На задната му стена имаше прозорче, откъдето идеално се виждаше съседното помещение, спалнята. Половината скривалище се заемаше от фотоапарат на висока тринога, но Фандорин не му обърна внимание.
	— Големи уши, казвате? — наведе се да види нещо на пода инженерът — Тоя ли е?
	И измъкна в стаята безжизнено тяло със стърчаща от гърдите къса и дебела стрела.
	Агентите се струпаха над мъртвия си другар, а инженерът вече бързаше към отсрещната стая.
	— Същия фокус — обясни той на старшия агент, който бе влязъл след него. — Тайна пружина под дюшемето. В шкафа е скрит арбалет. Смъртта настъпва моментално, понеже острието на стрелата е намазано с отрова. А тялото е там — той посочи огледалото. — Можете да проверите.
	Но телата в това скривалище, което досущ приличаше на първото, бяха цели три.
	— Лепинш — въздъхна детективът, докато измъкваше най-горния. — Саплюкин. А най-отдолу е Кутко…
	Петия труп намериха в спалнята, в процепа зад гардероба.
	— Не знам как е успял да се справи с всички тях един по един… Най-вероятно нещата са изглеждали така — захвана се да възстановява картината Фандорин. — Ония, които са влезли в страничните стаи, са загинали първи от стрелите и са скрити зад огледалата. Тоя в спалнята е убит с голи ръце — във всеки случай не откривам видими рани. На Саплюкин и другия, как беше, Лепинш, са им счупени вратните прешлени. Съдейки по отворената уста на Лепинш, той е успял да види убиеца. Но само толкова… Акробата е умъртвил тия двамата в антрето, отмъкнал ги е в дясната стая и ги е хвърлил върху Кутко. Само едно не разбирам, как е оцелял Милников? Сигурно е развеселил японеца с тия негови крясъци „банзай!“… Добре, стига толкова лирика. Предстои ни най-важното. Вие — посочи той единия от агентите — вземайте своя въртоглав началник и го карайте към лудницата. А вие двамата — след мен.
	— Къде, господин Фандорин? — попита старшият.
	— Към Москва-река. По дяволите, минава дванайсет и половина, а ние тепърва има да търсим игла в купа сено!


	Върви търси склад по Москва-река, ако си нямаш работа. Първопрестолната не разполага с централно товарно пристанище, малките кейчета започват от моста на Краски хълм и се точат надолу по течението няколко километра чак до Кожухов.
	Започнаха от Таганка, от пристана на „Дружество за параходство и търговия във Волжкия басейн“. Последва го кеят на „Търговска къща братя Каменски“, складовете на Нижегородската параходна компания на г-жа Кашина, магазиите на Москворецкото дружество и прочие, и прочие.
	Търсенето изглеждаше така: пътуваха с файтон покрай брега, вглеждаха се и се ослушваха — дали няма да доловят някакъв шум. Кой ще работи по това време, ако не хора, които имат какво да крият?
	От време на време слизаха до брега, слушаха над водата — макар че повечето пристани бяха на десния бряг, имаше и на левия.
	Връщаха се на каляската и продължаваха. С всяка изминала минута Ераст Петрович ставаше все по-мрачен.
	Търсенето се проточваше — часовникът в джоба му издрънча два пъти. И часовникът от камбанарията на Ново-Спаския манастир сякаш му отвърна. И мислите на инженера се обърнаха към божественото.
	Самодържавната монархия може да се крепи единствено върху вярата на народа в нейния мистичен, свръхестествен произход, мислеше си мрачният Фандорин. Ако тая вяра бъде нарушена, с Русия ще се случи това, което се случи с Милников. Народът наблюдава развитието на тая злощастна война и от ден на ден все повече се убеждава, че японският бог или е по-силен от руския, или обича своя помазаник повече, отколкото нашият обича цар Николай. Конституцията — ето единственото спасение, разсъждаваше инженерът, който въпреки зрялата си възраст не се бе освободил напълно от склонността си към идеализъм. Монархията трябва да пренесе опорната точка от религията към разума. За да изпълнява народът волята на властта не поради страх от Бога, а поради съгласието си с тая воля. Но ако сега започне въоръжен бунт — край на всичко. И няма да има никакво значение дали монархията ще успее да смаже в кръв въстанието, или не. Духът ще изскочи от бутилката и тронът така или иначе ще рухне — ако това не стане сега, ще се случи след няколко години при следващото сътресение.
	В тъмнината матово блеснаха тумбести железни цистерни — нефтените резервоари на дружеството „Нобел“. На това място реката завиваше.
	Ераст Петрович потупа кочияша по рамото да спре. Вслуша се. Долу откъм водата явно се носеше равномерно механично боботене.
	— След мен — махна Фандорин с ръка на детективите.
	В тръс прекосиха малката горичка. Вятърът лъхна на мазут — някъде зад дърветата беше Гадното езеро.
	— Аха! — пошепна старшият агент (казваше се Смуров). — Май са те!
	Долу под бреговия откос тъмнееше дълъг пристан, пред който се бяха наредили няколко шлепа, като единия — най-малкият бе прикачен за малък влекач с работещ двигател. Тъкмо неговото боботене бе доловил слухът на Фандорин.
	От склада, построен в края на пристана, изтичаха двама хамали, понесли дълъг сандък, и се скриха в трюма на малкия шлеп. След тях се появи още един с нещо квадратно на раменете и отърча по трапа.
	— Да, те са — усмихна се Фандорин, забравил за миг своите апокалиптични притеснения. — Бързат, с-санкюлотите му.
	— Кои? — поинтересува се от непознатата дума вторият агент, Крошкин.
	По-начетеният Смуров обясни:
	— Това са едни бунтари, нещо като есерите. За Френската революция чувал ли си? Не? Ами за Наполеон? Е, все е нещо.
	От склада се подаде още един товарач, после трима наведнъж помъкнаха нещо много тежко. В края на пристана пламна кибритена клечка, огънят след някоя и друга секунда се сви до червена точка. Там бяха застанали още двама.
	Загриженост измести усмивката от лицето на инженера.
	— Нещо множко ми се виждат — Ераст Петрович се озърна наоколо. — Какво е това дългото, дето тъмнее там? Мост ли е?
	— Тъй вярно. Железопътен. Тук строят околовръстен път.
	— Отлично! Крошкин, оттатък езерото е гара Кожухово. Вземайте файтона и препускайте натам. Трябва да имат телефон. Обадете се на подполковник Данилов, номер седемдесет и седем двеста трийсет и пет. Ако подполковника го няма, говорете с дежурния офицер. Опишете му ц-цялата ситуация. Да качва на дрезини караула, дежурните, изобщо всички, които успее да намери. И да бързат насам. Това е, бягайте. Само ми оставете револвера. И патрони, ако имате резервни. На вас няма да ви п-потрябват, а на нас — може би.
	Агентът презглава побягна към мястото, където бяха оставили файтона.
	— А ние с вас, Смуров, да идем по-близо. Ей там има една много удобна купчина релси.


	Докато Дрозда палеше цигарата си, Рибников хвърли поглед на часовника.
	— Три без четвърт. Скоро ще започне да съмва.
	— Няма страшно, ще сколасаме. Основната част вече я натоварихме — есерът кимна към големия шлеп. — Остана само сормовският. Нищо работа, една пета от стоката. По-живо, другари, по-живо! — подкани той хамалите.
	Другари-другари, ама не ходиш сам да влачиш сандъците, помисли си Василий Александрович, докато преценяваше как по-сгодно да подхване разговора за най-важното — времето на въстанието.
	Дрозда, без да бърза, тръгна към склада. Рибников го последва.
	— А московският кога ще тръгне? — попита за големия шлеп.
	— Утре речните моряци ще го закарат към Фили*. Оттам някъде другаде. Ще го местим от място на място, да не бие много на очи. А малкият още сега тръгва за Сормово надолу по Москва-река, оттам към Ока.
	[* Фили, Сормово — по онова време села около Москва, днес квартали на града. — Б.пр.]
	Складът почти се беше опразнил от сандъци, оставаха само плоските кутии с проводниците и дистанционните механизми.
	— Как е на вашия език „мерси“? — ухили се Дрозда.
	— Аригато.
	— Е, значи, приемете пролетарското ни аригато, господин самурай. Вие свършихте вашата работа, оттук нататък ще се оправяме без вас.
	Рибников веднага мина твърдо към най-важното:
	— И така. Стачката трябва да започне не по-късно от три седмици. Въстанието — най-късно до месец и половина.
	— Не ме командвайте, маршал Ояма*. Ще се оправим и без вас — прекъсна го есерът. — Няма да играем по вашата свирка. Мисля да ударим на есен — той пак се ухили. — Дотогава пооскубете още перушина от Николашка. Нека го види народът гол-голеничък. Тогава ще го треснем и ние.
	[* _Ояма Ивао_ (1842–1916) — японски военен и държавен деец, принц (1905) маршал (1898). Преди руско-японската война е началник на Генералния щаб, след началото й става главнокомандващ сухопътните сили в Манджурия. — Б.пр.]
	Василий Александрович отговори с усмивка на неговата усмивка. Дрозда дори не се досещаше, че животът му, както и животът на осемте му другари, е увиснал на косъм.
	— Не са хубави тия работи. Нали се бяхме разбрали — с укор проточи Рибников.
	В очите на революционния вожд пробягаха палави искри.
	— Да държиш на честната дума, дадена на представител на империалистическа държава, е буржоазен предразсъдък — той дръпна от лулата си. — А как се казва по вашенски „чупката“?
	Доближи ги един от работниците, метна на гърба си последния сандък, учуди се:
	— Нещо лекичък ми се вижда. Да не е празен?
	И го върна обратно на земята.
	— Не — обясни Василий Александрович и отвори капака. — Това са проводници за различни нужди. Ето това е бикфордов шнур, тоя е камуфлажен, а тоя, с каучуковата изолация, е за подводно миниране.
	Дрозда се заинтересува. Извади яркочервения кабел, огледа го. Ловко хвана с два пръста металната сърцевина, тя лесно излезе от водонепропускливата си обвивка.
	— Хитро измислено. Подводно миниране, а? Дали да не гръмнем царската яхта? Имам свой човек в екипа, луда глава… Трябва да го обмислим.
	Товарачът вдигна сандъка и се завтече към пристана.
	Междувременно Рибников беше взел решение.
	— Добре, нека да е наесен. По-добре късно, отколкото никога — рече той. — А стачката след три седмици. Разчитаме на вас.
	— Имате ли друг изход? — подхвърли през рамо Дрозда. — Това беше, господин самурай, довиждане. Вървете на японската си майна.
	— Аз съм сирак — извиха се в усмивка устните на Василий Александрович и отново си помисли колко хубаво ще бъде да пречупи врата на тоя човек, за да види как се опулват и замръзват очите му.
	В тоя миг тишината свърши.


	— Господин инженер, май дотук бяха. Натовариха — прошепна Смуров.
	Фандорин също виждаше, че товаренето приключи. Шлепът нагази почти до водолинията. Не изглеждаше голям, но явно поемаше доста — шега ли е да се поберат накуп хиляда сандъка с оръжие.
	Ето че по трапа се качи последната фигура, ако се съди по походката, товарът й съвсем не беше тежък и на борда на шлепа една след друга светнаха огънчетата на седем, не — осем цигари.
	— Свършиха работа, пушат и потеглят — дишаше в ухото му агентът.
	Крошкин тръгна да вика помощ в три без четвърт, пресмяташе инженерът. Да речем, че в три е стигнал до телефона. Пет, не, даже десет минути ще му отнеме да обясни на Данилов или на дежурния офицер каква е работата. Трябваше да прати Смуров, той е по-речовит. Тогава караулът ще бъде вдигнат по тревога към три и десет, три и петнайсет. Няма как да тръгнат преди три и половина. А от „Каланчовка“ до Кожуховския мост с дрезина пътят е поне половин час. Значи няма начин жандармите да дойдат преди четири. А сега е три и двайсет и пет…
	— Вадете оръжието — заповяда Фандорин и взе в лявата ръка своя броунинг, а в дясната — крошкиновия наган. — Като преброя до три, стреляйте в посока на шлепа.
	— Защо? — стресна се Смуров. — Я ги вижте колко са! Къде ще ходят от реката? Да дочакаме подкрепата и ще ги настигнем по брега.
	— Откъде сте сигурен, че няма да откарат шлепа извън града, където няма кой да им пречи и няма още сега, преди разсъмване, да претоварят оръжието на каруци? Не, трябва да ги з-задържим тук. Колко патрона имате?
	— Седем в барабана и седем резервни, това е всичко. Ние сме агенти, не сме башибозук…
	— И на К-крошкин револверът има четиринайсет. Аз пък — само седем, и аз не съм еничарин за жалост. Трийсет и пет изстрела, малко е за половин час. Но мърдане няма. Ще постъпим така. Изстрелвате първия барабан наред, за да ги впечатлим. После обаче всеки куршум се стреля внимателно, прицелно.
	— Далечко е — прецени Смуров. — И бордът ги скрива наполовина. От такова разстояние и денем не е лесно да улучиш.
	— Ама вие не се целете в хората, все пак са наши сънародници. Стреляйте така, че никой да не мине от шлепа на буксира. Е, хайде, едно-две-три!
	Ераст Петрович вдигна пистолета си нагоре (бездруго от толкова далеч от късата му цев нямаше да има никаква полза) и натисна спусъка седем пъти поред.
	— Я виж ти — провлече глас Дрозда, чувайки честите изстрели.
	Внимателно се подаде навън. Рибников също.
	Светлините на изстрелите проблясваха над купчината релси, стоварени на петдесетина крачки от пристана.
	От шлепа осем души отвърнаха с безредна стрелба.
	— Ченгета. Проследили са ни — хладнокръвно оцени ситуацията Дрозда. — Само че са малко. Трима-четирима, едва ли са повече. Сега ще се оправим. Ще пратя момчетата да заобиколят отляво и отдясно…
	— Чакайте! — хвана го за лакътя Василий Александрович и бързо занарежда. — Не бива да влизаме в бой, те това искат. Не са много, но със сигурност са поискали помощ. Няма да им е трудно да пресрещнат шлеповете по реката. Има ли някой на влекача?
	— Не, всички товареха.
	— Полицаите са тук отскоро — каза уверено Рибников. — В противен случай досега вече да ни е обградила цяла рота жандарми. Значи не са заварили товаренето на големия шлеп, ние последния час се занимавахме със сормовския. Слушайте, Дрозд. Можем да жертваме сормовския шлеп. Спасявайте големия. Бягайте оттук, ще се върнете утре. Вървете, вървете. Аз ще накарам полицията да тръгне след мен.
	Той взе от ръцете на есера намотката червен проводник, мушна я в джоба и на зигзаг отърча навън.


	Сякаш вятър издуха черните силуети от шлепа, изчезнаха и алените точки на цигарите. Но вместо тях над борда след минута засвяткаха белите звезди на изстрелите.
	От склада към корабчето притича лъкатушно още една фигура и инженерът я изпроводи с особено внимателен поглед.
	Отначало куршумите свиреха високо над главите им, но после революционерите уточниха мерника. Парченца олово с противен писък и снопове искри рикошираха от релсите.
	— Господи, ще се мре! — охкаше Смуров и час по час залягаше зад купчината.
	Фандорин не отместваше поглед от шлепа, готов да стреля, щом някой тръгне да се прехвърля на влекача.
	— Не се страхувайте — рече инженерът. — Какво толкова се страхувате? Толкова народ вече има на оня свят, само нас чакат. Ще ни посрещнат като свои. Хем какви хора — днешните на малкия пръст не могат да им стъпят.
	Колкото и да е странно, аргументът на Фандорин подейства. Агентът се надигна.
	— И Наполеон ли ни чака?
	— И Наполеон. Харесвате ли го? — разсеяно попита инженерът, присвил око към реката.
	Един от бойната група, по-съобразителен от другите, тръгна да прескача от шлепа на влекача.
	Ераст Петрович заби един куршум току пред носа на хитрягата. Оня веднага се дръпна под прикритието на борда.
	— По-внимателно, не се разсейвайте — каза на партньора си Фандорин. — Те схванаха, че трябва да бягат, и сега ще се юрнат един през друг. Не ги пускайте, отсичайте ги с огън.
	Отговор не последва.
	Инженерът хвърли бегъл поглед към Смуров и изруга. Агентът бе опрял буза на релсите, косата на темето му блестеше от кръв, отворените му очи втренчено гледаха настрана. Убит…
	Дали ще се срещне с Наполеон, помисли си инженерът, но в тоя момент не му беше до сантименти.
	— Другарю рулеви, към машинното! — дочу се звънък глас откъм шлепа. — По-бързо!
	Прикрилият се до носа отново тръгна към влекача. Фандорин въздъхна тежко и стреля на месо — тялото с шум рухна във водата.
	Почти веднага след първия тръгна още един, но тялото му се виждаше ясно на фона на бялата палубна надстройка и Ераст Петрович успя да го уцели в крака. Улученият се разкрещя, значи беше жив.
	Патроните от Крошкин свършиха. Фандорин взе револвера на мъртвеца, но и там в барабана имаше само три патрона. А до четири часа оставаха цели осемнайсет минути.
	— По-смело, другари! — провикна се все същият глас. — Свършват им патроните. Режи въжетата!
	Кърмата на шлепа се отдели от пристана, трапът изскърца и пльосна във водата.
	— Напред към влекача! Всички едновременно, другари!
	Вече нищо не можеше да се направи.
	Фандорин дори не стреля, когато цяла тълпа хора се втурна към носа на шлепа — нямаше смисъл.
	Влекачът изригна сноп искри от комина, завъртяха се колелата. Въжетата се опънаха, зазвънтяха.
	Отплаваха в три и четирийсет и шест по часовника на инженера.
	Успя да ги задържи за двайсет и една минути. Срещу цена от два човешки живота.
	Фандорин тръгна по брега успоредно на шлепа.
	Отначало не му беше никак трудно, после се наложи да се затича, влекачът набираше ход.
	Ераст Петрович минаваше под железопътния мост, когато отгоре, от насипа, се понесе грохотът на стоманени колела. От тъмнината с пълна скорост излетя голяма дрезина, натъпкана с хора.
	— Насам! Насам! — размаха ръце Фандорин и стреля във въздуха.
	По откоса тежко се сурнаха жандарми.
	— Кой е с-старшият?
	— Поручик Брянцев!
	— Ето ги — посочи Фандорин отдалечаващия се шлеп. — Пратете половината от хората по моста на отсрещния бряг. И ще ги подгоним от двете страни. Стигнем ли ги — огън по капитанската кабина. Докато не се предадат. Марш!
	Странната гонка на пеши жандарми след плаващия по реката шлеп не продължи дълго.
	Ответният огън от влекача бързо взе да отслабва. Революционерите все по-рядко рискуваха да се надигнат над железните бордове. Стъклото на капитанската кабина се пръсна от изстрелите и щурманът водеше кораба на сляпо, без да се показва. Затова половин километър след моста влекачът налетя на плитчина и заседна. Течението завъртя шлепа.
	— Прекратете огъня — заповяда Фандорин. — Предложете им да се предадат.
	— Хвърляйте оръжието, глупаци! — развика се от брега поручикът. — Нямате изход! Предайте се!
	Есерите наистина нямаше къде да се дянат. Над водата висеше рядка утринна мъгла, тъмнината се топеше с всяка изминала минута, а от двете страни на реката бяха залегнали жандарми. Нямаше измъкване дори с плуване поединично.
	Оцелелите се събраха при капитанската кабина — явно се съвещаваха.
	После един от тях се изправи в цял ръст.
	Той беше!
	Акробата, или щабкапитан Рибников. Въпреки разстоянието не можеше да го сбърка.
	От влекача се чу нестройно пеене, а японският шпионин се засили и прескочи върху шлепа.
	— Какво е замислил? Какви ги върши? — нервно попита поручикът.
	— „Пощада не иска наш горди «Варяг» и никой за милост не моли!“ — лееше се откъм влекача.
	— Стреляйте, стреляйте! — възкликна Фандорин, който видя в ръцете на Акробата малко пламъче, прилично на бенгалски огън. — Това е динамитна пресовка!
	Но беше късно. Експлозивът полетя към трюма на шлепа, а фалшивият щабкапитан дръпна от борда спасителен пояс и скочи в реката.
	След секунда шлепът цъфна и се разцепи през средата от мощните взривове. Предната му половина подскочи и захлупи буксира. Във въздуха литнаха парчета дърво и метал, по водата се разтече пламтящо гориво.
	— Падниии! — изкрещя отчаяно поручикът, но жандармите и без командата му се натъркаляха по земята, закрили глави с ръце.
	Пред Фандорин в земята се заби изкривена цев от пушка. Брянцев с ужас гледаше падналата до него ръчна граната. Тя бясно се въртеше на едно място, фабричната й смазка лъщеше.
	— Не се бойте, няма да избухне — рече му инженерът. — Няма детонатор.
	Офицерът се надигна засрамен.
	— Всички ли са здрави? — провикна се той юнашки. — Ставай, строй се за проверка! Ей, фелдфебел! — направи той фуния пред устата си. — Твоите как са?
	— Един го закачи леко, вашбродие! — чу се откъм другия бряг.
	Отсам парчетата бяха ударили двама, но не много силно.
	Докато превързваха ранените, инженерът се върна при моста — там преди време бе забелязал колибата на лодкаря, който отговаряше за шамандурите.
	Изкара го с лодката към мястото на взрива. Фандорин стоеше на носа и разглеждаше треските и мазните петна, осеяли цялата повърхност на реката.
	— Ще ме вземете ли при вас? — обади се Брянцев. След минута, озовал се в лодката, той попита: — Какво търсите? Господа революционерите са на дъното, това е ясно. По-късно ще извикаме водолази, да изкарат труповете. И стоката, колкото успеят да намерят.
	— Дълбоко ли е тук? — обърна се инженерът към гребеца.
	— По това време отива към четири-пет метра. Тук-там и по шест задълбава. Лятос, като напече слънцето, става по-плитко, ама сега е дълбочко.
	Лодката бавно се носеше по течението, Ераст Петрович не откъсваше поглед от водата.
	— А тоя, дето хвърли динамита, безумецът — рече Брянцев. — Поясът не го спаси. Ей го къде плува.
	Наистина, пред тях вълните полюшваха червено-белия корков кръг.
	— Я г-греби натам!
	— За какво ви е притрябвал? — попита поручикът, наблюдавайки как Фандорин се надвесва през борда за спасителния пояс.
	Ераст Петрович не удостои приказливия офицер с обяснение. Вместо това изговори:
	— Ето къде било гълъбчето.
	Той измъкна пояса от водата и се видя, че от вътрешната му страна е закрепена червена гумена тръбичка.
	— Познат фокус — усмихна се инженерът. — Само че в древността са използвали бамбук, а не гумен проводник с извадено жило.
	— Каква е тая клизма? Какъв фокус?
	— Ходене по дъното. Сега обаче ще ви демонстрирам един по-интересен фокус. Засечете времето — и Фандорин прегъна маркуча в пръстите си.
	Измина една минута, след нея втора.
	Поручикът гледаше инженера с нарастващо недоумение, а инженерът поглеждаше ту към водата, тук към секундарника на часовника си.
	— Феноменално — поклати глава той. — Дори за такива като тях…
	Третата минута превали половината, когато на трийсетина метра от лодката изведнъж се показа човешка глава.
	— Греби! — викна на лодкаря Фандорин. — Пипнахме го! Щом не остана на дъното — наш е!
	И действително го пипнаха — хитрият Акробат нямаше накъде да им бяга. Впрочем той и не оказа съпротива. Докато жандармите му връзваха ръцете, той седеше с безизразно лице, затворил очи. Мръсни струи се стичаха от мократа му коса, по ризата имаше зелена тиня.
	— Вие сте много силен играч, обаче загубихте — каза Ераст Петрович на японски.
	Арестуваният отвори очи и дълго време разглежда инженера. Не се разбра дали е проумял какво му казва.
	Тогава Фандорин се наведе и произнесе една странна дума:
	— Тамба.
	— Какво пък, щом е амба, значи амба* — равнодушно пророни Акробата. Това бяха единствените думи, които изрече.
	[* Игра на думи: „амба“ в руския апашки жаргон означава „край“. — Б.пр.]
	Той запази мълчание и в Крутицкия гарнизонен затвор, където го докараха след задържането му.
	За разпита пристигна всякакво началство — и жандармското, и военносъдебното, и от тайната полиция, но нито заплахите, нито обещанията накараха Рибников да пророни и една дума. Щателно претърсен и преоблечен в арестантска роба, той седеше неподвижно. Не поглеждаше генералите, само от време на време хвърляше поглед към Ераст Петрович, който не вземаше участие в разпита и изобщо стоеше настрана.
	Началствата се блъскаха с упорития арестант чак до вечерта, когато решиха да го отпратят в килията.
	Килията беше специална, предназначена за особено опасни злодеи. Заради Рибников взеха и допълнителни предпазни мерки — смениха нара и табуретката със сламеник, отнесоха масата, прибраха и газената лампа.
	— Зная ги аз японците, чел съм — рече на Фандорин комендантът. — Ще вземе да си разбие главата о някой ръб, върви после отговаряй за него. Или пък ще се залее с горяща газ. Нека си седи тук на свещи.
	— Ако такъв ч-човек реши да умре, не можете да му попречите.
	— Мога и още как. Преди месец имах тук един анархист, брей, много луда глава беше, та го държахме овързан като младенец в пелени. Та не ръмжа ли, та по пода ли не се търкаля, та в стената ли не пробва да си разбие главата — не му се мреше на бесилото. Ама си го предадох на палача като едното нищо.
	Ераст Петрович се смръщи с погнуса, отрони:
	— Това не ви е анархист — и си тръгна с някаква непонятна тежест в сърцето.
	Загадъчното поведение на арестанта, който уж се бе предал, а същевременно явно не възнамеряваше да дава показания, тормозеше инженера.


	Озовал се в килията, Василий Александрович прекара известно време в обичайното за затворник занимание — постоя под прозорчето, преградено с решетка, и позяпа вечерното небе.
	Беше в добро настроение.
	Беше свършил и двете неща, заради които не остана на тинестото дъно на Москва-река, а излезе на повърхността.
	Преди всичко се увери, че главният товар — осемстотинте сандъка в големия шлеп — остана неоткрит.
	И второ, видя очите на човека, за когото беше чувал и мислил толкова дълго.
	Май беше свършил всичко.
	Освен може би…
	Той седна на пода, взе късото моливче, което оставяха на арестанта за случай, че иска да даде писмени показания, и написа с японски бързопис едно писмо, което започваше с обръщението „Татко!“.
	После се прозя, протегна се и се изпъна върху сламеника в цял ръст.
	И заспа.
	Присъни му се чудесен сън. Василий Александрович препуска в открита колесница, преливаща във всички цветове на дъгата. Наоколо цари пълен мрак, но далеч отпред, на самия хоризонт, сияе ярка равномерна светлина. Той не е сам в чудната колесница, но не може да види лицата на своите спътници, понеже погледът му е устремен само напред — към източника на бързо приближаващото сияние.
	Арестантът спа не повече от половин час.
	Отвори очи. Усмихна се, все още в магията на прекрасния сън.
	Умората бе изчезнала без следа. Цялото тяло, цялата душа на Василий Александрович бяха изпълнени с ясна сила и диамантена твърдост.
	Той препрочете писмото до баща си и без колебание го изгори в пламъка на свещта.
	После се съблече до кръста.
	Под лявата мишница на арестанта имаше залепен пластир в цвета на кожата му, прикрит толкова старателно, че при обиска надзирателите не го бяха забелязали.
	Рибников откъсна пластира и отдолу изпадна тесен бръснач. Той седна по-удобно и с бързо движение направи разрез по периметъра на лицето си. Заби нокти под кожата и я съдра цялата, от челото до брадичката, след което, без да издаде нито звук, със замах си преряза гърлото.


	Книга втора
	Между редовете
	Япония, 1878 година

	Полетът на пеперудата

	Пеперудата омурасаки искаше да прелети от един цвят на друг. Тя внимателно разгърна лазурните си крилца с бели точици, вдигна се във въздуха — съвсем мъничко, но точно в тоя миг връхлетя стремителният вятър, подхвана ефирното създание, подхвърли го високо в небето и повече не го изпусна, за броени мигове го пренесе от хълмовете в равнината, където лежеше градът; завъртя пленничката си над керемидените покриви на туземните квартали, повлече я на зигзаг над строгата геометрия на Сетълмента*, след което я запрати към морето и останал без сили, утихна.
	[* Сетълмент — Европейски квартал в някои източни градове. — Б.пр.]
	Възвърнала си свободата, омурасаки се спусна към зелената повърхност, подобна на ливада, но навреме съзря измамата и успя да се изстреля нагоре, преди прозрачните пръски да я достигнат. Не откри нищо интересно в гледката и зави обратно към кея. Развъртя се над залива, където, закотвени на веригите си, се поклащаха красиви клипери и грозни параходи.
	Тук вниманието й привлече тълпа посрещачи, която приличаше от високото на поляна, цъфнала в ярки петна от бонета, шапки, букети. Омурасаки кръжа около минута в търсене на по-привлекателен обект и го избра — кацна върху карамфила на ревера на един слаб господин, който наблюдаваше света през сините стъкла на очилата си.
	Карамфилът бе сочно ален, откъснат съвсем наскоро, мислите на очилатия струяха в монотонен аквамарин, затова омурасаки се настани по-удобно: прибра крилца, отвори ги, отново ги прибра.
	„… Дано да е свестен сътрудник, а не някой развейпрах“ — мислеше си притежателят на карамфила, който не забеляза, че реверът му е станал още по-импозантен от преди. Контето носеше дълго серпантинесто име: Всеволод Виталиевич Доронин. Той заемаше длъжността консул на Руската империя в града пристанище Йокохама, а тъмни очила носеше не поради стремеж към тайнственост (каквато в службата му не липсваше), а по причина на хроничния си конюнктивит.
	Всеволод Виталиевич бе дошъл на пристана по задължение — да посрещне новия сътрудник на дипломатическата мисия (име Ераст Петрович Фандорин; чин титулярен съветник*). Впрочем Доронин нямаше особена надежда, че новият ще се окаже добър в работата. Той прочете копието от служебното досие на Фандорин и всичко в него предизвикваше недоволството му: и това, че младежът на двайсет и две години вече е чиновник 9-и клас (явно нечие протеже), и това, че службата му беше започнала в полицията (пфу!), и това, че е бил прехвърлен към Трето отделение** (интересно за какви ли заслуги?), и дори това, че директно от санстефанските преговори е запратен в затънтеното им посолство (определено нещо се е издънил).
	[* Чинът показва, че Фандорин е държавен служител. Званието титулярен съветник съответства на армейското звание капитан. За кариерния растеж на героя четете романите „Азазел“ и „Турски гамбит“, публикувани от издателство „Еднорог“ съответно през 2002 и 2003 година. — Б.пр.]
	[** Трето отделение — Жандармска служба, орган за политически надзор и разследване към имперската канцелария, политическа полиция. — Б.пр.]
	Вече осми месец Доронин нямаше помощник, тъй като високомъдрото петербургско началство бе отпратило вицеконсула Вебер в Ханкоу — уж временно, но явно за много дълго. В момента Всеволод Виталиевич сам движеше всички текущи въпроси: посрещаше и отпращаше руските военни кораби, грижеше се за оставените на брега моряци, погребваше умрелите, арбитрираше скандалите между матросите. А не го бяха пратили в Йокохама, за да се занимава той, човек със стратегически ум, врял и кипял в японския живот, с подобни глупости и дреболии. Сега се решаваше къде е мястото на Япония, а заедно с нея и на целия Далечен изток — под крилото на двуглавия орел или в хищните нокти на островния лъв?*
	[* Двуглавият орел е символ на Руската империя, лъвът — на Британската. — Б.пр.]
	В джоба на редингота му беше сгънат брой на „Джапан Газет“ с набраната с тлъст чер шрифт телеграма на агенция Ройтер: „Царският посланик граф Шувалов напусна Лондон. Войната между Великобритания и Русия е вероятна, както никога досега.“ Лоша работа. Едва се справихме с жалките турци, къде ще ти воюваме с британците? Напънала се планината и родила мишка. Естествено, ще вдигнем пара, ще поразмахаме оръжия и ще си затраем… Ама пък са чевръсти албионците, дай им целия свят и пак им се вижда малко. Ох, натам върви, че ще изпуснем и Далечния изток, както вече изпуснахме Близкия плюс Персия и Афганистан.
	Омурасаки неспокойно разтърси крилца, усетила, че мислите на Всеволод Виталиевич се изпълват с тревожен кармин, но в тоя момент консулът се вдигна на пръсти и се вторачи в пътника с бял тропически костюм и ослепителен колониален корков шлем. Това ли е прословутият Фандорин? Я да те видим, лебеде бял, слез по-насам…
	Държавническите мисли на консула се смениха с всекидневни и пеперудата тутакси се успокои.
	Колко време, колко мастило беше изхабил за очевидни неща, мислеше си Всеволод Виталиевич. Толкова е очевидно, че не може да върши никаква стратегическа работа без помощник, не му остава време за нищо. Нервът на далекоизточната политика е съсредоточен не в Токио, където се намира господин посланикът, ами тук. Йокохама е главното пристанище в Далечния изток. Тук се замислят всички британски маневри, оттук се заплитат хитроумните интриги. От ясно по-ясно, а колко време се размотаваха!
	Хубаво де, по-добре късно, отколкото никога. Въпросният Фандорин, когото първо бяха назначили за втори секретар в посолството, сега е пратен да освободи Всеволод Виталиевич от рутинните задължения. Господин посланикът сигурно е взел това соломоновско решение, след като се е запознал със служебното досие на титулярния съветник. Не е пожелал да задържи при себе си тази непонятна персона. Един вид: да ви е сладко, скъпи Всеволод Виталиевич, бездруго ще го хвърляме.
	Белоснежният колонизатор стъпи на кея и последните съмнения се разпръснаха. Това определено беше Фандорин, пасваше по всички описания. Брюнет, сини очи и основната отличителна черта — отрано побелели слепоочия. Брей, как се е издокарал, сякаш за лов със слонове.
	Първото впечатление никак не му допадна. Консулът въздъхна и тръгна да го посрещне. Пеперудата омурасаки от сътресението разпери крилца, но остана върху цветето, незабелязана от Доронин.
	„Боже мой, и пръстен с диамант — отбеляза Всеволод Виталиевич, докато си кимаха с новопристигналия. — Ах, моля ви се. Мустачките засукани, прическата изрядна! И как морно гледа! Същи Чацки. Онегин*. И пътешествията са му дотегнали, както и всичко друго на тоя свят.“
	[* Чацки, Онегин — Герои на Грибоедов („Горко на умния“) и Пушкин („Евгений Онегин“) класически образи на „неуместния“ за средата си човек. — Б.пр.]
	И веднага след взаимното представяне попита с простодушен израз на лицето:
	— Кажете ми бързо, Ераст Петрович, видяхте ли Фуджи? Скри ли се тя от вас, или ви се показа? — и поясни поверително. — Това е за мен вид поличба. Ако човек, приближавайки японския бряг, види планината Фуджи, значи Япония ще отвори пред него душата си. Ако обаче капризната Фуджи се е забулила в облаци — уви. Можеш да изкараш тук и десет години, пак няма да видиш и да разбереш най-важното.
	Доронин прекрасно знаеше, че днес Фуджи не може да се види от морето поради ниската облачност, но трябваше по някакъв начин да натрие носа на тоя Чайлд Харолд* от Трето отделение.
	[* Герой от едноименното произведение на Дж. Г. Байрон, смятан за литературен предшественик на Чацки и Онегин. — Б.пр.]
	Но титулярният съветник не се обърка, нито се смути. Пророни с леко заекване.
	— Не вярвам в п-поличбите.
	Ами да, естествено. Материалист. Добре, ще те ощипем от друга страна.
	— Запознах се с досието ви — Всеволод Виталиевич изрази на лицето си възхита. — Впечатлен съм от вашата кариера, дори ордени сте заслужили! И сте изоставили това бляскаво поприще заради трета глуха? За това може да има само една причина: вие сигурно много обичате Япония! Познах ли?
	— Не — сви рамене Фандорин и хвърли бърз поглед към карамфила на ревера на консула. — Как може да обичаш нещо, което не познаваш?
	— Може, и още как! — увери го Доронин. — При това много по-лесно, отколкото добре познатите ни неща… Хм, всичко това ваш багаж ли е?
	Натруфеното конте беше понесло толкова неща, че му потрябваха едва ли не десетина носачи — куфари, кутии, връзки книги, огромен триколесен велосипед и дори двуметров часовник във вид на лондонския Биг Бен.
	— Красив часовник. И удобен. Макар че лично аз предпочитам джобния — не можа да удържи сардоничната реплика консулът, но веднага се взе в ръце, усмихна се повече от любезно и простря ръка към крайбрежието. — Добре дошли в Йокохама, прекрасно място, ще ви хареса.
	Последното изречение не съдържаше никаква подигравка. За три години Доронин успя да се привърже истински към града, който растеше и хубавееше с всеки изминал ден.
	Само преди двайсет години беше мъничко рибарско селце, а сега благодарение на срещата между две цивилизации се разви отличен съвременен пристанищен град: петдесет хиляди жители, от които почти всеки пети е чужденец. Къс от Европа на края на света. Всеволод Виталиевич особено харесваше „Банд“ — крайморския булевард с красивите му каменни сгради, с газените улични лампи, с ярко облечените минувачи.
	Но Онегин огледа цялото това великолепие и направи кисела физиономия, което окончателно настрои Доронин срещу новия му сътрудник. Произнесе му присъдата: надут пуяк, високомерен сноб. „Аз пък се кича с цвете заради него“, рече си консулът. Ядно махна на Фандорин да го последва. Дръпна цветето от бутониерата, хвърли го.
	Пеперудата отхвръкна нагоре, затрептя с крилца над главите на руските дипломати и омагьосана от белотата, кацна върху шлема на Фандорин.


	„Как можах да се направя на такъв палячо!“ — вряха лилави мисли под великолепния шлем. Щом стъпи на рампата и огледа хората на пристанището, Ераст Петрович откри нещо извънредно неприятно за всеки, който отдава значение на дрехите си. Когато си облечен правилно, околните те гледат в лицето, а не зяпат облеклото ти. Вниманието трябва да е привлечено от портрета, а не от рамката му. А сега нещата стояха тъкмо наопаки. Избраният в Калкута костюм, който изглеждаше съвсем добре в Индия, стоеше нелепо в Йокохама. Тук човешкото множество се носеше не в колониален, а в европейски стил. Фандорин се правеше, че не забелязва любопитните погледи (които възприемаше като подигравателни), с все сила имитираше невъзмутимост и си мислеше само за едно — час по-скоро да се преоблече.
	Консулът също изглеждаше фрапиран от недопустимата грешка на Ераст Петрович, това се усещаше по острия поглед, който дори тъмните очила не успяваха да скрият.
	Поглеждайки Доронин, Ераст Петрович по свой обичай изгради дедуктивно-аналитична проекция. Възраст — четирийсет и седем, четирийсет и осем. Женен, но без деца. Умен, злъчен, склонен към известно високомерие, професионалист от висока класа. Какво друго? Има някои вредни навици. Сенките под очите и жълтеникавата кожа свидетелстват за проблеми с черния дроб.
	А първото впечатление на младия чиновник от Йокохама наистина не бе благоприятно. Очакваше да види картинка като от лачена миниатюра: многоетажни пагоди, чайни къщи, сновящи по водата джонки с ветрилни платна, а го посрещна обикновено европейско пристанище. Не Япония, ами някаква Ялта. Заслужаваше ли си да измине половината земно кълбо?
	Преди всичко Фандорин се отърва от идиотския шлем и го направи по най-простия начин. Първо го свали, сякаш му е станало горещо. После, докато се качваше по стъпалата от пристана към булеварда, незабелязано остави колонизаторското изобретение в краката си и отмина нагоре — който си го хареса, да си го прибере.
	Омурасаки не пожела да се разделя с титулярния съветник. Тя излетя от шлема, затанцува над широките рамене на младия човек, но не кацна, понеже видя по-интересно място: на рамото на рикшата се пъстрееше, лъснала от капчиците пот, червено-синьо-зелена татуировка във вид на дракон.
	Лекокрилата пътешественица докосна с крачета бицепса, успя да долови простичката му бронзовокафява мисъл „Каюй!“* и краткият й живот свърши. Без да поглежда рикшата се плесна с длан по рамото и от красавицата остана само прашна сивосинкава топчица.
	[* Гъдел! (яп.) — Б.а.]

	Не пазиш чара,
	без страх от смъртта летиш,
	ти, пеперудо.



	Старата курума

	— Господин титулярен съветник, очаквах да пристигнете с парахода „Волга“ преди седмица, на първи май — каза консулът и спря при лакираната червена двуколка, която явно бе имала и по-добри времена. — Къде благоволихте да се забавите?
	Макар и зададен със строг тон, въпросът бе съвсем прост и естествен, но Ераст Петрович по незнайна причина страшно се смути.
	Младият мъж се закашля, направи гримаса.
	— Моя е вината. Докато сменях корабите, п-простинах…
	— Простинахте? В Калкута? На четирийсет градуса жега?
	— Тоест не че простинах, а проспах заминаването… С една дума, закъснях. Наложи се да чакам следващия п-параход…
	Фандорин изведнъж се изчерви, цветът на лицето му стана почти като на двуколката.
	— Я, я, я! — с радостна изненада го зяпна Доронин и смъкна очилата към върха на носа си. — Изчервихме се! Ама че Печорин. Не умеем да лъжем, значи. Чудесно, прекрасно.
	Злъчната физиономия на Всеволод Виталиевич омекна, искри пробягаха в угасналите му, прошарени от червени жилки очи.
	— Не е грешка в досието, наистина сме на двайсет и две, само се преструваме на романтически герой — измърка консулът, с което още повече засрами събеседника си. И съвсем се развихри, намигна: — Бас държа, че е някоя индуска хубавица. Познах ли?
	Фандорин се намръщи и отсече: „Не“, но не добави нито дума повече, така че не стана ясно дали изобщо не е имало никаква хубавица, или е имало, но не е била индуска.
	Консулът прекрати нескромния разпит. Предишната му неприязън се разпръсна без следа. Той хвана младежа под ръка и го побутна към двуколката.
	— Качвайте се, качвайте се. Това е най-разпространеното превозно средство. Нарича се курума.
	Ераст Петрович се учуди как така в каляската няма запрегнат кон. През ума му за миг премина фантастична картина: вълшебен кабриолет се носи по улицата от само себе си, опънала като пипала напред алени стръки.
	Курумата с видимо удоволствие прие младия мъж като го залюля върху изтритата, но мека седалка. Доронин обаче посрещна негостоприемно, забивайки счупена пружина в кльощавите му задни части. Консулът се размърда, намести се по-удобно и промърмори:
	— Мръсна душичка има тая колесница.
	— Моля?
	— В Япония всяко живо същество и дори всеки предмет има собствена душа. Поне така смятат японците. На научен език това се нарича „анимизъм“… А, ето ги и нашите вихрогони.
	Трима туземци, облечени само в прилепнали панталони и с гъжви на главите, дружно подхванаха скобата, провикнаха се „хей-хей-ча!“ и загромоляха по паважа с дървените си налъми.
	— „Лети по майчицата Волга, лети по Волга тройка пак“ — изви с приятен тенор Всеволод Виталиевич и се засмя.
	А Фандорин се надигна, хванал се за страничната дъска, и възкликна:
	— Господин консул! Как може да яздим живи хора? Та това е… това е варварство! — не можа да запази равновесие и падна обратно на седалката.
	— Свиквайте — усмихна се Доронин. — В противен случай ще трябва да ходите пеш. Тук почти няма файтони. А тия юнаци се наричат „джинрикишя“ или както им казват европейците — рикша.
	— Но защо не ползват впрегатни коне?
	— Конете в Япония са кът и са скъпи, а хора — дал господ и са евтини. Рикшата е сравнително нов занаят, допреди десетина години не бяха и чували за него. Колесният транспорт тук се смята за европейско нововъведение. Такъв клетник изминава на бегом дневно по шестдесетина километра. За сметка на това като за местни получават много добро заплащане. Ако му провърви, може да изкара до половин йена, което прави около рубличка. Вярно е от друга страна, че рикшите не живеят много — изтощават се. Три-четири годинки и хайде при Буда на гости.
	— Чудовищно! — потръпна Фандорин, давайки си обещание никога повече да не ползва такова позорно превозно средство. — Толкова евтино да оценяваш живота си!
	— Ще трябва да свиквате. В Япония животът струва грош — както чуждият, така и собственият. Ама и те не му придирят, неверниците. При тях не се предвижда Страшен съд, само дълъг цикъл от прераждания. Днес, тоест, в сегашния си живот, може да теглиш курумата, но ако я теглиш честно, утре вече ще се возиш в нея — консулът се засмя, но някак двусмислено, младият чиновник долови в тоя смях не толкова подигравка с туземните вярвания, колкото нещо като завист. — Обърнете внимание, град Йокохама се състои от три части — подхвана обясненията Доронин, сочейки с бастунчето си. — Ето там, където са струпаните покриви, е Туземният град. Тук, по средата, е същинският Сетълмент: банките, магазините, учрежденията. А отляво, отвъд реката, е Блъф. Това е своеобразно парченце от добрата стара Англия. Заможните се заселват там, по-далеч от пристанището. Иначе в Йокохама можеш да си живееш съвсем цивилизовано, по европейски. Имаме няколко клуба: за гребане, крикет, тенис, езда, дори и гастрономически клуб. Между другото, неотдавна се откри и един атлетически. Предполагам, че там ще ви се радват.
	С тия думи той се озърна назад. Подир алената „тройка“ се влачеше цял керван колички, подкарали Фандориновия багаж. Теглеха ги все същите жълтокожи кентаври, някои по двама, други сами. В края на кавалкадата се тътрузеше каручка, натоварена с атлетически уреди: имаше и чугунени гири, и боксьорска круша, и връзка пружини, а най-отгоре блестеше полираната стомана на споменатия вече велосипед — патентованият американски „Royal Crescent Tricycle“.
	— Всички чужденци освен служителите в посолствата се стараят да се заселят не в столицата, а тук — продължаваше с хвалбите старият йокохамски жител. — Още повече че центърът на Токио е само на час с влака.
	— Значи тук има и железница? — унило попита Ераст Петрович, губейки последните си надежди за източна екзотика.
	— И то прекрасна! — ентусиазирано възкликна Доронин. — Съвременният йокохамец днес живее така: поръчва си билети по телеграфа, качва се на влака и след час и четвърт вече гледа театъра „Кабуки“*!
	[* Кабуки — Традиционен японски театър отпреди около 5 столетия. — Б.пр.]
	— Добре поне, че „Кабуки“, а не някоя оперетка — новият вицеконсул мрачно разглеждаше тълпата по булеварда. — А всъщност къде са японките с кимона, ветрила и чадърчета? Не виждам нито една.
	— С ветрилата ли? — усмихна се Всеволод Виталиевич. — Седят си по чайните къщи.
	— Това местните кафенета ли са? За пиене на японски чай?
	— Може, разбира се, да се пие и чай. По някое време. Но там се ходи по други нужди — Доронин направи с пръсти циничен жест, който човек по-скоро би очаквал от някой пъпчив гимназист, но не и от консула на Руската империя.
	Ераст Петрович чак примигна от учудване.
	— Интересува ли ви? Аз обикновено се въздържам от подобни чайни церемонии, но мога да ви препоръчам най-доброто заведение, казва се „Девети номер“. Господа моряците са изключително доволни.
	— Не-не — заяви Фандорин. — Аз съм п-принципен противник на продажната любов и смятам, че публичните домове обиждат както женския, така и мъжкия пол.
	Всеволод Виталиевич с усмивка присви очи към повторно изчервилия се спътник, но се въздържа от коментари.
	Ераст Петрович побърза да смени темата:
	— Ами самураите с по два меча къде са? Толкова много съм чел за тях.
	— Намираме се на територията на Сетълмента. Тук е разрешено да живеят японци само ако са търговци или слуги. Но самураи с два меча няма да видите вече никъде. От миналата година носенето на оръжие е забранено с указ на императора.
	— Колко жалко!
	— О, да — ухили се Доронин. — Загуба велика. Това беше незабравимо усещане — да гледаш страхливо всяко диване с две саби на пояса. И да се чудиш ще те отмине ли, или ще се обърне да те разсече от горе до долу. Досега ми е останал навикът да се озъртам, когато се движа из японските квартали. Аз, драги, пристигнах в Япония по времето, когато да заколиш гайджин се смяташе за патриотизъм.
	— Кого?
	— Нас. Гайджин ще рече „чужденец“. Освен това тук ни наричат акахиге — „червенокосите“, кетоджин, тоест „косматите“ и сару — „маймуни“. А като идете да се разхождате в Туземния град, дечицата ще ви подиграват ето така — консулът свали очилата си и разтвори с пръсти очите си нагоре и надолу. — Това значи „кръглоок“, смята се за голяма обида. Карай да върви, поне не ни колят на всяка крачка. Да е жив и здрав микадо*, разоръжи своите главорези.
	[* Император (яп.). — Б.а.]
	— А пък аз четох, че мечът бил обект на религиозно поклонение за самурая, както шпагата за европейския благородник — въздъхна Ераст Петрович, върху когото безспирно се сипеха все нови и нови разочарования. — Нима японските рицари толкова лесно са се отказали от древните обичаи?
	— Никак не беше лесно. Цялата минала година вдигаха навсякъде бунтове, стигна се до гражданска война, но с господин Окубо шега не бива. Изтреби най-буйните, останалите се укротиха.
	— Окубо, министърът на вътрешните работи — демонстрира известна осведоменост за местната политика Фандорин. — Френските вестници го наричат „Първи консул, японски Бонапарт“.
	— Има известна прилика. Преди десет години в Япония бе извършен държавен преврат…
	— Зная. Реставрацията Мейджи, възстановяването на императорската власт — побърза да вметне титулярният съветник, който не искаше началникът да го мисли за пълен профан. — Самураите от южните княжества са отхвърлили властта на шогуните и са обявили за управник микадо. Четох за това.
	— Южните княжества — Сацума и Чошю — са нещо като френската Корсика. Намериха се и корсикански поручици, дори цели трима: Окубо, Сайго и Кидо. Те поднесоха на негово императорско величество почестите и обожанието на поданиците, а властта оставиха за себе си, както си му е редът. Но триумвиратите не са стабилно нещо, особено ако в тях има цели трима Наполеоновци. Кидо умря преди година. Сайго се скара с правителството, вдигна метеж, но бе разгромен и според японския обичай си направи харакири. Тъй че министър Окубо остана единственият петел в местния курник… Много добре, че си записвате — одобри консулът като видя, че Фандорин драска нещо с молив в кожено тефтерче. — Колкото по-скоро навлезете във всички тънкости на местната политика, толкова по-добре. Между другото, още днес ви се отваря възможност да видите лично великия Окубо. В четири часа ще се състои тържественото откриване на Дома за превъзпитание на паднали жени. Това е съвършено нова за Япония идея, досега на никого през ум не му е минавало да превъзпитава куртизанки. Средствата за това свято начинание е отпуснал не някой мисионерски клуб, а японски филантроп, един от стълбовете на обществото, Дон Цурумаки. Ще се събере целият creme de creme на йокохамското висше общество. Очаква се да присъства и самият Корсиканец. Едва ли ще дойде за тържествената церемония, но за вечерния Ергенски бал — със сигурност. Това е съвсем неофициално мероприятие, което по никакъв начин не е свързано с превъзпитаването на блудници, всъщност тъкмо напротив. Така че няма да скучаете. „И — като Чацки оживял — от кораба дойде на бал.“*
	[* „Евгений Онегин“, VIII, 13, прев. Любен Любенов. — Б.пр.]
	Доронин отново смигна, но титулярният съветник не се въодушеви от ергенските радости.
	— Някой друг път ще видя господин Окубо… Изморен съм от пътуването и бих предпочел да си почина. Така че ако п-позволите…
	— Не позволявам — прекъсна го консулът с престорена строгост. — Идете на бала обезателно. Имайте го като първо служебно поръчение. Там ще видите много влиятелни хора. Ще бъде и нашият морски агент Бухарцев, вторият човек в посолството. За да не кажем: първият — многозначително добави Всеволод Виталиевич. — Запознайте се с него, а утре ще идем да ви представя на негово превъзходителство… Впрочем пристигнахме, ето го и консулството. Томаре!* — викна той на рикшите. — Запомнете добре адреса, друже: крайбрежен булевард „Банд“, номер 6.
	[* Стой! (яп.) — Б.а.]
	Ераст Петрович видя каменна сграда във формата на буквата „П“ с крачета към улицата.
	— В лявото крило е моето жилище, в дясното е вашето, а по средата е ведомството — посочи през оградата Доронин. Навътре в двора се виждаше официално стълбище, над което се развяваше руският флаг. — Където служим, там живеем.
	Дипломатите слязоха на тротоара. На изпроводяк курумата приятелски люшна Ераст Петрович, а консула заядливо закачи с пружината за панталона.

	Мрънка, проклина
	злите дупки на Пътя
	курумата ми.



	Поглед на герой

	В приемната ги посрещна млад, много сериозен японец, с вратовръзка и очилца с железни рамки. На бюрото му, сред папките и книжата, имаше две малки флагчета — руско и японско.
	— Запознайте се — представи го Доронин. — Сирота. Осма година работи при мен. Преводач, секретар и безценен помощник. Така да се каже, мой ангел пазител и деловодител. Горещо ви го препоръчвам.
	Фандорин се зачуди, че консулът още от първата минута на представянето намира за необходимо да го посвети в скръбното семейно положение на своя помощник*. Вероятно тъжното събитие се е случило съвсем наскоро, макар в облеклото на канцелариста да нямаше нищо траурно, ако не се броят черните сатенени ръкавели. Ераст Петрович кимна съболезнователно, очаквайки продължението, но Доронин мълчеше.
	[* Игра на думи. Сирота на руски означава „сирак“. — Б.пр.]
	— Всеволод Виталиевич, не ми казахте името — напомни титулярният съветник полугласно.
	Консулът се засмя.
	— Името му е Сирота. Когато пристигнах тук, отначало страшно тъгувах за Русия. Всичките японци ми изглеждаха еднакви, а имената звучаха като пълни безсмислици. Седях тук сам-самичък, дори и консулството го нямаше. Ни руски образ, нито руски звук*. Затова гледах да се заобиколя с туземци, чиито имена да ми звучат познато. Лакеят ми беше Микита. Изписва се с три йероглифа, означава „Поле три дървета“. Преводач ми стана Сирота, на японски това ще рече „Бяло поле“. Освен това има и една много чаровна и обаятелна Обаяши-сан, с която ще ви запозная по-късно.
	[* Цитат от монолог на Чацки (Грибоедов, „Горко на умния“, III, 22, прев. Христо Радевски). Става дума за французин, който се е страхувал да пътува във „варварска“ Русия, но като пристигнал, се почувствал като у дома си. Героят иронизира московското общество, жалко с напъните си да имитира френското. — Б.пр.]
	— Значи японският език не е толкова чужд за руското ухо? — попита с надежда Ераст Петрович. — Много бих искал да го науча час по-скоро.
	— Не само е чужд, ами е и много труден — огорчи го Всеволод Виталиевич. — Първооткривателят на Япония свети Франциск Ксавиер*, е казал: „Туй наречие е замислено от дяволски синклит, за да изтезава защитниците на вярата.“ А пък съзвучията понякога могат да ви изиграят доста лоша шега. Например моето фамилно име, което за нас звучи съвсем нормално, в Япония ми създава неприятности.
	[* _Свети Франциск Ксавиер_ — португалски мисионер йезуит. — Б.пр.]
	— Защо?
	— Защото „доро“ значи „кал“, а „нин“ — човек. „Кален човек“, как ви звучи за консул на велика държава?
	— А Русия значи ли нещо на японски? — притесни се за отечеството титулярният съветник.
	— Нищо хубаво. Изписва се с два йероглифа: „ро“ и „коку“, „идиотска страна“. Нашето посолство от няколко години води сложна дипломатическа борба, за да накараме японците да използват в документите един друг йероглиф „ро“, който означава „роса“. Тогава би изглеждало красиво: Страна на росата. Уви, досега не постигнахме нищо.
	Деловодителят Сирота не взе участие в лингвистичната дискусия, само се усмихваше учтиво.
	— Готово ли е всичко за настаняването на господин вицеконсула? — обърна се към него Доронин.
	— Тъй вярно. Служебното жилище е готово. Утре ще дойдат кандидатите за поста камердинер. Всички са с много добри препоръки. Къде ще благоволите да се храните, господин Фандорин? Ако предпочитате у дома, ще ви намеря готвач.
	Японецът говореше правилен руски, почти без акцент, само от време на време бъркаше „р“ и „л“, например в трудната дума „проверил“.
	— Всъщност е без значение. Аз се храня с най-п-прости неща, тъй че няма нужда от готвач — заобяснява титулярният съветник. — Колко му е да се загрее самоварът, да се напазарува — един слуга стига.
	— Както ваше благородие предпочита — демонстрира запознанство с титулуванията Сирота. — А да очакваме ли скорошно пристигане на госпожа вицеконсулшата?
	Въпросът бе формулиран толкова засукано, че Ераст Петрович не можа веднага да схване смисъла му.
	— Не, не, не съм женен.
	Деловодителят кимна, сякаш очакваше тъкмо тоя отговор.
	— В такъв случай мога да ви предложа да изберете измежду двама кандидати… тоест две кандидатки за място на съпруга. Едната струва триста йени годишно, петнайсетгодишна е, не е била омъжвана, знае сто думи на английски. Другата вече не е първа младост, на двайсет и една, била е омъжвана два пъти. Препоръките и от двамата съпрузи са превъзходни, знае хиляда английски думи и струва по-евтино — двеста и петдесет йени. Ето и фотографските им снимки.
	Ераст Петрович запримигва с дългите си мигли и объркано погледна консула:
	— Всеволод Виталиевич, нещо не мога…
	— Сирота ви предлага да си изберете конкубина — поясни Доронин, който с вид на познавач разглеждаше снимките, запечатали куклоподобни девойки с високи и сложни фризури. — Съпруга по договор.
	Титулярният съветник смръщи чело, но пак нищо не разбра.
	— Всички постъпват така. Много е удобно за чиновниците, за моряците, за търговците, които са откъснати от дома. Малцина докарват тук семействата си. Почти всички офицери от нашата Тихоокеанска ескадра имат свои японски конкубини — тук или в Нагасаки. Сключва се договор за една или две години с опция за удължаване. Срещу скромна суми получавате домашен уют, грижи, пък и плътски наслади. Ако правилно разбрах, вие не сте почитател на бордеите. Хм, девойките ги бива. Сирота ги разбира тия работи — Доронин почука с нокът едната от снимките. — Ако искате съвет, вземете тая, по-възрастната. Била е вече два пъти омъжвана за чужденци, няма да ви се наложи да я обучавате. Моята Обаяши, преди да дойде при мен, е живяла с френски капитан, а по-късно с американски спекулант със сребро. Да, като заговорихме за среброто — Всеволод Виталиевич се обърна към Сирота. — Бях помолил да се подготви за господин вицеконсула заплатата за първия месец плюс известна сума за обзавеждане — общо шестстотин мексикански долара.
	Деловодителят почтително кимна и се обърна да отключи сейфа.
	— А защо мексикански? — попита Фандорин, докато се разписваше във ведомостта.
	— Най-разпространената валута в Далечния изток. Макар че не е особено удобна — отбеляза консулът, наблюдавайки как Сирота с усилие вади от касата дрънчащия чувал. — Гледайте да не се изкривите — тук трябва да има петнайсетина кила сребро.
	Но Ераст Петрович вдигна тежестта без усилия, с два пръста — явно не току-тъй влачеше в багажа си чугунените гири. Тръгна да я слага на стола, но се разсея — зазяпа се в портретите, закачени над мястото на Сирота.
	Потретите бяха два. От левия го гледаше Александър Сергеевич Пушкин, от десния — бузест азиатец, заплашително свъсил гъстите си вежди. Репродукцията на Кипренски*, добре позната на титулярния съветник, не предизвика у него интерес, но вторият портрет го заинтригува. Беше грубичка цветна ксилография, едва ли много скъпа, но толкова сполучлива, че сякаш сърдитият дебелак гледаше вицеконсула право в очите. От разкопчаната златовезана яка преливаше тлъста шия, надиплена в натуралистични гънки, а челото на японеца беше опасано с превръзка с ален кръг по средата.
	[* _Орест Адамович Кипренски_ (1783–1836) — художник, график и живописец. — Б.пр.]
	— Това някой поет ли е?
	— Съвсем не. Това е великият герой фелдмаршал Сайго Такамори — отвърна с благоговение Сирота.
	— Същият, който се е разбунтувал срещу правителството и се е самоубил? — учуди се Ераст Петрович. — Не го ли смятат за държавен престъпник?
	— Смятат го. Но въпреки това той е велик герой. Фелдмаршал Сайго бе искрен човек. И смъртта му е била красива — в гласа на чиновника звъннаха мечтателни нотки. — Той заел укрепена позиция в планината заедно със самураите от родната Сацума, правителствените войски го обкръжили от всички страни и войниците викали: „Предайте се, ваше превъзходителство! Ще ви закараме с почести в столицата!“ Но господин фелдмаршалът не се предал. Той се бил, докато куршум не го улучил в корема, а после заповядал на адютанта си: „Отсечи ми главата.“
	Фандорин мълчаливо гледаше героичния фелдмаршал. Какви изразителни очи! Портретът наистина бе рисуван от майстор.
	— А защо сте закачили Пушкин?
	— Велик руски поет — обясни Сирота и след кратък размисъл додаде: — Също искрен човек. Умрял красиво.
	— На японеца му дай красива смърт, той за друго не пита — усмихна се Всеволод Виталиевич. — Но ние с вас, господа, нямаме време да умираме, работа ни чака. Кое е най-спешното?
	— От корвета „Всадник“ поръчаха сто пуда осолено месо и сто и петдесет пуда ориз — захвана да докладва Сирота, вадейки листчета от папка. — Старши помощникът от „Гайдамак“ моли по-скоро да уредим отваряне на ремонтен док в Йокосука.
	— Това са въпроси, които прехвърляме на комисионерите — поясни консулът на Фандорин. — Те са посредници измежду местните търговци, отговарят пред мен за качеството на доставките и на извършената работа. Продължавайте, Сирота.
	— Бележка от градската полиция. Питат да освободят ли младшия механик от „Боян“?
	— Пишете им да го задържат до утре. И първо да си плати счупената витрина. Друго?
	— Писмо от госпожица Благолепова — преводачът подаде на консула отворения плик. — Съобщава за смъртта на баща си. Моли да й се издаде смъртно свидетелство. А също така ходатайства за парично спомоществование.
	Доронин се намръщи, взе писмото.
	— „Спомина се внезапно“… „сама-саменичка“… „да не ме оставите на произвола“…, „поне някаква сума за гробарите“… М-да. Ето, Ераст Петрович. Рутинната, но все пак тъжна страна на консулската дейност. Грижим се не само за живите, но и за мъртвите поданици на Руската империя — той хвърли на Фандорин полувъпросителен, полувиновен поглед. — Разбирам, че не е хубаво от моя страна… Едва-що сте пристигнали. Но знаете ли, много ще ми помогнете, ако посетите тая Благолепова. Имам да съчинявам реч за утрешната церемония, а е опасно да се отлагат безутешни осиротели девойки от днес за утре. Ще вземе да цъфне тук да ревне като някоя Андромаха… Бихте ли прескочили, а? Сирота ще ви съпроводи. Той ще направи всичко сам — и ще го напише, и ще го изведе, вие трябва само да подпишете справката за кончината.
	Фандорин, който все още разглеждаше портрета на обезглавения герой, понечи да каже: „Ама разбира се“, но в тоя миг му се стори, че изографисаните с черен туш очи на фелдмаршала проблясват като живи — при това не току-тъй, а с някакво предупреждение. Потресеният Ераст Петрович направи крачка и дори се приведе напред. Но чудният ефект изчезна незабавно, остана само оцветената хартия.
	— Ама разбира се — обърне се титулярният съветник към началника си. — Тутакси. Само, ако разрешите, ще си сменя костюма. Облеклото ми е съвършено неуместно за подобна скръбна мисия. А каква е тая госпожица?
	— Дъщерята на капитан Благолепов, който, както става ясно, е предал богу дух — Всеволод Виталиевич се прекръсти без особена набожност, по-скоро по навик. — Както се казва, бог да го прости, макар че шансът на покойника да получи това опрощение не е кой знае колко голям. Беше жалък, напълно изпаднал човек.
	— От пиене?
	— По-зле. От пушене — консулът забеляза недоумението на помощника и поясни: — Опиоман. Това е доста разпространено в Изтока. Всъщност в самото пушене на опиум, както и в употребата на алкохол, няма нищо ужасно, човек просто трябва да си знае мярката. И аз обичам от време на време да изпуша някоя и друга лула. И вас ще науча — ако видя, че сте разумен човек, не като Благолепов. А пък съвсем друг човек беше, помня го. Пристигна тук преди около пет години по договор с „Пощенска параходна компания“. Беше капитан на голям пощенски кораб, пътуваше до Осака и обратно. Купи си хубава къща, извика от Владивосток жената и дъщерята. Само че съпругата не след дълго умря, а капитанът от мъка се запали по тая пуста дрога. Спестявания, служба, къща — всичко постепенно отлетя с пушека. Премести се в Туземния град, европейците това го смятат за окончателно изпадане. Дъщерята на капитана и тя одрипавя, гладуваше…
	— Защо го наричате капитан, щом е изгубил службата?
	— По навик. Последно време Благолепов плаваше с едно малко парно катерче, разхождаше желаещи из залива. По-далеч от Токио не стигаше. Сам си беше и капитан, и матрос, и огняр. Триединен. Катерчето първо си беше негово, после и него продаде. Стана наемно лице. Е, взимаше и бакшиши. Японците често го наемаха, на тях им беше двойно удоволствие — хем да се разходят с тая чудо лодка с комин, хем гайджинът да им прислужва. А Благолепов каквото изкараше, отиваше в пушалнята. Всичко загуби, а сега вече и живота си — Всеволод Виталиевич извади от сейфа още няколко монети. — Тия пет долара, съгласно установения ред, ги дайте на нея за погребението. Да не забравите да вземете разписка. — Въздъхна няколко пъти, извади от джоба си още две сребърни парички. — А тия й ги дайте така, без разписка. Ще дойде корабен свещеник да го опее, аз ще разпоредя. И кажете й, погребе ли го, да се прибира в Русия, няма повече работа тук. Не дай си боже, до бардаците може да стигне. Ще й издадем билет до Владивосток, трета класа. Хайде, вървете. Започва консулската ви служба, честито.
	Преди да излезе навън, Ераст Петрович не се сдържа, обърна се пак към портрета на фелдмаршал Сайго. И отново му се стори, че прочита в погледа на героя някакъв неразбираем message — предупреждение или заплаха.

	Три тайни вечни:
	слънчев изгрев, лунна смърт,
	поглед на герой.



	Синият зар не обича язовеца

	Семуши шумно се почеса по гърбицата и вдигна ръка да спре залаганията. Играчите — бяха седем души — се дръпнаха назад, седнали на петите си, и се постараха да запазят невъзмутимост.
	Трима на „чифт“, четирима на „тек“, отбеляза Тануки и макар сам той да не залагаше, сви юмруци от вълнение.
	Месестата длан на Семуши покри черната чашка, зарчетата звънко задрънчаха о бамбуковите й стени (вълшебен звук!) и на масата весело изхвърчаха две кубчета — червено и синьо.
	Червеното почти веднага обърна нагоре четворката, докато синьото се отърколи чак до края на татамито.
	„Чифт!“, рече си Тануки и в следващия миг зарчето обърна двойката. Знаеше си! Ако беше заложил, проклетият зар щеше да покаже единица или тройка. Мразеше Тануки, това беше доказано многократно.
	Тримата си получиха печалбата, четиримата бръкнаха в кесиите за нови монети. Нито дума, нито възклицание. Древната благородна игра изискваше абсолютно мълчание.
	Гърбавият стопанин махна с ръка на слугинята да налее още саке на играчите. Момичето клекна до всекиго, напълни чашчиците. Мярна Семуши, видя, че не гледа, изпълзя до Тануки, сипа и на него, макар че не му се полагаше.
	Той, естествено, не благодари, дори нарочно се обърна на другата страна. С жените трябва да си строг и недостъпен, това ги разпалва. Де да беше толкова лесно и със зарчетата!
	На своите осемнайсет години Тануки вече беше наясно, че не са много жените, които могат да му устоят. Тоест, разбира се, трябва да усещаш може ли една жена да бъде твоя, или не. Тануки го усещаше много добре, имаше тоя дар. Ако нямаше изгледи за успех — дори не поглеждаше жената. За какво да си губи времето? Но ако по нещо — дали поглед, дали най-незабележимо движение, или по мириса — доловеше, че шанс има, Тануки действаше уверено и без суетене. Той знаеше най-важното — че е мъж на място, красив и умее да внушава любов.
	Да го питаш за какво му е тая кльощава слугиня? И да речеш, че е дошъл за удоволствие — не е, по важна работа е тук. Въпросът, може да се каже, е на живот и смърт, а той не се въздържа. Щом видя момичето, веднага проумя — от моите е. И без да се замисля, започна да се държи според правилата: лицето — надменно, погледът — страстен. Обръщаше се, когато тя приближаваше, когато беше далеч — я заглеждаше. Жените веднага ги забелязват тия неща. Тя на няколко пъти се опита дори да го заговори, но Тануки пазеше загадъчно мълчание. В такива моменти е важно в никакъв случай да не си отваряш гагата, преди да му е дошло времето.
	Игричката със слугинята не го занимаваше чак толкова, по-скоро му помагаше да убие времето. Пък и сакето излизаше без пари, което също не беше зле.
	Висеше в свърталището на Семуши от вчера сутринта, без да излиза. Бе пропилял почти всички пари, дадени от Гондза, макар че залагаше най-много по веднъж на час и половина. Проклетият син зар му изяде всичките монети, бяха останали само две — една малка златна и една голяма сребърна с дракон.
	От вчера сутринта не беше ял нищо, само пиеше саке. Свиваше го коремът. Но хара* ще потърпи. По-лошото е, че взе да му се вие свят — дали от глад, дали от сладникавия пушек откъм ъгъла, където лежаха и седяха пушачите на опиум: трима китайци, червенокос матрос, затворил очи и блажено зинал, двама рикши.
	[* Хара — Корем (яп.). — Б.пр.]
	Чужденците акума* ги взел, нека мрат, жал му беше за рикшите. И двамата са бивши самураи, веднага си личи. Такива най-трудно се приспособяват към новия живот. Сега времената са други, вече не се плащат пенсии на самураите — върви работи като другите. Ами като не умееш нищо, освен да размахваш меча? Ама на тях, клетите, и мечовете им взеха.
	[* Акума — дявол (яп.). — Б.пр.]
	Тануки отново мислено заложи на „тек“ и той се падна! Две и пет!
	Но щом заложи сребърната йена, зарчетата пак го измамиха. Червеното както обикновено спря първо — с петица. Как ли не се моли на синьото — къде ти. Тройка излезе. Отиде нахалост предпоследната монета.
	Тануки засумтя от яд, подаде си чашата за саке, но малката проклетница тоя път наля на всички без него, трябва да се бе ядосала, че не я поглежда.
	В помещението беше задушно, играчите седяха голи до кръста, вееха си с ветрила. Ех, да имаше татуирана на рамото змия. Нека да не се е навила на три пръстена, както е на Обаке, нито пък на пет, както е на Гондза — нека да е само едничък пръстен. Тогава тая гадна женска щеше другояче да го гледа. Хубаво де, ако изпълни всичко точно както му е поръчано, Гондза му е обещал не само огненочервена змия на рамото, но и по хризантема на всяко коляно!
	Затова бе получил важната задача — защото още няма никакво украшение по кожата. Не е успял да заслужи. А пък с татуировка нямаше да го пуснат при Гърбавия. Нали затуй стоят на вратите Фудо и Гундари — да не влезе никой чужд якудза. Фудо и Гундари нареждат на посетителите да засучат ръкави, оглеждат гърба и гърдите. Видят ли изрисувана кожа — посочват ти пътя.
	Предпазлив е Семуши, не е лесно да се добереш до него. Вратата в неговия вертеп „Ракуен“ е двойна: влиза се човек по човек, после външната врата се заключва с някакъв хитроумен механизъм, а зад втората бдят Фудо и Гундари, двамата пазванти, наречени така в чест на страшните буди, които пазят небесните порти. Ужасни са небесните буди — с ококорени очи, с огнени езици вместо коси — ама тия двамата май са по-страшни. И двамата са окинавци, майстори на убийството с голи ръце.
	В салона пазят още четирима, но за тях няма какво да му мисли. Задачата на Тануки е ясна: да пусне вътре своите, а те по-нататък ще се справят и без него.
	Смелият Гондза е получил прякора си в чест на Гондза Копиеносеца от прочутия куклен спектакъл — много го бива в боя с бамбуковата пръчка. Данкичи също не току-тъй си е заслужил прозвището Кусари, Веригата. С веригата в ръка троши гърлото на стъклена бутилка, а самата бутилка не помръдва от мястото си. А освен него са и Обаке Призрака, майстор на нунчаку, и Рю Дракона, бивш сумист, тежък е петдесет каме*. На тоя оръжие дори не му трябва.
	[* Каме — мярка за тежина — 3.75 кг. — Б.пр.]
	И Тануки е без нищо. Първо, нямаше да го пуснат вътре с оръжие. А второ, бива си го и с голи ръце и крака. Той само изглежда безобиден — нисичък, топчест като язовец (оттук и прякорът Тануки — язовец на японски). Обаче от осемгодишен овладява славното изкуство джуджуцу, а с времето го допълни и с окинавския майсторлък да се бие с крака. Може да се справи с всекиго освен, разбира се, Рю, когото и гайджинска парна курума не може да го помести.
	Планът, роден в главата на мъдрия Гондза, отначало изглеждаше съвсем лесен.
	Той идва в свърталището уж да играе. Изчаква, докато Фудо или Гундари, няма значение кой от двамата, излезе — било по нужда, било за друго. Скача към оня, който остава на пост, нанася му як удар, дърпа резето, виква по уговорения начин и не се оставя да го убият през следващите няколко секунди, докато нахълтат Гондза и останалите.
	Първата задача на новаците рядко е толкова сложна и отговорна. И на Язовеца му се полагаше още три-четири годинки да се подвизава като чирак, много е млад за пълноправен боец. Но времената сега са такива, че стана невъзможно да спазваш съвсем строго старите обичаи. Сполуката обърна гръб на Чобей-гуми, най-старата и най-славната сред всички японски банди.
	Кой не бе чувал за основателя на клана, великия Чобей, водача на разбойниците от Едо, които защитавали гражданите срещу безчинствата на самураите? Животът и смъртта на благородния якудза са описани в пиесите „Кабуки“, изобразени са в гравюрите укийое. Коварният самурай Мидзуно с измама завел героя в дома си без оръжие и без съратници. Но якудзата с голи ръце се справил с цялата шайка врагове, оставил жив само подлия Мидзуно. И му казал: „Ако се измъкнех жив от твоя капан, хората можеха да си помислят, че Чобей прекалено много държи на живота си. Убий ме, ето гърдите ми.“ И треперещият от страх Мидзуно го пробол с копието. Може ли човек да си представи по-възвишена смърт?
	На Чобей-гуми бяха служили и бащата, и дядото на Тануки. От малък той си мечтаеше как пораства, влиза в бандата и в нея прави голяма и почетна кариера. Отначало ще бъде ученик, после ще достигне ранга на малък командир уакашу, после голям командир уакагашира, а към четирийсет години, ако още е жив, ще стане дори оябун, господар на живота и смъртта на петдесетина смелчаци и за неговите подвизи също ще се съчиняват пиеси за „Кабуки“ и кукления театър „Бунраку“.
	Но през последната година от клана не беше останало почти нищо. Враждите между два клона якудзи продължават столетия. Текия, към които се отнасяше и Чобей-гуми, закриляха дребната търговия: бранеха сергиджиите и праматарите от властите и от всевъзможни крадци, срещу което получаваха предписаната от обичаите благодарност. Бакуто пък печелеха от хазартните игри. Тия кръволоци и измамници не се задържаха никъде задълго, прехвърляха се от място на място, оставяйки подире си разорени семейства, сълзи и кръв.
	Колко добре се чувстваха Чобей-гуми в новия град Йокохама, където търговията вреше и кипеше! Но се появиха хищните бакуто да превземат чуждата територия. Хем колко ловки бяха! Гърбавият собственик на „Ракуен“ не действаше открито — двата клана да се срещнат в честна битка и да се бият с мечове до победата. Семуши се оказа майстор на подлите капани. Първо донесе на властите къде могат да заловят оябун, после викаше бойците на Чобей-гуми на бой, а там ги очакваше полицейска засада. Излавяше оцелелите поединично, действаше изобретателно и търпеливо. За броени месеци бандата изгуби девет десети от състава си. Говореше се дори, че гърбавият има височайши покровители, че плаща — нечуван позор! — на полицейското началство.
	Ето как се получи така, че Тануки на осемнайсет години, много преди приетия срок, стана от чирак пълноправен член на Чобей-гуми. В интерес на истината бойците в клана към днешна дата бяха останали само петима: новият оябун Гондза, Данкичи с неговата верига, Обаке с нунчакуто, човекът планина Рю и той, Тануки.
	Прекалено малко, за да се наглежда цялата улична търговия. Но достатъчно, за да си разчистят сметките с гърбавия.
	Затова Язовеца, изнемогващ от умора и напрежение, втори ден чакаше до вратата да остане само един от пазачите. Нямаше как да се справи с двамата наведнъж, разбираше го много добре. То и с единия може да излезе на глава само ако го издебне отзад.
	И Фудо, и Гундари напускаха поста си на няколко пъти — да поспят, да хапнат, да си починат, но моментално някой от дежурещите в игралната зала заместваше липсващия. Тануки преседя час, десет часа, двайсет, трийсет — и все без полза.
	Вчера вечерта бе излязъл за малко, сви зад ъгъла, където в един стар плевник се криеха останалите. Обясни защо се бави.
	Гондза рече: върви и чакай. Рано или късно на вратата ще остане само един човек. Даде му още десет йени, да има да залага.
	На сутринта Тануки излезе пак. Другарите му, разбира се, бяха също уморени, но решимостта им да отмъстят не бе отслабнала. Гондза му даде още пет монети и каза, че са последните.
	И ето че вече се свечеряваше, входът на „Ракуен“ се пазеше със същата бдителност, а междувременно Язовеца бе останал с една последна йена.
	Нима ще му се наложи да си тръгне, без да е изпълнил задачата? Какъв срам! По-добре смърт! Ще се нахвърли върху двете страшилища и да става каквото ще!
	Семуши се почеса по потните гърди, подобни на буре, и бутна Тануки с пръст:
	— Ей, малкия, ти да не си се заселил тук? Само седиш, пък не играеш. Или играй, или се махай. Пари имаш ли?
	Язовеца кимна и извади златната монета.
	— Хайде, залагай тогава!
	Тануки преглътна и остави йената вляво от чертата, където се залагаше за „тек“. Отказа се и я премести на „чифт“. Пак се разколеба и посегна да я премести още веднъж, но беше късно — Семуши вдигна длан.
	Заровете гръмнаха о стените на чашката. На червения излезе двойка. Синият се търкулна по татамито и обърна тройка.
	Тануки прехапа долната си устна, за да не завие от отчаяние. Животът му приключваше, погубен от злобното синьо зарче. Завършваше безсмислено и бездарно.
	Разбира се, той ще се опита да отстрани пазачите. Ще тръгне към вратата тъжен, оборил глава. Първо ще удари дългоръкия Фудо — той е по-силният и по-опасният. Ако има късмет да улучи точката мине на брадичката и да му отнесе ченето, на Фудо няма да му е до битки. Но пък не може да хване и Гундари неподготвен, а това значи, че ще си отиде просто ей тъй. Няма да свари да отвори вратата, та да влезе Гондза…
	Язовеца със завист изгледа пушачите. Дремят си и нищо им няма. Де да можеше и той да лежи така, вторачил безсмислен поглед в тавана, от устата му да се проточи лига, а пръстите бавно и мързеливо да мачкат ароматното бяло топче…
	Въздъхна и решително се надигна.
	Изведнъж Гундари отвори малкото прозорче, изрязано във вратата. Надникна през него, попита: „Кой е?“
	В залата един след друг влязоха трима. Пръв вървеше остриган и облечен в чуждестранни дрехи японец. Той гнусливо се смръщи, докато пазачите го опипваха. Не поглеждаше настрани. След него вървеше бяла жена, може и мома да беше, как да ги разбере човек — на двайсет ли са или на четирийсет. Страшна грозотия — ръчищата и крачищата огромни, косите противно жълти, а носът като клюн на врана. Тануки я беше видял тук и вчера.
	Гундари опипа жълтокосата, докато Фудо обискираше третия от новодошлите, възрастен, огромен на ръст гайджин. Той любопитно разглеждаше вертепа: играчите, пушачите, ниския тезгях с чашките и каничките. Ако не беше ръстът му, гайджинът щеше да прилича на човек — косата му беше с нормален черен цвят, слепоочията благородно посребрени.
	Но когато длъгнестият се приближи, стана ясно, че и той е урод. Очите на гайджина имаха неестествен цвят — също като гнусния зар, погубил клетия Язовец.

	Не ти го хвърляш
	той си играе със теб —
	зарът за хазарт.



	Синият зар обича гайджина

	Тягостно беше в дома на капитан Благолепов. И не само защото на масата лежеше покойник, облечен в стар кърпен кител и с медни монети от пет копейки на очите (от Русия ли си ги бе докарал специално за случай като този?). Всичко в това вехто жилище се бе вмирисало на бедност и застаряло, плесенясало човешко нещастие.
	Ераст Петрович с болезнено чувство огледа тъмната стая: развлечени сламени постелки на пода, споменатата вече небоядисана маса, два разкривени стола, килнат шкаф, лавица с една-единствена книга или може би албум. Пред иконата в ъгъла гореше тъничка свещ, от ония, дето в Русия ги продават по пет за грош. Най-мъчително му беше да гледа жалките опити да се придаде на тая кучешка колибка поне някакъв уют: бродирана покривчица на лавицата, сиромашки завеси, абажур от дебела жълта хартия.
	Лика-прилика с жилището беше и госпожица Благолепова, София Диогеновна. Тя говореше тихо, почти шепнешком. Бе скрила косите си под избеляла забрадка, подсмърчаше с подпухналия си нос и по всичко личеше, че се кани да се разплаче както си му е ред — дълго и безутешно.
	За да не отприщи тоя поток от скръб, Фандорин се държа печално, но строго, както подобава на вицеконсул при изпълнение на служебни задължения. Беше му страшно жал за девойката, но женските сълзи плашеха титулярния съветник и той не ги обичаше. Поради неопитност и съболезнованията му излязоха някак си мизерни.
	— П-позволете ми от свое име, тоест всъщност от страна на Руската д-държава, която имам честта да представлявам тук… Тоест не аз, разбира се, а господин консулът… — заломоти някакви врели-некипели Ераст Петрович, който се бе развълнувал и по тая причина заекваше повече от обичайното.
	Като чу за държавата, София Диогеновна уплашено облещи бледосините си очи и захапа края на забрадката. Фандорин се обърка съвсем и млъкна.
	За щастие го отърва Сирота. Личеше си, че подобни мисии не са му непознати.
	— Всеволод Виталиевич Доронин помоли да ви предам дълбоките му съболезнования — рече деловодителят с церемониален поклон. — Господин вицеконсулът ще подпише необходимите документи, а също така ще ви връчи парична субсидия.
	Двама сиротни, мина през ума на титулярния съветник глупав каламбур, напълно неуместен при така създалите се траурни обстоятелства. Фандорин се сепна и връчи на Благолепова петте служебни монети и двете лични на Доронин, към които с известно смущение прибави и шепа от собствените.
	Маньовърът се оказа правилен. София Диогеновна престана да подсмърча, събра мексиканското сребро в шепа, преброи го набързо и също се поклони дълбоко, та се видя увитата на тила й плитка:
	— Господ да ви поживи, че не обръщате гръб на кръглото сираче.
	Имаше гъста коса с красив златнопшеничен блясък. Можеше да мине и за хубавка, ако не беше брашненият цвят на кожата и глуповатият уплашен поглед.
	Сирота даваше някакви знаци на чиновника, все едно че пише. Аха, намеква за разписката.
	Ераст Петрович сви рамене — неудобно е сега, нека после. Но японецът сам извади листчето, подаде го и госпожицата бавно изписа с молив някаква къдрава заврънкулка.
	Сирота седна до масата, извади мастилница. Приготви се да пише смъртното свидетелство.
	— По каква причина и при какви обстоятелства настъпи кончината? — попита той делово.
	Лицето на София Диогеновна веднага се разтече в плачлива гримаса.
	— Тате си дойде сутринта към седем часа. Зле ми е, вика, Сонюшка. Стягат ме гърдите нещо…
	— Сутринта? — попита Фандорин. — Той да не е работил нощем?
	Съжали, че попита. Сълзите рукнаха от очите на Благолепова като водопад.
	— Нее — изви тя. — Остана цялата нощ в „Ракуен“. Това е едно заведение като кръчма. Само че при нас в кръчмите пият водка, а тук пушат омайно биле. Аз ходих там към полунощ, молех го: „Тате, викам, хайде да си ходим. Пак ще прахосате всичко, викам, а не сме си плащали квартирата и кандилото угасна, свърши маслото.“ Не тръгна, изгони ме. Само дето не ме наби… А като се домъкна на сутринта, нямаше вече нищо в джобовете, празни бяха… Направих му чай. Той изпи една чаша. После изведнъж ме погледна и казва, ей тъй тихо ми рече: „Край, вика, Соня, отивам си. Прости ми, дъще.“ И удари глава в масата. Разтърсих го, а той мъртъв. Гледа встрани, устата му отворена…
	На това място ридания прекъснаха печалния разказ.
	— Обстоятелствата са ясни — важно обяви Сирота. — Записваме: „Скоропостижна смърт вследствие на естествени причини“, нали така?
	Фандорин кимна, премести погледа си от плачещото момиче към покойника. Що за странна съдба! Да умреш накрай света от някакви китайски отрови.
	Деловодителят скърцаше с перото, София Диогеновна плачеше, вицеконсулът мрачно зяпаше в тавана. Таванът беше необичаен, от дъски. И стените също. Сякаш се намираш в сандък или в бъчва.
	Ераст Петрович приближи, пипна грапавата повърхност.
	— Тате собственоръчно ги кова — подсмръкна Благолепова. — За да е като в кубрик. Той когато е почвал да плава като юнга, корабите са били само дървени. Веднъж се загледа в стената и като се развика, като взе да маха с ръце: „Името е съдбата на смъртния, вика, няма къде да се денеш от нея! Както са те нарекли, така ще си изживееш живота. Как ли не драпах! Избягах от семинарията моряк да ставам, из какви ли не морета съм плавал — и пак ще си ида като Диоген: в бъчва.“
	Нажалена от спомените, тя се разрида още по-скръбно. Титулярният съветник се смръщи от състрадание и подаде на София Диогеновна своята кърпа, че нейната вече беше за изстискване.
	— Благодаря ви, добър човек сте вие — изхълца тя във финия плат. — А пък ако ми помогнехте да си взема имането, още повече ще съм ви благодарна, цял живот ще се моля за вас.
	— Какво имане?
	— Японецът, дето тате му продаде катера, не го е изплатил докрай. Не даде парите наведнъж, рече: „Ще се напушиш до смърт.“ На части му ги броеше, още седемдесет и пет йени остават. Пари са това! Пък документи не са подписвали, при японците това не е прието, та се притеснявам, че гърбавият няма да ми ги даде, сирака всеки го лъже.
	— Защо г-гърбавият?
	— Ами че гърбав си е. И отзад има гърбица, и отпред. Същинско чудовище и разбойник. Страх ме е от него. Да бяхте дошли с мен, господин чиновник, като сте дипломат на нашето велико отечество, а? Цял живот ще моля Бога здраве да ви дава!
	— Консулството не се занимава със събиране на дългове — бързо вметна Сирота. — Забранено ни е.
	— Мога да го направя като частно лице — предложи жалостивият вицеконсул. — Къде да намерим тоя човек?
	— Тук наблизо е, отвъд реката. — Благолепова веднага спря да плаче и гледаше Фандорин с надежда. — „Ракуен“ се казва, „Райска градина“ по тяхному. Тате му работеше на господаря. Семуши се вика, ще рече Гърбавия. Ама каквото изкараше тате в морето, отиваше пак у тоя кръвопиец за опиум.
	Сирота се намръщи.
	— „Ракуен“ ли? Зная го. Съвсем долно заведение. Там бакуто (едни много лоши хора) играят комар, там продават китайски опиум. Това, разбира се, е позор — произнесе той с извинителен тон, — но Япония не е виновна. Йокохама е открит пристанищен град, тук редът е друг. Само че дипломат по никакъв начин не може да посещава „Ракуен“. Може да се стигне до Инцидент.
	Деловодителят особено натърти на последната дума, дори вдигна пръст. Ераст Петрович съвсем не искаше да се замесва в Инцидент, при това от първия ден на дипломатическата си служба, но как можеше да остави беззащитна девойка в беда? Пък и толкова му беше интересно да види пушалня на опиум.
	— Уставът за консулска служба нарежда да се помага на сънародници, изпаднали в крайни обстоятелства — строго рече Фандорин.
	Чиновникът не посмя да спори с устава. Той въздъхна и се примири.


	Отидоха до вертепа пеш. Ераст Петрович принципно отказа да пътуват с рикша от консулството до Благолепова, не се съгласи и сега.
	Всичко в туземния квартал беше чудно за младия мъж: и паянтовите къщички, и хартиените фенери по стълбовете, и непознатите миризми. Японците му се сториха извънредно непривлекателни. Дребни, хилави, с груби лица, ситнят някак забързано, свили глава в раменете. Особено го огорчиха жените. Вместо чудните ярки кимона, каквито Фандорин бе виждал по картинките, японките носеха някакви бозави безформени парцали. Пристъпяха ситно-ситно с чудовищно патрави стъпала и освен това зъбите им бяха абсолютно черни! Това ужасяващо откритие Ераст Петрович направи, когато видя как две съседки клюкарстват нещо на един ъгъл. Те през секунда се кланяха една на друга и се хилеха като дребни чернозъби вещици.
	И все пак титулярният съветник хареса това място много повече от изискания „Банд“. Ето я истинската Япония! Може би не изглежда много колоритна, но и тук си има своите достойнства, захвана да прави първите си изводи Ераст Петрович. Навсякъде е много чисто въпреки беднотията. Това първо. Обикновените хора са изключително учтиви, но без капка унижение. Това второ. Засега Фандорин не успя да измисли трети аргумент в полза на Япония и отложи по-нататъшните умозаключения за по-нататък.
	— Отвъд Ивовия мост започва срамният квартал — посочи Сирота изгърбеното дървено мостче. — Чайни къщи, пивници за моряците. И „Ракуен“ е там, виждате ли? Срещу пръта с главата.
	Ераст Петрович стъпи на моста, обърна се в посоченото направление и замръзна. На висок прът стърчеше женска глава със сложна фризура. Младият чиновник понечи да се извърне веднага, но задържа поглед за секунда, след което вече не можеше да го откъсне. Мъртвото лице бе плашещо, вълшебно красиво.
	— Тая жена се казваше О-Кику — обясни деловодителят. — Тя е била най-добрата куртизанка в заведението „Хризантема“, ето онова, с червените фенери пред входа. О-Кику се влюбила в един от клиентите, актьор от театъра „Кабуки“. Но той я зарязал и тогава тя му сипала отрова за плъхове. Тя също пила от отровата, но повърнала и не умряла. Хванаха престъпницата, промиха й стомаха и й отсякоха главата. Преди екзекуцията съчинила красиво хокку, тристишие. Момент да ви го преведа…
	Сирота затвори очи, съсредоточи се и напевно издекламира:

	Нощем ураган,
	тихо на разсъмване.
	Сънят на цвете.

	И обясни:
	— „Цветето“ е самата тя, защото „кику“ означава „хризантема“. „Ураганът“ — това е нейната страст, „тишината“ е предстоящата екзекуция, а „сънят“ — човешкият живот… Съдията разпореди главата й да остане пред входа на чайния дом в продължение на седмица — за назидание на другите куртизанки и за наказание на съдържателката. Малцина клиенти биха харесали подобна украса.
	Фандорин бе впечатлен и от разказаната история, и от японското правосъдие, а най-вече от удивителното стихотворение. Докато София Диогеновна остана безучастна. Като видя отрязаната глава, тя се прекръсти без кой знае каква уплаха — явно през годините на живот в Япония бе свикнала с особеностите на местното правораздаване. Много повече я тревожеше долнопробното заведение „Ракуен“ — Благолепова гледаше здравата дъбова врата с облещени от ужас очи.
	— Няма от какво да се страхувате, госпожо — успокои я Ераст Петрович и понечи да влезе, но Сирота скочи напред.
	— Не-не — заяви той най-решително. — Това е мое задължение.
	Той почука и прекрачи в тъмен коридор, който Фандорин мислено нарече „преддверие“. Вратата се затръшна моментално, очевидно задействана от невидима пружина.
	— Такъв е редът тук. Пускат един по един — обясни Благолепова.
	Вратата отново зейна сякаш от само себе си и Фандорин пусна дамата да мине напред. София Диогеновна измърмори:
	— Мерси — и изчезна в „преддверието“.
	Най-сетне дойде ред и на титулярния съветник.
	Той постоя няколко секунди в пълна тъмнина, после пред него се отвори друга врата и оттам го лъхна на пот, тютюн и още някакъв странен сладникав аромат. „Опиум“, досети се Ераст Петрович, докато ноздрите му поемаха миризмата.
	Нисичък набит юначага (хищна муцуна, на челото превръзка с някакви заврънкулки) захвана да потупва чиновника по хълбоците, опипа под мишниците. Друг, абсолютно същият на вид, безцеремонно претърсваше София Диогеновна.
	Фандорин пламна, готов незабавно да сложи край на тия недопустими дързости, но Благолепова бързо рече:
	— Няма страшно, свикнала съм им. Тук не може другояче, сума луди глави има наоколо — и добави нещо на японски, съдейки по тона — успокояващо.
	Сирота вече беше влязъл вътре. Стоеше настрана и с целия си вид демонстрираше неодобрение.
	Докато на нашия чиновник всичко му беше интересно.
	На пръв поглед японският вертеп много напомняше хитровска кръчма от най-долните, тия, в които се събират крадци и бандити. Само че из Хитровка* е много по-боклучаво и с мръсотия по пода, а тук им се наложи да се събуят, преди да стъпят на постлания с рогозки под.
	[* Народно наименование на Хитровския пазар в Москва, прочуто свърталище на криминални елементи до 20-те години на миналия век. — Б.пр.]
	София Диогеновна страшно се притесни и Фандорин не можа веднага да разбере от какво. После забеляза, че горката девойка няма чорапи, и деликатно отмести очи.
	— Е, кой от тия е вашият длъжник? — бодро се озърна той.
	Очите му бързо свикнаха с дрезгавата светлина. В далечния ъгъл някакви неподвижни фигури бяха налягали или насядали по дюшеци. Не, едната се движеше: хърбав китаец с дълга плитка духна фитила на странна лампа, която стоеше на пода до него, набучи с игла бяло топче, което се нагряваше върху огъня й, мушна това топче в чибука на дълга лула и дръпна. Няколко мига седеше, клатейки глава, после положи глава на цилиндрична възглавница и отново дръпна от лулата.
	Насред помещението пред съвсем ниска маса бяха насядали на рогозките пет-шестима играчи. Още няколко души не играеха, а зяпаха, точно както ставаше и в „Кочияша“ или „Половницата“.
	Нямаше нужда да питат кой е стопанинът. Полуголият мъж с неестествено раздута горна част на тялото тръскаше някаква чашка, после хвърли на масата две кубчета. Ясна работата — играят на зарове. Учудващо беше само, че резултатът от играта не предизвика никакви емоции у насядалите около масата. В Русия спечелилите щяха радостно да се разпсуват, докато загубилите щяха също да редят псувни, само че свирепи. А тия мълчаливо прибраха парите, по-голямата част от които останаха за гърбавия, и засърбаха някаква мътна течност от малки чашчици.
	София Диогеновна се възползва от паузата, за да отиде до стопанина и с унизени поклони да го моли за нещо. Гърбавият я слушаше начумерен. По едно време проточи „хъъъ“, сякаш се учуди на нещо (Ераст Петрович се досети, че това е реакция на вестта за смъртта на капитана). Изслуша я докрай, поклати глава, избоботи: „Нани-о итерунда!“ — и още няколко кратки, ръмжащи фрази.
	Благолепова тихо заплака.
	— Какво става? Отказва ли? — дръпна ръкава на девойката Фандорин.
	Тя кимна.
	— Тоя човек казва, че е изчистил всички сметки с капитана. Той бил изпушил целия катер от комина до котвата — преведе Сирота.
	— Лъже! — възкликна София Диогеновна. — Тате не е могъл да изпуши всички пари! Той самият ми каза, че има да получава още седемдесет и пет йени!
	Стопанинът махна с ръка и се обърна към Фандорин на ужасяващ английски:
	— Want play? Want puh-puh? No want play, no want puh-puh — go-go*.
	[* Искаш играеш? Искаш пушиш? Не искаш играеш, не искаш пушиш — вън. — Б.а.]
	Сирота пошепна, загледан с тревога в мускулестите младежи с бели превръзки на челата, които бавно приближаваха към масата от различните краища на залата:
	— Нищо не може да се направи. Няма разписка — няма доказателство. Да си вървим, докато не е станал Инцидент.
	София Диогеновна плачеше тихо и безутешно. Фандориновата кърпа от фино платно вече не попиваше и тя извади своята, която беше поизсъхнала.
	— А каква е тая игра? — попита с любопитство Фандорин. — Трудна ли е?
	— Не, най-елементарна. Нарича се „Чока-ханка“, тоест „Чифт и тек“. Ако си заложил парите вляво от оная черта, значи залагаш на четно. Ако са отдясно — на нечетно — деловодителят говореше бързо, нервно, при което с два пръста леко теглеше вицеконсула към изхода. — Нека си тръгнем. Това е много, много долно място.
	— Тогава да опитаме. Йената, ако не се лъжа, по днешния курс прави две рубли?
	Ераст Петрович приклекна непохватно, извади портфейла си и отброи петнайсет „червени“. Точно седемдесет и пет йени. Чиновникът остави залога си вляво от чертата.
	Видът на десетачките с портрета на брадатия Михаил Фьодорович* ни най-малко не учуди стопанина, явно руснаците не бяха редки гости в „Ракуен“. Гърбавият се зачуди на размера на залога, понеже никой от другите играчи не беше заложил повече от пет йени.
	[* _Михаил Фьодорович_ — първият цар от династията Романови, управлявал от 1613 г. до 1645 г. — Б.пр.]
	Настъпи тишина. Зяпачите се примъкнаха по-наблизо, над тях се надвесиха пазачите с бели превръзки, които толкова бяха наплашили предпазливия Сирота. Кръглолик набит японец с навосъчена плитка на обръснатото теме, който бе тръгнал към изхода, също се заинтригува. Отказа се да си върви и замръзна на място.
	Чашката се заклати в яката шепа на гърбавия, зарчетата затракаха о тънките й стени, ръката замахна и двете кубчета се търкулнаха по масата. Червеното се прекатури няколко пъти и падна с петицата нагоре. Синьото заподскача почти до ръба и спря точно пред Ераст Петрович — тройка.
	Над масата се чу въздишка.
	— Спечелих ли? — обърна се към Сирота Ераст Петрович.
	— Да — пошепна деловодителят.
	Очите му грееха от възторг.
	— Тогава му кажете, че дължи седемдесет и пет йени. Да ги даде на госпожа Благолепова.
	Ераст Петрович тръгна да се изправя, но стопанинът го сграбчи за ръката.
	— No! Must play three! Rule!*
	[* Не! Трябва играеш три! Правило! — Б.а.]
	— Казва, че по правилата на заведението трябва да се заложи най-малко три пъти — преведе пребледнелият Сирота, макар че Фандорин и без него бе схванал смисъла.
	Деловодителят май се опита да спори, но стопанинът, който бе изсипал върху масата купчина йени, ги дръпна обратно към себе си. Беше ясно, че без повторна игра няма да даде парите.
	— Няма нищо — сви рамене Ераст Петрович. — Щом толкова държи, ще играем. За негова сметка е.
	Отново зачаткаха зарчетата в чашката. Край масата се бяха събрали всички присъстващи в залата освен равнодушните пушачи и пазачите пред вратата, но дори и те двамата бяха се надигнали на пръсти, мъчейки се да видят нещо през превитите гърбове на зрителите.
	Единствено титулярният съветник скучаеше. Той знаеше, че поради тайнствена прищявка на съдбата печели винаги и във всяка хазартна игра, дори в тия, чиито правила не са му особено ясни. Какво да се безпокои тогава заради някакъв глупав „чифт-тек“? Друг на негово място отдавна щеше да стане милионер покрай редкия си талант или подобно на Пушкиновия Герман да полудее заради мистичните въртели на Фортуна. Но Фандорин веднъж завинаги бе решил да се отнася с доверие към чудесата и да не се опитва да ги затваря в тясната килия на човешката логика. Благодаря ти, Господи, за това, че чудеса понякога се случват, а да се гледат на харизан кон зъбите е лош тон.
	Ераст Петрович без интерес погледна масата, когато заровете бяха хвърлени за втори път. И отново синият зар се оказа по-бавен от червения.
	Публиката забрави невъзмутимостта, чуха се възклицания.
	— Те казват: „Синьото зарче обикна гайджина!“ — викна в ухото на титулярния съветник почервенелият Сирота, докато събираше купчината бели и жълти монети.
	— Госпожо, ето парите на баща ви — Фандорин бутна към нея купчинката, която съдържателят бе изгубил по време на предишната игра.
	— Дамаре! — ревна гърбавият срещу зрителите.
	Изглеждаше страховито. Очите му бяха кървясали, адамовата ябълка потръпваше, обезобразените му гърди се надигаха тежко.
	Слугинята влачеше по пода дрънчащ чувал. Съдържателят го развърза с треперещи ръце и започна бързо да вади върху масата кулички от по десет монети във всяка.
	Иска реванш, разбра Ераст Петрович и сподави прозявката си.
	Единият от главорезите на входа не издържа и дойде до масата, покрита почти изцяло с матови сребърни стълбчета.
	Този път гърбавият тръска чашката не по-малко от минута — не можеше да се престраши. Всички се бяха вторачили като омагьосани в ръцете му и само Фандорин, твърдо убеден в непоклатимия си късмет, разглеждаше наоколо.
	Тъкмо затова видя, че кръглоликият японец леко отстъпва към изхода. Защо ли се притаява така? Не си е платил сметката? Или е откраднал нещо?
	Заровете се удариха в масата, всички се наведоха над плота, блъскайки рамене, Фандорин пък с любопитство следеше дребосъка.
	А той направи нещо много изненадващо. Стигайки до пазача, който въпреки че беше останал пред входа, бе изцяло погълнат от играта, кръглоликият с фантастично бързо движение го халоса с длан по шията. Мъжагата рухна без звук, а крадецът (ако беше крадец) изфиряса: безшумно отмести резето и се измъкна навън.
	Ераст Петрович само поклати глава, впечатлен от такава ловкост, и се обърна към масата. На какво беше заложил? Май на чифт.
	Червеният зар бе спрял на двойка, синият още се търкаляше. В следващата секунда дузина гърла изреваха, и то толкова оглушително, че на титулярния съветник му писнаха ушите.
	Сирота удряше началника си по гърба, крещейки нещо неразбираемо. София Диогеновна гледаше Фандорин с очи, сияещи от щастие.
	Синьото зарче се пулеше към небето с шестте си тлъсти черни точки.

	Защо обича
	само равнодушните
	зарът шестолик?



	Флагът на великата държава

	Сирота отстрани зрителите и захвана да сипва среброто обратно в чувала. Меланхоличен звън изпълни залата, но тая музика не продължи дълго.
	Отекна яростен вопъл, нададен едновременно от няколко гърла, и вътре нахлу орда туземци с много заплашителен вид.
	Пръв влетя мустакат мъж с гърбав нос, в ръцете си държеше дълга бамбукова пръчка. След него се сблъскаха на вратата още двама — единият със съскане сечеше въздуха с желязна верига, а другият държеше странно приспособление: къса дървена палка, към която с въже беше закрепена още една такава. Последва го бабаит с такъв ръст и с такова шкембе, че и в Москва би събрал зрители — Ераст Петрович дори не подозираше, че сред дребната японска нация се срещат такива екземпляри. Последен дотърча одевешният кръглолик дребосък, така че странното му поведение се изясни напълно.
	Две шайки не са се разбрали за нещо, проумя Ераст Петрович. Точно както става и у нас. Само че нашите бандюги не си изуват обувките.
	Последното наблюдение се дължеше на това, че нападателите, преди да стъпят на рогозките, ритнаха настрана своите налъми. И се започна такава тупаница, каквато Фандорин не бе виждал през живота си, въпреки че титулярният съветник, колкото и млад да беше, пазеше спомени за не една и две кървави битки.
	В тая неприятна ситуация Ераст Петрович постъпи разумно и хладнокръвно: той хвана на ръце припадналата от ужас София Диогеновна, измъкна я към далечния ъгъл и я прикри с тялото си. До него незабавно се озова Сирота, който, изпаднал в паника, повтаряше една непонятна дума: „Якудза, якудза!“
	— Какво казвате? — попита Фандорин, който следеше развитието на баталията.
	— Бандити! Нали ви предупредих! Ще има Инцидент! Ах, това е Инцидент!
	Деловодителят беше напълно прав — инцидентът се очертаваше да е сериозен.
	Играчи и зяпачи се разбягаха на всички посоки. Отначало се залепиха по стените, а после, използвайки липсата на охрана пред входа, един подир друг си плюха на петите. Фандорин не можеше да последва благоразумния им пример, понеже нямаше как да изостави жената, а дисциплинираният Сирота явно не възнамеряваше да изоставя началника си. Деловодителят дори се опита на свой ред да закрие дипломата с тялото си, но Ераст Петрович отмести японеца, за да не му пречи да гледа.
	Младият мъж бе обхванат от оная възбуда, която завладява всяко същество от мъжки пол, станало свидетел на битка, дори ако тая битка не те засяга и изобщо си мирен човек. Започваш да дишаш по-дълбоко, сърцето ти бие два пъти по-бързо, юмруците се свиват от само себе си и въпреки разсъдъка, въпреки инстинкта за самосъхранение ти се иска да се хвърлиш в тарапаната и да бъхтиш във въздуха с удари наляво и надясно.
	Макар че в тая битка удари във въздуха почти нямаше. Всъщност изобщо нямаше. Биещите се не ругаеха, само пъшкаха и надаваха яростни крясъци.
	Водач на нападателите очевидно беше мустакатият с пръчката. Той пръв се втурна в боя и много ловко светна с върха й в ухото оцелелия вратар — наглед леко, но оня се срина и повече не помръдна. Двамата, които се втурнаха след мустакатия, завъртяха — единият веригата, другият пръчките, и проснаха трима от белочелите пазачи.
	Но с това битката изобщо не свърши, не.
	За разлика от развилнелия се мустакат нападател Гърбавия не се тикаше между шамарите. Стоеше зад гърбовете на своите хора и само крещеше заповеди. Някъде от задните стаи наизлязоха нови бойци и нападателите се видяха в чудо.
	Войнството на Гърбавия бе въоръжено с дълги кинжали (или може би къси мечове, Ераст Петрович се затрудни да класифицира тия остриета с дължина трийсет-четирийсет сантиметра), които въртяха с голяма сръчност. Човек би си рекъл, че бамбукът или дървото са безсилни срещу стоманата, да не говорим за голите ръце на великана и дребосъка, но все пак везните определено не клоняха в полза на „Ракуен“.
	Кръглоликият размахваше не само ръце, но и крака и успяваше да улучи някого в челото, другиго в брадичката. Слоноподобният му другар действаше още по-величествено и просто: с учудваща за габаритите му бързина той хващаше противника за ръката, стиснала нож, и със замах го стоварваше на земята или го засилваше към стената. Неговите нашарени с цветни татуировки ръце като бутове притежаваха наистина нечовешка сила.
	Безучастни останаха само отмалялата госпожица Благолепова и блаженстващите опиомани, макар че понякога по тюфлеците им пръсваше кръв от някоя съсечена артерия. Върху дремещия китаец се стовари една от поредните жертви на юнака човекохвъргач, но временният обитател на райските градини само се усмихна мечтателно.
	Белите превръзки отстъпваха към тезгяха, губейки човек след човек. Един лежеше с пукната глава, друг стенеше, притиснал счупената си ръка със здравата, но и атакуващите понасяха загуби. Налетя върху острие на меч виртуозът на странните пръчки. Рухна майсторът на веригата, пронизан едновременно от двете страни. Кръглоликият скачач беше жив, но отнесе здрав удар в слепоочието и сега седеше на пода, тъпо клатейки полуобръснатата си глава.
	Затова пък Гърбавия бе затиснат в ъгъла от двамата си най-опасни врагове — татуирания исполин и мустакатия с гърбавия нос.
	Стопанинът опря гърбица в тезгяха, неочаквано изкусно се преметна отгоре и се озова от другата му страна. Само че това едва ли щеше да го спаси.
	Главатарят на нападателите направи крачка напред и с върховете на пръстите завъртя оръжието си. То със съскане описваше осморки във въздуха.
	Гърбавият вдигна ръка. В нея блесна шестзаряден револвер.
	— Крайно време беше — обърна се към помощника си Ераст Петрович. — Можеше да се сети и по-рано.
	На лицето на мустакатия разбойник се изписа такова учудване, все едно никога не бе виждал огнестрелно оръжие. Ръката с пръчката изхвърча нагоре, но изстрелът я изпревари. Куршумът се заби между очите на бандита и го повали. От черната дупка бавно, сякаш насила, заструи кръв. Гримаса на смайване скова чертите на убития.
	Последният нападател също остана слисан. Пълната му долна устна увисна, мазните очички ситно замигаха.
	Гърбавия извика някаква команда. Един от пазвантите, олюлявайки се, се изправи. Последва го втори, трети, четвърти. Те сграбчиха гиганта за ръцете, но той леко, почти небрежно размърда плещи и белите превръзки се разхвърчаха на всички посоки. Тогава съдържателят най-спокойно изпразни оръжието си в гърдите на бабанката. Оня потръпваше, докато петте куршума се забиваха в огромното му тяло. Залитна, обвит в барутен дим, и се свлече на рогозките.
	— Най-малко половин дузина трупове — тегли чертата Ераст Петрович. — Трябва да викнем полиция.
	— Трябва да си тръгваме час по-скоро — възрази му Сирота. — Какъв ужасен Инцидент! Руският вицеконсул свидетел на бандитски бой. Ах, какъв подлец е тоя Семуши!
	— Защо? — учуди се Фандорин. — Той брани живота си и заведението си. В противен случай щяха да го убият.
	— Вие не разбирате! Истинските якудзи не признават барута! Те убиват само с хладно оръжие или с голи ръце! Какъв позор! Накъде отива Япония! Да вървим!
	Стрелбата свести София Диогеновна и тя седна, скръстила крака. Деловодителят й помогна да стане и я помъкна към изхода.
	Чиновникът тръгна след тях, но не спираше да се озърта. Той видя как пазачите отмъкват мъртвите зад тезгяха, как вдигат и отвеждат ранените. Извиха ръцете на зашеметения дребосък, изляха отгоре му кана вода.
	— Какво става? — повика го Сирота от вратата. — Побързайте!
	Ераст Петрович не само не се забърза, ами спря.
	— Изчакайте ме отвън. Д-да си прибера п-печалбата.
	Но титулярният съветник не се насочи към масата с купчината окървавено сребро, а към тезгяха, където стоеше съдържателят и където бяха отвели заловения якудза.
	Гърбавия го попита нещо. Вместо отговор дребосъкът се опита да го нацели с крак в слабините, ала ударът му беше вял и неточен, явно пленникът още не бе дошъл на себе си. Съдържателят засъска злобно и зарита якия момък по корема, по коленете, по глезените.
	Дребосъкът не издаде нито звук.
	Гърбавия отри пот от челото и отново го попита нещо.
	— Иска да научи дали са останали още хора в Чобей-гуми — прошепна някой в ухото на Ераст Петрович.
	Беше Сирота. Бе извел София Диогеновна навън и се бе върнал, толкова отговорен човек.
	— Къде да са останали?
	— В бандата. Но якудзата, естествено, няма да му каже. Сега ще го убият. Да си вървим. Всеки момент ще дойдат полицаи, вече със сигурност са научили какво е станало тук.
	Трима с бели превръзки с пъшкане теглеха по пода мъртвия богатир. Мощните му ръце се влачеха, безсилно отпуснати. На двата малки пръста липсваха последните стави.
	Слугинчето делово посипваше рогозките с някакъв бял прах, търкаше ги с парцал и кървавите петна изчезваха буквално начаса.
	Междувременно стопанинът обви шията на пленника с тънко въже и затегна примката. Подръпна я и когато лицето на якудзата стана кървавочервено, повтори въпроса си.
	Дребосъкът предприе още един отчаян опит да ритне мъчителя си, но отново без резултат.
	Тогава Гърбавия явно реши, че няма смисъл да си губи времето. Сплесканата му физиономия се разплу в жестока усмивка, дясната ръка започна бавно да навива въжето върху лявата китка. Пленникът захърка, дробовете му напразно се опитваха да поемат въздух, очите му изхвръкнаха.
	— Я преведете! — нареди на деловодителя Фандорин. — Аз съм представител на консулските власти на град Йокохама, който се намира под юрисдикцията на Великите сили. Настоявам незабавно да се прекрати тая саморазправа.
	Сирота преведе нещо много по-дълго, отколкото му беше казано, а в края изведнъж направи следния номер: извади от джоба си две флагчета — руско и японско (същите, които Ераст Петрович бе забелязал на бюрото му) — и извърши странна манипулация: вдигна трицветното максимално високо, а бяло-червеното наклони.
	Колкото и да бе странно, речта на деловодителя и странната му жестикулация подействаха на стопанина. Той яростно промърмори нещо под носа си, но охлаби примката.
	— Какво беше това? — учуди се вицеконсулът.
	— Преведох вашите думи и добавих от свое име, че ако убие бандита, ще му се наложи да убие и вас, а тогава нашият император ще трябва да моли за извинение руския император, което за Япония ще бъде нечуван позор.
	Ераст Петрович се слиса от това, че подобна аргументация бе подействала на съдържател на разбойнически вертеп. Очевидно японските душегубци все пак се различаваха от руските.
	— Ами флагчетата? Винаги ли ги носите със себе си?
	Сирота кимна тържествено.
	— Длъжен съм винаги да помня, че служа на Русия, но при все това оставам японски поданик. Освен това те са толкова красиви!
	Той се поклони с уважение първо на руския флаг, после на японския.
	След кратък размисъл Ераст Петрович направи същото, само че започна от флага на Страната на Изгряващото слънце.
	А в същото време в салона настана неразбираема суетня. Свалиха примката от врата на пленения якудза, но кой знае защо, го проснаха на пода, а четирима от пазачите седнаха върху ръцете и краката му. По ухилената физиономия на Гърбавия си личеше, че е замислил някаква нова мръсотия.
	Дотичаха двама от прислужниците, единият носеше някакво странно желязо, а другият — бронзова чашка с туш или мастило.
	Дребосъкът се заизвива с всички сили и взе да вие жално. Това потресе Ераст Петрович — та току-що пред лицето на смъртта тоя човек представляваше самото безстрашие!
	— Какво става? Какво смятат да правят с него? Кажете им, че няма да допусна да го изтезават!
	— Няма да го изтезават — рече мрачно Сирота. — Съдържателят иска да направи на челото му татуировка, йероглифа „ура“. Това ще рече „предател“. С тоя знак якудзите отбелязват изменниците, които са извършили най-страшното престъпление — предали са своите и затова не заслужават дори смърт. Не е възможно да живееш с такова клеймо, а не можеш и да се самоубиеш, тъй като ще погребат трупа ти при животинската мърша. Каква ужасна гнусотия! Не, Япония вече не е същата като преди. Честните разбойници от старите времена за нищо на света не биха постъпили така подло.
	— Не бива да се допуска! — извика Фандорин.
	— Семуши няма да отстъпи, иначе ще се изложи пред своите хора. А няма начин да го принудим. Това са вътрешни японски работи, не влизат в консулската юрисдикция. Съдържателят седна върху гърдите на поваления мъж. Закрепи главата му в дървено менгеме, потопи желязото в мастилницата и се видя, че вътрешната му страна цялата е с малки иглички.
	— Подлостта винаги влиза в юрисдикцията — сви рамене Ераст Петрович, пристъпи напред и хвана съдържателя за рамото. Посочи първо купчината сребро, после пленника и каза на английски: — All this against him. Stake?*
	[* Всичко това срещу него. Залагаме ли? — Б.а.]
	Личеше си, че Гърбавия се колебае. Сирота също направи крачка напред, застана рамо до рамо с Фандорин и вдигна руското знаме, давайки да се разбере, че зад предложението на вицеконсула стои цялата мощ на великата империя.
	— Okay. Stake — изсумтя съдържателят и се надигна.
	Щракна с пръсти и един от хората му с поклон подаде бамбуковата чаша и заровете.

	Ах, да можеше
	винаги само почит
	да внушаваш, флаг.



	Павираното надолнище

	Не се бавиха пред „Ракуен“. Без да се наговарят, веднага свиха зад ъгъла и закрачиха бързо. Наистина Сирота ги уверяваше, че Гърбавия няма да посмее да ги преследва, защото не е редно бакуто да отнемат спечеленото, но явно той самият вече не вярваше особено в непоклатимостта на бандитските традиции и час по час се обръщаше. Деловодителят носеше чувала със среброто, Ераст Петрович водеше под ръка дамата, а най-отзад се влачеше спечеленият на зарове якудза, който май още не бе дошъл на себе си от всичките изпитания и обрати на съдбата.
	Чак когато напуснаха „срамния квартал“, спряха да си поемат дъх. Из улиците препускаха рикши, покрай витрините на магазините се разхождаше достолепното общество, а павираното надолнище към реката бе ярко осветено от уличните лампи, защото над града вече се спускаше сумракът.
	Тук титулярният съветник бе подложен на тройно изпитание.
	Първа започна госпожица Благолепова. Тя горещо прегърна Ераст Петрович през врата (при този порив торбичката с капитанското наследство болезнено го удари по гърба) и навлажни бузата му със сълзи на благодарност. Младият мъж бе наречен „спасител“, „герой“, „ангел“ и дори „пиленце“.
	И това беше едва началото.
	Докато замаяният от „пиленцето“ Фандорин успокояваше дамата, галейки внимателно треперещите й рамена, деловодителят се поклони пред него почти доземи и замръзна в тая неудобна поза.
	— Господи, Сирота, вие пък какво сега?
	— Срамувам се, че в Япония има такива хора като тоя Семуши — глухо издума служителят, без да вдига глава. — И то в първия ви ден на японска земя! Какво ли ще си помислите за нас!
	Фандорин понечи да обясни на патриота, че в Русия лоши хора също никак не липсват и че той е напълно наясно, дето за един народ трябва да се съди по неговите най-добри, а не по най-лошите представители, но в тоя момент го връхлетя нова напаст.
	Кръглоликият разбойник спря всяка секунда да се обръща към мостчето, задиша тежко, изведнъж се стовари в краката на Ераст Петрович и заудря якото си чело в паветата!
	— Благодари ви за спасяването на неговия живот и неговата чест — преведе Сирота.
	— Кажете му, моля ви, че благодарността му е приета, нека стане веднага — нервно каза титулярният съветник, хвърляйки притеснени погледи към минувачите.
	Бандитът се изправи, поклони се дълбоко.
	— Той казва, че е член на почтената шайка Чобей-гуми, която повече не съществува.
	Словосъчетанието „почтена шайка“ толкова заинтригува Фандорин, че той помоли:
	— Нека разкаже за себе си.
	— Хай, кашикомаримашита* — отново се поклони „войникът“, прибра ръце до тялото и захвана не да разказва, а именно да докладва, при което съвсем по военному гледаше предано началството, в каквато роля се оказа Фандорин.
	[* Тъй вярно (яп.). — Б.а.]
	— Произхожда от семейство на потомствени мати-йоко, с което се гордее много (това са едни благородни якудзи, които защитават малките хора от произвола на властите. Е, и ги обират пътьом, разбира се) — Сирота донякъде превеждаше, а донякъде коментираше. — Баща му имал само два пръста на ръката си (такъв е обичаят на якудзите: ако разбойникът се е провинил с нещо и иска прошка от бандата, си реже част от пръста). Всъщност той не помни баща си, хората са му разказвали за него. Майка му също е от достопочтено семейство, цялото й тяло било в татуировки чак до коленете. Когато бил на три години, баща му избягал от затвора, укрил се в един крайбрежен фар и пратил вест на жена си, която била служителка в чаен дом. Майката вързала детето на гърба си и се забързала към скалата, където се криел мъжът й, но някой я проследил и я издал на стражарите. Те обкръжили фара. Бащата не искал да се връща в затвора. Той забил нож в сърцето на жена си и после го забил в собственото си гърло. Искал да заколи и малкия си син, но не му дало сърце, така че просто го хвърлил в морето. Ала кармата не позволила детето да умре — успели да го извадят и го отнесли в сиропиталище.
	— Ама че звяр е бил баща му! — възкликна потресен Ераст Петрович.
	Сирота се учуди:
	— Откъде-накъде звяр?
	— Ами че той е заклал собствената си жена, а малкото дете хвърлил от скалата в морето!
	— Уверявам ви, той в никакъв случай не би посегнал на съпругата си, ако тя самата не го е помолила за това. Те не са пожелали да се разделят, любовта им е била по-силна от смъртта. Това е много красиво.
	— Но какво им е виновно новороденото?
	— При нас, в Япония, на тия неща се гледа другояче, извинявайте — твърдо отговори деловодителят. — Японците са хора отговорни. Родителите отговарят за детето си, особено ако то е съвсем малко. Светът е толкова жесток! Как може да оставиш на произвола на съдбата беззащитното същество? Това би било съвсем безчовечно! Семейство трябва да бъде заедно, да не се разделя. В цялата тая история най-трогателното е, че бащата не могъл да вдигне нож срещу малкия си син…
	Докато вицеконсулът водеше тоя диалог с помощника си, дребосъкът подхвана разговор със София Диогеновна. Той се поклони и й зададе някакъв въпрос, от който момата изхълца и се разплака горчиво.
	— Какво става? — трепна Фандорин, недослушал какво му говори Сирота. — Тоя бандит да не ви обиди? Какво ви каза?
	— Не-е — заподсмърча Благолепова. — Той… той ме попита за здравето на почтения ми татко-о-о…
	Сълзите рукнаха пак от очите на госпожицата, явно слъзните й жлези можеха да ги произвеждат в неограничени количества.
	— Познавал е баща ви? — учуди се Ераст Петрович.
	София Диогеновна се секнеше в кърпата си и не можеше да говори, затова Сирота пренасочи въпроса към якудзата.
	— Не е имал честта да се познава с бащата на жълтокосата госпожа, но миналата нощ я видял, когато идвала да прибере родителя си от „Ракуен“. Той бил много общителен човек. Някои заспиват от опиума, други напротив — стават весели и приказливи. Старият капитан не млъквал нито за миг, през цялото време разказвал, разказвал.
	— Какво е разказвал? — разсеяно попита Фандорин, вадейки часовника си.
	Беше осем без четвърт. Ако трябва да ходи с консула на прословутия Ергенски бал, добре ще е преди това да се изкъпе и да се нагласи.
	— Как возил трима пътници до Токио, до пристанището Сусаки. Как ги чакал там, а после ги докарал обратно. Приказвали на сацумски диалект. Мислели, че гайджинът не може да ги разбере, но капитанът отдавна плава из японските морета и е изучил всички диалекти. Сацумците носели дълги вързопи, а в тях били увити мечове, той успял да види една от дръжките. Странна дръжка, покрита с камиясури — Сирота се запъна, не знаеше как да преведе трудната дума. — Камиясури е една специална хартия, посипана със стъклен прах. Използва се да се прави повърхността на дървото гладка.
	— Шкурка?
	— Да, да. Ши-кури-ка — повтори Сирота бавно, за да запомни.
	— Ама как може дръжка да е с шкурка? Ще ти издере ръцете.
	— Не може, разбира се — съгласи се японецът. — Но аз само превеждам.
	И той нареди на якудзата да продължи.
	— Тия хора говорели много зле за министър Окубо, наричали го Ину-Окубо, тоест „кучето Окубо“. Старшият им, на когото едната ръка била изсъхнала, казал: „Утре няма да ни избяга.“ А когато капитанът ги докарал в Йокохама, му наредили час преди разсъмване да бъде на същото място и му дали добра предплата. Капитанът разказвал това наляво и надясно. Казвал, че още малко ще поседи, а после ще иде в полицията и там ще му дадат голяма награда, задето спасява министъра от злонамерени лица.
	Сирота превеждаше разказа на бандита и се мръщеше все повече.
	— Това е много тревожно съобщение — поясни той. — Бившите самураи от княжество Сацума мразят своя земляк. Смятат го за предател. — Пак заразпитва мъника, който обаче се засмя и махна презрително с ръка. — Казва, че всичко това са глупости. Капитанът бил съвсем пиян от опиума, плетял език. Със сигурност всичко това е било само във въображението му. Откъде пари за катер у сацумски самураи? Те всички са босяци. Щом искат да убият министъра, ще стигнат до Токио пеш. После, къде се е чуло и видяло да се увива дръжка на меч в ши-кури-ка? Старият гайджин просто е искал да го слушат, затова е разправял врели-некипели.
	Ераст Петрович и Сирота се спогледаха.
	— Я му кажете да разправя с всички п-подробности. Какво друго е казал капитанът? Случило ли се е нещо с него?
	Якудзата се позачуди, че историята му бе предизвикала такъв интерес, но отвърна най-старателно:
	— Не каза нищо друго. Само за наградата приказваше. Заспи, после се събуди и пак говори същото. Сигурно наистина е возил пътници, но мечовете явно са му се присънили от опиума, всички това разправяха. Не му се е случило нищо особено. Седя до разсъмване, после изведнъж стана и си тръгна.
	— „Изведнъж“? Как по-точно с-се е случило? — заразпитва Фандорин, комуто историята за тайнствените сацумци никак не се понрави — особено като я свържеше със скоропостижната кончина на Благолепов.
	— Просто стана и си тръгна.
	— Ей така най-неочаквано?
	Якудзата се замисли.
	— Капитанът седеше и дремеше. С гръб към залата. Някой мина отзад и го събуди. Да-да! Някакъв старец, пиян-залян. Залитна, размаха ръце и перна капитана по врата. Капитанът се събуди, скара му се. А после вика: „Шефе, не ми е добре нещо, ще си ходя.“ И тръгна. — Сирота свърши с превода и додаде от свое име: — Не, господин титулярен съветник, не виждам нищо съмнително. Явно капитана го е заболяло сърцето. Стигнал си е до вкъщи и там е умрял.
	Ераст Петрович не откликна на това умозаключение, но присвитите му очи показваха, че то не го задоволява напълно.
	— С ръка по врата? — рече замислено под нос.
	— Моля? — не разбра Сирота.
	— Какво ще прави сега тоя разбойник, след като бандата му е разбита? — попита Фандорин, но без особен интерес, просто не му се искаше засега да посвещава деловодителя в размишленията си.
	Разбойникът отговори кратко и енергично.
	— Казва: „Ще ви благодаря.“
	Решителният тон, с който бяха произнесени тия думи, накара титулярния съветник да наостри уши.
	— Какво иска да каже с това?
	Сирота с явно одобрение поясни:
	— Сега сте негов ондзин за цял живот. В руския език, за съжаление, няма такава дума — той порови в паметта си. — Благодетел до гроб. Може ли така да се каже?
	— Д-до гроб ли? — потръпна Фандорин*.
	[* Типичен за автора анахронизъм. Фандорин не може да не знае значението на думата „ондзин“. Виж Б. Акунин, „Левиатан“, Трета част: „Бомбай — Полкски проток“, главата „Гинтаро Аоно“, изд. „Еднорог“, 2003 г. — Б.пр.]
	— Да, чак до гроба. Той е ваш длъжник до гроб. Вие не само го отървахте от смъртта, но и го спасихте от незаличим позор. При нас е прието за това да се заплаща с най-висша признателност, дори ако потрябва — с живота.
	— За какво ми е животът му? Кажете му „няма нужда“ или каквото се казва при вас и нека си върви по пътя.
	— Когато някой произнася такива думи, и то с такава искреност, той не тръгва по пътя си — рече с укор Сирота. — Той казва, че от днес нататък вие сте неговият господар. Където вие — там и той.
	Дребният се поклони дълбоко и вдигна малкия пръст на едната си ръка, което не се стори твърде учтиво на Ераст Петрович.
	— Какво иска сега? — попита той още по-изнервен. — Защо не си отива?
	— Няма да си отиде. Неговият оябун загина, затова той е решил да посвети живота си да ви служи. За доказателство на своята искреност предлага да си отреже малкия пръст.
	— Ама да върви по дяволите! — възмути се Фандорин. — Да се разкара оттук! Така му кажете!
	Деловодителят не посмя да спори с ядосания вицеконсул и взе да превежда, но се запъна.
	— На японски не може да се каже на човек да се разкара, трябва непременно да се поясни накъде точно да подкара.
	Ако не присъстваше дама, Ераст Петрович щеше да спомене някои конкретни места — търпението му отиваше към края си, първият му ден в Япония излезе твърде уморителен.
	— Натам — махна към брега Фандорин. — Прав му път. Да се чупи.
	На лицето на досадния мъник се изписа недоумение, но тутакси изчезна.
	— Кашикомаримашита — кимна той.
	Легна на земята, отблъсна се с ръка и се затъркаля по павираното надолнище право към реката.
	Ераст Петрович се намръщи: ама тоя наистина ще се изпотроши. Но да върви по дяволите, имаше по-важна работа.
	— Слушайте, Сирота, познавате ли някой сигурен лекар, който може да направи аутопсия?
	— Сигурен? Да, познавам един сигурен доктор. Казва се мистър Ланселот Туигс. Много искрен човек.
	Странна характеристика за медик, помисли си чиновникът.
	Откъм надолнището се чуваше шумолене — Фандориновият длъжник до гроб се търкаляше по паветата да се чупи.

	От паветата
	цял ставаш в синини:
	Пътят на честта.



	Напълно здрав покойник

	— Нищо не разбирам — заяви доктор Ланселот Туигс, докато сваляше хлъзгавите, целите в кафяви петна ръкавици и покриваше нарязаното тяло с чаршаф. — Сърцето, черният дроб, белите дробове са в пълен ред. В мозъка няма и следа от кръвоизлив, само дето се мъчих да режа черепната кутия. Дай Боже всеки мъж след петдесетте да е в толкова добро здраве.
	Фандорин погледна към вратата, зад която бе оставена на грижите на Сирота София Диогеновна. Докторът имаше мощен глас, а съобщените от него анатомически подробности можеха да предизвикат пореден взрив от истерични ридания. Макар че откъде тая проста девойка би могла да знае английски?
	Проведоха аутопсията в спалнята. Просто свалиха от дървения нар степания дюшек, постлаха върху дъските омаслена хартия и лекарят подхвана мрачния си труд. Край импровизираната анатомична маса горяха свещи. Ераст Петрович, нагърбил се с ролята на асистент, държеше фенер и го завърташе ту насам, ту натам според указанията на опериращия. Но през цялото време се стараеше да гледа встрани, за да не се строполи в несвяст от кошмарната гледка. Тоест, когато докторът казваше: „Погледнете какъв великолепен стомах“ или „Ах, какъв разкошен пикочен мехур! Защо ли моят не е такъв? Вижте само!“, Фандорин се обръщаше към него, дори кимаше и измучаваше нещо в знак на съгласие, но благоразумно държеше очите си затворени. Напълно му стигаше и миризмата. Струваше му се, че това мъчение няма край.
	Докторът бе човек на години и солиден, но при все това изключително приказлив. В избелелите му сини очички грееше добродушие. Добросъвестно си вършеше работата и от време на време изтриваше с ръкав потната си плешивина, заобиколена с рижо венче рядка коса. Когато се разбра, че причината за смъртта на капитан Благолепов отказва да се проясни, Туигс се разпали и потта рукна по кубето му като из ведро.
	След час, две минути и четирийсет и пет секунди (изтормозеният Ераст Петрович засече по часовника) той най-сетне капитулира.
	— Принуден съм да констатирам напълно здрав труп. Наистина богатирски организъм, особено като вземем предвид продължителната употреба на изсушен млечен сок от семенни кутийки на Papaver somniferum. Има само следи от тютюневи смоли в трахеята и почти незабележимо потъмняване на белите дробове, ето тук, виждате ли? (Ераст Петрович, без да гледа, каза: „Oh, yes.“) Сърцето му е като на бик. И изведнъж да вземе ей тъй да спре. Никога не съм виждал нещо подобно. Да бяхте видели сърчицето на клетата ми Джени — въздъхна Туигс. — Стените му бяха като отънели парцалчета. Когато отворих гръдния кош, направо заплаках от жал. Горкичката, имаше слабо сърце и второто раждане го съсипа.
	Ераст Петрович вече знаеше, че Джени е покойната съпруга на доктора и че той собственоръчно бе извършил аутопсията, понеже двете му дъщери също имали слаби сърца, били се метнали на майка си и е било необходимо да се види каква е работата — подобни заболявания често се предават по наследство. Станало ясно, че работата е в средно изразен пролапс на митралната клапа, и сега, разполагайки с тая важна информация, докторът вече можеше правилно да организира лечението на дечицата си, които обожаваше. Фандорин още не беше наясно възхищава ли се на тоя разказ или се ужасява от него.
	— Добре ли огледахте вратните прешлени? — попита не за първи път Ераст Петрович. — Нали ви казах, че е възможно да е бил ударен по врата.
	— Няма никаква травма. Няма дори синина. Само едно червено петънце малко под основата на черепа като от леко опарване. Но такава дреболия в никакъв случай не би могла да има каквито и да било сериозни последици. Може би изобщо не е имало удар?
	— Не знам — въздъхна младежът, който вече съжаляваше, че се е захванал с тая аутопсия. Кой знае от колко неща може да спре сърцето на закоравял опиоман.
	На стола висяха дрехите на покойния. Ераст Петрович умислено се загледа в изтрития гръб на китела, в кърпената риза със сменяема яка от най-евтините — целулоидна. И изведнъж се приведе напред.
	— Не знам за удар, но е имало съприкосновение! — възкликна той. — Вижте, тук личи отпечатък от п-пръст. Макар че може и да е на самия Благолепов — помръкна веднага чиновникът. — Пипнал е яката, докато я е закопчавал…
	— Е, това лесно ще го изясним — докторът извади лупа от джоба, клекна зад стола. — Аха. Това е десен палец.
	— В състояние сте да го определите само с поглед? — учуди се Фандорин.
	— Да. Интересувах се от тия неща. Разбирате ли, моят приятел доктор Хенри Фолдс, който работи в една токийска болница, направи интересно откритие. Той изследва отпечатъци от пръсти върху древна японска керамика и стигна до извода, че разположението на линиите на вътрешните повърхности на пръстите никога не се повтаря… — Туигс отиде до леглото, вдигна дясната ръка на покойния и огледа палеца през лупата. — Не, пръстът е съвсем различен. Няма никакви съмнения… Та мистър Фолдс издига интересна хипотеза, съгласно която…
	— Чел съм за пръстовите отпечатъци — прекъсна го нетърпеливо Ераст Петрович, — обаче европейските авторитети засега не виждат възможност за практическо прилагане на тая идея. По-добре проверете дали местата на отпечатъка и опарването, за което споменахте, съвпадат?
	Докторът безцеремонно повдигна мъртвата глава със срязан череп и се преви одве.
	— Май съвпадат. Само че какво от това? И да е имало съприкосновение, удар не е имало. Не е ясно откъде се е взело това опарване, но можете да ми повярвате, още никой не е умирал по такава причина.
	— Добре, зашийте го тогава — предаде се Фандорин. — Напразно ви загубих толкова време.
	Докато докторът въртеше иглата, титулярният съветник отиде в съседната стая. София Диогеновна се изправи насреща му с такъв израз на лицето, сякаш очакваше вълшебно известие: жив е татко и това току-що е било установено научно от тоя доктор англичанин.
	Фандорин се изчерви и каза:
	— Трябваше да установим медицински п-причината за смъртта. Така се полага.
	Госпожицата кимна, надеждата помръкна на лицето й.
	— И каква е причината? — поинтересува се Сирота.
	Ераст Петрович се притесни, закашля се и смотолеви дочутата абракадабра:
	— Митрален клапен п-пролапс.
	Деловодителят кимна с уважение, а София Диогеновна тихо и неудържимо заплака, сякаш това известие я бе покосило окончателно.
	— Ами аз какво да правя сега, господин вицеконсул? — попита тя с треперещ гласец. — Страх ме е сама. Да не се изтърси Семуши да си иска парите? Няма ли начин да преспя при вас в канцеларията? Ще се сместя на столовете.
	— Добре, да вървим. Все ще измислим н-нещо.
	— Само да си събера нещата.
	Девойката отърча навън.
	Настъпи тишина. Чуваше се само как докторът си подсвирква, докато работи. После нещо се търкулна на пода и Туигс изруга: „Damned crown“, което просветли Фандорин по дедуктивен път, че англосаксът е изтървал отрязаното парче от черепа.
	На Ераст Петрович му прилоша и за да не чуе още нещо неприятно, той подхвана разговор — попита Сирота защо е нарекъл доктора „искрен човек“.
	Японецът се зарадва на въпроса — изглежда, и на него му тежеше мълчанието — и на драго сърце взе да разказва:
	— Това е много красива история, по нея искаха дори да пишат пиеса за театъра „Кабуки“. Тя се случи преди пет години, когато Туигс-сенсей още носеше траур за уважаемата си съпруга, а уважаемите му дъщери бяха малки момиченца. Докато играел бридж в клуб „Юнайтед“, сенсей се скарал с един рошав човек. Рошавият отскоро бил пристигнал в Йокохама, печелел срещу всички на карти, а който се сърдел — предлагал му двубой. Вече бил застрелял един и тежко ранил двама. И никой нищо не можел да направи, защото, макар и рошав, това било нещо официално, което се наричало „дуел“.
	— Имате предвид „лошав“, „лош“! — досети се Фандорин, объркан първоначално от непредсказуемото редуване на „р“ и „л“ в речта на деловодителя, която във всичко останало беше напълно правилна.
	— Ами да, рошав — повтори Сирота. — Та тоя рошав човек обявил на сенсея дуел с пистолети. Положението на доктора било ужасно. Той изобщо не умеел да стреля и рошавият със сигурност щял да го убие и да остави дъщерите му кръгли сираци. Но ако сенсеят откажел дуела, всички щели да му обърнат гръб и дъщерите му щели да се срамуват, че имат такъв баща. А той много не искал дъщерите да се срамуват. И тогава мистър Туигс рекъл, че приема предизвикателството, но иска пет дни отсрочка, за да се подготви за смъртта, както подобава на джентълмен и християнин. И освен това изискал от секундантите да определят най-голямата дистанция, разрешена от дуелния кодекс — цели трийсет крачки. Рошавият презрително се съгласил, но поискал в замяна да не се ограничава количеството изстрели и дуелът да продължава „до резултат“. Казал, че няма да допусне такъв въпрос на чест да се превръща в комедия. Пет дни никой не видял сенсея. Някои говорели, че той тайно се качил на кораб и дори изоставил дъщерите си. Но в уречения ден и час се появил на мястото за дуел. Присъствалите там казват, че бил малко блед, но много съсредоточен. Раздалечили противниците на трийсет крачки един от друг. Докторът свалил редингота, запушил си ушите с памук. А когато секундантът махнал с кърпата си, той вдигнал пистолета, внимателно се прицелил и улучил рошавия точно в центъра на челото.
	— Какво говорите?! — възкликна Ераст Петрович. — Ето това се вика късмет! Наистина, сам Всевишният се е смилил над Туигс!
	— И в Сетълмента мислели така. Но скоро се разбрало как стояли нещата. Управителят на стрелковия клуб разказал, че мистър Туигс прекарал петте дни на стрелбището. Вместо да се моли и да пише завещание, той се учел да стреля с пистолет за дуели, при това от разстояние трийсет крачки. Сенсей малко оглушал, но се научил да улучва точно центъра на мишената. И как не, та той бил изразходвал няколко хиляди патрона. Всеки на негово място би постигнал същия резултат.
	— Браво на него!
	— Някои били на вашето мнение. Но други се възмущавали и ругаели доктора, че това било unfair play*. Един сопоранко, лейтенант от френската морска пехота, веднъж се напил и започнал да се подиграва на доктора, че бил страхливец. Сенсей въздъхнал дълбоко и рекъл: „Вие сте много млад и още не разбирате какво значи отговорност. Но ако ме смятате за страхливец, съм готов на двубой с вас при същите условия“ — и толкова съсредоточено погледнал в центъра на челото му, че оня сопоранко веднага изтрезнял напълно и се извинил. Ето какъв човек е доктор Туигс! — завърши с възхита Сирота. — Искрен човек!
	[* Нечестна игра (англ.). — Б.а.]
	— Като Пушкин и фелдмаршал Сайго ли? — усмихна се неволно Ераст Петрович.
	Деловодителят кимна тържествено.
	В интерес на истината Фандорин също погледна на излизащия от спалнята доктор другояче. Отбеляза си някои черти в неговата външност, които на пръв поглед не биеха на очи: твърдата линия на брадичката, непоклатимо масивното чело. Много интересен екземпляр.
	— Зашит и закърпен като за изложба — обяви докторът. — Дължите гвинея и два шилинга, мистър Фандорин. Плюс още шест пенса за място в моргата. Ледът в Йокохама е скъп.
	Когато Сирота тръгна да търси превоз за тялото, Туигс хвана с два пръста Ераст Петрович за копчето на сакото и загадъчно произнесе:
	— Мислех си за отпечатъка от пръста и червеното петънце. Чували ли сте, господин вицеконсул, нещо за изкуството дим мак?
	— Моля?
	— Не ви се е случвало — констатира докторът. — Нищо чудно. Малко неща се знаят за дим мак. Не е изключено и изобщо да не съществува.
	— Ама какво е това „дим мак“?
	— Това е китайско изкуство на Убийството със забавено действие.
	Ераст Петрович трепна и се вторачи в Туигс — дали не се шегува?
	— Как така?
	— Не са ми известни подробности, но съм чел, че съществуват хора, които умеят да убиват и лекуват с едно докосване. Уж умеели да упражняват някакво енергийно въздействие — фокусират го в една точка и поразяват определени места в тялото. Нали сте чували за иглотерапията?
	— Да, чувал съм.
	— Очевидно дим мак оперира със същите анатомични познания, само че използва не игла, а обикновено докосване. Чел съм, че владеещите това тайнствено изкуство са в състояние да предизвикат пристъп на остра болка или пък напротив, да направят човек напълно безчувствен спрямо болката, или пък временно да го парализират, или да го приспят, или да го убият… При това не задължително в момента на докосването, а с известно закъснително въздействие.
	— Не ви разбирам! — възкликна Фандорин, който слушаше доктора с нарастващо недоумение.
	— И аз не разбирам много. Това прилича на приказка. Но си спомних, че съм чел една история как майстор на дим мак нанесъл сам на себе си удар в определена точка и паднал като покосен. Не дишал, сърцето му не биело. Враговете го изоставили за плячка на псетата, а той се свестил след време жив и здрав. Попадала ми е и друга история — как веднъж някакъв просяк целунал крака на един от китайските царе. След известно време на мястото на целувката се появило розово петно, а след още няколко часа царят паднал мъртъв… Дявол да го вземе — смути се докторът. — Заприличвам на тия идиоти журналистите, които си измислят всякакви небивалици за Далечния изток. Просто докато зашивах вашия приятел, все си мислех за следата на врата, та ми изплува…
	Трудно би могъл да си представи, че солидният и положителен доктор ще мъти главата на събеседника си, но толкова убеден рационалист, за какъвто се смяташе Ераст Петрович, трудно би могъл и да повярва в Убийството със забавено действие.
	— Хм, да — рече най-сетне титулярният съветник. — На Изток наистина има много различни явления, които не са изучени от европейската наука…
	Тая вежлива забележка сложи край на мистичния разговор.


	Сбогуваха се с Туигс пред къщата. Докторът се качи на рикша, учтиво отложи шапка и замина. Двама туземци наместваха на количка тялото на горкия капитан, увито в чаршаф.
	Ераст Петрович, Сирота и хълцащата София Диогеновна тръгнаха към консулството пеша, тъй като Фандорин отново отказа „да яха живи хора“, а неговите спътници също решиха да не се големеят, щом като цял титулярен съветник търка подметките.
	При първата улична лампа го дебнеше изненада. От тъмнината изскочи кръглоликият якудза, за когото Ераст Петрович вече бе успял да забрави. Той притисна ръце към хълбоците и замръзна в дълбок поклон. После се изправи и се вторачи в своя благодетел със строг немигащ поглед.
	— Търкулнах се няколко пъти по правия път, но не можах да си счупя нищо — преведе Сирота, който гледаше разбойника с явно одобрение. — Ще заповяда ли господарят да намеря друго място, където да се чупя?
	— Скъса ми нервите! — оплака се Фандорин. — Да го бях оставил да му ударят печата на челото! Сирота, ама наистина ли никога няма да има начин да се откача от него?
	Деловодителят внимателно се вгледа в очите на упорития си сънародник и поклати глава:
	— Тоя човек държи на думата си. Единственият начин е да му заповядате да се самоубие.
	— Само това липсваше! Нека п-поне си каже името.
	Сирота преведе отговора на бившия боец от бандата Чобей-гуми:
	— Казва се Масахиро Шибата, но можете да го наричате просто Маса.
	Ераст Петрович чу скърцане на колела, обърна се и свали цилиндъра — покрай тях мина количката с тялото на „абсолютно здравия покойник“, поел след доктора по пътя към моргата. До главата му бяха оставени неговите обувки и грижливо сгънатите дрехи.

	Наоколо шум,
	само той е спокоен,
	тръгнал към Буда.



	Искри по острието на катаната

	— Трима сацумци? Мечове, увити във вързопи? И са наричали Окубо „куче“? Това може да е нещо много, много сериозно — рече угрижен Доронин. — Всичко в тая история е подозрително, особено дето са използвали катера. Това е най-добрият начин да се озовеш право в сърцето на столицата, без да минеш през заставите и постовете по пътя.
	Ераст Петрович завари Всеволод Виталиевич у дома, в лявото крило на консулството. Доронин се бе прибрал от откриването на благонравното учреждение и последвалата го вечеря и се стягаше за Ергенския бал. Златовезаният мундир висеше на гърба на стола, пълничка камериерка японка помагаше на консула да си облече смокинга.
	Фандорин много хареса жилището на началника си: обзаведено с лека ратанова мебел, то много сполучливо съчетаваше руското с японската екзотика. Например в ъгъла върху масичка красиво блестеше тумбест самовар, през стъклените вратички на бюфета се виждаха разноцветни гарафи с горчиви и сладки домашни ликьори, обаче картините и свитъците по стените бяха само туземни, на почетно място беше сложена поставка с два самурайски меча, а зад отворената врата се виждаше чисто японска стая, тоест без всякаква мебел и със сламени рогозки по пода.
	Неяснотите около смъртта на Благолепов заинтригуваха Всеволод Виталиевич много по-малко, отколкото тримата му нощни пътници. Фандорин дори сметна тая реакция за пресилена, но Доронин разясни причините за своята тревога.
	— Не е тайна, че мнозина, особено сред южните самураи, мразят министъра. В Япония политическите покушения са почти също толкова чести, колкото и в Русия. Вярно е, че у нас високопоставените лица ги убиват революционерите, а тук реакционерите, но това е, дето има една приказка, не по врат, а по шия — обществото и държавата страдат еднакво както от левите, така и от десните зилоти*. Окубо е ключова фигура в японската политика. Ако фанатиците успеят да го отстранят, ще се промени целият курс на развитието на империята, при това в крайно опасна за Русия посока. Разбирате ли, Фандорин, министър Окубо е привърженик на еволюцията, на постепенното развитие на вътрешните сили на страната под здравия контрол на правителството. Това е дресьор, който върти бича и не позволява на тигъра да изскочи от клетката. Тигърът е потомствената дълбоко вкоренена войнственост на местното дворянство, а клетката е самият Японски архипелаг. Защо се разтури прословутият триумвират на тримата туземни корсиканци? Заради отношението към войната. Могъщата партия, предвождана от маршал Сайго, любимеца на нашия приятел Сирота, държеше непременно да се завоюва Корея. Тогава Окубо се наложи над опонентите си, понеже е по-умен и по-хитър. Но ако той бъде убит, неизбежно ще надделеят привържениците на бързото развитие чрез военна експанзия, поетите на великата азиатска империя Ямато. Макар че, бога ми, империите на тоя свят и без това са прекалено много, малко остава да се сдърпат и да почнат да си скубят взаимно косите със стоманени нокти.
	[* Зилоти — войнствена религиозна секта в древна Юдея, проповядваща въоръжена съпротива срещу войските на Римската империя. — Б.пр.]
	— Момент — смръщи се Фандорин, който беше извадил тефтерчето си, предназначено да събира сведения за Япония, но все още не бе записал нищо. — Какво я засяга Русия всичко това? Японците ще нападнат корейците — ами да са живи и здрави, ние за какво да се притесняваме?
	— Тц-тц-тц, какви детински разсъждения, и то от дипломат — укорително зацъка с език консулът. — Учете се да мислите държавнически, стратегически. Ние с вас отдавна вече сме империя, а империите, приятелю, ги засяга всичко, което се случва на земното кълбо. И най-вече Корея. За японците Корейският полуостров не е нищо повече от мост към Китай и Манджурия, а това е място, в което ние сме се прицелили отдавна. Не сте ли чували за идеите да бъде създадена Жълторусия?*
	[* Отново анахронизъм. Няколко геополитически проекта носят името „Жълторусия“, но всички те възникват през XX век след поражението на Русия в Руско-японската воина. Това са различни планове за засилване на руската експанзия в жълтия Далечен изток, предвиждащи по-тясно или по-автономно интегриране на Китай в границите на Руската империя. Наименованието е образувано по аналогия с Белорусия и Малорусия (Украйна). — Б.пр.]
	— Чувал съм. Но не ми допада тая идея. Бога ми, Всеволод Виталиевич, дай Боже да се оправим с вътрешните си проблеми.
	— Не му харесвало, виж го ти! — изсумтя консулът. — Вие не сте ли на царска служба? Не ви ли плаща негово величество? Бъдете тогава така добър да вършите своята работа, а мисленето и отдаването на заповеди оставете на ония, на които това се полага по щат.
	— Ама как е възможно да не мисли човек? Пък и вие самият никак не приличате на неразсъждаващ изпълнител!
	Чертите на Доронин се втвърдиха.
	— Тук сте прав. Мисля, разбира се, имам собствено мнение и според силите си се старая да го представя на началството. Макар че, разбира се, и на мен ми се ще понякога… Впрочем това не е ваша работа — ядоса се изведнъж консулът и направи рязък жест с ръка, от който бутонелата му отлетя към ъгъла.
	Слугинята клекна, вдигна златното копче, хвана ръката на консула и закопча маншета.
	— Домо, домо — благодари й Всеволод Виталиевич и девойката се усмихна с криви зъби, които страшно разваляха красивото й личице.
	— Не може ли някой да й каже да се усмихва, без да си отваря устата? — не се сдържа Фандорин.
	— Японците имат други представи за женската красота. Ние ценим големите очи, те — малките. Ние обръщаме внимание на формата на зъбите, а те само на цвета им. Смятат неравните зъби за признак на чувственост, изглежда им твърде еротично. Както и щръкналите уши. За краката на японските хубавици по-добре да не приказваме. Поради навика им да седят на петите си повечето японки са с криви крака и патрави. Но има и приятни изключения — додаде изведнъж Доронин със съвсем друг, нежен глас и се усмихна, загледан над рамото на Ераст Петрович.
	Чиновникът се обърна.
	На вратата на японската стая стоеше жена с изящно сиво-бяло кимоно. В ръцете си държеше поднос с две чаши. Бялото й усмихнато лице се стори на Фандорин невероятно симпатично.
	Жената влезе в гостната, стъпвайки безшумно с малките си крачета, обути с бели чорапи, и с поклон предложи чай на гостенина.
	— А това е моята Обаяши, която ме обича съгласно подписания договор.
	На Ераст Петрович му се стори, че престорената грубост на тия думи е породена от смущение. Всеволод Виталиевич гледаше своята конкубина с мек, дори нежен поглед.
	Младият мъж се поклони почтително, дори тракна с токове, за да компенсира резките думи на Доронин. А консулът произнесе няколко изречения на японски и добави:
	— Не се притеснявайте, тя не знае нито дума руски. Не я уча.
	— Защо?
	— Откъде-накъде? — направи лека гримаса Доронин. — За да сключи след мен договор с някой моряк? Нашите нахимовци* пей дават за „мадамка“, която поне малко отбира от руски.
	[* Нахимовци — военни моряци. Доронин извежда прякора от името на Павел Степанович Нахимов (1802–1855), прочут руски адмирал. — Б.пр.]
	— Че това засяга ли ви? — сухо отбеляза титулярният съветник. — В края на краищата тя ще трябва някак да живее и след края на тая ваша любов по договор.
	Всеволод Виталиевич се ядоса:
	— Аз ще се погрижа за бъдещето й. Недейте да ме изкарвате някакво чудовище! Разбирам вашата ирония, сам си я изпросих, не трябваше да се пъча толкова цинично. Ако искате да знаете, аз уважавам тая дама и я обичам. И тя ми отвръща със същото извън всякакви договори, да, драги ми господине!
	— Тогава се оженете като хората. Какво ви пречи?
	Огънят, блеснал в очите на Доронин, угасна.
	— Шегувате ли се? Законен брак с японска конкубина? Ще ме напъдят от служба за поругаване достойнството на руския дипломат. И тогава какво? В Русия ли предлагате да я заведа? Та нашият климат и нашите нрави ще я довършат за броени месеци. Ще я зяпат като някоя маймунка. Или да остана тук? Цивилизованото европейско общество ще ме отхвърли. Е, не — в един ярем е невъзможно да впрегнеш и сърна, и кон*… Всичко и без това е отлично. Обаяши нито иска, нито очаква от мен нещо повече — Всеволод Виталиевич чак се изчерви, понеже разговорът навлизаше все по-дълбоко в сферата на частното.
	[* Цитат от поемата „Полтава“ от А. С. Пушкин, втора песен, прев. Любен Любенов. — Б.пр.]
	Но на Фандорин, който се чувстваш обиден заради дамата, и това му се видя малко.
	— Ами ако се роди дете? — възкликна той. — И за него ли ще се „погрижите“? Ще се откупите, с други думи?
	— Не мога да имам деца — ухили се Доронин. — Казвам го без каквото и да е притеснение, понеже няма нищо общо с половото безсилие. Тъкмо наопаки. — Злъчната му усмивка стана още по-широка. — На младини много си падах, както се казва, по тънката част, и си докарах лошата болест. Излекувах се криво-ляво, но вероятността да добия потомство е почти нулева, такава е присъдата на медицината. Затова всъщност не се обвързах в законен брак с някоя благонравна девица родно производство. Не желаех да разочаровам майчиния инстинкт, драги.
	Обаяши, изглежда, долови, че разговорът отива в неприятна посока. Тя се поклони още веднъж и излезе също толкова безшумно, както се бе появила. Подносът с чая остана на масата.
	— Хайде стига толкова — прекъсна разговора консулът. — Нещо много по руски я подкарахме двамата с вас. За подобни задушевни разговори трябва или да сме много стари приятели, или да сме изпили големи количества, а пък ние едва се познаваме и сме абсолютно трезви. Затова най-добре ще е да се върнем към задълженията си. — Всеволод Виталиевич доби подчертано делови вид и започна да подвива пръсти: — Първо, трябва да разкажем всичко това на капитан-лейтенант Бухарцев, бях ви говорил за него. Второ, да напишем донесение до негово превъзходителство. Трето, ако Окубо пристигне на бала, да го предупредим за опасността…
	— Все п-пак не разбирам… Дори ако Благолепов не е сънувал съмнителните си пътници в опиумен сън, заслужава ли си да се паникьосваме толкова? Те са въоръжени само с хладно оръжие. Ако имаха револвери или карабини, едва ли щяха да мъкнат със себе си тия средновековни мечове. Нима подобни субекти могат да представляват опасност за най-влиятелния японски политик?
	— Ах, Ераст Петрович, мигар си мислите, че сацумците не са запознати с огнестрелното оръжие или не биха могли да съберат пари за два-три револвера? Че само нощната им разходка с катера сигурно струва по-скъпо от втора ръка „Смит енд Уесън“. Друга е работата. В Япония се смята за неприлично да убиваш врага с куршум — това според разбиранията им е страхливо. Заклетия враг, и то такъв прочут като Окубо, трябва непременно да съсечеш с меч, в краен случай да го заколиш с кинжал. Освен това вие не си представяте какво може катаната, японският меч, в ръцете на истински майстор. Европейците не са го и сънували — консулът сне от лакираната поставка по-дългата сабя и внимателно, без да я вади от ножницата, я залюля с лявата ръка.
	— Естествено, не владея фехтовката с катана, на това човек се учи от детските години. И е препоръчително да го учи по японски, тоест да посвети целия си живот на изучавания предмет. Но вземам уроци по бато-джуцу от един старец.
	— Уроци по какво?
	— По бато-джуцу, това е изкуството да вадиш меча от ножницата.
	Ераст Петрович, без да иска, се разсмя.
	— Само да го вадиш? Като истинските дуелисти по времето на Шарл Девети — юнашки тръскаш шпагата и ножницата сама отхвърча?
	— Не е до юнашкото тръскане. Добре ли владеете револвера?
	— Справям се.
	— И сте сигурен, естествено, че ако разполагате с револвер, без проблем ще се справите с човек, който е въоръжен само с меч?
	— Естествено.
	— Чудесно, чудесно — промърка Всеволод Виталиевич и извади от чекмеджето револвер. — Познат ли ви е тоя агрегат? Това е колт.
	— Познат ми е, разбира се. Но ми се намира нещо по-добро.
	Фандорин бръкна под пеша на редингота си и извади от тайния кобур малък плосък револвер. Беше толкова сполучливо скрит, че дори пазачите в „Ракуен“ не бяха го напипали.
	— Това е херщал-агент със седем заряда. Правят ги по поръчка.
	— Красива джунджурийка — одобри консулът. — Приберете го. А сега — можете ли да го извадите много-много бързо?
	Ераст Петрович светкавично изхвърли напред ръка и насочи револвера право в челото на началника.
	— Превъзходно! Предлагам ви една малка игра. При командата „три!“ вие вадите вашия херщал, а аз — катаната, и ще видим кой кого.
	Титулярният съветник се усмихна снизходително, прибра револвера в кобура и скръсти ръце на гърдите, за да даде предимство на съперника, но Доронин го надмина — вдигна дясната си ръка високо над главата.
	Изкомандва:
	— Едно… Две… Три!
	Не беше възможно да се проследи движението на консула. Ераст Петрович видя само блестяща дъга, която се превърна в острие, застинало неподвижно още преди младежът да успее да вдигне ръката си с револвера.
	— Невероятно! — възкликна той. — Но все пак не е достатъчно да се извади сабята, трябва и да се преодолее разстоянието помежду ни. През това време аз щях и да се прицеля, и да натисна спусъка.
	— Прав сте. Но все пак предупредих, че съм се научил само да вадя меча. Уверявам ви, че моят учител по фехтовка би ви съсякъл на две, преди да натиснете спусъка.
	Ераст Петрович не влезе в спор, показаното го бе впечатлило достатъчно.
	— А да знаете нещо за изкуството на Забавената Смърт? — попита той предпазливо. — Мисля, че се нарича дим мак.
	И той преразказа чутото от доктор Туигс.
	— Никога не съм чувал нищо подобно — сви рамене Доронин, любувайки се на светлинните отблясъци по острието на сабята. — Според мен това са измислици от същия жанр, от който са и фантастичните истории за нинджите.
	— За кого?
	— През средните векове е имало специални кланове на шпиони и наемни убийци, наричали са се нинджи. Японците обожават да разтягат за тях врели-некипели с мистичен оттенък.
	— Добре, но ако предположим, че тоя китайски дим мак съществува наистина — продължи да разпитва Фандорин, — може ли сацумските самураи да го владеят?
	— Дявол знае. Теоретично погледнато, не е изключено. Сацума е страна на мореплаватели, техните кораби пътуват из цяла Югоизточна Азия. Освен това оттам е хвърлей място до остров Рюкю, където отдавна процъфтява изкуството да се убива с голи ръце… Толкова по-сериозни мерки трябва да вземем. Ако тримата пътници на Благолепов не са просто луди глави, а майстори на тайните дела, опасността е още по-сериозна. А тия тримцата не ми приличат на малоумни фанатици. За какво им е да плават през залива до Токио, че дори и с предпазни мерки — сигурно нарочно са наели чужденец, смятали са, че той няма да разбере тяхното наречие, пък и едва ли е толкова вътре в японските проблеми. Платили са му щедро, дали са му аванс за следващото пътуване. Сериозни господа. Смятате, че те са убили Благолепов, защото е дрънкал прекалено много и е смятал да отиде в полицията?
	— Не. Бил е някакъв старец. Най-вероятно въобще няма нищо общо. И все пак странната смърт на капитана не ми дава мира.
	Всеволод Виталиевич присви очи, издуха прашинка от меча. Произнесе умислено:
	— Странна или не, дори старият опиоман да се е гътнал от само себе си, това ни дава прекрасен повод да организираме собствено разследване. Така де! Руски поданик умира при подозрителни обстоятелства. В подобни случаи съгласно статута на Сетълмента представителят на потърпевшата страна, тоест консулът на Руската империя, е в правото си да проведе самостоятелно разследване. Вие, Фандорин, сте служили в полицията, имали сте вземане-даване с Трето отделение, така че вие сте на ход. Постарайте се да влезете в дирите на нощните пътници. Не лично, естествено — усмихна се Доронин. — Защо да подлагате живота си на опасност? Вие като вицеконсул само ще оглавите дознанието, а практическата работа ще свърши общинската полиция, тя не се подчинява на туземните власти. Ще изпратя съответните разпореждания на сержант Локстън. А министъра ще предупредим още днес. Това е, Фандорин. Минава десет, време е да вървим при Дон Цурумаки. Имате ли смокинг?
	Титулярният съветник разсеяно кимна, мислите му бяха ангажирани от предстоящото разследване.
	— Сигурно е целият в нафталин и не е изгладен?
	— Не е изгладен, но и нафталин няма, обличах го на к-кораба.
	— Чудесно, ще кажа на Нацуко веднага да го изглади.
	Консулът се обърна към камериерката на японски, но Фандорин каза:
	— Благодаря. Имам си вече собствен слуга.
	— Майчице, кога сколасахте? — сбърка се Доронин. — Сирота щеше да ви праща кандидати чак утре.
	— Така стана — отвърна Ераст Петрович уклончиво.
	— Е, добре. Надявам се, че е честен и чевръст?
	— О да, много е чевръст — кимна младежът, пропускайки първия епитет. — И още нещо. В багажа си карам едно техническо нововъведение — п-пишеща машина „Ремингтон“ със сменяем руско-латински шрифт.
	— Да-да, виждал съм рекламата й в „Джапан дейли хералд“. Наистина ли е толкова добър апаратът, колкото го хвалят?
	— Изключително е удобен за печатане на официални документи — ентусиазирано потвърди Фандорин. — Заема само един ъгъл от стаята, тежи не повече от четири п-пуда. Изпробвах го на кораба. Резултатите са великолепни! Но — той невинно сведе очи — ще му трябва оператор.
	— Откъде ще го взема? Пък и в щата на консулството не се предвижда такава длъжност.
	— Бих могъл да обуча госпожица Благолепова. А заплащането може да е за моя сметка, в края на краищата тя съществено ще облекчи моята работа.
	Консулът внимателно изгледа помощника си и подсвирна.
	— Много сте бърз, Фандорин. Едва слязохте на брега, а сварихте хем да се набъркате в тъмна история, хем самостоятелно да си намерите слуга, хем да се погрижите за сърдечния си комфорт. Май няма да ви трябва туземна конкубина.
	— Това няма нищо общо! — възмути се титулярният съветник. — София Диогеновна просто няма къде да иде, останала е без никакви средства за съществуване… Пък и един оператор наистина ще ми бъде п-полезен.
	— Дотолкова, че сте готов да издържате тоя оператор? Толкова ли сте богат?
	Ераст Петрович с достойнство отвърна:
	— Днес спечелих на комар доста сериозна сума.
	— Интересен сътрудник са ми пратили — измънка консулът и прибра катаната.
	Острието люто изсвистя, хлътвайки в ножницата.

	Житейският скреж
	по стъклото на смъртта —
	искри върху меч.



	Стъкленият поглед на хермелина

	Смокингът бе изгладен старателно, но неумело и леко стърчеше, затова пък лачените обувки бяха придобили кристален блясък в ръцете на новия слуга. Грееше и черният копринен цилиндър. За бутониерата помощникът получи от Доронин бял карамфил. С една дума, Ераст Петрович остана доволен от отражението си в огледалото.
	Пътуваха в следния ред: отпред Всеволод Виталиевич и госпожа Обаяши с рикша, зад тях Фандорин върху своя трицикъл.
	Въпреки късния час крайбрежният булевард „Банд“ още не спеше и минувачите изпращаха с погледи издокарания велосипедист. Мъжете гледаха неприязнено, дамите с интерес.
	— Предизвиквате фурор! — весело се провикна Доронин.
	А Фандорин си помисли, че Обаяши с нейното елегантно бяло-сиво кимоно изглежда много по-изискана от модните европейски дами с техните невъобразими шапки и набраните рокли с турнюри под кръста.
	Прекосиха моста, изкачиха се на невисок хълм и пред Фандорин се разкри наистина изненадваща картина: облени от лунната светлина високомерни английски къщи, чугунени решетки с вензели, живи плетове — с други думи, съвършен британски township, пренесен по чудо на десет хиляди мили от Гринуичкия меридиан.
	— Това е Блъф — посочи гордо консулът. — Цялото добро общество живее тук. Отстъпва ли с нещо на Европа? Можете ли да повярвате, че преди десет години тук беше празна поляна? Само погледнете моравите! А разправят, че трябвало да се подстригват триста години.
	Ераст Петрович се възползва от това, че пътят стана по-широк, изравни се с пътниците на рикшата и попита полугласно:
	— Нали казахте, че балът ще е ергенски… — той не довърши, но Доронин го разбра и се засмя:
	— За Обаяши ли питате? „Ергенски“ никога не е значело „без жени“, а само „без съпруги“. Европейските съпруги са прекалено надути и скучни, те са в състояние да провалят всякакво веселие. Друго са конкубините. Това му е хубавото на Дон Цурумаки, той умее да вземе най-доброто от Изтока и от Запада. От Изтока — отхвърлянето на лицемерието, а от Запада — постиженията на прогреса. Скоро ще го видите лично. Дон е японец от ново поколение. Именно така ги наричат — новите японци. Това са днешните господари на живота. Част от тях са бивши самураи, други са търговци, но някои са досущ нашите разночинци, изведнъж станали милионери. Преди време човекът, при когото отиваме, носеше плебейското име Джиро, което ще рече просто „втори син“, а фамилно име не е имал изобщо, тъй като на простолюдието в предишна Япония фамилни имена просто не се полагаха. Фамилията си той придоби отскоро, това е наименованието на родното му село. А към името си за по-представително е добавил йероглифа „дон“ — облак, и се превърнал в Донджиро, но с времето окончанието постепенно отпаднало и останало само Дон-сан, тоест „господин Облак“. Той наистина прилича на облак. Шумен, голям, гръмлив. Най-неяпонският японец. Весел разбойник. Хубаво е да имаш такива приятели и доста е опасно да имаш такива врагове. За щастие с него сме близки.
	Двамата рикши, теглещи каляската, спряха пред висока ажурна порта, през която се виждаше осветена от факли морава, а зад нея — голяма двуетажна къща с весело грейнали прозорци и разноцветни фенери. По главната алея бавно се движеше колона от файтони и туземни куруми — гостите слизаха пред централния вход.
	— Цурумаки е селце на запад от Йокохама — продължи да разказва Доронин, който придържаше кормилото на Фандориновия велосипед, понеже Ераст Петрович си записваше в тефтерчето, натискайки от време на време педалите. — Нашият бивш Джиро е забогатял от строителни поръчки още при предишното шогунско правителство. Строителните поръчки във всички страни и във всички времена са тъмна и рискова дейност. Работниците са буен народ. Нужни са сила и хитрост, за да ги държиш под контрол. Дон събрал цял отряд надзиратели, отлично обучени и въоръжени, изпълнявал всички поръчки точно и в срок, а методите, с които го постигал, не интересували клиентите. Когато започва гражданската война между привържениците на шогуна и привържениците на микадо, той веднага се ориентира накъде духа вятърът и се присъединява към революционерите. Създава от своите надзиратели и работници бойни отряди, наричали ги „Черните куртки“ поради цвета на работните дрехи. Воюва не повече от две седмици, а жъне облагите вече цяло десетилетие. Днес е и политик, и предприемач, и меценат. Господин Облак основа първото в страната английско училище, технически лицей, дори изгради образцов затвор, вероятно в памет на забуленото си в облаци минало. Без Дон нашият Сетълмент направо щеше да посърне. Повече от половината клубове и питейни заведения са негова собственост, полезните връзки с правителствените чиновници, изгодните доставки — всичко минава през него. Губернаторите на четирите съседни префектури ходят при него за напътствия, пък и някои министри… — Доронин спря насред думата и дискретно посочи с брадичка: — Впрочем ето ви една фигура, доста по-влиятелна от Дон. Главният чуждестранен съветник на императорското правителство и същевременно главният враг на руските интереси. Самият достопочтен Алджърнън Булкокс.
	Вляво от тях по моравата към къщата вървяха двама: висок гологлав джентълмен и стройна дама.
	Те приближиха. Мъжът небрежно изгледа опашката от гости и поведе своята спътничка право към вратите. Беше доста колоритен господин: буйна огненорижа коса, половината лице потънало в бакенбарди, остър, дори хищен поглед, а на бузата — бял белег от нож или сабя.
	— Какво му е достопочтеното на тоя Булкокс? — учуди се Фандорин.
	Доронин изсумтя.
	— Нищо. Имах предвид титлата му. Булкокс е right honorable*, той е по-малкият син на Бредфорския херцог. От тия млади честолюбци, за които казват „надеждата на империята“. Проявил се е бляскаво в Индия. Сега покорява Далечния изток. И се страхувам, че ще го покори — въздъхна Всеволод Виталиевич. — Прекалено са неравни силите ни — както морските, така и дипломатическите…
	[* Обръщение към благородник с титла по-ниска от маркиз; многоуважаеми, достопочтени (англ.). — Б.пр.]
	Консулът долови погледа на „достопочтения“ и сухо се поклони. Британецът сведе леко глава и се извърна.
	— Все още се поздравяваме — коментира Доронин. — Но ако, не дай Боже, започне война, от него може да се очаква всичко. Той е от породата хора, които не признават правила и за които няма неизпълними задачи…
	Консулът продължаваше да говори за коварния албионец, когато нещо странно се случи с Ераст Петрович — той чуваше гласа на началника си, дори кимаше в отговор, но просто спря да проумява смисъла на думите му. Тоя феномен се дължеше на неуважителна, дори съвсем незначителна причина. Спътничката на Алджърнън Булкокс, на която Фандорин до тоя миг не бе обръщал внимание, неочаквано се обърна.
	Абсолютно нищо друго. Просто тя се обърна, и толкова. Но точно в тоя миг в ушите на титулярния съветник отекна сребърен звън, разумът му се лиши от способността да анализира думите, а със зрението му се случи нещо съвсем необяснимо — заобикалящият го свят се сви, цялата му периферия потъна в тъмнина и остана само малко кръгче, което обаче бе толкова отчетливо и ярко, че всяка подробност, попаднала в него, сякаш излъчваше сияние. Тъкмо в това кръгче попадна и лицето на непознатата дама — или може би наопаки: светлината, излъчвана от това лице, бе прекалено силна и затова всичко наоколо помръкна.
	Ераст Петрович с огромно усилие се откъсна за миг от поразителното зрелище и погледна към консула — не вижда ли? Но Всеволод Виталиевич преспокойно мърдаше устни, сипеше някакви нечленоразделни звуци и май не забелязваше нищо извънредно. Следователно е оптическа илюзия, подсказа на Фандорин разсъдъкът му, свикнал да тълкува всяко явление от рационална гледна точка.
	Никога преди нито една жена, дори най-прекрасната, не бе имала подобно въздействие върху Ераст Петрович. Той примига, зажумя, отново отвори очи и видението, слава Богу, изчезна. Титулярният съветник видя пред себе си млада японка — изключителна хубавица, но все пак не мираж, а жива — от плът и кръв. Беше доста висока като за туземка, с красива шия и бели разголени рамене. Носът леко изгърбен, необичайна форма на бадемовидните очи, малки пълни устни. Красавицата се усмихна в отговор на някаква реплика на кавалера си и се видяха зъбите й, за щастие съвсем равни. Единственото, което би могло да се сметне за сериозен дефект от гледна точка на европейския канон, бяха чудесните, но явно щръкнали уши, които високата фризура не само не криеше, а най-безгрижно оставяше на показ. Но тая досадна дреболия ни най-малко не разваляше общото впечатление. Фандорин си припомни думите на Доронин, че в Япония стърчащите уши внушават представа за чувственост, и не можа да не признае правотата на японците.
	И все пак най-зашеметяващото у тая жена не бяха чертите й, а изпълващата ги жизненост, както и грацията на нейните движения. Това стана ясно, когато японката след секундно забавяне, което бе дало възможност на чиновника да я разгледа толкова добре, замахна с ръка и прехвърли през рамо скъпата кожа, красяща раменете й. Тоя стремителен, летящ жест отново предизвика ефекта на сияещия кръг, макар и вече не толкова разтърсващ, както първия път. На гърба на красавицата полегна глава на хермелин.
	Ераст Петрович взе постепенно да идва на себе си и дори някак абстрактно си помисли, че дамата не е толкова красива, колкото екзотична. Всъщност тя самата прилича на някое хищно и скъпо зверче — например на същия тоя хермелин или пък на самур.
	Дамата спря погледа си върху Фандорин — само че, уви, не върху елегантната му фигура, а върху велосипеда, който изглеждаше странно сред файтоните и каляските. После извърна лице и сърцето на Фандорин се сви като от болезнена загуба.
	Той гледаше белия й врат с черните къдрици, щръкналите като листенца уши и изведнъж си спомни прочетеното някъде: „Истинската хубавица е хубава от всички страни и от всички ракурси, както и да я гледаш.“ В косите на непознатата проблясваше брилянтна шнола във вид на лък.
	— О-о, вие май не ме слушате — дръпна го за ръкава консулът. — В госпожа О-Юми ли се загледахте? Уви.
	— К-коя е тя?
	Ераст Петрович положи всички усилия въпросът му да прозвучи небрежно, но май не постигна успех.
	— Куртизанка. „Дамата с камелиите“, само че висша категория. О-Юми започна кариерата си в местния бардак „Девети номер“, където пожъна нечуван успех. Научи перфектно английски, но знае и френски, и немски, и италиански. Напусна бардака, заживя като волна птичка — сама избира с кого и колко време да бъде. Нали виждате шнолата й — във вид на лък? „Юми“ значи „лък“. Нещо като намек за Купидон. Сега е държанка на Булкокс, при това доста отдавна. Не я зяпайте, драги. Тая райска птица лети нависоко. Булкокс е не просто хубавец, ами и богаташ. Приличните дами го смятат за най-интересния мъж в Йокохама, за което доста му помага реномето на „ужасен безобразник“.
	Фандорин сви рамо:
	— Гледах я от чисто любопитство. П-продажните жени не ме привличат. Аз изобщо не мога да си представя какво е това — да б-бъдеш с омърсена жена (тук бузите на титулярния съветник порозовяха), която преди това е принадлежала дявол знае на кого.
	— О, колко сте млад и глупав, ще ме прощавате — Доронин се усмихна мечтателно. — Първо, такава жена не може да принадлежи на никого. Всички принадлежат на нея. И второ, млади ми приятелю, любовта не омърсява жените, а само допринася за блясъка им. Впрочем вашето надуто сумтене трябва да се отнесе към жанра „кисело е гроздето“.
	Те стигнаха до стъпалата, където стопанинът лично посрещаше гостите си. Ераст Петрович остави велосипеда си на един от слугите и тръгна след Доронин, който водеше под ръка своята конкубина. За кратко тя застана до „омърсената жена“ и Фандорин се почуди колко различни са двете японки: едната бе мила, кротка, умиротворяваща, а другата излъчваше съблазнителен и прекрасен аромат на опасност.
	О-Юми тъкмо подаваше ръка за целувка на домакина. Той се наведе, така че не се виждаше лицето му — само месестият тил и червен турски фес с провесен пискюл.
	Хермелинът се изхлузи върху дългата й до лакътя ръкавица и красавицата отново го прехвърли през рамо. Фандорин видя за миг финия профил и влажно око под трепкащите мигли.
	После куртизанката му обърна гръб, но стъклените очички на пухкавия хермелин продължиха да наблюдават вицеконсула.

	Ще ме ухапе
	или ще ме помилва
	този хищен звяр?



	Сребърната обувчица

	Куртизанката със смях каза нещо на „новия японец“ и той изправи гръб.
	Фандорин видя румена физиономия, обрасла почти до очите в гъста черна брада, много живи очи, сочни устни. Дон Цурумаки се озъби приятелски — зъбите му бяха забележително здрави и хубави — и потупа Булкокс по рамото.
	Доронин имаше право — ако не се броят дръпнатите очи и ниският ръст, в маниерите и облика на домакина нямаше почти нищо японско.
	В късите му пръсти димеше дебела пура, големият му корем бе стегнат в алена копринена жилетка, огромна черна перла блестеше на вратовръзката му.
	— Охо, моят руски приятел! — екна гласът на Дон. — Добре дошли в бърлогата на един закоравял ерген! Безподобна Обаяши-сан, йоку ирассяимашита!* А това трябва да е въпросният помощник, когото очаквахте с такова нетърпение. Какъв левент! Опасявам се моите момичета да не откажат превъзпитанието заради него!
	[* Добре дошли (яп.). — Б.а.]
	Гореща лапа стисна ръката на титулярния съветник и представлението свърши. Цурумаки с радостен вопъл се запрегръща с някакъв американски капитан.
	Интересен субект, помисли си Ераст Петрович, докато се озърташе на всички страни. Истинска динамомашина.
	В салона свиреше оркестър, който компенсираше съмнителното качество на изпълнението с грохот и приповдигнатост.
	— Това е нашата доброволна пожарна команда — коментира Всеволод Виталиевич. — Не ги бива особено за музиканти, но други в тоя град няма.
	Гостите бъбреха весело, събрани на групички, разхождаха се по откритата веранда, черпеха се край дългите маси. Фандорин се учуди на голямото количество меса — всевъзможни шунки, колбаси, печено говеждо, пъдпъдъци, бутове.
	Доронин поясни:
	— Доскоро японците бяха вегетарианци. Сега смятат яденето на месо за признак на просвета и прогрес, както нашите аристократи пък пиенето на кумис и яденето на кълнове.
	Повечето от гостите мъже бяха европейци и американци, но сред жените преобладаваха японките. Някои носеха кимона като Обаяши, други, подобно на О-Юми, се бяха облекли по западен маниер.
	Цял букет от красавици се бе събрал около един мършав повратлив господин, който им демонстрираше някакви картинки. Беше японец, но по-издокаран от някой денди по лондонската „Бонд Стрийт“: жилетка на капки, косата с брилянтин, орхидея в бутониерата.
	— Княз Онокоджи — прошепна на Фандорин консулът. — Местният законодател на модата. И той в известен смисъл е продукт на прогреса. Такива князе доскоро нямаше в Япония.
	— А това, дами, е мадраско боне на Бонар — долетя до тях превзетият глас на княза, който се изхитряваше да вмъква типичното парижко „р“ в английския говор. — Най-новата колекция. Обърнете внимание на наборчето и особено на панделката. Семпло, а колко елегантно!
	Всеволод Виталиевич поклати глава:
	— И това било потомък на влиятелни даймьо! Баща му беше господар на цялата съседна провинция. Но сега тия феодални княжества са ликвидирани, бившите даймьо станаха държавни пенсионери. На някои като това конте им се услади новият статут. Нямаш никакви грижи, не се налага да издържаш глутница самураи, живей си живота и се наслаждавай на благините му. Онокоджи впрочем на бърза ръка фалира, но щедрият Облак-сан го е поел от благодарност за покровителството, с което нашият разбойник е бил облагодетелстван от татенцето на княза.
	Ераст Петрович мръдна настрана, за да запише в тефтера си полезните сведения за прогресивното месоядство и пенсионерите даймьо. Опита се пътьом да скицира и профила на О-Юми: извивката на нейната шия, носа с плавната гърбица, бързия поглед изпод сведените клепки. Но не постигна прилика, нещо не достигаше.
	— А ето и човека, който ни е нужен — повика го консулът.
	В ъгъла до колоната разговаряха двама: познатият вече на Фандорин достопочтен Булкокс и някакъв господин с монокъл и мършав, та вероятно също англичанин. Беседата май не бе много приятелска — Булкокс се усмихваше недружелюбно, гримаса бе изкривила тънките устни на неговия събеседник. Дамата с хермелина не беше с тях.
	— Капитан Бухарцев — рече Всеволод Виталиевич, повел помощника си през салона — в пореден сблъсък с британския неприятел.
	Ераст Петрович се загледа с интерес в морския агент, но не откри нищо, което да подсказва, че тоя джентълмен е руснак. Представителите на двете враждуващи империи си приличаха като родни братя. Ако опреше до избор, човек би взел за славянин по-скоро Булкокс с неговата буйна коса и открита енергична физиономия.
	Разговор между четиримата не се получи. Англичанинът, с когото консулът запозна Фандорин, му кимна сухо, извини се, че го чака дама, и се оттегли, оставяйки руснаците да си общуват помежду си.
	Фандорин не хареса ръкостискането на капитан-лейтенанта — ама че маниер да подаваш само върховете на пръстите! Мстислав Николаевич (така се казваше агентът) явно искаше веднага да установи дистанция и да демонстрира кой е главният тук.
	— Мръсно англичанче — изсъска Бухарцев, изпращайки Булкокс с присвити очи. — Как смее?! „Не бива да забравяте, че Русия от двайсет години вече не е велика сила!“ Как ви се струва? Пък аз: „Ние току-що победихме Отоманската империя, а вие не можете да се справите с някакви жалки афганистанци.“
	— Добре сте го отрязали — одобри Всеволод Виталиевич. — А той какво отговори?
	— Има нахалството да ме поучава. „Вие сте цивилизован човек. Нима не ви е ясно, че светът само ще спечели, ако се научи да живее по британски?“
	Това съждение накара Фандорин да се замисли. Ами ако англичанинът е прав? Ако трябва наистина да избираме начина, по който да живее светът — дали по английски или по руски… Но на това място Ераст Петрович се скастри сам. На първо място заради липса на патриотизъм, а на второ за некоректното поставяне на въпроса. Преди всичко трябва да се реши дали ще е добре целият свят да заживее по един-единствен образец, па бил той и най-чудесният.
	Той размишляваше върху тоя сложен проблем, докато Доронин полугласно разказваше на агента за зловещите пътници на капитан Благолепов.
	— Глупости — навъси се Бухарцев, но след кратък размисъл се оживи. — А впрочем бива. Ако не друго, поне ще демонстрираме на министъра колко е угрижена Русия за неговата сигурност. Нека не забравя, че неговите истински приятели сме ние, а не англичаните.
	В тоя миг домакинът, който се виждаше отдалеч благодарение на забележителния си фес, се втурна към вратите, където започна някаква суетня: някои от гостите плъпнаха напред, други, напротив, се отдръпнаха почтително и в залата бавно пристъпи японец със скромен сив редингот. Той се спря на прага, поздрави събралите се с изящен поклон. Приятна усмивка озаряваше умното му тясно лице с пуснати надолу мустаци.
	— А ето го и нашия Бонапарт. За вълка говорим… — рече консулът на Фандорин. — Я да идем по-близо.
	Зад гърба на министъра напираше свитата, натруфена в пищни мундири за разлика от великия човек. Ераст Петрович си помисли, че Окубо май наистина подражава на Корсиканеца. Оня също обичал да бъде заобиколен от златопери пауни, докато самият той носел сивия си сюртук и старата си шапка. Това е истинският шик на истинската, уверена в себе си власт.
	— Е, здравей, стари разбойнико. Здравей, Дантоне тесноок — министърът с весел смях стисна ръката на домакина.
	— И вие здравейте, ваше също толкова теснооко превъзходителство — отвърна в тон Цурумаки.
	Ераст Петрович се потресе и от епитета, и от фамилиарността. Обърна се неволно към консула. Онзи пошепна с крайчеца на устните:
	— Те са стари съратници още отпреди революцията. Колкото до „тесноочието“ — просто разиграват театър пред европейците, не случайно говорят на английски.
	— А откъде-накъде Дантон? — попита Фандорин. Но не се наложи Доронин да отговаря, вместо него го стори самият Цурумаки.
	— Внимавайте, ваше превъзходителство, ако продължавате толкова здраво да се вкопчвате във властта, ще се намерят и дантоновци, и робеспиеровци да ви вземат главата. Всички цивилизовани страни имат конституции, парламенти, а нашата Япония? Абсолютната монархия е спирачка за прогреса, вие не може да не го разбирате! — Дон се усмихваше, но личеше, че единственото шеговито в думите му е тонът, с който ги произнасяше.
	— Не сте за парламент още, господа азиатци — измъкна се от сериозния разговор министърът. — Първо се просветете, после ще видим.
	— Сега разбирате ли защо Русия толкова много харесва Окубо? — не спести подривната ирония Всеволод Виталиевич, но го направи много потайно — в ухото на Фандорин.
	Бухарцев, който не бе чул скандалната реплика, рече делово:
	— Не можем да стигнем сега до министъра. Но няма страшно, виждам човека, който ще ни свърши работа — той посочи един военен, който стоеше малко настрана от останалата свита. — Това е вицеинтендантът на полицията господин Кинсуке Суга. Макар и само „вице“, всички са наясно, че тъкмо той е истинският ръководител на имперската полиция. Неговият началник е декоративна фигура, аристократ от старите киотски фамилии.
	Мстислав Николаевич си проправи път през множеството, направи знак на полицая и след минутка четиримата вече бяха в тих ъгъл, далеч от тълпата.
	Капитан-лейтенантът бързо приключи със светските формалности и премина към въпроса. Все пак беше професионалист — изложи същината ясно, кратко и при това изчерпателно.
	Суга го слушаше, свъсил гъсти вежди. Няколко пъти засука мустаци, нервно приглади посивялата си остра коса. Ераст Петрович още не се бе научил да определя на око възрастта на туземците, но вицеинтендантът изглеждаше на около четирийсет и пет.
	Титулярният съветник не се изстъпи напред, стоеше зад гърбовете на агента и консула, но полицейският генерал се обърна именно към него:
	— Господин вицеконсул, нищо ли не бъркате? Казвате, че катерът е пътувал през нощта за Сусаки, а не за някой друг пристан?
	— И да исках, не мога да сбъркам. Та аз изобщо не познавам Токио, още не съм бил там.
	— Благодаря ви, дадохте ми много важни сведения — Суга продължи да се обръща непосредствено към Фандорин, което предизвика недоволна гримаса на лицето на капитан-лейтенанта. — Може би не ви е известно, господа, че в Сусаки е акостирал параходът „Касуга-мару“, първият модерен кораб, който построихме без чуждестранна помощ. Миналата нощ негово превъзходителство бе там на банкет за спускането на кораба на вода. Сацумците са го научили отнякъде и със сигурност са искали да издебнат господин министъра на връщане. Всички знаят, че негово превъзходителство по всяко време на денонощието се движи без охрана. Ако офицерите на кораба, разгорещени от алкохола, не бяха решили да разпрегнат конете и лично да теглят каляската му, злодеите непременно щяха да изпълнят престъпния си план… Казвате, че са поръчали катерът да ги чака на зазоряване?
	— Т-точно така.
	— Значи са наясно, че негово превъзходителство ще си тръгне оттук почти в ранно утро. Могат спокойно да слязат на някой кей в Шимбаши или Цукиджи, да се промъкнат по тъмните улички и да направят засада край резиденцията на министъра в Касумигасеки. Господа, вие правите наистина неоценима услуга на нашата страна. Елате, ще ви заведа при негово превъзходителство.
	Суга пошепна нещо на ухото на министъра, измъкна го от кръга почтителни събеседници и го поведе към руските дипломати.
	— Утре ще го пише във всички местни вестници — усмихна се Бухарцев самодоволно. — Може да стигне дори до „Таймс“, макар и не на първа страница. „The Strong Man Of Japan Conspires With Russians“*.
	[* „Японският диктатор заговорничи с руснаците“ (англ.). — Б.а.]
	Сцената с доклада се потрети, само че на японски. Ераст Петрович долови някои познати думи: „Фандорин“, „Росиа“, „катана“, „Сусаки“, „Касуга-мару“, а постоянно повтарящото се „сацумаджин“ със сигурност означаваше „сацумци“. Вицеинтендантът на полицията приказваше напористо и често се покланяше, но не раболепно, а сякаш за да засили фразите си с рамо.
	По умореното лице на министъра се изписа досада. Той рязко отвърна нещо. Суга отново взе да се кланя, тоя път още по-напористо.
	— Какво има? — попита тихо Бухарцев, който очевидно не знаеше японски.
	— Не се съгласява да го пазят, а Суга настоява — преведе шепнешком Доронин, прокашля се и заговори на английски. — Ваше превъзходителство, ако ми бъде позволено да отбележа, държите се детински. В крайна сметка нещата не опират даже до вашия живот, а до бъдещето на страната, която негово величество императорът ви е поверил да управлявате. После, охраната е временна мярка. Сигурен съм, че вашата полиция ще се постарае час по-скоро да открие заговорниците. А пък аз като консул от своя страна ще създам в Йокохама следствена група: разбира се, не във връзка с предполагаемото покушение срещу ваше превъзходителство — това би представлявало намеса във вътрешните работи на Япония, — а във връзка с подозрителните обстоятелства около смъртта на руски поданик.
	— Аз пък ще подпомогна консулската група с най-добрия от моите хора, който ще ви осигури съдействието на японските власти — додаде пак на английски Суга. — Кълна ви се, ваше превъзходителство, полицейската охрана няма да ви досажда дълго време. Ще заловим злосторниците за броени дни.
	— Добре — съгласи се Окубо без желание. — Ще потърпя три дни.
	— Три дни може да не стигнат — заяви изведнъж Фандорин иззад гърбовете на държавните мъже. — Седмица.
	Бухарцев ужасен се обърна към нарушителя на етикета. Суга и Доронин също замръзнаха по местата си очевидно уплашени, че министърът сега вече ще избухне и ще ги прати по дяволите заедно с охраната.
	Но Окубо се вгледа внимателно в Ераст Петрович и рече:
	— Вие сте човекът, на когото е поръчано да оглави следствието, така ли? Добре, давам ви седмица. Но нито ден повече. Не мога да допусна някакви откачени да ограничават моята свобода на движение. А сега, господа, моля да ме извините, трябва да говоря с британския консул — кимна и се оттегли.
	— Нарочно го прави — отрони вкиснат Бухарцев на руски. — За да възстанови баланса. Няма да има статия в „Таймс“.
	Суга обаче го заглуши.
	— Браво, господин Фандорин! Никога не бих се осмелил да разговарям с негово превъзходителство с такъв тон. Цяла седмица — това е прекрасно. Значи господин министърът е разбрал цялата сериозност на заплахата. Преди никога не се съгласяваше да има телохранители. Той вярва в съдбата. Често повтаря: „Ако съм все още нужен на своята страна, нищо не може да ми се случи. А ако не съм нужен — така ми се пада.“
	— Как ще организираме разследването, господин генерал? — подхвана делово Бухарцев. — На кого от помощниците ви да разчитаме за консулската група?
	Обаче вицеинтендантът се обърна не към морския агент, а към Фандорин.
	— Вашият началник ми каза, че по-рано сте работили в полицията. Това е много добре. Ще ви изпратя не чиновник от управлението, а някого от инспекторите. Разбира се, човек, който говори английски и познава Йокохама. Но трябва да ви предупредя: японската полиция не прилича на другите полиции по света. Нашите хора са изпълнителни, обаче не са много инициативни — съвсем доскоро те са били самураи, а самурая от детските години го учат да не разсъждава, а да се подчинява. Мнозина държат на старите обичаи и не могат да свикнат с огнестрелното оръжие. В стрелбата хич не ги бива. Да, нашият материал засега не се поддава много на обработка, но пък е злато, и то от най-висока проба! — Суга приказваше бързо, енергично, жестикулирайки с юмрук. — Вярно е, че моите полицаи са още много далеч в полицейската подготовка от британските констебли и френските ажани, затова пък са неподкупни, усърдни и готови да се учат. Трябва ни още време — и ще създадем най-добрата полиция на света!
	Тая страстна реч, пък и самият вицеинтендант много се харесаха на Фандорин. Ех, ако и нашата полиция я ръководеха такива ентусиасти, а не надутите господа от Полицейския департамент, мислеше си титулярният съветник. Особено го потресе новината, че полицаите не вземат подкупи. Възможно ли е това, или японският генерал витае в облаците?
	Неочаквано произшествие попречи на обсъждането на детайлите за бъдещото сътрудничество.
	— Ииии! — чу се изведнъж многогласен женски писък, толкова мощен, че събеседниците изумени се обърнаха.
	През залата препускаше Дон Цурумаки.
	— Изненада! — с кикот крещеше Дон и сочеше завесата, закриваща една от стените на помещението.
	Тъкмо оттам се носеше писъкът.
	Диригентът бурно заръкомаха, пожарникарите подкараха ведра мелодийка, завесата се разтвори и се видяха строени в редица девойки с ефирни рокли. Всичките бяха японки, но ги командваше висока рижа французойка.
	— Mes poules, allez-op*! — провикна се тя и всички вдигнаха поли и дружно метнаха крака във въздуха.
	[* Напред, пиленца (фр.). — Б.а.]
	— Канкан! — зашумяха гостите. — Истински канкан!
	Танцьорките не вдигаха крака кой знае колко високо, пък и самите им крайници бяха възкъси, но зрителите въпреки всичко изпаднаха в истински възторг. Очевидно знаменитата парижка атракция все още не беше много позната в Япония, така че атракцията беше изключителна.
	Ераст Петрович видя как се вторачи в танца Обаяши, тя се изчерви, закри устата си с длан. Другите дами също не откъсваха поглед от сцената.
	Титулярният съветник потърси с поглед О-Юми.
	Тя бе застанала до своя британец, отбелязваше лудия такт с ветрилото си и леко мърдаше изваяната си глава, следейки движенията на танцьорките. Внезапно направи нещо, което едва ли бе видяно от други освен Фандорин — всички бяха прекалено погълнати от канкана. О-Юми вдигна пола и кракът й, обут в копринен чорап, литна високо нагоре, над главата й — нещо, което танцьорките не можеха да направят. Кракът беше дълъг и строен, а движението толкова устремно, че сребърната обувчица се изхлузи от стъпалото й. Ефирният предмет направи святкащо салто във въздуха, полетя към земята и бе хванат от Булкокс. Англичанинът и приятелката му се засмяха, после „достопочтеният“ сгъна коляно, хвана събутото краче, задържа тънкия глезен малко по-дълго от необходимото и въдвори обувчицата на мястото й.
	Пронизан от остро болезнено чувство, Ераст Петрович отмести поглед.

	Обувчиците
	на омайница — дори
	и те вълшебни.



	Първият слънчев лъч

	Късно през нощта в края на все същия безкраен първи ден Ераст Петрович седеше в кабинета на началника на общинската полиция. Очакваха туземния инспектор, който щеше да стане третият член на следствената група. Засега пиеха силно черно кафе и неусетно се вглеждаха един в друг.
	Сержант Уолтър Локстън съвсем доскоро бе пазител на закона в някакво скотовъдно градче в американския Див запад и бе запазил непокътнати всички обноски на тоя нецивилизован край.
	Той беше качил крака на масата и се клатеше на стола си; униформеното кепе бе нахлупено почти до носа му, като да беше каубойска шапка. От ъгъла на устата му стърчеше угаснала пура, а на колана на сержанта висяха два колосални револвера.
	Полицаят не млъкваше нито за миг, сипеше смешки, всячески се правеше на отворен, но Фандорин все повече се убеждаваше, че Локстън далеч не е такова дете на природата, за каквото опитва да се представи.
	— Ама и моята кариера е една, не е за разправяне — обясняваше той, разтягайки гласните до безкрай. — Нормалните хора от сержанти стават маршали, а при мен е точно наопаки. В оная дупка, където на петстотин жители се падаха пет хиляди говеда, а престъплението на века беше кражбата на шейсет и пет долара от местната поща, ме наричаха „маршал“*. Тук, в Йокохама, където живеят почти десет хиляди души, да не говорим и за неизброимите тумби японци, съм само сержант. И то при положение, че помощникът ми е лейтенант. Да си умреш. Така се полагало тука. Сержант, а? Налага ми се, като пиша писма до нашите, да лъжа — подписвам се „капитан Локстън“. Всъщност според всички правила трябва да съм капитан. Това със сержанта са някакви ваши европейски измишльотини. Кажете, Ръсти, при вас в Русия сержанти има ли?
	[* Обръщение към американски шериф. — Б.пр.]
	— Не — отвърна Ераст Петрович, вече примирен с ужасното „Ръсти“’*, което се дължеше, от една страна, на неспособността на Локстън да произнесе „Ераст“, а от друга — на побелелите слепоочия на титулярния съветник. Дразнеше го само упоритостта, с която домакинът му се противеше на разговора по същество. — В нашата полиция сержанти няма. Питах ви, Уолтър, какво ви е известно за заведението „Ракуен“.
	[* Rusty (англ.) — овехтял, избелял, стар. — Б.а.]
	Локстън извади пурата от устата си и цъкна към кошчето кафява плюнка. Погледна руснака с воднистите си леко изпъкнали очи и май разбра, че онзи няма да го остави на мира. Навъси медночервената си физиономия и с нежелание отговори:
	— Чаткате ли, Ръсти, „Ракуен“ е отвъд реката, а това вече не е Сетълментът. Тоест юридически се води наша територия, обаче там не живеят бели, само жълтури. Затова обикновено не си пъхаме гагата в техните работи. Случва се джапите* да се поизколят, ама то си е техен проблем. Докато не закачат белите, аз си трая. Имаме нещо като мълчалива уговорка.
	[* Jap — в американския жаргон презрително наименование на японците. — Б.пр.]
	— Но в конкретния случай съществува подозрение, че е умъртвен руски поданик — напомни му Фандорин.
	— Споменахте го — кимна Локстън. — Само че знаете ли какво ще ви кажа по въпроса? Това са пълни глупости, дрън-дрън. Ако вашият мистър би се е гътнал от това, че някой къркан го е пернал с пръст по врата, значи дядката си е бил жив-умрял. Да ви разправям какво се вика истинско убийство. Веднъж при нас в Бъфало Крийк…
	— Но ако Благолепов все пак е убит? — прекъсна го чиновникът, който вече бе изслушал няколко сърцераздирателни историйки из криминалната история на каубойското градче.
	— Тогава… — сержантът свирепо присви очи. — Тогава всичките тия жълтури ще си платят. Ако това наистина са някакви техни гнусни азиатски игрички, ще съжаляват горчиво, че са вършили мизерии на моя територия. По-миналата година на моста Огонбаши (а това, забележете, е извън пределите на Сетълмента) съсякоха едно френско офицерче. Подло, отзад. Някакъв психопат от бившите самураи, ядосал се, че им забранили да носят саби. При тях тук каквото и да става, все белите им виновни. Та като вдигнах, значи, всичките момчета и пипнахме кучия син, даже не му остана време да измие кръвта от сабята. Как ми се молеше да му позволя да си порне шкембето! Чак се разрева. Само че ще ме хване за… Метнах му клупа на врата, влачих го из целия техен квартал да му се порадват мутрите му жълтурски, след което без всякакви церемонии го обесих на същото въже. После, естествено, стана скандал с туземците. Трябвало сами да съдят психопата и да му резнат тиквата, както се полагало тук. Как ли пък не! За моите хора ще плащат лично на мен. И разбера ли, че вашият сънародник не е опънал петалата сам, ами му е помогнал някой от джапите… — Локстън не довърши изречението, само красноречиво стовари юмрук върху масата.
	— Познавате ли инспектора, когото ни пращат от японската полиция? Господинът се казва Гоемон Асагава.
	Ераст Петрович нарочно назова японеца с подчертана коректност, давайки да се разбере, че не харесва лексикона на сержанта. Изглежда, американецът схвана намека.
	— Познавам го. Началник е на участъка на „Каруцарска“, това е улица в Туземния град. От всички жъл… От всички японци Гоу е най-разбраният. Вече сме работили заедно няколко пъти по смесени случаи, когато издирвахме и бели, и жълти муцу… в смисъл туземци. Съвсем млад е, още няма трийсет, но е опитен. Петнайсетина години служба в полицията.
	— Как е възможно? — учуди се Фандорин.
	— Ами че той е потомствен йорики.
	— Какъв?
	— Йорики, нещо като квартално ченге. По времето на шогуните, предишните владетели, е било прието всеки занаят и дори всяка длъжност да се предава от баща на син. Да речем, ако баща ти е бил водоносец, и ти цял живот ще разкарваш буретата с вода. Ако родителят ти е помощник-началник на огнеборците, ти също се станеш помощник-началник. Те нали затуй им се разтуриха нещата — какъв е смисълът да се зориш, след като тъй и тъй няма да постигнеш нищо повече от баща си. А Гоу е от род на йорики. Когато някакъв бандит заклал баща му, момчето било на тринайсет. Но редът си е ред: мушнал двете саби в колана, хванал тоягата и започнал служба. Разправял ми е, че първата година носел дългата сабя под мишница, за да не се влачи по земята.
	— Ама как може хлапе да п-поддържа реда в цял квартал?
	— Може, и още как, понеже жълту… японците де, гледат не толкова човека, колкото длъжността. Пък и полицаите тук са на почит — все пак всичките са самураи. Освен това имайте предвид, Ръсти, че момчетата, родени в семейства на йорики, от малки се учат на всички полицейски умения: как да настигнат крадеца, как да обезоръжат и вържат грабителя, а пък палката я въртят така, както нашите ченгета не са и сънували. Мисля си, че Гоу и на тринайсет години си го е бивало.
	Ераст Петрович го слушаше с огромен интерес.
	— И как е изградена полицията им днес?
	— По английски образец. Сега гъмжи от безработни самураи, така че доброволци не липсват. Ако ви интересуват подробности, попитайте самия Гоу — ей го, идва насам.
	През прозореца Фандорин видя как висок японец с черен мундир, бял панталон и препасана сабя пресича осветения площад. Крачеше по посока на участъка, все едно че маршируваше.
	— Виждате ли, носи револвер на колана — посочи Локстън. — Сред туземците това е рядкост. Те предпочитат палки, в краен случай мечове.
	Инспектор Асагава — мълчалив, спокоен, с неподвижно лице и бързи, очевидно много наблюдателни очи, веднага се хареса на титулярния съветник. Като начало японецът много учтиво, но непоколебимо постави шумния сержант на мястото му:
	— Аз също се радвам да ви видя, мистър Локстън. Само че, ако не ви затруднява, бъдете така добър да ме наричате „Гоемон“, а не „Гоу“, макар че ние, японците, се чувстваме по-комфортно, когато ни наричат по фамилия. Благодаря ви, няма да пия кафе. С ваше позволение, за здравето и други подробности ще говорим после. Началството ме уведоми, че постъпвам на разположение на господин вицеконсула. Какви ще бъдат указанията, мистър Фандорин?
	По такъв начин беседата веднага се насочи в делово русло.
	Ераст Петрович кратко разясни задачата:
	— Джентълмени, трябва да открием тримата сацумски самураи, които миналата нощ са пътували с катера на руския поданик к-капитан Благолепов. Трябва да се провери дали тия хора имат нещо общо с неговата скоропостижна смърт.
	Фандорин не се впусна в разяснения относно политическите причини за разследването. Асагава го разбра и май одобри, във всеки случай кимна в знак на съгласие.
	— И по какъв начин ще ги открием, как ще ги проверим? — попита Локстън.
	— Тия хора са наели капитана, за да ги закара днес преди разсъмване отново до Токио, дори са п-предплатили. Следователно първото ни действие е следното: отиваме на мястото, където катерът акостира, и гледаме дали в определения час сацумците ще се появят. Ако не се появят, значи им е известно, че капитанът е мъртъв. Тогава подозренията ни че са замесени в неговата смърт, стават още по-основателни. Това първо.
	— Е, и? Какъв е смисълът? — сви рамене сержантът. — Добре, подозренията стават по-основателни. Къде да ги намерим тия тримата, там е въпросът.
	— Дъщерята на покойния разказа, че повечето от клиентите са били пращани при баща й от съдържателя на „Ракуен“. Предполагам, че и тия тримата са се договаряли не с капитана, а със собственика на катера. Не съм напълно сигурен, но да не забравяме, че подозрителният удар по врата е бил нанесен именно в „Ракуен“. Оттук произтича следствено действие номер две: ако сацумците не се появят, заемаме с господин Семуши.
	Докато Локстън дъвчеше пурата си, обмисляйки думите на Фандорин, японецът вече бе станал.
	— Според моето скромно мнение вашият план е много добър — кратко рече той. — Ще взема десетима опитни полицаи. Обкръжаваме пристана и чакаме.
	— И аз ще взема шест момчета, цялата нощна смяна — дигна се и сержантът.
	Ераст Петрович тегли чертата:
	— И така, ако сацумците дойдат, от тях пада подозрението за смъртта на капитана. Предаваме ги на японската полиция, тя да си изяснява тяхната самоличност и намерения. Ако сацумците не се появят, разследването остава в компетенцията на консулството и общинската полиция…
	— И можете да бъдете сигурни, ще докопаме кучият син дори изпод земята — подхвана американецът. — Директно от пристана отиваме при гърбавия жълтур и му вадим душицата.
	Фандорин неволно трепна при думата „жълтур“, понечи да направи забележка на сержанта за неприличния му език, но се оказа, че самият инспектор Асагава не е склонен да оставя в калта магарето на своята нация.
	— Душата на японеца, мистър Локстън, е скрита по-дълбоко, отколкото при белите. Не е никак лесно да се извади, особено ако говорим за човек като Семуши. Вярно, че е акунин, обаче в никакъв случай не е слабодушен.
	— Какъв-какъв? — сви вежди Фандорин, дочул непозната дума.
	— Акунин — това е нещо като evil man или villain* — опита се да обясни Асагава. — Но не съвсем. Струва ми се, че в английския език няма точен превод. Акунинът е злодей, но не е дребен злосторник, а силен човек. Той има свои правила, които определя сам и ги следва докрай. Те не съвпадат с предписанията на закона, но за него са по-важни от живота и затова акунинът буди не само омраза, но и уважение.
	[* Зъл, лош човек (англ.). — Б.пр.]
	— Такава дума няма и в руския — призна след размисъл Фандорин. — П-продължете, моля.
	— Безспорно, Семуши нарушава закона. Той е жесток и хитър разбойник. Но не е страхливец, в противен случай не би могъл да се задържи на мястото си. Дебна го отдавна. Два пъти съм го арестувал — за контрабанда и по подозрение за убийство. Но Семуши е якудза от новата порода. Той действа различно от едновремешните бандити. А най-важното е, че има високопоставени покровители…
	Асагава прехапа език и млъкна, сякаш осъзна, че е казал повече, отколкото трябва.
	Не иска да вади пред чужденците кирливите ризи, досети се Фандорин и реши да остави въпросите си за по-нататък, когато се сближат с инспектора.
	— Вижте какво ще ви кажа, момчета — присви скептично очи Локстън. — Нищо няма да стане от цялата работа. Изобщо не можем да докажем, че някой е утрепал дъртия пушач. С пръст, а? Не стават така тия работи.
	— А става ли изгаряне от докосване по врата, при това през целулоидна яка? — парира Фандорин. — Както и да е, рано е още да спорим по тия въпроси. Тръгваме към пристана и чакаме сацумците. Ако не ги дочакаме, подхващаме съдържателя на „Ракуен“. Но господин Асагава е прав, не бива да тръгваме с рогата напред. Инспекторе, имате ли цивилни агенти… в смисъл такива, които не носят униформи, а к-кимона?
	Японецът едва доловимо се подсмихна.
	— Кимоното е дреха за тържествени случаи. Но въпросът ви е ясен, господин вицеконсул. Имам много добри агенти — и с японски дрехи, и с европейски сака. Ще установим тайно наблюдение на Семуши.
	— А пък аз ще разпитам моя слуга и ще съставя подробен словесен п-портрет на човека, който е докоснал Благолепов по врата. Но нека не избързваме. Може пък сацумците все пак да дойдат?


	Катерът на покойния капитан Благолепов бе закотвен на един отдалечен от Сетълмента пристан сред рибарски лодки.
	Два часа преди разсъмване направиха засадата. Японските полицаи се скриха под кея, на самия катер, по съседните лодки. Локстън с неговите констебли се бе разположил в складово помещение на брега.
	Цареше пълна тъмнина и тишина, само заливът дишаше тихо и от време на време от облаците надничаше месечината.
	На Ераст Петрович му се видя безинтересно да седи в склада заедно с белите полицаи. Той предпочете да бъде с Асагава и неговите хора, в непосредствена близост до катера. Постът, който се падна на титулярния съветник заедно с още четирима полицаи, беше под кея, нагазиха до колене във водата. Четвърт час по-късно Фандорин взе да мръзне, а след още трийсет минути зъбите му вече играеха неудържимо, но трябваше да търпи, за да не се изложи пред туземците.
	Когато лунната светлина проникнеше между дъските, младежът оглеждаше мълчаливите си съседи. Никой от тях нямаше огнестрелно оръжие, а и хладно също — носеха само дълги палки. Но Ераст Петрович вече се бе убедил по време на тупаницата в „Ракуен“ колко е ефикасно това оръжие в ръце на майстор, затова се отнесе към несолидната екипировка на японските полицаи с необходимото уважение.
	Най-потресаващо му се видя, че четирима от десетте души, доведени от Асагава, бяха с очила. Невъзможно му бе да си представи руски стражар с цайси, ще стане за смях на кокошките. А сред японските униформени това явно бе в реда на нещата. Фандорин не се стърпя и подпита инспектора на какво се дължи тоя странен феномен, дали не е на някакво физиологично предразположение на нацията към късогледство?
	Отговорът на инспектора бе сериозен и подробен. Той разясни, че хората от самурайски произход от рождение са склонни към четене и самообразование. Сред полицаите стремежът към книжовност е особено ярко изразен, което е полезно за службата, макар че вреди на очите. Въпреки това началството всячески поощрява подобни занимания, тъй като сега, във времена на прогрес, представителите на властта трябва да бъдат образовани люде, в противен случай населението ще загуби уважението си към тях, а неуважението към представители на властта е гибелно за обществото.
	И сега, тракайки със зъби, нагазил във водата до коляно, Ераст Петрович си мислеше колко фатална грешка бе допуснало родното правителство, което не привлече помешчиците към обществената полза сред освобождаването на селячеството. Не можеше ли тогава да бъда разпусната и нашата ужасна полиция — неука, продажна — и вместо нея стражари и квартални да станат младежи с дворянско потекло? Каква чудесна идея е полицията да превъзхожда съгражданите си по образование и възвишено мислене, полицията да е образец за подражание! Та малко ли са в Русия идеалистичните безделници с гимназиално образование! Животът им сега минава без всякаква полза, а някои дори стават революционери от прекалена юношеска възвишеност и пламенни чувства, ненамерили приложение. Каква загуба за държавата и обществото!
	Чак когато челото му се удари в грапавия дирек, Ераст Петрович осъзна, че без да се усети, се е пренесъл от мечтите в унес. Дворяни полицаи, ама че фантазия!
	Той разтърси глава, пропъждайки съня. Извади часовника от джоба. Четири и три минути. Мъглата започваше да се разкъсва.
	И когато първият, още несигурен слънчев лъч се плъзна по тъмносините води на залива, стана окончателно ясно, че сацумците няма да дойдат.

	В края, когато
	не остана надежда —
	първи слънчев лъч.



	Сърцето на Мамуши

	Докато господарят спеше, Маса успя да свърши сума важни неща. Те изискваха отговорен, обмислен подход — в крайна сметка човек не започва всеки ден живота си отначало.
	Маса не знаеше много за гайджините и съвсем нищо за господаря и затова, естествено, се притесняваше да не се посрами, но духът му преливаше от усърдие и преданост, а това е най-важното.
	Сирота-сан още вчера му разясни задълженията: грижи по дома, покупка на провизии, готвене на храна, чистене на дрехите, с една дума, трябваше да прави всичко така, че господарят да не се нуждае от нищо. Маса получи 20 йени за разходи и заплатата си за месец напред.
	Това бе щедро възнаграждение и той го изхарчи така, както подобава на предан васал, тоест погрижи се да изглежда достоен за новата си служба.
	Якудзата по прякор Язовеца бе умрял заедно с бандата Чобей-гуми. Днес неговото тяло обитаваше нов човек на име Шибата-сан, не, дори „мистър Маса“, който трябваше да съответства на своето звание.
	Преди всичко Маса посети бръснар и махна от главата си лакираната плитка. Е, не изглеждаше кой знае колко добре — бяло отгоре, черно отстрани, като на плешивите възрастни гайджини. Но косата на Маса растеше много бързо, само след два дни по темето му ще има четина, а подир месец ще се получи чудесна щръкнала прическа. И отдалеч ще си личи, че притежателят й е модерен човек с усет към европейска култура. Не случайно в Токио беше на мода песничката:

	Удряш ли с ръка глава,
	дето носи плитка,
	чуваш как кънти на кухо —
	на застой мухлясал.
	Удряш ли с ръка глава
	стригана културно,
	чуваш звънкото ехтене
	на прогреса светъл.

	Маса се почука по прясно остриганото теме и остана доволен. Докато косата му порасне, може да ходи и с шапка — само срещу трийсет сена той откри в един вехтошарски дюкян прекрасно, почти неносено филцово бомбе.
	Облече се от същия дюкян, купи си сако, пластрон с маншети, кариран панталон. Премери сума обувки, ботуши и половинки, но реши засега да не бърза да се обува по гайджински — чепиците изглеждаха глупаво, бяха неудобни, а и отнемаха много време за обуване и събуване. Остана си с дървените гета.
	След като се превърна в истински чужденец, посети една от предишните си приятелки, която беше станала слугиня в семейството на американски мисионер: да й се покаже в пълния блясък на новопридобития шик, а освен това да я поразпита за навиците и обичаите на гайджините. Тръгна си с много странни и твърде полезни сведения, макар и събрани с големи усилия, понеже безмозъчното момиче постоянно налиташе да го целува, олигави го целия. А той беше дошъл по работа, не за забавления.
	Сега вече Маса се чувстваше достатъчно обучен и добил нужните знания да пристъпи към изпълнение на задълженията си.
	Страшно му провървя, че господарят се прибра чак по светло и спа до пладне — остана му време да се подготви, както се полага.
	Маса се постара закуската да бъде изискана: направи чудесен ечемичен чай, нареди в дървена чинийка парченца морска сколопендра, жълт хайвер уни, прозрачни резенчета ика, красиво аранжира маринованите сливи и осолената ряпа, свари от най-скъпия ориз и го поръси с кълцани морски водорасли; особено се гордееше с най-прясното възможно тофу и благоуханната нежно кафява паста натто. Бе украсил подноса според сезона с малки жълти хризантеми.
	Внесе всичката тая красота в спалнята. Безшумно седна на пода, зачака събуждането на господаря, но оня така и не отваряше очи, дишаше равномерно и само дългите му мигли потрепваха леко.
	Ах, че лошо! Оризът ще изстине! Чаят ще престои!
	Маса си заблъска главата какво да прави и му хрумна блестяща идея. Той набра въздух в гърдите си и зверски се изкиха — аап-чих!
	Господарят рязко седна в леглото, отвори своите странни на цвят очи и с учудване изгледа седящия васал.
	Той пък се поклони ниско, помоли за извинение, че е вдигнал шум, и демонстрира дланта си, опръскана с капчици — един вид, няма как, зов на природата.
	И веднага с усмивка подаде на господаря великолепно фаянсово гърне, което беше купил за деветдесет сена. Приятелката му беше казала, че чужденците слагат нощем тоя предмет под леглата си и ходят в него по своите гайджински нужди.
	Но господарят май не се зарадва на гърнето и замаха с ръце в смисъл: махни го, разкарай го. Явно не трябваше да купува розовото с красивите цветчета, ами бялото.
	После, докато помагаше на господаря да се умие, Маса разгледа бялата му кожа и здравите му мускули. Много му беше интересно да види какви са мъжките устройства на гайджините, но господарят, преди да измие долната част на тялото си, кой знае защо, натири верния си слуга от стаята.
	Закуската мина чудесно.
	Коства му някое време, докато научи господаря да ползва пръчиците, но гайджините имат ловки пръсти. Така е, понеже са произлезли от маймуни — сами си го признават и хич не се притесняват.
	Господарят го зарадва с отличен апетит, само че маниерът му да поглъща храната се оказа интересен. Първо отхапа малко парченце от сколопендрата, после сбърчи лице (явно от удоволствие), дояде го бързо-бързо, жадно удари голяма глътка ечемичен чай. Задави се с чая, закашля се, зина и опули очи. Така е и при корейците — те, когато искат да покажат, че им е вкусно, се оригват. Ще трябва следващия път да направи двойно повече, отбеляза си наум Маса.
	След закуска имаха урок по език. Сирота-сан каза, че господарят иска да научи японски, не е като другите чужденци, дето изискват слугите да учат техния език.
	Урокът Мина така: господарят показваше различни части на лицето, а Маса ги назоваваше на японски: око — ме, чело — хитаи, уста — кути, вежда — маю. Ученикът си записваше в една тетрадка и повтаряше. Произношението му беше смешно, но Маса, естествено, не си позволи и помен от усмивка.
	На отделно листче господарят нарисува човешко лице, обозначи със стрелки различните му части. Дотук всичко беше ясно. Но след това започна да разпитва нещо съвсем неразбираемо.
	Маса схващаше някои думи: „Ракуен“, сацумаджин, но така си и остана загадка за какво се отнасяха те. Господарят се преструваше, че седи със затворени очи, после скачаше, олюляваше се, размахваше ръка, кой знае защо бучеше врата на Маса с пръст, показваше му нарисуваното лице и казваше с въпросителна интонация:
	— Ме? Кути?
	В края на краищата остави Маса напълно объркан, въздъхна, разроши си косата, седна.
	А после започна най-необичайното.
	Господарят нареди на Маса да застане насреща му, опъна напред ръце със свити юмруци и взе да прави подканящи жестове: демек, удари ме с крак.
	Маса изпадна в ужас и дълго отказваше: как може така — да удариш ондзин? Но пък си припомни една интересна подробност, която му беше разказала бившата приятелка. Тя бе наблюдавала през ключалката как мисионерът и жена му си прекарват времето в спалнята и бе видяла как госпожата само по черен корсет, но пък с ботуши за езда, бие сенсея с камшик по голия о-шири, а той я кара да удря още.
	Сигурно такъв им е обичаят на гайджините, досети се Маса. Поклони се учтиво и лекичко удари господаря с крак в гърдите, между безсмислено вдигнатите ръце.
	Господарят падна по гръб, но веднага скочи. Явно му бе харесало, помоли за още веднъж.
	Сега беше се стегнал, следеше всяко движение на Маса, затова не успя да го удари веднага. Тайната на джуджуцу, тоест „изкуството на гъвкавия бой“, е да следиш дишането на противника. Знайно е, че силата навлиза в теб с въздуха и те напуска с въздуха — вдишването и издишването представляват редуване на сила и слабост, на напълване и опустошаване. Затова Маса дочака неговото вдишване да съвпадне с издишването на господаря и повтори атаката.
	Господарят отново падна и вече беше напълно доволен. Все пак гайджините не са като нормалните хора.
	Щом постигна онова, което искаше, господарят облече красив мундир и отиде в централната част на сградата да служи на руския император. А Маса поразтреби и се настани пред прозореца, откъдето се виждаше градината и отсрещното крило с жилището на консула (как се примиряват слугите да работят за човек с толкова позорна фамилия?).
	Още сутринта Маса обърна внимание на камериерката на консула, девойката на име Нацуко. Усетът му подсказа, че има смисъл да жертва за нея малко време — можеше и да се получи.
	Виждаше я как чисти, преминавайки от стая в стая. Тя не поглеждаше навън.
	Маса отвори широко прозореца, постави огледалото пред себе си и се престори, че се бръсне, точно както преди малко го правеше господарят. Бузите на Маса бяха кръгли и абсолютно гладки, по тях благодарение на Буда нямаше никаква брада, но защо пък да не ги насапуниса с ароматната пяна?
	Докато въртеше важно четката, Маса леко мърдаше огледалцето, опитвайки се да прати слънчев отблясък в очите на Нацуко.
	Наложи му се да спре за малко, понеже в градината излязоха Сирота-сан и жълтокосата дъщеря на мъртвия капитан. Те седнаха на пейката под младото дръвче гинко и господин преводачът зачете нещо на глас от една книга като ръкомахаше оживено. От време на време хвърляше по някой поглед на госпожицата, тя пък седеше, свела очи и хич не го поглеждаше. Ех, уж учен човек, а не го бива да ухажва жените, съжали Маса преводача. Трябваше направо да й обърне гръб и едвам да й проговаря. Тогава тя нямаше да му се цупи такава, ами щеше да се затръшка — какво има, не изглеждам ли добре?
	Те поседяха около половин час и си тръгнаха, а книгата забравиха на пейката. Маса се надигна на пръсти и успя да види обложката — на нея имаше гайджин с къдрици по главата и къдраво окосмен по целите бузи — досущ като орангутана, който Маса бе видял миналата седмица в парка Асакуса. Там имаше разни интересни работи, погледа един, който беше майстор на пръдните, жена, която пушеше с пъпа си, и човек паяк с глава на старец и тяло на петгодишно момче.
	Пак хвана огледалото, повъртя го насам-натам половин час и най-сетне постигна своето. Нацуко се заинтересува защо слънцето постоянно й свети в очите. Заозърта се, надникна през прозореца и видя слугата на господин вицеконсула. Но дотогава Маса, разбира се, вече беше оставил огледалото на перваза и свирепо опулен размахваше пред лицето си острия бръснач.
	Девойката замръзна и чак зяпна — виждаше я много добре с крайчеца на окото си. Той свъси вежди, понеже жените ценят суровите мъже, изду буза с език, както преди малко бе видял да прави господарят, и се обърна към Нацуко в профил, за да не се притеснява да разгледа новия си съсед по-добре.
	След около час ще трябва да излезе в градината. Уж за да изчисти меча на господаря (тесничък, в красива ножница, с позлатена дръжка). Няма съмнение, че и Нацуко ще си намери някоя работа в градината.
	Камериерката го позяпа около минута и изчезна.
	Маса се подаде през прозореца, беше важно да разбере защо си е тръгнала — господарката ли я е повикала, или той не е успял да направи достатъчно ярко впечатление.
	Дочу леко шумолене отзад.
	Камердинерът на Ераст Петрович понечи да се обърне, но изведнъж неудържимо му се приспа. Маса се прозина, протегна се и се свлече на пода. Захърка.


	Ераст Петрович се събуди от оглушителен звук с неясен произход, скочи в леглото и в първия момент се уплаши: на пода бе седнал странен азиатец с кариран панталон, бяла престилка и черно бомбе. Азиатецът втренчено гледаше титулярния съветник и като видя, че оня се е събудил, се приведе напред като китайска кукла.
	Чак сега Фандорин позна новия си слуга. Как му беше името? Ах да, Маса.
	Закуската, приготвена от туземния Санчо Панса, беше кошмарна. Как могат да ядат това слузесто, миризливо, противно нещо? Ами суровата риба? Ами лепкавият ориз, дето остава по цялата уста? Какво представлява тегавият маджун с цвят на диария май беше по-добре да не мисли. Фандорин, който не искаше да обижда японеца, побърза да изгълта всичките тия отрови и ги прокара с чай, който май беше сварен от рибешки люспи.
	Опитът да се състави словесен портрет на подозрителния старец от „Ракуен“ излезе несполучлив — без преводач не ставаше нищо, а чиновникът още не беше решил допустимо ли е да посвещава Сирота в подробностите на следствието.
	Затова пък показният урок по японски ръкопашен бой мина много добре. Оказа се, че английският бокс е безсилен срещу него. Маса се движеше с невъобразима скорост, нанасяше силни и точни удари. Колко умно е измислено — да се биеш с крака, а не с ръце! Та долните крайници са и по-здрави, и по-силни! Заслужаваше си да се изучи това изкуство.
	След това Ераст Петрович облече мундира с червените маншети и се упъти към канцеларията да се представи формално на началството — все пак беше първият ден на новата му служба.
	Доронин седеше в кабинета си, облечен с всекидневен лек костюм, махна с ръка, като видя мундира — какви са тия глупости?
	— Разказвайте бързо! — възкликна той. — Знам, че се върнахте сутринта и с нетърпение чаках да се събудите. Наясно съм, разбира се, че идвате с празни ръце — в противен случай щяхте веднага да дойдете с доклад, но все пак искам да знам подробностите.
	Фандорин изложи накратко постните резултати от първото следствено мероприятие и обясни, че е готов да се посвети на рутинните си занимания, доколкото бездруго няма други задачи поне докато не постъпят сведенията от японските агенти, които следят Гърбавия. Консулът се замисли.
	— И така, с какво разполагаме? Клиентите не се явяват на уговореното място, с което задълбочават подозренията спрямо тях. Японската полиция издирва трима мъже, говорещи сацумски диалект и носещи мечове. При това единият от тях, тоя с изсъхналата ръка, е сложил на дръжката на меча си шкурка (ако на капитана не му се е привидяло). Едновременно с това вашата група се съсредоточава върху съдържателя на „Ракуен“ и върху неизвестния старец, когото вашият слуга е видял да минава покрай Благолепов. Словесния портрет ще го съставим, аз ще поговоря с Маса. Значи така, Фандорин. Забравете засега вицеконсулските си задължения. Сирота ще се справи сам. Вие трябва час по-скоро да изучите Сетълмента и околностите му. Това ще облекчи вашата следователска дейност. Хайде да се разходим пеш из Йокохама. Обаче се преоблечете.
	— На драго сърце — поклони се Ераст Петрович. — Само първо, ако п-позволите, ще отделя петнайсетина минути, за да обясня на госпожа Благолепова принципа на действие на пишещата машина.
	— Добре. Ще мина да ви взема от жилището ви след половин час.


	Той срещна София Диогеновна в коридора, тя май очакваше младия чиновник. Като го видя, се изчерви и притисна към гърдите си някаква книга.
	— Такова, бях я оставила в градината — прошепна тя сякаш за оправдание. — Канджий Мицуович, господин Сирота, ми я даде…
	— Обичате ли Пушкин? — хвърли поглед на корицата Фандорин, който се поколеба дали следва отново да изкаже на госпожицата съболезнования по повод кончината на баща й, или вече стига толкова. Реши, че стига — да не вземе пак да ревне.
	— Добре пише, макар и доста дълго — отвърна София Диогеновна. — Четохме писмото на Татяна до нейния обект. Какво смело момиче. Аз за нищо на света не бих се престрашила. А стиховете много ги обичам. При нас, преди татко да се пропуши, често се отбиваха господа от флотата, пишеха в албума ми. Един кондуктор от „Свети Пафнутий“ много сърдечни ги пишеше.
	— И какво ви допадна най-много? — разсеяно попита Ераст Петрович. Госпожицата се смути и прошепна:
	— Не мога да го рецитирам… Срам ме е. Ще го препиша и ще ви го изпратя да видите, бива ли?
	В тоя миг от вратата на канцеларията се подаде „Канджий Мицуович“. Той изгледа консула някак странно, поклони се учтиво и докладва, че пишещият агрегат е разопакован и инсталиран.
	Титулярният съветник поведе новоназначената машинописка да я запознава с това постижение на прогреса.


	Половин час по-късно, изтормозен от непохватната старателност на ученичката, Ераст Петрович тръгна да се преоблича за екскурзията. Още в преддверието изу късите ботуши, разкопча мундира и ризата, за да не бави Всеволод Виталиевич, който трябваше да се появи всеки момент.
	— Маса! — повика титулярният съветник, влизайки в спалнята и веднага видя своя слуга — той мирно спеше на пода, а над спящия бе застинал дребен стар японец с работни дрехи: сива куртка, тесен памучен панталон, сламени сандали, обути върху черни чорапи.
	— Какво става тук?… Вие, с-собствено, кой — заговори Фандорин, но млъкна, понеже, първо, съобрази, че туземецът едва ли разбира руски, а на второ място се смая от странното поведение на старчето.
	То се усмихна безметежно, по цялото му лице плъзнаха добродушни бръчици, прибра длани в широките си ръкави и се поклони. На главата му имаше плътно прилепнала шапчица.
	— Какво му е на Маса? — все пак зададе безсмисления въпрос Фандорин и се втурна към мирно похъркващия камердинер.
	Наведе се над него — да, наистина спеше.
	Какви са тия щуротии!
	— Ей, почакайте! — подвикна титулярният съветник на дядката, който ситнеше към вратата.
	Старчето не спря и чиновникът с два скока го настигна, хвана го за рамото. По-точно се опита да го хване. Без да се обръща, туземецът леко се люшна встрани и пръстите на вицеконсула сграбчиха въздуха.
	— Настоявам за обяснение, драги господине — Ераст Петрович взе да се ядосва. — Кой сте вие? И какво правите тук?
	Тонът му, пък и самата ситуация в края на краищата трябваше да направят тия въпроси разбираеми и без превод.
	Старчето проумя, че няма да бъде оставено на мира да си тръгне, и се обърна с лице към чиновника. Вече не се усмихваше. Черни блестящи очи като два разжарени въглена наблюдаваха Фандорин спокойно и внимателно, сякаш решаваха някаква сложна, но не дотам важна задача. Тоя хладнокръвен поглед окончателно вбеси Ераст Петрович.
	Азиатецът беше дяволски съмнителен! Явно бе проникнал в къщата с някаква престъпна цел.
	Титулярният съветник протегна ръка, за да улови крадльото (а може би и шпионина) за врата. Тоя път старецът не се отстрани, а удари китката на Фандорин с лакът, без да вади дланите си от ръкавите.
	Ударът беше съвсем лек, почти неусетен, но ръката му изтръпна, схвана се и увисна като въже — изглежда, лакътят бе улучил някакъв нервен център.
	— Ах, дяволите да те!… — кресна Ераст Петрович.
	Скочи му с прекрасно ляво кроше, което трябваше да размаже нахалния старчок по стената, но юмрукът, описал мощна дъга, само разсече въздуха. Освен това инерцията завъртя чиновника около собствената му ос и го обърна с гръб към туземеца.
	Подлият старец незабавно се възползва от това — другият му лакът удари Фандорин по врата — пак съвсем лекичко, но краката на младежа се подкосиха. Той рухна по гръб и с ужас усети, че нито една част от тялото му не се подчинява.
	Това приличаше на кошмарен сън.
	А най-ужасното нещо бе твърдият, пламтящ поглед на стареца, който сякаш проникваше право в мозъка на поваления вицеконсул.
	Страшният старец се наведе над него и тогава се случи най-невероятното. Той най-сетне извади ръцете си от ръкавите. В дясната се гърчеше и зееше хваната за врата змия — сивкавокафява, с блестящи капковидни очи.
	Падналият измуча, нямаше сили за нищо повече.
	Змията плавно се изсипа от ръкава, изпружинира на гърдите на Фандорин. Той усети на шията си — където ризата му беше разкопчана — нейното студено и грапаво докосване.
	Ромбоидната й глава се люшна на сантиметри от лицето му. Ераст Петрович я чуваше как тихо, накъсано съска, виждаше острите й зъби, раздвоения език, но не можеше да помръдне и на косъм. По челото му струеше ледена пот.
	Чу се странно цъкане с език — тоя звук издаваше старецът, сякаш подканяше влечугото да не се бави.
	Главата й се люшна към гърлото на Фандорин и той побърза да зажуми. През ума му прелетя мисълта, че нищо не може да бъде по-страшно от тоя ужас, а смъртта ще бъде благословено избавление.
	Измина секунда, втора, трета. Ераст Петрович отвори очи и не видя змията пред себе си. Но тя беше тук, усещаше нейните движения.
	Гадината май възнамеряваше да се настани по-удобно на гърдите му — тя се уви в кръг, опашката й се плъзна под ризата му и го загъделичка отстрани.
	Фандорин с мъка фокусира погледа си върху стареца. Както и преди, той гледаше втренчено парализирания, но нещо се бе променило в тия очи-въглени. Сега в тях се четеше нещо като учудване. Или любопитство?
	— Ераст Петрович — дочу се някъде от много далеч — Фандорин! Може ли да вляза?
	Това, което последва, не отне и секунда.
	Старият японец с два безшумни скока се озова до прозореца, подскочи, преобърна се във въздуха, подпря се с ръка на перваза и изчезна.
	А на прага изникна Всеволод Виталиевич, с панама, с бастунче, готов за разходката.
	Фандорин усети тръпки във врата, откри, че може да обърне глава.
	Завъртя я, но не видя стареца, само завесата се поклащаше леко.
	— Какво става тук? Пепелянка! — закрещя Доронин. — Не мърдайте!
	Змията уплашено се стрелна от гърдите на Ераст Петрович към ъгъла на стаята. Консулът хукна след нея и започна да удря с бастун по пода толкова яростно, че пръчката се пречупи след третия удар.
	Титулярният съветник с мъка отлепи тила си от пода, парализата май постепенно преминаваше.
	— Д-да не спя? — изломоти той, едва мърдайки език. — С-сънувах, че тук има змия…
	— Не е сън — Доронин погнусен, с носна кърпа в ръка, вдигна убитото влечуго за опашката.
	Бутна очилата си към носа, разгледа змията внимателно. Отиде до прозореца, изхвърли я навън. Погледна осъдително хъркащия Маса, въздъхна тежко.
	После взе стола, седна срещу вяло мърдащия на пода помощник и впери в него тежък поглед.
	— И така, драги мой — сурово поде консулът. — Дайте да си говорим направо, без заобикалки. Ама че ангелче се изкарахте снощи! По бардаци не ходим, за опиомани не сме и чували… — Доронин смръкна дълбоко. — Не мирише на опиум. Значи предпочитате инжекциите? Знаете ли как се нарича това вашето? Наркотичен припадък. Хич не ми клатете глава, да не съм вчерашен! Сирота ми разказа за снощните ви подвизи в оня вертеп. Ама и хубав слуга сте си намерили! Той ли ви достави наркотика? Той, разбира се, кой друг! И той взима, и на господаря дава. Кажете ми само едно нещо, Фандорин. Отдавна ли се пристрастихте?
	Ераст Петрович изстена, заклати глава.
	— Вярвам ви. Още сте много млад, недейте да се погубвате! Предупредих ви: наркотикът е смъртоносен, ако не умееш да се държиш в ръце. Насмалко да загинете поради най-нелепата случайност! В стаята се е промъкнала мамуши, а вие и двамата сте в наркотичен транс, тоест в най-безпомощното възможно състояние!
	— Кой? — отпаднало попита титулярният съветник. — Кой се е промъкнал?
	— Мамуши. Японска пепелянка. Името й е нежно, но през май, след зимния сън, мамуши са особено опасни. Ако ви ухапе по крака или по ръката, може и да се размине, но ако е по врата, смъртта е сигурна. Понякога тия мамуши доплуват по каналите от оризовите полета до Сетълмента, вмъкват се по дворовете, дори по къщите. Миналата година една такава гадина ухапа сина на един белгийски търговец. Не можаха да го спасят. Е, какво мълчите?
	Ераст Петрович мълчеше, понеже нямаше сили за обяснения. Пък и какво можеше да каже? Че в стаята е имало старец с горящи като въглени очи, който е излетял през прозореца? Тогава консулът щеше окончателно да се убеди, че помощникът му е закоравял наркоман и халюцинира. По-добре е да отложи тоя фантастичен разказ за после, когато спре да му се вие свят и си възвърне членоразделната реч.
	Честно казано, младежът още не беше съвсем сигурен, че станалото е истина. Та мигар такива неща се случват?


	— … Обаче тоя скоклив старец, който носи отровни змии в ръкавите, не ми се е привидял. Имам сигурно доказателство, което ще ви представя по-късно — завърши Фандорин и обиколи с поглед слушателите: сержант Локстън, инспектор Асагава и доктор Туигс.
	Целия преден ден титулярният съветник прекара на легло, съвземайки се бавно, и чак след десетчасов дълбок сън успя напълно да възстанови силите си.
	А сега в полицейския участък разказваше невероятната история, която му се беше случила, на членовете на следствената група.
	Асагава попита:
	— Господин вицеконсул, съвсем сигурен ли сте, че е същият старец, който е ударил капитана в „Ракуен“?
	— Да. Маса не го е видял в спалнята, но когато с помощта на преводача го помолих да опише човека от „Ракуен“, всичко съвпадна: и ръстът, и възрастта, и най-важното тоя особен пронизващ поглед. Няма никакви съмнения, той е. След срещата си с интересния господин съм готов да повярвам, че той е нанесъл смъртоносната рана на Благолепов с едно-единствено докосване. „Дим мак“ — така го бяхте нарекли, докторе, ако не се лъжа?
	— Но защо е искал да убие и вас? — попита Туигс.
	— Не мен. Маса. Старият факир е научил отнякъде, че следствието разполага със свидетел, който може да разпознае убиеца. Планът му очевидно е бил да приспи моя камердинер, да му пусне мамуши и всичко това щеше да изглежда като нещастен случай, още повече такива неща са ставали в Сетълмента. Моята поява му е попречила да осъществи тоя замисъл. Неканеният гост е бил принуден да се заеме с мен и го направи толкова сръчно, че не успях да окажа и най-малка съпротива. Не разбирам защо още съм жив… въртят ми се толкова много въпроси, че не ми ги побира главата. Но най-важният от тях е — откъде старецът е научил за съществуването на свидетеля?
	Сержантът, който до тоя момент не бе проронил и дума и само мрачно подръпваше от пурата си, заяви:
	— Прекалено много дрънкаме. При това пред външни лица. Ето например, какво прави тук тоя англичанин? — и неучтиво посочи с пръст доктора.
	— Носите ли я, мистър Туигс? — вместо отговор се обърна към лекаря Фандорин.
	Оня кимна и извади от чантата си нещо плоско и дълго, увито в кърпа.
	— Ето я, непокътната. А пък на покойника оставих една от моите, колосана, да не лежи с гол врат в гроба — рече Туигс, показвайки целулоидната яка.
	— Можете ли да с-сравните отпечатъците? — титулярният съветник на свой ред разгърна един пакет и извади от него огледало. — То лежеше на прозореца. Докато правеше своето салто, моят т-тайнствен гостенин се опря на него с цяла ръка.
	— Що за глупости? — промърмори Локстън, докато наблюдаваше как Туигс разглежда отпечатъците през лупа.
	— Палецът е същият, едно към едно! — тържествено обяви докторът. — Отпечатъкът е като върху целулоидната яка. И делтата, и примката, и разклоненията — всичко съвпада!
	— Моля-моля? Какво е това — бързо пристъпи напред Асагава. — Някаква новост на полицейската наука?
	Туигс със задоволство подхвана обясненията:
	— Засега е само хипотеза, но вече е доста сериозно проверена. Моят колега доктор Фолдс от болницата „Цукиджи“ пише научна статия по въпроса. Вижте, джентълмени, рисунъкът по възглавничката на пръстите ни е уникален и неповторим. Можете да срещнете двама души, които си приличат като две капки вода, но не е възможно да се открият два напълно идентични отпечатъка. Това е било известно още в древен Китай. Вместо подпис работниците са оставяли върху договора отпечатък от палеца си — такъв печат не може да се подправи.
	Сержантът и инспекторът го зяпаха с почуда, а докторът навлизаше все по-дълбоко в исторически и анатомични подробности.
	— Колко велико нещо е прогресът! — възкликна иначе сдържаният Асагава. — Няма тайни, които той не би могъл да разгадае!
	Фандорин въздъхна:
	— Има, и още как. Как например прогресът би обяснил какви ги върши нашето енергично старче? Убийство със забавено действие, изпадане в летаргия, временна парализа, пепелянка в ръкава… Мистика!
	Асагава и Туигс се спогледаха.
	— Шиноби — рече инспекторът.
	Докторът кимна.
	— И аз веднага се сетих за тях, щом чух за мамуши в ръкава.

	О, колко мъдрост
	и тайни в сърцето на
	змия мамуши.



	Пада зимен сняг

	— Това е техен класически номер. Ако не се лъжа, се нарича мамуши-гама, „змийски сърп“? — обърна се към японеца Туигс. — Разкажете на господин вицеконсула.
	Асагава отвърна почтително:
	— По-добре вие, сенсей. Сигурен съм, че сте много по-начетен от мен и за мой срам по-добре познавате историята на моята страна.
	— Ама какви са тия шиноби? — възкликна нетърпеливо Локстън.
	— „Невидими“ — поясни докторът, превземайки окончателно предимството в разговора. — Каста от шпиони и наемни убийци — най-опитните в световната история. Японците обичат да докарват всяко умение до съвършенство, достигат висшите нива и в доброто, и в злото. Другите имена на тия полумитични рицари на плаща и кинжала са раппа, сеппа, или нинджа.
	— Нинджа ли? — повтори титулярният съветник, който си спомни, че бе чувал тая дума от устата на Доронин. — Разказвайте, докторе, разказвайте.
	— За нинджите се пишат чудеса. Били умеели да се превръщат в жаби, птици и змии, да летят по небето, да скачат от високи стени, да тичат по водата и тъй нататък, и тъй нататък. Повечето подобни приказки, естествено, са фантазии, отчасти съчинени от самите шиноби, но има и някои верни неща. Аз съм се интересувал от тяхната история, чел съм трактати, написани от прочути майстори на нинджуцу — „тайното изкуство“, и мога да потвърдя: да, те наистина са умеели да скачат от отвесни стени, високи до двайсет ярда; с помощта на специални приспособления са можели да минават през блата; пресичали са ровове и реки, минавайки по дъното, и са владеели още редица действително фантастични умения. Тая каста притежавала собствен морал, абсолютно чудовищен от гледна точка на останалото човечество. Издигат жестокостта, предателството, лъжата в ранг на най-висша добродетел. Съществувала е дори поговорка „коварен като нинджа“. Печелели са си хляба с убийства по поръчка. Струвало е луди пари, но за сметка на това винаги е можело да разчиташ на нинджите. Щом приемели поръчката, не отстъпвали от целта си, дори това да им струвало живота. И винаги постигали своето. Кодексът на шиноби поощрява вероломството, но не и спрямо клиента, и всички били наясно с това.
	Те живеели в обособени общества. Готвели ги за бъдещия им занаят още от люлката. Ще ви разкажа една история, за да разберете как са били възпитавани невръстните шиноби.
	Един прочут нинджа имал много могъщи врагове. Един ден те го убили, отрязали му главата, но не били докрай сигурни, че са хванали точния човек. Те показали своя трофей на осемгодишния син на екзекутирания и го попитали: „Познаваш ли го?“ Момчето не проронило сълза, защото така би опозорило паметта на баща си, но по лицето му се четяло всичко. Малкият нинджа погребал главата с почести и веднага след това поради непоносимата тежест на загубата си разрязал корема и умрял, без да пророни нито звук, като истински герой. Враговете се успокоили и си тръгнали, без да разберат, че са показали на момчето глава на съвсем непознат за него човек, когото били убили погрешка.
	— Какво самообладание! Какъв героизъм! — възкликна потресен Ераст Петрович. — Прочутото спартанско момче с лисичето изобщо не може да се мери с него!
	Докторът доволен се усмихна.
	— Хареса ли ви историята? Тогава да ви разкажа още една. В нея също става дума за себеотрицание, но от малко по-друг вид. Едва ли европейските романисти като сър Уолтър Скот или мосю Дюма биха могли да използват подобен сюжет. Знаете ли как е загинал великият пълководец от шестнайсето столетие княз Уесуги? Чуйте тогава.
	Уесуги знаел, че искат да го убият, и взел толкова сериозни мерки, че нито един убиец не би могъл да стигне до него. И все пак нинджите се нагърбили с тая поръчка. Поверили задачата на едно джудже — джуджетата нинджи се ценели особено високо, отглеждали ги с помощта на специални глинени съдове, подобни на амфори. Тоя човек се казвал Джиннай, на ръст нямал и три фута. От дете бил трениран да действа в много тесни и неудобни пространства.
	Убиецът проникнал в замъка през цепнатина, през която едва ли би минала котка, но в покоите на княза не можела да се промъкне и мишка, затова се наложило Джиннай да чака много дълго. И знаете ли какво място си избрал за чакане? Онова, където пълководецът рано или късно щял да отиде. Джиннай издебнал момент, когато князът не бил в замъка и охраната отслабила донякъде своята бдителност, проникнал във височайшия клозет, скочил в ямата и се спотаил, скрит до гуша в апетитната каша. Прекарал там няколко дни, очаквайки жертвата да се завърне. Най-сетне Уесуги отишъл по нужда. Както винаги го съпровождали телохранители. Те вървели отпред, отзад и от двете му страни. Огледали клозета, дори надникнали в дупката, но Джиннай се бил гмурнал целият. А после сглобил от бамбукови тръбички копие и го забил право в ануса на великия човек. Уесуги надал сърцераздирателен вой и умрял. Дотичалите самураи така и не разбрали какво се е случило. А най-чудното в цялата история е, че джуджето останало живо. Докато горе царяла суматохата, нинджата седял свит на дъното на ямата и дишал през тръбичка, а на следващия ден се измъкнал от замъка и доложил на джонина, че задачата е изпълнена…
	— На к-кого?
	— Джонинът е генералът на клана, стратегът. Той приема поръчките, той решава на кого от чунините, тоест офицерите, да възложи разработването на операцията, а самото шпиониране и убийствата са били дело на генините, войниците. Всеки генин се стремял да постигне съвършенство в някаква тясна област, в която да няма равен. Например в безшумното ходене шиноби-аруки или в интенджуцу, движението без звук и без сянка, или пък във фукуми-бари — отровните плюнки.
	— А? — запримигва Локстън. — В кое?
	— Нинджата държал в устата си бамбукова тръбичка, в която имало няколко игли, намазани с отрова. Майсторите на фукуми-бари ги изстрелвали на значително разстояние, до десет-петнайсет крачки. Сред шиноби особено се ценяло умението бързо да сменят облика си. За прочутия Яемон Ямада пишеше, че когато той бягал през тълпата, свидетелите описвали шестима различни мъже, всеки с неговите си характерни белези. Шиноби изобщо гледали да не показват на външни хора истинското си лице, то било предназначено за събратята от клана. За да променят своята външност, те умеели да си правят или напротив, да махат бръчки, да променят походката си, формата на носа и устата, дори ръста си. Ако някой нинджа попаднел в безизходна ситуация и го заплашвал плен, той се самоубивал, но преди това задължително обезобразявал лицето си — враговете не трябвало да го видят дори след смъртта му. Един от прочутите шиноби се казвал Сарутоби, Скачащата маймуна. Получил това име, понеже се мятал като маймуна, спял по клоните на дърветата, без усилия прескачал насочените срещу него копия и други подобни. Веднъж, скачайки от стената на шогунския замък, където бил проводен да шпионира, Сарутоби паднал в капан. Стражата се втурнала към него, размахала мечове. Тогава нинджата си отрязал крака, стегнал мълниеносно раната с връв и заскачал на един крак. Когато разбрал, че няма да се измъкне, той се обърнал към преследвачите, напсувал ги грозно и пронизал гърлото си с меч, но първо, както гласи хрониката, „отрязал лицето си“.
	— Какво ще рече „отрязал лицето си“? — попита Фандорин.
	— Не се знае със сигурност. Вероятно това е образен израз, който означава „срязал“, „обезобразил“, „направил неузнаваемо“.
	— А какво бяхте казали за з-змията? Мамуши-гама — добре ли запомних?
	— Да. „Невидимите“ били прочути с това, че много сръчно използвали за целите си животни: пощенски гълъби, ловни ястреби, дори паяци, жаби и змии. Оттам са тръгнали и легендите, че те са способни да се превърнат във всякаква твар. Особено често шиноби носели със себе си пепелянки, които никога не ги хапели. Змията можела да им е полезна при изготвяне на лекове, тогава нинджата изстисквал няколко капки отрова. Можели да я пуснат в постелята на врага. Освен това служела и за сплашване. Правели „змийския сърп“, като връзвали опашката на мамуши за дръжка от сърп. Размахвайки това екзотично оръжие, „невидимият“ можел да хвърли в паника големи тълпи народ и да изчезне в блъсканицата.
	— Точно така! Всичко съвпада! — скочи развълнуван Ераст Петрович. — Капитанът е убит от нинджа, който е използвал своето тайно изкуство! И аз видях тоя човек вчера! Вече знаем кого да търсим! Старец шиноби, свързан със сацумските самураи!
	Докторът и инспекторът се спогледаха, при което Туигс придоби донякъде сконфузен вид, а японецът поклати глава с лек укор.
	— Мистър Туигс ни изнесе много интересна лекция — бавно произнесе Асагава, — обаче забрави да спомене една важна подробност… Коварните шиноби не съществуват от около триста години.
	— Вярно е — потвърди с виновен глас лекарят. — Може би трябваше да ви предупредя за това от самото начало, за да не ви заблуждавам.
	— Защо, какво е с-станало? — в гласа на титулярния съветник прозвуча истинско разочарование.
	— Май ще ми се наложи да изнеса „лекцията“, както я нарече инспекторът, докрай — докторът сложи ръка на сърцето си, сякаш искаше извинение от Асагава. — Преди триста години „невидимите“ живели в две долини, между които се издигала планинска верига. Главният клан обитавал долината Ига, откъдето иде и наименованието им: ига-нинджа. Петдесет и три семейства потомствени шпиони владеели тая малка провинция, заобиколена от всички страни с отвесни скали. „Невидимите“ имали нещо като република, която управлявал избираем джонин. Последният управник се казвал Момоти Тамба, този човек станал легенда още приживе. Императорът го удостоил с почетен герб, на който имало седем луни и стрела. Хрониките разказват, че зла магьосница се ядосала на Киото и го проклела: в небето над императорската столица грейнали седем луни и всички жители треперели от ужас, наплашени от тая небивала напаст. Императорът повикал на помощ Тамба. Той хвърлил един поглед към небосклона, вдигнал лъка си и безпогрешно изпратил стрелата към оная луна, на която се била престорила магьосницата. Злодейката загинала и видението изчезнало. Един Бог знае какво всъщност е станало, но очевидно Тамба е бил наистина легендарна личност, в противен случай едва ли щяха да се разправят такива предания за него. За зла беда могъщият джонин се скарал с един още по-могъщ човек — диктатора Нобунага. И това вече не са легенди, а история.
	Нобунага три пъти провождал войски да завоюват провинция Ига. Първите два пъти малобройните нинджи побеждавали самураите. Те нападали нощем лагера на неприятелите, палели и сеели паника, обличали вражеска униформа и предизвиквали кървави сблъсъци между различните части на завоевателската армия. Хиляди воини паднали убити по планинските склонове и проходи.
	Най-сетне търпението на Нобунага се изчерпало. През деветата година на Небесната справедливост, тоест през 1581 година от християнското летоброене, диктаторът повел в Ига огромна войска, надминаваща по брой населението на долината няколко пъти. Самураите унищожавали всичко живо по пътя си: не само жени и деца, но и домашни животни, горски зверове, дори гущери, мишки и змии — страх ги било, че това са превъплътени шиноби. Най-лошото било, че на помощ на завоевателите се притекли нинджите от съседната провинция Кога, така наречените коганинджи. Тъкмо те осигурили превеса на Нобунага, тъй като познавали всички хитрости и похвати на „невидимите“.
	Момоти Тамба и останалите живи от неговото войнство се закрепили в стар храм на планината Хиджияма. Били се, докато почти всички загинали от стрели и от огън. Последните „невидими“ си прерязали гърлата, предварително „отрязвайки лицата си“.
	С гибелта на Тамба и хората му историята на шиноби на практика завършва. Кога-нинджите, които помогнали на завоевателите, получили за награда самурайски звания, а по-късно станали охрана на шогунския дворец. Войните приключили, през следващите два века и половина в страната се възцарил мир и уменията на шиноби били загърбени и не се търсели. Едновремешните вълшебници на тайното изкуство станали синекурни служители и за няколко поколения загубили цялата си вещина. В последния период на шогуната преди революцията „невидимите“ охранявали женските покои. Вече били тлъсти и мързеливи. Главно събитие в живота им станал снеговалежът.
	— Кое? — попита Ераст Петрович, стори му се, че недочува.
	— Да-да — усмихна се докторът. — Най-обикновен снеговалеж, какъвто впрочем не се случва всяка година в Токио. Ако по Нова година паднел сняг, в двореца се уреждала традиционна забава: слугините се разделяли на две армии и захващали битка със снежни топки. Двата вряскащи от възбуда отбора — едните с бели, другите с червени кимона — се биели за радост на шогуна и придворните. Между тях, разделяйки враждуващите армии, се нареждала верига от нинджи, облечени с черни униформи. Естествено, повечето снежни топки се пръскали в затъпелите им от вековно бездействие физиономии и всички зрители се превивали от смях. Такъв бил безславният финал на тая секта страшни убийци.

	Обърната е
	още една страница.
	Пада зимен сняг.



	Галопът на бялото конче

	Но тая история не убеди Фандорин.
	— Свикнал съм д-да вярвам на фактите. А те свидетелстват, че шиноби не са изчезнали. Някой от вашите затлъстели безделници все пак е опазил през столетията тайната на тоя страшен занаят.
	— Не е възможно — поклати гласа Асагава. — Когато са станали дворцова стража, шиноби са получили самурайско звание, а следователно са поели задължението да живеят според законите на Бушидо, кодекса на рицарската чест. Те не са „затъпели“, те просто са се отказали от подлия арсенал на своите предци — вероломството, измамата, убийството в гръб. Нито един васал на шогуна не би пазил и не би предавал на децата си толкова позорни навици. Най-почтително ви съветвам да изоставите тая версия, господин вицеконсул.
	— Ами ако не е потомък на средновековните нинджи? — възкликна докторът. — Ако е самоук? Все пак са се запазили трактати с подробни описания на похватите на нинджите, инструментите им, тайните им отвари! Аз самият съм чел „Повест за тайните на невидимите“, написана през седемнайсети век от някой си Кийонобу от прочут род на шиноби. Пак оттогава датира и двайсет и два томният труд „Десет хиляди реки се стичат в морето“, съставен от Фуджибаяши Самуджи-Ясутаке, издънка на друга почитаема фамилия нинджи. Можем да предположим, че съществуват още подобни ръкописи, неизвестни на широката публика. Който разполага с такива инструкции, спокойно може да възроди забравеното изкуство!
	Инспекторът не отговори, но на лицето му беше изписано, че не вярва в подобна вероятност. Впрочем титулярният съветник остана с впечатление, че Асагава изобщо слабо се интересува от разговорите за шиноби. Или това беше прословутата японска сдържаност?
	— И така — обобщи предварителните резултати Ераст Петрович и погледна внимателно инспектора. — Засега не разполагаме с много данни. Знаем как изглежда убиецът на капитан Благолепов. Това първо. Но ако тоя човек владее уменията на шиноби, той със сигурност може да променя своята външност. Разполагаме с два идентични отпечатъка от пръсти. Това второ. Но не е известно дали можем да вярваме в тоя начин за идентификация. Остава третото: съдържателят на „Ракуен“. Асагава-сан, има ли резултати от проследяването?
	— Да — отвърна невъзмутимо японецът. — И ако сте приключили с вашата версия, мога с ваше позволение да докладвам за резултатите от нашите действия.
	— Ако обичате.
	— Миналата нощ в два часа и шестнайсет минути Семуши е напуснал „Ракуен“ през тайна врата, открита предварително от моите агенти. Взел е сериозни предпазни мерки при движението си по улицата, но нашите хора са опитни и Гърбавия не е усетил следенето. Отишъл е до годауна на компания „Сакурая“ в квартала Фукушима.
	— К-какво е това годаун?
	— Склад, магазия — обясни нетърпеливо Локстън. — Казвайте, казвайте! Какво е правил в тоя годаун? Колко време е бил там?
	Асагава спокойно извади от джоба си малък свитък хартия, целия в заврънкулки, и прекара пръст по вертикалните редове.
	— Семуши останал в годауна в продължение на четиринайсет минути. С какво се е занимавал там, агентите не знаят. Когато излязъл, единият от моите хора го последвал, другият останал на място.
	— Правилно — кимна Фандорин и се смути — инспекторът явно си знаеше работата и не се нуждаеше от одобрението: на вицеконсула.
	— Седем минути по-късно — продължи Асагава със същия равен глас — от годауна излезли трима мъже. Не е установено дали са сацумци, тъй като мъжете не разговаряли помежду си, но единият от тях притискал лявата си ръка към хълбока. Агентът не е напълно сигурен, но му се е сторило, че ръката е обезобразена.
	— Сухоръкият! — ахна сержантът. — Ама защо си траете, Гоу?
	— Казвам се Гоемон — поправи го японецът, който със сигурност се отнасяше към името си с по-голямо уважение от Фандорин. Той остави въпроса без отговор. — Агентът проникнал в годауна и провел обиск, стараейки се да не оставя следи. Открил е три прекрасно изработени катани. Едната от катаните имала странна ръкохватка, била е облепена с шлифовъчна хартия…
	Сега вече и тримата слушатели заговориха едновременно.
	— Това са те! Те са! — плесна с ръце Туигс.
	— По дяволите! — захвърли пурата си Локстън. — Гръм да те удари дано с японските ти потайности!
	Фандорин изказа същата мисъл, само че по-артикулирано:
	— И ни го казвате чак сега? След като половин час си губихме времето със събития отпреди три века?
	— Вие сте началник, аз съм подчинен — отговори хладнокръвно Асагава. — Ние, японците, сме свикнали на дисциплина и субординация. Първо говори старшият, след него го подчинените.
	— Обърнахте ли внимание, Ръсти, с какъв тон го каза? — хвърли поглед към Фандорин сержантът. — Ето затова не ги обичам. Наглед са учтиви донемайкъде, а всъщност само гледат как да те изкарат глупак.
	Без да отмества погледа си от титулярния съветник, японецът отрони:
	— Не е необходимо да се обичаме, за да вършим работа заедно.
	Ераст Петрович също като Локстън не обичаше „да го изкарват глупак“, затова каза много сухо:
	— Предполагам, инспекторе, че нямате повече факти за съобщаване?
	— Не, факти нямам. Имам предположения. Ако те представляват ценност за вас, с ваше позволение бих…
	— Ама говорете де, д-дявол да ви вземе! Не го усуквайте! — избухна най-сетне и Фандорин и тутакси съжали за държането си.
	Устните на непоносимия японец трепнаха в едва забележима усмивка, която казваше: знаех си, че и ти си същата стока, само се преструваш на възпитан човек.
	— Говоря. Не усуквам — последва учтиво кимване. — Трите неизвестни лица са излезли от годауна без оръжие. Това според скромното ми мнение означава две неща. Първо, те възнамеряват да се върнат там. Второ, отнякъде им е станало известно, че министър Окубо вече има сериозна охрана, и са се отказали от своя план. Или са решили да изчакат. Раздразнителността на господин министъра и нежеланието му да търпи телохранители са добре известни.
	— Вярвам, че сте поставили годауна под наблюдение?
	— Изключително строго и внимателно. Изпратиха ми на помощ от Токио най-добрите специалисти. Щом сацумците се появят, ще бъда незабавно уведомен и ще можем да извършим ареста. Разбира се, ако последва нареждане от господин вицеконсула.
	Последното изречение бе изречено с такава учтивост, че Фандорин стисна зъби — толкова му заприлича на подигравка.
	— Б-благодаря ви. Но очевидно вече сте взели решение без мен.
	— Решението взехме. Но би било неучтиво да извършим ареста без вас. Разбира се, без вас също, господин сержант — нов подигравателно-вежлив поклон.
	— Да бе — свирепо се озъби сержантът. — Само това липсва, туземната полиция да си развява коня на границата на Сетълмента. Едно ще ви кажа, момчета. Целият ви план е лайняна работа. Трябва спешно да се изстреляме към годауна, да завардим там и да ги заковем тия келеши, щом цъфнат. Докато са безоръжни и не са докопали сабите си.
	— С цялото ми уважение към вашите възгледи, мистър Локстън, тия хора не можем да ги заковем, докато са невъоръжени и не са докопали сабите си.
	— И откъде-накъде?
	— Оттам, че Япония не е Америка. При нас се изискват доказателства за престъплението. Не разполагаме с никакви улики срещу сацумците. Трябва да ги арестуваме с оръжие в ръце.
	— Асагава-сан е прав — принуди се да признае Фандорин.
	— Ръсти, вие сте нов тук, нищо не разбирате! Тия тримата, ако са наистина опитни хитокири, главорези демек — та те ще разпарчосат сума народ на ситна дреб!
	— Или, което е още по-сигурно, ще се самоубият и разследването ще опре в задънена улица — вметна докторът. — Не, инспекторе, вашият план категорично не е добър.
	Асагава ги остави да изпуснат парата, после рече:
	— Няма да се случи нито едното, нито другото. Ако господата не възразяват да се преместим в моя участък, бих могъл да ви покажа как възнамеряваме да проведем операцията. Пък и участъкът е само на пет минути пеша от квартал Фукушима.


	Кейсацу-шо, японският полицейски участък, хич не приличаше на кантората на сержант Локстън. Бастионът на правото и реда в Сетълмента правеше солидно впечатление: масивна врата с медна табела, тухлени стени, железен покрив, стоманени решетки по прозорците на килиите — с една дума, бастион. Докато ведомството на Асагава се разполагаше в схлупена дъсчена къщичка с керемиден покрив и приличаше на голяма плевня или обор. Е, пред входа дежуреше часовой със спретната униформа и лъснати ботушки, но тоя японски стражар бе толкова миниатюрен на ръст, пък и с очилца, че Локстън само изсумтя, докато минаваше покрай него.
	Вътре нещата изглеждаха още по-странно.
	В общинската полиция служителите се движеха по коридора тежко, едва ли не сънливо, докато тук всички търчаха като хлебарки, поривисто се кланяха един на друг при среща, отсечено се здрависваха с началника. Непрестанно се отваряха и затваряха врати. Ераст Петрович надзърна в една стаичка и видя ред писалища, на всяко — по един дребничък чиновник, и всички бързо-бързо редят на хартия черни знаци с четчици.
	— Това е отделът за регистрации — поясни Асагава. — Смята се за най-важната част от полицейската работа. Когато властта знае кой къде живее и с какво се занимава, престъпленията намаляват.
	От другия край на коридора се носеше звънко тракане, сякаш тълпи от палави дечурлига в самозабрава удряха с пръчки по дъски. Ераст Петрович приближи и благодарение на високия си ръст надникна през прозорчето, разположено над вратата.
	Двайсетина души с черни ватени дрехи и с телени маски на лицата се млатеха на поразия с бамбукови сопи.
	— Упражняват фехтовка. Задължителна е за всички. Но ние не сме за тук, а за стрелбището.
	Инспекторът свърна и изведе гостите в дворче, което изненада Фандорин със своята чистота и подреденост. Особено му хареса миниатюрното езерце, обрасло с водна леща, в което величествено кръжеше яркочервен шаран.
	— Увлечение на моя помощник — промърмори Асагава, който изглеждаше леко смутен. — Много си пада по каменните градини… Аз не възразявам, щом иска…
	Фандорин се огледа, очакваше да види някакви изваяния, но никъде не откри растения от камък — само ситен чакъл и сред него няколко едри груби камъка, разположени без каквато и да е симетрия.
	— Алегория на борбата на реда и хаоса — с вид на познавач кимна докторът. — Не е зле, макар и да е малко праволинейно.
	Титулярният съветник и сержантът се спогледаха. Първият се намръщи озадачен, вторият се ухили.
	Слязоха надолу в дълго мазе, осветено с газени лампи. Съдейки по мишените и сандъците с гилзи, тук се намираше полицейското стрелбище. Фандорин се загледа в три сламени чучела в човешки ръст: всяко от тях бе облечено с кимоно, в ръцете им имаше бамбукови мечове.
	— Най-почтително моля господин вицеконсула да се запознае с моя план — Асагава завъртя фитилите на лампите, стана по-светло. По моя молба господин вицеинтендантът Суга изпрати двама добри стрелци с револвер. Изпитах ги върху тия макети — и двамата стрелят без грешка. И така, ще позволим на сацумците да влязат в годауна. После ще отидем да ги арестуваме. Ще бъдем общо четирима: единият ще играе старши, другите — обикновен патрул. Ако сме повече, сацумците наистина може да си посегнат, а така ще решат, че спокойно могат да се справят с толкова малобройна команда. Те ще извадят мечовете си и тогава „старшият“ пада на земята, неговата роля е дотук. Тримата „патрулни“ (това сме двамата токийци и аз) вадим револверите и откриваме огън. Стреляме в ръцете им. По такъв начин, първо, залавяме злосторниците с оръжие в ръка и второ — не ги оставяме да се измъкнат и ще им се потърси отговорност.
	Американецът сбута Ераст Петрович с лакът:
	— Чухте ли го, Ръсти? Щели да стрелят в ръцете! Това не е толкова лесно, мистър Гоу. Знаем ги японците какви стрелци са! Планът може и да го бива, но без вие да се набърквате.
	— Тогава кой ще иде, ако ми бъде разрешено да попитам? И позволете да ви напомня, че името ми е Гоемон.
	— Окей, нека е Гоуемон. Питате кой ще иде да надупчи жълту… тия де, сацумците? На първо място, разбира се, аз. Вие, Ръсти, как сте със стрелбата?
	— Справям се — скромно каза Ераст Петрович, който от двайсет крачки вкарваше седемте куршума един в друг, естествено с дълга цев и с твърда подпора за ръката.
	— Отлично. За вас, док, знаем и без да ви питаме, вие владеете пистолета като скалпел. Естествено, вие сте един вид външен човек и не сте длъжен да участвате в нашето шоу, но ако това не ви притеснява…
	— Не-не — оживи се Туигс. — Знаете ли, вече изобщо не ме е страх от стрелбата. Да улучиш целта е много по-лесно, отколкото да зашиеш хубаво мускул или да направиш приличен шев.
	— А така, Ланс! Добре, Гоу, ето ви вашите трима „патрулни“. Обличам Ръсти и Ланс в униформа и се правим на три тъпи общински ченгета. Може да ви вземем за четвърти, все едно сте ни преводач. Ще си побъбрите с тях и се пльосвате на земята, а останалото поемаме ние. Нали, момчета?
	— Разбира се! — възкликна ентусиазиран докторът, много доволен от задаващото се приключение.
	Ераст Петрович си помисли, че мъжът, дори да има най-мирната професия, вземе ли веднъж оръжие в ръка, никога не забравя това усещане. И ще се стреми да го изпитва отново и отново.
	— Моля да извините моето нахалство, но дали може да ми демонстрирате колко добре стреляте, джентълмени? — попита Асагава. — Разбира се, не става въпрос, че не вярвам на вашите думи, но операцията е изключително важна, аз ще отговарям за нея и пред господин вицеинтенданта, и пред самия господин министър.
	Туигс потри ръце:
	— Защо не, с удоволствие. Бихте ли ми услужили с един от вашите чудесни колтове, сър?
	Сержантът му протегна револвера. Докторът хвърли редингота, остана само по жилетка. Размърда леко пръстите на дясната си ръка, хвана дръжката, прицели се и с първия куршум пръсна китката на едното от сламените чучела, бамбуковият му меч падна на пода.
	— Браво, Ланс!
	Туигс чак се задави от мощния удар с длан по гърба. Но инспекторът поклати глава.
	— Сенсей, с цялото ми уважение… Разбойниците няма да стоят и да чакат да се прицелите. Това не е европейски дуел. Трябва да се стреля много бързо, а при това не забравяйте, че вашият противник в тоя момент също ще се движи — японецът дръпна някаква ръчка и манекените изведнъж се завъртяха заедно с дървените си поставки, сякаш бяха на въртележка.
	Ланселот Туигс примига няколко пъти и отпусна ръката с револвера.
	— Не… Не съм обучен на това… Няма да мога.
	— Дайте на мен!
	Сержантът отмести лекаря. Разкрачи се, присви колене, светкавично извади „колта“ от кобура и гръмна четири пъти подред. Едно от чучелата грохна на земята, на всички посоки се разхвърча слама.
	Асагава отиде до тях и се наведе:
	— Четири дупки. Две в гърдите, две в корема.
	— Какво очаквахте? Уолтър Локстън не пропуска!
	— Не става — изправи се японецът. — Искаме ги живи. Трябва да се стреля в ръцете.
	— Хайде опитайте де! Лесно е да се приказва!
	— Сега ще опитам. Нали няма да ви затрудня, ако ви помоля да завъртите манекените. Само че по-бързо, ако обичате. А вие, господин вицеконсул, дайте команда.
	Сержантът развъртя манекените така, че ръкавите на кимоната им заплющяха. Асагава стоеше с ръка в джоба.
	— Огън! — извика Фандорин и още преди да произнесе последния звук от тая кратка думичка, проехтя изстрел.
	Инспекторът стреля от бедро, без да се цели. И двете чучела останаха на мястото си.
	— Аха! — протръби Локстън тържествуващо. — Не уцели!
	Той спря да задвижва ръчката, фигурите забавиха движението си и се видя, че ръката с меча на едната от тях е изкривена.
	Докторът отиде при нея, наведе се.
	— Право в сухожилието. Жив човек с такава рана на ръката не би могъл да задържи дори молив.
	Ченето на сержанта увисна.
	— По дяволите, Гоу! Къде се изпедепцахте така?
	— Да, наистина — подкрепи го Фандорин. — Никога не бях виждал нищо подобно, дори в италианския цирк, където маестрото с куршум отнасяше орех от главата на собствената си дъщеря.
	Асагава скромно сведе поглед.
	— Можете да го наричате „японски цирк“ — рече той. — Просто обединих две наши древни изкуства: бато-джуцу и ину-омоно. Първото представлява…
	— Зная, зная! — прекъсна го развълнуван Ераст Петрович. — Това е изкуството светкавично да вадиш меча от ножницата. Човек може да го изучи! А какво е ину-омоно?
	— Изкуството за стрелба с лък по бягащи кучета — отвърна вълшебният стрелец и титулярният съветник веднага посърна с мисълта, че на такава цена не би искал да овладява дори тая чудна стрелба.
	— Кажете, Асагава-сан — попита Фандорин. — Сигурен ли сте, че другите двама ваши хора стрелят също толкова добре?
	— Много по-добре. Затова моята задача ще бъде сухоръкият, на него му стига и един точен изстрел. Но може би господин вицеконсулът ще пожелае да ни демонстрира своето изкуство? Момент само да наредя да оправят ръцете на мишените.
	Ераст Петрович само въздъхна.
	— Б-благодаря ви. Виждам, че японската полиция отлично ще се справи с операцията и без наше участие.


	Но не бе писано операцията да се осъществи. Хвърлените мрежи отново останаха без улов. Сацумците не се върнаха в годауна — нито през деня, нито на свечеряване, нито в нощния мрак.
	Когато околните хълмове порозовяха от лъчите на изгряващото слънце, Фандорин рече на мрачния инспектор Асагава:
	— Няма да дойдат.
	— Не е възможно! Един самурай никога не би зарязал своята катана!
	Нощта отнасяше със себе си насмешливата увереност на японеца. Той пребледняваше все повече, ъглите на устните му потреперваха нервно, личеше си, че с мъка запазва остатъците от самообладанието си.
	След вчерашните подигравки Фандорин не изпитваше и най-малко съчувствие към инспектора.
	— Не трябваше толкова да се осланяте на собствените си сили — отбеляза той отмъстително. — Сацумците са забелязали, че ги следите. Вярвам, че за самураите мечовете са много скъпи, но собствените кожи явно са им по-скъпи. Отивам да спя.
	Лицето на Асагава трепна мъчително.
	— Аз пък оставам и ще чакам — процеди той през стиснати зъби, без разни „с ваше позволение“ и „ако господин вицеконсулът благоволи да разреши“.
	— Успех тогава.
	Ераст Петрович се сбогува с Локстън и доктор Туигс и се упъти към резиденцията.
	Прозрачна нежна мъгла обгръщаше празния крайбрежен булевард, но титулярният съветник не поглеждаше нито към красивите фасади, нито към влажния блясък на паважа — погледът му бе прикован към неръкотворното чудо, наречено „изгрев над морето“. Младият мъж вървеше и си мислеше, че ако всеки човек започваше деня си, наблюдавайки как Божият свят се изпълва с живот, светлина и красота, то мерзостта и злодейството биха изчезнали от лицето на земята. В душата, окъпана от изгрева, не би останало място за тях.
	Впрочем животът на Ераст Петрович се развиваше по такъв начин, че само насаме със себе си и само за кратко време той успяваше да се отдава на прекрасните мечтания — безмилостният му разсъдък моментално поставяше нещата на местата им. „Твърде е възможно съзерцаването на морския изгрев да намали нивото на престъпността през първата половина на денонощието, но само за да нарасне тя през втората половина — рече си титулярният съветник. — Човек е склонен да се срамува от моментите на умиляване и идеализъм. Би могло, разбира се, за равновесие да се накара населението на Земята да се любува и на залеза, това зрелище също си го бива. Но тогава не ми се мисли какво би ставало в облачни дни…“
	Фандорин с въздишка отклони поглед от картината, сътворена от Бога, към пейзажа, създаден от хората. В тоя чист, умит от ранната роса час, той също не беше никак лош, макар и много по-несъвършен: под една улична лампа с ръка под бузата хъркаше попрекалил моряк, на ъгъла прекалено усърден чистач размахваше с досадно шумолене метлата си.
	Изведнъж той изпусна оръдието си, обърна се и в същата секунда Фандорин чу стремително нарастващ грохот и женски викове. Иззад ъгъла на крайбрежния булевард изхвърча и главоломно се втурна напред кон, запрегнат в лека двуколка. Едва не я обърна на завоя, но отлепилото се от земята колело успя някак да се върне обратно, конят сви току преди да издъни парапета и да полети във водата, което намали скоростта му само с част от секундата. Той изцвили бясно, разтръска запенената си глава и полетя в луд галоп покрай морето право към Фандорин.
	В двуколката имаше жена, тя се държеше с двете ръце за седалката и пищеше пронизително, вятърът развяваше разпилените й черни коси — явно шапката й бе хвръкнала нанякъде. Всичко бе ясно: конят се бе подплашил от нещо и бе препуснал без посока, а пътничката не бе успяла да го укроти.
	Ераст Петрович не анализира ситуацията, не се опита да отгатне възможните последици, той просто скочи от тротоара и побягна в същата посока, в която се носеше конят, тичаше толкова бързо, колкото може да тича човек, гледащ назад.
	Кончето имаше красив бял косъм, но фигурата му бе грубовата и нисичка. Титулярният съветник вече бе виждал такива коне тук, в Йокохама. Всеволод Виталиевич му бе казал, че това е стара японска порода, която се отличава с капризния си характер и не е особено подходяща за впрягане.
	На Фандорин досега не беше му се налагало да обуздава побеснели коне, но веднъж по време на неотдавнашната война той бе видял колко сръчно се справи с подобна задача един донски казак и благодарение на вечната си любознателност го разпита как се прави. „Ти, значи, господине, най-важното гледай да не го хващаш за юздата — сподели майсторлъка си дончанинът. — То, добичето, пощръклее ли, хич не обича за юздата да го дърпат. Гледай, значи, да му се метнеш на врата, да му превиеш врата надолу към земята. И не го ругай, ами карай с добро — кажи му «братко», гълъбче“… „земляк“ можеш да опиташ, ако е мъжки. Пък ако е кобила — кажи й „миличка“, „хубавице моя“, става също и със „сестрице“.
	Когато обезумялото животно се изравни с бегача, Ераст Петрович постъпи в пълно съответствие с теорията. Скочи, увисна върху потния хлъзгав врат и чак тогава съобрази, че няма представа дали е жребец или кобила, не успя да го загледа. Затова за всеки случай пусна в действие и „братко“, и „сестрице“, и „хубавице“, че и „земляк“.
	Отначало това не помогна особено. Дали защото трябваше да апелира към животното на японски, или не му хареса допълнителният товар на врата, но представителят (или представителката) на капризната порода изпръхтя страховито, затръска глава и се опита да ръфне рамото на титулярния съветник. Не успя и чак тогава взе да забавя крачка.
	След около стотина метра препускането най-сетне свърши. Животното спря, цялото разтреперано, от гърба и от хълбоците му се сипеше пяна на парцали. Фандорин го освободи от прегръдката си. Стъпи, залитайки, на крака. И преди всичко изясни въпроса, който го бе занимавал през цялото кратко, но за него равно на вечност време, докато играеше ролята на спирачка.
	— Аха, значи все пак си „миличка“ — промърмори Ераст Петрович и чак сега погледна спасената дама.
	А тя беше държанката на достопочтения Алджърнън Булкокс и изворът на вълшебно сияние, госпожа О-Юми. Косата й бе безредно разбъркана, от челото висеше дълъг кичур, роклята се бе скъсала и оголваше бяло рамо с алена драскотина. Но и в това състояние притежателката на незабравимата сребърна обувчица бе толкова прекрасна, че титулярният съветник се вцепени и объркано запримигва с дългите си мигли. Това не е никакво сияние, премина му през ума. Това е ослепителна красота. Нарича се така, понеже от нея сякаш ослепяваш.
	И си помисли също, че раздърпаният вид едва ли му отива толкова, колкото на нея. Единият ръкав на редингота се бе откъснал напълно и висеше на лакътя му, кобилата бе успяла да гризне другия ръкав, панталонът и обувките му бяха почернели от мръсотия, а най-ужасна, разбира се, беше острата миризма на конска пот, просмукала се във всички пори на Ераст Петрович.
	— Добре ли сте, госпожо? — попита той на английски и се дръпна леко, за да не мъчи обонянието й. — Имате кръв на рамото…
	Тя огледа драскотината, дръпна роклята по-надолу — видя се трапчинката под ключицата й и Фандорин глътна края на изречението.
	— О, сама съм си виновна. Одрала съм се с дръжката на камшика — отвърна японката и небрежно обърса кораловата капка.
	Гласът на куртизанката неочаквано се оказа нисък, дрезгав — неприятен според европейските критерии, но в звуците му имаше нещо, което накара Фандорин за миг да сведе очи.
	Той се взе в ръце, погледна я отново в лицето и видя нейната усмивка — изглежда, се забавляваше с неговото смущение.
	— Виждам, че не сте много уплашена — бавно произнесе той.
	— Много. Но имах време да се успокоя. Вие толкова страстно се прегръщахте с моята Наоми — в удължените й очи блеснаха лукави искрици. — Ах, вие сте истински герой! И ако аз от своя страна бях истинска японка, щеше да ми се наложи да изплащам дълга си към вас до края на дните ми. Но вие, чужденците, ме научихте на много полезни неща. Например, че можеш просто да кажеш „благодаря ви, сър“ и сметките са уредени. Благодаря ви, сър. Много съм ви признателна. — Тя се надигна от седалката и направи грациозен реверанс.
	— За нищо — Фандорин склони глава, видя люлеещия се ръкав и побърза да го откъсне. Много му се искаше гласът й да не спира да звучи и младежът попита: — На разходка ли бяхте тръгнали толкова рано? Още няма пет часа.
	— Всяка сутрин отивам на носа да се полюбувам на изгрева. Това е най-хубавата гледка на света — отвърна О-Юми, докато прибираше падналия кичур зад просветващото в розово щръкнало ухо.
	Ераст Петрович я изгледа учуден: стори му се, че е подслушала мислите му отпреди малко.
	— И затова ставате толкова рано?
	— Не, лягам си толкова късно — засмя се тая удивителна жена.
	Смехът й за разлика от гласа изобщо не беше дрезгав, беше чист и звънлив.
	На Фандорин му се дощя тя да не спира да се смее. Но не можа да измисли как да го постигне. Да се пошегува нещо за кончето ли?
	Титулярният съветник разсеяно потупа кобилата по задницата. Тя уплашено го погледна с кървясало око и жално изцвили.
	— Ужасно ми е жал за шапката — въздъхна О-Юми, която продължаваше да си оправя фризурата. — Толкова беше хубава! Отхвръкна някъде, върви я търси сега. Плащам си за патриотизма. Моят приятел ме предупреди, че японските коне не са добри за впрягане, а пък аз реших да му докажа обратното.
	Има предвид Булкокс, досети се Ераст Петрович.
	— Сега вече няма да препусне. Трябва само малко да я поводим за юздата. Ако п-позволите…
	Той хвана повода на кобилата и бавно тръгна по булеварда. Много му се искаше да се обърне, но удържа. В крайна сметка не е момче, та да зяпа ококорен красавиците.
	Мълчанието се проточи. Добре, Ераст Петрович демонстрира характер, но защо мълчи тя? Мигар жените, току-що избавили се от смъртна опасност, мълчат? И то бидейки в компанията на своя спасител?
	Измина една минута, после втора, трета. Тишината престана да бъде просто пауза в разговора, тя взе да придобива нарочен смисъл. В крайна сметка знайно е дори от белетристиката, ако щете: когато едва познати мъж и жена се умълчат задълго, това ги сближава повече от всякакъв разговор.
	Титулярният съветник не издържа, дръпна леко юздата към себе си и когато кобилата изви глава към него, я погледна и той — а пътьом хвърли кос поглед към японката.
	Оказа се, че тя изобщо не го е гледала в гръб! Ами се е извърнала, извадила е огледалце и се занимава с външността си. Вече бе успяла да се вчеше, да прибере разпилените кичури, да се напудри. Значи това било многозначителното мълчание!
	Ядосан на собствената си глупост, Фандорин подаде повода на японката и рече твърдо:
	— Това е, госпожо. Кобилата ви се успокои напълно. Можете да продължавате, само че по-лекичко и не изпускайте юздите.
	Той повдигна шапката си, която по някакво чудо не беше паднала от главата му, и понечи да се сбогува, но се поколеба — учтиво ли ще бъде да си отиде, без да се представи. От друга страна, няма ли да е прекалено — да се представя на разпътна жена, все едно е светска дама? Учтивостта победи.
	— Извинете, забравих д-да се представя. Аз…
	Тя го спря с леко движение на ръката:
	— Няма нужда. Името ви няма да ми каже почти нищо. А главното мога да го видя и без име.
	Тя го изгледа с продължителен проучващ поглед, нежните й устни мърдаха беззвучно.
	— И какво виждате? — без да иска, се усмихна Фандорин.
	— Не много неща засега. Късметът ви обича, обичат ви и предметите, но съдбата не ви обича. Живели сте на тоя свят двайсет и две години, но в действителност сте по-възрастен. Няма нищо чудно: вие често сте били на косъм от смъртта, изгубили сте половината си сърце, а от такива неща бързо се остарява… Е, това е. Още веднъж ви благодаря, сър. И сбогом.
	Ераст Петрович трепна, като чу за половината сърце. А дамата тръсна поводите, провикна се пронизително: „Йоши, икоо!“, и кобилата потегли в тръс — много бързо въпреки предупреждението.
	Кончето на име Наоми тичаше послушно, острите бели уши помръдваха равномерно. Подковите весело чаткаха по паветата като сребрист капчук.

	В края на пътя
	ще си спомниш: в мъгла
	конят бял лети.



	Последната усмивка

	Същия ден той я видя още веднъж. В това нямаше нищо чудно, Йокохама беше малко градче.
	Вечерта след съвещание със сержанта и инспектора Ераст Петрович вървеше към консулството и тогава съзря огненокосия Булкокс и наложницата му да минават покрай него в открита каляска. Англичанинът носеше нещо с малинов цвят (Фандорин почти не го забеляза), а спътничката му беше с черна прилепнала рокля и шапка с щраусово перо, ефирният воал не скриваше чертите на лицето й, а сякаш ги обгръщаше в мека омара.
	Титулярният съветник се поклони леко, като се постара жестът да не изразява нищо освен обикновена учтивост. О-Юми не отговори на поклона му, но го изгледа продължително. Ераст Петрович дълго след това се опитваше да проумее нейния странен поглед. Дали нямаше в него нещо търсещо, нещо тревожно? Може би да, тя сякаш се опита да прочете на лицето му нещо скрито, като едновременно се надяваше и се страхуваше да открие това „нещо“.
	Костваше му доста усилия да изхвърли тия глупости от главата си и да обърне мислите си към същественото.
	Поредната им среща бе на следващия ден след пладне.
	От Токио бе пристигнал капитан Бухарцев — да провери докъде е стигнала в разследването общинската полиция. В сравнение с първия път морският агент се държеше като същински ангел. Отношението му към титулярния съветник беше напълно променено, държеше се с уважение, рядко се обаждаше и слушаше внимателно.
	Не научиха нещо ново от него — само дето министър Окубо бил охраняван денонощно, почти не напускал резиденцията си и бил направо бесен от това. Можело и да не издържи цяла седмица, както беше обещал.
	Ераст Петрович накратко разказа на сънародника си как стоят нещата. Сацумците бяха изчезнали без следа. Гърбавия се намираше под засилено наблюдение, тъй като връзката му със заговорниците бе доказана със сигурност, но ползата от секретното наблюдение засега беше нулева. Собственикът на „Ракуен“ през цялото време виси в заведението, на сутринта се прибира да спи, после пак отива във вертепа. Никакви повече.
	Освен това Фандорин показа на Бухарцев събраните улики, наредени специално за него на бюрото на сержанта: трите меча, целулоидната якичка, огледалото.
	Капитан-лейтенантът дълго разглеждаше последните два предмета през лупа, после още толкова време изследва със същата лупа собствения си палец, сви рамене и рече: „Дрън-дрън.“
	Докато вицеконсулът го изпращаше до файтона му, агентът надълго и нашироко се спря на огромната важност на случая, поверен на Фандорин.
	— Можем да качим градуса на нашето влияние до небивали висоти, ако успеете да заловите убийците, или пък да подкопаем собственото си реноме и да си изпросим неприязънта на всемогъщия министър, който няма да ни прости, че сме го затворили в клетка — ораторстваше Мстислав Николаевич с доверителен тон.
	Титулярният съветник го слушаше с леко раздразнение, първо, понеже всичко това му беше бездруго ясно, а на второ място го дразнеше фамилиарността, с която тоя самодоволен тип от посолството го бе прегърнал през рамото.
	Изведнъж Бухарцев прекъсна излиянията си и подсвирна:
	— Ау, каква маймунка!
	Фандорин се обърна.
	В първия момент не можа да я познае, тоя път тя беше с висока сложна фризура и беше облечена по японски — с бяло кимоно на сини ириси, с небесносиньо чадърче в ръка. Ераст Петрович бе виждал такива прекрасни жени на цветните гравюри укийое. След няколко дни в Япония той бе решил, че изисканите хубавици от укийое са същата измислица, каквато представляват и другите фантазии на европейския „жапонизъм“, но О-Юми не отстъпваше ни най-малко на красавиците на старинния художник Outamaro*, чиито творби днес носеха луди пари на парижките галеристи.
	[* _Китагава (Нобуйоши) Утамаро_ (1753–1806) — художник, създател на класически образци на японската женска красота. Намира повечето си модели в „чайните домове“ — Б.пр.]
	Тя мина покрай тях, едва погледна Ераст Петрович и събеседника му. Фандорин се поклони, Бухарцев галантно докосна козирката на шапката си.
	— О, каква шийка, каква шийка! — простена морският агент. — Обожавам тия техни яки. В определен смисъл са дори по-пикантни от европейските деколтета.
	Високата яка на кимоното беше изрязана отзад. Ераст Петрович не можеше да откъсне очи от нежните къдри на тила й, от беззащитната вдлъбнатинка на тънкото й вратле, но най-вече от трогателните детски щръкнали уши. Тя сигурно е още съвсем дете на години, помисли си той изведнъж. Нейната ирония е само маска, защита срещу грубия, жесток свят, в който й се налага да живее. Както бодлите на розата.
	Той разсеяно се сбогува с Бухарцев, едва му кимна — не спираше да следи тънката фигурка, която пресичаше площада.
	Изведнъж О-Юми се спря, сякаш бе усетила погледа му. Обърна се и тръгна в обратна посока. Когато Фандорин проумя, че тя не просто се връща, а идва към него, той направи няколко крачки да я пресрещне.
	— Пазете се от тоя човек — бързо изрече О-Юми и посочи с брадичка отдалечаващия се капитан-лейтенант. — Не го зная кой е, но виждам, че той се преструва на ваш приятел, прегръща ви през рамо, а всъщност ви мисли злото. Днес е написал или тепърва ще напише донос срещу вас.
	Тя млъкна и понечи да си тръгне, но Ераст Петрович не позволи, препречи й пътя. Две съсухрени брадати физиономии с любопитство наблюдаваха сцената през решетките на прозорец в полицейския участък. Дежурният пред входа също ги гледаше весело.
	— Вие обожавате да изчезвате ефектно, но с-сега настоявам за отговор. Какви са тия глупости за доноса. Кой ви е казал?
	— Лицето му. По-точно бръчката в крайчеца на лявото око в съчетание с линията и цвета на устните — леко се усмихна О-Юми. — Не ме гледайте така. Не се шегувам и не ви мамя. Просто в Япония имаме една древна наука нинсо, тя позволява да се чете по човешките лица, сякаш са отворена книга. Малцина владеят това изкуство, но в нашето семейство пазим тайните му вече двеста години.
	Преди да пристигне в Япония, титулярният съветник щеше да се разсмее на такива приказки, но днес вече знаеше, че в тая страна има неизброимо количество най-невероятни „изкуства“, затова не се засмя, а уточни:
	— Да се разчита лицето като книга? Нещо като физиогномониката?
	— Да, само че доста по-широко и по-подробно. Майстор на нинсо умее да тълкува и формата на главата, и строежа на тялото, и походката, и гласа — с една дума всичко, което човек съобщава за себе си на външния свят. Ние умеем да различаваме сто четирийсет и четири оттенъка на кожата, двеста и дванайсет типа бръчки, трийсет и два мириса и много, много други неща. Аз съм далеч от уменията на баща ми, но мога със сигурност да определя възрастта, мислите, скорошното минало и най-близкото бъдеще на човека…
	Като чу за бъдещето, Фандорин разбра, че тя все пак му се присмива. Пада му се, щом е толкова доверчив!
	— Е, с какво съм се занимавал днес? Или не, по-добре ми кажете за какво съм си мислил — ухили се иронично той.
	— Сутринта ви е боляла глава, ето тук — леките пръсти едва докоснаха слепоочието му и Фандорин потръпна донякъде от учудване (защото тя бе отгатнала за главоболието), донякъде от самото докосване. — Налегнали са ви тъжни мисли. Това често ви се случва сутрин. Мислили сте си за една жена, която вече я няма. И сте си мислили за друга жена, която е жива. Представяли сте си различни картини, от които сте почувствали горещина.
	Червенина заля лицето на Ераст Петрович, а магьосницата се усмихна лукаво, но не разви темата по-нататък.
	— Това не е вълшебство — каза тя сериозно. — Това е просто плод на многовековни наблюдения, провеждани от много внимателни хора, съсредоточени в своя занаят. Дясната половина на лицето ви — това сте вие самият, лявата са хората, свързани с вас. Например, когато виждам на дясното слепоочие пъпчица с цвят инсеку, зная, че тоя човек е влюбен. А ако същата пъпчица е на лявото слепоочие, значи той е обичаният.
	— Не, вие все пак ми се подигравате.
	О-Юми поклати глава.
	— Неотдавнашното минало може да се определи по долните клепачи. Близкото бъдеще — по горните. Ще позволите ли?
	Белите пръсти отново докоснаха лицето му. Опипаха веждите, погъделичкаха миглите. Фандорин усети, че се вцепенява.
	Внезапно О-Юми се отдръпна рязко. Очите й го гледаха със страх.
	— Какво… какво има? — попита той дрезгаво, гърлото му изведнъж бе пресъхнало.
	— Днес ще убиете човек! — прошепна тя изплашена, обърна се и побягна през площада.
	Той насмалко да се втурне подире й, но успя навреме да се овладее. Не само не се затича, а дори й обърна гръб. Извади тънка манилска пурета от табакерата. Успя да я запали чак с четвъртата клечка. Титулярният съветник цял се тресеше, вероятно от злоба.
	— Клепоуха к-кокетка! — процеди той. — Ама и мен си ме бива! Лапнишаран!
	Само че каква полза да лъже себе си? Тя е поразителна жена! А може би дори не опира до нея, прониза го мисъл. Между нас съществува някаква странна връзка. Той сам се учуди на тая мисъл, но не успя да я оцени достатъчно, понеже в тоя миг се случи нещо, което изби от главата на младежа тайнствените хубавици.
	Първо долови звън на счупено стъкло, а след него страшен рев:
	— Stop! Stop the bloody ape!*
	[* Стой! Дръжте проклетата маймуна! (англ.) — Б.пр.]
	Фандорин позна гласа на Локстън и се затърча към участъка. Прелетя по коридора, нахълта в кабинета на сержанта и видя как той със свирепи ругатни се опитва да излезе през прозореца, но доста неловко — пречеха му острите парчета стъкло. В стаята миришеше на изгоряло, към тавана се виеха кълба дим.
	— Какво се случи?
	— Ето го… кучия му син… гадина! — ревеше Локстън и сочеше с пръст.
	Фандорин видя човек с късо кимоно и сламена шапка да тича бързо по посока на пристанището.
	— Уликите! — ревна сержантът и юмрукът му със замах се вряза в касата на прозореца.
	Тя изхвърча навън. Американецът я последва.
	Думата „улики“ накара Ераст Петрович да се обърне към писалището, на което преди десет минути лежаха мечовете, яката и огледалото. Сукното догаряше, пламтяха някакви документи. Мечовете бяха непокътнати, но целулоидът се бе овъглил и свил на тръбичка, а разтопената повърхност на огледалото леко потрепваше.
	Впрочем нямаше време да се разглежда целият тоя разгром. Титулярният съветник изхвърча през прозореца и с няколко големи скока настигна бикоподобния сержант. Извика:
	— Как стана пожарът?
	— Ще избяга! — изръмжа оня вместо отговор. — Да минем напряко през „Звездата“!
	Беглецът действително вече се бе скрил зад ъгъла.
	— Влиза! При мен! С поклони! — ревеше Локстън, нахълтвайки през задния вход на кръчмата „Звезда“. — И изведнъж яйцето! В бюрото! И пушеци, пламък!
	— Какво яйце пък сега? — викаше и Фандорин.
	— Не знам! Но пламък изригна! И гърбом през стъклото! Проклета маймуна!
	Въпросът с маймуната се изясни, но Фандорин така и не разбра какво беше това огнено яйце. Преследвачите в галоп прекосиха полутъмния салон, изскочиха на слънчевия „Банд“. Сламената шапка се движеше на двайсетина крачки пред тях. Лавирайки с потресаваща ловкост сред минувачите, „маймуната“ се откъсваше от преследвачите.
	— Това е той! — ахна Ераст Петрович, като се вгледа в кльощавия дребен силует. — Той е, сигурен съм!
	Пред едно обменно бюро стоеше полицай с карабина на свивката на лакътя. Локстън му кресна:
	— Какво си се опулил? Дръж го!
	Полицаят стартира толкова рязко, че изпревари и своя началник, и вицеконсула, но и той не успя да настигне престъпника.
	Беглецът сви от булеварда в тиха уличка, на един скок мина мостчето над канала. Тук под шарените маркизи на кафе „Паризиен“ бе насядало отбраното йокохамско общество. От една маса рязко се надигна длъгнестата фигура на Ланселот Туигс.
	— Какво става, господа?
	Локстън само махна с ръка и докторът се втурна след членовете на следствената група с вик:
	— Ама какво става? Кого гоните?
	Беглецът се бе откъснал вече на петдесетина крачки и дистанцията през цялото време се увеличаваше. Без да се обръща, той препускаше по отсрещния бряг на канала.
	— Ще избяга! — изстена сержантът. — Там е туземният град, истински лабиринт! — измъкна револвера от кобура, но не стреля, разстоянието беше доста голямо за колта му. — Дай! — началникът на полицията изтръгна карабината от констебъла, вдигна я към рамо, плъзна цевта след пъргавия бегач и стреля.
	Сламената шапка отлетя на една страна, собственикът й на друга. Той се просна, претърколи се няколко пъти и остана на земята с разперени ръце.
	В кафето хората наскачаха с развълнувани викове.
	— Това е. Уф! — Локстън отри потта с ръкав. — Джентълмени, вие сте свидетели, ако не бях стрелял, престъпникът щеше да избяга.
	— Отличен изстрел — похвали го Туигс с тон на познавач.
	Пресякоха канала, без да бързат: отпред победителят сержант с димящата карабина, след него Фандорин и докторът, отзад констебълът, а на разстояние от тях — любопитната публика.
	— Ако сте го убили, попадаме в задънена улица — угрижено отбеляза Ераст Петрович. — И отпечатъците ги няма вече.
	Американецът сви рамене:
	— А за какво са ни, след като разполагаме с човека, който ги е наслагал? Пък и аз се целех в гърба. Може още да е жив.
	Предположението му се потвърди незабавно, при това по най-неочакван начин.
	Падналият изведнъж скочи на крака и препусна със същата скорост покрай канала, сякаш нищо не му се беше случило.
	Публиката ахна. Локстън замига на парцали.
	— По дяволите! Ама че жилавина!
	Той пак вдигна карабината, но тя не беше от новите уинчестъри, а еднозарядна италианска ветерли. Сержантът изруга, хвърли безполезната пушка на констебъла и извади колта си.
	— Дайте, дайте ми на мен! — оживи се докторът. — Няма да улучите!
	Той почти насила издърпа револвера от ръцете му. Зае живописната поза на дуелист, зажумя с едното око. Прогърмя изстрел.
	Беглецът се стовари отново, тоя път по очи.
	В тълпата се чуха аплодисменти. Локстън стоеше и се почесваше по брадичката, неговият подчинен презареждаше карабината. Единствено Фандорин побягна напред.
	— Не бързайте — спря го Туигс и хладнокръвно поясни. — Вече няма къде да се дене. Прострелях му гръбначния стълб в поясните прешлени. Жестоко, да, но ако е ученик на въпросните шиноби, единственият начин да го заловим жив е да го парализираме. Дръжте си колта, Уолтър. И благодарете на съдбата, че по това време на деня си пия чая в „Паризиен“. В противен случай вие за нищо на света…
	— Вижте! — възкликна Фандорин.
	Поваленият се надигна на четири крака, после стана, отърси се като мокро куче и с огромни скокове се понесе нататък.
	Сега вече никой не ахна, не шукна — всички мълчаха объркани.
	Локстън откри стрелба с револвера, но все не улучваше, пък и докторът му пречеше, като го хващаше за ръката и го убеждаваше да му даде оръжието. И двамата напълно забравиха, че на колана на сержанта виси още един револвер.
	Ераст Петрович прецени разстоянието (около седемдесет крачки, а до сивите къщурки на туземния град стотина) и се обърна към констебъла.
	— Заредихте ли? Дайте насам.
	Прицели се по всички правила на стрелковата наука. Задържа дишането, изравни мушката. Даде съвсем леко изпреварване, изстрелът щеше да е почти по права линия. Имаше само един куршум, трябваше да е точен.
	Краката на омагьосания беглец се местеха с огромна скорост. Не над коленете, за да не го убием — заповяда на куршума титулярният съветник и натисна спусъка.
	Готово! Фигурата с кимоното падна за трети път. Само че неговите преследвачи вече не стояха на място, а стремглаво се втурнаха към него.
	Виждаше се, че простреляният мърда и се опитва да се изправи. Ето че успя, скочи напред на един крак. Не можа да се задържи, стовари се. Запълзя към водата, оставяйки кървава диря след себе си.
	А най-чудното бе, че досега не се бе обърнал нито веднъж.
	Когато до ранения оставаха двайсетина крачки, той спря да пълзи, очевидно бе разбрал, че няма да се изплъзне. Направи бързо движение и в ръцете му блесна тясно острие.
	— Бързо! Ще си пререже гърлото! — провикна се докторът.
	Но шиноби постъпи другояче. Той направи с ножа бърз кръг около лицето си, сякаш искаше да го вкара в овална рамка. После сграбчи брадичката си с една ръка, изръмжа глухо, дръпна и в краката на Ераст Петрович полетя някакъв парцал. Фандорин за малко да се спъне, когато проумя, че това е срязана и одрана от лицето кожа, червена от едната страна, а от другата подобна на мандаринова кора.
	Тогава ужасният човек най-сетне се обърна.
	През краткия си живот Ераст Петрович бе виждал доста страшни неща, някои видения от неговото минало го караха да се събужда нощем облян в пот. Но нищо на света не можеше да бъде по-страшно от тая алена маска с белите кръгове на очите и озъбената уста.
	— Конгоджо! — тихо, но ясно изхриптя останалата без устни уста, която се разтягаше все по-широко.
	Ръката с окървавения нож бавно се вдигна към гърлото.
	Чак сега Фандорин се сети да зажуми. И остана така, докато отмине пристъпът на световъртеж и гадене.
	— Ето какво значело да „отрежеш лицето“! — чу той възбудения глас на доктор Туигс. — Наистина го отряза без никакво преносно значение.
	Най-спокойно от всички се държеше Локстън. Той се наведе над трупа, който, слава Богу, лежеше по очи. През две дупки в кимоното, едната по-високо, другата по-ниско, проблясваше нещо метално. Сержантът разкъса плата с пръст и подсвирна:
	— Ето каква била магията!
	Под кимоното мъртвецът носеше ризница от тънка закалена стомана.
	Докато Локстън разправяше на доктора какво се бе случило в участъка, Фандорин стоеше настрани и напразно се опитваше да успокои бясното сърцебиене.
	А то не бе предизвикано от тичането, нито от стрелбата, нито дори от кошмарната гледка на отрязаното лице. Чиновникът просто си припомни думите, които преди няколко минути му бе казал дрезгавият женски глас: „Днес ще убиете човек.“
	— Излиза, че мистър Фандорин е бил прав — разтвори ръце докторът. — Това наистина е нинджа, съвсем истински нинджа. Не зная къде и как е овладял тайните на занаята, но не може да има никакви съмнения. Стоманеният нагръдник, който го спаси от първите два куршума, е описан във всички трактати. Нарича се нинджа-унеате. Огненото яйце се казва ториноко, празна черупка, в която шиноби през дупчица са вкарали запалителна смес. А видяхте ли как се озъби преди да умре? В книгите за нинджите съм срещал един странен термин — Последната усмивка, но не се обясняваше какво е това. Н-да, доста неапетитна гледка.

	Как ти се иска
	да се смееш от сърце
	поне накрая.



	Подранилият сливов дъжд

	Доронин стоеше пред прозореца и гледаше как по стъклото се стичат ручейчета.
	— Байу, „сливовият дъжд“ — рече той разсеяно. — Нещо е подранил, обикновено започва в края на май.
	Вицеконсулът не подхвана беседата за природните явления и отново се възцари мълчание.
	— Добре — обърна се най-сетне консулът. — Преди да седна да пиша рапорт до негово превъзходителство, нека огледаме отново цялата верига от факти. Аз ще ги изреждам, а вие ще казвате точка по точка факт ли е това, или не. Става ли?
	— Става.
	— Отлично. Да започваме. Имало едно време един субект, надарен с почти вълшебни способности. Да го наречем Безликия (Ераст Петрович потръпна при спомена за „последната усмивка“ на днешния самоубиец). Използвайки невероятното си изкуство, Безликия убива капитан Благолепов, при това така умело, че всичко щеше да си остане скрито-покрито, ако не беше един прекалено педантичен вицеконсул. Факт?
	— П-предположение.
	— Което въпреки всичко бих отнесъл към фактите в светлината на последвалите събития. А именно: опита да бъде ликвидиран вашият Маса, свидетелят на убийството. Опит, който е не по-малко, а дори и по-екзотичен от самото убийство. Както казвате вие в полицията, почеркът на престъпника съвпада. Факт?
	— Така изглежда.
	— Престъпникът обаче не успява да унищожи Маса, отново му пречи пустият вицеконсул. По такъв начин вместо един свидетел се появяват двама.
	— Но защо не ме уби? Бях напълно б-безпомощен. Хайде, змията не ме ухапа, но той със сигурност е имал още хиляда начина да ме очисти.
	Доронин скромно сложи ръка на гърдите си.
	— Забравяте, приятелю, че в тоя момент на сцената се появява вашият покорен слуга. Да убиеш консула на велика сила означава да предизвикаш сериозен международен скандал. Такива неща не са се случвали от времето на Грибоедов*. Тогава се наложило персийският шах за уреждане на конфликта да преподнесе на царя най-големия диамант от своята корона, тежал деветдесет карата. Как мислите — оживи се Всеволод Виталиевич — на колко карата биха оценили мен? Вярно е, че аз не съм посланик, а само консул, затова пък имам повече дипломатически стаж от Грибоедов. Пък и скъпоценните камъни в наши дни поевтиняха… Добре, шегата настрана. Фактът е, че Безликия не е посмял или не е пожелал да ме убие. Вече имахте възможността да се убедите, че в Япония дори разбойниците са патриоти.
	[* Писателят Александър Сергеевич Грибоедов (1795–1829) — руски пълномощен министър в Персия, е убит в Техеран от фанатизирана тълпа, нахлула в руското посолство. — Б.пр.]
	Това твърдение не убеди особено Ераст Петрович, но той не възрази.
	— Впрочем не чух благодарност за спасения живот — престори се на засегнат консулът.
	— Благодаря.
	— За нищо. Продължаваме. След несполучливото начинание с пълзящата гад Безликия научава отнякъде, че следствието разполага със странна нечувана улика — отпечатъци от неговите пръсти. За разлика от Бухарцев, пък и от вашия покорен слуга, да си призная, Безликия се отнася твърде сериозно към това обстоятелство. И аз се досещам защо. Нали съставихте словесен портрет на човека, когото Маса е видял в „Ракуен“?
	— Да.
	— Съвпада ли той с белезите на вашия неканен гост?
	— Минимално. Само що се отнася до ръста — малко над два аршина, и крехкото телосложение. Но в Япония подобно телосложение не е рядкост. Във всичко останало… Маса е видял във вертепа грохнал старец, прегърбен, с тресяща се глава, с пигментни петна по лицето. Докато моето с-старче беше съвсем бодро и свежо. Не бих му дал повече от шейсет.
	— Точно така — вдигна пръст консулът. — За нинджите е известно, че са вещи в промяната на облика си. Но ако теорията на мистър Фолдс е вярна, отпечатъците от пръсти не подлежат на промяна. Приликата на следите по яката и по огледалото го потвърждават. Така или иначе, Безликия се решава на безпрецедентно дръзка крачка — да унищожи уликите директно в кабинета на началника на полицията. Опитва се да избяга, но безрезултатно. Интересно, че преди смъртта си произнася: „Конгоджо.“
	— Правилно ли съм го запомнил?
	— Да. „Конгоджо“ ще рече „диамантена колесница“.
	— Моля? — учуди се титулярният съветник. — В какъв смисъл?
	— Сега не му е времето да започваме подробна лекция относно будизма, затова ще го обясня кратко и опростено. В будизма съществуват два основни клона, така наречените Колесници. Всеки, който жадува Освобождение и Светлина, може да избере в коя от тях да се качи. Малката Колесница се носи по пътя, който води към спасението само на твоята собствена душа. Голямата Колесница е за оногова, който иска да спаси цялото човечество. Привърженикът на Малкия път се стреми да постигне статут на архат, абсолютно свободно същество. Привърженикът на Големия път може да стане бодхисатва — идеално същество, което е изпълнено със състрадание към всичко на тоя свят, но не желае да вкуси Свободата, докато всички останали не са се освободили.
	— Повече ми допадат б-бодхисатвите — отбеляза Ераст Петрович.
	Доронин се усмихна.
	— Това е така, понеже те са по-близки до християнската идея за саможертвата. Аз пък съм мизантроп и бих предпочел да стана архат. Страх ме е само, че не съм достатъчно праведен.
	— Тогава какво представлява Диамантената колесница?
	— Това е съвсем обособено разклонение на будизма, твърде заплетено и изобилстващо от тайни. Непосветените не знаят много за него. В съответствие с това учение човек може да постигне просветление и да стане Буда още приживе, но за целта се изисква особено твърда вяра. Затова колесницата се нарича диамантена — нали в природата не съществува нищо по-твърдо от диаманта.
	— Абсолютно не проумявам — каза след размисъл Фандорин. — Как можеш да постигнеш просветление и да станеш Буда, щом вършиш убийства и правиш мръсотии?
	— Точно в това няма нищо чудно. Малко ли гадости се вършат в нашата църква и все в името на Христа и спасяването на душата? Не е в учението работата. Познавам монаси от сектата шингон, която изповядва пътя на Диамантената колесница. Просветляват си се, никому не пречат. Не допускат външни хора в своите работи, но и те самите не се интересуват от чуждите. При това хич не са фанатици. Трудно е да си представи човек някого от тях как си реже физиономията с крясък: „Конгоджо!“ И най-важното, никога не съм чувал тая формула да има магическо значение… Разбирате ли, в японския будизъм се смята, че някои сутри или словесни формули притежават магическа сила. Съществува сакралното заклинание „Наму Амида буцу“, знаем Лотосовата сутра — „Наму мьохо ренгекьо“. Монасите ги повтарят хиляди пъти, вярвайки, че по тоя начин ще се придвижат по Пътя на Буда. Вероятно съществува и някаква фанатична секта, която е възприела заклинанието „Конгоджо“… — Всеволод Виталиевич сви рамене. — Уви, европеец не е състояние да се оправи с тая материя. Да се връщаме при Безликия, докато не сме се изгубили вдън горите будистки. Нека проверим логическата последователност на събитията. Въпрос: защо е убит Благолепов? Отговор: защото е дрънкал наляво и надясно за нощните си пътници. Май няма друга причина да се изпраща такъв майстор на убийствата срещу толкова незначително човече. Така ли е?
	— Така е.
	— Безликия е нинджа, а тях, както знаем от историята, ги наемат срещу пари. Отделен е въпросът откъде през хиляда осемстотин седемдесет и осма година се е взел нинджа и може би никога няма да научим отговора му. Но щом се е намерил човек, който е приел да живее и умре по законите на тая секта, той със сигурност се е и прехранвал по техния начин. С други думи, бил е наемник. Въпрос: кой го е наел. Отговор: не се знае. Въпрос: за какво са го наели?
	— Да прикрива и пази тримата самураи от Сацума? — предположи Фандорин.
	— Най-вероятно. Наемането на такъв майстор струва много пари. Откъде бивши самураи може да разполагат с толкова пари? Значи в играта участват сериозни задкулисни играчи, способни да правят високи залози, за да приберат „банката“. А „банката“ е известна — това е министър Окубо. Точно това ще напиша в рапорта си до посланика. Ще добавя също, че ръководител, свръзка или посредник на сацумските самураи е съдържателят на игралния дом. Японската полиция го следи и към днешна дата това е единствената ни нишка. Какво ще кажете, Фандорин? Дали не пропуснах нещо при анализа на ситуацията?
	— Анализа си го бива — призна титулярният съветник.
	— Мерси — консулът махна тъмните си очила, уморено разтърка очи. — Само че началството не ме цени толкова за способността ми да правя анализи, колкото за умението да предлагам решения. Какво пишем в резюмиращата част на доклада?
	— Изводите — Фандорин също отиде до прозореца и погледа как листата на акацията се полюшват от дъжда. — А те са четири на брой. Заговорниците разполагат с агент в полицейските кръгове. Това първо.
	Доронин трепна:
	— Откъде ви хрумна?
	— От фактите. Първо убиецът научава, че разполагам със свидетел за убийството на Благолепов. След това някой предупреждава сацумците за засадата в г-годауна. Накрая нинджата е знаел за съществуването на отпечатъците от пръсти и за мястото, където ги държим. Изводът може да бъде само един: заговорниците са свързани или с някого от моята група, или с едно от лицата, които получават сведения за хода на разследването.
	— Като мен например?
	— Например като вас.
	Консулът свъси вежди, помълча.
	— Добре, с първия извод нещата са ясни. По-нататък?
	— Гърбавия безспорно знае за следенето и в никакъв случай няма да тръгне да се свързва със сацумците. Това второ. Следователно трябва да принудим Гърбавия да действа. Това трето. И за да не изтече отново информация, операцията трябва да се проведе тайно както от общинската, така и от японската полиция. Това четвърто.
	Доронин обмисли чутото и скептично поклати глава:
	— Добре, звучи разумно. Но какво ще рече „да принудим Гърбавия да действа“? Как си го представяте?
	— Необходимо е Семуши да се отърве от проследяването. Тогава непременно ще хукне да търси своите съучастници. И ще ме заведе при тях. Но за провеждането на тая операция се нуждая от разрешение за самостоятелни действия.
	— Какви точно?
	— Засега не знам — отвърна безстрастно титулярният съветник. — Каквито се наложи.
	— Не щете да кажете? — разбра го Доронин. — Ами правилно. Че ако и тая операция ви се провали, ще вземете и мен да ме пишете шпионин. — Той потропа с пръсти по стъклото на прозореца. — Вижте какво, Ераст Петрович. За да е съвсем чист експериментът, няма да съобщавам вашите изводи дори на посланика. Колкото до разрешението, смятайте, че сте го получили от непосредствения си началник. Действайте както намерите за добре. Само че… — консулът леко се смути. — Може би ще се съгласите да ме вземете… не-не, не става дума за доверено лице, ама поне за изпълнител? Няма да ви е лесно сам, без помощници. Аз не съм нинджа, разбира се, но бих могъл да изпълня някоя не много сложна задача.
	Фандорин огледа кекавата фигура на Всеволод Виталиевич и учтиво отклони предложението.
	— Благодаря ви. Ще ми стигне и деловодителят Сирота. Макар че не. Първо трябва да говоря с него.
	Титулярният съветник се поколеба, спомни си, че японецът в последно време се държи някак странно. Ту се изчервява, ту пребледнява без никакъв повод, гледа под око. В първоначалното извънредно приятелско отношение на служителя към вицеконсула явно имаше промяна.
	Ераст Петрович реши да изясни нещата незабавно.
	Той влезе в канцеларията, където госпожица Благолепова шумно чукаше с клавишите на „Ремингтона“. Когато видя Фандорин, тя се изчерви, оправи с бързо движение якичката на роклята си и зачука още по-бързо.
	— Трябва да поприказвам с вас — тихо произнесе титулярният съветник, застанал над писалищната маса на Сирота, който трепна и пребледня.
	— И аз също. Време беше.
	Ераст Петрович се учуди. Попита предпазливо:
	— Искали сте да приказвате с мен? За какво?
	— Не, вие сте пръв — деловодителят се надигна, с решителен жест закопча сюртука си. — Къде ще ви бъде удобно?
	Те излязоха в градината, съпроводени от истеричния трясък на „Ремингтона“. Дъждът бе спрял, от клоните се сипеха стъклени капки, над главите им звънко чуруликаха птици.
	— Сирота, вие свързахте живота си с Русия. Може ли да ви попитам защо?
	Деловодителят изслуша въпроса, напрегнато присви очи. И отговори отчетливо, по военному рязко, сякаш се бе подготвил предварително:
	— Господин вицеконсул, реших да свържа живота си с вашата страна, тъй като Япония много се нуждае от Русия. Изтокът и Западът са прекалено различни, няма как да се слеят без посредници. Преди време ролята на мост между Япония и великия Китай изигра Корея. Днес, за да постигнем хармонично сливане с велика Европа, ни е необходима Русия. Благодарение на помощта на вашата страна, обединила в себе си и Изтока, и Запада, моята родина ще процъфти и ще се влее в редиците на великите световни сили. Разбира се, не веднага, а след двайсет-трийсет години. Затова служа в руското консулство…
	Ераст Петрович се прокашля смутено — той не бе очаквал толкова ясно формулиран отговор, а идеята изостанала азиатска страна след двайсет години да се превърне във велика сила бе направо смехотворна. Но не биваше да обижда японеца.
	— Ясно — проточи Фандорин, усещайки, че не се е приближил много до целта.
	— Освен това имате много хубава литература — додаде деловодителят и се поклони, с което даде да се разбере, че няма какво повече да добави.
	Настъпи пауза. Титулярният съветник се чудеше дали да не попита директно: „Защо през цялото време ме гледате с такава омраза?“ Само че това сигурно ще бъде чудовищно невъзпитано според японския етикет.
	Сирота пръв наруши мълчанието:
	— Това ли е всичко, което искаше да научи господин вицеконсулът? — в гласа му се долавяше изненада.
	— С-собствено казано, да… А вие за какво искахте да говорим?
	Бледият деловодител стана ален. Преглътна. Прокашля се.
	— За капитанската дъщеря — и като видя изумлението в очите на събеседника, поясни: — За София Диогеновна.
	— Какво за нея?
	— Господин вицеконсул, вие с нея… врюбен ли сте в нея?
	Японецът обърка „р“ и „л“ в ключовата дума, пък и самото предположение бе толкова невъобразимо, че Ераст Петрович не можа веднага да проумее смисъла на въпроса.
	Вчера вечерта, когато се върна от полицията, младежът откри в спалнята си на нощното шкафче силно парфюмиран плик без надпис. Отвори го и намери вътре лист розова хартия. И четири реда, изписани със старателен почерк, с всевъзможни винетки и заврънкулки:

	Дойде беда, сърце не трае,
	спаси ме ти, ела при мен!
	Ако не дойдеш, знай тогава,
	че ще погина зарад теб.

	Озадаченият Фандорин отиде да попита Маса. Показа му плика и слугата разигра малка пантомима: дълга плитка, големи кръгли очи, две кълба пред гърдите. „Госпожица Благолепова“, досети се Ераст Петрович. И си спомни, че тя бе обещала да му препише от албума любимото си стихче, чийто автор бе кондукторът от „Свети Пафнутий“. Мушна листчето в първата попаднала книга и съвсем забрави за него.
	А гледай само какви сериозни душевни драми се разигравали.
	— Ако обичате госпожа Благолепова, ако имате бла-го-родни намерения, аз ще се оттегля… Наясно съм, че вие сте й съ-на-родник, вие сте красив, богат, а какво мога да й предложа аз? — Сирота бе страшно развълнуван, произнасяше старателно сложните думи и не гледаше Фандорин в очите, главата му бе приведена чак до гърдите. — Но ако… — гласът му потрепери. — Ако вие възнамерявате да се възползвате от без-за-щит-ността на невинната девойка… Искате ли?
	— Какво да искам? — изтърва нишката на разговора титулярният съветник, който се справяше много по-добре с дедукцията, отколкото с интимните разговори.
	— Да се възползвате от без-за-щит-ността на невинната девойка?
	— Не, не искам.
	— Съвсем не искате? Честна дума?
	Ераст Петрович се замисли, спомни си дебелата плитка на госпожица Благолепова, телешкия й поглед, стихчето от албума и се постара думите му да звучат максимално честно.
	— Съвсем не искам.
	— Значи, имате бла-го-родни намерения? — стана още по-мрачен горкият деловодител. — Ще направите на София Диогеновна пред-ло-же-ние?
	— Ама откъде-накъде? — започна да се ядосва Фандорин. — Аз изобщо не се интересувам от нея!
	Сирота вдигна очи, лицето му се разведри за миг, но веднага отново присви очи със съмнение:
	— И вие отидохте в „Ракуен“, рискувахте си живота там, а сега й плащате от соб-стве-ния си джоб не защото я обичате?
	На Ераст Петрович изведнъж му дожаля за него.
	— И през ум не ми е минавало — меко каза вицеконсулът. — Уверявам ви. Не намирам в госпожа Благолепова абсолютно нищо, което… — той спря, за да не нарани чувствата на влюбения деловодител. — Не, разбира се, т-тя е много мила и така да се каже…
	— Тя е най-добрата девойка на света! — строго го прекъсна Сирота. — Тя е… тя е капитанската дъщеря! Като Маша Миронова! Но щом като не обичате София Диогеновна, защо правите толкова много неща за нея?
	— Как бих могъл да не й помогна? Та вие сам го казахте: тя е самотна, беззащитна, в чужда страна…
	Сирота въздъхна и тържествено обяви:
	— Аз обичам госпожа Благолепова.
	— Д-досетих се вече.
	Внезапно японецът тържествено се поклони, при това не по европейски, с навеждане на главата, ами се сгъна надве. И не се изправи веднага, а изчака пет секунди. Сега той гледаше Фандорин в очите, а в неговите блестяха сълзи. От вълнение отново заразмества „р“ и „л“.
	— Вие сте браголоден човек, господин вицеконсур. Аз съм ви вечно задържен!
	Скоро половин Япония ще ми е вечно задължена, пошегува се мислено Ераст Петрович, за да не признае пред себе си, че е трогнат.
	— Само за едно съжарявам — въздъхна Сирота — Никога няма да мога да ви се отпратя за вашето браголодство.
	— Можете, много добре можете — титулярният съветник го подхвана под ръка. — Дайте да се приберем на сухо в моята квартира. Че тоя дяволски сливов дъжд не ще да спре.

	Без чадър излез,
	щом ръми от небето
	сливовият дъжд.



	Звездата Сириус

	Нощта миришеше на катран и тиня. Това се дължеше на съседството на замърсената рекичка Йошидагава, затисната между годауните и корабните разтоварища.
	Камердинерът на Ераст Петрович седеше на уговореното място под дървения мост, мислеше си за превратностите на съдбата и чакаше. Когато се появи Семуши, господарят му ще завие като куче. Маса лично го беше обучил. Цял час правиха реншю на два гласа, докато съседите не потропаха на вратата на консулството да кажат, че ще се оплачат в полицията, ако руснаците не престанат да измъчват горкото кученце. Наложи се да спрат с реншю, но господарят вече беше достатъчно напреднал.
	Кучетата в Йокохама са много, те често вият нощем, така че нито Семуши, нито полицаите ще заподозрат нещо. Друго е по-важно — да не вземе да го обърка с истинско куче. Но Маса се надявайте да не го обърка. Срамно е васал да не може да различи благородния глас на господаря си от виенето на някой помияр.
	Под моста трябваше да се седи много тихо и без движение, но Маса го умееше. Колко пъти в предишния си живот, когато още беше чирак в почтената банда Чобей-гуми, бе дебнал и в дозор, и в засада. Това не е скучно, тъй като умен човек винаги може да намери за какво да си мисли.
	В никакъв случай не трябваше да вдига шум и да мърда, тъй като на моста, точно над главата на Маса, се бе настанил агент, преоблечен като просяк. Когато минаваше някой окъснял минувач, агентът носово захващаше да рецитира сутри и го правеше много сполучливо — два-три пъти по паважа звъннаха медни монетки. Интересно, дали след дежурството си предава милостинята на началника? И ако я предава, влизат ли тия пари в императорската хазна?
	Копоите са разставени из целия път от „Ракуен“ до дома на Семуши: по един агент на всяка пресечка. Едни са се спотаили по дворовете, други по канавките. Главният агент като най-опитен върви подир Гърбавия. Увил се е в сиво наметало, на краката му има безшумни плъстени обувки, а се крие толкова бързо, че колкото и да се оглеждаш, няма да забележиш никого зад гърба си.
	На петдесетина крачки зад главния агент се движат още трима — за всеки случай, ако възникне нещо непредвидено. Тогава старшият ще мигне с фенер изпод наметалото и тримата ще дотърчат начаса.
	Здраво са го хванали агентите, няма къде да се дене Семуши. Но господарят и Маса мислиха-мислиха и го измислиха. Щом чуе воя на вицеконсула на Руската империя, Маса трябва да…
	Но в тоя миг действително се разнесе вой, който камердинерът на Фандорин разпозна моментално. Ераст Петрович виеше съвсем достоверно и все пак не точно така, както бездомните йокохамски псета — в меланхоличния звук се долавяше нещо породисто, сякаш виеше блъдхаунд или поне басет.
	Време беше да се минава от размисъл към действие.
	Маса безшумно се плъзна под мостчето и излезе в гръб на „просяка“. Направи три крачки на пръсти, а когато агентът се обърна, скочи напред и меко го халоса с реброто на дланта под ухото. „Просякът“ изхълца и се стовари възнак. От чашката му се разпиля цяла шепа медни пари.
	Маса прибра монетките — за достоверност, пък и изобщо добра работа щяха да му свършат. Негово императорско величество ще се оправи някак и без тях. Той приклекна край перилата до безчувственото тяло и се вторачи в тъмното.
	Ръмеше ситен дъждец, но ъгълът, откъдето щеше да се зададе Семуши, бе осветен от два фенера. Гърбавия щеше да мине по малкото мостче над канала, да пресече празното пространство и да излезе при моста през Йошидагава. Тоест вдясно от него ще остане мястото, където реката и каналът се сливат, отпред един мост, отзад друг, а отляво няма да има нищо, само тъмното празно пространство. И тъкмо тук е основният замисъл на плана.
	Безформеният набит силует се подаде иззад ъгъла. Гърбавия се движеше с тежка походка и се поклащаше на двете страни.
	Сигурно не е лесно да влачиш гърбица, помисли си Маса. Ами лесно ли е да живееш с такова уродство? Сигурно, като е бил малък, децата са му се подигравали. Когато е пораснал, момичетата са му обръщали гръб. Затова Семуши е станал толкова подъл и зъл. А може и да не е затова. На улицата, където живееше Маса, също имаше един гърбав, метач беше. Гърбицата му беше дори по-голяма, едва ходеше. Но беше добър и всички го обичаха. И казваха: той е толкова добър, защото Буда го е дарил с гърбица. Не е в гърбицата работата, ами какво кокоро носи човек. Ако кокорото ти е правилно, гърбицата само те прави по-добър, а ако е гнило, намразваш целия свят.
	Притежателят на злото кокоро междувременно бе отминал малкото мостче.
	Слугата на Ераст Петрович си рече: „Ей сега господарят ще дръпне въжето“, и в същия миг дочу грохот. Каручката, оставена на мостчето, изведнъж се килна настрани, май се бе счупила оста. Голямата бъчва, натоварена отгоре, се изтърси на земята, спука се, от нея потече гъста черна смола и заля дъските, та мостчето стана направо непроходимо.
	Семуши чевръсто се обърна, мушна ръка в пазвата, но видя, че не се случва нищо заплашително. Наоколо нямаше жива душа. Явно някой каруцар бе оставил товара си да пренощува близо до пазара и бе отишъл в странноприемница, където да хапне и да прекара нощта. А курумата му стара, вехта, дошло й е времето да се счупи.
	Гърбавия постоя около минута на място, въртеше глава на всички страни. Най-сетне се успокои и продължи.
	На другия край на мостчето — Маса виждаше чудесно — изникна сива сянка. Стъпи в черната локва и там си остана.
	Има си хас! Маса лично бе купувал смолата. Избра я да е калпава, течна, а пък как лепнеше — нагазиш ли веднъж, няма излизане!
	Проблесна светлик, сигурно залепеният агент сигнализираше на своите. Появиха се още три сенки. Търчат по брега и не знаят какво да правят. Единият стъпи от много ум на моста и също залепна там.
	Семуши се обърна, полюбува се на картинката, сви рамене и продължи спокойно по пътя си. За какво да се притеснява, знае, че и отпред го чакат агенти.
	Маса изчака Гърбавия да стигне реката, изръмжа и изскочи насреща му. Стискаше уакидзаши, къс меч, и го размахваше така, че да ти е драго да гледаш как искри острието в светлината на фенера.
	— Чобей-гуми! — извика Маса, но не много силно, искаше Семуши да го чуе, а залепналите полицаи не. — Позна ли ме, Гърбав? Дойде и твоят ред!
	Нарочно изскочи по-рано, отколкото би трябвало, ако искаше наистина да заколи мръсника. Семуши сколаса и да отскочи, и да извади револвера, подлото оръжие на страхливците. Но Маса не се уплаши от него, знаеше, че сръчният главен полицейски агент още оня ден тайно бе изпилил ударника.
	Оръжието изщрака веднъж, втори път. Гърбавия се отказа от трети опит, врътна се и хукна да се спасява. Първо побягна към малкото мостче. После съобрази, че ще залепне и агентите няма да могат да го отърват, и сви надясно, както се и очакваше.
	Маса го настигна и за по-страшно го рязна по ръката над лакътя с върха на меча. Гърбавия извика, отскочи и вече без никакви съмнения духна през пустошта в тъмнината. Празното място беше просторно, отиваше чак до Тобемура, където екзекутираха престъпниците и после набиваха главите им на пръти. Едно време, когато беше Язовец, Маса не се съмняваше, че рано или късно няма да се размине с Тобемура, ще зяпа отвисоко с мъртвешки поглед да плаши минувачите. Сега обаче ще има да вземат. Главата на Шибата Масахиро, васала на господин Фандорин, няма работа по прътите.
	Веднъж-дваж той разсече въздуха току зад врата на Семуши, а после се препъна и се просна на земята. Нарочно се разпсува, все едно си е ударил крака. И затича по-бавно, куцукайки и крещейки:
	— Стой! Стой, страхливецо! Няма да ми избягаш!
	Но Гърбавия трябваше вече да е разбрал, че ще избяга, при това не само от несретника отмъстител, но и от агентите на йокохамската полиция. Затова бяха избрали и мястото: насред голото поле се вижда надалеч дали някой те преследва, или не.
	Маса за последен път нададе безпомощен вик:
	— Добре тогава, бягай, следващия път ще те очистя! — и спря.
	Празното място беше голямо, ала Гърбавия нямаше накъде да избяга от него, защото отдясно му беше реката, а отляво каналът. А в далечния край, при моста за Тобемура, в храстите дебне Сирота-сан. Той, разбира се, е учен човек, но няма опит в тия работи. Трябва да му се помогне.
	Маса отри потта с ръкав, затича се към Йошидагава. Там беше оставил лодка. Няколко удара с пръта и отива на отсрещния бряг. Ако тича с все сила, ще стигне тъкмо навреме, оттук е по-пряко, отколкото през полето. А и да закъснее, нали затова там е Сирота-сан. Ще му покаже накъде е тръгнал Семуши.
	Носът на лодката разряза мазната черна вода. Маса се оттласкваше с пръта от пружиниращото дъно и си тактуваше: „Ии-джя-най-ка! Ии-джя-най-ка!“
	Камердинерът на Фандорин се забавляваше от сърце. Златна глава има господарят. Да беше станал якудза, голяма кариера щеше да направи.
	Ах, колко смешно се гърчеха залепените полицаи!
	Дъждът спря, по небето се изсипаха звезди, които с всяка изминала минута се разгаряха все по-ярко и по-ярко.
	Ераст Петрович вървеше към дома си бавно, понеже не гледаше в краката си, а нагоре, любуваше се на звездната илюминация. Особено красиво лъчеше една звезда, кацнала в самия край на небосклона. Светлината й беше синкава и печална. Знанията на титулярния съветник по въпросите на светилата и съзвездията бяха оскъдни, той разпознаваше само двете мечки — Голямата и Малката, затова названието на синята искрица бе загадка за него. Фандорин реши да я нарича Сириус.
	Вицеконсулът бе в леко и безгрижно настроение. Каквото е сторено, сторено е, вече нищо не може да се промени. Началникът на следствието безцеремонно и с умисъл бе нанесъл тежко оскърбление на Закона: бе попречил на работата на полицията и бе спомогнал да се укрие един човек, заподозрян в тежко противодържавно престъпление. Ако Семуши избяга от Маса и Сирота, му остава само едно — да си признае, след което щеше да дойде позорното уволнение и вероятно съдът.
	Когато се прибра в празното си жилище, Ераст Петрович свали редингота, панталона, седна в гостната само по риза. Не запали светлина. След малко изведнъж щракна с пръсти, сякаш му бе хрумнала сполучлива идея, но резултатът от просветлението излезе странен — Фандорин само нахлузи мрежичка върху косата си, засука мустачките си със специална щипчица и ги стегна с бандаж. Бог знае защо бе направил всичко това — явно не възнамеряваше да си ляга, дори не влезе в спалнята.
	Близо половин час титулярният съветник седя в креслото, без да прави нищо, освен да върти незапалена пура в ръка. После на вратата се позвъни.
	Ераст Петрович кимна, сякаш тъкмо това бе чакал. И вместо да си намъкне панталона, направи нещо неочаквано — свали си ризата.
	Камбанката задрънча още по-силно. Вицеконсулът бавно облече копринен халат, върза колана с пискюли. Застана пред огледалото, направи се, че се прозява.
	Чак след това най-сетне запали газеник и отиде в антрето.
	— Вие ли сте, Асагава? — попита той със сънен глас, като видя инспектора. — Какво има? Освободих слугата, та затова сам… Ама з-защо стърчите така на прага?
	Но японецът не влезе. Той се поклони отривисто и с треперещ глас каза:
	— Няма прошка за мен… Моите хора изтърваха Семуши. Аз… Няма какво да кажа за свое оправдание…
	Лампата хвърляше треперлива светлина върху лицето на Асагава. „Срам го е“, помисли си Ераст Петрович и му дожаля за инспектора, за когото явно е дваж по-мъчително да се посрами тъкмо пред чужденец. Но обстоятелствата изискваха да се действа твърдо, в противен случай предстояха дълги обяснения и неизбежни лъжи.
	Вицеконсулът мислено преброи до двайсет, после, без да каже дума, затръшна вратата пред носа на японеца.
	Сега вече можеше да иде в спалнята. Едва ли щеше да има вести от Маса и Сирота преди сутринта. Няма да е зле поне малко да поспи — утре денят се очертаваше напрегнат.
	Но възбудата още не го беше отпуснала. Фандорин усети, че няма да успее да заспи веднага, и взе от гостната втория том на „Фрегатата «Палада»“* — най-доброто четиво за приспиване.
	[* Роман пътепис от И. А. Гончаров. — Б.пр.]
	Газената лампа в спалнята засъска, но не пожела да се запали. Това не учуди Ераст Петрович — централното газоподаване беше новост за Йокохама и работата му беше все още далеч от идеала. За такива случаи бе предвиден свещникът до леглото.
	Младежът опипом се придвижи в абсолютната тъмнина до нощното шкафче, напипа кибрита. Стаята се озари с мека колеблива светлина Фандорин захвърли халата, обърна се и извика.
	В леглото, подпряла лакът на възглавницата, лежеше О-Юми и го гледаше с неподвижен поглед. На таблата на леглото в краката й висеше рокля, корсаж, копринени чорапи. Плъзналото се настрани одеяло откриваше ослепително бяло закръглено рамо.
	Видението се надигна, одеялото се плъзна към кръста му, гъвкава ръка се пресегна към свещника, наклони го към устните си и отново стана тъмно.
	Ераст Петрович за малко не изстена — болката от изчезването на прекрасната химера го преряза. Той внимателно протегна ръка, страхувайки се, че няма да срещне в тъмнината нищо освен празнината. Но пръстите му спряха в нещо горещо, гладко, живо.
	Дрезгавият глас произнесе:
	— Вече мислех, че никога няма да влезеш тук…
	Прошумоля колосаният чаршаф и нежни, но учудващо силни ръце сграбчиха Фандорин през врата и го притеглиха.
	Слепоочията на Ераст Петрович запулсираха бясно от аромата на кожата и косата й.
	— Но откъде се… — прошепна той и не завърши, горещи устни запушиха неговите.
	Повече нито една дума не прозвуча в спалнята. В света, където меките ръце и благоуханните устни отвлякоха титулярния съветник, думи не съществуваха и не можеха да съществуват, те само биха разрушили магията.
	След скорошното приключение в Калкута, заради което изпусна парахода, Ераст Петрович смяташе себе си за опитен, врял и кипял мъж, но в прегръдките на О-Юми той не беше мъж, а някакъв нечуван музикален инструмент — ту чаровна флейта, ту божествена цигулка, ту сладостен кавал, а вълшебната изпълнителка свиреше едновременно на всичките, проверявайки земната алгебра чрез небесна хармония*.
	[* По „Моцарт и Салиери“ на Пушкин: „Чрез алгебра хармонията проверих“ (прев. Петър Велчев). — Б.пр.]
	В кратките антракти опияненият вицеконсул се опитваше да измънка нещо, но му отвръщаха само целувки, леки докосвания, тих смях.
	Когато сивият зрак на утрото започна да прониква през прозореца, Фандорин с невероятно усилие на волята успя наполовина да разсее обзелата го магия. Силите му стигнаха за един-единствен въпрос — най-важния, нищо друго нямаше значение. Той взе лицето й в ръцете си, притегли я така, че да гледа в нейните огромни, изпълнени с тайнствена светлина очи.
	— Ще останеш ли при мен?
	Тя поклати глава.
	— Но… но ще дойдеш ли пак?
	О-Юми също притегли лицето му, разтри леко с пръсти слепоочията, притисна ги почти неусетно и Фандорин, без да се усети, моментално заспа. Просто пропадна в дълбок сън и не усети как ръцете й нежно оставят главата му върху възглавницата.
	В тоя миг Ераст Петрович вече сънуваше. Виждаше как лети в синя, искряща с леден блясък колесница право по небето и се издига все по-високо. Пътят го води към една звезда, която е протегнала към колесницата прозрачните си лъчи. Наоколо се реят златни звездици, облъхват лицето му със свеж мразовит вятър. Ераст Петрович се чувства прекрасно и помни единствено, че в никакъв случай не бива да поглежда назад — инак ще падне и ще загине.
	А той не се и оглежда. Лети нагоре и напред към срещата със звездата.
	Звездата се казва Сириус.

	Свети звездата,
	името си не знае —
	тя е Сириус.



	Конски фъшкии

	Фандорин се събуди от това, че някой меко, но настойчиво го потупа по бузата.
	— О-Юми — пошепна Ераст Петрович и наистина видя пред себе си лице с бадемовидни очи, но за жалост не нощната магьосница, а деловодителят Сирота.
	— Моля да ме извините — рече той. — Но вие не искахте се будите и аз вече взех да се притеснявам…
	Титулярният съветник седна в леглото, огледа се. Спалнята се къпеше в полегатите лъчи на изгряващото слънце. О-Юми бе изчезнала, а заедно с нея и всякакви следи от нейното присъствие.
	— Господин вицеконсул, готов съм да докладвам — започна Сирота, който държеше лист хартия.
	— Да-да, разбира се — измърмори Фандорин, надничайки под завивката.
	Чаршафът е смачкан, но това нищо не значи. Може би е останал някой дълъг косъм, прашинка пудра, алена следа от червило?
	Няма нищо.
	Сънувал ли е?
	— Съгласно получените от вас указания се бях скрил в храстите при разклона на пътя. В два часа и четирийсет и три минути откъм пустошта се зададе фигура на бягащ човек…
	— Я подушете! — прекъсна го Фандорин, заровил нос във възглавницата. Какъв е тоя аромат?
	Деловодителят я взе от ръцете му, добросъвестно помириса.
	— Това е аромат на аяме. Как се казваше на руски? Ирис.
	Щастлива усмивка озари лицето на титулярния съветник. Не му се бе присънило! Била е тук! Това е мирисът на нейния парфюм!
	— Ирисът е основен аромат на сезона — обясни Сирота. — Жените го използват, дори в пералните ароматизират спалното бельо с него. През април ароматът на сезона бе глицинията, през юни ще бъде азалията.
	Усмивката на Ераст Петрович угасна.
	— Да продължавам ли? — върна му възглавницата японецът.
	И продължи с рапорта си. След минута Фандорин не мислеше вече нито за аромата на ирис, нито за нощното видение.


	Залетите с вода поля блестяха на слънцето до болка в очите, сякаш цялата долина се бе превърнала на огромно строшено огледало. Като тъмни пукнатини през него вървяха нишките на синорите, разделящи участъците на малки правоъгълници, и във всеки от тях, превита одве, мърдаше дребна фигурка с широка сламена шапка. Селяните плевяха оризовите насаждения.
	Сред полята се издигаше малък горист хълм, увенчан с червен покрив с извити ръбове. Ераст Петрович вече знаеше, че това е изоставен шинтоистки храм.
	— Селяните не ходят повече там обясни Сирота. — Нечисто е. Миналата година намериха пред входа му мъртъв скитник. Семуши е постъпил правилно, укривайки се на такова място. Това е много добро убежище за лош човек. И околностите са като на длан.
	— А какво ще стане после с храма?
	— Или ще го изгорят, или ще направят пречистваща церемония. Кметът на селото и каннуши, свещеникът, още не са решили.
	През полята до храма се стигаше по тесен насип с широчина не повече от пет стъпки. Ераст Петрович внимателно огледа пътя към хълма, после обраслите в мъх стъпала, които водеха към червена дървена порта с особен вид: като голямо П, но без врата и без ограда. Порта, която не преграждаше нищо.
	— Това е тории — обясни деловодителят. — Порта към Другия свят.
	Е, щом е към Другия свят — ясно.
	Бинокълът на титулярния съветник бе прекрасен, 12-кратен, спомен от обсадата на Плевен.
	— Не виждам Маса — рече Фандорин. — Къде е?
	— Не е там, където гледате. Ей го вашия слуга, в общинския участък. Наляво, по-наляво.
	Вицеконсулът и неговият помощник бяха легнали в гъстата трева в края на оризовото поле. Ераст Петрович откри в двете кръгчета Маса. Нищо не го отличаваше от селяните — беше гол, с препаска, на която отзад висеше ветрило. Само в тялото е малко по-заоблен, отколкото останалите работници.
	Закръгленият селянин се изправи, повя си с ветрилото, озърна се към селото. Точно така, той е: дебелите бузи, присвитите очички. Изглежда съвсем близо, направо да го пернеш по носа.
	— Той е тук от сутринта. Цанил се е за десет сена. Разбрахме се, ако забележи нещо особено, да закачи ветрилото отзад. Ето, виждате ли, ветрилото е на гърба му. Значи е забелязал нещо!
	Фандорин отново насочи бинокъла към хълма. Бавно, квадрат по квадрат взе да оглежда убежището на Гърбавия.
	— От Йокохама право тук ли е дошъл? Не се е отбивал никъде по п-пътя?
	— Право тук.
	А какво се белее там сред клоните?
	Ераст Петрович завъртя фокуса и тихо подсвирна. На дървото седеше човек. Дали не беше Гърбавия? Какво ли прави там?
	Но през нощта Семуши не беше с бяло, а с тъмнокафяво кимоно.
	Човекът на дървото се размърда. Лицето му не се виждаше, затова пък блесна избръснато теме.
	Не, това не е Семуши! Оня е късо подстриган.
	Фандорин продължи да разглежда хълма. Изведнъж нещо просветна сред храстите. И още, и още веднъж.
	Оправи фокуса. Охо!
	Насред малка полянка видя човек със затъкнати пешове на кимоното. Стоеше абсолютно неподвижно, в ръката му имаше меч. До него стърчеше забит в земята бамбуков прът.
	Внезапно човекът се раздвижи. Краката и торсът му не трепнаха, а мечът разпиля слънчеви искри и от пръта полетяха отсечени кръгчета: едно, второ, трето, четвърто. Каква сръчност!
	След това чудният фехтувач се обърна на другата страна, където май имаше вкопан още един прът. Но Ераст Петрович вече не следеше меча, а левия ръкав на кимоното. Той беше подвит или прибран.
	— Защо ударихте с юмрук по земята? Какво видяхте? — прошепна в ухото му заинтригуваният Сирота.
	Фандорин му подаде бинокъла, нагласи го в нужната посока.
	— Катауде! — възкликна деловодителят. — Сухоръкият! Значи и другите са там!
	Вицеконсулът не го слушаше, а бързо драскаше с молив в бележника си. Откъсна листчето, започна да пише на друго.
	— Така, Сирота. Тичайте с все сила към Сетълмента. Ще дадете това на сержант Локстън. П-подробностите от вас. Втората бележка е за инспектор Асагава.
	— Пак ли с все сила?
	— Не, напротив. От Локстън към японския полицейски участък продължете бавно, можете дори да спрете пътьом да пиете чай.
	Крайно учуденият Сирота изгледа титулярния съветник. После, изглежда проумя, кимна.
	Сержантът пристигна с цялата си войска от шестима констебли, въоръжени с карабини.
	Ераст Петрович очакваше подкрепленията пред селото. Похвали ги за бързината, разясни накратко дислокацията.
	— Как, няма ли да щурмуваме? — огорчи се Локстън. — Моите момчета напират за битка.
	— Никакъв б-бой. Намираме се на две мили от Сетълмента, извън пределите на консулската юрисдикция.
	— Да ви пикая на юрисдикцията, Ръсти! Вие май забравяте, че тия трима изроди са утрепали бял човек! Може би не лично, но няма значение — това е все същата шайка.
	— Уолтър, трябва да уважаваме законите на страната, в която се намираме.
	Сержантът се нацупи.
	— Тогава за какъв дявол ми пишете: „Елате по най-бързия възможен начин и вземете далекобойно оръжие“?
	— Вашите хора са необходими за отцеплението. Разположете ги скришно по периметъра на полето. Нека вашите констебли лягат на земята и се покриват със слама. На разстояние двеста-триста метра един от друг. Ако престъпниците опитат да се изнижат през водата, да откриват неприцелен огън и да ги отблъскват обратно към хълма.
	— А кой ще арестува разбойниците?
	— Японската полиция.
	Локстън присви око:
	— Тогава защо не извикахте направо жълтурите? За какво са ви общинските полицаи?
	Титулярният съветник не отговори и сержантът кимна с разбиране:
	— За по-сигурно, нали? Не им вярвате на жълтите муцуни? Страх ви е да не ги изтърват. Или направо да ги пуснат, а?
	И тоя въпрос остана без отговор.
	— Ще чакам Асагава в селото. Вие отговаряте за останалите три страни на квадрата — рече Фандорин.
	Тоя път се наложи да чакат дълго. Преди да посети японския участък, Сирота май не се беше ограничил само с чай, ами направо си беше обядвал.
	Когато слънцето се издигна в зенит, работниците се упътиха към къщичките си да отпочинат, преди пак да се хванат на работа следобед. Заедно с тях се върна и Маса.
	Показа с жестове: там са, горе, и тримата. Гърбавия е с тях, внимателно наблюдават всички посоки, няма как да бъдат изненадани.
	Ераст Петрович остави камердинера да следи единствената пътека, която водеше към храма. Запъти се към селото, за да пресрещне японската полиция.
	Три часа по-късно по пътя се зададе тъмно петно. Фандорин вдигна бинокъла пред очи и ахна. Откъм Йокохама с походен марш пристигаше цяла войскова колона. В облаците прах лъщяха щикове, отстрани яздеха офицерите.
	Титулярният съветник се втурна срещу войската, размаха отдалеч ръце да я спре. Само това липсваше, от хълма да забележат тая наежена стоножка!
	Най-отпред яздеше самият вицеинтендант на полицията Кинсуке Суга. Като видя жестикулациите на Фандорин, той вдигна ръка и колоната спря.
	Японските войници не се харесаха на Ераст Петрович: дребни на ръст, кльощави, голобради, униформите им висят, нямат никакъв строеви вид. Спомни си как Всеволод Виталиевич разказваше, че воинската повинност е въведена съвсем неотдавна и селяните не искат да служат в армията. Че как иначе? Над триста години на простолюдието е било забранено дори да пипа оръжие, за такова нещо самураите режели глави моментално. Така се е изградила тая нация, съставена от огромно стадо селяни овце и глутница самураи вълкодави.
	— Ваше превъзходителство, да бяхте докарали и артилерия! — тросна се на големия началник Фандорин.
	Оня се ухили доволен, засука мустак:
	— Ако се наложи, ще докараме. Браво, мистър Фандорин! Как успяхте да проследите тия вълци? Вие сте истински герой.
	— Бях помолил инспектора да п-прати десетина оправни агенти. За какво сте докарали цял полк войници?
	— Това е само батальон — Суга преметна крак през седлото, скочи на земята. Ординарецът незабавно взе поводите от ръката му. — Веднага щом получих телеграмата от Асагава, телеграфирах в казармите на дванайсети пехотен батальон, той е разквартируван на миля оттук. Чудесно изобретение е телеграфът. Пък аз отидох право на гарата. Железницата и тя е много добро изобретение.
	Вицеинтендантът излъчваше енергия и разпаленост. Той изкомандва нещо на японски и по колоната се понесе: „Чутайтьо, чутайтьо, чутайтьо!“*. Към челото на колоната забързаха трима офицери, придържайки сабите на хълбоците.
	[* Ротните, ротните, ротните (яп.). — Б.а.]
	— Войниците ще ни трябват за външно отцепление — поясни Суга. — Нито един от злосторниците не трябва да се измъкне. Напразно се притеснявате, Фандорин, не съм възнамерявал да приближаваме повече. Сега ротните командири ще пръснат хората във верига и ще ги разположат по периферията на голям квадрат. От хълма няма да ни видят.
	Нескопосните наглед войници се движеха учудващо точно и бързо. „Не са като нашите орли, но в строевата подготовка са добри“, коригира първоначалното си впечатление Фандорин.
	За по-малко от минута батальонът се престрои в три дълги редици. Едната остана на място, другите две се обърнаха наляво и надясно и тръгнаха след командирите си.
	Чак сега се видя, че в края на пехотната колона са се скупчили полицаите. Бяха петнайсетина души, сред тях бе и Асагава, но йокохамският инспектор изобщо не се държеше сред тях като началник. Те бяха предимно хора на възраст, сурови на вид, от оная порода, за която се казва „врели и кипели“. Тук беше и Сирота, който едва се държеше на краката си. Нищо чудно: цяла нощ без сън, нерви, пък и това далечно препускане до Йокохама и обратно.
	— Най-добрите кадри в полицията — гордо ги посочи Суга. — Скоро ще ги видите в действие.
	Той се обърна към един от помощниците си, заприказва на японски.
	Деловодителят трепна, припомни си служебните задължения и застана до титулярния съветник. Запревежда полугласно:
	— Адютантът докладва, че са разговаряли с кмета на селото. Селяните ще работят както обикновено, без да издават нашето присъствие. Сега ще се проведе съвещание. Има едно много удобно място.


	„Много удобното място“ се оказа селската конюшня, вмирисана на тор и конска пот. Затова пък през пролуките в стените отлично се виждаха и полето, и хълмът.
	Вицеинтендантът седна на сгъваемо столче, останалите полицаи го заобиколиха в полукръг и оперативният щаб пристъпи към разработване на операцията. Говореше предимно Суга. Самоуверен, бърз, усмихнат, той явно се чувстваше в свои води.
	— Негово превъзходителство възразява на господин комисаря, че няма смисъл да се отлага за довечера — дуднеше в ухото на Фандорин верният му преводач. — Очаква се ясно време, почти е пълнолуние, полята ще бъдат като огледало — всяка сянка ще се вижда отдалеч. По-добре през деня. Можем да приближим хълма уж като селяни, които плевят ориза.
	Полицаите загълчаха в знак на съгласие. Суга заприказва отново.
	— Негово превъзходителство казва, че ударните групи ще бъдат две, във всяка по двама души. Не бива да са повече, за да не предизвикат подозрения. Останалите участници в операцията трябва да стоят на разстояние от хълма и да чакат сигнал. След сигнала да тичат право през водата, без да спазват маскировка. Най-важното ще е скоростта.
	Тоя път всички се разшумяха едновременно, при това много разпалено, а инспектор Асагава, който дотогава не бе отворил уста, излезе напред и започна да се кланя като кукла, повтаряйки безспирно: „Какка, таномимас ноде! Какка, таномимас ноде!“
	— Всички искат да бъдат включени в ударна група — съобщи Сирота. — Господин Асагава моли за позволение да изкупи вината си, казва, че в противен случай ще му бъде много трудно да живее на тоя свят.
	Вицеинтендантът вдигна ръка и веднага настъпи тишина.
	— Искам да се допитам до мнението на господин руския вицеконсул — обърна се Суга на английски към Фандорин.
	— Какво ще кажете за моя план? Това е наша обща операция. Операция на двамата „вице“.
	Той се усмихна. Сега всички гледаха Фандорин.
	— Честно казано, учуден съм — произнесе бавно титулярният съветник. — Ударни г-групи, пехота в отцеплението. Всичко това е прекрасно. Но какви мерки се предвиждат, за да заловим заговорниците живи? Нали ни интересуват не толкова те, колкото техните връзки?
	Сирота преведе казаното — очевидно не всички полицаи знаеха английски.
	Японците се спогледаха със странни изражения по лицата, един със сиви мустаци дори въздъхна, сякаш гайджинът беше изтърсил някоя глупост.
	— Естествено, ние ще се опитаме да заловим престъпниците — въздъхна и вицеинтендантът. — Но едва ли ще успеем. Тоя вид хора почти никога не попадат в плен живи.
	Фандорин не хареса репликата, пак го заглождиха подозрения.
	— Тогава да направим така — заяви той. — Трябва да ме включите в едната от ударните групи. В такъв случай ви гарантирам, че поне единият от з-заговорниците ще бъде заловен жив, а не мъртъв.
	— Може ли да ви попитам как смятате да го направите?
	— Когато бях в турски плен, ме научиха на един номер — уклончиво отвърна чиновникът, — но е по-добре да не разказвам предварително, ще видите всичко сами.
	Думите му предизвикаха странна реакция у японците. Полицаите зашушукаха помежду си, а Суга попита недоверчиво:
	— Били сте в плен?
	— Да. По време на неотдавнашната война на Балканите.
	Полицаят със сивите мустаци изгледа Ераст Петрович с явно презрение. Погледите на останалите също не можеше да се нарекат уважителни.
	Вицеинтендантът се доближи до него, великодушно го потупа по рамото.
	— Нищо, случва се, война е било все пак. По време на експедицията до Формоза гвардейски поручик Тачибана, изключително храбър офицер, също е попаднал в плен. Бил е тежко ранен, в безсъзнание, и китайците са го заловили в санитарната каручка. Разбира се, след като дошъл на себе си, той се обесил на бинта. Но не винаги човек има бинт под ръка.
	После той обясни същото на останалите (Ераст Петрович схвана името Тачибана), а Сирота тихо му обясни:
	— В Япония се смята, че самурай не бива да попада в плен. Това е абсолютна изостаналост, естествено. Предразсъдък — побърза да добави деловодителят.
	Титулярният съветник се ядоса. Той повиши тон и упорито повтори:
	— Трябва да бъда в ударната група. Настоявам. П-позволявам си да напомня, че без мен и моите помощници тая операция нямаше изобщо да се състои.
	Между японците се разгоря дискусия, обектът й явно бе Фандорин, но преводачът разясни същината на спора доста кратко и малко смутено:
	— Ами… В общи линии… Господа полицаите обсъждат цвета на кожата ви, ръста, големината на носа…
	— Може ли да ви помоля да се съблечете до кръста — изведнъж се обърна Суга към титулярния съветник.
	И даде пример, като пръв свали китела и ризата си. Вицеинтендантът имаше здраво, набито тяло, а коремът му, макар и голям, бе стегнат. Впрочем вниманието на Ераст Петрович бе приковано не толкова към особеностите на анатомията му, колкото към старинното златно кръстче, което висеше на изпъчените неокосмени гърди. Суга долови погледа на Фандорин и поясни:
	— Преди триста години нашият род е бил християнски. После, когато европейските мисионери са прогонени от страната, а вярата им забранена, моите предци се отричат от чуждоземната религия, но запазват кръстчето като реликва. Носела го е прапрапрабаба ми дона Мария Суга, която предпочела да умре, но да не се отрече. В нейна памет приех християнството, днес това не е забранено. Съблякохте ли се? Хайде сега вижте себе си и вижте мен.
	Той застана рамо до рамо с руснака и смисълът на събличането стана ясен.
	Не стига че вицеконсулът стърчеше с цяла глава над съседа си, но и кожата му сияеше с явно неяпонска белота.
	— Селяните са почти голи — рече Суга. — Ще стърчите над полето и ще греете като заснежената планина Фуджи.
	— Няма значение — заяви твърдо титулярният съветник. — Трябва да съм в ударната група.
	Престанаха да го убеждават. Полицаите се скупчиха около началника си и обсъждаха нещо полугласно. После мустакатият извика силно: „Кусо! Умано кусо!“
	Вицеинтендантът с гърлен смях го тупна по рамото.
	— Какво рече?
	Сирота сви рамене:
	— Комисар Иваока каза: „Тор. Конска тор.“
	— Мен ли има предвид? — избухна Ераст Петрович. — В т-такъв случай му кажете, че той…
	— Не, не, как можахте да си помислите! — прекъсна го деловодителят, който се вслушваше в разговора. — Става дума за друго… Инспектор Асагава попита какво да правим с вашия ръст. Сред селяните няма такива дъргучи. Правилно ли изговорих тая дума?
	— Правилно, правилно.
	Фандорин мнително следеше действията на комисар Иваока. Той пък се отдели от групата, свали бялата си ръкавица и гребна шепа тор.
	— Господин Сасаки от отдела за особено важни престъпления казва, че вие сте истински кирин, но това няма значение, понеже селяните никога не ходят изправени.
	— Какъв, какъв съм бил?
	— Кирин. Това е едно митично животно. Нещо като жираф.
	— Аа…
	Междувременно мустакатият застана пред него, леко се поклони и плесна шепата тор право на белите гърди на руския дипломат. Вицеконсулът се облещи.
	— Ето така — преведе Сирота. — Сега вече не приличате на заснежения връх на Фуджи.
	Комисар Иваока размазваше жълто-кафявата маса с отвратителен мирис по корема на Ераст Петрович.
	Фандорин се мръщеше, но трябваше да търпи.

	Неопетненост
	на благородния мъж —
	тор не я мърси.



	Тигър на свобода

	Оказа се, че се свиквало и със зловонието. Доста бързо мирисът на тор престана да тормози обонянието на титулярния съветник. По-зле беше с насекомите. Привлечени от примамливата миризма, мухите от целия японски архипелаг или най-малкото от цялата префектура Канагава се събраха, за да накацат горкия Фандорин. Отначало той ги пъдеше, но после се сети, че ръкомахащ „селянин“ може да привлече внимание, и спря. Стиснал зъби, стоически понасяше отвратителното гъделичкане от безброя зеленикави твари, щъкащи делово по гърба, гърдите и лицето му.
	Превилият гръб дипломат бавно се тътреше до коляно във вода и скубеше някакви растения. Никой не си даде зор да му обясни как изглеждат плевелите, та най-вероятно изтребваше оризови кълнове, но това най-малко би могло да трогне обляния в пот чиновник. Той мразеше и самото земеделие, и влаголюбивите култури като цяло, и по-конкретно ориза, и собствения си инат, който му бе осигурил място в ударната група.
	Другият член на групата бе инициаторът на мазането с тор, мустакатият Иваока. Всъщност буйните му красиво засукани мустаци вече ги нямаше, беше ги обръснал преди началото на операцията, за да заприлича максимално на селянин. Ераст Петрович бе успял да опази своите, но им измиха помадата, разсукаха ги и ги плъзнаха надолу покрай устните като две повехнали стръкчета. Това бе единственото, което донякъде утешаваше сега титулярния съветник — иначе Иваока си беше по-добре от него във всяко отношение.
	Първо, мухите изобщо не се интересуваха от него, стигаше им и вмирисаният Фандорин. Второ, комисарят без видими усилия се движеше в гъстата кал, пък и плевенето явно му идеше отръки — той час по час се спираше да изчака изостаналия си партньор. А най-голяма завист предизвикваше у Фандорин голямото бяло ветрило, което предвидливият японец бе взел със себе си. Какво ли не би дал титулярният съветник за възможността сега поне от време на време да облъхне лицето си с въздух, да прогони от него проклетите насекоми.
	В сламената шапка, нахлупена почти до брадичката, имаше две дупки, които позволяваха да се наблюдава храма, без да се вдига глава. Двамата „селяни“ преодоляха двестате крачки, които ги отделяха от хълма, за около час и половина. Сега се мотаеха на няколко метра от сушата, но не приближаваха, за да не стреснат наблюдателя. Завъртяха се насам-натам, та да види, че са мирни, безобидни хора, нямат оръжие, пък няма къде и да го скрият.
	Групата за поддръжка от шестима преоблечени (по-точно съблечени) полицаи плевеше встрани от тях. Друга група работеше от другата страна на хълма, не се виждаше оттук.
	Вицеинтенданта го нямаше и Фандорин взе да се притеснява дали ще успее да се разгъне, когато дойде най-сетне време за действие? Внимателно опипа кръста си и усети болки.
	Изведнъж Иваока тихо зацъка с език, без да вдига глава. Започваше се!
	По пътя към храма вървяха двама души: отпред важно пристъпваше шинтоистки жрец каннуши с черни дрехи и висока шапка, по него ситнеше храмовата прислужничка мико с бяло кимоно и алени шалвари, дългите й прави коси висяха прилепени о белосаното й лице. Тя се спъна, изпусна някаква купичка, грациозно се отпусна на колене да я вдигне. После с нескопосана момичешка грация се затича след жреца. Фандорин, без да иска, се усмихна — брей, пустият му Асагава какъв актьор бил!
	Пред стъпалата каннуши се спря, топна метличка в купичката и я заразмахва на всички посоки, припявайки нещо монотонно — Суга бе пристъпил към пречистващата церемония. Мустаците на вицеинтенданта, както и Фандориновите, висяха надолу, освен това негово превъзходителство носеше и лепната проскубана посивяла брадичка.
	— Go! — прошепна комисарят.
	Часовоят сега със сигурност наблюдава само нечакания гост, едва ли му е до някакви селяни.
	Ераст Петрович тръгна към хълма, като се стараеше да не джапа по водата. Четвърт минута по-късно двамата хлътнаха в бамбуковия гъсталак. По прасците на титулярния съветник се стичаше рядка кал.
	Иваока вървеше отпред по склона. Направи няколко безшумни крачки, ослуша се, после махне с ръка на партньора — давай, сега може.
	Така, загледан в мускулестия гръб на комисаря, Фандорин стигна до върха.
	Двамата залегнаха в един храст, заоглеждаха се.
	Иваока идеално бе изчислил мястото. Оттук се виждаше и светилището, и каменната стълба, по която бавно вървяха нагоре две фигури: черната и бяло-алената. На всяко стъпало Суга се спираше, размахваше метличката си. Носовото му пеене постепенно наближаваше.
	Горе под свещената порта ги очакваше Семуши. Гол, само по набедрена превръзка, вероятно за да демонстрира уродливостта си, той унизено се кланяше доземи.
	Ужким е сакат нещастник, потърсил убежище в изоставения храм, разбра Фандорин. Цели да предизвика жал у свещеника.
	Ами къде са останалите?
	Ето ги милинките.
	Сацумците се бяха скрили зад светилището — Суга и Асагава не можеха да ги видят от стълбите, но от храстите бяха като на длан.
	На не повече от дузина крачки от комисаря и титулярния съветник се притискаха о стената трима мъже с леки кимона. Единият, с превързана лява ръка, внимателно надничаше зад ъгъла, другите двама не сваляха поглед от него.
	И тримата са с мечове, отбеляза Фандорин. Отнякъде са се сдобили с нови. А огнестрелно оръжие не се вижда.
	Сухоръкият минаваше четирийсетте, в прилепената за темето му плитка личаха бели коси. Другите двама бяха съвсем млади момчета.
	„Жрецът“ забеляза скитника. Спря да пее заклинанията, извика нещо сърдито, тръгна бързо нагоре. Младата мико го следваше. Гърбавия се стовари на колене, заби нос в земята. Чудесно, така ще е по-лесен за залавяне.
	Комисарят май беше на същото мнение. Той докосна рамото на Фандорин — време е!
	Ераст Петрович размота от кръста си тънко въже. Бързо го нави през лакът, остави примката да виси.
	Иваока кимна с разбиране, посочи с пръсти — сухоръкият е твой, другите двама са за мен. Това беше разумно. Ако трябваше някой да остане жив, добре беше това да е главният.
	„Ами твоето оръжие?“ — попита също с жест Фандорин.
	Комисарят отначало не го разбра. После се усмихна и му протегна ветрилото си. Оказа се, че то не е от хартия, нито от картон, а е стоманено, с остро наточени ръбове.
	„Изчакай ме, минавам пръв“ — нареди Иваока.
	Безшумно се плъзна покрай храстите, минавайки в гръб на сацумците.
	Ето го вече зад тях: съсредоточено лице, полусвити колене, краката стъпват беззвучно.
	Самураите нито го виждаха, нито чуваха, те гледаха само в тила на старшия, а той пък наблюдаваше какво става на стъпалата.
	Суга актьорстваше неудържимо: крещеше, размахваше ръце, веднъж дори удари „скитника“ с метличката си по главата. Мико бе застанала до Гърбавия, скромно свела очи.
	Ераст Петрович се надигна, раздвижи ласото. Още секунда и ще се почне.
	Иваока ще повали единия, ще се вкопчи в другия. Дочули шума, Суга и Асагава ще извият ръцете на Гърбавия. На титулярния съветник му оставаше да хвърли ласото точно и да го затегне здраво. Не е кой знае колко трудно за трениран човек, а Ераст Петрович имаше нужната тренировка: доста се беше усъвършенствал през дългите месеци, прекарани в турски плен. Чиста работа.
	Така и не разбра какво се случи — Иваока ли не бе достатъчно предпазлив, сацумецът ли се бе обърнал по случайност, но така или иначе не стана „чиста работа“.
	Задният самурай, най-младият, се огледа, когато на комисаря му оставаха пет крачки да го стигне. Реакцията на момъка бе направо фантастична.
	Преди още да се бе обърнал напълно, той изрева и светкавично измъкна острието от ножницата. Другите двама, сякаш задействани от пружина, отскочиха от стената и също оголиха мечове.
	Над главата на Иваока изсвистя меч, удари се в подложеното ветрило и отскочи с трясък и искри. Комисарят леко изви китка, разтвори по-широко странното си оръжие и направи плавен жест във въздуха, все едно на шега, но стоманеният ръб драсна гърлото на сацумеца. Бликна кръв и с първия противник бе свършено. Той се строполи на земята, хванал шията си с ръце, и скоро утихна завинаги.
	Вторият връхлетя Иваока като вихър, но старият вълк избягна удара. С измамна небрежност той плесна китката на врага с ветрилото и мечът изхвърча от съсечената ръка. Самураят се наведе и хвана катаната с лявата ръка, но комисарят нанесе втори удар и сацумецът се затъркаля с разцепен череп.
	Всичко това бе отнело около три секунди, Фандорин все не успяваше да хвърли ласото. Той стоеше и описваше свистящи кръгове с въжето над главата си, но сухоръкият се движеше с такава скорост, че не го оставяше да избере сгоден момент за хвърляне.
	Стоманените остриета се сблъскаха и страховитите противници отскочиха един от друг, закръжиха, дебнейки момент за нов скок.
	Ераст Петрович се възползва, че сухоръкият забави движенията си, и хвърли примката. Тя разсече въздуха, но сацумецът скочи напред. Отби удара на ветрилото, завъртя се на място, приклекна и съсече краката на Иваока.
	Случи се нещо ужасно: стъпалата на комисаря останаха да стоят на земята, но отсечените му прасци се плъзнаха и се забиха в земята. Старото ченге се олюля, но още преди да падне, острието го разсече надве — от дясното рамо до лявото бедро. Тялото се изсипа на земята на безформена купчина.
	Горд с победата си, сухоръкият застина на място само за секунда, но тя стигна на Фандорин да хвърли ласото пак, тоя път безпогрешно точно. Широката примка обгърна плещите на самурая. Ераст Петрович я остави да плъзне към лактите и я затегна, дръпна въжето толкова силно, че сацумецът се завъртя около собствената си ос. Няколко мига стигнаха да овърже пленника и да го повали на земята. Той се гърчеше, свирепо озъбен, дори се опитваше да захапе въжетата, но не можа нищо да направи.
	Суга и Асагава домъкнаха Гърбавия, бяха завързали китките му за глезените, така че да не може нито да върви, нито да стои — щом го пуснаха, той падна на земята. От устата му стърчеше дървена запушалка с въженца, вързани на тила.
	Вицеинтендантът застана над разсечения комисар, въздъхна тежко, но други прояви на скръб не последваха. Когато се обърна към Фандорин, генералът вече се усмихваше.
	— Чак забравих да подам сигнала — весело показа той една свирка. — Както и да е, справихме се без чужда помощ. Заловихме живи двамата главни негодници. Това е нечуван късмет.
	Той се спря пред сухоръкия, който вече не се търкаляше по земята — лежеше неподвижен, блед, със затворени очи. Суга изрече нещо рязко, презрително изрита лежащия човек, после го хвана за врата, дръпна силно и го изправи на крака.
	Самураят отвори очи. Никога дотогава Фандорин не беше виждал в човешки поглед такъв животински бяс.
	— Чудесен похват — рече Суга, докато опипваше примката на ласото. — Ще трябва да го използваме. Сега вече разбирам как турците са успели да ви заловят.
	Титулярният съветник премълча, не му се искаше да разочарова японеца. Всъщност той бе хванат в плен заедно с отряда сръбски доброволци, които бяха откъснати от своите и останаха без патрони. Явно според самурайските разбирания им се полагаше да се обесят на собствените си колани.
	— А това за какво е? — попита Ераст Петрович, сочейки запушалката в устата на Гърбавия.
	— За да не вземе да…
	Суга не успя да довърши. Сухоръкият изръмжа дрезгаво, срита генерала с коляно, затича се и е всичка сила заби главата си в ъгъла на храма. Чу се отвратително хрущене и пленникът рухна по очи. Под него бързо се разтече алено петно.
	Суга приклекна над сухоръкия, потърси пулса на врата му и безнадеждно махна с ръка.
	— Хами е необходимо, за да не отхапе пленникът езика си — довърши вместо началника си Асагава. — Не е достатъчно да заловиш такива врагове живи. Трябва и да не допуснеш да умрат.
	Фандорин мълчеше потресен. Беше го срам и не само за това, че небрежно бе вързал важния престъпник. Повече се срамуваше от друго.
	— Трябва да ви съобщя нещо, инспекторе — каза той смутен и дръпна Асагава настрани.
	При единствения жив пленник остана вицеинтендантът. Той провери добре ли са затегнати възлите. Увери се, че всичко е наред, и влезе да огледа храма.
	Междувременно Фандорин, заеквайки повече от друг път, призна пред инспектора своето коварство. Разказа му и за смолата, и за подозренията си по адрес на японската полиция.
	— Знам, че ви с-създадох много неприятности, злепоставих ви п-пред началството. Моля да ми простите, да не ми се сърдите…
	Асагава го слушаше безизразно, само потрепващите му устни издаваха някакво вълнение. Ераст Петрович бе готов да изслуша резки и съвсем заслужени упреци, но инспекторът го учуди.
	— Можехте да не признаете нищо — рече той тихо. — Аз нямаше никога да науча истината и вие бихте си останали безупречният герой. Но проявихте още по-голямо мъжество да си признаете. Приемам извиненията ви.
	Той се поклони тържествено и Фандорин отвърна със същия поклон.
	От храма излезе Суга, който държеше три вързопчета.
	— Нищо друго не намерих — каза той. — После майсторите на обиска ще огледат по-грижливо. Може да открият някое скривалище. Много ми е интересно кой е помагал на тия злодеи, кой ги е снабдил с нови мечове. О, да, има за какво да си поприказваме с господин Семуши! Ще го разпитам лично — и вицеинтендантът се ухили толкова кръвожадно, че Ераст Петрович се усъмни дали разпитът ще се води в съответствие с нормите на цивилизацията. — Всички ни очакват награди, а вас, Фандорин-сан, висш орден. Може би дори… Миро! — кресна изведнъж генералът, сочейки Семуши с пръст! — Хами!!!
	Титулярният съветник видя, че запушалката вече не стърчи между зъбите на Гърбавия, а е увиснала на въженцата. Инспекторът се втурна към пленника, но закъсня — оня зейна широко, събра челюстите си с ръмжене и върху голите му гърди бликна гъст червен поток.
	Чу се кански рев, после конвулсивно бълбукане. Суга и Асагава отвориха устата на самоубиеца, напъхаха в нея парчета дрехи, но беше ясно, че няма да могат да спрат кръвта. След пет минути Семуши спря да стене и се кротна.
	Асагава представляваше жалка гледка. Той се кланяше ту на началника си, ту на Фандорин, обясняваше, че умът му не побира как арестуваният е успял да прегризе въжето, че сигурно въжето е било недостатъчно здраво вързано и това е негова лична вина — не го е проверил като хората.
	Генералът го послуша известно време и махна с ръка. Гласът му звучеше утешително, Фандорин разпозна думата „акунин“.
	— Винаги съм твърдял, че истинския злодей не можеш го хвана жив, колкото и да се стараеш — сам преведе думите си Суга. — Щом човек има здрава хара*, нищо не можеш да му сториш. Но задачата бездруго е изпълнена. Как ли ще се зарадва министърът, вече му омръзна до смърт да седи под ключ. За тия пет дни и той се измъчи, и всички нас изтормози. Великият човек е спасен, за което Япония ще е благодарна на Русия и лично на вас, господин вицеконсул.
	[* Хара — тук: пъп, център на живота и смъртта. — Б.пр.]


	Тая вечер Ераст Петрович изневери на принципите си и се прибра с „птица тройка“, теглена от трима рикши. След всички емоционални и физически изпитания титулярният съветник бе останал без сили. Той не знаеше кое го е изтощило повече — кървавата гледка на двете самоубийства или почти двата часа плевене, но заспа веднага щом седна в курумата и успя само да смотолеви:
	— Ще спя цяла нощ и цял ден, и следващата нощ…
	Екипажът, който връщаше към консулството триумфаторите, представляваше наистина необичайна картина: в средата хъркаше деловодителят Сирота с жакет и папийонка; от двете страни на тоя достоен господин, отпуснали глави върху раменете му, спяха двама полуголи селяни, единият от които бе оплескан от горе до долу със засъхнала тор.


	Но уви, на Ераст Петрович не бе съдено да спи цяла нощ, цял ден и още една нощ.
	В единайсет часа сутринта мъртвешки спящият консул бе грубо събуден от непосредствения си началник.
	Бледият разтреперан Всеволод Виталиевич лисна Фандорин със студена вода, допи останалата в чашата течност и прочете на глас спешната депеша, току-що доставена от посолството:
	„Рано тази сутрин на път за императорския дворец е убит Окубо. Шест неизвестни лица извадили скритите си мечове, убили кочияша, прерязали краката на конете и заклали министъра, който изскочил от файтона. Министърът бил без охрана. За убийците все още нищо не се знае със сигурност, но очевидци твърдят, че те разговаряли помежду си на сацумски диалект. Благоволете спешно да пристигнете в посолството заедно с вицеконсула Фандорин.“
	— Как е възможно? — извика титулярният съветник. — Нали унищожихме заговорниците?!
	— Вече е ясно, че групата, която сте преследвали, е съществувала, за да отвлече силите и вниманието на властите. Или пък на хората на Сухоръкия са възложили спомагателна роля, след като те са попаднали в полезрението на полицията. Докато главната група търпеливо е чакала своя час. Щом Окубо е излязъл от скривалището си и се е отказал от охраната, убийците са нанесли удара. Ах, Фандорин, опасявам се, че това е непоправимо. И главната беда тепърва предстои. Последиците за Русия ще бъдат печални. Дресьора вече го няма, клетката е празна, сега японският тигър ще изскочи на свобода.

	Циркът опустя,
	побягна публиката,
	звярът излезе.



	Аромат на ириси

	В кабинета на руския посланик седяха шестима мрачни господа: петима с черни рединготи, един с флотски мундир — също черен. През прозореца на резиденцията надничаше лекомисленото майско слънце, но тежки плътни завеси преграждаха пътя на лъчите и в стаята цареше сумрак в унисон с общото настроение.
	По идея съвещанието се председателстваше от самия посланик, действителния статски съветник барон Кирил Василиевич Корф, в действителност обаче негово превъзходителство почти не отваряше уста, пазеше многозначително мълчание и само кимаше многозначително, когато думата вземаше седящият от дясната му страна Бухарцев. Отляво на пълномощния представител на Руската империя бяха седнали още двама дипломатически сътрудници, първият секретар и някакъв млад аташе, но те не вземаха участие в разговора, а при представянето толкова тихо прошушнаха имената си, че Ераст Петрович дори не ги чу.
	Консулът и вицеконсулът бяха настанени на отсрещната страна на дългата маса, което създаваше впечатление ако не за пряка конфронтация, то поне за известно противопоставяне на токийци и йокохамци.
	Отначало обсъдиха подробностите на покушението: нападателите са разполагали с револвери, но са стреляли само във въздуха, за сплашване; злочестият Окубо се е защитавал срещу мечовете с голи ръце, затова целите му ръце са насечени, смъртоносният удар разцепил мъдрата глава на министъра надве; от мястото на убийството заговорниците директно са отишли в полицията да се предадат и са връчили писмена декларация, която обявявала диктатора за узурпатор и враг на нацията; и шестимата били бивши сацумски самураи, земляци на убития.
	Фандорин попита слисан:
	— Предали са се? Не са се опитали да се самоубият?
	— Вече няма нужда — поясни консулът. — Те са свършили своята работа. Сега ще ги съдят, те ще се защитават с красиви речи, публиката ще ги гледа като герои. За тях ще се пишат пиеси, ще се рисуват гравюри. Накрая, естествено, ще им отрежат главите, но те вече ще са си осигурили почетно място в историята на Япония.
	Пристъпиха към най-важното — обсъждане на политическата ситуация и прогноза за предстоящите промени. Консулът и морският агент спореха, останалите ги слушаха.
	— Сега Япония неизбежно ще се превърне от съюзник в наш съперник, а с годините и в заклет враг — мрачно пророкуваше Всеволод Виталиевич. — Уви, такива са законите на политическата физика. При Окубо, който бе привърженик на твърдия контрол над всички сфери на обществения живот, Япония се развиваше по нашия, руския път: здрава вертикала на властта, държавно управление на основните промишлени отрасли, никакви игри на демокрация. Сега вече идва времето на проанглийската партия. Страната ще свърне по британския път — ще има парламент и политически партии, ще се появи едър частен капитал. Какво представлява британският модел за развитие, господа? Това е екстензия, насоченост навън, газообразност, тоест стремеж да се изпълни цялото заобикалящо пространство, а такова има предостатъчно — слабата Корея, безпомощният Китай. Е, там вече ще се сблъскаме с японския тигър.
	Капитан-лейтенант Бухарцев обаче изобщо не се впечатли от перспективата, обрисувана от йокохамския консул.
	— За какъв тигър говорите, господине? Не ни разсмивайте. Това не е никакъв тигър, ами котка, и то проскубана. Годишният бюджет на Япония е едва една десета от руския. За военните сили да не говорим! Мирновременната армия на микадо е трийсет и пет хиляди души. А негово царско величество разполага с почти цял милион. Пък и какви войници са японците? Не стигат и до рамото на нашите юнаци. Ами флотата? Бях по служба на един броненосец, закупен неотдавна в Англия. Да се смееш ли, да плачеш ли? Някакви лилипути, лазещи по Гъливер. Как възнамеряват да се справят с обръщателния механизъм на дванайсетинчовите оръдия? Като подскачат и увисват по четирима души на колелото ли? Каква Корея, какъв Китай, за Бога, Всеволод Виталиевич! Японците трябва да мятат шапки, ако се оправят с остров Хокайдо*!
	[* Най-северният от големите острови на японския архипелаг, намира се „срещу“ източен Сибир; през средновековието е феодално княжество, около два века продължава завладяването му, а по време на Реставрацията Мейджи започва стопанската му колонизация. — Б.пр.]
	Речта на Бухарцев явно се хареса на посланика, той се усмихна и кимна. А Доронин ни в клин, ни в ръкав попита:
	— А можете ли да кажете, Мстислав Николаевич, чии къщи са по-чисти — на нашите селяни или на японските?
	— Какво общо има това? — намръщи се Бухарцев.
	— Японците казват: „Ако в дома е чисто, значи правителството е стабилно и уважавано.“ А у нас, господа сънародници, къщите са мръсни, при това много мръсни, господа. Мръсотия, пиянство и палеж на господарските владения. При нас, почитаеми господа, има бомбаджии. Нашата младеж смята за добър тон фрондьорството, а при японците за добър тон се приема патриотизмът и уважението към властта. Колкото до разликата в телосложението, това подлежи на промяна. Ние казваме „здрав дух в здраво тяло“. А японците са убедени в противното. И аз, да си призная, в това отношение съм съгласен с тях. При нас четири пети от населението са неграмотни, а те приемат закон за всеобщото образование. Споменахте преди малко бюджета, че сме били имали десет пъти повече пари. Затова пък японците отпускат една трета от държавните приходи на Министерството на просветата. Скоро всички тукашни деца ще ходят на училище. Патриотизъм, здрав дух, просвета — ето ви кулинарната рецепта, при която „проскубаната котка“ много бързо пораства и се превръща в тигър. А не забравяйте и главното японско съкровище, което при нас се среща, уви, твърде-твърде рядко. Нарича се „достойнство“.
	Почудата на посланика бе видима.
	— В какъв смисъл, прощавайте?
	— В най-прекия от преките, ваше превъзходителство. Япония е страна на учтивостта. Тук всеки, дори и най-бедният, се държи с достойнство. Няма по-страшна заплаха за японеца от това да загуби уважението на околните. Да, днес е изостанала, мизерна страна, но тя е стъпила на здрава основа и затуй ще постигне всичко, към което се стреми. И това ще се случи много по-бързо, отколкото си мислим.
	Бухарцев не пожела да продължава спора, той само изгледа усмихнат посланика и красноречиво разпери ръце.
	Тогава негово превъзходителство изрече тежката си дума:
	— Всеволод Виталиевич, аз ви ценя високо като прекрасен познавач на Япония, но ми е известно също така, че лесно се палите. Прекалено дългото пребиваване на едно място има и своите отрицателни страни, човек започва да гледа на ситуацията с очите на туземците. Понякога това е полезно, но не прекалявайте, не прекалявайте. Покойният Окубо повтаряше, че няма да го убият, докато е нужен на страната си. Подобен фатализъм ми е близък, аз се придържам към същото мнение и смятам, че щом Окубо вече го няма, значи той е изчерпал ползата, която е носил. Прав сте, като казвате, че сега политическият курс на Япония ще се промени. Но е прав и Мстислав Николаевич: тая азиатска страна не притежава и не може да притежава потенциал да бъде велика сила. Възможно е тя да стане влиятелна и активна сила в Далекоизточната зона, но пълноценен играч — никога. Тъкмо това смятам да изложа в доклада си до негова светлост господин канцлера. И най-важният въпрос днес трябва да звучи така: по чия свирка ще играе занапред Япония — руската или английската — барон Корф въздъхна тежко. — Боя се, че няма да ни е леко в това съперничество. Британците държат по-силни карти. А ние на всичко отгоре вършим непростими грешки — гласът на негово превъзходителство, неутрално-монотонен до момента, стана строг и дори рязък. — Ами че да вземем дори историята с преследването на фалшивите убийци. Целият дипломатически корпус шушука, че Окубо е станал жертва на руски интриги. Нарочно сме били насочили полицията към някакви дрипльовци, докато истинските убийци необезпокоявани са подготвяли своя удар. Сутринта по време на тениса германският посланик с тънка усмивчица небрежно ме попита: „Окубо май престана да ви бъде полезен?“ Аз се смаях. Казвам: „Ваше сиятелство, откъде тия сведения?“ Оказва се, че Булкокс рано-рано се отбил при него. Ех, тоя Булкокс! Не му стига, че Британия се отърва от основния си политически опонент, а иска да хвърли и вината за това върху Русия! И вие неволно подпомагате машинациите му, господа йокохамци!
	Към края на речта си посланикът бе изпаднал в дълбоко раздразнение, при това, макар да се обръщаше към „господа йокохамците“, разгневеният му поглед бе насочен не към консула, а към Ераст Петрович. Пък и Бухарцев наля масло в огъня:
	— Аз нали вече ви докладвах, ваше превъзходителство — от една страна, немарливост, а от друга — безотговорен авантюризъм.
	Двете страни — и немарливата (тоест Всеволод Виталиевич), и безотговорният авантюризъм (тоест Фандорин) — незабелязано се спогледаха. Нещата отиваха на зле.
	Баронът свъси белезникавите си остзейски* вежди, вдигна към тавана воднисти очи и сякаш се опита да каже нещо. Но мълния не последва, бурята се размина само с гръмотевици.
	[* Остзейски — общо наименование в Руската империя на немците и понемчените местни племена, обитавали териториите на днешните прибалтийски държави. — Б.пр.]
	— Така, господа йокохамци. Благоволете оттук насетне да се занимавате с непосредствените си консулски задължения. Това на първо място се отнася до господин вицеконсула. Имате предостатъчно работа, Фандорин: снабдяването и ремонтът на корабите, помощ за моряците и търговците, икономически доклади. И не се пъхайте в политиката и стратегията, те не са за вашата уста лъжица. За тая цел има специалисти, военни люде.
	Е, какво пък, можеше да е и по-зле.


	От дипломатическия квартал с поетичното наименование Тигрова порта до гарата Шимбаши ги закара каретата на посланика — негово превъзходителство бе тактичен човек и притежаваше ценния административен талант така да насоли подчинения, че да не му нанесе лична обида. Екипажът с позлатения герб трябваше да подслади горчивия хап, който баронът поднесе на йокохамци.
	Токио учудващо заприлича на Ераст Петрович на родната му Москва. Естествено, архитектурата беше съвсем различна, но редуването на съборетини и дворци, на тесни улички и незастроени площадки беше напълно московско, а модерната улица „Гиндза“ с приличните тухлени къщички приличаше като две капки вода на надутата „Тверская“, която се мъчи да се престори на „Невски проспект“.
	Титулярният съветник предимно зяпаше през прозореца чудноватата смесица от японски и западни дрехи, прически, каляски. Доронин пък се бе вторачил уморено в тапицираната стена на возилото и унило нареждаше:
	— Гибел за Русия са нейните управници. Как да направим така, че да управляват ония, които имат талант и призвание, а не само тия с амбициите и връзките? А другата ни беда, Фандорин, е, че майка Русия се е обърнала с лице на Запад, а към Изтока е гърбом. При това забиваме нос в задника на Запада, защото Запада изобщо не го е грижа за нас. А на Изтока подлагаме незащитения си дирник и рано или късно острите японски зъби ще ни захапят да се забият в жалката ни трътка.
	— Тогава какво да правим? — попита Фандорин, който изпращаше с поглед двуетажен омнибус, теглен от четири ниски коня. — Да се обърнем от Запада към Изтока? Едва ли е възможно.
	— Нашият орел затова е двуглав, за да гледа едната му глава към Запад, а другата към Изток. Трябва и столиците да са ни две. При това втората да не е в Москва, ами във Владивосток. Тогава ще видим англичаните или ние ще властваме в Тихия океан.
	— Чел съм, че Владивосток е абсолютна д-дупка, обикновено село!
	— И какво от това? Петербург не е бил дори село, когато Петър е посочил и е рекъл: „Реши да просечем широк прозорец към Европа Бог.“* При това и названието на града е подходящо: Владей възток.
	[* А. С. Пушкин, „Медният конник“, превод Любен Любенов. — Б.пр.]
	Разговорът пое толкова сериозна насока, че Фандорин престана да зяпа през прозореца и се обърна към консула.
	— Всеволод Виталиевич, а защо трябва да завладяваш чужди земи, щом не можеш своите си да т-туриш в ред?
	Доронин се усмихна:
	— Прав сте, хиляди пъти сте прав. Никое завоевание няма да е достатъчно здраво, ако се клати собственият ти дом. Само че това не се отнася само до Русия. Къщурката на нейно величество кралица Виктория също е на глинени крака. Нито на нас, нито на британците ще принадлежи Земята. Защото я завладяваме неправилно, със сила. А силата, Фандорин, е най-слабият и нетраен инструмент. Победеният, разбира се, ще й се покори, но само ще дебне момента да се освободи. Всички европейски завоевания в Африка и Азия са ден до пладне. След петдесет, най-много сто години няма да има колонии. Пък и японският тигър няма да постигне нищо, не се учи от правилните учители.
	— А от кого трябва да се учат?
	— От китайците. Не от императрица Цъ Си, разбира се, а от китайската умереност и твърдост. Жителите на Поднебесната империя няма да се мръднат, докато не турят в ред къщата си, а това е дълго занимание, за около двеста години. Но след това, като им отеснее Китай, те ще покажат на света какво представлява истинското завоюване. Те няма да размахват оръжия и да разпращат по света експедиционни корпуси — о, не! Те ще покажат на другите страни, че да се живее по китайския начин е по-добре и по-разумно. И тогава другите народи сами ще поискат да живеят по китайски. И постепенно всички ще станат китайци, дори това да изисква няколко поколения.
	— Аз пък си мисля, че американците ще завладеят света — каза Ераст Петрович. — И това ще се случи най-късно до сто години. Къде е силата на американците? Те приемат всекиго. Който п-пожелае, става американец, дори ако преди това е бил ирландец, евреин или руснак. Ще има Съединени щати на Земята, ще видите.
	— Едва ли. Американците действително се държат по-умно от европейските монархии, но им липсва търпение. Техният корен също е западен, а на Запад хората отдават прекалено голямо значение на времето. Но всъщност не съществува никакво време, никакво „утре“, има само едно вечно „сега“. Обединението на света е бавен процес, обаче всъщност закъде бързаме? Няма да има никакви Съединени щати на Земята, а ще пребъде само Поднебесната империя и тогава ще настъпи всеобщата хармония. Слава Богу, ние е вас няма да станем свидетели на тоя земен рай.
	Разговорът за бъдещето на човечеството приключи с тоя меланхоличен извод, каретата бе спряла пред гарата.


	На сутринта вицеконсулът Фандорин се зае с рутинната работа: да състави регистъра на руските плавателни съдове, които се очакваше да пристигнат в порт Йокохама през юни-юли 1878 година.
	Ераст Петрович надраска доста грозно заглавието на скучния документ (госпожица Благолепова така и така ще го препечата), но оттам нататък не потръгна. От прозореца на кабинета, разположен на втория етаж, се откриваше хубава гледка към градината на консулството, към оживения „Банд“, към рейда. Настроението на титулярния съветник бе кисело, мислите му витаеха Бог знае къде. Фандорин опря глава на ръката си и се зазяпа минувачите, в каретите по крайбрежния булевард.
	И какво да види!
	Покрай портата в посока към Блъф мина лакираната каляска на Алджърнън Булкокс. На кожената седалка като две гълъбчета се бяха настанили коварният враг на Русия и неговата съжителка, при това О-Юми беше хванала англичанина под ръка и шепнеше нещо на ухото му — достопочтеният мазно се усмихваше.
	Тая безнравствена кокотка дори не погледна към руското консулство.
	Въпреки разстоянието острият поглед на Ераст Петрович съгледа как трепка кичур зад ухото й, пък и вятърът лъхна с аромата на цъфнали ириси от градината…
	Моливът изпращя и се счупи в силната му ръка.
	Какво ли му шепне, на какво ли се смеят? Или на кого? Може би на него?
	Животът е жесток, безсмислен и всъщност безкрайно унизителен — мислеше си мрачно Ераст Петрович, гледайки листа с несъставения регистър. Всичката му хубост, всички наслади и съблазни съществуват единствено за да накарат човек да се разнежи, да се търкулне по гръб и доверчиво да размаха четирите си лапи във въздуха, подлагайки на живота незащитения си търбух. И тогава вече той няма да пропусне да те халоса така, че да хукнеш надалеч с квичене и с подвита опашка.
	Какъв е изводът тогава?
	Ами изводът е следният: не се разнежвай, бъди винаги нащрек и въоръжен. Видиш ли пръста на съдбата да те мами, отхапи го, по дяволите, а най-добре ще е, ако успееш да отнесеш и ръката.
	С усилие на волята вицеконсулът си наложи да се съсредоточи върху тонажите, маршрутите, имената на капитаните. Празните графи една по една се запълваха. До стената гръмко тиктакаше Биг Бен.
	А в шест следобед, след края на присъствения ден, уморен и мрачен Фандорин слезе в жилището си, за да изяде приготвената от Маса вечеря.
	Нищо не бе се случвало, рече си Ераст Петрович, докато дъвчеше с отвращение твърдия, лепнещ по зъбите му ориз. Нито натегнатото ласо в ръката му, нито жаркото пулсиране на кръвта, нито ароматът на ирисите. Особено пък ароматът на ирисите. Всичко това е химера и бълнуване, няма нищо общо с истинския живот. Съществува ясната, проста и необходима работа. Съществуват закуската, обядът и вечерята. Съществуват изгревът и залезът. Правила, рутина, регламент — и никакъв хаос. Хаосът изчезна, той повече няма да се върне. И слава Богу.
	В тоя миг зад гърба на титулярния съветник скръцна вратата и се чу деликатно покашляне. Още преди да се обърне, без дори да знае кой е, само по интуиция Фандорин отгатна: това е отново той, хаосът, завърнал се е.
	Хаосът бе придобил облика на инспектор Асагава. Застанал на прага на трапезарията, той държеше шапката си в ръка, лицето му бе вцепенено и изпълнено е решимост.
	— Здравейте, инспекторе. Да не се е…
	Внезапно японецът се стовари на пода. Подпря се с длани, челото му глухо удари върху килима.
	Ераст Петрович захвърли салфетката и скочи.
	— Какво става?!
	— Бяхте прав да не ми гласувате доверие — отсечено произнесе Асагава, без да отлепя глава от килима. — Аз съм виновен за всичко. Министърът загина по моя вина.
	Въпреки изпълнената с разкаяние поза инспекторът говореше ясно, отчетливо, без тежкотоварни учтиви формули, толкова характерни за него при обикновен разговор.
	— Моля? Я стига с тия ваши японски ц-церемонии! Ставайте!
	Асагава не стана от пода, но поне изправи торс, постави ръце на коленете си. Очите му — Фандорин видя съвсем ясно — пламтяха с упорита неистова светлина.
	— Първоначално бях оскърбен. Мислех си: как смеят да подозират японската полиция! Изтичането на информация със сигурност е станало от тях, чужденците, защото при нас има ред, а при тях няма. Но днес, когато катастрофата се случи, очите ми се отвориха. Рекох си: сержант Локстън и руският вицеконсул са могли да се изтърват пред някого, пред когото не е трябвало, и за свидетеля на убийството, и за засадата в годауна, и за отпечатъците от пръсти, но откъде биха могли да знаят кога точно е снета охраната и накъде ще тръгне министърът на сутринта?
	— Говорете, говорете! — подкани го Фандорин.
	— Ние с вас издирвахме трима сацумци. Но затворниците са подготвили удара си грижливо. Имало е още една група, от шестима убийци. А може да е имало и други, резервни. Защо не? Министърът имаше предостатъчно врагове. Тук е важно друго: всички тия фанатици, колкото и да са били, са насочвани от един център и са действали съгласувано. Някой ги е снабдявал с най-точни сведения. Щом министърът приема да го пазят, убийците се спотаяват. И нанасят удара веднага щом негово превъзходителство напуска резиденцията си без охрана. Какво означава това?
	— Че заговорниците черпят сведения от най-близкото обкръжение на Окубо.
	— Точно така! От някого, който стои по-близо до него, отколкото ние с вас! И щом си дадох сметка за това, всичко си дойде на местата. Помните ли езика?
	— Кой език?
	— Отхапания! Не ми даваше мира. Помня, че много добре проверих хамито, въженцето си беше наред. Семуши не би могъл да го прегризе, нито пък е могло да се развърже само — моите възли не се развързват… Сутринта отидох в полицейския склад, където се съхраняват уликите и веществените доказателства по случая с бандата на Сухоръкия: оръжие, използвани предмети, изобщо всичко, чрез което се опитваме да установим личността им и да напипаме връзките им. Разгледах хамито най-внимателно. Ето го, погледнете.
	Инспекторът извади от джоба си дървения мундщук с висящи връзки.
	— Въжето е срязано! — възкликна Фандорин. — Но как е могло да стане?
	— Спомнете си как се случи — Асагава най-сетне се изправи на крака, застана до него. — Аз бях дошъл при вас, стояхме ето така и разговаряхме. Вие ме помолихте за прошка. А той се забави при Гърбавия, преструваше се, че проверява как е вързан. Спомняте ли си?
	— Суга?! — прошепна титулярният съветник. — Не е възможно! Та той беше с нас, рискува живота си! Бляскаво разработи и проведе операцията!
	Японецът се усмихна горчиво:
	— Естествено. Искал е да присъства и да се увери, че нито един от заговорниците няма да падне жив в ръцете ни. Спомняте ли си как Суга излезе от храма, посочи Гърбавия и изкрещя: „Хами!“ Направи го, понеже Семуши се бавеше, не можеше да се реши…
	— Това е само предположение — поклати глава титулярният съветник.
	— И това също ли е предположение? — Асагава посочи прерязаното въже. — Само Суга е бил в състояние да го направи. Почакайте, Фандорин-сан, още не съм ви казал всичко. Дори след като разполагах с такова страшно, необоримо доказателство, аз пак не можех да повярвам, че вицеинтендантът на полицията е способен да извърши такова престъпление. Та това е нещо невъобразимо! Затова отидох в Токио, в полицейското управление.
	— З-защо?
	— Началникът на канцеларията е стар приятел на баща ми, също бивш йорики… Отидох при него и казах, че съм забравил да копирам за архива си едно от донесенията, които бях изпращал на господин вицеинтенданта.
	Фандорин наостри уши:
	— Какви донесения?
	— Трябваше незабавно по нарочен пратеник да докладвам на Суга за всяка наша среща, за всяко съвещание. Такава беше заповедта и аз неотклонно я изпълнявах. Всичко на всичко съм изпратил осем донесения. Но когато началникът на канцеларията ми даде папката с преписката, открих вътре само пет рапорта. Липсваха три: в единия ставаше дума за това, че вашият слуга е видял предполагаемия убиец; в другия — за засадата пред годауна; в третия съобщавах, че в общинската полиция се пазят пръстови отпечатъци на тайнствения шиноби…
	Сега вече инспекторът като че ли беше казал всичко, което имаше да казва. Известно време в стаята цареше мълчание: Фандорин размишляваше съсредоточено, Асагава чакаше резултата от тия размисли.
	— А защо дойдохте с тая информация при мен, а не при интенданта на полицията?
	Асагава явно бе предвидил такъв въпрос и предварително бе готов с отговора.
	— Интендантът на полицията е незначителен човек, държат го на тоя пост само заради гръмката му титла. Освен това… — японецът посърна, личеше си, че му е трудно да говори такива неща пред чужденец — откъде да знам кой още участва в тоя заговор. Дори в полицейското управление някои открито говорят, че сацумците може да са държавни престъпници, но все пак са герои. Шушука се даже, че Окубо си го е заслужил. Това е първата причина, поради която реших да се обърна към вас…
	— А втората?
	— Че ме помолихте за прошка вчера, макар че можехте да не го правите. Вие сте искрен човек.
	В първия момент титулярният съветник не проумя какво общо има неговата искреност, но после предположи, че е въпрос на превод. Вероятно същината на незнайното качество, толкова високо ценено от японците, не може да се предаде достатъчно добре нито с английските думи „sincere man“, употребени от Асагава, нито с руското „искрен човек“, както деловодителят Сирота бе нарекъл Пушкин, маршал Сайго и доктор Туигс. Може би означава „истински“, „прям“? Да не забрави да попита Всеволод Виталиевич…
	— И все пак не разбирам защо идвате при мен — каза Ераст Петрович. — Какво можем да променим оттук нататък? Господин Окубо е мъртъв. Неговите противници се наложиха и занапред те ще определят политиката на вашата държава.
	Асагава бе слисан.
	— Как така „какво можем да променим“? Аз не зная нищо за политиката, това не е моя работа, аз съм полицай. Полицаят е човек, който е необходим, за да не остават ненаказани злодеянията. Държавната измяна, заговорът и убийството са тежки престъпления. Суга трябва да отговаря за тях. Ако не успея да го накажа, значи не съм истински полицай. Това, както казвате вие, първо. После второто: Суга ми нанесе тежко оскърбление, той ме изкара глупаво котенце, което преследва панделката, завързана на конец. Един искрен човек не позволява на никого да се държи с него по този начин. И така, ако престъплението на Суга остане ненаказано — аз, първо, не съм полицай и, второ, съм неискрен човек. Какъв ще бъда тогава, ако мога да попитам?
	Не, на нашия език „sincere man“ ще е „човек на честта“, досети се титулярният съветник.
	— Да не искате да го убиете?
	Асагава кимна:
	— Да, много искам. Но няма да го убия. Защото съм полицай. Полицаите не убиват престъпниците, те ги изобличават и ги предават в ръцете на правосъдието.
	— Отлично казано. Само че как точно да стане?
	— Не знам. И това е третата причина, поради която идвам при вас. Ние, японците, сме предсказуеми, ние винаги действаме по правилата. В това е нашата сила и нашата слабост. Аз пък съм потомствен йорики и затова съм двойно повече японец. Баща ми от най-крехка възраст ми е повтарял: „Действай според закона, всичко останало не е твоя работа.“ Така съм живял досега, понеже не умея да живея другояче. А вие сте устроен по друг начин — пролича си от историята с бягството на Гърбавия. Вашият мозък не е окован от правилата.
	Което едва ли трябва да се възприема като комплимент, особено в устата на японец, рече си Ераст Петрович. Но инспекторът безусловно беше прав поне в едно: не бива да позволяваш да те водят за носа, а коварният Суга бе постъпил с ръководителя на консулското разследване тъкмо така. Коте, пред което се подръпва панделка на конец?
	— Ще видим ние кой кого — промълви Фандорин на руски.
	— Опознах ви достатъчно — продължи Асагава. — Вие ще мислите за вицеинтенданта Суга и обезателно ще измислите нещо. Когато измислите, ме уведомете. Само недейте да идвате лично в участъка при мен. Твърде е възможно някой и от моите хора също… — той въздъхна тежко и не завърши изречението. — Ще общуваме с бележки. Ако се наложи да се срещаме — нека да е на потайно място, без свидетели. Например в хотела или в парка. Става ли?
	Американското „Is it a deal?“ гарнирано с протегната ръка, изобщо не беше в стила на Асагава. Сигурно го е научил от Локстън, предположи титулярният съветник, докато фиксираше уговорката с ръкостискане.
	Инспекторът се поклони ниско, обърна се и без повече приказки се изниза през вратата.
	Оказа се, че японецът доста добре бе изучил руския си съратник. Ераст Петрович наистина незабавно взе да мисли за полицейския вицеинтендант, погубил целенасочено и хитроумно великия човек, когото по щат бе длъжен да пази от многобройните му врагове.
	Фандорин засега не мислеше как да изобличи вероломния предател. Първо трябваше да проумее какво представлява лицето, наречено Суга Кинсуке. За целта е най-добре да се възстанови цялата верига от негови постъпки, тъй като именно постъпките най-ярко и достоверно характеризират личността.
	И така, да започнем поред.
	Суга участваше в конспирацията срещу министъра, може би дори оглавяваше тоя заговор. Така или иначе, при него се пресичаха нишките, водещи към бойните групи, тръгнали на лов за диктатора. Вечерта на 8 май, по време на бала у Дон Цурумаки, вицеинтендантът научава, че групата на Сухоръкия е разкрита. Той не може да скрие тревожната новина от началника си — това би излязло наяве. Суга постъпва другояче, парадоксално: той поема инициативата, налага на Окубо най-строги мерки за сигурност и естествено тъкмо на Суга, а не на който и да било друг полицейски началник се възлага общият надзор над разследването. Възползвайки се от това, Суга нарежда на йокохамския участъков инспектор Асагава да му докладва подробно за всички планове на следствената група, това изглежда съвсем естествено. Вицеинтендантът упорито и последователно, дори поемайки голям риск, се старае да отърве своите съратници от ареста. На 9 май той съобщава на Безликия, майстор на тайните операции, за уликите, с които следствието разполага. На 10-и успява навреме да предупреди Сухоръкия за засадата. Ситуацията се намира под пълен негов контрол. Необходимо е само да изчака още няколко дни, докато нетърпеливият Окубо не се разбунтува и не прати и консулското разследване, и грижовния вицеинтендант по дяволите. И тогава заговорниците да нанесат своя подготвен удар — да нападнат министъра от всички страни, да му се нахвърлят като на мечка.
	Но се случи нещо непредвидено, което се наричаше титулярен съветник Фандорин. На 13 май групата на Сухоръкия, а заедно с нея и тяхната свръзка, Гърбавия, попадат в капана. Как постъпва Суга? Той отново яха гребена на съдбоносната вълна: лично оглавява операцията по залавянето на тая инвалидна команда, погрижва се нито един от опасните свидетели да не попадне в плен. Но главният tour de force* е в това, че Суга ловко обръща хода на почти изгубена партия. Използва гибелта на едната група убийци, за да изкара диктатора срещу мечовете на другата! Наистина блестящ шахматен ход.
	[* Френски идиом с много значения, е случая: „майсторско изпълнение“. — Б.пр.]
	Какво следва от всичко това?
	Че става дума за човек с остър и бърз ум, храбър и целеустремен. И действащ, ако говорим за целите, с пълна увереност в своята правота. Какво можем да добавим към това, изхождайки от опита на личните контакти? Голям административен талант. Сериозен чар.
	Направо идеал, усмихна се мислено Фандорин. Ако не бяха две дреболии — пресметливата жестокост и вероломството. Колкото и силно да вярваш в своята истина, гнусно е да забиваш нож в гърба на човек, който ти е гласувал доверие.
	Съставил психологическия портрет на акунина, Ераст Петрович мина към следващата фаза на разсъжденията: как да бъде изобличен толкова предприемчив и сръчен господин, който на всичко отгоре фактически ръководи цялата японска полиция?
	Срязаното въже на мундщука може да представлява доказателство само за Асагава и Фандорин. Колко тежи тяхното свидетелство срещу думите на генерал Суга?
	Изчезналите от папката донесения? Пак вятър работа. Може и да не ги е имало никога в тая папка. А и да ги е имало — например останал е някакъв запис за постъпването им, — дявол знае кой ги е извадил от папката.
	Чак до полунощ Ераст Петрович остана в креслото да размишлява, загледан в червеното огънче на пурата. А в полунощ в стаята влезе неговият слуга и му подаде бележка, доставена от бързата градска поща. На листчето с едри английски букви пишеше: „Grang Hotel, Number 16. Now!“*
	[* Гранд хотел, стая 16. Веднага! (англ.) — Б.пр.]
	Изглежда, Асагава също не си губеше времето. Какво ли се беше сетил? Или разузнал?
	Фандорин искаше да се запъти незабавно към посоченото място, но в лицето на Маса срещна неочаквано усложнение. Японецът нямаше намерение за нищо на света да пусне господаря сам посред нощ. Нахлузи идиотското си бомбе, мушна чадър под мишница и по упорито издадената му напред брадичка личеше, че няма да се откачи.
	Трудно бе да се разбереш с него без език, пък и нямаше много време, в бележката пишеше: „Now!“ Нямаше начин и да вземе със себе си това плашило в хотела, Ераст Петрович възнамеряваше да проникне вътре незабелязан, а Маса с дървените си налъми тропаше като цял ескадрон.
	Наложи се да използва хитрост.
	Фандорин се престори, че се е отказал и няма да излиза. Свали цилиндъра, пелерината. Върна се в стаята и дори се уми като преди лягане.
	След като Маса се поклони и се оттегли, титулярният съветник се измъкна през прозореца и скочи в градинката. В тъмното си удари крака, изруга. Как може човек да бъде тероризиран така от собствения си слуга!
	„Гранд хотел“ беше на един хвърлей място. Ераст Петрович прекоси пустия крайбрежен булевард, предпазливо надникна във фоайето. За негов късмет портиерът дремеше на рецепцията. Няколко безшумни крачки и нощният гост вече се качваше по стълбите, изтича на втория етаж. Ето го и номер 16. В ключалката стърчеше ключ — много предвидливо, може да не чука, за да не привлече вниманието на някой безсънен гост.
	Фандорин открехна вратата, шмугна се вътре.
	В сивия квадрат на прозореца се открояваше силует. Но това не бе Асагава, а някой много по-фин от него.
	Котешки гъвкава фигура се стрелна да пресрещне новодошлия. Дълги пръсти обхванаха лицето на слисания вицеконсул.
	— Не мога без теб! — звънна незабравимият леко дрезгав глас.
	Вълшебният аромат на ириси погали ноздрите на титулярния съветник.

	Мисли горчиви,
	тъжно сърце — изведнъж
	полъх на ирис.



	Зовът на любовта

	„Не се поддавай, не се поддавай!“ — пращаше отчаяни сигнали до обезумялото сърце разумът. Но ръцете, без да го слушат, сами обгърнаха гъвкавото тяло на виновницата за изтерзаната душа на клетия вицеконсул.
	О-Юми дръпна яката на ризата му и по пода се посипаха копчета. Задъхана от страст, тя покри с бързи целувки оголената му шия и нетърпеливо дръпна редингота от плещите му.
	И тогава се случи онова, което би трябвало да наречем същинско тържество на разума над необузданата стихия на чувствата.
	Титулярният съветник събра в юмрук цялата си воля (а той я имаше достатъчно), хвана О-Юми за китките и меко, но категорично, отстрани ръцете й.
	Имаше две причини да го направи и двете бяха повече от сериозни.
	Първата Ераст Петрович формулира набързо по следния начин: „Тя какво, за момченце ли ме има? Щом й скимне, изчезва, щом й скимне, свирва да ме повика?“ Макар и малко мъгляво, това бе важно съображение. В схватката на два свята, която се нарича „любов“, винаги има монарх и поданик, победител и победен. Тъкмо тоя ключов въпрос се решаваше в тоя момент. Фандорин не желаеше, пък и не умееше да бъде поданик и победен.
	Втората причина нямаше нищо общо с любовната сфера. Тя миришеше на мистика, при това от най-тревожно естество.
	— Как научихте, че сме се разбрали с Асагава да контактуваме с бележки? — строго попита Ераст Петрович, като се стараеше да различи в тъмнината израза на лицето й. — И то с такава бързина? Някой ни е следил? Или подслушвал? Каква роля играете в тая история?
	Тя го гледаше от долу на горе, не помръдваше, не се опитваше да се освободи, но пръстите на младия мъж горяха от допира до нейната кожа. Той изведнъж си спомни определението от гимназиалния учебник по физика: „Електричеството, което съдържа едно тяло, придава на това тяло свойства, способни да привличат други тела.“
	Фандорин тръсна глава и рече твърдо:
	— Миналия път се изпарихте, без да ми обясните нищо. Но днес ще трябва да отговаряте на моите въпроси. Г-говорете!
	И О-Юми заговори.
	— Асагава? За кого говорите? — попита тя и рязко издърпа ръцете си от неговата хватка — електрическата верига се разкъса. — Смятали сте, че някой друг ви е изпратил бележката? И веднага сте дошли? Аз два безкрайни дни мисля за него, а той… Каква глупачка съм!
	Той понечи да я задържи, но не успя. Тя се приведе, плъзна се под ръката му и изскочи в коридора. Вратата се затръшна пред носа на Ераст Петрович. Той сграбчи дръжката, но ключът вече се бе превъртял в ключалката.
	— Почакайте! — извика, обзет от ужас, титулярният съветник. — Не си отивайте!
	Настигни я, обясни й, извини се!
	Но не, от коридора се дочу само сподавено ридание, после лек звук на отдалечаващи се крачки.
	Неговият разум се сгърчи, свря се в най-далечното ъгълче на съзнанието. Душата на Фандорин бе завладяна единствено от чувства: страст, ужас, отчаяние. И най-силното от всички — усещането за безвъзвратна загуба. И то каква загуба! Сякаш е изгубил всичко на света и никой не му е крив, а сам си е виновен.
	— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — заскърца със зъби клетият вицеконсул и с всичка сила удари с юмрук по касата на вратата.
	Проклети полицейски навици! Безогледно смела жена, която живее със сърцето си, най-скъпоценната сред всички жени на земята сама се бе хвърлила в прегръдките му. Сигурно е рискувала много, за да го стори, може залогът да е бил самият й живот. А той да я подлага на разпити: „Шпионирате?“, „Подслушвате?“, „Каква е вашата роля?“
	Боже, какъв ужас, какъв позор!
	От гърдите на титулярния съветник се изтръгна стон. Олюлявайки се, той стигна до леглото (същото, на което можеше да бъде дарен с вечно блаженство!) и се стовари в него по лице.
	Известно време Ераст Петрович лежа неподвижен, ако не се брои, че цялото му тяло се тресеше. Ако можеше да плаче, той сигурно би се разридал, но Фандорин веднъж завинаги бе изгубил способност за подобен род емоционално облекчение.
	Отдавна, много отдавна не бе изпитвал такъв потрес — донякъде дори несъразмерен на случилото се. Сякаш душата, скована дълго време в ледени окови, изведнъж е започнала да оживява и от това се е пробудила болка, отворили са се стари рани.
	„Какво е това? Какво се случва с мен?“ — повтаряше си той, но мислеше не за себе си — за нея.
	Вцепененият му мозък започна постепенно да се възвръща към живот и в него се зароди друг въпрос, доста по-насъщен: „Какво да прави сега?“
	Ераст Петрович рязко се изправи в леглото. Треморът отмина, сърцето му биеше бързо, но равномерно.
	Как какво? Да я открие. Незабавно. И нека става, каквото ще става. В противен случай мозъкът му ще пламне, сърцето ще се пръсне, душата ще загине.
	Титулярният съветник се втурна към вратата, опипа я набързо, подпря я с рамо. Здрава е, но май ще може да я изкърти. Само че ще се вдигне шум, прислугата ще дотърчи. Той си представи тлъстите букви на заглавието в утрешната „Джапан Газет“: __„Russian vice-consul debauching in grand hotel“__*.
	[* „Руски вицеконсул безобразничи в Гранд хотел“ (англ.). — Б.а.]
	Ераст Петрович надникна през прозореца. Беше високо, втори етаж, и в тъмнината не виждаше къде ще скочи. Може там да има камънаци или мотика, забравена от градинаря?
	Но тия съображения не можеха да спрат обезумелия титулярен съветник. Той си рече, че такава е неговата днешна съдба — да скача през прозорците и да не вижда къде отива — увисна на ръце, разтвори пръсти.
	Провървя му с приземяването, бе скочил в леха. Отърси изцапаните си колене, озърна се. Градината беше вътрешна, заобиколена отвсякъде с висока ограда. Но такава дреболия не бе в състояние да смути Фандорин. Той се засили, хвана се за горния край на оградата, изтегли се на ръце, яхна я. Понечи да скочи в уличката, но не успя, пешът на редингота му се бе закачил за пирон. Той го подръпна няколко пъти — без резултат. Язък за хубавото сукно и за парижката кройка.
	— __„Russian vice-consul stuck at top of fence“__* — промърмори Ераст Петрович.
	[* „Руски вицеконсул се е натресъл на ограда“ (англ.). — Б.а.]
	Дръпна силно и рединготът изпращя.
	Опа-ла!
	Десетина крачки и Фандорин се озова на празния, но ярко осветен с улични лампи „Банд“.
	Трябваше да отскочи до дома.
	Да открие адреса на Булкокс — това първо. И да си намери превозно средство — това второ. Ако тръгне пеш, ще изгуби много време, а не може да вземе курума дори ако плюе на принципите си — при подобни обстоятелства няма нужда от свидетели.
	Слава Богу, успя да избегне главното препятствие, наречено Маса: прозорецът на стайчето, където квартируваше досадният камердинер, бе тъмен. Спи разбойникът му.
	Вицеконсулът на пръсти влезе в антрето, вслуша се.
	Не, Маса не спеше. Откъм стаичката му се носеха някакви странни звуци, приличащи ту на хълцане, ту на сподавен стон.
	Разтревоженият Фандорин се промъкна до самата му врата. Тя представляваше плъзгащ се параван по японски маниер. Маса не уважаваше европейския уют и бе оборудвал жилището си по собствен вкус: постла пода със сламени рогозки, леглото и нощното шкафче изхвърли навън, а по стените закачи цветни картинки, изобразяващи свирепи разбойници и слоноподобни сумисти.
	При по-внимателно изследване звуците, които долитаха през затворената врата, имаха съвсем недвусмислен характер, още повече на пода титулярният съветник откри два чифта сандали: едните по-големи, другите по-малки.
	На вицеконсула му докривя още повече. Той въздъхна тежко и си рече за успокоение: „Добре де, поне няма да ми се лепне.“
	На масичката в гостната намери полезна брошура, озаглавена „Alphabetical List of Yokohama Residents for the Year 1878“*. Ераст Петрович драсна клечка кибрит и бързо откри адреса на „достопочтения А. Ф. С. Булкокс, старши съветник на императорското правителство“, Блъф, №129. Взе схема на Сетълмента. Номер 129 се намираше в края на луксозния район при хълма Хара. Ераст Петрович драсна нова клечка, прокара с молив пътя от консулството до местоназначението. Прошепна на глас, за да запомни:
	[* „Азбучен указател на жителите на Йокохама през 1878 година“ (англ.). — Б.а.]
	— През моста Ятобаши, край митницата, после наляво по улица „Ятодзака“, отминавам квартал Хата-чо и оттам втората пресечка наляво…
	Той си сложи широкополата шапка, с която се разхождаше вечер по палубата през време на дългото си плаване. Загърна се в черно наметало.
	Много внимателно изнесе навън превозното средство — трициклета. Все пак в последния миг закачи дръжката на вратата с голямото колело. Звънецът предателски издрънча, но Фандорин вече бе извън досегаемост.
	Той нахлузи шапката си до очите, метна се на седалката и натисна педалите.
	В небето сияеше луната, кръгла и мазна като физиономията на любовния късметлия Маса.
	На кея титулярният съветник срещна само две живи души: френски матрос, прегърнал японска уличница. Матросът зина, килнал шапката с пискюл на темето си, японката изпищя.
	Имаше за какво. Насреща им от тъмнината излетя черна фигура с развята пелерина, прошумоля покрай тях с каучукови гуми и моментално се стопи в мрака.


	Нощният Блъф с неговите готически камбанарийки, с подредените къщички и прецизно сресани морави изглеждаше като нереално, омагьосано градче, похитено по волята на някой вълшебник от старицата Европа и запратено накрай света.
	Тук не се срещаха нито пийнали матроси, нито жени с осъдително поведение, всичко живо спеше и само мирният звън на градския часовник се носеше откъм кулата.
	Титулярният съветник нахълта по най-неприличен начин в тоя викториански рай. Неговият великолепен „Royal Crescent“ подплаши глутницата улични кучета, които мирно дремеха на моста. В първия миг те се разквичаха и се разбягаха, но като видяха, че нощното чудовище не само не ги преследва, ами и бяга от тях, добиха кураж и се спуснаха да го догонят.
	Нищо не можеше да направи. Ераст Петрович размаха ръце, дори срита едно от тях, но проклетите помияри не се отказваха — те препускаха подир вицеконсула и джафкаха все по-силно.
	Той натисна педалите, което не беше леко, тъй като пътят тръгваше по нагорнище, но Фандорин имаше железни мускули и след някоя и друга минута псетата взеха да изостават.
	Докато стигне номер 129, младежът бе плувал в пот. Но не усещаше умора, в момента не биха го уплашили никакви изпитания.
	Достопочтеният патрон на най-скъпоценната жена на земята обитаваше двуетажна собствена къща от лицева червена тухла, построена съгласно каноните на славния джорджиански стил. Въпреки късния час, къщата не спеше, прозорците и на първия, и на втория етаж, бяха осветени.
	Изучавайки местността, Фандорин с изненада забеляза, че вече е бил тук. По съседство се извисяваше висока ограда с ажурна порта, а зад нея белееше познатото палацо с колони — имението на Дон Цурумаки, където Ераст Петрович за пръв път бе срещнал О-Юми.
	Владенията на Булкокс отстъпваха на съседа и по размери, и по величественост и това се оказа много удобно: за преодоляването на почти триметровата ограда на японския новобогаташ щеше да потрябва стълба, докато дървеното стоборче на англичанина можеше да се прескочи без усилия.
	Ераст Петрович го прескочи, без да му мисли много. Но едва успял да направи няколко крачки, той видя как по моравата към него се носят три бързи сенки — това бяха огромни мастифи, чиито очи отразиха лунната светлина със зловещ зеленикав фосфор.
	Наложи се спешно да отстъпи към оградата. Едва успя.
	Докато седеше отгоре й със свити крака и гледаше как са се озъбили, титулярният съветник моментално измисли подходящо за тая сцена заглавие: __„Haples lover chased by mastiffs“__*.
	[* „Несретен любовник преследван от мастифи“ (англ.). — Б.а.]
	Какъв позор, каква хлапащина — рече си вицеконсулът, но не се вразуми, а само прехапа устна, толкова го бе вбесило собственото му безсилие.
	О-Юми е съвсем наблизо, зад един от тия прозорци, но какво да прави с проклетите кучета?
	Титулярният съветник се отнасяше към кучешкото племе със симпатия и уважение, но сега без никакви сантименти би застрелял мръсните английски твари с верния си херщал. Ах, защо техническият прогрес още не бе стигнал до изобретяването на безшумен барут?
	Мастифите не помръдваха от мястото си. Те гледаха нагоре и дращеха дъсчената ограда с големите си нокти. Тия аристократи не джафкаха, така бяха научени, но ръмжаха по най-кръвожаден начин.
	Изведнъж откъм далечния край на улицата прозвуча хоров плебейски лай. Ераст Петрович се обърна и видя одевешните си познайници, бездомниците от моста Ятобаши. Проследили ли са ме? — помисли си той, но в следващия момент видя, че помиярите търчат по петите на бягащ човек.
	Без да спира, човекът махна с ръка на една страна и се разнесе жално квичене. Махна в другата посока, някой отново изквича и глутницата заряза преследването.
	Маса, беше верният Фандоринов васал Маса! В ръката му имаше дървена палка, към края на която бе закрепена още една такава. Фандорин знаеше вече, че това неугледно, но ефикасно оръжие се казва нунчаку и че Маса го владее прекрасно.
	Камердинерът приближи тичешком и се поклони на господаря, възседнал оградата.
	— Как ме намери? — попита Ераст Петрович и се опита да каже същото на японски — Доо… уаташи… сагасу?
	Не напразно бе вземал уроци по японски — Маса го разбра! Той извади от пазвата си сгънато на четири листче, разгърна го. Ах, да, беше картата на Сетълмента, на която с молив бе отбелязан пътят от консулството до номер 129.
	— Не съм на служба. Шитото — ийе. Върви си, върви — махна с ръка титулярният съветник. — Няма никаква опасност, разбираш ли? Кикен — ийе. Уакару!
	— Уакаримас — поклони се слугата. — Мотирон уакаримас. О-Юми-сан.
	От изненада Ераст Петрович се олюля и насмалко да се изтърси от оградата, при това в неправилната посока. Успя някак да закрепи равновесието. О, тия слуги, тия слуги! Отдавна е известно, че те знаят за господарите си много повече, отколкото господарите си мислят. Но как? Откъде?
	— Откъде з-знаеш? Доо уакару?
	Японецът събра дланите си с къси пръсти, притисна буза към тях, имитирайки спящ човек. Замърмори:
	— О-Юми, О-Юми… Мирамоя…
	„Мила моя?“ Нима е повтарял името й насън?
	Титулярният съветник обори глава, съсипан от унижение. А Маса подскочи и надзърна през оградата. Като разбра причината за странната дислокация на вицеконсула, той завъртя глава наляво-надясно.
	— Хай — рече той. — Шошо о-мати кудасаи.
	Отиде до глутницата кучета, които мързеливо се караха за нещо край съседната ограда. Взе едно от тях в ръце, обърна го, помириса го и го захвърли. По същия начин постъпи и с второто. Но третото остана в ръцете му, той го взе под мишница и се върна при господаря си. Помиярите реагираха на произвола мълчаливо, явно уважаваха силата, само плененото куче издаваше жални звуци.
	— За к-какво ти е притрябвало?
	Маса се покатери на оградата на десетина метра от Фандорин, без да изпусне товара си.
	Преметна крака навътре, скочи и се затича към портичката с все сила. Мастифите връхлетяха към дребосъка, готови да го разкъсат на парчета. Но чевръстият камердинер дръпна резето и пусна помиярчето на земята. То с квичене се втурна към улицата и се случи чудо: вместо да захапят натрапника, пазачите хукнаха подир кученцето.
	То побягна отчаяно. Мастифите дружно, събрали глави, търчаха подире му.
	Та това е разгонена женска, схвана изведнъж Фандорин. Брей, тоя Маса, ама че светъл ум!
	Глутницата също потегли след страховитите кавалери, спазвайки дистанция. Пет секунди по-късно на улицата не бе останало нито едно четирикрако.
	Маса излезе през портичката, и направи церемониален поклон, канейки с жест господаря си в двора. Ераст Петрович пусна пелерината в ръцете на слугата си, подаде му шапката и влезе — не през оградата, а по най-приличен начин през входа.
	Отдалеч се носеше гръмкият лай и провлеченото виене на любвеобилното кучешко общество.

	Забрави всичко,
	тичай презглава — звучи
	любовният зов.



	Портата

	Ераст Петрович тичешком прекоси широката, ярко осветена от луната морава. Заобиколи къщата — щом ще влизаш през прозореца, добре е това да става откъм задната страна, за да не те види някой късен минувач.
	Зад къщата имаше гъста сенчеста градина — тъкмо каквото му трябваше.
	Авантюристът се надигна на пръсти, надникна през първия прозорец до ъгъла. Видя просторна стая — трапезария или гостна. Бяла покривка, догарящи свещи, остатъци от сервирана за двама вечеря. Сърцето го сви.
	Значи е вечеряла с единия и е тръгнала на среща с другия? Или — още по-хубаво — завърнала се е от драматичната тайна среща и преспокойно е седнала да вечеря с рижия си покровител? Наистина жените са загадъчни същества.
	Два прозореца по-нататък започваше следващата стая, кабинетът.
	Прозорците тук бяха открехнати и Фандорин прояви предпазливост — първо се вслуша, за да разбере къде точно е застанал говорещият.
	— … ще бъде наказан с мъмрене, но главната вина ще падне върху началника и го очаква позорна оставка — дочу от кабинета.
	Това бе казано на английски, но с явно японско произношение — следователно не говореше Булкокс.
	Но и господин старшият съветник също бе тук.
	— И нашият приятел ще заеме освободеното място? — попита той.
	Титулярният съветник се изправи бавно, инч по инч. Огледа вътрешността на помещението. Рафтове с книги, бюро, незапалена камина.
	Най-важното — О-Юми я нямаше. Имаше двама мъже. Над облегалката на едното кресло стърчи огнената прическа на съперника. В другото кресло е седнало някакво конте — косата лъщи от брилянтин, перла блести върху копринената вратовръзка. Миниатюрният господин изящно преметна крак връз крак, лакираната му обувка се заклати във въздуха.
	— Не веднага — рече той със сдържана усмивка. — След около седмица.
	Опа, ама аз ви познавам, драги господине — присви очи Ераст Петрович. Срещнах ви на бала. Княз… как ви беше нарекъл Доронин?
	— Какво пък, Онокоджи, това е много японско — подсмихна се достопочтеният. — Да смъмриш някого, а след седмица да го повишиш.
	Точно така, спомни си Фандорин, това е княз Онокоджи, бивш даймьо, владетел на феодално княжество, а в наши дни светски лъв и законодател на модата.
	— Това, скъпи Алджърнън, не е награда, а само заемане на освободена длъжност. Но ще има и награда за добре свършената работа. Ще му бъде дарено вилното имение Такарадзака. Ах, какви сливи има там. Какви езера!
	— Да, мястото си го бива. Трябва да струва стотина хиляди.
	— Най-малко двеста, уверявам ви!
	Фандорин вече не гледаше през прозореца, това не го интересуваше, опитваше се да съобрази къде може да бъде О-Юми.
	На първия етаж има още два прозореца. И двата са тъмни. Само че Булкокс едва ли ще настани държанката си до кабинета. Къде тогава са нейните покои? Откъм фасадата ли? Или на втория етаж?
	— Добре тогава — прозвуча гласът на британеца. — А какво става с писмото на принц Арисугава? Успяхте ли да се сдобиете с копие?
	— Моят човек е алчен, а без него няма как да стане.
	— Чакайте, дадох ви петстотин франка, ако не се лъжа.
	— А са необходими хиляда.
	Вицеконсулът се намръщи. Всеволод Виталиевич бе казал, че князът живее от подаянията на Дон Цурумаки, но по всичко личеше, че не пренебрегва и страничните доходи. Ама и Булкокс си го бива — прекупвач на придворни сплетни и крадени писма. Впрочем това е неговата шпионска служба.
	Не, едва ли англичанин ще настани туземната си любовница откъм фасадата на сградата, все пак той е официално лице. Значи прозорците й най-вероятно гледат към градината.
	Препирнята в кабинета продължи.
	— Онокоджи, вие май ме имате за дойна крава!
	— А за допълнение без увеличение на цената можем да получим извадки от дневника на нейно величество — произнесе със сладникав глас князът. — Една от фрейлините й ми е братовчедка и ми дължи много.
	— Глупости. Дамски драсканици — изсумтя Булкокс.
	— Изобщо не са глупости. Нейно величество има обичая да си записва разговорите с негово величество…
	Няма какво да слушам тия гнусотии, рече си Фандорин. Не съм шпионин, слава Богу. Остава само да ме види някой слуга и ще съм по-жалък и от тия двамата. __„Russian vice-consul caught eavesdropping“__*.
	[* „Руски вицеконсул спипан да подслушва“ (англ.). — Б.а.]
	Той се плъзна покрай стената към водосточната тръба, подръпна я предпазливо да провери дали е здрава. Титулярният съветник имаше известен опит от катеренето по тръби, макар и от предишния си, недипломатически живот*.
	[* Виж Борис Акунин, „Азазел“, изд. „Еднорог“, 2002 г. — Б.пр.]
	Кракът му вече бе стъпил на цокъла, а разумът все още се опитваше да оказва съпротива. „Държиш се като луд, като презрян безотговорен тип — рече разумът. — Опомни се! Вземи се в ръце!“
	„Вярно е — отговори на разума сломеният Ераст Петрович, — напълно съм се побъркал.“ Но разкаянието не го накара да се откаже от безумното начинание, дори не забави неговите движения.
	Дипломатът сръчно се изкатери до втория етаж, подпря се на корниза и се опита са стигне до близкия прозорец. Пръстите му се вкопчиха в рамката на прозореца и той със ситни крачици се примъкна по-близо. Рединготът му сигурно е целият в прах, но това изобщо не тревожеше Фандорин.
	Далеч по-лошо беше, че тъмният прозорец не желаеше да се отваря. Райберът бе пуснат, а малкото горно прозорче бе много високо.
	Дали да не го счупи? Не, ще се събере цялата къща…
	На пръста на титулярния съветник лукаво блесна диамант — прощален дар от виновницата за закъснението му за парахода от Калкута.
	Ако беше в нормалното си уравновесено състояние на духа, Ераст Петрович безусловно би се засрамил от самата мисъл да си проправя път към една жена с помощта на подарък от друга жена! Но пламналият му мозък прошепна само: диамантът реже стъклото. А на съвестта си младият мъж обеща после да свали пръстена и да не го слага повече никога през живота си.
	Фандорин нямаше представа как се реже с диамант. Той здраво хвана пръстена и решително прокара черта. Чу се противно скърцане, драскотина проряза стъклото. Титулярният съветник упорито стисна устни, посегна да натисне по-силно. Налегна — и изведнъж крилото на прозореца се разтвори.
	В първия миг Ераст Петрович си рече, че това е резултат от неговите усилия, но в тъмния правоъгълник се изправи О-Юми. В очите й, в които се отразяваха две малки луни, се четеше смях.
	— Ти преодоля всички прегради и заслужи малко помощ от моя страна — прошепна тя. — Само, за Бога, недей да падаш. Сега вече това би било доста глупаво. — И тя съвсем неромантично, но твърде практично го хвана за яката.
	— Дойдох да ти кажа, че през тия два дни и аз мислех само за теб — каза Фандорин.
	Тоя глупав английски език няма интимно местоимение за второ лице, за всичко използват само това тяхно you, но той реши, че от тоя миг нататък те минават на „ти“.
	— Само за това ли? — усмихна се тя, придържайки раменете му.
	— Да.
	— Добре. Вярвам ти. Сега можеш да си вървиш.
	На Ераст Петрович не му се тръгваше. Той помисли малко и каза:
	— Пусни ме вътре.
	О-Юми се огледа. Прошепна:
	— Само за минутка. Не повече.
	Фандорин не възрази.
	Той се прехвърли през перваза (за кой ли път тая нощ). Протегна ръце към нея, но О-Юми се дръпна.
	— Не. Казах — само за минута.
	Вицеконсулът прибра ръце зад гърба си, но заяви:
	— Искам да те взема със себе си.
	Тя поклати глава. Усмивката й угасна.
	— Защо? Обичаш ли го? — трепна гласът му.
	— Вече не.
	— Тогава з-защо?
	Тя пак се озърна, тоя път май към вратата. Впрочем Ераст Петрович нито веднъж не погледна наоколо, дори не му стана много ясно какво е това помещение — будоар или гардеробна стая. Струваше му се кощунство да отмести погледа си от лицето на О-Юми.
	— Върви си по-скоро. Моля те — нервно каза тя. — Ако те види тук, ще те убие.
	Фандорин безгрижно сви рамо:
	— Няма да ме убие. Европейците не действат така. Ще ме предизвика на д-дуел.
	Тогава тя го заблъска с малките си юмручета към прозореца.
	— Няма да те предизвика. Не познаваш тоя човек. Той обезателно ще те убие. Ако не днес, то утре или вдругиден. И няма да го направи със свои ръце.
	— Няма значение — Фандорин не я слушаше, опита са да я притегли към себе си. — Не ме е страх от него.
	— Но преди да убие теб, той ще убие мен. Това няма да представлява никаква трудност за него, все едно е смачкал пеперуда. Върви си. Ще дойда при теб. Веднага щом стане възможно…
	Но той не я пусна. Докосна малките й устни със своите, разтрепери се цял и се опомни чак след като тя прошепна:
	— Моята смърт ли искаш?
	Той отскочи. Изскърца със зъби, рипна на перваза. Сигурно щеше да скочи и долу със същата ловкост, но О-Юми изведнъж възкликна:
	— Не, почакай! — и протегна ръце към него.
	Те се втурнаха един към друг стремглаво и непреодолимо като два насрещни влака, навлезли по фатална случайност в един коловоз. После идва неизбежното: съкрушителният удар, стълб от дим и пламък, всичко се обръща с главата надолу и само Бог знае кой ще загине, а кой ще оцелее в тая огнена вакханалия.
	Телата на любовниците се вкопчиха. Пръстите не галеха, а късаха, устните не целуваха — хапеха.
	Те се строполиха на земята и тоя път нямаше никаква небесна музика, никакво изкуство, имаше само ръмжене, само пукот на разкъсвани дрехи, само вкус на кръв по устните.
	Внезапно малка, но силна ръка се опря в гърдите на Фандорин, отблъсна го.
	В ухото му отекна шепот:
	— Бягай!
	Той надигна глава, хвърли замъглен поглед към вратата. Дочу крачки, разсеяно свирене с уста. Някой приближаваше отдолу по стълбите.
	— Не! — изстена Ераст Петрович — Нека! Няма значение!…
	Но вече я нямаше до него — бе се изправила и бързо оправяше раздърпания си пеньоар. Изрече само:
	— Ще ме погубиш!
	Той се прекатури през перваза, без хич да го е грижа как ще се приземи — настрани, по гръб или дори надолу с главата. Обаче, колкото и да е чудно, се приземи по-сполучливо, отколкото преди часове в „Гранд хотел“, и изобщо не се удари.
	След него литнаха рединготът и лявата обувка, титулярният съветник не бе забелязал кога е останал без тях. Закопча се надве-натри и се вслуша какво ще се случи горе.
	Но чу само звук от рязко затворен прозорец и всичко утихна.
	Ераст Петрович отново заобиколи къщата и се насочи обратно през моравата, където при отворената порта го очакваше Маса. Направи десетина крачки и замръзна: откъм улицата в двора влетяха три продълговати ниски сенки.
	Мастифите!
	Дали бяха свършили мъжките си работи, или и те като злочестия вицеконсул си бяха тръгнали с празна кошница — така или иначе, песовете се бяха върнали и единственият му път за отстъпление бе затворен.
	Фандорин се обърна и хукна обратно към градината. Не гледаше къде стъпва, клоните го удряха през лицето. Дяволските псета бяха много по-бързи, дишането им се чуваше все по-близо и по-близо.
	Градината свърши, отпред се изправи ограда от железни копия. Висока, не можеше да се прескочи. И нямаше напречници за катерене.
	Ераст Петрович се обърна, бръкна в кобура отзад на колана да извади херщала, но нямаше как да стреля, щеше да събуди цялата къща.
	Най-предният мастиф изръмжа и се приготви за скок.
	__„Russian vice-consul torn to pieces“__*, мярна му се в гибелния миг. Фандорин закри с ръце лицето и гърлото си, инстинктивно се притисна към оградата. Неочаквано прозвуча странно метално изщракване, решетката подаде и титулярният съветник се търкулна по гръб.
	[* „Руски вицеконсул разкъсан на парчета“ (англ.). — Б.а.]

	Настане вечер,
	тихичко в тишината
	скръцне портата.



	Науката джоджуцу

	Преди да осъзнае какво се е случило, Ераст Петрович бързо приклекна, готов за безнадеждна битка с трите кръвожадни чудовища, но чудната решетка (не, порта!) скръцна с пружини и се затръшна.
	От другата страна в железните пръти със засилка се вряза тежко тяло, чу се сърдито изквичаване и ръмжене. Три чифта свирепо бляскащи очи се вторачиха в недостъпната жертва.
	— Not your day, folks* — провикна се към тях титулярният съветник, чиято английска реч се бе донякъде вулгаризирала от общуването със сержант Локстън.
	[* Не ви е ден, момчета (англ.). — Б.а.]
	Напълни гърдите си с въздух, изпусна го в опит да успокои сърцебиенето. Заозърта се — кой му беше отворил спасителната порта?
	Наоколо нямаше жива душа.
	На разстояние се белееше дворецът на новобогаташа Цурумаки, съвсем наблизо лъщеше обрасло в лилии езерце — неизразимо прекрасно на лунна светлина: с изкуствено островче, кукленски мостчета и набола четина от папур по бреговете. Оттам се носеше меланхолично квакане. В черната повърхност като сребърни нишки се отразяваха звездите.
	Особено красив му се видя кацналият досами водата павилион с извити нагоре сякаш готови за полет краища на покрива. Над безтегловната куличка стърчеше неподвижен ветропоказател във вид на фантастична птица.
	Смаяният Ераст Петрович тръгна, озъртайки се, по брега. Какви бяха тия чудеса? Та нали някой бе отворил, а после и затворил портата? Някой бе спасил среднощния търсач на приключения от неизбежна гибел?
	И чак когато павилионът и езерцето останаха зад гърба му, Фандорин се сети да погледне към самия дворец.
	Терасата на втория етаж на елегантната сграда, построена в стила на богаташките къщи по Шанз-Елизе, гледаше към езерцето и на тая тераса зад балюстрадата бе застанал някой, който махаше на неканения гост с ръка — някой с дълъг халат и с пискюлест фес на главата.
	По тоя фес Ераст Петрович се досети, че беше лично стопанинът на имението. Като разбра, че най-сетне е забелязан, Дон Цурумаки направи гостоприемен жест: един вид, заповядайте.
	Нямаше мърдане — не идеше да хукне да бяга. Титулярният съветник изруга наум, поклони се учтиво и се упъти към входа. Гъвкавият ум на Ераст Петрович заработи с надеждата да открие поне донякъде правдоподобно обяснение на скандалните действия.
	— Добре дошли, млади помощнико на моя приятел Доронин! — избоботи отгоре плътният бас на стопанина. — Вратата е отворена. Влизайте и се качвайте, аз съм горе!
	— Б-благодаря ви — тъжно откликна Фандорин.
	Той прекоси полутъмния салон, където по време на Ергенския бал гърмеше оркестърът и многокракият канкан замяташе поли, и тръгна по стълбите нагоре, сякаш се качваше на ешафод.
	Какво да прави? Да се покае? Да лъже? Ама какво да лъже… Руски вицеконсул търти да бяга от градината на британския агент. Ситуацията е напълно недвусмислена — един шпионин шпионира друг…
	Но Фандорин още не бе оценил напълно мащабите на сполетялото го бедствие.
	Когато излезе на каменната тераса, той видя прекрасно сервирана маса, на която имаше шунки, колбаси, плодове, бонбони и цяла батарея ликьори, в сребърните свещници стърчаха свещи, останали незапалени вероятно поради ярката луна. Масата — добре, но пред перилата се кипреше върху желязна тринога мощен телескоп и фунията му изобщо не гледаше към звездите, ами към къщата на Булкокс!
	Видял ли ме е, или не? Тая мисъл накара Ераст Петрович да замръзне на място. Тоест грешка: какво точно е видял Цурумаки — само бягството му през градината или?…
	— Защо спряхте? — тръгна насреща му Дон, пуфтейки с черна лула. — Дали не бихте искали да хапнем? Обожавам да хапвам сам нощем. Без вилици, без пръчици — просто с ръце. — Той показа лъщящи от мазнина и оцапани с шоколад пръсти. — Да де, свинщина, но кълна ви се, това е любимото ми време. Душата се наслаждава на звездите, тялото — на разни вкусотии. Вземете си яребичка, тая сутрин още е летяла над полята. А имам и стриди, съвсем пресни. Заповядайте.
	Дебелакът приказваше толкова апетитно, че на Ераст Петрович му се дощяха и яребица, и стриди — той чак сега усети колко е гладен. Но първо трябваше да си изясни някои неща. Вицеконсулът реши да поеме инициативата, щом стопанинът тъй и тъй не бързаше да разпитва.
	— Слушайте, за какво ви е тоя порта към съседната градина? — попита той, докато трескаво обмисляше как да премине към най-важното.
	— Приятели сме с Алджърнън (това прозвуча „Арудзенон“), ходим си на гости без церемонии, по съседски. През градината е по-удобно, отколкото да се заобикаля по улицата.
	„А и на твоя храненик му е по-сгодно да си продава услугите“ — помисли си вицеконсулът, но разбира се, не спомена княз Онокоджи. Фандорин си спомни, че Булкокс и неговата спътничка за разлика от останалите гости се появиха на Ергенския бал пеша, при това дойдоха не откъм улицата, а някъде отстрани. Значи бяха използвали същата портичка…
	— Но… но как я отворихте? — отново подмина най-важното Ераст Петрович. Дон се оживи.
	— Оо, тук при мен всичко е е-лек-три-фи-ци-ра-но. Аз съм голям поклонник на това чудесно изобретение! Ето, вижте.
	Той хвана вицеконсула под ръка и едва ли не със сила го помъкна към пулта, монтиран до телескопа. Ераст Петрович видя цял сноп жици, които отиваха към пода и там хлътваха в покрит канал. На самия пулт в няколко редици стърчаха лостчета. Цурумаки щракна едното и дворецът оживя, от всички прозорци заструи жълто-бяла светлина. Щракна го пак и домът угасна.
	— А ето я и вашата порта. През телескопа гледайте, през телескопа.
	Фандорин се наведе към далекогледната тръба и видя съвсем близо, буквално на една ръка разстояние, прътите на решетката, а зад тях трите кучешки силуета. Пак проблеснаха зелените искри на изпъкналите им очи. Ама че търпеливи твари!
	— Едно-две! — възкликна Дон и портата се разтвори рязко, сякаш бе жива. Единият от песовете скочи напред.
	— Три-четири!
	Портата се затвори със същата скорост, отхвърляйки мастифа към градината. Пада му се на кучия син.
	Ераст Петрович се престори, че настройва фокуса, и леко мръдна окуляра нагоре. В кръгчето на зрителното поле възникна стената на къщата, водосточната тръба, прозорецът — всичко на една ръка разстояние.
	— Стига сте зяпали натам! — нетърпеливо го дръпна за ръката любителят на електричеството. — Чакайте да видите какво ще ви покажа — ще се слисате! Още никой не го е виждал, пазя го за някой голям прием… Към езерцето, гледайте към езерцето!
	Щрак! Над черното преливащо водно петно изгря изумрудено сияние — кукленото островче се обля в светлини, а над него грейна, само че не в зелено, а в розово — миниатюрна каменна пагода.
	— Европейска наука! — очите на милионера блестяха възбудено. — Проводниците минават по дъното, облечени в специален телеграфен кабел. А стъклата в лампионите са цветни, това е целият фокус. Какво ще кажете?
	— Поразително! — искрено се възхити Фандорин. — Вие сте същински изобретател.
	— О, не, не съм изобретател. Откритията са ваша, гайджинска стихия. Японците не са изобретатели, нашата стихия е Редът, докато първооткривателите винаги са деца на Хаоса. Затова пък ние умеем много добре да намираме приложение на чуждите открития и в това не можете да се мерите с нас. Само време ни трябва, господин Фандорин: ще овладеем всички ваши фокуси, а после дори ще ви покажем колко несполучливо сте ги ползвали.
	Дон се засмя, а титулярният съветник си рече наум: точно твоята стихия не изглежда да е Редът.
	— Кхъ… Интересувате се от астрономия? — Фандорин се прокашля и кимна към телескопа.
	Цурумаки отлично разбра скрития смисъл на въпроса. Смехът му стана гръмогласен, дебелите бузи се издуха още повече и превърнаха светещите от веселие очи в две тесни цепки.
	— Да, и от астрономия също. Но понякога и на земята има толкова любопитни неща! — той фамилиарно тупна госта си по рамото и се сгъна надве от смях, давейки се с тютюнев дим.
	Ераст Петрович почервеня като домат: да, Дон бе видял всичко, абсолютно всичко! Но какво можеше да каже?
	— Браво, Фандорин-сан, браво! — триеше сълзи веселякът. — Дайте да ви стисна ръката!
	Вицеконсулът стисна ръката му повече от вяло и мрачно се поинтересува:
	— Какво ви радва толкова?
	— Това, че старият Алджърнън е… как се казваше на английски… къкорд!
	Ераст Петрович не можа веднага да схване, че става въпрос за cuckold*, а когато разбра, рече подчертано сухо, за да върне разговора в руслото на приличието:
	[* Рогоносец (англ.). — Б.а.]
	— Но нали казахте, че сте п-приятели.
	— Приятели сме, разбира се. Доколкото някакво туземно царче може да бъде приятел на белия сахиб — по пълната физиономия на Дон се плъзна вече не весела, а откровено злорада усмивка. — Не знаете ли, скъпи ми Фандорин-сан, че едно от най-големите удоволствия е чувството на тайно превъзходство над оня, който смята себе си по-високопоставен от теб. Направихте ми чудесен подарък. Сега всеки път, когато гледам надутата физиономия на достопочтения Булкокс, аз ще си спомням вашия виртуозен скок от прозореца, летящите подире ви дрехи и вътрешно ще се заливам от смях. Приемете моята огромна благодарност.
	Той отново протегна ръка, но тоя пък погнусеният вицеконсул скри своята зад гърба.
	— Да не се разсърдихте? Недейте. Аз пък искам да ви предложа таен японско-руски съюз, насочен срещу британския империализъм — Дон намигна. — И ще ви предоставя отлична база за подриване на английското влияние. Виждате ли павилиончето край водата? Отлично, усамотено място. Ще ви дам ключ за главната порта, можете да влизате по всяко време на деня и на нощта. А на прекрасната госпожа О-Юми ще връча ключ за градинската врата. Чувствайте се като у дома си. Наслаждавайте се на любовта. Само с едно условие: да не гасите лампата и да не пускате щората от тая страна. Вместо наем… Ах, как ви святкат очите! Леле! Ама аз се шегувам, шегувам се!
	Той отново избухна в смях, но Ераст Петрович възприе фриволните му шегички относно възвишената и фатална сила, съединила неговата съдба с тая на О-Юми, като недопустимо кощунство.
	— Ще ви помоля никога повече да не споменавате въпросната д-дама и моите отношения с нея с тоя тон — поде той с яростен съскащ шепот.
	— Влюбен! — прекъсна го кикотещият се Цурумаки. — Хлътнал до уши! О, нещастна жертва на джоджуцу!
	Не беше възможно да се гневиш на човек, който се весели толкова добродушно.
	— Какво общо има джуджуцу? — учуди се Ераст Петрович, решил, че става дума за японската борба, която той изучаваше под ръководството на своя камердинер.
	— Не е джуджуцу, а джоджуцу! „Изкуството на любовната страст!“ Куртизанките от висш ранг го владеят до съвършенство. — Бонвиванът зарея в пространството замечтан поглед. — Веднъж и аз бях попаднал в мрежите на майсторка на джоджуцу. Не беше задълго, едва за месец и половина. Нейната любов ми струваше трийсет хиляди йени — всичко, с което разполагах тогава. После се наложи да започвам бизнеса си отначало, но не съжалявам — това е един от най-хубавите спомени в живота ми!
	— Бъркате, драги — усмихна се снизходително Фандорин. — Вашето джуцу няма нищо общо. Не съм купувал любов.
	— Тя не винаги се плаща с пари — Дон почеса брадата си, учудено вдигна гъсти вежди. — Твърдите, че О-Юми не прилага джоджуцу? Това би било странно. Хайде да проверим. Разбира се, аз не съм посветен във всички тънкости на тая сложна наука, но някои неща си спомням, изпитвал съм ги лично. Първата фаза се нарича „сойокадзе“. Как да го преведа по-добре… „Полъх на вятър“ май ще е сполучливо. Задачата е да приковеш вниманието на набелязания обект. За целта майсторката създава на мъжа възможност да се прояви в най-добрата си светлина. Знайно е, че мъжът обича над всичко ония, които според него трябва да му се възхищават. Ако мъжът се гордее със своята прозорливост, куртизанката ще подреди нещата така, че той да блесне пред нея с целия си ум. Ако е храбър, ще му даде възможност да се прояви като истински герой. Може дори да наеме мними разбойници, от които обектът да защити прекрасната непозната. Или пък да види, че лодката на хубавицата се обръща и тя пада във водата. Най-хитрите куртизанки дори рискуват да се осакатят, като се разберат с рикшата или кочияша. Представете си изгубила управление каляска, в която лети към гибел жално викаща жена. Как да не й се притечеш на помощ? В първия етап на джоджуцу е много важно обектът на първо място да се почувства като закрилник, а на второ, да му се внуши не жалост, а желание. За целта тя непременно, сякаш случайно, ще оголи за него най-съблазнителната част от тялото си: я рамо, я краче, я гръд — тук вече всяка си знае нейното.
	Отначало Фандорин слушаше разказа му с насмешка, но щом чу за изгубилата управление каляска, трепна. Тутакси си каза: не, не може да бъде, това е съвпадение. „Ами разкъсаната рокля, ами мраморното рамо с алената драскотина?“ — подшушна му сатанинско гласче.
	Глупости, тръсна глава титулярният съветник. Това е наистина смешно.
	— А какво представлява втората фаза? — попита иронично той.
	Цурумаки с апетит захапа голяма червена ябълка. Продължи с пълна уста:
	— Тя се нарича „Двама на острова“. Това е много деликатен момент. Спазвайки все още дистанция, трябва да се покаже, че между обекта и куртизанката съществува някаква особена връзка, че ги съединяват невидимите нишки на съдбата. Тук всичко върши работа: майсторката изпраща на обекта шпиони, събира сведения за него, пък и мнозина от тия дами доста добре владеят нинсо — това е нещо от рода на вашата физиогномоника, но доста, доста по-изкусно.
	Вицеконсулът изстина, а веселият разказвач хрупаше ябълка и неумолимо забиваше в клетото му сърце все нови и нови игли:
	— Третият етап, ако не се лъжа, се нарича при тях „Мирис на праскова“. Обектът трябва да получи възможността да вдъхне аромата на плода, но самият плод засега е високо на клона и изобщо не се знае на кого ще се падне. Трябва да му се покаже, че вълнуващата го персона не е безплътен ангел, а жива и страстна жена, и че ще му се наложи да се бори за нея. На тоя етап непременно се явява съперник, и то много сериозен съперник.
	Как мина в каляската на Булкокс покрай консулството с глава на рамото му! — спомни си Ераст Петрович. И дори не погледна към мен, макар че бях до прозореца…
	О не, не, не!
	Дон присви очи към луната.
	— Какво следваше нататък? А, да, естествено. Фаза „Тайфун“. Веднага след отчаянието („Уви, тя никога няма да ми принадлежи!“) куртизанката без всякакво предупреждение урежда любовна среща. Умопобъркваща, с използване на всички тайни на креватното изкуство, но не прекалено дълга. Обектът трябва обилно да вкуси, но не и да се насити на сладостта. Следва фазата „Аяцури“. Раздяла, предизвикана от някакви непреодолими трудности. Подобна раздяла привързва мъжа по-силно от всякакви срещи и сякаш му отнема разума. Аяцури е начинът, по който кукловодът управлява марионетката. Ходили ли сте на представление на театъра „Бунраку“? Посетете го задължително, при вас в Европа не се срещат такива неща. Нашите кукли са досущ като живи и…
	— Престанете! — извика Фандорин с усещането, че не би понесъл повече. — Млъкнете, за Бога!
	Титулярният съветник се чувстваше много зле. Болеше го сърцето, болезнено пулсираха слепоочията му, коленете му трепереха.
	Напълно разбит, Ераст Петрович обърса капките ледена пот от челото си и едва изговори:
	— Сега виждам, че сте прав… И аз… аз съм ви благодарен. Ако не бяхте вие, щях наистина да изгубя разум… Всъщност аз и без това… Но не, няма повече да бъда кукла в нейните ръце!
	— И съвсем напразно — не одобри решението му Цурумаки. — Тепърва ви очаква най-хубавата фаза — „Тетивата на лъка“. Във вашия случай това е двойно по-пикантно — усмихна се той. — „Лък“ на японски е „юми“.
	— Знам — кимна Фандорин, гледайки настрани.
	В главата на смазания вицеконсул постепенно се очертаваше план.
	— Това е фазата на пълното щастие, когато душата и тялото са на върха на блаженството и звънтят от наслада като опъната тетива. И за да подчертае сладостта, опитната майсторка добавя и мъничко горчивина — вие никога не ще научите със сигурност…
	— Вижте — прекъсна го Ераст Петрович и мрачно се взря в очите на човека, който го отърва от безумието, но за сметка на това разби сърцето му. — Стига толкова за това джоджуцу. То не ме интересува. Дайте ми ключа, ще се възползвам от него за един ден. И на нея… на нея също й дайте другия — за портата. Кажете й, че ще я чакам в павилиона след полунощ. Но нито дума за тоя наш разговор. Обещавате ли?
	— Да не я заколите? — предпазливо попита Дон. — Тоест, общо взето, ми е безразлично, но не бих искал точно в моето имение… Пък и Алджърнън ще ми се обиди, а той не е човек, с когото бих искал да бъда скаран…
	— Няма да й направя нищо. Ч-честна дума.
	Пътят до вратата се стори на Фандорин мъчително дълъг, всяка крачка му костваше мъка.
	„Значи, джоджуцу, така ли? — шепнеше си той. — Значи го наричате джоджуцу?“

	Мнозина учат,
	но колцина разбират
	науката „страст“?



	Плясък с една длан

	Денят, настъпил след тая безумна нощ, не приличаше на нищо. Въпреки законите на природата той се движеше от сутринта към вечерта не равномерно, а на някакви нервни подскоци. Стрелките на часовника ту застиваха на място, ту изведнъж прескачаха няколко часа. Веднъж, докато механизмът биеше — единайсет часът ли беше, или пладне, — Ераст Петрович се замисли сериозно и като че ли задълго. Настроенията му се меняха, мислите му на няколко пъти тръгваха главоломно в обратната посока, а досадният Биг Бен все дрънчеше своето „бом-бом-бом“ и не искаше да спре.
	Вицеконсулът не се мярна в канцеларията — страх го беше, че няма да може да разговаря със служителите. Не хапна, не пи, не полегна нито за миг, дори не поседна, само се разхождаше из стаята. Понякога подхващаше разговор сам със себе си, после млъкваше. На няколко пъти през открехнатата врата надничаше разтревоженият камердинер, въздишаше шумно, дрънкаше с подноса, на който бе подредил отдавна изстиналата закуска, но Фандорин нито виждаше, нито чуваше нещо.
	Да иде или да не ходи — това бе въпросът, който младежът все не успяваше да реши.
	По-точно казано, решението бе взето, и неведнъж, и то окончателно и безвъзвратно, обаче после с времето пак се случваше споменатият парадокс, стрелките на Бит Бен замираха и мъките започваха отначало.
	Когато първоначалното вцепенение го отпусна и Ераст Петрович се върна в състояние, което може донякъде да се нарече нормално, той, естествено, си рече, че няма да ходи в никакви павилиони. Това е единственият достоен изход от недостойното положение, в което толкова несвоевременно възроденото сърце бе въвлякло вицеконсула на Руската империя. Тая срамна история трябва да бъде отсечена с твърда ръка и да се изчака да изтече кръвта и да зараснат срязаните нерви. С времето раната обезателно ще заздравее, а урокът ще бъде запомнен за цял живот. Защо са нужни мелодраматични сцени с обвинения и прострени ръце? Стига палячовщини, и без това се опозори…
	Искаше му се незабавно да изпрати ключа обратно на Дон.
	Не го изпрати.
	Попречи му обзелият го гняв — най-разяждащият от всички възможни, тоест не горещ, а леден, от който ръцете не се разтреперват, а се свиват в юмруци, пулсът се забавя и отеква в ушите, а лицето мъртвешки пребледнява.
	Как можа тъкмо той, умен и хладнокръвен човек, преминал с чест през множество изпитания, да позволи да се отнасят с него по тоя начин? И най-важното, на кого позволи? На една продажна жена, на бездушна пресметлива интригантка! Държа се като паленце, като персонаж от долнопробна буфонада! Той заскърца със зъби, като си спомни как раздра сюртука си на пирон, как натискаше педалите, бягайки от помиярите…
	Не, ще иде, обезателно ще иде! Нека види какъв е Фандорин в действителност. Не някое жалко омаяно хлапе, а твърд и спокоен мъж, който е успял да разгадае сатанинската й игра и с презрение е прекрачил над хитроумно разположения капан.
	Ще се облече изискано, но семпло: черен сюртук, бяла риза с мека яка — никакви колосани яки, никакви вратовръзки. Пелерина? Да, може би. И бастунче, бастунче задължително.
	Облече се, застана пред огледалото, разроши коси, за да провеси перчема небрежно върху челото, и изведнъж се изчерви, сякаш се погледна отстрани.
	Боже! Буфонадата не е свършила, тя продължава!
	И внезапно гневът се изпари, сгърчените пръсти се отпуснаха. В душата му се възцариха тишина и мъка.
	Ераст Петрович пусна наметалото на пода, захвърли бастунчето, подпря се уморено на стената.
	Каква е тая болест любовта, помисли си той. Кой и защо измъчва човека с нея. Е, не е изключено тя да е необходима и дори благотворна за другите хора, но за нашия титулярен съветник тая наслада явно е противопоказана. Любовта няма да му донесе нищо освен мъка, разочарование или — както е в дадения случай — унижение. Изглежда, такава му е съдбата.
	Няма да ходи никъде. Какво го засяга тая чужда нему жена, нейното разкаяние, уплаха или досада? Нима ще му олекне на сърцето?
	Времето тутакси прекрати своите глупави фокуси, часовникът затиктака равномерно и спокойно. Дори и това стигаше да разбере, че взетото решение беше правилно.
	Остатъка от деня и вечерта Ераст Петрович прекара в четене на „Записки на флотския капитан Головин за неговите приключения в японски плен през 1811, 1812 и 1813 година“, а малко преди полунощ изведнъж заряза книгата и без каквито и да е предварителни приготовления нахлузи каскет и се запъти към имението на Дон Цурумаки.
	Маса не се и опита да спре господаря си, не го попита за нищо. Той изпрати с очи спокойно въртящия педали велосипедист, затъкна в пояса нунчакуто, окачи на врата си торбичка с дървените си гета и потегли в тръс към Блъф.


	Огромната порта от ковано желязо се отвори учудващо лесно и почти безшумно. Докато вървеше към езерцето по осветената от луната пътечка, Ераст Петрович хвърли поглед към къщата. Видя вирнатия към небето телескоп и до него набита фигура, облечена с халат. Днес Дон Цурумаки май не се интересуваше от земните зрелища, той се любуваше на небето. Звездите действително бяха едри и ярки, Фандорин не бе виждал такива, откакто беше гимназист и обичаше да седи в планетариума и да мечтае за полети до Луната и Марс. Само като си помисли, че това е било преди някакви си четири години!
	Титулярният съветник бе сигурен, че пръв ще пристигне в павилиона и дълго ще седи там сам в тъмнината, тъй като гнусната наука джоджуцу със сигурност препоръчваше да бъде поизмъчван влюбеният глупак с чакане. Но щом отвори вратата на павилиона, Ераст Петрович долови познания аромат на ириси, от който сърцето му се опита да забие по-силно, но стреснато от заповедта на разума, се върна към предишния ритъм.
	И така, О-Юми бе дошла първа. Какво пък, още по-добре.
	В миниатюрното антренце бе доста светло — лунното сияние проникваше през отворите в дървените щори. Фандорин видя хартиен параван, две лачени сандалки на дъсчения под пред татамито. Ах да, според японския обичай се полага да се събуеш, преди да стъпиш на сламените рогозки.
	Но Ераст Петрович, разбира се, не възнамеряваше да се събува. Той скръсти ръце на гърдите и нарочно се прокашля, макар че „майсторката“ със сигурност бе разбрала, че „обектът“ вече е тук.
	Двете части на паравана се плъзнаха настрани. Беше ги отворила О-Юми, широките ръкави на кимоното й висяха от разперените й ръце и правеха жената да прилича на пеперуда. „Ефектно е“, усмихна се мислено Фандорин.
	Лицето на куртизанката не се виждаше, само силуетът й се очертаваше на преливащия сребрист фон.
	— Хайде, влизай! — повика го ниският дрезгав глас. — Тук е толкова прекрасно! Виж, отворила съм прозореца и през него надничат езерото и луната. Тоя разбойник Цурумаки разбира от красота.
	Но Ераст Петрович не помръдна от мястото си.
	— Защо се бавиш? — прекрачи тя насреща му. — Ела!
	Пръстите й се протегнаха към лицето му, но ги спря твърда ръка, облечена в ръкавица.
	Сега той виждаше цялото й лице — то бе непоносимо прекрасно, дори и сега, когато той знаеше всичко.
	Не, всъщност, още не всичко.
	И Фандорин зададе въпроса, който го бе довел тук:
	— Защо? — попита той строго и настоятелно. — Какво искате от мен?
	Естествено, истински професионалист нямаше да постъпи така. Той би се престорил, че не се досеща за нищо, би продължил да играе ролята на глупак и марионетка и същевременно щеше да разкрие в какво се състои тайният замисъл на тая нова Цирцея, която превръща мъжете в свине. И пътьом щеше да й плати със същото.
	Ераст Петрович смяташе себе си за достатъчно добър професионалист, но му беше противно да се преструва пред тая преструвана, пък и едва ли щеше да има ефект — непослушното сърце все пак биеше по-силно от необходимото.
	— Не съм толкова богат, нито пък толкова влиятелен, колкото вашият покровител. Не съм посветен в никакви важни тайни. Кажете, за какво съм ви притрябвал?
	О-Юми го слушаше мълчешком, не се опитваше да се освободи. Той бе стъпил на дървения под, тя върху татамито, затова лицата им бяха почти на едно равнище, разделяха ги само десетина сантиметра, но Фандорин си помисли, че никога не ще проумее изражението на тия удължени, влажно блестящи очи.
	— Че кой би могъл да знае отговора на тоя въпрос? — рече тя тихо. — Защо си ми притрябвал и защо аз съм ти притрябвала на теб. Просто усещаш, че иначе не би могло да бъде и всичко останало няма никакво значение.
	Не толкова думите й, колкото тонът, с който бяха произнесени, отслаби хватката на Фандорин. О-Юми протегна освободената си ръка към лицето му, докосна го леко по бузата.
	— Не трябва да се питаш за нищо… И не се опитвай да разбереш — така или иначе, няма да успееш. Слушай сърцето си, то няма да те излъже…
	„Ще излъже! Това е лъжа!“ — искаше да извика титулярният съветник, но непредпазливо кръстоса погледа си с тоя на О-Юми и не можа да отмести очи.
	— Така ли се полага съгласно твоята наука? — едва изговори на пресекулки Фандорин, когато ръката й тръгна надолу, плъзна се под ризата и нежно обгърна врата му.
	— Каква наука? Какво искаш да кажеш?
	Гласът й бе станал още по-нисък и приглушен. Оставаше с впечатлението, че тя не се вслушва в смисъла на изреченото от него, пък и самата тя не си дава сметка какво приказва.
	— Джоджуцу! — извика омразната дума Ераст Петрович. — Зная всичко! Преструваш се на влюбена, а всъщност прилагаш джоджуцу!
	Ето че обвинението бе произнесено, сега лицето й ще се промени, магията ще се пръсне!
	— Е, защо мълчиш. В-вярно е, нали?
	Странно, О-Юми изобщо не изглеждаше смутена.
	— Кое да е вярно? — промърмори тя със същия сънен глас, докато не спираше да го гали. — Не, не е вярно, аз не се преструвам… Да, истина е, че те обичам по законите на джоджуцу.
	Вицеконсулът остана като гръмнат.
	— Аха! Призна си, значи!
	— Та лошо ли е това? Нима вземам от теб пари или подаръци? Нима искам нещо от теб? Обичам така, както умея. Обичам, както са ме учили. И повярвай, учили са ме много добре. Джоджуцу е най-добрата наука на любовта. Зная го, понеже съм изучавала и индийската школа, и китайската. Да не говорим за европейската — това е варварство и нелепост. Но дори китайците и индийците не разбират добре любовта, те отделят прекалено много внимание на плътското…
	Докато тя говореше, нейните бързи, леки пръсти вършеха своята работа — разкопчаваха, галеха, понякога впиваха в тялото на титулярния съветник остри нокти.
	— И това е джоджуцу, нали? — едва изговори той, почти загубил способността да се съпротивлява. — Как го наричате, когато жертвата се е разбунтувала и трябва да бъде пак укротена? Сигурно е нещо живописно: „Сливов дъжд“ или „Тигър на задни лапи“?
	О-Юми се засмя тихо.
	— Не, нарича се „Огън срещу огъня“. Силният пламък се гаси най-добре с насрещен огън. Ще видиш, че ще ти хареса.
	В това Ераст Петрович изобщо не се съмняваше.
	Доста по-късно, когато двата пожара вече се бяха слели и погълнали взаимно, те лежаха на терасата и наблюдаваха преливащата повърхност на езерото. Беседата им ту се подемаше, ту прекъсваше наново, понеже им беше еднакво хубаво да говорят и да мълчат.
	— Забравих да попитам Дон за нещо — каза Ераст Петрович, докато палеше пура. — Как завършва курсът по джоджуцу? В Европа е прието влюбените да живеят дълго и щастливо и да умират в един и същ ден. Но тук сигурно не е така?
	— Не е така — тя се надигна, подпряна на лакът. — Правилно изградената любов завършва не със смърт, а с изтънчен финал, за да запазят и двамата красиви спомени. Ние не допускаме чувството да умре, отрязваме го като цвете. Малко боли, но затова пък после не остават нито обида, нито горчивина. Толкова те харесвам! Заради теб ще измисля нещо особено прекрасно, ще видиш.
	— Сърдечно благодаря, но няма нужда. Закъде да бързаме? — Ераст Петрович я притегли към себе си. — Мъдрият Дон ми разправяше нещо много интересно за етапа, който се наричал „Тетивата на лъка“.
	— Да, май е време… — отвърна тя с накъсан от страстта глас и здраво обхвана с длани лицето му. — И така, първи урок. Аз съм тетивата, ти си лъкът, нашата любов е стрелата, с която трябва да улучим точно в центъра на Луната. Гледай нея, а не мен. Когато стреляме, тя ще се пръсне на хиляди парченца…
	И Фандорин се загледа в небето, където безметежно сияеше нощното светило. То и не подозираше, клетото, каква съдба му е отредена.


	В продължение на цялата следваща седмица Ераст Петрович сякаш обитаваше два свята, които никъде не се пресичаха — слънчев и лунен. Първият бе горещ, но вял и полупризрачен, тъй като титулярния съветник постоянно го караше на сън. Чак привечер, когато сенките тръгваха да се удължават, а впоследствие изчезваха съвсем, Фандорин започваше да се пробужда: отначало тялото му, след него и разумът. Не оставаше и следа от обзелите го отпуснатост и сънливост, вътре в него се зараждаше сладък, постепенно нарастващ звън и към момента, когато в небето се търкулваше луната, болният от любов вицеконсул постигаше пълна готовност да се потопи в нощния, истинския свят.
	В тоя свят всичко от самото начало бе прекрасно: и шумолящият велосипеден полет по опустелия „Банд“, и металното скърцане на ключа в ключалката на голямата порта, и хрущенето на чакъла по пътечката към павилиона. После идваше ред на мъчителното и същевременно остро очакване — дали тя ще дойде, или не. На два пъти О-Юми не се появи, тя бе предупредила, че може да се случи и така: да не успее да се измъкне от къщата. Той седеше на тераската, пушеше пури, гледаше водата и се вслушваше в тишината. После над върховете на дърветата се подаваше слънцето и той трябваше да си отива. Титулярният съветник тръгваше към улицата с наведена глава, но дори и в горчилката на несъстоялата се среща се криеше известен мъчителен чар — значи следващата ще бъде двойно по-сладка.
	Но ако острият слух на Фандорин доловеше откъм малката порта скърцане, а после и леки стъпки, светът тутакси се променяше. Звездите пламваха по-ярко, а луната, напротив, се свиваше, тъй като беше наясно, че и днес й е съдено да пада отново и отново на земята и да се разпилява навсякъде като сребрист прах.
	Нямаше думи, които да опишат случващото се през тия нощни часове, пък такива думи и не можеха да съществуват, не и в езиците, познати на Ераст Петрович. И то не защото европейската реч или онемява, или става цинична, когато трябва да опише сливането на две тела. Не, ставаше въпрос за нещо друго.
	Когато те се любеха — ту директно и жадно, ту бавно и изтънчено, — го преизпълваше остро, неописуемо с думи усещане, че смъртта съществува в действителност. Той винаги, от най-ранно детство, знаеше твърдо, че животът на тялото е невъзможен без живот на душата. На това го учеше религията, това се разказваше в множество прекрасни книги. Но днес, когато караше двайсет и третата си година, под сгромолясващата се от небесата луна, той изведнъж откри, че е вярно и обратното: душата не би живяла без тялото. Няма да има нито възкресение, нито ангели, нито дори дългоочакваната среща с Бога. Ще има нещо съвсем друго, а може и нищо да няма, понеже душата е невъзможна без тялото, както светлината е невъзможна без тъмнина, както не е възможен плясък с една длан. Умре ли тялото — умира и душата, а смъртта е абсолютна и окончателна. Той усещаше това с всяка частица от своята плът и го обземаше невероятен страх, но в същото време и невероятно спокойствие.
	Такава бе тяхната любов и нищо повече не може да се добави.

	Жегата без студ,
	радостта без мъка са
	плясък с една длан.



	Гроздовете на акацията

	Една нощ О-Юми си тръгна по-рано от обичайното, когато луната вече си бе отишла, а изгревът още не бе дошъл. Без обяснения — тя никога не обясняваше нищо, просто каза: „Време ми е“, облече се бързо, докосна за последно с пръст бузата му и се стопи в нощта.
	Ераст Петрович пое по бялата пътечка, светлееща леко в мрака — покрай езерцето, после по моравата. Минавайки покрай къщата, по навик вдигна очи да провери дали стопанинът си е на терасата. Да, при перилата тъмнееше едрата фигура на звездоброеца. Дон учтиво приповдигна феса си, Фандорин кимна със същата учтивост и продължи по пътя си. Тая безмълвна размяна на поздрави през последните дни се бе превърнала в нещо като ритуал. Жизнерадостният дебелак се бе оказал по-тактичен, отколкото можеше да се очаква след техния пръв разговор. Вероятно деликатността е в кръвта на японците, помисли си титулярният съветник, изпаднал в онова отпуснато и блажено състояние, когато ти се иска да обичаш целия свят и да виждаш у хората само добрите страни.
	Изведнъж той забеляза с крайчеца на окото си нещо странно, някакъв мимолетен проблясък, който нямаше откъде да се вземе в безлунната нощ. Заинтригуван, Фандорин се обърна към тъмните прозорци на сградата и ясно видя как в единия от тях между недостатъчно плътно дръпнатите пердета се мярна светлинка — мярна се и моментално изчезна.
	Ераст Петрович спря. Загадъчният лъч твърде много приличаше на светлина от затъмнено фенерче, каквито често използват крадците, обирджиите и тям подобна публика. След като грабители съществуват и в Русия, и в Европа, какво пречи да ги има и в Япония?
	Или това е бил просто някой от слугите, който не е искал да пали осветлението, за да не нарушава нощното уединение на господаря?
	Прислугата в тая къща бе дресирана до такава степен, че изобщо не се забелязваше — всичко сякаш ставаше от само себе си. Когато Фандорин пристигаше в съкровения павилион, той винаги бе подреден, на ниската масичка имаше чинии с нещо за хапване и незапалени свещи, в нишата тъмнееше вазичка с красиво подреден, всеки път по нов начин, букет. Когато вървеше на разсъмване към изхода, титулярният съветник виждаше, че всички пътечки са старателно изметени, тревата на английската морава е прясно окосена, а междувременно нито веднъж не бе чул нито шумолене на метла, нито потракване на градинска ножица. Само веднъж бе видял един от прислужниците на живо. Един ден на излизане забеляза, че е изтървал някъде ключа. Той спря пред заключената порта, ровейки из джобовете. И тъкмо бе решил да се връща при павилиона, когато изведнъж от розовата мъгла безшумно се подаде фигура с черна куртка и черен панталон, поклони се, подаде му ключа и тутакси се стопи в мъглата — Фандорин дори не успя да благодари.
	Ако е слуга, аз да си вървя, реши титулярният съветник. Ами ако все пак е крадец, или дори по-лошо, убиец? Ако спаси домакина от злодейския замисъл, това би било най-добрата отплата за неговото гостоприемство.
	Той се озърна наоколо и, разбира се, не видя жива душа.
	Бързо отиде до прозореца, прецени пътя, който трябваше да преодолее. Стената бе облицована с релефни плочи необработен гранит. Ераст Петрович стъпи в една вдлъбнатина, хвана се за перваза, изтегли се нагоре и залепи лице о стъклото на мястото, където имаше процеп между пердетата.
	Отначало не видя нищичко, в стаята цареше пълен мрак. Но след около половин минута в далечния й ъгъл забеляза треперлив кръг, който бавно се плъзна по стената, осветлявайки ту рафтовете със златните гърбове на книгите, ту рамката на някой портрет, ту географска карта. Очевидно тук беше работният кабинет или библиотеката.
	Ераст Петрович не можеше да различи човека, който държеше фенера, но беше ясно, че никой слуга няма да се държи по толкова подозрителен начин, затова вицеконсулът се приготви за решителни действия. Натисна внимателно лявото крило на прозореца — беше залостено. Бутна дясното и то поддаде леко. Отлично! Може би тъкмо по тоя път се бе промъкнал неканеният гост или пък прозорецът е бил оставен открехнат за проветрение; в момента това нямаше значение. Важното бе, че можеше да пипне нощната птица.
	Само дано не изскърца прозорецът.
	Лека-полека, сантиметър по сантиметър, Фандорин взе да побутва крилото на прозореца, без да откъсва поглед от поклащащата се светлина.
	А тя изведнъж се насочи към един от рафтовете, който не изглеждаше по нищо по-различен от останалите, и замря. Дочу се изтропване, лъчът повече не трепереше.
	Остави фенера на пода, досети се титулярният съветник.
	В кръга от светлина се появи, а по-точно пропълзя на четири крака човек. Виждаха се тесните му рамене, лъскавата черна коса, бялата линия на колосаната яка. Европеец?
	Титулярният съветник се набра по-високо и преметна коляно на перваза. Още съвсем мъничко, и прозорецът ще се отвори достатъчно, за да може да се промъкне.
	Но проклетата рамка все пак изскърца.
	В същия миг светлината изгасна. Фандорин заряза предпазливостта, блъсна рамката и скочи на пода в стаята, но не можа да се придвижи по-нататък, тъй като не виждаше нищо. Опънал напред ръка с револвера, той напрегнато се вслушваше дали невидимият противник не идва към него.
	Противникът наистина беше невидим, но не и неизвестен. В краткия миг преди угасването на фенера свитият мъж се бе обърнал и Ераст Петрович ясно видя намазаната с брилянтин коса, тясното личице с гърбав нос и дори бялото цвете в бутониерата. Беше светският лъв и шпионин, негово сиятелство княз Онокоджи.
	Май нямаше нужда от предпазни мерки. Японското конте явно не възнамеряваше да напада титулярния съветник. Ако се съди по абсолютната тишина, царяща в кабинета, князът беше изфирясал. Впрочем това вече нямаше значение.
	Фандорин пъхна револвера в кобура и тръгна да търси стълбите към втория етаж.


	Цурумаки изслуша вицеконсула и се почеса по носа. Гримасата му издаваше, че сензационната новина не беше го учудила, а по-скоро озадачила. Той изруга на японски и се заоплаква:
	— Ох, тия аристократи… Живее под моя покрив, заел е цяло крило, плащам му пенсия пет хиляди месечно и все му е малко. Знам, разбира се, че припечелва от търговия с тайни и клюки. Дори аз понякога го ползвам срещу допълнително заплащане. Но неговото вече не се търпи. Явно нашето князче съвсем е затънало в дългове. Ах! — изпъшка с мъка дебелакът. — Ако покойният му баща не беше мой ондзин, отдавна да съм го изритал. Сега пък иска да бръкне в касата ми.
	Ераст Петрович бе поразен от подобна флегматичност.
	— Възхищава ме отношението на японците към дълга и благодарността, но според мен всичко има г-граници.
	— Няма значение — Дон махна с ръка, в която стискаше любимата си лула. — И без това няма как да отвори сейфа. За целта трябва ключ, а ключът е винаги у мен.
	Той дръпна верижката, която висеше на врата му, и измъкна изпод ризата малка златна роза с бодливо стъбло.
	— Красиво е, нали? Държиш цветчето, пъхаш стъблото в ключалката, шиповете попадат в съответните бразди и вратата се отваря… Ето го вълшебния Сезам за моята Аладинова пещера — Цурумаки целуна ключето и го пъхна обратно под ризата.
	— Не ви ли дращи? — попита Фандорин. — Имам предвид бодлите.
	— Дращи, и още как. Но тая болка е такава, че прави живота по-сладък — смигна милионерът. — Напомня за лъскавите камъчета, за златните кюлчета. Заслужава да я изтърпи човек.
	— Държите злато и скъпоценности у дома си? Но защо? Нали има б-банкови трезори?
	Домакинът се ухили широко, по кръглите му бузи се образуваха трапчинки.
	— Знам. Аз дори притежавам една банка. С прекрасни бронирани подземия. Но ние, паяците кръвопийци, предпочитаме да не изпускаме плячката от нашите паяжини. Всичко най-хубаво, Фандорин-сан. Благодаря ви за полезната информация.
	Титулярният съветник се поклони, донякъде засегнат: искаше да се прояви като спасител, а се оказа просто информатор. Ала щом излезе навън и погледна към павилиона, кацнал над черното огледало на водата, той почувства как го залива толкова силно и всеобхватно щастие, че моментално забрави за дребното си огорчение.
	Но „Опънатата тетива“ не звънтеше само с мелодията на блаженството и не всички изстреляни от нея стрели се устремяваха към звездното небе. Някаква мъчителна нота, някаква болезнена игла отравяше щастието на Ераст Петрович. Нощем не му беше до страдания, тъй като любовта признава само „тук“ и „сега“, но останал сам, далеч от О-Юми, Фандорин си мислеше винаги едно и също.
	Още при първата им среща, докато целуваше прекрасното щръкнало ушенце на О-Юми, той изведнъж долови лек мирис на английски тютюн за лула. Отдръпна се, понечи да зададе въпрос, но не го зададе. Защо да пита? За да го излъже? За да отговори тя: „Не, всичко между мен и него е приключило“? Или за да каже истината и да направи невъзможни следващите им срещи?
	Впоследствие това малодушие го измъчи. През деня той си бе подготвил цяла реч, възнамеряваше да каже, че така не може да продължава, че това е глупаво, жестоко, противоестествено, унизително в крайна сметка! Тя трябва да напусне Булкокс веднъж завинаги! Няколко пъти той се опита да подхване тоя разговор, но О-Юми твърдеше само: „Нищо не разбираш. Недей да ме питаш. Не мога да ти кажа истината, а не искам да те лъжа.“ После влизаха в действие ръцете и устните и той се предаваше, забравяше всичко на света, за да го заглождят на сутринта отново обидата и ревността.
	Консулът Доронин, разбира се, виждаше, че с помощника му се случва нещо необикновено, но не му досаждаше с въпроси. Горкият Всеволод Виталиевич беше убеден, че нощем Фандорин води своето разследване, и спазваше дадената дума да не се намесва. Което караше титулярния съветник да страда понякога от угризения на съвестта, но това страдание не можеше да се сравнява със спомена за мириса на английския тютюн.
	На шестата нощ (втората, която той прекара в павилиона без любимата си) страданията на вицеконсула достигнаха своя апогей. Ераст Петрович си наложи строга забрана да мисли за причините, поради които О-Юми не е могла да дойде, и призова на помощ логиката: дадена е трудна задача, търси се решение, какво по-просто упражнение за привърженик на аналитичната теория?
	И решението се намери незабавно, при това толкова просто и толкова очевидно, че Фандорин се учуди на собствената си слепота.
	Той едва дочака вечерта, пристигна в павилиона по-рано от обичайното и щом дочу приближаващите крачки на О-Юми, се втурна да я пресрещне.
	— Аз съм г-глупак! — възкликна Ераст Петрович и я хвана за ръка. — Няма защо да се страхуваш от Булкокс. Ще се оженим. Ще бъдеш съпруга на руски поданик и тоя човек няма да може нищичко да ти стори!
	Предложението за женитба бе посрещнато по съвсем непредвидим начин. О-Юми се разсмя от сърце, сякаш той бе изрекъл някаква не особено умна, но невъобразимо смешна шега. Целуна титулярния съветник по носа.
	— Глупости. Не можем да сме съпрузи.
	— Но з-защо? Защото съм дипломат ли? Ще си подам оставката! Или те е страх от Булкокс? Ще го предизвикам на дуел и ще го убия! Или пък, ако… ако ти е жал за него, просто ще заминем оттук!
	— Не е там работата — каза тя търпеливо, сякаш разговаряше с дете. — Съвсем не е там.
	— А къде е?
	— Погледни каква е лявата ти вежда. Тя върви в полукръг, ето така… И отгоре, ето тук, се забелязва една мъничка бръчица. Засега още не се вижда, ще се очертае след около пет години.
	— Какво общо има бръчицата? — топеше се от нейното докосване Ераст Петрович.
	— Тя показва, че ще бъдеш обичан от много жени, а това едва ли ще ми се хареса… И освен това ето тоя леко отпуснат крайчец на устните свидетелства, че следващият ти брак се очертава към шейсетата ти година.
	— Не ми се присмивай, говоря сериозно! Ще се оженим и ще заминем оттук. Искаш ли да идем в Америка? Или в Нова Зеландия? Локстън е бил там, разправя, че е най-хубавото място на света.
	— И аз говоря сериозно — О-Юми взе ръката му и я прекара по слепоочието си. — Усещаш ли къде минава жилката? На един сун* и четвърт от края на окото. Това означава, че никога няма да се омъжа. А освен това имам и бенка ето тук…
	[* 3,03 см. — Б.пр.]
	Тя разтвори кимоното и оголи гръдта си.
	— Да, знам я. И какво говори тя според науката нинсо? — попита Фандорин и не се сдържа, наведе се, за да целуне тая бенка под ключицата.
	— Не мога да ти открия. Но те моля, не говори повече с мен нито за женитба, нито за Алджи.
	Ераст Петрович не би могъл да каже кое го жегна повече: името „Алджи“, твърдостта на отказа или преднамерената комичност на нейните аргументи.
	„Тя ме направи на глупак, на хлапе“, помисли си Фандорин. Той си спомни как сутринта Доронин му бе казал: „Ама какво става с вас, друже? Вие се освежавате и подмладявате направо пред очите ми. Когато пристигнахте, изглеждахте на трийсет, а сега вашите двайсет и две години си личат въпреки побелелите слепоочия. Японският климат и опасните приключения явно са ви от полза.“
	И бързо, за да не си остави време да размисли, избълва:
	— Щом е тъй, повече няма да се срещаме. Докато не се разделиш с него.
	Изрече го и прехапа устна, за да не се отрече от думите си.
	Тя мълчаливо се взря в очите му. Разбра, че няма да чуе нищо повече, наведе глава. Загърна се в свлеченото на раменете кимоно и бавно излезе.
	Фандорин не я спря, не я повика, дори не я изпрати с поглед.
	Свести се от болка в дланите. Вдигна ръце пред очите си, погледна неразбиращо кървавите капки по тях и отначало дори не съобрази, че това са следи от ноктите му.
	„Ето го края — каза си титулярният съветник. — По-добре е да стане така, отколкото да се превърна в пълно нищожество. Сбогом, мой златен сън.“
	И се урочаса, сънят наистина го напусна. Ераст Петрович се прибра, съблече се, легна в леглото, но не успя да заспи. Той лежеше и зяпаше в стената. Отначало не я виждаше, само нещо неясно се сивееше в мрака; после с развиделяването стената започна да избелява, по нея изпъкнаха някакви размити очертания, ето че те се фокусираха в розови цветчета, а след това през стъклото надникна слънцето и нарисуваните цветя разцъфтяха в позлата.
	Беше време за ставане.
	Ераст Петрович реши да живее така, сякаш всичко на тоя свят е уредено по осмислен и спокоен начин — само така можеше да се противопостави на надигащия се в душата му Хаос. Той направи редовните си упражнения с гири, премина към дихателна гимнастика, потренира заедно с Маса да изритва макара конци, сложена върху таблата на леглото, и доста силно си удари стъпалото.
	Както физическите упражнения, така и болката му дойдоха много добре, те спомогнаха за концентрацията на волята му. Фандорин почувства, че е тръгнал по верния път.
	Облече раирано трико и тръгна за редовния си сутрешен крос — тичаше до парка, след което правеше двайсет обиколки до площадката за крикет.
	Съседите от „Банд“, предимно англосаксонци и американци, вече бяха свикнали със странностите на руския вицеконсул и сваляха шапки, за да поздравят ръкомахащата раирана фигура. Ераст Петрович им кимаше и продължаваше своя бяг, като съсредоточено броеше вдишванията. Днес тичането му се отдаваше по-трудно от обикновено, дишането все не желаеше да придобие необходимата равномерност. Титулярният съветник упорито стисна зъби и увеличи скоростта.
	— … Осем, девет, триста и двайсет, едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, триста и трийсет, едно, две, три, четири…
	На площадката за крикет въпреки ранния час търчаха играчи: отборът на Атлетическия клуб тренираше за състезанията за Купата на Япония. Спортистите един през друг запращаха топката към своя уикет*, след което спринтираха към противоположния край на игрището.
	[* Уикет — крикет вратичка. — Б.пр.]
	Фандорин не успя да направи набелязаните кръгове около площадката. Още на средата на първата обиколка някой го повика.
	Сред гъстите храсти бе застанал инспектор Асагава — блед, изпосталял, с пламтящи очи, тоест изключително много заприличал на самия Ераст Петрович.
	Дипломатът се озърна — дали не го гледат. Май че не. Играчите са потънали в своята игра, а други хора в парка нямаше. Титулярният съветник се гмурна в акациевия гъсталак.
	— Е, какво става? — директно, без поздрави и извинения му се нахвърли инспекторът. — Чакам вече цяла седмица. И повече не мога. Известно ли ви е, че вчера Суга бе назначен за интендант на полицията? Старият е уволнен, задето не е успял да опази министъра… Буквално изгарям отвътре. Не мога нито да се храня, нито да спя. Измислихте ли нещо?
	Ераст Петрович се засрами. Той също не можеше да се храни и да спи, но по съвсем различна причина. През изминалите дни изобщо не беше се сетил за Асагава.
	— Не, з-засега не съм…
	Плещите на японеца се свлякоха, сякаш бе изгубил последна надежда.
	— Да, така е… — мрачно произнесе инспекторът. — По вашия, европейския начин, тук няма какво да се направи. Не разполагаме нито с улики, нито с доказателства, нито със свидетели. — Той пребледня още повече и решително тръсна глава. — Добре, щом не става по европейски, ще постъпя по японски.
	— Какво ще рече „по японски“?
	— Ще напиша писмо до негово величество императора. Ще изложа в него всичките си подозрения по адрес на интендант Суга. И ще се самоубия като доказателство за моята искреност.
	— Ще убиете себе си? А не Суга? — възкликна смаяният Фандорин.
	— Да убия Суга ще значи не да накажа престъпника, а да извърша ново престъпление. При нас съществува древна благородна традиция. Ако искаш да привлечеш вниманието на властите и обществото върху някакво злодеяние — направи си сепуку. Лъжец няма да си разпори корема — възпалените очи на Асагава гледаха тъжно. — Ако знаете само, Фандорин-сан, колко е ужасно да правиш сепуку без секундант, без човек, който ще прекрати твоите страдания с милосърдния удар на меча си. Уви, нямам към кого да се обърна с подобна молба, моите колеги за нищо на света няма да се съгласят. Аз съм съвсем сам… — той изведнъж се оживи, сграбчи ръката на вицеконсула. — Дали не бихте се съгласили? Само един удар! Имам дълга шия, няма да ви е трудно!
	Фандорин се дръпна в ужас.
	— За Б-бога, какво говорите! Никога не съм пипал меч!
	— Само един удар! Ще ви науча! Ще се поупражнявате един-два часа с бамбуков прът и ще придобиете сръчност! Моля ви! Ще ми направите безценна услуга! — инспекторът забеляза израза на лицето на събеседника си и млъкна. С усилие се овладя. — Добре — рече глухо той. — Извинете моята молба. Това бе слабост от моя страна. Много се срамувам.
	Но Ераст Петрович се срамуваше още повече. Колко по-важни неща има на тоя свят от нараненото самолюбие, от ревността или несподелената любов! Например стремежът към истина и законност. Нравствената чистота. Саможертвата в името на справедливостта.
	— Чуйте ме — заговори развълнуван титулярният съветник, стискайки вялата ръка на японеца. — Та вие сте умен, съвременен, образован човек. Що за диващина да си порите корема! Какви са тия средновековни отживелици! Помислете, живеем в края на деветнайсети век! К-кълна ви се, ще измислим нещо!
	Но Асагава не го слушаше.
	— Аз не мога да живея така. Вие сте европеец, няма как да го разберете. Нищо, нека съм без секундант! Няма да ме боли. Напротив, така ще освободя болката, която ме изгаря отвътре! Тоя негодник предаде великия човек, който му имаше доверие! Той ме отхвърли с ритник, сякаш съм буца кал! И сега се наслаждава на победата си! Аз не мога да гледам как тържествува злодеянието. Престъпникът Суга — началник на полицията! Върти се пред огледалото с новия си мундир, настанява се в новото си имение Такарадзака! Той е убеден, че светът е в краката му. Това е непоносимо!
	Ераст Петрович сбърчи чело. Такарадзака? Къде ли беше чувал това наименование?
	— Какво е т-това имение?
	— Много е шикозно, близо е до столицата. Суга го спечели на карти преди няколко дни. Какъв късметлия е само, колко е силна неговата карма!
	Чак сега Фандорин си спомни разговора, който бе подслушал в кабинета на Булкокс. „Какво пък, Онокоджи, това е много японско — бе рекъл тогава англичанинът. — Да смъмриш някого, а след седмица да го повишиш.“ А князът отвърна: „Това, скъпи Алджърнън, не е награда, а само заемане на освободена длъжност. Но ще има и награда за добре свършената работа. Ще му бъде дарено вилното имение Такарадзака. Ах, какви сливи има там. Какви езера!“ Значи е ставало въпрос за Суга!
	— Какво ви става? — учудено го изгледа инспекторът, а Фандорин бавно отвърна:
	— Мисля, че знам какво трябва да направим. Не разполагаме с улики, но можем да намерим свидетел. Или най-малкото осведомител. Има един човек, който знае задкулисната страна на убийството.
	И Фандорин разказа за контето пройдоха, продавача на чужди тайни. Асагава го слушаше жадно като осъден на смърт, който е дочакал помилване.
	— Онокоджи е казал, че Суга „добре си е свършил работата“? Значи князът наистина знае много неща!
	— Във всеки случай доста повече от нас двамата. Най-интересното е — кой е възнаградил интенданта толкова щедро. Можем ли да научим на кого е принадлежало имението преди?
	— На един от роднините на сваления шогун. Но Такарадзака отдавна е обявена за продан. Всеки може да я купи и веднага да я проиграе на карти. Ще го научим, това не е трудно.
	— А какво ще правим с княза? Наивно е да се надяваме, че доброволно ще даде показания.
	— Ще даде — заяви с увереност инспекторът. — И доброволно, и чистосърдечно. — По бузите на японеца изби червенина, гласът му бе станал бодър и енергичен. Трудно би повярвал човек, че допреди минута бе приличал на жив труп. — Онокоджи е изнежен и слаб. И преди всичко е жертва на всевъзможни пороци, включително на някои забранени. Досега не го бях закачал с мисълта, че тоя безделник всъщност е безобиден. Освен това той има много високопоставени покровители. Но сега вече ще го притисна.
	— По какъв начин?
	Асагава не мисли повече от две секунди.
	— Той едва ли не всеки ден се мъкне в „Девети номер“. Това е най-прочутият йокохамски бардак, знаете ли го?
	Фандорин поклати глава.
	— Да, наистина, вие пристигнахте неотдавна… Там има стока за всякакви вкусове. Например собственикът му държи така наречения „пансион“ за любителите на малки момиченца. Там има тринайсет-, дванайсет-, дори единайсетгодишни. Това е противозаконно, но тъй като в „Девети номер“ работят почти само чужденки, ние не се намесваме, това е извън нашата юрисдикция. Онокоджи е голям любител на „дечурлига“. Ще кажа на съдържателя (той ми е длъжник) да ме уведоми, щом князът се усамоти с някое момиче. В тоя момент трябва да го задържим. Но аз за съжаление не мога да го направя, арестът трябва да се извърши от общинската полиция.
	— Значи пак ще работим със сержант Локстън — кимна Ераст Петрович. — Я ми кажете: дали сред малолетните п-проститутки няма руски поданички? Това би оправдало моето участие в операцията.
	— Мисля, че има една полякиня — сети се Асагава. — Само че не знам какъв й е паспортът. Най-вероятно никакъв, нали е непълнолетна.
	— Полското царство влиза в състава на Руската империя, следователно нещастната ж-жертва на разврата като нищо може да излезе моя сънародничка. Във всеки случай вицеконсулът е длъжен да извърши проверка. Е, инспекторе, отпада ли разпарянето на корема?
	Титулярният съветник се усмихна, но Асагава остана сериозен.
	— Прав сте — рече той умислено. — Сепукуто е средновековна отживелица.
	Нещо дребно и твърдо удари Фандорин по гърба. Той се обърна — беше топка за крикет. Някой от спортистите я бе запратил прекалено далеч от целта.
	Ераст Петрович се наведе, вдигна еластичната топка, замахва и я запокити към отсрещната страна на игрището. А когато пак се обърна към храстите, инспектора вече го нямаше — пред очите му се поклащаха само белите гроздове на акацията.

	Вземат ти ума
	белите гроздове на
	акацията.



	Късче щастие

	— Какво пък, заслужава си да се опита — каза Всеволод Виталиевич, присвил зачервените си очи. — Ако успеете да изобличите интенданта, това ще нанесе мощен удар по партията на войната. А вашето участие в разследването не само ще свали от нас подозренията за участие в убийството на Окубо, но и съществено ще покачи акциите на Русия в Япония.
	Фандорин бе заварил консула по халат по време на сутрешния му чай. Рядката коса на Доронин бе притегната в мрежичка, от яката на ризата стърчеше жилестата му шия с изпъкнала адамова ябълка.
	Обаяши-сан с поклон поднесе на госта чаша чай, но Ераст Петрович отказа с лъжата, че вече е пил. Нито му се ядеше, нито му се пиеше. Затова пък апатията бе изчезнала, сърцето биеше силно и равномерно. „Ловният инстинкт не е по-малко древен и могъщ от любовния“, рече си титулярният съветник и се зарадва на възстановения навик да анализира собствените си чувства.
	— Няма да съобщаваме на господин посланика за новата ви идея — Доронин вдигна чашата си, изпънал кутрето, но не отпи. — Че той ще вземе да възложи задачата на капитан-лейтенант Бухарцев, който ще я провали по най-бързия начин.
	Ераст Петрович сви рамене:
	— Защо трябва да безпокоим негово п-превъзходителство за дреболии? Голяма работа, вицеконсулът защитава интересите на малолетна жертва на разврата. Та нали засега не става дума за нищо повече.
	Тогава Всеволод Виталиевич произнесе много непредпазлива фраза.
	— Знаете ли какво означава истински патриотизъм? — вдигна назидателно показалец и изрече: — Да работиш за благото на Родината, дори ако вървиш против волята на началството.
	Титулярният съветник обмисли тая рискована максима. Кимна в знак на съгласие.
	— Благодаря за тоя афоризъм, чувствам, че той ч-често ще ми върши работа в живота. Щом е тъй, май е по-добре да не ви разказвам нищо повече. Ще действам като истински патриот, тоест без одобрение от началството, по свое усмотрение. Пък ако нещо стане, сам ще нося отговорността. Засега да смятаме, че тоя разговор не се е състоял.
	Доронин пламна, скочи прав, дръпна мрежичката от косата си и я захвърли.
	— Що за долна роля ми отреждате, драги ми господине? Значи печалбата делим, а за загубите нямайте грижата? Аз съм руски дипломат, а не борсов спекулант!
	Клетата Обаяши, уплашена от внезапния крясък, се вцепени с длани на лицето.
	Ераст Петрович също стана от своя стол.
	— Точно така — рече той сухо, обиден от обръщението „драги ми господине“. — Вие сте дипломат, консул на Руската империя и сте длъжен да мислите не за вашата роля, а за благото на отечеството.
	Разговорът с Локстън мина много по-леко, без ненужни интелигентски терзания.
	— Тоест, ако покровителите на негово жълтогъзо сиятелство ни притиснат, стоварвам всичко върху вас? — резюмира американецът. — Моята работа е чиста: постъпило е повикване от руското консулство, длъжен съм да изпълнявам. Нотите и протестите ги обира вашето ведомство, правилно ли ви разбрах, Ръсти?
	— Съвсем правилно.
	— Тогава играя — сержантът се ухили. — Падам си да тикнем в панделата един истински даймьо. Ще види той забавления с бели момичета. Пък ако свиете и сармите на онова копеле Суга, имате от мен каса истински бърбън по долар и деветдесет и девет бутилката. Я го гледай ти, маймуната, белите хора ще баламосва, а? Аз като идиот кисна с моите момчета да пазя блатото, а той в това време си играе мръсните игрички. Такива неща Уолтър Локстън не прощава на никого, най-малко на някакви пършиви теснооки туземци!
	Титулярният съветник се смръщи от американския маниер на приказки за други раси и отново се върна на същината на въпроса:
	— Очаквате сигнала. Щом Онокоджи се появи пак в „Девети номер“, съдържателят ще му пробута полякинята. Асагава незабавно ви уведомява. Вие по най-бързия начин се появявате в бардака и задържате извършителя на з-злодеянието на място. След това викате руския вицеконсул и началника на японската полиция.
	Не се наложи дълго да чакат сгоден случай.
	Още същата вечер в консулството се появи разсилен, който донесе официална записка от сержант Локстън: непълнолетна особа от женски пол, вероятна руска поданичка, бе станала жертва на разврат.
	Ераст Петрович незабавно реагира на сигнала и тръгна към местопроизшествието, като за по-голяма официалност взе със себе си и деловодителя Сирота.
	В кабинета на началника на общинската полиция руските представители станаха свидетели на твърде пикантна картинка. Пред хищно ухиления сержант бяха седнали двама: княз Онокоджи и крехко девойче — намацотено, но с плитки и с панделка. И двамата задържани бяха практически съвсем без дрехи. Очевидно Локстън бе откарал прелюбодейците до участъка във вида, в който ги бе задържал.
	Облеклото на разярения даймьо се състоеше от две хавлиени кърпи (едната на ханша, другата метната на раменете) и копринени чорапи с ластични жартиери.
	Предполагаемата руска поданичка доста небрежно се бе увила с чаршаф и за разлика от съучастника си не демонстрираше особено вълнение, ами разглеждаше всичко с будни очички, подсмърчаше, а като видя красивия вицеконсул, по скулестото й лице плъзна усмивка, тя преметна крак връз крак и игриво разлюля чехъл на върховете на пръстите. Крачетата на жертвата на разврата бяха тънки като на пиле.
	— Този пък кой е? — развика се на английски Онокоджи. — Нали ви казах да повикате японските власти! Ще отговаряте! Дворцовият министър ми е братовчед!
	— Господинът е представител на потърпевшата държава — провъзгласи тържествено Локстън. — Господин вицеконсул, ето, предавам това клето дете на вашето попечителство.
	Фандорин хвърли гнуслив поглед на развратника и угрижено попита момичето на руски:
	— Как се казваш?
	То го позагледа палаво с гримираните си очи, захапа крайчеца на плитката и рече лигаво:
	— Башя. Барбара Зайончек.
	— На колко си години?
	След кратък размисъл клетото дете отвърна:
	— На двайсет.
	И за да съсипе окончателно замисъла, два пъти разпери двете си длани.
	— На двайсет ли казва, че е? — оживи се веднага князът. — Нали това я питахте?
	Без да му обръща внимание, Ераст Петрович обясни бавно:
	— Много жалко. Ако бяхте малолетна или поне непълнолетна, Руската империя в мое лице би могла да ви защити. Тогава бихте могли да разчитате на голяма к-компенсация. Знаете ли какво значи „компенсация“?
	Башя явно разбираше смисъла на думата „компенсация“. Тя сбърчи чело, внимателно загледана в титулярния съветник. Ритна с крак да махне чехъла, почеса се по стъпалото и заяви, характерно гълтайки твърдото „л“:
	— Изуъгах пана. На четиринайсет — помисли малко и додаде: — Ще стана скоро. Още съм на тринайсет.
	Тоя път показа две разперени длани, а след това три пръста.
	— She is thirteen* — преведе за Локстън вицеконсулът.
	[* Тя е на тринайсет (англ.). — Б.а.]
	Князът изстена.
	— Бих могъл да защитавам вашите интереси, дете мое, единствено ако притежавате руско поданство. И тъй — поданичка ли сте на Руската империя?
	— Так — кимна Башя и за потвърждение се прекръсти с три пръста, макар и отляво надясно. — Проше пана, а компенсацията — тя коуко е?
	— She is a Russian subject, we’ll take care of her* — каза Ераст Петрович на сержанта, а момичето успокои: — Ще останеш доволна.
	[* Тя е руска поданичка, ще поемем грижата за нея (англ.). — Б.а.]
	Повече не се нуждаеше от нейното присъствие.
	— Защо не сте оставили бедното дете да се облече? — обърна се с укор вицеконсулът към Локстън. — Горкичката е съвсем премръзнала. Господин Сирота ще има грижата за нейното настаняване.
	Всъщност Башя изобщо не даваше вид да й е студено. Напротив, докато разглеждаше заинтересувалия я брюнет, тя сякаш случайно разтвори импровизираното си наметало и Фандорин запримигва: гръдта на непълнолетната Зайончек бе твърде развита за възрастта й. Макар че един дявол знае на колко години беше в действителност.
	И тъй, Сирота отведе пострадалата. Ераст Петрович остана, за да присъства при съставянето на протокола. А малко по-късно се появи и японски представител, началникът на туземната полиция инспектор Асагава.
	Князът се втурна към него, размахвайки ръце, и забърбори нещо на японски.
	— Млък! — изрева Локстън. — Настоявам всички разговори да се водят на език, разбираем за потърпевшата страна.
	Потърпевшата страна, тоест Фандорин, кимна мрачно.
	— Човекът, който нарича себе си княз Онокоджи, предложи да ми уреди издигане по служба, ако потуля тая история — съобщи невъзмутимо Асагава.
	Смазаният арестант огледа и тримата и очите му блеснаха, той сякаш започна да схваща, че не се е озовал в участъка случайно. Но изводът, който направи от този факт, бе погрешен.
	— Добре де, добре — вдигна той ръце в знак на капитулация. — Виждам, че ме хванахте натясно. Ловко го уредихте. Само че ви очаква разочарование, джентълмени. Мислите си, че щом съм княз, съм червив с пари? Уви. Гол съм като храмова костенурка. Няма да намажете много от мен. Ще ви кажа как ще свърши цялата работа. Ще прекарам нощта във вашия дранголник, а на сутринта ще пристигне някой от министерството и ще ме прибере оттук. Ще останете с пръст в уста.
	— Ами позорът? — попита Асагава. — Вие, потомъкът на древен и прославен род, се забъркахте в мръсен скандал. Покровителите може и да ви измъкнат оттук, но след това ще прекратят всякакви връзки с вас. Доброто общество ще ви избягва като чумав. Край на протекциите, край на развързаните роднински кесии.
	Онокоджи присви очи. Това човече май не беше никак глупаво.
	— Какво искате от мен? Виждам, че биете нанякъде. Говорете открито. Ако цената е честна, ще се разберем.
	Асагава и Фандорин се спогледаха.
	— Суга — рече тихо инспекторът. — Искаме Суга. Разкажете ни всичко, което знаете за неговата роля в убийството на министър Окубо, и ще ви пуснем.
	Сякаш четка с бяла боя мина по лицето на княза — толкова бързо пребледня той.
	— Не зная нищо за този случай… — едва изговори той.
	— Преди седмица разказвахте на Алджърнън Булкокс каква награда очаква Суга за добре свършената работа — включи се в играта Фандорин. — Така че не отричайте, безполезно е.
	Князът изгледа вицеконсула с ужас, явно не бе очаквал атака от тая посока.
	— Ама откъде?… Беше на четири очи! — Онокоджи объркано запримигва.
	Ераст Петрович бе сигурен, че гърчавият бонвиван ще се стресне. Но се стресна самият титулярен съветник.
	— Аха! — възкликна арестантът. — Била е неговата държанка, нали? Тя шпионира за руснаците, нали? Ами да, разбира се! В къщата нямаше слуги, беше само тя!
	— Каква държанка? За кого приказвате? — припряно (май прекалено припряно) попита Фандорин. Сърцето му се сви. Само това оставаше — да докара беля на О-Юми! — Недейте д-дрънка близо до отворен прозорец, където могат да ви чуят.
	Нямаше как да се разбере дали тая реплика успя да отклони Онокоджи от опасните му подозрения. Но князът не се впусна в откровения.
	— Нищо няма да ви кажа — тросна се той мрачно. — Позорът си е позор, обаче животът ми е мил… Вашият агент се е объркал. Не знам нищо подобно за интендант Суга.
	Дотук беше. Не му подействаха заплахите за скандал. Онокоджи само повтаряше, че настоява токийската полиция незабавно да бъде информирана за арестуването на представителя на висшата аристокрация, племенника на четирима генерали, братовчеда на двама министри, съученика на две императорски височества и тъй нататък, и тъй нататък.
	— Япония не ще допусне да държат княз Онокоджи в чужди зандани — заяви той накрая.
	„Така ли е?“ — попита с поглед инспектора Фандорин. Оня кимна.
	„Какво ще правим в такъв случай?“
	— Сержант, вие сигурно имате много работа по преписки, отчетност и всякаква документация, нали? — попита Асагава.
	— Ами не, не особено — учуди се Локстън.
	— Не, направо не е за вярване — наблегна инспекторът. — Та вие отговаряте за целия Сетълмент. Тук живеят граждани на петнайсет държави, толкова кораби има в пристанището, пък вие имате само две ръце, за кое по-напред?
	— Което е вярно, вярно си е — призна сержантът, който се опитваше да разбере накъде бие японецът.
	— Известно ми е, че по закон сте длъжен до двайсет и четири часа да съобщите за ареста на японски поданик, но може и да не успеете в тоя срок.
	— Може. Може да отидат два-три дни. Да не станат и четири — включи се в играта американецът.
	— Значи след около четири дни ще получа от вас официално известие. А и аз имам страшно много работа. Недостатъчен щат, едва се справям. Може да минат още два-три дни, докато докладвам в департамента…
	Онокоджи се вслушваше в разговора им с нарастващо безпокойство.
	— Ама почакайте, инспекторе! — изписка той. — Вие така и така вече сте тук! Знаете, че съм арестуван от чужденци!
	— Е, и какво, като го знам? Трябва да бъда уведомен за случилото се официално съгласно предписанията по процедурата — назидателно вдигна пръст Асагава.
	Титулярният съветник изобщо не проумяваше какво означава тая странна маневра, но забеляза особени тикове по лицето на задържания.
	— Ей, дежурният! — провикна се сержантът. — Заключете го в килията. И пратете някого до бардака да му прибере дрехите.
	— Какво печелим от това протакане? — попита полугласно Фандорин, след като отведоха княза.
	Асагава само се усмихна и не отговори.


	Беше нощ. Ераст Петрович пак не спеше. Безсънието не го мъчеше — просто сънят сякаш бе престанал да съществува, бе отпаднала необходимостта от него. А може би обяснението беше, че титулярният съветник не просто лежеше в постелята — той се вслушваше. Беше оставил отворено към коридора и на няколко пъти му се стори, че стъпалата скърцат от нечии леки крачки, че някой стои там отвън в тъмнината и се колебае дали да потропа. Веднъж той не издържа, стана, отиде бързо до външната врата и рязко я отвори. Естествено, нямаше никого.
	Когато най-сетне наистина се чу тропане, то бе отривисто и силно. О-Юми не можеше да тропа по тоя начин, затова сърцето на Фандорин не трепна. Той седна в леглото и започна да се обува, а Маса вече водеше към спалнята нощния гостенин.
	Оказа се един от констеблите на общинската полиция. Сержантът молеше вицеконсула спешно да дойде в участъка.
	Фандорин крачеше бързо по тъмния „Банд“, потрепвайки с бастуна. Зад него пристъпваше прозяващият се Маса. Безсмислено беше да се разправя с него.
	Слугата не влезе в полицията, седна отвън на стъпалата, обори подстриганата си глава, задряма.
	— Жълтурът нещо се гърчи — информира вицеконсула Локстън. — Крещи, блъска си главата в стената. Да няма епилепсия? Наредих да го вържат, да не се издъним нещо. Изпратих да повикат вас, Асагава и доктор Туигс. Докторът вече е тук, инспектора засега го няма.
	След малко се появи и Асагава. Той изслуша сержанта и никак не се учуди.
	— Толкова бързо? — попита и не навлезе в обяснения.
	Странното спокойствие на инспектора, пък и цялата му маневра намериха своето обяснение, когато в стаята влезе доктор Туигс.
	— Добър вечер, джентълмени — поздрави той титулярния съветник и инспектора. — Това не е епилепсия. Най-обикновени абстинентни гърчове. Тоя човек е закоравял морфинист. Вените на ръцете му са целите надупчени. Естествено, поведението му е следствие и на истерия, и на слабохарактерност, но в общи линии човек, стигнал до тоя стадий, не може да издържи без поредната си доза повече от дванайсет часа.
	— Нали ви бях казал, Фандорин-сан, че князът е жертва на всички съществуващи пороци — отбеляза Асагава. — Сега вече ще пропее. Да вървим.
	Килията представляваше ъгъл в коридора, заграден с дебела желязна решетка. Вътре на дървен нар седеше с вързани ръце и крака Онокоджи, който се тресеше като от студ, зъбите му тракаха.
	— Докторе, направете ми инжекция! — развика се той. — Умирам! Много ми е зле!
	Туигс въпросително погледна към останалите.
	Локстън невъзмутимо дъвчеше пурата си. Асагава разглеждаше страдалеца с явно задоволство. Само на вицеконсула му беше терсене.
	— Няма страшно — рече сержантът. — След седмица ще излезете и ще се инжектирате колкото искате.
	Князът нададе вой и се сгъна надве.
	— Това е изтезание — полугласно каза Фандорин. — Не знам за вас, господа, но аз не искам показания, получени по такъв начин.
	Инспекторът сви рамене.
	— Да не би да го изтезаваме? Той се изтезава сам. Не знам как е при вас в чужбина, но при нас в японските затвори на затворниците не се полагат наркотици. Може би общинската полиция действа по други правила? Държите ли тук морфин за облекчаване страданията на арестувани морфинисти?
	— Откъде-накъде? — Локстън възхитен поклати глава. — Брей, Гоу, вие сте били страхотен. Човек има какво да научи от вас.
	Тоя път Гоемон Асагава не протестира срещу американската фамилиарност, а само се усмихна поласкан.
	— Та това е истинско откритие! — все по-силен възторг обземаше сержанта. — Какви перспективи само се откриват пред полицията! Какво да правим, ако престъпникът мълчи, не желае да издава своите съучастници? Навремето са ги закачали на куки, горили са ги с нажежено желязо и други такива неща. Но това, първо, е нецивилизовано. А второ, срещат се и такива костеливи орехи, които и с мъчения не можеш да ги пречупиш. А така — гледай колко лесно става. Хем културно, според науката! Приучваш инатлията на морфин и после — хоп! — му го спираш. Ще си разкаже всичко като нищо! Хей, Гоу, ще взема да напиша статия по тоя въпрос за „Полицейски вестник“. Естествено, ще спомена и вас. Само че идеята си е моя. Вие случайно стигнахте дотам, а метода го изобретих аз. Нали няма да го оспорите? — притесни се Локстън.
	— Няма, Уолтър, няма. Можете хич да не ме споменавате — инспекторът застана пред решетката, огледа хълцащия княз. — Докторе, имате ли във вашата чанта ампула морфин и спринцовка?
	— Разбира се.
	Онокоджи се разгъна и умолително погледна Асагава.
	— Е, ваше сиятелство, ще разговаряме ли? — приятелски го попита инспекторът.
	Арестантът кимна, облиза пресъхналите си лилави устни.
	Ераст Петрович се мръщеше, но мълчеше — в момента командваше японският инспектор.
	— Благодаря, докторе — каза Асагава. — Заредете спринцовката и ми я дайте. И можете да вървите да си почивате.
	На Туигс явно не му се тръгваше. Той любопитно оглеждаше вързания човек, бавно ровеше в чантата си, не бързаше да отреже ампулата, дълго разглежда спринцовката.
	Никой не смяташе да посвещава лекаря в тайните на задкулисната политика, то се случи от само себе си.
	— Хайде де, по-бързо! — развика се князът. — За Бога! Защо се бавите? Една малка инжекция и ще ви разкажа за Суга всичко, което знам!
	Туигс тутакси наостри уши.
	— За кого? За Суга ли? Интенданта на полицията? Какво е направил?
	Нямаше как, наложи се да обясняват. Така групата, разследвала странната смърт на капитан Благолепов, отново се събра в пълен състав. Само че положението им вече беше друго — не бяха официални дознатели, а по-скоро заговорници.


	След като развързаха арестанта и му направиха инжекция, той почти веднага възвърна розовия цвят на лицето си, започна да се усмихва, стана безцеремонен и разговорлив. Говореше много, но съществените неща, които разказа, бяха малко.
	По думите на Онокоджи новоназначеният интендант на полицията бе взел участие в заговора срещу великия реформатор поради обида — бил оскърбен, че трябва да се подчинява на някакво жалко аристократче с дебели връзки. Бидейки човек умен и хитър, Суга изградил интригата по такъв начин, че да постигне едновременно две цели: да отмъсти на министъра, който не беше го оценил достойно, и да стовари отговорността върху непосредствения си началник, за да заеме мястото му. С всичко това се справил отлично. Хората, естествено, приказват какво ли не, но мъртвият лъв престава да бъде цар на животните и се превръща в най-обикновена мърша, затова покойният Окубо не интересува вече никого. Във висшите сфери са задухали нови ветрове, любимците на убития министър освобождават местата си за протежетата на противоположната партия.
	— Участието на Суга в заговора слух ли е, или е д-достоверен факт? — попита Фандорин, разочарован от това лекомислено бърборене.
	Князът сви рамене.
	— Доказателства няма, разбира се, но моите сведения обикновено са точни, инак досега отдавна да съм умрял от глад. Оня скъперник Цурумаки, който дължи всичко в тоя живот на нашето семейство, ми плаща толкова мизерна издръжка, че едва стига за няколко прилични ризи.
	Пет хиляди йени месечно, спомни си Фандорин. Двайсет вицеконсулски заплати.
	— А кой ръководи заговора? От кого Суга е получил за награда имението Такарадзака?
	— Сацумските самураи създадоха цяла организация, чиито членове се бяха заклели да унищожат „предателя“ Окубо. Тия хора се подготвяха за дълъг лов, събраха се толкова пари, че биха стигнали за цяла дузина имения.
	По-нататъшният разпит не донесе нищо ново. Онокоджи повтаряше едни и същи неща, през цялото време се отклоняваше към светските клюки и окончателно обърка следователите.
	В крайна сметка те проумяха, че повече няма да научат нищо полезно, оттеглиха се настрана и се опитаха да изградят план за по-нататъшни действия.
	— Не разполагаме с нищо освен сигурността, че Суга е виновен, и някои детайли, които обаче не са подкрепени с доказателства — кисело изрече Ераст Петрович, който вече не се съмняваше, че напразно е забъркал цялата тая каша.
	Хитроумната и съмнителна от нравствена гледна точка операция не даде почти нищо.
	Асагава също бе мрачен, но не губеше решимост.
	— И все пак не можем да отстъпваме. Суга трябва да си плати за злодеянията.
	— Ами ако постъпим по следния начин? — предложи Локстън. — Интендантът получава анонимно писмо, в което се казва: „Мислиш се за най-хитрия, обаче си вътре с двата крака. Разполагам с някои неща за теб. Хич не ми пука за Окубо, там му е мястото, но на мен адски ми трябват пари. Ела еди-кога си еди-къде си, за да направим размяната: аз ти предавам уликата, а ти на мен — десет хилядарки, да речем.“ За достоверност ще разкажем в писмото някои подробности: и за откраднатите рапорти, и за мундщука, и за имението. Суга непременно ще се панира и ще иска да види какъв е тоя изнудван и с какво разполага. Ако не изпрати на уреченото място полицейски отряд, а се яви лично, ще се издаде с все парцалите. Как ви се струва планът? — сержантът горделиво погледна другарите си. — Бива ли си го?
	Титулярният съветник го огорчи.
	— Не го бива. За нищо не става. Суга няма да дойде. Да не е глупак?
	Локстън не се предаваше:
	— Полицаи ли ще прати? Надали. Няма да рискува. Ами ако изнудвачът действително разполага с улики?
	— И п-полицаи няма да има. Ще цъфнат поредните сацумци и ще ни попилеят.
	— М-да, твърде вероятно — призна докторът.
	Инспекторът не каза нищо, само се намръщи още повече.
	Участниците в съвещанието се смълчаха.
	— Ей! Какво си шушнете там? — провикна се застаналият до решетката Онокоджи. — Не се сещате как да притиснете Суга ли? Ще ви кажа! А вие ще ме пуснете да си ходя. Става ли?
	Четиримата едновременно се обърнаха към арестанта. Едновременно се приближиха към килията. Князът протегна ръка през металните пръти.
	— Една резервна ампула. И спринцовка. Като аванс.
	— Дайте му — разпореди Асагава. — Ако дрънка глупости, ще я приберем.
	Наслаждавайки се на момента, светският лъв малко поизмъчи публиката. Той избръска няколко прашинки от поизмачканите си дрехи, оправи си маншета. Внимателно прибра ампулата в джоба на жилетката, като преди това я целуна и прошепна: „О, мое късче щастие!“ Усмихна се победоносно.
	— Ах, как не ме ценят! — възкликна той. — И колко мизерно ми плащат! А щом се случи нещо, веднага идват при мен: „Разкажете, разузнайте, научете.“ Онокоджи знае всичко за всички. Помнете ми думата, джентълмени. През следващото столетие, което едва ли ще доживея заради крехкия си организъм, осведомеността ще бъде най-скъпата стока. По-скъпа от златото, от диамантите, дори от морфина!
	— Стига дрънканици! — ревна сержантът. — Че ще ти прибера ампулата!
	— Вижте как разговарят тия червенокоси с потомък на древна японска фамилия — оплака се князът на Асагава, но оня го сграбчи за реверите и наркоманът спря да се прави на ударен. — Господин Суга е голям педант. Истински поет на бюрократичното изкуство. В това се крие тайната на неговото могъщество. През годините служба в полицейското ведомство той е събрал секретна архива от стотици папки.
	— Никога не бях чувал подобно нещо — поклати глава инспекторът.
	— Естествено. Нито пък аз. Докато един ден Суга ме извика в кабинета си и ми показа туй-онуй. Ах, аз съм човек с фантазия, живея като пеперуда. Не е трудно да ме сграбчат с груби пръсти за крилцата. Не сте първите, които го правят, господа… — князът тъжно въздъхна. — Та тогава, по време на тоя твърде неприятен за мен разговор, Суга се похвали, че разполага с ключета от тоя род за мнозина най-влиятелни персони. О, господин интендантът отлично разбира какво велико бъдеще има осведомеността!
	— Какво поиска той от вас? — попита Фандорин.
	— Същото, което и вие. Сведения за един човек. И ги получи. Нали разбирате, съдържанието на моята папка е такова, че не посмях да упорствам.
	— Малолетни момиченца? — изсумтя сержантът.
	— Де да беше това… Впрочем няма нужда да знаете. За вас е по-важно, че аз дадох на Суга исканото от него, но не пожелах повече да бъда марионетка в неговите ръце. Обърнах се към майсторите на тайните дела — естествено, не лично, а чрез посредник.
	— Майстори на тайните дела? — възкликна Туигс. — Шиноби ли имате предвид?
	Докторът и вицеконсулът се спогледаха. Нима?
	— Да, точно тях — отвърна Онокоджи ни лук ял, ни на лук мирисал и се прозя, закривайки уста с изящна ръчица.
	— Добрите мили нинджи.
	— З-значи… Значи те съществуват?
	Вицеконсулът сякаш видя пред очите си зиналата уста на змията и алената маска на човека без лице. Тръпки го побиха.
	Лекарят недоверчиво поклати глава.
	— Ако все още имаше нинджи, щеше да се знае.
	— Който се интересува, знае — сви рамене князът. — Хората, които упражняват тоя занаят, не публикуват реклами по вестниците. Нашият род от триста години ползва услугите на клана Момоти.
	— Същите Момоти? Потомците на великия Момоти Тамба, който застрелял с лък вълшебницата, престорила се на луна?!! — гласът на доктора затрепери.
	— Аха. Същите.
	— Значи през хиляда петстотин осемдесет и първа година на планината Хиджияма самураите не са избили всички? Някой се е спасил?
	— Каква планина? — Онокоджи явно не беше много наясно с историята на своето отечество. — Нямам представа. Зная само, че майсторите от клана Момоти обслужват твърде ограничена клиентела и вземат скъпо и прескъпо за работата си. Затова пък я вършат. Моят посредник, старшият самурай на покойния татко, се свърза с тях, предаде поръчката. Шиноби разузнаха къде е скривалището на Суга. Ако ви интересува заговорът срещу Окубо, можете да не се съмнявате, че всички необходими сведения са тъкмо там. Суга не унищожава документи, те са неговата инвестиция в бъдещето.
	— Сигурно и моите изчезнали донесения са там — бързо се обърна към Фандорин Асагава.
	Но титулярният съветник мислеше за майсторите на тайните дела.
	— А как се прави връзката с нинджите? — попита той.
	— В нашия двор с това се занимаваше старшият самурай. Най-довереното лице на княза. Представители на едно и също семейство, те ни служат от почти четиристотин години. По-точно служеха… — въздъхна Онокоджи. — Сега вече няма нито княжества, нито предани васали. Но нашият, прекрасен човек, все пак изпълни моята молба. Дори плати на Момоти аванс със собствени пари. Златен старец! Наложи му се да заложи родовото си имение. Шиноби свършиха добра работа и както вече казах, откриха скривалището. Но не проникнаха вътре, поискаха още пари — такива бяха условията на договора. Пък аз за зла беда точно в тоя момент бях останал на сухо и не можах да внеса сумата. Нинджите се отнасят много болезнено към подобни неща. Ако поръчителят наруши условията, край с него. Убиват го, при това по най-страшния начин. О, те са ужасни хора, направо ужасни!
	— Ама вие сте жив, доколкото забелязвам — подхвърли Локстън.
	— Какво общо имам аз! — учуди се князът. — Поръчителят беше нашият васал. И той си понесе отговорността. Изневиделица стареца го сполетя странна болест. Езикът му се поду и не се побираше в устата, после кожата му почерня и му изтекоха очите. Клетникът крещя неспирно две денонощия, след което умря. Не знам дали ви е известно, нинджите са виртуози в изготвянето на всякакви необичайни билки — както изцеряващи, така и умъртвяващи. За шиноби се говори, че те…
	— По дяволите всички шиноби! — прекъсна го сержантът въпреки недоволството на Ераст Петрович. — Къде е скривалището? Самураят успя ли да ви го каже?
	— Да. Скривалището винаги е подръка на Суга. Миналата година построиха новата сграда на полицейското управление, в квартала Яесу. Суга, който тогава беше вицеинтендант, лично ръководеше строителството и скришом от всички е построил към личния си кабинет тайна стаичка. Изпълнител беше един американски архитект, който впоследствие се удави. Спомняте ли си тая тъжна история? Всички вестници писаха за нея. От благодарност за добре свършената работа полицейското управление уреди за архитекта и най-добрите работници разходка с параход, а той пък взе, че се обърна… Сред най-добрите работници бяха и ония тримата, които са строили скривалището.
	— Какво злодейство! — ахна инспекторът. — Сега вече разбирам защо след като стана началник на управлението, Суга не се премести в нов кабинет. А в полицията всички се възхищават на неговата скромност!
	— Как се влиза в скривалището? — попита Фандорин.
	— Не знам със сигурност. Там има някакво тайно копче, това е всичко, което шинобите са съобщили на моя старец. Не ми е известно нищо повече, джентълмени, но смятам, ще се съгласите, че моите сведения са извънредно ценни за вас. Според мен трябва незабавно да ме пуснете.
	Асагава и Фандорин се спогледаха. Разбраха се без думи.
	— Като се върнем, ще видим — рече инспекторът. — Но засега си заслужихте късчето щастие.

	Не ще отчупиш,
	колкото и да удряш,
	късче щастие.



	2:13

	С осъществяването на операцията се заеха двама. Докторът като глава на семейство и добронамерен член на обществото не пожела да вземе участие в рискованото предприятие. Локстън, напротив, изяви желание, но бе отхвърлен. Асагава, забравил напълно японската си учтивост, директно заяви, че американецът от миля мирише на бира и тютюн и че японците не миришат по тоя начин. Пък и русолявата му глава ще личи в тъмното. Друго си е руският вицеконсул, чиито коси са с нормален човешки цвят. Останал насаме с Ераст Петрович, инспекторът се изказа за сержанта още по-невъздържано: „В тая работа се иска мозък, а нашият американски бизон умее само да цепи през просото.“
	Денят премина в приготовления. Асагава отиде до полицейското управление уж по служба, а всъщност за да пререже почти докрай резето на прозорчето в тоалетната. Титулярният съветник се сдоби с подходящо облекло за нощни приключения — купи си карнавална маска и прилепващ костюм за фехтовка и намаза с черна вакса чифт удобни гуменки.
	Опита да се наспи. Не се получи.
	Когато се стъмни, той се отърва от Маса, като го изпрати до „Гранд хотел“ за вестник, и побърза да хване последния влак.
	С инспектора пътуваха в един вагон, но се качиха от различни врати и не се гледаха.
	Докато зяпаше през прозореца светлините на града, Фандорин не спираше да се чуди. Защо се беше набутал в тая авантюра? В името на какво залага и собствената си чест, и честта на страната си? Страшно е дори да си помисли какви ще бъдат последствията, ако руски дипломат бъде спипан нощем в кабинета на началника на полицията. В името на какво предприема такъв риск? За да изобличи един туземен чиновник, който с коварство е погубил друг туземен чиновник. Ами че да вървят по дяволите всички!
	Интересите на Русия го изискват, опитваше да убеди самия себе си Фандорин. Ако сваля Суга, ще нанеса удар по партията, заплашваща интересите на отечеството.
	Но не успя да се убеди. Нали сам винаги бе твърдял, че никакви интереси на отечеството (или поне географско-политическите интереси) не може да стоят над личната чест и достойнство. Ама че чест — да ровиш из чуждите скривалища, преоблечен като коминочистач.
	Опита другояче, по начина на Асагава. Съществува Справедливостта, Правдата и защитата й е дълг на всеки благороден човек. Не можеш да позволиш пред очите ти безнаказано да се вършат подлости. Ако ги подпомагаш или си измиваш ръцете, ти самият се превръщаш в съучастник, нанасяш оскърбление на собствената си душа и на Бога.
	Но и високонравствените аргументи с цялото им величие не трогнаха особено титулярния съветник. Нещата не опираха до защитата на Справедливостта. В крайна сметка, докато е плетял своята интрига, Суга може да е бил воден от свои представи за Правдата, които да се различават от Фандориновите. Във всеки случай нямаше смисъл да лъже себе си — Ераст Петрович не се бе впуснал в това нощно начинание заради думи, които се пишат с главни букви.
	Той порови в себе си и май откри действителната причина. Тя никак не му се хареса, понеже беше най-обикновена, неромантична и дори унизителна.
	„Не бих понесъл още една безсънна нощ в очакване на жена, която никога повече няма да дойде — честно си призна титулярният съветник. — Предпочитам всичко друго, всякакво безразсъдство, само не и това.“
	А когато локомотивът изсвири и навлезе в коловозите на последната спирка, гара Нихонбаши, вицеконсулът изведнъж си помисли: „Аз съм отровен. Мозъкът и сърцето ми са поразени от бавно действаща отрова. Това е единственото възможно обяснение.“
	Помисли си го и кой знае защо веднага се успокои, сякаш всичко бе застанало по местата си.


	Докато срещаха минувачи по улиците, Ераст Петрович държеше дистанция с партньора си. Движеше се с вид на безгрижен турист и небрежно размахваше ръка с торбата, в която бе скрил шпионското си облекло.
	Но скоро навлязоха в квартал със служебни сгради, където почти нямаше хора — присъственото време отдавна бе свършило. Титулярният съветник скъси дистанцията и тръгна почти зад гърба на инспектора. От време на време Асагава тихичко поясняваше:
	— Виждате ли оная бяла сграда след моста? Това е Токийският градски съд. Оттам на един хвърлей място е управлението.
	Фандорин видя триетажен бял дворец, изграден в доста лекомислен за юридическо учреждение европейско-мавритански стил. Зад него се виждаше висока дъсчена ограда.
	— Там ли е?
	— Да. По-рано на това място е било имението на князете Мацудайра. Няма да ходим до портала, там има пост.
	Наляво се отклоняваше тясна уличка. Асагава се озърна, махна с ръка и двамата се пъхнаха в тъмна пролука.
	Бързо се преоблякоха. Инспекторът също навлече нещо черно, прилепнало, върза кърпа на главата си, с друга закри носа и устата си.
	— Точно по тоя начин се обличат шиноби — изкиска се той нервно. — Е, хайде!
	Вмъкнаха се на територията на управлението без затруднения: Асагава сплете пръсти, Фандорин стъпи на ръцете му и моментално се покатери на оградата, откъдето помогна на инспектора да се качи. Очевидно полицаите нямаха достатъчно въображение да си представят, че злонамерени лица може доброволно да проникнат в светая светих на реда. Така или иначе, в двора нямаше никакви часови, само отдясно пред главния вход се разхождаше насам-натам човек с униформа и кепе с козирка.
	Асагава се движеше бързо, уверено. Той се наведе и притича към ниския корпус, изграден в псевдояпонски стил. Шмугна се покрай бялата стена с дълга редица от затворени прозорци. Спря се под последния, на самия ъгъл.
	— Май че е тоя… Помогнете ми.
	Той се хвана за врата на Фандорин. Постави единия си крак на присвитото коляно на вицеконсула, другия на рамото му, хвана се за рамката на прозореца, нещо проскърца, изщрака и в стената зейна отвор. Асагава се набра на ръце, тъмният правоъгълник на горното прозорче сякаш го всмука, отвън остана само долната част на тялото му. После изчезна и тя, а след още няколко секунди целият прозорец се отвори широко.
	Преди да се вмъкне в сградата, Ераст Петрович си погледна часовника — беше единайсет часът и седемнайсет минути.
	Устройството на японските тоалетни му се видя странно — редица ниски кабинки, които прикриваха седнал човек до плещите. В една от тия дървени кутийки Фандорин откри Асагава.
	— Съветвам ви да се облекчите — със светски тон изрече черната глава с бяла линия край очите. — Много е полезно преди рисковано начинание. За да не трепери вашата хара.
	Ераст Петрович учтиво благодари, но отказа. Неговата хара изобщо не трепереше, просто го бе обзело мъчителното предчувствие, че тая работа няма да излезе на добър край. В главата му, както и преди няколко нощи, се въртяха заглавия от утрешните вестници: „РУСКИ ДИПЛОМАТ ШПИОНИРА“, „ЯПОНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ВРЪЧВА НОТА НА РУСКАТА ИМПЕРИЯ“ и дори „ЯПОНИЯ И РУСИЯ КЪСАТ ДИПЛОМАТИЧЕСКИТЕ СИ ОТНОШЕНИЯ“.
	— Готов ли сте вече? — нетърпеливо попита вицеконсулът. — Единайсет и двайсет и три е. По това време на годината нощите са къси.
	От тоалетната тръгнаха по дълъг тъмен коридор. Асагава носеше сламени сандали с върви, Фандорин беше с каучуковите си гуменки. Полицейското управление тънеше в тишина. Какво нещо е ниското равнище на престъпност, помисли си със завист титулярният съветник. По пътя видяха само един осветен кабинет, където някой работеше през нощта, и веднъж иззад ъгъла излезе дежурният офицер със свещ в ръка. Той се прозяваше и отмина, без да забележи двата черни силуета, притиснали се о стената.
	— Стигнахме — прошепна Асагава, спирайки пред висока двойна врата.
	Той мушна в ключалката някакво желязо (обикновен шперц, определи Ераст Петрович), завъртя го и съучастниците се озоваха в просторна стая: ред столове край стените, бюрото на секретаря, още една врата в отсрещната стена. Ясно, това беше приемна. Консулът Доронин разправяше, че преди шест години в Япония била проведена великата бюрократична реформа: облекли чиновниците с мундири вместо кимона и ги накарали да седят на столове вместо на пода. Първоначално чиновничеството насмалко да се разбунтува, но свикнало. Колко жалко. Колко ли живописно е било. Явяваш се в канцеларията, а там началници, писари, деловодители — всички до един по халати и седнали в поза лотос. Фандорин въздъхна и съжали, че разнообразието на житейската уредба по света постепенно се заменя с единния европейски ред. След стотина години всичко ще е еднакво, няма да може да разбереш — в Русия ли си, в Сиам ли. Скука.
	Помещението след приемната също не представляваше нищо особено — най-обикновен кабинет на значимо лице. Една писалищна маса — къса и широка, друга пред нея — тясна и дълга. Отстрани две кресла за неофициален разговор с някой важен посетител. Рафтове с наредени по тях томове юридическа книжнина. На най-видното място виси портретът на императора. Единственото необичайно от японска гледна точка бе разпятието, закачено до изображението на земния владетел. Ами да, нали Суга е християнин, дори носи кръстче на шията.
	И той е един последовател на Христа, поклати глава Ераст Петрович, но веднага се засрами. Човек ще рече, че нашите боголюбци не предават и не убиват.
	Асагава дръпна плътно завесите, запали газена лампа и се приближи до титулярния съветник. Видът му бе развълнуван, дори леко тържествен.
	— Не знам дали ще намерим скривалището и изобщо не знам как ще свърши всичко това, затова сега ще кажа онова, което искам да кажа. Аз трябваше да дойда тук сам. В края на краищата това е наш, японски въпрос. Мой въпрос. Но аз съм ви много признателен, Фандорин-сан, че се съгласихте да ми правите компания. Вярвам във вашата досетливост повече отколкото в моята. Без вас едва ли бих открил копчето, а вие сте хитър. Почти толкова хитър, колкото интендантът Суга.
	Ераст Петрович направи церемониален поклон, но инспекторът не разбра неговата ирония и също отвърна с поклон, само че още по-дълбок.
	— Недейте си мисли, че не разбирам колко по-висша е вашата саможертва в сравнение с моята. Ако ни хванат, за мен няма значение, аз само ще изгубя живота си и ще опозоря рода Асагава, който честно е служил на закона два века и половина. Докато вие ще опозорите вашата страна и вашия господар. Вие сте много храбър човек, Фандорин-сан.
	Те отново размениха поклони, тоя път без никаква шеговитост от страна на вицеконсула, и пристъпиха към търсенето. Стрелките сочеха единайсет и трийсет и седем.
	Първо опитаха дали двете странични стени не кънтят някъде на кухо, после разделиха кабинета на лява и дясна част. За разлика от енергичния инспектор, който бързо опипа в своята половина целия паркет и цокъла, прехвърли всички предмети на бюрото и се зае с книгите, Ераст Петрович не докосна почти нищо. Той се движеше бавно и си светеше с американско електрическо фенерче. Беше прекрасно изобретение, най-нова конструкция. Имаше ярък и гъст лъч. Щом светлината започнеше да отслабва, а това ставаше на всяка минута и половина, трябваше да се притисне с пръсти една пружинка и фенерчето незабавно живваше.
	Спря се за малко пред портрета. Негово величество микадо бе изобразен с военна униформа, с еполети и сабя. Младото лице с редки мустаци се стори на Фандорин белязано от печат на израждане (което не беше никак чудно, като се имат предвид двайсет и петте века генеалогия), но император Муцухито* гледаше с внимание и интерес. Търпелив, предпазлив, потаен, несигурен в силите си, любознателен, упражни познанията си по физиогномоника вицеконсулът. Майстор на нинсо без съмнение щеше да види много повече неща, но и толкова стигаше, за да се каже със сигурност: младият венценосец ще стигне далеч.
	[* _Муцухито_ (1852–1912), наречен след смъртта си Мейджи-тенно е 122-рият император на Япония. Извършва т.нар. „реставрация Мейджи“ през 1868 година, с което полага началото на отварянето на страната към света. — Б.пр.]
	— Свърших с моята половина — обяви Асагава. — Няма нищо.
	— Искате да се сменим ли? Заповядайте.
	Фандорин се премести към средата на стаята, седна на масата за съвещания, разклати крак във въздуха. Дванайсет и четвърт.
	Архивът е нещо, от което често има нужда. Тоест съществуват две вероятности — или копчето да е на ръка разстояние, за да може да се достигне без ставане от писалището; или пък, напротив, да е разположено непосредствено до входа за секретното помещение. Асагава вече огледа най-внимателно всичко на бюрото. Следователно е второто.
	Стените, зад които може да се скрие тайното помещение са две. Външната стена и тая към приемната отпадат.
	Часовникът удари един път.
	— Прегледахте ли го? — посочи го титулярният съветник.
	— Разбира се — Асагава изтри пот от челото си. — Разделил съм стаята на квадрати, внимавам да не пропусна нищо. Да, копчето не може да е по часовника, размишляваше Фандорин. Като влезе чистачът, ще тръгне да бърше прахта по него и ще закачи лоста. Или пък часовникарят, който го поддържа…
	— Квадратите ми свършиха — съобщи с отпаднал глас инспекторът. — Какво да правим? Да опитам пак…
	Един и четирийсет и две. Къде може да е това копче? Не е нито под тапетите, нито по цоклите. Няма го и в библиотеката. Асагава бе проверил и картините… Внезапно Ераст Петрович се вцепени.
	— Чуйте, а портрета на императора пипахте ли?
	— Какво говорите?! Това е невъзможно! — инспекторът чак потрепери от кощунственото предположение.
	— Но нали някой бърше прахта от него?
	— Това свещено задължение изпълнява единствено стопанинът на кабинета с цялото възможно почитание. В моя участък никой не би посмял да докосне августейшия портрет над моето бюро. Прахът от лика на негово величество се бърше сутрин, веднага след пристигането на работа. Това се прави със специална копринена кърпа, като императорът се поздравява с поклон.
	— Ясно. Ей сега ще ви покажа как се отваря скривалището.
	Титулярният съветник взе един стол, постави го до стената, качи се на него и уверено хвана портрета с ръце. Асагава изохка.
	— Ето така — измърмори Ераст Петрович и завъртя рамката надясно. Не се случи нищо. — Добре, тогава значи така.
	Завъртя я наляво — и пак нищо. Фандорин дръпна рамката към себе си. Бутна я нагоре, надолу. Накрая направо обърна императора е главата надолу. Инспекторът само тихо стенеше.
	— По дяволите! Къде е грешката?
	Ераст Петрович свали портрета, потропа по стената, тя отвърна с глух звук.
	Ядосано закачи рамката обратно на пирона и императорът се залюля оскърбен.
	Младежът се засрами. Не заради грешката, а заради снизходителната величавост, с която преди минутка бе проточил: „Яснооо.“ Лъчът на фенерчето се плъзна по тапетите, освети напречното рамо на разпятието.
	Дишането на титулярния съветник спря.
	— Ами кръста кой го бърше? Пак ли стопанинът на кабинета?
	Фандорин скочи от стола, придърпа го по-близо до разпятието. Пак се качи отгоре.
	— Естествено. Чистачът не би посмял. Той е наясно, че това е свещен за вашата религия предмет.
	— Аха. Личи си…
	Символът на християнската религия явно се радваше на по-малко почит от страна на интенданта, отколкото портретът на император Муцухито — по дървото се беше насъбрал тънък слой прах.
	Ераст Петрович се опита да помръдне разпятието — не се получи. Като го освети, той видя, че кръстът не е окачен, нито е закован, а сякаш леко е потънал в стената. Странно! Значи за него е направено нещо като легло?
	Дръпна го към себе си. Не сполучи. Тогава го натисна.
	Разпятието с едва доловимо щракане потъна в тапетите, ръбовете му стърчаха на не повече от два сантиметра. След секунда се чу мелодично дрънчене и част от стената бързо се отмести, едва ли не отскочи настрани към библиотеката. Откри се тъмен правоъгълник с височина малко под човешки бой.
	— Готово! Ето го! — извика Асагава и уплашено се обърна към вратата за приемната — дали не го е чул някой.
	Докато Фандорин по навик погледна часовника — два без седем минути.
	Инспекторът разчувстван, едва ли не със сълзи на очи, произнесе:
	— Ах, какво щях да правя без вас! — приведе се и изчезна през отвора.
	Вицеконсулът пък се заинтересува от устройството на скривалището — сега, в разрез, то се виждаше много добре: под слоя мазилка имаше дъбова дъска, подплатена с корк. Ето защо тропането по стените не откри кухината. Лостът освобождава мощни метални пружини, което обяснява и „скокливостта“ на вратата. Интересно дали се хлопва също така светкавично или трябва да се прилага усилие?
	Задоволил любопитството си, Ераст Петрович последва партньора си.
	Мястото, където Суга криеше своите тайни, представляваше тясна, но доста дълга, около десетина крачки стаичка, цялата стена на която бе заета от стелаж. На дървени рафтове лежаха канцеларски папки с различна дебелина. Асагава ги вземаше една след друга, възкликваше нещо на японски и ги връщаше обратно. Вицеконсулът също взе една, по-дебела на външен вид. На корицата имаше изрисувани няколко йероглифа. Първите два бяха лесни, Ераст Петрович ги разпозна: „Източна столица“, тоест Токио, но по-нататък нищо не му бе ясно.
	— Какво пише тук?
	— „Токийско губернаторство“ — хвърли бърз поглед Асагава. — Това нищо не е! Тук има министри, членове на Държавния съвет, дори — няма да повярвате! — членове на императорската фамилия! За тоя човек няма нищо свято!
	Той надникна в една тъничка папка, сложена отделно, и изведнъж се олюля.
	— Нейно величество! Как е посмял? Само за тая папка Суга заслужава смърт!
	— И какво пише за императрицата? — надникна през рамото на японеца Фандорин.
	Не видя нищо интересно, на листа пишеше нещо с все същите йероглифи, но инспекторът неучтиво отблъсна Ераст Петрович с лакът.
	— Не съм го чел и на вас няма да позволя! Каква гнусотия!
	Треперещите му пръсти накъсаха на малки парченца бележката и още няколко късчета хартия, които намери в папката.
	— Слушайте, вече е два без две минути — посочи му часовника титулярният съветник. — Не сме дошли тук за това. Къде е папката със заговорниците?
	Поради неграмотността си в областта на йероглифите Ераст Петрович нямаше какво да прави. Докато Асагава ровеше из рафтовете, вицеконсулът огледа навсякъде, като си светеше с фенерчето. Не откри нищо интересно. По всичко личеше, че вътре в скривалището няма лост за затваряне, отваряше се и се затваряше само отвън. На тавана имаше монтирани лампи на газ, изглежда от кабинета можеше да се запали осветлението, но от това нямаше нужда, стигаха им газеничето и фенерчето.
	— Ето! — натърти инспекторът. — На папката пише „Окубо“. — Той бързо запрелиства хартийките. — Ето ги изчезналите ми донесения, и трите! А това е рапорт от началника на полицията на град Кагошима. Той докладва, че според агентурни сведения за Токио заминава майсторът на фехтовката Икемура Хьоске с двама от неговите ученици. Описание: четирийсет и пет годишен, отляво на врата на слепоочието има белези, лявата му ръка е изкривена. Прякорът му е Камиясури, Шкурка, понеже облича дръжката на меча си в шкурка — дясната му длан била по-твърда от желязо. Това е той, Сухоръкия! Чакайте, чакайте, тук има още… — Асагава измъкна един след друг три листа, изписани с туш със странен кафеникав цвят. — Това е клетва. Написана е с кръв. „Ние, долуподписаните, се заклеваме в честта си да не жалим живота си в името на високата цел — унищожението на подлия предател Окубо…“ Тук има три такива документа. На единия има шест подписа — това е шесторката убийци на министъра. На втория има три подписа, първият е на Икемура Хьоске. Това са нашите сацумци! На третия подписите са четири. Значи е имало още една група, която е останала неразкрита. Тук им пише имената, сега вече няма да е трудно да открием тия злодеи, преди да са направили още нещо… Победихме, Фандорин-сан! Суга е в ръцете ни! С тия клетви и с откраднатите донесения ще можем да го притиснем!
	— Той бездруго си беше в ръцете ни — отбеляза хладнокръвно Ераст Петрович. — За тая мила архива смъртната присъда не му мърда, дори да не беше участвал в никакви заговори.
	Асагава поклати глава:
	— Да не мислите, че ще позволя всичката тая гнусотия да излезе наяве? Тук има толкова мръсотия, толкова семейни тайни! Ще се надигне вълна от самоубийства, разводи, скандали, позорни оставки. Не, ще стане дори нещо по-лошо! Новият министър ще прибере архива за собствено ползване, ще обяви, че го е унищожил, но ще запази най-пикантните неща за всеки случай.
	— Тогава какво ще правим?
	— Ще унищожим цялата тая отрова. Без да я четем.
	— Това е б-благородно — призна Фандорин, който не би могъл да се наслади на японските тайни, дори и да имаше подобно желание. — А тия знаци какви са? Не приличат на йероглифи.
	Той посочи лист хартия на самото дъно на папката. В средата му беше изобразено кръгче, в което се мъдреше някаква заврънкулка. От кръгчето тръгваха линии към други кръгчета, по-малки.
	— Да, това не са йероглифи — вгледа се в листа инспекторът. — Във всеки случай не са японски йероглифи. Аз за пръв път виждам подобни писмена.
	— Прилича ми на схема на заговор — предположи Фандорин. — При това шифрована. Интересно кой ли е отбелязан в централния кръг?
	— Сигурно е Суга.
	— Едва ли. Защо ще се обозначава с такива странни знаци, просто щеше да нарисува празно кръгче, и толкоз.
	Те събраха глави над загадъчната схема. Асагава, който явно се беше надишал на прах, изведнъж кихна толкова силно, че таванът отекна с оглушително ехо.
	— Да не сте луд! — смъмри го Фандорин. — По-тихо!
	Японецът небрежно махна с ръка и отговори, без да снишава глас:
	— Какво значение има? Вече можем да не се крием. Веднага щом унищожим ненужните документи, лично ще повикам дежурния и ще…
	Той не успя да довърши.
	Без каквото и да е предупреждение металната врата хлопна с вече познатия им метален звън. Стената потрепери леко и в стаичката се възцари тишина като в гробница.
	Първата реакция на Ераст Петрович бе чисто нервна — да погледне часовника си. Показваше два часа и тринайсет минути.

	Два и тринайсет
	или два и петнайсет —
	безразлично е.



	Проглеждане

	Няколко минути попадналите в капана касоразбивачи се държаха по най-естествен и предсказуем начин — те тропаха с юмруци по монолитната преграда, опитваха се да напипат мястото, където тя приляга към стената, търсеха някакво копче или лост. После Фандорин остави партньора си да блъска и седна по турски на пода.
	— Б-безполезно е — рече той с безизразен глас. — Тук няма лост.
	— Но как се затвори вратата? Никой не е влизал в кабинета, щяхме да го чуем, аз бях пуснал резето!
	Ераст Петрович поясни:
	— Часовников механизъм. Настроен е да се задейства след д-двайсет минути. Чел съм за подобни врати. Монтират ги в големите банкови трезори и блиндирани скривалища — тоест на места, откъдето плячката не може да се изнесе бързо. Единствено стопанинът знае с колко време разполага, преди да се задейства пружината, а грабителят пада в капана. Успокойте се, Асагава. Няма да излезем оттук.
	Инспекторът седна до него в самия ъгъл.
	— Добре де — рече бодро той. — Ще изчакаме до сутринта, пък нека ни арестуват. Имаме какво да покажем на властите.
	— Никой няма да ни арестува. На сутринта Суга ще дойде на работа, ще се ориентира по безредието в кабинета си, че са го посетили неканени гости. По стола под разпятието ще разбере, че в капана има плячка. И ще ни остави тук да си умрем от жажда. Да си призная, винаги ме е било страх от такава смърт.
	Впрочем той изрече тия думи без особено чувство. Изглежда, отровените мозък и сърце бяха успели да повлияят и върху инстинкта за самосъхранение. Значи писано било да се мре от жажда, вяло си помисли Ераст Петрович. Какво значение има всъщност?
	Фатализмът е нещо заразително. Асагава изгледа помръкващото пламъче в своята лампа и умислено рече:
	— Не се бойте. Няма да има време да умрем от жажда. Ще се задушим. Дори преди да дойде Суга. Въздухът тук ще стигне за не повече от четири часа.
	Известно време двамата седяха мълчаливо, всеки си мислеше своето. Ераст Петрович например бе посетен от странни мисли. Хрумна му изведнъж, че всичко това в действителност не се бе случвало. Събитията от последните десетина дни бяха прекалено невероятни, а самият той се бе държал по най-нелепия начин — пълни щуротии и бълнуване. Това или беше проточил се сън, или някакви посмъртни химери. В крайна сметка никой не знае какво се случва с душата на човека, когато тя се отделя от тялото. Ами ако в нея протичат някакви фантомни процеси, както става по време на сънищата? Не се бе случило нищо — нито преследването на безликия убиец, нито павилионът над нощното езеро. В действителност животът е свършил в мига, когато в лицето на безпомощния Ераст Петрович се бяха вторачили малките лъскави очички на сиво-кафявата мамуши. Или дори по-рано — когато бе влязъл в спалнята си и бе видял усмихнатото японско старче…
	Глупости, рече си титулярният съветник и потръпна.
	Трепна и Асагава, чиито мисли явно също бяха тръгнали в неправилна посока.
	— Стига сме седели без работа — надигна се японецът. — Още не сме изпълнили дълга си.
	— Какво можем да направим?
	— Да изтръгнем жилото на Суга. Да унищожим архива.
	Инспекторът взе от рафтовете няколко папки, занесе ги в своя ъгъл и започна да къса листовете на малки парченца.
	— По-добре би било да ги изгорим, разбира се, но кислородът не достига — промърмори той със съжаление.
	Титулярният съветник поседя още известно време, после се включи да помага. Вземаше папките, предаваше ги на Асагава, който методично вършеше разрушителната си работа. Хартията се късаше с характерен звук, купчината боклук на пода постепенно растеше.
	Ставаше все по-задушно. По челото на вицеконсула избиха капчици пот.
	— Не ми харесва да умирам от задушаване — каза той. — По-добре куршум в челото.
	— Наистина ли? — замисли се Асагава. — Аз пък предпочитам да се задуша. Не е японско да се застреляш. Прекалено е шумно, пък и не успяваш да усетиш умирането…
	— Очевидно тъкмо в това е фундаменталната разлика между европейската и японската к-култура… — поде дълбокомислено титулярният съветник, но на тая изключително интересна дискусия не бе писано да се състои.
	Над главите им се разнесе тихо свистене и в газовите горелки на тавана се люшнаха синкави пламъчета. В тайната стаичка стана по-светло. Ераст Петрович се обърна, погледна нагоре и видя как горе до самия таван се отваря малко прозорче в стената. Дръпнато око се вторачи оттам в титулярния съветник. Дочу се сподавен смях и познат глас рече на английски:
	— Ама че изненада. Очаквах да е кой ли не, но не и господин дипломатът. Известно ми бе, Фандорин-сан, че сте сръчен и предприемчив човек, но чак пък…
	Суга! Ала как е научил?
	Вицеконсулът мълчеше и само жадно поемаше въздуха, който проникваше в помещението през тесния отвор.
	— Кой ви разказа за скривалището? — продължи интендантът на полицията, недочакал отговор. — За съществуването му освен мен знаеха само инженер Шмид, двама каменари и един дърводелец. Но и четиримата се удавиха… Не, наистина ме заинтригувахте.
	Най-важното е да не поглеждам към ъгъла, където се е спотаил Асагава, рече си Ераст Петрович. Суга не го вижда и е сигурен, че съм сам вътре.
	И пак мислено съжали, че не бе взел от Доронин няколко уроци по бато-джуцу, изкуството да вади оръжието. Сега можеше с мълниеносно движение да грабне херщала и да забие един куршум между очите на злодея. Благодарение на отвореното прозорче няма да се задушат, а на сутринта ще дойдат хора, ще освободят пленниците от капана.
	— Ами вие? Вие как научихте, че съм тук? — попита Фандорин, за да отклони вниманието на интенданта, като същевременно премести ръце зад гърба си и се разкърши, все едно са му се схванали раменете. Пръстите му напипаха плоския кобур.
	С периферното зрение мярна някакво движение в ъгъла, инспекторът май също вадеше оръжието си. Само че каква полза? Оттам не може да улучи прозорчето, а най-малкият подозрителен шум ще накара Суга да се скрие.
	— Служебната квартира на началника на полицията се намира недалеч оттук. Включи се сигнализацията — с удоволствие, дори с гордост поясни Суга. — Може и да сме в Азия, но се стараем да следим новостите на прогреса. И тъй, аз задоволих вашето любопитство, задоволете и вие моето.
	— На драго сърце — усмихна се вицеконсулът и стреля.
	Гръмна от бедро, без да губи време да се цели, но интендантът демонстрира завидна реакция — прозорчето опустя и невероятният изстрел, който попадна точно в отвора, отиде нахалост.
	Ушите на Ераст Петрович писнаха от грохота. Той се потупа с длан по главата, първо отляво, после отдясно. Писъкът поутихна и той пак чу гласа на Суга:
	— … нещо от тоя род, затова бях нащрек. Ако се държите неучтиво и не отговаряте на въпросите ми, ще затворя веднага прозорчето и ще се върна след два-три дни да прибера трупа ви.
	Асагава се надигна безшумно, притисна гръб о стелажа. Държеше револвера в готовност, но Суга вече нямаше да се излага на опасност, това беше ясно.
	— Елате, елате — Ераст Петрович сложи пръст на устните си. — Приберете тленните ми останки. И да не забравите лепилото. Ще ви потрябват няколко години да слепите десетина хиляди п-парченца хартия — вашите скъпоценни досиета. Засега успях да накъсам съдържанието на седем папки, а тук има поне двеста.
	Мълчание. Изглежда, интендантът се бе замислил.
	Инспекторът показа с жестове: вдигнете ме да стигна до прозорчето. Фандорин сви рамене — не вярваше особено в това хрумване, но защо пък в крайна сметка да не опитат?
	Вкопчи се в стелажа, дръпна го силно. Папките се посипаха с грохот по пода, а вицеконсулът се възползва от шума, грабна Асагава през кръста, изхвърли го нагоре и го притисна с корем о стената, за да му е по-леко да го държи. Японецът не се оказа много тежък, шейсетина килограма, пък Фандорин всяка сутрин вдигаше две четирийсеткилограмови чугунени гири по четирийсет пъти.
	— Какво правите там? — извика Суга.
	— Бутнах рафтовете. Почти без да искам! — и прошушна на инспектора. — Внимателно! Да не ви забележи.
	След няколко секунди Асагава потупа партньора си по рамото да го пусне.
	— Няма да стане — прошепна той, стъпил на пода. — Много е малко прозорчето. Или да гледаш, или да промушиш цевта. Едновременно не става.
	— Фандорин! Ето моите условия — обяви интендантът. Той май бе застанал точно под прозорчето, тъй че Асагава бездруго не би могъл да го види. — Не приближавате повече рафтовете. Назовавате ми името на човека, който ви е разказал за архива. След това ще ви пусна. Естествено, предварително ще ви обискирам, за да не приберете нещо за спомен. И напускате Япония с първия параход. Ако, естествено, не държите да се преселите на Чуждестранното гробище в Йокохама.
	— Лъже — прошепна инспекторът. — Няма да ви остави жив.
	— Условията ми изглеждат честни! — провикна се Фандорин. — Ще ви назова името. Но нищо повече.
	— Добре! Кой ви разказа за архива?
	— Нинджа от клана Момоти!
	Съдейки по възцарилото се мълчание, Суга бе потресен. Тоест бе повярвал.
	— Как се свързахте с тях? — попита интендантът след половин минута пауза.
	— Това няма да ви кажа. Разбрахме се само за името. Отваряйте!
	Той дръпна, без да гледа, първата паднала му папка, извади отвътре няколко листа и започна да ги къса, вдигнал ръце към отвора.
	— Добре! Уговорката си е уговорка. Хвърлете оръжието си тук!
	Асагава кимна и се просна на пода до стената на мястото, където щеше да се отвори вратата. Фандорин се надигна и хвърли херщала през отдушника.
	Прозорчето отново потъмня, в него отново се появи окото. Внимателно огледа Фандорин, който стоеше напрегнат, готов да отскочи към мъртвата зона, ако вместо око се бе появила цев.
	— Събличайте се — нареди Суга. — Чисто гол. Сваляйте всичко.
	— Това пък защо?
	— За да съм сигурен, че не криете още някакво оръжие.
	Фандорин видя как Асагава внимателно, с два пръста запъва петлето и бързо изрече:
	— Да не вземете да стреляте. Докато се прицелите, ще успея да отскоча и уговорката ни пропада.
	— Честна дума — обеща интендантът.
	Той, разбира се, излъга, но думите на Фандорин не бяха адресирани до него, а до инспектора, който го разбра и направи жест: спокойно, няма да стрелям.
	Титулярният съветник се събличаше бавно. Демонстрираше на окото всеки предмет от тоалета си, след което го пускаше на пода. Най-сетне остана по Адамов костюм.
	— Изглеждате добре — одобри го Суга. — Само дето коремът ви е много хлътнал. Мъжът трябва да има по-пълна хара. Сега се обърнете с гръб и вдигнете ръце.
	— За да стреляте в тила ми? Благодаря.
	— Добре. Дрехите под мишница. Обувките в другата ръка. Когато отворя, излизайте бавно.
	Хитроумната врата отскочи. Зейна големият отвор.
	— Жив — само с устни промълви Ераст Петрович, докато минаваше покрай Асагава.
	В кабинета грееше ярка, леко треперлива светлина. Суга стоеше, стъпил на същия стол, който вицеконсулът бе примъкнал до стената. В ръката на интенданта чернееше голям револвер (приличаше на шведски хагстрьом), Фандориновият херщал лежеше на бюрото.
	„ГОЛ ВИЦЕКОНСУЛ ЗАСТРЕЛЯН В КАБИНЕТА НА ПОЛИЦЕЙСКИЯ НАЧАЛНИК“, мина през ума на дипломата.
	Глупости, няма да стреля. Тук вече не е херметичното помещение, където стените гасят звука. Ще го чуят дежурните и ще дотърчат. Защо му е да рискува? Но разбира се, не възнамерява да го пусне и жив.
	Фандорин изгледа за кратко интенданта и без да спира, се насочи към изхода.
	— Къде тръгнахте? — учуди се Суга и скочи на пода. — Гол ли смятате да се движите из управлението? Облечете се. Пък и няма да ви пуснат навън сам. Аз ще ви изведа.
	Началникът на полицията скри револвера, показа празните си длани. Един вид, държа си на думата.
	Всъщност в намеренията на титулярния съветник не влизаше разходката из полицейските коридори, както го е майка родила. Смисълът на маневрата бе другаде — да отведе интенданта по-далеч от скривалището, а най-вече да го накара да се обърне с гръб натам.
	И стана!
	Суга гледаше как вицеконсулът навлича мефистофелската си премяна, а междувременно Асагава безшумно се измъкна от вратата и взе генерала на мушка.
	„Как ли е решил тоя хитрец да ме убива? — гадаеше Ераст Петрович, докато нахлузваше една гуменка. — Нали по паркета не трябва да остане кръв.“
	— Интересен човек сте вие, мистър Фандорин — боботеше Суга с добродушна усмивка под засуканите си мустаци. — Дори ми харесвате. Струва ми се, че имаме доста общи неща. И двамата обичаме да нарушаваме правилата. Знае ли човек, съдбата може някой път пак да ни срещне и не е задължително тогава да бъдем опоненти. Сега вероятно ще започне период на охлаждане на отношенията между Русия и Япония, но след петнайсетина-двайсет години всичко ще се промени. Ние ще станем велика сила, вашето правителство ще проумее, че не е възможно да ни манипулира и че трябва да бъдем приятели. И тогава…
	Забаламосва ме, разбра Фандорин, който забеляза, че интендантът уж случайно скъсява разстоянието помежду им. Ръцете небрежно сгънати, дланите изнесени напред, сякаш за по-удобно жестикулиране.
	Ето какво било. Убийство без кръв. С помощта на джуджуцу или някое друго джуцу.
	Титулярният съветник спокойно се взря в лицето на противника и зае отбранителна позиция, както го беше учил Маса: изкара напред полусгънато коляно, изпъна ръце. В очите на Суга пробяга весела искрица.
	— Приятно е човек да си има работа с вас — ухили се той и без повече да се крие, се приготви за схватка.
	Лявата длан обърната нагоре, дясната ръка, свита в лакътя, се крие зад гърба, едното стъпало виси във въздуха — направо като танцуващият Шива. „Това пък джуцу откъде ми се стовари на главата?“, въздъхна вицеконсулът.
	— Да видим колко струвате в двубой — измърка почти нежно полицейският генерал.
	Но до двубой, слава Богу, не се стигна.
	Асагава, издебнал удобния момент, с два скока преодоля разстоянието, което го отделяше от интенданта и го халоса по тила с дръжката на револвера. Чисто удоволствие беше да наблюдаваш виртуозните действия на потомствения йорики. Той не остави омекналото тяло да се свлече на земята — отмъкна го до креслото и го настани в него. С едно движение измъкна въжето, омотано на кръста, бързо завърза китките на Суга за облегалките, а глезените му за краката, набута в устата на арестувания мундщук — вече познатото на Фандорин хами. Не бяха минали и двайсет секунди, а злосторникът вече бе опакован по всички правила на японското полицейско изкуство.
	Докато интендантът примигваше в опити да дойде на себе си, победителите се съвещаваха какво да правят по-нататък. Дали да извикат дежурния офицер, или да изчакат утрото, когато сградата се напълни с чиновници? Ами ако дежурният се окаже човек на Суга?
	Мучене откъм креслото прекъсна дискусията. Генералът бе дошъл на себе си и клатеше глава, явно искаше да каже нещо.
	— Не, няма да извадя това хами — рече Асагава. — По-добре да постъпим ето така. — Той завърза дясната ръка на пленника при лакътя, но освободи китката. Бутна под ръката на интенданта лист хартия, натопи в мастилницата перо: — Пишете.
	Суга заскърца с перото, зарони черни капки по пода и с широк почерк написа нещо от горе на долу.
	— „Оставете ме да умра“ — преведе инспекторът. — Как ли пък не! Подъл предател! Ще си понесеш целия позор и отсечената ти глава ще стърчи на кол.
	Ераст Петрович бе настроен по-миролюбиво, макар и не много.
	— Схемата — напомни той. — Да каже кой е отбелязан с главното кръгче и да си мре на воля колкото си иска. Щом е решил, ще свърши със себе си и в затвора, не можете да му попречите. Ще си строши главата в стената като Сухоръкия или ще си отхапе езика като Гърбавия.
	Асагава изсумтя и без желание отиде да донесе схемата. Върна се, бутна загадъчния лист под носа на интенданта.
	— Казваш кой е начело на заговора и ти позволявам да умреш. Още сега. Съгласен ли си?
	След дълга, дълга пауза Суга кимна.
	— Това схемата на заговора ли е?
	Пауза. Кимане.
	— Пиши имената.
	И той написа. На английски: „Just one name.“
	И изгледа Фандорин — уговорката оставаше същата, бяха се променили само ролите.
	Усетил, че ако продължи с натиска, може да провали сделката, Ераст Петрович каза:
	— Добре. Но тогава да е най-важното.
	Интендантът затвори очи за няколко секунди — явно се подготвяше. За предателството или за смъртта? Най-вероятно и за едното, и за другото.
	Решително стисна перото, потопи го в подложената мастилница и бавно заизписва буква по буква — тоя път не си служеше с йероглифи, нито с латиница, а с катакана, сричковата азбука, която Фандорин вече беше понаучил.
	„Бу“, прочете той. После „ру“, „ко“, „ку“, „су“.
	Бу-ру-ко-ку-су.
	Булкокс!
	Ама разбира се!
	Всичко си дойде на мястото, сякаш перде му падна от очите.

	Искаш да падне
	перде от очите ти?
	Наистина ли?



	Честната дума

	Връщаха се към Йокохама с първия влак в седем сутринта. Не спазваха много конспирацията, седяха един до друг, но не разговаряха. Впрочем във вагона и без това нямаше никой освен вицеконсула и инспектора. Вагоните от втора и трета класа бяха претъпкани с дребни чиновници и търговци, отиващи на работа в Йокохама, но за първокласните пътници беше още много рано.
	Асагава известно време клюмаше, а после — ама че железни нерви! — заспа дълбоко и сладко, дори се усмихваше насън. На Фандорин не му се спеше. Сякаш самият му организъм се бе отказал от такова тривиално прекарване на времето. Но нещо подсказваше на титулярния съветник, че безсънието повече няма да го измъчва.
	Лекарството, което щеше да излекува болния от мъчителния недъг, се казваше „Булкокс“. Не че Ераст Петрович размишляваше сега върху тормоза на нощите без сън, но в същия миг някакъв задкулисен глас нашепваше на изтерзаното тяло: „Скоро, скоро ще си отпочинеш.“
	Разумът на титулярния съветник пък съществуваше извън разните гласове и бе зает с изключително важна задача: Изграждането на Логическата Верига.
	Веригата изглеждаше от стройна по-стройна.
	И тъй, начело на заговора, ликвидирал японския Наполеон, стои достопочтеният Алджърнън Булкокс, агент на правителството на нейно величество Виктория, императрица на Индия и кралица на Британия.
	Мотивите на интригата са очевидни.
	Премахва се един управник, който се стреми да спази баланса между двете велики сили, които жадуват да сложат ръка на Тихия океан — Англия и Русия. Това първо.
	Довежда се на власт експанзионистката партия, която ще се нуждае от мощна флота. Кой ще подпомогне бъдещите завоеватели на Корея? Естествено, владетелката на моретата Британия. Това второ.
	Булкокс може да разчита на велика награда. И как не? В резултат на проведената от него операция Япония, а след нея и целият Далечен изток попадат в зоната на британското влияние. Това трето.
	От човешка гледна точка също излизаше, че Булкокс е напълно способен да организира подобно мръсно, цинично мероприятие.
	Занимава се с шпионаж и не го крие особено. Това първо.
	Според думите на О-Юми (а кой познава тоя мерзавец по-добре от нея, самонарани се право в сърцето Фандорин) е способен на всякаква подлост, дори да изпрати убийци срещу щастлив съперник в любовта или срещу жена, която го е изоставила. Това второ.
	Наистина, малко е вероятно да е организирал заговора срещу Окубо с одобрението на двореца „Сейнт Джеймс“, но той си е авантюрист, честолюбив играч, който би прибягнал до всякакви средства, стига да му осигурят успеха. Това трето.
	И четвърто. Княз Онокоджи бе казал, че заговорниците имат много пари. А откъде всъщност бедните като мишки сацумски самураи ще имат пари? Докато агентът на британската корона разполага с наистина неизчерпаеми фондове. Как ли се е усмихвал достопочтеният, когато е слушал как светският клюкар му съобщава за дареното имение. Сигурно самият Булкокс го е откупил, а след това го е „загубил“ на карти със Суга. Дори и да не е действал лично, а с посредник, няма разлика!
	Ходът на дедукцията бе прекъснат от Асагава, който блажено захърка насън. Почива на лаврите почти в буквалния смисъл на думата, рече си Фандорин. Злодеянието е наказано, справедливостта възтържествува, хармонията е възстановена. А съображения от областта на голямата политика не смущават съня на добрия инспектор. Както и кошмарът, който се случи преди около два часа в полицейското управление. Сигурно там вече е започнала паниката. Или всеки момент ще започне.
	Чистачът или някой старателен секретар, дошъл преди началото на работния ден да сортира някои документи, ще хвърли, клетникът, едно око в кабинета на началника и ще види картина, от която ще му призлее.
	След като интендантът бе издал Булкокс, инспекторът просъска на пленника нещо на японски. Скръцна със зъби и обясни на Фандорин причината за своето възмущение:
	— Той е дори по-голям негодник, отколкото си мислех. Фанатиците от Сацума поне вярваха, че действат в името на родината, а тоя е знаел, че те са пионки в играта на чужденец!
	Суга измуча.
	— Вече можем да извадим хамито — каза Ераст Петрович, който все още не бе проумял как тая версия не беше му хрумнала по-рано.
	Освободен от мундщука, генералът се изплю и изхъхри към Асагава:
	— Че ти самият не си ли пионка в ръцете на чужденец? — но се опомни, сети се, че е изцяло зависим от инспектора, и смени тона. — Аз удържах на думата си. Ваш ред е. Дайте ми кинжал.
	— Нямам кинжал — изкриви се лицето на Асагава. — Пък и да имах, не бих ти го дал. За да цапаш благородната стомана с мръсната си кръв? Спомняш ли си как накара Гърбавия да си отхапе езика? Дойде твоят ред. Зъбите са ти остри, давай — ако си мъж. С удоволствие ще погледам.
	Очите на интенданта се свиха с омраза, злобно блеснаха.
	Вицеконсулът внимателно опита да захапе крайчеца на езика си и потрепери. Жесток е Асагава, дума да няма. Проверява ще прояви ли Суга твърд характер. Ако се уплаши, ще изпадне в срамно положение. Тогава може да му измъкнат много неща.
	И тримата мълчаха. После се чу странен сподавен звук — Суга преглътна.
	Никой не гледаше към вратата на скривалището, затова, когато тя се тресна, всички подскочиха. Нима бяха минали само двайсет минути, откакто интендантът бе натиснал лоста?
	— Не щеш да си ядеш езика — констатира инспекторът със задоволство. — Тогава получаваш ново предложение. Виж. — Той измъкна от джоба на генерала револвера му (Фандорин бе познал, беше кавалерийски хагстрьом), извади от барабана патроните без един. — Разказваш ни кои са в другите кръгчета и няма да ти се наложи да си гризеш езика.
	Погледът, който Суга хвърли към револвера, не се поддаваше на описание. Нито един Ромео не бе поглъщал с очи своята Жулиета с такъв плам, нито един корабокрушенец не се бе взирал толкова жадно в точилата на хоризонта. Титулярният съветник бе напълно убеден, че генералът няма да устои на изкушението. И сбърка.
	Интендантът предпочете да си отхапе езика.
	Предния път Ераст Петрович бе имал късмет — бе наблюдавал тая кошмарна гледка от разстояние, докато сега всичко се случи на две крачки от него.
	Суга нададе не човешки, а направо зверски рев, широко отвори уста, изкара докрай навън месест червен език и събра челюсти. Нещо изхрущя отвратително, Фандорин се извърна, но все пак успя да се нагледа достатъчно, за да остане тая картина с него до края на дните му.
	Интендантът умря по-бавно от Гърбавия. Оня, както разбираше сега Фандорин, не бе понесъл шока от болката. Суга обаче имаше здраво сърце, той просто се удави в собствената си кръв. Отначало конвулсивно я гълташе, после тя потече по брадата и гърдите му като поток. Всичко продължи няколко минути. През цялото време тоя железен човек не издаде нито стон.
	След като хъркането престана и самоубиецът увисна на въжетата, Асагава преряза възлите. Трупът се изхлузи на пода, тъмна локва се разля по паркета.
	Епитафията, която инспекторът произнесе, бе пълна със сдържано уважение:
	— Силен човек. Истински акунин. Но главният акунин в тая история не е японец, а чужденец. Какъв позор!
	На Фандорин му се повдигаше. Искаше му се час по-скоро да напусне прокълнатото място, но се наложи да се забавят още дълго.
	Първо унищожиха следите от своето присъствие: събраха прерязаните въжета, оправиха портрета на императора и разпятието, откриха и извадиха куршума, изстрелян от херщала на Фандорин.
	От европейска гледна точка налице бе пълен абсурд: началникът на имперската полиция, кой знае защо, се явява посред нощ в кабинета си, настанява се в креслото си, отхапва си езика и умира. Ераст Петрович можеше само да се надява, че по японски това може би изглежда малко по-приемливо.
	След това по настояване на Асагава повече от час късаха на ситни парченца многобройните досиета. Чак след това си отидоха по същия начин, по който бяха дошли — през прозореца на тоалетната.
	От целия архив оцеля само папката „Окубо“. Вътре бяха страницата с шифрованата схема, иззетите донесения и трите листа с клетвата, написана с кръв. В съчетание с показанията на свидетеля, княз Онокоджи, който не просто знаеше за тайната дейност на Суга, но и беше свързан със самия Булкокс, това беше предостатъчно. Скоро всички щяха да научат защо е посегнал на живота си интендантът на полицията.
	Но първо трябваше да се докарат нещата докрай, да се открият улики срещу англичанина. Ако това се осъществи, ще се стигне до решително посрамване на Британия и до пълна победа на руските интереси. Това не беше шега — убийството на великия човек бе уредено от английския резидент! Като нищо може да се стигне и до скъсване на дипломатическите отношения.
	Ако пък Булкокс успее да се измъкне сух от водата (а засега май не се виждаше за какво може да бъде хванат), щяха да се задоволят с изобличаването на Суга. Пак не е никак малко.
	Дали да докладва на Доронин, или да почака? Май че е рано. Добре ще е първо да опита да хване натясно достопочтения, а за целта вероятно ще трябва да се използват не съвсем дипломатически методи. Впрочем имаше и още едно обстоятелство, несъществено от гледна точка на голямата политика, но твърде важно за Фандорин. Точно тоя деликатен проблем от частно естество не му даваше мира, докато погледът му се плъзгаше по блестящите от слънцето оризови полета.
	Асагава внезапно отвори очи и замислено каза, сякаш не се събуждаше току-що от сън, а споделяше резултат от аналитичен размисъл:
	— А тоя подлец Онокоджи нарочно ни прати в капана.
	— Какво ви кара да мислите така?
	— В архива нямаше папка „Онокоджи“.
	Фандорин присви очи:
	— Искате да кажете, че нинджите са изпълнили поръчката докрай? Че са проникнали в архива и са откраднали папката с компромати?
	— Щом ние съумяхме да открием лоста, шиноби със сигурност също са го открили. Те са много по-опитни от нас в подобни случаи, пък са и по-предпазливи. Ако са действали двама, едва ли са влезли в тайната стаичка заедно, както постъпихме ние, ами единият е останал да пази отвън.
	— Защо тогава не са откраднали целия архив? Той би представлявал мощен инструмент за влияние в ръцете им. В края на краищата тайните струват много пари!
	Инспекторът изгледа събеседника си с учудване:
	— Какво говорите? „Невидимите“ убиват, крадат, шпионират, но не се занимават със сплашване и изнудване! Това противоречи на техните традиции и кодекса на честта!
	Ераст Петрович действително бе забравил, че в Япония всеки срещнат, дори най-долният злодей, непременно има някакъв кодекс. В това имаше нещо успокоително.
	— Значи, Онокоджи си е получил п-папката? Ами да, разбира се. В противен случай нямаше да говори толкова спокойно за архива на Суга. За получаване си я е получил, но не е пожелал да плати на клана Момоти за свършената работа. Знаел е, че няма да отговаря той, а старшият самурай. Князът го е използвал и е обрекъл клетника на смърт.
	— За самурая ли говорим сега? — Асагава вдигна юмрук. — Толкова ли не разбирате? Онокоджи е знаел, че ни чака капан, и не ни предупреди. Разчитал е Суга да ни ликвидира! Кълна се, ще му извадя черната душица на тоя негодник!


	Душата насмалко да напусне княза без всякаква външна намеса — достатъчно бе да чуе за смъртта на интенданта.
	Локстън все още дрънчеше с ключовете, Асагава все още тресеше юмрук пред заключените решетки, а князът вече бе припаднал. Още след първите викове на разярения инспектор („Изненада, а? Мислеше си, че Суга ще ни види сметката, а? Ама излезе обратното!“) Онокоджи скочи от нара, побеля като вар и припадна.
	— Я го гледай ти — учуди се сержантът. — Цяла нощ се забавляваше, пееше си френски шансони. Фукаше се, че на сутринта ще е на свобода.
	— Вода — помоли кратко Асагава.
	Той лисна чашата в лицето на арестанта, плесна го няколко пъти по бузите и потомъкът на феодалите дойде на себе си. Захлипа, затрака със зъби.
	— Вие… вие сте го убили? Край, свършено е с мен.
	Князът се тресеше така, че главата му заплашваше да прекърши хилавото му вратле. И това май не се дължеше само на липсата на морфин. Онокоджи бе здравата уплашен. Отначало Фандорин реши, че той се страхува от Асагава, от отмъщение за коварството си. Но титулярният съветник бързо разбра, че е бъркал.
	Преди всичко арестантът дори и не помисли да извърта. Тъкмо напротив!
	— Не ми е хрумнало изобщо, заклевам се! Те казаха, че капанът е изграден много майсторски! Той сам си е виновен — ломотеше князът, хванал Ераст Петрович за ръката, сякаш се оправдаваше, задето капанът не е свършил работа. — Кажете му го, вие му го кажете!
	— На кого? — наведе се напред Фандорин. — Непременно ще му кажем, само че на кого?
	Онокоджи се удари по устата. Очите му станаха кръгли от ужас.
	— На никого! — побърза да каже той. И веднага се опроверга с жален стон: — Край, сега ще ме убие…
	— Защото сте станали причина за смъртта на интенданта ли?
	Аристократът кимна. Да, тоя няма да си отхапе езика, помисли си вицеконсулът. Нито пък ще се гръмне. Англичанинът май няма да се измъкне.
	— Не се бойте, княже. Можем да ви защитим от него.
	Онокоджи само поклати глава.
	— Смятате, че не знаем от кого се страхувате т-толкова? Знаем. Сута го назова преди смъртта си. Булкокс е.
	— Какво е Булкокс? — опули се Локстън. — Какво общо има Булкокс?
	— Алджърнън Булкокс е оглавявал заговора, насочен срещу Окубо — обясни Фандорин, изговаряйки ясно всяка дума не толкова заради сержанта, колкото заради Онокоджи. — Суга е действал по указания на англичанина. Нали така?
	Въпросът бе адресиран към арестанта. Той кимна, без да отваря очи.
	— Ама що за нация са тия англичани! — избухна сержантът. — Не им ли стига Индия, не им ли стигат моретата? Искат да яхнат целия свят! Поне да действаха честно! Чуйте какво ще ви кажа, джентълмени. Дъртата Британия прекалено се вихри. Време е някой да я постави на мястото й. Нямат никаква работа в Япония. Има и по-прилични страни, които хем търгуват честно, хем не се месят в политиката.
	Титулярният съветник напълно се съгласи с американеца, макар да имаше всички основания да подозира, че думите му за „по-приличните страни“ ни най-малко не се отнасят за Руската империя.
	— Не искам да излизам на свобода — рече изведнъж Онокоджи на Фандорин. — Ще ме убият. Погрижете се за мен. Аз ще ви бъда полезен.
	— Ще ни разкажете всичко, което знаете за тайните дела на Булкокс, и сержант Локстън ще ви разреши да останете в общинския затвор колкото потрябва.
	— Не! Тук той ще ме намери веднага!
	Ераст Петрович видя, че човекът не е на себе си.
	— Добре. Ще ви предоставя убежище в руското консулство. Обаче срещу пълна откровеност.
	— Ще разкажа всичко. За Булкокс. Но не сега. Зле ми е. И скоро ще ми стане още по-зле. Нуждая се от инжекция. Ще поспя, а после… после ще говорим. Само ме отведете оттук! По-скоро! Той… той със сигурност вече е научил, че съм арестуван. Знае и за Суга. И веднага ще се досети. Той е много умен!
	Локстън изпухтя:
	— Гледай как го е наплашил тоя английски мръсник!
	Отзад изведнъж се чу:
	— Кого имате предвид, сержант? Мен ли?
	Всички се обърнаха. На прага на затворническата килия бе застанал Туигс — с неизменната си колосана яка, папийонка, поръждавяла от старост лекарска чанта под мишница.
	— Не док, не говорех за вас, а за… — смути се началникът на общинската полиция, но Асагава се разкашля силно и Локстън завърши не много сполучливо. — Говорех за съвсем друг мръс… за друг англичанин.
	Ераст Петрович долови погледа на инспектора, който леко сви рамене. Тоя жест означаваше, че Туигс-сенсей, разбира се, е извънредно достоен човек, но тук се засягат държавните интереси и престижът на неговото отечество, затова по-добре е да не се говори за Булкокс.
	— Как мина нощната експедиция? — любопитно попита докторът. — Да си призная, не съм мигнал до разсъмване. Ужасно се притеснявах за вас. Разказвайте де!
	Разказаха му. Почти всичко. Спестиха само историята с непочтения достопочтен.
	— Значи има доказателства срещу Суга, а самия Суга вече го няма? — резюмира лекарят и обърса с кърпа плешивата си глава. — Но това е прекрасно! Защо тогава сте толкова угрижени, джентълмени?
	Последва нова размяна на погледи и инспекторът отново сви рамене, но сега вече това означаваше: постъпете както намерите за добре.
	— Открихме в книжата на интенданта една схема, на която всичко е написано с някакви непонятни знаци — Ераст Петрович показа листчето. — Знаем, че това са участниците в заговора, но не можем да прочетем имената им…
	— Дайте да видя…
	Туигс нагласи очилата на върха на носа си, втренчи се в хартията. После изведнъж я обърна нагоре с краката.
	— Чакайте, чакайте… Някъде бях виждал нещо подобно…
	— Спомнете си, докторе, спомнете си! — извикаха един през друг тримата.
	— Криптограми, ползвани от нинджите. Ето какво представлява това — тържествено обяви Туигс. — Шиноби са имали собствена система за фонетична писменост за тайната си кореспонденция.
	— Интендант Суга не е шиноби — усъмни се Асагава. — Изключено е. Той произхожда от добро самурайско семейство.
	— Какво от това? Може да е изучил тяхната азбука, както опитах навремето и аз. Знаете, че се интересувам от историята на нинджите. Така че не бих могъл да ви ги прочета веднага, но ако поровя из старите си записки, може би ще успея да разшифровам нещичко. Не обещавам, но ще се опитам.
	— Знаем как се чете една от думите — Фандорин посочи централното кръгче. — Ето името на главатаря.
	— О, това е много важно! Тук има букви, които се срещат и в другите думи. Казвайте бързо какво пише тук?
	Титулярният съветник тихо изрече:
	— Булкокс.
	Докторът почервеня. Когато проумя смисъла на това съобщение, възмущението му не знаеше граници. Той произнесе гневна филипика по адрес на мошениците, които петнят честта и принципите на една велика империя, и завърши със следните думи:
	— Ако вашите сведения са верни, достопочтеният Булкокс е престъпник. Той ще бъде изобличен и ще понесе заслужено наказание.
	Асагава попита недоверчиво:
	— И за вас е безразлично, че ще пострада честта на отечеството?
	Туигс гордо изпъчи гърди и вдигна високо показалец:
	— Честта на отечеството, скъпи ми Асагава, пазят не тия, които я петнят с позора на престъплението, а ония, които не се страхуват да я очистят от тях.
	След тая сентенция възникна пауза. Слушателите се замислиха върху правотата на лекаря и очевидно изводите, до които бяха стигнали, се различаваха доста, тъй като инспекторът се намръщи, сержантът кимна, а вицеконсулът въздъхна. Асагава върна разговора в деловото русло:
	— Щом сме се събрали, предлагам да обсъдим плана за действие. Това не е лесна задача. Ще изисква време… Къде отивате?
	Тоя въпрос бе адресиран към Фандорин, който изведнъж тръсна глава, сякаш бе стигнал до някакво решение, и се упъти към изхода.
	— Съвещавайте се без мен, г-господа. Имам неотложна работа.
	— Почакайте! Ами аз? — хвърли се към решетките Онокоджи. — Обещахте да ми предоставите убежище!
	Невъзможно би било да се опише колко не му се щеше на Ераст Петрович, погълнат изцяло от идеята си, да се занимава с тоя плужек.
	Но беше дал дума.

	Тя е начало
	и остава до края —
	честната дума.



	Есенно листо

	Маса не беше спал цяла нощ, притесняваше се.
	Вечерта се престори, че вярва, дето господарят е решил изведнъж да чете вестник, излезе от къщата, но, естествено, не тръгна към „Гранд хотел“, а се скри зад едно дърво. Проследи незабелязано господаря до гарата и когато видя, че той смята да пътува за Токио, също се накани да си купи билет. В тоя момент обаче се появи инспектор Асагава. Като ги видя как се разминават, без да се поздравят, Маса разбра, че замислят нещо съвместно.
	Поколеба се. Инспектор Асагава е истински йорики, не можеш да го излъжеш. Ще забележи следенето като две и две. Освен това е сериозен и отговорен човек. Може да се разчита, че ще опази господаря.
	С други думи, не замина. И това го тормозеше. Очевидно господарят се бе захванал с някаква опасна дейност. В чантата, която бе подредил тайно от Маса, имаше облекло на нощен съгледвач. Колко труден е животът на васала, който не може да се разбере с човека, на когото служи! Ако знаеше езика на северните варвари, Маса щеше да каже на господаря си: „Нямате и никога не ще имате по-верен и старателен помощник от мен. Пренебрегвайки помощта ми, вие наранявате моето сърце и моята чест. Аз съм длъжен навсякъде и винаги да бъда с вас, това е моят дълг.“ Но нищо, господарят е много умен, той всеки ден научава нови и нови японски думи и не е далеч денят, когато с него ще може да се разговаря на човешки език без разни жестове и гримаси. Тогава Маса ще може да служи както се полага.
	А засега правеше възможното: на първо място, не спеше; на второ — не допусна в леглото си Нацуко, макар тя да се нацупи, пък и неговата собствена карада* го искаше (но нищо й няма, ще търпи, една карада трябва да се подчинява на духа); на трето — произнесе осемстотин осемдесет и осем пъти заклинанието срещу нощни беди, на което го бе научила една куртизанка. Властелинът на сърцето на тая жена бе един нощен грабител. Всеки път, когато той излизаше да граби, тя не посрещаше клиенти, а палеше благовонни свещи и се молеше на бога Хотей с големия корем**, покровителя на хората, чийто живот зависи от съдбата. И всеки път нейният възлюбен се връщаше сутрин с пълен чувал с плячка на гърба — толкова силно бе нейното заклинание. Но веднъж глупавата жена бе объркала бройката и за всеки случай изрече заклинанието повече пъти. И какво, мислите, се случи? Още същата нощ стражарите заловиха злочестия грабител и на сутринта главата му вече се зъбеше срещу минувачите на моста над Сакурагава. Куртизанката, разбира се, си прободе гърлото с игла за коса и всички си рекоха: така й се пада на тая безотговорна глупачка.
	[* Карада — тяло (яп.). — Б.а.]
	[** Хотей с големия корем — един от седемте „бога на щастието“, монах с чувал съкровища, наричан също „смеещият се Буда“. — Б.пр.]
	За да не сбърка, Маса събираше оризови зърна на купчинки. Каже заклинанието и сложи едно зрънце, каже го пак и сложи още едно. Малките купчинки от по осем зрънца събираше в по-големи, които се състояха от по десет малки. Докато големите купчини станат единайсет, утринта напредна. Без да бърза, Маса напевно произнесе молитвата още осем пъти. Сложи последното зрънце ориз, надникна през прозореца и видя как пред портала на консулството спира черна лакирана карета, неописуемо великолепна и с цели четири впрегатни коня. На капрата беше седнал важен кочияш, от глава до пети в сърмени ширити и с пера на шапката.
	Вратата се отвори и господарят скочи леко на тротоара. Не носеше чувал, но пък беше жив и здрав. А и тази карета — това да не е по-малко от чувал? Брей, какво заклинание!
	Маса се втурна да посрещне господаря.
	Още по-чудесна беше промяната, станала с него. След оная проклета нощ, когато бе излязъл от павилиона по-рано от обичайното и през целия път до дома се бе препъвал като слепец, лицето на господаря заприлича на маската на Земния паяк от театъра „Но“: потъмняло, застинало, носът му, и без това дълъг, се беше изострил — да те е страх да го гледаш.
	Ясно е защо О-Юми е избрала червенокосия англичанин — той е много по-богат и къщата му е голяма и хубава, и слугите му са осем, а не един. Господарят страшно се измъчваше от ревност и Маса също се изтормози само като го гледаше. Дори взе да обмисля дали да не я убие тая негодница? Господарят, естествено, ще се натъжи, но това все пак е по-добре, отколкото да си съсипеш черния дроб, като си представяш през цялото време как любимата ти се гъне в чужди прегръдки.
	Но ето че се бе случило чудо и злите магии се бяха пръждосали. Маса го забеляза веднага. Дали благодарение на добрия бог Хотей, дали по някаква друга причина, господарят бе излекуван. Очите му светеха уверено, ъгълчетата на устата му вече не бяха извити надолу.
	— Маса, голяма работа — каза той на японски със звучен глас. — Много голяма. Помагаш, добре?
	От каретата се подаде кльощавият задник на някакво човече с измачкан и изпоцапан редингот. Човечето слезе гърбом, обърна се и насмалко да падне — толкова силно се олюля.
	Ако се съди по гърбавия нос, поддържаната кожа и изящните ръчици с маникюр — беше от аристократите.
	— Той… живее… къща… — рече господарят, нетърпеливо щракайки с пръсти, понеже не се сещаше за нужните думи.
	Значи гостенин, проумя Маса и учтиво се поклони на непознатия. Оня изхълца и пак се олюля. Болен ли беше, пиян ли — не можеш го разбра.
	Те влязоха в къщата, като господарят през цялото време ходеше някак странично, сякаш за да скрие госта си от прозорците на Калния човек.
	Господарят се разходи из коридора, замисли се и посочи:
	— Там. Той живее там.
	Маса понечи да обясни, че там не се живее, това е килер. Вътре са куфарите, чувалът с ориз, бурканите с маринована ряпа и с джинджифил, но господарят си знаеше неговото.
	— Хараняй, хараняй — повтори той някаква непозната дума. После измърмори: „Пудяворите!“ (Маса вече знаеше тая дума, тя значеше „тикушо!“), донесе от кабинета си речник и преведе: — Охранява. Ти охранява той. Разбира?
	— Разбира — кимна Маса.
	Така кажи. Той сграбчи гърбоносия за врата и го набута в килера. Оня замрънка жално, рухна без сили на пода.
	— Учтиво — заповяда строго господарят, който пак бе проверил в речника. — Охранява. Строго. Обаче учтиво.
	Добре, щом трябва, учтиво. Маса донесе от своята стаичка сламеник, възглавница, одеяло.
	Рече на пленника:
	— Моля, заповядайте, настанете се удобно.
	Аристократът плачливо се обърна на английски към господаря. Маса различи само една позната дума „пуриницовка“.
	Господарят въздъхна тежко, извади от джоба си кутийка, в която имаше съвсем мънички бутилчици с някаква течност и спринцовка като ония, с които те ваксинират срещу шарка. Подаде кутийката на лигльото и заключи вратата на килера.
	— Гледа. Охранява. Строго. Учтиво — повтори той и незнайно защо размаха показалец.
	Обърна се и излезе от жилището почти на бегом.
	Качи се в каретата. Замина.


	През първите мигове Ераст Петрович по инерция още поразмишлява за настанения в килера свидетел. На Маса може да се разчита. Няма да мръдне от вратата и няма да допусне никого до нея. Дявол знае какво си мисли слугата за всичко това. За съжаление няма как да му се обясни — доста му е беден речникът.
	Количеството торби, в които си слагаше главата титулярният съветник, растеше не с дни, а с часове. Не стига нощното нахлуване в цитаделата на японската охрана на реда, не му стига гибелта на полицейския началник, та сега и укриване на външно лице на територията на консулството без разрешение от началството. За скрития княз не трябваше да обелва нито думичка — нито пред Доронин, нито пред Сирота. Поне на първо време.
	Но докато всички тия своеволия можеше все някак да се запазят в тайна, акцията, която титулярният съветник възнамеряваше да предприеме сега, неизбежно щеше да доведе до шумен скандал.
	Колкото и да е странно, това изобщо не притесняваше Ераст Петрович.
	Фандорин се поклащаше върху меката седалка на наетия фиакър, най-добрия, който се намери в каретния двор на фирма „Арчибалд Грифин“ („Отлични Коне, а така също Най-Удобни Каляски за всякакви житейски нужди. Плащане на час“), и беше много доволен от себе си. Идеята, която бе накарала титулярния съветник да напусне колегите си в разгара на важното съвещание, го бе запленила със своята простота и несъмнено лесно изпълнение.
	Трябваше просто да вземе О-Юми от злодея, и толкова. Да не я слуша, да не я оставя да се опомни. Просто да я качи в каретата и да я откара.
	Това би било мъжествено, честно, по руски.
	Трябваше да постъпи така от самото начало, още преди Булкокс да се разкрие като злодей. Какво общо имат политическите заговори с любовта? Нищичко. О-Юми със сигурност бе очаквала от любимия именно такава постъпка. А той се вкисна, държа се малодушно, потъна в униние и самосъжаление.
	Струваше си, разбира се, да се облече тържествено — фрак, цилиндър, колосана риза, както го диктуваше рангът на събитието, но не му се губеше нито минута време.
	Каретата се понесе по павираните улици на Блъф, закова се пред номер 129. Кочияшът свали шапка, отвори вратата и вицеконсулът бавно стъпи на земята. Той приглади косата си, засука със специална четчица мустаците, клюмнали леко след нощните приключения, подръпна пешовете на редингота.
	Е, с Бога напред!
	Той мина през портата и неволно спря — припомни си кучетата. Но свирепите цербери не се виждаха никакви. Вероятно денем ги връзваха.
	Фандорин с твърда крачка прекоси моравата. Какво ли прави О-Юми? Вероятно още спи, тя е свикнала да си ляга след изгрев-слънце…
	Той не успя да дръпне бронзовия звънец, вратата сама се отвори. На прага застана важен лакей с ливрея. Титулярният съветник му подаде визитна картичка с двуглав орел:

	Consulat de l’Empire e la Russie
	Eraste Petrovitch Fandorine
	Vice-consul, Conseiller Titulaire
	Yokohama, Bund, 6

	Предния ден Сирота му бе връчил цяло тесте прясно отпечатани, още миришещи на мастило картички.
	— Идвам при достопочтения Булкокс по важна работа.
	Той отлично знаеше, че Булкокс по никакъв начин не може да си е у дома. Безусловно вече му бяха съобщили за тайнственото „самоубийство“ на съучастника му и англичанинът, естествено, веднага е тръгнал за Токио.
	Ераст Петрович бе приготвил и следващото си изречение: „Как, няма ли го? Тогава моля да докладвате за мен на мис О-Юми. Спи ли? Ще се наложи да я събудите, случаят не търпи отлагане.“
	Обаче го очакваше изненада. Портиерът се поклони преспокойно, покани го да влезе и изчезна зад вратата, която водеше наляво — от предишната си визита вицеконсулът знаеше, че там се намира кабинетът.
	Преди още Ераст Петрович да съобрази какво означава всичко това, от кабинета се появи лично достопочтеният. Беше с домашна куртка, по чехли, с други думи, демонстрираше най-безгрижен вид.
	— На какво дължа, мистър… Фендорайн? — погледна той визитката. — О, да, мисля, че се познаваме.
	Какви са тия работи? Наближава пладне, а още не са открили трупа на Суга? Невъзможно!
	Или са го открили, но Булкокс, главният съветник на правителството, не е уведомен за това? Изключено!
	Уведомен е, но не се е стреснал? Абсурд!
	И въпреки това фактът бе налице — Булкокс бе предпочел да остане у дома. Защо?
	Ераст Петрович надникна през полуотворената врата на кабинета и видя пламъка в камината. Ето каква била работата! Изгаря компрометиращи документи! Значи все пак се е подплашил! Все пак е умен човек. И предвидлив. Усетил е опасността.
	— Защо мълчите? — смръщи се с досада британецът. — Какво искате?
	Фандорин отмести достопочтения и влезе в кабинета.
	Но при камината нямаше никакви хартии, само купчина сухи клони.
	— Ама какво значи всичко това, по дяволите?! — последва го Булкокс.
	Ераст Петрович неучтиво отвърна на въпроса с въпрос:
	— Защо сте запалили тая камина? Лято е.
	— Паля я всяка сутрин с ракитови клонки. Къщата е нова, още е влажна. Пък и харесвам мириса на дима им… Вижте какво, сър, държите се много странно! Та ние едва се познаваме! Обяснете ми незабавно какво става. С каква цел идвате при мен?
	Вече нямаше какво да губи и Фандорин скочи в дълбокото с главата надолу:
	— За да прибера дамата, която държите тук насила!
	Булкокс зяпна и неговите рижи като косата му мигли затрептяха.
	А титулярният съветник, който според френския израз вече беше jete son bonnet par-dessus le moulain*, разви атаката, която, както се знае, е най-добрият вид отбрана на слаба позиция.
	[* „Захвърлил нощното боне зад мелницата“ (букв. фр.). Вече му беше все едно; ударил го беше през просото. — Б.пр.]
	— Подло и недостойно е за джентълмен да заплашва жена! Впрочем какъв джентълмен сте вие? Махнете се от пътя ми, отивам при нея!
	Понечи да го подмине, но Булкокс се изпречи пред него, хвана го за реверите.
	— Ще ви убия като бясно псе — изсъска британецът и очите му се изпълниха със злоба.
	Съскането на Ераст Петрович бе не по-малко хищно:
	— Да ме убиете? Вие лично? Съмнявам се. Не ви стига смелост. По-скоро ще ми изпратите „невидими“.
	Той блъсна съперника с тренираните си ръце, и то така, че достопочтеният залитна и прекатури един стол.
	Грохотът привлече лакея, неговата дълга английска физиономия, подала се през вратата, се удължи още повече.
	— Какви невидими? — провикна се слисаният британец. — Вие сте луд за връзване! Ще изпратя нота на вашето правителство!
	— Давайте — тросна се на руски Фандорин.
	Той се затича да се качи по стълбите, но Булкокс се втурна подире му. Хвана руснака за пеша, смъкна го обратно.
	Вицеконсулът се обърна и видя, че главният правителствен съветник бе застанал в боксова поза.
	Боксът обаче не беше някакво джуджуцу, тук Ераст Петрович нямаше от какво да се притеснява.
	Той също зае позиция: левият юмрук напред, десният прикрива ченето.
	Първата схватка завърши наравно — всички нанесени удари бяха отбити.
	При втората вицеконсулът получи здрав удар в тялото, на който отговори с приличен ляв хук.
	На това място битката прекъсна, понеже женски глас възкликна:
	— Алджи! Какво става?
	На стълбищната площадка бе застанала О-Юми по нощница, върху която се бе наметнала с копринено наметало. Косите й, през които прозираше слънцето, се бяха разпилели по раменете.
	Ераст Петрович изгуби дъх и ръцете му се отпуснаха.
	— Тоя руснак! — извика възбуден Булкокс. — Побъркал се е! Твърди, че те държа тук насила. Реших да му налея малко ум в главата.
	О-Юми тръгна надолу по стълбите.
	— Какво се е случило с ухото ти, Алджи? Подуло се е и е цялото червено. Трябва да му се сложи лед.
	Семейният, домашен тон, с който бяха произнесени тия думи, двукратно повтореното „Алджи“ и най-вече това, че тя дори не го погледна, предизвикаха у Ераст Петрович чувството, че полита в пропаст.
	Беше му трудно не само да говори, но и да диша, и все пак Фандорин изхриптя към О-Юми:
	— Една дума. Само една. Аз или той?
	Булкокс май също искаше да каже нещо, но онемя.
	Двамата боксьори стояха и гледаха как чернокосата жена с леко, прозирно на слънцето облекло слиза по стълбите.
	Слезе. Погледна с укор Ераст Петрович изотдолу. И каза с въздишка:
	— Що за въпрос. Ти, естествено… Прости ми, Алджи. Надявах се всичко между нас да завърши другояче, но явно не е било писано…
	Британецът бе напълно сразен. Той замига, премести поглед от О-Юми към Фандорин. Устните на достопочтения затрепериха, но той не намери думи.
	Изведнъж изкряска нещо несвързано и хукна нагоре по стълбите.
	— Да бягаме! — О-Юми сграбчи титулярния съветник за ръката и го затегли след себе си към изхода.
	— З-защо?
	— Горе има цяла оръжейна стая!
	— Не ме е страх! — обяви Ераст Петрович, но тънката ръчица неочаквано го дръпна с такава сила, че той едва се задържа на крака.
	— Да бягаме!
	Тя затегли през моравата титулярния съветник, който през цялото време поглеждаше назад. Косите на хубавицата се вееха, нощницата й летеше, токчетата на кадифените й чехли шляпаха звънко по тревата.
	— Юми! За Бога! — дочу се някъде отвисоко.
	През прозореца на втория етаж се бе навел Булкокс, който размахваше ловна карабина.
	Фандорин се постара, доколкото бе възможно, да прикрие жената, която тичаше отпред. Прогърмя изстрел, но свистене не се чу, куршумът мина далеч.
	Като се обърна още веднъж, титулярният съветник видя, че англичанинът отново вдига карабината, но дори оттук се виждаше как играе цевта — ръцете на стрелеца трепереха.
	Не се наложи да викат на кочияша да потегля. Той вече бе потеглил — веднага след изстрела, без да чака пътниците си. Удари конете с камшика, прибра глава в раменете и полетя, без да поглежда назад.
	Ераст Петрович тичешком отвори вратата, хвана спътничката си за талията и буквално я хвърли вътре. И скочи на седалката до нея.
	— Изгубих наметалото и единия си чехъл — възкликна О-Юми. — Ах, колко интересно! — Широко отворените й очи блестяха ярко. — Къде отиваме, скъпи?
	— При мен, в консулството.
	Тя прошепна:
	— Значи имаме цели десет минути. Пусни завесата.


	Фандорин не забеляза кога бяха стигнали „Банд“. Сепна се от тропането по прозорчето. Май се тропаше отдавна, но той не бе чул.
	— Сър, сър — дочу се отвън. — Пристигнахме. Ама да бяхте притурили към платата зарад тия страхотии…
	Титулярният съветник открехна вратата, мушна му сребърен долар.
	— Ето. И изчакайте малко.
	Надве-натри оправи костюма си.
	— Горкият Алджи — въздъхна О-Юми. — Толкова ми се искаше да го напусна според правилата. Ти развали всичко. Сега сърцето му ще се изпълни с горчивина и гняв. Но няма значение. Най-важното е, че при нас с теб всичко ще завърши красиво, в пълно съответствие с джоджуцу. Ти ще си ме спомняш с много, много добро, ще се разделим в стил „Есенно листо“.

	Най-прекрасният
	дървесен дар за сбогом —
	есенно листо.



	Лудо щастие

	— Значи през оная нощ ти ме отхвърли само защото си искала да се разделиш с „горкия Алджи“ според п-правилата? — изгледа я е недоверие Ераст Петрович. — Само заради това ли?
	— Не само заради това. Наистина ме е страх от него. Обърна ли внимание на висулката на лявото му ухо?
	— На кое? — Фандорин реши, че не е чул добре.
	— По формата, дължината и цвета на висулката се вижда, че той е много опасен.
	— Пак ли твоето нинсо? Ти ми се подиграваш!
	— Преброих на лицето му осем трупа — рече тихо тя. — И това са само ония, които е убил със собствените си ръце.
	Фандорин не знаеше дали говори сериозно или го разиграва. По-точно не бе напълно сигурен, че тя го разиграва. Затова попита с усмивка:
	— Ти виждаш труповете по лицето?
	— Разбира се. Всеки път, когато един човек отнема живота на друг, в душата му остава белег. А всичко, което се случва в душата, се отразява върху лицето. И ти имаш такива следи. Искаш ли да ти кажа колко души си убил ти? — тя протегна ръка и докосна с пръст скулата му. — Един, двама, трима…
	— П-престани! — отдръпна се той стреснат. — По-добре ми разкажи за Булкокс.
	— Той не умее да прощава. Освен осемте души, които е убил сам, видях и други следи — хората, които са загинали по негова вина. И те са много. Много повече от първите.
	Титулярният съветник неволно се приведе напред.
	— И това ли можеш да разчетеш?
	— Да. Не е трудно да се чете лицето на убиец, то е моделирано твърде рязко и краските са контрастни.
	— Истински Ломброзо — промърмори Ераст Петрович и пипна скулата си. — Не-не, не ми обръщай внимание, продължавай.
	— Най-много белези имат по лицата си бойните генерали, артилерийските офицери и, разбира се, палачите. Но най-страшните белези, които обикновените хора не виждат, бяха на един съвсем мирен и добър човек, лекаря в публичния дом, в който работех.
	О-Юми произнесе тия думи толкова спокойно, сякаш ставаше въпрос за някаква съвсем обикновена работа — кроячка или шивачка.
	Сърцето му се сви и той побърза да попита, за да не забележи тя:
	— Лекар ли? Много странно.
	— Няма нищо странно. През годините той бе помогнал на хиляди момичета да премахнат плода. Но докато белезите на доктора бяха плитки, все едно че вятърът е набръчкал водна повърхност, у Алджи те са дълбоки и кървят. Как да не се страхувам от него?
	— Няма да ти стори нищо — мрачно, но твърдо рече титулярният съветник. — Не му остава време. С Булкокс е свършено.
	Тя го изгледа със страх и възхищение.
	— Ще го убиеш пръв, така ли?
	— Не — Фандорин бе дръпнал перденцето и внимателно наблюдаваше прозорците на Доронин. — Тия дни Булкокс ще бъде екстрадиран от Япония. По най-позорен начин. А може и в затвора да иде.
	Беше обедно време. Сирота вероятно пак бе отвел както обикновено „капитанската дъщеря“ на табледот в „Гранд хотел“, но на прозореца на консулското жилище — по дяволите! — стърчеше познатата фигура. Всеволод Виталиевич стоеше със скръстени на гърдите ръце и гледаше право в спрялата през портите каляска.
	Немислимо бе пред очите му да води пред двора О-Юми, при това както бе съблечена и полубоса.
	— Защо се бавим? — попита тя. — Да вървим. Искам час по-скоро да подредя новото си жилище. При теб е толкова неуютно!
	Но нямаше как и да се промъкнат като крадци: О-Юми е горда жена, ще се почувства засегната. Ами как ще изглежда самия той — да се притеснява от собствената си възлюбена!
	Не се притеснявам, рече си Ераст Петрович. Просто трябва да се подготвя. Това първо. И освен това тя не е облечена. Това второ.
	— Почакай ме тук — помоли той. — Ще се върна след минута.
	Пресече двора с делова походка, но хвърли поглед към прозореца на Доронин. Видя Всеволод Виталиевич да се извръща — донякъде демонстративно. Какво ли трябва да означава това?
	Сигурно вече е научил за Суга и се досеща, че е замесен Фандорин; с чакането пред прозореца напомня за себе си и показва, че е нетърпелив да чуе обясненията, докато с демонстративната индиферентност подсказва, че не настоява да чуе тия обяснения незабавно — нека титулярният съветник сам реши кога да го направи.
	Много изтънчено, много благородно и много навреме.
	Маса стърчеше пред килера неподвижен като китайски истукан.
	— Как е той? — попита Ераст Петрович и поясни смисъла на въпроса си с жест.
	Слугата докладва с помощта на мимика и жестове: отначало плака, после пя, после заспа, веднъж трябваше да му носи гърне.
	— Браво — похвали го вицеконсулът. — Каншисуру. Итте куру.
	(Това означаваше: „Охранявай. Аз излизам.“)
	Надникна в стаята си за момент и побърза обратно при каретата. Отвори вратичката.
	— Ти си гола и боса — каза той на чаровната пътничка и остави на седалката чувалче с мексиканско сребро. — Купи си дрехи. И изобщо всичко, което намериш за добре. А това са моите визитки с адреса на консулството. Ако се наложи нещо да се преработи или не знам какво, остави ги на продавача, ще ги изпратят у дома. Като се върнеш, се настанявай и подреждай. Ти си стопанката в тоя дом.
	О-Юми с усмивка, но без особен интерес докосна дрънчащото чувалче, протегна голо краче и погали с него Ераст Петрович по гърдите.
	— Ах, колко съм глупав! — възкликна той. — Та ти дори не можеш да влезеш в магазина в такъв вид!
	Той крадешком погледна към консулството и стисна тънкия глезен.
	— Че за какво ми е да влизам? — засмя се О-Юми. — Ще ми донесат в каретата всичко, от което имам нужда.


	Антибулкоксовата коалиция, възстановена в пълния си състав, провеждаше съвещание в кабинета на началника на общинската полиция. Някак от само себе си стана така, че ролята на председател, макар и неназначен от никого, се падна на инспектор Асагава. Руският вицеконсул, смятан преди това от всички за водач, отстъпи лидерството с леко сърце. Първо, след като изостави съратниците си заради частен въпрос, Ераст Петрович сякаш изгуби нравственото право да ръководи. И второ, осъзнаваше, че неговите ум и сърце са заети сега съвсем с друго. А предстоеше най-сериозна работа, която не търпеше половинчат подход.
	Впрочем Асагава прекрасно бе свършил аналитичната работа и без Фандорин.
	— И така, джентълмени, разполагаме със свидетел, готов да дава показания. Но той е несигурен човек, има съмнително реноме и без документално потвърждение думите му нямат особена тежест. Разполагаме с подписаната с кръв клетва на сацумските самураи, но тя изобличава единствено покойния интендант Суга. Разполагаме и с иззетите от Суга полицейски рапорти, но и те няма как да се използват срещу Булкокс. Единствената несъмнена улика представлява шифрованата схема на заговора, където централна фигура е главният чуждестранен съветник на императорското правителство. Но за да се превърне схемата в доказателство, трябва да я дешифрираме докрай. Не бива да предаваме документа на властите, преди да сме го направили. Можем да допуснем фатална грешка — не знаем кой още от сановниците участва в заговора. Щом самият интендант на полицията…
	— Правилно — одобри Локстън. Той пуфкаше пурата си пред отворения прозорец — щадеше чувствителното обоняние на доктор Туигс. — Аз изобщо не вярвам на никой скапан японец… Освен на вас, естествено, приятелю Гоу. Нека докторът си поразмърда мозъка, да разкрие тия драсканици. Като изкараме всички лоши момчета на светло, ще ги подберем наведнъж. Нали, Ръсти?
	Ераст Петрович кимна на сержанта, но гледаше само инспектора.
	— Всичко това е п-правилно, но не разполагаме с много време. Булкокс е умен човек и има могъщи съюзници, които не биха се спрели пред нищо. Не се съмнявам, че Булкокс ще прояви особено внимание към моя милост (вицеконсулът смутено се прокашля) и към вас, тъй като се знае, че заедно сме разследвали делото за тримата сацумци.
	Ераст Петрович си позволи да се отклони донякъде от истината, но само в детайлите. Дори англичанинът да нямаше лични причини да го мрази, участниците в конспирацията, подплашени от странната смърт на интенданта, обезателно биха се заинтересували от руския вицеконсул. Беше взел най-дейно участие заедно със Суга в разследването на заговора срещу Окубо — това първо. Ударът срещу интенданта обслужва интересите на Руската империя — това второ. Има и трето — по време на неотдавнашната си разправия с Булкокс титулярният съветник бе достатъчно непредпазлив да покаже, че подозира британеца в намерение да изгори някакви компрометиращи документи. В оня емоционален момент достопочтеният вероятно не е отдал особено значение на думите му, но по-късно неизбежно щеше да си ги припомни. А в това, че той сега мисли за руския консул непрестанно и с дълбока заинтересованост, не можеше да има съмнение.
	В кабинета взе да става задушно. Асагава отиде до прозореца, застана до сержанта, искаше да поеме глътка свеж въздух, но вместо това се задави с лютия тютюнев пушек и се закашля. Той размаха ръка, за да разгони димния облак, и се обърна с гръб към прозореца.
	— Фандорин-сан може и да е прав. Във всеки случай малко повече предпазливост няма да ни навреди. Нека разделим уликите, не бива да ги държим на едно място. Схемата ще вземе Туигс-сенсей, естествено. Цялата ни надежда е във вас, докторе. За Бога, не излизайте никъде от къщи. Никакви визити, никакви пациенти. Разгласете, че сте болен.
	Туигс кимна важно, потупа се по джоба — очевидно ключовата улика лежеше там.
	— Аз ще взема полицейските рапорти, още повече три от тях съм писал самият аз. На вас, сержант, остават клетвите.
	Американецът взе трите листа, покрити с кафеникави знаци, и с любопитство ги разгледа.
	— Можете да разчитате на мен. Хартийките ще държа у себе си, пък аз самият хич няма и да излизам от участъка. Даже ще остана да нощувам тук.
	— Чудесно, така ще е най-добре.
	— А за мен какво остава? — попита Фандорин.
	— На вашите грижи оставяме единствения свидетел. Това е напълно достатъчно.
	Фандорин се обърка.
	— Господа… Тъкмо исках да помоля да приберете княза от мен. Разбирате ли, домашните ми обстоятелства донякъде се промениха. Повече не мога да го държа в дома си… Сменям го за която и да е от уликите. И колкото може по-бързо, ако обичате.
	Инспекторът го изгледа изпитателно, но не зададе никакви въпроси.
	— Добре. Само че това не може да стане по светло, ще ни видят. Вижте какво. Аз знам едно хубаво място, където можем да настаним княза — няма да избяга оттам. Тая нощ малко преди съмване го доведете на трийсет и седми пристан, близо е до моста Фуджими.
	— Б-благодаря. Ами ако докторът не успее с дешифрирането? Какво правим тогава?
	Японецът бе помислил и за това, във всеки случай имаше готов отговор.
	— Ако сенсей не дешифрира схемата, ще се наложи да действаме по неофициални пътища. Ще предадем всичко, което знаем, заедно с всички улики и със свидетелските показания на някой от чуждестранните вестници. Само не британски, разбира се. Например в редакцията на „Л’Еко дю Жапон“. Французите ще изпаднат във възторг от подобна сензация. Нека Булкокс се оправдава, нека иска опровержения — тайното ще изплува наяве.


	По пътя към дома си Ераст Петрович забеляза витрината на „Моден магазин «Мадам Бетиз»“, по-точно огромния му рекламен плакат, изрисуван с розички и амурчета: „Новост на парижкия сезон! Мрежести чорапи — едра и ситна мрежа, всякакъв размер, моарени жартиери!“ Вицеконсулът си спомни едно глезенче и пламна. Влезе в магазина.
	Парижките чорапи действително бяха чудно хубави, а пък на споменатия крайник сигурно щяха да изглеждат съвсем умопомрачително.
	Фандорин избра половин дузина — черни, лилави, червени, бели, тъмно бордо и цвят „изгрев над морето“.
	— Какъв размер ще обичате? — попита го парфюмираният продавач.
	Титулярният съветник се обърка — не беше помислил за размера, но на помощ му се притече самата собственичка на магазина, мадам Бетиз.
	— Анри, мосю се нуждае от най-малкия размер. Най-малкия — изчурулика тя, разглеждайки купувача с любопитство (поне на него му се стори така).
	Действително е най-малкият, сети се Ераст Петрович, като си представи мъничкото краче на О-Юми. Но откъде знае тая жена? Или това е някакво парижко нинсо?
	Мадам леко извърна глава, без да откъсва поглед от Фандорин, после изведнъж сведе очи и премести поглед към рафтовете със стока.
	Кокетка, каза си титулярният съветник и макар че мадам Бетиз никак не му бе харесала, той тайничко се огледа в огледалото. Реши, че въпреки изтощения си вид и измачканите дрехи със сигурност хваща окото.
	— Отбивайте се по-честичко, господин дипломат — чу зад гърба си.
	Учуди се, но не прекалено. Йокохама не е голям град. Сигурно вече бяха запомнили високия брюнет, който имаше небесносини очи, чудесно засукани мустаци и винаги (е, почти винаги) бе облечен безукорно.
	Макар че от небето се сипеше дъждец (известен като сливов), Ераст Петрович пребиваваше в божествено настроение. Струваше му се, че минувачите го гледат с искрен интерес, едва ли не го изпращат с погледи, че мирисът на море е чудесен, а гледката на акостирали кораби е достойна за четката на господин Айвазовски*. Титулярният съветник дори си позволи да тананика, което правеше много рядко. Мелодията бе неопределено бодра, думите — съвсем лекомислени:
	[* _Иван Константинович Айвазовски_ (1817–1900), известен художник маринист. — Б.пр.]

	А градчето Йокохама
	не е толкова голямо,
	не е някой град велик —
	обикаля се за миг.

	Но „градчето Йокохама“ се оказа дори по-малко, отколкото си бе представял Фандорин. Предстоеше му да се убеди в това.
	Щом Ераст Петрович стъпи в двора на консулството, бе привикан.
	Доронин пак така стърчеше на прозореца, както по-преди, но вече не се обърна и не прояви деликатност.
	— Господин вицеконсул! — провикна се той заповедно. — Благоволете да се явите в кабинета ми! Моментално, право при мен!
	И изчезна, вероятно се бе запътил към служебните помещения.
	Никога досега Фандорин не бе виждал възпитания, сдържан Всеволод Виталиевич толкова разгневен.
	— Аз не ви питах за нищо! Не настоявах да бъдете постоянно на разположение! Гласувах ви доверие! — консулът не викаше, той клокочеше. Възпалените му очи се бяха вторачили над очилата в подчинения. — Мислех, че се занимавате с държавни дела, а вие… вие сте се отдали на амурни приключения! Нахълтали сте в дома на официалния представител на Британската империя! Отвлекли сте неговата любовница! Предизвикали сте сбиване! Какво се учудвате? Йокохама е малък град. Новините, особено ако са толкова пикантни, тук се разнасят моментално!
	Кочияшът, рече си Ераст Петрович. Разприказвал се е пред другарите си от фирма „Арчибалд Грифин“, а те тутакси са го разнесли из целия град. Пък и слугите на самия Булкокс. Кухненският телеграф е най-високоскоростната комуникация.
	— Поне имате ли представа, че интендант Суга се е самоубил? Къде ще имате? А аз си мисля… Ама че герой любовник! — консулът махна с ръка. — Слуховете са най-различни. Суга не се е застрелял, дори не е извършил харакири. Избрал е да си отиде от живота по древния жесток начин, към който самураите са прибягвали, когато са попадали в плен или когато са се чувствали много виновни. Всички са убедени, че интендантът не е могъл да си прости за смъртта на Окубо и незаслуженото повишение е преляло чашата. Не е посмял да не изпълни волята на монарха, но е намерил за необходимо да изкупи вината си със смъртта на мъченик… Какво мълчите, Фандорин? Оправдайте се, дяволите ви взели! Говорете нещо!
	— Ще говоря утре. Засега си позволявам да ви напомня за обещанието, което ми дадохте: да не се месите в нищо и за нищо да не питате. Ако не сполуча, ще отговарям за всичко наведнъж. Но сега нямам време за обяснения.
	Прозвуча добре — сдържано и с достойнство, но не постигна нужния ефект.
	— Да, личи си — процеди с погнуса консулът, който гледаше не лицето на събеседника си, а някъде долу и встрани.
	Махна с ръка и излезе.
	Ераст Петрович също погледна надолу. От розовия, закичен с панделка пакет, който му бяха връчили в магазина, висеше мрежест чорап с цвят „изгрев над морето“.


	Посърнал влезе в жилището си вицеконсулът. Отвори вратата и се вцепени — не можа да познае собственото си антре.
	На стената висеше голямо огледало с лачена, инкрустирана със седеф рамка. От кокетно шкафче благоухаеше ваза с бяло-лилави ириси. Изчезнала бе закачалката, на която Маса държеше шапките и горните дрехи на своя господар — вместо нея се бе появил голям затворен гардероб с плетени от слама вратички. Отгоре пръскаше мека розова светлина голяма газена лампа с хартиен абажур.
	Потресеният Фандорин надзърна в гостната. Там промените бяха още повече, направо не беше възможно да се разгледат детайлите, създаваше се само впечатление за нещо ярко, светло и празнично.
	В трапезарията титулярният съветник видя маса, сервирана така, че веднага му се дояде (нещо, което през последните дни не беше му се случвало изобщо). Имаше плодове, сирена, оризови топчета с червена и бяла риба, пирожки и пасти, бонбони, шампанско в кофичка.
	Феята, която бе омагьосала по тоя начин казионното жилище, Фандорин откри в спалнята. Но не, сега това помещение не можеше да бъде наречено с толкова прозаична дума. Широкото, макар и съвсем обикновено легло, което бе служило на Ераст Петрович, се бе сдобило с муселинен балдахин, на прозорците имаше широки завеси, на пода пъстрееше дебел килим. Самата О-Юми, облечена само в нощница (същата, с която избяга от бърлогата на Булкокс), стоеше на един стол и закачаше на стената дълъг лист с някакъв йероглифен надпис.
	— Върна ли се, мили? — отметна тя кичур коса от челото си. — Толкова се изморих! Имаш много странен слуга. Отказа да ми помогне. Наложи се да правя всичко сама. Добре че научих много неща от чаения дом. Там в началото, докато не си печелиш уважение, правиш всичко сама — переш, гладиш, поправяш… Ама той наистина е странен! През цялото време не мърда от коридора, не ми позволи да надникна в килера. Какво държиш там? Чух някакви странни звуци.
	— Там е секретната стая. Няма нищо интересно, разни скучни дипломатически документи — излъга Фандорин. — Още утре ще наредя да ги махнат оттам. А защо не си купи дрехи?
	Тя скочи безшумно от стола.
	— Купих. Само че ги свалих да не ги цапам. Ето ги, ще стигнат на първо време.
	Тя отвори гардероба и Ераст Петрович видя, че неговите официални облекла и панталони са избутани в самия ъгъл, а четири пети от пространството е заето от разноцветни коприни, кадифета, атлази. На горния рафт бяха наредени кутии с шапки, на долния — кутии с обувки.
	— Какво носиш? — протегна ръка към розовия пакет О-Юми. — От „Мадам Бетиз“ ли е? За мен?
	Тя извади чорапите, завъртя ги в ръце, сбърчи носле.
	— Шумиваруи.
	— Моля?
	— Колко вулгарно! Нищо не разбираш от дамски дрехи. Ще си оставя черните. Другите ще ги дам на Софи. На нея със сигурност ще й харесат.
	— На к-кого? — не насмогваше на новините клетият Ераст Петрович.
	— На оная жълтокоса глупачка, която тропа с пръсти по голямата желязна машина.
	— Успяла си д-да се запознаеш с нея?
	— Да, сприятелихме се. Подарих й една шапка, а тя ми даде шал на големи червени цветя. Запознах се по-отблизо и с Обаяши-сан, любовницата на началника ти. Много мила жена. И с нея вече сме приятелки.
	— Какво още успя да свършиш през тия три часа, докато не бяхме заедно?
	— Нищо повече. Купих някои работи, започнах да подреждам къщата и се запознах със съседките.
	Не можеше да се каже, че Фандорин умее да води сметка на парите, но му се стори, че покупките са някак много.
	— Как ти стигнаха парите? — възхити се той, като видя на нощното шкафче велурена кутийка с очарователна перлена брошка.
	— Парите ли? Изхарчих ги още във втория магазин.
	— А… ами как плащаше в другите?
	О-Юми повдигна голо рамо.
	— Както и преди, когато живеех при Алджи. Оставях навсякъде визитните ти картички.
	— И ти даваха стока на к-кредит?
	— Естествено. Докато стигнах до третия магазин, вече всички бяха научили, че живея при теб. Мадам Бетиз (отбих се и при нея, само че не купих тия ужасни чорапи) ми честити и каза, че ти си много по-хубав от Булкокс. Той бил по-богат, разбира се, но това нямало значение, ако мъжът бил толкова хубав, колкото си ти. На път към къщи пътувах с вдигнати щори. Как ме гледаха всички!
	И мен също, спомни си Ераст Петрович погледите, с които го изпращаше всеки срещнат. Боже, Боже…


	Късно вечер те седяха двамата и пиеха чай. Ераст Петрови я учеше да пие чая, както го пиеха руските кочияши — е парче захар между зъбите, от чинийка, с шумно духане и пуфтене. Порозовялата О-Юми, наметната с руския шал, издуваше бузи, гризеше захарта с белите си зъби, шумно се смееше. В тоя миг в нея нямаше нищо екзотично, нищо японско и на Фандорин му се стори, че те са преживели с нея така задружно вече много години и с Божията помощ ще преживеят още толкова.
	— За какво е нужно това твое джоджуцу — каза той. — Защо си решила да изучаваш тая гнусотия, която превръща живото, горещото, естественото в някаква м-математика?
	— Та нима това не е същността на всяко изкуство? Да разлагаш естественото на съставните му части и после да ги нареждаш наново, вече по свой начин? Аз изучавам изкуството на любовта от четиринайсетгодишна възраст.
	— От ч-четиринайсет? Сама ли реши така?
	— Не. Баща ми нареди да изучавам джоджуцу. Той каза: „Ако беше мой син, щях да те пратя да развиваш мисловните умения, силата и ловкостта си, понеже тъкмо в това са главните мъжки оръжия. Но ти си жена и твоето главно оръжие е любовта. Ако овладееш до съвършенство това сложно изкуство, най-умните, силни и ловки мъже ще бъдат като глина в твоите ръце.“ Баща ми знаеше какво приказва. Той е най-умният, силен и ловък от всички, които познавам. Бях на четиринайсет години, бях много глупава и много не ми се ходеше да се уча при майсторка на джоджуцу, но обичах баща си и го послушах. Естествено, както винаги той се оказа прав.
	Ераст Петрович се намуси и си рече, че във всяка цивилизована страна татенцето, което изпраща малолетната си дъщеря в бардак, нямаше да се размине с каторгата.
	— Къде е баща ти сега? Често ли се виждате?
	Лицето на О-Юми изведнъж помръкна, усмивката изчезна, устните й се свиха сякаш от прикрита болка.
	Умрял е, досети се титулярният съветник и разкаян, че е причинил страдание на любимата, побърза да поправи грешката си: нежно погали вдлъбнатинката на шията й (впрочем той отдавна искаше да го направи).
	Много по-късно, когато вече лежаха в леглото и гледаха в тавана, О-Юми изрече с въздишка:
	— Джоджуцу е чудесна наука. Тя единствена е в състояние да направи жената по-силна от мъжа. Но само докато жената не си загуби ума. Страхувам се, че с мен се случва тъкмо това.
	Фандорин чак замижа — толкова непоносимо, лудо щастие го изпълваше.

	Не питай дали
	да бъдеш, или не, щом
	бивал си щастлив.



	Гъделичкане

	Уолтър Локстън беше свикнал да нощува в кабинета си. Съгласно договора с град Йокохама на началника на общинската полиция се полагаше служебно жилище, и то мебелирано, но сержантът така и не свикна с тоя палат. Диваните и столовете си стояха с покривалата, големият стъклен полилей нито веднъж не бе пален, семейното ложе прашасваше без употреба — бившият обитател на прериите се чувстваше по-добре в платнения си хамак. Двуетажната къща те натъжава, таванът и стените те притискат. В кабинета си е по-добре. Тук теснотията е позната, разбираема, своя — работното бюро, металната каса, рафтът с пушките. Не мирише на пусто, както у дома. Уолтър с удоволствие оставаше да нощува тук, стига да намереше някакъв повод, а днешният повод беше повече от задоволителен.
	Сержантът пусна дежурния да си ходи при семейството. В участъка беше тихо и спокойно. Дранголникът стоеше празен — нямаше нито пияни матроси, нито скандалджии от клиентите на „Девети номер“. Блаженство!
	Локстън си затананика песничката за славната шейсет и пета година и изпра ризата си. Подуши си чорапите и ги обу наново, можеха да изкарат още един ден. Направи си силно кафе, изпуши една пура, докато дойде време за лягане.
	Той се разположи в креслото, качи си краката на стол, смъкна ботушите. В кабинета си имаше и одеяло, тук-там поизтъняло наистина, но затова пък любимо, увиеше ли се с него, винаги сънуваше хубави сънища.
	Сержантът се прозя, огледа помещението — всичко ли е както трябва? Трудно е да си представи човек, че английските шпиони или пък жълтурите ще се набутат да ровят из полицейския участък, но предпазливостта досега не е попречила на никого.
	Вратата е заключена, решетката на прозореца също, самият прозорец е залостен с резе, отворено е само малкото прозорче горе, че инак ще се задуши. Прътите са натясно, най-много някоя котка да се промъкне.
	Дъждът, който ръмеше от обяд, спря, в небето изгря луната — толкова ярка, че се наложи да смъкне козирката до носа.
	Уолтър се позавъртя, намести се удобно. В пазвата му изшумоляха изписаните с кръв хартийки. Ама че изроди се срещат по тоя свят, поклати глава той.
	Локстън винаги заспиваше бързо, но преди това из мозъка му защъкваха цветни картинки (които много харесваше) от гледки, виждани в миналото или просто въображаеми. Те се завъртаха, сменяха се, избутваха се и постепенно преминаваха в първия, най-сладкия сън.
	Точно така и стана. Той видя една конска глава с остри трепкащи уши, видя как се носи насреща му земята, обрасла в изгоряла трева; после синевата, висока и бездънна, каквото бива небето само над безкрайните простори; после една жена, която го обичаше (или се преструваше, че го обича) в Луисвил през шейсет и девета, после, кой знае защо, едно джудже, облечено с цветно трико, което правеше салта и скачаше през обръч. Това видение изплува от някакво съвсем забравено минало, може би от детството, и постепенно премина в сън.
	Сержантът измуча от възторг от дребния циркаджия, който умееше и да бълва дълги езици пламък от устата си.
	Сънят се отклони от хубавите неща към пожар — на спящия му стана горещо под одеялото. Той се размърда, одеялото се изхлузи на пода и нещата в царството на сънищата веднага се оправиха.
	След полунощ Уолтър се събуди. Не се събуди сам, чу далечен звън. В просъница не успя да схване, че това е камбанката на вратата. Специално я бяха закачили там за в случай на някакви спешни нощни необходимости.
	Бяха се разбрали с Асагава и руския вицеконсул: каквото и да става, да не мърда от участъка. Побой, клане, убийство — няма значение. Ще почакат до сутринта.
	Затова Локстън се обърна на другата страна и се опита да продължи да сънува, но звъненето не спираше.
	Дали да не иде да погледне? Отвътре, разбира се — няма да излиза, знае ли какво може да стане? Може да са лошите — да са дошли за хартийките си.
	Взе револвера. Излезе навън, стъпвайки безшумно.
	На входната врата имаше хитроумно прозорче от потъмнено стъкло. През него се вижда отвътре, а отвън не.
	Локстън надзърна и видя на стъпалата японка с раирано кимоно, каквито носи прислугата в хотел „Интернационал“.
	Туземката протегна ръка към звънчето, задърпа го, колкото сила има. Пък се и разврещя:
	— Порицай-сан! Аз Кумико, хотера „Интанацанару“! Рошо! Убивари маторосу! Съвсем убивари! Удряр шитека от бириарудо! Дупка гравата!
	Ясно. Матросите са се сбили и са строшили нечия глава с щека за билярд. Редовно изпълнение.
	— Утре сутринта! — викна й Локстън. — Кажи на шефа, че сутринта ще изпратя констебъл!
	— Не може сутрин! Тирява сега! Маторосу умирар!
	— Какво искаш, да му залепя тиквата ли? Бягай, бягай, момиче. Утре, казах.
	Тя пак задрънча със звънеца, но сержантът вече се беше успокоил и се прибираше към кабинета си. Как ли пък не, ще им търчи началникът на полицията за щяло и нещяло по нощите. Нямаше да тръгне, дори да не бяха важните документи в пазвата му.
	Когато звънецът най-накрая млъкна, стана съвсем тихо. Уолтър не чуваше дори собствените си крачки — обутите с чорапи крака стъпваха по пода без звук. Ако не беше тая абсолютна тишина, сержантът никога не би чул лекото шумолене зад вратата на кабинета.
	Вътре имаше някой!
	Локстън се вцепени, сърцето му препусна в галоп. Долепи ухо на ключалката — да! Някой ровеше в бюрото, вадеше чекмеджетата.
	Ах, кучите синове, как го бяха измислили! Измъкнаха го от стаята и… Но как са влезли вътре? Той беше заключил на излизане!
	Почакайте само, мръсници!
	Хвана револвера с лявата ръка, безшумно мушна ключа в ключалката. Врътна го, дръпна със замах вратата, втурна се в стаята:
	— Стой! Стрелям!
	И като нищо щеше да стреля, но го очакваше изненада. Пред бюрото стърчеше дребна фигурка, висока не повече от три фута. В първия момент Уолтър си въобрази, че още спи и сънува джуджето.
	Но когато щракна запалката и светна газта, се оказа, че това не е никакво джудже, а малко японско момче, съвсем голо.
	— Ти кой си? — увисна ченето на Локстън. — Откъде се взе? Как влезе?
	Малкият дявол чевръсто се шмугна към прозореца, скокна като маймуна, мушна се между прътите на решетката и за едното нищо да се изниже, но сержантът не го допусна — затърча се, успя да го хване за крака и да го изтегли обратно.
	Поне се изясни отговорът на третия въпрос. Хлапето се бе промушило през прозорчето. То беше тясно дори за такова мъниче, личеше си от драскотините по бедрата. Явно затова е гол — дрехите щяха да му пречат.
	Ама че работа. Сержантът бе очаквал кого ли не: шпиони, убийци, коварни нинджи, а вместо тях — тая торба кокали.
	— Отговаряй! — той сграбчи тънките рамене на хлапака и го разтърси. — Катару! Даре да? Даре окутта*?
	[* Говори! Кой си ти! Кой те праща? (развален яп.). — Б.а.]
	Негодникът гледаше огромния американец, без да мига. Лицето му обърнато нагоре — тясно, с остър нос — бе напълно безстрастно и непроницаемо. Пор, истински пор, помисли си сержантът.
	— Мълчиш, а? — каза той заплашително. — Ей сега ще ти развържа езика! Мита ка?*
	[* Виждаш ли? (яп.) — Б.а.]
	Той разкопча колана си и го измъкна от панталона.
	Момчето (осемгодишно, не повече) гледаше Локстън със същия безразличен, уморен поглед на старец.
	— Е? — кресна сержантът с най-страшния си глас.
	Но странното дете не се уплаши, ами май дори се развесели. Устните му трепнаха и се разтеглиха, сякаш не можеше да удържи усмивката си. Между белите зъби се появи черна тръбичка. Нещо просвири и на сержанта му се стори, че някаква оса го е ужилила в гърдите.
	Той погледна учуден надолу — от ризата до сърцето му стърчеше нещо лъскаво. Игла? Но откъде се е взела?
	Посегна да я издърпа, но ръцете му не помръдваха.
	После всичко забуча, затрещя и Уолтър се видя легнал на пода. Момчето, което току-що го гледаше от долу на горе, сега бе надвиснало отгоре му — огромно, закриващо целия таван.
	Неправдоподобно голяма ръка се протегна към Локстън, ставаше все по-голяма и по-голяма. После настана тъмнина, заглъхнаха звуците. Леки пръсти опипваха гърдите му и го гъделичкаха.

	Първо — очите,
	осезанието ще
	умре последно.



	Хвръкналата глава

	В сумрака на гаснещия дълъг ден Асагава отиде до трийсет и седми пристан. Това бе специален полицейски кей за арестувани лодки. Там от три седмици стоеше завързана „Каппа-мару“, голяма рибарска гемия, задържана по подозрение за контрабанда. В последно време из залива се въртяха джонки от Хонконг и Аомън. Кръстосваха в неутрални води, чакаха луната да се скрие и откъм брега да дойдат бързоходни лодки, които да приберат сандъците с вино, чувалите с кафе, балите тютюн, кошниците с опиум. Братята Сакаи, собствениците на гемията, бяха паднали в ръцете на полицията и сега лежаха в затвора, а инспекторът измисли полезно приложение на тяхното корабче.
	Той огледа трюма. Беше сух и просторен. Веднага си личеше, че тук отдавна не са превозвали риба. Тесничко е за хора, пък и не е много удобно, ама ще се оправи, да не е принц? Макар че всъщност си е тъкмо принц, усмихна се неволно Асагава.
	Планът беше прост. Поема от вицеконсула важния свидетел, вкарва го в трюма на „Каппа-мару“, откарва гемията по-далеч от брега, пуска котва. Демонтира и взема със себе си руля и платното, заключва лебедката на веригата, за да не се роди в княжеската глава, замаяна от морфина, мисълта да вдигне котва. Нека се поклатушка по вълните някой и друг ден. Нито ще може да избяга, нито има кой да го закачи. А на пристана ще сложи пост уж за наблюдение на конфискуваните плавателни средства.
	Сега, в късния следобед, около пристана се мотаеха хора, но преди разсъмване няма да има жива душа. Всичко би трябвало да мине гладко.
	Убедил се, че всичко с гемията е наред, инспекторът си тръгна.
	Миналата нощ и последвалият я ден бяха изпълнени със събития. В живота на всекиго непременно има момент, който представлява висшата точка на неговото съществувание. Много често човек не си дава сметка за това и чак по-късно, оглеждайки се назад, се усеща: ето го онова най-важно нещо, заради което вероятно съм дошъл на тоя свят. Но вече е късно, няма връщане назад и нищо не можеш да поправиш.
	Но Асагава знаеше, че тъкмо сега преживява висшия момент на живота си, и бе твърдо решен да не разочарова своята карма. Кой би могъл да предположи, че синът и внукът на обикновени йорики ще се озове в центъра на голямата политика, ще държи в ръцете си съдбините на империята? Не зависи ли от него накъде ще тръгне Япония, каква ще бъде силата, която ще я управлява?
	Не беше в характера на японеца да се хвали, но днешният ден бе наистина специален, с такъв ден човек може да се гордее. И той си бе позволил да се погордее малко, в крайна сметка нали не го правеше на глас.
	Началникът на Крайбрежния участък на Йокохамската туземна полиция живееше на хълма Ноге, където държеше стая в хотел „Момоя“. Заведението беше скромно, но прилично, цената не беше висока, храната беше великолепна (на първия етаж правеха прекрасна юфка), а имаше и още едно обстоятелство от особено значение за един неженен мъж.
	Тъкмо това обстоятелство (то беше от женски пол, казваше се Емико и нему, по-точно на нея принадлежеше „Момоя“) веднага лично сервира вечерята в стаята му.
	Асагава, който бе сменил тесните европейски дрехи с тънка юката, седеше на възглавничка и блажено наблюдаваше шетнята на Емико: как тя поръсва горещата юфка със стрити сушени водорасли, как налива от шишенцето затоплено саке. Подвързаната папка с документите бе мушната под разстлания дюшек.
	Тя не си тръгна и след като инспекторът благодари и започна с шум да засмуква парещата „соба“ и да щипва с пръчиците от отделна чинийка любимата си маринована ряпа. Поруменелите бузи на Емико и сведеният й поглед подсказваха любовния й копнеж. Макар че Асагава беше уморен до смърт и искаше поне малко да поспи до разсъмване, не беше учтиво да обижда жената с пренебрежение. Затова, след като завърши трапезата си с чаша превъзходен ечемичен чай, той произнесе фразата, която имаше специален смисъл за двама им:
	— Колко си красива днес.
	Емико пламна, закри лице с широкия си ръкав. Прошушна:
	— Ах, защо говорите такива неща… — докато развързваше шнура, който крепеше пояса на кимоното.
	— Ела при мен — протегна ръце инспекторът.
	— Не бива. Клиентите чакат — пошепна тя с издрезгавял от страст глас, вадейки фибите от косата си.
	От нетърпение даже не разви пояса си докрай. Освободи едното рамо, после другото и поривисто дръпна кимоното през глава, по най-неграциозния начин. Тъкмо такава я харесваше най-много. Жалко, че днес не му беше до любов.
	— Чаках те цялата минала нощ… — прошепна тя, докато пропълзяваше на четири крака към постелята.
	Асагава погледна под око дали папката не се подава под тънкия футон и легна пръв.
	Щом Емико със стон се отпусна отгоре му, твърдият ъгъл на папката се впи в гръбнака му, но нямаше как, трябваше да търпи.
	Но ето че дългът на учтивостта бе изплатен, стопанката се върна към работата си, Асагава с пъшкане разтри вдлъбнатината на гърба и духна лампата. По изграден още в детството навик той легна на една страна, сложи ръка под бузата и моментално заспа.
	През хартиените стени се носеха всевъзможни звуци: в кръчмата гълчаха клиентите, в съседната стая хъркаше настаненият там търговец на ориз. Всичкият тоя шум беше обичаен и не пречеше на съня му, макар че инспекторът спеше леко. Когато от тавана върху татамито му падна хлебарка, Асагава веднага отвори очи и ръката му сама се плъзна под дървената възглавница, където държеше револвера си. Втория път инспекторът се събуди от дрънченето на капака на малкия порцеланов чайник, който винаги стоеше до главата му. Земетресение, но съвсем леко, веднага се ориентира Асагава и пак заспа.
	След третото събуждане обаче не успя да заспи.
	В кръчмата ставаше нещо необичайно. Някой крещеше с див глас, трошаха се мебели, а после отекна пронизителният вик на стопанката:
	— Асагава-сан!
	Значи трябва да слезе — Емико не би го будила за щяло и нещяло. Сигурно се бяха развилнели чуждестранни матроси, както предния път. В последно време се бяха научили да се мотаят из туземните квартали, където пиенето беше по-евтино.
	Инспекторът се надигна с въздишка, навлече юкатата. Не взе револвера, нямаше нужда. Вместо огнестрелно оръжие взе джитте — стоманен шип с две куки отстрани. Едно време с джитте са отбивали удари с меч, но то вършеше работа и срещу нож, а ставаше и просто за удар по главата. Асагава владееше това оръжие до съвършенство.
	Не остави папката в стаята, мушна я отзад в колана.
	За облекчение на инспектора патакламата бе предизвикана не от чужденци, а от двама японци. Като ги гледаш, обикновени тимпира, най-долна паплач. Не са якудзи, просто обикновени нехранимайковци. Но много пияни и наперени. Масата обърната. Счупени няколко купички. Старият носач Лига, който често си тръгва последен, седи с разбит нос. Няма други посетители, сигурно са се разбягали. Само в ъгъла е седнал някакъв рибар с медночервеникава обрулена от ветровете муцуна. На тоя хич не му пука, само върти пръчиците, нагъва юфка и не поглежда настрани.
	— Това е Асагава-доно, главният началник на полицията! Сега ще видите вие! — провикна се Емико, която май също си го беше отнесла — фризурата й се бе разпиляла, единият ръкав висеше откъснат.
	Това подейства.
	Единият тимпира с червена превръзка на главата заотстъпва към вратата.
	— Стой си на мястото! Не сме оттук! Сега ще си идем и няма да ни видиш повече! — и извади от пазвата нож, за да откаже инспектора да се меси.
	— Как така „ще си идем“? — писна Емико. — А кой ще плаща? Я колко купички изпотрошихте! И масата се сцепи!
	Тя безстрашно се нахвърли срещу натрапниците с юмруци. Но вторият скандалджия, с дълбоки белези от шарка по лицето, я тресна със замах в ухото и клетницата се стовари в несвяст на пода. Старият Яичи сви глава в раменете и хукна навън.
	Асагава бездруго не би оставил мръсниците да си отидат безнаказани, но заради Емико реши да им даде да се разберат.
	Той се втурна към вратата и прегради пътя да не избягат.
	Двамата се спогледаха. Червеният вдигна нож, сипаничавият извади по-сериозно оръжие — къс меч уакидзаши.
	— Заедно! — викна той и двамата едновременно се нахвърлиха срещу Асагава.
	Само че не можеха да се мерят с майстор на джитте. Той отби удара с нож просто с лакът, а меча захвана с куката, дръпна го и той полетя към далечния ъгъл.
	Без да губи нито миг, Асагава халоса червения с опакото на желязото по китката, изби от ръката му ножа. Сипаничавият се дръпна към тезгяха, опря гръб о него. Другият тимпира се притисна до другаря си. Вече не вдигаха шум, не размахваха ръце, физиономиите и на двамата посивяха от страх.
	Без да бърза, Асагава тръгна към тях, въртейки оръжието си в ръце.
	— Преди да ви изпратя в участъка, ще се наложи да ви понауча как да се държите в прилични заведения — рече той, освирепял от мисълта, че така и не бе успял да се наспи.
	Междувременно рибарят с медната мутра допи от купичката си остатъците от бульона, изтри уста с ръкав. Наведе се, вдигна падналия уакидзаши от пода, премери го в длан и изведнъж, без да замахва, го метна.
	Острието се вряза в гърба на инспектора малко над мушамената папка.
	Асагава се обърна, лицето му бе сърдито и недоумяващо. Олюля се, едва пазейки равновесие.
	Тогава първият тимпира с червената превръзка светкавично измъкна изпод дрехите си къс прав меч. Той направи леко движение отляво надясно, сякаш пъдеше муха, и главата на инспектора, напуснала плещите, весело се затъркаля по пода.

	Дори да хвръкне,
	няколко секунди е
	жива главата.



	Снимката на съпругата

	В думата „Булкокс“, ако се пише със сричковата азбука, има пет букви: бу-ру-ко-ку-су. В кръгчето, разположено в центъра на тайнствената схема, имаше само два знака. Впрочем това не значеше нищо: японците обичаха да съкращават прекалено дългите чуждестранни думи и фамилии, при това тъкмо с първите две срички. Значи в кръгчето пише „бу-ру“.
	Докторът сложи на масата подготвената още от вчера тетрадка — записки отпреди пет години, посветени на историята на японските нинджи. Тъкмо тук бе копирал от един старинен трактат тайната азбука на клана професионални убийци.
	Зелената лампа светеше мирно, в ъглите на кабинета се гушеха уютни сенки. Къщата спеше. Двете дъщери, Бет и Кейт, вече бяха прочели молитвата си и си бяха легнали. Спазвайки отдавна приетия обичай, на който Туигс много държеше, те бяха дошли преди сън да целунат баща си — Бет по дясната буза, Кейт по лявата.
	По-голямата се бе превърнала в истинска красавица, същата като покойната Джени, помисли си Туигс (тая мисъл го спохождаше всяка вечер, когато пожелаваше на дъщерите си „лека нощ“). Кейт все още беше грозното пате и съдейки по широката й уста и дългия нос, не се очертаваше да стане хубавица, но той се притесняваше за нея по-малко, отколкото за голямата, която беше мълчалива, умислена, дай й само романи да чете, докато тая е жива, весела, младежите харесват такива. Вече няколко пъти се беше случвало: завърти се някой ухажор покрай Бет и неусетно се прехвърли към по-малката й сестра — с нея хем не е толкова трудно, хем е по-весело.
	Средновековните нинджи бяха използвали за кореспонденция не общоприетите йероглифи, а специална азбука, така наречените „букви шиндай“, древна писменост, която напомняше следите, оставени от пропълзяла по мокрия пясък змия.
	Така, дай да видим как се пише с тия драскулки знакът „бу“.
	{img:diamantenata_kolesnitsa_character_1.png|Йероглиф за „бу“}
	Сега „ру“.
	{img:diamantenata_kolesnitsa_character_2.png|Йероглиф за „ру“}
	А какво пише в кръгчето? Съвсем други знаци. Първият прилича на три змии.
	{img:diamantenata_kolesnitsa_character_3.png|Първи непознат йероглиф}
	Вторият — на цяло кълбо змии.
	{img:diamantenata_kolesnitsa_character_4.png|Втори непознат йероглиф}
	Почакайте, сър! Тия заврънкулки също ги има в азбуката. Първата представлява сричката „то“, втората — сричката „ну“ или просто „н“.
	Хм. Озадаченият Туигс се почеса по носа. Защо пък тону? Какво общо има тук тону? Нещо не пасва.
	Изглежда, записите в схемата не просто са направени със секретната азбука на нинджите, но са и допълнително шифровани — една буква означава друга. Добре, това е още по-интересно.
	Докторът хищно потропа с нокти по масата, предвкусвайки дълга и завладяваща работа. Отпи силен чай от чашата, потърка длани.
	Напред, сър!
	Най-изисканата наслада от всички, които са дадени на човека, е да си размърдва мозъка.
	И така, и така, и така…
	Известно ни е, че Суга обозначава „бу“ с буквата „то“, а „ру“ с буквата „ну“. Тия знаци се срещат и в другите кръгчета: първият три пъти, вторият — един.
	Продължаваме.
	Той взе лупата, вгледа се в кръгчето по-внимателно. Какви са тия мънички чертички над трите змийчета? Замърсено ли е? Не, написано е с туш. Прилича на нигори, знак за звънкост, с помощта на който сричката „ка“ се превръща в „га“, „та“ в „да“, „са“ в „дза“. Точно така — „бу“ е звънка сричка, задължително трябва да има нигори.
	Туигс умислено прерисува кръгчето и двата знака в него.
	{img:diamantenata_kolesnitsa_character_5.png|Непознати йероглифи оградени с кръг}
	Без шифър това щеше да се прочете така: звънко „то“ (иначе казано, „до“) плюс „ну“ или „н“.
	Момент, момент…
	Развълнуван, докторът разтърка плешивото си теме, приповдигна се на стола. Но в тоя най-ключов момент тихо задрънча закрепеният над бюрото нощен звънец — собственоръчно изобретение на Ланселот Туигс: електрическите проводници отиваха от вратата към кабинета и спалнята, за да не се будят момичетата от късните пациенти.
	Ядосаният лекар тръгна към вратата, но не стигна — спря се в коридора. Не бива! Мистър Асагава го бе предупредил най-строго: никакви нощни визити, да не се отваря на никого.
	— Докторе! Вие ли сте? — обади се глас отвън. — Доктор Туигс? Видях табелката на вратата ви. Помогнете ми, за Бога!
	Развълнуван, едва ли не плачещ мъжки глас с японски акцент.
	— Аз съм Джонатан Ямада, старшият продавач на фирма „Саймън, Евърс и компания“. Отворете, в името на господа Исуса Христа!
	— Какво има? — попита Туигс, който не възнамеряваше да отваря.
	— Жена ми ражда!
	— Но аз не съм акушер. Нужен ви е доктор Бъкъл, той живее на…
	— Знам! При него отивахме с жена ми! Но каляската се обърна! Тук зад ъгъла! Докторе, моля ви! Тя има рана на главата, кръв! Ще умре, докторе!
	Ако беше нещо друго, Ланселот Туигс едва ли щеше да отвори, понеже беше човек, който държи на думата си. Но си спомни горката Джени, собствената си безпомощност и безизходното отчаяние.
	— Момент… Момент.
	Той отключи вратата, без да сваля верижката. Видя пълен японец с бомбе и редингот, с лице, обляно в сълзи, който моментално падна на колене и протегна към доктора ръце.
	— За Бога! По-бързо!
	Улицата беше съвършено празна.
	— Знаете ли, не съм добре — смутено измърмори Туигс. — На улица „Хомура-ори“ живее доктор Алберти, той е отличен хирург. Това е на десет минути оттук…
	— Докато тичам дотам, на жена ми ще й изтече кръвта! Спасете я!
	— Е, какво да ви правя…
	Трябва, естествено, да се държи на думата, но нали съществува и лекарската клетва…
	Той въздъхна и свали верижката. Продавачът Джонатан Ямада изхълца:
	— Благодаря ви, благодаря ви! Разрешете да ви целуна ръката!
	— Глупости! Влезте, докато се преобуя и си взема инструментите. Почакайте в коридора, идвам след минута.
	Докторът бързо закрачи към кабинета да вземе чантата и да скрие тайната схема. Или ще е по-добре да я вземе със себе си? Не, едва ли е необходимо.
	Или продавачът не беше чул, че трябва да чака в коридора, или от вълнение мислите му се бяха объркали, но той се мъкнеше след доктора и все така мърмореше нещо за ръце и целувки. На прага на кабинета възкликна:
	— Разрешете ми поне да стисна благородната ви ръка!
	— Това може — Туигс му подаде дясната си длан, с лявата се хвана за вратата. — Трябва да остана сам за момент…
	Разчувствалият се Джонатан Ямада с всичка сила стисна ръката на доктора.
	— Ох! — извика Туигс. — Боли!
	Вдигна ръка към очите си. На средния пръст, почти при дланта, изби капчица кръв. Продавачът се засуети:
	— Простете ми, за Бога! Това е пръстенът, древният родов пръстен! Голям ми е и понякога се обръща навътре. Да не ви одраска? Одраска ли ви? Ах, ах! Аз съм виновен! Ще ви превържа, ето кърпа, чиста е, ах, няма прошка за мен!
	— Няма нужда, глупости — смръщи се Туигс и облиза раничката с език. — Ей сега идвам. Почакайте.
	Той затвори вратата зад гърба си, тръгна към масата и изведнъж залитна — притъмня му пред очите. Хвана се за ръба на масата.
	А продавачът всъщност не остана в коридора, той също бе влязъл в кабинета и най-безцеремонно ровеше из документите. Взе схемата, погледна я отблизо, кимна със задоволство.
	Но на Туигс хич не му беше до странното поведение на Джонатан Ямада, докторът се чувстваше много зле.
	Той гледаше фотопортрета на Джени, поставен в сребърна рамка на нощното шкафче, и не можеше да откъсне поглед от снимката.
	Ретушираната жена също гледаше Ланселот, усмихваше му се доверчиво и нежно.

	Всичко се сменя,
	но не и лицето от
	старата снимка.



	Дон-Дон

	Ераст Петрович не спа дълго, час по час поглеждаше часовника, а към три и половина леко стана от леглото. Около половин минута погледа спящата О-Юми — изпитваше толкова силно чувство, че му беше много трудно да го предаде с думи: никога досега светът не му бе изглеждал така крехък и същевременно тъй здрав, той можеше да се пръсне на стъклени парченца от най-лекия полъх на ветрец, а можеше да издържи и напора на най-свирепия ураган.
	В коридора титулярният съветник си обу ботушите. Докосна по рамото Маса, който седеше на пода пред килера с клюмнала глава. Оня реагира моментално.
	— Върви да спиш — прошепна Фандорин. — Неру. Аз ще пазя.
	— Хай — Маса се прозя и се прибра в стаичката си.
	Ераст Петрович изчака оттам да се чуе равномерното му сумтене (мина не повече от минута) и влезе при княза.
	По всичко личеше, че Онокоджи се чувстваше добре в своето убежище. Рафтовете, на които Маса държеше провизиите, бяха закрити е одеяло, на един празен бяха оставени остатъците от вечерята, на пода — угасена лампа. Самият княз спеше безгрижно, по тънките му устни пробягваше усмивка, явно негово сиятелство бе потънал в сладостни съновидения. След О-Юми гледката на спящ човек, при това толкова несимпатичен, се стори на Ераст Петрович кощунствена, пък и естеството на чудните сънища беше ясно — до възглавницата видя празна спринцовка.
	— Ставайте — разтърси Фандорин рамото на свидетеля. — Шшт. Аз съм, не се плашете.
	Но Онокоджи хич и не смяташе да се плаши. Мътните му очи се отвориха, усмивката стана още по-широка, наркотикът продължаваше да действа.
	— Ставайте и се обличайте. Излизаме.
	— На разходка ли? — изкиска се князът. — С вас, скъпи приятелю, съм готов да вървя и накрай света.
	Докато нахлузваше панталоните и обувките си, той се въртеше, танцуваше и бърбореше безспир, наложи се домакинът да му се скара, че вдига шум.
	На улицата Фандорин хвана неспокойния си спътник под ръка. За всеки случай с другата ръка стискаше херщала в джоба си, но не го извади, за да не подплаши княза.
	Дъждецът ръмеше ситно, миришеше на мъгла. Свежият въздух лека-полека върна Онокоджи към действителността. Той се заозърта из празния крайбрежен булевард и попита:
	— Къде ме водите?
	— На едно по-сигурно място — обясни титулярният съветник и Онокоджи веднага се успокои.
	— Пък аз дочух във вашето жилище един женски глас — лукаво подметна той. — И тоя глас ми се стори познат. Мноого познат.
	— Това не е ваша работа.
	До трийсет и седми пристан имаше доста път, князът успя да се свести от наркотика. Спря да бъбри, все по-често се озърташе нервно, но вече не питаше за нищо. Като че зъзнеше — раменете му ситно потрепваха, а може това да беше и следствие от инжекцията.
	Накрая май стигнаха. Фандорин видя изрисуваните с бяла боя върху един схлупен годаун цифри 37. От брега към морето се беше проточил дълъг кей, чието начало осветяваше фенер, а краят се губеше в мрака. Там скърцаха въжетата, с които бяха завързани поклащащите се чернеещи лодки.
	Глухо отекнаха дъските под крачките им, някъде в ниското плискаше вода.
	Тъмнината не беше непрогледна, небето вече сивееше като пред изгрев. Най-сетне стигнаха края на кея. Там стърчеше мачтата на голяма лодка, а пред нея върху навито въже бе седнал Асагава с полицейска униформа: виждаше се кепето му и широката пелерина.
	Ераст Петрович с облекчение пусна лакътя на спътника си, махна с ръка на инспектора.
	Онзи отвърна с махване. От лодката ги деляха двайсетина крачки.
	Странно, рече си изведнъж титулярният съветник. Защо не стана да ни посрещне?
	— Я чакайте — каза Фандорин на княза и спря. В тоя момент седящият човек се изправи и се оказа, че е доста по-нисък на ръст от Асагава. „Изпратил е друг полицай да го замести?“, мина през ума на Ераст Петрович, а ръката му вече вадеше от джоба револвера — предпазливостта не пречи.
	И се случи нещо невероятно.
	Полицаят хвърли кепето, изхлузи пелерината и — изчезна. Под дрехите нямаше нищо освен чернота.
	Князът изписка, пък и Фандорин го обхвана мистичен ужас. Но в следващия миг мракът се размърда и пролича, че силует в черно се движи бързо към тях.
	Нинджа!
	Онокоджи нададе вой и търти да бяга, а вицеконсулът вдигна херщала и стреля.
	Черната фигура не тичаше направо, а на зигзаг, ту приклякаше, ту отскачаше и вършеше всички тия маневри с невъобразима скорост — Фандорин не успяваше да мести цевта.
	Втори изстрел, трети, четвърти, пети, шести, седми. Нито един куршум ли не уцелваше? Но разстоянието бе само петнайсет, десет, пет крачки!
	Озовал се в непосредствена близост до Ераст Петрович, невидимият подскочи високо и с крак изрита херщала (вече безполезен) от ръката на слисания Фандорин. Револверът затрополи по дъсчения кей, а вицеконсулът видя право пред себе си в прореза на черната маска две очи — като два разжарени въглена.
	Беше невъзможно да забравиш тия очи, щом си ги видял веднъж.
	Беше той! Той! Укротителят на змии, човекът без лице! Той беше жив!
	Макар че не разбираше как е възможно това, пък и въобще нищо вече да не разбираше, титулярният съветник все пак не смяташе просто така да си даде живота.
	Както и в случая със Суга, той зае бойна стойка и — ура! — лакътят му успя да отбие първия удар с крак. Сега според науката джуджуцу следваше да се развие успехът и да се премине в атака. Ераст Петрович посегна (с движение, по-уместно в бокса), но не улучи противника си — той приклекна, остави юмрука да мине над главата му, изправи се като пружина и краката на Фандорин се откъснаха от пристана. Титулярният съветник политна, въртейки се във въздуха, и не мислеше за нищо, докато траеше тоя удивителен полет. После пък, когато удари глава в ръба на пристана, изобщо не му беше до мислене — той видя ярка светлина, чу страхотно неприятно изпращяване и край.
	Но студената вода, в която тялото на победения вицеконсул се стовари с плясък, му върна сетивата. И първата му мисъл (още преди да изплува на повърхността) беше: защо съм жив? Булкокс със сигурност е заповядал да ме убият!
	По лицето му се стичаше кръв, ушите му пищяха, но Ераст Петрович не смяташе да губи свяст. Той се хвана за хлъзгавото дърво, набра се нагоре и успя някак да се изкатери на кея.
	През шума и огнените кръгове, които чуваше и виждаше, си проправи път втора мисъл. Какво става с княза? Успял ли е да избяга? Имаше време да го стори. Ако е успял, къде да го търси сега?
	Но не се наложи да търси княза. Ераст Петрович го разбра, щом видя тъмната купчина, стоварена под единствения фенер, сякаш там бе изсипан чувал парцали.
	Олюляващият се Фандорин тръгна по кея, затиснал с пръсти кървящата ожулена рана. Изобщо не мислеше за невидимия човек, понеже твърдо знаеше — ако оня искаше да го убие, щеше да го стори.
	Веселякът гуляйджия лежеше по очи. Над яката, забита дълбоко във врата му, блестеше стоманена звездичка. Титулярният съветник дръпна с два пръста и я извади, от раната веднага потече кръв. Метателно оръжие, досети се вицеконсулът и внимателно докосна острите ръбове на звездичката. При това изглежда намазано с нещо.
	И пак се зачуди — защо невидимият рискува със зигзагите между куршумите? Можеше да хвърли една такава звездичка и да приключи.
	Той се наведе (от рязкото движение всичко се залюля) да обърне мъртвеца по гръб.
	И видя, че Онокоджи още е жив.
	В отворените му очи се ширеше ужас, треперещите устни жадно се отваряха за въздух.
	— Нан джа? Нан джа?* — шепнеше умиращият.
	[* Какво е това? Какво е това? (яп.) — Б.а.]
	Вероятно така и не беше разбрал какво се е случило. Тичал е презглава, без да вижда какво става наоколо, и изведнъж удар в тила…
	— Това беше нинджа. Булкокс го е изпратил — рече Фандорин, който се бореше със световъртежа. — Ще ви закарам при лекар. При доктор Туигс.
	Но беше очевидно, че никакъв лекар не е в състояние да помогне на княза, вече подбелваше очи.
	Изведнъж той се напрегна, събра всичките си сили и ясно произнесе:
	— Не е Булкокс… Дон…
	— Какво?
	— Дон… Цурумаки…
	И край. Челюстта му трепна и увисна. Под отворените клепачи се виждаше само бялото на очите му.
	В ударената глава на титулярния съветник гръмна: донн… — донн… — донн…

	Звучи животът:
	Бим-бам, тарабум, ку-ку.
	Накрая: дон, дон.



	Главоболие

	Струваше му се, че само за половин минута се е отпуснал върху дъските, за да отмине пристъпът на световъртеж, но когато отвори отново очи, установи, че лежи в спалнята си, на леглото, съблечен гол и увит с одеяло, а от двете му страни над него са се надвесили две теснооки глави: едната кръгла, с щръкнала късо подстригана коса, другата издължена и изрядно сресана на път. Бяха Маса и Сирота, които гледаха титулярния съветник с един и същ израз на крайна тревога.
	— Какво… става… с мен? — с усилие продума Ераст Петрович, пресъхналият му език едва се движеше.
	Тоя простичък въпрос предизвика цяла дискусия на японски, след която японците си кимнаха, сякаш се разбраха за нещо, и деловодителят внимателно заразказва:
	— На сутринта госпожа О-Юми събудила вашия слуга. Казала: „Господарят е зле, усещам го. Да вървим бързо.“ Затичала се по крайбрежната към товарните пристани, Масахиро я последвал. Той казва, че тя е тичала и е оглеждала кейовете. На един от най-далечните, в пределите на туземния град, са ви намерили без съзнание, цял в кръв.
	Фандорин погледна Маса, който многозначително присви очи. Аха, схвана Ераст Петрович, не са разказали на Сирота, че наблизо са намерили труп. Това е правилно. Но откъде О-Юми е научила, че съм в беда? И как се е досетила, че трябва да ме търси на брега? Удивителна жена. Къде е всъщност?
	Той обиколи с поглед стаята, но не я видя.
	— Госпожа О-Юми направила нещо — изглежда, е притиснала някаква вена и кръвоизливът спрял. Тогава тя откъснала парче плат от роклята си и ви превързала. Наредила на слугата да ви откара у дома, а самата тя не се прибрала. Казала, че спешно е необходима отвара от някаква планинска трева, Масахиро не запомнил наименованието. Ако не сте изпиели тая билка, кръвта в главата засъхвала, превръщала се на камъче и след време сте можел да умрете. Слугата ви носил до Сетълмента, там му провървяло да срещне ранобуден рикша… А на сутринта в жилището ви връхлетял господин консулът, видял, че сте без съзнание, превързан. Наругал слугата. Извика ме и ме изпрати за лекар. Аз тръгнах към доктор Туигс, понеже знаех, че ви е приятел… А господин консулът спешно замина за посолството в Токио…
	В тоя разказ имаше много непонятни неща, но Фандорин най-много се учуди на странното поведение на Всеволод Виталиевич.
	— Връхлетял?
	Деликатният Доронин рано сутринта да връхлети в жилището на помощника си? Трябва да се е случило нещо наистина невероятно.
	Сирота се смути и не отговори нищо.
	— А какво каза доктор Туигс?
	Японците отново се спогледаха. И пак не последва отговор. Маса каза нещо с угрижен тон и деловодителят преведе:
	— Трябва да лежите, да ви се сменят компресите през час и не бива да се вълнувате. Главата ви е ударена много силно. Така каза доктор Албертини.
	— З-защо Албертини, а не Туигс?
	Оживената дискусия на японски тоя път остана без превод.
	Главата наистина страшно го болеше, гадеше му се, но цялата тая тайнственост взе да омръзва на Ераст Петрович.
	По дяволите и докторите, и консула. Имаше да се вършат по-важни неща.
	— Маса, Асагава-сан коко, хаяку*! — заповяда титулярният съветник.
	[* Маса, да дойде Асагава, бързо! (развален яп.) — Б.а.]
	Слугата замига и уплашено погледна Сирота, който многозначително се закашля.
	Сърцето на Ераст Петрович препускаше все по-бързо с всяка изминала секунда. Той рязко седна в леглото. Прехапа устна, за да не извика от болка.
	— Маса, дрехите ми!


	Минаваше два, когато Фандорин се върна в консулството, смазан от размерите на сполетялата ги катастрофа. Вероятно щеше да бъде още по-потресен, ако не беше постоянният световъртеж и спазмите, които току пронизваха черепа му от едното слепоочие до другото. Поради това титулярният съветник не можеше да се отърве от усещането за пълна нереалност на станалото, за някакъв прилепчив кошмар. Такива неща не се случваха наяве.
	Инспектор Асагава убит от някакви хулигани. Ако се вярва на японската полиция — случайно, при безсмислено пиянско сбиване.
	Сержант Локстън починал в кабинета си от сърдечен удар.
	Аутопсията показала, че в мозъка на доктор Туигс се спукал кръвоносен съд.
	Всичко това можеше да се приеме за твърде малко вероятно, но теоретично възможно съвпадение на случайности, ако не беше човекът фантом, убил свидетеля, както и изчезването на трите улики.
	От кабинета на доктора бе изчезнала шифрованата схема. У сержанта не бяха открити никакви клетви, написани с кръв. Японската полиция изобщо не беше чувала у инспектора да е имало някаква папка с донесения.
	Всеки път, щом Фандорин се опиташе да проумее смисъла на тая чудовищна верига от събития, започваше ужасно да му се вие свят и моментално му се повдигаше. Камо ли да осмисли и изгради версията за Дон Цурумаки — за такова нещо нямаше капка сила.
	А най-мъчителни терзания на болния вицеконсул причиняваше изчезването на О-Юми. Къде беше тя? Дали щеше да се върне? Какви планински треви, по дяволите?
	Лудост, лудост, лудост!


	Едновременно с Фандорин, само че откъм „Мейн стрийт“ се зададе и спря пред консулството двуместна курума, от която слязоха Доронин и военноморският агент Бухарцев, дявол го взел. Те забелязаха приближаващия вицеконсул и мрачно се загледаха в него.
	— Ей го героя — на висок глас се обърна капитан-лейтенантът към Всеволод Виталиевич. — Нали казахте, че бил едва ли не на смъртно легло, а я го вижте как се перчи. Ако знаех, нямаше да бия път дотук, щях да го извикам в Токио.
	Началото не предвещаваше нищо добро, пък и откъде ли да се очаква нещо добро?
	Доронин се вгледа в бялото, сякаш напудрено лице на помощника си.
	— Как се чувствате? Защо не сте на легло?
	— Б-благодаря ви, всичко е наред.
	Фандорин се ръкува с консула, а с Бухарцев, който демонстративно прибра ръка зад гърба си, размениха само неприятелски погледи. В края на краищата двамата служеха в различни ведомства, а имаха и един и същ клас — девети, така че чинопочитанието не пострада.
	Но чиновете са чинове, а положението — положение, и морякът незабавно демонстрира кой представлява тук държавната власт.
	В кабинета на консула той зае, без да пита, неговото място зад бюрото. Наложи се Всеволод Виталиевич да седне на стола. Фандорин остана прав — не от притеснение, а от страх, че седне ли, няма да може да се изправи. Той се подпря на стената, скръсти ръце пред гърдите.
	— Деловодителят! Ей, как ви беше името… — провикна се през отворената врата капитан-лейтенантът. — Стойте наблизо, може да имам нужда от вас!
	— Слушам — чу се от коридора.
	Доронин се намръщи, но премълча. А Фандорин осъзна, че тия думи бяха изречени за по-голяма тежест: един вид, ей сега, направо тук ще се състои съдът, ще бъде издадена сурова присъда, остава само тя да бъде издиктувана.
	— Ние с негово превъзходителство така и не успяхме да научим нищо конкретно от вашия началник — зло и напористо започна Бухарцев, впил поглед в Ераст Петрович. — Всеволод Виталиевич само повтаря, че поема отговорността за всичко, но не успява да обясни нищо по същество. Затова ми е възложено да проведа дознание. Смятайте, Фандорин, че в мое лице отговаряте пред посланика. Дори нещо повече — пред самата Руска империя!
	Титулярният съветник, след кратко колебание, сведе глава. Добре, нека да е империята.
	— И тъй, първо — продължи с прокурорски тон капитан-лейтенантът. — Йокохамската туземна полиция е открила край някакви складове трупа на княз Онокоджи, човек от висшето общество, роднина на мнозина високопоставени особи.
	„Складове ли?“ — учуди се Ераст Петрович и си спомни многозначителната гримаса на своя слуга. Значи преди да отнесе от пристана изгубилия свяст господар, той се е сетил да пренесе трупа на друго място. Браво, Маса.
	— При прегледа на документите на скоропостижно починалия началник на чуждестранната полиция стана ясно, че гореспоменатият княз Онокоджи е бил арестуван в общинския затвор — Бухарцев повиши тон, като подчертаваше всяка дума. — А там е бил въдворен по настояване на руския вицеконсул! Какво означава това, Фандорин? Какъв е тоя самоволен арест, при това на такава персона? Цялата истина, без да скривате нищо! Само това може поне донякъде да облекчи очакващото ви наказание!
	— Не се боя от наказания — сухо отвърна Ераст Петрович. — Няма никаква пречка да ви изложа известните ми факти. Но преди това трябва да заявя, че съм действал на своя глава, без да известявам господин консула за каквото и да било.
	Агентът се усмихна недоверчиво, ала не го прекъсна. Титулярният съветник по най-краткия начин, но без да пропуска нищо съществено, преразказа цялата последователност на събитията, разясни мотивите на действията си и завърши с изброяването на ужасните последици, до които бяха довели тия му действия. Той не търсеше извинение за грешките си, не се оправдаваше. Единственият компромис със самолюбието му бе премълчаната лъжлива следа, която водеше от интендант Суга към Булкокс. Консулът също не бе споменал достопочтения, макар да беше запознат с версията за британските интриги.
	— Слугата е по-умен от вас — злъчно отрони агентът, след като изслуша всичко. — Сетил се е да отмъкне трупа на княза надалеч, че японците като нищо можеха да заподозрат руския вицеконсул в убийство! Като ви слуша човек, вие, Фандорин, излизате истински патриот на отечеството, герой партизанин, същи Денис Давидов*! Ами защо премълчавате за вашите изпълнения с Булкокс?
	[* _Генерал-лейтенант Денис Василиевич Давидов_ (1784–1839) — хусар, писател и поет приятел на Пушкин. През отечествената война 1812 година действа с отряд казаци и хусари в тила на Наполеоновата армия като руши френските комуникации и залавя обози и пленници. Смята се за основоположник на партизанските действия в руската военна доктрина. — Б.пр.]
	Знае, разбра Фандорин. Но вече няма значение.
	— Да, това беше моя грешка. Подведох се по една лъжа. Вижте…
	Понечи да разкаже за предсмъртната измама на интенданта, но Бухарцев го прекъсна:
	— „Грешка“! „Подвел се по лъжа“! Хлапак! Да забъркате такава конфузия! Заради някаква фуста, тоест, кимоно! Картел* от самия Булкокс, главния правителствен съветник! Кошмар! Дипломатически скандал!
	[* Cartel! (фр.) — официално послание, предизвикващо получателя на дуел. — Б.пр.]
	На това място титулярният съветник престана да разбира каквото и да било — само притисна пронизаното от болка слепоочие.
	— Какъв к-картел? За какво говорите?
	— Мстислав Николаевич говори за предизвикателството от Булкокс, което донесоха днес в осем сутринта — поясни Доронин. — Във връзка с вашето безсъзнателно състояние се наложи аз да приема картела. Документът е съставен според всички формални изисквания, правото за избор на оръжие е оставено на вас, условието е само едно — жив трябва да остане само единият от противниците. Веднага след като секундантът на Булкокс си тръгна, пристигнаха от туземната полиция по повод на княз Онокоджи… Наложи се незабавно да отпътувам за Токио, за да докладвам на негово превъзходителство.
	Фандорин се усмихна кисело — ето ти още едно потвърждение, че Булкокс не е никакъв заговорник, нито задкулисен злодей, действащ чрез наемни убийци, а британски джентълмен, който е готов да изложи живота си на куршум или острие, за да измие понесеното оскърбление.
	— И ще ми се усмихва! — избухна Бухарцев. — Опозори званието на руски дипломат и му е смешно! Заради кого? Заради някаква продажна…
	— Млъкнете! — кресна срещу капитан-лейтенанта Фандорин. — Още една дума и с вас също ще се стреляме, докато единият умре!
	— Тоя човек не е просто за гонене, той е за лудница, за усмирителна риза! — промърмори Мстислав Николаевич, но без одевешната си величавост.
	Явно не му се излизаше на дуел до смърт.
	— Господа, господа — намеси се консулът. — Вършим обща работа и трябва заедно да намерим изход от крайно неприятна ситуация. Нека не се караме! Ераст Петрович, казахте, че преди да умре, князът е посочил като главатар на заговора Дон Цурумаки?
	— Да. Но защо един предприемач, един меценат, един привърженик на прогреса ще убива министъра? Главата ми не го побира…
	Трябва обаче да посочим, че главата на титулярния съветник в момента не беше в състояние да побере кой знае колко — болката я стягаше и смазваше.
	— Защо пък не? — бавно потърка брадичка Всеволод Виталиевич. — Защо пък не… Съвсем си е логично. Цурумаки е конституционалист, привърженик на парламентаризма, който би отворил пред човек като него неограничени възможности. Докато Окубо бе класически следовник на просветения абсолютизъм. От гледна точка на господин Облака министърът представлява препятствие на пътя на социалния и икономическия прогрес, щом тъй и тъй заприказвахме за прогреса. В цялата работа не е имало нищо лично. Просто „новите японци“, към които спада и нашият общ приятел, са свикнали да решават проблемите по най-простия и ефикасен начин. Какво по-ефикасно от това да премахнеш една фигура от дъската и да спечелиш партията… А Цурумаки разполага с предостатъчно технически възможности за осъществяване на замисъла си. Първо, запазил е собствена гвардия още от времето на гражданската война — така наречените Черни куртки, които му служат предано. (Фандорин си спомни невидимите слуги от имението в Блъф.) Второ, Дон на практика притежава цялата сенчеста Йокохама с всичките й вертепи и бардаци. А това означава тесни връзки с престъпния свят. (Да, да, „Ракуен“, Гърбавия, помисли си Ераст Петрович.) Накрая — Дон е запазил още от времето на революцията тесните си връзки със сацумските самураи, с които заедно воюваше против шогуна.
	Консулът млъкна, изчерпал аргументите си, но от думите му мозъкът на титулярния съветник най-сетне се размърда, макар и доста вяло.
	Цурумаки беше съвсем наясно, че неговият храненик е шпионин и изобщо несигурен човек. С помощта на далекогледната тръба той, както знаем, бе наблюдавал не само звездите, но и съседната къща, където нощем често се бе отбивал Онокоджи. А се познаваше и със Суга…
	Капитан-лейтенантът нанесе последния удар:
	— Хм. А известно ли ви е, господа, че преди няколко дни покойният Суга е спечелил на карти от Цурумаки разкошно имение? Спомена ми го австрийският посланик, играли са в неговата вила. Помагат ли ни с нещо тия сведения?
	Заслужаваше да се отбележи, че след споменаването на дуела тонът на морския агент се бе променил значително. Сега в него преобладаваше не надменността, а държавната загриженост за интересите на отечеството.
	О, да, новината, съобщена от Бухарцев, означаваше много. Ераст Петрович със стон се хвана за главата.
	Хем Асагава смяташе да изясни кой точно е „загубил“ имението на карти с интенданта, но самозваните детективи прекалено се увлякоха в играта на стражари и апаши. А междувременно работата е била толкова проста.
	Колко много фатални, непростими грешки!
	Не бе останало нито едно доказателство. И трите улики бяха унищожени. Единственият свидетел, който знаеше много неща и бе готов да говори, бе убит.
	Интендант Суга ще бъде погребан с почести. Неговата партия ще остане на власт.
	Тайната стаичка зад кабинета на полицейския началник? Съществуването й не доказва нищо. Там има само купчини изпокъсана хартия. Асагава се бе постарал да накъса компрометиращите документи на толкова малки парчета, че те вече не подлежаха на залепване.
	— Остана ни само един коз — произнесе на глас вицеконсулът. — Дон не знае, че ние сме наясно с неговата роля.
	— Не бих нарекъл тоя коз силен — сви рамене Всеволод Виталиевич. — Пък и как бихме могли да го използваме?
	— Има един начин. Наистина е много рискован, но аз б-бих се опитал…
	— Не желая да чувам нищо! — прекъсна го веднага капитан-лейтенантът и дори се престори, че си запушва ушите. — Никакви подробности. Сами си забъркахте тая каша, сами си я сърбайте. Вие и без това няма особено какво да губите. Единственото, което мога да сторя за вас, е да задържа рапорта за двайсет и четири часа. Само че да ви е ясно, Фандорин: тоя документ ще бъде изпратен не на добросърдечния ни посланик, а директно в Санкт Петербург. И така, разполагате с едно денонощие, господа консули. Или ми предоставяте участник, върху когото да хвърля всичката вина за случилото се, или се сърдете на себе си. — Мстислав Николаевич направи многозначителна пауза и завърши, обръщайки се непосредствено към Фандорин. — И запомнете, никакви дуели с Булкокс!
	— Но аз не мога да откажа! Това би означавало б-безчестие!
	— Не мога дори да си представя кое би било по-голяма катастрофа при сегашния градус на руско-британските отношения — вие ли да убиете Булкокс, или той вас — Мстислав Николаевич се замисли за момент, но почти веднага вдигна ръце. — Не, изключено е. Когато е застрашена честта на страната, Фандорин, трябва да умеем да забравяме личната си чест.
	Титулярният съветник погледна агента под око:
	— Личната чест, капитан-лейтенант, не може да бъде забравяна никога и при никакви обстоятелства.
	Срещнал отпор, Бухарцев отново промени тона — изостави патоса и премина към задушевното убеждение.
	— Ах, Ераст Петрович, стига. Какво представляват нашите дребнави амбиции и егоизъм пред лицето на Историята! А ние имаме работа тъкмо с тая госпожа. Застанали сме на предната линия на цялата европейска култура. Да-да, недейте се чуди. Аз много мисля по въпроса в последно време. Преди няколко дни спорех с вас, Всеволод Виталиевич, даже се присмях на японската военна заплаха. А после помислих хубавичко и признавам: прав сте, хиляди пъти сте прав. Само че трябва да се гледа по-надалеч. Не е работата в малка Япония. Скоро срещу Европа ще тръгне нов Чингис хан. Размърдва се и е готов да се пробуди гигантският Китай. Когато се надигне тая жълта вълна, гребенът й ще опре в небесата, тя ще повлече след себе си всичките тия Кореи и Монголии, а най-отгоре на разпенения й връх ще се озове арогантната островна империя с нейното хищно дворянство и алчна новобогаташка буржоазия! — в гласа на Мстислав Николаевич зазвъняха пророчески ноти, очите му пламнаха, капитан-лейтенантът май си представяше как произнася тая реч пред висшите управници на империята. — Новият Монголизъм или Жълтата опасност — така ще го нарека. Милиони и милиони свирепи, теснооки, кривокраки, жълтолики ще връхлетят като непреодолима вълна върху мирните простори на Стария свят. И на пътя на тоя китайски исполин с японска глава, пак, както и във времената на хуните и татарите, ще се окажем ние, славяните… За това трябва да се мисли, Ераст Петрович, а не за себелюбието.
	След тая достойна във всяко отношение реплика, произнесена с превъзходен другарски укор, капитан-лейтенантът се оттегли. Не изрече ни дума повече, за да не разваля ефекта. Просто се изправи, отривисто кимна по военному, отрони само: „Господа“ — и величествено си тръгна.
	Доронин се изправи, но не мръдна от мястото си.
	— Сирота ще ви изпрати — рече той спокойно. Изчака малко агентът да се отдалечи и добави доста по-емоционално: — Мррръсник! Лъга през цялото време. Хич няма да чака двайсет и четири часа. Ще напише доноса веднага, още във вагона. И тутакси ще го проводи до министерството, при това непременно с копие до Трето отделение. А за да не изглежда като банален донос, ще добави всички тия врели-некипели относно Жълтата опасност, които репетира пред нас. И най-отвратителното е, че на всички в Петербург това ужасно ще се хареса — консулът уморен седна в креслото. — Ще ме изгонят, оставката е най-малкото, което ме чака… И да върви по дяволите службата — изведнъж весело тръсна глава той. — Ще мина и без нея. Но няма да се върна в Русия. Ще се натурализирам и ще се превърна в японец. Какво ще речете, а? — и се засмя, давайки да се разбере, че всичко това, естествено, е шега.
	Титулярният съветник нямаше какво да рече по тоя въпрос, той имаше с какво да си троши и без това потрошената глава.
	— Значи главният акунин в тая история е Дон Цурумаки? — прошепна той на себе си.
	— Как го казахте? Акунин?
	— Да, главният злодей. Обясниха ми, че японските злодеи не приличат на другите. Тоест те също са негодници и изчадия, разбира се, но изповядват известни п-принципи и не са лишени от благородство. Нещо от тоя род.
	Всеволод Виталиевич се усмихна:
	— Япония като страната на благородните злодеи? Да, може би. Поне Цурумаки е класически акунин.
	— Аз пък не съм убеден в това… Вижте, опознах тоя човек отблизо — Фандорин не навлезе в подробности. — Той… Той не прилича на коварен интригант. После, дали трябва чак толкова да вярваме на предсмъртни думи? Веднъж вече допуснах грешката да повярвам на Суга. А пък той, както стана ясно, в последните минути на живота си е мислел само за едно: как да ни прати по лъжлива следа.
	— Онокоджи не е Суга. Суга беше силен, непреклонен човек, който не се страхуваше от смъртта. Докато вашият японски декадент не спада към категорията акунини.
	Млъкнаха, мислейки тоя път за едно и също.
	Консулът не можа да измисли нищо и въпросително погледна своя помощник, който час по час се хващаше за главата:
	— Казахте, че имате някакъв рискован начин? Начин за какво?
	— Да се уверим в коварството на Дон Цурумаки. Или пък в неговата невинност.
	— Но как ще стане това?
	— Нали съм предизвикан на дуел. Значи ще ми трябва секундант, нали така? — Ераст Петрович искаше да се усмихне, но вместо това сгърчи лице от нов спазъм главоболие.

	Верен приятел,
	ти не ме изоставяш,
	главоболие.



	Тихият глас

	Вечерта в същия кабинет отново се състоя съвещание, но вече в друг състав. Морският агент отсъстваше, вместо него Всеволод Виталиевич бе поканил Сирота, вероятно като компенсация за предишното му унизително клечане в коридора.
	Японецът обаче не изглеждаше обиден, а по-скоро умислен, сякаш разсъдъкът му витаеше някъде далеч оттук. Но от репликите, които той вмяташе от време на време, личеше, че слуша разказа на вицеконсула поне толкова внимателно, колкото го бе изслушал Доронин.
	Титулярният съветник се бе върнал от Дон Цурумаки, без да си е изяснил измъчващите го съмнения.
	— Тъй като не разполагаме с никакви доказателства за вината на тоя човек, аз изградих цялата операция изключително върху голата п-психология — бледозеленият Ераст Петрович разказваше бавно — може би защото не беше добре, а може би защото вътрешно анализираше отново беседата със заподозрения. — Накратко казано, исках да подплаша Цурумаки и същевременно да му подскажа как би могъл да избегне опасността.
	— Да подплашите Дон Цурумаки? — недоверчиво попита деловодителят и поклати глава, сякаш Фандорин бе изтърсил някоя глупост.
	— По-точно да му дам да разбере, че е застрашен. За целта изразих своя п-потрес от известните ни печални събития (честно казано, не ми се наложи да се преструвам) и се впуснах в откровен дружески разговор с него — вицеконсулът се усмихна горчиво. — Нали сме приятели… Казах му, че през цялото време съм водил самостоятелно разследване на убийството на Окубо. Че съм считал за главен заподозрян Булкокс като представител на една държава, която би имала най-голям интерес от отстраняването на министъра. Не пропуснах да спомена и моите помощници, както и ценния свидетел — добре познатия на Дон княз Онокоджи. Както виждате, всичко това бе доста близо до истината. Но по-нататък си позволих известна импровизация. Докато разказвах за последните мигове на умиращия свидетел, промених донякъде финалната му реплика. Преди да издъхне, Онокоджи ми бил прошепнал: „Излъгах ви, не е Булкокс. Това е моят…“ — и не успял да довърши, поминал се. И се впуснах в п-подробни разсъждения на глас кого би могъл да има предвид клетият княз. Потърсих мнението на Дон, който добре познаваше покойния и цялото му обкръжение. „Моят“ кой? Брат? Братовчед? Чичо? Цурумаки замислено каза: „Князът нямаше братя. А братовчеди имаше много — и първи, и втори, и мнозина от тях заемат видни постове. Кого ли е имал предвид?“ Изброи един, друг, трети. Тогава аз предприех следващата атака. Разсъждавам на глас: ами ако не е имал предвид роднина? „Моят бивш васал“? „Моят приятел“? Стори ми се, че Дон се сепна, но може и да бъркам… Както и да е, престорих се, че изоставям тая тема. Казвам: „Аз обаче не съм дошъл за това.“ Разказвам му за дуела и му казвам, че се нуждая от секундант. „Имам сериозна молба, с каквато мога да се обърна само към п-приятел.“
	Ераст Петрович си спомни как при тия думи Цурумаки се бе усмихнал — уж съвсем открито и пълноценно, но в неговата памет моментално изплува фразата, която милионерът бе употребил за Булкокс: „Не знаете ли, скъпи ми Фандорин-сан, че едно от най-големите удоволствия е чувството на тайно превъзходство над оня, който смята себе си за по-високопоставен от теб.“
	— Дойде време да проявя емоции — нали никой не ги очаква от толкова сдържан субект като покорния ви с-слуга. Толкова по-силно е впечатлението. „Нямам към кого друг да се обърна — казах скръбно. — Консулът не става, понеже началството ми е забранило да се дуелирам. А всичките ми приятели — доктор Туигс, сержант Локстън, инспектор Асагава — са злодейски убити. Да-да, убити, напълно съм сигурен в това! Това е дело на проклетите нинджи! Но те са само изпълнители, а ги е изпратил човекът, когото е искал да ми назове Онокоджи. Но аз ще го открия, заклевам се! Ще разкрия всички връзки на Онокоджи! Това е някой, който му е бил много б-близък, инак той не би нарекъл «моят» тоя човек!“ Покрещях още около пет минути на тая тема, за да направя на Цурумаки необходимото впечатление. „Моят благодетел“, „моят покровител“ — та това е толкова близо до ума. Ако не ми е хрумнало днес, със сигурност ще се досетя утре. Ако Дон е виновен, това не би могло да не го разтревожи.
	Ераст Петрович се опита да си спомни израза, с който милионерът бе слушал неговите викове. Брадатото лице на Цурумаки бе съсредоточено и сериозно, гъстите му вежди бяха сключени. Какво е било това — напрегнатост или обикновено приятелско съчувствие? Дявол знае…
	— След това „се взех в ръце“, заговорих по-спокойно. „Нали ме разбирате, приятелю, ако бях предизвикан буквално вчера, щях да убия Булкокс без никакви колебания — не заради жената, а за всичките му п-предполагаеми злодеяния. Но сега излиза, че съм бъркал, че той не е извършил никакво злодеяние. Булкокс просто представлява оскърбената — от мен — страна и за себе си той е абсолютно прав. Аз нахълтах в дома му, п-предизвиках сбиване, откарах насила жената, която той обича… Не, аз не желая, аз нямам право да го убивам. Но не искам и да бъда убит. Аз съм млад, щастлив съм в любовта. Защо да умирам? Ето каква е същината на молбата ми. Бъдете мой секундант и ми помогнете да постигнем такива условия на дуела, при които няма да бъда принуден нито да убивам, нито да умирам — естествено, без да накърня своята чест. Аз се опитах да измисля нещо, но главата ми отказва да работи.“ И можете да ми повярвате, господа, тук вече не излъгах — титулярният съветник стисна слепоочията си с ръце, затвори очи и си позволи кратка пауза. — Както виждате, идеята ми е проста. Ако Дон е тоя, когото търся, той обезателно ще се възползва от удобната възможност да се освободи от досадния и опасен следовател, при това с чужди ръце. Той потъна в размисъл, мисли дълго, аз търпеливо го чаках…
	— И какво излезе? — не издържа Доронин. — Виновен ли е, или не?
	Ераст Петрович въздъхна.
	— Май че не е. Впрочем преценете сами. Цурумаки ме попита: „Добре ли фехтувате?“ „Посредствено — отговорих. — Увличах се по фехтовката като дете, дори бях първа шпага на гимназията, но после я занемарих. В стрелбата съм много по-добър.“ Той каза: „Огнестрелното оръжие е прекалено смъртоносно, хладното е за предпочитане. Ако умеете да държите шпага, това е напълно достатъчно. Ще отида при Булкокс и ще му кажа, че сте направили своя избор. Той няма да може нито да откаже, нито да се бие. Защото неотдавна той падна от кон и си счупи китката. Изобщо не може да върти ръка.“ Възразих: „Не, в никакъв случай! Това е подло!“ А Дон отговори: „Щеше да е подлост, ако възнамерявахте да убиете Булкокс. А вие просто ще избиете шпагата от ръката му, ще опрете своята в гърлото му и от тая печеливша позиция ще му поднесете своите извинения, задето сте нахълтали в дома му — но само за това. Аз пък ще се погрижа повече хора да научат за дуела, така че зрители няма да липсват. След като пред публика обезоръжите, а после пощадите англичанина, той не би могъл да ви предизвика повторно.“ Та такъв план измисли Цурумаки. Малко понамирисва на източно коварство, но по определен начин е дори остроумно. Излиза, че Онокоджи е излъгал. Дон е невинен.
	— Виновен е, и още как! — възкликна разпалено Всеволод Виталиевич. — Браво, Фандорин, успяхте да изобличите Дон! Излъгал ви е. Първо, не си спомням Булкокс напоследък да е ходил е превързана ръка. А второ, той е превъзходен фехтувач, което „вашият скъп приятел“ е премълчал, знаейки, че сте в Йокохама отскоро и не сте в течение. Спомням си, че миналата година в Атлетическия клуб проведоха състезание между европейските и японските фехтувачи. Първите използваха по избор затъпена шпага, рапира или еспадрон, вторите — бамбуков меч. Нашите претърпяха съкрушителна загуба. Единственият, който се оказа на висота, бе Булкокс. В заключителната схватка той устоя с шпага в ръка срещу най-добрия туземен състезател. И знаете ли кой беше той?
	— Цурумаки Донджиро — прошепна Сирота. — Да, спомням си го. Беше прекрасен бой.
	— Значи Онокоджи не е излъгал. Ето ни го търсеното д-доказателство — със задоволство резюмира титулярният съветник. — Тоест фактически тепърва предстои да събираме доказателства, но вече ни е известен правилният отговор на задачата.
	— И какво възнамерявате да направите? Насрочен ли е вече дуелът?
	— Да. Цурумаки пред мен отиде при Булкокс и след половин час се върна със съобщението, че боят ще се състои утре в осем сутринта на хълма Китамура над Блъф.
	— И смятате да се напъхате в тоя капан?
	— Естествено. Не се тревожете, Всеволод Виталиевич, имам за случая резервен план. Може да минем и без събиране на доказателства.
	— Ами ако той ви убие?
	Фандорин небрежно сви рамо, което трябваше да означава, че планът не предвижда подобен изход.
	— Това ще бъде много красива смърт — внезапно рече Сирота и лицето му, кой знае защо, пламна.
	Май в тоя случай ще ми се отвори шанс да попадна в бройката на „искрените хора“, помисли си Ераст Петрович, забелязал, че в очите на деловодителя грее възбуден блясък. Към портретите на маршал Сайго и Александър Сергеевич като нищо ще се добави още един.
	— Извинете ме, господа. Нещо съм уморен. Ще ида да п-полегна.
	Той излезе, като се стараеше да не залита, но в коридора му се наложи да се подпре на стената, а щом прекрачи прага на жилището си, изведнъж усети, че подът се превръща в някакво подобие на корабна палуба — тя тръгна надясно, после се покатери наляво и в крайна сметка избяга изпод краката му. Ераст Петрович падна.
	За известно време очевидно бе загубил съзнание, защото, когато отвори очи, вече лежеше в леглото и Маса слагаше на челото му нещо студено. Това беше неописуемо приятно. Фандорин благодари: „Аригато“ — и отново пропадна.
	После се отбиха Асагава и доктор Туигс. Иззад гърбовете им надничаше сержант Локстън, който незнайно защо не беше с кепе, а с каубойска шапка. Те мълчаливо гледаха лежащия Ераст Петрович и се споглеждаха помежду си.
	А после ги смени друго, много сладко видение — О-Юми. Нейното лице не беше толкова прекрасно, колкото наяве: беше бледо, изпосталяло, тъжно и кичури от разпиляната й фризура висяха край бузите, но Фандорин страхотно й се зарадва.
	— Нищо, че не си толкова красива — каза той. — Само недей да изчезваш, моля те.
	Тя се усмихна само за един кратък миг и отново стана сериозна.
	Възглавницата, на която лежеше главата на болника, изведнъж се надигна от само себе си, пред устните на Фандорин се озова чаша.
	— Пий, пий — долови той милия глас и, разбира се, отпи.
	Питието беше горчиво и миризливо, но той гледаше тънката ръка, която държеше чашата, и това му помагаше.
	— Добре, а сега спи.
	Възглавницата се спусна обратно.
	— Къде беше? — попита Фандорин, който чак сега схвана, че О-Юми не му се привижда. — Толкова те чаках!
	— Далеч оттук. На една планина, където расте вълшебната трева. Спи. Утре главата ще те заболи още повече. Това ще се дължи на прочистването на потоците кръв. Трябва да го изтърпиш. А по пладне ще ти дам още една отвара и тогава болката ще мине и опасността ще изчезне. Заспивай и спи дълбоко. Няма да си отида, преди да заспиш…
	Значи трябва колкото може по-дълго да не заспивам, помисли си той. Какво може да бъде по-хубаво от това да лежиш и да слушаш тихия й глас.

	Денем — никога,
	само нощем го чувам:
	тихия ти глас.



	Дъга в крилата на водно конче

	Фандорин се събуди малко след изгрева, измъчван от жестока мигрена. Вчера болката беше тъпа и го връхлиташе на вълни, докато днес сякаш някой бе вкарал винт в слепоочието му и го затягаше, затягаше все по-навътре, макар той вече да беше влязъл чак до главичката и повече нямаше накъде. Ала неумолимата сила продължаваше да завърта винта и той имаше чувството, че черепът му всеки момент ще се пръсне.
	Но най-лошото бе, че О-Юми отново бе изчезнала. Когато отвори очи, Ераст Петрович видя пред кревата само Маса, който държеше леген с лед и мокра кърпа. Госпожата е излязла, обясни криво-ляво той. Преди полунощ. Наметнала пелерина и излязла. Казала, че ще се върне. Заповядала да се приготви лед.
	Къде е отишла? Защо? Ще се върне ли?
	Мислите му бяха мъчителни. Благодарение на тях и на ледените компреси той успя за кратко да забрави за винта.
	Секундантът пристигна в седем и половина, облечен подобаващо за тържествеността на момента — черен сюртук, черен панталон, вместо вечния фес носеше цилиндър, който никак не се връзваше с бузестата физиономия на Дон.
	Титулярният съветник бе готов отдавна. Измъченото му лице не отстъпваше по белота на ризата му, но папийонката бе вързана акуратно, сресаната на път коса лъщеше от гланц, краищата на мустаците му демонстрираха образцова симетрия.
	Понеже се съмняваше в актьорските способности на своя камердинер, Ераст Петрович реши да не му обяснява, че Цурумаки вече е определен за най-важния акунин, затова Маса посрещна госта с най-дълбока почтителност. Слава Богу, слугата не знаеше за целта на визитата, инак непременно щеше да тръгне подире му, а му беше наредено да седи у дома и да чака О-Юми.
	Качиха се в каляската, тръгнаха.
	— Всичко е наред — с тон на заговорник съобщи Дон. — Слухът е пуснат. Мястото е удобно за тайно наблюдение. Свидетели ще има, не се съмнявайте.
	Тежко му беше да гледа руменото усмихнато лице на злодея, но титулярният съветник се стегна, благодари и поде разговор за времето. А то действително бе прекрасно за сезона на дъждовете: облачно, но сухо и с бриз откъм морето.
	Каретата се изкачваше все по-нависоко по шосето. И крайбрежният булевард, и надутите къщи на Блъф останаха в ниското. Наоколо се виждаха хълмове, храсти, пясъчни алеи за разходки.
	— Вече са пристигнали — посочи Цурумаки.


	Встрани от пътя на кръгла полянка, заобиколена от три страни с гъсталаци, се чернееха три фигури. Единият от мъжете свали шапка, за да избърше с кърпа челото си — по рижавата коса Фандорин разпозна Булкокс. Вторият носеше ален мундир, имаше сабя на колана, а под мишница стискаше дълъг пакет. Третият бе поставил в краката си чанта. Вероятно беше лекар.
	— Охо, а ето я и публиката — изсумтя доволен японецът. — Зрителната зала е пълна.
	Мястото действително беше подбрано умно. Макар че храстите на пръв поглед скриваха бойната площадка от чужди очи, впечатлението за уединеност бе измамно. Над самата площадка се бе надвесила скала, също обрасла тук-там с растителност, и сред зеленината стърчаха цилиндри, бомбета, дори белееха няколко дамски чадъра. Ако слънцето пробиеше през облаците, със сигурност щяха да блеснат и стъкла на театрални бинокли.
	Публиката ще остане разочарована, помисли си Фандорин, докато стъпваше по влажната от роса трева.
	Секундантът на Булкокс сухо кимна, представи се — майор Ръскин. Представи се и лекарят — доктор Щайн.
	— Имам да кажа нещо важно на господин Булкокс — каза титулярният съветник, когато майорът разопакова пред него копринената кърпа, в която бяха увити двете шпаги.
	„Резервният план“ бе елементарно прост.
	Той пита Булкокс дали е чупил напоследък китката си. Онзи отговаря: не, не съм я чупил. Тогава той публично, пред свидетели, изобличава Цурумаки. Започва от подлата лъжа, немислима за секундант. После минава към основното — издига обвинение за участие в заговора срещу Окубо. Доказателства няма, но вероломството, проявено от Дон, ще настрои свидетелите против японеца и ще ги накара да изслушат вицеконсула докрай. Булкокс може да е не на себе си от ревност, но все пак е човек с държавническо мислене и отлично ще разбере цялата важност на направеното заявление. Не стига че Цурумаки е организирал политическо убийство, ами се е опитал и да хвърли петно върху Британия и нейния представител. Тайното става явно и дуелът отпада. Зрителите ги очаква разочарование.
	Ако не беше главоболието и тревогата за О-Юми, титулярният съветник несъмнено би измислил нещо по-сигурно. „Резервният план“, крехка рожба на мигрената, се оказа напълно негоден и безславно рухна в прахта при първо съприкосновение с реалността.
	— Достопочтеният ме предупреди, че сте способен на подобно нещо — смръщи се Ръскин. — Не-не, никакви извинения. Дуелът ще се състои независимо от нищо.
	— Не възнамерявам да се извинявам — студено го уведоми вицеконсулът. — Става дума за въпрос от държавна важност.
	Лицето на майора изразяваше тъповата непреклонност.
	— Дадените ми инструкции са ясни. Никакви преговори между противниците. Ще благоволите ли да изберете шпага?
	— Ей, Ръскин, какво се бавите? — провикна се раздразненият Булкокс.
	— Научих, че вашият приятел неотдавна си е счупил китката — припряно каза на секунданта Фандорин, който взе да се притеснява. — Ако нещата стоят така, не може да става и дума за дуел с шпаги. Всъщност тъкмо за това исках…
	Англичанинът презрително го прекъсна:
	— Глупости. Алджърнън не си е чупил никакви китки. Фокусът ви няма да мине. Чувал съм, че сред руснаците рядко се срещат джентълмени, но всичко си има граници.
	— След Булкокс ще се заема с вас — обеща му титулярният съветник. — И ще набия тия думи обратно в чугунената ви г-глава.
	Тая срамна невъздържаност можеше да се обясни само с яд на самия себе си — Ераст Петрович вече започваше да се досеща, че от плана му нищо няма да излезе. Достатъчно беше да погледне Цурумаки, който не криеше вече тържествуващата си усмивка. Дали се бе досетил за „плана“? Сега, естествено, е сигурен, че е надхитрил руснака.
	Оставаше само една надежда — да разкаже всичко на Булкокс, когато се изправят очи в очи.
	Вицеконсулът, без да гледа, хвана едната от шпагите за облечената с кожа дръжка.
	Пусна на земята наметалото си, остана само по риза.
	Майорът извади сабята си.
	— Заемете позиция. Кръстосайте остриета. Започвате след моя удар. Съгласно условията боят продължава, докато поне един от противниците е в състояние да държи оръжие.
	Сабята му иззвъня в скръстените шпаги и майорът отскочи настрани.
	— Трябва да ви съобщя нещо — започна Фандорин бързо и тихо, за да не го чуят секундантите.
	— Ха! — изсумтя вместо отговор достопочтеният и стовари върху противника си цяла каскада яростни удари.
	Вицеконсулът се видя принуден да отстъпи, като едва успяваше да се защитава.
	Отгоре се чуха възгласи, звук на аплодисменти, някакъв женски глас се провикна: „Браво!“
	— Ама почакайте малко, дяволите ви взели! Ще имаме време да се бием! Станали сме жертва на политическа интрига…
	— Ще те убия! Ще те убия! Само че не веднага. Първо ще те скопя като овен — изхърка Булкокс, оръжието му отскочи от шпагата на Фандорин и той атакува, целейки се в слабините.
	Ераст Петрович едва успя да избегне удара, падна, скочи на крака, отново зае отбранителна позиция.
	— Чуйте ме, идиот! — просъска той. — Става дума за честта на Британия!
	Но видя кървясалия поглед на достопочтения и разбра изведнъж, че оня просто не го чува, че изобщо не го интересува нито честта на Британия, нито въпроси от държавно значение. Какъв Окубо, какви интриги? Тук се водеше древен като самия свят бой на двама мъжки за женска, най-важният и най-безпощадният бой на Земята. Умният Дон го е знаел от самото начало. Знаел е, че не съществува сила, способна да усмири жаждата за кръв, заслепяваща изоставения любовник.
	И титулярният съветник се уплаши.
	По начина, по който Булкокс нападаше и спокойно отразяваше нескопосните контраатаки на бившия шампион на Губернската гимназия, ставаше напълно ясно, че изходът от дуела е предрешен. Англичанинът вече няколко пъти можеше да убие своя противник, пречеше му само твърдото намерение да осъществи заплахата си: той насочваше атаките си изключително към областта на чатала. Донякъде това облекчаваше задачата на по-слабия противник, който можеше да се съсредоточи върху защитата на една-единствена част на тялото, но съпротивата не можеше да продължи дълго. Несвикналата с шпагата китка изтръпна, все по-трудно парираше ударите.
	На няколко пъти Ераст Петрович не успя да се задържи на крака. Той падаше и Булкокс го изчакваше да се изправи. Два пъти се наложи да отбива изтърваната атака с голата лява ръка, а веднъж острието клъцна бедрото му и Фандорин едва успя да се спаси.
	Ризата му почерня от мръсотия, позеленя от тревата, по ръкава избиха алени петна, по крака му струеше кръв.
	Безнадеждността породи у титулярния съветник една утешителна мисъл: щом тъй и тъй всичко е изгубено — дали да не изтърчи към Дон и да разпори за последно тлъстото му шкембе?
	Вицеконсулът отдавна бе изоставил опитите да вразуми Булкокс, пазеше си дишането. Той гледаше само в една точка, в стремителното острие на противника. Не се и опитваше да контраатакува, къде ти. Само да отбие стоманата със стомана, а ако не стане — е ръка.
	Пролича си, че англичанинът сутрин не прави крос около игрището за крикет, не опъва пружини и не вдига тежки гири. Въпреки целия си опит и ловкост, Булкокс започна да се изморява. По пламналото му лице се лееха ручеи пот, огнените му къдри залепнаха, движенията му ставаха все по-икономични.
	Ето че се спря, съвсем неаристократично избърса чело с ръкав и процеди през зъби:
	— Добре, по дяволите. Умри си мъж.
	Последва бесен натиск, който изтласка Ераст Петрович в ъгъла на площадката, досами храстите. Серията от атаки завърши с мощен разсичащ удар. Фандорин успя да избегне и него, като отскочи, но тъкмо на това разчиташе нападателят: вицеконсулът се спъна в някакво коренище и се строполи по гръб. Публиката горе ахна, разбрала, че тоя път достопочтеният няма да остави противника си да се изправи — спектакълът стигна края си.
	Булкокс настъпи дясната ръка на Фандорин, вдигна шпагата, за да закове руснака за земята — и изведнъж се умисли, дори сякаш се размечта: притвори клепачи, докато устата му, напротив, се отвори. Достопочтеният се заклати няколко пъти напред-назад все с тоя странен израз на лицето си, след което се свлече право върху задъхания Ераст Петрович.
	От тревата излетя подплашено водно конче, крилата му преливаха в цветовете на дъгата.

	Като на елф и
	ангел са крилата на
	водното конче.



	Синя звезда

	Как се бе променило всичко в сравнение с миналата нощ! Светът не престана да бъде опасен. Напротив, бе станал още по-непредсказуем и хищен. Някъде от мрака (Фандорин беше напълно сигурен) човек със змийска студена кръв не откъсваше поглед от него. И въпреки това животът беше прекрасен.
	Ераст Петрович седеше на тъмно, нахлупил до очите козирката на униформената фуражка, и чакаше уговорения сигнал. Огънчето на пурата му светеше в тъмнината, със сигурност се виждаше от всеки покрив.
	Тялото, сърцето и разумът на титулярния съветник изпитваха блаженство.
	Тялото — защото мигрената бе минала, а драскотините и раните от дуела не го боляха. Когато докараха кървящия дуелист у дома, първа насреща му изтича О-Юми. Тя не позволи на Доронин да повика доктор и лично се зае с ранения. Намаза с нещо миризливо разрязаните места по ръката и бедрата, кръвта веднага спря. После Ераст Петрович изпи някаква билкова отвара и стоманеният обръч, който сякаш сплескваше черепа му, изведнъж падна. Фандорин тръсна глава, примигна няколко пъти, дори се потупа с ръка по темето, но и гаденето, и болката, и световъртежът се бяха изпарили. Нещо повече, изпари се дори умората, мускулите му се изпълниха с гъвкава звънлива сила, почувства се способен още сега да подхване пак шпагата и изобщо не беше сигурно кой ще излезе победител тоя път. С напредването на деня новопридобитата вълшебна лекота в цялото тяло изобщо не го напусна, напротив, май дори се засили. Което беше добре дошло — нощта се очертаваше да мине бурно.
	Сърцето му блаженстваше, тъй като в съседната стая спеше О-Юми. Не беше ли това най-важното в крайна сметка?
	А разумът му блаженстваше, понеже Ераст Петрович отново имаше план и тоя път беше истински, добре обмислен план, а не онова жалко творение на болен мозък, което едва не му бе коствало живота. Чисто чудо, че беше оцелял!
	Когато победоносният Булкокс падна върху своя повален съперник, никой от зрителите не разбра какво се бе случило и най-малко от всички — подготвилият се да умре Фандорин. Той изблъска тежкото тяло на англичанина и се надигна, обърса челото си (по което струеше студена пот) с ръка (по която струеше гореща кръв). Достопочтеният лежеше по лице, китката му, която все още стискаше ефеса на шпагата, беше изметната.
	Лекарят и секундантите вече тичаха към двамата паднали.
	— Тежки рани има ли? — викна му доктор Щайн, клякайки до тях.
	Без да дочака отговор, той набързо опипа вицеконсула. Не обърна внимание на порязванията („Това може да почака“) и се зае с Булкокс.
	Напипа пулса, вдигна клепача, подсвирна:
	— Апоплексия. Бива ли толкова да се тича и скача при такова кръвно? Мистър Цурумаки, вашата карета е по-просторна. Ще го откарате ли у тях? Аз ще го придружавам.
	— Ще го откарам, разбира се, нали сме съседи — засуети се Дон и подхвана достопочтения под мишниците.
	Избягваше да гледа към Фандорин.
	Фандорин бе закаран до консулството от майор Ръскин, който бе пребледнял не по-малко от вицеконсула. Държеше се услужливо и възпитано, поднесе извинения за грубостта си, произлязла от недоразумение — очевидно сериозно се бе притеснил за своята „чугунена глава“. Но титулярният съветник изобщо не мислеше за майора. Младежът цял трепереше — не от облекчение, нито от нерви. Фандорин беше потиснат от явната пристрастност на Съдбата, която вече не за първи път го спасяваше, притичаше му се на помощ в напълно отчаяна, безнадеждна ситуация. Как може Булкокс да получи удар тъкмо в момента, когато на победения оставаше не повече от секунда живот!
	Може би скептиците биха намерили рационално обяснение — да кажат, че предвкусването на отмъщението е предизвикало у бездруго запъхтяния англичанин прилив на кръв към мозъка, от което там се е спукал някой кръвоносен съд. Но самият Ераст Петрович беше наясно: опазила го бе неговата щастлива звезда, иначе казано, Съдбата. Но с каква цел? И докога ще продължи всичко това?


	Край леглото на окървавения страдалец се бе събрало цялото население на консулството: и прежълтелият от мъка Всеволод Виталиевич с Обаяши-сан, и прехапалият устна Сирота, и хълцащата София Диогеновна, и дори слугинята Нацуко, която впрочем гледаше повече към Маса. Трогателна, дори сърцераздирателна картина, за което в значителна степен допринесе госпожица Благолепова, настояваща веднага, „докато не е станало късно“, да извикат свещеника от фрегатата „Посадник“. Но О-Юми приложи своите вълшебни манипулации и мнимият умиращ чудодейно оживя. Първо седна в леглото, после стана, след което се разходи из стаята. Накрая заяви, че вече, по дяволите, се чувства гладен.
	Чак сега се разбра, че никой в консулството още не бе закусвал — всички знаели за дуела и толкова се притеснявали за Ераст Петрович, че хапките им засядали на гърлото. Затова набързо сервираха масата директно в кабинета на Доронин — за конфиденциален стратегически разговор.
	Поприказваха за дуела, после преминаха към Дон Цурумаки. Завърналият се разсъдък на титулярния съветник жадуваше да се реабилитира. Планът узря бързо — още не бяха довършили омлета и телешкото печено.
	— Той е сигурен, че съм проснат като труп и няма да се оправя скоро, следователно не очаква да го посетя. Това първо — обясняваше Фандорин, боравейки с вилицата. — Във вилата му няма никаква охрана, той много пъти е казвал, че не се страхува от никого. Това второ. А пък ключът от портата все още е у мен, това трето. Изводът? Тая нощ ще му направя една визита a l’anglaise*, тоест без покана.
	[* По английски (фр.). — Б.пр.]
	— Целта? — присви очи Доронин.
	— Ще проведем a little friendly chat*. Мисля, че имаме за какво да си поприказваме с Дон.
	[* Малък дружески разговор (англ.). — Б.а.]
	Консулът поклати глава:
	— Смятате да го сплашите ли? Вече имахте възможността да се убедите, че японските акунини не се страхуват от смъртта. Пък и няма да го убиете.
	Ераст Петрович избърса устни със салфетка, отпи от червеното вино, взе си резенче филипински ананас. Отдавна, много отдавна не бе се хранил с такъв апетит.
	— Защо да го плаша? Нито той е малко дете, нито пък аз съм п-призрак. Не, господа, всичко ще стане другояче. Сирота, мога ли да разчитам на вашата помощ?
	Деловодителят, който не откъсваше поглед от вицеконсула, кимна.
	— Чудесно. Не се притеснявайте, няма да вършите нищо противозаконно. В къщата ще влезем двамата с Маса. Вашата задача ще бъде от вечерта да заемете позиция на хълма над имението. Това е прекрасен наблюдателен пункт, който освен всичко се вижда оттук. Щом прозорците в къщата угаснат, подавате сигнал. Имате ли фенер с цветни стъкла?
	— Да. Останаха от Нова година. Има зелен, има червен, има и син.
	— Нека бъде син. Ще сигнализирате с мигаща светлина трикратно — няколко пъти. Маса ще чака сигнала ви в двора.
	— Нищо повече ли? — разстрои се Сирота. — Просто да подам сигнал, когато угаснат прозорците?
	— Нищо повече. Там гасят светлината, когато слугите си тръгват. Останалото поемам аз.
	Всеволод Виталиевич не издържа:
	— Ама колко я обичате тая тайнственост! Добре, ще влезете в къщата и после какво?
	Ераст Петрович се усмихна.
	— Дон има тайна каса. Това първо. Аз знам къде се намира тя — в библиотеката, зад рафтовете с книги. Това второ. И освен това знам къде се намира ключът от касата — на врата на Дон. Това трето. Не смятам да заплашвам Цурумаки, просто ще взема за малко к-ключа и ще погледна какво държи в тоя сейф, а Маса междувременно ще държи гостоприемния ни домакин на мушка.
	— Знаете ли какво има в касата? — попита Доронин.
	— Не, но се досещам. Цурумаки каза веднъж, че там пази златните си кюлчета. Сигурен съм, че излъга. Не, там има неща, които са по-ценни от златото. Например схема със змиевидни знаци. Пък може да изскочат и по-интересни документи…
	Внезапно консулът взе да се държи странно: свали сините си очила, замига от яркото слънце, устата му сякаш заживя собствен живот — размърда се, изкриви се, зъбите се забиха в тънката устна.
	— Дори и да намерите нещо, не можете да го прочетете — рече Всеволод Виталиевич с приглушен глас. — Не знаете японски. Слугата няма да ви е много от полза. Предлагам… — той се запъна, но за не повече от секунда и продължи твърдо: — предлагам да дойда с вас. В интерес на разследването. Омръзна ми да бъда зрител. Това е мъчително и срамно занимание.
	Ераст Петрович беше наясно, че ако прояви и най-малкото учудване, ще нанесе на консула тежко оскърбление, затова не отговори веднага, а след време, достатъчно да се обмисли предложението от гледна точка на целесъобразността.
	— В интерес на разследването ще бъде по-добре да останете тук. Ако моята експедиция завърши зле, това няма да има значение: знаят ме като незрял, дуелист, авантюрист. Капитан-лейтенантът и без това ме е отписал. Вие сте друго нещо — опора на йокохамското общество, консул на Руската империя.
	Веждите на Всеволод Виталиевич се извиха като ядосани пиявици, но в тоя миг в разговора се намеси Сирота.
	— Ще ида аз — побърза да каже той. — Че то какво излиза? Подавам сигнала и оставам да вися на хълма? Доста е глупаво.
	— Щом в историята са забъркани моят помощник и моят деловодител, аз така или иначе съм пътник — разгорещи се Доронин. — По-добре сам…
	Но Сирота прояви непочтителност — прекъсна началството:
	— Мен не ме бройте. Първо, аз съм наемно лице, туземец — и се подсмихна накриво. — А второ, още сега ще напиша молба за оставка и ще я датирам с вчерашна дата. В това писмо ще пише, че не желая повече да служа на Русия, тъй като съм разочарован от нейната политика спрямо Япония, или нещо от тоя сорт. По такъв начин дори с господин Фандорин да се „забъркаме в историята“, както се изразихте, това ще представлява престъпен сговор между незрял авантюрист (извинете ме, Ераст Петрович, вие сам се нарекохте така) и откачен туземец, уволнен от руска служба. Нищо повече.
	Тия думи, произнесени със сдържано благородство, натежаха на везните и дискусията свърши. Пристъпиха към обсъждането на детайлите.


	Когато се прибра, Ераст Петрович видя, че О-Юми лежи на кревата и бере душа. Лицето й беше като обезкървено, очите хлътнали, стъпалата увити с някакви кърпи.
	— Какво ти е? — извика той стреснат. — Болна ли си?
	Тя се усмихна леко.
	— Не. Просто съм страшно уморена. Но няма значение, ще ми мине.
	— Какво ти е на краката?
	— Разранени са.
	Той коленичи, хвана я за ръката, примоли се:
	— Кажи ми истината. Къде беше миналата нощ? Къде ходи днес? Какво става с теб? Кажи ми истината, за Бога, истината!
	О-Юми го гледаше с нежност.
	— Добре. Ще ти кажа истината — тази, която мога да ти кажа. А ти ми обещай две неща: че никога повече няма да ме питаш за нищо и че също ще ми кажеш истината.
	— Обещавам. Но ти си първа. Къде беше?
	— В планините. Билката масо расте само на едно място, на южния склон на планината Тандзава, а това е на петнайсет ри оттук. Наложи се да отида дотам два пъти, понеже отварата трябва да се пие на два пъти и трябва да бъде от съвсем пресни билки. Това е цялата ми история. Сега кажи ти. Виждам, че си замислил нещо, и се страхувам. Имам лошо предчувствие.
	Петнайсет ри — това са почти шейсет километра в едната посока, пресметна Фандорин. Нищо чудно, че едва диша!
	— Пропътувала си трийсет ри за една нощ?! — възкликна той. — Сигурно конят ти е полумъртъв от препускане.
	Думите му незнайно защо я развеселиха, О-Юми се засмя тихо, но от сърце.
	— Край, никакви въпроси повече, ти ми обеща. Сега разказвай.
	И той й разказа: за дуела, за кръвоносния съд, който се бе спукал в мозъка на Булкокс, за Дон Цурумаки и за предстоящата операция.
	Лицето на О-Юми ставаше все по-развълнувано и тъжно.
	— Какъв ужас… — прошепна тя, когато чу всичко докрай.
	— Твоя Алджи ли имаш предвид? — моментално изревнува Фандорин. — Ами върви при него, напои го с тая твоя отвара!
	— Не мисля за него. Жал ми е за Алджи, но с единия от двама ви трябваше да се случи нещо лошо и по-добре е, че се случи с него, а не с теб — отвърна тя разсеяно. — Ужасно е това, което си намислил. Недей да ходиш никъде тая нощ! Това няма да свърши добре! Виждам го по сянката на слепоочието ти! — тя протегна ръка към главата му, а когато Ераст Петрович се усмихна, възкликна обезверена: — Ти не вярваш в нинсо!
	Те спореха дълго, но Фандорин остана непреклонен и в крайна сметка, останалата без сили О-Юми заспа. Той излезе, за да не наруши съня й с някое случайно движение или проскърцване.
	Остатъкът от деня мина в приготовления. От спалнята не се чуваше нито звук — О-Юми спеше дълбоко.
	А късно вечерта, когато Маса вече бе заел поста си в двора, загледан в тъмните хълмове над Блъф, Ераст Петрович го очакваше изненадващ удар.
	Минавайки за пореден път край спалнята, той опря ухо на вратата. Този път му се счу леко шумолене. Той внимателно натисна дръжката.
	Не, О-Юми все още спеше, откъм леглото се носеше равномерното й тихо дишане.
	Той мина на пръсти да затвори прозореца, отвън вече вееше прохлада. Погледна сивия силует на отсрещната къща и изведнъж се сепна.
	Край комина нещо бе помръднало. Котка? Не, прекалено е едро.
	Сърцето му заби бясно, но Фандорин не се издаде. Напротив, спокойно се пресегна, пусна всички резета и бавно се отдалечи от прозореца.
	Когато излезе в коридора, се затича.
	Това е покривът на „Клуб хотел“, пресметна той, може да се покатери там отзад по пожарната стълба.
	Втурна се приведен зад оградата към съседното здание. След минута вече се бе озовал горе. Подпря коляно на мокрите от дъжда керемиди, изтегли от кобура херщала.
	Съвсем наблизо, на срещуположния скат, се чуха леки крачки.
	Без да се крие, Фандорин полетя напред, мислейки само за едно — дано не се подхлъзне.
	Достигна билото тъкмо навреме да види на ръба на покрива черна фигура с прилепнало черно облекло. Пак човек призрак!
	Титулярният съветник вдигна оръжие, но не успя да стреля: нинджата скочи надолу.
	Разперил крака, Ераст Петрович се плъзна по керемидите с главата напред, вкопчи се в улука, надвеси се над улицата.
	Къде е нинджата? Дали се е пребил, или още мърда? Но колкото и да се вглеждаше, не видя никого долу. Невидимият се бе изпарил.


	— Омае иканай. Хитори ику — каза Фандорин на слугата, щом се върна в консулството. — О-Юми-сан мамору. Бакару?*
	[* Ти не отиваш. Отивам сам. Защитавай О-Юми-сан. Разбра ли? (развален яп.) — Б.а.]
	И Маса разбра. Той кимна, без да откъсва поглед от хълма, където трябваше да мигне синя светлина. Провървяло му беше със слугата на Ераст Петрович.
	Следващия час, час и половина титулярният съветник прекара седнал с униформената фуражка до прозореца. Той пушеше пури и, както вече се каза, блаженстваше с тялото, сърцето и разума си.
	Следят го? Нека го следят. Девизът на днешната нощ е — бързина и натиск.
	Допушваше четвъртата пура, когато на прага застана Маса. Време беше!
	Фандорин повтори на Маса простичката инструкция и излезе навън.
	Да, това беше сигналът. Над Блъф (а оттук изглеждаше че на самия ръб на небето) няколко пъти светна и угасна мъничка синя звезда.

	На синьо небе
	опитай да различиш
	синята звезда.



	Лула от калуна

	Той хвана подготвения предварително велосипед, смъкна го по стълбите, измина тичешком пътеката. На улицата се метна на седалката, натисна педалите. Ха проследете ме де!
	За да обърка окончателно възможните съгледвачи, не сви надясно към Блъф, а наляво. Летеше с пълна скорост и хвърляше по някой поглед в огледалцето. Но зад гърба му по осветения крайбрежен булевард не се мярна нито една черна сянка. Може пък простичката му хитрост да беше успяла. Простите хитрости са най-сигурни.
	Хитростта наистина беше детска. Пред прозореца вместо вицеконсула вече седеше Маса, нахлупил фуражката и с пура в устата. Ако извади късмет, няма скоро да забележат подмяната.
	За по-сигурно Ераст Петрович, без да намалява темпото, направи голяма обиколка в Сетълмента и навлезе в Блъф от другата страна, през река Оокагава.
	Каучуковите гуми с чудно свистене летяха през локвите, колелата вдигаха пръски и те жизнерадостно блестяха в светлината на уличните лампи. Фандорин се чувстваше като ястреб, летящ над нощните улици. Той вижда целта, тя е близо и нищо не е в състояние да попречи на тая стремителна атака. Дръж се, акунин!
	Сирота го чакаше на уговореното място, на ъгъла на една пресечка.
	— Гледах с бинокъла — докладва деловодителят. — Угасиха светлината преди трийсет и пет минути — навсякъде освен един прозорец на втория етаж. Слугите се прибраха в къщата, която се намира в дъното на градината. Преди петнайсет минути изгасна и последният прозорец. Тогава слязох от хълма.
	— Проверихте ли терасата! Бях ви казвал, че той обича да гледа звездите.
	— Какви звезди днес? Вали.
	На Фандорин му допадна поведението на деловодителя. Спокойно, делово, без излишна възбуда. Твърде възможно е същинското призвание на Канджи Сирота е да върши нещо, изискващо хладнокръвие и любов към риска, а не да си протрива гащите по канцелариите.
	Само да не се спихне, щом опре до същинските действия.
	— Е, забъркахме кашата. Да ви е сладко — весело рече титулярният съветник, сочейки портата.
	— След вас, моля — подхвана шегата Сирота.
	Определено се държеше на ниво.
	Ключалката и пантите бяха добре смазани, двамата се промъкнаха в двора, без да вдигат шум. Провървяло им беше и с времето: облачно, тъмно, дъждът заглушава всички останали звуци.
	— Нали помните плана? — прошепна Фандорин, изкачвайки външните стъпала. — Влизаме в къщата. Вие чакате долу. Аз се качвам на…
	— Помня всичко — със същия тих глас отвърна чудесният деловодител. — Не губете време.
	Входната врата не се заключваше, с което стопанинът се гордееше много и което сега им свърши много добра работа. Фандорин безшумно изтърча по постланото с пътека стълбище до втория етаж. Спалнята се намираше в края на коридора, до вратата за терасата.
	„А хубаво би било да се събуди“, помисли си изведнъж Ераст Петрович, докато натискаше дръжката с лявата ръка (в дясната стискаше оръжието). Тогава би могъл с пълно основание, а не само поради недостойна отмъстителност, да халоса мерзавеца с револвера по главата.
	Фандорин се прокрадна до леглото, дори нарочно въздъхна, но Дон Цурумаки не се събуди. Той сладко спеше в пухената си постеля. На главата му вместо фес се белееше нощна шапка с еснафско пискюлче. Копринената завивка се надигаше и спадаше в такт с дишането на милионера. Сочните му устни се бяха отворили.
	Под яката на пижамата проблясваше златна верижка.
	„Ей сега със сигурност ще се събуди“, помисли си Ераст Петрович и посегна с клещите, като в същото време вдигна револвера над главата на спящия човек. Сърцето му биеше оглушително-победно като барабан.
	Клещите щракнаха с метален звук, верижката се свлече по шията на Дон, който блажено измуча и се обърна на другата страна. Бодливата роза остана в дланта на Фандорин.
	„Най-здраво спят не хората с чиста съвест, а тия, които изобщо нямат съвест“, рече си философски вицеконсулът.
	Той слезе на долния етаж, махна с ръка към Сирота и му посочи кабинета библиотека, където преди време бе заварил на местопрестъплението княз Онокоджи, дано японският Бог да го прости.
	Лъчът на фенерчето се плъзна по дръпнатите пердета, високите шкафове с вратички, секциите за книги. Ето тая, която им трябва.
	— Светнете ми, ако обичате.
	Той подаде фенерчето на деловодителя. Около две минути опипва гърбовете на книгите, дървото на лавиците. Чак когато натисна дебел том, озаглавен „Светото Писание“ (третият отляво на предпоследния рафт), нещо прещрака. Фандорин дръпна стелажа към себе си и той се завъртя на панти. Отзад в стената лъщеше метална вратичка.
	— Към ключалката светнете, към ключалката — посочи нетърпеливо Ераст Петрович.
	Бодливата розичка се врътна насам-натам и влезе в отвора като ръка в ръкавица. Преди да завърти ключа, титулярният съветник внимателно огледа стената, пода и цокъла за електрически проводници на сигнализация и действително напипа под тапета дебела твърда нишка. Би било най-малкото неприлично за втори път да пада в един и същи капан. Клещите отново влязоха в действие. Цък — и сигнализацията бе обезвредена.
	— Сезам, отвори се — прошепна Ераст Петрович, за да ободри Сирота.
	Лъчът на фенера нещо взе да потрепва, вероятно нервите на канцелариста вече не издържаха на напрежението.
	— Моля? — зачуди се японецът. — Какво казахте?
	Явно не беше чел арабски приказки.
	Нещо звънна тихо, вратичката се отвори и Фандорин първо зажумя, а после полугласно изруга.
	В желязната кутия ослепително блестяха на електрическата светлина златни кюлчета. Бяха много и приличаха на тухлен зид.
	Обзе го безгранично разочарование. Дон не бе излъгал. Наистина пазеше злато в сейфа си. Колко глупаво, колко типично новобогаташки! Нима напразно бе предприел цялата тая операция?
	Все още неспособен да повярва в толкова съкрушителен провал, той извади едно кюлче, надникна навътре, но и в следващия ред лъщеше все същият жълт метал.
	— На местопрестъплението — отекна звучен и подигравателен глас отзад.
	Титулярният съветник се обърна рязко. На вратата се очертаваше нисък набит силует, а в следващия момент полилеят в стаята пламна и силуетът придоби цвят, форма, облик.
	Беше стопанинът на къщата, все така с глупавата нощна шапчица, с халат върху пижамата, но панталонът, който се виждаше под халата, изобщо не беше пижамен.
	— Господин дипломатът обича злато? — кимна към кюлчето в ръката на Фандорин усмихнатият Цурумаки.
	Лицето на милионера не беше никак сънено. И още нещо за отбелязване: беше обут не с чехли, а с прецизно завързани обувки.
	Това е капан, изстина Ераст Петрович. Лежал е в леглото облечен и дори обут. Все пак е знаел, очаквал ме е!
	Дон плесна с ръце и отвсякъде — иззад завесите, през вратите, дори от гардеробите плъпнаха хора, носеха еднакви черни куртки и черни памучни панталони. Слугите! А Сирота беше казал, че всички са си тръгнали!
	Слугите бяха не по-малко от дузина. Единия от тях — кривокрак, с дълги като на маймуна ръце — Фандорин бе виждал и преди, той май изпълняваше ролята на иконом или управител.
	— Какъв позор за Руската империя — зацъка с език Цурумаки. — Вицеконсул краде злато от хорските сейфове. Камада, джу-о торе.
	Японската фраза бе адресирана към дългоръкия. Джу значеше „оръжие“, торе — „вземи“, Камада трябва да беше име. Титулярният съветник излезе от вцепенението си. Рязко вдигна ръка, насочи херщала в челото на домакина.
	Камада веднага замръзна на място, останалите „черни куртки“ също.
	— Нямам какво да губя — предупреди Ераст Петрович. — Заповядайте на хората си да излязат. Веднага, иначе…
	Дон престана да се усмихва, той гледаше титулярния съветник с любопитство, опитваше се да отгатне дали блъфира, или наистина е способен да натисне спусъка.
	— Не се съмнявайте, ще стрелям — увери го Фандорин. — Смъртта е за предпочитане пред позора. А щом ще се мре, по-приятно ще е да сме заедно. Вие сте толкова интересен екземпляр. Сирота, застанете от лявата ми страна, че закривате господин Цурумаки.
	Деловодителят се подчини, но — вероятно от вълнение — застана не отляво, а отдясно.
	— Отлично знаете, че не съм дошъл за злато — Дон помръдна и Ераст Петрович тутакси щракна с предпазителя за предупреждение. — Стойте мирен! А всички тия — вън!
	Но в тоя миг се случи нещо неразбираемо. Дори невероятно.
	Деловодителят Сирота, верният съратник на титулярния съветник, с гърлен крясък увисна на ръката на Фандорин. Револверът гръмна, куршумът изора дълбока бразда в дъбовия паркет.
	— Какво правите? — кресна Ераст Петрович, докато се опитваше да се отърси от превъртелия японец, но Камада с два дълги скока преодоля разстоянието до вицеконсула, изви му ръцете зад гърба, а след него се втурнаха и останалите.
	След секунда обезоръженият и безпомощен Фандорин стоеше залепен на стената, хванат за ръцете, краката и шията.
	Но Ераст Петрович не гледаше към черните слуги — само към предателя, който вдигна от пода револвера и с поклон го подаде на Дон.
	— Юда! — изхриптя титулярният съветник. — Страхливец! Предател!
	Сирота попита домакина нещо на японски — май искаше разрешение да отговори. Цурумаки кимна.
	Тогава изменникът обърна към Фандорин бледото си лице, приличащо на вкочанена маска. Но гласът му бе твърд, не трепереше:
	— Не съм страхливец, нито подлец, още по-малко съм предателят Юда. Тъкмо наопаки, аз съм верен на своята страна. По-рано мислех, че човек може да служи на две страни, без да изгуби честта си. Но господин капитан Бухарцев ми отвори очите. Сега вече зная как Русия се отнася към Япония и какво можем да очакваме от руснаците.
	Фандорин не издържа и отмести поглед. Той си спомни как Бухарцев ораторстваше относно „жълтата опасност“ и дори не намери за необходимо да сниши глас, а Сирота стоеше пред вратата…
	— Това е политика — прекъсна го Ераст Петрович. — Тя може и да се променя. Но не може да предаваш тоя, който ти е гласувал доверие! Вие сте сътрудник на руското консулство!
	— Вече не съм. Както ви е известно, подал съм молба за оставка и дори съм написал конкретно защо не желая повече да служа на Русия.
	И това също бе истина.
	— Нима е по-почтено да служите на тоя убиец? — кимна Фандорин към Дон, прилагайки последния си аргумент.
	— Господи Цурумаки е искрен човек. Той действа за благото на моята Родина. Освен това той е силен човек. Ако върховната власт и законът вредят на интересите на отечеството, той сменя властите и поправя законите. Реших, че ще помагам на него. Не съм дебнал от никакви хълмове, отидох право при господин Цурумаки и му разказах вашия план. Вие можехте да причините щети на Япония и аз ви спрях.
	С всяко изречение гласът на Сирота ставаше все по-уверен, очите му блестяха все по-ярко. Тоя нищо и никакъв деловодител бе успял да изпързаля хитроумния Фандорин и дори имаше нахалството да се гордее с това. Злобно желание поне донякъде да развали триумфа на тоя поборник на „искреността“ обхвана разгромения по всички фронтове (включително нравствения) Ераст Петрович.
	— Аз пък си мислех, че обичате София Диогеновна. А вие предадохте и нея. Няма да я видите повече.
	Изрече го и веднага се разкая. Това май беше недостойно.
	Но Сирота не се смути.
	— Тъкмо обратното. Днес направих на Соня предложение и то бе прието. Аз я предупредих, че ако се омъжи за мен, ще й се наложи да се превърне в японка. Тя отговори: „С теб ставам и папуаска“ — лицето на новопридобития враг на Русия се озари от щастлива усмивка. — Мъчно ми е, че се разделяме по тоя начин. Аз дълбоко ви уважавам. Но с вас няма да се случи нищо лошо, господин Цурумаки ми обеща. Нарочно сложихме в касата злато вместо документите, представляващи държавна тайна. Благодарение на това срещу вас няма да бъде повдигнато обвинение в шпионаж. А пък господин Цурумаки няма да ви съди за опита да го ограбите. Ще останете жив и дори няма да идете в затвора. Просто ще ви екстрадират от Япония. Не може да останете тук, вие сте прекалено активен човек и освен това сте озлобен поради гибелта на вашите приятели. — Той се обърна към Дон и се поклони в знак, че разговорът на руски е приключил.
	Цурумаки додаде на английски:
	— Сирота-сан е истински японец. Той е човек на честта, който знае, че дългът пред Родината е над всичко. Вървете си, приятелю. Няма нужда полицията да ви заварва тук.
	Сирота се поклони ниско на новия си господар, кимна леко на Фандорин и излезе.
	Но ръцете стискаха титулярния съветник все тъй здраво и това можеше да значи само едно.
	— П-полицията, естествено, ще закъснее — рече на домакина Ераст Петрович. — Крадецът ще загине при опит да избяга или да окаже съпротива. Затова отпратихте наивния Сирота. Аз съм толкова активен човек, че обикновеното ми отпращане от Япония не върши работа, нали? Не можете да ме оставите жив.
	Усмивката, с която Цурумаки изслуша думите му, беше изпълнена с весело недоумение, като че милионерът не бе очаквал да чуе от пленника толкова прозорлива и остроумна забележка.
	Дон разгледа херщала и попита:
	— Самозаряден ли е? Не виждам петле.
	— Защото няма. Просто натискате спусъка и седемте куршума излитат един след друг. Тоест шестте, единият вече е изстрелян — отвърна Фандорин, вътрешно горд от своето хладнокръвие.
	Цурумаки претегли револверчето в ръка и титулярният съветник се приготви: сега ще го заболи много силно, после болката ще се притъпи, а после ще мине съвсем.
	Но херщалът полетя на пода. Ераст Петрович се учуди само в първия миг. После забеляза, че нещо издува джоба на Доновия халат. Естествено, странно би било грабителят да бъде застрелян със собствения му револвер.
	Сякаш да потвърди неговата догадка, ръката на домакина се мушна във въпросния джоб. Нещата явно вървяха към развръзка.
	Изведнъж Камада, който не отместваше поглед от титулярния съветник, трепна и обърна кокалесто, набраздено от груби бръчки лице към вратата.
	Някъде оттам се чуха викове и трясък.
	Полицията ли бе пристигнала? Но защо вдига толкова шум?
	В стаята дотърча още един с черна куртка. Той се поклони на господаря и на Камада, забърбори нещо.
	— Цурете кои* — заповяда Цурумаки, без да вади ръка от джоба.
	[* Доведете го (яп.). — Б.а.]
	Слугата изтича навън и след половин минута в стаята вкараха Маса, раздърпан и хванат за двете ръце.
	Като видя Фандорин, той се развика с отчаяние в гласа.
	Разбираше му се само едно: „О-Юми-сан“.
	— Какво казва? Какво казва? — дръпна се от ръцете на своите пазачи вицеконсулът.
	Съдейки по лицето на домакина, известието го бе зашеметило. Той попита нещо Маса, получи отговор и изведнъж стана много съсредоточен. Не обръщаше внимание на повторните въпроси на Фандорин и само яростно ровеше с пръсти в черната си брада. Докато Маса все опитваше да се поклони на Ераст Петрович (което не беше никак лесно с извити отзад ръце) и само повтаряше:
	— Моошивакеаримасен! Моошивакеаримасен!
	— Ама какво приказва той през цялото време? — кресна от безсилна ярост титулярният съветник. — Какво значи това?
	— Това значи „Няма прошка за мен!“ — изведнъж обърна поглед към него Цурумаки. — Вашият слуга разказва много интересни неща. Казва, че седял пред прозореца и пушил пура. Станало му задушно и открехнал малко. Нещо изсъскало, нещо го жилнало по врата и повече нищо не си спомня. Дошъл на себе си проснат на пода. От врата му стърчал някакъв шип. Втурнал се в съседната стая и видял, че О-Юми-сан била изчезнала. Леглото й било празно.
	Ераст Петрович простена, а домакинът попита Маса още нещо. Като чу отговора, направи движение с брадичката и слугите му незабавно освободиха Фандориновия васал. Той пък бръкна в пазвата си и извади оттам нещо като дървена игличка.
	— Какво е това? — попита Фандорин.
	Дон мрачно разглеждаше шипа.
	— Фукибари. Намазват тая гадост с отрова или нещо друго — временно парализиращо или приспиващо — и я изстрелват с духане от тръбичка. Любимо оръжие на нинджите. Уви, Фандорин-сан, вашата приятелка е отвлечена от „невидимите“.
	Тъкмо в тоя миг на Ераст Петрович, който окончателно се бе подготвил за смъртта, му се отщя да умира. Ще речеш: какво те вълнува целият тоя свят? Когато ти остават няколко секунди живот, имат ли значение неразкритите главоблъсканици и дори похищението на любимата жена? Но толкова страшно му се доживя, че когато ръката на Дон в зловещия джоб се размърда, Фандорин стисна здраво зъби, за да не се примоли за отсрочка. Така или иначе няма да я получи, не бива да моли убиеца за нищо.
	Вицеконсулът си наложи да гледа ръката, която бавно вадеше от джоба черния лъскав предмет и накрая го извади.
	Беше лула от дървовидна калуна.

	Като научих
	„калуна“ на латински*,
	[* Erica arborea; Ерика е и името на жената на автора, Борис Акунин. — Б.пр.]
	минах на лула.



	Ръкостискането

	— Харесва ми вашият Сирота — отрони замислено Дон, като драсна клечка и издуха облак дим. — Истински японец. Целеустремен, умен, твърд. Отдавна ми се искаше да си намеря такъв помощник. Тия (той обиколи с лулата черното си войнство) стават за битки и други прости неща, които не изискват прозорливост. Сирота е от друга, много по-ценна порода. При това отлично е изучил чужденците, особено руснаците. Това е много важно за моите бъдещи планове.
	Тоя внезапен панегирик по адрес на бившия консулски деловодител бе нещо, което Фандорин най-малко очакваше, затова той слушаше напрегнато и не проумяваше накъде бие Цурумаки.
	А Дон изпуфка с лулата и все така бавничко продължи да разсъждава на глас:
	— Сирота ви окачестви много точно: храбър, непредсказуем и голям късметлия. Това е крайно опасно съчетание, затуй се наложи целият тоя театър — той кимна към сейфа, откъдето струеше вълшебно сияние. — Но сега всичко се променя. Нужен сте ми. И сте ми нужен тук, в Япония. Няма да има никаква полиция.
	Дон отдаде някаква заповед на японски и повече никой не държеше Ераст Петрович. Черните куртки го пуснаха, поклониха се на господаря и един подир друг напуснаха стаята.
	— Ще си поприказваме ли? — посочи Цурумаки две кресла до прозореца. — Кажете на вашия човек да не се притеснява. Няма да ви се случи нищо лошо.
	Фандорин направи знак с ръка на Маса и той излезе, след като хвърли подозрителен поглед на домакина.
	— Нужен съм ви? Защо? — попита Фандорин, който не бързаше да седне.
	— Защото сте храбър, непредсказуем и голям късметлия. Но аз съм ви нужен още повече. Нали искате да спасите любимата жена? Тогава седнете и слушайте.
	Сега вече вицеконсулът седна, без да чака повторна покана.
	— Как да стане това? — попита бързо той. — Какво ви е известно?
	Дон се почеса по брадата, въздъхна.
	— Разказът ще отнеме време. Не възнамерявах да се оправдавам пред вас, нито да опровергавам всички глупости, които си въобразихте по мой адрес. Но се налага, щом като ни предстои да вършим обща работа. Нека се опитаме да възстановим предишната си дружба.
	— Няма да е лесно — не се сдържа Фандорин.
	— Знам. Но вие сте умен човек и ще разберете, че говоря истината… Нека за начало да внесем яснота в историята с Окубо, тъй като всичко започна тъкмо оттам — Цурумаки гледаше събеседника си в очите спокойно и сериозно, решил да свали вечната си маска на весел бонвиван. — Да, аз съм тоя, който отстрани министъра, но това са си наши вътрешни японски работи, които изобщо не би трябвало да ви засягат. Не знам как възприемате живота вие, Фандорин, за мен той е вечна схватка между Реда и Хаоса. Редът се стреми да постави всяко нещо на мястото му, да го закове с пирон, да го укроти и обезопаси. Хаосът разрушава цялата тая акуратна симетрия, преобръща обществото с краката нагоре, не признава никакви закони и правила. В тая вечна борба аз съм на страната на Хаоса, понеже Хаосът е самият Живот, Редът е Смъртта. Съвсем наясно съм, че както всички живи, съм обречен: рано или късно Редът ще надделее над мен и аз ще престана да мърдам, ще се превърна в къс неподвижна материя. Но докато съм жив, искам да живея с пълна сила — така че земята около мен да трепери и симетрията да се руши. Моля да ме извините за тия философии, но ми се иска да разберете правилно как съм устроен и към какво се стремя. Окубо олицетворяваше самия Ред. Гола аритметика и счетоводителски сметки. Ако не бях го спрял, той щеше да превърне Япония във второкачествена псевдоевропейска страна, обречена вечно да се задоволява с огризките от трапезата на великите държави. Аритметиката е мъртва наука, понеже взема под внимание само материалните неща. Но главната сила на моята Родина е в нейния дух, който не се поддава на изчисления. Той е нематериален, той принадлежи изцяло на Хаоса. Диктатурата и абсолютната монархия са симетрични и мъртви. Парламентаризмът е анархичен и изпълнен с живот. Падането на Окубо е малка победа на Хаоса, победа на Живота над Смъртта. Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?
	— Не — отвърна Фандорин, който го слушаше напрегнато. — Но продължавайте. Само, ако може, да преминем от философията към фактите.
	— Добре, нека видим фактите. Мисля, че няма нужда да се впускам в подробностите покрай операцията — вие добре се ориентирахте в тях. Възползвах се от помощта на сацумските фанатици и някои високопоставени чиновници, които имат същите виждания за бъдещето на Япония като мен. Жалко за Суга. Той беше ярък човек, щеше да стигне далеч. Но не ви се сърдя — вие ми дадохте в замяна Сирота. За руснаците той беше дребен туземен служител, докато аз ще отгледам от това семенце прекрасен слънчоглед, ще видите. И може би някой ден ще се помирите с него. Трима приятели като вас, мен и него биха представлявали голяма сила.
	— Трима приятели ли? — попита Ераст Петрович и пръстите му стиснаха облегалките на креслото. — Имах трима приятели. Вие ги убихте до един.
	Физиономията на Дон се изпъна разочаровано.
	— Да, много неприятно се получи… Не съм заповядвал да ги убиват, само да им отнемат онова, което не биваше да попада в чужди ръце. Виновен съм, естествено. Но само за това, че не забраних убийството им, а на „невидимите“ това им дай — колкото по-малко главоболия, толкова по-добре. Ето например вас забраних да закачат, понеже сте ми приятел. Затова князът е мъртъв, а вие не.
	Титулярният съветник трепна. Това приличаше на истина! Наистина ли Цурумаки не беше искал смъртта му? Но тогава цялата му изградена схема отива по дяволите!
	Ераст Петрович сбърчи чело и веднага възстанови логическата верига.
	— Да де. Решението да се отървете от мен дойде по-късно, когато ви разказах за предсмъртните думи на Онокоджи.
	— Нищо подобно! — възкликна обиден Цурумаки. — Уредих всичко по най-добрия начин. Накарах Булкокс да даде честна дума и той я удържа, защото е джентълмен. Задоволи си самолюбието, поперчи се, унижи ви публично, но не ви осакати, нито ви уби.
	— Нима… нима припадъкът е бил инсценировка?
	— А вие да не решихте, че го е ударил гръм небесен? Булкокс е честолюбив човек. За какво му е скандал с убийство? А така хем спаси честта си, хем не си навреди на кариерата.
	Схемата все пак рухна. Никой не бе възнамерявал да убива Ераст Петрович, пък и щастливата звезда, както се оказва, не била замесена.
	Новината направи сериозно впечатление на титулярния съветник, но той все пак не се остави да го изкара от релси.
	— А откъде научихте, че с моите приятели притежаваме опасни за вас улики?
	— Тамба ми съобщи.
	— К-кой?
	— Тамба — обясни Цурумаки невъзмутимо. — Главатарят на клана Момоти.
	Фандорин окончателно престана да разбира каквото и да е.
	— За нинджите ли говорите? Почакайте, доколкото си спомням, Момоти Тамба е живял преди триста години!
	— Сегашният е негов потомък, Единайсетият Тамба. Само не ме питайте откъде е научил за вашите идеи — нямам представа, Тамба никога не разкрива тайните си.
	— Как изглежда тоя човек? — Ераст Петрович не съумяваше да се справи с нервите си и трепереше.
	— Трудно е да се опише, той променя облика си. Общо взето, е нисък, към метър и половина, но умее да си притуря ръст, имат си някакви засукани приспособления за целта. Стар, мършав… Какво друго? А, да, очите му. Има много характерни очи, не може да се скрият: гледа те, сякаш ще те прогори. По-добре е да не го гледаш в очите, за да не те омагьоса.
	— Това е той! Той е! — възкликна Фандорин. — Знаех си! Разказвайте, разказвайте! Отдавна ли си имате работа с нинджите?
	Дон направи пауза, вглеждайки се озадачено в събеседника си.
	— Не много. Свърза ме с тях един стар самурай, вече покойник. Служеше на князете Онокоджи… Кланът Момоти е много ценен съюзник, способни са да вършат истински чудеса. Но е опасно да си имаш работа с тях. Никога не знаеш какво са си наумили и какво да очакваш от тях. Тамба е единственият човек на света, от когото се страхувам. Видяхте ли колко охрана има в къщата? А доскоро, ако си спомняте, съвсем спокойно си лягах сам.
	— Какво се е случило между вас? Не ви стигнаха пари да си платите ли? — Фандорин е недоверчива усмивка изгледа натъпканата с кюлчета каса.
	— Много смешно — мрачно призна Цурумаки. — Не е това, винаги съм си плащал точно и навреме. Не разбирам какво се е случило и това ме притеснява най-много. Тамба започна някаква собствена игра и целите й не са ми ясни. И тая игра по някакъв странен начин е свързана с вас.
	— Моля? В какъв смисъл?
	— Откъде да знам в какъв смисъл — викна ядосан Дон. — Те искат нещо от вас! Защо иначе биха отвлекли вашата любовница? Ето защо не ви предавам на полицията. Вие сте ключът към тая интрига. Засега не знам накъде да ви завъртя, за да се отвори ковчежето. Пък и вие не знаете. Нали е така? (Изразът на лицето на титулярния съветник бе по-красноречив от всякакъв отговор и привърженикът на Хаоса кимна.) Виждам, че е така. Ето ръката ми, Фандорин. Нали при вас, европейците, е прието договорът да се потвърждава с ръкостискане? — ръката на милионера с къси пръсти висна във въздуха.
	— Какъв д-договор?
	— Съюзнически. Ние двамата срещу Тамба. Нинджите отвлякоха О-Юми и убиха приятелите ви. Те ги убиха, не аз. Ще им нанесем изпреварващ удар. Най-добрата отбрана е нападението. Е, дайте си ръката. Трябва да си имаме взаимно доверие!
	Но вицеконсулът пак не отговори на жеста му.
	— За какво доверие говорим, след като вие сте въоръжен, а аз не съм?
	— О, Господи! Вземете си играчката, не ми е притрябвала.
	Чак когато вдигна от пода своя херщал, Ераст Петрович окончателно повярва, че всичко това не е фина хитрина, целяща да измъкне от него някаква информация.
	— Какъв е тоя изпреварващ удар? — попита той предпазливо.
	— Тамба си мисли, че аз не зная къде да го открия. Но бърка. Моите хора, естествено, не са шиноби, но и те умеят това-онова. Успях да науча къде е свърталището на клана Момоти.
	Фандорин излетя от креслото.
	— Защо тогава си губим времето? Да побързаме!
	— Не е толкова лесно. Свърталището е скрито в планините. Моите съгледвачи знаят къде е точно, но е много трудно да се проникне там…
	— Далеч ли е от Йокохама?
	— Не много. На границата на провинциите Сагами и Кай, близо до планината Ояма. На два дни път оттук — ако се движим с багаж.
	— За какво ни е б-багаж? Тръгваме без багаж и утре сме там!
	Но Цурумаки поклати глава:
	— Не, багажът е необходим и е доста тежичък. Сам ще се уверите. Това е истинска крепост.
	Титулярният съветник се учуди:
	— Крепост? Нинджите са си построили крепост край столицата и никой не го знае?
	— Такава е нашата страна. Долините край морето са гъсто населени, но щом се отдалечиш от крайбрежието, започват безлюдни непроходими планини. Пък и крепостта на Тамба е такава, че случаен пътник не може да я види…
	На Ераст Петрович му беше писнало до смърт от всички тия загадки.
	— Вие разполагате с много верни хора, тези ваши „черни куртки“. Ако им наредите, ще тръгнат на щурм и дори на с-смърт, не се съмнявам. За какво тогава съм ви нужен аз? Говорете истината, иначе няма да сключим никакъв съюз!
	— Да, изпращам там Камада с отряд най-добри бойци. Всички те са мои съратници още от гражданската война, на всекиго от тях може да се разчита. Но аз самият не мога да тръгна с тях — предстоят ми избори в три префектури, това е най-важното сега. Камада е опитен командир, отличен боец, обаче той умее да действа само по правилата. В нестандартна ситуация не върши работа. А да се влезе в тайното село на Тамба, повтарям, е много трудно. Дори е невъзможно. Там няма вход.
	— Как така няма вход?
	— Няма, и толкоз. Така ми докладваха моите разузнавачи, а те не са склонни да фантазират. Имам нужда от вашия ум, Фандорин. И от вашия късмет. Можете да сте сигурен, О-Юми е откарана тъкмо там, в планинската крепост. Сам, без мен, няма да постигнете нищо. Необходим съм ви. Но и вие ще ми свършите работа. Е, дълго ли още ще ме карате да си държа ръката изпъната?
	След секунда колебание титулярният съветник най-сетне отговори на жеста му. Две силни ръце се срещнаха и всяка стисна другата до побеляване на пръстите.

	Не ще да отмре
	тоя глупав ритуал
	ръкостискане.



	Мъртвото дърво

	Европа свърши — половин час след като тръгнаха на път. След кулите на англизирания Блъф последваха фабрични комини и товарни кранове в речното пристанище, след това се заредиха железни покриви, после само керемиди, накрая сламени стрехи на селски постройки, а след някоя и друга миля изчезна и последната следа от градеж — останаха само пътят между оризовите полета, бамбуковите горички и стените от ниски планини, заградили долината от две страни.
	Експедицията потегли още преди разсъмване, за да не привлича излишно внимание. Всъщност в кервана нямаше нищо подозрително. Изглеждаха като най-обикновена строителна задруга от ония, които изграждаха мостове и прокарваха пътища из цялата империя на микадо, устремена от средновековието към деветнайсетото столетие.
	Начело на кервана се движеше як мъжага с грубо сбръчкано лице. Той като разбойник хвърляше наляво-надясно зорки погледи, които впрочем не се различаваха особено от погледа на строителен майстор или предприемач. Дрехите му — сламена шапка, черна куртка, тесен панталон — бяха абсолютно същите като на неговите работници, просто началникът яздеше, а трийсет и двамата му подчинени вървяха пеш. Мнозина водеха за повод мулета, натоварени с тежки сандъци с оборудване. Дори съпровождащият задругата чужденец с японския си слуга едва ли би се сторил подозрителен на някого — из огромния строеж, в какъвто се бе превърнала Страната на Изгряващото слънце, имаше мнозина европейски и американски инженери. Погледите, с които срещнатите пътници и газещите из рядката кал селяни изпращаха чужденеца, се дължаха изключително на странната самоходна курума, която той бе яхнал.
	Фандорин вече съжаляваше, че не бе послушал съвета на консула да си вземе муле — макар бавни и неугледни, тия животни са много по-сигурни от японските коне. Но на Ераст Петрович не му се искаше да бъде неугледен, когато спасява любимата жена. Той взе муле, но не за езда, а за багажа, и го повери на Маса.
	Слугата се мъкнеше отзад, теглеше нечифтокопитното за повода и от време на време му подвикваше: „Вари-вари!“ Не че мулето не вървеше, но Маса специално беше разпитал господаря как се подкарва животно на неговия език и сега се перчеше пред черните куртки.
	Във всичко останало освен превозното средство титулярният съветник се бе доверил на препоръките на опитния Всеволод Виталиевич. Багажът му се състоеше от мрежа комарник („в японските планини те са истински вампири“); сгъваемо легло („опазил ви Бог да спите на татами — ще ви изядат бълхите“); каучукова вана („местните имат кожни болести, да не вземете да се къпете в баните на странноприемниците“); надуваема възглавница („японците спят на дървени трупчета“); кошници с провизии и всякакви други необходими за из път неща.
	Общуването с командира на отряда Камада не беше никак лесно. Той знаеше доста английски думи, но нямаше никаква представа за граматиката и ако не бяха дедуктивните навици, Фандорин за нищо на света не би го разбрал.
	Например, Камада казваше:
	— Хиа фурому ибунингу цу гоу, найто хотеру супендо. Цумороу маунтин ента.
	Ераст Петрович, отчитайки особеностите на японския акцент, първо връщаше фрагментите на тая абракадабра в изходното им състояние. Излизаше: „Here from evening to go, night hotel spend, tomorrow mountain enter.“ И чак след това си изясняваше смисълът на казаното: „Оттук ни чака път до вечерта, нощта ще прекараме в хотел, утре навлизаме в планините.“
	За да отговори, трябваше да направи обратната процедура: да разчлени английската фраза на отделни думи и да ги изопачи по японски тертип:
	— Маунтин, хау фа? — питаше вицеконсулът. — Нинджа биреджи, хау фа?*
	[* Колко са далеч планините? Колко далеч е селището на нинджите? (развален англ.) — Б.пр.]
	И Камада го разбра прекрасно. Помисли, почеса се по брадата.
	— Смудзу иребун ри. Маунтин файбу ри.
	Тоест оставаха единайсет ри по равното и още пет ри из планините, дешифрира Фандорин. Общо взето, въпреки първоначалните затруднения, събеседниците се разбираха, а пък по пладне вече толкова се бяха обиграли, че можеха да разискват и много по-сложни материи. Например парламентарната демокрация, която страхотно допадаше на Камада. В империята току-що бе приет законът за местното самоуправление, навсякъде протичаха избори за префектурни управи, за градски и селски кметове и „черните куртки“ вземаха най-дейно участие в това начинание: едни кандидати защитаваха, други, напротив, както се изрази адептът на парламентаризма — „смору фурайтен“, тоест „малко сплашваха“. Мероприятието бе ново, дори революционно за Япония. Изглежда, Дон Цурумаки пръв сред влиятелните политици бе осъзнал цялата важност на малките провинциални правителства, на които в столицата гледаха с ирония като на безполезни декори.
	— Тен иаз — Токьо носингу — прокламираше Камада, поклащайки се в седлото. — Провинсу риару пауа. Цурумаки-доно риару пауа, Нипон ноу Токьо, Нипон провинсу*.
	[* След десет години Токио няма да представлява нищо. Истинската власт е провинцията. Истинската власт е господин Цурумаки. Япония не е Токио, Япония е провинцията (развален англ.). — Б.пр.]
	А титулярният съветник си мислеше: провинцията си е провинция, но дотогава Дон като нищо ще е овладял и столицата. Хубав триумф на демокрацията ви чака.
	Командирът на „черните куртки“ излезе доста бъбрив. Докато преминаваха долината, притискана все по-натясно от заобикалящите я хълмове, той разказваше на спътника си за славните времена, когато заедно с Дон бяха попилели конкурентите в борбата за тлъстите поръчки, как после бяха дошли още по-весели времена — избухнали бунтовете, така че те си отзели на битки и си отяли „фуру бери“ или, казано на разбираем език — на корем.
	Личеше си, че старият разбойник е на седмото небе от щастие. Воюването е далеч по-добро от икономстването, призна си той. А малко по-късно додаде, че е по-добро дори от изграждането на демократична Япония.
	Като командир наистина нямаше равен. На всеки половин час обикаляше целия керван, проверяваше дали мулетата не куцат, дали товарът им не се е разхлабил, подхвърляше по някоя шега на бойците и колоната веднага тръгваше по-стегнато и енергично.
	Фандорин се учуди, че не правеха почивки. Той въртеше педалите без много усилия, съобразявайки се с пешаците, но след двайсетина километра взе да се уморява, докато „черните куртки“ не проявяваха каквито и да било признаци на изтощение.
	Обедът продължи четвърт час. Всички, включително и Камада, глътнаха по две оризови топки, пийнаха вода и пак се строиха. Ераст Петрович, който едва бе сколасал да извади на постланата кърпа сандвичите, приготвени от грижливата ръка на Обаяши-сан, се принуди да дъвче в движение, настигайки отряда. Отзад Маса с мърморене теглеше своя Росинант.


	Малко след четири часът и след около трийсет километра колоната сви от шосето по някакъв тесен черен път. Местата тук бяха съвсем диви, във всеки случай европейски крак със сигурност не бе стъпвал тъдява. Окото на Фандорин не забелязваше никакъв намек за европейска цивилизация из малките схлупени селца. Деца и възрастни с отворени уста зяпаха не само велосипеда, но и кръглоокия, странно облечен човек. И това само на няколко часа път от Йокохама! Едва сега титулярният съветник взе да осъзнава колко тънък бе слоят модернизация, с който властите набързо бяха лакирали фасадата на древната империя.
	На няколко пъти видяха крави — те носеха шарени наметала, изрисувани с дракони, и сламени цървули на копитата. Селяните използваха толкова импозантно издокараните млекодайни като товарен и впрегатен добитък. Титулярният съветник се обърна към Камада, който потвърди: да, глупавите селяни не ядат месо и не пият мляко, защото още са пълни диваци, но няма страшно, скоро и при тях ще дойде демокрацията.
	Спряха да нощуват в едно доста голямо село в самия край на долината — оттук започваха планините. Кметът настани „задругата“ в общинската къща — „работниците“ отвън, „майстора“ и „инженера“ — вътре. Сламен под, никакви мебели, надупчени стени от хартия. Значи това бил споменатият сутринта от Камада „хотеру“. Единственият друг гост там бе един скитащ монах с тояга и торбичка за милостиня, но той странеше от тях и през цялото време им обръщаше гръб — не искаше да скверни взора си, като гледа „косматия варварин“.
	Фандорин реши да се разходи из селото, но жителите се държаха не по-учтиво от бонзата — децата се разбягваха с викове, жените пищяха, кучетата пресипваха от лай и му се наложи да се прибере. Появи се смутеният кмет, дълго се кланя, извинява и моли гайджина да не ходи никъде.
	— Фуру пезанто нева си уайт ман — преведе засмян Камада. — Ю съкасу манки, финку.
	Той се сгърби, провеси дългите си ръце почти до пода и запристъпя тежко из стаята, смеейки се с цяло гърло. Доста време отне на Ераст Петрович да разбере за какво става дума. Оказа се, че в селото никога не били виждали бял човек, но един от местните жители преди много години бил в града и видял в тамошния цирк страховита дресирана маймуна, която също била много странно облечена. Фандорин имал същите големи и сини очи, затова простите селяндури се уплашили.
	Камада дълго и на драго сърце разказвайте колко са прости селяните. Японците имали пословица: „Семейството остава богато или бедно не повече от три поколения“, и това е истина — животът в града е така устроен, че богаташите в трето поколение се израждат, а бедняците пробиват нагоре, такъв е законът на справедливия Бог. Но в селата живеят тъпанари, които вече хиляда години не могат да се измъкнат от нищетата. Когато родителите одъртеят и не са способни да работят, собствените им деца отнасят старците в планината и ги оставят там да пукнат, за да не хабят храната. Селяците не желаят да се учат на нови неща, не искат да служат в армията. Как ще се строи нова Япония с подобна измет — не е ясно. Но щом с градежа се е захванал Цурумаки-доно, ще я построим, къде ще ходим.
	В крайна сметка титулярният съветник се измори да дешифрира приказките на събеседника си и реши да си ляга. Изми зъбите си с паста „Диамант“, изкъпа се в походната вана — много удобна, само дето водата миришеше много на гума. Междувременно Маса разтвори походното легло, закри го със зелената мрежа и издувайки бясно бузи, наду възглавницата.
	„Утре“, рече си Фандорин и заспа.


	Последните пет ри бяха едва ли не по-тежки от вчерашните единайсет. Пътят веднага тръгна по нагорнище, заизвива се сред хълмовете, които се издигаха все по-нагоре към небето. На Ераст Петрович му се наложи да слезе от колелото и да го бута за кормилото, той веднага съжали, че не е оставил машината в селото.
	Пладне превали отдавна, когато Камада посочи планина със заснежен връх.
	— Ояма. Сега надясно-надясно.
	Към хиляда и двеста метра, определи на око Фандорин, вирнал глава. Не е Казбек, естествено, нито Монблан, но си е сериозно изкачване, няма шега.
	„Мястото, закъдето сме тръгнали, е малко встрани — обясни командирът, който днес беше съсредоточен и не толкова разговорлив. — Вървим в колона по един, пазим тишина.“
	Те вървяха още около два часа. Преди да навлязат в тясно, но не много дълго дефиле, Камада се спеши и раздели отряда на две части. На по-голямата част от хората нареди да покрият главите си с листа и да пълзят през теснината по корем. Десетина души остави на място да пазят багажа и животните.
	— Кула. Гледа — кратко поясни той за Ераст Петрович и посочи някъде нагоре.
	Очевидно някъде наблизо имаше наблюдателен пункт на противника.
	Титулярният съветник преодоля четиристотинте метра на дефилето по същия начин, както и останалите. Екипировката му изобщо не пострада, тя бе предназначена специално за разходки из планината и имаше великолепни наколенки и налакътници от кожа. Отзад пъшкаше Маса, който за нищо на света не склони да остане при мулето и велосипеда.
	След като преодоляха опасното място, тръгнаха изправени, но се придържаха по-близо до гъсталака, а откритите места заобикаляха. Камада явно познаваше пътя — или бе получил точни инструкции, или вече беше минавал оттук.
	Най-малко час се катериха по обраслия с гора склон покрай каменист ручей.
	Достигнал върха, командирът махна с ръка и „черните куртки“ изпопадаха без сили на земята. Камада помами с жест Фандорин.
	Двамата изминаха още стотина крачки до обрасла с мъх морена, откъдето се откриваше обзор към околните върхове и към разположената в ниското долина.
	— Селото на шиноби е там — посочи съседния хълм Камада.
	Той беше приблизително със същата височина и също обрасъл с дървета, но имаше интересна особеност. Част от билото му (вероятно като последица от земетресение) се бе отцепила от масива и килнала настрана, дълбока цепнатина я делеше от останалата част на хълма. Другата страна на отсеченото парче висеше над пропаст — склонът се бе изронил, безсилен да удържи тоновете пръст върху наклонената си повърхност. Беше крайно причудлива картина — наведено парче от планината, издадено като зъб над бездната.
	Ераст Петрович се залепи за бинокъла, но в началото не откри никакви следи от човешко обиталище — само пораснали нагъсто борове и птичи ята, хвърчащи на зигзаг. Фокусирал уреда, Фандорин видя дървена къща — изглеждаше доста просторна, от стената й към нищото се бе проточило нещо като кей или пристан. Но кой ли би приставал там на височина четиристотин метра?
	— Момоти Тамба — обясни Камада на своеобразния си английски. — Неговата къща. Другите къщи не се виждат отдолу.
	Сърцето на титулярния съветник се сви. О-Юми е близо! Но как да отиде там?
	Още веднъж обиколи с окулярите целия хълм.
	— Не разбирам как с-стигат дотам…
	— Неправилен въпрос — командирът на „черните куртки“ не гледаше към хълма, а към Ераст Петрович. Погледът му бе едновременно изпитателен и недоверчив. — Правилният въпрос е: как ние да стигнем дотам? Аз не знам. Цурумаки-доно каза: гайджинът ще измисли. Мислете. Аз ще почакам.
	— Трябва да се промъкнем по-близо — рече Фандорин.
	Промъкнаха се. За целта им се наложи да се изкачат до върха на разцепения хълм, сега вече зъбът беше точно срещу тях. Припълзяха до отделящата го цепнатина, гледаха да не се подават над тревата, макар че на отсрещната страна не се виждаше жива душа.
	Титулярният съветник прецени размера на пукнатината. Беше дълбока, с отвесна стена — не ставаше за катерене. Затова пък не беше много широка: в най-тясната част, където отсреща стърчеше мъртво обгоряло дърво, разстоянието едва ли беше повече от двайсет метра. Вероятно тукашните шиноби ползват подвижен мост или нещо от сорта, за да се прехвърлят.
	— Е? — попита нетърпеливо Камада. — Можем ли да преминем отсреща?
	— Не можем.
	Командирът изруга шепнешком на японски, но смисълът на възклицанието му се разбираше: знаех си, че няма да има никаква полза от тоя проклет гайджин.
	— Не можем да минем отсреща — повтори Фандорин и запълзя назад. — Но можем да направим така, че те самите да излязат оттам.
	— Как?!
	По обратния път вицеконсулът изложи своя план:
	— Тайно разполагаме хора на възвишението в близост до пукнатината. Изчакваме вятърът да задуха нататък. Ще имаме нужда от силен вятър, но такива често духат в планините. Подпалваме гората. Когато видят, че огънят може да се прехвърли на тяхното островче, самите шиноби ще метнат моста и ще дойдат отсам, за да гасят. Първо избиваме тия, които дотърчат да гасят огъня, после преминаваме в селото по собствения им мост.
	С многократните повторения, уточняващи въпроси и жестикулации изложението на плана отне целия обратен път до лагера.
	Беше се стъмнило, пътеката не се виждаше, но Камада вървеше сигурно и нито веднъж не сбърка пътя.
	След като схвана изцяло предложената диспозиция, той се умисли дълбоко. Накрая каза:
	— Хубав план. Но не и за шиноби. Те са хитри. Ако гората пламне просто току-така, ще заподозрат, че нещо не е наред.
	— Защо пък просто току-така? — Фандорин посочи небето, цялото в черни облаци. — Сега е сезонът на сливовите дъждове. Често стават бури. Особено в планините. Не видяхте ли колко обгорени дървета има в гората? Това се дължи на светкавиците. Непременно ще има буря. Пада мълния, запалва се дърво, вятърът подхваща огъня. Много е просто.
	— Буря ще има — съгласи се командирът. — Но кой може да каже кога? Колко ще трябва да чакаме? Ден, два, седмица?
	— Ден, два, седмица — сви рамене титулярният съветник и си рече наум: „И колкото повече, толкова по-добре. Ние с теб имаме различен интерес, приятелю. Аз трябва да спася Юми, а ти — да избиеш «невидимите», и хич няма да се трогнеш, ако и тя загине заедно с тях. Необходимо ми е време да се подготвя.“
	— Добър план — повтори Камада. — Но не ми подхожда. Няма да чакам цяла седмица. Нито пък два дни. Аз също имам план. И той е по-добър от гайджинския.
	— Интересно какъв именно? — усмихна се титулярният съветник, убеден, че старият боец само се изхвърля.
	До слуха им стигна приглушено цвилене, дрънчене на юзди. Пристигаше керванът, който бе преодолял теснината под прикритието на мрака.
	„Черните куртки“ бързо разтовариха от мулетата балите и сандъците. Запращяха дъски, в светлината на тайни фенерчета лъснаха цевите на уинчестъри, блестящи от фабрична смазка.
	— Горски пожар — това е добре, това е правилно — доволен си тананикаше Камада, следейки разтоварването на четирите най-големи сандъка.
	В тях имаше разглобено планинско оръдие Круп. Калибър два и половина инча, най-нов образец — Ераст Петрович бе виждал такива сред трофеите, отнети от турците по време на завършилата неотдавна война.
	— Стреляме с оръдието. Боровете ще пламнат. Нинджите ще побегнат. Накъде? Ще поставя стрелци на дъното на пукнатината. От другата страна, откъм пропастта — също. Докато се спускат с въжета, ще ги избием до един.
	Камада с любов погали дулото на оръдието.
	Фандорин усети ледени тръпки по гърба. Тъкмо това, от което се беше страхувал! Вместо внимателно разработена операция по спасяването на пленничката ще се започне кърваво клане, в което няма да останат оцелели.
	Безполезно е да спори със стария бандит, не би го послушал.
	— Вашият план май наистина изглежда по-лесен — вицеконсулът се престори, че сподавя прозявка. — Кога ще започнем?
	— Час след разсъмване.
	— Тогава трябва да се наспим. Ние със слугата ми ще се разположим при ручея, там е по-прохладно.
	Камада измуча нещо, без да се обръща. Изглежда, бе изгубил всякакъв интерес към гайджина.
	„Мъртвото дърво, мъртвото дърво“, пулсираше главата на титулярния съветник.

	Само дървото
	може да е красиво
	и след смъртта си.



	Разжарени въглени

	Не беше трудно да се стигне в тъмното до съседния хълм — Фандорин беше запомнил посоката.
	И до върха стигнаха лесно, макар да не се виждаше добре — катериш се нагоре, пък като няма вече накъде да се катериш, значи си стигнал върха.
	Но когато трябваше да определят накъде се пада отцепената част на хълма, удариха на камък.
	Ераст Петрович и слугата му пробваха вляво, вдясно, веднъж насмалко да паднат в пропастта, при това, както се оказа, в погрешна пропаст — на дъното й шумеше рекичка, докато в пукнатината нямаше никакви реки.
	Не се знае колко още време щяха да изгубят в търсене, но за щастие небето постепенно изсветля: облаците отплуваха на изток, звездите грейнаха по-ярко, а скоро се показа и луната. След пълния мрак им се стори, че над света се е запалил попилей с хиляда свещи, ставаше дори за четене.
	„На Камада щеше да му се наложи дълго да чака буря“, рече си Фандорин, докато водеше Маса към цепнатината. Някъде наблизо забуха бухал, но не звучеше „уху, уху“, както в Русия, ами „уфу, уфу“. Това трябва да е туземен акцент, понеже в японската азбука сричка „ху“ няма, помисли той.
	Ей го тясното място, което титулярният съветник бе видял предния път, и обгорения бор отсреща. Тъкмо на него, покойника, разчиташе.
	— Нава* — пошепна на слугата си.
	[* Въже (яп.). — Б.а.]
	Маса размота дългото въже, което носеше на кръста, подаде го.
	Изкуството да хвърля ласо, овладяно в турски плен, отново свърши работа. Фандорин направи широка примка, върза на края й за тежест походно метално чайниче за заварка. Застана над чернеещия откос и завъртя съскащи кръгове над главата си. Чайникът жално издрънча в ствола на бора, изгърмя по камъните. Не улучи!
	Изтегли ласото, нави го, хвърли го пак. Примката се закачи за клона чак четвъртия път.
	Вицеконсулът нави другия край на въжето около един пън, провери дали е закрепено здраво. Тръгна към цепнатината, но Маса решително отстрани господаря и мина отпред.
	Той легна по гръб, прехвърли къси крачета върху въжето и запълзя бързо-бързо, изтегляйки се с ръце. Въжето се люлееше, пънът скърцаше, но храбрият японец не спря нито за миг. След пет минути беше отсреща. Хвана въжето, опъна го, за да обере луфта и да спести на Ераст Петрович люлеенето. Така че пътешествието на титулярния съветник над пролома стана максимално комфортно, само дланите му бяха леко одрани.
	Първата половина от работата беше свършена. Часовникът сочеше единайсет и три минути.
	— Е, Бог да ни помага — тихо каза Фандорин и извади херщала от кобура.
	Маса измъкна от пояса си къс меч, провери дали острието излиза леко от ножницата.
	По преценка на Ераст Петрович ширината на висящия остров от цепнатината до пропастта беше към двеста метра. Две минути спокоен ход. Но те се движеха бавно, за да не изпращи някоя съчка, да не изшумолят опадалите борови иглички. Току се вцепеняваха и се вслушваха. Не се чуваше нищо — нито гласове, нито тропане, само обичайните нощни горски звуци.
	Къщата изплува от мрака неочаквано, Ераст Петрович за малко да се блъсне в дъсчената стена, плътно долепена до два бора. Приличаше на обикновена селска колиба, каквито бе видял в изобилие при пътешествието през равнината: дървени решетки вместо прозорци, сламен покрив, плъзгаща се врата. Само едно нещо изглеждаше странно — мястото покрай къщурката не беше разчистено, дърветата я заобикаляха от всички страни и преплитаха клони над покрива й.
	Мъртвешка тишина цареше в къщата и Фандорин направи знак на слугата си — продължаваме.
	След петдесетина крачки откриха втора къщичка, скрита по същия начин в гъстака — един бор направо стърчеше в средата на покрива, вероятно го бяха използвали като колона. Тук също нямаше ни звук, ни светлик.
	Недоумението и тревогата накараха титулярния съветник да проявява двойна предпазливост. Преди да тръгнат към къщата на Тамба, увиснала над пропастта, трябваше твърдо да знаят какво точно остава зад гърба им. Затова не стигнаха до края, тръгнаха назад.
	Обиколиха на зигзаг цялото островче. Откриха още една къща, която по нищо не се различаваше от предишните две. И толкова.
	Излизаше, че цялата „крепост“ се състои от четири дървени постройки, а гарнизон изобщо не откриха.
	Ами ако шиноби са напуснали убежището си и О-Юми вече не е тук? Тая мисъл жестоко уплаши Фандорин.
	— Ико*! — подхвърли той на Маса и без повече да се отклонява, закрачи към празнотата, сивееща между боровете.
	[* Да вървим (яп.). — Б.а.]
	Къщата на Единайсетия Тамба единствена от всички беше с поляни от трите си страни. От четвъртата страна, както вече бе известно на Фандорин, зееше пропаст.
	Оставаше да се надява, че обитателите на зловещото село са били извикани да се съберат при своя водач (според Туигс нинджите наричали водача си джонин).
	Скрит зад грапавия ствол, Ераст Петрович оглеждаше сградата, която се отличаваше от другите само по размерите си. В резиденцията на водача на „невидимите“ нямаше нищо забележително и Фандорин усети нещо като разочарование. Но най-лошото бе, че и тая къща изглеждаше пуста.
	Нима всичко е било напразно?
	На бегом вицеконсулът преодоля откритото пространство, изкачи се по стълбите на тясната веранда, която опасваше стените. Маса плътно го следваше.
	Ераст Петрович видя, че слугата му изу обущата си, и последва неговия пример — не заради японската учтивост, а за да не вдига шум.
	Вратата беше открехната и Фандорин светна навътре с фенерчето. Видя дълъг неосветен коридор, постлан с рогозки.
	Маса не си губеше времето — лисна малко масло в жлеба, дръпна вратата и тя се отмести без скърцане.
	Да, това беше коридор. Доста дълъг. Седем плъзгащи се врати като входната: три отляво, три отдясно и една в дъното.
	Със свален предпазител на револвера Ераст Петрович много бавно и плавно отвори първата врата отдясно. Празно. Никаква мебел, само татами на пода.
	Отсрещната врата отвори малко по-бързо. И пак нищо. Гола стая, стената в дъното препречена с правоъгълен дирек.
	— По дяволите! — промърмори титулярният съветник.
	И продължи бързо, без никакви предпазни мерки. Дръпна вратата отдясно, надникна. Ниша в стената, в нея някакъв свитък.
	Втората врата отляво: подът не е сламен, а от полирани дъски, иначе нищо забележително.
	Третата отдясно: май е молитвена — в ъгъла има будистки олтар, някакви статуетки, незапалена свещ.
	Третата отляво — нищо, голи стени.
	Никой, съвсем никой! Празно!
	Но тук бе имало някой, и то съвсем неотдавна — още се усещаше мирисът на японски тютюн за лула.
	Маса разглеждаше стаята с дъските вместо татами. Той клекна, потри с пръсти гладкото дърво и изведнъж, заинтригуван от нещо, прекрачи навътре.
	Вицеконсулът понечи да последва своя слуга, но в тоя миг иззад последната, седмата врата, която преграждаше коридора, се чу някакъв звук и Фандорин трепна. Аха! Там има някой!
	Звукът беше странен, приличаше на сънено дишане, което обаче излизаше от устата не на човек, а на някой великан или исполинско чудовище — толкова мощно и дълбоко бе то.
	Няма значение, великан, чудовище — на Ераст Петрович му беше все едно. Само да не тая пустота, не и тая мъртвешка тишина!
	Титулярният съветник изчака безкрайно дългото издишане да отзвучи, рязко дръпна вратата и се втурна напред.
	Едва успя да се хване за перилата на самия край на дървения мостик, надвиснал над пропастта. Отвсякъде го заобикаляше нищото — нощ, небе, бездна.
	Пак долови диханието на невидимия колос, въздишката на безбрежния ефир, полюшван от лек ветрец.
	Под краката на вицеконсула имаше само мрак, над главата му звезди, а наоколо — осветените от луна планински върхари и някъде отпред, между два ската, светлинките на далечната равнина.
	Разтреперан, Ераст Петрович се върна в коридора.
	Дръпна вратата към Нищото, повика:
	— Маса!
	И не получи отговор.
	Надникна в стаята с дъсчения под. Слугата го нямаше.
	Дали не е излязъл навън? Ако беше в къщата, щеше да се обади.
	Да, явно е излязъл. Входната врата, която титулярният съветник остави отворена, сега беше плъзната обратно.
	Фандорин отиде при нея, дръпна скобата. Никакъв ефект. Що за дяволска работа?
	Бутна я с всичка сила, вратата дори не помръдна. Заяла ли е? Няма страшно, японските стени се пробиват лесно.
	Титулярният съветник със замах удари с юмрук по сламената повърхност и извика от болка. Имаше чувството, че е треснал желязо.
	Нещо проскърца зад гърба му. Ераст Петрович се обърна и видя как от стената излиза още една плъзгаща се врата и го затваря в тесен квадрат между две стаи, които (забеляза го чак сега) също бяха затворени.
	„Капан!“, проблесна в главата на титулярния съветник.
	Той дръпна силно лявата врата, но без успех, хвърли се към дясната — същият ефект.
	Бяха го затворили като звяр в клетка!
	Но звярът имаше зъби. Фандорин светкавично извади седемзарядния си херщал и се завъртя около оста си, убеден, че сега една от четирите врати ще се отвори и зад нея ще се изправи врагът. Той знаеше дори как ще изглежда тоя враг: с черни прилепнали дрехи, с маска, която закрива цялото лице без очите.
	И той действително видя черния човек без лице, но не там, където го бе очаквал. Озъртайки се навсякъде, титулярният съветник вдигна очи нагоре — и примря. На тавана право над главата му лежеше (да-да, въпреки всички закони на физиката именно лежеше!) нинджа, разкекерчен като паяк. Две блестящи очи се бяха вторачили право във вицеконсула.
	Ераст Петрович изхвърли ръката си с револвера нагоре, но куршумът се заби в дъските — с невъобразимо бързо движение шиноби успя да се вкопчи в цевта и да я отклони встрани. Ръката на човека-паяк стискаше като менгеме.
	Внезапно подът под краката на Фандорин пропадна и титулярният съветник, затворил очи, полетя надолу. Херщалът остана в ръката на нинджата.
	Ераст Петрович падна на меко, май бяха възглавници. Отвори очи, очаквайки да се озове в тъмнина, но в мазето светеше лампа.
	Срещу зашеметения от падането Фандорин бе седнало с подгънати крака мършаво старче и пушеше дълга лула с миниатюрна чашка в края.
	Той изпусна синкаво облаче и каза:
	— I wait and you come*.
	[* Чаках и ти дойде (развален англ.). — Б.а.]
	Присвитите му очички се отвориха, светнаха с неистов пламък като два разжарени въглена.

	Дървото — огън —
	въглен — време — диамант —
	и — колесница.



	Смъртта на врага

	За разлика от стаите, които Фандорин бе видял на горния етаж, мазето изглеждаше обитаемо и дори някак уютно. По пода наистина имаше нахвърляни възглавници, върху лакирана масичка димеше чаша чай, а зад гърба на страшния старец висеше картина — портрет на воин с рога на шлема, в ръцете си той държеше лък, в зъбите стискаше стрела, горящите му очи бяха заплашително устремени към небето.
	Ераст Петрович си спомни Легендата как великият Момоти Тамба бе застрелял фалшивата луна, но в момента не му беше до древни предания.
	Нямаше смисъл да се хвърля срещу врага — Фандорин много добре помнеше предишните си две схватки с джонина, завършили по най-унизителен начин. Когато противникът е стократно по-силен, на човек с достойнство му остава само едно оръжие — самообладанието.
	— Защо отвлече О-Юми? — попита Ераст Петрович с усилие лицето му да има равнодушен вид (не беше никак лесно след току-що претърпяното разтърсване).
	Намести се криво-ляво на пода, потърка ударения си юмрук. Люкът, в който бе пропаднал, вече беше затворен, над главата му жълтееше дъсчен таван.
	— Не съм я отвличал — спокойно отвърна старецът на своя неправилен, но съвсем разбираем английски.
	— Лъжеш!
	Тамба не се обиди, не се разсърди, само притвори сънливо очи.
	— Лъжата е моят занаят, но сега казвам истината.
	Нищо не се получи с равнодушието — обзет от внезапен пристъп на сляпа ярост, Ераст Петрович скочи напред, сграбчи тънкия врат на старчето и го заразтърсва, напълно забравил, че джонинът може да го парализира само с един пръст.
	— Къде си скрил О-Юми? Къде е тя?
	Тамба не оказваше съпротива, главата му се клатеше върху хилавите рамене.


	— Тук. Тука е — чу Фандорин и дръпна ръцете си.
	— Къде „тук“?
	— У дома. Мидори те очаква.
	— Каква Мидори? — напрегнато сбърчи чело титулярният съветник. — Къде е моята Юми?
	Старецът невъзмутимо погледна в лулата, видя, че тютюнът се е изсипал, и я напълни с нова стиска. Запали я, раздувайки бузи, и чак тогава каза:
	— Мидори е истинското й име. Тя е моя дъщеря. И не съм я отвличал. Такава като нея никой не може да отвлече…
	— А? — това бе всичко, което успя да произнесе смаяният Фандорин.
	— Тя решава всичко сама. Има отвратителен характер. Аз съм мекушав баща, тя ме върти на малкия си пръст. Истинският Тамба би убил такава дъщеря.
	— В какъв смисъл „истинският Тамба“? — вицеконсулът отчаяно търкаше чело, мъчейки се да си събере мислите. — А ти кой си?
	— Аз съм неговият следовник от единайсето коляно — джонинът посочи с лулата портрета на воина с рогатия шлем. — Аз съм обикновен, слаб човек, не съм като моя велик предшественик.
	— По дяволите г-генеалогията! — възкликна Ераст Петрович — Къде е моята Юми?
	— Мидори — поправи го отново Единайсетият Тамба. — Тя правилно те обрисува: ти си полузрящ, късокрил, недозрял. Погледът ти е остър, но не прониква надалеч. Полетът ти е стремителен, но не винаги точен. Умът ти е остър, но не задълбочен. Но под лявата ти скула виждам сянката кагебикари, тя свидетелства, че ти си още в самото начало на своя Път и можеш да се промениш към по-добро.
	— Къде е тя? — скочи на крака Фандорин, комуто омръзна да слуша тия глупости.
	Скочи и удари главата си в тавана — беше доста нисък за неговия ръст.
	Под черепа му изкънтя, в очите му избухнаха звезди, но старецът, нарекъл се баща на О-Юми, нито за миг не спря да говори:
	— Ако бях забелязал навреме в краищата на челото ти бучките инуока, нямаше да ти пусна пепелянката. Такива като теб змиите не ги закачат, нито кучетата ги хапят, нито осите ги жилят. Теб те обичат и вещите, и животните. Ти си човек от много рядка порода. Затова изпратих при теб дъщеря си.
	Ераст Петрович вече не го прекъсваше. О-Юми бе споменавала, че баща й бил ненадминат майстор на нинсо! Нима думите му са истина?
	— Мидори се вгледа в теб и потвърди: да, ти си особен. Жалко е да се убива такъв човек. При правилна употреба ти можеш да донесеш много полза.
	— Къде е тя? — попита безсилно Фандорин. — Трябва да я видя.
	Тогава Тамба посегна към стената, натисна нещо и тя се отмести.
	В съседната стая, ярко осветена от книжни фенери, седеше О-Юми — облечена с бяло-червено кимоно, с висока фризура. Съвсем неподвижна, със застинало лице, тя приличаше на прекрасна кукла. Не повече от пет крачки я деляха от Фандорин.
	Той се втурна към нея, но О-Юми не помръдна и вицеконсулът не посмя да я прегърне.
	„Упоена е!“ — помисли той, но погледът й бе съвсем ясен и спокоен. Отчуждена и неразбираема, О-Юми седеше пред Ераст Петрович на една ръка разстояние, но тая дистанция изглеждаше непреодолима. Друга бе жената, която той обичаше, а сега се оказваше, че тя просто не е съществувала…
	— Какво?… Как може?… Защо?… — ломотеше несвързано клетият Фандорин. — Ти си нинджа?
	— Най-добрата в целия клан Момоти — с гордост съобщи Тамба. — Тя умее почти всичко онова, което умея аз. Но освен това владее и други изкуства, които за мен са недостъпни.
	— Знам — усмихна се горчиво титулярният съветник. — Джоджуцу, например. Изпратил си я в публичен дом да овладява тая премъдрост.
	— Да. Изпратих я в Йокохама да учи. Тук, в планините, никой не би я научил как да бъде жена. Освен това Мидори трябваше да изучи чуждестранните варвари, защото те са необходими на Япония.
	— И мен ли ти заръча да изучиш? — попита каменната жена Ераст Петрович.
	Но отговори Тамба.
	— Да. Ще ти разкажа как стана всичко. Бях получил поръчка да пазя самураите, които преследваха министър Окубо. Моите хора можеха много лесно да го убият сами, но се искаше да го направят сацумците. Тогава убийството би имало ясен за всички смисъл и никой не би заподозрял поръчителя.
	— Дон Цурумаки?
	— Да. Кланът Момоти от няколко години изпълнява негови поръчки. Сериозен човек, в плащането е изряден. Когато човек на поръчителя ни съобщи, че в игралния дом „Ракуен“ седи стар чужденец и разказва на всички за групата на сухоръкия Икемура, се наложи да затворим бъбривата му уста. Свършихме работата чисто, но се появи ти, много несвоевременно, затова Икемура и хората му трябваше да се крият. А аз научих, че си взел за слуга човека, който ме е видял и би могъл да ме разпознае.
	— Откъде го научи? — попита Фандорин и за първи път, откакто преградата се бе отместила, се обърна към джонина.
	— От поръчителя. А той получаваше сведения от полицейския началник Суга.
	„Който пък получаваше рапорти от изпълнителния Асагава“, додаде мислено титулярният съветник. Събитията, които бяха изглеждали до тоя миг загадъчни, дори необясними, се подреждаха в логическа верига и процесът толкова го завладя, че вицеконсулът дори забрави за момент за разбитото си сърце.
	— Трябваше да убия твоя слуга. Всичко щеше да мине добре — ухапването на мамуши щеше да ме отърве от свидетеля. Но отново изникна ти. Отначало малко оставаше да направя грешка, едва не те убих. Но змията излезе по-умна. Тя не пожела да те ухапе. Естествено, можех лесно да те умъртвя и сам, но странното поведение на мамуши ме накара да се вгледам в теб по-внимателно. Видях, че си необичаен човек и че ще е жалко да те убивам. Освен това смъртта на чуждестранен дипломат би вдигнала много шум. Ти ме видя и това беше лошо, но ти нямаше да можеш да ме откриеш. Така прецених — старецът допуши лулата си и я изтръска. — И отново сбърках, което ми се случва много, много рядко. Поръчителят ми съобщи, че съм оставил следа. Нечувана следа — отпечатък от пръст, при това на две места. Излезе, че европейската наука може да открие човек дори по такава дреболия. Интересна работа! Поръчах на един от моите генини да научи повече за отпечатъците от пръсти. Друг генин проникна в полицейския участък и унищожи уликите. Той беше добър шиноби, син на мой братовчед. Не можа да се измъкне от преследването, но умря като истински нинджа и не остави лицето си на враговете.
	Всичко това беше много интересно, но една мисъл не даваше мира на Ераст Петрович. Защо джонинът се е разприказвал пред своя пленник, защо намира за необходимо да дава обяснения? Загадка!
	— По това време Мидори вече се бе заела с теб — продължи Тамба. — Ти ме заинтригуваше все повече и повече. Как хитро издебна групата на Икемура! Ако не беше Суга, който сръчно оправи положението, моят поръчител можеше да има сериозни неприятности. Но Суга не бе достатъчно предпазлив и ти го разкри. Снабди се с нови улики, още по-опасни от предишните. Поръчителят нареди да свършим с теб веднъж завинаги. Да убием княз Онокоджи, който му създаваше все повече грижи, и да избием всички ви: началника на чуждестранната полиция, Асагава, плешивия доктор. И теб.
	— И мен също ли? — трепна Фандорин. — Значи, казваш, Дон те е накарал да убиеш и мен?
	— Най-вече теб.
	— И защо не го направи? Тогава, на п-пристана?
	Старецът въздъхна тежко, погледна дъщеря си.
	— Защо, защо… А защо си губя времето с теб, вместо да ти извия врата?
	Титулярният съветник, когото тоя въпрос живо интересуваше, затаи дъх.
	— Нали вече ти казах. Аз съм лош, слаб джонин. Дъщеря ми ме върти на малкия си пръст. Тя ми забрани да те убивам и аз излъгах поръчителя. Какъв позор…
	Тамба обори глава и завъздиша още по-тежко, а Фандорин се обърна към О-Юми, която в действителност се казваше другояче.
	— З-защо? — изговори той само с устни.
	— Защото шиноби се израждат — каза с мъка Тамба. — В предишните времена една девойка нинджа, дъщеря на джонин, за нищо на света не би се влюбила в чужд човек, и то варварин…
	— Какво? — пошепна Ераст Петрович.
	Изведнъж той видя, че върху кукленското лице на Мидори избива руменина.
	— Не те убих, върнах на Дон част от парите и казах, че те е спасило чудо. Но на нея не й стигаше моят позор, тя реши да ме погуби. Когато ти и англичанинът се биехте с мечове, Мидори се скрила в храстите. Тя поразила червенокосия с приспивателна стреличка от фукибари. Направила е ужасна глупост. Когато Цурумаки взел англичанина в каретата си, за да го откара у дома, той открил стреличката в гърлото му и разбрал, че тук са замесени шиноби. Дон си въобразил, че играя двойна игра. Взел предпазни мерки, натъпкал къщата си с охрана, понеже се уплашил, че ще дойда да го убия. А ти, без да знаеш нищо, без да разбираш каквото и да било, си влязъл право в бърлогата на тигъра.
	— И ти не ми каза нищо? — обърна се Фандорин към Мидори.
	Тя за първи път се помръдна: сведе поглед.
	— Да не искаш тя да предаде баща си? Да разкаже на външен човек за клана Момоти? — гневно попита Тамба. — Не, тя постъпи другояче. Дъщеря ми е една влюбена глупачка, но все пак много хитра глупачка. Тя измислила как да те спаси. Мидори е наясно, че Цурумаки не се страхува от теб, а от мен. Не проумява защо съм започнал изведнъж да му преча и затова е много разтревожен. Ако Дон научи, че нинджите са отвлекли твоята любовница, той няма да те убие. Мидори приспала твоя слуга — не задълго, само за няколко минути, и побързала да се прибере у дома, при мен. Разказа ми, че Цурумаки непременно ще те докара тук, за да разбере най-накрая каква е връзката между теб и джонина на клана Момоти… — старецът се усмихна кисело. — Ако знаеше истината, щях да загубя неговото уважение… Първият Тамба не е имал слабости. Без да трепне, зарязал синовете си да гинат в обсадения храм Хиджияма. Аз обаче съм слаб. Моята слабост е моята дъщеря. А слабостта на дъщеря ми си ти. Затова все още си жив и аз разговарям с теб.
	Ераст Петрович мълчеше покъртен. Отделните факти се бяха наредили в единна картина, неразрешимите загадки бяха намерили своето разрешение. И все пак той попита — не джонина, а дъщеря му:
	— Истина ли е това?
	Тя кимна, без да вдига глава. Беззвучно произнесе някаква къса фраза.
	„I love you“ — прочете по устните й Фандорин и пулсът заблъска в главата му. Никога преди, дори в най-нежните минути, не беше му казвала тия думи. Или това отново е проклетото джоджуцу?
	— Аз не съм ти враг — прекъсна проточилата се пауза Тамба. — Не мога да бъда враг на човек, когото дъщеря ми обича.
	Но титулярният съветник, жегнат от мисълта за джоджуцу, непримиримо възкликна:
	— Не, ти си ми враг! Ти уби моите приятели! Какво направи с Маса?
	— Той е жив и здрав — усмихна се меко старецът. — Просто влезе в стаята с въртящия се под и пропадна в ямата. Моят племенник Джингоро го стисна за врата, за да заспи. Скоро ще можеш лично да го събудиш.
	Но вицеконсулът имаше дълга сметка към клана Момоти.
	— Ти уби моите приятели! Асагава, Локстън, Туигс! Да не мислиш, че ще ги забравя?
	Тамба само сви рамене и рече печално:
	— Надявах се да разбереш. Моите генини вършеха своята работа. Те убиха твоите приятели не от омраза, а подчинявайки се на дълга. Всеки от тях бе умъртвен бързо, с уважение и без мъки. Но ако искаш да отмъстиш за тях, това е твое право. Тамба не върши нищо наполовина.
	Той мушна ръката си под ниската масичка, натисна нещо и в тавана над главата на Фандорин зейна тъмен квадрат.
	Джонинът отдаде кратка заповед. На рогозката пред вицеконсула глухо тупна неговият херщал.
	— Отмъсти на мен — каза старият шиноби. — Но не дръж отговорна Мидори. Тя няма никаква вина пред теб.
	Ераст Петрович бавно вдигна оръжието, отвори барабана. Видя една изстреляна гилза и шест недокоснати. Сериозно ли говореше старецът?
	Той вдигна револвера, насочи го в челото на Тамба. Той не отмести поглед, само притвори очи. „Сигурно би могъл да ме месмеризира*, да ме хипнотизира или както и да го наричат, но не иска“, разбра Фандорин.
	[* От името на д-р Франц Месмер (1734–1815), откривател на „животинския магнетизъм“ — свойството на живите организми да пораждат електромагнитни вълни, а също така на начина за намеса в тези електромагнитни вълни, за да се въздейства на организма. — Б.пр.]
	Мидори също му хвърли кратък поглед, в който той прочете молба. Или само му се бе сторило? Такава не би молила никога за нищо, дори ако става дума да спаси собствения си баща.
	Сякаш да потвърди мисълта му, тя наведе глава.
	Титулярният съветник си наложи да си припомни лицата на своите мъртви приятели: сигурния като скала Локстън, рицаря на справедливостта Асагава, доктор Туигс, бащата на две момичета с порок на сърцето.
	Невъзможно е да стреляш по човек, който не се опитва да се защити, но надигналата се в душата му болка търсеше изход, пръстът му тръпнеше от неудържимо желание да натисне спусъка.
	„Има неща, които не бива да се прощават, иначе ще се наруши равновесието в света“, рече си Ераст Петрович.
	Той отмести китка леко встрани и стреля.
	Ушите му писнаха от гърмежа.
	Мидори обхвана с пръсти слепоочията си, но не вдигна лице.
	Тамба не трепна. На челото му аленееше следа от парването на куршума.
	— Добре — каза спокойно той. — Твоят враг Тамба е убит. Остана само твоят приятел Тамба.

	Днес ще празнувам.
	Победа, убих врага.
	Тъй съм самотен!



	Любовта на две къртици

	Някъде отгоре долетя приглушен тътен. Ераст Петрович вдигна глава. Дали е буря? Последва нов удар, но тоя път след грохота се чу и трясък.
	— Какво е това? — рипна Фандорин.
	— Камада е започнал да стреля със своето оръдие — Тамба също се надигна, без да бърза. — Решил е да не чака изгрева. Трябва да се е сетил, че ти и слугата ти сте при нас.
	Значи джонинът е знаел и за плана на Камада!
	— Всичко ли знаеш? Откъде?
	— Това са моите планини. Всяко дърво има уши, всяка тревичка — очи. Да вървим, докато тия глупаци не са улучили случайно някоя от къщите.
	Тамба застана под люка, приклекна, подскочи, сякаш изхвърлен от пружина — толкова високо, че успя да седне на ръба на отвора. Краката му, обути в бели чорапи, се полюшнаха и пъргавото старче вече беше горе.
	Фандорин се обърна към Мидори и се стресна — съседното помещение беше празно. Кога беше успяла да изчезне?
	През дупката в тавана се наведе Тамба:
	— Дай ръка!
	Но титулярният съветник не протегна ръката си — щеше да бъде унизително. Успя криво-ляво да се качи горе сам, макар и да си удари лакътя.
	Джонинът беше с черен панталон и черна роба. Той изскочи на верандата, обу черни кожени чорапи, нахлузи на главата си маска и стана почти невидим.
	В тъмното до тях се издигна огнен стълб, на всички посоки се разхвърчаха камъни и буци пръст.
	Тамба вече го нямаше, беше се стопил в мрака. Някъде отгоре (от покрива ли?) скочи черна сянка. Беззвучно докосна с крака земята, претърколи се през глава, отдалечи се. Вдигна се леко като пухче и секунда по-късно също изчезна. Титулярният съветник забеляза на още няколко места нещо като въздушни полъхвания — там също се мярнаха черни силуети.
	Снарядите падаха начесто, като че стреляше цяла батарея. Скорострелното круповско оръдие произвежда три изстрела в минута, спомни си ветеранът от руско-турската война Фандорин. Според звука „черните куртки“ бяха заели позиция на върха на хълма. Като се вгледа по-внимателно, вицеконсулът разбра тактиката на Камада. Неговият мерач местеше прицела така, че снарядите да падат шахматно на по няколко метра един от друг. Очевидно възнамеряваше да преоре цялото островче. Рано или късно щеше да улучи и къщите. А един от боровете вече бе пламнал — в тъмнината разцъфна пурпурно цвете.
	Какво да прави, накъде да бяга?
	Една от сенките се спря до титулярния съветник, хвана го за ръката, повлече го след себе си.
	Бяха достигнали средата на горичката, когато снаряд удари дървото до тях. Стволът изтрещя, разхвърчаха се трески и двамата полетяха на земята. Поредният взрив, както можеше да се очаква, взриви пръстта на десетина крачки от тях. Върху черното лице на нинджата светнаха очите — удължени, влажни, пълни със светлина.
	Беше тя!
	Мидори се надигна, хвана пак Ераст Петрович за ръката, за да тичат нататък, но той не се остави — притегли я към себе си.
	Следващият взрив гръмна от другата страна и Фандорин отново видя съвсем отблизо нейните очи — прекрасни, изпълнени с живот.
	— Наистина ли ме обичаш? — попита той.
	— Какво?
	Грохотът бе заглушил думите му.
	— Обичаш ли ме? — кресна Ераст Петрович.
	Вместо отговор тя махна маската си, обхвана лицето му с длани, целуна го.
	И той забрави и скорострелното оръдие, и свистящата и трещяща смърт, и изобщо всичко на света.
	Борът пламтеше все по-ярко, червени сенки пробягваха по земята. Запъхтян, титулярният съветник дърпаше трескаво дрехите на любимата жена и тялото й от черно ставаше бяло.
	Мидори не си и помисляше да му пречи. Тя дишаше също толкова учестено и нейните ръце също дърпаха неговата риза.
	Наоколо танцуваха пламъци, земята се разцепваше, дърветата стенеха и на Фандорин му се струваше, че го люби самата нощ, неистова и гореща.
	Боровите иглички го бодяха ту в гърба, ту в лактите — вкопчилите се любовници се търкаляха по земята. По едно време парче от снаряд се вряза в пръстта на мястото, където преди секунда бяха техните тела, но нито той, нито тя го забелязаха.
	Всичко свърши внезапно. Мидори рязко отхвърли от себе си тялото на любимия и се прекатури на другата страна.
	— Какво правиш? — извика той обиден и видя как между тях с вулкан от искри се стоварва горящ клон.
	Чак тогава Ераст Петрович дойде на себе си. Оръдието млъкна, само на две или три места пращяха горящи дървета.
	— Как се нарича всичко това в твоето джоджуцу? — попита той с прегракнал глас, сочейки гората наоколо.
	Мидори вече стягаше разпиляната си коса на кок.
	— В джоджуцу още не е имало такова нещо. Но отсега нататък ще има. Ще го нарека „Огън и гръм“.
	Тя обличаше черните си одежди и отново се превръщаше от бяла в черна.
	— Къде са всички? — Фандорин също оправи надве-натри облеклото си. — Защо е толкова тихо?
	— Да вървим! — повика го тя и се затича пред него.
	След половин минута стигнаха пукнатината, на същото място, където вицеконсулът и слугата му бяха опънали въжето. Изсъхналото дърво си беше на мястото, но въжето вече го нямаше.
	— Сега накъде? — викна той.
	Тя мълчаливо посочи в противоположната посока.
	Застана на четири крака и изведнъж изчезна в процепа.
	Фандорин се хвърли подире й. Видя, че надолу е спуснато въже, изплетено от сухи стъбла. Беше дебело и здраво, способно да издържи всякаква тежест. Затова младежът без колебание последва Мидори.
	Тя го беше изпреварила много — плъзгаше се надолу леко и сигурно, докато неговото слизане бе трудно.
	— По-бързо, по-бързо! Ще закъснеем! — подканяше го отдолу Мидори.
	Ераст Петрович се стараеше, колкото може, но все пак й се наложи да чака дълго.
	Той не успя да си поеме дъх, скочил на обраслата с трева земя, когато водачката му го помъкна по-нататък, през някакви гъсти бодливи храсти.
	Там между два големи камъка в отвесната стена чернееше дупка. Титулярният съветник едва се промуши вътре, но нататък проходът се разшири.
	— Моля те, моля те, по-бързо! — прозвуча от тъмнината умоляващият глас на Мидори.
	Той се затича към нея и за малко да падне, препънат от съчка или камък. Някъде отгоре ставаше силно течение.
	— Нищо не виждам!
	В тъмното се очерта светеща нишка, от която се разля слабо, трептящо сияние.
	— Какво е това? — попита омагьосаният Фандорин.
	— Иошицуне — нетърпеливо отвърна Мидори. — Перо на сокол, напълнено с живак. Не гасне нито от дъжд, нито от вятър. По-бързо, моля те! Ще умра от срам, ако закъснеем.
	Сега, когато имаше осветление, стана ясно, че подземният проход е сериозно оборудван: подът и стените бяха укрепени с бамбукови пръти, долу имаше дървени стъпала.
	Ераст Петрович едва насмогваше на темпото на Мидори, но все пак забеляза, че от коридора, по който се движеха, имаше отклонения, ту наляво, ту надясно. Беше цял лабиринт. Водачката на няколко пъти завиваше, без нито за миг да намалява скорост. Дългото стръмно изкачване изцеди силите на титулярния съветник, но препускащата пред него тъничка фигурка сякаш не знаеше що е умора.
	Най-сетне стъпалата свършиха, проходът отново стана тесен. Светилникът изгасна, в тъмнината нещо проскърца и пред него се отвори сив правоъгълник, откъдето го лъхна влажен и свеж ароматът на изгрева.
	Мидори скочи на земята. Последвал нейния пример, Ераст Петрович установи, че излиза от стъблото на старо разкривено дърво.
	Тайната вратичка се затвори и вицеконсулът видя, как очертанията й напълно се изличиха върху грубата, обрасла с мъх кора.
	— Закъснях! — възкликна отчаяна Мидори. — Ти си виновен!
	Тя изтърча на поляната. Там сред тревата се движеха бавно черни силуети. Миришеше на барут и кръв. В утринната мъгла проблесна нещо продълговато.
	Дулото на оръдието, вгледа се Фандорин и се завъртя да се огледа.
	Подземният проход ги бе извел на върха на хълма. Идеално място за обстрел — Камада трябва да си го беше набелязал предварително.
	Схватката вече бе завършила. Очевидно не бе продължила дълго. Изсипалите се от хралупата шиноби бяха изненадали „черните куртки“ в гръб.
	Сред поляната на един пън беше седнал Тамба, който пушеше лулата си. Останалите шиноби носеха убитите. Зрелището беше страховито, дори донякъде отвъдно: над стелещата се по земята мъгла сновяха черни сенки две по две, вдигаха за ръцете и краката мъртъвците (също черни, но с бели лица) и ги слагаха в редици пред своя водач.
	Титулярният съветник преброи: четири редици по осем тела във всяка и отстрани — още един труп, сигурно на стария разбойник Камада. Нито един не бе успял да се спаси. Дон Цурумаки така и няма да научи какво се е случило с неговия отряд…
	Покъртен от зловещата картина, Фандорин не забеляза как Мидори се върна при него. Хрипкавият й глас прошепна точно в ухото му:
	— Така или иначе закъснях, а не ни остана време да довършим.
	Гъвкава ръка го хвана през талията и го помъкна обратно към входа за подземния проход.
	— Ще вляза в историята на джоджуцу като велика първооткривателка — шепнеше Мидори, докато буташе титулярния съветник в хралупата. — Хрумна ми една много интересна композиция. Ще я нарека „Любовта на две къртици“.

	Правят по-нежна
	любов от две фламинги
	двете къртици.



	Нощното сливане на света

	Тамба рече:
	— Аз зная много за теб, ти знаеш за мен малко. От това възниква недоверието, от недоверието произлиза неразбирането, неразбирането води до грешки. Питай за всичко, което искаш да научиш, и аз ще ти отговоря.
	Те бяха седнали на разчистената поляна пред къщата и наблюдаваха как от долината се надига слънцето и изпълва земята с розово сияние. Тамба пушеше малката си лула и час по час я зареждаше с нова порция тютюн. Фандорин също не би отказал да запали, но кутията с манилските пури бе останала в багажа му оттатък пукнатината, която отделяше селцето на шиноби от останалия свят.
	— Колко души сте? — попита титулярният съветник. — Само единайсет ли?
	На мястото на битката бе видял единайсет души. Когато изцапаните с пръст любовници бяха изпълзели от подземната дупка, шиноби вече бяха приключили с мрачната си задача. Мъртъвците бяха преброени, струпани в яма, засипани с камъни. Хората на Тамба свалиха маските си и Фандорин видя обикновени японски лица — седем мъжки, четири женски.
	— Има още четири деца. И Сатоко, жената на Гохей. Тя не участва в боя, понеже скоро ще ражда. Има и трима млади, те са из големия свят.
	— Шпионират ли някого? — попита Ераст Петрович.
	Щом джонинът иска откровен разговор, защо да се церемони.
	— Учат. Единият в Токийския университет — за лекар. Вторият в Америка — за инженер. Третият в Лондон — за електричен техник. Сега без европейска наука сме наникъде. Великият Тамба е казвал: „Бъди пред всички, знай повече от всички.“ Ние следваме тоя завет от триста години.
	— Как сте успели толкова години да запазите тайната си?
	— Такава е била волята на Първия Тамба. Той казвал: „Най-силен е оня, когото не виждат и не чуват, но който вижда и чува всички.“ И още е казвал: „Нинджите на земята Ига загинаха, сега те са безсмъртни.“
	— Но нима Първият Тамба не е загинал заедно с хората си? Разправяха ми, че враговете са изтребили всички до к-крак.
	— Не. Тамба се изплъзнал и взел със себе си двама от най-добрите си ученици. Той имал синове, но не взел синовете си и те загинали, понеже Тамба бил истински велик, сърцето му не отстъпвало по твърдост на диаманта. Последният джонин на земите Ига е избрал най-достойните, на които се падало да възродят клана Момоти.
	— Как е съумял да се измъкне от обсадения храм?
	— Когато светилището на богинята Каннон на планината Хиджияма вече горяло, последните останали нинджи искали да посегнат на живота си, но Тамба им наредил да се държат до сутринта. Предния ден една стрела му извадила окото, всичките му хора били ранени, но властта на джонина била такава, че шиноби не посмели да не се подчинят. На сутринта Тамба пуснал в небето три черни гарвана и се измъкнал заедно с двамата си избраници през подземен проход. А останалите се самоубили, като преди това отрязали лицата си.
	— Щом като е имало подземен проход, защо не са се измъкнали всички?
	— Тогава воините на Нобунага са щели да ги преследват.
	— А защо е трябвало непременно да се дочака утрото?
	— За да видят враговете трите гарвана.
	Ераст Петрович разтърси глава, окончателно объркана от източната екзотика.
	— Какво общо имат трите гарвана? За какво са им п-притрябвали?
	— Враговете знаели колко воини се отбранявали в храма — седемдесет и осем души. Те щели непременно да преброят труповете. Ако липсвали три, Нобунага щял да се досети, че Тамба се е изплъзнал, и щял да вдигне цялата империя да го търси. А по тоя начин самураите решили, че Тамба и двама от неговите помощници са се превърнали на гарвани. Нападателите били готови да се сблъскат с всякакво вълшебство, те довели със себе си кучета, обучени да унищожават гризачи, гущери и змии. Имали и ловни соколи. Соколите убили гарваните. Единият от гарваните имал рана вместо едното си око и враговете, които знаели за раняването на Тамба, се успокоили. Мъртвият гарван бил изложен на показ на място, където се пресичали осем пътя и където бил поставен надпис: „Магьосникът Момоти Тамба, победен от управника на Запада и Изтока, пазителя на Императорския Трон княз Нобунага.“ Не минала и година и Нобунага бил убит, но никой не знаел, че това било дело на Тамба. Кланът Момоти се превърнал в призрак, тоест станал невидим. Трите рода, произлезли от великия джонин и неговите двама ученици — Момоти, Адати и Соноти — са се запазили до ден-днешен, като многократно се сродявали. Ние всички, взети заедно, никога не сме били повече от двайсет души. Триста години ние пазим и развиваме изкуството нинджуцу. Първият Тамба щеше да е доволен от нас.
	— И нито един от трите рода не се е прекъснал?
	— Не, понеже главата на семейството е длъжен предварително да намери наследник.
	— Какво ще рече „да намери“?
	— Да избере. И не е задължително да е негов собствен син. Кръвта няма значение. По-важно е момчето да притежава необходимите качества.
	— Чакай! — възкликна разочарован Фандорин. — Значи ти не си пряк потомък на Първия Тамба?
	Старецът се учуди:
	— По кръв ли? Разбира се, че не съм. Какво от това? При нас в Япония роднинството и приемствеността се водят по дух. Синът е оня, в когото се е преселила душата на бащата. Аз например нямам синове, само дъщеря. Макар че имам племенници — и от братята, и от братовчедите ми. Но духът на великия Тамба живее не в тях, а в осемгодишния Яичи. Открих го преди пет години в село на отхвърлените. Разчетох по мърлявото му личице знаци, които ми се видяха обещаващи. И май не съм сбъркал. Ако Яичи постига такива успехи и занапред, той ще стане след мен Дванайсети Тамба.
	Ераст Петрович реши засега да поспре с въпросите — и без това му се виеше свят.


	Вторият им разговор се състоя привечер на същото място, само че сега събеседниците седяха обърнати на другата страна и гледаха как слънцето каца върху съседната планина.
	Тамба смучеше неизменната си лула, но сега и Фандорин димеше с пура. Самоотверженият Маса, чиято душа страдаше, понеже бе проспал цялата нощна битка, изгуби половин ден, но снабди господаря си с всичко необходимо — през подземния проход, а после и с помощта на въжен повдигач (оказа се, че и такъв имало) той пренесе от разгромения лагер всичкия багаж. Оттатък остана само неподлежащият на транспортиране „Royal Crescent Tricycle“, който и без това нямаше къде да се кара в селото. Пуснатото на свобода муле бродеше из ливадите, замаяно от сочната планинска трева.
	— Имам молба към теб — рече Ераст Петрович. — Обучи ме на твоето изкуство. Ще бъда усърден ученик.
	През по-голямата част от деня той бе наблюдавал тренировките на шиноби и се бе нагледал на такива неща, че лицето му бе застинало в слисано-глуповата гримаса, каквато хич не му бе присъща в нормалния живот.
	Отначало Фандорин видя как си играят децата. Момченце на около шест години с поразително търпение дресираше мишка — учеше я да тича до паничката с храна и да се връща обратно. Всеки път, щом мишката се справеше със задачата си, той отместваше паничката по-далеч.
	— След няколко месеца мишката ще се научи да преодолява разстояние от четиристотин, дори петстотин ярда. Тогава ще може да се използва за пренасяне на тайни бележки — обясни му нинджа на име Ракуда, когото Тамба бе изпратил в помощ на вицеконсула.
	„Ракуда“ значеше „камила“, но той изобщо не приличаше на това животно. Беше мъж на средна възраст с кръгла, изключително добродушна физиономия — за такива хора се казва „на мравката пък струва“. Говореше прекрасно английски — вероятно затова бе определен да съпровожда Ераст Петрович. Той предложи да му вика Джонатан, но титулярният съветник по` харесваше звучното Ракуда.
	Две момичета играеха на погребение. Изкопаха яма, едната легна вътре, другата я засипа с пръст.
	— Да не се задуши? — притесни се Фандорин.
	Ракуда с усмивка му посочи тръстиката, която стърчеше от „гроба“.
	— Не, ще се научи да диша с една четвърт от дробовете, това е полезно.
	Но най-голям интерес младият руснак прояви, естествено, към осемгодишния Яичи, когото Тамба щеше да прави свой наследник.
	Кльощавото момче, абсолютно незабележително на пръв поглед, се катереше по стената на къщата. Понякога се сурваше надолу, изжулен до кръв, но пак тръгваше да се катери.
	Беше невероятно! Стената беше дъсчена, нямаше за какво да се хване и въпреки това Яичи вкопчваше пръсти в дървото, набираше се и в крайна сметка все пак стигна покрива. Възседна го, залюля крака от ръба и се изплези на Фандорин.
	— Чудна работа! — учуди се Ераст Петрович.
	— Няма нищо чудно. Това е какецуме — каза Ракуда и повика момчето.
	То спокойно скочи при тях от четириметровата височина. Показа ръцете си и титулярният съветник видя, че на пръстите имаше железни напръстници със закривени като куки нокти. Опита с тяхна помощ да се покатери по стената, но нищо не стана. Каква ли сила трябваше да имат пръстите на това дете, за да удържат тежестта на тялото му!
	— Ела, ела — повика го Ракуда. — Ецуко ще убива дайджина. Интересно, дали тоя път ще успее?
	— Какъв е тоя дайджин?! — попита Фандорин, влизайки след своя водач в една от къщите.
	В голяма празна стая имаше четирима: двама мъже, момиче с изпъкнали скули, а до стената седеше човек с кител и фуражка. Като се вгледа, Ераст Петрович разбра, че това е кукла в човешки бой с нарисувано лице и залепени дебели мустаци.
	— Дайджин ще рече „голям човек“, големец — шепнешком обясни Ракуда. — Ецуко трябва да го убие, а Гохей и Таншин са телохранители. Това е проверка. Трябва да я издържи, за да стигне до следващата степен на обучение. Ецуко опита вече два пъти и не успя.
	— Значи нещо като изпит? — попита титулярният съветник, който с интерес наблюдаваше ставащото.
	Сипаничавият Гохей и мрачният червендалест Таншин внимателно обискираха девойката, която очевидно играеше молителка, приета от „големеца“.
	Обискът бе толкова подробен, че Ераст Петрович чак се изчерви. Не стига че съблякоха „молителката“ чисто гола, ами и опипаха всяка гънка по тялото й. Младата Ецуко старателно изпълняваше ролята си — кланяше се унизено, кискаше се с притеснение, завърташе се ту насам, ту натам. „Телохранителите“ опипаха свалените й дрехи, сандалите, широкия пояс. Намериха в ръкава лула и я прибраха. В пояса откриха бродирана торбичка с хаши, дървените пръчици за хранене, и някаква нефритена висулка. Върнаха й пръчиците, висулката повъртяха из пръстите и за всеки случай също я прибраха. Накараха момичето да развърже косите си и й отнеха две остри фиби. Чак след това й позволиха да се облече и я пуснаха при дайджина. Впрочем дори сега не й позволиха да го приближи плътно, ами застанаха между нея и куклата — единият отляво, другият отдясно.
	Ецуко се поклони ниско на седналия мъж, ръцете й бяха скръстени пред корема. Когато се изправи, ръката й стискаше дървена хаши. „Молителката“ направи светкавично движение и пръчицата се заби право в нарисуваното око на дайджина.
	— Браво! — похвали я Ракуда. — Издялкала е хаши от твърдо дърво, наострила е върха му, намазала го е с отрова. Издържа изпитанието.
	— Но тя не би могла да избяга? Телохранителите ще я убият на място!
	Нинджата само сви рамене:
	— Има ли значение? Поръчката е изпълнена.
	После Ераст Петрович гледа упражнения по ръкопашен бой и това май му направи най-силно впечатление от всичко видяно. Той дори не си бе представял, че човешкото тяло има такива възможности.
	Към тоя момент Маса бе пренесъл нещата му и се бе присъединил към господаря. Той мрачно наблюдаваше акробатическите фокуси на „невидимите“ и очевидно доста ревнуваше.
	Упражненията се водеха от самия Тамба. Учениците бяха трима. Единият, най-младият, не беше интересен за гледане — той само ставаше и падаше, ставаше и падаше, ту по гръб, ту настрани, ту с прекатурване през главата. Вторият — същият сипаничав Гохей, единият от „телохранителите“ на дайджина, се опитваше да посече джонина с меч. Той нанасяше хитри, коварни удари, сечеше и отгоре, и отдолу, и през краката, но острието всеки път съсичаше въздуха. А Тамба не правеше нито едно излишно движение, той просто леко се отклоняваше настрана, клякаше или подскачаше на място. Страшно за гледане забавление.
	Третият ученик, подвижен бързак на около трийсет години (Ракуда обясни, че се казва Оками), се упражняваше със завързани очи. Тамба държеше пред него бамбукова дъска и постоянно променяше положението й, а Оками нанасяше по нея безпогрешно точни удари с ръце и крака.
	— Има сетива на прилеп — каза с уважение Ракуда.
	Накрая Маса не издържа възхитените възклицания, които през цялото време надаваше Фандорин. Слугата изсумтя шумно, отиде при джонина, поклони се отсечено и помоли за нещо.
	— Иска да се бие с някой от учениците — преведе придружителят на Ераст Петрович.
	Тамба скептично огледа набитата фигура на бившия якудза, почеса се по брадичката и се провикна:
	— Неко-чан!
	От съседната колиба, бършейки изцапаните си с брашно ръце, излезе съсухрена старица. Джонинът й посочи Маса и отдаде кратка заповед. Старицата се ухили широко, разкривайки единствения си пожълтял зъб, и свали престилката.
	По лицето на Маса личеше колко е оскърбен. Но васалът на Фандорин прояви самообладание. Той приближи почтително матроната и я попита за нещо. Вместо отговор тя го плесна с длан по челото — уж на майтап, но Маса изквича от болка. Изцапаното с брашно чело пребледня, физиономията му почервеня. Слугата понечи да сграбчи дръзката вещица за врата, но тя улови китката му, врътна я леко и майсторът на джуджуцу, познавачът на окинавската борба се просна на земята. Чудната баба не му остави време да се надигне. Скочи към него, притисна го с коляно към земята, стисна гърлото му с костеливите си ръце — победеният захърка и затупа с длан по земята, показвайки, че капитулира.
	Неко-чан незабавно го пусна. Поклони се на джонина, вдигна престилката и се прибра в кухнята.
	Точно тогава, гледайки засрамения Маса, който не смееше да погледне господаря си в очите, Фандорин реши непременно да изучи тайните на нинджуцу.


	Изслушал молбата му, Тамба не се учуди, но каза:
	— Трудно е да се проникне в тайните на нинджуцу, човек трябва да посвети на това целия си живот още от раждането. Прекалено си стар, няма да постигнеш майсторство. Би могъл да добиеш известен опит — това е всичко, на което можеш да разчиташ.
	— Нека е само опит. С-съгласен съм.
	Джонинът изпитателно погледна упорито вирнатата брадичка на титулярния съветник, сви рамене:
	— Добре тогава, да опитаме.
	Ераст Петрович грейна, тутакси угаси пурата и скочи.
	— Да свалям ли куртката?
	Тамба изпусна струйки пушек.
	— Не. Засега ще седиш, ще слушаш и ще се опитваш да проумееш.
	— Добре.
	Фандорин послушно седна, извади от джоба си бележника и се приготви да записва.
	— Нинджуцу се състои от три основни изкуства: тонджуцу — изкуството да си потаен, тайджуцу — изкуството да владееш тялото си, и буджуцу — изкуството да владееш оръжието.
	Моливът заскърца по хартията, но Тамба се засмя и стана ясно, че той просто имитира маниера на лекторите.
	— Но докато стигнем дотам, има още много и много време. А засега трябва да станеш като новороден младенец, който открива света и изучава възможностите на собственото си тяло. Ти трябва да се научиш да дишаш, да пиеш, да ядеш, да контролираш дейността на своите вътрешности, да движиш ръцете и краката си, да пълзиш, да стоиш, да ходиш, да падаш. Ние обучаваме своите деца от люлката — люлеем я неритмично и силно, за да се научи мъникът бързо да измества центъра на тежестта. Разтягаме им ставите и сухожилията. Онова, за което обикновените деца ги наказват, при нас се поощрява: да подражават на виковете на животни и птици, да хвърлят камъни, да се катерят по дървета. Ти никога няма да станеш като хората, възпитани в семейство на шиноби. Но нека това не те притеснява. Гъвкавото и издръжливо тяло не е най-важното нещо.
	— А кое е най-важното, сенсей? — Ераст Петрович употреби най-уважителното от всички японски обръщения.
	— Трябва да умееш правилно да формулираш въпроса. Това е половината от успеха. Другата половина е в умението да чуеш отговора.
	— Не г-го схванах.
	— Човекът се състои изцяло от въпроси, а животът и заобикалящият ни свят — от отговори на тия въпроси. Определи последователността на интересуващите те въпроси, като започнеш от най-важните. После се настрой да възприемаш отговорите. Те са навсякъде — във всяко събитие, във всяка вещ.
	— Абсолютно във всяка?
	— Да. Защото всеки предмет е частица от Божественото тяло на Буда. Да вземем например тоя камък — Тамба вдигна от земята базалтов къс, показа го на своя ученик. — Вземи го. Гледай го много внимателно, забрави за всичко освен своя въпрос. Погледни колко е интересна повърхността на тоя камък: всички тия вдлъбнатини, изпъкналости, парчетата полепнала пръст, чуждите частици. Представи си, че от строежа и вида на тоя камък зависи целият ти живот. Изучавай предмета много дълго, чак докато не почувстваш, че знаеш за него всичко. И тогава му задай своя въпрос.
	— Например к-какъв? — попита Ераст Петрович, докато разглеждаше с любопитство парчето базалт.
	— Какъвто и да е. Да правиш ли нещо, или да не го правиш. Правилно ли живееш. Да живееш ли, или да умреш.
	— To be or not to be? — повтори титулярният съветник, докато се питаше дали джонинът цитира Шекспир, или става дума за случайно съвпадение. — Но как може да ми отговори камъкът?
	— В неговите контури, извивки, фигури, които те образуват, обезателно се съдържа отговорът. Човекът, който се е настроил да разбере, ще го види или ще го чуе. Може и да не бъде камък, а която и да е неравна повърхност или нещо възникнало случайно: кълбо дим, следи от чаена заварка по дъното на чашата или дори остатъците от кафето, което вие, гайджините, толкова обичате да пиете.
	— Мм, ясно — проточи титулярният съветник. — Това съм го чувал и в Русия. Нарича се „гледане на кафе“.


	Нощем бяха само двамата с нея. В къщата на Тамба, в която стаите на горния етаж съществуваха единствено за заблуда, а истинският живот бе съсредоточен в подземието, им отредиха една стая без прозорче.
	След продължителна наслада, която не приличаше нито на „Огън и гръм“, нито на „Двете къртици“, той рече, докато гледаше неподвижното й лице и затворени очи:
	— Никога не зная какво чувстваш, за какво си мислиш. Дори и сега.
	Тя мълчеше и сякаш не възнамеряваше да отговори. Но ето че изпод миглите проблеснаха искрици, алените устни помръднаха.
	— Не мога да ти кажа какво мисля. Но ако искаш, ще ти покажа какво чувствам.
	— Да, много искам.
	Тя отново притвори мигли.
	— Качи се в горния коридор. Там е тъмно, но ти зажуми, за да не виждаш дори и сенките. Докосни дясната стена. Върви напред, докато не стигнеш вратата. Отвори я и направи три големи крачки напред. После отвори очи.
	Не каза нищо повече.
	Той се изправи, посегна да наметне ризата си.
	— Не, не трябва да носиш никакви дрехи.
	Той се качи по стълбата, закрепена за стената. Не отваряше очи.
	Бавно премина по коридора, докато стигна вратата.
	Отвори я и по кожата му премина нощен хлад.
	Това е вратата, зад която е пропастта, сети се той и замръзна на прага.
	Три големи крачки? Колко големи? Колко дълъг беше мостикът? Около два метра, не повече.
	Прекрачи веднъж, втори път, като се стараеше да не скъсява крачките. Преди третата се запъна. Ами ако на третата кракът му пропадне в празното?
	Пропастта бе тук, точно до него, усещаше бездънното й дихание.
	С усилие на волята той направи още една крачка — точно колкото предишните две. Пръстите му усетиха неравния ръб. Значи още съвсем мъничко и…
	Той отвори очи и не видя нищо.
	Нямаше нито луна, нито звезди, нито светлини в низината. Светът се бе съединил в едно единно цяло и в него нямаше нито небе, нито земя, нито горе, нито долу. Съществуваше само точката, около която бе разположено всичко съществуващо.
	Точката се намираше в гърдите на Фандорин и изпращаше навън сигнал, изпълнен с живот и тайна: туп-туп, туп-туп, туп-туп.

	Слънцето дели,
	нощем светът е един,
	слят от тъмата.



	Разлятото саке

	Тамба рече:
	— Трябва да се пада, както пада на земята боровата игличка — безшумно и плавно. А ти падаш като отсечено дърво. Мо иккай*.
	[* Още веднъж (яп.). — Б.а.]
	Ераст Петрович си представи бор, клоните му, обрасли с иглици, ето — една игличка се откъсна и бавно, с въртене полетя надолу, меко легна в тревата. Той подскочи, преобърна се във въздуха, строполи се по корем.
	— Мо иккай.
	Игличките се сипеха една през друга, въображаемото клонче съвсем се оголи, наложи се да се захване със следващото, но след всяко падане се чуваше неизменното:
	— Мо иккай.
	Ераст Петрович послушно си докарваше все нови и нови синини, но най-много от всичко му се искаше да се научи да се бие — дори да не е като Тамба, поне колкото незабравимата Неко-чан. Джонинът обаче не бързаше, засега се ограничаваше с теорията. Обясняваше, че първо трябва да се изучат поотделно трите принципа на схватката: нагаре — плавност, хенкан — променливост, и най-сложния от всички ринки охен — способност да импровизираш в зависимост от маниера на противника.
	От гледна точка на титулярния съветник най-полезни бяха сведенията за удари по жизненоважните точки. Така, докато овладееше трудно произносимите и още по-трудно разбираеми принципи на нинджуцу, можеше спокойно да оползотворява опита от английския boxing и френската ританица savate.
	В съкровеното тефтерче се появиха рисунки на части от човешкото тяло с различни по дебелина (в зависимост от силата на удара) стрелки и загадъчни коментари от рода на: „Сода (6 прешл.) — врем. парализа: леко! ин. мом. Смърт.“ Или: „Ваншун (триглав муск.) — врем. парализа на ръка; леко! — ин. счупване.“
	Неочаквано най-сложни излязоха уроците по дишане. Тамба стягаше здраво талията на ученика си с ремък и трябваше да се направят две хиляди вдишвания наред — толкова дълбоки, че долната част на корема да се издуе. След това просто наглед упражнение мускулите така го боляха, че първата вечер Фандорин допълзя до стаята си превит на кълбо и се опасяваше, че няма да може да се люби с Мидори.
	Можа.
	Тя намаза синините и раните му с лечебно мазило, а после му показа как да прогонва болката и умората с помощта на кецуин — магическо преплитане на пръстите. Под нейно ръководство Ераст Петрович около половин час кълчеше пръсти и ги сплиташе в някакви невъобразимо засукани фигури, след което натъртванията отзвучаха, а тялото му се изпълни с енергия и сила.
	През деня любовниците не се срещаха — Фандорин овладяваше тайните на правилното падане и правилното дишане, Мидори пък беше заета с някакви свои работи, но нощите им принадлежаха изцяло.
	Титулярният съветник се научи да спи по два часа. Оказа се, че ако владееш изкуството на правилния сън, това време е напълно достатъчно за възстановяване на силите.
	В съответствие с мъдрата наука джоджуцу всяка нощ бе различна от преходната и имаше собствено наименование: „Крясък на чапла“, „Златна верижка“, „Лисица и язовец“ — Мидори твърдеше, че еднообразието погубва страстта.
	Предишният живот на Ераст Петрович бе обагрен предимно в бяло, цвета на деня. Сега благодарение на краткия сън съществуването стана двуцветно — бяло и черно. От фон, кулиса на истинския живот, нощта се превърна в негова пълноценна част и светът само спечели от това.
	Пространството между залеза и изгрева побираше твърде много: и почивката, и страстта, и тихия разговор, и дори шумните игри — та и двамата бяха толкова млади.
	Веднъж например се хванаха на бас кой е по-бърз: Мидори в бяг или Фандорин с велосипеда.
	Прехвърлиха се оттатък пукнатината, където „Royal Crescent Trycicle“ очакваше своя стопанин, слязоха до подножието на планината и си направиха крос по пътеката.
	Отначало Ераст Петрович дръпна напред, но след около половин час се измори да върти педалите, намали темпото и Мидори взе да го настига. Тя тичаше леко, равномерно, дишаше спокойно. Към десетия километър изпревари велосипедиста и започна да увеличава разстоянието помежду им.
	Едва сега Фандорин се досети как Мидори бе успяла за една нощ да донесе в Йокохама вълшебната трева масо от южния склон на планината Тандзава. Тя просто бе пробягала петнайсет ри в едната посока и после още толкова в обратната. Сто и двайсет километра! И на следващата нощ още веднъж! Затова се бе засмяла, когато той съжали изтощения кон…
	Веднъж той се опита да подхване разговор за бъдещето, но отговорът гласеше:
	— В японския език няма бъдеще време, има само минало и сегашно.
	— Но нали с нас все нещо ще се случи, с теб и с мен — упорстваше Ераст Петрович.
	— Да — отвърна тя сериозно. — Само че още не съм решила какво именно: „Есенно листо“ или „Сладка сълза“. И двата завършека имат своите предимства.
	Той изтръпна. Повече не стана дума за бъдещето.


	Вечерта на четвъртия ден Мидори каза:
	— Днес няма да се докосваме. Ще пием вино и ще разговаряме за прекрасното.
	— Ама как така „няма да се докосваме“? — развълнува се Ераст Петрович. — Ти обеща „Сребърна паяжина“!
	— „Сребърната паяжина“ е нощ, прекарана в изтънчена, чувствена беседа, за да се съединят душите с невидими нишки. Колкото по-здрава е тая паяжина, толкова по-дълго ще задържи тя пеперудата на любовта.
	Фандорин направи опит да се разбунтува:
	— Не ща никакви „Паяжини“. Пеперудата и без това никъде няма да иде! По-добре „Лисицата и язовеца“ като вчера!
	— Страстта не търпи повторения и се нуждае от почивка — рече назидателно Мидори.
	— Моята не се нуждае!
	Тя тропна с крак.
	— Кой тук е учителят по джоджуцу — ти или аз?
	— Пълно с учители. Това живот ли е? — промърмори капитулиралият Ераст Петрович. — Добре де. Кое е това прекрасно, за което ще си приказваме цяла нощ?
	— Например за поезията. Кое поетично произведение обичаш най-много?
	Вицеконсулът се замисли, а Мидори постави на масичката малка кана саке и седна с кръстосани крака.
	— Ами не знам… — проточи той. — Харесва ми „Евгений Онегин“. От руския поет П-пушкин.
	— Рецитирай ми го! И го преведи.
	Тя постави лакти на коленете си и се приготви да слуша.
	— Но аз не го помня наизуст. Това са няколко хиляди стиха.
	— Как може да обичаш стихотворение, в което има няколко хиляди стиха? И защо са толкова много? Ако поетът пише толкова дълго, значи няма какво да каже.
	Обиден заради гения на руската поезия, Фандорин попита иронично:
	— А колко стиха има в твоето любимо стихотворение?
	— Три — отвърна тя сериозно. — Най-много обичам тристишията, хокку. В тях се казва толкова малко и същевременно толкова много. Всяка дума е на мястото си и нито една не е излишна. Сигурна съм, че бодхисатвите разговарят помежду си само с хокку.
	— Кажи ми — помоли заинтригуваният Ераст Петрович. — Моля те.
	Тя притвори очи и напевно произнесе:

	Ловецо мой на
	водни кончета — далеч
	от мен избяга…

	— Красиво е — призна Фандорин. — Само че нищо не разбрах. Какъв е тоя ловец на водни кончета? Къде е избягал? И защо?
	Мидори отвори очи, повтори замечтано:
	— Доко-маде итта яра… Колко е прекрасно! За да проумееш докрай хокку, трябва да притежаваш или особен усет, или съкровено знание. Ако ти беше известно, че великата поетеса Чийо е написала това стихотворение за смъртта на малкия си син, сигурно нямаше да ме гледаш така отвисоко, нали?
	Той млъкна, потресен от дълбочината на силата и чувствата, открили се изведнъж в трите кратки, простички стиха.
	— Хокку прилича на телесна обвивка, в която се съдържа невидима, неуловима душа. Тайната се крие в тясното пространство между петте срички на първия стих (той се казва ками-но-ку) и седемте срички на втория стих (той се казва нака-но-ку), а после между седемте срички на накано-ку и петте срички на последния трети стих (който се казва шимо-но-ку). Как да ти го обясня по-разбираемо? — лицето на Мидори се озари от лукава усмивка. — Сега ще опитам. Хубавото хокку прилича на силует на красива жена или на умело оголена част от нейното тяло. Контурът, детайлът са по-вълнуващи от цялото.
	— Аз пък предпочитам цялото — заяви Фандорин и сложи ръката си на коляното й.
	— Защото си хлапак и дивак — ветрилото й болезнено го удари през пръстите. — За изтънчения човек е достатъчно да зърне само крайчеца на Красотата и неговото въображение моментално ще дорисува останалото, дори многократно ще го украси.
	— Между другото, това го е казал Пушкин — промърмори титулярният съветник и подуха ударените си пръсти. — А твоето любимо стихотворение макар да е красиво, е много тъжно.
	— Истинската красота винаги е тъжна.
	Ераст Петрович се учуди:
	— Така ли?
	— Съществуват две красоти: красотата на радостта и красотата на тъгата. Вие, хората на Запада, предпочитате първата, ние — втората. Защото красотата на радостта е недълготрайна като полета на пеперуда. А красотата на тъжното е по-вечна от камък. Кой си спомня за милионите щастливи влюбени, които мирно са изживели живота си, остарели са и са умрели? А за трагичната любов се съчиняват пиеси, които живеят столетия. Нека пием, а после ще разговаряме за Красотата.
	Но не им бе съдено да разговарят за красотата.
	Ераст Петрович вдигна своята чашка и каза: „Пия за красотата на радостта.“ „Аз пък съм японка и пия за красотата на тъгата“ — отвърна Мидори и изпи своята, а той не успя.
	Нощта бе разкъсана от страшен крясък: „Цумеее!!!“ Отвърна му рев, нададен от множество гърла.
	Ръката на Фандорин трепна, сакето се разля по татамито.

	Трепна ръката,
	Саке заля масата.
	Лоша поличба.



	Големият огън

	Макар и рядко, се случва да срещнеш жена, която е по-силна от теб. Тогава не трябва да се пъчиш и да се ежиш, напротив, трябва да се направиш на слаб и беззащитен. Това размеква силните жени. Всичко ще направят сами, само недей да им пречиш.
	В цялото село на проклетите шиноби имаше само един обект, представляващ интерес за ценител на женствеността — седемнайсетгодишната Ецуко. Не кой знае каква хубавица, естествено, но както се казва, в блатото и жабата е принцеса. Останалото женско население на Какушимура* (Маса сам бе кръстил селото, тъй като самите шиноби изобщо нямаха име за него) се състоеше от старата вещица Неко-чан** (ама и тя едно котенце!), бременната жена на сипаничавия Гохей, еднооката Сае и петдесетгодишната Тампопо. Двете сополанки на девет и единайсет години не се броят.
	[* Скритото село (яп.). — Б.а.]
	[** Котенце (яп.). — Б.а.]
	През първия ден Маса не припари до набелязаната плячка — поглеждаше я отдалеч, подготвяше план за действия. Момичето беше хубавко, предизвикваше интерес. Работлива, повратлива, пееше добре. Абе изобщо му беше интересно — как стоят тия неща при ичиноку, жените нинджи. Щом като може с един подскок да направи три салта или да изтърчи по стената до покрива на къщата (с очите си го беше видял), какви ли фокуси ще прави в миг на страст! Ще има после какво да си спомня, да разправя на хората.
	Разбира се, трябваше първо да изясни дали не принадлежи на някого от мъжете. Само това липсваше, да си навлече гнева на тия дяволи.
	Маса прекара някой и друг час в кухнята на Котенцето, похвали оризовите й питки и разузна всичко, което му трябваше. Има си жених, казва се Рюдзо, много добро момче, но от една година учи в странство.
	Чудесно, нека си учи.
	Можеше да пристъпи към действия.
	Маса отдели ден-два за опознаване с обекта. Никакви премрежени погледи, никакви намеци, опазил ни Буда. Тя скучае без годеника си, на него също му е мъчно далеч от дома, сред чужди хора, приблизително на една и съща възраст са, толкова ли няма теми за разговори?
	Поразказа й туй-онуй за йокохамските чудеса (Ецуко не беше стъпвала в гайджинския град). Послъга, разбира се, но само за да стане по-интересно. Полека-лека извъртя разговора към странните креватни обичаи на гайджините. Очите на момичето заблестяха, устните й се разтвориха. Опа! Може и да е шиноби, ама кръвчицата й ври.
	Той окончателно се убеди в успеха си и мина към предпоследния стадий — започна да разпитва дали е вярно, че ичиноку имат правото свободно да се разпореждат с тялото си и че сред тях изобщо не съществувало такова понятие като изневяра на мъжа или годеника?
	— Как може да изневери някаква трапчинка в тялото? Само душата може да изневерява, а душите ни са верни — гордо отвърна умната Ецуко.
	Маса нямаше никакви претенции към душата й, трапчинката напълно му стигаше. Той се пооплака мимоходом, че никога не е прегръщал девойка — много бил притеснителен и несигурен в себе си.
	— Ела в полунощ при пукнатината — прошепна Ецуко. — Аз ще те прегърна, щом трябва.
	— Това ще е милосърдна постъпка — рече той кротко и замига трогнат.
	Трябваше да й отдаде дължимото, бе избрала мястото на срещата идеално. Нощем тук не припарваше жива душа, до най-близката къща имаше поне стотина крачки. В Какушимура не слагаха постове — за какво са им? Оттатък цепнатината в пръстта има „пеещи дъски“, настъпи ли ги някой, започва да буха бухал и се чува надалеч. Предния път, когато с господаря преминаваха по въжето, понятие си нямаха, че селото е готово да посрещне гостите.
	С Ецуко всичко стана набързо, дори прекалено. Не се наложи да се преструва на неопитно момченце, за да я разпали. Нападна го направо от храстите, буквално го търкулна на земята и минута по-късно вече охкаше, пъшкаше и викаше, метнала се отгоре върху Маса като котка, която дере с нокти куче.
	Нищо особено не се оказа тая ичиноку — момиче като всички останали. Само бедрата й като от камък — така го стисна, че май му направи синини. И капка въображение няма. Дори Нацуко умееше да бъде по-интересна.
	Доволната Ецуко бъбреше нещо, галеше Маса по косата, гушкаше се, а той не можеше да скрие разочарованието си.
	— Не ти ли хареса? — попита го тя унило. — Да, знам, не съм се учила… Джонинът каза: „На тебе не ти трябва.“ Затова пък знаеш ли колко умело се катеря по дърветата? Същинска маймуна. Искаш ли да ти покажа?
	— Покажи ми — вяло разреши Маса.
	Ецуко скочи, изтърча до изсъхналия бор и с невъобразима скорост, използвайки и ръцете, и краката си, се закатери по овъгленото стъбло.
	Поетична мисъл споходи Маса: живо бяло върху мъртво черно. Дори си помисли дали да не съчини хокку за голото момиче върху изгорелия бор. Хрумнаха му даже двата първи стиха:

	Чернее борът.
	Като пеперуда е…

	Как да го завърши? „… на него жена“? Прекалено буквално е. „Отгоре любовта“? Сричките са шест, а трябват пет.
	В търсене на вдъхновение той се претърколи по-близо до дървото — мързеше го да става.
	Изведнъж отгоре долетя странен жвакащ звук. С тих стон Ецуко се срина от дървото и падна на земята на две крачки от Маса. Вцепенен от ужас, той видя, че от белия й гръб под лявата плешка стърчи дебела стрела.
	Понечи да се втурне към нея, да види дали е жива.
	Ецуко беше жива. Без да се обръща и без да вдига глава, тя така халоса Маса с крак, че той отхвърча настрани.
	— Бягай… — долови той сподавения й шепот.
	Но Маса не побягна — краката му толкова трепереха, че едва ли биха удържали тежестта на тялото му.
	Нощта се изпълни с шумове.
	По тъмния ръб на цепнатината заизникваха тъмни петна — едно, второ, трето. От мястото, където се намираше тайният повдигач на шиноби, нагоре се катереха черни хора. Бяха много, ужасно много. Маса ги гледаше, свит във високата трева, и не можеше да помръдне, обзет от ужас.
	Един от черните се приближи до падналата по корем Ецуко, обърна я с крак. Наведе се, в ръката му блесна нож.
	Изведнъж девойката се надигна, чу се изхъркване и на земята вече се озова той, а Ецуко стоеше изправена, с меч в ръка, заобиколена от всички страни от тайнствените пришълци. Бяла сред черните — помисли си Маса.
	Звън на метал, псувни, вопли, после бялата фигурка изчезна, а хората в черно яростно кълцаха нещо на земята.
	Маса ясно чу момичешкия глас, който изкрещя:
	— Конгоджо!
	Единият от убийците бе застанал съвсем близо до него. Откъсна стиска трева, взе да бърше острието. Чуваше се как диша шумно, на пресекулки.
	Слабата лунна светлина проби за миг рехавия облак и Маса видя качулка с дупки вместо очите, патрондаш през рамо, черна куртка.
	Хората на Дон Цурумаки, ето кои били! По примера на шиноби бяха закрили лицата си да не белеят в тъмнината!
	Как са успели да избягнат „пеещите дъски“? Нима са минали през подземния проход? Но кой им го е показал?
	Маса на четири крака изпълзя към горичката, скочи и побягна.
	„Черните куртки“ не се помайваха. Зад гърба му прозвуча приглушена команда и окапалите борови иглички заскърцаха под нечии бързи крачки.
	Да бяга към къщите, да вдигне тревога! Хората на Дон няма да гледат кой е шиноби, кой не е, ще натръшкат всички наред!
	Когато му оставаха двайсетина крачки до най-близката колиба, късметът изневери на Маса — той налетя в тъмнината на някакъв клон, раздра си бузата, а най-лошото бе, че не можа да удържи вика си.
	Отзад го чуха и разбраха, че са забелязани.
	— Цумеее*! — изкрещя команден бас.
	[* Сечи! (яп.) — Б.а.]
	Отговори му многогласен рев.
	— Нападение! Нападение! — развика се и Маса, но почти веднага млъкна, съобразил, че само излишно се излага на опасност.
	Атакуващите ревяха и тропаха толкова силно, че обитателите на Какушимура нямаше как да не ги чуят.
	Сега, ако искаш да живееш, трябва да мислиш много бързо. Затова Маса не побягна към къщите, ами се скри зад дървото.
	Не мина и половин минута и покрай него се сурна тълпа „черни куртки“, които в движение се пръснаха в полумесец, за да заградят целия остров.
	Пламна светла верига — нападателите запалиха факли, забити в земята през пет крачки. Огненият пунктир пресече цялата гора от единия край до другия.
	— Огън!
	Затрещяха изстрели. Чуваше се как куршумите удрят дървените стени и как с писък хвърчат трески.
	Леле, каква беда! Как да спаси господаря от тоя ад? „Черните куртки“ всеки момент ще направят първите три постройки на решето, а после ще нападнат къщата на Тамба.
	Отчаян, Маса се защура сред дърветата, но виждаше, че няма никакъв начин да мине през осветената зона и веригата от хора.
	Запращяха съчки. Откъм цепнатината тичаше, накуцвайки, някакъв човек. Черна куртка, черна качулка — изглежда, някой изостанал от групата. Маса го връхлетя отстрани, повали го на земята с един удар, за по-сигурно притисна врата на падналия с коляно и изчака да изпука. Не се безпокоеше, че някой ще го чуе, наоколо се гърмеше така, че ушите му пищяха.
	Свали куртката и панталона от трупа, облече ги. Прикри лицето си с качулката — късмет, че хората на Дон бяха решили да използват тия полезни приспособления.
	Докато се преобличаше, стрелбата спря. Надупчените от куршуми дъсчени стени бяха целите на черни точки като маковия кейк, с който го бе гощавала Нацуко. Беше светло като ден — толкова много факли горяха наоколо.
	Стрелците влизаха един по един в къщата с готови за стрелба карабини. После заизлизаха по двама: носеха мъртъвци и ги слагаха на земята. Командирът им, наведен, надничаше в лицата на труповете. Маса преброи девет големи тела и четири малки. Двама възрастни липсваха.
	— Тамба го няма тук — каза високо командирът. — И гайджина също го няма. Те са в оная къща над пропастта.
	И се отдалечи, но не успя да отиде далеч, едва няколко крачки.
	Внезапно едно от телата оживя. Един мъж (Маса разпозна приказливия услужлив Ракуда) се изви като котка, скочи на гърба на командира, блесна нож, но водачът на „черните куртки“ се оказа ловък — той сведе глава, предпази се от удара, люшна се назад и се търкулна по тревата. От всички страни скочиха да му помагат и по земята зашава нещо като безформен черен октопод с множество ръце и крака, стърчащи на всички посоки.
	Използвайки суматохата, се размърда още едно тяло, тоя път дребно. Беше осемгодишният Яичи. Той се надигна, олюля се, отръска се. Двама от „черните куртки“ понечиха да го хванат, обаче той се шмугна между разперените им ръце и светкавично се покатери на едно дърво.
	— Дръж! Дръж! — разкрещяха се преследвачите.
	Затрещяха изстрели.
	Яичи прелетя към съседното дърво, после към следващото. Улучен с куршум клон се счупи в ръцете му, но малкият дявол се хвана за друг.
	Междувременно с Ракуда бе свършено. Двама от „черните куртки“ останаха да лежат на земята. Другите завлякоха мъртвия шиноби настрана и помогнаха на командира си да се изправи. Той сърдито отблъсна услужливите ръце, смъкна качулката от главата си. Блесна револвер, дългото му дуло проследи скачащото по дърветата момче. Цевта описа къса крива линия, изплю огън и Яичи се стовари като камък.
	Маса замръзна с отворена уста, потресен не толкова от точния мерник на стрелеца, а от блясъка на гладко обръснатия му череп. Беше видял тоя човек преди няколко дни! Монахът скитник, който пренощува в селската странноприемница заедно със „строителната задруга“ на Камада, ето кой беше!
	И всичко стана окончателно ясно.
	Предвидлив човек е тоя Дон Цурумаки. Не е разчитал само на верния, но глуповат Камада. Проводил е подир отряда и съгледвач, който, без да се издава, е огледал и проучил всичко. Видял е клането на хълма, видял е и входа за подземието, и повдигача… Чиста работа, дума да не става!
	Монаха (сега вече Маса наричаше командира на „черните куртки“ само с тая дума), изглежда, се бе разтревожил да не оживее още някой от убитите нинджи. Той измъкна късия меч от ножницата и запретна ръкави. Тринайсет пъти се вдигна ръката му с острието, тринайсет пъти се спусна. Пред стената на къщата израсна пирамида от отрязани глави, големи и малки. Монаха боравеше с меча сръчно, личеше опитната ръка.
	Преди да пристъпят към финалната част на щурма, командирът заповяда отрядът да се строи в редица.
	— Загубите засега не са тежки — обясняваше Монаха, докато крачеше пред строя с пружинираща походка. — Двама убити от голото момиче, двама от оживелия мъртвец, един падна от повдигача и се уби. Но главната опасност тепърва предстои. Ще действаме строго по плана, разработен от господин Сирота. Планът е добър, сами се убедихте. Господин Сирота предполага, че домът на главатаря на таласъмите е пълен с клопки. Затова — крайна предпазливост. Нито крачка без команда. Ясно ли е? — внезапно той се спря и се загледа в тъмнината. — Кой е там? Ти ли си, Рюхей?
	Маса, разбрал, че е забелязан, бавно прекрачи напред. Какво да прави? Да се приближи или да търти да бяга?
	— Успя все пак да се качиш? Кокалите здрави ли са? Браво. Влез в строя.
	Повечето „черни куртки“ бяха последвали примера на командира и бяха открили лицата си, но някои благодарение на Буда не бяха свалили качулките, затова никой не заподозря Маса, само съседът му в редицата го изгледа косо и го смушка с лакът в ребрата — вероятно като приветствие.
	— Двайсет души да отцепят поляната — командваше Монаха. — Карабините готови за стрелба, не се разсейвайте. Ако някой шиноби се опита да пробие, убивайте го на място. Останалите с мен в къщата. Не се бутайте, по двама в колона!
	Маса не отиде към отцеплението, нареди се сред тия, които ще влизат в къщата, но не успя да се напъха в първия ред, чак в третия.
	Планът за щурма май е бил наистина разработен до най-малката подробност.
	Дългата двойна колона стигна в тръс до поляната, на края на която тъмнееше дървеното жилище на джонина. Двайсетимата от отцеплението заеха местата си по края на поляната, забучиха в земята факлите.
	Останалите като дълга тъмна змия се плъзнаха напред.
	— Карабините на земята! — нареди командирът, който не сваляше поглед от къщата, пазеща зловещо безмълвие. — Вади ножовете!
	Той поизостана малко от най-предните, спря, сякаш разколебан.
	Не му се слага главата в торбата, разбра Маса. Правилно. Ракуда (който заради героичната си смърт сигурно е прескочил поне едно стъпало в цикъла на преражданията) разправяше, че в случай на опасност домът на господаря Тамба заприличва на наежен таралеж — за целта трябвало да се дръпнат някакви тайни ръчки. Обитателите на къщата бяха имали предостатъчно време, така че „черните куртки“ ги чакаха немалко изненади. Маса потръпна от спомена как в оная нощ подът под него се завъртя и той полетя в мрака.
	Предвидлив е Монаха, няма какво човек да се ръга напред.
	И веднага, сякаш за потвърждение на мисълта му, се започна.
	На крачка от външното стълбище единият от предните двама изведнъж изчезна. Сякаш потъна вдън земя.
	Тоест нямаше никакво „сякаш“ — просто потъна. Маса сто пъти беше минавал през това място и понятие си нямаше, че отдолу има прикрита яма.
	Разнесе се страшен писък. „Черните куртки“ първо отскочиха от зейналата яма, после се струпаха около нея. Маса се изправи на пръсти, надникна през нечие рамо. Видя още потръпващо тяло, пронизано от остри колове.
	— Едва се задържах, на самия ръб се задържах! — с треперещ глас повтаряше оцелелият от първата двойка. — Амулетът ме спаси! Амулетът на богинята Каннон!
	Другите пазеха мрачно мълчание.
	— Строй се! — изръмжа командирът.
	Заобиколиха страшната яма, от която още се носеха стонове, заизкачваха се по стълбите. Притежателят на чудодейния амулет бе изпънал напред ръката с ножа, главата му бе прибрана в раменете. Качи се на първото стъпало, второто, третото. Плашливо прекрачи на верандата и в същия миг надолу полетя голямо парче от дебелата обиколна талпа, придържаща навеса. То глухо фрасна човека по темето и той без звук се свлече по лице. Дланта му се разтвори и от нея изпадна амулетът, зашит в миниатюрна сърмена торбичка. Богинята Каннон е добра за жените и за мирните занимания, помисли си Маса. При мъжките работи е за предпочитане амулетът на божеството Фудо.
	— Какво спряхте? — кресна Монаха. — Напред!
	Той безстрашно изтърча на верандата, но не продължи, а ги подкани с ръка:
	— Давай, давай! Не се страхувай!
	— Че кой се страхува? — промърмори едър здравеняк и занапира напред. Маса се дръпна, за да пусне храбреца. — Я дайте път!
	Той със замах отвори входната врата. Маса се сгърчи, но не се случи нищо ужасно.
	— Браво, Сабуро — похвали командирът смелчагата. — И не се събувай, не сме дошли на гости.
	Пред тях се бе открил добре познатият на Маса коридор: три врати отдясно, три отляво и в края още една — зад която беше мостчето към нищото.
	Масивният Сабуро потропа с крак по пода — пак нищо.
	Престъпи прага, спря се, почеса се по тила.
	— Сега накъде?
	— Давай надясно — нареди Монаха и също влезе в коридора.
	След тях се наблъскаха и останалите.
	Преди да влезе, Маса се обърна — от стълбите започваше дългата опашка „черни куртки“, пурпурният пламък на факлите хвърляше отблясъци върху оголените остриета. Змия в устата на тигър, помисли си васалът на Фандорин и потръпна. Разбира се, цялата му душа е за тигъра, но самият той в момента представлява люспа по тялото на змията…
	— Върви! — подтикна командирът доблестния (а може би и просто глуповат) Сабуро.
	Оня отвори вратата на първата стая отдясно, стъпи вътре. Завъртя глава, направи крачка, после втора. Щом кракът му докосна второто татами, в стената нещо издрънча. Маса от коридора не виждаше добре, но Сабуро учудено изохка, хвана се с ръце за гърдите и се сгъна надве.
	— Стрела — обърна се той с хъхрене.
	И наистина от гърдите му стърчеше метален шип.
	Монаха се прицели с револвера в стената, но не стреля.
	— Самострелен арбалет — смотолеви. — С пружина под пода…
	Сабуро кимна, сякаш напълно задоволен от обяснението, изхлипа като дете и се катурна настрани.
	Командирът прекрачи умиращия, бързо потропа по стените с дръжката на револвера, но не откри никакви кухини.
	— Напред! — провикна се той. — Ей, ти! Да-да, ти! Марш!
	Боецът с качулка, когото той посочи, се поколеба за не повече от секунда и тръгна към следващата врата. Изпод маската се дочу приглушен шепот.
	— Доверявам се на буда Амида, доверявам се на буда Амида… — разпозна Маса свещеното заклинание на ония, които вярват в Пътя на Чистата земя.
	Беше хубава молитва, тъкмо като за грешна душа, която жадува за прошка и спасение. А най-странното бе, че в стаята, където предстоеше да влезе последователят на буда Амида, висеше на стената свитък с изречение на великия Шинран*: „Дори добрият човек може да се възроди в Чистата Земя, какво остава за лошия.“ Какво удивително съвпадение! Може пък свитъкът да разпознае своя човек и да го спаси?
	[* Шинран (1173–1263) — основател на сектата джодо (Чиста земя, райска земя). — Б.пр.]
	Но не го спаси.
	Молещият се прекоси стаята без премеждия. Каза изречението, поклони се с почит. Но Монаха заповяда:
	— Свали свитъка! Виж да няма някоя ръчка зад него!
	Не намериха ръчка зад хартията, но докато шареше с ръка по стената, клетникът одраска ръката си о невидим пирон. Извика, облиза кървящата длан и след минутка вече се гърчеше на пода — пиронът се оказа отровен.
	Зад третата врата беше молитвеното помещение. Какво ли е подготвило за нашествениците? Стоейки по-далеч от Монаха (за да не го извика), но и не много далеч (че нищо няма да види), Маса изпъна врат.
	— Е, кой е следващият? — повика командирът и недочакал доброволци, сграбчи за врата най-близкия и го засили напред. — По-смело!
	Треперещият боец отвори вратата. Видя олтара с горящата свещ, поклони се. Не посмя да влезе обут — би било кощунство. Той свали сламените си дзори, направи крачка и заподскача на един крак, хванал се за стъпалото.
	— Шипове! — ахна Монаха.
	Стрелна се в стаята (беше със здрави гайджински ботуши), измъкна ранения в коридора, но той вече хриптеше и беше подбелил очи.
	Командирът лично провери за кухини стените в молитвената стая. Не откри ръчки или тайни пружини.
	Излезе в коридора, провикна се:
	— Остават само четири врати! Една от тях ще ни отведе при Тамба! Може да е тъкмо тая! — той посочи вратата в края на прохода. — Цурумаки-доно обеща награда за тоя, който влезе пръв в леговището на стария вълк! Кой иска званието десетник и хиляда йени отгоре?
	Не се намериха желаещи. Сякаш невидима граница разполови коридора: в далечния му край беше просторно, там сам-самичък стоеше командирът, затова пък в близката се блъскаха петнайсетина души, пък и откъм входа напираха още.
	— Ех, страхливи гущери! Ще мина и без вас!
	Монаха блъсна вратата настрани, изхвърли напред ръката си е револвера. Видя чернотата, дръпна се назад, но веднага се овладя.
	Засмя се:
	— Вижте от какво се бяхте уплашили! От пустотата! Хайде, останаха само три врати! Иска ли някой да си опита късмета? Не щете ли? Добре…
	Той отвори далечната врата отляво. Не бързаше да влезе. Приклекна, махна с ръка да му донесат светлина. Огледа пода. Потропа по татамито с юмрук, едва след това пристъпи. Направи още една крачка.
	— Пръчка!
	Подадоха му бамбуков прът.
	Монаха ръгна с него в тавана, в стените. Щом в ъгъла дъските прокънтяха на кухо, незабавно откри огън. Прогърмя изстрел, втори, трети. По светложълтата повърхност зейнаха три дупки. Отначало на Маса му се стори, че командирът проявява излишна предпазливост, но после изведнъж се чу скърцане, стената се заклати и от нея с лице напред изпадна човек с черен костюм на нинджа.
	В стената тъмнееше ниша — таен шкаф.
	Без да губи и секунда, Монаха прехвърли револвера в лявата си ръка, измъкна меча и сряза шията на падналия. Откъсна маската му, вдигна главата за плитката.
	Сипаничавата физиономия на Гохей зяпаше убиеца си с яростно изцъклен поглед. Командирът изхвърли трофея в коридора, право в краката на Маса, изтри лакътя си от шурналата кръв и предпазливо надникна в нишата.
	— Аха, има нещо! — обяви разпалено той. Нетърпеливо повика единия от бойците, който току-що бе свалил качулката си: — Шиндзо, ела тук! Погледни какво има там! Качвай се!
	Той сплете шепи, Шиндзо стъпи в тях, горната част на тялото му изчезна.
	— Аа!… — долетя отгоре сподавен вик.
	Монаха повратливо отскочи, а Шиндзо се стовари долу като чувал. Между очите му стърчеше стоманена звездичка с остро наточени ръбове.
	— Чудесно! — каза командирът. — На тавана са! Ти, ти и ти — при мен! Пазете тук. Не се пъхайте в дупката, че ще отнесете някой шурикен. Най-важното е да не пуснете тия шиноби да се измъкнат оттук. Останалите — след мен! Някъде тук трябва да има вход за мазето.
	Маса знаеше как се отива в подземието. В съседната стая, втората отдясно, имаше специален под — преди да си мигнал, вече си долу. Ей сега бръснатият ще си получи, каквото търси.
	Но Монаха и тук не се изложи. Не тръгна като Маса с рогата напред, а пак клекна и дълго разглежда дъските. Ръгна ги няколко пъти с пръта, сети се нещо, изръмжа доволно. После натисна силно с ръка и подът се заклати.
	— Ето ви го мазето! — ухили се командирът. — Трима да стоят пред вратата, очите на четири!
	Пред последната врата се бяха струпали нагъсто „черни куртки“. Бяха я дръпнали и изчаквателно се загледаха в хитрия си водач.
	— Такаа… — проточи той, обикаляйки с поглед голите стени. — Какво имаме тук? Аха. Нещо не ми харесва оня дирек в ъгъла. За какво ли им е притрябвал? Подозрително. Я да видим — Монаха, без да поглежда, посегна назад, хвана ръкава на Маса. — Иди почукай по него.
	Ох, че не му се ходеше да тропа по подозрителния дирек! Но как да не се подчини? Пък и Монаха даде зор:
	— Какво се балтавиш? По-бързо! Кой беше ти, Рюхей ли? Свали го тоя капишон, вече не ти трябва, само ти пречи да гледаш.
	Отиде, та се не видя, рече си Маса и дръпна качулката — бездруго стоеше с гръб към „черните куртки“ и командира им.
	Примоли се наум: „Тамба-сенсей, ако гледате отнякъде през някоя тайна пролука, не ме смятайте за предател. Дойдох да спася господаря си.“ За всеки случай смигна на съмнителната стена — един вид, свой съм.
	— Това не е Рюхей — каза някой отзад. — Рюхей не е подстриган така.
	— Ей, ти кой си? Я се обърни! — заповяда Монаха.
	Маса бързо прекрачи две крачки напред. Не успя да направи третата — татамито току пред съмнителния дирек се оказа фалшиво: само слама и нищо под нея. С отчаян вопъл Маса полетя надолу.
	Видя как над него се издига тесен и бляскав метал, замижа, но удар не последва.
	— Маса! — пошепна познат глас. — Chut ne ubil!*
	[* За малко да те убия! (рус.) — Б.пр.]
	Господарят! Жив! Блед, намръщен. В едната му ръка кинжал, в другата малък револвер.
	До него беше Мидори-сан — с черно бойно облекло, но без маска.
	— Не можем да останем повече тук. Да бягаме! — каза господарката, додаде нещо на гайджински и тримата се дръпнаха от правоъгълната дупка, през която отгоре падаше мека жълтеникава светлина.
	В самия ъгъл на мазето тъмнееше нещо като отвесен жлеб, вътре в него висяха две въжета от юта. Явно това беше вътрешността на дирека, дето се видя толкова съмнителен на Монаха.
	Господарят се хвана за едно от въжетата и сякаш по вълшебство излетя нагоре.
	— Сега ти! — нареди Мидори-сан.
	Маса се хвана за грапавото въже и то само го затегли нагоре. Беше абсолютно тъмно и малко тясно, но след половин минута издигането свърши.
	Първо Маса видя дъсчен под, после въжето го изтегли наполовина от люка, а по-нататък се измъкна сам.
	Озърна се, разбра, че е попаднал на тавана: от двете му страни косо се спускаха скатовете на покрива, през замрежените прозорчета (едно отпред, друго отзад) проникваше слаба светлина.
	Маса примига, за да свикнат очите му с полумрака, и видя три фигури: една висока (господарят), една ниска (Тамба) и една със среден ръст (червеноликият нинджа Таншин, който бе нещо като главен помощник на сенсея). От люка излетя Мидори-сан и дървеният капак се затвори. Всички оцелели обитатели на Какушимура май се бяха събрали тук.
	Преди всичко трябваше да видят какво става навън. Маса се залепи на прозорчето, в което танцуваха пурпурни сенки. Надникна.
	Огненият бордюр от факли опасваше къщата в полукръг от пропаст до пропаст. Между огнените езици стърчаха силуети с пушки в ръце. Ясно беше, че натам нямат работа.
	Маса отърча до другото прозорче, но от онази страна беше съвсем зле — долу зееше черната бездна.
	Какво излиза? От едната страна бездна, от другата — пушки. Отгоре небе. Отдолу… В пода в далечния ъгъл на тавана жълтееше осветен квадрат — беше дупката, открита от Монаха в третата стая отляво. Там са „черните куртки“ с голи ножове. Значи и надолу няма измъкване.
	Ами ако тръгнат най-надолу, към мазето?
	Маса изтича до подемното устройство, открехна капака, от който беше се измъкнал преди две-три минути.
	Долу се носеха тропот и гласове — враговете бяха стигнали подземието.
	Това значеше, че скоро ще стигнат и до тавана.
	Всичко беше свършено. Нямаше как да спаси господаря.
	Добре де, в такъв случай дълг на васала е да загине заедно с него. Но първо да направи на господаря си последна услуга: да му помогне достойно да се оттегли от живота. В безизходна ситуация, когато си обкръжен от всички страни, единственото, което ти остава, е да лишиш враговете от удоволствието да съзерцават предсмъртните ти мъки. Нека им остане само твоят равнодушен труп и нека мъртвото ти лице ги гледа с превъзходство и презрение.
	Какъв начин да предложи на господаря? Ако беше японец, всичко е ясно. Има си кинжал, напълно достатъчен за прилично сепуку. Таншин носи на пояса си къс прав меч, тъй че господарят не би се гърчил от болка. Само да докосне корема си с кинжала и верният Маса тутакси би му отсякъл главата.
	Но гайджините не правят сепуку. Те обичат да умират от барут.
	Добре, така да бъде.
	Без да губи време, Маса приближи джонина, който си шепнеше нещо с дъщеря си и същевременно вършеше нещо неразбираемо: пъхаше една в друга някакви бамбукови пръчки.
	Маса учтиво се извини, че прекъсва семейния разговор, и рече:
	— Сенсей, време е господарят ми да напусне живота, искам да му помогна. Чувал съм, че християнската религия кой знае защо забранява самоубийството. Моля ви да преведете на господаря, че за мен ще е чест да го прострелям в сърцето или в главата, където пожелае.
	В тоя момент към тях се присъедини и самият господар. Размаха револвера, каза нещо. Изглежда, беше стигнал до същата идея.
	— Обясни му, че няма смисъл да открива огън — бързо каза на японски Тамба на дъщеря си. — Има само седем патрона. Дори и да не изпусне нито един изстрел и да застреля седем „черни куртки“, това няма да промени нищо. Те ще се уплашат, ще прекратят обиска и ще подпалят къщата. Не са го направили досега, понеже искат да занесат трупа ми на Дон и се надяват да открият някакви скривалища. Но ако се уплашат много — ще прибегнат до огън. Кажи, че съм те помолил да му го преведеш, понеже говоря на английски много бавно. Отдръпни го настрана, отклони му вниманието. Имам нужда още от минута. После действай съгласно уговорката.
	Каква уговорка пък сега? За какво му е на Тамба минута?
	Докато Мидори-сан превеждаше думите му на господаря, Маса не сваляше поглед от джонина. Той приключи с бамбуковите пръчки и взе да ги пъха в някакъв тесен калъф, за който бе закрепено парче черна тъкан.
	Какво ли е пък това странно приспособление?
	Флаг, това е флаг! — досети се изведнъж Маса и всичко му стана ясно.
	Главатарят на шайката шиноби иска да напусне живота красиво, под разгърнатото знаме на своя клан. Затова се бави още.
	— Това знамето на Момоти ли е? — шепнешком попита Маса застаналия до него Таншин.
	Оня поклати глава.
	— Какво е тогава?
	Дебелокожият нинджа остави въпроса му без отговор.
	Тамба вдигна плата с напъханите в него бамбукови пръти, наметна го на раменете си, закопча го и стана ясно, че това не е флаг, а нещо като широко наметало.
	Джонинът мълчаливо протегна ръка и Таншин постави в нея голия си меч.
	— Сбогом — рече сенсеят.
	Другият шиноби отвърна с дума, която Маса вече бе чул по-рано тая нощ:
	— Конгоджо — и направи тържествен поклон.
	Тамба излезе насред помещението, стегна връзките на врата — странното наметало се събра и обхвана плътно тялото му от всички страни.
	— Какво смята да прави сенсеят? — попита Маса Таншин.
	— Гледай надолу — измърмори оня, застана на четири крака и завря лице в пода.
	Наложи се да последва неговия пример.
	Оказа се, че в пода са направени шпионки, през които се виждаха и коридорът, и всичките стаи.
	Навсякъде сновяха „черните куртки“, а насред коридора блестеше кубето на Монаха.
	— Нищо ли не намерихте? — крещеше той, навел се към отвор в пода. — Опипайте всяко шаку*! Изключено е да няма някое скривалище!
	[* Мярка за площ (0,033 кв.м.) — Б.пр.]
	Маса вдигна глава от пода, погледна Тамба — тъкмо навреме.
	Джонинът натисна с крак някаква ръчка и се отвори нов люк, разположен точно над коридора. Изправен като копие, старецът скочи долу.
	Маса отново заби нос в пода, за да не изтърве нещо.
	Ах, какво зрелище!
	Джонинът се приземи между Монаха и две други „черни куртки“. Двамата само зяпнаха, а бръснатият бързак се хвърли настрани и посегна към револвера на пояса си. Само че нямаше шанс срещу Тамба. Кратко замахване с меча и лъщящото кълбо заподскача по пода, а от прерязаната шия бликна фонтан кръв. Без да се обръща, старият шиноби заметна едната си ръка назад, докосна леко носа на единия от бойците, който се сгромоляса на пода прав като дърво. Вторият се сниши, закри главата си с ръце и старецът го остави на мира.
	Той се приведе и отначало бавно, а след това все по-бързо, набирайки скорост, се затича към отворената врата, зад която зееше пропастта. По петите му с вик се втурна цяла тълпа преследвачи.
	Маса изпадна във възторг. Последен бой на мостчето, над бездната. Първо, няма кой да те нападне отзад, а второ — толкова е красиво! Пък и „черните куртки“ не си носят пушките, оставиха ги навън. Леле, как ще ги накълца старият Тамба накрая!
	Нещо изшумоля до него. Таншин бе скочил и тичаше към прозорчето. Иска да види последния бой на господаря си, съобрази Маса и хукна по него.
	През мрежата мостчето се виждаше като на длан. Изгря луната и посребри дъските над черната бездна.
	Ето го и джонина — той стремглаво изтърча по сребристата пътека, полите на плаща му се разтвориха като ципестите крила на прилеп. Тамба със засилка се оттласна с крак от ръба и скочи в пропастта.
	Ами последният бой — насмалко да извика Маса. Не можеше ли първо да посече десетина-двайсет врагове, пък после да пада в пропастта.
	Но Тамба не падна!
	Струпалите се на мостчето „черни куртки“ изпищяха от ужас, пък и по челото на Маса изби студена пот. Имаше защо…
	Главатарят на клана Момоти се бе превърнал в птица!
	Огромен черен ястреб се носеше над долината и бавно се спускаше надолу, облян от лунната светлина.
	Маса дойде на себе си от потупване по рамото.
	— Сега трябва да побързаме — каза му Таншин, — преди да са се опомнили.
	Оказа се, че Мидори-сан и господарят вече се качват на покрива. Трябваше да ги последват.
	Под краката им заскърцаха керемидите, в лицето им лъхна свеж вятър. Маса се обърна към пропастта, за да види още веднъж вълшебната птица, но вече я нямаше, беше отлетяла.
	Пропълзяха по корем последните няколко крачки, за да не ги видят „черните куртки“ от отцеплението. Но предпазливостта им бе напразна — на поляната горяха факли, ала пазачите бяха изчезнали.
	— Къде са те? — попита шепнешком Маса.
	И веднага се досети сам — втурнали се бяха в къщата. Има си хас! Командирът е убит, главният нинджа се е превърнал на ястреб. Ако не го беше видял със собствените си очи, за нищо на света не би повярвал.
	Отцеплението го нямаше, обаче това не ги ползваше особено. Ако скочат надолу, ще си изпочупят краката, височината беше към четири кена*.
	[* Мярка за дължина (1,81 м.) — Б.пр.]
	Но Мидори-сан размаха ръка пред самия ръб на покрива и пустотата тихо звънна. От къщата към тъмнината отиваше прозрачно въже. Мидори-сан свали пояса си, преметна го през въжето, върза го на възел, показа на господаря как да си промуши лактите. Самата тя мина без примка — просто се хвана с две ръце, оттласна се и за миг прелетя над поляната. Господарят също не се забави, хвана се за пояса и отлетя, само прошумоля из въздуха.
	Дойде редът на Маса. Таншин за секунди му приготви примка, блъсна го в гърба.
	Полетът през пространството — над осветената поляна, над огньовете — се оказа страховит, но приятен. Маса едва се удържа да се изпищи от възторг.
	Всъщност полетът не завърши по най-добрия начин. От тъмнината срещу него изникна ствол на бор и ако господарят не бе подхванал слугата си, Маса щеше да се сплеска на пихтия. И без това така си удари главата, че свитки му изхвръкнаха от очите.
	Към стъблото бе закрепена малка дъсчена площадка, слизаха от нея, напипвайки клоните с крак.
	Чак когато скочи на земята, Маса видя, че Таншин е останал на покрива — оттук, от другия край на поляната, черният му силует се открояваше.
	Блесна стомана, нещо изшумоля във въздуха. Мидори-сан изтегли и нави прозрачното въже.
	— Защо го преряза? — възкликна Маса.
	— Ако се качат на покрива и го видят, ще се досетят — отвърна кратко господарката. — Таншин ще скочи.
	Още не беше млъкнала, а на покрива се заизкачваха хора отдолу, бяха много. Видяха застаналия на ръба шиноби, развикаха се, втурнаха се към него.
	Но Таншин се сви, подскочи, превъртя се във въздуха и след миг вече беше долу. Търкулна се по земята като топка. Скочи на крака.
	Към него вече тичаха откъм къщата.
	— По-бързо! По-бързо! — зашепна Маса, стиснал юмруци.
	Нинджата с няколко скока достигна средата на поляната, но не продължи към гората, спря на място.
	Не иска да води преследвачите към нас — досети се Маса.
	Таншин изтръгна от земята факла, после още една и хукна срещу враговете. „Черните куртки“ отскочиха от двата бясно въртящи се огнени езика, но веднага се скупчиха отново около самотния шиноби.
	Ето че на някого му пламнаха дрехите, друг с крясък побягна настрана, за да угаси горящата си коса. Пламъците танцуваха над тълпата, жилеха, сипеха искри.
	Трябваше да бягат, а Маса все гледаше колко красиво умира Таншин. Огнена смърт в обръч от блестящи остриета — може ли да има нещо по-прекрасно?
	Господарят теглеше Мидори-сан към гъсталака, сочеше към цепнатината, вероятно имаше предвид повдигача.
	Наложи се Маса да обясни на дъщерята на човека-птица, че няма да успеят да се изтеглят през подземния проход. На дъното на цепнатината Монаха със сигурност бе оставил часови, които няма да ги оставят да слязат, ще ги застрелят.
	— По-добре е да изчакаме в гората — завърши Маса.
	Мидори-сан не се съгласи с него.
	— Не. „Черните куртки“ изтърваха баща ми и сега на всяка цена трябва да открият твоя господар. Няма да посмеят да се завърнат при Дон без главата му. Щом свършат да претърсват къщата, ще плъзнат из гората.
	— Какво да правим тогава?
	Господарката понечи да отговори, но господарят изведнъж се намеси не на място във важния разговор.
	Той отмъкна Маса настрана, каза на своя развален японски:
	— Мидори-сан отвежда. Ти. Поръчвам. Аз тук.
	Как ли пък не! Маса хич не му обърна внимание. Тросна се:
	— Как ще я отведа? Да не съм Тамба? Аз не умея да летя по небето.
	Дори размаха ръце като криле за по-нагледно, но господарят, естествено, не го разбра. Как да му обясниш нещо, като нищо не разбира на човешки език?
	„Черните куртки“ се бяха струпали край тялото на Таншин, вдигаха шум, спореха за нещо. Мнозина от техните бяха убити, включително и командирът, но живите са много повече. Трийсет ли са? Четирийсет? Беше добър в събирането наум и взе да смята.
	Господарят има седем куршума в малкия си револвер. Той, Маса, може да убие трима. Ако извади късмет — и четирима. Мидори-сан е нинджа, тя сигурно ще тръшне десетина.
	Общо става колко?
	Мидори-сан му попречи на сметките.
	— Чакайте тук — рече тя. — Баща ми ще се върне за вас.
	— Отивате ли си, господарке?
	Тя не отговори — обърна се към господаря.
	Той също я попита нещо с напрегнат, накъсан глас.
	Тя не отговори и на него. Не и с думи.
	Погали го по бузата, после по врата. Намерила и тя време за нежности! Ей, женското си е женско, ако ще и нинджа да е.
	Ръката на Мидори-сан се плъзна към тила на господаря, белите й пръсти изведнъж се свиха плътно и кръглите гайджински очи от учудване станаха още по-кръгли. Господарят се свлече на земята, гърбът му се опря в ствола.
	Уби го! Проклетата вещица го уби!
	Маса заръмжа и нанесе на предателката смъртоносния удар кубиори, който трябваше да разкъса подлото й гърло, но силна ръка го сграбчи за китката.
	— Той е жив — бързо изрече жената шиноби. — Просто не може да мърда.
	— Защо? — изсумтя Маса, сгърчен от болка.
	Ама че ръчичка!
	— Той не би ми позволил да направя това, което трябва.
	— А какво трябва?
	Тя разбра, че ще я изслуша, пусна ръката му.
	— Трябва да вляза в къщата. Да се спусна в мазето. Там в едно скривалище има буре с черен барут. Зарядът е пресметнат така, че къщата да се продъни и да смаже всички, които се намират вътре.
	Маса се замисли за миг.
	— Но как ще влезете в къщата?
	— След час ще се възстанови — каза Мидори-сан вместо отговор. — Бъди с него.
	После се наведе към господаря, прошепна му нещо на гайджински.
	И толкова — излезе на поляната, с леки крачки се упъти към къщата.
	Не я забелязаха веднага, а когато видяха фигурата й, облечена в черните прилепващи дрехи на нинджите, настана паника.
	Мидори-сан вдигна празните си ръце, извика:
	— Господин Цурумаки ме познава! Аз съм дъщерята на Тамба! Ще ви покажа неговото скривалище!
	„Черните куртки“ се скупчиха около нея, претърсиха я. После цялата тълпа тръгна към входа, вмъкна се в къщата. Отвън не остана жива душа.
	Ама ние сме само на трийсетина крачки, съобрази изведнъж Маса. Ако гръмне къщата, ще ни засипят отломки. Трябва да преместя господаря по-далеч.
	Той обхвана неподвижното тяло, помъкна го по земята.
	Но не успя да се отдалечи много, само на няколко крачки. После земята се разтресе, ушите му заглъхнаха. Маса се обърна.
	Домът на Момоти се срути прецизно, сякаш коленичи: първо се скършиха стените, после покривът се заклати и се стовари навътре, сцепен надве, на всички страни се разхвърча прах. Стана светло като ден, горещ въздух лъхна в лицето му.
	Васалът се наведе да прикрие с тялото си господаря и видя, че от широко отворените му сини очи текат сълзи.


	Жената го излъга. Господарят не дойде на себе си нито след час, нито след два.
	Маса няколко пъти ходи да гледа руините. Изрови ръка с черен ръкав, крак с черен крачол, остригана глава без долно чене. Не откри нито един жив.
	На няколко пъти се връща, разтърсва господаря. Той не че беше в безсъзнание, но лежеше неподвижно и гледаше в небето. Отпърво по лицето му се стичаха сълзи, после спряха.
	А малко преди разсъмване се появи Тамба — просто дойде през гората, откъм цепнатината, сякаш нищо не се бе случило.
	Каза, че минал от другата страна, убил часовите. Били само шестима.
	— А защо не долетяхте по небето, сенсей? — попита Маса.
	— Не съм птица, че да летя по небето. В пропастта слязох с платнени крила, това се учи — обясни хитрият старец, но Маса, естествено, не му повярва.
	— Какво се е случило тук? — попита сенсеят, гледайки лежащия господар и руините на къщата. — Къде е дъщеря ми?
	Маса му разказа какво се бе случило и къде е дъщеря му.
	Джонинът смръщи побелелите си вежди, но разбира се, не се разплака — та той беше нинджа.
	Дълго мълча, после отрони:
	— Сам ще я изровя.
	Маса също помълча — толкова, колкото се полагаше от съчувствие към родителските чувства — и изрази своето безпокойство от странното състояние на господаря. Внимателно се поинтересува дали Мидори-сан случайно не се е престарала и сега господарят да остане парализиран за цял живот.
	— Той може да се движи — отвърна Тамба, след като още веднъж внимателно погледна легналия мъж. — Просто не иска. Остави го така. Не го закачай. Аз ще ида да разровя отломките. А ти насечи дърва и струпай погребална клада. Голяма.

	Бих гледал, гледал
	как танцува пламъкът
	чак до изгрева.



	Не отговори

	Фандорин лежеше на земята и гледаше небето. Отначало то бе почти черно, леко напръскано от лунната светлина. После луната залезе, небето стана съвсем черно, но май не за дълго. Цветът се менеше през цялото време: засивя, поруменя, изсини се.
	Докато в ушите му звучаха последните думи на Мидори („Farewell, my love. Remember me without sadness“*), а ехото им отекваше дълго — от очите на вледенения Ераст Петрович безспирно се лееха сълзи. Постепенно ехото заглъхна и сълзите секнаха. Титулярният съветник просто лежеше по гръб и не мислеше за нищо — наблюдаваше как се държи небето.
	[* Сбогом, моя любов. Спомняй си за мен без скръб (англ.). — Б.пр.]
	Когато горе плъзнаха сиви облаци, изяли синевата, над него се появи лицето на Тамба. Старият джонин може би бе идвал и по-рано, но Фандорин не бе съвсем сигурен. Поне до тоя момент Тамба не се бе опитал да закрие със себе си небето.
	— Стига толкова — каза той. — Ставай вече.
	Ераст Петрович се изправи. Защо не?
	— Да вървим.
	Тръгна.
	Той не задаваше никакви въпроси на стареца — беше му все едно, но Тамба заговори сам. Каза, че е отпратил Маса в Токио. Слугата никак не искал да изоставя господаря си, но било необходимо да се извика племенникът, студентът от медицинския факултет Ден — единственият останал жив, ако не се броят двамата, учещи в странство. Те, разбира се, също щели да дойдат, но нямало да стане толкова бързо. Кланът Момоти понесъл тежки загуби, налагало се да бъде възстановен. А преди това трябвало да си разчистят сметките с Дон Цурумаки.
	Титулярният съветник слушаше равнодушно, всичко това не го вълнуваше.
	На поляната близо до разрушената къща бе струпана огромна камара дърва, до нея още една — по-малка. Върху първата натясно, в три редици, бяха проснати тела, увити в черни парцали. Върху втората лежеше нещо бяло и тясно.
	Впрочем Фандорин и не се вглеждаше особено. Когато си прав, не е удобно да зяпаш небето, та сега разглеждаше предимно тревата под краката си.
	— Твоят слуга няколко часа сече и нарежда дървата — каза Тамба. — После заедно пренесохме мъртвите. Всички са тук. Повечето са без глави, но това не е важно.
	Той отиде до първата клада. Поклони се ниско и дълго стоя превит. После подпали факла, бутна я сред дървата и те моментално пламнаха — сигурно са били напоени с някаква запалителна течност.
	Беше по-приятно да се гледа огънят, отколкото тревата. Той през цялото време променяше цвета си, както и небето, движеше се, но същевременно оставаше на място. Фандорин гледаше пламъците, докато труповете не започнаха да мърдат. Единият от мъртъвците се сви така, като че се опитваше да седне. Това беше неприятно. Пък и миришеше на пърлено.
	Титулярният съветник първо се обърна, а после се отдалечи.
	Огънят съскаше и пращеше, но Ераст Петрович стоеше с гръб към него и не го поглеждаше.
	След малко при него дойде Тамба.
	— Не мълчи — помоли го той. — Кажи нещо. Иначе ки няма да намери изход и в сърцето ти ще се образува бучка. От това може и да умреш.
	Фандорин не знаеше какво е това ки, нито го беше страх да умре, но задоволи молбата на стареца, защо пък не? Каза:
	— Горещо е. Когато вятърът духа насам, е горещо.
	Джонинът кимна доволен:
	— Добре. Сега сърцето ти няма да се пръсне. Но то е покрито с ледена кора и това също е опасно. Зная един много добър начин да се разтопи ледът, сковал сърцето. Това е отмъщението. Ние с теб имаме един враг. Знаеш кой е той.
	„Дон Цурумаки“, произнесе мислено титулярният съветник, вслуша се в себе си — нищо в него не трепна.
	— Това няма да промени нищо — каза той на глас.
	Тамба отново кимна.
	Помълчаха известно време.
	— Знаеш ли, аз я открих — тихо рече старецът след минута или може би след час. — Наложи се да размествам талпите и дъските, но я открих. Тя е там, виж.
	И той посочи втората клада.
	Чак сега Ераст Петрович разбра какво лежи там, покрито с белия плат. Фандорин се разтрепери. Не можеше да се овладее, с всяка изминала секунда трепереше все по-силно.
	— Тя ми е дъщеря. Реших да я погреба отделно. Ела да се сбогуваш.
	Но титулярният съветник не помръдна, само отчаяно заклати глава.
	— Не се бой. Тялото й е разкъсано, но аз съм го завил. А лицето й оцеля наполовина. Само недей да се приближаваш много.
	Без да го дочака, Тамба тръгна към кладата пръв. Отмести края на покривалото и Фандорин видя профила на Мидори. Бял, тънък, спокоен и също толкова прекрасен, колкото бе и приживе.
	Ераст Петрович се устреми към нея, но джонинът му препречи пътя.
	— По-близо не бива!
	Как така не бива? Откъде-накъде не бива? Той отхвърли Тамба, като да бе сламка, но японецът хвана титулярния съветник през кръста.
	— Недей! Тя не би го искала!
	Дяволският старец бе жилав и не му даде да стъпи нито крачка нататък. Ераст Петрович се приповдигна на пръсти, за да види не само профила й.
	И го видя.
	Втората половина от лицето й бе черна и овъглена, заприличала на страшна африканска маска. Ужасеният Фандорин залитна назад, а Тамба се провикна сърдито:
	— Защо бягаш? Мъртвите шиноби нямат лице, а на нея й остана половината. Това е така, защото Мидори наполовина престана да бъде нинджа — заради теб! — гласът му трепна. Джонинът запали факла. — Няма нищо. Огънят очиства всичко. Погледни. Тялото й ще се свива и отпуска в прегръдките на очистителния пламък, а после ще се разпилее на пепел.
	Но Ераст Петрович не остана да гледа как ще се гърчи клетото й тяло. Той закрачи към гората, гълтайки дълбоко въздух.
	Нещо се бе случило с белите му дробове. Въздухът не изпълваше гърдите. Плитките агонизиращи вдишвания бяха мъчителни.
	Защо, защо не беше послушал Тамба! Защо отиде до кладата! Тя искаше да се разделят красиво, според науката, за да останат в паметта на любимия нейното нежно лице и прощалните й думи. А сега — той го знаеше със сигурност — всичко ще бъде затулено от черно-бялата маска: наполовина неописуемо прекрасна, наполовина — самият ужас и смърт.
	И все пак какво се бе случило с белите му дробове? Дишането му бе станало накъсано, кратко. И не че не можеше да вдишва — напротив, не можеше да издиша. Отровеният въздух на това проклето утро бе заседнал в гърдите му и по никакъв начин не искаше да излезе.
	— Кожата ти е посиняла — рече приближилият го Тамба.
	Лицето на стареца бе спокойно, дори някак сънено.
	— Не мога да дишам — отсечено обясни Фандорин.
	Джонинът го погледна в очите, поклати глава.
	— Няма и да можеш. Трябва да пуснеш навън злата сила. Иначе тя ще те задуши. Трябва да строшиш леда, сковал сърцето ти.
	Пак говори за Дон, проумя Ераст Петрович.
	— Добре. Ще дойда с теб. Това едва ли ще стопли сърцето ми, но тогава поне ще мога да дишам.
	Зад гърба на титулярния съветник бушуваха пламъци, но той не се обърна.
	— Вече нямам слабости — рече джонинът. — Сега ще стана истински Тамба. И ти също ще станеш по-силен. Ти си млад. На тоя свят има много добри жени, много повече от добрите мъже. Жените ще те обичат, а ти ще обичаш тях.
	Ераст Петрович му обясни:
	— I musn’t love anybody. My love brings disaster. I cannot love. I cannot love.*
	[* Не бива никого да обичам. Моята любов носи нещастие. Не мога да обичам. Не мога да обичам (англ.). — Б.пр.]
	Тамба не отвърна нищо.

	Най-лошо е, щом
	тоз, който знае всичко,
	не отговори.



	Пощальонът

	Потеглиха към Йокохама през нощта. Фандорин с велосипеда, Тамба бегом. Колоездачът въртеше педалите равномерно и силно, но бързо изостана — нинджата се движеше по-бързо и не му се налагаше да спре, за да натегне веригата или да преодолее каменист участък. Впрочем те не се и бяха разбирали да пътуват заедно, уговориха само мястото на срещата в Блъф: на хълма, откъдето се вижда къщата на Дон Цурумаки.
	Ераст Петрович се бе отдал изцяло на ритъма на карането, мислеше само как да диша правилно. Дишането му беше все така затруднено, във всичко останало обаче титулярният съветник се чувстваше доста по-добре, отколкото през деня. Движението помагаше. Той сякаш се бе превърнал от човек в механизъм, състоящ се от предавки, вериги и лагери. В душата му цареше не точно покой, а някаква спасителна празнина, в която нямаше нито мисли, нито чувства. Ако зависеше от него, щеше да си пътува така през спящата долина до края на живота, без да усеща умора.
	Наистина не се уморяваше. Преди да тръгнат на път, Тамба накара Фандорин да глътне кикацу-мару, древна храна, с която нинджите се запасявали, тръгвайки на дълъг път. Беше малка, почти безвкусна топчица от стрити на брашно моркови, елда, батати и някакви засукани треволяци. Сместа трябвало да отлежава три години, докато влагата й се изпари напълно. Според думите на Тамба възрастен мъж се нуждаел от две-три такива топчици, за да не усети цял ден нито глад, нито умора. А вместо бутилка вода Ераст Петрович получи малко суйкацу-мару — три миниатюрни топчета от захар, слад и мариновани сливи.
	Бе получил и още един подарък, който вероятно трябваше да събуди у безучастния Фандорин жаждата за мъст: официална снимка на Мидори. Изглеждаше снимана по времето, когато е служила в публичния дом. От неумело оцветения портрет към титулярния съветник гледаше порцеланова кукла с кимоно и висока фризура. Той дълго се вглежда в изображението, но не позна Мидори. Някъде бе изчезнала и красотата й. Ераст Петрович с безразличие си помисли, че истинската красота не може да бъде запечатана с фотографски обектив — тя е прекалено жива и неправилна, прекалено променлива. А може би е така, защото истинската красота не се възприема с очите, а другояче.
	Пътят от Йокохама до планините бе отнел два дни. Обратния път Ераст Петрович измина за пет часа. Нито веднъж не спря да почине, но и не се измори — вероятно заради вълшебните мару.
	За да иде в Блъф, трябваше да продължи направо, към хиподрума, но вместо това Фандорин насочи машината си наляво, към реката, зад която се трупаха обгърнатите в утринна мъгла покриви на търговските квартали.
	Профуча през моста Нишинобаши, след който започнаха правите улици на Сетълмента, и вместо на хълма, на който Тамба сигурно вече очакваше титулярния съветник с нетърпение, се озова на крайбрежния булевард, пред сградата с трицветния руски флаг.
	Ераст Петрович не бе променил маршрута си от разсеяност, предизвикана от сътресението. Изобщо не беше разсеян. Напротив, замръзналите чувства и многочасовите механични движения спомогнаха мозъкът на титулярния съветник да работи праволинейно и точно като сметачна машина. Завъртяха се някакви колелца, зачаткаха лостчета и решението изскочи. Ако беше в обичайното си състояние, Фандорин можеше и да усложни нещата прекалено, щеше да забърка едни каши, но сега, без участието на каквито и да е емоции, планът излезе учудващо прост и ясен.
	В консулството, по-точно в жилището си, Ераст Петрович се отби по въпрос, който имаше непосредствена връзка с аритметичния план.
	Той мина покрай спалнята, извърнал лице на другата страна (така му подсказа инстинктът за самосъхранение), запали осветлението в кабинета си и зарови из книгите. Методично вземаше всеки том в ръка, прелистваше го, хвърляше го на пода и посягаше за следващия. При което мърмореше под носа си неразбираемо:
	— Едгар По? Нервал? Шопенхауер?
	Беше толкова увлечен в тайнственото си занимание, че не чу тихите крачки зад гърба си. Изведнъж чу рязък, нервен вик:
	— Don’t move or I shoot*!
	[* Не мърдай, ще стрелям! (англ.) — Б.пр.]
	На прага на кабинета бе застанал Доронин, облечен с японски халат и с револвер в ръката.
	— Аз съм, Фандорин — спокойно рече титулярният съветник, който се бе обърнал само за секунда и отново зашумоля със страниците. — Здравейте, Всеволод Виталиевич.
	— Вие ли сте?! — ахна консулът, без да сваля оръжието (сигурно от изненада). — Аз пък видях светлина в прозорците ви, вратите зейнали. Рекох си, да не са крадци или нещо по-лошо… Господи, жив сте! Къде се губихте? Нямаше ви цяла седмица! Аз вече… А къде е вашият японец?
	— В Токио — кратко отвърна Фандорин, захвърли съчинението на Прудон и се залови с романа на Дизраели.
	— А… а госпожа О-Юми?
	Титулярният съветник замръзна с книгата в ръка — толкова го бе поразил тоя простичък въпрос.
	Действително, къде ли е тя сега? Не може да я няма никъде! Преместила се е в друго тяло, съгласно будисткото вероучение? Отишла е в рая, където е мястото на всичко прекрасно? Запратена е в ада, където трябва да пребивават грешниците?
	— Не знам — отговори той объркан след дълга пауза.
	Тонът му беше такъв, че Всеволод Виталиевич спря да разпитва помощника си за неговата любима. Ако Ераст Петрович беше в нормалното си състояние, той щеше да забележи, че и консулът изглежда доста странно: нямаше ги обичайните му очила, очите му блестяха възбудено, косата му беше разпиляна.
	— Какво постигна вашата планинска експедиция? Открихте ли леговището на Тамба? — попита Доронин, но без особен интерес.
	— Да.
	Още една книга полетя към купчината.
	— И какво?
	Въпросът остана без отговор и отново консулът не настоя да го получи. Той най-сетне свали оръжието.
	— Какво търсите?
	— Ами забутах някъде едно нещо и не мога да си спомня къде — ядосан произнесе Фандорин. — Да не е в Бълуър-Литън*?
	[* _Едуард Джордж Бълуър-Литън_ (1803–1873), английски писател. Известен е с романите си „Пелъм, или приключенията на един джентълмен“, „Последните дни на Помпей“. — Б.пр.]
	— Знаете ли какъв номер стана тук, докато ви нямаше? — консулът кратко се изсмя. — Онова говедо Бухарцев тайно прати донос срещу вас и не къде да е, ами в Трето отделение. Оня ден пристигна шифрограма, подписана лично от шефа на жандармите генерал-адютант Мизинов: „Фандорин да върши онова, което смята за необходимо.“ Бухарцев е напълно размазан. Сега за посланика най-важната персона сте вие. От уплаха баронът дори предложи да ви наградят с орден.
	Но това радостно съобщение ни най-малко не заинтересува титулярния съветник, който проявяваше все повече признаци на нетърпение.
	Странен разговор се получи — никой от събеседниците не слушаше другия, всеки мислеше за своите си неща.
	— Направо късмет е, че се върнахте! — възкликна Всеволод Виталиевич. — И то тъкмо днес! Това наистина е знак от съдбата!
	Чак сега Ераст Петрович се откъсна от търсенето, погледна консула по-внимателно и осъзна, че той не е на себе си.
	— Какво ви е? Почервенели сте.
	— Почервенял ли? Наистина? — Доронин смутено се пипна по бузата. — Ах, Фандорин, случи се чудо. Същинско чудо. Моята Обаяши чака дете! Днес бяхме при доктора — няма никакви съмнения! Толкова отдавна се примирих, че не мога да бъда баща, и изведнъж…
	— Честито — Ераст Петрович помисли какво друго да каже, но не можа да измисли и тържествено стисна ръката на консула. — А защо моето завръщане да е знак на съдбата?
	— Защото подавам оставка! Вече написах и прошението. Не мога да позволя детето ми да се роди незаконно. Ще се оженя. Но няма да се върна в Русия. Там ще гледат жена ми под око. Предпочитам мен да гледат под око тук. Ще се пиша японски поданик, ще взема фамилията на жена ми, ще се казвам господин Обаяши. Само това липсваше — детето ми да се казва „кален човек“! Но прошението си е прошение, а трябва все пак да сдам на някого длъжността. Вие изчезнахте, Сирота напусна. Вече се бях примирил с дълго чакане — докато се наканят, докато пратят някого, докато пристигне… И изведнъж се появявате вие! Толкова щастлив ден! Жив сте, значи има на кого да сдам канцеларията.
	Щастието недочува и на Всеволод Виталиевич не му хрумна, че последното му изречение прозвуча доста обидно за неговия помощник, впрочем Фандорин не се обиди — нещастието също не е с остър слух.
	— Сетих се, Епикур! — извика вицеконсулът и се хвърли към рафта, където измъкна книга с позлатени ръбчета на страниците. — Да! Ето я!
	— Какво открихте? — попита бъдещият баща. Но титулярният съветник смънка само:
	— После, после, нямам време сега — и се понесе с громолене към изхода.


	Не стигна до уговореното място. На моста Ятобаши, след който започваше кварталът Блъф, колоездачът бе спрян от много млад, европейски облечен японец.
	Учтиво вдигнал сламената си шапка, той каза:
	— Мистър Фандорин, бихте ли изпили един чай? — и посочи табелата „English & Japanese Tea Parlour“*.
	[* „Английско-японски чаен салон“ (англ.). — Б.пр.]
	Пиенето на чай не влизаше в намеренията на Ераст Петрович, но вицеконсулът обърна необходимото внимание на факта, че младежът знаеше името му.
	Като огледа ниската, но стройна фигура на японеца и забеляза неговия спокоен, изключително сериозен поглед, нехарактерен за повечето юноши, Фандорин попита:
	— Вие сигурно сте Ден? Студентът по медицина?
	— На вашите услуги.
	„Чаеният салон“ се оказа заведение от смесен тип, каквито бяха повечето в Йокохама: в едната част имаше маси и столове, в другата — рогозки и възглавнички.
	Английската половина в тоя ранен час беше празна, само на една от масите пасторът с жена си и петте си деца пийваха чай с мляко.
	Придружителят поведе титулярния съветник нататък, дръпна хартиения параван и Ераст Петрович видя, че в японската половина посетителите са още по-малко — всъщност само един: сухо старче с избеляло кимоно.
	— Защо тук? Защо не на хълма? — попита Ераст Петрович и се настани. — Там има „черни куртки“, така ли?
	Очите на джонина изпитателно се впиха в каменното лице на титулярния съветник.
	— Да. Откъде знаеш?
	— След като не е получил донесение, Дон е разбрал, че и вторият му отряд е унищожен. Очаква възмездие и се е приготвил за обсада. А за хълма, откъдето се вижда цялата му къща, му е казал Сирота. Ти по-добре ми кажи как се досети, че ще дойда към Блъф от тая страна?
	— Не съм се сещал. На пътя през хиподрума чака твоят слуга. Той също щеше да те доведе тук.
	— Значи няма как да проникнем в къщата?
	— Дълго седях на едно дърво, гледах през гайджинска увеличителна тръба. Нещата са много зле. Цурумаки не се подава навън. Часовите са наредени покрай цялата ограда. Ще трябва да отложим отмъщението. Може би със седмици, с месеци или дори с години. Няма страшно, отмъщението е ястие, което не се разваля — Тамба разпали малката си луличка. — Ще ти разкажа как отмъстил на едного моят прадядо Осмият Тамба. Един поръчител, могъщ даймьо, решил да не плаща за свършената работа и убил изпратения за парите шиноби. Ставало въпрос за много пари, а тоя даймьо бил алчен. Той решил, че никога повече няма да напусне пределите на своята крепост. Не се показвал навън от покоите си и при него не допускали никого. Тогава Осмият Тамба изпратил в крепостта сина си, деветгодишно момче, да се хване на работа в кухнята. Малкият се стараел много и постепенно се издигал в службата. Отначало метял двора. След това задните стаи. После станал помощник на готвача, който готвел за прислугата. Сетне — ученик на княжеския готвач. Дълго се учил да стрива паста от пикочен мехур на акула — това е много майсторска работа. Най-сетне, когато навършил деветнайсет, достигнал такова съвършенство, че му възложили да приготви едно много сложно ястие за княза. И това бил последният ден в живота на тоя даймьо. Разплатата отнела десет години.
	Фандорин изслуша тая колоритна история и си рече: да живея десет години със свити дробове? Няма начин!
	Впрочем мина му и друга мисъл: ами ако и отмъщението не помогне?
	Той остави тоя въпрос без отговор и вместо него зададе друг, на глас.
	— Виждал си ли през увеличителната тръба Сирота?
	— Да, много пъти. И в двора, и на прозореца на къщата.
	— А една бяла жена? Висока, с жълта коса, сплетена на дълга плитка?
	— В къщата няма жени. Вътре са само мъже — джонинът гледаше събеседника си с нарастващо внимание.
	— Така си и мислех. Сирота се е подготвил за отбрана и е отпратил годеницата си на някое безопасно място… — Ераст Петрович кимна доволен. — Няма да се наложи да чакаме десет години. Нито пък ще ни трябва пикочен мехур от акула.
	— А какво ще ни трябва? — тихо-тихо, сякаш се страхуваше да не подплаши плячката, попита Тамба.
	Неговият племенник се наведе напред и заби поглед в гайджина. А той се обърна и се загледа към улицата през отворения прозорец. Май го беше заинтригувала закачената върху един стълб синя кутия с кръстосани върху й златни рогове.
	Отговорът се състоеше от една-единствена дума:
	— Пощальон.
	Чичото и племенникът се спогледаха.
	— Който носи писма ли? — уточни джонинът.
	— К-който носи писма.

	Пълна е с любов,
	радост, мъка чантата
	на пощальона.



	Истински акунин

	Бързата градска поща, едно от най-удобните изобретения на деветнайсети век, се бе появила в Сетълмента отскоро, затова жителите прибягваха до услугите й по-често, отколкото го налагаше реалната необходимост. Пощальоните разнасяха не само официални писма, адресирани например от търговска фирма на „Мейн стрийт“ до митницата на „Банд“, но и покани за файв-о-клок, рекламни съобщения, интимни послания, дори бележки, които жените пращаха на мъжете си, за да ги подсетят, че е дошло време за обед.
	Не мина и половин час, откакто Фандорин пусна плика с марка „мълния“ за пет цента в отвора под кръстосаните рогове, когато пристигна, яхнал пони, напет младеж, издокаран със синя униформа, провери съдържанието на кутията и подковите зачаткаха нагоре по павираната улица, отнасяйки кореспонденцията, адресирана до: Блъф, №130.
	— Какво има в плика? — за четвърти път попита Тамба.
	Първите три опита не донесоха резултат. Трескавото оживление, с което Фандорин надписа плика, се преобразува в апатия. Гайджинът не чуваше въпросите — той седеше, безучастно загледан в улицата, и само от време на време започваше конвулсивно да гълта въздух и да разтрива гърдите си, като че му бе отесняла жилетката.
	Но старият Тамба бе търпелив. Помълчи, помълчи и пак попита. После пак. И накрая дочака отговор.
	— А? — трепна Ераст Петрович. — В плика ли? Стихотворение. Щом Сирота го прочете, ще хукне веднага. И ще мине по тая улица, п-през моста. Сам.
	Тамба не разбра какво общо има стихотворението, но не тръгна да разпитва — нямаше значение.
	— Сам ли? Чудесно. Ще го заловим, няма да е трудно.
	Той се наведе към Ден, заприказва бързо на японски. Племенникът кимаше и само повтаряше:
	— Хай… хай… хай…
	— Няма нужда да го залавяте — намеси се в деловия им разговор Фандорин. — Достатъчно е просто да го доведете тук. Ще успеете ли?


	Сирота се появи много скоро — Тамба едва бе сколасал да се подготви.
	Разнесе се тропот на копита и иззад завоя изхвърча конник с панамена шапка и светлопясъчен костюм. Трудно беше човек да познае бившия деловодител — толкова елегантен, дори наконтен изглеждаше той. Под плоския му нос чернееше набол мустак, на носа му вместо железните очила бе капнало новеничко златно пенсне.
	Съдейки по разгорещената физиономия на туземния джентълмен, по бясното препускане на коня му, Сирота ужасно бързаше, но току пред моста му се наложи да дръпне юздите — на пътя му изскочи прегърбен просяк с изцапано кимоно.
	Той се хвана за юздата и занарежда жалби с противен фалшиво жаловит гласец.
	Сирота овладя разгорещения кон, скара се на скитника, дръпна поводите, но оня ги държеше здраво.
	Ераст Петрович наблюдаваше това малко произшествие от прозореца на чайната, като се стараеше да остане незабелязан. Двама-трима минувачи, привлечени в първия миг от виковете, изгубиха интерес към скучната сцена и продължиха по пътя си.
	Около половин минута конникът напразно се опитваше да се освободи. После най-сетне съобрази, че има и по-лесен начин. Мърморейки ругатни, той изрови от джоба си монетка и я хвърли на стареца.
	И просякът наистина веднага пусна поводите. В пристъп на благодарност той хвана ръката на благодетеля и я целуна (вероятно беше виждал как го правят гайджините). После отскочи назад, поклони се ниско и се затътрузи по пътя.
	Чудна работа: Сирота май бе забравил накъде е тръгнал. Той поклати глава, потърка слепоочията си, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Изведнъж се залюля като пиян и политна настрани.
	И непременно щеше да падне и най-вероятно жестоко да се потроши в паважа, ако за щастие край него тъкмо в тоя миг не минаваше млад, много приличен наглед туземец. Юношата свари да подхване припадналия ездач, а откъм чайната вече бързаха съдържателят и пасторът, зарязал многобройното си семейство.
	— Пиян? — викна съдържателят.
	— Мъртъв? — викна пасторът.
	Младежът опипа пулса на Сирота и каза:
	— Припаднал е. Аз съм лекар. По-точно скоро ще стана лекар — и се обърна към съдържателя. — Дали ще позволите да внесем тоя господин във вашето заведение, ще му окажа помощ.
	Тримата пренесоха безчувственото тяло в чайната и тъй като нямаше къде да сложат болния в европейската част, го замъкнаха в японската половина, върху татамито — където тъкмо си допиваше чая Ераст Петрович.
	Няколко минути им отне да се освободят от съдържателя и най-вече от пастора, който много държеше да даде на страдалеца утеха в сетните му мигове. Студентът медик обясни, че това е най-обикновен припадък, няма нищо опасно, пострадалият просто трябва малко да полежи.
	След малко се върна Тамба. Никой не би разпознал в тоя благ, спретнат старец отвратителния просяк от моста. Джонинът изчака външните хора да излязат. После се наведе над Сирота, стисна слепоочията му с пръсти и седна отстрани.
	Ренегатът тутакси дойде на себе си.
	Той примига, озадачено гледайки в тавана. Вдигна глава и погледът му срещна студените сини очи на титулярния съветник.
	Той се изправи рязко, забеляза двамата японци. Едва плъзна поглед по младия Ден, но се вторачи в кроткото старче като че не бе виждал по-ужасна гледка през живота си.
	Сирота бе страшно пребледнял, по челото му избиха капчици пот.
	— Това Тамба ли е? — попита той Фандорин, кой знае защо. — Да, познах го по описанието… Точно от това се страхувах! Че са отвлекли Соня. Как можете вие, цивилизован човек, да сте заедно с тия върколаци? — но след още един поглед към безизразното лице на бившия другар по служба той клюмна и пошепна: — Да-да, естествено… Нямали сте избор… Разбирам. Но вие сте благороден човек, знам го. Вие няма да допуснете тия шиноби да й причинят зло! Ераст Петрович, господин Фандорин, та вие също познавате любовта, вие ще ме разберете!
	— Няма да ви разбера — отвърна вицеконсулът равнодушно. — Жената, която обичах, вече не е между живите. Благодарение на вас. Тамба каза, че тъкмо вие сте разработили плана. Дон е извадил късмет с такъв помощник.
	Сирота стреснато гледаше Ераст Петрович, уплашен не толкова от смисъла на думите му, колкото от безжизнения тон, с който те бяха произнесени.
	Той прошепна разпалено:
	— Аз… ще направя всичко, което те кажат, само я освободете! Тя не знае нищо, нищо не разбира от моите работи. Не бива да я държат за заложник! Тя е ангел!
	— И през ум не ми е минавало да държа София Диогеновна за з-заложник — все със същия вял, тих глас отвърна Ераст Петрович. — Що за гнусотии говорите?
	— Не е вярно! Получих бележка от нея! Това е почеркът на Соня! — и Сирота прочете розовото листче, извадено от разкъсания плик: „Дойде беда, сърце не трае, спаси ме ти, ела при мен! Ако не дойдеш, знай тогава, че ще погина зарад теб.“ Тамба се е досетил къде крия Соня и я е отвлякъл!
	Мъчителна гледка представляваше годеникът на „капитанската дъщеря“: устните му трепереха, пенснето се клатеше на шнура си, пръстите му бяха сплетени в молба.
	Но Ераст Петрович изобщо не се трогна от тая беззаветна любов. Той разтърка гърдите си (проклетите дробове!) и каза само:
	— Това не е бележка. Това е стихотворение.
	— Стихотворение ли?! — втрещи се Сирота — Какво говорите! Знам какво представляват руските стихотворения. Тук няма рима. „Трае“ — „тогава“ не е рима. Рима може да няма и в белия стих, но там има ритъм. Както е при Пушкин например: „Отново навестих туй кътче на земята, сред което живях като изгнаник две години.“* А тук няма и ритъм.
	[* Цитат от стихотворението „… Отново навестих…“, прев. Любен Любенов. — Б.пр.]
	— Въпреки всичко това е стихотворение.
	— Аха, това може да е стихотворение в проза! — сети се Сирота. — Както е при Тургенев! „Сънувах, че се намирам някъде из затънтените кътчета на Русия, в най-обикновена селска къща*.“
	[* „Краят на света (Сън)“ от И. С. Тургенев. — Б.пр.]
	— Може и така да е — не влезе в спор Ераст Петрович. — Тъй или иначе, София Диогеновна не я заплашва нищо. Нямам и най-малка п-представа къде я криете.
	— Значи вие… Вие просто сте искали да ме измъкнете от къщата! — Сирота пламна. — Добре, успяхте да го направите. Но аз няма да ви кажа нищо! Дори ако вашите шиноби започнат да ме измъчват! — изричайки тия думи, той отново пребледня. — Предпочитам да си отхапя езика!
	Ераст Петрович направи гримаса:
	— Никой не възнамерява да ви измъчва. Сега ще станете и ще си тръгнете оттук. Срещнах се с вас, за да ви задам един-единствен въпрос. При това можете дори да не отговаряте на него.
	Сирота, окончателно объркан, измърмори:
	— Ще ме пуснете? Дори да не отговоря?
	— Да.
	— Нещо не мога да ви… Добре де, добре, питайте.
	Гледайки го в очите, Фандорин бавно произнесе:
	— Доколкото си спомням, вие ме наричахте п-приятел. И казвахте, че сте мой длъжник завинаги. После ме предадохте, макар че ви имах доверие. Вие, искреният човек, поклонникът на Пушкин, кажете ми: наистина ли службата на отечеството може да оправдае всяка подлост?
	Сирота се мръщеше напрегнат, очакваше продължение. Но такова нямаше.
	— Това е. Зададох въпроса. Можете да не отговаряте на него. С-сбогом.
	Почитателят на Пушкин отново се изчерви. Видя, че Фандорин се изправя, възкликна:
	— Почакайте, Ераст Петрович!
	— Let us go* — махна уморено Фандорин към Тамба и неговия племенник.
	[* Да вървим (англ.). — Б.пр.]
	— Не съм ви предал! — побърза да каже Сирота. — Поставих на Дон условие: трябваше да ви остави жив!
	— След което неговите хора на няколко пъти се опитаха да ме убият. Жената, която ми беше по-скъпа от всичко на света, загина. Загина заради вас. Сбогом, искрени човеко.
	— Къде отивате? — викна подире му Сирота.
	— При вашия покровител. Имам сметки за уреждане с него.
	— Но той ще ви убие!
	— Как така? — обърна се титулярният съветник. — Нали ви е обещал да остана жив.
	Сирота се хвърли към него, хвана го за рамото.
	— Ераст Петрович, какво да правя? Ако помогна на вас, ще предам отечеството! Ако помогна на отечеството, ще погубя вас и следователно съм подлец и ми остава единствено да посегна на живота си! — в очите му блесна пламък. — Да-да, това е изходът! Ако Дон Цурумаки ви убие, аз ще се самоубия!
	Във вледенената душа на Фандорин се пробуди слабо подобие на някакво чувство. Беше злоба. Раздухвайки тая жалка искрица с надеждата, че тя ще се разрасне в спасителен огън, титулярният съветник издума през зъби:
	— Защо всички японци, щом се сблъскате с някоя морална трудност, моментално се самоубивате? Сякаш това ще превърне подлостта в благородна постъпка! Няма да я превърне! И благото на отечеството няма нищо общо с това! Аз не мисля злото на вашето б-безценно отечество, мисля злото на един акунин на име Дон Цурумаки! Какво, и на него ли сте му „вечен длъжник“?
	— Не, но смятам, че тоя човек е способен да изведе Япония на пътя на прогреса и цивилизацията. Помагам му, защото съм патриот!
	— А какво бихте направили с човек, който би убил София Диогеновна? Ах, как ви святкат очите! Помогнете ми да отмъстя за моята любов, а после си служете на отечеството, кой ви пречи! Борете се за конституция, укрепвайте своята армия и флота, поставяйте на мястото им чуждестранните държави. Мигар п-прогресът и цивилизацията са невъзможни без бандита Цурумаки? Ако е така — те не струват пукната пара. И още нещо. Казвате, че сте патриот. Може ли да бъде патриот човек, който знае, че е подлец?
	— Трябва да си помисля — прошепна Сирота и с наведена глава се упъти към изхода. Ден го изчака и безшумно тръгна по петите му, но Тамба спря своя племенник.
	— Жалко, че не разбирам руски — каза джонинът. — Не знам какво му казахте, но никога не бях виждал зоната на самоуважението под лявата скула толкова необратимо да сменя контурите и цвета си само за пет минути.
	— Не бързайте да се радвате — Ераст Петрович с мъка усети, че пламъкът на гнева така и не успя да се разпали, искрицата помръкна, угасна и дишането отново стана трудно. — Той каза, че трябва да си помисли.
	— Сирота вече е решил всичко, просто самият той още не го е осъзнал. Сега вече всичко ще бъде лесно.


	И майсторът на нинсо, естествено, не сбърка.
	Операцията изглеждаше толкова проста, че Тамба искаше да отидат двамата с Ден, но Ераст Петрович настоя да участва. Той знаеше, че само ще пречи на „невидимите“, но се страхуваше, че ако не унищожи Цурумаки със собствените си ръце, обръчът, стиснал гърдите му, никога няма да се разтвори.
	Намериха скришно място на високия морски бряг, преоблякоха се в черно, закриха лицата си с маски.
	— Същински шиноби — поклати глава Тамба, който разглеждаше титулярния съветник. — Само дето сте прекалено дълъг…
	Наредиха на Маса да остане и да пази дрехите, а когато васалът на Фандорин взе да се бунтува, Тамба с лекота го пипна за врата, натисна и метежникът затвори очи, легна на земята и сладко заспа.
	Не тръгнаха през портала — там постоянно дежуреха часови. Минаха през градината на достопочтения Булкокс. Младият Ден усмири свирепите мастифи — духна три пъти с тръбичка и чудовищата потънаха в мирен сън досущ като Маса.
	Докато минаваше покрай познатата къща с тъмните прозорци, Ераст Петрович се загледа във втория етаж, очакваше нещо да трепне в душата му. Но нищо не трепна.
	Спряха пред портичката, която свързваше двете градини. Ден извади някаква свирка, засвири като щурец.
	Портичката се разтвори безшумно, дори пружината не скръцна. Сирота се бе погрижил да я смаже предварително.
	— Натам — посочи Фандорин към езерцето, където тъмнееше силуетът на павилиона.
	Всичко щеше да свърши там, където бе започнало. В подробна бележка Сирота съобщи, че Цурумаки не нощува в къщата — в спалнята лягал един от неговите хора, който много приличал на него, дори си лепял и брада. Докато стопанинът, който не разчитал особено на своите часови, отивал да спи в павилиона, за което не знаел никой в цялата къща освен Сирота и двама телохранители.
	Затова Тамба реши, че операцията няма да е сложна.
	Приближавайки павилиона, в който бе прекарал толкова щастливи часове, Ераст Петрович отново се вслуша в сърцето си — дали ще затупти по-бързо, или не? Не затуптя.
	Джонинът сложи ръка на рамото му, с жест посочи да легне на земята. Двамата шиноби продължиха нататък. Те не пълзяха и не спираха — вървяха, но по такъв чуден начин, че Фандорин почти не ги виждаше.
	По тревата, по пътеките се плъзгаха сенките на нощни облаци и Тамба с племенника му успяваха през цялото време да вървят в тъмните петна, без нито веднъж да попаднат в осветен участък.
	Когато часовият, който дежуреше от страната на езерцето, изведнъж обърна глава и се заслуша, двамата застинаха напълно неподвижни. На Ераст Петрович му се стори, че телохранителят гледа право в „невидимите“, от които го деляха не повече от десетина крачки, но часовият се прозя и отново се вторачи в проблясващата повърхност на водата.
	Чу се едва доловим звук, подобен на кратка въздишка. Пазачът меко се свлече на земята, изпуснал карабината. Ден бе изстрелял шип от своята тръбичка. Приспивателното подейства незабавно. След четвърт час човекът ще се опомни и ще му се струва, че е задрямал само преди секунда.
	Младият нинджа притича към самата стена, сви зад ъгъла. След няколко мига пак надникна, даде знак: вторият телохранител също е приспан.
	Време беше.
	Тамба чакаше титулярния съветник пред вратата. Но не го пусна пред себе си — влезе пръв.
	За не повече от миг той се наведе над спящия, след което каза тихо, но без да шепне:
	— Влизай. Твой е.
	Заигра пламъкът в свещника, който Ераст Петрович бе ползвал толкова много пъти. На футона със затворени очи лежеше Дон Цурумаки.
	И постелята беше същата…
	Тамба, който гледаше спящия, поклати глава.
	— Натиснах точката на съня, няма да се събуди. Хубава смърт — нито страх, нито болка. Такъв акунин заслужава по-лош край — той подаде на Фандорин пръчица със заострен връх. — Бодни го в гърдите или шията. Лекичко, само колкото да излезе капчица кръв. Толкова стига. Никой няма да се досети, че Дон е бил убит. Телохранителите ще се кълнат, че не са мигнали. Естествена смърт. Сърцето е спряло насън. Това се случва с прекалено пълните хора.
	Обзет от мистично вцепенение, Ераст Петрович гледаше в лицето на своя заклет враг. Това не е химерично deja vu, рече си той. Веднъж наистина се случи нещо подобно. Стоях над спящия Дон и се вслушвах в равномерното му дишане. Но тогава всичко беше друго. Той не спеше, а се преструваше. Това първо. Бях жертвата, а не ловецът. Това второ. И после — тогава сърцето ми биеше до пръсване, а сега е спокойно.
	— Не мога да убия спящ — каза Фандорин. — Събуди го.
	Тамба измърмори нещо полугласно — вероятно някоя ругатня. Но не се противопостави.
	— Добре. Само че внимавай. Той е ловък и храбър.
	Джонинът докосна врата на дебелака и отскочи в тъмното.
	Цурумаки трепна, отвори очи, които се разшириха, виждайки черната фигура с вдигната ръка.
	Титулярният съветник издърпа от лицето си маската и очите на Дон се разшириха още повече.
	Най-глупавото, което можеше да направи в тая ситуация Ераст Петрович, бе да влиза в беседа с обречения, но как да удариш обезоръжен човек, при това мълчаливо, като палач?
	— Това не е сън — каза Фандорин. — Сбогом, акунин.
	Сбогува се, но не удари.
	Неизвестно как би завършило всичко, но на титулярния съветник му провървя. Дон Цурумаки, човек със здрави нерви, рязко извади изпод възглавницата револвер и Ераст Петрович с облекчение заби пръчката в ключицата на злодея.
	Той изгъргори странно, изпусна оръжието си, потрепери няколко пъти и утихна. Между полупритворените клепачи блестяха склерите на обърнатите му очи.
	Фандорин се опита да поеме въздух с пълно гърло — и нищо не стана!
	Как така? Смъртта на врага не донесе облекчение? Може би защото тя бе толкова бърза и лесна?
	Той замахна, за да нанесе още един удар, но Тамба му попречи — хвана ръката му.
	— Стига! Ще останат следи!
	— Но аз пак не мога да дишам — оплака му се Ераст Петрович.
	— Това не е страшно, ей сега ще мине — джонинът го тупна по гърба. — Смъртта на врага е най-доброто лекарство.
	Чудна работа, от тия думи на Фандорин му олекна. Сякаш някаква пружина се отпусна вътре в него. Вицеконсулът предпазливо пое въздух и той влезе в гърдите му леко, изпълвайки ги до краен предел. Усещането бе толкова възхитително, че чак му се зави свят.
	Значи всичко това не е било напразно!
	Докато титулярният съветник се наслаждаваше на новопридобитата свобода на дишането, Тамба скри револвера обратно под възглавницата, разположи мъртвеца в по-естествена поза, отвори устата му, пръсна нещо вътре и върху устните избиха мехурчета пяна. Разтвори яката на пижамата и избърса единствената капчица кръв.
	— Край, тръгваме си! Да не подлагаме на риск нашия приятел Сирота. Защо се бавиш?
	Заедно с дишането се бе завърнала и ясната мисъл на Фандорин. Той гледаше Тамба и сякаш за първи път го виждаше истински — целия, до пълна прозрачност.
	— Нашия приятел! — повтори Ераст Петрович бавно. — Разбира се, цялата работа е в Сирота. Ето за какво съм ти бил нужен. Ти би могъл да отмъстиш на Дон и без мен. Но това не ти стига, ти искаш да възстановиш съюза си с мощната организация, създадена от Цурумаки. Съобразил си, че ако Дон си иде, организацията ще оглави Сирота, неговата дясна ръка. Особено ако ти му помогнеш. Но не си знаел как да стигнеш до Сирота. Тогава реши да ме използваш. Прав ли съм?
	Джонинът мълчеше. В прореза на маската очите му горяха с жарък, неугасим огън. А неудържимият поток на освободената мисловна енергия носеше Фандорин все по-нататък.
	— Не можех да дишам! Сега си спомням как започна всичко! Там, пред погребалния огън, когато ме спря, ти притисна гърдите ми! Мислех си, че не мога да дишам от потрес, а всъщност това са били твоите номера! С наполовина парализирани дробове, с изтръпнала душа и вцепенен разум бях като восък в твоите ръце. И сега ми олекна не заради смъртта на врага — ти ме тупна по гърба! Но аз свърших своята работа, повече няма полза от мен. И ти ще ме убиеш. Дон беше злодей, но в неговите жили течеше гореща, жива кръв. Истинският акунин не е той, а ти — със студеното си сърце, което не познава любовта и благородството! Ти и дъщеря си не обичаше. Горката Мидори! На погребението й си мислел само как по-изгодно да използваш нейната смърт!
	Изглежда, способността на Ераст Петрович да мисли ясно още не се бе възстановила напълно. В противен случай той не би изкрещял обвиненията си на глас, не би се издал, че е разгадал играта на стария шиноби.
	Имаше само един начин да се оправят нещата. Титулярният съветник ръгна отровната пръчица в гърдите на интриганта, но Тамба очакваше нападението. Той избягна удара, чукна леко Фандорин по китката и ръката му увисна като въже. Джонинът тутакси вдигна дървеното оръжие.
	Ераст Петрович не бе в състояние, в което би се вкопчил в живота. Той подхвана изтръпналата си ръка, обърна се с лице към Тамба и зачака удара.
	— Прав си в изводите си само донякъде — рече джонинът и прибра пръчицата. — Да, аз съм истински акунин. Но няма да те убия. Да си вървим. Всеки момент може да се свестят часовите. Тук не е мястото, нито времето за обяснения. Пък и те ще бъдат дълги. Да вървим! Ще ти разкажа за Диамантената колесница и за истинския акунин.

	Страшен е смехът,
	нож е стиснат в зъбите
	на акунина.



	Тъй рече Тамба

	Тамба рече:
	— Скоро ще изгрее слънцето. Ние е теб ще се качим на скалата, ще гледаме изгрева и ще разговаряме.
	Те се върнаха на мястото, където ги чакаше мрачният и обиден Маса. Преоблякоха се.
	Ераст Петрович вече бе проумял защо старият нинджа не го бе убил в павилиона. Това би нарушило версията за естествената смърт на Дон и би попречило на Сирота да заеме мястото на покойния.
	Можеше да направи само едно нещо: да се опита да спаси Маса.
	Титулярният съветник дръпна слугата си настрана, връчи му една бележка и му нареди да тича в консулството при Доронин.
	Тамба наблюдаваше тая сцена равнодушно — изглежда, беше сигурен, че Маса няма къде да му избяга.
	Може и така да беше. Но в бележката пишеше: „Незабавно изпратете моя слуга в посолството, животът му е в опасност.“ Доронин е умен и сигурен човек — ще го изпълни. Може пък Тамба да не посмее да се навре в чуждестранно посолство, за да убие един свидетел, който на всичко отгоре не представлява и някаква сериозна заплаха. В края на краищата на джонина му остана само един помощник.
	За да не заподозре Маса нещо гнило, Ераст Петрович му се усмихна весело.
	Слугата веднага спря да се цупи, грейна в усмивка, възкликна нещо с радостен глас.
	— Щастлив е, че господарят отново се усмихва — преведе Ден. — Казва, че отмъщението е било от полза за господаря. Много съжалява за Мидори-сан, разбира се, но ще има и други жени.
	После Маса хукна да изпълнява поръчението, Тамба също пусна племенника си да си върви. Останаха двамата.
	— Ето оттам има хубава гледка — посочи джонинът високата скала, в подножието на която прибоят вдигаше бяла пяна.
	Заизкачваха се по тясната пътечка — старият шиноби вървеше отпред, титулярният съветник го следваше.
	Ераст Петрович беше много по-висок, в кобура му беше сигурният херщал, пък и противникът му бе обърнал гръб, но Фандорин знаеше, че е безпомощен като новородено пред това сбръчкано старче, което можеше да го убие, когато му скимне.
	Нека, рече си Ераст Петрович. Не го беше страх да умре. Дори не му беше особено интересно.
	Седнаха над откоса, провесиха крака надолу.
	— Много по-хубаво се гледаше изгревът над пропастта — въздъхна Тамба, припомнил си вероятно разрушения си дом. — Затова пък тук има море.
	Титулярният съветник неволно изпита нещо като благодарност — убийството му щеше да бъде красиво. Трябваше да отдаде дължимото на японците — разбират от смърт.
	— Всичко ми е ясно освен едно — изрече той, без да гледа съседа си. — Защо съм още жив?
	Тамба рече:
	— Тя имаше две молби. Първата беше да не те убивам.
	— А втората?
	— Да ти покажа Пътя. Ако го пожелаеш. Изпълних първото си обещание, ще изпълня и второто. Макар да знам, че нашият Път не е за теб.
	— Не ми е притрябвал вашият Път, благодаря — извърна очи към джонина, не знаеше дали може да му вярва. Да не е някоя нова йезуитщина. Само да го смушка с лакът и Фандорин полита към острите камъни. — Ама че Път, изграден върху подлостта и измамата.
	Тамба рече:
	— Доведох те тук, за да видиш как си отива тъмнината и идва светлината. А трябваше да те доведа по залез, когато се случва обратното. Кажи, кое е по-доброто — изгревът или залезът?
	— Странен въпрос — сви рамене Фандорин. — И едното, и другото са естествени, необходими природни явления.
	— Точно така. Светът се състои от Светлина и Тъмнина, от Добро и Зло. Който се придържа само към Доброто, не е свободен, той прилича на пътник, който се осмелява да пътува само денем или на кораб, който умее да плава само с попътен вятър. Истински силен и свободен е оня, който не се страхува да броди нощем из тъмната гора. Тъмната гора е светът в цялата му пълнота, това е човешката душа в цялата й противоречивост. Знаеш ли за Малката и Голямата колесница на будизма?
	— Да, чувал съм. Малката колесница е когато човек се опитва да се спаси чрез самоусъвършенстване. Голямата колесница е да се опиташ да спасиш не само себе си, но и цялото човечество. Нещо такова.
	Тамба рече:
	— В действителност тия колесници са едно и също нещо. И двете те призовават да живееш съгласно правилата на Доброто. Те са предназначени за обикновени, слаби хора, тоест са половинчати. Силният човек няма нужда от оковите на доброто, не му трябва да зажумява с едното око, за да не види нещо страшно.
	Тамба рече:
	— Има и трета колесница — на малцина е съдено да се качат на нея. Тя се нарича Конгоджо, Диамантената колесница, понеже твърдостта й е като твърдостта на диаманта. Ние, „невидимите“, сме на Диамантената колесница. Да препускаш с нея означава да живееш по правилата на цялото световно устройство, включително и на Злото. А това ще рече да живееш без никакви правила и въпреки правилата. Пътят на Диамантената колесница е Пътят към истината, който преминава през разбирането на законите на Злото. Това е тайно учение за посветените, които са готови на всякакви жертви, за да открият себе си.
	Тамба рече:
	— Пътят на Диамантената колесница ни учи, че Големият свят, тоест, светът на Своята душа, е неизмеримо по-важен от Малкия свят, тоест от света на човешките отношения. Попитай привърженика на която и да е религия кого нарича праведник и ще чуеш, че праведникът е тоя, който се жертва заради другите хора. А в действителност да се жертваш заради другите е най-тежко престъпление в очите на Буда. Човек се ражда, живее и умира насаме с Бога. Всичко останало са само видения, създадени от Висшата сила, за да подложат човека на изпитание. Великият вероучител Шинран бе рекъл: „Като вникна дълбоко във волята на буда Амида, ще се окаже, че светът е създаден единствено заради мен.“
	Тамба рече:
	— Обикновените хора се щурат между илюзорния свят на човешките отношения и истинския свят на своята душа и постоянно предават втория в името на първия. Докато ние, „невидимите“, умеем да различаваме диаманта от въглена. Всичко, превъзнесено от обичайния морал, за нас са празни приказки. Убийството не е грях, измамата не е грях, жестокостта не е грях — ако това е необходимо, за да препускаш с Диамантената колесница по отредения ти Път. Престъпленията, които водят ездачите на Голямата и Малката колесница право в ада, за ездачите на Диамантената колесница не са нищо повече от начин да постигнат природата на Буда.
	На това място титулярният съветник не издържа:
	— Щом като за вас, диамантените ездачи, човешките отношения са нищо и измамата не е грях, защо държиш на думата си, дадена на някого, който вече не е между живите? Голяма работа, обещал бил на дъщеря си! Нали смятате вероломството за добродетел? Убий ме и да свършваме с тая работа. Защо си губиш времето да ми четеш п-проповеди?
	Тамба рече:
	— Едновременно си и прав, и неправ. Прав си, доколкото нарушаването на обещанието, дадено на загиналата ми дъщеря, би било правилна постъпка, която би ме издигнала до по-висока степен на свобода. А не си прав, понеже Мидори не ми беше просто дъщеря. Тя беше Посветена, беше моя спътница в Диамантената колесница. Тая колесница е тясна и пътуващите в нея трябва да спазват правилата — но само помежду си. Иначе ще се бутаме с лакти и Колесницата ще се преобърне. Ето единственият закон, към който се придържаме. Той е много по-силен от Десетте заповеди, дадени от Буда на обикновените, слабите хора. Нашите правила гласят: ако съседът ти в Колесницата те е помолил да умреш, стори го; дори ако те помоли да скочиш от Колесницата — стори го, инак няма да стигнеш целта. Няма да идеш там, накъдето си тръгнал. Какво е в сравнение с това една дребна прищявка на Мидори?
	— Значи съм дребна прищявка — промърмори Ераст Петрович.
	Тамба рече:
	— Не е важно в какво вярваш и на какво дело посвещаваш живота си — за Буда това е безразлично. Важно е да бъдеш верен на делото си — ето къде е същината, понеже тогава си верен на себе си и своята душа, а следователно си верен на Буда. Ние сме шиноби, служим срещу пари на поръчителите и ако се наложи, с лекота отдаваме живота си — но не заради парите и още по-малко заради поръчителя, когото обикновено презираме. Ние сме верни на Верността и служим на Службата. Всички наоколо са хладки или горещи, само ние сме винаги студени, но нашият леден студ пари по-силно от пламъка.
	Тамба рече:
	— Ще ти разкажа истинското предание за словата на Буда, известно на малцина посветени. Един ден Всевишният застанал пред бодхисатвите и им рекъл: „Ако убивате живите, ако станете изкусни лъжци, ако крадете, ядете изпражнения и ги прокарвате с пикня, тогава ще станете Буди. Ако прелюбодействате с майка, със сестра, с дъщеря и извършите още хиляда други злодеяния, ще заслужите висше място в Царството на Буда.“ Добродетелните бодхисатви се ужасили от тия думи, затреперили и изпопадали на земята.
	— Много правилно от тяхна страна! — отбеляза Фандорин.
	— Не. Те не са разбрали какво им казва Всевишният.
	— И какво им е к-казал?
	— Това, че Доброто и Злото не съществуват в действителност. Първата заповед и във вашата, и в нашата религия гласи: не убивай живота. Кажи ми: добре ли е, или е зле да убиеш?
	— Зле е.
	— А да убиеш тигрицата, нападнала дете — добре ли е, или зле?
	— Добре е.
	— За кого е добре: за детето или за тигрицата и нейните тигърчета? Тъкмо това е казал Буда на светите същества. Нима изредените от Него постъпки, които се сторили тъй отвратителни на бодхисатвите, не може при определено стечение на обстоятелствата да се окажат прояви на висше благородство или самопожертвование? Помисли, преди да отговориш.
	Титулярният съветник помисли.
	— Сигурно може…
	Тамба рече:
	— Щом е така — какво струват заповедите за ограничаване на Злото? Някой трябва да владее до съвършенство изкуството на Злото, та от страшен враг да го превърне в послушен роб.
	Тамба рече:
	— Диамантената колесница — това е Пътят на хората, които живеят с убийства, кражби и всички смъртни грехове, но при това не губят надеждата да постигнат нирвана. Ние не можем да бъдем многобройни, но нас трябва да ни има и ни има винаги. Ние сме необходими на света и Буда не ни забравя. Ние сме също толкова негови слуги, колкото и всички останали. Ние сме ножът, с който Той прерязва пъпната връв, ние сме нокътят, с който Той изчегъртва крастата от тялото.
	— Не! — възкликна Ераст Петрович. — Не съм съгласен с теб! Ти си избрал пътя на Злото, защото сам си го пожелал. Бог няма нужда от това.
	Тамба рече:
	— Не съм обещавал да те убедя, обещах да обясня. Казвах на дъщеря си: той не е сред избраните. Няма да достигнеш Голямото знание, ще се ограничиш с Малкото. Ще направя това, за което ме помоли Мидори. Ти ще идваш при мен и аз постепенно ще те науча на всичко, което ще е по силите ти. Това ще е достатъчно, за да те смятат за силен в света на хората на Запада. Готов ли си да се учиш?
	— На Малкото знание — да. Но не желая вашето Голямо знание.
	— Добре, така да бъде. За начало забрави всичко, на което си се учил. Включително и онова, на което съм те научил аз. Едва сега пристъпваме към истинското учение. Ще започнем от великото изкуство киай: как да се концентрира и да се насочва духовната енергия ки и как да се запази неподвижността на собствената шин, която западните хора наричат душа. Гледай ме в очите и слушай.

	Забрави всичко,
	учи се пак да четеш,
	рече сенсеят.



	Писмо, написано и изгорено от арестанта по прякор Акробата


	27 май 1905 година
	Татко!
	Странно ми е да се обръщам към Вас така, аз от детските си години съм свикнал да наричам „татко“ друг човек, в чийто дом израснах.
	Днес Ви гледах и си спомнях всичко, което са ми разказвали за Вас дядо ми, майка ми и моите осиновители.
	Пътят ми е към своя край. Бях верен на своя Път и го извървях така, както ме бяха учили, като се стараех да не се поддавам на съмненията. Безразлично ми е как ще завърши тая война. Аз не воювах с Вашата страна, аз преодолявах преградите, които Съдбата, за да ме изпита, издигаше по Пътя на моята Колесница. Най-трудно се оказа изпитанието, което размеква сърцето, но аз успях да преодолея и него.
	Не пиша това писмо от сантименталност, а изпълнявам молбата на покойната ми майка.
	Веднъж тя ми каза: „В света на Буда стават много чудеса и може някой ден да се случи така, че да срещнеш своя баща. Кажи му, че планирах да се разделя с него красиво, но твоят дядо не склони: «Ако искаш твоят гайджин да остане жив, ще изпълниш моята воля. Той трябва да те види мъртва и обезобразена. Само тогава ще направи онова, което ми трябва.» Постъпих така, както ми заповяда той, и това ме измъчва цял живот.“
	Зная тая история, чувал съм я много пъти — как майка ми е оцеляла след взрива, понеже успяла да влезе в скривалище, как дядо ми я измъкнал от развалините, как тя лежала на погребалната клада, лицето й наполовина омазано с черна глина.
	Не зная само какво значи изречението, което майка ми поръча да Ви предам, ако се случи чудо и ние с Вас се срещнем.
	Ето това изречение: You can love.




	Борис Акунин
	Алмазная колесница, 2003

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/23070)
	Последна редакция: 2012-02-19 11:23:21